Изследване На Развитието През Жизнения Цикъл

Лора Е.
Бърк
ИЗСЛЕДВАНЕ НА РАЗВИТИЕТО ПРЕЗ ЖИЗНЕНИЯ ЦИКЪЛ
ALL RIGHTS RESERVED. No part of this book may be reproduced or transmitted in any
form or by any means, electronic or mechanical, including photocopying, recording
or any information storage and retrieval system, without permission, in writing,
from the Publisher, except for brief quotations in critical articles, books and
reviews.
ВСИЧКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ. Никаква част от тази книга не може да се възпроизвежда, в
каквато и да е форма и по какъвто и да е начин -електронен или механичен,
включително фотокопиране, аудиозаписва-не или използване на каквито и да било
системи за съхранение или извличане на данни, без предварителното писмено съгласие
на издателя с изключение на кратки цитати в критични статии, книги и рецензии.
Authorized translation from the English language edition, entitled EXPLORING
LIFESPAN DEVELOPMENT, 1st Edition; ISBN 0205522688; by BERK, LAURA E.; published by
Pearson Education, Inc, publishing as Alyn & Bacon, Copyright © 2008
© Людмила Андреева, превод, 2012 © Огнян Илиев, художник, 2012 © Издателство
„Дилок“, 2012 ISBN 978-954-2902-15-7
Лора Е. Бърк
ИЗСЛЕДВАНЕ НА РАЗВИТИЕТО
ПРЕЗ ЖИЗНЕНИЯ ЦИКЪЛ
Превела от английски ЛЮДМИЛА АНДРЕЕВА
Редактор ДИМИТЪР КОЗАРЕВ
Дилок, 2012
Посвещавам с любов на паметта на родителите ми Софи Лентшнер Айзенбърг и Филип
Върнън Айзенбърг
ЗА АВТОРА
Лора Е. Бърк е изтъкнат професор по психология в Щатския университет на Илинойс,
където преподава човешко развитие на студенти от бакалавърска и магистърска степен
от повече от три десетилетия. Получава бакалавърската си степен по психология от
Университета на Калифорния в Бъркли, а магистърската и докторската степен по детско
развитие и педагогическа психология от Чикагския университет. Била е гост-професор
в университета „Корнел“, Университета на Калифорния в Лос Анжелис, Стен-фордския
университет и Университета на Южна Австралия.
Бърк има редица публикации върху ефектите на училищната среда върху детското
развитие, развитието на вътрешната реч, а напоследък -ролята на играта в
развитието. Изследванията ѝ са финансирани от Американския офис по образование и
Националния институт по детско здраве и човешко развитие. Публикувани са в редица
престижни списания, включително Child Development, Developmental Psychology,
Merrill-Palmer Quarterly, Journal of Abnormal Child Psychology, Development and
Psychopathology и Early Childhood Research Quarterly. Емпиричните й изследвания са
привлекли вниманието на аудиторията, водейки до публикации в Psychology Today и
Scientific American.
Бърк е била редактор по изследванията на Young Children и консултант-редактор на
Early Childhood Research Quarterly и Journal of Cognitive Education and Psychology.
Често пише в редактирани томове върху ранното детско развитие и е автор на глави
върху значението на родителството, играта на уж и саморегулацията, както и върху
децата в детската градина. Нейна е главата върху развитието в The Many Faces of
Psychological Research in Twenty-First Century
(Society for the Teaching of Psychology), главата върху социалното развитие в The
Chicago Companion to the Child, статията за Л. C. Виготски в Encyclopedia of
Cognitive Science и главата върху разказването на приказки като стратегия за
преподаване във Voices of Experience: memorable Talks from the National Institute
on the Teaching of Psychology (American Psychological Society).
Сред книгите на Бърк са: Private Speech: From Social Interaction to Self-Regulation
(„Вътрешна реч: от социалното взаимодействие до саморегулацията“), Scaffolding
Children ’s Learning: Vygotsky and Early Childhood Education („Осигуряване на скеле
за ученето на децата: Виготски и обучението в ранна детска възраст“) и Landscapes
on Development: An Anthology of Readings („Пейзажи на развитието: антология“).
Освен „Изследване на развитието през жизнения цикъл“, тя е автор на бестселърите
сред учебниците Development Through the Lifespan („Развитието през жизнения
цикъл“), Child Development („Детско развитие“) и Infants, Children, and Adolescents
(„Бебета, деца и юноши“), публикувани от „Алън енд Бейкън“. Книгата й за родители и
учители е Awakening Children ’s Minds: How Parents and Teachers Can Make a
Difference („Събуждане на детския ум: по какъв начин родителите и учителите могат
да влияят? “).
Бърк работи активно за свързани с децата каузи. Освен осигуряването на услуги в
общността, тя е член на националния борд на директорите на Jumpstart - организация
с нестопанска цел, която осигурява ранни интервенции за овладяване на четенето на
хиляди деца от предучилищна възраст от домове с ниски доходи по целите САЩ с
помощта на студенти. Бърк е член на Американската психологическа асоциация, Отдел
7: Психология на развитието.
6
КРАТКО СЪДЪРЖАНИЕ
Лична бележка до читателите .................17
Предговор за преподавателите ................19
Глава 1
История, теория и изследователски стратегии ...................................25
Глава 2
Биологични и екологични основи...............62
Глава 3
Пренатално развитие, раждане и новороденото бебе .........................89
Глава 4
Физическо развитие в младенчеството и при прохождащото дете.....................122
Глава 5
Познавателно развитие през младенчеството и на етапа на
прохождането..................149
Глава 6
Емоционално и социално развитие
в младенчеството и на етапа
на прохождането.............................176
Важни събития
Развитие в младенчеството и на етапа на
прохождането.............................201
Глава 7
Физическо и познавателно развитие в ранното детство...........................203
Глава 8
Емоционално и социално развитие в ранното детство...........................241
Развитие в ранното детство..................271
Глава 9
Физическо и познавателно развитие в средното детство .........................273
Глава 10
Емоционално и социално развитие в средното детство .........................311
Развитие в средното детство ...............339
Глава 11
Физическо и познавателно развитие в юношеството .............................341
Глава 12
Емоционално и социално развитие в юношеството .............................379
Развитие през юношеството .................407
Глава 13
Физическо и познавателно развитие в ранната зряла възраст ...................409
Глава 14
Емоционално и социално развитие в ранната зряла възраст ...................442
Развитие в ранната зряла възраст ..........474
Глава 15
Физическо и познавателно развитие в средната зряла възраст...................476
Глава 16
Емоционално и социално развитие в средната зряла възраст...................504
Развитие в средната зряла възраст..........532
Глава 17
Физическо и познавателно развитие в късната зряла възраст ...................534
Глава 18
Емоционално и социално развитие в късна зряла възраст .....................572
Развитие в късната зряла възраст ..........606
Глава 19
Смърт, умиране и траур ....................608
7
СЪДЪРЖАНИЕ
Лична бележка до читателите...................17
Предговор за преподавателите .................19
Философия на текста ........................19
Организация на текста ......................21
Педагогически характеристики................21
Признателност ..............................23
Глава 1. История, теория и изследователски
стратегии ....................................25
Човешкото развитие като научна, приложна
и интердисциплинарна област...................27
Основни въпроси ..............................27
Непрекъснато или непостоянно
развитие?...................................28
Един курс на развитие, или много?...........29
Относително влияние на природата
и възпитанието? ............................29
Перспективата на човешкото развитие:
Балансирана гледна точка .....................29
Развитието е през целия живот...............31
Развитието е многомерно и многопосочно .. ..31
Развитието е пластично .....................31
Развитието е повлияно от множество
взаимодействащи си сили ....................31
Биология и среда. Издръжливост ...............32
Научно начало.................................34
Дарвин: праотец на научното изучаване
на детето ..................................34
Нормативният период.........................34
Движението на умственото тестиране .........35
Теории от средата на XX век...................35
Психоаналитична перспектива ................35
Бихейвиоризъм и теория за социалното
учене ......................................37
Теория на Пиаже за когнитивното
развитие....................................39
Съвременни теоретични перспективи ............40
Преработка на информацията..................40
Етология и еволюционна психология
на развитието ..............................42
Социокултурна теория на Виготски ...........43
Теория за екологичните системи..............44
Сравняване на теориите........................46
Изучаване на развитието ......................46
Често срещани изследователски методи .......... 46
Общи експериментални планове.............50
Културни влияния. Имигранти на младежка
възраст: изумителна адаптация................51
Планове за изучаване на развитието ..........53
Етика в изследването на жизнения цикъл .......... 57
Обобщение ...................................59
Важни термини и понятия .....................61
Глава 2. Биологични и екологични основи .... 62
Генетични основи ............................63
Генетичният код...........................63
Половите клетки...........................63
Момче или момиче? ........................64
Множество раждания........................64
Модели на генетичното унаследяване .......64
Хромозомни аномалии.......................67
Репродуктивен избор .........................68
Генетично консултиране и пренатална
диагноза..................................69
Осиновяване ..............................69
Социални въпроси. „За“ и „против“
репродуктивните технологии...................71
Екологичен контекст на развитието ...........72
Семейството ..............................73
Социоикономически статус и семейно
функциониране ............................74
Охолство .................................75
Бедност ..................................75
Перспектива на жизнения цикъл. Обучение на момичетата по света: трансформиране на
настоящото и на бъдещите поколения ........ 76
Отвъд семейството: квартали, села и градове ... 77
Културният контекст.......................78
Разбиране на взаимоотношението между
наследствеността и средата................82
Въпросът „Колко?“.........................82
Въпросът „Как?“...........................83
Обобщение ...................................86
Глава 3. Пренатално развитие, раждане и новороденото
бебе..........................89
Пренатално развитие .........................90
Зачатие...................................90
Период на зиготата........................90
Ембрионален период .......................92
Фетален период............................92
8
Пренатални фактори от средата ................94
Тератогени..................................94
Други майчини фактори.......................99
Значението на пренаталните здравни
грижи .....................................101
Прилагане на онова, което знаем.
Какво да се прави и да не се прави
за нормална бременност......................102
Раждане ....................................102
Етапи на раждането .......................103
Адаптация на бебето към контракциите
и раждането...............................103
Оценяване на физическото състояние
на бебето ................................104
Подходи към раждането........................104
Естествено, или подготвено раждане ........105
Раждане у дома ............................105
Медицински интервенции ......................105
Наблюдение на плода.......................106
Медикаменти по време на контракциите
и раждането................................106
Раждане с цезарово сечение ...............106
Преждевременно родени и бебета
с поднормено тегло.........................107
Преждевременно родено срещу малко
за термина ................................107
Последици за полагането на грижи...........108
Интервенции при преждевременно
родените бебета ...........................108
Социални въпроси. Национална перспектива към здравеопазването и другите политики за
родителите и новородените бебета ........... 109
Усложнения при раждането, родителство
и издръжливост.............................110
Способности на новороденото .................111
Рефлекси на новороденото...................111
Състояния на новороденото .................112
Биология и среда...........................114
Сетивни способности........................115
Приспособяване към новата семейна
единица .....................................117
Обобщение ...................................118
Глава 4. Физическо развитие в младенчеството и при прохождащото
дете ............122
Растеж на тялото.............................123
Промени в телесния размер и мускулния
и мастния строеж ..........................123
Индивидуални и групови различия............123
Промени в телесните пропорции .............123
Развитие на мозъка...........................124
Развитие на невроните......................124
Развитие на мозъчната кора.................125
Чувствителни периоди в мозъчното
развитие...................................127
Променящи се състояния на физиологична
възбуда....................................128
Влияния върху ранния физически растеж ........ 129
Наследственост.............................129
Хранене ...................................129
Културни влияния. Културни вариации
в начина на сън на новородените..............130
Причини да се кърми .........................131
Недохранване ..............................132
Емоционално благополучие...................132
Способности за учене.........................133
Класическо обуславяне .....................133
Оперантно обуславяне ......................134
Привикване ................................134
Имитация...................................135
Моторно развитие ............................136
Последователност на моторното
развитие...................................136
Моторните умения като динамични
системи ...................................137
Фино моторно развитие: посягане
и хващане..................................138
Перцептивно развитие ........................139
Слух.......................................139
Зрение ....................................140
Биология и среда. Развитие на новородените
с тежки зрителни дефекти.....................142
Интермодално възприятие....................144
Разбиране на перцептивното развитие ......... 144
Обобщение ...................................145
Важни термини и понятия ....................148
Глава 5. Познавателно развитие през младенчеството и на етапа на
прохождането..............................149
Теорията на Ж. Пиаже за когнитивното
развитие.....................................150
Идеите на Пиаже за когнитивната
промяна ...................................150
Сензомоторният етап .......................151
Проследяващи изследвания на когнитивното
развитие на новородените ....................152
Оценка на сензомоторния етап .............154
9
Преработка на информацията .................156
Структура на системата за преработка
на информацията..........................156
Внимание.................................158
Памет....................................158
Перспектива на жизнения цикъл. Детска
амнезия ....................................159
Категоризация............................160
Оценка на резултатите върху преработката
на информацията..........................160
Социалният контекст на ранното когнитивно
развитие....................................161
Културни влияния. Взаимодействие между грижещия се и прохождащото
дете и ранната игра на уж ..................162
Индивидуални различия в ранното умствено
развитие....................................163
Тестове за интелигентност за новородени
и прохождащи деца........................163
Ранната среда и умственото развитие .......... 164
Прилагане на онова, което знаем. Признаци
на подходящи за развитието грижи извън дома за новородени и прохождащи
деца .......... 166
Ранна интервенция за новородени
и прохождащи деца в риск ....................166
Езиково развитие ...........................167
Теории за развитието на езика ...........168
Подготовка за проговарянето .............169
Първите думи .............................170
Изговаряне на фразата от две думи ........170
Индивидуални и културни различия ............ 171
Подкрепа на ранното езиково развитие ....... 171
Обобщение ...................................172
Глава 6. Емоционално и социално развитие в младенчеството и на етапа на
прохождането..............176
Теорията на Ериксън за личността на бебето
и прохождащото дете .........................177
Базисно доверие срещу недоверие...........177
Автономия срещу срам и вина ..............177
Емоционално развитие.........................178
Развитие на някои базисни емоции..........178
Разбиране и реагиране на емоциите
на другите ...............................179
Перспектива на жизнения цикъл. Депресия
на родителя и развитие на децата.............180
Поява на самоосъзнати емоции..............181
Начало на емоционалната саморегулация ... 181
Темперамент и развитие......................182
Структура на темперамента.................183
Измерване на темперамента ................184
Стабилност на темперамента................184
Биология и среда. Развитие на срамежли-
востта и дружелюбността ....................185
Генетични влияния ........................186
Влияния от средата........................186
Темперамент и отглеждане на детето:
модела на доброто съчетание ..............187
Развитие на привързаността .................187
Етологична теория за привързаността ................ 188
Измерване на увереността в привързаността ..... 189
Стабилност на привързаността..............190
Културни вариации.........................190
Фактори, които въздействат върху
увереността в привързаността .............191
Множествена привързаност....................193
Социални въпроси. Яслите заплашват ли увереността в привързаността
и по-късното приспособяване?................194
Привързаността и по-късното развитие ........ 195
Развитие на Аза през първите две години ......... 195
Самосъзнание ...............................196
Категоризиране на Аза.......................196
Самоконтрол ................................197
Помагане на прохождащите деца
да развият подчинение и самоконтрол.........197
Обобщение ..................................198
Основни термини и понятия ..................200
Важни събития. Развитие в младенчеството и на етапа на
прохождането..................201
Глава 7. Физическо и познавателно развитие в ранното детство .................203
Физическо развитие .........................204
Растеж на тялото............................204
Развитие на мозъка..........................204
Промени в мозъчната кора .................205
Десно-/леворъкост ........................205
Друг напредък в развитието на мозъка ......... 206
Влияния върху физическия растеж
и здравето .................................206
Наследственост и хормони .................206
Хранене ..................................207
Инфекциозни болести ......................207
Наранявания през детството ...............208
10
Моторно развитие ............................210
Грубо моторно развитие ....................210
Фино моторно развитие .....................210
Индивидуални различия в моторните
умения ....................................211
Когнитивно развитие .........................212
Теорията на Пиаже: предоперационалният
етап.........................................212
Умствени репрезентации ....................212
Игра на уж.................................212
Отношения символ-реален свят ..............214
Ограничения на предоперационалното
мислене .....................................214
Проследяващи изследвания
на предоперационалното мислене.............216
Оценка на предоперационалния етап .........218
Социокултурната теория на Виготски ..........219
Вътрешна реч ..............................219
Социален произход на познанията
в ранна детска възраст.....................220
Становището на Виготски за играта
на уж .....................................220
Културни влияния. Децата в селските и племенните култури наблюдават и участват в
работата на възрастните .. 221
Оценка на теорията на Виготски............221
Преработка на информацията ..................222
Внимание...................................222
Памет......................................223
Теория на малкото дете за ума .............224
Биология и среда. „Психологическата
слепота“ и аутизъм...........................226
Грамотност в ранното детство...............227
Математическите разсъждения
на малките деца..............................227
Индивидуални различия в умственото
развитие.....................................228
Домашна среда и умствено развитие .........229
Грижи в забавачки и детски градини ........229
Признаци на подходящи за развитието
програми в ранното детство ..................231
Образователни медии........................232
Езиково развитие ............................233
Речник ....................................233
Граматика .................................234
Разговор...................................235
Подкрепяне на езиковото развитие
в ранното детство..........................236
Обобщение ...................................237
Глава 8. Емоционално и социално развитие в ранното детство ..................241
Теорията на Ериксън: инициатива
срещу вина...................................242
Разбиране на себе си ........................242
Основи на Аз-концепцията .................242
Поява на самооценката ....................243
Емоционално развитие.........................243
Разбиране на емоциите.....................244
Емоционална саморегулация.................244
Самоосъзнати емоции ......................245
Емпатия ..................................245
Отношения с връстниците......................246
Напредък в дружелюбието
с връстниците ............................246
Първи приятелства.........................247
Влияние на родителите върху ранните
отношения с връстниците ..................247
Основи на нравствеността.....................248
Психоаналитичната перспектива ............248
Теория за социалното учене ...............249
Културни влияния. Етнически различия в последиците от физическото наказание ......
251
Когнитивната перспектива към развитието .. 252
Прилагане на това, което знаем. Използване
на положителна дисциплина ...................253
Другата страна на нравствеността:
развитие на агресията.....................253
Полово типизиране............................256
Полово-стереотипни убеждения
и поведение ..............................257
Генетични влияния върху половото
типизиране................................257
Влияния от средата върху половото
типизиране................................258
Перспектива на жизнения цикъл.
Дейвид: момчето, което беше отгледано
като момиче..................................259
Полова идентичност........................260
Намаляване на половите стереотипи
при малките деца..........................261
Отглеждане на детето и емоционално
и социално развитие..........................262
Стилове на отглеждане.....................262
Какво прави авторитетното отглеждане
на детето ефективно? .....................263
Културни вариации.........................264
Малтретиране на детето....................264
Обобщение ...................................267
Основни термини и понятия ...................270
11
Важни събития. Развитие в ранното детство......................................271
Глава 9. Физическо и познавателно развитие в средното детство .................273
Физическо развитие ..........................274
Растеж на тялото.............................274
Свързани със здравето въпроси ...............274
Хранене ...................................274
Затлъстяване...............................275
Болести ...................................276
Моторно развитие и игра......................277
Грубо моторно развитие ....................277
Фино моторно развитие .....................277
Полови различия............................278
Игри с правила ............................278
Сянката на еволюционното ни минало ......... 279
Физическо възпитание ......................279
Когнитивно развитие .........................280
Теорията на Пиаже: етап на конкретните
операции ....................................280
Конкретно-операционално мислене ...........280
Ограничения на конкретно-
операционалното мислене ...................281
Проследяващи изследвания на конкретно-
операционалното мислене ...................282
Оценка на етапа на конкретните
операции ..................................283
Преработка на информацията ..................283
Внимание...................................284
Паметови стратегии ........................284
Биология и среда. Деца с разстройство с дефицит на вниманието
и хиперактивност ............................285
Познавателна база и паметово
представяне................................286
Култура и паметови стратегии...............287
Теорията за ума на ученика.................287
Когнитивна саморегулация ..................287
Приложение на преработката на информацията към академичното учене ...... 288
Индивидуални различия в умственото
развитие.....................................290
Дефиниране и измерване
на интелигентността........................290
Съвременни усилия за дефиниране
на интелигентността........................291
Обясняване на индивидуалните и груповите
различия в IQ .............................293
Развитие на езика ...........................296
Социални въпроси. Тестиране с висок
залог.......................................297
Речник и граматика........................298
Прагматика ...............................298
Учене на два езика едновременно...........299
Учене в училище.............................300
Образователни философии ..................300
Признаци на висококачествено обучение
в основното училище.........................301
Взаимодействие учител-ученик .............302
Обучаване на деца със специални
потребности...............................302
Колко образовани са американските деца? .. 305
Обобщение ..................................307
Глава 10. Емоционално и социално развитие в средното детство ................311
Теорията на Ериксън: трудолюбие срещу
малоценност ................................312
Разбиране на себе си .......................312
Аз-концепция .............................312
Развитие на самооценката .................313
Влияния върху самооценката ...............314
Емоционално развитие........................316
Самоосъзнати емоции ......................316
Емоционално разбиране.....................316
Емоционална саморегулация.................316
Разбиране на другите: приемане
на перспектива .............................317
Нравствено развитие ........................318
Научаване за справедливостта
чрез споделянето..........................318
Разбиране на нравствеността
и на социалните конвенции ................318
Разбиране на индивидуалните права ............ 319
Отношения с връстниците.....................319
Групи на връстниците .....................320
Приятелства ..............................320
Приемане от връстниците ..................321
Полово типизиране...........................323
Полово-стереотипни убеждения..............323
Биология и среда. Грубияните
и техните жертви ...........................324
Полова идентичност и поведение ...........324
Влияние на семейството......................325
Взаимоотношения родител-дете..............325
Деца в семейството........................326
12
Единствени деца ............................326
Развод......................................327
Прилагане на онова, което знаем. Помагане на децата да се приспособят към развода
на родителите си...............................329
Смесени семейства...........................330
Трудова заетост на майката и семейства,
в които и двамата родители работят.............331
Някои често срещани проблеми
на развитието .................................332
Страхове и тревожност ......................332
Сексуално малтретиране на деца .............333
Деца на войната................................334
Подпомагане на издръжливостта
в средното детство .........................335
Обобщение .....................................336
Важни термини и понятия .......................338
Важни събития. Развитие в средното
детство........................................339
Глава 11. Физическо и познавателно развитие в
юношеството.........................341
Физическо развитие ............................342
Концепции за юношеството.......................342
Пубертет: физическият преход
към зрялата възраст ........................343
Хормонални промени..........................343
Растеж на тялото............................343
Моторно развитие и физическа активност ... 344
Сексуално съзряване ........................345
Индивидуални различия в растежа
през пубертета .............................346
Развитие на мозъка..........................346
Психологическото въздействие на събитията
през пубертета ................................347
Реакции на промените през пубертета ........... 347
Пубертетна промяна, емоции и социално
поведение...................................348
Разполагане на пубертета във времето ......... 349
Свързани със здравето въпроси .................351
Хранителни потребности......................351
Разстройства на храненето ..................351
Сексуална активност ........................352
Общуване с юношите по сексуални
въпроси........................................353
Социални въпроси ...........................356
Болести, предавани по полов път ............357
Юношеска бременност и родителство .......... 357
Употреба и злоупотреба с вещества 360
Познавателно развитие ......................361
Теорията на Пиаже: етап на формалните
операции ...................................362
Хипотетико-дедуктивни разсъждения .......... 362
Пропозиционно мислене ...................363
Проследяващи изследвания на формално-
операционното мислене....................363
Становище на подхода на преработката на информацията за познавателното развитие
през юношеството ...........................365
Научни разсъждения: координиране
на теорията и свидетелствата ............365
Как се развиват научните разсъждения ........ 366
Последствия от познавателните промени
през юношеството ........................366
Самосъзнание и фокусиране
върху себе си............................367
Идеализъм и критика .....................367
Вземане на решения.......................367
Учене в училище.............................368
Училищен преход .........................368
Академични постижения ...................370
Отпадане от училище......................372
Перспектива на жизнения цикъл. Извънкласни дейности: контекст за положително
развитие на младежите.......................374
Обобщение ..................................375
Глава 12. Емоционално и социално развитие в юношеството......................379
Теорията на Ериксън: идентичност
срещу объркване на ролите...................380
Разбиране на себе си .......................380
Промени в Аз-концепцията.................381
Промени в самооценката...................381
Пътища към идентичността.................381
Статус на идентичността и психично
благополучие.............................382
Фактори, влияещи върху развитието
на идентичността ........................383
Културни влияния. Развитие на идентичността при юноши
от етнически малцинства ....................384
Нравствено развитие ........................385
Прилагане на онова, което знаем. Подкрепяне на здраво развитие на
идентичността ........... 385
13
Теорията на Колбърг за нравственото
развитие...................................386
Има ли полови различия в нравствените
разсъждения? ..............................389
Координиране на личния избор
и нравствеността...........................389
Влияния върху нравствените
разсъждения................................390
Нравствени разсъждения и поведение ........... 391
Религиозно ангажиране и нравствено
развитие...................................391
Полово типизиране.............................392
Семейството ..................................392
Отношения родител-дете.....................393
Семейни обстоятелства .....................393
Братя/сестри ..............................394
Отношения с връстниците....................394
Приятелства ...............................394
Клики и тайфи..............................396
Срещи с представители на другия пол ......... 397
Проблеми на развитието .......................398
Депресия ..................................398
Самоубийство ..............................399
Отклоняващо се поведение ..................401
Перспектива на жизнения цикъл. Два пътя към отклоняващото се поведение
през юношеството..............................402
Обобщение ....................................404
Основни термини и понятия ....................406
Важни събития. Развитие
през юношеството .............................406
Глава 13. Физическо и познавателно развитие в ранната зряла
възраст .............409
Постепенен преход: пробуждащата се
зрялост.......................................410
Физическо развитие ...........................411
Биологичното стареене е в ход през ранната
зряла възраст.................................411
Стареене на нивото на ДНК и клетките ......... 411
Стареене на нивото на органите
и тъканите ................................412
Физически промени ............................413
Сърдечносъдова и дихателна система .......... 413
Моторно изпълнение ........................415
Имунна система ............................416
Репродуктивен капацитет....................416
Здраве и годност .............................417
Хранене ...................................418
Физически упражнения ......................420
Злоупотреба с вещества....................421
Сексуалност...............................423
Биология и среда. Полови различия
в нагласите към сексуалността ..............424
Прилагане на онова, което знаем. Предотвратяване на сексуалната принуда ........
427
Психологически стрес .....................428
Промени в структурата на мисленето..........429
Теорията на Пери: епистемно познание ....... 429
Теорията на Лабуви-Вийф: прагматично мислене и когнитивно-афективна
комплексност..............................430
Компетентност и творчество..................431
Университетският опит ......................432
Психологическо влияние на следването ....... 433
Отпадане от университета..................433
Избор на професия...........................434
Избор на професия.........................434
Фактори, влияещи върху избора
на професия...............................434
Професионална подготовка на младите
възрастни без висше образование ..........436
Социални въпроси. Мъжествеността на работното място: мъже, които избират
нетрадиционна кариера ......................437
Обобщение ..................................438
Глава 14. Емоционално и социално развитие в ранната зряла възраст ...........442
Теорията на Ериксън: Интимност срещу
изолация....................................443
Други теории за психосоциалното развитие
на възрастните .............................444
Сезоните на живота по Левинсън............444
Адаптацията към живота по Вейлънт .......... 445
Ограничения на теориите на Левинсън
и Вейлънт ................................446
Социалният часовник.......................446
Близки взаимоотношения......................447
Романтична любов .........................447
Приятелства ..............................449
Перспектива на жизнения цикъл. Модели на привързаност в детството и романтични
взаимоотношения в зряла възраст ............450
Самота ...................................451
Жизненият цикъл на семейството..............452
Напускане на дома ........................452
Събиране на семейства в брака.............453
14
Родителство................................456
Социални въпроси. Малтретиране
на партньора ................................457
Разнообразие на начина на живот
на възрастните ..............................461
Живеещи сами...............................461
Съжителство ...............................462
Липса на деца .............................463
Развод и повторен брак ....................463
Различни стилове на родителство............465
Развитие на кариерата .......................467
Установяване на кариера ...................467
Жените и етническите малцинства ...........468
Комбиниране на работата
и семейството .............................469
Стратегии, помагащи на двойките, в които и двамата работят, да комбинират трудовите
и семейните роли.............................470
Обобщение ..................................471
Важни събития. Развитие в ранната
зряла възраст................................474
Глава 15. Физическо и познавателно развитие в средната зряла възраст ...........476
Физическо развитие ..........................477
Физически промени .........................477
Зрение ....................................477
Слух ......................................478
Кожа.......................................479
Мускулно-мастен строеж.....................479
Скелет ....................................479
Репродуктивна система .....................480
Здраве и годност.............................482
Културни влияния. Менопаузата като
биокултурно събитие .........................483
Сексуалност................................484
Болест и инвалидност.......................484
Враждебност и гняв ........................487
Адаптиране към предизвикателствата
на средата на живота ........................488
Управление на стреса.......................488
Физически упражнения ......................489
Управление на стреса.........................489
Оптимистичен светоглед ....................490
Пол и стареене: двоен стандарт ............490
Познавателно развитие ........................491
Промени в умствените способности..............491
Кохортни изследвания ......................492
Кристализирала и флуидна
интелигентност ............................492
Преработка на информацията ...................494
Скорост на преработка......................494
Внимание...................................495
Памет......................................495
Решаване на практически проблеми
и експертни познания.......................496
Творчество ................................497
Професионален живот и познавателно
развитие......................................498
Учещи в зряла възраст: студентстване
в средата на живота ..........................499
Характеристики на връщащите се
студенти...................................499
Подкрепа на връщащите се студенти .........499
Обобщение ....................................500
Важни термини и понятия ......................503
Глава 16. Емоционално и социално развитие в средната зряла възраст ............504
Теорията на Ериксън: генеративност
срещу стагнация ..............................505
в средна възраст .............................506
Сезоните на живота по Левинсън.............507
Адаптацията към живота по Вейлънт ........... 509
Има ли „криза в средата на живота“? ............ 509
Стабилност и промяна в Аз-концепцията
и личността ..................................510
Възможни Азове.............................510
Приемане на себе си, автономия
и овладяване на средата....................511
Биология и среда. Кои фактори подпомагат психичното благополучие
в средна възраст? ............................512
Стратегии за справяне .....................513
Полова идентичност............................513
Индивидуални различия в личностните
черти .....................................514
Взаимоотношенията в средна зряла възраст .... 516
Брак и развод .............................516
Променящи се взаимоотношения
родител-дете ..............................517
Прародителство ............................518
Хората на средна възраст и техните остаряващи
родители ..........................519
15
Социални въпроси. Прародители, отглеждащи внуци: семейството
на пропуснатото поколение...................521
Облекчаване на стреса от грижите
за остаряващ родител .......................523
Братя/сестри ............................524
Приятелства .............................524
Професионален живот ........................525
Удовлетворение от работата ..............525
Кариерно развитие........................526
Планиране на пенсионирането .............527
Обобщение ..................................528
Важни събития. Развитие в средната
зряла възраст...............................532
Глава 17. Физическо и познавателно развитие в късната зряла възраст ...........534
Физическо развитие .........................535
Продължителност на живота...................535
Вариации в продължителността
на живота................................535
Продължителност на живота в късната
зряла възраст............................536
Максимална продължителност ..............537
Какво можем да научим за остаряването
от столетниците? ...........................538
Физически промени ..........................539
Нервна система...........................539
Сензорни системи.........................540
Сърдечносъдова и дихателна система .......... 542
Имунна система ..........................542
Сън......................................543
Външен вид и подвижност..................543
Адаптиране към физическите промени
в късната зряла възраст..................544
Здраве, годност и инвалидност ...........546
Хранене и физически упражнения ..........547
Сексуалност..............................548
Инвалидност .............................549
Умствени нарушения ......................552
Социални въпроси. Интервенции за полагащи грижи за хора в напреднала
възраст с деменция .........................556
Здравни грижи............................557
Памет.......................................560
Преднамерена срещу автоматична
памет .....................................560
Асоциативна памет..........................560
Памет за далечни събития ..................561
Памет за предстоящи събития................561
Преработка на езика..........................562
Решаване на проблеми ........................563
Мъдрост......................................563
Фактори, свързани с когнитивната
промяна .....................................565
Когнитивни интервенции.......................565
Учене през целия живот.......................566
Увеличаване на ефективността на обучението
на хора в напреднала възраст ................567
Обобщение ...................................568
Глава 18. Емоционално и социално развитие в късна зряла възраст ..............572
Теорията на Ериксън: интегритет срещу
отчаяние.....................................573
в късна зряла възраст........................573
Задачите на интегритета по Пек и геротрансцендентността на Джоан
Ериксън ...................................573
Емоционалните експертни познания
по Лабуви-Вийф ............................574
Реминисценции и преглед на живота .........575
Стабилност и промяна в Аз-концепцията
и личността .................................575
Сигурна и многоаспектна Аз-концепция ....... 576
Издръжливост: приятност, социабилност
и приемане на промяната....................576
Духовност и религиозност...................576
Индивидуални различия и психично
благополучие.................................578
Контрол срещу зависимост ..................578
Здраве.....................................578
Социални въпроси. Самоубийство
в напреднала зряла възраст ..................579
Отрицателни житейски промени...............580
Социална подкрепа и социално
взаимодействие.............................580
Променящ се социален свят....................581
Социални теории за остаряването ...........582
Биология и среда. Остаряване, възприятие за време и социални
цели.....................584
16
Социален контекст на остаряването:
общности, квартали и жилища .............585
Взаимоотношения в късна зряла възраст ......... 588
Брак ....................................588
Хомосексуални партньорства...............589
Развод, повторен брак и съжителство ........... 589
Вдовство ............................... 590
Подпомагане на адаптацията към вдовството в късната зряла
възраст ...................591
Възрастни, които никога не са се женили
и са без деца............................591
Братя/сестри ............................592
Приятелства..............................593
Взаимоотношения с порасналите деца .......... 594
Малтретиране на хора в напреднала
възраст..................................595
Пенсиониране и свободно време .............597
Решение за пенсиониране..................597
Приспособяване към пенсионирането ........... 598
Дейности през свободното време............599
Успешно остаряване ........................599
Обобщение....................................602
Важни термини и понятия......................605
Важни събития. Развитие в късната зряла
възраст .................................... 606
Глава 19. Смърт, умиране и траур ............608
Как умираме?.................................609
Физически промени..........................609
Дефиниране на смъртта .....................610
Умиране с достойнство......................610
Нагласи към смъртта........................611
Мислите и емоциите на умиращите............613
Съществуват ли етапи на умирането? ............ 613
Контекстуални влияния върху
адаптацията към умирането ..............614
Място, където да умреш ....................617
Собственият дом ........................617
Болница ................................ 618
Подходът на хосписите ..................618
Биология и среда. Музиката като палиативни грижи за умиращи пациенти ... 619
Правото да умреш...........................620
Пасивна евтаназия.......................621
Доброволна активна евтаназия..............622
Подпомогнато самоубийство ................623
Траур: справяне със смъртта
на любим човек ..............................625
Процесът на скърбенето....................625
Лични и ситуационни вариации ...........626
Културни влияния. Културни вариации
в траура.....................................629
Интервенции при траур ....................630
Предложения за изживяване на скръбта
след смъртта на любим човек ...............630
Образоване за смъртта......................631
Обобщение..................................632
Основни термини и понятия..................634
Речник .................................... 635
Индекс......................................653
С любезното разрешение на носителя на авторските права можете да свалите
библиографията във формат pdf от интернет страницата на издателство „Дилок“.
http://dilok.net/
ЛИЧНА БЕЛЕЖКА ДО ЧИТАТЕЛИТЕ
Преподавателският ми опит в областта на детското развитие от повече от 30 години ме
е сблъсквал с хиляди студенти като вас - студенти от различни специалности, бъдещи
цели, интереси и потребности. Мнозина са от собствения ми факултет - психология, но
мнозина са от други свързани области - педагогика, социология, антропология,
изследвания на семейството, социално дело, биология и медицински грижи, ако спомена
само някои. Всеки семестър стремежите на моите студенти се оказват толкова
разнообразни, колкото са и техните специалности. Много от тях търсят кариера в
приложната работа: консултиране, социална работа, училищна психология,
администриране на програми, полагане на грижи. Някои планират да преподават, а има
и хора, които искат да правят изследвания. Повечето се надяват някой ден да станат
родители, докато други вече са родители и идват с желанието по-добре да разберат и
да отгледат децата си. Почти всички идват със силно любопитство как самите те са се
развили от мънички бебета в сложните човешки същества, които са днес.
Решението ми да подготвя „Изследване на развитието през жизнения цикъл“ беше
вдъхновено от желанието да осигуря на студентите ясно, ефикасно четиво за повечето
от важните поня-
тия и емпирични резултати в областта, като същевременно предложа и широко
разнообразие от основани на изследванията практически приложения. За да постигна
тези цели, базирах книгата на внимателно подбрани класически и актуални теории и
изследвания. Освен това текстът осветлява перспективата на жизнения цикъл към
развитието и взаимодействащите приноси на биоло-
гията и средата за развиващия се човек. Освен това тя илюстрира общите неща и
разликите между етническите групи и култури, и обсъжда по-широкия социален
контекст, в който се развиваме. В текста е преплетена уникална педагогическа
програма, която ще ви помогне да овладеете информацията, като интегрирате различни
аспекти на развитието, критично изследвате противоречиви въпроси, прилагате
наученото и свързвате информацията със собствения си живот.
Надявам се, че ученето за човешкото развитие ще бъде също толкова награждаващо за
вас, колкото е било за мен през годините. Бих искала да знам какво мислите както за
областта на човешкото развитие, така и за този учебник. Приветствам вашите
коментари, моля, чувствайте се свободни да ми ги изпращате на адрес: Department of
Psychology, Box 4620, Illinois State University, Normal, IL 61790, USA, или на
издателя, който ще ми ги препрати.
ПРЕДГОВОР ЗА ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ
Написах „Изследване на развитието през жизнения цикъл“ с целта да запазя всички
жизнени характеристики на Development Through the Lifespan („Развитието през
жизнения цикъл“), като същевременно осигуря на студентите ясно и ефикасно четиво за
най-важните понятия и емпирични резултати в областта на развитието през жизнения
цикъл. Текстът е преформулиран с особено силно ударение върху приложенията.
Класически, съвременни и авангардни теории и изследвания стават достъпни за
студентите по управляем и релевантен начин с богатство от съдържание и методически
инструменти, имащи за цел да подчертаят следните актуални тенденции:
• Подчертани са различни пътища към промяната. Изследователите са стигнали до широк
консенсус, че вариациите в биологичния строеж и всекидневните задачи водят до
широки индивидуални различия в пътищата към промяната и възникващата в резултат
компетентност. Този текст обръща внимание на изменчивостта в развитието и на
съвременните теории - екологична, социокултур-на, динамично-системна перспектива и
тази на жизнения цикъл, - които се опитват да я обяснят. В целия текст са
представени мно-гокултурни и кроскултурни резултати, включително международни
сравнения. Каретата „Биология и среда“ и „Влияние на културата“ също акцентират
върху темата за разнообразието в развитието.
• Адресирано е сложното, двупосочно взаимоотношение между биологията и средата.
Натрупващите се свидетелства за развитието на мозъка, моторните умения,
познавателните и езиковите умения, темперамента и личността, както и проблемите в
развитието подчертават начина, по който биологичните фактори се появяват,
модифицират се от и споделят влиянието си в опита. Взаимовръзките между биологията
и средата се изследват в цялото изложение и в каретата за биологията и средата.
• Включени са голям обем интердисциплинарни изследвания. Крачката към разглеждане
на мислите, чувствата и поведението като интегрирано цяло, повлияно от широк
спектър от фактори в биологията, социалния контекст и културата, е мотивирала
изследователите на развитието да засилят връзките си с другите области на
психологията и с други дисциплини. Темите и резултатите в целия текст отразяват
приносите на педагогическата, социалната, клиничната психология, психологията на
здравето, невропсихо-логията, биологията, педиатрията, гериатри-ята, социологията,
антропологията, социалните грижи и други области.
• Връзките между теорията, изследванията и приложенията пропиват всяка глава. След
като изследователите интензифицират усилията си да генерират резултати, релевантни
на ситуациите от реалния живот, разглеждам редица въпроси на социалната политика и
солидни, базирани на теорията и на изследванията приложения. Допълнителни
приложения са осигурени в таблиците „Прилагане на онова, което знаем“, които дават
на студентите конкретни начини за строеж на мостове между ученето и реалния свят.
• Ролята на активното учене на студентите е експлицитна. „Въпросите към себе си“ на
края на всяка основна част подпомагат три подхода към активното ангажиране с
предметната материя: Преглед, Приложение и Разсъждение. Въпросите от Разсъждение
подпомагат изучаването на развитието през жизнения цикъл да стане лично смислено,
като насърчават студентите да заемат добре обмислена позиция по важни въпроси и да
свържат теорията и изследванията със собствения си живот. Освен това подчертаването
на ключови термини в изложението на текста ги насърчава да се придвижат отвъд
научаването на термина към повторния прочит и задълбочаване на разбирането за
свързаната информация.
Философия на текста
Основният подход в тази книга е оформен от моята професионална и лична история като
преподавател, изследовател и родител. Тя се състои от седем философски съставки,
които смятам за съществени, за да могат студентите да завършат курса с дълбоко
разбиране на развитието през
20
жизнения цикъл. Всяка тема е преплетена във всяка глава:
• Разбиране на основните теории в областта, както и силните и слабите им страни.
Първата глава започва с акцента, че само познанието за множество теории може да
даде разбиране за богатството на човешкото развитие. Когато разглеждам всеки
възрастов период и област на развитието, представям различни теоретични
перспективи, сочейки как всяка подчертава преди пренебрегвани аспекти на
развитието, и обсъждам изследвания, които я оценяват. Разглеждането на
контрастиращи теории служи и като контекст за безпристрастен анализ на редица
спорни въпроси.
• Разбиране на перспективата на жизнения цикъл като интегративен подход към
развитието. Въвеждам перспективата на жизнения цикъл като организираща рамка в
първата глава и се позовавам на нея, както и илюстрирам нейните допускания -
развитието като доживотно, многодименсионално, многопосочно, пластично и вместено в
множество различни видове контекст - в целия текст. Подчертавайки перспективата на
жизнения цикъл, се стремя да помогна на студентите да конструират цялостно виждане
за развитието от зачатието до смъртта.
• Познание както за последователността на човешкото развитие, така и за процесите,
които лежат в неговата основа. Осигурявам дискусия на организираната
последователност на развитието заедно с процесите на промяна. Разбирането на
процеса -как сложните комбинации от биологични събития и такива от средата създават
развитието - е фокусът на повечето съвременни изследвания. Съответно, текстът
отразява това ударение. Вече има обаче и нова информация за хронологията на
промяната. В много отношения много малките и много възрастните са се оказали
значително по-компе-тентни, отколкото се е смятало в миналото. Освен това редица
„крайъгълни камъни“ на развитието в зряла възраст, например завършване на
формалното образование, навлизане в професионална кариера, женитба, раждане на деца
и пенсиониране, са станали доста по-непредвидими. Съвременните свидетелства за
последователността и разполагането във времето на развитието, за-
едно с последиците за процеса, са представени за всички периоди от жизнения цикъл.
• Оценка на влиянието на контекста и културата върху човешкото развитие. Богатство
от изследвания сочи, че хората живеят в богат физически и социален контекст, който
влияе върху всички аспекти на развитието. В цялата книга студентите пътуват до
далечни части на света, тъй като разглеждам растящ обем междукултурни свидетелства.
В текста обсъждам и много резултати върху социоикономически и етнически
разнообразни хора в САЩ и Канада. Нещо повече: влиянието на историческия времеви
период и кохортното членство са обект на непрекъснато внимание. В тази връзка
въпросите на пола - отчетливите, но непрекъснато развиващи се преживявания, роли и
житейски пътеки на мъжете и жените - получават съществен акцент. Освен осветляване
на ефектите на непосредствената среда, напри-мер семейство, квартал и училище,
правя съгласувано усилие да подчертавам влиянието на по-големите социални структури
- обществените ценности, закони и правителствените програми - върху благополучието
през живота.
• Разбиране за съвместните приноси на биологията и на средата за развитието.
Областта признава във все по-голяма степен комбинираните роли на наследствените/ор-
ганичните фактори и тези на средата — това, че те влияят върху развитието съвместно
и по сложен начин, и не могат да бъдат отделени в някакъв прост модел. В цялата
книга са представени многобройни примери как биологичните диспозиции могат да се
поддържат, но и да се трансформират от социалния контекст.
• Представа за взаимозависимостта на всички области на развитието - физическа,
познавателна, емоционална и социална. Всяка глава подчертава интегрирания подход
към човешкото развитие. Показвам как физическото, познавателното, емоционалното и
социалното развитие са взаимно преплетени. В изложението студентите са препращани
към други части на книгата, за да задълбочат представата си за взаимоотношенията
между различните аспекти на промяната.
• Разбиране за взаимосвързаността на теорията, изследванията и приложенията.
21
В цялата книга подчертавам, че теориите за човешкото развитие и изследванията,
стимулирани от тях, осигуряват основата за солидни, ефективни практики с деца,
юноши и възрастни. Връзките между теорията, изследванията и приложенията се
подкрепят от организационен формат, в който първо се представят теорията и
изследванията, а след това се описват практическите приложения. Освен това
актуалният фокус в областта: впрягане на познанията за човешкото развитие, за да се
оформят социалните политики, които подкрепят човешките потребности през целия
жизнен цикъл, е отразен във всяка глава. Текстът адресира актуалните условия на
децата, юношите и възрастните в САЩ, Канада и по света и показва как теорията и
изследванията са се комбинирали с обществения интерес, за да породят успешни
интервенции. Разглеждат се редица важни приложни теми, например семейно планиране,
детска смъртност, заетост на майката и грижи за децата, бременност и родителство в
юношеска възраст, домашно насилие, физически упражнения и здраве в зряла възраст,
учене през целия живот, прародители, отглеждащи внуци, приспособяване към
пенсионирането, адаптиране към вдовството и палиативни грижи за умиращи.
Организация на текста
В „Изследване на развитието през жизнения цикъл“ избрах хронологична организация.
Книгата започва с встъпителна глава, описваща историята на областта, съвременните
теории и изследователските стратегии. Следват две глави върху основите на
развитието. Втора глава комбинира преглед на биологичния и екологичния контекст в
единна, интегрирана дискусия на тези многоаспектни влияния върху развитието. Трета
глава е посветена на пренаталното развитие, раждането и новороденото. С тази основа
студентите са готови да погледнат по-отблизо на седем основни възрастови периода:
младенчест-во и етап на прохождането (глави 4, 5 и 6), ранно детство (глави 7 и 8),
средно детство (глави 9 и 10), юношество (глави 11 и 12), ранна зряла възраст
(глави 13 и 14), средна зряла възраст (глави 15 и 16) и късна зряла възраст (глави
17 и 18). Тематични глави във всяка хронологична секция са посветени на
физическото, познавателното, емоционалното и социалното развитие.
Книгата завършва с глава върху смъртта, умирането и загубата на близък човек (глава
19).
Хронологичният подход подпомага студентите да разберат по-задълбочено всеки
възрастов период. Освен това облекчава задачата за интегриране на различните
области на развитието, защото всяка се обсъжда в голяма близост. Същевременно
хронологично организираната книга изисква теориите, покриващи няколко възрастови
периода, да бъдат представени на части. Това е предизвикателство за студентите,
които трябва да свържат различните части. За да им помогна в тази задача, често им
напомням за важни по-ранни постижения, преди да дискутираме ново развитие,
препращайки ги към предишни секции. Освен това глави или части, посветени на същата
тема (например познавателно развитие), са организирани по сходен начин, което
улеснява студентите да правят връзка между възрастовите периоди и да си конструират
цялостен поглед върху промяната в процеса на развитие.
Педагогически характеристики
Поддържането на силно достъпен стил на писане - ясен и ангажиращ, без да е
опростенчески - продължава да е една от основните ми цели. Често разговарям със
студентите и ги насърчавам да свързват прочетеното със собствения си живот.
Правейки това, се надявам да превърна изучаването на човешкото развитие в
ангажиращо и приятно занимание.
• Истории и винетки за реални хора. За да
помогна на студентите да конструират ясна представа за развитието и да оживя
разказа, всяка част за хронологичен възрастов период е обединена от примери на
реални хора, вплетени в нея. Например частта върху средното детство акцентира върху
преживяванията и притесненията на 10-годишния Джоуи, 8-годишната Лизи, техните
разведени родители Рина и Дрейк, и съучениците им. В главите върху късната зряла
възраст студентите опознават Уолт и Рут - изпълнена с живот пенсионирана двойка,
заедно с по-големия брат на Уолт Дик и неговата съпруга Голди, както и сестрата на
Рут Айда - жертва на болестта на Алцхаймер. Освен набор от главни герои, които
внасят единство във всеки възрастов период, много допълнителни винетки предлагат
живи примери за раз-
22
витието и разнообразието между децата, юношите и възрастните.
• Въведения и обобщения във всяка глава.
За да подпомогна полезен предварителен преглед, включвам очертание на съдържанието
на главата във всяко въведение. Обобщенията в края на главата, организирани според
основните раздели на всяка глава и акцентиращи важни термини, напомнят на
студентите ключови пунктове в дискусията в изложението. В обобщенията са включени
въпроси за преглед, за да насърчат активно-то учене.
• Въпроси: „Запитайте се“. Активното ангажиране с предметната материя е подкрепено
от учебните въпроси в края на всяка основна част. Три типа въпроси насърчават
студентите да мислят за човешкото развитие по разнообразни начини: въпросите за
Преглед им помагат да си спомнят и да разберат току-що прочетената информация,
въпросите за Приложение насърчават прилагането на познанието към противоречиви
въпроси и проблеми, пред които се изправят децата, юношите, възрастните и
професионалистите, работещи с тях, и въпросите за Разсъждение, способстващи
изучаването на човешкото развитие да стане лично смислено, като искат от студентите
да разсъждават върху собственото си развитие и житейски преживявания. Във всеки
набор от такива въпроси е включен линк към сайта www. ablongman. com/berk.
Четири типа тематични карета акцентират философските теми на тази книга:
• Каретата „Перспектива на жизнения цикъл“ са посветени на теми, които имат
дългосрочни последствия за развитието или включват междупоколенчески въпроси.
Примерите са: „Обучението на момичетата по света: трансформиране на настоящото и на
бъдещите поколения“, „Дейвид: момчето, което е отгледано като момиче“, „Деца на
войната“, „Модели на привързаност в детството и любовни взаимоотношения в зряла
възраст“ и „Какво можем да научим за остаряването от столетниците?“.
• В каретата „Социални въпроси“ обсъждам влиянието на социалните условия върху
децата, юношите и възрастните и подчертавам нуждата от чувствителни социални по-
литики за гарантиране на тяхното благополучие, например „Междунационална
перспектива върху здравеопазването и други политики за родители и новородени“,
„Тестиране с висок залог“, „Хомосексуални и бисексуални младежи: разкриване пред
себе си и пред околните“, „Мъжественост на работното място: мъже, които избират
нетрадиционни кариери“, „Прародители, отглеждащи внуци: семейството с пропуснатото
поколение“ и „Интервенции за грижещи се за възрастни с деменция“.
• Каретата „Културни влияния“ са разширени и осъвременени, за да задълбочат
вниманието към културата, пропиващо целия текст. Те акцентират както междукултурни-
те, така и многокултурните вариации в човешкото развитие, например „Имигранти на
младежка възраст: изумителна адаптация“, „Културна вариация в устройването на съня
на новороденото“, „Децата в селската и племенната култура наблюдават и участват в
работата на възрастните“, „Развитие на идентичността при юноши от етнически
малцинства“ и „Културни вариации в траура“.
• Каретата „Биология и среда“ подчертават засилващото се внимание към сложното,
дву-посочно взаимоотношение между биологията и средата в развитието. Примерите
включват: „Издръжливост, „умствена слепота“ и аутизъм“, „Грубияните и техните
жертви“, „Кои фактори подпомагат психичното благополучие в средата на живота?“,
„Остаряване, време, възприятие и социални цели“ и „Музиката като палиативна грижа
за умиращи пациенти“.
• Таблици „Прилагане на онова, което знаем“. За да подчертая връзката между
теорията, изследванията и приложенията, таблиците „Прилагане на онова, което знаем“
осигуряват лесно достъпни практически съвети за значението на полагането на грижи
за себе си и другите през жизнения цикъл. Таблиците освен това говорят директно на
студентите като родители или бъдещи родители, както и на онези, стремящи се към
свързана с децата или семействата кариера, например преподавателска работа,
здравеопазване, консултиране или социално дело. Те включват: „Какво да се прави и
да не се прави при нормална бременност“, „Признаци на подходящи за възрастта грижи
за бебето и прохождащото дете“, „Използване на положи-
23
телна дисциплина“, „Подпомагане на децата да се приспособят към развода на
родителите им“, „Общуване с юношите по сексуални въпроси“, „Стратегии, които
помагат на работещи двойки да комбинират работата и семейните роли“, „Облекчаване
на стреса от грижите за възрастен родител“ и „Подпомагане на адаптацията към
вдовството в късната възраст“.
• Таблици „Важни събития“. Тези таблици се появяват в края на всеки възрастов
раздел в книгата и обобщават основните физически, познавателни, езикови,
емоционални и социални постижения, осигурявайки удобен начин за преговор на
хронологията на развитието през жизнения цикъл.
• Красиво оформление. Улавящият погледа дизайн на фигурите и таблиците представя
понятията и изследователските резултати с яснота и привлекателност и така силно
подпомага студентското разбиране и съхраняване на материала в паметта.
• Ключови термини с дефиниции в изложението, списък с термините в края на всяка
глава и речник в края на книгата. Овладяването на термините, които изграждат
основния речник на областта, е подпомогнато от подчертаването на ключовите термини
и дефинициите на понятията, насърчаващи студентите да разглеждат терминологията в
областта в по-голяма дълбочина чрез повторното прочитане на свързаната информация.
Ключовите термини са представени и в края на всяка глава, както и в речника на края
на книгата.
Признателност
Ангажираният принос на много хора ми помогна да направя тази книга реалност.
Впечатляваща група от рецензенти даде полезни съвети, конструктивна критика и
ентусиазъм за организацията и съдържанието на текста. Благо-дарна съм на всеки от
тях:
Джералд Адамс, Университет на Гуелф Джаки Адамсън, Училище по минно дело и
технология на Южна Дакота Черил Анагнопулос, Щатски университет Блек Хилс
Шери Бомонт, Университет на Северна Британска Колумбия
Кимбърли Блеър, Университет на Питсбърг
Трейси Л. Блументрит, Университет на Уискон-син в Ла Крос
Лантън Камблин, Университет на Синсинати Байрън Егелънд, Университет на Минесота
Карън Фингърмен, университет „Пърдю“
Лори Готлиб, университет „Макгил“
Дан Гренгард, Общински колеж на Остин Марлен Грумс, Маями Дейд Колидж Лора
Грънтмайър, Общински колеж на Редландс Деб Холистър, Общински колеж на Валенсия
Хуи-Чин Хсу, Университет на Джорджия Марита Клошек, Университет на Западно Онта-рио
Карън Копера-Фрай, Университет на Невада в Рино
Валери Кълмайър, Университет Куийнс Дийна Кун, Учителски колеж, Колумбийски
университет
Дейл Лънд, Университет на Юта Ашли Мейнард, Университет на Хавай Кейт Маклийн,
Университет на Торонто в Ми-сисога
Каръл Милър, общински колеж „Ан Еръндъл“ Улрих Мюлер, Университет на Виктория
Мериън Пърлмътър, Университет на Мичиган Долорес Пушкар, университет „Конкордия“
Дейвид Шуолб, Югоизточен университет на Луизиана
Джуди Сметана, Университет на Рочестър Джонел Стро, Университет на Западна
Вирджиния
Мохисола Тиамию, Университет на Толедо Рут Тинкоф, Харвардски университет Лора
Томпсън, Щатски университет на Ню Мексико
Освен това бих искала да благодаря на следните колеги за това, че отговориха на
проучване, сравняващо глава от този текст с учебника, който използват, осигурявайки
насърчителна обратна връзка и сериозно обмисляйки приемането на „Изследване на
развитието през жизнения цикъл“ за предстоящите им курсове:
Рошел Робинс, университет „Св. Семейство“ Джин Попай, колеж „Ръсъл Сейдж“
Кристин Уейл, Университет на Северно Колорадо Марна Бърнс, университет „Мърсър“
Бренда Левийн, общински колеж на Брауард Карън Н. Хейс, колеж „Гилфорд“
Дънийз Саймънсън, колеж на Форт Луис Кати Кантър, Щатски университет на Пенсилва-
ния във Файет
24
Мишел С. Паркър, общински колеж на Глендейл Джоан Камински, колеж на Алвърния Сюзан
Дър, щатски колеж на Мейсън Айлийн М. Колинс, общински колеж Чемъкета Марта Франк,
висше училище „Сейдж“
Джойс К. Джоунс, Щатски университет на Тексас Пърл Славик Кауън, Университет на
Айова Карилин От, Университет на Монтевало Виктория Л. Накли, колеж Утика Арт
Хаузър, общински колеж на Форт Скот Тара Лакаста-Ревел, общински колеж Глендейл
Елизабет Мазър, Щатски университет на Пен-силвания в Маккийспорт
Морийн Вандермас-Пийлър, университет „Илон“
Колеги и студенти в Щатския университет на Илинойс подпомогнаха изследванията ми и
допринесоха съществено за приложенията в този текст. Ричард Пейн от Катедрата по
политика и управление е любезен и отдаден приятел, с когото сме провеждали много
ползотворни дискусии за процеса на писане, условията на децата и възрастните, и
други теми, които съществено са повлияли върху гледната ми точка за развитието през
жизнения цикъл и социалната политика. Сара Харис ми помогна в подготовката на
Наръчника на преподавателя, видеозаписа „Развитието през жизнения цикъл в
действие“, лин-ковете към съпътстващия уебсайт, видео-наръчника „Прозорец към
развитието през жизнения цикъл“, Наръчника за преподавателя към видеосеминара и
Учебния наръчник за студента, привнасяйки в тези задачи ентусиазъм, въображение,
дълбочина на познанието и впечатляващи умения в преподаването и писането. Високо
ценя отдадената работа на Триша Ман в търсенето на литературата и в ревизирането на
учебния наръчник. Кортни Купър посвети безброй часове на събирането и
организирането на библиотечните материали.
Допълнителният пакет също беше подпомогнат от таланта и усърдието на няколко души.
Пам Барткър е автор на превъзходната Тестова банка, а Джуди Ашкеназ подготви
лекционните планове и отговорите на въпросите „Запитайте се“ за Ресурсния наръчник
за преподавателя. Шера-лий Конърс създаде слайдовете за ПауърПойнт, а Сюзън Месър
написа информативните биогра-
фии на основни фигури в областта, които са публикувани в „Лаборатория Моето
развитие“.
Имах щастието да работя с изключително способния редакторски екип в „Алън енд
Бейкън“. Управляващият редактор Мирела Мисиашек подходи умело и внимателно към
многоаспектната задача да координира всички аспекти на проекта: уреждане на
експертни рецензии, наблюдаване на приложенията, организиране на заснемането на
видеоматериалите, което разшири съществено възможността да илюстрирам важни понятия
и събития в развитието, допринасяйки но уникален начин за илюстрациите в книгата и
още много, много повече. Интересът на Мирела към човешкото развитие засили
удоволствието ми от работата с нея през тази една година. Патрик Кеш-Питърсън
координира производствените задачи, което доведе до изключително красиво първо
издание. Маргарет Пинет и Бил Хекман бяха ненадминати в редакторската и ко-
ректорската работа.
Бих искала да изразя сърдечната си благодарност на Пам Ласки, изпълнителен
маркетинг-ме-ниджър, за ентусиазма, креативността, честите консултации и топло
приятелство. Силната чувствителност на Пам към нуждите на преподавателите, вече
приели или обмислящи приемането на учебника, и разговорите ѝ с мен за нуждата от
сбит текст върху развитието през жизнения цикъл бяха ключови фактори в решението ми
да напиша тази книга. Думите не стигат да опиша всичко, което тя направи за
качеството и широкото разпространение на моите текстове.
Последна дума на благодарност към моето семейство, чиято любов, търпение и
разбиране ми помогнаха да бъда съпруга, майка, преподавател, изследовател и автор
на книги едновременно. Синовете ми, Дейвид и Питър, проявиха специален интерес към
този текст. Техните разсъждения за събитията и напредъка в собствения им живот,
предадени по телефона, по електронната поща и на семейните събирания, ми помогнаха
да оформя главите върху ранното детство. Съпругът ми Кен с готовност направи място
за още едно много времеемко начинание в нашия съвместен живот и ми предаде вярата
си в неговата значимост по изключително много неизре-чени, грижовни начини.
Глава 1
ИСТОРИЯ, ТЕОРИЯ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ СТРАТЕГИИ
Човешкото развитие като научна, прилож-на и интердисциплинарна област Основни
въпроси
Непрекъснато или непостоянно развитие? Един курс на развитие, или много?
Относително влияние на природата и възпитанието?
Перспективата на човешкото развитие: балансирана гледна точка
Развитието е през целия живот Развитието е многомерно и многопосочно Развитието е
пластично Развитието е повлияно от множество взаимодействащи си сили • Биология и
среда: издръжливост
Научно начало
Дарвин: праотец на научното изучаване на детето
Нормативният период
Движението на умственото тестиране
Теории от средата на XX век
Психоаналитична перспектива Бихейвиоризъм и теория за социалното учене Теория на
Пиаже за когнитивното развитие
Съвременни теоретични перспективи
Преработка на информацията Етология и еволюционна психология на развитието
Социокултурна теория на Виготски Теория за екологичните системи
Сравняване на теориите
Изучаване на развитието
Често срещани изследователски методи Общи експериментални планове Планове за
изучаване на развитието • Културни влияния: Имигранти на младежка възраст:
изумителна адаптация
Етика в изследването на жизнения цикъл
Софи Лентшнер е родена през 1908 г., второ дете на родители евреи, които се
установяват в Лайпциг, Германия - град с процъфтяваща търговия и културен живот.
Баща ѝ е успешен бизнесмен и лидер в общността. Майка й е от висшето общество,
известна с чара, красотата и гостоприемството си. Като бебе, Софи демонстрира
решимост и упорство, които ще поддържа през целия си живот. Прекарва дълго време в
изучаване на малки предмети с очи и ръце. Единственото събитие, което непрекъснато
нарушава концентрацията й, е звукът на пианото в салона. В момента, в който Софи
започва да пълзи, непоколебимо се насочва към него, за да пипне клавишите и да се
диви на звънливия му звук.
По времето, когато тръгва на училище, Софи е интроспективно дете, често чувстващо
се неловко на радостните гостита, които момичетата със социалния статус на
семейството ѝ би трябвало да посещават. Софи се вглъбява в училищ-ната си работа,
особено в овладяването на чужди езици, които са редовна част от германското
начално и основно училище. Два пъти седмично има уроци по пиано от най-добрия
учител в Лайпциг. По времето, когато завършва гимназия, говори свободно английски и
френски, и е изявена пианистка. Докато повечето германски момичета по онова време
се омъжват до 20-годишна възраст, Софи отлага сериозното ухажване в полза на
влизането в университет. Родителите й започват да се чудят дали тяхната ревностна и
усърдна дъщеря ще се отдаде някога на семеен живот.
Софи иска брак и образование, но плановете ѝ са осуетени от политическите
катаклизми на времето, в което живее. Когато Хитлер идва на власт в началото на 30-
те години, бащата на Софи, страхувайки се за безопасността на съпругата и децата
си, мести семейството в Белгия. Условията за евреите в Европа бързо се влошават.
Нацистите плячкосват семейния дом на Софи и конфискуват бизнеса на баща ѝ. Към края
на 30-те години Софи е загубила контакт с почти всички свои лели, чичовци,
братовчеди и при-
26
ятели от детството, много от които (както научава по-късно) са натикани във вагони
за добитък и са транспортирани в робски лагери на смъртта в Аушвиц-Биркенау. През
1939 г., когато анти-еврейските закони и зверства се засилват, семейството на Софи
бяга в САЩ.
Когато Софи става на 30 години, родителите ѝ стигат до извода, че тя никога няма да
се омъжи и има нужда от кариера за финансовата си сигурност. Съгласяват се да я
издържат, за да се върне в университета, и Софи завършва две магистратури: едната
по музика, а другата по биб-лиотекарство. Тогава, по време на „сляпа среща“, се
запознава с Филип, офицер от американската армия. Спокойната, внимателна натура на
Филип допълва задълбочеността и житейския опит на Софи. След шест месеца се женят.
През следващите четири години се раждат две дъщери и един син. Скоро бащата на Софи
се разболява. Напрежението от лишаването на семейството от корени и загубата на
дома и бизнеса е разклатило здравето му. След месеци на легло, той умира от
сърдечна недостатъчност.
Когато Втората световна война свършва, Филип напуска армията и отваря малък магазин
за мъжки дрехи. Софи разделя времето си между грижите за децата и помагането на
Филип в магазина. Вече в 40-те си години, тя е отдадена майка, но малко жени на
нейната възраст отглеждат малки деца. Филип се бори с бизнеса, прекарва дълги
часове на работа, а Софи често се чувства самотна. Рядко докосва пианото, което
връща болезнени спомени за младежките планове за живота, разбити от войната.
Чувството на изолация и липса на осъществяване я прави избухлива. Късно нощем
двамата с Филип често се карат.
След като децата на Софи порастват и родителските грижи отнемат по-малко време, тя
отново се връща в университета, този път за да получи учителска правоспособност.
Накрая, на 50-годишна възраст, тя започва своята кариера. През следващото
десетилетие Софи преподава немски и френски език на гимназисти и английски език на
новопристигнали имигранти. Освен облекчаване на финансовите трудности на
семейството, тя изпитва доставящото удоволствие чувство за постижения и творчество.
Тези години са сред най-енергичните и удовлетворяващите в живота й. Изпитва
безкраен ентусиазъм по отношение на преподавателската работа - предаване на
езиковите си умения, познанията от първа ръка за последиците от омразата и потис-
ничеството и практическото разбиране как да се адаптира човек към живота в нова
страна. Наблюдава децата си, чийто млад живот е свободен от травмата на войната, да
приемат много от нейните ценности и да започват брачния и професионалния си живот в
очакваното време.
Софи наближава 60-те си години с оптимис-тична нагласа. След като двамата с Филип
са освободени от финансовото бреме на изплащането на висшето образование на децата,
гледат напред към живот с повече свободно време. Привързаността и уважението им
един към друг се задълбочават. Софи отново започва да свири на пиано. Този период
на задоволство обаче е кратък.
Една сутрин Софи се събужда и открива твърда бучка под ръката. Няколко дни по-късно
лекарят й диагностицира рак. Енергичната нагласа и способността на Софи да се
адаптира към радикални житейски промени й помага да посрещне болестта лице в лице.
Тя я дефинира като враг - нещо, с което трябва да се бори и да преодолее. В
резултат живее още пет години. Въпреки изтощението от химиотерапията, Софи поддържа
пълен график с преподавателски задължения и продължава да посещава майка си и да
изпълнява всекидневните задачи. Отслабва обаче физически и вече няма енергията да
води часовете си. На легло през последните няколко седмици, тя тихо се доближава до
смъртта, а Филип е до нея. Църквата по време на погребението е препълнена със
стотици ученици на Софи. У всеки тя е оставила незабравим образ на смела и грижовна
жена.
Едно от трите ѝ деца, Лора, е автор на тази книга. Омъжена година преди смъртта на
Софи, Лора и съпругът ѝ Кен често мислят за посланието на Софи, отправено лично към
тях в навечерието на сватбата им: „От собствения си живот и брак научих, че трябва
да изградите живот заедно, но и живот поотделно. Трябва да си давате един друг
времето, пространството и подкрепата, за да изковете собствената си идентичност,
собствените си начини да изразявате себе си и да давате на другите. Най-важната
съставка на вашата връзка трябва да е уважението.“
Лора и Кен се установяват в малък град в Средния Запад, близо до Щатския
университет на Илинойс, където продължават да преподават и до днес - Лора във
Факултета по психология, а Кен - във Факултета по математика. Имат двама синове:
Дейвид и Питър, които предават напред нейното наследство. Дейвид споделя увлечение-
27
то на баба си към преподаването: той е учител на деца от втори клас, предимно от
семейства на имигранти. Питър е адвокат и споделя любовта на баба си към музиката:
той свири на цигулка през свободното си време.
* * *
Историята на Софи повдига цяло богатство от вдъхновяващи въпроси за човешките
житейски истории:
• Какво определя характеристиките, които Софи споделя с другите, и онези,
превръщащи я в уникален човек: физическите характеристики, умствените способности,
интересите и поведението?
• Какво кара Софи да запази същата упорита, решителна диспозиция през целия си
живот, но да се променя в други съществени отношения?
• По какъв начин историческите и културните условия - за Софи преследването,
разрушило детския ѝ дом, причинило смъртта на членове на семейството и накарало
семейството ѝ да бяга в САЩ - влияят върху благополучието през живота?
• По какъв начин разполагането на събитията във времето, например ранното
съприкосновение на Софи с чужди езици и отложеното навлизане в брака, родителството
и кариерата, влияе върху развитието?
• Кои фактори - лични и от средата - са причината Софи да се прости с живота по-
рано от очакваното?
Това са централни въпроси, адресирани от човешкото развитие - област на изследване,
посветена на разбирането на постоянството и промяната през жизнения цикъл.
Интересите и загрижеността на изследователите, изучаващи човешкото развитие, се
характеризират с голямо разнообразие. Всички обаче споделят една-един-ствена цел:
да идентифицират онези фактори, които влияят върху последователността и
трансформациите у хората от зачатието до смъртта.
Човешкото развитие като научна, приложна и интердисциплинарна област
Току-що отбелязаните въпроси не представляват само научен интерес. Всеки има и
прилож-но, или практическо значение. Изследванията
върху развитието са стимулирани и от социалния натиск да се подобри животът на
хората. Например началото на общественото образование в зората на XX век води до
търсене на познание съдържанието и методите, с които да се обучават децата на
различни възрасти. Интересът на медицинската професия към подобряване на
здравословното състояние на хората изисква разбиране на физическия растеж,
храненето и болестите. Желанието на социалните работници да облекчават емоционални
проблеми и да помагат на хората да се приспособяват към основни житейски събития,
например развод, загуба на работата, война, природни бедствия или смърт на любим
човек, изисква информация за личностното и социалното развитие. Родителите
непрекъснато търсят експертни съвети за практиките по отглеждането на децата и
преживяванията, които ще подпомогнат създаването на щастлив и изпълнен с успех
живот за децата им.
Огромният ни запас от информация за човешкото развитие е интердисциплинарен: той
израства от комбинираните усилия на хората от множество области на изследване.
Заради нуждата от решения на всекидневните проблеми на всяка възраст,
изследователите от психологията, социологията, антропологията, биологията и невро-
науката са обединили усилия в изследванията с професионалистите от педагогиката,
изучаването на семейството, медицината, общественото здравеопазване и социалното
дело, ако споменем само няколко. Заедно, те са създали областта, която съществува
днес: набор от познания, които са не само научно важни, но и релевантни и полезни.
Основни въпроси
Спекулациите върху начина, по който хората растат и се променят, съществуват от
векове. Когато се обединяват с изследванията, вдъхновяват конструирането на теории
за развитието. Теорията е подреден, интегриран набор от твърдения, които описват,
обясняват и прогнозират поведението. Например добрата теория за привързаността
между бебето и грижещия се за него ще: (1) описва поведението на новороденото на
възраст 6 до 8 месеца, когато търси привързаност и утеха от познат възрастен, (2)
обяснява как и защо бебетата развиват това силно желание да изграждат връзка с
грижещия се и (3) прогнозира последствията от тази емоционална връзка за
взаимоотношенията през целия живот.
28
Теориите са жизненоважни инструменти по две причини. Първо, те осигуряват
организиращата рамка за наблюденията ни на хората, ръководят и придават смисъл на
онова, което виждаме. Второ, теории, които са верифицирани от изследванията,
осигуряват солидна база за практически действия. След като теорията пи помогне да
разберем развитието, сме в много по-добра позиция да знаем как да подобрим
благополучието и отношението към децата и възрастните.
Както ще видим, теориите са повлияни от културните ценности и системите убеждения
на своето време. Теориите обаче се различават от мнението или убеждението:
продължаващото съществуване на теорията зависи от научната верификация. Всички
теории трябва да бъдат проверени чрез достатъчен брой научни процедури, по които
има съгласие в научната общност, и резултатите трябва да издържат на проверките,
или да бъдат повтаряни, във времето.
Областта на човешкото развитие съдържа множество теории за природата на хората и
как те се променят. Ние сме сложни същества: променяме се физически, умствено,
емоционално и социално. Изследователите невинаги са съгласни за смисъла на това,
което виждат. Съществуването на много теории обаче подпомага напред-ването на
познанието, след като изследователите се опитват да подкрепят, да оборят и да
интегрират различните гледни точки.
Тази глава ви въвежда в основните теории за човешкото развитие и изследователските
стратегии, използвани за тяхната проверка. Макар че има множество теории, лесно
можем да ги организираме, тъй като почти всички заемат определена позиция по три
основни въпроса: (1) Курсът на развитието непрекъснат ли е, или непостоянен? (2)
Един курс на развитие ли харак-
теризира всички хора, или има множество възможни курсове? (3) Генетичните фактори
или тези от средата са по-важни в оказването на влияние върху развитието? Нека
разгледаме отблизо всеки от тези въпроси.
Непрекъснато или непостоянно развитие?
Как можем най-добре да опишем различията в способностите между бебетата, децата,
юношите и възрастните? Както илюстрира фигура 1.1, основните теории признават две
възможности.
Едното становище приема, че бебетата и децата в предучилищна възраст реагират на
света по доста подобен начин на този на възрастните. Разликата между незрялото и
зрялото същество е просто въпрос на количество или сложност. Например, когато Софи
е била бебе, възприятието ѝ за мелодията на пианото, споменът за миналите събития и
способността да сортира обектите в категории може би са били много сходни на
нашите. Вероятно единственото й ограничение е било, че не може да изпълнява
уменията с информацията и с прецизността, с които го правим ние. Ако е така,
промяната в нейното мислене трябва да е непрекъсната - процес на постепенно
увеличаване на същия тип умения, които присъстват от самото начало.
Според второто становище бебетата и децата имат уникални начини на мислене,
чувстване и поведение, които са много различни от тези на възрастните. Ако е така,
развитието е непостоянно - процес, в който в определени моменти се появяват нови и
различни начини на разбиране и реагиране на света. От тази гледна точка Софи не е
можела да възприема, да запомня и да организира преживяванията като зрелия човек, а
се е придвижвала през поредица от стъпки на разви-
Фигура 1.1. Развитието непрекъснато ли е, или непостоянно? (а) Някои теоретици
вярват, че развитието е гладък, непрекъснат процес. Хората постепенно все повече
обогатяват едни и същи типове умения, (б) Други смятат, че развитието се
осъществява в отчетливи фази. Хората се променят бързо, когато се издигнат на ново
ниво, а след това за известно време се променят много малко. С всяко ново стъпало
човекът интерпретира и реагира на света по качествено различен начин.
29
тието, всяка от които има уникални характеристики, докато е достигнала най-високото
равнище на функциониране.
Теориите, които приемат „непостоянната“ перспектива, разглеждат развитието като
осъществяващо се на етапи - качествени промени в мисленето, чувстването и
поведението, които характеризират специфични периоди на развитието. В стадиалните
теории развитието се възприема като изкачване на стълба: всяко стъпало съответства
на по-зрял, реорганизиран начин на функциониране. Стадиалната концепция освен това
приема, че хората преминават през периоди на бърза трансформация, когато преминават
от един стадий към друг. С други думи, промяната е доста рязка, а не постепенна и
непрекъснато течаща.
Един курс на развитие, или много?
Стадиалните теоретици приемат, че хората навсякъде по света следват една и съща
последователност на развитието. Въпреки това децата и възрастните живеят в различен
контекст -уникална комбинация от лични обстоятелства и специфична среда, която може
да доведе до различни пътища на промяна. Например срамежливият човек, който се
страхува от социални сре-щи, се развива в много различен контекст от този на
дружелюбния връстник, който с готовност търси контактите с други хора (Kagan,
2003). Децата и възрастните в незападни селски общества имат преживявания, които
рязко се различават от тези на хората в големите западни градове, а това води до
подчертано различни интелектуални способности, социални умения и чувства към себе
си и другите (Rogoff, 2003).
Както ще видите, съвременните теоретици разглеждат оформящия развитието контекст
като многопластов и комплексен. На лично ниво те включват наследствеността и
биологичния строеж. На страната на средата са домът, училището и кварталът, както и
обстоятелства, които са по-отдалечени от всекидневния живот: ресурсите в общността,
обществените ценности и историческия времеви период. И накрая, изследователите все
по-силно осъзнават културното разнообразие в развитието.
Относително влияние на природата и възпитанието?
Освен описването на курса на човешкото развитие, всяка теория заема позиция по
отноше-
ние на основния въпрос за лежащите в основата му причини: генетичните фактори или
тези от средата са по-важни? Това е вековният спор за природата и възпитанието. Под
природа имаме предвид биологичната даденост на бебето -наследствената информация,
която получаваме от родителите си в момента на зачатието. Под възпитание имаме
предвид комплексните сили на физическия и социалния свят, които влияят върху
биологичния ни строеж и психичните преживявания преди и след раждането.
Макар всички теории да придават поне някаква роля както на природата, така и на
възпитанието, ударението им варира. Позицията на теорията влияе върху начина, по
който обяснява индивидуалните различия. Теоретиците, подчертаващи стабилността - че
хората, които са с ня-каква силно или слабо развита характеристика (например
вербални способности, тревожност или социабилност), ще останат такива и в по-късна
възраст - обикновено подчертават значението на наследствеността. Ако разглеждат
средата като важна, обикновено посочват ранния опит като задаващ продължаващ през
целия живот модел на поведение. Силните отрицателни събития през първите няколко
години -твърдят те - не могат напълно да се преодолеят от по-късните и по-
положителни преживявания (Bowlby, 1980; Johnson, 2000; Sroufe, Egeland, &
Kreutzery, 1990). Други теоретици приемат по-оптимистично гледище (Greenspan &
Stranker, 2004; Masten & Reed, 2002; Werner & Smith,
2001). Те подчертават пластичността - че промяната е възможна и дори вероятна, ако
я подкрепят нови преживявания.
Перспективата на човешкото развитие: балансирана гледна точка
Дотук обсъдихме основните въпроси на човешкото развитие от гледна точка на
крайностите - решения, които са в полза на едната или другата страна. Когато
проследяваме разгръщането на областта обаче, ще видите, че позициите са омекотени.
Някои съвременни теоретици вярват, че се осъществяват както непрекъснати, така и
непостоянни промени. Други признават, че развитието има както универсални
характеристики, така и черти, уникални за човека и неговия контекст. Все по-голям
брой теоретици разглеждат наследствеността и средата като неотделимо преплетени и
всяко от тях вли-яе върху потенциала на другото да модифици-
30
ра чертите и способностите на човека (Reiss, 2003; Rutter, 2002).
Тези балансирани гледища дължат много на експанзията на изследванията от почти
изключителен фокус върху първите две десетилетия към включване и на зрялата
възраст. През първата половина на XX век широко се приема, че развитието спира през
юношеството. Зрялата възраст се разглежда като плато, а остаряването - като упадък.
Промененият характер на американската популация събужда изследователите за идеята,
че напредъкът във функционирането продължава през целия живот.
Заради подобренията в храненето, санитарните условия и медицинските познания
средната продължителност на живота (броят години, които роденият в определена
година може да очаква да живее) през XX век се увеличава повече, отколкото през
предходните пет хиляди години. През 1900 г. тя е малко под 50 години; днес е 77.7
години в САЩ и 80.1 години в Канада. Продължителността на живота продължава да се
увеличава; прогнозите са, че в Северна Аме-
рика през 2050 г. тя ще достигне 84 години (Statistics Canada, 2005c; U. S. Census
Bureau, 2006a).
По-възрастните хора не само са по-многобройни, но и по-здрави и активни.
Предизвиквайки по-ранния стереотип за линеещия човек, те допринасят за
фундаментална промяна в становището ни за човешката промяна и факторите, които
лежат в нейната основа. Изследовате-лите все повече си представят развитието като
динамична система - непрекъснато те-чащ процес, простиращ се от зачатието до
смъртта, оформен от сложна мрежа от биологични, психологически и социални влияния
(Lerner, Theokas, & Bobek, 2005). Водещият подход на динамичните системи е
перспективата на жизнения цикъл. Четири допускания изграждат това по-широко
становище: развитието е (1) през целия живот, (2) многомерно и многопосочно, (3)
силно пластично и (4) повлияно от множество взаимодействащи си сили (Smith &
Baltes, 1999; Staudinger & Linden-berger, 2003).
Таблица 1.1. Основни периоди на човешкото развитие
Период Приблизителен времеви обхват Кратко описание
Пренатален От зачатието до раждането Едноклетъчният организъм се трансформира
в човешко бебе със забележителни способности да се приспособява към живота извън
утробата.
Младенчество и прохождане От раждането до 2 години Драматични промени в
тялото и мозъка поддържат появата на широк спектър от моторни, перцептивни и
интелектуални способности и първи интимни връзки с другите хора.
Ранно детство От 2 до 6 години По време на „годините на игра“ моторните умения
се усъвършенстват, мисленето и езикът се разширяват с изумителен темп, чувството на
нравственост е видимо и децата започват да формират връзки с връстниците си.
Средно детство От 6 до 11 години Училищните години са белязани от напредък в
спортните способности, логическите мисловни процеси, основните умения на
грамотността, разбирането на себе си, нравствеността и приятелството, и членството
в група от връстници.
Юношество От 11 до 18 години Пубертетът води до тяло с размерите на
възрастния и сексуална зрялост. Мисленето става абстрактно и идеалистично, а
училищните постижения - по-сериозни. Юношите се фокусират върху дефиниране на
личните ценности и цели, и установяване на автономия от семейството.
Ранна зряла възраст От 18 до 40 години Повечето млади хора напускат дома,
завършват образованието си и започват работа. Основните интереси са развитието на
кариерата, създаването на ин-тимна връзка и женитба, отглеждането на деца или
установяването на друг стил на живот.
Средна зряла възраст От 40 до 65 години Много хора са в апогея на кариерата
си и постигат лидерски позиции. Освен това трябва да помагат на децата си да
започнат независим живот, а на родителите си - да се адаптират към остаряването.
Започват все по-силно да осъзнават собствената си смъртност.
Късна зрялост От 65 години до смъртта Хората се приспособяват към
пенсионирането, към намалената физическа сила и влошеното здраве, а често и към
смъртта на брачния партньор. Разсъждават върху смисъла на живота си.
31
Развитието е през целия живот
Според перспективата на жизнения цикъл никой възрастов период не е най-важен по
отношение на въздействието върху хода на живота. Вместо това събитията, случващи се
през всеки основен период и обобщени в таблица 1.1, могат да имат еднакво важни
ефекти върху бъдещата промяна. Във всеки период промяната се осъществява в три
широки области: физическа, познавателна и емоционално/социална, които отделяме за
удобство на дискусията. Въпреки това, както вече знаете от първата част на тази
глава, тези области се припокриват и взаимодействат.
Развитието е многомерно и многопосочно
Помислете отново за живота на Софи и как тя непрекъснато се изправя пред нови
изисквания и възможности. От гледна точка на жизнения цикъл предизвикателствата и
приспособяването в развитието са многомерни - повлияни са от сложна смес от
биологични, психологически и социални сили.
Развитието през жизнения цикъл е и многопосочно: във всеки период то е съвместен
израз на растеж и упадък. Когато Софи овладява езика и музиката като ученичка, се
отказва от усъвършенстването на други умения. По-късно, когато избира да стане
учителка, загърбва други възможности за кариера. Макар че напредъкът е особено
видим в началото на живота, а загубите - към края му, хората на всички възрасти
могат да усъвършенстват актуалните си умения или да усвояват нови (Freund & Baltes,
2000). Повечето хора в късна зрялост например създават компенсаторни техники за
справяне със засилващите се проблеми с паметта, например разчитане в по-голяма
степен на външни помощни средства, например списъци и календари.
Освен че е многопосочна в течение на времето, промяната е многопосочна и във всяка
област на развитието. Някои качества на познавателното функциониране на Софи
(например памет) вероятно се влошават в зрелите години, но познанията ѝ за
английския и френския език растат през целия ѝ живот. Освен това тя развива нови
форми на мислене, например експертни познания и умения в практическите въпроси -
качество на разсъжденията, наречено мъдрост. Спомнете си мъдрия съвет на Софи към
Лора и Кен в навечерието на тяхната сватба. Забележете, че перспективата на
жизнения цикъл
включва както непрекъсната, така и непостоянна промяна.
Развитието е пластично
Изследователите на жизнения цикъл подчертават, че развитието е пластично на всяка
възраст. Да разгледаме социалната резервираност на Софи през детството и решението
ѝ да учи, вместо да се омъжи в ранна зряла възраст. С възникването на нови
възможности Софи лесно се придвижва към брака и раждането на деца през 30-те си
години. И макар че родителството и финансовите трудности представляват
предизвикателства за щастието на Софи и Филип, тяхната връзка постепенно става по-
богата и по-удовлетворяваща. В седемнадесета глава ще видим, че интелектуалното
изпълнение също остава гъвкаво с напредването на възрастта. Хората в късната
зрялост реагират на специално обучение със значителен (но не неограничен) напредък
в широк спектър от умствени способности (Thompson & Foth, 2005).
Свидетелствата за пластичността показват, че остаряването не е някакво
„корабокрушение“, както често се е приемало. Вместо това метафората за „пеперудата“
- за метаморфозата и непрекъснатия потенциал - осигурява по-точна картина на
промяната през жизнения цикъл (Lemme, 2006). Въпреки всичко развитието постепенно
става по-малко пластично, тъй като както способността, така и възможностите за
промяна намаляват. Освен това пластичността варира при отделните хора. Някои деца и
възрастни имат по-разнообразни житейски обстоятелства. Както разкрива карето
„Биология и среда“, някои се адаптират по-лесно от други към променящите се
условия.
Развитието е повлияно от множество
взаимодействащи си сили
Според перспективата на жизнения цикъл пътищата на промяната са изключително
разнообразни, защото развитието е повлияно от множество сили: биологични,
исторически, социални и културни. Макар че могат да се организират в три категории,
тези мащабни влияния работят заедно, комбинирайки се по уникални
начини, за да оформят жизнения път на всеки.
• Възрастови влияния. Събития, които са силно свързани с възрастта и следователно
доста предвидими по отношение на времето на поява и продължителността, се наричат ►
32
Биология и среда
Издръжливост
Джон и най-добрият му приятел Гари израстват в западнал, пълен с престъпления,
централен градски квартал. На 10-годишна възраст всеки от тях има зад гърба си
години на семейни конфликти, следвани от развод на родителите. Отгледани от този
момент нататък в оглавявано от майката домакинство, Джон и Гари рядко виждат бащите
си. И двамата отпадат от училище и имат многобройни сблъсъци с полицията.
Тогава пътищата на Джон и Гари се разделят. На 30-годишна възраст Джон е баща на
две деца от жени, за които никога не се е женил, прекарал е известно време в
затвора, бил е безработен и сериозно е злоупотребявал с алкохол. Обратното, Гари се
е върнал в училище, за да завърши средното си образование, учил е автомеханика в
общински колеж и е станал мениджър на бензиностанция и автосервиз. Женен с две
деца, той е спестявал и е купил дом за семейството си. Гари е щастлив, здрав и
добре адаптиран към живота.
Богатство от свидетелства показва, че рисковете от средата - бедност, отрицателни
семейни взаимодействия и развод на родителите, загуба на работата, психично
заболяване и злоупотреба с вещества - предразполагат децата към бъдещи проблеми
(Masten & Coatsworth,
1998). Защо Гари „е победил шанса“ и е излязъл от ситуацията без белези?
Новите свидетелства за издръжливостта -способността за ефективно адаптиране пред
лицето на заплахи за развитието - получават все по-голямо внимание, защото
изследователите искат да открият начини да защитят младите хора от увреждащите
ефекти на стресиращите житейски условия (Masten & Powell, 2003). Този интерес е
вдъхновен от няколко дългосрочни изследвания върху взаимоотношението между
житейските стресори в детството и компетентността и приспособяването в юношеството
и зрялата възраст (Fergusson & Horwood, 2003; Garmezy, 1993; Masten et al., 1995;
Werner & Smith, 2001). Във всяко изследване някои хора са предпазени от отрицателни
резултати, докато други имат дългосрочни проблеми. Четири широки фактора като че ли
предлагат защита от увреждащите ефекти на стресиращите житейски събития.
Лични характеристики. Биологично унаследените характеристики на детето, например
интелигентност, социално ценени способности и темперамент, могат да намаляват
излагането на риск или да водят до преживявания, които ком-
пенсират ранните стресиращи събития. Високата интелигентност и социално ценените
способности (например музикални или спортни) са защитни фактори. Те увеличават
вероятността детето да има награждаващи преживявания в училище и в общността, които
компенсират влиянието на стресиращия живот у дома. Темпераментът е особено мощен
фактор. Децата с дружелюбна, социабилна нагласа имат оптимистичен поглед и
специална способност да се адаптират към промяната - качества, които предизвикват
положителни реакции от околните. Обратното, емоционално реактивните, раздразнителни
и импулсивни деца често подлагат на изпитание търпението на хората около тях
(Masten & Reed, 2002; Masten et al., 1999). Например Джон и Гари се местят на
няколко пъти през детството си. Всеки път Джон става тревожен и гневен, а Гари
очаква с нетърпение създаването на нови приятелства.
Топли взаимоотношения с родителите.
Близките взаимоотношения поне с единия родител, който осигурява топлота, подходящо
високи очаквания, наблюдаване на дейността на детето и организира домашната среда,
подпомага издръжливостта. Забележете обаче, че този фактор (както и следващият) не
е независим от личните характеристики на детето. Децата, които са ненапрегнати,
социално откликващи и способни да се справят с промяната, са по-лесни за отглеждане
и е по-вероятно да се радват на положителни взаимоотношения с родителите и другите
хора. Същевременно някои деца е възможно да развият по-привлекателни диспозиции в
резултат на родителската топлота и внимание (Conger & Conger, 2002).
Социална подкрепа извън непосредственото семейство. Най-последователният актив на
издръжливите деца е силната връзка с компетентен, грижовен възрастен, който може и
да не е родител. Прародител, леля, чичо или учител, които формират специално
взаимоотношение с детето, могат да подпомогнат издръжливостта (Masten & Reed,
2002). Гари е получил подкрепа в юношеството от дядо си, който е изслушвал
притесненията му и му е помагал да решава проблемите. Връзките със спазващи
правилата връстници, които ценят постиженията в училище, са също свързани с
издръжливостта. Децата, които имат положителни отношения с възрастни обаче, е много
по-вероятно да формират такива подкрепящи връзки с връстниците.
33
Ресурси и възможности в общността. Подкрепящите фактори в общността - добри
училища, удобно и достъпно здравеопазване и социални услуги, библиотеки и центрове
за отмора - подпомагат благополучието както на родителите, така и на детето. Освен
това възможностите за участие в живота на общността подпомагат по-големите деца и
юношите да преодоляват нещастията. Като гимназист Гари е участвал доброволно в
„Хабитат за човечеството“ - организация с нестопанска цел, строяща достъпни жилища
в квартали на хора с ниски доходи. Ангажирането в общността предлага на Гари
възможности да формира смислени взаимоотношения, да развива нови умения и да
допринася за благополучието на другите,
което още повече засилва издръжливостта му (Seccombe, 2002).
Изследванията върху издръжливостта подчертават сложните връзки между
наследствеността и средата. Въоръжени с положителни характеристики, които
произтичат от вродената надаре-ност, благоприятни преживявания през детството или
от двете, децата и юношите предприемат действия, за да намалят стресиращите
ситуации. Въпреки това, когато се натрупат множество рискове, стават все по-трудни
за преодоляване (Quyen et al., 1998). Следователно интервенциите трябва да намалят
рисковете и да засилят взаимоотношенията у дома, в училище и в общността, които
способстват младите хора да са предпазени от отрицателните ефекти на риска.
► възрастови влияния. Например повечето хора прохождат малко след първия си рожден
ден, усвояват майчиния си език в предучилищна възраст, достигат пубертет около 12-
14 години и (за жените) преживяват ме-нопаузата в края на 40-те или началото на 50-
те си години. Тези основни събития са повлияни от биологията, но социалните обичаи
също могат да създават възрастови влияния. Започването на училище на около 6-
годишна възраст, получаването на шофьорска книжка на 16 години и влизането в колеж
на около 18 години са добри примери.
• Исторически влияния. Развитието е дълбоко повлияно от сили, уникални за
историческия период. Примерите включват епидемии, войни и периоди на икономически
просперитет или депресия; технологичен напредък, например въвеждането на
телевизията, компютрите и Интернет, промяна на културните ценности, например
преразгледани нагласи към жените и етническите малцинства. Тези исторически влияния
обясняват защо хората, родени по приблизително едно и също време - наречени кохорта
- обикновено са сходни по начини, които ги отличават от онези, родени по друго
време.
• Ненормативни влияния. Нормативен оз-начава типичен или средностатистически.
Възрастовите и историческите влияния са нормативни, защото въздействат върху голям
брой от хора. Ненормативните влияния са събития, които са извънредни - те се
случват само на един човек или на няколко души и не следват прогнозируема
хронология. Следователно те засилват многопосоч-
ността на развитието. Ненормативните вли-яния, които имат съществено въздействие
върху посоката на живота на Софи, са уроците по пиано в детството с вдъхновяващ
учител, сляпата среща с Филип, отложените във времето брак, родителство и навлизане
в професионална кариера, и битката с рака.
Фигура 1.2. Гледище от позицията на жизнения цикъл за развитието.
Вместо да си представят една-единствена линия на ста-диална или непрекъсната
промяна (вж. фигура 1.1), теоретиците на жизнения цикъл схващат развитието по-скоро
като клони на дърво, които се протягат в различни посоки. Възможни са множество
различни пътеки в зависимост от контекста, който въздейства върху жизнения ход на
човека. Всеки клон в този образ, приличащ на дърво, представлява възможно умение в
една от основните области на развитието. Пресичането на клоните обозначава, че
областите: физическа, познавателна, емоционална и социална - са взаимосвързани.
34
ЗАПИТАЙТЕ СЕ
Преглед
Разграничете възрастови, исторически и ненор-мативни влияния върху развитието през
жизнения цикъл. Приведете пример за всяко от историята на Софи в началото на тази
глава.
Приложение
Гимназиалният консултант Ана е разработила програма, интегрираща ученето в класната
стая с професионалното обучение, за да помогне на юноши в риск да избегнат
отпадането от училище и да преминат гладко към трудовия живот. Каква е позицията на
Ана по отношение на стабилността срещу пластичността в развитието? Обяснете.
Разсъждение
Опишете аспект на вашето развитие, който се различава от този на родител или
прародител, когато той е бил на вашата възраст. Използвайки влиянията, акцентирани
от перспективата на жизнения цикъл, обяснете това разнообразие в развитието.
www. ablongman. com/berk
Ненормативните влияния са станали по-мощни, а възрастовите - по-слаби в
съвременното развитие в зряла възраст. В сравнение с епохата на Софи, днес
възрастта, на която хората завършват образованието си, започват кариера, женят се,
раждат деца и се пенсионират, са много по-разнообразни. Всъщност постиженията
„извън времето си“ на Софи нямаше да са толкова необичайни, ако тя беше родена
поколение или две по-късно! Забележете, че вместо една-единствена линия на
развитието, перспективата на жизнения цикъл подчертава много потенциални пътища и
резултати - образ, който прилича повече на влакна, разклоняващи се в различни
посоки (вж. фигура 1.2). Сега нека се обърнем към историческите основи на областта
като прелюдия към базисните теории, адресиращи различни аспекти на промяната.
Научното изследване на развитието датира от края на XIX и началото на XX век.
Ранните наблюдения на човешката промяна скоро са последвани от усъвършенствани
методи и теории. Всеки напредък е допринасял за здравата основа, на която стои
областта днес.
Дарвин: праотец на научното изучаване на детето
Британският естественик Чарлз Дарвин (1809— 1882) наблюдава безкрайната вариация
между растителните и животинските видове. Освен това забелязва, че във видовете
няма два индивида, които да са точно копие един на друг. От тези наблюдения той
конструира прочутата си теория за еволюцията.
Теорията подчертава два свързани принципа: естествен подбор и оцеляване на най-
пригоде-ните. Дарвин обяснява, че определени видове оцеляват в дадена среда, защото
имат характеристики, които съответстват на или са адаптирани към своята заобикаляща
среда. Други видове изчезват, защото не са добре пригодени към средата си.
Индивидите в даден вид, които най-добре отговарят на изискванията за оцеляване на
средата, живеят достатъчно дълго, за да се възпроизведат и да предадат по-
благоприятните си характеристики на бъдещите поколения. Ударението на Дарвин
(Darwin, 1859/1936) върху адаптивната стойност на физическите характеристики и
поведение проправя пътя си към важни теории за развитието.
По време на изследванията си Дарвин открива, че ранният пренатален растеж е
забележително подобен при много видове. Други учени заключават от наблюдението на
Дарвин, че развитието на човешкото дете следва същия общ план като еволюцията на
човешкия биологичен вид. Макар че това становище в крайна сметка се оказва неточно,
усилията за очертаване на паралелите между растежа на детето и човешката еволюция
подтикват изследователите да правят внимателни наблюдения на всички аспекти на
детското поведение. В резултат се ражда научното изследване на детето.
Нормативният период
Г. Стенли Хол (1844-1924) - един от най-влиятелните американски психолози от
началото на XX век, се разглежда като основател на движението за изучаване на
детето (Hogan, 2003). Той е предвестник и на изследванията на жизнения цикъл, като
пише една от малкото книги по негово време за остаряването. Вдъхновен от работата
на Дарвин, Хол и известният му ученик Ар-нолд Гесъл (1880-1961) създават теории въз
основа на еволюционните идеи. Те разглеждат развитието като генетично детерминиран
процес,
35
който се разгръща автоматично, подобно на цвете (Gessell, 1933; Hall, 1904).
Хол и Гесъл се помнят не толкова заради едностранчивите си теории, колкото с
интензивните си усилия да опишат всички аспекти на развитието. Те основават
нормативния подход, при който поведението се измерва при голям брой от хора и се
изчисляват свързаните с възрастта средни стойности, за да представят ти-пичното
развитие. Използвайки тази процедура, Хол конструира сложни въпросници и иска деца
на различни възрасти да кажат за себе си почти всичко, което могат - интереси,
страхове, въображаеми другари в играта, мечти, приятелства, всекидневно познание и
т. н. Чрез внимателни наблюдения и интервюта с родителите Гесъл събира подробна
нормативна информация за моторните постижения, социалните поведения и личностните
характеристики на бебетата и децата. Освен това Гесъл е един от първите, които
правят познанията за детското развитие смислени за родителите. Книгата му -заедно с
Baby and Child Care („Грижи за бебето и детето“) на Бенджамин Спок - става стожер
на бързо разрастваща се литература със съвети към родителите за отглеждането на
децата.
Движението на умственото тестиране
Докато Хол и Гесъл разработват теориите и методите си в САЩ, френският психолог
Алф-ред Бине (1857-1911) също приема нормативен подход; но по различни причини. В
началото на XX век Бине и неговия колега Теодор Симон са помолени да открият начин
да идентифицират децата с проблеми в ученето, за да бъдат разпределени в класове за
специално обучение. За да адресират този конкретен педагогически проблем, двамата
конструират първия успешен тест за интелигентност.
През 1916 г. тестът на Бине е адаптиран за използване с говорещи английски език
деца в Стенфордския университет. Оттогава английската версия е известна като Скала
за интелигент-ност Стенфорд-Бине. Освен че осигурява резултат, който успешно
прогнозира училищните постижения, тестът на Бине събужда огромен интерес към
индивидуалните различия в развитието. Тестовете за интелигентност бързо се
придвижват към челното място в споровете за природата и възпитанието.
В средата на XX век изучаването на човешкото развитие се разширява в отделна,
легитимна дисциплина. След като привлича засилен интерес, се появяват различни
теории, всяка от които продължава да има последователи и днес.
Психоаналитични перспектива
През 30-те и 40-те години на XX век все повече хора търсят помощ от
професионалисти, за да се справят с емоционални трудности, и се налага да се
отговори на нов въпрос: как и защо хората стават такива, каквито са? За да лекуват
психологически проблеми, психиатрите и социалните работници се обръщат към подход
към развитието на личността, който подчертава уни-калната житейска история на всеки
човек.
Според психоаналитичната перспектива хората се придвижват през поредица от етапи,
на които се изправят пред конфликти между биологичните нагони и социалните
очаквания. Начинът, по който тези конфликти се разрешават, детерминира способността
на човека да учи, да се разбира с околните и да се справя с тревожността. Въпреки
че много хора имат принос към психоаналитичната перспектива, двама са най-
влиятелни: основателят на психоаналитичното движение Зигмунд Фройд и Ерик Ериксън.
Теорията на Фройд. Виенският психоаналитик Зигмунд Фройд (1856-1939) търси лечение
за хора в зряла възраст с емоционални проблеми, като ги кара да говорят свободно за
болезнени събития от детството си. На базата на тези спомени той изследва
безсъзнателната мотивация на пациентите си и конструира психосексу-ална теория,
акцентираща върху начина, по който родителите управляват сексуалните и агресивните
нагони на децата си през първите няколко години, който според него е от критично
значение за развитието на здравата личност.
В теорията на Фройд три части на личността -To (id), Аз (его) и Свръхаз (суперего)
- се интегрират през петте етапа, обобщени в таблица 1.2. To (id) - най-голямата
част от психиката, е източникът на основните биологични потребности и желания. Азът
(егото) - съзнателната, рацио-налната част от личността, се появява в ранното
младенчество, за да пренасочва импулсите на То (id), за да се освобождават върху
подходящите обекти в приемливо време и място. Между 3- и
36
6-годишна възраст се развива Свръхазът (супе-регото), или съвестта, чрез
взаимодействията с родителите, които настояват децата да се подчиняват на
ценностите на обществото! Сега вече Азът е изправен пред все по-сложната задача да
помирява изискванията на То, външния свят и съвестта (Freud, 1923/1974). Според
Фройд отношенията, установени между То, Аза и Свръха-за в предучилищните години,
детерминират ос-новната личност на човека.
Фройд (Freud, 1938/1973) вярва, че през детството сексуалните импулси изместват
фокуса си от оралните през аналните до гениталните зони на тялото. На всеки етап
родителите вървят по тънкото въже между позволяването на твърде голямо или твърде
малко задоволяване на основните потребности на детето си. Ако те успеят да открият
правилния баланс, децата израстват в добре приспособени възрастни със способност за
зряла сексуалност и инвестиции в семейния живот.
Теорията на Фройд е първата, която подчерта-ва влиянието на ранните взаимоотношения
родител-дете върху развитието. Тя обаче е силно критикувана. Първо, теорията
подчертава прекалено силно влиянието на сексуалните чувства в развитието. Второ,
тъй като е основана на проблемите на сексуално потиснати, заможни хора, не е
приложима към култури, различаващи се от викторианското общество от XIX век. И
накрая, Фройд не изучава директно деца.
Теорията на Ериксън. Няколко от последователите на Фройд подемат полезното от нея
според тях и усъвършенстват вижданията му. Най-важният от тези неофройдисти е Ерик
Ериксън (1902-1994), който разширява картината на развитието на всеки етап. В
своята психосоциална теория Ериксън (Erikson, 1950) подчертава, че освен да играе
ролята на посредник между импулсите на То и Свръхаза, Азът придобива нагласи и
умения, които превръщат човека в активен, допринасящ член на обществото. Основен
психологически конфликт, който се решава по континуум от положителното до
отрицателното, детерминира здравословните или дезадаптивни-те резултати на всеки
етап. Както показва таблица 1.3, първите пет етапа на Ериксън са паралелни на тези
на Фройд, но Ериксън добавя още три етапа през зрялата възраст.
За разлика от Фройд, Ериксън посочва, че нормалното развитие трябва да се разбира
във връзка с житейската ситуация на всяка култура. Например през 40-те години на XX
век той наблюдава, че индианците юроки от северозападния бряг на САЩ лишават
бебетата от кърмене през първите десет дни след раждането и вместо това ги хранят с
рядка супа. На 6 месеца те рязко се отбиват - ако е нужно, майката напуска за
няколко дни. От гледната точка на нашата култура тези преживявания може да
изглеждат жестоки. Ериксън обаче обяснява, че
Таблица 1.2. Психосексуалните етапи на Фройд
Психосексуален етап Период от развитието Описание
Орален От раждането до 1 година Новият Аз насочва сученето на бебето към
гърдата или шишето. Ако оралните потребности не са задоволени по подходящ начин,
човекът може да развие такива навици като смучене на пръста, гризане на ноктите и
дъвчене на молива в детството, и преяждане и тютюнопушене в по-късния живот.
Анален От 1 до 3 години Прохождащите деца и тези в предучилищна възраст се
наслаждават да задържат и да освобождават урината и фекалиите. Възпитанието на
естествените нужди става основен проблем между родителя и детето. Ако родителят
настоява децата да използват тоалетната преди те да са готови за това, или ако
отправя твърде малко изисквания, конфликтите за аналния контрол могат да се проявят
под формата на прекомерна под-реденост и чистота или обратното, разхвърляност и
мръсотия.
Фалически От 3 до 6 години След като децата в предучилищна възраст започнат да
извличат удоволствие от гениталната стимулация, възниква Едиповият конфликт при
момчетата и конфликтът на Елек-тра при момичетата: децата изпитват сексуално
желание към родителя от другия пол. За да избегнат наказанието, се отказват от
желанието си и приемат характеристиките и ценностите на родителя от същия пол. В
резултат се формира Свръхазът (суперегото) и децата се чувстват виновни всеки път,
когато нарушават стандартите.
Латентен От 6 до 11 години Сексуалните инстинкти затихват и Свръхазът продължава
да се развива. Детето придобива нови социални ценности от възрастните и връстниците
от същия пол извън семейството.
Генитален Юношеството С пубертета сексуалните импулси от фалическия етап се
връщат. Ако развитието е било успешно на по-ранните етапи, води до брак, зряла
сексуалност и раждане и отглеждане на деца. Този етап се простира през зрялата
възраст.
37
юроките живеят в свят, в който сьомгата приижда в реката един път годишно -
обстоятелство, изискващо значително самоограничение за оцеляването.
Приноси и ограничения на психоанали-тичната теория. Една специална силна страна на
психоаналитичната перспектива е ударението ѝ върху уникалната житейска история на
човека и становището, че тя си струва да се раз-бере. В съответствие с това
становище психоаналитичната теория приема клиничния метод, или изследването на
случаи, който синтезира информацията от различни източници в детайлна картина на
личността на отделния човек. Тя е вдъхновила цяло богатство от изследвания върху
много аспекти на емоционалното и соци-алното развитие, включително привързаността
между бебето и грижещия се за него, агресията, взаимоотношенията между децата в
семейството, практиките по отглеждането на децата, нравствеността, половите роли и
юношеската идентичност.
Въпреки многобройните си приноси, психоаналитичната перспектива вече не е сред
преоб-
ладаващите в изследванията на човешкото развитие. Теоретиците й може би са били
изолирани от останалата част от областта, защото са толкова силно отдадени на
клиничния подход, че не успяват да обмислят използването на други методи. Освен
това много психоаналитични идеи, например психосексуалните етапи и его
функционирането, са толкова мъгляви, че са трудни или невъзможни за емпирично
изследване (Crain, 2005; Thomas, 2005). Въпреки това широкото очертание на
промяната през жизнения цикъл на Ериксън улавя същността на развитието на личността
през всеки основен негов период, така че ще се върнем към нея по-нататък в текста.
Бихейвиоризъм и теория за социалното учене
След като психоаналитичната теория придобива известност, изучаването на човешкото
развитие е повлияно от много различна гледна точка. Според бихейвиоризма директно
наблюдаемите събития - стимули и реакции - са подходящият фокус на изследване.
Американският бихейвиоризъм се заражда в началото на XX век с работа-
Таблица 1.3. Психосоциалните етапи по Ериксън със съответстващите психосексуални
етапи по Фройд
Психосексуален етап Период от развитието Описание
Доверие срещу Недоверие (Орален) От раждането до 1 година От топлите,
откликващи грижи бебето извлича чувството на доверие или увереност, че светът е
добър. Недоверието се появява, когато бебетата трябва да чакат твърде дълго за
утеха и когато се отнасят сурово с тях.
Автономия срещу Страх, Съмнение (Анален) От 1 до 3 години Използвайки нови
умствени и моторни умения, децата искат да избират и да решават самостоятелно.
Автономията се подпомага, когато родителите дават възможност за достатъчно свободен
избор и не принуждават или засрамват детето.
Инициатива срещу Вина (Фалически) От 3 до 6 години Чрез играта на уж децата
изследват типа човек, който могат да станат. Инициатива -амбиция и отговорност - се
развива, когато родителите подкрепят новото чувство за цел на детето си. Когато
родителите изискват твърде силен самоконтрол, предизвикват прекомерна вина.
Трудолюбие срещу Малоценност (Латентен) От 6 до 11 години В училище децата
развиват способността да работят и да си сътрудничат с другите. Малоценност се
развива, когато отрицателните преживявания у дома, в училище или с връстниците
водят до чувство на некомпетентност.
Идентичност срещу Смущения в идентичността (Генитален) Юношество Юношата се
опитва да отговори на въпроса; „Кой съм аз и какво е моето място в обществото?“.
Изследвайки ценностите и професионалните цели, младият човек си формира лична
идентичност. Отрицателният резултат е объркване по отношение на бъдещите роли на
възрастния.
Интимност срещу Изолация Ранна зряла възраст Младите възрастни работят
върху установяването на близки връзки с другите. Заради по-ранните разочарования
някои хора не могат да си формират близки взаимоотношения и остават изолирани.
Генеративност срещу Стагнация Средна зряла възраст Хората на средна възраст
допринасят за следващото поколение чрез отглеждане на децата, грижи за другите хора
или продуктивна дейност. Човекът, който не успее в това отношение, чувства
отсъствието на смислено постижение.
Интегритет срещу Отчаяние Късна зряла възраст Възрастните разсъждават какъв
тип човек са били. Интегритетът възниква в резултат от чувството, че животът си е
струвало да се живее такъв, какъвто е бил. Разочарованите от живота си се страхуват
от смъртта.
38
та на психолога Джон Уотсън (1878-1958), който иска да създаде обективна наука
психология.
Традиционен бихейвиоризъм. Уотсън е вдъхновен от изследванията на руския физиолог
Иван Павлов върху ученето при животните. Павлов знае, че кучетата отделят слюнка
като вроден рефлекс, когато им се даде храна. Той обаче забелязва, че кучетата му
започват да отделят слюнка преди да са вкусили каквато и да било храна - когато
виждат дресьора, който ги храни обикновено. Кучетата - разсъждава Павлов -трябва да
са се научили да асоциират неутрален стимул (треньора) с друг стимул (храната),
който предизвиква рефлекторна реакция (слюноот-деляне). В резултат на тази
асоциация неутралният стимул може да предизвика реакция, която наподобява рефлекса.
Нетърпелив да изследва идеята си, Павлов с успех учи кучетата да слю-ноотделят при
звука на звънец, като го съчетава с подаването на храна. По този начин той открива
класическото обуславяне.
Уотсън иска да открие дали класическото обуславяне може да се приложи към
поведението на децата. В един исторически експеримент той учи 11-месечното бебе
Албърт да се страхува от неутрален стимул - мек бял плъх, като го представя няколко
пъти заедно с рязък, силен звук, който естествено плаши бебето. Малкият Албърт,
който първоначално посяга нетърпеливо да докосва мекия плъх, започва да плаче и
отвръща глава, когато го вижда (Watson & Raynor, 1920). Уотсън стига до
заключението, че средата е вър-ховната сила в развитието. Възрастните могат да
оформят поведението на децата - смята той, - като внимателно контролират
асоциациите между стимулите и реакциите. Развитието е непрекъснат процес, състоящ
се от постепенно увеличаване на броя и силата на тези асоциации.
Друга форма на бихейвиоризъм е теорията на Б. Ф. Скинър (1904-1990) за оперантното
обус-лавяне. Според него честотата на поведението може да се увеличи, като то се
следва от широк спектър от подкрепители, например храна, похвала или дружелюбна
усмивка. Тя може и да се намали чрез наказание, например неодобрение или оттегляне
на привилегии. Ще разгледаме по-подробно тези техники за обуславяне в четвърта
глава.
Теория за социалното учене. Психолозите бързо започват да се питат дали
бихейвиоризмът
може да обясни развитието на социалното пове-дение по-добре, отколкото не толкова
прецизни-те понятия на психоаналитичната теория. Това дава началото на подходи,
които стъпват на принципите на обуславянето и предлагат по-разши-рено становище на
начина, по който децата и възрастните придобиват нови реакции. Появяват се няколко
типа теория за социалното учене. Най-влиятелната, създадена от Албърт Бан-дура,
подчертава моделирането, известно и като учене чрез имитация или учене чрез
наблюдение, като мощен източник на развитието. Бебето, което пляска с ръце, след
като майка му го е направила, и детето, което гневно удря другарчето си в играта по
същия начин, по който е било наказано у дома, демонстрират учене чрез наблюдение.
Към 50-те години на XX век теорията за социалното учене е станала основна движеща
сила в изследванията на развитието.
Работата на Бандура продължава да влияе върху голяма част от изследванията върху
социалното развитие. Днес обаче, подобно на областта на човешкото развитие като
цяло, теорията му подчертава значението на когнициите, или мисленето. В
действителност най-новите ревизии на теорията на Бандура (Bandura, 1992, 2001)
поставят толкова силно ударение върху начина, по който мислим за себе си и другите
хора, че той го нарича соииално-когнитивен подход, а не социално учене.
Според преработеното становище на Бандура децата постепенно стават по-селективни в
това, което имитират. Наблюдават другите да се ангажират в самообвинения или
себеодобряване и чрез обратната връзка за стойността на собствените си действия, и
така децата развиват лич-
ни стандарти за поведението и чувство на Аз-
ефективност - вярата, че собствените им способности и характеристики ще им помогнат
да успеят. Тези когниции ръководят реакциите в определени ситуации (Bandura, 1999,
2001). Например представете си родител, който често отбелязва: „Радвам се, че
продължих да работя по тази задача, макар че беше трудно“ и насърчава упорството,
като казва: „Знам, че можеш да свършиш чудесно домашната работа!“. Скоро детето
започва да разглежда себе си като усърдно работещо и имащо големи постижения, и за
модели избира хора с тези характеристики. По този начин, след като придобиват
нагласи, ценности и убеждения за себе си, хората контролират собственото си учене и
поведение.
39
Приноси и ограничения на бихейвиоризма и теорията за социалното учене. Бихейвио-
ризмът и теорията за социалното учене са полезни в адресирането на широк спектър от
проблеми на приспособяването. Модификацията на поведението се състои от процедури,
които комбинират обуславянето и моделирането, за да елиминират нежелателните и да
увеличават желателните поведения. Тя е използвана за облекчаване на трудностите на
деца и възрастни, например упорстваща агресия, забавяне в езиковото развитие и
прекомерен страх (Conyers et al, 2004;Wolpe & Plaud, 1997).
Въпреки това много теоретици вярват, че би-хейвиоризмът и теорията за социалното
учене предлагат твърде тясно становище за важните фактори на средата, които
надскачат непосредственото подкрепление, наказание и моделирани поведения и са
елемент на богатия физически и социален свят на хората. И накрая, бихейвиориз-мът и
теорията за социалното учене са били критикувани за това, че пренебрегват приноса
на хо-рата към собственото си развитие. Подчертавайки когнициите, Бандура е
уникален сред теоретиците, чиято работа израства от бихейвиористич-ната традиция,
защото приписва на децата и възрастните активна роля в собственото им учене.
Теория на Пиаже за когнитивното развитие
Ако има човек, който да е оказал най-силно влияние върху изследванията върху
детското развитие, това е швейцарският когнитивен теоретик Жан Пиаже (1896-1980).
Американските изследователи познават работата на Пиаже от 1930 г. Едва през 60-те
години на XX век обаче те ѝ обръщат особено внимание, предимно защото идеите на
Пиаже се сблъскват с бихейвиоризма, който доминира американската психология в
средата на века (Zigler & Gilman, 1998). Пиаже не вярва, че ученето на децата
зависи от подкрепители, например награди от възрастните. Според неговата теория за
когнитивното развитие децата активно конструират познание, докато манипулират и
изследват своя свят.
Етапите по Пиаже. Становището на Пиаже за развитието е силно повлияно от ранното му
обучение по биология. Централно място в неговата теория заема биологичното понятие
адаптация (Piaget, 1971). Точно както структурите на тялото се адаптират, за да
съответстват на средата, структурите на съзнанието се развиват, за
да съответстват по-добре, или да представят, външния свят. В младенчеството и
ранното детство - твърди Пиаже - детското разбиране е раз-лично от това на
възрастните. Например той е убеден, че бебетата не осъзнават, че скритият от
погледа предмет продължава да съществува. Освен това той стига до заключението, че
мисленето на децата от предучилищна възраст е изпълнено с погрешна логика. Например
децата преди 7-годишна възраст редовно казват, че количеството течност се променя,
когато се налее в чаша с различна форма. Според Пиаже децата в крайна сметка
ревизират тези неверни идеи в непрекъснатите си усилия да постигнат равновесие, или
баланс, между вътрешните структури и информацията, с която се сблъскват във
всекидневния си свят.
Според теорията на Пиаже с развитието на мозъка и разширяването на преживяванията
на децата те се придвижват през четири широки етапа, всеки характеризиран с
качествено различен начин на мислене. Таблица 1.4 представя кратко описание на
етапите по Пиаже.
Пиаже създава специални методи за изследване на мисленето на децата. В началото на
кариерата си той внимателно наблюдава трите си деца и им поставя всекидневни
проблеми, например привлекателен предмет, който може да се хваща, да се слага в
устата, да се рита или търси. От техните реакции Пиаже извлича идеите си за
когнитивните промени през първите две години. За да изучава детството и юношеството
обаче, той адаптира клиничния метод на психоанализата, провеждайки клинични
интервюта с открити въпроси, в които първоначалната реакция на детето на дадена
задача служи за основа на следващия му въпрос.
Приноси и ограничения на теорията на Пиаже. Пиаже убеждава областта, че децата учат
активно и умовете им се състоят от богати познавателни структури. Освен изследване
на детското разбиране на физическия свят, Пиаже изследва разсъжденията им за
социалния свят. Неговите етапи са породили истинско богатство от изследвания върху
концепциите на децата за себе си, другите хора и човешките отношения. Практически
говорейки, теорията на Пиаже насърчава развитието на педагогическите философии и
програми, които подчертават ученето чрез откриване и директен контакт със средата.
Въпреки огромния принос на Пиаже, теорията му е била оспорвана. Изследванията
сочат, че
40
Таблица 1.4. Етапи на когнитивното развитие по Пиаже
Етап Период на развитие Описание
Сензомоторен От раждането до 2 години. Бебетата „мислят“ чрез въздействие
върху света с очи, уши, ръце и уста. В резултат те намират начини за решаване на
прости проблеми, например дърпане на ръчка, за да чуят звука от музикална кутия,
откриване на скрити играчки и поставяне и изваждане на предмети в контейнери.
Предоперационален От 2 до 7 години Децата в предучилищна възраст използват
символи, за да представят по-ранните си сензомоторни открития. Развива се езикът и
играта на уж. Мисленето обаче няма логиката на двата следващи етапа.
На конкретните операции От 7 до 11 години Разсъжденията на децата стават логични.
Децата в училищна възраст разбират, че определено количество лимонада или пластилин
остават същото, макар че външният им вид се променя. Освен това организират
обектите в йерархии от класове и подкласове. Мисленето обаче все още е по-неразвито
в сравнение с интелигентността в зряла възраст. То все още не е абстрактно.
На формалните операции От 11-годишна възраст Способността за абстрактно,
системно мислене помага на юношите - когато са изправени пред проблем - да започнат
с хипотези, да извличат по дедукция проверяе-ми заключения, да изолират и да
комбинират променливи, за да видят кои заключения ще се потвърдят. Юношите освен
това могат да оценяват логиката на вербалните твърдения, без да се позовават на
обстоятелства от реалния живот.
Пиаже подценява компетентността на бебетата и децата от предучилищна възраст.
Когато на малките деца са дадени задачи, съобразени по трудност и релевантни на
всекидневния им опит, тяхното разбиране изглежда по-близо до това на по-голямото
дете и възрастния, отколкото Пиаже приема. Нещо повече, много изследвания показват,
че изпълнението на децата на задачи от типа, използван от Пиаже, може да се подобри
с обучение. Този резултат поставя под съмнение
допускането му, че ученето чрез откриване, а не
преподаването от възрастните е най-добрият начин за подпомагане на развитието
(Klahr & Nigam,
2004). Критиците освен това посочват, че стади-алната концепция на Пиаже не обръща
достатъчно внимание на социалните и културните влияния върху развитието. И накрая,
някои теоретици на жизнения цикъл не са съгласни със заключението на Пиаже, че след
юношеството не се осъществяват никакви съществени когнитивни промени. Някои автори
са предлагали тези за важни трансформации в зряла възраст (Labouvie-Vief, 2003;
Perry 1970/1998; Sinnott, 2003).
Преглед
Какъв аспект на бихейвиоризма го прави привлекателен за критиците на
психоаналитичната теория? По какъв начин реагира теорията на Пиаже на основните
ограничения на бихейвиоризма?
Четиригодишно дете започва да се плаши от тъмнината и отказва да заспи вечер. По
какъв начин ще се различават психоаналитикът и би-хейвиористът в становищата си за
причините за този проблем?
Поинтересувайте се дали родителите ви са чели книги със съвети за отглеждането на
децата, докато сте растели. Кои въпроси са ги вълнували най-много? Смятате ли, че
интересите и притесненията на днешните майки и бащи са различни от тези на вашите
родители? Обяснете.
Непрекъснато се появяват нови начини за разбиране на развитието, които поставят под
съмнение, надграждат и засилват по-ранни теории. Днес избликът на нови подходи и
изследователски акценти разширява разбирането ни на жизнения цикъл.
Преработка на информацията
През 70-те и 80-те години на XX век изследователите се обръщат към областта на
когнитив-ната психология за начини за разбиране на развитието на мисленето.
Проектирането на дигиталните компютри, които използват математически конкретизирани
стъпки, за да решават проблеми, подсказват на психолозите, че човешкият разум може
да се разглежда като манипулираща символи система, през която тече информацията -
перспектива, наречена преработка на информацията (Klahr & MacWhinney, 1998). От
41
Фигура 1.3. Схема в подхода на преработката на информацията, показваща стъпките,
които петгодишно момиче използва, за да реши задачата за строежа на мост.
Задачата на момичето е да използва блокчета с различни размери, форма и тегло,
някои от които са по-скоро плоскости, за да построи мост над „река“ (нарисувана на
пода), която е твърде широка, за да се прекрачи с едно блокче. Детето открива как
да осигури противовес и да балансира моста. Стрелките разкриват, че дори след
построяването на успешен противовес, тя се връща към по-ранни стратегии, което като
че ли ѝ помага да разбере защо подходът на противовеса върши работа. (Адаптирано от
Thornton, 1999).
момента, в който информацията е представена на сетивата, докато се оформи като
поведенческа реакция, информацията активно се кодира, трансформира и организира.
Изследователите на преработката на информацията често използват схеми, за да
представят точната поредица от стъпки, които хората използват, за да решават
проблеми и да изпълняват задачи, до голяма степен като плановете, съставяни от
програмистите, за да накарат компютрите да изпълняват поредици от „умствени
операции“. Да вземем един пример, за да изясним полезността на този подход. В
изследване на решаването на проблеми изследователят осигурява купчина от блокчета с
различни размери, форма и тегло и иска от ученици да построят мост над „река“
(нарисувана на пода), която е твърде широка, за да може да се прекрачи с едно
блокче (Thornton, 1999). Фигура 1.3 показва едно от решенията на проблема: две
плоскости се поставят над водата, като всяка от тях се държи чрез противовес на
тежки блокчета в основите на моста. Докато по-големите деца с лекота строят
мостове, само едно 5-годишно дете успява. Внимателното проследяване на усилията на
това момиче разкриват, че тя многократно пробва неуспешни стратегии, например
събирането на двете плоскости и натискане на краищата с ръце, за да стоят на място.
В крайна сметка обаче експериментът му ражда идеята да използва блокчетата като
противовес. Погрешните ѝ процедури ѝ помагат да разбере защо подходът на
противовеса върши работа.
Някои модели на преработката на информацията, например току-що разгледаният,
проследяват овладяването на една или няколко задачи от децата. Други описват
човешката познавателна система като цяло (Atkinson & Shiffrin, 1968; Lockhart &
Craik, 1990). Тези общи модели се използват като насоки за задаване на въпроси за
широките промени в мисленето: способността на детето да решава проблеми става ли
по-организирана и „планирана“ с възрастта? Спадът в паметта в старческата възраст
видим ли е при всички типове задачи, или само при някои?
Подобно на теорията на Пиаже за когнитивното развитие, подходът на преработката на
информацията разглежда хората като активни, извличащи смисъл същества (Halford,
2002). За разлика от теорията на Пиаже обаче той не разделя развитието на етапи.
По-скоро изучаваните процеси - възприятие, внимание, памет, планиране,
категоризиране на информацията и разбиране на писмена и устна проза - се разглеждат
като подобни на всички възрасти, но присъстващи в по-голяма или по-малка степен.
Следователно становището за развитието е за непрекъсната промяна.
Голямата сила на подхода на преработката на информацията е в неговата отдаденост на
строгите изследователски методи. Тъй като той е осигурил прецизни описания как
децата и възрастните се справят с редица познавателни задачи, резултатите му имат
важни последици за обучението. Подходът на преработката на информацията обаче има
някои слабости. Макар че е
42
добър в анализирането на мисленето на неговите компоненти, той има трудности в
обратното им обединяване във всеобхватна теория. Освен това той напълно игнорира
аспекти на познанието, което не са линейни и логически, например въображението и
творчеството (Birney et al.,
2005).
През последните две десетилетия изследванията върху преработката на информацията са
се разширили, за да включат нова област, наречена развитийна когнитивна невронаука.
Тя обединява учени от психологията, биологията и медицината, за да изучават
взаимоотношението между промените в мозъка и когнитивната преработка и
поведенческите модели на развиващия се човек. Подобрените методи за анализиране на
мозъчната активност, докато децата и възрастните изпълняват различни задачи, силно
са подпомогнали натрупването на познание за взаимоотношенията между мозъчното
функциониране и поведението (Cabeza, Nyberg, & park, 2005; Johnson, 2005).
Въпреки че остава още много да се открива, развитийната когнитивна невронаука вече
трансформира разбирането ни за развитието, като се занимава с въпроси като: „Как
ранният опит влияе върху растежа и организацията на мозъка на малкото дете? Какви
неврологични промени са свързани със спада в скоростта на мисленето, паметта и
другите аспекти на когнитивната преработка в старческата възраст?“ Невроучените
осъществяват бърз прогрес в идентифицирането на типовете преживявания, към които
мозъкът е чувствителен на различните етапи. Освен това изясняват мозъчната основа
на редица разстройства на ученето и поведението, и допринасят за проектирането на
ефективни интервенции (Munakata, Casey, & Diamond, 2004).
Предимството на разполагането с много теории е, че те насърчават изследователите да
обръщат внимание към преди пренебрегвани измерения на живота на хората. Последните
три перспективи, които ще обсъдим, се фокусират върху контекста на развитието.
Първата от тях подчертава, че дългата ни еволюционна история влияе върху развитието
на редица способности.
Етология и еволюционна психология на развитието
Етологията се занимава с адаптивната стойност (за оцеляването) на поведението и
неговата еволюционна история (Hinde, 1992). Корени-
те ѝ могат да се проследят до работата на Дарвин. Двама европейски зоолози: Конрад
Лоренц и Нико Тинберген, поставят съвременните ѝ основи. Наблюдавайки различни
животински видове в техните естествени хабитати, Лоренц и Тинберген забелязват
поведенчески модели, които подпомагат оцеляването. Най-известният от тях е
запечатването (импринтинг): ранното поведение на следване на малките на определени
видове птици, например гъски, което гарантира, че малките ще стоят близо до
майката, ще бъдат хранени и предпазвани от опасността. Запечатването се осъществява
по време на ранен, ограничен период от развитието. Ако майката гъска отсъства през
това време, но присъства сходен обект по важни характеристики, е възможно малките
гъсета да го запечатат вместо нея (Lorenz, 1952).
Наблюдението на запечатването води до съществено понятие в изучаването на човешкото
поведение: критичния период. Това е ограничен период от време, през който индивидът
е биологично подготвен да придобие определени адаптивни поведения, но има нужда от
подкрепата на подходящо стимулираща среда. Много изследователи са изучавали дали
сложни познавателни и социални поведения трябва да бъдат научени през определени
времеви периоди. Например, ако децата са лишени от адекватна физическа и социална
стимулация през ранните си години, ще пострада ли интелигентността им? Ако езикът
не се овладее в ранното детство, способността за научаването му намалява ли?
По нататък в текста ще видим, че терминът чувствителен период е по-добре приложим
към човешкото развитие, отколкото строгата идея за критичния период (Bornstein,
1989). Чувствителен период е време, което е оптимално за появата на определени
способности и в което човек особено силно откликва на влиянията от средата.
Неговите граници обаче не са толкова добре определени като тези на критичния
период. Развитието може да се осъществи по-късно, но е по-трудно да се предизвика.
Вдъхновен от наблюденията на запечатването, британският психоаналитик Джон Боулби
(Bowlby, 1969) прилага етологичната теория към разбирането на взаимоотношението
между бебето и грижещия се за него. Той твърди, че усмивките, бърборенето,
сграбчването и плачът на бебето са вродени социални сигнали, които насърчават
родителя да се приближи, да го об-грижи и да взаимодейства с него. Държейки ро-
43
дителя наблизо, тези поведения гарантират, че бебето ще бъде нахранено, защитено от
опасности и ще получава стимулацията и привързаността, нужни за здравословния
растеж. Развитието на привързаността при хората е дълъг процес, който кара бебето
да формира дълбока връзка на привързаност с грижещия се за него (van den Boom,
2002). Боулби вярва, че тази връзка има доживотни последици за човешките
взаимоотношения. По-нататък в текста ще разгледаме изследванията, които оценяват
това допускане.
Изследователите наскоро разшириха усилията на етолозите в нова област на
изследвания, наречена еволюционна психология на развитието. Тя се стреми да разбере
адаптивната стойност на характерните за вида познавателни, емоционални и социални
умения така, както те се променят с възрастта. Еволюционните психолози на
развитието задават въпроси като: Каква е ролята на зрителните предпочитания на
бебето към подобни на лице стимули в оцеляването? Подкрепя ли тя способността на
по-големите бебета да разграничават познатите възрастни от непознатите? Защо децата
играят в полово сег-регирани групи? Какво научават от такава игра, което може да
води до полово-типизирани поведения в зряла възраст, например доминация при мъжете
и инвестиране в полагането на грижи при жените?
Както подсказват тези примери, еволюционните психолози не се интересуват само от
био-логичната основа на поведението. Те осъзнават, че големият мозък и удълженото
детство при хората са резултат от нуждата да се овладява все по-сложна среда, така
че се интересуват и от ученето (Blasi & Bjorklund, 2003). Ползите на поведението за
еволюционния подбор се смятат за най-силни през първата половина от живота - за да
гарантират оцеляването, възпроизводството и ефективното родителство. С остаряването
социалните и културните фактори на хората стават все по-важни в подпомагането и
поддържането на високи равнища на функциониране (Staudinger & Lindenberger, 2003).
Социокултурна теория на Виготски
Областта на човешкото развитие напоследък е свидетел на драматично увеличаване на
изследванията, адресиращи културния контекст на живота на хората. Изследванията,
които правят сравнения между културите и етническите групи в тях, осигуряват
прозрения по въпроса, дали
пътищата на развитието са приложими към всички хора, или са ограничени до конкретни
условия на средата.
Днес много изследвания проучват взаимоотношението на културно специфичните
убеждения и практики с развитието. Трудовете на руския психолог Лев Виготски (1896-
1934) са играли съществена роля в тази тенденция. Гледната точка на Виготски
(Vygotsky, 1934/1987), наречена социокултурна теория, се съсредоточава върху
начина, по който културата - ценностите, убежденията, обичаите и уменията на
социалната група - се предава на следващото поколение. Според него социалното
взаимодействие, особено сътрудничещите диалози с по-зна-ещи членове на обществото,
е нужно, за да придобият децата начините на мислене и поведение, изграждащи
културата на общността (Rowe & Wertsch, 2002). Виготски вярва, че когато
възрастните и по-начетените връстници помагат на децата да овладяват културно
смислени дейности, общуването между тях става част от мисленето на децата. Когато
децата интернализират съществените характеристики на тези диалози, могат да
използват езика в тях, за да ръководят собственото си мислене и действия, и да
придобиват нови умения (Berk, 2003).
Според теорията на Виготски децата преминават през определени подобни на етапи
промени. Например, когато усвоят езика, способността им да участват в диалози с
другите значително се увеличава, а овладяването на културно ценените умения се
ускорява. Когато тръгнат на училище, прекарват много време в обсъждане на езика,
грамотността и другите академични понятия - опит, който ги насърчава да размишляват
върху собственото си мислене. В резултат техните разсъждения и решаване на проблеми
се развиват драматично.
Въпреки че повечето изследвания, вдъхновени от теорията на Виготски, се
съсредоточават върху децата, идеите му са приложими към хората на всяка възраст.
Централна тема е, че културите избират задачи за членовете си и социалните
взаимодействия около тези задачи водят до уменията и компетентността, които са от
съществено значение за успеха в определена култура (Rogoff, 2003). Например в
индустриализираните страни учители помагат на хората да се научат да четат, да
шофират или да използват компютър. Сред индианците зинакантеко от южно Мексико
възрастни експерти ръководят младите момичета, докато овладяват сложни техники
44
на плетене и тъкачество (Greenfield, Maynard, & Childs, 2000).
Стимулираните от теорията на Виготски изследвания разкриват, че хората във всяка
култура развиват уникални силни страни. Ударението върху социалните преживявания
обаче кара Виготски да пренебрегне биологичната страна на развитието. Въпреки че
признава значението на наследствеността и растежа на мозъка, той казва много малко
за ролята им в когнитивната промяна.
Теория за екологичните системи
Ури Бронфенбренер (1917-2005) е отговорен за подход към човешкото развитие, който
се е придвижил към челното място в областта, защото предлага най-диференцираното и
пълно обяснение на контекстуалните влияния върху развитието. Теорията за
екологичните системи разглежда човека като развиващ се в комплексна система от
взаимоотношения, повлияни от множество нива на заобикалящата среда. Тъй като
биологично повлияните диспозиции на детето обединяват сили с факторите на средата,
за да оформят развитието, Бронфенбренер характеризира перспективата си като
биоекологичен модел (Bronfenbrenner & Evans,
2000).
Бронфенбренер си представя средата като поредица от вместени структури, включващи,
но
надскачащи дома, училището, квартала и работ-ното място, в които хората водят
всекидневния си живот (вж. фигура 1.4). Всеки пласт на средата се разглежда като
оказващ силно въздействие върху развитието.
Микросистемата. Най-вътрешното ниво на средата е микросистемата, която се състои от
дейностите и моделите на взаимодействие в непосредствената среда на човека.
Бронфенбренер подчертава, че за да се разбере развитието на това равнище, трябва да
помним, че всички взаимоотношения са двупосочни. Например възрастните влияят върху
поведението на детето, но биологично и социално повлияните характеристики на детето
- неговите физически качества, личност, способности - също влияят върху поведението
на възрастните. Дружелюбното, внимателно дете вероятно ще предизвиква положителни и
търпеливи реакции от родителите, докато активното, лесно разсейващо се дете сигурно
ще е обект на родителски ограничения и наказания (Crockenberg & Leerkes, 2003).
Другите хора в микросистемата влияят върху качеството на всички двустранни
взаимоотношения. Ако те са подкрепящи, взаимодействието се засилва. Например,
когато родителите се насърчават взаимно в ролите си по отглеждането на децата,
всеки се ангажира в по-ефективно родителство (Hetherington & Stanley-Hagen, 2002).
Фигура 1.4. Структура на средата в теорията за екологичните системи
Микросистемата засяга отношенията между развиващия се човек и непосредствената
среда, мезосистемата - връзките между непосредствената среда, екзо-системата -
социалната среда, която влияе, но не съдържа развиващия се човек, и макросис-темата
- ценностите, законите, обичаите и ресурсите на културата, които влияят върху
дейностите и взаимодействията на всички вътрешни пластове. Хро-носистемата (не е
изобразена) не е конкретен контекст, а се отнася до динамичната, вечно променяща се
природа на средата на човека.
45
Мезосистемата. Второто ниво в модела на Бронфенбренер, мезосистемата, обхваща
връзките между микросистемите. Например напредъкът на детето в училище зависи не
само от дейностите в класната стая, но и от ангажираността на родителите в
училищния живот и от степента, до която академичното учене се пренася и у дома
(Epstein & Sanders, 2002). При възрастните колко добре човекът функционира като
брачен партньор и родител у дома, е повлияно от взаимоотношенията на работното
място и обратното (Gottfried, Gottfried, & Bathurst, 2002).
Екзосистемата. Екзосистемата е изградена от социалната среда, която не съдържа
развиващия се човек, но въпреки това влияе върху преживяванията в непосредствената
среда. Това могат да бъдат формални организации, например борд на директорите на
работното място на човека или здравеопазването и социалните грижи в общността.
Например гъвкавото работно време, платеният отпуск по майчинство/бащин-ство и
отпускът по болест за родители, чиито деца са болни, са начини, по които работната
среда може да помогне на родителите да отглеждат децата си, и така индиректно да
подпомагат развитието както на детето, така и на възрастните. Подкрепящите фактори
в екзосистемата могат да бъдат и неформални. Децата са повлияни от социалните мрежи
на родителите си - приятелите и членовете на разширеното семейство, които
осигуряват съвети, другарство и дори финансова помощ.
Макросистемата. Най-външният пласт в модела на Бронфенбренер, макросистемата, не е
конкретен контекст, а по-скоро се състои от културни ценности, закони, обичаи и
ресурси. Приоритетът, който макросистемата придава на потребностите на децата и
възрастните, влияе върху подкрепата, която те получават във вътрешните нива на
средата. Например в страните, които поставят високи стандарти за грижите за децата
и дават облекчения на работното място за заетите родители, децата е по-вероятно да
имат благоприятни преживявания в непосредствената си среда. Правителства, които
осигуряват щедри пенсионни планове за пенсионерите, подкрепят благополучието на
възрастните хора.
Динамична, вечно променяща се система.
Средата не е статична сила, която влияе върху
хората по еднотипен начин. Тя е динамична и непрекъснато променяща се. Винаги
когато човекът добавя или се освобождава от роли или типове среда в живота си,
ширината на неговите микросистеми се променя. Тези промени в контекста - екологични
преходи, както ги нарича Бронфенбренер - често са важни повратни точки в
развитието. Започването на училище, навлизането в работната сила, женитбата,
ставането родител, разводът, преместването и пенсионирането са примери.
Бронфенбренер говори за времевото измерение в модела си като хроносистема
(представката хроно означава „време“). Житейски промени могат да се налагат външно.
Обратното, те могат да възникват и от човека, тъй като той избира, модифицира и
създава много от собствените си преживявания и контекстове. Как го прави, зависи от
възрастта му, физическите, интелектуалните и личностните характеристики и
възможностите, предоставяни от средата. Следователно в теорията за екологичните
системи хората са продукти на и произвеждащи средата си, така че те и тяхната среда
формират мрежа от взаимозависими ефекти.
ЗАПИТАЙТЕ СЕ Преглед
Обяснете как всяка по-нова теоретична перспектива разглежда децата и възрастните
като актив-но допринасящи за собственото си развитие.
Марио иска да открие точно как децата на раз-лична възраст възпроизвеждат истории.
Ана се интересува по какъв начин общуването възрас-тен-дете в различните култури
влияе върху разказването на истории от децата. Коя теоретична перспектива най-
вероятно е избрал Марио? А Ана? Обяснете.
За да илюстрирате хроносистемата в теорията за екологичните системи, изберете важно
събитие от вашето детство, например раждането на брат/ сестра или курс с
вдъхновяващ учител. По какъв начин ви е засегнало това събитие? По какъв начин
въздействието му би могло да е различно, ако бяхте пет години по-малки? А пет
години по-големи?
46
На предишните страници разгледахме основните теоретични перспективи в изследванията
върху човешкото развитие. Те се различават в много отношения.
Първо, фокусират се върху различни области на развитието. Някои, например
психоаналитич-ната и етологията, подчертават емоционалното и социалното развитие.
Други, например теорията на Пиаже за когнитивното развитие, преработката на
информацията и социокултурната теория на Виготски, подчертават промените в
мисленето. Останалите подходи - бихейвиоризъм, теория за социалното учене,
еволюционна психология на развитието, теория за екологичните системи и перспектива
на жизнения цикъл - обсъждат редица аспекти на човешкото функциониране.
Второ, всяка теория съдържа гледна точка за развитието. Сега, когато ще завършим
прегледа на теоретичните перспективи, ще идентифицираме позицията на всяка теория
по противоречивите въпроси, представени в началото на главата. След това можете да
проверите анализа си в таблица 1.5.
Във всяка наука изследванията обикновено се основават на прогноза за поведението,
извлечена от теория, или това, което наричаме хипотеза. Теориите и хипотезите обаче
просто поставят началото на редица дейности, които водят до солидни доказателства
за човешкото развитие. Провеждането на изследвания според научно приети процедури
включва множество стъпки и избори. Изследователите трябва да решат кои участници -
и кожо - да включат. След това трябва да определят какво ще се иска от участниците
да направят и кога, къде и колко пъти ще се виждат с всеки от тях. И накрая, трябва
да изследват данните си и да направят заключения въз основа на тях.
В следващите части ще направим преглед на изследователските стратегии, използвани
най-често за изучаване на човешкото поведение. Започваме с изследователските методи
- конкретните дейности на участниците, например полагане на тестове, отговаряне на
въпросници, отговаряне в интервюта или обект на наблюдение. След това ще насочим
вниманието си към изследователските планове - планирането на изследванията, което
позволява най-добрата проверка за хипотезата на изследователя. Накрая ще
обсъдим етичните въпроси, включени в провеждането на изследвания, в които участват
хора.
Често срещани изследователски методи
По какъв начин изследователят избира основен подход към събиране на информация?
Често срещаните методи включват системно наблюдение, самоотчет (например въпросници
и интервюта), клинични или изследвания на отделни случаи и етнографии на житейските
обстоятелства на конкретна група от хора. Таблица 1.6 обобщава силните страни и
ограниченията на всеки от тези методи.
Системно наблюдение. Наблюденията на поведението могат да се правят по различни
начини. Един подход е да се отиде на място, в естествената среда, и да се записва
интересуващото ни поведение - метод, наречен натуралистич-но наблюдение.
Добър пример е изучаването на реакциите на деца в предучилищна възраст на дистреса
на техни връстници (Farver & Branstetter, 1994). Наблюдавайки 3-и 4-годишни деца в
детски градини, изследователите записват всеки пример на плач и реакциите на
стоящите наблизо деца -дали те пренебрегват, наблюдават или коментират нещастието
на детето, дали го дразнят или хокат, помагат или изразяват съчувствие. Поведението
на грижещия се - обясняване защо детето плаче, посредничество в конфликта или
предлагане на утеха - се отбелязват, за да се види дали чувствителността на
възрастния е свързана с реакциите на загриженост на децата. Оказва се, че
съществува силна взаимовръзка. Голямата сила на натуралистичното наблюдение е, че
изследователите могат да видят директно всекидневните поведения, които се надяват
да обяснят.
Натуралистичното наблюдение има и едно съществено ограничение: не всички хора имат
една и съща възможност да демонстрират определено поведение във всекидневния живот.
В току-що описаното изследване някои деца може да наблюдават някое дете да плаче
по-често, отколкото други или да получават по-директно насърчение от грижещите се
да реагират положително. По тези причини е възможно и да демонстрират повече
състрадание.
Изследователите често се справят с тази трудност, като провеждат структурирани
наблюдения, в които създават лабораторна ситуация, предизвикваща интересуващото ги
поведение, така
47
Таблица 1.5. Позиции на основните теории по основни въпроси на човешкото развитие
Теория Непрекъснато или непостоянно развитие? Един курс на развитие или
много? Относително влияние на природата и възпитанието
Психоаналитична перспектива Непостоянно: психосексуалното и психосоциалното
развитие се осъществява на етапи. Един курс: приема се, че етапите са
универсални. Едновременно природата и възпитанието: вродените импулси се
канализират и контролират чрез преживяванията по време на отглеждането. Ранните
преживявания задават курса на по-нататъшното развитие.
Бихейвиоризъм и теория за социалното учене Непрекъснато: развитието включва
увеличаване на заучените поведения. Множество възможни курсове: подкрепяните и
моделираните поведения могат да варират при отделните хора.Ударение върху
възпитанието: развитието е резултат от обуславяне и моделиране. Ранните и по-
късните преживявания са еднакво важни.
Теория на Пиаже за когнитивното развитие Непостоянно: когнитивното развитие се
осъществява на етапи. Един курс: приема се, че етапите са универсални.
Едновременно природа и възпитание: развитието се осъществява, докато мозъкът
расте и децата упражняват вродения си импулс да откриват реалността в една по
принцип стимулираща среда. Важни са едновременно ранните и по-късните преживявания.
Преработка на информацията Непрекъснато: децата и възрастните постепенно
усъвършенстват възприятието, вниманието, паметта и уменията за решаване на
проблеми. Един курс: изучаваните промени характеризират повечето деца и
възрастни. Едновременно природата и възпитанието: децата и възрастните са активни,
извличащи смисъл същества, които модифицират мисленето си, след като мозъкът расте
и те се изправят пред нови изисквания от средата. Важни са едновременно ранните и
по-късните преживявания.
Етология и еволюционна психология на развитието Едновременно непрекъснато и
непостоянно: децата и възрастните постепенно развиват широк спектър от адаптивни
поведения. Има чувствителни периоди, в които много рязко се появяват качествено
различни способности. Един курс: адаптивните поведения и чувствителните периоди
важат за всички членове на биологичния вид. Едновременно природата и
възпитанието: еволюцията и наследствеността влияят върху поведението и ученето му
дава по-голяма адаптивност. В чувствителните периоди ранните преживявания задават
курса на по-нататъшното развитие.
Социокултурна теория на Виготски Едновременно непрекъснато и непостоянно:
развитието на езика и обучението в училище водят до подобни на етапи промени.
Диалозите с по-знаещи членове на обществото също водят до непрекъснати промени,
които варират от култура до култура. Множество възможни курсове: социално
опосредствани промени в мисленето и поведението варират в отделните култури.
Едновременно природата и възпитанието: наследствеността, растежът на мозъка и
диалозите с по-опитните членове на обществото съвместно допринасят за развитието.
Важни са едновременно ранните и по-късните преживявания.
Теория за екологичните системи Не е конкретизирано. Множество възможни
курсове: биологичните диспозиции обединяват сили с факторите на средата, за да
оформят развитието по уникален начин. Едновременно природата и възпитанието:
Характеристиките на човека и реакциите на другите влияят едно на друго по
двупосочен начин. Важни са едновременно ранните и по-късните преживявания.
Перспектива на жизнения цикъл Едновременно непрекъснато и непостоянно: непрекъснато
подобряване и влошаване и непостоянна, подобна на етапи поява на нови умения.
Множество възможни курсове: развитието е повлияно от множество
взаимодействащи биологични, психологически и социални сили, много от които варират
при отделните хора, водейки до разнообразни курсове на промяната. Едновременно
природата и възпитанието: развитието е многомерно, повлияно е от сложната смес от
наследствени фактори и такива от средата. Подчертава пластичността на всички
възрасти-. Важни са едновременно ранните и по-късните преживявания.
че всеки участник да има равни възможности да демонстрира реакцията. В едно
изследване емоционалните реакции на двегодишни деца на вредата, която смятат, че са
причинили, се наблюдават, като се иска от тях да се грижат за парцали-ва кукла,
която е модифицирана така, че кракът
ѝ да падне, когато детето я вземе. Изследователите записват лицевите изражения на
децата на тъга и притеснение, усилията им да помогнат на куклата и телесното
напрежение - реакции, сочещи съжаление и желание да се компенсира инцидентът. Освен
това от майките се иска да се
48
Таблица 1.6. Силни страни и ограничения на често срещаните изследователски методи
Метод Описание Силни страни Ограничения
Системно наблюдение
Натуралистично наблюдение Наблюдаване на поведението в естествена среда.
Отразява всекидневния живот на участниците. Не могат да се контролират
условията, при които участниците са наблюдавани.
Структурирано наблюдение Наблюдение на поведението в лаборатория, в която
условията за всички участници са еднакви. Дава на всеки участник еднаква възможност
да демонстрира интересуващото изследователите поведение. Може да не даде
наблюдения, типични за поведението на участниците във всекидневния им живот.
Самоотчети
Клинично интервю Гъвкави процедури на интервюиране, при което изследователят
получава пълен разказ за мислите на участниците. Доближава се максимално до
начина, по който участниците мислят във всекидневния си живот. За кратко време може
да се получи информация с голяма ширина и дълбочина. Може да не доведе до точно
споделяне на информацията. Гъвкавите процедури затрудняват сравняването на
отговорите на хората.
Структурирано интервю, въпросници и тестове Инструменти за самоотчет, при които
всеки участник трябва да отговори на едни и същи въпроси по един и същ начин.
Позволяват сравнения на отговорите на участниците и ефикасно събиране на
данни. Изследователите имат възможност да конкретизират алтернативи за отговор, за
които участниците може да не се сетят при неструктурираното интервю. Не дават
данни със същата дълбочина на информацията като клиничното интервю. Отговорите пак
са обект на неточно споделяне.
Клиничен метод, или изследване на случаи
Пълна картина на психологическото функциониране на един човек, получена чрез
комбиниране на интервюта, наблюдения и тестови резултати. Осигурява богати,
описателни прозрения за факторите, които влияят върху развитието. Може да е
предубедено от теоретичните предпочитания на изследователите. Резултатите не могат
да се прилагат към други лица, различни от участниците в изследването.
Етнография
Включено наблюдение на култура или отчетлива социална група; водейки си
богати полеви бележки, изследователят се опитва да улови уникалните ценности и
социални процеси в културата. Осигурява по-пълно и точно описание, отколкото може
да се извлече от едно-единствено посещение с цел наблюдение, интервю или въпросник.
Може да е предубедена от ценностите и теоретичните предпочитания на
изследователя. Резултатите не могат да се прилагат към хора и среда, различни от
наблюдаваните.
ангажират в кратки разговори за емоциите с децата си (Garner, 2003). Прохождащите
деца, чиито майки по-често обясняват причините и последствията от емоциите, е по-
вероятно да изразяват загриженост за „наранената“ кукла.
Системното наблюдение осигурява безценна информация за начина, по който децата и
възрастните наистина се държат, но ни казва малко за разсъжденията, криещи се зад
реакциите им. За тази информация изследователите трябва да се обърнат към методите
за самоотчет.
Самоотчети. Самоотчетите искат от участниците да осигурят информация за техните
възприятия, мисли, способности, чувства, нагласи, убеждения и минали преживявания.
Те се простират от относително неструктурирани до силно структурирани интервюта,
въпросници и тестове.
В клиничното интервю изследователите използват гъвкав, разговорен стил, за да
сондират гледната точка на участниците. В следващия пример Пиаже разпитва 5-годишно
дете за разбирането му за сънищата.
Откъде идва сънят? - Мисля, че спиш толкова добре, че сънуваш. - От нас ли идва,
или отвън? - Отвън. - Когато си в леглото и сънуваш, къде е сънят? - В моето легло,
под одеялото. Не знам. Ако беше в стомаха ми, кокалите щяха да пречат и не би
трябвало да го виждам. - Там ли е сънят, когато спиш? - Да, той е в леглото до мен
(Piaget, 1926/1930, pp. 97-98).
Забележете как Пиаже насърчава детето да разшири идеите си. Макар че изследовател,
про-
49
веждащ клинични интервюта с повече от един участник, обикновено ще задава един и
същ начален въпрос, за да гарантира обща задача, по-нататък дава индивидуализирани
насоки, за да оформи по-пълна картина на разсъжденията на всеки човек (Ginsburg,
1997).
Клиничното интервю има две основни силни страни. Първо, то позволява на хората да
демонстрират своите мисли в термини, които са максимално близки до начина им на
мислене във всекидневния живот. Второ, то може да осигури голямо количество
информация за сравнително много кратък период. Например в едночасова сесия можем да
получим широк спектър от информация за отглеждането на детето от родител или за
житейските обстоятелства от възрастен човек - много повече, отколкото бихме могли
да уловим, като наблюдаваме човека един час.
Основно ограничение на клиничното интервю е точността. Някои участници, искайки да
„уго-дят“ на интервюиращия, може да си измислят отговори, които не представляват
действителното им мислене. Когато са попитани за минали събития, някои имат
трудности да си спомнят точно какво се е случило. Тъй като зависи от вербалните
способности и изразителността, клиничното интервю може да подценява способностите
на човек, на когото му е трудно да изразява мислите си с думи.
Освен това клиничното интервю е критикувано заради гъвкавостта си. Когато на всеки
участник се задават различни въпроси, отговорите може да отразяват маниера на
интервюиране, а не истински различия в начина, по който хората мислят по дадена
тема. Структурираните интервюта, в които на всеки участник се задава един и същ
набор от въпроси по един и същ начин, елиминират този проблем. Структурираните
интервюта обаче не дават същата дълбочина на информацията като клиничните. Те също
са повлияни от проблема с неточното представяне на информацията.
Клиничен метод, или изследване на случаи.
Развил се от психоаналитичната теория, клиничният метод, или изследването на
случаи, носи широк спектър от информация за един човек, включително интервюта,
наблюдения и понякога тестови резултати. Целта е да се получи възможно най-пълна
картина на психичното функциониране на човека и преживяванията, които са довели до
него.
Клиничният метод е добре пригоден за изучаване на развитието на типове хора, които
са малобройни и варират широко по характеристиките си. Например той е използван за
откриване на факторите, които допринасят за постиженията на феноменалните деца -
изключително надарени деца, които постигат компетентност на ниво възрастен в дадена
област преди 10-годишна възраст. Да разгледаме Адам, който чете, пише и композира
музика преди да е престанал да носи памперси. Клиничните изследвания сочат, че
такива деца рядко реализират необикновения си потенциал без подхранване, отдадени
родители и изключителни учители, които насочват и насърчават специалната дарба на
детето (Goldsmith, 2000).
Клиничният метод дава богато детайлизирани разкази за отделни случаи, които
предлагат ценни прозрения за редица фактори, влияещи върху развитието. Подобно на
другите методи обаче, и той има слаби страни. Информацията често се събира
несистемно и субективно, позволявайки твърде голяма възможност теоретичните
предпочитания на изследователите да предубедят техните наблюдения и интерпретации.
Освен това изследователите не могат да приемат, че заключенията им са приложими,
или могат да се генерализират, за всеки друг освен изучавания човек (Stanovich,
2004). Дори когато се оформят модели от няколко случая, е добре те да се потвърдят
чрез други изследователски стратегии.
Методи за изучаване на културата. Растящият интерес към влиянието на културата е
накарал изследователите да приспособят току-що разгледаните методи или да създадат
процедури специално за междукултурни и многокултурни изследвания (Triandis, 1998).
Кой подход ще избере изследователят, зависи от изследователските му цели.
Понякога изследователите се интересуват от характеристики, за които се смята, че са
универсални, но варират по степен в отделните общества: родителите по-топли или по-
директивни са в някои култури в сравнение е други? Колко силни са полово-ролевите
стереотипи в различните страни? Във всеки пример ще се сравняват няколко културни
групи и всички участници трябва да се разпитват или наблюдават по един и същ начин.
Следователно изследователите разчитат на процедурите на самоотчета и наблюдението,
които вече разгледахме, адаптирайки ги чрез превод, за да могат да се разберат във
всеки културен контекст.
50
В други случаи изследователите искат да открият културните значения на поведението
на децата и възрастните, като се запознават в мак-симална степен с начина им на
живот. За да постигнат тази цел, те разчитат на метод, зает от областта на
антропологията - етнографията. Подобно на клиничния метод, етнографските
изследвания до голяма степен са описателна, качествена техника. Вместо да се стреми
към разбирането на отделен човек, тя е насочена към разбирането на дадена култура
или отчетлива социална група чрез включеното наблюдение. Обикновено изследователят
прекарва месеци, а понякога и години в културната общност, участвайки във
всекидневния ѝ живот. Водят се подробни полеви бележки, състоящи се от смес от
наблюдения, самоотчети от членове на културата и внимателни интерпретации от
изследователя (Miller, Hengst, & Wang, 2003; Shweder, 1996). По-късно тези бележки
се обединяват в описание на общността, което се опитва да улови уникалните ценности
и социални процеси.
В някои етнографии изследователите наблюдават множество аспекти на опита, както
прави един екип в описването на това, какво е човек да израсне в малък американски
град. Други се фокусират върху един или малко на брой типове среда, например живота
в дома, училището или квартала (LeVine et al., 1994; Peshkin, 1997; Valdes, 1998).
Изследователите могат да допъл-
Защо изследователят може да избере структурирано пред натуралистично наблюдение?
Ами обратното? Какво може да го кара да избере кли-нично интервюиране пред системно
наблюдение?
Изследовател се интересува как възрастните преживяват всекидневния живот в различни
култури. Кои методи би трябвало да използва? Обяснете.
Прочетете отново описанието на ненормативни-те влияния на с. 33-34 и цитирайте
пример от собствения си живот. Кой метод е най-добре пригоден за изучаване на
влиянието на такова ненор-мативно събитие върху развитието?
нят етнографията с традиционните методи на самоотчетите и наблюдението, ако
подозират, че под културните различия се крият уникални значения, както разкрива
карето „Културни влияния“.
Етнографите се стремят да минимизират влиянието си върху културата, която изучават,
като стават част от нея. Въпреки това, както е при клиничните изследвания,
културните им ценности и теоретичната им ангажираност понякога ги карат да
наблюдават селективно или да интерпретират погрешно това, което виждат. Освен това
не може да се приеме, че резултатите от етнографските изследвания се генерализират
отвъд хората и средата, в която е проведено проучването.
Общи експериментални планове
При вземането на решение за изследователския план изследователите избират начин на
организиране на изследването, който им позволява да проверяват хипотезите си с най-
голямата възможна сигурност. Два типа експериментални планове се използват във
всички изследвания на човешкото поведение: корелационни и експериментални.
Корелационни експериментални планове. При корелационния изследователски план
изследователите събират информация за хората, в повечето случаи в естествената
житейска среда, без да променят преживяванията им. След това те търсят
взаимоотношения между характеристиките на участниците и тяхното поведение или
развитие. Да предположим, че искаме да отговорим на следните въпроси: Родителските
стилове на взаимодействие с децата имат ли влияние върху интелигентността на
децата? В този и много други случаи интересуващите ни условия са трудни или
невъзможни за устройване и контролиране и трябва да бъдат изучавани така, както
съществуват в момента.
Корелационните изследвания имат едно основ-но ограничение: не можем да правим
заключения за причините и следствията. Например да предположим, че открием, че
взаимодействието с родителите е свързано с интелигентността на децата. Няма да
знаем дали поведението на родителите наистина причинява интелектуалните различия
между децата. В действителност възможно е и обратното: поведението на високо
интелигентните деца може да е толкова привлекателно, че да карат родителите си да
взаимодействат с тях по-благоприятно. Трета променлива, която дори не ►
51
Културни влияния
Имигранти на младежка възраст: изумителна адаптация
През последните няколко десетилетия надигаща се вълна от имигранти е придошла в
Северна Америка, бягайки от войната и преследванията в родината или търсейки по-
големи шансове в живота. Днес една пета от американското население в младежка
възраст има родени в чужбина родители; близо една трета от тези младежи също са
родени в чужбина. Младежите имигранти са най-бързо растящият сегмент на канадското
население (Fuligni, 2001; Service Canada, 2005). В САЩ повечето идват от Азия и
Латинска Америка, в Канада - от Азия, Африка, Близкия Изток и Европа.
За да открият как младежите имигранти се адаптират към новата страна,
изследователите използват множество изследователски методи, включително академично
тестиране, въпросници за оценка на психологическото приспособяване и дълбинни
етнографски изследвания.
Академични постижения и приспособяване. Въпреки широко разпространеното убеждение,
че преходът към нова страна има отрицателно влияние върху психичното благополучие,
съвременните свидетелства разкриват, че децата на родители имигранти се адаптират
изумително добре. Ученици както първо поколение (родени в чужбина), така и второ
поколение (родени в САЩ или Канада от родители имигранти) постигат в училище също
толкова или дори повече от съучениците им с местни родители (Fuligni, 1997; Saucier
et al., 2002).
Резултатите за психологическото приспособяване са подобни. Юношите от имигрантски
семейства е по-малко вероятно от връстниците им да се ангажират в насилнически
актове и отклоняващо се поведение, да използват дрога и алкохол или да започват
рано сексуален живот. Освен това е по-малко вероятно да са със затлъстяване или да
пропускат учебни занятия заради болест. Те се чувстват също толкова положително по
отношение на себе си, колкото и младите хора с местни родители, и споделят по-малък
емоционален дистрес.
Тези успехи не зависят от разполагането с дълго време за приспособяване към новия
начин на живот. Наскоро пристигнали в училището ученици се справят също толкова
добре и споделят еднакво благоприятна самооценка като тези, които са дошли на по-
малка възраст (Fuligni, 1998; Saucier et al., 2002). Дори младе-
жи имигранти от етнически групи, които са изправени пред значителни икономически
трудности (например мексиканци и виетнамци), имат забележителен успех (Fuligni &
Yoshikawa, 2003). Отговорни са фактори, различни от доходите.
Влияние от семейството и общността. Етнографиите разкриват, че родителите имигранти
еднозначно изразяват убеждението, че образованието е най-сигурният начин да се
подобрят житейските възможности и подчертават значението на влагането на големи
усилия (Goldenberg et al., 2001; Louie, 2001). Те напомнят на децата си, че
образователните възможности не са били налични в родината им и че в резултат самите
те са ограничени до слугинска работа.
Юношите от имигрантски семейства интер-нализират високото ценене на академичните
постижения от страна на родителите, приемайки ги по-силно в сравнение с връстниците
с местни родители (Asakawa, 2001; Fuligni, 1997). Тъй като малцинствените етнически
групи обикновено подчертават верността на семейството и общността пред
индивидуалните цели, младите хора първо и второ поколение изпитват силно чувство на
задължение към родителите си. Разглеждат успеха в училище като един от най-важните
начини да се отплатят на родителите си за трудностите, които те са преживели при
преместването в нова страна (Fuligni, Yip, & Tseng, 2002; Suarez-Orozco & Suarez-
Orozco, 2001). Семейните взаимоотношения и училищните постижения предпазват
младежите от рисковани поведения, например отклоняващо се поведение, ранна
бременност и употреба на дрога (вж. карето „Биология и среда“ за издръжливостта на
с. 32-33).
Родителите имигранти обикновено развиват тесни връзки с етническа общност. Тя
упражнява допълнителен контрол чрез консенсуса по отношение на ценностите и
непрекъснатото наблюдение на дейностите на младите хора. Както отбелязва един 16-
годишен отличник: „Родителите ми доста добре познават всички деца в квартала... Тук
всеки познава всеки друг. Трудно е да направиш нещо нередно и да се отървеш“ (Zhou
& Bankston, 1998, p. 93).
Преживяванията на младежите имигранти обаче не са лишени от проблеми. В интервюта с
юноши, пристигнали в Канада през предишните пет години, мнозинството възприемат
първата си година като „много трудна“, защото все още не са говорели единия от
двата офици-
52
ални езика (английски и френски) и са се чувствали социално изолирани (Hanvey &
Kunz, 2000). Напрежението между семейните ценности и новата култура често създава
конфликти в идентичността - предизвикателства, за които ще
говорим в дванадесета глава. Сплотеността на семейството и общността, надзорът и
очакванията за академична и социална зрялост обаче много мощно оформят
дългосрочните положителни резултати за тези млади хора.
► сме отчели, например количеството шум и разсейващи фактори у дома, може да
предизвиква промени както във взаимодействията на майката, така и в
интелигентността на детето.
В корелационните изследвания и в други типове експериментални планове
изследователите често изучават взаимоотношенията чрез използване на корелационен
коефициент - цифра, която описва как две мерки, или променливи, са свързани една с
друга. Ще срещаме корелацион-ния коефициент при обсъждането на изследователските
резултати в цялата книга, така че нека видим какво е и как се интерпретира.
Корелаци-онният коефициент може да се простира от +1.00 до -1.00. Големината на
цифрата показва силата на взаимоотношението. Нулева корелация сочи липса на
взаимоотношение, но колкото по-близо до +1.00 или -1.00 е цифрата, толкова по-силно
е взаимоотношението. Например корелация от -0.78 е висока, -0.52 - умерена, а -0.18
- ниска. Забележете обаче, че корелации от +0.52 и -0.52 са еднакво силни. Знакът
през цифрата (плюс или минус) се отнася до посоката на взаимоотношението.
Положителният знак означава, че когато едната променлива се увеличава, и другата
също се увеличава. Отрицателният знак сочи, че когато едната променлива намалява,
другата се увеличава.
Да разгледаме някои примери за това, как действа корелационният коефициент. Един
изследовател публикува корелация от +0.55 между инструмент за стимулиране на
майчиния език и размера на речника на децата на 2-годишна възраст (Hoff, 2003).
Това е умерена корелация, сочеща, че майките, които вербализират повече, имат по-
напреднали в езиковото си развитие деца. В две други изследвания чувствителността
на майката е умерено свързана със сътрудничеството на децата. Първо, майчината
топлота по време на игра корелира положително (+0.34) с готовността на 2-годишните
да се подчинят на нареждането на майка си да подредят играчките (Feldman & Klein,
2003). Второ, степента, до която майките прекъсват и контролират играта на 3-
годишните си деца, корелира отрицателно (-0.23) с подчинението на децата
(Whiteside-Mansell et al., 2003).
Изкушени ли сте да заключите от тези корелации, че майчиното поведение влияе върху
реакцията на децата? Макар изследователите да подозират, че е така, нито едно от
изследванията не разкрива причинно-следствена връзка. Откриването на
взаимоотношение в корелационно изследване обаче подсказва, че проследяването на
причината - използвайки по-мощна експериментална стратегия, ако е възможно - ще си
струва усилията.
Експериментален план. Експерименталният план позволява да се правят заключения за
причините и следствията, защото изследователите използват по-мощна процедура, за да
разпределят хората в две или повече експериментални условия. В експеримента
събитията и поведенията, които представляват интерес, са разделени на два типа:
независими и зависими променливи. Независимата променлива е тази, за която
експериментаторът очаква да предизвиква промени в друга променлива. Зависимата
променлива е тази, за която експериментаторът очаква да е повлияна от независимата
променлива. Причинно-следствените взаимоотношения могат да се разкрият, защото
изследователят директно контролира или манипулира промените в независимата
променлива, като излага участниците на различни експериментални условия. След това
той сравнява тяхното изпълнение по мерки за зависимата променлива.
В един лабораторен експеримент изследователите изучават влиянието на гневните
взаимодействия на възрастни върху приспособяването на децата (El-Sheikh, Cummings,
& Reiter, 1996). Те предполагат, че начинът, по който приключват гневните срещи
(независимата променлива), влияе върху емоционалните реакции на децата (зависимата
променлива). Четири- и петгодишни деца са водени в лабораторията едно по едно,
придружени от майките си. Една група е в експерименталното условие на непостигнал
разрешение гняв, в което двама възрастни актьори влизат в стаята и спорят, но не
изглаждат несъгласията си. Другата група е в условието на постигнал разрешение
гняв, при което възрастните прекра-
53
тяват спора си, като се извиняват един на друг и постигат компромис. По време на
последващ конфликт децата във второто експериментално условие (постигане на
разрешение) демонстрират по-малък дистрес, измерено чрез по-малко тревожни лицеви
изражения, по-малка вцепененост и по-малко търсене на близостта до майката.
Експериментът разкрива, че разрешаването на гнева може да намалява стресиращото
влияние на конфликта между възрастните върху децата.
В експерименталните изследвания изследователите трябва да вземат специални мерки,
за да контролират характеристиките на участниците, които могат да намалят точността
на техните резултати. Например в току-що описаното изследване, ако повече деца от
домове, в които конфликтите между родителите са много чести, се окажат в
експерименталното условие с непостигна-лия разрешение гняв, няма да можем да кажем
дали независимата променлива или историята на децата са предизвикали резултатите.
За да се предпазят от този проблем, изследователите провеждат случайно
разпределение на участниците в експерименталните групи. Използвайки не-предубедена
процедура, например теглене на числа от шапка или хвърляне на монета,
изследователите увеличават вероятността характеристиките на участниците да са
равномерно разпределени във всички условия на експеримента.
Модифициран експериментален план: полеви и естествени експерименти. Повечето
експерименти се провеждат в лаборатории, където изследователите могат да постигнат
максималния възможен контрол върху експерименталните условия. Както вече посочихме
обаче, получените в лаборатории резултати е възможно да не са винаги приложими към
всекидневните ситуации. В полевите експерименти изследователите се възползват от
възможностите да разпределят участниците по случаен начин в експерименталните
условия в естествена среда. В току-що описания експеримент можем да заключим, че
емоционалният климат, установен от възрастните, влияе върху детското поведение в
лабораторията. Прави ли обаче това и във всекидневния живот? За да отговорят на
този въпрос, изследователите може да накарат грижещите се преднамерено да се държат
по различен начин -съчувствено или невъзмутимо - с две групи деца в детска градина.
Когато те не могат да разпределят участниците по случаен начин и не са в състояние
да мани-
пулират условията в реалния свят, понякога е възможно да се постигне компромис,
като се проведе естествен, или квази експеримент. Сравняват се условия, които вече
съществуват, например различна семейна среда, училища, работни места или комплекси
за възрастни хора. Тези изследвания се различават от корелационните само по това,
че групите от участници са внимателно избрани, за да се гарантира, че техните
характеристики са възможно най-сходни. По този начин изследователите изключват -
доколкото е възможно - алтернативните обяснения за ефектите от експерименталните
условия. Въпреки тези усилия обаче естествените експерименти не могат да постигнат
прецизността на истинските експерименти.
Таблица 1.7 обобщава силните страни и ограниченията на корелационните и
експерименталните изследвания. Освен това включва преглед на експерименталните
планове за изучаване на развитието, към които ще насочим вниманието си сега.
Планове за изучаване на развитието
Интересуващите се от човешкото развитие учени имат нужда от информация за начина,
по който участниците в изследванията се променят в течение на времето. За да
отговорят на въпроси за развитието, трябва да разширят корелационните и
експерименталните подходи, за да включат измервания в различни възрасти,
използвайки лонгитюдни и срезови експериментални планове.
Лонгитюдни изследвания. В лонгитюдните изследвания участниците се проучват мно-
гократно и се отбелязват промените с напредването на възрастта. Изминалото време
може да е сравнително кратко (няколко месеца до няколко години) или много дълго
(десетилетие или дори цял живот). Лонгитюдният подход има две основни силни страни.
Първо, тъй като той проследява изпълнението на всеки човек в течение на времето,
изследователите могат да идентифицират общите модели, както и индивидуалните
различия в развитието. Второ, лонгитюдните изследвания позволяват на
изследователите да проучват взаимоотношенията между ранните и по-късните събития и
поведението. Нека илюстрираме тези идеи.
Група от изследователи се чудят дали децата, които демонстрират крайни личностни
типове -
54
Таблица 1.7. Силни страни и ограничения на видовете изследвания
План Описание Силни страни Ограничения
Общи
Корелационен Изследователят получава информация за участниците без да променя
техните преживявания. Позволява изучаване на взаимоотношенията между
променливите. Не позволява да се правят каузални заключения.
Експериментален Чрез случайно разпределение на участниците в експерименталните
условия изследователят манипулира независимата променлива и изучава ефекта й върху
зависимата променлива. Може да се провежда в лабораторията или в естествена среда.
Позволява заключения за каузални взаимоотношения. Когато се провежда в
лаборатория, резултатите може да не са генерализируе-ми към реалния свят. В
полевите експерименти контролът върху експерименталните условия обикновено е по-
слаб, отколкото в лабораторията. В естествените, или квази-експеримен-тите липсата
на случайно разпределение значително намалява прецизността на изследването.
За изучаване на развитието
Лонгитюден Изследователят изучава една и съща група участници многократно на
различни етапи. Позволява изучаването на общи модели и индивидуалните различия в
развитието и взаимоотношенията между ранните и по-късните събития и поведения.
Свързаните с възрастта промени може да се изкривят заради отпадане на
участници, ефекти на практиката и кохортни ефекти.
Срезов Изследователят изучава групи участници, различаващи се по възраст, в
един и същ момент от времето. По-ефикасен от лонгитюдния изследователски план. Не е
затормо-зен от такива проблеми като отпадане на участници и ефектите на практиката.
Не позволява изучаването на индивидуалните тенденции в развитието.
Възрастовите различия може да са изкривени заради кохортни ефекти.
Последователен Изследователят провежда няколко подобни срезови или лонгитюдни
изследвания (наречени последователности) в различни моменти от времето.
Позволява лонгитюдни и срезови сравнения. Разкрива кохортни ефекти. Може
да има същите проблеми като лонгитюдните и срезовите стратегии, но самият план
подпомага идентифицирането на трудностите.
гневни и експлозивни или срамежливи и затворени - запазват същата диспозиция и като
възрастни. Освен това те искат да знаят какви типове преживявания подпомагат
стабилността или промяната в личността и какви последствия имат експлозивността и
срамежливостта за дългосроч-ното приспособяване. За да отговорят на тези въпроси,
изследователите се потопяват в архивите на Изследването на ръководството - известно
лонгитюдно изследване, започнато през 1928 г. в Университета на Калифорния в
Бъркли, и продължило няколко десетилетия (Caspi, Elder, & Bern, 1987, 1988).
Резултатите разкриват, че двата личностни стила са умерено стабилни. Между 8- и 30-
годишна възраст голям брой хора остават същите, докато други се променят
съществено. Когато има стабилност, изглежда, че тя се дължи на „ефекта на снежната
топка“, при който децата предизвикват реакции от възрастните и връстниците, които
поддържат техните диспозиции. Експлозивните деца е вероятно да се срещат с гнева на
другите, докато срамежливите - с пренебрегване. В ре-
зултат двата типа деца започват да разглеждат по различен начин социалния си свят.
Експлозивните деца разглеждат другите като враждебни, срамежливите - като
недружелюбни (Caspi & Roberts, 2001). Заедно, тези фактори карат експлозивните деца
да поддържат или да засилват непокорността си, а срамежливите - да продължат да се
затварят в себе си - модели, които упорстват и в зряла възраст и влияят отрицателно
върху приспособяването към брака, родителството и трудовия живот. Срамежливите жени
обаче са изключение. Тъй като затвореният, несебеутвърждаващ се стил е социално
приемлив за жените по онова време, те не демонстрират някакви специални проблеми с
приспособяването.
Проблеми в провеждането на лонгитюдни изследвания. Независимо от силните си страни,
лонгитюдните изследвания поставят редица проблеми. Например участниците може да се
преместят или да отпаднат от изследването по други причини. Това променя
първоначалната из-
55
вадка, така че тя вече не представлява популацията, за която изследователите биха
искали да генерализират резултатите си. Освен това вследствие на многократните
изследвания хората може да започнат да осъзнават в по-голяма степен мислите,
чувствата и действията си и да ги ревизират по начини, които нямат нищо общо със
свързана с възрастта промяна. Възможно е да придобият и „тестова интелигентност“ -
изпълнението им да се подобрява в резултат на ефектите на практиката: по-добри
умения за полагане на тестове и по-голяма запознатост с теста, а не заради фактори,
обикновено асоциирани с развитието.
Най-широко дискутираната заплаха за лонгитюдните резултати са кохортните ефекти
(вж. с. 33): хората, родени в един и същи времеви период, са повлияни от определен
набор от исторически и културни условия. Резултатите, базирани на една кохорта,
може да не са приложими към хората, развиващи се в друго време. Например за разлика
от резултатите за женската срамежливост, описани в предишната част, които са
събрани през 50-те години на XX век, днешните срамежливи млади жени обикновено са
зле приспособени - разлика, която може да се дължи на промените в половите роли в
Западните общества. Срамежливите възрастни - мъже или жени - се чувстват по-
депресирани, имат по-малка социална подкрепа и е възможно да се представят по-зле в
областта на образователните и кариерните постижения в сравнение с връстниците си
(Caspi et al., 2003). По същия начин лон-гитюдното изследване на развитието през
жизнения цикъл вероятно ще доведе до много различни резултати, ако беше проведено
около Втората световна война или през първото десетилетие на XXI век.
Срезови изследвания. Времето, нужно на много поведения, за да се променят, дори и в
ограничените лонгитюдни изследвания, е накарало изследователите да се насочат към
по-ефикасна стратегия. В срезовите изследвания групи от хора, различаващи се по
възраст, се изучават в един и същ момент от времето. Тъй като участниците се
изследват само веднъж, изследователите няма нужда да се притесняват за такива
трудности като отпадане на участници или ефекти на практиката.
Изследване, в което ученици от 3, 6, 9 и 12 клас попълват въпросник за техните
отношения с братята/сестрите им, осигурява добра илюст-
рация (Buhrmester & Furman, 1990). Резултатите разкриват, че чувствата на
другарство от братята/сестрите спадат по време на юношеството. Изследователите
предполагат, че когато юношите се придвижват от психологическа зависимост от
семейството към по-голямо ангажиране с връстниците, може би имат по-малко време и
емоционална потребност да инвестират в братята/сестрите. Както ще видим от
дванадесета глава, следващите изследвания потвърждават тази свързана с възрастта
тенденция.
Проблеми при провеждането на срезови изследвания. Независимо от удобството си,
срезовите изследвания не осигуряват доказателства за развитието на нивото, на което
в действителност се осъществява: отделния човек. Например в току-що описаното
срезово изследване на взаимоотношенията между братята и сестрите сравненията са
ограничени до средни стойности за възрастовите групи. Не можем да кажем дали
съществуват важни индивидуални различия. Всъщност лонгитюдните резултати разкриват,
че юношите варират значително в променящото се качество на техните отношения с
братята/сестрите. Макар че мнозина се отдалечават, някои стават по-подкрепящи и по-
близки, а трети - по-съперничещо и антагонистично настроени (Branje et al., 2004;
Dun et al., 1994).
Срезовите изследвания - особено тези, които покриват широк възрастов спектър - имат
още един проблем. Подобно на лонгитюдните изследвания, те са заплашени от кохортни
ефекти. Например сравненията на кохорти на 10-годишни, 20-годишни и 30-годишни
могат всъщност да не представляват свързани с възрастта промени, а да отразяват
уникални преживявания, свързани с историческия период, в който възрастовите групи
израстват.
Подобряване на експерименталните планове за изучаване на развитието. Изследовате-
лите са създали начини за стъпване на силните страни и минимизиране на слабостите
на лонгитюдните и срезовите подходи. В резултат са възникнали няколко модифицирани
експериментални планове за изучаване на развитието.
Последователни планове. За да преодолеят някои от ограниченията на традиционните
експериментални планове за изучаване на развитието, изследователите понякога
използват последователни експериментални планове, в кои-
56
то провеждат няколко подобни срезови или лонгитюдни изследвания (наречени
последователности) в различни моменти. Както разкрива илюстрацията на фигура 1.5,
някои последователни планове комбинират лонгитюдни и срезови стратегии - подход,
който има две предимства:
• Можем да открием дали действат кохортни ефекти, като сравняват участниците на
една и съща възраст, които са родени в различни години. В примера на фигура 1.5
например можем да сравним трите лонгитюдни извадки на 20, 30 и 40 години. Ако не се
различават, можем да изключим кохортните ефекти.
• Можем да направим лонгитюдни и срезови сравнения. Ако резултатите са подобни в
двете, можем да сме особено уверени в резултатите си.
В изследване, което използва представения на фигура 1.5 план, изследователите искат
да открият дали личностното развитие в зряла възраст напредва така, както предвижда
психосоциална-та теория на Ериксън (Whitbourne et al., 1992). Въпросници, измерващи
етапите по Ериксън, са дадени на три кохорти 20-годишни, всяка родена през десет
години. Кохортите са оценявани на 10-годишни интервали. В съответствие с теорията
на Ериксън лонгитюдният и срезовият напредък в идентичността и интимността се осъ-
ществява между 20- и 30-годишна възраст - тенденция, неповлияна от историческия
времеви период. Оформя се обаче силен кохортен ефект при консолидацията на
трудолюбието: на 20-го-дишна възраст кохорта 1 получава значително по-ниски
резултати от кохорти 2 и 3. Погледнете отново фигура 1.5 и обърнете внимание, че
членовете на кохорта 1 достигат 20-годишна възраст в средата на 60-те години на XX
век. Като студенти, те са част от епохата на политически протести, които отразяват
разочарования от трудовата етика. След като излизат от университета, те наваксват
по отношение на другите кохорти, може би в резултат на натиска от света на бизнеса.
Разкривайки кохортни ефекти, последователните експериментални планове подпомагат
обяс-няването на разнообразието в развитието. Въпреки това досега са били
провеждани много малък брой последователни изследвания.
Фигура 1.5. Пример на последователен изследователски план
Три кохорти, родени през 1945, 1955 и 1965 г., са проследявани лонгитюдно от 20- до
40-годишна възраст. Планът позволява на изследователя да провери за наличието на
кохортни ефекти, като сравнява хората на една и съща възраст, родени през различни
години. В изследването, което използва този изследователски план, 20-годишните в
кохорта 1 се различават съществено от 20-годишните в кохорти 2 и 3. Това сочи силно
историческо влияние. Този изследователски план позволява и лонгитюдни и срезови
сравнения. Подобни открития дават допълнителна подкрепа на резултатите.
Комбиниране на експериментални планове и подходи за изучаване на развитието.
Може би сте забелязали, че всички примери на
Преглед
Обяснете как кохортните ефекти могат да влияят върху резултатите от лонгитюдните и
от срезови-те изследвания. По какъв начин последователните експериментални планове
разкриват кохортни ефекти?
Изследовател сравнява по-възрастни лица с хронични сърдечно-съдови болести с такива
без съществени здравословни проблеми и открива, че първата група получава по-ниски
резултати по тестове за интелектуални способности. Може ли изследователят да
заключи, че сърдечно-съдо-вите заболявания предизвикват спад в интелектуалното
функциониране в късната зряла възраст? Обяснете.
Да предположим, че изследовател ви помоли да включи бебето ви в 10-годишно
лонгитюдно изследване. Кои фактори ще ви накарат да се съгласите и да поддържате
ангажимента си? Отговорите ви хвърлят ли светлина върху въпроса, защо лонгитюдните
изследвания често имат изкривени извадки?
57
лонгитюдни и срезови изследвания, които разгледахме, позволяват само корелационни,
а не каузални заключения. Понякога изследователите могат да изучават каузалната
връзка между преживяванията и развитието чрез експериментално манипулиране на
преживяванията. Ако в резултат на това развитието се ускорява, имаме силно
доказателство за каузална връзка. Днес изследванията, които комбинират
експериментална стратегия с лонгитюден или срезов подход, са все по-често срещани.
Етика в изследването на жизнения цикъл
Изследванията на човешкото поведение пораждат етични проблеми, защото за съжаление
търсенето на научно познание понякога може да експлоатира хората. По тази причина
федералното правителство, финансиращите агенции и изследователски ориентираните
асоциации, например Американската психологическа асоциация (АПА) (American
Psychological Association,
2002), Канадската психологическа асоциация (Canadian Psychological Association,
2000) и Обществото за изследване на детското развитие (Society for Research of
Child Development, 1993) са разработили специални насоки за изследванията. Таблица
1.8 представя обобщение на основните изследователски права, извлечени от тези
насоки. След като ги проучите, прочетете
следните изследователски ситуации, всяка от които поставя сериозна етична дилема.
Какви предпазни мерки според вас трябва да се вземат във всеки пример?
• В изследване на нравственото развитие изследователят иска да оцени способността
на децата да устояват на изкушение, като записва поведението им без тяхно знание.
Обещава на 7-годишни деца награда за решаване на трудни пъзъли, но им казва да не
гледат правилните решения на съучениците, които преднамерено са поставени в задната
част на стаята. Информирането на децата предварително, че се изучава маменето или
че поведението им се наблюдава, ще разруши целта на изследването.
• Изследовател иска да изучава влиянието на леките всекидневни упражнения върху со-
матичното и психичното здраве на възрастни пациенти в дом за стари хора. Консултира
се с лекаря на всеки пациент, за да се увери, че програмата с физически упражнения
няма да е вредна. Когато търси съгласието на пациентите обаче, открива, че мнозина
не разбират целта на изследването. Някои като че ли се съгласяват просто за да
облекчат чувствата на изолация и самота.
Както посочват тези примери, когато в изследването участват деца или възрастни
хора, етич-
Таблица 1.8. Права на участниците в изследвания
Право Описание
Защита от вреда Участниците имат правото да бъдат защитени от физическа или
психологическа вреда в изследванията. Ако се съмняват за вредните ефекти от
изследването, изследователите трябва да потърсят мнението на други хора. Когато
вредата изглежда възможна, трябва да открият други средства за получаване на
желаната информация или да изоставят изследването.
Информирано съгласие Всички участници, включително децата и възрастните хора,
имат правото да им се обясни на език, подходящ за тяхното ниво на разбиране, всички
аспекти на изследването, които може да повлияят върху готовността им да участват.
Когато участниците са деца, трябва да се получи информираното съгласие на
родителите, както и на други хора, действащи от името на детето (например официални
лица в училището), за предпочитане в писмен вид. По-възрастните хора, които са с
когнитивни нарушения, трябва да бъдат помолени да посочат вземащ решения вместо
тях. Ако не могат да го направят, някой трябва да бъде определен от
институционалния борд за преглед след внимателни консултации с роднините и
професионалистите, които познават добре човека. Всички участници имат правото да
прекратят участието си във всеки експеримент по всяко време.
Право на личен живот Участниците имат правото самоличността им да бъде скрита от
цялата получена информация в хода на изследването. Освен това имат същото право по
отношение на писмените доклади и всякакви неформални обсъждания на изследването.
Узнаване на резултатите Участниците имат правото да бъдат информирани за
резултатите от изследването на език, който е подходящ за тяхното ниво на разбиране.
Благотворна терапия Ако се смята, че се изследват експериментални терапии,
които са благотворни, участниците в контролните групи имат правото на алтернативни
благотворни терапии, ако такива съществуват.
Източници: American Psychological Association, 2002; Canadian Psychological
Association, 2000; Society for Research of Child Development, 1993.
58
ните проблеми са особено сложни. Незрелостта затруднява или прави невъзможно децата
да оценяват самостоятелно какво означават целите на изследването. Тъй като
умствените проблеми се увеличават с напредването на възрастта, някои хора в
напреднала възраст не могат да правят преднамерени и информирани избори. Житейските
обстоятелства на други ги правят особено уязвими на натиск за участие (Kim et al.,
2004; Society for Research of Child Development, 1993).
Крайната отговорност за етичния интегритет на изследванията е на изследователя.
Изследователите обаче са съветвани - а понякога това се изисква от тях - да търсят
съвета на други хора. Колежи, университети и други институции имат специални
комитети, наречени институционални бордове за преглед (IRB), за тази цел. Ако има
някакви рискове за безопасността и благополучието на участниците, които
изследването не оправдава, тези бордове винаги защитават интересите на участниците.
Етичният принцип на информираното съгласие изисква специална интерпретация, когато
участниците не могат напълно да осъзнаят целите и дейностите, включени в
изследването. Родителското съгласие би трябвало да защити безопасността на децата,
чиято способност да решават все още не е съзряла. Към 7-годишна възраст собственото
информирано съгласие на детето трябва да се получи в допълнение на това на
родителя. Около тази възраст промените в мисленето на децата им позволяват по-добре
да разбират основни научни принципи и потребностите на другите. Изследователите
трябва да уважават и да подпомагат тези нови способности, като дават на учениците
пълно обяснение на дейностите в изследването на език, който те могат да разберат
(Fisher, 1993). Допълнителни грижи трябва да се положат, когато се обясняват на
децата, че осигурената от тях информация ще бъде конфиденциална и че те могат да
прекратят участието си по всяко време. Дори юношите е
възможно да не разберат, а понякога не вярват на такива обещания (Bruzzese &
Fisher, 2003; Ondrusek et al., 1998).
Повечето хора в напреднала възраст не изискват нищо повече от обичайните процедури
на информираното съгласие. Въпреки това много изследователи поставят горна
възрастова граница в изследванията, релевантни на възрастните, и така изключват
най-възрастните (Bayer & Tadd,
2000). Хората в напреднала възраст не бива да се стереотипизират като некомпетентни
да решават за собственото си участие или ангажиране в дейностите в изследването.
Въпреки това допълнителни мерки, например назначаването на сурогатен вземащ решения
за защита на благополучието на възрастния човек, трябва да се вземат, за да се
защитят тези, които са с когнитивен дефицит или хронично болни.
И накрая, всички етични насоки съветват да се вземат специални предпазни мерки при
използването на измама и прикриване, както става, когато изследователите наблюдават
изследваните лица зад еднопосочни огледала, дават фалшива обратна връзка за
изпълнението им или не им казват истината за целите на експеримента. Когато се
използват такива процедури, след края на изследователската сесия се използва
разговор за проверка на въздействието, в който изследователят осигурява пълна
информация и обосноваване на дейностите. Такъв разговор трябва да се провежда и с
децата, но рядко върши добра работа. Въпреки обясненията, децата може да си тръгнат
от изследователската ситуация с убеждението, че честността на възрастните е
подкопана. Етичните стандарти позволяват измама, ако изследователите успеят да
убедят институционалния борд за преглед, че такава практика е необходима. Въпреки
това, тъй като измамата може да има сериозни емоционални последици за децата,
изследователите трябва да се опитат да открият други изследователски стратегии,
когато в изследването участват деца.
59
Обобщение
Човешкото развитие като научна, прилежна и интердисциплинарна област
Що е човешко развитие и кои фактори са стимулирали експанзията на областта?
• Човешкото развитие е интердисциплинарна област, посветена на разбирането на
постоянството и промяната на хората през жизнения цикъл. Изследванията върху
човешкото развитие са стимулирани от научно любопитство и от социалния натиск за
подобряване на живота на хората.
Основни въпроси
Идентифицирайте трите основни въпроса, по които теориите за човешкото развитие
заемат позиция.
• Всяка теория за човешкото развитие заема позиция по три основни въпроса: (1)
развитието като непрекъснат процес или поредица от отчетливи етапи, (2) един курс
на развитието или множество възможни курсове в зависимост от контекста, (3)
развитието като детерминирано предимно от природата или от възпитанието, и като
стабилно или открито за промяна.
Перспективата на жизнения цикъл: балансирана гледна точка
Опишете перспективата на жизнения цикъл към развитието.
• Перспективата на жизнения цикъл признава огромната сложност на факторите, които
допринасят за човешката промяна. Според това становище развитието протича през
целия живот и е многомерно (повлияно от биологични, психологически и социални
сили), многопосочно (съвместен израз на растеж и упадък) и пластично (открито за
промяна чрез нови преживявания), както разкриват изследванията върху
издръжливостта.
• Нещо повече, според перспективата на жизнения цикъл три категории фактори оформят
курса на живота: (1) възрастови, които са предвидими от гледна точка на
разполагането във времето и продължителността, (2) исторически, уникални за
определен исторически период, и (3) ненорматив-ни, които са уникални за един или
няколко души.
Опишете началото на научното изследване в края на XIX и началото на XX век.
• Теорията на Дарвин за еволюцията оказва влияние върху важни съвременни теории и
вдъхновява научното изследване на детето. В началото на XX век Хол и Гесъл въвеждат
нормативния подход, който дава огромен брой описателни факти за развитието. Бине и
Симон конструират първия успешен тест за интелигентност, поставил началото на
движението за умствено тестиране.
Кои теории са повлияли върху изследванията на човешкото развитие в средата на XX
век?
• През 30-те и 40-те години психиатрите и социалните работници се обръщат към
психо-аналитичната перспектива за помощ при лечението на емоционални проблеми. В
пси-хосексуалната теория на Фройд човекът се придвижва през пет етапа, в които
трите части на личността: To (id), Азът (егото) и Свръхазът (суперегото), се
интегрират. Пси-хосоциалната теория на Ериксън разширява тази на Фройд, като
подчертава развитието на културно релевантни нагласи и умения и развитието през
целия жизнен цикъл.
• Когато психоаналитичната теория засилва популярността си, се появяват бихейвио-
ризмът и теорията за социалното учене, подчертавайки принципите на обуславянето,
моделирането и практическите процедури на поведенческата модификация.
• Противно на бихейвиоризма, теорията за когнитивното развитие на Пиаже подчертава
активния човек, чиято психика се състои от богати познавателни структури. Според
Пиаже децата се придвижват през четири етапа: от сензомоторните модели на действие
до абстрактното, системно мислене на юношата.
Опишете съвременните теоретични перспективи към човешкото развитие.
• Преработката на информацията разглежда разума като сложна, манипулираща символи
система, а развитието - като премина-
60
ване през непрекъсната промяна. Този подход се стреми към детайлно познание за
онова, което хората на различна възраст правят, когато са изправени пред задачи й
проблеми.
• Изследователите в развитийната когнитивна невронаука, които изучават
взаимоотношението между промените в мозъка и развитието на когнитивната преработка
и поведенческите модели, са идентифицирали типовете преживявания, към които мозъкът
е чувствителен на различни възрасти.
• Три съвременни перспективи подчертават контекста на развитието. Етологията, която
подчертава еволюционния произход и адаптивната стойност на поведението, вдъхновява
концепцията за чувствителния период. В еволюционната психология на развитието
изследователите са разширили това ударение, искайки да разберат адаптивността на
характерните за биологичния вид умения така, както се променят в течение на
времето.
• Социокултурната теория на Виготски засилва познанията ни за културните влияния,
особено в областта на познавателното развитие. Чрез сътрудничещи диалози с по-зна-
ещи членове на обществото децата придобиват културно релевантно познание и умения.
• В теорията за екологичните системи
вместените пластове на средата - микросистема, мезосистема, екзосистема и макро-
система - се разглеждат като имащо основно влияние върху развиващия се човек. Хро-
носистемата представлява динамичната, вечно променяща се природа на хората и
техните преживявания.
Идентифицирайте позицията, която заема всяка основна теория по трите базисни
въпроса на човешкото развитие.
• Теориите варират по фокуса си върху различните области на развитието, по
становището си за развитието и в своите силни страни и ограничения. За обобщение
вж. таблица 1.5.
Опишете методите, използвани най-често в изследванията върху човешкото развитие.
• Натуралистичните наблюдения, събрани във всекидневната среда, позволяват на из-
следователите да видят директно всекидневните поведения, които се надяват да
обяснят. Обратното, структурираните наблюдения се осъществяват в лаборатории, в
които всеки участник има равна възможност да демонстрира представляващите интерес
поведения.
• Методите за самоотчет могат да са гъвкави и открити, каквото е клиничното
интервю. Алтернативните методи включват структурираните интервюта, тестовете и
въпросниците, в които всеки участник получава един и същ набор от въпроси по един и
същ начин. Изследователите използват клиничния метод, или изследването на случаи,
за да постигат задълбочено разбиране на един-единствен човек.
• Етнографията - метод, зает от областта на антропологията, използва включено
наблюдение, за да разбере уникалните ценности и социални процеси на култура или
отчетлива социална група.
Разграничете корелационните и експерименталните изследвания, отбелязвайки силните и
слабите им страни.
• Корелационният изследователски план изучава взаимоотношенията между променливите
така, както се появяват, без да позволява да се правят заключения за причинно-
следствени връзки. Корелационният коефициент често се използва, за да измерва
връзката между променливите.
• Експерименталният план позволява да се правят заключения за каузалните връзки.
Изследователите манипулират независимата променлива и определят ефекта й върху
зависимата променлива. Случайното разпределение намалява вероятността определени
характеристики да влияят върху точността на експерименталните резултати.
• За да постигнат висока степен на контрол, повечето експерименти се провеждат в
лаборатории, но техните резултати може да не са приложими към всекидневния живот.
Полевите и естествените експерименти сравняват експерименталните условия в
естествена среда. Тези подходи обаче са по-малко строги, отколкото лабораторните
експерименти.
Опишете изследователските планове за изучаване на развитието, отбелязвайки силните
страни и ограниченията на всеки.
61
• Лонгитюдният изследователски план
позволява изучаването на общи модели, както и на индивидуални различия в развитието
и във взаимоотношенията между ранните и по-късните събития и поведения.
Лонгитюдните изследвания поставят някои проблеми, включително изкривени извадки,
отпадане на участниците, ефекти на практиката и кохорт-ни ефекти.
• Срезовият изследователски план е ефикасен начин за изследване на развитието, но е
ограничен до сравнения на средни стойности за възрастови групи. Резултатите от
срезовите изследвания също могат да са изкривени от кохортни ефекти, особено когато
покриват широк възрастов диапазон.
• За преодоляване на някои от ограниченията на тези изследователски планове,
изследователите понякога използват последователния план, в който провеждат няколко
подобни срезови или лонгитюдни изследвания в
различни моменти от времето. Когато комбинират експериментални планове и такива,
използвани за изучаване на развитието, могат да изследват каузални влияния върху
развитието.
Етика в изследванията на жизнения цикъл
Какви специални етични съображения възникват в изследванията на човешкото развитие?
• Изследванията пораждат етични въпроси, тъй като търсенето на научно познание има
потенциала да експлоатира хората. Етичният принцип на информираното съгласие
изисква специални предпазни мерки за децата и хората в напреднала възраст, които са
с когнитивни дефицити или хронично болни. Използването на измамата в изследванията
с деца е особено рисковано, защото може да подкопае базисната им вяра в искреността
на възрастните.
Важни термини и понятия
Бихейвиоризъм
Възрастови влияния
Дебати за природата и възпитанието
Еволюционна психология на развитието
Екзосистема
Експериментален план
Етап
Етнография
Етология
Зависима променлива
Издръжливост
Исторически влияния
Клиничен метод или изследване на случаи
Клинично интервю
Контекст
Корелационен изследователски план Корелационен коефициент Кохортни ефекти
Лонгитюден изследователски план
Макросистема
Мезосистема
Микросистема
Натуралистично наблюдение
Независима променлива
Ненормативни влияния Непостоянно развитие Непрекъснато развитие Нормативен подход
Перспектива на жизнения цикъл Поведенческа модификация Последователен
изследователски план Преработка на информацията Психоаналитична перспектива
Психосексуална теория Психосоциална теория Развитийна когнитивна невронаука
Случайно разпределение Социокултурна теория Срезов изследователски план
Структурирано интервю Структурирано наблюдение Теория
Теория за екологичните системи Теория за когнитивното развитие Теория за социалното
учене Хроносистема Човешко развитие Чувствителен период
Глава 2
БИОЛОГИЧНИ И ЕКОЛОГИЧНИ ОСНОВИ
Генетични основи
Генетичният код Половите клетки Момче или момиче?
Множество раждания
Модели на генетичното унаследяване
Хромозомни аномалии
Репродуктивен избор
Генетично консултиране и пренатална диагноза Осиновяване
• Социални въпроси: „За“ и „против“ репродуктивните технологии
Екологичен контекст на развитието
Семейството
Социоикономически статус и семейно функциониране Охолство Бедност
Отвъд семейството: квартали, села и градове Културният контекст
• Перспектива на жизнения цикъл: Обучение на момичетата по света: трансформиране на
настоящото и на бъдещите поколения
Разбиране на взаимоотношението между наследствеността и средата
Въпросът „Колко?“
Въпросът „Как?“
„Момиче е!“ - обявява лекарят, държейки ревящото бебе, докато родителите гледат с
изумление своето чудодейно творение.
„Момиче! Нарекли сме я Сара!“ - възкликва гордият баща пред нетърпеливите роднини
чакащи новини за новия член на семейството.
Присъединяваме се към тези родители, за да разгледаме как това чудно ново същество
се е появило и да си представим бъдещето му, но сме изправени пред редица въпроси.
Как е възможно същото бебе, притежаващо всичко необходимо за живот извън утробата,
да се е развило от съюза на две малки клетки? Какво гарантира, че Сара в течение на
времето ще започне да се претъркаля, да посяга към обекти, да ходи, да говори, да
се сприятелява, да учи, да си представя и да създава - точно като всички други
деца, родени преди нея? Защо е момиче, а не момче, с тъмна коса, а не с руса,
спокойна и гушкаща се, а не жилава и енергична? Какво значение има фактът, че Сара
е получила име и място в едно семейство, общност, страна и култура, а не в други?
За да отговорим на изброените въпроси, в тази глава ще насочим поглед към основите
на развитието: наследствеността и средата. Тъй като природата ни е подготвила за
оцеляване, всички хора
имат общи характеристики. Въпреки това всеки от нас е уникален. Нахвърлете някои от
най-оче-видните физически и поведенчески сходства и различия за вашите приятели и
техните родители. Има ли човек, който демонстрира комбинирани характеристики на
двамата родители, друг да прилича само на единия, а трети да е различен и от
двамата? Тези директно наблюдаеми характеристики са наречени фенотипове. Те зависят
отчасти от генотипа на човека - сложната смес от генетична информация, която
определя нашия биологичен вид и влияе върху всичките ни уникални характеристики.
Въпреки това фенотипо-вете са повлияни от житейската история и преживяванията на
всеки човек.
Започваме дискусията в момента на зачатието - събитие, което задава наследствения
строеж на новия човек. Първо ще разгледаме основните генетични принципи, които
подпомагат обясня-ването на сходствата и различията между нас във външния вид и
поведението. След това ще се насочим към аспектите на средата, които играят силна
роля през целия жизнен цикъл. Накрая ще разгледаме въпроса, как природата и
възпитанието работят заедно, за да оформят курса на развитието.
63
Всеки от нас е изграден от трилиони отделни единици, наречени клетки. Във всяка
клетка (с изключение на червените кръвни телца) има контролен център, или ядро,
съдържащо подобни на пръчици структури, наречени хромозоми, които съхраняват и
предават генетичната информация. Човешките хромозоми са 23 съответстващи си двойки
(изключението е XY двойката при мъжете, която ще обсъдим след малко). Всеки член на
двойката съответства на другия по размер, форма и генетични функции. Единият се
наследява от майката, а другият - от бащата.
Генетичният код
Хромозомите са изградени от химическо вещество, наречено дезоксирибонуклеинова
киселина, или ДНК. Както показва фигура 2.1, ДНК е дълга, двойно оплетена молекула,
която изглежда като усукана стълба. Всеки напречник на стълбата се състои от
конкретна двойка химически вещества, наречени бази, съединени между двете страни.
Именно тази последователност от бази осигурява генетичните инструкции. Генът е
сегмент от ДНК по дължината на хро-мозомата. Гените могат да бъдат с различна
дължина - дълги може би от 100 до няколко хиляди напречници на стълбата. Според
оценките 20 000 до 25 000 гена са разположени по човешките хромозоми (International
Human Genome Sequencing Consortium, 2004).
Уникална характеристика на ДНК е, че може да се дублира чрез процес, наречен
митоза. Тази специална способност позволява на едно-кретъчната оплодена яйцеклетка
да се развие в човешко същество, изградено от милиони клетки. Погледнете пак фигура
2.1 и ще видите, че
по време на митозата хромозомите се самокопи-рат. В резултат всяка нова телесна
клетка съдържа същия брой хромозоми и идентична генетична информация.
Гените постигат своята задача, като изпращат инструкции за създаването на богат
асортимент от протеини на цитоплазмата — областта, заобикаляща клетъчното ядро.
Протеините, които задействат химически реакции по цялото тяло, са биологичната
основа, на която са изградени нашите характеристики. Как, хората с много по-малко
гени, отколкото са смятали учените в миналото, се развиват в такива сложни
същества? Отговорът се крие в протеините, които нашите гени създават и които се
разпадат и обединяват повторно по изумително много начини - общо около 10 до 20
милиона. В клетката широк спектър от фактори на средата модифицира производството
на протеин (Strachan & Read, 2004). Следователно, дори на това микроскопско ниво
биологичните събития са резултат както от генетични, така и от негенетични сили.
Фигура 2.1. Подобната на стълба структура на ДНК
Фигурата показва, че двойките бази през напречниците на стълбата са много
специфични: аденинът (А) винаги се свързва с тимина (Т), а цито-зинът (С) се
появява с гуани-на (G). Tyк стълбицата на ДНК се дублира, като се разцепва по
средата на напречниците. Всяка основна база избира нов допълващ партньор от зоната,
заобикаляща клетъчното ядро.
Половите клетки
Нови индивиди се създават, когато две специални клетки, наречени гамети, или полови
клетки - сперматозоидът и яйцеклетката - се комбинират. Гаметата се състои само от
23 хромозоми: половината от броя им в нормалната телесна клетка. Гаметите се
формират чрез процес на клетъчно делене, наречен мейоза, който разполовява броя на
хромозомите, присъстващи нор-мално в телесните клетки. Когато сперматозоидът и
яйцеклетката се обединят по време на зачатието, възникващата в резултат клетка,
наречена зигота, отново ще има 46 хромозоми.
При мейозата хромозомите се обединяват и обменят сегменти, така че гените от едната
се
64
заменят от гени от другата. След това случайността определя кой член на всяка
двойка ще се събере с другите и ще се окаже в същата гамета. Тези събития
изключително силно намаляват вероятността - около 1 на 700 трилиона - братя/ сестри
неблизнаци да са генетично идентични (Gould & Keeton, 1996). Следователно мейозата
допринася за генетичната изменчивост, която е адаптивна: тя увеличава вероятността
поне някои от членовете на вида да се справят с вечно променящата се среда и да
оцелеят.
При мъжа, когато мейозата е завършена, се произвеждат четири сперматозоида. Освен
това клетките, от които възникват сперматозоидите, се произвеждат непрекъснато през
целия живот, така че здравият мъж може да зачене дете на всяка възраст след
половата зрялост. При жената мейозата води само до една яйцеклетка. Освен това тя
се ражда с всички яйцеклетки в яйчниците и може да ражда само в продължение на три
до четири десетилетия. Въпреки това има достатъчно женски полови клетки: около 350
до 450 ще съзреят през детеродните години на жената (Moore & Persaud, 2003).
Момче или момиче?
Забележете, че 22 от 23 двойки хромозоми са съответстващи си и са наречени
автозоми. Двадесет и третата двойка се състои от полови хромозоми. При жените тя се
нарича XX, а при мъжете — XY. X е относително голяма хромозома, докато Y е къса и
носи малко генетичен материал. Когато при мъжете се формират гамети, X и Y
хромозомите се разделят в различни сперматозоиди. Гаметите, които се формират у
жените, носят X хромозома. Следователно полът на новия организъм се определя от
това, дали носещ X или Y сперматозоид ще оплоди яйцеклетката.
Множество раждания
Рут и Питър, двойка, която добре познавам, от няколко години се опитваше безуспешно
да има дете. Когато Рут стана на 33 години, лекарят ѝ предписа лекарство за
фертилитет и впоследствие се родиха близнаците Джийни и Джейсън. Те са двуяйчни
близнаци - най-често срещаният тип множествено раждане, възникващ от
освобождаването и оплождането на две яйцеклетки. Джийни и Джейсън са генетично не
по-сход-ни от обикновените братя и сестри. По-напредналата възраст на майката,
лекарствата за фер-
тилитет и оплождането in vitro (ще го обсъдим след малко) са основните причини за
удвояването при двуяйчните близнаци и още по-голямото повишаване на други
множествени раждания в Северна Америка след 1970 г. (Russell et al., 2003; SOGC,
2005).
Близнаци могат да се създадат и по друг начин. Понякога зигота, която е започнала
да се дели, се разделя на два клъстъра от клетки, които се развиват в два индивида.
Те са наречени еднояйчни близнаци, защото имат един и същ генетичен строеж.
Честотата на раждането на еднояйчни близнаци е една и съща по света -около 1 на
всеки 285 раждания (Zach, Pramanik, & Ford, 2001). Причините остават неясни.
В младенчеството и ранното детство децата от единични раждания често са по-здрави и
се развиват по-бързо от близнаците (Mogford-Bevan,
1999). Джийни и Джейсън като повечето близнаци се родиха рано - три седмици преди
термина на Рут. Подобно на останалите преждевременно родени бебета, те изискваха
специални грижи след раждането. Когато близнаците дойдоха у дома от болницата, Рут
и Питър трябваше да разделят времето си между тях. Може би защото нито едно от
бебетата не получаваше толкова внимание, колкото средностатистическото единично
родено бебе, Джийни и Джейсън проходиха и проговориха няколко месеца по-късно от
средното, макар че и двамата наваксаха до средното детство (Lytton & Gallagher,
2002).
Модели на генетичното унаследяване
Джийни има тъмната, права коса на родителите си, Джейсън е къдрав и рус. Моделите
на генетично унаследяване - начинът, по който гените от всеки родител
взаимодействат - обясняват тези резултати. Спомнете си, че с изключение на двойката
XY при мъжете, всички хромозоми са в съответстващи си двойки. Две форми на всеки
ген се появяват на едно и също място на хромозомите: единия е унаследен от майката,
а другия - от бащата. Всяка форма на гена се нарича алел. Ако алелите от двамата
родители са подобни, детето е хомозиготно и ще демонстрира унаследената черта. Ако
алелите се различават, детето е хетерози-готно и взаимоотношенията между алелите
определят чертата, която ще се появи.
Доминантно-рецесивно унаследяване. В
много хетерозиготни двойки се появява доминантно-рецесивно унаследяване: само
едини-
65
ят алел влияе върху характеристиките на детето. Той се нарича доминантен, вторият
алел, който няма ефект, се нарича рецесивен. Пример е цветът на косата. Алелът за
тъмна коса е доминантен (можем да го представим с главно D), докато този за руса
коса е рецесивен (символизиран с малко b). Дете, което унаследява хомозиготна
двойка от доминантни алели (DD), и дете, което унаследява хетерозиготна двойка
(Db), ще са с тъмна коса, макар че генотипът им е различен. Русата коса (като тази
на Джейсън) може да възникне само от два рецесивни алела (bb). Въпреки това хетеро-
зиготни лица само с един рецесивен алел (Db) могат да предават чертата на децата
си. Затова те са наречени носители на чертата.
Някои човешки характеристики, които следват правилата на доминантно-рецесивното
унаследяване, са представени в таблица 2.1. Също така много дефекти и болести са
продукт на рецесивни алели. Една от най-често появяващата се е фенилкетонурията,
или PKU, засягаща начина, по който тялото разгражда протеините, съдържащи се в
множество храни. Децата, родени с два рецесивни алела, нямат ензим, превръщащ една
от основните аминокиселини, изграждащи протеините (фенилаланин), в страничен
продукт с жизненоважно значение за функционирането на тялото (тирозин). Без този
ензим фенилаланинът бързо се натрупва до токсични
нива, които увреждат централната нервна система. До първата година от живота си
бебетата с PKU са необратимо умствено изостанали.
Въпреки потенциално увреждащите ефекти, фенилкетонурията илюстрира, че
унаследяване-то на неблагоприятни гени невинаги води до нелечими заболявания.
Всички щати в САЩ и провинциите в Канада изискват на всяко новородено да се направи
кръвно изследване за фенилке-тонурия. Ако болестта се открие, лекарите поставят
бебето на диета с ограничено съдържание на фенилаланин. Децата, които получават
тази терапия, въпреки това демонстрират леки дефицити в паметта, планирането и
решаването на проблеми, защото дори и малки количества фенилаланин пречат на
мозъчното функциониране (Antshel, 2003; Luciana, Sullivan, & Nelson,
2001). Стига обаче диетата да започне рано и да се спазва, децата с PKU обикновено
постигат средно равнище на интелигентност и имат нормален жизнен цикъл.
Таблица 2.1. Примери на доминантни и рецесивни характеристики
Доминантна Рецесивна
Тъмна коса Светла коса
Нормална коса Фигурално оплешивяване
Къдрава коса Права коса
Нечервена коса Червена коса
Трапчинки Липса на трапчинки
Нормален слух Някои форми на глухота
Нормално зрение Късогледство
Далекогледство Нормално зрение
Нормално пигментирана кожа Албинизъм
Двойни стави Нормални стави
Кръвна група А Кръвна група 0
Кръвна група Б Кръвна група 0
Rh-положителна кръв Rh-отрицателна кръв
Забележка: Много нормални характеристики, за които преди се смяташе, че са резултат
от доминантно-рецесивно унаследяване, например цвят на очите, днес се разглеждат
като дължащи се на множество гени. За отбелязаните тук характеристики повечето
експерти са съгласни, че важат просто доминантно-рецесивни взаимоотношения.
Източник: McKusik, 2002.
Фигура 2.2. Доминантно-рецесивен тип унаследяване, както е илюстриран от
фенилкетонурията
Когато и двамата родители са хетерозиготни носители на рецесивен ген (р), можем да
предвидим, че 25% от тяхното поколение вероятно ще е нормално (NN), 50% вероятно ще
са носители (Np) и 25% - ще унаследят разстройството (рр). Забележете, че
засегнатото от PKU дете - противно на братята и сестрите - има светла коса.
Рецесивният ген за PKU влияе върху повече от една черта. Освен това води и до по-
светло оцветяване.
При доминантно-рецесивното унаследяване, ако знаем генетичния строеж на родителите,
можем да предвидим процента деца в семейството, които вероятно ще демонстрират или
ще са носители на дадена черта. Фигура 2.2 илюстрира
66
това за PKU. Забележете, че за да унаследи детето заболяването, всеки родител
трябва да има рецесивен алел.
Непълна доминантност. При някои хетеро-зиготни обстоятелства доминантно-рецесивното
отношение не важи напълно, а виждаме непълна доминантност модел на унаследяване,
при който и двата алела се изразяват и това води до комбинирана черта или такава,
която е нещо междинно между двете.
Чертата сърповидни клетки - хетерозигот-но явление, присъстващо у много чернокожи
американци, е пример. Сърповидно-клетъчна-та анемия се появява в пълен вид, когато
детето унаследи два рецесивни гена. Те са причина обикновено кръглите червени
кръвни телца да станат сърповидни, особено при намален кислород. Сърповидните
клетки задръстват кръвоносните съдове и блокират потока на кръвта, предизвиквайки
силна болка, оток и увреждане на тъканта. Въпреки напредъка на медицината, която
позволява на 85% от засегнатите деца да оцелеят до зряла възраст, американците със
сърпо-видно-клетъчна анемия имат средна продължителност на живота от само 55 години
(Quinn et al., 2004; Wierenga et al., 2001). Хетерозиготните лица са защитени от
болестта при повечето обстоятелства. Когато обаче преживеят кислородна депри-вация,
например на голяма надморска височина или при много интензивни физически
упражнения, единичният рецесивен алел се налага и се появява временна лека форма на
болестта.
Х-свързано унаследяване. Мъжете и жените имат еднаква вероятност да унаследят
рецесивни болести, носени от автозомите, например PKU или сърповидно-клетъчна
анемия. Когато обаче вреден алел се носи от X хромозомата. е в действие Х-
свързаното унаследяване. Мъжете е по-вероятно да са засегнати, защото техните
полови хромозоми не си съответстват. При жените всеки рецесивен алел по X
хромозомата има голяма вероятност да бъде потиснат от доминантния алел на другата X
хромозома. Y хромозомата обаче е само около една трета от дължината и следователно
няма голяма част от съответните гени, за да надделеят над тези от X. Добре известен
пример е хемофилията - болест, при която кръвта не се съсирва нормално. Фигура 2.3
показва нейната по-голяма вероятност за унаследяване от момчетата, чиито майки
носят анормалния алел.
Фигура 2.3. Х-свързано унаследяване
В показания тук пример майката има един нормален и един анормален рецесивен алел на
своите X хромозоми. Гледайки възможните комбинации между алелите на родителите,
можем да предвидим, че 50% от децата на тези родители е вероятно да имат болестта и
50% от момичетата, родени от тях, вероятно ще са носители на болестта.
Освен Х-свързаните болести, много полови различия разкриват, че мъжете са в по-лоша
ситуация. Процентите спонтанни аборти, смърт в младенчеството и детството, родилни
дефекти, обучителни трудности, поведенчески разстройства и умствено изоставане са
по-високи при момчетата (Halpern, 1997). Възможно е тези полови различия да могат
да се проследят до генетичния код. Жената с нейните две X хромозоми се
облагодетелства от по-голямо разнообразие на гените. Природата обаче компенсира
неблагоприятната ситуация за мъжете. По целия свят на всеки 100 момичета се раждат
около 105 момчета и съдейки от статистиките за спонтанните и преднамерените аборти,
се зачева още по-голям брой момчета (Pyeritz, 1998).
Генетично запечатване. Доминантно-рецесивното и непълно доминантното унаследяване
управляват повече от хиляда човешки характеристики (McKusik, 2003). В тези случаи
който и родител да допринесе с гена за новия човек, генът реагира по един и същ
начин. Генетиците обаче са идентифицирали някои изключения. При генетичното
запечатване алелите са запечатани, или химически белязани по такъв начин, че
единият член на двойката (от майката или от бащата) се активира независимо от
строежа си.
67
Запечатването често е временно; то може да се изличи при следващото поколение и е
възможно да не се появява при всички хора (Everman & Cassidy, 2000).
Запечатването ни помага да разберем определени озадачаващи генетични модели.
Например децата е по-вероятно да развият диабет, ако баща им, а не майката страда
от него. Хората е астма и сенна хрема обикновено имат майки, а не бащи със
заболяването. Генетичното запечатване освен това може да действа върху половите
хро-мозоми, както разкрива синдромът на крехката X - най-често срещаната причина за
умствено изоставане. При това разстройство анормал-но повторение на
последователност от ДНК бази се появява върху X хромозомата, увреждайки определен
ген. Дефектният ген на крехкото място се изразява само когато се предава от майката
на детето (Reiss & Dant, 2003).
Мутация. Как въобще се създават вредните гени? Отговорът е мутация - внезапна
промяна в сегмент на ДНК. Мутацията може да засегне само един или два гена, или да
включва множество гени, както е при хромозомните разстройства, които ще обсъдим
след малко. Някои мутации се появяват спонтанно, други са причинени от опасни
агенти от средата.
Йонизиращата (високоенергийна) радиация е установена причина за мутации. Жените,
които получават нееднократни дози преди зачатие, е по-вероятно да преживеят
спонтанен аборт или да родят деца с наследствени дефекти. Процентът генетични
аномалии, например физически дефекти и рак в детска възраст, е по-висок при деца,
чиито бащи са нееднократно излагани на радиация на работното си място.
Цитираните примери илюстрират зародиш-ната мутация, която се осъществява в
клетките, създаващи гаметите. Когато засегнатият човек създава поколение,
дефектната ДНК се предава на следващото поколение. При втория тип, наречена
соматични мутация, мутират нормални телесни клетки - събитие, което може да се
случи по всяко време на живота. Дефектът на ДНК се появява във всяка клетка,
произлязла от засегнатата телесна клетка, и в крайна сметка се разпространява
толкова много, че предизвиква болест или инвалидност. Много видове рак, включително
на белия дроб, на колона и на простатата, възникват по този начин. Други болести
като епилепсията и сърдечно-съдовата, също се дължат според хипотезите на соматич-
на мутация (Gottlieb, Beitel, & Trifiro, 2001; Steinlein, 2004).
Соматичната мутация показва, че всеки от нас няма един-единствен, постоянен
генотип. По-скоро генетичният строеж на всяка клетка може да се променя в течение
на времето. Соматичната мутация се увеличава с възрастта, повишавайки възможността
да допринася за свързано с възрастта повишаване на болестите, а и самия процес на
стареене (Vijg, 2000).
Полигенно унаследяване. Дотук обсъдихме моделите унаследяване, при които хората или
демонстрират определена черта, или не. Тези банални индивидуални различия са по-
лесни за проследяване до генетичния им произход, отколкото характеристиките,
вариращи по континуум сред хората, например височина, тегло, интелигентност и
личност. Тези черти се дължат на полигенно унаследяване, при което множество гени
влияят върху въпросната характеристика. Полигенното унаследяване е сложно и все още
се знаят сравнително малко неща за него. В последната част на тази глава ще обсъдим
как изследователите правят заключения за влиянието на наследствеността върху
човешките характеристики, когато не знаят прецизните модели на унаследяване.
Хромозомни аномалии
Освен вредните рецесивни алели, аномалиите в хромозомите са основна причина за
сериозни проблеми в развитието. Повечето хромозомни дефекти са резултат от грешки
при мейозата, когато се формират яйцеклетката и сперматозоидът. Хромозомна двойка
не се отделя както трябва или част от хромозомата се отчупва.
Синдром на Даун. Най-често срещаното хро-мозомно разстройство, появяващо се 1 път
на всеки 800 раждания на жив плод, е синдромът на Даун. В 95% от случаите той е
резултат от неуспех на 21 -ата двойка хромозоми да се раздели по време на мейозата,
така че новият човек унаследява три от тези хромозоми вместо нормалните два. В
други, по-редки форми присъства допълнително откъснато парче от 21 -ата хромо-зома.
Или пък става грешка по време на ранните етапи на митозата, карайки някои, но не
всички телесни клетки да са с дефектен хромозомен строеж (наречен мозаичен модел)
(Tocci, 2000). Тъй като в мозаечния тип е включен по-малко
68
генетичен материал, симптомите на разстройството не са толкова крайни.
Последствията от синдрома на Даун включват умствено изоставане, проблеми с паметта
и речта, ограничен речник и бавно моторно развитие. Засегнатите лица имат и
отчетливи физически характеристики ниска и набита конструкция, плоско лице, подаващ
се език, монголоидни очи и необичайна гънка на дланта. Освен това бебетата със
синдром на Даун често се раждат с ка-таракта и дефекти на сърцето и червата. Преди
три десетилетия повечето умираха преди ранната зряла възраст. Днес благодарение на
напредъка на медицината мнозина оцеляват до 50-те си години, а някои дори до 60-те
и 80-те си години (Roizen & Patterson, 2003).
Рискът от раждане на бебе със синдром на Даун се увеличава драматично с възрастта
на майката от 1 на 1900 раждания на 20-годишна възраст през 1 на 300 раждания на
35-годишна възраст до 1 на 30 раждания на 45-годишна възраст (Meyers et al., 1997).
Защо е така? Генетиците вярват, че яйцеклетките, присъстващи в тялото на жената още
от пренаталния ѝ период, отслабват в течение на времето. В резултат хромозомите не
се отделят правилно, когато завършват процеса на мейозата по време на зачатието. В
5 до 10% от случаите обаче допълнителният генетичен материал произлиза от бащата.
Някои изследвания разкриват роля на напредналата възраст на родителите, но други не
демонстрират възрастови ефекти (Fisch et al., 2003; Muller et al., 2000; Savage et
al., 1998).
Аномалии на половите хромозоми. Разстройства на автозомите, различни от синдрома на
Даун, обикновено разстройват толкова сериозно развитието, че се стига до спонтанен
аборт. Когато такива бебета се родят, рядко оцеляват след ранното детство.
Обратното, аномалиите на половите хромозоми - по принцип включващи допълнителна X
или Y хромозома или отсъствие на една X при жените - обикновено водят до по-малко
проблеми.
Изследванията са дискредитирали редица популярни вярвания за разстройствата на
половите хромозоми. Например мъжете с XYY синдром не са задължително по-агресивни
от мъжете XY. Повечето деца с разстройства на половите хромозоми не са умствено
изостанали, а имат конкретни интелектуални дефицити. Вербалните трудности, например
с четенето и речника, са често срещани при момичета с тройна X хромо-
зома и момчета със синдром на Клайнфелтер: и двете групи унаследяват една
допълнителна X хромозома. Обратното, момичетата със синдром на Търнър, които нямат
една X хромозома, имат проблеми с пространствените отношения, например рисуване на
картини, следване на инструкции за посоката и забелязване на промени в лицевите
изражения (Geschwind et al., 2000; Lawrence et al., 2003; Simpson et al., 2003).
Засега генетиците не знаят защо добавянето или изваждането от обичайния брой X
хромозоми влошава определени умствени способности.
Преглед
Обяснете генетичния произход на фенилкетону-рията и синдрома на Даун. Цитирайте
доказателства, че наследствеността и средата влияят едновременно върху развитието
на лица с тези разстройства.
Генетичният строеж на Гилбърт е хомозиготен за тъмна коса. Джан е хомозиготна за
руса коса. Какъв цвят е косата на Гилбърт? А на Джан? Каква част от техните деца е
вероятно да са тъмнокоси? Обяснете.
Изберете генетично разстройство, дискутирано на предишните страници, и си
представете, че сте родител на дете с него. Какви фактори в и извън семейството
могат да ви помогнат да подкрепяте развитието на детето ви?
Репродуктивен избор
Две години след като се ожениха, Тед и Мари-ан родиха първото си дете. Кендра
изглеждаше здраво бебе, но към 4-месечна възраст растежът ѝ се забави и тя беше
диагностицирана с болест на Тай-Закс - дегенеративна болест на централната нервна
система, причинена от унаследява-нето на два рецесивни алела. Когато Кендра почина
на 2-годишна възраст, Тед и Мариан бяха съсипани. Не желаеха да раждат друго бебе,
което би преживяло такова страдание, но същевременно много искаха да имат дете.
В миналото много двойки с генетични разстройства в семействата си избираха да не
раждат деца вместо да понесат риска от раждане на
69
анормално бебе. Днес генетичното консултиране и родителската диагноза помага на
хората да вземат информирани решения за зачеването или износването на бременността
до края.
Генетично консултиране и пренатална диагноза
Генетичното консултиране е процес, създаден, за да помогне на двойките да оценят
вероятността да родят бебе с наследствена болест и да изберат най-добрия курс на
действие предвид рисковете и семейните цели (Hodgson & Spriggs, 2005). Хората,
които е вероятно да търсят консултиране, са тези с трудности при раждането на деца,
например многократни аборти, или които знаят, че в семействата им има генетични
проблеми. Освен това жените, които отлагат раждането, са кандидати, тъй като след
35-годишна възраст цялостният процент на хромозомните аномалии се повишава рязко от
1 на 190 на 1 на всеки 20 бременности на 43-годишна възраст (Wille et al., 2004).
Ако съществува семейна история на умствено изоставане, физически дефекти или
наследствени болести, генетичен консултант интервюира двойката и подготвя
родословие - картина на семейното дърво, на която са идентифицирани засегнатите
роднини. Родословието се използва и за оценка на вероятността от раждане на
анормално дете, използвайки генетичните принципи, обсъдени в тази глава. За много
разстройства кръвните изследвания или генетичните анализи могат да разкрият дали
родителят е носител на вредния ген.
Когато е събрана цялата релевантна информация, генетичният консултант помага на
двойката да обмисли подходящите варианти. Сред тях е поемането на риск и
зачеването, избирането между различни репродуктивни технологии (вж. карето
„Социални въпроси“) или осиновяването.
Ако двойките, които може да родят анормално дете, решат да заченат, съществуват
няколко метода за пренатална диагностика - медицински процедури, които позволяват
да се идентифицират проблеми преди раждането (вж. таблица 2.2). Жените в напреднала
възраст са основни кандидати за амниоцентеза или биопсия на трофобласта. Освен
изследването на кръвта на майката пренаталната диагноза не бива да се използва
рутинно, тъй като други методи носят известен риск да увредят развиващия се
организъм.
Пренаталната диагноза е довела до напредък в медицината на плода. Например чрез
поставяне на игла в матката лекарите могат да дават лекарствени медикаменти на
плода. Хирургични операции са били правени, за да се коригират проблеми като
малформации на сърцето, белия дроб и диафрагмата, обструкции на пикочния канал и
неврологични дефекти. Плодове с разстройства на кръвта са получавали преливане на
кръв. Тези с имунен дефицит са получавали трансплантации на костен мозък, които са
успявали да създадат нормално функционираща имунна система (Flake,
2003). Въпреки това решенията да се използват такива техники са трудни, защото
често водят до усложнения, най-честото от които е преждевременните родилни
контракции и абортите.
Напредъкът в генното инженерство също дава надежда за коригиране на наследствени
дефекти. Като част от проекта „Човешки геном“ -амбициозна международна
изследователска програма - са идентифицирани хиляди гени, включително и тези,
участващи в стотици болести (National Institutes of Health, 2005). В резултат се
изследват нови терапии, например генната терапия - коригиране на генетични аномалии
чрез осигуряване на ДНК, носеща функционален ген в клетките. В неотдавнашни
експерименти генната терапия облекчава симптоми при пациенти с тежка дисфункция на
имунната система. Генните терапии обаче все още са далеч от коригирането на
повечето дефекти на един-единствен ген и много далеч за болестите, включващи
множество гени, които се комбинират по сложен начин един с друг и със средата.
Осиновяване
Възрастни, които са безплодни, които е вероятно да предадат на поколението си
генетично разстройство, или са по-възрастни и неженени, но биха искали семейство,
все по-често се насочват към осиновяване. Тези, които имат биологични деца,
понякога също решават да разширят семейството си чрез осиновяване. Тъй като
наличието на здрави бебета намалява (по-малко млади, неомъжени майки дават децата
си за осиновяване, отколкото в миналото), повече хора в Северна Америка и Западна
Европа осиновяват от други страни или приемат деца, които са преминали
младенческата възраст или имат проблеми с развитието (Schweiger & O’Brian, 2005).
Осиновените деца и юноши - независимо дали са родени в страната на осиновителите си
- имат
70
Таблица 2.2. Пренатални диагностични методи
Метод Описание
Амниоцентеза Най-широко използваната техника. Куха игла се вкарва през
коремната стена, за да се вземе течност от матката. Клетките се изследват за
генетични дефекти. Може да се направи 11-14 седмици след зачатието, но е най-
безопасна след 15-ата седмица. Нужна е една седмица за получаване на резултатите.
Малък риск от спонтанен аборт.
Биопсия на трофобласта Може да се използва, ако резултати са нужни много рано в
бременността. Тънка тръба се поставя в матката през влагалището или куха игла се
вкарва през коремната стена. Малка проба тъкан се отстранява от края на една или
повече хорионни villi (кръвоносни съдове) - приличащите на косъмчета проектили на
мембраната, заобикаляща развиващия се организъм. Клетките се изследват за генетични
дефекти. Може да се направи 6-8 седмици след зачатието; резултатите излизат за 24
часа. Включва малко по-голям риск от спонтанен аборт, отколкото амниоцентезата, а
също и малък риск от деформации на крайниците.
Фетоскопия Малка тръба с източник на светлина се вкарва в матката, за да се
изследва ембрионът за дефекти на крайниците и лицето. Позволява да се вземе проба
от кръвта на плода, даваща възможност за диагностициране на такива болести като
сърповидна клетъчна анемия, както и неврологични дефекти (вж. по-долу). Обикновено
се изпълнява 15-18 седмици след зачатието, но може да се направи и на 5 седмици.
Включва известен риск от спонтанен аборт.
Ултразвук Високочестотни звукови вълни се излъчват срещу матката; тяхното
отражение се „превежда“ в картина на ви-деоекран, който разкрива размера, формата и
местоположението на ембриона. Позволява оценката на възрастта на плода,
идентификацията на множествени бременности и на големи физически дефекти. Използва
се за насочване на амниоцентезата, биопсията на трофобласта и фетоскопията. Когато
се използва пет или повече пъти, увеличава риска от раждане на бебе с малко тегло.
Изследване на кръвта на майката Към втория месец на бременността някои от
клетките на развиващия се организъм навлизат в кръвообращението на майката.
Повишено равнище на алфа-фетопротеин може да сочи дефекти на невралната тръба,
например аненцефалия (отсъствие на по-голямата част от мозъка) и спина бифида
(издаване на обвивката на гръбначния мозък от гръбначния стълб). Изолираните клетки
могат да се изследват за генетични дефекти.
Генетична диагноза преди имплантацията След оплождането in vitro и дублирането
на зиготата в клъстър от клетки, една или две клетки се отстраняват и се изследват
за наследствени дефекти. Само ако пробата е нормална, оплодената яйцеклетка се
имплантира в матката.
Източници: Kumar & O’Brian, 2004; Moore & Persaud, 2003; Newnham et al., 1993;
Sermon et al., 2004.
повече обучителни и емоционални трудности, отколкото другите деца - разлика, която
се увеличава с възрастта на детето по време на осиновяването (Nickman, Rosenfeld, &
Fine, 2005). Много са възможните причини за по-проблем-ното детство на осиновените
деца. Биологична-та майка може да не е успяла да се грижи за детето си заради
проблеми, за които се смята, че са отчасти генетични, например алкохолизъм или
тежка клинична депресия. Възможно е да е предала тази тенденция на поколението си.
Или пък е била стресирана, хранела се е лошо или не е разполагала с адекватни
медицински грижи по време на бременността - фактори, които могат да повлияят на
детето. Нещо повече: децата, осиновени след младенчеството, често имат история
преди осиновяването на семейни отношения, обременени от конфликти, включително
пренебрегване и малтретиране. И накрая, осиновителите и осиновените, които не са
генетично свързани, си приличат по-малко в интелигентността и личността, отколкото
биологичните роднини - различия, които могат да заплашват семейната хармония.
Въпреки посочените рискове повечето осиновени деца се справят добре, а дори и тези
с предварително съществуващи проблеми обикновено осъществяват бърз прогрес
(Johnson, 2002). В изследване на международно осиновени деца в Холандия
чувствителните майчини грижи и си-гурната привързаност през младенчеството
прогнозират познавателна и социална компетентност на 7-годишна възраст (Stams et
al., 2002). Следователно дори когато родителите и децата не са генетично свързани,
ранното топло, изпълнено с доверие отношение между родителя и детето подпомага
развитието. Децата с изпълнена с проблеми семейна история също развиват доверие и
привързаност към осиновителите си, когато се почувстват обичани и подкрепяни от тях
(Brodzinsky & Pinderhughes, 2002).
Към юношеството обаче животът на мнозина осиновени деца се усложнява от нерешеното
любопитство за техните корени. Въпреки това решението да търсят биологичните си
родители обикновено се отлага за ранната младост, когато бракът и раждането на
собствени деца може да го задействат. Въпреки загрижеността за произхода ►
71
Социални въпроси
„За“ и „против“ репродуктивните технологии
Някои двойки решават да не рискуват със забременяване заради история на генетични
заболявания. Много други, в действителност една шеста от всички двойки, които се
опитват да заченат, откриват, че са стерилни. Някои възрастни, които никога не са
се женили, и хомосексуални партньори искат да имат деца. Днес все по-голям брой
хора се обръщат към алтернативни методи на зачатие - технологии, които - макар че
изпълняват желанието за родителство -стават обект на разгорещени дебати.
Донорно инсеминиране и оплождане in vitro. От няколко десетилетия инсеминирането от
донор - инжектиране на сперма от анонимен мъж - е използвано за преодоляване на
мъжките репродуктивни трудности. През последните години то позволява на жените без
партньор да забременяват. Донорната инсеминация е от 70 до 80% успешна и води до 30
000 до 50 000 раждания в Северна Америка всяка година (Reynolds et al., 2003;
Wright et al., 2004).
Оплождането in vitro е друга репродуктивна технология, която става все по-често
срещана. Тя включва даването на хормони на жената, стимулиращи узряването на
яйцеклетките, които се отстраняват хирургически и се поставят в чи-нийка с
хранителни съставки и се добавя спермата. След като яйцеклетката е оплодена и
започне да се дели на няколко клетки, се инжектира в матката на майката. Цялостният
успех на оплождането in vitro е около 30%. Около 1% от всички деца в развитите
страни - около 40 000 бебета в САЩ и 3500 бебета в Канада - годиш-но са заченати
чрез тази техника (Jackson, Gibson, & Wu, 2004; Sutcliffe, 2002).
Смесвайки и съчетавайки гаметите, може да се предизвика бременност и когато единият
или и двамата партньори имат репродуктивен проблем. Обикновено се използва
оплождането in vitro, за да се лекуват жени, чиито фалопиеви тръби са увредени.
Една наскоро развита техника обаче позволява един-единствен сперматозоид да се
инжектира директно в яйцеклетката и по този начин да се преодолеят повечето мъжки
репродуктивни проблеми. Метод на „подбора на пола“ гарантира, че двойките, които са
носители на Х-свързани болести (обикновено засягащи мъжете), ще имат дъщеря.
Макар че донорната инсеминация и оплождането in vitro носят големи ползи, са
възникна-
ли много въпроси за тяхната употреба. Повечето щати на САЩ и канадските провинции
имат малко правни насоки за тези процедури. В резултат донорите невинаги са
пресявани за генетично или полово предавани болести. Нещо повече: в много страни
(включително САЩ и Канада) от лекарите не се иска да пазят архиви с
характеристиките на донорите. Канада обаче все пак пази архиви с идентичността на
донорите, позволявайки контакт само в случай на сериозно заболяване, при което
знанието за генетичния произход на детето може да има медицинска стойност
(Bioethics Consultative Committee, 2003).
Друг проблем е, че повече от 50% от процедурите in vitro водят до множествени
раждания. Повечето са близнаци, но 9% са тризнаци и повече деца. Следователно сред
бебетата in vitro процентът на раждания на деца с ниско тегло е
2.6 пъти повече, отколкото в общата популация (Jackson, Gibson, & Wu, 2004).
Рискът от сериозни родилни дефекти също се удвоява заради многото фактори,
включително използваните медикаменти за предизвикване на узряване на яйцеклетките и
забавяне на оплождането на яйцеклетките извън матката (Hansen et al., 2002).
Сурогатно майчинство. Още по-противоре-чива форма на медицински подпомогнато
зачатие е сурогатното майчинство. Обикновено при тази процедура сперма от мъж,
чиято съпруга е безплодна, се използва за инсеминиране на жена, наречена сурогат,
на която се плаща за услугата да износи детето. В замяна сурогат-ната майка се
съгласява да даде детето на мъжа (който е биологичният баща). Детето след това се
осиновява от съпругата му.
Макар че повечето от тези уговорки протичат гладко, случаите, завършващи в съда,
осветляват сериозните рискове за всички замесени. В един случай и двете страни
отхвърлят бебе с тежки дефекти. В няколко други сурогатната майка иска да запази
детето или двойката променя мнението си по време на бременността. Тези деца идват
на бял свят във вихъра на конфликт, заплашващ да продължи години. Нещо повече, тъй
като практиката на сурогатните майки облагодетелства богатите като поръчители, а
бедните като сурогати, може да подпомага експлоатацията на жени в лошо финансово
състояние.
Нови репродуктивни граници. Репродуктивните технологии се развиват по-бързо,
отколкото обществото може да прецени етиката на по-
72
добни процедури. Лекари са използвали донор-ни яйцеклетки от по-млади жени в
комбинация с оплождане in vitro, за да помогнат на жени, чиято менструация е
спряла, да забременеят. Повечето получатели са в 40-те си години, но няколко жени в
50-те и 60-те си години са раждали. Тези случаи повдигат въпроси за раждането на
деца от родители, които може да не доживеят да ги видят как достигат зряла възраст.
Сред другите репродуктивни възможности в донорните банки клиентите могат да избират
яйцеклетки или сперма на базата на физически характеристики или дори IQ. Някои се
притесняват, че тази практика е опасна стъпка към селективно размножаване чрез
„дизайнерски бебета“ - контролиране на характеристиките на поколението чрез
манипулиране на генетичния строеж на оплодената яйцеклетка.
И накрая, учените успешно са клонирали (направили са множество копия) оплодени
яйцеклетки при овце, крави и маймуни, и работят върху начините да се направи и при
хората. Осигурявайки допълнителни яйцеклетки за инжек-
тиране, клонирането може да подобри процента на успешни случаи при оплождането in
vitro. То обаче повдига възможността за масово производство на генетично идентични
хора и е широко заклеймявано (Fasouliotis & Schenker,
2000). Макар че репродуктивните технологии позволяват на много бездетни двойки да
отгледат здрави новородени бебета, нужни са закони за регулиране на подобни
практики. В случая на сурогатното майчинство етичните проблеми са толкова сложни,
че 18 американски щата рязко са ограничили практиката, а Австралия, Канада и много
европейски държави са я забранили (Chen, 2003; McGee, 1997). Дания, Франция и
Великобритания са забранили оплождането in vitro за жени в менопауза (Bioethics
Consultative Committee, 2003). Днес нищо не се знае за психологическите последици
от това да си продукт на посочените процедури. Изследванията върху израстването на
такива деца, включително появяващи се по-късно заболявания и познанието за техния
произход, са важни за преценяването на „за“ и „против“ тези техники.
Защо генетичното консултиране се нарича процес на комуникация? Кой трябва да
потърси такова консултиране?
Да предположим, че трябва да консултирате двойка, обмисляща оплождане in vitro с
използване на яйцеклетки на съпругата и сперма от анонимен донор, за да се
преодолее безплодието на съпруга. На какви медицински и етични рискове ще им
обърнете внимание?
Представете си, че сте жена, която е носител на синдрома на крехката X, но иска да
има деца. Ще забременеете ли, или ще осиновите, ще използвате сурогатна майка, или
ще се откажете от желанието си да бъдете родител? Ако забременеете, ще потърсите ли
пренатална диагноза? Обяс-нете решенията си.
► си, повечето осиновени са добре приспособени като възрастни. Стига родителите им
да са предприели стъпки, за да им помогнат да научат за наследството си от
детството, младите хора, осиновени в различна етническа група или култура,
по принцип развиват идентичност, която е здра-вословна смес от биологичния и
възпитателния произход (Brooks & Barth, 1999; Yoon, 2004).
Сега, когато завършваме дискусията на репродуктивните избори, може би се чудите как
са се развили нещата за Тед и Мариан. Чрез генетично консултиране Мариан откри
история на болестта на Тай-Закс от страна на майка ѝ. Тед имал далечен братовчед,
който е починал вследствие на болестта. Генетичният консултант обясни, че шансовете
да родят друго засегнато бебе са 1 на 4. Тед и Мариан поеха този риск. Синът им
Дъглас днес е на 12 години. Макар че е носител на реце-сивния алел, той е нормално,
здраво момче. След няколко години Тед и Мариан ще обяснят на Дъглас значението на
генетичното консултиране и изследвания, преди самият той да има деца.
Екологичен контекст на развитието
Също толкова сложна като генетичното наследство е заобикалящата среда -
многопластов набор от влияния, които се комбинират, за да помагат или да пречат на
физическото и психичното благополучие. Отделете малко време, за да разсъждавате
върху вашето детство, и нахвърляйте кратко описание на събитията и хората, които
според вас съществено са повлияли върху развитието ви. След това направете същото и
за
73
живота си в зряла възраст. Когато помоля студентите да направят това, повечето
вписани неща в техните списъци включват семействата им. Това ударение не е
изненадващо, защото семейството е първият и най-дълговременен контекст на
развитието. Други типове среда обаче се оказват също толкова важни. Приятелите,
съседите, училището, работното място, организациите в общността и църквата,
синагогата или джамията по принцип съставят най-горните десет.
Да се върнем към теорията за екологичните системи на Бронфенбренер, обсъдена в
първа глава. Тя подчертава, че средата, надскачаща микросистемата, или
непосредствената среда, която току-що беше спомената, много силно влияе върху
развитието. Студентите ми рядко споменават един важен контекст. Влиянието му е
толкова всепроникващо, че рядко спираме, за да помислим за нея във всекидневния си
живот. Това е макросистемата, или широкият социален климат на обществото - неговите
ценности и програми, които подкрепят и защитават човешкото развитие. В следващите
части ще разгледаме различните типове контекст. Тъй като те засягат всяка възраст и
аспект на промяната, ще се върнем към тях и в по-нататъшните глави. Засега
дискусията ни подчертава, че типовете среда - подобно на наследствеността — могат
да подобряват или да създават рискове за развитието.
По сила и широта на влиянието никой друг контекст не е равен на семейството.
Семейството създава връзки между хората, които са уникални. Привързаността към
родителите и братята/сестрите обикновено продължава през целия живот и служи като
модел на взаимоотношенията в по-широкия свят на съседите, училището и общността. В
семейството децата научават езика, уменията и социалните и нравствените ценности на
своята култура. Топлите, носещи удовлетворение семейни връзки прогнозират сома-
тично и психично здраве през развитието. Обратното, изолацията или отчуждението от
семейството нерядко се асоциира с проблеми в развитието (Dekovic & Buist, 2005).
Съвременните изследователи разглеждат семейството като социална система. Спомнете
си от теорията за екологичните системи, че съществуват двупосочни влияния, в които
членовете на семейството взаимно си влияят. Всъщност
самият термин система внушава мрежа от взаимосвързани отношения (Lerner et al.,
2002). Тези системни влияния действат пряко и непряко.
Преки влияния. Следващия път, когато имате възможност да наблюдавате членове на
семейство да взаимодействат, гледайте внимателно. Вероятно ще видите, че любезното,
търпеливо общуване събужда сътрудничещи, хармонични реакции, докато грубостта и
нетърпението събуждат гняв и съпротива. Всяка от тези реакции на свой ред
предизвиква нова връзка в интерактивната верига. В първия случай обикновено следва
положително послание, а във втория - отрицателно или избягващо.
Такива наблюдения съответстват на богатството от изследвания върху семейните
системи. Например изследванията на семейства с различен етнически произход
показват, че когато исканията на родителите са придружени от топлота, децата са
склонни да сътрудничат. Когато децата с желание се подчиняват, родителите им е
вероятно да са топли и внимателни в бъдеще. Обратното, родителите, които сурово
дисциплинират, вероятно имат деца, които отказват и се бунтуват. Тъй като лошото
поведение на децата е стресира-що за родителите, е възможно те да увеличат
употребата на наказанието, а това води до още по-голямо неподчинение на детето
(Stormshak et al., 2000; Whiteside-Mansell et al., 2003). Принципът е приложим и
към другите диадни взаимоотношения в семейството - между сестрите/братята и
брачните партньори. Във всеки случай поведението на един от членовете на
семейството способства за поддържане на форма на взаимодействие у другия, която или
поддържа, или подкопава психичното благополучие.
Непреки влияния. Въздействието на семейните взаимоотношения върху развитието става
още по-сложно, когато отчетем, че взаимодействието между всеки двама души е
повлияно от другите хора, присъстващи в ситуацията. Бронфенбренер нарича тези
непреки влияния ефектна третата страна.
Третата страна може да служи като поддръжник или бариера пред развитието. Например
родителите с топло, изпълнено с уважение брач-но взаимоотношение повече хвалят и
стимулират децата си. Обратното, родители, чийто брак е напрегнат и враждебен, са
склонни да откликват по-малко на потребностите на децата си и е по-вероятно да
критикуват, да изразяват гняв и
74
да наказват (Cox, Paley, & Harter, 2001; McHale et al., 2002). Децата, които са
хронично изложени на гневен, нерешен родителски конфликт, имат сериозни емоционални
проблеми (Harold et al., 2004). Сред тях са както интернализира-ни трудности
(особено при момичетата), например чувства на притеснение и страх, и опити да се
коригират взаимоотношенията между родителите, така и екстернализирани трудности
(особено при момчетата), включително вербална и физическа агресия (Davis & Lindsay,
2004). Тези проблеми на децата могат допълнително да влошат брачните отношения на
родителите.
Адаптиране към промяната. Помислете за хроносистемата в теорията на Бронфенбренер
(първа глава). Взаимодействието на силите в семейството е динамично и вечно
променящо се. Важни събития, например раждането на дете, промяна на работата или
включване в домакинството на възрастен родител с влошаващо се здраве, създават
предизвикателства, които модифицират съществуващите взаимоотношения. Начинът, по
който такива събития влияят върху взаимодействията в семейството, зависи от
подкрепата, осигурявана от останалите членове, и от развитийния статус на всеки
участник. Например раждането на дете предизвиква много различни реакции от
прохождащото дете в сравнение с ученика. Грижите за възрастен и болен родител са
по-стресиращи за човека в зряла възраст, който все още отглежда малки деца,
отколкото за негов връстник, който няма ангажименти по отглеждането на собствени
деца.
Историческият времеви период също допринася за динамичната семейна система. През
последните десетилетия намаляващата раждаемост, увеличеният процент разводи и
експанзията на ролите на жените са довели до по-малък размер на семейството.
Комбинирано с по-голямата продължителност на живота, това означава, че повече
поколения са живи, с по-малко на брой деца и семейна структура, която „натежава на
върха“. Младите хора днес е по-вероятно да имат по-възрастни роднини, отколкото
когато и да било в историята - обстоятелство, което може да обогатява, но и да е
източник на напрежение. Въпреки вариациите съществуват някои общи модели на семейно
функциониране: в САЩ, Канада и други западни страни един съществен източник на
такава последователност е социоико-номическият статус.
Социоикономически статус и семейно функциониране
Хората в индустриализираните страни се стра-тифицират на базата на това, което
работят, и какво печелят от работата си - фактори, детерминиращи социалната им
позиция и икономическото благополучие. Изследователите оценяват позицията на
семейството по този континуум чрез индекс, наречен социоикономически статус (СИС),
който комбинира три свързани, но не напълно припокриващи се променливи: (1) години
образование и (2) престиж и умения, изисквани от собственото професионално занятие,
като и двете мерят социалния статус, и (3) доход, който измерва икономическия
статус. С повишаване или намаляване на СИС, хората се изправят пред променящи се
обстоятелства, които фундаментално засягат функционирането на семейството.
СИС засяга разполагането във времето и продължителността на фазите в семейния
цикъл. Хората, които работят в квалифицирани и полу-квалифицирани физически занятия
(например машинисти, шофьори на камиони и пазачи), обикновено се женят и раждат
деца по-рано, както и раждат повече деца, отколкото тези на чиновнически и
професионални работни места. Двете групи се различават и по ценностите и
очакванията. Например, когато са запитани за личните качества, които желаят за
децата си, родителите с по-нисък СИС обикновено подчертават външни характеристики,
например подчинение, любезност, спретнатост и чистота. Обратното, родителите с по-
висок СИС подчертават личностни черти като любопитство, щастие, самонасочва-не и
познавателна и социална зрялост (Duncan & Magnuson, 2003; Hoff, Laursen, & Tardif,
2002).
Тези различия са отразени в семейното взаимодействие. Родителите с по-висок СИС
говорят, четат и по друг начин стимулират повече бебетата и децата в предучилищна
възраст. Когато децата им са по-големи, родителите с по-висок СИС използват повече
топлота, обяснения и вербални похвали. Заповеди („Направи го, защото аз ти
казвам!“), критики и физическо наказание се появяват по-често в домакинствата с по-
нисък СИС (Bradley & Corwyn, 2003).
Образованието допринася значително за тези вариации в отглеждането на децата.
Интересът на родителите с по-висок СИС да осигуряват вербална стимулация и
подхранване на личностни черти се подкрепя от годините образование,
75
в които те са се научили да мислят за абстрактни, субективни идеи. В различни
култури по света, както изяснява карето „Перспектива на жизнения цикъл“,
образованието на жените в частност подпомага модели на мислене, които силно
подобряват качеството на живота както за родителите, така и за децата.
Охолство
Независимо от по-високото си образование и по-голямото материално богатство,
заможните родители - тези със силно престижни професионални занятия с шестцифрени
годишни доходи -твърде често не успяват да се ангажират в семейно взаимодействие и
родителство, които подпомагат благоприятно развитието. В няколко изследвания
учените проследяват приспособяването на младежи, растящи в богато предградие
(Luthar & Latendresse, 2005а, 2005b). В седми клас мнозина демонстрират сериозни
проблеми, които се влошават в гимназията. Оценките им в училище са слаби и е по-
вероятно да употребяват алкохол и дрога, както и да споделят високи нива на
тревожност и депресия, отколкото младежите от домакинства с по-нисък СИС (Luthar &
Becker, 2002).
Защо толкова много заможни младежи имат проблеми? В сравнение с по-добре
приспособените им връстници, зле приспособените заможни млади хора споделят по-
слаба емоционална близост и надзор от родителите си, които водят професионално и
социално натоварен живот. Подобно на родителите си, много от тези тийнейджъри са
прекалено заети: прекомерен брой дейности запълват времето им, но ги откъсват от
семейството. Като цяло богатите родители са почти толкова физически и емоционално
недостъпни за децата си, колкото и родителите, борещи се със сериозни финансови
трудности. Същевременно тези родители често отправят прекомерни изисквания за
постижения (Luthar & Becker, 2002). Юношите, чиито родители ценят техните
постижения повече, отколкото характера им, е по-вероятно да имат академични и
емоционални проблеми.
Бедност
Когато семействата изпаднат в бедност, развитието е сериозно заплашено. Да
разгледаме случая на Зиния Мей, която израства в сплотена общност на чернокожи в
малък югоизточен аме-
рикански град (Heath, 1990). Безработицата се увеличава и гражданите се местят, а
16-годиш-ната Зиния Мей хваща автобуса за Атланта. Две години по-късно тя е майка
на дъщеря и близнаци, и се е преместила в блок с апартаменти за социално слаби.
Зиния Мей се притеснява непрекъснато дали ще събере достатъчно пари, за да сложи
нещо на масата, за намиране на детегледачки, така че да може да изпере или да отиде
до магазина, как да се освободи от цикъла на нарастващ дълг и как да открие бащата
на близнаците, който е престанал да изпраща пари. Пространството за игра на децата
е ограничено до дивана в дневната и матрак на пода. Играчките са лъжици и кутии от
хранителни продукти, малка гумена топка, няколко пластмасови колички и една ролкова
кънка, изоставена в блока. По искане на изследователя Зиния Мей се съгласява да
записва взаимодействията с децата си. Откъсната от семейството и връзките в
общността и смазана от финансовото бреме, тя открива, че е неспособна да се
присъедини към заниманията на децата си. В 500 часа аудиозапис тя започва разговор
с тях само 18 пъти.
Макар че бедността в САЩ и Канада леко намалява през 90-те години на XX век, през
последните години започва отново да се увеличава (UNICEF, 2005а). Днес около 12% от
хората в Канада и 13% от тези в САЩ са засегнати. Най-силно ударените са родителите
под 25-годишна възраст с малки деца и възрастните хора, които живеят сами.
Бедността се увеличава и сред етническите малцинства и жените. Например 16% от
канадските и 18% от американските деца са бедни - проценти, които скачат на 32% за
индианските деца, 34% при афроамериканците и латиноамериканските и 60% при
канадските деца на аборигените. За самотните майки с деца в предучилищна възраст и
жените в напреднала възраст, живеещи самостоятелно, бедността в двете страни е
близо 50% (Canada Campaign 2000, 2003b, 2004; U. S. Census Bureau, 2006b).
Както ще видим по-късно, неадекватните правителствени програми за посрещане на
нуждите на семействата са отговорни за тези тревожни статистики. Бедността е по-
голяма при децата, отколкото при която и да е друга възрастова група. От всички
западни страни, САЩ имат най-висок процент изключително бедни деца. Повече от 6% от
американските деца живеят в огромна бедност (много под границата на бедността -
нивото на доходи, което се преценява за необходимо за ►
76
Перспектива на жизнения цикъл
Обучение на момичетата по света: трансформиране на настоящото и на бъдещите
поколения
Когато в египетското село Бени Шараан отваря врати ново училище, неграмотният мага-
зинер Амен веднага записва 8-годишната си дъщеря Равия (Bellamy, 2004, р. 19). До
този ден Равия е разделяла дните си между смазваща селскостопанска работа и стените
на дома.
Не след дълго напредващите умения на Равия с езика, грамотността и разсъжденията
трансформират качеството на живота в семейството ѝ. „Сметките в магазина бяха пълен
хаос, но Равия скоро започна да коригира книгите“ - спомня си Амен. Освен това
започва да помага на по-голямата си сестра да се научи да чете и да пише, както и
обяснява на семейството инструкциите за лекарствата с рецепта. Равия започва да си
представя по-добър живота за себе си: „Когато порасна - казва на баща си - искам да
съм лекарка. Или може би учителка.“
През изминалия век процентът деца в развиващия се свят, които ходят на училище, се
е увеличил от малко малцинство момчета на мнозинството от всички деца в повечето
региони. Въпреки това около 135 милиона 7- до 18-го-дишни, повечето от тях
засегнати от бедността момичета, не получават никакво образование. Милиони други,
отново момичета, отпадат от училище още преди да са завършили първите три класа
(Gordon, 2003).
Въпреки че училището е жизненоважно за всички деца, образоването на момичетата има
особено мощно въздействие върху благополучието на семействата, обществата и
бъдещите поколения. Разнообразните ползи от обучението на момичетата произтичат
предимно от две неща: (1) чрез засилените вербални умения -четене, писане и устна
комуникация, и (2) чрез овластяването - засилващо се желание да подобрят условията
си на живот (LeVine, LeVine, & Schnell, 2001).
Семейно здраве. Образованието дава на хората комуникативните умения и увереност да
търсят здравни услуги и да се възползват от обществената здравна информация. В
резултат броят години на училищно обучение прогнозира в значителна степен
превантивното поведение, свързано със здравето: пренатални кон-
султации, имунизации на децата, здравословен начин на хранене и хигиенни практики
(LeVine et al., 2004; Реса, Wall, & Person, 2000). Освен това, тъй като
образованите жени имат повече възможности в живота, е по-вероятно да се възползват
от услугите по семейно планиране, да отлагат раждането на деца и да имат по-дълго
време между ражданията, както и по-малко на брой деца (Caldwell, 1999). Всички тези
практики са свързани с увеличен процент на оцеляване на майката и децата, както и
по-добро здра-вословно състояние на семейството.
Взаимоотношения в семейството и родителство. В развитите и развиващите се страни
овластяването, произтичащо от образованието, се свързва с по-равноправни
взаимоотношения между съпрузите и намаляване на суровото дисциплиниране на децата
(LeVine et al., 1991; LeVine, LeVine, & Schnell, 2001). Освен това образованите
майки се ангажират в по-голяма вербална стимулация и обучават децата си на четене и
писане, което подпомага успеха в училище, повишава академичните постижения и
подобрява икономическото състояние на следващото поколение. Регионите в света,
които са инвестирали повече в обучението на момичетата, например югоизточна Азия и
Латинска Америка, обикновено имат по-високо икономическо развитие (King & Mason,
2001).
Според неотдавнашен доклад на ООН образованието на момичетата е най-ефективното
средство за борба с най-фундаменталните глобални заплахи пред човешкото развитие:
бедност, смъртност на майката и децата, и болести (Bellamy, 2004). Равия получава
шанса да ходи на училище заради национална инициатива в Египет, която води до
основаването на няколко хиляди училища с по една класна стая в селските области с
най-лоши статистики за образованието на момичетата. Заради културните убеждения за
половите роли и нежеланието за отказ от работата на момичетата у дома родителите
понякога се съпротивляват. Когато обаче правителството създаде възможности за
работа на жените и осигури информация за ползата от образованието на момичетата,
огром-ното мнозинство от родителите, включително и много бедните, избират да
изпратят дъщерите си на училище, а някои правят и огромни жертви, за да го
постигнат (Narayan et al., 2000).
77
► покриване на минималния стандарт на живот), сравнено с 2.5% при канадските деца.
Колкото по-рано започне бедността, толкова по-дълбока е, и колкото по-дълго трае,
толкова по-опусто-шителни са нейните ефекти. Бедните деца е по-вероятно от всички
други да страдат от влошено здравословно състояние през целия си живот, упорити
дефицити в познавателното развитие и академичните постижения, висок процент на
отпадане от училище, психични разстройства и ан-тисоциално поведение (Children’s
Defense Fund, 2005; Poulton et al., 2002; Seccombe, 2002).
Непрекъснатите стресори, които придружават бедността, отслабват семейната система.
Бедните семейства имат множество всекидневни проблеми - загуба на социални помощи и
помощи при безработица, разваляне на колата, кражба в дома, ако споменем само
някои. Когато възникнат всекидневни кризи, членовете на семейството се депресират,
стават раздразнителни и разсеяни, а враждебните взаимодействия се увеличават
(Evans, 2004).
Отвъд семейството: квартали, села и градове
Както изясняват понятията мезосистема и екзосистема в теорията за екологичните
системи, връзките между семейството и общността са жизненоважни за психичното
благополучие. От обсъждането на бедността може би виждате защо. В бедните градски
зони общностният живот обикновено е разстроен. Семействата често се местят,
парковете и детските площадки са изоставени, а общински центрове, които да
осигуряват организирано прекарване на свободното време и различни дейности, не
съществуват. В такива квартали насилието в семейството, малтретирането и
пренебрегването на децата, проблемното детско поведение, антисоциалните дейности на
младежите и криминалното поведение на възрастните са особено често срещани (Brodyet
al., 2003; Kohen et al., 2002). Обратното, силните семейни връзки със заобикалящия
социален контекст - както се сочи от честите контакти с приятелите и роднините, и
редовното ходене на църква, синагога или джамия - предлагат социална подкрепа,
която помага на хората да се справят с трудностите, намалявайки по този начин
семейния стрес и засилвайки приспособяването (Boardman, 2004; Leventhal & Brooks-
Gunn, 2003).
Квартали. Общностите предлагат ресурси и социални връзки, които играят важна роля в
развитието на децата. В няколко изследвания семейства с нисък СИС получават на
случаен признак ваучери, за да се преместят от общинските жилища в квартали с
големи вариации в икономическото благосъстояние. В сравнение с техните „колеги“,
които остават в засегнатите от бедността квартали, децата и младежите, които се
местят в по-заможни квартали, демонстрират значително по-добро соматично и психич-
но здраве и постижения в училище (Goering, 2003; Leventhal & Brooks-Gunn, 2003).
Ресурсите в квартала, например програми за извънучилищни занимания като скаутство,
уроци по музика, спорт и други обогатяващи дейности, имат по-силно влияние върху
младежите в икономически неравностойно положение, отколкото върху заможните млади
хора. Семействата с по-висок СИС са по-малко зависими от непосредствената си среда
за социална подкрепа, образование и дейности през свободното време. Те могат да си
позволят да надскочат близката улица, транспортирайки децата си за уроци и
забавление, а ако е необходимо, и за по-висококачест-вени училища в далечни части
на града (Elliott et al., 1996).
Кварталите влияят и върху благополучието на възрастните. Работещ родител, който
може да разчита на съсед, за да му помогне с детето му в училищна възраст, докато
той е на работа, дава спокойствието, толкова нужно за продуктивна-та работа. В
зоните с нисък СИС силна стабилност на жителите и социална сплотеност, където
съседите си сътрудничат в поддържането на средата чиста и подредена, и следят за
вандализъм и други престъпления, възрастните споделят по-малко стрес, което на свой
ред предвижда значително по-добро соматично здраве (Boardman, 2004; Feldman &
Steptoe, 2004).
В напредналата възраст съседите стават все по-важни, защото хората прекарват повече
време в домовете си. Въпреки наличието на планирани жилища за възрастни хора, около
90% остават в дома си, обикновено в същия квартал, в който са живели по време на
трудовия си живот (Health Canada, 2002а; U. S. Census Bureau, 2006b). Близостта до
роднините и приятелите е съществен фактор в решението човек да се премести или да
остане на същото място в напреднала възраст. В отсъствието на живеещи наблизо
членове на семейството, възрастните споменават съседите и близките приятели като
ресур-
78
си, на които разчитат най-силно за физическа и социална подкрепа (Hooyman & Kiyak,
2005).
Села и градове. Кварталите са вписани в села и градове, които също оформят
всекидневието на децата и възрастните. В селските области и малките градове децата
и младежите е по-вероятно да получават важни трудови задачи - да се грижат за
животните, да почистват снега с машина или да свирят в градския оркестър. Те
обикновено изпълняват тези задачи заедно с възрастните, които им внушават чувство
на отговорност и ги учат на практическите и социалните умения, нужни за поддържане
на общността. В сравнение с големите градски области малките градове предлагат и
по-силни връзки между типовете среда, които влияят върху живота на семейството.
Например, тъй като повечето жители се познават, а училищата са центрове на живота в
общността, контактът между учителите и родителите е чест - важен фактор за
подпомагане на академичните постижения на децата (Hill & Taylor, 2004).
Възрастните в малките градове участват в повече граждански групи, например градския
съвет, училищното настоятелство и доброволната по-жарна команда. По-вероятно е да
заемат лидерски позиции, тъй като по-голяма част от жителите са нужни, за да се
отговори на потребностите на общността (Elder & Conger, 2000). В напреднала възраст
хората, живеещи в малки градове и предградия, имат съседи, които са по-го-тови да
помагат. В резултат те развиват по-голям брой топли взаимоотношения с нероднини.
Разбира се, децата и възрастните в малките градове не могат редовно да посещават
музеи, да ходят на професионални бейзболни мачове или на концерти на симфонични
оркестри. Средата не е толкова разнообразна, колкото в големия град. Малките
градове обаче са по-безопасни и по-сигурни. Отговорни възрастни има в почти всеки
тип среда и те държат под око децата. Хората в напреднала възраст се чувстват в по-
голяма безопасност - това е фактор, силно допринасящ за удовлетворението им от
местоживеенето (Parmelee & Lawton, 1990; Shields et al., 2002).
Културният контекст
В дискусията в първа глава подчертах, че човешкото развитие може да бъде разбрано
изцяло само когато се разглежда в по-широкия си културен контекст. В следващите
части ще раз-
ширим тази тема, като разгледаме ролята на ма-кросистемата в развитието. Първо, ще
обсъдим начините, по които културните ценности и практики влияят върху екологичния
контекст на развитието. Второ, ще разгледаме как здраво-словното развитие зависи от
законите и правителствените програми, които предпазват хората от вреда и подпомагат
благополучието им.
Културни ценности и практики. Културите оформят взаимодействията в семейството и
общността извън дома, накратко, всички аспекти на всекидневния живот. Много от нас
остават слепи за аспектите на културното ни наследство, докато не ги видим по
отношение на практиките на другите.
Всеки семестър искам от студентите да мислят по въпроса: „Кой трябва да е отговорен
за отглеждането на малките деца?“. Ето няколко типични отговора: „Ако родителите
решат да имат дете, трябва да са готови да се грижат за него“, „Повечето хора не
желаят други да им се месят в семейния живот“. Тези твърдения отразяват широко
разпространеното мнение в Северна Америка, че грижите и възпитанието на децата,
както и плащането за тези грижи са задължение на родителите и само на тях. Това
становище има дълга история - история, в която независимостта, разчитането на себе
си и уединението на семейния живот са централни американски ценности (Halfon &
McLearn, 2002). Това е една от причините обществеността много бавно да приеме
държавно поддържаните придобивки за всички семейства, например висококачествени
грижи за децата и по-щедри минимални надници, както и за това, че много американски
и канадски семейства остават бедни, въпреки че членовете им работят (UNICEF,
2005а).
Макар че културата като цяло цени независимостта и уединението, не всички граждани
споделят едни и същи ценности. Някои принадлежат на субкултури - групи от хора,
които имат убеждения и обичаи, различаващи се от тези на голямата култура. Много
етнически малцинствени групи в САЩ и Канада имат сътрудничеща семейна структура,
която предпазва техните членове от вредното въздействие на бедността. Например
афроамериканската традиция на домакинствата на разширените семейства, в които три
или повече поколения живеят заедно, е жизненоважна характеристика на семейния живот
на чернокожите, която им е помогнала да оцелеят независимо от дългата история на
пред-
79
разсъдъци и икономически лишения. В разширеното семейство прародителите играят
важна роля в насочването на по-младите поколения; юношите и възрастните с
образователни, трудови, брачни или възпитателни трудности получават помощ и
емоционална подкрепа, а грижите за децата и хората в напреднала възраст се
подпомагат. Активните и ангажирани разширени семейства характеризират и други
малцинства, например азиатци, индианци, латиноамериканци и канадски аборигенски
култури (Becker et al., 2003; Hamilton, 2005).
Нашата дискусия дотук отразява широко измерение, по което културите и субкултурите
се различават: степента, до която се подчертава колективизмът срещу индивидуализма.
В ко-лективистичните общества хората се дефинират като част от групата и
подчертават груповите цели пред индивидуалните. В индивидуалистич-ните общества
хората мислят за себе си като за отделни цялости и до голяма степен се интересуват
само от личните си потребности (Triandis,
1995). Както подсказват тези дефиниции, двата културни модела са свързани с две
отчетливи становища за Аза. Колективистичните общества ценят взаимозависимия Аз,
който акцентира социалната хармония, задълженията, отговорността пред другите и
сътрудничеството в начинанията. Обратното, индивидуалистичните общества ценят
независимия Аз, който подчертава лич-ното изследване, откриване и постижения, както
и индивидуалния избор във взаимоотношенията. Взаимозависимостта и независимостта са
част от строежа на всеки човек (Greenfield et al., 2003; Keller, 2003). Обществата
обаче варират силно по степента, до която акцентират всяка от тези алтернативи.
Публични политики и развитие през жизнения цикъл. Когато възникнат големи социални
проблеми, например бедност, бездомност, глад и болести, страните се опитват да ги
разрешат чрез публични политики - закони и правителствени програми, насочени към
подобряване на актуалните условия. В САЩ и Канада публичните политики, предпазващи
децата и младежите, изостават зад тези за хората в напреднала възраст. Двата набора
от политики се появяват в САЩ особено бавно.
Политики за децата, младежите и семействата. Вече видяхме, че макар много
американски деца да се справят добре, голям брой израстват в среда, която заплашва
тяхното развитие. Както разкрива таблица 2.3, САЩ не се представят добре по никоя
от ключовите мерки за здравето и благополучието на децата. Канада, която отделя
значително повече от ресурсите си за образование и здраве, е малко по-добре.
Например Канада осигурява на всички свои граждани държавно финансирано
здравеопазване.
Проблемите на децата и младежите надскачат индикаторите от таблицата. Например
приблизително 8% от американските деца - повечето от тях от семейства с ниски
доходи - нямат здравни осигуровки, което превръща децата в най-го-
Таблица 2.3. Как се сравняват САЩ и Канада с други страни по индикаторите за
детското здраве и благополучие?
Индикатор Ранг на САЩа Ранг на Канадаа Някои страни, които изпреварват САЩ
и Канада
Бедност през детството (сред 23 индустриализирани държави) 23 16 Австралия,
Чешка република, Германия, Норвегия, Швеция, Тайван
Детска смъртност през първата година от живота (по света) 26 16 Хонконг,
Ирландия, Сингапур, Испания
Юношеска бременност) (сред 45 индустриализирани държави 28 21 Албания,
Австралия, Чешка република, Дания, Полша, Холандия
Разходи за образование като процент) от брутния вътрешен продуктб (сред 22
индустриализирани държави 10 6 За Канада: Израел, Швеция За САЩ:
Австралия, Франция, Нова Зеландия, Швеция
Разходи за здравеопазване като процент от брутния вътрешен продукт (сред 22
индустриализирани държави) 16 3 За Канада: Исландия, Швейцария За САЩ:
Австрия, Австралия, Унгария, Нова Зеландия
а 1 = най-високия ранг.
б Брутният вътрешен продукт е стойността на всички стоки и услуги, произведени от
страната за даден период от време. Той осигурява цялостна мярка за богатството на
дадена страна.
Източници: Luxembourg Income Study, 2005; Perie et al., 2000; UNICEF, 2001; Census
Bureau, 2006b; U. S. Department of Education, 2005b.
80
лемия сегмент от незастрахованото американско население (U. S. Census Bureau,
2006b). Нещо повече, САЩ и Канада бавно се придвижват към национални стандарти и
финансиране на детското здравеопазване. И в двете страни голяма част от
здравеопазването на децата е лошокачествено (Goelman et al., 2000; NICHD Early
Child Care Research Network, 2000a). В семействата, засегнати от развод, слабото
налагане на изплащането на издръжка засилва бедността на оглавявани от майката
семейства. Около 11% от американските и канадските юноши напускат средното училище
без диплома (Bushnik, Barr-Telford, & Bussiere, 2004; U. S. Department of
Education, 2005b).
Защо опитите да се помогне на децата и младежите са особено трудни за реализиране в
САЩ и (в по-малка степен) в Канада? Американските ценности разчитане на себе си и
уединение в семейството са причина правителството да се двоуми за ангажирането в
семейните въпроси. Нещо повече: добрите социални програми са скъпи и трябва да се
конкурират за доста голям дял от икономическите ресурси на страната. Децата лесно
могат да останат непризнати в този процес, защото не могат да гласуват или да
нададат глас, за да защитят собствените си интереси (Ripple & Zigler,
2003). Вместо това те трябва да разчитат на добрата воля на други, за да се
превърнат във важен приоритет на правителството.
Политики за хората в напреднала възраст.
През съществена част от началото на XX век САЩ имат малко политики за защита на
населението в напреднала възраст. Например социалните осигуровки, които адресират
нуждите от доходи на пенсионираните граждани, допринесли за обществото с предишната
си заетост, започват да се прилагат през 30-те години на XX век. При все това,
повечето западни страни имат системи на социални грижи цяло десетилетие или повече
по-рано; Канада я въвежда през 1927 г. (DiNitto & Cummins, 2005). През 60-те години
на XX век американските федерални разходи за програми за хората в напреднала
възраст бързо се увеличават. Въведена е „Медикеър“ - нацио-нална здравно-
осигурителна програма за възрастните хора. Тя обаче изисква участниците да плащат
част от тези разходи, оставяйки половината от разходите за здравеопазване на хората
в напреднала възраст да се покриват от допълнителни частни застраховки, държавни
здравни застраховки за бедните или плащане от джоба
(National Coalition on Health Care, 2005). Канадските възрастни, подобно на другите
жители на Канада, се облагодетелстват от държавно финансирани пълни здравни грижи,
въведени през 50-те години на XX век (също наречени „Медикеър“).
Социалните осигуровки и „Медикеър“ консумират 96% от американския федерален бюджет
за възрастните; само 4% се посвещават на други програми. Следователно американските
програми за възрастните са критикувани, че пренебрегват социалните услуги (Hooyman
& Kiyak, 2005). За да се отговори на тази потребност, 700 Регионални агенции по
остаряването са създадени на регионално и местно равнище, за да оценяват нуждите в
общността и да предлагат хранене в центрове или у дома, обучение в полагане на
грижи за себе си, предотвратяване на малтретиране на хора в напреднала възраст и
широк спектър от други социални услуги. Ограниченото финансиране обаче означава, че
регионалните агенции помагат на твърде малко хора в нужда.
Както беше отбелязано, много хора в напреднала възраст, особено жени, етнически
малцинства и тези, които живеят сами, остават в тежка икономическа ситуация. Макар
че на американците над 65 години е гарантиран минимален доход, той е по-малък от
границата на бедността -количеството, преценено от федералното правителство като
необходимо за под държането на елементарен живот. Нещо повече: социалните помощи
рядко са достатъчни, за да служат като единствен източник на средства след
пенсионирането; те трябва да се допълват от други пенсии и семейни спестявания.
Следователно американските възрастни хора е по-вероятно от всяка друга възрастова
група да са сред „почти бедните“ (Greenberg, 2005). Тъй като Канада осигурява по-
щедри добавки към доходите като част от своята Програма за сигурност в напреднала
възраст, много по-малко канадци, отколкото американци в третата възраст са
засегнати от бедността. Въпреки това американското население в напреднала възраст е
финансово по-добре днес, отколкото в миналото. Днес възрастните са голяма, мощна и
добре организирана група, която е много по-вероятно от децата или семействата с
ниски доходи, да привлича подкрепа от политиците. В резултат броят на бедните в
напреднала възраст е намалял от 1 на 3 души през 1960 г. на 1 на 10 души в началото
на XXI век (U. S. Census Bureau, 2006b). Въпреки това, както по-
81
Степен на бедност3
Фигура 2.4. Процент на хората в напреднала възраст, живеещи в десет
индустриализирани държави
Сред отбелязаните страни САЩ имат най-висок процент възрастни хора, живеещи в
бедност. Обществените разходи за социални осигуровки и други гарантирани доходи на
хората в напреднала възраст са най-високи във Финландия, Холандия и Канада, и най-
ниски в САЩ (Адаптирано от Luxembourg Income Study, 2005).
а Процент граждани на 65 и повече години, печелещи 40% или по-малко от медианата на
доходите в страната, приспособени към броя на лицата в домакинството.
казва фигура 2.4, възрастните в САЩ не са толкова добре финансово, колкото в много
други западни държави.
Поглед към бъдещето. Въпреки притеснителното състояние на много деца, семейства и
хора в напреднала възраст, се правят усилия за подобряване на тяхната ситуация.
Растящото съзнание за разминаването между познанията ни и онова, което правим, за
да подобрим живота на хората, е накарало експертите в областта на човешкото
развитие да се присъединят към загрижените граждани като защитници на по-ефективни
политики.
В САЩ Фондът за защита на децата - частна нестопанска организация, основана от
Мериан Райт Еделман през 1973 г. - се ангажира в изследвания, обществено
образование, правни действия, писане на законопроекти, свидетелски показания пред
Конгреса и организиране на общността. За да научите повече за Фонда за защита на
децата, посетете неговия уебсайт на адрес www. childrensdefense. org.
През 1991 г. в Канада се зароди движение за обществено образование, наречено
„Кампания 2000“, което да създаде национално съзнание за степента и последиците от
детската бедност и да лобира пред представители на държавата за подобрени политики
в полза на децата. Различни
организации, включително професионални, религиозни, здравни и трудови групи на
национално, провинциално и общинско равнище, са се обединили, за да работят за
постигане на целите на кампанията. Консултирайте се с www. campaign2000.ca, за да
изследвате работата на „Кампания 2000“.
Близо половината от американците над 50-го-дишна възраст - пенсионирани и заети -
са членове на AARP (първоначално известна като American Association of Retired
Persons - Американска асоциация на пенсионерите). Основана от Етъл Пърси Андрюс
през 1958 r., AARP има голям и енергично лобиращ персонал, който работи за засилени
държавно финансирани придобивки за хората в напреднала възраст. Описание на AARP и
нейните дейности може да се намери на адрес www.aarp.org.
Освен силното застъпничество, публичните политики, които подпомагат човешкото
развитие, зависят от релевантните на политиката изследвания, които документират
нуждите и оценяват програмите, за да предизвикат подобрения. Днес повече
изследователи сътрудничат с общността и правителствените агенции, за да засилят
социалната релевантност на своите изследвания. Освен това полагат по-големи усилия
да разпространяват резултатите си сред обществеността чрез телевизионни
документални филми, статии във вестници и списания, уебсайтове и директни
Връзките между семейството и общността подпомагат развитието през целия жизнен
цикъл. Дайте няколко примера от дискусията, които подкрепят тази идея.
Проверете в местния вестник или в едно или две национални новинарски списания, за
да видите колко често се публикуват статии за състоянието на децата, семействата и
хората в напреднала възраст. Защо е важно изследователите да запознават общата
аудитория с благополучието на тези сектори от населението?
Прегледайте обсъждането на културните ценности и практики. При какви обстоятелства
според вас правителството трябва да се ангажира със семейния живот?
82
доклади пред държавни официални лица. В резултат те способстват за създаването на
чувство на неотложност по отношение на състоянието на децата, семействата и хората
в напреднала възраст, което е необходимо, за да подтикне обществото към действие.
Дотук в тази глава обсъдихме широко разнообразие от генетични и екологични влияния,
всяко от които има властта да променя хода на развитието. Въпреки това хората,
които са родени в едно и също семейство (и които следователно споделят общи гени и
среда), често са много различни по своите характеристики. Освен това знаем, че
някои са засегнати повече от други от домовете, кварталите и общностите си. Как
учените обясняват влиянието на наследствеността и средата, когато те като че ли
действат по толкова много и различни начини?
Въпреки че учените осъществяват прогрес в идентифицирането на множеството вариации
в ДНК последователностите, свързани с такива сложни черти като интелигентност и
личност, досега тези генетични маркери обясняват само малка част от вариацията в
човешкото поведение и малко на брой психични разстройства (Plomin, 2005; Plomin et
al., 2003). В повечето случаи учените все още са ограничени до индиректно
изследване на влиянието на гените върху сложните характеристики.
Някои вярват, че е полезно и възможно да се отговори на въпроса до каква степен
наследствеността допринася за различията между хората. Растящият консенсус обаче е,
че на този въпрос не може да се отговори. Тези изследователи вярват, че генетичните
влияния и факторите на средата не могат да се отделят. Важният въпрос според тях е
как природата и възпитанието работят заедно. Да разгледаме всяка от позициите.
Въпросът „Колко?“
За да направят заключение за ролята на наследствеността в сложните човешки
характеристики, изследователите често използват статистически метод, наречен оценка
на унаследяе-мостта. Да погледнем по-отблизо информацията, която дава тази
процедура заедно с нейните ограничения.
Унаследяемост. Оценките на унаследяемостта измерват степента, до която
индивидуалните различия в сложните черти в конкретна популация се дължат на
генетични фактори. Тук ще погледнем накратко резултатите за унаследя-емостта на
интелигентността и личността и ще се върнем към тях по-нататък в текста, когато
разглеждаме тези теми в по-големи подробности. Оценките на унаследяемостта се
получават от изследвания на родството, които сравняват характеристиките на
членовете на семейството. Най-често срещаният тип изследвания на родството
сравняват еднояйчни близнаци, които имат 100% общи гени, с двуяйчни близнаци, които
имат само някои общи гени. Ако хората, които генетично са по-сходни, са и по-сходни
по интелигентността и личността си, тогава изследователите заключават, че
наследствеността играе важна роля.
Изследванията на родството на интелигентността осигуряват едни от най-
противоречивите резултати в областта на човешкото развитие. Някои експерти твърдят,
че влиянието на генетиката е силно, докато други вярват, че наследствеността почти
не участва. Днес повечето резултати от подобни изследвания подкрепят умерена роля
на наследствеността. Когато се анализират множество изследвания на родството,
корелациите между резултатите на еднояйчни близнаци са консистентно по-високи от
тези на дву-яйчните. В обобщение на повече от 13 000 двойки близнаци корелацията за
интелигентността е 0.86 за еднояйчните и 0.60 за двуяйчните близнаци (Plomin &
Spinath, 2004).
Изследователите използват сложни статистически процедури, за да сравняват тези
корелации, и достигат до оценка на унаследяемостта, простираща се от 0 до 1.00.
Стойността на интелигентността е около 0.50 за извадки от двойки близнаци в детска
и юношеска възраст в западни индустриализирани страни. Това подсказва, че
различията в генетичния строеж обясняват половината от вариацията в
интелигентността. Същевременно унаследяемостта се увеличава в зряла възраст, като
някои оценки са дори 0.80, както ще видим по-нататък, едно от обясненията е, че в
сравнение с децата, възрастните упражняват по-голям личен контрол върху
интелектуалните си преживявания, например колко време посвещават на четене или
решаване на предизвикателни проблеми (McClearn et al., 1997; McGue & Christensen,
2002).
Изследванията на унаследяемостта разкриват
83
и че генетичните фактори са важни в личността. За често изучавани черти като
социабилност, емоционална експресивност, приятност и ниво на активност, оценката на
унаследяемостта, получена за близнаци в детска, юношеска и ранна зряла възраст, са
умерени, на ниво 0.40 до 0.50 (Bouchard & McGue, 2003). Умерена унаследяе-мост е
публикувана за психични разстройства като депресия и шизофрения (Gottesman, 1991;
Kendler et al., 2006). Оценките за унаследяемост са по-високи за коравосърдечния,
неемоциона-лен личностен стил (белязан от крайна нечувст-вителност към чувствата на
другите) и за анти-социалното поведение (Hicks et al., 2004; Viding et al., 2005).
За разлика от интелигентността обаче, унаследяемостта на личността не се увеличава
през жизнения цикъл (Loehlin et al., 2005).
Ограничения на унаследяемостта. Макар изследванията да потвърждават, че
наследствеността участва в широк спектър от психични характеристики, са повдигнати
сериозни въпроси за точността на оценките на унаследяемостта. Първо, всяка стойност
се отнася само до конкретната изучавана популация и нейния уникален спектър от
генетични и екологични влияния. Например представете си страна, в която
преживяванията на хората в дома, училището и общността са много сходни. При тези
обстоятелства индивидуалните различия в поведението до голяма степен ще са
генетични и оценките на унаследяемостта ще са близо до 1.00. Обратното, колкото
повече различните типове среда варират, толкова по-голяма е тяхната възможност да
обясняват индивидуалните различия и толкова по-ниски ще са оценките на
унаследяемостта.
Второ, точността на оценките на унаследяемостта зависи от степента, до която
използваните близнаци отразяват генетичната и екологичната вариация в популацията.
Въпреки това повечето двойки близнаци са отгледани заедно при много подобни
обстоятелства. Дори когато за изследване са достъпни разделени близнаци, агенциите
за социални услуги често ги пращат в домове в благоприятно положение, които си
приличат в много отношения (Rutter et al., 2001). Тъй като средата на повечето
двойки близнаци е по-малко разнообразна от тази на общата популация, оценките на
унаследяемостта вероятно преувеличават ролята на наследствеността.
Оценките на унаследяемостта са противоречиви, защото лесно могат да се прилагат
погреш-
но. Например високите оценки са били използвани за внушаване, че етническите
различия в интелигентността, например по-лошото представяне на чернокожите деца в
сравнение с белите, има генетична основа (Jensen, 1969, 1985, 1998). Въпреки това
тази линия на разсъждения до голяма степен се разглежда като неправилна.
Унаследяемостта, изчислявана предимно за бели двойки близнаци, не ни казва какво е
отговорно за различията в тестовите резултати между етническите групи. Вече
видяхме, че участват големи икономически и културни различия. В девета глава ще
дискутираме изследвания, сочещи, че когато чернокожи деца са осиновени в домове с
добро икономическо положение на ранна възраст, резултатите им са много над средните
и значително по-високи от тези на децата, растящи в бедни семейства.
Може би най-сериозната критика на оценките на унаследяемостта има общо с тяхната
ограничена полза. Те не дават прецизна информация как се развиват интелигентността
или личността или как децата биха могли да реагират на среда, проектирана да им
помогне да се развиват в макси-мална степен (Rutter, 2002; Wachs, 1999). Всъщност
унаследяемостта на интелигентността на децата се увеличава с повишаване на
образованието и доходите на родителите, с други думи, когато децата растат в
условия, позволяващи им да извлекат максималното от генетичното си наследство. В
неблагоприятна среда децата не могат да реализират потенциала си. Следователно
подпомагането на преживяванията им чрез интервенции, например обучение на
родителите и висококачествени грижи в предучилищна възраст, има по-силно
въздействие върху развитието (Turkheimer et al., 2003).
Въпросът „Как?“
Днес повечето изследователи разглеждат развитието като резултат от динамичното
взаимодействие между наследствеността и средата. По какъв начин природата и
възпитанието работят заедно? Няколко концепции хвърлят светлина по този въпрос.
Спектър на реакция. Първата от тези идеи е спектърът на реакцията - уникалната,
генетично детерминирана реакция на средата на всеки човек (Gottesman, 1963). Да
изследваме идеята на фигура 2.5. Спектърът на реакцията може да се приложи към
всяка характеристика; тук е
84
илюстриран за интелигентността. Забележете, че когато средата варира от крайно
нестимулира-ща към силно обогатена, интелигентността на Бен се увеличава стабилно,
тази на Линда нараства рязко и след това пада, а на Рон започва да се увеличава
едва след като средата става умерено стимулираща.
Спектърът на реакцията осветлява два важни пункта. Първо, той показва, че тъй като
всеки от нас има уникален генетичен строеж, реагираме по различен начин на една и
съща среда. Забележете на фигура 2.5 как лошата среда води до сход-но ниски
резултати и за трите деца. Линда обаче е най-добре представящото се дете, когато
средата осигурява средно ниво на стимулация. Когато средата е силно обогатена, Бен
се представя най-добре, следван от Рон и те тогава изпреварват Линда. Второ,
понякога различните комбинации генетика-среда могат да накарат двама души да
изглеждат еднакви! Например, ако Линда е отгледана в минимално стимулираща среда,
резултатът ѝ ще е около 100 - средния за хората като цяло. Бен и Рон също могат да
получат този резултат, но за да го направят, трябва да растат в силно обогатен дом.
В обобщение, спектърът на реакцията разкрива, че уникалните смеси от наследственост
и среда водят едновременно до сходства и различия в поведението (Wahlsten, 1994).
Фигура 2.5. Интелектуални спектри на реакция (RR) на три деца в среда, която варира
от крайно нести-мулираща до силно обогатена.
Всяко дете поради генетичния си строеж реагира раз-лично на промените на качеството
на средата. Тестовите резултати за интелигентност на Бен се увеличават стабилно,
тези на Линда се повишават рязко и след това падат, а на Рон започват да се
увеличават едва след като средата става умерено стимулираща. (Адаптирано от
Wahlsten, 1994).
1 СР - Спектър на реакцията.
Корелация генетика-среда. Основен проблем при опитите да се отделят
наследствеността и средата е, че те често са корелирани (Plomin et al., 2001; Scarr
& McCartney, 1983). Според концепцията за корелацията генетика-среда гените ни
влияят върху типовете среда, на които сме изложени. Начинът, по който това става,
се променя с възрастта.
Пасивни и предизвикана корелация. На по-
млада възраст два типа генетично-екологична корелация са често срещани. Първата е
наречена пасивна, защото детето няма контрол върху нея. В началото на живота
родителите осигуряват среда, повлияни от собственото си наследство. В случая
родители, които са добри спортисти, подчертават дейностите на открито и записват
децата си на плуване и гимнастика например. Освен че са изложени на „спортна
среда“, децата може да са наследили спортните способности на родителите си. В
резултат е вероятно те да станат добри спортисти поради генетични и екологични
причини.
Вторият тип генетично-екологична корелация е предизвикана. Децата предизвикват
реакции, които са повлияни от наследствеността на детето, и тези реакции засилват
първоначалния стил на детето. Например активното, дружелюбно бебе вероятно ще
получава по-голяма социална стимулация, отколкото пасивното, тихо бебе.
Сътрудничещото, внимателно дете вероятно получава по-търпеливи и чувствителни
реакции от родителите си, отколкото невнимателното, разсейващо се дете.
Активна корелация. На по-голяма възраст става често срещана активната корелация на-
следственост-среда. Когато децата разширят преживяванията си отвъд непосредственото
семейство и получат свободата да правят повече избори, активно търсят среда, която
съответства на генетичните им склонности. Добре координираното, мускулесто дете
прекарва повече време в спортни занимания след училище, музи-кално надареното дете
се включва в училищния оркестър и репетира на цигулка, а интелектуално любопитното
дете е познат посетител в местната библиотека.
Тази тенденция активно да се избира среда, която допълва наследствеността ни, се
нарича избиране на ниша (Scarr & McCartney, 1983). Бебетата и малките деца не могат
да се ангажират в особено избиране на ниша, защото възра-
85
стните избират средата вместо тях. Обратното, по-големите деца, юношите и
възрастните имат все по-голям контрол върху средата си. Идеята за избора на ниша
обяснява защо двойките ед-нояйчни близнаци, отгледани разделено през детството и
събрали се по-късно, откриват с голяма изненада, че имат сходни хобита,
предпочитания към храни и професионални занятия - тенденция, която е особено
видима, когато възможностите на средата на близнаците са подобни (Plomin, 1994).
Изборът на ниша хвърля светлина върху въпроса, защо еднояйчните близнаци в
сравнение с двуяйчните и другите възрастни избират по-сходни брачни партньори и
най-добри приятели - по височина, тегло, личностни особености, политически нагласи
и други характеристики (Rushton & Bons, 2005).
Влиянието на наследствеността и средата не е константно, а се променя с времето. С
възрастта генетичните фактори могат да стават по-важни в повлияването на средата,
която преживяваме и която избираме за себе си.
Влияние на средата върху изразяването на гените. Забележете как в току-що
разгледаните концепции наследствеността има приоритет. В спектъра на реакциите тя
ограничава реактивността на различни типове среда. По същия начин някои теоретици
разглеждат корелацията ге-нетика-среда като изцяло ръководена от генетиката
(Harris, 1998; Rowe, 1994). Те вярват, че генетичният строеж на децата ги кара да
получават, да предизвикват и да търсят преживявания, които актуализират вродените
им склонности.
Други твърдят, че наследствеността не диктува детските преживявания или развитието
по някакъв ригиден начин. Родителите и другите грижещи се за децата възрастни могат
да им осигуряват преживявания, които модифицират изразяването на наследствеността,
давайки благоприятни резултати. Например в изследване, което проследява развитието
на 5-годишни еднояйчни близнаци, членовете на двойките обикновено си приличат един
на друг по антисоциално поведение. В колкото повече антисоциални актове се
ангажират, толкова повече критики и враждебност от майките получават (корелация
генетика-среда). Въпреки това някои майки се отнасят към близнаците си по различен
начин. Когато са проследени на 7-годишна възраст, близнаците, които са били обект
на по-голяма майчина негатив-ност, се ангажират в още по-силно антисоциално
поведение. Обратното, техните генетично
идентични връстници, към които са се отнасяли по-добре, демонстрират намаляване на
враждебността (Caspi et al., 2004). Доброто родителство ги защитава от попадането в
спираловидния антисоциален курс на развитие.
Натрупващите се доказателства разкриват, че взаимоотношението между
наследствеността и средата не е еднопосочна улица: от гените към средата към
поведението. То е по-скоро като другите системни влияния, разглеждани в тази и
предишната глава, - двупосочно: гените влияят върху поведението и преживяванията на
хората, но техните преживявания и поведение също влияят върху изразяването на
гените (Gottlieb, 2000, 2003; Ryff & Singer, 2005).
Изследователите наричат това становище за взаимоотношението между наследствеността
и средата епигенетична рамка (Gottlieb, 1998,
2002). Тя е изобразена на фигура 2.6. Епигене-за означава развитие, възникващо от
непрекъснато течащи двупосочни размени между наследствеността и всички нива на
средата.
Нека илюстрираме: осигуряването на бебето на здравословен начин на хранене
увеличава растежа на мозъка, а това води до нови връзки между нервните клетки,
което трансформира изразяването на гените. Това отваря вратата за нови размени
между гените и средата, например напреднало изследване на обектите и взаимодействие
с грижещите се, което допълнително засилва растежа на мозъка и изразяването на ге-
Фигура 2.6. Епигенетична рамка
Развитието се осъществява чрез непрекъснато течащи двупосочни размени между
наследствеността и всички нива на средата. Гените влияят върху поведението и
преживяванията. Преживяванията и поведението също влияят върху изразяването на
гените. (Адаптирано от Gottlieb, 2000.)
86
ните. Тези непрекъснато течащи двупосочни влияния подпомагат познавателното и
социалното развитие. Обратното, вредната среда може да задуши изразяването на
гените, на моменти толкова силно, че по-късните преживявания не могат да направят
много, за да променят характеристиките (например интелигентност и личност), които в
началото са били гъвкави.
Основна причина изследователите да се интересуват от въпроса за природата и
възпитанието е, че искат да подобрят средата, така че хората да могат да се
развиват в максимална степен. Понятието епигенеза ни напомня, че развитието може
най-добре да се разбере като поредица от сложни размени между природата и
възпитанието. Макар че хората не могат да бъдат променени по всеки начин, който
желаем, средата е в състояние да модифицира генетичните влияния. Успехът на всеки
опит да се подобри развитието зависи от характеристиките, които искаме да променим,
генетичния строеж на човека и типа и разполагането във времето на нашата
интервенция.
Преглед
Що е епигенеза и по какъв начин се различава от спектъра на реакциите и корелацията
гене-тика-среда? Дайте пример на епигенеза.
Родителите на Бианка са успели музиканти. На 4-годишна възраст Бианка взема уроци
по пиано. На 10 години акомпанира на училищния хор. На 14 години пита дали може да
посещава специално музикално средно училище. Обяснете как корелацията генетика-
среда подпомага таланта на Бианка.
Какви аспекти на собственото ви развитие, например интереси, хобита, специалност в
университета или избор на професия, вероятно се дължат на избор на ниша?
Обяснете.________
Обобщение
Какво представляват гените и как се предават от едно поколение на следващото?
• Фенотипът на всеки човек, или директно наблюдаемите характеристики, е продукт
както на генотипа, така и на средата. Хромозомите, подобни на пръчици структури в
ядрото на клетката, съдържат генетичното ни наследство. По тяхната дължина са
разположени гените - сегменти от ДНК, които изпращат инструкции за производството
на богат асортимент от протеини на цитоплаз-мата на клетката - процес, който влияе
върху нашето развитие и характеристики.
• Гаметите, или половите клетки, се произвеждат в процес на клетъчно делене,
наречен мейоза, в който всеки човек получава уникален набор от гени от всеки
родител. След като сперматозоидът и яйцеклетката се обединят, възникващата в
резултат зигота започва да се развива в сложно човешко същество чрез дублиране на
клетки, или митоза.
• Ако оплождащият сперматозоид носи X хромозома, детето ще е момиче; ако съдържа Y
хромозома-момче. Двуяйчните близнаци се раждат, когато две яйцеклетки са освободени
от яйчниците на майката и всяка от тях е оплодена. Еднояйчните близнаци се
развиват, когато зигота се раздели на две на ранните етапи от дублирането на
клетките.
Опишете различните модели на генетично унаследяване.
• Чертите, контролирани от единични гени, следват доминантно-рецесивните и непълно
доминантните модели на унаследяване. Хомозиготните лица имат два идентични але-ла,
или форми на даден ген. Хетерозиготните лица с един доминантен и един рецесивен
алел са носители на рецесивната черта.
• Рецесивните разстройства, носени от X хро-мозомата (Х-свързани) е по-вероятно да
засегнат мъжете. При генетичното запечатване се активира генът от единия родител
независимо от неговия строеж.
• Неблагоприятни гени възникват вследствие на мутации, които се появяват спонтанно
или са предизвикани от опасни агенти от
87
средата. Мутациите могат да са или зародишни, влияещи върху клетките, които
пораждат гаметите, или соматични, появяващи се в телесните клетки по всяко време на
живота.
• Полигенните човешки черти, например интелигентност и личност, са повлияни от
множество гени. За такива характеристики учените трябва да изучават
наследствеността индиректно.
Опишете основните хромозомни аномалии и обяснете как се появяват.
• Повечето хромозомни аномалии се дължат на грешки в мейозата. Най-често срещаната
е синдромът на Даун, който води до физически дефекти и умствено изоставане.
Разстройствата на половите хромозоми по принцип са по-леки, отколкото дефектите на
автозомите.
Репродуктивни избори
Какви процедури могат да помогнат на бъдещите родители да родят здрави деца?
• Генетичното консултиране помага на двойките в риск от раждане на деца с генетични
аномалии да решат дали да зачеват, или не. Методите за пренатална диагноза
позволяват ранното идентифициране на генетични проблеми.
• Репродуктивните технологии, например до-норна инсеминация, оплождане in vitro,
суро-гатно майчинство и подпомогнато раждане след менопаузата, позволяват на много
хора да станат родители, които в противен случай нямаше да могат да родят, но
предизвикват сериозна правна и етична загриженост.
• Много родители, които не могат да заченат или са в голям риск от предаване на
генетично разстройство, решават да осиновят дете. Макар че осиновените деца имат
повече обучителни и емоционални проблеми, отколкото децата като цяло, топлото,
чувствително родителство предвижда благоприятно развитие.
Екологичен контекст за развитието
Опишете функционирането на семейството като социална система заедно с аспектите на
средата, които подкрепят благополучието и развитието на семейството.
• Поведенията на всеки член на семейството влияят върху тези на останалите и трети
страни въздействат върху диадните взаимоотношения. Семейната система е динамич-на и
непрекъснато се приспособява към нови събития, към развитийните промени на нейните
членове и към социалните промени.
• Един източник на консистентност в семейното функциониране е социоикономически-ят
статус (СИС). Семействата с по-висок СИС, обикновено са по-малки, подчертават
подхранването на личностните черти и подпомагат топлото, вербално стимулиращо
взаимодействие с децата. Семействата с по-нисък СИС често подчертават външни
характеристики и се ангажират в по-рестрик-тивно отглеждане на децата.
• Въпреки че са финансово добре, много охол-но живеещи родители са физически и
емоционално недостъпни за децата си, които към юношеството демонстрират проблеми с
приспособяването. Бедността може сериозно да подкопава родителството, домашната
учебна среда и много аспекти на детското развитие.
• Подкрепящите общности - тези, които насърчават конструктивните дейности, топлите
взаимодействия между жителите, връзките между различните типове среда и ак-тивното
участие на децата и възрастните, подпомагат благополучието през целия жизнен цикъл.
• Ценностите и практиките на културите и субкултурите влияят върху всички аспекти
на всекидневния живот. Разширените семейни домакинства са често срещани сред
етническите малцинства. Те предпазват развитието при стресиращи житейски
обстоятелства.
• В нашия сложен свят благоприятното развитие зависи от публичните политики.
Факторите, подпомагащи ефективните социални програми, включват културни ценности,
които акцентират колективизма над индивидуализма, икономическите ресурси на
страната и организациите и отделните хора, които работят за подобряване на
качеството на живота.
Обяснете различните начини, по които наследствеността и средата могат да се
комбинират, за да влияят върху сложните черти.
88
• Някои изследователи се опитват да определят каква е степента, до която
наследствеността и средата допринасят за индивидуалните различия, като изчисляват
оценки на унаследяемостта от изследвания на родството. Макар че унаследяемостта
показва, че генетични фактори влияят върху черти като интелигентност и личност,
нейната точност и полезност са били оспорвани.
• Повечето изследователи разглеждат развитието като резултат от динамично
взаимодействие между природата и възпитанието. Понятията спектър на реакцията,
корелация генетика-среда, избор на ниша и епигенеза ни напомнят, че развитието може
най-добре да се разбере като поредица от сложни размени между природата и
възпитанието, които се променят през жизнения цикъл.
Автозоми
Алел
Гамети
Ген
Генетично запечатване Генетично консултиране Генотип
Двуяйчни близнаци
Дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК)
Доминантно-рецесивно унаследяване
Еднояйчни близнаци
Епигенеза
Зигота
Избор на ниша Изследвания на родството Индивидуалистични общества Колективистични
общества Корелация генетика-среда Мейоза
Методи за пренатална диагноза
Митоза
Мутация
Непълна доминантност Носител
Оценка на унаследяемостта
Полигенно унаследяване
Полови хромозоми
Публични политики
Разширено семейство
Социоикономически статус (СИС)
Спектър на реакцията
Субкултура
Фенотип
Хетерозиготен
Хомозиготен
Хромозоми
Х-свързано унаследяване
Глава 3
ПРЕНАТАЛНО РАЗВИТИЕ, РАЖДАНЕ И НОВОРОДЕНОТО БЕБЕ
Пренатално развитие
Зачатие
Период на зиготата Ембрионален период Фетален период
Пренатални фактори от средата
Тератогени
Други майчини фактори
Значението на пренаталните здравни грижи
Раждане
Етапи на раждането
Адаптация на бебето към контракциите и раждането
Оценяване на физическото състояние на бебето
Скала на Апгар
Подходи към раждането
Естествено, или подготвено раждане Раждане у дома
Медицински интервенции
Наблюдение на плода
Медикаменти по време на контракциите и раждането
Раждане с цезарово сечение
Преждевременно родени и бебета с поднормено тегло
Преждевременно родено срещу малко за термина
Последици за полагането на грижи Интервенции при преждевременно родените бебета
• Социални въпроси: Национална перспектива към здравеопазването и другите политики
за родителите и новородените бебета
Усложнения при раждането, родителство и издръжливост
Способности на новороденото
Рефлекси на новороденото Състояния на новороденото Сетивни способности
• Биология и среда: Загадъчната трагедия на синдрома на внезапната детска смърт
Приспособяване към новата семейна единица
Когато срещнах Йоланда и Джей една есен в курса ми по детско развитие, Йоланда беше
бременна във втория месец. След месеци чудене дали моментът в собствения им живот е
правилният, бяха решили да имат дете. И двамата бяха пълни с въпроси: Как расте
бебето преди раждането? Кога се формират различните органи? Сърцето започнало ли е
да бие? Може ли да чува, да чувства или да усеща присъствието ни?
И най-вече Йоланда и Джей искаха да направят всичко възможно бебето им да се роди
здраво. Първоначално те вярваха, че матката предпазва напълно развиващия се
организъм от всякакви опасности в средата. Всички бебета, родени с проблеми —
мислеха те - са имали неблагоприятни гени. След като прегледаха няколко книги за
бременността, Йоланда и Джей осъзнаха, че са сгрешили. Йоланда започна да се чуди
за начина си на хранене. Попита ме дали аспирин за главоболие,
чаша вино на вечеря или няколко чаши кафе в часовете за учене могат да навредят.
В тази глава ще отговорим на въпросите на Йоланда и Джей заедно с много други,
които учените са си задавали за събитията преди раждането. Първо, ще проследим
пренаталното развитие, обръщайки специално внимание на подкрепата от средата за
нормалния растеж, както и вредните влияния, които заплашват здравето и оцеляването
на детето. След това ще се насочим към събитията по време на раждането. Днес жените
в индустриализираните страни имат много по-голям избор от всякога по отношение на
мястото и начина на раждане и болниците често правят и невъзможното, за да
превърнат пристигането на новия човек в награждаващо, центрирано върху семейството
събитие.
Синът на Йоланда и Джей Джошуа беше силен, буден и здрав при раждането. Родилният
процес
90
обаче невинаги минава гладко. Ще разгледаме „за“ и „против“ медицинските
интервенции, например лекарствата за успокояване на болката и хирур-гичното
израждане, целящи да облекчат трудните раждания и да запазят здравето на майката и
бебето. Дискусията ни ще адресира и развитието на бебетата, родени с поднормено
тегло или прекалено рано, преди пренаталният период да е завършил. Ще завършим с
поглед отблизо към забележителните способности на новородените.
Сперматозоидът и яйцеклетката, които се обединяват, за да създадат новия човек, са
уникал-но приспособени за задачата възпроизводство. Яйцеклетката е малка сфера с
размери 130 μm в диаметър, която е едва видима за невъоръженото око като точица с
размера на точката в края на това изречение. В нейния микроскопичен свят обаче тя е
гигант - най-голямата клетка в човешкото тяло. Размерът на яйцеклетката я прави
идеална мишена за много по-малкия сперматозоид, чийто размер е между 52 и 62 μm.
Зачатие
Приблизително на всеки 28 дни, в средата на женския менструален цикъл, яйцеклетка
се отделя от един от двата яйчника - два органа с размерите на кестен, разположени
дълбоко в коремната област на жената, и навлиза в една от двете фалопиеви тръби -
дълги, тънки структури, които водят до кухата и с мека вътрешна структура матка
(вж. фигура 3.1). Докато яйцеклетката пътува, мястото в яйчника, от което е
освободена, наречено сега corpus luteum (жълто тяло), се-кретира хормони,
подготвящи ендометриума (лигавицата на вътрешността на матката) да приеме
оплодената яйцеклетка. Ако няма бременност, жълтото тяло се свива и лигавицата на
вътрешността на матката се изхвърля след две седмици заедно с менструацията.
Мъжът произвежда сперматозоиди в огромни количества - средно по 300 милиона на ден
- в тестисите - двете жлези, разположени в скро-тума, торбичка, която се намира
точно зад пениса. Всеки сперматозоид развива опашка, която му позволява да плува на
дълги разстояния нагоре по женския репродуктивен тракт, през шийката на матката и
във фалопиевите тръби, където обикновено става оплождането. Пътуването е трудно и
много сперматозоиди умират.
Сперматозоидите живеят до 6 дни и могат да изчакват яйцеклетката, която оцелява
само един ден, след като е освободена във фалопиевата тръба. Повечето зачевания
обаче са резултат от полов акт, осъществен в тридневен период - в деня на
овулацията или в двата дни преди нея (Wilcox, Weinberg, & Baird, 1995).
Със зачатието започва да се разгръща историята на пренаталното развитие. Огромните
промени, които се осъществяват през 38-те седмици на бременността, обикновено се
разделят на: (1) период на зиготата, (2) ембрионален период и (3) фетален период.
Докато разглеждаме всеки от тях, консултирайте се с таблица 3.1, която обобщава
важните събития в пренаталното развитие.
Период на зиготата
Периодът на зиготата трае около 2 седмици: от оплождането докато малката маса от
клетки се спусне по и излезе от фалопиевата тръба, и се закрепи за стената на
матката. Първото клетъчно дублиране на зиготата е дълго: то не е завършено преди
около 30 часа след зачатието. Постепенно нови клетки се добавят с по-бърза скорост.
Към четвъртия ден съществуват около 60 до 70 клетки, които формират куха, изпълнена
с течност торбичка, наречена бластоцист (отново погледнете фигура 3.1). Клетките
във вътрешната част, наречени ембрионален диск, ще станат новия организъм; външният
кръг от клетки, наречени трофобласт, ще осигурят защитната обвивка и храна.
Имплантация. Между седмия и деветия ден от оплождането се осъществява имплантация-
та: бластоцистът се заравя дълбоко в лигавицата от вътрешната страна на матката.
Заобиколен от подхранващата кръв на жената, той започва бързо да расте.
Първоначално трофобластът (защитният външен пласт) се умножава най-бързо. Той
формира мембрана, наречена амнион, която обвива развиващия се организъм в амниотич-
на течност, поддържаща температурата на пре-наталния свят постоянна и осигуряваща
„възглавница“ срещу всякакво друсане, причинено от движенията на жената. Появява се
жълтъчен мехур, който произвежда кръвни клетки, докато черният дроб, далакът и
костният мозък узреят достатъчно, за да поемат тази функция (Moore & Persaud,
2003).
До 30% от зиготите не оцеляват през първите две седмици. В някои сперматозоидът и
яйцеклет-
(1) Зигота
Когато зиготата се движи надолу по фалопиевата тръба, се дели, първоначално бавно,
а след това по-бързо.
(2) Бластоцист
Към четвъртия ден формира кух, пълен с течност мехур, наречен бластоцист.
Вътрешните клетки, наречени ембрионален диск, ще се превърнат в новия организъм.
Външните клетки, или трофобластът, ще осигурят защитната обвивка.
(3) Имплантация
В края на първата седмица бластоцистът започва да се имплантира в ендометриума.
Таблица 3.1. Важни събития в пренаталното развитие
Източник: Moore & Persaud, 2003.
91
Фигура 3.1 Женски репродуктивни органи с оплождането, ранното дублиране на клетки и
имплантирането. (Адаптирано от K. L. Moore and Т. V. N. Persaud, 2003, Before We
Are Born, 6th ed., Philadelphia: Saunders, p. 36. Препечатва се c разрешение на
издателя и авторите.)
92
ката не се съединяват нормално. В други деленето на клетките не започва. Като
предотвратява имплантация в тези случаи, природата бързо елиминира повечето
пренатални аномалии (Sadler, 2003).
Плацентата и пъпната връв. Към края на втората седмица клетките на трофобласта
формират друга защитна мембрана - хорион, който обгражда амниона. От хориона се
появяват малки, подобни на косъмчета villi, или кръвоносни съдове. Когато тези
villi (кръвоносни съдове) се заровят в стената на матката, се развива специален
орган, наречен плацента. Обединявайки кръвта на ембриона и на майката, но пречейки
μ да се смеси директно, плацентата позволява на храната и на кислорода да стигат до
организма, а отпадните продукти да се изхвърлят.
Плацентата е свързана с развиващия се организъм чрез пъпната връв. Тя съдържа една
голяма вена, която снабдява с кръв, заредена с хранителни съставки, и две артерии,
отстраняващи отпадните продукти. Силата на кръвта, преминаваща през пъпната връв, я
поддържа твърда, така че тя рядко се увива, докато ембрионът досущ като излязъл в
космоса астронавт се носи свободно в своята пълна с течност камера (Moore &
Persaud, 2003).
Ембрионален период
Ембрионалният период продължава от имплан-тацията до осмата седмица на
бременността. През тези кратки шест седмици се полага основата на всички структури
и органи.
Последната половина от първия месец. В
първата седмица от този период ембрионалният диск формира три пласта от клетки: (1)
екто-дерма, който ще стане нервната система и кожата; (2) мезодерма, от който ще се
развият мускулите, скелетът, кръвоносната система и другите вътрешни органи; и (3)
ендодерма, който ще се превърне в храносмилателна система, бели дробове, пикочен
тракт и жлези. Тези три пласта създават всички части на тялото.
Първоначално нервната система се развива най-бързо. Ектодермата се надипля, за да
формира неврална тръба, която ще се превърне в гръбначен и главен мозък. На 3.5
седмици започва производството на неврони (нервни клетки, които съхраняват и
предават информация) дълбоко в невралната тръба с изумителната ско-
рост от повече от 250 000 на минута. След като са формирани, невроните пътуват по
тънки нишки към постоянното си местоположение, където ще образуват основните части
на главния мозък (Huttenlocher, 2002).
Докато се развива нервната система, сърцето започва да помпа кръв и се появяват
мускулите, гръбнакът, ребрата и храносмилателният тракт. В края на първия месец
ембрионът - дълъг само 0.63 см — се състои от милиони организирани групи клетки със
специфични функции.
Вторият месец. Растежът продължава бързо през втория месец. Формират се очите,
ушите, носът, челюстта и вратът. Малките нарастъци се превръщат в ръце, крака и
пръсти на ръцете и краката. Вътрешните органи са по-отчетливи: растат червата,
сърцето развива отделни камери, а черният дроб и далакът поемат производството на
кръвни клетки, така че жълтъчният мехур вече не е необходим. Вече дълъг 2.5 см и
тежащ 4 гр., ембрионът може да усеща света. Реагира на докосване, особено в зоната
на устата и по стъпалата. Може да се движи, макар че дребните му движения са твърде
незабележими, за да се усетят от майката (Moore & Persaud, 2003).
Фетален период
Феталният период - от деветата седмица до края на бременността - е най-дългият в
прена-талното развитие. През тази фаза на „растеж и завършване“ организмът бързо
увеличава размерите си.
Третият месец. През третия месец органите, мускулите и нервната система започват да
се организират и да се свързват. Когато мозъкът сигнализира, фетусът рита, свива си
ръцете, стиска юмруци, свива пръстите си, отваря си устата и дори си смуче палеца.
Малките бели дробове се свиват и отпускат в ранна репетиция на дихателните
движения. Към 12-ата седмица са добре формирани външните гениталии и полът на фе-
туса може да се установи с ултразвук. Появяват се други завършващи щрихи, например
нокти на пръстите на ръцете и краката, зачатък на зъби и клепачи, които се отварят
и затварят. Сърдечните пулсации могат да се чуят със стетоскоп.
Пренаталното развитие понякога се разделя на триместри, или три равни времеви
периоди. В края на третия месец свършва първият три-местър.
93
Вторият триместър. Към средата на втория триместър, между 17-ата и 20-ата седмица,
новото същество е пораснало достатъчно, за да може майката да усеща движенията му.
Бяло, подобно на сирене вещество, наречено верникс казеоза, предпазва кожата му от
нацепване през дългите месеци, прекарани в амниотичната течност. Бели, мъхести
косми, наречени лануго, покриват цялото тяло, помагайки на верникса да прилепва към
кожата.
В края на втория триместър много органи вече са добре развити. Повечето от
милиардите неврони на главния мозък са на мястото си; малко допълнителни ще се
създават след този момент. Глиалните клетки обаче, които поддържат и хранят
невроните, продължават да се увеличават с голяма скорост през цялата бременност,
както и след раждането. Вследствие на това теглото на мозъка се увеличава
десетократно от 20-ата седмица до раждането (Roelfsema et al,
2004).
Растежът на мозъка означава нови поведенчески способности. Двадесетседмичният фетус
може да се стимулира, както и да се дразни от звуци. Ако лекарят погледне в матката
чрез фе-тоскопия (вж. таблица 2.2), фетусите се опитват да предпазят очите си от
светлината с ръце, което показва, че зрението е започнало да се оформя (Moore &
Persaud, 2003). Въпреки това фетус, роден по това време, не може да оцелее. Белите
му дробове са незрели, а мозъкът все още не може да контролира дишането и телесната
температура.
Третият триместър. През последния триместър фетусът, роден преждевременно, има шанс
да оцелее. Моментът, от който фетусът за пръв път може да оцелее, наречен
жизнеспособна възраст, е някъде между 22-ата и 26-ата седмица (Moore & Persaud,
2003). Ако се роди между седмия и осмия месец обаче, бебето обикновено има нужда от
допълнителен кислород, за да диша. Макар че респираторният център в мозъка вече е
зрял, малките въздушни сакове в белите дробове все още не са готови да се изпълват
с въздух и да обменят въглероден двуокис с кислород.
Мозъкът продължава бурното си развитие. Мозъчната кора - местонахождението на
човешката интелигентност, се увеличава. С подобряване на неврологичната организация
фетусът прекарва повече време в будно състояние - около 11% на 20 седмици - цифра,
която се повиша-
ва на 16% точно преди раждането (DiPietro et al., 1996). Освен това фетусът
демонстрира признаци на развиващ се темперамент. Повишената фетусна активност през
последните седмици на бременността прогнозират по-активно бебе през първия месец на
живота - взаимоотношение, което при момчетата продължава до ранното детство. В едно
изследване по-активните фетуси през третия триместър стават едногодишни бебета,
които могат по-добре да се справят с фрустраци-ята и 2-годишни деца, които се
страхуват по-малко, защото взаимодействат по-лесно с играчките и с непознат
възрастен в лабораторията (DiPietro et al., 2002). Може би фетусната активност е
индикатор на здраво неврологично развитие.
Третият триместър носи по-голяма реактивност на стимулация. Както ще видим, когато
говорим за способностите на новороденото, от къпането във и поглъщането на
амниотичната течност фетусите придобиват предпочитания към вкусове и миризми. Между
23-ата и 30-ата седмица се формира връзка между мозъчната кора и зони на мозъка,
включени в чувствителността към болка. По това време за всякакви хирургични
процедури трябва да се използват обезболяващи медикаменти (Lee et al., 2005). През
последните два месеца фетусите разграничават тона и ритъма на различни гласове. Те
демонстрират системни промени в сърдечната честота, когато чуват да говори мъж или
жена, майката или непознат човек (Kisilevsky et al, 2003; Lecanuet et al., 1993).
През третия триместър фетусът наддава с повече от 2.26 кг и 18 см на височина. През
осмия
Защо ембрионалният период се разглежда като най-драматичната пренатална фаза? Защо
фетал-ният период се нарича фаза на „растеж и завършване“?
По какъв начин развитието на мозъка е свързано с поведението на фетуса?
Ейми, бременна втори месец, се чуди как се храни ембрионът: „Все още не изглеждам
бременна и означава ли това, че не се е осъществило особено развитие?“ Как бихте ѝ
отговорили?
94
месец се оформя мастен пласт, за да подпомогне регулацията на температурата. Освен
това фе-тусът получава антитела от кръвта на майката, които го предпазват от
болести, тъй като собствената имунна система на новороденото няма да работи
пълноценно до няколко месеца след раждането. През последните седмици повечето фе-
туси приемат изправена позиция, растежът се забавя и започва подготовка за
раждането.
Пренатални фактори от средата
Макар че пренаталната среда е много по-кон-стантна от света извън утробата, много
фактори могат да повлияят върху ембриона и фетуса. Йоланда и Джей научиха, че има
много неща, които родителите - и обществото като цяло -могат да направят, за да
създадат безопасна среда за развитието преди раждането.
Тератогени
Тератоген означава всеки агент от средата, който предизвиква вреда през пренаталния
период. Вредата, нанасяна от тератогените, неви-наги е недвусмислена. Тя зависи от
следните фактори:
• Доза. По-големите дози за по-дълъг период обикновено имат по-силни отрицателни
ефекти.
• Наследственост. Генетичният строеж на майката и на развиващия се организъм играе
важна роля. Някои хора са по-способни да устояват на вредна среда.
• Други отрицателни влияния. Присъствието на няколко отрицателни фактора
едновременно, например лошо хранене, липса на медицински грижи и допълнителни
тератогени, може да влоши въздействието на отделния вреден агент.
• Възраст. Ефектите на тератогените варират с възрастта на организма по време на
съприкосновението. Можем по-добре да разберем тази идея, ако се сетим за понятието
чувствителен период - ограничен времеви период, в който част от тялото или дадено
поведение са биологично подготвени за бързо развитие и следователно са особено
чувствителни към заобикалящата среда (вж. първа глава). Ако средата е вредна, се
нанася вреда и възстановяването е трудно, а понякога и невъзможно.
Фигура 3.2 обобщава пренаталните чувствителни периоди. В периода на зиготата, преди
имплантацията, тератогените рядко имат някакво въздействие. Ако все пак
въздействат, малката маса от клетки е толкова тежко увредена, че умира.
Ембрионалният период е времето, когато сериозните дефекти е най-вероятно да се
появят, защото се полагат основите на всички телесни части. През феталния период
тератоген-ната щета обикновено е малка. Органи като мозъка, очите и гениталиите
обаче все пак могат да са силно засегнати.
Лекарства със и без рецепта. В началото на 60-те години на XX век светът научава
трагичен урок за лекарствата и пренаталното развитие. По онова време един седатив,
наречен thalidomide, широко се прилага в Канада, Европа и Южна Америка. Когато се
приема от майки през 4-ата до 6-ата седмица след зачатието, талидомид предизвиква
тежки деформации в ръцете и краката на ембриона и по-рядко увреждане на ушите,
сърцето, бъбреците и гениталиите. По света са засегнати около 7000 бебета (Moore &
Persaud, 2003). Когато тези деца израстват, мнозина получават резултати по-ниски от
средното по интелигентност. Може би лекарството е засегнало пряко нервната система
или условията на отглеждане на тези тежко деформирани деца са влошили
интелектуалното им развитие.
Друг медикамент - синтетичен хормон, наречен diethyl-stilbestrol (DES), между 1945-
а и 1970 г. широко се предписва за предотвратяване на спонтанни аборти. Когато
достигат юношеството и ранната зряла възраст, дъщерите на тези майки демонстрират
необикновено висок процент на рак на влагалището, малформации на матката и
безплодие. По същия начин младите мъже са в засилен риск от генитални аномалии и
рак на тестисите (Hammes & Laitman, 2003; Palmer et al., 2001).
Днес Accutane - производен на витамин А, използван за лечение на тежки случаи на
акне (известен и с генеричното име isotretinoin), - е най-широко познатият силен
тератогенен медикамент. Приемат го стотици хиляди американски и канадски жени в
детеродна възраст. Вземането му през първия триместър води до аномалии в очите,
ушите, черепа, мозъка, сърцето и имунната система на ембриона (Honein, Paulozzi, &
Erickson, 2001). Опаковките на Accutane предупреждават потребителите да избягват
забременяване чрез два метода на контрол на раждае-
95
Фигура 3.2. Чувствителни периоди в пренаталното развитие
Черните хоризонтални ленти сочат силно чувствителни периоди. Сивите ленти сочат
периоди, които са по-малко чувствителни. (Адаптирано от K. L. Moore &T.V. N.
Persaud, 2003, Before We Are Born, 6th ed., Philadelphia: Saunders, p. 13.
Препечатва се c разрешението на издателя и авторите.)
мостта, но много жени не обръщат внимание на този съвет.
Всъщност всяко лекарство с молекула, която е достатъчно малка, за да проникне през
бариерата на плацентата, може да навлезе в амниотичната течност или
кръвообращението на фетуса. Въпреки това много бременни жени продължават да приемат
продавани без рецепта лекарства, без да се консултират с лекаря си. Няколко
изследвания показват, че редовната употреба на аспирин е свързана с поднормено
тегло при раждането, смърт на бебето около термина, по-лошо моторно развитие и по-
ниски резултати по тестовете за интелигентност в ранното детство, макар че едно
изследване не успява да потвърди тези резултати (Barr et al., 1990; Hauth et al,
1995; Streissguth et al., 1987). Големите дози кофеин (повече от три чаши кафе
дневно) са свързани с поднормено тегло при раждането, аборти и аб-стинентен синдром
на новороденото, например раздразнителност и повръщане (Klebanoff et al., 2002; Vik
et al., 2003). Антидепресантите, вземани през третия триместър, са свързани с
увеличен риск от усложнения при раждането, вклю-
чително респираторен дистрес1 (Costei et al., 2002).
Тъй като става дума за живота на децата, трябва да се отнасяме много сериозно към
тези резултати. Същевременно не можем да сме сигурни, че тези често използвани
лекарства наистина причиняват споменатите проблеми. Майките често вземат повече от
едно лекарство и е труд-но да се каже кое може да е отговорно за увреждането на
ембриона или фетуса или дали са виновни други фактори, корелиращи с приема на
лекарства. Докато съберем повече информация, най-безопасният курс на действие е
този, предприет от Йоланда: избягвайте напълно тези лекарства.
Дроги. Използването на водещи до силно пристрастяване, променящи настроението
дроги, например кокаин и хероин, е станало по-широко разпространено, особено в
бедните градски райони, където тези вещества осигуряват временно
1 Респираторният дистрес синдром се нарича още синдром на дихателната
недостатъчност и е състояние, при което детето не получава достатъчно количество
кислород; среща се при много заболявания. - Б. пр.
96
бягство от всекидневния живот на пълна безнадеждност. Цели 3 до 7% от американските
и канадските бебета, родени в големите градове, и 1 до 2% от всички американски
новородени са били изложени на кокаин пренатално (British Columbia Reproductive
Care Program, 2003; Lester et al., 2001).
Бебетата, родени от употребяващи кокаин, хероин или метадон (водещо до по-слабо
пристрастяване лекарство, използвано за отказ на хората от хероин), са в риск от
широк спектър от проблеми, включително преждевременно раждане, поднормено тегло при
раждането, физически дефекти, дихателни трудности и смърт около термина (Behnke et
al., 2001; Walker, Rosenberg, & Balaban-Gil, 1999). Освен това тези бебета се
раждат пристрастени. Те нерядко са трескави и раздразнителни, и плачът им е
анормално про-низителен - често срещан симптом при дистре-сираните новородени
(Bauer et al., 2005). Когато майките с достатъчно лични проблеми трябва да се
грижат за тези бебета, които трудно се успокояват, гушкат и хранят, най-вероятно
поведенческите проблеми ще продължат да упорстват. След младенчеството някои деца,
изложени на хероин и метадон, се подобряват, докато други остават нервни и
разсеяни. Типът родителство, който получават, може да обясни защо проблемите
упорстват при някои, но не и при други (Cosden, Peerson, & Elliott, 1997).
Доказателствата сочат, че някои изложени на кокаин бебета имат дълготрайни
трудности. Кокаинът свива кръвоносните съдове, карайки кислорода, доставян на
развиващия се организъм, да спадне съществено през 15-те минути след прием на
голяма доза. Освен това кокаинът променя производството на неврони и химическия
баланс в мозъка на фетуса. Тези ефекти могат да допринесат за деформации в очите,
костите, гениталиите, пикочния тракт, бъбреците и сърцето, за кръвоизливи и
припадъци, както и за дълбоко изоставане в растежа (Covington et al., 2002; Feng,
2005; Mayes, 1999). Някои изследвания откриват проблеми с възприятието, моториката,
вниманието, паметта и езика, които се запазват в предучилищна възраст (Lester et
al., 2003; Noland et al., 2005; Singer et al., 2004). Други изследователи обаче не
откриват сериозни отрицателни ефекти (Frank et al., 2005; Hurt et al.,
2005). Учените все още не са открили точно какво обяснява тези противоречиви
резултати.
Марихуаната, най-широко използваната дрога, е свързвана с поднормено тегло и по-
малък
размер на главата (мярка за растежа на мозъка), с трудности с вниманието, паметта и
академичните постижения, а също и с депресия в детството и по-лошо представяне в
решаването на проблеми през юношеството (Goldschmidt et al, 2004; Gray et al,
2005). Подобно на кокаина обаче, тези резултати не са окончателни.
Тютюн. Макар че тютюнопушенето намалява в западните страни, според оценките 12% от
американските жени и 17% от канадките пушат по време на бременността (Martin et
al., 2005; Millar & Hill, 2004). Най-известният ефект от тютюнопушенето по време на
пренаталния период е поднорменото тегло при раждането. Увеличена е и вероятността
от други сериозни последици, например спонтанен аборт, преждевременно раждане,
влошена сърдечна честота и дишане по време на сън, смърт на новороденото и астма и
рак по-късно в детството (Franco et al., 2000; Jaakkola & Gissler, 2004). Колкото
повече цигари пуши майката, толкова по-голяма е вероятността бебето да е засегнато.
Ако бременна жена реши да спре тютюнопушенето по всяко време, дори през последния
триместър, намалява вероятността бебето ѝ да се роди с поднормено тегло и да страда
от бъдещи проблеми (Klesges et al., 2001).
Дори ако бебето на пушеща жена изглежда физически здраво, леки поведенчески
аномалии могат да заплашват детското развитие. Новородените на пушещи жени обръщат
по-малко внимание на звуците, демонстрират по-силно мус-кулно напрежение, по-
възбудими са, когато са докосвани и зрително стимулирани и по-често имат колики
(упорит плач) (Law et al., 2003; Sondergaard et al., 2002). Някои изследвания
разкриват, че пренатално изложените на тютюнопушене деца имат по-малък обем на
вниманието, по-лоша памет, по-ниски резултати на тестове за интелигентност и повече
поведенчески проблеми през детството и юношеството (Cornelius et al., 2001; Fried,
Watkinson, & Gray, 2003; Thapar et al., 2003). Същевременно други фактори, тяс-но
свързани с тютюнопушенето, например по-ниско образование на майката и по-ниско ниво
на доходи, могат да допринасят за тези резултати (Ernst, Moolchan, & Robinson,
2001).
По какъв начин тютюнопушенето вреди на фетуса? Никотинът, водещото до
пристрастяване вещество в тютюна, свива кръвоносните съдове, намалява притока на
кръв в матката и кара плацентата да расте анормално. Това намалява
97
преноса на хранителни вещества, така че фетусът не наддава достатъчно. Освен това
никотинът повишава концентрацията на въглероден двуокис в кръвта на майката и на
плода. Тъй като въглеродният двуокис измества кислорода от червените кръвни клетки,
може да увреди централната нервна система и да забави телесния растеж.
И накрая, от ⅓ до ½ от непушещите бременни жени са „пасивни пушачи“, защото
съпрузите, роднини или колеги пушат. Пасивното пушене също е свързано с поднормено
тегло, смърт на новороденото и възможни дългосрочни проблеми с вниманието и ученето
(Hanke, Sobala, & Kalinka, 2004; Makin, Fried, & Watkinson, 1991). Ясно е, че
бременните жени трябва да избягват пълните с тютюнев дим места.
Алкохол. В книгата си The Broken Cord („Скъсаната връзка“) Майкъл Дорис (Dorris,
1989) - професор по антропология от Дартмът Колидж, описва отглеждането на
осиновения си син Ейбъл (наречен в книгата Адам), чиято био-логична майка пиела
много през цялата бременност и починала от алкохолно отравяне малко след раждането.
Сиукс, Авел е роден с фетален алкохолен синдром (FAS). Умствено изоставане, влошена
моторна координация, внимание, памет и език, и свръхактивност са типични за децата
с това заболяване (Connor et al., 2001; Sokol, Delaney-Black, & Nordstrom, 2003).
Фетал-ният алкохолен синдром се съпътства и от отчетливи соматични симптоми,
включително бавен физически растеж и особен модел на лицеви аномалии: широко
разположени очи, къси клепачи, леко чип нос, тънка горна устна и малка глава,
сочеща, че мозъкът не се е развил напълно. Други дефекти - на очите, ушите, носа,
гърлото, сърцето, гениталиите, пикочния тракт или имунната система - също се
наблюдават.
В свързано заболяване, известно като фетални алкохолни ефекти (FAE), - наблюдавани
при деца, чиито майки по принцип са консумирали алкохол в по-малки количества -
засегнатите лица демонстрират само някои от тези аномалии. Новите доказателства
подсказват, че употребата на алкохол от родителите около зачатието може да влияе
върху изразяването на гените (вж. втора глава), допринасяйки за симптомите
поднормено тегло, сърдечни дефекти, леки когнитивни дефекти и свръхактивност (Abel,
2004).
Дори когато им се осигури обогатена диета, бебетата с FAS не успяват да наваксат
във физическия размер през младенчеството и детството.
Умствените проблеми също са постоянни: в юношеството и през 20-те си години Ейбъл
Дорис има проблеми с концентрацията и запазването на рутинна работа. Освен това
страда от лоши преценки: купува нещо, но не чака, за да му върнат рестото, или си
тръгва по средата на задачата. Той умира през 1991 г., на 23 години, след като е
ударен от кола. Колкото повече алкохол консумира жената по време на бременността,
толкова по-лоша е моторната координация и тестовите резултати по интелигентност на
детето и толкова по-голяма е вероятността от антисо-циално поведение и други
проблеми с психичното здраве през юношеството (Kelly, Day, & Streissguth, 2000;
Korkman, Kettunen, & Autti-Raemoe, 2003).
Алкохолът предизвиква пагубните си ефекти, като пречи на производството и
мигрирането на невроните в примитивната неврална тръба. Изследванията с образна
диагностика разкриват спрян растеж на мозъка, структурни увреждания и аномалии в
електрическата и химическата активност, включени в преноса на съобщенията от една
до друга част на мозъка (Bookstein et al., 2002; Riley, McGee, & Sowell, 2004).
Освен това тялото използва големи количества кислород, за да преработва алкохола.
Голямата консумация на алкохол от бременната жена отклонява кислорода, от който се
нуждае развиващият се организъм за растежа на клетките.
Около 25% от американските и канадските майки споделят, че са пили в някакъв момент
от бременността си. Подобно на хероина и кокаина, злоупотребата с алкохол е по-
висока сред бедните жени (Health Canada, 2003b; U. S. Department of Health and
Human Services, 2005e). В някои индиански и аборигенски резервати случаите на FAS
са дори 10% (Silverman et al., 2003). Даже ограничената консумация на алкохол - по-
малко от едно питие на ден, се свързва с подобни на FAS лицеви характеристики,
намален размер на главата и телесен растеж, както и по-ниски резултати по тестове
за интелигентност (Day et al., 2002; Jacobson et al., 2004). Следователно
бременните жени трябва изцяло да избягват алкохола.
Радиация. Дефектите, дължащи се на радиация, са трагично видими в децата, родени от
жени, които са били бременни и са оцелели от бомбардировките на Хирошима и Нагасаки
по време на Втората световна война. Подобни аномалии излизат на повърхността и
девет месеца след инцидента в ядрената електроцентрала в Чернобил,
98
Украйна, през 1986 г. След всяка катастрофа процентът на спонтанни аборти, малък
размер на главата (сочещ неразвит мозък), физически деформации и бавен физически
растеж се повишава драматично (Hoffmann, 2001; Schull, 2003).
Дори когато изложеното на радиация бебе изглежда нормално, проблемите могат да се
появят по-късно. Например радиацията на ниско ниво, следствие от индустриално
изтичане или медицински рентгенови лъчи, може да увеличи риска от рак в детска
възраст (Fattibene et al., 1999). В средното детство пренатално изложените на
радиация от Чернобил деца имат анормална активност на мозъчните вълни, по-ниски
резултати по тестове за интелигентност и процент езикови и емоционални
разстройства, който е два до три пъти по-висок от този при неизложените на радиация
руски деца (Kolominsky, Igumnov, & Drozdovitch, 1999; Loganovskaja & Loganovsky,
1999).
Замърсяване на околната среда. В индустриализираните страни изумителен брой
потенциално опасни химикали се освобождават в околната среда. В САЩ повече от 75
000 се използват редовно. Когато десет новородени са случайно избрани от
американски болници на различни места за анализ на кръвта в пъпната връв,
изследователите откриват поразителна поредица от замърсители - общо 287! Те
заключават, че много бебета се „раждат замърсени“ с химикали, което не само пречи
на пренаталното развитие, но увеличава вероятността от животозас-трашаващи болести
и здравословни проблеми по-нататък в живота (Houlihan et al., 2005).
Добре е бременните жени да избягват да консумират дълголетни хищни риби като риба
меч, риба тон и акула, които са сериозно замърсени с живак. Високите нива на
пренатално съприкосновение с живак разстройва производството и миграцията на
неврони, причинявайки широкоразпространено мозъчно увреждане (Clarkson, Magos, &
Myers, 2003). От дълги години поли-хлоринираните бифенили (PCBs) се използват за
изолиране на електрически уреди, докато изследванията показват, че навлизат във
водните запаси и хранителната верига. Пренаталното съприкосновение с високи дози
РСВ води до поднормено тегло при раждането, кожни деформации, анормалност на
мозъчните вълни и забавено познавателно развитие (Chen & Hsu, 1994; Chen et al.,
1994). Дори при ниски дози РСВ са свързани с поднормено тегло, по-малък размер
на главата, упорстващи трудности с вниманието и паметта и ниски резултати по
тестове за интелигентност през детството (Jacobson & Jacobson, 2003; Stewart et al,
2000; Walkowiak et al., 2001).
Друг тератоген - оловото - присъства в боята, лющеща се от стените на старите
сгради, и в определени материали, използвани в индустриалните дейности. Високи нива
на излагане на олово в пренатална възраст са свързани с преждевременни раждания,
поднормено тегло при раждането, мозъчни увреждания и широко разнообразие от
физически дефекти. Бебетата със слабо съприкосновение с олово демонстрират малко
по-лошо умствено и моторно развитие (Bellinger,
2005).
И накрая, пренаталното съприкосновение с диоксини - токсични съединения, възникващи
в резултат от горене, - е свързано с увреждания на мозъка, имунната система и
щитовидната жлеза. Диоксините са свързани и с повишен процент на рак на гърдата и
на матката при жените, може би заради променените хормонални нива (ten Tusscher &
Koppe, 2004).
Инфекциозна болест. При първото пренатално посещение лекарят на Йоланда я попитал
дали тя и Джей са карали морбили, заушки, варицела и няколко други болести. Макар
че повечето инфекциозни болести като че ли нямат влияние, някои са в състояние да
предизвикват големи увреждания.
В средата на 60-те години на XX век световна епидемия от рубеола (3-дневна или
„германска шарка“) води до раждането на повече от 20 000 американски бебета със
сериозни дефекти. В съответствие с концепцията за чувствителния период, над 50% от
бебетата, чиито майки са се разболели през ембрионалния период, демонстрират
катаракта; глухота; аномалии в сърцето, гениталиите, пикочния тракт и червата,
както и умствено изоставане (Eberhart-Phillips, Frederick, & Baron, 1993).
Инфекцията през фетусния период не е толкова вредна, но пак могат да се появят
поднормено тегло, загуба на слуха и костни дефекта. Мозъчните аномалии вследствие
от пренатална рубеола увеличават риска от тежко пси-хично заболяване в зряла
възраст (Brown & Susser, 2002). Макар че ваксинацията в младенчеството и детската
възраст днес е рутинна, около 10 до 20% от жените в Северна Америка и Западна
Европа нямат антитела срещу рубеолата, така че са възможни избухвания на болестта
(Health Canada, 2002c; Pebodyet al., 2000).
99
Вирусът на човешкия имунодефицит (ХИВ), който води до синдром на придобита имунна
недостатъчност (СПИН) - болест, разрушаваща имунната система, — е инфектирал
увеличаващ се брой жени през последните две десетилетия, особено в бедните райони
на света. В около 20 до 30% от случаите заразените с ХИВ бременни жени предават
смъртоносния вирус на развиващия се организъм. СПИН се развива бързо при бебетата,
повечето се разболяват до 6-ия месец и оцеляват само 5 до 8 месеца след появата на
симптомите (O’Rahilly & Miiller, 2001). Ан-тивирусното лекарство zidovudine (ZDV)
намалява пренаталното пренасяне на СПИН до 95%, но не е широко достъпно в
развиващите се страни, където стават 95% от новите заразявания (United Nations,
2004а).
Развиващият се организъм е особено чувствителен на семейството на херпесните
вируси, за които няма ваксинация или лечение. Сред тях ци-томегаловирусът (най-
често срещаната пренатална инфекция чрез респираторен или полов контакт) и херпес
симплекс 2 (който е предаван по полов път) са особено опасни. При двата вирусът
нахлува в гениталния тракт на майката и инфектира ембриона или фетуса. Вероятните
резултати са спонтанен аборт, поднормено тегло, физически малформации и мозъчно
увреждане.
Токсоплазмозата, причинявана от паразит, откриван в много животни, може да засегне
бременните жени, които ядат сурово или недостатъчно приготвено месо, или които
влязат в контакт с фекалиите на заразени котки. Около 40% от жените, които имат
болестта, я предават на развиващия се организъм. Ако това се случи през първия
триместър, вероятно ще предизвика увреждания на очите и мозъка. По-късното
инфектиране е свързано с леки зрителни и когнитивни нарушения (Jones, Lopez, &
Wilson, 2003). Бременните жени могат да избегнат токсоплазмозата като консумират
само добре приготвено месо, изследват котките си за болестта и оставят грижите за
кутиите им с изпражнения на други членове на семейството.
Други майчини фактори
Освен избягване на тератогените, бъдещите родители могат да подпомагат развитието
на ембриона и фетуса и по други начини. На следващите страници ще изследваме
храненето, емоционалния стрес, кръвната група, възрастта и предишните раждания.
Хранене. През пренаталния период, когато растат по-бързо от всеки друг момент,
децата зависят напълно от майката за хранителни вещества. Здравословната диета,
която води до напълняване от 10 до 13.5 кг, способства да се гарантира здравето на
майката и бебето.
Пренаталното недохранване може да причини сериозно увреждане на централната нервна
система. Колкото по-беден е начинът на хранене на майката, толкова по-голяма е
загубата на мозъчно тегло, особено ако недохранването е през последния триместър.
По това време мозъкът бързо увеличава размера си и начин на хранене на майката,
който е богат на всички основни хранителни съставки, е необходим, за да може той да
достигне пълния си потенциал (Morgane et al., 1993). Неадекватното хранене по време
на бременността може да деформира структурата и на други органи, включително черен
дроб, бъбреци и панкреас, и да доведе до здравословни проблеми през целия живот.
Много изследвания показват, че осигуряването на адекватна храна на бременните жени
има съществено влияние върху здравето на новородените деца. Въпреки това
изискванията на растежа през пренаталния период включват нещо повече от просто
увеличаване на количеството на типичните консумирани храни. Обогатяването с
витамини и минерали също е от критично значение.
Например приемането на добавка с фолиева киселина по времето на зачатието и в
началото на бременността силно намалява аномалиите на невралната тръба, например
анацефалия и спина бифида (вж. таблица 2.2) (MCR Vitamin Study Research Group,
1991). Насоките на американското и канадското правителство препоръчват всички жени
в детеродна възраст да консумират поне 0.4, но не повече от 1 мг фолиева киселина
дневно (прекомерните дози могат да са вредни). Днес хлябът, брашното, оризът,
макароните и другите житни продукти са обогатени с фолиева киселина.
Когато лошото хранене продължава през цялата бременност, бебетата обикновено се
нуждаят от нещо повече от подобрение на храненето. Успешните интервенции трябва да
разчупят цикъла на апатичните взаимодействия майка-бебе. Някои го правят, като учат
родителите как да взаимодействат ефективно с бебетата си, други се съсредоточават
върху стимулиране на новородените, за да подпомогнат активното им ангажиране с
тяхната физическа и социална среда
100
(Grantham-McGregor et al., 1994; Grantham-McGregor, Schofield, & Powell, 1987).
Въпреки че е най-широко разпространено в развиващите се страни, пренаталното
недохранване не е ограничено до тях. Американската Специална програма за
допълнителна храна за жени, бебета и деца (WIC) осигурява пакети с храна на
изключително бедни бременни жени, достигайки до около 90% от онези, които отговарят
на условията, макар че много американски жени, които се нуждаят от интервенция в
начина им на хранене, не попадат в имащите право да се възползват от нея (U. S.
Department of Agriculture, 2005c). Канадската Програма за пренатално хранене
(CPNP), която осигурява консултации, социална подкрепа, достъп до здравеопазване и
подслон, освен храна, на всички бременни жени в нужда независимо от доходите, стига
до близо 10% от бременните жени в Канада (Health Canada, 2005а).
Емоционален стрес. Когато жената преживее тежък емоционален стрес по време на
бременността, бебето ѝ е в риск от широк спектър от трудности, включително
спонтанен аборт, преждевременно раждане, поднормено тегло и детска респираторна
болест, както и разстройства в храносмилането (Mulder et al., 2002; Wadhwa,
Sandman, & Garite, 2001). Силната тревожност също е свързана с няколко често
срещани физически дефекти - „заешка устна“ и цепка на небцето, както и пилорна
стеноза (стягане на стомашния отвор на бебето, което често трябва да се коригира
хирургически) (Carmichael & Shaw, 2000).
Когато изпитваме страх или тревожност, стимулиращите хормони, освобождавани в
кръвообращението, ни подготвят за действие. Големи количества кръв се изпращат към
части на тялото, включени в защитната реакция - главния мозък, сърцето и мускулите
на ръцете, краката и торса. Кръвопотокът към други органи, включително матката,
намалява. В резултат фетусът е лишен от пълноценно снабдяване с кислород и
хранителни съставки.
Стресовите хормони също преминават през плацентата и предизвикват драматично
повишение на сърдечната честота на фетуса (Monk et al, 2000,2004). Могат да
променят неврологичното функциониране на фетуса и по този начин да засилят
стресовата реактивност по-късно в живота. В едно изследване учените идентифицират
майки, които са били директно изложени на рух-
ването на сградите на Световния търговски център на 11 септември 2001 г., докато са
били бременни. На 9 месеца бебетата им са изследвани за концентрациите в слюнката
на кортизол -хормона, включен в регулирането на стресовата реакция. Бебетата, чиито
майки са реагирали на катастрофата с тежка тревожност, имат нива на кортизола,
които са анормално ниски - симптом на намалена физиологична способност за
управление на стреса (Yehuda et al., 2005). В съответствие с този резултат
майчиният емоционален стрес по време на бременността прогнозира тревожност, гняв и
агресия, както и свръхактивност при деца в училищна възраст над въздействието на
други пренатални рискови фактори (Van den Bergh, 2004).
Свързаните със стреса пренатални усложнения силно намаляват, когато майките имат
съпрузи, други членове на семейството и приятели, които предлагат социална подкрепа
(Federenko & Wadhwa, 2004). Връзката между социалната подкрепа и положителните
резултати от бременността е особено силна при жените с ниски доходи, които често
водят силно стресиращ всекидневен живот (Hoffman & Hatch, 1996).
Резус несъвместимост. Когато унаследената кръвна група на майката и на фетуса се
различават, понякога могат да възникнат сериозни проблеми. Най-често срещаната
причина за тези трудности е резус несъвместимостта. Когато майката е резус-
отрицателна (няма резус кръвния протеин), а бащата е резус положителен (има
протеина), бебето може да наследи резус положителния кръвен тип на бащата. Ако дори
и малко от резус положителната кръв на фетуса премине плацентата и навлезе в резус
отрицателната кръв на майката, тя започва да образува антитела на чуждия резус
протеин. Ако те навлязат в системата на фетуса, разрушават червените кръвни клетки
и намаляват доставката на кислород до органите и тъканите. Резултатът може да е
спонтанен аборт, увреждане на мозъка и сърцето и смърт на плода.
Нужно е време майката да произведе резус антитела, така че първородните деца рядко
са засегнати. Опасността се увеличава с всяка следваща бременност. За щастие резус
несъвместимостта може да се предотврати в повечето случаи. След раждането на всяко
резус положително бебе на всяка резус отрицателна майка се дава ваксина, за да се
предотврати натрупването на антитела.
101
Възраст на майката и предишни раждания.
Във втора глава отбелязахме, че жените, които отлагат раждането до 30-те или 40-те
си години, са изправени пред риск от множествени раждания и деца, родени с
хромозомни дефекти. Другите усложнения на бременността по-чести ли са при по-
възрастните майки? Изследванията непрекъснато показват, че здрави жени в 30-те си
години имат приблизително същия процент пре-натални и родилни усложнения като тези
в 20-те си години (Bianco et al., 1996; Dildy et al., 1996; Prysak, Lorenz, &
Kisly, 1995). След това, както се вижда от фигура 3.3, процентът на усложненията се
увеличава, като рязко скача при жените на 50-55-годишна възраст - възраст, на която
заради менопаузата (края на менструацията) и остаряването на репродуктивните органи
малко жени могат да заченат по естествен път (Salihu et al., 2003).
Фигура 3.3. Взаимоотношения на възрастта на майката с усложненията в пренаталния
период и по време на раждането
Усложненията се увеличават след 40-годишна възраст с рязко повишение между 50 и 55
години. Вж. описанието на токсемия. (Адаптирано от Salihu et al., 2003.)
В случая на майките в юношеска възраст физическата незрялост причинява ли
пренатални усложнения? Бебетата на тийнейджърки се раждат с по-голям процент
проблеми, но не директно заради възрастта на майката. Повечето бременни
тийнейджърки произхождат от семейства с нисък доход, където стресът, лошото хранене
и здравословните проблеми са чести. Освен това много от тях се страхуват да
потърсят медицински грижи или - в САЩ - нямат достъп до тях, защото нямат здравна
застраховка (U. S. Department of Health and Human Services, 20051).
Значението на пренаталните здравни грижи
Първата пренатална консултация на Йоланда беше насрочена за 3 седмици след
пропускане на менструацията. След това тя ходеше на прегледи при лекаря си един път
месечно до седмия месец, а след това два пъти през осмия месец. С наближаването на
термина посещенията на Йоланда в лекарския кабинет се увеличиха на веднъж седмично.
Лекарят следеше общото ѝ здравословно състояние, наддаването на килограмите и
способността на матката и шийката да поддържат фетуса. Растежът на фетуса също беше
следен внимателно.
Бременността на Йоланда - подобно на повечето други - протече без усложнения. Могат
обаче да възникнат неочаквани трудности, особено когато майките имат здравословни
проблеми преди забременяването. Например жените с диабет имат нужда от внимателно
наблюдение. Допълнителната захар в кръвообращението на майката може да е причина
фетусът да порасне повече от средното, учестявайки проблемите при бременността и
раждането. Друго усложнение -токсемия (наричана понякога прееклампсия), при която
рязко се увеличава кръвното налягане и лицето, ръцете и краката се подуват през
втората половина от бременността, - се среща у 5 до 10% от бременните жени. Ако не
се лекува, токсемията може да предизвика конвулсии в майката и смърт на плода.
Обикновено хоспитализация, леглови режим и лекарства могат да намалят кръвното
налягане до безопасно равнище (Vidaeff, Carroll, & Ramin, 2005). Ако не, бебето
трябва да се изроди веднага.
За съжаление 17% от бременните жени в САЩ късно или никога не получават пренатални
грижи. Защо тези майки отлагат отиването на лекар? Една от причините е липсата на
здравни застраховки. Макар че най-бедните от тези майки имат право на държавно
спонсорирани здравни услуги, редица жени с ниски доходи не отговорят на условията.
Освен финансовите трудности, ситуационните бариери (трудности при намирането на
лекар, назначаване на час за консултация или уреждане на транспорт) и личните
бариери (психологически стрес и нуждите да се полагат грижи за други малки деца)
пречат на много майки да търсят пренатални грижи. Ясно е, че е изключително
необходимо обществено образование за важността на ранните и последователни
пренатални грижи. Обърнете внимание на „Прилагане на онова, кое-
102
Какво да се прави и да не се прави за нормална бременност
Правете
Уверете се, че преди да забременеете, сте били ваксинирани срещу инфекциозните
болести, които са опасни за ембриона и фетуса, например рубеола. Повечето
ваксинации не са безопасни по време на бременността.
Посетете лекаря си в момента, в който заподозрете, че сте бременна, и продължавайте
редовните медицински прегледи през цялата бременност.
Хранете се балансирано и вземайте допълнително витамини и минерали, както са ви
предписани от вашия лекар, преди и по време на бременността. Наддайте постепенно
между 11 и 13.5 кг.
Поддържайте физическата си форма чрез леки упражнения. Ако е възмож-но, запишете се
в група за физически упражнения за бременни.
Избягвайте емоционалния стрес. Ако сте сама, намерете роднина или приятел, на
когото можете да разчитате за емоционална подкрепа.
Почивайте много. Свръхуморената майка се излага на риск от усложнения.
Снабдете се с книги от вашия лекар, библиотеката или книжарницата за пренатално
развитие и попитайте вашия доктор за всичко, което е свързано с вас.
Запишете се в курс по пренатално развитие и раждане заедно с партньора си или с
друг компаньон. Когато знаете какво да очаквате, деветте месеца преди раждането
могат да са най-радостното време от живота ви.
Не правете Не приемайте никакви лекарства, без преди това да се консултирате с
лекаря си. Не пушете. Ако сте пушач, намалете или още по-добре - спрете. Избягвайте
пасивното пушене. Ако други членове на семейството ви са пушачи, искайте да се
откажат или да пушат навън. Не консумирайте алкохол от момента, в който решите да
забременеете. Не се ангажирайте в дейности, които могат да изложат развиващия се
организъм на опасности от средата, например радиация или замърсяване. Не яжте
сурово месо, не се доближавайте до котешки изпражнения и не се разхождайте в
градини, в които има котки - това би увеличило риска от токсоплазмоза. Не избирайте
бременността, за да правите диети. Не наддавайте прекалено по време на
бременността. Прекомерното напълняване е свързано с усложнения.
то знаем“ по-горе, където е отбелязано какво да се прави и да не се прави, за да се
увеличи шансът за нормална бременност, въз основа на дискусията ни на пренаталната
среда.
Преглед
Защо е трудно да се определят пренаталните ефекти на някои агенти от средата,
например дрога и замърсяване на околната среда?
Нора, бременна за пръв път, вярва, че няколко цигари и по чаша вино от време на
време няма да навредят. Дайте й основани на изследванията причини да не пуши и да
не пие.
Ако трябваше да избирате пет влияния от средата, за да ги публикувате в кампания за
подпомагане на нормалното пренатално развитие, кои щяхте да изберете и защо?
Раждане
Макар че Йоланда и Джей завършиха моя курс три месеца преди раждането на детето си,
и двамата се съгласиха да се върнат следващата про-
лет, за да споделят преживяванията си със следващия курс. Двуседмичният Джошуа също
дойде. Разказът на Йоланда и Джей разкри, че раждането на дете е едно от най-
драматичните и емоционални събития в човешкия живот. Джей присъствал през целия
период на родилните болки и раждането. Йоланда обясни:
Сутринта вече знаехме, че са почнали родилните болки. Беше четвъртък, така че
отидохме за обичайната семейна консултация. Лекарят каза: да, бебето е на път, но
ще мине известно време. Каза ни да си отидем у дома, да си починем и да се върнем в
болницата след три или четири часа. Върнахме се в 3 часа следобед, а Джошуа се роди
в 2 часа на следващата сутрин. Когато най-накрая бях готова да родя, стана бързо;
около половин час и доста силно напъване, и хоп! Лицето му беше червено и дебело,
главата му - безформена и голяма в сравнение с малкото му тяло, но си помислих: „О!
Той е красив! Наистина не мога да повярвам, че е тук!“
Джей също бил въодушевен от раждането на Джошуа. „Исках да подкрепям Йоланда и да
преживея колкото се може повече. Беше страхотно, неописуемо“ - сподели той, докато
държеше Джошуа на рамото си, потупваше го и нежно го целуваше. В следващите части
ще изследваме
103
преживяването раждане от гледна точка както на родителите, така и на бебето.
Етапи на раждането
Не е изненадващо, че раждането на детето на английски език се обозначава като labor
[труд, усилия, тежка работа, родилни болки]. Това е най-тежката физическа работа,
която жената изобщо върши. Сложна поредица от хормонални промени между майката и
фетуса започва процеса, който естествено се дели на три етапа:
• Скъсяване и изглаждане на маточната шийка. Това е най-дългата фаза на раждането,
продължава средно 12 до 14 часа при първо раждане и от 4 до 6 часа при следващи
раждания. Контракциите на матката постепенно стават по-чести и силни, карайки
шийката да се разшири и да изтънее, откривайки чист канал от матката към родилния
канал, или влагалището (вж. фигура 3.4 а и b).
• Раждане на бебето. Този етап е много по-кратък и трае около 50 минути при първо
раждане и 20 минути при следващи ражда-
ния. Силните контракции на матката продължават, но майката чувства и естествения
импулс да стиска и да напъва коремните си мускули. Когато прави това с всяка
контракция, принуждава бебето да слиза надолу и навън (вж. фигура 3.4 с и d).
• Изхвърляне на плацентата. Родилните болки престават с няколко последни контракции
и напъни. Те карат плацентата да се отдели от стената на матката и да се изхвърли
след 5 до 10 минути.
Адаптация на бебето към контракциите и раждането
На пръв поглед контракциите и раждането изглеждат опасно изпитание за бебето.
Силните контракции излагат главата на Джошуа на силен натиск и многократно
притискат плацентата и пъпната връв. Всеки път снабдяването на Джошуа с кислород
временно намалявал.
За щастие здравите бебета са добре приспособени да издържат на тези травми. Силата
на контракциите кара бебето да секретира високи нива на стресови хормони. Спомнете
си, че по време на бременността майчиния стрес може да
Фигура 3.4. Нормално раждане. Изобразени са първите два етапа на раждането. На
третия етап се изхвърля плацентата
104
увреди бебето. Обратното, по време на раждането секрецията на кортизол и на други
стресови хормони от бебето е адаптивна. Тя му помага да се съпротивлява на
кислородната депривация, като изпраща по-голямо количество кръв към мозъка и
сърцето (Gluckman, Sizonenko, & Bassett, 1999). Освен това подготвя бебето да диша,
като кара дробовете да абсорбират всякаква остатъчна течност. И накрая, стресовите
хормони физиологично възбуждат бебето в будно състояние. Джошуа се родил напълно
събуден, готов да взаимодейства със заобикалящия го свят (Lagercrantz & Slotkin,
1986).
Оценяване на физическото състояние на бебето
Бебетата, които имат трудности с прехода към живота извън утробата, трябва веднага
да получат специална помощ. За да се оцени бързо физическото състояние на бебето,
лекарите и сестрите използват скалата на Апгар. Както показва таблица 3.2, прави се
оценка от 0, 1 или 2 по всяка от пет характеристики на първата, а след това на
петата минута от раждането. Комбинирана оценка от 7 или повече посочва, че бебето е
в добро физическо състояние. Ако резултатът е между 4 и 6, бебето има нужда от
помощ в започването на дишането и другите жизнени признаци. Ако оценката е 3 или
по-ниска, бебето е в сериозна опасност и има нужда от спешно медицинско внимание.
Дават се две оценки по Апгар, защото някои бебета първоначално имат трудности с
приспособяването, но след няколко минути започват да се справят много добре (Apgar,
1953).
Таблица 3.2. Скала на Апгар
Признак Оценка
0 1 2
Сърдечна честота Няма пулс Под 100 удара в минута 100-140 удара в минута
Дихателно усилие Няма дишане в продължение на 60 секунди Нередовно, плитко дишане
Силно дишане и плач
Рефлекторна дразнимост (кихане, кашляне и гримасничене) Няма реакция Слаби
рефлекторни реакции Силна рефлекторна реакция
Мускулен тонус Напълно отпуснато Слаби движения на ръцете и краката Силни
движения на ръцете и краката
Цвят3 Посиняло тяло, ръце и крака Розово тяло с посинели ръце и крака Напълно
розови тяло, ръце и крака
а Цветът на тялото на небелите бебета затруднява прилагането на критерия за „розов“
цвят. Новородените от всички раси обаче могат да се оценяват за розовеещ цвят,
възникващ в резултат от притока на кислород в телесните тъкани.
Източник: Apgar, 1953.
Практиките по раждането на децата, подобно на другите аспекти на семейния живот, са
моделирани от обществото, чиято част са майката и бебето. В много селски и племенни
култури бременните жени са добре запознати с процеса на раждане, след като са го
наблюдавали многократ-но. Те знаят, че ще им помогнат в процеса на раждане. Сред
маите в Юкатан например майката се опира на тялото на жена, наречена „главна
помагаща“, която я поддържа и диша заедно с нея по време на всяка контракция
(Jordan, 1993).
В западните страни раждането на децата се е променило драматично през вековете.
Преди края на XIX век раждането обикновено е ставало у дома и е било центрирано
върху семейството събитие. Индустриалната революция води до по-голямата
концентрация на население в градовете, заедно с нови здравословни проблеми. В
резултат раждането се премества от дома в болницата, където здравето на майките и
бебетата може да се предпази. След като лекарите поемат отговорност за раждането,
познанията на жените за него намаляват, а роднините и приятелите вече не са добре
дошли, за да вземат участие (Borst, 1995).
Към 50-те и 60-те години жените започват да поставят под съмнение медицинската
процедура, която започва да се използва рутинно по време на контракциите и
раждането. Много от тях смятат, че използването на силни лекарства и инструменти за
израждане ги ограбва от безценно преживяване, като често нито са необходими, нито
са безопасни за детето. Постепенно в Европа възниква движението за естествено
ражда-
105
не и се разпространява в северна Америка. Целта му е да направи болничното раждане
колкото се може по-комфортно и награждаващо за майките. Днес повечето болници
доразвиват още повече тази тема, като предлагат родилни центрове, които са
центрирани върху семейството и предлагат домашна обстановка, както и насърчават
ранния контакт между родителите и бебето.
Естествено, или подготвено раждане
Йоланда и Джей избраха естествено, или подготвено раждане - група от техники,
насочени към намаляване на болката и медицинските интервенции, за да се направи
раждането колкото е възможно по-награждаващо преживяване. Макар че съществуват
много програми за естествения път, повечето разчитат на методите, разработени от
Грантли Дик-Рийд (Dick-Read, 1959) в Англия и Фердинанд Ламаз (Lamaze, 1958) във
Франция. Двамата лекари осъзнават, че културните нагласи са научили жените да се
страхуват от раждането. Тревожната, уплашена жена в процес на раждане напряга
мускулите си, превръщайки леката болка, която понякога придружава силните
контракции, в огромна и нетърпима болка.
В типичната програма за естествено раждане бременната жена и придружаващият я
(партньор, роднина или приятел) участват в три дейности:
• Класове. Йоланда и Джей посещаваха поредица от курсове, в които учеха за
анатомията и физиологията на раждането. Познанията за процеса на раждане намаляват
страховете на майката.
• Техники за релаксация и дишане. Във всеки курс Йоланда участваше в дихателни
упражнения, насочени към противодействие на болката от контракциите на матката.
• Помощник в раждането. Джей се научи как да помага на Йоланда по време на
раждането, като ѝ напомня да се отпуска и да диша, подкрепяйки тялото ѝ и
предлагайки насърчение и обич.
Социалната подкрепа, в която придружаващ остава с майката през целия процес на
раждането, говори ѝ, държи ръката ѝ и масажира гърба ѝ, за да подпомогне
релаксацията, е важна част от успеха на техниките за естествено раждане. Тя е
свързана с по-къс първоначален период на скъсяване на маточната шийка, по-малко
родилни усложнения, по-високи оценки по Апгар на
новороденото и по-положително взаимодействие на майката с бебето в дните след
раждането (Kennell et al., 1991; Sauls, 2002; Sosa et al., 1980).
Раждане у дома
Раждането у дома винаги е било популярно в определени индустриализирани страни като
Англия, Холандия и Швеция. Броят на американските жени, избиращи да родят бебето си
у дома, се повишава през 70-те и 80-те години на XX век, но въпреки това остава
малък: около 1% (Curtin & Park, 1999). Макар че повечето раждания у дома стават в
присъствието на лекари, много повече се провеждат от сертифицирани акушерки, които
имат образование като медицински сестри и допълнителна подготовка в областта на
управлението на раждането.
Еднакво безопасно ли е за жената да роди у дома или в болница? За здрави жени,
които са подпомогнати от квалифициран лекар или акушерка, отговорът е „да“, тъй
като усложнения рядко се получават (Janssen et al., 2002; Vedam, 2003). Ако обаче
присъстващите не са внимателно обучени и подготвени да се справят със спешни
ситуации, процентът на детска смъртност е висок (Mehlmadrona & Madrona, 1997).
Когато майките са в риск от някакво усложнение, подходящото място за раждане е
болницата, където може да се приложи животоспасяващо лечение.
Двегодишната Мелинда върви с несигурна, накуцваща походка и има трудности да пази
равновесие. Страда от церебрална парализа - общ термин за различни дефекти в
мускулната координация, които са резултат от мозъчно увреждане преди, по време на
или веднага след раждането.
Мелинда е сред 10-те процента деца с церебрална парализа, чието мозъчно увреждане е
резултат от аноксия, или неадекватно снабдяване с кислород по време на раждането
(Anslow, 1998). Майка ѝ забременяла случайно, била уплашена и сама, пристигнала в
болницата в последната минута. Мелинда била в седалищно положение - разположена по
такъв начин, че краката да излязат първи, а пъпната връв била увита около врата ѝ.
Ако майка ѝ беше отишла в болницата по-рано, лекарите щяха да наблюдават
състоянието на Мелинда и да я извадят по хирургичес-
106
ки път в момента, в който оплитането на пъпна-та връв води до дистрес, намалявайки
увреждането или напълно предотвратявайки го.
В случаите като този на Мелинда медицинските интервенции са недвусмислено
оправдани. В други обаче могат да пречат на раждането и дори да създадат нови
рискове. В следващите части ще изследваме някои медицински процедури, използвани
често по време на раждане.
Наблюдение на плода
Феталните монитори са електронни инструменти, които следят пулса на бебето по време
на раждането. Анормална сърдечна честота може да означава, че бебето е в дистрес
заради аноксия и трябва да бъде изродено незабавно. Повечето американски болници
изискват непрекъснато фетално наблюдение; то се използва в над 80% от ражданията на
САЩ. В Канада непрекъснатото наблюдение обикновено е запазено за бебетата в риск от
родилни усложнения (Banta & Thacker, 2001; Liston et al., 2002). Най-популярният
тип монитор се поставя на корема на майката и остава там през цялото раждане.
Втори, по-точен метод включва прокарване на записващо устройство през маточ-ната
шийка и поставянето му директно под скал-па на бебето.
Феталното наблюдение е безопасна медицинска процедура, която е спасила живота на
много бебета във високо рискови ситуации. Въпреки това практиката е противоречива.
При нормал-на бременност то не намалява вече и без това ниските проценти на мозъчно
увреждане и смърт на бебето. Нещо повече: повечето новородени имат някои отклонения
от нормалната сърдечна честота по време на раждането и критиците се притесняват, че
феталните монитори идентифицират много бебета като намиращи се в опасност, когато
те в действителност не са. Феталното наблюдение е свързано с увеличаване на броя на
цезаровите сечения (хирургическото раждане), които ще обсъдим след малко (Thacker &
Stroup, 2003).
Въпреки това феталните монитори вероятно ще продължат да се използват рутинно в
САЩ, макар че в повечето случаи не са необходими. Лекарите се страхуват, че ще
бъдат съдени за лекарска небрежност, ако бебе почине или се роди с проблеми, а те
не могат да покажат, че са направили всичко възможно да го предпазят.
Медикаменти по време на контракциите и раждането
Някакви форми на медикаменти се използват в повече от 80% от ражданията в Северна
Америка (Sharma & Leveno, 2003). Аналгетиците -лекарства, използвани за облекчаване
на болка, могат да се дават в малки дози по време на раждането, за да помогнат на
майката да се отпусне. Анестетиците са най-силният тип болкоуспо-кояващи, които
блокират усещанията. Днес най-често срещаният подход към контролирането на болката
по време на раждане е епидуралната аналгезия, при която местно обезболяващо се
влива непрекъснато чрез катетър в долната част на гръбнака, притъпявайки усещанията
от областта на таза. Тъй като майката запазва способността да изпитва натиска на
контракциите и да движи торса и краката си, може да напъва по време на втория етап
на раждането.
Макар че помагат на жените да се справят с раждането, а на лекарите - да
осъществяват съществени медицински интервенции, болкоус-покояващите могат да
предизвикват и проблеми. Епидуралната аналгезия например отслабва контракциите на
матката. В резултат процесът е удължен. И тъй като лекарствата бързо преминават
през плацентата, тези новородени обикновено имат по-ниски резултати по скалата на
Ап-гар, сънливи и затворени в себе си са, сучат вяло по време на хранене и са
раздразнителни, когато са будни (Caton et al., 2002; Eltzschig, Lieberman, &
Camann, 2003; Emory, Schlackman, & Fiano,
1996).
Раждане c цезарово сечение
Раждането c цезарово сечение е хирургическо раждане; лекарят прави разрез в корема
на майката и изважда бебето от матката. Преди 40 години цезаровите сечения бяха
рядкост. Оттогава процентът се повишава в международен план, достигайки 15% във
Финландия, 19% в Канада и Нова Зеландия, 21% в Австралия и 29% в САЩ (Canadian
Institute for Health Information, 2005; Martin et al., 2005).
Цезаровите сечения винаги са били оправдани от медицински спешни случаи, например
ре-зус несъвместимост, преждевременно отлепване на плацентата от стената на матката
или сериозна болест или инфекция на майката (например вируса херпес симплекс 2,
който може да зарази бебето при вагинално раждане). Те са оп-
107
равдани и при седалищните раждания, при които бебето рискува нараняване на главата
или аноксия (какъвто е случаят с Мелинда).
Само тези фактори обаче не обясняват световното покачване на процента на ражданията
с це-зарово сечение. Основен фактор по-скоро е медицинският контрол върху
раждането. Тъй като се извършват множество ненужни цезарови сечения, бременните
жени трябва да се информират за процедурата, преди да изберат лекар. Макар че
самата операция е безопасна, майката и бебето имат нужда от по-дълго време за
възстановяване. Анестетикът може да премине през плацентата и да направи роденото
по този начин бебе сънливо, неоткликващо и в повишен риск от дихателни трудности
(McDonagh, Osterweil, & Guise, 2005).
Преждевременно родени и бебета с поднормено тегло
Средностатистическото новородено тежи 3400 г. Теглото при раждането е най-добрият
съществуващ предвиждащ фактор за оцеляването на бебето и нормалното развитие. Много
новородени, които тежат по-малко от 1500 г имат трудности, които не се преодоляват
- ефект, който се засилва с намаляване на теглото. Чести болести, невнимание,
свръхактивност, забавяне на езиковото развитие, ниски резултати по тестове за
интелигентност, дефицити в обучението в училище и емоционални и поведенчески
проблеми
Преглед
Опишете характеристиките и ползите от естественото раждане. Кой аспект силно
допринася за благоприятните резултати и защо?
По какъв начин използването на епидурална анестезия може да влияе отрицателно върху
отношенията родител-новородено? Отговорът ви илюстрира ли двупосочните влияния
между родителя и детето, подчертавани от теорията за екологичните системи?
Обяснете.
Ако очаквате дете, бихте ли избрали раждане у дома? Защо „да“ или защо „не“?
са някои от трудностите, които упорстват през детството и юношеството, а нерядко
продължават и през зрелостта (Bhutta et al., 2002; Davis, 2003; Johnson et al.,
2003).
Около 1 на 13 американски бебета и 1 на 18 канадски новородени се раждат с
поднормено тегло. Макар че проблемът е често срещан при близнаците (вж. втора
глава) и може да се появи неочаквано, е най-подчертан при бедните жени, включително
много етнически малцинства и майки в юношеска възраст (Children’s Defense Fund,
2005; Statistics Canada, 2004a). Тези майки, както вече беше отбелязано, е по-
вероятно да са недохранени и да са изложени на други вредни влияния от средата.
Освен това те често не получават адекватни пренатални грижи.
Преждевременно родено срещу малко за термина
Макар че бебетата с поднормено тегло са изправени пред много пречки пред нормалното
развитие, повечето водят нормален живот; половината от тези, които са тежали само
килограм при раждането, нямат дефекти и инвалидност. За да разберат по-добре защо
някои бебета се справят по-добре от други, изследователите ги разделят на две
групи. Преждевременно родените бебета са тези, родени няколко седмици или повече
преди термина. Макар че са малки, тяхното тегло пак може да е подходящо въз основа
на времето, прекарано в утробата. Малките за термина бебета са под очакваното
тегло, отчитайки продължителността на бременността. Някои малки за термина бебета
са всъщност родени точно тогава, когато трябва. Други са преждевременно родени и
със значително поднормено тегло.
От двата типа бебета малките за термина обикновено имат по-сериозни проблеми. През
първата година те е по-вероятно да умрат, да се заразят от инфекциозни болести и да
демонстрират признаци на мозъчно увреждане. Към средното детство тези деца имат по-
ниски резултати по тестове за интелигентност, проблеми с вниманието, по-ниски
постижения в училище и социална незрялост (Hediger et al, 2002; O’Keefe et al.,
2003). Малките за термина бебета вероятно са страдали от неадекватно хранене преди
раждането. Може би майките им не са се хранели пра-вилно, плацентата не е
функционирала нормално или самите бебета са имали дефекти, които са им пречели да
растат така, както трябва.
108
Последици за полагането на грижи
Външният вид и поведението на преждевременно родените - мършави, с тънка кожа,
сънливи и нереагиращи, раздразнителни, когато са будни за кратко - може да кара
родителите да са по-малко чувствителни и откликващи в грижите за тях. В сравнение с
бебетата, родени на термина, преждевременно родените - особено тези, които са много
болни при раждането - по-рядко са прегръщани, докосвани и заговаряни. Когато са
родени от изолирани, бедни майки, които не могат да осигурят добро хранене, здравни
грижи и родителство, вероятността от неблагоприятни резултати се увеличава.
Обратното, родителите в стабилна житейска ситуация и социална подкрепа обикновено
могат да преодолеят стресовете от полагането на грижи за преждевременно родено
дете. В тези случаи дори болните преждевременно родени имат добър шанс да наваксат
в развитието до средното детство (Ment et al., 2003).
Тези резултати подсказват, че колко добре се развиват преждевременно развитите
бебета, има много общо с взаимоотношенията между родителя и детето. Следователно
интервенциите, насочени към подкрепяне на двете страни в тази връзка, е по-вероятно
да помогнат на тези деца да се възстановят.
Интервенции при преждевременно родените бебета
За преждевременно развитото бебе се полагат грижи в специално, затворено в
плексиглас легло, наречено кувъоз. Температурата е внимателно контролирана, защото
тези новородени все още не могат да регулират ефективно телесната си температура.
За да се предпази бебето от инфекции, въздухът се филтрира, преди да навлезе в
кувьоза. Бебетата, родени повече от 6 седмици по-рано, имат разстройство, наречено
синдром на респираторен дистрес. Малките им бели дробове са толкова слабо развити,
че въздушните сакове колабират и това причинява сериозни дихателни трудности.
Когато преждевременното дете диша въздух от респиратор, храни се чрез стомашна
сонда и получава лекарства интраве-нозно, кувьозът (isolette) може наистина да е
много изолиращ!
Специална стимулация на новороденото. В
правилните дози определени типове стимулация могат да помогнат на крехките,
преждевремен-
но развити бебета да се развиват. В някои детски реанимации преждевременно родените
се люлеят в окачени хамаци или са изложени на привлекателни движещи се играчки или
записи на сърдечен пулс, мека музика или майчиния глас. Тези преживявания
подпомагат по-бързото напълняване, по-предвидимите модели на съня и по-голямата
будност (Marshall-Baker, Lickliter, & Cooper, 1998; Standley, 1998).
Докосването е особено важна форма на стимулация. При животните докосването на
кожата освобождава определени мозъчни химикали, поддържащи физическия растеж -
ефекти, за които се смята, че се появяват и при хората. Когато преждевременно
родените бебета са масажирани няколко пъти дневно в болницата, наддават по-бързо и
в края на първата година са по-напред в умственото и моторното си развитие,
отколкото преждевременно родените, неполучи-ли подобна стимулация (Field, 2001;
Field, Hernandez-Reif, & Freedman, 2004).
В развиващите се страни, където хоспитализацията невинаги е възможна, грижите „тип
кен-гуру“ (телесен допир) са най-лесно достъпните интервенции за подпомагане на
оцеляването и възстановяването на преждевременно родените деца. Те включват
поставянето на бебето във вертикална позиция между гърдите на майката или до
гърдите на бащата (под дрехите на родителя), така че тялото на родителя да действа
като човешки инкубатор. Заради многобройните физически и психологически ползи,
техниката често се използва и в Западните страни като допълнение на болничните
интензивни грижи.
Кожният контакт тип кенгуру подпомага подобреното окисляване на тялото на бебето,
регулацията на температурата, съня, кърменето, наддаването и оцеляването на бебето
(Feldman & Eidelman, 2003). Майките и бащите, практикуващи грижите тип кенгуру, се
чувстват по-уверени в грижите за крехките си бебета и взаимодействат по-
чувствително и любещо с тях (Feldman et al., 2002, 2003). Тези фактори заедно могат
да обясняват защо преждевременно развитите бебета, получили дълги часове на грижи
тип кенгуру в първите седмици, в сравнение с неполучилите получават по-високи
резултати по инструменти за измерване на умственото и моторното развитие през
първата година (Charpak et al., 2005; Tessier et al., 2003).
Обучение на родителите в умения за полагане на грижи за бебето. Интервенциите, кои-
►
109
Национална перспектива към здравеопазването и другите политики за родителите и
новородените бебета
Детската смъртност е индекс, използван по света за оценка на цялостното здраве на
децата на страната. Тя се отнася до броя смъртни случаи през първата година от
живота на 1000 живи раждания. Макар че САЩ имат най-на-преднала технология на
осигуряване на здравни грижи в света, са осъществили не толкова голям напредък в
намаляването на детската смъртност, колкото много други страни. През последните три
десетилетия те са слезли в международната класация: от 7-мо място през 50-те години
на 26-то през 2003 г. Членовете на бедните етнически малцинства в Америка са в най-
голям риск. Афроамериканските и индианските бебета е два пъти по-вероятно от белите
да починат през първата година от живота (U. S. Census Bureau, 2006b). Обратното,
Канада е постигнала един от най-ниските проценти на детска смъртност в света. Тя е
на 16-то място и се нарежда малко след най-добре представящите се страни. Въпреки
това детската смъртност сред групите с най-ниски доходи в Канада е много по-голяма,
отколкото националната цифра. Бебетата от аборигенските групи умират два пъти по-
често, а при инуитите - три пъти по-често от канадските бебета като цяло (Smylie,
2001; Statistics Canada, 2005d).
Неонаталната смъртност - процентът смъртни случаи през първия месец от живота,
обяснява 67% от детската смъртност в САЩ и 80% от тази в Канада. Двата фактора до
голяма степен са отговорни за неонаталната смъртност. Първият са сериозните
физически дефекти, повечето от които не могат да се предотвратят. Процентът бебета,
родени с физически дефекти, е приблизително същият във всички етнически и подоходни
групи. Втората водеща причина за неонаталната смъртност е поднорменото тегло при
раждането и до голяма степен е пре-дотвратима. Бебетата на афроамериканците,
индианците и канадските аборигени е два пъти по-вероятно в сравнение с белите да се
родят рано и с поднормено тегло (Health Canada, 2004b; U. S. Census Bureau, 2006b).
Широкоразпространената бедност и - в САЩ - слабите програми за здравни грижи за
майките и малките деца до голяма степен са отговорни за тези тенденции. Всяка
страна от фигура 3.5, която изпреварва САЩ по детско оцеля-
ване, осигурява на всички свои граждани държавно финансирани здравни услуги. Всяка
предприема допълнителни стъпки, за да гарантира, че бременните жени и новородените
имат достъп до добро хранене, висококачествени медицински грижи и социални и
икономически подкрепящи фактори, които подпомагат ефективното родителство.
Например всички западноевропейски страни гарантират на жените определен брой
пренатални консултации на много ниска цена или
Фигура 3.5. Детска смъртност в 29 страни
Въпреки напредналата си технология на здравните грижи, САЩ се представят зле. Те са
26-ти в света с детска смъртност от 6.6 деца на 1000 раждания. Канада, която
осигурява на гражданите си държавно финансирано здравеопазване, се нарежда на 15-то
място. Нейната детска смъртност е 4.8 на 1000 раждания (Адаптирано от U. S. Census
Bureau, 2006b).
110
напълно безплатно. След като бебето се роди, здравен професионалист редовно
посещава дома, за да осигури консултиране за грижите за новороденото и да гарантира
продължаването на медицинските услуги. Платен отпуск по майчинство и запазване на
работното място са друга жизненоважна обществена интервенция за новите родители.
Канадските майки имат право на 15-седмичен отпуск по майчинство при 55% от
предишния доход и канадските майки и бащи имат право на допълнителни 35 седмици
отпуск при същите финансови условия. Платеният отпуск е широко достъпен и в други
индустриализирани страни. Швеция има най-щедра-та програма на отпуск поради раждане
на дете в света. Родителите имат правото на платен отпуск от 2 седмици за бащите
плюс 18 месеца, който може да се раздели между майката и бащата - първите 12 месеца
при 80% от предишния доход, следващите 3 месеца при по-ниско твърдо заплащане, а
последните 3 месеца -неплатени (Seward, Yeats, & Zottarelli, 2002; Waldfogel,
2001).
Въпреки това в САЩ федералното правителство гарантира само 12 седмици неплатен
отпуск за служителите във фирми с поне 50 работ-
ника. През 2002 г. Калифорния става първият щат, който гарантира на майката или
бащата платен отпуск - до 6 седмици на половин заплата независимо от размера на
компанията. Същевременно изследванията сочат, че 6 седмици отпуск поради раждане на
дете (нормата в САЩ) е твърде кратък. Когато семейството е стресирано от появата на
нов член, отпуските от 6 седмици или по-малко са свързани със засилена тревожност
на майката, депресия, неудовлетворение от брака, чувство за ролево претоварване
(конфликт между работата и семейните отговорности) и отрицателни взаимодействия с
бебето. По-дългият отпуск от 12 седмици или повече прогнозира благоприятно
здравословно състояние на майката и чувствителни, откликващи грижи (Clark et al.,
1997; Hyde et al., 2001).
В страните с малка детска смъртност на очакващите родители не се налага да се чудят
как ще получат здравни грижи и други ресурси, за да подкрепят развитието на бебето
си. Силното въздействие на универсалните, висококачествени здравни грижи, щедрият
отпуск поради раждане на дете и другите социални услуги върху благополучието на
майката и на бебето осигурява силна обосновка за такива политики.
► то подкрепят родителите на преждевременно родените бебета, по принцип ги учат на
характеристиките на техните бебета и на умения за полагане на грижи. За родители,
които имат икономическите и личните ресурси да се грижат за бебе с поднормено
тегло, няколко сесии на обучение за осъзнаване и реагиране на потребностите на
бебето са свързани със стабилно повишаване на резултатите на тестове за
интелигентност, които след няколко години са равни на нормално родените деца
(Achenbach et al., 1990).
Когато преждевременно родените деца живеят в стресиращо, бедно домакинство, е нужна
дългосрочна, интензивна интервенция. В проекта „Здраве и развитие на новороденото“
преждевременно родени бебета в бедност получават пълна програма, комбинираща
медицинско проследяване, седмични сесии за обучение на родителите и познавателно
стимулиращи грижи за детето. На 3-годишна възраст четири пъти повече деца от
програмата в сравнение с тези от контролната група (39 срещу 9%) са в нормалния
обхват на интелигентността, психологическото приспособяване и физическия растеж
(Bradley et al., 1994). Освен това майките в групата с интервенцията са по-любещи и
по-често насърча-
ват играта и когнитивното овладяване на децата си - една от причините техните 3-
годишни деца да се развиват толкова благоприятно (McCarton,
1998). На 5 и 8 години децата, посещавали редовно програмата за грижи - повече от
350 дни през 3-годишен период, - продължават да показват по-добро интелектуално
функциониране. Обратното, децата, посещавали я само спорадич-но, не печелят нищо
или дори влошават резултатите си (Hill, Brooks-Gunn, & Waldfogel, 2003).
И накрая, високият процент на бебета, родени с поднормено тегло в САЩ - един от
най-високите в индустриализирания свят - може много да се намали, като се подобрят
здравните и социалните условия, описани в карето „Социални въпроси“. За щастие днес
можем да спасим много преждевременно родени деца, но още по-добрият курс на
действие ще е да се предотвратява тази сериозна заплаха пред оцеляването и
развитието на децата, преди да се е реализирала.
В предишните части обсъдихме различни усложнения при раждането. Сега да се опитаме
да
111
обединим доказателствата. Могат ли някакви общи принципи да ни помогнат да разберем
как бебетата, които оцеляват от травматично раждане, е вероятно да се развиват?
Съществено изследване, проведено в Хавай, дава отговор на този въпрос.
През 1955 г. Еми Уърнър и Рут Смит започват да проследяват развитието на близо 700
бебета на остров Кауай, които са преживели леки, умерени или тежки родилни
усложнения. На базата на социоикономически статус и етнически произход всяко е
съчетано със здраво новородено (Werner & Smith, 1982). Резултатите разкриват, че
вероятността от дългосрочни трудности се увеличава, ако травмата по време на
раждането е била тежка. Сред леко до умерено стресирани-те деца обаче най-добрият
прогностичен фактор на представянето им през по-късните години е качеството на
домашната им среда. Децата, израстващи в стабилни семейства, се представят почти
също толкова добре по мерки на интелигентност и психологическо приспособяване,
колкото и тези без проблеми при раждането. Децата от бедни, дезорганизирани
семейства и тези на психично болни родители често развиват тежки обучителни
трудности, поведенчески проблеми и емоционални разстройства.
Изследването в Кауай разкрива, че докато уврежданията по време на раждането не са
дълбоки, подкрепящата домашна среда може да възстанови растежа на децата. Най-
интригуващите случаи в това изследване обаче са няколко изключения. Няколко деца с
доста сериозни родилни усложнения и проблемна семейна среда израстват и стават
компетентни възрастни, които се представят също толкова добре, колкото и тези от
контролната група по постижения в кариерата и психологическо приспособяване. Уърнър
и Смит установяват, че тези деца са разчитали на фактори извън семейството и на
такива в себе си, за да преодолеят стреса. Някои имат личност, която способства да
получават положителни реакции от роднините, съседите и връстниците. В други случаи
прародител, леля, чичо или детегледачка осигуряват нужната емоционална подкрепа
(Werner, 1989, 2001; Werner & Smith, 1992).
Тези резултати напомнят ли ви на характеристиките на издръжливите деца, обсъдени в
първа глава? Изследването в Кауай - и други подобни проучвания - разкрива, че
влиянието на ранните биологични рискове често избледнява, когато личностните
характеристики на децата и социалният им опит започнат все повече да доприна-
сят за тяхното функциониране (Resnick et al.,
1999). Накратко, когато цялостният баланс на житейските събития е наклонен към по-
благопри-ятната страна, децата със сериозни родилни проблеми могат да се развиват
успешно.
Чувствителните грижи могат да помогнат на преждевременно родените деца да се
възстановят, но те е по-малко вероятно от родените на термина да получават такива
грижи. Обяснете защо.
Децата на Сесилия и Адина са родени 7 седмици преди термина и по време на раждането
тежат по 1.36 кг. Сесилия е неомъжена и на социални помощи. Адина и съпругът ѝ са
щастливо женени и имат добри доходи. Планирайте интервенция, за да помогнете на
всяко от бебетата да се развива.
Бебетата с изключително малко тегло по време на раждането (по-малко от 1000 гр.),
които оцеляват, са в силен риск от сериозни физически, когнитивни и емоционални
проблеми. Съгласни ли сте с използването на необикновени медицински мерки, за да
бъдат спасени тези бебета? Обяснете.
Новородените имат забележителен набор от способности, които са от критично значение
за предизвикване на вниманието и грижите от страна на родителите. В отношенията с
физическия свят и изграждането на своите първи социални взаимоотношения бебетата са
активни от самото начало.
Рефлекси на новороденото
Рефлексът е вродена, автоматична реакция на определена форма на стимулация.
Рефлексите са най-очевидно организираните модели на поведение на новороденото.
Докато Джей поставяше Джошуа на масата в учебната зала, наблюдавахме няколко.
Когато Джей позволи главата на Джо-
112
шуа леко да падне, Джошуа реагира с рефлекса „Моро“ (прегръщащ рефлекс) - протягане
на двете си ръце с разтворени пръсти, след което прибирането им към гърдите с
движение като за прегръдка. Докато Йоланда потупваше бузата на Джошуа, бебето
обърна глава в към нея - реакция, наречена рефлекс на търсене. Когато постави
пръста си в дланта на бебето, то здраво го стисна с рефлекса на хващане.
Някои рефлекси имат стойност за оцеляването. В еволюционното ни минало, когато
новородените са се носели през целия ден, рефлексът „Моро“ е помагал на бебето,
загубило опора, да прегърне - и заедно с рефлекса на хващане - да си върне
позицията спрямо тялото на майката. Рефлексът на търсене помага на кърменото бебе
да открие зърното на майка си. Бебетата го демонстрират само когато са гладни и са
докоснати от друг човек, а не когато се докосват сами (Rochat & Hespos,
1997). Ако новородените не могат да сучат, биологичният ни вид е малко вероятно да
оцелее дори и в продължение на едно поколение! При раждането бебетата приспособяват
натиска на сучене съобразно лекотата, с която млякото тече през зърното (Craig &
Lee, 1999).
Няколко рефлекса формират основата на сложни моторни умения, които ще се развият
по-късно. Когато са държани изправени, а босите им крака докосват плоска
повърхност, новородените демонстрират примитивна реакция на ходене, наречена
рефлекс на танцуване. Когато този рефлекс се упражнява редовно, бебетата правят
повече рефлекторни танцувални движения и е вероятно да проходят няколко седмици по-
рано, отколкото ако танцуването не се практикува (Zelazo et al, 1993). Няма обаче
специална нужда бебетата да практикуват рефлекса на танцуване, защото всички
нормални новородени прохождат на време.
Рефлексите помагат на родителите и бебетата да установят носещо удовлетворение
взаимодействие. Бебе, което търси и успешно намира зърното, суче лесно по време на
храненията и хваща, когато ръката му е докосната, насърчава родителите си да
реагират с любов. Грижещите се за бебето могат да използват рефлексите и за да го
успокояват. Например на кратките пътувания с Джошуа до супермаркета Йоланда вземала
биберон. Ако бебето започвало да нервничи, той му помагал да се успокои, за да може
майката да го нахрани, да смени памперса или да го гушне.
Повечето рефлекси на новороденото изчезват през първите 6 месеца заради
постепенното уве-
личаване на волевия контрол над поведението с развитието на мозъчната кора.
Педиатрите внимателно проверяват рефлексите, защото реакции, които са слаби или
отсъстват, твърде ригидни или преувеличени са, или пък се наблюдават след времето,
в което би трябвало да изчезнат, може да сигнализират мозъчно увреждане (Schott &
Rossor, 2003; Zafeiriou, 2000).
Състояния на новороденото
През цялото денонощие новородените влизат и излизат от пет състояния на
физиологична възбуда, или степени на сън и будно състояние, описани в таблица 3.3.
За голямо облекчение на уморените родители новородените прекарват повечето време в
сън - около 16 до 18 часа дневно. Съществуват обаче впечатляващи индивидуални
различия в дневните ритми, които влияят върху нагласите на родителите към и
взаимодействията с бебето. Доста новородени спят за дълги периоди, което способства
за възстановяване на енергията на отпочиналите си родители за чувствителни,
откликващи грижи. Други бебета плачат много и родителите им трябва да полагат
допълнителни усилия да ги успокояват. Ако не успеят, може да се чувстват по-малко
компетентни и не толкова позитивни към бебето си. Бебетата, които прекарват повече
време в будно състояние, вероятно получават повече социална стимулация и
възможности да изследват, а следователно вероятно имат и леко предимство в
умственото развитие (Gertner et al., 2002).
От състоянията, отбелязани в таблица 3.3, двете крайности на съня и плача са
представлявали най-голям интерес за изследователите. Всяка от тях ни казва нещо за
нормалното и анормалното ранно развитие.
Сън. Един ден Йоланда и Джей наблюдавали Джошуа, докато спял, и се чудели защо
клепачите и тялото му мърдали, а дишането му било неравномерно. Сънят се състои от
поне две състояния. По време на непостоянния сън, или съня с бързи движения на
очите (REM), който се асоциира със сънуването, мозъчните вълни са забележително
сходни на тези в будно състояние. Очите се въртят под клепачите; пулсът, кръвно-то
налягане и дишането са неравномерни и има леки телесни движения. Обратното, по
време на същинския сън, или сън без бързи движения на очите (NREM) тялото е почти
неподвижно,
113
Таблица 3.3. Състояния на физиологична възбуда на новородените
Състояние Описание Дневна продължителност при новородените
Същински сън Бебето си почива и не демонстрира телесна активност. Клепачите са
затворени, няма движения на очите, лицето е отпуснато, а дишането е бавно и
равномерно. 8-9 часа
Непостоянен сън Леки движения на крайниците, от време на време раздвижване,
лицеви гримаси. Макар че клепачите са затворени, на моменти могат да се видят бързи
движения на очите под тях. Дишането е неравномерно. 8-9 часа
Сънливост Бебето или заспива, или се събужда. Тялото е по-малко активно,
отколкото при непостоянния сън, но е по-активно, отколкото при обичайния сън. Очите
се отварят и затварят, когато са отворени, погледът е замаян. Дишането е
равномерно, но малко по-учестено, отколкото при същинския сън. Варира
Мълчаливо будно състояние Тялото на бебето е относително активно, с отворени
очи и то обръща внимание. Дишането е равномерно. 2-3 часа
Активност и плач Бебето демонстрира чести изблици на некоординирана телесна
активност. Дишането е много неравномерно. Лицето може да е отпуснато или напрегнато
и сбръчкано. Може да плаче. 1-4 часа
Източник: Wolff, 1966.
а пулсът, дишането и мозъчната активност са забавени и равномерни.
Подобно на децата и на възрастните, новородените преминават от REM към NREM сън и
обратно. Те обаче прекарват много повече време в REM състоянието, отколкото когато
и да било по-нататък в живота. REM сънят обяснява 50% от времето за сън на
новороденото. От 3 до 5 години той спада и постепенно достига нивото при
възрастните от 20% (Louis et al., 1997). Защо бебетата прекарват толкова много
време в REM сън? Изследователите вярват, че стимулацията на REM съня е от
жизненоважно значение за растежа на централната нервна система. Малките бебета като
че ли имат специална нужда от тази стимулация, защото прекарват малко време в будно
състояние, когато могат да получават стимулация от средата. В подкрепа на тази
идея, процентът на REM съня е особено голям при фетуса и при преждевременно
родените бебета, които са още по-малко способни в сравнение с родените на термина
да се възползват от външна-та стимулация (de Weerd & van den Boss-che, 2003;
DiPietro et al., 1996).
Тъй като нормалното поведение по време на сън на новороденото е организирано,
наблюденията на състоянията по време на сън могат да способстват идентифицирането
на аномалии на централната нервна система. При бебета, които имат мозъчно увреждане
или са преживели сериозна родилна травма, често се наблюдава разстройване на
циклите на съня REM-NREM (de Weerd & van den Bossche, 2003). Проблемите c
функционирането на мозъка, които лежат в основата на аномалиите в съня на
новороденото, могат да кулминират в синдрома на внезапната детска смърт - основната
причина за детска смъртност (вж. карето „Биология и среда“).
Плач. Плачът е първият начин, по който бебетата комуникират, информирайки
родителите си, че се нуждаят от храна, утеха или стимулация. Плачът на бебето е
сложен стимул, който варира по интензивност: от лек хленч до послание за дълбок
дистрес (Gustafson, Wood, & Green,
2000). През по-голямата част от времето природата на плача, комбинирана с
преживяванията, водещи до него, насочват родителите към причината за него.
Малките бебета обикновено плачат заради физически потребности, най-често глад, но
могат да го правят и в отговор на температурна промяна, когато са събличани,
внезапен шум или болезнен стимул. Новородените (и по-големите бебета) често плачат
при звука на друго плачещо бебе (Dondi, Simion, & Caltran, 1999). Някои
изследователи вярват, че тази реакция отразява вродена способност да се реагира на
страданието на другите. Нещо повече, плачът обикновено се увеличава през първите
седмици, достига апогей около 6-ата седмица и след това започва да спада. Тъй като
тази тенденция се появява в много култури с много различни практики по отглеждането
на новородените, изследователите вярват, че в основата ѝ лежи нормално
приспособяване на централната нервна система (Barr, 2001). ►
114
Загадъчната трагедия на синдрома на внезапната детска смърт
Мили внезапно се събудила една сутрин и погледнала часовника: 7: 30 ч, а Саша
пропуснала както нощното събуждане, така и храненето рано сутрин. Чудейки се дали
всичко е наред, Мили и съпругът ѝ влезли на пръсти в стаята. Саша лежала спокойно,
свита под одеялото. Умряла тихо в съня си.
Саша е жертва на синдрома на внезапната детска смърт (СВДС) - неочаквана смърт,
обикновено нощем, на бебе под едногодишна възраст, която остава необяснена след
цялост-но изследване. В индустриализираните страни СВДС е водеща причина за
детската смъртност между 1- и 12-месечна възраст (Hamilton et al., 2005; Health
Canada, 2004d).
Макар че точната причина за СВДС не е известна, жертвите му обикновено демонстрират
физически проблеми още от самото начало. Ранните медицински картони на бебетата със
СВДС разкриват по-висок процент преждевременни раждания и по-ниско тегло, лоши
резултати по Апгар и отпуснат мускулен тонус. Наблюдават се и анормална сърдечна
честота и разстройства в дишането и съня (Daley, 2004; Kato et al., 2003). По време
на смъртта много бебета със СВДС имат лека дихателна инфекция (Samuels,
2003). Това като че ли увеличава вероятността от дихателна недостатъчност във вече
и без това уязвимото бебе.
Една от хипотезите за причината за СВДС е, че влошеното мозъчно функциониране пречи
на тези бебето да се научат как да реагират, когато оцеляването им е застрашено,
например когато дишането внезапно се прекъсне. СВДС е най-вероятен между 2 и 4
месеца -това е периодът, когато рефлексите заглъхват и се заместват с волеви,
заучени реакции. Дихателните и мускулните слабости може би пречат на бебетата със
СВДС да придобиват поведения, които заместват защитните рефлекси (Lipsitt, 2003). В
резултат, когато по време на сън се появят дихателни трудности, бебетата не се
събуждат, не променят позата си и не плачат за помощ. Вместо това се предават пред
кислородната депривация и смъртта. В подкрепа на тази интерпретация аутопсиите
разкриват, че бебетата със СВДС по-често от другите новородени демонстрират
аномалии в мозъчни-
те центрове, контролиращи дишането (Kinney et al., 2003).
В усилие да се намалят случаите на СВДС изследователите изучават факторите от
средата, свързани със синдрома. Злоупотреба на родителите с вещества, които
потискат функционирането на централната нервна система (опиати и барбитурати) и
тютюнопушенето на майката както по време на бременността, така и след раждането са
силни прогностични фактори за разстройството (Anderson, Johnson, & Batal, 2005;
Kandall et al., 1993). Бебетата със СВДС освен това е по-вероятно да спят по корем,
отколкото на гръб и често са увити много топло в дрехи и одеяла (Hauck et al.,
2003).
Изследователите подозират, че депресанти-те, никотинът, прекомерната телесна
топлина и дихателната инфекция водят до физиологичен стрес, който нарушава
нормалния модел на съня. Когато лишените от сън новородени получат възможност да
спят, спят по-дълбоко, което води до загуба на мускулен тонус в дихателните пътища.
При бебетата в риск въздушните пътища могат да колабират и новороденото да не успее
да се възбуди физиологично в достатъчна степен, за да възстанови дишането (Simpson,
2001). В други случаи здрави бебета, спящи с лицето надолу в меко легло е възможно
да умрат от непрекъснатото вдишване на собствения си издишан въздух.
Спирането на цигарите, промяна в позата, в която спи бебето, и отстраняване на
завивки могат силно да намалят случаите на СВДС. Например кампании за обществено
образование, които насърчават родителите да поставят бебетата на гръб са намалили
случаите на СВДС наполовина в много западни страни (Byard & Krous,
2003). Друга защитна мярка е използването на биберон: спящите бебета, които сучат,
се събуждат по-лесно в отговор на неравномерност в дишането и сърдечната честота
(Hauck, Omojokun, & Siadaty, 2005).
Когато възникне СВДС, членовете на семейството имат нужда от голяма помощ, за да
преодолеят внезапната и неочаквана смърт. Както коментира Мили 6 месеца след
смъртта на Саша: „Това е най-лошата криза, която съм преживявала. Онова, което най-
много ни помогна, бяха утешителните думи на други хора, преживели същата трагедия.“
115
► Успокояване на плачещо дете. Макар че родителите невинаги интерпретират правилно
плача на бебето си, точността им се подобрява с опита (Thompson & Leger, 1999). За
щастие има много начини за успокояване на плачещо бебе, когато храненето и смяната
на памперса не вършат работа. Техниката, която западните родители обикновено
изпробват първо - вдигането на бебето на рамото и люлеенето му или ходенето с него,
- е най-ефективна.
Друг често срещан метод за успокояване е повиването - уютното увиване на бебето в
одеяло. Кечуа, които живеят в студените, пустинни региони на голяма надморска
височина в Перу, обличат малките бебета в пластове дрехи и одеяла, покриващи
главата и тялото. Резултатът -топла бохча, поставена на гърба на майката, която се
движи ритмично, докато тя върви - намалява плача и подпомага съня. Освен това
бебето така запазва енергия за ранния растеж в суровите перуански планински условия
(Tronick, Thomas, & Daltabuit, 1994).
В много племенни и селски общества и в не-западните развиващи се страни бебетата
прекарват повечето време в денонощието в тесен физически контакт с грижещите се за
тях. В гусии - аграрно и ловно общество в Кения - се грижат за бебетата, като ги
поставят на гърба на майка им, която бързо реагира с хранене, когато те плачат.
Японските майки и бебета прекарват много време в тесен телесен контакт (Small,
1998). Бебетата в тези култури демонстрират по-кратки пристъпи на плач, отколкото
американските им връстници (Barr, 2001).
Анормален плач. Подобно на рефлексите и моделите на съня, плачът на бебето предлага
насока за дистреса на централната нервна система. Плачът на новородените с мозъчно
увреждане и на тези, преживели усложнения преди и по време на раждането, често е
пронизителен, силен и по-кратък по продължителност, отколкото плачовете на здравите
бебета (Green, Irwin, & Gustafson, 2000). Дори новородените с много чест проблем -
колики, или упорит плач - обикновено имат висок, пронизителен плач (Zeskind & Barr,
1997). Въпреки че причината за коликите е неизвестна, податливи са определени
новородени, които реагират особено силно на неприятни стимули. Тъй като плачът им е
интензивен, те се успокояват по-трудно от останалите бебета. Коликите по принцип
утихват между 3-тия и
6-тия месец (Barr & Gunnar, 2000; St James-Roberts et al., 2003).
Повечето родители се опитват да реагират на плачещото бебе с допълнителни грижи и
чувствителност, но понякога плачът е толкова неприятен и упорит, че родителите се
фрустрират и разгневяват. Преждевременно родените и болните новородени е по-
вероятно да бъдат обект на малтретиране от силно стресирани родители, които често
споменават пронизителния, стържещ плач като един от факторите, накарали ги да
загубят контрол (Zeskind & Lester, 2001). Ще обсъдим редица други фактори, влияещи
върху малтретирането на децата, в осма глава.
Сетивни способности
При посещенията си в моя курс Джошуа гледаше с широко отворени очи ярката ми розова
блуза и обръщаше глава при звука на майчиния глас. По време на храненето той дава
на Йоланда да разбере чрез ритъма на звучене, че предпочита вкуса на млякото от
гърдата пред бутилка чиста вода. Ясно е, че Джошуа има някои добре развити сетивни
способности. В следващите части ще изследваме откликването на новороденото на
тактилна, вкусова, обонятелна, звукова и зрителна стимулация.
Осезание. В обсъждането на преждевременно родените бебета видяхме, че докосването
способства за стимулиране на ранния физически растеж. Както ще видим в шеста глава,
то е жизненоважно и за емоционалното развитие. Следователно не е изненадващо, че
чувствителността към докосване е добре развита още от раждането. Новороденото
реагира на докосване, особено по устата, дланите и ходилата. През пренаталния
период тези области заедно с гениталиите са първите, които стават чувствителни на
докосване (Humphrey, 1978).
При раждането бебетата са силно чувствителни на болка. Ако момченцата се обрязват,
понякога не се прилага анестетик заради риска от даването на химически вещества на
много малко бебе. Бебетата често реагират с пронизителен, стресиращ плач и
драматично повишаване на пулса, кръвното налягане, изпотяване на дланите,
разширяване на зениците и мускулно напрежение (Jorgensen, 1999; Warnock & Sandrin,
2004). Новите изследвания, които установяват безопасността на определени местни
анестети-ци за новородените, обещават да облекчат бол-
116
ката от тези процедури. Предлагането на зърно, което дава захарен разтвор, също
помага; това бързо намалява плача и дискомфорта у бебето. Комбинирането на сладка
течност с нежна прегръдка от родителя намалява болката още повече. Изследванията
върху бебета на бозайници сочат, че физическото докосване освобождава ендорфини -
болкоуспокояващи химикали в мозъка (Gormallyet al., 2001).
Вкус и обоняние. Лицевите изражения разкриват, че новородените могат да
разграничават няколко основни вкуса. Подобно на възрастните, те отпускат лицевите
си мускули в отговор на сладост, свиват устни, когато вкусят кисело, и демонстрират
характерната отворена като арка уста, когато вкусът е горчив (Steiner, 1979;
Steiner et al., 2001). Тези реакции са важни за оцеляването: храната, която най-
добре поддържа ранния растеж на бебето, е сладкото мляко от гърдата на майката.
Едва след 4-тия месец бебетата започват да предпочитат солена пред обикновена вода
-промяна, която може би ги подготвя да приемат твърди храни (Mennella & Beauchamp,
1998).
Подобно на вкуса, предпочитанията към определени миризми също присъстват по време
на раждането. Например мирисът на банани или шоколад предизвиква отпуснато, доволно
лицево изражение, докато този на развалени яйца кара бебето да се мръщи (Steiner,
1979). По време на бременността амниотичната течност е богата на вкусове и миризми,
които варират с начина на хранене на майката - ранни преживявания, които влияят
върху предпочитанията на бебето. В изследване, проведено в Елзас във Франция,
където анасонът често се използва за подправяне на храната, изследователите
тестират новородени за реакцията им на миризмата на растението (Schaal, Marlier, &
Soussignan, 2000). Майките на някои бебета редовно консумирали анасон през
последните две седмици от бременността; други изобщо не го консумирали. Когато им
се представи миризма на анасон в деня на раждането, бебетата на майките, които не
са яли анасон, е много по-вероятно да се извърнат, отколкото новородените на
консумиралите анасон майки. Различните реакции са видими и 4 дена по-късно, макар
че всички майки са се въздържали от консумиране на анасон по това време.
При много бозайници обонянието играе важна роля в храненето и защитата на малките
от хищници, като помага на майките и бебетата да се идентифицират едни други.
Въпреки че обо-
нянието не е толкова добре развито при хората, останките от ценността му за
оцеляването продължават да съществуват. Ако едната гърда е измита, за да се
отстрани естественият мирис, повечето новородени сграбчват неизмитата гърда,
сочейки, че се ръководят от миризмата (Varendi & Porter, 2001). На 4-дневна възраст
кърмените бебета предпочитат миризмата на гърдата на собствената си майка пред тази
на непозната кърмеща майка (Cernoch & Porter,
1985). Хранените от бутилка бебета се ориентират към миризмата на всяка кърмеща
майка пред тази на изкуственото мляко или некърмеща жена (Marlier & Schaal, 1997;
Porter et al., 1992). Двойното привличане на новородените към мириса на майка им и
на кърмещата гърда им помага да локализират подходящия източник на храна и в този
процес започват да разграничават собствената си майка от другите хора.
Слух. Новородените могат да чуват широк спектър от звуци, макар че чувствителността
им се подобрява съществено през първите няколко месеца (Tharpe & Ashmead, 2001).
При раждането бебетата предпочитат сложни звуци, например шумове и гласове, пред
чистите тонове. Бебета само на няколко дни могат да различават няколко звукови
модели - поредица от тонове, подредени във възходящ срещу низходящ ред, изговор на
две срещу три срички, модели на ударение на думите, например ма-ма срещу ма -ма, и
щастливо звучаща реч срещу реч с отрицателни или неутрални емоционални качества
(Mastropieri & Turkewitz, 1999; Sansavini, Bertoncini, & Giovanelli, 1997; Trehub,
2001).
Малките деца слушат по-дълго човешка реч, отколкото структурно подобни неречеви
звуци (Vouloumanos & Werker, 2004). Те правят фини разграничения между много речеви
звукове. Всъщност изследователите са открили само няколко речеви звука в човешките
езици, които новородените не могат да разграничават (Aldridge, Stillman, & Bower,
2001; Jusczyk & Luce, 2002). Тези и други свойства разкриват, че бебето е чудесно
подготвено за величавата задача по усвояване на езика. Непосредствено след
раждането бебетата сучат повече зърно, за да чуят запис на гласа на майка им,
отколкото на непозната жена, и да чуят майчиния си език, противопоставен на чужд
език - предпочитание, което може да се е развило от чуването на заглушения звук от
майчиния глас преди раждането (Moon, Cooper, & Fifer, 1993; Spence & DeCasper,
1987).
117
Зрение. Зрението е най-малко развитото сетиво на новороденото. Зрителните структури
в окото и в мозъка все още не са напълно формирани. Например клетките в ретината -
задната стена на окото, която улавя светлината и я трансформира в съобщения,
изпращани на мозъка, не е толкова зряла или гъсто формирана, както ще е след
няколко месеца. Зрителният нерв и другите пътища, които предават съобщенията, както
и зрителните центрове в мозъка, които ги получават, няма да приличат на тези на
възрастните още няколко години. Мускулите на лещата, които позволяват да
приспособяваме зрителния си фокус на различно разстояние, са слаби (Atkinson,
2000).
В резултат новородените бебета не могат добре да фокусират очите си и зрителната
острота, или фините разграничения, е ограничена. При раждането бебетата възприемат
обектите на разстояние от 6 м толкова ясно, колкото възрастните - на 185 м (Slater,
2001). Освен това за разлика от възрастните (които виждат близките обекти най-
ясно), новородените виждат неясно на цял спектър от разстояния (Banks, 1980;
Hainline,
1998). Образи като лицето на родител, дори и отблизо, изглеждат замазани. Въпреки
това новородените предпочитат да гледат прости, подобни на лице стимули пред модели
с объркани лицеви характеристики (Mondloch et al., 1999). Те се вто-рачват повече
върху цветни, а не сиви стимули, въпреки че все още не умеят да разграничават добре
цветовете (Teller, 1998). Въпреки ограниченото зрение и бавните, непрецизни
движения
на очите, новородените активно изследват зрителния си свят, като го сканират за
интересни гледки и проследяват движещи се обекти.
На какви функции служи REM сънят при новородените? Може ли сънят да ни каже нещо за
здравето на централната нервна система на новороденото? Обяснете.
По какъв начин разнообразните способности на новородените допринасят за техните
първи социални взаимоотношения? Дайте колкото се може повече примери.
Новородените по-компетентни ли са, отколкото сте си мислели, преди да прочетете
тази глава? Кои от техните способности ви изненадаха най-много?
Природата помага на очакващите да станат майки и бащи за тяхната нова роля. Към
края на бременността майките започват да произвеждат хормона окситоцин, който
стимулира маточните контракции, причинява отделянето на мляко и предизвиква
спокойно, релаксирано настроение, което подпомага откликването на бебето (Russell,
Douglas, & Ingram, 2001). В няколко изследвания мъже, очакващи за пръв път да
станат бащи, са включени в пренатални курсове и също демонстрират хормонални
промени около термина на майката, а именно леко увеличение на про-лактина (хормон,
който стимулира производството на мляко при жените) и естрогените (полови хормони,
произвеждани в по-големи количества от жените), както и спад в андрогените (полови
хормони, произвеждани в по-големи количества от мъжете). В изследвания с животни и
хора тези промени са свързани с положителни емоционални реакции на новородените
(Storey et al., 2000; Wynne-Edwards, 2001).
Макар че свързаните с раждането хормони могат да подпомагат полагането на грижи,
тях-ното освобождаване и ефекти могат да зависят от преживяванията, например
положително взаимоотношение на двойката и близък контакт на бащата с бременната
жена. Нещо повече: хората могат да са ефективни родители и без да изпитват свързани
с раждането хормонални промени, както показват успешните осиновявания. Както вече
видяхме, много фактори - от семейното функциониране до социалната политика - са
включени в добрите грижи за новороденото.
Всъщност първите седмици от раждането са пълни с дълбоки промени. Майката има нужда
да се възстанови от раждането. Ако кърми, енергия трябва да се посвети на
създаването на тази интимна връзка. Бащата трябва да подкрепя майката във
възстановяването и да стане част от тази нова тройка. На моменти той може да е
амбива-лентен по отношение на бебето, което непрекъснато изисква и получава
вниманието на майката. Както ще видим в шеста глава, братята/ сестрите - особено
тези, които са малки и първородни - разбираемо се чувстват изместени. Те понякога
реагират с ревност и гняв.
118
Докато всичко това става, малкото бебе е много себеутвърждаващо се по отношение на
спешните си физически потребности, изисквайки да бъде нахранено, да му се сменят
пелените и да бъде утешавано в най-странни часове от деня и нощта. Семеен график,
който някога е бил рутинен и предвидим, сега е нередовен и несигурен. Йоланда
говори искрено за промените, които тя и Джей са преживели:
Когато заведохме Джошуа у дома, трябваше да се справим с реалностите на новата ни
отговорност. Той изглеждаше толкова малък и безпомощен, и ние се притеснявахме дали
ще можем правилно да се грижим за него. Отне ни 20 минути, за да сменим за пръв път
памперса му! Рядко се чувствам отпочинала, защото ставам два до четири пъти нощем и
прекарвам доста от будните си часове в опи-
ти да предугаждам ритмите и нуждите на Джошуа. Ако Джей не беше толкова готов да
помага, като гушка и го разхожда, мисля, че щеше да ми е още по-трудно.
Колко дълго продължава този период на приспособяване към родителството? В
четиринадесета глава ще видим, че когато родителите се поддържат взаимно и
откликват на потребностите си, стресът, причинен от раждането на бебето, остава
управляем. Въпреки това, както посочват двама консултанти, които са работили с
много нови родители: „Докато децата зависят от родителите си, тези родители се
оказват свръхангажи-рани с мисли за децата си. Това не им пречи да се наслаждават
на други аспекти на живота си, но наистина означава, че никога не се връщат съвсем
към онзи тип хора, които са били преди да станат родители“ (Colman & Colman, 1991,
p. 198).
Обобщение
Отбележете трите периода на пренаталното развитие и опишете главните събития през
тях.
• Периодът на зиготата трае около 2 седмици: от оплождането до имплантирането на
бла-стоциста в лигавицата от вътрешната страна на матката. През този период
започват да се формират структури, които ще поддържат пренаталния растеж.
Ембрионалният диск е заобиколен от амнион, който се изпълва с амниотична течност,
за да регулира температурата и да го предпазва от движенията на майката. От хориона
се появяват villi (кръвоносни съдове), които се заравят в маточната стена и се
развива плацентата. Развиващият се организъм е свързан с плацентата чрез пъпната
връв.
• Ембрионалният период трае от 2 до 8 седмици, когато се полагат основите на всички
телесни структури. През първата седмица от този период се формира невралната тръба
и започва да се развива нервната система. Другите органи я следват и растат бързо.
В края на тази фаза ембрионът реагира на докосване и може да се движи.
• Феталният период, траещ до края на бре-
менността, включва драматично увеличение в размера на тялото и завършването на
физическите структури. Към средата на втория триместър майката може да усети
движението. Фетусът е покрит с верникс, който защитава кожата от нацепване. Бяла,
мъхес-та космена покривка, наречена лануго, помага на верникса да се закрепи към
кожата. В края на втория триместър производството на неврони в мозъка е завършено.
• В началото на третия триместър, между 22 и 26 седмица, фетусът постига възрастта
на жизнеспособността. Мозъкът продължава да се развива бързо и се появяват нови
сетивни и поведенчески способности. Белите дробове постепенно съзряват, фетусът
изпълва матката и раждането наближава.
Пренатални влияния от средата
Що е тератоген и кои фактори влияят върху неговото въздействие?
• Тератогените са агенти от средата, които причиняват увреждане през пренаталния
период. Техните ефекти се подчиняват на концепцията за чувствителните периоди.
Влиянието на тератогените варира с количеството и продължителността на излагане,
гене-
119
тичния строеж на майката и фетуса, присъствието или отсъствието на други вредни
агенти и възрастта на организма по време на съприкосновението. Развиващият се
организъм е особено уязвим по време на ембрионалния период, защото всички
съществени телесни структури се оформят тогава.
Отбележете агентите, които са известни или се подозира, че са тератогени, и
обсъдете доказателствата за вредния ефект на всеки от тях.
• Днес най-широко известният силен тератоген е Accutane - лекарство, използвано в
лечението на акне. Пренаталното влияние на много от често използваните медикаменти,
например аспирин и кофеин, е трудно да се отдели от другите фактори, корелиращи с
приемането на лекарства. Бебетата, чиито майки използват хероин, метадон или кокаин
по време на бременността, имат абстинентни симптоми след раждането и са нервни и
невнимателни. Някои новородени, изложени на кокаин пренатално, имат продължителни
трудности, но други не показват основни отрицателни ефекти. Изследванията на
употребата на марихуана не са категорични.
• Бебетата на родители, които пушат, често са с поднормено тегло и може да имат
проблеми с вниманието, ученето и поведението през детството. Когато майката
консумира алкохол в големи количества, често резултатът е фетален алкохолен синдром
(FAS) - разстройство, включващо умствено изоставане, слабо внимание,
свръхактивност, бавен физически растеж и лицеви аномалии. Бебетата, чиито майки
консумират по-малки количества алкохол, може да изпитват някои от тези проблеми -
състояние, известно като фетални алкохолни ефекти (FAE).
• Пренаталното излагане на високи равнища на радиация, живак, олово, полихлоринира-
ни бифенили (PCBs) и диоксини води до физически малформации и тежко мозъчно
увреждане. Излагането на ниски нива също е било свързвано с различни дефекти,
включително понижени резултати по тестове за интелигентност и в случая на
радиацията -езикови и емоционални разстройства.
• Сред инфекциозните болести рубеолата причинява широко разнообразие от аномалии,
които варират с времето от бременността, когато се развие болестта. Човешкият иму-
нодефицитен вирус (ХИВ), отговорен за СПИН, води до бързо физическо влошаване и
ранна смърт.
• Пренатално предаваните цитомегаловирус и херпес симплекс 2 са свързани със
спонтанни аборти, поднормено тегло при раждането, физически малформации и мозъчно
увреждане. Паразитната болест токсоплазмо-за през първия триместър може да води до
увреждане на очите и мозъка.
Опишете въздействието на другите свързани с майката фактори върху пренаталното
развитие.
• Когато начинът на хранене на майката е неадекватен, основните проблеми са
поднорменото тегло и увреждането на мозъка и другите органи. Добавка с фолиева
киселина силно намалява аномалиите на невронната тръба.
• Тежкият емоционален стрес е свързан с много усложнения на бременността, макар че
влиянието му може да се редуцира чрез осигуряване на социална подкрепа на майката.
Резус несъвместимостта - Rh-отрицателна майка, бременна с Rh-положителен фетус -
може да доведе до лишаване от кислород, увреждане на мозъка и сърцето и смърт на
новороденото.
• Настрана от риска от хромозомни аномалии при по-възрастните жени, възрастта на
майката и предишните раждания не са основни причини за пренаталните проблеми. По-
скоро лошото здраве и рисковете от средата, свързани с бедността, са най-силните
прогностични фактори в усложненията на бременността.
Защо ранните и редовни здравни грижи са жизненоважни през пренаталния период?
• Могат да възникнат неочаквани трудности, например токсемия, особено когато
майките имат здравословни проблеми още преди бременността. Въпреки това много жени
с ниски доходи в САЩ нямат здравни осигуровки или са изправени пред ситуационни
бариери, които им пречат да търсят пренатални грижи.
Раждане
Опишете трите етапа на раждането и адаптацията на бебето към него.
• Раждането се осъществява на три етапа, започвайки с контракциите, които отварят
ма-
120
точната шийка, така че майката може да изтласка с напъване бебето през родилния
канал, и свършвайки с изхвърлянето на плацентата.
• По време на контракциите бебетата произвеждат високи нива на стресови хормони,
които им помагат да издържат на лишаването от кислород, прочистват дробовете за
дишането и ги възбуждат физиологично при раждането. Скалата на Апгар оценява
физическото състояние на бебето по време на раждането.
Опишете естественото раждане и раждането у дома, отбелязвайки ползите и
притесненията, свързани с всяко.
• Естественото, или подготвеното раждане включва курсове, в които бъдещите родители
учат за контракциите и раждането, техники за релаксация и дишане, за да
противодействат на болката, и подпомагане на раждането. Социалната подкрепа,
жизненоважна част от естественото раждане, е свързана с по-малко усложнения при
раждането, по-кратък период на контракции, и по-високи резултати по Апгар.
в Раждането у дома е безопасно за здравите майки, които са подпомогнати от добре
обучен лекар или акушерка, но майките в риск от някакви усложнения, е по-безопасно
да родят в болница.
Отбележете често срещаните медицински интервенции по време на раждането,
обстоятелствата, които оправдават тяхната употреба, и опасностите, които са
свързани с всяка.
• Когато бременността и усложненията при раждането правят вероятна аноксия, фетал-
ните монитори помагат за спасяване на живота на много бебета. Когато обаче се
използват рутинно, е възможно да идентифицират бебета като намиращи се в риск,
които всъщност не са.
• При ражданията с усложнения са нужни медикаменти за облекчаване на болката.
Когато се дават в големи дози, е възможно да удължат контракциите и да предизвикат
депресирано състояние у новороденото, което влияе върху ранното взаимоотношение
между майката и бебето.
• Ражданията с цезарово сечение са оправдани при спешни случаи и сериозно
заболяване на майката, а понякога и когато бебетата са в седалищна позиция. Тези
раждания са се увеличили по целия свят. Извършват се много ненужни цезарови
сечения, особено в САЩ.
Преждевременно родени бебета и такива с поднормено тегло
Кои са рисковете от преждевременно раждане и от раждане на бебе с поднормено тегло,
и кои фактори могат да помогнат на новородените, които имат травмиращо раждане?
• Преждевременно родените и тези с поднормено тегло е особено вероятно да се родят
от засегнати от бедността майки. В сравнение с преждевременно родените, чието тегло
е подходящо за времето, прекарано в утробата, малките за термина бебета е по-
вероятно да имат проблеми с развитието. Крехкият външен вид и неоткликващото,
раздразнително поведение на преждевременно родените могат да са причина родителите
да са по-малко чувствителни в полагането на грижи за тях.
• Някои интервенции осигуряват специална стимулация в педиатричната реанимация.
Други учат родителите как да се грижат и да взаимодействат с бебето си. Когато
преждевременно родените бебета живеят в стресира-ни, бедни домакинства, е нужна
дългосрочна интензивна интервенция. Основна причина за детската смъртност е
поднорменото тегло.
• Когато бебетата преживеят родилна травма, подкрепящата домашна среда може да
подпомогне възстановяването на растежа им. Дори децата с доста сериозни усложнения
при раждането могат да се възстановят с помощта на благоприятни житейски събития.
Опишете рефлексите на новороденото и състоянията на физиологична възбуда,
включително характеристиките на съня и начините за успокояване на плачещо бебе.
• Рефлексите са най-очевидните организирани модели на поведение на новороденото.
Някои имат стойност за оцеляване, други осигуряват основите на волевите моторни
умения, а трети допринасят за ранните социални взаимоотношения.
121
• Въпреки че влизат и излизат от пет различни състояния на физиологична възбуда,
новородените прекарват повечето от времето в сън. Сънят се състои от поне два
етапа: сън с бързи очни движения (REM) и такъв без бързи очни движения (NREM). REM
сънят осигурява на малките бебета стимулацията, която е от съществено значение за
развитието на централната нервна система. Разстроените цикли на REM-NREM сън са
признак на аномалии в централната нервна система, които могат да допринасят за
синдрома на внезапната детска смърт.
• Плачещото бебе стимулира силни чувства на дискомфорт у възрастните.
Интензивността на плача и преживяванията, които водят до него, помагат на
родителите да идентифицират какво не е наред. След като е опитано с хранене и смяна
на памперса, вдигането на бебето на рамото и разходката или люлеенето са най-
ефективната техника за успокояване. В обществата, в които бебетата прекарват по-
голямата част от деня и нощта в тесен физически контакт с грижещите се за тях,
плачът е силно редуциран.
Опишете сетивните способности на новороденото.
• Сетивата осезание, вкус, обоняние и слух са добре развити при раждането.
Новородените
са чувствителни към болка, предпочитат сладките вкусове и миризми и се ориентират
към миризмата на амниотичната течност и кърмещата ги гърда на собствената им майка.
Те вече могат да разграничават няколко звукови модели, както и почти всички речеви
звукове. Особено чувствителни са към гласа на майка си и към речта на майчиния им
език.
• Зрението е най-незрялото от сетивата на новороденото. При раждането способността
на фокусиране и зрителната острота са ограничени. Изследвайки зрителното поле,
новородените са привлечени към подобните на лице и цветните стимули, макар че имат
трудности с различаването на цветовете.
Опишете типичните промени в семейството след раждането на новороденото.
• С наближаването на раждането природата способства за подготвянето на родителите
за новата им роля чрез хормонални промени, които подпомагат откликването на
новороденото. Пристигането на новото бебе е възбуждащо, но стресиращо събитие.
Когато родителите са взаимно чувствителни към нуждите си, проблемите на
приспособяването обикновено са временни и преходът към родителството тече по-лесно.
Амнион
Аноксия
Верникс
Детска смъртност Ембрион
Естествено, или подготвено раждане
Жизнеспособна възраст
Зрителна острота
Имплантация
Лануго
Малки за термина новородени
Неврална тръба
Плацента
Преждевременно раждане
Пъпна връв
Резус несъвместимост
Рефлекс
Седалищна позиция
Синдром на внезапната детска смърт (S1DS) Скала на Апгар
Сън без бързи очни движения (NREM)
Сън с бързи очни движения (REM) Състояния на физиологична възбуда Тератоген
Триместър
Фетален алкохолен синдром Фетални алкохолни ефекти Фетални монитори Фетус Хорион
Цезарово сечение
Глава 4
ФИЗИЧЕСКО РАЗВИТИЕ В МЛАДЕНЧЕСТВОТО И ПРИ ПРОХОЖДАЩОТО ДЕТЕ
Растеж на тялото
Промени в телесния размер и мускулния и мастния строеж
Индивидуални и групови различия Промени в телесните пропорции
Развитие на мозъка
Развитие на невроните Развитие на мозъчната кора Чувствителни периоди в мозъчното
развитие Променящи се състояния на физиологична възбуда
• Културни влияния: Културни вариации в начина на сън на новородените
Влияния върху ранния физически растеж
Наследственост
Хранене
Недохранване
Емоционално благополучие Способности за учене
Класическо обуславяне Оперантно обуславяне Привикване Имитация
Моторно развитие
Последователност на моторното развитие Моторните умения като динамични системи Фино
моторно развитие: посягане и хващане
Перцептивно развитие
Слух
Зрение
Интермодално възприятие Разбиране на перцептивното развитие • Биология и среда:
Развитие на новородените с тежки зрителни дефекти
Една ярка юнска сутрин 16-месечната Кийтлин се появява на предната врата, готова за
краткото пътуване до детските ясли, където прекарва делничните дни, докато майка ѝ
Каролин и баща ѝ Дейвид са на работа. Стискайки мече в едната ръка и ръката на
майка си с другата, Кийтлин слиза по стълбите. „Едно! Две! Три!“ - Каролин брои,
докато помага на Кийтлин да слезе. „Колко много се е променила“ - мисли си Каролин,
гледайки детето, което неотдавна е било новородено. С първите си стъпки Кийтлин е
преминала от младенчеството към етапа на прохождането, простиращ се през втората
година от живота. Първоначално Кийтлин прави несигурни стъпки и често пада. Лицето
й обаче отразява радостния трепет от овладяването на ново умение.
Докато вървят към колата, Каролин и Кийтлин виждат 3-годишния Илай и баща му,
Кевин, в съседния двор. Илай се впуска към тях, размахвайки яркожълт плик. Каролин
се навежда, за да отвори плика, и изважда картичка. Надписът гласи: „Обявяваме
пристигането на Грейс Ан. Родена в Камбоджа. Възраст: 16 месеца.“ Каролин се
обръща към Кевин и Илай. „Това е чудесна новина! Кога можем да я видим?“
„Да изчакаме няколко дни - предлага Кевин. -Моника заведе Грейс на лекар тази
сутрин. Тя е с поднормено тегло и е недохранена.“ Кевин описва първата нощ с Грейс
в хотелска стая в Пномпен, преди да летят обратно за САЩ. Грейс лежала на леглото,
затворена в себе си и уплашена. В крайна сметка заспала, стискайки бисквити и в
двете си ръце.
Каролин усеща нетърпеливото силно дръпване по ръкава от Кийтлин. Качват се в колата
и тръгват за яслата, където Ванеса току-що е оставила 18-месечния си син Тими. След
няколко мига Кийтлин и Тими са в пясъчника и пълнят с пясък пластмасови чаши и кофи
с помощта на детегледачката Жинет.
Няколко седмици по-късно Грейс се присъединява към Кийтлин и Тими в детската ясла
на Жинет. Макар и още мъничка и неспособна да пълзи или да върви, тя е пораснала и
е наддала, а тъжният ѝ, празен поглед е отстъпил на будно изражение, винаги готова
усмивка и ентусиази-
123
рано желание да имитира и да изследва. Когато Кийтлин се отправя към пясъчника,
Грейс протяга ръка, искайки Жинет да я отнесе до там. Скоро Грейс започва да пълзи
при всяка възможност. Най-накрая, на 18 месеца тя прохожда!
В тази глава проследявам физическия растеж през първите две години - едни от най-
забеле-жителните и най-натоварените моменти от развитието. Ще видим как бързите
промени в тялото и мозъка на бебето поддържат ученето, моторните умения и
перцептивните способности. Кийтлин, Грейс и Тими ще ни придружават, за да
илюстрират индивидуалните различия и влиянията от средата върху физическото
развитие.
Следващия път, когато се разхождате в квартала или в търговски център, наблюдавайте
контраста между способностите на бебетата и тези на прохождащите деца. Една от
причините за огромните промени в онова, което децата могат да правят през първите 2
години, е, че телата им се променят неимоверно много - по-бързо, отколкото през
всеки друг момент след раждането.
Промени в телесния размер и мускулния и мастния строеж
Към края на първата година височината на типичното бебе е около 81 см - над от 50%
повече, отколкото при раждането; към втората година тя вече е близо 75% по-голяма
(91 см). По същия начин на 5 месеца теглото се е удвоило (на около 6.8 кг), на 1
година се е утроило (на 10 кг), а на 2 години се е учетворило (на около
13.6 кг).
Една от най-видимите промени във външния вид на новородените е преходът им към
закръглени, пухкави бебета към средата на първата година. Това ранно увеличаване в
„бебешката закръгленост“, която достига апогей на около 9 месеца, помага на малкото
бебе да поддържа по-стоянна телесна температура. През втората година повечето
прохождащи деца изтъняват - тенденция, която продължава до средното детство (Fomon
& Nelson, 2002). Обратното, мускулната тъкан се увеличава много бавно през
младенче-ството и не достига апогей до юношеството. Бебетата не са особено
мускулести; тяхната физическа сила и координация са ограничени.
Индивидуални и групови различия
В младенчеството момичетата са малко по-ниски и по-леки от момчетата, с по-високо
отношение на мастната тъкан към мускулите. Тези малки полови различия се запазват
през ранното и средното детство и са силно подчертани през юношеството. Етническите
различия в телесния размер също са видими. Грейс е под нормата за растежа (средните
стойности на височината и теглото за децата на нейната възраст). Макар че принос
има и ранното недохранване, дори и след значителното наваксване тя остава под
американските норми - тенденция, типична за азиатските деца. Обратното, Тими е леко
над средното, както е характерно за афроамериканските деца (Bogin, 2001).
Децата на една и съща възраст се различават и в темпа на физическия растеж: някои
напредват по-бързо от други. Най-добрият начин да се оцени физическата зрялост на
детето е да се използва скелетната възраст - мярка за развитието на костите. Тя се
определя чрез рентгенова снимка на дългите кости на тялото, за да се види степента,
до която мекия, еластичен хрущял се е втвърдил в кост: постепенен процес, който
завършва през юношеството. Когато се изследва скелетната възраст, афроамериканските
деца обикновено леко изпреварват белите на всички възрасти, а момичетата са
значително по-напред от момчетата (Tanner, Healy, & Cameron, 2001). Тази по-голяма
физическа зрялост може да допринася за по-големите съпротивителни сили на
момичетата срещу вредните влияния от средата. Както беше отбелязано във втора
глава, момичетата имат по-малко проблеми в развитието, както и по-нисък процент
смъртност през младенчеството и детството.
Промени в телесните пропорции
С увеличаване на размерите на детето, различните части на тялото растат с различен
темп. Тези промени се описват от два модела на растеж. Първият е цефалокаудална
тенденция: от латинското „от главата към опашката“. През пре-наталния период
главата се развива по-бързо от долната част на тялото. При раждането главата е
около една четвърт от общата дължина на тялото, а краката са само една трета. След
раждането долната част на тялото започва да наваксва. Към двегодишна възраст
главата отговаря само за една пета, а краката - за близо половината от дължината на
тялото.
124
Във втория модел - проксимодистална тенденция - растежът продължава буквално
„отблизо надалеч“: от центъра на тялото навън. В пре-наталния период главата,
гръдният кош и торсът
растат първо, след това ръцете и краката и накрая дланите и стъпалата. През
младенчеството и детството ръцете и краката продължават да растат малко по-бързо от
дланите и стъпалата.
При раждането мозъкът е по-близо до размера в зряла възраст, отколкото всяка друга
физическа структура, и продължава да се развива с изумителен темп през
младенчеството и на етапа на прохождането. Можем най-добре да разберем растежа на
мозъка, като го погледнем от две гледни точки: (1) микроскопското ниво на отделните
мозъчни клетки и (2) по-общото ниво на мозъчната кора, която е отговорна за
високоразвитата интелигентност на нашия биологичен вид.
Развитие на невроните
Човешкият мозък има 100 до 200 милиарда неврони, или нервни клетки, които
съхраняват и предават информация; много от тях имат хиляди преки връзки с други
неврони. Невроните се различават от другите клетки на тялото по това, че не са
много гъсто разположени един до друг. Между тях има малки празни пространства, или
синапен, където влакна от различни неврони се доближават, но не се докосват.
Невроните изпращат съобщения едни на други, като освобождават химикали, наречени
невротранс-митери, които пресичат синапса.
Основният въпрос при растежа на мозъка е как невроните се развиват и формират тази
сложна комуникационна система. В пренаталния период невроните се произвеждат в
примитивната не-врална тръба на ембриона. Оттам те мигрират, за да формират
основните части на мозъка (вж. трета глава, Ембрионален период). След като
невроните са на мястото си, започват да се диференцират, установявайки уникалните
си функции чрез удължаване на влакната, за да формират синапсни връзки със
съседните клетки. През първите две години нервните влакна и синапси-те се
увеличават с изумителна скорост (Huttenlocher, 2002; Moore & Persaud, 2003). Тъй
като развиващите се неврони се нуждаят от място за тези свързващи структури, един
изненадващ аспект на мозъчния растеж е, че докато се форми-
рат синапсите, много близко разположени неврони умират - 20 до 80% в зависимост от
мозъчната зона (de Haan & Johnson, 2003; Stiles, 2001). За щастие през пренаталния
период невралната тръба произвежда много повече неврони, отколкото мозъкът някога
ще се нуждае.
Когато невроните формират връзки, стимулацията става жизненоважна за тяхното
оцеляване. Неврони, които са стимулирани чрез входяща информация от околната среда,
продължават да установяват синапен, формирайки все по-сложни системи на
комуникация, които поддържат по-сложни способности. Неврони, които рядко са
стимулирани, скоро губят синапсите си в процес, наречен синапено съкращаване, което
връща ненужните в момента неврони в необвързано състояние, така че да могат да
поддържат бъдещо развитие (Webb, Monk, & Nelson, 2001).
Ако малко неврони се произвеждат след пренаталния период, какво причинява
същественото увеличаване на размера на мозъка през първите две години? Около
половината от обема на мозъка е изграден от глиални клетки, които са отговорни за
миелинацията - обвиването на нервните влакна с изолираща мастна тъкан (наречена
миелин), която подобрява ефикасността на преноса на съобщенията. Глиалните клетки
се увеличават значително от края на бременността до края на втората година от
живота - процес, който се забавя в средното детство и отново се ускорява през
юношеството. Драматичното увеличаване на нервните влакна и миелинацията са
отговорни за бързото увеличаване на цялостния размер на мозъка. При раждането
мозъкът е близо 30% от теглото в зряла възраст; на 2-годишна възраст достига 70%
(Thatcher et al., 1996).
Накратко, мозъчното развитие може да се сравни с издялване на „жива скулптура“.
След като неврони и синапси са свръхпроизведени, клетъчната смърт и синапеното
съкращаване „из-дялват“ прекомерния строителен материал, за да формират зрелия
мозък - процес, съвместно повлиян от генетично програмирани събития и
преживяванията на детето. Възникващата в резултат скулптура е набор от
взаимосвързани зони, всяка със специфични функции - почти като страните по глобуса,
които комуникират една с друга (Johnston et al., 2001).
Тази „география“ на мозъка позволява на изследователите да изучават неговата
развиваща се организация и активността на зоните, като използват различни
физиологични техники, описани в таблица 4.1. Например ЕЕГ моделите на
125
мозъчните вълни могат да се изследват за стабилност и организация - признаци на
зряло ко-рово функциониране. Когато детето преработва даден стимул, събитийно-
свързаните потенциали (ССП)1 могат да идентифицират мястото на активността в
мозъчната кора. Функционалните образни техники, които дават триизмерни картини на
целия мозък, осигуряват най-прецизна-та информация за мозъчните зони, които са
специализирани в определени способности. Най-обещаващият от тези методи е
функционалният магнитен резонанс (фМР). За разлика от пози-трон-емисионната
томография, ФМР не зависи от рентгенови снимки, които изискват инжектиране на
радиоактивно вещество. Когато детето е изложено на стимул, ФМР магнитно
идентифицира промени в кръвния поток, давайки компютъризиран образ на активните
зони.
1 ССП представляват нискоамплитудни мозъчни потенциали (електрически колебания),
регистрирани от скалпа в отговор на външно въздействие и са отражение от разстояние
на активността на мозъчните структури, свързани с преработка на сензорната
информация. - Б. пр.
Таблица 4.1. Методи за измерване на мозъчното функциониране
Метод Описание
Електроенцефалограма (ЕЕГ) За скалпа се закрепват електроди, които улавят
електрическата активност на външните пластове на мозъка -мозъчната кора.
Събитийно-свързани Използвайки ЕЕГ, честотата и амплитудата на мозъчните вълни
в отговор на определени стимули (например снимка, музика или реч) се записват в
специфични зони на мозъчната кора.
Функционален магнитен резонанс (ФМР) Докато човекът лежи в апарата, който
създава магнитно поле, скенерът магнетично идентифицира засиления кръвен поток и
кислородния метаболизъм в зоните на мозъка в отговор на определени стимули.
Резултатът е компютризиран образ на активността навсякъде в мозъка (а не само във
външните пластове).
Позитрон-емисионна томография (ПЕТ) След инжектирането или вдишването на
радиоактивно вещество, човекът лежи в апарата със скенер, който излъчва фини потоци
от рентгенови лъчи, идентифициращи засиления кръвен поток и кислородния метаболизъм
в зоните на мозъка в отговор на определени стимули. Подобно на ФМР, резултатът е
компютризиран образ на активността навсякъде в мозъка.
Забележка: Реакциите на децата и възрастните на сложната апаратура влияят върху
точността на тези измервания. Преминаването на участниците през симулирано
преживяване преди истинското изследване може да намали страховете.
Развитие на мозъчната кора
Най-външният пласт на мозъка е мозъчната кора, която наподобява обвит орех. Това е
най-голямата, най-сложна мозъчна структура, отговаряща за 85% от теглото на мозъка,
съдържаща най-голям брой неврони и синапси и отговорна за уни-калната
интелигентност на нашия биологичен вид. Тъй като мозъчната кора е последната
мозъчна структура, която спира да расте, е чувствителна към влиянията от средата за
много по-дълъг период, отколкото която и да е друга част на мозъка.
Зони на кората. На фигура 4.1 са показани конкретни функции на зоните на мозъчната
кора,
например получаване на информация от сетивата, инструктиране на тялото да се движи
и мислене. Общият ред, в който се развиват коровите зони, съответства на реда, в
който различните способности се появяват при новороденото и растящото дете.
Например събитийно-свързаните потенциали и функционалният магнитен резонанс
разкриват силно увеличаване на активността (обозначаващо растеж на синапсите и
миелинация) в слуховата и зрителната кора и в областите, отговорни за движението на
тялото, през цялата първа година - период на драматич-но усъвършенстване на
слуховото и зрителното възприятие и овладяването на моторните умения (Johnson,
2005). Езиковите зони са особено активни от късното младенчество през предучи-
Фигура 4.1. Лявата страна на човешкия мозък, показваща мозъчната кора
Кората е разделена на различни дялове, всеки от които съдържа различни зони със
специфични функции. Тук са показани някои основни зони.
126
лищните години, когато езиковото развитие е изключително буйно (Thompson et al.,
2000а).
Коровите зони с най-продължителен период на развитие са фронталните дялове, които
са отговорни за мисленето - в частност съзнанието, потискането на импулсите,
интегрирането на информацията и регулирането на поведението чрез планиране. От 2-
месечна възраст тези зони функционират по-ефективно. Формирането и съкращаването на
синапсите във фронталните дялове продължава дълги години, като нивото на синапени
връзки на възрастния се постига около средното до късното юношество (Nelson, 2002;
Sowell et al., 2002; Thompson et al, 2000b).
Латерализация и пластичност на кората.
Мозъчната кора има две полукълба, или хемисфери - ляво и дясно, които се различават
по функциите си. Някои задачи се извършват предимно от едното полукълбо, а други -
от другото. Например всяко полукълбо получава сетивна информация от
противоположната страна на тялото и контролира само нея1. При повечето от нас
лявото полукълбо до голяма степен е отго-ворно за вербалните способности (например
говоримия и писмения език) и положителните емоции (например радост). Дясното
полукълбо отговаря за пространствените способности (преценяване на разстояния,
разчитане на карти и разпознаване на геометрични форми) и отрицателните емоции
(например дистрес) (Banish & Heller, 1998; Nelson & Bosquet, 2000). Този модел може
да е обърнат при леворъките хора, но по-често мозъчната кора на леворъките е по-
малко ясно специализирана, отколкото на десноръките.
Специализацията на двете полукълба се нарича латерализация. Защо са латерализирани
способностите и поведенията? Изследванията с функционален магнитен резонанс
разкриват, че лявото полукълбо е по-добро в преработването на информацията по
последователен, аналитичен (къс по къс) начин - добър подход за справяне с
комуникативна информация, както вербална (език), така и емоционална (радостта
усмивка). Обратното, дясното полукълбо е специализирано в преработката на
информацията по холисти-чен, интегративен начин, идеален за осмисляне на
пространствена информация и регулиране на
1 Очите са изключение. Съобщенията от дясната половина на всяка ретина отиват в
дясното полукълбо; тези от лявата половина на всяка ретина - в лявото полукълбо.
Така зрителната информация от двете очи се получава от двете хемисфери.
отрицателната емоция. Латерализираният мозък със сигурност е адаптивно предимство
(Rogers,
2000). Той позволявала се изпълнява ефективно по-широк спектър от функции,
отколкото ако двете страни преработваха информацията по един и същ начин.
Изследователите изучават кога се появява ла-терализацията, за да научат повече за
мозъчната пластичност. При силно пластичната кора много зони все още не са
ангажирани със специфични функции. Следователно кората има голям капацитет за
учене. Освен това, ако част от мозъка е увредена, другите части могат да поемат
задачите, за които тя би отговаряла. След като полукълбата се латерализират обаче,
увреждането на конкретна зона означава, че способностите, контролирани от нея, не
могат да се възстановят в същата степен или толкова лесно, както преди. При
раждането полукълбата вече са започнали да се специализират. Повечето новородени
показват по-голяма активност чрез събитийно-свързани потенциали в лявата хемисфера,
докато слушат речеви звукове или демонстрират положително състояние на физиологична
възбуда. Обратното, дясното полукълбо реагира по-силно на неречевите звуци или
стимули (например кисела течност), които предизвикват отрицателна реакция
(Davidson, 1994; Fox & Davidson,
1986).
Въпреки това изследванията върху деца и възрастни с мозъчни увреждания предлагат
драматични свидетелства за значителна пластичност на младия мозък. При деца в
предучилищна възраст с мозъчни увреждания, получени през първата година от живота,
дефицитите в езика и пространствените способности са по-леки, отколкото тези,
наблюдавани при мозъчно увредените възрастни (Akshoomoff et al., 2002; Stiles,
2001). След като децата натрупат перцептивни, моторни и когнитивни преживявания,
други стимулирани корови структури компенсират увредените зони, независимо къде е
локализирано увреждането. Въпреки това леки дефицити в сложни умения, например
четене, математика и разказване на истории, са видими в училищните години - цената,
която тези деца плащат за ма-сивната мозъчна организация. Когато здрави мозъчни
зони поемат функциите на увредените, множество задачи трябва да се вършат от по-
малък от обичайния обем мозъчна тъкан, така че мозъкът преработва информацията не
толкова бързо и точно, отколкото би било, ако беше незасегнат (Huttenlocher, 2002).
127
Друга илюстрация за силното влияние на ранния опит върху мозъчната организация идва
от изследвания на глухи възрастни, които като бебета и деца, са научили знаковия
език (пространствено умение). В сравнение с чуващите възрастни тези лица разчитат
повече на дясното полукълбо за преработка на езика (Neville & Bavclicr, 2002).
Освен това прохождащи деца, които са напреднали в езиковото развитие, демонстрират
по-голяма левохемисферна специализация за езика, отколкото техните по-бавно
развиващи се връстници (Mills, Coffey-Corina, & Neville, 1997). Очевидно самият
процес на придобиване на езика и другите умения подпомага латерализацията (Casey et
al, 2002; Luna et al., 2001).
В обобщение, мозъкът е по-пластичен през първите няколко години, отколкото когато и
да било по-нататък в живота (Nelson, 2000). Свръхизобилието на синапсни връзки
подкрепя мозъчната пластичност, а оттук и способността на малките деца да учат,
която е фундаментална за тяхното оцеляване.
Чувствителни периоди в мозъчното развитие
Изследванията с животни потвърждават, че ранната, крайна сензорна депривация води
до необратимо мозъчно увреждане и загуба на функции - резултати, които верифицират
съществуването на чувствителни периоди в мозъчното развитие. Например ранните,
разнообразни зрителни преживявания са от съществено значение за нормалното развитие
на зрителните центрове на мозъка. Ако едномесечно коте е лишено от светлина за
толкова кратък период като 3 или 4 дни, тези зони в мозъка дегенерират. Ако котето
е държано на тъмно през четвъртата седмица от живота и след това, увреждането е
много тежко и необратимо (Crair, Gillespie, & Stryker, 1998).
Общото качество на ранната среда влияе върху цялостния растеж на мозъка. Когато
животни, отглеждани от раждането си във физически и социално стимулираща среда, се
сравняват с такива, отгледани в изолация, мозъкът на стимулираните животни има
много по-гъсто разположени синапсни връзки (Greenough & Black, 1992).
Доказателства с хора: деца от домовете. По
етични съображения не можем преднамерено да
лишаваме някои бебета от нормални преживявания и да наблюдаваме въздействието върху
техния мозък и компетентност. Вместо това трябва да се обърнем към естествените
експерименти, в които децата са жертви на обеднена ранна среда, но по-късно са
изложени на стимулиращи, чувствителни грижи.
В едно изследване изследователите проследяват напредъка на голяма извадка от деца,
прехвърлени между раждането и 3.5 години от изключително лишени от условия за живот
румънски домове в британски семейства на осиновители (O’Connor et al., 2000; Rutter
et al., 1998,
2004). При пристигането повечето са с влошено развитие във всички сфери. До
предучилищна възраст наваксването във физическите размери е драматично.
Когнитивното наваксване, макар също впечатляващо, не е толкова голямо за децата,
осиновени след 6-месечна възраст. Колкото по-дълго новородените са били институцио-
нализирани, толкова по-тежки и упорити са техните дефицити. Осиновените след 2-
годишна възраст са дълбоко засегнати.
Допълнителни свидетелства показват, че хроничният стрес на ранното отглеждане в
бедната среда на домовете нарушава способността на мозъка да управлява стреса, а
това има дългосрочни последици за физическото и емоционалното здраве. В друго
изследване изследователите проследяват развитието на деца, осиновени от канадски
семейства, които са прекарали първите осем месеца или повече в румънски институции
(Gunnar et al., 2001; Gunnar & Cheatham, 2003). В сравнение с връстниците,
осиновени малко след раждането, тези деца демонстрират изключителна реактивност на
стрес, както се вижда от високата концентрация на стресовия хормон кортизол в
слюнката им - физиологична реакция, свързана с болест, забавен физически растеж и
проблеми в ученето и поведението, включително дефицити във вниманието и контрола на
гнева и други импулси. Децата, които са прекарали повече време в домове, имат по-
високи нива на кортизол дори и 6.5 години след осиновяването.
Току-що описаните изследвания върху осиновяването и други подобни проучвания сочат,
че излагането на бебетата на лишени от адекватна стимулация институционални грижи
за 6 месеца до 2 години трайно подкопава всички аспекти на психичното развитие
(Ames & Chisholm, 2001; MacLean, 2003). Колкото по-дълга е деприваци-ята, толкова
по-дълбоки са ефектите.
128
Подходяща стимулация. За разлика от току-що описаните деца от домове Грейс, която
Мо-ника и Кевин осиновяват в Камбоджа на 16 месеца, демонстрира благоприятен
напредък. Две години по-рано те са осиновили по-големия брат на Грейс, Илай. Когато
Илай е на 2 години, Мо-ника и Кевин изпращат писмо и снимка на Илай на биологичната
му майка, описвайки едно умно, щастливо дете. На следващия ден жената със сълзи на
очи моли агенцията по осиновяванията да изпрати и дъщеричката ѝ, за да се
присъедини към Илай и неговото американско семейство. Макар че ранната среда на
Грейс е много бедна на стимулация, любещите грижи на биологичната ѝ майка - нежните
прегръдки, мекият говор и кърменето - може би са предотвратили необратимо увреждане
на мозъка ѝ.
Освен бедната на стимулация среда, тази, която смазва децата с очаквания,
надхвърлящи актуалните им способности, също подкопава потенциала на мозъка. През
последните години изникват скъпи центрове за ранно учене, в които бебетата се
обучават с карти, на които са изписани букви и цифри, а малко по-големи прохождащи
деца получават пълна учебна програма по четене, математика, природни науки,
изкуство, музика, спорт и др. Няма доказателства тези програми да дават по-умни,
по-добри „супер-бебета“ (Hirsh-Pasek & Golinkoff, 2003). Вместо това опитите да се
потопят бебетата в стимулация, за която не са готови, могат да ги накарат да се
затворят в себе си, заплашвайки интереса им към ученето и създаването на условия
почти по същия начин като стимулната депривация!
Тогава как да характеризираме подходящата стимулация през ранните години? За да
отговорят на този въпрос, изследователите разграничават два типа мозъчно развитие.
Първият, очакващ опита мозъчен растеж, се отнася до бързо развиващата се
организация на младия мозък, която зависи от обикновените преживявания -
възможности да гледат и да докосват обекти, да чуват езика и други звуци, и да се
движат и да изследват средата. В резултат на милионите години еволюция мозъкът на
всички бебета, прохождащи деца и такива в ранното детство очаква да се срещне с
тези преживявания и ако стане така, расте нормално. Вторият тип мозъчно развитие -
зависещият от опита мозъчен растеж - се осъществява през целия ни живот. Състои се
от допълнителен растеж и усъвършенстване на мозъчните структури в
резултат на конкретни учебни преживявания, които силно варират между отделните хора
и култури (Greenough & Black, 1992). Писането и четенето, играта на компютърни игри
и свиренето на цигулка са примери. Мозъкът на цигуларя се различава по определен
начин от този на поета, защото всеки е упражнявал различни мозъчни зони в
продължителен период от време (Thompson & Nelson, 2001).
Очакващият опита мозъчен растеж се осъществява рано и естествено, тъй като
грижещите се предлагат на бебетата и децата от предучилищна възраст подходящи за
възрастта игрови материали и ги ангажират в приятна дневна рутина - общо хранене,
игра на „куку“, къпане преди лягане, книжка с картинки, за която да говорят или
песен, която да пеят. Възникващият в резултат растеж осигурява основата за по-късно
появяващото се зависимо от опита развитие (Huttenlocher, 2002; Shonkoff & Phillips,
2001). Не съществуват доказателства за чувствителен период през първите няколко
години от живота за овладяване на уменията, които зависят от обширно обучение,
например четене, музикално изпълнение или гимнастика (Bruer,
1999). Точно обратното, впускането в ранно обучение вреди на мозъка чрез
претоварване на нервните вериги и намалява чувствителността на мозъка към
всекидневните преживявания, от които се нуждае за здрав старт в живота.
Променящи се състояния на физиологични възбуда
Бързият растеж на мозъка означава, че организацията на съня и будното състояние се
променя значително между раждането и 2-годишна възраст, а нервността и плачът
намаляват. Новороденото спи почти през цялото денонощие -общо около 16 до 18 часа
(Davis, Parker & Montgomery, 2004). Общото време за сън бавно намалява, но
средностатистическото 2-годишно все пак се нуждае от 12 до 13 часа. Моделът на сън
и будно състояние все повече започва да се подчинява на графика ден-нощ. Между 6 и
9 месеца сънят през деня обикновено спада до спане на два пъти. Към година и
половина повечето прохождащи деца спят само веднъж през деня (Iglowstein et al.,
2003).
Тези променящи се модели на възбудата се дължат на мозъчното развитие, но са
повлияни от социалната среда. В Западните страни много родители се опитват да
накарат бебетата си да
129
спят през цялата нощ от около 4-месечна възраст, като ги хранят с твърда храна
преди лягане — практика, която може да не съответства на неврологичното развитие на
малките деца. Едва към средата на първата година секрецията на мелатонин — хормон в
мозъка, който подпомага сънливостта — е много по-голяма нощем, отколкото през деня
(Sadeh, 1997).
Както показва карето „Културни влияния“ практиката на изолирането на бебетата, за
да се подпомогне сънят, е рядка на други места по света. Когато бебетата спят с
родителите си, средният период на сън остава постоянен - около 3 часа - от 1 - до
8-месечна възраст. Едва в края на първата година, когато REM сънят (състоянието,
което обикновено подтиква събуждане) спада, новородените се придвижват в посоката
на подобен на този на възрастните график на сън и будно състояние (Ficca et al.,
1999).
По какъв начин стимулацията влияе върху ранното развитие на мозъка? Цитирайте
свидетелства на нивото на невроните и на равнището на мозъчната кора.
Коя програма за обогатяване на новороденото бихте избрали: тази, която подчертава
нежното говорене и докосване, излагането на гледки и звуци, и социалните игри, или
онази, която включва упражнения по четене и усвояване на цифрите, както и уроци по
класическа музика? Обяснете.
Какво е вашето мнение за спането заедно на родителя и бебето? Повлияно ли е от
културния ви произход? Обяснете.
Физическият растеж, подобно на другите аспекти на развитието, е резултат от
непрекъснато и сложно взаимодействие между генетичните фактори и тези от средата.
Наследствеността, храненето и емоционалното благополучие засягат ранния физически
растеж.
Наследственост
Тъй като еднояйчните близнаци много повече си приличат по размер на тялото,
отколкото дву-яйчните, знаем, че наследствеността е важна за физическия растеж.
Когато храненето и здраво-словното състояние са добри, височината и темпът на
физически растеж до голяма степен се определят от наследствеността. В
действителност докато отрицателните влияния от средата като лошо хранене и болест
не са тежки, децата и юношите обикновено наваксват в развитието - връщане към
генетично повлияния път на развитие, - след като условията се подобрят. Въпреки
това много органи: от мозъка до сърцето и стомашно-чревната система - може да са
необратимо компрометирани (Hales & Ozanne, 2003).
Генетичният строеж влияе и върху телесното тегло: теглото на осиновените деца
корелира по-силно с това на биологичните им родители, а не на осиновителите
(Sorensen, Hoist, & Stunkard,
1998). Същевременно средата и в частност храненето играе особено важна роля.
Хранене
Храненето е особено критично за развитието през първите две години, защото мозъкът
и тялото на бебето растат бързо. Съпоставени на базата на килограмите, енергийните
нужди на бебето са два пъти по-големи от тези на възрастния. Двадесет и пет
процента от общия калориен прием на бебето са посветени на растежа и бебетата имат
нужда от допълнителни калории, за да поддържат бързо правилното функциониране на
развиващите се органи (Trahms & Pipes, 1997).
Бебетата имат нужда не само от достатъчно храна, а и от правилния тип. В ранното
младен-чество кърменето е идеално пригодено да задоволява нуждите им, и
изкуствената бебешка храна се опитва да го имитира. „Прилагане на онова, което
знаем“ обобщава основните предимства на кърменето. Заради тези ползи кърмените
бебета в бедните региони на света са много по-малко недохранени и е 6 до 14 пъти
по-вероятно да оцелеят през първата година от живота. Световната здравна
организация препоръчва кърмене до 2-годишна възраст, като твърди храни се въвеждат
на 6-месечна възраст. Ако се следват, тези практики ще спасят живота на повече от
милион деца годишно. Дори кърменето през първите няколко седмици предлага известна
за- ►
130
Културни вариации в начина на сън на новородените
От десетилетия американските съвети на експерти за отглеждането на децата силно
насърчават отделянето през нощта на бебето от родителя. Например в най-новото
издание на Baby and Child Care („Грижи за бебето и детето“) на Бенджамин Спок се
препоръчва бебетата да бъдат преместени в собствена стая към 3-месечна възраст с
обяснението: „Към 6-тия месец дете, което редовно спи в стаята на родителите си,
може да стане зависимо от такова уреждане на нещата“ (Spock & Needlman, 2004, p.
60).
Въпреки това „спането заедно“ на родителя и детето е нормата в приблизително 90% от
световното население. Много различни култури като японската, майската от Гватемала,
инуит от северозападна Канада и икунг от Ботсуана, Африка, го практикуват.
Японските и корейските деца обикновено лежат до майките си през цялото младенчество
и ранно детство (Така-hashi, 1990; Yang & Hahn, 2002). Сред маите спането заедно на
майката и бебето се прекъсва само от раждането на ново бебе, когато по-голямото
дете се премества до баща си или в друго легло в същата стая (Morelli et al.,
1992). Спането заедно е често срещано и в някои американски култури, включително
афроамерикански семейства и в Апалачите в източно Кентъки (Abbott, 1992; Brenner et
al., 2003).
Културните ценности, особено колективизъм срещу индивидуализъм (вж. втора глава),
силно влияят върху устройването на съня на новороденото. В интервюта с маи от
Гватемала и майки със среден социоикономически статус в САЩ за свързаните със съня
практики майките маи подчертават колективистичната перспектива, обяснявайки, че
спането заедно подпомага изграждането на тясна връзка между родителя и детето,
която е от съществено значение, за да научат децата начините на поведение на хората
около тях. Обратното, американските майки предават индивидуалистична перспектива,
споменавайки значението на ранната независимост, предотвратяването на лоши навици и
защитата на собственото им уединение (Morelli et al., 1992).
През последните 15 години спането заедно се е увеличила съществено в Северна
Америка и други Западни страни, може би защото повече майки кърмят. Днес почти 50%
от кърмещите сред американските майки на новородени
спят заедно с тях (Willinger et al., 2003). Изследванията показват, че спането
заедно се е развило, за да предпазва оцеляването и здравето на бебето. През нощта
спящите заедно с майка си бебета сучат три пъти по-дълго, отколкото бебетата, които
спят сами. Тъй като бебетата се възбуждат физиологично, за да сучат, по-често,
когато спят до майка си, някои изследователи смятат, че спането заедно може да
помага за опазването на бебетата, които са в риск от синдрома на внезапна детска
смърт (вж. трета глава). В азиатските култури, където спането заедно е широко
разпространено, включително Камбоджа, Китай, Япония, Корея, Тайланд и Виетнам,
синдромът на внезапната детска смърт е рядкост (McKenna, 2002; McKenna & McDade,
2005).
Свързаните със съня на новороденото практики влияят върху други аспекти на семейния
живот. Проблемите със съня не се срещат при родителите маи. Бебетата заспиват по
средата на течащи семейни дейности и се носят в леглото от майка им. Обратното, за
много американски родители подготовката на малките деца за лягане често изисква
отнемащ много време, сложен ритуал. Може би борбите във времето за лягане, толкова
често срещани в западните домове, но редки на други места по света, са свързани със
стреса, който малките деца изпитват, когато от тях се иска да заспят без чужда
помощ (Latz, Wolf, & Lozoff, 1999).
Критиците на спането заедно предупреждават, че тези деца ще развият емоционални
проблеми, особено прекомерна зависимост. Въпреки това едно лонгитюдно изследване,
проследяващо деца от края на бременността до 18-годишна възраст, показва, че
младите хора, които са делили едно легло с родителите си в първите години, не са
по-различни от другите във всеки аспект на приспособяването (Okami, Weisner, &
Olmstead, 2002). Друго притеснение е, че бебетата могат да бъдат заклещени под
тялото на родителя или в меките завивки и да се задушат. Родители, които са с
наднормено тегло или консумират алкохол, тютюн или дроги, наистина представляват
сериозен риск за спящите си бебета. Използването на юргани и биберони също е опасно
(Willinger et al., 2003).
С подходящите предпазни мерки обаче родителите и бебетата могат безопасно да спят
заедно. В културите, в които спането заедно е широко разпространено, родителите и
бебетата обикновено спят с лека завивка върху твърда
131
повърхност, например плосък матрак, килим и дървени скари, или бебето спи в люлка
или ха-мак до леглото на родителите (McKenna, 2001, 2002; Nelson, Schiefenhoevel, &
Haimerl, 2000).
Освен това бебетата лежат по гръб, което подпомага физиологичната възбуда, ако
дишането е заплашено, и гарантира честото, лесно общуване между родителя и бебето.
► щита срещу дихателни и чревни инфекции, които са опустошителни за малките деца в
развиващите се страни (Bellamy, 2005).
Въпреки това много майки в развиващия се свят не познават ползите от кърменето и
вместо това дават на бебетата си изкуствено мляко или нискокачествени хранителни
съставки, например оризова вода или силно разредено краве или козе мляко.
Замърсяването на тези храни в резултат на лоша хигиена е често срещано и нерядко
води до болести. ООН насърчава всички болници и родилни отделения в развиващите се
страни да препоръчват кърмене, стига майките да нямат вирусни инфекции (например
ХИВ или туберкулоза), които могат да се предадат на бебето.
Отчасти в резултат на движението за естествено раждане, кърменето е станало по-
често срещано в индустриализираните страни, особено сред високообразованите жени.
Днес 68% от американските и 73% от канадските майки кърмят. Същевременно около две
трети от кърмещите американски майки и близо половината от канадските спират след
няколко месеца (Health Canada, 2003е; U. S. Department of Health and Human
Services, 2004a). Американските и канадските на-
ционални здравни агенции съветват само кърмене през първите 6 месеца. В САЩ
препоръките са и включване на майчино мляко в храненето на бебето поне до първата
година, а в Канада -до втората година и по-късно (Health Canada, 2004c; U. S.
Department of Health and Human Services, 2004a).
Некърмещите жени понякога се притесняват, че лишават бебето си от преживяване,
което е от съществено значение за нормалното психично развитие. Същевременно
кърмените и хранените от бутилка деца в индустриализираните страни не се различават
по емоционално приспособяване (Fergusson & Woodward, 1999). Някои изследвания
откриват леко предимство в представянето на тестове за интелигентност при деца и
юноши, които са кърмени, след като се контролират много други фактори, но други
изследвания не откриват ползи за когнитивното развитие (Gomez-Sanchiz et al., 2003;
Jain, Concat, & Leventhal, 2002).
Когато новородените преминат към твърди храни, хранителната диета е от критично
значение за нормалния растеж. Въпреки това интервюта с повече от 3000 американски
родители на
Причини да се кърми
Хранителни и здравни предимства Обяснение
Осигурява правилен баланс на протеини и мазнини В сравнение с млякото на други
бозайници, човешкото мляко е с по-голямо съдържание на мазнини и по-малко протеини.
Този баланс, както и уникалните протеини и мазнини, съдържащи се в човешкото мляко,
са идеални за бързото миелинизиране на нервната система.
Гарантира пълнота на храненето. Майка, която кърми, не е нужно да добавя други
храни в начина на хранене на бебето, докато то стане на 6 месеца. Млякото на всички
бозайници е с ниско съдържание на желязо, но това в майчиното мляко е много по-
лесно абсорбирано от организма на бебето. Затова бебетата, хранени изкуствено, имат
нужда от обогатена с желязо формула.
Способства за гарантиране на нормалното физическо развитие.През първите няколко
месеца кърмените бебета наддават малко по-бързо от изкуствено хранените новородени,
които наваксват до края на първата година. Едногодишните кърмени бебета са по-
източени (имат по-висок процент мускули в сравнение с мастните тъкани) - модел на
растежа, който може да способства за предотвратяване на наднорменото тегло и
затлъстяването.
Предпазва от много болести. Кърменето предава антитела и други борещи се с
болестите агенти от майката на детето и подобрява функционирането на имунната
система. В резултат в сравнение с изкуствено хранените бебета, кърмените имат много
по-малко алергични реакции и дихателни и чревни болести. Майчиното мляко освен това
има противовъзпалителни ефекти, които намаляват тежестта на болестните симптоми.
Източници: Buescher, 2001; Fulhan, Collier, & Duggan, 2003; Kramer et al., 2003.
132
4- до 24-месечни бебета разкриват, че мнозина редовно им дават пържени картофи,
пица, бонбони, подсладени плодови сокове и безалкохолни напитки. Средно, бебетата
консумират 20%, а прохождащите деца - 30% повече калории, отколкото се нуждаят,
което ги предразполага към наднормено тегло и затлъстяване. Същевременно една трета
не консумират плодове или зеленчуци (Briefei et al., 2004).
Недохранване
В развиващите се страни и разкъсаните от войни зони, където хранителните ресурси са
ограничени, недохранването е широко разпространено. Съвременни свидетелства сочат,
че около една трета от децата в света страдат от недохранване преди 5-годишна
възраст (Bellamy, 2005). Тези 4 до 7%, които са тежко засегнати, страдат от две
свързани с храненето болести. Маразмът е изтощение на тялото, причинено от липса на
съществени хранителни съставки. Той обикновено се появява през първата година,
когато майката на бебето също е недохранена, за да има достатъчно кърма, и
изкуственото хранене е неадекватно. Гладуващото бебе става болезнено слабо и има
опасност от смъртен изход. Куаши-оркор се причинява от небалансиран начин на
хранене с недостатъчно протеини. Болестта обикновено се развива след отбиването,
между
1- и 3-годишна възраст. Често срещана е в региони, където децата получават горе-
долу достатъчно калории, но от съдържащи скорбяла храни, с малко протеин. Тялото на
детето реагира, като започва да използва собствените си протеинови резерви, и това
предизвиква подуване на корема и крайниците, косопад, кожни обриви и
раздразнително, апатично поведение.
Децата, които оцелеят от тези крайни форми на недохранване, израстват по-дребни във
всички телесни измерения (Galler, Ramsey, & Solimano, 1985). Когато начинът им на
хранене се подобри обаче, често отиват в другата крайност - на наднорменото тегло
(Martins et al., 2004). Недохраненото тяло се предпазва, като преминава към бавен
метаболизъм, който може да се запази и след като храненето се подобри. Възможно е
недохранването да разстрои центровете в мозъка, контролиращи апетита, карайки
детето да преяжда, когато храната е изобилна.
Ученето и поведението също са сериозно повлияни. Едно дългосрочно изследване на
страдащи от маразъм деца разкрива, че подобреното
хранене не води до наваксване в растежа на главата, което подсказва необратима
загуба на мозъчно тегло (Stoch et al., 1982). Тези деца имат ниски резултати по
тестове за интелигентност, демонстрират слаба фина моторна координация и имат
трудности да обръщат внимание (Galler et al, 1990; Liu et al, 2003). Освен това
демонстрират по-интензивна стресова реакция на предизвикващи страх ситуации, може
би причинена от непрекъснатата, глождеща болка на глада (Fernald & Grantham-
McGregor, 1998).
Неадекватното хранене не е ограничено до развиващите се страни. Тъй като
спонсорираните от държавата програми за допълнителна храна не достигат до всички
нуждаещи се семейства, според оценките 13% от канадските деца и 16% от
американските деца страдат от несигурност на храната - несигурен достъп до
достатъчно храна за здрав, активен живот. Несигурността на храната е особено силна
сред семействата с един родител и тези от етническите малцинства с ниски доходи
(Government of Canada, 2004; U. S. Department of Agriculture, 2005b). Макар че
малко от тези деца имат маразъм или куашиоркор, физическият им растеж и способност
да учат все пак са засегнати.
Емоционално благополучие
Възможно е да не мислите, че привързаността и стимулацията са нужни за нормалния
физически растеж, но те са също толкова жизненоважни, колкото и храната. Забавянето
на физическото развитие без органична причина - разстройство на растежа, което е
резултат от липсата на родителска любов, обикновено присъства към 18-месечна
възраст. Новородените, страдащи от него, демонстрират всички признаци на маразъм -
телата им изглеждат измършавели, а те са затворени и апатични. Не може да се открие
обаче органична (или биологична) причина за неуспеха на бебето да расте.
Лана, наблюдателна сестра в обществена здравна клиника, се притеснила за 8-
месечната Мелани, която е 1.4 кг по-лека, отколкото при последния преглед. Лана
забелязала, че Мелани непрекъснато следи с поглед стоящите наблизо възрастни,
тревожно наблюдавайки всяко тяхно движение, и рядко се усмихва на майка си
(Steward, 2001). По време на храненето, смяната на памперса и играта майката на
Мелани понякога изглеждала студена и далечна, а друг път - нетърпелива и враждебна
(Hagekuli, Bohlin, & Rydell, 1997). Мелани се опитвала да се защити,
133
като следи местоположението на майка си, и когато тя се приближава, избягвала
погледа ѝ. Често нещастен брак и психично разстройство на родителя допринасят за
тези сериозни проблеми в полагането на грижи за новороденото (Drotar, Pallotta, &
Eckerle, 1994; Duniz et al., 1996). Понякога бебето е раздразнително и демонстрира
анормални поведения, свързани с храненето, например вяло сучене или повръщане -
обстоятелства, които още по-силно подчертават взаимоотношението родител-дете
(Wooster, 1999).
В случая на Мелани бащата алкохолик бил без работа, а родителите ѝ непрекъснато се
карали. Майка ѝ почти нямала енергия, за да посрещне нейните психологически
потребности. Когато интервенцията е в самото начало, като се помогне на родителите
или новороденото се даде в дом на грижовни приемни родители, бебетата със забавяне
на физическото развитие без органична причина демонстрират бързо наваксване в
растежа. Ако обаче разстройството не се коригира в младенчеството, повечето деца
остават дребни и показват дълготрайни когнитивни и емоционални трудности (Dykman et
al., 2001).
Преглед
Обяснете защо кърменето може да има доживотни последици за развитието на бебетата,
родени в бедни региони на света.
Десетмесечният Шон е под средното на височина и е болезнено слаб. Той има едно от
двете сериозни разстройства на растежа. Назовете ги и посочете какви насоки ще
търсите, за да определите от кое от двете страда Шон.
Представете си, че сте родител на новородено. Опишете някои практики на хранене,
които бихте използвали през първите две години, и други, които бихте избягвали, за
да предпазите здравето на детето си.
Способности за учене
Ученето се отнася до промени в поведението в резултат от опита. Бебетата са
способни на две базисни форми на учене, които бяха въведени в първа глава:
класическо и оперантно обуславя-не. Те учат и чрез естественото си предпочита-
ние към нова стимулация. Малко след раждането бебетата учат, като наблюдават
другите; те могат да имитират лицевите изражения и жестовете на възрастните.
Класическо обуславяне
Рефлексите на новородените, обсъдени в трета глава, правят класическото обуславяне
възможно при новороденото. В тази форма на учене неутрален стимул се съчетава в
двойка с такъв, който води до рефлекторна реакция. След като нервната система на
бебето направи връзката между двата стимула, неутралният ще започне да предизвиква
самостоятелно поведение. Класическото обуславяне помага на новородените да
разпознават кои събития обикновено се появяват заедно във всекидневния свят, така
че да прогнозират какво ще се случи в бъдеще. В резултат средата става по-подредена
и предвидима. Да погледнем по-от-близо стъпките на класическото обуславяне.
Когато Каролин сяда на люлеещия се стол, за да кърми Кийтлин, често гали челото на
бебето. Скоро тя забелязва, че всеки път, когато направи това, Кийтлин започва да
суче. Кийтлин е била класически обусловена. Ето как става (вж. фигура 4.5).
1. Преди да се осъществи учене, безусловен стимул (БС) трябва консистентно да
предизвиква рефлекторна, или безусловна реакция (БР). В случая на Кийтлин сладкото
майчино мляко (БС) води до сучене (БР).
2. За да се постигне учене, неутрален стимул, който не води до рефлекс, се
представя малко преди или по същото време като безусловен стимул. Каролин милва
челото на Кийтлин в началото на кърменето. Милването (неутрален стимул) е съчетано
с вкуса на млякото (безусловен стимул).
3. Ако се е осъществило учене, неутралният стимул сам по себе си предизвиква
реакция, подобна на рефлекторната. Неутралният стимул вече се нарича условен (УС),
а реакцията, която той предизвиква - условна (УР). Знаем, че Кийтлин е класически
обусловена, защото милването по челото извън ситуацията на хранене (УС) води до
сучене (УР).
Ако УС се представи самостоятелно достатъчно пъти, без да е съчетан с БС, УР ще
престане да се излъчва - резултат, наречен погасяване. С други думи, ако Каролин
многократно милва челото на
134
Фигура 4.5. Стъпките на класическото обуславяне
Примерът показва как майката на Кийтлин класически я обуславя да суче, като я милва
по челото в началото на храненето.
Кийтлин, без да я кърми, бебето постепенно ще престане да суче в отговор на
милването.
Малките бебета могат да бъдат класически обусловени най-лесно, когато връзката
между двата стимула има стойност за оцеляването. Ученето кои стимули редовно
придружават храненето, подобрява способността на новороденото да получава храна и
да оцелее (Blass, Ganchrow, & Steiner, 1984). Обратното, някои реакции, например
страх, са трудни за класическо обуславяне при новородени. Докато бебетата нямат
моторните умения, за да избягат от неприятни събития, те нямат биологичната
потребност да формират такива асоциации. След 6-месечна възраст обаче страхът е
лесен за обуславяне, както ще видим в шеста глава.
Оперантно обуславяне
При класическото обуславяне новородените изграждат очаквания за стимулните събития
в средата, но не влияят върху стимулите, които се появяват. При оперантното
обуславяне те действат, или оперират, върху средата и стимулите, които следват
поведението им, променят вероятността то да се появи отново. Стимул, който
увеличава появата на дадена реакция, се нарича подкрепител. Например сладка течност
подкрепя реакцията сучене у новородените. Отстраня-
ването на желан стимул или представянето на нежелан, за да се намали появата на
дадена реакция, се нарича наказание. Кисела течност наказва сученето на
новороденото. Тя ги кара да стиснат устни и напълно да спрат да сучат.
Много стимули освен храната могат да служат като подкрепители на поведението на
новородените. Например новородените ще сучат по-бързо зърното, ако това води до
различни интересни гледки и звуци, превръщайки оперантното обуславяне в мощен
инструмент за откриване кои стимули бебетата могат да възприемат и кои предпочитат.
Оперантното обуславяне играе жизненоважна роля във формирането на социалните
взаимоотношения. Бебето се взира в очите на възрастния, той отвръща на погледа и се
усмихва, а след това новороденото отново поглежда и се усмихва. Поведението на
всеки от партньорите подкрепя другия и двамата продължават приятното си
взаимодействие. В шеста глава ще видим, че това условно откликване допринася за
развитието на привързаността между новороденото и този, който полага грижи за него.
Привикване
При раждането човешкият мозък е устроен да бъде привлечен от новостта. Бебетата
обикно-
135
вено реагират по-силно на нов елемент, който е навлязъл в средата им. Привикването
се отнася до постепенното намаляване на силата на реакцията заради многократно
повтаряща се стимулация. Гледането, пулсът и скоростта на дишането могат да
спаднат, сочейки загуба на интерес. След като това стане, нов стимул - промяна в
средата - е причина откликването да се върне до високи нива - увеличение, наречено
възстановяване. Привикването и възстановяването правят ученето по-ефикасно, като ни
помагат да фокусираме вниманието си върху онези аспекти на средата, за които знаем
най-малко неща.
Изследователите, изучаващи разбирането на света от новородените, разчитат на
привикването и възстановяването повече, отколкото на която и да е друга способност.
Например новородено, което първо привиква към зрителен модел (снимка на бебе) и
след това гледа по-дълго време друг (снимка на плешив мъж), като че ли помни първия
стимул и възприема втория като нов и различен от него. Този метод на изучаване на
възприятието и когнициите на новородените, илюстриран на фигура 4.6, може да се
използва с новородени, включително преждевременно родени.
Възстановяването за нов стимул, или предпочитанието към новостта, оценява паметта
за неотдавнашни събития на новороденото. Помислете какво става, когато се върнете
на място, което не сте виждали от дълго време. Вместо да обръщате внимание на
новостта, вероятно ще се
фокусирате върху аспекти, които са познати: „Спомням си това, бил съм тук и
преди!“. По същия начин с преминаването на времето бебетата се изместват от
предпочитанието към новостта към предпочитане на познатостта. С други думи, те се
възстановяват към познат стимул, а не съм нов (вж. фигура 4.6) (Bahrick & Pickens,
1995; Courage & Howe, 1998). Като се съсредоточават върху това изместване,
изследователите могат да използват привикването и за оценяване на паметта за
далечни събития: събития, на които бебетата са били изложени седмици или месеци по-
рано.
Имитация
Новородените идват на този свят с примитив-на способност да учат чрез имитация -
като копират поведението на друг човек. Способността на бебето да имитира се
разширява до определени жестове, например движения на главата, и е демонстрирана в
много етнически групи и култури (Meltzoff & Kuhl, 1994). Дори новородени шимпанзета
- най-близките ни еволюционни предтечи - имитират някои от лицевите изражения
(Myowa-Yamakoshi et al., 2004).
Тъй като няколко изследвания (например Anisfeld et al., 2001) не са успели да
възпроизведат резултатите при човешките бебета, някои изследователи разглеждат
способността на имитация като автоматична реакция, подобна на ре-
Фигура 4.2. Използване на привикването, за да се изучават паметта и познанията на
новородените
Във фазата на привикването новородените гледат снимка на бебе, докато погледът им
се отклони. Във фазата на теста отново им се показва снимката на бебето, но този
път тя се появява заедно със снимка на плешив мъж. (а) Когато тестовата фаза е
скоро след привикването (няколко минути, часове или дни в зависимост от възрастта
на бебетата), участниците, които си спомнят лицето на бебето и го разграничават от
лицето на мъжа, демонстрират предпочитание към новостта; те се възстановяват към
нов стимул, (б) Когато тестовата фаза е отложена със седмици или месеци, бебетата,
които продължават да си спомнят лицето на бебето, се изместват към предпочитание на
познатостта; те се възстановяват към познатото бебешко лице, а не това на нов мъж.
136
флекс. Други обаче твърдят, че новородените имитират различни лицеви изражения и
движения на главата с очевидно усилие и решимост, дори малко след като възрастният
престане да демонстрира поведението (Наупе, 2002; Meltzoff & Moore, 1999).
Учените са идентифицирали специализирани клетки в много зони на мозъчната кора на
примати, наречени огледални неврони, които лежат в основата на тези способности
(Rizzolatti & Craighero, 2004). Огледалните неврони изпращат електрически импулси
по еднакъв начин, когато примат чуе или види действие и когато осъществи лично
същото действие. Хората имат особено сложни системи от огледални неврони, което ни
позволява да наблюдаваме чуждото поведение (например усмихване или хвърляне на
топка), докато симулираме поведението в мозъка си. Смята се, че огледалните неврони
са биологич-ната основа на различни взаимосвързани, сложни социални способности,
включително имитацията, емпатийното съпреживяване на емоциите и разбирането на
чуждите намерения (Iocaboni et al., 2005).
Колкото и ограничена да е имитацията по време на раждането, това е могъщо средство
за учене (Blasi & Bjorklund, 2003). Използвайки имитацията, новородените изследват
социалния си свят, опознават хората и себе си, като съчетават поведенчески
състояния. Използвайки способността на бебетата да имитират, възрастните могат да
ги накарат да изпълняват желани поведения. И накрая, грижещите се за тях изпитват
голямо удоволствие, когато бебето имитира действията им, а това помага на
взаимоотношенията му с родителя.
Дайте примери на класическо обуславяне, опе-рантно обуславяне и
привикване/възстановяване при новородени. Защо е полезен всеки тип учене?
Деветмесечният Байрън има играчка с големи, оцветени бутони. Всеки път, когато
натисне някой бутон, чува детска песничка. От коя способност за учене се възползва
производителят на играчката? Какво може да разкрие играта на Байрън с играчката за
възприятието му за звукови модели?
Каролин, Моника и Ванеса водят дневник с горди записи: кога децата им за пръв път
са вдигнали глава, посегнали към обект, седнали са самостоятелно и са направили
първите си крачки. Родителите са разбираемо въодушевени от новите моторни умения,
които позволяват на бебетата да овладеят телата си и средата по нов начин. Например
седенето изправени дава на бебетата нова перспектива за света. Посягането им
позволява да открият различни неща за обектите, като им въздействат. Когато
новородените могат да се движат самостоятелно, възможностите им за изследване се
умножават.
Моторните постижения на бебетата имат могъщ ефект върху социалните им
взаимоотношения. Когато Кийтлин пропълзява на 7.5 месеца, Каролин и Дейвид започват
да ограничават движенията ѝ. Когато прохожда три дни след първия си рожден ден, се
появява първото „изпитание на волите“ (Biringen et al., 1995). Въпреки
предупрежденията на майка ѝ, Кийтлин понякога дърпа неща от лавиците, което
преминава поставените граници. „Казах: не прави това!“ - твърдо заявява Каролин,
укорявайки Кийтлин. Същевременно родителите засилват изразите на привързаност и
игриви дейности, когато Кийтлин започва да ги търси за поздрави, прегръдки и весела
игра на „жмичка“ (Campos, Kermoian, & Zumbahlen, 1992). Моторните умения,
социалната компетентност, познанието и езикът се развиват заедно и се поддържат
едно друго.
Последователност на моторното развитие
Грубото моторно развитие се отнася до контрола върху действията, които помагат на
новородените да се движат в средата, например пълзене, изправяне и ходене. Финото
моторно развитие се отнася до по-дребни движения, например посягане и хващане. В
таблица 4.2 е представена средната възраст, на която американските новородени и
прохождащи деца постигат различни груби и фини моторни умения. Представена е и
възрастта, на която повечето бебета постигат всяко умение. Това показва големи
индивидуални различия в темпа на моторния прогрес. Ще сме притеснени за развитието
на детето само ако множество моторни умения са сериозно забавени.
Децата придобиват моторни умения по много индивидуален начин. Много влияния -
вътреш-
137
Таблица 4.2. Грубо и фино моторно развитие през първите две години
Моторно умение Средна възраст на постигането му Възрастов обхват, в който 90%
от новородените постигат умението
Когато се държи право, задържа главата си права и стабилна.6 седмици 3 седмици -
4 месеца
Когато е легнало по корем, се повдига на ръце. 2 месеца 3 седмици - 4 месеца
Върти се на гръб. 2 месеца 3 седмици - 5 месеца
Хваща кубче. 3 месеца и 3 седмици 2-7 месеца
Върти се на страна, когато е легнало на гръб. 4.5 месеца 2-7 месеца
Сяда само. 7 месеца 5-9 месеца
Лази. 7 месеца 5-11 месеца
Вдига се, за да се изправи. 8 месеца 5-12 месеца
Играе на пляскане на ръце. 9 месеца и 3 седмици 7-15 месеца
Стои право само. 11 месеца 9-16 месеца
Ходи само. 11 месеца и 3 седмици 9-17 месеца
Строи кула от две кубчета 11 месеца и 3 седмици 10-19 месеца
Драска енергично. 14 месеца 10-21 месеца
Изкачва се по стълби с чужда помощ. 16 месеца 12-23 месеца
Скача на място. 23 месеца и 2 седмици 17-30 месеца
Ходи на пръсти. 25 месеца 16-30 месеца
Забележа: Тези основни събития представляват цялостни възрастови тенденции. В
точната възраст, на която се постига всеки крайъгълен камък на развитието, има
индивидуални различия.
Източници: Bayley, 1969, 1993, 2005.
ни и външни за детето - подкрепят големия напредък в моторната компетентност през
първите две години.
Моторните умения като динамични системи
Според теорията за динамичните системи за моторното развитие овладяването на
моторни умения включва придобиването на все по-сложни системи на действие. Когато
моторните умения работят като система, отделните способности се обединяват и всяка
сътрудничи с останалите, за да даде по-ефективни начини за изследване и
контролиране на средата. Например контролът на главата и горната част на гърдите се
комбинират в седенето с външна подкрепа. Ри-тането, люлеенето на четири крайника и
посягането се комбинират, за да доведат до лазенето. След това лазенето, стоенето
прав и стъпването се обединяват в ходене.
Всяко ново умение е съвместен продукт на четири фактора: (1) развитие на
централната нервна система, (2) способностите на тялото за движение, (3) целта,
която си е поставило детето, и (4) подкрепата от средата на умението (Thelen &
Smith, 1998). Промяната във всеки елемент прави системата по-нестабилна и детето
започва да
изследва и да избира нови, по-ефективни моторни модели.
Когато умението се придобива за пръв път, бебетата трябва да го усъвършенстват.
Например в ученето да ходят, прохождащите деца практикуват шест или повече часове
дневно, изминавайки дължината на 29 футболни игрища! Изследването и желанието за
овладяване на нови задачи подхранват решимостта на прохождащото дете. Постепенно
неговите малки, нестабилни стъпки се променят в по-големи, пръстите им сочат
напред, а краката им се движат по-близо един до друг и са по-симетрично
координирани (Adolph, Vereijken, & Shrout, 2003). След като движенията се повтарят
хиляди пъти, подпомагат създаването на нови връзки в мозъка, които управляват
моторните модели.
Динамичните моторни системи в действие.
За да открият как бебетата придобиват моторни умения, някои изследователи
проследяват първите им опити в умението, докато то стане гладко и лесно. В едно
изследване учените държат пеещи играчки или пред ръцете, или пред краката на
бебетата от момента, в който те проявяват интерес, докато се ангажират в добре
координирано посягане и хващане (Galloway & Thelen, 2004).
138
Бебетата нарушават цефалокаудалната тенденция (посягането с ръцете преди краката),
за която дълго време се е смятало, че характеризира последователността на моторното
развитие. Вместо това тези бебета първо посягат за играчките с краката - още на 8-
седмична възраст -поне един месец, преди да започнат да вдигат ръцете си!
Защо бебетата посягат първо с краката? Тъй като тазобедрената става ограничава
краката в движенията в по-малка степен, отколкото раменната става - ръцете,
бебетата могат по-лесно да контролират движенията на краката си. Следователно
посягането с краката изисква много по-малко практика, отколкото посягането с
ръцете. Както потвърждават тези резултати, вместо да следват строг цефалокаудален
модел, редът, в който се развиват моторните умения, зависи от анатомията на частите
на тялото, които се използват, заобикалящата среда и усилията на новороденото.
Културни вариации в моторното развитие.
Културните вариации в практиките по отглеждането на децата също влияят върху
моторното развитие. Направете бързо проучване на няколко родители, които познавате:
трябва ли седенето, пълзенето и ходенето преднамерено да се насърчават? Отговорите
силно варират в отделните култури. Японските майки и тези от селските райони на
Индия например вярват, че такива усилия са ненужни (Seymour, 1999). Сред индианците
зинакантеко в Южно Мексико бързият моторен напредък активно се обезкуражава.
Бебетата, които ходят, преди да знаят достатъчно, за да се пазят от готварски огън
и тъкачни станове, се разглеждат като опасни за себе си и разстройващи дейността на
другите (Greenfield, 1992).
Обратното, сред кипсигите от Кения бебетата изправят глава, седят сами и ходят
значително по-рано от американските новородени. Родителите кипсиги преднамерено ги
учат на тези умения. През първите няколко месеца бебетата се поставят седнали в
дупки, изкопани в земята, увити в одеяла, които им помагат да седят изправени.
Ходенето се подпомага чрез честото им повдигане и изправяне на крака (Super, 1981).
И накрая, тъй като намалява прекарваното „време за лежане по корем“, настоящата
западна практика бебетата да се слагат да спят по гръб, за да се предпазят от
синдрома на внезапната детска смърт (вж. трета глава), забавя развитие-
то на грубите моторни умения обръщане, седене и пълзене (Majnemer & Barr, 2005;
Scrutton, 2005). За да се предотвратят тези забавяния, грижещите се за бебетата
могат редовно да ги поставят да лежат по корем, когато са будни.
Фино моторно развитие: посягане и хващане
От всички моторни умения посягането може би играе най-голяма роля в когнитивното
развитие на новороденото. Като хваща неща, обръща ги и наблюдава какво става,
когато ги пуска, бебето научава много за гледките, звуците и осезателните качества
на обектите.
Посягането и хващането, подобно на много други моторни умения, започват като груба,
ди-фузна дейност и се придвижват към овладяване на фините движения. През първите 9
месеца новородените замахват много некоординирано (наречено предпосягане) към
обекта пред тях, но заради лошия контрол на ръцете и китките, рядко влизат в
контакт с обекта. Подобно на рефлексите на новороденото, предпосягането в крайна
сметка се изоставя около 7-седмична възраст. Въпреки това то подсказва, че бебетата
са био-логично подготвени да координират ръката с окото в акта на изследването (von
Hofsten, 2004).
На около 3 месеца, когато бебето развие нужния контрол върху погледа и ръката и
рамото, посягането се появява отново и постепенно точността му се подобрява
(Spencer et al., 2000). Към
5-6 месеца бебетата посягат за обект в стая, която е затъмнена по време на
посягането чрез изключване на лампата (McCarty & Ashmead, 1999). В самото начало
зрението е освободено от основния акт на посягането, така че може да се фокусира
върху по-сложни приспособявания. През следващите няколко месеца бебетата стават по-
добри в посягането само с една ръка (а не с двете) и достигането до движещи се
обекти -такива, които се въртят, сменят посоката си или се доближават и отдалечават
(Fagard & Peze, 1997; Wentworth, Benson, & Haith, 2000).
След като бебето може да достига предмета, модифицира захвата си. Рефлекса на
новороденото да хваща се заменя от лакътното хващане -тромаво движение, в което
пръстите се приближават към дланта. Въпреки това дори 3-месечни бебета с лекота
приспособяват хватката на ръката към размера и формата на обектите - способност,
която се подобрява през първата година (Newman, Atkinson, & Braddick, 2001). Около
4-5 месеца, когато започват да се изправят в сед-
139
нало положение, бебетата координират и двете ръце в изследването на обектите
(Rochat & Goubet, 1995). Към края на първата година бебетата използват палеца и
показалеца един срещу друг в добре координирано хващане като в клещи. След това
способността да се манипулират обектите много се разширява. Едногодишното дете може
да вдига стафиди и стръкчета трева, да завърта копчета и да отваря и да затваря
малки кутии.
Между 8 и 11 месеца посягането и хващането са овладени, така че вниманието е
освободено от моторното умение към събитията, които се случват преди и след
достигането до обекта. Например 10-месечните бебета с лекота приспособяват
посягането, за да предугаждат следващото действие. Посягат за топката по-бързо,
когато възнамеряват да я хвърлят, отколкото ако искат да я пуснат внимателно пред
отвор (Claxton, Keen, & McCarty, 2003).
Цитирайте доказателства, че моторното развитие е съвместен продукт на биологични,
психологически и екологични фактори.
Отбележете всекидневни преживявания, които подкрепят овладяването на посягането,
хващането, седенето и пълзенето. Защо трябва грижещите се за бебетата да ги
поставят в различни телесни пози в будните им часове?
Подкрепяте ли ранното, системно обучение на бебетата в моторни умения като пълзене,
ходене и изкачване на стълби? Защо „да“ или защо „не“?
В трета глава научихте, че сетивата осезание, вкус, обоняние и слух - но не
зрението - са забележително добре развити по време на раждането. Нека сега се
обърнем към един свързан въпрос: по какъв начин се променя възприятието през
първата година от живота?
Дискусията ни ще се съсредоточи върху слуха и зрението, защото почти всички
изследвания адресират тези два аспекта на перцептивното развитие. Спомнете си, че в
трета глава използ-
вахме думата усещане, за да говорим за тези способности, която внушава доста
пасивен процес. Сега използваме думата възприятие, което е ак-тивно: когато
възприемаме, организираме и интерпретираме вижданото и чуваното.
Докато разглеждаме перцептивните постижения в младенчеството, може би ще ви е
трудно да определите къде свършва възприятието и започва мисленето. Изследванията,
които ще обсъдим, осигуряват отличен мост към темата на пета глава: когнитивното
развитие през първите две години.
Слух
На първия рожден ден на Тими Ванеса купува няколко записа на детски песнички и
пуска по един всеки следобед по времето за сън. Скоро Тими ѝ дава да разбере коя е
любимата му песничка. Ако пусне „Туинкъл, туинкъл“, той се изправя в кошчето си и
хленчи, докато тя не я смени с „Джак енд Джил“. Поведението на Тими илюстрира най-
голямата промяна в слуха през първата година: бебетата организират звуците във все
по-сложни модели.
Между 4 и 7 месеца бебетата имат усещане за музикалните фрази: те предпочитат
менуетите на Моцарт с паузи между фразите пред онези с неловки начупвания
(Krumhansl & Jusczyk, 1990). В края на първата година разпознават същата мелодия,
когато се свири в различна тоналност. Когато последователността на тоновете е леко
променена, те могат да определят, че мелодията вече не е същата (Trehub, 2001).
Спомнете си от трета глава, че новородените могат да разграничават почти всички
звукове в човешките езици и че предпочитат да слушат майчиния си език. Докато
слушат разговорите на хората около тях, те се научават да се фокусират върху
смислените звукови вариации. Записите на мозъчните вълни разкриват, че около 5-
месечна възраст бебетата стават чувствителни към моделите на ударение върху
сричките на собствения си език (Weber et al., 2004). Между 6 и 8 месеца започват да
„пресяват“ звукове, които не се използват в майчиния им език (Anderson, Morgan, &
White, 2003; Polka & Werker, 1994).
Скоро след това новородените се фокусират върху по-големи речеви сегменти. Между 7
и 9 месеца разпознават познатите думи в изговорени пасажи, започват да възприемат
потока на речта в подобни на думи единици и се заслушват за по-дълго време в речта
с ясни граници между
140
простите изречения и фразите (Jusczyk, 2002; Soderstrom et al., 2003).
По какъв начин бебетата осъществяват такъв бърз напредък във възприемането на
структурата на езика? Изследванията показват, че бебетата са впечатляващи
статистически анализатори на звуковите модели. При идентифицирането на думите
например те разграничават сричките, които често се появяват заедно (сочещо, че
принадлежат на една и съща дума) от тези, които рядко се появяват заедно (сочещо
граница на думата) (Saffran, Aslin, & Newport, 1996; Saffran & Thiessen, 2003).
Очевидно е, че бебетата имат способността да извличат редовно повтарящите се модели
от непрекъснатата вербална стимулация.
Някои изследователи вярват, че бебетата са вродено „оборудвани“ в общ механизъм за
учене за идентифициране на структурата в средата, който те прилагат и към
зрителната стимулация (Kirkham, Slemmer, & Johnson, 2002). Всъщност, тъй като
комуникацията често е мултисензорна (едновременно вербална, зрителна и тактилна),
бебетата получават богата подкрепа от другите сетива в анализирането на речта. Може
би сте наблюдавали родители да назовават обекта, докато демонстрират, например
казвайки „кукла“, докато движат куклата, а понякога с куклата докосват бебето.
Правейки това, грижещите се за новородените им помагат да запомнят асоциацията
между думата и обекта (Gogate & Bahrick, 2001).
Зрение
За да изследват средата, хората зависят от зрението повече, отколкото от всяко
друго сетиво. Макар че първоначално е фрагментиран, зрителният свят на бебето
претърпява необикновени промени през първите 7 до 8 месеца от живота.
Зрителното развитие се подкрепя от бързо съзряване на очите и зрителните центрове в
мозъчната кора. На около 2 месеца бебетата могат да фокусират обектите и да
различават цветовете почти толкова добре, колкото и възрастните (Teller, 1998).
Зрителната острота (фините разграничения) стабилно се подобрява, достигайки ниво
почти като на възрастния (около 20/20) към 6-месечна възраст (Slater, 2001).
Сканирането на средата и проследяването на движещи се обекти също се подобрява през
първата половин година, докато бебетата започват все по-добре да контролират
движенията на очите и изграждат организиран перцептивен свят (Johnson, Slemmer, &
Amso, 2004).
Докато изследват зрителния си свят, новородените се ориентират в характеристиките
на обектите и как те са подредени в пространството. За да разберем как го правят,
нека изследваме развитието на възприятието за дълбочина и модели.
Възприятие за дълбочина. Възприятието за дълбочина е способността да се преценява
разстоянието на обектите един от друг и от нас. То е важно за разбирането на
подреждането на средата и за ръководство на моторната активност.
Елинор Гибсън и Ричард Уок (Gibson & Walk, 1960) проектират зрителна пропаст и я
използват в първите изследвания на възприятието за дълбочина. Тя се състои от
покрита с плексиглас маса с платформа в центъра, „плитка“ страна с шахматен модел
точно под плексигласа и „дълбока“ страна с шахматен модел няколко стъпки под
стъклото. Изследователите откриват, че пълзящи бебета с лекота пресичат „плитката“
страна, но повечето реагират със страх на „дълбоката“ страна. Изследователите
стигат до заключението, че по времето, когато новородените могат да пълзят,
повечето разграничават дълбоки и плитки повърхности и избягват стръмните наклони.
Изследванията на Гибсън и Уок показват, че пълзенето и избягването на стръмните
наклони са свързани, но не ни казват по какъв начин са свързани или кога за пръв
път се появява възприятието за дълбочина. За да разберат по-добре развитието на
възприятието за дълбочина, изследователите са се насочили към способността на
бебетата да идентифицират конкретни насоки за дълбочина, използвайки методи, които
не изискват от тях да пълзят.
Движението е първата насока за дълбочина, към която са чувствителни новородените.
Бебета на 3 до 4 седмици мигат с очи отбранително, когато обект се движи към лицето
им, сякаш ще ги удари (Nanez & Yonas, 1994). Бинокулярните насоки за дълбочина
възникват, защото двете ни очи имат леко различен поглед към зрителното поле.
Чувствителността към бинокулярните насоки се появява между 2- и 3-месечна възраст и
бързо се подобрява през първата година (Brown & Miracle, 2003). И накрая, на около
6- до 7-ме-сечна възраст новородените стават чувствителни към монокулярните насоки
за дълбочина - тези, които използват художниците, за да направят така, че картината
да изглежда триизмерна. Примерите включват линии, които създават илюзията за
перспектива, промени в структурата (близките обекти са по-детайлни от далечните) и
припокри-
141
ването на обектите (обект, който частично е скрит от друг обект, се възприема като
по-далечен) (Sen, Yonas, & Knill, 2001; Yonas et al., 1986).
Защо насоките, използвани във възприятието на дълбочината, се появяват в описания
ред? Изследователите теоретизират, че участва моторното развитие. Например
контролът на главата през първите седмици от живота може би помага на бебетата да
забелязват движението и бино-кулярните насоки. Около 5-до 6-месечна възраст
способността да се обръщат, да търсят пипнеш-ком и да усещат повърхността на
обектите вероятно подпомага възприятието на монокулярните насоки (Bushnell &
Boudreau, 1993). Както ще видим след малко, един аспект на моторния напредък -
независимото движение - играе жизненоважна роля в усъвършенстването на възприятието
за дълбочина.
Независимо движение и възприятие за дълбочина. На 6 месеца Тими започва да пълзи.
„Той е безстрашен! - възкликва Ванеса. - Ако го оставя в средата на нашето легло,
той изпълзява до самия край. Същото става и със стълбите.“ Дали Тими ще започне да
проявява по-голяма предпазливост по отношение на ръба на леглото и стълбището,
когато придобие по-голям опит в пълзенето? Изследванията показват, че е точно така.
От богатия всекидневен опит бебетата постепенно се ориентират как да използват
насоките за дълбочина при всяка позиция на тялото (седене, пълзене, а след това
ходене), за да идентифицират опасността от падане (Adolph & Eppler, 1999). Например
новородените с по-голям опит в пълзенето (независимо кога започват да пълзят) е
много по-вероятно да отказват да пресекат „дълбоката страна“ на зрителната пропаст
(Campos et al., 2000).
Независимото движение подпомага допълнителни аспекти на разбирането на триизмерното
пространство. Например опитните пълзящи бебета са по-добри от неопитните си
връстници в запомнянето на местоположението на обектите и откриването на скрити
предмети (Campos et al., 2000). Както показва карето „Биология и среда“, връзката
между независимото движение и пространственото познание е видима в популация с
много различен перцептивен опит: новородени с тежки зрителни увреждания.
Възприятие за модели и лица. Дори новородените предпочитат да наблюдават стимули,
съществуващи в модели, отколкото прости драз-
нители (Fantz, 1961). Заради лошото си зрение много малките бебета не могат да се
ориентират в характеристиките на сложни модели, така че предпочитат например да
гледат шахматна дъска с големи, ясно изпъкващи квадрати, отколкото такава с
множество малки квадрати. На около 2 месеца, когато идентификацията на фините
детайли се е подобрила, новородените прекарват повече време в гледане на по-
сложната шахматна дъска (Gwiazda & Birch, 2001). С възрастта те предпочитат все по-
сложни модели.
През първите седмици от живота бебетата реагират на отделните части на модела,
гледайки концентрирано единични, силно контрастни характеристики (Hunnius & Geuze,
2004а, 2004b). При изследване на рисунки на човешки лица например, 1 -месечни
бебета се фокусират върху краищата на стимула - края на косата или брадичката. На
2- до 3-месеца, когато способността на сканиране и чувствителността към контраста
се подобрят, бебетата внимателно изследват вътрешните характеристики на модела,
спирайки за кратко, за да видят всяка част (Bronson, 1994).
След като могат да възприемат всички аспекти на даден модел, те ги интегрират в
единно цяло. Постепенно стават толкова добри в идентифицирането на организацията на
модела, че възприемат дори субективните граници, които всъщност не присъстват.
Например 9-месечни бебета трябва да наблюдават по-дълго поредица от движещи се
светлини, които наподобяват ходещо човешко същество, отколкото обърнат или разбър-
►
Фигура 4.11. Субективни граници в зрителни модели
На какво ви прилича този образ, в който липсват две трети от очертанията? Към 12-
месечна възраст бебетата го идентифицират като мотоциклет. След привикване към
непълния образ на мотоциклета, им се показва цялостна фигура на мотоциклет,
съчетана с нова форма. Дванадесетмесечните възстановяват (гледат по-дълго) новата
фигура, което сочи, че те са разпознали модела с мотоциклета на базата на много
ограничена зрителна информация. (Адаптирано от Rose, Jankowski, & Senior, 1997).
142
Развитие на новородените с тежки зрителни дефекти
Изследванията върху бебета, чието зрение е много слабо или напълно отсъства,
драматично илюстрират взаимозависимостта на зрението, моторното изследване,
социалното взаимодействие и разбирането на света. В лонгитюдно изследване бебета
със зрителна острота 20/800 или по-слаба (имат само мъгляво възприятие за светлина
или са слепи) са проследени през предучилищните години. В сравнение с връстниците с
не толкова тежки зрителни нарушения, те демонстрират сериозно закъснение във всички
аспекти на развитието. Моторното и когнитивното функциониране страдат най-много; с
възрастта изпълнението в двете области се отдалечава все повече от това на другите
деца (Hatton et al., 1997).
Какво обяснява това дълбоко изоставане в развитието? Минималното или отсъстващото
зрение като че ли променя преживяванията на детето поне по два критично важни,
взаимосвързани начини.
Въздействие върху моторното изследване и пространственото разбиране. Бебетата с
тежки зрителни нарушения постигат основните стъпала в грубото и финото моторно
развитие много месеци по-късно от зрящите им връстници (Levtzion-Korach et al.,
2000). Например, средно, слепите деца не посягат и не манипулират обектите преди
12-, не пълзят преди 13- и не прохождат преди 19-месечна възраст (сравнете тези
средни стойности с нормите в таблица 4.2). Защо е така?
Новородените с тежки зрителни нарушения трябва да разчитат на звука, за да
идентифицират местоположението на обектите. Звукът обаче не е прецизна насока за
местоположение до много по-късно в сравнение със зрението - около средата на
първата година (Litovsky & Ashmead, 1997). Тъй като бебетата, които не могат да
виждат, имат трудности с ангажирането на грижещите се за тях, е възможно
възрастните да не им осигуряват богато, ранно съприкосновение с издаващи звуци
обекти. В резултат бебето започва да разбира относително късно, че съществува свят
на интересни обекти, които да изследва.
Докато не се постигне „посягането към звука“, бебетата с тежки зрителни нарушения
не са мотивирани да се движат независимо. Зара-
ди собствената им несигурност, съчетана със защитата на родителите и ограниченията,
за да се предотвратят нараняванията, слепите новородени обикновено са несигурни в
движенията си. Тези фактори забавят още повече моторното развитие.
Моторното и когнитивното развитие са тясно свързани, особено при новородените с
ограничено или никакво зрение. Тези бебета изграждат разбиране за местоположението
и подреждането на обектите в пространството едва след посягането и пълзенето
(Bigelow, 1992). Неспособността да имитират моторните действия на другите представя
допълнителни предизвикателства с увеличаване на възрастта на тези деца,
допринасяйки за спад в моторния и ког-нитивния напредък спрямо връстниците с по-
добро зрение (Hatton et al., 1997).
Въздействие върху взаимоотношението грижещ се-бебе. Бебетата, които виждат слабо,
имат големи трудности да предизвикат стимулиращи взаимодействия с грижещите се за
тях. Те не осъществяват зрителен контакт, не имитират и не идентифицират невербални
социални насоки. Техните емоционални изрази са притъпени; например усмивката им е
мимолетна и непредвидима. Тъй като не могат да гледат в същата посока като
партньора, те много изостават в установяването на общ фокус на вниманието върху
обектите като основа за игра (Bigelow, 2003). Следователно тези деца нерядко
получават ограничено внимание от възрастните и друга стимулация, която е
жизненоважна за всички аспекти на развитието.
Когато дете със зрително нарушение не се научи как да участва в социалното
взаимодействие през младенчеството, комуникацията е компрометирана в ранното
детство. В изследване с наблюдение включващо слепи деца в детски градини заедно със
зрящи връстници, слепите деца рядко инициират контакт с връстниците и учителите.
Когато те все пак взаимодействат, имат проблеми с интерпретирането на смисъла на
реакциите на другите и подходящото им реагиране (Preisler, 1991, 1993).
Интервенции. Родителите, учителите и професионалните грижещи се за новородени с ми-
нимално зрение могат да им помогнат да преодолеят ранното закъсняване в развитието
чрез стимулиращо, откликващо взаимодействие. Тех-
143
никите, които помагат на бебетата да осъзнаят физическата и социалната си среда,
включват засилен сензорен поток от информация чрез комбиниране на слух и осезание
(поставяне на ръцете на бебето върху лицето на възрастния, докато той говори или
пее), ангажиране в много повторения и последователно подкрепяне на усилията на
новороденото да осъществява контакт. Играта с манипулация на обекти, които издават
звуци, също е жизненоважна.
Богатата езикова стимулация също компен-
сира загубата на зрението (Conti-Ramsden & Perez-Pereira, 1999). Тя дава на малките
деца готово средство за откриване на обектите, събитията и поведенията, които те не
могат да видят. След като се появи езикът, много деца с ограничено или липсващо
зрение демонстрират впечатляващо съживяване. Някои придобиват способността за
абстрактно мислене и повечето овладяват социалните и практическите умения, които им
позволяват да водят продуктивен, независим живот (Warren, 1994).
► кан модел (Bertenthal, 1993). На 12 месеца бебетата могат да идентифицират
обекти, представени чрез непълни рисунки, дори когато цели две трети от рисунката
отсъства (вж. фигура 4.11) (Rose, Jankowski, & Senior, 1997). Както показват тези
резултати, засилващите се познания на бебетата за обектите и действията подкрепят
възприятието на модели.
Склонността да се търси структура в стимул с модел е приложима и към възприятията
на лица. Новородените предпочитат да гледат прости, подобни на лице стимули с
характеристики, подредени естествено (изправени), а не неестествено (обърнати
отгоре надолу или настрани) (вж. фигура 4.12а) (Mondloch et al., 1999). Освен това
те проследяват лицев модел, движещ се през зрителното им поле, по-далече, отколкото
другите стимули (Johnson, 1999). Някои изследователи твърдят, че тези поведения
отразяват вродената способност на новородените да се ориентират спрямо членовете на
собствения си биологичен вид, точно както правят много новородени животни (Johnson,
2001; Slater & Quinn, 2001). Други обаче твърдят, че новородените предпочитат
всякакъв стимул, в който най-видимите елементи са подредени хоризонтално в горната
част на модела, например „очите“ на фигура 4.12а (Turati,
2004). Друга догадка е, че новородените са изложени на лица по-често, отколкото на
други стимули - ранни преживявания, които могат бързо да подготвят мозъка да
идентифицира лица (Nelson, 2001).
Въпреки че реагират на подобна на лице структура, новородените не могат да
различават сложен лицев модел от други, еднакво сложни модели (вж. фигура 4.126).
От многократното съприкосновение с лицето на майка си, те бързо се научават да
предпочитат нейното лице пред това на непозната жена, макар че са чувствителни само
към най-широките му очертания. На около 2 месеца, когато те могат да комбинират
еле-
ментите на модела в организирано цяло, бебетата предпочитат рисунка на човешко лице
пред друго подреждане на стимула (Dannemiller & Stephens, 1988). Освен това
предпочитат детайлните лицеви характеристики на майка си пред тези на друга жена
(Bartrip, Morton, & de Schonen, 2001).
Около 5-месечна възраст - и засилвайки се през втората половина на първата година -
бебетата възприемат емоционалните изрази като смислени цялости. Те се отнасят към
положителните лица (щастливи и изненадани) като различни от отрицателните (тъжни
или уплашени)
(а)
(б)
Фигура 4.12. Ранно разпознаване на лица
(а) Новородените предпочитат да гледат простия модел вляво, наподобяващ лице, пред
обърнатия на об-ратно модел вдясно, (б) Когато сложната рисунка на лице вляво и
еднакво сложната, объркана рисунка вдясно се движат през зрителното поле на
новороденото, то гледа лицето по-дълго време. Ако обаче двата стимула са
неподвижни, бебетата не демонстрират предпочитание към лицето до 2- до 3-месечна
възраст (от Johnson, 1999; Mondloch et al., 1999).
144
(Bornstein & Arterberry, 2003). Когато бебетата започнат да разпознават и да
реагират на експресивното поведение на другите, възприятието на лица подкрепя най-
ранните им социални взаимоотношения.
Интермодално възприятие
Нашият свят осигурява богата, непрекъсната интермодална стимулация - едновременно
постъпване на информация от повече от една модалност, или сетивна система. С
интермодал-ното възприятие осмисляме тези течащи потоци от светлина, звук,
осезателни насоки, мирис и вкус, като възприемаме обектите и събитията като единни
цялости.
Новородените възприемат стимулацията от различните сензорни системи по единен начин
чрез идентифициране на амодалните сетивни свойства - информацията, която се
припокрива от две или повече сетивни системи. Да разгледаме гледката и звука от
подскачаща топка или лицето и гласа на говорещ човек. Във всяко събитие зрителната
и слуховата информация се появява едновременно и с еднакъв темп, ритъм,
продължителност, интензивност и синхрон във времето.
От самото начало новородените имат впечатляващи способности за възприятие на
амодални свойства (Lickliter & Bahrick, 2000). Само след едно съприкосновение
човешките новородени научават асоциациите между гледки и звуци на играчките,
например ритмично дрънчене и тро-пане (Morrongiello, Fenwick, & Chance, 1998). В
първата половин година бебетата овладяват забележителен обхват от интермодални
взаимоотношения. Например 3- и 4-месечни новородени могат да свържат възрастта на
гласа (детски срещу възрастен) и емоционалния му тон (щастлив или гневен) с
подходящото лице на човек (Bahrick, Netto, & Hernandez-Reif, 1998; Walker-Andrews,
1997). Между 4 и 6 месеца бебетата са в състояние да възприемат и да запомнят
уникалните съчетания на лице и глас на непознати възрастни (Bahrick, Hernandez-
Reif, & Flom,
2005). Към 8-месечна възраст те дори могат да съчетаят гласовете и лицата на базата
на пола (Patterson & Werker, 2002).
По какъв начин интермодалното възприятие се развива толкова бързо? Новородените
като че ли са биологично подготвени да се фокусират върху амодалната информация.
Идентифицирането на амодалните отношения, например често
срещан темп и ритъм в гледките и звуците, може да осигури основата за долавянето на
конкретни интермодални съчетания, например отношението между лицето на определен
човек и звука на неговия глас или между обект и езиковия му етикет (Bahrick, 2001).
Интермодалната чувствителност е от критично значение за перцептивното развитие. В
първите няколко месеца, когато голяма част от стимулацията е непозната и объркваща,
тя помага на бебетата да забележат смислени корелации между сетивната входяща
информация и бързо да осмислят заобикалящата среда (Bahrick, Lickliter, & Flom,
2004). Както показват току-що разгледаните примери, интермодалното възприятие
подпомага и преработката на социалната информация и на езика. Спомнете си и
доказателствата, представени в дискусията ни върху слуха: че в най-ранните си
усилия да осмислят езика бебетата се възползват от времевия синхрон между звуковете
на речта и движението на обект.
И накрая, ранното взаимодействие между родителя и детето представя на бебето богат
контекст, състоящ се от множество едновременни гледки, звуци, докосвания и миризми,
за разширяване на интермодалното възприятие (Lickliter & Bahrick, 2000).
Интермодалното възприятие е фундаментална способност, която подпомага всички
аспекти на психичното развитие.
Разбиране на перцептивното развитие
След като разгледахме развитието на перцеп-тивните способности на бебето, как можем
да обединим тази разнообразна поредица от изумителни постижения? Широко приетите
отговори идват от работата на Елинор и Джеймс Гибсън. Според теорията за
диференциацията на семейство Гибсън бебетата активно търсят неизменни
характеристики в средата - тези, които остават стабилни - в непрекъснато променящия
се перцептивен свят. Например при възприятието на модели бебетата първоначално са
изправени пред объркващ масив от стимулация. Много бързо обаче те започват да
търсят характеристики, които се открояват, и се ориентират към образи, които грубо
представляват лице. Скоро след това изследват вътрешните характеристики и
забелязват стабилни взаимоотношения между тях. В резултат идентифицират модели,
например сложни модели и лица. Развитието на интермодалното възприятие също
отразява този принцип. Бебетата търсят неизменни взаимоот-
145
ношения, например амодални свойства, например ритъм, в появяващи се едновременно
гледки и звуци. Постепенно те започват да възприемат по-детайлни интермодални
асоциации. Семейство Гибсън описват теорията си като диференциация (при което
„диференциация“ означава анализиране или разчупване), защото в течение на времето
бебето идентифицира все по-фини, неизменни характеристики между стимулите.
Следователно един от начините да се разбере перцептивното развитие е да се мисли за
него като за вродена тенденция към търсене на ред и последователност - способност,
която става все по-фино настроена с възрастта (Gibson, 1970; Gibson, 1979).
Въздействието върху средата е жизненоважно в перцептивната диференциация. Помислете
за връзките между моторните основни събития и перцептивното развитие, обсъдени в
тази глава. Бебетата непрекъснато търсят начини, по които средата им дава
възможности за действие (Gibson, 2000, 2003). Чрез движението и изследването те се
ориентират кои предмети могат да бъдат хващани, стискани, удряни или подхвърляни и
кога повърхността е безопасна за пресичане или създава възможност за падане. В
резултат те диференцират света по нови начини и действат по-компетентно (Adolph &
Eppler, 1998,
1999).
Завършвайки тази глава, е справедливо да отбележим, че някои изследователи вярват,
че бебетата правят нещо повече от осмисляне на опита чрез търсене на неизменните
характеристи-
ки. Вместо това те налагат смисъл върху възприеманото, конструирайки категории от
обекти и събития в заобикалящата среда. В главата видяхме мимолетни препратки към
тази когнитивна гледна точка. Например по-големите новородени интерпретират познато
лице като източник на удоволствие и привързаност, а модел от мигащи светлини - като
движещо се човешко същество. Тази когнитивна гледна точка има достойнства и за
разбирането на постиженията на младенчеството. В действителност много изследователи
комбинират тези две позиции, разглеждайки развитието като напредващо от перцептивен
към ког-нитивен акцент през първата година от живота.
Преглед
Кой напредък във възприятието на модели допринася за подобреното възприемане на
лица на новородените през първата година?
Използвайки примери, покажете как интермодал-ното възприятие подкрепя всички
аспекти на психичното развитие на новороденото.
Седеммесечният Бен току-що е започнал да пълзи. Могат ли родителите му да му се
доверят, че няма да падне с главата напред по стълбите? Обяснете.
Обобщение
Опишете основните промени в растежа на тялото през първите две години.
• Промените във височината и теглото са бързи през първите две години. През първите
9 месеца бързо се натрупва телесна маст-на маса, докато развитието на мускулите е
бавно и постепенно. Скелетната възраст е най-добрият начин да се изчисли
физическата зрялост на новороденото. Телесните пропорции се променят, тъй като
растежът следва цефалокаудална и проксимодис-тална тенденция.
Кои промени в развитието на мозъка се осъществяват през младенчеството и на етапа
на прохождането?
• Рано в развитието мозъкът расте по-бързо от всеки друг орган. След като невроните
са на местата си, бързо формират синапси. За да комуникират, невроните освобождават
невротрансмитери, които пресичат синапсите. С формирането на синапсите много
заобикалящи неврони умират, за да направят място на новите синапсни връзки.
Невроните, които рядко се стимулират, губят синап-
146
сите си в процес на синапсно съкращаване. Глиалните клетки, отговорни за миели-
нацията, бързо се умножават през втората година, допринасяйки за силно увеличаване
на мозъчното тегло.
• Мозъчната кора е най-голямата, най-слож-ната мозъчна структура и последната,
която спира да расте. Полукълбата на мозъчната кора се специализират - процес,
наречен латерализация. През първите няколко години от живота се наблюдава голяма
мозъчна пластичност, тъй като много зони все още не са строго специализирани за
определени функции.
• Стимулацията на мозъка е от съществено значение през периодите, в които растежът
е най-бърз. Продължителната ранна депри-вация, както е при някои новородени,
отглеждани в сиропиталища, може необратимо да увреди растежа на мозъка и всички
аспекти на психичното развитие.
• В началото очакващият опита мозъчен растеж зависи от обикновените преживявания.
Няма доказателства за чувствителен период през първите години за зависещия от опита
мозъчен растеж, който разчита на конкретните преживявания на учене. В
действителност средата, която смазва децата с неподходящо завишени очаквания, може
да подкопава мозъчния потенциал.
Как се променя организацията на съня и буд-ното състояние през първите две години?
• Променящите се модели на физиологична възбуда на новороденото са повлияни от
растежа на мозъка, но социалното обкръжение също играе роля. Периодите на сън и
будно състояние все повече се подчиняват на графика ден-нощ. Родителите в западните
страни се опитват да накарат бебетата си да спят през цялата нощ много по-рано,
отколкото родителите в по-голямата част на света, които е по-вероятно да спят с
децата си.
Приведете доказателства, че наследствеността, храненето, привързаността и
стимулацията допринасят за ранния физически растеж.
• Изследванията с близнаци и е осиновени деца разкриват приноса на наследствеността
за размера на тялото и темпа на физическия растеж.
• Майчиното мляко е идеално пригодено за нуждите на растежа на бебето, предлага
защита срещу болести и предотвратява недохранването и внезапната детска смърт в
бедните райони на света. Кърмените и изкуствено хранени бебета не се различават по
емоционално приспособяване, а когнитивните ползи от кърменето не са категорично
установени.
• Маразъм и куашиоркор са болести, причинени от недохранване, които засягат много
деца в развиващите се страни, и ако това състояние продължи дълго, може необратимо
да спъне растежа на тялото и развитието на мозъка.
• Забавянето във физическото развитие без органична причина, което се появява при
новородени, на които липсват любов и стимулация, илюстрира значението на тези
фактори за нормалния физически растеж.
Способности за учене
Опишете способностите за учене на новородените, условията, при които те се
появяват, и уникалната стойност на всяка.
• Класическото обуславяне се основава на способността на новороденото да асоциира
събития, които обикновено се появяват заедно във всекидневния свят. Бебетата могат
да бъдат класически обусловени най-лесно, когато съчетаването на безусловен стимул
(БС) и условен стимул (УС) има стойност за оцеляването, например ученето кои
стимули редовно придружават храненето.
• При оперантното обуславяне, докато новородените въздействат върху средата си,
поведението им се следва от подкрепители, които засилват реакцията. Обратното,
наказанието включва отстраняване на желателен или представяне на неприятен стимул,
за да се намалят случаите на изпълнение на реакцията. При новородените интересни
гледки и звуци, както и приятно взаимодействие с грижещите се служат като ефективни
подкрепители.
• Привикването и възстановяването разкриват, че още от раждането бебетата са
привлечени към новостта. Предпочитанието към новостта (възстановяване към нов
стимул) оценява паметта за скорошни събития, докато предпочитанието към познатостта
(възстановяването към познат стимул) оценява паметта за далечни събития.
147
• Новородените имат примитивна способност да имитират лицевите изражения и
жестовете на възрастните. Друго мощно средство на учене, имитацията, допринася за
връзката между родителя и детето.
Опишете общият курс на моторното развитие през първите 2 години заедно с факторите,
които му влияят.
• Според теорията за динамичните системи за моторното развитие нови моторни умения
се придобиват чрез комбиниране на съществуващите умения във все по-сложни системи
от действия. Всяко ново умение е съвместен продукт на развитието на централната
нервна система, двигателните възможности на тялото, целите на детето и подкрепящите
умението фактори в средата. Културните ценности и обичаите при отглеждането на
децата допринасят за появата и усъвършенстването на новото моторно умение.
• През първата година бебетата усъвършенстват посягането и хващането. Зле
координираното предпосягане на новороденото избледнява. Волевото посягане
постепенно става по-точно и гъвкаво и тромавото лакет-но хващане се трансформира в
усъвършенствано хващане като в клещи.
Кои промени в слуха, възприятието за дълбочина и модели, и интермодалното
възприятие се осъществяват през младенчеството?
• Бебетата са впечатляващи статистически анализатори на звукови модели. През
втората половина на първата година те стават по-чувствителни към звуците и
структурата на собствения си език и идентифицират смислените речеви единици.
• Бързото развитие на очите и на зрителните центрове в мозъка подкрепя развитието
на фокусирането, разграничаването на цветовете и зрителната острота през първата
половин година. Способността да се сканира сре-
дата и да се следят движещи се обекти също се подобрява.
• Изследванията върху възприятието за дълбочина разкриват, че откликването на
насоки за движение се развива първо, следвано от чувствителност към бинокулярните,
а след това към монокулярните насоки. Опитът със самостоятелното движение засилва
възприятието за дълбочина и другите аспекти на разбирането на триизмерното
пространство.
• Първоначално бебетата се заглеждат в единични, силно контрастни характеристики и
често се фокусират върху краищата на модела. На 2 до 3 месеца те изследват
вътрешните характеристики на модела и започват да идентифицират организацията му. В
течение на времето започват да разграничават все по-сложни, смислени модели.
• Новородените предпочитат да гледат и да проследяват прости, подобни на лице
стимули. На около 2 месеца бебетата предпочитат рисунка на човешко лице пред други
подреждания на стимула и детайлните лицеви характеристики на майка си пред тези на
друга жена. През втората година бебетата възприемат емоционалните изражения като
смислени цялости.
• От самото начало бебетата са способни на интермодално възприятие.
Идентифицирането на амодални отношения (например общо темпо или ритъм) предхожда и
може да осигурява основа за идентифициране на други интермодални съчетания.
Обяснете теорията за диференциацията за перцептивното развитие.
• Според теорията за диференциацията перцептивното развитие включва идентифициране
на неизменните характеристики в непрекъснато променящия се перцептивен свят.
Въздействието върху света играе важ-на роля в перцептивната диференциация. Според
едно по-когнитивно становище на ранна възраст бебетата налагат значение върху
онова, което възприемат. Много изследователи комбинират тези две идеи.
148
Безусловен стимул (БС)
Безусловна реакция (БР)
Възстановяване Глиални клетки
Забавяне на физическото развитие без органич-на причина
Зависещ от опита растеж на мозъка Имитация
Интермодално възприятие
Класическо обуславяне
Куашиоркор
Латерализация
Маразъм
Миелинация
Мозъчна кора
Мозъчна пластичност
Наказание
Неврони
Невротрансмитери Неизменни характеристики Оперантно обуславяне Очакващ опита растеж
на мозъка Подкрепител Привикване
Проксимодистална тенденция Синапси
Синапсно съкращаване
Теория за динамичните системи за моторното развитие
Теория за диференциацията Условен стимул (УС)
Условна реакция (УР)
Цефалокаудална тенденция
Глава 5
ПОЗНАВАТЕЛНО РАЗВИТИЕ ПРЕЗ МЛАДЕНЧЕСТВОТО И НА ЕТАПА НА ПРОХОЖДАНЕТО
Теорията на Ж. Пиаже за когнитивното развитие
Идеите на Пиаже за когнитивната промяна Сензомоторният етап
Проследяващи изследвания на когнитивното развитие на новородените Оценка на
сензомоторния етап
Структура на системата за преработка на информацията Внимание Памет
Категоризация
Оценка на резултатите върху преработката на информацията
• Перспектива на жизнения цикъл: Детска амнезия
Социалният контекст на ранното когнитив-но развитие
• Културни влияния: Взаимодействие между грижещия се и прохождащото дете и ранната
игра на уж
Индивидуални различия в ранното умствено развитие
Тестове за интелигентност за новородени и прохождащи деца
Ранната среда и умственото развитие Ранна интервенция за новородени и прохождащи
деца в риск
Езиково развитие
Теории за развитието на езика Подготовка за преговарянето Първите думи
Изговаряне на фразата от две думи Индивидуални и културни различия Подкрепа на
ранното езиково развитие
Когато Кийтлин, Грейс и Тимми се събират в дневната ясла на Жинет, стаята за игра
жужи от активност. Тримата енергични изследователи, всеки на почти 18 месеца, са
решени да откриват. Грейс пуска форми през дупки в пластмасова кутия, която Жинет
държи и я е приспособила така, че по-твърдите да падат меко на мястото си. След
като няколко форми са вътре, Грейс сграбчва кутията и я разклаща, пискайки от
удоволствие, когато капакът пада и формите се разпръскват около нея. Дрънченето
привлича Тими, който вдига една форма, носи я до парапета на върха на стълбите към
мазето и я пуска през тях, а след това по същия път поемат мече, топка, едната му
обувка и лъжица.
Докато експериментират, мога да видя началото на езика - цял нов начин на
въздейства-не на света. „Всички бау!“ - Кийтлин възкликва, докато Тими хвърля
яркочервената топка по стъпалата към мазето. По-късно през деня Грейс разкрива, че
може да използва думи и жестове, за да се преструва. „Нощ-нощ“ - казва, на-
веждайки глава настрани и затваряйки очи.
През първите две години малкото, действащо чрез рефлекси новородено става
себеутвържда-ващо се, целенасочено същество, което решава прости проблеми и е
започнало да овладява най-изумителната човешка способност: езика. Родителите често
се чудят: „Как става всичко това толкова бързо?“. Този въпрос е пленявал и
изследователите, натрупали цяло богатство от резултати, заедно с енергичен дебат по
обяснението на изумителния темп на развитие на познанията на новороденото и
прохождащото дете.
В тази глава ще разгледаме три перспективи към ранното когнитивно развитие:
теорията на Пиаже за когнитивното развитие, преработката на информацията и
социокултурната теория на Виготски. Освен това разглеждаме ползата от тестовете,
които измерват интелектуалния напредък на новородените и прохождащите деца.
Дискусията ни ще завърши с началото на езика. Ще видим как първите думи на
прохождащите деца надграждат ранните когнитивни постиже-
150
ния и как - много скоро - новите думи и изрази значително увеличават скоростта и
гъвкавостта на мисленето.
Теорията на Ж. Пиаже за когнитивното развитие
Швейцарският теоретик Жан Пиаже вдъхновява гледище за децата като заети, мотивирани
изследователи, чието мислене се развива, докато те въздействат директно върху
средата. Според Пиаже всички аспекти на познанието се развиват по интегриран начин,
променяйки се по подобен начин горе-долу по едно и също време, докато децата се
придвижват през четири етапа между мла-денчеството и юношеството (вж. първа глава).
Първият етап в теорията на Пиаже, сензомо-торният, се простира през първите две
години от живота. Пиаже е убеден, че новородените и прохождащите деца „мислят“ с
очите, ушите, ръцете и другото сензомоторно „снаряжение“. Те все още не могат да
изпълняват редица дейности на ум. Към края на етапа на прохождането обаче децата
могат да решават практически, всекидневни проблеми и да представят преживяванията
си чрез реч, жест и игра.
Идеите на Пиаже за когнитивната промяна
Според Пиаже конкретните психични структури - организирани начини за осмисляне на
опита, наречени схеми - се променят с възрастта. Първоначално схемите са
сензомоторни модели на действие. Например на 6 месеца Тими изпуска предмети по
много ригиден начин, просто като пуска дрънкалка или биберон и наблюдава с интерес.
Към 18-месечна възраст неговата „схема на пускане“ е станала преднамерена и
творческа. При хвърлянето на предметите по стълбите към мазето той подхвърля някои
във въздуха, други към стената, трети изпуска по-внимателно или по-силно. Скоро
вместо просто да въздейства върху обектите, той ще демонстрира свидетелства, че
мисли, преди да действа. Според Пиаже тази промяна бележи прехода от сензомо-
торното към предоперационалното мислене.
Според Пиаже два процеса - адаптация и организация - обясняват промените в схемите.
Адаптация. Следващият път, когато имате възможност, забележете как бебетата и
прохождащите деца неуморно повтарят действия, които водят до интересни ефекти.
Адаптацията
включва изграждането на схеми чрез директно взаимодействие със средата. Тя се
състои от две допълнителни дейности: асимилация и акомодация. По време на
асимилацията използваме настоящите си схеми, за да интерпретираме външния свят.
Например, когато изпуска предмети, Тими ги асимилира към своята сензомоторна „схема
на изпускане“. При акомодацията създаваме пови схеми или приспособяваме старите,
след като забележим, че настоящият ни начин на мислене не улавя напълно средата.
Когато изпуска предметите по различни начини, Тими модифицира схемата си на
пускане, за да вземе предвид различните свойства на предметите.
Според Пиаже балансът между асимилацията и акомодацията варира в течение на
времето. Когато децата не се променят особено много, асимилират повече, отколкото
акомодират. Пиаже нарича това състояние когнитивно равновесие, подсказвайки
стабилно, удобно състояние. По време на бързата когнитивна промяна обаче децата са
в състояние на неравновесие, или когнитивен дискомфорт. Те осъзнават, че новата
информация не съответства на настоящите им схеми, така че се изместват от
асимилацията към акомодацията. Всеки път, когато се появи това движение между
едното и другото, се създават по-ефективни схеми. Тъй като моментите на най-голяма
акомодация са най-ранните, сензомотор-ният етап е най-сложният период от развитието
в теорията на Пиаже.
Организация. Схемите се променят и чрез организацията: процес, който се осъществява
вътрешно, настрана от прекия контакт със средата. След като формират нови схеми,
децата ги преподреждат, свързвайки ги с други схеми, за да създадат силно
взаимосвързана когнитивна система. Например в крайна сметка Тими ще свърже
„изпускането“ и „хвърлянето“ и развиващото се разбиране за „близо“ и „далече“.
Според Пиаже схемите достигат до истинско състояние на равновесие, когато станат
част от широка мрежа от структури, които могат съвместно да се приложат към
заобикалящия свят (Piaget, 1936/1952).
В следващите части първо ще разгледаме развитието на новороденото така, както го
вижда Пиаже, отбелязвайки изследвания, подкрепящи неговите наблюдения. След това ще
обмислим доказателства, демонстриращи, че в известни отношения когнитивната
компетентност на бебетата е по-напреднала, отколкото е смятал Пиаже.
151
Сензомоторният етап
Разликата между новороденото и 2-годишно-то дете е толкова огромна, че
сензомоторният етап е разделен на шест подетапа (вж. таблица 5.1 за обобщение).
Наблюденията на Пиаже на собствените му три деца - много малка извадка — служат
като основа за тази последователност на развитието. Пиаже обаче наблюдава
внимателно и поставя на сина си и на двете си дъщери всекидневни проблеми (например
скрити предмети), които помагат да се разкрие тяхното разбиране за света.
Според Пиаже при раждането бебетата знаят толкова малко за света, че не могат
целенасочено да го изследват. Кръговата реакция осигурява специално средство за
адаптиране на първите им схеми. Тя включва попадането на ново преживяване,
причинено от собствената моторна реакция на бебето. Реакцията е „кръгова“, защото -
докато бебето се опитва да повтаря събитието отново и отново - сензомоторната
реакция, която се е появила първия път напълно случайно - се засилва в нова схема.
Да разгледаме Кийтлин, която на 2-месечна възраст случайно издава силен звук след
хранене. Намирайки звука за интригуващ, тя се опитва да го повтори, докато става
истински експерт в мляскането с устни. Трудността на бебетата да потискат нови и
интересни поведения може би лежи в основата на кръговата реакция. Тази незрялост в
потискането изглежда адаптивна, защото способства да се гарантира, че новите умения
няма да бъдат прекъснати, докато не се консолидират (Carey & Markman, 1999). Пиаже
разглежда преработките в тази кръгова реакция за толкова важни, че
нарича сензомоторните подетапи на тях (вж. отново таблица 5.1).
Повтаряне на случайни поведения. На под-етап 1 бебетата са рефлекторни същества,
които сучат, хващат и гледат по един и същ начин, без значение на какви
преживявания се натъкват. На около 1 месец, когато навлязат във втория поде-тап, те
започват да придобиват волеви контрол над действията си чрез първичната кръгова
реакция, чрез повтаряне на случайни поведения, до голяма степен мотивирани от
базисните потребности. Това води до някои прости моторни навици, например смучене
на юмрука или палеца. Бебетата освен това започват да варират поведението си в
отговор на изискванията на средата. Например отварят си устата различно за зърното
и за лъжицата. Нещо повече: бебетата започват да очакват събитията. На 3 месеца,
когато Тими се събужда от следобедния си сън, плаче от глад. В момента, в който
Ванеса влиза в стаята обаче, плачът му спира. Той знае, че времето за хранене е
близо.
На потетап 3, от 4 до 8 месеца, новородените сядат, посягат към и манипулират
предметите. Тези моторни постижения играят съществена роля в насочването на
вниманието им навън, към средата. Използвайки вторичната кръгова реакция, те се
опитват да повтарят интересните събития, причинени от собствените им действия.
Например 4-месечната Кийтлин случайно удря играчка, закачена пред нея,
предизвиквайки очарователно люлеене. През следващите 3 дни Кийтлин се опитва да
повтори този ефект и когато успява, радостно повтаря новата си схема на удряне.
Таблица 5.1. Обобщение на сензомоторния етап по Пиаже
Сензомоторен подетап Типични адаптивни поведения
1. Рефлекторни схеми (от раждането до 1-вия месец) Рефлексите на новороденото
(вж. трета глава)
2. Първични кръгови реакции (1-4 месеца) Прости моторни навици, центрирани около
собственото тяло на новороденото; ограничено предугаждане на събитията
3. Вторични кръгови реакции (4-8 месеца) Действия, насочени към повтарянето на
интересни ефекти в заобикалящия свят; имитация на познати поведения
4. Координация на вторични кръгови реакции (8-12 месеца) Преднамерено, или
целенасочено поведение; способност да се открие скрит предмет на първото място, на
което е скрит (постоянство на обекта); подобрено очакване на събитията; имитация на
поведения, които са леко различни от тези, които бебето обикновено изпълнява
5. Третични кръгови реакции (12-18 месеца) Изследване на свойствата на
предметите чрез въздействие върху тях по нови начини; имитация на нови поведения;
способност да се търси на няколко места за скрит предмет (точно търсене А-В)
6. Умствена репрезентация (18 месеца-2 години) Вътрешно изобразяване на обекти и
събития, както се сочи от внезапните решения на проблеми, способността да се открие
обект, който е преместен, докато е извън полезрението (невидимо преместване),
отложена имитация и игра на уж
152
Преднамерено поведение. На подетап 4, 8-до 12-месечните комбинират схемите в нови,
по-сложни последователности от действия. Сега поведенията, които водят до нови
схеми, вече нямат случайния характер - случайно вдигане на палеца до устата или
случайното удряне на играчката. Вместо това 8- до 12-месечните бебета могат да се
ангажират в преднамерено, или целенасочено поведение, координирайки схемите
преднамерено, за да решават прости проблеми. Да разгледаме прочутата задача на
Пиаже със скриването на предмет, в която той показва на бебето привлекателна
играчка и след това я скрива зад ръката си или зад параван. Бебетата на този
подетап могат да открият обекта чрез координиране на две схеми: „избутване“ на
пречката и „хващане“ на играчката. Пиаже разглежда тези последователности от
действия като основата на цялото решаване на проблеми. Откриването на скрити
предмети разкрива, че бебетата са започнали да овладяват постоянството на обекта -
разбирането, че обектите продължават да съществуват, когато са извън зрителното
поле. Съзнанието за постоянството на обекта обаче не е пълно. Ако бебето посегне
няколко пъти към обект на първото място за криене (А) и види, че той се мести на
второ място (В), пак ще посегне за него на първото място за криене (А).
Бебетата на подетап 4, които по-добре могат да очакват събитията, понякога
използват своята способност за преднамерено поведение, за да се опитат да променят
тези събития. На 10 месеца Тими пълзи след Ванеса, когато тя си поставя палтото,
хленчейки, за да ѝ попречи да тръгне. Освен това бебетата, които преди са имитирали
само познати поведения, вече копират действия, малко по-различни от тези, които
изпълняват обикновено. След като наблюдават някой друг, те се опитват да бъркат с
лъжица, да бутат количка или да пускат стафиди в чаша. Отново: те разчитат на
преднамереното поведение, целенасочено модифицирайки схемите, за да съответстват на
наблюдаваното действие (Piaget, 1945/1951).
На подетап 5, от 12 до 18 месеца, се появява-третичната кръгова реакция, в която
прохождащите деца повтарят поведения с вариация. Спомнете си как Тими пуска
предмети над стълбите за мазето, опитвайки първо това действие, а след това -
друго. Тъй като подхождат към света по описания преднамерено изследователски начин,
12- до 18-месечните бебета стават подобри в решаването на проблеми. Според Пиаже
тази способност за експериментиране кара
прохождащите деца да търсят скритата играчка на няколко места, демонстрирайки точно
търсене А-В. Техните по-гъвкави модели на действие им помагат да имитират много
повече поведения.
Умствени репрезентации. Подетап 6 носи способността за създаване на умствени
репрезентации - вътрешни изображения на информацията, които умът може да
манипулира. Най-мощните ни умствени репрезентации са два вида: (1) образи, или
умствени картини на обекти, хора и пространства; и (2) понятия, или категории, в
които сходни обекти или събития са групирани заедно. Можем да използваме умствен
образ, за да проследим обратно стъпките си, когато сме изгубили нещо или за да
имитираме нечие поведение дълго след като сме го наблюдавали. Чрез мислене в
понятия и етикетирането им (например „топка“ за всички кръгли, подвижни обекти,
използвани в игра), ставаме по-ефикасни мислители, организирайки разнообразни
преживявания в смислени, управляеми и лесни за запаметяване единици.
Репрезентациите помагат на по-големите прохождащи деца да решават по-сложни
проблеми за постоянството на обектите, включващи невидимо преместване - откриване
на играчка, преместена, докато е извън полезрението на детето, например в малка
кутия под покривало. Освен това позволяват отложена имитация - способността да се
помни и да се копира поведението на модели, които не присъстват. Те правят възможна
играта на уж, в която децата разиграват всекидневни и въображаеми дейности. Когато
сензомоторният етап се приближава към края си, умствените символи са станали
основните инструменти на мисленето.
Проследяващи изследвания на когнитивното развитие на новородените
Много изследвания показват, че новородените демонстрират широк спектър на разбиране
по-рано, отколкото е смятал Пиаже. Спомнете си изследванията върху оперантното
обуславяне, разгледани в четвърта глава, в които новородените сучат енергично
зърното, за да получат достъп до интересни гледки и звуци. Това поведение, което
силно наподобява вторичната кръгова реакция по Пиаже, сочи, че бебетата се опитват
да изследват и да контролират външния свят много преди 4-тия до 8-ия месец.
153
В действителност те го правят още от раждането.
Основен метод, използван за откриване какво знаят новородените за скритите обекти и
другите аспекти на физическата реалност, се възползва от привикването, обсъдено в
четвърта глава. При метода нарушаване на очакването изследователите привикват
бебета към физическо събитие (излагат ги на събитието, докато погледът им се
отклони). След това определят дали бебетата възстановяват към (гледат по-дълго)
очакваното събитие (вариант на първото събитие, който следва физическите закони)
или към неочаквано събитие (вариант, който нарушава физическите закони).
Възстановяването към неочакваното събитие подсказва, че новороденото е „изненадано“
от отклонение от физическата реалност, както се вижда от засиленото внимание, и
следователно осъзнава този аспект на физическия свят.
Постоянство на обекта. В поредица от изследвания, използващи метода на нарушаване
на очакването, Рене Байаржо и нейните сътрудници твърдят, че са открили
доказателства за постоянство на обекта през първите няколко месеца от живота
(Aguiar & Baillargeon, 1999, 2002; Baillargeon, 2004; Wang, Baillargeon, &
Paterson,
2005).
Критиците на резултатите на Байаржо твърдят, че методът на нарушаване на
очакванията сочи единствено перцептивно предпочитание към новостта или в най-добрия
случай имплицитно (несъзнавано) идентифициране на физически събития, а не
истинското разбиране, което е фокусът на Пиаже при искането от новородени наистина
да търсят скрити обекти (Bremner & Mareschal, 2004; Hood, 2004; Munakata, 2001).
Байаржо и други обаче посочват, че новородените гледат по-дълго към широко
разнообразие от неочаквани събития, включващи скрити обекти - последователно
поведение, което внушава съзнание за постоянството на обекта.
Ако 2.5- до 3.5-месечни бебета наистина имат представа за постоянството на обекта,
как обясняваме резултатите на Пиаже, че много по-големи новородени (които са
способни да посягат) не се опитват да търсят скрити обекти? В съответствие с
теорията на Пиаже изследванията показват, че търсенето на скрити обекти
представлява истински напредък в разбирането на постоянството на обекта, защото
новородените решават някои задачи с криене на обекта по-рано от
други. Десетмесечните бебета търсят обект, поставен на масата и скрит с покривка,
преди да могат да го търсят, ако ръка го поставя под покривката (Moore & Meltzoff,
1999). Във втората, по-трудна задача новородените като че ли очакват обектът да се
появи отново в ръката, от която първоначално е изчезнал. Едва на 14 месеца повечето
новородени правят заключението, че ръката е поставила обекта под покривката.
След като новородените започват да търсят скрити обекти на 8- до 12-месечна
възраст, допускат грешка при търсенето „А, а не В“. Някои изследователи смятат, че
след като открият обекта няколко пъти на място А, те не внимават, когато той се
скрива на В (последното му местоположение) (Ruffman & Langman, 2002). По-всеоб-
хватно обяснение е, че динамична система от фактори - изграждане на навик да
посягат към А, продължаване да се гледа към А, мястото на криене В изглежда подобно
на А и поддържане на постоянна телесна поза - увеличава вероятността бебето да
направи грешката при търсене „А, а не В“. Нарушаването на някой от тези фактори
увеличава вероятността 10-месечните бебета коректно да търсят в В (Smith et al.,
1999).
Способността за ангажиране в коректно търсене между А и В съвпада с бързото
развитие на фронталните дялове на мозъчната кора в края на първата година (Bell,
1998). От критично значение е широко разнообразие от преживявания с възприемане,
въздействие върху и запаметяване на обекти.
Умствена репрезентация. Според теорията на Пиаже новородените водят единствено сен-
зомоторен живот; те не могат да си представят опита преди около 18-месечна възраст.
Въпреки това способността на 8-месечните да си спомнят местоположението на скрит
обект след повече от минута, а на 14-месечните - да си спомнят след цял ден или
повече, сочи, че бебетата конструират умствени репрезентации на обектите и тяхното
местоположение (McDonough, 1999; Moore & Meltzoff, 2004). Новите изследвания на
отложената имитация и решаването на проблеми разкриват, че мисленето чрез
репрезентации е видимо още по-рано.
Отложена имитация. Пиаже изучава отложената имитация, като отбелязва кога трите му
деца я демонстрират във всекидневното си поведение.
Лабораторните изследвания обаче подсказват,
154
че тя присъства и на 6-седмична възраст! В едно изследване бебета, които наблюдават
лицево изражение на непознат възрастен, го имитират, когато виждат същия възрастен
на следващия ден (Meltzoff & Moore, 1994). С развитието на моторните способности
бебетата копират действията с обектите. В друго изследване възрастен показва на 6-
месечни бебета нова поредица от действия с кукла: сваляне на ръкавицата, развяване
на ръкавицата, за да се чуе звънче вътре, и отново поставяне на ръкавицата. Когато
са тестира-ни един ден по-късно, бебетата, които са видели новите действия, е много
по-вероятно да ги имитират (Barr, Marrott, & Rovee-Collier, 2003).
Между 12 и 18 месеца прохождащите деца използват умело отложената имитация, за да
обогатят обхвата от сензомоторни схеми. Те съхраняват моделираните поведения поне
няколко месеца, имитират действията както на връстници, така и на възрастни и
копират дори при промяна на ситуацията, например извършват у дома поведение,
научено в яслите или видяно по телевизията (Barr & Hayne, 1999; Hayne, Boniface, &
Barr, 2000; Klein & Meltzoff, 1999).
Прохождащите деца дори имитират рационал-но, като правят заключения за намеренията
на другите! Ако 14-месечни новородени видят възрастен да изпълнява необикновено
действие за забавление (включване на лампата с глава дори ако ръцете са свободни),
копират поведението и след цяла седмица. Ако обаче възрастният се ангажира в
странно поведение, защото трябва (ръцете му са заети), прохождащите деца имитират
по-ефикасното действие (включване на лампата с ръка) (Gergely, Bekkering, & Kiraly,
2003).
Около 18-месечна възраст прохождащите деца могат да имитират действията, които
възрастен се опитва да извърши, дори ако те не са напълно реализирани (Meltzoff,
1995). Например една майка се опитва да изсипе стафиди в торбичка, но не уцелва и
ги изсипва на масата. Миг по-късно 18-месечният ѝ син започва да изсипва стафидите
в торбичката, сочейки, че е разбрал целта на майка си.
Решаване на проблеми. Както посочва Пиаже, около 7- до 8-месечна възраст бебетата
развиват преднамерени последователности от действия, които използват, за да решават
прости проблеми, например дърпане на покривка, за да достигнат до играчка, намираща
се в далечния край (Willatts, 1999). Скоро след това уменията за ре-презентация
позволяват по-ефективно решава-
не на проблеми, отколкото се приема в теорията на Пиаже.
Към 10-тия до 12-тия месец бебетата могат да решават проблеми по аналогия - да
вземат стратегия за решението от един проблем и да я приложат към други релевантни
проблеми. В едно изследване 12-месечни бебета, на които многократно е представяна
лъжица с една и съща ориентация (с дръжката на една страна) с лекота адаптират
моторните си действия, когато лъжицата е представена с противоположната ориентация
(с дръжката на другата страна) и успешно пренасят храната до устата си през по-
голямата част от времето (McCarty & Keen, 2005). С възрастта децата стават по-добри
в разсъжденията по аналогия, прилагайки релевантните стратегии във все по-различни
ситуации (Goswami,
1996). Дори и през първата година обаче новородените имат някаква способност да се
придвижат отвъд експериментирането на принципа на пробите и грешките, умствено да
си представят решенията и да ги използват в нов контекст.
Оценка на сензомоторния етап
В таблица 5.2 са обобщени забележителните когнитивни постижения, които току-що
разгледахме. Сравнете тази таблица с описанието на сензомоторните подетапи по Пиаже
в таблица 5.1. Ще видите, че бебетата очакват събитията, активно търсят скрити
обекти, овладяват търсенето на обекти на различни места, гъвкаво сменят
сензомоторните си схеми и се ангажират в игра на уж във времевата рамка, предложена
от Пиаже. Въпреки това други способности, включително вторичните кръгови реакции,
разбирането на свойствата на обектите, първите признаци на постоянство на обекта,
отложената имитация и решаването на проблеми по аналогия, се появяват по-рано,
отколкото очаква Пиаже.
Тези резултати показват, че когнитивните постижения в младенчеството не се развиват
заедно по подредения, стъпаловиден начин, приет от Пиаже. Те освен това разкриват,
че бебетата разбират много повече, преди да са способни на моторните поведения,
които Пиаже приема, че водят до подобно разбиране. Как можем да обясним
изумителните когнитивни постижения на бебетата?
Алтернативни обяснения. За разлика от Пиаже, който смята, че малките бебета
конструират всички умствени репрезентации от сензомотор-
155
Таблица 5.2. Някои от когнитивните постижения през младенчеството и на етапа на
прохождането
Възраст Когнитивни постижения
От раждането до 1 месец Вторични кръгови реакции, използващи ограничени моторни
умения, например сучене на зърно, за да се получи достъп до интересни гледки и
звуци.
1-4 месеца Съзнание за редица свойства на обектите, включително постоянство на
обекта, плътност и гравитация, както се свидетелства от резултатите с метода на
нарушаване на очакването; отложена имитация на лицево изражение на възрастен след
кратък период (1 ден).
4-8 месеца По-развити физически познания и основни познания за числата, както се
вижда от резултатите с метода на нарушаване на очакването; отложена имитация на
нови действия на възрастен с обекти след кратък период (1 ден).
8-12 месеца Способност да търсят скрит обект в различни ситуации - когато е покрит
с покривка, когато ръка го поставя под покривката и когато се премества от едно
място на друго (прецизно търсене А-В), способност да решават сензо-моторни проблеми
по аналогия с предишен проблем.
12-18 месеца Отложена имитация на нови действия на възрастен върху обект след
дълъг период от време (поне няколко месеца) и при промяна на ситуацията (от яслата
у дома, от телевизията във всекидневния живот), рационална имитация, вземане
предвид намеренията на модела.
18 месеца-2 години Отложената имитация на действията, които възрастен се
опитва да изпълни, отново сочи способност да се правят заключения за намеренията на
другия, имитация на всекидневни поведения и игра на уж.
Забележа: Кои от способностите, отбелязани в таблицата, сочат, че умствените
репрезентации се появяват по-рано, отколкото смята Пиаже?
ната дейност, повечето изследователи днес вярват, че новородените имат вградена
когнитивна способност да осмислят опита. Съществуват обаче силни несъгласия по
отношение на степента на това първоначално разбиране. Изследователите, които не са
уверени в метода на нарушаването на очакването, твърдят, че когнитивната на-чална
точка на новородените е ограничена. Например някои вярват, че новородените започват
живота си с набор от уклони за обръщане на внимание към определена информация и с
процедури на учене с обща цел, например могъщи техники за анализиране на сложна
перцептивна информация. Заедно, тези способности подпомагат новородените да
конструират различни схеми (Bahrick, Lickliter, & Flom, 2004; Kirkham, Slemmer, &
Johnson, 2002; Mandler, 2004).
Други, убедени от резултатите с метода на нарушаването на очакването, смятат, че
бебетата от самото начало демонстрират впечатляващо разбиране. Според тази
перспектива на ба-зисното познание бебетата се раждат с набор от вродени
познавателни системи, иди базисни области на мислене. Всяко от тези вродени
разбирания позволява лесното схващане на нова, свързана информация и следователно
подкрепя ранното бързо развитие (Carey & Markman, 1999; Spelke & Newport, 1998).
Теоретиците на базисното познание твърдят, че новородените не могат да осмислят
сложната стимулация около тях, без да са генетично „подготвени“ да схващат нейните
съществени аспекти.
Перспективата на базисното познание приема, че унаследена основа на езиково
познание под-
помага бързото усвояване на езика в ранното детство - възможност, която ще
разгледаме по-нататък в тази глава. Нещо повече: теоретиците на базисното познание
твърдят, че ранната ориентация на бебетата към хората поставя началото на бързо
развитие на психологическо познание, в частност разбиране на психичните състояния,
например намерения, емоции, желания и убеждения, които ще разгледаме допълнително в
шеста глава. Изследователите са провеждали множество изследвания на физическите
познания на новородените, включително постоянство на обекта, твърдост (това, че
един обект не може да премине през друг) и гравитация (че без поддръжка обектът ще
падне). Резултатите от метода на нарушаването на очакването подсказват, че през
първите няколко месеца бебетата имат известно разбиране за всички основни свойства
на обекта и бързо надграждат това познание (Baillargeon, 2004; Hespos &
Baillargeon, 2001; Luo & Baillargeon, 2005; Spelke, 2000).
Изследователите са изучавали дори познанията за числа на новородените! В най-
известното от тези изследвания 5-месечни бебета виждат екран да покрива едно
животно играчка, след това наблюдават ръка да поставя втора, идентична играчка зад
екрана. Накрая екранът се маха, за да разкрие или една, или две играчки. Ако
бебетата са следили и са си представили двата обекта (което изисква от тях да
съберат единия и другия обект), би трябвало да гледат по-дълго неочакваното:
виждането на една-единствена играчка, което те и правят (Wynn, Bloom, & Chiang,
2002). Тези и други резултати подсказват, че но-
156
вородените разграничават количество до три и използват това познание, за да
изпълняват прости аритметични операции - събиране и изваждане (когато два обекта са
покрити и един обект е отстранен) (Kobayashi et al, 2004; Kobayashi, Hiraki, &
Hasegawa, 2005).
Способностите за опериране с числа на новородените обаче са противоречиви - те не
се наблюдават във всички изследвания (Langer, Gillette, & Arriaga, 2003; Wakeley,
Rivera, & Langer, 2000). Критиците освен това отбелязват, че твърденията за понятие
за число у новородените са изненадващи, имайки предвид, че децата имат трудности с
взаимоотношенията „по-малко от“ и „по-голямо от“ между малки групи от предмети
преди 14 до 16-месечна възраст и не събират и изваждат коректно преди предучилищна
възраст.
И накрая, макар че подчертава вродената способност, перспективата на базисното
познание признава, че опитът е от съществено значение, за да могат децата да
разширят това първона-чално познание. Дотук обаче тя не е казала почти нищо за
това, кои преживявания са най-важни във всяка базисна област на мислене и как тези
преживявания развиват мисленето на децата. Въпреки ограниченията изследванията на
базисното познание са засилили фокуса на областта върху изясняването на началната
точка за човешкото познание и върху внимателното проследяване на промените, които
стъпват на него.
Наследството на Пиаже. Днешните изследвания на познанието на новородените водят до
широко съгласие по два въпроса. Първо, много познавателни промени през
младенчеството са постепенни и непрекъснати, а не резки и подобни на етапи
(Bjorklund, 2004; Courage & Howe,
2002). Второ, вместо да се развиват заедно, различни аспекти на познанията на
новороденото се променят неравномерно заради предизвикателствата, представени от
различни типове задачи, и вариращия опит на бебетата с тези задачи. Тези идеи
служат като основа на друг съществен подход към познавателното развитие -
преработката на информацията.
Преди да се насочим към това алтернативно становище, нека завършим обсъждането на
сен-зомоторния етап, като признаем огромните приноси на Пиаже. Неговата работа
вдъхновява богатство от изследвания върху познанието в младенчеството, включително
експерименти, които оспорват неговата теория. Наблюденията на
Пиаже имат огромна практическа стойност. Учители и грижещи се продължават да
насочват погледа си към сензомоторния етап за насоки как да създават подходяща за
развитието среда на новородените и прохождащите деца.
Използвайки дискусията в текста на главата дотук, конструирайте свързан с възрастта
списък на когнитивните постижения на новородените и прохождащите деца. Кои
съответстват на сензомоторния етап по Пиаже? Кои се развиват по-рано, отколкото
смята Пиаже?
Няколко пъти, след като бащата на Мими скрива бисквита за дъвчене, докато растат
зъбите на бебето, под червена чаша, 12-месечната Мими лесно я открива. След това
баща ѝ крие бисквитата под близката жълта чаша. Защо Мими продължава да търси
бисквитата под червената чаша?
Кое обяснение на познавателните способности на новороденото предпочитате и защо?
Спомнете си от първа глава, че подходът на преработката на информацията често
разчита на подобни на компютърни схеми за описание на човешката познавателна
система. Тези изследователи не са удовлетворени от общи понятия като асимилация и
акомодация за описание на начина, по който децата мислят. Вместо това те искат да
знаят какво точно правят хората на различна възраст, когато са изправени пред
задача или проблем (Birney et al, 2005; Halford, 2002). Компютърният модел на
човешкото мислене е привлекателен, защото е експлицитен и прецизен.
Структура на системата за преработка на информацията
Повечето привърженици на преработката на информацията приемат, че съхраняваме
информация в три части на умствената система за преработка: сетивен регистър;
работна, или крат-
157
Фигура 5.1. Модел на човешката система за преработка на информацията
Информацията тече през трите части на умствената система: сетивен регистър,
работна, или кратковременна памет и дълговременна памет. Във всяка могат да се
използват умствени стратегии, за да се манипулира информацията, увеличавайки
ефикасността и гъвкавостта на мисленето и шансовете информацията да бъде съхранена.
Централната изпълнителна памет е съзнателната, рефлек-сивна част на работната
памет. Тя координира информацията, която вече е в системата, решава на какво да се
обръща внимание и надзирава използването на стратегии.
ковременна памет и дълговременна памет (вж. фигура 5.1). Докато информацията тече
между всяка, можем да използваме умствени стратегии, за да действаме със и да я
трансформираме, увеличавайки вероятността да съхраним информацията, да я използваме
ефикасно и да мислим гъвкаво, адаптирайки я към променящите се обстоятелства. За да
разберете това по-ясно, нека погледнем всеки от аспектите на умствената система.
Първо, информацията навлиза в сетивния регистър, където гледките и звуците се
представят директно и се съхраняват за кратко. Огледайте се и след това затворете
очи. Образът на видяното се запазва за няколко секунди, но след това се разпада или
изчезва, освен ако не използвате умствени стратегии, за да го запазите. Например
чрез обръщане на повече внимание на дадена информация, отколкото на друга,
увеличавате вероятността да я прехвърлите към следващата стъпка в системата за
преработка на информацията.
Втората част е работната, или кратковременната памет, където активно прилагаме
умствените стратегии, докато „работим“ на базата на ограничено количество
информация. Например, ако изучавате тази книга ефективно, може би си водите
бележки, повтаряте информацията на ум или групирате отделни данни, намалявайки броя
на късовете информация, на които трябва да обръщате внимание, и правейки място в
работната памет за още.
За да управлява сложните ѝ дейности, специална част от работната памет, наречена
централна изпълнителна памет, насочва потока на информацията. Тя е съзнателната,
рефлексивна част от умствената си система. Тя решава на как-
во да се обръща внимание, координира постъпващата информация с тази, която вече е в
системата, и избира, прилага и надзирава стратегиите (Baddeley, 1993, 2000).
Колкото по-дълго държим информацията в работната памет, толкова по-голяма е
вероятността тя да се прехвърли в третата, най-голяма зона за съхранение -
дълговременната памет, постоянната ни база от познания, която е неограничена. В
действителност съхраняваме толкова много информация в дълговременната памет, че
понякога имаме проблеми с извличането, или изваждането на информация от системата.
За да подпомогнем извличането, прилагаме стратегии, точно както правим в работната
памет. Информацията в дълговременната памет се категоризира според генерален план,
основан на съдържанието, досущ като библиотечна система, която ни позволява лесно
да намираме материалите, като следваме същата мрежа от асоциации, която е
използвана за съхранението им.
Изследователите на преработката на информацията вярват, че основната структура на
умствената система е подобна през целия живот. Капацитетът на системата обаче -
количеството информация, която може да се запази и преработи едновременно, и
скоростта на преработка, - се увеличава, създавайки възможност за по-сложни форми
на мислене с възрастта (Case, 1998; Kail, 2003). Напредъкът в капацитета за
преработка на информация се дължи отчасти на развитието на мозъка и отчасти на
подобрението в стратегиите, например обръщане на внимание на информацията и
ефективното ѝ категоризиране, които вече се развиват през първите две години от
живота.
158
Внимание
Спомнете си от четвърта глава, че между 1- и
2-месечна възраст бебетата изследват по-подроб-но обекти и модели. Освен че обръщат
повече внимание на аспекти на средата, те постепенно започват да поемат
информацията по-бързо. Преждевременно и нормално родените бебета имат нужда от
дълго време, за да привикнат и да се възстановят за нови зрителни стимули - около 3
или 4 минути. Към 4-или 5-месечна възраст обаче бебетата се нуждаят само от 5 до 10
секунди, за да възприемат сложен зрителен стимул и да го разпознаят като различен
от предишния (Slater et al., 1996).
Една от причините за дългото време за привикване на бебетата е, че те имат
трудности да отклонят вниманието си от интересни стимули (Colombo, 2002).
Способността да се измества вниманието от един стимул към друг е също толкова
важна, колкото и обръщането на внимание на стимула. Към 4-месечна възраст
вниманието на бебетата става по-гъвкаво (Hood, Atkinson, & Braddick, 1998).
През първата година новородените обръщат внимание на нови и улавящи погледа събития
(Richards & Holley, 1999). С прехода към етапа на прохождането децата стават все
по-способни на преднамерено поведение (направете справка с подетап 4 по Пиаже).
Следователно привлече-ността към новостта спада (но не изчезва), а поддържаното
внимание се засилва. Прохождащо дете, което се ангажира дори в просто целенасочено
поведение, например трупане на кубчета едно върху друго или поставянето им в
контейнер, трябва да поддържа вниманието, за да постигне целта. Заедно с плановете
и дейностите, които стават по-сложни, същото се случва и с вниманието (Ruff &
Capozzoli, 2003).
Памет
Оперантното обуславяне и привикването осигуряват прозорец към паметта в
младенчеството. И двата метода демонстрират, че съхранението на зрителни стимули се
увеличава съществено през младенчеството и на етапа на прохождането.
Използвайки оперантно обуславяне, изследователите са изучавали паметта на
новородените чрез научаването на 2- до 6-месечни бебета да движат висяща играчка,
като ритат с крак, завързан за нея с дълго въженце. Две- до 3-месечни новородени си
спомнят как да активират
висящата играчка една седмица след обучението. Към 6-месечна възраст запаметяването
вече е за две седмици (Rovee-Collier, 1999; Rovee-Collier & Bhatt, 1993). Дори след
като 2- до 6-месечни новородени забравят оперантната реакция, имат нужда само от
кратко напомняне -възрастен, който разклаща играчката, за да възстановят спомена
(Hildreth & Rovee-Coller,
2002). Когато 6-месечни бебета получат възможност сами да активират наново
реакцията само за две минути, споменът не само се завръща, но се удължава
значително на около 17 седмици (Hildreth, Sweeney, & Rovee-Collier, 2003). Може би
позволяването на бебето да генерира преди заучено поведение засилва спомена, защото
излага отново детето на допълнителни аспекти на първоначалната ситуация на учене.
Изследванията върху привикването/възстановяването разкриват, че бебетата научават и
съхраняват в паметта широко разнообразие от информация просто като наблюдават
обектите и събитията, понякога за много по-дълго време, отколкото в изследванията
върху оперантното обуславяне. Новородените са особено активни към движенията на
обектите и хората. В едно изследване 5.5-месечни новородени си спомнят интригуващо
действие на жена (например правене на сапунени мехури или ресане на косата) седем
седмици по-късно, както се свидетелства от предпочитанието към познатостта (вж.
четвърта глава) (Bahrick, Gogate, & Ruiz, 2002). В действителност бебетата са
толкова съсредоточени върху действието на жената, че не си спомнят лицето ѝ дори
когато са тестирани една минута по-късно за предпочитание към новостта.
Дотук дискутирахме само разпознаването -забелязването кога стимулът е идентичен или
подобен на друг, вече преживян. Това е най-простата форма на памет: всичко, което
бебетата трябва да направят, е да посочат (чрез ритане или вглеждане), че нов
стимул е идентичен или подобен на предишен. Възпроизвеждането е по-предизвикателно,
защото включва спомняне на нещо, което не присъства в момента. Към края на първата
година обаче новородените могат да се ангажират във възпроизвеждане, както се вижда
от способността им да откриват скрити обекти и да имитират действията на другите
много след като са наблюдавали поведението. Въпреки това, като възрастни, ние вече
не помним най-ранните си преживявания. Карето „Перспектива на жизнения цикъл“
способства за обяснява-нето на този озадачаващ резултат. ►
159
Детска амнезия
Ако новородените и прохождащите деца си спомнят много аспекти на всекидневния си
живот, как обясняваме детската амнезия - това, че повечето от нас не могат да
извлекат от паметта си събития, случили се с нас преди 3-го-дишна възраст?
Причината да забравим не може да е просто изминаването на времето, защото сме в
състояние да си спомним много лично смислени събития от неотдавнашното и от
далечното си минало: деня, в който се родил/ а брат/сестра, рожден ден или
преместване в нов дом - спомени, известни като автобиогра-фична памет.
Съществуват няколко взаимодопълващи се обяснения на детската амнезия. В една от
теориите жизненоважни промени във фронталния дял на мозъчната кора може би павират
пътя за експлицитна паметова система - такава, в която децата помнят преднамерено,
а не импли-цитно, без участието на съзнанието (Boyer & Diamond, 1992; Rovee-Collier
& Barr, 2001). Свързана хипотеза е, че по-големите деца и възрастните често
използват вербални средства, за да съхраняват информацията, докато паметта на
новородените и прохождащите деца преработва предимно невербални - несъвместимост,
която може би пречи на дълговременното съхраняване на преживяванията.
За да проверят тази идея, изследователи изпращат двама възрастни в домовете на 2-
до 4-годишни деца с необикновена играчка, която децата вероятно ще запомнят:
Магическата смаляваща машина. Един от възрастните показва на детето как - след като
сложи предмет в отвора най-отгоре в машината и завърти маниве-ла, която активира
проблясващи светлини и музикални мелодии, - детето може да извади по-малък,
идентичен предмет от отделение зад вратичка в предната ѝ част. (Втори възрастен
дискретно пуска по-малкия обект по улей, водещ до вратичката.) Детето е насърчено
да участва, докато машината „смалява“ допълнителни предмети.
Един ден по-късно изследователите тестират децата, за да проверят колко добре си
спомнят събитието. Невербалната им памет - основана на разиграването на събитието
„смалява-не“ и разпознаване на „смалените“ обекти на снимки - е отлична. Дори
когато имат речника
обаче, децата на по-малко от 3 години имат трудности да опишат характеристиките на
преживяването „смаляване“. Вербалното възпроизвеждане се увеличава рязко между 3 и
4-годишна възраст - периода, в който децата „преминават бариерата на амнезията“
(Simcock & Hayne, 2003, р. 813). Във второ изследване деца от предучилищна възраст
не могат да преведат невербалната си памет за игра на език от 6 месеца до 1 година
по-късно, когато езикът им се е подобрил драматично. Вербалните им разкази са
„замразени във времето“ и отразяват ограниченото им езиково умение по времето,
когато играят играта (Simcock & Наупе, 2002).
Тези резултати ни помагат да „помирим“ забележителните паметови умения на
новородените и прохождащите деца с детската амнезия. През първите няколко години
децата разчитат на невербални паметови техники, например зрителни образи и моторни
действия. С развитието на езика децата първо използват думи, за да говорят за „тук
и сега“. Едва след 3-го-дишна възраст те често представят събитията вербално и ги
обсъждат в разгърнати разговори с възрастните. Когато кодират автобиографичните
събития във вербална форма, децата засилват по-късната достъпност на тези спомени,
защото могат да използват езиково основани насоки, за да ги извличат от паметта
(Hayne, 2004).
Други резултати подсказват, че появата на ясен Аз-образ допринася за края на
детската амнезия. В лонгитюдно изследване прохождащи деца, които са напреднали в
развитието на чувството за Аз, демонстрират по-добри вербални спомени една година
по-късно, докато разговарят за минали събития с майките си (Harley & Reese, 1999).
Много е вероятно както биологията, така и социалният опит да допринасят за
заглъхването на детската амнезия. Развитието на мозъка и взаимодействието на децата
с възрастните може би съвместно подпомагат съзнанието за себе си и езика, като
подпомагат децата да говорят с възрастните за значими минали преживявания (Nelson &
Fivush, 2004). В резултат децата от предучилищна възраст започват да конструират
дълговременен автобиографичен наратив за живота си и навлизат в историята на своето
семейство и общност.
160
► Категоризация
Категоризацията - групирането на сходни обекти и събития в една-единствена
репрезен-тация - помага на бебетата да осмислят опита. Тя намалява огромното
количество нова информация, на която се натъкват, така че да могат да учат и да
помнят (Cohen, 2003; Oakes & Madole,
2003).
За да се изучава категоризацията при новородените са използвани някои творчески
вариации на изследванията върху оперантното обуславяне с висящи подвижни играчки.
Подобни изследвания разкриват, че в първите няколко месеца бебетата категоризират
стимулите на базата на форма, размер, цвят и други физически свойства (Wasserman &
Rovee-Collier, 2001). Към 6-месеч-на възраст те могат да категоризират на базата на
две корелирани характеристики, например формата и цвета на буквата от азбуката
(Bhatt et al., 2004). След като са способни да категоризират, използването на
клъстъри от характеристики подготвя новородените да придобиват множество сложни
всекидневни категории.
Привикването също е използвано за изучаване на категоризацията при бебетата.
Изследователите показват на бебета поредици от картини, принадлежащи на една
категория, и след това проверяват дали те се възстановяват за (гледат по-дълго)
картина, която не е член на категорията. Резултатите показват, че 7- до 12-месечни
бебета структурират обектите във внушителна поредица от смислени категории,
включително храни, мебели, животни, превозни средства, кухненски прибори, растения
и пространствени местоположения („над“ и „под“, „върху“ и „в“) (Casasola, Cohen, &
Chiarello, 2003; Mandler & McDonough, 1998; Oakes, Coppage, & Dingel,
1997). Освен организиране на физическия свят, бебетата на тази възраст
категоризират своя емоционален и социален свят. Те категоризират хората и техните
гласове по пол и възраст, започнали са да разграничават емоционалните изрази и
могат да отделят естествените движения на хората от други движения (вж. четвърта
глава).
Най-ранните категории на бебетата са перцеп-тивни - основани на сходен цялостен
външен вид. Към края на първата година обаче повече категории вече са концептуални
- основани на общи функции или поведения (Cohen, 2003; Mandler,
2004). Например едногодишни бебета групират кухненски прибори, защото всеки се
използва за приготвяне или консумиране на храна.
Как се осъществява тази промяна от перцептивното към концептуалното? Макар че
изследователите не са съгласни по въпроса дали тази промяна изисква нов подход към
анализиране на опита, повечето признават, че голям принос имат изследването на
обектите и разширяването на познанието за света (Mandler, 2004; Oakes & Madole,
2003). Овен това езикът едновременно се надгражда и подпомага категоризацията.
Това, че възрастните „етикетират“ обектите („Това е кола, а онова велосипед“),
помага на прохождащите деца да усъвършенстват най-ранните си категории (Waxman,
2003).
Оценка на резултатите върху преработката на информацията
Перспективата на преработката на информацията подчертава приемствеността в
човешкото мислене от младенчеството до зрелостта. Обръщайки внимание на средата,
възпроизвеждайки всекидневни събития и категоризирайки обектите, Кийтлин, Грейс и
Тими мислят по начини, които са забележително сходни на нашите, въпреки че
умствената им преработка далеч не е веща. Резултатите от изследвания на паметта на
новородените и категоризацията се обединяват с други експерименти, които оспорват
становището на Пиаже за ранното когнитивно развитие. Ако 3-месечни новородени могат
да си спомнят събития и да категоризират стимули, значи трябва да притежават
известна способност да създават репрезентации на преживяванията.
Изследванията в парадигмата на преработката на информацията са допринесли много за
становището, че новородените са опитни когнитивни същества. Централната им силна
страна - анализирането на познанието на неговите компоненти, например възприятие,
внимание и памет - е и най-голямата им слабост. Парадигмата на преработката на
информацията има трудности да обедини обратно тези компоненти в по-широка,
всеобхватна теория.
Един от подходите за преодоляване на тази слабост е да се комбинира теорията на
Пиаже с подхода на преработката на информацията - усилие, което ще изследваме в
девета глава. Една по-нова тенденция е прилагането на становището за динамичните
системи към ранното познание. Изследователите анализират всяко когнитивно
постижение, за да видят как то възниква от сложна система от предишни постижения и
настоящите цели на детето (Courage & Howe,
161
2002; Spencer & Schoner, 2003; Thelen & Smith,
1998). Тези идеи, след като се подложат на пълни емпирични проверки, може да
доближат областта към по-мощно становище за начина, по който се развива психиката
на новородените и децата.
Социалният контекст на ранното когнитивно развитие
Върнете се към краткия епизод в началото на тази глава, в който Грейс пуска форми в
контейнер. Забележете, че тя учи за играчката с подкрепата на Жинет. Според
социокултурната теория на Виготски сложни умствени дейности имат произхода си в
социалното взаимодействие (Rogoff, 2003; Tudge & Scrimsher, 2003). Чрез съвместни
дейности с по-зрели членове на обществото децата овладяват дейности и мислят по
начини, които имат смисъл в тяхната култура.
Едно специално понятие на Виготски обяснява как става това. Зоната на близкото (или
потенциалното) развитие се отнася до обхвата от задачи, които детето все още не
може да върши само, но може да прави с помощта на по-умели партньори. За да
разберете тази идея, помислете как чувствителен възрастен (например Жинет) въвежда
детето в нова дейност. Възрастният избира задача, която детето може да овладее, но
е достатъчно предизвикателна, така че то не може да свърши самостоятелно. Тогава,
докато възрастният насочва и подкрепя, детето се присъединява към взаимодействието
и овладява умствени стратегии. С увеличаване на компетентността възрастният
отстъпва, позволявайки на детето да поема повече отговорност за задачата.
Изследване на Барбара Рогоф и нейните сътрудници илюстрира този процес. Поставяйки
наблизо кутия, от която изскача зайче, изследователите наблюдават как няколко
възрастни играят със сина и дъщерята на Рогоф през първите две години. В първите
месеци възрастните се опитват да фокусират вниманието на бебето, като работят с
играчката и когато зайчето изскочи, казват нещо като: „Ооо! Какво стана?“. Към края
на първата година, когато когнитивните и моторните умения на бебето са се повишили,
взаимодействието се центрира върху това, как да се използва играчката. Възрастните
ръководят ръката на бебето в завъртането на манивелата и връщане на зайчето обратно
в кутията. През втората година възрастните помагат от разстояние, използвайки
жестове и вербални подтиквания, например извършване на въртеливо движение с
ръка близо до манивелата. Изследванията сочат, че тази фино настроена подкрепа е
свързана с напредналата игра, езика и решаването на проблеми на етапа на
прохождането и в ранното детство (Bornstein et al, 1992; Charman et al, 2001;
Tamis-LeMonda & Bornstein, 1989).
Още през първата година културните вариации в социалните очаквания влияят върху
умствените стратегии. В примера с кутията със зайчето възрастните и децата
фокусират вниманието си върху една-единствена дейност - стратегия, често срещана в
играта с новородени и прохождащи деца в западни домове със среден социоикономически
статус. Обратното, бебетата на маите в Гватемала често обръщат внимание на няколко
събития едновременно. Например едно 12-месечно новородено умело поставя предмети в
буркан, докато наблюдава преминаващ наблизо камион и надува свирка (Chavajay &
Rogoff, 1999). Преработката на няколко конкуриращи се събития едновременно може да
е от жизнена важност в култури, където децата учат до голяма степен чрез интензивно
наблюдение на течащите дейности на другите. Мексиканските деца в семейства с нисък
социоикономически статус продължават да демонстрират този стил на внимание дори до
средното детство (Соггеа-Chavez, Rogoff, & Arauz, 2005).
По-рано видяхме как бебетата и прохождащите деца създават нови схеми, като
въздействат върху физическия свят (Пиаже) и как определени умения се развиват по-
добре, когато децата ►
Цитирайте доказателства, че категоризацията става по-малко перцептивна и по-
концептуална с възрастта. Как могат възрастните да подпомагат категоризацията на
прохождащите деца?
Кийтлин си играе с играчките по по-целенасочен начин когато прохожда, отколкото
като бебе. Какво въздействие има по-напредналата ѝ игра с играчките върху
развитието на вниманието?
Опишете най-ранния си автобиографичен спомен.
На каква възраст сте били, когато събитието се е случило? Отговорите ви
съответстват ли на изследванията върху детската амнезия?
162
Взаимодействие между грижещия се и прохождащото дете и ранната игра на уж
Една от дейностите, които съпругът ми Кен вършеше заедно с двамата ни сина, когато
те бяха малки, бе да пекат обърнат кейк с ананаси - любимия сладкиш. Една неделя
следобед, когато кейкът вече се приготвяше, 21-месечният Питър се изправи на стол
до кухненската мивка и усърдно започна да излива вода от една чаша в друга.
-Той ми пречи, татко! - оплака се 4-годишни-ят Дейвид, опитвайки се издърпа Питър
от мивката.
- Може би ако му позволим да помага, той ще ни направи място - предположи Кен.
Докато Дейвид бъркаше тестото, Кен изля известно количество в малка купа за Питър,
премести стола му встрани на мивката и му връчи лъжица.
- Ето как се прави, Питър - инструктира го Дейвид с тон на превъзходство. Питър
наблюдаваше, докато Дейвид бърка, след това се опита да имитира неговото движение.
Когато трябваше да се излива тестото, Кен помогна на Питър да държи и да наведе
малката купа.
- Време е да го изпечем - обяви Кен.
- Печем, печем - повтори Питър, наблюдавайки как Кен слага тавата във фурната.
Няколко часа по-късно наблюдавахме един от първите примери на игра на уж на Питър.
Той извади кофичката си от пясъчника и след като я напълни с пясък, я занесе в
кухнята и я постави на пода пред фурната.
- Печем, печем - извика Питър на Кен. Заедно, баща и син поставиха въображаемия
кейк във фурната.
Виготски вярва, че обществото осигурява на децата възможности да представят
културно смислени дейности в игра. Според него играта на уж за пръв път се учи под
ръководството на експерти (Berk, 2006а). В току-що цитирания пример Питър разширява
способността си да изобразява всекидневните събития, когато Кен го въвлича в
задачата по печенето и му помага да я разиграе като игра.
Настоящите свидетелства подкрепят идеята, че ранната игра на уж е комбиниран
резултат
от готовността на децата да се ангажират в нея и социалните преживявания, които я
подпомагат. В изследване на американски деца на етапа на прохождането от семейства
със среден социоикономически статус 75 до 80% от игрите на уж включват
взаимодействие майка-дете (Haight & Miller, 1993). На 12 месеца играта на уж е
доста едностранчива: почти всички игрови епизоди са инициирани от майките. Към края
на втората година майките и децата демонстрират взаимен интерес към започване на
игра на уж; половината от разиграваните въображаеми епизоди са започнати от двете
страни. Когато участват възрастните, игрите на уж на прохождащите деца са по-сложни
(Keren et al., 2005). Колкото повече родителите се преструват заедно с прохождащите
деца, толкова повече време посвещават децата на играта на уж.
Същевременно в някои култури, например тези в Индонезия и Мексико, където
домакинствата на разширени семейства и грижите на по-големите за по-малките деца са
често срещани, играта на уж е по-сложна и честа с по-големите деца, отколкото с
майките. Още на 3 до 4 години децата осигуряват богата, предизвикателна стимулация
на техните по-малки братя и сестри, приемат тези „преподавателски“ отговорности
много сериозно и с възрастта стават по-добри в тях (Zukow-Coldring, 2002). В
изследване на деца на индианците зинакантеко в южно Мексико на 8-годишна възраст
по-големите братя/сестри - учители са много умели в показването на 2-годишни деца
как да разиграват всекидневните задачи, например пране и готвене. Те често насочват
прохождащите деца вербално и физически в задачата и осигуряват обрат-на връзка
(Maynard, 2002).
Както ще видим в седма глава, играта на уж е основното средство, чрез което децата
разширяват когнитивните си умения и учат за важните дейности в културата си.
Теорията на Виготски и резултатите, които я подкрепят, ни казват, че осигуряването
на стимулираща физическа среда не е достатъчна за подпомагането на ранното
познавателно развитие. Освен нея прохождащите деца трябва да бъдат поканени и
насърчени от по-умелите членове на културата да участват в социалния свят около
тях.
163
► създадат по-ефикасни и смислени репрезентации (преработка на информацията).
Виготски добавя трето измерение към разбирането ни чрез акцентирането, че много
аспекти на познавателното развитие са социално повлияни. Карето „Културни влияния“
представя допълнителни свидетелства за тази идея, а ще срещнем още повече в
следващата част.
Заради пълната с лишения ранна среда на Грейс, Кевин и Моника уреждат психолог да ѝ
даде един от многото съществуващи тестове за оценяване на умственото развитие на
новородени и прохождащи деца. Притеснена за напредъка на Тими, Ванеса също урежда
той да бъде те-стиран. На 22-месечна възраст той разполага само с няколко думи в
речника си, играе по по-незрял начин, отколкото Кийтлин и Грейс, и изглежда
неспокоен и свръхактивен.
Току-що описаните когнитивни теории се опитват да обяснят процеса на развитието -
как се променя мисленето на децата. Умствените тестове, обратно, се съсредоточават
върху когнитивните продукти. Тяхната цел е да мерят поведения, които отразяват
развитието, и да достигат до резултати, прогнозиращи бъдещото изпълнение, например
интелигентността и училищните постижения в по-късна възраст.
Тестове за интелигентност за новородени и прохождащи деца
Точното измерване на интелигентността на новородените е предизвикателство, защото
малките бебета не могат да отговарят на въпроси или да следват указания. В резултат
повечето тестове за новородени подчертават перцептивните и моторните реакции.
Разработени са обаче няколко теста, които идентифицират ранния език, познания и
социално поведение. Един често използван тест -Bayley Scales of Infant Development
(Скали на Бей-ли за развитието в младенчеството) - е подходящ за деца между 1 и 3.5
години. Най-новото издание, Bayley-III, има три основни субтеста: (1) Когнитивна
скала, която включва такива неща като внимание към познати и непознати обекти,
търсене на паднал обект и игра на уж, (2) Езикова ска-
ла, която идентифицира разбирането и изразяването на езика, например разпознаване
на обекти и хора, следване на прости инструкции и назова-ване на обекти и картинки,
и (3) Моторна скала, която включва груби и фини моторни умения, например хващане,
седене, подреждане на кубчета и изкачване на стълби (Bayley, 2005).
Освен това Bayley-III има две скали, които зависят от споделеното от родителите:
(4) Социал-но-емоционална скала, която иска от грижещите се да дадат информация за
такива поведения като лекота на успокояване, социално откликване и имитиране в
играта, и (5) Скала за адаптивно поведение, която съдържа въпроси за адаптацията
към изискванията на всекидневния живот, включително общуването, самоконтрола,
следването на правилата и разбирането с околните.
Изчисляване на резултатите от тестове за интелигентност. Тестовете за
интелигентност за новородени, деца и възрастни се изчисляват по много сходен начин
- чрез изчисляване на коефициент на интелигентност (IQ), който сочи степента, до
която суровият бал (брой верни отговори) се отклонява от типичното представяне на
хората на същата възраст. При конструирането на тест авторите се ангажират със
стандартизация - даване на теста на голяма, репрезентативна извадка и използване на
тестовите резултати като стандарт за интерпретиране на индивидуалните резултати.
В извадката по стандартизацията представянето на всяко възрастово ниво формират
нор-мално разпределение, в което повечето резултати се натрупват около средната и
прогресивно все по-малко резултати попадат в двата края (вж. фигура 5.2). Това
разпределение с формата на камбанка възниква винаги, когато изследователите мерят
индивидуални различия в големи извадки. Когато тестовете за интелигентност се
стандартизират, средният IQ се определя като 100. Индивидуалният IQ е по-висок или
по-нисък от 100 и конкретното отклонение отразява в каква степен представянето на
човека на теста се отклонява от средната в стандартизационната извадка. По този
начин IQ сочи дали човекът е изпреварил, изостанал или на едно ниво (средно) в
умственото си развитие другите на същата възраст. IQ на 96% от хората попада между
70 и 130; малцина имат по-висок или по-нисък резултат.
164
IQ резултат
Фигура 5.2. Нормално разпределение на резултатите от тестове за интелигентност
За да определите какъв процент от лицата на една и съща възраст в популацията са
под резултатите за IQ на определен човек, съберете числата вляво от този IQ
резултат. Например 8-годишно дете с IQ от 115 има по-добър резултат от 84% от
популацията на 8-годишните.
Прогнозиране на по-късното изпълнение въз основа на тестовете за новородени.
Въпреки внимателното конструиране, повечето тестове за новородени прогнозират много
слабо по-късната интелигентност. Тъй като новородените и прохождащите деца е
особено вероятно да се разсейват, уморяват или отегчават по време на тестирането,
техните резултати често не отразяват истинските им способности. Освен това ай-
темите в тестовете за новородени се различават от задачите, давани на по-големите
деца, което подчертава все по-сложните вербални, концептуални умения и решаването
на проблеми. Тестовете за новородени са донякъде по-добри в дългосрочните прогнози
за бебетата с изключително ниски резултати. Днес те до голяма степен се използват
със скринингови цели - да помагат при идентифицирането за по-нататъшно наблюдение и
интервенция на бебета, които е вероятно да имат проблеми в развитието.
Ограниченията на тестовете за новородени са накарали някои изследователи да се
обърнат към мерки за преработка на информацията, например привикване, за оценяване
на ранния умствен напредък. Техните резултати показват, че скоростта на привикване
и възстановяване на нови зрителни стимули са сред най-добрите съществуващи
прогностични фактори в младенчеството за IQ от ранното детство до края на
юношеството (McCall & Carriger, 1993; Sigman, Cohen, & Beckwith,
1997). Привикването и възстановяването изглеждат ефективен ранен индекс на
интелигентността, защото оценяват паметта, както и бързината и гъвкавостта на
мисленето, които лежат в основа-
та на интелигентното мислене на всяка възраст (Colombo, 1995; Rose & Feldman,
1997). Последователността на тези резултати е накарала създателите на теста Bayley-
III да включат айтеми, които идентифицират такива когнитивни умения като
привикване/възстановяване, постоянство на обекта и категоризация.
Ранната среда и умственото развитие
Във втора глава посочихме, че интелигентността е сложна смес от наследствени и
екологични влияния. Редица изследвания изучават взаимоотношението на факторите на
средата с резултатите на новородени и прохождащи деца на тестове за интелигентност.
Докато разглеждаме тези свидетелства, ще срещнете резултати, които подчертават и
ролята на наследствеността.
Домашна среда. The Home Observation for Measurement of the Environment (HOME;
Домаш-Ho наблюдение за измерване на средата) е списък за проверка за събиране на
информация за качеството на живота вкъщи на децата чрез наблюдение и интервюиране
на родителите (Caldwell & Bradley, 1994). Факторите, мерени от HOME през първите
три години, включват организирана, стимулираща физическа среда и родителско
насърчение, ангажираност и привързаност. Независимо от социоикономическия статус и
етническия произход, всеки предвижда по-добър език и IQ резултати в младенчеството
и ранното детство (Espy, Molfese, & DiLalla, 2001; Klebanov et al., 1998; Roberts,
Burchinal, & Durham, 1999). Степента, до която родителите говорят с бебетата и
прохождащите деца, е особено важна. Тя допринася съществено за ранния езиков
напредък, който на свой ред прогнозира интелигентността и академичните постижения в
началното училище (Hart & Risley, 1995).
Въпреки това трябва да интерпретираме тези корелационни резултати предпазливо. Във
всички изследвания децата са отгледани от биологичните си родители. Родители, които
са генетично по-интелигентни, може би осигуряват по-добри преживявания, като
същевременно раждат генетично по-умни деца, които предизвикват повече стимулация от
родителите си. Тази хипотеза, която се отнася до корелацията генетика-среда (вж.
втора глава), се подкрепя от изследванията (Saudino & Plomin, 1997).
Наследствеността обаче не обяснява цялата връзка между домашната среда и
резултатите на тестове за интелигентност.
165
Условията на живот на семейството продължават да прогнозират детския IQ отвъд
приноса на родителския IQ и образование (Chase-Lansdale et al, 1997; Klebanov et
al, 1998).
Как обобщените дотук изследвания могат да ни помогнат да разберем загрижеността на
Ва-неса за развитието на Тими? Бен - психологът, който тестира Тими, - установява,
че резултатите му са малко под средното. Бен говори с Ване-са за техните практики
по отглеждането му и наблюдава играта ѝ с Тими. Самотен родител, Ва-неса работи
дълги часове и вечер няма особена енергия за Тими. Бен освен това забелязва, че
Ванеса, която се тревожи дали Тими се представя добре, е склонна да го притиска,
задушавайки активното му поведение и бомбардирайки го с директиви: „Достатъчно игра
с топка. Подреди тези блокчета.“
Бен обяснява, че когато родителите се натрапват по този начин, новородените и
прохождащите деца са склонни да се разсейват, да играят незряло и да се представят
зле на тестовете за интелигентност (Bono & Stiffen, 2003; Stilson & Harding, 1997).
Той учи Ванеса как чувствително да взаимодейства с Тими. Същевременно я уверява, че
топлото, откликващо родителство, което стъпва на актуалните способности на
прохождащото дете, е много по-добър индикатор на успеха му по-късно, отколкото
резултатите му на ранните тестове за интелигентност.
Ясли за бебето и прохождащото дете. Днес повече от 60% от американските майки с
дете под 2-годишна възраст работят (Statistics Canada, 2003f; U. S. Census Bureau,
2006b). Яслите са станали често срещани и тяхното качество има съществено
въздействие върху умственото развитие. Изследванията непрекъснато показват, че
бебетата и малките деца, поверени на нискокачествени ясли (независимо дали
произхождат от домове със среден или нисък социоикономически статус) получават по-
ниски резултати на тестове за когнитивни и социални умения (Hausfather et al.,
1997; Kohen et al, 2000; NICHD Early Child Care Research Network, 2000b, 2001,
2003b). Обратното, добрите ясли могат да намалят отрицателното въздействие на
стресиращия живот в беден дом и поддържат ползите от израстването в семейство в
благоприятно икономическо положение (Lamb, 1998; NICHD Early Child Care Research
Network, 2003b).
За разлика от повечето европейски страни, Австралия и Нова Зеландия, където яслите
са на-
ционално регулирани и финансирани, за да се гарантира тяхното качество, отчетите за
американските и канадските грижи за децата извън дома са причина за загриженост.
Стандартите се определят от отделните щати и провинции и варират значително. В
изследвания във всяка страна само 20 до 25% от детските ясли и семейните домове за
грижи за новородени осигуряват на бебетата и прохождащите деца достатъчно
положителни, стимулиращи преживявания, за да се подпомага нормалното психично
развитие (Doherty et al., 2000; Goelman et al, 2000; NICHD Early Childhood Research
Network, 2000a). 3a съжаление децата от семейства с малки доходи е особено вероятно
да страдат от неадекватни грижи извън дома (Brooks-Gunn, 2004).
Вижте карето „Прилагане на онова, което знаем“ за признаците за висококачествени
грижи, които могат да се използват при избора на детски ясли въз основа на
стандартите за подходящата за развитието практика. Тези стандарти, разработени от
Американската национална асоциация за обучение на малки деца, конкретизират
програмни характеристики, които отговарят на развитийните и индивидуалните
потребности на малките деца, въз основа на съвременните изследвания и консенсуса на
експертите. Детските ясли в САЩ и Канада са повлияни от макросистема на
индивидуалистични ценности и слаба държавна регулация и финансиране. Признавайки,
че грижите за децата извън дома са в криза, американското и канадското федерално
правителство, както и някои щати и провинции заделят допълнителни средства, за да
субсидират разходите по тях, особено за семействата с малки доходи. Макар и далече
от задоволяването на тази потребност, увеличаването на ресурсите има положително
въздействие върху качеството и достъпността на детските ясли (Canada Campaign 2000,
2003а; Children’s Defense Fund,
2005). В Канада провинция Квебек води в страната с универсални, висококачествени
грижи извън дома за новородени и деца в предучилищна възраст. Всяко семейство в
Квебек плаща една и съща минимална дневна такса за издържаните от правителството
услуги.
Тези политики са даващи надежда знаци, защото добрите грижи за децата извън дома са
рентабилно средство за защита на тяхното благополучие. До голяма степен подобно на
програмите, които ще разгледаме, отличните детски ясли могат да служат като
ефективна ранна интервенция за деца, чието развитие е в риск.
166
Признаци на подходящи за развитието грижи извън дома за новородени и прохождащи
деца
Характеристики на програмата Признаци за качество
Физическа среда Вътрешната среда е чиста, поддържа се в добър вид. добре
осветена, добре вентилирана и не е пренаселена. Има външно, оградено пространство
за игра.
Играчки и оборудване Игровите материали са подходящи за бебетата и прохождащите
деца, и се съхраняват на ниски лавици, които лесно се достигат от децата. Има
детски легла, високи столове, седалки за бебета и маси и столове с подходящ размер
за деца. Външното оборудване включва малки дървени кончета, люлки, пързалки и
пясъчник.
Отношение между грижещите се и децата В детските ясли отношението между
грижещите се и децата не е по-голямо от 1 към 3 при новородените и 1 към 6 за
прохождащите деца. Размерът на групите (броят на децата в една стая) не е по-голям
от 6 новородени с 2 грижещи се и 12 прохождащи деца с 2 грижещи се за тях. В
семейните детски домове грижещият се е отговорен за не повече от 6 деца, като в
тази група няма повече от 2 новородени и/или прохождащи деца.
Дейности през деня Дневният график включва периоди за активна игра, тиха игра,
сън, закуски и основни хранения. Атмосферата е топла и подкрепяща, и децата никога
не се оставят без надзор.
Взаимодействия между възрастните и децата Грижещите се реагират незабавно на
дистреса на бебетата и прохождащите деца; прегръщат ги, говорят им, пеят им и им
четат; взаимодействат с тях по начин, който уважава интересите на отделното дете и
степента му на толерантност към стимулация. Персоналът е постоянен, така че
новородените и прохождащите деца могат да си формират взаимоотношения с конкретни
грижещи се за тях.
Квалификация на грижещите се Грижещите се имат подготовка по детско развитие,
първа помощ и безопасност.
Взаимоотношения с родителите Лицензиране и акредитация Родителите винаги са
добре дошли. Грижещите се говорят често с родителите за поведението и развитието на
децата. Средата за отглеждане на децата, независимо дали е център или дом, е
лицензирана от щата или провинцията. В САЩ доброволната акредитация от Националната
академия за програми за ранното детство (www. naeyc. org/accreditation) или
Националната асоциация на семейни детски ясли (www. nafcc. org) е свидетелство за
особено висококачествена програма.
Източници: Bredekamp & Copple, 1997; National Association for the Education of
Young Children, 1998.
Ранна интервенция за новородени и прохождащи деца в риск
Много изследвания сочат, че децата, живеещи в бедност, е вероятно да демонстрират
постепенен спад в резултатите от тестове за интелигентност и да имат по-слаби
постижения, когато достигнат училищна възраст (Bradley et al., 2001; Gutman,
Sameroff, & Cole, 2003). Тези проблеми до голяма степен се дължат на стресира-щата
домашна среда, които подкопават способността на децата да учат и увеличават
вероятността да останат бедни през целия си живот. Разработени са различни програми
за интервенция, за да се разчупи този трагичен цикъл на бедността. Макар че
повечето започват в предучилищна възраст (ще ги обсъдим в седма глава), някои
започват през младенчеството и продължават през ранното детство.
Някои интервенции са базирани в центрове: децата посещават организирани центрове за
детски грижи или предучилищна програма, в която
получават образователни, хранителни и здравни услуги, а на родителите се осигуряват
услуги по отглеждане на децата и други социални грижи. В други, базирани в дома
интервенции, компетентен възрастен посещава дома, работи с родителите и ги учи как
да стимулират развитието на тяхното дете. В повечето програми участващите деца
получават по-високи резултати от участниците в контролните групи по тестове за
интелигентност до 2-годишна възраст. Колкото по-рано започне интервенцията и
колкото по-дълго продължава, толкова по-добро е когнитивното и академичното
представяне на участниците през цялото детство и юношество (Brooks-Gunn, 2003;
Nelson, Westhues, & MacLeod, 2003).
Каролинският проект „ABC“ илюстрира тези благоприятни резултати. През 70-те години
на XX век повече от 100 новородени от бедни семейства, на възраст от 3 седмици до 3
месеца, са случайно разпределени или в експериментална, или в контролна група.
Новородените в експерименталната група са включени в целодневни,
167
целогодишни детски ясли в годините до тръгване на училище. Там те получават
стимулация, насочена към подпомагане на моторните, познавателните, езиковите и
социалните умения, а след 3-годишна възраст - подготовка за усвояване на четенето и
математиката. На всички възрасти ударението се поставя върху богатото, откликващо
вербално общуване между възрастните и децата. Всички деца получават хранителни и
здравни услуги; основната разлика между експерименталната и контролната група са
преживяванията в яслите и детската градина.
Както показва фигура 5.3, към 12-месечна възраст IQ-резултатите на двете групи
започват да се диференцират и експерименталната група запазва своето IQ предимство
до последното тестиране на 21-годишна възраст. Освен това в училищните години
децата в експерименталната група имат значително по-високи постижения по четене и
математика. Те се превеждат в по-висока образователна степен и по-висок процент
приети в колежи и намерили квалифицирани работни места (Campbell et al., 2001,
2002; Ramey & Ramey, 1999).
Без някаква форма на ранна интервенция много деца, родени в семейства в
неблагоприятно икономическо положение, няма да реализират потенциала си.
Признаването на тази реалност е накарало американския конгрес да осигури ограничено
финансиране на интервенции, насочени към новородени и прохождащи деца в риск от
проблеми в развитието. Програмата Early Head
Фигура 5.3. IQ резултати на деца от младенчеството до 21-годишна възраст в
контролната и експерименталната група в Каролинския проект „ABC“
На 1 година децата от експерименталната група имат по-добри резултати от тези в
контролната група - предимство, което неизменно се запазва до 21-годишна възраст.
IQ резултатите на двете групи спадат постепенно през детството и юношеството -
тенденция, която вероятно се дължи на вредния ефект на бедността al., 2001).
Start („Ранен начален старт“), започната през 1995 г., днес има 700 центъра,
обслужващи 62 000 семейства с малки доходи. Неотдавнашна оценка, проведена, когато
децата са станали на 3 години, показва, че интервенцията е довела до по-топло, по-
стимулиращо родителство, намаляване на суровите дисциплиниращи мерки, ускоряване на
когнитивното и езиковото развитие и намаляване на детската агресия. Най-силните
ефекти се регистрират в центровете, предлагащи смес от институционални и домаш-но
базирани услуги (Love et al., 2005). Макар и все още не достатъчно многобройни, за
да посрещнат нуждите, такива програми са обещаващо начало.
Какво най-вероятно обяснява резултата, че скоростта на привикването и
възстановяването за нови зрителни стимули са добри прогностични фактори за IQ по-
нататък в живота?
IQ на 15-месечния Джоуи е 115. Майка му иска да знае какво точно означава това и
какво трябва да направи, за да подкрепя умственото му развитие. Как бихте
отговорили?
Да предположим, че търсите ясли за вашето бебе. Какви бихте искали да бъдат те и
защо?
Тъй като се усъвършенстват през младенчеството, възприятията и познанията павират
пътя за едно изключително човешко постижение -езика. В четвърта глава видяхме, че
към втората половина от първата година бебетата осъществяват драматичен прогрес в
разграничаването на основните звукове на майчиния си език и в сег-ментирането на
потока на речта на думи и фрази. Освен това започват да разбират някои думи и около
12-месечна възраст изговарят първата си дума (MacWhinney, 2005). Към 6-годишна
възраст децата имат речник от около 10 000 думи, говорят със сложни изречения и
водят умели разговори.
Как бебетата и прохождащите деца осъществяват такъв забележителен напредък в
овладя-
168
ването на посочените умения? За да отговорим на този въпрос, нека изследваме
няколко важни теории за езиковото развитие.
Теории за развитието на езика
През 50-те години на XX век изследователите не приемат сериозно идеята, че много
малките деца могат да открият важни свойства на езика. В резултат първите две
теории за начина, по който децата усвояват езика, са крайни. Едната -
бихейвиоризмът, разглежда езиковото развитие като дължащо се изцяло на влияния от
средата. Втората - нативизмът, приема, че децата са „би-ологично подготвени“ да
овладеят сложните правила на майчиния си език.
Бихейвиористичната перспектива. Бихей-виористът Б. Ф. Скинър (Skinner, 1957) издига
тезата, че езикът - подобно на всяко друго поведение - се придобива по пътя на
оперантното обуславяне (вж. четвърта глава). Когато бебето издава звуци, родителите
подкрепят онези, които най-много приличат на думи, с усмивки, прегръдки и реч.
Някои бихейвиористи вярват, че децата разчитат на имитацията, за да усвояват бързо
сложни изрази, например фрази и изречения (Moerk, 1992). Имитацията може да се
комбинира с подкрепление, за да се подпомага езикът, например когато родителят
придумва детето: „Кажи: „Искам бисквита“ и хвали и „черпи“ прохождащото дете,
когато то отговори „Иска бисквита!“.
Макар че допринасят за ранното езиково развитие, подкреплението и имитацията е най-
добре да се разглеждат като подкрепящи, а не изцяло обясняващи го. „Изумително е
колко креатив-на е Кийтлин с езика - отбелязва Каролин един ден. - Тя комбинира
думите по начини, които никога не е чувала преди, например „заигли го“, когато иска
да зашия мечето ѝ, и „отишло вън“, когато трябва да влезе.“ Наблюденията на Каролин
са точни: малките деца създават много нови изрази, които не са подкрепени или
имитирани от другите (Owens, 2005).
Нативистката перспектива. Лингвистът Ноъм Чомски (Chomsky, 1957) предлага нативи-
стка теория, която разглежда изумителното езиково умение на малкото дете като
гравирано в структурата на човешкия мозък. Фокусирайки се върху граматиката, Чомски
разсъждава, че правилата на организацията на изреченията са
твърде сложни, за да бъдат директно преподадени или открити дори от когнитивно
умелото малко дете. Вместо това - твърди той - всички деца се раждат с езиков
апарат - вродена система, която съдържа набор от правила, общи за всички езици. Той
позволява на децата - без значение кой език чуват - да разбират и да говорят по
ориентиран към правилата начин от момента, в който научат достатъчно думи.
Биологично подготвени ли са децата да усвоят езика? Спомнете си от четвърта глава,
че новородените са забележително чувствителни към речевите звукове и предпочитат да
слушат човешки глас. Освен това децата по целия свят достигат до основните езикови
крайъгълни камъни в сходна последователност (Gleitman & Newport, 1996).
Нещо повече: доказателствата, че съществува чувствителен период за усвояването на
езика, съответстват на идеята на Чомски за биологично базирана езикова програма.
Изследователите са изучавали езиковата компетентност на глухи възрастни, които
усвояват първия си език - американския знаков език (ASL), система от жестове,
използвана от глухите хора - на различна възраст. Учещите го късно, чиито родители
са предпочели да ги образоват чрез речта и четенето на устни, не усвояват говорим
език заради глухотата си. В съответствие с идеята за чувствителния период тези,
които учат ASL през юношеството или зрялата възраст, никога не стават толкова
добри, колкото хората, които са го усвоили през детството (Mayberry, 1994; Newport,
1991; Singleton & Newport, 2004).
Същевременно критиците на теорията на Чомски заявяват, че и тя осигурява само
частично обяснение за развитието на езика. Първо, изследователите имат големи
трудности да идентифицират базисната система на граматиката, която според Чомски
лежи в основата на всички езици (Maratsos, 1998; Tomasello, 2003). Второ,
напредъкът на децата в овладяването на много конструкции на изречения е постепенен,
пълен с грешки, което сочи повече учене и откриване, отколкото приема Чомски
(Tager-Flusberg, 2005).
Интеракционистката перспектива. През последните години възникват нови идеи за
развитието на езика, които подчертават взаимодействията между вътрешните
способности и влиянието от средата. Един тип интеракционистка теория прилага
перспективата на преработката на информацията към развитието на езика.
169
Втори тип подчертава социалното взаимодействие. Някои теоретици на преработката на
информацията приемат, че децата осмислят сложната си езикова среда, като прилагат
силни когнитивни способности от общ вид (Bates, 1999; Elman, 2001). Тези теоретици
отбелязват, че езиковите зони на мозъка управляват сходни перцептивни и когнитивни
способности, например способността да се анализират музикални и зрителни модели
(Bates et al., 2003; Saygin et al., 2004). Други теоретици смесват това становище
за преработката на информацията с нативистката перспектива на Чомски. Те са
съгласни, че новородените са изумителни анализатори на речта и на другата
информация, но - твърдят те - тези способности вероятно не са достатъчни, за да
обяснят овладяването на по-високоранговите аспекти на езика, например сложни
граматически структури (Newport & Aslin, 2000).
Трети интеракционисти подчертават, че социалните умения и езиковите преживявания на
децата заемат централно място в езиковото развитие. Според това социално
интеракционистко становище активното дете, надарено със способност да осмисля
езика, се стреми да общува. Правейки това, то подтиква грижещите се за него да
осигуряват подходящите езикови преживявания, които му помагат да свърже
съдържанието и структурата на езика със социалните му значения (Bohannon &
Bonvillian, 2005; Chapman, 2000).
Сред социалните интеракционисти продължават несъгласията по въпроса, дали децата се
раждат със специализирани езикови способности (Bloom, 1999; Tomasello, 2003).
Докато проследяваме курса на езиковото развитие, ще срещнем значителна подкрепа за
тяхната централна предпоставка - че социалната компетентност и езиковите
преживявания на децата влияят напредването им в овладяването на езика.
Подготовка за преговарянето
Преди да кажат първата си дума, бебетата осъществяват забележителен напредък към
разбирането и говоренето на майчиния си език. Те внимателно слушат за смислени
речеви единици и издават подобни на реч звуци. Като възрастни няма как да не
реагираме.
Гукане и бърборене. Около 2-месечна възраст бебетата започват да издават подобни на
гласни шумове, наречени гукане заради прият-
ното им „уу“ звучене. Постепенно се добавят съгласни и около 4-месечна възраст се
появява бърборенето, в което бебетата повтарят комбинации от съгласна и тласна в
дълги поредици, например „бабабаба“ или „нананана“.
Бебетата навсякъде по света започват да бърборят на една и съща възраст и издават
подобен спектър от ранни звуци. За да се развие допълнително бърборенето, бебетата
трябва да чуват човешка реч. При бебета с проблеми със слуха тези подобни на реч
звуци са силно забавени, а при глухите новородени - напълно отсъстват (Oiler,
2000).
Когато бебетата слушат човешка реч, бърборенето се разширява, за да включи по-широк
спектър от звуци. На около 7 месеца то започва да включва много звукове от
говоримия език. На 10 месеца бърборенето отразява звукови и ин-тонационни модели на
езиковата общност на бебето, някои от които се пренасят в първите им думи (Boysson-
Bardies & Vihman, 1991).
Глухите бебета, изложени на знаков език от раждането, и чуващи новородени на глухи
родители, използващи знаков език, правят подобни на бърборене движения с ръце с
ритмичния модел на естествените знакови езици (Petitto et al., 2001,2004; Petitto &
Marentette, 1991). Тази чувствителност към езиковия ритъм - видима както в
говоримото, така и в знаковото бърборене -подкрепя откриването и създаването на
смислени езикови единици.
Превръщането в комуникатор. С раждането бебетата са подготвени за някои аспекти на
разговорното поведение. Например те инициират взаимодействие чрез зрителен контакт
и го прекратяват, като отклоняват погледа си. На около 4 месеца бебетата започват
да демонстрират съвместно внимание, гледайки в същата посока като възрастните -
умение, което става по-точно на около 10 до 11 месеца, когато те осъзнават, че
фокусът на другите осигурява информация за техните комуникационни намерения (Brooks
& Meltzoff, 2005). Възрастните също следват погледа на бебето и коментират това,
което то вижда, етикетирайки средата му. Новородените и прохождащите деца, които
често преживяват това съвместно внимание, разбират в по-голяма степен езика, правят
смислени жестове и произнасят думи по-рано, и демонстрират по-бързо развитие на
речника (Carpenter, Nagell, & Tomasello, 1998; Flom & Pick, 2003; Silven, 2001).
На около 4 до 6 месеца взаимодействието меж-
170
ду родителя и новороденото започва да включва смяна на реда, например в игрите
пляскане с ръце и „пийкабу“1. Първоначално родителят започва играта, а бебето е
развеселен наблюдател. Към 12-месечна възраст бебетата участват ак-тивно,
практикувайки модел на смяна на реда в разговора. Зрелостта на игрите на бебето и
во-кализациите по време на тях прогнозират езиковия прогрес през втората година
(Rome-Flanders & Cronk, 1995).
В края на първата година, когато станат способни на преднамерено поведение, децата
използват предвербални жестове, за да влияят върху поведението на другите
(Carpenter, Nagell, & Tomasello, 1998). Например Кийтлин дължи играчка, за да я
покаже, и посочва към шкафа, когато иска бисквита. Каролин реагира на жестовете ѝ и
освен това ги етикетира („О, искаш бисквита!“). По този начин прохождащите деца
научават, че използването на езика води до желаните резултати. Скоро те започват да
интегрират думите с жестове, използвайки жеста, за да разширят вербалното си
съобщение, например посочване на играчка, докато казват „дай“ (Namy & Waxman,
1998). Колкото по-рано прохождащите деца създадат тези комбинации между думи и
жестове, толкова по-скоро ще започнат да комбинират думите по-късно през втората
година (Goldin-Meadow & Butcher, 2003).
Първите думи
През втората половина на първата година бебетата започват да разбират значенията на
думите. Когато 6-месечни новородени чуват думата „мама“ или „татко“, докато гледат
излъчвани един до друг видеозаписи на родителите им, гледат по-дълго видеото на
споменатия родител (Tincoff & Jusczyk, 1999). Първите изговорени думи на около една
година надграждат сензомо-торните основи, описани от Пиаже, и категориите, които
децата си формират през първите две години. Обикновено те говорят за важни хора
(„мама“, „тата“), животни („куче“, „коте“), обекти, които се движат („кола“,
„топка“), храни („мляко“, „ябълка“), познати действия („чао“, „още“) или резултати
от познати действия („мокро“, „горещо“) (Hart, 2004; Nelson, 1973).
1 Игра за бебета, в която възрастният крие лицето си, отново се появява в
полезрението на новороденото и възкликва - за изумление на бебето - „Пийкабу!
Виждам те!“. Смята се, че играта демонстрира неспособността на новородените да
разбират постоянството на обектите. - Б. пр.
Когато прохождащите деца учат първите си думи, понякога ги прилагат твърде тясно -
грешка, наречена недостатъчно обобщение. Например на 16 месеца Кийтлин използва
„мече“, за да говори само за скъсаното и парцаливо мече, което разнася със себе си
по цял ден. По-честа грешка е свръхобобщението - прилагане на думата към по-широк
сбор от обекти и събития, отколкото е уместно. Например Грейс използва „кола“ за
автобуси, влакове, камиони и пожарни автомобили. Свръхобобщенията на прохождащите
деца отразяват чувствителността им към категориите. Те прилагат нова дума към група
от сходни преживявания: „кола“ - към обектите с колела, „отварям“ за отваряне на
врата, белене на плод и развързване на връзките за обувки, като често преднамерено
свръхобобщават, защото им е трудно да си спомнят или не са научили подходящата дума
(Bloom, 2000).
Свръхобобщенията илюстрират друга важна характеристика на езиковото развитие:
разграничението между „произвеждане“ на езика (думите, които децата използват) и
разбирането на езика (думите, които те разбират). На всички възрасти разбирането се
развива по-бързо от продукцията. В резултат децата свръхобобщават много повече думи
в продукцията, отколкото в разбирането. Ако разчитаме само на онова, което децата
казват, ще подценим тяхното познание за езика.
Пзговаряне на фразата от две думи
Прохождащите деца обогатяват речника си със скорост от 1 до 3 думи седмично. С
подобрената памет, категоризация и разбиране на намеренията на другите, броят на
научените думи постепенно се увеличава (Caselli et al., 1995). Вместо бум в
развитието на речника (преход от по-бав-на към по-бърза фаза на учене) обаче,
повечето деца демонстрират стабилно, непрекъснато увеличение в скоростта на
научаването на думите, което се запазва през целия предучилищен период (Ganger &
Brent, 2004).
След като натрупат около 200 думи, прохождащите деца започват да комбинират две
думи: „мама обувка“, „отива кола“, „още бисквита“. Тези фрази от по две думи са
наречени телеграфна реч, защото като в телеграма изпускат по-малките, не толкова
важни думи. Децата по целия свят ги използват, за да изразяват впечатляващо
разнообразие от значения.
Речта с по две думи се състои до голяма степен от прости формули, например „още +
X“ и
171
„яде + X“, като на мястото на X се поставят различни думи. Вместо да следват
граматични правила, подреждането на думите от прохождащите деца обикновено са копия
на фрази на възрастните, например когато родителите казват: „Искаш ли още сандвич?“
(Tomasello & Brooks, 1999).
Индивидуални и културни различия
Макар че обикновено децата изговарят първата си дума около първия си рожден ден,
спектърът е широк: от 8 до 18 месеца - вариация, която е резултат от сложна смес от
генетични фактори и влияния от средата. Например по-рано видяхме, че Тими проговаря
късно, отчасти заради напрегнатото, директивно общуване на Ванеса с него. Тими
обаче е и момче, а много изследвания показват, че момичетата са малко по-бързи от
момчетата в първоначалното натрупване на речников запас (Fenson et al., 1994). Най-
често срещаното обяснение е по-бързият темп на момичетата във физическото
съзряване, за което се смята, че подпомага ранното развитие на лявото мозъчно
полукълбо. Личността на детето също има значение. Срамежливите прохождащи деца
често чакат, докато започнат да разбират много повече, преди да започнат да
говорят. Когато те най-накрая проговарят, речникът им се увеличава бързо, въпреки
че продължават леко да изостават от връстниците си (Spere et al., 2004).
Освен това колкото повече думи използват грижещите се, толкова повече учат децата
(Weizman & Snow, 2001). Майките говорят много повече на момичетата на етапа на
прохождането, откожото на момчетата, и родителите разговарят по-рядко със
срамежливите, отколкото с дружелюбните деца (Leaper, Anderson, & Sanders, 1998;
Patterson & Fisher, 2002). Тъй като децата от семейства с нисък социоикономически
статус получават по-малка вербална стимулация от родителите (както като разговори,
така и като четене на книжки), речникът им е - средно - само една четвърт от този
на връстниците им от семейства с по-висок социоикономически статус в предучилищна
възраст (Hoff, 2004; Lee & Burkam, 2002).
Малките деца имат уникален стил на ранно усвояване на езика. Кийтлин и Грейс,
подобно на повечето прохождащи деца, използват обозначаващ стил: речникът им се
състои предимно от думи, които наименуват обекти. По-малък брой прохождащи деца
използват експресивен стил; в сравнение с използващите справочен стил деца те
изричат повече местоимения и со-
циални формули: „Спри“, „Благодаря“, „Искам го“. Тези стилове отразяват ранни идеи
за функциите на езика. Например Грейс смята, че думите са за назоваване на нещата.
Обратното, децата с експресивен стил вярват, че думите са за разговаряне за
чувствата и потребностите на хората. Речникът на прохождащите деца с обозначаващ
стил растат по-бързо, защото всички езици съдържат много повече „етикети“ на
обекти, отколкото социални фрази (Bates et al., 1994).
Какво обяснява езиковия стил на прохождащите деца? Децата с бързо развиващ се
обозначаващ стил ревностно имитират честото назоваване на обектите от родителите, а
те на свой ред им отвръщат със същото - стратегия, която подкрепя бързия растеж на
речника, като помага на децата да запомнят новите „етикети“ (Masur & Rodemaker,
1999). Децата с експресивен стил са склонни да са много дружелюбни и родителите им
по-често използват вербални рутини („Как си?“, „Няма проблеми“), които подкрепят
социалните отношения (Coldfield, 1987). Двата езикови стила са свързани и с
културата. Думите за обекти (съществителни) са често срещани в речника на
английскоговорещите прохождащи деца, но думите за действия (глаголи) са по-често
срещани сред китайските и корейските им връстници. Когато се изследва речта на
майката, тя също отразява тези различия (Choi & Gopnik, 1995; Tardif, Gelman, & Xu,
1999).
Подкрепа на ранното езиково развитие
В съответствие с интеракционисткото становище богатата социална среда надгражда
естествената готовност на децата да усвояват езика. Възрастните в много култури
говорят на малките деца с насочена към детето реч - форма на комуникация, изградена
от кратки изречения с повишен тон, преувеличена експресия, ясно произношение,
отчетливи паузи между сегментите на речта и повторение на новите думи в различен
контекст („виж топката“, „топката отскочи“) (Fernald et al, 1989; Kuhl, 2000).
Глухите родители използват подобен стил на общуване, когато „говорят“ на знаков
език е глухите си бебета (Masataka, 1996). Насочената към детето реч се надгражда
над няколко комуникативни стратегии, които вече разгледахме: съвместно внимание,
смяна на реда и чувствителност на грижещия се към предвербалните жестове на децата.
Ето пример на Каролин, която използва насочена към детето реч с 18-месечната
Кийтлин:
172
Кийтлин: Върви кола.
Каролин: Да, време е да отиваме към колата. Къде ти е якето?
Кийтлин [оглежда се, тръгва към гардероба]: Даке! [Сочи към якето си.]
Каролин: Ето го якето! [Помага на Кийтлин да облече якето.] Сега кажи „Чао“ на
Грейс и Тими.
Кийтлин: Чао, Гейс. Чао, Тити.
Каролин: Къде ти е мечето?
Кийтлин [оглежда се]
Каролин [посочва]: Виждаш ли го? Върви и вземи мечето. До дивана.
Още от раждането бебетата предпочитат да слушат насочена към детето реч пред
разговори между възрастни и към 5-месечна възраст те са по-емоционално откликващи
на нея (Aslin, Jusczyk, & Pisoni, 1998). Родителите непрекъснато настройват
дължината на съдържанието на изговорените фрази, за да съответстват на
потребностите на децата им - приспособяване, което подпомага усвояването на думите
и дава възможност на прохождащите деца да се включат (Cameron-Faulkner, Lieven, &
Tomasello, 2003). Както видяхме, разговорите между родителя и прохождащото дете,
особено четенето и говоренето за книжки с картинки, са силен прогностичен фактор за
езиковото развитие и академичния успех в училище.
Социалните преживявания, които подпомагат езиковото развитие, напомнят ли ви на
онези,
които засилват когнитивното развитие по принцип? Насочената към детето реч и
разговорите между родителя и детето създават зона на близкото развитие, в която
езиковите умения на детето се обогатяват. В следващата глава ще видим, че
чувствителността към потребностите и способности на детето подкрепя и емоционалното
и социалното им развитие.
Защо социално-интеракционистката перспектива привлича много изследователи на
езиковото развитие? Цитирайте доказателства, които я подкрепят.
Подгответе списък с подкрепени от изследванията препоръки за поддържане на
езиковото развитие през първите две години.
Открийте възможност да говорите с бебе или с прохождащо дете. Как маниерът ви на
говорене се различава от типичния начин, по който говорите с възрастен? Кои
характеристики на речта ви е вероятно да подпомогнат ранното езиково развитие и
защо?
Обобщение
Теорията на Пиаже за когнитивното развитие
Според Пиаже по какъв начин се променят схемите в хода на развитието?
• В теорията на Пиаже чрез въздействие директно върху средата децата преминават
през четири етапа, в които психологически структури, или схеми, постигат по-добро
съответствие с външната реалност.
• Схемите се променят по два начина: чрез адаптация, която е изградена от две
допълващи се дейности - асимилация и акомодация, и чрез организация.
Опишете основните когнитивни постижения на сензомоторния етап.
• Сензомоторният етап по Пиаже е разделен на шест подетапа. Чрез кръговата реакция
рефлексите на новороденото се трансформират в по-гъвкави модели на действие при
прохождащото дете. На четвъртия поде-тап новородените развиват преднамерено,
целенасочено поведение и започват да разбират постоянството на обектите. На шестия
подетап прохождащите деца стават способни на умствена репрезентация, както се вижда
в овладяването на по-сложни проблеми с постоянството на обектите, отложената
имитация и играта на уж.
Какво разкриват съвременните изследвания за точността на концепцията на Пиаже за
сензомоторния етап?
173
• Много изследвания сочат, че бебетата демонстрират определено разбиране по-рано,
отколкото е смятал Пиаже. Известно съзнание за постоянството на обекта, както се
разкрива чрез метода на нарушаване на очакването, е видимо през първите няколко
месеца. Освен това бебетата демонстрират отложена имитация и решаване на проблеми
по аналогия, което подсказва, че те са способни на умствена репрезентация.
• Днес изследователите вярват, че новородените имат повече вградени механизми за
осмисляне на света, отколкото е приемал Пиаже. Според перспективата на базисното
познание бебетата започват живота си с базисни области на мисленето, които
подкрепят ранното, бързо познавателно развитие. Макар че резултатите за ранните,
готови познания са смесени, има широко съгласие, че редица познавателни промени са
непрекъснати, а не стадиални, и че познанието се развива неравномерно, а не по
интегриран начин.
Опишете становището на преработката на информацията за познавателното развитие и
общата структура на системата за преработка на информацията.
• Изследователите в парадигмата на преработката на информацията разглеждат
развитието като постепенно и непрекъснато, и искат да знаят какво точно правят
хората на различна възраст, когато са изправени пред задача или проблем.
• По принцип се приема, че системата за преработка на информацията има три части:
сетивен регистър, работна, или кратковременна памет и дълговременна памет. Когато
информацията тече през системата ѝ въздействат умствени стратегии, така че да може
да се съхрани и да се използва ефикасно. За да управлява сложните дейности на
работната памет, централната изпълнителна памет насочва информационния поток.
Какви промени във вниманието, паметта и категоризацията се осъществяват през
първите две години?
• С възрастта бебетата започват да обръщат внимание на повече аспекти на средата и
да възприемат информацията по-бързо. През
втората година вниманието към новостта спада и се засилва способността да се
поддържа вниманието.
• Бебетата са способни да разпознават; към края на първата година те могат да си
спомнят минали събития. Развитието на мозъка и социалният опит вероятно допринасят
за края на детската амнезия и за появата на автобиографичната памет.
• През първата година бебетата групират стимулите във все по-сложни категории и
категоризацията се измества от перцептивна към концептуална основа.
Опишете приносите и ограниченията на подхода на преработката на информацията към
разбирането на ранното когнитивно развитие.
• Резултатите от изследванията в парадигмата на преработката на информацията
оспорват становището на Пиаже за бебетата като напълно сензомоторни същества, които
не могат умствено да си представят преживяванията. Тази парадигма обаче все още не
е осигурила всеобхватна теория за мисленето на децата.
Социалният контекст на ранното познавателно развитие
По какъв начин концепцията на Виготски за зоната на близкото развитие разширява
разбирането ни за ранното познавателно развитие?
• Според социокултурната теория на Виготски чрез подкрепата и насочването от по-
уме-лите партньори бебетата и прохождащите деца овладяват задачите в зоната на
близкото развитие. Още през първата година културните вариации в социалните
преживявания влияят върху умствените стратегии.
Опишете подхода на тестирането на интелигентността, значението на резултатите от
тестовете за интелигентност и степента, до която тестовете за младенческата възраст
прогнозират по-късното изпълнение.
• Подходът на умственото тестиране мери интелектуалното развитие в опит да
прогнозира бъдещото представяне. До резултатите се стига чрез изчисляване на
коефициент на интелигентност (IQ). Те сравняват индиви-дуалното представяне на
теста с това на стандартизационна извадка от лица на
174
същата възраст, която формира нормално, или подобно на камбанка разпределение.
• Тестовете за бебета, които се състоят предимно от перцептивни и моторни реакции,
прогнозират много слабо по-късната интелигентност. Скоростта на привикване и
възстановяването за зрителни стимули са по-добри прогностични фактори за бъдещото
изпълнение.
Обсъдете влиянията от средата върху ранното умствено развитие, включително дома,
яслите и ранните интервенции за новородени и прохождащи деца в риск.
• Организираната, стимулираща домашна среда и насърчението от родителите,
ангажираността и любовта им прогнозират резултатите по ранните тестове за
интелигентност. Макар че взаимоотношението домашна среда-IQ отчасти се дължи на
наследствеността, условията на живот на семейството също влияят върху умственото
развитие.
• Качеството на грижите в яслите и забавач-ките има съществено влияние върху
интелектуалното развитие. Стандартите за подходящата за възрастта практика
конкретизират характеристиките на програмата, която отговаря на потребностите на
развитието на детето ви.
• Интензивната ранна интервенция може да предотврати спада в интелигентността и
лошото академично представяне, наблюдавани при много деца от бедни домове.
Резултатите от каролинския проект „ABC“ разкриват дълговременно IQ предимство
заедно с подобри училищни постижения, които се превеждат в по-високо образование и
заетост за участниците в експерименталната група, отколкото тези в контролната.
Развитие на езика
Опишете теориите за езиковото развитие и посочете какво ударение поставя всяка от
тях върху вродените способности и влиянията от средата.
• Според бихейвиористката перспектива родителите учат децата на езикови умения чрез
оперантно обуславяне и имитация. Бихейви-оризмът обаче има трудности с обясняване-
то на новите фрази, изричани от децата.
• Обратното, нативисткото гледище на Чомски разглежда децата като природно надарени
с езиков апарат. Макар свидетелствата, че децата по целия свят достигат основните
крайъгълни камъни в езиковото развитие в сходна последователност и че детството е
чувствителен период за усвояването на езика да я подкрепят, теорията на Чомски
осигурява само частично обяснение на развитието на езика.
• По-новите теории приемат, че езиковото развитие е резултат от взаимодействията
между вродените способности и влиянията от средата. Някои интеракционисти прилагат
перспективата на преработката на информацията към развитието на езика. Други
подчертават социалните умения и езиковите преживявания на децата.
Опишете основните езикови крайъгълни камъни, индивидуалните различия и начините, по
които възрастните могат да подкрепят развитието на езика през първите две години.
• Бебетата започват да гукат на около 2 месеца и да бърборят на около 4 месеца. На
10-11 месеца умението им да установяват съвместно внимание се подобрява.
Възрастните могат да насърчават езиковия напредък, като реагират на гукането и
бърборенето на бебето, установяват съвместно внимание и етикетират онова, което
бебето вижда, играят на игри със смяна на реда и признават предвербалните жестове
на новородените.
• Във втората половина от първата година бебетата започват да разбират значенията
на думите. В края на първата година те използват предвербални жестове, например
посочване, за да влияят върху поведението на другите.
• Около 12-месечна възраст прохождащите деца казват първата си дума. Малките деца
често правят грешките недостатъчно обобщение и свръхобобщение. Скоростта на учене
на думите се увеличава стабилно и след като речникът достигне около 200 думи, се
появяват изговорите от две думи, наречени телеграфна реч. На всички възрасти
разбирането на езика изпреварва продукцията му.
• Момичетата напредват езиково по-бързо от момчетата, а резервираните, предпазливи
деца изчакват, преди да проговорят. Повечето прохождащи деца използват обозначаващ
стил на учене на езика: ранните им думи се състоят предимно от названия на
обектите. Малцина използват експресивен стил, при който местоименията и социалните
фор-
175
мули са често срещани, а речникът расте по-бавно.
• Възрастните от много култури говорят на малките деца с насочена към детето реч -
опростена форма на език, която е добре при-
годена за учебните му потребности. Разговорът между родителя и прохождащото дете е
един от най-добрите прогностични фактори на ранното езиково развитие и академичния
успех през училищните години.
Автобиографична памет
Адаптация
Акомодация
Асимилация
Бърборене
Възпроизвеждане
Гукане
Детска амнезия Дълговременна памет Езиков апарат
Експресивен стил на учене на езика Зона на близкото развитие Игра на уж
Коефициент на интелигентност, или IQ Кръгова реакция
Метод за нарушаване на очакването Насочена към детето реч Недостатъчно обобщение
Нормално разпределение
Обозначаващ стил на учене на езика
Организация
Отложена имитация
Подходяща за развитието практика
Постоянство на обекта
Преднамерено, или целенасочено, поведение
Работна, или кратковременна, памет
Разпознаване
Свръхобобщаване
Сензомоторен етап
Сетивен регистър
Стандартизация
Схема
Съвместно внимание Телеграфна реч Умствена репрезентация Умствени стратегии
Централна изпълнителна памет
Глава 6
ЕМОЦИОНАЛНО И СОЦИАЛНО РАЗВИТИЕ В МЛАДЕНЧЕСТВОТО И НА ЕТАПА НА ПРОХОЖДАНЕТО
Теорията на Ериксън за личността на бебето и прохождащото дете
Базисно доверие срещу недоверие Автономия срещу срам и вина
Емоционално развитие
Развитие на някои базисни емоции Разбиране и реагиране на емоциите на другите Поява
на самоосъзнати емоции Начало на емоционалната саморегулация • Перспектива на
жизнения цикъл: Депресия на родителя и развитие на децата
Темперамент и развитие
Структура на темперамента Измерване на темперамента Стабилност на темперамента
Генетични влияния Влияния от средата
Темперамент и отглеждане на детето: моделът на доброто съчетание
• Биология и среда: Развитие на срамежливост-та и дружелюбността
Развитие на привързаността
Етологична теория за привързаността Измерване на увереността в привързаността
Стабилност на привързаността Културни вариации
Фактори, които въздействат върху увереността в привързаността Множествена
привързаност Привързаността и по-късното развитие
• Социални въпроси: Яслите заплашват ли увереността в привързаността и по-късното
приспособяване?
Развитие на Аза през първите две години
Самосъзнание Категоризиране на Аза Самоконтрол
Когато Кийтлин навършва 8 месеца, родителите ѝ забелязват, че тя е станала по-
страхлива. Една вечер, когато Каролин и Дейвид я оставят с детегледачката, тя
започва да плаче, когато те тръгват към вратата - преживяване, което е приемала с
лекота няколко седмици по-рано. Грижещата се за Кийтлин и Тими Жинет също забелязва
засилена предпазливост към непознати. Почукване на вратата от пощальона ги кара да
сграбчват краката на Жинет и да посягат да бъдат вдигани на ръце.
Същевременно всяко бебе изглежда по-волево. Отстраняването на предмет от ръката
почти не предизвиква реакция на 5 месеца, но на 8 месеца Тими се съпротивлява, а
след това избухва в гневни крясъци, когато майка му, Ванеса, му взема кухненския
нож, който той е успял да стигне.
Моника и Кевин знаят малко за развитието на Грейс през първата година с изключение
на това, че е била силно обичана от бедстващата й, бездомна майка. Отделянето от
нея оставило Грейс
в шок. Първоначално била изключително тъжна и се отвръщала, когато Моника или Кевин
я вдигали. Цяла седмица не се усмихвала. Тъй като новите родители на Грейс я
гушкали, говорели ѝ нежно и задоволявали копнежа ѝ да се храни, тя започнала да
отвръща на привързаността им. Две седмици след пристигането си, унинието ѝ
отстъпило на слънчева, дружелюбна диспозиция. Когато вторият ѝ рожден ден наближил,
тя посочила към себе си и възкликнала: „Гуейс!“, а и предявила претенциите си към
високо ценените притежания: „Мече на Гуейс!“.
Взети заедно, реакциите на Кийтлин, Тими и Грейс отразяват два свързани аспекта на
развитието на личността през първите две години: близки връзки с другите и чувство
за Аз. Започваме с психосоциалната теория на Ериксън, която осигурява обзор на
развитието на личността на новороденото и на прохождащото дете. След това ще
очертаем хода на емоционалното развитие. Докато го правим, ще открием защо страхът
177
и гневът стават по-видими в спектъра от емоции на Кийтлин и Тими в края на първата
година. Вниманието ни след това ще се насочи към произхода и последствията за
развитието на индивидуалните различия в темперамента.
След това ще разгледаме привързаността към полагащия грижите, първата любеща връзка
на детето. Ще видим как чувствата на сигурност, които израстват от тази важна
връзка, осигуряват подкрепа за чувството на независимост на детето и разширяват
социалните му взаимоотношения. Накрая ще разгледаме как познавателният напредък,
комбиниран със социалните преживявания, подхранва ранното развитие на Аза и
началото на самоконтрола през втората година.
Теорията на Ериксън за личността на бебето и прохождащото дете
Обсъждането в първа глава разкри, че психо-аналитичната теория вече не е
доминиращата в изследванията на човешкото развитие. Един от трайните ѝ приноси
обаче е способността ѝ да улови същността на личността през всеки период от
развитието. Спомнете си, че Зигмунд Фройд, основателят на психоаналитичното
движение, вярва, че психичното здраве и дезадапта-цията могат да се проследят до
първите години, в частност до качеството на взаимоотношенията на детето с
родителите. Макар че Фройд е силно критикуван, основните очертания на неговата
теория са доразвити в няколко следващи теории. Лидерът на тези неофройдистки
перспективи е психосоциалната теория на Ерик Ериксън, представена още в първа
глава.
Базисно доверие срещу недоверие
Ериксън приема ударението на Фройд върху значението на взаимоотношението между
родителя и новороденото по време на храненето, но разширява и обогатява гледището
на Фройд. Здравият резултат през младенчеството - смята Ериксън - зависи от
качеството на полагането на грижи: незабавното и чувствително облекчаване на
дискомфорта, нежното прегръщане на бебето, търпеливото изчакване, докато бебето е
поело достатъчно мляко, и отбиването, когато то вече не показва такъв интерес към
гърдата или шишето.
Ериксън признава, че много фактори влияят върху откликването от страна на
родителите -лично щастие, актуални житейски условия (на-
пример други малки деца в семейството) и ценени от културата практики по
отглеждането на децата. Когато обаче балансът на грижите е изпълнен със съчувствие
и любещ, психологическият конфликт на първата година - базисно доверие срещу
недоверие - се разрешава към положителния полюс. Доверяващото се новородено очаква
светът да е добър и приятен, затова се чувства уверено да дръзне да го изследва.
Не-доверяващото се бебе не може да разчита на любезността и състраданието на
другите, така че се предпазва, като се отдръпва от хората и нещата около себе си.
Автономия срещу срам и вина
С прехода към етапа на прохождането Фройд разглежда възпитанието на естествените
нужди от родителите като имащо решаваща роля за психичното здраве. Според Ериксън
възпитанието на естествените нужди е само едно от многото влиятелни преживявания.
Познатите рефрени на току-що проходилите и проговорили деца -„Не!“, „Сам!“ -
разкриват период на напъпващ Аз. Те искат да решават самостоятелно не само по
отношение на естествените си нужди, но и в други ситуации. Конфликтът на етапа на
прохождането: автономия срещу срам и вина, се разрешава благоприятно, когато
родителите осигуряват на малките деца подходящи напътствия и разумни избори.
Самоувереното, чувстващо се сигурно 2-годишно дете е насърчавано не само да
използва тоалетната, но и да яде с лъжица и да помага при подреждането на
играчките. Родителите посрещат утвърждаването на независимостта му с търпение и
разбиране, например като му дават допълнителни пет минути, за да завърши играта си,
преди да тръгнат за супермаркета.
Според Ериксън родителят, който е свръх- и недостатъчно контролиращ във
възпитанието на естествените нужди, вероятно ще е такъв и в другите аспекти на
живота на прохождащото дете. Резултатът е дете, което се чувства принудено и
засрамено или се съмнява в способността си да контролира импулсите си и да действа
напълно самостоятелно.
Накратко, базисното доверие и автономия израстват от топлото, чувствително
родителство и разумните очаквания за контрола върху импулсите, появяващ се през
втората година. Ако децата излязат от първите си няколко години без достатъчно
доверие в полагащите грижи и без здраво чувство на индивидуалност, са посети
семената за проблеми в приспособяването.
178
Изследователите са провеждали внимателни наблюдения, за да открият как бебетата
съобщават емоциите си и интерпретират тези на другите. Те са открили, че емоциите
играят могъща роля в организирането на постиженията, които Ериксън разглежда като
толкова важни: социалните отношения, изследването на средата и откриването на Аза
(Halle, 2003; Saarni, Mumme, & Campos, 1998).
Развитие на някои базисни емоции
Базисните емоции - щастие, интерес, изненада, страх, гняв, тъга и отвращение - са
универсални при хората и другите примати и за тях могат да се правят директни
заключения от сходни лицеви изражения в различни култури (Ekman,
2003). Новородените изразяват ли базисни емоции? Макар че присъстват признаци на
някои базисни емоции, най-ранният емоционален живот на бебетата се състои почти
изцяло от две глобални състояния на физиологична възбуда: привлеченост към приятна
стимулация и отдръпване от неприятна стимулация. Едва постепенно емоциите стават
ясни, добре организирани сигнали (Camras et al., 2003; Fox, 1991).
Според едно становище чувствителното, ус-ловно общуване с полагащия грижите, в
което родителите селективно отразяват аспекти на ди-фузното емоционално поведение
на бебето, помага на новородените да конструират дискретни емоционални изрази
(Gergely & Watson, 1999). На около 6 месеца лицето, гласът и позата формират добре
организирани сигнали, които варират по смислен начин със събитията в средата.
Например Кийтлин обикновено реагира на игривото взаимодействие на родителите си с
радостно лице, приятно гукане и релаксирана поза, сякаш за да каже: „Това е
забавно!“. Обратното, неоткликва-щият родител често предизвиква тъжно лице, нервни
вокализации и унила телесна поза (изпращаща съобщението „Аз съм унил“) или гневно
лице, плач и жестове „Вдигни ме!“ (сякаш за да каже: „Промени това неприятно
събитие!“) (Weinberg & Tronick, 1994; Yale et al., 1999).
Четири емоции - щастие, гняв, тъга и страх -са получили най-голямо внимание в
изследванията.
Щастие. Щастието - изразявано първо в блажени усмивки, а по-късно чрез буен смях -
до-
принася за много аспекти на развитието. Бебетата се усмихват и смеят, когато усвоят
ново умение, изразявайки удоволствието си от моторното и когнитивното овладяване.
Тъй като усмивката насърчава полагащите грижите да изразяват привързаност и да
стимулират, бебето се усмихва още повече. Щастието свързва родителя и бебето в
топло, подкрепящо взаимоотношение, което подпомага развиващата се компетентност на
новороденото.
През първите седмици новородените се усмихват, когато са нахранени, по време на REM
сън и в отговор на милване на кожата и на майчиния нежен глас. Към края на първия
месец бебетата се усмихват на интересни гледки, които са динамични и улавят
погледа, например ярък предмет, който изскача внезапно в зрителното им поле. Между
6 и 10 седмици човешкото лице предизвиква широка усмивка, наречена социална усмивка
(Sroufe & Waters, 1976). Тези промени в усмихването са паралелни на развитието на
пер-цептивните способности на новороденото, в частност чувствителността на бебетата
към зрителни модели, включително човешко лице (вж. четвърта глава).
Смехът, който се появява за пръв път на около
3 до 4 месеца, отразява по-бърза преработка на информацията, отколкото усмивките.
Подобно на усмивките, първият смях се появява в отговор на много активни стимули,
например родител, който казва игриво: „Ще те хвана!“ и целува коремчето на бебето.
Когато бебетата започнат да разбират повече неща за света си, се смеят на събития с
по-фини елементи на изненада, например мълчалива игра на пийкабу (Sroufe & Wunsch,
1972). Около средата на първата година бебетата се усмихват и се смеят повече,
когато взаимодействат с познати хора - предпочитание, което засилва връзката
родител-дете.
Гняв и тъга. Новородените реагират с общ дистрес на различни неприятни
преживявания, включително глад, болезнени медицински процедури, промени в телесната
температура и твърде много или твърде малко стимулация. От
4 до 6 месеца до втората година гневните изрази увеличават честотата и
интензивността си. По-големите бебета реагират с гняв на по-широк кръг от ситуации
- когато предмет се отнема, когато ръцете им са ограничени, полагащият грижите
напуска за кратко или са сложени да спят (Camras et al., 1992; Stenberg & Campos,
1990; Sullivan & Lewis, 2003).
179
Когнитивното и моторното развитие лежи в основата на тези гневни реакции. Когато
станат способни на преднамерено поведение (вж. пета глава), бебетата искат да
контролират собствените си действия (Alessandri, Sullivan, & Lewis, 1990). По-
големите новородени освен това са подобри в идентифицирането на това, кой им е
причинил болка или е отстранил играчка. Зачестяването на гнева е и адаптивно.
Новите моторни способности помагат на гневното бебе да се защитава или да
преодолява пречки (Izard & Ackerman, 2000).
Макар че изразите на тъга също се появяват в отговор на болка, отстраняване на
предмет и кратки раздели, те са по-рядко срещани от гнева (Alessandri, Sullivan, &
Lewis, 1990; Izard, Hembree, & Huebner, 1987). Когато обаче общуването между
родителя и новороденото е сериозно разстроено, тъгата на бебето е често срещана -
състояние, което спъва всички аспекти на развитието (вж. карето „Перспектива на
жизнения цикъл“).
Страх. Подобно на гнева, страхът се появява през втората половина на първата
година. По-големите новородени често се двоумят, преди да играят с нова играчка, а
току-що започналите да пълзят деца демонстрират страх от височини (вж. четвърта
глава). Най-често срещаният израз на страх обаче е към непознати възрастни -
реакция, наречена тревожност от непознати. Много бебета и прохождащи деца са доста
предпазливи по отношение на непознатите, макар че реакцията варира в зависимост от
темперамента на детето (някои бебета по принцип са по-страхливи), миналите
преживявания с непознати и акту-алната ситуация (Thompson & Limber, 1991). Когато
непознат възрастен вдигне бебето в нова среда, тревожността от непознати е много
вероятна. Ако възрастният седи или се държи топло и игриво, а родителят е наблизо,
бебетата често демонстрират положително и изпълнено с любопитство поведение
(Horner, 1980).
Практиките по отглеждането на децата могат да модифицират тревожността от
непознати, както разкриват междукултурните изследвания. Сред ловците и събиращите
храна ефе в Конго, Западна Африка, където майчината смъртност е висока, за
оцеляването на бебето отговаря колективна система за обгрижване, в която - още от
раждането - бебетата ефе се предават от един възрастен на друг. Затова тези бебета
почти не демонстрират тревожност от непознати (Tronick,
Morelli, & Ivey, 1992). Цялостното повишаване на страха след 6-месечна възраст
поддържа под контрол ентусиазма за изследване на по-мобил-ните новородени. След
като се развие боязли-востта, бебетата използват познатия полагащ грижите като
безопасна база, или точка, от която да изследват, дръзвайки да се потопят в средата
и след това да се върнат за емоционална подкрепа. Като част от тази адаптивна
система срещите с непознати водят до две конфликтува-щи тенденции: приближаване
(демонстрирано чрез интерес и дружелюбност) и избягване (сочено от страх).
Поведението на бебето е баланс между двете.
В крайна сметка прохождащите деца започват да разграничават по-ефективно
заплашителните от незаплашителните хора и ситуации и тревожността от непознати и
другите страхове от първите две години намаляват. Страхът избледнява и когато
прохождащите деца придобият по-добри стратегии за справяне с него, както ще видите,
когато обсъждаме емоционалната саморегулация.
Разбиране и реагиране на емоциите на другите
Емоционалните изрази на новородените са тясно свързани с тяхната способност да
интерпретират емоционалните насоки, излъчвани от другите. От самото начало бебетата
идентифицират емоциите на другите чрез напълно автоматичен процес на емоционално
заразяване, точно както сме склонни да се чувстваме щастливи или тъжни, когато
идентифицираме тези емоции у другите. На около 4 месеца бебетата стават
чувствителни към структурата и разполагането във времето на взаимодействията лице в
лице. Когато гледат, усмихват се или вокализират, очакват социалният им партньор да
реагира по съответния начин (Rochat, Striano, & Blatt, 2002).
В тези размени бебетата започват все повече да осъзнават обхвата от емоционални
експресии (Montague & Walker-Andrews, 2001).
Около 5-месечна възраст бебетата възприемат лицевите изражения като организирани,
смислени модели и могат да съчетаят емоцията в гласа с подходящото лице на
говорещия човек (вж. четвърта глава). С подобряване на умението да се схващат
намеренията на другите и да се установява съвместно внимание, бебетата осъзнават,
че емоционалния израз не само има значение, но е и смислена реакция на конкретен
обект или събитие (Moses et al., 2001; Tomasello, 1999). ►
180
Депресия на родителя и развитие на децата
Приблизително 8 до 10% от жените страдат от хронична депресия - леки до много силни
чувства на тъга и затваряне в себе си, които продължават месеци или години.
Понякога депресията се появява или засилва след раждането и не утих-ва. Джулия
преживява този тип, наречен пост-партумна (следродилна) депресия.
Макар и не толкова осъзнавано и изучавано, около 4% от бащите също споделят
депресия след раждането на дете (Deater-Deckard et al.,
1998). Майчината или бащината депресия може да пречи на ефективното родителство и
сериозно да увреди развитието на децата. Макар че генетичният строеж увеличава
риска от клинич-на депресия, социални и културни фактори също участват.
Майчина депресия. По време на бременността на Джулия съпругът ѝ Кайл демонстрира
толкова малък интерес към бебето, че Джулия започва да се притеснява, че раждането
на дете може би е грешка. Малко след като се ражда Люси, настроението на Джулия
рязко спада. Тя става тревожна и плачлива, смазана от потребностите на Люси и
гневна, че вече няма контрол върху собствения си график. Когато Джулия се опитва да
говори с Кайл за умората и нежеланието му да помага в отглеждането на бебето, той
се сопва, че тя реагира прекалено на всеки негов ход.
Депресираното настроение на Джулия бързо засяга бебето. Колкото по-тежка е
депресията и колкото повече са стресорите в живота на майката (например брачни
конфликти, ограничена или никаква социална подкрепа и бедност), толкова повече
страда взаимоотношението родител-дете (Simpson et al., 2003). Например Джулия рядко
се усмихва, утешава и говори на Люси, която реагира на тъжния, празен поглед на
майка си, като плаче, дърпа се, спи зле и често изглежда тъжна или гневна (Herrera,
Reissland, & Shepherd, 2004; Stanley, Murray, & Stein, 2004). Ha 6 месеца Люси
демонстрира симптоми, често срещани при бебетата на депресирани майки - забавяне в
развитието, раздразнително настроение и трудности в привързаността (Martins &
Caftan, 2000).
На по-голяма възраст депресираните майки използват непоследователно дисциплиниране
-
понякога небрежно, друг път - твърде силно. Децата, които преживяват тези
дезадаптивни родителски практики, често имат сериозни проблеми с приспособяването.
Някои се затварят в депресивно настроение, а други стават импул-сивни и агресивни
(Нау et al., 2003).
Бащина депресия. В изследване на голяма, представителна извадка от британски
родители и новородени изследователите оценяват депресивните симптоми на майките и
бащите малко след раждането и отново на следващата година. След това те проследяват
развитието на техните деца до предучилищна възраст. Подобно на резултатите за
децата на депресирани майки, бащината депресия корелира силно с поведенчески
проблеми на децата, особено свръх -активност, неподчинение и агресия при момчетата
(Ramchandani et al. 2005).
През детството бащината депресия е свързана с чести конфликти между бащата и детето
(Kane & Garber, 2004). В течение на времето децата, подложени на негативността на
родителя, развиват песимистичен светоглед - липсва им увереност в себе си и те
възприемат родителите и другите възрастни като заплашителни. Децата, които
непрекъснато се чувстват в опасност, е вероятно да станат свръхвъзбудени в
стресиращи ситуации и лесно да губят контрол пред лицето на когнитивни и социални
предизвикателства (Cummings & Davies, 1994).
Интервенции. Ранното лечение на родителската депресия е жизненоважно за
предотвратяване на възможността да попречи на взаимоотношенията между родителя и
детето. Лекарят на Джулия я насочва към консултант, който помага на двамата
родители с брачните им проблеми и ги насърчава да взаимодействат с по-голяма
чувствителност с Люси - терапия, която намалява проблемите с привързаността и в
развитието на малките деца (Van Doesum, Hosman, & Riksen-Walraven, 2005). В
определени случаи се предписват и антидепре-санти. В повечето случаи на следродилна
депресия майките се възстановяват след кратко-срочно лечение (Steinberg &
Beilavance, 1999). Когато родителят не реагира лесно на терапията, топлото
взаимоотношение с другия родител или с друг полагащ грижи може да предпазва
развитието на децата (Mezulis, Hyde, & Clark, 2004).
181
► След като се появяват тези разбирания, бебетата се ангажират в социално
позоваване, в което активно търсят емоционална информация от човек, на когото
вярват, в несигурна ситуация. Много изследвания показват, че емоционалният израз на
полагащия грижите (щастлив, гневен или страхлив) влияе върху това, дали 1-годишното
ще се страхува от непознати, ще играе с непозната играчка или ще мине през
„дълбоката зона“ на зрителната пропаст (Repacholi, 1998; Stenberg, 2003; Striano &
Rochat, 2000).
Родителите могат да се възползват от социалното позоваване, за да учат бебето как
да реагира на много всекидневни събития. То позволява на прохождащите деца да
сравняват своите оценки на събитията с тези на другите. Около средата на втората
година те осъзнават, че е възможно емоционалните реакции на другите да са различни
от собствените им емоции. В едно изследване възрастен показва на 14- и 18-месечни
бро-коли и хрупкави бисквити, и се преструва на очарован от едната храна и отвратен
от другата. Когато са помолени да споделят храната, 18-ме-сечните дават на
възрастния продукта, който той като че ли харесва, независимо от собствените си
предпочитания (Repacholi & Gopnik, 1997).
В обобщение: социалното позоваване помага на малките деца да надскочат просто
реагирането на емоционалните послания на другите. Те използват тези сигнали, за да
ръководят собствените си действия и да откриват вътрешните състояния и
предпочитания на другите.
Поява на самоосъзнати емоции
Освен базисните емоции, хората са способни на втори, по-високорангов набор от
чувства, включително вина, срам, неловкост, завист и гордост. Те се наричат
самоосъзнати емоции, защото включват нараняване или засилване на чувството ни за
собствен Аз. Изпитваме вина, когато сме навредили на някого и искаме да коригираме
простъпката. Когато сме засрамени или изпитваме неловкост, отрицателните ни чувства
към поведението ни карат да се оттегляме, така че другите да не забелязват
слабостите ни. Обратното, гордостта отразява удоволствие от собствените постижения
и сме склонни да разказваме на другите какво сме постигнали (Saarni, Mumme, &
Campos, 1998).
Самоосъзнатите емоции се появяват през втората половина на втората година, когато
18- до 24-месечните деца ясно осъзнават себе си като
отделен, уникален човек. Прохождащите деца демонстрират срам и смущение, като
свеждат погледа и главата си и крият лицето си с ръце. Показват и подобни на вина
реакции: едно 22-ме-сечно дете връща играчка, която е взело, и след това милва
разстроеното си другарче. Гордостта също се появява по това време, а завистта - към
3-годишна възраст (Barrett, 1998; Garner, 2003; Lewis et al., 1989).
Освен самосъзнанието, самоосъзнатите емоции изискват допълнителна съставка:
инструкциите на възрастните кога да се изпитва гордост, срам или вина. Ситуациите,
в които възрастните насърчават тези чувства, варират в отделните култури. В по-
голямата част от САЩ децата са учени да изпитват гордост от личните си постижения.
В колективистичните култури обаче, например Китай и Япония, привличането на
вниманието към чисто личния успех предизвиква смущение и себеобезличаване.
Нарушаването на културните стандарти чрез неуспеха да се демонстрира загриженост за
другите - родител, учител или работодател - предизвиква силен срам (Akimoto &
Sanbonmatsu, 1999; Lewis, 1992).
Начало на емоционалната саморегулация
Освен изразяването на по-широк спектър от емоции, бебетата и прохождащите деца
започват да управляват своите емоционални преживявания. Емоционалната саморегулация
се отнася до стратегиите, които използваме, за да приспособяваме емоционалното си
състояние до комфортно ниво на интензивност, така че да можем да постигнем целите
си (Eisenberg & Spinrad, 2004). Когато си напомняте, че предизвикващо тревожност
събитие ще свърши скоро, потискате гнева си от поведението на приятел или решавате
да не гледате страшен филм на ужасите, се ангажирате в емоционална саморегулация.
Емоционалната саморегулация изисква волево, преднамерено управление на емоциите -
способност, която се засилва постепенно в резултат на развитието на мозъчната кора
и помощта на полагащите грижи, които помагат на децата да управляват силните емоции
и ги учат на стратегии за това (Eisenberg & Morris, 2002; Fox & Calkins, 2003).
Доброто начало в регулирането на емоциите през първите две години допринася
значително за автономията и овладяването на когнитивните и социалните умения
(Crockenberg & Leerkes, 2000).
182
През първите месеци от живота бебетата лесно са завладявани от силни емоции. Те
зависят от интервенцията и успокоението на полагащите грижите - вдигане на
дистресираното бебе на рамото, люлеене и нежно говорене. Бързото развитие на
фронталните дялове на мозъчната кора увеличава толерантността на бебето към
стимулацията. Между 2 и 4 месеца родителите стъпват на тази способност, когато
инициират игра лице в лице и насочват вниманието към обектите. В тези
взаимодействия родителите събуждат удоволствие у бебето, като приспособяват темпа
на поведението си, така че бебето да не се дистресира. В резултат толерантността на
бебето към стимулацията се увеличава още повече (Корр & Neufeld, 2003). Към 4-
месечна възраст способността да се отклонява вниманието от неприятните събития
помага на новородените да контролират емоциите (Aria, Bonichini, & Benini, 1999). В
края на първата година пълзенето и ходенето помага на децата да регулират
чувствата, като се приближават или отдалечават от различни ситуации.
Бебетата, чиито родители „разчитат“ и реагират със съчувствие на емоционалните им
знаци, обикновено са по-малко нервни, по-лесно се успокояват и се интересуват
повече от изследване на средата. Обратното, родителите, които изчакват с
интервенцията, докато бебето стане крайно възбудено, подкрепят бързото му изпадане
в силен дистрес. Когато родителите не регулират стре-сиращите събития за бебетата,
мозъчните структури, които служат като буфер пред стреса, може да не успеят да се
развият правилно, водейки до тревожно, реактивно дете с намалена способност за
регулиране на емоциите (Crockenberg & Leerkes, 2000; Nelson & Bosquet, 2000).
Полагащите грижи осигуряват и уроци по социално одобрените начини за изразяване на
чувствата. Колективистичните култури поставят специално ударение върху социално
уместното емоционално поведение. В сравнение с американците, японците и китайците
обезсърчават бебетата да изразяват силни емоции (Fogel, 1993; Kuchner, 1989). Към
края на първата година китайските и японските бебета се усмихват и плачат по-малко,
отколкото американските им връстници (Camras et al., 1998).
Към края на втората година бързо се развива речник за говорене за чувствата -
щастлив, страшен, гаден и бесен (Bretherton et al., 1986). След като могат да
опишат вътрешните си състояния, прохождащите деца са в състояние да насочват
полагащите грижите за тях да им помагат. На-
пример докато слуша история за чудовища, Грейс изхленчва: „Мамо, страшно“. Моника
оставя книгата и утешително я прегръща.
Защо много бебета демонстрират тревожност от непознати през втората половина от
първата година? Кои фактори могат да увеличат или да намалят боязливостта от
непознати?
На 14 месеца Реджи строи кула от кубчета и щастливо я събаря. На 2-годишна възраст
обаче вика майка си и посочва гордо високата кула от блокчета. Какво обяснява тази
промяна в емоционалното поведение на Реджи?
Опишете няколко неотдавнашни събития в собствения ви живот, които са изисквали от
вас да управлявате отрицателна емоция. Как сте реагирали във всеки случай? По какъв
начин ранните ви преживявания и културният ви произход може да са повлияли върху
стила ви на емоционална саморегулация?
Когато описваме един човек като весел и оптимистичен, друг - като активен и
енергичен, а трети - като спокоен, предпазлив или склонен на гневни изблици,
говорим за темперамент -появяващи се рано и стабилни индивидуални различия в
реактивността и саморегулацията. Реактивност се отнася до бързината и
интензивността на емоционалната възбуда, внимание и моторна активност. Както
видяхме, саморегулацията се отнася до стратегиите, които модифицират тази
реактивност (Rothbart, 2004; Rothbart & Bates, 1998). Психичните черти, които
изграждат темперамента, се смята, че формират гръбнака на личността в зряла
възраст.
През 1956 г. Алекзандър Томас и Стела Чес започват Нюйоркското лонгитюдно
изследване - преломно проучване на развитието на темперамента, което проследява 141
деца от ранна младенческа възраст до зрелостта. Резултатите показват, че
темпераментът може да увеличи вероятността на детето да има психологически проблеми
или, обратното, да го предпази от отрица-
183
телните ефекти на силно стресиращ домашен живот. Същевременно Томас и Чес (Thomas &
Chess, 1977) откриват, че родителските практики могат значително да модифицират
темперамента на детето.
Тези резултати стимулират растящ брой изследвания върху темперамента. Нека започнем
с обсъждане на структурата, или строежа, на темперамента и как той се мери.
Структура на темперамента
Деветте измерения на Томас и Чес, отбелязани в таблица 6.1, служат като първия
влиятелен модел на темперамента. Когато детайлните описания на поведението на
новородените и децата, получени в интервюта с родителите, са оценени по тези
измерения, определени характеристики се групират заедно, давайки три типа деца:
• Лесното дете (40% от извадката) бързо установява редовни рутини в младенчеството,
по принцип е весело и се адаптира лесно към нови преживявани.
• Трудното дете (10% от извадката) има трудности с всекидневните рутини, бавно при-
ема нови преживявания и обикновено реагира отрицателно и силно.
• Бавно загряващото дете (15% от извадката) е неактивно, демонстрира слаби,
въздържани реакции на стимулите от средата, с отрицателно настроение и се
приспособява бавно към нови преживявания.
Забележете, че 35% от децата не попадат в нито една от тези категории, а
демонстрират уни-кална смес от характеристики на темперамента.
Трудните деца са в силен риск от проблеми с приспособяването - тревожно затваряне в
себе си и агресивно поведение в ранното и средното детство (Bates, Wachs, & Emde,
1994; Ramos et al., 2005; Thomas, Chess, & Birch, 1968). Сравнени c трудните деца,
бавно загряващите не представят толкова много проблеми в първите години. Те обаче
обикновено демонстрират прекомерна пла-шливост и флегматично, ограничено поведение
в края на предучилищна възраст и през годините в училище, когато се очаква да
отговарят активно и бързо в класната стая и в групите от връстници (Chess & Thomas,
1984; Schmitz et al., 1999).
Таблица 6.1 показва и втори модел на темперамента, разработен от Мери Ротбарт,
който е
Таблица 6.1. Два модела на темперамента
Томас и Чес Ротбарт
Измерение Описание Измерение Описание
Ниво на активност Отношение между активни и неактивни периоди. Реактивност
Ритмичност Регулярност на телесните функции, например сън, будно състояние, глад и
отделяне. Ниво на активност Ниво на груба моторна дейност.
Обем на вниманието/упоритост Продължителност на ориентирането или
интереса.
Разсейване Степен, до която стимулацията от средата променя поведението, например
дали плачът спира, когато се предложи играчка.
Боязлив дистрес Страхливост и дистрес в отговор на силни или нови
стимули, включително време за приспособяване към новите ситуации.
Приближаване/ отдръпване Реакция на нов предмет, храна или човек.
Раздразнителен дистрес Степен на нервност, плач и дистрес, когато
желанията са фрустрирани.
Адаптивност Лекота, с която детето се адаптира към промени в средата, например
спане или хранене на ново място.
Положителен афект Честота на изразяване на щастие и удоволствие.
Обем на вниманието и упоритост Количество време, посвещавано на дадена
дейност, например наблюдаване на висяща играчка или игра с играчка.
Саморегулация
Волеви контрол Способност волево да се потисне доминант-ната,
реактивна реакция, за да се планира и изпълни по-адаптивен отговор.
Интензивност на реакцията Енергийно ниво на реакцията, например смях, плач,
говорене или груба моторна дейност.
Праг на откликване Интензивност на стимулацията, която е необходима, за да
предизвика реакция.
Качество на настроението Количество дружелюбно, весело поведение,
противопоставено на неприятно, недружелюбно поведение.
Източници: Left: Thomas & Chess, 1977; Right: Rothbart, Ahadi, & Evans, 2000;
Rothbart & Mauro, 1990.
184
по-сбит от този на Томас и Чес (Rothbart, Ahadi, & Evans, 2000; Rothbart & Mauro,
1990). Нещо повече: според Ротбарт хората се различават не само по своята
реактивност по всяко измерение, но и по саморегулаторното измерение на темперамента
- волевия контрол, или способността волево да се потиска доминантната реакция, за
да се планира и да се изпълни по-адаптивен отговор (Rothbart, 2003; Rothbart &
Bates, 1998). Вариациите във волевия контрол са видими в това, колко ефективно
детето може да фокусира и да измества вниманието си, да потиска импулсите и да
управлява отрицателните емоции.
Измерване на темперамента
Темпераментът често се оценява чрез интервюта или въпросници, давани на родителите.
Поведенчески оценки от педиатри, учители и други познати на детето, както и чрез
лабораторни наблюдения от изследователи също са били използвани. Родителските
отчети са удобни и се възползват от дълбоките познания на родителите за тяхното
дете (Gartstein & Rothbart, 2003). Макар че информацията от родителите е била
критикувана като предубедена, родителските отчети корелират умерено с наблюденията
на изследователите на поведението на децата (Mangelsdorf, Schoppe, & Buur, 2000).
Наблюденията от изследователи у дома или в лабораторията избягват субективността на
родителските отчети, но могат да водят до други неточности. У дома наблюдателите
имат трудности да уловят редки, но важни събития, например реакцията на
новороденото на фрустрация. В непознатата лаборатория страхливите деца, които
спокойно избягват определени преживявания у дома, е възможно да са твърде
разстроени, за да може да се довърши сесията (Wachs & Bates, 2001). Въпреки това
изследователите могат по-добре да контролират преживяванията на децата в
лабораторията. Те могат да комбинират наблюденията на поведението с физиологични
мерки, за да достигнат до разбиране на биологичните основи на темперамента.
Повечето физиологични изследвания са се фокусирали върху деца, които попадат в
двата края на измеренията на темперамента положи-телен-афект и страхлив-дистрес
(вж. таблица 6.1): потиснатите, или срамежливи, деца, които реагират отрицателно и
се отдръпват от новите стимули, и непотиснатите, или дружелюбни, деца които
демонстрират положителни емоции и се
приближават към новите стимули. Както се вижда от карето „Биология и среда“,
биологично основаната реактивност диференцира потиснатите от непотиснатите деца.
Въпреки това родителските практики са от критично значение в определянето дали
потиснатият стил ще се запази в течение на времето.
Стабилност на темперамента
Много изследвания сочат, че малките деца, които имат ниски или високи резултати по
измеренията на темперамента, обикновено реагират по подобен начин, когато са
оценени отново след няколко месеца или няколко години по-късно, а от време на време
дори в зрелостта (Caspi et al., 2003; Kochanska & Knaack, 2003; Rothbart, Ahadi, &
Evans, 2000). Стабилността на темперамента обаче е слаба до умерена (Putnam,
Samson, & Rothbart, 2000).
Основна причина е, че самият темперамент се развива с възрастта. За да илюстрираме,
нека разгледаме раздразнителността. От трета глава си спомнете, че първите месеци
са период на нервност и плач за повечето бебета. След като новородените могат по-
добре да регулират вниманието и емоциите си, много от тях, които са изглеждали
раздразнителни, стават спокойни и доволни. Нещо повече: прохождащите деца с
раздразнителен темперамент, които се радват на търпеливо, подкрепящо родителство,
са по-добри в управлението на своята реактивност (Warren & Simmens, 2005). Най-
вероятно те ще станат „по-лесни“ деца през предучилищните години -резултати,
демонстриращи, че практиките по отглеждането на децата играят важна роля в
модифицирането на биологично основаните темпера-ментови черти.
Тези резултати ни помагат да разберем защо дългосрочните прогнози от ранния
темперамент могат да се направят най-точно след 2-годишна възраст, когато стиловете
на реагиране са по-добре установени (Caspi, 1998; Lemery et al.,
1999). Слабата до умерена стабилност на темперамента има смисъл, когато обмислим
обстоятелството, че многобройни фактори влияят върху запазването на темпераментовия
стил, включително развитието на биологичните системи, на които се базира той,
способността на детето за волеви контрол и преживяванията в процеса на
израстването. Имайки предвид тези идеи, нека се обърнем към генетичните и
екологичните влияния върху темперамента и личността. ►
185
Развитие на срамежливостта и дружелюбността
Две четиримесечни бебета, Лари и Мич, посещават лабораторията на Джером Кегън,
който наблюдава реакциите им на различни непознати преживявания. Когато са изложени
на нови гледки и звуци, например движеща се висяща играчка, украсена с многоцветни
елементи, Лари енергично движи ръцете и краката си и плаче. Обратното, Мич остава
отпуснат и тих, като се усмихва и гука.
Когато прохождат, Лари и Мич се връщат в лабораторията, където преминават през
процедури, проектирани да намалят несигурността. По тялото им са поставени
електроди, а на ръцете - апарат за измерване на кръвното налягане, роботи-играчки,
животни и кукли се движат пред очите им, а непознати хора се държат по неочакван
начин или са облечени в нови костюми. Докато Лари хленчи и бързо се затваря в себе
си, Мич греда с интерес, смее се и се доближава до играчките и непознатите.
При третото посещение, на възраст от 4.5 години, Лари почти не говори и не се
усмихва по време на интервюто с непознат възрастен. Обратното, Мич изразява
удоволствие от всяка нова дейност. В стая за игра с двама непознати връстници Лари
се отдръпва и наблюдава, а Мич бързо се сприятелява.
В лонгитюдно изследване на неколкостотин бели деца Кегън (Kagan, 1998) установява,
че около 20% от 4-месечните новородени лесно се разстройват от новостта като Лари;
40% са като Мич и се чувстват удобно, а дори им е при-ятно да имат нови
преживявания. Около 20 до 30% от тези групи запазват темпераментовия си стил,
когато порастват (Kagan, 2003; Kagan & Saudino, 2001). Диспозициите на повечето
деца обаче в течение на времето стават по-малко крайни. Биологичният строеж и
преживяванията в процеса на израстването съвместно влияят върху стабилността и
промяната на темперамента.
Физиологични корелати на срамежливостта и дружелюбността. Индивидуалните различия
във физиологичната възбуда на амигдалата (бадемовидното ядро) - структура във
вътрешността на мозъка, която контролира реакциите на избягване, - допринася за
тези контрастиращи темпераменти. Изследванията с функционален ядрено-магнитен
резонанс показват, че
при срамежливите, потиснати деца новите стимули лесно възбуждат амигдалата и
нейните връзки с мозъчната кора и симпатиковата нервна система, която подготвя
тялото да реагира пред лицето на заплаха. При дружелюбните, непотиснати деца същото
ниво на стимулация предизвиква минимална нервна възбуда (Schwartz et al., 2003).
Двата емоционални стила се разграничават чрез допълнителни физиологични реакции,
които се опосредстват от амигдалата:
• Сърдечна честота. От първите няколко седмици на живота сърдечната честота на
срамежливите деца е значително по-висока от тази на дружелюбните (Snidman et al.,
1995).
• Кортизол. Концентрацията на стресовия хормон кортизол в слюнката обикновено е по-
висока при срамежливите, отколкото при дружелюбните деца (Cunnar & Nelson, 1994).
• Разширяване на зениците, кръвно налягане и температура на повърхността на кожата.
В сравнение с дружелюбните деца срамежливите демонстрират по-голямо разширяване на
зениците, повишаване на кръвното налягане и изстиване на върховете на пръстите,
когато са изправени пред нова ситуация (Kagan et al., 1999).
• ЕЕГ мозъчна активност в мозъчната кора. Потиснатите деца освен това демонстрират
по-генерализирана активация на мозъчната кора - индикатор на висока емоционална
физиологична възбуда и наблюдаване на новите ситуации за потенциални заплахи
(Henderson et al., 2004).
Практики по отглеждането на децата. Според Кегън (Kagan, 1998) крайно срамежливите
или дружелюбните деца наследяват физиология, която ги навежда към определен
темперамент. Въпреки това и опитът има силно въздействие.
Топлото, подкрепящо родителство намалява силната физиологична реакция на
новородените и децата от предучилищна възраст на новостта, докато студеното,
натрапващо се родителство засилва тревожността (Rubin, Burgess, & Hastings, 2002).
Ако родителите предпазват бебетата, които не харесват новостта, от дребните
стресове, затрудняват детето да преодолее импулса да се оттегля. Родителите, които
отправят подходящи изисквания към бебето си да
186
подхожда към новите преживявания, му помагат да преодолее страха (Rubin et al.,
1997).
Когато се запази, потискането води до прекомерна предпазливост, ниска самооценка и
самота, а в юношеството и увеличаване на риска от тежка тревожност, особено
социална фобия
- силен страх от унижение в социални ситуации (Prior et al., 2000). За да могат
потиснатите деца да придобият ефективни социални умения, родителството трябва да е
приспособено към темперамента им - тема, която ще срещнем отново в тази и в
следващи глави.
► Генетични влияния
Изследванията сочат, че еднояйчните близнаци са по-сходни от двуяйчните по цял
спектър от темпераментови и личностни черти (Caspi, 1998; DiLalla, Kagan, &
Reznick, 1994; Emde et al., 1992; Goldsmith et al., 1999; Saudino & Cherny, 2001).
Във втора глава отбелязахме, че оценките на наследствеността подсказват умерената й
роля в личността: средно, половината от индивидуалните различия се приписват на
различия в генетичния строеж.
Съществуват консистентни етнически и полови различия в ранния темперамент, което
отново внушава роля на наследствеността. В сравнение с американски бели новородени,
японските и китайските бебета обикновено са по-малко активни, раздразнителни и
гласовити, по-лесно се успокояват, когато са разстроени, и са по-способни сами да
се утешават (Kagan et al., 1994; Lewis, Ramsay, & Kawakami, 1993). От ранна възраст
момчетата обикновено са по-активни и смели, а момичетата - по-тревожни и
стеснителни - разлика, отразена в по-високия процент наранявания на момчетата през
детството и юношеството.
Влияния от средата
Средата също оказва силно въздействие върху темперамента. Например в предишните
глави видяхме, че продължителната хранителна и емоционална депривация дълбоко
променя темперамента, водейки до дезадаптивна емоционална реактивност. Други
изследвания показват, че наследствеността и средата често се комбинират, за да
въздействат върху темперамента, тъй като подходът на детето към света влияе върху
преживяванията, които то има. За да видим как работи това, нека отново погледнем
етническите и половите различия в темперамента.
Японските майки обикновено казват, че бебетата идват на света като независими
същества, които трябва да се научат да разчитат на майките си чрез близкия
физически контакт. Американските майки обикновено вярват точно в об-ратното - че те
трябва да отбият бебетата от за-
висимостта и да ги насочат към автономията (Kojima, 1986). В съгласие с тези
убеждения азиатските майки взаимодействат нежно и успокояващо, разчитайки на
жестовете и (както видяхме по-рано) обезсърчавайки силните емоции у бебетата си,
докато белите майки използват по-активен, стимулиращ, вербален подход (Rothbaum et
al., 2000а). Тези различия засилват ранните етнически различия в темперамента.
Сходен процес като че ли допринася за половите различия в темперамента. До 24 часа
след раждането (преди да са имали особен опит с бебето), родителите оценяват
синовете като по-големи, по-добре координирани, по-будни и силни, а дъщерите - като
по-нежни, слаби и по-деликатни и тромави (Stem & Karraker, 1989; Vogel et al.,
1991). Тези полово-стереотипни убеждения влияят върху отношението на родителите към
новородените и прохождащите деца. Родителите често насърчават малките си синове да
са физически активни, а дъщерите си - да търсят помощ и физическа близост (Ruble &
Martin, 1998).
В семейства с няколко деца действа допълнително влияние: слушайте коментарите,
които правят родителите, и ще видите, че те често търсят личностни различия у
децата си: „Тя е много по-активна“, „Той е по-дружелюбен“, „Тя е далеч по-упорита“.
В резултат родителите често разглеждат децата си (включително еднояйчни близнаци)
като по-различни, отколкото са според други наблюдатели (Saudino, 2003).
Тенденцията на родителите да подчертават уникалните качества на всяко дете влияе
върху практиките им по отглеждане на децата. В изследване на еднояйчни близнаци на
етапа на прохождането майките се отнасят към тях различно. Близнакът, който
получава повече топлота и по-малко сурово отношение, е по-позитивен в настроението
и социал-ното си поведение (Deater-Deckard et al., 2001).
Освен различните преживявания в семейството братята/сестрите имат различни
преживявания с учителите, връстниците и другите в общността, които влияят върху
развитието. В средното детство и през юношеството те често търсят начини да се
различават един от друг. В зряла възраст еднояйчните и двуяйчните близнаци
187
обикновено стават все по-различни (Loehlin & Martin, 2001; McCartney, Harris, &
Bemieri, 1990). Накратко, темпераментът и личността могат да се разберат единствено
от гледна точка на сложните взаимозависимости на генетичните фактори и влиянията от
средата.
Темперамент и отглеждане на детето: модела на доброто съчетание
Както видяхме, темпераментът на много деца се променя в течение на времето. Това
подсказва, че ако диспозицията на детето пречи на ученето или разбирането с
останалите хора, възрастните могат да противодействат на дезадаптив-ното поведение
на детето. Томас и Чес (Thomas & Chess, 1977) предлагат модел на доброто
съчетаване, за да опишат как темпераментът и средата могат съвместно да дават
благоприятни резултати. Доброто съчетаване включва създаването на среда за
отглеждането на детето, която признава темперамента на всяко дете, като
същевременно насърчава по-адаптивно функциониране.
Трудните деца често преживяват родителство, което не съответства на техните
диспозиции. Към втората година техните родители често прибягват към гневна,
наказателна дисциплина, която подкопава развитието на волевия контрол. Тъй като
детето реагира с неподчинение и съпротива, родителите се стресират все повече и
повече (Coplan, Bowker, & Cooper, 2002). В резултат те продължават с тактиките на
принуда и освен това дисциплинират непоследователно, на моменти награждавайки
детското неподчинение, като отстъпват - практики, които поддържат раздразнителния,
изпълнен с конфликти стил на детето (Calkins, 2002).
Доброто родителство обаче зависи от условията на живот. В сравнение на руски и
американски бебета, руските са по-емоционално негативни, страхливи и разстроени,
когато са фрустри-рани (Garstein, Slobodskaya, & Kinsht, 2003). Изправени пред
национална икономика в депресия, която води до финансови притеснения и по-дълги
часове работа, руските родители може би нямат времето и енергията за търпеливото
родителство, което предпазва от трудности.
Ефективното съчетание между условията на отглеждането на детето и неговия
темперамент най-добре се постига рано, преди неблагоприятните взаимоотношения
темперамент-среда да са довели до дезадаптация. Трудните и срамежливите деца имат
полза от топло, приемащо роди-
телство, което отправя строги, но разумни изисквания за овладяване на нови
преживявания. С резервираните, неактивни прохождащи деца силно стимулиращото
родителско поведение -насърчаване, задаване на въпроси и посочване на обекти -
подпомага изследването. Същевременно при много активните бебета същите тези
родителски поведения са твърде директивни и задушават играта и любопитството им
(Gandour, 1989; Miceli et al., 1998).
Моделът на доброто съчетаване ни напомня, че бебетата имат уникални диспозиции,
които възрастните трябва да приемат. Родителите обаче могат да трансформират
средата, която усилва проблемите на детето, в такава, която стъпва на неговите
силни страни. Както ще видим, доброто съчетаване е в ядрото и на привързаността
между бебето и полагащия грижите за него. Това първо интимно взаимоотношение
израства от взаимодействието между родителя и бебето, за което допринасят
емоционалните стилове на двамата партньори.
Преглед
Как генетичните и екологичните фактори работят заедно, за да влияят върху
темперамента? Приведете няколко примера от изследванията.
На 18 месеца изключително активният Джейк се покатерва върху детското си столче и
гневно избухва, когато баща му настоява той да седне на масата, докато свърши с
храненето. Използвайки концепцията за доброто съчетаване, предложете друг начин за
справяне с Джейк.
Как бихте описали темперамента си като малко дете? Смятате ли, че темпераментът ви
е останал стабилен, или се е променил? Кои фактори вероятно са участвали?
Привързаността е силната, изпълнена с обич връзка, която имаме със специалните хора
в живота ни и която ни кара да изпитваме удоволствие, когато взаимодействаме с тях,
и да намираме утеха в тяхната близост във времена на стрес. Към втората половина от
първата година ново-
188
родените се привързват към познатите хора, които откликват на потребностите им, и
избират родителите си за специално внимание. Когато майката влезе в стаята, бебето
широко и дружелюбно се усмихва. Когато тя го вдигне, то гали лицето ѝ, изследва
косата й и се гуши в нея. Когато е тревожно или се страхува, допълзява в скута ѝ и
силно се притиска в нея.
Привързаността е обект и на интензивни теоретични дебати. Върнете се към описанието
на теорията на Ериксън в началото на главата и забележете как психоаналитичната
перспектива разглежда храненето като основния контекст, в който полагащите грижите
и бебетата изграждат тази емоционална връзка. Бихейвиоризмът също подчертава
значението на храненето, но по различни причини. Според добре известно бихей-
виористично обяснение, когато майката задоволява глада на бебето, то се научава да
предпочита нейните приятни милувки, топли усмивки и чувствителни думи на утеха,
защото тези събития са били съчетавани с облекчаване на напрежението.
Макар че храненето е важен контекст за изграждането на близко взаимоотношение,
привързаността не зависи от задоволяването на глада. През 50-те години на XX век
един прочут експеримент показва, че резус маймуни, отгледани с плюшени и телени
„сурогатни майки“, се гушат в мекия плюшен заместител, макар че телената „майка“
държи шишето и бебетата трябва да се покатерят на нея, за да се нахранят (Harlow &
Zimmerman, 1959). По същия начин човешките бебета се привързват към членове на
семейството, които рядко ги хранят, включително баща, братя/сестри и прародители.
Прохождащите деца в западните култури, които спят сами и преживяват чести раздели
през деня от родителите си, понякога развиват силни емоционални връзки с меки
предмети, например одеяла и мечета, които никога не са играли роля в храненето на
новороденото!
Етологична теория за привързаността
Днес етологичната теория за привързаността, която признава емоционалната връзка на
новороденото с грижещия се за него като изградена през еволюцията реакция,
подпомагаща оцеляването, е най-широко приеманото гледище. Джон Боулби (Bowlby,
1969), който за пръв път прилага тази идея към връзката новородено-гри-жещ се за
него, е вдъхновен от изследванията на
Конрад Лоренц на запечатването (импринтинга) при гъсета (вж. първа глава). Боулби
вярва, че човешкото бебе, подобно на малките в другите животински видове, се ражда
с набор от вградени поведения, които подпомагат осигуряването на родителя наблизо,
за да предпази бебето от опасности и да осигурява подкрепа за изследването и
овладяването на средата (Walers & Cummings, 2000).
Взаимоотношението на бебето с родителя започва като набор от вродени сигнали, които
викат възрастния до леглото на новороденото. В течение на времето се развива
истински привързана връзка, подкрепена от новите познавателни и емоционални
способности, както и от историята на топли, чувствителни грижи. Привързаността се
развива в четири фази:
1. Фаза на повторната привързаност (от раждането до 6 седмици). Вродени сигнали
- хващане, усмихване, плач и вторачване в очите на възрастния - подпомагат
новородените да влязат в тесен контакт с другите хора, които ги утешават.
2. Фаза на изграждане на привързаността (6 седмици до 6-8 месеца). През тази фаза
бебетата реагират различно на познат грижещ се за тях и на непознат човек. Например
на 4 месеца Тими се усмихва, смее се и бърбори по-свободно, когато взаимодейства с
майка си и се успокоява по-бързо, когато тя го вдига на ръце. Когато новородените
научат, че собствените им действия влияят върху поведението на хората около тях,
започват да развиват чувство на доверие - очакването, че познатият грижещ се за тях
ще реагира, когато му сигнализират,
- но все още не протестират, когато са отделени от него.
3. Ясна фаза на привързаност (6-8 месеца до 18 месеца - 2 години). Бебетата
демонстрират тревожност от раздялата: разстройват се, когато възрастният, на когото
са започнали да разчитат, напусне. Тревожността от раздялата невинаги се появява;
подобно на тревожността от непознати (вж. с. 5), тя зависи от темперамента на
новороденото и актуалната ситуация. В много култури обаче тревожността от раздялата
се засилва между 6 и 15 месеца. Освен протестите срещу тръгването на майката, по-
големите новородени и прохождащите деца се доближават до, следват и се катерят
върху нея,
189
предпочитайки я пред другите. Те използват познатия грижещ се за тях като сигурна
база, от която да изследват.
4. Формиране на взаимна връзка (18 месеца — 2 години и след това). Бързият
растеж в ре-презентациите и езика позволява на прохождащите деца да разбират някои
от факторите, които влияят върху идването и напускането на родителя и да
прогнозират неговото връщане. В резултат протестите при напускането намаляват. Сега
децата започват да преговарят с грижещия се за тях, за да променят целите му.
Например на 2 години-Кийтлин иска от Каролин и Дейвид да ѝ четат приказка, преди да
я оставят с детегледачката. Допълнителното време с родителите ѝ, заедно с по-
доброто разбиране кога те ще се върнат („точно след като си легнеш да спиш“)
помагат на Кийтлин да издържи на тяхното отсъствие.
Според Боулби (Bowlby, 1980) от преживяванията на тези четири фази децата
конструират издръжлива, любеща връзка с грижещия се, която могат да използват като
сигурна база в негово отсъствие. Този образ служи като вътрешен работен модел или
набор от очаквания за наличието на фигури на привързаността и вероятността те да
осигуряват подкрепа във времена на стрес. Вътрешният работен модел става важна част
от личността, служейки като насока за всички бъдещи близки взаимоотношения
(Bremerton & Munholland, 1999).
Измерване на увереността в привързаността
Макар че практически всички отгледани в семейство новородени се привързват към
познат грижещ се за тях, качеството на това взаимоотношение варира. Широко
използвана лабораторна процедура за оценяване на привързаността между 1- и 2-
годишна възраст е Непознатата ситуация. Проектирана от Мери Ейнсуърт, тя превежда
бебето през осем къси епизода, в които се осъществяват кратки раздели и събирания с
родителя в непозната стая за игра (вж. таблица 6.2).
Наблюдавайки реакциите на новородените на тези епизоди, изследователите са
идентифицирали модел на сигурна привързаност и три модела на несигурност (Ainsworth
et al., 1978; Barnett & Vondra, 1999; Main & Solomon, 1990). От описанията в
началото на тази глава кой модел според вас проявява Грейс, след като се е
приспособила към семейството на осиновителите си?
• Сигурна привързаност. Тези новородени използват родителя като сигурна база.
Когато са разделени, може да плачат, но ако го направят, е защото родителят
отсъства, а те го предпочитат пред непознатия. Когато родителят се върне, те
активно търсят контакт и плачът незабавно намалява. Около 65% от американските
новородени демонстрират този модел.
• Избягваща привързаност. Тези новородени изглеждат неоткликващи на родителя, ко-
Таблица 6.2. Епизоди в непозната ситуация
Епизод Събития Наблюдавано поведение на привързаност
1 Изследователят въвежда родителя и бебето в стаята за игра и след това излиза.
2 Родителят седи, докато бебето си играе с играчките. Родителят като сигурна
база
3 Влиза непознат, сяда и говори с родителя. Реакция на непознат възрастен
4 Родителят напуска стаята. Непознатият реагира на бебето и го утешава, ако е
разстроено. Тревожност от раздялата
5 Родителят се връща, поздравява бебето и го утешава, ако е нужно. Непознатият
излиза от стаята. Реакция на повторното събиране
6 Родителят излиза от стаята. Тревожност от раздялата
7 Непознат влиза в стаята и утешава бебето. Способност да се успокоява от
непознат
8 Родителят се връща, поздравява бебето, утешава го, ако е необходимо, и се
опитва да насочи интереса му отново към играчките. Реакция на повторното
събиране
Забележка: Епизод 1 продължава около 30 сек.; всеки от останалите епизоди
продължава около 3 минути. Епизодите на раздяла се съкращават, ако бебето се
разстрои твърде много. Епизодите на събиране се удължават, ако новороденото има
нужда от повече време, за да се успокои и да се върне към играта.
Източник. Ainsworth et al., 1978.
190
гато той присъства. Когато си тръгне, те обикновено не са дистресирани и реагират
на непознатия почти по същия начин като на родителя. Когато родителят се върне, те
избягват или много бавно го посрещат и когато са вдигнати на ръце, често не се
туткат. Около 20% от американските новородени демонстрират този модел.
• Съпротивляваща се (амбивалентна) привързаност. Преди раздялата тези новородени
търсят близост с родителя и често не успяват да изследват. Когато той тръгне, те
обикновено не са дистресирани, а при връщането му демонстрират гневно,
съпротивляващо се поведение, като понякога удрят и бутат. Много от тях продължават
да плачат и след като са вдигнати на ръце и не могат да се успокоят лесно. Около 10
до 15% от американските новородени демонстрират този модел.
• Дезорганизирана/дезориентирана привързаност. Този модел отразява най-голямата
несигурност. При повторното събиране тези новородени демонстрират объркано,
противоречиво поведение. Възможно е да гледат встрани, докато са носени на ръце от
родителя, или да подхождат към него с плосък или потиснат афект. Около 5 до 10% от
американските деца показват този модел.
Стабилност на привързаността
Изследванията върху стабилността на моделите на привързаност между 1- и 2-годишна
възраст дават цял спектър от резултати (Thompson, 2000). Привързаността обикновено
е сигур-на и стабилна при бебета от семейства със среден социоикономически статус,
живеещи в бла-гоприятна житейска ситуация. Бебетата, които преминават от
несигурност към сигурност, обикновено имат добре приспособени майки с положителни
семейни и приятелски връзки. Може би мнозина са станали родители, преди да са били
психологически готови, но с помощта на социалната подкрепа са израсли в ролята.
Обратното, в семействата с нисък социоикономически статус с множество всекидневни
стресове привързаността обикновено се отдалечава от сигурността или се променя от
един несигурен модел към друг (Vondra, Hommerding, & Shaw, 1999; Vondra et al.,
2001).
Тези резултати показват, че сигурно привързаните новородени по-често поддържат
статуса си
на привързаност, отколкото несигурните бебета - тенденция, видима при дългосрочното
оценяване, базирано на проследяващи интервюта с юноши и хора в ранна зрялост
(Waters et al., 2000; Weinfield, Sroufe, & Egeland, 2000). Изключението е
дезорганизираната/дезориентираната привързаност - модел на несигурност, който
остава много стабилен (Hesse & Main, 2000; Weinfield, Whaley, & Egeland, 2004).
Както ще видите скоро, много дезорганизирани/дезориен-тирани бебета са обект на
изключително отрицателно родителство, което може да наруши емоционалната
саморегулация толкова тежко, че обърканите, противоречиви чувства към родителите да
се запазят с години.
Културни вариации
Междукултурните свидетелства сочат, че моделите на привързаност могат да се
интерпретират по различен начин в определени култури. Например, както разкрива
фигура 6.1, германските новородени демонстрират значително повече избягваща
привързаност, отколкото американските. Германските родители обаче ценят
независимостта и насърчават бебетата си да не се „залепват“ за тях (Grossmann et
al., 1985). Обратното, изследване на новородени от народа догон в Мали, Африка,
разкрива, че нито едно
Фигура 6.1. Междукултурно сравнение на реакциите на новородени в Непознатата
ситуация
Голям процент от немските бебета изглеждат избягващо привързани, докато значителен
брой японски новородени са съпротивляващо се (амбивалентно) привързани. Тези
реакции вероятно се дължат на културни различия в ценностите и в практиките по
отглеждането на децата. (Адаптирано от van IJzendoorn & Sagi, 1999.)
191
не демонстрира избягваща привързаност към майка си (True, Pisani, & Oumar, 2001).
Майките догони остават на разположение за бебетата си, като незабавно ги гушкат и
ги кърмят в отговор на глад или дистрес.
Японските новородени също рязко демонстрират избягваща привързаност. Необикновено
голям брой са съпротивляващо се (амбивалент-но) привързани, но тази реакция може да
не представлява истинска несигурност. Японските майки рядко оставят бебетата си на
чужди грижи, така че Непознатата ситуация вероятно е необикновено стресираща за тях
(Takahashi, 1990). Освен това японските родители разглеждат търсенето на внимание
от бебето, което е част от съпротивляващата се (амбивалентната) привързаност, като
нормален индикатор на зависимостта на новороденото (Rothbaum et al., 2000b).
Въпреки тези културни вариации, сигурният модел все пак е най-често срещаната
привързаност във всички изследвани общества (van IJzendoorn & Sagi, 1999).
Фактори, които въздействат върху увереността в привързаността
Кои фактори биха могли да влияят върху сигурността на привързаността?
Изследователите са изучавали отблизо четири важни влияния: (1) възможност за
установяване на близко взаимоотношение, (2) качество на грижите, (3) характеристики
на новороденото и (4) семеен контекст.
Възможност за привързаност. В лонгитюдно изследване изследователите проследяват
развитието на новородени в институция с добро отношение между грижещи се и
новородени, и богат подбор от книги и играчки. Текучеството на персонала обаче е
толкова голямо, че средностатистическото дете има 50 грижещи се за него до 4.5-
годишна възраст и никаква възможност да установи връзка на обич с един или няколко
възрастни. Много от тези деца са осиновени късно -намерили са дом след 4-годишна
възраст. Повечето развиват дълбоки връзки с осиновителите си, което сочи, че
първата връзка на обич може да се развие дори на 4-до 6-годишна възраст (Tizard &
Rees, 1975).
Децата обаче демонстрират емоционални и социални проблеми, включително прекомерно
желание за внимание от възрастните, „свръхдру-желюбност“ към непознати възрастни и
връстници и малко приятелства (Hodges & Tizard, 1989).
Осиновените деца, които прекарват първите си осем месеца или повече в бедни
румънски сиропиталища, често демонстрират същите трудности (O’Connor et al., 2003).
Тези резултати подсказват, че напълно нормалното развитие зависи от установяването
на близка връзка с грижещ се за бебето през първите години от живота.
Качество на грижите. Десетки изследвания откриват, че чувствителните грижи: бързо
реагиране - последователно и подходящо - на бебетата и нежното и внимателно
гушкане, са умерено свързани със сигурността на привързаността в разнообразни
култури и групи по социоикономически статус (De Wolff & van IJzendoorn, 1997;
Posada et al., 2004; van IJzendoorn et al., 2004). Обратното, несигурно
привързаните новородени обикновено имат майки, които се ангажират в по-ограничен
физически контакт, отнасят се с тях тромаво или „рутинно“ и понякога са изпълнени с
негодувание и са отхвърлящи (Ainsworth et al., 1978; Pederson & Moran, 1996).
Културите обаче варират по начина, по който разглеждат чувствителността към
новородените. В народа гусии в Кения например майките рядко гушкат или игриво
взаимодействат с бебетата си, макар че са много отзивчиви към техните потребности.
Въпреки това повечето бебета гусии изглеждат сигурно привързани (LeVine et al.,
1994). Това подсказва, че сигурността зависи от внимателното обгрижване, а не
задължително от честите физически контакти или взаимодействието лице в лице.
Майките в Пуерто Рико, които силно ценят подчинението и социално подходящото
поведение, често физически насочват и ограничават действията на бебетата си - стил
на полагане на грижи, свързан със сигурността на привързаността в пуерториканската
култура. Въпреки това в много западни култури такъв физически контрол прогнозира
несигурност (Carlson & Harwood, 2003).
В сравнение със сигурно привързаните бебета, избягващите новородени обикновено
получават прекалено стимулиращи, натрапващи се грижи. Избягвайки майката, тези
новородени се опитват да избягат от смазващото ги взаимодействие. Съпротивляващите
се (амбивалентните) бебета често са обект на непоследователни грижи. Техните майки
са неотзивчиви на сигналите им. Въпреки това, когато бебето започне да изследва,
тези майки се намесват. В резултат новороденото е прекалено зависимо, а
същевременно и гневно заради липсата на ангажираност на
192
майката (Cassidy & Berlin, 1994; Isabella & Belsky, 1991).
Силно неадекватните грижи са могъщ прогностичен фактор за разстройство в
привързаността. Малтретирането и пренебрегването на детето (теми, които ще
разгледаме в осма глава) са свързани и с трите форми на несигурност на
привързаността. Сред малтретираните новородени дезорганизираната/дезориентирана
привързаност е особено често срещана (van IJzendoorn, Schuengel, & Bakermans-
Kranenburg, 1999). Трайно депресираните майки и родителите, преживяващи травмиращо
събитие, например загуба на любим човек, също са склонни да подпомагат несигурни
поведения от този вид (Campbell et al., 2004; van IJzendoorn, 1995). Наблюденията
разкриват, че те често демонстрират плашещи, противоречиви и неприятни поведения,
например изглеждат уплашени, дразнят бебето, държат го вдървено и на разстояние или
търсят утеха от разстроеното дете (Goldberg et al., 2003).
Характеристики на новороденото. Тъй като привързаността е резултат от
взаимоотношение, което се изгражда между двама партньори, характеристиките на
новороденото би трябвало да влияят върху лекотата, с която то се установява.
Например бебетата, чийто темперамент е емоционално реактивен и труден, е по-
вероятно по-късно да развият несигурна привързаност (van IJzendoorn et al., 2004;
Vaughn & Bost, 1999). Същевременно участват и грижите. В изследване, обхващащо
периода от раждането до 2 години, трудните новородени по-често имат силно тревожни
майки - комбинация, която към втората година често води до „нехармонично
взаимоотношение“, характеризирано от майчина нечув-ствителност и несигурна
привързаност (Symons, 2001).
Като цяло характеристиките на новороденото са само слабо свързани с качеството на
привързаността, защото множество черти на детето могат да водят до сигурна
привързаност, стига грижещия се за него да проявява чувствителност (Seifer &
Schiller, 1995). Интервенции, които учат родителите как да взаимодействат с
трудните за отглеждане новородени, имат голям успех в подпомагането както на
чувствителните грижи, така и на сигурната привързаност (Bakermans-Kranenburg, van
IJzendoorn, & Juffer, 2003). Когато обаче родителското отношение е обтегнато - от
личността на родителите или от стресиращи житейски условия, например провалящ се
брак
или финансови трудности, новородените със заболяване, инвалидност и труден
темперамент са в голям риск от проблеми с привързаността. Грижите извън дома, както
посочва карето „Социални въпроси“, са още един контекст с последствия за
взаимоотношението между родителя и новороденото и привързаността.
Вътрешни работни модели на родителите.
Родителите привнасят в семейния контекст собствените си преживявания с
привързаността, от които конструират вътрешни работни модели, които прилагат към
връзките, създавани с техните деца. Моника, която си спомня майка си като
напрегната и свръхангажирана, изразява съжаление, че не са имали по-близки
взаимоотношения. Представата ѝ за родителството вероятно ли е да засегне
сигурността на привързаността на Грейс? За да оценят вътрешните работни модели на
родителите, изследователите искат от тях да оценят детските си спомени за
привързаността си (Main & Goldwyn, 1998). В изследвания в няколко западни страни
родители, които демонстрират обективност и баланс при обсъждането на детските си
преживявания, независимо дали са били положителни или отрицателни, обикновено имат
сигурно привързани деца. Обратното, родители, които или пренебрегват значението на
ранните взаимоотношения, или ги описват по гневен, объркан начин, обикновено имат
несигурно привързани бебета (Slade et al., 1999; van IJzendoorn, 1995).
Вътрешните работни модели обаче са реконструирани спомени, повлияни от редица
фактори, включително преживявания с взаимоотношенията в хода на живота, личност и
актуална житейска ситуация. Лонгитюдни изследвания показват, че отрицателните
житейски събития могат да отслабят връзката между сигурността на привързаността на
човека в младенчеството и сигурния вътрешен работен модел в зрялата възраст.
Сигурно привързаните бебета, които стават възрастни с несигурни вътрешни работни
модели, често водят живот, който - на базата на самоотчетите в зряла възраст - е
изпълнен със семейни кризи (Waters et al., 2000; Weinfield, Sroufe, & Egeland,
2000).
В обобщение: ранните преживявания не ни обричат да станем чувствителни или
безчувствени родители. По-скоро начинът, по който разглеждаме детството си -
способността ни да приемем отрицателните събития и да интегрираме новата информация
в работните си модели, е
193
много по-влиятелен в начина на отглеждане на децата, отколкото действителния модел
на грижи, които сме получили.
Множествена привързаност
Вече посочихме, че бебетата развиват привързаност към различни познати хора, а не
само към майките си - бащите, братята/сестрите, прародителите и професионални
полагащи грижи за тях. Макар че признава съществуването на множествена
привързаност, Боулби (Bowlby, 1969) вярва, че новородените са предразположени да
насочват привързаността си към един-единствен специален човек, особено когато са
дистресирани. Когато са тревожни или нещастни, повечето новородени наистина
предпочитат да бъдат успокоявани от майка си. Това предпочитание обаче спада през
втората година. Когато не са дистресирани, бебетата протягат ръце, вокализират и се
усмихват поравно на двамата родители (Lamb, 1997).
Бащи. Подобно на майчините, бащините чувствителни грижи прогнозират сигурност на
привързаността (van IJzendoorn et al., 2004). Въпреки това майките и бащите в
редица култури - Австралия, Индия, Израел, Италия, Япония и САЩ - обикновено
взаимодействат по различен начин с новородените. Майките посвещават повече време на
физическите грижи и изразяването на любов, а бащите - на игра (Roopnarine et al.,
1990).
Освен това майките и бащите играят по различен начин. Майките по-често осигуряват
играчки, говорят с бебетата и нежно се ангажират в традиционни игри като пляскане с
ръце. Обратното, бащите обикновено се ангажират в силно възбуждаща физическа игра
със силни усещания, особено с момченцата (Feldman, 2003; Paquette, 2004). Чрез
стимулиращ, изненадващ стил на игра бащите може би учат децата си как да подхождат
към непознати социални ситуации, например игра с връстници.
В култури като японската, където дългото ра-ботно време пречи на повечето бащи да
участват пълноценно в полагането на грижи за новороденото, играта е жизненоважен
контекст, в който бащите изграждат сигурна привързаност (Hewlett, 2004; Schwalb et
al., 2004). В много западни страни обаче строгото разделение на родителските роли -
майката като полагаща грижи, а бащата - като другар в играта - се е проме-
нило през последния четвърт век в отговор на засиленото участие на жените в
работната сила. По-новите проучвания сочат, че в семействата, в които и двамата
родители работят, американските бащи посвещават 85%, а канадските - 75% от времето,
което майките прекарват с децата -средно около 3.5 часа дневно (Pieck & Masci-
adrelli, 2004; Sandberg & Hofferth, 2001; Zuzanek,
2000). Времето, в което родителят е ангажиран или е достъпен за децата, е доста
сходно във всички икономически и етнически групи с едно изключение:
латиноамериканските бащи прекарват повече време ангажирани с децата си - факт,
който вероятно се дължи на особено голямата ценност, която латиноамериканските
култури придават на семейството (Cabrera & Garcia-Coll, 2004; Parke et al., 2004;
Wilcox, 2002).
Топлите брачни взаимоотношения подкрепят ангажирането и на двамата родители с
новороденото, но са особено важни за бащите (Lamb & Lewis, 2004). В изследвания,
провеждани в различни общества и етнически групи, любещите грижи на бащите за
малките деца прогнозират по-късната когнитивна, емоционална и социална
компетентност също толкова силно, а понякога и по-силно, отколкото майчините
(Rohner & Veneziano, 2001; Veneziano, 2003).
Братя и/или сестри. Независимо от по-малкия размер на семейството, 80% от
американските и европейските деца израстват поне с един брат/ сестра (Dunn, 2004).
Появата на ново братче и/ или сестриче е трудно преживяване за повечето деца в
предучилищна възраст, които - осъзнавайки, че сега трябва да разделят вниманието и
любовта на родителите си - често стават капризни, прилепчиви и преднамерено
пакостливи за известно време. Сигурността на привързаността освен това в повечето
случаи спада, особено при децата над 2-годишна възраст (достатъчно големи, за да се
почувстват заплашени и изместени) и при тези, чиито майки са стресирани (Baydar,
Greek, & Brooks-Gunn, 1997; Teti et al, 1996).
Въпреки това негодуванието е само една характеристика от богатото емоционално
взаимоотношение, което се изгражда между децата в семейството след раждането на
бебето. По-големите деца демонстрират и обич и загриженост, когато бебето плаче.
Към края на първата година новородените обикновено прекарват много време с по-
големите братя/сестри и са успокоявани от присъствието на брат или сестра в
предучилищна възраст през кратките отсъствия на родителя. ►
194
Яслите заплашват ли увереността в привързаността и по-късното приспособяване?
Изследванията показват, че новородени, дадени за отглеждане извън дома преди 12-ме-
сечна възраст, е донякъде по-вероятно от тези, които остават у дома, да
демонстрират несигурна привързаност, особено избягване, в Непознатата ситуация
(Belsky, 1992, 2001). Означава ли това, че бебетата, които преживяват всеки ден
раздяла с работещите родители и са дадени на целодневни ясли, са в риск от проблеми
в развитието? Не е задължително. Взаимоотношението между отглеждането в ясли и
емоционалното благополучие зависи едновременно от преживяванията у дома и в яслата.
Семейни обстоятелства. Видяхме, че условията в семейството влияят върху сигурността
на привързаността. За много работещи жени двойният натиск на работата и
родителството е стре-сиращ. Някои/особено тези, които почти не получават помощ от
бащата на детето, реагират по-малко чувствително на своите бебета (Stifter,
Coulehan, & Fish, 1993). Други работещи родители вероятно ценят и насърчават
независимостта на децата си. Или пък бебетата им не са объркани от Непознатата
ситуация, защото са свикнали с раздялата с родителите си. В тези случаи избягването
в Непознатата ситуация може да представлява здрава автономия, а не несигурност
(Clarke-Stewart, Althusen, & Goosens, 2001).
Качество и степен на грижите за детето.
Дългите периоди, прекарани в нискокачествени ясли, могат да допринасят за по-висок
процент на несигурна привързаност. В изследване на американския Национален институт
за грижи за детето и човешко развитие (NICHD) на ранните грижи за децата извън дома
- най-голямото лонгитюдно изследване до днес, включващо повече от 1300 новородени и
техните семейства - детските ясли сами по себе си не допринасят за несигурната
привързаност. Когато обаче новородените са изложени на комбинирани домашни и
институционални рискови фактори - нечувствителни грижи у дома заедно с
нечувствителни грижи в яслите, дълги часове, прекарвани в институцията, или
посещение на повече от едни ясли, - процентът на несигурност се увеличава. Като
цяло, взаимодействието майка-дете е по-благоприятно, когато деца-
та посещават висококачествени ясли и прекарват там по-малко време (NICHD Early
Child Care Research Network, 1997, 1999).
Нещо повече, когато извадката на NICHD навършва 3 години, посещаването на
висококачествени детски ясли прогнозира по-добри социални умения (NICHD Early Child
Care Research Network, 2002b). Същевременно, на възраст 4.5 до 5 години децата,
прекарвали средно повече от 30 часа в яслите седмично, демонстрират повече
поведенчески проблеми, особено неподчинение, предизвикателно поведение и агресия
(NICHD Early Child Care Research Network, 2003a). Това не означава задължително, че
детските ясли предизвикват поведенчески проблеми. По-скоро дългото излагане на
неадекватни грижи за децата извън дома, които са широко разпространени в САЩ, може
да подпомага тези трудности. В Австралия новородените, дадени на целодневни,
държавно финансирани, висококачествени детски ясли, имат по-висок процент сигурна
привързаност, отколкото бебетата, за които са уредени неформални грижи от роднини,
приятели или детегледачки. Количеството време, прекарвано в яслите, не е свързано с
поведенчески проблеми при австралийските деца в предучилищна възраст (Love et al.,
2003).
Заключения. Взети заедно, изследванията показват, че някои новородени може да са в
риск от несигурна привързаност и проблеми с приспособяването заради неадекватни
грижи в яслите, дълго време, прекарвано там и съвместния натиск, преживяван от
майките им вследствие на работата на пълен работен ден и родителството. Неуместно е
обаче тези резултати да се използват за оправдаване на намаляване на услугите,
предлагани за отглеждане на децата извън дома. Когато доходите на семейството са
ограничени или майките, които искат да работят, остават у дома, емоционалната
сигурност на децата не се подпомага.
Вместо това има смисъл да се увеличи достъпността на висококачествените детски
ясли, да се осигури платен отпуск, така че родителите да могат да ограничат
часовете, които децата им прекарват в институции извън дома, и да се образоват
родителите за жизненоважната роля на чувствителното обгрижване и качеството на
детските ясли за ранното емоционално развитие. Върнете се към пета глава, за да
прегледате отново признаците на подходящите за развитието грижи извън дома за
новородени и прохождащи деца.
195
► През втората година прохождащите деца често имитират и се присъединяват към
играта на по-големите деца в семейството (Barr & Hayne, 2003).
Въпреки това индивидуалните различия във взаимоотношенията между децата в
семейството се появяват рано. Темпераментът играе важ-на роля. Например конфликтът
е по-силен, когато едното дете е емоционално реактивно или много активно (Brody,
Stoneman, & McCoy, 1994; Dunn, 1994). Майчината топлота към двете деца е свързана с
положителни взаимодействия между тях и с подкрепа от страна на детето в
предучилищна възраст на дистресираното по-малко брат-че/сестриче (Volling, 2001;
Volling & Belsky, 1992). Майките, които често играят с малките си деца и обясняват
желанията и потребностите на прохождащото дете на брат/сестра му в предучилищна
възраст, подпомагат сътрудничеството между децата в семейството. Обратното,
суровостта на майката и липсата на ангажиране са свързани с антагонистични
отношения между братята/сестрите (Howe, Aquan-Assee, & Bukowski, 2001).
Привързаността и по-късното развитие
Според психоаналитичната и етологичната теория чувствата на любов и сигурност,
които възникват от здравото взаимоотношение на привързаност, подкрепят всички
аспекти на психичното развитие. Въпреки това съществуват противоречиви
свидетелства. В лонгитюдните изследвания сигурните новородени понякога се развиват
в по-компетентни деца и юноши, отколкото несигурните им връстници, но невинаги
(Elicker, Englund, & Sroufe, 1992; Schneider, Atkinson, & Tardif, 2001; Stams,
Juffer, & van IJzendoorn, 2002).
Какво обяснява тази непоследователност? Натрупващите се доказателства сочат, че
приемствеността в полагането на грижите определя сигурността на привързаността,
свързана с по-късното развитие (Lamb et al., 1985; Thompson,
2000). Много изследвания показват, че родители, които реагират чувствително не само
през младенчеството, но и в по-късните години, подпомагат редица аспекти на
развитието: по-уверена Аз-концепция, по-напреднало емоционално разбиране, по-
благоприятни взаимоотношения с учителите и връстниците, по-силно чувство на
нравствена отговорност и по-силна мотивация за постижения в училище (Thompson,
Easterbrooks, & Padilla-Walker, 2003). Обратното, децата на родители, които
реагират нечувствително в продължение на дълъг период, са в риск от широк спектър
от трудности в развитието.
Накратко, сигурната привързаност в младенчеството насочва взаимоотношението
родител-дете към положителен курс. Ефектите от ранната сигурност на привързването
обаче са условни - те зависят от качеството на бъдещите взаимоотношения на бебето.
Дете, което е нежно об-грижвано през детството, но няма изпълнени със съчувствие
връзки по-късно, рискува проблеми. Обратното, дете, чиито родителски грижи се
подобряват или което има други, компенсиращи връзки извън непосредственото
семейство, вероятно ще демонстрира издръжливост или ще се възстанови от
неблагоприятните въздействия (Belsky & Fearon, 2002).
Преглед
Кои фактори обясняват стабилността в модела на привързаност за някои деца и
промяната за други? Тези фактори участват ли във връзката между привързаността през
детството и по-късното развитие? Обяснете.
Майката на Тими Ванеса се е развела наскоро и работи дълги часове дневно, така че
обикновено Тими е вземан от яслите от детегледачка. Един ден Ванеса отива да го
прибере, но той я пренебрегва. Какъв модел на привързаност демонстрира Тими? Кои
фактори вероятно са допринесли за реакцията му?
Как бихте характеризирали своя вътрешен работен модел? Какви фактори, освен
взаимоотношението ви с вашите родители, може би са го повлияли?
Младенчеството е богат, формиращ период за развитието на физическото и социалното
разбиране. В пета глава научихте, че бебетата развиват разбиране за постоянството
на обектите. В тази глава видяхме, че през първата година бебетата разпознават и
реагират уместно на емоциите на другите и разграничават познатите от непознатите.
Това, че предметите и хората придобиват независимо, стабилно съществуване за
бебето, означава, че се появява и познанието за себе си като отделна, постоянна
цялост.
196
Самосъзнание
След къпането на Кийтлин Каролин често я държи пред огледалото в банята, Още през
първите няколко месеца Кийтлин се усмихва и се държи дружелюбно към образа си. На
каква възраст осъзнава, че очарователното бебе, което я гледа и ѝ се усмихва, е тя
самата?
Начало на самосъзнанието. Забележителната способност на бебетата за интермодално
възприятие (вж. четвърта глава) подкрепя зараждането на самосъзнанието (Rochat,
2003). Когато усещат собственото си докосване, усещат и наблюдават крайниците си да
се движат и чувстват и чуват себе си да плачат, бебетата преживяват интермодални
съчетания, които диференцират тялото им от заобикалящите ги тела и обекти.
През първите няколко месеца бебетата разграничават собствения си зрителен образ от
другите стимули. Когато им се показват излъчвани един до друг видеозаписи на
техните ритащи крака: единият от собствената им гледна точка (камерата е зад
бебето), а другият - от гледната точка на наблюдателя (камерата е пред бебето), 3-
месечните новородени гледат по-дълго непознатата гледна точка на наблюдателя
(Rochat, 1998). На 4 месеца бебетата гледат и се усмихват повече на видеозаписи на
други хора, отколкото на такива на себе си, сочейки, че те се отнасят към другия
човек (противопоставен на себе си) като социален партньор (Rochat & Striano, 2002).
Разпознаване на себе си. През втората година прохождащите деца осъзнават
собствените си физически характеристики. Виждайки образа си в огледалото, те може
да се държат глупаво или срамежливо, игриво експериментирайки с начина, по който
отражението им изглежда (Bullock & Lutkenhaus, 1990). В едно изследване 9- до 24-
месечни бебета са поставени пред огледало. Тогава, под претекст да избърше лицето
на бебето, майката поставя червена боя върху носа му. На около 15 месеца
прохождащите деца започват да трият своите странно изглеждащи червени носове -
реакция, сочеща съзнание за уникалния им външен вид (Lewis & Brooks-Gunn, 1979). На
около 2-годишна възраст разпознаването на себе си - идентифицирането на себе си
като физически уникално същество - е здраво установено. Децата сочат себе си на
снимки и се наричат по име или с лично местоимение („аз“ или „мен“).
Според много теоретици самосъзнанието се развива, когато новородените и
прохождащите
деца все повече осъзнават, че собствените им действия карат предметите и хората да
реагират по предвидим начин (Harter, 1998). В подкрепа на тази идея изследванията
установяват, че бебета, чиито родители насърчават изследването и реагират
чувствително на сигналите им, обикновено са по-напред в развитието на Аза (Pipp,
Easterbrooks, & Harmon, 1992).
Когато новородените въздействат върху средата, забелязват ефектите, които им
помагат да си изяснят себе си, другите хора и обектите (Rochat, 2001). Например
удрянето по висящата играчка и наблюдаването ѝ да се люлее по начин, различен от
собствените действия, дава на бебето информация за отношението между тях самите и
физическия свят. Усмивките и вокали-зирането, когато грижещият се усмихва и вока-
лизира, помагат за изясняване на отношението между тях самите и социалния свят.
Контрастът между тези преживявания помага на бебетата да си изградят образ за себе
си, отделен от, но живо свързан с външната реалност.
Самосъзнание и ранно емоционално и социално развитие. Самосъзнанието бързо става
централна част от емоционалния и социалния живот на децата. Спомнете си, че
самоосъзнати-те емоции зависят от засилващото се чувство за Аз. Самосъзнанието
подкрепя и първоначалните усилия за оценяване на перспективата на другите. То е
свързано с началото на емпатията - способността да се разбира емоционалното
състояние на другия и да се чувства заедно с този човек или да се реагира
емоционално по подобен начин. Например прохождащите деца започват да дават на
другите онова, което самите те възприемат като успокояващо - прегръдка, уверяващ
коментар или любимо одеяло (Hoffman, 2000). Същевременно те демонстрират по-ясно
съзнание как да разстройват околните. Едно 18-месечно дете чува майка си да говори
с друг възрастен за по-голямата му сестра: „Ани наистина се плаши от паяци“ (Dunn,
1989, р. 107). Невинно изглеждащото прохождащо дете тича в спалнята, връща се е
играчка паяк и я доближава до лицето на Ани!
Категоризиране на Аза
Тъй като позволява на децата да представят себе си по-ясно, езикът съществено
засилва самосъзнанието след втората година. Между 18 и 30 месеца децата развиват
категориален Аз, тъй като категоризират себе си и другите на базата на възрастта
(„бебе“, „момче“ или „мъж“), пола
197
(„момче“ или „момиче“), физическите характеристики („голям“, „силен“) и дори
добротата срещу лошотията („Аз добро момиче“, „Томи лош!“) (Stipek, Gralinski, &
Kopp, 1990). Прохождащите деца използват ограниченото си разбиране за тези социални
категории, за да организират собственото си поведение. Например още на 18 месеца
прохождащите деца избират и играят по по-ангажиран начин с играчки, които са
стереоти-пизирани за собствения им пол - кукли и сервизи за чай за момичетата и
камиони и коли за момчетата. Родителите след това насърчават тези предпочитания,
като реагират положително, когато прохождащите деца ги демонстрират (Fagot,
Leinbach, & O’Boyle, 1992). Както ще видим в осма глава, полово-типичното поведение
се засилва значително в ранното детство.
Самоконтрол
Самосъзнанието допринася и за засилване на волевия контрол (вж. с. 184). За да се
държат по самоконтролиран начин, децата трябва да имат известна способност да
мислят за себе си като отделни, автономни същества, които могат да насочват
собствените си действия. Трябва да притежават и способност за репрезентации и
памет, за да си спомнят заповедта на грижещия се („Кийтлин, не пипай този
контакт!“) и да я прилагат към собственото си поведение.
Когато тези способности се появят между 12 и 18 месеца, прохождащите деца за пръв
път стават способни да се подчиняват. Те демонстрират ясно съзнание за желанията и
очакванията на грижещия се и могат да се подчиняват на прости молби и заповеди.
Както знае всеки родител, те могат и да решат да направят точно обратното! В по-
голямата част обаче противопоставянето е много по-рядко от подчинението с готовност
и воля, което подсказва, че детето започва да приема нарежданията на възрастния
като свои (Kochanska, Murray, & Harlan, 2000). Подчинението бързо води прохождащите
деца към първите подобни на съвест вербализации, например коригиране на себе си с
думите „Не, не може“, преди да посегнат към бонбон или да скочат върху дивана
(Kochanska, 1993).
Изследователите често изучават ранната поява на самоконтрол, като дават на децата
задачи, които - подобно на току-що споменатите ситуации - изискват отлагане на
задоволяването -изчакване на подходящото време и място, за да се ангажират в нещо
изкушаващо. Между 1.5- и 3-годишна възраст децата демонстрират все по-засилваща се
способност да чакат, преди да изядат нещо сладко, да отворят подарък или да си
играят с играчка (Vaughn, Kopp, & Krakow, 1984).
Децата, които са напреднали в развитието на вниманието и езика, обикновено са по-
добри в отлагането на задоволяването - откритие, което
Помагане на прохождащите деца да развият подчинение и самоконтрол
Предложение Обосновка
Реагирайте на прохождащото дете с чувствителност и насърчение. Прохождащите деца,
чиито родители са чувствителни и подкрепящи, се подчиняват повече и имат по-силен
самоконтрол.
Осигурявайте предварително информация кога прохождащото дете трябва да спре някаква
приятна дейност. На прохождащите деца е по-трудно да спрат приятна дейност, която
вече е в ход, отколкото да изчакат, преди да се ангажират в желаното действие.
Предлагайте насоки и напомняния. Способността на прохождащите деца да си спомнят
и да се подчиняват на правилата е ограничена; те имат нужда от непрекъснат надзор
от възрастен.
Реагирайте на самоконтролираното поведение с вербално и физическо одобрение.
Похвалите и прегръдките подкрепят подходящото поведение, увеличавайки
вероятността то да се появи отново.
Насърчавайте поддържаното внимание (вж. пета глава). Развитието на вниманието е
свързано със самоконтрола. Децата, които могат да изместват вниманието си от
пленителен стимул и да се фокусират върху по-малко привлекателна алтернатива, са
по-добри в контролирането на импулсите си.
Подкрепяйте езиковото развитие (вж. пета глава). Ранното езиково развитие е
свързано със самоконтрола. През втората година децата започват да използват езика,
за да си напомнят очакванията на възрастните и да отлагат задоволяването.
Постепенно увеличавайте правилата в съответствие с развиващите се способности на
прохождащото дете. С повишаване на познанията и езика прохождащите деца могат
да следват повече правила, свързани с безопасността, уважението към хората и
собствеността, семейните рутини, маниерите и простите задачи.
198
обяснява защо момичетата обикновено са по-самоконтролирани от момчетата (Kochanska
& Knaack, 2003). Някои прохождащи деца вече използват вербални и други отклоняващи
вниманието техники - говорят си, пеят или гледат встрани, за да се въздържат от
ангажиране в забранени действия. Прохождащи деца, чиито родители са топли и нежно
ги насърчават, са с по-напреднал самоконтрол (Kochanska, Murray, & Harlan, 2000;
Lehman et al., 2002). Този тип родителство като че ли насърчава и моделира
търпеливо, ненатрапливо поведение.
Със засилване на самоконтрола родителите постепенно разширяват правилата, които
очакват прохождащите деца да следват: от безопасността и уважението към
собствеността и хората към семейни рутини, маниери и отговорност за прости задачи
(Gralinski & Корр, 1993). Въпреки това контролът на прохождащите деца върху
собствените им действия зависи от непрекъснатия родителски надзор и напомняне.
Няколко насоки („Помни, че ще тръгнем след минута“) и внимателно настояване
обикновено са достатъчни, за да накарат Кийтлин да спре да играе, така че заедно с
родителите да могат да излязат, за да свършат някаква задача. Карето „Прилагане на
онова, което знаем“ обоб-
щава начините, по които се помага на прохождащите деца да развият подчинение и
самоконтрол.
С наближаване на края на втората година Ка-ролин, Моника и Ванеса са очаровани от
готовността на децата си да учат правилата на социалния живот. Както ще видим в
осма глава, напредъкът в познанията и езика, заедно с родителската топлота и
разумни изисквания за зрялост, карат децата в предучилищна възраст да осъществяват
огромни крачки в тази сфера.
Преглед
Защо настояването бебетата да се подчиняват на родителските заповеди е неуместно?
Какви умения са необходими за появата на подчинението и самоконтрола?
Лен, полагащ грижи за 1- и 2-годишни деца, се чуди дали прохождащите деца
разпознават себе си. Избройте признаци на разпознаването на себе си през втората
година, които Лен би могъл да наблюдава.
Обобщение
Теорията на Ериксън за личността на новороденото и прохождащото дете
Какви промени в личността се осъществяват по време на етапите по Ериксън на базис-
но доверие срещу недоверие и автономия срещу срам и съмнение?
• Според Ериксън топлите, откликващи грижи карат бебетата да разрешат
психологическия конфликт базисно доверие срещу недоверие по положителен начин. През
етапа на прохождането конфликтът автономия срещу срам и съмнение се разрешава бла-
гоприятно, когато родителите осигуряват подходящите напътствия и разумни избори.
Опишете промените в щастието, гнева и страха през първата година, отбелязвайки
адаптивната функция на всяка емоция.
• През първата половин година базисните емоции постепенно стават ясни, добре
организирани сигнали. Социалната усмивка се появява между 6 и 10 седмица, смехът -
на около 3 до 4 месеца. Щастието засилва връзката родител-дете и едновременно
отразява и подкрепя физическото и когнитивното овладяване.
• Гневът и страхът, особено под формата на тревожност от непознати, се засилват
през втората половин година. Вече подвижните новородени използват познатия грижещ
се за тях като сигурна база, или точка, от която могат да изследват. Тъгата, макар
и по-рядка от гнева, е често срещана, когато общуването родител-новородено е
сериозно разстроено. Тези реакции имат стойност за оцеляването, след като моторните
способности на новородените се засилват.
199
Обобщете промените през първите две години в разбирането на емоциите на другите,
изразяването на самоосъзнати емоции и емоционалната саморегулация.
• Около 5-месечна възраст и все повече след това, бебетата възприемат лицевите
изражения като организирани, смислени модели. Към края на първата година се появява
социалното позоваване: бебетата активно търсят емоционална информация от грижещите
се за тях. Към средата на втората година децата разбират, че емоционалните реакции
на другите може да се различават от техните.
• На етапа на прохождането, самосъзнанието и инструкциите от възрастните осигуряват
основата на самоосъзнатите емоции. Грижещите се помагат на бебетата с емоционалната
саморегулация, като облекчават дис-треса и се ангажират в чувствителна, стимулираща
игра. През втората година растежът на репрезентацията и езика води до по-ефективни
начини за регулиране на емоциите.
Що е темперамент и как се измерва?
• Децата силно се различават по темперамента си - ранно появяващи се, стабилни
индивидуални различия в реактивността и саморегулацията. В Нюйоркското лонгитюдно
изследване са установени три модела на темперамент: лесното дете, трудното дете и
бавно загряващото дете. Най-вече трудните деца е вероятно да демонстрират проблеми
с приспособяването. Друг модел на темперамента, разработен от Мери Ротбарт, включва
волевия контрол - способността за регулиране на собствената реактивност.
• Темпераментът се оценява чрез отчети на родителите, оценки на поведението от
други запознати с детето и лабораторни наблюдения. Комбинация от лабораторни и
физиологични мерки се използва за разграничаване на потиснатите, или срамежливи
деца от не-потиснатите, или дружелюбните.
Обсъдете ролята на наследствеността и средата в стабилността на темперамента,
включително модела на доброто съчетание.
• Стабилността на темперамента обикновено е ограничена до умерена. Темпераментът
има генетична основа, но културните убеждения и практики по отглеждане на децата
също имат голямо влияние за поддържането или промяната му. В модела на доброто
съче-
тание родителските практики, които създават добро съчетание с темперамента на
детето, помагат на децата да постигнат по-адап-тивно функциониране.
Опишете етологичната теория за привързаността и развитието на привързаността през
първите две години.
• Най-широко приетата перспектива за развитието на привързаността е етологичната
теория. Тя разглежда новородените като би-ологично подготвени да допринасят активно
за връзките, установени с грижещите се за тях, което гарантира безопасност и
осигурява подкрепа за изследване и овладяване.
• В първите месеци от живота набор от вродени поведения насърчават родителя да е
близко до бебето. На около 6-до 8-месечна възраст тревожността от раздялата и
използването на родителя като сигурна база сочат, че е формирана истинска връзка на
привързаност. С развитието на репрезентациите и езика прохождащите деца се опитват
да променят целите на родителя чрез преговори. От ранните преживяващия с полагането
на грижи децата конструират вътрешен работен модел, който служи като насока за
всички бъдещи, близки взаимоотношения.
Опишете Непознатата ситуация заедно с факторите, които влияят върху сигурността на
привързаността.
• Непознатата ситуация е лабораторна техника за оценяване на качеството на
привързаността между 1 и 2 години. Използвайки я, изследователите са идентифицирали
четири модела на привързаност: сигурна, избягваща, амбивалентна и дезорганизирана/
дезориентирана.
• Сигурно привързаните бебета в семейства със среден социоикономически статус,
радващи се на благоприятни житейски условия, по-често запазват своя модел на
привързаност, отколкото несигурните новородени. Изключение е
дезорганизираният/дезориен-тиран модел, който е много стабилен. При
интерпретирането на значението на моделите на привързаност трябва да се имат
предвид културните условия.
• Качеството на привързаността е повлияно от възможността на бебето да развие
близка, любеща връзка с възрастен, чувствителните грижи и семейните обстоятелства.
200
Вътрешните работни модели на родителите са добри прогностични фактори на моделите
на детската привързаност, но редица фактори освен преживяванията на родителите през
детството им допринасят за техните работни модели.
Обсъдете привързаността на новородените към бащите и братята/сестрите.
• Новородените развиват силни, любещи връзки с бащите си, чието чувствително об-
грижване прогнозира сигурна привързаност. Бащите в различни култури се ангажират в
по-възбуждащи, физически игри с бебетата, отколкото майките.
• В началото на първата година новородените започват да изграждат богати
емоционални взаимоотношения с братята/сестрите си, които смесват любов и грижовност
със съперничество и негодувание. Детският темперамент и родителските практики
влияят върху качеството на взаимоотношенията с другите деца в семейството.
Опишете и интерпретирайте взаимоотношението между сигурната привързаност в
младенчеството и по-късното развитие.
• Резултатите за взаимоотношението между сигурността на привързаността в
младенчеството и по-късната компетентност са непоследователни. Приемствеността в
полагането на грижи е критично важен фактор, който определя дали сигурността на
при-
вързаността ще е свързана с благоприятно развитие.
Опишете развитието на самосъзнанието в младенчеството и на етапа на прохождането
заедно с емоционалните и социалните способности, които то подкрепя.
• Способността на бебетата за интермодално възприятие подкрепя ранното развитие на
самосъзнанието. Малките бебета разграничават собствения си зрителен образ от
другите стимули. През втората година се развива разпознаването на себе си.
Прохождащите деца осъзнават уникалния си външен вид и 2-годишните деца посочват
себе си на снимки, както и говорят за себе си по име или с лични местоимения.
• Самосъзнанието подкрепя първите усилия на прохождащото дете да разбере чуждата
гледна точка, включително началото на емпати-ята. Със засилване на езика между 18 и
30 месеца прохождащите деца развиват кате-гориален Аз, основан на възрастта, пола,
физическите характеристики и добротата или лошотата.
• Самосъзнанието осигурява и основата за подчинението между 12 и 18 месеца, както и
засилена способност за отлагане на задоволяването между 1.5 и 3 години. Децата,
които са напреднали в развитието на вниманието и езика, и които имат топли,
насърчаващи родители, обикновено са по-самоконтролирани.
Основни термини и понятия
Автономия срещу срам и съмнение Амбивалентна привързаност Бавно загряващо дете
Базисни емоции
Базисно доверие срещу недоверие
Волеви контрол
Вътрешен работен модел
Дезорганизирана/дезориентирана привързаност
Емоционална саморегулация
Емпатия
Етологична теория за привързаността Избягваща привързаност Категориален Аз Лесно
дете
Модел на доброто съчетаване Непозната ситуация
Непотиснато, дружелюбно дете Отлагане на задоволяването Подчинение
Потиснато, или срамежливо дете Привързаност Разпознаване на себе си Самоосъзнати
емоции Сигурна база Сигурна привързаност Социална усмивка Социално позоваване
Темперамент Тревожност от непознати Тревожност от раздялата Трудно дете
Чувствителни грижи
201
Развитие в младенчеството и на етапа на прохождането
Възраст Физическо Когнитивно Езиково Емоционално/
социално
Раждане-6 месеца
• Височината и теглото бързо се увеличават.
• Рефлексите избледняват.
• Бърз растеж на синапсите и миелинацията на нервните влакна в мозъка.
• Сънят се организира в режим на ден и нощ.
• Държи си изправена главата, превърта се, посяга към обекти.
• Към края на този период е чувствително към моделите на ударенията върху сричките
в майчиния език.
• Възприятието за дълбочина и модели се подобрява.
• Ангажира се в незабавна и отложена имитация на лицевите изражения на възрастните.
• Предпочита лица и подобни на лица стимули.
• Повтаря случайни поведения, които водят до интересни резултати.
• Има известно съзнание за много физически свойства (включително постоянство на
обекта) и основни познания за числата.
• Вниманието става по-ефикасно и гъвкаво.
• Подобрява се разпознаването на хора, места и предмети.
• Формира перцеп-тивни категории, основани на сходните характеристики на обектите.
• Чувствително е към речевите звукове и предпочита човешкия глас пред другите
звуци.
• Гука, а след това бърбори.
• Ангажира се във вокални размени с грижещия се за него.
• Започва да установява съвместно внимание с грижещия се, който назовава обектите и
събитията.
• Появяват се социалната усмивка и смехът.
• Имитира тона на гласа на възрастните във взаимодействията лице в лице.
• Емоционалните изрази стават добре организирани и смислено свързани със събитията
в средата.
• Засилва се съзнанието за себе си като физически различен от заобикалящото.
7-12
месеца
• Седи без чужда помощ, пълзи и ходи.
• Демонстрира хващане като в клещи.
• „Изключва“ звукове, които не се използват в майчиния език, възприема смислени
речеви единици.
• Възприятието за дълбочина се развива още повече.
• Ангажира се в преднамерено, целенасочено поведение.
• Може да намери предмет, скрит на едно място.
• Ангажира се в отложена имитация на действията на възрастните с предметите.
• Възпроизвеждането на хора, места
и обекти се подобрява.
• Бърборенето се разширява, за да включи звукове от говоримия език и от езиковата
общност на детето.
• Разбира някои думи.
• Използва предвер-бални жестове, за да общува.
• Увеличават се гневът и страхът.
• Появяват се тревожността от непознати и тревожността от раздялата.
• Използва грижещия се като сигурна база.
• Идентифицира значението на емоционалните изрази на другите и се ангажира в
социално позоваване.
202
Възраст Физическо Когнитивно Езиково Емоционално/
социално
1-12
месеца
(продъл-
жение)
• Овладяло е множество интермо-дални взаимоотношения.
• Категоризира обектите концептуално, по сходна функция и поведение.
• Решава прости проблеми по аналогия.
• Регулира емоциите чрез приближаване и отдръпване от ситуацията.
• Демонстрира ясна привързаност към познатите грижещи се за него.
13-18
месеца
• Височината и теглото нарастват бързо, но не толкова, колкото през първата година;
бебетата се „източват“.
• Ходенето е по-добре координирано.
• Манипулира малки предмети с подобрена координация.
• Изследва свойствата на обектите, като въздейства върху тях по нови начини.
• Търси на няколко места за скрития обект.
• Сортира обектите в категории.
• Съвместното внимание с грижещия се става по-точно.
• Сменя реда в игри, например пляскане с ръце и „пийкабу“.
• Казва първите думи.
• Присъединява се в игра с познати възрастни и братя/сестри.
• Разпознава собствения си образ в огледалото.
• Демонстрира признаци на емпатия.
• Подчинява се на прости заповеди.
19-24
месеца
• Мозъкът достига 70% от теглото си в зряла възраст.
• Скача и се катери.
• Манипулира дребни обекти с добра координация.
• Решава прости проблеми внезапно чрез репрезен-тация.
• Открива скрит предмет, който е преместен, докато е извън зрителното му поле.
• Ангажира се в отложена имитация на действията, които възрастен се опитва да
извърши, макар и не напълно завършени.
• Ангажира се в игра на уж, използвайки прости действия.
• Подобряват се поддържането на вниманието.
• Подобрява се възпроизвеждането.
• По-ефективно сортира обектите в категории.
• Има речников запас от около 200 думи.
• Комбинира две думи.
• Появяват се самоосъзнатите емоции (срам, неловкост, вина и гордост).
• Започва да използва езика, за да си помогне с емоционалната саморегулация.
• Придобива речник за говорене за чувствата.
• Започва по-лесно да толерира отсъствието на грижещия се.
• Използва собственото си име или лично местоиме-ние, за да се назовава.
• Категоризира себе си и другите на базата на възрастта, пола, физическите
характеристики и добротата или лошотата.
• Демонстрира поло-во-стереотипизи-рани предпочитания към играчки.
• Появява се самоконтролът.
Глава 7
ФИЗИЧЕСКО И ПОЗНАВАТЕЛНО РАЗВИТИЕ В РАННОТО ДЕТСТВО
ФИЗИЧЕСКО РАЗВИТИЕ
Растеж на мозъка
Промяна в мозъчната кора Десно-/леворъкост
Друг напредък в развитието на мозъка Влияния върху физическия растеж и здравето
Наследственост и хормони Хранене
Инфекциозни болести Наранявания през детството
Грубо моторно развитие Фино моторно развитие Индивидуални различия в моторните
умения
КОГНИТИВНО РАЗВИТИЕ
Теорията на Пиаже: предоперационалният
етап
Умствени репрезентации Игра на уж
Отношения символ-реален свят Ограничения на предоперационалното мислене
Проследяващи изследвания на предоперационалното мислене
Оценка на предоперационалния етап
Социокултурната теория на Виготски
Вътрешна реч
Социален произход на познанията в ранна детска възраст
Становището на Виготски за играта на уж Оценка на теорията на Виготски
• Културни влияния: Децата в селските и племенните култури наблюдават и участват в
работата на възрастните
Внимание
Памет
Теория на малкото дете за ума Грамотност в ранното детство Математическите
разсъждения на малките деца
• Биология и среда: „Психологическа слепота“ и аутизъм
Индивидуални различия в умственото развитие
Домашна среда и умствено развитие Грижи в забавачки и детски градини Образователни
медии
Речник
Граматика
Разговор
Подкрепяне на езиковото развитие в ранното детство
За повече от десетилетие прозорецът на кабинета ми на четвъртия етаж гледаше към
двора на забавачницата към нашето университетско ла-бораторно училище. В меките
есенни и пролетни сутрини вратите на класните стаи се отваряха и пясъчни маси,
стативи и големи блокчета се изливаха в малкия двор. Покрай сградата имаше
затревена площ с „лиани“, люлки, къща за игра и цветна градина, посадена от децата;
зад нея обикаляше в кръг пътека с велосипеди на три колела и колички. Всеки ден
мястото кипеше от живот. Годините от 2 до 6 често се наричат „годините за игра“,
при това с основание, тъй като
играта процъфтява по това време и подкрепя всеки аспект на развитието. Дискусията
ни започва с физическите постижения на ранното детство - растежа на тялото,
подобренията в мотор-ната координация и усъвършенстването на възприятието. Ще
разгледаме биологичните и екологичните фактори, които подкрепят физическите
промени, и тясната им връзка с другите области на развитието.
След това ще изследваме познанията в ранното детство, започвайки с
предоперационалния етап според Пиаже. Съвременните изследвания заедно със
социокултурната теория на Виготски
204
и преработката на информацията разширяват разбирането ни на познавателната
компетентност на децата в предучилищна възраст. След това ще се обърнем към
факторите, които допринасят за умственото развитие в ранното детство - домаш-ната
среда, качеството на грижите в детската градина и образователните медии. Ще
завършим с най-величавото постижение на ранното детство - развитието на езика.
ФИЗИЧЕСКО РАЗВИТИЕ Растеж на тялото
В ранното детство растежът на тялото намалява бързия темп от първите две години.
Средно, децата порастват с 5 до 7.5 см на височина и с около 2.2 кг всяка година;
момчетата продължават да са малко по-едри от момичетата. Когато „бебешката мастна
тъкан“ намалее още повече, децата постепенно стават по-слаби, въпреки че момичетата
запазват малко повече телесни мастни тъкани в сравнение с момчетата, които са малко
по-мускулести. Към 5-годишна възраст прохождащото дете с голяма глава и извити в
коленете крака е станало по-високо, дългокрако дете с плосък корем с телесни
пропорции, подобни на тези на възрастните. Вследствие на това позата и равновесието
се подобряват - промени, които подкрепят напредъка в моторната координация.
Индивидуалните различия в размерите на тялото са още по-видими през ранното
детство, отколкото през младенчеството и на етапа на прохождането. Засилвайки се по
велосипедната алея в двора, 5-годишният Дарил - 121 см висок и 25 кг тежък - се
извисява като кула над другарчетата си. (Средностатистическото 5-го-дишно момче е
високо 109 см и тежи 19 кг.) Ин-дийчето Притие е необикновено малка, заради
генетични фактори, свързани с културното ѝ наследство. Линет и Хол - две бели деца
с беден живот у дома, са под средното по причини, които ще обсъдим след малко.
Скелетните промени от младенчеството продължават през ранното детство. Между 2- и
6-годиш-на възраст приблизително 45 нови епифизи5 -или центрове на растеж, в които
хрущялът се втвърдява в кост - се появяват на различни мес-
5 Епифиза - краят на дълга кост, който в ранна детска възраст е разделен от
диафизата с хрущялна тъкан и се развива самостоятелно, но по-късно се слива с
диафизата и образува завършената кост. - Б. пр.
та по скелета. Рентгеновите снимки на тези центрове на растеж помагат на лекарите
да оценят скелетната възраст на децата, или напредъка към физическата зрялост (вж.
четвърта глава) -информация, която е полезна при диагностициране на разстройствата
на растежа.
Към края на предучилищната възраст децата започват да губят своите млечни зъби.
Възрастта, на която го правят, е силно повлияна от генетични фактори. Например
момичетата, които изпреварват момчетата във физическото развитие, сменят млечните
си зъби по-рано. Влияния от средата, особено продължително недохранване, могат да
забавят появата на постоянните зъби.
Грижите за млечните зъби са съществени, защото болните млечни зъби могат да
повлияят върху здравето на постоянните. Редовното миене, избягването на сладките
храни, консумацията на флуоридирана вода и локалните терапии с флуорид и
пластмасови покрития, които предпазват зъбната повърхност предотвратяват кариесите.
Друг фактор е излагането на тютюнев дим, който потиска имунната система на децата,
включително способността да се борят с бактериите, отговорни за разрушаването на
зъбите. Малките деца в домове на пушачи е три пъти по-вероятно от връстниците им да
имат развалени зъби, дори когато са контролирани другите фактори, които влияят
върху здравето на зъбите (Shenkin et al., 2004). За съжаление според оценките 40%
от 5-годишните американчета имат развалени зъби - процент, който се повишава на 80
до 18-годишна възраст (World Health Organization,
2003).
Между 2- и 6-годишна възраст мозъкът се увеличава от 70 на 90% от теглото при
възрастните. Към 4-годишна възраст много части на мозъчната кора са произвели
свръхколичество синапси и функционалният магнитен резонанс сочи, че кръвният поток
в мозъчната кора е в апогея си, сочейки голяма нужда от енергия (Huttenlocher,
2002). Докато се осъществяват формирането на синапси, клетъчната смърт,
миелинацията и синапсното съкращаване (вж. четвърта глава), децата в предучилищна
възраст се подобряват в широко разнообразие от умения - физическа координация,
възприятие, внимание, памет, език, логично мислене и въображение.
205
Промени в мозъчната кора
ЕЕГ и функционалният магнитен резонанс като мерки за нервната активност в различни
кор-тикални зони разкриват особено бърз растеж от 3 до 6 години в зоните във
фронталния дял, посветени на планирането и организирането на поведението. Нещо
повече: за повечето деца ляното мозъчно полукълбо е особено активно между 3 и 6
години, а след това активността спада. Обратното, активността в дясното полукълбо
се увеличава стабилно през цялото ранно и средно детство (Thatcher, Walker, &
Giudice, 1987; Thompson et al., 2000a).
В съответствие c това развитие ранното детство е време на видимо подобрение по
задачи, които зависят от фронталната мозъчна кора — такива, които изискват
потискане на импулсите и замяната им с обмислени реакции (Diamond, 2004). Нещо
повече: езиковите умения (обикновено локализирани в лявото полукълбо) се развиват с
изумителна скорост. Обратното, пространствените умения (обикновено локализирани в
дясното полукълбо), например даване на напътствия, рисуване и разпознаване на
геометрични форми, се развиват постепенно в детството и юношеството. Разликите в
развитието на двете полукълба подсказва, че те продължават да се латерализират (да
се специализират по когнитивни функции). Да погледнем отблизо мозъчната
латерализация в ранното детство, като се фокусираме върху десно- и леворъкостта.
Десно-/леворъкост
При едно посещение на детската градина наблюдавах 3-годишната Мойра да рисува, да
по-хапва и да играе навън. За разлика от повечето от връстниците си Мойра прави
повечето неща -рисуване, ядене, закопчаване на якето - с лявата си ръка. Тя обаче
използва дясната за доста дейности, например хвърляне на топка. Изследванията върху
десно- и леворъкостта, заедно с други доказателства, за които говорихме в четвърта
глава, подкрепят съвместния принос на природата и възпитанието за мозъчната
латерализация.
Към края на първата година децата обикновено демонстрират предпочитание към ръка и
през следващите няколко години то постепенно се разширява към по-голям спектър от
умения (Hinojosa, Sheu, & Michael, 2003). Десно-/ле-воръкостта отразява по-голям
капацитет на ед-
ното мозъчно полукълбо - често наричано доминантата хемисфера на човека - да
изпълнява изкусно моторно действие. Други важни способности по принцип също са
локализирани в доминиращото полукълбо. За десноръките хора, които са до 90% от
населението в западните страни, езикът е локализиран заедно с контрола върху ръцете
в лявото полукълбо. При леворъките 10% езика от време на време е локализиран в
дясното полукълбо или - по-често -се дели между двете (Szaflarski et al., 2002).
Това сочи, че мозъкът на леворъките обикновено е по-слабо латерализиран, отколкото
този на десноръките.
Леворъките родители демонстрират слаба тенденция да имат леворъки деца. Една
генетична теория приема, че повечето деца наследяват ген, който ги предразполага
към десноръкост и доминираща лява хемисфера, но този уклон не е достатъчно силен,
за да преодолее преживяванията, които може да са „наклонили“ децата към
предпочитание на лявата ръка (Annett, 2002). Дори пренатални събития могат
фундаментално да влияят върху десно-/леворъкостта. Еднояйч-ните и двуяйчните
близнаци е по-вероятно от обикновените братя/сестри да се различават по
предпочитание към ръка, вероятно защото близнаците обикновено заемат противоположна
ориентация в утробата (Derom et al., 1996). Смята се, че начинът, по който повечето
единични фе-туси се ориентират - наляво - подпомага по-големия контрол върху
движението на дясната страна на тялото (Previc, 1991).
Десно-/леворъкостта включва и практика. Наклонът в позицията на главата на
новородените ги кара да прекарват повече време в гледане и използване на едната
ръка, което допринася за по-големите умения с нея (Hinojosa, Sheu, & Michael,
2003). Освен това съществуват големи културни различия в процента леворъкост. В
Танзания, Африка, където децата са физически ограничавани и наказвани за
предпочитане на лявата ръка, по-малко от 1 % от възрастните са леворъки (Provins,
1997).
Повечето леворъки нямат проблеми в развитието. В действителност леворъките и тези
деца, които използват и двете си ръце, е по-вероятно в сравнение с десноръките да
развият изключителни вербални и математически способности (Flannery & Liederman,
1995). Възможно е отговорността за това да е на по-равномерното разпределение на
когнитивните функции между двете полукълба.
206
Друг напредък в развитието на мозъка
Освен кората, други части на мозъка също се развиват значително през ранното
детство (вж. фигура 7.1). Тези промени включват установяването на връзки между
различните части на мозъка, увеличавайки координираното функциониране на
централната нервна система.
Фигура 7.1. Разрез на човешки мозък, показващ разположението на малкия мозък и
мазолестото тяло
Тези структури претърпяват значително развитие през ранното детство. Показана е и
хипофизната жлеза, която отделя хормони, контролиращи растежа на тялото.
В задната част и в основата на черепа е малкият мозък - структура, която подпомага
равновесието и контрола на телесните движения. Влакната, свързващи малкия мозък с
мозъчната кора, растат и се миелинират от раждането до края на предучилищната
възраст. Тази промяна допринася за драматичния напредък в моторна-та координация:
към края на предучилищната възраст децата могат да играят на дама, да хвърлят топка
с добре организиран набор от движения и да пишат с печатни букви. Връзките между
малкия мозък и мозъчната кора подкрепят и мисленето: Децата с увреждане на малкия
мозък обикновено демонстрират както моторни, така и когнитивни дефицити,
включително проблеми с паметта, планирането и езика (Noter-daeme et al., 2002; Riva
& Giorgi, 2000).
Мазолестото тяло е голяма група от влакна, свързващи двете мозъчни полукълба.
Производството на синапен и миелинацията на мазолестото тяло (corpus callosum)
достигат пика си между 3 и 6 години, а след това продължават с по-малка скорост до
края на юношеството (Thompson et al., 2000а). Мазолестото тяло подкрепя гладката
координация на движенията на двете
страни на тялото и интегрирането на много аспекти на мисленето, включително
възприятието, вниманието, паметта, езика и решаването на проблеми.
Кои аспекти на развитието на мозъка лежат в основата на огромния напредък в езика,
мисленето и моторния контрол в ранното детство?
Колко рано и до каква степен сте имали развалени зъби през детството? Кои фактори
може да са били отговорни?
Влияния върху физическия растеж и здравето
Докато разглеждаме факторите, които влияят върху растежа и здравето в ранното
детство, ще срещнете някои познати теми. Наследствеността остава важна, от
факторите на средата, включително добро хранене, относителна липса на болести и
физическа безопасност, също играят критична роля.
Наследственост и хормони
Физическите размери на тялото и темпът на растеж са свързани с тези на родителите,
което отразява влиянието на наследствеността (Bogin,
2001). Гените влияят върху растежа чрез контролиране на производството на хормони
от тялото. Хипофизната жлеза, разположена в основата на мозъка, играе съществена
роля чрез освобождаване на два хормона, които предизвикват растежа.
Първият е хормонът на растежа, който от момента на раждането е важен за развитието
на всички телесни тъкани с изключение на централната нервна система и гениталиите.
Децата, които нямат хормон на растежа, достигат средна височина само от 131 см.
Когато са лекувани от-рано с инжекции с хормон на растежа, те наваксват и достигат
нормална височина, израствайки много по-високи, отколкото ако не бяха получили
терапията (Saenger, 2003).
Вторият хормон на хипофизата, тиреоидос-тимулиращият хормон (ТСХ), кара щитовид-
ната жлеза в шията да освобождава тироксин,
207
който е нужен за развитието на мозъка и за хормона на растежа, за да може да
въздейства върху телесните размери. Бебетата, родени с дефицит на тироксин, трябва
да го получат незабавно, или ще изостанат в умственото си развитие. След като
завърши периодът на най-бързия растеж на мозъка, децата с твърде малко тироксин
израстват по-ниски от средното, но централната им нервна система вече не е
повлияна. С навременно лечение такива деца наваксват в растежа на тялото и в крайна
сметка могат да достигнат нормални размери (Salerno et al., 2001).
Хранене
С прехода към ранното детство много деца стават непредвидими, претенциозни
консуматори. Мой познат баща тъжно си спомни как, докато прохождал, синът му с
нетърпение опитвал китайска храна: „Сега, когато е на 3 години, единственото нещо,
което има желание да опитва, е сладолед!“. Апетитът на децата от предучилищна
възраст намалява, защото растежът им се забавя. Предпазливостта им към новите храни
също е адаптивна. Придържайки се към познатите храни, е по-малко вероятно да
погълнат опасни вещества, когато възрастните не са наоколо, за да ги предпазят
(Birch & Fisher, 1995). Не е нужно родителите да се притесняват за вариациите в
изяжданото количество при отделните хранения. Децата в ранна възраст компенсират
малкото изядено количество на едното хранене с консумирането на повече храна на
следващото (Hursti, 1999). Макар че ядат по-малко обаче, децата в предучилищна
възраст имат нужда от висококачествен начин на хранене, включващ същите храни,
които консумират възрастните.
Децата са склонни да имитират избора на храна на хората, от които се възхищават -
възрастни и връстници. Многократното, лишено от натиск излагане на нови храни също
засилва приемането. Децата, на които се сервира броколи или тофу, започват да
харесват тези питателни храни. Обратното, тези, на които рутинно се предлагат
сладки плодове или безалкохолни напитки, може да започнат да отбягват млякото
(Black et al., 2002). Твърде големият родителски контрол ограничава възможностите
на децата да развият самоконтрол. Предлагането на „подкупи“ („Изяж си зеленчуците и
тогава може да си вземеш допълнителна сладка“) кара децата да харесват
здравословните храни по-малко, а сладките -повече (Birch, Fisher, & Davison, 2003).
И накрая, както беше посочено в предишните глави, много деца в Северна Америка и в
развиващите се страни нямат достъп до достатъчно висококачествена храна, която да
поддържа нормалния растеж. Петгодишният Хал идваше с автобус от беден квартал в
нашата лаборатор-на детска градина. Социалните помощи на майка му едва покриваха
наема, а камо ли храната. В храната на Хал липсваше протеинът и есен-циалните
витамини и минерали, и той беше слаб, блед и уморен. На 7-годишна възраст
американските деца от домове с нисък социоикономически статус са - средно - с 2.5
см по-ниски от техните връстници в икономически благопри-ятна ситуация (Yip,
Scanlon, & Trowbridge, 1993).
Инфекциозни болести
Един ден забелязах, че Хал отсъства в продължение на няколко седмици и попитах
Лесли - неговата учителка в детската градина, какво не е наред. „Хал е
хоспитализиран с тежка форма на морбили“ - обясни тя. При имащите адекватно хранене
деца обикновените детски болести нямат ефект върху физическия растеж. Когато обаче
децата са недохранени, болестта взаимодейства с неадекватното хранене в по-рочна
спирала с потенциално много тежки последици.
Инфекциозни болести и недохранване. Реакцията на Хал на дребната шарка би била ти-
пична за развиващите се страни, където много деца живеят в бедност и не получават
рутинните имунизации. Лошото хранене потиска имунната система на тялото, правейки
децата много по-податливи на болести. От 10 милиона смъртни случаи при деца под 5-
годишна възраст по целия свят, 98% са в развиващите се страни и 70% се дължат на
инфекциозни болести (World Health Organization, 2005а).
Болестта на свой ред е основен допринасящ фактор за недохранването, пречейки както
на физическия растеж, така и на познавателното развитие. Болестите намаляват
апетита и ограничават способността на тялото да абсорбира храната, особено при деца
с чревни инфекции. В развиващите се страни диарията, резултат от нечиста вода и
замърсени храни, води до спъване на растежа и няколко милиона смъртни случаи при
деца всяка година (Tharpar & Sanderson,
2004).
208
По-голямата част от забавянето на растежа и смъртните случаи, дължащи се на диария,
могат да се предотвратят с почти безплатната орална рехидратационна терапия (ORT),
при която на болните деца се дава разтвор от глю-коза, сол и вода, който бързо
замества течностите, губени от тялото. От 1990 г. медицинските работници са научили
почти половината от семействата в развиващите се страни как да прилагат ORT,
спасявайки милиони животи го-дишно.
Имунизация. В индустриализираните страни широко разпространените имунизации на
новородените и малките деца са довели до драматичен спад в детските болести през
изминалия половин век. Хал се е разболял от морбили, защото за разлика от
съучениците си от семействата с икономически по-благоприятно положение не е получил
пълната програма имунизации. Сред американските деца в предучилищна възраст 24%
нямат най-съществените имунизации, като процентът се вдига на 40 за бедните деца,
които не получават пълна защита до 5 или 6 години, когато тя е необходима за
започване на училище (U. S. Department of Health and Human Services, 2005h).
Обратното, по-малко от 10% от децата в предучилищна възраст нямат имунизации в
Дания и Норвегия, и по-малко от 7% в Канада, Великобритания, Холандия и Швеция
(United Nations, 2002).
Защо САЩ изостават в имунизациите? В предишните глави отбелязахме, че много
американски деца нямат достъп до здравните грижи, от които се нуждаят.
Неспособността да се плати за ваксините е само една от причините. Родителите със
стресиращ всекидневен живот често не успяват да насрочат дати за имунизациите.
Допринасят и погрешните представи за безопасността на ваксините: някои родители са
повлияни от медийни репортажи, внушаващи връзка между ваксината срещу морбили,
заушки и рубеола и повишаването на броя на децата, диагностицирани с аутизъм, макар
че широкомащаб-ни проучвания не демонстрират такава корелация (Dales, Hammer, &
Smith, 2001; Stehr-Green et al., 2003). В области, в които много родители са
отказали да имунизират децата си, се наблюдават епидемии със застрашаващи живота
последици (Tuyen & Bis-gard, 2003). Отчаяно се нуждаем от програми за обучение на
обществеността, които да увеличат познанията за значението на навременните
имунизации.
Наранявания през детството
Непреднамерените наранявания са водещата причина за смъртността в детска възраст в
индустриализираните страни (Agran et al., 2001). Както показва фигура 7.2, САЩ и в
по-малка степен Канада изостават в показателите си по тези сравнително
предотвратими събития. В Северна Америка близо 40% от смъртните случаи в детска
възраст и 70% от юношеската смъртност са резултат от наранявания (Children’s
Defense Fund, 2005; Health Canada, 2005b). Сред ранените деца и юноши, които
оцеляват, хиляди страдат от болка, мозъчно увреждане и необратими физически
увреждания.
Пътно-транспортни произшествия, удавяне и изгаряния са най-често срещаните
наранявания през детството. Сблъсъкът с моторни превозни средства (включващ деца
като пътници или пешеходци) са най-честата причина за нараняване във всички
възрасти, нареждайки се на първо място като фактор за смъртността при децата над
едногодишна възраст.
Фигура 7.2. Международно сравнение на смъртните случаи вследствие на непреднамерено
нараняване при 1- до 14-годишни деца
В сравнение с другите индустриализирани държави САЩ и Канада имат висок процент
смъртни случаи вследствие на нараняване. Броят на смъртните случаи е много по-висок
в развиващите се страни, където бедността, пренаселеността в градовете и
неадекватните мерки за безопасност застрашават живота на децата. (Адаптирано от
Safe Kids Worldwide, 2002; Health Canada, 2005b).
209
Фактори, свързани с нараняванията през детството. Често срещаното становище за
нараняванията през детството като „случайни“ подсказва, че те се дължат на
случайността и не могат да се предотвратят (Sleet & Mercy, 2003). В действителност
тези наранявания се осъществяват в сложна екологична система на отделния човек,
семейството, общността и обществените влияния и ние можем да направим нещо по
отношение на тях.
Заради по-високото ниво на активност и по-голямата готовност да поемат рискове
момчетата е 1.5 пъти по-вероятно да бъдат наранени от момичетата (National Safe
Kids Campaign, 2005). Децата c определени характеристики на темперамента -
раздразнителност, невнимание и отрицателно настроение - също са в по-голям риск. Те
е вероятно да протестират, когато са слагани в детски седалки в колата или да
отказват да хванат за ръка възрастния, когато пресичат улицата, дори след
многократни инструкции и дисциплиниращи мерки (Matheny, 1991).
Бедността и ниското образование на родителите също силно корелират с нараняванията
(Ramsay et al., 2003). Родители, които трябва да се справят с многобройни
всекидневни стресо-ри, често нямат енергията да следят за безопасността на децата
си. Техните шумни, пренаселени, занемарени домове и квартали създават допълнителни
рискове (Dal Santo et al., 2004).
Процентът на детски наранявания е висок в САЩ и Канада заради широко
разпространената бедност, недостига на висококачествени институционални детски
грижи (които да надзирават децата в отсъствието на родителите) и - особено в САЩ -
висок процент на юношеска бременност, когато родителите не са готови за ро-
дителството. Американските деца от семействата в благоприятно икономическо
положение обаче също са донякъде в по-висок риск от наранявания, отколкото децата в
Западна Европа (Safe Kids Worldwide, 2002). Това сочи, че освен намаляването на
бедността и юношеската бременност, и повишаване на качеството на грижите за децата,
допълнителни стъпки са необходими за гарантиране на безопасността на децата.
Предотвратяване на нараняванията в детството. Тъй като нараняванията в детството
имат множество причини, са нужни различни подходи за тяхното намаляване. Законите
предотвратяват редица наранявания чрез изискване на по-безопасни седалки за
автомобили, трудни за от-
варяне от деца капачки на лекарствените опаковки, труднозапалими материи за дрехи и
ограждането на игрища и плувни басейни (Brenner et al., 2003).
Общностите предприемат стъпки за модифициране на физическата си среда. Игрищата -
често място на наранявания - могат да се оборудват с предпазно покритие (National
Safe Kids Campaign, 2005). Безплатни, лесно инсталирани парапети за прозорци могат
да се раздават на семействата във високи жилищни блокове, за да се предотвратят
паданията. Медийни кампании информират родителите и децата по въпросите, свързани с
безопасността.
Макар че са информирани обаче, много родители и деца се държат по начин, който
компрометира безопасността. Около 10% от канадските и 40% от американските родители
например не поставят децата си в предучилищна възраст в специални обезопасени
седалки за автомобили (Howard, 2002; National Safe Kids Campaign,
2005). Същевременно без последователна отда-деност на родителите на безопасността
малките деца са в сериозен риск. Децата в предучилищна възраст се нуждаят от чести
напомняния и надзор, за да се гарантира, че следват правилата за
Използвайки изследванията върху недохранването или непреднамерените наранявания,
покажете как физическият растеж и здравето в ранно детство са резултат от
непрекъснатото, сложно взаимодействие между наследственост и средата.
Един ден Лесли приготви нова закуска за сервиране в детската градина: целина,
пълнена със саламурено сирене. Първия път, когато я сервира, малко деца я
докоснаха. Как може Лесли да насърчи учениците си да приемат закуската? Кои тактики
би трябвало да избягва?
Питайте родител или друг член на семейството дали в предучилищна възраст сте били
придир-чиви към храната, дали сте страдали от много инфекциозни болести или сте
имали някакви сериозни наранявания. Във всеки случай кои фактори вероятно са били
отговорни?
210
безопасност (Morrongiello, Midgett, & Shields,
2001). Трябва да се обръща внимание и на семейните условия, които могат да
предотвратят нараняванията през детството: осигуряване на социална подкрепа за
облекчаване на родителския стрес и обучаване на родителите да използват ефективни
дисциплиниращи мерки - тема, която ще обсъдим в осма глава.
Наблюдавайте няколко 2- до 6-годишни деца да си играят в близкия парк и ще видите,
че в ранното детство се осъществява истинска експлозия от нови моторни умения.
Децата в предучилищна възраст интегрират усвоени преди умения в по-сложни,
динамични системи. След това се опитват да ревизират всяко ново умение, докато
телата им стават по-едри и по-силни, централната им нервна система се развива, а
средата им представя нови предизвикателства.
Грубо моторно развитие
Когато тялото на детето се източи и тежестта се разпредели по-равномерно, центърът
им на гравитацията пада надолу, към торса. В резултат равновесието съществено се
подобрява, проправяйки пътя към нови груби моторни умения (Haywood & Getcheil,
2001). Към 2-годишна възраст походката на децата става гладка и рит-мична -
достатъчно сигурна, за да се отлепят от земята първо с тичане, а след това със
скачане, гал опиране и прескачане.
Когато децата станат по-стабилни на краката си, ръцете и торсът им се освобождават,
за да експериментират с нови умения - хвърляне и ловене на топки, каране на
велосипеди с три колела и люлеене на хоризонтални лостове и халки. Уменията на
горната и долната част на тялото се комбинират в по-фини движения. Пет- и
шестгодишните едновременно насочват и въртят педалите на велосипеда и гъвкаво
движат тялото си, докато хвърлят, хващат, скачат на въже и прескачат препятствия.
Към края на предучилищната възраст всички умения се изпълняват с голяма скорост и
издръжливост.
Фино моторно развитие
Фините моторни умения също правят гигантска крачка напред. С подобряване на
контрола върху ръцете и пръстите малките деца редят
пъзели, строят с малки блокчета, режат и лепят и се усъвършенстват в уменията за
самопомощ -обличане и събличане, умелото използване на вилицата и (в края на
ранното детство) разрязване на храната с нож и завързване на връзките на обувките.
Финият моторен напредък е видим и в рисунките и първите опити за писане.
Рисунки. Различни фактори се комбинират с финия моторен контрол, за да повлияят
върху художествените произведения на децата (Golomb,
2004). Сред тях са осъзнаването, че рисунките могат да служат като символи,
подобреното планиране и пространственото разбиране, както и ударението, което
детето поставя върху художествената експресия. Обикновено рисуването напредва през
следващата последователност:
1. Драскулки. Първоначално възнамерявана-та репрезентация се съдържа в жестовете, а
не толкова в следите по листа. Например едно 18-месечно момиченце прави така, че
моливът му подскача, и докато оставя поредица от точки, обяснява: „Заекът прави
хоп-хоп“ (Winner, 1986).
2. Първи репрезентационни форми. На около 3-годишна възраст драскулките на децата
стават картини. Малко 3-годишни деца обаче спонтанно рисуват така, че околните да
могат да кажат какво е нарисувано. Когато възрастните рисуват с децата и посочват
приликите между рисунките и обектите, картините на децата от предучилищна възраст
стават по-разбираеми и детайлни (Braswell & Callanan, 2003).
Основен крайъгълен камък в рисуването се полага, когато децата използват линии, за
да представят границите на обектите. Това помага на 3- и 4-годишните да нарисуват
първата си картина на човек. Образът, наподобяващ попова лъжичка - кръгла форма с
линии, прикрепени към нея - е универсален и в него фините моторни и когнитивни
ограничения карат детето от предучилищна възраст да редуцира фигурата до най-
простата форма, която все пак прилича на човек.
3. По-реалистични рисунки. По-големият реализъм в рисунките се появява постепенно,
след като възприятието, езикът (способността да се описват зрителните детайли),
паметта и фините моторни способности се подобрят (Toomela, 2002). Пет- и 6-
годишните създават по-сложни рисунки, които съдър-
211
жат по-конвенционални човешки и животински фигури с диференцирана глава и тяло.
Рисунките на по-големите деца в предучилищна възраст все пак съдържат перцептив-ни
изкривявания, защото току-що са започнали да представят дълбочината - свободно
изобразяване на реалността, което прави художествените произведения на децата
ексцентрични и изобретателни.
Ранно писане. Първоначално децата от предучилищна възраст не разграничават писането
от рисуването. Когато се опитват да пишат, всъщност драскат, точно както и когато
рисуват. На около 4 години писането демонстрира някои отчетливи характеристики,
например отделни форми, подредени на ред от страницата. Децата обаче често включват
подобни на рисунки форми в писането, например използването на кръгла форма, за да
„напишат“ „слънце“ (Levin & Bus, 2003). Едва постепенно между 4 и 6 години те
осъзнават, че писане означава език.
Първите опити на децата от предучилищна възраст да пишат с печатни букви включват
името им, по принцип използвайки една-единствена буква. „Как пишеш D?“ - ме попита
по-големия ми син Дейвид на 3 години. Когато написах голямо, печатно D, той се
опита да го имитира. „D за Дейвид“ - обясни той, докато пишеше, напълно
удовлетворен от обърнатия, несъвършен продукт. На 5 години Дейвид написа цялото си
име достатъчно ясно, за да могат да го прочетат другите, но като много деца,
продължи да обръща някои букви, докато не стана втори клас. Докато не започнат да
четат, децата не възприемат като полезно да разграничават огледалните форми,
например b и d, и р и q (Bornstein & Arterberry,
1999).
Индивидуални различия в моторните умения
Съществуват големи индивидуални различия във възрастта, на която децата достигат
основните крайъгълни камъни в моторното развитие. Децата с високи, мускулести тела
обикновено се развиват по-бързо и придобиват определени умения по-рано от ниските,
набити връстници. Както е и в другите области, родителите и учителите вероятно
осигуряват повече насърчение на децата с биологично основани предимства в моторното
развитие.
Половите различия в моторните умения са видими в ранното детство. Момчетата
изпревар-
ват момичетата в уменията, които подчертават силата и енергията. Към 5-годишна
възраст те могат да скачат малко по-надалеч, бягат малко по-бързо и хвърлят топка
на около 1.5 м по-да-лече. Момичетата имат предимство във фините моторни умения и в
определени груби моторни умения, които изискват комбинация от добро равновесие и
движение на краката, например подскачане на място и скачане на въже (Fischman,
Moore, & Steele, 1992; Thomas & French, 1985). По-голямата мускулна маса на
момчетата и (в случая на хвърлянето) малко по-дългите ръце допринасят за
предимството им в уменията. По-голямата цялостна физическа зрялост на момичетата е
отчасти отговорна за по-доброто им равновесие и прецизност на движението.
От ранна възраст момчетата и момичетата обикновено са насочвани съм различни
физически дейности. Бащите е по-вероятно да играят на ловене на топка със синовете,
отколкото с дъщерите си. Макар че различията във физическите способности остават
малки до юношеството, половите различия в моторните умения се засилват с
увеличаване на възрастта. Това подсказва, че социалният натиск момчетата да бъдат
активни и физически умели, а момичетата - да играят тихо и да се ангажират във фини
моторни дейности, подчертава и преувеличава малките, генетично основани полови
различия (Green-dorfer, Lewko, & Rosengren, 1996).
Децата овладяват моторните умения в ранното детство по време на всекидневните игри.
Настрана от хвърлянето на топка (при което преките инструкции са полезни), децата в
предучилищна възраст, имащи уроци по гимнастика, ак-робатически скокове и други
формални занимания, не осъществяват по-бърз напредък. Когато родителите и учителите
критикуват изпълнението на детето, налагат определени моторни умения или подпомагат
съревнователна нагласа, ри-
Опишете типичните промени в рисунките на децата през ранното детство. Кои фактори
допринасят за тези промени?
Мейбъл и Чад искат да правят всичко по силите си, за да подкрепят моторното
развитие на 3-го-дишната си дъщеря. Какъв съвет бихте им дали?
212
скуват да подкопаят самоувереността му и оттам и моторния му напредък (Berk,
2006b). Възрастните, включени в моторните дейности на малките деца, би трябвало да
се фокусират върху забавлението, а не върху усъвършенстването на „правилната“
техника.
Една дъждовна сутрин, докато наблюдавах нашата лабораторна детска градина, Лесли -
учителката на децата - дойде за малко при мен в зад-ната част на стаята. „Умът на
децата от предучилищна възраст е такава смесица от логика, фантазия и погрешни
разсъждения - отбеляза тя. -Всеки ден съм изумена от зрелостта и оригиналността на
това, което те казват и правят. И въпреки това в други моменти мисленето им
изглежда ограничено и ригидно.“
Коментарът на Лесли обобщава озадачаващите противоречия на познанието в ранното
детство. Онзи ден например 3-годишният Сами вдигна поглед, озадачен от силната
гръмотевица навън. „Магьосник е включил гръмотевицата!“ - обяви той. Дори когато
Леели търпеливо обясни, че гръмотевицата е причинена от светкавица, а не от някой
човек, който я включва и изключва, Сами упорстваше: „Тогава магьосницата я е
направила“.
В други отношения мисленето на Сами е изненадващо напреднало. По време на закуска
той много точно брои: „Едно, две, три, четири!“ и след това взема 4 кутии с мляко -
по една за всяко дете на неговата маса. Когато обаче към групата за закуска се
присъединят повече от четири деца, броенето на Сами се разпада. Някои от идеите му
за количество изглеждат също толкова фантастични, колкото и разбирането му за
гръмотевиците. От другата страна на масата Прити изпуска стафидите си, които се
разпръскват пред нея. „Как може да получиш толкова много, а аз - само толкова
малко?“ - пита Сами, без да осъзнава, че и неговите са точно толкова, но просто са
събрани в малка червена кутийка.
За да разберем разсъжденията на Сами, се обръщаме към теориите на Пиаже и Виготски
и свидетелствата, подчертаващи силните страни и недостатъците на всяка от тях. След
това ще разгледаме допълнителни изследвания върху познавателните способности на
малките деца, вдъхновени от перспективата на преработка на информацията, и ще
погледнем драматичното увеличение на езиковите умения в ранното детство.
Теорията на Пиаже: предоперационалният етап
Когато децата се придвижат от сензомоторния към предоперационалния етап, който се
простира от 2- до 7-годишна възраст, най-очевидна-та промяна е необикновеното
увеличение на ре-презентационната, или символната дейност. Спомнете си, че бебетата
и прохождащите деца имат известна способност да си представят своя свят. В ранното
детство тази способност процъфтява.
Умствени репрезентации
Пиаже признава, че езикът е нашето най-гъвка-во средство за умствена репрезентация.
Въпреки силата на езика обаче, той не го разглежда като основната съставка на
детската когнитивна промяна. Вместо това е убеден, че сен-зомоторната дейност води
до вътрешни образи на опита, които децата назовават с думи (Piaget, 1936/1952). В
подкрепа на становището на Пиаже си спомнете от пета глава, че първите думи, които
прохождащите деца използват, имат силна сензомоторна основа. Освен това
прохождащите деца придобиват впечатляващ обхват от категории много преди да
използват думи, за да ги етикетират. Както ще видим обаче, други теоретици
разглеждат обяснението на Пиаже на връзката между езика и мисленето, като непълно.
Игра на уж
Играта на уж е още един пример на развитието на репрезентацията в ранното детство.
Пиаже е убеден, че чрез преструването малките деца практикуват и засилват
новопридобитите репрезента-ционни схеми. Стъпвайки на неговите идеи, няколко
изследователи са проследявали промените в играта на уж на децата от предучилищна
възраст.
Развитие на играта на уж. Един ден 18-ме-сечният брат на Сами Дуейн дойде на
посещение в класната стая. Дуейн обикаляше из стаята, вдигна слушалката на играчка
телефон и каза: „Здрасти, мамо“, а след това я остави. В зоната на домакинството
намери чаша, престори се, че пие и след това с несигурни крачки отново се отдалечи.
Междувременно Сами се присъедини към група от деца в зоната за игра с блокчета, за
да построят площадка за изстрелване на космически совалки.
213
- Това може да е нашата контролна кула - предложи Сами на Ванс и Линет, посочвайки
ъгъла на библиотечния шкаф.
- Обратно броене! - обяви, говорейки на малко дървено блокче - уж радиостанцията
му. - Пет, шест, две, четири, едно, изстрелване!“
Линет накара кукла да натисне измислен бутон и ракетата излетя!
Сравнявайки преструването на Дуейн с това на Сами, виждаме три промени, които
отразяват символното овладяване на детето от предучилищна възраст:
• Играта се откъсва от условията в реалния живот, свързани с нея. В началното пре-
струване прохождащите деца използват само реални обекти - играчка телефон, за да
говорят, чаша, от която се преструват, че пият. Техните първи действия на уж
имитират тези на възрастните и все още не са гъвкави. Децата на по-малко от 2
години например се преструват, че пият от чаша, но отказват да се преструват, че
чашата е шапка (Tomasello, Striano, & Rochat, 1999). Те имат трудности да използват
предмет (чаша), който има очевидна употреба, като символи за друг обект (шапка).
След 2-годишна възраст децата се преструват с по-малко реалистични играчки -блокче
може да изпълнява функциите на телефонна слушалка. Постепенно те могат гъвкаво да
си представят обекти и събития без никаква подкрепа от реалния свят, както
илюстрира въображаемата контролна кула на Сами (Striano, Tomasello, & Rochat,
2001).
• Играта става по-малко егоцентрична. Първоначално играта на уж е насочена към себе
си, например Дуейн се преструва, че храни само себе си. Скоро децата започват да
насочват действията на уж към други обекти, например когато дете храни кукла. В
началото на 3-ата година те стават отделни участници, които карат куклата да се
храни сама или (в случая на Линет) да натиска бутон, за да изстреля ракета (McCune,
1993).
• Играта включва по-сложна комбинация от схеми. Дуейн може да се преструва, че пие
от чашата, но все още не комбинира на-ливане и пиене. В по-голяма възраст децата
комбинират схемите с тези на връстниците в социодраматичната игра - играта на уж с
другите, която се разгръща от 2.5 години и бързо се увеличава през следва-
щите няколко години (Haight & Miller,
1993). Сами и неговите връстници могат да създават и да координират няколко роли в
сложен сценарий. Към края на ранното детство децата имат усъвършенствано разбиране
за сюжетните линии в историята (Goncii, 1993).
С появата на социодраматичната игра децата демонстрират съзнание, че преструването
е ре-презентационна дейност - разбиране, което се засилва стабилно през детството
(Lillard, 2001; Rakoczy, Tomasello, & Striano, 2004). Слушайте внимателно децата от
предучилищна възраст, когато си разпределят роли и договарят планове за играта на
уж: „Ти ще играеш астронавта, аз ще се преструвам, че управлявам контрол -ната
кула!“. При общуването за преструването децата мислят за собствените и чуждите
чудати репрезентации - доказателство, че те са започнали да разсъждават за
умствените дейности на хората.
Ползи от играта на уж. Днес становището на Пиаже за играта на уж просто като
практикуване на репрецентационните схеми се разглежда като твърде ограничено.
Играта не само отразява, но и допринася за познавателните и социалните умения на
децата. В сравнение със социалните дейности не на уж (например съвместно рисуване
или редене на пъзели), по време на социодраматичната игра взаимодействията на
децата от предучилищна възраст демонстрират по-силно ангажиране, привличат повече
деца в дейността и са по-сътрудничещи (Creasey, Jarvis, & Berk, 1998).
Не е изненадващо, че в ранна детска възраст децата, които прекарват повече време в
социод-раматична игра, се възприемат като по-социално компетентни от учителите си
(Connolly & Doyle, 1984). Редица изследвания разкриват, че играта на уж засилва
широко разнообразие от умствени способности, включително внимание, памет, логически
разсъждения, език и грамотност, въображение, творчество и способност да се
разсъждава върху собственото мислене, да се контролира собственото поведение и да
се приема гледната точка на другия (Bergen & Mauer, 2000; Berk, 2001; Elias & Berk,
2002; Kavanaugh & Engel, 1998; Lindsey & Colwell, 2003; Ruff & Capozzoli, 2003). Ще
се връщаме към темата за играта в начална училищна възраст в тази и в следващата
глава.
214
Отношения символ-реален свят
За да се преструват и да рисуват - и да разбират други форми на репрезентация,
например снимки, модели и карти, - децата в ранна детска възраст трябва да
осъзнаят, че всеки символ съответства на конкретно състояние на нещата във
всекидневния живот. Кога децата разбират отношенията между символа и реалния свят?
В едно изследване 2.5-3-годишни деца - след като наблюдават възрастен да скрива
малка играчка (Малкия Снупи) в мащабно умален модел на стая - са помолени да я
намерят. След това те трябва да открият по-голяма играчка (Големия Снупи), скрита в
стаята, представена от модела. Едва след тригодишна възраст повечето деца използват
този модел като насока, за да открият Големия Снупи в реалната стая (DeLoache,
1987). Децата на 2.5 години не осъзнават, че моделът може едновременно да е стая
играчка и символ на друга стая. Те имат проблем с двойната репрезентация -
разглеждането на символен обект както като обект сам по себе си, така и като символ
(DeLoache, 2002).
Спомнете си едно подобно ограничение в ранното преструване - че децата на 1.5-2
години не могат да използват обект с очевидна употреба (чаша) като обозначение за
друг обект (шапка). По същия начин 2-годишните все още не схващат, че рисунката -
обект сам по себе си - представя и обекти от реалния свят.
Как овладяват децата двойната репрезентация на символните обекти? Когато
възрастните посочват сходства между моделите и реалните пространства, 2.5-годишните
се представят по-добре в задачата по намирането на Снупи (Peralta de Mendoza &
Salsa, 2003). Освен това разбирането за един тип отношение символ-реален свят
подпомага овладяването на останалите. Например децата разглеждат снимките като
символи от рано - около 1.5-2 години, защото основната цел на снимката е да
представя нещо; тя не е интересен обект сама по себе си (Preissler & Carey, 2004).
Тригодишните, които могат да използват модела на стаята, за да намерят Големия
Снупи, лесно пренасят разбирането си към простата карта (Marzolf & DeLoache, 1994).
Накратко, преживяванията с разнообразни символи - снимки, книжки с картинки, игра
на уж и карти - помагат на децата от предучилищна възраст да разберат, че един
обект обозначава друг.
Ограничения на предоперационалното мислене
Настрана от напредъка в репрезентациите, Пиаже описва децата в предучилищна възраст
и от гледна точка на техните ограничения - онова, което те не могат да разберат.
Както подсказва терминът „предоперационален“, той ги сравнява с по-големите, по-
компетентни деца в училищна възраст. Според Пиаже малките деца не са способни на
операции - умствени действия, които се подчиняват на логически правила. Тяхното
мислене е по-скоро ригидно, ограничено до един аспект на ситуацията в даден момент
и е силно повлияно от начина, по който изглеждат нещата „тук и сега“.
Егоцентризъм. За Пиаже най-фундаменталният дефицит на предоперационалното мислене е
егоцентризмът - неуспехът да се разграничат символните гледни точки на другите от
собствената. Той е убеден, че когато за пръв път умствено си представят света,
децата са склонни да се фокусират върху собствената си гледна точка и просто
приемат, че другите възприемат, мислят и чувстват по същия начин като тях.
Най-убедителната демонстрация на Пиаже на егоцентризма включва неговата задача с
трите планини, описана на фигура 7.3. Егоцентризмът е отговорен за анимистичното
мислене на де-
Фигура 7.3. Задачата на Пиаже с трите планини
Всяка планина се разграничава чрез цвета и върха си. Едната има червен кръст,
другата - малка къща, а третата е с връх, покрит със сняг. Децата на предопераци-
оналния етап отговарят егоцентрично. Вместо да изберат снимката, представяща
планините от гледната точка на куклата, те просто избират тази, която отразява
собствената им перспектива.
215
цата в предучилищна възраст - вярата, че неодушевени предмети имат качества,
подобни на тези на одушевените, например мисли, желания, чувства и намерения
(Piaget, 1926/1930). Спомнете си настояването на Сами, че някой е включил
гръмотевицата. Според Пиаже, тъй като малките деца егоцентрично приписват човешки
цели на физическите събития, магическото мислене е често срещано в предучилищна
възраст.
Пиаже твърди, че егоцентричният уклон на децата от предучилищна възраст им пречи да
осъществят акомодация, или да разсъждават върху и да ревизират погрешните си
разсъждения в отговор на своя физически и социален свят. За да оценим техните
недостатъци, нека разгледаме някои допълнителни задачи, които Пиаже дава на деца.
Неспособност да запазват. Прочутите задачи за запазване на Пиаже разкриват различни
дефицити на предоперационалното мислене. Запазването се отнася до идеята, че
определени физически характеристики на обектите остават едни
и същи дори когато външният им вид се променя. По време на закуска Прити и Сами
имат идентични кутийки със стафиди, но когато Прити изсипва своите на масата, Сами
е убеден, че тя има повече от него.
В друга задача за запазване, включваща течност, на детето се показват две еднакви
високи чаши вода и го питат дали съдържат еднакво количество. След като детето
отговори утвърдително, водата от едната чаша се изсипва в по-ниска и по-широка.
Тогава то отново се пита дали количеството вода е едно и също, или се е променило.
Предоперационалните деца мислят, че количеството е променено и обясняват: „сега има
по-малко, защото нивото на водата е много по-ниско тук“ или „Има повече, защото е
разположена на толкова голямо място“. Фигура 7.4 илюстрира други задачи за
запазване, които можете да изпробвате с деца.
Неспособността да се разбере запазването осветлява няколко свързани аспекта на
предоперационалното детско мислене. Първо, разбирането на децата е центрирано, или
се характеризира с центрираност. Те се фокусират върху
Фигура 7.4. Някои задачи на Пиаже за запазване
Децата на предоперационалния етап все още не могат да демонстрират разбиране на
запазването. Тези задачи се овладяват постепенно през етапа на конкретните
операции. Децата в западните страни по принцип усвояват запазването на броя, масата
и течностите между 6- и 7-годишна възраст, а на теглото - между 8 и 10 години.
216
един аспект на ситуацията, пренебрегвайки други важни характеристики. При
запазването на течност детето се центрира върху височината на водата и не осъзнава,
че всички промени във височината се компенсират от промени в ширината. Второ,
децата лесно се разсейват от възприемания външен вид на обектите. Трето, те се
отнасят към първоначалното и крайното състояние на водата като към независими
събития, пренебрегвайки динамичната трансформация (изливането на водата) между тях.
Най-важната нелогична характеристика на предоперационалното мислене е неговата
необратимост - неспособността умствено да се премине през поредица от стъпки в
задачата и след това да се смени посоката, връщайки се в началната точка.
Обратимостта е част от всяка логическа операция. След като Прити изсипва стафидите
си, Сами не може да обърне посоката на мисленето: „Знам, че Прити няма повече
стафиди от мен. Ако ги върнем в кутията, нейните и моите ще изглеждат по еднакъв
начин.“
Липса на йерархична класификация. След като нямат логически операции, децата в
предучилищна възраст имат трудности с йерархичната класификация - организацията на
обектите в класове и подкласове на базата на сходства или различия. Прочутата
задача на Пиаже за включването в класа, илюстрирана на фигура 7.5, демонстрира това
ограничение. Предопера-ционалните деца се центрират върху първостепенна
характеристика - жълто. Те не мислят обратимо, като преминават от целия клас
(цветя) към частите (жълто и синьо) и обратно.
Фигура 7.5. Задача на Пиаже за включване в клас
На децата се показват 16 цветя, 4 от които са сини и 12 - жълти. Попитано: „Повече
жълти цветя или просто цветя има?“, предоперационалното дете отговаря: „Повече
жълти цветя“, без да осъзнава, че жълтите и сините цветя са включени в категорията
„цветя“.
Проследяващи изследвания на предоперационалното мислене
През изминалите три десетилетия изследователите са оспорвали становището на Пиаже
за детето от предучилищна възраст като обременено с когнитивни дефицити. Тъй като
много от задачите на Пиаже съдържат непознати елементи или твърде много късове
информация, за да могат малките деца да се справят с тях едновременно, реакциите им
не отразяват истинските им способности. Пиаже освен това пропуска много естествено
появяващи се примери на ефективни разсъждения на децата от предучилищна възраст.
Егоцентрично, анимистично и магическо мислене. Малките деца наистина ли вярват, че
човек, стоящ другаде в стаята, вижда същите неща като тях? Когато изследователите
променят природата на задачата с трите планини, за да включва познати обекти, 4-
годишни деца демонстрират ясно съзнание за гледните точки на другите (Newcombe &
Huttenlocher, 1992). Разговорите на малките деца включват и неегоцентрич-ни
отговори. Например децата от предучилищна възраст адаптират речта си, за да
съответства на нуждите на техните слушатели. Четиригодишните използват по-къси, по-
прости изрази, когато говорят с 2-годишни, отколкото с връстници или възрастни
(Gelman & Shatz, 1978).
В пета глава видяхме, че прохождащите деца вече са започнали да правят заключения
за намеренията на другите. В по-късните си трудове Пиаже (Piaget, 1945/1951) все
пак описва его-центризма на малките деца като тенденция, а не като неспособност.
Когато се върнем към темата за приемането на перспектива, ще видим, че тя се
развива постепенно през детството и юношеството.
Освен това Пиаже надценява анимистичните вярвания на децата в предучилищна възраст.
На
2.5 години децата дават психологически обяснения: „Той обича“ или „Тя иска“, на
хората и от време на време на животни, но рядко на предмети (Hickling & Wellman,
2001). Те наистина правят грешки, когато са питани за превозни средства, например
влакове и самолети, които като че ли се движат сами и имат други „одушевени“
характеристики, например фарове, които изглеждат като очи (Gelman & Opfer, 2002).
Техните отговори обаче са резултат от непълно познание, а не от убеждение, че
неодушевените предмети са живи.
217
Същото е вярно за другите фантастични вярвания в предучилищна възраст. Повечето 3-
и 4-годишни деца казват, че магията обяснява необикновените същества и събития,
които те не могат да обяснят - феи, таласъми, духове и - за Сами - гръмотевици
(Rosengren & Hickling,
2000). Децата обаче отричат, че магията може да променя всекидневните им
преживявания, например да превърне снимката в реален обект (Subbotsky, 1994).
Между 4 и 8 години, когато децата трупат познания за физическите събития и
принципи, магическите им вярвания намаляват. Те се ориентират кой всъщност стои зад
Дядо Коледа и Феята на зъбките, и осъзнават, че лудориите на магьосниците се дължат
на хитрини (Subbotsky, 2004). Религията и културата също играят роля. Еврейските
деца е по-вероятно в сравнение с християнските им връстници да изразяват липса на
вяра в Дядо Коледа и Феята на зъбките. След като са чували у дома, че Дядо Коледа е
нереален, те като че ли обобщават тази нагласа и към други митични фигури (Woolley,
1997).
Нелогично мислене. Много изследвания са подлагали на повторна проверка нелогичните
характеристики, които Пиаже вижда на предопе-рационалния етап. Резултатите
показват, че когато децата в предучилищна възраст получават задачи, които са
опростени и релевантни на техния всекидневен живот, могат да преодолеят външния вид
и да мислят логически.
Например, когато задача за запазване на броя се ограничи, за да включва само три
неща, а не 6 или 7, 3-годишните се представят добре (Gelman, 1972). Когато на
децата се задават внимателно формулирани въпроси за ставащото с веществата
(например захар), след като са разтворени във вода, те дават точни обяснения.
Повечето 3- до 5-годишни знаят, че веществото се запазва, че продължава да
съществува, може да се вкуси и прави течността по-тежка, макар че е невидимо във
водата (Au, Sidle, & Rollins, 1993; Rosen & Rozin, 1993).
Способността на децата в предучилищна възраст да разсъждават за трансформациите е
видима и в други задачи. Те могат да се ангажират във впечатляващи разсъждения по
аналогия за физическите промени. Когато им се даде задача за съчетаване на картини:
„Глината се отнася към нарязаната на парчета глина така, както ябълка
към ?“, дори 3-годишни избират правилния
отговор (нарязана ябълка) от набор от алтерна-
тиви, някои от които имат общи физически характеристики с правилния избор (нахапана
ябълка, нарязан самун хляб) (Goswami, 1996).
И накрая, дори без подробни биологични познания, децата в предучилищна възраст
разбират, че вътрешността на животните е отговорна за причинно-следствени
последователности (например желание да се преместиш), които не са възможни за
неживите предмети (Keil & Lockhart, 1999). Нелогичните разсъждения като че ли се
появяват само когато децата се борят с непознати теми, твърде много информация или
противоречиви факти, с чието помирение имат проблем (Ruffman, 1999).
Категоризация. Въпреки че децата на предучилищна възраст имат трудности със
задачите на Пиаже за включване в клас от обекти, те организират всекидневните си
познания във вместени категории от ранна възраст. Спомнете си, че към втората
половина от първата година децата са си формирали различни глобални категории,
например мебели, животни, превозни средства и растения. Всяка категория включва
обекти, които много варират по перцептивни характеристики, но имат общи функции или
поведение, което оспорва допускането на Пиаже, че мисленето в ранна детска възраст
е управлявано изцяло от начина, по който нещата изглеждат. И наистина 2- до 5-
годишни деца с лекота правят изводи за ненаблюдаеми характеристики, споделяни от
членовете на категория (Gopnik & Nazzi, 2003). Например, след като им се каже, че
птицата има топла кръв и че стегозавърът (вид динозавър) има студена кръв, децата в
предучилищна възраст правят заключението, че птеродак-тилът (наречен динозавър) има
студена кръв, макар че силно наподобява птица.
Глобалните категории на децата бързо се диференцират. Децата на предучилищна
възраст си формират редица категории на базисно ниво -такива, които са на средно
ниво на общност, например „столове“, „маси“ и „легла“. Към третата година те лесно
превключват между категориите на базисно ниво и по-високоранговите категории като
„мебели“. Те начупват категориите на базисното ниво на подкатегории, например
„люлеещи се столове“ и „столове за бюро“ (Mervis, Pani, & Pani, 2003).
Бързо увеличаващият се речник и общите познания в ранна детска възраст подкрепят
впечатляващото умение на децата да категоризират (Gelman & Koenig, 2003). Освен
това при чете-
218
нето от книжки с картинки родителите често назовават и обясняват категориите на
децата („Пингвините живеят на Южния полюс, плуват, ловят риба и имат дебел пласт
подкожна мазнина и пера, които им помагат да запазват топлината“) (Gelman et al.,
1998).
В обобщение: категориалните системи на децата в предучилищна възраст все още не са
много сложни, но способността да класифицират йерархично присъства в ранното
детство.
Видимост срещу реалност. Какво става, когато децата в предучилищна възраст се
натъкнат на обект, който има две идентичности - реална и видима? Могат ли да
разграничат видимостта от реалността? В поредица от изследвания Джон Флавъл и
неговите колеги представят на деца обекти, които са маскирани по различни начини, и
питат как „изглежда“ всеки и какъв „е наистина“. Децата в предучилищна възраст имат
трудности. Например, когато са попитани дали свещ, която прилича на молив, „е
наистина“ молив, те отговарят: „Да!“. Едва на 6-или 7-годишна възраст децата се
справят добре с такива задачи (Flavell, Green, & Flavell, 1987).
Лошото представяне на малките деца обаче не се дължи на обща трудност с
разграничаването на видимостта от реалността, както смята Пиаже. По-скоро децата
имат трудности с езика на тези задачи (Deak, Ray, & Brenneman, 2003). Когато им е
позволено да решават задачи за видимост и реалност невербално, като избират от
поредица от обекти този, който „наистина“ има определено свойство, повечето 3-
годишни деца се представят добре (Sapp, Lee, & Muir 2000).
Забележете, че разграничението видимост-реалност включва постигане на обсъденото
по-рано: двойна репрезентация - осъзнаването, че обектът може да е едно нещо
(свещ), като същевременно символизира друго (молив). Първона-чално обаче
разбирането на децата е крехко. Доброто представяне на вербални задачи за види-
мост-реалиост посочва по-сигурно разбиране (Bialystok & Senman, 2004).
Оценка на предоперационалния етап
Сравнете познавателните постижения на ранното детство, обобщени в таблица 7.1, с
описанието на Пиаже на предоперационалото дете. Доказателствата като цяло сочат, че
Пиаже е отчасти прав и отчасти греши за познавателните възможности на малките деца.
Това, че децата в предучилищна възраст имат известно логическо разбиране,
подсказва, че те постигат логическите операции постепенно, което поставя още едно
предизвикателство пред ста-диалната концепция на Пиаже за рязка промяна към
логическите разсъждения около 6-7-годиш-на възраст. Съществува ли наистина
предопера-ционален етап? Някои автори вече не мислят така. Спомнете си от пета
глава, че според перспективата на преработка на информацията децата изработват
разбирането си за всеки тип задачи поотделно. Според това становище мисловните
процеси на децата са по същество едни и същи на всички възрасти и просто присъстват
в по-голяма или по-малка степен.
Други експерти смятат, че стадиалната концепция е валидна, но трябва да се
модифицира. На-
Таблица 7.1. Някои познавателни постижения в ранното детство
Приблизителна възраст Познавателни постижения
2-4 години Демонстрира драматично увеличение на репрезентационната дейност, както
това е отразено в развитието на езика, играта на уж, рисуването и разбирането на
двойната репрезентация. Приема гледната точка на другия в опростени, познати
ситуации и във всекидневното общуване лице в лице. Разграничава одушевените от
неодушевените обекти; отрича, че магията може да променя всекидневните
преживявания. Схваща принципа на запазването, забелязва трансформациите, обръща
мисленето и разбира редица причинно-следствени взаимоотношения в познат контекст.
Категоризира обектите на базата на обща функция и поведение, и създава идеи за
фундаменталните характеристики, споделяни от членовете на категорията. Сортира
познатите обекти в йерархично организирани категории. Разграничава видимост от
реалност.
4-7 години Все по-силно осъзнава, че преструването (и другите мисловни процеси) са
репрезентационни дейности. Заменя магическите вярвания за феи, таласъми и събития,
които нарушават очакванията, с правдоподобни обяснения. Решава вербални проблеми за
видимост-реалност, което сочи по-сигурно разбиране.
219
пример някои неопиажистки теоретици комбинират стадиалния подход на Пиаже с
ударението на преработката на информацията върху специфичната за задачата промяна
(Case, 1998; Halford,
2002). Те са убедени, че строгата дефиниция на „етап“ на Пиаже трябва да се
либерализира в определение, според което набор от умения се развива за
продължителен период от време в зависимост от развитието на мозъка и конкретните
преживявания. Тези изследователи посочват резултати, показващи, че докато се
контролират сложността на задачите и съприкосновението на децата с тях, те
подхождат към задачите по подобен начин (Andrews & Halford, 2002; Case & Okamoto,
1996). Например при рисуването на картини децата от предучилищна възраст
изобразяват обектите поотделно, пренебрегвайки тяхното пространствено подреждане.
При разбирането на истории те схващат една-единствена сюжетна линия, но имат
трудности с разбирането на основ-ната фабула плюс един или повече подсюжета.
Тази гъвкава идея за етап признава уникалните качества на мисленето през ранното
детство. Същевременно тя осигурява по-добро обяснение на причините, поради които,
както се изрази Лесли, „Умът на децата от предучилищна възраст е такава смесица от
логика, фантазия и погрешни разсъждения“.
Изберете две от следните характеристики на предоперационалното мислене:
егоцентризъм, фокус върху перцептивния външен вид, трудности в разсъжденията за
трансформациите и липса на йерархична класификация. Представете свидетелства,
посочващи, че децата в предучилищна възраст са по-способни да мислят, отколкото
приема Пиаже.
Тригодишният Уил разбира, че велосипедът му с три колела не е жив и не може да
чувства или да се движи сам. Въпреки това при пътуване до плажа, когато слънцето се
спуска под хоризонта, Уил възкликва: „Слънцето е уморено. Ще си ляга!“. Какво
обяснява това очевидно противоречие в разсъжденията на Уил?
На базата на прочетеното приемате ли твърдението на Пиаже за предоперационален етап
на познавателното развитие? Обяснете.
В ранното детство бързият растеж на езика разширява участието на децата в социални
диалози с по-ерудирани лица, които ги насърчават да овладяват важни за културата
задачи. Според социокултурната теория на Виготски децата скоро започват да общуват
със себе си по подобен начин на този, по който разговарят с околните. Това
съществено подпомага мисленето им и способността им да контролират поведението си.
Нека да видим как става това.
Вътрешна реч
Наблюдавайте деца от предучилищна възраст да вършат всекидневните си дейности и ще
видите, че те често си говорят на глас. Например докато Сами работи върху пъзел, си
казва: „Къде е червеното парче? А сега синьото. Не, не пасва. Опитай тук.“
Пиаже (Piaget, 1923/1926) нарича тези изказвания егоцентрична реч, отразявайки
убеждението си, че малките деца имат трудности да приемат перспективата на другия.
Техният говор -казва той - често е „говорене за себе си“, при което изливат мислите
във вида, в който се появят, независимо дали слушателят може да разбере. Пиаже
вярва, че когнитивната зрялост и определени социални преживявания, а именно
несъгласията с връстниците, помагат на децата да осъзнаят, че другите имат различна
гледна точка, и в крайна сметка слагат край на егоцент-ричната реч.
Виготски (Vygotsky, 1934/1987) не е съгласен със заключенията на Пиаже. Тъй като
езикът помага на децата да мислят за своите умствени дейности и поведение, и да
избират курс на действие, Виготски го разглежда като основата на всички висши
познавателни процеси, включително контролираното внимание, преднамереното
запаметяване и възпроизвеждане, планирането, решаването на проблеми и
саморефлексията. Според становището на Виготски децата говорят на себе си, за да се
самонасочват. Когато пораснат и задачите им станат по-лесни, насочената към себе си
реч се интернализира като мълчалива, вътрешна реч - вербалните диалози, които водим
със себе си, докато мислим и действаме във всекидневните ситуации.
През изминалите три десетилетия почти всички изследвания подкрепят перспективата на
Виготски (Berk & Harris, 2003). В резултат насо-
220
чената към себе си реч се нарича вътрешна реч, а не егоцентрична. Изследванията
показват, че децата я използват повече, когато задачите са трудни и те са объркани
как да подходят. Освен това, както прогнозира Виготски, вътрешната реч става
мълчалива с възрастта, променяйки се в шепот и мълчаливи движения на устните
(Patrick & Abravanel, 2000; Winsler & Naglieri, 2003). Нещо повече: децата, които
свободно използват вътрешната реч по време на предизвикателна дейност, внимават
повече, ангажирани са и се представят по-добре от не толкова приказливите си
връстници (Berk & Spuhl, 1995; Winsler, Diaz, & Montero, 1997).
Социален произход на познанията в ранна детска възраст
Откъде идва вътрешната реч? Спомнете си от пета глава, че Виготски е убеден, че
ученето на децата се осъществява в зоната на близкото развитие - спектър от задачи,
които са твърде трудни, за да ги извърши детето самостоятелно, но са възможни с
помощта на възрастните или по-умелите връстници. Да разгледаме съвместната дейност
на Сами и майка му, която му помага да наредят труден пъзел:
Сами: Не мога да вкарам това. [Опитва се да вмести парче на неправилно място.]
Майка: кое парче би могло да влезе тук?
[Посочва към долната част на пъзела.]
Сами: Обувките му. [Търси парче, наподобяващо на обувките на клоуна, но пробва с
погрешно.]
Майка: Добре, кое парче изглежда като тази форма? [Посочва отново към долната част
на пъзела.]
Сами: Кафявото. [Опитва с него, то пасва; след това опитва друго парче и поглежда
майка си.]
Майка: Опитай малко да го обърнеш. [Жестикулира, за да му покаже.]
Сами: Ето! [Поставя още няколко парчета, докато майка му гледа.]
Майката на Сами поддържа пъзела на управляемо равнище на трудност. За да го
направи, се ангажира в осигуряване на скеле - приспособяване на подкрепата,
предлагана по време на учебната сесия, така че да съответства на акту-алното ниво
на изпълнение на детето. Когато детето няма представа как да продължи, възра-
стният използва директни инструкции и начупва задачата на управляеми части. С
увеличаване на компетентността на детето, възрастните, които ефективно осигуряват
скеле, постепенно и чувствително отдръпват подкрепата, прехвърляйки отговорността
към детето. Тогава децата вземат езика от тези диалози, правят го част от
вътрешната си реч и я използват, за да организират независимите си усилия.
В съответствие с идеите на Виготски в няколко изследвания деца, чиито родители
осигуряват ефективно скеле, използват повече вътрешна реч и имат по-голям успех,
когато се опитват самостоятелно да решават трудни задачи (Berk & Spuhl, 1995;
Conner & Cross, 2003). Когнитивната подкрепа на възрастните - преподаване на малки
стъпки и предлагане на стратегии - прогнозира напредък в детското мислене.
Емоционалната подкрепа на възрастните - предлагане на насърчение и позволяване на
детето да поеме отговорността за задачата - предвижда усилията на децата (Neitzel &
Stright, 2003).
Други изследвания показват, че макар децата да се възползват от работата по задачи
с връстници, планирането и решаването на проблеми се подобряват повече, когато
партньорът им е или връстник „експерт“ (особено способен в задачата), или
възрастен. Несъгласието с връстниците (подчертавано от Пиаже) изглежда по-маловаж-
но за подпомагането на познавателното развитие, отколкото степента, до която децата
разрешават различията в мнението и си сътрудничат (Kobayashi, 1994; Tudge, 1992).
Становището на Виготски за играта на уж
Виготски (Vygotsky, 1933/1978) разглежда играта на уж като идеален социален
контекст за подпомагане на познавателното развитие в ранното детство. Докато
създават въображаеми ситуации, децата се научават да следват вътрешни идеи и
социални правила, а не непосредствените си импулси. Например дете, което се
преструва, че спи, следва правилата на поведението при лягане. Дете, което се
преструва на баща, се подчинява на правилата на родителското поведение. Според
Виготски играта на уж е уникална, силно влиятелна зона на близкото развитие, в
която децата изпробват предизвикателни дейности и придобиват много нови умения.
Прочетете пак параграфа за играта на уж в началото на главата, за да прегледате
свидетелствата, че тя засилва познавателните и социалните ►
221
Децата в селските и племенните култури наблюдават и участват в работата на
възрастните
В западните общества училищата учат децата на уменията, от които се нуждаят, за да
станат компетентни работници. В ранното детство родителите от средната класа се
фокусират върху подготвянето на децата си за успех в училище, като се ангажират в
съсредоточени върху детето разговори и игра, подпомагаща езика, грамотността и
другите академични познания. В селските и племенните култури децата получават
ограничено или никакво формално обучение в училище, прекарват дните си в контакт с
работата на възрастните и поемат като възрастни отговорност още в ранно детство
(Rogoff et al., 2003). Следователно родителите нямат особена нужда да разчитат на
разговорите и играта с децата си.
Изследване, сравняващо всекидневния живот на 2- и 3-годишни деца в четири култури:
две американски предградия с хора със среден социоикономически статус, ловците и
събирачите на храна ефе в Република Конго и аграрен град на маите в Гватемала,
документира тези различия (Morelli, Rogoff, & Angelillo, 2003). В американските
общности малките деца имат ограничен достъп до работата на възрастните и прекарват
много време в разговори и игра с възрастни. Обратното, децата на ефе и на маите
прекарват дните си близо до - и често наблюдавайки - работата на възрастните, която
често се осъществява във или близо до лагера на ефе или в семейния дом на маите.
Етнография на отдалечено село на маи в Юка-тан, Мексико, показва, че когато малките
деца са легитимни наблюдатели и участници във всекидневния живот, структуриран
около работата на възрастните, компетентността им се различава от тази на западните
им връстници (Gaskins, 1999). Маите юкатек са фермери като
препитание. Мъжете се грижат за полетата с царевица, подпомогнати от синовете си
след 8-годишна възраст. Жените надзирават домакинството и двора: те приготвят
храната, перат и се грижат за добитъка и градината, подпомогнати от дъщерите и от
синовете си, които все още не са достатъчно големи, за да работят на полето. Децата
се присъединяват към тези дейности от втората си година. Когато не участват, от тях
се очаква да се гледат сами. Малките деца вземат много несвързани с работата
решения самостоятелно - колко да спят и да ядат, какво да облекат и дори кога да
започнат училище. В резултат децата юкатек на предучилищна възраст са изключително
компетентни в грижите за себе си. Обратното, тяхната игра на уж е ограничена;
когато се появи, те обикновено разиграват трудови дейности на възрастните.
Родителите юкатек рядко разговарят с децата на предучилищна възраст или осигуряват
скеле за тяхното учене. По-скоро, когато децата имитират задачите на възрастните,
родителите заключават, че те са готови за още повече отговорности. След това
разпределят задачите, избирайки тези, които детето може да върши с малко помощ,
така че работата на възрастните да не се разстройва. Ако детето не може да свърши
дадена задача, възрастният я поема, а детето наблюдава, ангажирайки се отново в
нея, когато може да допринесе с нещо.
От децата юкатек се очаква да са автономни и да помагат; те рядко питат другите за
нещо интересно за правене. От ранна възраст те са способни да седят тихо в
продължение на дълги периоди - на дълга религиозна служба или пътуване до дома.
Когато възрастен им нареди да свършат някаква задача, те реагират с желание на типа
заповед, която често буди негодуванието на западните им връстници. На 5-годиш-на
възраст децата юкатек спонтанно поемат отговорност за задачи отвъд онези, които са
им били поверени.
► умения. Преструването е богато и на вътрешна реч - резултат, който подкрепя
неговата роля в подпомагането на децата да поставят действията си под контрола на
мисленето (Krafft & Berk,
1998). Децата в предучилищна възраст, които прекарват повече време в
социодраматична игра, са по-добри в регулирането на емоциите и поемането на лична
отговорност за следване на правилата в класната стая (Berk, Mann, & Ogan, 2006).
Тези резултати подкрепят ролята на играта на уж в засилващия се самоконтрол на
децата.
Оценка на теорията на Виготски
Приписвайки на социалния опит фундаментална роля в познавателното развитие,
теорията на Виготски подчертава жизненоважната роля на преподаването и широката
културна вариация в
222
познавателните умения на децата. Въпреки това и тя има своите критици. Вербалното
общуване не е единственото средство, чрез което се развива мисленето на децата, а
дори и - в някои култури - най-важното средство. Когато западните родители
осигуряват скеле, тяхната вербална комуникация наподобява преподаването,
осъществяващо се в училище, където децата им ще прекарат дълги години, подготвяйки
се за живота в зряла възраст. В култури, които поставят по-слабо ударение върху
формалното обучение и грамотността, родителите често очакват от децата да
придобиват нови умения чрез внимателното наблюдение и участие в дейностите в
общността (вж. карето „Културни влияния“).
За да обясни разнообразните начини на учене на децата чрез ангажиране с другите,
Барбара Рогоф (Rogoff, 1998, 2003) предлага термина насочвано участие - по-широко
понятие от осигуряването на скеле. То се отнася до съвместните начинания между по-
вещи и по-малко умели участници, без да се конкретизират точните характеристики на
общуването. Така той прави място за вариациите в различните ситуации и култури.
И накрая, теорията на Виготски не казва почти нищо за начина, по който основните
моторни, перцептивни, паметови умения и тези, свързани с вниманието и решаването на
проблеми, дискутирани в четвърта и пета глава, допринасят за социално предаваните
висши познавателни процеси. Например неговата теория не ад-
Опишете характеристиките на социалното взаимодействие, които подкрепят
познавателното развитие на децата. По какъв начин това взаимодействие създава зона
на близкото развитие?
Таниша вижда 5-годишният ѝ син Тоби да говори високо на глас на себе си, докато
играе. Тя се чуди дали не трябва да обезсърчи това поведение. Използвайки теорията
на Виготски и свързаните изследвания, какво бихте посъветвали Таниша?
Кога използвате вътрешна реч? Тя изпълнява ли функцията на насочване на себе си,
която има за децата? Обяснете.
www. ablongman.com/berk
ресира въпроса, как тези начални способности задействат промени в социалните
преживявания на децата, от които възниква по-напредналото познание (Moll, 1994).
Пиаже обръща повече внимание от Виготски на развитието на основните познавателни
процеси. Интригуващо е да се спекулира за по-широка теория, която можеше да
съществува днес, ако Пиаже и Виготски - двамата гиганти на познавателното развитие
от XX век - бяха имали възможността да се срещнат и да преплетат необикновените си
постижения.
Да се върнем към модела на преработка на информацията, обсъден в пета глава.
Спомнете си, че преработката на информацията се съсредоточава върху умствените
стратегии, които децата използват, за да трансформират стимулите, преминаващи през
умствената им система. През ранното детство напредъкът в репрезентациите и
способността на децата да насочват собственото си поведение водят до по-ефикасни
начини за обръщане на внимание, манипулиране на информацията и решаване на
проблеми. Децата на предучилищна възраст освен това в по-голяма степен осъзнават
собствения си психичен живот и започват да придобиват академично релевантни
познания, които са важни за успеха в училище.
Внимание
Макар че децата в предучилищна възраст често лесно се разсейват, поддържаното
внимание се подобрява значително в ранното детство. Ос-новна причина е стабилното
засилване на способността децата да потискат импулсите си и да не изпускат от
поглед конкурентна цел. Да разгледаме задача, в която детето трябва да каже „нощ“
на рисунка на слънце и „ден“ - на рисунка на луна със звезди. Докато 3-и 4-
годишните правят много грешки, към 6 до 7 години децата възприемат такива задачи
като лесни (Kirkham, Cruess, & Diamond, 2003; Zelazo et al., 2003). Те могат да се
съпротивляват на „привлекателността“ на доминантния стимул за вниманието им.
В ранното детство децата освен това стават по-добри в планирането - предварително
обмисляне на последователност от действия и насочване на вниманието, за да се
постигне целта. Докато задачите са познати и не са твърде сложни, децата могат да
генерират и да следват план.
223
Въпреки това планирането има да измине още дълъг път. Когато са помолени да сравнят
подробни рисунки, децата в предучилищна възраст не провеждат цялостно търсене. При
задачи с няколко стъпки те рядко решават какво да правят първо, какво - след това,
по подреден начин (Friedman & Scholnick, 1997; Ruff & Rothbart, 1996).
Децата научават голяма част от културните инструменти, които подкрепят планирането
— инструкции как се играят дадени игри, модели за конструиране, рецепти за готвене,
- особено когато си сътрудничат с по-вещи в планирането. Когато 4- до 7-годишни са
наблюдавани съвместно да конструират играчка с майките си, майките дават на децата
си в предучилищна възраст основна информация за полезността на плановете и
предложения за прилагане на конкретни стъпки: „Искаш ли да погледнеш рисунката и да
видиш кое къде отива? От коя част имаш нужда най-напред?“ След като работят с майка
си, малките деца по-често се консултират с плана, когато строят самостоятелно
(Gauvain, 2004; Gauvain, de la Ossa, & Hurtado-Ortiz, 2001). Когато насърчават
планирането във всекидневните дейности: от пълненето на миялната на чинии до
приготвянето на багажа за ваканцията, родителите помагат на децата си да планират
по-ефективно.
Памет
За разлика от новородените и прохождащите деца, тези в предучилищна възраст
разполагат с езиковите умения, за да описват какво си спомнят и могат да следват
инструкции по паметови задачи. В резултат на това паметта става по-лесна за
изучаване в ранното детство.
Разпознаване и възпроизвеждане. Опитайте се да покажете на малко дете набор от 10
рисунки или играчки. След това ги смесете с някои непознати рисунки и искайте от
детето да посочи тези, които са били в първоначалната група. Ще откриете, че
разпознаването в ранна детска възраст - способността да се определи дали стимулът е
същият или подобен на този, който е видян преди - е забележително добро. В
действителност 4- и 5-годишните изпълняват задачата почти съвършено.
Сега задръжте рисунките извън погледа на детето и поискайте то да назове тези,
които е видяло. Тази по-трудна задача изисква възпроизвеждане - детето да генерира
умствен образ на
отсъстващия стимул. Възпроизвеждането на малките деца е доста по-слабо от
разпознаването. На 2-годишна възраст те не могат да възпроизведат повече от един
или два айтема, а на 4-го-дишна възраст - само три или четири (Perlmutter, 1984).
По-доброто възпроизвеждане в ранното детство е силно свързано с развитието на
езика, който съществено подпомага дълговременните ре-презентации на миналите
преживявания (Simcock & Hayne, 2003). Дори децата в предучилищна възраст с добри
езикови умения обаче възпроизвеждат слабо, защото не са умели в използването на
паметови стратегии - преднамерени умствени дейности, които подпомагат вероятността
за запаметяване. Децата в предучилищна възраст все още не репетират, т.е. не
повтарят айтемите отново и отново, за да ги запомнят. Нито пък организират,
групират заедно айтеми, които си приличат (всички животни заедно, всички превозни
средства на едно място), така че да могат лесно да ги извлекат, като си мислят за
сходните характеристики. Дори когато са обучени да го правят, паметовото им
представяне рядко се подобрява и те не прилагат тези стратегии в нови ситуации
(Gathercole, Adams, & Hitch,
1994).
Защо малките деца рядко използват паметови стратегии? Една от причините е, че
стратегиите натоварват ограничената им работна памет. Задачите за цифров обем, в
които децата се опитват да повтарят дадена от възрастен поредица от числа, оценяват
размера на работната памет, който се повишава бавно от средно две числа на 2.5
години до четири на 7 години (Kail, 2003). С тези ограничения децата в предучилищна
възраст имат трудности да задържат късове информация и едновременно с това да
прилагат стратегия.
Памет за всекидневните преживявания.
Помислете за разликата между вашето възпроизвеждане на подобна на списък информация
и паметта ви във всекидневните преживявания. При възпроизвеждането на списъци си
спомняте изолирани късове и ги възпроизвеждате точно така, както сте ги научили
първоначално. При възпроизвеждането на всекидневни преживявания си спомняте сложни,
смислени събития.
Памет за познати събития. Подобно на възрастните, децата в предучилищна възраст
запаметяват познати, повтарящи се събития - както правите, когато отивате в
детската градина или
224
вечеряте - в термините на сценарии, общи описания на ставащото и кога то се
осъществява в определена ситуация. Сценариите на малките деца започват като
структура от основни действия. Например, когато е помолено да разкаже какво става,
когато човек отиде на ресторант, 3-годишното дете може да каже: „Влизаш, получаваш
храна, ядеш и след това плащаш“. Макар че първите сценарии на децата съдържат само
няколко действия, почти винаги се възпроизвеждат в правилна последователност
(Bauer, 1997,
2002). С възрастта сценариите стават по-сложни, какъвто е разказът на това 5-
годишно за храненето в ресторант: „Влизаш. Можеш да седнеш в сепаре или на маса.
След това казваш на сервитьорката какво искаш. Ядеш. Ако искаш десерт, може да си
поръчаш. След това плащаш и си отиваш у дома“ (Hudson, Fivush, & Kuebli,
1992).
Сценариите са основно средство за организиране и интерпретиране на всекидневните
преживявания. След като се формират, могат да се използват за прогнозиране какво ще
се случи в бъдеще. Децата разчитат на сценариите в играта на уж и когато слушат и
разказват истории. Сценариите освен това подкрепят най-ранните усилия на децата в
планирането, като им помагат да си представят последователността от действия, която
води до желаните цели (Hudson, Sosa, & Shapiro, 1997).
Памет за единични събития. В пета глава разгледахме втори тип всекидневна памет —
ав-тобиографичната, или репрезентации на лич-но смислени, единични събития. Със
засилване на познавателните и разговорните умения на децата в ранна детска възраст,
техните описания на специални събития стават по-добре организирани по време и по-
подробни (Haden, Haine, & Fivush, 1997).
Възрастните използват два стила, за да предизвикват автобиографичните разкази на
децата. Родителите, които използват разработващ стил, задават различни въпроси,
добавят информация към изказванията на децата и предлагат собствените си спомени и
оценки на събитията. Например след отиване в зоологическата градина родителят може
да каже: „Кое беше първото нещо, което направихме? Защо папагалите не бяха в
клетката си? Помислих си, че лъвът е страшен. Ти какво смяташ?“ Обратното,
родителите, които използват повтарящ стил, осигуряват ограничена информация и
задават отново и от-
ново едни и същи въпроси, изискващи кратки отговори: „Спомняш ли си зоологическата
градина? Какво правихме в зоологическата градина?“ тези различия зависят отчасти от
емоционалното качество на отношението родител-дете. Родителите и децата със сигурна
привързаност се ангажират в по-богати разкази на спомените (Fivush & Reese, 2002).
Децата в предучилищна възраст, които имат опит с разработващи диалози, предлагат
по-организирани и подробни лични истории, когато се проследяват една или две години
по-късно (Farrant & Reese, 2000; Reese, Haden, & Fivush, 1993).
Теория на малкото дете за ума
С подобряването на репрезентациите на света, паметта и решаването на проблеми
децата започват да разсъждават за собствените си мисловни процеси. Те започват да
конструират теория за ума, или кохерентен набор от идеи за умствените дейности.
Това разбиране се нарича и метапознание. Представката „мета“ означава „отвъд или
по-високо“, а метапознанието означава „мислене за мисленето“. Като възрастни имаме
сложна оценка на вътрешния си психичен свят, която използваме, за да интерпретираме
собственото и чуждото поведение и да подобряваме изпълнението на задачите. Кога
децата започват да осъзнават психичния си живот и колко пълни и точни са техните
познания?
Съзнание за психичния живот. В края на първата година бебетата разглеждат хората
като волеви същества, които могат да споделят и да си влияят взаимно върху
психичните състояния - основно събитие, което отваря вратата за нови форми на
общуване - съвместно внимание, социално позоваване, предвербални жестове и говорим
език. Тези умения за взаимодействие на свой ред засилват разбирането за психиката
на прохождащите деца (Tomasello & Rakoczy, 2003).
Когато речникът на 2-годишните се разшири, първите им глаголи включват думи като
мисля, спомням си и преструвам се (Wellman, 1990). На 3 години децата осъзнават, че
мисленето се осъществява в главата и че човек може да мисли за нещо и без да го
вижда, да говори за него или да го докосва (Flavell, Green, & Flavell, 1995). Две-
до 3-годишните обаче имат само съвсем на-чално разбиране за разграничението между
психичен живот и поведение. Те смятат, че хората винаги се държат по начини,
съответстващи на
225
желанията им, и не разбират, че по-малко очевидните, по-интерпретативни психични
състояния, например убежденията, също влияят върху поведението.
От 4-годишна възраст нататък децата разбират, че убежденията и желанията определят
поведението. Драматично свидетелство идва от игрите, които проверяват дали децата в
предучилищна възраст осъзнават, че неверните убеждения - тези, които не представят
коректно реалността - могат да ръководят действията на хората. Например покажете на
дете две малки затворени кутии - позната кутия от анкерпласт и обикновена,
ненадписана кутия - и кажете: „Посочи кутията, която според теб съдържа анкер-
пласта“. Почти винаги децата избират надписаната кутия. След това отворете кутиите
и му покажете, че - противно на убеждението му - надписаната кутия е празна, а
ненадписаната съдържа анкерпласта. Накрая представете на детето кукла за ръка и
обяснете: „Това е Пам. Тя се е порязала, виждаш ли? Къде според теб ще търси
анкерпласт? Защо ще го търси там? Преди да погледнеш вътре, мислеше ли, че
ненадписаната кутия съдържа анкерпласта? Защо?“ (Bartsch & Wellman, 1995). Само
някои от 3-го-дишните могат да обяснят неверните убеждения на Пам - и своите, но
много от 4-годишните са в състояние да го направят.
Сред децата с различен културен произход и социоикономически статус разбирането на
неверните убеждения се засилва между 4 и 6 години (Callaghan et al., 2005; Wellman,
Cross, & Watson, 2001). През този период то става силен инструмент за разбиране на
себе си и на другите, както и добър прогностичен фактор за социалните умения
(Jenkins & Astington, 2000; Watson et al., 1999).
Фактори, допринасящи за теорията за ума на децата от предучилищна възраст. Как
децата успяват да разработят теория за ума на толкова малка възраст? За това
допринасят езикът, познавателните способности, играта на уж и социалните
преживявания.
Разбирането на ума изисква способността да се разсъждава върху мислите, което става
възможно благодарение на езика. Децата, които спонтанно използват, или са обучени
да го правят, сложни изречения с думи за психични състояния, е по-вероятно да
решават задачи за неверни убеждения (de Villiers & de Villiers, 2000; Hale & Tager-
Flusberg, 2003). Сред кечуа в пла-
нините в Перу, чийто език няма термини за психични състояния, децата имат трудности
със задачите за неверни убеждения в продължение на години, след като връстниците им
от индустриализираните страни са ги овладели (Vinden,
1996). Китайските езици, обратното, имат гла-голни маркери, които могат да
етикетират думата вярвам като категорично невярна. Когато възрастните използват
тези маркери в задачи за неверни убеждения, китайските деца в предучилищна възраст
се представят по-добре (Tardifet al., 2004).
Способността да се потискат неуместните реакции прогнозира актуалното разбиране на
неверните убеждения (Carlson & Moses, 2001). За да се представят добре на задачи за
неверни убеждения, децата трябва да потиснат конкурираща се реакция - тенденцията
да приемат, че познанията и убежденията на другите са същите като техните (Birch &
Bloom, 2003; Carlson, Moses, & Claxton, 2004).
Социалните преживявания също имат значение. В лонгитюдно изследване майки на
сигурно привързани бебета е по-вероятно да коментират по подходящ начин психичните
състояния на бебетата си: „Помниш ли баба?“, „Наистина ти харесва да се люлееш!“.
Тази майчина „психологическа склонност“ е положително свързана с по-късното
представяне на задачи за неверни убеждения и други тестиращи теорията за ума
упражнения (Meins et al., 1998,2002). Освен това децата с братя/сестри - особено
тези с по-големи братя и сестри - обикновено са по-наясно с неверните убеждения
заради съприкосновението си с повече разговори в семейството за гледните точки на
другите (Jenkins et al., 2003; Peterson, 2001). По същия начин децата на
предучилищна възраст, които често се ангажират в разговори за психични състояния с
приятели, което става по време на играта на уж, са с по-напреднало разбиране за
неверните убеждения (Harris & Leevers, 2000).
Много основни теоретици на познанието (вж. пета глава) вярват, че за да се
възползват от току-що описаните социални преживявания, децата трябва да са
биологично подготвени да развият теория за ума. Те твърдят, че децата с аутизъм,
които не схващат неверните убеждения, имат дефицит в мозъчния механизъм, който
помага на хората да идентифицират психичните състояния. Вж. карето „Биология и
среда“, за да откриете повече за биологичната основа на разсъжденията за ума.
►
226
„Психологическата слепота“
и аутизъм
Сидни стои до масата за водата в детската градина и многократно пълни пластмасова
чаша и излива съдържанието - пльок-пльок, докато учителката му идва и пренасочва
действията му. Без да гледа лицето ѝ, Сидни се насочва към ново повтарящо се
действие: изливане на вода от една чаша в друга и обратно. Други деца влизат в
стаята за игра и разговарят, но Сидни почти не ги забелязва.
Сидни страда от аутизъм - най-тежкото поведенческо разстройство в детството.
Терминът „аутизъм“, който означава „погълнат от себе си“, е уместно описание на
Сидни. Подобно на другите деца с разстройството, на 3 години той демонстрира
дефицити в три базисни области. Първо, има ограничена способност да се ангажира в
невербалните поведения, нужни за успешното социално взаимодействие, например
зрителен контакт, лицеви изражения, съвместно внимание и жестове. Второ, развитието
на езика е забавено. Той използва думи, за да повтаря казаното от другите и да
получава нещата, които иска, а не да обменя идеи. Трето, ангажира се в много по-
малка степен в игра на уж в сравнение с другите деца (Frith, 2003). Сидни
демонстрира и друга типична характеристика на аутизма: интересите му са тесни и
прекалено силни. Например един ден повече от час въртял Виенско колело-играчка.
Изследователите са съгласни, че аутизмът произтича от анормално мозъчно
функциониране, обикновено дължащо се на генетични или пренатални влияния на
средата. От първата година децата с това разстройство имат по-голям от средното
мозък, може би заради масираното свръхпроизводство на синапси и липсата на синапсно
съкращаване (Courchesne, Carper, & Akshoomoff, 2003). Нещо повече: изследванията с
функционален магнитен резонанс разкриват, че аутизмът е свързан с намалена
активност в зони на мозъчната кора, за които се знае, че опосредстват емоционалното
и социалното
откликване и мисленето за умствената дейност (Mundy, 2003; Theoret et al., 2005).
Натрупващите се доказателства разкриват, че децата с аутизъм имат дефицитна теория
за ума. Много след като достигнат интелектуалното ниво на средностатистическото 4-
годишно дете, те имат трудности със задачите с неверни убеждения. Повечето от тях
се затрудняват да приписват психични състояния на себе си и на другите (Steele,
Joseph, & Tager-Flusberg, 2003).
Означават ли тези резултати, че аутизмът се дължи на влошена вродена, базисна
мозъчна функция, която оставя детето „психологически сляпо“ и следователно с
дефицит в човешката социабилност? Някои изследователи поддържат това становище
(Baron-Cohen & Belmonte, 2005; Scholl & Leslie, 2000). Други обаче посочват, че
неаутистичните умствено изостанали лица също се представят зле на задачи, оценяващи
психологическото разбиране (Yirmiya et al., 1998). Това подсказва, че най-вероятно
участва някакъв тип общо интелектуално нарушение.
Едно предположение е, че децата с аутизъм са с нарушена изпълнителна преработка
(припомнете си централната изпълнителна памет в модела на преработка на
информацията в пета глава). Това ги оставя с дефицит в различни познавателни
способности, водещи до гъвкаво, целенасочено мислене, включително превключване на
вниманието към релевантните аспекти на ситуацията, потискане на нерелевантните
реакции, прилагане на стратегии за задържане на информацията в работната памет и
генериране на планове (Geurts et al., 2004; Joseph & Tager-Flusberg, 2004).
Неспособността да се мисли гъвкаво пречи на разбирането на социалния свят, тъй като
социалното взаимодействие изисква бързо интегриране на информацията от различни
източници и оценка на алтернативни възможности.
Не е ясно коя хипотеза е правилна. Може би няколко биологично основани дефицити
лежат в основата на трагичната социална изолация на деца като Сидни.
► Ограничения на разбирането на психичния живот от малките деца. Макар и
изненадващо напреднало, съзнанието на децата в предучилищна възраст за умствените
дейности далеч не е съвършено. Например 3- и 4-годишните не осъзнават, че хората
продължават да мислят,
докато чакат, гледат снимки, слушат истории или четат книги. Те заключават, че
умствената активност спира в момента, в който няма очевидни насоки, сочещи, че
човекът мисли (Flavell, Green, & Flavell, 1993, 1995). Децата вярват, че всички
събития трябва да се наблюдават директно, за да
227
се опознаят. Те не разбират, че умствените заключения могат да бъдат източник на
познание (Miller, Hardin, & Montgomery, 2003).
Тези резултати подсказват, че децата в предучилищна възраст разглеждат ума като
пасивен контейнер за информация. По тази причина те силно подценяват количеството
умствена дейност, в която хората се ангажират, и не се представят добре в
заключенията за онова, което околните знаят или за което мислят. Обратното, по-
големите деца разглеждат ума като активна, конструктивна действаща сила - промяна,
която ще разгледаме в девета глава.
Грамотност в ранното детство
Една седмица учениците на Леели създават въображаем магазин за хранителни стоки. Те
носят празни кутии от храна от къщи, поставят ги по рафтовете в класната стая,
слагат им етикети с цени, правят списъци за пазаруване и пишат чекове на касата.
Надпис на входа обявява специалните предложения за деня: „АБКИ БНИ 5 цента“
(„ябълки банани 5 цента“).
Както показва такава игра, децата в предучилищна възраст имат значително разбиране
за писмения език много преди да се научат да четат или да пишат по традиционния
начин. Това не е изненадващо, когато отчетем факта, че децата в индустриализираните
страни живеят в свят, пълен с писмени символи. Като част от неформалните си
преживявания те се опитват да разберат как писмените символи предават значение -
активни усилия, известни като нововъз-никваща грамотност.
Малките деца търсят единици на писмения език, докато „четат“ запомнени наизуст
версии на истории и разпознават познати знаци („Пи-ца“). Те обаче все още не
разбират символната функция на елементите на написаното (Bialystok & Martin, 2003).
Много деца в предучилищна възраст смятат, че една-единствена буква означава цялата
дума или че всяка буква в подписа на човека представлява отделно име. Децата
ревизират тези идеи, когато познавателните им способности се развият, след като се
натъкнат на писмено слово в много типове контекст и възрастните им помагат с
писмената комуникация.
В крайна сметка децата разбират, че буквите са части от думите и са свързани със
звуковете по системен начин, както се вижда от измисления правопис, който е типичен
за периода между 5 и 7 години. Първоначално децата разчитат
на звуковете в имената на буквите, например „ADE LAFWTS KRMD NTU А LAVATR“ (eighty
elephants crammed in to a[n] elevator - осемдесет слона се натъпкаха в асансьор). В
течение на времето те схващат съответствието между звука и буквата (McGee &
Richgels, 2004).
Колкото повече неформални свързани с грамотността преживявания имат малките деца,
толкова по-добро е развитието им на езика и но-вовъзникващата грамотност (Dickinson
& McCabe, 2001). Посочването на съответствията буква-звук и езиковите игри засилват
съзнанието на децата за звуковата структура на езика и как той е представен писмено
(Foy & Mann,
2003). Интерактивното четене на приказки, при което възрастните обсъждат
съдържанието на приказката с децата в предучилищна възраст, подпомага много аспекти
на развитието на езика и грамотността (Purcell-Gates, 1996; Wasik & Bond, 2001).
Децата в предучилищна възраст от семейства с нисък социоикономически статус имат
по-малко възможности у дома или в детската градина да учат езика и грамотността -
основна причина те да изостават в четенето, след като тръгнат на училище (Serpell
et al., 2002). В програма, която „наводнява“ детските центрове с детски книжки и
осигурява обучение на грижещите се как да накарат 3-и 4-годишни деца да прекарват
време с книжки, децата демонстрират много по-голям напредък в нововъзникващата
грамотност, отколкото контролна група без интервенция (Neuman, 1999). Осигуряването
на родителите с нисък социоикономически статус на детски книжки заедно с насоки как
да стимулират усвояването на грамотността от деца в предучилищна възраст съществено
повишава свързаните с грамотността дейности у дома (High et al., 2000).
Математическите разсъждения на малките деца
Математическите разсъждения - подобно на грамотността - стъпват на неформално
придобитото познание. Между 14 и 16 месеца прохождащите деца демонстрират начално
разбиране на поредността, или взаимоотношенията на реда между количествата,
например три е повече от две, а две - повече от едно. Скоро след това те прибавят
вербални етикети (например „много“, „малко“, „голям“, „малък“) на количества и
размери. През третата година започват да броят. Когато станат на 3 години, децата
могат да броят
228
поредици от около пет обекта, макар че все още не знаят какво означават думите.
Децата на 2.5-
3.5 години обаче осъзнават, че когато „цифровият етикет“ се промени (например от
пет на шест), броят на нещата също би трябвало да се промени (Samecka & Gelman,
2004).
Към 3.5-4 години повечето деца са овладели значението на числата до десет, броят
правилно и схващат жизненоважния принцип на карди-налността - че последното число в
бройна последователност сочи количеството на нещата в дадената група (Zur & Gelman,
2004). Овладяването на кардиналността повишава ефикасността на броенето на децата.
На около 4 години децата започват да решават аритметични задачи. Първоначално
техните стратегии са обвързани с реда на числата така, както са представени: за да
съберат 2 и 4, те броят от 2 (Bryant & Nunes, 2002). Скоро обаче започват да
експериментират с други стратегии, например вдигат 4 пръста на едната ръка и два на
другата, а след това посочват 6 като сбора; или започват с по-голямото число, 4, и
броят след него (Siegler, 1996). Постепенно децата избират най-ефикасната, точна
стратегия - в този пример започване с по-голямото число. След това генерализират
стратегията към изваждането и скоро осъзнават, че изваждането преобръща събиране-
то. Знаейки например, че 4 + 3 = 7, те могат да заключат - и без да броят, - че 7 -
3 = 4 (Rasmussen, Но, & Bisanz, 2003). Схващането на основните аритметични правила
подпомага бързото смятане и с достатъчно практика децата възпроизвеждат автоматично
отговорите от паметта.
В домове и в детски градини, в които възрастните осигуряват множество смислени
случаи и искания за броене, сравняване на количества и събиране и изваждане, децата
придобиват това разбиране по-бързо.
Преглед
Опишете разбирането на типичното 4-годишно дете на умствените дейности,
отбелязвайки както силните страни, така и ограниченията.
Лена, майка на 4-годишния Грегор, се чуди защо учителката му в детската градина
осигурява много време за игра в учебни центрове вместо формални уроци по четене,
писане и математика. Обяснете на Лена защо подкрепяната от възрастните игра е най-
добрият начин децата в предучилищна възраст да се развиват в академично отношение.
Опишете неформалните преживявания, важни за развитието на грамотността и
математическите умения, които сте имали, докато сте растели. Според вас как тези
преживявания са допринесли за напредъка ви в училище.
Петгодишният Хал седи в тестовата стая, докато Сара му дава тест за интелигентност.
Някои от въпросите на Сара са вербални, например тя му показва рисунка на лопата и
го инструктира: „Кажи ми какво е това“ - айтем, мерещ речника. Тестира паметта му,
като иска от него да повтаря изречения и списъци с числа след нея. За да оцени
пространствените му разсъждения, Сара използва невербални задачи: Хал копира фигури
със специални блокчета, открива модела в поредица от форми и сочи как би изглеждало
парче хартия, което е сгънато и срязано, когато се разгъне (Roid, 2003; Wechsler,
2002).
Сара знае, че Хол е от бедно семейство. Когато деца в предучилищна възраст от
семейства с нисък социоикономически статус или от определени етнически малцинства
са изправени пред непознат възрастен, който ги бомбардира с въпроси, понякога
реагират с тревожност. Освен това такива деца може да не дефинират ситуацията на
тестиране от гледна точка на постиженията. Те често търсят внимание и одобрение от
екзаминатора и е възможно да се задоволяват с по-слабо представяне, отколкото
позволяват способностите им. Сара посвещава време на игра с Хал, преди да започне
тестирането, и го насърчава, докато то тече. При тези условия децата в предучилищна
възраст от семейства с нисък икономически статус подобряват представянето си
(Bracken, 2000).
Въпросите, които Сара задава на Хал, идентифицират познанията и уменията, които не
всички деца имат еднаква възможност да научат. В девета глава ще обсъдим горещо
дебатирания въпрос за културната предубеденост в тестирането на интелигентността.
Засега имайте предвид, че тестовете за интелигентност не включват всички човешки
способности и представяне-
229
то е повлияно от културни и ситуационни фактори (Sternberg, 2003а). Въпреки това
тестовете остават важни: към 6-до 7-годишна възраст те са добра основа за
прогнозиране на по-късния IQ и академичните постижения, които са свързани с успеха
в професионалното занятие в индустриализираните общества. Да видим как средата, в
която децата в предучилищна възраст прекарват дните си - дома, детската градина,
заба-вачката и детските центрове — влияят върху представянето на тестове за
умствени способности.
Домашна среда и умствено развитие
Специален вариант на The Home Observation for Measurement of the Environment (HOME;
До-машно наблюдение за измерване на средата) -списък за проверка за събиране на
информация за качеството на живота вкъщи на децата чрез наблюдение и интервюиране
на родителите (вж. пета глава), оценява аспекти на живота у дома, подкрепящи
умственото развитие на 3- до 6-го-дишни деца. Резултатите сочат, че децата, които
се развиват добре интелектуално, обикновено са тези, чиито домове са богати на
образователни играчки и книги. Техните родители са топли и любещи, стимулират езика
и академичните познания, и уреждат излети до места с интересни неща, които да се
видят и правят. Те отправят разумни изисквания за социално зряло поведение,
например детето да изпълнява някои прости домашни задачи и да се държи любезно с
другите. Тези родители разрешават конфликтите с разум, а не с физическа сила и
наказание (Bradley & Caldwell, 1982; Espy, Molfese, & DiLalla, 2001; Roberts,
Burchinal, & Durham, 1999).
Както видяхме във втора глава, тези характеристики е по-малко вероятно да се
открият в бедните семейства. Когато родителите с нисък социоикономически статус
успяват - въпреки всекидневните грижи - да получат високи резултати по HOME, децата
им се справят значително по-добре на тестове за интелигентност (Klebanov et al.,
1998).
Грижи в забавачки и детски градини
До голяма степен заради повишаването на броя майки, които работят извън дома, през
последните няколко десетилетия малките деца, включени в забавачки или детски
градини, стабилно се увеличават, достигайки близо 75% в САЩ и в някои канадски
провинции (Federal Interagency
Forum on Child and Family Statistics, 2005; Statistics Canada, 2005a).
Границата между забавачка и център за грижи за децата извън дома е мъглява.
Реагирайки на нуждите на работещите родители, много американски забавачки - и
обществени детски градини - са увеличили работното си време от половин на цял ден
(U. S. Department of Education, 2005b). Същевременно добрите грижи за детето не са
въпрос единствено на поддържането на безопасността и адекватното му хранене. Те би
трябвало да осигуряват същите висококачествени образователни преживявания, които
предлага ефективната забавачка.
Типове забавачки и детски градини. Програмите за грижи за децата извън дома се
разполагат по континуум от центрирани върху децата към насочвани от учителя. В
центрираните върху децата програми учителите осигуряват широк спектър от дейности,
от които децата избират, и осъществяване на голяма доза учене чрез игра. Обратното,
в академичните програми учителите структурират ученето на децата, учат ги на
буквите, числата, цветовете, формите и другите академични умения чрез формални
уроци, използвайки често повторенията и упражненията.
Макар че учителите в забавачките и детските градини са подложени на все по-силен
натиск да подчертават формалното академично обучение, това подкопава мотивацията и
емоционалното благополучие на малките деца. Когато децата в предучилищна възраст
прекарват много време в седене и попълване на работни листове, а не в активно
ангажиране в учебни центрове, демонстрират повече поведения, издаващи стрес
(например шаване и люлеене), имат по-малка увереност в способностите си,
предпочитат по-малко предизвикателни задачи и са по-малко напреднали в моторните,
академичните, езиковите и социалните умения в края на учебната година (Marcon,
1999а; Stipek et al., 1995). Проследяванията разкриват продължаващи ефекти в начал-
ното училище, изразяващи се в по-слабо развити навици за учене и по-ниски
постижения (Burts et al., 1992; Hart et al., 1998,2003). Тези резултати са най-
силно изразени при децата от семейства с нисък социоикономически статус.
Ранна интервенция за децата в предучилищна възраст в риск. През 60-те години на XX
век, когато в САЩ започва „Война на бедността“, са започнати много програми за
интер-
230
венция в предучилищна възраст, насочени към компенсиране на спада в 1Q и
постиженията, често срещани при децата от бедни семейства. Най-широката от тях е
проектът „Начален старт“, започнат от американското федерално правителство през
1965 г. Типичният център от „Начален старт“ осигурява на децата година или две
предучилищно обучение заедно с храна и здравни услуги. Ангажираността на родителите
е от централно значение за философията на „Начален старт“. Родителите участват в
съвети по политиката и допринасят за планирането на програмата. Освен това работят
директно с децата в класните стаи, посещават специални програми за родителство и
детско развитие, и получават услуги, насочени към собствените им емоционални,
социални и професионални потребности. Днес повече от 20 000 американски центрове по
„Начален старт“ обслужват около 906 000 деца (Head Start Bureau, 2005).
През 1995 г. Канада започва програма „Начален старт“ за децата на туземните групи,
ес-кимосите инуит и метисите. Тя включва децата, по-малки от 6 години, 60% от които
живеят в бедност. Подобно на проекта „Начален старт“ в САЩ, програмата осигурява на
децата предучилищно обучение, храна и здравни услуги, и насърчава родителското
ангажиране. Днес тази канадска програма има около 120 центъра и обслужва повече от
3900 деца (Health Canada, 2004а).
През повече от две десетилетия изследователите установяват дълготрайните ползи от
предучилищната интервенция. Най-пространното от тези изследвания комбинира данни от
седем интервенции, прилагани от университети или изследователски фондации.
Резултатите показват, че децата, които посещават такива програми, получават по-
високи резултати по IQ и постижения, отколкото контролната група през първите две
до три години в началното училище. След това разликите избледняват (Lazar &
Darlington, 1982). Въпреки това децата и юношите, които получават интервенция,
запазват по-добрите си резултати по мерки от реалния живот за приспособяване към
училището. По-малко вероятно е те да бъдат разпределени за специално обучение или
да повтарят класа, както и по-голям брой от тях завършват средното си образование.
Отделен доклад за една програма - проекта „Хай/Скоуп Пери“ - разкрива ползи,
продължаващи и в зрялата възраст. Участието в двегодишна когнитивно обогатяваща
предучилищна про-
грама е свързано с по-голям процент заетост и намалени случаи на юношеска
бременност и отклоняващо се поведение в юношеството. На 27 години тези, които са
посещавали предучилищната програма, е по-вероятно от контролната група да са
завършили гимназия и колеж, да имат по-високи доходи, да са женени и да имат
собствен дом, както и по-малко вероятно да са имали отношения със системата на
наказателното право (вж. фигура 7.6) (Weikart, 1998). В най-новото проследяване, на
40-годишна възраст, групата е интервенцията поддържа предимството си по всички
мерки за житейски успех, включително образование, доходи, семеен живот и спазващо
законите поведение (Schweinhart et al., 2004).
Ефектите от тези добре планирани и добре осъществени програми генерализират ли се
към общинските програми „Начален старт“? Ползите за училищното приспособяване са
подобни, макар и не толкова силни, защото качеството на услугите е по-изменчиво
(NICHD Early Child Care Research Network, 2001; Ramey & Ramey,
1999).
Въпреки това повишаването на IQ и на резултатите по тестове за постижения
вследствие на посещаването на „Начален старт“ и други интер-
Фигура 7.6. Някои резултати от предучилищния проект „Хай/Скоуп Пери“ на етапа на
проследяването на 27-годишна възраст
Макар че двегодишната когнитивно обогатяваща предучилищна програма не изличава
ефектите от израстването в бедност, децата, които получават интервенцията, имат
предимство пред контролната група без интервенция по всички мерки за житейски
успех, когато достигат зрялата възраст. (Адаптирано от Schweinhart et al., 2004.)
231
венции бързо избледнява. Една от причините е, че тези деца обикновено влизат в по-
нискокаче-ствени обществени училища в бедни квартали, които подкопават ползите от
предучилищното обучение (Brooks-Gunn, 2003). Подобренията в приспособяването към
училището вследствие на посещаването на едно- или двегодишна програма в „Начален
старт“ все пак са впечатляващи. Те може би се дължат отчасти на ефектите на
програмата върху родителите. Колкото по-анга-жирани са родителите в „Начален
старт“, толкова по-добри са практиките им по отглеждането на децата и по-
стимулираща ученето е домаш-ната им среда. Тези фактори са положително ко-релирани
с упорството в задачата на децата в предучилищна възраст и академичните, езиковите
и социалните им умения в края на годината (Marcon, 1999b; Parker et al., 1999).
„Начален старт“ е изключително рентабилна, когато се сравнява с цената на
осигуряването на специално обучение, справяне с пристъпно поведение и поддържане на
безработни хора в зряла възраст. Икономистите изчисляват, че дожи-вотната
възвръщаемост за обществото е повече от $250 000 от инвестиция от $15 000 на дете в
предучилищна възраст - общо това е спестяване на милиарди долари, ако всяко бедно
дете в
предучилищна възраст в САЩ и Канада беше включено (Heckman & Masterov, 2004).
Заради недостиг на финансирането обаче много деца, които имат право, не получават
тези услуги.
Грижи за детето извън дома. Видяхме, че висококачествената ранна интервенция може
да ускори развитието на децата в икономически неблагоприятно положение. Както беше
отбелязано в пета глава обаче, голяма част от американските центрове за грижи извън
дома не предлагат високо качество. Децата, получаващи некачествени грижи извън
дома, получават по-ниски резултати по когнитивни и социални умения (Howes & James,
2002; NICHD Early Child Care Research Network, 2003b). Когато те преживеят
нестабилността на смяна на няколко такива институции, психичното им благополучие
намалява. Емоционалните и поведенческите проблеми на темпераментово трудните деца в
предучилищна възраст значително се влошават (De Schipper, van IJzendoorn, &
Tavecchio, 2004; De Schipper et al., 2004).
Обратното, добрите грижи за децата извън дома подпомагат развитието, особено при
такива с нисък социоикономически статус. В изследване, което проследява много бедни
деца в пред-
Признаци на подходящи за развитието програми в ранното детство
Характеристики на програмата Признаци за качество
Физическа среда Пространството в класната стая е разделено на богато оборудвани

зони за различни дейности, включително игра на уж, блокчета, наука, математика,
игри и пъзели, книги, изкуство и музика. Външното, оградено пространство за игра е
оборудвано с люлки, катерушки, велосипеди с три колела и пясъчник.
Размер на групата В забавачките и центровете за грижи за децата размерът на групата
не е по-голям от 18 до 20 деца с 2 учители.
Отношение грижещ се - деца В центровете един учител е отговорен за не повече от
8 до 10 деца. В семейните детски забавачки грижещият се е отговорен за не повече от
6 деца.
Всекидневни дейности През по-голямата част от времето децата работят
индивидуално или в малки групи. Децата избират много от дейностите си и учат чрез
преживявания, релевантни на собствения си живот. Учителите подпомагат ангажирането
на децата и приспособяват очакванията си към техните развиващи се способности.
Взаимодействия между възрастни и деца Учителите се движат между групите и
отделните деца, задават въпроси, правят предложения и дават идеи за по-сложни
дейности. Учителите използват положителни техники за насока, например моделиране и
насърчаване на очакваното поведение и пренасочване на децата към по-лриемливи
дейности.
Квалификация на учителите Учителите имат колежанска специализирана подготовка
по развитие в ранното детство, обучение в ранна детска възраст или свързана област.
Взаимоотношения с родителите Родителите са насърчени да наблюдават и да участват.
Учителите говорят често с родителите за поведението и развитието на детето.
Лицензиране и акредитация Институцията за полагане на грижи за детето, независимо
дали е център или частен дом, е лицензирана от щата или провинцията. В САЩ
доброволната акредитация от Националната академия на програмите за ранното детство,
www. naeyc. org/accreditation, или Националната асоциация за семейни грижи за
децата, www. nafcc. org, е свидетелство за висококачествена програма.
Източници: Bredekamp & Copple. 1997: National Association for the Education of
Young Children, 1998.
232
училищните години, грижите в център са по-силно свързани с когнитивен напредък,
отколкото тези в дома или някаква друга практика, може би защото центровете е по-
вероятно да осигуряват системна образователна програма. Същевременно по-
висококачествените преживявания във всякакъв вид грижи за децата извън дома
прогнозират скромно подобрение в познавателното, емоционалното и социалното
развитие в началното училище (Loeb et al, 2004; Peisner-Feinberg et al., 2001).
Консултирайте се с карето „Прилагане на онова, което знаем“, за характеристиките на
висококачествените програми в ранното детство, базирани на стандартите за
подходящата за развитието практика, създадени от американската Национална асоциация
за обучението на малките деца. Тези стандарти предлагат набор от достойни цели,
след като САЩ и Канада се стремят да усъвършенстват услугите по отглеждането на
малките деца и тяхното образование.
Образователни медии
Децата отрано са запознати с друг контекст на учене: електронните медии. В САЩ,
Канада и другите индустриализирани държави почти всички домове имат поне един
телевизионен приемник, а повечето имат по два и повече. Около 85% от американските
деца живеят в домове с един или повече компютри (Roberts, Foehr, & Rideout, 2005;
Statistics Canada, 2004c).
Образователна телевизия. Всеки следобед Сами очаква с нетърпение любимата си
телевизионна програма „Улица Сезам“. Тя използва живи зрителни и звукови ефекти, за
да подчертава базисната грамотност и редица други понятия, както и ангажиращи кукли
и хора, за да преподава на децата общи познания, емоционално и социално разбиране,
и социални умения. Днес повече от две трети от американските деца в предучилищна
възраст гледат „Улица Сезам“; тя се излъчва и в повече от 120 страни по света
(Sesame Workshop, 2005).
Колкото повече време прекарват децата в гледане на „Улица Сезам“, толкова по-високи
резултати имат по тестове, проектирани да измерват учебните цели на програмата
(Fisch, Truglio, & Cole, 1999). Едно изследване открива връзка между гледането на
тази и други подобни образователни програми в предучилищна възраст, и получаване на
по-високи оценки, четене на по-
вече книги и придаване на по-голяма ценност на постиженията в гимназията (Anderson
et al.,
2001). През последните години „Улица Сезам“ е намалила бързото си темпо в полза на
по-спокойни епизоди с ясна сюжетна линия. Гледането на детски програми със спокойно
действие и лесни за следване разкази, например Mister Rogers ’ Neighborhood
(„Кварталът на г-н Роджърс“) и Barney and Friends („Барни и приятели“), води до по-
развита игра на уж, отколкото гледането на програми, които представят бързи,
несвързани късове информация (Singer & Singer, 2005).
Въпреки разпространението на компютрите, телевизията остава доминиращата медия за
децата. Средностатистическото американско дете на възраст между 2 и 6 години гледа
телевизия от 1.5 до 2 часа дневно - дълго време в живота на малкото дете. В
средното детство времето за гледане се увеличава средно на 3.5 часа дневно за
американските и 2.5 часа дневно за канадските деца, а след това спада леко през
юношеството (Scharrer & Comstock, 2003; Statistics Canada, 2005f). Бедните деца са
по-чести зрители, може би защото малко алтернативни форми на забавление се
предлагат в техния квартал или са по джоба на родителите им. Ако родителите гледат
много телевизия, и децата им го правят (Roberts, Foehr, & Rideout, 2005).
Продължителното гледане на телевизия откъсва ли децата от заслужаващи си дейности?
Колкото повече децата в предучилищна възраст и учениците гледат телевизионни
програми в прайм-тайма и анимационни филмчета толкова по-малко време прекарват в
четене и взаимодействие с другите и толкова по-слаби са академичните им умения
(Huston et al., 1999; Wright et al„ 2001). Докато образователните програми могат да
носят полза, гледането на забавни програми, особено в продължение на дълги часове,
намалява успеха на децата в училище и социалния им опит.
Учене с компютри. Тъй като компютрите могат да носят богати образователни ползи,
много класни стаи за обучение в ранното детство включват компютърни учебни
центрове. Текстообработващите програми могат да поддържат нововъзникващата
грамотност, подпомагайки децата в предучилищна възраст и тези в началното училище
да експериментират с буквите и думите, без да е необходимо да се борят с ръкописа.
В резултат писмените им продукти обикновено са по-дълги и по-висококачествени
(Clements & Sarama, 2003).
233
Компютърните игри, които помагат на децата да практикуват базисни умения, например
съответствие буква—звук и аритметика, водят до засилване на ученето (Clements,
1995). Опростени компютърни езици, които децата могат да използват, за да
проектират или да строят структури, ги запознават с уменията за програмиране.
Докато възрастните подкрепят усилията на децата, компютърното програмиране
подпомага подобреното решаване на проблеми и метапознанието (съзнание за мисловните
процеси), тъй като децата трябва да планират и да разсъждават върху мисленето си,
за да накарат програмите си да функционират (Nastasi & Clements, 1994). Нещо
повече: в класните стаи около компютрите обикновено се събират и малки групи децата
по-често си сътрудничат, отколкото в другите начинания (Svensson, 2000).
Подобно на телевизията, децата прекарват много време в използване на компютрите за
забавление, особено за компютърни игри. И двете медии са пълни с полово-ролеви
стереотипи и насилие. Ще разгледаме тяхното влияние върху емоционалното и
социалното развитие в следващата глава.
Кои резултати сочат, че центрираните върху децата, а не академично ориентираните
забавачки и детски градини са по-добре пригодени за подпомагане на академичното
наблюдение?
Вашият сенатор е чул, че повишението на IQ в резултат на „Начален старт“ не е
дълготрайно и планира да гласува срещу допълнително финансиране. Напишете писмо,
обяснявайки защо трябва да подкрепи програмата „Начален старт“.
Колко и какъв тип телевизионни програми сте гледали и как сте използвали компютъра
като дете? Според вас по какъв начин домашната ви медийна среда е повлияла върху
развитието ви?
Езикът е тясно свързан практически с всички познавателни промени, обсъдени в тази
глава. Между 2- и 6-годишна възраст децата осъществяват огромен напредък в езика.
Техните забе-
лежителни постижения, както и грешките им по пътя разкриват активния им, ориентиран
към правилата подход към овладяването на езика.
Речник
На 2-годишна възраст Сами има речник от 200 думи. На 6 години ще е усвоил около 10
000 думи (Bloom, 1998). За да осъществи този подвиг, Сами ще учи по около 5 нови
думи всеки ден. Как децата изграждат речника си толкова бързо? Изследванията
показват, че те свързват новите думи с лежащите в основата им понятия дори след
много кратка среща - процес, наречен бързо организиране. Децата в предучилищна
възраст могат дори да организират бързо две или повече нови думи, срещнати в една и
съща ситуация (Wilkinson, Ross, & Diamond, 2003).
Типове думи. Западните деца организират „етикетите“ на обектите особено бързо,
защото те се отнасят до понятия, които са лесни за възприемане. Скоро децата
добавят глаголи (вървя, тичам, счупвам), които изискват разбиране за
взаимоотношенията между обектите и действията. Китайски, японски и корейски
говорещите деца усвояват глаголите особено бързо. В тези езици съществителните
често се изпускат от изреченията на възрастните, а се подчертават глаголите (Kim,
McGregor, & Thompson, 2000; Tardif, Gelman, & Xu, 1999). Постепенно децата в
предучилищна възраст добавят определения (червен, кръгъл, тъжен). Сред тези, които
са свързани по значение, общите разграничения (които са по-лесни) се появяват преди
конкретните. Така децата усвояват първо голям-малък, а след това висок-нисък,
високо-ниско и широко-тясно (Stevenson & PoLlitt, 1987).
За да запълнят местата на думите, които все още не са научили, децата още на 3-
годишна възраст измислят нови думи, използвайте тези, които знаят. Например Сами
създава сложната дума „растение-човек“ вместо градинар, и добавя -er1, за да
направи crayoner за дете, което използва crayons [пастели] (Clark, 1995). Децата в
предучилищна възраст разширяват езиковите значения чрез метафората, например 3-
годишно-то, което описва коремната болка като „пожарна кола в коремчето ми“
(Winner, 1988). Метафо-
1 Наставка в английския език за създаване на думи, обозначаващи професионални
занятия. - Б. пр.
234
рите на малките деца включват конкретни сетивни сравнения: „Облаците са
възглавници“, „Листата на дърветата са танцьори“. След като речникът и общите
познания се разширят, децата започват да оценяват и несетивните сравнения:
„Приятелите са като магнити“ (Karadsheh, 1991; Keil, 1986).
Стратегии за учене на думи. Децата в предучилищна възраст откриват значението на
думите чрез съпоставянето им с тези, които вече знаят. Точно как обаче откриват кое
понятие подчертава думата, все още не е напълно обяснено. Една хипотеза е, че от
самото начало на натрупването на речника децата приемат взаимно изключващ се уклон:
те приемат, че думите се отнасят до напълно отделни (неприпокриващи се) категории
(Markman, 1992). В съответствие с тази идея, когато на 2-годишни деца се казват
имената на два много различни нови обекта (кламер и рог), приписват всяка дума
правилно към целия обект, а не само към част от него (Waxman & Senghas, 1992).
Взаимното изключване обаче не може да обясни какво правят малките деца, когато
обектите имат повече от едно име. В тези случаи те често се позовават на други
компоненти на езика. Според една хипотеза те се ориентират в много от значенията на
думите, като наблюдават как се използват в структурата на изреченията (Hoff &
Naigles, 2002). Да разгледаме възрастен, който казва: „Това е лимонена“ докато
показва на детето жълта кола. Две и 3-годишните интерпретират използваната нова
дума като прилагателно, обозначаващо свойство на обекта (Hall & Graham, 1999).
Малките деца освен това се възползват от богатата социална информация, която
възрастните често осигуряват, когато въвеждат нови думи. Например те често разчитат
на своята разширяваща способност да правят заключения за намеренията и гледните
точки на другите (Akhtar & Toma-sello, 2000). В едно изследване възрастен изпълнява
действие върху обект и след това използва нов етикет, докато мести погледа си от
детето към обекта и обратно, сякаш подканвайки детето да играят. Двегодишните
заключават, че етикетът обозначава действието, а не обекта (Tomasello & Akhtar,
1995). Когато възрастният първо обозначи целия обект („Виж птицата“) и след това
посочи част от нея („Това е човка“), 3-годишните осъзнават, че човка е определена
част, а не цялата птица (Saylor, Sabbagh, & Baldwin, 2002).
Възрастните освен това информират децата директно коя от две или повече думи да
използват, като казват например „Можеш да го наречеш морско създание, но е по-добре
да му казваш делфин“. Родителите, които осигуряват такава изясняваща информация,
имат деца в предучилищна възраст, чийто речник расте по-бързо (Callanan & Sabbagh,
2004).
Малките деца имат най-голям успех в откриването на значението на новите думи,
когато разполагат с няколко типа информация (Saylor, Baldwin, & Sabbagh, 2005).
Дори и без социални насоки или директна информация обаче, децата още на 2 години са
забележително гъвкави в своите стратегии за учене на думи. Те просто третират нова
дума, приложена към вече етикетиран обект, като второ име на обекта (Deak, 2000).
Граматика
Между 2- и 3-годишна възраст английского-ворещите деца използват прости изречения
със словоред от подлог-глагол-допълнение. Децата, учещи други езици, приемат
словореда на речта на възрастните, на която са изложени (Maratsos, 1998).
Основни правила. Изследванията на деца, учещи различни езици, разкриват, че първата
употреба на граматичните правила е откъслечна
- ограничена само до няколко глагола. Когато слушат, за да чуят познати глаголи в
речта на възрастните, те разширяват собствените си изказвания, съдържащи тези
глаголи, разчитайки на речта на възрастните като модел (Gathercole, Sebastian, &
Soto, 1999; Lieven, Pine, & Baldwin,
1997). Например Сами добави предлога with [с] към глагола open [отварям] (You open
with scissors
- Отваряш c ножици), защото често е чувал родителите му да казват open with
[отварям с]. Той обаче не успява да добави предлога към думата stick [пръчка] (He
hit me stick - Той ме удари пръчка).
За да тестират способността на децата в предучилищна възраст да генерират нови
изречения, които се подчиняват на основната английска граматика, изследователите ги
карат да използват нов глагол във форма на подлог-глагол-допълнение, след като го
чуят в различна конструкция, например страдателния залог: „Ърни е подушен от
кучето“. Процентът деца, които са попитани какво прави кучето, и могат да отговорят
„То души Ърни“, се повишава стабилно с възрастта.
235
Едва след 3.5-4-годишна възраст мнозинството от децата могат да приложат широко
структурата подлог—глагол—допълнение към новонаучени глаголи (Tomasello, 2000,
2003).
Както показват тези примери, след като децата започнат да формират изречения от три
думи, правят и малки допълнения и промени на думите, които ни позволяват да
изразяваме значения гъвкаво и ефикасно. Например те добавят -5 за множествено число
(cats - котки), използват предлози (in [в] и on [на, върху]), и формират различни
времена на глагола to be [съм] (is, are, were, has been, will). Всички
английскоговорещи деца овладяват тези граматични маркери в по-стоянна
последователност, започвайки с тези, които включват най-простите значения и
структури (Brown, 1973; de Villiers & de Villiers, 1973).
След като тези маркери се придобият, децата ги прилагат толкова последователно, че
понякога разширяват прекомерно правилата до думи, които са изключения - тип грешка,
която е наречена свръхрегуларизация. My toy car breaked1 и We each have two feets2
са изрази, които се появяват между 2- и 3-годишна възраст (Maratsos, 2000; Marcus,
1995).
Сложни структури. Постепенно децата в предучилищна възраст овладяват по-сложни
граматични структури, макар че правят грешки. Например когато за пръв път започнат
да формират въпроси, 2- до 3-годишни деца използват много формули: Where’s X? [Къде
е X?], Can I X? [Мога ли X?] (Dabrowska, 2000; Tomasello, 1992). Задаването на
въпроси остава изменчиво през следващите две години. Анализ на въпросите на едно
дете разкрива, че то обръща подлога и глагола, когато задава определени въпроси, но
не и при други (What she will do? [Какво тя ще направи?], Why he can go? [Защо той
може отиде?]). Правилните изрази са тези, които чува най-често в речта на майка си
(Rowland & Pine, 2000).
По същия начин децата имат трудности с определени изречения в страдателен залог.
Когато им се каже The car was pushed by the truck [Колата беше бутната от камиона],
малките деца често карат играчка кола да бута камион. На 5-го-дишна възраст те
разбират такива изрази, но пълното овладяване на страдателния залог не е
завършено до края на средното детство (Horgan, 1978; Lempert, 1990).
Въпреки това 4- и 5-годишните деца формират вместени изречения (I think he will
come -Мисля, че той ще дойде), формират въпроси с добавяне на въпросителна дума
накрая (Dad’s going to be home soon, isn’t he? - Татко ще се върне скоро, нали?) и
непреки допълнения (Не showed his friend the present - Той показа подаръка на
приятеля си). С наближаване на края на ранното детство децата използват компетентно
повечето от граматичните конструкции на езика си (Tager-Flusberg, 2005).
1 Глаголът break [чупя, троша, разбивам] е неправилен и не образува минало време с
наставката -ed. - Б. пр.
2 Foot [крак] образува неправилно множествено число (не с добавяне на -s) - feet. -
Б. пр.
Разговор
Освен придобиването на речник и граматика, децата трябва да се научат да се
ангажират в ефективна и уместна комуникация. Тази практическа, социална страна на
езика се нарича прагматика.
Още на 2-годишна възраст децата са умели участници в разговори. Във
взаимодействието лице в лице те се редуват с партньора си и реагират подходящо на
забележките на събеседника (Pan & Snow, 1999). С възрастта броят на размените, в
които децата могат да поддържат взаимодействието, и способността им да поддържат
темата се развиват. На 4-годишна възраст децата приспособяват речта си, така че да
съответства на възрастта, пола и социалния статус на слушателите си. Например при
разиграване на роли с кукли за ръце те използват повече команди, когато играят
социално доминиращи и мъжки роли (учител, лекар, баща), но говорят по-любез-но и
използват повече индиректни молби, когато играят не толкова доминиращи и женски
роли (ученик, пациент, майка) (Anderson, 1992, 2000).
Разговорните умения на децата в предучилищна възраст от време на време се разпадат,
например когато говорят по телефона. Ето откъс от телефонен разговор на 4-годишно
дете с неговия дядо:
Прародител: На колко години ще станеш?
Джон: Толко много. [Вдига четири пръста.]
Прародител: А?
Джон: Толко много. [Отново вдига четири пръста.]
(Warren & Tate, 1992, pp. 259-260)
Разговорите на малките деца изглеждат не толкова зрели в трудни ситуации, в които
те не могат да видят реакциите на слушателите си или да
236
разчитат на типичните разговорни помощни средства, например жестове и обекти, за
които да се говори. Когато обаче са помолени да кажат на слушателя как да реши
прост пъзел, 3- до 6-годишните дават по-конкретни насоки по телефона, отколкото
лично, което сочи, че те осъзнават, че по телефона са нужни повече вербални
описания (Cameron & Lee, 1997). Между 4-и 8-годишна възраст разговарянето и
даването на насоки по телефона се подобряват съществено. Разговорите по телефона
осигуряват още един пример как компетентността на децата в предучилищна възраст
зависят от изискванията на ситуацията.
Подкрепяне на езиковото развитие в ранното детство
По какъв начин възрастните могат да подпомагат езиковото развитие на децата в
предучилищна възраст? Взаимодействието с по-умели събеседници, което е толкова
важно на етапа на прохождането, остава жизненоважно и в ранна детска възраст.
Редуването в разговора с възрастните и дома или в детската градина е последователно
свързано с общите мерки за напредък в езика (Hart & Risley, 1995; NICHD Early Child
Care Research Network, 200b).
Чувствителните, грижовни възрастни използват допълнителни техники, които подпомагат
ранните езикови умения. Когато децата използват думите неправилно или общуват
неясно, те дават полезна, ясна обратна връзка, например „Не мога да разбера коя
топка искаш. Голямата червена топка ли искаш?“. Те обаче не поправят твърде често,
особено когато децата допускат граматически грешки. Критиката обезсърчава децата
свободно да използват езика по начини, които водят до нови умения.
Вместо това възрастните често осигуряват индиректна обратна връзка за граматиката,
като използват две стратегии, често в комбинация: преформулиране - преструктуриране
на неточната реч в правилна форма, и разширяване -разработване на детската реч,
увеличавайки ней-
ната комплексност (Bohannon & Stanowicz, 1988; Chouinard & Clark, 2003). Например,
ако детето каже: Igotted new red shoes [неправилно формирано минало време; „Получих
нови червени обувки“], родителят може да отговори: Yes, you got a pair of new red
shoes [Да, ти получи чифт нови червени обувки]. Тези техники обаче не влияят
последователно върху употребата на езика от детето (Strapp & Federico, 2000;
Valian, 1996). Вместо да елиминират грешките, може би преформулирането и
разширяването моделират граматически алтернативи и насърчават децата да
експериментират с тях.
Току-що описаните резултати напомнят ли ви още веднъж за теорията на Виготски? В
езика, както и в други аспекти на интелектуалния растеж, родителите и учителите
внимателно подтикват децата да предприемат следващата стъпка напред. Децата се
стремят да овладеят езика, защото искат да изграждат отношения с другите хора.
Възрастните на свой ред реагират на желанието на децата да станат компетентни
говорещи, като слушат внимателно, разработвайки казваното от тях, моделирайки
правилна употреба и стимулирайки ги да говорят допълнително. В следващата глава ще
видим, че тази комбинация от топлота и насърчение на зрялото поведение е в ядрото и
на емоционалното и социалното развитие през ранното детство.
Направете списък с подкрепени от изследванията препоръки за подкрепа на езиковото
развитие в ранното детство?
Майката на Сами му обяснява, че семейството ще отиде във ваканция в Маями. На
следващата сутрин Сами обявява: „Приготвял съм си багажа. Кога заминаваме за Уор-
ами?“ Кое обяснява грешките на Сами?
237
Обобщение
Опишете основните тенденции в растежа на тялото през ранното детство.
• Децата растат по-бавно в ранното детство, отколкото през първите две години. С
намаляването на мастната тъкан те стават по-високи и по-слаби. В скелета се
появяват нови центрове на растеж и към края на ранното детство започват да сменят
млечните си зъби.
Опишете развитието на мозъка през ранното детство.
• В ранното детство фронталните зони на мозъчната кора, специализирани в
планирането и организирането на поведението, се развиват бързо. Лявото мозъчно
полукълбо демонстрира по-силна нервна активност от дясното, подкрепяйки
разширяващите се езикови умения на малките деца.
• Предпочитанието към едната или другата ръка се засилва през ранното и средното
детство, сочейки засилена латерализация. Десно-/ле-воръкостта отразява доминантната
мозъчна хемисфера на човека. Една от теориите приема, че повечето деца са генетично
подготвени за десноръкост, но опитът може да ги насочи към предпочитане на лявата
ръка.
• В ранното детство се установяват връзки между различните мозъчни структури.
Влакната, свързващи малкия мозък с мозъчната кора, се миелинират и това подпомага
равновесието и моторния контрол. Мазолестото тяло (corpus callosum), което свързва
двете мозъчни полукълба, също бързо се миелинира.
Влияния върху физическия растеж и здравето
Обяснете как наследствеността влияе върху физическия растеж.
• Наследствеността влияе върху физическия растеж, като контролира освобождаването
на хормони от хипофизната жлеза. Два хормона са особено влиятелни: хормон на
растежа и тире-оидостимулиращият хормон (ТСХ).
Опишете ефектите на храненето и инфекциозните болести върху физическия растеж в
ранното детство.
• Със забавяне на темпа на растеж в ранното детство апетитът на децата намалява и е
възможно те да станат много придирчиви към храната. Многократното съприкосновение с
нови храни (без натиск да бъдат консумирани) може да насърчи здравословното,
разнообразно хранене.
• Инфекциозните болести са основна причина за смърт в развиващите се страни. Те
засягат малките деца, които имат неадекватно хранене и не получават рутинните
имунизации. Болестите (особено чревните инфекции) на свой ред могат да водят до
недохранване.
• Процентът на имунизациите е по-малък в САЩ, отколкото в другите индустриализирани
страни, защото много американски деца нямат достъп до здравни грижи. Освен това
заради погрешни разбирания за безопасността на ваксините някои родители отказват да
имунизират децата си.
Кои фактори увеличават риска от непреднамерени наранявания и как могат да се
предотвратят нараняванията в детството?
• Непреднамерените наранявания са водещата причина за детската смъртност в
индустриализираните страни. Жертвите на наранявания е по-вероятно да са момчета,
темпераментово раздразнителни, невнимателни и негативни, както и да растат в
стресирани, бедни семейства.
• Подходите към предотвратяването на нараняванията в детството би трябвало да
включват намаляване на бедността и другите източници на стрес за семейството,
приемане на закони, които подпомагат детската безопасност, създаване на по-
безопасна домашна и общинска среда и повишаване на общественото образование.
Посочете основните крайъгълни камъни в грубото и финото моторно развитие в ранното
детство.
• В ранното детство центърът на гравитацията на детето се измества към торса и
равновесието се подобрява, проправяйки пътя към множество груби моторни постижения.
Децата в предучилищна възраст тичат, скачат, галопират и в крайна сметка прескачат
препятствия, хвърлят и ловят, и по принцип стават по-добре координирани.
238
• Засиленият контрол на ръцете и пръстите води до драматично подобрение на фините
моторни умения. Децата в предучилищна възраст постепенно стават самостоятелни в
обличането, използването на нож и вилица и завързване на връзките на обувките.
• На 3-годишна възраст детските драсканици стават рисунки. С възрастта рисунките
увеличават сложността и реализма си. Децата в предучилищна възраст се опитват и да
пишат печатни букви от азбуката, а по-късно и цели думи.
• Половите различия, които облагодетелстват момчетата, са в уменията, изискващи
физическа сила и енергия, а момичетата - добро равновесие и фини движения. Те
отчасти са генетични, но натискът от средата ги засилва. Децата овладяват моторните
умения в ранното детство чрез неформални игрови преживявания.
ПОЗНАВАТЕЛНО РАЗВИТИЕ Теорията на Пиаже: предоперационални-ят етап
Опишете напредъка в умствените репрезен-тации и ограниченията на мисленето на
предоперационалния етап.
• Бързият напредък в езика и играта на уж бележи началото на предоперационалния
етап по Пиаже. С възрастта играта на уж става все по-сложна, развивайки се в
социодраматична игра с другите. Играта на уж в ранна детска възраст подкрепя много
аспекти на развитието. Децата постепенно стават способни на двойна репрезентация -
разглеждането на модел или карта едновременно като обект сам по себе си и като
символ.
• Настрана от репрезентацията, Пиаже описва малкото дете от гледна точка на
дефицити. Според неговата теория предоперационалните деца са егоцентрични и често
не могат да си представят гледната точка на другите. Егоцент-ризмът допринася за
анимистичното мислене, центрирането - фокус върху перцептив-ния външен вид, и
необратимост. Тези трудности са причината децата в предучилищна възраст да не могат
да решават задачи за запазване и йерархична класификация.
Кои са последиците от съвременните изследвания върху коректността на
предоперационалния етап?
• Когато получават опростени проблеми, релевантни на техния всекидневен живот,
малките
деца осъзнават различаващите се гледни точки, разграничават одушевените от
неодушевените обекти, разсъждават за физическите трансформации, разбират причинно-
следствени връзки и организират познанията си в йерархични категории, включително
такива, основани на неочевидни характеристики.
• Свидетелства, че операционалното мислене се развива постепенно в периода на
ранното детство, оспорват стадиалната концепция на Пиаже. Някои теоретици предлагат
по-гъвкаво становище за етапите.
Обяснете гледната точка на Виготски за значението на вътрешната реч на децата и
опишете социалните преживявания, които подпомагат когнитивната промяна.
• Виготски разглежда езика като основата на всички висши психични процеси. Според
него вътрешната реч, или езикът, използван за са-монасочване, се появява от
социалното общуване, когато възрастните и по-умелите връстници помагат на децата да
овладеят предизвикателни задачи. В крайна сметка вътрешната реч се интернализира
като вербално мислене.
• Осигуряването на скеле е форма на вербално общуване, която подпомага трансфера на
познавателни процеси към децата. Играта на уж изпълнява функцията на зона на
близкото развитие, която подпомага много нови умения.
• Насочваното участие - по-широк термин от осигуряването на скеле, признава
културните и ситуационните вариации в подкрепата от възрастните на усилията на
децата.
Как се променят вниманието и паметта в ранното детство?
• Въпреки че децата в предучилищна възраст лесно се разсейват, вниманието
постепенно започва да се поддържа за по-дълги периоди. С помощта на възрастните се
подобрява и планирането.
• Разпознаването на децата в предучилищна възраст е много точно, но
възпроизвеждането на информация от списъци е много по-слабо от това при по-големите
деца и възрастните, защото те използват паметови стратегии доста по-неефективно.
Подобно на възрастните, малките деца си спомнят многократно появяващите се
преживявания от гледна точка на сценарии, които се усъвършенстват с възраст-
239
та. Когато възрастните използват разработващ стил в разговорите с децата за
миналото, авто-биографичната им памет става по-добре организирана и детайлна.
Опишете теорията за ума на малкото дете.
• Децата в предучилищна възраст започват да конструират теория за ума и това сочи,
че те са способни на метапознание, или мислене за мисленето. Около 4-годишна
възраст те разбират, че хората могат да имат неверни убеждения.
• Факторите, допринасящи за разбирането на децата за психичния живот, включват
познавателното и езиковото развитие, и разговорите с родителите, братята/сестрите и
връстниците за психичните състояния. Децата в предучилищна възраст разглеждат ума
като пасивен контейнер на информация, а не като активен, конструктивен агент.
Обобщете грамотността и математическите познания на децата в предучилищна възраст.
• Малките деца в индустриализираните държави се опитват да разберат как писмените
символи предават значение - активно усилие, известно като нововъзникваща
грамотност. Децата постепенно ревизират неправилните идеи за значението на
писмените символи, докато техните перцептивни и познавателни способности се
засилват, тъй като се натъкват на писмена реч в много различни типове контекст и
възрастните им помагат с писмената комуникация.
• През втората година децата започват да разбират поредността. Скоро те откриват
допълнителни математически принципи, включително кардиналността, и експериментират
със стратегии за броене, избирайки най-ефикасните, точни техники. Грамотността и
математическите разсъждения стъпват на основата на неформално придобитите познания.
Опишете тестовете за интелигентност за предучилищна възраст и влиянието на дома,
образователните програми, грижите в детска градина и медиите върху умственото
развитие в ранното детство.
• Тестовете за интелигентност за предучилищна възраст мерят широко разнообразие от
вербал-
ни и невербални умения. На 5-6-годишна възраст тестовите резултати прогнозират
успешно по-късния IQ и академичните постижения. Децата, растящи в топли,
стимулиращи домове с родители, които отправят разумни изисквания за зряло
поведение, получават по-високи резултати по тестове за интелигентност.
• Забавачките и детските градини се разполагат по континуума от центрирани върху
детето до академични програми. Силното ударение върху формалното академично
обучение подкопава мотивацията на малките деца и влияе отрицателно върху по-късните
постижения в училище.
• Проектът „Начален старт“ е най-голямата американска федерално финансирана
предучилищна програма за деца от семейства с ниски доходи; в Канада „Начален старт“
обслужва децата на туземното население, ескимосите ину-ит и метисите.
Висококачествената интервенция в предучилищна възраст води до незабавно повишаване
на тестовите резултати и дълговременно подобряване на приспособяването към училище.
• Нискокачествените грижи за децата извън дома подкопават познавателното и
социалното развитие на малките деца. Обратното, добрите грижи подпомагат
развитието, особено при деца от семейства с нисък социоикономически статус.
• Децата усвояват много когнитивни умения от образователни телевизионни програми
като „Улица Сезам“. Програмите с бавен темп на действието и лесни за следване
сюжети подпомагат по-сложната игра на уж. Същевременно многото гледане на телевизия
и особено забавните програми и анимационните филмчета, е свързано с по-слабо
развити академични умения.
• Компютърните текстообработващи програми могат да подкрепят нововъзникващата
грамотност на малките деца. Има компютърни игри, които осигуряват практика в
основни академични умения. Въвеждането на малките деца в опростени компютърни езици
подпомага решаването на проблеми и метапознанието.
Проследете развитието на речника, граматиката и разговорните умения в ранното
детство.
• Подкрепен от бързото организиране, речникът на децата в предучилищна възраст
нараства дра-
240
матично. Когато чуят нова дума, децата я съпоставят с думите, които знаят, и често
приемат, че тя се отнася до отделна категория. Те се ориентират в значението на
думите от структурата на изреченията или социалните насоки.
• Между 2-и 3-годишна възраст децата приемат основния словоред на езика си. Когато
овладеят граматичните правила, е възможно да разширяват прекомерно действието им в
типа грешка, известна като свръхрегуларизация. Към края на ранното детство те са
усвоили сложни граматически форми.
• За да общуват ефективно, децата трябва да овладеят практическата, социалната
страна на
езика, известна като прагматика. Двегодишните вече са умели събеседници във
взаимодействията лице в лице. Към 4-годишна възраст те адаптират речта си към
слушателите по кул-турно приет начин.
Посочете факторите, които подкрепят усвояването на езика в ранното детство.
• Смяната на реда в разговорите с по-умели събеседници подпомага езиковия напредък.
Възрастните често осигуряват експлицитна обратна връзка за яснотата на езика на
децата и индиректна обратна връзка за граматиката чрез преформулиране и
разширяване.
Академични програми Анимистично мислене Бързо организиране Вътрешна реч Двойна
репрезентация Доминантно мозъчно полукълбо Егоцентризъм Запазване
Йерархична класификация Кардиналност
Мазолесто тяло (corpus callosum)
Малък мозък
Метапознание
Насочвано участие
„Начален старт“ в Канада
Необратимост
Нововъзникваща грамотност
Осигуряване на скеле Паметови стратегии Поредност Прагматика
Предоперационален етап
Преформулиране
Проект „Начален старт“
Разширяване
Свръхрегуларизация
Социодраматична игра
Сценарии
Тиреоидостимулиращ хормон (ТСХ) Хипофизна жлеза Хормон на растежа Центриране
Центрирани върху детето програми
Глава 8
ЕМОЦИОНАЛНО И СОЦИАЛНО РАЗВИТИЕ В РАННОТО ДЕТСТВО
Теорията на Ериксън: инициатива срещу вина
Разбиране на себе си
Основи на Аз-концепцията Поява на самооценката
Разбиране на емоциите Емоционална саморегулация Самоосъзнати емоции Емпатия
Отношения с връстниците
Напредък в дружелюбието с връстниците Първи приятелства
Влияние на родителите върху ранните отношения с връстниците Основи на
нравствеността
Психоаналитичната перспектива
Теория за социалното учене
Когнитивната перспектива към развитието
Другата страна на нравствеността: развитие на агресията
• Културни влияния: Етнически различия в последиците от физическото наказание
Полово типизиране
Полово-стереотипни убеждения и поведение Генетични влияния върху половото
типизиране Влияния от средата върху половото типизиране
Полова идентичност
Намаляване на половите стереотипи при малките деца
• Перспектива на жизнения цикъл: Дейвид: момчето, което беше отгледано като момиче
Отглеждане на детето и емоционално и социално развитие
Стилове на отглеждане
Какво прави авторитетното отглеждане на детето ефективно?
Културни вариации Малтретиране на детето
Докато децата в класната стая на Лесли преминават през предучилищните години,
личността им приема по-ясни очертания. Към 3-годишна възраст те вече изразяват
твърдо какво харесват и не харесват, както и нови идеи за себе си. „Виж, аз съм
страхотен в тази игра“ - обявява Сами уверено, докато се прицелва с торбата с
бобови зърна към устата на голямо клоунско лице - нагласа, която го кара да опитва,
макар че пропуска при повечето от хвърлянията.
Разговорите на децата разкриват и ранни идеи за нравствеността. Те често комбинират
твърдения на възрастните за правилно и погрешно с енергични опити да защитават
собствените си желания. „Би трябвало да делиш с другите“ -заявява Марк, грабвайки
торбата с бобовите зърна от ръката на Сами.
„Аз бях тук пръв! Върни ми я!“ - настоява Сами, бутайки Марк. Двете момчета се
борят, докато Леели не се намесва, осигурява още една
торба с бобови зърна и им показва как могат да играят и двамата.
Както показва взаимодействието между Сами и Марк, децата в предучилищна възраст
бързо се превръщат в сложни социални същества. Малките деца спорят, сграбчват и
бутат, но сътрудничеството е много по-често. Между 2- и 6-го-дишна възраст се
формират първите приятелства, в които децата разговарят, изпълняват взаи-
модопълващи се роли и научават, че собствените им желания за общуване, компания и
играчки се задоволяват най-добре, когато отчитат потребностите и интересите на
другите.
Развиващото се разбиране на децата на техния социален свят е особено видимо в
растящото внимание към разделителната линия между мъжкото и женското. Те вече
предпочитат връстници от същия пол и в играта си отразяват като огледало полово-
ролевите стереотипи на своята култура. Докато Линет и Карън се гри-
242
жат за болна кукла бебе в зоната на домакинството, Сами, Ванс и Марк трансформират
ъгъла с блокчетата в натоварено кръстовище. „Зелена светлина, давай!“ - крещи
полицаят Сами, докато Ванс и Марк бутат големи дървени автомобили и камиони по
пода.
Тази глава е посветена на многото аспекти на емоционалното и социалното развитие
през ранното детство. Започваме с теорията на Ерик Ериксън, която осигурява обзор
на личностната промяна в годините преди тръгването на училище. След това ще
разгледаме концепциите на децата за себе си, техните прозрения за социалния и
нравствения свят, половото им типизиране и засилващата се способност да управляват
своите емоционални и социални поведения. Накрая ще се запитаме: „Какво представлява
ефективното отглеждане на детето?“. Ще разгледаме сложните условия, които подкрепят
доброто родителство или водят до неговия разпад, включително сериозните и широко
разпространени проблеми на малтретирането и пренебрегването на децата.
Според Ериксън (Erikson, 1950) след като придобият чувство на автономия, децата
започват да противоречат по-малко, отколкото на етапа на прохождането. Тяхната
енергия е освободена за справяне с психологическия конфликт на предучилищната
възраст: инициатива срещу вина. Както подсказва думата инициатива, малките деца
вече имат ново чувство за целенасоченост. Те са нетърпеливи да се справят с нови
задачи, да се присъединяват към дейности с връстниците и да откриват какво могат да
правят с помощта на възрастните. Освен това се осъществява бързо развитие на
съвестта.
Ериксън разглежда играта като средство, чрез което малките деца учат за себе си и
за социалния си свят. Играта създава малка социална организация от деца, които
пробват културно смислени роли и умения и които си сътрудничат, за да постигат общи
цели. По целия свят децата разиграват семейни сцени и силно видими професионални
занятия - полицай, лекар и медицинска сестра в западните общества, строител на
колиби и майстор на копия при бака в Западна Африка (Roopnarine et al., 1998).
Чрез търпеливото, разумно насочване на възрастните и игровите преживявания с
връстни-
ците децата в предучилищна възраст осъществяват голям напредък във формирането на
съвестта, приемайки както нравствените, така и полово-ролевите стандарти на
обществото си. Според Ериксън отрицателният резултат от ранното детство е твърде
строгата съвест, или супе-регото (вж. първа глава), което кара децата да изпитват
твърде силна вина, защото са били прекомерно заплашвани, критикувани и наказвани от
възрастните. Когато това стане, буйната игра и смелите усилия за овладяване на нови
задачи на децата в предучилищна възраст се разпадат.
Както ще видим, образът на Ериксън на инициативата улавя разнообразните промени в
емоционалния и социалния живот на децата в предучилищна възраст. Ранното детство
наистина е време, когато децата развиват уверен Аз-образ, по-ефективен контрол
върху емоциите си, нови социални умения, основата на нравствеността и ясно
разбиране за себе си като момче или момиче.
В седма глава отбелязахме, че децата в предучилищна възраст придобиват речник за
обсъждане на техния вътрешен психичен живот и усъвършенстват разбирането си за
умствените състояния. Когато започнат да разглеждат себе си като имащи както
физически, така и психологически характеристики, те започват да формулират Аз-
концепция - набор от характеристики, способности, нагласи и ценности, които според
човека дефинират кой е той.
Основи на Аз-концепцията
Помолете 3- до 5-годишно дете да ви разкаже за себе си и най-вероятно ще чуете нещо
като: „Аз съм Томи. Получих тази нова червена тениска. На 4 години съм и мога да си
мия зъбите напълно сам. Имам нов комплект „Тинкъртой“ и направих тази голяма,
голяма кула.“ Аз-концепцията на децата в предучилищна възраст е много конкретна. Те
обикновено споменават наблю-даеми характеристики, например името си, физическия си
външен вид, притежанията и всекидневните си поведения (Harter, 1996; Watson, 1990).
Към 3.5-годишна възраст децата се описват и в термините на типичните емоции и
нагласи: „Аз съм щастлив, когато си играя с моите приятели“; „Не ми харесва да съм
с големите“, което подсказва нововъзникващо разбиране за техните
243
уникални психични характеристики (Eder & Mangelsdorf, 1997). Децата в предучилищна
възраст обаче не казват: „Аз съм дружелюбен“ или „Аз съм срамежлив“. Прякото
позоваване на личностни черти ще трябва да изчака развитието на по-голяма
познавателна зрялост.
В действителност концепциите за себе си на много малките деца са толкова обвързани
с конкретни притежания и действия, че те посвещават много време на утвърждаване на
правото си на дадени обекти, както правят Сами и Марк в случката с торбата с бобени
зърна в началото на главата. Колкото по-силно е самоопределението на децата,
толкова по-собственически настроени са, настоявайки, че обектите са „Мои!“ (Fasig,
2000; Levine, 1983). По-здравото чувство за Аз помага на децата да си сътрудничат в
разрешаването на спорове за обектите, играта и решаването на прости проблеми
(Caplan et al., 1991). Съответно, вместо просто да настояват децата да разделят
притежанията си, родителите и учителите могат да приемат собственическата нагласа
на децата като признак на утвърждаване на себе си („Да, това е твоята играчка“) и
след това да насърчават компромиса („но след малко ще я дадеш на някой друг да си
поиграе с нея, нали?“).
Спомнете си от седма глава, че разговорите между възрастните и децата за лично
преживените събития допринасят за развитието на авто-биографичната памет, в която
децата представят себе си по отношение на социалния си контекст. Следователно
разказите служат като богат източник на ранно познание за себе си и като ос-новно
средство за индоктриниране на Аз-концеп-цията с културни ценности. В наблюдение на
ирландско-американски семейства със среден со-циоикономически статус в Чикаго и
китайски семейства в Тайван, китайските родители често разказват на децата си в
предучилищна възраст дълги истории за простъпките им. С топъл, грижовен тон те
подчертават въздействието на лошото поведение на детето върху другите („Твоята
постъпка публично засрами мама“). Ирланд-ско-американските родители, обратното,
рядко говорят надълго и нашироко за простъпките на децата в разказваните истории и
когато го правят, интерпретират действията положително („Не е ли той едно смело
момче!“) (Miller et al., 1997). В съответствие с тези различия в разказите Аз-
образът на китайските деца подчертава задълженията към другите, докато
американското дете е по-автономно.
Поява на самооценката
В ранното детство се появява и друг аспект на Аз-концепцията: самооценката -
преценките, които правим за собствената си стойност и чувствата, свързани с тях.
Помислете за собствената си самооценка: освен глобална преценка за стойността ви
като човек, имате различни отделни преценки за себе си за степента, до която
изпълнявате добре различни дейности. Тези оценки са сред най-важните аспекти на
развитието на Аза, защото влияят върху емоционалните преживявания, бъдещото
поведение и дългосроч-ното психично приспособяване.
Към 4-годишна възраст децата имат няколко преценки за себе си, например за ученето
на неща в училище, сприятеляването, разбирането с родителите и любезното отношение
към другите (Marsh, Ellis, & Craven, 2002). Тъй като не могат да разграничат
желаната от действителната си компетентност обаче, малките деца обикновено оценяват
собствените си способности като изключително високи и подценяват трудността на
задачата, както е в случая със Сами и обявяването, че е страхотен в хвърлянето на
торбата с бобени зърна въпреки многото пропуски (Harter, 1990, 1998).
Високата самооценка допринася значително за инициативата на малките деца в период,
в който те трябва да овладяват много нови умения. Към 3-годишна възраст децата,
чиито родители силно критикуват стойността им и изпълнението им, се отказват лесно,
когато са изправени пред предизвикателство, и изразяват срам и униние след неуспех
(Kelley, Brownell, & Campbell, 2000). Възрастните могат да избегнат насърчаването
на тези себеразгромяващи реакции, като приспособяват очакванията си към
способностите на децата, осигуряват им скеле, когато опитват да изпълняват трудни
задачи (вж. седма глава) и посочват усилията и развиващите се умения в детското
поведение.
Развитието на репрезентациите, езика и Аз-концепцията подкрепя емоционалното
развитие в ранното детство. Между 2- и 6-годишна възраст децата постигат по-добро
разбиране на собствените и чуждите чувства и емоционалната саморегулация се
повишава. Освен това децата в предучилищна възраст по-често преживяват само-
осъзнати емоции и емпатия, което допринася за развитието на тяхната нравственост.
244
Разбиране на емоциите
В началото на предучилищните години децата започват да говорят за причините,
последиците и поведенческите признаци на емоциите - разбиране, което увеличава
точността и комплекс -ността си (Stein & Levine, 1999). Към 4- до 5-годишна възраст
те правилно преценяват причините за много базисни емоции („Той е щастлив, защото се
люлее много нависоко“; „Тъжен е, защото му липсва майка му“). Обясненията на децата
обикновено подчертават външните фактори пред вътрешните състояния - баланс, който
се променя с възрастта (Levine, 1995). След 4-годишна възраст децата разбират по-
добре по какъв начин убежденията мотивират поведението (вж. седма глава). Тогава се
разширява разбирането им, че вътрешните фактори могат да задействат емоции.
Децата от предучилищна възраст освен това могат да прогнозират какво ще направи
другарче в играта, изразяващо определена емоция. Четиригодишните знаят, че гневното
дете може да удари някого и че щастливото е по-вероятно да сподели играчките си с
другите (Russell, 1990). Те осъзнават, че мисленето и чувствата са свързани - че
човек, на когото е напомнено минало тъжно събитие, вероятно ще се натъжи
(Lagattuta, Wellman, & Flavell, 1997). Нещо повече: те откриват ефективни начини да
облекчават отрицателните чувства на другите, например прегръщане, за да се облекчи
тъгата (Fabes et al., 1988).
Децата в предучилищна възраст, чиито родители често признават емоционалните си
реакции и говорят за различни емоции, са по-способни да преценяват чуждите емоции,
когато са тести-рани на по-късна възраст (Denham & Kochanoff,
2002). В едно изследване майки, които обясняват чувствата, преговарят и правят
компромиси по време на конфликти със своите 2.5-годишни деца, имат деца, които на
3-годишна възраст са напреднали в емоционалното разбиране и използват подобни
стратегии, за да разрешават несъгласията (Laible & Thompson, 2002).
Тъй като учат за емоциите от взаимодействията с възрастните, децата в предучилищна
възраст се ангажират в повече разговори за емоции с братя/сестри и приятели,
особено по време на играта на уж (Brown, Donelan-McCall, & Dunn, 1996; Hughes &
Dunn, 1998). На свой ред играта на уж допринася за емоционалното разбиране, особено
когато децата играят с братя/ сестри (Youngblade & Dunn, 1995). Емоционал-
ната природа на взаимоотношенията с братята/ сестрите, комбинирана с честото
отреагиране на чувствата, правят играта на уж отличен контекст за учене за
емоциите. Освен това колкото повече малките деца говорят за чувствата, когато
взаимодействат с другарчетата си в играта, толкова по-харесвани са от връстниците
си (Fabes et al.,
2001). Децата като че ли осъзнават, че признаването на емоциите на другите и
обясняването на собствените си чувства повишава качеството на взаимоотношенията.
Езикът също допринася съществено за повишената емоционална саморегулация на децата
в предучилищна възраст. Към 3- до 4-годишна възраст децата вербализират различни
стратегии за свеждане на емоционалната възбуда до по-комфортни нива. Например те
знаят, че могат да притъпят емоциите, като ограничат сетивния приток на информация
(закриват си очите или ушите с ръце, за да блокират неприятни гледки или звуци),
говорят си („Мама каза, че скоро ще се върне“) или променят целите си (след като са
били изключени от играта, решават, че така или иначе не желаят да играят)
(Thompson, 1990). Когато децата използват тези стратегии, емоционалните изблици
намаляват. Волевият контрол, в частност потискането на импулсите и изместване на
вниманието, също продължава да е жизненоважен за управлението на емоциите.
Тригодишни, които могат да се разсеят, когато са фру-стрирани, обикновено стават
сътрудничещи си ученици без особени проблемни поведения (Gilliom et al., 2002).
Топлите, търпеливи родители, които обясняват стратегии за контролиране на
чувствата, засилват способността на децата да се справят със стреса (Gottman, Katz,
& Hooven, 1997). Обратното, когато родителите рядко изразяват положителни емоции,
омаловажават чувствата на децата като маловажни и имат трудности с контролирането
на собствения си гняв, децата имат непрекъснати проблеми с управляването на
емоциите (Eisenberg et al, 2001; Gilliom et al., 2002; Katz & Windecker-Nelson,
2004).
Темпераментът също оказва влияние върху емоционалната саморегулация. Децата, които
преживяват силна отрицателна емоция, се затрудняват да потискат чувствата и да
изместват вниманието си от разстройващите събития. Следователно те е по-вероятно да
реагират с раздраз-
245
нение на дистреса на другите, да са гневни или агресивни, когато са фрустрирани, и
да нямат добри отношения с учителите и връстниците (Chang et al, 2003; Denham et
al., 2002; Shields et al., 2001).
Самоосъзнати емоции
Една сутрин в класната стая на Леели група деца се скупчват около задачата по
печене на хляб. Леели иска да изчакат, докато тя намери тава. Сами обаче посяга, за
да пипне тестото и купата пада на земята. Когато Леели се връща, Сами я поглежда,
след това покрива очите си с ръце. Чувства се засрамен и виновен.
Когато Аз-концепцията на децата се развие още повече, те често преживяват
самоосъзнати емоции - чувства, които включват нараняване или засилване на
самооценката им (вж. шеста глава). Към 3-годишна възраст самоосъзнатите емоции са
ясно свързани с оценяването на себе си. Тъй като все още развиват стандарти за
съвършенство и поведение обаче, децата в предучилищна възраст зависят от посланията
на възрастните, за да знаят кога да се чувстват горди, засрамени или виновни
(Lewis, 1995; Stipek, 1995). Родителите, чиято обратна връзка етикетира стойността
на детето и неговото представяне („Това е лошо свършена работа! Мислех, че ти си
добро момиче!“), имат деца, които преживяват силни самоосъзнати емоции - по-горди
са след успех, по-засрамени са след неуспех. Обратното, родители, които се
съсредоточават върху начините, по които може да се подобри представянето („Направил
си го така, а сега го направи по този начин“), въвеждат умерени, по-адаптивни
равнища на срам и гордост, и по-голямо упорство в изпълнението на трудните задачи
(Kelley, Brownell, & Campbell, 2000; Lewis,
1998).
При децата от западните култури силният срам е свързан с чувства на лична
неадекватност („Аз съм глупав“, „Аз съм ужасен човек“) и с недобро приспособяване -
отдръпване и депресия, както и гняв и агресия срещу тези, които са участвали в
предизвикалата срама ситуация (Mills,
2005). Обратното, вината - когато се появява при подходящите обстоятелства и не се
придружава от срам - е свързана с добро приспособяване. Вината може да помага на
децата да се съпротивляват на вредните импулси и мотивира непослушното дете да
компенсира щетата и да се държи по-внимателно (Tangney, 2001).
Последствията от срама за приспособяването на децата обаче варират в отделните
култури. Както илюстрират разказите на китайските родители за простъпките на детето
им (вж. с. 243), възрастните в азиатските колективистични общества по-често
предизвикват срам у децата, разглеждайки го като адаптивно напомняне за
взаимозависимостта на Аза и значението на преценките на другите (Bedford, 2004).
Емпатия
В ранното детство друга емоционална способност, емпатията, служи като важен
мотиватор на просоциалното, или алтруистично, поведение - действията, които
облагодетелстват друг човек, без да се очаква никаква награда за това (Eisenberg,
2005). В сравнение с прохождащите деца, тези в предучилищна възраст разчитат повече
на думите, за да предават чувствата си на емпатия. Способността за приемане на
чуждата гледна точка се засилва и води и до увеличаване на емпатийните реакции.
Въпреки това емпатията, или чувстването заедно с другия човек и емоционалното
реагиране по подобен начин, невинаги води до любезни и оказващи помощ действия. За
някои деца емпатията към разстроен възрастен или връстник ес-калира в личен
дистрес. Опитвайки се да намали тези чувства, детето се фокусира върху собствената
си тревожност, вместо върху човека в нужда. В резултат емпатията не отстъпва място
на съчувствието - чувствата на загриженост или тъга за нещастието на другия.
Темпераментът играе роля в това, дали емпатията ще предизвика изпълнено със
съчувствие, просоциално поведение, или фокусиран върху себе си личен дистрес.
Децата, които са дружелюбни, себеутвърждаващи се и способни да регулират емоциите
си, е по-вероятно да помагат, да споделят и да утешават хората в дистрес. Децата
със слаба емоционална регулация, които често се чувстват премазани от чувствата си,
по-рядко демонстрират съчувствена загриженост и просоциално поведение (Bengtsson,
2005; Eisenberget al., 1998).
Както и при емоционалната саморегулация, родителското поведение влияе върху
емпатията и съчувствието. Когато родителите са топли, насърчават емоционалната
експресивност и демонстрират чувствителна, съчувствена загриженост за малките си
деца, те е вероятно да реагират със загриженост на дистреса на другите -
246
взаимоотношения, които се запазват и в ранната зряла възраст (Koestner, Franz, &
Weinberger, 1990; Strayer & Roberts, 2004). Освен моделирането на съчувствие,
родителите могат да учат децата си на значението на любезността и да се намесват,
когато детето демонстрира неуместна емоция. Тези родителски поведения прогнозират
високи равнища на съчувствено реагиране у децата (Eisenberg, 2003).
След като децата стават все по-себеосъзнати и все по-добри в предаването и
разбирането на мислите и чувствата на другите, уменията им във взаимодействието с
връстниците се засилват. Връстниците им осигуряват учебни преживявания, които те не
могат да получат по никакъв друг начин. Тъй като връстниците взаимодействат „на
равна нога“, децата трябва да поддържат разговорите, да си сътрудничат и да си
поставят цели в играта. С връстниците децата си формират приятелства - специални
взаимоотношения, които са белязани с привързаност и общи интереси. Да погледнем как
взаимодействието с връстниците се променя през предучилищните години.
Напредък в дружелюбието с връстниците
Милдред Партън (Parten, 1932) - една от първите, които изучават социабилността
между връстниците при 2- до 5-годишни деца, - забелязва драматично повишение с
възрастта на съвместната, взаимодействаща игра. Тя стига до заключението, че
социалното развитие напредва в последователност от три стъпки. Започва с не-
социална активност - неангажирано поведение на страничен наблюдател и уединена
игра. След това преминава към паралелна игра, при която детето играе близо до
другите деца със сходни материали, но не се опитва да влияе върху поведението им.
На най-високото равнище са две форми на истинско социално взаимодействие. Едната е
асоциативната игра, при която децата се ангажират в отделни дейности, но разменят
играчки и коментират взаимно поведението си. Другата е сътрудничещата игра - по-
напреднал тип взаимодействие, в което децата се ориентират към цел, например
разиграване на въображаема тема.
Проследяващи изследвания на дружелюбието с връстниците. Лонгитюдните свидетелст-
ва сочат, че тези игрови форми се появяват в предложения от Партън ред, но по-късно
появяващите се не заместват по-ранните (Howes & Matheson, 1992). По-скоро всички
типове съществуват съвместно в ранното детство.
Наблюдавайте децата да преминават от един тип игра към друга и ще видите, че често
се придвижват от страничен наблюдател към паралелна до сътрудничеща игра и обратно
(Robinson et al.,
2003). Децата в предучилищна възраст като че ли използват паралелната игра като
междинна станция - временно откъсване от изискванията на сложното социално
взаимодействие и кръстопът към нови дейности. Освен това уединената и паралелната
игра остават доста стабилни от 3- до 6-годишна възраст, отговаряйки за равен дял в
детската игра като този на сътрудничещото взаимодействие (Rubin, Fein, &
Vandenberg, 1983).
Сега разбираме, че в ранното детство се променя типът, а не количеството уединена и
паралелна игра. В изследванията на играта на малки деца в Тайван и в САЩ
изследователите оценяват когнитивната зрялост на несоциалната, паралелната и
сътрудничещата игра, използвайки категориите, показани в таблица 8.1. Във всеки тип
игра по-големите деца демонстрират когнитивно по-зряло поведение, отколкото по-
малките (Рап, 1994; Rubin, Watson, & Jambor, 1978).
Често родителите се чудят дали малко дете, което прекарва много време да си играе
само се развива нормално. Само определени типове не-социална дейност - безцелно
лутане, кръжене около връстниците и функционална игра, включваща повтарящо се
моторно действие - са причина за загриженост. Децата, които наблюдават връстниците
си, без да играят, обикновено са темпераментово потиснати - със силно развита
социална плашливост (Coplan et al., 2004; Rubin, Burgess, & Hastings, 2002).
Повечето деца в предучилищна възраст с ниска степен на взаимодействие с връстниците
обаче не са социално тревожни. Те просто харесват да играят сами и уединените им
дейности са положителни и конструктивни. Когато все пак играят с връстниците, те
демонстрират социално умело поведение (Rubin & Coplan, 1998).
Културни вариации. Дружелюбността към връстниците приема различни форми в колек-
тивистичните и индивидуалистичните общества. Например децата в Индия по принцип
играят в големи групи. Голяма част от поведението им е имитация, появява се в
унисон и включва
247
Таблица 8.1. Последователност на развитието на категориите познавателни игри
Категория игра Описание Примери
Функционапна игра Прости, повтарящи се моторни движения със ипи без обекти, особено
често срещана през първите 2 години от живота Тичане из стаята, търкапяне на
количка напред-назад, мачкане на ппастилин без намерение да се направи нещо
Конструктивна игра Създаване ипи конструиране на нещо, особено често срещана
между 3 и 6 години Конструиране на къща от блокчета за игра, рисуване, редене
на пъзеп
Игра на уж Разиграване на всекидневни и въображаеми роли, особено често срещана
между 2 и 6 години Игра на къща, учипище, на попицаи, разиграване на приказни
ипи тепевизионни герои
Източник: Rubin, Fein, & Vandenberg, 1983.
близък физически контакт - игрови стил, изискващ високо равнище на сътрудничество.
В „бато-бато“ децата разиграват сценарий за отиване на пазар, докосване на рамото и
ръцете на всеки останал, докато се преструват, че разрязват и разделят вкусен
зеленчук (Roopnarine et al, 1994).
Културните убеждения за значението на играта също влияят върху ранните връзки с
връстниците. Възрастните, които възприемат играта просто като забавление, е по-
малко вероятно да осигуряват „реквизит“ или да насърчават преструването в сравнение
с тези, които ценят нейните познавателни и социални ползи (Farver & Wimbarti,
1995). Малките деца на корейско-американски родители, които подчертават упорството
в задачата като жизненоважно за ученето, прекарват по-малко време от белите
американски деца в съвместни игри на уж и повече време, без да правят нищо или
ангажирани в паралелна игра (Farver, Kim, & Lee,
1995).
Първи приятелства
Когато децата в предучилищна възраст взаимодействат, се формират първите
приятелства като важен контекст за емоционално и социално развитие. Те разбират
нещо за уникалността на приятелството. Казват, че приятел е човек, „който те
харесва“ и с когото прекарваш много време в игра. Въпреки това идеите им за
приятелството далеч не са зрели. Четири- до 7-годишните разглеждат приятелството
като приятна игра и разделяне на играчките. Приятелството все още няма
дългосрочното, трайно качество, основано на взаимното доверие (Hartup & Abecassis,
2004; Selman, 1980). Всъщност Сами обявява: „Марк е най-добрият ми приятел“ в
дните, когато момчетата се разбират добре. Когато обаче възникне спор, той
преобръща мнението си: „Марк, ти не си ми приятел!“.
Въпреки това взаимодействията между малките приятели са уникални. Приятелите в
предучилищна възраст са по-емоционално експресивни, смеят се и се гледат взаимно
по-често, отколкото тези, които не са приятели (Hartup & Stevens, 1999; Vaughn et
al., 2001). Нещо повече: приятелствата в ранното детство предлагат социална
подкрепа. Децата, които започват да ходят на детска градина с приятели в групата си
или които с лекота създават приятелства, по-лесно се приспособяват към училището
(Ladd, Birch, & Buhs, 1999; Ladd & Price, 1987). Чрез приятелствата децата като че
ли се интегрират в учебната среда по начин, който подпомага както академичната,
така и социалната компетентност.
Влияние на родителите върху ранните отношения с връстниците
Децата придобиват първите си умения за взаимодействие с връстниците в семейството.
Родителите влияят върху дружелюбността на децата към връстниците си както директно,
чрез опити да влияят върху взаимоотношенията им с връстниците, така и индиректно,
чрез своите практики по отглеждането им и игровите си поведения (Ladd & Pettit,
2002; Rubin et al., 2005).
Преки родителски влияния. Децата в предучилищна възраст, чиито родители често
уреждат неформални игрови дейности между връстниците, обикновено имат по-големи
мрежи от връстници и са социално по-умели (Ladd, LeSieur, & Profilet, 1993). При
осигуряване на възможности за игра родителите показват на децата как да инициират
собствените си контакти с връстниците. Умелото насочване от родителите как да
влизат в игрови групи и да управляват конфликтите са свързани със социалната
компетентност на малките деца и приемането им от връстниците (Parke et al., 2004;
Mize & Pettit, 1997).
248
Индиректни влияния от родителите. Много поведения на родителите не са пряко
насочени към подпомагане на дружелюбността към връстниците, но въпреки това ѝ
оказват влияние. Например сигурната привързаност към родителите е свързана с по-
откликващо, хармонично взаимодействие с връстниците, по-големи мрежи от връстници и
по-топли, но подкрепящи приятелства през предучилищните и училищните години
(Coleman, 2003; Wood, Emmerson, & Cowan, 2004). За това може би е отговорно
чувствителното, емоционално експресивно общуване, което допринася за сигурната
привързаност. В няколко изследвания силно ангажираните, емоционално положителните
разговори и игра между родителите и детето прогнозират просоциалното поведение и
положителните взаимоотношения с връстниците на детето в предучилищна възраст (Clark
& Ladd, 2000; Lindsey & Mize, 2000).
Някои деца вече имат големи трудности в отношенията с връстниците. В класната стая
на Леели Роби е едно от тях. Където и да се намира, могат да се чуят коментари
като: „Роби разруши кулата ни от блокчета“ и „Роби ме удари без никаква причина“.
Когато обсъждаме нравственото развитие в следващата част, ще научите повече за
начина, по който родителството е допринесло за проблемите на Роби с връстниците му.
Преглед
Сред децата, които прекарват много време в самостоятелна игра, кои фактори
разграничават тези, които вероятно имат трудности в приспособяването, от онези,
които са добре приспособени и социално умели?
Прочетете отново описанието на спора между Сами и Марк в началото на главата. На
базата на това, което знаете за развитието на Аза, защо е било добра идея Леели да
разреши спора, като осигури допълнителна торба с бобови зърна?
Помислете за първото си приятелство. На колко години сте били? Опишете качеството
на взаимоотношението си. Какво са направили вашите родители - пряко и непряко,
което може би е повлияло върху най-ранните ви връзки с връстниците?
Основи на нравствеността
Разговорите и поведението на децата дават много примери за тяхната развиваща се
нравственост. Към 2-годишна възраст те използват думи за оценяване на поведението
като „добро“ или „лошо“ и реагират с дистрес на агресивните и по друг начин вредни
действия (Kochanska, Casey, & Fukumoto, 1995).
По целия свят възрастните забелязват тази напъпваща способност за разграничаване на
пра-вилното от погрешното. Някои култури имат специална дума за нея. Индианците
утку от залива Хъдзън казват, че детето развива ихума (разум). Жителите на Фиджи
вярват, че се появява вака-яло (сетиво, здрава преценка). В отговор родителите
държат децата по-отговорни за поведението им (Kagan, 1998). Към края на ранното
детство децата могат да формулират множество нравствени правила: „Не трябва да
вземаш неща, без да попиташ!“, „Казвай истината!“. Освен това те спорят по
въпросите на справедливостта: „Не е честно. Той получи повече!“
Всички теории за нравственото развитие признават, че съвестта започва да се оформя
през ранното детство. Повечето са съгласни, че първо-начално нравствеността на
детето е външно контролирана от възрастните. Постепенно тя започва да се регулира
от вътрешни стандарти. Истински нравствените хора не просто правят правил-ното нещо
в името на конформността или за да се подчинят на авторитетните фигури. Те са
развили състрадателна загриженост и принципи на добро поведение, които следват в
широк спектър от ситуации.
Макар че има пунктове на съгласие, всяка ос-новна теория подчертава различен аспект
на нравствеността. Психоаналитичната теория подчертава емоционалната страна на
развитието на съвестта, в частност идентификацията с родителя и вината като
мотиватори на доброто поведение. Теорията за социалното учене се съсредоточава
върху нравственото поведение и как то се учи чрез подкреплението и моделирането.
Когнитивната перспектива към развитието подчертава мисленето - способността на
децата да разсъждават за справедливостта и честността.
Психоаналитичната перспектива
Спомнете си, че според Фройд малките деца си формират суперего, или съвест, чрез
идентифициране с родителя от същия пол, чиито нрав-
249
ствени стандарти те приемат (вж. първа глава). Децата се подчиняват на суперегото,
за да избегнат вината - болезнена емоция, която възниква всеки път, когато са
изкушени да се държат лошо. Нравственото развитие — убеден е Фройд — до голяма
степен е завършено до 5—6-годишна възраст.
Днес повечето изследователи не са съгласни със становището му за развитието на
съвестта. В неговата теория страхът от наказание и загуба на родителската любов
мотивира формирането на съвестта и нравственото поведение (Tellings, 1999). Въпреки
това децата, чиито родители често използват заплахи, заповеди или физическа сила,
са склонни да нарушават често стандартите и изпитват слаба вина (Kochanska et al,
2002). Ако родителят оттегля любовта си след проява на лошо поведение, например
отказва да говори или заявява, че не харесва детето, децата често реагират с висока
степен на самообвинения, мислейки си: „Не ставам за нищо“. В крайна сметка, за да
предпазят себе си от смазваща вина, е възможно тези деца да отричат емоцията и в
резултат да развият слаба съвест (Kochanska, 1991).
Индуктивна дисциплина. Обратното, типът дисциплина, наречена индукция, при която
възрастният помага на детето да забелязва чувствата, като посочва ефектите от
лошото си поведение върху другите, подкрепя формирането на съвестта. Например
родителят може да каже: „Тя плаче, защото ти не искаш да ѝ върнеш куклата“
(Hoffman, 2000). Децата в предучилищна възраст с топли родители, които използват
индукцията, е по-вероятно да се въздържат от престъпване на правилата, признават и
компенсират щетите след лоши свои простъпки и демонстрират просоциално поведение
(Kerr et al, 2004; Zahn-Waxler, Radke-Yarrow, & King, 1979).
Успехът на индукцията може би се крие в силата ѝ да мотивира активното ангажиране
на децата с нравствените стандарти. Подчертавайки влиянието на детските действия
върху другите, индукцията насърчава емпатията и съчувствието (Krevans & Gibbs,
1996). Даването на децата на причини защо трябва да променят поведението си, ги
насърчава да приемат нравствените стандарти, защото те имат смисъл.
Приносът на детето. Макар че добрата дисциплина е от критично значение,
характеристиките на децата могат да влияят върху успеха от
родителските техники. Изследванията на близнаци показват скромен генетичен принос в
емпатията (Zahn-Waxler et al., 2001). Силно емпа-тийното дете е по-откликващо на
индукцията.
Темпераментът също е влиятелен. Умерените, търпеливи тактики: молби, внушения,
подсказвания и обяснения, са достатъчни, за да породят реакции на вина при
тревожните, страхливи деца в предучилищна възраст (Kochanska et al., 2002). С
безстрашните, импулсивни деца обаче внимателното дисциплиниране няма особено
въздействие. Налагането на власт също не върши добра работа, тъй като подкопава
способността на детето да контролира импулсите си (Kochanska & Knaack, 2003).
Вместо това родителите на импулсивните деца могат да подпомагат развитието на
съвестта, като гарантират създаването на взаимоотношение на сигурна привързаност и
комбинират решителното коригиране с индукцията (Fowles & Kochanska, 2000). Когато
децата са с толкова слаба тревожност, че неодобрението на родителите не им
причинява особен дис-комфорт, тясната връзка родител-дете осигурява алтернативна
основа на нравствеността. Тя мотивира децата да слушат родителите си като средство
за запазване на изпълненото с любов, подкрепящо взаимоотношение.
Ролята на вината. Макар че няма особена подкрепа за идеите на Фройд за развитието
на съвестта, той е прав, че вината е важен мотивиращ фактор за нравственото
действие. Предизвикването на основана на емпатията вина (изрази на лична
отговорност и съжаление, например „Съжалявам, че го обидих“), като се обяснява, че
детето вреди на някого и е разочаровало родителя си, е средство за въздействие
върху децата, без да се използва принуда (Baumeister,
1998).
Противно на убеждението на Фройд обаче, вината не е единствената сила, която ни
принуждава да действаме нравствено. Нито пък нравственото развитие е завършено до
края на ранното детство. Това по-скоро е постепенен процес, продължаващ и в зряла
възраст.
Теория за социалното учене
Според теорията за социалното учене нравствеността няма уникален курс на развитие.
По-скоро нравственото поведение се придобива по същия начин като другите реакции:
чрез подкрепление и моделиране.
250
Значението на моделирането. Оперантното обуславяне - подкрепянето на доброто
поведение под формата на одобрение, привързаност и други награди - не е достатъчно,
за да придобият децата нравствени реакции. За да бъде поведението подкрепяно,
трябва първо да се появи спонтанно. Въпреки това много просоциални действия,
например споделяне на вещите с другите, оказване на помощ или утешаване на тъжно
другарче, първоначално не се появяват достатъчно често, за да може подкреплението
да обясни бързото им развитие в ранното детство. Вместо това теоретиците на
социалното учене вярват, че децата се научават да се държат нравствено до голяма
степен чрез моделирането -като наблюдават и имитират хората, които демонстрират
подходящото поведение (Bandura, 1977; Grusec, 1988). След като децата придобият
нравствена реакция, например споделяне на вещи или казване на истината,
подкреплението под формата на похвала увеличава честотата ѝ (Mills & Grusec, 1989).
Много изследвания показват, че ако децата имат щедри или помагащи модели, това
увеличава просоциалните им реакции. Моделите са най-влиятелни в предучилищните
години. Към края на ранното детство децата, които са общували непрекъснато с
грижовни възрастни, са ин-тернализирали просоциалните правила и ги следват,
независимо дали моделът присъства (Mussen & Eisenberg-Berg, 1977).
Ефектите на наказанието. Острото порицание или използването на физическа сила за
ограничаване или активизиране на детето са оправдани, когато непосредственото
подчинение е нужно, например когато 3-годишно дете се кани да притича през улицата.
В действителност родителите е най-вероятно да използват силови методи при тези
условия. Когато искат да подпомагат дългосрочните цели, например любезно отношение
към другите, те обикновено разчитат на топлотата и аргументацията (Kuczynski,
1984). Родителите често комбинират налагането на властта с аргументирането в
отговор на много сериозни простъпки, например лъжи и кражби (Grusec & Goodnow,
1994).
Когато се използва често обаче, наказанието допринася единствено за моментното
подчинение. Например родителите на Роби често го удрят, критикуват и му крещят. В
мига, в който те излязат от стаята обаче, той обикновено отново се ангажира в
неприемливото поведение. Кол-
кото по-сурови са заплахите, гневен физически контрол и физическо наказание на
децата, толкова по-вероятно е да развият сериозни, дълготрайни проблеми с
психичното си здраве. Сред тях са слабото интернализиране на нравствените правила,
депресия, агресия, антисоциално поведение и слабо академично представяне в
детството и юношеството, както и престъпно поведение и малтретиране на партньора и
децата в зряла възраст (Brezina, 1999; Gershoff, 2002а; Kochanska, Aksan, &
Nichols, 2003).
Суровото наказание има няколко нежелателни странични ефекти:
• То моделира агресия.
• Предизвиква хронично чувство, че са лично заплашени, което кара децата да се
фокусират върху собствения си дистрес, а не да реагират съчувствено на другите.
• Кара децата да избягват наказващия възрастен, който в резултат няма особени
възможности да ги учи на желателни поведения.
• Спирайки временно лошото поведение на децата, то предлага незабавно облекчаване
на възрастните, които след това могат да наказват по-често - курс на действие,
който може да влезе в спиралата към малтретирането.
• Възрастни, чиито родители са използвали телесни наказания, го приемат в по-голяма
степен (Deater-Deckard et al., 2003). По този начин използването на физическото
наказание може да се пренася от поколение на поколение.
Проучване на национално представителна извадка от американски домакинства разкрива,
че макар телесното наказание да се увеличава от младенчеството до 5-годишна възраст
и след това да спада, то е често срещано при всички възрасти (вж. фигура 8.1). По
същия начин повече от 70% от канадските родители признават, че са удряли или
пляскали децата си (Durrant, Broberg,
& Rose-Krasnor, 2000; Straus & Stewart, 1999). Повече от една четвърт от физически
наказващите родители споделят, че са използвали твърд обект, например колан или
четка, за да удрят децата си (Gershoff, 2002b).
Преобладаващо американско убеждение е, че ако се прилага от грижовни родители,
телесното наказание е безвредно, а може би дори полезно. Както обаче разкрива
карето „Културни влияния“, това допускане е валидно само при условията на
ограничена употреба в определен социален контекст. ►
251
Етнически различия в последиците от физическото наказание
В афроамериканска общност шестима „ста-рейшини“, всичките изявили желание да служат
като ментори за родители, изправени пред предизвикателства с отглеждането на
децата, се срещат, за да обсъждат въпросите на родител-ството в агенция за социални
услуги. Техните нагласи към дисциплината са изумително различни от тези на белите
социални работници, които ги събират. Всеки старейшина настоява, че успешното
отглеждане на децата изисква използването на подходящите физически тактики.
Същевременно те изразяват силно неодобрение на крясъците или псуването на децата,
наричайки такова излязло от контрол поведение на родителите „оскърбително“. Рут -
най-възрастният и най-уважаваният член на групата, характеризира доброто
родителство като сложна комбинация от топлота, преподаване, мило говорене и
физическо дисциплиниране. Тя разказва как възрастна съседка я е съветвала да се
справя със собствените й деца, когато е била млад родител:
Тя ми каза: говори им, не им крещи... говори им наистина мило и сладко, а когато
направят нещо наистина грозно... смени рязко поведението и няма да имаш абсолютно
никакви проблеми с тях. От този ден точно така ги отгледах.
И другите се присъединяват, подчертавайки лекото наказание. „Просто ги потупай по
рамото“, „Когато правиш такива неща [ставаш твърде суров], вредиш на себе си“
(Mosby et al., 1999, pp. 511-512).
Използването на физическото наказание е по-често срещано при родителите с нисък
социоикономически статус и от малцинствени групи, които е по-вероятно от тези със
среден социоикономически статус да защитават пляскането и
боя (Pinderhughes et al., 2000; Straus & Stewart,
1999). Макар че телесното наказание е свързано с широк спектър от отрицателни
резултати за детето, изключения наистина има.
В едно лонгитюдно изследване изследователите проследяват неколкостотин семейства в
продължение на 12 години, събирайки информация за стратегиите за дисциплиниране и
проблемните поведения. Дори след като се контролират много характеристики на детето
и семейството, резултатите са впечатляващи: в белите американски семейства
физическото наказание е положително свързано с юношеска агресия и ан-тисоциално
поведение. В афроамериканските семейства, обратното, колкото повече майките са
дисциплинирали физически през детството, толкова по-малко техните тийнейджъри
демонстрират гневно поведение, отреагиране и проблеми в училищен с полицията
(Lansford et al., 2004).
Афроамериканските и белите американски родители, изглежда, прилагат физическото
наказание по различен начин. В чернокожите семейства такова дисциплиниране е
културно одобрявано, по принцип е леко, налагано в контекст на родителска топлота и
имащо за цел да помогне на децата да станат отговорни възрастни. Белите родители,
обратното, обикновено мислят физическото наказание за погрешно, така че когато
прибягват до него, обикновено са силно възбудени и отхвърлящи (Graziano & Hamblen,
1996). В резултат чернокожите деца може би разглеждат боя като практика,
осъществявана в техен интерес, докато белите деца вероятно го разглеждат като „акт
на лична агресия“ (Gunnoe & Mariner, 1997, p. 768).
Тези резултати не означават рекламиране на физическото наказание. Други форми на
дисциплиниране, включително положителните стратегии, изброени на стр. 253 са много
по-ефективни. Струва си обаче да се отбележи, че значението и влиянието на
физическото дисциплиниране варира значително заедно с културния контекст.
► Алтернативи на суровото наказание. Алтернативите на критиките, шамарите и
пляскането могат да намалят нежелателните странични ефекти на наказанието. Техника,
наречена тайм-аут, включва отстраняването на децата от непосредствената среда,
например като се изпратят в стаята си, докато са готови да се върнат по подходящия
начин. Когато детето е извън контрол, няколко минути в таймаут може да са
достатъчни, за да се промени поведението, като
същевременно дават на гневните родители период на охлаждане. Друг подход е
оттеглянето на привилегии, например гледането на любима телевизионна програма.
Когато родителите решат да използват тези форми на наказание, могат да увеличат
ефективността им по три начина:
• Последователност. Позволяването на децата да действат неуместно в някои случаи ги
252
обърква и неприемливите действия продължават (Acker & O’Leary, 1996).
• Топло взаимоотношение между родителя и детето. Децата на ангажирани, грижовни
родители възприемат прекъсването на поток на родителската привързаност, което
придружава наказанието, като особено неприятно. Те искат да си върнат родителската
топлота и одобрение колкото е възможно по-скоро.
• Обяснения. Осигуряването на причините за лекото наказание помага на децата да
свържат лошата постъпка с очакванията за бъдещото поведение, а това води до много
по-голямо намаляване на лошото поведение, отколкото използването само на
наказанието (Larzelere et al., 1996).
Фигура 8.1. Разпространение на телесното наказание според възрастта на децата
Оценките се основават на процента родители в национално представителна американска
извадка от близо 1000 души, които споделят един или повече примера на напляскване,
шамари, удари, разтърсване или удряне с твърд предмет през изминалата година,
физическото наказание се увеличава рязко по време на ранното детство и след това
спада, но е висок процент във всички възрасти. (От M. A. Straus & J. H. Stewart,
1999, „Corporal Punishment by American Parents: National Data on Prevalence,
Chronicicy, Severity, and Duration in Relation to Child and Family
Characteristics,“ Clinical Child and Family Psychology Review, 2, p. 59. Адаптирано
c любезното разрешение на Springer Science and Business Media и Murray Straus.)
Положителна дисциплина. Най-ефективните форми на дисциплиниране насърчават доброто
поведение, като изграждат изпълнена с вза-имно уважение връзка с детето,
предварително информиране на детето как да действа и похвала на зрялото поведение
(Zahn-Waxler & Robinson, 1995). Когато чувствителността, сътрудничеството и
споделените положителни емоции са видими в съвместните дейности между родителите и
децата в предучилищна възраст, децата демон-
стрират по-непоколебимо развитие на съвестта, като изразяват емпатия след
простъпки, играят справедливо и се държат отговорно и любезно (Kochanska & Murray,
2000). Консултирайте се с „Прилагане на онова, което знаем“ за начини за
положително дисциплиниране на детето. Родителите, които използват тези стратегии,
се фокусират върху дългосрочните социални и житейски умения - сътрудничество,
решаване на проблеми и съобразяване с благополучието на другите. В резултат те
силно намаляват нуждата от наказание.
Когнитивната перспектива към развитието
Психоаналитичният и бихейвиористкият подход към нравствеността се фокусират върху
начина, по който децата придобиват готови стандарти за добро поведение от
възрастните. Обратното, когнитивната перспектива към развитието разглежда децата
като активни мислещи за социалните правила. Още в предучилищна възраст децата
правят нравствени преценки, решавайки какво е правилно и погрешно на базата на
понятията, които си конструират за справедливостта и честността (Gibbs, 1991,
2003).
Нещо повече: децата от предучилищна възраст разграничават нравствените императиви,
които защитават правата и благополучието на хората, от другите типове действия:
социални конвенции - обичаи, детерминирани единствено чрез консенсус, например
маниери на масата, и въпроси на личен избор, които не нарушават правата, не са
социално регулирани и зависят от отделния човек, например избор на приятели и цвят
на дрехите (Ardila-Rey & Killen, 2001; Nucci, 1996; Yan & Smetana, 2003). Интервюта
с 3- и 4-годишни деца разкриват, че те разглеждат нравствените нарушения
(открадване на ябълка) като по-нередни, отколкото нарушенията на социалните
конвенции (ядене на сладолед с пръсти) (Smetana, 1995; Turiel, 1998). Интересът на
децата в предучилищна възраст към личния избор, предаван чрез твърдения като „Ще
облека тази риза“, служи като трамплин за нравствените концепции за индивидуалните
права, които значително се разширяват в средното детство и юношеството (Killen &
Smetana, 1999).
В областта на нравствеността обаче децата в предучилищна и начална училищна възраст
обикновено разсъждават ригидно, правейки преценки, базирани на видими
характеристики и последици, докато пренебрегват друга важна инфор-
253
мация. Например те е по-вероятно от по-големите деца да твърдят, че кражбата и
лъжата са винаги неморални дори когато човекът има нравствено солидна причина да се
ангажира в такива актове (Lourenco, 2003). Макар че не одобряват неразкритите лъжи,
те преценяват тези, довели до наказание, по-отрицателно, отколкото онези, които не
водят до наказание (Bussey, 1992).
Познавателното и езиковото развитие подкрепя нравственото разбиране на децата в
предучилищна възраст, но социалните преживявания са жизненоважни. Споровете с
братя/сестри и връстници за права, вещи и собственост позволява на малките деца да
изработят първоначалните си представи за справедливостта и честността (Killen &
Nucci, 1995). Освен това децата учат по пътя на наблюдението как възрастните се
справят с нарушенията на правилата и обсъждат нравствените проблеми. Тези, които са
напреднали в нравственото мислене, обикновено имат родители, които адаптират
посланията си за боя, честността и собствеността така, че децата им да могат да ги
разберат, разказват истории с нравствени поуки, насърчават просоциалното поведение
и внимателно стимулират детето да продължава да мисли по тези въпроси, без да са
враждебни или критични (Janssens & Dekovic, 1997; Walker & Taylor, 1991a).
Децата в предучилищна възраст, които вербално и физически нападат другите, често
почти без провокация, вече са изостанали в нрав-
ствените разсъждения (Helwig & Turiel, 2002а). Без специална помощ такива деца
демонстрират дълговременна дезинтеграция на нравственото развитие.
Използване на положителна дисциплина
Стратегия Обяснение
Използване на простъпките като възможности детето да бъде учено. Когато детето се
ангажира във вредно или опасно поведение, използвайте индукцията, която мотивира
децата да компенсират грешката си и да се държат просоциално.
Намаляване на възможностите за лошо поведение. При дълго пътуване вземете някакви
игри за задната седалка, които облекчават нервниче-нето на децата. В супермаркета
разговаряйте с децата и им позволявайте да ви помагат при пазаруването. В резултат
децата се научават да си запълват времето конструктивно, когато възможностите са
ограничени.
Осигуряване на причини за правилата. Когато децата разбират, че правилата са
справедливи за всички засегнати, а не произволни, се стремят да ги следват, защото
са разумни и рационални.
Уреждане децата да участват в семейните рутинни дейности и задължения Като се
присъединяват към възрастните в приготвянето на ястие, миене на чинии или събиране
на листа, децата развиват чувство на отговорно участие в семейния живот и в
общността, а и придобиват много практически умения.
Когато децата се инатят, опитайте компромис и решаване на проблеми. Когато
детето отказва да се подчини, изразете разбиране на неговите чувства („Знам, че не
е забавно да чистиш“), предложете компромис („Ти вдигни тези, аз ще подредя онези“)
и помогнете на детето да обмисли начини да избягва проблема в бъдеще. Твърдото
реагиране, но с любезност и уважение увеличава вероятността за охотно
сътрудничество.
Насърчавайте зрялото поведение. Изразявайте увереност в способността на децата
да учат и висока оценка на усилията и сътрудничеството им, например „Ти направи
най-доброто, на което си способен!“, „Благодаря, че помагаш!. Насърчението от
възрастните поощрява гордостта и удовлетворението от успеха и по този начин
вдъхновява децата да подобряват още повече поведението си.
Другата страна на нравствеността: развитие на агресията
Започвайки в края на младенчеството, всички деца демонстрират от време на време
агресия. С увеличаване на интеграцията с другите деца в семейството и с връстниците
се засилват и агресивните изблици (Tremblay, 2002). Към края на предучилищната
възраст се появяват два основни типа агресия. Най-често срещаната е
инструменталната, при която децата искат даден предмет, привилегия или пространство
и опитвайки се да ги получат, блъскат, крещят или по друг начин атакуват човека,
който им пречи. Другият тип - враждебната агресия, има за цел да нарани друг човек.
Враждебната агресия има поне три разновидности:
• Физическата агресия вреди на другите чрез физическо нараняване - блъскане,
удряне, ритане или мушкане, или разрушаване на чуждата собственост.
• Вербалната агресия вреди на другите чрез заплахи за физическа агресия, обидни
прякори или враждебно дразнене.
254
• Отношенческата агресия вреди на взаимоотношенията с връстниците на другото дете
чрез социално изключване, зловредни клюки или манипулиране на приятелствата.
В ранното детство физическата агресия постепенно се замества с вербална (Tremblay
et al,
1999). Инструменталната агресия намалява със засилване на способността на малките
деца да отлагат задоволяването, което им позволява да не грабят притежанията на
другите. Враждебната агресия обаче се увеличава (Tremblay, 2000). По-големите деца
са по-способни да разпознават зловредните намерения и в резултат по-често си
отмъщават враждебно.
Към края на предучилищната възраст момчетата в много култури са физически по-
агресив-ни от момичетата (Coie & Dodge, 1998). Тази полова разлика се дължи отчасти
на биологията, в частност на андрогените, или мъжките полови хормони. Андрогените
допринасят за по-голямата физическа активност на момчетата, която е вероятно да
премине в агресия в определени ситуации. Момчетата освен това прекарват повече
време от момичетата в съревнователни игри в големи групи - контекст, който
подпомага деспотичните, войнствени действия (Benenson et al.,
2001). Половото типизиране (тема, която ще разгледаме след малко) също е важно.
След като децата в предучилищна възраст осъзнаят поло-во-ролевите стереотипи - че
от мъжете и жените се очаква да се държат по различен начин, -физическата агресия
спада по-рязко при момичетата, отколкото при момчетата (Fagot & Leinbach, 1989).
Родителите също реагират много по-отрицателно на боя между момичета, отколкото
между момчета (Arnold, McWilliams, & Harvey-Arnold, 1998).
Макар че момичетата имат репутация, че са по-агресивни вербално и отношенчески в
сравнение с момчетата, половото различие е малко (Salmivalli, Kaukiainen, &
Lagerspetz, 2000; Underwood, Galen, & Paquette, 2001). Още от предучилищните години
момичетата концентрират повечето от агресивните си действия в категорията на
отношенията. Момчетата причиняват вреда по по-разнообразни начини и следователно
демонстрират цялостно ниво на агресивност, което е много по-високо от това на
момичетата (вж. фигура 8.2).
Същевременно момичетата по-често избират индиректни отношенчески тактики, например
разпространяване на слухове, отказ да говорят с
връстничка или казване зад гърба на някого: „Не си играй с нея“. Такива тактики
разстройват интимните връзки, така важни за момичетата, и могат да са особено
подли. Докато физическите атаки обикновено са кратки, актовете на индиректна
отношенческа агресия могат да продължават часове, седмици или дори месеци (Nelson,
Robinson, & Hart, 2005; Underwood, 2003).
Някои деца, особено онези, които са емоционално отрицателни, импулсивни и
неподчинява-щи се, са склонни на ранна, подчертано честа физическа или отношенческа
агресия, която нерядко се запазва във времето и води до сериозни академични и
поведенчески проблеми в средното детство и юношеството (Brame, Nagin, & Tremblay,
2001; Vaillancourt et al, 2003). Тези отрицателни резултати обаче зависят от
условията, при които се отглежда детето.
Фигура 8.2. Типове агресия по пол
Повече от 1100 ученици идентифицират връстниците си, които често се ангажират във
физическа или вербална агресия (удряне, ритане, мушкане или обиди) и отношенческа
агресия (разпространяване на клюки, слухове или манипулиране на приятелства).
Момчетата се ангажират в повече агресивни поведения и в по-разнообразни типове
агресия, отколкото момичетата, които концентрират агресията си в категорията на
отношенията. (Адаптирано от Crick, 1996).
Семейството като тренировъчна зала за агресивното поведение. „Не мога да го
контролирам. Той е невъзможен“ - оплаква се един ден Надин - майката на Роби - на
Лесли. Когато Лесли пита дали е възможно Роби да е притеснен от нещо, ставащо у
дома, открива, че родителите му непрекъснато се карат и прибягват до сурово,
непоследователно дисциплиниране. Същите практики в отглеждането на децата, ко-
255
ито подкопават интернализирането на нравствените правила — оттегляне на любовта,
налагане на властта, сурово наказание и непоследователност, - са свързани с
агресията при децата от двата пола в редица култури (Bradford et al., 2003; Rubin
et al., 2003; Yang et al., 2003).
В семействата като това на Роби гневът и наказанията бързо водят до изпълнена с
конфликти семейна атмосфера и „излязло от контрол“ дете. Моделът започва със сурово
налагане на дисциплина, което се появява по-често със стре-сиращи житейски
преживявания, родител с нестабилна личност или трудно дете. Обикновено родителят
заплашва, критикува и наказва, а детето хленчи, крещи и отказва, докато родителят
се „предаде“. Когато станат по-чести, тези цикли генерират тревожност и
раздразнителност сред останалите членове на семейството, включително
братята/сестрите, които скоро се присъединяват към враждебните взаимодействия.
Деструктивният конфликт между децата в семейството на свой ред допринася за слабия
контрол върху импулсите и антисоциалното поведение (Garcia et al., 2000).
Момчетата е по-вероятно от момичетата да са мишени на сурово, непоследователно
дисциплиниране, защото са по-активни и импулсивни, а следователно и по-трудни за
контролиране. Децата, които са продукти на тези семейни процеси, започват да
разглеждат света от перспективата на насилието, съзирайки враждебно намерение и
там, където го няма (Lochman & Dodge, 1998; Orbio de Castro et al., 2002). В
резултат те осъществяват редица непровокирани атаки и скоро стигат до заключението,
че агресията „работи“ за контролирането на околните.
Насилието в медиите и агресията. В САЩ
57% от телевизионните програми между 6 и 23 часа съдържат сцени с насилие, често
под формата на повтарящи се агресивни актове, които остават ненаказани. По-голямата
част от телевизионното насилие не показва жертвите като преживяващи някаква
сериозна вреда, а малко програми осъждат насилието или изобразяват други начини за
решаване на проблемите. Изпълненото с насилие съдържание е 9% над средното в
американските детски програми, а комиксите са с най-високо съдържание на насилие
(Center for Communication and Social Policy, 1998).
Рецензентите на хиляди изследвания са стигнали до заключението, че показваното по
телевизията насилие увеличава вероятността от враж-
дебни мисли и емоции, и от вербално и физически агресивно поведение - както
незабавно, така и в дългосрочна перспектива (Anderson et al., 2003; Comstock &
Scharrer, 1999). В лонгитюд-но изследване времето, прекарвано в гледане на
телевизия в детството и юношеството, прогнозира агресивно поведение в зряла
възраст, след контролирането на други свързани с гледането на телевизия фактори
(например предишна агресия на детето и родителите, IQ, образование на родителите,
доходи на семейството и престъпност в квартала) (Huesmann, 1986; Huesmann et al.,
2003; Johnson et al., 2002). Агресивните деца и юноши имат по-голям апетит за
изпълнени с насилие телевизионни програми. Момчетата ги гледат повече от
момичетата, отчасти защото пълните с насилие предавания се грижат за развлеченията
на мъжката аудитория, като използват мъже за главни герои. Изпълнената с насилие
телевизия обаче подклажда враждебни мисли и поведения дори у неагресивни деца;
въздействието ѝ просто е по-неинтензивно (Bushman & Huesmann, 2001). Растящ брой
изследвания сочат, че играта на пълни с насилие видео- и компютърни игри има
подобни ефекти (Anderson et al., 2003).
Нещо повече: насилието в медиите „ожесточава“ децата и ги води до агресия.
Зрителите бързо привикват, реагирайки с намалена физио-логична възбуда на примерите
в реалния свят, толерирайки все повече агресия у другите и вярвайки, че насилието е
широко разпространено в обществото (Anderson et al., 2003). Както сочат тези
реакции, излагането на изпълнено с насилие медийно съдържание модифицира нагласите
на децата, така че те все повече съответстват на медийните образи.
Лекотата, с която телевизията може да манипулира детските убеждения и поведение, е
довела до силен обществен натиск за подобряване на съдържанието й. В САЩ Първата
поправка на конституцията, засягаща правото на свободно слово, е спъвала усилията
за регулиране на телевизионното съдържание. Вместо това всички програми трябва да
се оценяват за агресивно и сексуално съдържание, а всички нови телевизионни
приемници трябва да съдържат V-чип, който позволява на родителите да блокират
нежелания материал.
Канада също изисква задължителни V-чип и програмно оценяване. Освен това канадския
закон за телевизионното излъчване забранява на детските предавания да показват
реалистични
256
сцени на насилие, които омаловажават последствията, и анимационни филми, в които
насилието е централна тема. Нещо повече: пълните с насилие програми, насочени към
възрастните, не могат да бъдат излъчвани по канадските канали преди 21 часа
(Canadian Broadcast Standards, 2003). Въпреки това канадските деца имат свободен
достъп до пълна с насилие телевизионна програма по американските канали.
Подобряването на съдържанието на детските телевизионни програми до голяма степен
зависи от това, родителите да предприемат стъпки за регулиране на съприкосновението
на децата с телевизионното съдържание.
Подпомагане на децата и родителите да контролират агресията. Терапията на
агресивните деца е най-добре да започне рано, преди ан-тисоциалното им поведение да
натрупа богата практика и стане трудно за промяна. Разчупването на цикъла на
враждебните действия между членовете на семейството, подпомагането на ефективни
начини за изграждане на отношения с другите и следене и ограничаване на гледането
на телевизия и използването на компютъра са от критично значение.
Лесли предложи родителите на Роби да се консултират със семеен терапевт, който да
наблюдава неуместните им практики и да ги обучи на алтернативни начини на
реагиране. Те се научиха да не отстъпват пред Роби, да съчетават заповедите с
аргументи и да заменят вербалните обиди и суровото физическо наказание с по-
ефективни стратегии, например таймаут и оттегляне на привилегиите. След
неколкоседмично обучение от този вид агресията на децата намалява и родителите
разглеждат децата си по-позитивно - ползи, които продължават да се наблюдават една
до четири години по-късно (Patterson & Fisher, 2002).
Лесли също започна да обучава Роби как да взаимодейства успешно с връстниците си,
насърчавайки го да говори за емоциите на другарчетата си и да изразява своите.
Докато Роби практикуваше приемане на гледната точка на другите и изпитване на
съчувствена загриженост, гневните му атаки срещу връстниците намаляха (Izard et
al., 2004). Роби участваше и в тренинг по решаване на социални проблеми . В
продължение на няколко месеца той се срещаше с Лесли и малка група от съученици, за
да разиграват често срещани конфликти, използвайки кукли, да обсъждат алтернативи
за разрешаване на споро-
вете и практикуване на успешни стратегии. Децата, които получават подобен тренинг,
демонстрират повишаване на социалната компетентност и това се регистрира и няколко
месеца по-късно (Shure, 2001).
И накрая, родителите на Роби потърсиха консултиране за брачните си проблеми. Когато
родителите получават помощ за справянето със стрс-сорите в собствения си живот,
интервенциите, насочени към намаляване на детската агресивност са още по-ефективни
(Kazdin & Whitley, 2003).
Половото типизиране се отнася до всяка асоциация на обекти, дейности, роли или
черти с единия или другия пол по начин, който се подчинява на културните стереотипи
(Liben & Bigler,
2002). В класната стая на Лесли децата вече са придобили редица свързани с пола
убеждения и предпочитания към дейности, и са склонни да играят с връстниците от
собствения си пол.
Теорията за социалното учене с нейното ударение върху моделирането и
подкреплението, и когнитивната теория за развитието с фокуса ѝ върху децата като
активно мислещи за социалния си свят, предлагат съвременни обяснения за половото
типизиране на децата. Както ще видим обаче, нито една от тях не е адекватна сама по
себе си. Теорията за половите схеми - трета перспектива, която комбинира елементи
от двете теории, се радва на широко приемане. В след-
Преглед
Какво трябва да направят родителите, за да подпомогнат развитието на съвестта у
безстрашните, импулсивни деца? Това напомня ли ви на понятието „добро съчетаване“
(шеста глава)? Обяснете.
Алис и Уейн искат двете им деца да станат нравствено зрели, грижовни хора.
Отбележете някои от родителските практики, които би следвало да използват, и кои
трябва да избягват.
Кои типове наказание за лошото поведение на детето от предучилищна възраст приемате
и кои отхвърляте? Защо?
257
ващите части ще разгледаме ранното развитие на половото типизиране.
Полово-стереотипни убеждения и поведение
Още преди да могат да посочват последователно пола си, децата са започнали да
придобиват често срещаните асоциации с пола — мъжете са груби и резки, жените са
нежни и меки. В едно изследване 18-месечни деца свързват такива неща като ели и
чукове с мъжете, макар че още не са научили сравнимите асоциации с женствеността
(Eichstedt et al., 2002). Спомнете си от шеста глава, че около 2-годишна възраст
децата уместно използват думи като „момче“ и „момиче“, и „жена“ и „мъж“. В момента,
в който половите категории се установят, децата се ориентират в значението им от
гледна точка на дейности и поведение.
Децата в предучилищна възраст асоциират играчки, дрехи, инструменти, домакински
предмети, игри, занятия и цветове (розово и синьо) с единия или другия пол (Poulin-
Dubois et al., 2002; Ruble & Martin, 1998). Техните действия отразяват убежденията
им не само в предпочитанията към игри, но и в личностните черти. Както видяхме,
момчетата обикновено са по-активни, се-беутвърждаващи се и директно агресивни.
Момичетата са склонни да са по-страхливи, зависими, емоционално чувствителни и
умели в разбирането на самоосъзнатите емоции и в осъществяването на индиректна
отношенческа агресия (Bosacki & Moore, 2004; Eisenberg & Fabes, 1998; Underwood,
2003).
През ранното детство полово-стереотипните убеждения на децата се засилват,
действайки по-скоро като всеобхващащи правила, отколкото като гъвкави насоки.
Когато децата са попитани дали полово-ролевите стереотипи могат да бъдат
нарушавани, повече от половината от 3- и 4-го-дишните отговарят „не“ за дрехите,
прическите и играта с определени играчки (например кукли Барби и войничета). Макар
че не настояват в такава степен за други типове игра и професионални занятия, много
от тях казват, че момичето не може да играе грубо или да е лекар (Blakemore, 2003).
Тези едностранчиви преценки са съвместен продукт на половото стереотипизиране в
средата и когнитивните ограничения на малките деца. Повечето деца в предучилищна
възраст все още не осъзнават, че облеклото и поведението, свързвани с пола на
човека, не определят дали той е мъж или жена.
Генетични влияния върху половото типизиране
Току-що описаните полови различия се появяват в много култури по света (Whiting &
Edwards, 1988). Някои от тях - нивото на активността и откритата агресия на мъжките
екземпляри, емоционалната чувствителност на женските екземпляри и предпочитанието
към игра с връстници от собствения пол - са широко разпространени сред бозайниците
(Beatty, 1992; de Waal, 1993). Според еволюционната перспектива животът в зряла
възраст на мъжките предтечи до голяма степен е бил ориентиран към конкурирането за
полов партньор, а този на женските ни предшественици - към отглеждането на децата.
Така мъжете са генетично програмирани за домина-ция, а жените - за интимност,
откликване и сътрудничество (Geary, 1999; Maccoby, 2002).
Експериментите с животни разкриват, че пре-натално приложените андрогени увеличават
ак-тивната игра и агресията, и потискат майчините грижи при много бозайници. Елинор
Маккоби (Maccoby, 1998) твърди, че хормоните влияят и върху стиловете на игра при
хората, водейки до груби, шумни движения при момчета и нежни действия при
момичетата. След като децата започнат да взаимодействат с връстниците, избират
партньори, чиито интереси и поведения са съвместими с техните. Момичетата в
предучилищна възраст все повече търсят други момичета и обичат да играят по двойки,
защото споделят предпочитание към по-тихи дейности, включващи сътрудничещи си роли.
Обратното, момчетата започват да предпочитат играта в по-големи групи с други
момчета, които споделят желание да тичат, да се катерят, да се бият на уж, да се
конкурират и да строят и разрушават (Fabes, Martin, & Hanish, 2003). Към 6-годишна
възраст децата прекарват единадесет пъти повече време, като играят с приятели от
същия пол в сравнение с тази с връстници от другия пол (Martin & Fabes, 2001).
Допълнителни свидетелства за ролята на биологията в половото типизиране идват от
изследване на случай на момче, което е преживяло сериозни проблеми с половата
идентичност и приспособяването, защото биологичният му строеж и полът, под който е
отглеждан, са различни. Обърнете се към карето „Перспектива на жизнения цикъл“, за
да прочетете за развитието на Дейвид. Обърнете внимание и че разсъжденията на
Дейвид за неговото възпитание са предупреждение срещу минимизирането на ролята на
опита в половото типизиране.
258
Влияния от средата върху половото типизиране
Богатство от свидетелства разкрива, че силите от средата - дома, училището и
общността -се надграждат над генетичните влияния, за да подпомогнат силното полово
типизиране в ранното детство.
Родители. Още от раждането родителите имат различни очаквания за синовете и за
дъщерите си. Мнозина описват постиженията, съревнова-телността и контрола върху
емоциите като важни за синовете, а топлотата, „женственото“ поведение и изкъсо
надзираваните дейности като важни за дъщерите (Brody, 1999; Turner & Gervai, 1995).
Родителските практики отразяват тези убеждения. Родителите обикновено дават на
синовете си играчки, които подчертават действието и съревнованието (колички,
инструменти, футболни топки), а на дъщерите си - такива, които акцентират
грижовността, сътрудничеството и физическата привлекателност (кукли, сервизи за
чай, бижута) (Leaper, 1994). Родителите освен това подкрепят независимостта у
момчетата и зависимостта у момичетата. Например те реагират по-положително, когато
синът играе с колички и камиони, изисква внимание, тича и се катери или се опитва
да вземе играчките на други деца. Когато взаимодействат с дъщерите, те по-често
насочват дейностите, осигуряват помощ, насърчават участието в домакинските задачи и
се позовават на емоциите (Fagot & Hagan, 1991; Leaper, 2000; Leaper et al., 1995).
Нещо повече: родителите осигуряват на децата индиректни насоки за категориите и
стереотипите за половете чрез езика, който използват. В едно изследване
изследователите наблюдават майки да говорят за книжки с картинки със своите 2- до
6-годишни деца (Gelman, Taylor, & Nguyen, 2004). Те често назовават пола, дори
когато не е нужно да го правят („Това е момче.“, „Това момиче ли е?“). Често
изказват общи твърдения:, отнасящи се до много, ако не до всички мъже и жени:
„Момчетата могат да бъдат моряци“, „Повечето момичета не харесват камионите“. С
възрастта майките и децата изказват все по-голям брой подобни общи твърдения.
Четири- до 6-годишните често изразяват на глас стереотипи, които майките им често
утвърждават (Дете: „Само момчетата могат да са моряци.“ Майка: „Точно така“).
Като цяло, момчетата са полово по-типизира-ните от двата пола, и особено бащите
настояват момчетата да се подчиняват на половите роли (Wood, Desmarais, & Gugula,
2002). Родителите, които съзнателно избягват да съдействат за по-лово-ролевото
учене, имат деца, които не са така полово типизирани (Weisner 8с Wilson-Mitchell,
1990). В нетрадиционните домове, в които бащите посвещават също толкова или дори
повече време на грижите за децата като майките, децата обикновено са полово по-
малко типизирани по емоционален стил - синовете са емоционално по-чувствителни, а
дъщерите - по-самоуверени (Brody, 1997).
Учители. Подобно на родителите, учителите в детската градина насърчават повече
момичетата да участват в структурирани от възрастните дейности. Момичетата често се
струпват около учителя, следвайки инструкциите му, докато момчетата са привлечени
към зони в класната стая, в които учителите са минимално ангажирани (Carpenter,
1983; Powlishta, Serbin, & Möller,
1993). В резултат момчетата и момичетата се ангажират в различни социални
поведения. Подчинението и търсенето на помощ се появяват по-често в структурирания
от възрастните контекст; себеутвърждаването, лидерството и творческото използване
на материалите - в неструктурираните занимания.
Освен това учители използват повече неодобрението и контролиращата дисциплина с
момчетата. Когато момичетата се държат лошо, те са склонни да преговарят и да
разработват съвместен план за подобряване на поведението (Erden & Wolfgang, 2004).
Учителите като че ли очакват от момчетата да се държат зле по-често -убеждение,
което се базира отчасти на действителното поведение на момчетата, и отчасти на
полово-ролевите стереотипи.
Връстници. Връзките на децата с другарчета от същия пол правят контекста на
връстниците мощен източник на полово-ролево учене (Martin & Fabes, 2001). Към 3-
годишна възраст връстниците от същия пол се подкрепят положително един друг за
„полово-подходяща“ игра, като се хвалят, имитират или се присъединяват. Обратното,
когато децата от предучилищна възраст се ангажират в „кросполови“ дейности,
например, когато момчетата играят с кукли, или момичетата - с колички и камиончета,
връстниците критикуват. Момчетата са особено нетолерантни ►
259
Дейвид: момчето, което беше отгледано като момиче
Женен мъж и баща в средата на 30-те си години, Дейвид Реймър говори свободно за
всекидневния си живот - проблемите си на работ-ното място и предизвикателствата на
отглеждането на децата. Когато обаче е попитан за първите си 15 години, той се
дистанцира, говорейки така, сякаш детето, което е бил, е било друг човек. Всъщност
е било точно така.
Дейвид - на име Брус при раждането -претърпява първата операция за смяна на пола,
извършена върху генетично и хормонално нормално дете, публикувана в историята. За
да научат за развитието на Дейвид, изследователите го интервюират интензивно и
изучават медицинските и психотерапевтичните му картони (Colapinto, 2001; Diamond &
Sigmundson, 1999).
Когато Брус е на 8 месеца, пенисът му неволно е прерязан по време на обрязване.
Скоро след това отчаяните му родители чуват за успеха на психолога Джон Мъни в
приписването на пол на деца, родени с неопределени гениталии. Пътуват от дома си в
Канада до университета „Джонс Хопкинс“ в Балтимор, където под надзора на Мъни 22-
месечния Брус претърпява операция, за да бъдат отстранени тестисите му и да се
изваят гениталиите му така, че да прилича на момиче. Операцията е завършена и
родителите на Брус го наричат Бренда.
Отглеждането на Бренда е трагично. От самото начало тя се съпротивлява на усилията
на родителите си да бъде насочена в „женска“ посока. Браян (еднояйчният брат-
близнак на Бренда) си спомня, че Бренда е изглеждала като момиче - докато не
проходила и проговорила: „Тя ходеше като момче. Седеше с разкрачени крака. Говореше
за момчешки неща.... Играеше с моите играчки: оловни войничета, боклукчийски
камиони“ (Colapinto, 2001, р. 57). Браян е тих и нежен по природа. Бренда,
обратното, е доминиращо, незачитащо правилата и биещо се с другите дете, което
обикновено побеждава.
В училище момчешкото поведение на Бренда кара съучениците ѝ да ѝ се подиграват и да
я дразнят. Когато играе с момичета, се опитва да организира активни игри в големи
групи, но те не се интересуват. Без приятели и чувстваща се некомфортно, Бренда все
повече демонстрира поведенчески проблеми. През периодичните медицински прегледи тя
рисува себе си като момче и отказва да се подложи на операция за създаване на
влагалище.
С наближаването на юношеството родителите на Бренда я местят от училище в училище и
от терапевт на терапевт, опитвайки се да й помогнат да се впише социално и да
приеме женска идентичност. Бренда обаче реагира с тревожност и несигурност, и
конфликтът с родителите ѝ се засилва. В пубертета, когато раменете се разширяват, а
тялото ѝ става мускулесто, родителите ѝ настояват тя да започне терапия с естроген,
за да феминизира външния си вид. Скоро след това й порастват гърди и тя натрупва
мастна тъкан около ханша и по бедрата. Отвратена от своя феминизиращ се външен вид,
Бренда започва да преяжда, за да го скрие. Съучениците ѝ реагират на объркания ѝ
външен вид със засилена бруталност.
Най-накрая Бренда е прехвърлена на терапевт, който насърчава родителите да й кажат
за детството ѝ. Когато Бренда е на 14 години, баща ѝ обяснява инцидента по време на
обрязването. Дейвид си спомня, че реагирал с облекчение. Решавайки незабавно да си
върне биологичния пол, той се нарича Дейвид по името на юнака от Библията, който
посича гиганта и преодолява нещастието. Дейвид скоро започва инжекции с андрогенния
хормон тестостерон, за да маскулинизира тялото си, и се подлага на операция за
отстраняване на гърдите и конструиране на пенис. Макар че юношеството му продължава
да е изпълнено с проблеми, през 20-те си години той се влюбва в Джейн - самот-на
майка на три деца, и се жени за нея.
Случаят на Дейвид потвърждава влиянието на генетичния пол и пренаталните хормони
върху чувството на човека за себе си като мъж или жена. Преопределянето на пола му
се проваля, защото мъжката му биология непреодолимо изисква съответстваща полова
идентичност. Същевременно детството му осветлява значението на опита. Дейвид е
вбесен от насърчаването от възрастните на зависимост у момичетата - в крайна сметка
той го е изпитал лично.
Макар че се опитва да преодолее трагичното си детство, обърканият живот, произтичащ
от него продължава. Когато е в средата на 30-те си години, неговият брат-близнак
Браян се самоубива. След това, когато Дейвид губи работата си и е измамен и губи
спестяванията си в съмнителна инвестиционна сделка, съпругата му го напуска,
вземайки децата със себе си. Поко-сен от мъка, Дейвид изпада в дълбока депресия. На
4 май 2004 г., на 38 години, той се застрелва.
260
► към кросполовата игра на другите момчета (Fagot, 1984).
Полово-сегрегираните групи на връстниците развиват и различни стилове на социално
влияние. За да постигат своето в играта в голяма група, момчетата често разчитат на
команди, заплахи и физическа сила. Предпочитанието на момичетата за игра по двойки
води до по-голяма загриженост за потребностите на партньора, видима в любезните
молби, убеждаването и приемането. Момичетата скоро откриват, че тези тактики
успяват с другите момичета, но не и с момчетата, които пренебрегват техните любезни
увертюри (Leaper, 1994; Leaper, Tenenbaum, & Shaffer, 1999). Следователно липсата
на откликване от момчетата дава на момичетата още една причина да престанат да
взаимодействат с тях.
След като момчетата и момичетата се разделят, фаворизирането на вътрешногруповото -
по-положителни оценки на членовете на собствения пол - става още един фактор, който
поддържа отделните социални светове на момчетата и момичетата. В резултат се
формират „две различни субкултури“ на познания, убеждения, интереси и поведения
(Maccoby, 2002).
По-широката социална среда. И накрая, макар че всекидневната среда на децата се е
променила в известна степен, тя продължава да представя множество примери на полово
типизирано поведение - в занятията, дейностите през свободното време, забавните
телевизионни предавания и постиженията на мъжете и жените. Както ще видим в
следващата част, децата скоро започват да разглеждат не само социалната си среда,
но и себе си през „полово-предубедена призма“ -перспектива, която може сериозно да
ограничава интересите и възможностите им за учене.
Като възрастни, всеки от нас има полова идентичност - образ за себе си като
относително мъжествен или женствен по характеристики. В средното детство
изследователите могат да мерят половата идентичност, като искат от децата да
оценяват себе си по личностни черти. Дете или възрастен с „мъжка“ идентичност
получават високи резултати по традиционно „мъжки“ ай-теми (например амбициозен,
съревнователен и самостоятелен) и ниски по традиционно „женски“ айтеми (например
нежен, радващ и любезен). Някой с „женска“ идентичност получава об-
ратните резултати. Значително малцинство (особено жени) имат полова идентичност,
наречена андрогиния, и получават високи резултати както по мъжките, така и по
женските характеристики.
Андрогинните хора са по-адаптивни - способни да демонстрират мъжка независимост или
женска чувствителност в зависимост от ситуацията (Taylor & Hall, 1982).
Съществуването на андрогинна идентичност демонстрира, че децата могат да придобиват
смес от положителни качества, традиционно свързвани с всеки пол -ориентация, която
им помага най-добре да реализират потенциала си.
Поява на половата идентичност. Как децата развиват полова идентичност? Според
теорията за социалното учене поведението е преди възприятията за себе си. Децата в
предучилищна възраст първо придобиват полово типизирани реакции чрез моделирането и
подкреплението, и едва след това организират тези поведения в свързани с пола идеи
за себе си. Обратното, когнитивната теория за развитието твърди, че възприятията за
себе си са преди поведението. В предучилищните години децата започват когнитивно да
разбират постоянството на пола си. Те развиват полова константност - разбирането,
че полът е биологично основан и остава един и същ дори ако дрехите, прическата и
игровите дейности се променят. След това те използват тази идея, за да ръководят
поведението си (Kohlberg, 1966).
Преди 6-годишна възраст децата, които наблюдават възрастен да облича кукла в дрехи
на другия пол, обикновено настояват, че полът на куклата също се е сменил (Fagot,
1985; McConaghy, 1979). Когнитивната зрялост като че ли поражда половата
константност, защото е свързана с постигането на разбиране за запазването и
способност за извършване на вербални задачи за видимост и реалност (вж. седма
глава) (De Lisi & Gallagher, 1991; Trautner, Gervai, & Nemeth, 2003). Всъщност
задачите за полова константност могат да се смятат за спадащи към проблемите за
видимост-реалност, защото децата трябва да разграничат как изглежда човекът от
това, кой е наистина.
Половата константност отговорна ли е за полово типизираното поведение на децата,
както смята когнитивната теория за развитието? Доказателствата за това допускане са
слаби. „Полово подходящото“ поведение се появява толко-
261
ва лесно в предучилищна възраст, че първоначал-ната му поява трябва да е резултат
от моделиране и подкрепление, както твърди теорията за социалното учене.
Изследователите не са съгласни точно по какъв начин половата константност допринася
за полово-ролевото развитие. Те обаче знаят, че след като децата започнат да
разсъждават за половите роли, техните полово типизирани Аз-образ и поведение се
засилват.
Теория за половите схеми. Теорията за половите схеми е подход в перспективата на
преработка на информацията към половото типизиране, който комбинира характеристики
на теорията за социалното учене и когнитивната теория за развитието. Тя обяснява
как натискът от средата и познанията на децата действат заедно, за да оформят
полово-ролевото развитие (Martin & Halverson, 1987; Martin, Ruble, & Szkrybalo,
2002). От ранна възраст децата се научават на полово типизирани предпочитания и
поведения от другите. Същевременно те организират преживяванията си в полови схеми,
или „мъжки“ и „женски“ категории, които използват, за да интерпретират света си. В
момента, в който могат да назоват собствения си пол, малките деца избират полови
схеми, които му съответстват („Само момчетата могат да бъдат лекари“ или „Готвенето
е момичешка работа“) и прилагат тези категории към себе си. След това техните
възприятия за себе си се типизират полово и служат като допълнителни схеми, които
децата използват, за да преработват информацията и да ръководят поведението си.
Видяхме, че съществуват индивидуални различия в степента, до която децата приемат
полово типизирани становища. Тези, които придобиват ригидни полови схеми, ги
използват, за да филтрират преживяванията си (Liben & Bigler,
2002). Когато такива деца видят другите да се държат по „полово непоследователен“
начин, често не могат да си спомнят информацията или я изкривяват, за да я направят
„полово съответстваща“. Например, когато им се покаже снимка на мъж медицинска
сестра, може да го запомнят като лекар (Liben & Signorelia, 1993). Тъй като полово-
схематичните деца в предучилищна възраст обикновено заключават, че онова, което
харесват, ще бъде харесвано от децата със същия пол като тях, често използват
собствените си предпочитания, за да засилват половите си предубеждения! Например
момиче, което не харесва стриди, може да реши, че само момчетата ха-
ресват стриди, макар че никога не е получавало информация, подкрепяща подобен
стереотип (Liben & Bigler, 2002).
Намаляване на половите стереотипи при малките деца
Как можем да помогнем на малките деца да избегнат развиването на полови схеми? Не
съществува лесна рецепта. Биологията очевидно влияе върху половото типизиране на
децата, канализирайки момчетата - като средностатистическа тенденция - към активна,
съревнователна игра, а момичетата - към по-спокойно, по-интим-но взаимодействие.
Повечето аспекти на половото типизиране обаче не са вградени в човешката природа.
Тъй като познавателните ограничения на малките деца ги карат да приемат, че
културните практики определят пола, би било добре възрастните да се опитат да
отложат съприкосновението на малките деца с полово-стереотипни послания. Родителите
могат да започнат с ограничаване на традиционните полови роли в собственото си
поведение и с осигуряване на нетрадиционни алтернативи за децата, например даване
на синовете и на дъщерите както камионче-та, така и кукли, както розови, така и
сини дрехи. Учителите могат да се постараят всички деца да прекарват време както в
структурирани от възрастните, така и в неструктурирани дейности. Нещо повече:
възрастните могат да избягват език, който внушава полово-ролеви стереотипи, и да
предпазват децата от медийно съдържание, което го прави.
След като децата забележат огромния спектър от полови стереотипи в обществото си,
родителите и учителите могат да посочват изключенията. Например възможно е да
уреждат децата да виждат мъже и жени в нетрадиционни кариери и да обясняват, че
интересите и уменията, а не полът, би трябвало да определят професионалното занятие
на човека. Изследванията показват, че такива аргументации са много ефективни за
намаляване на половата предубеденост на децата. В средното детство децата, които
имат гъвкави убеждения какво могат да правят момчетата и момичетата, е по-вероятно
да забелязват примери на полова дискриминация (Bigler & Liben, 1992; Brown &
Bigler, 2004). Както ще видим след малко, рационалният подход към отглеждането на
детето подпомага здравото, адаптивно функциониране в много други области.
262
Обяснете как социалната среда и познавателните ограничения на малкото дете
допринасят за ригидното полово стереотипизиране в ранното детство
Докато разглежда книжка, 4-годишният Роджър вижда рисунка на момче, което готви на
печката. По-късно той си спомня човека на рисунката като момиче. Използвайки
теорията за половите схеми, обяснете паметовата грешка на Роджър.
Бихте ли описали собствената си полова идентичност като „мъжка“, „женска“ или
андрогинна? Кои биологични и социални фактори може да са повлияли вашата полова
идентичност?
Отглеждане на детето и емоционално и социално развитие
В тази и предишните глави видяхме как родителите могат да подпомагат
компетентността на децата - чрез изграждане на взаимоотношение с тях, основано на
привързаност и сътрудничество, като служат като модели и подкрепят зрялото
поведение, като използват разсъждения и ин-дуктивна дисциплина и като насочват и
насърчават децата да овладяват нови умения. Сега нека вместим тези практики в
цялостно становище за ефективното родителство.
Стилове на отглеждане
Стиловете на отглеждане на децата са комбинации от родителски поведения, които се
появяват в широк спектър от ситуации, създавайки дълготраен климат на възпитание на
детето. В забележителна поредица от изследвания Дая-на Баумринд събира информация
за отглеждането на децата, като наблюдава родителите да взаимодействат със своите
деца в предучилищна възраст (Baumrind, 1971). Нейните резултати и тези на други
изследователи, разширили работата ѝ, разкриват три характеристики, които
последователно диференцират един ефективен стил от няколко по-малко ефективни: (1)
приемане и ангажираност, (2) контрол и (3) даване на автономия (Gray & Steinberg,
1999; Hart, Newell, &
Olsen, 2003). Таблица 8.2 показва как стиловете на отглеждане на децата се
различават по всяка от тези характеристики.
Авторитетно възпитание. Авторитетният стил на отглеждане на детето - най-успешният
подход към възпитанието на детето - включва силно приемане и ангажираност, техники
за адаптивен контрол и даване на подходяща автономия. Авторитетните родители са
топли, внимателни и чувствителни, установяват приятни, емоционално удовлетворяващи
взаимоотношения с детето, които го привличат в тясна връзка. Същевременно те
упражняват непоколебим, разумен контрол, настояват за зряло поведение и дават
причини за очакванията си. Накрая, авторитетните родители се ангажират в
постепенно, подходящо осигуряване на автономия, позволявайки на детето да взема
решения в области, за които е готово (Kuczynski & Lollis, 2002; Russell, Mize, &
Bissaker, 2004).
През детството и юношеството авторитетното родителство е свързано с редица аспекти
на компетентността. Сред тях са оптимистичното настроение, самоконтролът,
упорството в задачата, сътрудничеството, високата самооценка, социалната и
нравствената зрялост, и доброто представяне в училище (Amato & Fowler, 2002;
Aunola, Stattin, & Nurmi, 2000; Mackey, Arnold, & Pratt, 2001; Steinberg, Darling,
& Fletcher, 1995).
Авторитарно възпитание. Авторитарният стил на отглеждане на детето се характеризира
със слабо приемане и ангажиране, силен принудителен контрол и ограничено даване на
автономия. Авторитарните родители изглеждат студени и отхвърлящи. За да упражняват
контрол, те крещят, заповядват, критикуват и заплашват, очаквайки безусловно
подчинение. Ако детето се съпротивлява, авторитарните родители прибягват до сила и
наказание.
Децата на авторитарните родители са тревожни, нещастни и с ниска самооценка; те
слабо разчитат на себе си и са склонни да реагират с враждебност, когато са
фрустрирани. Особено момчетата демонстрират висока степен на гняв и открито
неподчинение. Макар че също се ангажират в отреагиране, момичетата е по-вероятно да
са зависими и смазани от предизвикателните задачи (Hart, Newell, & Olsen, 2003;
Thompson, Hollis, & Richards, 2003).
Освен неоправдания директен контрол, авторитарните родители се ангажират в по-фин
тип, наречен психологически контрол, при който те се
263
Таблица 8.2. Характеристики на стиловете на отглеждане на децата
Стил на отглеждане Приемане и ангажираност Контрол Даване на автономия
Авторитетен Топъл, откликващ, внимателен, чувствителен към потребностите на детето
Отправят се разумни изисквания за зрялост и последователно се налагат и
обясняват На детето се позволява да взема решения в съответствие с готовността му
Насърчава се да изразява мислите, чувствата и желанията си Когато родителят и
детето не са съгласни един с друг, се ангажират в съвместно вземане на решения,
когато е възможно
Авторитарен Студен, отхвърлящ, често унижава детето Отправят се много изисквания
принудително, използвайки сила и наказание, често се използва психологически
контрол, оттегляйки любовта и нахлувайки в детската индивидуалност Вземат се
решения вместо детето Рядко се изслушва неговата гледна точка
Угаждащ Топъл, но прекалено угаждащ или невнимателен Почти не се отправят
изисквания На детето се позволява да взема много решения, преди да е готово за
това
Неангажиран Емоционално откъснат и дистанциран Почти не се отправят изисквания
Безразличие към вземането на решения и гледната точка на детето
натрапват и манипулират вербалната експресия на децата, индивидуалността и
привързаността към родителите. Тези родители искат да решават практически всичко
вместо детето и често прекъсват или омаловажават неговите идеи, решения и избор на
приятели. Когато са неудовлетворени, оттеглят любовта си, правейки привързаността
си зависима от подчинението на детето. Освен това имат прекомерно високи очаквания,
които не съответстват на развиващите се способности на детето. Децата, подложени на
психологически контрол, проявяват проблеми в приспособяването, включващи както
тревожни, затворени, така и неподчи-няващи се, агресивни поведения (Barber &
Harmon, 2002; Silk et al., 2003).
Угаждащо възпитание. Угаждащият стил на отглеждане на детето е топъл и приемащ, но
неангажиран. Угаждащите родители са или свръхлиберални, или невнимателни. Те почти
не се ангажират в контрол на детското поведение и позволяват на децата да вземат
самостоятелни решения на възраст, когато все още не са способни да го правят.
Децата им могат да се хранят и да си лягат, когато пожелаят, както и да гледат
колкото телевизия искат. Не е нужно да учат добри маниери или да вършат домакински
задачи. Макар че някои угаждащи родители наистина вярват в този подход, много други
просто нямат увереност в способността си да влияят върху поведението на детето.
Децата на угаждащите родители са импулсив-ни, неподчиняващи се и бунтарски
настроени. В сравнение с тези, чиито родители упражняват по-
голям контрол, те са и открито претенциозни и зависими от възрастните, както и
демонстрират по-малко упорство в задачите (Barber & Olsen, 1997; Baumrind, 1991,
1997).
Неангажирано родителство. Неангажираният стил на отглеждане на детето комбинира
слабо приемане с малък контрол и обща незаинтересованост за даване на автономия.
Тези родители често са емоционално откъснати и депресирани, толкова смазани от
житейския стрес, че нямат време и енергия за децата. В крайността си неангажираното
родителство е форма на малтретиране на детето, наречена пренебрегване. Особено
когато започне рано, то на практика разстройва всички аспекти на развитието,
включително привързаността, познавателното развитие и емоционалните и социалните
умения (вж. шеста глава). Дори и при не толкова крайно родителско дезангажиране
децата и юношите демонстрират редица проблеми - слаба емоционална саморегулация,
трудности в училище и антисоциално поведение (Aunola, Stattin, & Nurmi, 2000).
Какво прави авторитетното отглеждане на детето ефективно?
Лонгитюдните изследвания сочат, че авторитетното отглеждане на детето подпомага
зрелостта на деца с различен тип темперамент (Hart, Newell, & Olson, 2003; Olson et
al, 2000; Rubin, Burgess, & Coplan, 2002). To като че ли създава емоционален
контекст за положително родителско влияние по следните начини:
264
• Топлите, ангажирани родители, които са сигурни в стандартите, налагани на децата,
осигуряват модел на грижовен интерес и уверено, самоконтролирано поведение.
• Децата е много по-вероятно да се подчиняват и да интернализират контрола, който
изглежда справедлив и разумен, а не произволен.
• Авторитетните родители отправят подходящи изисквания и дават автономия на детето.
Позволявайки на децата да знаят, че са компетентни хора, които могат успешно да
вършат нещата самостоятелно, тези родители подпомагат високата самооценка и
познавателната и социалната зрялост.
• Подкрепящите аспекти на авторитетния стил, включително приемане от родителите,
ангажираност и рационален контрол, предпазват децата от отрицателните ефекти на
стреса и бедността на семейството (Beyers et al., 2003).
В течение на времето взаимоотношението между родителството и характеристиките на
децата става все по-двупосочно (Kuczynski, 2003). Когато родителите се намесват
търпеливо, но здраво, под помагат приспособяването и подготвят сцената за
положително взаимоотношение с детето.
Културни вариации
Макар че авторитетният стил на възпитание на детето има предимства, етническите
групи често имат отчетливо различни убеждения и практики на родителство, отразяващи
културни ценности. Да разгледаме някои примери.
В сравнение със западните родители, китайските описват родителството си като по-
контролира-що (Chao, 1994; Wu et al., 2002). Те са по-дирек-тивни в преподаването и
планирането на времето на децата си като начин за подпомагане на самоконтрола и
високите постижения. Възможно е китайските родители да изглеждат по-малко топли от
западните, защото смятат, че честите похвали водят до самодоволни, слабо мотивирани
деца (Chen et al, 2001). Няколко изследвания обаче разкриват, че китайските бащи,
макар и здраво държащи контрола, демонстрират също толкова топлота, колкото и
белите американски бащи (Jose et al., 2000; Schwalb et al., 2004). Когато
китайските родители се ангажират в суров, прекомерен контрол обаче, децата им
демонстрират същите отрицателни резултати, наблюдавани у западните
деца: тревожност, депресия и агресия (Nelson et al, 2005; Yang et al., 2003).
В латиноамериканските и азиатските тихоокеански семейства непоколебимото настояване
за уважение към родителския авторитет, особено този на бащата, се съчетава със
силна родителска топлота. Латиноамериканските бащи обикновено прекарват много време
с децата си и са топли и чувствителни (Cabrera & Garcia-Coll, 2004; Jambunathan,
Burts, & Pierce, 2000).
В афроамериканските семейства c нисък социоикономически статус родителите в
повечето случаи очакват незабавно подчинение, разглеждат строгостта като
подпомагане на самоконтрола и внимателната нагласа към рисковото обкръжение. В
съответствие с тези убеждения афроамериканските родители, които използват по-
контролиращи стратегии, обикновено имат когнитивно и социално по-компетентни деца
(Brody & Flor, 1998). Спомнете си също, че историята на физически наказания е
свързана с намаляване на поведенческите проблеми в детството и антисоциалните
дейности в юношеството при афроамериканци. Повечето чернокожи родители, които
използват дисциплиниране в стил „никакви глупости“, използват внимателно
физическото наказание и комбинират строгостта с топлота и аргументация (Bluestone &
Tamis-LeMonda, 1999).
Тези културни вариации ни напомнят, че стиловете на възпитание на децата трябва да
се разглеждат в техния по-широк контекст. Както видяхме, много фактори допринасят
за доброто родителство: лични характеристики на детето и родителя,
социоикономически статус, достъп до разширеното семейство и подкрепа в общността,
културни ценности и практики, и публични политики. Когато се върнем към темата за
малтретирането на децата, дискусията ни ще подчертае още веднъж, че ефективното
отглеждане на децата се поддържа не просто от желанието на майките и бащите да
бъдат добри родители. Почти всички го искат. За съжаление, когато жизненоважните
подкрепящи родителството фактори се разпаднат, децата - а и родителите - могат
ужасно да страдат.
Малтретиране на детето
Малтретирането на децата е явление старо като човечеството, но едва напоследък
проблемът се признава широко и се провеждат изследвания за разбирането му. Може би
общест-
265
вената загриженост се е увеличила, защото малтретирането на децата е особено често
срещано в големите индустриализирани страни. В най-новите статистически данни 906
000 американски деца (12 от всеки 1000) и 136 000 канадски деца (10 от всеки 1000)
са идентифицирани като жертви (Hovdestad et al., 2005; U. S. Department of Health
and Human Services, 2005b). Повечето случаи не се оповестяват, така че истинските
числа са много по-големи.
Малтретирането на децата приема следните форми:
• Физическо малтретиране: атаки срещу деца, например ритане, хапане, разтърсване,
мушкане или пробождане, които предизвикват физическо нараняване.
• Сексуално малтретиране: галене, полов акт, ексхибиционизъм, комерсиално
експлоатиране чрез проституция или порнография и други форми на експлоатация.
• Пренебрегване: неуспех да се задоволяват основните потребности на детето от
храна, дрехи, медицински грижи или надзор.
• Емоционално малтретиране: действия, които могат да причинят сериозни психични или
поведенчески разстройства, включително социална изолация, повтарящи се неразумни
изисквания, осмиване, унижение, сплашване или тероризиране.
Родителите извършват над 80% от случаите на малтретиране. Други роднини отговарят
за около 7%. Останалите се извършват от партньорите на родителите, с които те нямат
брак, кадри в училището, лагерни консултанти и други възрастни. Процентът случаи на
физическо и емоционално малтретиране от майките и от бащите е почти еднакъв, но
майките по-често пренебрегват, а бащите - по-често малтретират сексуално. Бебетата
и малките деца са в най-голям риск от пренебрегване, децата в предучилищна възраст
и учениците - от физическо, емоционално и сексуално малтретиране (Trocome & Wolfe,
2002; U. S. Department of Health and Human Services, 2005b). Тъй като повечето
жертви на сексуално малтретиране се идентифицират в средното детство, ще говорим за
тази форма в десета глава.
Произход на малтретирането на децата. За
помощ при разбирането на малтретирането на децата изследователите са се обърнали
към тео-
рията за екологичните системи (вж. първа и втора глава). Те са открили множество
взаимодействащи си променливи - в семейството, общността и културата, които
допринасят. Колкото повече рискове присъстват, толкова по-голяма е вероятността от
малтретиране или пренебрегване.
Семейството. В семейството децата, чиито характеристики правят отглеждането им по-
голямо предизвикателство, са в засилен риск от малтретиране. Сред тях са
преждевременно родените или много болните бебета и децата, които са темпераментово
трудни, не внимават или са свръхактивни, или имат други проблеми в развитието
(Sidebotham et al., 2003). Дали обаче децата наистина са малтретирани, зависи от
характеристиките на родителите.
Макар че малтретирането на децата е по-често срещано при разстроени родители, не
съществува някакъв „малтретиращ личностен тип“. Малтретиращите родители обикновено
имат история на малтретиране като деца, неспособни са да се справят с
конфронтациите по въпросите на дисциплината и вярват в суровото физическо
дисциплиниране (Wekerle & Wolfe, 2003). Освен това страдат от предубедено мислене
за собственото си дете. Например често оценяват простъпките като по-тежки,
отколкото са в действителност, приписват лошото поведение на детето си на лош
характер и се чувстват безсилни в родителството - гледна точка, която ги кара бързо
да прибягват към физическа сила (Bugental & Happaney, 2004; Haskett et al., 2003).
Повечето родители обаче имат достатъчно самоконтрол да не реагират с малтретиране
на лошото поведение или проблемите в развитието на детето си. Други фактори,
например неуправляем стрес на родителите, по принцип допринасят за крайните
родителски реакции. Малтретиращите родители реагират на стресиращи-те ситуации със
силна емоционална възбуда. Ниските доходи, безработицата, младата възраст на
майката (най-вече преди 30-годиш-на възраст), употребата на алкохол и дроги,
брачният конфликт, пренаселеното жилище, честото местене и крайната дезорганизация
на домакинството са често срещани в домовете, в които се осъществява малтретиране
(Wekerle & Wolfe, 2003). Тези условия увеличават вероятността родителите да са
твърде претоварени, за да посрещат отговорностите по отглеждането на детето или да
вентилират фрустрациите си чрез „бичуване“ на децата си.
266
Общността. Мнозинството от малтретиращите и пренебрегващите родители са изолирани
от формалната и неформалната социална подкрепа. Някои от тях - заради личната си
житейска история, са се научили да не вярват и да избягват другите и имат слаби
умения в установяването и поддържането на положителни взаимоотношения.
Малтретиращите родители е по-вероятно да живеят в нестабилни, запуснати квартали,
които не осигуряват адекватни връзки между семейството и общността, например
паркове, детски центрове, предучилищни програми, центрове за отмора и религиозни
институции (Coulton, Korbin, & Su, 1999). Те нямат връзки с другите и никого, към
когото да се обърнат в стресиращи моменти.
По-широката култура. Културните ценности, закони и обичаи влияят дълбоко върху
вероятността детето да бъде малтретирано, когато родителите се чувстват
претоварени. Обществата, които разглеждат насилието като подходящ начин за решаване
на проблемите, подготвят сцената за малтретиране на децата. Въпреки че САЩ и Канада
имат закони за защита на децата от малтретиране, има широка подкрепа за използване
на физическа сила с децата.
Върховният съд на САЩ на два пъти е потвърждавал правото на учителите и директорите
в училище да използват телесно наказание. По същия начин канадския федерален
наказателен кодекс гласи, че физическото дисциплиниране на децата е оправдано,
стига тази сила да е „смислена при конкретните обстоятелства“. Мъглявостта на тази
дефиниция насърчава възрастните да нанасят побои над децата (Justice for Children
and Youth, 2003). Всяка индустриализирана страна с изключение на САЩ и Канада днес
забранява телесните наказания в училище (Center for Effective Discipline, 2005). За
щастие някои американски щати и канадски провинции са приели закони за неговата
забрана.
Последици от малтретирането на децата.
Семейните обстоятелства на малтретираните деца спъват развитието на емоционалната
саморегулация, емпатията и съчувствието, положителната самооценка, социалните
умения и академичната мотивация. В течение на времето тези деца демонстрират
сериозни проблеми с ученето и приспособяването, включително академичен провал,
тежка депресия, агресивно поведе-
ние, трудности с връстниците, злоупотреба с вещества и отклоняващо се поведение,
включително престъпления с насилие (Shonk & Cicchetti, 2001; Wolfe et al., 2001).
Нещо повече, травмата от многократното малтретиране се свързва с увреждане на
централната нервна система, включително анормална ЕЕГ мозъчна активност,
идентифицирани с функционален магнитен резонанс, намален размер и влошено
функциониране на мозъчната кора и мазо-лестото тяло, и засилено производство на
стресови хормони (Cicchetti, 2003; Kaufman & Charney, 2001). Тези ефекти увеличават
шансовете за продължителни когнитивни и емоционални проблеми.
Предотвратяване на малтретирането на децата. Тъй като малтретирането на децата е
вплетено в семействата, общностите и обществото като цяло, усилията за
предотвратяването му трябва да бъдат насочени към всяко от тези нива. Предлаганите
подходи включват преподаване на ефективни стратегии за отглеждане и възпитание на
децата на родителите в най-голям риск и разработване на широки социални програми,
насочени към подобряване на икономическите условия на семействата с нисък
социоикономически статус.
Видяхме, че осигуряването на социална подкрепа на семействата е ефективно за
облекчаване на родителския стрес и този подход рязко намалява малтретирането на
децата. Изпълнено с доверие взаимоотношение с друг човек е най-важният фактор в
елиминирането на възможността майките с история на малтретиране в детството си да
повторят цикъла със собствените си деца (Egeland, Jacobvitz, & Sroufe, 1988).
„Анонимните родители“ - американска организация, която има за основна цел помагане
на малтретиращи родители да се научат на конструктивни родителски практики, прави
това предимно чрез социална подкрепа. Местните ѝ клонове предлагат срещи на групи
за самопомощ, всекидневни телефонни обаждания и редовни домашни посещения за
облекчаване на социалната изолация и преподаване на умения за отглеждане на децата.
Програмите за домашни визитации, започващи през бременността, са особено ефективни
за предотвратяването на малтретирането на децата. „Партньорството медицинска
сестра-се-мейство“ (NFP), финансирана от американско-
267
то федерално правителство, функционира в 22 щата (U. S. Department of Health and
Human Services, 2005k). Бременни жени в голям риск получават двугодишни редовни
визитации у дома от обучена медицинска сестра, която помага на майката да управлява
кризи, да се ангажира в ефективно отглеждане на детето и да получи достъп до
общинските агенции за задоволяване на нуждите на семейството. Петнадесетгодишно
проследяване показва, че в сравнение с другите услуги, NFP води до по-добро
родителство и 79-процентно намаление на малтретирането и пренебрегването на децата
(Eckenrode et al., 2001).
Малтретирането на децата е тъжен проблем, с който завършваме обсъждането на период
от детството, който е толкова пълен с възбуда, пробуждане и откритие. Има обаче
причина да сме оптимисти. През изминалите няколко десетилетия е осъществен огромен
напредък в разбирането и предотвратяването на малтретирането на децата.
Преглед
Обобщете резултатите за етническата вариация в стиловете на отглеждане на децата.
Понятието „авторитетно родителство“ полезно ли е за разбирането на ефективното
родителство в различните култури? Обяснете.
Чандра чува по новините репортаж за десет тежко пренебрегвани деца, живеещи в
мизерия в порутен апартамент в централната градска част. Тя се чуди: „Защо
родителите се отнасят толкова лошо с децата си?“ Как бихте отговорили на Чан-дра?
Как бихте класифицирали стила на родителите ви във вашето отглеждане? Кои фактори
може да са повлияни върху техния подход към родителст-вото?
Обобщение
Какви личностни промени се осъществяват по време на етапа на инициатива срещу вина
по Ериксън?
• Образът на Ериксън за инициатива срещу вина улавя емоционалните и социалните
промени през ранното детство. Здравото чувство за инициатива зависи от изследването
на социалния свят чрез играта и чрез търпеливото, разумно насочвано от родителите
формиране на съвест, или суперего.
Опишете Аз-концепцията и самооценката на детето от предучилищна възраст.
• В ранното детство Аз-концепцията се състои до голяма степен от наблюдаеми
характеристики и типичните емоции и нагласи. Засилващото се самосъзнание на малките
деца лежи в основата на борбите за предмети, както и на първите опити за
сътрудничество.
• През ранното детство самооценката се дифе-
ренцира на няколко преценки за себе си. Високата самооценка на децата от
предучилищна възраст допринася за техния ориентиран към овладяване на новите задачи
подход.
Посочете промените в разбирането и изразяването на емоциите в ранното детство
заедно с факторите, които влияят върху тези промени.
• Децата в предучилищна възраст имат впечатляващо разбиране за причините,
последствията и поведенческите признаци на основните емоции, подкрепени от
разговори за чувствата с родителите и играта на уж, особено с другите деца в
семейството. Към 3- до 4-годишна възраст децата осъзнават различните стратегии за
емоционална саморегулация. Темпераментът и родителското насочване влияят върху
способността на малките деца да се справят с отрицателните емоции.
• С по-голямото развитие на Аз-концепцията децата от предучилищна възраст
преживяват
268
самоосъзнати емоции по-често. Родителските послания влияят върху интензивността на
тези емоции и ситуациите, в които те се появяват. Емпатията също е по-често
срещана. Темпераментът и родителството влияят върху степента, до която емпатията
води до съчувствие и до просоциално/алтруистично поведение.
Опишете дружелюбието към връстниците и приятелствата в ранното детство заедно с
влиянието на родителите върху ранните взаимоотношения с връстниците.
• През ранното детство взаимодействията с връстниците се увеличават, тъй като
децата се изместват от несоциална активност към паралелна игра, а след това до
асоциативна и сътрудничеща игра. Макар че асоциативната и сътрудничещата игра се
увеличават обаче, уединената и паралелната игра остават често срещани.
• Децата в предучилищна възраст разглеждат приятелствата в конкретни, основани на
дейността термини. Техните взаимодействия с приятелите са особено положителни и
сътрудничещи.
• Родителите влияят върху дружелюбността към връстниците както директно, чрез опити
за влияние върху взаимоотношенията с връстниците на детето си, така и индиректно -
чрез техните практики в отглеждането им. Сигурната привързаност и емоционално
положителните разговори между родителите и детето са свързани с благоприятни
взаимодействия с връстниците.
Основи на нравствеността
Кои са централните характеристики на психоанализата, подхода на социалното учене и
когнитивната перспектива към развитието за нравственото развитие?
• Психоанализата и подходът на социалното учене към нравствеността се
съсредоточават върху начина, по който децата придобиват готовите стандарти,
поддържани от възрастните. Против-но на твърденията на психоаналитичната теория на
Фройд, дисциплина, основана на страха от наказание и загубата на родителската
любов, не подпомага развитие на съвестта. Методът на индукцията е много по-
ефективен.
• Теорията за социалното учене разглежда подкреплението и особено моделирането от
възра-
стните като основа на нравственото действие. Алтернативи като таймаут и оттегляне
на привилегии могат да помогнат на родителите да избегнат тези нежелани странични
ефекти от суровото наказание. Наказанието е по-ефективно, когато родителите са
последователни, имат топло взаимоотношение с детето и предлагат обяснения.
• Когнитивната перспектива към развитието разглежда децата като активно мислещи за
социалните правила. Макар че малките деца са склонни да разсъждават ригидно по
нравствени въпроси, към 4-годишна възраст те могат да обмислят намеренията на
другите хора при правенето на нравствени преценки и да разграничават истината от
лъжата. Децата в предучилищна възраст разграничават и нравствените императиви от
социалната конвенция и въпросите на личния избор.
• Чрез взаимодействието с другите деца в семейството и с връстниците децата
изработват първите си идеи за справедливостта и честността. Родителите, които
обсъждат нравствени въпроси, подпомагат нравственото разбиране на децата си.
Опишете развитието на агресията в ранното детство, включително семейството и
телевизията като основни влияещи фактори.
• Всички деца проявяват агресия от време на време. През ранното детство
инструменталната агресия спада, а враждебната се увеличава. Появява се три типа
враждебна агресия: физическа, по-често срещана при момчетата, вербална и
отношенческа.
• Неефективното дисциплиниране и заредената с конфликти семейна атмосфера
подпомагат и поддържат агресията у децата. Насилието в медиите - по телевизията и в
компютърните игри, също задейства агресията. Ученето на родителите на ефективни
практики за отглеждане на децата, съчетано с тренинг по решаване на социални
проблеми, намаляват враждебността в семейството, а предпазването на децата от
изпълненото с насилие медийно съдържание може да намали агресивното поведение.
Обсъдете генетичното влияние и факторите на средата в полово-стереотипизираните
убеждения и поведение на децата в предучилищна възраст.
269
• Половото типизиране се развива в ранното детство. Наследствеността — чрез
хормоните на родителите - допринася за по-голямата активност на момчетата и
откритата агресия и предпочитането от децата на партньори в играта от своя пол.
Родители, учители, връстници и по-широката социална среда също насърчават много
гюлово типизирани реакции.
Опишете и оценете точността на основните теории, които обясняват появата на
половата идентичност.
• Макар че повечето хора имат традиционна полова идентичност, някои демонстрират
андро-гиния. Андрогинните лица са по-адаптивни -способни да демонстрират мъжки и
женски черти в зависимост от ситуацията.
• Според теорията за социалното учене децата в предучилищна възраст придобиват
полово-ти-пизирани реакции чрез моделирането и подкреплението и след това ги
организират в свързани с пола идеи за себе си. Когнитивната теория за развитието
приема, че половата кон-стантност трябва да се усвои, преди децата да могат да
развият полово-типизирано поведение. За разлика от прогнозите на когнитивната
теория за развитието, полово-ролевото поведение се придобива много преди
усвояването на половата константност.
• Теорията за половите схеми комбинира характеристики от социалното учене и
когнитивната перспектива към развитието. Когато децата придобият полово-
стереотипизирани предпочитания и поведения, си формират „мъжки“ и „женски“
категории, или полови схеми, които прилагат към себе си и използват за
интерпретиране на света си.
Отглеждане на детето и емоционално, и социално развитие
Опишете въздействието на стиловете на
отглеждане на децата върху тяхното развитие и отбележете културните вариации във
възпитанието на децата.
• Три характеристики разграничават основните стилове на отглеждане на децата: (1)
приемане и ангажираност, (2) контрол и (3) даване на автономия. В сравнение с
авторитарния, угаждащия и неангажирания стил, авторитетният стил подпомага
познавателната, емоционалната и социалната компетентност. Психологическият контрол
се свързва с автори-тарното родителство и допринася за проблеми с приспособяването.
• Определени етнически групи, включително китайци, латиноамериканци, азиатци от
островите в Тихия океан и афроамериканци, комбинират родителската топлота с високи
нива на контрол. Когато обаче контролът стане суров и прекомерен, пречи на
академичната и социалната компетентност.
Обсъдете множествения произход на малтретирането на децата, последиците му за
развитието и ефективното му предотвратяване.
• Малтретирането на децата е свързано с фактори в семейството, общността и по-
широката култура. Малтретиращите родители използват неефективно дисциплиниране,
имат отрицателно предубедено мнение за детето си и се чувстват безсилни в
родителството. Неуправляемият родителски стрес и социалната изолация силно
увеличават вероятността от малтретиране и пренебрегване. Когато обществото одобрява
физическата сила като средство за решаване на проблемите, малтретирането на децата
се подпомага.
• В течение на времето малтретираните деца демонстрират сериозни проблеми с ученето
и приспособяването. Успешното предотвратяване изисква усилия на ниво семейство,
общност и общество.
270
Авторитарен стил на отглеждане на децата
Авторитетен стил на отглеждане на децата
Аз-концепция
Андрогиния
Асоциативна игра
Вербална агресия
Враждебна агресия
Въпроси на личен избор
Индукция
Инициатива срещу вина Инструментална агресия Кооперативна игра
Неангажиран стил на отглеждане на децата Несоциална активност Нравствени императиви
Отношенческа агресия
Паралелна игра
Полова константност
Просоциално/алтруистично поведение
Психологически контрол
Самооценка
Социални конвенции
Стилове на отглеждане на децата
Съчувствие
Таймаут
Теория за половите схеми Угаждащ стил на отглеждане на децата Физическа агресия
271
Развитие в ранното детство
Възраст Физическо Познавателно Езиково Емоционално/ социално
2 години
• Височината и теглото се увеличават по-бавно, отколкото на етапа на прохождането
• Бързият растеж на синапсите и миелинирането в мозъка продължават, особено във
фронталните дялове
• Ходи по-ритмич-но, тича
• Скача, прескача, хвърля и лови с неподвижна горна част на тялото
• Облича и съблича елементарни дрехи
• Ефективно използва лъжицата
• Играта на уж започва по-малко да зависи от реалистичните играчки, по-малко
егоцентрична е и
е по-сложна
• Може да приема гледната точка на другите в опростени ситуации
• Разпознаването е добре развито
• Демонстрира съзнание за разликата между вътрешните психични и външните физически
събития
• Речникът бързо се увеличава
• Може да се ориентира за значенията на думите от структурата на изреченията и
социалните насоки
• Изреченията следват основния словоред на майчиния език; добавя граматични маркери
• Демонстрира ефективни умения за водене на разговор
• Започва да развива Аз-концепция и самооценка
• Появяват се сътрудничеството и инструменталната агресия
• Разбира причините, последствията, поведенческите признаци на основните емоции
• Емпатията се засилва
• Увеличават се полово-стереоти-пизираните убеждения и поведения
3-4
години
• Бързият растеж на синапсите и миелинирането в мозъка продължават, особено във
фронталните дялове
• Тичането, скачането, прескачането, хвърлянето и хващането стават по-добре
координирани
• Появява се спринтът и скачането на един крак
• Кара велосипед с три колела
Може да се храни само без чужда помощ
• Използва ножици, рисува първата си рисунка на човек
• Овладява двойната репрезентация
• Забелязва трансформациите, може да обръща мисленето и има основно разбиране за
каузалността в познати ситуации
• Сортира познатите обекти в йерархично организирани категории
• Разграничава видимостта от реалността
• Използва вътрешната реч, за да ръководи поведението си в предизвикателни задачи
• Вниманието става по-планирано и може да се поддържа за
• Овладява все по-сложни граматически структури
• От време на време разширява прекомерно правилата
и върху изключения
• Приспособява речта си, за да съответства на пола, възрастта и социалния статус на
говорещия и слушателите
• Подобрява се емоционалната саморегулация
• Преживява по-често самоосъзна-ти емоции
• Увеличава се интерактивната игра (асоциативна и сътрудничеща)
• Формира първите приятелства
• Инструменталната агресия отслабва, докато враждебната (вербална и отношенческа)
се засилва
• Разграничава искреността от лъжата
• Разграничава нравствените правила от социалните конвенции и въпросите на личен
избор
272
Възраст Физическо Познавателно Езиково Емоционално/
социално
3-4 години
(продъл-
жение)
по-дълги периоди от време
• Използва сценарии, за да си спомня познати преживявания
• Разбира, че убежденията и желанията могат да детерминират поведението
• Осъзнава някои смислени характеристики на писмения език
• Брои малък брой обекти и разбира кардиналността
• Засилва се предпочитанието към игра с представители на собствения пол
5-6
години
• Мозъкът достига 90% от теглото си в зряла възраст
• Тялото се източва и краката се удължават
• Появява се първият постоянен зъб
• Спринтира по-гладко и се ангажира в истинско подскачане на въже
• Демонстрира зряло хвърляне и ловене
• Завързва си обувките
• Рисува по-сложни картини, копира някои цифри и прости думи
• Подобрява се способността да се разграничава видимостта от реалността
• Вниманието продължава да се подобрява
• Разпознаването, възпроизвеждането и автобиогра-фичната памет се подобряват
• Разбирането за неверните вярвания се подобрява
• Брои и се ангажира в прости задачи за събиране и изваждане
• Разбира, че буквите и звуковете са свързани по системен начин
• Използва измислен правопис
• Речникът достига до около 10 хиляди думи
• Използва редица сложни граматически форми
• Способността да интерпретира и да прогнозира емоционалните реакции на другите се
подобрява
• Разчита повече на езика, за да изразява емпатия
• Придобило е редица нравствено релевантни правила и поведения
• Продължават да се увеличават полово-стерео-типизираните убеждения и поведения
• Разбира половата константност
Глава 9
ФИЗИЧЕСКО И ПОЗНАВАТЕЛНО РАЗВИТИЕ В СРЕДНОТО ДЕТСТВО
Свързани със здравето въпроси
Хранене
Затлъстяване
Болести
Моторно развитие и игра
Грубо моторно развитие Фино моторно развитие Полови различия Игри с правила
Сянката на еволюционното ни минало Физическо възпитание
Теорията на Пиаже: етап на конкретните операции
Конкретно-операционално мислене Ограничения на конкретно-операционалното мислене
Проследяващи изследвания на конкретно-операционалното мислене Оценка на етапа на
конкретните операции
Внимание
Паметови стратегии
Познавателна база и паметово представяне Култура и паметови стратегии Теорията за
ума на ученика Когнитивна саморегулация Приложение на преработката на информацията
към академичното учене
• Биология и среда: Деца с разстройство с дефицит на вниманието и хиперактивност
Дефиниране и измерване на интелигентността Съвременни усилия за дефиниране на
интелигентността
Обясняване на индивидуалните и груповите различия в IQ
• Социални въпроси: Тестиране с висок залог
Речник и граматика Прагматика
Учене на два езика едновременно
Учене в училище
Образователни философии Взаимодействие учител—ученик Обучаване на деца със
специални потребности Колко образовани са американските деца?
„Тръгвам, мамо!“- изкрещява 10-годишният Джоуи, когато натъпква последната хапка
сандвич в устата си, мята раницата на рамо, спуска се през вратата, мята се на
колелото и се запътва надолу по улицата за училище. Осемгодишната сестра на Джоуи
Лизи го следва, въртейки бяс-но педалите, докато го настигне.
„Те се разпростират“ - ми казва един ден на обяд Рина - майката на децата и моя
колежка в университета, докато описва разширяващите се дейности и взаимоотношения
на децата. Домашни работи, задължения в домакинството, футболни отбори, уроци по
музика, скаутска дейност,
приятели в училище и в квартала и новия маршрут за разнасяне на вестници на Джоуи
са част от рутината на децата. „Изглежда, че всички основни неща са си на местата -
отбелязва Рина. -Да си родител пак е предизвикателство, но е по-скоро въпрос на
усъвършенстване - да им помогнеш да станат независими, компетентни и продуктивни.“
Джоуи и Лизи са навлезли в средното детство - между 6 и 11 години. По целия свят
децата на тази възраст получават нови отговорности. За децата в индустриализираните
страни средното детство често се нарича „училищните години“,
274
тъй като началото е белязано от формалното обучение. В селските и племенните
култури училището може да е полето или джунглата. Универсално обаче децата в този
период се ръководят от зрели членове на обществото към задачи от реалния свят,
които все повече наподобяват тези, които ще изпълняват като възрастни (Rogoff,
1996).
В тази глава ще се фокусираме върху физическото и познавателното развитие през
средното детство. Към 6-годишна възраст мозъкът е достигнал 90% от размера си в
зряла възраст и тялото продължава да расте бавно. По този начин природата дава на
учениците умствените способности, за да овладяват предизвикателни задачи, както и
допълнително време, за да натрупат познанията и уменията, които са от съществено
значение за живота в сложния социален свят.
Ще започнем с преглед на типичните тенденции в растежа, развитието на моторните
умения и свързаните със здравето проблеми. След това ще се върнем към теорията на
Пиаже и подхода на преработката на информацията за обзор на познавателните промени
през училищните години. След това ще изследваме генетичните ѝ корени и тези от
средата на IQ резултатите, които често се вземат предвид при вземането на
образователни решения. Дискусията ни ще продължи с допълнителното разцъфване на
езика в средното детство. Накрая ще насочим поглед към значението на училищата за
ученето и развитието на децата.
Физическото развитие през училищните години продължава с бавния, стабилен темп от
ранното детство. На 6-годишна възраст средностатистическото американско дете тежи
около 20.5 кг и е 106 см високо. През следващите няколко години децата добавят по
около 5 до 7.5 см на височина и 2.2 кг тегло всяка година. Между 6-и 8-годишна
възраст момичетата са малко по-ниски и по-леки от момчетата. Към 9-годишна възраст
тенденцията се преобръща. Както забелязва Рина, Лизи вече започва да настига Джоуи
по размери, тъй като се доближава до драматичния растеж през юношеството, който при
момичетата се осъществява две години по-рано от този при момчетата.
Тъй като долната част на тялото расте най-бързо, Джоуи и Лизи изглеждат с по-дълги
крака, отколкото през ранното детство. Момичетата
продължават да имат малко повече телесна маст-на тъкан, а момчетата - повече
мускули. След 8-годишна възраст момичетата започват да натрупват мастна тъкан по-
бързо и ще добавят още повече през юношеството (Siervogel et al., 2000).
През средното детство костите се удължават и разширяват. Лигаментите обаче все още
не са здраво прикрепени към тях и това, комбинирано с увеличаващата се мускулна
сила, дава на децата необикновената гъвкавост, нужна за акроба-тическите премятания
и изправянето на ръце. След като телата им стават по-силни, много деца имат по-
силно желание за физически упражнения. „Болките на растежа“ нощем - вдървеност и
болки в краката - са често срещани, тъй като мускулите се адаптират към
уголемяващия се скелет (Wall, 2000).
Между 6 и 12 години всичките 20 млечни зъби падат и се заместват с постоянни, като
момичетата губят млечните си зъби малко по-рано от момчетата. За известно време
постоянните зъби изглеждат твърде големи. Постепенно растежът на лицевите кости,
особено челюстта и брадичката, удължава детското лице и разширява устата, а
никнещите зъби се приспособяват към лицевата структура.
Децата от домове в благоприятно икономическо положение, например Джоуи и Лизи, са в
най-здравата си форма в средното детство, пълни с енергия и игра. Кумулативните
ефекти от доброто хранене, комбинирано с бързото развитие на имунната система на
тялото, предлагат по-силна защита срещу болестите. Същевременно растежът на белите
дробове позволява с всяко вдишване да се поема повече въздух, така че децата са по-
способни енергично да се упражняват физически, без да се уморяват.
Не е изненадващо, че бедността продължава да е силен прогностичен фактор за влошено
здраве през училищните години. Тъй като бедните американски семейства често нямат
здравни застраховки, много деца не получават редовен достъп до лекар. Значителен
брой освен това не задоволяват и такива базисни потребности като редовно хранене
(вж. седма глава).
Хранене
Учениците имат нужда от добре балансиран, обилен начин на хранене, за да осигурява
енер-
275
гията за ученето и засилената физическа активност. С по-големия фокус върху играта,
приятелствата и новите дейности, много деца прекарват малко време на масата и
процентът, които вечерят заедно със семействата си, спада рязко между 9-и 14-
годишна възраст. Въпреки това вечерята с родителите води до начин на хранене, който
е по-богат на плодове и зеленчуци и по-беден на пържени храни и безалкохолни
напитки (Neumark-Sztainer et al., 2003).
Стига родителите да насърчават здравослов-ното хранене, леките хранителни дефицити,
резултат от заетия дневен график на детето, не въздействат върху развитието.
Бедните деца в училищна възраст в развиващите се страни и в Северна Америка обаче,
които са преживели сериозно и продължително недохранване, страдат от забавен
физически растеж, лоша моторна координация, невнимание и ниски резултати по тестове
за интелигентност (Grantham-McGregor, Walker, & Chang, 2000; Liu et at., 2003).
Държав-но спонсорирани хранителни програми могат да предотвратят тези ефекти. В
изследвания в Египет, Кения и Мексико качеството на храната (съдържание на
протеини, витамини и минерали) е мощен прогностичен фактор за благопри-ятното
познавателно развитие в средното детство (Sigman, L99S; Watkins & Pollitt, 1998).
Мона, много здраво дете в класа на Лизи, често гледа отстрани през междучасията.
Когато все пак се присъединява към игрите, е бавна и тромава. През повечето
следобеди си отива у дома сама, докато другите деца се събират на групи, говорят,
смеят се и се гонят. У дома Мона търси утеха във висококалорични закуски.
Мона страда от затлъстяване - повече от 20-процентно увеличение на средното телесно
тегло въз основа на възрастта, пола и физическия строеж на човека. През изминалите
десетилетия наднорменото тегло и затлъстяването са се увеличили в много западни
страни. Днес 15% от канадските и 16% от американските деца са затлъстели (U. S.
Department of Health and Human Services, 2005f; Willms, Tremblay, & Kalzmarzyk,
2003). Процентът на затлъстяванията се увеличава бързо и в развиващите се страни,
тъй като урбанизацията е причина населението да преминава към заседнал начин на
живот и начин на хранене, богат на меса и преработени храни (World Press Review,
2004; Wrotniak et al., 2004).
Причини за затлъстяването. Децата с наднормено тегло обикновено имат такива
родители, а еднояйчните близнаци е по-вероятно да споделят разстройството,
отколкото двуяйчните. Наследствеността обаче обяснява само склонността да се
напълнява (Salbe et al., 2002). Значението на средата се вижда в последователното
взаимоотношение между ниския социоикономически статус и затлъстяването в
индустриализираните страни, особено сред етническите малцинства, включително
афроамериканците, латиноамериканците, индианците и канадските туземни деца и
възрастни (Anand et al., 2001; Kim et al.,
2002). Отговорните фактори включват липсата на познания за здравословно хранене;
склонност да се купуват богати на мазнини и евтини храни, и стреса в семейството,
който може да подтиква към преяждане. Спомнете си също, че децата, които са
недохранени в началото на живота, са в засилен риск от наднормено тегло по-късно
(вж. четвърта глава).
Практиките на хранене също играят роля. Някои родители тревожно хранят повече,
отколкото е необходимо, интерпретирайки всеки случай на дискомфорт на детето си
като глад. Други са прекалено контролиращи и непрекъснато следят какво яде детето
им и се притесняват от напълняване (Spruijt-Metz et al., 2002). И двата типа
родители не успяват да помогнат на децата си да се научат да регулират собствения
си енергиен прием. Нещо повече: родителите на затлъстели деца често използват
храната като награда за подкрепяне на други поведения - практика, която кара децата
да придават по-голяма стойност на угощенията (Sherry et al.2004). Заради подобни
преживявания затлъстелите деца развиват дезадап-тивни навици на хранене. Те
откликват повече от лицата с нормално тегло на външните стимули, свързани с храната
- вкус, вид, аромат, време на деня и свързани с храната думи - и реагират по-слабо
на вътрешните насоки за глад (Jansen et al., 2003).
Затлъстелите деца освен това са склонни да са физически неактивни, което е
едновременно причина и следствие от прекомерното напълняване. Изследванията
разкриват, че повишаването на детското затлъстяване отчасти се дължи на многото
часове, през които американските деца гледат телевизия. В изследване, което
проследява гледането на телевизия от децата между 4- и 11 -годиш-на възраст,
колкото повече децата гледат телевизия, толкова повече телесни мазнини натрупват
(Proctor et al., 2003). Гледането на телевизия на-
276
малява времето, посвещавано на физически упражнения, а телевизионните реклами
насърчават децата да ядат водещи до затлъстяване, нездравословни закуски. С
напълняването те все повече заместват активната игра със заседнали занимания,
включително ядене (Salbe et al., 2002).
Последствия от затлъстяването. Повече от 80% от засегнатите деца стават затлъстели
възрастни, често с продължаващи през целия живот здравословни проблеми (Oken &
Lightdale, 2000). Хипертония, високо ниво на холестерола, дихателни аномалии и
инсулинова резистентност започват да се появяват в началните училищни години -
симптоми, които са могъщи прогностични фактори за сърдечни болести, заболяване от
диабет в зряла възраст, болести на жлъчния мехур, разстройства на съня и
храносмилателната система, много форми на рак и ранна смърт (Calle et al., 2003;
Krebs & Jacobson, 2003). Нещо повече: затлъстяването предизвиква драматично
повишаване на случаите на диабет при деца, което понякога води до ранни, тежки
усложнения, включително инсулти, бъбречна недостатъчност и проблеми с
кръвообращението, които засилват риска от слепота и ампутация на долни крайници
(Hannon, Rao, & Arslanian, 2005),
Емоционалните и социалните проблеми също са тежки. В западните общества децата и
възрастните стереотипизират затлъстелите деца като мързеливи, небрежни, грозни,
глупави, съмняващи се в себе си и лъжливи (Kilpatrick & Sanders, 1978; Tiggemann &
Anesbury, 2000). Към средното детство те са социално изолирани и демонстрират
повече проблеми с постиженията и поведението, отколкото връстниците им с нормално
тегло. Упоритото затлъстяване от детството към юношеството прогнозира сериозни
разстройства, включително неподчинение, агресия и тежка депресия (Mustillo et al.,
2003; Schwimmer, Burwinkle, & Varni, 2003). Тези психологически последици се
комбинират с непрекъснатата дискриминация, за да доведат до намалени житейски
шансове за близки взаимоотношения и заетост в зряла възраст.
Лечение на затлъстяването. Тъй като затлъстяването в детството често е семейно
разстройство, най-ефективните интервенции са базирани на семейството. В случая на
Мона училищната медицинска сестра предложи тя и прекалено пълната ѝ майка да се
запишат заедно в програма за отслабване. В едно изследване родителят и де-
тето заедно преразглеждат модела си на хранене, правят всекидневни физически
упражнения и се подкрепят взаимно с похвали и специални дейности и време,
прекарвано заедно. Колкото повече отслабва родителят, толкова повече отслабват и
децата му (Wrotniak et al., 2004). Проследяванията след 5 и 10 години показват, че
децата поддържат намаленото тегло по-ефективно от възрастните - резултат, който
подчертава значението на ранната интервенция (Epstein, Roemmich, & Raynor, 2001).
Интервенциите в начина на хранене и жизнения стил работят най-добре, когато
проблемите с теглото на родителя и на детето не са изключително тежки (Nemet et
al., 2005).
Болести
Децата като че ли започват да боледуват малко повече през първите две години от
основното училище заради съприкосновението с болни деца и имунна система, която все
още се развива. Около 15 до 20% от американските деца имат хронични заболявания
(включително инвалидност). Най-често срещаната - отговаряща за около една трета от
детските хронични болести и най-честата причина за отсъствие от училище и детска
хоспитализация - е асмата, при която бронхиалните тръби (пътищата, които свързват
гърлото с дробовете) са изключително чувствителни. В отговор на различни стимули,
например студено време, инфекция, физически упражнения, алергии и емоционален
стрес, те се изпълват със слуз и се свиват, водейки до кашляне, кихане и сериозни
дихателни трудности (Akinbami & Schoendorf, 2002).
През изминалите три десетилетия броят на децата с астма се е увеличил повече от два
пъти. Въпреки приноса на наследствеността, факторите от средата изглеждат
необходими, за да предизвикат болестта. Момчетата, афроамериканските деца и тези,
които са родени с поднормено тегло, чиито родители пушат или живеят в бедност, са с
най-голям риск (Federico & Liu, 2003). По-високият процент и по-голямата тежест на
астмата при чернокожи и бедни деца може да са резултат от замърсяването на
централните градски райони (което задейства алергични реакции), стресиращ живот у
дома и липса на достъп до добри здравни грижи. Затлъстяването в детска възраст също
е свързано с астма, вероятно заради високите нива на циркулиращи в кръвта
възпалителни вещества, свързани с мастната тъкан (Saba, Riner, & Liu, 2005).
277
Около 2% от американските деца имат по-тежки хронични болести, например сърповидна
ане-мия, диабет, артрит, рак и СПИН. Болезнени те-рапии, физически дискомфорти
промени във външния вид често разстройват всекидневния живот на болното дете,
затруднявайки го да се концентрира у дома и в училище, и отделяйки го от
връстниците. С влошаване на болестта стресът в семейството се увеличава (LeBlanc,
Goldsmith, & Patel, 2003). По тези причини хронично болните деца са в риск от
академични, емоционални и социални трудности. Интервенции, които подпомагат
положителните семейни отношения, подобряват приспособяването на децата. Сред тях са
здравно обучение, консултиране, социална подкрепа и летни лагери за деца, болни от
определена болест, където те се учат на умения за самопомощ, а родителите получават
малка почивка от грижите за хронично болно дете.
Посетете някой парк в приятен делничен следобед и наблюдавайте деца в предучилищна
и в училищна възраст да играят. Ще видите, че по-едрото тяло и мускулната сила
подкрепят подобрената моторна координация в средното детство. По-голямата
познавателна и социална зрялост подпомага по-големите деца да използват новите си
моторни умения по по-сложен начин.
Грубо моторно развитие
През училищните години тичането, скачането, прескачането и уменията с топка стават
по-усъвършенствани. Децата от 3. до 6. редовно спринтират, докато тичат из
игрището, скачат бързо на въже, ангажират се в сложни модели на дама, ритат и
дриблират с футболни топки, ловят топки, хвърлени от съучениците им, и умело
балансират, докато вървят на пръсти по тесни первази. Тези разнообразни умения
отразяват развитието в четири основни способности:
• Гъвкавост. В сравнение с децата в предучилищна възраст учениците са физически по-
гъвкави и пластични - разлика, видима, докато те замахват с бухалка, ритат топка,
прескачат препятствия или правят акробатиче-ски номера.
• Равновесие. Подобреното равновесие подкрепят редица спортни умения, включително
бягане, скачане на въже, хвърляне, рита-
не и бързите промени в посоката, изисквани в екипните спортове.
• Сръчност. По-бързите и по-точните движения са видими в сложните изпълнения с
крака в танците и при мажоретките и в движенията напред, назад и настрани, които
по-големите деца използват, докато надхитрят опонентите си в гоненицата и футбола.
• Сила. По-големите деца могат да хвърлят и да ритат топка по-силно и се тласкат
по-на-далеч, когато бягат и скачат (Haywood & Getchell, 2001).
Заедно с растежа на тялото, по-ефикасната преработка на информацията силно
допринася за подобреното моторно изпълнение. По-малките деца често имат трудности с
уменията, които изискват бързо реагиране, например удар с бухалка и дриблиране.
Наблюдава се подобряване във времето за реакция: 11-годишните реагират два пъти по-
бързо от 5-годишните. Способността да реагират само на релевантната информация също
се засилва (Band et al., 2000; Kail, 2003). Тъй като 6- и 7-годишните рядко имат
успех в уцелването с бухалка на хвърлена топка, на тази възраст Т-болът1 е по-
подходящ от бейзбола. По същия начин хандбалът, четирите квадрата2 и кик-болът би
следвало да предхождат обучението по тенис, баскетбол и футбол.
Фино моторно развитие
Финото моторно развитие също се подобрява през училищните години. В дъждовните
следобеди Джоуи и Лизи експериментират с йо-йо, строят модели на самолети и плетат
мрежи за саксии на малък тъкачен стан.
На 6-годишна възраст повечето деца могат доста четливо да печатат азбуката, малкото
си име и фамилията и цифрите. Почеркът им обаче е широк и разкривен, защото пишат с
цялата ръка, а не само с китката и пръстите. Децата обикновено овладяват първо
главните букви, защото хоризонталните и вертикалните движения са по-лесни за
контролиране, отколкото малките извивки на ръкописните букви. Четивността на писа-
1 Игра за начинаещи, които искат след това да се занимават с бейзбол и софтбол, по
принцип за 4- до 8-годишни деца. -Б. пр.
2 Four square - игра с топка, играна от четирима души на ква-дратно игрище,
разделено на квадранти. Тъй като не изисква екипи, специално игрище и заради
кратките рундове, може да се играе и да се прекрати по всяко време, и е популярна
игра на детските площадки. - Б. пр.
278
нето постепенно се увеличава, след като децата започнат да изписват по-точно
буквите с еднаква височина и разстояние между тях. Тези подобрения подготвят децата
за овладяване на ръко-писното писане до трети клас.
Към края на предучилищната възраст децата могат коректно да копират много двумерни
форми и ги интегрират в рисунките си. Някои насоки за дълбочина също са започнали
да се появяват, например изобразяването на далечните обекти като по-малки от
близките (Вraine et а1„ 19931, Около 9- до 10-годишна възраст третото измерение
ясно се вижда чрез припокриващите се обекти, диагоналното разположение и сливащите
се линии. Нещо повече, учениците не само изобразяват обекти в значителни детайли,
но и ги свързват един с друг като част от организирано цяло (Case, 1998).
Полови различия
Половите различия в моторните умения продължават да съществуват в средното детство
и в някои случаи стават по-изразени. Момичетата продължават да изпреварват
момчетата в областта на фината моторика, включително писането и рисуването. Освен
това те са по-напред в развитието на скачането на въже, прескачането и подскоците,
които зависят от равновесието и гъвкавостта. Момчетата обаче са по-добри от
момичетата във всички други груби моторни умения, а в хвърлянето и ритането
половите различия са най-големи (Cratry, 1986; Haywood & Getchell, 2001).
Генетичното предимство на учениците в мус-кулната маса не е достатъчно голямо, за
да обясни превъзходството им в грубата моторика. По-скоро по-голяма роля играе
социалният опит. Изследванията потвърждават, че родителите имат по-високи очаквания
за спортните постижения на момчетата и децата с готовност абсорбират тези послания.
От първи до дванадесети клас момичетата са по-малко положителни в сравнение с
момчетата за стойността на спорта и за собствените си спортни способности -
разлики, обяснявани отчасти с убежденията на родителите (Fredricks & Eccles, 2002).
Ясно е, че трябва да се предприемат стъпки за засилване на самоувереността,
участието и чувството за справедливо отношение в спорта на момичетата. Образоването
на родителите за минималните различия между физическите способности на момчетата и
момичетата в училищ-
на възраст и сенситизирането им за несправедливите предубеждения срещу
подпомагането на спортните способности на момичетата могат да помогнат. По-силното
ударение върху развитието на умения за момичетата заедно със засиленото внимание
към техните спортни постижения вероятно ще засилят участието и изпълнението им.
Като положителен знак, в сравнение с предишното поколение, много повече момичета
днес участват в индивидуални и отборни спортове, например гимнастика и футбол
(National Council of Youth Sports, 2002; Sport Canada, 2003).
Игри c правила
Физическите дейности на учениците отразяват един важен напредък в тяхната игра:
игрите с правила стават често срещани. Децата по целия свят се ангажират в огромно
разнообразие от неформално организирани игри, например гоненица, игри с топчета,
дама и варианти на популярни спортове. Освен това те измислят стотици други игри,
включително „жаба“, статуи, „прескочи кобила“, „ритни консервата“ и т.н. (Kirchner,
2000).
Напредъкът в приемането на чуждата перспектива, в частност способността да се
разберат ролите на няколко играча в играта, позволява този преход към ориентираните
около правила игри. Тези игрови преживявания на свой ред допринасят много за
емоционалното и социалното развитие. Измислените от децата игри обикновено разчитат
на прости физически умения и значителен дял на късмета. В резултат те рядко се
превръщат в състезания за индивидуални способности, а вместо това позволяват на
децата да пробват различни стилове на сътрудничество, съревнование, победа и загуба
с малък личен риск. В усилията си да организират игра, децата откриват защо
правилата са необходими и кои работят добре - преживявания, подпомагащи по-зрели
идеи за справедливостта и честността.
Отчасти заради загрижеността на родителите за безопасността и привлекателността на
телевизията и компютърните игри, днешните деца посвещават по-малко време на
неформалните игри на открито. Същевременно организираните спортове, например
Малката лига по бейзбол, футболните и хокейните лиги са се разширили неимоверно,
запълвайки много часове, които децата някога са използвали, за да се събират на
279
улицата и в детските площадки. Около половината от американските деца - 60% от
момчетата и 40% от момичетата - участват в тях в някакъв момент между 5-и 14-
годишна възраст (National Council of Youth Sports, 2002; Sport Canada,
2003).
За повечето деца участието в спортен отбор в общността се асоциира с по-голяма
социална компетентност (Fletcher, Nickerson, & Wright,
2003). В някои случаи обаче детските и младежките спортове подчертават прекалено
силно конкуренцията и контрола на възрастните. Треньори и родители, които
критикуват и реагират гневно на поражението, могат да предизвикат силна тревожност
у някои деца, подготвяйки сцената за емоционални трудности и ранно отпадане от
спорта (Marsh & Daigneault, 1999; Tofler, Knapp, & Drell, 1998). Позволявайки на
децата да избират подходящия спорт на базата на интересите си, насърчавайки децата
да допринасят за правилата и стратегиите и подчертавайки усилията, подобряването на
уменията и отборната работа, а не победата, възрастните могат да гарантират, че
спортните лиги осигуряват положителни учебни преживявания.
Сянката на еволюционното ни минало
Докато наблюдавате децата в градския парк, забележете как те понякога се борят,
удрят, събарят и гонят едни други, сменяйки ролите с усмивки и смях. Това
дружелюбно преследване и борба на уж се нарича боричкане. То се появява в
предучилищна възраст и достига апогей в средното детство, и децата в много култури
се ангажират в него с връстници, които особено много харесват (Pellegrini, 2004).
Боричканията на децата наподобяват социалното поведение на много други млади
бозайници. То е по-често срещано при момчетата, вероятно защото пренаталното
съприкосновение с андрогени (мъжки полови хормони) предразполага момчетата към
активна игра (вж. осма глава). В еволюционното ни минало боричка-нето може би е
било важно за развитието на бойни умения (Power, 2000). Децата като че ли го
използват като безопасен контекст за оценяване на силата на връстниците, така че да
могат да се въздържат от предизвикване на онези, които са по-силни от тях физически
(Pellegrini & Smith, 1998).
Когато децата стигнат пубертета, индивидуалните различия във физическата сила
стават
очевидни и боричкането намалява. Когато все пак се появи, значението му се променя:
боричкането на юношите е свързано с агресия (Pellegrini, 2003). За разлика от
децата боричкащите се юноши „мамят“, наранявайки опонента си. В обясненията си
момчетата често казват, че си отмъщават, очевидно за да установят наново
доминацията си над връстника. Следователно игрово поведение, което ограничава
агресията в детството, става контекст на враждебност в юношеството.
Физическо възпитание
Физическата активност и игрите подкрепят много аспекти на развитието на децата -
здравето, чувството за собствена стойност и познавателните и социалните умения,
нужни за разбирането с другите. Въпреки това само 50% от американските ученици в
основното училище изискват физическо обучение - число, което пада на 25% в средното
детство и на по-малко от 10% в гимназията. Средностатистическото американско дете
получава само 20 минути физическо обучение на седмица. Канадските деца са малко по-
добре със средно 2 часа седмично (Canadian Fitness & Lifestyle Research Institute,
2003; U. S. Department of Health and Human Services, 2005o). И в двете страни обаче
физическото бездействие е всепроникващо. Сред американските 5- до 17-годишни само
около 40% от момичетата и 50% от момчетата са достатъчно активни за добро здраве,
т.е. ангажират се в поне 30 минути енергична аеробна дейност и 1 час ходене всеки
ден.
Много експерти вярват, че училищата не само трябва да предлагат по-често физическо
обучение, но и да променят съдържанието на тези програми. Тренировките в
съревнователни спортове, често приоритет, е малко вероятно да достигнат до най-
малко физически пригодните деца. Вместо това програмите би трябвало да подчертават
приятни, неформални игри и индивидуални упражнения - занимания, които най-вероятно
ще привличат децата (Connor, 2003).
Физически годните деца обикновено стават активни възрастни, които извличат
множество ползи от това (Dennison el al., 1998; Tammelin et al., 2003). Сред тях са
по-голямата физическа сила, съпротивителните сили срещу множество болести,
засиленото психично благополучие и по-дългият живот.
280
Изберете или затлъстяването, или астмата и обяснете как генетичните фактори и тези
от средата допринасят за често срещания здравословен проблем в средното детство.
Деветгодишната Алисън смята, че не е добра в спорта, и не харесва часовете по
физическо възпитание. Предложете някои стратегии, които учителят ѝ може да
използва, за да засили удоволствието и ангажираността й във физическите упражнения.
Участвали ли сте в организиран спорт като дете? Какъв климат за учене са създавали
треньорите и родителите? Според вас какво е било влиянието на тези преживявания
върху развитието ви?
„Най-накрая! - възкликва Лизи в деня, в който тръгва на училище. - Сега ще ходя на
истинско училище, точно като Джоуи!“ Рина си спомня как 6-годишната Лизи влязла
уверено в клас-ната стая с моливи, пастели и тетрадка в ръка, готова за по-
дисциплиниран подход към ученето от този, на който е била подложена в ранното
детство.
Лизи влиза в цял нов свят на предизвикателни умствени дейности. Само за една сутрин
тя и съучениците ѝ пишат в дневник, срещат се в групи по четене, работят върху
събирането и изваждането и сортират листа, събрани на игрището, за проект по
природни науки. Докато преминават от клас в клас в основното училище, Лизи и Джоуи
се справят с все по-сложни задачи и стават по-добри в четенето, писането,
математическите умения и общите познания за света. За да разберем познавателните
постижения на средното детство, ще насочим вниманието си към изследванията,
вдъхновени от теорията на Пиаже и от перспективата на преработката на информацията.
Ще разгледаме разширяващите се дефиниции на интелигентността, които ни помагат да
оценим индивидуалните различия.
Теорията на Пиаже: етап на конкретните операции
Когато Лизи дойде в моя курс по детско развитие като 4-годишно момиченце, задачите
за запазване на Пиаже лесно я объркваха (вж. седма глава). Когато обаче се върна на
8-годишна възраст, ги възприе като много лесни. Когато студентка изля вода от
висока, тясна чаша в ниска и широка, тя възкликна: „Разбира се, че пак си е същото
количество! Водата в ниската чаша е по-ниско, но пък чашата е по-широка. Излейте я
обратно - инструктира тя студентката, която я интервюираше - и ще видите.“
Конкретно-операционално мислене
Лизи е влязла в етапа на конкретните операции по Пиаже, който се простира от около
7 до 11 години и бележи основна повратна точка в познавателното развитие. Мисленето
е много по-логично, гъвкаво и организирано в сравнение с по-рано.
Запазване. Способността да се решават задачи за запазване осигурява ясно
доказателство за операциите - умствени действия, които се подчиняват на логически
правила. Забележете, че Лизи е способна на децентриране - фокусиране върху няколко
аспекта на проблема и свързването им, а не съсредоточаване само върху един. Освен
това тя демонстрира обратимост - способността да мисли през серия от стъпки и след
това умствено да преобърне посоката, връщайки се в началната точка. Спомнете си от
седма глава, че обратимостта е част от всяка логическа операция. Тя се постига в
средното детство.
Класификация. Между 7- и 10-годишна възраст децата решават проблемите за
включването в класове на Пиаже. Това сочи, че те осъзнават по-добре
класификационните йерархии и могат да се фокусират върху отношенията между общата
категория и две конкретни категории, т.е. три отношения едновременно (Hodges &
French, 1988; Ni, 1998). Колекциите - марки, монети, бейзболни карти, камъни,
капачки и т.н. -стават често срещани в средното детство. На 10-годишна възраст
Джоуи прекарва часове в сортиране на огромната си колекция от бейзболни карти, на
моменти групирайки ги по лига и отбор, а друг път по позиция в отбора и средни
резултати. Той може да отдели играчите в раз-
281
лични класове и подкласове и лесно да ги пре-подреди.
Поредици. Способността да се подреждат нещата по количествено измерение, например
дължина или тегло, се нарича поредица. За да я тестира, Пиаже иска от децата да
подреждат пръчици с различна дължина от най-късата към най-дългата. По-големите
деца в предучилищна възраст могат да поставят пръчиците в редица, но го правят
„както дойде“, допускайки множество грешки. Обратното, 6- до 7-годишните деца
ефикасно създават поредици - според подреден план, започвайки с най-малката
пръчица, след това по-голяма и т.н.
Детето на етапа на конкретните операции може да прави поредици и умствено -
способност, наречена транзитивно заключение. В добре известна задача за транзитивно
заключение Пиаже показва на децата двойки от различно оцветени пръчици. От
наблюдението, че пръчица А е по-дълга от пръчица В, а пръчица В е по-дълга от
пръчица С децата трябва да направят умствено заключение, че А е по-дълга от С.
Подобно на задачата на Пиаже за включване в клас, тази за транзитивно заключение
изисква от децата да интегрират три отношения едновременно - в този случай А-В, В-С
и А-С. Когато изследователите предприемат стъпки, за да гарантират, че децата си
спомнят предпоставките (А-В и В-С), 7- до 8-годишните могат да схванат транзитив-
ното заключение (Andrews & Halford, 1998; Wright & Dowker, 2000).
Пространствени разсъждения. Пиаже установява, че децата в училищна възраст имат по-
точно разбиране за пространството от тези в предучилищна възраст. Да разгледаме
детските когнитивни карти - техните умствени репре-зентации на познатите,
широкомащабни пространства, например квартала или училището. На-чертаването на
карта на това голямо пространство изисква развито умение за приемане на
перспектива. Тъй като цялото пространство обикновено не може да се види наведнъж,
децата трябва да правят заключения за разположението му, като свързват отделните му
части.
Децата в предучилищна възраст и малките ученици показват ориентири на картите,
които чертаят, но разположението им е фрагментирано. Те се справят по-добре, когато
са помолени да поставят стикери, указващи местоположението на чинове и хора на
картата на тяхната клас-
на стая. Ако обаче картата е обърната спрямо ориентацията на класната стая, те се
затрудняват (Liben & Downs, 1993). На около 8- до 10-го-дишна възраст картите
стават по-добре организирани, показвайки ориентири заедно с организиран маршрут.
Същевременно децата стават способни да дават ясни, добре организирани инструкции за
стигането от едно място до друго, като използват стратегията на „умственото
изминаване на разстоянието“ - представят си движенията на друг човек по маршрута
(Gauvain & Rogoff, 1989). В края на средното детство децата си формират цялостно
становище за широ-комащабното пространство. Те с лекота чертаят и разчитат карти,
когато ориентацията на картата и пространството, което тя представя, не си
съответстват (Liben, 1999).
Ограничения на конкретно-операционалното мислене
Макар че учениците са много по-способни в решаването на проблеми, отколкото са били
в предучилищна възраст, конкретно-операционалното мислене страда от едно съществено
ограничение: децата мислят по организиран, логически начин само когато се занимават
с конкретна информация, която могат да възприемат директно. Умствените им операции
действат зле с абстрактни идеи - тези, които не са видими в реалния свят. Решенията
им на задачи за транзитивно заключение са добра илюстрация. Когато ѝ се покажат две
пръчици с различна дължина, Лизи лесно се ориентира, че ако пръчица А е по-дълга от
пръчица В, а В е по-дълга от С, тогава А е по-дълга от С. Тя обаче има големи
трудности с хипотетична версия на задачата: „Сюзан е по-висока от Сали, а Сали е
по-висока от Мери. Коя е най-високата?“. Едва на 11-12 години децата могат да решат
тази задача.
Това, че логическото мислене първоначално е обвързано с непосредствените ситуации,
помага да се обясни една специална характеристика на разсъжденията на етапа на
конкретните операции: учениците овладяват конкретно-операци-оналните задачи на
Пиаже стъпка по стъпка, а не изведнъж. Например те обикновено схващат запазването
на броя преди запазването на дължината, масата и течността. Този континуум на
усвояването (или постепенно овладяване) на логическите понятия е друга индикация за
ограниченията на конкретно операционалното мислене Fischer & Bidell, 1991).
Учениците не излизат с
282
общи логически принципи и след това да ги прилагат към всички релевантни ситуации,
а по-скоро се ориентират в логиката на всяка задача поотделно.
Проследяващи изследвания на конкретно-операционалното мислене
Според Пиаже развитието на мозъка, комбинирано с преживяванията в богат и
разнообразен външен свят би трябвало да водят децата навсякъде по света до етапа на
конкретните операции. Въпреки това съвременните свидетелства сочат, че конкретни
културни и училищни практики имат много общо с овладяването на задачите на Пиаже
(Rogoff, 2003). Изследванията в парадигмата на преработката на информацията
способстват за обясняването на постепенното овладяване на логическите понятия в
средното детство.
Влиянието на културата и обучението в училище. В племенните и селските общества
разбирането на запазването често е забавено. Например сред хауса в Нигерия, които
живеят в малки аграрни селища и рядко изпращат децата си на училище, дори най-
основните задачи за запазване - брой, дължина и течност - не се разбират преди 11-
годишна възраст или по-късно (Fahrmeier, 1978). Това подсказва, че участието в
релевантни всекидневни дейности помага на децата да овладеят запазването и другите
задачи на Пиаже (Light & Perrett-Clermont, 1989).
Самото преживяване ходене на училище като че ли подпомага овладяването на задачите
на Пиаже. Когато се тестират деца на една и съща възраст, тези, които са били в
училище по-дълго, се справят по-добре със задачи за транзитивни заключения (Artman
& Cahan, 1993). Вероятно участие имат възможностите за подреждане на обекти в
поредици, за учене за отношенията на реда и за запомняне на части от сложни
проблеми. Въпреки това определени неформални извънучилищни преживявания също могат
да подпомагат операционалното мислене. Около 7-до 8-годишна възраст момичетата от
индианското племе зинакантеко в южно Мексико, които се научават да тъкат тъкани със
сложни мотиви като алтернатива на обучението в училище, се ангажират в умствени
трансформации, за да си представят как основата, закачена на стана, ще се превърне
в изтъкано сукно - разсъждения, които се очакват на етапа на конкретните операции.
Американските деца на същата възраст, които се справят много по-добре от
зинакантеко на задачите на Пиаже, имат големи трудности с тези свързани с тъкането
проблеми (Maynard & Greenfield, 2003).
На базата на подобни резултати някои изследователи са стигнали до заключението, че
формите на логиката, изисквани от задачите на Пиаже, не се появяват спонтанно, а
по-скоро са силно повлияни от обучението, контекста и културните условия. Напомня
ли ви това на социокул-турната теория на Виготски, обсъдена в предишните глави?
Становището на перспективата на преработката на информацията за конкретно-опе-
рационалното мислене. Постепенното овладяване на логическите понятия в средното
детство повдига познатия въпрос за теорията на Пиаже: резкият, стадиален преход към
логическото мислене ли е най-добрият начин за описване на познавателното развитие
през средното детство?
Някои неопиажистки теоретици твърдят, че развитието на операционалното мислене може
най-добре да се разбере от гледна точка на напредъка в скоростта на преработката на
информацията, а не на някакво внезапно преминаване на нов етап. Например Роби Кейс
(Case, 1992, 1998) пише, че с практиката когнитивните схеми изискват по-малко
внимание и стават по-авто-матични. Това освобождава място в работната памет (вж.
пета глава), така че децата могат да се фокусират върху комбинирането на старите
схеми и генерирането на нови. Например детето, изправено пред вода, изливана от
една чаша в друга, осъзнава, че височината на течността се променя. Когато това
разбиране стане рутинно, детето забелязва, че ширината на водата също се променя.
Скоро децата координират тези наблюдения и са в състояние да разберат, че течността
се запазва. След това, когато тази логич-на идея се практикува в множество
ситуации, детето може да я пренесе към по-трудни ситуации.
След като схемите на даден етап по Пиаже са достатъчно автоматизирани, съществува
достатъчно работна памет, за да ги интегрира в подобрена репрезентация. В резултат
децата придобиват централни концептуални структури -мрежи от понятия и отношения,
които им позволяват да мислят по-ефективно за широк спектър от ситуации (Case,
1996, 1998). Централните концептуални структури, които се появяват от ин-
283
тегрирането на конкретните операционални схеми, са широко приложими принципи, които
водят до все по-сложни, системни разсъждения, които ще обсъдим в единадесета глава
в контекста на формално-операционалното мислене.
Кейс и неговите колеги - заедно с други изследователи на преработката на
информацията - са изследвали представянето на децата по широк спектър от задачи,
включително решаване на аритметични задачи, разбиране на истории, рисуване на
картини и интерпретиране на социални ситуации. Във всяка задача децата в
предучилищна възраст обикновено се фокусират само върху едно измерение. Например
при разбирането на истории те схващат само една сюжетна линия. При рисуването
изобразяват обектите поотделно. В първите години от училището те координират две
измерения - две сюжетни линии в една фабула и рисунки, които показват както
характеристиките на обектите, така и техните отношения. Около 9- до 11 -годишна
възраст децата интегрират множество измерения (Case, 1998; Halford & Andrews,
2006). Те разказват ко-херентни истории с основен сюжет и няколко подсюжетни линии.
Рисунките им следват набор от правила за представяне на перспективата и
следователно включват няколко отправни точки, например близо, по средата и далече.
Теорията на Кейс помага да се обясни защо много от разбиранията се появяват в
конкретни ситуации в различни моменти, а не се овладяват едновременно. Първо,
различните форми на едно и също логическо прозрение, например различните задачи за
запазване, варират в изискванията си към преработката, като тези, постигнати по-
късно, изискват повече пространство в работната памет. Второ, опитът на децата
силно варира. Дете, което често слуша и разказва истории, но рядко рисува,
демонстрира по-напреднало мислене в разказването на истории. В сравнение с теорията
на Пиаже, тази на Кейс по-добре обяснява неравността на познавателното развитие.
Оценка на етапа на конкретните операции
Пиаже е прав, че децата в предучилищна възраст подхождат към много проблеми по
организиран, рационален начин, който не е възможен в ранното детство. Продължават
обаче несъгласията по въпроса, дали тази разлика се появява заради непрекъснато
подобрение в логическите умения, или заради непостоянно преструктуриране на
детското мислене (както приема Пиаже
в идеята си за етапи). Много изследователи мислят, че може би участват и двата типа
промяна (Carey, 1999; Case, 1998; Demetriouet al., 2002; Fischer & Bidell, 1998;
Halford, 2002). През училищните години децата прилагат логически схеми към много
повече задачи. В този процес мисленето им като че ли претърпява качествена промяна
— към всеобхватно разбиране на фундаменталните принципи на логическото мислене.
Представянето на децата на задачи за запазване илюстрира континуум на усвояването
на логическите понятия. Прегледайте предишните страници и цитирайте допълнителни
примери за постепенно развитие на логическите разсъждения.
Деветгодишната Адриен прекарва дълги часове да помага на баща си в изработването на
мебели в дърводелската му работилница. По какъв начин този опит може да подпомага
представянето на Адриен на задачите на Пиаже за подреждане в поредици?
Кои аспекти на описанието на Пиаже на конкрет-но-операционалното дете приемате? В
кои се съмнявате? Обяснете, цитирайки изследователски доказателства.
За разлика от фокуса на Пиаже върху цялост-ната когнитивна промяна, перспективата
на преработката на информацията изследва отделните аспекти на мисленето. Вниманието
и паметта, които лежат в основата на всеки познавателен акт, са от централно
значение в средното детство, точно каквито са били и през младенчеството и
предучилищните години. Задълбоченото разбиране как децата в училищна възраст
преработват информацията се прилага към академичното им учене, в частност към
четенето и математиката.
Изследователите вярват, че развитието на мозъка допринася за следните основни
промени в преработката на информацията, които подпомагат различни аспекти на
мисленето:
284
• Увеличаване на скоростта и способността за преработка на информацията. Времето,
нужно за преработка на информацията по различни когнитивни задачи, бързо намалява
между 6-и 12-годишна възраст (Kail & Park, 1992, 1994). Това подсказва би-ологично
базирано развитие в скоростта на мислене, вероятно дължащо се на миелини-рането и
на синапсното съкращаване в мозъка (Kail, 2003). Някои изследователи вярват, че
тази по-голяма ефикасност допринася за по-сложното, ефективно мислене, тъй като по-
бързо мислещият човек може да задържа и да работи с повече информация в работната
памет (Halford & Andrews, 2006; Tunaet al., 2004). Наистина, обема за цифри, който
оценява основния капацитет на работната памет (вж. седма глава), се повишава от
около 4 единици на 7-годишна възраст на 7 на 12 години (Kail, 2003).
• Напредък в потискането. Както беше посочено в предишните глави, потискането -
способността за контролиране на вътрешните и външните разсейващи стимули - се
подобрява непрекъснато след младенчеството. Допълнителен напредък обаче се
наблюдава в средното детство, тъй като фронталните дялове на мозъчната кора се
развиват още повече (Dempster & Corkill, 1999; Lunaet al.,
2004). Хората, умели в потискането, могат да попречат на ума си да се рее с
нерелевантни мисли - способност, която подкрепя редица умения за преработка на
информацията.
Освен мозъчното развитие, използването на стратегии допринася за по-ефективната
преработка на информацията. Както ще видим, децата в училищна възраст мислят много
по-стратегически, отколкото тези в предучилищна.
Внимание
В средното детство вниманието става по-селективно, адаптивно и планирано. Първо,
децата стават по-добри в преднамереното обръщане на внимание само на онези аспекти
на ситуацията, които са релевантни на целите им. Когато изследователите въвеждат
нерелевантни стимули в задачата, за да видят колко добре внимават децата в нейните
основни елементи, изпълнението рязко се подобрява между 6-и 10-годишна възраст
(Goldberg, Maurer, & Lewis, 2001; Lin, Hsiao, & Chen, 1999).
Второ, по-големите деца гъвкаво адаптират вниманието си към изискванията на
задачата. Например, когато са помолени да сортират карти с картинки, които варират
едновременно по цвят и по форма, 5-годишните и по-големите деца могат да
превключват основата на сортирането от цвят към форма; по-малките деца обикновено
продължават да сортират само по едии начин (Brooks et al., 2003; Zelazo, Frye, &
Rapus, 1996).
И накрая, в средното детство планирането се подобрява значително (Gauvain, 2004;
Scholnick, 1995). Децата в училищна възраст сканират по-пълно подробни рисунки и
писмени материали за сходства и различия, отколкото тези в предучилищна възраст. По
задачи с множество части те могат да вземат решения какво да направят първо и какво
след това по подреден начин.
Описаните току-що селективни, адаптивни и планирани стратегии са от критично
значение за успеха в училище. За съжаление обаче някои деца имат огромни трудности
с обръщането на внимание. Вж. карето „Биология и среда“ за обсъждане на сериозните
проблеми с ученето и поведението на децата с разстройство с дефицит на вниманието и
хиперактивност.
Паметови стратегии
С подобряване на паметта същото се случва с паметовите стратегии - преднамерени
умствени дейности, които използваме, за да съхраняваме и да задържаме информацията.
Когато Лизи има списък от неща за учене, например столиците на американските щати,
тя незабавно използва повторението - умственото повтаряне на информацията -
паметова стратегия, която за пръв път се появява в началните училищни години. Скоро
след това втора стратегия става често срещана: организирането - групирането на
свързани неща (например всички градове в една и съща част на страната) - подход,
който подобрява драматично възпроизвеждането (Schneider, 2002).
Усъвършенстването на паметовите стратегии изисква време и усилия. Например 8-
годишната Лизи повтаря на части. След като ѝ е дадена думата „котка“ в списък от
думи, тя казва: „Котка, котка, котка“. Десетгодишният Джоуи обаче комбинира
предишната дума с всяка нова, казвайки: „Бюро, човек, двор, котка, котка“ - по-
ефективен подход (Kunzinger, 1985). Освен това Джоуи организира по-умело,
групирайки нещата в по-малко категории. Той използва организацията в ►
285
Деца с разстройство с дефицит на вниманието и хиперактивност
Докато другите петокласници работят тихо на чиновете си, Калвин се върти на мястото
си, изпуска молива, играе си с връзките на обувките и говори на глас: „Хей, Джои -
крещи през главите на няколко съученици - искаш ли да играем на топка след
училище?“ Джоуи и другите деца обаче не горят от желание да играят с Калвин. На
игрището той е физически тромав и не умее да слуша, а това му пречи да следва
правилата на играта. Има трудности с редуването при целенето с бухалка. В полето
извън игрището гледа другаде, когато топката идва към него. Чинът на Калвин в
училище и стаята му у дома са в пълен хаос. Често губи моливи, книги и други
материали, както и забравя да си пише домашните.
Симптоми на разстройството с дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD). Калвин
е от тези 3 до 5% ученици, които страдат от разстройство с дефицит на вниманието и
хиперактивност. То включва невнимание, импул-сивност и прекомерна моторна
активност, водещи до академични и социални проблеми (American Psychiatric
Association, 1994). Момчетата са диагностицирани 3 до 9 пъти по-често от
момичетата. Повечето момичета с ADHD обаче, като че ли са пренебрегвани или защото
симптомите им не са толкова очебийни, или заради полова предубеденост: трудното,
разстройващо работата момче е по-вероятно да бъде насочено за лечение (Abikoff et
al., 2002; Biderman et al., 2005).
Децата c ADHD не могат да останат фокусирани върху задача, която изисква умствени
усилия, за повече от няколко минути. Освен това те често действат импулсивно,
избухвайки с враждебност, когато са фрустрирани. Много (но не всички) са
хиперактивни. Тяхната прекомерна моторна активност е изтощителна за родителите и
учителите и е толкова дразнеща за другите деца, че те бързо са отхвърляни. За да
бъде диагностицирано детето с ADHD, тези симптоми трябва да са се появили преди 7-
годишна възраст като упорстващ проблем.
Тъй като имат трудности с концентрацията, децата с разстройство с дефицит на
вниманието и хиперактивност получават 7 до 15 точки по-малко от останалите на
тестове за интелигентност (Barkley, 2002а). Според едно гледище, ко-
ето е натрупало значителна изследователска подкрепа, два свързани дефицита лежат в
основата на симптомите на ADHD: (1) понижена изпълнителна преработка (вж. пета
глава), която пречи на способността на детето да използва мисленето, за да ръководи
поведението си, и (2) дефицит в потискането, който затруднява забавянето на
действието в полза на мисленето. Затова такива деца се представят зле на задачи,
изискващи поддържане на вниманието, трудно им е да пренебрегват нерелевантна-та
информация и имат трудности с паметта, планирането, разсъжденията и решаването на
проблеми (Barkley, 2003b).
Произход на разстройството с дефицит на вниманието и хиперактивност. ADHD се
предава в семейството и е силно унаследяемо: ед-нояйчни близнаци го имат по-често,
отколкото двуяйчните (Rasmussen et al., 2004; Rietvelt et al., 2004). Децата c ADHD
демонстрират анор-мално мозъчно функциониране, включително намалена електрическа
активност и намален кръвен поток във фронталните дялове на мозъчната кора
(Castellanos et al., 2003; Sowell et al., 2002). Освен това мозъкът на деца с ADHD
расте по-бавно и е около 3% по-малък по цялостен обем, отколкото този на
незасегнатите им връстници (Castellanos et al., 2002; Durston et al.,
2004). В разстройството участват няколко гени, които влияят върху комуникацията
между нервните клетки (Quist & Kennedy, 2001).
Същевременно ADHD се асоциира с фактори от средата. Съприкосновението с пренатални
тератогени - например дрога, алкохол и тютюн - е свързано с невнимание и
хиперактивност (Milberger et al., 1997). Нещо повече, децата с ADHD е по-вероятно
да са от домове, в които бракът е нещастен, а стресът за семейството -висок
(Bernier & Siegel, 1994). Стресиращият домашен живот обаче рядко предизвиква ADHD.
По-скоро поведението на тези деца може да допринесе за проблемите в семейството,
които засилват детските предварително съществуващи трудности.
Лечение на ADHD. Лекарят на Калвин в крайна сметка му предписа стимулант - най-
често срещаната терапия за ADHD. Стига дозата да е внимателно регулирана, тези
лекарства намаляват симптомите в 70% от децата, които ги вземат, и имат полза за
академичното изпълнение и отношенията с връстниците (Greenhill, Halperin,
286
& Abikoff. 1999). Стимулантите като че ли увеличават активността на фронталните
дялове и по този начин подобряват способността на детето да поддържа вниманието и
да потиска несвързаното със задачата поведение.
Медикаментозната терапия обаче не е до-статъчна: най-ефективната интервенция
комбинира медикаменти с моделиране и подкрепление на подходящото академично и
социално поведение (American Academy of Pediatrics, 2005a). Семейната интервенция
също е важна. Невнимателните, свръхактивни деца са изпитание за търпението на
родителите си, които вероятно ще реагират с наказания и непоследователност.
Разчупването на този цикъл чрез обучаване на родителите в умения за отглеждането на
деца-
та е също толкова важно за тези с ADHD, колкото и за непокорните, агресивни деца,
обсъдени в осма глава. В действителност в 45 до 65% от случаите двата набора от
поведения се появяват заедно (Barkley, 2002b).
Разстройството с дефицит на вниманието и хиперактивност е доживотно. Засегнатите
хора са в риск от упорито антисоциално поведение, депресия и други проблеми
(Barkley, 2003а; Fisher et al., 2002). Възрастните с ADHD продължават да се нуждаят
от помощ при структурирането на средата, регулирането на отрицателните емоции,
избирането на подходящата кариера и разбирането на тяхното разстройство като
биологичен дефицит, а не характеров порок.
► широк спектър от паметови задачи, докато Лизи я използва само когато
категориалните отношения между нещата са видими (Bjorklund et al.,
1994). Нещо повече: Джоуи комбинира няколко стратегии, например организиране на
нещата, след това обявяване на имената на категориите и накрая повторение. Колкото
повече стратегии използват децата едновременно и последователно, толкова по-добре
помнят (Hock, Park, & Bjorklund, 1998).
Към края на средното детство децата започват да използват разработването -
създаване на взаимоотношение, или общо значение, между два или повече къса
информация, които не са членове на една и съща категория. Например, ако две от
думите, които трябва да научите, са риба и лула, можете да генерирате вербално
твърдение или умствен образ: „Рибата пуши лула“. Тази изключително ефективна
паметова техника, която изисква значително усилие и пространство в работната памет,
става все по-честа в юношеството и ранната зряла възраст (Schneider & Pressley,
1997). Тъй като комбинират нещата в смислени късове, организацията и разработването
позволяват на децата да поддържат много повече информация в паметта си и освен това
да я извличат лесно, като мислят за други свързани с нея неща.
Познавателна база и паметово представяне
През средното детство дълговременната паметова база расте и се организира във все
по-сложни, йерархично структурирани мрежи. Този бърз растеж на познанията помага на
децата да използват стратегии и да запаметяват (Schneider, 2002).
С други думи, знаенето на повече неща по дадена тема прави новата информация по-
смислена и позната, така че е по-лесно да се съхранява и да се извлича от паметта.
За да проверят тази идея, изследователите класифицират четвъртокласници или като
„експерти“, или като „новаци“ по познанията си за футбола и им дават да научат
списъци от вещи, свързани или несвързани с него. „Експертите“ си спомнят много
повече неща от списъка за футбола (но не и от този, който не е свързан с футбола),
отколкото „новаците“. По време на възпроизвеждането изреждането на нещата от
списъка от „експертите“ е по-добре организирано, както се вижда от групирането на
нещата в категории (Schneider & Bjorklund, 1992). Тези резултати подсказват, че
децата с големи познания организират информацията в съответната област почти без
усилие. Следователно „експертите“ могат да посветят повече ресурси в работната
памет на използването на възпроизведената информация за разсъждения и решаване на
проблеми (Bjorklund & Douglas, 1997).
Към края на училищните години богатите познания и използването на паметови
стратегии се подкрепят взаимно. Децата, които са експерти в дадена област,
обикновено са силно мотивирани. В резултат те не само придобиват познания по-бързо,
но и активно използват известното, за да го обогатяват. Обратното, академично не-
успелите деца не успяват и да се запитат как преди съхранената информация може да
изяснява новия материал. Това на свой ред пречи на развитието на широка
познавателна база (Schneider & Bjorklund, 1998).
287
Култура и паметови стратегии
Многократно установяван резултат е, че хората в незападните култури, които нямат
фор-мално училищно образование, не използват и нямат полза от обучение по паметови
стратегии (Rogoff, 2003). Задачи, които изискват от децата да възпроизвеждат
изолирани късове информация и които са често срещани в класните стаи, ги мотивират
да използват тези стратегии; в действителност западните деца получават толкова
много практика с този тип учене, че те не усъвършенстват други техники за
запаметяване, разчитащи на насоки от всекидневния живот, например пространствено
разположение и подреждане на обектите. Аборигените в Австралия и маите в Гватемала
са значително по-добри в тези паметови умения (Kearlns, 1981; Rogoff, 1986).
Следователно развитието на паметовите стратегии не е просто продукт на по-
компетент-на система за преработка на информацията. То зависи от изискванията на
задачата и от културните обстоятелства.
Теорията за ума на ученика
През средното детство теорията за ума на децата, или наборът от идеи за умствените
дейности, се доразработва и усъвършенства. Спомнете си от седма глава, че това
съзнание за мисленето често се нарича метапознание. Засилената способност на
учениците да разсъждават върху собствения си умствен живот е още една причина за
техния напредък в мисленето.
За разлика от децата в предучилищна възраст, които разглеждат ума като пасивен
контейнер на информация, по-големите деца го разглеждат като активен, конструктивен
агент, който избира и трансформира информацията (Kuhn, 2000). Следователно те имат
много по-добро разбиране за процеса на мислене и въздействието на психологическите
фактори върху изпълнението. Учениците например знаят, че справянето с дадена задача
зависи от фокусирането на вниманието - концентрация, желание задачата да се изпълни
и неподдаване на други изкушения (Miller & Bigi, 1979). С възрастта те все повече
осъзнават ефективните паметови стратегии и защо те вършат работа (Alexander et al.,
2003). Децата постепенно схващат взаимоотношенията между умствените дейности,
например, че възпроизвеждането от паметта е от критично значение за разбирането и
че разбирането засил-
ва паметта (Schwanenflugel, Henderson, & Fabricius, 1998).
Нещо повече: разбирането на децата в училищна възраст за източниците на познания се
разширяват. Те осъзнават, че хората могат да разширяват познанията си не само чрез
директно наблюдаване на събитията и разговори с другите, но и чрез умствени
заключения (Carpendale & Chandler, 1996; Miller, Hardin, & Montgomery,
2003).
Способността на учениците за по-сложно мислене допринася съществено за тяхното по-
ре-флексивно, ориентирано към процеса становище за ума. Участват и преживяванията,
които подпомагат съзнанието за умствените дейности. В училище учителите често
привличат вниманието към функционирането на ума, когато напомнят на децата да
обръщат внимание, да не забравят умствените стъпки и да оценяват своите
разсъждения. Когато се ангажират в четене, писане и математика, децата често
използват вътрешната реч: първо говорейки си на глас, а след това мълчаливо на себе
си. Когато се „чуят да мислят“, те вероятно идентифицират редица аспекти на
умствения живот (Flavell, Green, & Flavell, 1995).
Когнитивна саморегулация
Макар че метапознанието се разширява, учениците често имат трудности с прилагането
на знанията на практика. Те все още не са добри в когнитивната саморегулация -
процеса на непрекъснато наблюдаване на напредъка към целта, проверяване на
резултатите и пренасочване на неуспешните усилия. Например Лизи знае, че трябва да
групира нещата, когато учи наизуст, и че трябва да препрочита сложния параграф, за
да се увери, че го разбира. Тя обаче невинаги се ангажира в тези дейности.
За да изучават когнитивната саморегулация, изследователите понякога наблюдават
влиянието, което има детското съзнание за паметовите стратегии върху това, колко
добре помнят. Към втори клас колкото повече децата знаят за паметовите стратегии,
толкова по-добре помнят - взаимоотношение, което се засилва през средното детство
(Pierce & Lange, 2000). Когато децата прилагат последователно дадена стратегия,
познанието им за стратегиите се засилва, водейки до двупосочна връзка между
метапознанието и използването на стратегия, която засилва саморегулацията
(Schlagmuller & Schneider, 2002).
288
Защо когнитивната саморегулация се появява постепенно? Наблюдаването на резултатите
от ученето е трудна когнитивна задача, изискваща непрекъснато оценяване на усилията
и напредъка. Към юношеството саморегулацията е силен прогностичен фактор за
академичния успех и родителите и учителите могат да я подпомагат (Joyner & Kurtz-
Costes, 1997). В едно изследване учените наблюдават родители да обучават децата си
на решаване на проблеми през лятото преди трети клас. Тези, които търпеливо
посочват важни характеристики на задачата и предлагат стратегии, имат деца, които в
класната стая по-често обсъждат начини за подхождане към проблемите и наблюдаване
на собственото изпълнение (Stright et al., 2002). Обясняването на ефективността на
стратегиите е особено полезно, защото осигурява обосновката за бъдещите действия.
Децата, които усвояват ефективни саморегу-латорни умения, развиват чувство на
академична Аз-ефективност - увереност в собствените способности, която подкрепя
бъдещата саморегулация (Schunk & Zimmerman, 2003). За съжаление някои деца
получават послания от родителите и учителите, които сериозно подкопават
академичната им самооценка и саморегулатор-ните им умения. Ще разгледаме тези
заучено безпомощни деца в десета глава.
Приложение на преработката на информацията към академичното учене
Фундаменталните открития за развитието на преработката на информацията са прилагани
към усвояването на четенето и математиката от децата. Изследователите идентифицират
когнитивните съставки на умелото изпълнение, проследявайки тяхното развитие и
разграничавайки добрите от лошите учещи чрез установяването на различията в
познавателните умения. В резултат те се надяват да проектират методи на
преподаване, които ще засилят ученето от децата.
Четене. Четенето използва редица умения наведнъж, натоварвайки всички аспекти на
нашите системи за преработка на информацията. Джоуи и Лизи трябва да възприемат
отделни букви и комбинации от букви, да ги превеждат в речеви звукове, да
разпознават зрителния вид на множество често срещани думи, да държат части от
текста в работната си памет, докато интерпретират смисъла му, и да комбинират
смисъла на различните части на пасажа в разбираемо
цяло. Ако едно или повече от тези умения са неефективни, ще се конкурират за място
в ограничената ни работна памет и четенето ще страда.
Когато децата осъществят прехода от но-вовъзникващата грамотност към традиционно-то
четене, езиковото развитие продължава да подпомага напредъка им. Фонологичното
съзнание - способността да се разсъждава върху и да се манипулира звуковата
структура на говоримия език, както се вижда от чувствителността към промените в
звуковете в думите и към неправилното произношение - дава добра прогноза за
постиженията в четенето (и правописа) (Dickinson et al., 2003). То помага на децата
да изолират говорните сегменти и да ги свържат с писмените им символи. Речникът,
граматиката и разказните умения също са от жизненоважно значение.
Други дейности по преработка на информацията също допринасят за овладяването на
четенето. Напредъкът в скоростта на обработка на информацията позволява на децата
бързо да превръщат зрителните символи в звукове (McBride-Chang & Kail, 2002).
Зрителното сканиране и разграничаване играят важна роля и се подобряват с
натрупването на опит с четенето (Rayner, Pollatsek, & Starr, 2003). Когато децата
започнат да използват тези умения автоматич-но, пространството в работната памет се
освобождава за висши дейности, свързани с разбирането на смисъла на текста.
Доскоро изследователите водеха разгорещени дебати как да започне преподаването на
четенето. От едната страна са тези, които приемат подхода на цялостния език. Те
твърдят, че четенето трябва да се преподава по начин, който е успореден на
естественото учене на езика. От самото начало децата трябва да бъдат излагани на
текста в пълната му форма - истории, стихотворения, писма, плакати и списъци, така
че да могат да оценят комуникативната функция на писмения език (Watson, 1989). От
другата страна са онези, които защитават подхода на фониката. Според тях децата
трябва да получават опростени материали за четене и първоначално трябва да бъдат
обучавани по фоника - основните правила за трансформиране на писмените символи в
звукове. Едва по-късно, след като са овладели тези умения, те би трябвало да
получат сложен материал за четене (Rayner & Pollatsek, 1989).
Много изследвания са разрешавали тези дебати, като са показвали, че децата учат
най-добре при смес от двата подхода. В детската гради-
289
на, първи и втори клас преподаване, което включва фоника, повишава резултатите по
четене, особено за деца, които са изостанали в четенето (Berninger el al., 2003;
Xue & Meisels, 2004). Когато учителите комбинират истинско четене и писане с
преподаване на фоника и се ангажират в други методи на преподаване - насърчаване на
децата да се справят с предизвикателства в четенето и интегрирането му във всички
учебни предмети, - първокласниците демонстрират по-голям напредък в грамотността
(Pressley et al., 2002).
Защо комбинирането на фониката с цялостния език работи най-добре? Научаването на
взаимоотношенията между буквите и звуковете подпомага децата да дешифрират думи,
които никога не са виждали. Въпреки това, ако практиката в основните умения се
подчертава твърде много, децата могат да загубят от поглед целта на четенето -
разбирането. Тези, които четат гладко, без да регистрират значението, знаят малко
за ефективните стратегии на четене, например, че трябва да четат по-внимателно, ако
ще бъдат тестирани, отколкото ако четат за удоволствие, или че обясняването на
пасаж със собствени думи е добър начин за оценяване на разбирането. Осигуряването
на обучение по стратегии на четенето подобрява представянето по четене след трети
клас (Van Keer, 2004).
Математика. Обучението по математика в основното училище се надгражда и значително
обогатява неформалните познания на децата за числата и броенето. Писмените бройни
системи за означаване с цифри и формалните изчислителни процедури засилват
способността на децата да представят числата и да изчисляват. В първите години от
основното училище децата усвояват основните математически факти чрез комбинация от
чести практики, разсъждения за числата и преподаване, което запознава с ефективни
стратегии (Alibali, 1999; Canobi, Reeve, & Pattison, 1998). Например, когато
първокласниците осъзнаят, че независимо от реда, в който две множества се
комбинират, дават един и същ резултат (2 + 6 = 8 и 6 + 2 = 8), често започват с по-
голямото число (6) и броят нататък (7, 8) -стратегия, която минимизира включената
работа. В крайна сметка децата започват да извличат отговорите автоматично и да
прилагат това познание към по-сложни проблеми.
Споровете как да се преподава математиката наподобяват тези за четенето.
Разнообразната
скоростна практика по изчислителни умения се изправя срещу „чувството за числата“,
или разбирането. И тук сместа от двата подхода е най-благотворна. При усвояването
на основна математика зле представящите се ученици обикновено използват тромави
техники или се опитват да извличат отговорите от паметта си твърде скоро. Те не са
експериментирали достатъчно със стратегиите, за да проверят кои са най-ефективни
(Canobi, 2004; Canobi, Reeve, & Pattison, 2003). Това подсказва, че насърчаването
на учениците да прилагат стратегии и да се уверяват, че знаят защо някои от тях
работят добре, е съществено за солидното овладяване на елементарната математика. В
едно изследване второкласници, обучавани по този начин, не само овладяват
правилните процедури, но дори измислят собствени успешни стратегии, някои от които
са по-добри от стандартните, учени в училище методи (Fuson & Burghard, 2003).
В азиатските страни учениците получават голяма подкрепа за усвояването на
математически познания и често имат превъзходни постижения с изчисленията и
разсъжденията. Например използването на метричната система помага на азиатските
деца да схванат стойността на мястото. Консистентната структура на думите за числа
в азиатските езици (десет-две за 12, десет-три за 13) също изяснява тази идея
(Miura & Okamoto, 2003). Нещо повече, азиатските думи
Преглед
Приведете доказателства, че децата в училищна възраст разглеждат ума като активен,
конструктивен агент.
След като гледат презентация за застрашените видове, ученици от втори и от пет клас
са помолени да си спомнят колкото се може повече животни. Обяснете защо
петокласниците си спомнят много повече от второкласниците.
Във вашето обучение по математика в основното училище какво ударение е било
поставяно на упражненията в изчисления и колко време се е отделяло на разбирането
на понятията? Според вас по какъв начин този баланс е повлиял върху интереса и
представянето ви по математика?
290
за числа са по-кратки и се произнасят по-бързо, и по този начин увеличават
скоростта на мисленето (Geary et al., 1996). Накрая, както ще видим по-нататък в
тази глава, в сравнение с уроците в Северна Америка, тези в азиатските класни стаи
посвещават повече време на изследването на математическите понятия и по-малко - на
упражненията в изчисления.
В средното детство педагозите разчитат силно на тестове за интелигентност за
оценяване на индивидуалните различия в умственото развитие. На около 6-годишна
възраст IQ става по-стабилен, отколкото в по-ранните години, и корелира умерено с
академичните постижения - обикновено на ниво от 0.50 до 0.60 (Brody, 1997). Тъй
като прогнозира представянето в училище, IQ често се взема предвид в
образователните решения.
Тестовете за интелигентност коректно ли оценяват способността на децата в училищна
възраст да се възползват от академичното обучение? Нека разгледаме отблизо този
противоречив въпрос.
Дефиниране и измерване на интелигентността
Практически всички тестове за интелигентност осигуряват цялостен резултат (IQ) и
поредица от отделни резултати, измерващи конкретни умствени способности (вж. пета
глава). Интелигентността обаче е сбор от много способности и не всички са включени
в съществуващите днес тестове (Sternberg el al., 2000). Вж. фигура 9.1 за айтеми,
които се включват обикновено в тестовете за интелигентност за деца.
Тестовете за интелигентност, давани от време на време в класните стаи, са групово
прилагани тестове. Те позволяват голям брой ученици да бъдат тестирани едновременно
и се използват за идентифициране на децата, които изискват по-подробна оценка с
индивидуално прилагани тестове, изискващи прилагащите ги да са добре обучени и
опитни в използването им. Екзамина-торът не само отчита отговорите на детето, но
наблюдава неговото поведение, отбелязвайки такива реакции като внимание и интерес
към задачите и предпазливост спрямо възрастния. Тези наблюдения осигуряват
информация дали резултатът от теста коректно отразява способностите
на детето. Два индивидуални теста - Станфорд-Бине и Уекслър - често се използват за
идентифициране на високо интелигентните деца и за диагностициране на децата с
проблеми в ученето.
ТИПИЧНИ ВЕРБАЛНИ АЙТЕМИ
Речник Кажи ми какво означава килим.
Обща ин- Кой ден от седмицата е точно след четвъртък? формация
Вербално Защо имаме нужда от полицаи? разбиране
Сходства По какъв начин си приличат корабът и влакът?
Аритметика Ако яке за 60 долара е намалено с 20%, колко ще струва?
ТИПИЧНИ АЙТЕМИ ЗА ВЪЗПРИЯТИЕ И ПРОСТРАНСТВЕНИ РАЗСЪЖДЕНИЯ
Модели с блокчета
Използвай тези блокчета, за да направиш същата фигура като на картинката.
Картинни
понятия
Избери един обект от всеки ред, за да направиш група от обекти,
които вървят заедно.
Простран-
ствени
представи
Кои от кутиите вдясно могат да се направят от модела вляво?
ТИПИЧНИ АЙТЕМИ ЗА РАБОТНАТА ПАМЕТ
Обем на паметта за цифри
Повтори същите цифри в същия ред. Сега повтори тези цифри (подобна
последователност) отзад напред.
2, 6, 4, 7, 1, 8
Последо-
вателности
букви-числа
Повтори тези цифри и букви, като първо казваш цифрите, а след това буквите, всяко в
правилната последователност. 8G4B5N2
ТИПИЧЕН АЙТЕМ ЗА СКОРОСТ НА ПРЕРАБОТКА
Търсене на символ
Ако формата вляво е същата като някоя от тези вдясно, отбележи ДА. Ако формата не е
същата, отбележи НЕ. Работи максимално бързо, без да правиш грешки.
Фигура 9.1. Тестови айтеми като тези, които често се използват в детски тестове за
интелигентност
Тези вербални айтеми подчертават културно натоварената, фактологично ориентирана
информация. Айтеми-те за възприятия, пространствени разсъждения, работ-на памет и
скорост на преработка акцентират аспекти на преработката на информацията и се
приема, че оценяват по-биологично основани умения.
Съвременният наследник на първия успешен тест за интелигентност на Алфред Бине са
Скалите за интелигентност Станфорд-Бине, пето издание (Stanford-Binet Intelligence
Scales, Fifth Edition), за лица от 2-годишна възраст от
291
зрелостта (Roid, 2003). Освен обща интелигентност това най-ново издание оценява пет
интелектуални фактора, всеки от които включва вербален и невербален компонент.
(Невербалният компонент е полезен, когато се оценяват хора с ограничени познания по
английски или с комуникационни разстройства.) Факторите познания и количествени
разсъждения подчертават култур-но натоварена, фактологично ориентирана информация,
например речник и аритметични задачи. Обратното, за основната преработка на
информацията (например скорост на анализиране на дадена формация), зрително-
пространствена преработка и фактори на работната памет се приема, че са по-малко
културно предубедени, защото изискват ограничена конкретна информация (вж.
пространствената задача във фигура 9.3).
Скалата за интелигентност на Уекслър за деца (Wechsler Intelligence Scale for
Children, WISC-IV) е четвъртото издание на широко използван тест за 6- до 16-
годишни деца (Wechsler,
2003). Тя мери обща интелигентност и четири широки фактора: вербални разсъждения,
перцеп-тивни (или зрително-пространствени) разсъждения, работна памет и скорост на
преработка. W1SC-IV е проектирана така, че да омаловажава зависещото от културата
познание, акцентирано само в единия фактор (вербални разсъждения). Според
създателите на теста резултатът е „най-свободният от културни влияния“ тест за
интелигентност, който съществува (Williams, Weis, & Rolfhus, 2003),
WISC е първият тест, който е стандартизиран с деца, представляващи цялата популация
на САЩ, включително етническите малцинства. Предишните издания са били адаптирани
за децата в Канада, където има както английска, така и френска версия.
Съвременни усилия за дефиниране на интелигентността
Както видяхме, тестовете за интелигентност днес идентифицират важни аспекти на
преработката на информацията. В съответствие с тази тенденция някои изследователи
провеждат анализ на компонентите на резултатите на децата по тестовете за
интелигентност. Това означава, че те търсят взаимоотношения между аспектите (или
компонентите) на преработката на информацията и тестовите резултати на децата.
Много изследвания разкриват, че скоростта на преработката е умерено свързана с IQ
(Deary,
2001). Това подсказва, че хората, чиято нервна система им позволява бързо да
възприемат и да манипулират информацията, имат предимство в интелектуалните умения.
Гъвкавото внимание, паметта и стратегиите за разсъждения обаче са също толкова
важни като ефикасното мислене за прогнозирането на IQ и обясняват някои от връзките
между скоростта на реагиране и доброто представяне на теста (Lohman, 2000; Miller &
Vernon, 1992). Децата, които ефективно прилагат стратегии, придобиват повече
познания и могат да ги извличат бързо.
Подходът на компонентите има един основен недостатък: разглежда интелигентността
като изцяло дължаща се на причини вътре в детето. Същевременно в цялата книга
виждаме, че културните и ситуационните фактори влияят върху мисленето на децата.
Робърт Стърнбърг е разширил подхода на компонентите във всеобхватна теория, която
разглежда интелигентността като продукт както на вътрешните, така и на външните
сили.
Триархичната теория за успешната интелигентност на Стърнбърг. Както показва фигура
9.2, триархичната теория за успешната интелигентност на Стърнбърг (Sternberg, 1997,
1999, 2002) идентифицира три широки, взаимодействащи си интелигентности: (1)
аналитична интелигентност, или умения за преработка на информацията; (2) творческа
интелигентност -способността да се решават нови проблеми, и (3) практическа
интелигентност - приложението на интелектуалните умения във всекидневни ситуации.
Интелигентното поведение включва балансиране на трите интелигентности, за да се
постигне успех в живота според личните цели на човека и изискванията на неговата
културна общност.
Аналитична интелигентност. Аналитична-та интелигентност се състои от компоненти на
преработката на информацията, които лежат в основата на всички интелигентни актове:
прилагане на стратегии, придобиване на релевантно на задачата и метакогнитивно
познание, и ангажиране в саморегулация. На умствени тестове обаче уменията на
преработка се използват само по няколко от потенциалните начини, което води до
твърде тясно становище за интелигентното поведение.
Творческа интелигентност. Във всеки контекст успехът зависи не само от преработка
на
292
Фигура 9.2. Триархичната теория на Стърнбърг за успешната интелигентност
Хората, които се държат интелигентно, балансират три взаимосвързани
интелигентности: аналитична, творческа и практическа, за да постигнат успех в
живота, дефиниран от личните им цели и изискванията на култур-ната им общност.
позната информация, но и от генериране на полезни решения на нови проблеми. Хората,
които са креативни, мислят по-умело от останалите, когато са изправени пред
новостта. Когато получават нова задача, те прилагат уменията за преработка на
информацията по изключително ефективни начини, бързо превръщайки тези умения в
автоматични, така че работната памет да се освобождава за сложни аспекти на
ситуацията.
Практическа интелигентност. И накрая, интелигентността е практическа, целенасочена
дейност, която е ориентирана към адаптиране, оформяне или избиране на среда.
Интелигентните хора умело адаптират мисленето си, за да съответства както на
желанията им, така и на изискванията на всекидневния им свят. Когато не могат да се
адаптират към ситуацията, те се опитват да я оформят или да я променят, за да
отговаря на техните потребности. Ако не могат да я оформят, избират нов контекст,
който по-добре съответства на техните умения, ценности или цели. Практическата
интелигентност ни напомня, че децата с определени житейски истории, се представят
добре на тестове за интелигентност и се адаптират лесно към условията на
тестирането. Други с различни житейски истории обаче
интерпретират погрешно или отхвърлят тестовия контекст. Въпреки това такива деца
често демонстрират усъвършенствани умения във всекидневието, например ангажиране в
сложни художествени дейности или умело взаимодействие с хората.
Триархичната теория осветлява ограниченията на съвременните тестове за
интелигентност в оценяването на сложността на интелигентното поведение. Например
извънучилищните, практически форми на интелигентност са жизненоважни за успеха в
живота и способстват да се обясни защо културите варират много по поведенията,
които разглеждат като интелигентни (Sternberg et al., 2000). Когато изследователите
искат от родители с различен етнически произход да споделят представата си за
интелигентен първокласник, белите американци споменават когнитивни черти.
Обратното, етническите малцинства (кам-боджански, филипински, виетнамски и
мексикански имигранти) възприемат мотивацията, самоуправлението и социалните умения
като особено важни (Okagaki & Sternberg, 1993). Според Стърнбърг тестовете за
интелигентност лесно могат да подценят и дори да пренебрегнат интелектуалните силни
страни на някои деца, особено от етническите малцинства.
Теорията на Гьрднър за множествената интелигентност. Според друго становище за
това, как уменията за преработка на информацията са в основата на интелигентното
поведение, теорията за множествената интелигентност на Хауард Гарднър (Gardner,
1983, 1993, 2000) дефинира интелигентността от гледна точка на набор от
преработващи операции, които позволяват на хората да се ангажират в широк спектър
от култур-но ценени дейности. Отхвърляйки идеята за общата интелигентност, Гарднър
предлага поне осем независими вида интелигентност (вж. таблица 9.1).
Гарднър вярва, че всяка интелигентност има уникална биологична база, отчетлив курс
на развитие и различно експертно изпълнение, или „крайно състояние“. В същото време
той подчертава, че е нужен дълъг процес на обучение, за да се трансформира всеки
суров потенциал в зряла социална роля (Torff & Gardner, 1999). Културните ценности
и възможностите за учене влияят върху степента, до която интелектуалните силни
страни на детето се реализират и начините, по които се изразяват.
Списъкът на Гарднър със способности все още не е напълно потвърден с изследвания.
Невро-
293
Таблица 9.1. Множествената интелигентност по Гарднър
Интелигентност Преработващи операции Крайни възможности за изпълнение
Езикова Чувствителност към звуковете, ритмите и смисъла на думите и функциите
на езика. Поет, журналист
Логико- математическа Чувствителност и способност да се идентифицират логически
или числови модели; способност за справяне с дълги вериги на логически разсъждения.
Математик
Музикална Способност за създаване и оценяване на височината, ритъма (или
мелодията) и естетическото качество на формите на музикалната експресивност.
Инструменталист, композитор
Пространствена Способност за точно възприемане на зрително-пространствения свят,
за изпълняване на трансформации върху тези възприятия и пресъздаване на аспекти на
зрителния опит в отсъствието на релевантни стимули. Скулптор, навигатор
Телесно-кинетична Способност за умело използване на тялото за експресивни, както и
целенасочени цели; способност за умело боравене с обектите.Танцьор, спортист
Естествена Способност за разпознаване и класифициране на всички видове животни,
минерали и растения. Биолог
Междуличностна Способност за идентифициране и подходящо реагиране на
настроенията, темперамента, мотивациите на другите. Терапевт, търговец
Вътреличностна Способност за разграничаване на сложните вътрешни чувства и
използването им за ръководство на собственото поведение, познаване на собствените
силни страни, слабости, желания и интелигентност. Човек с детайлно, точно
самопознание
Източници: Gardner, 1993, 1998а, 2000.
логичните доказателства за независимост на издигнатите от него способности са
слаби. Някои изключително надарени лица имат способности, които са широки, а не
ограничени в определена област (Goldsmith, 2000), въпреки това Гарднър привлича
вниманието към няколко способности, които не се мерят от тестовете за
интелигентност. Например издигнатите от него междуличностна и вътреличностна
интелигентност включват набор от способности за изграждане на отношения с хората и
разбиране на себе си, които са жизненоважни за удовлетворяващия, успешен живот.
Обясняване на индивидуалните и груповите различия в IQ
Когато сравняваме хората от гледна точка на академичните постижения, годините
обучение и професионалния статус, бързо става ясно, че определени групи от
населението имат предимства пред други. В опитите да се обяснят тези различия
изследователите сравняват IQ резултатите на етническите групи и тези по
социоикономически статус. Американските чернокожи деца получават средно с 15 IQ
пункта по-ниски резултати от тези на белите, макар че разликата намалява (Hedges &
Nowell, 1995; Loehlin, 2000; Rushton & Jensen, 2003). Латиноамериканските деца са
по средата между чернокожите и белите (Ceci, Rosenblum, & Kumpf, 1998).
Разликата в IQ между децата със среден и с нисък социоикономически статус е около 9
пункта. Социоикономическият статус обяснява известна част, но не цялата разлика в
IQ между чернокожите и белите (Brooks-Gunn et al., 2003; Smith, Duncan, & Lee,
2003). Разбира се, съществува значителна вариация във всяка етническа или
икономическа група. Въпреки това тези групови различия в IQ са достатъчно големи и
последствията им - достатъчно сериозни, за да не могат да се пренебрегват.
През 70-те години на XX век спорът за природата и възпитанието в IQ ескалира, след
като психологът Артър Дженсън (Jensen, 1969) публикува спорна монография,
озаглавена How Much Can We Boost IQ and Scholastic Achievement? („Колко можем да
повишим IQ и академичните постижения?). Дженсън твърди тогава и продължава да
настоява днес, че наследствеността е до голяма степен отговорна за индивидуалните,
етническите и икономическите вариации в интелигентността (Jensen, 1998, 2001).
Работата му предизвиква лавина от отговори и изследвания. Спорът е подпален отново
от Ричард Хърнстайн и Чарлз Мъри в The Bell Curve (Herrnstein & Murray, 1994).
Подобно на Дженсън, тези автори твърдят, че приносът на наследствеността към
индивидуалните и икономическите различия (а вероятно и към етническите) в IQ е
значителен. Нека погледнем отблизо някои от важните доказателства.
294
Природа срещу възпитание. Във втора глава представихме оценката на унаследяемостта.
Спомнете си, че тя се получава от изследвания на роднини, в които се сравняват
членовете на семейства. Най-силните доказателства за ролята на наследствеността в
IQ включват сравненията на близнаци. IQ резултатите при еднояйчни близнаци (които
имат 100% общи гени) са по-подобни, отколкото тези на двуяйчни близнаци (които
генетично не са по-подобни, отколкото обикновените братя и сестри). На базата на
това и други свидетелства от изследвания на роднини изследователите стигат до
извода, че около половината от различията в IQ сред децата могат да се проследят до
техния генетичен строеж.
Спомнете си обаче, че унаследяемостта рискува да надцени генетичните влияния и да
подцени тези от средата. Макар че мерките предлагат убедителни доказателства, че
гените допринасят за IQ, продължават несъгласията точно колко голяма е ролята на
наследствеността (Grigorenko, 2000; Plomin, 2003). Оценките на унаследяемостта не
разкриват сложните процеси, чрез които гените и преживяванията влияят върху
интелигентността в процеса на развитието на децата.
В сравнение с унаследяемостта, изследванията на осиновени деца предлагат по-широк
спектър от информация. В едно изследване децата на две крайни групи биологични
майки - тези с IQ под 95 и други с IQ над 120 - са осиновени при раждането от
родители много над средното по доходи и образование. През училищните години децата
на биологичните майки с нисък IQ получават резултати над средното по IQ, сочейки,
че представянето на теста може много да се подобри благодарение на благоприятния
домашен живот. Те обаче не се представят толкова добре, колкото децата на
биологични майки с висок IQ, дадени на подобни семейства на осиновители (Loehlin,
Horn, & Willerman, 1997). Изследванията на осиновени деца потвърждават, че
наследствеността и средата допринасят съвместно за IQ.
Някои интригуващи изследвания на осиновени деца хвърлят светлина върху разликата в
резултатите за IQ между чернокожите и белите. Когато афроамерикански деца са
поставени в икономически заможни домове през първата година от живота, получават
високи резултати, постигайки IQ от 110 и 117 към средното детство -20 до 30 пункта
над типичните резултати на децата, израстващи в общности с нисък социоикономически
статус (Мооге, 1986; Scarr & Weinberg, 1983). IQ на чернокожите осиновени деца
спада през юношеството, може би заради предизвикателствата, пред които се изправят
тийнейджърите от малцинствата при формирането на етническа идентичност, която
смесва контекста на раждането и осиновяването им. Когато този процес е изпълнен с
емоционален хаос, може да задушава мотивацията на тестовете и в училище (DeBerry,
Scarr, & Weinberg, 1996; Waldman, Weinberg, & Scarr, 1994). Въпреки това
чернокожите осиновени остават над средностатистическия IQ за американците с нисък
Резултатите от осиновени деца не решават напълно въпросите за етническите различия
в IQ. Въпреки това повишаването на IQ на чернокожите деца, „отгледани в културата
на тестовете и училищата“, съответстват на богатството от доказателства, че
бедността много сериозно потиска интелигентността на малцинствените деца.
Културни влияния. Противоречив въпрос, повдигнат за етническите различия в IQ, е
дали те са резултат от предубеденост на теста. Ако тестът представя познания и
умения, които не всички групи от деца са имали равни възможности да научат, или ако
тестовата ситуация пречи на изпълнението на някои групи, но не и на други,
получаваният резултат е предубеден, или несправедлив инструмент (Ceci & Williams,
1997; Sternberg, 2002).
Комуникационни стилове. Семействата от етнически малцинства често поощряват
уникални езикови умения. В едно изследване изследо-вателката прекарва дълги часове
в наблюдение в домове на чернокожи с нисък социоикономически статус в южен
американски град (Heath, 1990). Тя установява, че афроамериканските родители рядко
задават на децата си въпроси за натрупване на познания („Какъв цвят е това?“, „За
какво е тази приказка?“), които наподобяват на стила на въпросите на белите
родители със среден социоикономически статус. Вместо това чернокожите родители
задават само „реални“ въпроси - такива, на които и самите те не могат да отговорят.
Често това са въпроси за аналогия („На какво прилича това?“) или за започване на
история („Ти чу ли госпожица Сали тази сутрин?“), които изискват разработване на
отговора и нямат „правилен“ отговор. Чернокожите деца с такъв произход е вероятно
да се объркват от „обективните“ въпроси, на които се натъкват в тестовете и в
класните стаи.
295
Нещо повече: родителите от много етнически групи без продължително обучение в
училище предпочитат сътрудничещ стил на комуникация, когато вършат задачи с децата
си. Те работят заедно по координиран, флуиден начин, всеки фокусиран върху един и
същ аспект на проблема - модел, наблюдаван при индианците ину-ит от Канада,
латиноамериканските и гватемалската майска култура (Chavajay & Rogoff, 2002; Crago,
Armahatak, & Ningiuruvik, 1993; Delgado-Gaitan, 1994). Със засилване на обучението
родителите установяват йерархичен стил на комуникация, приличащ на този в класните
стаи. Родителят насочва всяко дете към изпълнение на определен аспект на задачата и
децата работят независимо. Това рязко прекъсване между до-машната и училищната
практика може да допринася за по-ниския IQ и по-лошото представяне в училище на
децата от малцинствени домове с нисък социоикономически статус (Greenfield, Quiroz,
& Raeff, 2000).
Съдържание на тестовете. Много изследователи твърдят, че IQ резултатите са повлияни
от конкретната информация, придобита като част от възпитанието в културата на
мнозинството. За съжаление опитите да се променят тестовете чрез елиминиране на
вербалните, фактологично ориентирани айтеми и да се разчита само на пространствени
разсъждения и айтеми за изпълнение (за които се смята, че не са толкова култур-но
натоварени) не са повишили резултатите на децата с нисък социоикономически статус
(Reynolds & Kaiser, 1990). Дори тези невербал-ни тестови айтеми зависят от
възможностите за учене. Например използването на малки блокчета за копиране на
модели и видеоигрите увеличават успеха на пространствените тестови айтеми (Dirks,
1982; Subrahmanyam & Greenfield,
1996). Малцинствените деца с ниски доходи, които често израстват в домове, които са
по-ори-ентирани към хората, а не към обектите, нерядко нямат играчките и игрите,
които подпомагат определени интелектуални умения.
Нещо повече: просто количеството време, което детето прекарва в училище, е силен
прогностичен фактор на IQ. Когато се сравняват деца на една и съща възраст в
различни училищни класове, тези, които са били в училище по-дълго, получават по-
високи резултати по тестове за интелигентност (Ceci, 1991, 1999). Взети заедно,
тези резултати сочат, че съприкосновението на децата с фактологическото познание и
начи-
ните на мислене, ценени в класните стаи, има значително влияние върху тяхното
представяне на тестове за интелигентност.
Стереотипи. Представете си, че се опитвате да успеете в дадена дейност, когато
преобладаващата нагласа е, че членовете на вашата група са некомпетентни. Заплахата
на стереотипите - страхът, че те преценяват на базата на отрицателен стереотип -
може да задейства тревожност, която пречи на изпълнението (Steele, 1997).
Натрупващи се доказателства потвърждават, че заплахата на стереотипите подкопава
полагането на тестове от деца и възрастни. Например изследователи дават на
афроамерикански, латиноамерикански и бели 6- до 10-годишни деца вербални задачи.
Някои деца научават, че задачите „не са тест“, докато на други се казва, че те са
„тест колко добре децата се справят с училищни задачи“ (McKown & Weinstein, 2003).
Сред тези, които осъзнават етническите стереотипи (например „чернокожите не са
умни“), афроамериканските и латиноамериканските деца се представят много по-зле в
условието на „тест“, отколкото в това на „не е тест“. Белите деца, обратното, се
представят по сходен начин и в двете условия (вж. фигура 9.3).
Етнически групи
Фигура 9.3. Ефект на заплахата на стереотипите върху представянето на тест
Сред афроамериканските и латиноамериканските деца, които осъзнават етническите
стереотипи, информирането, че задачите са „тест колко добре децата се справят с
училищни задачи“, води до много по-лошо представяне, отколкото ако са информирани,
че задачите „не са тест“. Тази информация няма особено влияние върху представянето
на белите деца. (Адаптирано от McKown & Weinstein, 2003.)
296
С възрастта децата започват все повече да осъзнават етническите стереотипи и
представителите на стигматизирани групи са особено чувствителни към тях. В
основното училище много ученици от малцинствени групи с нисък социоикономически
статус започват да казват, че доброто представяне в училище не е важно за тях
(Major et aL, 1998; Osborne, 1994). Вероятно е отговорно самозащитното
дезангажиране, породено от заплахата на стереотипите. Подобно подкопаване на
мотивацията може да има сериозни, дългосрочни последици. Изследванията показват, че
самодисциплината - усилието да се отложи задоволяването - прогнозира представянето
в училище поне толкова добре, а понякога и по-добре от IQ (Duckworth 8; Seligman,
2005).
Намаляване на културната предубеденост в тестирането. Макар че не всички експерти
са съгласни, мнозина признават, че IQ резултатите могат да подценяват
интелигентността на деца от различни култури. Някои изследователи са загрижени, че
е възможно децата от малцинствата да се етикетират като бавно учещи и да бъдат
насочвани към специално обучение, което е много по-малко стимулиращо, отколкото
преживяванията в обикновените училищни паралелки. Заради тази опасност тестовите
резултати трябва да се комбинират с оценки на адаптивното поведение на децата -
тяхната способност да се справят с изискванията на всекидневната им среда. Дете,
което се представя зле на IQ тест, но играе сложна игра на детската площадка или
открива как да поправи развален телевизор, е малко вероятно да е умствено
недоразвито.
Освен това културно релевантни тестови процедури подпомагат тестовото представяне
на децата от малцинствата. В подход, наречен динамична оценка - нововъведение,
съответстващо на зоната на близкото развитие по Виготски -възрастният въвежда
целенасочено преподаване в тестовата ситуация, за да открие какво детето може да
постигне със социална подкрепа. Изследванията показват, че детската възприемчивост
към преподаваното и способността да се пренася наученото към нови проблеми
допринасят значително за подобряване на представянето на тестове (Lidz, 2001;
Sternberg & Grigorenko, 2002).
Вместо да се адаптира тестирането, за да подкрепя висококачествените учебни
преживявания в класната стая, американското обучение поставя по-силно ударение
върху традиционните тестови резултати. Усилията за повишаване на академичните
постижения на зле представящите
се ученици са довели до движението на тестирането с висок залог, което напредва
чрез училището, зависещо от представянето на тестове. Както сочи карето „Социални
въпроси“, това засилено ударение върху полагането на стандартизирани тестове, е
стеснило фокуса на преподаването и е възможно да разширява различията в
образователните постижения по социоикономически статус и етническа принадлежност.
Имайки предвид многото проблеми, трябва ли тестирането на интелигентността в
училищата да бъде прекратено? Повечето експерти разглеждат това решение като
неприемливо. Без тестиране важни образователни решения ще се базират единствено на
субективни впечатления - политика, която може да увеличи дискриминационните решения
за деца от малцинствата. Тестовете за интелигентност са полезни, когато се
интерпретират внимателно от психолози и педагози, чувствителни към културните
влияния върху представянето на тестове. Въпреки ограниченията, IQ резултатите
продължават да са доста точни мерки за потенциала за учене в училище за
мнозинството от западните деца.
Използвайки триархичната теория на Стърнбърг и теорията на Гарднър за множествената
интелигентност, обяснете ограниченията на актуалните тестове за интелигентност при
оценяването на разнообразието на човешката интелигентност?
Лони - чернокож четвъртокласник - се справя добре в домашните работи. Когато обаче
учителят му обяви: „Време е за тест, за да видим колко сте научили“, Лони
обикновено се представя зле. По какъв начин заплахата на стереотипите би могла да
обясни тази непоследователност?
Смятате ли, че тестовете за интелигентност са културно предубедени? Какви
наблюдения и свидетелства са повлияли върху заключенията ви?
Речникът, граматиката и прагматиката продължават да се развиват в средното детство,
макар и не толкова видимо, колкото на по-ранна възраст. Освен това нагласите на
учениците към ►
297
Тестиране с висок залог
За да държат по-отговорни училищата за образоването на учениците, през изминалите
две десетилетия много американски щати и канадски провинции въведоха задължението
учениците да се явяват на изпити за завършване на средното училище. С
разпространението на тези тестове за постижения с висок залог някои американски
щати и училищни окръзи направиха преминаването от клас в клас и натрупването на
кредити от учебни дисциплини в основното училище зависими от тестовите резултати
(Gootman, 2005).
Американският закон No Child Left Behind („Нито едно изостанало дете“), приет от
Конгреса през 2002 г., използва тестирането с висок залог за идентифициране на
„преминаващите“ и „провалящите се“ училища. Законът задължава всеки щат да оценява
представянето на всяко обществено училище чрез годишно тестиране на постиженията и
публикуване на резултатите. Училищата, които последователно се представят зле (имат
висок процент провалящи се ученици), трябва да дадат възможности на родителите за
повишаване на образованието на децата им, например прехвърляне в близко, по-добре
представящо се училище, или включване в коригиращи класове. Някои щати предлагат
училищни награди за високи и наказания за ниски резултати. Наградите включват
официални похвали и финансови бонуси за колегията на училището, а наказанията -
оттегляне на акре-дитацията, намеса на щата и закриване.
Защитниците на тестирането с висок залог вярват, че то ще въведе по-голяма строгост
в преподаването в класната стая, ще подобри мотивацията и постиженията на учениците
и или ще преобърне зле представящите се училища, или ще предпази учениците от
попадане в капана им. Натрупващите се доказателства обаче сочат, че тестирането с
висок залог често подкопава, а не повишава качеството на обучението.
Например в канадско изследване изследователите проучват влиянието на изискването от
уче-
ниците да държат изпита на Британска Колумбия за завършване на природните
дисциплини в 8., 9., 10. и 12. клас. Наблюдавайки класовете и интервюирайки
учителите, те установяват, че преподавателите в 12. клас стесняват фокуса на
преподаваното до поредица от факти, които трябва да се запаметят за теста. В
резултат учениците от 8. и от 10. клас в някои отношения вършат по-напреднала
работа от тези от 12. клас - провеждат повече експерименти, изследват темите в по-
голяма дълбочина и се ангажират в по-кри-тично мислене (Wideen et al., 1997).
Допълнително притеснение е, че тестирането с висок залог подпомага страха - слаб
моти-ватор за подобряване на преподаването и ученето. Директорите и учителите се
притесняват, че ще загубят финансиране и работата си, ако учениците им се
представят зле. Много ученици, които имат сравнително добри или много добри оценки,
се провалят на тестовете, защото тестът с ограничение във времето и няколко десетки
закрити въпроси с множествени отговори могат да идентифицират само малка извадка от
уменията, усвоявани и изисквани в класната стая (Sacks, 1999). Учениците, които
най-вероятно ще имат слаби резултати, са младежи от малцинствата, живеещи в
бедност. Когато са наказвани с провал и повтаряне на класа, самооценката и
мотивацията им рязко спадат и е вероятно да отпаднат от училище (Komhaber, Orfield,
& Kurlaender, 2001). Изследване в Маса-чузетс демонстрира, че разчитането
единствено на тестовите резултати и пренебрегването на оценките на учителите (които
вземат предвид усилията и широк спектър от умения) увеличава пропастта в
постиженията между белите и чернокожите ученици и между момчетата и момичетата по
математическите и природонаучните предмети (Brennan et al., 2001).
Ясно е, че още много проблеми предстои да се решат по отношение на тестирането с
висок залог, включително неговата етническа и полова безпристрастност и
съмнителната им сила да стимулират училищни реформи, които правят децата и юношите
по-добри учащи се.
► езика претърпяват фундаментална промяна. Те развиват езиково съзнание.
Училищното обучение силно допринася за езиковата компетентност. Разсъжденията върху
езика са изключително често срещани в обучението по четене. Гладкото четене е
основен нов източ-
ник на усвояване на езика (Ravid & Tolchinsky,
2002). В следващите части ще видим как подобрената способност за разсъждения върху
езика израства от грамотността и подкрепя езиковите умения.
298
Речник и граматика
В основното училище речникът се увеличава четирикратно, надхвърляйки 40 000 думи -
темп на растеж, надскачащ този в ранното детство. Освен стратегиите за усвояване на
думи, обсъдени в седма глава, учениците обогатяват речника си, като анализират
структурата на сложните думи. От щастлив и решавам те бързо извличат значенията на
щастие и решение (Anghn,
1993). Освен това разбират значенията на много повече думи от контекста (Nagy &
Scott, 2000).
На по-ранна възраст децата имат полза от разговори с владеещи езика в по-голяма
степен, особено когато партньорите им използват и обясняват сложни думи (Weizman &
Snow, 2001). Тъй като обаче писменият език съдържа много по-разнообразен и сложен
речник от говоримия език, четенето допринася изключително много за обогатяването на
речника.
След като познанията им стават по-добре организирани, децата в училищна възраст
мислят за и използват думите по-прецизно, както това се отразява в техните
дефиниции на думите. Пет-и шестгодишните предлагат конкретни описания, свързани с
функции или външен вид, например нож: „когато режеш моркови“; велосипед: „има
колела, верига и кормило“. Към края на основното училище се появяват синонимите и
обясненията на категориалните отношения, например нож: „нещо, с което можеш да
режеш. Трионът е като нож. Може да бъде и оръжие“ (Wehren, De Lisi, & Arnold,
1981).
По-рефлексивният и аналитичен подход към езика на ученика позволява оценяването на
множество значения на думите. Например децата осъзнават, че много думи, например
cool [хладен, готин] или neat [спретнат, много добър], имат и психологическо, и
физическо значение: What a cool shirt! (Каква готина риза) или That movie was
really neat! (Този филм беше наистина добър). Това схващане на двойните значения
позволява на 8- до 10-годишните да разбират фини метафори, например sharp as a tack
[проницателен, съобразителен, букв. остър като кабърче] и spilling the beans
[„издрънквам тайна“, букв. разливам боба] (Nippold, Taylor, & Baker, 1996; Wellman
& Hickling, 1994). Освен това води до промяна в хумора на децата. Гатанките и
каламбурите, които се въртят около различни значения на ключова дума, са често
срещани: Hey, did you take a bath?, Why, is one missing? (Хей, взе ли си вана?,
Защо, да не би да липсва?).
Овладяването на сложни граматически конструкции също се подобрява. Например
английски говорещите деца използват страдателния залог по-често и освен това по-
често го разширяват от съкратената форма („Счупи се“) в цялостни твърдения („Чашата
беше счупена от Мери“) (Florgan, 1978; Pinker, Lebeaux, & Frost, 1987). Макар че
страдателният залог е предизвикателство, постъпващата езикова информация има
значение. Когато възрастните говорят език, който подчертава напълно страдателните
форми, например инукитут (говорен от народа инуит в арктическите части на Канада),
децата започват да го използват по-рано (Aden & Crago, 1996).
Друго граматическо постижение на средното детство е напредналото разбиране на
неопределените фрази - разликата между John is eager to please (Джон гори от
желание да угажда) и John is easy to please (Джон е лесен за угаждане) (Chomsky,
1969). Подобно на напредъка в речника, оценката на тези фини граматически
разграничения се подкрепя от подобрената способност за анализиране и разсъждаване
върху езика.
Прагматика
Осъществява се и развитие в прагматиката - комуникативната страна на езика. Децата
се адаптират към потребностите на слушателите в предизвикателни комуникативни
ситуации, например описване на един обект от група много сходни обекти. Докато
децата в предучилищна възраст са склонни да дават неопределени описания
(„червеното“), учениците са по-прецизни: „кръглото червено нещо с райетата“
(Peutsch & Pechmann, 1982).
Нещо повече: в резултат на подобрената памет и способността да се приема гледната
точка на слушателите разказите на децата подобряват организацията, подробността и
експресивността си. Типичният разказ на 4- или 5-годишното дете представя какво се
е случило: „Отидохме на езерото. Ловихме риба и чакахме. Пол хвана огромна риба.“
Шест- и 7-годишните, обратното, включват ориентираща информация (време, място и
участници) и много съюзи, които придават кохерентност на историята („след това“,
„тогава“, „и така“, „най-накрая“). Постепенно разказите се удължават в класическа
форма, в която събитията не само се натрупват до своя апогей, но и се разрешават:
„След като Пол хвана рибата и я изкара на земята, татко я почисти и я сготви. След
това я изядохме!“ Оценъчните коментари също се увеличават, ставайки често сре-
299
щани на 8-до 9-годишна възраст: „Рибата беше страшно вкусна. Пол беше толкова
горд!“ (Bliss, McCabe, & Miranda, 1998; Ely, 2005).
Тъй като децата приемат наративния стил на значимите възрастни в живота си,
разказите им варират много в различните култури. Например вместо тематично
фокусирания стил на повечето американски деца, които описват преживяването от
началото до края, афроамериканските деца често използват тематично-асоциативен
стил, при който смесват няколко подобни преживявания. Едно 9-годишно дете разказва,
че са му извадили зъб, когато описва, че е видяло да се вади зъб на сестра му, а
след това разказва как тя е извадила един от млечните си зъби, и стига до
заключението: „Аз съм експерт по вадене на зъби.... обади ми се и веднага съм там“
(McCabe, 1997, р. 164). В резултат разказите на афроамериканските деца обикновено
са по-дълги и по-сложни от тези на белите (Champion, 2003).
Учене на два езика едновременно
По целия свят много деца израстват в двуезична среда, учейки два, а понякога и
повече от два-езика в детството. Според оценките 15% от американските деца - общо 6
милиона - говорят у дома език, различен от английския (U. S. Census Bureau, 2006b).
По същия начин майчиният език на 12% от канадските деца - близо 700 000 - не е нито
английски, нито френски - двата официални езика на страната. Във френскиговорещата
провинция Квебек 41 % от населението са френ-ско-английски билингвисти. В
останалите говорещи английски език провинции френско-английският билингвизъм е
около 10% (Statistics Canada, 2003c).
Двуезиково развитие. Децата могат да станат билингвисти по два начина: (1) чрез
усвояване на два езика едновременно в ранното детство или (2) чрез научаване на
втори език след овладяването на първия. Децата на двуезични родители, които ги учат
и на двата езика в ранното детство, овладяват като майчин езика на заобикалящата ги
общност и добро до отлично овладяване на втория език в зависимост от
съприкосновението си с него (Genesee, 2001). Когато ученици усвояват втори език,
след като вече говорят първия, по принцип имат нужда от 3 до 5 години, за да го
овладеят толкова добре като връстниците си, които го говорят като майчин (Hakuta,
1999).
Подобно на развитието на майчиния език, и при втория език съществува чувствителен
пери-
од в развитието. Овладяването трябва да започне през детството, за да могат
повечето учещи втори език да го овладеят напълно. Точната гра-нична възраст за
спада на ученето на втори език не е установена. По-скоро се осъществява
непрекъснато, свързано с възрастта намаляване от детството към зрялата възраст
(Hakuta, Bialystok, & Wiley, 2003).
Голям брой изследвания показват, че билинг-визмът има положителни последствия за
развитието. Децата, които владеят два езика, се справят по-добре на тестове за
селективно внимание, аналитични разсъждения, формиране на понятия и когнитивна
гъвкавост (Bialystok, 1999, 2001). Те са напреднали и в определени аспекти на
езиковото съзнание, например идентифициране на грешки в граматиката и значението.
Децата лесно прехвърлят уменията си в областта на фоноло-гичното съзнание в един
език към другия (Bialystok & Herman, 1999; Bialystok, McBride-Chang, & Luk, 2005).
Както беше споменато, тези способности подпомагат постиженията по четене.
Двуезиково обучение. Предимствата на би-лингвизма осигуряват силна обосновка за
дву-езиковите образователни програми в училищата. В Канада около 7% от учениците в
основното училище са включени в програми за „потопяване в езика“, в които
английскиговорещи деца се обучават напълно на френски в продължение на няколко
години. Тази стратегия има успех в развитието на деца, които владеят два езика и
към 6. клас имат също толкова високи постижения като връстниците им в обикновена
английска програма (Holobow, Genesee, & Lambert, 1991; Turnbull, Flart, & Lapkin,
2003).
В САЩ съществува яростно несъгласие по въпроса как най-добре да се обучават децата
от етническите малцинства с ограничено владеене на английски език. Някои вярват, че
времето, прекарвано в общуване на майчиния език на детето, пречи на постиженията на
английски език. Други педагози отдадени на развитието на майчиния език на децата,
като същевременно подпомагат овладяването на английския език, отбелязват, че
осигуряването на обучение на майчиния език позволява на децата от малцинствата да
знаят, че наследството им се уважава. Освен това то предотвратява неадекватното
владеене на двата езика. Децата от малцинствата, които постепенно губят първия си
език в резултат от това, че са учени на втория език, в крайна сметка се оказват
ограничени и в двата езика за известно време - обстоя-
300
телство, което води до сериозни академични трудности и увеличава риска от отпадане
от училище по-късно (Ovando & Collier, 1998).
За момента общественото мнение и педагогическата практика са в полза на обучение
единствено на английски език. Много американски щати са приели закони, обявяващи
английския за свой официален език, създавайки условия, в които училищата нямат
задължение да обучават ученици от малцинствата на майчиния им език. Поддръжниците
на тази политика често посочват успеха на канадските програми за потопяване в
езика, в които уроците в училище се провеждат на втория език. В Канада обаче
френският и английският език са езици на мнозинството и са еднакво ценени.
За децата в САЩ от етнически малцинства, които не говорят английски, чийто майчин
език не се цени от по-голямото общество, изглежда необходима различна стратегия:
такава, която подпомага уменията на децата в майчиния си език, докато учат
английски (Cloud, Genesee, & Humayan, 2000). В двуезичните класни стаи
американските деца от малцинствата са по-ангажи-рани в ученето и по-лесното
усвояване на втория език. Обратното, когато учителите говорят само на език, който
децата почти не могат да разберат, учениците демонстрират фрустрация, скука и
затваряне в себе си (Crawford, 1997).
Приведете примери как езиковото съзнание подпомага езиковия напредък на децата в
училищна възраст.
Десетгодишната Шана пристига у дома от тренировка по футбол и отбелязва: I’m wiped
out! („Съсипана съм“, букв. „Изтрита съм“). Меган, 5-годишната ѝ сестра, изглежда
озадачена. „Какво си изтрила, Шана?“ - пита Меган. Обяснете различното разбиране на
Шана и на Меган на този израз?
Учили ли сте втори език у дома или в училище? Кога сте започнали и колко добре
владеете втория език? Отчитайки изследванията върху билинг-визма, какви промени
бихте въвели в усвояването на втори език и защо?
Приведените доказателства в тази глава сочат, че училищата са жизненоважна сила в
познавателното развитие на децата. Как упражняват това силно влияние?
Изследванията, разглеждащи училищата като сложни социални системи - образователни
философии, отношения учители-ученици и по-широкия културен контекст - осигуряват
важни прозрения. Докато четете по тези теми, прегледайте карето „Прилагане на
онова, което знаем“, което обобщава характеристиките на висококачественото обучение
в основното училище.
Образователни философии
Всеки учител внася в класната стая образователна философия, която играе основна
роля в ученето на децата. Два философски подхода са получили най-голямо
изследователско внимание. Те се различават по това, което се преподава на децата,
начина, по който се смята, че учат, и как се оценява напредъкът им.
Традиционни срещу конструктивистки класни стаи. В традиционната класна стая
учителят е единственият авторитет за познанието, правилата и вземането на решения.
Учениците са относително пасивни - те слушат, отговарят, когато са посочени, и
извършват зададени от учителя задачи. Напредъкът им се оценява според степента, до
която поддържат темпото съобразно единен набор от стандарти за класа.
Конструктивистката класна стая, обратното, насърчава учениците да конструират
собственото си познание. Макар че този тип класни стаи варират, много от тях са
базирани на теорията на Пиаже, разглеждаща децата като активни агенти, които
разсъждават и координират собствените си мисли, а не абсорбират тези на другите.
Погледът към конструктивистката класна стая разкрива богато оборудвани центрове за
учене, малки групи и отделни ученици, решаващи проблеми, които избират сами, и
учител, който насочва и подкрепя в отговор на потребностите на децата. Учениците се
оценяват, като се отчита напредъкът им по отношение на собственото им предишно
развитие.
В Северна Америка махалото се е люшкало между тези две становища. През 60-те и
началото на 70-те години на XX век конструктивистки-
301
те класни стаи печелят популярност. След това се появява загриженост за академичния
напредък на децата и младежите и възниква движение за „връщане към основите“.
Класните стаи се връщат към традиционното обучение - стил, преобладаващ и днес.
Макар че по-големите ученици в основното училище в традиционните класни стаи имат
леко предимство в резултатите по тестове за постижения, конструктивистката среда се
асоциира с много други ползи за критичното мислене, по-голямата социална и
нравствена зрелост и по-положителни нагласи към училището (DeVries, 2001; Walberg,
1986). Както беше отбелязано в седма глава, когато в детската градина и
предучилищната възраст се подчертава насочваното от учителя обучение, то всъщност
подкопава академичната мотивация и постижения, особено при деца с нисък
Нови философски посоки. Новите подходи към обучението, основани на социокултурната
теория на Виготски, се възползват от богатия социален контекст на класната стая, за
да при-шпорва ученето на децата. В тези социално-кон-структивистки класни стаи
децата участват в широк спектър от предизвикателни дейности с учителите и
връстниците, заедно с които конст-
руират разбирания. С натрупването на познания и стратегии от съвместната работа,
децата стават компетентни, допринасящи членове на общността в класната стая и
напредват в когнитивното и социалното развитие (Palincsar, 2003). Ударението на
Виготски върху социалния произход на висшите познавателни процеси е вдъхновило
следните педагогически теми:
• Учителите и учениците като партньори в ученето. В класна стая, богата на
сътрудничество между учителя и децата и между самите деца, се осъществява пренос на
култур-но ценени начини на мислене към децата.
• Преживявания с множество типове сим-волна комуникация в смислени дейности. Докато
децата овладяват четене, писане и математика, осъзнават комуникационните системи на
своята култура, разсъждават върху собственото си мислене и го привеждат под волеви
контрол.
• Преподаване, адаптирано към зоната на близкото развитие на всяко дете. Помощ,
която реагира на настоящото разбиране и насърчава децата да предприемат следващата
стъпка, способства за гарантирането, че всяко дете ще осъществява най-добрия
възможен напредък.
Признаци на висококачествено обучение в основното училище
Характеристики на класната стая Признаци на качество
Размер на класа Оптималният размер на класа е не повече от 18 ученици.
Физическа среда Пространството е разделено на богато оборудвани дейностни
центрове - за четене, писане, игра на математически или езикови игри, изследване на
науката, използване на компютри и други академични задачи. Пространствата се
използват гъвкаво за индивидуални занимания и такива в малки групи, както и за
събиране на целия клас.
Учебен план Учебният план помага на децата да постигат академични стандарти и да
осмислят ученето си. Предметите са интегрирани, така че децата могат да прилагат
познанието от една област към други. Учебните дейности откликват на интересите,
идеите и всекидневния живот на децата, включително културния им произход.
Взаимодействия между учителите и децата Учителите подпомагат напредъка на всяко
дете и използват интелектуално ангажиращи стратегии,
включително поставяне на проблеми, задаване на провокиращи към мислене
въпроси, обсъждане на идеи увеличаване на сложността на задачите и насърчаване на
сътрудничещото учене. Освен това демонстрират, обясняват, наставляват и по друг
начин подпомагат в зависимост от учебните потребности на всяко дете.
Оценяване на напредъка Учителите редовно оценяват напредъка на децата чрез писмени
наблюдения и извадки от работата им, които използват, за да индивидуализират
преподаването. Помагат на децата да разсъждават върху собствената си работа и да
решават как да я подобрят. Освен това търсят информация и перспективи от родителите
колко добре децата учат и включват становищата на родителите в оценките.
Взаимоотношения с родителите Учителите изграждат отношения с родителите. Те
провеждат периодични срещи и насърчават роди-
телите да посещават класната стая по всяко време, за да наблюдават и да
участват.
Източник: Bredekamp & Copple, 1997.
302
Растящ брой подходи към преподаването привеждат тези идеи в действие. Например при
реципрочното преподаване учител и двама до четири ученици формират сътрудничеща
група и се сменят във воденето на диалога върху съдържанието на текстов пасаж. В
диалозите груповите членове прилагат четири когнитивни стратегии: задаване на
въпроси един на друг за съдържанието, обобщаване на пасажа, изясняване на
непознатите идеи и прогнозиране на предстоящото съдържание въз основа на
предварителното познание и насоките в пасажа (Pallncsar & Flerrenkohl, 1999).
Учениците от началното и основното училище, изложени на реципрочно преподаване,
демонстрират по-голям напредък в разбирането на четеното, отколкото участници в
контролни групи, на които се преподава по друг начин (Lederer, 2000; Rosenshine &
Meister, 1994). Реципрочното преподаване създава зона на близкото развитие, в която
децата постепенно поемат по-голяма отговорност за разбирането на пасажи от
текстовете. Освен това чрез сътрудничеството с другите те си формират групови
очаквания за мислене на по-високо равнище.
Взаимодействие учител-ученик
Учениците в основното училище описват добрите учители като грижовни, помагащи и
стимулиращи - поведения, свързани с повишаване на мотивацията, постиженията и
положителните отношения с връстниците (Daniels, Kalkman, & McCombs, 2001). Твърде
много американски учители обаче подчертават повторенията и наизустяването пред
борбата с идеи и прилагането на познанията в нови ситуации (Campbell, Hombo, &
Mazzeo, 2000). В лонгитюдно изследване на ученици от основното училище тези в по-
акаде-мично взискателните курсове имат по-малко отсъствия и по-голям напредък в
математическите постижения през следващите две години (Phillips, 1997).
Разбира се, учителите не взаимодействат по един и същ начин с всички деца. Тези,
които се държат добре и имат високи постижения, обикновено получават повече
насърчение и похвали, докато непослушните имат повече конфликти и получават повече
критики от учителите (Henrics-son & Rydell, 2004). Като цяло, учениците с по-висок
социоикономически статус - които обикновено са с по-високи постижения и имат по-
малко дисциплинарни проблеми - имат по-чув-
ствителни и подкрепящи взаимоотношения с учителите, отколкото тези с нисък
социоикономически статус (Pianta, Hamre, & Stuhlman, 2003).
За съжаление, след като се установят, нагласите на учителите към учениците могат да
станат още по-крайни, отколкото е оправдано на базата на поведението им. Специален
интерес представляват педагогическите самоизпълня-ващи се пророчества: възможно е
децата да приемат положителните или отрицателните становища на учителите и да
започнат да живеят съобразно тях. Този ефект е особено силен, когато учителите
подчертават съревнованието и публично сравняват децата, редовно фаворизирайки най-
добрите ученици (Kuklinski & Weinstein, 2001; Weinstein, 2002).
Очакванията на учителите имат по-силно въздействие върху учениците с ниски
постижения, отколкото върху тези с високи (Madon, Jussim, & Eccles, 1997). Тези с
високи постижения нямат особено място за подобрение, когато учителите имат високо
мнение за тях, и когато учителят е критичен, те могат да разчитат на миналите си
успехи. Чувствителността на учениците с ниски постижения към самоизпълнява-щите се
пророчества може да е ползотворна, когато учителите вярват в тях. Предубедените
учителски преценки обаче обикновено са в отрицателна посока. В едно изследване
афроамерикан-ски деца са особено откликващи на отрицателните учителски очаквания по
четене, а момичетата - на отрицателните очаквания на учителите по математика
(McKown & Weinstein, 2002). Спомнете си нашата дискусия на заплахата на
стереотипите. Дете в позицията на потвърждаване на отрицателен стереотип може да
реагира с тревожност и отслабена мотивация, увеличавайки вероятността от
отрицателно само-изпълняващо се пророчество.
Обучаване на деца със специални потребности
Видяхме, че ефективните учители гъвкаво приспособяват стратегиите си на
преподаване, за да отговарят на нуждите на ученици с широк спектър от
характеристики. Такова приспособяване е особено предизвикателно в най-долните и
най-горните нива на разпределението на способностите. Как училищата обслужват
децата със специални обучителни потребности?
Деца с трудности в ученето. Американското и канадското законодателство задължава
учили-
303
щата да поставят децата, нуждаещи се от специална подкрепа в ученето, в „най-малко
ограничаващата“ (възможно най-близо до нормалната) среда, която отговаря на
потребностите им. При обучението в обикновени паралелки учениците със затруднения с
ученето са разпределени в нормални класове през част от учебния ден -практика,
проектирана да ги подготви за участие в обществото. До голяма степен в резултат от
натиск на родителите този тип обучение е бил разширен до пълното включване на
децата -участието им в обикновени паралелки през цялото време.
Някои деца в нормалните паралелки имат леко умствено изоставане: техният 1Q е между
55 и 70 пункта, и освен това демонстрират проблеми с адаптивното поведение или
умения във всекидневния живот (American Psychiatric Association,
1994). Най-големият брой обаче - 5 до 10% от децата в училищна възраст - имат
затруднения в ученето: големи трудности в един или повече аспекти на ученето,
обикновено четене. В резултат техните постижения изостават значително от очакваното
на базата на техния IQ. Проблемите на тези ученици не могат да се проследят до
някаква видима физическа или емоционална трудност или неблагоприятна среда. По-
скоро като че ли участват фини дефицити в мозъчното функциониране (Lyon, Fletcher,
& Barnes, 2002). В много случаи причината е неизвестна.
Макар че някои ученици, които са напълно включени в нормални паралелки, имат
академична полза, за мнозина това не е така. Напредъкът в постиженията зависи както
от тежестта на затруднението, така и от наличната подкрепа (Klingnerelal., 1998).
Нещо повече: децата със затруднения често са отхвърлени от останалите връстници в
класа. Тези с умствено изоставане са смазани от социалните умения на съучениците
си: те не могат да взаимодействат умело в разговор или в игра. Дефицитите в
преработката на информацията на някои ученици със затруднения в ученето водят до
проблеми със социалното съзнание и реагирането (Gresham & MacMillan, 1997; Sridhar
& Vaughn, 2001).
Означава ли това, че учениците със специални нужди не могат да бъдат обслужвани в
обикновени класове? Не е задължително. Децата с леки до умерени затруднения в
ученето се представят най-добре при едно от две условия: (1) те са напълно
включени, но получават последователна подкрепа от учител по специално обучение,
който консултира преподавателя им и пре-
карва време в класната им стая всеки ден, или (2) получават обучение от специалист
по специално обучение в ресурсна стая през част от деня и са със съучениците си в
обикновената паралелка през останалото време (Vaughn 8; Klingner, 1998; Weiner &
Tardif, 2004).
Специални стъпки трябва да се предприемат, за да се подпомага приемането от
връстниците в обикновената паралелка. Сътрудничещото учене и наставничеството от
връстници, при което учителят насочва децата със затруднения в ученето и техните
съученици в съвместната работа, водят до дружелюбно взаимодействие, засилено
приемане от връстниците и повишаване на постиженията (Fuchset al., 2002а, 2002b).
Надарени деца. В училището на Джоуи и Лизи някои деца са надарени, демонстрирайки
изключителна интелектуална сила. Техните характеристики са разнообразни. Един или
двама ученика от всеки випуск имат IQ над 130 пункта - стандартното определение на
надареност въз основа на представянето на тестове за интелигентност (Gardner,
1998b). Децата с висок IQ, както видяхме, имат добра памет и необикновена
способност да решават предизвикателни академични проблеми. Въпреки това съзнанието,
че тестовете за интелигентност не представят целия спектър от човешки умствени
умения, е довело до разширена концепция за надареността.
Творчество и талант. Творчеството е способността да се създават продукти, които са
оригинални, но и уместни - нещо, за което другите не са се сетили, което е полезно
по някакъв начин (Lubart, 2003; Sternberg, 2003b). Тестовете за творчески
способности идентифицират дивер-гентното мислене - генерирането на много и
необичайни възможности, когато човекът е изправен пред задача или проблем.
Дивергентното мислене е противоположно на конвергентното, което включва достигането
до един-единствен правилен отговор и се подчертава в тестовете за интелигентност
(Guilford, 19S5).
Тъй като много креативните деца (подобно на тези с висок IQ) често са по-добри в
някои задачи, отколкото в други, съществуват различни тестове за дивергентно
мислене (Runco, 1992; Torrance, 1988). Вербален инструмент може да иска от тях да
изброяват употреби на често срещани обекти (например вестник). Рисувателен
инструмент може да иска от децата да рисуват на базата на кръгов мотив (вж. фигура
9.4). Ин-
304
струмент с „проблем от реалния свят“ изисква от учениците да предложат решения на
всекидневни проблеми. Отговорите могат да се обработват за брой идеи, които са
генерирани, и тях-ната оригиналност.
Фигура 9.4. Отговори на 8-годишно дете, което получава висок резултат на
рисувателен тест за ди-вергентно мислене
От това момиченце е поискано да направи колкото се може повече картинки от
кръговете на листа. Имената, които дава на рисунките си отляво надясно, са
следните: „Дракула“, „еднооко чудовище“, „тиква“, „обръч“, „по-стер“, „инвалидна
количка“, „земя“, „светофар“, „планета“, „филмова камера“, „тъжно лице“, „картина“,
„плаж-на топка“, „буквата О“, „кола“, „очила“. Тестовете за ди-вергентно мислене
идентифицират само един от сложните когнитивни приноси към творчеството (препечат-
ва се с разрешението на Лора Бърк).
Въпреки това критиците посочват, че тези инструменти идентифицират само един от
сложните когнитивни приноси за творческите постижения във всекидневния живот.
Включени са и дефинирането на нови и важни проблеми, оценяването на дивергентни
идеи, избирането на най-обещаващите и позоваване на релевантните познания за
разбиране и решаване на проблемите (Sternberg, 2003b; Sternberg & Lubart, 1996).
Помислете за тези съставки и ще видите защо хората обикновено демонстрират
творчество само в една или две свързани области. Дори хората, наречени надарени въз
основа на висок IQ, често демонстрират неравномерно разпределени способности по
академичните дисциплини. Отчасти по тази причина дефинициите на нада-реността са
били разширени, за да включат таланта - изключителното изпълнение в конкретна
област. Изследванията на случаи разкриват, че отличните постижения в писането,
математиката, науката, музиката, зрителните изкуства,
спорта или лидерството имат корени в специализирани интереси и умения, които се
появяват за пръв път в детството (Winner, 2003). Силно талантливите деца са
биологично подготвени да овладяват интересуващата ги област и влагат в това голяма
страст.
Талантът обаче трябва да се подхранва. Изследванията на произхода на талантливите
деца и възрастните с големи постижения често разкриват родители, които са топли и
чувствителни, осигуряват стимулиращ домашен живот, посветени са на развитието на
способностите на детето си и осигуряват модели на усърдна работа. Вместо да са
напористи и свръхамбициозни, тези родители са умерено взискателни (Winner, 1996,
2000). Те се грижат детето да има внимателни учители, докато е малко, и по-строги и
умели учители, когато талантът започне да се развива.
Крайната надареност често води до социална изолация, отчасти защото силно
мотивираният, неконформистки стил на надарените деца ги изважда от синхрон с
връстниците, и отчасти защото те се наслаждават на уединението, което е необходимо,
за да развиват таланта си. Въпреки това надарените деца желаят да имат
удовлетворяващи взаимоотношения с връстниците, а някои - по-често момичета,
отколкото момчета -се опитват да крият способностите си, за да бъдат по-харесвани.
В сравнение с обикновените си връстници, особено момичетата, споделят повече
емоционални и социални трудности, включително ниска самооценка и депресия (Gross,
1993; Winner, 2000).
И накрая, макар че много талантливи деца стават експерти в областта си, малцина
стават изключително креативни. Бързото овладяване на съществуваща област изисква
различни умения, отколкото правенето на нововъведения в нея (Csikszentmihalyi,
1999). Светът обаче има нужда както от експерти, така и от създатели.
Обучение на надарените. Макар че много училища предлагат програми за надарени,
дебатите за тяхната ефективност в повечето случаи се фокусират върху нерелевантни
на надареност-та фактори: дали да се осигурява „обогатяване“ в обикновените
паралелки, дали да се изваждат деца от тях за специално обучение (най-честата
практика) или по-умните ученици да се записват в по-горни класове. Като цяло,
надарените деца се представят добре в академично и социално отношение във всеки от
тези модели (Moon & Feldhusen, 1994). Въпреки това степента, до коя-
305
то програмите подпомагат творчеството и таланта, зависи от възможностите за
придобиване на релевантните умения.
Теорията на Гарднър за множествената интелигентност е вдъхновила няколко програми-
мо-дели, които осигуряват обогатяване на всички ученици по различни дисциплини.
Смислени дейности, идентифициращи конкретна интелигентност или набор от видове
интелигентност, служат като контекст за оценяване на силните страни и слабостите и
на тази база преподават нови познания и оригинално мислене (Gardner, 1993,
2000). Например езиковата интелигентност може да се подпомага чрез разказване на
истории или писане на пиеси, а пространствената интелигентност - чрез рисуване,
скулптиране или разглобяване и сглобяване на предмети.
Все още са необходими доказателства колко ефективно тези програми подхранват
таланта и творчеството на децата. Те обаче вече имат един успех: подчертават
силните страни на някои ученици, които преди са били разглеждани като незабележими
или дори в риск от провал в училище (Kornhaber, 2004). Следователно те могат да са
особено полезни за идентифицирането на талантливите деца от малцинствата с нисък
социоикономически статус, които не са достатъчно представени в училищните програми
за надарени ученици.
Колко образовани са американските деца?
Нашата дискусия на училищното обучение до голяма степен се фокусира върху начина,
по който учителите могат да обучават децата. Въпреки това редица фактори - във и
извън училищата -влияят върху ученето на децата. Обществените ценности, училищните
ресурси, качеството на преподаването и насърчението от родителите играят съществена
роля. Тези влияния стават още по-видими, когато училищното обучение се изследва от
междукултурна перспектива.
В международните изследвания на четенето, математиката и постиженията в природните
науки младите хора в Хонконг, Корея и Япония непрекъснато са с най-добри
постижения. Сред западните страни Канада също е в горните редици, но американските
ученици обикновено се представят в международната среда, а понякога и под нея (вж.
фигура 9.7) (Programme for International Student Assessment, 2000, 2003).
Защо американските деца изостават в академичните постижения? Според международните
сравнения обучението в САЩ не е предизвикателно и фокусирано, каквото е в други
страни. В Programme for International Student Assessment (Програма за международно
оценяване на учениците), която оценява академичните постижения на 15-годишните в
много страни, учениците са питани за навиците си в ученето. В сравнение с учениците
от най-добре представящите се страни, отбелязани на фигура 9.5, много повече
американски ученици споделят, че учат наизуст, вместо да свързват информацията с
придобитото преди познание (Programme for International Student Assessment, 2005).
Страна Среден резултат
по математически
постижения
Страни c най-високи резултати
Хонконг 550
Финландия 544
Република Корея 542
Холандия 538
Япония 534
Канада 532
Белгия 529
Великобритания 529
Швейцария 527
Австралия 524
Нова Зеландия 523
Средно представящи се страни
Чешка република 516
Исландия 515
Дания 514
Франция 511
Швеция 509
Австрия 505
Германия 503
Ирландия 503
Международна средна стойност = 500
Норвегия 495
Люксембург 493
Унгария 490
Полша 490
Испания 485
САЩ 483
Слабо
представящи се страни
Италия 466
Португалия 466
Гърция 445
Мексико 385
Фигура 9.5. Средни резултати по математика на 15-годишните по държави
The Programme for International Student Assessment (Програма за международно
оценяване на учениците) оценява постиженията в много страни по света. Япония, Корея
и Канада са сред топ представящите се по математика, докато САЩ са под
международната средна стойност. Подобни резултати се регистрират по четене и
природни науки. (Адаптирано от Programme for International Student Assessment,
2005.)
306
Изследователите са провеждали задълбочени изследвания върху учебната среда в
азиатските страни, например Япония, Корея и Тайван, за да изяснят факторите, които
подкрепят високите постижения. С изключение на влиянието на езика върху ранните
бройни умения (вж. с. 289), азиатските деца не започват училище с когнитивни
предимства. Вместо това различни социални сили се комбинират, за да подпомагат
силната отдаденост на ученето в азиатските семейства и училища:
• Академичните постижения са ценност в културата. В сравнение със западните страни
Япония, Корея и Тайван заделят повече икономически ресурси за образованието,
включително по-високи заплати за учителите (United Nations Development Programme,
2002).
• Ударение върху усилията. Американските родители и учители обикновено разглеждат
вродените способности като ключа към академичния успех. Обратното, японските,
корейските и тайванските родители и учители вярват, че всички деца могат да успеят
в академично отношение с достатъчно усилия и тези азиатски родители посвещават
много повече време на помагането на децата с домашните работи (Stevenson, Lee, &
Mu,
2000). Нещо повече, азиатските младежи, повлияни от колективистичните ценности,
обикновено разглеждат стремежа към постижения като нравствено задължение част от
тяхната отговорност към семейството и общността (Bempechat & Drago-Severson, 1999).
• Висококачествено обучение за всички. Всички ученици в японските, корейските и
тайванските основни училища получават едно и също национално задължително обучение.
Уроците са особено добре организирани и представяни по начини, които улавят
вниманието на децата и насърчават мисленето на по-високо равнище (Grow-Maienza,
Hahn, & Joo, 2001). Учителите в японските основни училища е три пъти по-вероятно от
американските им колеги да работят и извън часовете с учениците, които се нуждаят
от допълнителна помощ (Woodward & Ono, 2004).
• Повече време се посвещава на обучението. В Япония, Корея и Тайван учебната година
е с над 50 дни по-дълга, отколкото в САЩ, и около 30 дни по-дълга от тази в Канада
(World Education Services, 2005).
Азиатските примери подчертават нуждата семействата, училищата и по-голямото
общество да работят заедно, за да повишат качеството на обучението. Днес САЩ
инвестират повече пари на данъкоплатците в началното и основното образование и за
засилване на подготовката на учителите. Освен това много училища предприемат стъпки
за засилване на участието на родителите. Децата, чиито родители създават
стимулираща учебна среда в дома си, следят академичния напредък, помагат с
домашните задачи и общуват често с родителите, непрекъснато демонстрират по-високи
постижения (Christenson & Sheridan, 2001). Резултатите от тези усилия могат да се
видят в най-новите национални оценки на образователния напредък (U. S. Department
of Education, 2003, 2005е). След две десетилетия на упадък цялостните академични
постижения в САЩ се повишават, макар и не достатъчно, за да повишат международния
им ранг.
Посочете някои практики на преподаване, които подпомагат постиженията на децата, и
други, които ги подкопават. Дайте кратко обяснение на всяка практика.
Санди би искала дъщеря ѝ Морган, която има затруднение в ученето, да е изцяло
включена в обикновена паралелка. От каква подкрепа ще има нужда Морган, за да се
гарантира успехът на пълното включване, и защо?
Коя философия на преподаването характеризира по-голямата част от вашето обучение в
основното училище: традиционна, конструктивистка или социално-конструктивистка?
Според вас какво е влиянието на този подход върху вашата мотивация и постижения?
307
Обобщение
Опишете основните тенденции в растежа на тялото в средното детство.
• Нарастването на размера на тялото през средното детство продължава бавния,
постоянен модел на растеж от предучилищните години. Костите продължават да растат и
да се разширяват и всички 20 млечни зъби са заменени с постоянни. Към 9-годишна
възраст момичетата са по-едри от момчетата.
Здравни въпроси
Опишете причините и последиците от сериозните проблеми с храненето в средното
детство, обръщайки специално внимание на затлъстяването.
• През средното детство децата от домовете в икономически благоприятно положение са
в най-здравата си форма в резултат на доброто хранене и бързото развитие на
имунната система. Бедните деца в развиващите се страни и Америка обаче, които са
претърпели дълги периоди на недохранване, са с разстроен физически растеж, моторна
координация, внимание и интелигентност.
• Наднорменото тегло и затлъстяването са растящи проблеми в западните страни. Макар
че наследствеността допринася за затлъстяването, начинът на хранене на родителите,
дезадаптивните хранителни навици и липсата на физически упражнения също играят
важна роля. Децата със затлъстяване са в риск от сериозни здравословни проблеми,
включително диабет. Освен това не са харесвани от връстниците и възрастните, и
обикновено имат проблеми с постиженията и поведението. Базираните на семейството
интервенции за промяна на хранителните модели и начина на живот на родителите и на
децата са най-ефективните терапевтични подходи.
Кои фактори допринасят за болестта в училищните години и как могат да се намалят
тези здравословни проблеми?
• Децата се разболяват по-често през първите две години от основното училище заради
съприкосновението с болни деца и за-
щото имунната им система все още не е зряла.
• Най-често срещаната причина за отсъствията от училище и хоспитализациите в детска
възраст е астмата. Макар че наследствеността допринася за нея, фактори от средата -
замърсяване, тютюнев дим, стресиращ живот у дома, липса на достъп до добри здравни
грижи и по-честото затлъстяване в детска възраст, са довели до увеличаване на
случаите на болестта, особено сред афроамериканските и бедните деца.
• Децата с тежки хронични болести са в риск от академични, емоционални и социални
трудности. Положителните семейни взаимоотношения прогнозират благоприятно
приспособяване на хронично болните деца.
Посочете основните промени в моторното развитие и играта през средното детство.
• Засилената гъвкавост, подобреното равновесие, пъргавината и силата, заедно с по-
ефикасната преработка на информацията, допринасят за подобреното грубо моторно
представяне на учениците.
• Фината моторика също се подобрява. Почеркът на децата става по-четлив, а
рисунките им - по-организирани, детайлни и с представяне на дълбочина.
• Социалните преживявания, включително родителското насърчение, до голяма степен
отговарят за по-доброто представяне на момчетата по широк спектър от груби моторни
умения. Същевременно днес повече момичета участват в индивидуални и отборни
спортове, отколкото в миналото.
• Игрите с правила стават често срещани в училищните години и подпомагат социалната
компетентност. Децата, особено момчетата, се ангажират в боричкане, чрез което те
безопасно оценяват силата на връстниците си, така че да се въздържат от
предизвикване на по-силните съученици.
• Много деца на училищна възраст не са физически годни. По-честите часове по
физическо възпитание, подчертаващи приятни игри и индивидуални упражнения, а не
съревнованието, могат да подобрят физическата форма на децата.
308
КОГНИТИВНО РАЗВИТИЕ Теорията на Пиаже: етапът на конкретните операции
Кои са основните характеристики на кон-кретно-операционалното мислене?
• Децата на етапа на конкретните операции могат да разсъждават логически по
конкретна, осезаема информация. Овладяването на запазването демонстрира обратимост
на мисленето. Децата в училищна възраст освен това са по-добри в йерархичната
класификация и поредиците, включително тран-зитивното заключение. Пространствените
им разсъждения се подобряват, както се вижда от способността им да създават
когнитивни карти, представляващи познати големи пространства.
• Учениците постепенно овладяват логическите идеи. Конкретно-операционалното
мислене е ограничено, защото децата не могат да достигнат до общи логически
принципи.
Обсъдете най-новите изследвания върху кон-кретно-операционалното мислене.
• Конкретните културни практики, особено тези, свързани с обучението в училище,
влияят върху овладяването на задачите на Пиаже от децата.
• Някои изследователи вярват, че постепенното развитие на операционалното мислене
може най-добре да се разбере в рамката на преработката на информацията. Според нео-
Пиажистката теория на Кейс с практиката когнитивните схеми започват да изискват по-
малко внимание, освобождавайки пространство в работната памет за комбиниране на
стари схеми и генериране на нови. В крайна сметка децата консолидират схемите в
много ефикасни, централни концептуални структури. При голямо разнообразие от задачи
децата се придвижват от фокус върху само едно измерение, през координиране на две
до интегриране на множество измерения.
Посочете основните промени в преработката на информацията и опишете развитието на
вниманието и паметта в средното детство.
• Развитието на мозъка допринася за увеличаването на скоростта на преработката и
капацитета, както и за засилване на потискането, което пък улеснява много аспекти
на мисленето.
• През училищните години вниманието става по-селективно, адаптивно и планирано, а
паметовите стратегии се подобряват. Сериозните симптоми на разстройството на
вниманието с хиперактивност (ADHD) водят както до академични, така и до социални
проблеми.
• Паметовите стратегии се подобряват през училищните години. Първо се появява
повторението, следвано от организацията, а след това от разработването. С възрастта
децата използват няколко паметови стратегии наведнъж.
• Развитието на дълговременната познавателна база улеснява съхраняването и
извличането на новата информация. Паметовите стратегии се подпомагат от учебните
дейности в училище.
Опишете теорията за ума на детето в училищна възраст и способността му да се
ангажира в саморегулация.
• Метапознанието се разширява в средното детство. Децата в училищна възраст
разглеждат ума като активен, конструктивен агент. Когнитивната саморегулация -
прилагането на познанията за мисленето в действие
- се развива постепенно през средното детство и юношеството. Тя се подобрява с
инструкциите за наблюдаване на познавателната дейност.
Обсъдете актуалните спорове в преподаването на четене и математика на децата в
основното училище.
• Умелото четене разчита на всички аспекти на системата за преработка на
информацията, включително фонологичното съзнание
- способността да се разсъждава върху звуковата структура на говоримия език.
Дебатът върху това, кой подход: на цялостния език или на фониката, да се използва в
преподаването на четенето, до голяма степен е разрешен от изследванията, показващи,
че комбинация от двата е най-ефективна. Преподаване, което смесва практиката по
основни умения с разбиране на понятията, също е най-добро по математика.
Опишете основните подходи към дефинирането и измерването на интелигентността.
309
• Повечето тестове за интелигентност дават цялостен резултат, както и резултати за
отделните фактори на интелигентността. През училищните години IQ става по-стабилен
и корелира значимо с академичните постижения. Скалата за интелигентност Станфорд-
Бине (Stanford-Binet Intelligence Scale) и Скалата на Уекслър за интелигентност за
деца (Wechsler Intelligence Scale for Children, WISC-IV) са широко използвани,
индивиду-ално прилагани тестове за интелигентност.
• Аспекти на преработката на информацията, които са свързани с IQ, включват
скоростта на мислене и ефективната употреба на стратегии. Триархичната теория на
Стърнбърг за успешната интелигентност я разглежда като взаимодействие на умения за
преработка на информацията, конкретни преживявания и контекстуални (или културни)
влияния.
• Теорията на Гарднър за множествената интелигентност идентифицира поне осем
умствени способности. Тя е особено полезна за разбирането и подхранването на
способностите на децата, макар че предстои да бъде верифицирана емпирично.
Опишете доказателствата, сочещи, че и наследствеността, и средата допринасят за
интелигентността.
• Оценките на унаследяемостта и изследванията на осиновени деца сочат, че
интелигентността е продукт както на наследствеността, така и на средата.
Изследванията на черноко-жи деца, осиновени в заможни домове, сочат, че различията
в IQ между чернокожите и белите са значително повлияни от средата.
• IQ резултатите са повлияни от конкретни учебни преживявания, включително
съприкосновението с определени стилове на общуване и познания. Културната
предубеденост в тестирането на интелигентността може да доведе до тестови
резултати, които подценяват интелигентността на децата от малцинствата, а заплахата
на стереотипите - да задейства тревожност, която пречи на доброто представяне на
тестовете. Дина-мичната оценка помага на редица деца от малцинствата да се
представят по-компетент-но на тестове за интелигентност.
Опишете промените в речника, граматиката и прагматиката на децата в училищна
възраст и посочете предимствата на двуези-чието за развитието.
• През средното детство речникът продължава бързо да расте и децата имат по-
прецизно и гъвкаво разбиране на значенията на думите. Освен това използват сложни
граматични конструкции, а разказите им се подобряват от гледна точка на
организация, детайли и експресивност. Езиковото съзнание допринася за езиковия
напредък на учениците.
• Овладяването на втори език трябва да започне през детството, за да се осъществи
цяло-стно развитие. Билингвизмът има положителни последици за познавателното
развитие и за определени аспекти на езиковото съзнание. В Канада програмите за
потопяване в езика имат голям успех за едновременното овладяване на английски и
френски език от децата. В САЩ двуезиковото обучение, което комбинира преподаване на
майчиния език с такова на английски, подкрепя академичното учене на много деца от
етническите малцинства.
Ученето в училище
Опишете въздействието на образователните философии и взаимодействието учител-ученик
върху мотивацията и академичните постижения на децата.
• По-големите ученици в традиционните паралелки имат леко предимство в академичните
постижения в сравнение с тези в кон-структивистките класни стаи, които е по-
вероятно да са критично мислещи, да уважават индивидуалните различия и да имат по-
положителни нагласи към училището.
• Учениците в социално-конструктивистки-те паралелки се възползват от работата в
сътрудничество по смислени дейности и от преподаване, адаптирано към зоната на
близкото развитие на всяко дете. Реципрочното преподаване води до внушителен
напредък в разбирането на прочетеното.
• Преподаване, което насърчава висшето мислене, подпомага интереса и академичния
напредък на децата. Педагогическите само-изпълняващи се пророчества е най-вероятно
да се появят в класни стаи, в които се подчертава конкуренцията и публичната
оценка. Неточните становища на учителите имат по-голямо въздействие върху учениците
с ниски постижения.
310
При какви обстоятелства има успех разпределянето на децата с леко умствено
изоставане и затруднения в ученето в обикновени паралелки?
• Учениците с леко умствено изоставане и затруднения в ученето често се поставят в
нормални паралелки, обикновено за част от учебния ден, но понякога и чрез пълно
включване. Успехът на обучението в обикновени паралелки зависи от задоволяването на
индивидуалните им учебни потребности и положителните отношения с връстниците.
Опишете характеристиките на надарените деца и настоящите усилия за отговаряне на
техните образователни потребности.
• Надареността включва висок IQ, творчество и талант. Тестовете за креативност,
които идентифицират дивергентното, а не конвергентното мислене, се фокусират
върху само една от съставките на креатив-ността. Много талантливите деца имат
родители и учители, които подхранват изключителните им способности. Надарените деца
са обслужвани най-добре чрез образователни програми, които се базират на
специалните им силни страни.
Какви са постиженията на американските деца в сравнение с тези в другите
индустриализирани страни?
• В международните изследвания младите хора в азиатските страни непрекъснато са с
най-добри постижения. Канадските ученици по принцип имат високи резултати, докато
американските обикновено се представят на средно или под средното равнище. Силната
отдаденост на ученето в семействата и училищата лежи в основата на високия
академичен успех на азиатските ученици.
Боричкане
Включване в обикновени паралелки за част от времето
Дивергентно мислене
Динамична оценка
Етап на конкретните операции
Заплаха на стереотипите
Затруднения в ученето
Когнитивна саморегулация
Когнитивни карти
Конвергентно мислене
Конструктивистка класна стая
Леко умствено изоставане
Надарени деца
Обратимост
Организация
Педагогическо самоизпълняващо се пророчество
Повторение
Подход на цялостния език Поредици Пълно включване Разработване
Разстройство с дефицит на вниманието и хипе-рактивност (ADHD)
Реципрочно преподаване Социално-конструктивистка класна стая Талант Творчество
Теория за множествената интелигентност Традиционна класна стая Транзитивни
заключения
Триархична теория за успешната интелигентност Фонически подход Фонологично съзнание
Глава 10
ЕМОЦИОНАЛНО И СОЦИАЛНО РАЗВИТИЕ В СРЕДНОТО ДЕТСТВО
Теорията на Ериксън: трудолюбие срещу малоценност
Развитие на самооценката Влияния върху самооценката
Самоосъзнати емоции Емоционално разбиране Емоционална саморегулация
Разбиране на другите: приемане на перспектива
Нравствено развитие
Научаване за справедливостта чрез споделянето
Разбиране на нравствеността и на социалните конвенции
Разбиране на индивидуалните права Отношения с връстниците
Групи на връстниците Приятелства
Приемане от връстниците
• Биология и среда: Грубияните и техните жертви
Полово-стереотипни убеждения Полова идентичност и поведение
Влияние на семейството
Взаимоотношения родител-дете Деца в семейството Единствени деца Развод
Смесени семейства
Трудова заетост на майката и семейства, в които и двамата родители работят
Някои често срещани проблеми на развитието
Страхове и тревожност Сексуално малтретиране на деца Подпомагане на издръжливостта
в средното детство
• Перспектива на жизнения цикъл: Деца на войната
Един ден в късен следобед Рина чува сина си Джоуи да влетява през предната врата,
да тича по стълбите и да звъни на най-добрия си приятел. „Тери, трябва да говоря с
теб - без дъх го умолява Джоуи. - Всичко вървеше страхотно, докато попаднах на
онази дума porcupine (бодливо прасе) -Джоуи продължава да разказва, говорейки за
викторината по правопис за пети клас в училище през деня. - Ама и късметът ми! P-o-
r-k - ето как я написах! Не мога да повярвам. Може би не съм тожова добър по
социални науки - доверява Д жоуи, - но знам, че съм по-добър по правопис, отколкото
онази задръстенячка Белинда Браун. Ска-пах се от учене на тези списъци от думи. А
после тя получи всички лесни думи. Ако трябваше да загубя, защо да не е от някой
приятен човек?“ Разговорът на Джоуи отразява новите му емоционални и социални
способности. С участието
си във викторината по правопис той демонстрира трудолюбие - енергичното преследване
на смислени постижения в своята култура. Социалното разбиране на Джоуи също се е
задълбочило: той може да идентифицира силни и слаби страни, както и личностни
характеристики. Нещо повече: приятелството означава нещо различно от по-рано -
Джоуи разчита на най-добрия си приятел Тери за разбиране и емоционална подкрепа.
За преглед на личностната промяна в средното детство ще се обърнем към теорията на
Ериксън. След това ще разгледаме становищата на децата за себе си и за другите,
както и взаимоотношенията с връстниците. Всяка от тези сфери задълбочава сложността
си, тъй като децата разсъждават по-ефективно и прекарват повече време в училище и с
връстниците си.
312
Въпреки променящите се взаимоотношения между родителите и детето, семейството
остава изключително влиятелно в средното детство, а начинът на живот на семейството
днес е по-разнообразен от всякога. Чрез преживяванията на Джоуи и Лизи с развода на
родителите ще видим, че функционирането на семейството е много по-важно от
семейната структура в обезпечаването на благополучието на децата. Накрая ще
разгледаме някои често срещани емоционални проблеми в средното детство.
Според Е. Ериксън (Erikson, 1950) децата, чиито предишни преживявания са били
положителни, навлизат в средното детство подготвени да пренасочат енергията си към
реалистични постижения. Ериксън вярва, че комбинацията от очаквания на възрастните
и стремежа на децата към овладяване подготвя сцената за психологическия конфликт на
средното детство: трудолюбие срещу малоценност, който се разрешава положително,
когато децата развият чувство на компетентност в полезните умения и задачи.
В индустриализираните страни тръгването на училище бележи прехода към средното
детство. С него идва усвояването на грамотността, която подготвя децата за широк
спектър от специализирани кариери. В училище децата откриват собствените и чуждите
уникални способности, учат за стойността на разделението на труда и развиват
чувство за морален ангажимент и отговорност. Опасността на този етап е
малоценността, отразена в песимизма на децата, които не са уверени в способността
си да правят нещата добре. Това чувство на неадекватност може да се развие, когато
животът в семейството не ги е подготвил за училищния живот или когато учителите и
връстниците реагират отрицателно, разрушавайки представата на децата за
компетентност и овладяване.
Трудолюбието по Ериксън комбинира няколко неща, които се развиват в средното
детство: положителна, но реалистична Аз-концепция, гордост от постиженията,
нравствена отговорност и сътрудничещо участие заедно с връстниците. Как се променят
през училищните години тези аспекти на Аза и социалните взаимоотношения?
В средното детство децата стават способни да описват себе си от гледна точка на
личностни
черти, да сравняват собствените си характеристики с тези на техните връстници и да
разсъждават за причините за техните силни страни и слабости. Тези трансформации в
разбирането на себе си оказват съществено въздействие върху самооценката на децата.
През училищните години децата правят още по-фини разграничения в Аз-концепцията си,
организирайки наблюденията си върху поведенията и вътрешните състояния в общи
диспозиции, като особено съществена промяна се осъществява между 8- и 11 -годишна
възраст. Да разгледаме следното описание на себе си на 11 -годиш-но дете:
Името ми е А. Аз съм човешко същество. Момиче съм. Аз съм честен човек. Не съм
красива. Справям се горе-долу с ученето. Много добра челистка съм... Опитвам се да
помагам. Винаги съм готова да се сприятеля с всеки. През повечето време съм добра,
но имам гневни избухвания (Montemayor & Eisen, 1977, pp. 317-318).
Вместо конкретни поведения, това дете подчертава умения: „Аз съм добра челистка“
(Damon & Hart, 1988). Освен това ясно описва личността си, споменавайки както
положителни, така и отрицателни черти: „честна, но избухлива“, „добра челистка“, но
само „горе-долу в ученето“. По-големите ученици е по-малко вероятно от по-младите
деца да описват себе си по екстремален начин в категориите „всичко или нищо“
(Harter, 2003).
Тези детайлизирани, основани на личностни черти самоописания са резултат от
напредъка в познавателната област и по-конкретно, способността да се комбинират
типични преживявания и поведения в психични диспозиции. Децата стават по-добри и в
приемането на чуждата гледна точка - правене на заключения за нагласите на другите
към детето - и включването на тези нагласи в самоописанията си. Познавателните
способности, комбинирани с повечето преживявания, в които децата са оценявани на
фона на връстниците, подтикват социалните сравнения - преценките за собствения
външен вид, способности и поведение спрямо тези на другите (Harter, 2003). Например
Джоуи отбелязва, че е по-добър от връстниците си в правописа, но не е толкова добър
в социалните науки (Butler, 1998).
313
Когато интернализират очакванията на другите и започнат да правят социални
сравнения, децата формират идеален Аз, който използват за оценяване на реалния си
Аз. Както ще видим, голямото разминаване между двата може да подкопава
самооценката, водейки до тъга, безнадеждност и депресия.
В средното детство, тъй като навлизат в по-широк спектър от ситуации в училище и в
общността, децата търсят информация за себе си от повече хора. Техните самоописания
вече включват позоваване на социални групи: „Аз съм скаут, разнасям вестници и
футболист от „Преъри Сити“ - казва Джоуи. Когато навлязат в юношеството родителите
и другите възрастни запазват влиянието си, но Аз-концепцията все повече зависи от
обратната връзка от близките приятели (Oosterwegel & Oppenheimer, 1993).
Спомнете си обаче, че строежът на Аз-концепцията варира в отделните култури. В
предишните глави отбелязахме, че азиатските родители подчертават хармоничната
взаимозависимост, докато западните родители акцентират независимостта и
утвърждаването на себе си. Тези различия са видими в много субкултури в западните
страни. В едно изследване учените събират самоописанията на деца в пуерториканско
рибарско село и американски малък град (Damon, 1988). Пуерториканските деца често
описват себе си като „любезни“, „почтителни“ и „послушни“, а американските им
връстници от
малък град споменават преди всичко индивидуалните си интереси, предпочитания и
умения.
Развитие на самооценката
Спомнете си, че повечето деца в предучилищна възраст имат изключително висока
самооцен-ка. След като тръгнат на училище и получат по-силна обратна връзка за
това, как се представят в сравнение с връстниците си обаче, самооценката им се
диференцира и освен това се снижава на по-реалистично равнище.
Изследователите са искали от деца да посочат степента, до която твърдения като „Аз
съм добър в домашната работа“ или „Обикновено аз съм този, който е избиран за
игрите“ са верни за тях. Към 6-до 7-годишна възраст децата са си формирали поне
четири широки самооцен-ки: академична компетентност, социална компетентност,
физическа/спортна компетентност и външен вид. В тях има по-фини категории, които
стават все по-отчетливи с възрастта (Marsh & Ayotte, 2003; Van den Bergh & De
Rycke, 2003). Нещо повече: способността да разглеждат себе си от гледна точка на
стабилни диспозиции позволява на децата в училищна възраст да комбинират отделните
си самооцен-ки в общ психологически образ за себе си - ця-лостна самооценка
(Harter, 1999, 2003). В резултат самооценката приема йерархичната структура,
показана на фигура 10.1.
фигура 10.1. Йерархична структура на самооценката в средата на основното училище
От преживяванията си в различна среда децата си формират поне четири отделни
самооценки: академична компетентност, социална компетентност, физическа/спортна
компетентност и външен вид. Те се диференцират на допълнителни самооценки и се
комбинират, за да формират обща самооценка.
314
Децата придават по-голяма значимост на определени самооценки, отколкото на други.
Макар че съществуват индивидуални различия, възприеманият външен вид корелира по-
силно с цялостната собствена стойност, отколкото всеки друг фактор на самооценката
през детството и юношеството (Hymel et al., 1999; Klomsten, Skaalvik, & Espnes,
2004). Ударението върху външния вид в медиите и в обществото има фундаментални
последици за цялостното удовлетворение от себе си на младите хора.
През първите няколко години на основното училище нивото на самооценката спада, тъй
като децата се оценяват в различни области (Marsh, Craven, & Debus, 1998; Wigfield
et al., 1997). Обикновено спадът не е достатъчно силен, за да е вреден. Повечето
(но не всички) деца оценяват уместно характеристиките и компетентността си, като
запазват нагласа на уважение към себе си. След това, от четвърти клас нататък,
самооценката се повишава при мнозинството млади хора, които се чувстват особено
добре по отношение на взаимоотношенията си с връстниците и спортните си способности
(Cole et al, 2001; Twenge & Campbell, 2001).
Влияния върху самооценката
От средното детство нататък индивидуалните различия в самооценката стават все по-
стабил-ни (Trzesniewski, Donnellan, & Robins, 2003). Появяват се положителни
взаимоотношения между самооценката, цененето на различни дейности и успеха в тях
(Harter, 1999; Valentine, DuBois, & Cooper, 2004). Какви социални влияния могат да
са причината самооценката да е висока при някои деца и ниска при други?
Култура. Особено силното ударение върху социалното сравнение в училище може да
обясни защо китайските и японските деца - въпреки по-високите си академични
постижения - получават по-ниски резултати по самооценката си, отколкото
американските деца (Hawkins, 1994; Twenge & Crocker, 2002). Тъй като културата им
цени социалната хармония, азиатските деца обикновено са резервирани по отношение на
положителното преценяване на себе си, но са щедри в похвалите на другите (Falbo et
al., 1997).
Момичетата имат малко по-ниски резултати от момчетата по цялостна преценка на
собствената стойност, отчасти защото се чувстват по-малко уверени за външния си
вид, академичната ком-
петентност и спортните способности (Marsh & Ayotte, 2003; Young & Mroczek, 2003).
Възможно е момичетата да имат по-лошо мнение за себе си, защото интернализират
отрицателните културни послания.
В сравнение с белите си връстници афроамериканските деца обикновено имат малко по-
висока самооценка, вероятно заради топлите, разширени семейства и силна етническа
гордост (Gray-Little & Hafdahl, 2000). И накрая, децата и юношите, които посещават
училища или живеят в квартали, в които техните групи по социоикономически статус и
етнически произход са добре представени, изпитват силно чувство на принадлежност и
имат по-малко проблеми със самооценката си (Gray-Little & Carels, 1997).
Практики по отглеждането на децата. Децата, чиито родители използват авторитетен
стил на отглеждане (вж. осма глава), се чувстват особено добре по отношение на себе
си (Carlson, Uppal, & Prosser, 2000; Feiring & Taska, 1996). Топлото, положително
родителство позволява на децата да знаят, че са приемани като компетентни и ценни.
Строгите, но уместни очаквания, подкрепени с обяснения, като че ли помагат на
децата да оценяват собственото си поведение спрямо разумни стандарти.
Контролиращите родители - тези, които твърде често помагат или вземат решения
вместо децата си - внушават чувство на неадекватност на децата, което е свързано с
ниска самооценка; същият резултат има многократното родителско неодобрение (Kernis,
2002; Pomerantz & Eaton, 2000). Обратното, свръхугаждащото родителство корелира с
нереалистично висока самооценка, която също подкопава развитието. Тези деца са
склонни да избухват гневно при всяко предизвикателство към свръхраздутия им Аз-
образ и да имат проблеми с приспособяването, включително подлост и агресия (Hughes,
Cavell, & Grossman, 1997).
Най-добрият начин да се поощрява положителен, сигурен Аз-образ е децата да се
насърчават да се стремят към заслужаващи си цели. В течение на времето възниква
двупосочно взаимоотношение: постиженията подхранват самооценката, а самооценката на
свой ред подпомага доброто представяне (Guay, Marsh, & Boivin, 2003). Какво могат
да направят възрастните, за да подпомогнат и да избегнат подкопаването на това
взаимно подкрепящо отношение между мотивацията и самооценката? Някои отговори идват
от
315
изследвания върху посланията на възрастните към децата в ситуации на постижения.
Правене на свързани с постиженията ат-рибуции. Атрибуциите са нашите често срещани,
всекидневни обяснения за причините на поведението - отговорите ни на въпроса: „Защо
аз [или друг човек] направих това?“. Забележете как когато говори за викторината по
правопис в началото на главата, Джоуи приписва разочароващото си представяне на
късмета (Белинда е получила лесните думи), а обичайния си успех - на способности
(знае, че е по-добър в правописа от Белинда). Освен това Джоуи оценява, че уси-
лията имат значение: „Скапах се от учене на тези списъци от думи“.
Познавателното развитие позволява на учениците да отделят всички тези променливи в
обяс-няването на изпълнението (Dweck, 2002). Децата с висока академична самооценка
и мотивация правят ориентирани към овладяването атрибу-ции, приписвайки успехите си
на способности -характеристика, която могат да подобрят чрез усилията си и на която
могат да разчитат, когато са изправени пред нови предизвикателства. Те приписват
неуспеха на фактори, които могат да се променят или контролират, например
недостатъчно усилие или много трудна задача (Heyman & Dweck, 1998). Следователно,
независимо дали успяват или се провалят, тези деца възприемат усърден, упорит
подход към ученето.
Обратното, децата, които развиват заучена безпомощност, приписват провалите си, а
не успехите си на способности. Когато успяват, те стигат до заключението, че са
отговорни външни фактори, например късмет. За разлика от ориентираните към
овладяването връстниците вярват, че способностите са фиксирани и не могат да се
променят с усилия (Cain & Dweck, 1995). Когато задачата е трудна, тези деца
преживяват тревожна загуба на контрол - по думите на Ериксън: всепроникващо чувство
на малоценност. Те се отказват, без всъщност истински да са опитали.
В течение на времето способностите на заучено безпомощните деца вече не прогнозират
представянето им. Тъй като те не успяват да направят връзката между усилията и
успеха, тези деца не развиват метапознавателните и саморегула-торните умения, нужни
за големи постижения (вж. девета глава). Липсата на ефективни стратегии за учене,
ограниченото упорство и чувството на загуба на контрол се поддържат взаимно в
порочен кръг (Pomerantz & Saxon, 2001).
Влияния върху свързаните с постиженията атрибуции. Посланията на възрастните играят
ключова роля в различните атрибуции на ориентираните към овладяването и заучено
безпомощните деца. Родителите на деца със заучено безпомощен стил обикновено
определят необичайно високи стандарти, като същевременно вярват, че детето им не е
много способно. Когато тези деца не успяват, родителите им казват: „Не можеш да го
направиш, нали? Нормално е да се откажеш“ (Hokoda & Fincham, 1995). Когато детето
успява, родителят може да даде об-ратна връзка, която оценява чертите му („Ти си
толкова умен“). Твърденията за чертите подпомагат фиксираното становище за
способностите, карайки децата да поставят под съмнение компетентността си пред
лицето на спънките и да се оттеглят от предизвикателствата (Mueller & Dweck, 1998).
За някои деца изпълнението е особено вероятно да е подкопано от обратната връзка от
възрастните. Момичетата обикновено получават послания от учителите и родителите, че
способностите им са виновни, когато не се справят добре, а отрицателните стереотипи
(например, че момичетата са слаби по математика) подкопават интереса и
представянето им (Bleeker & Jacobs, 2004; Cole et al., 1999). Въпреки по-високите
си постижения, момичетата по-често от момчетата обвиняват за слабото си представяне
способностите. Както показахме в девета глава, учениците е нисък социоикономически
статус и с малцинствен произход често получават по-неблагоприятна обратна връзка от
учителите - условия, които водят до спад в академичната самооценка и постиженията.
Подпомагане на ориентиран към овладяването подход. Изследванията върху атрибуциите
показват, че някои добронамерени послания от възрастните могат да подкопават
компетентността на децата. Интервенция, наречена атри-бутивно превъзпитание,
насърчава заучено безпомощните деца да вярват, че могат да преодолеят неуспехите,
като влагат повече усилия. Най-често на децата първо се дават задачи, които са
достатъчно трудни, за да преживеят някои провали, следвани от многократна обратна
връзка, която им помага да ревизират атрибуциите си: „Можеш да го направиш, ако
опиташ по-упори-то“. След като успеят, децата получават допълнителна обратна
връзка: „Наистина те бива в това“ или „Наистина този път вложи много усилия“,
316
така че да разглеждат успеха си като дължащ се както на усилия, така и на
способности, а не на шанса. Друг подход е да се насърчават невлага-щите усилия деца
да се фокусират по-малко върху оценките и повече върху овладяването на задачата
заради самата нея (Hilt, 2004; Horner & Gaither, 2004).
Преглед
Как се променя нивото на самооценката в средното детство и какво обяснява тези
промени?
Трябва ли родителите да подпомагат самооценката на децата, като им казват, че са
„умни“ или „чудесни“? Вредно ли е, ако децата не се чувстват добре по отношение на
всичко, което правят? Защо „да“ или защо „не“?
Спомнете си вашите атрибуции за академичните успехи и неуспехи, когато сте били в
основното училище. Какви са тези атрибуции сега? Какви послания от другите може да
са допринесли за атрибуциите ви?
По-силното самосъзнание и социалната чувствителност подкрепят развитието на
емоционалната компетентност в средното детство. Осъществяват се промени в
преживяването на само-осъзнатите емоции, емоционалното разбиране и емоционалната
саморегулация.
Самоосъзнати емоции
В средното детство самоосъзнатите емоции на гордост и вина започват ясно да се
управляват от личната отговорност. Не е нужно да присъства възрастен, за да може
новото постижение да събуди гордост или простъпката - вина (Harter & Whitesell,
1989).
Гордостта мотивира децата да се ангажират в нови предизвикателства. Вината ги
стимулира да компенсират грешката си и да се стремят към са-моусъвършенстване.
Суровите, нечувствителни укори от възрастните („Всеки друг може да го направи! Ти
защо не можеш?“) обаче могат да водят до силен срам, който (както беше отбеляза-
но в осма глава) е особено деструктивен. Когато си формират цялостна самооценка, е
възможно децата да приемат, че един или два недостойни акта изграждат цялата им
стойност. Предизвиканият от вината рязък спад в самооценката може да предизвика
затваряне в себе си, депресия и силен гняв към онези, които са участвали в
предизвикалата срама ситуация (Lindsay-Hartz, de Rivera, & Mascolo, 1995; Mills,
2005).
Емоционално разбиране
Разбирането на учениците за психичната дейност означава, че за разлика от децата в
предучилищна възраст те е вероятно да обясняват емоцията, като се позовават на
вътрешни състояния, например радостни или тъжни мисли (Flavell, Flavell, & Green,
2001). Освен това около 8-го-дишна възраст децата започват да осъзнават, че е
възможно да изпитват повече от една емоция в даден момент, като всяка от тях може
да е положителна или отрицателна и да се различава по интензивността си (Pons et
al., 2003). Например Джоуи разсъждава: „Бях много щастлив, че получих подарък за
рождения ден от баба, но и малко тъжен, че не получих точно това, което исках“.
Оценяването на смесените емоции подпомага осъзнаването на емоциите. Например 8- и
9-го-дишните разбират, че гордостта комбинира два източника на щастие: радост от
постижението и радост, че значим друг човек го е признал (Harter,
1999). Подобно на себеразбирането, развитието на емоционалното разбиране се
подкрепя от познавателното развитие и социалния опит, особено от чувствителността
на възрастните към чувствата на децата и готовността да се обсъждат емоциите. Тези
фактори заедно водят до засилване и на емпатията. Когато децата наближат
юношеството, развитието в приемането на чуждата гледна точка позволява емпатична
реакция не само спрямо непосредствения дистрес на хората, но и към общата им
житейска ситуация (Hoffman,
2000). Когато си представят как се чувстват хората, които са хронично болни или
гладни и събуждат тези емоции в себе си, Джоуи и Лизи дават част от дневните си
пари за благотворителна цел и се присъединяват към проекти за набиране на средства
в училище и в скаутската им организация.
В средното детство се осъществява бърз напредък в емоционалната саморегулация.
Когато
317
се ангажират в социално сравнение и започнат повече да се интересуват от
одобрението на връстниците, децата трябва да се научат да управляват отрицателните
емоции, които заплашват самооценката им.
Към 10-годишна възраст повечето деца адап-тивно флуктуират между две общи стратегии
за управление на емоциите. При центрираното върху проблема справяне те оценяват
ситуацията като променяема, идентифицират трудността и решават какво да правят по
отношение на нея. Ако това не свърши работа, се ангажират в центрирано върху
емоцията справяне, което е вътрешно, лично и насочено към контролиране на дистреса,
когато не може да се направи почти нищо по отношение на резултата (Kliewer,
Fearnow, & Miller, 1996; Lazarus & Lazarus, 1994). Например, когато са изправени
пред предизвикващ тревожност тест или гневен приятел, по-големите ученици
разглеждат решаването на проблема и търсенето на социална подкрепа като най-добрите
стратегии. Когато обаче резултатите са отвъд техния контрол, например след като са
получили слаба оценка, избират разсейването или опитите за предефиниране на
ситуацията: „Нещата можеха да са и по-лоши. Ще има и друг тест.“ Заради подобрената
способност да се разсъждава върху мислите и чувствата, те все повече използват
такива вътрешни стратегии (Brenner & Salovey, 1997).
Когато емоционалната саморегулация се е развила добре, учениците придобиват чувство
на емоционална Аз-ефективност — чувството, че контролират емоционалните си
преживявания (Saarni, 2000). Това насърчава благоприятен Аз-образ и оптимистична
нагласа, които още по-
силно подпомагат децата да се изправят пред емоционалните предизвикателства.
Емоционално регулиращите се деца са оптимистично настроени, емпатични и просоциални
(Zeman, Shipman, & Suveg, 2002). Обратното, зле регулиращите емоциите си деца
импулсивно дават воля на отрицателните си емоции - реакция, която пречи на
просоциалното поведение и приемането от връстниците.
Разбиране на другите: приемане на перспектива
Видяхме, че средното детство носи със себе си огромно развитие на приемането на
гледната точка на другия, способност детето да си представя какво може би мислят и
чувстват другите хора. Тези промени подкрепят Аз-концепцията и самооценката,
разбирането на другите и широк спектър от социални умения. Последователността от
пет етапа на Робърт Селман описва промените в умението да се застава на мястото на
другия въз основа на отговорите на децата и юношите на социални дилеми, в които
героите имат различаваща се информация и мнения за дадено събитие.
Както показва таблица 10.1, първоначално децата имат много ограничена представа
какво може да си мислят и да чувстват другите. В течение на времето те започват по-
силно да осъзнават, че хората могат да интерпретират едно и също събитие по много
различен начин. Скоро „се поставят на мястото на другия“ и разсъждават как този
човек може да разглежда техните мисли, чувства и поведение, например когато
Таблица 10.1. Етапите на приемането на чуждата гледна точка по Селман
Етап Приблизителен възрастов диапазон Описание
Ниво 0: Недиференцирано приемане на чуждата перспектива 3-6 Децата осъзнават,
че те и другият човек може да имат различни мисли и чувства, но често объркват
двете неща.
Ниво 1: Социално-информационно приемане на чуждата перспектива 4-9 Децата
разбират, че различните гледни точки могат да възникват, защото хората имат достъп
до различна информация.
Ниво 2: Саморефлексивно приемане на чуждата перспектива 7-12 Децата могат да
„заемат мястото на другия“ и да разглеждат собствените си мисли, чувства и
поведение от негова гледна точка. Освен това осъзнават, че другите са в състояние
да правят същото.
Ниво 3: Приемане на гледната точка на трета страна 10-15 Децата могат да
„излязат“ от диадната ситуация и да си представят как те самите и другият са
възприемани от гледната точка на трета, безпристрастна страна.
Ниво 4: Приемане на гледната точка на обществото 14-зряла възраст Хората
разбират, че приемането на гледната точка на трета страна може да е повлияно от
една или повече системи на по-широките, обществени ценности.
Източници: Selman, 1976.
318
казват: „Мислех, че ти ще си помислиш, че просто се шегувах, когато казах това“. И
накрая, по-големите деца и юношите могат да оценяват едновременно гледните точки на
двама души, първоначално от позициите на безпристрастен наблюдател, а по-късно чрез
позоваване на обществените ценности. Следното обяснение отразява тази способност:
„Знам защо Джоуи е скрил изгубилото се коте в мазето, макар че майка му не желае да
го задържат. Той вярва, че животните не трябва да се нараняват. Ако оставиш котето
навън или го дадеш в приют за животни, може да умре.“
Освен познавателната зрялост, преживяванията, в които възрастни и връстници
обясняват своите гледни точки, допринасят за способността на децата да отчитат
чуждата перспектива. Децата с развита способност да се поставят на мястото на
другия на свой ред е по-вероятно да демонстрират емнатия и съчувствие, и ефективно
да се справят с трудни социални ситуации - това са едни от причините те да са по-
силно харесвани от връстниците си (FitzGerald & White, 2003).
Спомнете си от осма глава, че децата в предучилищна възраст усвояват редица
нравствено релевантни поведения чрез моделирането и подкреплението. Към средното
детство те вече са имали времето да интернализират правилата за добро поведение:
„Добре е да помагаш на хората в беда“ или „Не бива да вземат нещо, което не ти
принадлежи“. Тази промяна кара децата да станат значително по-независими и
заслужаващи доверие.
В осма глава освен това видяхме, че децата не просто копират нравствеността си от
другите, но активно мислят какво е правилно и погрешно. Разширяващият се социален
свят, способността да отчитат повече информация, когато разсъждават, и приемането
на чуждата гледна точка са причините нравственото разбиране да претърпява огромно
развитие в средното детство.
Научаване за справедливостта чрез споделянето
Във всекидневието децата често преживяват ситуации, включващи дистрибутивна
справедливост - убеждения за начина, по който трябва справедливо да се разделят
материалните блага. Разгорещени дебати възникват по въпроса, как
да се разпределят седмичните джобни пари между децата в семейството на различна
възраст или как шестима гладни приятели да си разделят раз-рязана на осем пица.
Уилям Деймън (Damon, 1977, 1988) проследява понятията на децата за дистрибутивната
справедливост в ранното и средното детство.
Дори четиригодишните осъзнават значението на споделянето, но техните разсъждения
често изглеждат егоистични: „Разделих си го е нея, защото ако не го бях направила,
тя нямаше да си играе с мен“. В средното детство децата изразяват по-зрели идеи за
дистрибутивната справедливост. Техните разсъждения се развиват в последователност
от три етапа:
1. Строго равенство (5-до 6-годишна възраст). Децата на тази възраст се
съсредоточават върху гарантирането, че всеки получава едно и също количество от
ценен ресурс, например пари, сладки или участие в игра.
2. Заслуги (6- до 7-годишна възраст). По-големите деца казват, че допълнителни
награди трябва да се дадат на човек, който е работил особено усърдно или се е
представил по изключителен начин.
3. Равенство и великодушие (около 8-годишна възраст). И накрая, децата вярват, че
трябва да се обърне специално внимание на хората, които са в неравностойно
положение, например дете, което не може да дава толкова голям продукт иди не
получава джобни пари, трябва да получи повече (McGillicuddy-De Lisi, Watkins, &
Vinchur, 1994).
Според Деймън (Damon, 1988) реципрочност-та във взаимодействията между връстниците
прави децата по-чувствителни към чуждите гледни точки, което подкрепя техните
развиващи се представи за справедливост. Задълбочените разсъждения за
дистрибутивната справедливост се свързват с по-голяма готовност за оказване на
помощ, споделяне и сътрудничество (Blotner & Bearison, 1984; McNamee & Peterson,
1986).
Разбиране на нравствеността и на социалните конвенции
През училищните години децата конструират гъвкава оценка на нравствените правила.
Към 7-до 8-годишна възраст те вече не твърдят, че казването на истината винаги е
добро, а лъжата винаги е лоша, но отчитат и просоциалните и анти-
319
социалните намерения. Те оценяват много отрицателно определени типове искреност,
например директното заявяване на съученик, че не харесваш рисунката му (Bussey,
1999).
С развитието на представите за справедливостта децата вземат предвид все по-голям
брой променливи. В резултат те започват да си изясняват и да свързват нравствените
императиви и социалните конвенции. Например учениците разграничават социалните
конвенции с ясна цел (да не се тича в коридорите на училището, за да се
предотвратят наранявания) от тези, които нямат видима обосновка (пресичане на
линията „забранено“ на игрището). Разглеждат нарушенията на целенасочените социални
конвенции като по-близки до нравствените простъпки (Buchanan-Barrow & Barrett,
1998). С възрастта децата освен това осъзнават, че намеренията на хората и
контекстът на техните действия влияят върху нравствените последици от нарушаването
на социалните конвенции. В едно канадско изследване 8- до 10-годишни деца заявяват,
че заради сим-волната стойност на знамето горенето му за изразяване на неодобрение
към страната или за подпалване на огън за готвене са по-лоши от случайното му
подпалване. Те обаче осъзнават, че горенето на знамето е форма на свобода на
изразяването и повечето се съгласяват, че би било приемливо в страна, която се
отнася несправедливо към гражданите си (Helwig & Prencipe, 1999).
Децата в западните и незападните култури разсъждават по сходен начин за
нравствените норми и социалните конвенции (Neff & Helwig, 2002; Nucci, 2002).
Когато някаква директива е справедлива и грижовна, например казването на децата да
престанат да се бият или да си разделят сладките, учениците я разглеждат като
правилна, независимо кой я издава - директор, учител или дете без авторитет. Дори в
корейската култура, която придава голяма стойност на уважението към авторитета, 7-
до 11 -годишните оценяват отрицателно заповед на учител или директор да се
ангажират в безнравствени действия, например кражба или отказ нещо да се раздели с
останалите (Kim, 1998; Kim & Turiel, 1996).
Разбиране на индивидуалните права
Когато оспорват авторитета на възрастен, децата обикновено го правят в личната
сфера. Със задълбочаване на разбирането на нравствените императиви и социалните
конвенции се засилва убеждението им, че определени избори, напри-
мер прическа, приятели и дейности през свобод-ното време, зависят от отделния човек
(Nucci, 1996).
Идеите за личния избор на свой ред засилват нравственото разбиране на децата. Още
от 6-го-дишна възраст те разглеждат свободата на словото и религията като
индивидуални права дори и ако съществуват закони, които ги отричат (Helwig &
Turiel, 2002b). Децата разглеждат законите, които дискриминират някои хора,
например отказа на достъп до медицински грижи или образование за определени хора,
като неморални и заслужаващи да бъдат нарушавани (Helwig & Jasiobedzka, 2001). При
обосноваването на своите отговори те се позовават на личните привилегии и когато
навлязат в юношеството - на значението на индивидуалните права за справедливото
общество.
Същевременно по-големите ученици поставят граници на индивидуалния избор.
Четвъртокласниците, изправени пред конфликтуващи нравствени и лични интереси,
например дали да се сприятелят или не със съученик от различна раса или пол,
обикновено решават в полза на любезността и справедливостта (Killen et al., 2002).
Отчасти по тези причини предразсъдъците обикновено намаляват през средното детство.
Как се развива емоционалната саморегулация през средното детство? Какви последици
имат тези промени за самооценката на децата?
Седемгодишната Трейси чува родителите си да обсъждат годеника на по-голяма
братовчедка. „Моли може да се омъжи за когото иска - намесва се Трейси. - Това си е
неин избор.“ По какъв начин разсъжденията на Трейси допринасят за нравственото й
разбиране?
През средното детство обществото на връстниците става все по-важен контекст на
развитието. Контактът с връстниците, както видяхме, допринася за приемането на
перспективата на другия и разбирането на себе си и на околните. Това развитие на
свой ред подпомага взаимодействията с връстниците. В сравнение с децата в
320
предучилищна възраст учениците разрешават по-ефективно конфликтите, използвайки
убеждаване и компромиси (Mayeux & Cillessen, 2003). Споделянето, оказването на
помощ и другите просо-циални актове също се увеличават. В съответствие с тези
промени агресията спада. Спадът обаче е най-голям за физическите атаки (Tremblay,
2000). Както ще видим, другите типове враждебна агресия се запазват, след като
децата формират групи на връстниците.
Групи на връстниците
Наблюдавайте децата в двора на училището или в квартала и забележете колко често те
се събират на групи от по трима до десетина и повече. Към края на средното детство
децата демонстрират силно желание за групова принадлежност. Те си формират групи на
връстниците - колективи, които генерират уникални ценности и стандарти за поведение
и социална структура на лидери и последователи. Групите на връстниците се
организират на базата на близост (присъствието в една и съща класна стая) и
сходство по пол, етнически произход и популярност (Cairns, Xie, & Leung, 1998).
Практиките в тези неформални групи водят до създаване на „култура на връстниците“,
която обикновено се състои от специализиран речник, начин на обличане и място, на
което се прекарва времето. Тези обичаи свързват връстниците, създавайки чувство на
групова идентичност. В групата децата придобиват много социални умения:
сътрудничество, лидерство, следване на водачеството и лоялност на колективните
цели.
Повечето ученици вярват, че е неморално групата да изключва връстник (Killen et
al., 2002). Въпреки това децата изключват, често използвайки отношенчески агресивни
тактики. Групите на връстниците - по подстрекателството на техните лидери, които
нерядко са умело агресивни - често изхвърлят децата, които вече не са „уважавани“.
Изгонените членове са дълбоко наранени и на мнозина е трудно да създадат връзки с
нова група. Предишното им поведение към аутсайдерите може да намалява шансовете им
да бъдат включени другаде. Изключените деца често се обръщат към други
нискостатусни връстници в търсене на групова принадлежност (Bagwell et al., 2001).
Чрез асоцииране с връстниците, които имат слаби социални умения, те намаляват
възможностите си да усвоят социално компетентно поведение.
Желанието на децата в училищна възраст за групово членство може да се задоволява и
чрез формални групови връзки като скаутската организация, 4-Н1 и религиозни
младежки групи. Участието на възрастни държи под контрол отрицателните поведения,
свързани с неформалните детски групи на връстниците (Vandell & Shumow, 1999).
Приятелства
Докато групите на връстниците осигуряват на децата разбиране за по-големите
социални структури, личните приятелства допринасят за развитието на доверието и
чувствителността. През училищните години приятелството става по-сложно и
психологически основано. Да разгледаме представите на едно 8-годишно дете:
Защо харесваш Шели повече от всеки друг? Тя е направила най-много за мен. Никога не
ми противоречи, никога не яде пред мен, не си отива, когато плача, и ми помага с
домашните работи... Как можеш да направиш така, че някой да те хареса?... Ако си
мил с [приятелите си], и те ще са мили с теб (Damon, 1988, pp. 80-81).
Както показват тези отговори, приятелството е станало взаимно договорено
взаимоотношение, в което децата харесват личните си качества и реагират на
потребностите и желанията си. След като се формира приятелство, доверието става
негова дефинираща характеристика. Следователно по-големите деца разглеждат
нарушаването на доверието, например неоказването на помощ, когато другия се нуждае
от нея, неспазване на обещанията и клюкарство зад гърба на другия, като сериозен
пробив на приятелството (Hartup & Abecassis, 2004; Selman, 1980).
Заради тези характеристики приятелствата на учениците са по-селективни. Докато
децата в предучилищна възраст казват, че имат много приятели, към 8- до 9-годишна
възраст те назовават само няколко добри приятели и приятелствата им траят по-дълго
- понякога за няколко години. Момичетата, които изискват по-голяма близост от мом-
1 4-Н - американска младежка организация, администрирана от Министерството на
земеделието с мисията „да ангажира младежите да реализират пълния си потенциал,
като подпомага младежкото развитие“. Името представлява четирите области на лично
развитие, които са фокус на организацията: head (глава), heart (сърце), hands
(ръце) и health (здраве). - Б. пр.
321
четата, са по-придирчиви към приятелствата си (Markovitz, Benenson, & Dolensky,
2001).
Освен това децата са склонни да избират приятели, които приличат на тях по възраст,
пол, раса, етнически произход и социоикономически статус. Приятелите си приличат и
по личностни характеристики (дружелюбие, агресия), популярност сред връстниците,
академични постижения и просоциално поведение (Hartup, 1996). Децата вероятно
избират сходни на себе си приятели, за да засилят подкрепящата функция на
приятелството. Същевременно възможностите за формиране на приятелства, предлагани
от средата на децата, също влияят върху техните избори. В интегрираните училища и в
класовете със смесени сътрудничещи си учебни групи учениците споделят за повече
междурасови приятелства (Slavin & Cooper, 1999).
Чрез приятелството децата научават значението на емоционалното обвързване. Те
започват да осъзнават, че близките взаимоотношения могат да оцелеят въпреки
несъгласията, ако приятелите са сигурни във взаимното си харесване (Rose & Asher,
1999). По този начин приятелството е важен контекст, в който децата се научават да
толерират критиката и да разрешават споровете.
При все това влиянието на приятелството върху развитието зависи от природата на
тези приятели. Децата, които привнасят любезност и състрадание в приятелствата си,
взаимно засилват просоциалните си склонности. Когато агресивни деца се
сприятеляват, взаимоотношението често усилва антисоциалните действия. Приятелствата
на агресивните момичета са пълни с ревност, конфликти и предателства (Grotpeter &
Crick, 1996). При агресивните момчета приятелствата включват изразяване на гняв,
принуда, физически атаки и съблазняване към нарушаване на правилата (Bagwell &
Coie, 2004; Crick & Nelson, 2002). Тези резултати показват, че социалните проблеми
на агресивните деца действат и в най-близките им връзки с връстниците.
Приемането от връстниците се отнася до степента на харесване - степента, до която
детето е разглеждано от групата на връстниците, например съучениците, като достоен
социален партньор. За разлика от приятелството, привлекателността е едностранна
перспектива, включваща становището на групата за отделния човек.
Въпреки това определени социални умения, които допринасят за приятелството,
засилват приемането от връстниците. По-приеманите деца обикновено имат повече
приятели и по-положи-телни взаимоотношения с тях (Gest, Graham-Bermann, & Hartup,
2001).
Изследователите в повечето случаи оценяват приемането от връстниците чрез
самоотчети, които мерят социалните предпочитания, например искане от децата да
идентифицират съучениците, които „много харесват“ или „почти не харесват“. Друг
подход оценява социалното изпъкване - преценките на децата за връстника, на когото
съучениците им се възхищават. Съучениците, които децата идентифицират като
„изпъкващи“ (с които се сравняват много други), показват само умерено съответствие
е онези, за които казват, че лично предпочитат (LaFontana & Cillessen, 1999). Тези
самоотчети дават четири общи категории приемане от връстниците:
• популярни деца, които получават много положителни гласове;
• отхвърлени деца, които са активно нехаресвани;
• противоречиви деца, които получават много както положителни, така и отрицателни
гласове;
• пренебрегвани деца, които рядко се избират положително или отрицателно.
Около две трети от учениците в типичната паралелка в основното училище попадат в
една от тези категории (Coie, Dodge, & Coppotelli, 1982). Останалата една трета се
смятат за намиращи се по средата на приемането от връстниците.
Приемането от връстниците е важен прогностичен фактор в психологическото
приспособяване. Особено отхвърлените деца са нещастни, отчуждени, имат ниски
постижения и са с ниска самооценка. Учителите и родителите ги оценяват като имащи
широк спектър от емоционални и социални проблеми. Отхвърлянето от връстниците в
средното детство освен това е силно свързано с лошо представяне в училище,
отсъствия, отпадане, употреба на вещества, антисо-циално поведение и отклоняващо се
поведение в юношеството, както и с престъпна дейност в младата зряла възраст
(Bagwell, Newcomb, & Bukowski, 1998; Laird et al., 2001).
Същевременно по-ранни влияния - характеристиките на децата, комбинирани с
практиките на родителите по отглеждането им - могат до
322
голяма степен да обяснят връзката между приемането от връстниците и
приспособяването. Учениците с проблеми във взаимоотношенията с връстниците е по-
вероятно да преживяват стрес в семейството заради ниски доходи, нечувствително
отглеждане на децата и принудително дисциплиниране (Cowan & Cowan, 2004). Въпреки
това, както ще видим, отхвърлените деца предизвикват реакции от връстниците, които
допринасят за неблагоприятното им развитие.
Детерминанти на приемането от връстниците. Защо едно дете е харесвано, а друго е
отхвърляно? Цяло богатство от изследвания разкрива, че социалното поведение играе
много силна роля.
Популярни деца. Много популярни деца са любезни и внимателни. Тези популярни-просо-
циални деца обикновено комбинират академична и социална компетентност, представяйки
се добре в училище и общувайки с връстниците по чувствителен, дружелюбен и
сътрудничещ си начин (Cillessen & Beilmore, 2004). Други популярни деца будят
възхищението на връстниците си заради социално умелото си, но въпреки това
войнстващо поведение. Този по-малък подтип -популярните-антисоциални деца, включва
„твърдите“ момчета - с добри спортни способности, но слаби ученици, които
предизвикват проблеми и не се подчиняват на авторитета на възрастните, и
отношенчески агресивните момчета и момичета, които повишават статуса си чрез
пренебрегване, изключване и разпространяване на слухове за другите деца (Cillessen
& Mayeux, 2004; Rodkin et al, 2000; Rose, Swenson, & Waller, 2004). C възрастта
обаче връстниците харесват тези високостатусни, агресивни деца все по-малко и в
крайна сметка е възможно да ги отхвърлят.
Отхвърлени деца. Отхвърлените деца демонстрират широк спектър от отрицателни
социални поведения. Най-големият подтип - отхвърлените агресивни деца, демонстрират
висока степен на конфликти, физическа и отношенческа агресия и хиперактивно,
невнимателно и импул-сивно поведение. Те са още по-войнствени от популярно-
агресивните деца и имат дефицити в приемането на чуждата перспектива и
емоционалната регулация (Coie & Dodge, 1998; Crick, Casas, & Nelson, 2002).
Обратното, отхвърлените затворени деца са пасивни и социално
тромави. Тези стеснителни деца са смазани от социална тревожност, имат отрицателни
очаквания за отношението на връстниците към тях и се притесняват, че ще бъдат
презирани и атакувани (вж. карето „Биология и среда“) (Hart et al., 2000; Ladd &
Burgess, 1999). След като отхвърлените деца бъдат изключени, участието им в клас-
ната стая спада, засилва се самотата им, академичните им постижения страдат и те
искат да избягват училището (Buhs & Ladd, 2001). Отхвърлените деца по принцип имат
малко, а някои - никакви приятели - обстоятелство, което прогнозира много сериозни
трудности с приспособяването (Ladd & Troup-Gordon, 2003).
Противоречиви и пренебрегвани деца. Противоречивите деца демонстрират смесица от
положителни и отрицателни социални поведения, които предизвикват смесени мнения от
връстниците. Те са враждебни и нарушават реда, но и се ангажират с положителни,
просоциални актове (Newcomb, Bukowski, & Pattee, 1993). Подобно на своите
популярни-антисоциални връстници обаче, те често тормозят другите и се ангажират в
умишлена отношенческа агресия, за да поддържат доминацията си (DeRosier & Thomas,
2003).
И накрая, може би най-изненадващият резултат е, че пренебрегваните деца - за които
някога се е смятало, че имат нужда от терапия — обикновено са добре приспособени.
Макар че се ангажират в ограничени взаимодействия и се смятат за срамежливи от
съучениците им, те са също толкова социално умели, колкото средностатистическите
деца. Не споделят да се чувстват особено самотни или нещастни и когато искат, могат
да се откъснат от обичайния си модел на самостоятелна игра (Harrist et al., 1997;
Ladd & Burgess, 1999). Пренебрегваните деца ни напомнят, че дружелюбният, общителен
личностен стил не е единственият път към емоционалното благополучие.
Оказване на помощ на отхвърлените деца.
Съществуват различни интервенции за подобряване на взаимоотношенията с връстниците
и психологическото приспособяване на отхвърлените деца. Повечето включват
наставничество, моделиране и подкрепяне на положителни социални умения, например
как да се започва взаимодействие с връстник, да се сътрудничи в игрите и да се
реагира на другото дете с дружелюбие и одобрение. Някои от тези програми са довели
323
до дълготрайно развитие на социалната компетентност и приемането от връстниците
(Asher & Rose, 1997).
Друг подход се съсредоточава върху тренинга в приемане на чуждата гледна точка и
решаването на социални проблеми. Много отхвърле-ни-агресивни деца не осъзнават
своите слаби социални умения и не поемат отговорност за социалните си провали
(Mrug, Hoza, & Gerdes,
2001). Отхвърлените-затворени деца, обратното, е вероятно да развият заучено
безпомощен подход към трудностите с връстниците, заключавайки - след многократни
отблъсквания, - че никога няма да бъдат харесвани (Wichmann, Coplan, & Daniels,
2004). И двата типа деца имат нужда от помощ в атрибутирането на трудностите си с
връстниците към вътрешни, променяе-ми причини.
И накрая, тъй като социалната некомпетентност на отхвърлените деца често се корени
в несъответствие между темперамента на детето и родителските практики,
интервенциите, които се фокусират само върху детето, вероятно няма да бъдат
достатъчни. Ако взаимодействието родител-дете не се промени, децата най-вероятно
скоро ще се върнат към старите си поведенчески модели.
Разбирането на децата за половите роли се разширява през средното детство и полово-
ро-левата им идентичност (становището им за себе си като относително мъжествени или
женствени) също се променя. Ще видим, че това развитие е различно при момчетата и
момичетата.
Полово-стереотипни убеждения
През училищните години децата разширяват полово-стереотипните си убеждения, които
са усвоили в ранното детство. Изследванията в много страни разкриват, че
стереотипизирането на личностните черти стабилно се увеличава, наподобявайки това
на възрастните на около 11 -го-дишна възраст (Best, 2001; Heyman & Legare,
2004). Например децата разглеждат „твърд“, „агресивен“, „рационален“ и „доминиращ“
като мъжествени, а „нежен“, „съчувстващ“ и „зависим“ - като женствени
характеристики (Serbin, Powlishta, & Gulko, 1993).
Децата извличат тези разграничения от наблюдаването на половите различия в
поведението,
както и от отношението на възрастните. Например възрастните са склонни да изискват
по-голяма независимост от момчетата. Когато помагат на дете със задача, родителите
(особено бащите) се държат по ориентиран към овладяването начин със синовете,
поставят по-високи стандарти, обясняват понятията и посочват важните характеристики
на задачите, особено по време на полово типизирани начинания, например свързани с
точните науки дейности (Tenenbaum & Leaper, 2003; Tenenbaum et al., 2005). Нещо
повече: родителите по-рядко насърчават момичетата да вземат самостоятелни решения.
Родителите и учителите по-често хвалят момчетата за познания и постижения, а
момичетата - за подчинение (Good & Brophy, 2003; Leaper, Anderson, & Sanders, 1998;
Pomerantz & Ruble,
1998).
В съответствие със стереотипите на възрастните учениците бързо се ориентират кои
предмети и области на учения са „мъжествени“ и кои - „женствени“. Те често
разглеждат четенето, правописа, изкуствата и музиката като по-скоро за момичета, а
математиката, спорта и механичните умения - повече за момчетата (Eccles, Jacobs, &
Harold, 1990; Jacobs & Weisz, 1994). Тези нагласи влияят върху предпочитанията на
децата към предметите и чувството им на компетентност. Например момчетата се
чувстват по-компетентни от момичетата по математика и природни науки, докато
момичетата се чувстват по-компетентни от момчетата в езиковите изкуства дори когато
се сравняват деца с еднакво ниво на способности (Andre et al., 1999; Freedman-Doan
et al., 2000; Hong, Veach,
& Lawrenz, 2003).
Макар че осъзнават многото стереотипи, учениците развиват по-открито становище за
онова, което могат да правят мъжете и жените. В основата на тази промяна лежи
способността гъвкаво да класифицират. Децата в училищна възраст осъзнават, че човек
може да принадлежи на повече от една социална категория, например да е „момче“, но
и „да харесва да си играе на къща“ (Bigler, 1995). Въпреки това признаването, че
хората могат да пресичат половите граници не означава, че децата винаги одобряват
вършенето му. Те имат много сурово становище за определени нарушения - момчета,
които играят с кукли, и момичета, които са много шумни и груби. Те са особено
нетолерантни, когато момчетата се ангажират в тези „крос-полови“ действия
(Blakemore, 2003). ►
324
Грубияните и техните жертви
Проследете дейностите на агресивните деца през училищния ден и ще видите, че те
запазват враждебността си за определени връстници. Особено деструктивна форма на
взаимодействие е виктимизацията на връстниците, при която определени деца стават
честа мишена на вербални и физически атаки или други форми на малтретиране. Какво
поддържа тези многократни цикли на атака-отстъпване?
Изследванията показват, че около 10 до 20% от децата са побойници, а 15 до 30% -
много-кратно виктимизирани. Повечето побойници са момчета, които използват както
физическа, така и вербални атаки, но момичетата понякога бомбардират уязвим
съученик с вербална враждебност (Pepler et al., 2004; Rigby, 2004). Значителен брой
от грубияните са високостатусни деца, които са харесвани заради лидерството или
спортните си способности, но повечето не са харесвани - или съучениците им
престават да ги харесват - заради жестокостта им (Vaillan-court, Hymel, &
McDougall, 2003). Въпреки това връстниците рядко помагат на жертвите на тормоза и
около 20 до 30% от наблюдателите всъщност насърчават грубияните, а дори се
присъединяват (Salmivalli & Voeten, 2004).
Хроничните жертви са пасивни, когато се очаква активно поведение. На детските
площадки те прекарват времето си в разговори или се лутат насам-натам сами. Когато
са тормозени, те отстъпват, плачат и приемат защитни пози (Boulton, 1999).
Биологично основани черти - потиснат темперамент и крехък външен вид - допринасят
за виктимизацията. Жертвите освен това имат история на съпротивляваща се (ам-
бивалентна) привързаност, свръхконтролирано отглеждане и свръхпредпазно поведение
на майката. Тези родителски поведения пораждат тревожност, ниска самооценка и
зависимост, водещи до страхливо поведение, което бележи тези деца като уязвими
(Snyder et al., 2003). Виктимизацията води до трудности с приспособяването, които
може да включват депресия, самота, ниска самооценка, лошо представяне в училище,
подривно поведение и избягване на училището (Kochenderfer-Ladd & Wardrop, 2001;
Paul & Cillessen, 2003).
Интервенциите, които променят отрицателните мнения на виктимизираните деца към
самите себе си и които ги учат да отговарят на атакуващите ги по неподходящ начин,
са полезни. Друг начин за помагане на виктимизираните деца е да им се помогне да
придобият социалните умения за формиране и поддържане на удовлетворяващи
приятелства (Goldbaum et al.,
2003). Когато децата имат близък приятел, към когото могат да се обърнат за помощ,
епизодите на тормоз обикновено бързо приключват.
Макар че промяната на поведението на виктимизираните деца може да помогне, това не
означава, че те трябва да бъдат обвинявани. Най-добрият начин да се намали
грубиянството е да се подпомагат просоциални нагласи и поведения и да се печели
сътрудничеството на младите хора. Ефективните подходи включват разработване на
училищни и общностни общоприети правила срещу тормоза, учене на страничните деца да
се намесват, привличане на помощта на родителите за промяната на поведението на
грубияните и (ако е необходимо) преместването на социално изпъкващите грубияни в
друг клас или училище (Smith, Ananiadou, & Cowie, 2003).
► Полова идентичност и поведение
Половата идентичност на момчетата и момичетата следва различен път в средното
детство. От 3. до 6. клас момчетата засилват идентификацията си с „мъжествените“
личностни черти, докато идентификацията на момичетата с „женствените“ черти
намалява. Момичетата започват да описват себе си като имащи някакви характеристики
на „другия пол“ и експериментират с по-широк спектър от възможности (Serbin,
Powlishta, & Gulko, 1993). Освен готвене, шиене и гледане на деца те се
присъединяват към организирани спортни отбори, работят по природо-
научни проекти и обмислят бъдещи трудови роли, стереотипизирани за другия пол
(Liben & Bigler, 2002).
Тези промени отразяват смес от познавателни и социални сили. Учениците от двата
пола осъзнават, че обществото придава по-голям престиж на „мъжествените“
характеристики. Например те оценяват „мъжките“ занятия като имащи по-висок статус,
отколкото „женските“ (Liben, Bigler, & Krogh, 2001). Посланията от възрастните и
връстниците също имат влияние. В осма глава видяхте, че родителите (особено бащите)
са много по-малко толерантни, когато синовете - за разлика от дъщерите - пресичат
половите
325
граници. По същия начин „мъжкараните“ обикновено могат да си проправят път в
дейностите на момчетата, без да загубят одобрението на връстничките си, но момче,
което прекарва времето си с момичета, вероятно ще бъде осмивано и отхвърлено.
Когато учениците започнат да се характеризират чрез общи наклонности, половата им
идентичност се разширява, за да включи следните самооценки, които силно влияят
върху приспособяването им:
• полова типичност - степента, до която детето смята, че се „вписва“ в обкръжението
от същия пол (Egan & Perry, 2001);
• полова удовлетвореност - степента, до която детето се чувства удовлетворено от
половата си принадлежност;
• чувстван натиск да се подчинява на половите роли - степента, до която детето
чувства, че родителите и връстниците не одобряват неговите свързани с пола черти.
В лонгитюдно изследване на деца от трети до седми клас полово типичните и полово
удовлетворените деца повишават самооценката си през годината. Обратното, децата,
които са полово атипични и полово неудовлетворени, намаляват резултатите си за
собствена стойност. Нещо повече: полово атипичните деца, които споделят силен
натиск да се подчиняват на половите роли, преживяват сериозни трудности:
отдръпване, тъга, разочарование и тревожност (Yunger, Carver, & Perry, 2004). Ясно
е, че това как децата се чувстват по отношение на себе си във връзка
По какъв начин се променя приятелството в средното детство?
Какви промени в отношенията родители-деца вероятно са необходими, за да се помогне
на отхвърлените деца?
Като ученик имахте ли съученици, които бихте класифицирали като популярно-
агресивни? Какви бяха те и защо според вас връстниците ви им се възхищаваха?
с половата си група става жизненоважно през средното детство и тези, които са обект
на отхвърляне от връстниците заради полово атипичните си черти, страдат дълбоко.
Когато децата преминават от един към друг контекст в училище, групите на
връстниците и общността, взаимоотношението родител-дете се променя. Същевременно
благополучието на децата продължава да зависи от качеството на взаимодействията в
семейството. В следващите части ще видим, че съвременните промени в американските
семейства: висок процент на разводите, повторните бракове и заетостта на майката,
могат да имат както положителни, така и отрицателни ефекти върху децата. В
следващите глави ще разгледаме други семейни структури, включително семейства на
хомосексуалисти, семейства с един родител, който никога не се е женил, и все по-
големия брой прародители, които отглеждат внуците си.
Взаимоотношения родител-дете
През средното детство количеството време, което децата прекарват с родителите си,
намалява драстично. Растящата независимост на детето означава, че родителите трябва
да се справят с нови проблеми. „Мъча се да реша колко задачи да им давам, какви
дневни пари да определям, дали приятелите им оказват добро въздействие и какво да
правя с проблемите в училище - отбелязва Рена. - А и предизвикателството как да не
ги губя от поглед, когато са навън или дори когато са у дома, а аз не съм там, за
да наблюдавам какво става.“
Въпреки тези нови проблеми, отглеждането на децата става по-лесно за онези
родители, които са установили авторитетен стил в първите години. Аргументацията е
по-ефективна при учениците заради по-голямата им способност за логическо мислене и
по-голямото им уважение към експертните познания на родителите (Collins, Madsen, &
Susman-Stillman, 2002). Когато родителите общуват открито с децата и ги ангажират в
съвместно вземане на решения, когато е възможно, децата е по-вероятно да се
вслушват в мнението на родителите в ситуации, в които подчинението е жизненоважно
(Kuczynski & Lollis, 2002; Russell, Mize, & Bissaker, 2004).
326
Когато децата демонстрират, че могат да управляват всекидневните дейности и
отговорности, ефективните родители се ангажират в коре-гулация - преходна форма на
надзор, при която упражняват общ контрол, докато позволяват на децата да отговарят
за непосредственото вземане на решения. Корегулацията израства от сътрудничещото
взаимоотношение между родителя и детето на базата на взаимност и уважение.
Родителите трябва да насочват и да следят от разстояние, както и ефективно да
предават очакванията си, когато са с децата. Децата трябва да информират родителите
си за местоположението си, дейностите, в които са ангажирани, и проблемите, така че
родителите да могат да се намесят, когато е необходимо (Maccoby, 1984).
На по-млада възраст майките прекарват повече време от бащите с учениците. Въпреки
това бащите често също са силно ангажирани. Всеки родител обаче е склонен да
посвещава повече време на децата от собствения му пол (Lamb & Lewis, 2004). В
отделните дейности на родителите с децата майките са по-загрижени за обгриж-ването
и гарантирането, че децата изпълняват отговорностите си за домашните работи,
извънучилищните уроци и домашните задължения. Бащите, особено тези със синове, се
съсредоточават върху дейности, свързани с постиженията и свободното време (Collins
& Russell, 1991). Когато обаче присъстват и двамата родители, бащите се ангажират в
също толкова полагане на грижи, колкото и майките.
Деца в семейството
Съперничеството между децата в семейството като че ли се увеличава през средното
детство. След като децата участват в по-широк кръг от дейности, родителите често
сравняват чертите и постиженията на децата. Детето, което получава по-малка
родителска привързаност, повече неодобрение или по-малко материални ресурси,
вероятно ще негодува (Brody, 2004; Dunn,
2004).
За децата от един и същ пол, които са близки по възраст, родителските сравнения са
по-чести и това води до по-силен антагонизъм и по-лошо приспособяване. Този ефект е
особено силен, когато родителите са подложени на стрес в резултат на финансови
притеснения, брачни конфликти или липса на брачен партньор (Jenkins, Rasbash, &
O’Connor, 2003). Родителите, чиято енергия е изцедена, започват да обръщат по-мал-
ко внимание на справедливото отношение към всички деца у дома.
За намаляване на съперничеството децата в семейството често се стремят да бъдат
различни едно от друго. Например двама братя, които познавам, преднамерено избраха
различни спортни занимания и музикални инструменти. Родителите могат да ограничат
ефектите, като правят усилие да не сравняват децата, но някаква об-ратна връзка за
тяхната компетентност е неизбежна. Когато децата в семейството се стремят да
спечелят признание за уникалността си, оформят важни аспекти на развитието си.
Макар че конфликтите се увеличават, децата в семейството на училищна възраст
продължават да разчитат един на друг за другарство и помощ с академичните и
приятелските предизвикателства, а от време на време и с проблемите в семейството
(Tucker, McHale, & Crouter, 2001). Когато родителите са далечни и неангажирани,
братята/сестрите понякога ги „заместват“ и започват да си оказват по-голяма взаимна
подкрепа.
Единствени деца
Макар че взаимоотношенията между децата в семейството носят много ползи, те не са
от жизненоважно значение за здравото развитие. Про-тивно на популярното убеждение,
единствените деца не са разлигавени, а имат преимущество в някои отношения.
Американските деца, които нямат братя и/или сестри, имат по-висока само-оценка,
справят се по-добре в училище и имат по-високо ниво на образование (Falbo, 1992).
Една от причините може да е, че единствените деца имат малко по-близки
взаимоотношения с родителите си, които упражняват по-силен натиск за овладяване и
постижения. Същевременно единствените деца обикновено не са толкова добре приемани
в групата на връстниците, вероятно защото не са имали възможностите, предлагани от
взаимодействието с братята/сестрите в практикуването на разрешаването на конфликти
(Kitzmann, Cohen, & Lockwood, 2002).
Благоприятно развитие характеризира и единствените деца в Китай, където политиката
на едно дете на семейство е строго налагана в градските зони от повече от две
десетилетия, за да се контролира свръхнаселеността. В сравнение с връстниците,
които имат братя/сестри, китайските единствени деца в семейството са напреднали в
познавателното си развитие и академичните постижения (Falbo & Poston, 1993; Jiao,
Ji, & Jing, 1996). Освен това те се чувстват емоционално
327
сигурни, може би защото неодобрението на правителството засилва напрежението в
семействата с повече от едно дете (Yang et al, 1995). Китайските майки обикновено
се стараят децата им да имат редовни контакти с първите си братовчеди (които се
смятат за братя/сестри). Вероятно в резултат на това китайските единствени деца не
се различават от връстниците си с братя/сестри по социални умения и приемане от
връстниците (Hart et al, 2000). Следващото поколение китайски единствени деца обаче
няма да има първи братовчеди.
Развод
Взаимодействията на децата с родителите и братята/сестрите са повлияни от други
аспекти на живота на семейството. Рена ми каза, че взаимоотношението на Джоуи и
Лизи е било особено отрицателно само преди няколко години. Джоуи удрял, бутал и се
подигравал на Лизи, както и я наричал с обидни имена - борби, които съвпадали с
растящото брачно нещастие на Рена и съпруга ѝ. Когато Джоуи бил на 8, а Лизи - на 5
години, баща им Дрейк се изнесъл от дома.
Децата не са били сами в нуждата да устоят на това травмиращо събитие. Между 1960 и
1985 г. процентът на разводите в западните страни се повишава драматично, преди да
се стабилизира в повечето страни. В САЩ процентът на разводите е най-високият в
света, Канада е на шесто място (вж. фигура 10.2). От 45-те процента американци и
30-те процента канадски бракове, които свършват с развод, половината включват деца.
Една четвърт от американските и една пета от канадските деца живеят в домакинства с
един-единствен родител. Макар че повечето живеят с майките си, процентът на
домакинства, оглавявани от бащи, расте стабилно до около 12% в двете страни
(Hetherington & Stanley-Hagan, 2002; Statistics Canada, 2005b).
Децата на разведени родители прекарват средно пет години в дом с един-единствен
родител. Около две трети от разведените родители се женят отново. Половината от
техните деца в крайна сметка преживяват трета фундаментална промяна - края на
втория брак на родителя (Hetherington & Kelly, 2002).
Тези числа разкриват, че разводът е преход, който води до различни нови условия на
живот, придружавани от промени в жилището, доходите и семейните роли и
отговорности. След 60-те години на XX век много изследвания показват,
че разпадането на брака е много стресиращо за децата. Колко добре се справят децата
обаче зависи от редица фактори: психичното здраве на родителя, получил родителските
права, характеристиките на детето и социалната подкрепа в семейството и в общността
(Hetherington, 2003).
Фигура 10.2. Процент разводи в десет индустриализирани страни
САЩ на начело в класацията в индустриализирания свят, далеч надскачайки процента на
разводите в другите страни. Канадският процент е на шесто място. (Адаптирано от
Australian Bureau of Statistics, 2004; U. S. Census Bureau, 2006b; United Nations,
2001.)
Непосредствени последици. „Нещата бяха най-лоши през периода, когато двамата с
Дрейк решихме да се разделим - разсъждаваше Рена. -Карахме се за разделянето на
вещите и за родителските права над децата и те страдаха. Плачейки, Лизи ми каза, че
съжалява, че е причината татко да си отиде. Джоуи риташе и хвърляше вещи у дома, не
вършеше работата си в училище. Във вихъра на всичко това едва можех да се справям с
техните проблеми. Трябваше да продадем къщата; не можех да си позволя да я
поддържам финансово сама. Освен това имах нужда от по-високоплатена работа.“
Описанието на Рена улавя условията в много домакинства на наскоро разведени
родители. Семейните конфликти често се засилват, когато родителите се опитват да
уредят споровете за децата и имуществото. След като единият родител се изнесе,
допълнителни събития заплашват подкрепящите взаимодействия родител-дете.
Оглавяваните от майката домакинства обикновено преживяват рязък спад в доходите. В
САЩ
328
и Канада мнозинството от самотните майки с малки деца живеят в бедност, получавайки
по-малко или изобщо нищо от цялостната издръжка от отсъстващия баща (Children’s
Defense Fund, 2005; Statistics Canada, 2005b).
Преходът от брачен живот към развод обикновено води до много силен стрес за
майката, депресия и тревожност, както и до дезорганизи-рана семейна ситуация (Hope,
Power, & Rodgers, 1999). „Храненето и лягането за сън ставаха по всяко време, а аз
спрях да водя Лизи и Джоуи на излети през уикендите“ - споделя Рена. След като
децата реагират с дистрес и гняв на по-малко сигурния си живот у дома,
дисциплинирането може да стане много сурово и непоследователно. Контактът с бащата,
който обикновено не получава родителските права, често намалява в течение на
времето (Hetherington & Kelly, 2002).
Бащите, които виждат децата си само от време на време, са склонни да са угаждащи и
либерални, правейки задачата на майката по управлението на детето още по-трудна.
Предвид тези промени не е изненадващо, че около 20 до 25% от децата на разведени
родители демонстрират тежки проблеми в сравнение с около 10-те процента при децата
на неразведени семейства (Greene et al., 2003; Pruett et al., 2003). Същевременно
реакциите варират с възрастта на детето, темперамента и пола му.
Възраст на децата. Децата в предучилищна възраст и в началните класове често се
самообвиняват за разпада на брака (както прави Лизи) и се страхуват, че и двамата
родители може да ги изоставят (Pryor & Rodgers, 2001). Дори много по-големи деца -
с познавателна зрялост до-статъчна, за да разберат, че не са отговорни за развода
на родителите си - реагират силно, излизайки от контрол и бягайки в нежелани
дейности с връстниците, особено когато семейният конфликт е силен (Hetherington &
Stanley-Hagan,
1999). Не всички деца обаче реагират по този начин. Някои - особено най-голямото
дете в семейството - демонстрират по-зряло поведение, с готовност поемат
допълнителни домашни задачи, както и емоционалната подкрепа за депресираната,
тревожна майка. Ако тези изисквания са твърде големи обаче, децата в крайна сметка
може да започнат да негодуват и да се ангажират в гневно отреагиране (Hetherington,
1999).
Темперамент и пол на децата. Когато тем-пераментово трудните деца са изложени на
стре-
сиращи житейски събития и неадекватно родителство, проблемите им се засилват.
Обратното, лесните деца по-рядко са мишени на родителския гняв и се справят по-
ефективно с бедата.
Тези резултати ни помагат да разберем половите различия в реакциите на развода.
Момичетата понякога реагират като Лизи: с плач, самокритики и затваряне в себе си,
или по-често с поведение, което търси внимание. В семействата, в които родителските
права има майката, момчетата са в по-силен риск от сериозни проблеми с
приспособяването (Amato, 2001). Спомнете си от осма глава, че момчетата са по-
активни и не-подчиняващи се - поведения, които се засилват при наличието на
родителски конфликт и непоследователна дисциплина.
Дългосрочни последици. Рена в крайна сметка намира по-добре платена работа и си
връща контрола върху всекидневното функциониране на домакинството. Собственият ѝ
гняв и отхвърляне също намаляват. След няколко срещи с консултант Рена и Дрейк
осъзнават вредното въздействие на техните кавги върху Джоуи и Лизи. Дрейк редовно
ги посещава и се справя с непо-слушанието на Джоуи с непреклонност и
последователност. Скоро представянето на Джоуи в училище се подобрява,
поведенческите му проблеми утихват и двете деца изглеждат по-спокойни и по-
щастливи.
Повечето деца демонстрират подобрена адаптация до две години след развода. Въпреки
това като цяло децата и юношите на разведени родители продължават да имат малко по-
слаби академични постижения, самооценка и социална компетентност, както и повече
емоционални и поведенчески проблеми (Amato, 2001). Разводът е свързан с проблеми с
юношеската сексуалност и развитието на интимни връзки. Младите хора, които
преживяват развод на родителите си, особено повече от веднъж, демонстрират по-
висока степен на ранна сексуална активност и юношеска бременност (Wolfinger, 2000).
За някои има и други дълготрайни трудности под формата на по-ниско образование,
проблемни бракове, лоши взаимоотношения родител-дете и развод в зряла възраст
(Amato & Cheadle, 2005).
Надделяващият фактор в положителното приспособяване след развод е ефективното
родителство - колко добре родителят с родителските права се справя със стреса и
предпазва детето от конфликти и степента, до която всеки родител използва
авторитетен стил на отглеждането
329
му (Leon, 2003; Wolchik et al., 2000). Когато родителят c родителските права е
майката, контактът с бащата е важен. Колкото повече контакти има с напусналия
родител и колкото по-топли са взаимоотношенията между бащата и детето, толкова по-
малко децата реагират с неподчинение и агресия (Dunn et al., 2004). Добрите
отношения баща-дъщеря предпазва момичетата от ранна сексуална активност и нещастни
любовни връзки. При момчетата те като че ли засягат цялостното психично
благополучие. В действителност няколко изследвания показват, че резултатите за
синовете са по-добри, когато родителят с родителските права е бащата (Clarke-
Stewart & Hayward, 1996; McLanahan, 1999). По-голямата икономическа сигурност на
бащата и образът на авторитета сякаш им помагат да се ангажират в ефективно
родителство със синовете.
Въпреки че разводът е болезнен за децата, оставането в запазено, но изпълнено с
конфликти семейство е много по-лошо, отколкото прехода към домакинство на един
родител, но без конфликти (Greene et al, 2003). Развеждащите се родители, които
оставят настрана несъгласията си и се подкрепят взаимно в отглеждането на децата,
силно увеличават вероятността децата им да израснат компетентни, стабилни и
щастливи.
Посредничество при развод, съвместни родителски права и издръжка. Услугите в
общността, насочени към развеждащите се родители, включват посредничество при
развода, поредица от срещи между развеждащите се родители и обучен професионалист,
насочени към намаляване на семейния конфликт. Изследванията показват, че
посредничеството увеличава случаите на уреждане на имуществените въпроси и
родителските права извън съда, сътрудничество и ангажиране на двамата родители в
отглеждането на децата, както и чувствата на благополучие на родителите и децата
(Emery, 2001).
Помагаме на децата да се приспособят към развода на родителите си
Предложение Обосновка
Предпазвайте децата от конфликтите. Наблюдаването на интензивен конфликт на
родителите е много увреждащо за децата. Ако единият родител настоява на
изразяването на враждебност, децата се справят по-добре, ако другият не реагира със
същото.
Осигурете на децата колкото се може по-голяма приемственост, познатост и
предвидимост. Децата се приспособяват по-добре в периода около развода, когато
животът им има стабилност, например същото училище, спалня, детегледачка,
другарчета и дневен график.
Обяснете развода и кажете на децата какво да очакват. Децата е по-вероятно да
развият страхове от изоставяне, ако не са подготвени за раздялата на родителите си.
На тях трябва да се каже, че родителите им няма да живеят повече заедно, кой
родител ще се изнесе и кога ще могат да го виждат. Родителите трябва да осигурят
причини за развода, които детето може да разбере, и да го уверят, че не то е
виновно.
Подчертавайте окончателността на развода. фантазиите за събирането на родителите
могат да попречат на децата да приемат реалността на настоящия си живот. На децата
трябва да се каже, че разводът е окончателен и че те не могат да променят този
факт.
Реагирайте със съчувствие на чувствата на децата. За да се приспособят добре
децата, болезнените им емоции трябва да бъдат признати, а не отричани или
избягвани.
Ангажирайте се в авторитетно родителство. Осигурете на децата привързаност и
приемане, както и разумни изисквания за зряло поведение и последователна,
рационална дисциплина Родители, които се ангажират в авторитетно родителство, силно
намаляват риска от дезадаптация на децата си.
Подпомагайте продължаващото взаимоотношение с двамата родители. Когато родителите
отделят тлеещата враждебност към бившия брачен партньор от потребността на детето
да продължи взаимоотношението си с другия родител, децата се приспособяват добре.
Прародителите и другите членове на разширеното семейство могат да помогнат, като не
вземат страна.
Източник: Teyber, 2001.
Все по-често предпочитан вариант са съвместните родителски права, които дават на
майката и на бащата равен глас при важните решения за отглеждането на детето като
средство за насърчаване на двамата да останат ангажирани в живота на децата си. В
повечето случаи децата живеят при единия родител и виждат другия по фиксиран
график, което е доста подобно на ти-пичната ситуация с родителските права, дадени
на единия родител. В други случаи обаче родителите разделят физически правата, а
децата се местят от единия дом в другия - преходи, които са особено трудни за някои
деца. Родителите със съвместни права споделят малко конфликти - за
330
щастие, тъй като успехът на това уреждане на нещата зависи от сътрудничеството им.
Техните деца обикновено са по-добре приспособени, отколкото тези в домовете, в
които само майката има родителски права (Bauserman, 2002).
И накрая, семействата с един родител зависят от издръжката от отсъстващия родител,
за да облекчава финансовото напрежение. Всички американски щати и канадски
провинции имат процедури за запор на заплатата на родители, които не осигуряват
редовно издръжката. Бащите без родителски права, които имат щедър график за
посещения и често виждат децата си, е по-вероятно да плащат редовно издръжката
(Amato & Sobolewski, 2004).
„Прилагане на онова, което знаем“, обобщава начините за оказване на помощ на децата
да се адаптират към развода на родителите си.
Смесени семейства
„Ако се омъжиш за Уендъл, а татко се ожени за Каръл - чуди се Лизи на глас пред
Рена, - тогава ще имам две сестри и още един брат. А колко баби и дядовци? Много!“
- възкликва Лизи.
Около 60% от разведените родители се женят повторно след няколко години. Други
живеят съвместно иди имат сексуална връзка и живеят с партньор без брак. Родителят,
пастрокът/маще-хата и децата формират нова семейна структура, наречена смесено, или
реконструирано семейство - сложен набор от нови взаимоотношения. За някои деца тази
разширена семейна мрежа е положителна, тъй като носи повече влияние от възрастните.
Мнозинството обаче имат повече проблеми, отколкото в стабилните семейства с пръв
брак. Колко добре ще се адаптират отново е свързано с качеството на семейното
функциониране (Hetherington & Kelly, 2002). Това зависи от родителя, който формира
новото взаимоотношение и от възрастта и пола на детето. Както ще видим, по-големите
деца и момичетата като че ли имат най-големи трудности.
Семейства на майката с пастрок. Тъй като обикновено майките получават родителските
права над децата, най-често срещаната форма на смесено семейство е майката и
пастрок. Момчетата като че ли се адаптират бързо, приветствайки пастрок, който е
топъл и се въздържа от твърде бързо упражняване на авторитета си. Търканията на
майките със синовете също намаляват в резултат на по-голямата икономическа сигур-
ност, наличието на още един възрастен, който споделя домакинските задачи и края на
самотата (Visher, Visher, & Pasley, 2003). Обратното, пас-трокът разстройва
близките връзки, които много момичета са установили с майките си, и момичетата
често реагират с намусено, съпротивляващо се поведение (Bray, 1999).
Забележете обаче, че възрастта влияе върху тези резултати. По-големите ученици и
юноши от двата пола демонстрират по-безотговорно поведение и отреагиране, отколкото
връстниците им в семейства без втори родители (Hetherington & Stanley-Hagan, 2000).
Някои родители са по-топли и по-ангажирани с биологичните си деца, отколкото с
доведените. По-големите деца е по-вероятно да забелязват и да оспорват
несправедливото отношение. Юношите често разглеждат новия родител като заплаха за
свободата си, особено ако са имали ограничен надзор от биологичния си родител в
семейството с един родител. Въпреки това много тийнейджъри имат добри отношения и с
двамата си бащи - обстоятелство, което е свързано с по-добро приспособяване (White
& Gilbreth, 2001).
Семейства на бащата с мащеха. Повторният брак на бащи, които нямат родителските
права, често води до намален контакт с биологичните им деца, тъй като тези бащи са
склонни да се отдръпват от „предишното“ си семейство (Dunn,
2002). Когато бащите имат родителските права, децата обикновено реагират
отрицателно на повторния брак. Една от причините е, че децата, живеещи с бащите си,
често имат повече проблеми от самото начало. Може би биологичната майка вече не е
успявала да се справи с непокорното дете (обикновено момче), така че бащата и
новата му партньорка са изправени пред дете, което има поведенчески проблеми. В
други случаи бащата има родителските права заради много близко отношение с детето и
повторният брак разстройва тази връзка (Buchanan, Maccoby, & Dornbusch, 1996).
Особено момичетата имат големи трудности в отношенията с мащехите си или защото
връзката на момичето с баща му е заплашена, или защото то е вплетено в конфликт на
лоялността между двете майчини фигури. Колкото по-дълго живеят момичетата в
домакинството на бащата и мащехата обаче, толкова по-положително е взаимодействието
им с мащехите (Hetherington & Jodl, 1994). В крайна сметка повечето момичета имат
полза от подкрепата на втора майчина фигура.
331
Подкрепа за смесените семейства. Образоването за семейния живот и терапията могат
да помогнат на родителите и децата да се адаптират към сложностите, пред които ги
изправят смесените семейства. Ефективните подходи насърчават вторите родители
постепенно да влизат в новите си родителски роли, като първо изградят топло
взаимоотношение с детето (Visher, Visher, & Pasley, 2003). Консултантите могат да
помогнат на двойките да си формират сътрудничеща „родителска коалиция“, за да
ограничат конфликтите на лоялността и да осигурят последователност в отглеждането
на детето.
За съжаление процентът на разводите за вторите бракове е още по-висок, отколкото
при първите. Родителите с антисоциални тенденции и слаби умения за отглеждане на
детето е особено вероятно да имат няколко развода и бракове, а децата им - по-
големи трудности в приспособяването (Dunn, 2002). Тези семейства обикновено
изискват продължителна и интензивна терапия.
Трудова заетост на майката и семейства, в които и двамата родители работят
Днес самотните и омъжените майки са на трудовия пазар в почти равни пропорции и
повече от три четвърти от жените с деца в училищна възраст работят (Statistics
Canada, 2005b; U. S. Census Bureau, 2006b). В шеста глава видяхме, че влиянието на
майчината заетост върху ранното развитие зависи от качеството на грижите за детето
и от продължаващото взаимоотношение родител-дете. Същото важи и в по-късните
години.
Майчина заетост и детско развитие. Когато майките се наслаждават на работата си и
остават отдадени на родителството, децата им демонстрират благоприятно
приспособяване - по-висока самооценка, по-положителни семейни отношения и такива с
връстниците, по-малко по-лово-стереотипизирани убеждения и по-добри оценки в
училище. Особено момичетата имат полза от образа на женска компетентност.
Независимо от социоикономическия статус дъщерите на работещи майки имат по-високи
постижения и са ориентирани към професионална кариера (Hoffman, 2000).
Тези ползи отразяват родителските практики. Работещите майки, които ценят
родителската си роля, е по-вероятно да използват авторитетен стил на отглеждане на
детето и корегулация. Май-
чината трудова заетост кара бащите да поемат по-големи отговорности в отглеждането
на децата, като малък, но растящ брой остават у дома, за да ги гледат (Gottfried,
Gottfried, & Bathurst, 2002; Hoffman & Youngblade, 1999). Родителското ангажиране
се свързва с по-висока интелигентност и постижения, по-зряло социално поведение,
гъвкаво становище за половите роли в детството и юношеството и по принцип по-доб-ро
психично здраве в зрялата възраст (Coltrane, 1996; Pleck & Masciadrelli, 2004).
Когато обаче трудовата заетост отправя тежки изисквания към графика на майката или
е стресираща по други причини, децата са в риск от неефективно родителство (Brooks-
Gunn, Han, & Waldfogel, 2002; Costigan, Cox, & Cauce, 2003). Отрицателните
последици се утежняват, когато майки с нисък социоикономически статус прекарват
дълги работни часове в нископлатена, физически изтощаваща работа (Raver, 2003).
Обратното, работата на непълен работен ден и гъвкавото работно време, които помагат
на родителите да задоволяват потребностите на децата, се асоциират с добро
приспособяване на децата (Frederiksen-Goldsen & Sharlach, 2000).
Грижи за децата в училищна възраст. Висококачествените грижи са жизненоважни за
благополучието на децата дори и през средното детство. Според оценките обаче 2.4
милиона 5- до
13-годишни деца в САЩ и неколкостотин хиляди в Канада се грижат сами за себе си
след училище. Тази ситуация става още по-честа с напредване на възрастта, но и със
социоикономическия статус, вероятно заради по-голямата безопасност на скъпите
квартали. Когато обаче родители с нисък социоикономически статус нямат алтернатива,
техните деца прекарват сами по-дълги часове (Casper & Smith, 2002).
По-малките ученици, които прекарват дълго време сами, имат трудности с
приспособяването (Vandell & Posner, 1999). Когато децата пораснат достатъчно, за да
се грижат сами за себе си, тези, които са били отглеждани с авторитетен стил, се
следят от родителите чрез телефонни обаждания и имат редовни домашни задължения
след училище, изглеждат отговорни и добре приспособени. Обратното, децата, оставени
сами на себе си, е по-вероятно да се огъват пред натиска от връстниците и да се
ангажират в анти-социално поведение (Coley, Morris, & Hernandez, 2004; Steinberg,
1986).
Преди 8-или 9-годишна възраст повечето деца имат нужда от надзор, защото не са
компетентни да се справят със спешни случаи (Galambos & Maggs, 1991). През средното
детство обаче посещаването на висококачествени извънучилищни програми със
стимулиращи дейности е свързано с по-добро емоционално и социално приспособяване
(Pierce, Hamm, & Vandell, 1999). Децата с нисък социоикономически статус, които
участват в извънучилищни дейности за обогатяване (скаутска организация, уроци по
музика или изкуство), имат специална полза, включително по-добри оценки и по-малко
поведенчески проблеми (Vandell, 1999).
Разгледахме различни стресиращи преживявания, които поставят децата в риск от
бъдещи проблеми. Сега ще обърнем внимание на допълнителни сфери, предизвикващи
загриженост: страховете и тревожността на учениците и последиците от сексуалното
малтретиране на деца. Накрая ще обобщим факторите, които помагат на децата да се
справят ефективно със стреса.
Опишете и обяснете промените в отношенията между братята/сестрите през средното
детство?
Стив и Мариса са във вихъра на изпълнен със жлъч развод. Техният 9-годишен син
Денис е станал враждебен и непокорен. По какъв начин Стив и Мариса биха могли да
помогнат на Денис да се приспособи?
Как беше подреден денят ви след училище в средното детство? По какъв начин според
вас това е повлияло на развитието ви?
Страхове и тревожност
Макар че страховете от тъмнината, гръмотевиците и светкавиците, и свръхестествени
същества - често срещани в предучилищните години - се запазват и в средното
детство, тревожност-
та на децата е насочена и към нови притеснения. Когато децата започнат да разбират
реалностите на по-широкия свят, възможността за лична вреда (да бъдат ограбени,
намушкани или простреляни) и медийните събития (война и катастрофи) често ги
притесняват. Други често срещани притеснения включват академичния провал, здравето
на родителите, физическите наранявания и отхвърлянето от връстниците (Muris et al.,
2000; Silverman, La Greca, & Wasserstein, 1995).
Децата в западните страни споменават съприкосновението с отрицателна информация в
медиите като най-често срещан източник на техните страхове, следвано от директното
излагане на плашещи събития (Muris et al., 2001). Въпреки това, само малка част от
родителите имат правила за това, какви телевизионни програми техните деца в
ученическа възраст и юношите могат да гледат или ограничават техните компютърни и
Интернет дейности (Media Awareness Network, 2001; Roberts, Foehr, & Rideout, 2005).
Стига страховете да не са твърде силни, повечето деца се справят с тях
конструктивно и те намаляват с възрастта (Gullone, 2000). Около 5% от учениците
обаче развиват силен, неуправляем страх, наречен фобия. Децата с потиснат
темперамент са в по-голям риск (Ollendick, King, & Muris, 2002).
Например при училищната фобия децата изпитват страх от ходенето на училище, често
придружаван от соматични оплаквания (замаяност, гадене и болки в стомаха). Около
една трета от децата с училищна фобия са 5- до 7-годишни, за които истинският страх
е отделянето от майката, която може да е свръхпредпазваща. Семейната терапия помага
на тези деца (Elliott, 1999). Повечето случаи на училищна фобия се появяват около
11- до 13-годишна възраст, по време на прехода към юношеството. Тези деца
обикновено възприемат определен аспект на училището като плашещ - свръхкритичен
учител, съуче-ник-грубиян или твърде силен натиск от родителите да имат високи
постижения. Може да е необходима промяна в училищната среда или в дадена родителска
практика. Непоколебимото настояване детето да се върне на училище, заедно с
обучението как да се справя с трудните ситуации също помагат (Csoti, 2003).
Тежка тревожност в средното детство може да възникне от сурови жилищни условия. В
гетата в централните части на градовете и разкъсаните от война райони на света
много деца живеят в постоянна опасност и лишения. Както разкрива
332
333
карето „Перспектива на жизнения цикъл“, тези деца са в риск от дълготрайни
трудности. И накрая, както показа обсъждането на малтретирането на децата в осма
глава, твърде често насилието и другите деструктивни актове стават част от
взаимоотношенията възрастен-дете. През средното детство се увеличават случаите на
сексуално малтретиране на деца.
Сексуално малтретиране на деца
Доскоро възрастните често пренебрегваха твърденията на децата за сексуално
малтретиране като фантазия. През 70-те години на XX век усилията на
професионалистите и вниманието от медиите доведоха до признанието, че сексуалното
малтретиране на деца е широко разпространен проблем. Около 90 000 случая в САЩ и 14
000 в Канада са потвърдени в последната година, за които има официални данни
(Trocome & Wolfe, 2002; U. S. Department of Health and Human Services, 2005b).
Характеристики на малтретиращите и жертвите. Жертви на сексуално малтретиране са
деца от двата пола, но по-често момичета. Повечето случаи се докладват в средното
детство, но за някои жертви малтретирането започва рано в живота и продължава дълги
години (Trickett & Putnam, 1998).
Обикновено малтретиращият е мъж - родител или някой познат на родителите, - често
баща, пастрок или живеещ в дома приятел на майката и по-рядко чичо или по-голям
брат. В някои случаи извършителите са майките, най-често със синовете (Kolvin &
Trowell, 1996).
Много извършители обвиняват за престъплението волното участие на съблазнило ги
дете. Въпреки това децата не са способни да вземат обмислено, информирано решение
да започнат сексуална връзка! Дори юношите не са свободни да кажат „да“ или „не“.
Отговорността по-скоро е у малтретиращите, които обикновено имат характеристики,
предразполагащи ги към сексуална експлоатация на деца. Те имат големи трудности с
контролирането на импулсите си и е възможно да страдат от психични разстройства,
включително злоупотреба с алкохол и дрога. Те често избират деца, които е малко
вероятно да се защитят или да им повярват - деца, които са физически слаби,
емоционално лишени, социално изолирани или страдащи от някаква инвалидност (Bolen,
2001).
Докладваните случаи на сексуално малтретиране на деца са свързвани с бедност и
брачна нестабилност. Децата, които живеят в домове с непрекъснато сменящ се състав
от герои - многократни бракове, раздели и нови партньори, са особено уязвими.
Децата в икономически заможни, стабилни семейства обаче също са жертви, макар че
тяхното малтретиране е по-вероятно да избегне разкриване (Putnam, 2003).
Последици. Проблемите с приспособяването на жертвите на сексуално малтретиране в
детска възраст, включително депресия, ниска самооцен-ка, недоверие към възрастните
и гняв и враждебност, често са много тежки и могат да продължат години след
епизодите на малтретиране. По-малките деца често реагират с трудности със съня,
загуба на апетит и обща страхливост. Юношите нерядко бягат от дома и имат суицидни
реакции, злоупотреба с вещества и отклоняващо се поведение (Feiring. Taska, &
Lewis, 1999; Trickett et al, 2001).
Сексуално малтретираните деца често демонстрират преждевременно сексуално
поведение. В юношеството малтретираните млади хора нерядко стават промискуитетни, а
като възрастни сред тях арестите заради сексуални престъпления и проституция са по-
чести (Friedrich et al., 2001; Salter et al., 2003). Нещо повече: жените, които са
сексуално малтретирани, е вероятно да избират партньори, които малтретират тях и
децата им, и често се ангажират в малтретиране на децата и пренебрегване на себе си
(Pianta, Egeland, & Erickson, 1989). По този начин вредното въздействие на
сексуалното малтретиране се предава на следващото поколение.
Предотвратяване и лечение. Тъй като сексуалното малтретиране на деца обикновено се
осъществява в разгара на други сериозни семейни проблеми, е нужна дългосрочна
терапия както с децата, така и с родителите (Olafson & Boat, 2000). Най-добрият
начин да се намали страданието на жертвите е да се предотврати продължаването на
сексуалното малтретиране. Днес съдилищата преследват малтретиращите по-строго и
приемат свидетелските показания на децата по-сериозно.
Образователни програми, които обучават децата да разпознават неуместните сексуални
аванси и ги учат къде да се обърнат за помощ, намаляват риска от малтретиране. При
все това заради споровете върху обучаването на децата по въпросите на сексуалното
малтретиране, малко училища предлагат подобни интервенции. Нова ►
334
► Зеландия е единствената страна с национална, базирана в училищата програма за
превенция на сексуалното малтретиране. В „Да поддържаме безопасността си“ децата и
юношите научават, че малтретиращите рядко са непознати. Ангажирането на родителите
гарантира, че домът и учи-
лището си сътрудничат в ученето на децата на умения за самозащита. Оценките
разкриват, че практически всички новозеландски родители и деца подкрепят програмата
и че тя е помогнала на много деца да избегнат или да докладват малтретиране
(Briggs, 2002).
Деца на войната
Днес половината от жертвите на конфликтите по света са деца. По целия свят много
деца живеят в условията на въоръжен конфликт, тероризъм и други актове на насилие,
произтичащи от етнически и политически напрежения. Някои деца участват в боевете
или защото са принудени, или защото искат да угодят на възрастните. Други са
отвличани, нападани и измъчвани. Страничните наблюдатели често попадат под директен
огън и може да бъдат убити или осакатени. Мнозина наблюдават в ужас членове на
семейството, приятели и съседи да бягат, да бъдат ранявани или убивани. През
изминалото десетилетие войните са оставили 4 до 5 милиона деца физически инвалиди,
20 милиона - бездомни и повече от 1 милион - отделени от родителите си (UNICEF,
2005b).
Когато войната и социалните кризи са временни, повечето деца могат да бъдат утешени
и не демонстрират дългосрочни емоционални трудности. Хроничната опасност обаче
изисква от децата да правят значителни промени, които могат сериозно да влошат
психичното им функциониране. Много деца на войната губят чувството си за
безопасност, десенситизират се към насилието, преследвани са от ужасяващи спомени и
изграждат песимистична картина на бъдещето. Тревожността и депресията се засилват,
както и агресията и антисоциалното поведение (Garbarino, Andreas, & Vorrasi, 2002;
McIntyre & Ventura, 2003). Тези резултати като че ли са културно универсални и се
появяват при децата от всяка военна зона, които са изучавани - от Босна, Ангола,
Руанда и Судан до Западния бряг, Афганистан и Ирак (Barenbaum, Ruchkin, & Schwab-
Stone, 2004).
Родителската любов и успокояване са най-добрата защита срещу дълготрайни проблеми.
Когато родителите предлагат сигурност и служат като ролеви модели на спокойствие и
емоционална сила, повечето деца могат да издържат дори на крайно, свързано с
войната насилие (Smith et al., 2001). Децата, които са отделени от родителите,
трябва да разчитат за помощ от
общността си. Сираците в предучилищна и училищна възраст в Еритрея, които са
настанени в сиропиталища, в които могат да формират близки емоционални връзки поне
с един възрастен, демонстрират по-слаб емоционален стрес пет години по-късно,
отколкото сираци, настанени в безлична среда (Wolff & Fesseha, 1999). Образователни
и рекреационни програми също са мощни предпазни мерки, осигурявайки на децата
чувство за последователност в живота заедно с подкрепата на учителите и
връстниците.
След 11 септември 2001 г. - терористичните атаки срещу Световния търговски център,
някои американски деца преживяват крайно военновременно насилие от първа ръка.
Например децата в Обществено училище 31 в Брук-лин, Ню Йорк, гледат през
прозорците, докато самолетите се насочват към кулите, те са обзети от пламъци и се
сгромолясват. Мнозина се притесняват за безопасността на членовете на семействата
си, а някои ги губят. След това повечето изразяват силен страх, например, че
терористите инфилтрират кварталите им и че самолети, които летят в небето, могат да
се разбият в близките сгради.
За разлика от много травмирани от войната деца в развиващия се свят, учениците от
Обществено училище 31 получават незабавна помощ - „часове за травмата“, в които
изразяват емоциите си чрез писане, рисуване и дискусии, и участват в преживявания,
насочени към възстановяване на доверието и толерантността (Lagnado,
2001). По-големите деца учат за чувствата на съучениците си мюсюлмани, тежкото
положение на децата в Афганистан и начините за оказване на помощ на жертвите като
средство за преодоляване на чувството на безпомощност.
Когато войната изчерпа ресурсите на семействата и общностите, международните
организации трябва да се намесят и да помагат на децата. Усилията за запазване на
соматичното, психичното и емоционалното благополучие на децата може би са най-
добрият начин за прекратяване на предаването на насилието на следващото поколение.
335
Подпомагане на издръжливостта в средното детство
През средното детство - и другите етапи на развитието - децата се срещат с
предизвикателни и понякога заплашителни ситуации, които изискват от тях да се
справят с психологически стрес. В тази и в предишната глава разгледахме някои от
тях: хронична болест, затруднения в ученето, очаквания за постижения, развод и
сексуално малтретиране на деца. Всяка подлага на изпитание ресурсите за справяне на
децата, създавайки сериозни рискове за развитието.
Въпреки това между стресиращите житейски преживявания и психичното разстройство в
детството съществува само слабо взаимоотношение (Masten & Reed, 2002). В нашата
дискусия в трета глава на дългосрочните последици от усложненията по време на
раждането отбелязахме, че някои деца успяват да преодолеят комбинираните ефекти на
травмата при раждането, бедността и разстроения семеен живот. Същото важи за
трудностите в училище, семейните преходи и малтретирането на деца. Спомнете си от
първа глава, че четири широки фактора предпазват от дезадаптация: (1) личните
характеристики на детето, включително „лесния“ темперамент и ориентирания към
овладяването подход към новите ситуации; (2) топлото взаимоотношение с родителите;
(3) възрастен извън непосредственото семейство, който предлага система за подкрепа,
и (4) ресурси в общността, например добри училища, социални услуги и младежки
организации, и рекреационни центрове.
Всяка от тези съставки на издръжливостта може да обясни защо едно дете се справя
добре, а друго - зле. Обикновено обаче личните фактори и тези от средата са
взаимосвързани: всеки ресурс, благоприятстващ издръжливостта, засилва другите.
Например безопасните, стабилни квартали с общински услуги в полза на семействата
намаляват всекидневните неприятности и стрес за родителите и по този начин
подпомагат
доброто родителство (Pinderhughes et al., 2001). Обратното, неблагоприятните
преживявания у дома и в квартала увеличават шансовете децата да действат по начини,
които ги излагат на допълнителни трудности. Когато отрицателните условия се
натрупат, например брачни несъгласия, бедност, претъпкани условия на живот, насилие
в квартала, малтретиране, степента на дезадаптация се повишава драстично
(Farrington & Loeber, 2000; Wyman et al, 1999).
Вместо някакъв предварително съществуващ атрибут, издръжливостта е способност,
която се развива, помагайки на децата да използват вътрешните и външните ресурси за
справяне със злополучията (Yates, Egeland, & Sroufe, 2003). Както ще покажат
следващите две глави, младите хора, чиито детски преживявания са им помогнали да се
научат да преодоляват пречките, да се стремят към самонасочване и да реагират с
внимание на другите, посрещат предизвикателствата на следващия период - юношеството
-много добре.
Преглед
Опишете проблемите с приспособяването на жертвите на сексуално малтретиране на
деца. По какъв начин вредните последици от сексуалното малтретиране се пренасят към
следващото поколение?
Клер казва на 6-годишната си дъщеря никога да не говори със или да взема сладки от
непознати. Предупреждението на Клер ще предпази ли дъщеря ѝ от сексуално
малтретиране?
Опишете предизвикателен период от детството си. Кои аспекти на преживяването са
увеличили стреса? Какви ресурси са ви помогнали да се справите с бедата?
336
Обобщение
Кои личностни промени се осъществяват през етапа на трудолюбието срещу
малоценността по Ериксън?
• Според Ериксън децата, които успешно разрешават психологическия конфликт
трудолюбие срещу малоценност, развиват чувство на компетентност в уменията и
задачите, положителна, но реалистична Аз-концеп-ция, гордост от постиженията,
нравствена отговорност и способност да работят в сътрудничество с връстниците си.
Опишете Аз-концепцията и самооценката на децата в училищна възраст и обсъдете
факторите, които влияят върху техните свързани с постиженията атрибуции.
• През средното детство Аз-концепциите на децата включват личностни черти, умения и
социални сравнения с връстниците.
• Самооценката се диференцира още повече, става йерархично организирана и спада в
първите години от училище до реалистично ниво. Авторитетното родителство е свързано
с благоприятна самооценка.
• Децата, които правят ориентирани към овладяването атрибуции, приписват успехите
си на големи способности, а провалите си - на недостатъчно усилия. Обратното,
децата, които получават отрицателна обрат-на връзка за способностите си, е вероятно
да развият заучена безпомощност, приписвайки успехите си на външни фактори,
например късмет, а неуспехите си - на малки способности.
Посочете промените в разбирането и изразяването на емоциите в средното детство.
• В средното детство самоосъзнатите емоции, гордост и вина, започват недвусмислено
да се управляват от личната отговорност. Преживяването на силен срам може да разбие
цялостната самооценка на децата.
• Децата в училищна възраст осъзнават, че хората могат да преживяват повече от една
емоция в даден момент. Благодарение на развитието на способността за приемане на
чуж-
дата гледна точка се засилва емпатията.
• Към края на средното детство повечето деца могат да флуктуират адаптивно между
центрираното върху проблема и центрираното върху емоцията справяне в регулирането
на емоциите. Децата, които умеят да регулират емоциите си, са оптимистични,
просоциални и харесвани от връстниците.
Разбиране на другите: приемане на чуждата гледна точка
Как се променя приемането на чуждата гледна точка през средното детство?
• Както сочи последователността от пет етапа на Селман, приемането на чуждата
гледна точка се подобрява съществено в училищните години. Допринасят и
познавателната зрялост и преживяванията, в които възрастните и връстниците
обясняват гледните си точки. Умеещите да приемат чуждата перспектива имат по-
положителни социални умения.
Опишете промените в нравственото разбиране през средното детство.
• Към средното детство децата са интернали-зирали широко разнообразие от нравствени
правила. Тяхната концепция за дистрибутив-ната справедливост се променя от
равенство към заслуги и великодушие. Освен това си изясняват и свързват
нравствените правила и социалните конвенции. При преценяване на етиката в
нарушаването на правилата те вземат предвид целта на правилото, намеренията на
хората и контекста на действията им. Учениците осъществяват напредък и в
разбирането на индивидуалните права.
Взаимоотношения с връстниците
Как се променят дружелюбието и приятелството в средното детство?
• В средното детство взаимоотношенията с връстниците стават по-просоциални, а
агресията, особено физическата, намалява. Към края на училищните години децата се
организират в групи от връстници. Приятелствата се развиват във взаимоотношения,
основани на доверие. Децата са склонни да избират приятели, които са подобни на тях
са-
337
мите в много отношения. Изпълнените с добри чувства, състрадателни приятелства
засилват просоциалното поведение, но тези между агресивни деца утежняват
антисоциалните действия.
Опишете основните категории на приемането от връстниците и начините, по които може
да се помогне на отхвърлените деца.
• По мерки за приемане от връстниците популярните деца са харесвани от много
връстници; отхвърлените деца са активно нехаресвани; противоречивите са
едновременно харесвани и нехаресвани, а пренебрегнатите рядко се избират
положително или отрицателно.
• Има два подтипа популярни деца: популярни просоциални деца, които са академично и
социално компетентни, и популярни антисоциални деца - агресивни деца, на които
връстниците се възхищават, може би заради развитите им, но непочтени социални
умения. Отхвърлените деца също се разделят на два подвида: отхвърлени агресивни
деца, които са особено конфликтни и враждебни, и отхвърлени затворени деца, които
са пасивни, социално тромави и в риск от виктимизиране от връстниците.
• Отхвърлените деца често преживяват дълготрайни трудности с приспособяването.
Полезните интервенции включват тренинг в социални умения; академично
наставничество; тренинг в приемане на перспективата на другите и решаване на
социални проблеми, както и в атрибутиране на трудностите с връстниците на вътрешни,
управляеми причини; и подобряване на взаимодействието роди-тел-дете.
Какви промени в полово-стереотипизирани-те убеждения и половата идентичност се
осъществяват в средното детство?
• Децата в училищна възраст разширяват съзнанието си за половите стереотипи към
личностни черти и академични. Те обаче развиват и по-открита нагласа за онова,
което мъжете и жените могат да правят. Момчетата засилват идентификацията си с
мъжествената роля, докато момичетата често експериментират с дейности „за другия
пол“.
• Половата идентичност на децата в училищна възраст се разширява, за да включи
оцен-
ки на половата типичност, половата удовлетвореност и чувствания натиск на
подчинение на половите роли. Всяко от тях силно влияе върху приспособяването.
Как се променят в средното детство общуването между родителя и детето и
взаимоотношенията между децата в семейството?
• Ефективните родители на деца в училищна възраст се ангажират в корегулация,
упражнявайки надзор, като същевременно позволяват на децата да са отговорни за
непосредственото вземане на решения. Корегулация-та зависи от сътрудничещото
взаимоотношение между родителя и детето.
• Съперничеството между децата в семейството обикновено се увеличава, тъй като
децата участват в по-широк спектър от дейности и родителите сравняват техните черти
и постижения. Единствените деца в семейството са в по-добро положение в сравнение с
тези, които имат братя/сестри по самооценка, представяне в училище и ниво на
образование.
Кои фактори влияят върху приспособяването на децата към развода и повторния брак?
• Макар че разпадането на брака често е много стресиращо за децата, съществуват
индивидуални различия. Момчетата и децата с труден темперамент е по-вероятно да
демонстрират дълготрайни проблеми с представянето в училище и антисоциалното
поведение. За децата от двата пола разводът е свързан с проблеми със сексуалността
в юношеството и развитието на интимните връзки в зрялата възраст.
• Надделяващият фактор за положителното приспособяване към развода е ефективното
родителство. Контактът с бащата, който няма родителските права, е важен за децата
от двата пола и резултатите за синовете са подобри, когато бащите им имат правата.
Посредничеството при развод може да е пол-зотворно в трудния период около развода.
Успехът на съвместните родителски права зависи от сътрудничещото взаимоотношение
между развеждащите се родители.
• Когато разведените родители формират нови връзки и създадат смесени, или
реконструирани семейства, момичетата, по-големите деца и тези в семейства на баща-
мащеха демонстрират най-големи проблеми с при-
338
способяването. Вторите родители, които постепенно навлизат в ролята си и формират
„родителска коалиция“, помагат на децата да се приспособят.
Как майчината заетост и животът в семейство, в което и двамата родители работят,
влияе върху учениците?
• Когато майките се наслаждават на работата си и остават отдадени на родителството,
майчината заетост е свързана с по-висока само-оценка на децата, по-положителни
семейни отношения и такива с връстниците, по-малко полово-стереотипизирани
убеждения и по-добри оценки в училище. В семействата, в които и двамата родители
работят, готовността на бащата да участва в отглеждането и възпитанието на детето е
свързана с множество положителни резултати за децата. Подкрепата на работното
място, например работа на непълен работен ден и гъвкаво работно време, също е
свързана с благопри-ятно приспособяване на децата.
• Грижещите се за себе си деца, които са достатъчно големи, за да се „гледат“ сами,
се следят от разстояние и имат авторитетни родители, изглеждат отговорни и добре
приспособени. Децата във висококачествени извънучилищни програми извличат
академична и социална полза.
Посочете често срещаните страхове в средното детство.
• Страховете на децата в училищна възраст са насочени към нови притеснения,
включително физическа безопасност, събития от медиите, академичен провал,
здравословно състояние на родителите и отхвърляне от връстниците. Децата с потиснат
темперамент са в по-голям риск от развитие на фобия -силен, неуправляем страх.
Обсъдете факторите, свързани със сексуалното малтретиране на деца и неговите
последици за детското развитие.
• Сексуалното малтретиране на деца по принцип се извършва от мъже, членове на
семейството, по-често срещу момичета, отколкото момчета. Малтретиращите имат
характеристики, които ги предразполагат съм сексуална експлоатация на деца.
Съобщените случаи са силно свързани с бедност и брачна нестабилност. Малтретираните
деца често имат много тежки проблеми с приспособяването.
Посочете факторите, които подпомагат издръжливостта в средното детство.
• Личните характеристики на децата, топлият, добре организиран живот в семейството
и социалната подкрепа извън семейството са свързани с издръжливостта през детството
пред лицето на стреса. Когато обаче отрицателните фактори се натрупат, процентът на
дезадаптация скача.
Виктимизация от връстниците Група на връстниците Деца, грижещи се сами за себе си
Дистрибутивна справедливост Заучена безпомощност Корегулация
Ориентирани към овладяването атрибуции Отхвърлени агресивни деца Отхвърлени деца
Отхвърлени затворени деца Популярни антисоциални деца Популярни деца Популярни
просоциални деца
Посредничество при развод
Пренебрегнати деца
Приемане на чуждата гледна точка
Противоречиви деца
Смесени, или реконструирани семейства
Социално сравнение
Съвместни родителски права
Трудолюбие срещу малоценност
Фобия
Центрирано върху емоциите справяне Центрирано върху проблема справяне
339
Възраст
6-8
години
Физическо
• Растежът на височина и тегло продължава, докато се стигне рязкото израстване през
юношеството.
• Латерализацията на мозъчната кора се засилва; мозъчната пластичност намалява.
• Постоянните зъби постепенно заместват млечните.
• Почеркът става по-стегнат и по-четлив.
• Рисуването е по-организирано и детайлизирано, и включва някои насоки за
дълбочина.
• Игрите с правила и боричкането стават често срещани.
Познавателно
• Мисленето става логично, както се вижда от способността да се решават задачите за
запазване, включване в класове и поред-ностите по Пиаже
• Разбирането на пространствените понятия се задълбочава, както се вижда от
способността да се дават ясни, добре организирани насоки и да се чертаят и четат
карти
• Вниманието става по-селективно, адаптивно и планирано
• Използват се паметовите стратегии повторение и организация
• Разглежда ума като активен, конструктивен агент, способен да трансформира
информацията
• Подобрява се съзнанието паметовите стратегии и влиянието на психологическите
фактори (например фокусиране на вниманието) върху изпълнението на задачата
Езиково
• Речникът бързо се увеличава през средното детство и в крайна сметка надскача 40
000 думи
• Дефинициите на думите са конкретни и се отнасят до функции и външен вид
• Подобрява се езиковото съзнание и събитията.
Емоционално/
социално
• Аз-концепцията започва да включва личностни черти и социални сравнения
• Самооценката се диференцира, организира се йерархично и спада до по-реалистично
ниво
• Самоосъзнатите емоции гордост и вина се управляват от личната отговорност
• Осъзнава, че хората могат да изпитват повече от една емоция едновременно
• Разбира, че хората могат да имат различни гледни точки заради достъпа до раз-
лична информация
• Става по-отговор-но и независимо
• Разсъжденията за дистрибутивната справедливост се изместват от равенство към
заслуги и великодушие
• Взаимодействията с връстниците стават по-просо-циални, а агресията намалява
340
Възраст
9-11
години
Физическо
• Бурният растеж през юношеството започва 2 години по-рано при момичетата в
сравнение с момчетата
• Изпълнява грубите моторни умения тичане, скачане, хвърляне, ловене, ритане,
замахване с бухалка и дрибли-ране по-бързо и с по-добра координация
• Времето на реакция се подобрява, допринасяйки за развитието на моторни умения
• Представянето на дълбочината в рисунките се подобрява
• Логическото мислене остава свързано с конкретни ситуации
• Продължава да овладява задачите по Пиаже стъпка по стъпка
• Паметовите стратегии репетиране и организация стават по-ефективни; започва да
използва разработването
• Може да прилага няколко паметови стратегии едновременно
• Базата от дълговременни познания се разширява и става по-добре организирана
• Подобрява се познавателната саморегулация
Езиково
• Дефинициите на думите подчертават синонимите и категориалните отношения
• Схваща двойните значения на думите, както е отразено в разбирането на метафорите
и хумора
• Използването на сложни граматични конструкции се подобрява
• Адаптира съобщенията към нуждите на слушателите в предизвикателни комуникативни
ситуации
• Разказите стават по-организирани, подробни и експресивни
Емоционално/
социално
• Самооценката обикновено се повишава
• Разграничава способности, усилия и късмет в атрибуциите за успеха и провала
• Има адаптивен набор от стратегии за регулиране на емоциите
• Може да „се постави на мястото на другия“ и да разглежда себе си от негова гледна
точка
• По-късно може да разглежда взаимоотношението между себе си и другия от гледната
точка на трета, безпристрастна страна
• Изяснява и свързва нравствените правила и социалните конвенции
• Разширява се разбирането за индивидуалните права
• Появяват се групите на връстниците
• Приятелствата се базират на взаим-но доверие
• По-силно осъзнава полово-ролеви-те стереотипи, но има гъвкава оценка на онова,
което мъжете и жените могат да правят
• Обикновено се засилва съперничеството между децата в семейството
Глава 11
ФИЗИЧЕСКО И ПОЗНАВАТЕЛНО РАЗВИТИЕ В ЮНОШЕСТВОТО
ФИЗИЧЕСКО РАЗВИТИЕ Концепции за юношеството
Пубертет: физическият преход към зрялата възраст
Хормонални промени Растеж на тялото
Моторно развитие и физическа активност Сексуално съзряване
Индивидуални различия в растежа през пубертета
Психологическото въздействие на събитията през пубертета
Реакции на промените през пубертета Пубертетна промяна, емоции и социално поведение
Разполагане на пубертета във времето Свързани със здравето въпроси
Хранителни потребности Разстройства на храненето Сексуална активност Болести,
предавани по полов път Юношеска бременност и родителство Употреба и злоупотреба с
вещества • Социални въпроси: Гейове, лесбийки и бисексуални младежи: разкриване
пред себе си и другите
ПОЗНАВАТЕЛНО РАЗВИТИЕ
Теорията на Пиаже: етап на формалните операции
Хипотетико-дедуктивни разсъждения Пропозиционно мислене
Проследяващи изследвания на формално-опера-ционното мислене
през юношеството
Научни разсъждения: координиране на теорията и свидетелствата Как се развиват
научните разсъждения
Последствия от познавателните промени през юношеството
Самосъзнание и фокусиране върху себе си Идеализъм и критика Вземане на решения
Училищен преход Академични постижения Отпадане от училище
• Перспектива на жизнения цикъл: Извънкласни дейности: контекст за положително
развитие на младежите
На 11-тия рожден ден на Сабрина приятелката ѝ Джойс ѝ урежда парти като изненада,
но Сабрина изглежда навъсена по време на празненството. Макар че Сабрина и Джойс са
близки приятелки още от трети клас, взаимоотношенията им стават все по-несигурни.
Сабрина е с една глава по-висока и с около 10 кг по-тежка от повечето от останалите
момичета в нейния шести клас. Гърдите ѝ са добре оформени, бедрата и ханшът са се
разширили и месечният ѝ цикъл е започнал. Обратното, Джойс все още е със слабото,
ниско тяло с плоски гърди на ученичка в на-чалното училище.
Измъквайки се в банята, докато Джойс и другите момичета приготвят масата за тортата
и сладоледа, Сабрина се гледа в огледалото и прави гримаса: „Толкова съм огромна и
дебела“ - мълви тя. В неделните вечери в църковната младежка група Сабрина се дели
от Джойс и прекарва време с момичетата от осми клас. Около тях тя не се чувства
толкова пълна и тромава.
Веднъж на всеки две седмици родителите се събират в училището на Сабрина и Джойс,
за да обсъждат свързаните с децата проблеми. Итали-ано-американските родители на
Сабрина, Франка и Антонио, присъстват винаги, когато могат.
342
„Разбираш, че те стават тийнейджъри по това -обажда се Антонио. - Вратата на стаята
е затворена и те искат да бъдат сами. Освен това противоречат и не се съгласяват.
Казвам ѝ на Саб-рина: „Трябва да отидеш до леля Джина за вечеря със семейството“ и
следващото, което става, е че тя започва да спори с мен.“
Сабрина е навлязла в юношеството - прехода между детството и зрялата възраст. В
индустриализираните общества уменията, които младите хора трябва да овладеят, са
толкова сложни, а изборите, пред които са изправени, толкова разнообразни, че
юношеството е много удължено. По света обаче основните задачи на този период са
много сходни. Сабрина трябва да приеме израслото си тяло, да придобие начина на
мислене на зрелия човек, да постигне по-голяма независимост от семейството си, да
развие по-зрели начини за изграждане на отношения с връстниците от двата пола и да
започне да конструира идентичност -сигурно чувство коя е от гледна точка на
сексуални, професионални, нравствени, етнически, религиозни и други житейски
ценности и цели.
Началото на юношеството се бележи от пубертета - пороя от биологични събития,
водещи до тяло с размери като на възрастния и сексуална зрялост. Както показват
реакциите на Сабрина, навлизането в юношеството може да е особено трудно за някои
млади хора. В тази глава ще проследим събитията в пубертета и ще дискутираме
различни свързани със здравето въпроси - хранене, сексуална активност, употреба на
вещества и други проблеми, засягащи тийнейджърите, които срещат трудности по пътя
към зрелостта.
Юношеството носи със себе си огромен познавателен напредък. Тийнейджърите могат да
схващат сложни научни принципи, да се борят с политически въпроси и да
идентифицират скритото значение на поема или история. Втората част от тази глава
проследява тези необикновени промени от гледна точка на теорията на Пиаже и
перспективата на преработка на информацията. След това ще погледнем половите
различия в умствените способности и накрая ще се обърнем към основната среда, в
която се оформя юношеството - училището.
Защо Сабрина толкова силно осъзнава себе си, спори и страни от семейните дейности?
Исторически, теоретиците са обяснявали влиянието на
пубертета върху психичното развитие чрез прибягване до крайности - или биологично,
или социално обяснение.
В началото на XX век основните теоретици разглеждат юношеството от гледна точка на
„бурята и стреса“. Най-влиятелният, Г. Стенли Хол, който основава теорията си на
тази на Дарвин за еволюцията, описва юношеството като период, който е толкова
турбулентен, че наподобява епохата, в която хората са еволюирали от диваци в
цивилизовани същества. По същия начин Ана Фройд (Freud, 1969), която разширява
фокуса върху юношеството на теорията на баща си, Зиг-мунд Фройд, разглежда
юношеските години като биологично базирано, универсално „разстройство на
развитието“.
Съвременните изследвания показват, че идеята за „бурята и стреса“ за юношеството е
преувеличена. Определени проблеми, например разстройства на храненето, депресия,
самоубийство и нарушаване на закона, наистина се появяват по-често в сравнение с
предишните години (Farrington, 2004; Graber, 2004). Цялостният процент на
психичните разстройства обаче се повишава само леко в сравнение с детството
(Costello & Angold, 1995). Макар че някои тийнейджъри наистина имат сериозни
трудности, емоционалната турбулентност не е закон.
Първият изследовател, който посочва голямата изменчивост в юношеското
приспособяване, е антроположката Маргарет Мийд. Връщайки се от остров Самоа в Тихия
океан, тя заключава, че заради „разхлабените“ социални взаимоотношения на културата
и откритостта към сексуалността, юношеството „е може би най-приятното време, което
момичето (или момчето) на Самоа някога ще има“ (Mead, 1928, р. 308). Мийд предлага
алтернативно становище, в което социалната среда е изцяло отговорна за спектъра от
преживявания в тийнейджърските години: от хаотични и възбудени до спокойни и лишени
от стрес. По-късни изследователи установяват, че юношеството на Самоа не е толкова
безпроблемно, колкото е смятала Мийд (Freeman, 1983).
Днес знаем, че биологичните, психологическите и социалните сили се комбинират, за
да повлияят върху развитието през юношеството (Magnusson, 1999; Susman & Rogol,
2004). Биологичните промени са универсални - откриват се при всички примати и във
всички култури. Тези вътрешни напрежения и социалните очаквания, които ги
придружават - младият човек да се откаже от детинското държание, да развива нови
343
междуличностни взаимоотношения и да поема по-голяма отговорност, вероятно ще
предизвикат моменти на несигурност, съмнения в себе си и разочарование у всички
тийнейджъри. Предишните и настоящите преживявания на юношите влияят върху успеха им
в преодоляването на тези предизвикателства.
Същевременно изискванията и натискът върху юношеството се различават съществено в
отделните култури. Повечето племенни и селски общества имат само кратка междинна
фаза между детството и пълното приемане на родите на възрастните (Weisfield, 1997).
В индустриализираните страни, където успешното участие в икономическия живот
изисква дълги години на обучение, младите хора се изправят пред допълнителни години
на зависимост от родителите и отлагане на сексуалното задоволяване, докато се
подготвят за продуктивен трудов живот. В резултат юношеството е силно удължено.
Ще видим, че колкото повече социалната среда подкрепя младите хора в приемането на
отговорностите на възрастните, толкова по-добре се справят те. Въпреки биологичното
напрежение и несигурността за бъдещето, изпитвани от тийнейджърите, повечето
успешно договарят този период.
Пубертет: физическият преход към зрялата възраст
Промените в пубертета са драматични: за няколко години тялото на ученика се
трансформира в такова на истински възрастен. Генетично повлияни хормонални процеси
регулират растежа през пубертета. Момичетата, които изпреварват момчетата по
физическа зрялост още от пре-наталния период, достигат пубертета - средно -с 2
години по-рано от момчетата.
Хормонални промени
Сложните хормонални промени, които лежат в основата на пубертета, се появяват
постепенно и вече текат на 8-или 9-годишна възраст. Освобождаването на хормон на
растежа и на ти-роксин (вж. седма глава) се увеличава, водейки до огромно
увеличаване на размера на тялото и постигане на скелетна зрялост.
Сексуалното съзряване се контролира от половите хормони. Макар да мислим за
естроге-ните като за женски, а за андрогените - като мъжки хормони, и двата типа
присъстват във
всеки пол, но в различни количества. Тестисите на момчетата секретират големи
количества от андрогена тестостерон, който води до растеж на мускулите, окосмяване
по тялото и по лицето и други мъжки полови характеристики. Андрогените (особено
тестостеронът за момчетата) допринасят и за увеличаване на телесните размери.
Тестисите секретират и малки количества естроген. При двата пола естрогените
увеличават секретирането на хормона на растежа, допринасяйки за бурното израстване
през пубертета и в комбинация с андрогените стимулират костната плътност, което
продължава и в ранната зряла възраст (Delemarre-van de Waal, van Coeverden, &
Rotteveel, 2001; Styne, 2003).
Естрогените, секретирани от яйчниците на момичетата, предизвикват съзряването на
гърдите, матката и влагалището, тялото приема женствени пропорции и се натрупва
мастна тъкан. Естрогените освен това допринасят за регулирането на менструалния
цикъл. Надбъбречните андрогени, освобождавани от надбъбречните жлези, влияят върху
израстването на височина при момичетата и стимулират лонното окосмяване, както и
това под мишниците. Те имат ограничено въздействие върху момчетата, чиито физически
характеристики са повлияни предимно от секретирането на андроген и естроген от
тестисите.
Както виждате, промените през пубертета са два широки типа: (1) цялостен растеж на
тялото и (2) съзряване на половите характеристики. Момчетата и момичетата се
различават и в двата аспекта. В действителност пубертетът е времето на най-голямата
полова диференциация от пренаталния период.
Първият външен признак на пубертета е бързият растеж на височина и тегло. Средно,
той започва при американските момичета малко след 10-годишна възраст, а при
момчетата - около 12.5-годишна възраст. Типичното момиче е по-високо и по-тежко в
началото на юношеството, но това бързо се преодолява (Bogin, 2001). На
14-годишна възраст то е надминато от типичното момче, чийто бърз пубертетен растеж
е започнал, докато нейният е почти приключил. Растежът на тялото е завършен за
повечето момичета към 16-годишна възраст, а за момчетата -към 17.5 години, когато
епифизите в края на дългите кости се затварят напълно (вж. седма глава). Като цяло
юношите добавят 25 до 28 см
344
на височина и 23 до 34 кг - близо 50% от телесното тегло на възрастния.
Телесни пропорции. През пубертета цефало-каудалната тенденция на растежа от
младенче-ството и детството се обръща. Растежът на ръцете, краката и стъпалата се
ускорява пръв, следван от торса, който обяснява по-голямата част от увеличаването
на ръста на юношата (Sheehy et al., 1999). Този модел способства за обяснява-нето
защо в началото на периода юношите често изглеждат тромави и непропорционални - с
дълги крака и гигантски стъпала и ръце.
Появяват се и големи полови различия в телесните пропорции, причинени от действието
на половите хормони върху скелета. Раменете на момчетата се разширяват спрямо
бедрата, докато бедрата на момичетата се разширяват спрямо раменете и талията.
Разбира се, момчетата в крайна сметка порастват повече от момичетата и краката им
са по-дълги спрямо останалата част от тялото. Основната причина е, че момчетата
имат допълнителни две години за растеж преди юношеството, когато краката растат
най-бързо.
Мускулно-мастен строеж и други вътрешни промени. Сабрина се притеснява за теглото
си, защото в сравнение с по-късно развиващите се нейни съученички тя е натрупала
много повече мастна тъкан. Около 8-годишна възраст момичетата започват да натрупват
мастна тъкан по ръцете, краката и торса - тенденция, която се ускорява между 11 - и
16-годишна възраст. Обрат-ното, мастната тъкан по ръцете и краката намалява при
момчетата в юношеството. Макар че и двата пола натрупват мускулна маса,
увеличението е по-голямо при момчетата, които развиват по-големи скелетни мускули,
сърце и белодробен обем (Rogol, Roemmich, & Clark, 2002). Освен това броят на
червените кръвни клетки - а следователно и способността да се пренася кислород от
белите дробове към мускулите - се увеличава при момчетата, но не и при момичетата.
Като цяло момчетата стават много по-мускулно силни в сравнение с момичетата -
разлика, която допринася за по-доброто спортно изпълнение на юношите в сравнение с
девойките (Ramos et al, 1998).
Моторно развитие и физическа активност
Пубертетът носи силно подобрение в грубото моторно изпълнение, но промените се
различават за момчетата и момичетата. Напредъкът на
момичетата е бавен и постепенен, достигайки до застой към 14-годишна възраст.
Обратното, момчетата показват драматично увеличение на силата, скоростта и
издръжливостта, което продължава до края на второто десетилетие. Към средата на
юношеството малко момичета се представят толкова добре, колкото средното момче по
скорост на бягане, дължина на скока и при хвърляне (Malina & Bouchard, 1991).
При момчетата спортната компетентност е силно свързана с възхищението от
връстниците и самооценката. Някои юноши толкова се фиксират върху физическата сила,
че се насочват към приема на подпомагащи изпълнението химически вещества. Около 3%
от американските гимназисти в последния клас, предимно момчета, споделят, че са
вземали анаболни стероиди - силни вещества с рецепта, които увеличават мус-кулната
маса и сила (Focus on the Family Canada, 2004; U. S. Department of Health and Human
Services, 2005j). Тийнейджърите обикновено се снабдяват със стероиди нелегално,
пренебрегвайки техните странични ефекти, които се простират от акне, прекомерно
окосмяване и хипертония до резки промени в настроението, агресивно поведение и
увреждане на черния дроб, кръво-носната система и репродуктивните органи (American
Academy of Pediatrics, 2005b). Треньорите и здравните работници трябва да
информират тийнейджърите за опасностите от стероидите и другите химически вещества,
подпомагащи физическото изпълнение, и да насърчават други пътища към физическата
годност.
Освен подобряването на моторното изпълнение спортът и физическите упражнения влияят
върху познавателното и социалното развитие. Междуучилищните и градските спортни
събития дават важни уроци по работа в екип, решаване на проблеми, себеутвърждаване
и съревнование. Редовната, поддържана физическа активност оказва благотворно
въздействие върху здравето през целия живот. Въпреки това в гимназията само 55% от
американските и 65% от канадските ученици са включени в часовете по физическо
възпитание (Canadian Fitness & Fifestyle Research Institute, 2003; U. S. Department
of Healthand Human Services, 2004b). Задължителното физическо възпитание, насочено
към подпомагането на всички тийнейджъри да открият удоволствието от спорта и
физическите упражнения, е жизненоважно средство за подпомагане на юношеското
физическо и психично благополучие.
345
Сексуално съзряване
Бързият растеж на тялото се придружава от промени във физическите характеристики на
сексуалното функциониране. Някои, наречени първични полови белези, включват
репродуктивните органи (яйчниците, матката и влагалището при жените; пениса,
скротума и тестисите при мъжете). Други, наречени вторични полови белези, са видими
по тялото и служат като допълнителни признаци на сексуална зрялост (например
развитието на гърдите при жените и появата на окосмяване под мишниците и по дойната
зона при двата пола). Както показва таблица 11.1, тези характеристики се развиват в
стан-дартна последователност, макар че възрастта, на която започва и завършва
развитието на всяка, силно варира. Обикновено пубертетното развитие отнема 4
години, но някои юноши го завършват за 2, а други имат нужда от 5 до 6 години.
Сексуално съзряване при момичетата. Пубертетът при момичетата обикновено започва с
оформянето на гърдите и растежа на височина. Менархе, или първата менструация,
обикновено се появява на 12.5 години при американските и 13 години за
западноевропейските момичета. Възрастовият диапазон обаче е широк: от 10.5 до 15.5
години. След менархе започва растежът на гърдите и лонното окосмяване, появява се
окосмяването под мишниците (Rogol, Roemmich, & Clark, 2002). В таблица 11.1
забележете, че природата забавя сексуалната зрялост, докато тялото на момичето
порасте достатъчно за раждането на дете; менархе се осъществява след пика в ръста
на височина.
Сексуално съзряване при момчетата.
Първият признак на пубертета при момчетата е уголемяването на тестисите (жлезите,
които произвеждат сперма), придружавано от промени в структурата на тъканта и цвета
на скротума. Скоро след това се появява лонното окосмяване, а пенисът започва да
расте (Rogol, Roemmich, & Clark, 2002).
Погледнете отново таблица 11.1 и ще видите, че пикът на растежа се осъществява
много по-късно в последователността на пубертетните събития при момчетата в
сравнение с момичетата. Когато достигне пика си (на около 14-годиш-на възраст),
уголемяването на тестисите и пениса е почти завършено, а скоро след това се появява
окосмяването под мишниците. Окосмяването по лицето и по тялото също се появява
точно след пика на растежа и постепенно се увеличава в продължение на няколко
години. Друг белег на мъжката физическа зрялост е задълбочаването на гласа, тъй
като ларинксът се увеличава и гласните връзки се удължават. (Гласът на момичетата
също става малко по-дълбок.) Про-
Таблица 11.1. Развитие през пубертета при американските момичета и момчета
Момичета Средна възраст на постигане Възрастов обхват Момчета Средна
възраст на постигане Възрастов обхват
Гърдите започват да се оформят. 10 (8-13) Тестисите започват да растат.
11.5 (9.5-13.5)
Започва бурният растеж на височина. 10 (8-13) Появява се лонно окосмяване.
12 (10-15)
Появява се лонно окосмяване. 10.5 (8-14) Пенисът започва да се уголемява.
12 (10.5-14.5)
Пик на увеличаването на силата. 11.6 (9.5-14) Започва бурният растеж на
височина. 12.5 (10.5-16)
Пик на ръста на височина. 11.7 (10-13.5) Спермархе (поява на първата
еякулация; сперматогенеза) 13.5 (12-16)
Менархе (поява на първата менструация) 12.5
Пик на ръста на височина. 14 (12.5-15.5)
Пик на увеличаване на теглото. 12.7 (10-14) Пик на увеличаване на
теглото. 14 (12.5-15.5)
Достигане на ръста на възрастния. 13 (10-16) Започва да расте лицево
окосмяване. 14 (12.5 15.5)
Завършване на растежа на гърдите. 14 (10-16)
Гласът започва да става по-дълбок. 14 (12.5-15.5)
Завършване на лонното окосмяване. 14.5 (14-15)
Растежът на пениса и тестисите е завършен. 14.5 (12.5-16
Достига се пикът на растежа на физическата сила. 15.3 (13-17)
Достигане на ръста на възрастния. 15.5 (13.5-17.5)
Завършване на лонното окосмяване. 15.5 (14-17)
Източници: Chumlea et al., 2003; Rogol, Roemmich, & Clark, 2002; Wu, Mendola, &
Buck, 2002.
346
мените в гласа обикновено се осъществяват в апогея на растежа на момчетата и често
не приключват преди края на пубертета.
Докато пенисът расте, простатата и семенните торбички (които заедно произвеждат
семенна течност - течността, съдържаща спермата) се уголемяват. След това, на около
13.5 години, се появява спермархе, или първата еякулация (Rogol, Roemmich, & Clark,
2002).
Индивидуални различия в растежа през пубертета
Наследствеността допринася значително за разполагането във времето на пубертета:
едно-яйчни близнаци по принцип достигат менархе в рамките на един-два месеца,
докато двуяйчните близнаци се различават с около 12 месеца (Kaprio et al., 1995).
Храненето и физическите упражнения също допринасят. При момичетата рязкото
увеличаване на телесното тегло и мастната тъкан могат да ускорят сексуалното
съзряване. Мастните клетки освобождават протеин, наречен леп-тин, за който се
вярва, че сигнализира на мозъка, че енергийните запаси на момичетата са достатъчни
за пубертета - вероятна причина за факта, че дойното окосмяване и менархе се
появяват по-рано при по-пълните и особено затлъстелите момичета. Обратното,
момичета, които започват сериозни спортни тренировки на по-млада възраст или се
хранят твърде оскъдно (и двете намаляват процента мастна тъкан), обикновено влизат
в пубертета по-късно (Anderson, Dallal, & Must, 2003; Delemarre-van de Waal, 2002).
В бедните региони на света, в които недохранването и инфекциозните болести са често
срещани, менархе е силно забавена и се появява чак на 14 до 16 години в много части
на Африка. В развиващите се страни момичетата от семейства с по-високи доходи
достигат менархе 6 до 18 месеца по-рано от тези, които живеят в домове в
икономически неблагоприятно положение (Parent et al., 2003).
Ранните преживявания в семейството могат да допринасят за разполагането във времето
на пубертета. Според една теория хората са еволюирали да бъдат чувствителни към
емоционалното качество на детската си среда. Когато безопасността и сигурността на
децата са в риск, за тях е адаптивно да се възпроизвеждат рано. Няколко изследвания
сочат, че момичетата, изложени на семеен конфликт, обикновено достигат менархе
рано, докато тези с топли семейни връзки я
достигат относително късно (Ellis & Garber, 2000; Romans et al., 2003).
Постепенна тенденция, или поколенческа промяна, в разполагането на пубертета във
времето осигурява подкрепа за ролята на физическото благополучие в пубертетното
развитие. В индустриализираните страни възрастта на менархе стабилно пада — с около
три до четири месеца на десетилетие - от 1900-та до 1970 г. - период, в който
храненето, здравеопазването, хигиената и контролът на инфекциозните болести силно
се подобряват. И момчетата достигат до пубертет по-рано в последните десетилетия
(Karpati et al.,
2002). В Северна Америка и някои европейски страни драстично повишаващият се
процент на наднорменото тегло и затлъстяването поддържат тази тенденция (Parent et
al., 2003). Едно притеснително последствие е, че момичетата, които достигат
сексуална зрялост на 10 или 11 години, ще са обект на натиск за неблагоприятни
връзки с връстниците, включително сексуална активност.
Физическите трансформации на юношеството включват съществени промени в мозъка.
Изследванията с образна техника показват непрекъснато съкращаване на неизползваните
синапси в мозъчната кора, особено във фронталните дялове - „регулатора“ на
мисленето и действието. Освен това растежът и миелинирането на стимулираните нервни
влакна се ускоряват, засилвайки връзките между различните мозъчни зони, особено
фронталните дялове и другите области, които започват много бързо да комуникират
(Giedd et al., 1999; Keating, 2004; Sowell et al., 2002). Това „скулптиране“ на
юношеския мозък подкрепя познавателното развитие, включително в областта на
вниманието, планирането, способността да се интегрира информацията и
саморегулацията.
Освен това при хората и другите бозайници невроните стават по-реактивни на
възбуждащите невротрансмитери през пубертета. В резултат юношите реагират по-силно
на стресиращи събития и освен това преживяват по-силно приятните стимули (Spear,
2003). Тези промени вероятно играят роля в стремежа към нови преживявания,
включително прием на дрога, особено сред тийнейджъри, които се ангажират в търсене
на награди като противодействие на хронич-ната емоционална болка. Промените в
неврот-рансмитерната активност може би участват в по-
347
вишената податливост на юношите към определени разстройства, например депресия и
разстройства на храненето.
През пубертета настъпват промени в мозъчната регулация на съня, вероятно заради
повишената нервна чувствителност към вечерната светлина. В резултат юношите си
лягат много по-късно, отколкото като деца. Въпреки това те имат нужда почти от
същото количество сън като през средното детство - около девет часа. Когато трябва
да стават рано за училище, нуждите им от сън не се задоволяват (Carskadon et al.,
2002; Fins & Wohlgemuth, 2001). Лишените от сън юноши се представят особено зле на
когнитивни задачи през сутрешните часове. По-вероятно е да постигат по-малко в
училище, да страдат от депресирано настроение и да се ангажират във високорискови
поведения (Dahl & Lewin, 2002; Hansen et al.,
2005). Отлагането на започването на училище е полезно, но не решава напълно
проблема.
До каква степен хормоналните промени през пубертета са отговорни за растежа и
реорганизацията на мозъка на юношата? Изследователите все още нямат готов отговор.
Трансформациите, които се осъществяват обаче, задълбочават разбирането ни за
будещите притеснения поведения на тийнейджърите и нуждата от търпение, надзор и
насока от възрастните.
Психологическото въздействие на събитията през пубертета
Помислете за вашите дни в края на основното училище и в началото на гимназията.
Когато сте стигнали пубертета, как се промениха вашите чувства по отношение на вас
самите и на взаимоотношенията ви с другите? Изследванията показват, че пубертетните
събития влияят върху Аз-образа, настроението и взаимодействието на юношите с
родителите и връстниците. Някои от резултатите са отговор на драматичната физическа
промяна, независимо кога се осъществява. Други имат общо с разполагането на
пубертета във времето.
Реакции на промените през пубертета
Преди две поколения менархе често е била травматична. Днес момичетата в повечето
случаи реагират с „изненада“, несъмнено заради внезапната поява на събитието.
Иначе, те обикновено споделят смес от положителни и отрицателни емоции. Въпреки
това съществуват голе-
ми индивидуални различия, които зависят от предварителните познания и подкрепата от
членовете на семейството.
За момичетата, които нямат предварителна информация, менархе може да е шокираща и
разстройваща. В края на 50-те години на XX век до 50% не получават предварителна
подготовка, а от тези, които са подготвени, мнозина получават послания от типа на
„усмихвай се и понасяй“ (Costos, Ackerman, & Paradis, 2002; Shainess, 1961). Днес
малцина са неинформирани - промяна, която вероятно се дължи на по-голямата
готовност на родителите да обсъждат сексуални въпроси и по-широкото разпространение
на часовете по здравно обучение (Omar, McElderry, & Zakharia, 2003). Почти всички
момичета получават някаква информация от майките си. Момичетата, чиито бащи знаят
за техните пубертетни промени, се приспособяват особено добре. Може би ангажирането
на бащата отразява семейна атмосфера, която е силно приемаща по отношение на
физическите и сексуалните въпроси (Brooks-Gunn & Ruble, 1983).
Подобно на реакциите на момичетата на менархе, реакциите на момчетата на спермархе
отразяват смесени чувства. Практически всички момчета знаят за еякулацията
предварително, но мнозина казват, че никой не е говорил с тях преди или по време на
пубертета за физическите промени (Omar, McElderry, & Zakharia, 2003). Обикновено те
получават информацията си от книгите. Дори момчетата, които имат предварителна
информация, често казват, че първата им еякулация е била по-рано, отколкото са
очаквали, и не са били подготвени за нея. Както и при момичетата, момчетата, които
се чувстват по-добре подготвени, са склонни да реагират по-по-ложително (Stein &
Reiser, 1994). Докато обаче повечето момичета в крайна сметка казват на приятелка,
че имат менструация, много по-малко момчета казват на някого за спермархе (Downs &
Fuller, 1991). Като цяло момчетата получават по-малка социална подкрепа от
момичетата за физическите промени в пубертета.
По-големият културен контекст влияе върху преживяването на пубертета. Много
племенни и селски общества празнуват началото му с церемония по инициацията -
ритуализирано обявяване на общността, бележещо важна промяна в привилегиите и
отговорността. Така младите хора знаят, че достигането до пубертета се цени в
тяхната култура. Обратното, западните общества не отделят особено формално внимание
на
348
прехода от детството към юношеството или от юношеството към зрялата възраст.
Определени етнически и религиозни церемонии, например еврейската бар или бат мицва
и кинсеанъера в латиноамериканските общности (празнуването на пътуването към
зрялата възраст на 15-годишно-то момиче) наподобява церемониите по инициа-цията. Те
обаче обикновено не водят до значима промяна в социалния статус.
Вместо това западните юноши получават частичен статус на възрастен на много и
различни възрасти, например възраст на започване на трудова заетост, шофиране,
завършване на средното образование, гласуване и употреба на алкохол. Отсъствието на
широко приет маркер на физическа и социална зрялост прави процеса на превръщането
във възрастен по-объркващ.
Пубертетна промяна, емоции и социално поведение
Често срещано убеждение е, че пубертетът е свързан с юношеската летливост на
настроенията и желанието за по-голямо физическо и психологическо отделяне от
родителите. Да видим какво казват изследванията за тези взаимоотношения.
Юношеската изменчивост на настроенията. Изследванията сочат, че биологичните,
психологическите и социалните сили се комбинират, за да превърнат юношеството във
време на дълбоки пропасти и високи върхове в емоцио-
налните преживявания. Макар че по-високите хормонални нива са свързани с по-
голямата летливост на настроението, тези взаимоотношения не са силни (Buchanan,
Eccles, & Becker, 1992).
В няколко изследвания настроенията на деца, юноши и възрастни са следени чрез
електронни пейджъри. В течение на една седмица пейджърите звънят на случайни
интервали и от изследваните лица се иска да запишат какво правят, с кого са и как
се чувстват. Както се очаква, юношите споделят не толкова благоприятни настроения в
сравнение с децата и възрастните (Larson et al., 2002; Larson & Lampman-Petraitis,
1989). Техните отрицателни настроения обаче са свързани с по-голям брой отрицателни
житейски събития, например трудности с родителите, дисциплинарни действия в училище
и скъсване с приятел или приятелка. Негативните събития се увеличават стабилно от
детството към юношеството и тийнейджърите като че ли им реагират с по-силни емоции,
отколкото децата (Larson & Ham, 1993).
Нещо повече: в сравнение с настроенията на възрастните, тези на по-младите юноши
(на възраст 12 до 16 години) са по-малко стабилни и силно свързани със
ситуационните промени. Моментите на лошо настроение в дните на юношите обикновено
се появяват в структурирана от възрастните среда - училищен клас, работа и
религиозна служба. Моментите на добро настроение са мигове, прекарвани с
връстниците и съвпадат с петъчните и съботните вечери, особено в гимназията (вж.
фигура 11.1). Излизане-
Фигура 11.1. Емоционални преживявания на по-малки и по-големи юноши през седмицата
Разказите на юношите разкриват, че моментите на силни положителни емоции са в
петъците и съботите. Настроението спада в неделя, преди връщане на училище, и през
седмицата, тъй като учениците прекарват много време в структурираното от
възрастните училище. (От R. Larson & М. Richards, 1998, „Waiting for the Weekend:
Friday and Saturday Night as the Emotional Climax of the Week.“ in A. C. Crouter &
R. Larson (Eds.), Temporal Rhythms in Adolescence: Clocks, Calendars, and the
Coordination of Daily Life. San Francisco: Jossey-Bass, p. 41. Препечатва се c
разрешението на John Wiley & Sons, Inc.)
349
то c приятели и романтични партньори се увеличава толкова драматично по време на
юношеството, че става „културен сценарий“ за онова, което би трябвало да се случи
(Larson & Richards, 1998). Следователно тийнейджърите, които прекарват петъчните и
съботните вечери у дома, се чувстват дълбоко самотни.
Отношения родител-дете. Бащата на Саб-рина забелязва, че когато децата му навлизат
в пубертета, започват да държат вратите на стаите си затворени, съпротивляват се
срещу прекарването на време със семейството и започват повече да спорят. Сабрина и
майка ѝ се карат заради неподредената стая на Сабрина („Това си е моята стая, мамо!
Не е нужно ти да живееш в нея!“). Сабрина се противопоставя на редовното гостуване
на семейството на леля Джина през уикендите („Защо трябва да ходя всяка седмица?“).
Редица изследвания показват, че пубертетът е свързан с повишаване на броя на
конфликтите между родителите и децата (Laursen, Coy, & Collins, 1998; Steinberg &
Morris, 2001). Честотата на споровете е изненадващо подобна във всички американски
субкултури и те се появяват в еднаква степен в семейства от европейски произход и в
имигранти от Азия и Латинска Америка, чиито традиции уважават родителския авторитет
(Fuligni, 1998).
Защо външният вид на юношата, който прилича повече на възрастен, да задейства тези
спорове? Връзката може би има адаптивна стойност. Сред приматите младите обикновено
напускат семейната група около пубертета. Същото е вяр-но за много
неиндустриализирани култури (Schlegel & Barry, 1991). Напускането на младите хора
обезсърчава сексуалните отношения между близки кръвни роднини. Тъй като обаче все
още са икономически зависими от родителите, юношите в индустриализираните страни не
могат да напуснат семейството. Така като че ли се е появил съвременен заместител:
психологическото дистанциране.
Когато съзреят физически, децата изискват да се отнасят с тях като с възрастни.
Както ще видим, новото развитие в разсъжденията на юношите също може да допринася
за повишаване на напрежението в семейството. Несъгласията между родителя и юношата
се фокусира предимно върху обикновени, всекидневни въпроси - шофиране, партньори за
срещи, вечерен час и други подобни (Adams & Laursen, 2001). Под тези спорове обаче
се крият сериозни проблеми: уси-
лията на родителите да предпазват тийнейджърите от вреда.
Конфликтът родител-дъщеря като че ли е по-силен от този със синовете, може би
защото родителите поставят повече ограничения върху момичетата (Allison & Schultz,
2004). Повечето спорове обаче са съвсем обикновени. Родителите и юношите
демонстрират както конфликт, така и привързаност и обикновено са съгласни по
важните ценности, например честност и значение на образованието.
Разполагане на пубертета във времето
„Всичките ни деца съзряваха рано - казва Франка по време на дискусионна група за
родители. - Трите момчета бяха високи още на 12 или 13 години, но за тях беше по-
лесно. Те се чувстваха големи и важни. Сабрина беше слаба като малко момиче, но
сега казва, че е твърде дебела и трябва да пази диета. Мисли за момчета и не се
концентрира върху работата си в училище.“
Резултатите от няколко изследвания съответстват на преживяванията на Сабрина и
нейните братя. Възрастните и връстниците разглеждат ранно съзряващите момчета като
релаксирани, независими, самоуверени и физически привлекателни. Популярни сред
връстниците си, те обикновено заемат лидерски позиции в училище и са спортни
звезди. Обратното, късно съзряващите момчета се разглеждат като тревожни и търсещи
внимание (Brooks-Gunn, 1988; Clausen, 1975; Jones, 1965). Ранно съзряващите момчета
обаче, макар и разглеждани като добре приспособени, споделят малко по-силен
психологически стрес, отколкото късно съзряващите им връстници (Ge, Conger, &
Elder, 2001).
Обратното, ранно съзряващите момичета са непопулярни, затворени, с дефицит на
самоувереност и тревожни; те рядко заемат лидерски позиции (Ge, Conger, & Elder,
1996; Gräber et al., 1997; Jones & Mussen, 1958). Те по-често участват в девиантно
поведение (напиват се, имат ранни сексуални контакти) и имат по-малки постижения в
училище (Caspi et al., 1993; Dick et al.,
2000). Същевременно техните късно съзряващи връстнички са разглеждани като
физически привлекателни, весели, дружелюбни и лидери в училище.
Два фактора до голяма степен обясняват тези тенденции: (1) до каква степен тялото
на юношата съответства на културните идеали за физическа привлекателност и (2) до
каква степен мла-
350
дите хора се вписват физически в обкръжението на връстниците си.
Ролята на физическата привлекателност.
Прелистете любимото си популярно списание. Ще видите доказателства за становището
на обществото ни за привлекателната жена като слаба и дългокрака, а за
привлекателния мъж като висок, с широки рамене и мускулест. Женският образ е с
момичешка форма, която е благопри-ятна за късно развиващите се. Мъжкият образ
съответства на рано съзряващото момче.
В съответствие с тези предпочитания ранно съзряващите момичета обикновено споделят
по-малко положителен телесен образ - концепция за и нагласа към външния си вид, -
отколкото техните съзряващи навреме и късно връстнички (Williams & Currie, 2000).
Макар че момчетата са по-малко последователни, бързо и рано съзряващите обикновено
са по-удовлетворени от физическите си характеристики (Alsaker, 1995; Sinkkonen,
Anttila, & Siimes, 1998). Тези заключения засягат самооценката и психичното
благополучие на младите хора.
Значението на вписването в средата на връстниците. Физическият статус спрямо
връстниците обяснява и различията в приспособяването между ранно и късно
съзряващите. От тази гледна точка ранно съзряващите момичета и късно съзряващите
момчета имат трудности, защото попадат в крайностите на физическото развитие и се
чувстват „не на място“, когато са с връстниците си. Не е изненадващо, че юношите се
чувстват най-удобно с връстници, които съответстват на собственото им ниво на
биологична зрялост (Stattin & Magnusson, 1990).
Тъй като има малко връстници със същия пубертетен статус, ранно съзряващите юноши
от двата пола търсят по-големи приятели, понякога с неблагоприятни последици. По-
големите често ги насърчават към дейности, с които те все още не са готови да се
справят емоционално, включително сексуална активност, употреба на алкохол и дрога и
дребни отклоняващи се актове (Ge et al., 2002). Може би заради тези дейности ранно
съзряващите от двата пола споделят, че се чувстват депресирани и демонстрират спад
в академичното представяне (Graber, 2003; Kaltiala-Heino, Kosunen, & Rimpela,
2003).
Дългосрочни последици. Проследяването разкрива, че особено ранно съзряващите моми-
чета са склонни да имат дълготрайни трудности. В едно изследване, което проследява
млади хора от 14 до 24 години, ранно съзряващите момчета не показват дълготрайни
проблеми. Ранно съзряващите момичета обаче споделят по-нискокаче-ствени
взаимоотношения със семейството и приятелите си, по-малка социална мрежа и по-слаба
удовлетвореност от живота в ранната зряла възраст, отколкото връстничките им, които
са съзрели навреме (Graber et al., 2004). По същия начин в шведско изследване
трудностите с постиженията и употребата на вещества на ранно съзряващи момичета се
запазват под формата на по-голяма употреба на алкохол и по-ниски образователни
постижения, отколкото техните връстнички (Andersson & Magnusson, 1990; Stattin &
Magnusson, 1990).
Изследователите вярват, че влошените социални взаимоотношения лежат в основата на
отрицателните резултати. Спомнете си, че семейният конфликт през детството е
свързан с по-ранната менархе. Може би ранно съзряващите момичета навлизат в
юношеството с емоционални и социални трудности. Тъй като стресовете на пубертета
пречат на представянето в училище и водят до неблагоприятен натиск от връстниците,
лошото приспособяване се задълбочава. Ясно е, че са необходими интервенции, които
са насочени към ранно съзряващи юноши в риск. Те включват образоване на родителите
и учителите и осигуряване на юношите на консултации и социална подкрепа.
Обобщете последиците от разполагането на пубертета във времето за юношеското
развитие?
Като дете Клои се наслаждавала на дейностите през свободното време с родителите си.
Сега, като 14-годишна, тя прекарва часове в стаята си и не желае да ходи на
екскурзии през уикендите със семейството си. Обяснете поведението на Клои?
Помислете за собствените си реакции на физическите промени през пубертета.
Съответстват ли на изследователските резултати? Обяснете.
351
Настъпването на пубертета се придружава от нови здравни въпроси, свързани със
стремежа на младия човек да задоволява физическите и психологическите си
потребности. С постигането на по-голяма автономия личното вземане на решения от
юношите става важно не само в областта на здравето, но и в други сфери. Въпреки
това, нито един от здравословните проблеми, които ще дискутираме, не може да се
проследи до една-единствена причина. По-скоро биологичните, психологическите,
семейните, свързаните с връстниците и културите фактори действат съвместно.
Хранителни потребности
Пубертетът води до драматично повишаване на изяжданото количество храна. По време
на най-бурния растеж момчетата имат нужда от около 2700 калории дневно и много
повече протеин от по-рано, а момичетата - от около 2200 калории, но малко по-малко
протеин в сравнение с момчетата заради по-малките си размери и мус-кулна маса
(Cortese & Smith, 2003).
От всички възрастови групи обаче юношите е най-вероятно да пропускат закуската
(практика, свързана със затлъстяване), да консумират „празни калории“1, и да ядат
на крак (Videon & Manning, 2003). Ресторантите за бързо хранене, които са любимото
място за събиране на тийнейджърите, са започнали да предлагат някои здравословни
ястия в менютата си. Юношите обаче имат нужда от насока в избора на тези
алтернативи. Бързото хранене и закуските, купувани в училище от лавки и автомати,
са свързани с консумация на храни с голямо съдържание на мазнини и газирани
напитки, което сочи, че тийнейджърите често правят нездравословни избори на храна
(Bowman et al, 2004; Kubik et al., 2003).
Подобно на децата, честотата на сядането на масата заедно със семейството е силно
свързана със здравословно хранене при тийнейджърите (Neumark-Sztainer et al.,
2003). Семействата с юноши обаче по-рядко се хранят заедно.
1 „Празни калории“ - всекидневен термин, обозначаващ калориите във
високоенергийните храни с лош хранителен профил, обикновено от преработени
въглехидрати или мазнини. „Празната калория“ има същото енергийно съдържание като
всяка друга, но няма придружаващите хранителни съставки като витамини, минерали,
антиоксиданти, аминокиселини или в случая на рафинираните зърнени храни - влакна. -
Б. пр.
Разстройства на храненето
Желанието на Сабрина да отслабне притеснява Франка. Тя обяснила на Сабрина, че
строежът ѝ всъщност е съвсем нормален за момиче в пубертета и ѝ напомнила, че
италианските ѝ предци са смятали закръгленото женско тяло за по-красиво от слабото.
Момичетата, които навлизат рано в пубертета и са много неудовлетворени от телесния
си образ, както и в домове, в които загрижеността за теглото и слабото тяло е
силна, са в риск от сериозни проблеми с храненето. Двата най-сериозни са анорексия
нервоза и булимия нервоза.
Анорексия нервоза. Анорексия нервоза е
трагично разстройство на храненето, при което младите хора се подлагат на истински
глад заради натраплив страх от напълняване. Около 1% от американските и
западноевропейските момичета в юношеска възраст страдат от нея. През изминалия
половин век случаите са се увеличили рязко, подхранвани от възхищението в културата
от слабото женско тяло. Анорексия нервоза е равномерно разпространена във всички
социоикономически групи (Rogers et al., 1997), но американските момичета от
азиатски, европейски и латиноамерикански произход са в по-голям риск от
афроамериканките, които обикновено са по-удов-летворени от килограмите и формата на
тялото си (Fairbum & Harrison, 2003; Wildes, Emery, & Simons, 2001). Момчетата са
около 10% от случаите на анорексия; около половината от тях са хомо- или
бисексуални млади хора, които не се чувстват комфортно със силен, мускулест външен
вид (Robb & Dadson, 2002).
Анорексиците имат изключително изкривен телесен образ. Дори след като теглото им
намалее драстично, те се разглеждат като прекалено дебели. Повечето сами си налагат
толкова строги диети, че се борят да избегнат консумацията на храна в отговор на
глада. За да ускорят отслабването, усилено тренират. В опита си да достигнат до
„съвършеното“ слабо тяло, анорексиците губят между 25 и 50% от телесното си тегло.
Тъй като нормалният менструален цикъл изисква около 15% телесна мастна тъкан, или
не настъпва меранхе, или менструацията спира. Недохранването е причината за бледа
кожа, чупливи, обезцветени нокти, фини тъмни косми по цялото тяло и крайна
чувствителност към студено. Ако продължи, сърдечният мускул се свива, бъбреците
могат да откажат да функционират и
352
да настъпи необратимо мозъчно увреждане и загуба на костна маса. Около 6% от
анорексици-те умират от разстройството (Katzman, 2005).
Фактори в човека, семейството и по-широката култура пораждат анорексия нервоза.
Едно-яйчни близнаци споделят разстройството по-често, отколкото двуяйчни, което
сочи генетично влияние. Аномалии в невротрансмитерите в мозъка, свързани с
тревожността и контрола върху импулсите, вероятно правят някои хора по-податливи
(Kaye et al., 2005; Klump, Kaye, & Strober, 2001). Много анорексици имат
изключително високи стандарти за собственото си поведение и изпълнение, емоционално
потиснати са и избягват интимните връзки извън семейството. Следователно тези
момичета обикновено са отговорни, отлични ученички с добро поведение. Както видяхме
обаче, общественият образ за „слабото е красиво“ допринася за лошия телесен Аз-
образ на ранно съзряващите момичета, които са в най-голям риск от анорексия (Tyrka,
Graber, & Brooks-Gunn, 2000).
Освен това родителското поведение разкрива проблеми, свързани с автономията на
юношите. Често майките на тези момичета имат големи очаквания за външния вид,
постиженията и социалното приемане, както и са свръхпредпазва-щи и контролиращи.
Бащите обикновено са емоционално далечни. Вместо да се бунтуват открито,
анорексичните момичета го правят индиректно - като яростно преследват
съвършенството в постиженията, почтеното поведение и слабото тяло (Bruch, 2001).
Въпреки това остава неясно дали дезадаптивните отношения родител-дете предшестват
разстройството, появяват се в отговор на него или и двете.
Тъй като анорексичните момичета обикновено отричат, че съществува какъвто и да било
проблем, лечението на разстройството е трудно. Често се налага хоспитализация, за
да се предотврати заплашващо живота недохранване. Често използваното лечение
включва семейна терапия, както и лекарства за намаляване на тревожността и
дисбалансите в невротрансмитерите (Fairburn, 2005; Treasure & Schmidt, 2005). По-
малко от 50% от пациентите се възстановяват напълно.
Булимия нервоза. Когато 16-годишният брат на Сабрина Луис води приятелката си,
Каси, у дома, Сабрина се възхищава на нейната прекрасна фигура. „Каква воля!“ -
мисли си Сабрина. -Каси почти не докосва храната. Какво обаче ѝ има на зъбите?“
Волята не е тайната на слабата фигура на Каси. Когато става дума за храна, тя
всъщност има огромни трудности да се контролира. Каси страда от булимия нервоза -
разстройство на храненето, при което младите хора (отново предимно момичета, но и
хомо- и бисексуални момчета) се ангажират в строги диети и прекомерни физически
упражнения, придружени от моменти на преяждане, често следвани от преднамерено
повръщане и прочистване с очистителни. Когато е сама, Каси често се чувства
тревожна и нещастна. Тя реагира с истински „гуляи“, консумирайки хиляди калории за
час или два, следвани от повръщане, което разрушава емайла на зъбите ѝ. В някои
случаи се наблюдава живото-заплашващо увреждане на гърлото и стомаха.
Булимията е по-често срещана от анорексия-та. Засегнати са около 2 до 3% от
момичетата в юношеска възраст; само 5% преди това са били анорексички.
Изследванията с близнаци показват, че подобно на анорексията, булимията е повлияна
от наследствеността (Klump, Kaye, & Strober, 2001). Свръхтеглото и ранният пубертет
са рискови фактори. Някои булимици, подобно на анорексиците, са перфекционисти.
Други нямат самоконтрол не само в храненето, но и в други области на живота си и се
ангажират в дребни кражби в магазините и злоупотреба с алкохол. Макар че булимиците
споделят с анорексиците патологична тревожност по отношение на напълняването, е
възможно да са възприемали родителите си като дезангажирани и емоционално далечни,
а не толкова контролиращи (Fairburn & Harrison, 2003).
За разлика от анорексиците, булимиците обикновено се чувстват депресирани и виновни
заради анормалните си хранителни навици. В резултат булимията обикновено е по-лесна
за лечение от анорексията чрез групи за подкрепа, обучение по хранене, тренинг по
промяна на хранителните навици и медикаменти против тревожност, депресия и за
контрол на апетита (Нау & Bacaltchuk, 2004).
Сексуална активност
Луис и Каси не са планирали да имат полов акт - то „просто се случва“. Преди и след
това обаче много неща са преминали през съзнанието им. Каси излизала с Луис от три
месеца и започнала да се чуди: „Ще мисли ли той, че съм нормална, ако не правя секс
с него? Ако той иска и аз кажа „не“, ще го загубя ли?“ И двамата зна-
353
ят, че родителите им не биха одобрили. Онази петъчна вечер обаче, чувствата на Луис
и Каси един към друг изглеждат напълно завладяващи. Докато нещата се задълбочават
все повече, Луис се зачудил: „Ако не действам, тя ще си помисли ли, че съм
неуверен?“.
С настъпването на пубертета хормоналните промени, в частност производството на
андро-гени у младите хора от двата пола, водят до засилване на сексуалния нагон
(Halpern, Udry, & Suchindran, 1997). В отговор юношите започват силно да се
интересуват как да управляват сексуалността в социалните отношения. Новите
познавателни способности, включващи приемането на гледната точка на другия и
саморефлек-сията, влияят върху усилията им да го правят. Същевременно, подобно на
храненето, което току-що обсъдихме, юношеската сексуалност е силно повлияна от
социалния контекст на младия човек.
Влиянието на културата. Кога за пръв път научихте „фактите на живота“... и как?
Сексът бил ли е открито обсъждан в семейството ви, или е бил обвит в потайност?
Съприкосновението със секса, сексуалното образование и усилията да се ограничи
сексуалното любопитство на децата и юношите варират много по света.
Въпреки рекламата на образа на сексуално свободния съвременен юноша, сексуалните
нагласи в Северна Америка са относително рест-риктивни. Обикновено родителите почти
не да-
ват информация на децата си за секса, обезсърчават половата игра и рядко говорят за
секс в тях-но присъствие. Когато младите хора започнат да се интересуват от секса,
приблизително само половината споделят, че говорят с родителите си за половия акт,
предотвратяването на бременността и полово предаваните болести. Много родители
избягват смислените дискусии за секса от страх от изпадане в неудобно положение или
загриженост, че юношата няма да ги приеме сериозно. Въпреки това топлата, открита
размяна е свързана с приемането от тийнейджърите на становищата на техните родители
и намалено поемане на сексуални рискове (Jaccard, Dodge, & Dittus, 2003; Miller,
Forehand, & Kotchick,
1999). Карето „Прилагане на онова, което знаем“ по-долу представя характеристиките
на успешното общуване.
Юношите, които не получават информация за секса от родителите си, вероятно ще учат
от приятели, книги, списания, филми, телевизия и Интернет (Jaccard, Dodge, &
Dittus, 2002). В телевизионните предавания в най-гледаното време, които юношите
гледат по-често от другите телевизионни програми, две трети съдържат сексуално
съдържание. Повечето изобразяват партньорите като спонтанни и страстни, почти без
никаква отдаденост един на друг, без да предприемат стъпки да избегнат бременност
или полово предавани болести и непреживяващи никакви отрицателни последици
(Roberts, Henriksen, & Foehr, 2004).
Общуване с юношите по сексуални въпроси
Подпомагайте откритото общуване. Дайте на тийнейджъра да разбере, че желаете да
говорите и че сте достоверен източник, като заявите, че сте на разположение, когато
възникват въпроси, и ще отговаряте пълно и точно.
Използвайте правилните термини за частите на тялото. Коректният речник осигурява
на младия човек основата за бъдещи дискусии и освен това сочи, че сексът не е тема,
която трябва да се обсъжда в пълна потайност.
Използвайте ефективни техники за дискусия. Слушайте, насърчавайте юношата да
участва, задавайте открити въпроси, а не изискващи отговор „да“ и „не“, давайте
подкрепящи отговори. Избягвайте да доминирате и да изнасяте лекции, които карат
тийнейджърите да се отдръпват. Ако възникнат въпроси, на които не можете да
отговорите, работете заедно с тийнейджъра в събирането на допълнителна информация.
Разсъдете, преди да говорите. Когато юношата задава въпроси и предлага мнения за
секса, запазете непреценъчна нагласа. Ако мнението ви се различава от неговото,
съобщете гледната си точка по незаплашителен начин, подчертавайки, че макар да не
сте съгласни, не атакувате неговия характер. Опитите да се диктува поведението на
младия човек по принцип водят до отчуждение.
Поддържайте разговорите. Много родители разглеждат работата си като свършена,
след като са провели „големия разговор“ в началото на юношеството. Младите хора
обаче е по-вероятно да бъдат повлияни от натрупването на по-малки разговори. Ако
откритото общуване се поддържа, тийнейджърът е по-вероятно да се върне с размисли и
въпроси.
Източник: Berkowitz, 2004.
354
Да разгледаме противоречивите послания, предавани от тези източници. От една
страна, възрастните подчертават, че сексът в много млада възраст и извън брака е
погрешен и потенциално опасен за здравето. От друга страна, по-широката социална
среда възхвалява възбудата и романтиката на секса. Американските тийнейджъри
остават объркани, зле информирани за свързаните със секса факти и почти без
обосновани съвети как да водят отговорен сексуален живот.
Характеристики на сексуално активните юноши. Макар че цялостният процент сексуална
активност в юношеска възраст да е подобен в САЩ, Канада и другите западни страни,
качеството на сексуалните преживявания е различно. Младежите в САЩ започват
сексуален живот на по-ранна възраст, отколкото канадските и западноевропейските си
връстници (Boyce et al., 2003; U. S. Department of Health and Human Services,
2004b). Както илюстрира фигура 11.2, значителен процент от младите хора са
сексуално актив-
Фигура 11.2. Момичета в юношеска възраст в САЩ и Канада, които са имали полов акт
По-голям процент американски, отколкото канадски момичета са сексуално активни
преди 15-годишна възраст. Иначе процентът сексуална активност е подобен в двете
страни и наподобява този в Западна Европа. Сексуалната активност на момчетата е 3
до 6% по-голяма от този на момичетата, показан тук. (Адаптирано от Darroch, Frost,
& Singh, 2001; Maticka-Tyndale, 2001; U. S. Department of Health and Human
Services, 2004b.)
ни много отрано - преди 15-годишна възраст. Момчетата обикновено имат първия си
полов акт по-рано от момичетата. Около 12% от юношите в САЩ, сравнено с 8% в
Канада, са имали сексуални отношения с три или повече партньорки през изминалата
година (Alan Guttmacher Institute, 2004; Darroch, Frost, & Singh, 2001). Тези
тийнейджъри обаче са малцинство; повечето са имали само един или двама сексуални
партньори до края на гимназията.
Ранните и чести сексуални контакти на тийнейджърите са свързани с лични, семейни,
свързани с връстниците и образователни характеристики. Сред тях са ранното начало
на пубертета, разводът на родителите, дом с един-единствен родител или второ
семейство, голямо по размер семейство, ограничено или никакво религиозно
ангажиране, слаб надзор от родителите, разстроено общуване родител-дете, сексуално
активни приятели и по-големи братя/сестри, слабо представяне в училище, по-слаби
образователни стремежи и склонност към ангажиране с нарушаване на нормите,
включително употреба на алкохол и дрога, и отклоняващо се поведение (Anaya,
Cantwell, & Rothman-Borus, 2003; Howard & Wang, 2004).
Забележете, че много от тези фактори са свързани с израстването в семейство с ниски
доходи. Животът в опасен квартал - физически западнал, пълен с престъпления и
насилие - също увеличава вероятността тийнейджърите да са сексуално активни (Ge et
al., 2002). В такива квартали социалните връзки са слаби, възрастните почти не
упражняват надзор и контрол върху заниманията на юношите, а отрицателните влияния
на връстниците са широко разпространени. В действителност високият процент
предбрачен секс при афроамериканските тийнейджъри - 67% в сравнение с 51% за всички
млади хора в САЩ - до голяма степен се обяснява от бедността сред чернокожото
население (Darroch, Frost, & Singh, 2001).
Ранното и продължително отсъствие на баща прогнозира висок процент на сексуална
активност и бременност сред момичетата в юношеска възраст (Ellis et al, 2003). Може
би отсъствието на бащата излага младите хора на срещите и сексуалното поведение на
майка им - моделиране, което допринася за ранния полов живот. Алтернативно
еволюционно становище приема, че инвестирането на бащата в родителски грижи
насърчава дъщерите да отлагат сексуалната активност в полза на търсенето на еднакво
отда-
355
ден партньор за гарантиране на благополучието на тяхното поколение. Тъй като
момичетата с отсъстващ баща разглеждат мъжката отдаденост като несигурна, може би
по-лесно влизат в случайни сексуални връзки.
Използване на контрацептиви. Въпреки че използването на контрацептиви от юношите се
е увеличило през последните години, 27% от сексуално активните тийнейджъри в САЩ и
13% в Канада са в риск от непреднамерена бременност, тъй като не използват
последователно контрацепция - проценти, които са значително по-големи, отколкото в
другите западни страни (Alan Guttmacher Institute, 2002; Manlove, Ryan, &
Franzetta, 2003). Защо тези младежи не успяват да вземат предпазни мерки? Както ще
видим, когато разглеждаме юношеското познавателно развитие, тийнейджърите често не
прилагат способностите си за разсъждение към всекидневните ситуации. Когато са
помолени да обяснят защо не са използвали контрацептивни средства, те често дават
отговори като: „Чаках, докато имам стабилен приятел“ или „Не бях планирал да правя
секс“.
Социалната среда също допринася за нежеланието на тийнейджърите да използват
контрацепция. Тези без наградите на смисленото обучение и работа е особено вероятно
да се ангажират в безотговорен секс, понякога във взаимоотношения, характеризирани
от експлоатация. Около 12% от американските момичета и 6% от момчетата казват, че
са били подложени на натиск да имат полов акт, когато не са го искали (Boyce et
al., 2003; US. Department of Health and Human Services, 2004b).
Тийнейджърите, които говорят открито с родителите си за секса и контрацепцията, е
по-вероятно да използват такива средства (Kirby, 2002а;). Както беше отбелязано
обаче, много родители не се ангажират с подобни обсъждания. Часовете по сексуално
обучение също често оставят тийнейджърите с непълно или некоректно познание. Някои
млади хора не знаят откъде да получат консултиране по въпросите на контрола върху
раждаемостта и контрацептивните средства. Когато знаят, често се притесняват, че
лекар или клиника по семейно планиране могат да не опазят конфиденциалността на
консултацията им. Около 20% от юношите, използващи здравни услуги, заявяват, че ако
родителите бъдат известени, пак ще правят секс, но без контрацептивни средства
(Jones et al., 2005).
Сексуална ориентация. Дотук дискусията се фокусираше само върху хетеросексуалното
поведение. Около 2 до 3% от младите хора се идентифицират като лесбийки,
хомосексуалисти или бисексуални (Bailey, Dunne, & Martin, 2000; Savin-Williams &
Diamond, 2004). Неизвестен брой, които са изпитвали привличане към същия пол, не са
се разкрили пред приятели или пред семейството си (вж. карето „Социални въпроси“).
Наследствеността има съществен принос за хомосексуалността: еднояйчни близнаци от
двата пола е много по-вероятно от двуяйчните да споделят хомосексуална ориентация.
Същото е вярно за биологичните, а не за роднините по линия на осиновяване (Kendler
et al., 2000; Kirk et al., 2000). Нещо повече: мъжката хомосексуалност обикновено е
много по-честа по линия на майчината, отколкото от бащината страна на семействата.
Това подсказва, че тя може да е свързана с Х-хромозомата (вж. втора глава) (Hamer
et al, 1993).
По какъв начин наследствеността може да води до хомосексуалност? Според някои
изследователи определени гени влияят върху нивото или въздействието на пренаталните
полови хормони, които модифицират мозъчните структури по начини, които предизвикват
хомосексуални чувства и поведение (Bailey et al., 1995; LeVay, 1993). Имайте
предвид обаче, че както генетичните фактори, така и тези от средата могат да
променят пренаталните хормони. Момичетата, изложени пренатално на много високи нива
андрогени или естрогени заради генетичен дефект или поради медикаменти, използвани
за предотвратяване на спонтанен аборт, е по-вероятно да станат хомосексуални или
бисексуални (Meyer-Bahlburg et al., 1995). Нещо повече: хомосексуалните мъже
обикновено се раждат по-късно в семейството и имат по-голям брой от средното по-
големи братя (Blanchard & Bogaert, 2004). Една от възможностите е, че майките с
няколко синове понякога произвеждат антитела на андрогените, което намалява
пренаталното влияние на мъжките полови хормони върху мозъка на по-късно родените
деца.
Стереотипите и погрешните представи за хомосексуалността продължават да са широко
разпространени. Например, противно на често срещаното убеждение, повечето
хомосексуални юноши не са „полово-девиантни“ по облекло или поведение. Нещо повече,
привлечеността към представителите на същия пол не е ограничена до хомосексуалните
тийнейджъри. Около 50 до ►
356
Гейове, лесбийки и бисексуални младежи: разкриване пред себе си и другите
Културите силно варират по приемането на хомосексуалността, както и по одобрението
на извънбрачния секс. В Северна Америка хомосексуалистите са стигматизирани. Това
прави формирането на сексуалната идентичност в особено предизвикателна задача за
хомосексуалните и бисексуалните младежи.
Съществуват големи вариации в сексуалната идентичност в зависимост от лични,
семейни и общностни фактори. Въпреки това интервютата с хомосексуални юноши и
възрастни разкриват, че мнозина (макар и не всички) се придвижват през
последователност от три фази при разкриването на ориентацията си пред себе си и
пред другите.
Чувството да си различен. Обикновено първото чувство за биологично детерминирана
хомосексуална ориентация се появява между 6-и 12-годишна възраст в игрови интереси,
които приличат повече на тези на другия пол (Rahman & Wilson, 2003). Момчетата може
да открият, че се интересуват по-малко от спорт и са по-при-влечени към по-тихи
дейности, както и са емоционално по-чувствителни от останалите момчета, а
момичетата - че са по-атлетични и активни от останалите момичета.
Към 10-годишна възраст много от тези деца започват да се ангажират в размишления за
сексуалната ориентация - чудят се защо типич-ната хетеросексуална ориентация не е
приложима за тях. Често преживяват чувството си, че са различни, като дълбоко
дистресиращо. В сравнение с децата, които са уверени в хомосексуалността си,
оспорващите сексуалната си ориентация деца споделят по-голяма тревожност по
отношение на взаимоотношенията с връстниците и по-голямо неудовлетворение от
биологичния си пол в течение на времето (Carver, Egan, & Perry, 2004).
Объркване. С настъпването на пубертета чувството за различност недвусмислено
обхваща и това за сексуална различност. Съзнанието за привлечеността към същия пол
се появява -средно - между 11-и 12-годишна възраст за момчетата и 14-и 15-годишна
възраст за момичетата, може би защото юношеският социален натиск към
хетеросексуалност е особено силен
при момичетата (Diamond, 1998; D’Augelli, 2006).
Осъзнаването, че хомосексуалността има лична релевантност, създава допълнително
объркване. Малко юноши разрешават диском-форта си с бързо кристализиране на
хомосексуална или бисексуална идентичност с прозрение за чувството си, че са
различни. Повечето преживяват вътрешна борба, която се засилва заради липсата на
ролеви модели и социална подкрепа (D’Augelli, 2002).
Някои се хвърлят в дейности, които започват да асоциират с хетеросексуалността.
Възможно е момчетата да се записват в спортни отбори, а момичетата да изоставят
софтбола и баскетбола в полза на танците. Хомосексуалните младежи обикновено
опитват хетеросексуални срещи (Dube, Savin-Williams, & Diamond, 2001). Тези, които
са силно притеснени и тормозени от вина, може да избягат в алкохола, дрогата и
мислите за самоубийство. Опитите за самоубийство са необикновено голям процент сред
хомо-и бисексуалните млади хора (McDaniel, Purcell, & D’Augelli, 2001).
Приемане на себе си. Мнозинството от хомо-и бисексуалните тийндейджъри приемат
сексуалната си идентичност. Тогава се изправят пред следващ кръстопът: дали да
кажат на останалите. Силната стигма срещу сексуалната им ориентация кара някои да
решат, че не е възможно да се разкрият. В резултат те се самодефи-нират като
хомосексуални, но иначе „минават“ за хетеросексуални (Savin-Williams, 2001). Когато
хомосексуалните младежи се разкрият, често са изправени пред сипна враждебност,
включително вербално малтретиране и физически атаки (D’Augelli, 2002).
Въпреки това мнозина в крайна сметка признават публично сексуалната си ориентация,
обикновено като първо казват на приятел, на когото имат доверие. След като
тийнейджърите установят сексуална или романтична връзка с партньор от същия пол,
мнозина признават пред родителите си. Малцина родители реагират с яростно
отхвърляне; повечето са или положителни, или леко отрицателно настроени и невярващи
(Savin-Williams & Ream, 2003а). Родителското разбиране е най-силният прогностичен
фактор за благоприятно приспособяване (Savin-Williams, 2003).
Когато хората реагират положително, разкриването засилва становището на младия
човек за хомосексуалността като смислена и удовле-
357
творяваща идентичност. Контактът с други хомосексуалисти е важен за достигане до
тази фаза и промените в обществото позволяват на много юноши в градските райони да
я достигнат по-рано, отколкото преди няколко десетилетия. В големите градове има
хомосексуални общности, както и специализирани групи по интереси, социални клубове,
религиозни групи, вестници и периодични издания. Малките градове и селските области
остават трудни места за срещи с други хомосексуалисти и за откриване на подкрепяща
среда. Тийнейджърите в тези населени места имат нужда от грижовни възрастни и
връстни-
ци, които могат да им помогнат да открият приемане от себе си и от социума.
Хомо- и бисексуалните младежи, които се разкриват успешно, интегрират сексуалната
си ориентация в по-широко чувство на идентичност - процес, който ще разгледаме в
дванадесета глава. В резултат тяхната енергия се освобождава за други аспекти на
психологически растеж. Накратко, разкриването може да подпомогне много аспекти на
юношеското развитие, включително самооценката, психичното благополучие и
взаимоотношенията със семейството и приятелите.
► 60% от юношите, които споделят, че са се ангажирали в хомосексуални актове, се
идентифицират като хетеросексуални (Savin-Williams & Diamond, 2004).
Болести, предавани по полов път
Сексуално активните юноши - хомо- и хетеросексуални - са в риск от заразяване с
болести, предавани по полов път (ППБ). Юношите са с най-висок процент ППБ от всички
възрастови групи. Независимо от скорошния спад на ППБ в САЩ, един на всеки 6
тийнейджъри заболява от една от тези болести всяка година - процент, който е три
пъти по-висок в сравнение с Канада. Канада обаче изпреварва много западноевропейски
страни по брой случаи на най-често срещаните ППБ, например хламидия и херпес
(Maticka-Tyndale, 2001; Weinstock, Berman, & Cates, 2004). Когато ППБ не се
лекуват, резултатът може да е стерилитет и животозастрашаващи усложнения.
Най-сериозната болест, предавана по полов път, е СПИН. Противно на Канада, където
случаите на СПИН сред младите хора под 30 години са малко, една пета от случаите на
СПИН в САЩ са при млади хора между 20 и 29 години. Тъй като симптомите на СПИН
обикновено се развиват 8 до 10 години след заразяване с ХИВ, почти всички случаи
възникват в юношеството. Злоупотребяващите с дрога юноши, които делят игли, и
хомосексуалните тийнейджъри, които имат сексуални контакти с ХИВ-позитивни
партньори, са мнозинството от тези случаи, но разпространението сред
хетеросексуалните се е разширило (Kelley et al., 2003). Поне два пъти по-лесно е
мъж да зарази жена с ППБ, включително СПИН, отколкото жена да зарази мъж.
В резултат на училищните курсове и медийните кампании около 60% от учениците в про-
гимназията и 90% от гимназистите осъзнават основните факти за СПИН. Повечето обаче
имат ограничено разбиране за другите ППБ и как да се предпазват (Coholl et al.,
2001; Ethier et al., 2003). Нужни са обединени усилия, за да се образоват младите
хора за пълния спектър от болести, предавани по полов път.
Юношеска бременност и родителство
Каси има късмета да не забременее след половия акт с Луис, но някои от съученичките
ѝ в гимназията не са такива късметлийки. Около 900 000 момичета в юношеска възраст
в САЩ забременяват годишно, 30 000 от тях са на по-малко от 15 години. Въпреки
стабилния спад след 1991 г., процентът на юношеските бременности в САЩ е по-висок
от този в повечето индустриализирани страни (вж. фигура 11.3). Макар че канадският
процент е само наполовина на този в САЩ, юношеската бременност в Канада остава
проблем. Три фактора увеличават случаите на юношеска бременност: (1) ефективното
сексуално обучение достига до твърде малко тийнейджъри, (2) удобните, евтини
контрацептивни услуги за юноши са оскъдни и (3) много семейства живеят в бедност,
което насърчава младите хора да поемат рискове.
Тъй като 40% от американските и 50% от канадските юношески бременности приключват с
аборт, броят на американските бременности в тийнейджърска възраст всъщност е по-
нисък, отколкото преди 35 години (Maticka-Tyndale, 2001; U. S. Department of Health
and Human Services, 2004b). Юношеското родителство обаче е много по-голям проблем
днес, защото родителите юноши е много по-малко вероятно да се оженят. През 1960 г.
само 15% от юношеските раждания са били от неомъжени девойки, докато днес 85%
358
Фигура 11.3. Процент бременности сред 15- до 19-го-дишните в осем индустриализирани
страни
Американските тийнейджъри са с най-висок процент бременности. В Канада той е около
половината от американския, но е много по-висок от този в Западна Европа и Япония.
(Адаптирано от Alan Guttmacher Institute, 2001; Singh & Darroch, 2000.)
са такива. Едно на всеки пет раждания от девойки са повторни (Child Trends, 2005).
Засиленото социално приемане на самотното майчинство заедно с убеждението на много
момичета, че бебето може да попълни празнотата в живота им означават, че само малък
брой от момичетата дават бебетата си за осиновяване.
Корелати и последици от юношеското родителство. Родителите тийнейджъри имат условия
на живот и лични характеристики, които ограничават способността им за ефективно
родителство (Jaffee et al., 2001). Те е многократно по-вероятно да са бедни в
сравнение с връстниците си, които отлагат раждането на дете. Родителите им често не
са топли и ангажирани, юношите са били обект на домашно насилие и малтретиране,
преживявали са многократни разводи и повторни бракове на родителите си, свидетели
са на възрастни модели на самотно родителство и живеят в квартали, в които
останалите юноши също демонстрират тези рискове. Момичетата в риск от ранна
бременност се представят зле в училище, употребяват алкохол и дрога, имат история в
детството на агресивно и антисоциално поведение, свързани са с връстници с
отклоняващо се поведение и страдат от депресия (Elfenbein & Felice, 2003; Hillis et
al., 2004). Голям процент от извънбрачните раждания са от тийнейджъри с малцинствен
произход и ниски доходи: афроаме-риканци, индианци, латиноамериканци и канадски
туземни жители. Мнозина се обръщат към
ранното родителство като начин да навлязат в зрялата възраст, когато образователни
и кариерни пътища не съществуват.
След като се роди бебето, животът на юношите често се влошава поне в три отношения:
• Образователни постижения. Раждането преди 18-годишна възраст намалява
вероятността от завършване на средното образование. Само около 70% от американските
майки в юношеска възраст завършват в сравнение с 95% от момичетата, които изчакват,
преди да станат родители (U. S. Department of Education, 2005а).
• Брачни модели. Майчинството в юношеска възраст намалява шансовете за брак. Когато
тези майки все пак се омъжат, е по-вероятно да се разведат в сравнение с връстнич-
ките си, които отлагат раждането във времето (Moore et al., 1993). Следователно
майките в юношеска възраст прекарват по-голямата част от родителските си години
като самотни родители.
• Икономически обстоятелства. Много майки в юношеска възраст са на социални помощи.
Ако работят, ниското им образование ги ограничава до неудовлетворяващи,
нископлатени работни места. Бащите в юношеска възраст също по принцип са безработни
или работят нискоквалифицирана работа. Обикновено те печелят твърде малко, за да
осигуряват децата си с базисни неща. Според оценките 50% са извършвали
закононарушения, водещи до лишаване от свобода (Elfenbein & Felice, 2003).
Тъй като девойките често не получават ранни пренатални грижи, бебетата им са с по-
голям процент пренатални и родилни усложнения, особено малко тегло по време на
раждането (Dell, 2001). В сравнение с майките в зряла възраст, тези в юношеска
възраст знаят по-малко за развитието на детето и взаимодействат по-неефективно с
бебетата си (Moore & Florsheim, 2001; Pomerleau, Scuccimarri, & Malcuit, 2003).
Техните деца обикновено получават ниски резултати на тестове за интелигентност,
имат по-слаби постижения в училище и се ангажират в нарушаващо правилата социално
поведение. Често цикълът на юношеска бременност се повтаря в следващото поколение
(Brooks-Gunn, Schley, & Hardy, 2002).
Въпреки това колко добре се справят родителите в юношеска възраст и техните деца
варира.
359
Ако девойката завърши гимназия, избегне допълнителни раждания и открие стабилен
брачен партньор, дълготрайната дезинтеграция в нейния живот и в този на детето няма
да е толкова тежка.
Стратегии за превенция. Предотвратяването на юношеската бременност означава
адресиране на редица фактори, които лежат в основата на ранната сексуална активност
и неупотреба на контрацептиви. Курсове по полова просвета подобряват съзнанието за
фактите, свързани със секса - познание, нужно за отговорното сексуално поведение.
Познанието обаче не е достатъчно: половата просвета трябва да хвърли мост и между
онова, което тийнейджърите знаят, и това, което правят. Днес по-ефективните
програми комбинират следните ключови елементи:
• преподаване на умения за справяне със сексуални ситуации чрез творчески дискусии
и техниките на ролевите игри;
• поддържане на ценността на въздържанието у тийнейджъри, които все още не са
сексуално активни;
• осигуряване на информация за контрацепти-вите и лесен достъп до тях.
Много изследвания показват, че тези компоненти могат да отложат началото на
сексуалната активност, да увеличат употребата на контрацептиви и да намалят
процента на забременяванията (Kirby, 2002b).
Предложенията за улесняване на достъпа до контрацептиви са най-противоречивият
аспект на предотвратяването на юношеската бременност. Въпреки това оценките
разкриват, че фокусирането само върху въздържането предотвратява половите контакти
само сред сексуално неопитните юноши; то не е ефективно с онези, които вече са
имали полов акт (Aten et al., 2002; DiCenso et al., 2002). В Канада и Западна
Европа, където клиники в общността и в училищата предлагат контрацептиви и
универсалното здрав-но осигуряване плаща за тях, юношеската сексуална активност не
е по-силна от тази в САЩ, но бременностите, раждането и абортите са много по-редки
(Alan Guttmacher Institute, 2001).
Усилията за предотвратяване на юношеската бременност и родителство трябва да
надскочат подобряването на половата просвета, за да изграждат социални умения и
уважение към себе си. В една интервенция рискови ученици се за-
писват в курс за служба на общността, в който участват поне 20 часа седмично с
доброволна работа, съобразена с техните интереси, и в дискусии, фокусирани върху
справянето с всекидневните предизвикателства. В края на учебната година процентът
бременности, провал или временно отстраняване от училище е значително по-малък при
учениците от курса, отколкото при рисковите ученици с обикновени училищни
преживявания (Allen et al., 1997).
И накрая, тийнейджърите, които очакват с нетърпение обещаващо бъдеще, е много по-
малко вероятно да се ангажират в ранен и безотговорен секс. Разширявайки
образователните и професионалните възможности, обществото може да осигури на
младите хора причини да отлагат раждането на дете.
Интервенции заедно с родителите на юношите. Най-трудният и скъп начин за справяне с
юношеското родителство е да се чака, докато се случи. Младите родители имат нужда
от здравни грижи, насърчение да продължат обучението си, професионално обучение,
тренинги в родителски умения и такива за управление на живота, и висококачествени,
достъпни грижи за детето. Училищата, които осигуряват тези услуги, намаляват
случаите на раждане на бебета с поднормено тегло, увеличават академичния успех и
предотвратяват по-нататъшни раждания (Barnet et al., 2004; Seitz & Apfel, 1993,
1994).
Майките в юношеска възраст имат полза и от взаимоотношения с членовете на
семейството и други възрастни, които са чувствителни към техните развитийни
потребности. В едно изследване майки в юношеска възраст, които са имали дългосрочно
взаимоотношение с „ментор“ -леля, съсед или учител, които са осигурявали
емоционална подкрепа и насоки, - е много по-вероятно от тези без ментор да останат
в училище и да се дипломират (Klaw, Rhodes, & Fitzgerald, 2003).
Макар че почти половината от младите бащи посещават децата си през първите няколко
години след раждането, контактите обикновено намаляват. Интервенции, които
юридически установяват бащинството и издръжката на детето, и терапевтират проблеми
с психичното здраве, помагат на бащите да постигнат финансова самостоятелност и
осигуряват обучение по родителски умения, засилват отговорното бащинство (Smith,
Buzi, & Weinman, 2002). Майките в юношеска възраст, които получават финансова под-
360
крепа и помощ при отглеждането на детето, както и емоционална подкрепа от бащата на
детето им, са по-малко дистресирани и е по-вероятно да поддържат взаимоотношението
с него (Cutrona et al., 1998; Gee & Rhodes, 2003). Положителното взаимоотношение
между майката и бащата на свой ред прогнозира по-голямо родителско ангажиране в
грижите и по-топло, по-стимулиращо взаимодействие баща-дете. Бебетата с дълготрайни
връзки с бащите си, които са в юношеска възраст, демонстрират по-добро дългосрочно
приспособяване (Florsheim & Smith, 2005; Furstenberg & Harris, 1993).
Употреба и злоупотреба с вещества
На 14-годишна възраст Луис чака, докато остане сам у дома, взема няколко цигари от
кутията на чичо си и пуши. На парти без присъствието на възрастен той и Каси пият
няколко кутии бира, защото всеки друг го прави. Луис не извлича особено физическо
удоволствие от тези преживявания. Той е добър ученик, харесван е от връстниците си
и се разбира с родителите си. Няма нужда от веществата като клапан за бягство от
всекидневния живот. Той обаче знае, че другите тийнейджъри, които започват употреба
на алкохол и цигари, преминават към „по-твърди“ дроги и в крайна сметка се
пристрастяват.
Според най-новото национално представително проучване на американските гимназисти
до 10. клас 40% от младите американци са опитвали цигари, 63% - алкохол, а 38% -
поне едно незаконно вещество (обикновено марихуана). В края на гимназията 14%
редовно пушат, 28% са имали епизод на пиянство през последните две седмици, а над
50% са експериментирали с дрога. Около 27% са опитвали поне едно силно
пристрастяващо и токсично вещество, например ам-фетамини, кокаин, фенциклидин
(РСР), Екстази (MDMA), инхаланти или хероин. Канадските проценти на употреба на
алкохол и дрога сред тийнейджърите са подобни (Statistics Canada, 2003c; U. S.
Department of Health and Human Services, 2005j).
Тези числа всъщност представляват значителен спад след средата на 90-те години на
XX век, вероятно резултат от по-силния фокус на родителите, училището и медиите
върху опасностите от употребата на дрога. Въпреки това тя се увеличава стабилно
през юношеството. Защо толкова много млади хора се подлагат на здравни рискове с
тези вещества? Отчасти употреба-
та на вещества отразява търсенето на силни усещания през този период от живота.
Тийнейджърите обаче живеят в зависим от веществата културен контекст. Те виждат
възрастните да използват кофеин, за да се събудят сутрин, цигари, за да се справят
с всекидневните проблеми, питие, за да се успокояват вечер, и други „лекове“, за да
облекчават стреса, депресията и соматичните болести (Brody, 2006). Нещо повече:
увеличаващ се брой реклами на цигари и алкохол се проектират така, че да са
привлекателни за тийнейджърите (Alcohol Concern, 2004).
Мнозинството от юношите, които пробват алкохол, цигари и марихуана, не са се
запътили към живот на упадък и пристрастяване. Тези експериментиращи по-скоро са
психологически здрави, дружелюбни, любопитни млади хора (Shedler & Block, 1990).
Бедността е свързана с контекст на семейството и връстниците, който подпомага
употребата на незаконни вещества. Същевременно използването на различни дроги е по-
слабо при афроамериканците, отколкото при латиноамериканците и белите американци;
индианските и канадските туземни младежи са сред най-големите потребители на
незаконна дрога (van der Woerd & Cox, 2001; Wallace et al., 2003). Изследователите
тепърва трябва да обясняват тези вариации.
Въпреки типа дрога, юношеското експериментиране не бива да се приема несериозно.
Тъй като повечето дроги влошават възприятието и мисловните процеси, една-единствена
голяма доза може да води до необратимо нараняване и смърт. Притесняващо малцинство
тийнейджъри се придвижват от използване на вещества към злоупотреба с тях - те
употребяват редовно дрога и имат нужда от все по-големи дози, за да постигнат същия
ефект, преминават към все „потвърди“ вещества и използват достатъчно големи дози,
за да пречат на способността им да изпълняват своите училищни, трудови или други
отговорности.
Корелати и последици от юношеската злоупотреба с вещества. За разлика от
експериментиращите, злоупотребяващите с дрога са млади хора със сериозен проблем,
които изразяват нещастието си посредством антисоциални действия. Техният
импулсивен, разстройващ стил често е видим в ранното детство. В сравнение с другите
млади хора приемът на вещества при тях започва по-рано и може да има генетични
корени (Chassin & Ritter, 2001; Silberg et al, 2003).
361
Подпомагат го и широк спектър фактори на средата. Сред тях са нисък
социоикономически статус, проблеми с психичното здраве в семейството, употреба на
вещества от по-големи братя/сестри, липса на родителска топлина и ангажиране,
физическо и сексуално малтретиране и слабо представяне в училище. Особено сред
тийнейджърите със семейни проблеми, насърчението от връстниците — приятели, които
използват и осигуряват достъп до дрога — увеличава злоупотребата с вещества
(Prinstein, Boergers, & Spirito, 2001).
Юношеската злоупотреба с вещества често има доживотни последици. Когато
тийнейджърите зависят от алкохола и „твърдите“ наркотици за справяне с всекидневния
стрес, не успяват да се научат на отговорно вземане на решения и алтернативни
техники за справяне. Тези млади хора показват сериозни проблеми с приспособяването,
включително хронична тревожност, депресия и антисоциално поведение, които са както
причина, така и последица от интензивна употреба на вещества (Simons-Morton &
Haynie,
2003). Те често навлизат в брака, раждането на дете и света на работата
преждевременно и се провалят - болезнени резултати, които насърчават продължаването
на пристрастяването.
Превенция и терапия. Училищни и общински програми, които намаляват
експериментирането с вещества, обикновено учат юношите на умения за оказване на
съпротива срещу натиска от връстниците, подчертават рисковете за здравето и
безопасността от употребата на дрога и ангажират тийнейджърите с неупотребата
(Cuijpers,
2002). Известна употреба обаче изглежда неизбежна. Следователно интервенции, които
пречат на юношите да навреждат на себе си и на околните, когато експериментират, са
жизненоважни. Много общности предлагат транспортни услуги при повикване през
уикендите, на които може да се обади всеки млад човек за безопасен транспорт до
дома, без да му се задават никакви въпроси.
Нужни са различни стратегии за предотвратяване на злоупотребата с вещества. Един от
подходите е да се работи с родителите отрано, намалявайки семейното злополучие и
подобрявайки родителските умения (Kumpfer & Alvarado,
2003). Програми, които учат тийнейджърите в риск на стратегии за справяне с
житейските стре-сори и изграждат компетентност чрез общински услуги, намаляват
употребата на алкохол и дро-
га, както и юношеските бременности.
Когато юноша започне да злоупотребява с наркотици, по принцип е нужна семейна и
инди-видуална терапия за адресиране на отрицателните взаимоотношения между детето и
родителите, импулсивността, ниската самооценка, тревожността и депресията.
Академичното и професионалното обучение за повишаване на вероятността от житейски
успех също има значение. Същевременно дори във всеобхватните програми има голям
процент участници, които рециди-вират (Cornelius et al., 2003). Една от препоръките
е терапията да се започне постепенно чрез сесии на група за подкрепа, които се
фокусират върху намаляване на консумацията на вещества (Myers et al., 2001).
Скромните подобрения могат да засилят мотивацията на младите хора да въвеждат
дълготрайни промени в живота си чрез интензивно лечение.
Сравнете рисковите фактори за анорексия нервоза и булимия нервоза. Какви са
разликите между терапиите и резултатите при двете разстройства?
След като 17-годишната Вероника ражда Бен, родителите ѝ казват, че нямат място за
бебето. Вероника отпада от училище и се мести да живее с приятеля си. Няколко
месеца по-късно той я напуска. Защо Вероника и Бен най-вероятно ще имат дългосрочни
трудности?
Опишете опита си с натиска от връстниците да експериментирате с алкохол и дрога.
Кои фактори са оказвали влияние на реакцията ви?
Една вечер в средата на декември почукване на предната врата обявява пристигането у
дома на най-големия син на Франка и Антонио, Джулс, за ваканцията след есенния
семестър на втората му година в колежа. Семейството се събира около кухненската
маса.
- Как беше, Джулс? - интересува се Антонио.
- Е, физиката и философията бяха страхотни -отвръща ентусиазирано Джулс. -
Последните
362
няколко седмици преподавателят ни по физика ни въведе в теорията на относителността
на Айнщайн. Направо слисваща, толкова е силно кон-траинтуитивна!
- Контра-какво? - пита 11-годишната Сабрина.
- Контраинтуитивна. Различна от това, което обикновено очакваш - обяснява Джулс. -
Представи си, че си във влак, движиш се неимоверно бързо, например с 160 000 мили в
секунда. Колкото по-бързо се движиш, доближавайки скоростта на светлината, толкова
по-бавно минава времето и толкова по-плътни и тежки стават нещата спрямо това,
което са на земята. Теорията прави революция в начина, по който мислим за времето,
пространството, материята - за цялата Вселена.
Сабрина смръщва чело, неспособна да разбере разсъжденията на Джулс, които не са от
този свят:
- Времето се забавя, когато ми е скучно, например сега, а не когато съм във влак,
когато отивам на някакво интересно място - обявява тя.
Шестнадесетгодишният Луис реагира различно:
- Абсолютна прелест, Джулс! А какво правите по философия?
- Учихме за етиката на футуристичните методи в човешкото възпроизвеждане. Например
де-батирахме по аргументите „за“ и „против“ свят, в който всички ембриони се
развиват в изкуствена утроба.
- Какво имаш предвид? - пита Луис. - Поръчваш си бебе в лаборатория?
- Точно така. Писах курсова работа по този въпрос. Трябваше да го разгледам от
гледна точка на принципите на справедливостта и свободата...
Както илюстрира този разговор, юношеството носи със себе си неимоверно разширени
способности за разсъждения. На 11-годишна възраст Сабрина се затруднява да се
придвижи отвъд своите лични преживявания към свят на възможности. През следващите
няколко години мисленето ѝ ще придобие комплексните характеристики, свойствени за
когнитивната сфера на по-големите ѝ братя. Джулс обмисля множество променливи
едновременно и мисли за ситуации, които не се идентифицират лесно в реалния свят
или изобщо не съществуват. В резултат той може да схване сложни научни и
математически принципи и да се справя със социални и политически проблеми. В
сравнение с мисленето на децата, това на юношите е по-просветено, изпълнено с
въображение и рационално.
Системните изследвания върху юношеското познавателно развитие започват с проверка
на идеите на Пиаже (Keating, 2004). Наскоро изследванията в парадигмата на
преработката на информацията задълбочават нашето разбиране.
Теорията на Пиаже: етап на формалните операции
Според Пиаже около 11 -годишна възраст младите хора навлизат в етапа на формалните
операции, в който развиват способността за абст-рактно, системно, научно мислене.
Децата на етапа на конкретните операции могат да „оперират [въздействат] върху
реалността“, а юношите в етапа на формалните операции могат да „оперират върху
операциите“. С други думи, те вече не се нуждаят от конкретни неща и събития като
обекти на мисленето. Вместо това тийнейджърите могат да формулират нови, по-общи
логически правила чрез вътрешно разсъждение (Inhelder & Piaget, 1955/1958). Да
разгледаме две основни характеристики на етапа на формалните операции.
Хипотетико-дедуктивни разсъждения
Пиаже е убеден, че през юношеството младите хора за пръв път стават способни на
хипоте-тико-дедуктивно мислене. Когато са изправени пред проблем, те започват с
хипотеза, или прогноза за променливите, които може да влияят върху резултата. След
това извличат логически, проверяеми заключения от тази хипотеза, системно
изолирайки и комбинирайки променливите, за да видят кои заключения се потвърждават
в реалния свят. Забележете, че тази форма на решаване на проблеми започва с
възможност и продължава напред към реалността. Обратното, децата на етапа на
конкретните операции започват с реалността - с най-очевидните прогнози за
ситуацията. Когато те не се потвърдят, те обикновено не могат да обмислят
алтернативи и не успяват да решат проблема.
Представянето на юношите на прочутата задача на Пиаже с махалото илюстрира този
подход. Да предположим, че представим на няколко деца и юноши няколко върви с
различна дължина, обекти с различно тегло, закачени на вървите, и лост, на който да
се закачат (вж. фигура
11.4). След това искаме от всеки да посочи какво влияе върху скоростта, с която
махалото се люлее по дъгата си.
363
Фигура 11.4. Задачата на Пиаже с махалото
Юношите, които се ангажират в хипотетично-дедуктив-ни разсъждения, мислят за
променливите, които биха могли да влияят върху скоростта, с която махалото се движи
по дъгата си. След това те изолират и проверяват всяка променлива, както и
променливите в комбинация. В крайна сметка стигат до извода, че теглото на обекта,
височината, от която се пуска, и колко силно е бутнат нямат влияние върху
скоростта, с която махалото се движи по дъгата си. Само дължината на връвта оказва
въздействие.
Юношите на етапа на формалните операции издигат хипотезата, че четири променливи
може да оказват влияние: (1) дължината на връвта, (2) теглото на обекта, който е
закачен на нея, (3) колко високо е вдигнат обекта, преди да бъде пуснат, и (4)
колко силно е бутнат обектът. След това те изолират и проверяват всяка от тях и -
ако е необходимо - ги тестират в комбинация, откривайки в крайна сметка, че
значение има само дължината на връвта.
Обратното, децата на етапа на конкретните операции не могат да отделят ефектите на
всяка променлива. Възможно е да проверят ефекта на дължината на връвта, без да
поддържат теглото постоянно, сравнявайки например късо, леко махало с дълго и
тежко. Освен това те обикновено не успяват да забележат променливи, които са
непосредствено подсказани от конкретните материали в задачата - височината, на
която е закачено махалото, и силата, с която се освобождава.
Пропозиционно мислене
Втора важна характеристика на етапа на формалните операции според Пиаже е
пропозици-онното мислене - способността на юношите да оценяват логиката на
пропозициите (вербални твърдения), без да се позовават на обстоятелст-
ва от реалния свят. Обратното, децата могат да оценяват логиката на твърденията
само като ги разглеждат на фона на конкретни доказателства от реалния свят.
В изследване на пропозиционните разсъждения изследователка показва на деца и юноши
купчина чипове за покер и пита дали твърдения за чиповете са верни, неверни или
несигурни (Osherson & Markman, 1975). В едно от експерименталните условия
изследователката е скрила чип в ръката си и представя следните пропо-зиции:
„Или чипът в ръката ми е зелен, или не е зелен.“
„Чипът в ръката ми е зелен и не е зелен.“
В друго условие тя държи или червен, или зелен чип пред погледа на участниците и
прави същите твърдения.
Децата в основното училище се фокусират върху конкретните свойства на чиповете за
покер. „Когато чипът е скрит от погледа им, те отговарят, че не са сигурни за двете
твърдения. Когато е видим, преценяват двете твърдения за верни, ако чипът е зелен,
и като неверни, ако е червен. Обратното, юношите анализират логиката на
твърденията. Те разбират, че твърдението „или-или“ винаги е вярно, а това с „и“
винаги е невярно независимо от цвета на чипа за покер.
Въпреки че не разглежда езика като играещ централна роля в познавателното развитие
на децата (вж. седма глава), Пиаже признава значението му през юношеството.
Формалните операции изискват базирани на езика и други символни системи, които не
обозначават реални неща, например тези във висшата математика. Второ, учениците в
средното образование използват такива системи в алгебрата и геометрията. Мисленето
на етапа на формалните операции включва вербални разсъждения за абстрактни понятия.
Джулс показва, че може да мисли по този начин, когато разсъждава за
взаимоотношенията между времето, пространството и материята по физика и се чуди за
справедливостта и свободата по философия.
Проследяващи изследвания на формално-операционното мислене
Изследванията върху мисленето на етапа на формалните операции поставят въпроси,
подобни на тези, които обсъдихме във връзка с по-ранните етапи по Пиаже: мисленето
на етапа на формалните операции появява ли се по-рано,
364
отколкото Пиаже е очаквал? Всички хора ли достигат до формалните операции през
юношеските си години?
Способни ли са децата на хипотетико-де-дуктивно и пропозиционно мислене? Учениците
в прогимназията демонстрират началата на хипотетико-дедуктивното мислене, макар че
не са така компетентни в него като юношите. Например в опростени ситуации - такива,
включващи не повече от две възможни каузални променливи - 6-годишните разбират, че
хипотезите трябва да се потвърждават чрез подходящи доказателства (Ruffman et al.,
1993). Те обаче не могат да се ориентират в доказателства, имащи отношение към три
или повече променливи едновременно. Децата имат трудности в обяснява-нето защо
даден модел на наблюдения подкрепя хипотезата дори когато осъзнават връзката между
двете.
По отношение на пропозиционното мислене, когато прост набор от предпоставки
предизвиква познанията за реалния свят („Всички котки лаят. Рекс е котка. Лае ли
Рекс?“), 4- до 6-годиш-ните могат да разсъждават логически в игра на уж.
Обосновавайки отговора си, те вероятно ще кажат: „Можем да се преструваме, че
котките лаят!“ (Dias & Harris, 1988, 1990). При напълно вербални задачи обаче
децата имат големи трудности да разсъждават въз основа на предпоставки, които
противоречат на реалността или на собствените им убеждения.
Да разгледаме следните твърдения: „Ако кучетата са по-големи от слоновете, а
слоновете са по-големи от мишките, тогава кучетата са по-големи от мишките“.
Децата, които все още нямат 10 години, преценяват такова разсъждение като невярно,
защото не всички цитирани отношения се появяват в реалния свят (Moshman & Franks,
1986; Pillow, 2002). Те автоматично мислят за добре заученото познание („Слоновете
са по-големи от кучетата“), което хвърля съмнение върху истинността на
предпоставките. На децата е по-трудно от юношите да потиснат подобно познание
(Klaczynski, Schuneman, & Daniel, 2004; Simoneau & Markovits, 2003). Отчасти по
тази причина те не успяват да схванат логическата необходимост на пропозиционното
разсъждение - че точността на заключенията, извлечени от предпоставките, почива на
правилата на логиката, а не на потвърждението в реалния свят.
Подобно на хипотетико-дедуктивното мислене, в юношеството младите хора стават по-
доб-
ри в анализирането на пропозициите, без значение какво е тяхното съдържание. С
нарастване на възрастта те се справят с проблеми с по-сложни набори от умствени
операции. Нещо повече: при обосноваването на разсъжденията си, те по-често
обясняват логическите правила, на които са базирани (Muller, Overton, & Reese,
2001; Venet & Markovits, 2001). Тези способности обаче не се появяват внезапно по
времето на пубертета. Те по-скоро се натрупват постепенно още от детството -
резултати, които поставят под въпрос появата на дискретен нов етап на
познавателното развитие през юношеството (Keating, 2004; Kuhn & Franklin, 2006;
Moshman, 2005).
Всички ли достигат до етапа на формалните операции? Опитайте да дадете една или две
от описаните формално-операционни задачи на приятелите си. Колко добре се справят?
Дори добре образовани възрастни често имат трудности с такива разсъждения (Keating,
1990,
2004). Една от причините е, че хората е най-вероятно да мислят абстрактно и
системно в ситуации, в които са имали богат опит. Това заключение се подкрепя от
доказателства, че слушането на университетски курсове води до подобрения във
формалните разсъждения, свързани със съдържанието на курса. Например курсове по
математика и природни науки подпомагат развитието на пропозиционното мислене,
докато курсовете по социални науки подкрепят напредъка в статистическите
разсъждения (Lehman & Nisbett, 1990).
В много селски и племенни общества фор-мално-операционните задачи изобщо не се
овладяват (Cole, 1990). Пиаже признава, че без възможности за решаване на
хипотетични проблеми хората в някои общества е възможно да не демонстрират формални
операции. Въпреки това тези резултати повдигат допълнителни въпроси за
последователността от етапи по Пиаже. Формално-операционното мислене до голяма
степен ли е резултат от независимите усилия на децата и юношите да осмислят света
си, както твърди Пиаже? Или е културно предаван начин на мислене, който е
специфичен за образованите общества, който се преподава в училище? Точно как
младите хора правят прехода към формално-операционното мислене? Тези въпроси са
накарали много изследователи да приемат перспективата на преработката на
информацията.
365
през юношеството
Теоретиците на преработката на информацията говорят за различни конкретни
механизми, поддържани от развитието на мозъка и от опита, които лежат в основата на
познавателната промяна през юношеството. Всеки от тях беше обсъждан в предишните
глави (Case, 1998; Kuhn & Franklin, 2006; Luna et al., 2004). Сега нека ги
обединим:
• Вниманието става по-избирателно (фокусирано върху релевантната информация) и по-
добре адаптирано към променящите се изисквания на задачите.
• Потискането - както на нерелевантните стимули, така и на заучените реакции в
ситуациите, в които се неуместни - се подобрява и поддържа напредъка във вниманието
и разсъжденията.
• Стратегиите стават по-ефективни, подобрявайки съхранението, представянето и
извличането на информацията.
• Познанието се увеличава, а това облекчава използването на стратегии.
• Метапознанието (осъзнаването на мисленето) се разширява, водейки до нови
прозрения за ефективни стратегии за придобиване на информация и за решаване на
проблеми.
• Когнитивната саморегулация се подобрява, водейки до по-добро непосредствено
наблюдение, оценка и пренасочване на мисленето.
• Скоростта на мисленето и способността за преработка се увеличават. В резултат
повече информация може да се поддържа едновременно в работната памет и да се
комбинира във все по-сложни, ефикасни репре-зентации, „откриващи възможности за
растеж“ в изброените способности и подобряващи се в резултат на напредъка в тях
(Demetriou et al, 2002, p. 97).
Докато разглеждаме влиятелните резултати, натрупани в парадигмата на преработката
на информацията, ще видим в действие някои от тези механизми на промяната. Освен
това ще открием, че изследователите разглеждат един от тях -метапознанието - като
централен в юношеското познавателно развитие.
Научни разсъждения: координиране на теорията и свидетелствата
В свободен момент в час по физическо възпитание Сабрина се чуди защо повече от
нейните сервиси и връщане на удари като че ли преминават през мрежата и падат в
полето на противника ѝ, когато използва определена марка топки. „Дали е нещо,
свързано с цвета или с размера им? - пита се тя. - Хммм... Или пък да е структурата
на повърхността им? Това може да влияе върху отскачането им.“
Ядрото на научните разсъждения е координирането на теориите и доказателствата.
Диана Кун (Kuhn, 2002) е провеждала интензивни изследвания върху развитието на
научните разсъждения, използвайки проблеми, които наподобяват задачите на Пиаже по
това, че няколко променливи могат да влияят върху резултата. В една поредица от
изследвания деца от трети, шести и девети клас и възрастни получават доказателства,
понякога в съответствие, а друг път в противоречие с теории. След това от тях се
иска да преценят точността на всяка теория.
Например, на участниците е даден проблем, приличащ на този, който се опитва да реши
Сабрина. От тях се иска да теоретизират кои характеристики на спортни топки -
размер (големи или малки), цвят (светъл или тъмен), структура (груба или гладка)
или присъствие или отсъствие на ръбове по повърхността - влияят върху качеството на
сервиса на играча. След това им се казва за теорията на г-н (или г-жа) С, който
вярва, че размерът на топката е важен, и теорията на г-н (или г-жа) К, който мисли,
че цветът има значение. Накрая интервюиращият представя свидетелства, като поставя
топките с определени характеристики в две кошници, етикетирани „добър сервис“ и
„лош сервис“ (вж. фигура 11.5).
Най-младите участници често пренебрегват конфликтуващите доказателства или ги
изкривяват по начин, който съответства на тяхната предпочитана теория. Вместо да
разглеждат доказателствата като отделни от и имащи отношение към дадена теория,
децата може да смесват двете в една-единствена репрезентация на „начина, по който
стоят нещата“. Способността за разграничаване на теорията от доказателствата и за
използване на логически правила за изследване на техните взаимоотношения в сложни
ситуации с множество променливи се подобрява стабилно от детството към юношеството
и зрялата възраст (Kuhn & Dean, 2004; Kuhn & Pearsall, 2000).
366
Фигура 11.5. Кои характеристики на тези спортни топки - размер, цвят, структура на
повърхността или присъствие или отсъствие на ръбове - влияят върху качеството на
сервиса на играча?
Този набор свидетелства подсказва, че цветът може да е важен, тъй като светлите
топки са предимно в кошницата на добрия сервис, а тъмните - в тази на лошия сервис.
Същото обаче важи за структурата на повърхността! В кошницата на добрия сервис има
предимно гладки топки, а тази на лошия - грапави. Тъй като всички светли топки са
гладки, а всички тъмни - грапави, не можем да кажем дали цветът или структурата са
важните. Можем обаче да заключим, че размерът и присъствието или отсъствието на
ръбове не са важни, тъй като тези характеристики са еднакво представени в двете
кошници. (Адаптирано от Kuhn, Amsel, & O’Loughlin, 1988.)
Как се развиват научните разсъждения
Кои фактори подкрепят уменията на юношите в координирането на теорията с
доказателствата? По-големият обем на работната памет, позволяващ теорията и
ефектите от няколко променливи да се сравняват едновременно, е жизненоважен. Освен
това юношите се облагодетелстват от съприкосновението с все по-сложни проблеми и
обучение, което подчертава критичните характеристики на задачите и ефективните
стратегии. Следователно научните разсъждения са силно повлияни от годините на
училищно обучение, от това, дали хората се борят с традиционни научни задачи (както
е в задачата със спортните топки) или се ангажират в неформални разсъждения,
например обосноваване на теория за причините, поради които децата се провалят в
училище (Kuhn, 1993).
Изследователите вярват, че развитото мета-когнитивно разбиране е в ядрото на
научните разсъждения (Kuhn, 1999; Moshman, 1999). Когато редовно съпоставят
теорията с доказателствата в продължение на дълги седмици, юношите експериментират
с различни стратегии, разсъждават върху тях и ги ревизират и осъзнават природата на
логиката. В течение на времето те прилагат съзнанието си за логиката към все по-
широк спектър ситуации. Способността да се мисли за теориите, преднамерено да се
изолират променливи и активно да се търсят оборващи доказателства рядко присъства
преди юношеството (Kuhn, 2000; Moshman, 1998).
Юношите и възрастните обаче варират силно по уменията си за научни разсъждения.
Мнозина демонстрират обслужващ Аза уклон, защото прилагат логиката по-ефективно към
идеи, в които се съмняват, отколкото към такива, към които са благоразположени
(Klaczynski, 1997; Klaczynski & Narasimham, 1998). Научните разсъждения изискват
метакогнитивна способност за оценяване на собствената обективност -човек трябва да
е безпристрастен, а не да обслужва себе си (Moshman, 1999). Както ще видим в
дванадесета глава, този гъвкав, открит подход е както познавателно постижение, така
и лично-стна диспозиция - такава, която силно подпомага юношите във формирането на
идентичност и в нравственото им развитие. Резултатите в парадигмата на преработката
на информацията потвърждават, че научните разсъждения не са резултат от внезапна,
стадиална промяна. Те по-скоро се развиват от редица конкретни преживявания, които
изискват от децата и юношите да съпоставят теориите и доказателствата и да
разсъждават за и да оценяват мисленето си.
Последствия от познавателните промени през юношеството
Развитието на все по-сложно, ефективно мислене води до драматична ревизия на
начина, по който юношите разглеждат себе си, другите и света като цяло. Точно както
от време на време са тромави в използването на своите трансформирани тела,
първоначално те се препъват в аб-страктното си мислене. Както ще видим, макар че
интересът към себе си, идеализмът, критиката и нерешителността на юношите често
озадачават и притесняват възрастните, тези феномени обикновено са благотворни в
дългосрочен план.
367
Самосъзнание и фокусиране върху себе си
Засилената способност на юношите да разсъждават върху собствените си мисли,
комбинирана с физическите и психологическите помени, през които преминават,
означава, че започват да мислят повече за себе си. Последователите на Пиаже смятат,
че се появяват два изкривени образа във връзка със себе си и с другия.
Първият се нарича въображаема аудитория - убеждението на юношите, че са фокус на
вниманието и интереса на всички (Elkind & Bowen, 1979). В резултат те стават крайно
себеосъзна-ти и често правят и невъзможното, за да избегнат попадане в неудобно
положение. Например Сабрина се събужда една неделна сутрин с голяма пъпка на
брадичката. „Не мога да отида на църква! - плаче тя. - Всеки ще види колко гроз-на
изглеждам!“ Въображаемата аудитория ни помага да разберем часовете, които юношите
прекарват в инспектиране на всеки детайл от външния си вид. Освен това тя обяснява
чувствителността им към публичната критика. За тийнейджърите, които вярват, че
всеки наблюдава изпълнението им, една критична забележка от родител или учител може
да е убийствена.
Второ, когнитивно изкривяване е личната басня. Тъй като са толкова сигурни, че
другите ги наблюдават и мислят за тях, тийнейджърите развиват високопарно мнение за
собствената си значимост. Те започват да смятат, че са специални и уникални. Много
юноши разглеждат себе си като достигащи огромни висини на славата, както и като
потъващи до необикновени дълбини на отчаянието - преживявания, които другите не
могат да разберат (Elkind, 1994). Както пише едно момиче в юношеска възраст в
дневника си: „Животът на родителите ми е толкова обикновен, толкова вкоренен в
рутината. Моят ще е различен. Аз ще реализирам мечтите и амбициите си.“ Когато се
комбинира с търсеща силните усещания личност, личната басня като че ли допринася за
юношеското поемане на рискове, като убеждава тийнейджърите в тяхната неуязвимост. В
едно изследване млади хора с изразена лична басня и високи резултати по търсене на
силни усещания поемат повече сексуални рискове, по-често използват вещества и
извършват повече отклоняващи се действия в сравнение с връстниците си (Greene et
al., 2000).
Въображаемата аудитория и личната басня са най-силни през ранното юношество, след
което постепенно избледняват (Lapsley et al, 1988).
Изследванията потвърждават, че тези изкривени образи за себе си са следствие от
напредъка в приемането на чуждата перспектива, което кара младите хора да са по-
загрижени за мнението на другите (Vartanian & Powlishta, 1996). Когато са запитани
защо се притесняват за мнението на другите, юношите отговарят, че го правят, защото
оценките на другите имат важни последици -за самооценката, приемането от
връстниците и социалната подкрепа (Bell & Bromnick, 2003).
Идеализъм и критика
Способността на юношите да мислят за възможностите открива света на идеала и
съвършенството. Тийнейджърите могат да си представят алтернативни семейни,
религиозни, политически и нравствени системи, и искат да ги изследват. В резултат
те често конструират величествени визии за съвършен свят без несправедливост,
дискриминация или безвкусно поведение. Несъответствието между светогледа на
възрастните и на юношите, често наричано „по-коленческа пропаст“, създава
напрежение между родителя и детето. Осъзнавайки идеалното семейство, на чийто фон
техните истински родители и братя/сестри бледнеят, юношите се превръщат в откриващи
дефекти критици.
Като цяло обаче юношеският идеализъм и критичност са преимущество. След като
започнат да виждат, че другите хора имат както силни страни, така и слабости, те са
много по-способни да работят конструктивно за социална промяна и за формиране на
положителни и дълготрайни отношения (Elkind, 1994).
Вземане на решения
Макар да се справят с редица когнитивни задачи по-ефективно, отколкото като деца,
юношите често не мислят рационално по време на вземането на решения: (1)
идентифициране на „за“ и „против“ на всяка алтернатива, (2) оценяване на
вероятността на различните резултати, (3) оценяване на избора от гледна точка на
това, дали се постигат целите, или не, (4) учене от грешките и по-добро бъдещо
вземане на решения. В едно изследване изследователите дават на юноши и възрастни
хипотетични дилеми, например дали да се претърпи козметична хирургична операция или
с кой родител да се живее след развода, и трябва да обяснят какво биха решили.
Възрастните имат по-добри резултати от юношите, по-
368
често обмислят алтернативите, претеглят ползите и рисковете на всяка и предлагат да
потърсят съвет (Halpern-Felsher & Cauffman, 2001).
Нещо повече: при вземането на решения юношите по-често от възрастните (които също
имат трудности) разчитат на добре заучени интуитивни преценки (Jacobs & Klaczynski,
2002). Да разгледаме хипотетичния проблем, при който трябва да изберете на базата
на два аргумента дали да се запишете на традиционен лекционен курс, или на
компютъризиран курс. Единият аргумент съдържа информация от голяма извадка:
оценките на курса на 150 студенти, 85% от които го харесват. Другият аргумент
съдържа лични разкази от малка извадка: оплаквания от двама отлични студенти, които
не са харесали компютъризирания курс и са се насладили на традиционния. Много юноши
знаят, че избирането на аргумента на голямата извадка е „по-интелигент-но“. Дори и
така, повечето основават избора си на този на малката извадка, който наподобява на
неформалните мнения, на които разчитат във всекидневието си (Klaczynski, 2001).
Защо вземането на решения е толкова предизвикателно за юношите? Като „начинаещи“ в
много преживявания, те нямат достатъчни познания, за да прогнозират потенциалните
резултати. Освен това се изправят пред редица сложни ситуации, включващи
конкуриращи се цели, например как да поддържат социален статус, като избягват да се
напиват на купоните. Нещо повече: тий-
Опишете изследователските резултати, които оспорват идеята на Пиаже за нов,
дискретен етап на познавателното развитие през юношеството?
Тринадесетгодишната Роузи е влюбена в момче, което не отговаря на нейните чувства.
След като майка ѝ я уверява, че ще има и други момчета, Роузи се тросва: „Мамо! Ти
изобщо не знаеш какво е да си влюбен!“ Кое когнитивно изкривяване през юношеството
илюстрира мисленето на Роузи? Обяснете?
Спомняте ли си да сте се ангажирали в идеалис-тично мислене или лошо вземане на
решения, докато сте били тийнейджър? Дайте примери.
нейджърите често се чувстват смазани от разширяващия се спектър от възможности -
огромен избор на училищни курсове, извънучилищни дейности, социални събития и
материални стоки. В резултат усилията им да избират често се разпадат и те
прибягват до навика, действат импулсивно или отлагат решенията.
Напомнянето на тийнейджърите да мислят логично засилва способността им да вземат
рационални решения (Klaczynski, 2001). С течение на времето те се учат от успехите
и провалите си и разсъждават върху процеса на вземане на решения, увереността в
него нараства, а изпълнението се подобрява (Byrnes, 2003; Jacobs & Klaczynski,
2002). Въпреки това грешките във вземането на решения остават често срещани в зряла
възраст.
В сложните общества юношеството съвпада със започването на средното училище.
Повечето млади хора преминават в прогимназия, а след това и в гимназия. С всяка
промяна академичните постижения стават по-сериозни, влияят върху избора на колеж и
възможностите за работа. На следващите страници ще разгледаме различни аспекти на
живота в средното училище.
Училищен преход
Когато Сабрина става седми клас, напуска малката, интимна, самостоятелна класна
стая на шести клас за много по-голямо училище. „Не познавам повечето деца в моите
курсове, а учителите не познават мен - оплаква се Сабрина на майка си в края на
първата седмица. - Освен това има твърде много домашни. Получавам домашни работи по
всички предмети. Не мога да свърша всичко това!“ - крещи тя, избухвайки в плач.
Влияние на училищния преход. Както показват реакциите на Сабрина, училищният преход
може да създава проблеми с приспособяването. С всяка промяна на училището - от
начал-но към прогимназия и след това гимназия - оценките на юношите спадат. Този
спад се дължи отчасти на по-строгите академични стандарти. Същевременно преходът
към прогимназията често носи по-малко лично внимание, повече работа на
преподавателя с целия клас и по-малко възможности за участие във вземането на
решения в класната стая (Seidman, Aber, & French,
369
2004). Предвид тези промени не е изненадващо, че учениците оценяват учебните си
преживявания в основното училище и в прогимназията по-малко благоприятно, отколкото
тези в начално-то училище, заявявайки, че учителите се интересуват по-малко от тях,
оценяват ги по-неспра-ведливо и подчертават повече конкуренцията (Wigfield &
Eccles, 1994). Следователно много млади хора се чувстват по-малко академично
компетентни и преживяват спад в мотивацията (Anderman & Midgley, 1997).
Учениците неизбежно трябва да приспособяват самоувереността и чувството си за лична
стойност, след като училището става все по-без-пристрастно, а академичните
очаквания се ревизират. Юношите обаче, които се изправят пред допълнително
напрежение, например бедност, разстройване на семейния живот, слабо ангажиране на
родителите или заучена безпомощност в учебните задачи, са в по-голям риск от
трудности със самооценката и академичното учене (Rudolph et al., 2001; Seidman et
al, 2003).
Дистресираните млади хора, чието представяне в училище рязко се влошава, често
демонстрират упорит модел на ниска самооценка, слаба мотивация и постижения. В едно
изследване изследователите сравняват младежи с множество проблеми (имащи проблеми
както с академичното представяне, така и с психичното здраве), такива с трудности
само в една област (академичната или психичното здраве) и добре приспособени юноши
(представящи се добре и в двете сфери) при прехода към гимназията. Макар че всички
групи намаляват средния си успех, добре приспособените ученици получават високи
оценки, а тези с множество проблеми - ниски оценки, като останалите попадат по
средата. Както показва фигура 11.6, юношите с множество проблеми демонстрират много
по-голямо зачестяване на бягствата от училище и извънучилищните проблемни поведения
(Roeser, Eccles, & Freedman-Doan, 1999). За някои училищният преход поставя
началото на водеща надолу спирала на академичното представяне и ангажираността с
училището, която води до отпадане от училище.
Помагане на юношите да се приспособят към училищния преход. Както показват тези
резултати, училищният преход често води до промени в средата, които не съответстват
на разви-тийните потребности на юношите (Eccles, 2004). Те прекъсват близките
взаимоотношения с учителите във време, когато юношите имат нужда
Фигура 11.6. Увеличаване на бягането от училище и извънучилищните проблемни
поведения при прехода към гимназия на четири групи ученици
Добре приспособените ученици, тези, които имат единствено академични проблеми, и
учениците единствено с психични проблеми, не показват особена промяна. (Добрите
ученици с проблеми с психичното здраве всъщност намаляват проблемните си поведения,
така че няма тъмно сива колонка за тях.) Обратното, учениците с множество проблеми
- както с академични, така и с психични трудности - увеличават рязко бягствата от
училище и проблемните поведения, след като сменят училищата между осми и девети
клас. (Адаптирано от Roeser, Eccles, & Freedman-Doan, 1999.)
от подкрепата на възрастните. Подчертават конкуренцията в период на засилено
фокусиране върху себе си. Намаляват вземането на решения и избора тогава, когато
желанието за автономия се увеличава. Пречат на мрежите от връстници, когато младите
хора започват повече да се интересуват от приемането от връстниците.
Засилената подкрепа от родители, учители и връстници облекчава напрежението на
училищния преход. Ангажираността на родителите, надзорът и постепенното даване на
автономия са свързани с по-добро приспособяване след започване на прогимназията
(Grolnick et al., 2000). Освен това формирането на по-малки единици в големите
училища подпомага по-близките взаимоотношения с учителите и връстниците, и по-силно
извънкласно ангажиране (Seidman, Aber, & French, 2004).
Други, не толкова широки промени също са ефективни. През първата година след
смяната на
370
училището могат да се осигурят класни стаи, в които учителите предлагат академично
и лично консултиране. Възможно е учениците да бъдат разпределени в класове с
няколко познати връстници или постоянна група от нови съученици - практика, която
подпомага емоционалната сигурност и социалната подкрепа. В училища, които се
намесват по този начин, учениците е по-малко вероятно да снижат академичното си
представяне и да демонстрират други проблеми с приспособяването (Feiner et al.,
2002).
И накрая, възприятията на тийнейджърите за чувствителността и гъвкавостта на
училищната им учебна среда също имат значение. Когато училищата минимизират
конкуренцията и диференцираното отношение въз основа на способности, учениците в
прогимназията е по-малко вероятно да са гневни и депресирани, да бягат или да
демонстрират спад на самооценката, академичните ценности и постижения (Roeser,
Eccles, & Sameroff, 2000).
Академични постижения
Юношеските постижения са резултат от дълга история на натрупващи се ефекти. Още от
самото начало положителната образователна среда -в семейството и в училището - води
до лични черти, които подкрепят постиженията: интелигентност, увереност в
собствените способности, желание за успех и големи образователни стремежи. Въпреки
това подобряването на неблагоприятна среда може да подпомага издръжливостта при зле
представящите се млади хора. Да разгледаме факторите на средата, които засилват
постиженията през юношеските години.
Практики в отглеждането на децата. Както и през детството, авторитетният стил
прогнозира по-високи оценки при юноши с най-различен социоикономически статус.
Обратното, авторитарният и угаждащият стил са свързани с по-ниски оценки
(Steinberg, Darling, & Fletcher, 1995; Vazsonyi, Hibbert, & Snider, 2003). От
всички родителски подходи неангажираният стил (с липса на топлина и изисквания за
зряло поведение) прогнозира най-ниските оценки и влошаващо се представяне в училище
в течение на времето (Glasgow et al., 1997; Kaisa, Stattin, & Nurmi, 2000).
Връзката между авторитетното родителство и академичната компетентност на юношите е
потвърдена в страни с различни ценностни системи, включително Аржентина, Австралия,
Ки-
тай, Хонконг, Пакистан и Шотландия (Steinberg,
2001). Юношите, чиито родители се ангажират в съвместно вземане на решения,
постепенно позволявайки по-голяма автономия с възрастта, се представят особено
добре (Dornbusch et al., 1990; Spera, 2005). Топлотата, откритите дискусии,
твърдостта и надзорът на дейностите и местоположението на юношите карат младите
хора да чувстват, че родителите им се интересуват от тях и ги ценят, насърчават
рефлексивното мислене и саморегулацията, и засилват осъзнаването на значението да
се представят добре в училище. Тези фактори на свой ред са свързани с ориентирани
към овладяването атрибуции, усилия, постижения и големи образователни стремежи
(Aunola, Stattin, & Nurmi, 2000; Trusty, 1999).
Партньорство между родителите и училището. Учениците с големи постижения обикновено
имат родители, които следят напредъка на децата си, общуват с учителите и правят
всичко възможно детето им да е ангажирано в предизвикателни, добре водени курсове
(Hill & Taylor, 2004). В лонгитюдно изследване на национално представителна извадка
от повече от 15 000 американски юноши ангажирането на родителите с училището в осми
клас значимо прогнозира средния успех на учениците в десети клас отвъд влиянието на
социоикономическия статус и предишните академични постижения (Keith et al., 1998).
Родителите, които са в чест контакт с училището, изпращат послание на своя
тийнейджър за ценността на образованието, подпомагат мъдрите образователни решения
и моделират конструктивни решения на учебните проблеми.
Родители, живеещи в бедни, високорискови квартали, са изправени пред всекидневни
стресове, които изцеждат енергията им за ангажиране с училището (Bowen, Bowen, &
Ware, 2002). Въпреки това по-силните връзки между дома и училището могат да
облекчат известна част от този стрес. Училищата изграждат партньорства с родителите
чрез засилване на личните отношения между учителите и родителите, използване на
таланта на родителите за увеличаване на качеството на училищните програми и
включване на родителите в управлението на училището, така че те да останат
ангажирани с целите на училището (Epstein, 2001).
Влияния от връстниците. Връстниците играят важна роля в юношеските постижения по
начин, който е свързан както със семейството,
371
така и с училището. Тийнейджърите, чиито родители ценят постиженията, по принцип
избират приятели, които споделят тези ценности (Berndt & Keefe, 1995). Например,
когато започва да се сприятелява с нови връстници в прогимназията, Сабрина търси
момичета, които искат да се представят добре в училище. Всяка от тях подкрепя
същото желание у останалите.
Подкрепата от връстниците на големите постижения зависи и от цялостния климат на
културата на връстниците, която - за младежите от етнически малцинства - е силно
повлияна от заобикалящия социален ред. Юношите от афроа-мериканското малцинство
например наблюдават, че тяхната етническа група изостава от бялото мнозинство по
образователни постижения, работни места, доходи, жилище и политическа власт.
Дискриминационното отношение от учители и връстници, често резултат от
стереотипите, че те „не са интелигентни“, поражда гняв, тревожност, съмнения в себе
си, спад в постиженията и свързване със зле представящи се връстници (Wong, Eccles,
& Sameroff, 2003). При тези условия дори чернокожите тийнейджъри със среден
социоикономически статус може да реагират срещу усилената работа, убедени, че
получаването на добри оценки няма да се отплати особено добре (Ogbu, 2003).
Въпреки това не всички ученици в икономически неблагоприятно положение реагират по
този начин. Изследване на случаи на шест градски, бедни чернокожи юноши, които са с
големи постижения и са оптимистични за бъдещето си, разкрива, че много добре
осъзнават потисничеството, но вярват в усилията да променят социалната си позиция
(O’Connor, 1997). Как са развили това чувство на значението на собствените им
усилия? Родителите, роднините и учителите са ги убедили чрез дискусии и примери, че
несправедливостта не бива да се толерира и че -заедно - чернокожите могат да я
преодолеят -гледна точка, която насърчава както силна етническа идентичност, така и
силна академична мотивация дори пред лицето на натиск от връстниците срещу доброто
представяне в училище.
Учебни преживявания в класната стая.
Юношите имат нужда от училищна среда, която откликва на техните разширяващи се
способности за разсъждения и емоционалните и социалните им потребности. Без
подходящите учебни преживявания познавателният им потенциал е малко вероятно да се
реализира.
Както беше отбелязано, до голяма степен в разделените прогимназии много юноши
споделят, че в курсовете им липсва топлота и подкрепа - обстоятелство, което убива
мотивацията им. Намалената близост между учениците и учителите отчасти се дължи на
движението на учениците от час в час през целия учебен ден. Ползата от отделните
курсове обаче е, че юношите могат да бъдат обучавани от експерти по предметната
материя, които е по-вероятно да насърчават мисленето на по-високо равнище и да
подчертават съдържанието, релевантно на преживяванията на учениците - фактори,
които подпомагат интереса, усилията и постиженията (Eccles, 2004). Средното училище
обаче не осигурява последователно предизвикателно, интересно преподаване.
Заради неравномерното качество на преподаването много ученици завършват средното си
образование с дефицит на базисни академични умения. Макар че пропастта в
постиженията, разделяща афроамериканците, латиноамериканците, индианците и
туземните канадски ученици от белите им връстници е намаляла след 70-те години на
XX век, овладяването на четенето, писането, математиката и природните науки от
учениците от етнически малцинства с нисък социоикономически статус остава
разочароващо (Statistics Canada, 1999; U. S. Department of Education, 2005c,
2005d). Твърде често тези млади хора посещават недофинансирани училища в порутени
сгради, с остаряло оборудване и недостиг на учебници. В някои от тях престъпленията
и проблемите с дисциплината получават повече внимание, отколкото преподаването и
ученето.
До гимназията големи групи от бедни ученици от малцинствата са поставени в класове
за изоставащи, което още повече усложнява трудностите им с ученето. Лонгитюдните
изследвания, проследяващи хиляди американски ученици от 8. до 12. клас, разкриват,
че разпределянето в подготвителни класове за колежа ускорява академичния прогрес,
докато профилирането в професионални или общи образователни паралелки го забавя
(Hallinan & Kubitschek, 1999). Дори в средни училища, които нямат официална
програма за профилиране на учениците, тези от малцинствата с нисък икономически
статус обикновено са разпределяни в по-ниски нива по повечето от учебните предмети,
което води до de facto (неофициално) профилиране (Lucas & Behrends, 2002).
След като ученикът е разпределен в класове от по-ниски нива, излизането от
спиралата е труд-но. Профилирането по принцип се базира на
372
минало представяне, което е ограничено от историята на разпределението в
паралелките. Интервюта с чернокожи ученици в една гимназия разкриват, че мнозина
смятат, че предишното им представяне не отразява способностите им (Ogbu, 2003).
Въпреки това учителите и консултантите, претоварени с други отговорности, нямат
време да преразглеждат отделните случаи.
Гимназистите са профилирани в академична и професионална ориентация практически във
всички индустриализирани страни. В Китай, Япония и повечето западноевропейски
страни учениците полагат национален изпит, за да се определи в каква паралелка ще
бъдат профилирани в средното училище. Резултатът обикновено фиксира бъдещите
възможности за младия човек. В Северна Америка образователните решения са най-
флуидни. Учениците, които не са разпределени в подготвителна паралелка за колежа
или които се представят зле в гимназията, пак могат да получат колежанско
образование. Дори и така, до юношеството различията по социоикономически статус в
качеството на обучението и академичните постижения са сортирали учениците по-
драстично, отколкото в други страни. В крайна сметка много млади хора не се
възползват от тази по-отворена система. В сравнение с другите западни страни, САЩ и
Канада имат по-висок процент млади хора, които се разглеждат като образователни
провали и отпадат от средното училище (вж. фигура 11.7).
Фигура 11.7. Процент на завършване на средно учи-лищев десет индустриализирани
страни
САЩ и Канада са под много други развити страни (OECD, 2004).
Отпадане от училище
От другата страна на редицата до Луис в часовете по математика седи Норман, който
бленува в час, мачка записките си в джоба след часовете и рядко си пише домашните.
В дните за тестове той върти в ръцете си заешки крак за късмет, но оставя повечето
въпроси без отговор. За Луис, който бързо пише домашните си работи, Норман като че
ли живее в друг свят. Веднъж или два пъти всяка седмица Норман бяга от часове; един
пролетен ден той изобщо престава да идва.
Норман е един от 11-те процента американски и канадски млади хора, които напускат
училище без диплома (Statistics Canada, 2004d; U. S. Department of Education,
2005b). Процентът отпаднали е особено голям при младежите с нисък социоикономически
статус от етнически малцинства, особено латиноамериканци и тийнейджъри от местното
население на Канада. Решението да се напусне училището има тежки последици.
Младежите без средно образование нямат уменията на грамотността, които
работодателите ценят в днешната базирана на познанието икономика.
Затова процентът на заетостта е по-нисък за американските и канадските тийнейджъри,
които са отпаднали от училище. Дори когато работят, незавършилите средното си
образование е по-вероятно да останат на обслужващи, нископлатени работни места.
Фактори, които са свързани с отпадането от училище. Макар че много отпаднали имат
малки постижения и висок процент на актове, нарушаващи нормите, значителен брой -
подобно на Норман - са млади хора с малко поведенчески проблеми, които просто имат
академични трудности и тихо се дезангажират от училището (Janosz et al., 2000;
Newcomb et al., 2002). Пътеката към отпадането от училище започва рано. Рисковите
фактори в първи клас прогнозират отпадане почти също толкова добре, колкото и
рисковите фактори в средното училище (Entwisle, Alexander, & Olson, 2005).
Норман има дълга история на маргинални или слаби оценки и ниска академична
самооценка. Отказва се от задачи, които представляват дори малко предизвикателство,
и разчита на късмета - на заешкия си крак - за да „минава“. Когато става по-голям,
Норман посещава часовете по-нередовно, не обръща особено внимание, кога-
373
то е в училище, и рядко прави домашните си. Не се присъединява към никакви училищни
клубове и не участва в спортни отбори. Тъй като е толкова дезангажиран, малко
учители или ученици го опознават. До деня, в който напуска, Норман се чувства
отчужден от всички аспекти на училищния живот.
Подобно на другите отпаднали от училище, семейният произход на Норман допринася за
проблемите му. В сравнение с другите ученици, дори тези със същия профил на
оценките, отпадащите от училище обикновено имат родители, които не са ангажирани в
обучението на децата си. Мнозина от тях също не са завършили средното си
образование и са безработни или се справят с последиците от развод. Когато децата
им носят вкъщи бележници, пълни със слаби оценки, тези родители е по-вероятно от
останалите да реагират с наказание и гняв - реакции, които карат младия човек да се
бунтува срещу академичната работа (Gamier, Stein, & Jacobs, 1997).
Академично маргиналните ученици, които отпадат от училище, често имат преживявания,
които подкопават шансовете им за успех - големи, безлични училища и класове,
учители, които не ги подкрепят, и малко възможности за активно участие (Croninger &
Lee, 2001; Hardre & Reeve, 2003; Lee & Burkam, 2003). Неотдавнашни статистики
сочат, че над 60% от юношите в някои американски средни училища в централните части
на градовете не завършват. Учениците в общите и професионалните паралелки, където
преподаването обикновено е най-малко стимулиращо, е три пъти по-вероятно да отпадат
в сравнение с тези в подготвителните класове за колежите (U. S. Department of
Education, 2005b).
Стратегии за превенция. Сред разнообразните стратегии, които съществуват за
подпомагане на тийнейджърите в риск от отпадане от училище, няколко общи теми са
свързани с успеха:
• Висококачествено професионално обучение. За много маргинални ученици реалната
природа на професионалното обучение е по-комфортна и ефективна от чисто
академичната работа. За да работи добре обаче, професионалното обучение трябва
внимателно да интегрира академичното и свързаното с професията преподаване, така че
учениците да виждат релевантността на онова, което става в класната стая, с
бъдещите им цели (Ianni & Orr, 1996).
• Компенсаторно обучение и консултиране, които предлагат индивидуализирано
внимание. За да се преодолеят отрицателните психологически ефекти на многократния
провал в училище, интензивната академична помощ трябва да се комбинира със социална
подкрепа. Успешен подход е учениците в риск да се съчетават с пенсионирани
възрастни, които изпълняват функциите на тюто-ри, ментори и ролеви модели в
адресирането на академичните и професионалните потребности (Prevatt, 2003).
• Усилия за адресиране на многото фактори в живота на учениците, свързани с ранно-
то напускане на училище. Програмите, които засилват ангажирането на родителите,
предлагат гъвкаво подреждане на работата и ученето, и осигуряват грижи за децата на
място за родителите в юношеска възраст, което улеснява оставането в училище за
тийнейджърите в риск.
• Участие в извънкласни дейности. Друг начин за помагане на маргиналните ученици е
те да бъдат привлечени в живота на училището (Mahoney & Stattin, 2000). Най-силно-
то влияние на извънкласното ангажиране е малкият размер на училището. В по-малките
средни училища (500 до 700 ученика или по-малко) по-голяма част от учениците трябва
да участва, за да се осъществяват дейностите. Потенциалните отпадащи е много по- ►
Отбележете начините, по които родителите могат да подпомагат академичните
постижения на своите деца в юношеска възраст и обяснете защо всеки от тях е
ефективен.
Таниша завършва шести клас. Тя може или да продължи в настоящото си училище до осми
клас, или да се премести в много по-голяма прогимназия. Какво бихте ѝ препоръчали
да направи и защо?
Опишете собствените си преживявания в осъществяването на прехода към прогимназията
и след това към гимназията. Какво е било стресиращо за вас? Какво ви е помогнало да
се приспособите?
374
Извънкласни дейности: контекст за положително развитие на младежите
През седмицата преди завършването, Теръл -последна година в гимназия в центъра на
града - присъства на парти за състава от последното представление за годината на
клуба по драма. През тази вечер Теръл е играл водещата роля в продукция, написана и
режисирана от членовете на клуба. Когато г-жа Майър, съветникът на клуба, го
поздравява, Теръл отговаря: „Обичах този клуб. Когато се присъединих, не бях добър
по английски език и математика, както и по всички останали предмети, и си мислех,
че не мога да правя нищо. Работата върху декорите и актьорството бяха наистина
страхотни - да открия, че мога да правя тези неща добре. Преди това не бях сигурен
в себе си. Сега съм много по-уверен.“
Много изследвания показват, че извънкласните дейности в средното училище, които се
фокусират върху изкуствата, службата на общността и професионалното развитие,
подпомагат различни академични и социални умения, и имат дълготраен положителен
ефект върху приспособяването. Резултатите включват подобрено академично
представяне, намалено ан-тисоциално поведение, по-благоприятна самооценка и
инициатива, по-голямо приемане от връстниците и засилен интерес към другите
(Mahoney, 2000; Sandstrom & Coie, 1999). Ползите от извънкласните дейности
продължават и през зрелостта. След контролирането на редица фактори (включително
социоикономиче-ски статус и академично представяне), младите хора, които са по-
силно включени в клубове и организации в средното училище, постигат повече на
работните си места и се ангажират в повече дейности, обслужващи общността, ко-
гато достигнат 20-те и 30-те си години (Berk,
1992).
По какъв начин извънкласните дейности носят такива широкоспектърни ползи? Не просто
като дават нещо забавно на младите хора, което да правят през свободното си време.
В шведско изследване юноши, които прекарват много следобеди и вечери в младежки
рекреационни центрове, предлагащи такива неструктурирани дейности за прекарване на
времето като билярд, пинг-понг, видеоигри и телевизия, показват повтарящо се и
упорито антисоциално поведение (Mahoney, Stattin, & Magnusson, 2001). Обратното,
силно структурирани, целенасочени занимания, които изискват от тийнейджърите да
приемат предизвикателни роли и отговорности, имат положително въздействие върху
развитието. Такива дейности освен това включват грижовни и подкрепящи
взаимодействия с връстниците и възрастните, които налагат големи очаквания, помагат
с проблемите и служат като ментори (Roth et al., 1998).
Младежите с академични, емоционални и социални проблеми е особено вероятно да се
облагодетелстват от участието в извънкласни дейности. В изследване на тийнейджъри с
неангажирани родители тези, които се ангажират в извънкласни дейности, демонстрират
по-ниски нива на депресирано настроение. Резултатът е най-силен за юноши, споделящи
за изпълнено с доверие взаимоотношение със съветник в дейността, който е
валидизирал техните умения и ги е насърчавал да дават най-доброто от себе си
(Mahoney, Schweder, & Stattin, 2002). Нещо повече: участието в такива дейности
понякога засилва свързаността между родителя и тийнейджъра, когато членовете на
семейството посещават изложбите, изпълненията или по друг начин виждат плодовете от
усилията на младия човек (Mahoney & Magnusson, 2001).
► вероятно да участват, да се чувстват нужни, да получават признание и да останат
до завършването. Консултирайте се с карето „Перспектива на жизнения цикъл“ за
изследвания, сочещи, че участието в извънкласни дейности има дълготрайно,
благотворно въздействие върху развитието.
В края на дискусията ни на академичните постижения, нека поставим проблема за
отпадането от училище в историческа перспектива. През
изминалия половин век процентът млади американци и канадци, завършващи средно
образование до 24-годишна възраст, се е увеличавал ста-билно от по-малко от 50 до
близо 90. През същия период се повишава и посещаването на колеж. Днес близо 42% от
американците и 58% от канадците завършват колеж - едни от най-високите проценти в
света (OECD, 2005).
И накрая, макар че много отпаднали от училище попадат в порочен кръг, в който
липсата им на самоувереност и умения им пречи да се
375
стремят към повишаване на образованието и подготовката си, около една трета се
връщат, за да завършат средното си образование след няколко години (U. S.
Department of Education, 2005а). Някои продължават образованието си
и след това. С наближаването на края на юношеството много млади хора осъзнават
колко съществено е образованието за намирането на носеща удовлетворение работа и
живот в зряла възраст.
Обобщение
Как са се променили концепциите за юношеството през изминалия век?
• Юношеството, чието начало се поставя от пубертета, е период на преход между
детството и зрялата възраст. Ранните теории обясняват влиянието на пубертета върху
психичното развитие в термините или на биологични, или на социални сили.
Съвременните изследвания показват, че юношеството е продукт на биологични,
психологически и социални сили.
Пубертет: физически преход към зрялата възраст
Опишете промените през пубертета в размера на тялото, пропорциите, моторното
изпълнение и сексуалната зрялост.
• Хормонални промени, започващи през средното детство, поставят началото на
пубертета - средно - две години по-рано при момичетата, отколкото при момчетата.
Първият видим признак е бързият растеж. С уголемяване на тялото бедрата на
момичетата и раменете на момчетата се разширяват. Момичетата добавят телесна мастна
тъкан, а момчетата - повече мускули.
• Промените през пубертета водят до подобряване на грубото моторно изпълнение,
което е много по-силно изразено при момчетата, отколкото при момичетата. Някои
момчета толкова се фиксират върху физическата сила, че започват да използват опасни
подпомагащи изпълнението химически вещества.
• Спортът и физическите упражнения подпомагат познавателното и социалното развитие.
Въпреки това съществено малцинство от тийнейджъри не участва в редовно физическо
възпитание.
• Половите хормони регулират промените в първичните и вторичните полови белези.
Менархе (първата менструация) се появява късно в последователността от събития през
пубертета при момичетата, следвана от бързо увеличаване на размерите на тялото. При
момчетата с уголемяване на половите органи и тялото, както и с появата на лонно
окосмяване и такова под мишниците се осъществява спермархе (първата еякулация).
Кои фактори влияят върху разполагането на пубертета във времето?
• Наследствеността, храненето, физическите упражнения и цялостното соматично здраве
допринасят за разполагането на пубертета във времето. В индустриализираните страни
се наблюдава постепенна тенденция към по-ранна менархе.
Какви мозъчни промени се осъществяват през юношеството?
• Съкращаването на неизползваните синапен в мозъчната кора продължава през
юношеството, а растежът и миелинирането на стимулираните нервни влакна се ускорява.
Тези промени подкрепят познавателния напредък. Засиленото откликване на невроните
на възбуждащите невротрансмитери може да играе роля в стремежа на тийнейджърите към
нови преживявания.
Психологическо въздействие на събитията през пубертета
Обяснете реакциите на юношите на физическите промени през пубертета.
• Момичетата обикновено реагират на менархе с изненада и смесени емоции, но дали
чувствата им ще клонят в положителна или отрицателна посока, зависи от
предварителните познания и подкрепата от семейството.
376
Макар че момчетата обикновено знаят предварително за спермархе, те също реагират
със смесени чувства. Момчетата получават по-малка социална подкрепа за физическите
промени през пубертета в сравнение с момичетата.
• Освен по-високите хормонални нива, отрицателните житейски събития и
структурираните от възрастните ситуации се свързват с отрицателните настроения на
юношите. Обратното, тийнейджърите са оптимистични, когато са с връстниците си и в
избрани самостоятелно дейности през свободното време.
• Пубертетът се придружава от психологическо дистанциране между родителя и детето.
Реакцията може да е съвременен заместител на физическото излизане от семейството,
което обикновено се осъществява при настъпване на сексуална зрялост при приматите и
в неиндустриализираните култури.
Опишете влиянието на разполагането във времето на съзряването върху
приспособяването на юношата, отбелязвайки половите различия.
• Ранно съзряващите момчета и късно съзряващите момичета, чийто външен вид силно
съответства на културните стандарти за физическа привлекателност, имат по-положи-
телен телесен Аз-образ и обикновено се приспособяват добре през юношеството.
Обратното, ранно съзряващите момичета и късно съзряващите момчета, които не се
вписват добре физически в групата на връстниците, преживяват емоционални и социални
трудности. Ранно съзряващите момичета в частност може да изпитват дълготрайни
трудности.
Въпроси, свързани със здравето
Опишете хранителните потребности и посочете факторите, които са свързани със
сериозни разстройства на храненето през юношеството.
• С растежа на тялото хранителните изисквания се повишават. Въпреки това всички
възрастови групи от юноши е най-вероятно да пропускат закуската и да ядат на крак.
Честотата на сядането на семейството заедно на масата е свързана със здравословно
хранене
• Момичетата, които навлизат рано в пубертета, които са много неудовлетворени от
те-
лесния си Аз-образ, както и които произхождат от домове, в които слабото тяло е
идеализирано, са в засилен риск от разстройства на храненето. Анорексия нервоза
обикновено се появява при момичета с перфекцио-нистични, потиснати личности,
свръхпредпаз-ващи, контролиращи майки и емоционално далечни бащи. Булимия нервоза
се свързва с дезангажирано родителство. Някои булими-ци са перфекционисти, други
нямат самоконтрол в много области на живота си.
Обсъдете социалните и културните влияния върху юношеските сексуални нагласи и
поведение.
• Хормоналните промени през пубертета водят до засилване на сексуалния нагон, но
социалните фактори влияят върху това, как тийнейджърите ще управляват сексуалността
си. Северна Америка е много рестриктив-на в нагласите си към юношеския секс, но
попкултурата представя образи на спонтан-на сексуална активност без обвързване.
• Ранната и честа сексуална активност е свързана с различни фактори, асоциирани с
икономически неизгодно положение. Освен това много сексуално активни тийнейджъри не
практикуват редовна контрацепция. Юношеските познавателни процеси и липсата на
социална подкрепа за отговорно сексуално поведение допринасят за неуспеха на тези
млади хора да се предпазват от бременност.
Опишете факторите в развитието на хомосексуалността.
• Около 2 до 3% от гласуващите се самоопределят като хомо- или бисексуални.
Биологични фактори, включително наследственост и пренатални хормонални нива, играят
важ-на роля в хомосексуалността. Хомосексуалните тийнейджъри са изправени пред
специални проблеми в развитието на положителна сексуална идентичност.
Обсъдете факторите, свързани с полово предаваните болести и юношеската бременност и
родителство.
• Ранната сексуална активност, комбинирана с непоследователна употреба на
контрацеп-тиви води до висок процент полово предавани болести (ППБ) сред
американските юноши. Много млади хора със СПИН са се заразили с вируса като
тийнейджъри.
377
• Юношеската бременност и родителство са по-често срещани в САЩ, отколкото в
другите индустриализирани страни. Юношеската бременност в Канада също е проблем.
Юношеското родителство се свързва с отпадане от училище, намалени шансове за брак,
по-голяма вероятност от развод и бедност — обстоятелства, които поставят на риск
благополучието както на майката в юношеска възраст, така и на новороденото.
• Подобреното полово образование, достъпът до контрацептиви, програмите, които
изграждат социални умения, и разширените образователни и професионални възможности
способстват за предотвратяването на ранните бременности. Майките в юношеска възраст
имат полза от училищни програми, които осигуряват професионално обучение и грижи за
децата, както и от семейни взаимоотношения, които са чувствителни към техните
потребности. Когато бащите в юношеска възраст останат ангажирани, децата се
развиват по-благоприятно.
Кои лични и социални фактори са свързани с юношеската употреба и злоупотреба с
вещества?
• За повечето млади хора в индустриализираните страни експериментирането с дрога и
алкохол отразява любопитство към тези забранени вещества. Малцинството, които
преминават от употреба към злоупотреба, имат сериозни психологически, семейни и
училищни проблеми. Програми, които намаляват злополучията в семейството и
подобряват родителските умения, както и изграждат компетентността на тийнейджърите,
способстват за предотвратяване на злоупотребата с вещества.
Теорията на Пиаже: етапът на формалните операции
Кои са основните характеристики на фор-мално-операционното мислене?
• По време на етапа на формалните операции по Пиаже, юношите се ангажират в хипоте-
тико-дедуктивно мислене. Когато са изправени пред проблем, те започват с хипотеза
за променливите, които могат да повлияят върху резултата, правят логични, проверяе-
ми изводи и системно изолират и комбини-
рат променливите, за да видят кои заключения се потвърждават.
• Развива се и пропозиционното мислене. Юношите могат да оценяват логиката на
вербалните твърдения настрана от обстоятелствата в реалния живот.
Обсъдете съвременните изследвания върху формално-операционното мислене и техните
последици за точността на идеите на Пиаже за етапа на формалните операции.
• Юношите са способни на по-напреднали разсъждения, отколкото по-малките ученици.
Дори и добре образовани възрастни обаче често имат трудности с формалното мислене и
е по-вероятно да мислят абстрактно и системно в ситуации, в които имат богат опит.
В селските и племенните култури фор-мално операционните задачи обикновено изобщо не
се овладяват. Тези резултати подсказват, че най-висшият етап по Пиаже е повлиян от
конкретните възможности за учене, срещани обикновено в училище.
Становище на перспективата на преработката на информацията за познавателното
развитие през юношеството
Как обясняват привържениците на преработката на информацията познавателното
развитие през юношеството?
• Изследователите в парадигмата на преработката на информацията вярват, че различни
конкретни механизми лежат в основата на познавателния напредък през юношеството:
подобрено внимание и потискане, по-ефективни стратегии, по-големи познания,
подобрена познавателна саморегулация, увеличаване на скоростта на мисленето и
възможностите за преработка, и особено напредъка в метапознанието.
• Изследванията върху научните разсъждения сочат, че способността за координиране
на теорията и свидетелствата се подобрява през юношеството и в зрялата възраст.
Младите хора постепенно започват да решават все по-сложни проблеми и разсъждават
върху мисленето си, придобивайки по-зряло метаког-нитивно разбиране.
Последици от познавателните промени през юношеството
Опишете типичните реакции на юношите, които са резултат от тяхната напреднала
познавателна дейност.
378
• Когато юношите разсъждават върху собственото си мислене, те мислят повече за себе
си и се появяват два изкривени образа за отношението между себе си и другия:
въображаемата аудитория и личната басня. Способността на тийнейджърите да мислят за
възможности подпомага идеалистичните представи, които противоречат на всекидневната
реалност и те често се превръщат в откриващи дефекти критици. В сравнение с
възрастните, юношите имат трудности с вземането на решения и по-често прибягват до
добре заучени интуитивни преценки.
Обсъдете въздействието на училищния преход върху приспособяването на юношите.
• Училищните преходи през юношеството могат да са стресиращи. Тийнейджърите, които
трябва да се справят с допълнителни проблеми, особено младите хора с академични
трудности и такива с психичното си здраве, са в най-голям риск от проблеми с
приспособяването.
Обсъдете влиянието на семейството, връстниците и преживяванията в класната стая
върху академичните постижения през юношеството.
• Авторитетното родителство и ангажирането на родителите с училището подпомагат
големите постижения. Тийнейджърите, чиито родители насърчават постиженията, е
вероятно да избират ориентирани към постиженията приятели.
• Топлата, подкрепяща учебна среда с дейности, които подчертават по-високорангово
мислене, подпомага юношите да реализират академичния си потенциал.
• Лошата училищна среда и профилирането в общи или професионални паралелки
обикновено задушава академичния напредък на учениците с нисък социоикономически
статус.
Кои фактори са свързани с отпадането от училище?
• Единадесет процента от младите американци и канадци, много от които с нисък
социоикономически статус, напускат училище без диплома. Отпадането е резултат от
постепенен процес на дезангажиране от училище. Факторите, които се комбинират, за
да определят шансовете на младия човек за успех, включват лошото представяне в
училище, липсата на родителска подкрепа на академичните постижения, големи,
безлични класове и нестимулиращо преподаване.
Анорексия нервоза Булимия нервоза Бърз растеж
Вторични полови белези Въображаема аудитория Етап на формалните операции Лична
басня Менархе
Постепенна тенденция Пропозиционно мислене Пубертет
Първични полови белези Спермархе Телесен Аз-образ Хипотетико-дедуктивно мислене
Юношество
Глава 12
ЕМОЦИОНАЛНО И СОЦИАЛНО РАЗВИТИЕ В ЮНОШЕСТВОТО
Теорията на Ериксън: идентичност срещу объркване на ролите
Промени в Аз-концепцията Промени в самооценката Пътища към идентичността Статус на
идентичността и психично благополучие
Фактори, влияещи върху развитието на идентичността
• Културни влияния: Развитие на идентичността при юноши от етнически малцинства
Теорията на Колбърг за нравственото развит ие Има ли полови различия в нравствените
разсъждения?
Координиране на личния избор и нравствеността
Влияния върху нравствените разсъждения
Нравствени разсъждения и поведение Религиозно ангажиране и нравствено развитие
Отношения родител-дете Семейни обстоятелства Братя/сестри
Приятелства Клики и тайфи
Срещи с представители на другия пол Проблеми на развитието
Депресия Самоубийство Отклоняващо се поведение • Перспектива на жизнения цикъл: Два
пътя към отклоняващото се поведение през юношеството
Луис седи на затревения хълм над гимназията и чака най-добрия си приятел Дарил да
излезе от четвъртия си час. Двете момчета често се срещат по обяд и след това
пресичат улицата, за да обядват на близкия щанд за хамбургери.
Наблюдавайки стотиците ученици да се изливат на двора на училището, Луис разсъждава
върху наученото в часа по управление през деня. „Да предположим, че съм се родил в
Народна република Китай. Щях да седя тук, да говоря различен език, да се казвам по
различен начин и да мисля за света различно. Хм! - чуди се Луис. -Аз съм такъв,
какъвто съм, заради някакво хрумване на съдбата.“
Луис изведнъж се събужда от мислите си, за да види, че Дарил стои пред него. „Хей,
мечтателю! Крещя и ти махам с ръце от долу от пет минути. Защо си толкова завеян
напоследък, Луис?“ „О, просто мислех за разни работи - какво искам, в какво вярвам.
По-големият ми брат Джулс - завиждам му. Той като че ли е по-наяс-
но накъде се е запътил. Аз изобщо нямам представа. Ти някога чувствал ли си се
така?“
„Дааа, много често - признава Дарил, гледайки сериозно Луис, докато двамата
приближават щанда за хамбургери. - Чудя се: какъв съм наистина. Какъв ще стана?“
Интроспективните изказвания на Луис и Дарил са признаци на фундаментална
реорганизация на Аза през юношеството: развитието на идентичност. Двамата млади
хора се опитват да формулират кои са - личните им ценности и посоките, които ще
преследват в живота.
Започваме тази глава с обяснението на Ериксън за развитието на идентичността и
стимулираните от него изследвания върху мислите и чувствата на тийнейджърите по
отношение на себе си. Търсенето на идентичност се разширява към редица аспекти на
развитието. Ще видим как чувството на принадлежност към културата, нравственото
разбиране и мъжественият, и женственият Аз-образ се усъвършенстват през юно-
380
шеството. След като отношенията родител-дете се ревизират и младите хора стават все
по-неза-висими от семейството, приятелствата и мрежите от връстници се превръщат в
критично важен контекст за прокарване на мост през пропастта между детството и
зрелостта. Главата завършва с обсъждане на няколко сериозни проблема на
приспособяването през юношеството: депресия, самоубийство и отклоняващо се
поведение.
Е. Ериксън (Erikson, 1950, 1968) е първият, който признава идентичността като
фундаментално личностно постижение на юношеството и като критично важна стъпка към
превръщането в продуктивен, щастлив възрастен. Конструирането на идентичност
включва дефиниране на това кой си, какво цениш и посоките, които избираш да
преследваш в живота. Един експерт я описва като експлицитна теория за себе си като
рационален агент - човек, който действа въз основа на разума, поема отговорност за
своите действия и може да ги обясни (Moshman, 1999). Това търсене на истината и
реалното за себе си ръководи редица избори - професионално занятие, междуличностни
отношения, ангажиране в общността, членство в етническа група, изразяване на
собствената сексуална ориентация и нравствени, политически и религиозни идеи.
Ериксън нарича психологическия конфликт на юношеството идентичност срещу объркване
на ролите. Успешните резултати на по-ранните етапи павират пътя към положителното
му разрешаване. Младите хора, които навлизат в юношеството със слабо доверие, имат
проблеми при откриването на идеалите, в които да вярват. Тези със слаба автономия
или инициатива не се ангажират в активното изследване, нужно за избиране между
алтернативите. Юношите с дефицит на трудолюбие не успяват да изберат професия,
която да отговаря на техните интереси и умения.
Макар че семената на формирането на идентичността се сеят рано, едва в края на
юношеството и в началото на зрялата възраст младите хора се потопяват в тази
задача. Според Ериксън в сложните общества тийнейджърите преживяват криза на
идентичността - временен период на дистрес, докато експериментират с алтернативи,
преди окончателно да изберат ценностите и целите си. Те преминават през процес на
вътрешно душевно търсене, пресявайки харак-
теристиките, които дефинират Аза им в детството, и комбинирайки ги с появяващите се
черти, способности и ангажименти. След това те ги оформят в солидно вътрешно ядро,
което осигурява зряла идентичност - чувство на приемственост на Аза, докато се
придвижват през различните роли във всекидневния живот. Според Ериксън здравата
идентичност се преживява като чувство на физическо, психично и социално
благополучие - „чувство, че човек е у дома си в собственото си тяло, чувство, че
„знае накъде върви“ и вътрешна увереност в очакваното признание на онези, които
имат значение“ (Erikson, 1968, р. 165). След като е формирана, идентичността
продължава да се усъвършенства през зрелостта, тъй като хората преоценяват по-
ранните си ангажименти и избори.
Сегашните теоретици са съгласни, че поставя нето под съмнение на ценностите,
плановете и приоритетите е необходимо за зрялата идентичност, но вече не описват
този процес като „криза“ (Grotevant, 1998; Kroger, 2005). За някои млади хора
развитието на идентичността е травмиращо, но типичното преживяване е по-скоро на
изследване, следвано от отдаденост. Докато младите хора изпробват житейски
възможности, събират важна информация за себе си и за средата си, и се придвижват
към вземането на трайни решения (Arnett, 2000; Moshman, 2005).
Ериксън описва отрицателния резултат от юношеството като объркване на ролите. Ако
по-ранните конфликти на юношите са решени отрицателно или ако обществото ограничава
изборите им до такива, които не отговорят на техните способности и желания, те може
да изглеждат повърхностни, без посока и неподготвени за психологическите
предизвикателства на зрялата възраст. Например младите хора, които нямат здраво
чувство за Аз (идентичност), към което могат да се връщат, ще имат трудности да
поемат риск с интимността - споделянето на Аза с другия, включено в етапа на
ранната зрялост по Ериксън.
Подкрепят ли изследванията идеите на Ериксън за развитието на идентичността? На
следващите страници ще видим, че юношите се заемат със задачата за дефиниране на
себе си по начин, който силно съответства на описанието на Ериксън.
През юношеството представата на младите хора за себе си става по-сложна, по-добре
организирана и последователна, подготвяйки сцената за обединена лична идентичност
(Harter, 2003).
381
В сравнение с по-малките деца юношите имат повече или по-малко положителни чувства
към все по-разширяващо се разнообразие от аспекти на Аза. В течение на времето те
формират балансирана, интегрирана репрезентация за силните страни и ограниченията
си.
Промени в Аз-концепцията
При описване на себе си юношите обединяват отделни личностни черти („умен“,
„талантлив“) в по-абстрактни описания („интелигентен“). Първо-начално обаче техните
обобщения не са взаимосвързани и често си противоречат. Например възможно е 12- до
14-годишни да споменават противоположни черти - „интелигентен“ и „глупав“,
„срамежлив“ и „дружелюбен“. Тези несъответствия възникват от разширяващия се
социален свят на юношите, който оказва натиск да демонстрират различни Азове в
отделните взаимоотношения - с родителите, съучениците, близките приятели и
романтичните партньори. След като все повече осъзнават тези непоследователности,
тийнейджърите се тормозят от въпроса: „Кой наистина съм аз?“ (Harter, 1998, 2003).
Постепенно познавателните промени помагат на тийнейджърите да комбинират чертите си
в организирана система. Използването на определения („Доста бързо се разгневявам“,
„Не съм напълно честен“) разкрива съзнанието им, че психичните качества могат да се
променят в отделните ситуации. По-големите юноши освен това добавят интегриращи
принципи, които осмислят преди притеснителните противоречия. „Аз съм много
адаптивен - казва един млад човек. - Когато съм с приятелите си, които смятат, че
казваното от мен е важно, съм приказлив, когато обаче съм със семейството ми, си
мълча, защото те никога не се интересуват достатъчно, за да ме изслушват“ (Damon,
1990, р. 88).
В сравнение с децата, тийнейджърите поставят по-силно ударение върху социалните
добродетели, например да са дружелюбни, внимателни, любезни и сътрудничещи (Damon &
Hart, 1988). При по-големите юноши личните и нравствените ценности също се оформят
като ключови теми, тъй като младите хора ревизират становищата си за себе си, за да
включат трайни убеждения и планове.
Промени в самооценката
Самооценката - оценъчната страна на Аз-концепцията - продължава да се диференцира
през
юношеството. Младите хора добавят няколко измерения на самооценката: близко
приятелство, романтично привличане и професионална компетентност, към тези от
средното детство (вж. десета глава) (Harter, 1999, 2003).
Нивото на самооценката също се променя. Макар че някои юноши преживяват временен
спад след училищните преходи (вж. единадесета глава), самооценката се повишава у
повечето млади хора (Cole et al., 2001; Twenge & Campbell, 2001). Тийнейджърите
често твърдят, че са станали по-зрели, способни, представителни и привлекателни,
отколкото в миналото. В изследване на юноши в 13 индустриализирани страни позечето
са оптимистични, имат чувство на контрол над лич-ното и професионалното си бъдеще и
изразяват увереност в способността си да се справят с житейските проблеми (Grob &
Flammer, 1999).
В същото време индивидуалните различия в самооценката стават все по-стабилни през
юношеството (Trzesniewski, Donnellan, & Robins,
2003). Положителните взаимоотношения между самооценката, цененето на различни
дейности и успеха в тях се засилват. Например академичната самооценка е силен
прогностичен фактор за преценките на юношите на значимостта и полезността на
училищните предмети, готовността им да упражняват усилия, постиженията им и в
крайна сметка избора им на кариера (Bleeker & Jacobs, 2004; Jacobs et al., 2002;
Valentine, DuBois, & Cooper, 2004).
През юношеството, както и в детството, авторитетното родителство, подобно на
насърчението от учителите, прогнозира висока самооценка (Carlson, Uppal, & Prosser,
2000; Feiring & Taska,
1996). Обратното, обратна връзка, която е отрицателна или не зависи от
изпълнението, задейства в най-добрия случай несигурност в собствените способности,
а в най-лошия - чувство, че юношата е некомпетентен и не е обичан (Kernis, 2002).
Тийнейджърите, които имат такива родители, обикновено разчитат само на връстниците,
а не на възрастните, да потвърждават тяхната самооценка - рисков фактор за
трудности с приспособяването (DuBois et al., 1999, 2002).
Пътища към идентичността
Добре организираните самоописания на юношите и диференцираната самооценка
осигуряват когнитивната основа за формирането на идентичността. Чрез интервюта или
въпросници изследователите често оценяват напредъка на разви-
382
тието на идентичността по два ключови критерия, извлечени от теорията на Ериксън:
изследване и отдаденост (Marcia, 1980). Различните им комбинации дават четири
статуса на идентичността: постигане на идентичност - отдаденост на ценности,
убеждения и цели след период на изследване; мораториум на идентичността -изследване
без достигане до отдаденост; предрешаване на идентичността - отдаденост в
отсъствието на изследване, и дифузни на идентичността - апатично състояние,
характеризирано от липса както на изследване, така и на отдаденост. Таблица 12.1
обобщава тези четири статуса на идентичността.
Развитието на идентичността следва разнообразни пътища. Някои млади хора остават в
един статус; други преживяват редица статусни преходи. Моделът често варира в
различните области на идентичността, например сексуална ориентация, професионално
занятие и религиозни и политически ценности. Повечето млади хора преминават от „по-
нисши“ статуси (предрешаване или дифузия) към „по-висши“ (мораториум или постигане)
между средата на юношеството до средата на 20-те си години, но някои се придвижват
в обратната посока (Kroger, 2001; Meeus, 1996).
Тъй като следването в колеж осигурява редица възможности за изследване на кариерни
възможности и начин на живот, студентите осъ-
ществяват по-голям прогрес към формулиране на идентичност, отколкото в средното
училище (Meeus et al., 1999). След колежа те често пробват широк спектър от
житейски преживявания, преди да изберат житейски път. Онези, които започват работа
незабавно след завършване на средното образование, приемат самоопределение по-рано
от младежите с висше образование. Тези, които имат трудности с реализирането на
професионалните си цели заради липса на обучение или професионални избори, са в
риск от дифузия на идентичността (Eccles et al., 2003).
Статус на идентичността и психично благополучие
Цяло богатство от изследвания потвърждават, че постигането на идентичност и
мораториумът са психологически здравите пътища към зрялото самоопределение.
Дългосрочното предрешаване и дифузията, обратното, са дезадаптивни.
Макар че юношите в мораториум често са тревожни заради предизвикателствата, които
се изправят пред тях, те наподобяват на постигналите идентичност хора по това, че
използват активен, събиращ информация когнитивен стил, когато вземат лични решения
и решават проблеми. С други думи, те търсят релевантна информация, оценяват я
внимателно и критично разсъждават върху и ревизират становищата си
Статус на идентичността Описание Пример
Постигане на идентичност След като вече са изследвали алтернативите,
постигналите идентичност лица са отдадени на ясно формулиран набор от избрани от
тях ценности и цели. Те изпитват чувство на психично благополучие, еднаквост във
времето и знаене накъде вървят. Когато е попитана колко готова е да се откаже
от навлизането в избраната професия, ако излезе нещо по-добро, Дарла отговаря: „Е,
бих могла, но се съмнявам. Дълго и усилено мислех за правото като кариера. Напълно
сигурна съм, че то е за мен.“
Мораториум на идентичността Мораториумът на идентичността означава „отлагане или
задържане“. Тези хора все още не са се ангажирали окончателно. Те са в процес на
изследване -събиране на информация и изпробване на дейности с желанието да открият
ценности и цели, които да ръководят живота им. Когато е попитан дали някога е имал
съмнения в религиозните си вярвания, Рамон отговаря: „Да, предполагам, че точно
сега преминавам през такъв момент. Просто не разбирам как може да има Бог и толкова
много зло на света.“
Предрешаване на идентичността Хората с предрешена идентичност са се обвързали с
ценности и цели, без да изследват алтернативите. Те приемат готова идентичност,
която авторитетни фигури (обикновено родителите, но понякога учители, религиозни
водачи или романтични партньори) са избрали вместо тях. Когато е попитана дали
някога е преразглеждала политическите си убеждения, Хилари отговаря: „Не, всъщност
не. В нашето семейство има доста голямо съгласие по отношение на тези неща.“
Дифузия на идентичността Хората с дифузия на идентичността нямат ясна посока.
Те нито са отдадени на ценности и цели, нито активно се опитват да ги достигнат.
Възможно е никога да не са изследвали алтернативите, или да са сметнали задачата за
твърде заплашителна и смазваща. Когато е попитан за нагласата си към
нетрадиционните полови роли, Джоел отговаря: „О, не знам. За мен няма особено
значение. Все ми е едно.“
Таблица 12.1. Четири статуса на идентичност
383
(Berzonsky, 2003; Berzonsky & Kuk, 2000). Младите хора, които са постигнали
идентичност или изследват, имат по-висока самооценка, чувстват, че имат по-голям
контрол върху живота си и е по-вероятно да разглеждат училището и работата като
приемливи пътища за реализиране на своите стремежи, както и са по-напреднали в
нравствените разсъждения (Adams & Marshall, 1996; Kroger, 2002; Serafini & Adams,
2002).
Юношите, които остават или в предрешена идентичност, или в дифузия, са пасивни пред
лицето на проблемите на идентичността и имат трудности в приспособяването.
Предрешилите идентичността демонстрират догматичен, негъвкав когнитивен стил, в
който интернали-зират ценностите и убежденията на родителите и другите без
обмислена оценка и са затворени за информация, която може да заплаши позицията им
(Berzonsky & Kuk, 2000). Повечето се страхуват от отхвърляне от хората, от които
зависят за привързаност и за самооценката си.
Дългосрочно дифузните хора са най-малко зрели в развитието на идентичността. Те
обикновено използват дифузно-избягващ когнитивен стил, в който избягват да се
занимават с лични решения и проблеми и вместо това позволяват на натиска на
актуалната ситуация да диктува реакциите им (Berzonsky & Kuk, 2000). Приемайки
нагласата „Не ми пука“, те се оставят на късмета или съдбата и правят това, което
„тълпата“ върши. В резултат преживяват трудности с управлението на времето и
академичните задачи, и от всички млади хора е най-вероятно да използват и да
злоупотребяват с вещества (Archer & Waterman, 1990). Често в ядрото на тяхната
апатия е чувството на безнадеждност за бъдещето.
Фактори, влияещи върху развитието на идентичността
Формирането на идентичността през юношеството поставя началото на продължаващ през
целия живот динамичен процес, повлиян от широко разнообразие от фактори, свързани
както с личността, така и с контекста. Промяна или в човека, или в контекста
открива възможността за преформулиране на идентичността (Kunnen & Bosma, 2003).
Както показва нашата дискусия на идентичността и приспособяването, статусът на
идентичността е както причина, така и следствие от личността. Юношите, които
приемат, че абсолют-ната истина винаги е постижима, са склонни към предрешена
идентичност, докато тези, които се
съмняват, че някога ще бъдат сигурни за нещо, по-често са с дифузна идентичност.
Младите хора, които осъзнават, че могат да използват рационални критерии за избор
между алтернативите, е вероятно да са в състояние на мораториум или постигане на
идентичност (Berzonsky & Kuk, 2000; Boyes & Chandler, 1992).
Родителските практики са свързани със статуса на идентичността. Юношите, които се
чувстват привързани към родителите си, но и свободни да изразяват мненията си,
обикновено са в състояние на мораториум или с постигната идентичност (Berzonsky,
2004; Grotevant & Cooper, 1998). Тийнейджърите с предрешена идентичност обикновено
имат близки връзки с родителите, но нямат възможности за здраво-словна раздяла.
Дифузните млади хора споделят най-ниски нива на родителска подкрепа и топло,
открито общуване (Reis & Youniss, 2004; Zimmerman & Becker-Stoll, 2002).
Чрез взаимодействието с връстниците, съприкосновението на юношите с идеи и ценности
се разширява. В едно изследване 15-годишни с топли, изпълнени с доверие връзки с
връстниците са по-ангажирани в изследване на въпроси на взаимоотношенията, например
мислене за онова, което ценят в близките приятели и в партньора в живота (Meeus,
Oosterwegel, & Vollebergh, 2002). В друго изследване привързаността на младите хора
към приятелите прогнозира кари- ►
Отбележете личните и контекстуалните фактори, които допринасят за развитието на
идентичността?
Върнете се към разговора на Луис и Дарил в началото на тази глава. Кой статус на
идентичността най-добре характеризира всяко от момчетата и защо?
Как бихте характеризирали вашия статус на идентичността? Различен ли е в областите
на сексуалността, близките взаимоотношения, професията, религиозните вярвания и
политическите ценности? Опишете своето развитие на идентичността във важна област
заедно с факторите, които може да са му повлияли?
384
Развитие на идентичността при юноши от етнически малцинства
Повечето юноши осъзнават културното си наследство, но са относително
незаинтересовани за него. За тийнейджърите, които са членове на малцинствени групи
обаче, етническата идентичност - чувството за членство в етническа група и
нагласите и чувствата, свързани с това -е от централно значение в търсенето на
идентичност и представя сложни предизвикателства. Докато се развиват в познавателно
отношение и стават по-чувствителни към обратната връзка от социалната среда,
младежите от малцинствата болезнено осъзнават, че са мишени на дискриминация и
неравенство. Това откритие усложнява усилията им да развият чувство на културна
принадлежност и набор от лично смислени цели. Мнозина са дифузни или с предрешена
идентичност по етническите въпроси (Markstrom-Adams & Adams, 1995).
Младежите от малцинствата често се чувстват хванати между стандартите на по-
голямото общество и тези на културата, от която произхождат. В много имигрантски
семейства от ко-лективистични култури отдадеността на юношите на подчинението на
родителите и изпълняването на семейните задължения намалява в зависимост от
времето, през което семейството е било в приелата имигрантите страна (Phinney, Ong,
& Madden, 2000). Когато родителите имигранти строго ограничават юношите чрез
страха, че асимилацията в по-голямото общество ще подкопае техните културни
традиции, тийнейджърите често въстават, отхвърляйки аспекти на етническия си
произход.
Същевременно дискриминацията може да пречи на формирането на положителна етническа
идентичност. В едно изследване младежи от мексикански произход, които са били обект
на по-силна дискриминация, е по-малко вероятно да изследват своя етнически
произход. Тези със слаба етническа гордост демонстрират рязък спад в самооценката
пред лицето на дискриминация (Romero & Roberts, 2003).
Младите хора с родители с различен етнически произход са изправени пред специални
предизвикателства. В голямо проучване на гимназисти, частично чернокожите
тийнейджъри с родители от две раси споделят толкова дискриминация, колкото и
чернокожите си връстници с родители от една и съща раса, но се чувстват по-малко
положително по отношение на етни-
ческия си произход. В сравнение с монорасо-вите малцинства много юноши с родители
от две раси, включително чернокож-бял, чернокож-азиатец, бял-азиатец, чернокож-
латиноамери-канец и бял-латиноамериканец, разглеждат етническата принадлежност като
по-периферна за идентичността си (Herman, 2004). Може би защото не чувстват, че
принадлежат към някаква етническа група, тези юноши омаловажават значението на
етническата идентичност и (в случая на частично чернокожите юноши с родители от две
раси) разглеждат малцинствения си произход донякъде отрицателно.
Когато членовете на семейството насърчават юношите да се държат проактивно, като
опровергават етническите стереотипи за ниските постижения или антисоциалното
поведение, младите хора обикновено преодоляват заплахата, която представлява
дискриминацията за благо-приятната етническа идентичност (Phinney & Chavira, 1995).
Освен това юношите, чиито семейства са ги учили на историята, традициите,
ценностите и езика на своята етническа група и които често взаимодействат с
връстници от същата етническа група, е по-вероятно да си изградят благоприятна
етническа идентичност (Phinney et al., 2001b).
Как може обществото да помогне на юношите от малцинствата да разрешат конструктивно
конфликтите на идентичността? Ето някои релевантни подходи:
• Съдействане за ефективно родителство, при което децата и юношите се възползват от
семейната етническа гордост, но са насърчавани да изследват значението на
етническата принадлежност в собствения си живот.
• Гарантиране, че училищата уважават майчиния език на младежите от малцинствата,
уникалните стилове на учене и правото на висококачествено обучение.
• Подпомагане на контакта с връстници от същата етническа група заедно с уважение
между етническите групи (Garcia Coll & Magnuson, 1997).
Силната, сигурна етническа идентичност се свързва с по-висока самооценка,
оптимизъм, чувство на овладяване на средата и по-положи-телни нагласи към
собствената етническа група (Carlson, Uppal, & Prosser, 2000; Smith et al.,
1999). По тези причини юношите с положителна връзка с етническата си група са по-
добре
385
приспособени. Те се справят по-ефективно със стреса, постигат повече в училище и
имат по-малко емоционални и поведенчески проблеми, отколкото връстниците им, които
слабо се идентифицират с етническия си произход (Chavous et al., 2003; Wong,
Eccles, & Sameroff, 2003).
формирането на бикултурна идентичност -чрез изследване и приемане на ценностите
както от субкултурата на юношата, така и от доми-
ниращата култура - предлага допълнителни ползи. Бикултурно идентифицираните юноши
обикновено имат по-големи постижения и в другите области на идентичността. Техните
отношения с членове на други етнически групи са особено благоприятни (Phinney et
al., 2001а; Phinney & Kohatsu, 1997). Накратко, постигането на етническа
идентичност засилва много аспекти на емоционалното и социалното развитие.
► ерно изследване и напредък в избирането на кариера (Felsman & Blustein, 1999).
Училищата могат да помогнат, като предлагат богати и разнообразни възможности за
изследване. Сред тях са курсове, които насърчават ви-сокорангово мислене,
извънкласни дейности, които подпомагат тийнейджърите да поемат отговорни роли,
преподаватели и консултанти, които насърчават учениците с нисък социоиконо-мически
статус да продължат образованието си в колеж, и програми за професионално обучение,
потапящи младите хора в реалния свят на работата на възрастните (Cooper, 1998).
И накрая, обществените сили също са отговорни за специалните проблеми, пред които
се изправят хомо- и бисексуалните младежи (вж. единадесета глава) и някои юноши от
етнически малцинства при формирането на сигурна идентичност (вж. карето „Културни
влияния“). „Прилагане на онова, което знаем“ обобщава начините, по които
възрастните могат да подкрепят юношите в търсенето им на идентичност.
Единадесетгодишната Сабрина сяда на масата в кухнята, четейки неделния вестник с
широ-
ко отворени очи. „Трябва да видиш това!“ - казва на 16-годишния Луис, който седи и
дъвче зърнена закуска. Сабрина вдига страница с голяма снимка на 70-годишна жена,
стояща в дома си. Подът и мебелите са отрупани с вестници, картонени кутии,
консервни кутии, стъклени контейнери, храна и дрехи. Статията описва ронещи се
тапети по стените, замръзнали тръби и запушени мивки и тоалетна, и неработеща
фурна. Заглавието е: „Лорета Пери: Моят живот не влиза на никого в работата“.
„Виж какво се опитват да направят на тази бедна жена - възкликва Сабрина. - Те
искат да я изхвърлят от къщата ѝ и да я съборят! Тези градски инспектори сигурно не
се интересуват от никого. Тука се казва: „Г-жа Пери е посветила голяма част от
живота си на правенето на услуги на хората. Защо някой не ѝ помогне?“ „Сабрина,
пропускаш най-важното - отвръща Луис. - Г-жа Пери нарушава 30 строителни стандарта.
Законът казва, че трябва да държиш къщата си чиста и в добро състояние.“
„Ама Луис, тя е възрастна и има нужда от помощ. Тя казва, че животът ѝ ще приключи,
ако разрушат дома ѝ.“
„Строителните инспектори не са подли, Сабрина. Г-жа Пери се инати. Тя отказва да се
под-
Подкрепяне на здраво развитие на идентичността
Ангажиране в топло, открито общуване. Осигурява както емоционална подкрепа,
така и свобода за изследване на ценностите и целите.
Започване на дискусии, които подпомагат високоранговото мислене у дома и в училище.
Насърчава рационалното и обмислено избиране измежду конкуриращи се убеждения
и ценности.
Осигуряване на възможности за участие в извънкласни дейности и програми за
професионално обучение. Позволява на младите хора да изследват реалния свят на
работата на възрастните.
Осигуряване на възможности за разговаряне с възрастните и връстниците, които са
обмислили въпросите на идентичността. Предлага модели на постигане на
идентичност и съвети как да се разрешават проблемите на идентичността.
Осигуряване на възможности за изследване на етническото наследство и учене за други
култури в атмосфера на уважение. Поощрява постигане на идентичност във всички
области и на етническа толерантност, която подкрепя изследването на идентичността
на другите.
386
чини на закона. И е заплаха не само за себе си, тя представлява опасност и за
съседите си. Да предположим, че къщата ѝ се запали. Не можеш да живееш с други хора
и да твърдиш; че животът ти си е твоя работа.“
„Човек просто не събаря ей така нечий дом -гневно отвръща Сабрина. - Защо
приятелите и съседите ѝ не са там, за да поправят тази къща? Ти си точно като онези
строителни инспектори, Луис. Ти нямаш чувства!“
Както илюстрира спорът между Луис и Сабрина за бедата на г-жа Пери, познавателното
развитие и разширяващият се социален опит позволяват на юношите по-добре да
разбират по-големите социални структури - обществените институции и системите на
писане на закони, - които управляват моралните отговорности. Със задълбочаването на
социалния ред юношите конструират нови идеи за това, какво би трябвало да се
направи, когато нуждите и желанията на хората са в конфликт. В резултат те се
придвижват към все по-справедливи, безпристрастни и балансирани решения на
моралните проблеми.
Теорията на Колбърг за нравственото развитие
Ранната работа на Пиаже (Piaget, 1932/1965) върху нравствените преценки на детето
вдъхновява по-всеобхватната теория на Лоурънс Колбърг за развитието на моралното
разбиране. Колбърг използва процедурата на клиничните интервюта, в които представя
на извадка от 10-до 16-годишни момчета хипотетични морални дилеми - истории,
представящи конфликт между две нравствени ценности - и ги пита какво би трябвало да
направи основният герой и защо. След това проследява участниците лонгитюдно,
интервюирайки ги отново на 3- до 4-годишни интервали през следващите 20 години.
Най-известната история, „Дилемата на Хайнц“, противопоставя ценността подчинение на
закона (да не се краде) на ценността на човешкия живот (спасяване на умиращ човек):
В Европа една жена е на смъртен одър от рак. Има едно лекарство, за което лекарите
мислят, че може да я спаси. Аптекарят в града го е открил, но го продава на десет
пъти по-висока цена от това, което му струва, за да го произведе. Съпругът на
болната жена, Хайнц, обикаля всичките си познати, за да
вземе назаем парите, но събира само половината от исканата цена за лекарството.
Аптекарят отказва да го продаде за по-малко или да позволи на Хайнц да плати по-
късно. Хайнц се отчайва и нахлува в аптеката, за да открадне лекарството за
съпругата си. Трябвало ли е Хайнц да направи това? Защо „за“ или защо „не“?
(парафразирано от Colby et al, 1983, p. 77)
Колбърг подчертава, че начинът, по който човекът разсъждава за дилемата, а не
съдържанието на отговора (дали да го открадне, или не) е това, което определя
нравствената зрялост. Хората, които вярват, че Хайнц би трябвало да открадне
лекарството, и тези, които мислят, че не бива, могат да се открият във всеки от
първите четири етапа по Колбърг.
Само на последните два най-висши етапа моралните разсъждения и съдържанието се
обединяват в кохерентна етична система (Kohlberg, Levine, & Hewer, 1983). Изправени
пред избора между подчинението на закона и запазването на индивидуалните права,
най-напредналите нравствени мислители подкрепят индивидуалните права (в дилемата на
Хайнц: кражбата на лекарството, за да се спаси живот). Напомня ли ви това на
усилията на юношите да формулират солиден, добре организиран набор от лични
ценности в конструирането на идентичност? Според някои теоретици развитието на
идентичност и нравственото разбиране са част от един и същ процес (Bergman, 2004;
Blasi, 1994).
Етапите по Колбърг. Колбърг организира нравственото развитие на три нива, всяко от
по два етапа, т.е. общо шест етапа. Той е убеден, че моралното разбиране се
задейства от същите фактори, които Пиаже смята за важни за познавателния растеж:
(1) активно обмисляне на нравствени въпроси и забелязване на слабостите в
собствените разсъждения и (2) напредък в приемането на гледната точка на другия,
който позволява на хората да разрешават нравствени конфликти по по-ефективен начин.
Докато изследваме последователността на развитието според Колбърг, в светлината на
отговорите за дилемата на Хайнц, търсете промените в приемането на чуждата
перспектива на всеки етап.
Предконвенционално ниво. На предконвен-ционалното ниво нравствеността е външно
контролирана: децата приемат правилата на автори-
387
тетните фигури и преценяват действията по техните последици. Поведения, които водят
до наказание, се разглеждат като лоши, а тези, водещи до награда - като добри.
Етап 1: ориентация към наказание и подчинение. Децата на този етап се затрудняват
да обмислят две гледни точки в моралната дилема. В резултат те пренебрегват
намеренията на хората и вместо това се съсредоточават върху страха от авторитета и
избягването на наказанието като причини за нравствено поведение.
За кражбата: „Ако оставиш жена си да умре, ще... бъдеш обвинен, че не си дал
парите, за да й помогнеш и ще има разследване - на теб и на аптекаря, за смъртта на
жена ти“ (Kohlberg, 1969, р. 381).
Против кражбата; „Не трябва да крадеш лекарството, защото ще те хванат и ще те
изпратят в затвора, ако го направиш. Ако ти се размине, [ще се страхуваш] че
полицията може да те залови всеки момент“ (Kohlberg, 1969, р. 381).
Етап 2: ориентация към инструменталната цел. Децата започват да осъзнават, че
хората могат да имат различни гледни точки в моралната дилема, но първоначално това
разбиране е много конкретно. Те разглеждат правилното действие като следващо от
личния интерес и разбират моралното задължение като справедлива размяна на услуги:
„Ти направи това за мен и аз ще направя еди какво си за теб“.
За кражбата: „Ако Хайнц реши да рискува да влезе в затвора, за да спаси жена си,
рискува собствения си живот; той може да прави каквото си иска с него. Същото важи
за аптекаря; от него зависи да реши какво иска да прави“ (Rest, 1979, р. 26).
Против кражбата: „[Хайнц] се подлага на по-голям риск, отколкото си струва [да
спаси жена, която е на смъртен одър]“ (Rest, 1979, р. 27).
Конвенционално ниво. На конвенционалното ниво хората продължават да разглеждат
подчинението на социалните правила като важно, но не по причини на личния интерес.
Те вярват, че активното поддържане на настоящата социална система гарантира
положителни взаимоотношения и обществен ред.
Етап 3: ориентацията „доброто момче-доброто момиче“, или нравствеността на
междуличностното сътрудничество. Желанието за подчиняване на правилата, защото те
подпомагат социалната хармония, за пръв път се появява в контекста на близките
лични връзки. Хората на етап 3 искат да поддържат привързаността и одобрението на
приятелите и роднините си, като са „добър човек“ - заслужават доверие, лоялни са,
уважават околните, оказват помощ и са любезни. Способността за разглеждане на
взаимоотношението между двама души от гледната точка на безстрастен страничен
наблюдател подкрепя този нов подход към нравствеността. На този етап хората
разбират идеалната реципрочност: те изразяват същата загриженост за благополучието
на другия, каквато изпитват към себе си - стандарт на справедливост, обобщен от
Златното правило: „Прави на другите това, което искаш да правят на теб“.
За кражбата: „Никой няма да помисли, че си лош, ако откраднеш лекарството, но
семейството ти ще те смята за жесток съпруг, ако не го направиш. Ако оставиш жена
си да умре, никога няма да можеш да погледнеш другите в очите“ (Kohlberg, 1969, р.
381).
Против кражбата: „Не само аптекарят ще смята, че си престъпник, но и всеки друг....
Ще се чувстваш зле, мислейки си, че си опозорил семейството си и себе си“
(Kohlberg, 1969, р. 381).
Етап 4: ориентация към поддържане на социалния ред. На този етап човекът взема
предвид по-широка перспектива - тази на обществените закони. Нравствените избори
вече не зависят от близките връзки с другите. Вместо това правилата трябва да се
налагат еднакво безпристрастно за всеки и всеки член на обществото има личното
задължение да ги поддържа. Човекът на етап 4 вярва, че законите никога не трябва да
се нарушават, защото са от жизненоважно значение за гарантирането на обществения
ред и сътрудничеството между хората.
За кражбата: „Хайнц е длъжен да защити живота на жена си; това е клетвата на брака.
Лошо е обаче да се краде, така че той трябва да вземе лекарството с идеята по-късно
да плати на аптекаря за него и да приеме наказанието за нарушаването на закона.“
388
Против кражбата: „Дори ако жена му умира, пак е задължение [на Хайнц] като
гражданин да се подчинява на закона... Ако всеки започне да нарушава закона, когато
е натясно, няма да има цивилизация, а само престъпления и насилие“ (Rest, 1979, р.
30).
Постконвенционално или принципно ниво. Хората на постконвенционалното ниво се
придвижват отвъд безусловната подкрепа на правилата и законите на собственото си
общество. Те дефинират нравствеността от гледна точка на абстрактни принципи и
ценности, които са приложими към всички ситуации и общества.
Етап 5: ориентация към обществения договор. На петия етап хората разглеждат
законите и правилата като гъвкави инструменти за подпомагане на човешкия прогрес.
Те могат да си представят алтернативи на собствения си обществен ред и подчертават
справедливите процедури за интерпретиране и промяна на закона. Когато законите
съответстват на индивидуалните права и интересите на мнозинството, всеки човек ги
следва заради ориентация към обществения договор - свободно и охотно участие в
системата, защото тя носи повече добро на хората, отколкото ако не съществуваше.
За кражбата: „Макар че има закон срещу кражбите, законът не може да нарушава
правото на човека да живее... Ако Хайнц е съден за кражба, законът трябва да бъде
интерпретиран наново, за да вземе предвид ситуации, в които противоречи на
естественото право на хората да продължат да живеят.“
Етап 6: ориентация към универсален етичен принцип. На този най-висш етап правилно-
то действие се дефинира по самостоятелно избрани етични принципи на съвестта, които
са валидни за всички хора, независимо от закона и общественото съгласие. Хората на
етап 6 обикновено споменават такива абстрактни принципи като уважение към ценността
и достойнството на всеки човек.
За кражбата: „Няма смисъл да се поставя уважението към собствеността над уважението
към самия живот. [Хората] биха могли да живеят заедно и без никаква частна
собственост. Уважението към човешкия живот и личност е абсолютно и съответно
[хората] имат
взаимния дълг да се спасяват един друг от
смъртта“ (Rest, 1979, р. 37).
Изследвания върху последователността от етапи по Колбърг. Оригиналните изследвания
на Колбърг и други лонгитюдни изследвания осигуряват най-убедителните доказателства
за тази последователност от етапи. С малко изключения хората се придвижват през
първите четири етапа в прогнозирания ред (Colby et al., 1983; Dawson, 2002; Walker
& Taylor, 1991b). Нравственото развитие е бавно и постепенно: разсъжденията на
етапи 1 и 2 намаляват в ранното юношество, докато етап 3 се засилва през средното
юношество, а след това спада. Разсъжденията на етап 4 се засилват през юношеството,
за да станат типичните отговори към началото на зрялата възраст.
Малко хора се придвижват отвъд четвъртия етап. В действителност
постконвенционалната нравственост е толкова рядка, че няма ясни доказателства етап
6 по Колбърг действително да следва етап 5. Това представлява ключово
предизвикателство пред теорията му: ако хората трябва да достигнат етап 5 и 6, за
да се смятат за истински нравствено зрели, малцина по света ще отговорят на този
критерий! Според едно преразглеждане на етапите по Колбърг нравствената зрялост
може да се открие в ревизираното разбиране на етапи 3 и 4 (Gibbs, 1991, 2003). Те
не са „конвенционални“, базирани на социалния конформизъм, както приема Колбърг, а
по-скоро изискват фундаментални нравствени конструкции - разбиране на идеалната
реципрочност като основа на взаимоотношенията (етап 3) и на широко приемани
нравствени стандарти, зададени в правилата и законите (етап 4). Според това
становище „постконвенционалната“ нравственост е силно рефлексивно начинание,
ограничено до неколцина, които са с много високо образование, обикновено по
философия.
Четейки дилемата на Хайнц, вероятно сте достигнали до собствено решение. Сега
помислете за истинска морална дилема, пред която сте били изправени наскоро. Как
сте я решили? Разсъжденията ви на същия етап ли са попадали, както тези за Хайнц?
Конфликтите в реалния живот често предизвикват нравствени разсъждения под
действителната способност на човека, защото включват практически съображения и
смесват когницията със силна емоция (Walker, 2004; Walker et al., 1995). Влиянието
на ситуационните фактори върху нравствените преценки сочи,
389
че подобно на етапите на познавателното развитие по Пиаже, етапите на нравственото
развитие по Колбърг са „хлабаво“ организирани. Вместо да се развиват по подреден,
стъпаловиден начин, хората прибягват до дял спектър от реакции, които варират
заедно с контекста. С възрастта този спектър се измества нагоре, тъй като по-малко
зрелите морални разсъждения постепенно се изместват от по-напредналата мисъл за
нравствеността.
Има ли полови различия в нравствените разсъждения?
В дискусията в началото на тази част забележете как моралният аргумент на Сабрина
се фокусира върху грижовността и отдадеността на другите. Каръл Гилигън (Gilligan,
1982) е най-известната от авторите, които са оспорвали теорията на Колбърг -
първоначално формулирана на базата на интервюта с мъже, - защото не представя
адекватно нравствеността на момичетата и жените. Гилигън вярва, че женската
нравственост подчертава „етиката на грижите“, обезценена от системата на Колбърг.
Например разсъжденията на Сабрина попадат на етап 3, защото се базират на взаимно
доверие и привързаност, докато тези на Луис - на етап 4, защото той подчертава
спазването на закона. Според Гилигън загрижеността за другите е различна, но не по-
малко валидна база за нравствени преценки, отколкото фокуса върху безлични права.
Повечето изследвания обаче не подкрепят твърдението, че подходът на Колбърг
подценява нравствената зрялост на жените (Turiel, 1998). По хипотетични дилеми,
както и по всекидневни морални проблеми девойки и жени демонстрират разсъждения на
същия или на по-висш етап от своите връстници от мъжки пол. Освен това темите за
справедливостта и грижовността се появяват в отговорите и на двата пола, а когато
момичетата наистина говорят за междуличностни въпроси, не са омаловажавани в
системата на Колбърг (Jadack et al., 1995; Walker, 1995).
Въпреки това Гилигън прави силното твърдение, че изследванията върху нравственото
развитие са били ограничени от твърде силното внимание съм правата и
справедливостта („мъжествен“ идеал) и твърде ограничено внимание към грижовността и
откликването („женствен“ идеал). Някои доказателства показват, че макар
нравствеността на мъжете и жените да обхваща и две-
те ориентации, жените са склонни да подчертават грижите, докато мъжете акцентират
върху справедливостта или се фокусират в еднаква степен върху справедливостта и
грижовността (Jaffee & Hyde, 2000; Weisz & Black, 2002). Възможно е тази разлика в
ударението, което се появява по-често в дилемите от реалния живот, отколкото в
хипотетичните, да отразява по-голямото ангажиране на жените във всекидневните
дейности, включващи полагане на грижи и загриженост за другите.
Координиране на личния избор и нравствеността
Нравственото развитие на юношите е видимо и в техните разсъждения за ситуации,
които повдигат конкуриращи се нравствени, социално-конвенционални и лични въпроси.
В различни западни и незападни култури тийнейджърите изразяват голяма загриженост
за въпросите на личния избор - отражение на тяхното търсене на идентичност и
засилваща се независимост (Neff & Helwig, 2002; Nucci, 2002). Те утвърждават по-
непреклонно в сравнение с детството, че облеклото, прическата, записваното в
дневниците и приятелствата са единствено тяхна работа и не подлежат на контрол от
авторитетните фигури (например родителите) (Nucci, 2001). Тъй като разширяват
спектъра от въпроси, които разглеждат като лични, юношите мислят по-внимателно за
конфликтите между личния избор и задължението към общността, например дали и при
какви условия е допустимо законите да ограничават словото, религията, брака,
раждането на деца, груповото членство и други индивидуални права (Helwig, 1995;
Wainryb, 1997).
Тийнейджърите демонстрират по-проницател-но мислене от децата по такива въпроси.
Например, когато са попитани дали е нормално да се изключи дете от групата на
връстниците на базата на раса или пол, четвъртокласници обикновено казват, че
изключването е несправедливо при всички обстоятелства. Към 10. клас обаче младите
хора - макар и все по-загрижени за справедливостта - сочат, че при някои условия -
по-често в контекста на приятелството, а не на групата на връстниците, и на базата
по-често на пол, отколкото на раса - изключването е нормално (Killen et al, 2002).
В обясненията си те споменават правото на човека на избор, както и загриженост за
ефективното функциониране на групата. След като интегрират личните права с иде-
390
алната реципрочност, юношите настояват защитните механизми, които имат за себе си,
да важат и за другите.
Влияния върху нравствените разсъждения
Много фактори влияят върху нравственото разбиране, включително практики по
отглеждането на детето, обучение, взаимодействия с връстниците и култура. Натрупват
се доказателствата, че - както вярва Колбърг - тези преживявания представят пред
младите хора когнитивни предизвикателства, които ги стимулират да мислят за
нравствените проблеми по по-сложен начин.
Родителски практики. Подобно на детството, нравственото разбиране през юношеството
е подпомогнато от топло родителство и обсъждане на моралните проблеми. Тийнейджъри,
чиито родители слушат внимателно, задават изясняващи въпроси и представят по-
високорангово мислене, осъществяват най-голямо нравствено развитие (Pratt, Skoe, &
Arnold, 2004; Wyatt & Carlo,
2002). Обратното, млади хора, чиито родители изнасят лекции, използват заплахи или
правят саркастични забележки, почти не демонстрират промяна (Walker & Taylor,
1991а).
Обучение. Годините обучение са силен прогностичен фактор на придвижването към етап
4 или по-висш по Колбърг (Dawson et al., 2003; Speicher, 1994). Университетското
образование въвежда младите хора в социалните проблеми, които надскачат личните
взаимоотношения и обхващат цели политически или културни групи. В съответствие с
тази идея студентите, които споделят, че имат повече академични възможности за
приемане на чуждата перспектива (например курсове, които подчертават откритото
обсъждане на мненията) и които сочат, че са осъзнали в по-голяма степен социалното
разнообразие, обикновено са по-напреднали в нравствените разсъждения (Mason &
Gibbs, 1993а, 1993b).
Взаимодействие с връстниците. Изследванията подкрепят убеждението на Пиаже, че
взаимодействието с връстниците, които се конфронтират взаимно с различни гледни
точки, подпомага нравственото разбиране. Когато деца и юноши преговарят и постигат
компромиси с връстниците си, осъзнават, че социалният живот може да се базира на
сътрудничество между равни, а не на отношения с авторитет (Killen &
Nucci, 1995). Младите хора, които споделят, че имат повече близки приятелства и по-
често участват в разговори с приятелите си, са по-напреднали в нравствените
разсъждения (Schonert-Reichl, 1999). Взаимността и интимността на приятелството,
което подпомага решения, базирани на консенсус, може би са особено важни за
нравственото развитие.
Култура. Хората в индустриализираните страни се придвижват през етапите по Колбърг
по-бързо и напредват към по-висши нива в сравнение с тези от селските общества,
които рядко надскачат етап 3. Едно от обясненията е, че в селските общества
моралното сътрудничество се базира на директни отношения между хората и не
позволява развитието на напреднало нравствено разбиране (етапите от 4 до 6), което
зависи от оценката на ролята на по-големите социални структури, например закони и
държавни институции (Gibbs, Basinger, & Grime, 2005).
Втора възможна причина за културната вариация е, че отговорите на морални дилеми в
ко-лективистичните култури (включително селските общества) често са насочени към
другия, отколкото в Западна Европа и Северна Америка (Miller, 1997). В съответствие
с това обяснение в селски и индустриализирани култури, които високо ценят
задълженията към другите, твърдения, изобразяващи отделния човек като жизнено
свързан със социалната група, са чести. В едно изследване японски юноши и девойки,
които почти винаги интегрират грижовността и основаните на справедливостта
разсъждения, придават по-голяма тежест на грижовността, която разглеждат като
колективна отговорност (Shimizu, 2001). По същия начин в изследване, правено в
Индия, дори високообразовани хора (от които се очаква да са стигнали етапи 4 и 5 по
Колбърг) по-рядко държат хората отговорни за нарушаването на етичните принципи. Те
разглеждат решенията на моралните дилеми като отговорност на цялото общество, а не
на отделния човек (Miller & Bersoff, 1995).
Тези резултати повдигат въпроса дали най-висшето ниво по Колбърг представлява не
универсален, а културно специфичен начин на мислене, ограничен до западните
общества, които подчертават индивидуализма и апелирането към вътрешната, лична
съвест. Същевременно общ, основан на справедливостта морал е ясно видим в
отговорите на дилемата на хора от най-различни култури.
391
Нравствени разсъждения и поведение
Според Колбърг нравственото мислене и действие трябва да се обединят на по-висшите
етапи на моралното разбиране. Зряло мислещите за нравствеността осъзнават, че
поведението в съответствие с техните убеждения е жизненоважно за справедливия
социален свят (Gibbs, 2003). В съответствие с тази идея юношите на по-висш етап по-
често действат просоциално, като помагат, споделят и защитават жертвите на
несправедливост (Carlo et al., 1996; Comunian & Gielen,
2000). Освен това по-рядко се ангажират в измами, агресия и други антисоциални
поведения (Gregg, Gibbs, & Fuller, 1994; Taylor & Walker, 1997).
Въпреки това връзката между напредналите нравствени разсъждения и действието е по-
скоро скромна. Както видяхме, нравственото поведение е повлияно от редица фактори
освен ког-нициите, включително емпатия, съчувствие и вина, индивидуални различия в
темперамента и дълга история на преживявания, които влияят върху вземането на
свързани с морала решения. Релевантността на нравствеността за Аза -степента, до
която нравствеността е централна за Аз-концепцията - също влияе върху нравственото
поведение (Walker, 2004). В изследване на тийнейджъри афроамериканци и
латиноамериканци с нисък социоикономически статус тези, които подчертават моралните
черти и цели в са-моописанията си, демонстрират изключително високи равнища на
служба на общността (Hart & Fegley, 1995). Тези силно просоциални млади хора обаче
не се различават от връстниците си по моралните си разсъждения.
Предстои изследванията да открият произхода на чувството за релевантността на
нравствеността за Аза. Може би близките взаимоотношения с родителите, учителите и
приятелите играят жизненоважна роля, като моделират просоциално поведение и
насърчават емоционалните процеси на емпатията и вината, които се комбинират с
нравственото познание, за да мотивират моралното действие (Blasi, 1995). Друго
предположение е, че влияние оказва справедливата образователна среда, в която
учителите насочват учениците в демократичното вземане на решения и определянето на
правила, вежливо разрешават споровете и поемат отговорност за благополучието на
другите (Atkins, Hart, & Donnelly, 2004).
Религиозно ангажиране и нравствено развитие
Религията е особено важна в американския семеен живот. При последните проучвания на
общественото мнение близо две трети от американците и около половината от канадците
казват, че са религиозни, в сравнение с една трета от хората във Великобритания и
Италия и дори още по-малко в други части на Европа (Adams, 2003; Jones, 2003). Тъй
като юношите търсят лично значима идентичност, формалното религиозно ангажиране
обикновено спада (Kerestes & Youniss, 2003). Въпреки това тийнейджърите, които
остават част от религиозна общност, имат предимство в областта на нравствените
ценности и поведение. В сравнение с несвързаните с религиозна общност младежи те
участват повече в дейности в полза на общността, насочени към помагане на хората в
по-неблагоприятно положение (Kerestes, Youniss, & Metz, 2004). Религиозното
ангажиране подпомага отговорното академично и социално поведение и обезсърчава
нарушаването на правилата (Dowling et al., 2004).
Различни фактори вероятно допринасят за тези благоприятни резултати. В изследване
на градски ученици в гимназията, религиозно ангажираните млади хора е по-вероятно
да споделят за изпълнени с доверие взаимоотношения с родителите си, други възрастни
и приятели, които имат подобен светоглед. Колкото повече дейности вършат заедно с
тази мрежа, толкова по-високи резултати имат по емпатия и просоциално поведение
(King & Furrow, 2004). Нещо повече: религиозното обучение и младежките дейности
директно учат на загриженост за другите и осигуряват възможности за обсъждане на
нравствеността и доброволна работа в общността. Юношите, които се чувстват свързани
с по-висше същество, нерядко развиват някои вътрешни силни страни, включително
релевантност на нравствеността за Аза, които способстват за превеждането на
мисленето в действие (Furrow, King, & White, 2004). Изключение от тези резултати се
наблюдава в религиозните секти, където ригидната индоктринация във вярванията на
групата, потискането на индивидуалността и отчуждението от обществото работят
против нравствената зрялост.
392
Когато Сабрина навлиза в юношеството, започва да поставя по-силно ударение върху
отличните постижения по литература, изкуство и музика - традиционно „женствени“
предмети. Когато е с връстниците си, тя се притеснява дали върви, говори, храни се,
облича се, смее се и се конкурира по начини, които съответстват на половите роли.
Ранното юношество е период на полова интензификация - засиленото полово стереоти-
пизиране на нагласите и поведението, и движение към по-традиционна полова
идентичност (Basow & Rubin, 1999; Galambos, Almeida, & Petersen, 1990). Половата
интензификация се проявява и при двата пола, но е по-силна при момичетата, които се
чувстват по-малко свободни да експериментират с дейности и поведение „за другия
пол“, отколкото в средата на детството (Huston & Alvarez, 1990).
Какво обяснява половата интензификация? Включени са биологични, социални и
когнитивни фактори. Тъй като пубертетът засилва половите различия във външния вид,
тийнейджърите прекарват повече време в мислене за себе си по свързани с пола
начини. Пубертетните промени освен това подтикват полово-типизирания натиск от
другите. Родителите (особено тези с традиционни полово-ролеви убеждения) може да
насърчават „полово уместни“ дейности и поведение в по-голяма степен, отколкото са
правели в средното детство (Crouler, Manke, & McHale, 1995). Когато юношите
започнат да ходят на срещи с представители на другия пол, често стават по-силно
полово-типизирани като начин да увеличат привлекателността си (Maccoby, 1998). И
накрая, познавателните промени, в частност по-големият интерес към мнението на
другите, правят по-младите тийнейджъри, по-реактивни на полово-ролевите очаквания.
Половата интензификация спада към средата до края на юношеството, но не всички
млади хора я надскачат в еднаква степен. Тийнейджърите, които са насърчени да
изследват различни от полово типизираните възможности и да поставят под съмнение
стойността на половите стереотипи за себе си и за обществото, е по-вероятно да
изградят андрогинна полова идентичност (вж. осма глава). Като цяло, андрогинните
юноши, особено момичетата, обикновено са психично по-здрави - по-самоуверени, по-
готови да изразяват мненията си, по-харесвани от връстници-
те и постигнали идентичност (Dusek, 1987; Harter, 1998).
По какъв начин разбирането на идеалната реци-прочност допринася за нравственото
развитие? Защо етапи 3 и 4 по Колбърг може да са нравствено зрели конструкции?
Тарн израства в малка селска култура, а Лидия -в голям промишлен град. На 15 години
Тарн разсъждава на нивото на етап 3 по Колбърг, а Линия - на етап 4. Какви фактори
могат да обяснят тези различия?
В ранното юношество вие и приятелите ви демонстрирали ли сте полова интензификация?
Дайте примери. Кога намалява тази загриженост за половата уместност?
Франка и Антонио си спомнят първата година на сина им Антонио в гимназията като
труд-но време. Заради труден проект в работата ѝ, Франка отсъства от дома много
вечери и уикенди. В нейно отсъствие Антонио поема нещата, но когато бизнесът е в
подем в неговия железарски магазин, и той има по-малко време за семейството. Онази
година Луис с двама приятели използват компютърните си познания, за да кракнат кода
на междуградски телефонни услуги и от мазето на семейството да звънят по цялата
страна. Оценките на Луис падат и той често излиза от къщи, без да каже къде отива.
Когато телефонната компания проследява ха-керските обаждания до телефонната линия
на Франка и Антонио, двамата разбират, че имат повод за притеснения.
Развитието през юношеството включва стремеж към автономия - чувство за себе си като
отделен, самоуправляващ се човек. Тийнейджърите се стремят да разчитат повече на
себе си и по-малко на родителите за вземането на решения (Steinberg & Silverberg,
1986). Въпреки това взаимоотношенията родител-дете остават жизненоважни за
подпомагането на юношите да станат автономни, отговорни хора.
393
Отношения родител-дете
Юношеската автономия получава подкрепа от различни промени в юношата. В единадесета
глава видяхме, че пубертетът задейства психологическо дистанциране от родителите.
Освен това, след като младите хора изглеждат по-зрели, родителите им дават по-
голяма независимост и отговорност. Познавателното развитие също павира пътя към
автономията: юношите постепенно решават проблеми и вземат решения по-ефективно.
Засилената способност за разсъждения за социалните взаимоотношения ги кара да
деидеа-лизират родителите си, разглеждайки ги като „просто хора“. Следователно те
вече не се прекланят толкова лесно пред родителския авторитет, както в по-млада
възраст.
Както разкрива обаче епизодът с Франка и Антонио, тийнейджърите продължават да се
нуждаят от насоки и от време на време от защита от опасни ситуации. В различни
етнически групи и култури топлите, подкрепящи връзки между родителите и юношата,
които позволяват на младите хора да изследват идеи и социални роли, подпомагат
автономията, прогнозирайки силно разчитане на себе си, ориентация към работата,
академична компетентност, благоприятна самооценка и съпротива срещу натиска от
връстниците (Slicker & Thornberry, 2002; Vazsonyi, Hibbert, & Snider, 2003).
Обратното, родители, които принуждават или психологически контролират, пречат на
развитието на автономия. Тези тактики са последователно свързани с ниска
самооценка, депресия и антисоциално поведение - резултати, които се запазват и в
ранната зрялост (Aquilino & Supple, 2001; Barber, Stolz, & Olsen, 2005).
Във втора глава описахме семейството като система, която трябва да се адаптира към
промените в своите членове. Бързите физически и психологически промени на юношата
задействат конфликтуващи очаквания във взаимоотношенията родител-дете - основна
причина много родители да смятат отглеждането на тийнейджъри за стресиращо
начинание. Родителите и юношите, особено младите тийнейджъри, рядко се различават
по мнението си за подходящата възраст за получаване на определени привилегии,
например контрол над обличането, предметите в училище и излизането с приятели
(Smetana, 2002). Последователният родителски надзор над всекидневните дейности на
младия човек чрез сътрудничещо взаимоотношение, в което юношата с
готовност споделя информация, прогнозира бла-гоприятно приспособяване. Освен че
предотвратява отклоняващо се поведение, той е свързан с други положителни резултати
- намаляване на сексуалната активност, подобрено представяне в училище и
положително психично благополучие (Crouter & Head, 2002; Stattin & Kerr, 2000).
През юношеството качеството на отношенията родител-дете е най-важният прогностичен
фактор за психичното здраве (Steinberg & Silk, 2002). В добре функциониращите
семейства тийнейджърите остават привързани към родителите си и търсят техния съвет,
но го правят в контекст на по-голяма свобода (Steinberg, 2001). Слабите конфликти,
които възникват, подпомагат идентичността на автономията на юношата, защото дава
възможност на членовете на семейството да изразяват и да толерират несъгласията.
Освен това конфликтите информират родителите за променящите се потребности и
очаквания на юношата, сигнализирайки, че е нужно приспособяване във
взаимоотношението родител-дете.
Към края на юношеството повечето родители и деца постигат това зряло
взаимоотношение и хармоничното взаимодействие се засилва. Тийнейджърите, живеещи в
рискови квартали, обикновено имат по-доверителни отношения с родителите си и се
приспособяват по-благоприятно, когато родителите поддържат по-здрав контрол
(McElhaney & Allen, 2001). В суровата среда младите хора като че ли интерпретират
по-пре-мереното даване на автономия като сигнал за родителската любов и грижи.
Семейни обстоятелства
Както ни напомня опитът на Франка и Антонио с Луис, житейските стресове на
възрастните пречат на топлото, ангажирано родителство и на свой ред на
приспособяването на децата във всеки етап на развитието. Заетостта на майката или
семействата, в които и двамата родители работят обаче, сами по себе си не намаляват
времето, което те прекарват с тийнейджърите, нито пък са вредни за развитието на
юношите. Точно обратното, родители, които са финансово сигурни, не са претоварени с
професионални проблеми и са доволни от брака си, обикновено откриват, че е по-лесно
да дават на юношите подходящата автономия и преживяват по-малко конфликти с тях
(Cowan & Cowan, 2002; Crouter & Bumpass, 2001). Когато трудовият стрес на Франка и
Антонио намалява и те осъзнават нуждата
394
на Луис от повече ангажираност и насоки, проблемите му утихват.
По-малко от 10% от семействата с юноши имат сериозно влошени взаимоотношения -
хронични, ескалиращи нива на конфликт и многократни кавги за сериозни въпроси. От
тях повечето имат трудности, които са започнали през детството (Collins & Laurscn,
2004). Тийнейджъри, които се развиват добре въпреки семейните стресове, продължават
да се възползват от факторите, насърчавали издръжливостта в по-ранните години:
привлекателна, безгрижна диспозиция, родител, който комбинира топлота с големи
очаквания, и (особено ако липсва родителска подкрепа) връзки с просоциални
възрастни извън семейството, които силно се интересуват от благополучието на
юношата (Masten, 2001).
Братя/сестри
Подобно на отношенията родител-дете, взаимодействията с другите деца в семейството
се адаптират към промените през юношеството. Със съзряването на по-малките
братя/сестри и увеличаването на тяхната самостоятелност, те приемат по-малко насоки
от по-големите си братя и сестри и влиянието на децата в семейството намалява.
Освен това тийнейджърите по-силно се ангажират в приятелства и романтични връзки, и
инвестират по-малко време в братята/сестрите си - част от семейството, от което те
се опитват да получат автономия. В резултат взаимоотношенията с останалите деца в
семейството често намаляват интензивността си както в положителен, така и в
отрицателен смисъл (Hetherington, Henderson, & Reiss, 1999; Stocker & Dunn, 1994).
Въпреки спада в другарството, привличането между децата в семейството остава силно
за повечето млади хора. Братята и сестрите, които установяват положителна връзка
през ранното детство и чиито родители продължават да са топли и ангажирани, е по-
вероятно да изразяват любов, привързаност и грижовност (Dunn, Slomkowski, &
Beardsall, 1994). Освен това леките различия между тях във възприеманата родителска
привързаност вече не задействат ревност, а вместо това прогнозират засилваща се
топлота между братята/сестрите (Feinberg et al.,
2003). Може би юношите интерпретират уникал-ното взаимоотношение с родителите -
докато е по принцип приемащо - като носещ удовлетворение признак за собствената им
индивидуалност.
Тъй като юношите прекарват по-малко време с членовете на семейството, връстниците
стават все по-важни. В индустриализираните страни младите хора прекарват по-
голямата част от делниците с връстниците си в училище. Тийнейджърите освен това
прекарват голяма част от извъ-нучилищното време заедно - повече в някои култури и
по-малко в други. Например младите американци прекарват заедно около 50 часа от
сво-бодното си време седмично, европейците - около 45 часа, а източноазиатците -
около 33 часа (Larson, 2001).
По-кратката учебна година и не толкова взискателните академични стандарти, които
карат младите американци да прекарват много по-малко време в учебни занимания,
обясняват тези различия.
На следващите страници ще видим, че юношеските взаимоотношения с връстниците могат
да са както положителни, така и отрицателни. В най-добрия вариант връстниците
служат като критично важни мостове между семейството и социалните роли на
възрастните.
Броят на „най-добрите приятели“ намалява от около четири до шест в ранното
юношество на един или двама в зрелостта (Hartup & Stevens, 1999). Същевременно
природата на взаимоотношението се променя.
Характеристики на юношеските приятелства. Когато са запитани за значението на
приятелството, тийнейджърите подчертават две характеристики. Първата и най-важната
е интимността. Юношите търсят психологическа близост, доверие и взаимно разбиране
от приятелите си - причините, поради които себеразкрива-нето (размяна на лични
мисли и чувства) между приятелите се увеличава стабилно през юношеските години (вж.
фигура 12.1). Второ, в по-голяма степен от по-малките деца тийнейджърите искат
приятелите им да са лоялни - да остават с тях и да не ги напускат заради някой друг
(Buhrmester, 1996; Hartup & Abecassis, 2004).
С увеличаването на откритостта и верността приятелите в юношеска възраст се
опознават по-добре като личности. Освен многото характеристики, които приятелите в
детството споделят (вж. десета глава), юношите обикновено си при-
395
Фигура 12.1. Възрастови промени в споделеното себеразкриване пред родители и
връстници въз основа на данни от няколко изследвания
Себеразкриването пред приятели се увеличава стабилно през юношеството, отразявайки
интимността като основна база на приятелството. Себеразкриването пред романтични
партньори също се засилва. Едва в университетските години обаче то надскача
интимността с приятелите. Себеразкриването пред родителите намалява в началото на
юношеството - време на слаби конфликти родител-дете. С приспособяването на
семейните отношения към увеличаващата се автономия на младия човек себеразкриването
пред родителите се засилва. (от D. Buhrmester, 1996, „Need Fulfillment,
Interpersonal Competence, and the Developmental Contexts of Early Adolescent
Friendship,“ in W. M. Bukowski, A. F. Newcomb, & W. W. Flartup, Eds., The Company
They Keep: Friendship in Childhood and Adolescence, New York: Cambridge University
Press, p. 168. Препечат-ва се c разрешение.)
личат по статуса на идентичността, образователните стремежи, политическите
убеждения и готовността да пробват вещества и да се ангажират с нарушаващо закона
поведение. С течение на времето те започват да си приличат още повече в тези
отношения (Akers, Jones, & Coyl, 1998; Berndt & Murphy, 2002). От време на време
обаче тийнейджърите се сприятеляват с връстници с различни нагласи и ценности,
което им позволява да изследват нови перспективи в сигурността на съвместимо
взаимоотношение.
През юношеството сътрудничеството и взаим-ното потвърждение между приятелите се
засилват - промени, които отразяват по-големите усилия и умения за запазване на
взаимоотношението и засилена чувствителност към потребностите и желанията на
приятелите (Phillipsen, 1999). Юношите освен това са по-малко собственически
настроени към приятелите си, отколкото в детството (Parker et al., 2005). Желаейки
определена степен на автономия за себе си, те признават същата нужда и на
приятелите си.
Полови различия в приятелствата. Помолете няколко юноши да опишат близките си
приятелства. Вероятно ще откриете едно последователно полово различие: в
съответствие с по-лово-ролевите очаквания емоционалната близост е по-често срещана
при момичетата, а изразите на постижения и статус - при момчетата (Markovits,
Benenson, & Dolensky, 2001). Моми-
четата често се събират, „просто за да си поговорят“, а взаимодействията им
съдържат повече себеразкриване и подкрепящи твърдения. Обратното, момчетата по-
често се събират за някаква дейност - обикновено спорт и съревнователни игри.
Дискусиите на момчетата обикновено се фокусират върху постижения и включват повече
конкуренция и конфликт (Brendgen et al, 2001; Buhrmester, 1998).
Близостта в приятелствата, макар и обикновено ползотворна, си има цена. Когато се
фокусират върху по-дълбоки мисли и чувства с приятелите, юношите понякога
„предъвкват“ заедно, или многократно говорят за едни и същи проблеми и отрицателни
чувства - дейност, която предизвиква тревожност и депресия (Rose, 2002). Освен
това, когато между близки приятели възникнат конфликти, съществува по-голям
потенциал едната страна да навреди на другата чрез отношенческа агресия, например
чрез съобщаване на чувствителна лична информация на аутсайдери. По тази причина
най-близките приятелства на момичетата с други момичета обикновено са с по-кратка
продължителност, отколкото тези на момчетата (Benenson & Christakos, 2003).
Приятелства по Интернет. Тийнейджърите често използват Интернет, за да общуват, и
незабавните съобщения - предпочитаното им средство за онлайн взаимодействие - като
че ли подкрепят близостта в приятелството. В едно изслед-
396
ване с увеличаване на количеството незабавни текстови съобщения се засилват
възприятията на младите хора за интимност във взаимоотношението (Hu et al, 2004).
Освен общуването с приятели, които познават, юношите използват Интернет, за да се
срещат с нови хора. Същевременно, макар че онлайн връзките дават на някои
тийнейджъри източник на подкрепа, представляват и опасност. В проучване с
национално представителна извадка 14% от 10- до 17-годишни американци споделят за
наличието на онлайн близки приятелства или романтични връзки (Wolak, Mitchell, &
Finkelhor, 2003). Макар че някои юноши, които формират такива връзки, са добре
приспособени, мнозина са тийнейджъри, споделящи силни конфликти с родителите,
виктимизация от връстниците, депресия и отклоняващо се поведение, както и
прекарване на дълго време в Интернет (вж. фигура 12.2). Освен това те по-често са
канени от онлайн приятелите си на лични срещи и са ходили на тях, без да казват на
родителите си.
Стойността на Интернет за подпомагане на удобното общуване между тийнейджърите
трябва да се претегля на фона на потенциала му за улесняване на вредните социални
преживявания. Добре е родителите да посочват рисковете от Интернет общуването
(включително тормоз и експлоатация) и да настояват тийнейджърите да
следват правилата за безопасност в Интернет (вж. www. safeteens. com).
фигура 12.2. Връзка на близките приятелства с конфликта родител-дете, отклоняващото
се поведение и интензивната употреба на Интернет
В това проучване на национално представителна извадка от 1500 използващи Интернет
10- до 17-годишни американци тези, които споделят, че са си формирали близки онлайн
приятелства или романтични връзки, е по-вероятно да са мради хора с проблеми, които
прекарват много време в Интернет. (Адаптирано от Wolak, Mitchell, & Finkelhor,
2003.)
Приятелства и приспособяване. Стига да не се характеризират с ревност, отношенческа
агресия или привличане към антисоциално поведение, юношеските приятелства са
свързани с много аспекти на психичното здраве и компетентност в ранната зряла
възраст (Bagwell et al, 2001; Bukowski, 2001). Причините са няколко:
• Близките приятелства осигуряват възможности за изследване на себе си и за
развиване на дълбоко разбиране на другия. Чрез откритото, честно общуване
приятелите стават чувствителни към силните страни и слабостите на другия, неговите
нужди и желания - процес, който подкрепя развитието на Аз-концепцията, приемането
на перспектива и идентичността.
• Близките приятелства осигуряват основата за бъдещите интимни връзки.
Сексуалността и романтичните отношения са често срещана тема на обсъждане между
приятелите в юношеска възраст-разговори, които заедно с интимността на самото
приятелство помагат на тийнейджърите да установяват и да решават проблеми в
романтичните партньорства (Connolly & Goldberg, 1999).
• Близките приятелства помагат на младите хора да се справят със стресовете на
юношеството. Подкрепящите, просоциал-ни приятелства подпомагат емпатията,
съчувствието и просоциалното поведение. В резултат приятелствата допринасят за
ангажирането в конструктивни младежки дейности, избягване на антисоциални актове и
пси-хично благополучие (Lansford et al, 2003; Wentzel, Barry, & Caldwell, 2004).
• Близките приятелства могат да подобрят нагласите към и ангажирането в училище.
Когато тийнейджърите се наслаждават на взаимодействието с приятелите в училище,
може да започнат да разглеждат по-положи-телно всички аспекти на училищния живот
(Berndt & Murphy, 2002).
Клики и тайфи
В ранното юношество групите на връстниците стават все по-често срещани и сплотени
(вж. десета глава). Те се организират около клики - групи от около пет до седем
членове, които
397
са добри приятели и следователно в повечето случаи си приличат по семеен произход,
нагласи и ценности. Първоначално кликите са ограничени до членове от един и същ
пол. При момичетата, но не и при момчетата принадлежността към клика прогнозира
академична и социална компетентност. Членството в клика е по-важно за момичетата,
които го използват като контекст за изразяване на емоционална близост (Henrich et
al., 2000). Към средата на юношеството кликите с членове от двата пола са често
срещани.
Често няколко клики с подобни ценности формират по-голяма, по-хлабаво организирана
група, наречена тайфа. Членството в тайфата - за разлика от по-интимната клика - се
базира на репутация и стереотипи, давайки на юношата възможност за идентифициране с
по-голямата социална структура на училището. Известните тай-фи в типичната гимназия
могат да включват „мозъци“ (неспортисти, които харесват учебните предмети),
„спортисти“ (които активно участват в спорт), „популярни“ (лидери на класове, които
са много социално ангажирани и участват в редица дейности), „купонясващи“ (които
ценят социализирането, но не се интересуват особено от ученето), „нонконформисти“
(които харесват нетрадиционния начин на обличане и музика) и „прегорените“ (които
бягат от училище и се забъркват в неприятности) (Kinney, 1999; Stone & Brown,
1999).
Какво влияе върху групирането на тийнейджърите в клики и тайфи? Принадлежността към
тай-фите е свързана със силните страни в Аз-кон-цепцията на юношите, които
изразяват интересите и способностите им (Prinstein & La Greca, 2002). Семейните
фактори също са важни. В изследване на 8000 ученици от девети до дванадесети клас
юношите, които описват родителите си като авторитетни, са предимно в групите на
„мозъците“, „спортистите“ и „популярните“, които приемат системи на награда както
на възрастните, така и на връстниците. Обратното, момчетата с угаждащи родители се
поставят в „ку-понясващите“ и „прегорелите“, подсказвайки липса на идентификация
със системата на наградите на възрастните (Durbin et al., 1993). Тези резултати
сочат, че много от ценностите на групите на връстниците са продължение на
ценностите, усвоени у дома.
С увеличаване на интереса към срещите с другия пол кликите на момчетата и на
момичетата се обединяват, осигурявайки на тийнейджърите модели на взаимодействие и
възможност да го правят, без да бъдат интимни (Connolly et al.,
2004). Постепенно по-голямата група се разделя на двойки, някои от които прекарват
времето, като излизат заедно. Към края на юношеството момчетата и момичетата се
чувстват достатъчно комфортно да подхождат директно едни към други и смесените
клики изчезват (Connolly & Goldberg, 1999).
От десети до дванадесети клас около половината от младите хора сменят тайфите,
предимно в благоприятна посока, свързана с награждаващи приятелства и повишаване на
самооценката (Strouse, 1999). Тайфите на „мозъците“ и „нормалните“ растат, а
девиантните губят членове, след като тийнейджърите започнат да се фокусират повече
върху бъдещето си. След като юношите изберат личните си цели и ценности, тайфите
намаляват значението си.
Срещи с представители на другия пол
Хормоналните промени в пубертета засилват сексуалния интерес, но културните
очаквания определят кога и как ще започнат срещите. Азиатските юноши започват да
ходят на срещи по-късно и имат по-малко партньори, отколкото младите хора в
западните общества, които толерират и дори насърчават романтичното ангажиране между
тийнейджъри след прогимназията. На 12- до 14-годишна възраст тези отношения траят
много кратко, но към 16-годишна възраст продължават средно близо две години
(Carver, Joyner, & Udry, 2003). В началото на юношеството обикновено като причини
за срещите с представители на другия пол се споменават почивката и постигането на
статус сред връстниците. Към края на юношеството, когато младите хора са готови за
по-голяма психологическа интимност, те търсят човек, който да им предложи
другарство, компания, привързаност и социална подкрепа (Furman, 2002; Shulman &
Kipnis, 2001).
Постигането на интимност между партньорите обикновено изостава зад тази на
приятелите. Спомнете си от шеста глава, че според етологич-ната теория ранните
връзки на привързаност водят до вътрешен работен модел, или набор от очаквания за
фигурите на привързаността, който ръководи по-късните близки взаимоотношения. В
съответствие с тази идея в изследване на гимназисти последна година, сигурните
модели на привързаност към родителите прогнозират сигурни модели на приятелство.
Представите на тийнейджърите за сигурността на приятелството на свой ред са
свързани със сигурността на
398
техните романтични връзки (Furman et al., 2002). Тези резултати подсказват, че
преживяванията с родителите влияят върху качеството на юношеските приятелства. След
това тийнейджърите разчитат на приятелствата, за да пренесат наученото в сферата на
романтичните връзки.
Може би защото ранните юношески срещи са повърхностни и стереотипни, ранното им
започване е свързано с употреба на вещества, отклоняващо се поведение и лошо
академично представяне (Brown, Feiring, & Furman, 1999; Zimmer-Gembeck,
Siebenbruner, & Collins, 2001). Тези фактори, заедно с история на агресия в
семейството и във взаимоотношенията с връстниците, увеличават вероятността от
насилие срещу партньорите в срещите (Arriaga & Foshee, 2004). В началото на
юношеството тийнейджърите са в по-добра позиция, ако се придържат към групови
дейности, например партита и танци, преди да се ангажират със стабилен романтичен
приятел/приятелка.
Хомосексуалните юноши са изправени пред специални предизвикателства в започването и
поддържането на видими романтични връзки. Отношенията с партньорите им в първите
срещи обикновено са краткосрочни и не включват особено емоционално обвързване, но
по причини, които са различни от тези при хетеросексуалните: те се страхуват от
малтретиране и отхвърляне от връстниците. Освен това мнозина имат трудности в
откриването на партньор от същия пол, защото хомосексуалните им връстници все още
не са се разкрили публично. Често първите им контакти с други младежи от
сексуалното малцинство се осъществяват в групи за подкрепа, където са свободни да
се срещат публично (Diamond, 2003).
Докато не започват твърде рано, срещите осигуряват уроци по сътрудничество, етикет
и изграждане на отношения с хората в по-широк спектър от ситуации. Сред по-големите
тийнейджъри близките романтични връзки подпомагат засилената чувствителност,
емпатия, социална подкрепа и развитие на идентичността (Collins, 2003; Furman &
Shaffer, 2003). Въпреки това около половината от първите романтични връзки не
оцеляват след завършването на средното образование, а тези, които го правят,
нерядко стават по-малко удовлетворителни (Shaver, Furman, & Buhrmester, 1985). Тъй
като младите хора все още формират идентичността си, двойките в гимназията често
по-късно откриват, че нямат много общи неща.
Посочете отчетливите положителни функции на приятелствата, кликите и тайфите през
юношеството. Кои фактори карат някои приятелства и групи на връстници да са вредни?
Родителите на 13-годишната Мати са топли, твърди в очакванията си и последователни
в надзора върху дейностите ѝ. В училище Мати се среща с някои момичета, които искат
тя да каже на родителите си, че отива в дома на приятелка, а след това всъщност да
се присъедини към тяхното парти на плажа. Вероятно ли е Мати да се подчини?
Обяснете.
Как е влиял семейният ви опит върху членството ви в тайфи в гимназията? По какъв
начин членството ви в тайфи е влияло върху поведението ви?
Проблеми на развитието
Макар че повечето млади хора преминават през юношеството без особени проблеми,
видяхме, че някои се натъкват на съществено разстройване на развитието, например
преждевременно родителство, злоупотреба с вещества и провал в училище. Във всеки
случай биологични и психологически промени, семейството, училището, връстниците,
общността и културата се комбинират, за да дадат конкретен резултат. Сериозните
трудности рядко се появяват в изолация и обикновено са взаимосвързани - както е
видно от трите допълнителни проблема на юношеството: депресията, самоубийството и
отклоняващото се поведение.
Депресия
Депресията - изпитването на тъга, фрустра-ция и безнадеждност по отношение на
живота, придружавана от загуба на удоволствие от повечето дейности и разстройства
на съня, апетита, концентрацията и енергията - е най-често срещаният психичен
проблем през юношеството. Около 15 до 20% от тийнейджърите са имали един или повече
епизода на клинична депресия -процент, който е сравним с този при възрастните. От 2
до 8% са хронично депресирани - мрач-
399
ни и самокритични в продължение на месеци, а дори и на години (Rushton, Forcier, &
Schectman, 2002). Депресивните симптоми се увеличават рязко между 13- и 15-годишна
възраст, когато в индустриализираните страни се появяват половите различия.
Момичетата в юношеска възраст е два пъти по-вероятно от момчетата да споделят
упорита депресия - разлика, която се поддържа през целия жизнен цикъл (Nolen-
Hoeksema, 2002).
Фактори, свързани с депресията. Изследвания на близнаци и други близки роднини
разкриват, че наследствеността играе важна роля в депресията (Glowinski et al.,
2003). Макар че генетичният риск може да се предава от родител на дете, в
предишните глави видяхме, че депресираните или по друг начин стресирани родители
често се ангажират в дезадаптивно родителство. В резултат саморегулацията,
привързаността и самооценката на детето им може да са влошени със сериозни
последици за редица когнитивни и социални умения. Депресираните младежи обикновено
демонстрират атрибутивен стил на заучена безпомощност (вж. десета глава),
разглеждайки положителните академични и социални резултати като намиращи се отвъд
техния контрол (Graber, 2004). В уязвимия млад човек многобройни събития могат да
пуснат в ход депресия, например провалът в нещо важно, разводът на родителите или
краят на близко приятелство или романтична връзка.
Полови различия. Защо момичетата са по-склонни да се депресират от момчетата?
Биологичните промени, свързани с пубертета, не могат да са причината, защото
половото различие е ограничено до индустриализираните страни. В развиващите се
страни процентът на депресия е подобен при мъжете и жените и от време на време дори
е по-голям при мъжете (Culbertson,
1997). Дори когато жените надвишават мъжете по депресия, размерът на различието
варира. Например то е по-малко в Китай, отколкото в Северна Америка, може би заради
десетилетията усилия от страна на китайското правителство да елиминира половите
неравенства (Greenberger et al., 2000).
Вместо това като че ли са отговорни полово типизирани стилове на справяне. Рано
съзрява-щите момичета са особено податливи на депресия (вж. единадесета глава).
Половата интензификация на ранното юношество често засилва
пасивността и зависимостта на момичетата - дез-адаптивни подходи към задачите,
които се очакват от тийнейджърите в сложните култури. В съответствие с това
обяснение юношите, които силно се идентифицират с „женствени“ черти, са по-
депресирани независимо от пола си (Wichstrom, 1999). Момичетата, които много-кратно
се чувстват смазани, развиват прекалено реактивна физиологична стресова реакция и
се справят зле с бъдещи предизвикателства (Nolen-Hoeksema, 2002). По този начин
стресиращите преживявания и реактивността на стреса се подхранват взаимно,
поддържайки депресията. Дълбоката депресия може да доведе до мисли за самоубийство,
които твърде често се привеждат в действие.
Самоубийство
Процентът на самоубийствата се увеличава през жизнения цикъл от детството към
старостта, но скача рязко в юношеството. Днес самоубийството е третата водеща
причина за смърт (след пътно-транспортните произшествия и убийствата) сред
американските младежи и втората (след автомобилните катастрофи) сред канадските
тийнейджъри. Същевременно процентът на юношеските самоубийства варира силно в
индустриализираните страни - той е малък в Дания, Гърция, Италия и Испания; среден
в Австралия, Канада, Япония и САЩ и голям във Финландия, Нова Зеландия и Сингапур
(Lester, 2003). Тези различия остават необяснени.
Фактори, свързани с юношеското самоубийство. Въпреки по-високия процент на
депресиите при момичетата, броят на момчетата, които се самоубиват, надвишава този
на момичетата в съотношение 4 или 5 към 1. Момичетата правят повече неуспешни опити
за самоубийство, използвайки методи, от които е по-вероятно да бъдат съживени,
например свръхдоза сънотворни. Обратното, момчетата са склонни да избират техники,
които водят до незабавна смърт, например оръжия. Може би отговорни са поло-во-
ролевите очаквания: по-малка е толерантността към чувствата на безнадеждност и
провалените усилия у мъжете (Canetto & Sakinofsky,
1998).
Вероятно заради по-голямото разширено семейство процентът на самоубийствата при аф-
роамериканците и латиноамериканците е по-малък, отколкото при белите американци.
Наско-
400
ро обаче самоубийствата се увеличиха сред чернокожите младежи; настоящият процент
се доближава до този при белите тийнейджъри. Индианците и младежите от туземното
население на Канада се самоубиват 2 до 7 пъти по-често от националните средни
стойности (Health Canada, 2003а; Joe & Marcus, 2003). Големият процент дълбока
бедност на семейството, провал в училище, употреба на алкохол и вещества и
депресията вероятно лежат в основата на тези тенденции. Хомо- и бисексуалните
младежи също са в голям риск: те опитват да се самоубият три пъти по-често,
отколкото останалите юноши. Онези, които са се опитали да се самоубият, споделят
по-чести семейни конфликти, вътрешен смут по отношение на сексуалността и
отхвърляне от връстниците (Savin-Williams & Ream, 2003b).
Самоубийството обикновено се наблюдава при два типа млади хора. Първата група
включва много интелигентни юноши, които са самотни, затворени и неспособни да
отговорят на собствените си стандарти или на тези на важните хора в живота им.
Членовете на втората, по-голяма група демонстрират антисоциални тенденции
(Fergusson, Woodward, & Horwood, 2000). Освен че са враждебни и деструктивни към
другите, те насочват гнева и разочарованието навътре.
Емоционалните и антисоциалните разстройства често присъстват в семействата на
суицидни-те юноши. Освен това тийнейджърът е вероятно да е изпитал множество
стресиращи житейски събития, включително икономически трудности, развод на
родителите, чести конфликти с родител и малтретиране и пренебрегване (Beautrais,
2003; Wagner, Silverman, & Martin, 2003). Задействащите събития включват родител,
който обвинява юношата за семейни проблеми, разпадане на важно взаимоотношение с
връстници или унижение от това, че е хванат, докато извършва антисоциални действия.
Защо самоубийствата зачестяват през юношеството? Като че ли участва подобрената
способност на тийнейджърите да планират. Макар че някои действат импулсивно, много
млади хора предприемат целенасочени стъпки към слагане-то на край на живота си
(McKeown et al, 1998). Други познавателни промени също допринасят. Вярата в личната
басня кара много депресирани млади хора да заключат, че никой не би могъл да
разбере болката им.
Предотвратяване и терапия. За да предотвратят самоубийствата, родителите и
учителите
трябва да бъдат обучени да идентифицират сигналите, които изпраща разстроеният
тийнейджър (вж. таблица 12.2). Училищата и рекреационни-те и религиозните
организации могат да осигурят съчувстващи консултанти, групи за подкрепа от
връстници и информация за телефонни горещи линии (Spirito et al., 2003). След като
тийнейджърът предприеме стъпки към самоубийство, съществената помощ включва
оставането с младия човек, слушането и изразяването на състрадание и загриженост,
докато дойде професионалната помощ.
Терапията за депресираните и суицидните юноши се простира от антидепресанти до
инди-видуална, семейна и групова психотерапия. В по-широк мащаб законодателството
за контрол върху оръжията, което ограничава достъпа на юношите до най-често
използвания и най-смъртоносния метод за самоубийство в САЩ, силно ще намали както
броя на самоубийствата, така и големия процент юношески убийства (Fingerhut 8;
Christoffel, 2002).
Юношеските самоубийства често се осъществяват в клъстъри: една смърт увеличава
вероятността от други сред връстниците, които са познавали младия човек (Bearman &
Moody, 2004; Gould, Jamieson, & . Romer, 2003). Предвид тази
Таблица 12.2. Предупредителни сигнали за самоубийство
Усилия да се подредят личните дела - изглаждане на проблемни взаимоотношения,
раздаване на ценени притежания
Вербални насоки - сбогуване с членове на семейството и приятели, директни или
индиректни споменавания на самоубийство („Не е нужно да се притеснявам за тези
проблеми още дълго“; „Ще ми се да бях мъртъв“)
Тъга, безнадеждност, „вече не ми пука“
Крайна умора, липса на енергия, скука
Липса на желание за общуване с другите; отдръпване от приятелите
Лесно се фрустрира
Емоционални изблици - пристъпи на плач или смях, приливи на енергия
Неспособност за концентрация, разсеяност
Намаляване на оценките, отсъствия от училище, проблеми с дисциплината
Пренебрегване на личния външен вид
Промяна на съня - загуба на съня или прекомерна сънливост
Промяна на апетита - консумиране на повече или по-малко от обикновено
Соматични оплаквания - болки в корема, в гърба, главоболие
401
тенденция, след самоубийство уязвимите юноши трябва да бъдат внимателно
наблюдавани.
Отклоняващо се поведение
Непълнолетните лица с отклоняващо се поведение са деца или юноши, които се
ангажират в незаконни действия. Макар че американската малолетна престъпност спада
от средата на 90-те години на XX век, 12- до 17-годишните в САЩ и Канада отговарят
за значителна част от полицейските арести: около 17% в САЩ и 23% в Канада
(Statistics Canada, 2004b; U. S. Department of Justice, 2005). Когато тийнейджърите
са питани директно и конфиденциално за нарушаване на законите, почти всички
признават, че са извършвали някакво правонарушение, обикновено дребно престъпление,
например дребна кражба и нарушаване на обществения ред (Flannery et al., 2003).
Полицейските арести и самоотчетите показват, че отклоняващото се поведение се
увеличава през юношеството, а след това в ранната зряла възраст спада (Farrington,
2004). Сред тийнейджърите в началото на юношеството антисо-циалното поведение се
увеличава в резултат на желанието за одобрение от връстниците. В течение на времето
връстниците стават по-малко влиятелни, нравствените разсъждения се подобряват и
младите хора навлизат в социален контекст (например работа и брак), който е по-
малко благоприятен за нарушаване на закона.
За повечето юноши съприкосновението с органите на реда не прогнозира дългосрочно
анти-социално поведение. Многократните арести обаче са причина за притеснение.
Тийнейджърите са отговорни за 13% от престъпленията с насилие в САЩ и за 8% в
Канада (Statistics Canada, 2004b; U. S. Department of Justice, 2005). Малък процент
се превръщат в рецидивисти, а някои превръщат престъпленията в свой живот.
Фактори, свързани с отклоняващото се поведение. В юношеството половото различие в
агресията се задълбочава (Chesney-Lind, 2001). Макар че момичетата отговарят за
около 18% от юношеското насилие — по-голям процент в сравнение с отпреди
десетилетие, — техните правонарушения са ограничени предимно до просто нападение
(бутане или плюене) — най-малко сериозната категория. Престъпленията с насилие
продължават да са област предимно на момчетата (National Center for Juvenile
Justice, 2004).
Въпреки се социоикономическият статус и етническият произход са силни прогностични
фактори за арестите, те са само слабо свързани със самоотчетите на тийнейджърите за
антисоциални действия. Разликата се дължи на тенденцията да се арестуват, обвиняват
и наказват младежи с нисък социоикономически статус и от етнически малцинства по-
често, отколкото техните връстници с по-висок социоикономически статус, които са
бели или от азиатски произход (U.
S. Department of Justice, 2005).
Трудният темперамент, ниската интелигентност, лошото представяне в училище,
отхвърлянето от връстниците в детството и свързването с антисоциални връстници са
свързани с отклоняващото се поведение. Как тези фактори си съответстват? Един от
най-последователните резултати за младежите с отклоняващо се поведение е, че
техните семейства не са топли, имат много конфликти и се характеризират със сурова,
непоследователна дисциплина и слаб надзор (Farrington, 2004). Нашата дискусия в
осма глава обясни как неефективното родителство може да подпомага и да поддържа
агресията у децата. Момчетата е по-вероятно от момичетата да са обект на гневно,
непоследователно дисциплиниране, тъй като са по-активни и импулсивни, а
следователно и по-трудни за контролиране. Когато деца, при които тези
характеристики са екстремално изразени, са обект на лошо родителство, агресията се
повишава през детството, води до правонарушения с насилие през юношеството и
продължава да упорства в зрялата възраст (вж. карето „Перспекстива на жизнения
цикъл“).
Тийнейджърите извършват повече престъпления в бедните квартали с ограничени
възможности за отмора и заетост, и висока степен на престъпно поведение на
възрастните. На такива места юношите имат лесен достъп до девиантни връстници,
дрога и оръжия и е вероятно да бъдат привлечени в антисоциални банди, чиито членове
извършват огромното мнозинство от правонарушенията с насилие (Thomberry & Krohn,
2001). Нещо повече: училищата на тези места обикновено не успяват да отговорят на
потребностите на развитието на учениците (Flannery et al., 2003). Големите
паралелки, слабото преподаване и небрежното налагане на правилата засилват
склонността на тийнейджърите към агресия и насилие.
Превенция и терапия. Тъй като отклоняващото се поведение се корени в детството и е
резултат от събития в няколко контекста, превен- ►
402
Два пътя към отклоняващото се поведение през юношеството
Упоритото юношеско отклоняващо се поведение следва два пътя: един с начало в
проблеми в поведението през детството и втори с начало в юношеството. Типът с ранно
начало е много по-вероятно да доведе до модел на агресия и престъпност през целия
жизнен цикъл (Farrington & Loeber, 2000). Типът с късно начало обикновено не
продължава след прехода към младата зряла възраст.
Защо антисоциалната активност по-често продължава и ескалира в насилие в първата
група, отколкото във втората? Досега лонгитюдни-те резултати са най-ясни за
момчетата, които са фокусът на повечето изследвания. Няколко проучвания обаче
откриват, че момичета, които са били физически агресивни в детството, също са в
риск от по-късни проблеми - от време на време отклоняващо се поведение с насилие,
но по-често нарушаване на нормите и психични разстройства (Broidy et al., 2003;
Chamberlain, 2003).
Тип c ранно начало. Младежите с ранно начало на отклоняващото се поведение като че
ли наследяват черти, които ги предразполагат към агресивност (Pettit, 2004).
Трудните и безстрашни темпераментови стилове характеризират физически агресивните
момчета, които са емоционално негативни, неспокойни и не-подчиняващи се още от 2-
годишна възраст. Освен това те демонстрират фини дефицити в познавателното
функциониране, които като че ли допринасят за нарушения в развитието на езика,
паметта и познавателната и емоционалната саморегулация (Shaw et al., 2003). Някои
са с разстройство с дефицит на вниманието и
хиперактивност (ADHD), което утежнява техните проблеми с ученето и самоконтрола
(вж. девета глава).
Въпреки това тези биологични рискове не са достатъчни, за да поддържат
антисоциалното поведение: повечето момчета с ранно начало не демонстрират сериозно
отклоняващо се поведение, следвано от престъпно поведение в зряла възраст. Сред
тези, които го имат, неадекватното родителство трансформира техния неконтролиран
стил в неподчинение и упорита агресия (Brame, Nagin, & Tremblay, 2001; Broidy et
al., 2003). Когато се провалят в училище и са отхвърлени от връстниците, се
сприятеляват с други отклоняващи се юноши, които взаимно подпомагат агресивното си
поведение (вж. фигура 12.3) (Lacourse et al., 2003). Ограничените когнитивни и
социални умения на тийнейджърите с ранно начало на отклоняващо се поведение водят
до висок процент отпадане от училище и безработица, допринасяйки още повече за
антисоциалните им действия (Patterson & Yoerger, 2002).
Децата в предучилищна възраст с висока степен на отношенческа агресия освен това
обикновено са хиперактивни и често в конфликт с връстниците и възрастните
(Willoughby, Kuper-smidt, & Bryant, 2001). Тъй като тези поведения пораждат
отхвърляне от връстниците, отношен-чески агресивните момичета се сприятеляват с
други момичета, които са силно отношенчески враждебни, и отношенческата им агресия
се засилва (Werner & Crick, 2004). Юношите със силна отношенческа агресия често са
гневни, отмъстителни и не се подчиняват на правилата на възрастните. Сред
тийнейджърите, които комбинират физическа и отношенческа враждебност, тези
противопоставящи се реакции се за-
Фигура 12.3. Път към хронично отклоняващо се поведение за юноши с антисоциално
поведение, започнало през детството
Трудният темперамент и когнитивните дефицити характеризират много от тези младежи в
ранното детство; някои имат разстройство с дефицит на вниманието и хиперактивност.
Неадекватното родителство трансформира биоло-гично базираните трудности със
самоконтрола във враждебност и неподчинение.
403
силват, увеличавайки вероятността от сериозна антисоциална активност (Prinstein,
Boergers, & Vernberg, 2001).
Тип с късно начало. Други юноши започват да проявяват антисоциално поведение по
времето на пубертета, постепенно увеличавайки участието си. Техните поведенчески
проблеми възникват от контекста на връстниците, а не от биологически дефицити и
история на неблагоприятно развитие. За някои качеството на родителските грижи може
да спада за известно време, може би заради семейни стресове или предизвикателствата
на дисциплинирането на непослушния тийнейджър (Moffitt et al., 1996). Когато
възрастта донесе удовлетворяващите привилегии на зрелия човек, тези младежи
разчитат на просоциалните умения, усвоени преди юношеството, и изоставят
антисоциалното си поведение.
Някои младежи с късно начало на отклоняващо се поведение обаче продължават да се
ангажират в антисоциални актове. Сериозността на техните юношески престъпления
обаче като че ли ги вкарва в капана на ситуации, които изключват възможности за
отговорно поведение. В едно изследване намирането на удовлетворяваща работа и
формирането на положителни, близки отношения съвпада с края на престъпването на
закона към 20-годишна възраст (Clingempeel & Henggeier, 2003). Тези резултати
подсказват нуждата от свеж поглед към политиките, насочени към прекратяването на
юношеската престъпност. Лишаването от свобода на младите правонарушители за дълги
години разстройва професионалния им живот и достъпа до социална подкрепа по време
на критичен период от развитието, обричайки ги на безперспективно бъдеще.
► цията трябва да започне рано и да се осъществява на множество нива. Положителните
семейни взаимоотношения, авторитетното родителство, висококачественото преподаване
в училищата и общностите със здрави икономически и социални условия правят чудеса
за намаляване на юношеските правонарушения и престъпления.
Терапията на сериозните престъпници изисква и интензивен, често продължителен
подход, който признава множеството детерминанти на отклоняващото се поведение. В
програма, наречена „Мултисистемна терапия“, терапевтите комбинират семейна
интервенция с интегриране на агресивните младежи в училище с положителна атмосфера,
работа и дейности през свободното време, за да ги откъснат от агресивните
връстници. В сравнение с типичните общински услуги или индивидуалната терапия,
интервенцията води до по-голямо подобрение на отношенията родител-дете и драматично
спадане на броя на арестите за четиригодишен период (Huey & Henggeier,
2001). Нужни са усилия за създаване на неагре-сивна среда - в семейството,
общността и културата, - за да се помогне на юношите с отклоняващо се поведение и
за благоприятстване на здравото развитие на всички млади хора.
Защо момичетата в юношеска възраст са в по-голям риск от депресия, а момчетата - в
по-голям риск от самоубийство?
В основното училище Зик е дете с добро държание, но на 13 години започва да
прекарва време с „погрешната тайфа“. На 16 години е арестуван за увреждане на
собственост. Вероятно ли е Зик да се превърне в дългосрочен правонарушител? Защо
„да“ или защо „не“?
404
Обобщение
Според Ериксън кое е основното личностно постижение на юношеството?
• Теорията на Ериксън разглежда идентичността като основното личностно постижение
на юношеството. Младите хора, които успешно разрешават психологическия конфликт на
идентичност срещу объркване на ролите, конструират солидно самоопределение,
състоящо се от избрани от самите тях ценности и цели.
Опишете промените в Аз-концепцията и са-мооценката през юношеството.
• Познавателните промени са причината само-описанията на юношите да стават по-добре
организирани и последователни, а личните и нравствените ценности се появяват като
ключови теми. Добавят се и нови измерения на самооценката.
• За повечето млади хора самооценката се повишава през юношеството. Същевременно
индивидуалните различия в самооценката стават все по-стабилни, а взаимоотношенията
между самооценката и изпълнението на различни дейности се засилват.
Опишете четирите статуса на идентичността заедно с факторите, които подпомагат
развитието на идентичността.
• В сложните общества е нужен период на изследване, за да се формира лично смислена
идентичност. Постигането на идентичност и мораториумът са психологически здравите
статуси на идентичността. Дългосрочно-то предрешаване на идентичността и ди-фузията
са свързани с трудности в приспособяването.
• Юношите, които използват гъвкав, открит и рационален подход към справянето с
конкуриращи се убеждения и ценности и които се чувстват привързани към родителите
си, но свободни да изразяват мненията си, е вероятно да са напреднали във
формирането на идентичност. Близките приятели подпомагат младите хора в
изследването на възможностите.
• Училищата и общностите, които осигуряват богати и разнообразни възможности, също
подпомагат постигането на идентичност. Младежите от етническите малцинства, които
конструират силна, сигурна етническа идентичност или бикултурна идентичност са в
по-благоприятно положение в много аспекти на емоционалното и социалното развитие.
Опишете теорията на Пиаже за нравственото развитие и разширението ѝ от Колбърг и
оценете коректността на всяка.
• Според Колбърг нравствените разсъждения напредват през три нива, всяко от които
съдържа два етапа: (1) предконвенционал-но ниво, на което моралът се разглежда като
контролиран от награди, наказания и властта на авторитетните фигури; (2)
конвенционално ниво, на което подчинението на законите и правилата се разглежда
като необходимо за запазване на положителните човешки отношения и обществения ред,
и (3) постконвенционално ниво, на което хората развиват абстрактни, универсални
принципи на справедливостта.
• Преразглеждането на етапите по Колбърг подсказва, че нравствената зрялост може да
се открие на етапи 3 и 4. Влиянието на ситуационните фактори върху нравствените
преценки показва, че нравствените етапи по Колбърг е най-добре да се разглеждат
като хлабаво организирана последователност.
• Противно на твърдението на Гилигън, теорията на Колбърг не подценява
нравствеността на жените. Нравствеността на справедливостта и на грижовността
съществуват заедно, но варират по ударението между мъжете и жените.
• В сравнение с децата, тийнейджърите демонстрират по-развити разсъждения за
конфликтите между личния избор и дълга към общността.
Опишете влиянията върху нравствените разсъждения и взаимоотношението на моралните
разсъждения и нравственото поведение.
• Преживяванията, допринасящи за нравствената зрялост, включват топли, рационални
практики по отглеждането на децата, годините обучение в училище и дискусии с
405
връстниците на етични въпроси, особено в рамките на близките приятелства.
• Младите хора в индустриализираните страни напредват до по-високи равнища на
нравствено разбиране от тези в селските общества. Отговорите на морални дилеми в
ко-лективистичните общества често са по-силно насочени към другия.
• Зрелостта на нравствените разсъждения е слабо свързана с широк спектър от
нравствени поведения. Други фактори, влияещи върху нравственото действие, включат
ем-патията и вината, историята на човека на нравствено релевантни преживявания и
ре-левантността на нравствеността за Аза - степента, до която моралът е централен
за Аз-концепцията.
• Въпреки че формалното религиозно ангажиране спада през юношеството,
тийнейджърите, които са част от религиозна общност, са по-напреднали в нравствените
ценности и поведение.
Защо ранното юношество е период на полово интензифициране?
• Половото интензифициране се появява в ранното юношество по няколко причини.
Физическите и познавателните промени насърчават юношите да разглеждат себе си по
свързан с пола начин, а полово-типизирани-ят натиск от родителите и връстниците се
засилва. Тийнейджърите, които в крайна сметка си изграждат андрогинна полова
идентичност, демонстрират по-добро психологическо приспособяване.
Обсъдете промените във взаимоотношенията родител-дете и между децата в семейството
през юношеството.
• Адаптирането на взаимодействията в семейството, за да отговарят на потребността
на юношите от автономия, е особено предизвикателно. След като тийнейджърите деиде-
ализират родителите си и станат по-добри във вземането на решения, често започват
да поставят под съмнение родителския авторитет. Топлото, подкрепящо родителство
заедно с последователния родителски надзор чрез сътрудничещи взаимоотношения
прогнозират благоприятно приспособяване.
• Взаимоотношенията с връстниците намаляват интензивността си, тъй като юношите се
отделят от семейството и се насочват към връстниците. Въпреки това привързаността
към братята/сестрите остава силна за повечето млади хора.
Взаимоотношения с връстниците
Опишете юношеските приятелства, групите на връстниците и срещите с представители на
другия пол и техните последици за развитието.
• През юношеството приятелствата се променят, придвижвайки се към по-голяма
интимност и лоялност. Приятелствата на момичетата поставят по-голямо ударение върху
емоционалната близост, а на момчетата - върху статуса и овладяването.
• Стига да не се характеризират с агресия или привлеченост към антисоциалното
поведение, юношеските приятелства подпомагат са-мооценката, приемането на
перспектива, идентичността и способността за интимни отношения. Освен това те
помагат на младите хора да се справят със стреса и могат да подобрят нагласите към
училището.
• Юношеските групи на връстниците са организирани в клики. Често няколко клики
формират по-голяма и по-хлабаво организирана група, наречена тайфа. Родителските
стилове влияят върху групирането на тийнейджърите. След като се формират смесени
клики по пол, те осигуряват подкрепящ контекст за момчетата и момичетата да се
опознават взаимно.
• Интимността в срещите изостава от тази в еднополовите приятелства, а ранното,
често ходене на срещи е свързано с проблеми в приспособяването. Положителните
отношения с родителите и приятелите допринасят за топлите романтични връзки, които
засилват емоционалното и социалното развитие на по-големите тийнейджъри.
Проблеми на развитието
Кои фактори са свързани с юношеската депресия и самоубийство?
• Депресията е най-често срещаният психичен проблем на юношеството. Макар че
генетичният риск може да се предава от родителя на детето, дезадаптивното
родителство и стре-сиращите житейски събития също участват. Депресията е по-често
срещана при момичетата, отколкото при момчетата - разлика, за която се вярва, че се
дължи на полово типизираните стилове на справяне.
406
• Процентът на самоубийствата се увеличава драматично през юношеството. Момчетата
отговарят за повечето юношески смъртни случаи вследствие на самоубийство, докато
момичетата правят повече неуспешни опити за самоубийство. Тийнейджърите в риск от
самоубийство може да са интелигентни, самотни и затворени, но по-често са
антисоциални. Проблемите в семейството са често срещан контекст на су-ицидните
юноши.
Обсъдете факторите, свързани с отклоняващото се поведение.
• Макар че почти всички тийнейджъри се ангажират в някаква отклоняваща се дейност,
малцина са сериозните рецидивисти, които извършват престъпления с насилие. Повечето
са момчета с история в детството на поведенчески проблеми.
• Последователен фактор, свързан с отклоняващото се поведение, е семейната среда с
дефицит на топлота, с множество конфликти и характеризирана с непоследователна
дисциплина. Бедните квартали с голяма престъпност и училищата, които не успяват да
задоволяват развитийните потребности на юношите, също способстват за нарушаването
на закона.
Автономия
Бикултурна идентичност Дифузия на идентичността Етническа идентичност Идентичност
Идентичност срещу объркване на ролите Клика
Конвенционално ниво
Мораториум на идентичността Полова интензификация Постигане на идентичност
Постконвенционално ниво Предконвенционално ниво Предрешаване на идентичността
Релевантност на нравствеността за Аза Тайфа
407
Развитие през юношеството
Възраст Физическо Познавателно Емоционално/социално
Ранно
юношество
11-14
години
• Момичетата достигат пика на бързия растеж.
• Момичетата увеличават мастната тъкан за сметка на мускулите.
• При момичетата моторното изпълнение се увеличава постепенно, достигайки плато на
около 14 години.
• При момичетата настъпва първата менструация.
• При момчетата започва бързият растеж.
• Започва еякулацията.
• Вероятно е да осъзнават сексуалната си ориентация.
• Ръстът на синапсите и миелинацията на нервните влакна се ускоряват, особено между
фронталните дялове и другите мозъчни зони.
• Невроните в мозъка започват да откликват повече на възбуждащите невротрансмитери,
засилвайки стресовата реакция и търсенето на новостта.
• Стават способни на хипотетико-дедуктивни разсъждения и пропози-ционно мислене.
• Метапознанието и познавателната саморегулация продължават да се подобряват.
• Стават по-добри в координирането на теорията и доказателствата.
• Започват по-силно да осъзнават и да се фокусират върху себе си.
• Стават по-идеалистични и критични.
• Вероятно ще показват засилено полово стерео-типизиране на нагласите и
поведенията.
• Увеличава се летливост-та на настроенията и конфликтите с родителите.
• Прекарват повече време с връстниците и по-малко с родителите и другите деца в
семейството.
• Приятелствата се базират на интимност и лоялност.
• Групите на връстниците се организират около клики.
• Клики със сходни ценности формират тайфи.
• Конформността в отговор на натиска от връстниците се увеличава.
Средно
юношество
14-16
години
• При момичетата завършва бурният растеж.
• При момчетата намалява телесната мастна тъкан и се увеличават мускулите.
• Момчетата достигат пика и след това завършват бурния растеж.
• При момчетата гласът става по-дълбок.
• При момчетата моторното изпълнение се подобрява драматично.
• Може да имат първия си полов акт.
• Вероятно е да демонстрират научни, системни разсъждения в познати ситуации.
• Овладяват умението за научни разсъждения по подобен стъпковиден начин по
различните типове задачи.
• Себеосъзнаването и фокусирането върху себе си намалява.
• Стават по-добри във всекидневното вземане на решения.
• Комбинират характеристики на Аза в организирана Аз-концепция.
• Самооценката се диференцира още повече и обикновено се повишава.
• Вероятно е започването на конструиране на идентичността.
• Вероятно е да се ангажират в приемане на обществена перспектива.
• Все повече подчертават идеалната реципрочност и обществените закони като основа
на разрешаването на морални дилеми.
408
Средно
юношество
14-16
години
(продъл-
жение)
• Ангажират се в по-развити разсъждения за конфликтите между нравствените,
социално-конвенционалните и личните въпроси.
• Възможно е да спаднат полово стереотипизира-ните нагласи и поведения.
• Вероятно са започнали да излизат на срещи с представители на другия пол.
• По-положителни отношения с родителите.
• Конформизмът към натиска от връстниците може да намалее.
Късно
юношество
16-18
години
• При момчетата подобряването на моторното изпълнение продължава.
• Продължава напредъкът в метапознание-то, научните разсъждения и вземането на
решения.
• Продължават да конструират идентичност.
• Продължават да задълбочават зрелостта на нравствените разсъждения.
• Кликите и тайфите намаляват значението си.
• Романтичните връзки траят по-дълго.
Глава 13
ФИЗИЧЕСКО И ПОЗНАВАТЕЛНО РАЗВИТИЕ В РАННАТА ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ
Постепенен преход: пробуждаща се зрялост
Биологичното стареене е в ход през ранната зряла възраст
Стареене на нивото на ДНК и клетките Стареене на нивото на органите и тъканите
Физически промени
Сърдечносъдова и дихателна система Моторно изпълнение Имунна система Репродуктивен
капацитет
Здраве и годност
Хранене
Физически упражнения Злоупотреба с вещества Сексуалност Психологически стрес
• Биология и среда: Полови различия в нагласите към сексуалността
ПОЗНАВАТЕЛНО РАЗВИТИЕ Промени в структурата на мисленето
Теорията на Пери: епистемно познание Теорията на Лабуви-Вийф: прагматично мислене и
когнитивно-афективна комплексност
Компетентност и творчество
Университетският опит
Психологическо влияние на следването Отпадане от университета
Избор на професия
Фактори, влияещи върху избора на професия Професионална подготовка на младите
възрастни без висше образование • Социални въпроси: Мъжествеността на работното
място: мъже, които избират нетрадиционна кариера
Задната седалка и багажникът са препълнени с багаж, а 23-годишната Шариз прегръща
майка си и брат си за довиждане, скача в колата и поема към междущатската
магистрала с чувството за новооткрита свобода, примесено със страх. Преди три
месеца семейството е гледало гордо как Шариз получава бакалавърската си степен по
химия от малък университет на 40 мили от дома. Годините ѝ в университета са били
време на постепенно освобождаване от икономическата и психологическата зависимост
от семейството ѝ. Тя се е връщала периодично у дома през уикендите и е живяла с
родителите си през летните месеци. Майка ѝ е допълвала заемите на Шариз с месечна
издръжка. Този ден обаче бележи повратна точка. Тя се мести в собствен апартамент в
град на 800 мили с планове да работи върху магистърската си степен. С място за
асистент и студентски заем, Шариз се чувства „по-самостоятелна“, отколкото когато и
да било преди.
През годините в колежа Шариз въвежда промени в начина на живот и се спира на
професия. С наднормено тегло през цялата гимназия, отслабва с 10 кг през първата
година в колежа, преразглежда начина си на хранене и започва редовни физически
упражнения, като се записва в университетския отбор по фризби, като в крайна сметка
става негов капитан. Едно лято, прекарано като консултант в лагер за хронично болни
деца, я убеждава да приложи образованието си по природни науки в кариера в областта
на общественото здраве.
Въпреки това, две седмици преди датата на тръгване, Шариз доверява на майка си, че
изпитва съмнения в решението си. „Шариз - съветва я майка ѝ - никога не знаем дали
изборите ни в живота ще са в наш интерес и през по-голямата част от времето те не
са идеални. Важно е какво ще направим от тях - как ги възприемаме и ги оформяме -
това ги превръща в успех.“ И така, Шариз поема на своето пътуване и се оказва лице
410
в лице пред множество вдъхновяващи предизвикателства и възможности.
В тази глава ще разгледаме физическата и познавателната страна на ранната зряла
възраст, която се простира от около 18 до 40 години. В първа глава отбелязахме, че
е трудно зрелостта да се раздели на дискретни периоди, защото разполагането във
времето на важните събития сил-но варира при отделните хора. За повечето обаче
ранната зрялост включва общ набор от задачи: напускане на дома, завършване на
образованието, започване на редовна работа, постигане на икономическа независимост,
установяване на дълготрайна сексуална и емоционална интимна връзка и създаване на
семейство. Това са енергични десетилетия, изпълнени с фундаментални решения, които
- повече от всеки друг период от живота - предлагат потенциал за пълноценен живот.
Постепенен преход: пробуждащата се зрялост
Помислете за собственото ви развитие. Смятате ли, че сте стигнали зрелостта? Когато
изследователите питат големи извадки от млади американци, мнозинството от 18- до
25-годиш-ните отговарят неопределено: „Да и не“ (вж. фигура 13.1). Едва след като
достигат до края на двадесетте си години и началото на тридесетте, повечето хора
чувстват, че са наистина възрастни (Arnett, 1997, 2001, 2003).
В сравнение с допреди едно поколение, днешните млади хора се придвижват през широко
приеманите маркери на зрелостта: брак, кариера и пълна икономическа независимост,
бавно, често колебаейки се, преди да се обвържат дългосроч-но. В действителност
преходът към ролите на възрастния е толкова удължен, че е дал началото на нова,
преходна фаза в развитието, простираща се от края на юношеството до средата на 20-
те години, наречена пробуждаща се зрялост. През тези години повечето хора са
излезли от юношеството, но все още са дистанцирани от поемането на отговорностите
на зрелия човек. Те по-скоро изследват алтернативите по-интензивно, отколкото са го
правили като тийнейджъри (Arnett, 2004, 2006). Честите промени в любовните
партньори, образователните пътища и работните места не са рядкост.
Забележете как пробуждащата се зрялост удължава развитието на идентичността.
Освободени от надзора на родителите, но все още непо-
топени в ролите на възрастните, 18- до 25-годиш-ните могат да се ангажират в
дейности в макси-малната възможна степен. Тъй като толкова малко е нормативно или
социално очаквано, пътищата към отговорностите на зрелия човек са изключително
разнообразни (Cote, 2006). Например много повече студенти в сравнение с миналите
поколения преследват образованието си по „разтеглен“, нелинеен начин - сменяйки
специалности, докато изследват кариерни възможности, ходейки на курсове, докато
работят на непълно ра-ботно време, или прекъсвайки обучението си, за да работят или
да пътуват. Около една трета от американските бакалаври продължават образованието
си в магистърска и докторска степен, отлагайки с допълнителни години поемането по
пътя на кариерата (Statistics Canada, 2003е; U. S. Department of Education, 2005b).
Фигура 13.1. Отговорите на млади американци на въпроса: „Смятате ли, че сте
стигнали зрялата възраст?“
Между 18 и 25 години мнозинството отговарят „Да и не“, което отразява мнението им,
че са излезли от юношеството, но все още не са напълно зрели хора. Дори в края на
20-те и началото на 30-те години около една трета от младите хора преценяват, че
все още не са завършили прехода към зрелостта (Адаптирано от Arnett, 2001).
Бързите културни промени обясняват неотдавнашната поява на този богат, сложен мост
между юношеството и зрелостта. Първо, входните позиции в много области изискват по-
високо образование, отколкото в миналото, карайки рекорден брой млади хора да се
стремят към него. Второ, богатите страни с по-дълго живеещо население нямат
належаща нужда от труда на младите
411
хора. Това освобождава 18- до 25-годишните за този удължен „мораториум“.
В индустриализираните страни повечето млади хора имат достъп до това време, за да
обогатят компетентността си и да осъществят лично смислено обвързване. Въпреки
това, пробуждащата се зрялост е ограничена или не съществува за много млади хора с
нисък социоикономически статус, които са обременени от ранно родителство, не са
завършили средното си образование, по друг начин са академично неподготвени за
колежа или нямат възможност за професионално обучение. Вместо възбудата и личното
обогатяване, тези младежи се натъкват на „объркан период на люшкане“, през който
осци-лират между безработица и „задънени“, нископлатени работни места (Cohen et
al., 2003; Eccles et al., 2003).
Докато пробуждащите се възрастни експериментират, често се изправят пред
несигурност и разочарование във взаимоотношенията, образованието и работата, които
изискват от тях да приспособят, а понякога и радикално да променят житейската си
пътека. Енергичното им изследване често удължава по-ранните рискове, включително
полово предаваните болести, злоупотребата с вещества, опасното поведение на пътя и
тежкия психологически стрес. С помощта на семейството, общността и социалния
контекст обаче повечето млади възрастни извличат „ползата от вредата“ и преодоляват
предизвикателствата на тези години.
Видяхме, че през детството и юношеството тялото расте и става по-силно,
координацията се подобрява, а сетивните системи събират информация по-ефективно.
След като телесните структури стигнат максималния си капацитет и ефикасност,
започва биологичното стареене - генетично повлиян упадък във функционирането на
органите и системите, който е универсален за всички членове на биологичния ни вид
(Cristofalo et al., 1999). Промените обаче варират много в отделните части на
тялото, а индивидуалните различия са огромни - вариация, която перспективата на
жизнения цикъл ни помага да разберем. Редица контекстуални фактори, включително
уникалният генетичен строеж на всеки човек, начинът на живот, средата и
историческият период, влияят върху стареенето, като всеки може да ускорява или да
забавя свързания с възрастта
упадък (Arking, 1998). В резултат физическите промени в зряла възраст са всъщност
многоди-менсионални и многопосочни (вж. първа глава).
На следващите страници ще изследваме процеса на биологично стареене. След това ще
се насочим към физическите и моторните промени, протичащи в ранната зряла възраст.
Както ще видите, биологичното стареене може да се модифицира значително чрез
поведенчески и екологични интервенции. През изминалото столетие подобреното
хранене, медицинското лечение и безопасността са добавили 25 до 30 години към
средната продължителност на живота в индустриализираните страни (вж. първа глава).
Ще говорим за средната продължителност на живота в по-голяма дълбочина в
седемнадесета глава.
На междууниверситетски турнир Шариз тича по игралното поле в продължение на часове,
скачайки високо, за да лови фризбитата, носещи се към нея. В началото на 20-те си
години, тя е в апогея на своята сила, издръжливост, сетивна острота и реакции на
имунната система. През следващите две десетилетия обаче тя ще остарява и с
преминаването към средната и късната зряла възраст ще демонстрира по-видим упадък.
Биологичното стареене е комбинираният резултат от множество причини, някои
действащи на нивото на ДНК, други - на клетките, а трети -на тъканите, органите и
целия организъм. Съществуват стотици теории, сочещи, че разбирането ни все още е на
много ранен етап (Cristofalo et al, 1999). Една популярна идея - теорията за
„износването“ - е, че тялото се износва от употреба. За разлика от частите на
машината обаче, износените части на тялото обикновено се заместват или поправят
сами. Нещо повече: редовните, умерени до енергични физически упражнения прогнозират
по-здрав, по-дълъг живот (Cockerham et al., 2004; Stessman et al., 2005). Днес
знаем, че тази теория за „износването“ е свръхопростенчество.
Стареене на нивото на ДНК и клетките
Настоящите обяснения на биологичното стареене на нивото на ДНК и клетките са два
типа: (1) тези, които подчертават програмираното въздействие на конкретни гени, и
(2) онези,
412
които акцентират върху кумулативните ефекти на случайни събития, увреждащи
генетичния и клетъчния материал. Има подкрепа и за двете становища, а комбинацията
от тях може в крайна сметка да се окаже вярната.
Генетично програмираното стареене получава известна подкрепа от изследвания на
роднини, сочещи, че дълголетието е семейна черта. Хората, чиито родители са живели
дълго, също имат дълъг живот. По-голямо сходство съществува в продължителността на
живота на едно-яйчни, отколкото на двуяйчни близнаци. Унас-ледяемостта на
дълголетието обаче е скромна, простираща се от 0.15 до 0.25 за възрастта по време
на смъртта и от 0.27 до 0.57 за различни мерки за настоящата биологична възраст,
например силата на ръкохватката, дихателния обем, кръвното налягане и костната
плътност (Karasik et al., 2005; Kerber et al., 2001; Mitchell et al, 2001). Вместо
да наследяват дълголетието директно, хората вероятно наследяват един или повече
рискови фактори, които влияят върху шансовете им да умрат по-рано или по-късно.
Една теория за „генетичното програмиране“ допуска съществуването на „гени на
стареенето“, които контролират определени биологични промени, например менопауза,
побеляла коса и влошаване на телесните клетки. Най-силното доказателство за това
становище идва от изследвания, показващи, че човешки клетки, на които е позволено
да се делят в лаборатория, имат продължителност на живота от 50 деления плюс/ минус
10 (Hayflick, 1965, 1998). С всяко делене специален тип ДНК, наречена теломери и
разположена в края на хромозомите, се съкращава. В крайна сметка остава толкова
малко, че клетките вече не могат да се делят. Съкращаването на теломера действа
като спирачка срещу мутациите (например тези, включени в рака), които стават по-
вероятни с дублирането на клетките (Wright & Shay, 2005). Увеличаването на броя на
остарелите клетки обаче (тези с къси теломери) също допринася за свързани с
възрастта болести и загуба на функции (Nakashima et al., 2004).
Според алтернативна теория за „случайните събития“, ДНК в телесните клетки
постепенно се уврежда от спонтанни или външно причинени мутации. С тяхното
натрупване възстановяването и заместването на клетките става по-не-ефикасно или се
произвеждат анормални ракови клетки. Изследвания с животни потвърждават
увеличаването на накъсване и изличаване на ДНК, както и увреждане на друг клетъчен
мате-
риал с възрастта. Сходни свидетелства се натрупват и за хората (Wei & Lee, 2002).
Вероятна причина за свързаните с възрастта аномалии в ДНК и клетките е
освобождаването на свободни радикали - естествено появяващи се, силно реактивни
химикали, които се образуват в присъствието на кислород. (Радиацията и определени
замърсители и вещества могат да задействат подобни ефекти.) Когато кислородните
молекули се разпаднат в клетката, реакцията освобождава един електрон, създавайки
свободен радикал. Тъй като търси заместител в средата си, той разрушава близкия
клетъчен материал, включително ДНК, протеини и мазнини, които са от жизненоважно
значение за клетъчното функциониране. Смята се, че свободните радикали участват в
повече от 60 разстройства на стареенето, включително сърдечносъдови болести,
неврологични разстройства, рак, катаракта и артрит (Miguel, 2001; Poon et al.,
2004). Макар че тялото ни произвежда вещества, които неутрализират свободните
радикали, се нанася вреда, която се натрупва в течение на времето.
Някои изследователи вярват, че гените за дълголетие работят, като защитават тялото
от свободните радикали. По този начин програмирана генетична реакция може да
ограничава случайното дегенериране на ДНК и на клетките. Храните, богати на витамин
С и Е, и на бетака-ротин, също предотвратяват увреждането от свободните радикали -
причина, поради която подобреният начин на хранене допринася за удължаването на
живота (Harman, 2003).
Стареене на нивото на органите и тъканите
Какви последици може да има току-що описаното дегенериране на ДНК и на клетките
върху структурата и функционирането на органите и тъканите? Има много възможности.
Сред тези с недвусмислена подкрепа е теорията за кръстосаната връзка за стареенето.
С течение на времето протеиновите влакна, които изграждат свързващата тъкан на
тялото, формират връзки едно с друго. Когато тези обикновено отделни влакна се
пресекат, тъканта губи еластичността си, а това води до редица отрицателни
резултати, включително загуба на гъвкавост на кожата и другите органи, замъгляване
на лещата на окото, задръстване на артериите и увреждане на бъбреците. Подобно на
други аспекти на стареенето, напречното свързване може да се намали
413
посредством външни фактори, включително редовни физически упражнения и богато на
витамини, бедно на мазнини хранене (Schneider, 1992; Wickens, 2001).
Постепенното дегенериране на ендокринната система, която произвежда и регулира
хормоните, е още един път към стареенето. Очевиден пример е намаленото производство
на естроген при жените, което кулминира в менопаузата. Тъй като хормоните влияят
върху множество телесни функции, разстройването на ендокринната система може да има
масивни ефекти върху здравето и оцеляването. Изследванията сочат, че постепенният
спад в производството на хормона на растежа (GH) се свързва със загуба на мускулна
и костна маса, натрупване на телесна мастна тъкан, изтъняване на кожата и
дегенериране на сърдечносъдовото функциониране. При възрастни с анормално ниски
нива на хормона на растежа, хормоналната терапия може да забави тези симптоми, но
тя има сериозни странични ефекти, включително риск от мускулни болки и рак (Harman
& Blackman, 2004; Toogood, 2004). Засега начинът на хранене и физическата активност
са по-безопасен начин за ограничаване на тези аспекти на биологичното стареене.
И накрая, дегенерирането на функционирането на имунната система допринася за редица
състояния, свързани със стареенето, включително повишена податливост на инфекциозни
болести и рак, и промени в стените на кръвоносните съдове, свързани със
сърдечносъдовите болести. Намалената сила на имунната реакция като че ли е
генетично програмирана, но други процеси на стареене, които разгледахме (например
отслабване на ендокринната система) могат да я интензифицират (Hawkley & Cacioppo,
2004; Malaguarnera et al., 2001).
Физическите промени на стареенето са обобщени в таблица 13.1. През 20-те и 30-те
години те са толкова постепенни, че почти не са забележими. Ще изследваме някои от
тях в подробности тук, а други ще разгледаме в следващи глави.
Сърдечносъдова и дихателна система
През първия месец в университета Шариз чете внимателно изследователски статии върху
сърдечносъдовото функциониране. В нейното разширено афроамериканско семейство баща
ѝ,
един от чичовците ѝ и три лели са починали от инфаркти през 40-те и 50-те си
години. Трагедиите са я накарали да се притеснява за собствената си продължителност
на живота, да преосмис-ли своите свързани със здравето поведения и да навлезе в
областта на общественото здраве с надеждата да открие начин да облекчи
здравословните проблеми сред чернокожите американци. Хипертонията, или високото
кръвно налягане, се появява 12% по-често сред американското чер-нокожо население в
сравнение с белите: смъртността от сърдечносъдови болести сред афроамериканците е
28% по-висока (American Heart Association, 2006а).
Шариз с изненада научава, че по-малко свързани с възрастта изменения се
осъществяват в сърцето, отколкото очакваме, имайки предвид, че сърдечните болести
са водеща причина за смъртност през зрялата възраст, отговорни за 11 % от смъртните
случаи при американците и за 6% при американките на възраст от 20 до 34 години -
число, което се увеличава повече от два пъти през следващото десетилетие. При
здравите хора способността на сърцето да посреща нуждите на тялото от кислород при
типичните условия (като се мери чрез сърдечната честота по отношение на обема
изпомпвана кръв) не се променя през зрялата възраст. Само при натоварващи
упражнения сърдечната функция намалява с възрастта - промяна, дължаща се на
намаляване на максималната сърдечна честота и по-голямата ригидност на сърдечния
мускул (Haywood & Getchell, 2001).
Една от най-сериозните болести на сърдечносъдовата система е атеросклерозата, при
която големи наслоения от плаки, съдържащи холе-стерол, се събират по стените на
основните артерии. Ако присъства, тя обикновено започва рано в живота,
прогресирайки през средната зряла възраст и кулминирайки в сериозно заболяване.
Атеросклерозата е множествено детерминирана, което затруднява отделянето на приноса
на биологичното стареене от индивидуалните генетични влияния и въздействието на
средата. Сложността на причините, илюстрирана от изследванията върху животни, сочи,
че преди пубертета начин на хранене, богат на мазнини, създава само мастни ивици по
артериалните стени (Olson, 2000). При сексуално зрелите възрастни обаче той води до
сериозни наслоения на плаки, което подсказва, че половите хормони може би засилват
щетите, нанасяни от богатата на мазнини храна.
414
Таблица 13.1. физически промени при стареенето
Орган или система Времеви обхват на промяната Описание
Сетивна:
Зрение От 30 г. Тъй като лещата се втвърдява и удебелява, способността за
фокусиране върху близки обекти намалява. Пожълтяването на лещата, отслабването на
мускулите, контролиращи зеницата, и замъгляването на стъкловидното тяло (подобното
на желатин вещество, което изпълва окото) намаляват светлината, достигаща до
ретината, влошавайки разграничаването на цветовете и нощното зрение. Зрителната
острота, или фините разграничения, намалява с рязък спад между 70- и 80-годишна
възраст.
Слух От 30 г. Чувствителността към звуковете намалява, особено във високите
честоти, но постепенно и към всички останали. Промяната е почти два пъти по-бърза
при мъжете, отколкото при жените.
Вкус От 60 г. Чувствителността към четирите основни вкуса - сладко, солено,
кисело и горчиво - намалява. Това може да се дължи на фактори, различни от
остаряването, тъй като броят и разпределението на вкусовите брадавици не се
променят.
Обоняние От 60 г. Загубата на обонятелни рецептори намалява способността за
усещане и идентифициране на миризми.
Осезание Постепенно Загубата на рецептори намалява чувствителността на ръцете,
особено на върховете на пръстите.
Сърдечносъдова Постепенно Тъй като сърдечният мускул става по-твърд,
максималната сърдечна честота намалява, редуцирайки способността на сърцето да
отговаря на потребностите на тялото от кислород, когато е натоварено с физически
упражнения. Тъй като артериалните стени се втвърдяват и акумулират плака, кръвният
поток към телесните клетки намалява.
Дихателна Постепенно При физически упражнения белодробният капацитет намалява и
учестява дишането. Втвърдяването на свързващата тъкан в белите дробове и гръдните
мускули затруднява дробовете да се разширяват до пълния си обем.
Имунна Постепенно Свиването на тимуса ограничава съзряването на Т-клетките и
капацитета на В-клетките да се борят с болести, влошавайки имунния отговор.
Мускулна Постепенно Тъй като нервите, които ги стимулират, умират, бързо
свиващите се мускулни влакна (отговарящи за скоростта и експлозивната сила)
намаляват по брой и размер в по-голяма степен, отколкото бавно свиващите се влакна
(които поддържат издръжливостта). Сухожилията и лигаментите (които предават
мускулното действие) се втвърдяват, намалявайки скоростта и гъвкавостта на
движението.
Скелетна Започва в края на 30-те години, ускорява се през 50-те години и се
забавя през 70-те години Хрущялът в ставите изтънява и се напуква, карайки
краищата на костите под него да ерозират. Нови клетки продължават да се натрупват
по външния пласт на костите, а минералното им съдържание намалява. Възникващите в
резултат по-широки, но по-порести кости отслабват скелета и го правят по-уязвим на
счупвания. Промяната е по-бърза при жените, отколкото при мъжете.
Репродуктивна При жените се ускорява след 35 г., при мъжете започва след 40 г.
Възпроизводствените проблеми (включително трудности със зачеването и
нормалното износване на бременността) и рискът от раждане на бебе с хромозомно
разстройство се увеличават.
Нервна От 50 г. Мозъчното тегло намалява, тъй като невроните губят водно
съдържание и умират, предимно в мозъчната кора, а вентрикулите (пространствата) в
главния мозък се увеличават. Развитието на нови синапси и ограниченото генериране
на нови неврони могат отчасти да компенсират този спад.
Кожа Постепенно Епидермисът (външният пласт) се държи по-хлабаво за дермата
(средния пласт); влакната в дермата и хиподермиса (вътрешния слой) изтъняват;
мастните клетки в хиподермиса намаляват. В резултат кожата става по-отпусната, не
толкова еластична и набръчкана. Промяната е по-бърза при жените, отколкото при
мъжете.
Коса От 35 г. Посивява и изтънява.
Височина От 50 г. Загубата на костна сила води до колапс на дисковете в
гръбначния стълб, а това на свой ред причинява загуба на височина до 5 см през 70-
те и 80-те години.
Тегло Увеличава се до 50 г., намалява след 60 г. Промяната в теглото отразява
увеличаването на мастната тъкан и намаляването на мускулите и костните минерали.
Тъй като мускулите и костите са по-тежки от мастната тъкан, възникващият модел е
увеличаване на теглото, следвано от намаляване. Мастната тъкан се натрупва по торса
и намалява по крайниците.
Източници: Arking, 1998; Whalley, 2001; Whitbourne, 1996.
415
Сърдечните болести са намалели значително след средата на XX век с по-голям спад
през последните 20 години заради намаляването на тютюнопушенето, подобрения начин
на хранене и физическите упражнения сред изложените на риск хора и по-доброто
медицинско диагностициране, и лечение на хипертонията и холестеро-ла (American
Heart Association, 2006а). По-нататък, когато разглеждаме здравето и годността, ще
видим защо инфарктите са толкова чести в семейството на Шариз - и защо са особено
голям процент в афроамериканската популация.
Подобно на сърцето, белодробният капацитет намалява при физическо натоварване.
Максималният жизнен капацитет (количеството въздух, което може да се вдиша и да се
издиша от дробовете) намалява с 10% на десетилетие след 25-годишна възраст
(Mahanran et al., 1999). Свързващата тъкан в белите дробове, гръдните мускули и
ребрата се втвърдява с възрастта и затруднява дробовете да се разширяват до пълния
си обем (Haywood & Getchell, 2001). За щастие при нормални условия използваме по-
малко от половината от жизнения си капацитет. Въпреки това стареенето на белите
дробове допринася за трудностите на по-възрастните хора в удовлетворяване на
нуждите на тялото от кислород, когато полагат физически усилия.
Моторно изпълнение
Спадът в сърдечното и белодробното функциониране в условията на физически усилия,
комбиниран с постепенна загуба на мускулна маса, води до промени в моторното
изпълнение. При обикновените хора влиянието на биологичното стареене върху
моторните умения е трудно да се отдели от намаляването на мотивацията и практиката.
Затова изследователите изучават изтъкнати спортисти, които се опитват да постигнат
най-доброто си изпълнение в реалния живот (Tanaka & Seals, 2003).
В няколко изследвания средната възраст на най-доброто представяне на олимпийски и
професионални спортисти в различни спортове се нанасят на схема в течение на
времето. Абсолют-ното изпълнение в повечето събития се е подобрило през изминалото
столетие. Спортистите продължават да поставят нови световни рекорди, което
подсказва подобряване на методите на трениране. Възрастите на най-доброто
изпълнение обаче остават относително постоянни. Спортните задачи, които изискват
скорост на
крайниците, експлозивна сила и груба телесна координация - спринт, скачане и тенис,
- обикновено достигат пика си в началото на 20-те години. Тези, които зависят от
издръжливостта, стабилността на дланта и на ръката и прицелва-нето - бягане на
дълги разстояния, бейзбол и голф, - обикновено достигат пика си в края на 20-те и
началото на 30-те години. Тъй като тези умения изискват или издръжливост, или
прецизен моторен контрол, усъвършенстването им отнема по-дълго време (Schulz &
Curnow, 1988).
Тези резултати ни разкриват, че горната био-логична граница на моторния капацитет
се достига в първата половина на ранната зряла възраст. Колко бързо отслабват
спортните умения в по-късните години? Лонгитюдните изследвания върху професионални
бегачи разкриват, че докато практикуването продължава, скоростта спада леко от
средата на 30-те до 60-те години, когато изпълнението започва да се влошава с
ускорен темп (вж. фигура 13.2) (Tanaka & Higuchi, 1998). В случая на плуването на
дълги разстояния - упражнение, което няма отношение към теглото и поради това с
малък процент наранявания - спадът в скоростта с напредването на възрастта е още
по-постепенен: ускореното влошаване на изпълнението се отлага до 70-те години
(Tanaka & Seals, 1997).
Накратко, преди късната зряла възраст биологичното стареене обяснява само малка
част от
Възраст, години
Фигура 13.2. Време за пробягване на 10 км с напредване на възрастта, основано на
лонгитюдното изпълнение на стотици професионални спортисти
Бегачите поддържат скоростта си в средата на 30-те години, следвано от леко
увеличение на времето през 60-те години и все по-голямо увеличаване след това. (От
Н. Tanaka & D. R. Seals, 2003, „Dynamic Exercise Performance in Master Athletes:
Insight into the Effects of Primary Human Aging on Physiological Functional
Capacity,“ Journal of Applied Physiology, 5, p. 2153. Адаптирано c разрешение.)
416
свързания с възрастта упадък на спортните умения. По-ниските нива на изпълнение на
здравите хора през 60-те и 70-те години до голяма степен отразяват намалени
способности, възникващи от по-малко физически натоварващ начин на живот.
Имунна система
Имунният отговор е комбинираната дейност на специализирани клетки, които
неутрализират или разрушават антигените (чужди вещества) в тялото. Два типа бели
кръвни клетки играят жизненоважна роля. Т клетките, които се произвеждат от костния
мозък и съзряват в тимуса (малка жлеза, разположена в горната част на гръдния кош),
атакуват директно антигените. В клетките, произвеждани от костния мозък, секретират
антитела в кръвообращението, които се умножават, улавят антигените и позволяват на
кръво-носната система да ги унищожи. Тъй като рецепторите на повърхността им
разпознават само един антиген, Т и В клетките са изключително разнообразни. Те се
обединяват с допълнителни клетки, за да създадат имунитета.
Способността на имунната система да предлага защита срещу болести се засилва през
юношеството и намалява след 20-годишна възраст. Тенденцията отчасти се дължи на
промени в тимуса, който е най-голям в юношеските години, а след това се свива,
докато на 50 години стане едва забележим. В резултат производството на хормони от
тимуса намалява и жлезата е по-малко способна да осигури пълно съзряване и
диференциация на Т клетките. Тъй като В клетките освобождават много повече антитела
в присъствието на Т клетки, имунният отговор е допълнително компрометиран
(Malaguarnera et al., 2001). Прилагането на тимусни хормони може да помогне на
стареещото тяло да се бори с болестите (Goya & Bolognani, 1999).
Отслабването на тимуса обаче не е единствената причина, поради която тялото
постепенно става по-малко ефективно в отблъскването на болестите. Имунната система
взаимодейства с нервната и ендокринната система. Например психологическият стрес
може да отслаби имунния отговор. През сесията Шариз е по-малко издръжлива на
настинки. В месеца, след като баща ѝ умира, тя има големи трудности да се
възстанови от грип. Разводът, грижите за болен, възрастен родител, лишението от сън
и хронич-ната депресия също намаляват имунитета
(Hamer, Wolvers, & Albers, 2004; Robles & Kiecolt-Glaser, 2003). Физическият стрес
- от замърсяване, алергени, лошо хранене и жилищни условия - също подкопава
имунното функциониране през зрялата възраст. Когато физическият и психологическият
стрес се комбинират, рискът от болести се увеличава (Friedman & Lawrence, 2002).
Репродуктивен капацитет
Много хора вярват, че бременността през 20-те години е идеална не само заради по-
малкия риск от аборти и хромозомни болести (вж. втора глава), но и защото по-
младите родители имат повече енергия да тичат след активните деца. Същевременно
първото раждане на жените в 30-те години се е увеличило много през изминалите две
десетилетия. Много хора отлагат раждането на дете, докато завършат образованието си
и се установят в кариерата.
Въпреки това репродуктивните проблеми на жените се увеличават от 15- до 50-годишна
възраст. Между 15 и 29 години 8% от проучваните жени споделят трудности - число,
което се повишава на 14% при 30- до 34-годишните и на 18% при 35- до 44-годишните,
когато успехът на репродуктивните технологии рязко спада (вж. втора глава) (U. S.
Department of Health and Human Services, 2005d). При много бозайници, включително
хората, за зачатието е нужно определено ниво от резервни яйцеклетки в яйчниците.
Ня-
Кои културни промени са довели до появата на период, известен като пробуждаща се
зрялост?
Пени е бегачка на дълги разстояния в университетския отбор по лека атлетика. Тя се
чуди какво ще е представянето ѝ след 30 години. Кои фактори ще влияят върху
бъдещите спортни умения на Пени?
Преди да прочетете тази глава, смятали ли сте ранната зряла възраст за период на
стареене? Защо е важно младите възрастни да осъзнават факторите, които допринасят
за биологичното стареене?
417
кои жени имат нормална менструация, но не зачеват, тъй като резервните им
яйцеклетки са твърде малко — основната причина за свързания с възрастта спад на
плодовитостта при жените (Baird et al., 2005).
При мъжете обемът на спермата и концентрацията, и мобилността на сперматозоидите
постепенно намаляват след 40-годишна възраст, допринасяйки за намалената
плодовитост при по-възрастните мъже (Kiihnert & Nieschlag, 2004). Макар че няма
най-добър момент в зрялата възраст за начало на родителството, хората, които
отлагат раждането на дете до края на 30-те или 40-те си години, рискуват да имат
по-малко деца, откожото са желали, или изобщо да не могат да родят дете.
Фигура 13.3 показва водещите причини за смъртността в ранна зряла възраст в САЩ и
Канада. Забележете, че процентът смъртни случаи за всички причини е по-нисък за
канадците, отколкото за американците - разлика, за която се смята, че се дължи на
комбинация от фактори, включително по-ограничената бедност и крайно затлъстяване в
Канада, по-строгата ѝ политика по контрола на оръжията и осигуряването на
универсално, държавно спонсорирано здравно
осигуряване (Torrey & Haub, 2004). Както отбелязахме обаче, големите индивидуални и
групови различия във физическите промени са свързани с рисковете от средата и
свързаните със здравето поведения.
Вариациите според социоикономическия статус в здравословното състояние през
жизнения цикъл отразяват тези влияния. Доходите, образователният и професионалният
статус показват силни и непрекъснати връзки с почти всяка болест и здравен
индикатор (Adler & Newman, 2002; Alwin & Wray, 2005). Лонгитюдните доказателства
потвърждават, че добре образованите хора в благоприятно икономическо положение
поддържат по-добро здраве през по-голямата част от зрелия си живот, докато
здравословното състояние на лицата с по-ниски доходи с ограничено образование
стабилно се влошава (Lantz et al., 1998, 2001). До голяма степен отговорни са
разликите според социоикономическия статус в свързаните със здравето обстоятелства
и навици - стресиращи житейски събития, претъпканост, замърсяване на околната
среда, начин на хранене, физически упражнения, наднормено тегло и затлъстяване,
злоупотреба с вещества, наличие на подкрепящи социални отношения и (в САЩ) достъп
до здравни грижи (Evans & Kantrowitz, 2002; Wray, Alwin, & McCammon, 2005).
Фигура 13.3. Водещи причини за смъртност между 25- и 44-годишна възраст в САЩ и
Канада
Смъртността е по-ниска в Канада заради комбинация от фактори. Сред тях са по-
ограничената бедност, не толкова големият процент крайно затлъстяване, по-строгата
политика на контрол върху оръжията и наличието на универсално здравно застраховане
(адаптирано от Statistics Canada, 2002d; Torrey & Haub, 2004; U. S. Census Bureau,
2006b).
418
Несъответствията според социоикономичес-кия статус в здравословното състояние и
смъртността са по-големи в САЩ, отколкото в Канада и в други индустриализирани
страни (Mackenbach, 2002). Освен липсата на универсални здравни застраховки,
бедните американски семейства имат по-ниски доходи в сравнение с канадците в
групата на бедните. Освен това групите по социоикономически статус е по-вероятно да
се сегрегират по квартали в американските, отколкото в канадските големи градове,
което води до по-големи неравенства в жилищата, замърсяването, общинските услуги и
другите свързани с квартала фактори.
Тези резултати още веднъж показват, че условията на живот, които държавите и
общностите осигуряват, се комбинират с тези, които хората създават за себе си, за
да влияят върху физическото остаряване. Тъй като здравословните проблеми са много
по-малко през 20-те и 30-те години, отколкото по-нататък в живота, ранната зрялост
е отлично време за предотвратяване на по-късни проблеми. В следващите части ще
разгледаме редица съществени, свързани със здравето въпроси: хранене, физически
упражнения, злоупотреба с вещества, сексуалност и психологически стрес.
Хранене
Бомбардирани с рекламни твърдения и изключително разнообразие от храни, на
възрастните е все по-трудно да вземат мъдри решения във връзка с храненето си.
Изобилието на храна, комбинирано с напрегнат живот, означава, че повечето
американци ядат, защото им се ще или защото е време, а не за да поддържат телесните
функции (Donatelle, 2004). Наднорменото тегло и затлъстяването, както и начинът на
хранене, богат на мазнини, са широко разпространени хранителни проблеми с
дългосрочни последици за здравето в зряла възраст.
Наднормено тегло и затлъстяване. В девета глава отбелязахме, че разпространението
на затлъстяването (тегло, по-голямо с над 20% от средното телесно тегло въз основа
на възрастта, пола и физическия строеж) се е увеличило дра-матично в много западни
страни. Днес 31% от американците в зряла възраст и 23% от канадците са затлъстели,
а процентът се повишава на 34% при американците от латиноамерикански произход, 38%
при туземните жители на Канада
и 40% при афроамериканците и индианците. В САЩ и Западна Европа 5 до 7% повече
жени, отколкото мъже страдат от затлъстяване. В Канада процентите на затлъстяването
при двата пола са сходни (Tjepkema, 2005; U. S. Department of Health and Human
Services, 2005m).
Наднорменото тегло - не толкова крайно, но въпреки това нездравословно състояние -
засяга допълнителни 34% от американците и 36% от канадците. Съберете процентите на
затлъстелите и тези с наднормено тегло, и 65-те процента на американците ги правят
най-тежките хора в света, а канадците с 59% са доста по-назад. Спомнете си от
девета глава, че децата с наднормено тегло е много вероятно да се превърнат в
затлъстели възрастни. Значителен брой хора обаче напълня-ват съществено през
зрялата възраст, най-често между 25-и 40-годишна възраст. Младите възрастни, които
вече са били с наднормено тегло или затлъстели, обикновено напълняват още повече,
което е причина процентът на затлъстелите да се повишава стабилно между 20-и 60-
годишна възраст (Tjepkema, 2005; U. S. Department of Health and Human Services,
2005m).
Причини и последици. Със спада в потребността от физически труд у дома и на
работното място животът на възрастните е станал по-усед-нал. Междувременно средният
брой калории и количеството захар и мазнини, консумирани от американците, са се
повишавали през по-голямата част от XX век с рязко увеличение след 1970 г.
Добавянето на няколко килограма между 25-и 50-годишна възраст е нормална част от
остаряването, защото основната метаболитна скорост (ОМС) - количеството енергия,
която тялото използва при пълна почивка, постепенно спада, тъй като броят на
активните мускулни клетки (които създават най-голямо енергийно търсене) намалява.
Излишното тегло обаче е силно свързано със сериозни здравословни проблеми,
включително хипертония, трудности с кръвообращението, атеросклероза, инсулт,
диабет, започващ в зряла възраст, болести на черния дроб и жлъчката, артрит,
разстройства на съня и храносмилането и повечето форми на рак, както и ранна смърт
(Calle et al., 2003). Нещо повече: възрастните с наднормено тегло страдат от
огромна социална дискриминация. По-малко вероятно е в сравнение с връстниците им с
нор-мално тегло да намерят партньор, да наемат апартамент, да получат финансова
помощ за университета и да получават предложения за работа. Те
419
често споделят за лошо отношение от членове на семейството, връстниците, колегите и
медицинските работници (Carr & Friedman, 2005; Rogge, Greenwald, & Golden, 2004).
Лечение. Тъй като затлъстяването пълзи към ранната и средната зряла възраст,
лечението на възрастните трябва да започне колкото се може по-скоро. Дори умерено
отслабване значително намалява здравословните проблеми (Orzano & Scott, 2004).
Успешната интервенция при затлъстяване обаче е трудна. Повечето хора, които
започват програма за отслабване, се връщат към първоначалното си тегло и често дори
напълняват още повече в рамките на две години (Vogels, Diepvens, & Westerterp-
Plantenga, 2005). Високият процент провали отчасти се дължи на ограничените
познания за това, как точно затлъстяването нарушава сложните нервни, хормонални и
метаболитни фактори, които поддържат нормалното телесно тегло. Докато се натрупа
повече информация, изследователите изследват характеристиките на терапиите и
участниците, свързани с по-голям успех. Следните елементи подпомагат дълготрайната
поведенческа промяна:
• Добре балансирано хранене, с по-малко съдържание на калории и мазнини, плюс
физически упражнения. За да отслабне, Шариз намалява приема на калории, захар и
мазнини и редовно прави упражнения. Точният баланс на протеини, въглехидрати и
мазнини в храната, който най-добре помага на възрастните да отслабнат, е въпрос на
разгорещени дебати. Стотици книги за диети предлагат различни препоръки, но не
съществуват недвусмислени доказателства за дългосрочното превъзходство на един или
друг подход (Tsai & Wadden, 2005). Изследванията наистина потвърждават, че
ограничаването на калориите и мазнините и увеличаването на физическата активност са
съществени (Avenell et al.,
2004). Освен това (както ще видим след малко) физическите упражнения предлагат
физически и психологически ползи, които подпомагат предотвратяването на
преяждането.
• Обучаване на участниците да водят точни записи на консумираното. Около 30 до 35%
от затлъстелите хора искрено вярват, че ядат по-малко, отколкото е в
действителност, и от 25 до 45% споделят проблеми с „пировете“, които си устройват
(Wadden &
Foster, 2000). Когато Шариз осъзнава колко често яде, без всъщност да е гладна,
става по-способна да ограничи приема на храна.
• Социална подкрепа. Груповото или индиви-дуалното консултиране и насърчението от
приятелите и роднините подпомагат усилията за отслабване, като подпомагат
самооценката (Johnson, 2002). След като решава да действа с подкрепата на
семейството си и консултант по отслабване, Шариз започва да се чувства по-добре по
отношение на себе си - походката и Стойката ѝ се променят -още преди да се отърве
от първите няколко килограма.
• Преподаване наумения за решаване на проблеми. Придобиването на когнитивни и
поведенчески стратегии за справяне с изкушаващите ситуации и периодите на бавен
напредък се свързва с дългосрочна промяна. Поддържащите намаленото тегло е по-
вероятно от хората, които рецидивират, да осъзнават поведението си, да използват
социална подкрепа и директно да се изправят пред проблемите (Cooper & Fairburn,
2002).
• Продължителна интервенция. По-дългите терапии (от 25 до 40 седмици), които
включват изброените тук компоненти, дават на хората време да развият нови навици.
Съдържание на мазнини в храната. След като влиза в университета, Шариз променя
начина си на хранене от детството и юношеството, рязко ограничавайки „червеното“
месо, яйцата, маслото и пържените храни. Макар че публичните кампании за
оповестяване на здравните рискове от начин на хранене, богат на мазнини, са довели
до лек спад на консумацията на мазнини сред американците в зряла възраст, около 60%
от тях продължават да консумират твърде много мазнини. Американските и канадските
хранителни препоръки включват намаляване на мазнините до 30% от общия прием на
калории, като не повече от 10% са от наситени мазнини (които са твърди при стайна
температура и по принцип идват от месото и млечните продукти) (Health Canada, 1999;
U. S. Department of Health and Human Services, 2005g). Много изследователи вярват,
че консумацията на мазнини играе роля в рака на гърдата и (когато включват големи
количества „червено“ месо) рака на колона1 (Binuku-
1 Частта от дебелото черво между сляпото черво и ректума; извлича водата от
хранителните остатъци, преди да се изхвърлят. - Б. пр.
420
mar & Mathew, 2005; Kono, 2004). Основните причини за ограничаване на приема на
мазнини обаче са силната връзка на общите мазнини със затлъстяването и на
наситените мазнини със сърдечносъдовите болести.
Умерената консумация на мазнини е от жизненоважно значение за нормалното
функциониране на тялото. Когато обаче консумираме твърде много, известна част от
тях се превръща в холе-стерол, който се натрупва като плаки по артериалните стени
при атеросклерозата. По-рано в тази глава отбелязахме, че атеросклерозата се
детерминира от множество биологични фактори и влияния от средата. Прекомерната
консумация на мазнини обаче (заедно с другите обществени условия) има основен
принос за високия процент сърдечносъдови болести сред американското чернокожо
население. Когато изследователите сравняват африканците в Западна Африка, Карибския
басейн и САЩ (историческия път на търговията с роби), консумацията на мазнини се
увеличава, а заедно с нея и хипертонията и сърдечносъдовите болести (вж. фигура
13.4) (Luke et al., 2001). Всъщност западноафрикан-ците имат един от най-ниските
проценти на сърдечни болести в света.
Най-доброто базисно правило е да се консумират по-малко мазнини от всички видове и
да се използват ненаситени вместо наситени винаги, когато е възможно. Нещо повече:
редовните упражнения могат да намалят вредното влияние на мазнините, защото
създават химически вторични продукти, които способстват за елиминирането на
холестерола от тялото.
Физически упражнения
Три пъти седмично, около обяд, Шариз си доставя удоволствие, като тича, проправяйки
си път по горската алея, пресичаща живописен район на града. Редовните упражнения
поддържат добрата ѝ форма. Освен това ограничават броя дихателни болести, от които
се разболява, в сравнение с дните, когато е водила заседнал живот и е била с
наднормено тегло. Както обяснява на приятелка един ден: „Упражненията ми дават
положителен светоглед и ме успокояват. След това чувствам прилив на енергия, който
ме превежда през деня.“
Макар че повечето американци осъзнават здравните ползи от физическите упражнения,
около 30% в Канада и 38% в САЩ са пасивни и нямат редовни кратки сесии дори на лека
актив-
Фигура 13.4. Мазнини в храната и разпространение на хипертонията сред чернокожи
африканци в Западна Африка, Карибския басейн и САЩ
Трите региона представляват историческият път на търговията с роби и следователно
имат генетично сход-но население. С увеличаване на мазнините в храната се повишава
броят на случаите с хипертония и сърдечни болести. И двете са особено
разпространени сред афроамериканците (адаптирано от Luke et al., 2001).
ност (Canadian Fitness and Lifestyle Research Institute, 2002; U. S. Department of
Health and Human Services, 2005g). Повече жени, отколкото мъже са неактивни.
Пасивността е по-голяма сред възрастните с нисък социоикономически статус, които
живеят в по-опасни квартали, имат повече здравословни проблеми, по-малка социална
подкрепа за редовни физически упражнения и чувстват, че имат по-малък личен контрол
върху здравето си (Grzywacz & Marks, 2001; Wilson et al., 2004).
Освен редуцирането на телесната мастна тъкан и натрупването на мускулна маса,
физическите упражнения подпомагат съпротивата срещу болести. Честите сесии на
упражнения с умерена интензивност засилват имунния отговор, намалявайки риска от
настинки или грип и подпомагайки по-бързо възстановяване, когато човек се разболее
(Nieman, 1994). Нещо повече: в няколко лонгитюдни изследвания, простиращи се в
период на 10 до 20 години, физическата активност е свързвана с намалено
разпространение на рак във всички органи на тялото с изключение на кожата, като
най-убеди-телните резултати са за рака на ректума и на колона (Albanes, Blair, &
Taylor, 1989; Tardon et al.,
421
2005; Wannamethee, Shaper, & Macfarlane,
1993). Физически активните хора освен това е по-малко вероятно да развият диабет и
сърдечносъдови болести (Bassuk & Manson, 2005). Ако го направят, тези болести
обикновено се появяват по-късно и не са толкова тежки, отколкото при неактивните им
връстници.
По какъв начин физическите упражнения подпомагат предотвратяването на току-що
споменатите сериозни болести? Първо, те намаляват разпространението на
затлъстяването - рисков фактор за сърдечносъдови болести, диабет и рак. Освен това
хората, които редовно спортуват, вероятно въвеждат и други здравословни поведения и
по този начин намаляват риска от болести, свързан с богато на мазнини хранене,
консумация на алкохол и тютюнопушене. Физическите упражнения освен това подпомагат
сърдечносъдовото функциониране, като засилват сърдечния мускул, намаляват кръвното
налягане и създават форма на „добър холестерол“ (липопротеини с висока плътност,
или HDL), който способства за отстраняване на „лошия холестерол“ (липопротеини с
ниска плътност, или LDL) от артериалните стени (Donatelle, 2004).
Друг начин, по който упражненията предпазват от болести, е чрез ползите за
психичното здраве. Много изследвания показват, че физическата активност намалява
тревожността и депресията, подобрява настроението и засилва буд-ността и енергията
(Mutrie & Faulkner, 2004; Penedo & Dahn, 2005). Намаляващите стреса свойства на
упражненията несъмнено засилват имунитета срещу болести. Физическата активност
засилва психичното благополучие, подпомага самооценката, способността за справяне
със стреса, производителността на работното място и удовлетворението от живота.
Колко упражнения се препоръчват за по-здрав, по-щастлив и по-дълъг живот? Умерено
интензивната физическа активност, например 30 минути бързо ходене, през повечето
дни води до ползи за здравето при преди неактивни хора. Възрастните, които се
упражняват с по-голяма интензивност - достатъчно, за да се изпотят, -постигат по-
съществена защита срещу сърдечносъдови болести, диабет, рак на колона и
затлъстяване (Hu & Manson, 2001; Yu et al., 2003). Днес в САЩ правителството
препоръчва 30 минути физическа активност с умерена интензивност в пет или повече
дни от седмицата или 20 или повече минути интензивни физически упражнения (например
тичане, каране на колело по
наклон нагоре, бързо плуване) в три или повече дни от седмицата (U. S. Department
of Health and Human Services, 2006). Канадските препоръки са по-строги: поне 30 до
60 минути активност всеки ден, като времето намалява с увеличаване на
интензивността на усилията (Health Canada, 2003d).
Злоупотреба с вещества
Нетърпеливи да опитат широк спектър от преживявания, преди да „улегнат“ за
отговорностите на зрялата възраст, 19- до 22-годишните е по-вероятно от по-младите
или по-възрастните хора да пушат, да дъвчат тютюн, да използват марихуана и да
вземат стимуланти, за да засилват когнитивното или физическото си изпълнение (U. S.
Department of Health and Human Services, 2005i). Преливането, експериментирането c
лекарствени медикаменти c рецепта (например Oxycontin - обезболяващо, което много
бързо води до пристрастяване) и „дроги за купони“ (например LSD и MDMA [3,4-
метилендиоксиметам-фетамин], или екстази) също се увеличават, на моменти с трагични
последици. Рисковете включват мозъчно увреждане, необратимо увреждане на умственото
функциониране и непреднамерено нараняване или смърт (Burgess, O’Donohoe, & Gill,
2000; Montoya et al., 2002).
Нещо повече: когато консумацията на алкохол и дрога стане хронична, интензифицира
психологическите проблеми, които лежат в основата на пристрастяването. Цели 20% от
американците на 21- до 25-годишна възраст злоупотребяват с вещества (Canadian
Centre on Substance Abuse, 2004; U. S. Department of Health and Human Services,
2005i). Същите лични и ситуационни условия, които водят до злоупотреба в
юношеството, я прогнозират и в зрелостта (вж. единадесета глава). Тютюнопушенето и
консумацията на алкохол са най-често срещаните разстройства с употреба на вещества.
Тютюнопушене. Разпространението на информацията за вредните ефекти на
тютюнопушенето е способствало за намаляване на разпространението му от 40% от
американците в зряла възраст през 1965 г. на 25% в САЩ и 19% в Канада през 2004 г.
(Shields, 2005; U. S. Department of Health and Human Services, 2005i).
Въпреки това тютюнопушенето намалява много бавно и най-големият спад е при
висшистите, а при тези, които не са завършили средното си
422
образование, промяната е нищожна. Нещо повече: въпреки че пушат повече мъже,
отколкото жени, половата разлика днес е много по-малка, отколкото в миналото,
отразявайки рязко увеличаване на тютюнопушенето сред младите жени, които не са
завършили средно училище. Тютюнопушенето сред студентите също се увеличава
(Nordstrom et al., 2000; U. S. Department of Health and Human Services, 2005g).
Колкото по-рано хората започват да пушат, толкова повече цигари на ден пушат и
толкова по-вероятно е да продължат да го правят - важна причина превантивните
усилия сред юноши и млади възрастни да са жизненоважни.
Съставките на тютюневия дим - никотин, катран, въглероден окис и други химикали -
оставят увреждащите си белези по цялото тяло, водят до дегенерация на ретината на
окото, кожни аномалии, включително преждевременно стареене, бавно зарастване на
рани и косопад; намаляване на костната маса, намаляване на резервните яйцеклетки и
по-ранна менопауза при жените, както и намален брой на сперматозоидите и по-висок
процент импотентност при мъжете (American Society for Reproductive Medicine, 2004;
Freiman et al., 2004; Thornton et al., 2005). Други ужасни резултати са увеличеният
риск от инфаркт, инсулт, остра левкемия, меланома и рак на устата, гърлото,
ларинкса, хранопровода, белите дробове, стомаха, панкреаса, бъбреците и пикочния
мехур. Един на всеки трима млади хора, който става редовен пушач, ще умре от
свързана с тютюнопушенето болест (U. S. Department of Health and Human Services,
2005a).
Същевременно ползите от отказването от цигарите включват връщане на повечето
рискове от болести на нивото на непушачите в рамките на 3 до 8 години, както и по-
здравословна среда на живот. Макар че милиони хора са спрели тютюнопушенето без
помощ, тези, които започват лечебни програми или използват помощни средства
(например никотинови дъвки, назални спрейове или лепенки, създадени, за да
намаляват постепенно зависимостта) често се провалят: след една година 70 до 90%
отново започват да пушат (Ludvig, Miner, & Eisenberg, 2005). За съжаление твърде
малко терапии продължават достатъчно дълго или учат на умения за избягване на
рецидива.
Алкохол. Националните проучвания разкриват, че около 13% от мъжете и 3% от жените в
САЩ и Канада пият много (Canadian Centre on
Substance Abuse, 2004; U. S. Department of Health and Human Services, 2005i). Около
една трета от тази група са алкохолици - хора, които не могат да ограничат
употребата на алкохол. При мъжете алкохолизмът обикновено започва през юношеството
и началото на 20-те години и се влошава през следващото десетилетие. При жените
началото обикновено е по-късно - през 20-те и 30-те години, и ходът му е по-
изменчив (John et al., 2003).
Изследванията с близнаци подкрепят генетичния принос за алкохолизма (Tsuang et al,
2001). Дали човек ще започне да се „справя“ с проблемите на живота с пиене обаче
силно се влияе от личните характеристики и обстоятелства: половината от
хоспитализираните алкохолици нямат семейна история на проблемно пиене (Hawkins,
Catalano, & Miller, 1992). Алкохолизмът не признава социоикономически и етнически
граници, но е по-чест при някои групи в сравнение с други. В култури, в които
алкохолът е традиционна част от религиозните или церемониалните дейности, е по-
малко вероятно хората да злоупотребяват с него. Там, където достъпът до алкохол
внимателно се контролира и разглежда като признак на зрялост, зависимостта е по-
вероятна -фактори, които отчасти могат да обяснят защо студентите пият повече,
отколкото младите хора, които не учат в университет (Slutske et al., 2004).
Бедността и безнадеждността също подпомагат прекомерното пиене (U. S. Department of
Health and Human Services, 2005i).
Алкохолът е депресант и влошава способността на мозъка да контролира мисленето и
действието. При пиещия прекалено много алкохол, той облекчава тревожността, но след
това я предизвиква, когато ефектите му избледнеят, така че алкохоликът пие отново.
Хроничната консумация на алкохол нанася мащабно физическо увреждане. Най-известното
усложнение е заболяването на черния дроб, но тя е свързана и със сърдечносъдови
болести, възпаление на панкреаса, дразнене на червата, проблеми с костния мозък,
заболявания на кръвта и на ставите, както и някои типове рак. В течение на времето
алкохолът предизвиква мозъчно увреждане, водещо до объркване, апатия, неспособност
за учене и влошена памет (Brun & Andersson, 2001). Цената за обществото е огромна.
Около 40% от фаталните пътно-транспортни произшествия в САЩ и в Канада включват
шофьори, които са пили (Mayhew, Brown, & Simpson, 2005; Subra-manian, 2005).
Половината от полицейските дей-
423
ности в големите градове включват свързани с алкохола престъпления (McKim, 2002).
Алкохолът често играе роля в сексуалното насилие, включително изнасилването, и в
домашното насилие.
Най-успешните терапии комбинират лично и семейно консултиране, групова подкрепа и
„терапия на отвращението“ (използване на медикамент, който предизвиква физически
неприятна реакция на алкохола). Въпреки това разкъсването на пристрастяване, което
е доминирало живота на човека, е трудно: около 50% от алкохолиците рецидивират в
рамките на няколко месеца (Volpicelli, 2001).
Сексуалност
Към края на юношеството повече от 70% от младите хора вече са имали полов акт; към
22-годишна възраст числото скача на 90% (Michael et al., 1994; U. S. Department of
Health and Human Services, 2004b). В сравнение c по-ранните поколения съвременните
възрастни демонстрират по-широк спектър от сексуални избори и начин на живот,
включително съвместно съжителство, брак, извънбрачни преживявания и ориентация към
хетеросексуален или хомосексуален партньор. В тази глава изследваме нагласите,
поведенията и свързаните със здравето въпроси, които възникват, когато сексуалната
активност става редовно събитие в живота на младите хора. В четиринадесета глава ще
се фокусираме върху емоционалната страна на близките взаимоотношения.
Хетеросексуални нагласи и поведения. Една петъчна вечер Шариз придружава
съквартирант-ката си Хедър в бар за млади несемейни хора. Скоро след пристигането
им двама млади мъже се присъединяват към тях. Вярна на приятеля си Ърни, когото е
срещнала в колежа и който работи в друг град, Шариз остава сдържана през следващия
час. Обратното, Хедър е приказлива и дава на един от мъжете, Рич, телефонния си
номер. През следващия уикенд Хедър излиза с Рич. На втората среща двамата имат
полов акт, но любов-ната история е краткотрайна. За няколко седмици всеки тръгва по
пътя си в търсене на нов партньор. Тъй като знае за богатия сексуален живот на
Хедър, Шариз се чуди дали нейният е нормален. Едва след 6-месечни срещи
изключително само един с друг, тя и Ърни стигат до полов акт.
Какви са сексуалните нагласи и поведения на съвременните възрастни? Отговорите са
били
трудни преди „Националното проучване на здравето и социалния живот“ - първото
дълбинно проучване на половия живот на американските възрастни, основано на
национално представителна извадка. Близо 4 от 5 случайно избрани 18- до 59-годишни
се съгласяват да участват -общо 3400 души. Резултатите са забележително сходни с
тези от проучвания, проведени приблизително по същото време във Франция,
Великобритания и Финландия, както и с по-скорошно американско проучване (Langer,
2004; Laumann et al., 1994; Michael et al., 1994).
Макар че сексуалните практики на възрастните в западните страни са разнообразни, те
са много по-малко сексуално активни, отколкото сме започнали да вярваме на базата
на широкото изобразяване на сексуалността в медиите. Моногам-ните, емоционално
обвързани двойки като Шариз и Ърни са по-типични (и по-удовлетворени), отколкото
двойките като Хедър и Рич.
Сексуалните партьори, независимо дали „ходят“, живеят заедно или са женени,
обикновено не се избират един друг произволно. Те обикновено си приличат по възраст
(в рамките на 5 години), образование, етнически произход и (в по-малка степен)
религия. Освен това хората, които имат дълготрайна връзка, обикновено се срещат по
традиционния начин - или чрез членове на семейството и приятели, или на работното
място, в училище или на социални събития, където се събират сходни един на друг
хора. Поддържането на интимно взаимоотношение е по-лесно, когато възрастните
споделят интереси и ценности, и техните познати одобряват връзката им.
През изминалото десетилетие сайтове за запознанства по Интернет стават все по-
популярен начин за започване на взаимоотношения. Според един доклад повече от 16
милиона американци са посещавали тези сайтове в рамките само на един месец
(Hollander, 2004). Създавайки личен профил и описвайки типа човек, с когото искат
запознанство, потребителите се надяват бързо да открият съвместим партньор. Макар
че степента на успех е по-ниска, отколкото при традиционните стратегии,
възрастните, които формират он-лайн взаимоотношение и след това се срещат лице в
лице, често излизат, за да се видят отново, а 18% от тези връзки продължават повече
от година (Gavin, Scott, & Duffield, 2005).
Въпреки това американците днес имат повече сексуални партньори през живота си,
отколкото преди едно поколение. Например една трета от възрастните над 50-годишна
възраст имат пет ►
424
Полови различия в нагласите към сексуалността
Разликите между мъжете и жените в сексуалните нагласи и поведение са широко приети
и съвременните теории предлагат разнообразни обяснения за тях. Например Нанси
Чодороу - феминистки психоаналитичен теоретик, и Каръл Гилигън - феминистки
теоретик на нравственото развитие (вж. дванадесета глава), вярват, че емоционалната
интензивност на взаимоотношението новородено-полагащ грижите за него се пренася в
бъдещите интимни връзки при момичетата, но е прекъсната при момчетата, тъй като те
формират „мъжествена“ полова идентичност, подчертаваща независимостта и разчитането
на себе си (Chodorow, 1978; Gilligan, 1982).
Според алтернативна еволюционна перспектива желанието за деца и гарантирането на
тяхното оцеляване много силно оформя сексуалността. Тъй като сперматозоидите са
много по-многобройни от яйцеклетките, жените трябва да са много по-внимателни от
мъжете в избора на партньор, който е отдаден и има ресурсите, за да подпомогне
развитието на децата (Bjorklund & Shackelford, 1999). И накрая, теорията за
социалното учене приписва половите различия на моделирането и подкреплението на
полово-ро-левите очаквания (вж. осма глава). Докато жените получават неодобрение за
това, че имат многобройни партньори и се ангажират в случаен секс, мъжете понякога
са награждавани с възхищение и социален статус.
Както ограничени, така и широкомащабни проучвания потвърждават, че жените по-силно
се противопоставят на случайния секс, отколкото мъжете и е наполовина по-малко
вероятно да са имали такива контакти (Cubbins & Tanfer, 2000; Hyde & Oliver, 2000).
Същевременно, след изключване на малък брой мъже с изключително многобройни
сексуални контакти, съвременните мъже и жени не се различават особено по средния
брой сексуални партньори през живота си (Langer, 2004). Защо е така? От еволюционна
перспектива по-ефективната контрацепция е позволила сексуална активност с ограничен
риск от възпроизводство, позволявайки на жените да имат толкова партньори, колкото
и мъжете, без да застрашават благополучието на поколението си.
Въпреки това, когато жените се оплакват, че мъжете, с които се срещат, не се
интересуват от дългосрочно обвързване, техните жалби имат зърно истина. Много
повече мъже, отколкото жени споделят, че търсят сексуална игра и удоволствие, а не
брак и любов. Когато има изневяра, мъжете са по-разстроени от мисълта, че
партньорката им е имала секс с друг мъж, а жените - от мисълта, че партньорът им е
влюбен в друга - резултат, който може да означава загуба на инвестицията в
поколението (Buss,
2004). Тези конфликтуващи цели и нагласи са най-силни при младите възрастни. С
възрастта двата пола започват повече да си приличат и разглеждат любовта като по-
централна за сексуалността (Schwartz & Rutter, 1998).
► или повече партньори, докато половината от 30-до 50-годишните са натрупали
толкова партньори за по-малко време. Когато обаче хора на всяка възраст са попитани
колко партньори са имали през изминалата година, типичният отговор (при около 70%)
е „един“.
Какво обяснява тези тенденция към повече взаимоотношения в контекста на сексуалното
обвързване? В миналото излизането на срещи с няколко партньори е било следвано от
брак. Днес то по-често води до съжителство, което води или до брак, или до раздяла.
Освен това хората се женят по-късно, а разводите остават многобройни. Взети заедно,
тези фактори създават повече възможности за нови сексуални партньори. Въпреки това
проучванията на студенти разкриват, че почти всички искат в крайна сметка да
намерят „своя“ единствен сексуален партньор (Pedersen et al., 2002). В съответствие
с тази цел повечето хора прекарват по-голямата част от живота си с един партньор.
Само 3% от американците - повечето от тях мъже - споделят пет или повече партньори
за една година. (Вж. карето „Биология и среда“ за обсъждане на половите различия в
нагласите към сексуалността.)
Колко често правят секс американците? Съвсем не толкова често, колкото внушават
медиите. Една трета от 18- до 59-годишните имат полов акт два пъти седмично, една
трета - някожо пъти месечно, а останалата една трета -няколко пъти годишно или
изобщо не. Три фактора влияят върху честотата на сексуалната активност: възраст,
дали хората съжителстват или са женени и откога двойката е заедно. Нежене-
425
ните хора имат повече партньори, но това не се превежда в повече секс! Сексуалната
активност се увеличава през 20-те години, тъй като хората или съжителстват, или се
женят. След това, около 30-годишна възраст, тя спада, макар че хормоналните нива не
са се променили много. Отговорни са вероятно изискванията на всекидневието —
работа, пътуване до работното място, грижи за дома и децата. Въпреки честото
допускане, че сексуалните практики варират силно между отделните социални групи,
току-що описаните практики не са повлияни от образованието, социоикономическия
статус или етническия произход.
Въпреки това повечето възрастни са щастливи с половия си живот. От тези, които имат
ста-билна връзка, повече от 80% споделят, че се чувстват „изключително физически и
емоционално задоволени“ и това число се повишава на 88% за женените двойки.
Обратното, с увеличаване на броя на сексуалните партньори удовлетворението рязко
спада. Тези резултати оспорват два стереотипа: че бракът е сексуално скучен и че
хората с много партньори имат „най-бурния“ секс.
Малко възрастни - жените по-често от мъжете - споделят упорити сексуални проблеми.
За жените двете най-чести трудности са липсата на интерес към секса (33%) и
неспособността да се достигне до оргазъм (24%); за мъжете - твърде бързата
еякулация (29%) и тревожността по отношение на представянето (16%). Сексуалните
трудности са свързани с нисък социоикономически статус и психологически стрес и са
по-често срещани при хора, които не са женени, имали са повече от пет партньори и
са преживели сексуално малтретиране през детството или (при жените) сексуална
принуда в зряла възраст (Laumann, Paik, & Rosen, 1999). Както показват тези
резултати, историята на неблагоприятни лични взаимоотношения и сексуални
преживявания увеличава риска от сексуална дисфункция.
Като цяло обаче напълно спокойното физическо преживяване не е от съществено
значение за сексуалното щастие. Проучванията на възрастни непрекъснато показват, че
удовлетворяващият секс включва нещо повече от техника: той се постига в контекста
на любов, привързаност и вярност (Bancroft, 2002; Michael et al., 1994).
Хомосексуални нагласи и поведение. Мнозинството от американците подкрепят
гражданските свободи и равните възможности за наемане на работа за хомо- и
бисексуални лица
(Brooks, 2000). През изминалото десетилетие нагласите към сексуалните отношения
между двама възрастни от един и същ пол са станали по-толерантни: 55 до 65% от
американците на възраст 18 до 65 години са съгласни, че „това е приемливо“ (Langer,
2004). Политическата активност на хомосексуалистите и по-голямата откри-тост по
отношение на тяхната сексуална ориентация са допринесли за бавното засилване на
толерантността. Съприкосновението и междуличностните контакти намаляват
отрицателните нагласи. Може би обаче, тъй като са особено загрижени за подчинението
на половите роли, хетеросексуалните мъже преценяват хомосексуалистите (особено
мъжете) по-сурово, откожото хетеросексуалните жени (Kite & Whitley, 1998; Lim,
2002).
В „Националното проучване на здравето и социалния живот“ 2.8% от мъжете и 1.4% от
жените се идентифицират като хомо- или бисексуални - числа, които са близки до тези
от други национални проучвания в САЩ, Франция и Великобритания (Black, Gates, &
Sanders, 2000; Spira, 1992; Wellings et al., 1994). Според оценките обаче 30% от
еднополовите двойки не се разкриват като такива в проучванията. Това нежелание да
се отговаря на въпроси, породено от климат на предразсъдъци, е ограничило достъпа
на изследователите до информация за половия живот на хомосексуалните мъже и жени.
Малкото съществуващи данни сочат, че хомосексуалният секс следва много от същите
правила като хетеросексуалния: хората са склонни да търсят партньори, които
приличат на тях по образование и произход; партньорите в стабилни връзки правят
секс по-често и са по-удовлетворени, а като цяло честотата на секса е скромна
(Laumann et al., 1994; Michael et al., 1994).
Хомосексуалните мъже и жени обикновено живеят в големи градове, където много други
споделят тяхната сексуална ориентация, или в университетски градове, където
нагласите са по-ли-берални. Животът в малки общности, където нетолерантността по-
често е широко разпространена и не съществуват социални мрежи, чрез които да се
откриват съвместими хомосексуални партньори, е изолиращ, самотен и прогнозира
проблеми с психичното здраве (Meyer, 2003).
Сексуална принуда. След дълъг ден на учебни часове Шариз пуска телевизора и попада
на ток-шоу, обсъждащо секса без взаимно съгласие. Карен, 25-годишна жена, описва
съпруга си
426
Майк, който я бута, шамаросва и обижда, принуждавайки я да правят секс. „Ставаше
дума по-скоро за контрол - обяснява през сълзи Карен. -Той се оплакваше, че не
искам винаги да правя това, което той желае. Бях объркана и се обвинявах. Не си
тръгнах, защото бях сигурна, че той ще ме намери и ще стане още по-агресивен.“
Един ден, докато Карен говори по телефона с майка си в далечен град, Майк грабва
слушалката и изкрещява: „Тя не е жената, за която се ожених! Ще я убия, ако не
влезе във форма!“ Притеснени, родителите на Карен се качват на самолета и на
следващия ден пристигат, за да я спасят, а след това ѝ помагат да подаде документи
за развод и да започне терапия.
Според оценките от 6 до 15% от американките са били жертва на изнасилване, правно
дефинирано като полов акт, наложен със сила, под заплахата от нанасяне на вреда или
когато жертвата не е в състояние да даде съгласието си (заради психично заболяване,
умствено изоставане или консумация на алкохол). От 22 до 57% от жените са
преживявали други форми на сексуална агресия. Мнозинството от жертвите (8 от 10
жени) са под 30-годишна възраст (Me Gregor et al., 2004; Testa et al. 2003). Жените
са уязвими за партньори, познати и непознати, но най-често малтретиращите ги са
мъже, които те познават добре. Сексуалната принуда не признава социоикономически и
етнически граници: хора от всички социални страти са извършители и жертви.
Личните характеристики на мъжа, с когото жената има отношения, са много по-добри
прогностични фактори на вероятността тя да стане жертва, отколкото нейните
характеристики. Мъжете, които нападат сексуално, обикновено вярват в традиционните
полови роли, одобряват насилието срещу жените и приемат митовете за изнасилването
(„Жените искат да бъдат изнасилени“ или „Всяка здрава жена може да окаже съпротива,
ако наистина иска“). Извършителите освен това обикновено интерпретират неточно
женското социално поведение, разглеждайки дружелюбието като съблазняване,
себеутвържда-ването като враждебност, а съпротивата като желание. Често
разсъждавайки, че „тя сама си е виновна“, те не изразяват разкаяние (Abbey &
McAuslan, 2004; Scully & Marolla, 1998). Нещо повече: сексуалното малтретиране в
детството, промискуитета през юношеството и злоупотребата с алкохол в зряла възраст
се свързват със сексуалната принуда. Приблизително половината от всички сексуални
нападения се осъществяват, докато хората са под влияние на алкохола (Abbey et al.,
2004; Kalof, 2000).
Културните сили също допринасят. Когато мъжете са учени от ранна възраст да
доминират, да се конкурират и да са агресивни, а жените - да се подчиняват, да
сътрудничат и да са пасивни, се подкрепят темите на изнасилването. При тези условия
мъжете могат да разглеждат срещата не като възможност да опознаят партньора, а като
потенциално сексуално завоевание. Общественото приемане на насилието също подготвя
сцената за изнасилването, което обикновено се осъществява във взаимоотношения, в
които често срещани са и други форми на агресия.
Около 15 до 30% от младите възрастни в Северна Америка споделят инициирано от
жената принудително сексуално поведение срещу мъже, като 3 до 10% от мъжките
отговори сочат заплахи за използване на физическа сила или действително насилие.
Виктимизираните мъже често казват, че жените, които извършват тези актове, са ги
насърчили да се напият и са заплашили да прекратят връзката, ако те не се подчинят
(Anderson & Savage, 2005). За съжаление властите рядко признават инициирания от
жена принудителен секс като незаконен и малко мъже съобщават за тези престъпления.
Последици. Психичните реакции на изнасилването наподобяват тези на оцелелите от
много тежка травма. Непосредствените реакции - шок, объркване, затваряне в себе си
и психологическо вцепеняване - в крайна сметка отстъпват пред хроничната умора,
напрежение, нарушен сън, депресия и мисли за самоубийство (Stein et al.,
2004). Когато сексуалната принуда е продължителна, предприемането на действия може
да изглежда опасно и затова жертвата попада в модел на крайна пасивност и страх.
Една трета до една втора от жените жертви на изнасилване са физически наранени.
Някои се заразяват с болести, предавани по полов път, а в около 5 до 20 процента от
случаите жертвата забременява. Нещо повече: жените, внктимизи-рани с изнасилване (и
други престъпления) споделят повече болестни симптоми в почти всички телесни
системи. По-вероятно е те да се ангажират в отрицателни, свързани със здравето
поведения, включително тютюнопушене и употреба на алкохол (McFarlane et al., 2005).
Превенция и лечение. Различни общински услуги, включително безопасни жилища,
кризисни горещи линии, групи за подкрепа и правна помощ, се предлагат, за да
помагат на жените да
427
се спасят от малтретиращи ги партньори, но повечето от тях не са добре финансирани
и не могат да достигнат до всеки нуждаещ се. Практически няма услуги за
виктимизирани мъже, които често са твърде засрамени, за да говорят пуб-лично
(Anderson & Savage, 2005).
Травмата, предизвикана от изнасилването, е твърде тежка, така че терапията е важна.
Освен индивидуалната терапия, много експерти препоръчват групови сесии, където
контактът с други оцелели може да подпомогне борбата срещу изолацията и
самообвиненията (Neville & Heppner, 2002). Други критично важни характеристики,
които подпомагат възстановяването, са:
• Рутинен скрининг за виктимизация по време на рутинните посещения при лекаря, за
да се гарантира насочване към общински услуги и защита от бъдеща вреда.
• Валидизиране на преживяването чрез признанието, че много други са били физически
и сексуално атакувани от интимни партньори; че такива нападения водят до широк
спектър от упорити симптоми, че са незаконни и неуместни, и не бива да се
толерират, и че травмата може да се преодолее.
• Планиране на безопасността дори когато малтретиращият вече не присъства, за да се
предотврати повторен контакт и нападение.
И накрая, много стъпки могат да се предприемат на нивото на отделния човек,
общността и обществото, за да се предотврати сексуалната принуда. Някои са
отбелязани в карето „Прилагане на онова, което знаем“.
Предотвратяване на сенсуалната принуда
Предложение Описание
Намаляване на половото стерео-типизиране и половите неравенства. Корените на
мъжката сексуална принуда върху жените се крият в историческия подчинен статус на
жените. Неравните възможности за образование и заетост поддържат икономическата
зависимост на много жени от мъжете и затова те са зле подготвени да избягват
насилието от страна на партньора. Същевременно има нужда от засилено обществено
съзнание, че жените понякога извършват актове на сексуално насилие.
Задължителна терапия за мъже и жени, които физически или сексуално нападат
партньора си. Съставките на ефективните интервенции включват предизвикване на
лична отговорност за насилническото поведение, учене на социално съзнание, социални
умения и управление на гнева, както и разработване на система за подкрепа за
предотвратяване на бъдещи атаки.
Разширяване на интервенциите за деца и юноши, които са били свидетели на насилие
между родителите им. Макар че повечето деца, които са свидетели на насилие между
родителите, не се ангажират в малтретиращи отношения като възрастни, все пак са в
засилен риск.
Учене на мъжете и жените как да вземат предпазни мерки, които намаляват риска от
сексуално нападение. Рискът от сексуално нападение може да се редуцира чрез ясно
посочване на сексуалните граници на партньора в срещата и при жените - създаване на
връзки с други жени, увеличаване на безопасността на непосредствената среда
(например инсталиране на по-сигурни ключалки, проверка на задната седалка на
колата, преди влизане в нея), избягване на пусти места, както и да ходят сами след
настъпване на нощта.
Разширяване на дефинициите на изнасилването, за да са полово неутрални. В
някои американски щати, където дефиницията на изнасилване е ограничена до ваги-
нално или анално проникване, жените обикновено не могат да изнасилват мъже. Нужна е
по-широка дефиниция, за да включи жените както като жертви, така и като извършители
на сексуална агресия.
Източници: Anderson & Savage, 2005; Smith, 2002.
Менструален цикъл. Менструалният цикъл е централно събитие в живота на жената и
представя уникални здравни проблеми. Макар че повечето жени изпитват известен
дискомфорт по време на менструацията, някои имат по-сериозни трудности.
Предменструалният синдром (PMS) се отнася до поредица от соматични и психологически
симптоми, които се появяват обикновено 6 до 10 дни преди менструацията. Най-често
срещаните са коремните спазми, задържането на течности, диарията, напрегнатите
гърди, болките в гърба, главоболието, умората, напрежението, раздразнителността и
депресията, като точната комбинация варира при отделните жени. Близо 40% от жените
имат някаква форма на PMS, обикновено започваща по някое време след 20-годишна
възраст. При повечето симптомите са леки, но за 10 до 20% PMS е достатъчно тежък,
за да пречи на академичното, професионалното и социалното функциониране. PMS засяга
жените от всички социоикономически групи и е световно явление - той е също толкова
често срещан в Италия, колкото и във ис-
428
лямската държава Бахрейн, и в САЩ (Brody, 1992; Halbreich, 2004).
Причините за PMS не са категорично установени, но се натрупват доказателства за
генетична предразположеност. Еднояйчни близнаци е два пъти по-вероятно от
двуяйчните да проявяват симптомите (Treloar, Heath, & Martin, 2002). PMS е свързан
с хормоналните промени, които следват овулацията и предшестват менструацията.
Хормоналната терапия обаче не е неизменно ефективна, което подсказва, че е
отговорна чувствителността на мозъчните центрове към тези хормони, а не самите
хормони (Dickerson, Mazyck, & Hunter, 2003). Често използваните терапии включват
аналгетици за болката, анти-депресанти, добавки с витамини/минерали, физически
упражнения и други стратегии за намаляване на стреса. Макар че всеки от тези
подходи помага в определени случаи, няма метод, който да лекува PMS.
Психологически стрес
Един последен здравен проблем, споменаван и в предишните части, има толкова широко
въздействие, че заслужава отделен коментар. Психологическият стрес, измерван от
гледна точка на неблагоприятни социални условия, отрицателни житейски събития или
всекидневни дребни неприятности, е свързан с широко разнообразие от неблагоприятни
резултати за здравето. Освен връзката му с много нездравословни поведения, стресът
има ясни соматични последици. Хроничният стрес, възникващ от икономически
трудности, е последователно свързан с хипертония - взаимоотношение, което допринася
за големия процент сърдечносъдови болести в групите с ниски доходи, особено
афроаме-риканците. В сравнение с хората с по-висок социоикономически статус, тези с
нисък СИС демонстрират по-силна сърдечносъдова реакция на стреса, може би защото те
по-често възприемат стресорите като неразрешими (Almeida et al., 2005; Carroll et
al., 2000). По-рано споменахме, че психологическият стрес пречи на функционирането
на имунната система - връзка, която може да лежи в основата на отношението с
няколко форми на рак. Намалявайки храносмилателната активност, докато кръвта
преминава през мозъка, сърцето и крайниците, стресът може да предизвиква стомашно-
чревни трудности, включително запек, диария, колит и язви (Donatelle,
2004).
Многото предизвикателни задачи на ранната зряла възраст я правят особено стресиращ
период от живота. Младите възрастни по-често споделят депресивни чувства, отколкото
лицата на средна възраст, много от които са постигнали професионален успех и
финансова сигурност и се наслаждават на повече свободно време, след като
родителските задължения намаляват (Schieman, Gundy, & Taylor, 2001; Wade & Cairney,
1997). Както ще видим в петнадесета и шестнадесета глава, хората на средна възраст
са по-добри от младите възрастни в справянето със стреса. Заради по-богатия си
жизнен опит и по-силното чувство на личен контрол върху живота си, те е по-вероятно
да се ангажират в центрирано върху проблема справяне, когато стресиращите събития в
живота им могат да се променят, и в центрирано върху емоциите справяне, когато нищо
не може да се направи по отношение на неприятната ситуация (Lazarus, 1999).
В предишните глави многократно отбелязвахме смекчаващия стреса ефект на социалната
подкрепа, която продължава през целия живот. Подпомагането на стресираните млади
възрастни да установяват и да поддържат удовлетворяващи социални връзки е също
толкова важна здравна интервенция, колкото и всички останали, които споменахме.
Защо хората, които имат стабилна връзка, е вероятно да са сексуално по-активни и
задоволени, отколкото тези, които излизат на срещи с няколко партньори?
Том започва да ходи в спортен център три дни седмично след работа. Скоро натискът в
работата му го убеждава, че вече няма време за редовни упражнения. Обяснете му защо
трябва да поддържа спортните занимания и предложете начини да ги вмести в
напрегнатия си живот?
Отбележете три стратегии, които можете да приложите сега, за да подобрите здравето
си в следващите десетилетия, отбелязвайки изследванията, които подкрепят значението
на всяка промяна в поведението ви?
429
Как се променят когнициите с прехода към зрелостта? Теоретиците на жизнения цикъл
са изследвали този въпрос от три познати гледни точки. Първо, те са предполагали
осъществяването на трансформации в структурата на мисленето -нови, качествено
различни начини на мислене, които разширяват познавателно-развитийните промени от
детството и юношеството. Второ, зрялата възраст е време на постигане на задълбочено
познание в определена област - постижение, което има важни последици за
преработката на информацията и творчеството. И накрая, изследователите са се
интересували от степента, до която разнообразните умствени способности, оценявани
от тестовете за интелигентност, остават стабилни или се променят през зрялата
възраст - тема, която ще разгледаме в петнадесета глава.
Промени в структурата на мисленето
Шариз описва първата си година в магистърската програма като „когнитивна повратна
точка“. Като част от стажа си в здравна клиника тя наблюдава от първа ръка многото
фактори, които влияят върху свързаните със здравето поведения при хората. За
известно време тя се чувства много неудобно от факта, че е толкова трудно да се
намерят ясни решения на всекидневните дилеми. „Работата в тази хаотична реалност е
толкова различна от решаването на проблеми, в което съм се ангажирала в курсовете
от бака-лавърската степен“ - казва тя на майка си по телефона един ден.
Пиаже (Piaget, 1967) признава възможността след етапа на формалните операции да се
осъществява важен напредък в мисленето. Той наблюдава, че юношите твърде силно
вярват на абстрактните системи, предпочитайки логичната, вътрешно последователна -
но неточна - гледна точка към света пред такава, която е мъглява, противоречива и
адаптирана към конкретните обстоятелства (вж. единадесета глава). Разсъжденията на
Шариз съответстват на наблюденията на изследователите, които са изучавали постфор-
малното мислене - познавателното развитие отвъд етапа на формалните операции по
Пиаже. За да изясним как мисленето се преструктурира в зрялата възраст, нека
разгледаме някои влиятелни теории заедно с подкрепящите ги изследвания. Заедно, те
показват как личните усилия и
социалните преживявания пускат в ход все по-рационални, гъвкави и практически
начини на мислене, които приемат несигурността и варират в отделните ситуации.
Теорията на Пери: епистемно познание
Работата на Уилям Пери (Perry, 1981, 1970/
1998) е началната точка за растящ обем изследователска литература върху развитието
на епи-стемното познание. Епистемен означава „за познанието“, а епистемно познание
се отнася до разсъжденията върху това, как сме достигнали до фактите, убежденията и
идеите. Зрелите, рационални мислещи искат да обосноват заключенията си, ако се
различават от тези на другите. Когато не могат да аргументират подхода си, те го
ревизират, търсейки по-балансиран, адекватен път към придобиването на познания.
Развитие на епистемното познание. Пери се пита защо младите възрастни реагират по
изключително различен начин на разнообразието от идеи, с които се сблъскват в
университета. За да открие отговора, той интервюира студенти от Харвардския
университет в края на всяка от четирите им години в бакалавърската програма,
питайки ги „какво е изпъкнало“ през изминалата година. Отговорите сочат, че
разсъжденията им върху познанието се променят, докато те се сблъскват със
сложността на университетския живот и се доближават до ролите на възрастните -
резултати, потвърдени в много следващи изследвания (King & Kitchener, 1994, 2002;
Magolda, 2002; Moore, 2002).
По-младите студенти разглеждат познанието като изградено от отделни единици
(убеждения и твърдения), чиято истинност може да се установи чрез сравняването им с
абстрактни стандарти - стандарти, които съществуват отделно от мислещия човек и
неговата ситуация. В резултат те се ангажират в дуалистично мислене, разделяйки
информацията, ценностите и авторитета на правилни и погрешни, добри и лоши, „ние“ и
„те“. Както казва един първокурсник: „Когато отидох на първата си лекция, онова,
което каза преподавателят, беше като Божие слово. Вярвах на всичко, което казва,
защото той беше професор... а това е уважавана позиция“ (Perry, 1981, р. 81).
Когато е попитан: „Ако двама души не са съгласни по интерпретацията на
стихотворение, как ще решите кой е прав?“, първокурсникът отговаря: „Трябва да
питате
430
поета. Това е неговото стихотворение“ (Clinchy, 2002, р. 67).
По-големите студенти, обратното, са се придвижили към релативистичното мислене -
разглеждането на цялото познание като въплътено в рамката на мисленето. Осъзнавайки
разнообразието на мненията по редица теми, те се отказват от възможността за
абсолютна истина в полза на множество истини, всяка свързана със своя контекст. В
резултат мисленето им става по-гъвкаво и толерантно. Както се изразява един студент
от последен курс: „Просто вижте как [прочути философи] не достигат до всеобхватен
отговор, [и ще осъзнаете], че идеите наистина са индивидуализирани. Ще започнете да
уважавате факта, че тяхното мислене може да е чудесно, без да е абсолютно“ (Perry,
1970/1998, р. 90). Релативистично мислещият много силно осъзнава, че при
достигането до определена позиция всеки човек създава собствена „истина“, т.е.
избира една от многото позиции, всяка от които е защитима (Moore, 2002; Sinnott,
1998, 2003).
В крайна сметка най-зрелите хора прогресират до обвързване с релативистичното
мислене: вместо да избират между противоположни становища, те се опитват да
формулират по-удовлетворяваща перспектива, която синтезира противоречията. Когато
обмисля коя от две изучавани теории в университета е по-добра или кой от няколко
филма най-много заслужава „Оскар“, човекът надскача позицията, че всичко е въпрос
на мнение и генерира рационални критерии, на чиято база могат да се оценяват
възможностите (Moshman, 2003). Малцина студенти достигат до това разширение на
релативизма. Възрастните, които го постигат, демонстрират по-обигран подход към
ученето, в който активно търсят различаващи се перспективи, за да обогатяват
познанията и разбиранията си.
Значението на взаимодействията с равните по статус и разсъжденията. Напредъкът в
епистемното познание зависи от по-нататъшно-то развитие на метапознанието, което
вероятно ще се осъществява в ситуации, които предизвикват гледните точки на младите
хора и ги карат да отчитат рационалността на мисловните си процеси (Moshman, 2005).
В сравнение с университетските учебни преживявания на студенти последна година,
които имат ниски и високи резултати в схемата на Пери, тези с високи резултати
често споделят дейности, които ги насърчават да се борят с реалистични, но
неопределени про-
блеми в подкрепяща среда, в която преподавателите предлагат насърчение и насока.
Например един студент по инженерни науки, описващ задача за проектиране на самолет,
изискваща напреднало епистемно познание, отбелязва откритието си, че „можеш да
проектираш 30 различни самолета и всеки ще си има своите плюсове, но и проблеми“
(Marra & Palmer, 2004, p. 116). Студентите с ниски резултати рядко споменават
такива преживявания.
Когато студентите се занимават с предизвикателни, зле структурирани проблеми,
взаимодействието между хора, приблизително равни по познания и авторитет, е
благотворно, защото предотвратява приемането на чуждите разсъждения просто заради
по-голямата власт или експертни познания. В едно изследване студенти са помолени да
предложат най-ефективното решение на трудна логическа задача. Само 3 от 32 студенти
(9%) в условието „самостоятелна работа“ успяват да го направят. В условието
„взаимодействие“ 15 от 20 малки групи (75%) достигат до пра-вилното решение след
продължителна дискусия (Moshman & Geil, 1998). Повечето групи се ангажират в процес
на „колективна рационалност“, в който членовете се предизвикват един друг да
аргументират мисленето си и съвместно да изработят най-защитимата стратегия.
Човек и сам може да разсъждава върху собственото си мислене, но взаимодействието с
равни по статус подпомага нужния тип индивидуал-но разсъждение: спор със себе си за
конкуриращи се идеи и стратегии, и координиране на противоположни перспективи в
нова, по-ефективна структура. Спомнете си, че изследванията с деца подкрепят
значението на сътрудничеството с връстниците (вж. девета глава). В зряла възраст те
остават силно ефективна база за учене.
Теорията на Лабуви-Вийф: прагматично мислене и когнитивно-афективна комплексност
Портретът на познавателната дейност в зряла възраст на Гизела Лабуви-Вийф
(Labouvie-Vief, 1980, 1985) отразява някои характеристики от теорията на Пери. Тя
посочва, че юношите действат в свят на възможности. Зрелостта включва движение от
хипотетичната към прагматич-ната мисъл - структурен напредък, в който логиката
става средство за разрешаване на проблеми от реалния свят.
431
Според Лабуви-Вийф тази промяна е мотивирана от потребността от специализиране.
След като изберат един път от многото алтернативи, хората в зряла възраст започват
по-силно да осъзнават ограниченията на всекидневния живот. В хода на балансирането
на различни роли те приемат непоследователността като част от живота и развиват
начини на мислене, които отчитат несъвършенството и компромиса. Приятелката на
Шариз, Кристи - студентка и майка на две деца - илюстрира:
Винаги съм била феминистка и исках да остана вярна на убежденията си в семейството
и в кариерата си. Това обаче е първата година на Гари като преподавател в
гимназията и той е натоварен с четири подготовки и трениране на училищния
баскетболен отбор. Поне засега трябва да се примиря с „взаимния феминизъм“ - да уча
задочно в университета и да поемам по-голямата част от отговорността за децата,
докато той свикне с новата си работа. Иначе никога няма да изплуваме финансово.
Лабуви-Вийф (Labouvie-Vief, 2003) освен това посочва, че засилените способности за
разсъждения на младите възрастни променят динамиката на техния емоционален живот:
те стават по-вещи в интегрирането на познанията с емоциите и правейки това, отново
осмислят несъответствията. Изследвайки самоописанията на неколкостотин
10- до 80-годишни хора, различаващи се по социоикономически статус, тя открива,
че от юношеството през зрялата възраст хората трупат когнитивно-афективна
комплексност - съзнание за положителните и отрицателните чувства и координирането
им в сложна, организирана структура (вж. фигура 13.5) (Labouvie-Vief et al., 1995;
Labouvie-Vief, DeVoe, & Bulka, 1989). Например при описването на себе си, една 34-
го-дишна жена комбинира роли, черти и различни емоции в следната кохерентна
картина: „След като неотдавна ни се роди дете, се чувствам по-осъществена от
всякога, но въпреки това съм напрегната в някои отношения. Приповдигнатостта ми се
притъпява от разяждащото ме притеснение дали изпълнявам всичките си отговорности по
удовлетворителен начин, като същевременно оставам индивидуализиран човек със свои
потребности и желания.“
Когнитивно-афективната комплексност подпомага по-силното съзнание за собствените и
чуж-
дите гледни точки и мотивации. Както отбелязва Лабуви-Вийф (Labouvie-Vief, 2003),
тя е ценна при решаването на редица прагматични проблеми. Хората със силно развита
когнитивно-афективна комплексност разглеждат събитията и околните по толерантен,
открит начин. Тъй като включва приемане и осмисляне както на положителните, така и
на отрицателните чувства, когнитивно-афективната комплексност помага на хората да
регулират силните емоции и следователно да мислят рационално за дилемите в реалния
свят (Labouvie-Vief & Gonzalez, 2004). Както ще видим след малко, все по-
специализираното и обвързано с контекст мислене на възрастните изключва определени
възможности, но отваря нови врати към по-високи нива на компетентност.
Фигура 13.5. Промени в когнитивно-афективната комплексност от юношеството до
късната зрялост.
Представянето въз основа на описанията на участниците на техните роли, черти и
емоции, се засилва ста-билно от юношеството през ранната зрялост, достига апогей в
средната възраст и спада в късната зрялост, когато (както ще видим в по-нататъшните
глави) се наблюдава упадък на базисни умения за преработка на информацията. (От G.
Labouvie-Vief, 2003, „Dynamic Integration: Affect, Cognition, and the Self in
Adulthood.“ Current Directions in Psychological Science, 12, p. 203. Препечатва се
c разрешение.)
В девета глава отбелязахме, че разширяващото се познание на децата подобряпва
тяхната способност да запаметяват нова информация, свързана с това, което вече
знаят. Компетентността -придобиването на широки познания в дадена област - се
подкрепя от специализацията, започваща в избора на специалност в университета или
професионално занятие, тъй като за да овладее човек която и да е сложна област, са
нужни дълги години (Horn & Masunaga, 2000). След като се постигне, компетентността
има дълбоко влияние върху преработката на информацията.
432
В сравнение с „новаците“, експертите възпроизвеждат от паметта и разсъждават по-
бързо и по-ефективно. Експертът знае повече специфични за областта понятия и ги
представя по по-богат начин - на по-дълбоко и по-абстрактно ниво, и като имащи
повече характеристики, които могат да се свържат с други понятия. В резултат, за
разлика от „новаците“, чието разбиране е повърхностно, експертите подхождат към
проблемите, имайки предвид фундаментални принципи. Например висококвалифициран
физик забелязва, когато няколко проблема са свързани със запазването на енергията и
следователно могат да се решат по подобен начин. Обратното, начинаещ студент по
физика се фокусира само върху повърхностните характеристики - дали проблемът
съдържа диск, макара или навита пружина (Chi, Glaser, & Farr, 1988). Експертите
могат да използват познанията си, за да достигат автоматично до редица решения -
чрез бързо и лесно възпроизвеждане от паметта. Когато проблемът е предизвикателен,
те са склонни да планират предварително, системно да анализират и да категоризират
елементите и да избират най-добрата от множество възможности, докато „новаците“ по-
скоро подхождат по пътя на пробите и грешките.
Компетентността е необходима за творчеството. Зрялото творчество изисква уникална
когнитивна способност - да се формулират нови, културни смислени проблеми и да се
задават съществени въпроси, които не са били поставяни преди. Изследванията на
случаи подкрепят 10-го-дишното правило в развитието на творчество на експертно ниво
- десетилетие между първона-чалното съприкосновение с дадена област и достатъчно
познания и умения, за да се създаде творчески продукт (Feldman, 1999; Simonton,
2000). Нещо повече: изследванията в продължение на цял век разкриват, че
творческите постижения се повишават в ранната зряла възраст, достигат пика си в
края на 30-те или началото на 40-те години и постепенно спадат, макар и рядко
толкова съществено, че да превърнат твореца в човек, който не проявява никакво
творчество (Dixon, 2003). Съществуват изключения от този модел. Тези, които
получават ранен старт в творчеството, обикновено достигат апогея и спада по-рано,
докато „късно разцъфващите“ достигат пика си на по-напреднала възраст. Това
подсказва, че творчеството е по-скоро функция на „кариерната възраст“, а не на
хронологичната.
Ходът на творчеството също варира в отделните дисциплини (Simonton, 1991). Например
худож-
ниците и музикантите обикновено демонстрират ранен възход в творчеството, може би
защото те не се нуждаят от широко формално обучение, преди да започнат да
произвеждат продукта си. Академичните учени, които трябва да защитят академични
степени и да прекарат години в провеждането на изследвания, за да направят ценен
принос, обикновено демонстрират постиженията си по-късно и в по-продължителен
период.
Макар че се корени в компетентността, творчеството изисква и други качества -
новаторски стил на мислене, търпимост към неопределеността и желание да се
експериментира и да се опитва отново след неуспех (Lubart, 2003). Творчеството
изисква и време и енергия. За жените специално то може да се отложи или да се
прекъсне от отглеждане на деца, развод или неподкрепящ партньор (Vaillant &
Vaillant, 1990). Накратко, творчеството е множествено детерминирано. Когато личните
и ситуационните фактори съвместно го подпомагат, то може да продължи десетилетия и
до напреднала възраст.
По какъв начин компетентността влияе върху преработката на информацията? Защо тя е
необходима за, но не е същата като творчеството?
За курса си по човешко развитие Марша пише доклад, в който обсъжда различните
последствия от теориите на Пиаже и Виготски за обучението. След това представя
доказателства, че комбинирането на двете перспективи дава по-ефективен подход,
отколкото всяка теория сама по себе си. Обяснете по какъв начин разсъжденията на
Марша илюстрират напредналия епистемен познавателен процес?
Опишете преживяване или задача в някой от университетските курсове, които
подпомагат рела-тивистичното мислене?
Хвърляйки поглед назад към траекторията на живота си, много хора разглеждат
годините в университета като формативни - по-влиятелни от всеки друг период от
зрялата си възраст. Това
433
не е изненадващо. Университетът служи като „развитийно изпитателно поле“ — време за
по-свещаване на цялото внимание на изследването на алтернативни ценности, роли и
поведения. За да подпомогне това изследване, университетът изправя студентите пред
форма на „културен шок“ - срещи с нови идеи и убеждения, нови свободи и
възможности, и нови академични и социални изисквания. Около две трети от
американците със средно образование се записват във ВУЗ (ACT, 2005; Service Canada,
2005). Освен че предлага път към по-високостатусна кариера и нейните лични и
финансови награди, университетът оказва трансформиращо влияние върху младите хора.
Психологическо влияние на следването
Хиляди изследвания разкриват мащабни психологически промени, настъпващи между
първата и последната година от висшето образование (Montgomery & Cote, 2003;
Pascarella & Terenzini, 1991). Както сочат изследванията, вдъхновени от теорията на
Пери, студентите стават по-добри в разсъжденията за проблеми, които нямат ясно
решение, идентифицирайки силните страни и слабостите на противоположните страни по
сложни въпроси, и разсъждавайки за качеството на мисленето си. Техните нагласи и
ценности също се разширяват. Те демонстрират засилен интерес към литературата,
изпълнителските изкуства и философските, и историческите въпроси, както и по-голяма
търпимост към етническото и културното многообразие. Както беше отбелязано в
дванадесета глава, университетът оставя белега си върху нравствените разсъждения,
като подпомага загрижеността за индивидуалните права и човешкото благополучие. И
накрая, съприкосновението с множество светогледи насърчава младите хора да се
вгледат по-внимателно в себе си. През годините в университета студентите развиват
по-задълбочено разбиране на себе си, повишена самооценка и по-здраво чувство на
идентичност.
Животът в общежитие е един от най-последо-вателните прогностични фактори за
познавателната промяна, тъй като максимизира въвличането в образователните и
социалните системи на институцията (Terenzini, Pascarella, & Blimling,
1999). Тези резултати подчертават значението на програми, които интегрират
пътуващите студенти в извънкласния живот на територията на университета. Качеството
на академичните прежи-
вявания също влияе върху резултатите от престоя в университета. Психологическите
ползи се увеличават с усилията и готовността на студентите да участват в часовете и
с предизвикателното преподаване, което интегрира научаваното в отделни курсове,
предлага широки контакти с преподавателите и свързва работата в курса с реалните
дейности на работното място (Franklin, 1995).
Отпадане от университета
Завършването на висше образование има продължителен ефект върху възможностите и
светогледа на хората. Въпреки това 45% от американските студенти в 2-годишните и
30% от тези в 4-годишните програми отпадат, повечето през първата година, а мнозина
през първите 6 месеца (ACT, 2005). Процентът отпаднали е по-голям във ВУЗ-ове с не
толкова селективни изисквания за прием; в някои отпадналите през първата година
доближават 50%. Студентите от етнически малцинства от семейства с нисък
социоикономически статус са в засилен риск от отпадане от университета (Montgomery
& Cote, 2003).
Лични и институционални фактори допринасят за напускането на университета.
Първокурс-ниците, които имат трудности с адаптирането -заради липса на мотивация,
слаби умения за учене, финансов натиск или емоционална зависимост от родителите -
бързо развиват отрицателни нагласи към университетската среда. Тези склонни да
напуснат студенти, често не се срещат със своите съветници и преподаватели.
Същевременно университетите, които не правят нищо особено, за да помагат на
рисковите студенти чрез курсове за развитие и други подкрепящи услуги, имат по-
голям процент отпадащи (Moxley, Najor-Durack, & Dumbrigue, 2001). Когато студентите
споделят, че преживяват „неуважение“ в университета заради етническия си произход
или религията, желанието им да продължат обучението си рязко спада (Zea et al.,
1997).
Протягането на ръка към студентите, особено през първите седмици и през първата
година, е от критично значение. Програми, които коват връзки между преподавателите
и студентите и които осигуряват академична подкрепа, възможности за работа на
непълен работен ден и смислени извънкласни роли, увеличават броя на оставащите
студенти. Членството в университетски студентски и религиозни организации е особено
полезно за засилване на чувството на при-
434
надлежност на студентите от малцинствата (Fashola & Slavin, 1998). Младите хора,
които чувстват, че тяхната университетска общност е загрижена за тях, е много по-
вероятно да завършат обучението си.
Младите възрастни, независимо дали посещават колеж или не, са изправени пред
основно житейско решение: избора на подходяща трудова роля. Да си продуктивен
работник изисква много от същите качества, нужни и за да си активен гражданин и
допринасящ член на семейството: добра преценка, отговорност и сътрудничество. Какво
влияе върху решенията на хората по отношение на кариерата им? Кои фактори правят
прехода от училище към работата лесен или труден?
В обществата с изобилие на възможности за професионална кариера изборът ѝ е
постепенен процес, който започва рано. Основните теоретици разглеждат младия човек
като придвижващ се през няколко периода на професионално развитие (Gottfredson,
2005; Super, 1990, 1994):
• Фантазен период: в ранното и средното детство децата получават представа за
възможностите за кариера, като си фантазират за нея. Техните предпочитания,
ръководени до голяма степен от познатостта, бляскавостта и възбудата, нямат особено
отношение с решенията, които в крайна сметка ще вземат.
• Експериментален период: между 11 и 16 години юношите мислят за кариерата си по
по-сложен начин, първоначално от гледна точка на интереси, а скоро - когато
започнат по-силно да осъзнават личностните и образователните изисквания за
различните професионални занятия - от гледна точка на способности и ценности.
„Харесват ми точните науки и процесът на откриване“ - мисли си Шариз, докато краят
на средното й образование наближава. „Мен обаче толкова ме бива в отношенията с
хората и бих искала да правя нещо, с което да помагам на другите. Може би
преподаването или медицината ще подхождат на нуждите ми.“
• Реалистичен период: към края на второто десетилетие и в началото на 20-те години
икономическата и практическата реалност на зрялата възраст е непосредствено пред
мла-
дия човек и той започва да стеснява възможностите. Първата стъпка обикновено е
допълнително изследване - събиране на повече информация за възможностите, които
съответстват на неговите лични характеристики. На последната фаза,
кристализирането, той се фокусира върху обща професионална категория и
експериментира за известно време, преди да се установи в дадено професионално
занятие. Като първокурсничка в колежа Шариз преследва интереса си към точните
науки, но все още не е избрала специалност. След като се спира на химията, обмисля
дали да се насочи към преподаването, медицината или общественото здраве.
Фактори, влияещи върху избора на професия
Повечето, но не всички млади хора следват този модел на професионално развитие.
Малцина знаят от ранна възраст какво искат да бъдат и вървят директно към
кариерната си цел. Някои решават, а по-късно променят решението си, трети остават
нерешителни за дълъг период от време. Студентите получават допълнително време, за
да изследват различните възможности. Об-ратното, житейските условия на мнозина с
нисък социоикономически статус ограничават спектъра от възможни избори.
Избирането на професия не е просто рационален процес, в който младите хора
претеглят способностите, интересите и ценностите си на фона на възможностите за
кариера. Подобно на другите крайъгълни камъни в развитието, той е резултат от
динамично взаимодействие между човека и средата (Van Esbroeck, Tibos, & Zaman,
2005).
Личност. Хората са привлечени към професионални занятия, които допълват личността
им. Джон Холанд (Holland, 1985, 1997) идентифицира шест личностни типа, които
влияят върху избора на професия:
• Изследващият човек, който се наслаждава да работи с идеи, вероятно ще избере
науч-на кариера (например антрополог, физик или инженер).
• Социалният човек, който харесва да взаимодейства с хората, гравитира към
човешките услуги (консултиране, социална работа или преподаване).
• Реалистичният човек, който предпочита проблемите от реалния свят и работата с
обекти, обикновено избира механично заня-
435
тие (строителство, водопровод и канализация или земемерство).
• Артистичният човек, който е емоционален и със силна потребност от индивидуално
изразяване, се стреми към художествената област (писане, музика или зрителни
изкуства).
• Конвенционалният човек, харесващ добре структурирани задачи и цени материалните
притежания и социалния статус, има черти, които са пригодени за определени сфери на
бизнеса (счетоводство, банково дело или качествен контрол).
• Предприемчивият човек, който е авантюристичен, убедителен и силен лидер, е
привлечен към търговията и супервизорските позиции или политиката.
Изследванията потвърждават умереното взаимоотношение между тези шест личностни типа
и професионалния избор. Много хора са смес от няколко личностни типа и могат да се
представят добре в повече от един вид професионално занятие (Holland, 1997; Spokane
& Cruza-Guet,
2005). Личността отговаря само отчасти на въпросите за професионалния избор, който
се прави в контекста на семейните влияния, образователните възможности и настоящите
житейски обстоятелства. Например приятелката на Шариз, Кристи, получава висок
резултат по измерението изследване по Холанд. След като обаче се омъжва рано и
ражда деца, тя отлага мечтата си да стане университетски преподавател и избира
кариера в областта на човешките услуги, която изисква по-кратко обучение.
Влияние на семейството. Хората, които израстват в домове с по-висок
социоикономически статус, е по-вероятно да избират по-високо-статусни занятия „на
белите якички“, например лекар, адвокат, учен или инженер. Обратното, тези с по-
нисък социоикономически произход са склонни да избират не толкова престижна кариера
на „сините якички“, например водопроводчик, строителен работник, служител в
общественото хранене или секретарка. Професионалното сходство между родителите и
детето отчасти е функция на сходството в личностите, интелектуалните способности и
- особено - образователните постижения (Ellis & Bonin, 2003; Schoon & Parsons,
2002). Броят успешно завършени години в училище е мощен прогностичен фактор за
професионалния статус.
Други фактори също подпомагат семейната прилика в професионалния избор. Родителите
с
по-висок социоикономически статус е по-вероятно да дават на децата си важна
информация за света на работата и да имат връзки с хора, които могат да помогнат на
младия човек да получи по-високостатусна позиция. Родителските практики освен това
оформят свързаните с работата ценности. Спомнете си от втора глава, че родителите с
по-висок социоикономически статус обикновено възпитават любопитство и самона-
сочване, които са нужни в много високостатус-ни кариери. Обратното, родителите с
по-нисък социоикономически статус е по-вероятно да подчертават конформизма и
подчинението. В крайна сметка е възможно младите хора да изберат кариери, които
съответстват на тези различия.
Въпреки това родителите могат да възпитават по-големи стремежи. Натискът им детето
да се представя добре в училище и насърчението към по-високостатусни занятия
прогнозират професионални постижения, надскачащи социоиконо-мическия статус (Bell
et al., 1996).
Учители. Младите хора, които се подготвят за кариера, изискваща дълго обучение,
често споделят, че изборът им е бил повлиян от учители (Bright et al., 2005;
Reddin, 1997). Решените да продължат образованието си гимназисти обикновено имат
по-близки взаимоотношения с учителите си, отколкото другите ученици -
взаимоотношения, които е особено вероятно да подпомагат големи кариерни стремежи у
младите жени (Wigfield et al., 2002). Тези резултати осигуряват още една причина да
се насърчават положителните отношения учител-ученик, особено за гимназистите от
семейства с нисък социоикономически статус. Силата на учителите в осигуряването на
насърчение и действието като ролеви модели е важен източник на насочена нагоре
мобилност за тези млади хора.
Полово-ролеви стереотипи. През изминалите три десетилетия младите жени изразяват
все по-голям интерес към занятия, до голяма степен заемани от мъже (Gottfredson,
2005). Промените в полово-ролевите нагласи заедно с драматич-ното повишение на броя
работещи майки, които могат да служат като ориентирани към кариерата модели за
своите дъщери, са чести обяснения на привлечеността на жените към нетрадиционни
кариери.
Напредъкът на жените в навлизането и отлич-ното представяне в доминирани от мъжете
професии обаче е бавен. Както показва таблица 13.2, въпреки че процентът на жени
инженери, адво-
436
кати, лекари и бизнес ръководители се увеличава между 1983-та и 2004 г. в САЩ, той
все още е далеч от равно представителство. Жените остават концентрирани в не
толкова добре платени, традиционно женски професии, например писане, социална
работа, образование и като медицински сестри (U. S. Census Bureau, 2006b).
Практически във всички области техните постижения изостават от тези на мъжете,
които пишат повече книги, правят повече открития, заемат повече лидерски позиции и
произвеждат повече художествени произведения.
Таблица 13.2. Процент жени в различни професии в САЩ, 1983 и 2005 г.
Професия 1983 2005
Инженер 5.8 9.2
Адвокат 15.8 29.4
Лекар 15.8 29.4
Бизнес ръководител 32.4 36.7а
Писател, художник, комик 42.7 47.8
Социален работник 64.3 77.7
Детски учител, учител в основното училище 93.5 81.3
Учител в прогимназията 62.2 55.3
Университетски преподавател 36.3 46.0
Библиотекар, музеен уредник 84.4 83.2
Регистрирана медицинска сестра 95.8 92.2
Психолог 57.1 66.7
Източник: U. S. Census Bureau, 2006b.
а Този процент включва ръководителите и мениджърите на всички нива. Жените са само
23% от главните изпълнителни директори на големите корпорации, макар че цифрата
представлява шесткратно увеличение през изминалите две десетилетия.
Способностите не могат да обяснят тези драматични полови различия. В началното
училище и в прогимназията момичетата са по-напреднали в четенето и писането, а
половата разлика в полза на момчетата по математика е малка (На1-pern, 2004;
Halpern, Wai, & Saw, 2005). По-скоро ключова роля играят полово-стереотипизира-ните
послания. Въпреки че оценките на момичетата са по-високи от тези на момчетата, в
юношеството момичетата са по-малко уверени в способностите си и е по-вероятно да
подценяват своите постижения (Wigfield et al., 2002).
В университета слабата самоувереност на жените по отношение на успеха в доминирани
от мъжете области още повече ограничава техните професионални избори. Изследванията
сочат, че много математически талантливи студентки се задоволяват със специалности
извън областта на точните науки. Тези, които остават в тях, по-че-
сто избират медицина или друга професия от областта на здравето и по-рядко се
насочват към кариера в инженерството, математиката или физиката, отколкото колегите
им (Benbowet al., 2000).
Тези резултати показват належаща потребност от програми, които сенситизират
персонала в средните училища и университетите за специалните проблеми, пред които
се изправят жените в развитието и поддържането на високи професионални стремежи и
избирането на нетрадиционни кариери. Тези, които продължават да демонстрират големи
постижения, обикновено имат четири общи преживявания:
• университетска среда, която се опитва да обогати преживяванията на жените с
учебния си план;
• често взаимодействие с преподавателите и професионалистите в избраната от тях
област;
• модели на реализирали се жени, които успешно са се справили с ролевия конфликт
семей-ство-кариера (Pascarella et al., 1997; Swanson & Fouad, 1999).
В сравнение c жените, мъжете не са се променили много в интереса си към
нетрадиционните занятия. Вж. карето „Социални въпроси“ за изследвания върху
мотивацията и преживяванията на мъже, които все пак избират феминизира-на кариера.
Професионална подготовка на младите възрастни без висше образование
По-малкият брат на Шариз Леон завършва професионално средно училище. Подобно на
приблизително една трета от младите хора в САЩ с диплома за средно образование, той
не планира да продължи образованието си в колеж. Докато е в училище, Леон работи
почасово и продава бонбони в местния търговски център. Надява се след като завърши
да работи в областта на преработката на данни, но шест месеца по-късно продължава
да е продавач на непълен работен ден в магазина за сладки. Макар че е попълвал
много заявления за работа, не е получил никакви предложения или покани за интервю.
Той скоро се отчайва и не смята, че ще открие кариера, която да има връзка с
обучението му в училище.
Неспособността на Леон да намери работа, която е различна от заеманото от него
място, дока- ►
437
Мъжествеността на работното място: мъже, които избират нетрадиционна кариера
Рос се е записал в инженерна специалност през втората си година в колежа, когато
изумява семейството и приятелите си, като се прехвърля в медицински колеж. „Никога
не съм поглеждал назад - казва Рос. - Обичам работата.“ Той отбелязва някои
позитиви от това, че е мъж във феминизиран свят на работата, включително голямото
уважение от колежките и бързото напредване в кариерата. „В момента обаче, в който
момчетата отвън научат какво правя - отбелязва Рос разочаровано, - поставят под
съмнение способностите и мъжествеността ми.“
Кои фактори влияят върху малкия, но увеличаващ се брой мъже, които - като Рос -
навлизат в кариери, доминирани от жени? Когато не-колкостотин мъже са оценени през
първата си година в колежа и отново четири години по-късно, тези, които са избрали
традиционно женски занятия, имат по-либерални социални нагласи, включително към
половите роли, отколкото онези, които са избрали традиционно мъжки професии. Освен
това те по-рядко оценяват професионалния престиж като важен в избора си и е по-
малко вероятно да се стремят към магистърски и докторски степени (Lease, 2003).
В едно изследване 40 мъже, които са учители в основното училище, санитари, стюарди
или библиотекари, са запитани как са достигнали до този избор и описват различни
пътища (Simpson, 2005). Някои активно са търсели кариера, други случайно са
попаднали на нея, докато са изследвали възможностите, а трети първо са работили
нещо друго (обикновено до-
минирано от мъжете), открили са, че не ги удовлетворява, и след това са се
установили на настоящата си работа. Мъжете потвърждават и наблюденията на Рос:
заради статуса си на полово малцинство, колегите им често приемат, че са по-
ерудирани, отколкото е в действителност. Освен това имат възможности бързо да се
придвижат до супервизорски позиции, макар че мнозина не се стремят към повишение
(Simpson, 2004). Както коментира един учител: „Искам просто да съм добър учител в
класната стая. Какво не е наред с това желание?“ Нещо повече: докато са се
обучавали или на работното място, практически всички мъже споделят, че са се
чувствали социално приети - релаксирани и спокойни в работата си с жени.
Когато са помолени да разсъждават върху това, как околните са реагирали на техния
избор, много мъже изразяват тревожност, че са стигматизирани от другите мъже. За да
намалят тези чувства, мъжете често описват работата си по начини, които минимизират
нейния феминизиран образ. Няколко библиотекари подчертават техническите изисквания,
като говорят за позицията си като „информационни учени“ или „изследователи“.
Учителите често подчертават спортния аспект на работата си. Завършилите медицински
колеж понякога се дистанцират от феминизираната професия, като специализират в
„заредени с адреналин“ области като спешните случаи или травматологията.
Независимо от тези напрежения мъжете неизменно извличат наслаждение и самооценка от
нетрадиционния си избор на кариера. Високото им ниво на личен комфорт като че ли
надделява над неловкостта от феминизирания публичен имидж на работата им.
► то е в училище, е типична за завършилите средно училище без намерение да
продължат в колеж в САЩ. Макар че е по-вероятно да намерят работа, отколкото
връстниците им, които отпадат от училище, те имат по-малко възможности за заетост,
отколкото абитуриентите преди няколко десетилетия. Около 15% от канадските и 20% от
американските абитуриенти, които не продължават обучението си, са безработни
(Statistics Canada, 2004d; U. S. Department of Education, 2005b). Когато все пак
намерят работа, повечето са ограничени до временна, нископлатена, неквалифицирана
заетост. Освен това те имат по-малко алтерна-
тиви за професионално консултиране и настаняване на работа, когато осъществяват
прехода от училище към света на работата (Shanahan, Mortimer, & Kriiger, 2002).
Американските работодатели разглеждат наскоро завършилите средно училище като зле
подготвени за квалифицирани работни места в бизнеса и индустрията, както и за
ръчния труд. Всъщност в това заключение има известна истина. За разлика от
европейските страни, САЩ и Канада нямат широко разпространени системи за обучение
на младежи, които не смятат да продължават образованието си. В резултат по-
438
вечето завършват средно училище без трудови умения и преживяват „период на
объркване“, който продължава няколко години (Grubb, 1999). Вдъхновени от програми в
Австрия, Дания, Германия, Швейцария и няколко източноевропейски страни, стратегии
за чиракуване на млади хора, които координират обучението на работното място с това
в класната стая се смятат за важно измерение на американската и канадската
образователна реформа.
Многото ползи от обединяването на световете на училището и на работата включват
подпомагането на младите хора, които няма да продължат образованието си, да
започнат продуктивен живот веднага след завършване, мотивиране на младежите в риск
да останат в училище и допринася-не за икономическия растеж на страната. Въпреки
това приложението на системата на чиракуване ни изправя пред съществени
предизвикателства: преодоляване на нежеланието на служителите да поемат част от
отговорността за професионалното обучение, гарантиране на сътрудничеството между
училищата и бизнеса и предотвратяване на това младежите с нисък социоикономически
статус да се концентрират в най-неквалифицираните места за чираци (Hamilton &
Hamilton, 2000). Днес малки проекти за преход от училището към света на работата в
САЩ и Канада се опитват да решат тези проблеми и да строят мостове между ученето и
работата.
Макар че професионалното развитие е процес, продължаващ през целия живот,
юношеството и
ранната зряла възраст са критично важни периоди за дефиниране на професионалните
цели и започването на кариера. Подкрепата от семейството, училището, бизнеса,
общността и обществото като цяло може да допринесе много за положителен резултат. В
четиринадесета глава ще разгледаме предизвикателствата на установяване на кариера и
интегрирането й с другите житейски задачи.
Преглед
Кои характеристики на студентите и университетската среда допринасят за
благоприятните психологически промени през годините в университета?
В последния клас на гимназията Даян знае, че иска „да работи с хора“, но все още не
е избрала конкретна кариера. Баща ѝ е професор по химия, а майка ѝ - социален
работник. Какви стъпки могат да предприемат родителите на Даян, за да разширят
съзнанието ѝ за света на работата и да й помогнат да се фокусира върху
професионална цел?
Опишете своя напредък в избора на професионално занятие. Кои лични и екологични
фактори са оказвали влияние?
Обобщение
Постепенен преход: пробуждаща се зрялост
Що е „пробуждаща се зрялост“ и по какъв начин културната промяна допринася за
появата на този период?
• През пробуждащата се зрялост младите зрели хора от около 18- до 25-годишна
възраст в индустриализираните страни са освободени от родителския надзор, но все
още не са приели ролите на възрастните. През тези години на разширено изследване
младите хора удължават развитието на идентичността.
• По-високото образование, изисквано за започване на работа в много области,
икономическият просперитет и намалялата нужда
от труда на младите хора са подтикнали появата на пробуждащата се зрялост.
Опишете днешните теории за биологичното стареене, включително тези на нивото на ДНК
и на клетките, както и на тъканите и органите.
• След като телесните структури достигнат максималния си капацитет и ефикасност,
започва биологичното стареене. Програмираните ефекти на конкретни гени може би
439
контролират свързаните с възрастта биологични промени в ДНК и клетките на тялото.
Възможно е ДНК да се уврежда с натрупването на случайни мутации, водещи до по-малко
ефективно възстановяване и замяна на клетките и до анормални ракови клетки.
• Освобождаването на свободни радикали вероятно е причината за свързаното с
възрастта увреждане на ДНК и на клетките. Биологичното стареене може да е резултат
от сложна комбинация от програмирани ефекти на конкретни гени и случайни събития,
които карат клетките да дегенерират.
• Генетичната и клетъчната дегенерация засяга органите и тъканите. Тази теория за
кръстосаната връзка за стареенето приема, че с течение на времето протеиновите
влакна формират връзки и губят еластичността си, създавайки отрицателни промени в
редица органи. Влошаването на функционирането на ендокринната и имунната система
също допринася за стареенето.
Опишете физическите промени на стареенето, обръщайки специално внимание на
сърдечносъдовата и дихателната система, мотор-ното изпълнение, имунната система и
репродуктивния капацитет.
• Постепенни физически промени се осъществяват в ранната зряла възраст и по-късно
се ускоряват. Спадът във функционирането на сърцето и дробовете е видим по време на
физически упражнения. Сърдечните болести са водещата причина за смърт в зряла
възраст. Атеросклерозата е сериозна, множествено детерминирана болест, включваща
мастни наслоения върху артериалните стени.
• Спортните умения, изискващи скорост, сила и груба телесна координация, достигат
апогея си в началото на 20-те години; тези, изискващи издръжливост, стабилност на
дланта и ръката и прицелването, достигат пик в края на 20-те и началото на 30-те
години. Преди късната зрялост по-малко активният начин на живот обяснява по-
голямата част от свързания с възрастта упадък на спортните умения и моторното
изпълнение.
• Имунният отговор се засилва през юношеството и започва да спада след 20-годишна
възраст. Тази тенденция се дължи отчасти на свиването на тимусната жлеза и отчасти
на физическия и психичния стрес.
• След 35-годишна възраст женският репродуктивен капацитет спада драстично заради
намаленото количество и качество на яйчниците. Мъжете демонстрират постепенен спад
в количеството семенна течност и концентрацията на сперматозоиди във всяка
еякулация след 40-годишна възраст.
Опишете влиянието на социоикономическия статус, храненето и физическите упражнения,
и обсъдете затлъстяването в зряла възраст.
• Хората в икономически благоприятно положение и с високо образование обикновено
поддържат добро здраве през по-голяма част от зрелостта си, докато здравословното
състояние на лицата с по-нисък социоикономически статус и ограничено образование се
влошава. До голяма степен за това са отговорни разликите в социоикономическия
статус в свързаните със здравето условия на живот и навиците.
• Наднорменото тегло и затлъстяването са се увеличили драматично в западните
страни, особено в САЩ. Малцинствата с нисък социоикономически статус са най-
засегнати. Известно напълняване между 25- и 50-го-дишна възраст е резултат от
намаляване на основната метаболитна скорост (BMR), но много млади възрастни
напълняват твърде много заради заседнал начин на живот и на хранене, което е с
голямо съдържание на захар и мазнини.
• Редовните упражнения намаляват телесните мазнини, изграждат мускулна маса,
помагат за предотвратяване на болести и подобряват психичното благополучие. Умерено
интензивните упражнения през повечето дни от седмицата носят полза за здравето,
която се засилва с увеличаване на интензивността им.
Кои са двете най-често срещани разстройства със злоупотреба с вещества и какви
рискове за здравето включват?
• Тютюнопушенето и консумацията на алкохол са двете най-често срещани разстройства
със злоупотреба на вещества в зряла възраст. Повечето възрастни, които са про-
пушили преди 21-та си година, са със засилен риск от широк спектър от сериозни
здравословни проблеми.
• Около една трета от пиещите много страдат от алкохолизъм, за който допринасят
както
440
наследствеността, така и средата. Алкохолът участва в предизвикването на редица
заболявания и в такива социални проблеми като пътно-транспортни произшествия,
престъпления и сексуална принуда.
Опишете сексуалните нагласи и поведение на младите възрастни и обсъдете сексуалната
принуда и предменструалния синдром.
• Повечето възрастни са по-малко сексуално активни, отколкото внушават медиите, но
в сравнение с предишните поколения демонстрират по-широк спектър от сексуални
избори и начин на живот, както и имат повече сексуални партньори. Въпреки това
повечето хора прекарват по-голямата част от живота си с един партньор.
• Възрастните със сериозна връзка споделят по-голямо удовлетворение от сексуалния
си живот. Малко възрастни споделят упорити сексуални проблеми - трудности, свързани
с нисък социоикономически статус, стрес, наличие на множество партньори и история
на сексуално малтретиране през детството или сексуална принуда в зряла възраст.
• Нагласите към хомосексуалистите са станали по-толерантни до голяма степен в
резултат от по-интензивно съприкосновение и междуличностни контакти.
Хомосексуалните взаимоотношения, подобно на хетеросексуалните връзки, се
характеризират със сходство между партньорите в образованието и произхода, по-силна
удовлетвореност от сериозните връзки и умерена честота на сексуалната активност.
• Повечето жертви на изнасилване са нападнати от мъже, които добре познават.
Мъжете, които извършват сексуални нападения, обикновено имат традиционни полови
роли, одобряват насилието срещу жените и имат трудности с точното интерпретиране на
женското социално поведение. Културното приемане на половото типизиране и насилие
допринася за сексуалната принуда, която води до психична травма. Съществува и
инициирано от жени принуждаващо сексуално поведение, макар че се съобщава по-рядко
и по-трудно се признава от правната система.
• Близо 40% от жените преживяват предмен-струален синдром (PMS), обикновено в лека
форма. Натрупват се доказателства за генетична предразположеност.
По какъв начин психичният стрес влияе върху здравето?
• Хроничният психичен стрес предизвиква соматични реакции, които допринасят за
сърдечносъдовите болести, няколко типа рак и стомашно-чревни проблеми. Тъй като
множеството предизвикателства на ранната зряла възраст я правят много стресиращ
период от живота, интервенциите, които помагат на стресирани-те млади хора да си
формират подкрепящи социални връзки, са особено важни.
Промени в структурата на мисленето
Опишете характеристиките на мисленето на възрастните и обяснете по какъв начин то
се променя през зрелостта.
• Познавателното развитие след периода на формалните операции по Пиаже е известно
като постформално мислене. Според теорията на Пери за епистемното познание
студентите се предвижват от дуалистично мислене, разделящо информацията на пра-
вилна и погрешна, към релативистично мислене - съзнание за множество истини. В
крайна сметка най-зрелите хора напредват към обвързване с релативистичното мислене
- гледна точка, която синтезира противоречията.
• Епистемното познание зависи от преживяванията, които насърчават младите хора да
обмислят рационалността на мисловните си процеси, водеща до напредък в метапозна-
нието. Сътрудничеството с равни по статус по предизвикателни, зле структурирани
проблеми е особено благотворно.
• Според теорията на Лабуви-Вийф потребността от специализиране мотивира
възрастните да напредват от идеалния свят на възможностите към прагматичното
мислене, което използва логиката като средство за решаване на проблеми от реалния
свят. В резултат на засилените способности за рефлексия възрастните увеличават и
когнитивно-афективната си комплексност - координирането на положителни и
отрицателни чувства в сложна, организирана структура.
Каква е ролята на компетентността в мисленето в зряла възраст?
• Специализацията в университета и в професията води до натрупване на компетент-
441
ност, която подобрява решаването на проблеми и е нужна за творчеството. Макар че
креативността обикновено се засилва в ранната зряла възраст и достига апогея си в
края на 30-те или началото на 40-те години, развитието ѝ варира в отделните
дисциплини и при различните хора. Освен компетентността, различни лични и
ситуационни фактори съвместно подпомагат творчеството.
Опишете влиянието на университетското образование върху живота на младите хора и
обсъдете проблема за отпадането от университета.
• Чрез включването в академични програми и в живота в университета студентите се
ангажират в изследване, което обогатява познанията и засилва способността за
разсъждения, води до ревизиране на нагласите и ценностите и засилва самооценката и
само-познанието.
• Процентът на отпадане е по-голям в по-малко селективните ВУЗ-ове и за студентите
от етническите малцинства от семейства с нисък социоикономически статус. Повечето
млади хора, които отпадат от университета, го правят през първата година поради
лични и институционални фактори.
Проследете развитието на избора на професия и посочете факторите, които му влияят.
• Изборът на професия преминава през фан-тазен период, в който децата изследват ка-
риерни възможности чрез играта; пробен период, в който юношите претеглят различните
кариери на фона на интересите, способностите и ценностите си, и реалистичен период,
в който младите хора се спират на професионална категория и след това на конкретно
занятие.
• Изборът на професия е повлиян от личността, осигуряването на образователни
възможности от родителите, информация за професиите и насърчение, и от близките
взаимоотношения с учителите. Напредъкът на жените в доминирани от мъжете професии е
бавен и техните постижения изостават от тези на мъжете практически във всички
области. Полово-стереотипизираните послания за способностите на жените пречат на
мнозина от тях да достигнат кариерния си потенциал. Макар че някои мъже избират
кариера във фе-минизирани области, това все още е рядкост.
Пред какви проблеми са изправени младите американци, които не възнамеряват да
продължат образованието си, при подготовката за професионално занятие?
• Повечето американски абитуриенти, които не възнамеряват да продължат
образованието си, са ограничени до нископлатени, неквалифицирани работни места и
твърде много от тях са безработни. За да се адресира тяхната потребност от
професионално обучение, програми с чиракуване, вдъхновени от примери в Европа, се
обмислят като важни измерения на американската и канадската образователна реформа.
Биологично стареене Дуалистично мислене Епистемно познание Когнитивно-афективна
комплексност Компетентност
Кръстосана теория за стареенето Обвързване с релативистичното мислене Основна
метаболитна скорост (BMR) Постформално мислене
Прагматично мислене Предменструален синдром (PMS) Пробен период Пробуждаща се
зрялост Реалистичен период Релативистично мислене Свободни радикали Фантазен период
Глава 14
ЕМОЦИОНАЛНО И СОЦИАЛНО РАЗВИТИЕ В РАННАТА ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ
Теорията на Ериксън: интимност срещу изолация
Други теории за психосоциалното развитие на възрастните
Сезоните на живота по Левинсън Адаптацията към живота по Вейлънт Ограничения на
теориите на Левинсън и Вейлънт
Социалният часовник Близки взаимоотношения
Романтичка любов
Самота
• Перспектива на жизнения цикъл: модели на привързаност в детството и романтични
взаимоотношения в зряла възраст
Жизненият цикъл на семейството
Напускане на дома Събиране на семейства в брака
Родителство
• Социални въпроси: Малтретиране на партньора
Разнообразие на начина на живот на възрастните
Живеещи сами
Съжителство
Липса на деца
Развод и повторен брак
Различни стилове на родителство
Развитие на кариерата
Установяване на кариера
Жените и етническите малцинства
Комбиниране на работата и семейството
След завършване на магистърската програма, Шариз се връща в родния си град, където
скоро ще се омъжи за Ърни. По време на едногодишния им годеж тя се колебаела дали
да продължи до края. На моменти е гледала със завист Хедър - все още необвързана и
свободна да преследва кариера и другите възможности пред себе си.
Шариз е размишлявала и върху живота на Кристи и нейния съпруг Гари - оженили се в
третата година от колежа и родители на две деца, родени през следващите няколко
години. Въпреки добрата работа като учител, отношенията на Гари с директора са се
влошили и той е напуснал в края на първата година. Финансовият натиск и
изискванията на родителството са причината образованието и кариерните планове на
Кристи да минат в изчаквателен режим. Шариз се чуди дали наистина е възможно да се
комбинира семейството и работата.
С наближаването на деня на сватбата двоуменията на Шариз се засилват и тя признава
на Ърни, че не се чувства готова да се омъжи. Възхищението на Ърни от Шариз се е
засилило през периода на тяхното ухажване и той я уве-
рява в любовта си. Кариерата му е започнала на 28-годишна възраст и той очаква с
нетърпение създаването на свое семейство. Несигурна и объркана, Шариз се чувства
тикана към олтара, докато роднините, приятелите и подаръците започват да пристигат.
В определения ден тя минава по пътеката между редовете в църквата.
В тази глава ще разгледаме емоционалните и социалните страни на ранната зряла
възраст. Спомнете си от тринадесета глава, че развитието на идентичността
продължава да е централна задача през годините на пробуждащата се зрялост. Когато
големи, разнообразни извадки от 18- до 25-годишни са питани какво означава да
станеш възрастен, повечето подчертават психични качества, особено
самостоятелността: поемането на отговорност за собствените действия, определянето
на личните убеждения и ценности, установяването на равноправни взаимоотношения с
родителите и спечелването на финансова независимост (Arnett, 2006). Младите хора от
ко-лективистичните култури на малцинствата също поставят специално ударение върху
постигането на определени роли. Например младите въз-
443
растни от афроамерикански и латиноамерикански произход разглеждат издръжката и
полагането на грижи за семейството като основен маркер на зрялата възраст (Arnett,
2001, 2003).
Когато постигнат сигурна идентичност и независимост от родителите, младите
възрастни търсят близки, изпълнени с любов връзки. Въпреки това 20-те години са
придружени от рязко повишение на степента, до която хората изпитват чувство на
личен контрол върху събитията в живота им - в действителност контрол, който почти
никога повече няма да споделят (Grob, Krings, & Bangerter, 2001). Може би по тази
причина, подобно на Шариз, те често се страхуват да не загубят свободата си.
След като тази борба е намерила разрешението си, ранната зрялост води до нови
семейни единици и родителство в контекста на разнообразни начини на живот.
Същевременно младите възрастни трябва да овладеят уменията и задачите на избраната
от тях кариера. Ще видим, че идентичността, любовта и работата са вза-имно
преплетени. При договарянето на тези сфери младите възрастни са ангажирани в повече
правене на избори, планиране и промяна на курса от всяка друга възрастова група.
Когато решенията им са в съзвучие с тях самите и със социалния и културния им свят,
те придобиват много нови умения, а животът им е пълен и удовлетворяващ.
Теорията на Ериксън: Интимност срещу изолация
Приносът на Ериксън е заредил с енергия изучаването на личностното развитие на
възрастните, оказвайки въздействие върху всички съвременни теории. Според него
всеки етап през зрелостта носи както възможност, така и риск - „по-вратна точка за
добро или лошо“ (Erikson, 1964, р. 139). Определеният от него психологически
конфликт на ранната зряла възраст е интимност срещу изолация и е отразен в мислите
и чувствата на младия човек за дълготрайно обвързване с интимен партньор.
Както открива Шариз, установяването на вза-имно удовлетворяваща близка връзка е
предизвикателство. Интимността изисква от младите възрастни да предефинират
идентичността си, за да включат ценностите и интересите и на партньора. Юношите и
хората в началото на 20-те си години често казват, че не се чувстват готови за
продължителна връзка (Collins & van Dulmen,
2006). През първата година от брака Шариз се разделя с Ърни на два пъти, докато се
опитва да помири желанието си за самоопределение с копнежа си за интимност.
Зрелостта включва балансирането на тези две сили. Без интимност, младите възрастни
са изправени пред отрицателния резултат от етапа на ранната зряла възраст по
Ериксън: самота и самопогълнатост. Търпението и стабилността на Ърни помагат на
Шариз да осъзнае, че отдадената любов изисква щедрост и компромис, но не и пълен
отказ от себе си.
Изследванията потвърждават, че - както подчертава Ериксън - сигурната идентичност
подпомага постигането на интимност. Отдаденост-та на лично смислени цели и ценности
подготвя младите възрастни за междуличностно обвързване, което се засилва с
напредването на ранната зрялост (Kroger, 2002). При големи извадки от студенти,
постигането на идентичността е положително свързано с верността (лоялност във
взаимоотношенията) и любовта както при мъжете, така и при жените. Обратното,
мораториумът -състояние на търсене преди обвързването - е отрицателно свързан с
верността и любовта (Markstrom et al., 1997; Markstrom & Kalmanir,
2001). Други изследвания показват, че напредналото развитие на идентичността е
силен прогностичен фактор за отдадеността в любовно партньорство със силна
обвързаност или за готовността за установяване на такова партньорство (Montgomery,
2005). Въпреки това координирането на идентичността с интимността е по-сложно за
жените, които е по-вероятно от мъжете да отчитат влиянието на личните си цели върху
важните за тях връзки (Archer, 2002b).
Ериксън е убеден, че успешното разрешаване на конфликта „интимност срещу изолация“
подготвя човека за етапа на средната зрялост, който се съсредоточава върху
генеративността - грижата за следващото поколение и работата за усъвършенстване на
обществото. Раждането и отглеждането на деца (аспект на генеративността) обаче
обикновено се осъществява в 20-те и 30-те години, а приносите към обществото чрез
работата също са започнали.
Накратко, идентичността, интимността и генеративността са въпросите на ранната
зряла възраст, като ударението варира при отделните хора. Признавайки, че теорията
на Ериксън осигурява само широка скица на личностното развитие в зряла възраст,
други теоретици са разширявали и модифицирали неговия стадиален подход,
обогатявайки го с подробности и гъвкавост.
444
Други теории за психосоциалното развитие на възрастните
През 70-те години на XX век засилващият се интерес към развитието на възрастните
води до няколко много четени книги по темата. The Seasons of a Man’s Life
(Levinson, 1978; „Сезоните на човешкия живот“) на Даниел Левинсън и Adaptation to
Life (Vaillant, 1977; „Адаптация към живота“) и Aging Well (Vaillant, 2002; „Да
стареем добре“) на Джордж Вейлънт представят пси-хосоциални теории в традицията на
Ериксън. Всяка от тях е обобщена в таблица 14.1.
Сезоните на живота по Левинсън
Търсейки фундаментален ред в жизнения цикъл, Левинсън (Levinson, 1978) провежда
дъл-бинни биографични интервюта с четиридесет 35-до 45-годишни мъже от четири
професионални подгрупи: почасови работници в индустрията, бизнес ръководители,
университетски биолози и романисти. По-късно интервюира четиридесет и пет жени,
също на възраст от 35 до 45 години, от три подгрупи: домакини, бизнес ръководители
и университетски преподаватели. Неговите резултати, както и тези на други
изследователи, разкриват общ път на промяна, по който мъжете и жените подхождат към
задачите на развитието, макар и по донякъде различен начин (Levinson, 1996; Roberts
& Newton, 1987).
Подобно на Ериксън, Левинсън (Levinson, 1978, 1996) разглежда развитието като
последователност от качествено различни ери (етапи или сезони). Във всяка от тях
биологичните и социалните сили въвеждат нови психологически предизвикателства.
Всеки етап започва с преход, продължаващ около 5 години. Между преходите хората
навлизат в стабилни периоди, продължаващи около 5 до 7 години, през които изграждат
житейска структура, насочена към хармонизиране на вътрешните лични и външните
обществени изисквания за повишаване на качеството на живота. В крайна сметка хората
започват да поставят под съмнение актуалната структура и възниква нов преход.
Житейската структура - ключово понятие в теорията на Левинсън, е фундаменталният
план на живота на човека, състоящ се от взаимоотношенията със значимите други:
отделни хора, групи и институции. От многото му компоненти, централни обикновено са
само няколко, свързани с брака/семейството и професионалното занятие. Съществуват
обаче широки индивидуални различия в тежестта на централните и периферните
компоненти.
Разказите на мъжете и жените за живота им потвърждават описанието на Левинсън на
жизнения път. Освен това те разкриват, че ранната зрялост е ерата на „най-голямата
енергия и изобилие, противоречия и стрес“ (Levinson, 1986, р. 5). Тези години
включват сериозни решения за брака, децата, работата и начина на живот, преди много
хора да са натрупали достатъчно опит, за да правят мъдри избори.
Мечти и ментори. Как се справят младите възрастни с възможностите и опасностите на
този период? Левинсън установява, че през прехода към ранната зрялост (на възраст
от 17 до 22 г.) повечето конструират мечта - образ за себе си в света на
възрастните, който ръководи вземането на решения. За мъжете мечтата обикновено
подчертава независимия, постигащ човек в професионална роля, докато повечето
ориентирани към кариерата жени демонстрират „раздвоена мечта“, в която изпъкват
едновременно бракът и кариерата. Освен това мечтите на жените обикновено дефинират
Аза от гледна точка на взаимоотношенията със съпруга, децата и
Таблица 14.1. Етапи на психосоциалното развитие през зрелостта
Период на развитие Ериксън Левинсън Вейлънт
Ранна зрялост (20-40 години) Интимност срещу изолация Преход към ранна зряла
възраст: 17-22 години Навлизане в житейската структура за ранната зрялост: 22-28
години Преход на 30-те години: 28-33 години Кулминация на житейската структура на
ранната зрялост: 33—40 години Интимност Консолидация на кариерата
Средна зрялост (40-65 години) Генеративност срещу стагнация Преход на средната
възраст: 40-45 години Навлизане в житейската структура на средната зрялост: 45-50
години Преход на 50-те години (50-55 години) Кулминация на житейската структура на
средната зрялост (55-60 години) Генеративност Пазител на смисъла
Късна зрялост (65 години до смъртта) Его-интегритет срещу отчаяние Преход към
късната зрялост (60-65 години) Късна зрялост (от 65 години до смъртта) Его
интегритет
445
колегите. Мечтите на мъжете обикновено са по-индивидуалистични: те разглеждат
значимите други, особено съпругите си, като жизненоважни поддръжници на техните
цели и по-рядко виждат себе си като подкрепящи целите на околните.
Младите възрастни освен това формират взаимоотношение с ментор, който подпомага
реализацията на тяхната мечта - често старши колега на работното място, но от време
на време и по-опитен приятел, съсед или роднина. Менторите могат да действат като
учители, които подпомагат усвояването на професионални умения; водачи, които
запознават младия човек с ценностите, обичаите и героите в професионална среда; и
настойници, които подпомагат кариерното му развитие. Както ще видим, когато
започнем да разглеждаме професионалното развитие, откриването на подкрепящ ментор е
по-лесно за мъжете, отколкото за жените.
Преходът на 30-те години. През прехода на 30-те години младите хора преоценяват
житейската си структура. Тези, които са били свръхан-гажирани с кариерата и все още
не са женени, обикновено се съсредоточават върху намирането на партньор в живота.
Мъжете обаче рядко преобръщат относителния приоритет на кариерата и семейството,
докато кариерно ориентираните жени понякога го правят.
Жените, които са подчертавали брака и майчинството, често развиват по-
индивидуалистич-ни цели. Например Кристи, която е мечтаела да стане университетски
преподавател, най-накрая защитава докторска степен в средата на 30-те си години и
намира място в колеж. Жените често започват да осъзнават аспекти на брака си, които
заплашват да потиснат по-нататъшното развитие на независимата страна на мечтата им.
Омъжените жени са склонни да изискват от съпрузите си да признаят и да се
приспособят към интересите и стремежите им извън дома.
За мъжете и жените без удовлетворяваща ин-тимна връзка или професионални
постижения-преходът на 30-те години може да е кризисен. За други, които се съмняват
дали могат да създадат смислена житейска структура, това е време на значителен
конфликт и нестабилност.
Улягане за мъжете, продължаваща нестабилност за жените. За да създадат кулминира-
щата житейска структура на ранната зряла възраст, мъжете обикновено „улягат“, като
се съсредоточават върху определени взаимоотно-
шения и стремежи, оставяйки другите настрана. Правейки това, те се опитват да
развият стабил-на ниша в обществото, която съответства на техните ценности. През
30-те си години съпругът на Шариз Ърни разширява познанията си в счетоводството на
търговията с недвижима собственост, става партньор във фирмата, изпълнява ролята на
треньор на футболния отбор на сина си и е избран за ковчежник на църквата. Той
обръща по-малко внимание на голфа, пътуванията и свиренето на китара, отколкото
през 20-те си години.
Същевременно „улягането“ не описва точно женския опит през 30-те години. Мнозина
жени остават неустановили се заради добавянето на професионално или лично
обвързване. Когато се раждат двете ѝ деца, Шариз се чувства разкъсана между
изследователската си позиция в щатското министерство на здравеопазването и
семейството. Взема си по 6 месеца отпуск след раждането на всяко дете. Когато се
връща на работа, не кандидатства за привлекателните административни позиции,
изискващи много пътуване и отсъствие от дома. Малко след като Кристи започва да
преподава, се развежда с Гари. Превръщането в самотен родител, докато започва
професионалния си живот, въвежда ново напрежение. Едва в средната възраст много
жени постигат стабилността, типична за мъжете в 30-те си години - постигане на
кариерна зрялост и поемане на повече авторитет в общността (Levinson, 1996).
Адаптацията към живота по Вейлънт
Джордж Емън Вейлънт (Vaillant, 1977) изследва развитието на близо 250 мъже, родени
през 20-те години на XX век, избрани за изучаване, докато са били студенти в силно
конкурентен хуманитарен колеж, и проследява развитието на живота на колкото се може
повече от тях. В колежа участниците са подложени на подробни интервюта. През всяко
следващо десетилетие те отговарят на дълги въпросници. След това Вейлънт (Vaillant,
2002) интервюира мъже на възраст 47, 60 и 70 години за работата, семейството и
соматичното и психичното здраве.
С изключение на отричането на строг, свързан с възрастта график на промяната,
теорията на Вейлънт е съвместима с тази на Левинсън. И двамата са съгласни, че
качеството на взаимоотношенията с важните хора оформят хода на живота. Изучавайки
как мъжете променят себе си
446
и социалния си свят, за да се адаптират към живота, Вейлънт потвърждава етапите на
Ериксън, но запълва празнотите между тях. След период през 20-те години, посветен
на интереса към интимността, през 30-те си години мъжете се съсредоточават върху
консолидацията на кариерата. През 40-те години се отдръпват от индивидуалните
постижения и стават по-генеративни - дават на другите и ги насочват. През 50-те и
60-те си години стават „пазители на смисъла“ или пазачи на културата си,
изразявайки загриженост за ценностите на новото поколение и за състоянието на
обществото. Мнозина изпитват дълбока потребност да запазят и да предадат културните
традиции, като учат другите на това, което самите те са извлекли от житейския си
опит (Vaillant & Koury, 1994). И накрая, през 70-те си години, мъжете стават по-
духовни и рефлексивни.
Макар че Вейлънт първоначално изучава само мъже, по-късно наблюдава развитието на
извадка от умни, добре образовани жени, които участват в друго лонгитюдно
изследване. Резултатите му, както и тези на други изследователи, показват, че
жените претърпяват поредица от промени, подобни на току-що описаните (Block, 1971;
Oden & Terman, 1968; Vaillant, 2002).
Ограничения на теориите на Левинсън и Вейлънт
Макар психосоциалните теоретици да изразяват значително единомислие по отношение на
развитието в зряла възраст, заключенията им се базират предимно на интервюта с
хора, родени в първите няколко десетилетия на XX век. Моделите, които Левинсън и
Вейлънт идентифицират, съответстват на житейските пътища на Шариз, Ърни, Кристи и
Гари. Въпреки това е възможно те да не са толкова широко приложими за младите
възрастни днес, колкото са били при предишните поколения.
Други два фактора ограничават заключенията на теоретиците. Първо, извадката на
Левинсън включва много малко възрастни, незавършили университет и с ниски доходи, а
жените с нисък социоикономически статус остават почти изцяло неизследвани. Въпреки
това социоикономи-ческият статус може дълбоко да влияе върху хода на живота. Второ,
участниците на Левинсън, интервюирани в средната възраст, може би не си спомнят
точно всички аспекти на ранната зрялост. Нужни са изследвания на нови поколения -
както мъже, така и жени с разнообразен про-
изход, - преди да можем да заключим, че току-що описаната последователност на
развитието е приложима за повечето или за всички млади хора.
Социалният часовник
Както видяхме, промените в обществото от едно поколение към друго могат да повлияят
върху хода на живота. Бърнис Нюгартън (Neugarten, 1968а, 1979) посочва, че важен
културен и поколенчески генерационен фактор в развитието на възрастните е
социалният часовник - възрастовите очаквания за основните събития през живота,
например започване на първата работа, женитба, раждане на първото дете, купуване на
дом и пенсиониране. Всички общества имат такива „графици“. Да си навреме или извън
очакваното време, може фундаментално да влияе върху самооценката, защото
възрастните (подобно на децата и възрастните) правят социални сравнения, измервайки
напредъка си на фона на връстниците си.
Основен източник на личностна промяна в зрелостта е подчинението или отклоняването
от социалния часовник. В изследване на студентки през 30-те години, които са
проследени след това на 27 и на 43 години, изследователите определят колко точно
участничките следват „женски“ (брак и родителство в началото или в средата на 20-те
години) или „мъжки“ социален часовник (навлизане във високостатусна кариера и
напредък към края на 20-те години). Тези, които създават семейство навреме, стават
по-отговорни, самоконтролирани, толерантни и грижовни, но самооценката им спада и
се чувстват по-уязвими с напредването на живота. Онези, които следват
професионалния график, типичен за мъжете, стават по-доминиращи, социабилни,
независими и интелектуално ефективни - тенденция, откривана и в кохорта, родена
десет години по-късно (Vandewater & Stewart, 1997). Жените, които не следват
социалния часовник - които нито са се омъжили, нито са започнали кариера до 30-
годишната си възраст, се справят особено зле. Те страдат от съмнения в себе си,
чувства на некомпетентност и самота. „Бъдещето ми е гигантска въпросителна“ -
споделя една от тях (Helson, 1992; Helson, Mitchell, & Moane, 1984, p. 1090).
Следването на някакъв часовник като че ли вдъхва увереност през ранната зряла
възраст, тъй като гарантира, че младите хора ще се ангажират в работата на
обществото, ще развият уме-
447
ния и ще засилят разбирането си за себе си и за другите (Helson, 1997; Helson &
Moane, 1987). Както смята Нюгартън (Neugarten, 1979), стабилността на обществото
зависи от това хората да се обвързват с моделите на социалния часовник. Имайки това
предвид, да погледнем отблизо как младите мъже и жени преминават през основните
задачи на младата зряла възраст.
Преглед
Според Левинсън по какъв начин се различават житейските структури на мъжете и
жените?
Използвайки понятието за социалния часовник, обяснете противоречивите чувства на
Шариз по отношение на брака с Ърни, след като завършва магистърска програма?
Опишете мечтата си за зрялата възраст. След това помолете приятел или колега от
другия пол да опише своята мечта и сравнете двете. Съответстват ли на резултатите
на Левинсън?
Близки взаимоотношения
За да формират интимно взаимоотношение с друг човек, младите хора трябва да открият
партньор и да изградят емоционална връзка, която поддържат в течение на времето.
Въпреки че младите възрастни са особено загрижени за роман-тичната любов,
потребността от интимност е многоаспектна: тя може да се задоволява и чрез други
взаимоотношения, включващи взаимно обвързване - с приятели, братя/сестри и колеги.
Романтични любов
Откриването на партньор, с когото да споделиш живота си, е основен крайъгълен камък
на развитието в зряла възраст с дълбоки последици за Аз-концепцията и психичното
благополучие. Както разкрива връзката на Шариз и Ърни, това е и сложен процес,
който се разгръща във времето и повлиян от различни събития.
Избор на партньор. Спомнете си от тринадесета глава, че интимните партньори по
принцип се срещат на места, където откриват хора на
тяхната възраст, със същия етнически произход, социоикономически статус и религия,
или (по-рядко) се свързват чрез Интернет сайтове за запознанства. Хората обикновено
избират партньори, които приличат на тях и по други начини: нагласи, личност,
образователни планове, интелигентност, физическа привлекателност и дори височина
(Keith & Schafer, 1991; Simpson & Harris, 1994). Като цяло подкрепата за идеята, че
„противоположностите се привличат“, е малка. В действителност много изследвания
потвърждават, че колкото по-сходни са партньорите, толкова по-удовлетворени са от
връзката си и толкова по-вероятно е да останат заедно (Blackwell & Lichter, 2004;
Caspi & Herbener, 1990; Lucas et al., 2004).
Въпреки това мъжете и жените се различават по значението, което придават на
определени характеристики. В различни индустриализирани и развиващи се страни,
жените придават по-голяма тежест на интелигентността, амбицията, финансовия статус
и нравствения характер, докато мъжете поставят по-силно ударение върху физическата
привлекателност и домакинските умения. Освен това жените предпочитат партньор на
същата възраст или малко по-възрастен, а мъжете - по-млада партньорка (Buunk, 2002;
Cramer, Schaefer, & Reid, 2003; Stewart, Stinnett, & Rosenfeld, 2000).
Еволюционната теория ни помага да разберем тези резултати. Спомнете си от
тринадесета глава, че поради ограничената възможност за възпроизводство, жените
търсят партньор с черти, например способност за изкарване на прехраната и
емоционално обвързване, които помагат за оцеляването и благополучието на децата.
Обратното, мъжете търсят партньорка с черти, които сигнализират младост, здраве,
сексуално удоволствие и способност да се раждат и отглеждат деца. Като допълнително
свидетелство за тази разлика, мъжете често искат връзката бързо да се придвижи към
физическа интимност, докато жените обикновено предпочитат да не бързат и първо да
постигнат психологическа интимност (Buss, 2004).
От алтернативната гледна точка на теорията за социалното учене, половите роли
влияят дълбоко върху критериите за подбор на партньор. Започвайки в детството,
мъжете се научават да са себеутвърждаващи се и независими - поведения, нужни за
успеха в света на работата. Жените придобиват обгрижващи поведения, които
подпомагат отглеждането на децата. След това
448
всеки пол се научава да цени чертите на другия, които съответстват на традиционното
разделение на труда (Wood & Eagly, 2000). В подкрепа на тази теория, в културите и
при по-младите поколения, които преживяват по-голямо полово равенство, мъжете и
жените си приличат повече по предпочитанията си за партньор. Например в сравнение с
мъжете в Китай и Япония, американците поставят по-силно ударение върху финансовите
перспективи на партньорките си и по-малко - върху домакинските умения. И двата пола
се интересуват малко по-малко от възрастта на партньора си по отношение на
собствената възраст и вместо това придават по-голяма стойност на удовлетворението
от връзката (Buss et al., 2001; Toro-Morn & Sprecher, 2003).
Както разкрива карето „Перспектива на жизнения цикъл“, изборът на младите хора на
интимен партньор и качеството на тяхната връзка са повлияни и от спомените за
ранната си връзка с родителя. И накрая, за да доведе романтичното увлечение до
дълготрайно партньорство, трябва да се случи в правилното време. Ако единият или и
двамата не са готови да се оженят от гледна точка на социалния си часовник,
взаимоотношението вероятно ще се разпадне.
Компонентите на любовта. Как разбираме, че сме влюбени? Триъгълната теория за
любовта на Робърт Стърнбърг (Sternberg, 1987, 1988, 2000) идентифицира три
компонента: интимност, страст и обвързване, които променят акцента си с развитието
на романтичното взаимоотношение. Интимността - емоционалният компонент, включва
топло, нежно общуване, изрази на загриженост за благополучието на другия и желание
партньорът да отвърне с взаимност. Страстта - желанието за сексуална активност и
романтика, е компонентът на фи-зиологичната и психологическата възбуда.
Обвързването е когнитивният компонент, каращ партньорите да решат, че се обичат, и
да поддържат тази любов.
В началото на взаимоотношението страстна-та любов - интензивното сексуално
привличане - е силна. Постепенно страстта намалява в полза на интимността и
обвързването, които формират основата на дружеската любов - топлата, изпълнена с
доверие привързаност и гри-жовност (Acker & Davis, 1992; Fehr, 1994). Всеки аспект
на любовта обаче подпомага поддържането на връзката. Ранната страстна любов е силен
прогностичен фактор на това, дали партньо-
рите ще продължат да се срещат. Без тихата интимност, предвидимостта и общите
нагласи и ценности на дружеската любов обаче, повечето връзки в крайна сметка се
разпадат (Hendrick & Hendrick, 2002).
Двойките, чиито взаимоотношения са дълготрайни, по принцип споделят, че се обичат
все повече в течение на времето (Sprecher, 1999). При трансформирането на
романтичните връзки от страстни в дружески, обвързването може би е аспектът на
любовта, който определя дали взаимоотношението ще оцелее. Показването на това
обвързване - чрез топлота, внимание, ем-патия, грижовност, приемане и уважение -
може да е изключително благотворно (Knapp & Taylor,
1994). Например съмненията на Шариз за женитбата до голяма степен утихват
благодарение на изразяването на обвързване от страна на Ърни.
Интимните партньори, които последователно показват своето обвързване, споделят по-
висо-кокачествени и дълготрайни връзки (Fitzpatrick & Sollie, 1999). Важна
характеристика на тяхното общуване е конструктивното разрешаване на конфликти -
директно изразяване на желанията и потребностите, търпеливо слушане, искане на
изяснение, постигане на компромиси, поемане на отговорност и избягване на
ескалацията на отрицателното взаимодействие, породено от критиката, оскърблението,
отбранителността и създаването на пречки (Johnson et al., 2005; Schneewind &
Gerhard, 2002). Особено важно е как мъжете се справят с конфликта, защото те
обикновено са по-неумели от жените в договарянето, често избягвайки обсъждането му
(Gayle, Preiss, & Allen, 2002).
Културата и преживяването на любовта.
Страстта и интимността, които формират основата на романтичната любов, стават
доминиращата основа на брака в западните страни през XX век, след като ценността на
индивидуализма се засилва. От тази гледна точка зрялата любов се основава на
автономия, ценене на уникалните качества на партньора и силно чувство. Опитите за
задоволяване на потребностите от зависимост чрез интимната връзка се разглеждат
като незрели (Hatfield, 1993).
Това западно гледище рязко контрастира с ко-лективистичната гледна точка на
източните култури, например Китай и Япония, където зависимостта през целия живот се
разглежда положително, защото Азът се дефинира чрез ролевите
449
взаимоотношения: син или дъщеря, брат или сестра, съпруг или съпруга. Нещо повече:
при избора на партньор от младите хора в Китай и Япония се очаква да отчитат
задълженията си към другите, особено родителите.
Студентите с азиатски произход е по-малко вероятно в сравнение с тези с
американски, канадски или европейски произход да приемат гледище за любовта,
базирано на физическото привличане и дълбоките чувства (Hatfield & Sprecher,
1995). Вместо това те подчертават другарството и практическите въпроси: сходство на
произхода, кариерни перспективи и вероятност партньорът да е добър родител. По
същия начин, сравнени с американските двойки, любовните двойки в Китай споделят по-
малко страст, но еднакво силни чувства на интимност и обвързване (Gao,
2001).
Подобно на романтичните партньори и приятелите от детството, приятелите в зряла
възраст обикновено са подобни по възраст, пол и социоикономически статус - фактори,
които допринасят за общи интереси, преживявания и следователно за удоволствието,
извличано от взаимоотношението. Както и в по-ранните години, приятелите в зряла
възраст повишават самооценката чрез потвърждаване и приемане и осигуряват подкрепа
във времена на стрес (Bagwell et al., 2005; Hartup & Stevens, 1999). Освен това
приятелите правят живота по-интересен, като разширяват социалните възможности и
достъпа до познание и други гледни точки.
Доверието, интимността и лоялността продължават да са важни в приятелствата не само
в средното детство и юношеството, но и в зрялата възраст. Споделянето на мисли и
чувства понякога е по-интензивно в приятелството, отколкото в брака, макар че
обвързването не е толкова силно, тъй като приятелите идват и си отиват в хода на
живота. Дори и така, някои приятелства в зряла възраст продължават дълги години, а
понякога и за цял живот. Континуитетът на приятелството е по-силен при жените,
които освен това виждат приятелите си по-често и това помага за поддържане на
връзката (Sherman, De Vries, & Lansford, 2000).
Еднополови приятелства. През целия живот жените имат повече интимни приятелства с
други жени, отколкото мъжете с мъже. Разши-
рявайки модел, който е видим през детството и юношеството, приятелките често
казват, че предпочитат „просто да си говорят“, докато приятелите заявяват, че им
харесва „да правят нещо“, например да спортуват. Мъжете освен това споделят за
бариери пред интимността с други мъже. Възможно е да чувстват, че са в конкуренция
с приятелите си и следователно не желаят да разкриват слабости или пък да се
притесняват, че ако се разкрият, приятелите им няма да отвърнат със същото (Reid &
Fine, 1992). Тъй като балансът на властта и взаимността са основата на доброто
приятелство, жените по принцип оценяват еднополовите си приятелства по-положително,
отколкото мъжете (Veniegas & Peplau, 1997). Колкото по-дълготрайни обаче са мъжките
приятелства, толкова по-близки стават и толкова повече включват разкриване на лич-
на информация (Sherman, de Vries, & Lansford, 2000).
Когато си формират романтични връзки и се оженят, младите възрастни и особено
мъжете насочват по-голяма част от себеразкриването си към партньорите (Carbery &
Buhrmester, 1998; Kito, 2005). Въпреки това приятелството продължава да е
жизненоважен контекст за лич-но споделяне през зрялата възраст. Върнете се към
фигура 12.3 на стр. 333 за тенденциите в развитието на себеразкриването пред
романтичните партньори и приятелите.
Разнополови приятелства. Разнополовите приятелства са важни за хората в зряла
възраст, макар че се срещат по-рядко от еднополовите и не продължават дълго. През
студентските години тези връзки са също толкова чести, колкото и романтичните. След
брака те спадат за мъжете, но се увеличават с възрастта при жените, които са
склонни да ги формират на работното място. Високо образованите, работещи жени имат
най-голям брой приятели мъже. Чрез тези взаимоотношения младите възрастни често си
осигуряват другарство, компания и самооценка, и научават много за мъжките и
женските стилове на интимност (Bleske & Buss,
2000). Тъй като мъжете се доверяват особено лесно на приятелките си жени, такива
приятелства им осигуряват уникална възможност да разширят експресивните си умения.
Жените понякога казват, че приятелите мъже предлагат обективна гледна точка по
проблемите и ситуациите - перспективи, които не са на разположение от приятелките
(Monsour, 2002). ►
450
Модели на привързаност в детството и романтични взаимоотношения в зряла възраст
Спомнете си от шеста глава, че според ето-логичната теория на Боулби за
привързаността ранната връзка на привързаност води до конструирането на вътрешен
работен модел, или набор от очаквания за фигурите на привързаността, който служи
като насока в близките отношения през целия живот. Освен това видяхме, че оценките
на възрастните на ранните си преживявания на привързаността са свързани с техните
родителски поведения, по-конкретно с качеството на привързаността, която изграждат
с децата си. Допълнителни доказателства сочат, че спомените за детските модели на
привързаност прогнозират романтичните взаимоотношения в зряла възраст.
В изследвания, провеждани в Австралия, Израел и САЩ, изследователите искат от
хората да си спомнят и да оценят ранната си връзка с родителите (история на
привързаността), нагласите си към интимните връзки (вътрешен работен модел) и
действителните си преживявания с романтичните партньори. В някои изследвания
изследователите наблюдават и поведението на двойката. В съответствие с теорията на
Боулби спомените и интерпретациите на възрастните за моделите на детска
привързаност са добри индикатори на вътрешните работни модели и преживявания във
взаимоотношението, (за да си припомните моделите на привързаност, вж. шеста глава).
Сигурна привързаност. Възрастните, които описват историята на привързаността си
като сигурна (топла, любеща и подкрепяща), имат вътрешни работни модели, които
отразяват тази сигурност. Те разглеждат себе си като достойни за харесване и лесни
за опознаване, чувстват се комфортно с интимността и рядко се притесняват от
изоставяне или че някой ще се сближи с тях твърде много. В съответствие с тези
нагласи те характеризират най-важното си любовно взаимоотношение в термините на
доверие, щастие и приятелство (Cassidy, 2001). Нещо повече: поведението им към
партньора е подкрепящо, а стратегиите им за разрешаване на конфликти -
конструктивни. Освен това те се чувстват комфортно да се обърнат към партньора си
за утеха и помощ (Collins & Feeney, 2000; Creasey, 2002; Creasey & Ladd, Roisman et
al., 2002).
Избягваща привързаност. Възрастните, които споделят история на избягваща
привързаност, (изискващи, непочтителни и критични родители), демонстрират вътрешни
работни модели, които подчертават независимостта, недоверието в партньорите в
любовта и тревожността, че хората ще се доближат твърде много до тях. Те са
убедени, че другите не ги харесват и че романтичната любов трудно се открива и
рядко продължава дълго. Ревност, емоционална дистанция и ограничена наслада от
физическия контакт проникват в най-важната им любовна връзка (Collins & Feeney,
2000). Заедно със съпротивляващите се, избягващите възрастни приемат множество
нереалистични убеждения за взаимоотношенията, например, че партньорите не могат да
се променят, че потребностите на мъжете и жените са различни и че се очаква „да се
четат мисли“ (Stackert & Bursik, 2003).
Съпротивляваща се привързаност. Възрастните, спомнящи си история на съпротивляваща
се привързаност (родители, които реагират непредвидимо и несправедливо), представят
вътрешни работни модели, в които искат да се слеят напълно с другия човек и бързо
да се влюбят (Cassidy, 2001). Същевременно те се притесняват, че силните им чувства
ще смажат другия, който всъщност не ги обича и няма да иска да остане с тях. Най-
важното им любовно взаимоотношение е изпълнено с ревност, емоционални пикове и
спадове и отчаяние дали партньорът ще отвърне на тяхната любов (Feeney, 1999).
Точни ли са описанията на възрастните на техните детски преживявания на
привързаността, или са изкривени или дори напълно измислени? В няколко лонгитюдни
изследвания качеството на взаимодействията родител-дете, наблюдавани или оценявани
чрез семейни интервюта 5 до 23 години по-рано, е добър прогностичен фактор за
вътрешните работни модели и за качеството на романтичните взаимоотношения в ранната
зряла възраст (Allen & Hauser, 1996; Donnellan, Larsen-Rife, & Conger, 2005; Ogawa
et al., 1997; Roisman et al., 2001). Същевременно качеството на привързаността към
родителите не е единственият фактор, който влияе върху по-късните вътрешни работни
модели и интимните връзки. Характеристиките на партньора и актуалните житейски
обстоятелства също са важни. В едно изследване възрастни с вътрешно чувство на
сигурност
451
поощряват сигурността в партньорите си, както и в децата си в юношеска и ранна
зряла възраст (Cook, 2000).
Накратко, отрицателните преживявания между родителя и детето могат да се пренесат
във взаимоотношенията в зряла възраст, предразполагайки хората да вярват, че не
заслужават
любов или че не могат да имат доверие в интимните си партньори. Същевременно
вътрешните работни модели непрекъснато се „осъвременяват“. Когато възрастни с
нещастен любовен живот имат шанса да формират по-удовле-творяващи интимни връзки,
могат да ревизират вътрешните се работни модели.
► Много хора полагат усилия да регулират сексуалното привличане в разнополовите
приятелства, опитвайки се да поддържат връзката плато-нична, за да запазят
интегритета ѝ (Messman et al., 2000). Въпреки това около половината от студентите
са сексуално активни с приятел от другия пол, с когото нямат намерение да формират
ро-мантична връзка (Kaplan & Keys, 1997). Ако сексуалното привличане и интимността
се запазят, взаимоотношението често се променя на роман-тична връзка (Affifi &
Faulkner, 2000). Когато ста-билно разнополово приятелство се превърне в романтична
връзка, може да е по-дълготрайно от романтично отношение, формирано без основата на
приятелството (Hendrick & Hendrick, 1993).
Братята/сестрите като приятели. Интимността е от съществено значение за
приятелството, но обвързването - готовността да се поддържа връзката и грижовността
към другия - е дефиниращата характеристика на семейните отношения. Когато младите
хора се оженят и инвестират по-малко време в развитието на романтично партньорство,
братята и особено сестрите, чиято предишна връзка е била положителна, стават по-
често другари, отколкото през юношеството. Историята в детството на силно
родителско фаворизиране и съперничество между децата в семейството може да наруши
връзките между тях в зряла възраст (Panish & Strieker, 2002). Когато обаче
преживяванията в семейството са били положителни, взаимоотношенията между братята
или между сестрите в зряла възраст могат да са особено близки. Общата история
подпомага сходството в ценностите и гледните точки, както и възможността за дълбоко
взаимно разбиране. Топлите взаимоотношения между децата в семейството в зряла
възраст са важен източник на психично благополучие (Riggio, 2000).
Самота
Младите възрастни са в риск от самота - нещастието, възникващо от несъответствието
меж-
ду социалните взаимоотношения, които имаме, и тези, които желаем, - когато нямат
или интимен партньор, или удовлетворяващи приятелства. Макар че и двете ситуации
пораждат сходни емоции, не са взаимнозаменяеми (Brehm, 1992). Например, независимо
че има няколко доставящи й удовлетворение приятелства, Хедър понякога се чувства
самотна, защото не излиза на срещи с човек, който я интересува. Шариз и Ърни са
щастливо женени, но се чувстват самотни, когато се местят в нов град, където не
познават никого.
Самотата достига апогея си в края на юношеството и в началото на 20-те години, а
след това стабилно спада до 70-те години (вж. фигура 14.1) (Rokach, 2001). Ръстът
на самотата в ранната зряла възраст е разбираем. Младите хора трябва непрекъснато
да създават нови взаимоотношения, докато преминават през училището и навлизат в
света на работата. Освен това те вероятно очакват повече от интимните си връзки в
сравнение с другите възрастни, които са се научили да живеят с несъвършенствата. С
възрастта хората стават по-добри в приемането на самотата и използването й с
положителна цел - да изострят съзнанието си за личните си страхове и потребности
(Rokach, 2003).
Фигура 14.1. Промени в емоционалния дистрес поради самота от юношеството до късната
зрялост
Повече от 700 канадци на възраст от 13 до 80 години отговарят на въпросник,
оценяващ степента, до която преживяват емоционален дистрес заради самота. Самотата
рязко се засилва от юношеството към 20-те години и след това спада. (Адаптирано от
Rokach, 2001.)
452
Самотата зависи отчасти от обстоятелствата. Разделените, разведените или овдовелите
хора в зряла възраст са по-самотни от техните женени, съжителстващи или неженени
връстници, което подсказва, че самотата е много интензивна след загубата на интимна
връзка. Мъжете, които нямат романтично взаимоотношение, се чувстват по-самотни от
жените, може би защото имат по-малко алтернативи за задоволяване на потребностите
си от интимност (Stroebe et al., 1996). Имигрантите от колективистични култури
споделят по-силна самота от хората, родени в САЩ и Канада (DiTommaso, Brannen, &
Burgess, 2005). Напускането на широката, сплотена семейна система и преместването в
индивидуалистично общество като че ли събуждат силно чувство на изолация.
Личните характеристики също допринасят за самотата. Младите възрастни, които са
социално тревожни или имат несигурни работни модели на привързаност към родителите,
по-често са много самотни (Jackson et al., 2002). Стига да не е смазваща обаче,
самотата може да мотивира младите хора да поемат социални рискове и да се стремят
към изграждане на отношения с другите. Тя може да ги насърчава и да откриват начини
да се чувстват комфортно сами и да използват времето, за да разберат себе си по-
добре. Здравото личностно развитие включва открива-
нето на баланса между „удовлетворяващите взаимоотношения с другите и сигурната,
вътрешна база на удовлетворение вътре в себе си“ (Brehm, 1992, р. 345).
Опишете половите различия в чертите, желани обикновено у дългосрочния партньор.
Какви резултати сочат, че както биологични, така и социални сили допринасят за тези
различия?
След като са били гаджета от две години, Минди и Греъм споделят по-силна любов и
удовлетворение от взаимоотношението, отколкото през първите няколко месеца от
връзката им. Кои характеристики на общуването вероятно са задълбочили връзката им и
защо е вероятно тя да се запази?
Имате ли неромантично близко приятелство с човек от другия пол? Ако е така, по
какъв начин то е допринесло за вашето емоционално и социално развитие?
За повечето млади хора търсенето на интимност води до брак. Техният живот се оформя
в жизнения цикъл на семейството - последователност от фази, характеризиращи
развитието на повечето семейства по света. В ранната зряла възраст хората
обикновено живеят сами, женят се, раждат и отглеждат деца. В средната възраст,
когато децата напуснат дома, техните родителски отговорности намаляват. Късната
зрялост носи пенсиониране, остаряване и (по-често за жените) смъртта на единия
партньор (Framo, 1994; McGoldrick, Heiman, & Carter, 1993).
Спомнете си от втора глава обаче, че семейството е динамична система от
взаимоотношения, вписани в общността, в културния и историческия контекст. Днес
съществуват големи вариации в последователността и разполагането във времето на
фазите от жизнения цикъл на семейството - голям процент извънбрачни раждания,
отложено раждане, развод и повторен брак, и т.н. Някои хора - доброволно или не -
не преживяват всички фази на жизнения цикъл на семейството. Въпреки това моделът на
жизнения цикъл на семейството е полезен, защото предлага организиран начин на
мислене за това как семейната система се променя в течение на времето и какво е
въздействието на всяка фаза върху семейната единица, и хората в нея.
Напускане на дома
Напускането на дома на родителите е основна стъпка към поемането на отговорностите
на зрелия човек. Средната възраст на излизането на децата от родителския дом е
паднала през последните години, тъй като повече млади хора живеят самостоятелно
преди брака. През 1940 г. над 80% от американците в 20-те си години са живееш с
родителите си, днес само 50% от 18- до 25-го-дишните го правят, а жилищната
самостоятелност се повишава стабилно с възрастта - тенденция, видима в повечето
индустриализирани страни (Cohen et al., 2003; Statistics Canada,
2002g).
Напускането на дома поради продължаване на образованието на друго място обикновено
става
453
на по-ранна възраст, а това заради работа и брак - по-късно. Тъй като мнозинството
от американските хора в ранна зряла възраст се записват да продължат образованието
си във ВУЗ, мнозина излизат от дома на родителите си на около 18 години. Някои
млади хора напускат и за да избягат от семейни търкания (Stattin & Magnusson,
1996). Тези от домове на разведен, самотен родител обикновено си тръгват рано, може
би заради стреса в семейството (Cooney & Mortimer,
1999). В сравнение с предишното поколение, по-малко американци и млади хора от
Западна Европа напускат дома на родителите, за да се оженят; повечето го правят
просто за да са „независими“ - да изразят статуса си на зрели хора. Затруднената
икономическа ситуация и високите наеми обаче означават, че мнозина трябва да
приемат нежелана работа или да останат финансово зависими от родителите си
(Lindsay, Almey, & Normand, 2002).
Почти половината от младите възрастни се връщат у дома за кратко след
първоначалното напускане. Когато хората се натъкнат на неочаквани преврати на
съдбата по пътя към независимостта, домът на родителите предлага сигурно гнездо и
оперативна база за впускане в живота на възрастните. Провалите в работата или брака
могат да вдъхновят връщането у дома. Обикновено обаче ролевите преходи, например
завършването на колежа или военна служба, връщат хората при родителите им. Противно
на попу-лярното убеждение, връщането у дома не е признак на слабост, а често
срещано събитие (Graber & Brooks-Gunn, 1996).
Въпреки че повечето абитуриенти очакват да живеят самостоятелно преди брака,
степента, до която го правят, варира заедно със социоико-номическия статус и
етническия произход. Младите хора в икономически добро положение е по-вероятно да
живеят самостоятелно. Сред аф-роамериканците, латиноамериканците, индианците и
канадските местни групи бедността и кул-турната традиция на живота в разширено
семейство водят до по-нисък процент на напускането на дома на родителите дори и
сред младите хора, които учат в колеж или работят (Fussell & Furstenberg, 2005).
Неженените азиатски млади възрастни също в повечето случаи живеят с родителите си.
Колкото по-дълго азиатските семейства са живели в Америка обаче и са били изложени
на индивидуалистичните ценности, толкова по-вероятно е младите хора да се изнесат
от дома на родителите си след завършване
на средното си образование (Goldscheider & Goldscheider, 1999).
Когато младите възрастни са подготвени за независимостта и се чувстват сигурно
привързани към родителите си, тръгването от дома е свързано с по-удовлетворяващи
взаимодействия родител-дете и успешен преход към ролите на възрастните дори сред
етническите малцинства, които силно подчертават лоялността към семейството и
задълженията. В изследване на афроа-мериканци със среден социоикономически статус
на 17- до 20-годишна възраст момичетата, които са се изнесли от дома, за да учат в
колеж, споделят по-малко отрицателни взаимодействия с майките си, отколкото тези,
които продължават да живеят в дома на родителите си или са в преход към независим
живот (Smetana, Metzger, & Campione-Barr, 2004).
И накрая, напускането на дома много рано може да допринася за дългосрочна
неблагоприятна ситуация, защото се свързва с търсене на работа, а не повишаване на
образованието, както и с липса на финансова и социална подкрепа от родителите.
Младежите, които не продължават образованието си в университет, но се изнасят от
дома на родителите си преди 20-ата си година, имат по-малко успешен брачен и трудов
живот (White, 1994).
Събиране на семейства в брака
През 1950 г. средната възраст на сключване на първия брак е около 20 г. за жените и
23 г. за мъжете. Днес тя е 25 и 27 г. съответно в САЩ и 27 и 29 г. в Канада. Броят
на първите и вторите бракове е спаднал през последните няколко десетилетия, тъй
като повече хора не сключват брак, съжителстват или не се женят повторно след
развод. Въпреки това САЩ и Канада остават култури, които са силно отдадени на
брака. Близо 90% от американците се женят поне веднъж. Днес 59% от американците и
47% от канадците в зряла възраст живеят съвместно като женени двойки (Statistics
Canada, 2002а; U. S. Census Bureau, 2006b).
Еднополовите бракове се признават в Белгия, Канада, Холандия и Испания. В САЩ само
щатът Масачузетс ги е легализирал. Калифорния, Кънектикът, окръг Колумбия, Хавай,
Мейн, Ню Джързи и Върмонт дават на съюзите на хора от един и същ пол правния статус
на женени двойки. Тъй като законодателството е толкова ново, изследванията върху
еднополовите двойки в кон-
454
текста на брака са оскъдни. Доказателствата за еднополовите съжителстващи двойки
обаче подсказват, че същите фактори, които допринасят за щастието в браковете, го
правят и за еднополовите съюзи (Kurdek, 1994).
Макар да се разглежда като съединяване на двама души, бракът изисква две системи -
семействата на двамата - да се адаптират и да се припокрият, за да създадат нова
субсистема. Така бракът поставя сложни предизвикателства.
Брачни роли. След края на медения месец Шариз и Ърни се изправят пред редица
проблеми, които преди са решавали индивидуално или решенията са се задавали от
техните семейства: за всекидневни въпроси (кога и как да се яде, спи, говори,
работи, почива, люби и харчат пари) до семейни традиции и ритуали (кои да се
запазят, кои нови да изработят самостоятелно). След като имат отношения със
социалния си свят като двойка, те трябва да модифицират взаимоотношенията си с
родителите, братята/сестрите, разширеното семейство, приятелите и колегите.
Скорошните трансформации в контекста на брака, включително променящите се полови
роли и увеличаващото се географско разстояние между членовете на семейството,
означават, че съвременните двойки трябва да работят по-уси-лено, за да дефинират
взаимоотношенията си. Макар че съпрузите обикновено са сходни по религиозен и
етнически произход, „смесените“ бракове са по-често срещани днес в сравнение с
миналото. Например почти половината от американските евреи, които се женят днес,
избират брачен партньор неевреин (United Jewish Communities, 2004). Съюзите между
представители на две раси днес са около 4% от жененото население в САЩ и 3% от това
в Канада (Statistics Canada, 2003d; U. S. Census Bureau, 2006b). Двойките, чийто
произход силно се различава, се изправят пред допълнителни предизвикателства в
осъществяването на прехода към брачния живот.
Тъй като много съвременни двойки живеят заедно преди брака, той постепенно губи
качеството си на фундаментална повратна точка в жизнения цикъл на семейството.
Въпреки това дефинирането на брачните роли може да е труд-но. Възрастта на брака е
най-последователният прогностичен фактор за брачната стабилност. Младите хора,
които се женят преди и около 20-ата си година, е много по-вероятно да се разведат,
отколкото тези, които сключват брак по-
късно (Heaton, 2002). Ранните бракове, следвани от раждане на дете, и събитията,
преобръщащи жизнения цикъл на семейството (раждане преди брака), са по-чести сред
хората в зряла възраст с нисък социоикономически статус (Leonard & Roberts, 1998;
U. S. Census Bureau, 2006b). Това ускоряване на формирането на семейството
усложнява приспособяването към живота като двойка.
Въпреки напредъка в областта на правата на жените, традиционните бракове, включващи
ясно разделение на ролите на съпруга и на съпругата, продължават да съществуват в
западните страни. Мъжът е главата на домакинството; основ-ната му отговорност е
икономическото благополучие на семейството му. Жената се посвещава на грижите за
съпруга и децата и на създаването на уютен, комфортен дом. През последните
десетилетия обаче тези бракове са се променили и много жени, които са се фокусирали
върху майчинството, докато децата са били малки, след това се връщат в работната
сила.
В егалитарните бракове съпругът и съпругата са равни и споделят властта и
авторитета. И двамата партньори се опитват да балансират времето и енергията, които
посвещават на работата, децата и взаимоотношението си. Повечето високообразовани,
ориентирани към кариерата жени очакват тази форма на брак. Студентските двойки,
които възнамеряват някой ден да се оженят, често планират предварително как да
координират работата и семейните роли, особено ако жената възнамерява да навлезе в
доминирана от мъжете кариера (Botkin, Weeks, & Morris, 2000; Peake & Harris, 2002).
В западните страни мъжете в бракове, в които и двамата партньори работят, участват
много повече в отглеждането на децата, отколкото в миналото, влагайки 85% от
времето, посвещавано от жените в САЩ, 75% в Канада. Положението с домакинската
работа обаче - чистене, пазаруване, готвене, пране, подреждане - е съвсем друго.
Неотдавнашно международно изследване разкрива, че жените в САЩ и Канада прекарват
почти два пъти повече време от мъжете в домакинска работа (вж. фигура 14.2). В
Швеция, която придава голяма ценност на равенството на половете, мъжете правят
повече, отколкото в другите страни. Обратното, мъжете обикновено почти не вършат
домакинска работа или грижи по децата в Япония, където корпоративните работни места
в повечето случаи изискват дълго ра-ботно време (Institute for Social Research,
2002;
455
Фигура 14.2. Среден брой часове домакинска работа седмично, съобщавани от мъжете и
жените в четири страни
Във всяка страна жените посвещават значително повече време от мъжете на домакинска
работа. Участието на мъжете е по-голямо в Швеция, където ценността на равенството
между половете е съществена. В Япония, където преобладават традиционните полови
роли, мъжете посвещават най-малко време на домакинската работа. (Данните за САЩ,
Швеция и Япония са от Institute for Social Research, 2002; данните за Канада са
извлечени от Statistics Canada, 2002е.)
Schwalb et al, 2004). Накратко: истинското равенство в брака все още е рядкост и
двойките, които се стремят към него, в типичния случай постигат форма на брачен
живот, която е между традиционната и егалитарната.
Удовлетворение от брака. Въпреки колебливото начало, бракът на Шариз и Ърни се
оказва особено щастлив. Обратното, Кристи и Гари стават все по-недоволни. Разликите
между тези две двойки отразяват резултатите от голям брой изследвания,
разграничаващи удовлетворяващите от неуспешните бракове, обобщени в таблица 14.2.
Кристи и Гари имат кратък период на ухажване, женят се и рано раждат деца, а и
финансовото им положение е лошо. Отрицателната, критич-на личност на Гари е
причината той почти да не се разбира с родителите на Кристи и да се чувства
заплашен, когато двамата с Кристи имат несъгласия. Кристи се опитва да насърчава и
да подкрепя Гари, но собствените ѝ потребности от внимание и индивидуалност не са
задоволени. Гари се чувства заплашен от кариерните стремежи на Кристи. Когато тя
започва да ги осъществява, двойката се раздалечава още повече. Обратното, Шариз и
Ърни се женят по-късно, след като завършват образованието си. Отлагат раждането на
деца, докато стъпят на краката си в кариерата и изградят чувството, че са заедно,
което позволява на всеки да диша свободно като уникален човек. Търпението,
грижовността, общите ценности, наслаждението на компанията на другия, споделянето
на лични преживявания в разговорите, сътрудничеството в домашната работа и добрите
умения за разрешаване на конфликти допринасят за тяхната съвместимост.
Мъжете обикновено споделят, че се чувстват малко по-щастливи в брака си, отколкото
жени-
Таблица 14.2. фактори, свързани с удовлетворението от брака
Фактор Щастлив брак Нещастен брак
Семеен произход Партньорите си приличат по социоикономически статус, образование,
религия и възраст Партньорите са много различни по социоикономически статус,
образование, религия и възраст
Възраст на сключване След 23-годишна възраст Преди 23-годишна възраст
Продължителност на ухажването Поне 6 месеца По-малко от 6 месеца
Време на първата бременност След първата година от брака Преди или през първата
година от брака
Взаимоотношения с разширеното семейство Топли и положителни Отрицателни;
желание за поддържане на дистанция
Брачни модели в разширеното семейство Стабилни Нестабилни; чести раздели и
разводи
финансов и трудов статус Сигурен Несигурен
Семейни отговорности Споделени; възприятие за справедливост До голяма степен
отговорност на жената; възприятие за несправедливост
Личностни характеристики Емоционално положителни; добри умения за разрешаване
на конфликти Емоционално отрицателни и импулсивни; слаби умения за разрешаване
на конфликти
Забележка: Колкото повече фактори присъстват, толкова по-голяма е вероятността за
брачно щастие или нещастие. Източници: Bradbury, Fincham, & Beach, 2000; Johnson et
al., 2005; Waldinger et al., 2004.
456
те. Макар че в миналото качеството на брачната връзка е имало по-голямо въздействие
върху психичното благополучие на жените, днес то прогнозира психично здраве в
еднаква степен за двата пола (Kurdek, 2005; Williams, 2003). Жените обаче се
чувстват особено неудовлетворени от брака, когато изискванията на съпруга, децата,
домакинската работа и кариерата са смазващи (Saginak & Saginak, 2005).
Изследванията в западни и не-западни индустриализирани страни разкриват, че равната
власт във взаимоотношението и споделянето на семейните отговорности обикновено
повишават удовлетворението на двата пола до голяма степен чрез засилване на
брачната хармония (Amato & Booth, 1995; Xu & Lai, 2004).
В най-лошата си форма брачните взаимоотношения могат да станат контекст за силно
противопоставяне, доминация-подчинение и емоционална агресия и насилие. Както се
обяснява в карето „Социални въпроси“, въпреки че жените по-често са мишени на тежко
малтретиране от партньора, мъжете и жените играят и двете роли: извършител и
жертва.
Предвид дългосрочните последици е изненадващо, че повечето двойки посвещават малко
време преди деня на сватбата в разсъждения върху решението да се оженят
(McGoldrick, Heiman, & Carter, 1993). Курсове в гимназията и в университета върху
семейния живот могат да подпомогнат по-добрия избор на партньор. Консултиране,
насочено към подпомагане на двойките да обсъждат открито желанията си и да
използват положителни, изпълнени с уважение стратегии за решаване на конфликти, е
много ефективно в облекчаване на приспособяването към брака и повишаване на
качеството на взаимоотношението (Christensen & Heavey, 1999; Gordon, Temple, &
Adams, 2005).
Родителство
В миналото решението да се родят деца за много хора в зряла възраст е „биологична
даденост или неизбежно културно изискване“ (Michaels, 1988, р. 23). Днес в
западните индустриализирани страни родителството е въпрос на истински индивидуален
избор. Ефективните техники за контрол върху раждаемостта подпомагат хората да
избегнат раждането на деца в повечето случаи. Промяната на културните ценности
позволява на хората да останат бездетни с по-малко страх от социална критика и
отхвърляне, отколкото преди едно или две поколения.
През 1950 г. 78% от американските женени двойки са били родители. Днес 70% раждат
деца и те обикновено са по-възрастни, когато се ражда първото им дете. В
съответствие с този модел на отложено раждане на деца размерът на семейството в
индустриализираните страни е намалял. През 1950 г. средният брой деца на двойка е
бил 3.1. Днес той е 2.0 в САЩ; 1.8 в Австралия; 1.6 в Канада, Великобритания,
Холандия и Швеция;
1.3 в Австрия, Германия и Япония, и 1.2 в Италия (U. S. Census Bureau, 2006а).
Въпреки това огромното мнозинство от женените хора продължават да приемат
родителството като едно от най-смислените преживявания през живота. Защо го правят
и как предизвикателствата на отглеждането на децата влияят върху хода на живота в
зряла възраст?
Решението да се родят деца. Изборът на родителството е повлиян от сложна поредица
от фактори, включително финансови обстоятелства, лични и религиозни ценности и
здравослов-но състояние. Жените с традиционна полова идентичност обикновено решават
да родят. Дали жената работи, има по-малко въздействие върху раждането, отколкото
нейната професия. Жените с по-високостатусни, налагащи много изисквания кариери по-
рядко избират родителството и когато го правят, по-често го отлагат, отколкото
жените с не толкова всепоглъщаща работа (Barber, 2001; Tangri & Jenkins, 1997).
Когато са запитани за желанието си да имат деца, американците споменават различни
предимства и недостатъци. Съществуват някои етнически и регионални различия, но във
всички групи най-важните причини за раждане на деца включват топлото, изпълнено с
любов отношение и стимулацията и забавата, която децата осигуряват. Освен това
често се споменават растежът и учебните преживявания, които децата привнасят в
живота на възрастните, желанието да има кой да продължи делото ти след твоята смърт
и чувствата на постижение и творчество, които се пораждат от подпомагането на
децата да израснат (Cowan & Cowan, 2000; O’Laughlin & Anderson, 2001).
Повечето млади възрастни освен това осъзнават, че раждането на деца означава години
допълнителни грижи и отговорности. Сред недостатъците на родителството те цитират
най-често „загубата на свобода“, следвана от „финансовото напрежение“. Всъщност
цената на отглеждането на детето е основен фактор в ►
457
Малтретиране на партньора
Насилието в семейството е широко разпространен здравословен проблем и въпрос на
човешките права, появяващ се във всички културни и социоикономически групи. Често
една форма на домашно насилие е свързана с други. Спомнете си историята на Карън в
тринадесета глава. Съпругът й Майк не само я напада сексуално и физически, но я
малтретира психологически - като я изолира, унижава и постъпва низко с нея (Dutton
et al., 2001). Агресивните възрастни чупят любимите вещи на партньора си, правят
дупки в стените или хвърлят предмети. Ако присъстват деца, те също могат да станат
жертви.
Малтретирането на партньора, при което съпрузите са извършители, а съпругите са
физически наранявани, е типът, който най-вероятно ще се съобщава на властите. Много
актове на семейно насилие обаче не се съобщават. Когато изследователите питат
американски двойки за кавгите, които водят до актове на враждебност, мъжете и
жените споделят сходни проценти на атаки (Archer, 2002а; Straus, 1999). Например в
голямо национално проучване на канадците 7% от жените и 6% от мъжете сочат, че са
били физически малтретирани от брачния партньор през изминалите пет години
(Statistics Canada, 2005c). Жените обаче е по-вероятно да преживяват физически
нападения, които водят до сериозно нараняване - побои, задушаване, заплахи с
оръжие. Мъжете са по-често мишени на ритане, шамари, хвърлени предмети и заплахи с
ножове (Hoff, 2001). Малтретирането на партньора се наблюдава в еднакъв процент и в
еднополовите, и в хетеросексуалните взаимоотношения (Schwartz & Waldo, 2004).
„Привличане на вниманието на партньора“, „спечелване на контрол“ и „изразяване на
гнева“ са причините, които партньорите обикновено посочват за малтретирането
помежду им (Straus,
1999).
Фактори, свързани с малтретирането на партньора. Във взаимоотношенията, в които има
малтретиране, доминацията-подчинени-ето понякога тече от съпруга към съпругата, а
друг път обратно. В около половината от случаите и двамата партньори са агресивни и
прибягват до насилие (Cook, 1997). Взаимоотношението на Марвин и Пат ни помага да
разберем как ескалира малтретирането на партньора. Малко
след сватбата Пат започва да се оплаква от изискванията на работата на Марвин и
настоява той да се връща у дома рано, за да прекарва време с нея. Когато той оказва
съпротива, тя хвърля епитети, предмети и го шамаросва. Една вечер Марвин толкова се
разгневява заради враждебността на Пат, че разбива чиния в стената, хвърля халката
си и напуска дома. На следващата сутрин Пат се извинява и обещава никога повече да
не го напада. Изблиците ѝ обаче стават по-чести и по-отчаяни
Тези цикли на насилие-разкаяние, в които агресията ескалира, характеризират редица
взаимоотношения. Личността и историята на развитието, семейните обстоятелства и
културните фактори се комбинират, за да направят малтретирането на партньора по-
вероятно (Dixon & Browne, 2003).
Мнозина малтретиращи са прекалено зависими от брачните си партньори, както и са
ревниви, властни и контролиращи. Например мисълта, че Карен ще си тръгне,
предизвиква толкова силна тревожност у Майк, че той наблюдава всичките й действия.
Депресията, тревожността и ниската самооценка също характеризират малтретиращите.
Тъй като те имат големи трудности да управляват гнева, тривиални събития, например
неизгладена риза или закъсняло ядене, могат да задействат агресивни епизоди. Когато
са помолени да обяснят атаките си, те приписват по-голяма вина на партньора си,
отколкото на себе си (Henning, Jones, & Holdford, 2005).
Голям процент малтретиращи брачния си партньор са израсли в домове, в които
родителите са се ангажирали във враждебни взаимодействия, използвали са
дисциплиниращи мерки чрез принуда и са малтретирали децата си (Bevan & Higgins,
2002; Reitzel-Jaffe & Wolfe,
2001). Може би това обяснява защо проблемите с поведението в детството и
отклоняващото се поведение с насилие в юношеството също прогнозират малтретиране на
партньора (Magdol et al., 1998). Стресиращи житейски събития, например загуба на
работата или финансови трудности, увеличават вероятността от малтретиране на
партньора. Заради широко разпространената бедност афроамериканците, индианците и
местните хора в Канада разкриват голям процент на насилие срещу брачния партньор
(Hoff, 2001; Statistics Canada, 2005c). Друг свързан фактор е злоупотребата с
алкохол.
458
Фигура 14.3. Атаки срещу жени от страна на интимния партньор в седем страни
Във всяка страна извадки от жени са помолени да посочат дали някога са изпитвали
физическа агресия от брачния си партньор. Процентът - винаги занижен - е голям във
всички страни. Той е особено голям в страните, които приемат традиционните полови
роли и страдат от широко разпространена бедност (от World Health Organization,
2000b, 2005b).
На нивото на обществото културните норми, които приемат мъжката доминация и
женското подчинение, подпомагат малтретирането на партньора (World Health
Organization, 2000b, 2005b). Както показва фигура 14.3, в страните с широко
разпространена бедност, които одобряват неравенството между половете, насилието
срещу жените от страна на брачния партньор е особено често срещано, засягайки до
40-50% от женското население.
Жертвите са хронично тревожни и депресирани, и преживяват чести панически атаки
(Stuart et al., 2006). Въпреки това редица ситуационни фактори ги обезсърчават от
напускането на тези деструктивни взаимоотношения. Вик-тимизираната съпруга може да
зависи финансово от съпруга си или да се страхува от още по-голяма вреда за себе си
или за децата. Крайните атаки, включително убийство, обикновено се осъществяват
след раздялата на партньорите (Statistics Canada, 2005c). Жертвите от двата пола,
но особено мъжете, се въздържат да ходят в полицията от срам.
► съвременното семейно планиране. Според консервативните оценки днешните родители
на новородени ще похарчат около 185 000 долара в САЩ и 168 000 долара в Канада, за
да отгледат дете от раждането до 18-годишна възраст, а мнозина ще имат значителни
допълнителни разходи за висше образование и финансова зависимост по време на
пробуждащата се зрялост (Child Care Advocacy Association of Canada, 2004; U. S.
Department of Agriculture, 2005a).
Преход към родителството. Първите седмици, след като бебето се появи в семейството,
са пълни с дълбоки промени: нови отговорности по отглеждането му и домакинството,
нарушен сън, по-малко време на взаимоотношението на двойката и повишени финансови
отговорности. В отговор на тези изисквания ролите на съпруга и съпругата обикновено
стават по-традиционни дори и за двойки като Шариз и Ърни, които са отдадени на
равенството на половете и са свикнали да споделят домакинската работа (Cowan &
Cowan, 2000; Salmela-Aro et al., 2001).
За повечето родители на новородени обаче появата на бебето не предизвиква
значително брачно напрежение. Бракове, които са удовле-
творяващи и изпълнени с подкрепа, обикновено остават такива и наподобяват
бездетните бракове по цялостно щастие (Feeney et al, 2001; Miller,
2000). Браковете с проблеми обаче обикновено се изпълват с още по-голям дистрес
след раждането на бебето. В изследване на младоженци, които са интервюирани всяка
година в продължение на шест години, любовта, изразяването на чувство за „ние“
(ценности и цели, подобни на тези на съпругата) и осъзнаването на всекидневния
живот на съпругата прогнозират стабилното или засилващото се удовлетворение на
майката след раждането (Shapiro, Gottman, & Carrere, 2000).
Освен това нарушените очаквания за разделението на труда у дома влияят върху
благополучието на новите родители. В семействата, в които и двамата работят,
колкото по-големи са различията в отговорностите по отглеждането на децата между
мъжа и жената, толкова по-силно спада брачното удовлетворение след раждането,
особено за жените, което има отрицателни последици за взаимодействието родител-
дете. Обратното, споделянето на грижите по детето прогнозират по-голямо родителско
щастие и чувствителност към нуждите на новороденото (Feldman, 2002; Feeney et al.,
2001).
459
Интервенция и терапия. Услугите в общността, които са на разположение на
малтретирани жени, включват кризисни телефонни линии, осигуряващи анонимно
консултиране и социална подкрепа, и защитени домове, предлагащи защита и терапия.
Тъй като много жени се връщат при малтретиращите ги партньори няколко пъти, преди
окончателното да скъсат с тях, общинските агенции обикновено предлагат терапия на
малтретиращите мъже, предимно чрез неколко-месечни до едногодишни групови сесии,
които се конфронтират с ригидните полови стереотипи, учат на умения за общуване и
контрол на гнева и използват социална подкрепа, за да се мотивира поведенческа
промяна (Harway & Hansen, 2004).
Макар че съществуващите терапии са по-добри от нищо, повечето не са ефективни в
справянето с трудностите във взаимоотношението или злоупотребата с алкохол (Stuart,
2005). Днес малко интервенции признават, че мъжете също са жертви. Въпреки това
пренебрегването на техните потребности увековечава домашното насилие. Когато
жертвите не желаят да се разделят с агресивен партньор, от критично значение е
терапевтичен подход за цялото семейство, който се фокусира върху промяната на
взаимодействието между партньорите и намаляването на големия житейски стрес.
Отлагането на раждането за края на 20-те или 30-те години, както правят повече
двойки днес, облекчава прехода към родителството. Изчакването позволява на двойката
да преследва професионалните си цели и да натрупа житейски опит. При тези
обстоятелства мъжете са по-ентусиазирани от перспективата да станат бащи и
следователно по-готови да участват. Жените, чиито кариери са в процес на развитие,
е по-вероятно да насърчават съпрузите си да споделят домакинската работа и грижите
по децата (Coltrane, 1990).
Второто раждане обикновено изисква бащите да поемат още по-голяма роля в
родителството -като се грижат за първородното дете, докато майката се възстановява
и като участват в грижите едновременно за новородено и за малко дете. Добре
функциониращите семейства с новородено второ дете обикновено демонстрират оттегляне
от традиционното разделение на отговорностите, което се е осъществило след първото
раждане. В изследване, което проследява родители от края на бременността през
първата година след раждането на второто дете, готов-
ността на бащата да поставя по-силно ударение върху родителската си роля е силно
свързана с приспособяването на майката след раждането на второто новородено
(Stewart, 1990).
Щедрият, платен отпуск по майчинство, достъпен в индустриализираните страни, но не
и в САЩ, е от критично значение за родителите на новородени деца (вж. трета глава).
Финансовият натиск обаче означава, че много току-що родили жени, които имат право
на неплатен отпуск, си вземат много по-малко дни, отколкото им гарантира
американският федерален закон, а бащите почти не вземат такъв (Han & Waldf-ogel,
2003). Когато има благоприятни политики на работното място и родителите се
възползват от тях, двойките е по-вероятно да се подкрепят взаимно и да преживяват
семейния живот като удовлетворяващ (Feldman, Susssman, & Zigler, 2004). В резултат
стресът, предизвикан от раждането на дете, остава на управляемо равнище.
Семейства с малки деца. Година след раждането на първото им дете, Шариз и Ърни
получават телефонно обаждане от Хедър, която ги пита как им се струва
родителството: „Радост ли е, дилема ли е или стресиращо преживяване -как ще го
опишете?“.
Подсмихвайки се, Шариз и Ърни отговарят в един глас: „Всичко изброено!“.
В днешния сложен свят мъжете и жените не са толкова сигурни как да отглеждат децата
си, колкото са били предишните поколения. Изясняването на ценностите в отглеждането
на децата и прилагането им по топъл, ангажиран и уместно взискателен начин е от
критично значение за благополучието на следващото поколение и на обществото.
Въпреки това културите невинаги придават приоритет на родителството, както се вижда
от липсата на множество обществени подкрепящи фактори за децата и семействата (вж.
втора глава). Нещо повече: промяната на формите на семейството означава, че животът
на днешните родители се различава съществено от този на миналите поколения.
В предишните глави обсъдихме широк спектър от влияния върху стиловете на отглеждане
на децата, включително лични характеристики на децата и родителите,
социоикономически статус и етнически произход. Взаимоотношението на двойката също е
жизненоважно. Родители, които работят заедно като сътрудничещ си екип,
демонстрирайки солидарност и уважение един
460
към друг в родителските си роли, е по-вероятно да засилят топлите си брачни
взаимодействия, да се чувстват компетентни като родители, да използват ефективни
практики в отглеждането и да имат деца, които се развиват добре (McHale et al.,
2002; Schoppe-Sullivan et al., 2004).
За работещите родители основната борба е да намерят добри грижи за детето, когато
то е бол-но или има нужда от спешни грижи, да вземат отпуск от работата си или да
правят други спешни преустройства (Lower, 2005). Колкото по-малко е детето, толкова
по-силно е чувството на родителите за риск и трудности, особено тези с ниски
доходи, които трябва да работят на дълго работно време, за да плащат сметките си, а
често - в САЩ - нямат социални придобивки в работата си (здравно осигуряване или
платен отпуск по болест) и обикновено не могат да си позволят да плащат за грижи за
детето извън дома (Halpem, 2005b). Когато няма компетентни, удобни грижи за детето
извън дома, жената обикновено е изправена пред допълнителен натиск. Тя трябва или
да ограничи, или да се откаже от работата си, а това има фундаментални последици в
семействата с малки доходи, или да търпи нещастни деца, пропуснати работни дни и
непрекъснато търсене на нови решения на ситуацията.
Въпреки предизвикателствата, отглеждането на малки деца е могъщ източник на
развитие за хората в зряла възраст. Родителите споделят, че то разширява
емоционалните им способности и обогатява живота им. Например Ърни отбелязва, че
чрез участието си в отглеждането на детето се е почувствал „завършен“ като човек.
Други ангажирани родители казват, че родителство-то им е помогнало да се настроят
фино към чувствата и потребностите на другите, изисквайки от тях да станат по-
толерантни, самоуверени и отговорни, и е разширило техните приятелски и общностни
връзки (Coltrane, 1990; Nomaguchi & Milkie, 2003).
Семейства с юноши. Юношеството носи резки промени в родителските роли. В
единадесета и дванадесета глава отбелязахме, че родителите трябва да ревизират
отношението си със своите деца в юношеска възраст - да смесват насоката със
свободата и постепенното разхлабване на контрола. Когато юношите започнат да
печелят автономия и да изследват ценностите и целите в търсенето си на идентичност,
родителите често се оплакват, че техният тийнейджър е твърде фокусиран върху
връстниците и вече не желае
да бъде със семейството. Засилените препирни между родителите и детето за дребни
неща взема своето, особено за майките, които провеждат повечето преговори с
тийнейджърите.
Като цяло децата като че ли навигират през предизвикателствата на юношеството по-
лесно, отколкото родителите, за мнозина от които брач-ното и житейското
удовлетворение спада. Повече хора търсят семейна терапия през този период от
жизнения цикъл на семейството, отколкото през който и да е друг период (Steinberg &
Silk, 2002; Young, 1991).
Обучение за родители. В миналото животът на семейството се е променял незначително
от едно поколение към следващото и възрастните са научавали нужното за
родителството чрез моделирането и прекия опит. Днешният свят конфронтира
възрастните с редица фактори, които застрашават способността им да успеят като
родители.
Съвременните родители нетърпеливо търсят информация за отглеждането на децата.
Майките на новородени често разглеждат популярните книги за родители като особено
ценни - втори по значение след техните лекари (Deutsch et al., 1988). Освен това те
насочват погледа си към мрежи от други жени за познания и помощ. Бащите, обратното,
рядко имат социални мрежи, чрез които да могат да учат за отглеждането и
възпитанието на децата. Следователно те често се обръщат към майките, за да се
ориентират как да се държат с детето си, особено ако имат брак с близки,
доверителни отношения (Lamb & Lewis, 2004; McHale, Kuersten-Hogan, & Rao, 2004).
Спомнете си от шеста глава, че брачната хармония подпомага положителното ангажиране
и на двамата родители с новороденото, но е особено важна за бащите.
Съществуват курсове за обучение на родители, които подпомагат изясняването на
ценностите в отглеждането на децата, подобряват общуването в семейството,
разбирането как децата се развиват и приложението на по-ефективни родителски
стратегии. Различни програми дават положителни резултати, включително подобрено
взаимодействие родител-дете, по-гъвкави родителски нагласи и засилено съзнание на
родителите за ролята им като възпитатели на децата си (Shumow, 1998; Smith, Perou,
& Lesesne,
2002). Друга полза е социалната подкрепа -възможностите за обсъждане на
притесненията с експерти и други отдадени родители.
461
Какви стратегии могат да използват двойките, за да облекчат прехода към първото
раждане? Ами второто?
След сватбата си Шариз е убедена, че е направила грешка. Посочете фактори, които
поддържат брака ѝ и го карат да се превърне в изключително щастлив съюз.
Сега с родителите си ли живеете, или самостоятелно? Кои фактори са допринесли за
жилищна-та ви ситуация? Ако живеете самостоятелно, взаимоотношението ви с
родителите ви промени ли се по начини, които съответстват на резултатите от
изследванията?
Разнообразие на начина на живот на възрастните
Настоящият спектър от начини на живот в зряла възраст датира от 60-те години на XX
век, когато младите хора започват да поставят под съмнение традиционната мъдрост на
предишните поколения и да се питат: „Какви ангажименти трябва да поема, за да водя
пълноценен и награждаваш живот?“. След като обществеността става по-толерантна към
различни начини на живот, избори като оставането неженен, съжителството, оставането
без деца и разводът изглеждат по-достъпни.
Днес нетрадиционните възможности за семейство са завладели съществено място в
Северна Америка. Много хора в зряла възраст преживяват не един, а няколко. Докато
разглеждаме тези варианти на следващите страници, ще видим, че някои възрастни
вземат преднамереното решение да приемат даден начин на живот, докато други просто
попадат в него. Начинът на живот може да е наложен от обществото, какъвто е случаят
със съжителстващите еднополови двойки в САЩ, които не могат законно да се оженят в
повечето щати. Възможно е някои хора да избират определен начин на живот, защото се
чувстват отблъснати от друг, например когато бракът се влоши. Накратко, приемането
на начин на живот може да е под или извън контрола на човека.
Живеещи сами
След като завършва образованието си, Хедър се присъединява към Корпуса на мира и
прекарва пет години в Африка. Макар и отворена за дълготрайна връзка, тя има само
мимолетни флиртове. Когато се връща в САЩ, приема ръководна позиция в
застрахователна компания. Професионалното предизвикателство и пътуванията ангажират
изцяло времето ѝ. На 35 г., на един обяд с Шариз, тя разсъждава върху живота си:
„Бях отворена за брака, но след като кариерата ми излетя, той щеше да пречи. Сега
толкова съм свикнала с независимостта, че се съмнявам дали ще мога да се приспособя
към живота с друг човек. Харесва ми да си стегна багажа и да заминавам там, където
искам, когато искам, без да е необходимо да питам някого или да се съобразявам с
някого. Има обаче и негативи: спя сама, през повечето време се храня сама и
прекарвам огромна част от свободно-то си време сама.“
Животът сам - без интимен партньор - се е разпространил през последните години,
особено сред хората в ранна зряла възраст. Например процентът на американците на
възраст от 30 до 34 години, които никога не са се женили, се е повишил шест пъти от
1970 г. на около една трета от мъжете и една четвърт от жените. Повече хора се
женят по-късно или изобщо не сключват брак, а разводите са способствали за
увеличаване на броя неженени възрастни. Предвид тези тенденции, е вероятно повечето
американци да прекарат значителна част от живота си сами, а растящо малцинство -
около 8 до 10% - и да останат така (Statistics Canada, 2003d; U. S. Census Bureau,
2006b).
Тъй като се женят по-късно, повече млади възрастни мъже, отколкото жени са
неженени. Жените обаче е много по-вероятно от мъжете да останат неомъжени дълги
години от живота си. С възрастта има все по-малко мъже с характеристики, които
повечето жени търсят в партньора - същата възраст или по-възрастен, еднакво добре
или по-добре образован и успял в професията си. Обратното, мъжете могат да избират
партньори от голям пул от по-млади неомъжени жени. Заради тенденцията жените да се
женят за мъже с по-висок статус от тях, а мъжете - за жени с по-нисък статус от
техния, мъжете с физически занятия и жените с престижна кариера са свръхпредставени
в групата на неженените след 30-годишна възраст.
462
Съществуват и етнически различия. Например процентът афроамериканци, които никога
не са се женили, е близо два пъти по-голям от този за белите в ранната зряла
възраст. Както ще видим по-нататък, голямата безработица при черно-кожите мъже
пречи на брака. Мнозина афроамериканци в крайна сметка се женят в края на 30-те и
40-те си години, период, в който процентът бракове на чернокожите и на белите се
доближава (U. S. Census Bureau, 2006b).
Най-често цитираните предимства на живота сам са свободата и мобилността.
Неженените обаче признават и недостатъците: самотата, месомелачката на излизането
на срещи, ограничения сексуален и социален живот, намаленото чувство на сигурност и
чувството на изключване от света на женените двойки. Неженените мъже имат повече
соматични и психични проблеми, отколкото неомъжените жени, които обикновено се
примиряват с начина си на живот, отчасти заради по-голямата социална подкрепа,
която жените получават от интимните еднополови приятелства (Pinquart,
2003). Освен това мъжете, които никога не са се женили, е по-вероятно да
произхождат от пълно с конфликти семейство и личностни характеристики, които
допринасят както за липсата на брак, така и за трудностите с приспособяването
(Buunk & van Driel, 1989).
Много неженени хора преминават през стре-сиращ период в края на 20-те си години,
когато повечето от приятелите им са вече женени. За неомъжените жени средата на 30-
те години е друг период на изпитания, тъй като биологичният краен срок за раждането
на дете наближава. Някои решават да станат родители чрез изкуствена ин-семинация
или любовна връзка. Все по-голям брой жени осиновяват дете, често от чужда държава.
Съжителство
Съжителството се отнася до начин на живот на неженени двойки, които имат сексуално-
ин-тимна връзка и живеят заедно. До 60-те години на XX век съжителството в
западните страни до голяма степен е ограничено до хората в зряла възраст с нисък
социоикономически статус. Оттогава то се е увеличило във всички групи, като
увеличението е особено драматично при добре образованите млади хора в благоприятно
икономическо положение. Както показва фигура 14.4, днешните млади възрастни в
Северна Америка е много по-вероятно от тези отпреди едно поколе-
ние да формират първия си брачен съюз чрез съжителство. Сред хората в 20-те си
години съжителството днес е предпочитаният начин на навлизане в отдадено интимно
партньорство, избиран от повече от 50% от двойките (Statistics Canada, 2002а; U. S.
Census Bureau, 2006b). Процентът на съжителстващите е още по-голям при възрастните
с провалени бракове (Cohan & Kleinbaum, 2002).
Фигура 14.4. Поколенческо увеличение на първия брачен съюз, започващ като
съжителство в САЩ и Канада
В сравнение с преди едно поколение, младите хора в Северна Америка е много по-
вероятно да изберат съжителството като начин за формиране на първия си брачен съюз.
(Данните за 1970-1974 г. са достъпни само за САЩ.) (От Bumpass & Lu, 2000;
Statistics Canada, 2002a; U. S. Census Bureau, 2006b.)
Макар че американците са по-отворени за съжителството, отколкото в миналото,
нагласите им все още не са толкова положителни, колкото са на западноевропейците.
Нещо повече: американските и канадските двойки, които съжителстват, преди да са се
сгодили, за да се оженят, са по-склонни да се разведат, отколкото двойките, които
изчакват, за да заживеят заедно след като са се обвързали един с друг. Тази връзка
е по-слаба или отсъства в западноевропейските страни, където съжителството е
напълно интегрирано в обществото и съжителстващите са почти също толкова отдадени
един на друг, колкото и женените двойки (Fussell & Gauthier, 2005; Kline et al.,
2004). В Северна Америка хората, които съжителстват преди годежа, обикновено имат
не тожова традиционни ценности. Имат повече сексуални партньори и са политически
по-либерал-ни, по-малко религиозни и по-андрогинни. Освен това голям брой от тях
имат родители, които
463
са разведени (Axinn & Barber, 1997; Cunningham & Antill, 1994).
Тези лични характеристики може би допринасят за отрицателните резултати, свързвани
със съжителството. Самото съжителство също играе роля. Американските съжителстващи
е по-малко вероятно от женените да обединяват финансите си или съвместно да са
собственици на дом. Освен това те имат взаимоотношение с по-ниско качество (Cohan &
Kleinbaum, 2002; Kline et al., 2004). Може би отворената природа на съжи-
телстването намалява мотивацията за развитие на ефективни умения за разрешаване на
конфликти. Когато съжителстващите пренесат отрицателната комуникация в брака, тя
подкопава брачно-то удовлетворение.
Определени двойки обаче са изключение от току-що описаните тенденции. Хората, които
съжителстват след раздяла или развод, често подлагат на внимателна проверка новата
връзка, за да предотвратят още един провал, особено когато участват и деца. В
резултат те съжителстват по-дълго и е по-малко вероятно да се придвижат към брак
(Smock & Gupta, 2002). По същия начин съжителството често е алтернатива на брака
при двойките с нисък социоикономически статус. Мнозина разглеждат доходите си като
твърде несигурни, за да сключват брак, и продължават да живеят заедно, понякога и
раждайки деца и женейки се, когато финансовият им статус се подобри (Jayakody &
Cabrera, 2002). И накрая, съжителстващите хомосексуални двойки споделят силна
отдаденост, равна на тази на женените хора. Когато взаимоотношенията им станат
трудни, ги прекратяват по-често, отколкото браковете само заради по-малкото бариери
пред раздялата, включително общи деца, финансова зависимост от партньора или
притеснения за цената на развода (Kurdek, 1998).
Липса на деца
На работното си място Шариз опознава Беат-рис и Даниел. Женени от седем години и в
средата на 30-те си години, те нямат и не планират да имат деца. На Шариз тяхната
връзка изглежда особено грижовна и изпълнена с любов. „Първоначално бяхме отворени
за възможността да станем родители - обяснява Беатрис. - В крайна сметка обаче
решихме да се съсредоточим върху брака си.“
Някои хора са недоброволно бездетни, защото не са открили партньор, с когото да
споделят
родителството, или усилията им в терапия за повишаване на фертилитета не са успели.
Беатрис и Даниел са в друга категория: мъжете и жените, които са доброволно
бездетни.
Броят на американските двойки, които избират да нямат деца, не е сигурен, защото
добро-волното бездетство невинаги е окончателно състояние. Малко хора решават
отрано, че не желаят да бъдат родители, и се придържат към плановете си. Повечето
обаче - подобно на Беатрис и Даниел - вземат решението си, след като са били женени
и са развили начин на живот, от който не желаят да се откажат. По-късно някои
променят мнението си.
Освен удовлетворението от брака и свободата от отговорности по отглеждане на
децата, често цитирани причини за бездетството включват кариерата на жената и
икономическата сигурност. В съответствие с тези мотиви доброволно бездетните
обикновено са с висше образование, имат престижна работа и са силно отдадени на нея
(Kemkes-Grottenhaler, 2003). Мнозина са единствени или първородни деца, чиито
родители са насърчавали постиженията и независимостта. В културите, които
стереотипизират отрицателно бездетството, не е изненадващо, че доброволно
бездетните жени разчитат повече на себе си и са по-себеутвърждаващи (Morell, 1994).
Доброволно бездетните възрастни са също толкова доволни от живота си, колкото и
родителите, имащи топли взаимоотношения с децата си. Обратното, възрастните, които
не могат да преодолеят безплодието, вероятно ще са неудовлетворени, а някои и
дълбоко разочаровани, други - амбивалентни в зависимост от компенсиращите награди в
други области на живота (Letherby, 2002; Nichols & Pace-Nichols, 2000).
Бездетството пречи на приспособяването и удовлетворението от живота само когато е
отвъд контрола на човека.
Развод и повторен брак
Процентът на разводите се е стабилизирал от средата на 80-те години на XX век
отчасти заради повишаващата се възраст на включване на брак, която е свързана с по-
голяма финансова стабилност и удовлетворение от брака. Освен това увеличаването на
броя на съжителстващите намалява разводите: много американски връзки, които някога
са щели да бъдат бракове, сега се разпадат преди брака (Bumpass, 2004; Heaton,
2002). Въпреки това 45% от американ-
464
ските и 30% от канадските бракове се разтрогват. Тъй като повечето разводи стават
до седмата година от брака, много от тях включват малки деца. Разводите са често
срещани и при прехода към средата на живота, когато хората имат деца в юношеска
възраст - период (както беше отбелязано) на намалено удовлетворение от брака.
Фактори, свързани с развода. Защо толкова много бракове се провалят? Както
илюстрира разводът на Кристи и Гари, най-очевидната причина са разстроените
взаимоотношения между съпрузите. Кристи и Гари не се карат повече от Шариз и Ърни,
но техният стил на решаване на проблемите е неефективен. Когато Кристи изразява
притеснение, Гари реагира с негодувание, гняв и оттегляне - модел на изи-скване-
оттегляне, откриван при много партньори, които се разделят. Друг типичен стил
включва ограничени конфликти, но партньорите все повече водят отделен живот, защото
имат различни очаквания за семейния живот и малко общи интереси, дейности или
приятели (Gott-man & Levenson, 2000).
Кои проблеми лежат в основата на тези дез-адаптивни комуникационни модели? В 9-
годиш-но лонгитюдно изследване, изследователите питат национална извадка от 2000
женени американци за брачните проблеми и ги проследяват 3, 6 и 9 години по-късно,
за да открият кои са се разделили или развели (Amato & Rogers, 1997). Съпругите
споделят повече проблеми от съпрузите, като половата разлика до голяма степен
включва чувствата на съпругата, например гняв, наранени чувства и изменчивост на
настроението. Съпрузите като че ли имат трудности с идентифицирането на дистреса на
съпругата си, което допринася за нейното възприемане на брака като нещастен.
Независимо кой от брачните партньори споделя проблема или е преценен като отговорен
за него, най-убедителните прогностични фактори за развода през следващото
десетилетие са изневярата, глупавото харчене на пари, пиенето или употребата на
дрога, ревността, ангажирането в дразнещи навици и променливите настроения.
Фоновите фактори, които увеличават вероятността от развод, са по-младата възраст на
сключване на брака, неходенето на църква, предишният развод и родители, които са
разведени - всички те са свързани с трудности в брака. Слабото религиозно
ангажиране може да пови-
шава вероятността от развод чрез отстраняването на влиятелен контекст за вдъхване
на положителни нагласи и поведения към брака. Изследванията, проследяващи семейства
през повече от две десетилетия, разкриват, че разводът на родителите повишава риска
от развод поне при следващите две поколения, отчасти защото създава проблеми с
приспособяването на децата и намалява ангажирането с нормата на брака до живот
(Amato & Cheadle, 2005; Hetherington & Elmore,
2004).
Зле образованите, икономически затруднените двойки, които страдат от множество
житейски стресове, е особено вероятно да се разделят (Amato, 2000). Случаят на
Кристи обаче представя друга тенденция: повишаване на разпадането на браковете сред
образованите, ориентирани към кариерата, икономически независимите жени. Когато
статусът на жената на работно-то място и доходите ѝ надвишават тези на съпруга,
рискът от развод се увеличава - връзка, обяснена от различаващите се полово-ролеви
убеждения между брачните партньори (Sayer & Bianchi, 2000). Липсата на подкрепа от
страна на съпруга за кариерата на съпругата може съществено да засили нещастието й,
а следователно и вероятността тя да прекрати брака. Като цяло жените е два пъти по-
вероятно от мъжете да заведат дело за развод (Popenoe, 2006).
Последствия от развода. Разводът включва загуба на начин на живот и следователно
част от А за, който се поддържа от него. В резултат той дава възможности както за
положителна, така и за отрицателна промяна.
Непосредствено след раздялата мъжете и жените страдат от нарушени социални мрежи,
спад в социалната подкрепа и засилена тревожност, депресия и импулсивно поведение
(Amato, 2000). За повечето тези реакции утихват до две години. Жените, които са
имали традиционен брак и са организирали идентичността си около съпрузите си, имат
особено големи трудности (Hetherington, Law, & O’Connor, 1994). Някои бащи без
родителски права се чувстват дезориентирани и лишени от корен в резултат на намален
контакт с децата. Други се разсейват с бясна социална активност (Cherlin, 1992).
Откриването на нов партньор допринася най-много за удовлетворението от живота на
разведените (Forste & Heaton, 2004; Wang & Amato,
2000). To обаче е от по-критично значение за мъжете, които се приспособяват по-зле
от же-
465
ните към самостоятелния живот. Въпреки самотата и спада в доходите (вж. десета
глава), жените обикновено се вземат в ръце по-лесно след развода. Например Кристи
си създава пет нови приятелства и извлича чувство за разчитане на себе си, които
може би нямаше да се появят, ако тя бе останала омъжена за Гари. Някои жени обаче,
особено тези, които са тревожни и страхливи или остават силно привързани към
бившите си съпрузи, преживяват спад в самооценката и упорита депресия, и са склонни
многократно да си създават неуспешни връзки (Amato, 2000; Ganong & Coleman, 1994).
Професионалното обучение, непрекъснатото образование, напредъкът в кариерата и
социалната подкрепа от семейството и приятелите играят жизненоважна роля в
икономическото и психичното благополучие на редица разведени жени (DeGarmo &
Forgatch, 1997).
Повторен брак. Средно, хората се женят по-вторно до четири години след развода;
мъжете го правят малко по-бързо от жените. Повторните бракове са особено уязвими на
разтрогване по няколко причини. Макар че хората често се женят повторно по любов,
практическите съображения: финансова сигурност, помощ в отглеждането на децата,
облекчение от самотата и социално приемане, изпъкват в по-голяма степен във вторите
бракове, отколкото в първия. Тези съображения не осигуряват здрава основа за
дълготрайно партньорство. Второ, някои хора пренасят отрицателните модели на
взаимодействие и решаване на проблеми от първия си брак във втория. Трето, хората с
провалил се брак зад гърба си е по-вероятно да разглеждат развода като приемливо
решение, когато проблемите в брака отново излязат на повърхността. И накрая,
повторно женените двойки преживяват по-силен стрес от ситуацията на доведеното
семейство (Bray, 1999; Coleman, Ganong, & Fine, 2000). Както ще видим, връзките
пастрок/мащеха-до-ведено дете са силен прогностичен фактор за брачното щастие.
Средно погледнато, нужни са три до пет години, за да могат слетите семейства да
развият свързаността и комфорта на незасегнатите биологични семейства (Ihinger-
Tallman & Pasley,
1997). Обучението по семеен живот, брачното консултиране и груповата терапия могат
да помогнат на разведените и женени повторно възрастни да се адаптират към
сложността на новата си ситуация (Forgatch, Patterson, & Ray, 1996).
Различни стилове на родителство
Разнообразните семейни форми водят до различни стилове на родителство. Всеки тип
семейство - слято, родители, които никога не са се женили, хомосексуално и т.н. -
представя уникални предизвикателства пред родителската компетентност и психичното
благополучие на хората в зряла възраст.
Доведени родители. Независимо дали доведените деца живеят в домакинството или идват
от време на време, доведените родители са в труд-на ситуация. Те влизат в
семейството като аутсайдери и твърде често, бързо навлизат в новата си родителска
роля. Тъй като няма топлата връзка на привързаност, на която да стъпят, техните
дисциплиниращи мерки обикновено са неефективни. Доведените родители често
критикуват биологичните, че са прекалено снизходителни, докато биологичните
родители разглеждат доведените като твърде сурови - разлики, които могат да
разделят двойката. В сравнение с родителите с първи брак женените повторно родители
споделят по-силно напрежение и несъгласия, повечето от които се центрират върху
въпросите на отглеждането на децата. Когато и двамата възрастни имат деца от
предишни бракове, а не само едно, съществуват повече възможности за конфликти и
качеството на взаимоотношението е по-лошо (Coleman, Ganong, & Fine, 2000).
Мащехите е особено вероятно да преживеят конфликти. Тези, които преди това не са
били омъжени и не са имали деца, може да имат идеализирана представа за семейния
живот, която бързо се разбива. Тъй като от тях се очаква да отговарят за семейните
взаимоотношения, мащехите много скоро откриват, че връзката им с доведеното дете не
се развива незабавно. След развода биологичните майки често са ревниви, не
сътрудничат и са собственически настроени към децата си. Дори когато съпрузите им
нямат родителските права, мащехите се чувстват стре-сирани. Тъй като доведените
деца идват и си отиват от дома, доведените майки сравняват живота със и без
оказващите съпротива деца. Мнозина предпочитат живота без тях и се чувстват виновни
за „немайчинските“ си чувства (Church, 2004; MacDonald & DeMaris, 1996). Без
значение колко усилено доведената майка се опитва да изгради близка връзка с
детето, усилията ѝ вероятно са обречени на провал в краткосрочен план.
466
На доведените бащи със собствени деца е по-лесно. Те обикновено установяват
положителна връзка с доведените деца сравнително бързо, може би защото имат опит в
изграждането на топли връзки родител-дете и не се чувстват толкова притиснати от
доведените майки да се впуснат в родителството. Доведените деца по принцип реагират
благоприятно на усилията на доведените бащи да изградят отношения с тях чрез
приятни дейности (Ganong et al., 1999). Пастро-ците без биологични деца (подобно на
мащехите в същото положение) могат да имат нереалистични очаквания. Или пък
съпругите им да ги подтикват към бащината роля, предизвиквайки негативизъм у
децата.
Грижовното отношение между съпрузите, сътрудничеството от страна на биологичния
родител и готовността на децата да приемат новия брачен партньор на родителя си са
от критично значение за приспособяването. В течение на времето много двойки
засилват взаимоотношението си и изграждат партньорство в родителството, което
подобрява взаимодействията с доведените деца (Church, 2004). Тъй като връзките
доведен родител-доведено дете са трудни за установяване обаче, процентът на
разводите е по-голям за повторно женените двойки с доведени деца в сравнение с тези
без (Bray, 1999).
Самотни родители, които никога не са се женили. Около 10% от американските и 5% от
канадските деца живеят със самотен родител, който никога не се е женил и няма
партньор. От тези родители около 90% са майки и 10% - бащи (U. S. Census Bureau,
2006b; Vanier Institute of the Family, 2004a). По-рано споменахме, че неженените
възрастни понякога решават да станат родители въпреки, че са сами. През последните
години повече неомъжени жени над 30-годишна възраст с високостатусни занятия са
станали родители. Те обаче продължават да са малко на брой и не е добре известно
как те и децата им се справят.
В САЩ най-голямата група родители, които никога не са се женили, са млади
афроамерикан-ки. Над 60% от ражданията на чернокожите майки през 20-те си години са
от жени без партньор в сравнение с 13% от ражданията на бели жени (U. S. Census
Bureau, 2006b). Афроамериканки-те отлагат брака повече, а раждането на дете -по-
малко в сравнение с другите етнически групи в САЩ. Загубата на работата, упоритата
безработица и последващата неспособност на много чернокожи мъже да издържат
семейство допри-
насят за отлагането на брака.
Чернокожите майки, които никога не са се омъжвали, се обръщат към разширеното
семейство, особено към собствените си майки, а понякога и мъжете роднини, за помощ
при отглеждането на децата (Gasden, 1999; Jayakody & Kalil,
2002). За около една трета бракът се сключва до девет години след раждането на
първото дете, но не задължително с биологичния му баща (Wu, Bumpass, & Musick,
2001). Тези двойки функционират почти като другите родители с пръв брак. Техните
деца често не осъзнават, че бащата е всъщност пастрок и родителите не споделят
трудностите при отглеждането на децата, типични за слетите семейства (Ganong &
Coleman, 1994).
Въпреки това за много жени с нисък социо-икономически статус майчинството без брак
и съпруг, по принцип увеличава финансовите трудности (Lipman et al., 2002). Децата
на майки с нисък социоикономически статус, които никога не са се омъжвали, в чието
отглеждане отсъства баща, имат по-ниски постижения в училище и демонстрират повече
примери на антисоциално поведение, отколкото децата на семейства с пръв брак с
нисък социоикономически статус - проблеми, които затрудняват живота на майките
(Coley, 1998). Бракът с биологичния баща на детето обаче облагодетелства децата
само когато бащата осигурява надеждна икономическа и емоционална подкрепа. Когато
майката се омъжи за антисоциален баща, детето ѝ е в по-голям риск от поведенчески
проблеми, отколкото ако го отглежда сама (Jaffee et al., 2003). Засилването на
социалната подкрепа и възможностите за образование и заетост за родителите с нисък
социоикономически статус значително ще повиши благополучието на неомъжените майки и
техните деца.
Хомосексуални родители. Няколко милиона американски и десетки хиляди канадски
хомосексуалисти са родители, повечето чрез предишни хетеросексуални бракове, някои
чрез осиновяване, а растящ брой чрез репродуктивни технологии (Ambert, 2003;
Patterson, 2002). В миналото законите, приемащи, че хомосексуалистите не могат да
бъдат адекватни родители, караха хората, които се развеждат с хетеросексуален
партньор, да губят родителските права над децата си. Днес някои щати и Канада
приемат сексуалната ориентация сама по себе си за нерелевантна по отношение на
родителските права. Няколко американски щата обаче забраняват осиновяванията от
хомосексуалисти (Laird, 2003).
Изследванията върху хомосексуални родители и деца са ограничени и до голяма степен
базирани на малки извадки от доброволци. Резултатите от тях сочат, че
хомосексуалните родители са също толкова отдадени и ефективни в отглеждането на
децата, колкото и хетеросексуалните (Tasker, 2005). Освен това, независимо дали са
родени или осиновени от родителите си, или са заченати чрез донорна инсеминация,
децата в хомосексуалните семейства не се различават от тези в хетеросексуалните по
психично здраве, отношения с връстниците и полова идентичност (Allen & Burrell,
1996; Flaks et al., 1995; Golom-bok & Tasker, 1996). Две допълнителни изследвания,
които преодоляват потенциалната предубеденост, свързана с извадките от доброволци
чрез включване на всички семейства с майка лесбийка, която е заченала деца в
клиника по фер-тилитет, също разкриват, че децата се развиват благоприятно
(Brewaeys et al., 1997; Chan, Raboy, & Patterson, 1998). Сред участниците,
привлечени от представителна извадка от британски майки и техните 7-годишни деца,
тези, отгледани в семейства с майка лесбийка, също са сходни на връстниците им,
отгледани в хетеросексуални семейства, по приспособяване и предпочитания към полова
роля (Golombok et al., 2003). Нещо повече: децата на хомосексуални родители не се
различават от останалите по сексуална ориентация; огромното мнозинство са
хетеросексуални (Tasker, 2005).
Когато членовете на разширеното семейство имат трудности да ги приемат,
хомосексуалните майки и бащи често изграждат „избрано семейство“ чрез приятели,
които приемат ролята на роднини. Обикновено родителите на хомосексуалисти не могат
да издържат на окончателното скъсване (Hare, 1994). С времето взаимодействията
между хомосексуалните родители и техните биологични семейства стават по-положител-
ни и подкрепящи.
Съществен проблем за хомосексуалните родители е, че децата им ще бъдат
стигматизирани заради тяхната сексуална ориентация. Повечето изследвания сочат, че
дразненето или малтретирането са рядкост, тъй като родителите и децата внимателно
управляват информацията, която разкриват на околните (Tasker, 2005). В едно
австралийско изследване обаче, макар че повечето деца от 3. до 10. клас се пазят от
обсъждане на взаимоотношението на родителите им с връстниците, почти половината
споделят тормоз (Ray & Gregory, 2001). Като цяло семействата, оглавя-
вани от хомосексуалисти, могат да се различат от останалите само по проблемите,
свързани с живота в неподкрепящо общество.
Защо самотното родителство на хора, които никога не са се женили, е особено често
срещано сред афроамериканците? Кои условия влияят върху благополучието на родителя
и на детето в тези семейства?
След като „ходят“ в продължение на година, Уан-да и Скот решават да заживеят
заедно. Техните родители се притесняват, че съжителството може да намали шансовете
на Уанда и Скот за успешен брак. Оправдан ли е този страх? Защо „да“ или защо „не“?
Вашите преживявания или тези на приятелите ви съответстват ли на изследователските
резултати за съжителството, живота сам, родителите, които никога не са се женили,
или хомосексуалните родители? Изберете един пример и го обсъдете.
Освен семейния, професионалният живот е жизненоважна сфера на социалното развитие в
ранната зряла възраст. След като изберат професия, младите хора трябва да се научат
как да изпълняват задачите в нея добре, да се разбират с колегите, да реагират на
авторитета и да защитават интересите си. Когато трудовите преживявания са
положителни, възрастните развиват нова компетентност, изпитват чувство на лично
постижение, създават си нови приятели и стават финансово независими и сигурни.
Както видяхме, особено за жените, но и за мъжете, които подкрепят кариерното
развитие на партньорите си, стремежите и постиженията на работното място и
семейството са взаимно преплетени.
Установяване на кариера
Дискусията ни върху теориите на Левинсън и Вейлънт подчерта разнообразните пътеки и
график на кариерното развитие. Да разгледаме още
467
468
веднъж големите вариации според Шариз, Ърни, Кристи и Гари в установяването на
тяхната кариера. Както е типично при мъжете, кариерата на Ърни и на Гари е дълга и
непрекъсната, започвайки след завършването на формалното обучение и завършвайки с
пенсионирането. Подоб-но на много жени, Шариз и Кристи имат прекъсващ кариерен път
— начупен или отлаган от отглеждането на децата и другите нужди на семейството
(Hite & McDonald, 2003). Нещо повече: не всички хора се впускат в професионалните
занятия от мечтите си. В австралийско изследване, което проследява 1200 млади хора
след завършване на обучението им, във всеки момент през следващите 7 години само
20% работят в област, съответстваща на най-силния им интерес (Athanasou, 2002).
Дори за тези, които навлизат в избраната област, първоначалните преживявания
нерядко са обезсърчаващи. В министерството на здравеопазването Шариз открива, че
срещите на комисиите и бумащината изяждат голяма част от деня ѝ. Тъй като всеки
проект има краен срок, натискът за продуктивност върху нея е огромен.
Приспособяването към неочаквани разочарования в заплащането, началниците и колегите
е трудно. Когато новите работници осъзнаят несъответствието между очакванията и
реалността, оставките са често срещани. Средно, хората в 20-те си години се местят
на нова работа на всеки две години (Petersen & Gonzales, 1999).
След период на оценка и приспособяване, младите възрастни в повечето случаи
„усядат“ в работата си. В кариерите с възможности за издигане обаче големите
стремежи често трябва да се ревизират „надолу“, защото структурата на повечето
институции наподобява на пирамида с ограничен брой висши ръководни длъжности. Освен
възможността, върху напредъка в кариерата влияят и личните характеристики. Както ще
видим, чувството за Аз-ефективност - убеждението в собствената способност да се
успее - е много влиятелно. Младите хора, които са силно тревожни за грешките или
провала на работното място, обикновено имат или твърде малки, или твърде големи
кариерни стремежи. Когато се натъкнат на пречки, те бързо стигат до заключението,
че кариерните задачи са твърде трудни, и се отказват (Lent & Brown, 2002). В
резултат те постигат по-малко, отколкото биха позволили способностите им.
Спомнете си от нашата дискусия на теорията на Левинсън, че успехът в кариерата
често зави-
си от качеството на менторското взаимоотношение. Достъпът до ефективен ментор е
повлиян от наличието на желаещи хора и от способността на човека да си избере
подходящия колега (Crosby, 1998). Най-добрите ментори рядко са топ ръководителите,
които обикновено са свръхан-гажирани и следователно нямат особено време да оказват
помощ и да изразяват съчувствие. Обикновено младите възрастни са в по-добра позиция
с ментори от по-ниските нива - по-опитни колеги или членове на професионалната си
асоциация (Allen & Finkeistein, 2003).
Жените и етническите малцинства
Макар че жените и етническите малцинства са проникнали почти във всички професии,
техните способности често не се развиват в максималния обем. Жените по принцип - и
тези, които са членове на малцинствата в икономически неизгодно положение в
частност - остават концентрирани в занятия, които предлагат малко възможности за
напредване, и са недостатъчно представени в ръководните и мениджърските роли (вж.
тринадесета глава). Макар че цялостното разминаване между заплащането на мъжете и
на жените днес е по-малко, отколкото преди 25 години, то си остава значително. На
всеки долар, спечелен от 25- до 34-годишен мъж, средната американка на същата
възраст печели около 82 цента - разлика, която се увеличава с възрастта (Prokos &
Padavic, 2005). Тъй като мъжете и жените със сходен трудов опит и професионален
статус се различават много по-малко по доходи, за тази разлика са отговорни по-
скоро половите различия в кариерното развитие (Venable, 2002).
Особено за жените в традиционно феминизи-раните занятия, кариерното планиране често
е краткосрочно и е обект на промени. Мнозина влизат и излизат от пазара на труда
няколко пъти, докато раждат и отглеждат децата. Между 18- и
34-годишна възраст типичната жена е била извън работната сила 26% от времето в
сравнение с
11-те процента при средностатистическия мъж (Hynes & Clarkberg, 2005; U. S.
Department of Labor, 2004). Времето прекарано извън кариерата, силно спъва
напредъка - основна причина жените в престижни, доминирани от мъжете кариери да са
склонни да отлагат или да избягват раждането на деца (Blair-Loy & DeHart, 2003).
Слабата Аз-ефективност по отношение на доминираните от мъжете области също
ограничава напредъка в кариерата за жените. Жените,
469
които се в нетрадиционни кариери, обикновено имат „мъжествени“ черти: силна
ориентация към постижения, разчитане на себе си и убеждение, че усилията ще доведат
до успех (Petersen & Gonzales, 1999). Дори и тези със силна Аз-ефек-тивност обаче
са по-малко сигурни от мъжете на същата възраст, че могат да преодолеят бариерите
през кариерния успех (Lindley, 2005). Освен семейните задължения, полово-
стереотипните представи за жените като последователи, а не като лидери, забавят
напредъка към мениджър-ските позиции на най-високо ниво. Тъй като мъжете доминират
високостатусните области, има по-малко жени, които могат да служат като ментори.
Жените с жени ментори обикновено са по-продуктивни (O’Neill, Horton, & Crosby,
1999). Може би жените ментори е по-вероятно да осигуряват насока по уникалните
проблеми, на които се натъкват жените на работното място.
Въпреки законите, гарантиращи равните възможности за работа, расовата предубеденост
на трудовия пазар остава силна. В едно изследване изследователите реагират на
повече от 1300 обяви във вестници за търсене на работници с измислени автобиографии
- някои, съдържащи по-висока квалификация, а други - с по-ниска. Половината от
резюметата са с име, звучащо като на бял кандидат (Емили Уолш, Брендън Бейкър), а
другата половина - с такова, което звучи като на чернокож (Лакиша Уошингтън, Джамал
Джо-унс). На всички нива на работни позиции - от чиновническа до топ мениджърски,
резюметата с „бяло“ звучащи имена предизвикват 50% повече телефонни обаждания в
сравнение с тези с „чернокожи“ имена. Макар че белите получават значително повече
телефонни обаждания в отговор на автобиографиите с по-висока квалификация,
отколкото тези с по-ниска, притежаването на висококачествена автобиография няма
особено значение за чернокожите. Както отбелязват изследователите, „Дискриминацията
като че ли хапе два пъти, затруднявайки афроамерикан-ците да намерят работа и да
подобрят шансовете си да бъдат наети“ чрез повишаване на квалификацията си
(Bertrand & Mullainathan, 2004, p. 3).
Жените от етнически малцинства трябва да преодоляват комбинирана полова и расова
дискриминация, за да реализират кариерния си потенциал. Тези, които успяват, често
демонстрират необикновено силно чувство за Аз-ефикасност и атакуват проблемите „с
главата напред“ независимо от пречките пред постиженията (Byars & Hackett, 1998). В
изследване с интер-
вюта на афроамериканки, които са станали лидери в различни области, всички споделят
голяма упоритост, подхранвана от подкрепящи отношения с други жени, включително
учители, колеги и приятели, които противодействат на чувството им за професионална
изолация. Мнозина описват майките си като вдъхновяващи ролеви модели, които са им
поставили високи стандарти. Други споменават подкрепата от афроамери-канската си
общност, заявявайки, че дълбокото чувство на свързаност с тяхната група ги е дарило
със сила (Richie et al., 1997).
Комбиниране на работата и семейството
Независимо дали жените работят, защото искат или им се налага (или и двете),
доминиращата форма на семейство днес е бракът, в който и двамата съпрузи работят.
Повечето такива двойки са и родители, тъй като мнозинството от жените с деца
участват в работната сила (вж. десета глава). Много повече жени, отколкото мъже
обаче изпитват умерени до високи нива на стрес в опитите си да отговорят
едновременно на семейните и трудовите отговорности (Cinamon & Rich, 2002; Gilbert &
Brownson, 1998).
Кои са основните източници на напрежение? Когато се връща на работа след раждането
на децата, Шариз има чувството, че е ролево претоварена: че изпитва конфликт между
работата и семейните отговорности. Освен изискващата големи усилия кариера, тя
(подобно на повечето работещи жени) поема и повечето от домакинските задачи и
отглеждането на децата. Шариз и Ърни се чувстват разкъсани между желанието да имат
отлични постижения на работното си място и да прекарват повече време един с друг, с
децата, с приятелите и роднините. Ролевото претоварване е свързано с повишаване на
психологическия стрес, по-лоши брачни отношения, по-малко ефективно родителство и
поведенчески проблеми на децата (Perry-Jenkins, Repetti, & Crouter, 2000; Saginak &
Saginak, 2005).
Подкрепящите механизми на работното място могат силно да намалят ролевото
претоварване, носейки значителна „отплата“ на работодателите. В голяма, национално
представителна извадка от работещи американци в зряла възраст колкото по-голям е
броят на гъвкави политики за работното време в работната среда (например отпуск за
гледане на болно дете, избор на начало и край на работния ден и възможности за
работа у дома), толкова по-добро е трудовото им
470
изпълнение (Halpern, 2005а). Служителите с няколко възможности за гъвкаво работно
време отсъстват от работа по-малко, по-рядко закъсняват за работа или си тръгват
по-рано и са по-отдадени на работодателя си, както и работят по-усилено. Освен това
те споделят по-малко свързани със стреса здравословни проблеми.
Ефективното балансиране на работата и семейството носи множество ползи: по-добър
стандарт на живот, повишена производителност, засилено психично благополучие, по-
силно чувство на реализиране на себе си и по-щастлив брак. Ърни много се гордее с
постиженията в кариерата на Шариз, които допринасят за мнението му, че тя е
интересен, способен партньор. Множеството роли дават на младите хора и по-
многобройни контекстове за преживяване на успех и по-голямо сходство във
всекидневните преживявания, което способства за носещо удовлетворение общуване
(Barnett & Hyde, 2001). Карето „Прилагане на онова, което знаем“, предлага
стратегии, които помагат на двойките, в които и двамата работят, да комбинират
трудовите и семейните роли по начини, подпомагащи овладяването и удоволствието в
двете сфери от живота.
Защо жените с високи професионални постижения, особено тези, които са членове на
малцинства в неравностойно икономическо положение, обикновено демонстрират силна
Аз-ефектив-ност?
Хедър бързо се изкачва по кариерната стълбица в компанията си, достигайки до висша
ръковод-на позиция в началото на 30-те си години. Обратното, Шариз и Кристи не
достигат до мениджър-ски роли в ранната зряла възраст. Кои фактори могат да обяснят
това разминаване в напредъка в кариерата?
Свържете се с голям работодател във вашия регион и питайте какви политики има за
подпомагане на комбинирането на трудовите и семейните роли. Какви подобрения бихте
препоръчали? Защо благоприятните за семейството политики са ситуации на „печалба-
печалба“ за работниците и за работодателите?
Стратегии, помагащи на двойните, в които и двамата работят, да комбинират трудовите
и семейните роли
Стратегия Описание
Разработете план за разделяне на домакинските задължения. Колкото е възможно по-
рано във връзката обсъдете относителната отдаденост на работата и семейството и
разделението на домакинските отговорности. Вземете решение кой ще върши определена
задача на базата на това, кой има нужното умение и време, а не въз основа на пола.
Планирайте редовно време за повторни обсъждания на плана.
Започнете да си делите грижите по детето веднага след раждането му. За бащите:
стремете се да прекарвате равно време с бебето от рано. За майките: въздържайте се
от налагане на вашите стандарти върху партньора. Вместо това споделяйте ролята на
„експерт по отглеждане на детето“, като често обсъждате родителските ценности и
притеснения. Запишете се заедно на образователен курс за родители.
Говорете за конфликтите, възникващи във връзка с вземането на решения и
отговорностите. Изправете се пред конфликта чрез общуване. Изяснете чувствата и
потребностите, и ги изразете пред партньора си. Изслушвайте и се опитвайте да
разберете гледната точка на партньора си. След това бъдете готови да преговаряте и
да правите компромиси.
Установете баланс между работата и семейството. Критично оценявайте времето, което
посвещавате на работата си предвид ценностите и приоритетите си. Ако е твърде
много, намалете го.
Оказвайте натиск за политики на работното място и публични политики, които
подпомагат семейните роли на двойките, в които и двамата работят. Насърчавайте
работодателя си да осигурява възможности за комбиниране на работата и семейството,
например гъвкаво работно време, родителски платен отпуск и висококачествена,
достъпна фирмена детска градина. Свържете се със законотворци и други граждани за
подобряване на публичните политики за децата и семействата.
471
Обобщение
Теорията на Ериксън: интимност срещу изолация
Според Ериксън какви личностни промени се осъществяват през ранната зряла възраст?
• Според теорията на Ериксън хората в млада зряла възраст разрешават конфликта
между интимността и изолацията, балансирайки независимостта и интимността, докато
си формират близко взаимоотношение с партньор. Изследванията потвърждават, че
сигур-ната идентичност подпомага постигането на интимност. Отрицателният резултат е
самота и себепогълнатост.
• Младите хора освен това се съсредоточават върху аспекти на генеративността,
включително принос към обществото чрез работата и отглеждането на деца.
Други теории за психосоциалното развитие през зрелостта
Опишете теориите на Левинсън и Вейлънт за личностното развитие през зрелостта.
• Левинсън описва поредица от ери, като всяка от тях се състои от преход и стабилен
период, в който хората ревизират житейската си структура. Младите възрастни
обикновено конструират мечта, включваща обикновено кариерата за мъжете и брака и
кариерата за жените, и си формират взаимоотношение с ментор, за да им помогне да
реализират мечтата си. През 30-те години мъжете са склонни да улягат, докато жените
остават амбивалентни до средната зряла възраст.
• Вейлънт усъвършенства етапите, предложени от Ериксън, изобразявайки 20-те години
като посветени на интимността, 30-те - на консолидацията на кариерата, 40-те - на
насочването на другите, и 50-те - на културните и философските ценности.
Що е „социален часовник“ и по какъв начин влияе върху личността в зряла възраст?
• Подчинението или отклонението от социалния часовник - свързаните с възрастта
очаквания за основните житейски събития -могат да са основен източник на личностна
промяна в зряла възраст. Следването на социалния часовник дава увереност на младите
възрастни; отклоняването от него може да носи психичен дистрес.
Близки взаимоотношения
Опишете факторите, влияещи върху избора на партньор, и ролята на романтичната любов
в търсенето на интимност от човека в ранна зряла възраст.
• Романтичните партньори обикновено са сходни по възраст, етнически произход,
социоикономически статус, религия и различни личностни и физически характеристики.
Според еволюционната теория жените търсят партньор с черти, които гарантират
оцеляването на децата; мъжете търсят характеристики, сигнализиращи сексуално
удоволствие и способност за раждане на деца. Алтернативната перспектива на
социалното учене подчертава, че половите роли оказват фундаментално влияние върху
критериите за подбор на партньор. Изследванията показват, че участват както
биологични, така и социални сили.
• Според триъгълната теория за любовта балансът между страстта, интимността и от-
дадеността се променя, когато романтичните взаимоотношения се придвижват от сил-
ното сексуално привличане на страстната любов към по-улегналата дружеска любов.
Отдадеността е ключът към удовлетворяващата, дълготрайна връзка.
Опишете приятелствата в зряла възраст и взаимоотношенията между братята/сестрите,
както и ролята на самотата в развитието в зряла възраст.
• Приятелствата в зряла възраст имат характеристики и носят ползи, подобни на по-
ранните приятелства, и се базират на доверие, интимност и лоялност. Женските
приятелства обикновено са по-интимни от мъжките. Разнополовите приятелства са
благотворни, но по-редки и по-малко дълготрайни, отколкото еднополовите.
Взаимоотношенията между братята/сестрите и особено между децата в семейството от
един и същ пол могат да станат по-близки в ранната зрялост, отколкото са били през
юношеството.
• Хората в ранна зряла възраст са уязвими на самота, която намалява с възрастта,
след като си формират удовлетворяващи интимни връзки. Стига да не е прекалено
силна, самотата може да насърчава младите хора да
472
изграждат отношения с другите и по-добре да разбират себе си.
Проследете фазите на жизнения цикъл на семейството, които са най-изявени в ранната
зрялост, и посочете факторите, които влияят върху тях днес.
• Съществуват големи вариации в последователността и разполагането във времето на
фазите на жизнения цикъл на семейството. Напускането на дома е основна стъпка в
поемането на отговорностите на възрастния. Голям процент тийнейджъри напускат дома
на родителите си относително рано, за да отидат в университет. Социоикономически-ят
статус и етническият произход влияят върху вероятността младият човек да живее
самостоятелно преди брака. Много неженени хора в зряла възраст се връщат у дома за
известен период от време.
• Близо 90% от американците се женят, въпреки че повечето го правят по-късно,
отколкото в миналото. Както традиционните, така и егалитарните бракове са засегнати
от участието на жените в работната сила. Съпрузите и съпругите днес трябва да
работят по-усилено, за да дефинират своите брачни роли. Дори в семействата, в които
и двамата работят, американките прекарват почти два пъти повече време в домакинска
работа, отколкото мъжете.
• Качеството на брачното взаимоотношение прогнозира психичното здраве по подобен
начин за мъжете и жените. Жените обаче се чувстват особено неудовлетворени, когато
комбинираните изисквания на работата и семейството са смазващи.
• Въпреки че повечето американски двойки стават родители, те го правят на по-късна
възраст и имат по-малко деца, отколкото в миналото. Раждането на дете изисква от
двойката да се приспособи към повишените отговорности и често поражда изместване
към по-традиционни роли, въпреки че това може да се преобърне след раждането на
второ дете. Общите грижи за бебето са свързани с по-голямо родителско щастие и
положително взаимодействие между родителите и детето.
• Предизвикателствата, пред които се изправят семействата с малки деца, включват
липса на обществена подкрепа за отглеждането на децата, нуждата от сътрудничество в
брачното взаимоотношение и трудности в откриването
на добри ясли и детска градина. Двойките, работещи като сътрудничещ си екип, е по-
вероятно да се чувстват компетентни като родители и да имат деца, които се развиват
добре.
• В семействата с юноши родителите трябва да комбинират насоката със свободата и
постепенно да разхлабват контрола. Удовлетворението от брака често намалява в тази
фаза. Програми за обучение на родители могат да им помогнат да изяснят своите
ценности в отглеждането на децата и да използват по-ефективни стратегии.
Разнообразието на начините на живот в зряла възраст
Обсъдете разнообразието на начините на живот в зряла възраст, фокусирайки се върху
неженените, съжителстващите и бездетните.
• Хората, които не са женени, се увеличават през последните години заради
тенденцията към по-късно сключване на брак и големия процент разводи. Жените с
високостатусна кариера и мъжете в занятия на физическия труд е най-вероятно да
останат неженени. Жените обикновено се приспособяват по-благо-приятно към живота
сами, отколкото мъжете.
• Съжителството се е повишило драматич-но, особено сред добре образованите, в добро
икономическо положение представители на ранната зряла възраст. В сравнение с
връстниците си в Западна Европа, съжителстващите в САЩ обикновено са по-малко
конвенционални в своите ценности и са по-малко отдадени на партньора си, а
последващите им бракове е по-вероятно да завършат с развод. Съжителстващите
хомосексуални двойки обаче споделят отдаденост, равна на тази на женените двойки.
• Доброволно бездетните възрастни обикновено са високообразовани и ориентирани към
кариерата, както и са удовлетворени от живота си като родителите, които имат добри
взаимоотношения с децата си, но когато бездетството е отвъд контрола на човека,
пречи на приспособяването.
Обсъдете днешния голям процент на разводи и повторни бракове, и посочете факторите,
които допринасят за тях.
• Почти половината от американските и една трета от канадските бракове се
разтрогват, често докато децата са още у дома. Около две трети от разведените се
женят повторно. Дез-адаптивни модели на общуване, бедност, се-
473
мейна история на разводи и променящ се статус на жените допринасят за развода.
• Откриването на нов партньор е важно за много разведени, особено за мъжете.
Повторните бракове са уязвими на разпад по няколко причини, включително изпъкването
на практическите съображения, а не на любовта в решението за сключване на повторен
брак - упоритостта на отрицателните стилове на общуване, приемането на развода като
решение на брачните трудности и проблемите с приспособяването към доведеното
семейство.
Обсъдете предизвикателствата, асоциирани с различните стилове на родителство,
включително доведени родители, родители, които никога не са се женили, и
хомосексуални родители.
• Установяването на връзки между доведения родител и доведеното дете е трудно,
особено за мащехите и за доведените родители без собствени деца. Грижовното
взаимоотношение между съпруга и съпругата, сътрудничеството на биологичния родител
и приемането от страна на децата са критично важни фактори за приспособяването на
доведения родител.
• Самотното родителство на лица, които никога не са се женили, е особено често
срещано сред афроамериканките в 20-те си години с ниски доходи. Безработицата сред
чернокожите мъже допринася за тази тенденция. Въпреки че тези майки често получават
помощ от членове на разширеното семейство, родителството без брак е свързано с
финансови трудности и проблеми на детето с приспособяването.
• Хомосексуалните родители са също толкова ефективни в отглеждането на детето,
колкото и хетеросексуалните, и техните деца са също толкова добре приспособени,
колкото и връстниците им, отглеждани от хетеросексуални родители. Семействата на
хомосексуални партньори са изправени пред трудности, свързани с живота в
неподкрепящо ги общество.
Обсъдете моделите на кариерно развитие и посочете трудностите, през които се
изправят жените, етническите малцинства и двойките, които искат да комбинират
работата и семейството.
• Кариерните пътища на мъжете обикновено са без прекъсване, докато тези на жените
често прекъсват заради отглеждането на децата и другите семейни потребности. След
приспособяване към реалностите на света на работата, хората в ранна зряла възраст
се установяват в дадено занятие. Напредъкът им е повлиян от възможностите за
издигане в избраната професия, от личните характеристики като Аз-ефикасност и от
достъпа до ефективен ментор.
• Жените и етническите малцинства са проникнали в почти всички професии, но са
осъществявали ограничен напредък в кариерата. Жените са възпрепятствани от времето,
в което отсъстват от трудовия пазар, слабата Аз-ефективност и липсата на менторство
в традиционните, доминирани от мъжете области, както и от полово-ролевите
стереотипи за жените като последователи, а не като лидери. Расовата предубеденост
на трудовия пазар остава силна, а жените от етнически малцинства, които успяват,
обикновено демонстрират необикновено силно чувство за Аз-ефективност.
• Браковете, в които и двамата съпрузи работят, особено жените, често преживяват
ролево претоварване. Когато си сътрудничат, за да преодоляват трудностите, такива
двойки се възползват от по-високите доходи, по-добрия стандарт на живот и
реализацията на себе си, и засиленото благополучие на жената. Политики на работното
място, включващи гъвкаво работно време, могат да помогнат на тези семейства да
балансират изискванията на работата и на семейството.
Брак, в който и двамата съпрузи работят
Дружеска любов
Егалитарен брак
Жизнен цикъл на семейството
Житейска структура
Интимност срещу изолация
Самота
Социален часовник Страстна любов Съжителство Традиционен брак Триъгълна теория за
любовта
474
Развитие в ранната зряла възраст
20-30
ГОДИНИ
• Спортни умения, които изискват скорост на движение на крайниците и грубата
моторна координация достигат апогея си в началото на това десетилетие, а след това
започват да упадат
• Спортните умения, които зависят от издръжливостта, стабилността на ръката и
дланта, и прицелването, достигат апогея си през това десетилетие, а след това
започват да упадат
• Започва и продължава през цялата зряла възраст упадъкът в осезанието,
функционирането на дихателната, сърдечно-съдовата и имунната система, както и в
еластичността на кожата
• Основната метаболитна скорост намалява, в средата на това десетилетие започва
постепенното напълняване, което продължава през цялата зряла възраст
• Сексуалната активност се увеличава
• Ако е с висше образование, дуалистичното мислене намалява за сметка на
релативистич-ното
• Придвижване от хипотетично към прагматично мислене
• Стесняване на професионалните възможности и избиране на конкретна кариера
• Демонстрира се напредък в когнитивно-афективната комплексност, която продължава
през цялата зряла възраст
• Развиват се експертни познания и умения в избраната област, което подобрява
решаването на проблеми
• Може да се засили творчеството
• Чувство на все по-голям контрол върху събитията в собствения живот
• Вероятно е да се постигне лично смислена идентичност
• Окончателно напускане на дома на родителите
• Стремеж към дълготрайно обвързване с интимен партньор
• Обикновено се конструира мечта - образ за себе си в света на възрастните, който
ръководи вземането на решения
• Обикновено се формира взаимоотношение с ментор
• Започва се развитието на взаимно удовлетворяващи приятелства и връзки на
работното място
• Взаимоотношенията между братята/сестрите стават по-дружески
• В началото на това десетилетие самотата достига връх, а след това стабилно
намалява през зрялата възраст
• Възможно е съжителство, брак и раждане на деца
• Ако човекът има висо-костатусна кариера, придобива професионални умения, ценности
и акредитиви
30-40
години
• Започва спад в зрението, слуха и скелетно-мус-кулната система, който продължава
през цялата зряла възраст
• При жените репродуктивните проблеми се увеличават рязко в
• Може да се развие отдаденост в рамките на релативистичното мислене
• Творчеството често достига апогей
• Преоценява се житейската структура и се правят опити за промяна на компонентите,
които са неадекватни
• Установява се стабилна ниша в обществото чрез семейството, професио-
475
30-40
години
(продъл-
жение)
средата на това десетилетие
• Косата започва да поси-вява и да изтънява в средата на това десетилетие
• Сексуалната активност спада, вероятно в резултат на изискванията на всекидневния
живот
налното занятие и дейностите в общността (за жените кариерната зрялост и
авторитетът в общността може да се отложат във времето)
Глава 15
ФИЗИЧЕСКО И ПОЗНАВАТЕЛНО РАЗВИТИЕ В СРЕДНАТА ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ
ФИЗИЧЕСКО РАЗВИТИЕ Физически промени
Зрение
Слух
Кожа
Мускулно-мастен строеж Скелет
Репродуктивна система • Културни влияния: Менопаузата като биокул-турно събитие
Сексуалност Болест и инвалидност Враждебност и гняв
Адаптиране към предизвикателствата на средата на живота
Управление на стреса Физически упражнения
Оптимистичен светоглед Пол и стареене: двоен стандарт
Промени в умствените способности Кохортни изследвания
Кристализирала и флуидна интелигентност Преработка на информацията
Скорост на преработка
Внимание
Памет
Решаване на практически проблеми и експертни познания Творчество
Професионален живот и познавателно развитие
Учещи в зряла възраст: студентстване в средата на живота
Характеристики на връщащите се студенти Подкрепа на връщащите се студенти
Една снежна декемврийска вечер Девин и Триша сядат, за да прочетат празничните
поздравителни картички, натрупани на плота в кухнята. Току-що е минал 55-тият
рожден ден на Девин; Триша ще стане на 48 години след няколко седмици. През
последната година са отпразнували 24-ата си годишнина от брака. Тези основни
събития, заедно с годишната информация от приятелите, облекчават промените в
средата на живота. Вместо нови раждания, деца, които тръгват на училище, или
първото повишение в работата, празничните картички и писма представят нови теми.
Разказът на Джуъл за изминалата година отразява засилващото се съзнание за
крайността на живота - живот, в който времето е станало по-ценно. Тя пише:
Настроението ми е все по-леко от рождения ми ден. Имаше едно бреме, от което се
отървах, като навърших 49 години. Майка ми почина когато беше на 48 години, така че
това сега ми изглежда като подарък. Да сме благословени!
Джордж и Аня пишат за дипломирането на сина си като юрист и за първата годила в
университета на дъщеря си Мишел:
Аня запълва празнотата, създадена от напускането на децата, като се върна в колежа
да учи за медицинска сестра. След като се записа тази есен, тя с изненада откри, че
е в един и същ курс по психология с Мишел. Първоначално Аня се притесняваше дали ще
се справи с академичната работа, но след един успешен семестър се чувства по-
уверена.
Съобщението на Тим отразява крепкото му здраве, приемането на физическите промени и
ново бреме: грижите за остаряващите му родители - непоколебимо напомняне за
ограниченията на жизнения цикъл:
Някога бях добър баскетболист в колежа, но напоследък забелязвам, че 20-годишният
ми племенник Брент може да дриблира и да
477
стреля в коша по-добре от мен. Трябва да е от възрастта ми! Пробягах маратона в
нашия град през септември и се класирах седми в групата на над 50-годишните. И
Брент тичаше, но се отказа няколко мили преди финиша, за да хапне пица, докато аз
издържах до края. И това трябва да е от възрастта!
Най-тъжната новина е, че татко получи тежък инсулт. Съзнанието му е бистро, но
тялото му е частично парализирано. Наистина е разстройващо, защото той започваше да
се наслаждава на компютъра, който му дадох, и беше толкова страхотно да говоря с
него за това през месеците преди инсулта.
Средната възраст, която започва около 40-го-дишна възраст и свършва на около 65, е
белязана от стесняване на житейските възможности и свиване на бъдещето, след като
децата излязат от дома и кариерните пътища станат по-определени. В други отношения
средната зряла възраст е трудна за дефиниране заради големите вариации в нагласите
и поведенията. Някои хора изглеждат физически и умствено млади на 65-го-дишна
възраст - активни и оптимистични, с чувство на ведрина и стабилност. Други се
чувстват стари на 40 години - сякаш животът им е преминал апогея си и вече са поели
надолу по хълма.
В тази глава ще проследим физическото и познавателното развитие от петото до
седмото десетилетие от живота. И в двете области ще се натъкнем не само на
прогресивен упадък, но и на поддържано изпълнение и компенсиращ напредък. Както и в
предишните глави, ще видим, че промените се осъществяват по множество начини. Освен
наследствеността и биологично-то стареене, личният ни подход към изминаващите
години се комбинира със семейния, общ-ностния и културния контекст, за да влияе
върху начина, по който стареем.
Физическо развитие
Физическото развитие в средата на живота е продължение на постепенните промени,
които текат в ранната зряла възраст. Дори и най-енергичните възрастни забелязват
по-старото тяло, когато се гледат в огледалото или на семейни снимки. Косата
посивява и изтънява, по лицето се появяват нови бръчки и е видима по-пълната, не
толкова младежка фигура. В средата на живота повечето хора започват да преживяват
живо-тозастрашаващи епизоди на здравословни про-
блеми - ако не самите те, техните партньори и приятели. Промяна във времевата
ориентация от „годините от раждането“ към „оставащите години“ осветява съзнанието
за остаряването (Neugarten, 1968b).
Тези фактори водят до ревизиран телесен Аз-образ с донякъде намалено ударение върху
съкровения напредък и по-силен акцент върху предизвикващия страх упадък (Bybee &
Wells,
2003). Най-изявените притеснения на 40- до 65-годишните включват разболяването от
фатална болест, твърде тежката болест, за да запази човекът независимостта си и
загубата на умствени способности. За съжаление мнозина в средната възраст не
успяват да приемат реалистични алтернативи (Hooker & Kaus, 1994). Хората могат да
направят много, за да подпомогнат физическата си жизненост и доброто си здраве в
средата на живота.
Докато се облича за работа една сутрин, Три-ша шеговито казва на Девин: „Мисля да
оставя праха по огледалото, за да не мога да виждам всичките бръчки и посивелите
коси“. Виждайки отражението си, тя продължава с по-сериозен тон: „Със сигурност не
съм щастлива с теглото си. Погледни цялата тази сланина - тя просто не иска да си
отиде! Трябва да започна отново редовни упражнения.“ В отговор Девин хвърля трезв
поглед към собствения си голям корем.
На закуска Девин сваля и слага очилата, и примигва, докато чете вестника. „Триш,
какъв е телефонният номер на очния лекар? Отново трябва да ми нагласява тези
бифокални стъкла.“ Докато разговарят между кухнята и съседния кабинет, Девин
понякога моли Триша да повтори казаното. Включва радиото и надува звука, така че
Триша често го пита: „Трябва ли да е толкова високо?“. Очевидно Девин не чува
толкова добре като преди.
На следващите страници ще погледнем отблизо основните физически промени на средната
възраст. Докато го правим, вероятно ще ви е полезно да погледнете таблица 13.1, в
която е осигурено обобщение.
Зрение
Към 40-те години проблемите с четенето на малък шрифт са често срещани заради
уголемяването на лещата, комбинирано с отслабване на
478
мускула, който подпомага окото да се акомодира (да приспособява фокуса си) към
близките обекти. С появата на нови влакна върху повърхността на лещата те притискат
по-старите към центъра, създавайки по-дебела, по-плътна и по-малко еластична
структура, която накрая изобщо не може да се трансформира. Към 50-годишна възраст
способността за акомодация на лещата е една шеста от това, което е било на 20
години. Около 60-годишна възраст лещата изобщо губи способността си да се
приспособява към обекти на различни разстояния - състояние, наречено пресбиопия
(буквално „стари очи“, старческо далекогледство). С уголемяване на лещата окото
бързо става по-далекогледо между 40 и 60 години (Strenk, Strenk, & Koretz, 2005).
Коректив-ните лещи - или за късогледите хора бифокалните - облекчават проблемите с
четенето.
Втори набор от промени ограничава способността да се вижда на мъждива светлина,
която намалява два пъти по-бързо от зрението през деня (Jackson & Owsley, 2000).
През зрялата възраст размерът на зеницата се смалява и лещата пожълтява. Освен това
от 40-годишна възраст стъкловидното тяло (прозрачно, подобно на желатин вещество,
което изпълва окото) развива тъмни зони, намалявайки количеството светлина, която
стига до ретината. Промените в лещата и в стъкловидното тяло карат светлината да се
разпръсква в окото, увеличавайки чувствителността към блясъка. Докато шофира нощем,
Девин понякога има проблеми с разчитането на знаците и движещите се обекти.
Зрението му е по-разстроено от ярки източници на светлина, например фаровете на
идващите срещу него коли (Owsley et al., 1998).
Пожълтяването на лещата и увеличаващата се плътност на стъкловидното тяло
ограничават разграничаването на цветове, особено в зелено-синьо-виолетовия край на
спектъра (Kraft & Werner, 1999). От време на време Девин трябва да пита дали
спортното му сако, вратовръзката и чорапите си отиват.
Освен структурните промени в окото, се осъществяват и неврологични промени в
зрителната система. Постепенната загуба на пръчици и колбички (рецепторните клетки
за светлина и цвят) в ретината и на неврони в зрителния нерв (пътя между ретината и
мозъчната кора) допринася за намаляването на зрението (Bonnel, Moband-Said, &
Sahel, 2003).
Хората на средна възраст са в засилен риск от глаукома - болест, при която лошото
отцежда-
не на течността води до увеличаване на налягането в окото, увреждайки зрителния
нерв. Глаукомата засяга близо 2% от хората над 40-годиш-на възраст, по-често жени,
отколкото мъже. Обикновено напредва без забележими симптоми и е водеща причина за
слепотата. Глаукомата се предава в семейството: братята/сестрите на хората с
глаукома имат десет пъти по-голям риск от заболяване и болестта се появява три до
четири пъти по-често при афроамериканци и латиноамериканци, отколкото при бели
(Friedman, 2006; Gohdes et al., 2005). От средата на живота очните прегледи трябва
да включват и тест за глаукома: идентифициране на очното налягане. Лекарства, които
подпомагат оттичането на течност, и хирургични операции за отваряне на блокираните
канали предотвратяват загубата на зрението.
Слух
Според оценките 14% от американците между 45-и 64-годишна възраст страдат от
оглуша-ване, често резултат от започнало през зрялата възраст нарушаване на слуха.
Макар че някои заболявания се предават в семейството и може да са наследствени,
повечето са свързани с възрастта - състояние, наречено пресбиакузис („старческо
оглушаване“) (Gratton & Vasquez,
2003).
С напредването на възрастта структурите във вътрешното ухо, които трансформират
механичните звукови вълни в нервни импулси, дегенерират заради естествена клетъчна
смърт или намалено оросяване, причинено от атеросклероза. Преработката на нервните
съобщения в слуховата кора също дегенерира. Първият знак на около 50-годишна
възраст е забележимата загуба на слуха за високи честоти, която постепенно се
разпростира към целия спектър. По-късно в живота става трудно да се разбира
човешката реч, макар че загубата на слуха остава най-голяма за високите тонове
(Chisolm, Willott, & Lister, 2003). Въпреки това през средната зрялост повечето
хора чуват доста добре в широк честотен спектър. Африканските племена демонстрират
ограничена свързана с възрастта загуба на слуха (Jarvis & vanHeerden, 1967; Rosen,
Bergman, & Plester, 1962). Тези резултати подсказват, че участват и други фактори
освен биологичното стареене.
Слухът на мъжете намалява по-рано, отколкото при жените - различие, свързано с
тютюнопушенето, силния шум в някои доминирани от
479
мъжете професии и (в по-напреднала възраст) хипертония, и мозъчно-съдови болести
или инсулти и увреждане на мозъчна тъкан (Cruick-shanks et al., 2003; Heltzner et
al., 2005). Повечето хора на средна и в напреднала възраст със слухови трудности
имат полза от усилване на звука със слухов апарат.
Кожа
Кожата ни има три пласта: (1) епидермис, или външния предпазен слой, в който
непрекъснато се произвеждат нови кожни клетки; (2) дерма, или средния, подкрепящ
слой, състоящ се от свързваща тъкан, която се опъва и свива, давайки гъвкавост на
кожата; и (3) хиподерма, вътрешния, мастен пласт, който допринася за меките линии и
форма на кожата. В процеса на остаряване епидермисът става все по-слабо свързан с
дермата, влакната в дермата изтъняват, а мастния състав на хиподермата намалява,
което кара кожата да се набръчква и отпуска.
През 30-те години на челото се образуват бръчки в резултат от усмивки, повдигане на
веждите и други лицеви изражения. През 40-те години те стават по-изразени и около
очите също се появяват бръчки. Постепенно кожата губи еластичността си и започва да
се отпуска, особено по лицето, ръцете и краката. След 50-те години „старческите
петна“ - сборове от пигментация под кожата - се увеличават. Кръвоносните съдове в
кожата стават по-видими, тъй като мастният слой изтънява.
Тъй като излагането на слънчеви лъчи ускорява появата на бръчки и петна, хората,
които са прекарвали много време на открито без правил-ната защита на кожата,
изглеждат по-възрастни, отколкото връстниците им. Отчасти защото дермата при жените
не е толкова дебела като тази на мъжете, кожата на жените старее по-бързо
(Whitbourne, 2001).
Мускулно-мастен строеж
Както се вижда от случая на Триша и Девин, напълняването в средната възраст е
проблем както за жените, така и за мъжете. Често срещан модел на промяната е
увеличаването на телесната мастна тъкан и загубата на мускулна и костна маса.
Увеличаването на мастната тъкан засяга до голяма степен торса и се появява като
мастни натрупвания в телесната кухина; както беше отбелязано, мастната тъкан под
кожата на крайни-
ците намалява. Средно, размерът на корема се увеличава от 6 до 16% при мъжете, от
25 до 35% при жените от началото през средната зряла възраст (Whitbourne, 1996).
Появяват се и полови различия в разпределението на мастната тъкан. Мъжете натрупват
повече мастна тъкан на гърба и в горната част на корема, а жените -около талията и
в горната част на ръцете. Мус-кулната маса намалява постепенно през 40-те и 50-те
години, до голяма степен заради атрофия на бързо свиващите се влакна, отговорни за
скоростта и експлозивната сила.
Въпреки това, както беше посочено в тринадесета глава, силното напълняване и загуба
на мускулна сила не са неизбежни. С възрастта хората трябва постепенно да намалят
приема на калории, за да се приспособят към свързаното с възрастта намаляване на
основната метаболит-на скорост. В лонгитюдно изследване на близо 30 000 американки
на възраст от 50- до 79-го-дишна възраст с различен социоикономически статус и
етнически произход начин на хранене с намалено количество мазнини, включващ
увеличена консумация на зеленчуци, плодове и зърнени храни, е свързан с по-голямо
първоначално отслабване и успех в поддържането на намаленото тегло в продължение на
седемгодишен период (Howard et al., 2006).
Нещо повече: упражненията с вдигане на тежести, които включват трениране на
издръжливостта (рутинно упражняване с умерено стреси-ращо натоварване на мускулите)
пречат както на напълняването, така и на загубата на мускулна маса. При всеки човек
силата варира между често и рядко използваните мускули (Arking, 1998; Macaluso & De
Vito, 2004). Да разгледаме 57-годишния приятел на Девин Тим, който от години ходи
на работа и се връща с колело, и тича през уикендите, достигайки средно по час
енергична дейност дневно. Подобно на много спортисти той поддържа едно и също тегло
и мускулна маса през ранната и средната зрялост (Horber et al., 1996).
Скелет
Тъй като нови клетки се натрупват по външните пластове, костите се разширяват, но
минералното им съдържание намалява, така че те стават по-порести. Това води до
постепенна загуба на костна маса, която започва в края на 30-те години и се
ускорява през 50-те, особено при жените (Chan & Duque, 2002). Женските резерви от
ко-
480
стни минерали по начало са по-малки от тези на мъжете. След менопаузата
благоприятното влияние на естрогена върху абсорбирането на костни минерали се губи.
Намаляването на костната плътност през зрелостта е значително: около 8 до 12% при
мъжете и 20 до 30% при жените (Seeman, 2002).
Загубата на костна сила предизвиква деформирането на дисковете в гръбначния стълб.
Вследствие на това височината може да намалее с до 2.5 см към 60-годишна възраст -
промяна, която се ускорява след това. Освен това отслабените кости не могат да
издържат голям товар: те се чупят по-лесно и заздравяват по-бавно. Здравословният
начин на живот, включително упражнения с вдигане на тежести, адекватен прием на
калций и витамин D, и избягване на тютюнопушене и консумация на големи количества
алкохол, може да забави загубата на костна маса за жените в менопауза с до 30-50%
(Borer, 2005; Dawson-Hughes et al., 1995).
Когато загубата на костна маса е твърде голяма, води до инвалидизиращото заболяване
ос-теопороза. Ще говорим за него след малко, когато обсъждаме болестта и
инвалидността.
Репродуктивна система
Преходът в средата на живота, в който ферти-литетът залязва, се нарича
климактериум. При жените той носи край на репродуктивните способности; при мъжете,
обратното, фертилитетът намалява, но се запазва.
Репродуктивни промени при жените. Промените, включени в женския климактериум, се
осъществяват постепенно през 10-годишен период, през който производството на
естроген намалява. В резултат броят на дните в женския месечен цикъл спада от около
28 през 20-те и 30-те години до приблизително 23 в края на 40-те, а цикълът става
по-нередовен. При някои жени не се отделят яйцеклетки; когато това става, те са по-
дефектни (вж. втора глава). Климактериумът завършва с менопауза: края на
менструацията и репродуктивния капацитет. Това става - средно - в началото на 50-те
години при американките, европейките и източноазиатките, макар че възрастовият
обхват се простира от края на 30-те до края на 50-те години. Жените, които пушат и
не са раждали, обикновено стигат до менопауза по-рано (Avis, Crawford, & Johannes,
2002; Rossi, 2005).
След менопаузата нивото на естроген спада още повече, предизвиквайки свиване на
репродуктивните органи, гениталиите не са толкова лесно стимулирани, а влагалището
се овлажнява по-бавно при сексуална възбуда. В резултат се увеличават оплакванията
от сексуалното функциониране, като 35 до 40% от жените споделят трудности, особено
тези със здравословни проблеми или чиито партньори имат трудности със сексуалното
представяне (Walsh & Berman,
2004). Спадането на естрогена допринася и за намалената еластичност на кожата и
загубата на костна маса. Способността на естрогена да предпазва от натрупване на
плаки по стените на артериите чрез повишаване на „добрия холестерол“ (липопротеин с
висока плътност) се губи.
Периодът, водещ до и следващ менопаузата, често се придружава от емоционални и
соматични симптоми, включително флуктуации в настроението и горещи вълни -
периодични усещания за топлина, придружавани от повишаване на телесната температура
и зачервяване на лицето, врата и гърдите, следвани от изпотяване (Bromberger et
al., 2001). Горещите вълни, които могат да се появяват през деня, но и като нощни
изпотявания по време на сън, засягат около 75% от жените в западните
индустриализирани страни (Bastian, Smith, & Nanda, 2003). Те обаче обикновено не са
тежки: само около 1 на 12 жени ги преживяват всеки ден.
Макар че жените в менопауза обикновено споделят засилена раздразнителност и не
толкова удовлетворяващ сън, изследванията с ЕЕГ и други физиологични измервания
обикновено не откриват връзка между менопаузата и промените в качеството или
количеството на съня (Shaver et al., 1988; Young et al., 2002). Освен това много
изследвания не разкриват връзка между менопаузата и депресията в общата популация
(Avis, 2003; Bosworth et al., 2001; Dennerstein et al., 1999). По-скоро жените,
които са имали предишни епизоди на депресия, които са физически неактивни или имат
финансови трудности, е по-вероятно да преживяват депресивни епизоди по време на
климактериума. Предвид тези резултати трудностите със съня или депресията не бива
да се омаловажават като временни странични продукти на менопаузата. Тези проблеми
заслужават сериозна оценка и терапия.
Както илюстрира фигура 15.1, в сравнение с американките, европейките и жените от
Близкия Изток, азиатките имат по-малко оплаквания през менопаузата, включително
горещи вълни. Ази-
481
атският начин на хранене, който е с ограничено съдържание на мазнини и голям
процент основани на соята продукти (богат източник на растителен естроген) може би
е съществен фактор (Obermeyer, 2000).
Фигура 15.1. Процент жени в менопауза в различни региони на света, които се
оплакват от горещи вълни
Резултатите са извлечени от интервюта с големи извадки във всеки регион. Жените в
азиатските държави, особено японките, е по-малко вероятно да страдат от горещи
вълни, може би защото консумират соеви храни - богат източник на растителен
естроген. Вж. карето „Културни влияния“ за допълнителни доказателства за ниския
процент симптоми през менопаузата при японките (адаптирано от Obermeyer, 2000).
Хормонална терапия. За да се намали физическият дискомфорт от менопаузата, лекарите
понякога предписват хормонална терапия, или малки дневни дози естроген.
Хормоналната терапия е два вида: (1) само естроген или естро-ген-заместваща терапия
(ERT) за жени, които са имали хистеректомия (хирургическо отстраняване на матката)
и (2) естроген плюс прогестерон, или хормон-заместваща терапия (HRT) за други жени.
Комбинирането на естроген и прогестерон намалява риска от рак на ендометриума
(лигавицата на матката), който отдавна е известен като сериозен страничен ефект на
хормоналната терапия.
Хормоналната терапия е много успешна като противодействие на горещите вълни и
сухотата във влагалището. Макар че няма ясно въздействие върху настроението на
недепресирани жени, за тези, които са диагностицирани с депресия, може да усилва
ефективността на антидепресан-та (Miller, 2003). Освен това хормоналната тера-
пия предлага известна защита срещу дегенерацията на костите и рака на колона
(Nelson et al.,
2002).
Въпреки това широкомащабен експеримент, в който повече от 16 000, 50- до 79-годишни
жени са случайно разпределени в групи, приемащи HRT или захарна таблетка, са
проследявани в продължение на пет години, разкрива две отрицателни последици.
Първо, HRT предизвиква леко увеличение на инфарктите, инсултите и тромбите. Второ,
HRT в продължение на повече от четири години леко повишава случаите на рак на
гърдата (Women’s Health Initiative, 2002). В други изследвания и ERT увеличава
риска от рак на гърдата и тромби (Bhavnani & Strickler, 2005; La Vecchia, 2004).
Нещо повече: допълнителен експеримент, включващ 4500, 65- до 79-годишни жени, сочи,
че HRT леко повишава риска от влошаване на познавателното функциониране и почти
удвоява риска от болест на Алцхаймер и други типове деменция (Rapp et al., 2003;
Shumaker et al., 2003). Хормоналната терапия, започната много по-рано, при
менопаузата, може всъщност да намалява риска от болест на Алцхаймер (Zandi &
Breitner,
2003). Нужни са още изследвания, за да се вери-фицира, че сърдечносъдовите рискове
от хормоналната терапия важат и за жените в началото на менопаузата.
За щастие броят на алтернативните терапии за симптомите на менопаузата се
увеличава. Засега обаче хормоналната терапия продължава да осигурява най-надеждното
облекчение и затова някои експерти твърдят, че предписването ѝ на жени в малък риск
за кратък период от време (не повече от пет години) е оправдано, защото тя
подобрява качеството на живота (Col et al., 2004).
Женски психологически реакции на менопаузата. Как реагират жените на менопаузата -
ясен сигнал, че детеродните им години са приключили? Отговорът се крие в начина, по
който те интерпретират събитието във връзка с техния минал и бъдещ живот.
За Джуъл, която иска брак и семейство, но така и не постига тези цели, менопаузата
е травмира-ща. Чувството й за физическа компетентност все още е преплетено със
способността й да има деца. Физическите симптоми също могат да направят менопаузата
труден период. В общество, което цени младежкия външен вид, някои жени реагират на
климактериума с разочарование от загубата на сексапил (Howell & Beth, 2002).
482
Много жени обаче не смятат, че менопаузата е особено проблемна и я разглеждат като
ново начало (George, 2002). Когато повече от 2000 американки са попитани за
чувствата им по отношение на факта, че вече нямат менструация, близо 50% от тези,
които преживяват промени в менструалния си цикъл, и 60% от жените с приключила
менструация споделят, че се чувстват облекчени (Rossi, 2005). Повечето не желаят
повече деца и са благодарни, че са освободени от грижата по вземането на
противозачатъчни мерки. Високообразованите, ориентирани към кариерата бели жени с
удовлетворяващ живот извън дома обикновено имат по-положителни нагласи към
менопаузата, отколкото тези без образование (Theisen et al, 1995).
Други изследвания подсказват, че афроамери-канките и тези от мексикански произход
по принцип имат благоприятно становище. В няколко изследвания чернокожи жени
изразяват по-слаба раздразнителност и изменчивост на настроенията отколкото белите
американки (Melby, Lock, & Kaufert, 2005). Афроамериканките рядко говорят за
менопаузата като физическо стареене, а вместо това я разглеждат като нормална,
неизбежна, а дори и добре дошла (Holmes-Rovner et al., 1996; Sampselle et al.,
2002). Някои изразяват раздразнение от готовността на обществото да етикетира като
„побъркани“ автентичните реакции на жените в средна възраст на стресорите в
работата или в семейството, които често съвпадат по време с менопаузата. Сред
американките от мексикански произход, които все още не са приели езика (а може би и
определени убеждения) на по-голямото общество, нагласите към менопаузата са особено
положителни (Bell, 1995).
Голямата вариация в соматични симптоми и нагласи сочи, че менопаузата не е просто
хормо-нално събитие, но е повлияна от културни убеждения и практики. Карето
„Културни влияния“ осигурява междукултурен поглед към женското преживяване на
менопаузата.
Репродуктивни промени при мъжете. Макар че мъжете също преживяват климактериум,
няма мъжко съответствие на менопаузата. След 40-годишна възраст качеството на
спермата намалява, а производството ѝ продължава през целия живот; мъже и в 90-те
си години са ставали бащи. Производството на тестостерон постепенно намалява с
възрастта, но промяната е мини-мална при здравите мъже, които продължават да се
ангажират в сексуална активност, тъй като тя
стимулира клетките, освобождаващи тестостерон (Hermann et al., 2000).
Въпреки това, заради намаленото оросяване и промените в свързващата тъкан в пениса,
за постигане на ерекция е нужна повече стимулация, а поддържането ѝ нерядко е по-
трудно. Трудностите с постигането на ерекция стават по-чести в средата на живота и
засягат около 40 до 50% от мъжете до 60-годишна възраст (Kingsberg, 2002). Виа-гра
и други лекарства, които увеличават кръвния поток в пениса, предлагат временно
облекчение на еректилната дисфункция. Рекламата на тези лекарства е стимулирала
открита дискусия на мъжката сексуалност и е насърчила повече мъже да търсят помощ.
Вземащите такива лекарства обаче често не са адекватно изследвани за редица други
фактори освен намаляващия тестостерон, които допринасят за импотентността,
включително разстройства на нервната, кръвоносната и ендокринната система,
тревожност и депресия, нараняване на таза и загуба на интерес към сексуалния
партньор (Montorsi, 2005).
Преглед
Опишете културните влияния върху преживяването на менопаузата.
На 42 години Стан слага очила с бифокални стъкла и през следващите 10 години има
нужда от приспособяване на диоптъра на корективните лещи почти всяка година. Какви
физически промени обясняват непрекъснатата нужда на Стан от очила с нови стъкла?
Предвид ползите и рисковете от хормоналната терапия кои фактори бихте обмислили или
бихте посъветвали другите да обмислят, преди да започнете приема на такива
лекарства?
В средната възраст близо 85% от американците и 88% от канадците оценяват здравето
си или като „отлично“, или като „добро“ - огромно мнозинство, но въпреки това
значително по-малък процент от 95-те процента в ранната зряла възраст (Health
Canada, 2002b; U. S. Department of Health and Human Services, 2005g). ►
483
Менопаузата като биокултурно събитие
Биологията и културата се обединяват, за да повлияят върху начина, по който жените
реагират на менопаузата, превръщайки я в биокултурно събитие. В западните
индустриализирани страни менопаузата е „медикализирана“ -приема се, че е синдром,
нуждаещ се от лечение. Много жени имат соматични и емоционални симптоми. Колкото
повече симптоми споделят, толкова по-отрицателна е нагласата им към менопаузата
(Theisen et al., 1995).
Изследванията в незападни култури разкриват, че социалният статус на жените в
средна възраст влияе върху преживяването на менопаузата. В обществата, в които по-
възрастните жени са уважавани, а ролите на тъщата/ свекървата и бабата носят нови
привилегии и отговорности, оплакванията от симптоми на менопаузата са рядкост (Fuh
et al., 2005; Patterson & Lynch, 1988). Може би отчасти по тази причина жените в
азиатските страни рядко споделят някакъв дискомфорт. Когато го правят, симптомите
им обикновено са различни от тези на западните жени.
Например, макар че рядко се оплакват от горещи вълни, малък брой японки споделят
вдървеност в раменете, болки в гърба, главоболие и умора. В средата на живота
японката постига апогея на уважението и отговорността. Дните ѝ обикновено са
запълнени с наблюдаване на икономиката на домакинството, грижите за внуците, за
зависимите от нея родители на съпруга ѝ и с частична заетост извън дома (Lock &
Kaufert, 2001). Много рядко срещащата се жена, която преживява дистрес през
менопаузата, като че ли го интерпретира в светлината на тези социално ценени
ангажименти. Нито японките, нито техните лекари смятат менопаузата за съществен
маркер на средната възраст при жените. Вместо това тази възраст се разглежда като
удължен период на „соци-
ално призната, продуктивна зрялост“ (Menon, 2002, р. 58).
Сравнение на живеещи в селски региони индианки в Юкатан, със селски жени на остров
Евия, Гърция, разкрива допълнителни влияния върху преживяването на менопаузата
(Beyene, 1992; Beyene & Martin, 2001). И в двете общества старостта е време на
повишен статус и менопаузата носи свобода от грижите по децата, както и повече
време за забавления. В други отношения индианките и гъркините се различават
съществено.
Индианките се женят като тийнейджъри. Към
35-до 40-годишна възраст са родили много деца, но рядко са имали менструация заради
многобройните бременности и кърменето. Очакващи с нетърпение края на
забременяванията, те приветстват менопаузата, описвайки я с такива фрази като
„щастлива съм“ и „отново съм свободна като младо момиче“. Никоя не се оплаква от
топли вълни или други симптоми.
Подобно на американките, селските гръцки жени използват контрацепция, за да
ограничават размера на семейството, и повечето споделят горещи вълни и потене по
време на менопаузата. Те обаче ги разглеждат като временен дискомфорт, който ще
спре от само себе си, а не като медицински симптоми, нуждаещи се от лечение. Когато
са запитани какво правят по отношение на горещите вълни, гъркините отговарят: „Не
им обръщам внимание“, „Излизам на чист въздух“ и „Махам завивката през нощта“.
Честотата на ражданията влияе ли върху симптомите през менопаузата, както подсказва
това сравнение между индианки и гъркини? Нужни са повече изследвания, за да сме
сигурни. Същевременно разликата между американките и гъркините в нагласите към и
управлението на горещите вълни е впечатляваща. Това -заедно с други междукултурни
резултати - подчертава комбинираното въздействие на биологията и културата върху
преживяването на менопаузата (Melby, Lock, & Kaufert, 2005).
► По-младите хора обикновено приписват здравословните си оплаквания на временни
инфекции, а хората в зряла възраст по-често посочват хронични заболявания. Както ще
видим, при възрастните, които оценяват неблагоприятно здраво-словното си състояние,
мъжете е по-вероятно да страдат от фатални болести, а жените - от нефа-тални,
ограничаващи проблеми.
Освен типичните отрицателни индикатори -тежки заболявания и инвалидизиращи
разстройства, - ще дискутираме и сексуалността като положителен индикатор на
здравето. Преди да започнем, е важно да отбележим, че разбирането ни за здравето
през средната и късната зрялост е ограничено от недостатъчните изследвания на
жените и етническите малцинства. За
484
щастие тази ситуация се променя. Например инициативата „Женско здраве“ -
спонсорираното от федералното американско правителство 15-го-дишно изследване на
влиянието на начина на живот и медицинските превантивни стратегии върху здравето на
повече от 164 000 жени в менопауза от всички етнически групи и социоикономически
нива - е довела до важни резултати, включително свидетелства за риска от
сърдечносъдови болести и рак на гърдата, свързан с хормоналната терапия, обсъдена
по-рано.
Честотата на сексуалната активност на женените двойки обикновено намалява в
средната зрялост, но за повечето спадът е лек. Лонгитюд-ни изследвания разкриват,
че стабилността на сексуалната активност е много по-типична, отколкото някаква
драматична промяна. Двойките, които често правят секс в ранната зряла възраст,
продължават същия модел и в средата на живота (Dennerstein & Lehert, 2004; Walsh &
Berman, 2004). Най-добрият прогностичен фактор за честотата на сексуалните контакти
е брачното щастие - връзка, която вероятно е двупо-сочна (Edwards & Booth, 1994).
Сексът е по-вероятно да се осъществява в контекста на добър брак и двойките, които
често правят секс, вероятно разглеждат връзката си по-положително.
Въпреки това, интензивността на сексуалната реакция намалява в зрелостта заради
физическите промени на климактериума. На мъжете и жените е нужно по-дълго време, за
да се почувстват възбудени и да достигнат до оргазъм (Bartlik & Goldstein, 2001;
Walsh & Berman,
2004). Ако партньорите се възприемат един друг като по-малко привлекателни, това
може да допринася за спад в сексуалното желание. Въпреки това, в контекста на
положителния светоглед, сексуалната активност може да стане по-удовле-творяваща.
Например Девин и Триша разглеждат остаряващите си тела с приемане и привързаност -
като признак на тяхната дълготрайна и задълбочаваща се връзка. С по-голямата
свобода от изискванията на работата и семейството сексуалният им живот става по-
спонтанен. Мнозинството от женените хора над 50-годиш-на възраст споделят, че
сексът е важен компонент на връзката им, и повечето откриват начин да преодоляват
трудностите със сексуалното функциониране. Една щастливо женена 52-го-дишна жена
коментира: „Знаем какво правим,
много сме се упражнявали (смее се); никога не бих повярвала, че става все по-добре
с възрастта, но е така“ (Gott & Hinchliff, 2003, p. 1625).
Болест и инвалидност
Както показва фигура 15.2, ракът и сърдечносъдовите болести са водещите причини за
смърт в зрелостта. Непреднамерените наранявания, макар и основна заплаха за
здравето, са по-нисък процент, отколкото в ранната зряла възраст, до голяма степен
поради факта, че пътнотранспортните произшествия намаляват. Паданията, водещи до
счупвания и смърт обаче, почти се удвояват от ранната до средната зряла възраст
(Statistics Canada, 2002d; U. S. Department of Health and Human Services, 2005g).
Сред мъжете в зряла възраст процентите на сърдечносъдовите болести и рака са доста
подобни. Като цяло мъжете са по-уязвими от жените на повечето здравословни
проблеми. При жените в зряла възраст ракът е водещата причина за смърт (вж. отново
фигура 15.2). До голяма степен заради по-тежката бедност и липсата на универсално
здравно застраховане САЩ продължават да изпреварват Канада по смъртност от всички
водещи причини. Докато разглеждаме болестта и инвалидността на следващите страници,
ще срещнем още една позната тема: тясната връзка между емоционалното и физическото
благополучие.
Фигура 15.2. Водещи причини за смъртност между 45-и 64-годишна възраст в САЩ и
Канада
В ранната зрялост годишният процент смъртни случаи е по-нисък в Канада, отколкото в
САЩ. Мъжете са по-уязвими от жените на всяка от водещите причини за смъртта. Ракът
е водещият убиец при жените. При мъжете процентът смъртни случаи вследствие на рак
е сходен с този на сърдечносъдовите заболявания (адаптирано от Statistics Canada,
2002d; U. S. Census Bureau, 2006b).
485
Личностните черти, които уголемяват стреса, особено враждебността и гневът, са
сериозна заплаха за здравето в средата на живота.
Рак. От ранната към средната зрялост смъртността заради рак се увеличава десет
пъти, обяснявайки около една трета от смъртните случаи в зрелостта в САЩ и
половината от тях в Канада. Макар че появата на много типове рак днес достига плато
или намалява, смъртността от тази болест е във възход от дълги години до голяма
степен заради драматичното увеличение на рака на белите дробове поради
тютюнопушене. През изминалите 15 години ракът на белите дробове е спаднал при
мъжете; 50% по-малко от тях пушат днес, отколкото през 50-те години на XX век.
Обратното, тази болест е станала по-често срещана при жените, много от които
пропушват след Втората световна война (U. S. Department of Health and Human
Services, 2005g).
Ракът се появява, когато генетичната програма на клетката е нарушена, водейки до
неконтролиран растеж и разпространение на анормални клетки, които притискат
нормалните тъкани и органи. Предизвикващите рак мутации могат да се дължат на
унаследена предразположеност или да са соматични (появяващи се в отделна клетка,
която след това се дели) (вж. втора глава за преглед). Спомнете си от тринадесета
глава, че според една теория вероятността за грешка в дублирането на ДНК се
увеличава с възрастта и се осъществява или спонтанно, или е резултат от
освобождаването на свободни радикали или разпад на имунната система. Токсините от
средата също могат да поставят началото или да интензифицират този процес.
За видовете рак, които засягат и двата пола, мъжете като цяло са по-уязвими,
отколкото жените. Разликата може да се дължи на съприкосновение с предизвикващи рак
агенти в резултат от начин на живот или професионално занятие и склонността да се
отлага консултацията с лекар. Макар че взаимоотношението на социоикономи-ческия
статус с рака варира с мястото (например ракът на белите дробове и на стомаха са
свързани с по-нисък, а ракът на гърдата и на простатата - с по-висок
социоикономически статус), смъртността от рак се увеличава рязко с намаляване на
социоикономическия статус и е особено голяма при етническите малцинства с малки
доходи (Jemal et al., 2006). По-лошите медицински грижи и намалената способност за
борба с болестта заради неадекватен начин на хра-
нене и силен житейски стрес лежат в основата на тази тенденция.
Като цяло, сложното взаимодействие между наследственост, биологично стареене и
фактори от средата допринася за рака. Например много пациентки с фамилен рак на
гърдата, които реагират зле на лечението, нямат конкретен ген, потискащ развитието
на тумори (или BRCA1, или BRCA2). Съществува генетичен скрининг за тези мутации,
който позволява ранното начало на превантивните усилия. Макар че жените с един от
тези дефектни гени са в много по-голям риск от развитие на рак на гърдата,
отколкото останалите жени, само 35 до 50% развиват болестта. Други гени и фактори
на начина на живот, включително консумация на алкохол, наднормено тегло, брой
бременности и използване на орални контрацептиви, засилват риска при тях. Жените с
BRCA1 или BRCA2 мутации е особено вероятно да развият рак на гърдата преди 30-
годиш-на възраст (Nkondjock & Ghadirian, 2004). Техният риск обаче остава повишен
през цялата средна възраст, когато случаите на болестта се увеличават при жените по
принцип.
Хората често се страхуват от рака, защото смятат, че е нелечим. Въпреки това 40% от
засегнатите хора се излекуват (нямат болестта в продължение на пет или повече
години). Ракът на гърдата е водещото злокачествено заболяване при жените; за мъжете
това е ракът на простатата. Ракът на белия дроб - до голяма степен предотвратяем
чрез избягване на тютюна - е на второ място за двата пола, следван отблизо от рака
на колона и на ректума. Редовните годишни медицински прегледи и научаването за
рисковите фактори - промяна в навиците, свързани с отделителната система, язва,
която не минава, необичайно кървене или секрет, удебеляване или бучка в гърдата или
на друго място в тялото, трудности с преглъщането или стомашно разстройство,
промяна в бенка или брадавица, постоянна кашлица или пресипналост - могат да
намалят съществено процентът на заболяванията и смъртните случаи.
Оцеляването от рак е триумф, но носи и емоционални предизвикателства. За съжаление
стиг-мите, свързани с рака, съществуват. Възможно е приятелите, семейството и
колегите да се нуждаят от напомняне, че ракът не е заразен и че с търпение и
подкрепа от шефовете и колегите оцелелите от рака могат да възстановят
производителността си на работното място (Mains et al., 2005).
486
Сърдечносъдови болести. Всяка година около 25% от смъртните случаи на американци и
канадци на средна възраст са причинени от сърдечносъдова болест (Statistics Canada,
2002d; U. S. Department of Health and Human Services, 2005g). Свързваме
сърдечносъдовата болест c инфарктите, но за Девин (подобно на мнозина на средна и
по-напреднала възраст) заболяването може да се открие по време на годишния
медицински преглед. Неговия лекар идентифицира хипертония, повишен холестерол и
атеросклероза - натрупване на плака в коронарните артерии, които заобикалят сърцето
и осигуряват на мускулите му кислород и хранителни съставки. Тези индикатори на
сърдечносъдовата болест са известни като „тихите убийци“, защото често нямат
никакви симптоми.
Когато симптомите са видими, приемат различни форми. Най-крайната е инфарктът -
блокиране на нормалното снабдяване с кръв на част от сърцето, обикновено
предизвикано от тромб в една или повече задръстени от плака коронарни артерии.
Резултатът е силна болка, тъй като мускулът в засегнатата зона умира. Инфарктът е
медицински спешен случай; над 50% от жертвите умират, преди да стигнат до болница,
други 15% - по време на лечението, и допълнителни 15% през следващите няколко
години (American Heart Association, 2006b). Сред другите, не толкова крайни
симптоми на сърдечносъдовите болести са аритмията, или нередовният пулс. Когато е
упорита, тя може да пречи на сърцето да помпа достатъчно кръв и да доведе до
слабост. Освен това тя позволява формиране на тромби в камерите на сърцето, които
могат да се откъснат и да стигнат до мозъка. При някои хора болка като от стомашно-
чревно разстройство или смазваща болка в гърдите, наречена ангина пек-торис,
разкрива лишено от кислород сърце.
Днес сърдечносъдовата болест може да се лекува по множество начини, включително
операция за коронарен байпас, медикаменти и пейс-мейкъри, за да регулират сърдечния
ритъм. За облекчаване на артериалния блокаж Девин се подлага на ангиопластика -
процедура, при която хирургът вкарва тънък като игла катетър в артериите и надува
балонче в края му, което „сплесква“ мастните наслоявания, за да се позволи на
кръвта да тече по-свободно. Освен ако Девин не вземе и други мерки, за да намали
риска си обаче, лекарят му го предупреждава, че артериите ще се запушат отново в
рамките на една година.
Някои рискови фактори, например наследственост, напреднала възраст и мъжки пол, не
могат да се променят. Хората в зряла възраст обаче могат да предотвратят
сърдечносъдовата болест или да забавят развитието ѝ, като се ангажират с такива
мерки като отказ от цигарите, поддържане на нормално телесно тегло, редовни
упражнения и намаляване на враждебността и другите форми на психологически стрес.
Тъй като мъжете отговарят за над 70% от случаите на сърдечносъдови болести в
средната зрялост, лекарите са склонни да ги разглеждат като „мъжки проблем“ и
нерядко пренебрегват симптомите на жените, които обикновено са по-леки, по-често
приемат формата на ангина, а не на инфаркт (Roger et al., 2000). В едно изследване
изследователите карат мъже и жени актьори да представят идентични симптоми на
ангина на извадка от над 700 лекари. Лекарите е много по-малко вероятно да
заподозрат сърдечносъдов проблем при жените - особено афроамерикан-ките, които са в
по-голям риск от такива болести, отколкото белите (Schulman et al., 1999). При
проследяването на истински жертви на инфаркти жените - и особено афроамериканките -
отново е по-малко вероятно да получат предложение за скъпо, инвазивно лечение,
например ангиопластика и байпас (Brown, 2002; Watson et al., 2002).
Остеопороза. Когато свързаната с възрастта загуба на костна маса е сериозна, се
развива заболяване, наречено остеопороза. То засяга повече от 25 милиона американци
и 1.4 милиона канадци, и съществено увеличава риска от счупвания на костите
(Osteoporosis Society of Canada, 2006; U. S. Department of Health and Human
Services, 2005g). В най-голямото изследване на остеопорозата, провеждано до днес,
включващо повече от 200 000 жени в менопауза, 40% имат костна плътност, която е
достатъчно ниска, за да е проблем, а 7% са диагностицирани с разстройството
(Chestnut, 2001). Остеопорозата засяга мнозинството от хората от двата пола над 70-
го-дишна възраст (Donatelle, 2004). Макар че я свързваме с прегърбена стойка,
тътреща се походка и гърбица, тази крайност е рядка. Тъй като костите постепенно
стават по-порести през годините, остеопорозата може да не е видима, докато не се
появят счупвания (или не се видят на рентгенови снимки) обикновено на гръбнака,
бедрата и китките.
487
Основен фактор, свързан с остеопорозата, е спадът на естроген, свързан с
менопаузата. В средната и късната зрялост жените губят около 50% от костната си
маса, около половината от това през първите 10 години след менопаузата. При мъжете
свързаното с възрастта намаляване на тестостерона - макар и много по-постепенно,
отколкото загубата на естрогена при жените -допринася за намалената костна
плътност, защото тялото превръща една част от него в естроген. Наследствеността
също играе важна роля. Семейната история на остеопороза увеличава риска, като
еднояйчните близнаци е по-вероятно от двуяйчните да споделят разстройството
(Notelovitz, 2002). Хората със слаб, дребен скелет е по-вероятно да са засегнати,
защото достигат до по-малка пикова костна маса през юношеството. Обратното, по-
голямата костна плътност прави афроамериканците по-малко податливи, отколкото
азиатците, белите и латиноамериканците. Допринася и нездравословният начин на
живот: лишеният от калций начин на хранене и обездвижването намаляват костната
маса, както и тютюнопушенето и консумацията на алкохол, който пречи на заместването
на костните клетки (Chakkalakal, 2005; Liu et al., 2001).
Когато се счупи основна кост (например бедрото), 10 до 20% от пациентите умират в
рамките на една година (Reginster & Burlet, 2006). Тъй като обикновено се развива
по-рано при жените, отколкото при мъжете, остеопорозата е станала известна като
„женска болест“ и мъжете е много по-малко вероятно да се изследват и лекуват
(Kiebzak et al., 2002). В сравнение с жените, мъжете с фрактура на ябълката
обикновено са по-възрастни и не са се подлагали на интервенции за запазване на
костната плътност. Вероятно по тези причини процентът на починалите до година след
счупване на ябълката е близо два пъти по-голям при мъжете, отколкото при жените
(Campion & Maricic, 2003).
За да се лекува остеопорозата, лекарите препоръчват начин на хранене, който е
обогатен с калций и витамин D (който подпомага абсорби-рането на калция),
упражнения с тежести (ходене, а не плуване) и медикаменти за засилване на костите.
По-добър начин за намаляване на риска през целия живот е чрез ранна превенция:
максимизиране на костната плътност чрез увеличаване на приема на калций и витамин D
и ангажиране в редовни упражнения през детството, юношеството и ранната зряла
възраст (NIH Consensus Development Panel, 2001).
Враждебност и гняв
Винаги когато сестрата на Триша Доти се обажда, изглежда като буре с барут, готово
да експлодира. Доти е критична към шефа си в работата и е неудовлетворена от
начина, по който Триша - адвокат - се е справила с делата на семейството след
смъртта на баща им. Всички разговори свършват с това, че Доти прави унизителни,
болезнени забележки, когато гневът ѝ излезе на повърхността: „Всеки адвокат знае
това, Триша. Как може да си толкова глупава! Трябваше да се обърна към истински
адвокат.“
Триша слуша, докато издържи, а след това предупреждава: „Доти, ако продължаваш, ще
затворя... Доти, слагам край на това!“
Животът на Доти е пълен със здравословни проблеми. На 53 години тя е с хипертония,
има трудности със съня и болки в гърба. През изминалите пет години е била
хоспитализирана пет пъти - два пъти за лечение на проблеми с храносмилателната
система, два пъти за аритмия и веднъж заради доброкачествен тумор на щито-видната
жлеза. Триша често се чуди дали личният стил на Доти не е отчасти отговорен за
сома-тичното ѝ състояние.
Идеята, че враждебността и гневът могат да имат отрицателни последици за здравето,
съществува от векове. Преди няколко десетилетия изследователите за пръв път я
проверяват, като идентифицират 35- до 59-годишни мъже, проявяващи поведение от тип
А - крайна съревнова-телност, амбиция, нетърпение, враждебност и гневни изблици,
както и чувство на притисна-тост във времето. Те установяват, че през следващите 8
години лицата с поведение от тип А е два пъти по-вероятно от тези с поведение от
тип Б (хората с по-релаксирана нагласа) да развият сърдечносъдова болест (Rosenman
et al., 1975).
По-късните изследвания обаче често не успяват да потвърдят тези резултати.
Поведението от тип А всъщност е смес от поведения и само едно или две от тях
засягат здравето. Днешните доказателства посочват враждебността като „токсич-на“
съставка на поведението от тип А, защото изолирането й от глобалния тип А
непрекъснато прогнозира сърдечносъдови болести и други здравословни проблеми както
при мъжете, така и при жените (Eaker et al., 2004; Matthews et al.,
2004). В частност изразената враждебност - честите гневни изблици, грубото,
неприятно поведение, критичните и снизходителни невербални знаци в социалното
взаимодействие, включител-
488
но свирепите погледи, изразяването на презрение и отвращение, и твърдият,
настоятелен тон на гласа - води до по-голяма сърдечносъдова възбуда, усложнения в
здравословното състояние и болест (Chesney et al., 1997). Когато хората се
разгневят, пулсът, кръвното налягане и стресовите хормони ескалират, докато
реакцията на тялото стане крайна.
Може ли Доти да запази здравето си, като задържа в себе си враждебността вместо да
я изразява? Многократното потискане на открития гняв или „предъвкването“ на минали,
предизвикали гняв ситуации също се асоциира с хипертония и сърдечносъдови болести
(Hogan & Linden, 2004; Julkunen, 1996). По-добрата алтернатива - както ще видим - е
да се разработят ефективни начини за справяне със стреса и конфликта.
Адаптиране към предизвикателствата на средата на живота
Средната зряла възраст често е продуктивен период от живота, когато хората постигат
най-големите си победи и удовлетворения. Въпреки това е нужна значителна
издръжливост и сила, за да се справя човек с пълния спектър от промени, които този
период може да носи. Девин реагира на разширяващата се талия и сърдечносъдовите
симптоми, като става от бюрото си два пъти седмично, за да ходи на курс по аероби-
ка и намалява свързания с работата стрес чрез всекидневни 10-минутни сесии по
медитация. Осъзнавайки трудностите на сестра си Доти, Триша решава да се справи със
собствените си враждебни чувства по-адаптивно. Нейният по принцип оптимистичен
светоглед ѝ помага да се справи успешно с физическите промени на средата на живота,
бремето на юридическата кариера и хроничното заболяване на Девин.
Управление на стреса
Върнете се към тринадесета глава и прегледайте отново отрицателните последици от
психологическия стрес върху сърдечносъдовата, имунната и стомашно-чревната система.
Когато хората в зряла възраст се натъкват на проблеми у дома и на работното си
място, всекидневните неприятности могат да се натрупат и да се превърнат в сериозен
стресиращ товар. Управлението на стреса е важно на всяка възраст, но в средата на
живота може да ограничава свързаното с възрастта повишаване на процента на
болестите, а когато болестта все пак се появи, да намали нейната тежест.
Карето „Прилагане на онова, което знаем“ обобщава ефективните начини за намаляване
на стреса. Дори когато стресорите не могат да се елиминират, хората са в състояние
да променят начина, по който се справят с едни и разглеждат други. На работното си
място Триша се фокусира върху проблемите, които може да контролира: не върху
раздразнителността на шефа си, а върху начините, по които може да делегира
рутинните задачи на персонала си, така че да е в състояние да се концентрира върху
проблемите, които изискват нейните познания и умения. Когато Доти се обажда по
телефона, Триша се научава да разграничава нормалните емоционални реакции от
неразумните самообвинения. Вместо да интерпретира гнева на Доти като признак за
собствената си некомпетентност, тя си напомня за темперамента и трудния живот на
Доти. По-големият житейски опит ѝ помага да приеме промяната като неизбежна, така
че е по-добре подготвена да се справи със сътресенията на неочакваните събития,
например хоспитализацията на Девин за лечение на сърдечното му заболяване.
Забележете, че Триша разчита на две общи стратегии за справяне със стреса, обсъдени
в десета глава: (1) центрирано върху проблема справяне, при което оценява
ситуацията като подлежаща на промяна, идентифицира трудността и решава какво да
направи по отношение на нея, и (2) центрирано върху емоциите справяне, което е
вътрешно, лично и насочено към контролиране на дистреса, когато няма какво да се
направи по отношение на ситуацията. Лонгитюдните изследвания показват, че
възрастните, които ефективно редуцират стреса, се придвижват гъвкаво между двата
типа техники в зависимост от ситуацията (Zakowski et al., 2001). Техният подход е
преднамерен, обмислен и изпълнен с уважение както към тях самите, така и към
другите. Обратното, неефективното справяне до голяма степен е емоционално
центрирано и е или импулсивно, или ескейпистко1 (Lazarus, 1991, 1999).
Конструктивните подходи към намаляването на гнева са жизненоважна здравословна
интервенция (обърнете се към карето „Прилагане на онова, което знаем“). Ученето на
хората да бъдат
1 От английския глагол escape - бягство от реалността в света на фантазията. - Б.
пр.
489
себеутвърждаващи вместо враждебни и да преговарят, вместо да експлодират прекъсва
силна-та физиологична реакция, която опосредства психологическия стрес и болестта.
Понякога е най-добре да се отложи реагирането като просто се напусне провокативната
ситуация, както прави Триша, когато казва на Доти, че ще затвори след още една
обида (Deffenbacher, 1994).
Както беше отбелязано в тринадесета глава, хората обикновено се справят със стреса
по-ефикасно, след като преминат от ранната към средната зрялост. Те стават по-
реалистични спрямо способността си да променят ситуациите и по-умели в
прогнозирането на стресиращите ситуации, така че предприемат стъпки, за да ги
избягват (Aldwin & Levenson, 2002). Нещо повече: когато хората в зряла възраст
преодолеят силно стресиращо събитие, често споделят дълготрайни лични ползи: за
някои това е силно чувство на овладяване, когато обръщат поглед назад и с изумление
откриват какво са успели да постигнат при изключително трудни условия.
Физически упражнения
Както беше отбелязано в тринадесета глава, редовните упражнения носят цял спектър
от физически и психологически ползи, например да-
ването на възможност на възрастните да се справят по-ефективно със стреса. На път
за курса си по аеробика Девин се чуди: „Мога ли да започна да се занимавам със
спорт на 50 години, за да противодействам на годините физическо бездействие?“.
Въпросът му е важен: повече от половината американци на средна възраст водят
заседнал начин на живот, а половината от тези, които започват програма на физически
упражнения, я прекратяват през първите шест месеца. Дори сред онези, които остават
активни, по-малко от 20% се упражняват на нива, които имат полза за здравето
(Canadian Fitness and Lifestyle Research Institute, 2002; U. S. Department of
Health and Human Services, 2005g).
Човек, който започва да се занимава с физически упражнения в средата на живота,
трябва да преодолее първоначалните бариери и непрекъснатите пречки: липса на
енергия и време, неудобство, конфликти в работата и здравни фактори (например
наднормено тегло). Аз-ефектив-ността е също толкова важна в приемането,
поддържането и влагането в спортен режим, колкото и в кариерното напредване (вж.
четиринадесета глава). Важен резултат от започването на спортни занимания е, че
водещият заседнал живот възрастен печели засилване на Аз-ефективността, която
допълнително подпомага физиче-
Управление на стреса
Преоценете ситуацията. Научете се да диференцирате нормалните реакции от тези,
които се основават на ирационални убеждения.
Фокусирайте се върху събитията, които можете да контролирате. Не се
притеснявайте за нещата, които не сте в състояние да промените или може никога да
не се случат; фокусирайте се върху стратегии за справяне със събитията, които са
под вашия контрол.
Разглеждайте живота като флуиден. Отчитайте алтернативите. Очаквайте промяна и я
приемайте като неизбежна; тогава много неочаквани промени ще имат по-малко
емоционално въздействие.
Не се впускайте в действие; мислете, преди да действате.
Поставяйте си реалистични цели. Редовно правете физически упражнения. Стремете се
нависоко, но бъдете реалистични по отношение на способностите, мотивацията и
ситуацията.
Човекът в добра форма е по-способен да се справя със стреса както физически,
така и емоционално.
Овладейте техники за релаксация. Релаксацията способства за префокусиране на
енергиите и намаляване на физическия дискомфорт от стреса. Курсове и книги за
самопомощ учат на тези техники.
Използвайте конструктивни подходи за намаляване на гнева. Отложете реагирането
(„Нека първо проверя и тогава ще се свържа с теб“); използвайте поведения, които ви
разсейват умствено (броене до 10 и обратно) и инструкции към себе си (казано на ум
„Стоп!“), за да контролирате гневната възбуда; след това се ангажирайте в спокойно,
самоконтролирано решаване на проблеми („Би трябвало да му се обадя, вместо да се
конфронтирам с него лице в лице“).
Търсете социална подкрепа. Приятелите, членовете на семейството, колегите и
организираните групи за подкрепа могат да предлагат информация, помощ и идеи за
справяне със стресиращи ситуации.
490
ската активност (McAuley & Blissmer, 2000; Wilbur et al., 2005). Засилената
физическа годност на свой ред подпомага възрастния да се чувства по-добре по
отношение на телесното си Аз. С течение на времето телесната му самооценка -
чувството за формата и привлекателността на тялото му - се повишава (McAuley,
Mihalko, & Bane, 1997).
Форматът на физически упражнения, който работи най-добре, зависи от
характеристиките на започващия да се занимава със спорт. Хората в зряла възраст с
нормално тегло е по-вероятно да се придържат към групови занимания, отколкото тези
с наднормено, които вероятно се чувстват засрамени и се борят да поддържат темпото.
Лицата с наднормено тегло се справят по-добре в индивидуализирана, домашна рутинна
програма, планирана от фитнес-консултант (King,
2001). Същевременно възрастните със силно стресиращ живот е по-вероятно да
упорстват в групови занимания, които предлагат редовен график и подкрепа лице в
лице на останалите, а не в домашна програма (King et al., 1997).
Достъпната, привлекателна и безопасна среда за упражненията - паркове, пешеходни и
велосипедни алеи, и общински центрове за отмора, и честите възможности за
наблюдаване на другите да ги използват също подпомагат физическата активност (King
et al., 2000). Освен здравословните проблеми и всекидневните стресо-ри, хората в
зряла възраст с нисък социоикономически статус често споменават неудобния достъп до
съоръженията, разходите и небезопас-ните квартали като бариери пред физическите
упражнения - важни причини, поради които нивото на активност рязко спада със
социоиконо-мическия статус (Burton, Turrell, & Oldenburg, 2003; Wilbur et al.,
2003).
Оптимистичен светоглед
Какъв тип човек е вероятно да се справи адап-тивно със стреса, предизвикан от
неизбежните промени в живота? Изследователите, интересуващи се от този въпрос, са
идентифицирали набор от три лични качества: контрол, отдаденост и
предизвикателство, които - съвместно - наричат издръжливост (Maddi, 1999).
Триша съответства на модела на издръжливия човек. Първо, тя разглежда повечето
преживявания като контролируеми. „Не можеш да предотвратиш всички лоши неща -
съветва тя Джуъл, след като чува за нейните свързани с
менопаузата симптоми, - но можеш да се опиташ да направиш нещо по отношение на
тях.“ Второ, Триша демонстрира отдаден, ангажиран подход към всекидневните
дейности, откривайки нещо интересно и смислено в почти всяка от тях. И накрая, тя
разглежда промяната като предизвикателство - нормална част от живота и възможност
за личен растеж.
Изследванията показват, че издръжливостта влияе върху степента, до която хората
оценяват стресиращите ситуации като управляеми, интересни и приятни. Тези
оптимистични оценки на свой ред прогнозират подпомагащи здравето поведения,
склонност да се търси социална подкрепа и по-малко физически симптоми (Smith,
Young, & Lee, 2004). Нещо повече: издръжливите хора е вероятно да използват
активни, центрирани върху проблемите стратегии за справяне в ситуациите, които не
могат да контролират. Обратното, лицата, на които липсва издръжливост, по-често
използват центрирани върху емоциите и избягващи стратегии за справяне, например да
си казват: „Ще ми се да можех да променя начина, по който се чувствам“, да отричат,
че стресиращото събитие се е случило, или да ядат и да пият, за да го забравят
(Maddi & Hightower, 1999; Soderstrom et al., 2000).
В тази и в предишните глави видяхме, че много фактори действат като ресурси за
съпротива срещу стреса, например наследственост, начин на хранене, физически
упражнения, социална подкрепа и стратегии за справяне. Изследванията върху
издръжливостта добавят още една съставка: по принцип оптимистичен поглед и интерес
към живота.
Пол и стареене: двоен стандарт
Отрицателните стереотипи за стареенето, които могат да карат мнозина на средна
възраст да се страхуват от физическите промени, е по-вероятно да се прилагат към
жените, отколкото към мъжете, давайки двоен стандарт. Макар че много жени на средна
възраст казват, че са овладели нещата: себеутвърждават се, чувстват се уверени,
гъвкави и способни да решават проблемите на живота, хората често ги оценяват като
по-малко привлекателни и като имащи повече отрицателни характеристики, отколкото
мъжете в зряла възраст. В някои изследвания, застаряващите мъже всъщност получават
малко по-високи положителни оценки за външен вид, зрялост и власт, докато жените
демонстрират спад. Полът на чо-
491
века, който дава оценката, също има значение: мъжете преценяват застаряващата жена
много по-сурово, отколкото жените (Kogan & Mills, 1992).
Тези ефекти се появяват по-често, когато хората оценяват снимки, отколкото когато
получават вербални описания на мъже и жени. Идеалът за сексуално привлекателна жена
- гладка кожа, добър мускулен тонус, лъскава коса - може да е в ядрото на двойния
стандарт по отношение на стареенето. Обществените сили подсилват това становище.
Например хората на средна възраст в рекламите в медиите обикновено са мъже на
ръководни длъжности, бащи и прародители -образи на компетентност и сигурност. Много
повече козметични продукти, създадени да скриват признаците на стареенето, се
предлагат на жените, отколкото на мъжете.
За щастие неотдавнашните проучвания подсказват, че двойният стандарт намалява - че
повече хора разглеждат средната възраст като потенциално оптимистично,
удовлетворяващо време за двата пола (Menon, 2002). Модели на по-възрастни жени с
живот, изпълнен с хармония, постижения, надежда и въображение, подпомагат
приемането на физическото стареене и нова представа за него - образ, който
подчертава елегантността, осъществяването и вътрешната сила.
Приведете доказателства, че биологичното стареене, индивидуалната наследственост и
факторите на средата допринасят за остеопорозата.
По време на рутинен медицински преглед д-р Фъроу назначава на 55-годишния Бил
редица изследвания за сърдечносъдови болести, но не оценява неговата костна
плътност. Обратното, когато 60-годишната Кара се оплаква от болки в гърдите, д-р
Фъроу решава да „изчакаме и да видим“, преди да назначи допълнителни изследвания.
Какво би могло да обясни различните подходи на д-р Фъроу към Кара и Бил?
Кой здравословен проблем в средата на живота лично ви притеснява най-много? Какви
стъпки можете да предприемете днес, за да го предотвратите?
В средната зрялост когнитивните изисквания на всекидневния живот се простират до
нови и понякога по-предизвикателни ситуации. Да разгледаме един типичен ден в
живота на Девин и Триша. Наскоро назначен за декан на факултет в малък колеж, Девин
е на бюрото си в 7: 00 ч сутринта. Между съвещанията за планиране на стратегията
той разглежда досиетата на кандидати за нови позиции, работи върху бюджета за
следващата година и говори на официалния обяд на асоциацията на завършилите колежа.
Междувременно Триша се подготвя за гражданско дело, участва в избора на съдебни
заседатели и след това се присъединява към други топ юристи във фирмата за
конференция по въпроси на управлението. Вечерта Триша и Девин съветват 20-годишния
си син Марк, който се е отбил, за да обсъди несигурността си дали да смени
специалността си в колежа. Към 19:30 ч Триша излиза за вечерно съвещание на борда
на местното училище. Девин също излиза за едно от двете събирания месечно на
аматьорски квартет, в който свири на чело.
Средната възраст е време на разширяващи се отговорности - на работното място, в
общността и у дома. За да жонглират ефективно с различните роли, Девин и Триша
разчитат на широк спектър от интелектуални способности, включително натрупаните
познания, лекотата на говора, паметта, бързия анализ на информацията,
разсъжденията, решаването на проблеми и експертните умения в съответната си област
на специализация. Какви промени в мисленето се осъществяват в средната зряла
възраст? Как професионалният живот - основна област, в която се изразява
познавателната дейност - влияе върху интелектуалните умения? Какво може да се
направи, за да се подкрепя нарастващата вълна от възрастни, които се връщат в
университетите с надеждата да задълбочат познанията си и качеството си на живот?
Промени в умствените способности
На 50 години, когато от време на време не може да си спомни име или трябва да спре
по средата на реч или на лекция, за да помисли какво да каже по-нататък, Девин се
чуди: „Това признаци на стареещ ум ли са?“. Преди двадесет години той почти не е
забелязвал същите събития. Въпросите му произлизат от широко приеманите сте-
492
реотипи за хората в по-напреднала зрялост като забравящи, объркани и крехки.
Повечето изследвания върху познавателното стареене са се фокусирали върху
дефицитите и са пренебрегвали когнитивната стабилност и развитието.
Докато изследваме промените в мисленето в зрелостта, ще се върнем към темата за
разнообразието в развитието. Отделните аспекти на когнитивното функциониране
демонстрират различни модели на промяна. Макар че в някои области има спад,
повечето хора демонстрират познавателна компетентност, особено в познат контекст, а
някои постигат изключителни постижения. Като цяло свидетелствата подкрепят едно
оптимистично становище за когнитивния потенциал на хората в зряла възраст.
Изследванията, които сега ще разгледаме, подчертават базисни допускания на
перспективата на жизнения цикъл: развитието като многомер-но, или като комбиниран
резултат от биологични, психологически и социални сили, развитието като
многопосочно, или като съвместен израз на растеж и упадък, като точното съотношение
варира при отделните способности и хора, и развитието като пластично, или открито
за промяна, зависещо от начина, по който биологичната и екологичната история на
човека се комбинира с настоящите житейски условия. Вероятно ще ви е от полза да се
върнете към първа глава, за да прегледате отново тези идеи.
Кохортни изследвания
Изследванията с тестове за интелигентност хвърлят светлина върху широко
разпространеното убеждение, че тя неизбежно спада в средната и късната зрялост, тъй
като мозъкът дегенерира. Много ранни срезови изследвания показват този модел: пик в
изпълнението на 35 години, следван от рязък спад в старостта. Широко
разпространеното тестиране на студенти и войници през 20-те години на XX век обаче
е удобна възможност за провеждане на лонгитюд-ни изследвания и повторно тестиране
на участници в средната зрялост. Резултатите разкриват свързано с възрастта
увеличаване! За да обясни това противоречие, К. Уорнър Шай (Schaie, 1998,
2005) използва последователен експериментален план, комбиниращ лонгитюдни и срезови
подходи (вж. първа глава) в Seattle Longitudinal Study (Сиатълско лонгитюдно
изследване).
През 1956 г. хора на възраст от 22- до 70-го-дишна възраст са тестирани срезово.
След това
на редовни интервали са провеждани лонгитюдни проследявания и са добавяни нови
извадки, давайки общо 5000 участници, пет срезови сравнения и лонгитюдни данни,
простиращи се в повече от 60 години. Резултатите по пет умствени способности
демонстрират типичния срезов спад след средата на 30-те години. Лонгитюдните
тенденции за тези способности обаче разкриват умерено увеличение в средата на
живота, поддържано през 50-те и началото на 60-те години, след което изпълнението
постепенно спада.
За тази разлика до голяма степен отговарят кохортните ефекти. В срезовите
изследвания всяко ново поколение е с по-добро здравословно състояние и образование
от предишното. Освен това е възможно даваните тестове да идентифицират способности,
които се използват по-рядко от по-възрастните хора, чийто живот вече не изисква от
тях да учат информация заради самата информация, а вместо това умело да решават
проблеми от реалния свят.
Кристализирала и флуидна интелигентност
Погледът отблизо към различните умствени способности показва, че само някои от тях
следват описания лонгитюден модел. За да оцените тази вариация, нека разгледаме две
широки умствени способности, всяка от които включва цял спектър от конкретни
интелектуални фактори.
Първата от тези широки способности, кристализиралата интелигентност, се отнася до
уменията, които зависят от натрупаните познания и опит, добрата преценка и
овладяването на социалните конвенции - способности, придобити, защото са ценени в
културата на човека. Девин използва кристализирала интелигентност, когато се
изразява ясно и разбираемо на обяда на завършилите университета и предлага
ефективни начини за спестяване на пари при планирането на бюджета. На тестовете за
интелигентност айтемите от речник, обща информация, вербално разбиране и логически
разсъждения мерят кристализиралата интелигентност.
Обратното, флуидната интелигентност зависи в по-голяма степен от основните умения
за преработка на информацията - способностите да се идентифицират взаимоотношенията
между зрителни стимули, скоростта на анализиране на информацията и капацитета на
работната памет. Макар че флуидната интелигентност често се комбинира с
кристализиралата, за да подкрепят ефективните разсъждения и решаване на пробле-
493
ми, се смята, че тя е по-малко повлияна от културата и повече от състоянието на
мозъка, както и от ученето, което е уникално за човека (Horn & Noll, 1997).
Айтемите от тестовете за интелигентност, които отразяват флуидни способности,
включват пространствените представи, обема на вниманието, последователностите от
букви и цифри и търсенето на символи. (Върнете се към девета глава за примери.)
Много срезови изследвания показват, че кристализиралата интелигентност се увеличава
ста-билно през зрялата възраст, докато флуидната започва да спада от 20-те години.
Тези тенденции се откриват многократно в изследванията, в които по-млади и по-
възрастни участници имат сходно образование и общ здравен статус, което до голяма
степен коригира кохортните ефекти (Kaufman & Horn, 1996; Park et al., 2002). В едно
такова изследване, включващо близо 2500 психично и соматично здрави 16- до 85-
годишни участници, вербалният (кристализирал) IQ достига връх между 45-и 54-годишна
възраст и не спада до 80-те години! Невербалният (флуиден) IQ, обратното, спада
стабилно през целия обхванат възрастов диапазон (Kaufman, 2001).
Повишаването в средата на живота на кристализиралите способности има смисъл, тъй
като възрастните непрекъснато обогатяват познанията и уменията си на работното
място, у дома и в дейностите през свободното си време. Освен това много
кристализирали умения се практикуват почти всекидневно. Лонгитюдните свидетелства
обаче потвърждават ли прогресивното намаляване на флуидната интелигентност? Ако е
така, как можем да го обясним?
Сиатълското лонгитюдно изследване на Шай. Фигура 15.3 показва лонгитюдните
резултати на Шай в подробности. Петте фактора, които демонстрират повишение в
ранната и средната зрялост - вербални способности, индуктивни разсъждения, вербална
памет, пространствена ориентация и цифрови способности - включват както
кристализирали, така и флуидни умения. Техните пътища на промяна потвърждават, че
средата на живота е време на пиково представяне по някои от най-комплексните
умствени способности (Willis & Schaie, 1999). Според тези резултати хората в
средната зряла възраст интелектуално са „в разцвета на силите си“, а не - както
твърдят стереотипите - „преминали билото“.
Фигура 15.3 освен това показва шеста способност, перцептивна скорост - флуидно
умение,
Фигура 15.3. Лонгитюдни тенденции в шест умствени способности от Сиатълското
лонгитюдно изследване
По пет способности се наблюдават умерени повишения през 50-те и 60-те години,
следвани от постепенен спад. Шестата способност - перцептивната скорост - намалява
стабилно от 20-те до края на 80-те години. Късно в живота флуидните фактори
(пространствена ориентация, перцептивна скорост и цифрови способности) демонстрират
по-голямо намаление, отколкото кристализиралите фактори (вербални способности,
индуктивни разсъждения и вербална памет). (От K. W. Schaie, 1994, „The Course of
Adult Intellectual Development,“ American Psychologist, 49, p. 308. Copyright ©
1994 by the American Psychological Association. Препечатва се c разрешение.)
при което участниците трябва например да идентифицират за определено време коя от
пет форми е идентична на модел или дали двойки много-цифрени числа са едни и същи
или различни (Schaie, 1996, 1998). Перцептивната скорост намалява от 20-те до края
на 80-те години - модел, който съответства на огромен брой изследвания, сочещи, че
когнитивната преработка се забавя с напредването на възрастта. Освен това
забележете във фигура 15.3 как късно в живота флуидните фактори (пространствена
ориентация, цифрови способности и перцептивна скорост) показват по-големи
намаления, отколкото кристализиралите фактори (вербални способности, ин-дуктивно
разсъждение и вербална памет).
Някои теоретици вярват, че общото забавяне на функционирането на централната нервна
система лежи в основата на почти всички свързани с възрастта намаления на
когнитивното изпълнение (Salthouse, 1996). Много изследвания предлагат поне
частична подкрепа за тази идея. Изследователите освен това са идентифицирали други
важни промени в преработката на
494
информацията, някои от които може би се задействат от намаляване на скоростта.
Преди да се обърнем към тези доказателства обаче, нека изясним защо изследванията
разкриват повишаване, следвано от стабилност в кристализиралите способности
независимо от много по-ранния спад във флуидната интелигентност, или основните
умения за преработка на информацията. Първо, намаляването на базисната преработка -
макар и значително сред 45-годишна възраст - може да не е достатъчно голямо, за да
повлияе върху редица много често практикувани умения преди твърде напреднала
възраст. Второ, както ще видим, възрастните често могат да компенсират когнитивните
ограничения, като разчитат на познавателните си силни страни. И накрая, след като
хората открият, че вече не са толкова добри в дадени задачи, колкото някога, се
приспособяват, като променят дейностите си към такива, зависещи в по-малка степен
от ког-нитивна ефикасност и повече от натрупани познания. Така баскетболистът става
треньор, а някога находчивият продавач - мениджър.
Изследователите на преработката на информацията, които се интересуват от развитието
през зрелостта, обикновено използват модели на умствената система, представени в
пета глава, за да ръководят изследванията си на различни аспекти на мисленето. Със
забавяне на скоростта на преработка, определени аспекти на вниманието и паметта
претърпяват упадък. Въпреки това средата на живота е време на голяма експанзия на
когнитивната компетентност, тъй като възрастните прилагат огромните си познания и
житейски опит в решаването на проблеми във всекидневния свят.
Скорост на преработка
Девин очаровано наблюдава 20-годишния си син Марк да играе на компютърна игра,
реагирайки на множество насоки на екрана с картечна скорост. Когато Девин опитва,
макар че упорства няколко дни, се представя много след резултатите на Марк. По
същия начин по време на семейната ваканция в Австралия Марк се приспособява бързо
към шофирането в лявата страна на пътя, а след седмица Триша и Девин продължават да
се чувстват объркани на кръстовищата, където са нужни бързи реакции.
Тези преживявания от реалния живот съответстват на лабораторните резултати. Както
на прости задачи за време на реакция (натискане на бутон в отговор на светлина),
така на сложни (натискане на ляв бутон на синя и на десен при жълта светлина)
времето на реакция се увеличава ста-билно от началото на 20-те до 90-те години.
Колкото по-сложна е ситуацията, толкова в по-неблагоприятно положение са
възрастните. Макар и малък - по-малко от 1 секунда в повечето изследвания, - спадът
в скоростта все пак има практическа значимост (Salthouse, 2000; Deary & Der,
2005).
Какво предизвиква това свързано с възрастта забавяне на когнитивната преработка?
Изследователите са съгласни, че са отговорни промените в мозъка, но не са съгласни
по отношение на точното обяснение. Според становището за нервната мрежа, тъй като
невроните в мозъка умират, се появяват пробиви в нервните мрежи. Мозъкът се
адаптира, като формира „байпаси“ - нови синапсни връзки, които заобикалят
пробивите, но не са толкова ефективни (Cerella, 1990). Втора хипотеза - становището
за загуба на информацията, приема, че хората в по-напреднала възраст преживяват по-
голяма загуба на информация, докато тя се движи през когнитивната система. В
резултат цялата система трябва да се забави, за да инспектира и да интерпретира
информацията. Представете си, че правите фотокопие, а след това го използвате, за
да направите ново копие. Всяко следващо копие е все по-неясно. По същия начин с
всяка стъпка в мисленето информацията деградира. Колкото по-възрастен е човекът,
толкова по-подчертан е този ефект. Сложните задачи, които имат повече стъпки на
преработка, са по-засегнати от загубата на информация (Myerson et al., 1990).
Скоростта на преработка прогнозира изпълнението на възрастните по много тестове на
сложни способности. Колкото по-голямо е времето на реагиране, толкова по-нисък е
резултатът на човека по задачите за памет, разсъждения и решаване на проблеми, като
взаимоотношенията са особено силни по айтемите за флуидни способности (Salthouse,
2005). Всъщност с увеличаване на възрастта корелациите между скоростта на
преработка и другото когнитивно изпълнение се засилват. Това подсказва, че
скоростта на преработка е базисна способност, която допринася за спада в
познавателното функциониране и става по-широко разпространена и изявена в процеса
на остаряване (Li et al., 2004).
495
Въпреки това скоростта на преработка далеч не е идеален прогностичен фактор за
представянето на хората в напреднала възраст и особено техните всекидневни
дейности. Много хора в напреднала зрялост се ангажират в сложни, познати задачи със
значителни умения. Девин например свири квартет на Моцарт на своето чело с голяма
скорост и ловкост на пръстите, поддържайки темпото с трима други музиканти, които
са 10 години по-млади от него. Как успява? В сравнение с другите той по-често гледа
напред в партитурата. Използвайки този компенсаторен подход, той може да се
подготви предварително и така минимизира значението на скоростта. Познанията и
опитът също могат да компенсират спада в скоростта на преработка. Дългите години, в
които Девин е свирил на чело, и запоз-натостта му с квартета на Моцарт несъмнено
подкрепят способността му да свири гладко и флуидно.
Внимание
Изследванията върху вниманието се фокусират върху въпросите: колко информация могат
да възприемат възрастните в умствената си система в даден момент, степента, до
която те могат да внимават селективно, пренебрегвайки нере-левантната информация, и
лекотата, с която могат да адаптират вниманието си, превключвайки от една задача
към друга, когато ситуацията го изисква. Триша понякога се опитва да приготви
вечерята или да продължи да работи върху адвокатско досие, говорейки по телефона. С
възрастта обаче открива, че й е все по-трудно да се ангажира в две дейности
едновременно. В съответствие с опита на Триша, лабораторните изследвания разкриват,
че поддържането на две сложни задачи едновременно става все по-предизви-кателно с
възрастта (Madden & Plude, 1993). Свързан с възрастта спад се появява и в
способността да се превключва между умствените операции, например преценяване на
една двойка числа като „четни или нечетни“ в някои от сесиите и като „по-голямо или
по-малко“ в други (Kray & Lindenberger, 2000; Radvansky, Zacks, & Hasher, 2005).
Този спад във вниманието вероятно се дължи на описаното по-рано забавяне в
преработката на информацията, което ограничава количеството информация, в която
човек може да внимава в даден момент.
С напредването на възрастта потискането -съпротивата срещу интерференция от нереле-
вантна информация - също става по-трудно (Hasher, Zacks, & May, 1999). При задачи
за непрекъснато изпълнение, в които участниците виждат поредица от стимули на
компютърен екран и от тях се иска да натискат интервала само след появата на
определена последователност (например буквата К, следвана непосредствено от А),
изпълнението се влошава стабилно от 30-те години нататък, като хората в по-
напреднала възраст правят повече „фалшиви положителни“ грешки (натискат интервала в
отговор на неправилна буквена последователност). Когато се въведе и външен шум,
пропуските (ненатискане на интервал след поява на последователността К-А) също
зачестяват с възрастта (Mani, Bedwell, & Miller, 2005). Във всекидневието
трудностите с потискането карат по-възрастните да изглеждат разсеяни - неуместно
завладени от мисъл или характеристика на средата и отклонени от акту-алната задача.
И тук възрастните могат да компенсират тези промени. Хората, които имат богат опит
в обръщането на внимание на критично важна информация и в изпълнението на няколко
задачи едновременно, например въздушни диспечери и пилоти, знаят точно какво да
търсят. В резултат те демонстрират по-малък спад във вниманието, свързан с
възрастта (Morrow et al., 1994; Tsang & Shaner, 1998). Нещо повече: практиката може
да подобрява способността да се разделя вниманието между две задачи, да се
превключва между умствените операции и селективно да се фокусира върху релевантната
информация. Когато хора в напреднала зрялост получават тренинг в тези умения,
изпълнението им се подобрява точно толкова, колкото и на по-младите, макар че
обучението не заличава различието между възрастовите групи (Kausler, 1994; Kramer,
Hahn, & Gopher, 1998).
Памет
От 20-те до 60-те години количеството информация, която хората могат да задържат в
работната си памет, намалява. Независимо дали им се дават списъци от думи, цифри
или пасажи смислена проза за заучаване, лицата на средна и в по-напреднала възраст
си спомнят по-малко от тези в млада зряла възраст, макар че паметта за проза страда
по-малко от тази за списъци от неща (Hultsch et al., 1998).
Тази промяна до голяма степен се дължи на спада в употребата на паметови стратегии
по тези
496
задачи. По-възрастните хора повтарят по-малко от по-младите - разлика, за която се
смята, че се дължи на по-бавната скорост на мислене (Salthouse & Babcock, 1991).
По-възрастните не могат да повтарят новата информация на себе си толкова бързо,
колкото по-младите.
Паметовите стратегии, организация и разработване, също се прилагат по-рядко и по-
малко ефективно с възрастта. (Вж. девета глава за преглед на тези стратегии.)
Хората в по-напреднала възраст се затрудняват да извличат информация от
дълговременната памет, която би им помогнала да използват тези техники. Например,
ако им се даде списък с думи, съдържащ „папагал“ и „американска сойка“, те не се
обръщат незабавно към категорията „птица“, макар добре да я знаят (Hultsch et al,
1998). Като че ли участва по-голяма трудност с фокусирането върху релевантната
информация. Тъй като не-релевантните стимули заемат пространство в работната памет,
остава по-малък обем за ак-туалната паметова задача (Radvansky, Zacks, & Hasher,
2005).
Имайте предвид обаче, че паметовите задачи, давани от изследователите, изискват
стратегии, които мнозина възрастни използват рядко и може да не са мотивирани да
употребяват, тъй като повечето не са учащи се. Когато списъкът от думи има силна
категориално базирана структура, хората в по-напреднала възраст организират също
толкова добре, колкото и възрастните (Small et al., 1999). Когато са инструктирани
да организират или да разработват, лицата на средна и в по-напреднала възраст го
правят с готовност, а представянето им се подобрява.
Нещо повече: могат да се проектират задачи, които да помогнат на по-възрастните
хора да компенсират свързания с възрастта спад в работната памет, например като
забавят темпа на представяне на информацията. В едно изследване лица на възраст от
19 до 68 години гледат видеозапис и незабавно са тестирани за неговото съдържание
(условие с натиск, приличащо на класна стая). След това получават пакет информация
на същата тема като видеото, за да я изучават в свободното си време и да се върнат
три дни по-късно, за да бъдат тестирани (условие на собственото темпо) (Beier &
Ackerman, 2005). Изпълнението спада с възрастта само в условието с натиск, но не и
в това със собствено темпо. Макар че релевантните на темата познания прогнозират
по-добре възпроизвеждането и в двете условия, те го правят по-изразено в условието
със собствено темпо, което дава на участниците достатъчно време, за да извлекат и
да приложат онова, което вече знаят.
И накрая, хората на средна възраст, които имат проблеми с извличането на нещо от
паметта, често разчитат на десетилетия натрупвано мета-когнитивно познание за
начините за максимизирано на изпълнението извличане на основните пунктове преди
важно представяне, организиращи бележки и архиви, така че информацията да може да
се открива бързо, и паркиране на колата в една и съща зона на паркинга всеки ден.
Изследванията показват, че остаряването няма особено влияние върху метапознанието
(Berg, 2000; Schwartz & Frazier, 2005).
Накратко, свързаните с възрастта промени в паметта силно варират при отделните
задачи и хора, тъй като използваме познавателните си способности, за да отговаряме
на изискванията на всекидневния ни свят. Това може би ви напомня на теорията на
Стърнбърг за успешната интелигентност, описана в девета глава, и в частност тезата
му за практическата интелигентност. За да разберем развитието на паметта (и други
аспекти на познанието) в зряла възраст, трябва да я разглеждаме в контекст. Когато
се съсредоточим върху решаването на проблеми, експертните познания и творчеството,
отново ще се натъкнем на тази тема.
Решаване на практически проблеми и експертни познания
Една вечер, докато Девин и Триша седят на балкона на Чикагската опера, чакайки да
се вдигне завесата, се чува съобщението, че 67-годиш-ната Ардис Крайник -
генералният директор на операта и нейна „жизнена сила“, е починала. След шокирано
мълчание хората от аудиторията започват да се обръщат един към друг, питайки за
жената, която е превърнала операта в една от най-великите на света.
Започвайки като певица в хора и машинописка, Ардис бързо се издига, ставайки
асистентка на директора и създавайки си репутация заради неуморната работа и
безпрецедентните организационни умения. Когато операта задлъжнява жестоко, Ардис,
сега вече новоназначен генерален директор, заличава дефицита за една година и
възстановява потъващата репутация на трупата. Тя очарова донорите и те правят щедри
дарения, привлича световно известни певци и почти препълва залата със зрители. На
стената в каби-
497
нета ѝ виси табела, която е получила като подарък: „Жена чудо“ (Rhein, 1997).
Историята на Ардис е драматична, но всички хора на средна възраст се натъкват на
възможности да демонстрират непрекъснат познавателен растеж в областта на
решаването на практически проблеми, което изисква от тях да преценяват ситуациите
от реалния свят и да анализират как най-добре да постигат цели, които са с голяма
степен на несигурност. Увеличаването на експертните познания - широко, силно
организирано и интегрирано познание, което може да се използва като подкрепа на
високо ниво на изпълнение - ни помага да разберем защо решаването на практическите
проблеми осъществява този огромен скок.
Развитието на експертните познания е в ход в ранната зряла възраст и достига до
апогея си в средата на живота, водейки до изключително ефикасни и ефективни подходи
към решаването на проблеми. Експертът интуитивно чувства кога даден подход към
проблема ще свърши работа и кога не. Това бързо, имплицитно приложение на
познанието е резултат от години учене и трупане на опит (Ackerman, 2000; Wagner,
2000). To не може да се оцени с лабораторни задачи или умствени тестове, които не
изследват този тип познания.
Експертните познания не са царство единствено на високо образованите и на тези,
които се издигат до върха на кариерната стълбица. В изследване на работници в
ресторантьорството, изследователите идентифицират различни съставки на експертно
изпълнение от гледна точка на физически умения (сила и сръчност); технически
познания (за ястията в менюто, поръчването и представянето на храната);
организационни умения (поставяне на приоритети, прогнозиране на потребностите на
клиента) и социални умения (уверено представяне и приятни, изтънчени маниери). След
това 20- до 60-годишни с по-малко от 2- до повече от 10-годишен опит са оценени по
тези качества. Макар че физическата сила и сръчност спадат с възрастта, познанията
за работата и практиката се увеличават (Perlmutter, Kaplan, & Nyquist, 1990). В
сравнение с по-младите хора с подобен брой години натрупан опит служителите на
средна възраст се представят по-компетентно, обслужвайки клиентите по особено умел,
внимателен начин.
Свързаните с възрастта предимства са видими и в решенията на всекидневните
проблеми, например как да разрешават несъгласия между двама
приятели или дали да направят скъп ремонт в дома си (Denney, 1990; Denney & Pearce,
1989). От средната възраст нататък хората поставят по-голямо ударение върху
обмислянето на практическия проблем - опити за по-доброто му разбиране,
интерпретирането му от различни гледаш точки и решаването му чрез логически анализ.
Може би по тази причина хората на средна и по-напреднала възраст са по-рационални
във вземането на решения - по-малко вероятно е в сравнение с младите хора да
избират привлекателно изглеждащи варианти, които при по-задълбочен размисъл не са
най-добрите (Kim & Hasher, 2005).
Творчество
Както беше отбелязано в тринадесета глава, творческото постижение обикновено
достига апогея си в края на 30-те или началото на 40-те години и след това спада,
но със значителна вариация при отделните хора и дисциплини. Някои създават
изключително творчески произведения и в по-късните десетилетия: в началото на 60-те
си години Марта Греъм е хореограф на „Клитемнестра“, призната за една от великите
пълнометражни драми на модерния балет. Игор Стравински композира последното си
голямо музикално произведение на 84-годишна възраст. Чарлз Дарвин завършва
„Произход на видовете“ на 50 години и продължава да пише преломни книги и доклади
през 60-те и 70-те си години (Tahir & Gruber, 2003). Както е и при решаването на
проблеми, качеството на творчеството може да се промени с напредването на възрастта
поне по три начина.
Първо, младежкото творчество в литературата и изкуствата често е спонтанно и силно
емоционално, докато творбите, създадени след 40-годиш-на възраст, нерядко изглеждат
по-преднамерено обмислени (Lubart & Sternberg, 1998). Може би по тази причина
поетите създават своите най-често цитирани произведения на по-млада възраст,
отколкото авторите на проза и документалистика (Cohen-Shalev, 1986). Поезията
зависи повече от играта с езика и „горещото“ изразяване на чувствата, докато
разказите и романите изискват ши-рокомащабно планиране и оформяне.
Второ, с възрастта много творци се прехвърлят от генерирането на необичайни
продукти към комбиниране на екстензивни познания и опит в уникални начини на
мислене (Abra, 1989; Sasser-Coen, 1993). Творбите на хората в по-напреднала възраст
по-често обобщават или интегрират
498
идеи. Зрелите академични учени обикновено посвещават по-малко енергия на нови
открития в полза на писането на мемоари, истории на своята област и други
рефлексивни трудове. Както и в романите на по-възрастните автори, в научните
произведения, картините и музикалните композиции често срещани теми са животът в
старостта и изправянето пред смъртта (Becker-man, 1990; Sternberg & Lubart, 2001).
И накрая, творчеството в средната зряла възраст нерядко отразява преход от до
голяма степен егоцентричен интерес към себеизразява-нето към по-алтруистични цели
(Tahir & Gruber, 2003). След като човекът на средна възраст преодолее младежката
илюзия, че животът е вечен, желанието за допринасяне към човечеството и обогатяване
на живота на другите се засилва.
Взети заедно, тези промени могат да допринасят за цялостния спад в творческата
продукция през по-късните десетилетия. На практика обаче творчеството приема нови
форми.
По какъв начин забавянето на когнитивната преработка влияе върху вниманието и
паметта в средата на живота? Какво могат да направят хората в по-напреднала
възраст, за да компенсират този упадък?
Попитан за наемането на продавачи в по-напреднала възраст, мениджърът на
универсален магазин отговаря: „Те са моите най-добри служители!“. Защо този
мениджър смята по-възрастните служители за желани работници въпреки свързания с
възрастта спад в скоростта на преработка?
Опишете експертно и/или творческо изпълнение на човек на средна възраст, когото
добре познавате?
Професионалната среда е жизненоважен контекст за поддържане на придобитите умения и
усвояването на нови. Въпреки това средата варира по степента, до която е когнитивно
стимулираща и подпомагаща автономията. Некорект-
ните, отрицателни стереотипи за свързаните с възрастта умения за решаване на
проблеми и вземане на решения могат да доведат до това на по-възрастните служители
да се разпределя не толкова предизвикателна работа.
В изследване на повече от 600 американци от най-различни професии, изследователите
питат за сложността на задачите и самонасочването в тяхната работа. По време на
интервюто освен това оценяват когнитивната гъвкавост, основана на логическите
разсъждения, осъзнаването на двете страни на даден въпрос и независимостта на
преценката. Десет години по-късно променливите на работата и когнитивните фактори
са измерени повторно, позволявайки да се хвърли поглед към ефектите на всеки върху
останалите. Както се очаква, когнитивно гъвкавите служители търсят работа, която
предлага предизвикателство и автономия. Взаимоотношението между професионалния
живот и познавателната сфера обаче е взаимно: сложната работа води и до засилване
на когнитивната гъвкавост (Kohn & Schooler, 1978).
Същите резултати се получават в широкома-щабни изследвания, провеждани в Япония и в
Полша - култури, които са много различни от САЩ (Kohn et al., 1990; Kohn &
Slomczynski, 1990). Във всяка страна стимулиращата, нерутинна работа способства за
обясняване на взаимоотношението между социоикономическия статус и гъвкавото,
абстрактно мислене. Нещо повече: научаваното на работното място се генерализира към
другите сфери на живота. Хората, които извършват интелектуално предизвикателна
работа, търсят стимулиращи дейности през свободното време, които също подпомагат
когнитивната гъвкавост (Kohn et al., 2000). Тъй като започват да ценят
самонасочването за себе си и за децата си, гъвкавите мислещи е вероятно да предадат
когнитивните си предпочитания на следващото поколение.
Влиянието на предизвикателната работа върху познавателния растеж най-голямо ли е за
хората в млада зряла възраст, които току-що започват своята кариера? В
действителност изследванията показват, че хората в 50-те и началото на 60-те си
години демонстрират също толкова напредък, колкото и 20- и 30-годишните (Avolio &
Sosik, 1999). И тук се срещаме с пластичността на развитието. Когнитивната
гъвкавост откликва на професионалния опит и през средната зряла възраст, а може би
и след това.
499
Учещи в зряла възраст: студентстване в средата на живота
Рекорден брой хора в зряла възраст се връщат в бакалавърски и магистърски програми.
През изминалия четвърт век студентите над 25-годиш-на възраст в
северноамериканските университети и колежи са се увеличили от 28 на 40% от общия
брой учащи, с особено рязко повишение на хората над 35-годишна възраст (Statistics
Canada, 2001а; U. S. Department of Education, 2005b). Те се записват по различни
причини: промяна в кариерата, по-добър доход, обогатяване на кръгозора си, чувство
за лично постижение или просто за получаване на образователна степен. В извадка от
афроамериканки допълнителната мотивация включва служене като ролеви модел за децата
и обогатяване на тяхната етническа общност като цяло (Coker, 2003). Жизнените
преходи често задействат връщане към формалното обучение, както прави приятелката
на Девин и Триша Аня, която се записва в програма за медицинско сестринст-во, след
като и последното дете излиза от дома. Развод, овдовяване, съкращаване от работа и
тръгване на училище на най-малкото дете често са други преходи, които често
предшестват продължаване на формалното обучение (Donaldson & Graham, 1999).
Характеристики на връщащите се студенти
Около 60% от учещите в зряла възраст са жени. Както подсказва страхът на Аня, че
няма да се справя с учебните задачи (вж. е. 476), върналите се в университета жени
през първата година споделят, че се чувстват по-неадекватни, имат повече опасения и
се двоумят да говорят в час в сравнение с връщащите се мъже или студентите на
традиционна възраст (под 25 години) (Wilke & Thompson, 1993). Тяхната тревожност се
дължи отчасти на това, че от дълги години не са практикували академично учене, но е
задействана и от отрицателните стереотипи за остаряването и за пола. За студентите
от малцинствата етническите стереотипи и предразсъдъците са съществен фактор. Един
афроамерикански студент в магистратура в зряла възраст коментира: „Мой преподавател
по икономика ме караше да се чувствам глупав, ако задам въпрос, чийто отговор
според него би трябвало да знам. Затова в крайна сметка престанах да задавам
въпроси“ (Coker, 2003, р. 668).
Ролевите изисквания извън училище - от брачни партньори, деца, други членове на
семейството, приятели и служители - дърпат много връщащи се в университета жени в
противоположни посоки. Тези, които споделят силен психологически стрес, обикновено
имат кариерни цели, а не лично обогатяване, ограничени финансови ресурси и
неподкрепящи съпрузи (Novak & Thacker, 1991; Padula & Miller, 1999). Както казва
състудентка на Аня един ден: „Опитвах се да държа учебника отворен и да чета, да
готвя и да говоря с децата. Не се получи. Те смятаха, че ги пренебрегвам.“
Заради множеството изисквания към времето им, жените в зряла възраст обикновено се
записват на по-малко курсове, имат повече прекъсвания в академичната си програма и
напредват по-бавно в обучението си, отколкото мъжете. Роле-вото претоварване е най-
честата причина за не-завършване на обучението (Jacobs & King, 2002). Мнозина обаче
изразяват силна мотивация да преодоляват тези трудности, говорейки за възбудата от
ученето, удовлетворението, носено от академичния успех, и надеждата им, че висшето
образование ще подобри както трудовия, така и семейния им живот (Chao & Good,
2004).
Подкрепа на връщащите се студенти
Както показват тези резултати, социалната подкрепа за връщащите се студенти може да
има огромно значение за продължаването на обучението или отпадането от
университета. Студентите в зряла възраст имат нужда от членове на семейството и
приятели, които ги насърчават в усилията и им помагат да намират време за учене,
без да бъдат прекъсвани. Състудентката на Аня обяснява: „Съмненията ми утихнаха,
когато съпругът ми сам каза: „Мога да приготвям вечерята и да пускам пералнята. Ти
си вземи книгите и прави, каквото е нужно.“ Институционалните услуги за връщащите
се студенти също са съществени. Личните отношения с преподавателите, мрежите от
състуденти, които помагат на хората в зряла възраст да се опознават, удобно
планираните вечерни и съботни часове, онлайн-курсовете и финансовата помощ за
студентите в задочно обучение (много от които са връщащи се в университета хора в
зряла възраст) увеличават шансовете за академичен успех.
Макар че рядко се нуждаят от помощ в поставянето на кариерни цели, нетрадиционните
студенти споделят силно желание за помощ в избо-
500
ра на най-подходящите курсове и в изследване на професионалните занятия, най-добре
съответстващи на техните способности (Luzzo,
1999). Академичните консултации и възможностите за професионален стаж, които
откликват на техните потребности, са жизненоважни. Студентите с малки доходи често
имат нужда от специална помощ, например академично тютор-ство, сесии по изграждане
на увереност и себе-утвърждаване, и - в случая на етническите малцинства -
подпомагане в приспособяването към стиловете на учене, които не съответстват на
културния им произход.
Когато системите за подкрепа са на мястото си, повечето връщащи се студенти
засилват чувството си за Аз-ефективност и се справят добре академично (Chao & Good,
2004). Както и в по-ранните години, обучението в средата на живота трансформира
развитието. След като завършва програмата, Аня си осигурява място като енорийска
сестра с творчески възможности да консултира членовете на голямо паство по
отношение на здравето им. Образованието ѝ дава нови житейски възможности, носи
финансова отплата и по-висока самооценка, тъй като тя преоценява собствените си
способности и компетентност. Понякога тези ревизирани ценности и засилено разчитане
на себе си задействат други промени, например развод или ново интимно
партньорство (Esterberg, Moen, & Dempster-McClain, 1994). И по този начин връщането
в университета може много съществено да пре-оформи житейския път.
Предвид въздействието на професионалния и образователния опит върху познавателното
развитие в средата на живота, оценете поговорката: „Не можеш да научиш стара жаба
на нови номера“.
Марсела завършва една година в колежа през 20-те си години. Сега, на 42 години, се
е върнала, за да завърши висшето си образование. Планирайте набор от преживявания
за първия семестър на Марсела, които ще увеличат вероятност тя да успее?
Интервюирайте нетрадиционен студент в един от вашите курсове за личните
предизвикателства и наградите от работата за получаване на образователна степен по-
късно в живота. Какви услуги предлага вашия ВУЗ, за да подкрепя връщащите се
студенти?
Обобщение
ФИЗИЧЕСКО РАЗВИТИЕ Физически промени
Опишете физическите промени в средната зряла възраст, обръщайки специално внимание
на зрението, слуха, кожата, мускулно-мастния строеж и скелета.
• Постепенните физически промени започват в ранната зрялост и продължават и през
средната, допринасяйки за ревизиран телесен Аз-образ с по-малко ударение върху
желания прогрес и по-силен акцент върху предизвикващия страх упадък.
• Зрението е засегнато от пресбиопия (старческо далекогледство), или загуба на
способността на лещата за акомодация, намалено нощно зрение, засилена
чувствителност
към ярки светлини и отслабено разграничаване на цветове. След 40-годишна възраст
възрастните са в повишен риск от глаукома - увеличаване на налягането в окото,
което уврежда зрителния нерв.
• Загубата на слуха засяга първо идентифицирането на високите честоти и след това
се разпростира към другите тонове.
• Кожата се набръчква, отпуска и започва да развива старчески петна. Мускулната
маса намалява, а мастната тъкан се увеличава. Начин на хранене, който е с ниско
съдържание на мазнини, и редовните физически упражнения, включващи трениране на
издръжливост, могат да противодействат на напълняването и загубата на мускулна
маса.
• Костната плътност намалява при двата пола,
501
но в по-голяма степен при жените, особено след менопаузата. Резултатът може да е
сма-ляване на височина и лесни фрактури.
Опишете репродуктивните промени в средната зрялост и обсъдете психологическите
реакции на жените на менопаузата.
• Климактериумът при жените, който се осъществява постепенно в 10-годишен период,
след като производството на естроген пада, завършва с менопауза, понякога
съпътствана от соматични симптоми.
• Възможно е лекарите да препоръчат хормонална терапия, за да намалят дискомфорта
от менопаузата и да предпазят жените от други отрицателни ефекти на дефицита на
естроген. Хормоналната терапия обаче остава противоречива заради увеличения риск от
някои видове рак, сърдечносъдови болести и вероятно когнитивна дегенерация.
• Менопаузата е повлияна не само от хормоналните промени, но и от обществените
убеждения и практики. Соматичните симптоми и психологическите реакции силно
варират. Дали жената ще възприеме менопаузата като травмираща или освобождаваща,
зависи от начина, по който я интерпретира във връзка с миналия и бъдещия си живот.
• Макар че мъжете също преживяват климактериум, тяхната репродуктивна способност
просто спада, но не приключва. Трудностите с постигането на ерекция стават по-често
срещани в средата на живота.
Здраве и физическа годност
Обсъдете сексуалността в средна зряла възраст и връзката ѝ с психичното
благополучие.
• Честотата на сексуалната активност при женените двойки спада леко в средата на
живота и е свързана с брачното щастие. Интензивността на сексуалната реакция спада
повече заради физическите промени през климактериума.
• Повечето женени хора над 50-годишна възраст откриват начини за преодоляване на
трудностите в сексуалното функциониране.
Обсъдете рака, сърдечносъдовите болести и остеопорозата, отбелязвайки рисковите
фактори и интервенции.
• Смъртността от рак се увеличава десетократно от ранната към средната зряла
възраст.
Ракът е водещата причина за смъртността на жените в средна зряла възраст. Сложно
взаимодействие на наследствеността, биологич-ното стареене и средата допринасят за
тази болест. Днес 40% от хората с рак постигат излекуване. Годишните профилактични
прегледи и различните превантивни стъпки (например отказ от цигарите) могат да
намалят появата на рак и смъртността от него.
• Макар че са намалели през последните десетилетия, сърдечносъдовите болести
остават основна причина за смъртността в средна зряла възраст, особено при мъжете.
Симптомите включват хипертония, висок холес-терол, атеросклероза, инфаркт, аритмия
и ангина пекторис. Начинът на хранене, физическите упражнения, медикаментозната
терапия и намаляването на стреса могат да снижат риска и да подпомогнат лечението.
Специален проблем е точната диагноза при жените.
• Остеопорозата засяга 7% от жените в менопауза и други 40% имат ниво на костна
плътност, което е достатъчно ниско, за да представлява проблем. Упражнения с
тежести, прием на калций и витамин D, и хормонална терапия или други медикаменти за
заздравяване на костите могат да помогнат за предотвратяване и лечение на
остеопорозата. Болестта често е пренебрегвана при мъжете.
Обсъдете връзката между враждебността и сърдечносъдовите болести и другите
здравословни проблеми.
• Враждебността е компонент на поведението от тип А, което прогнозира
сърдечносъдова болест и други здравословни проблеми. Тъй като потискането на
изразяването на емоцията също е свързано със здравословни проблеми, по-добрата
алтернатива е да се разработят ефективни начини за справяне със стреса и конфликта.
Адаптиране към предизвикателствата на средната зряла възраст
Обсъдете ползите от управлението на стреса, физическите упражнения и оптимистичния
светоглед при ефективното справяне с предизвикателствата на средната зряла възраст.
• Промените и отговорностите на средната зряла възраст могат да предизвикат
психологически стрес с отрицателни последици за
502
сърдечносъдовата, имунната и стомашно-чревната система. Ефективното управление на
стреса включва центрирано както върху проблемите, така и върху емоциите справяне в
зависимост от ситуацията, конструктивни подходи съм намаляването на гнева и
социална подкрепа. В средна зряла възраст хората се научават по-ефективно да се
справят със стреса.
• Редовните физически упражнения носят множество физически и психологически
предимства и това означава, че си струва хората на средна възраст със заседнал
начин на живот да започнат да се занимават със спорт. Развитието на чувство за Аз-
ефикасност и избиране на формат на упражняване, който съответства на
характеристиките на човека (у дома за лицата с наднормено тегло, групови занимания
за силно стресираните), увеличават вероятността начинаещият да се придържа към
спортния режим.
• Издръжливостта е изградена от три лични качества: контрол, отдаденост и
предизвикателство. Предизвиквайки по принцип оптимистичен поглед към живота,
издръжливостта помага на хората да се справят адаптивно със стреса.
Обяснете двойния стандарт за стареенето.
• Макар че отрицателните стереотипи за стареенето обезсърчават хората в по-
напреднала възраст и от двата пола, жените е по-вероятно да бъдат разглеждани
неблагоприятно, особено от мъжете. В основата му вероятно лежи идеалът за сексуално
привлекателна жена. Неотдавнашните проучвания подсказват, че двойният стандарт за
стареенето намалява.
ПОЗНАВАТЕЛНО РАЗВИТИЕ Промени в умствените способности
Опишете кохортните ефекти върху интелигентността, разкрити от Сиатълското
лонгитюдно изследване на Шай.
• Ранните срезови изследвания показват пик в представянето на тестове за
интелигентност около 35-годишна възраст, следван от рязък спад, докато лонгитюдните
свидетелства разкриват свързано с възрастта увеличаване от ранната през средната
зряла възраст. Използвайки последователен експериментален план, Шай открива, че
срезовият рязък спад до го-
ляма степен е резултат от кохортни ефекти, тъй като всяко ново поколение е с по-
добро здравословно състояние и по-високо образование, отколкото предишните.
Опишете промените в кристализиралата и във флуидната интелигентност в средната
зряла възраст и обсъдете индивидуалните и груповите различия в интелектуалното
развитие.
• В срезовите изследвания, които въвеждат корекции за кохортните ефекти, уменията,
които улавят кристализиралата интелигентност (които зависят от натрупаните познания
и опит, се увеличават стабилно през средната зряла възраст. Обратното, флуидната
интелигентност (която зависи повече от основни умения за преработка на
информацията) започва да спада от 20-те години нататък.
• В Сиатълското лонгитюдно изследване перцептивната скорост следва модел на
стабилен, непрекъснат спад. Други флуидни умения - освен кристализиралите
способности - се увеличават през средната зрялост, потвърждавайки, че средата на
живота е време на пиково изпълнение за различни сложни способности.
Как се променя преработката на информация в средната зряла възраст?
• Скоростта на когнитивната преработка се забавя с увеличаване на възрастта -
промяна, обяснявана или от становището на нервните мрежи, или от това за загубата
на информация. Със забавяне на времето на реакция хората се представят по-зле на
задачи, тестиращи паметта, разсъжденията и решаването на проблеми, и особено на ай-
теми за флуидни способности.
• По-бавната скорост на преработка затруднява хората в средна възраст да разделят
вниманието си и да превключват от една умствена операция към друга, когато
ситуацията го изисква. Когнитивното потискане става по-трудно, водейки до намалена
способност за фокусиране върху релевантната информация и засилване на разсеяността.
• Възрастните задържат по-малко информация в работната си памет до голяма степен
заради спада в употребата на паметови стратегии. Обучението, подобреният дизайн на
за-
503
дачите и метакогнитивните познания подпомагат хората в средна зряла възраст и по-
възрастните да компенсират намаляването на скоростта на преработка и упадъка на
вниманието и паметта.
Обсъдете развитието на решаването на практически проблеми, експертните познания и
творчеството в средна зряла възраст.
• Хората в средна зряла възраст от всички сфери на живота често са много добри в
решаването на практически проблеми до голяма степен благодарение на развитието на
експертни познания. В средата на живота творчеството става преднамерено обмислено.
Освен това то се измества от генериране на необичайни продукти към интегриране на
идеи и от загриженост към изразяването на себе си към по-алтруистични цели.
Опишете взаимоотношението между професионалния живот и познавателното развитие.
• На всяка възраст и в различните култури взаимоотношението между професионалния
живот и познавателното развитие е взаим-но. Стимулиращата, сложна работа и
гъвкавото мислене се подкрепят взаимно.
Учащи в зряла възраст: да си студент в средата на живота
Обсъдете предизвикателствата, пред които се изправят възрастните, връщащи се в
университета, и ползите от придобиването на образователна степен в средна зряла
възраст.
• Рекорден брой хора в зряла възраст се връщат в университета. Мнозинството са
жени, които често са мотивирани от жизнен преход. Връщащите се студенти трябва да
се справят с липсата на скорошна практика в академичната работа, стереотипите за
стареенето и множеството ролеви изисквания. Студентите с малки доходи и от
етнически малцинства имат нужда от специална помощ.
• Социалната подкрепа от семейството и приятелите, както и институционалните
услуги, пригодени за техните потребности, могат да помогнат на връщащите се
студенти да успеят. Повишеното образование води до обогатена компетентност, нови
взаимоотношения и преформулиран житейски път.
Глаукома
Гледище за загубата на информация Гледище за нервната мрежа Издръжливост
Климактериум
Кристализирала интелигентност Менопауза
Остеопороза Поведение от тип А Решаване на практически задачи Старческо
далекогледство Старческо оглушаване Флуидна интелигентност Хормонална терапия
Глава 16
ЕМОЦИОНАЛНО И СОЦИАЛНО РАЗВИТИЕ В СРЕДНАТА ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ
Теорията на Ериксън: генеративност срещу стагнация
Други теории за психосоциалното развитие в средна възраст
Сезоните на живота по Левинсън Адаптацията към живота по Вейлънт Има ли „криза в
средата на живота“?
Стабилност и промяна в Аз-концепцията и личността
Възможни Азове
Приемане на себе си, автономия и овладяване на средата
Стратегии за справяне Полова идентичност
Индивидуални различия в личностните черти
• Биология и среда: Кои фактори подпомагат психичното благополучие в средна
възраст?
Взаимоотношенията в средна зряла възраст
Брак и развод
Променящи се взаимоотношения родител-дете Прародителство
Хората на средна възраст и техните остаряващи родители Братя/сестри Приятелства
• Социални въпроси: Прародители, отглеждащи внуци: семейството на пропуснатото
поколение
Професионален живот
Удовлетворение от работата Кариерно развитие Планиране на пенсионирането
Един уикенд, когато Девин, Триша и техния 24-годишен син Марк са заедно във
ваканция, двамата родители на средна възраст чукат на хотелската стая на Марк. „Ние
с татко ти отиваме на изложба на занаяти - обяснява Триша. - Чувствай се свободен
да останеш - предлага тя, спомняйки си антипатията на Марк към присъствието на
такива събития като юноша. - Ще се върнем към 12 часа, за да обядваме.“
„Тази изложба звучи страхотно! - отговаря Марк. - Ще се видим във фоайето. И без
това имаме толкова малко време, което прекарваме заедно.“
„Понякога забравям, че вече е възрастен! -възкликва Триша, докато заедно с Девин се
връщат в стаята, за да вземат палтата си. - Страхотно е Марк да е с нас тези
няколко дни - като прекарване на време заедно с добър приятел.“
През 40-те и 50-те си години Триша и Девин надграждат предишните си силни страни и
засилват отдадеността си на оставянето на наследство на онези, които ще дойдат след
тях. След като Марк завършва колежа, започва работа,
влюбва се и се жени, а те изпитват чувство на гордост, че са придружили член на
следващото поколение до отговорните роли на възрастния. Семейните дейности, които
са намалели през юношеските и студентските години на Марк, сега са се увеличили,
след като Триша и Девин общуват със сина си и снаха си не просто като роднини, но и
като приятни, зрели другари. Предизвикателната работа и повечето време за
ангажиране в дейности в общността и в хобита, както и един с друг, допринасят за
много разнообразен и удовлетворяващ период от живота.
Годините в средата на живота не са толкова гладки за двама от приятелите на Триша и
Девин. Страхувайки се, че може да остарее сама, Джуъл френетично продължава
търсенето на интимен партньор. Присъства на събития за неженени хора, регистрира се
във фирма за запознанства и пътува с надеждата да срещне компаньон със сходни
нагласи на нейните. „Не мога да понеса мисълта, че ставам на 50 години. Изглеждам
като стара чанта с огромни кръгове под очите“ - оплаква се в едно писмо до Триша,
макар
505
че има и компенсиращи удовлетворения - приятелства, които са станали по-смислени,
топло взаимоотношение с племенник и племенница, и успешен консултантски бизнес.
Тим, най-добрият приятел на Девин от университета, се е развел преди повече от 15
години. Напоследък е срещнал Елена и я е заобичал дълбоко. Елена обаче е насред
дълбоки житейски промени. Освен собствения си развод, тя се справя с проблемна
дъщеря, промяна в кариерата и преместване от града, който непрекъснато ѝ напомня за
нещастното ѝ минало. Докато Тим е стигнал апогея на кариерата си и е готов да се
наслаждава на живота, Елена иска да навакса голяма част от онова, което е
пропуснала през изминалите десетилетия - не просто удовлетворяваща интимна връзка,
но и възможности да реализира способностите си. „Не знам къде попадам в плановете
на Елена“ - чуди се Тим на глас по телефона пред Триша.
С настъпването на средната зряла възраст половината или повече от половината от
живота е преминала. Засилващото се съзнание за ограниченото време напред подтиква
възрастните да преоценяват смисъла на живота си, да изчистват и да засилват
идентичността си, и да протягат ръка на бъдещите поколения. Повечето хора в зряла
възраст правят скромни промени в светогледа, целите и всекидневния си живот. Някои
обаче преживяват дълбоки вътрешни сътресения и поставят началото на големи промени,
често в опит да наваксат изгубеното време. Освен напредващите години, семейните и
професионалните преходи допринасят съществено за емоционалното и социалното
развитие.
Теорията на Ериксън: генеративност срещу стагнация
Психологическият конфликт според Ериксън в средата на живота се нарича
генеративност срещу стагнация. Генеративността включва насочване към другите по
начини, които дават и ръководят следващото поколение. Тя е в ход през ранната
зрялост, обикновено чрез раждането и отглеждането на деца и установяването на своя
ниша в света на работата. Тя обаче силно се разширява в средната зряла възраст,
когато отдаде-ността надскача себе си и собствения партньор в живота към по-голяма
група - семейство, общност или общество. Генеративният възрастен комбинира
потребността от изразяване на себе си с тази от взаимност и общуване, интегрирай-
ки личните цели с благополучието на по-големия социален свят (McAdams & Logan,
2004). Резултатът е способност да се грижи за другите по по-широк начин, отколкото
през предишните етапи.
Ериксън (Erikson, 1950) избира термина генеративност, за да обхване всичко
генерирано, което може да надживее човека и да гарантира приемствеността и
усъвършенстването на обществото: деца, идеи, продукти, произведения на изкуството.
Макар че е основно средство за реализиране на генеративност, родителството не е
единственото: възрастните могат да са генеративни в другите семейни отношения
(както е Джуъл със своите племенници), като ментори на работното място, в
доброволчески дейности и чрез много форми на продуктивност и творчество.
От казаното дотук забележете, че генеративността обединява личните желания и
културните изисквания. От лична гледна точка хората на средна възраст имат
потребност да бъдат нужни - да постигнат символно безсмъртие, като имат принос,
който ще ги надживее (Kotre, 1984, 1999; McAdams, Hart, & Maruna, 1998). Това
желание може да произтича от дълбоко вкоренения еволюционен импулс да се защитава и
подпомага следващото поколение. От гледна точка на културата обществото налага
социален часовник за генеративността в средната зряла възраст, изисквайки от
възрастните да поемат отговорност за следващото поколение чрез своите роли като
родители, учители, ментори, лидери и координатори (McAdams & Logan, 2004). Според
Ериксън „вярата във вида“ на културата - убеждението, че животът е добър и си
струва да се живее дори в лицето на човешката разрушителност и лишение - е основен
мотивиращ фактор за генеративно действие, което има за цел усъвършенстване на
човечеството.
Отрицателният резултат от този етап е стагнацията. Ериксън осъзнава, че след като
хората постигнат определени житейски цели, например брак, деца и успех в кариерата,
могат да станат егоцентрични и самодоволни. Възрастните с чувство на стагнация не
могат да допринасят за благополучието на обществото, защото поставят собствения си
комфорт и сигурност над предизвикателството и жертвата (Hamachek, 1990). Тях-ната
себепогълнатост се изразява по множество начини - чрез липса на интерес към младите
хора (включително собствените им деца), чрез фокус върху онова, което могат да
получат от другите,
506
а не какво могат да дадат, и чрез липса на интерес към продуктивната работа,
развитието на собствените способности или подобряването на света по друг начин.
Много изследвания сочат, че генеративността се увеличава в средата на живота (Keyes
& Ryff, 1998; Rossi, 2001). Например в лонгитюдни и напречно-срезови изследвания на
жени с висше образование и в изследване на хора в зряла възраст с разнообразен
социоикономически статус, самооценената генеративност расте от 30-те към 40-те и
50-те години (вж. фигура 16.1). Същевременно участниците изразяват повече
притеснения за остаряването, по-голяма сигурност в идентичността си и по-силно
чувство на компетентност (Miner-Rubino, Winter, & Stewart, 2004; Stewart, Ostrove,
& Helson, 2001; Zucker, Ostrove, & Stewart, 2002).
Точно както предполага Ериксън, силно генеративните хора изглеждат особено добре
приспособени - със слаба тревожност и депресия, силно приемане на себе си и
удовлетворение от живота, и е по-вероятно да имат успешен брак и близки приятели
(Ackerman, Zuroff, & Mosko-witz, 2000; Grossbaum & Bates, 2002; Westermeyer, 2004).
Освен това те са по-открити за различни гледни точки, притежават лидерски качества,
желание за извличане на нещо повече от работата, отколкото финансови награди, и
сил-
но се интересуват от благополучието на своите деца, партньор и остаряващи родители,
както и по-широкото общество (Peterson, 2002; Peterson, Smirles, & Wentworth,
1997). Нещо повече: генеративността е свързана с по-ефективно отглеждане на децата
- по-силно ценене на доверието, откритото общуване, предаването на ценности на
децата и авторитетен стил (Hart et al., 2001; Pratt et al., 2001).
Фигура 16.1. Свързани с възрастта промени в самооценената генеративност,
притеснения за стареенето, сигурност в идентичността и чувство на компетентност
В лонгитюдно изследване на жени с висше образование самооценената генеративност,
както и притесненията за стареенето се увеличават от 30-те през 40-те до 50-те
години. Повишаването на генеративността се придружава от други индикатори на
психичното здраве: по-голяма сигурност в собствената идентичност и чувство на
компетентност. (Адаптирано от Stewart, Ostrove, & Helson, 2001.)
Макар че тези резултати характеризират възрастните с всякакъв произход, съществуват
индивидуални различия в контекста на генеративността. Имането на деца като че ли
подпомага мъжкото генеративно развитие в по-голяма степен, отколкото женското. В
няколко изследвания бащите получават по-високи резултати за генеративност,
отколкото бездетните мъже (Marks, Bumpass, & lun, 2004; McAdams & de St. Aubin,
1992). Обратното, майчинството не е свързано с резултатите по генеративност на
жените. Може би родителството събужда у мъжете нежно, грижовно отношение към
следващото поколение, което жените имат възможност да развият по други начини.
И накрая, в сравнение с белите, афроамериканците по-често се ангажират в определени
типове генеративност. Те са по-ангажирани в религиозни групи и дейности, предлагат
по-сил-на социална подкрепа и е по-вероятно да разглеждат себе си като ролеви
модели и източници на мъдрост за децата си (Hart et al., 2001). Жизнена история на
силна подкрепа от църквата и разширеното семейство може да засилва тези генеративни
ценности и действия. В извадки с бели американци религиозността и духовността също
са свързани с по-голяма генеративна дейност (Dillon & Wink, 2004; Wink & Dillon,
2003). Особено в силно индивидуалистич-ните общества принадлежността към религиозна
общност или вярата в по-висше същество може да способства за запазването на
генеративните ангажименти.
Други теории за психосоциалното развитие в средна възраст
Теорията на Ериксън осигурява само груб скеч на личностното развитие в зряла
възраст. За поглед по-отблизо към психосоциалната промяна в средата на живота нека
се върнем към теориите на Левинсън и Вейлънт, които бяха представени в
четиринадесета глава.
507
Сезоните на живота по Левинсън
Върнете се в началото на четиринадесета глава, за да прегледате ерите (етапи или
сезони) по Левинсън. Ще видите, че като ранната зряла възраст, средната зрялост
започва с преходен период (от 40 до 45 години), следван от изграждане на начална
житейска структура (от 45 до 50 години). Тази структура след това се оценява и
ревизира (от 50 до 55 години), водейки до кул-минираща житейска структура (от 55 до
60 години). Сред възрастните, които Левинсън (Levinson, 1978, 1996) интервюира,
мнозинството демонстрират тези фази. Заради полово-ро-левите стереотипи и
различията във възможностите, мъжете и жените имат донякъде различни преживявания.
Преход в средата на живота. Около 40-го-дишна възраст хората оценяват успеха си в
осъществяването на целите от ранната зряла възраст. Осъзнавайки, че отсега нататък
ще има повече време зад гърба, отколкото напред, те разглеждат оставащите години
като все по-ценни. Затова някои хора правят драстични ревизии на семейните и
професионалните компоненти на житейската структура: развеждат се, женят се
повторно, променят кариерата си или демонстрират засилена креативност. Други правят
по-малки промени и остават в същия дом, обстоятелства, професия и работно място.
Независимо дали тези години ще донесат порив на вятъра или буря, повечето хора се
насочват навътре за известно време, съсредоточавай-
ки се върху личното осмисляне на живота (Neugarten, 1968b). Една от причините е, че
за много хора на средна възраст остават възможни само ограничен напредък в
кариерата и личен растеж. Някои са разочаровани, защото не са реализирали мечтата
си от ранната зряла възраст и искат да намерят по-удовлетворяващ път, преди да е
прекалено късно. Дори хората, които са постигнали целите си, се питат: „Какъв е
смисълът от тези постижения за другите, за обществото и за мен?“.
Според Левинсън, за да могат да преоценят отношението си със себе си и с външния
свят, хората на средна възраст трябва да се изправят пред четири задачи на
развитието, обобщени в таблица 16.1. Всяка изисква от човека да помири две
противоположни тенденции в себе си и така да постигне по-голяма вътрешна хармония.
Да видим как става това.
Модифициране на житейската структура: полови сходства и различия. В средата на
живота възрастните трябва да се откажат от някои младежки качества, да открият
подходящи за възрастта начини за изразяване на други качества и да приемат, че са
остарели. Физическите промени, личните срещи с болестта и остаряващите родители
засилват тази задача, която често задейства преоценка на това, което е важно.
Хората, които могат гъвкаво да модифицират идентичността си в отговор на тези
свързани с възрастта промени, но въпреки това да запазят чувство на континуитет, в
по-голяма степен осъзнават собствените си мисли и чувства и имат по-
Таблица 16.1. Четирите задачи на развитието през средната зрялост по Левинсън
Задача Описание
Млад-стар Човекът на средна възраст трябва да потърси нови начини да е
едновременно млад и стар. Това означава да се откаже от някои младежки качества,
запазвайки и трансформирайки други, и да открие положителен смисъл в напредналата
възраст.
Разрушение-съзидание С по-силно съзнание за смъртността, човекът на средна
възраст се съсредоточава върху начините, по които е действал разрушително, и как
другите са правили същото. Миналите нараняващи действия спрямо родителите,
интимните партньори, децата, приятелите и съперниците се контрират от силно желание
да бъдеш по-креативен като създаваш продукти със стойност за себе си и другите и
като участваш в дейности, които подобряват човешкото благополучие.
Мъжественост-женственост Човекът на средна възраст трябва да приеме
мъжествените и женствените свои части, създавайки по-добър баланс. За мъжете това
означава да станат по-емпатични и грижовни; за жените често означава да станат по-
автономни, доминиращи и себеутвърждаващи се.
Ангажиране-отделност Човекът на средна възраст трябва да създаде по-добър баланс
между ангажирането с външния свят и отделността. За мъжете това по принцип означава
отдръпване от амбицията и постиженията и по-тесен контакт с Аза. Жените, които са
се посветили на отглеждането на децата или имат неудовлетворяваща работа,
обикновено се придвижват в другата посока - към по-голямо ангажиране със света на
работата и по-широката общност.
Източници: Levinson, 1978, 1996.
508
висока самооценка (Sneed & Whitbourne, 2001, 2003).
Може би заради двойния стандарт за остаряването (вж. петнадесета глава) повечето
жени на средна възраст изразяват загриженост, че изглеждат все по-малко
привлекателни с напредването на годините (Rossi, 2005). За Джуъл стереотипният
образ на по-възрастната жена събужда отчаян страх, че ще се превърне във физически
непривлекателна жена, незаслужаваща любов. Тя опитва многобройни „лекове“: от кожни
кремове до козметична операция на лицето, за да поддържа младостта си.
Мъжете обаче също получават отрицателни културни послания за остаряването и по
същия начин изразяват опасения заради техния променящ се външен вид. В едно
изследване мъже без висше образование демонстрират по-голямо повишаване на
чувствителността към физическото остаряване през средната зрялост отколкото жените
със и без висше образование. Жените на свой ред са по-чувствителни от мъжете с
висше образование (вж. фигура 16.2) (Miner-Rubino, Winter, & Stewart, 2004). Тъй
като мъжете, които не са посещавали колеж, често се занимават с физическа работа,
изискващи сила и издръжливост, може би се притесняват, че остаряването ще засегне
способността им да работят.
Когато хората на средна възраст се изправят пред собствената си смъртност и
действителната или надвиснала смърт на връстниците си, започват по-силно да
осъзнават начините, по които можем да действаме разрушително - спрямо родителите,
интимните партньори, децата, приятелите и колегите. На тази сила противодейства
желанието за засилване на утвърждаващите живота аспекти на Аза чрез подобряване на
човешкото благополучие и в резултат оставяне на наследство за бъдещите поколения.
Образът на наследството, който процъфтява в средата на живота, може да се
задоволява по редица начини: чрез дарения, творчески продукти, доброволна работа
или менторство на младите хора.
Средната възраст е и време, когато хората трябва да помирят мъжествените и
женствените части на Аза. За мъжете това означава по-силно приемане на
„женствените“ черти грижовност и възпитание, които засилват близките отношения, и
състрадателното упражняване на властта на работното място. За жените по принцип
означава да са по-открити за „мъжествените“ характеристики автономия, доминация и
себеутвържда-ване (Gilligan, 1982; Harris, Ellicott, & Holmes,
1986). Спомнете си от осма глава, че хората, които комбинират мъжествени и
женствени черти, имат андрогинна полова идентичност. По-късно ще видим, че
андрогинията е свързана с редица благоприятни личностни черти.
Фигура 16.2. Свързана с възрастта промяна в притесненията за физическото остаряване
по пол и ниво на образование
Повече от 250 мъже и жени в началото на 60-те си години ретроспективно оценяват
степента си на загриженост за физическото остаряване през 40-те, 50-те и 60-те си
години, използвайки тристепенна скала. Мъжете без висше образование споделят най-
голямо повишение на чувствителността към физическите промени, следвани от жените -
със и без висше образование, и накрая от мъжете с висше образование. (От K. Miner-
Rubino, D. C. Winter, & A. J. Stewart, 2004, „Gender, Social Class, and the
Subjective Experience of Aging: Self-Perceived Personality Change from Early
Adulthood to Midlife,“ Personality and Social Psychology Bulletin, 30, p. 1605. ©
2004 by the Society for Personality and Social Psychology, Inc. Препечатва се c
разрешение.)
И накрая, зрялата възраст изисква постигане на баланс между ангажирането с външния
свят и отделността. Много мъже трябва да ограничат загрижеността си за постиженията
и амбицията и да обърнат по-голямо внимание на Аза си. Същото важи за жените, които
имат активна, успешна кариера. Жените обаче, които посвещават ранната си зрялост на
отглеждането на децата или на неудовлетворяваща работа, често се чувстват принудени
- след период на разсъждения за себе си - да поемат в другата посока (Levinson,
1996). На 48 години Елена напуска работата си като репортер за вестник в малък
град, записва се в докторат по творческо писане, в крайна сметка приема
преподавателска работа
509
в колеж и започва да пише роман. Когато Тим поглежда към себе си, осъзнава
непреодолимото си желание за удовлетворяващо романтично партньорство. Преценявайки
в ретроспекция кариерата си, той осъзнава, че би могъл да даде на Елена времето и
пространството, от което се нуждае, за да изгради удовлетворяващ трудов живот... и
че като го направи, това може да задълбочи привързаността им един към друг.
Житейската структура в социален контекст. Повторното изграждане на житейската
структура зависи от подкрепящия социален контекст. Когато бедността, безработицата
и липсата на уважавано място в обществото доминира в житейския път, енергиите се
насочват към оцеляването, а не към преследването на удовлетворяваща житейска
структура. Дори възрастните, чиято работа е сигурна и които живеят в приятен
квартал, може да открият, че условията на работа ограничават възможностите за
растеж, като поставят твърде силно ударение върху производителността и печалбата и
твърде малко върху смисъла на работата. В началото на 40-те си години Триша напуска
голяма юридическа фирма, където е изпитвала непрекъснат натиск да води богати
клиенти и да получава твърде малко признание за усилията си, заради малка
юридическа практика.
Възможностите за напредък улесняват прехода към средната зрялост, като позволяват
реализирането на мечтата от ранната зряла възраст. Въпреки това те са по-малко
достъпни за жените, отколкото за мъжете. Хората и от двата пола на физически
работни места освен това имат по-малко възможности за издигане (Levinson, 1978).
Мнозина откриват компенсиращи награди в менторството на по-млади работници и в
придвижването към старшото поколение в своите семейства.
Адаптацията към живота по Вейлънт
Тъй като Левинсън интервюира 35- до 45-годишни, резултатите му не могат да ни
разкрият психосоциалните промени през 50-те години от живота. Вейлънт (Vaillant,
1977, 2002) обаче в лонгитюдното си изследване на високообразовани мъже и жени
проследява участниците след полувековната бразда. От четиринадесета глава си
спомнете, че възрастните в края на 40-те и през 50-те години поемат в най-голяма
степен отговорност за функционирането на обществото, ставайки в крайна сметка
„пазители на смисъ-
ла“ или бранители на културата си. Вейлънт пише, че най-успелите и най-добре
приспособените навлизат в по-спокоен, по-тих период от живота. „Предаването на
факела“ - загрижеността положителните аспекти на културата им да оцелеят - става
основен ангажимент.
В обществата по света по-възрастните хора са пазители на традициите, законите и
културните ценности. Тази стабилизираща сила обуздава твърде бързата промяна,
задействана от поставянето под съмнение и оспорването от страна на юношите и хората
в млада зряла възраст. Когато се доближаваме към края на средната възраст, се
съсредоточаваме върху дългосрочни, не толкова лични цели, например състоянието на
човешките отношения в обществото. Ставаме и по-философски настроени, приемайки
факта, че не всички проблеми могат да се решат, докато сме живи.
Има ли „криза в средата на живота“?
Левинсън (Levinson, 1978, 1996) пише, че повечето мъже и жени в неговите извадки
преживяват съществен вътрешен смут по време на прехода към средната зряла възраст.
Въпреки това Вейлънт (Vaillant, 1977) наблюдава малко примери на криза. Вместо това
промяната обикновено е бавна и стабилна. Тези противоречащи си резултати повдигат
въпроса, наистина ли навлизането в средната зряла възраст се придружава от личен
катаклизъм. Съмненията в себе си и стресът особено силни ли са през 40-те години и
дали мотивират фундаментално преструктуриране на личността, както се внушава от
термина „криза в средата на живота“?
Помислете за реакциите на Триша, Девин, Джуъл, Тим и Елена на средната зряла
възраст. Триша и Девин навлизат лесно в този период, докато Джуъл, Тим и Елена
демонстрират по-силни съмнения в собствената си ситуация и търсят алтернативни
житейски пътища. По същия начин съществуват големи индивидуални различия в
реакциите на зрелостта. Като цяло промените за мъжете е по-вероятно да се появят в
началото на 40-те години (в съответствие с графика на Левинсън). Тези при жените
може да се отложат до края на 40-те и 50-те години, когато намаляването на
родителските отговорности им дава време и свобода да се изправят пред личните
проблеми (Mercer, Nichols, & Doyle, 1989).
Резкият разрив и тревога обаче са изключение, а не правило. Например Елена е
обмисляла
510
както развод, така и нова кариера много преди да постави началото на тези промени.
През 30-те си години тя се е разделила със съпруга си; след това са се сдобрили и
тя му е съобщила желанието си да се върне в университета, на което той категорично
се е противопоставил. Тя поставя собствения си живот „на изчакване“ заради
академичните и емоционалните трудности на дъщеря си и съпротивата на съпруга си. В
проучване на повече от 700 възрастни само една четвърт споделят, че преживяват
криза в средата на живота. Когато са запитани какво имат предвид под този термин,
участниците го дефинират много по-свободно, отколкото правят изследователите. Някои
споделят преживяване на криза много преди 40-годишната си възраст, други - много
след 50-годишнината си. Повечето я приписват не на възрастта, а на предизвикателни
житейски събития (Wethington, 2000).
Друг начин за изследване на въпросите, задавани през средната зряла възраст, е да
се попитат хората за съжаленията си в живота - привлекателни възможности за кариера
или други променящи живота дейности, от които са се отказали, или промени в начина
на живот, които не са направили. В две проучвания на жени в началото на 40-те
години тези, които признават съжаления, без да правят промени в живота си, в
сравнение с онези, които модифицират живота си, споделят по-слабо психично
благополучие и по-лошо здравословно състояние в течение на времето (Landman et al.,
1995; Stewart & Vandewater,
1999).
Към края на средната зряла възраст, с оставащото все по-малко време за
осъществяване на житейските промени, интерпретацията на хората за съжаленията играе
основна роля за тяхното благополучие. В извадка от неколкостотин 60- до 65-годишни
лица с различен социоикономически статус около половината изразяват поне едно
съжаление. В сравнение с онези, които не са разрешили разочарованията си, тези,
които са се примирили с тях (приели са ги и са идентифицирали някаква евентуална
полза) или са приели, че „всяко зло е за добро“ (идентифицирали са ползите, но пак
изпитват съжаление), споделят по-добро соматично здраве и по-силно удовлетворение
от живота (Torges, Stewart, & Miner-Rubino, 2005).
Накратко, оценката на живота е често срещана в средната зряла възраст. Повечето
хора правят промени, които най-добре могат да се опишат като „завои“, а не като
драстична трансфор-
мация на живота. Онези, които не могат да модифицират житейския си път, често
търсят „добрата страна“ на житейските трудности (Wethington, Kessler, & Pixley,
2004). Малцината хора на средна възраст, които са в криза, обикновено са имали
ранна зрялост, в която половите роли, семейният натиск или ниските доходи и
бедността жестоко са ограничили способността им да осъществяват личните си цели и
да задоволяват потребностите си у дома или в по-широкия свят.
Преглед
Какви лични и културни сили мотивират генера-тивността? Защо тя се увеличава и има
жизненоважен принос за благоприятното приспособяване в зрялата възраст?
След години на ограничен личностен растеж на работното място, 42-годишният Мел
търси нова работа и получава привлекателно предложение в друг град. Макар да се
чувства разкъсан между напускането на близките приятели и преследването на отдавна
чакана кариерна възможност, след няколкоседмичен дълбок размисъл, той приема новата
работа. Дилемата на Мел „криза в средата на живота“ ли е? Защо „да“ или защо „не“?
Помислете за човек на средна възраст, на когото се възхищавате. Опишете различните
начини, по които той/тя изразява генеративност.
Промените в средата на живота в Аз-концеп-цията и личността отразяват растящото
съзнание за крайността на живота, по-дългия житейски опит и генеративните интереси.
Въпреки това определени аспекти на личността остават стабилни, разкривайки
постоянството на индивидуалните различия, установени през по-ранните периоди.
Възможни Азове
По време на командировка Джуъл открива свободен следобед, за да посети Триша.
Седейки в едно кафене, двете жени си спомнят за миналото и мислят на глас за
бъдещето. „Трудно е
511
да живея сама и да изграждам фирмата - споделя Джуъл. - Надявам се да стана по-
добра в работата си, да съм по-силно ориентирана към общността и да съм здрава и на
разположение за приятелите си. Разбира се, бих предпочела да не остарявам сама, но
ако не открия този специален човек, предполагам, че мога да се утешавам с факта, че
никога няма да ми се наложи да се изправя пред развод или овдовяване.“
Джуъл обсъжда възможните Азове - ориентираните към бъдещето репрезентации на онова,
което човек се надява да стане или пък се страхува, че ще стане. Възможните Азове
са времевото измерение на Аз-концепцията - онова, към което се стреми човекът и се
опитва да избегне. За изследователите на жизнения път тези надежди и страхове са
също толкова жизненоважни в обясняването на поведението, колкото и становищата на
хората за актуалните им характеристики. Всъщност възможните Азове могат да са
особено силен мотиватор за действие в средата на живота, тъй като на времето
започва да се придава по-голям смисъл. С остаряването започваме да разчитаме все
по-малко на социалните сравнения в преценяването на собствената стойност и все
повече на времевите сравнения - колко добре се справяме в сравнение с онова, което
сме планирали.
През цялата зрялост описанията на хората на актуалния им Аз демонстрират значителна
стабилност. Тридесетгодишен, който казва, че е кооперативен, компетентен,
дружелюбен или успяващ, вероятно ще представи подобна картина в по-напреднала
възраст. Разказите за възможните Азове обаче се променят съществено. Възрастните в
началото на 20-те си години споменават множество възможни Азове и представите им са
възвишени и идеалистични: да са „съвършено щастливи“, „богати и известни“, „здрави
през целия си живот“ и да не са „човек, който не прави нищо съществено“. С
възрастта възможните Азове стават по-малко на брой и по-скромни и конкретни. Те се
занимават предимно с изпълнението на ролите и отговорностите, които вече са поети:
„да съм компетентен в работата“, „да съм добър съпруг и баща“, „да изуча децата си
в колежи, които изберат“, „да остана здрав“ и „да не съм в тежест на моето
семейство“ или „да не остана без достатъчно пари, за да посрещам всекидневните си
нужди“ (Bybee & Wells, 2003; Cross & Markus, 1991; Ryff, 1991).
Какво обяснява тези промени във възможните Азове? Тъй като бъдещето вече не съдържа
неограничени възможности, възрастните запазват психичното си здраве, като
приспособяват надеждите и страховете си. За да поддържат мотивацията си, те трябва
да запазят чувство за непостигната възможност, но да успяват да се чувстват добре
по отношение на себе си и живота си въпреки разочарованията (Lachman & Bertrand,
2002). Например, макар че се страхува от самотата в старостта, Джуъл си напомня, че
бракът може да води до еднакво отрицателни резултати, например развод и овдовяване
- възможности, които правят непостигането на важна междуличностна цел по-лесно за
понасяне.
Приемане на себе си, автономия и овладяване на средата
Развиващата се смес от умения и опит води до промени в определени личностни черти
през средната зряла възраст. Хората на този етап от живота обикновено предлагат по-
сложни, интегрирани описания на себе си, отколкото по-младите (Labouvie-Vief,
2003). Мнозина са преофор-мили контекста, за да съответства на техните лични
потребности и ценности.
Това развитие несъмнено допринася за допълнителен напредък в личното функциониране.
В изследвания на високообразовани лица от края на второто десетилетие от живота до
70-те години три черти се засилват от ранната към средната зрялост и след това се
стабилизират:
• Приемане на себе си: в по-голяма степен от хората в ранна зряла възраст тези в
средата на живота признават и приемат както добрите, така и лошите си качества и се
чувстват положително по отношение на себе си и на живота.
• Автономия: хората на средна възраст разглеждат себе си като по-слабо интересуващи
се от очакванията и оценките на другите и по-загрижени за следването на собствените
стандарти.
• Овладяване на средата: хората на средна възраст разглеждат себе си като способни
лесно и ефективно да управляват широк спектър от задачи (Ryff, 1991, 1995).
В петнадесета глава отбелязахме, че средата на живота носи напредък в експертните
познания и решаването на практически проблеми. Тези познавателни промени вероятно
подкрепят увереността, инициативата и решимостта през този ►
512
Кои фактори подпомагат психичното благополучие в средна възраст?
На Триша и Девин средната възраст носи доволство и силно удовлетворение от живота.
Пътят към щастието обаче е по-трънлив за Джуъл, Тим и Елена. Кои фактори допринасят
за вариациите в психичното благополучие в средата на живота? В съответствие с
перспективата на жизнения цикъл участват биологични, психологически и социални
сили, а техните ефекти са взаимно преплетени.
Добро здраве и физически упражнения.
Хората на всяка възраст, които оценяват здравето си като добро или отлично, е по-
вероятно да се чувстват положително по отношение на житейските си обстоятелства. В
средната и късната зряла възраст обаче предприемането на мерки за подобряване на
здравето и предотвратяване на инвалидността става по-добър прогностичен фактор за
психичното благополучие. Лицата в зряла възраст, които поддържат програма за
физически упражнения, е по-вероятно да се възприемат като особено активни за
възрастта си и следователно да изпитват специално чувство на постижение (Netz et
al., 2005). физическите упражнения могат да носят допълнителни психологически ползи
чрез туширане на чувствата на уязвимост на болест, които се засилват с възрастта.
Страхът от болести и инвалидност е един от най-силните фактори за слабото психично
благополучие в средата на живота (Barsky, Cleary, & Klerman, 1992).
Чувство на контрол и лична инвестиция в живота. Хората на средна възраст, които
споделят силно чувство на контрол върху събитията в различни аспекти на живота си -
здраве, семейство и работа, - разкриват и по-силно психично благополучие. Чувството
на контрол подпомага Аз-ефективността - вярата в собствената способност да се
преодоляват предизвикателствата - и следователно помага да се поддържа положителен
поглед към трудностите със здравето, семейния живот и работата (Lachman & Firth,
2004; Smith et al., 2000).
Отвъд чувството на контрол обаче личната инвестиция в живота - непоклатимото
ангажиране с целите и отдадеността на тяхното постигане - подобрява психичното
здраве и засилва удовлетворението (Staudinger, Fleeson, & Baltes,
1999). Според Михали Чиксентмихали жизнено-
важен извор на щастие е „потокът“ - психично състояние, в което човекът е толкова
потопен във взискателна, смислена дейност, че загубва всякакво чувство за време и
съзнание за себе си. Хората описват „потока“ като върха на на-слаждението, дори
като състояние на екстаз. Колкото повече го преживяват, толкова повече преценяват
живота си като удовлетворяващ (Nakamura & Csikszentmihalyi, 2002). „Потокът“ зависи
от упорството и уменията в сложни начинания, които предлагат потенциал за растеж.
Тези качества са добре развити в средната зряла възраст.
Положителни социални взаимоотношения. Създаването на удовлетворяващи социални
връзки е тясно свързано с психичното благополучие в средата на живота. В лонгитюдно
изследване на 90 мъже, подбрани заради добро соматично и психично здраве като
студенти, проследявани в продължение на 32 години, повечето успяват да поддържат
соматичния си здравен статус. Доброто менторско взаимоотношение в ранната зрялост
(което подпомага постиженията в кариерата) и благоприятните връзки с връстниците и
равните по статус са сред най-добрите прогностични фактори за благополучието в края
на 40-те и началото на 50-те години (Westermeyer, 1998). В проучване на завършили
колеж тези, които предпочитат професионалния престиж и високите доходи пред
близките приятели, е два пъти по-вероятно в сравнение с другите респонденти да се
описват като „доста“ или „много“ нещастни (Perkins, 1991, цит. в Myers, 2000).
Добър брак. Макар че приятелствата и положителните взаимоотношения с колегите са
важни, добрият брак още повече подпомага психичното благополучие. Както в срезови,
така и в лонгитюдни изследвания ролята на брака като маркер на психичното здраве се
засилва с възрастта, ставайки могъщ прогностичен фактор към края на средната зряла
възраст (Marks, Bumpass, & Jun, 2004; Westermeyer, 1998).
Лонгитюдни изследвания, проследяващи хората, докато навлизат и излизат от интимни
взаимоотношения, подсказват, че бракът всъщност поражда благополучие. Например,
когато интервюта с над 13 000 хора в зряла възраст са повторени пет години по-
късно, тези, които са останали женени, споделят по-силно щастие, отколкото онези,
които са останали неженени. Раздели-
513
лите се или развелите се са по-малко щастливи, споделяйки значителна депресия.
Мъжете и жените, които са женени за пръв път, преживяват рязко засилване на
щастието, тези, които навлизат във втория си брак, демонстрират умерено увеличение
(Marks & Lambert, 1998).
Връзката между брака и благополучието е сходна в много страни, което подсказва, че
бракът променя поведението на хората по начини, които ги карат да се чувстват по-
добре (Diener et al., 2000; Lansford et al., 2005). Женените партньори следят
взаимно здравословно-то си състояние и се грижат един за друг при болест. Освен
това печелят и спестяват повече пари, отколкото неженените, а по-високите доходи са
умерено свързани с психичното благополучие (Myers, 2000; Waite, 1999). Нещо повече:
сексуалното удовлетворение прогнозира психично здраве, а женените двойки обикновено
имат по-удовлетворяващ сексуален живот в сравнение с неженените двойки или
неженените хора (вж. четиринадесета глава).
Овладяване на множество роли. И накрая, успехът в справянето с множество роли е
свързан с психичното благополучие. Жените по принцип са по-щастливи днес, отколкото
в миналото, защото извличат удовлетворение не просто от семейните взаимоотношения,
но и от професионалните си постижения. В изследване на близо 300 жени на средна
възраст изследователите ги питат за чувствата на компетентност и контрол в четири
роли: съпруга, майка, грижеща се за родител в лошо здравословно състояние и
служител. Участничките преживяват по-високи равнища на овладяване в трудовите си
роли, отколкото в която и да е от останалите. Компетентността и контролът в
четирите роли обаче прогнозират удовлетворение от живота и намалена депресия
(Christensen, Stephens, & Townsend, 1998). Жените, които изпълняват няколко роли -
в работата и в семейството, - като че ли извличат полза от допълнителните
възможности за засилване на чувството си за овладяване.
► период. Като цяло средата на живота е време на засилен комфорт по отношение на
себе си, независимост, себеутвърждаване, отдаденост на личните ценности, психично
благополучие и удовлетворение от живота (Helson, Jones, & Kwan, 2002; Helson &
Wink, 1992; Keyes, Shmotkin, & Ryff, 2002; Mitchell & Helson, 1990). Вероятно
заради тези лични качества хората понякога наричат средната възраст „разцвет на
живота“. Макар че съществуват индивидуални различия (вж. карето „Биология и
среда“), средната зряла възраст е време, когато мнозина споделят, че се чувстват
особено щастливи и функциониращи в най-добрата си форма.
Стратегии за справяне
Спомнете си от петнадесета глава, че зрелостта носи увеличаване на ефективните
стратегии за справяне. В сравнение с по-младите хора тези на средна възраст е по-
вероятно да идентифицират положителната страна на трудните ситуации, да отлагат
действието, за да позволят оценка на алтернативите, да прогнозират и да планират
начини за справяне с бъдещ дискомфорт и да използват хумора, за да изразяват идеи и
чувства, без да обиждат другите (Diehl, Coyle, & Labouvie-Vief,
1996). Забележете как тези усилия разчитат гъвкаво на центрирани както върху
проблема, така и върху емоциите стратегии за справяне.
Защо ефективното справяне се увеличава в зрялата възраст? Други личностни промени
като че ли го подкрепят. В едно изследване, когни-тивно-афективната комплексност -
способността да се смесват личните силни страни и слабости в организирано
самоописание, която се увеличава в средната възраст - прогнозира добри стратегии за
справяне (Labouvie-Vief & Diehl,
2000). По-голямата увереност в справянето с проблемите на живота също може да има
принос. В лонгитюдно проучване на високообразовани жени поемането на инициативата
за преодоляване на трудни периоди в ранната зряла възраст прогнозира напреднало
разбиране на себе си, социална и нравствена зрялост и силно удовлетворение от
живота на 43 години (Helson & Roberts, 1994). Като цяло тези резултати подсказват,
че годините опит в управлението на стреса подпомагат засиленото себепознание, което
обединява сили с житейския опит, за да подпомогнат по-усъвършенствано, гъвкаво
справяне в средата на живота.
През 40-те и началото на 50-те си години Триша изглежда по-себеутвърждаваща се в
работата, говори по-свободно на съвещанията и поема лидерска роля, когато екип от
адвокати работи върху сложно дело. Освен това е по-доминираща
514
в семейните взаимоотношения, изразявайки мненията си пред съпруга и сина си по-
лесно, отколкото преди 10 или 15 години. Обратното, емпати-ята и грижовността на
Девин стават по-видими и той е по-малко себеутвърждаващ се и по-откликващ на
желанията на Триша, отколкото преди.
Много изследвания показват засилване на „мъжествените“ черти в жените и на
„женствените“ черти на мъжете през средната възраст (Huyck, 1990; James et al.,
1995). Жените стават по-уверени, самостоятелни и енергични, а мъжете - по-
емоционално чувствителни, грижовни, внимателни и зависими. Тези тенденции не се
наблюдават само в западните индустриализирани страни, но и в селски общества като
маите в Гватемала, индианците навахо в САЩ и друзи-те1 в Близкия Изток (Fry, 1985;
Gutmann, 1977; Turner, 1982). В съответствие с теорията на Левинсън половата
идентичност в средата на живота става по-андрогинна - смес от „мъжествени“ и
„женствени“ характеристики.
Макар че съществуването на тези промени е широко прието, обясненията за тях са
противоречиви. Известно еволюционно становище - теорията за родителския императив,
приема, че идентификацията с традиционните полови роли се поддържа през активните
родителски години, за да способства за гарантирането на оцеляването на децата. След
като децата достигнат зряла възраст, родителите са свободни да изразяват страната
на „другия пол“ в личността си (Gutmann & Huyck, 1994). Свързана идея е, че спадът
в половите хормони, свързан със стареенето, може да допринася за андрогинията по-
късно в живота (Rossi, 1980).
Тези биологични гледища обаче са били критикувани. Както обсъдихме в предишни
глави, родителите имат нужда както от топлота, така и от себеутвърждаване (под
формата на непоколебимост и последователност), за да отглеждат ефективно децата.
Макар че излизането на децата от дома е свързано с откритостта на мъжете за
„женствената“ страна на личността им, връзката с възхода на „мъжествените“ черти
при жените не е толкова видима (Huyck, 1996, 1998). В лонги-тюдно изследване жени с
висше образование в работната сила - особено тези на високостатусни позиции -
стават по-независими към началото на 40-те си години независимо дали имат деца, или
1 Друзите са религиозна етническа общност, населяваща предимно в страните на
Близкия Изток (Сирия, Ливан, Израел, Йордания и др.); изповядват ислямския
монотеизъм исмаи-лизъм и са единствените неевреи, които могат да служат в
израелската армия. - Б. пр.
не (Helson & Picano, 1990; Wink & Helson, 1993). И накрая, андрогинията не е
свързана с менопаузата - резултат, който противоречи на хормонал-ното обяснение
(Helson & Wink, 1992).
Освен намалените родителски отговорности, други изисквания и преживявания в средата
на живота може да подтикват към по-андрогинна ориентация. Например при мъжете
нуждата от обогатяване на брачното взаимоотношение, след като децата са излезли от
дома, заедно с намалените възможности за напредък в кариерата може да събуждат
емоционално чувствителни черти. В сравнение с мъжете жените е много по-вероятно да
са изправени пред икономически и социални пречки. По-голям брой жени остават
разведени, овдовяват и се натъкват на дискриминация на работното място. Разчитането
на себе си и себеутвърждаването са жизненоважни за справяне с тези обстоятелства.
В зряла възраст андрогинията е свързана с по-развити нравствени разсъждения и
психосоци-ална зрялост (Prager & Bailey, 1985; Waterman & Whitbourne, 1982).
Хората, които не интегрират мъжествената и женствената страна на личността си,
обикновено имат проблеми с психичното си здраве, вероятно защото не са способни
гъвкаво да се адаптират към предизвикателствата на остаряването (Huyck, 1996).
Индивидуални различия в личностните черти
Макар че Триша и Джуъл стават по-самоуве-рени и себеутвърждаващи се в средата на
живота, в други отношения двете се различават. Триша винаги е била по-организирана
и целенасочена, а Джуъл - по-весела и обичаща забавленията. Някога двете жени
пътували заедно. В края на всеки ден Триша била разочарована, ако не е спазила
графика и не е посетила всяка туристическа забележителност. Джуъл харесвала „да го
кара на вдъхновение“ - да се скита по улиците и да спира, за да поговори с
магазинерите и жителите на квартала.
В предишните части разгледахме личностните промени, които са често срещани за
мнозина представители на средната възраст, но съществуват и стабилни индивидуални
различия. Стотици личностни черти, по които хората се различават, са били
организирани в пет основни фактора, наречени „големите пет“ личностни черти:
невротизъм, екстраверсия, отвореност за опита, приятност и съвестност. В таблица
16.2 е дадено
515
Таблица 16.2. „Големите пет“ личностни черти по Р. Маккрей и П. Коста
Черта Описание
Невротизъм Хората, които са със силно развита черта невротизъм, се притесняват,
темпераментни са, самосъжаляват се и са стеснителни, емоционални и уязвими. Хората
със слабо развит невротизъм са спокойни, уравновесени, доволни от себе си, чувстват
се комфортно и са неемоционални и издръжливи.
Екстраверсия Хората със силно развита екстраверсия са привързани, приказливи,
активни, обичат забавленията и са страстни. Тези със слабо развита екстраверсия са
резервирани, мълчаливи, пасивни, трезви и емоционално нереак-тивни.
Отвореност за нов опит Хората със силно развита отвореност за нов опит са с богато
въображение, творчески, оригинални, любопитни и либерални. Тези със слабо развита
черта са земни, некреативни, традиционни, нелюбопитни и консервативни.
Приятност Хората със силно развита приятност са добросърдечни, доверяващи се,
щедри, невъзразяващи, снизходителни и добронамерени. Тези със слаба приятност са
безмилостни, подозрителни, стиснати, антагонистични, критични и раздразнителни.
Съвестност Хората със силно развита съвестност са добросъвестни, упорити, добре
организирани, пунктуални, амбициозни и упорити. Хората със слаба съвестност са
небрежни, мързеливи, дезорганизирани, безцелни, лесно се отказват и закъсняват.
Източник: McCrae & Costa, 1990.
описание за всяка от тях. Забележете, че Триша е със силно развита съвестност,
докато Джуъл е с висок резултат по екстраверсия (Costa & McCrae, 1994; McCrae &
Costa, 1990).
Лонгитюдните и срезовите изследвания на мъже и жени в редица страни по света,
вариращи силно по културни традиции, разкриват, че приятността и съвестността се
засилват от края на второто десетилетие до и през средната възраст, докато
невротизмът спада, а екстравер-сията и отвореността за опита не се променят или
леко намаляват - промени, които отразяват „улягане“ и по-голяма зрялост (Costa et
al., 2000; McCrae et al., 2000; Roberts et al., 2003; Srivastava et al., 2003).
Последователността на тези междукултурни резултати е накарала някои изследователи
да заключат, че промяната на личността в зряла възраст е генетично повлияна. Те
отбелязват, че индивидуалните различия в „големите пет“ черти са големи и
изключително стабилни: възрастен, който получава високи или ниски резултати на една
възраст, вероятно ще направи същото на друга на интервали, простиращи се от 3 до 30
години (Costa & McCrae, 1994). В повторен анализ на повече от 150 лонгитюдни
изследвания, включващи повече от 50 000 участници, стабилността на личностните
черти се увеличава в ранната и средната зряла възраст, достигайки пик в петото
десетилетие (Roberts & DelVecchio, 2000).
Как е възможно да има голяма стабилност на личностните черти и въпреки това
съществени промени в аспектите на личността, обсъдени по-рано? Можем да мислим за
възрастните като променящи се в цялостната организация и интеграция на личността,
но те го правят на основата
на базисни, трайни предразположения, които поддържат кохерентно чувство за себе си,
докато хората се адаптират към променящите се обстоятелства. Когато повече от 2000
души в 40-те си години са помолени да разсъждават за личността си през предишните 6
години, 52% казват, че „са останали същите“, 39% - че „са се
Преглед
Обобщете личностните промени в средата на живота. Как тези промени могат да се
помирят със засилващата се стабилност на „големите пет“ личностни черти, която
достига апогей през 50-те години?
Четиридесет и шест годишният Джеф предлага на съпругата си Джулия да отделят време
един път годишно, за да обсъждат връзката си - както положителните аспекти, така и
начините, по които тя може да се подобри. Джулия реагира с изненада - Джеф никога
преди това не е изразявал интерес към работата върху техния брак. Какво развитие в
средата на живота най-вероятно е подтикнала този нов интерес?
Избройте своите възможни Азове, за които се надявате или от които се страхувате.
След това помолете членовете на семейството си в ранната и средната зряла възраст
да направят същото. Техните разкази съответстват ли на свързаните с възрастта
изследователски резултати? Обяснете.
516
променили малко“, а 9% - че „са се променили много“ (Herbst et al., 2000).
Тези резултати отново противоречат на становището за средната възраст като период
на големи сътресения и промяна. Те обаче подчертават и че личността остава
„отворена система“, откликваща на натиска на житейските преживявания. Всъщност
определени личностни промени през средата на живота могат да засилват постоянството
на чертата! Засиленото себеразби-ране, себеприемане и умения за справяне с
предизвикателни ситуации могат да водят до по-слаба потребност от модифициране на
базисни личностни предразположения в течение на времето (Caspi & Roberts, 2001).
Взаимоотношенията в средна зряла възраст
Емоционалните и социалните промени в средата на живота се осъществяват в контекста
на сложна мрежа от семейни взаимоотношения и приятелства. Макар че малко хора на
средна възраст живеят сами, огромното мнозинство - 9 от 10 в САЩ и Канада - живеят
в семейства, в повечето случаи с брачен партньор (Statistics Canada, 2001b; U. S.
Census Bureau, 2006b). Отчасти защото имат връзки с по-младите и по-възрастните
поколения в семейството си и отчасти защото приятелствата им са добре установени,
хората обикновено имат по-голям брой близки взаимоотношения в средата на живота,
отколкото в който и да е друг период (Antonucci, Akiyama, & Takahashi, 2004).
Фазата на средната възраст на семейния цикъл често се нарича „освобождаване на
децата и продължаване напред“. В миналото често се е наричала „празното гнездо“, но
тази фраза внушава отрицателен преход, особено за жените. Когато възрастните се
посветят изцяло на децата си, краят на активното родителство може да задейства
чувства на празнота и съжаления. За много хора обаче средната зряла възраст е
освобождаващо време, предлагащо чувство на завършеност и възможност за засилване на
съществуващите връзки и изграждане на нови.
Тъй като удължената продължителност на живота е предизвикала удължаването на този
период, той е белязан от най-голям брой излизания и влизания на членове на
семейството. След като децата в зряла възраст напуснат дома и се оженят, хората на
средна възраст трябва да се адаптират към новите роли свекър/свекърва, тъст/
тъща и прародител. Същевременно те трябва да установят различен тип взаимоотношение
със своите остаряващи родители, които може да се разболеят, да изнемощеят и да
починат. Да видим как връзките във и извън семейството се променят през този период
от живота.
Брак и развод
Макар че не всички двойки се чувстват финансово комфортно, домакинствата на хората
в средна възраст са в по-добро икономическо положение в сравнение с другите
възрастови групи. Северноамериканците между 45 и 54 години имат най-високия среден
годишен доход (Statistics Canada, 2002b; U. S. Census Bureau, 2006b). Отчасти
заради засилената финансова сигурност и отчасти защото времето между излизането на
най-малкото дете и пенсионирането се е удължило, съвременното социално становище за
брака в средата на живота е за разширяване и нови хоризонти.
Тези сили интензифицират потребността от преразглеждане и приспособяване на
брачното взаимоотношение. За Девин и Триша тази промяна е постепенна. Към средната
зрялост бракът им е позволявал задоволяване на семейните и индивидуалните
потребности, издържал е на много промени и е кулминирал в по-дълбока любов. Бракът
на Елена, обратното, е станал по-конфликтен, тъй като проблемите на дъщеря ѝ през
юношеството въвеждат допълнително напрежение и след като напускането на дома от
децата прави брачните трудности по-очевидни. Проваленият брак на Тим разкрива още
един модел. С изминаването на годините броят на проблемите спада, но това прави и
изразената любов. Тъй като във взаимоотношението се случват по-малко добри или лоши
неща, двойката няма особено много, което да ги държи заедно (Rokach, Cohen, &
Dreman, 2004).
Както разкри карето „Биология и среда“, брачното удовлетворение е силен
прогностичен фактор за психичното благополучие в средата на живота. Мнозина
решават, че времето за подобряване на брака им е сега (Berman & Napier,
2000). Подобно на ранната зряла възраст, разводът е един от начините за разрешаване
на проблема с неудовлетворителния брак в средата на живота. Макар че повечето
разводи стават в първите 5 до 10 години от брака, около 10% се осъществяват след 20
или повече години брачен живот (Statistics Canada, 2002а; U. S. Department
517
of Health and Human Services, 2002). Разводът на всяка възраст има висока
психологическа цена, но хората в средата на живота като че ли се адаптират по-лесно
от по-младите хора. Проучване на повече от 13 000 американци разкрива, че след
развода мъжете и жените на средна възраст споделят по-малък спад в психичното
благополучие, отколкото по-младите хора (Marks & Lambert, 1998). Напредъкът в
средата на живота в решаването на практически проблеми и ефективните стратегии за
справяне може би намаляват стресиращото въздействие на развода. Въпреки това за
много жени разпадът на брачното отношение - особено когато се повтаря -рязко
намалява стандарта на живот (вж. десета глава). По тази причина в средата на живота
или по-рано той е силен фактор, допринасящ за фе-минизирането на бедността -
тенденция, при която жените, издържащи себе си или семействата си, са станали
мнозинството от населението в зряла възраст, което живее в бедност независимо от
възрастта или етническата група. Заради слабите публични политики, предпазващи
семействата (вж. втора глава), половата пропаст в бедността е по-дълбока в САЩ и
Канада, отколкото в другите западни индустриализирани страни (Paquet, 2002; U. S.
Census Bureau, 2006b).
Лонгитюдните свидетелства разкриват, че жените на средна възраст, които успешно
устояват на развода, обикновено стават по-толерантни, чувстват се по-комфортно с
несигурността, не-конформни и разчитащи на себе си - фактори, за които се вярва, че
са поощрени от предизвиканата от развода независимост. Мъжете и жените преоценяват
онова, което смятат за важно в здравото взаимоотношение, придавайки по-голяма
тежест на равноправното приятелство и по-малка на страстната любов, отколкото в
началото на връзката. Както и в по-ранни периоди, разводът представлява време както
на травма, така и на растеж (Baum, Rahav, & Sharon, 2005; Schneller & Arditti,
2004). Малко се знае за дългосрочно-то приспособяване след развод на мъжете на
средна възраст, може би защото повечето започват нова връзка и много скоро след
това се женят отново.
Променящи се взаимоотношения родител-дете
Положителните взаимоотношения на родителите с порасналите им деца са резултат от
постепенен процес на „пускането им“, започнало в
детството, набирало инерция в юношеството и кулминиращо в отделянето за независими
живот на децата. Както беше споменато, повечето родители на средна възраст се
приспособяват добре към фазата на „пускането“ от жизнения цикъл на семейството.
Инвестирането в неродителски взаимоотношения и роли, характеристиките на децата,
брачните и икономическите обстоятелства на родителите и културните сили влияят
върху степента, до която този преход е разширяващ опита и награждаващ, или тъжен и
дистресиращ.
След като преместват сина си Марк в общежитието на колежа в началото на първата
година, Девин и Триша изпитват пристъп на носталгия. В колата на връщане те си
спомнят раждането му, първия учебен ден и завършването на средно образование, и
коментират внезапно утихналия си дом. Настрана от това, двамата се връщат към
носещите им награди кариери и участие в живота в общността, и се наслаждават на
повечето време, което имат един за друг. Родителите, които са развили
удовлетворяващи алтернативни дейности, обикновено приветстват статуса на възрастни
на децата си (Dennerstein, Dudley, & Guthrie, 2002). Най-вече силната ориентация
към работата прогнозира засилване на удовлетворението от живота, след като децата
излязат от дома (Silverberg, 1996).
Независимо дали живеят с родителите си, децата в юношеска и ранна зряла възраст,
които „не са в час“ в развитието - не демонстрират очакваните признаци на
независимост и постижения, - могат да представляват бреме за родителите (Aquilino,
1996; Pillemer & Suitor, 2002). Да разгледаме Елена, чиято дъщеря често бяга от
гимназията и рискува да не се дипломира. Потребността от по-интензивен родителски
надзор и насока предизвиква тревожност и кара Елена да се чувства нещастна, тъй
като е готова да се фокусира върху собственото си личностно и професионално
развитие.
Същевременно съществуват големи вариации в социалния часовник на пускането на
децата по свой път. Спомнете си от тринадесета глава, че много млади хора от домове
с нисък социоикономически статус и с културни традиции на живот в разширено
семейство не напускат рано дома. В южноевропейските страни Гърция, Италия и Испания
родителите често активно отлагат излизането на децата от дома. Например в Италия те
вярват, че напускането без „основателна“ причина означава, че нещо не е наред със
семейството. Затова и много повече млади ита-
518
лианци живеят с родителите си до брака, отколкото в другите западноевропейски
страни. Същевременно италианските отношения родител-дете обикновено са положителни
и правят съвместния живот привлекателен (Rusconi, 2004).
С края на съвместния живот на родителите и децата, родителският авторитет рядко
спада. Непрекъснатото общуване обаче е важно за хората на средна възраст.
Излизането на децата от дома е относително дребно събитие, когато се поддържа
контактът родител-дете и привързаността. Когато това води до ограничено или никакво
общуване, удовлетворението на родителите от живота спада (White, 1994). В голямо
лон-гитюдно изследване на новозеландски семейства родители, които са били топли и
подкрепящи в средното детство и юношеството, е по-вероятно да имат контакт и
близост с детето си в ранната му зряла възраст (Belsky et al., 2001).
Когато децата се оженят, родителите се изправят пред допълнителни предизвикателства
с разширяването на семейната мрежа, за да включат новите членове. Трудности се
появяват, когато родителите не одобряват партньора на детето си или младата двойка
приеме начин на живот, който не съответства на ценностите на родителите. Когато
обаче топлите, подкрепящи взаимоотношения се запазят, интимността между родителите
и децата се засилва в зряла възраст с огромна полза за удовлетвореността от живота
на родителите (Ryff, Singer, & Seltzer, 2002). След като младите възрастни поемат
по свой път, членовете на средното поколение, особено майките, обикновено приемат
ролята на пазители на рода, събирайки семейството за празници и гарантирайки, че
всички членове са в контакт едни с други.
Прародителство
Две години след сватбата на Марк, Девин и Триша с възбуда научават, че ще имат
внучка. Макар че стереотипният образ на прародителите като старци упорства,
средностатистически американците стават прародители в средата до края на 40-те си
години, а канадците - в края на 40-те и началото на 50-те години (AARP, 2002;
Rosenthal & Gladstone, 2000). По-голямата продължителността на живота означава, че
възрастните ще прекарат почти една трета от живота си в ролята на прародители.
Значения на прародителството. Защо Триша и Девин като толкова много техни връстници
приветстват появяването на внуче с такъв ентусиазъм? Повечето хора преживяват
прародителството като съществено крайъгълно събитие, споменавайки едно или повече
от следните удоволствия:
• ценен възрастен - ще ги възприемат като мъдри, помагащи хора;
• безсмъртие чрез наследниците - след смъртта си ще оставят не само едно, а две
поколения;
• повторно ангажиране с личното минало -ще могат да предадат семейната история и
ценности на ново поколение;
• глезене - ще се забавляват с децата, без да носят основната отговорност по
отглеждането им (AARP, 2002; Miller & Cavanaugh, 1990).
Взаимоотношения прародител-внуче.
Стилът на прародителите на изграждане на отношения с внуците варира широко, както и
смисълът, който те извличат от новата си роля. Възрастта и полът на прародителя и
на внучето също имат значение. Когато внучката им е била по-малка, Триша и Девин са
се радвали на привързано, игриво взаимоотношение с нея. Когато поотраства, тя се
обръща към тях за информация и съвет освен за топлота и грижовност. Когато внучката
им навлиза в юношеството, Триша и Девин вече са се превърнали в ролеви модели,
историци на семейството и фигури, които предават социални, професионални и
религиозни ценности (Hurme, 1991).
Обикновено взаимоотношенията са по-близки между прародители и внуци от един и същ
пол и особено между бабата по майчина линия и внучките (Brown & Rodin, 2004).
Бабите споделят и по-силно удовлетворение от ролята си на прародител, отколкото
дядовците, може би защото бабите по-често участват в рекреационни, религиозни и
семейни дейности с внуците си (Silverstein & Marenco, 2001; Somary & Strieker,
1998). Прародителската роля може да е жизненоважно средство, чрез което жените на
средна възраст изпълняват своята функция на пазителки на рода.
Това, че живеят наблизо, прави възможно при-ятното взаимодействие на Триша и Девин
с внучката им. Прародители, които живеят далече от малките си внуци, обикновено
имат по-далечни взаимоотношения, с ограничени контакти: предимно по празници,
рождени дни и други фор-
519
мални поводи. Независимо от голямата мобилност на семействата в западните
индустриализирани страни, повечето прародители живеят достатъчно близо поне до едно
от внучетата си, за да са възможни редовните посещения (AARR
2002). Когато внуците пораснат, разстоянието има по-малко значение. Вместо това
степента, до която юношата или младият възрастен вярват, че прародителят цени
контакта, е добър прогностичен фактор за близка връзка (Brussoni & Boon, 1998).
Социоикономическият статус и етническият произход също влияят върху връзките между
прародителите и внуците. В семействата с малки доходи прародителите е по-вероятно
да изпълняват жизненоважни дейности. Например много самотни родители живеят със
своите биологични семейства и зависят от финансовата помощ и грижите на родителите
си за децата им, за да намалят въздействието на бедността. В сравнение с внуците в
незасегнатите семейства внуците в семействата с един родител и в тези с доведен
родител споделят, че се ангажират в по-разнообразни, висококачествени дейности с
прародителите си (Kennedy & Kennedy, 1993). Когато децата преживяват стреса на
прехода на семейството, връзките с прародителите придобиват още по-голямо значение.
В някои култури прародителите са абсорбирани в домакинството на разширеното
семейство и са активно ангажирани в отглеждането на детето. Когато китайска,
корейска или мексиканска баба по майчина линия е пазителката на до-машното огнище,
тя е предпочитаният полагащ грижи за детето, докато родителите му са на работа
(Като, 1998; Williams & Torrez, 1998). По същия начин ангажирането на прародителите
с грижите за децата е силно при индианците и местното канадско население. При
отсъствието на биологичен прародител възрастен, който не е би-ологично свързан,
може да бъде интегриран в семейството, за да служи като ментор и дисциплиниращ
фактор за децата (Werner, 1991).
Все повече прародителите заемат ролята на основни грижещи се за децата пред лицето
на сериозни семейни проблеми. Както се вижда от карето „Социални въпроси“, все по-
голям брой деца в Северна Америка живеят разделени от родителите си в оглавявани от
прародител домакинство. Независимо от готовността си да помагат и от
компетентността си в отглеждането на деца, прародителите, които поемат пълна
отговорност за малките деца, са подложени на зна-
чително емоционално и финансово напрежение. Те имат нужда от много повече помощ от
общността и държавните агенции, отколкото се предлага в момента.
Тъй като родителите обикновено са „вратарите“ на контакта на прародителите с
внуците, взаимоотношенията на прародителите и техния зет/ снаха влияе съществено
върху близостта на връзката с децата. Положителната връзка със снахата изглежда
особено важна във взаимоотношенията между прародителите и децата на сина им
(Fingerman, 2004). След разпадане на брака прародителите, свързани с родителя,
получил родителските права (обикновено майката) имат по-чести контакти с внуците
(Johnson, 1998).
Когато семейните взаимоотношения са положителни, прародителството е важно средство
за задоволяване на личните и обществените потребности в средата на живота и след
това. Обикновено прародителите са чест източник на удоволствие, подкрепа и познания
за внуците. Освен това те дават на малките опит от първа ръка как възрастните хора
мислят и функционират. В замяна внуците силно се привързват към прародителите си и
ги поддържат в течение на социална-та промяна.
Хората на средна възраст и техните остаряващи родители
Процентът на хората в средна възраст в Северна Америка, чиито родители са живи, се
е повишил съществено: от 10% през 1900 г. на 50% в началото на XXI век (U. S.
Census Bureau, 2006b; Vanier Institute of the Family, 2004b). По-дългата
продължителност на живота означава, че хората в зряла възраст и техните родители е
все по-вероятно да остаряват заедно. Какви са отношенията на хората в зрялата
възраст с техните остаряващи родители? И как се променя животът за тях, когато
здравето на остаряващите им родители се влоши?
Честота и качество на контакта. Приблизително две трети от хората в средна възраст
в САЩ и Канада живеят в домакинства близо до поне едно от децата си, а честотата на
контактите е голяма: както чрез посещения, така и чрез телефонни разговори
(Rosenthal & Gladstone, 2000; U. S. Census Bureau, 2006b). Близостта по място се
увеличава с възрастта: по-възрастните, които се местят, го правят в посока на
близките си, а по-младите хора обикновено се мес-
520
тят по-близо до остаряващите родители. Средната възраст е време, когато възрастните
преоценяват взаимоотношенията си с родителите, както и другите си близки връзки
(Helson & Моапе, 1987). Много хора в зряла възраст започват повече да ценят силните
страни и щедростта на родителите си. Например Триша се чуди на силата на духа на
родителите си, които са отгледали и изучили в университет три деца въпреки ниските
доходи. Спомня си разумния съвет на майка си, даден точно преди брака ѝ с Девин
преди близо 30 години: „Изградете живот заедно, но и ковете собствения си живот. Ще
бъдете по-щастливи.“ В няколко повратни точки този съвет е повлиял върху решенията
на Триша.
Както подсказва връзката на Триша с майка й, взаимоотношенията между майките и
дъщерите обикновено са по-близки, отколкото другите връзки родител-дете (Fingerman,
2001b). С облекчаването на напреженията от юношеските години много дъщери в млада
зряла възраст и майки изграждат награждаващи, интимни връзки. Когато дъщерите
навлязат в средната възраст, техните описания на връзката им с майка им стават по-
комплексни, отразявайки както положителни, така и отрицателни страни: промяна,
която може би произтича от по-зрялата перспектива на дъщерите и от напреженията на
растящото взаимоотношение (Fingerman, 2000). Макар че обичат остаряващите си майки
и желаят тяхното одобрение, дъщерите на средна възраст са изправени пред множество
конкуриращи се изисквания към тяхното време и енергия (Fingerman, 2001а).
В незападния свят хората в по-напреднала възраст често живеят с женените си деца.
Например китайци, японци и корейци в напреднала възраст по принцип се местят при
свой син и съпругата и децата му. Този модел обаче се променя: повече възрастни
живеят със семейството на дъщеря или самостоятелно, отколкото в миналото (Като,
1998; Zhan & Montgomery, 2003; Zhang, 2004). Независимо дали съвместният живот и
всекидневните контакти са типични, качеството на взаимоотношението обикновено
отразява установени по-рано модели: положителните връзки родител-дете по принцип
остават такива, както става и с обременените от конфликт взаимоотношения.
Помощта между децата в зряла възраст и техните родители зависи от миналите и
настоящите семейни обстоятелства. Колкото по-положител-
на е историята на връзката родител-дете, толкова повече помощ се дава и получава
(Whitbeck, Hoyt, & Huck, 1994). Освен това родителите помагат повече на неженени
деца и на такива с инвалидност, докато децата помагат повече на овдовели родители и
такива в лошо здравословно състояние. Същевременно в годините на зрелостта се
осъществява промяна в оказваната помощ. Съветите от родителите към децата, помощта
в домакинството, даването на подаръци и финансовата подкрепа намаляват, докато
помощта от детето към родителя се увеличава (Kunemund, Motel-Klingebiel, & Kohli,
2005; Zarit & Egge-been, 2002). Дори когато взаимоотношенията родител-дете са били
емоционално далечни, децата в зряла възраст често осигуряват по-голяма подкрепа с
напредване на възрастта на родителите им заради алтруизъм и чувство на семеен дълг
(Silverstein et al., 2002).
Полагане на грижи за остаряващи родители. Във втора глава отбелязахме, че с
намаляване на раждаемостта структурата на семейството е станала „по-тежка на върха“
с повече поколения, които са живи, но с по-малко по-млади членове. Това означава,
че повече от един остаряващ родител вероятно ще се нуждае от помощ и по-малко по-
млади хора в зряла възраст, които могат да я осигурят. Около 20% от хората на
средна възраст в САЩ и Канада участват в полагането на грижи за остаряващ родител с
хронична болест или инвалидност (Takamura & Williams, 2002; Vanier Institute of the
Family, 2004b).
Терминът сандвичово поколение се използва широко, за да изразява идеята, че хората
на средна възраст трябва да се грижат за няколко поколения над и под тях
едновременно (Riley & Bowen, 2005). Макар че хората на средна възраст, които се
грижат за остаряващи родители, рядко имат собствени малки деца в дома си, мнозина
помагат на децата си в млада зряла възраст или на внуци: задължения, които - когато
се комбинират с работата и отговорностите в общността - могат да ги карат да се
чувстват като в „сандвич“, или притиснати, между натиска от по-възрастните и по-
младите поколения.
Хората в средна възраст, живеещи далече от остаряващи родители, които са в лошо
здравословно състояние, често заместват директните грижи с финансова помощ, ако
имат средствата. Когато обаче родителят живее наблизо и няма брачен партньор, който
да задоволява потребностите му, децата в зряла възраст обикновено се ►
521
Прародители, отглеждащи внуци: семейството на пропуснатото поколение
Близо 2.4 милиона американски и 75 000 канадски деца - 4 до 5% от детската
популация -живеят с прародителите си, но отделно от родителите си, в семейства на
пропуснатото поколение (Stacistics Canada, 2003а; U. S. Census Bureau, 2006b).
Броят на прародителите, отглеждащи внуците си, се е увеличил през изминалото
десетилетие. Тази ситуация се наблюдава във всички етнически групи, макар че е по-
често срещана при афроамериканските, латиноамериканските и канадските туземни
семейства, отколкото в белите (Fuller-Thomson, 2005; Minkler & Fuller-Thomson,
2005). Макар че прародителите, които се грижат за децата, е по-вероятно да са жени,
а не мъже, много дядовци също участват. Често семействата приемат две или повече
деца.
В около половината от семействата на пропуснатото поколение прародителите се
намесват заради проблеми на родителите със злоупотреба с вещества. В повечето други
случаи участва емоционална или соматична болест на родителя (Pruchno & McKenney,
2000; Weber & Waldrop, 2000). Малтретирането или пренебрегването на децата често е
фактор. От време на време властите, занимаващи се с благополучието на децата,
предпочитат да дадат детето за отглеждане при роднини, а не в приемни семейства и
се обръщат към прародител, който получава временни или постоянни родителски права.
По-често прародителите предлагат помощта си, понякога със, а друг път без правна
отговорност. Повечето казват, че са действали, за да предпазят детето едва когато
ситуацията на родителите е станала нетърпима.
Тъй като структурата на семейството на пропуснатото поколение не е свободно
избрана, мнозина прародители с родителски права са изправени пред изключително
стресиращи житейски обстоятелства. Трудностите с приспособяването на отсъстващите
родители напрягат семейните взаимоотношения (Hirshorn, VanMeter, & Brown, 2000).
Неблагоприятните преживявания оставят белег върху децата, които демонстрират висок
процент на затруднения в ученето,
депресия и антисоциално поведение. Тези деца представляват допълнително финансово
бреме в домакинства, които често и без това са с ниски доходи (Mills, Gomez-Smith,
& De Leon, 2005; Williamson, Softas-Nall, & Miller, 2003). Всички тези фактори
засилват емоционалния дистрес на прародителите.
Задачите по отглеждането на децата означават, че прародителите имат по-малко време
за брачния си партньор, приятелите и за отмора в период, когато би трябвало да имат
повече време. Мнозина споделят, че се чувстват емоционално изцедени, депресирани и
притеснени какво ще стане с децата, ако собственото им здраве се влоши (Hayslip et
al., 2002; Kolomer & McCallion, 2005). Някои семейства са изключително обременени.
Индианските и канадските туземни прародители, грижещи се за деца, е особено
вероятно да са безработни, да са с инвалидност, да се грижат за няколко внуци и да
живеят в крайна бедност (Fuller-Thomson, 2005; Fuller-Thomson & Minkler, 2005).
Семействата на пропуснатото поколение имат огромна нужда от социална и финансова
подкрепа, както и от интервенция за децата с проблеми. Въпреки големите трудности,
тези прародители често изграждат близки емоционални връзки с внуците си (Fuller-
Thomson & Minkler,
2000). Проучване на голяма репрезентативна извадка от американски семейства
разкрива, че в сравнение с децата в семейства на разведен, самотен родител или в
смесените семейства тези, отгледани от прародители имат по-добро поведение в
училище, по-малко са податливи на соматични болести и се справят също толкова добре
академично, колкото останалите деца (Solomon & Marx, 1995).
Въпреки че всекидневното им съществуване често е стресиращо, мнозина прародители
споделят радостта от участието в живота на внуците си и подпомагането им да растат.
Положителните резултати подпомагат чувствата на гордост и постижение, които
компенсират трудните обстоятелства. Някои прародители разглеждат отглеждането на
внуците като „втори шанс“ - възможност да компенсират по-ранни неблагоприятни
родителски преживявания и „този път да го направят добре“ (Minkler & Roe, 1993;
Waldrop & Weber, 2001).
522
► ангажират в преки грижи. Независимо от семейния доход, афроамериканците и
латиноамериканците осигуряват на остаряващите си родители по-голяма финансова
подкрепа и директна помощ, отколкото белите американци (Shuey & Hardy,
2003). Семействата от малцинствата обикновено изграждат по-силна мрежа за подкрепа
в етническите си общности, която гарантира финансова помощ или грижи.
Във всички етнически групи отговорността за осигуряването на грижи за остаряващите
родители пада повече върху дъщерите, отколкото върху синовете (вж. фигура 16.3).
Защо жените са обикновено основните грижещи се? Семействата се обръщат към човека,
който изглежда най-достъпен - живеещия наблизо и с по-малко ангажименти, които биха
пречили на способността да се помага. Тези негласни правила, освен предпочитанията
на родителите към грижещ се за тях от същия пол (остаряващите майки живеят по-
дълго), водят до това повече жени да изпълняват тази роля.
Около 50% от жените, грижещи се за хора в напреднала възраст в Северна Америка,
работят; други 10 до 30% напускат работата си, за да осигуряват тези грижи.
Времето, посветено на грижи за инвалидизиран остаряващ родител, е значително -
средно 20 часа седмично (Nichols & Junk, 1997; Takamura & Williams, 2002). Въпреки
това, както се вижда от фигура 16.3, мъжете - въпреки че правят по-малко от съпру-
гите си - също допринасят. Тим например се отбива при баща си, наскоро прекарал
инсулт, всяка вечер, чете му, върши домакински задачи, ремонти по къщата и грижи за
финансите. Сестра му обаче осигурява повече директни грижи в дома - готвене,
хранене и къпане. Грижите, осигурявани от дъщерите и синовете, обикновено са
разделени според половите роли (Campbell & Martin-Matthews, 2000; Harris, 1998).
Фигура 16.3. Процент 45- до 54-годишни американци и канадци, които се грижат за
остаряващ родител
И в двете страни повече жени, отколкото мъже споделят, че осигуряват грижи. Въпреки
това мъжете имат съществен принос за грижите за остаряващите родители. (Адаптирано
от Takamura & Williams, 2002; Vanier Institute of the Family, 2004b.)
Когато хората преминат от ранната към по-късната средна възраст, половите различия
в грижите за родителите намаляват. Може би защото намаляват професионалните си
ангажименти и чувстват по-малка нужда да се подчиняват на „мъжествената“ полова
роля, мъжете стават по-способни и по-готови да осигуряват базисни грижи (Marks,
1996). Същевременно грижите за родителите вероятно допринасят за по-голямата
отвореност на мъжете за „женствената“ страна на тяхната личност. Мъж, който се
грижи за майка си - тежко инвалидизирана от болестта на Алцхаймер, коментира как
преживяването е променило светогледа му:
След като трябва да полагам лични грижи, превръщането в санитар беше огромно
приспособяване. Беше толкова трудно да върша тези задачи - неща, които мъж, син, не
би трябвало да прави. Аз обаче трябваше да се променя, тъй като благотворителността
трябва да е на по-предно място от поддържането на егоистичен, традиционен
светоглед. Определено съм променил становището си за конвенционалните очаквания
(Hirsch, 1996,
р. 112).
Въпреки че повечето хора в зряла възраст помагат с готовност, грижите за хронично
болен или инвалидизиран родител са изключително стресиращи - те са радикално
различни от грижите за малко дете. Нуждата от грижи за родителя обикновено възниква
внезапно, след инфаркт, падане, инсулт или диагноза „рак“, оставяйки много малко
време за подготовка. Докато децата стават все по-независими, родителят обикновено
се влошава, а задачата по полагането на грижи и нейната цена ескалират. „Един от
най-трудните аспекти е емоционалното напрежение да наблюдавам толкова отблизо
физическия и умствения упадък на баща ми“ - обяснява Тим на Девин и Триша. Освен
това Тим изпитва печал от загубата на високо ценено взаимоотношение, тъй като баща
му вече не е онова, което е
523
бил. Тъй като продължителността на грижите е несигурна, полагащите ги често
чувстват, че вече нямат контрол върху живота си (Gatz, Bengtson, & Blum, 1990).
Възрастните, които делят домакинство с болни родители - около 10% от полагащите
грижи за възрастен родител в Северна Америка - са подложени на по-голям стрес.
Родител и дете, които са живели отделно от години, обикновено не харесват факта, че
трябва да живеят заедно, и е възможно да възникнат конфликти по отношение на рутини
и начин на живот. Най-големият източник на стрес обаче е проблемното поведение,
особено за полагащите грижи за родители, които са с умствено нарушение (Marks,
1996). Сестрата на Тим споделя, че баща им се събужда нощем, многократно задава
едни и същи въпроси, следва я из къщата и е възбуден и агресивен.
Грижите за родителите често имат последствия за емоционалното и соматичното здраве.
Те водят до ролево претоварване (конфликт между работа, брачен партньор, родителска
роля и грижи за възрастния родител), множество отсъствия от работа, изтощение,
неспособност за концентрация, враждебност, тревожност от остаряването и случаи на
депресия, които достигат до 30-50% (Killian, Turner, & Cain, 2005; Stephens et al.,
2001). В култури и субкултури, в които възрастните изпитват особено силно чувство
на дълг да се грижат за остаряващите родители, бремето
обикновено е по-голямо. В изследване на корейци, американци с корейски произход и
бели американци, които се грижат за родители с умствени нарушения, корейците и
американците от корейски произход споделят най-високи нива на семейно задължение и
обремененост от грижите, но и най-високи нива на тревожност и депресия (Youn et
al., 1999). Сред афроамериканците жените, които силно приемат културните причини за
осигуряване на грижи („Това е, което моят народ винаги е правил“), са с по-
разклатено пси-хично здраве две години по-късно, отколкото жените, които приемат в
умерена степен културните основания (Dil worth-Anderson, Goodwin, & Williams,
2004).
Социалната подкрепа е изключително ефективна за намаляване на стреса на полагащите
грижи. В Дания, Швеция и Япония спонсорирана от държавата система за домашни грижи
облекчава бремето на грижите за родител, като осигурява специално обучени помагащи
въз основа на нуждите на възрастния човек (Blomberg, Edebalk, & Petersson, 2000;
Yamanoi, 1993). В САЩ и Канада домашните грижи от човек, който не е член на
семейството, са твърде скъпи за повечето семейства: само 10 до 20% си го позволяват
(Family Caregiver Alliance, 2002). Освен ако не е абсо-лютно наложително, малко
хора искат да настанят родителите си в домове за възрастни хора, които също са
скъпи. Карето „Прилагане на онова, което знаем“, обобщава начините за облек-
Облекчаване на стреса от грижите за остаряващ родител
Използвайте ефективни стратегии Използвайте центрирано върху проблема справяне,
за да се справите с поведението на родителя и задачите по полагането на грижи за
него. Делегирайте отговорности на други членове на семейството, търсете помощ от
приятели и съседи, и осъзнайте ограниченията на родителя, като същевременно
разчитате на неговите способности. Използвайте центрирано върху емоциите справяне,
за да интерпретирате наново ситуацията по положителен начин, например подчертавайки
възможността, която тя дава за личен растеж. Избягвайте отричането на гнева,
депресията и тревожността в отговор на натоварването, което засилва стреса.
Търсете социална подкрепа. Доверявайте се на членовете на семейството и
приятелите за стреса от грижите, търсете тяхното насърчение и помощ. Доколкото е
възможно, избягвайте да напускате работа, за да се грижите за болен родител, тъй
като това ще доведе до социална изолация и загуба на финансови ресурси.
Използвайте ресурсите в общността. Свържете се с организации в общността, за да
търсите информация и временна помощ в дома, доставка на храна на място, транспорт и
дневни грижи за възрастни.
Оказвайте натиск за политики на работното място и в обществото, които облекчават
емоционалното и финансовото бреме на грижите за остаряващ родител. Насърчавайте
работодателя си да осигурява възможности за грижи за възрастни родители, например
гъвкаво работно време и неплатен отпуск. Свържете се със законотворци и други
граждани, за да ги информирате за нуждата от допълнително държавно финансиране за
заплащането на грижите за възрастните. Подчертавайте нуждата от по-добри планове за
здравни застраховки, които намаляват финансовото бреме на грижите за хора в
напреднала възраст за семействата със средни и малки доходи.
524
чаване на стреса от грижите за остаряващ родител - на индивидуално, семейно,
общинско и държавно ниво. Ще разгледаме допълнителни възможности за грижи за
възрастните, както и интервенции за полагащите грижи, в седемнадесета глава.
Проучване на голяма извадка от етнически разнообразни американци разкрива, че
контактът и подкрепата на братята/сестрите намаляват от ранната към средната зряла
възраст, възстановявайки се едва след 70-ата година за братята/ сестрите, които
живеят близо едни до други (White, 2001). Намалените контакти в средата на живота
вероятно се дължат на изискванията на разнообразните роли в средата на живота.
Повечето братя/сестри на средна възраст обаче споделят, че се събират или си
говорят по телефона поне веднъж месечно (Antonucci, Akiyama, & Merline, 2002).
Независимо от намаления контакт, много братя/сестри се чувстват по-близки в средата
на живота, често в отговор на съществени житейски събития (Stewart et al, 2001).
Излизането на децата от дома и бракът им като че ли кара братята/сестрите да мислят
повече едни за други. Когато се разболее родител, братя и сестри, които преди не са
имали особени контакти, се оказват свързани заради грижите за родителя. Когато
родителите починат, децата в зряла възраст осъзнават, че са станали най-възрастното
поколение и трябва да контактуват помежду си, за да поддържат семейните връзки
(Gold, 1996). Както и в ранната зрялост, взаимоотношенията между сестрите са по-
близки, отколкото между сестра и брат и между братя - разлика, която е видима в
редица индустриализирани страни (Cicirelli, 1995).
Разбира се, не всички връзки между братята/ сестрите се засилват. Спомнете си
отрицателните сблъсъци на Триша със сестра ѝ Доти (петнадесета глава). Трудният
темперамент на Доти затруднява разбирателството на околните с нея още от детството,
а избухванията й зачестяват, когато баща им почива и възникват проблеми със
семейните финанси. Когато братята/сестрите не помагат при полагането на грижи за
родителя, детето, което поема най-голямата тежест, може да започне да изпитва силни
отрицателни чувства (Merrill, 1997). Както се изразява един експерт: „Когато
братята/сестрите остаряват, доб-
рите взаимоотношения [често] стават по-добри, а гнилите се влошават още повече“
(Moyer, 1992, р. 57).
В индустриализираните страни взаимоотношенията между братята/сестрите са
доброволни. В селските общества те по принцип са принудителни и са базисни за
функционирането на семейството. Например при островитяните в азиатския Тих океан
социалният живот на семейството е организиран около силната връзка брат-сестра.
Двойката брат-сестра често се третира като единица в браковете с друго семейство.
След брака от братята се очаква да защитават сестрите, а сестрите са духовни
ментори на братята (Cicirelli, 1995). В селските общества културните норми
намаляват конфликта между братята/ сестрите, гарантирайки по този начин
сътрудничеството в семейството (Weisner, 1993).
Тъй като семейните отговорности намаляват през средната възраст, Девин открива, че
има повече време за приятелите си. В петък следобед той се среща с няколко приятели
в кафенето и говорят в продължение на два часа. Повечето от приятелствата на Девин
обаче са семейни - взаимоотношения, които са общи за него и Триша. В сравнение с
Девин, Триша по-често се събира със своите приятелки (Blieszner & Adams, 1992).
Приятелствата в средната възраст отразяват същите тенденции, обсъдени в
четиринадесета глава. На всички възрасти мъжете са по-малко експресивни от жените с
приятелите си. Те в повечето случаи говорят за спорт, политика и бизнес, докато
жените се съсредоточават върху чувствата и житейските проблеми. Жените разкриват,
че имат по-голям брой близки приятелки и казват, че получават и осигуряват на
приятелите си по-голяма емоционална подкрепа (Antonucci, 1994).
Въпреки това и при двата пола броят на приятелите намалява с възрастта, вероятно
защото хората постепенно губят желанието си да инвестират в несемейни връзки, освен
ако те не са силно удовлетворяващи (Carbery & Buhrmester,
1998). С увеличаване на селективността на приятелствата хората в зряла възраст се
опитват по-усилено да се разбират с приятелите си (Antonucci & Akiyama, 1995). След
като са си избрали приятел, те придават по-голяма стойност на взаимоотношението и
правят допълнителни стъпки за неговата защита.
525
Към средата на живота семейните взаимоотношения и приятелствата подкрепят различни
аспекти на психичното благополучие. Семейните връзки пазят от сериозни заплахи и
загуби, предлагайки сигурност в дългосрочна времева рамка. Обратното, приятелствата
служат като актуални източници на удоволствие и удовлетворение (Antonucci, Akiyama,
& Merline, 2002). След като брачните двойки на средна възраст подновят чувството си
на другарство, може да комбинират най-доброто от семейството и приятелството.
Всъщност изследванията показват, че разглеждането на брачния партньор като най-
добър приятел допринася съществено за брачното щастие (Bengtson, Rosenthal, &
Burton, 1990).
Преглед
По какъв начин полът, близостта по място и културата влияят върху връзките
прародител-внуче?
Рейлийн и брат ѝ Уолтър живеят в един и същ град като остаряващата им майка Елзи.
Когато Елзи вече не може да живее самостоятелно, Рейлийн поема основна отговорност
за грижите за нея. Кои фактори най-вероятно са допринесли за ангажирането на
Рейлийн с грижите и по-ограничената роля на Уолтър?
Помолете двойка на средна възраст, която добре познавате, да опише броя и
качеството на приятелствата си днес, сравнени с приятелствата от ранната зряла
възраст. Техният разказ съответства ли на изследователските резултати? Обяснете.
Както видяхме, преходът в средата на живота обикновено включва професионално
приспособяване. За Девин той води до изкачване по кариерната стълбица до
взискателния административен пост университетски декан. Триша се преориентира от
голяма към малка юридическа фирма, където чувства, че усилията ѝ се ценят. Спомнете
си от петнадесета глава, че след като най-голямото дете напуска дома, Аня завършва
висше образование и влиза в работната сила за пръв път през живота си. Джуъл
засилва ангажира-
ността си с вече успешния си бизнес, а Елена променя кариерата си. Тим намалява
кариерните си задължения, докато се подготвя за пенсиониране. Работата продължава
да е важен аспект от идентичността и самооценката в средата на живота. В по-голяма
степен отпреди или в сравнение с по-късните години хората се опитват да засилят
личното значение и самонасочването на професионалния си живот (Levinson, 1978,
1996).
Бейби-бумът след Втората световна война заедно с елиминирането на задължителната
възраст за пенсиониране в повечето индустриализирани страни означават, че броят на
по-възрастните работници ще се повиши драматично през следващите няколко
десетилетия. Въпреки това благоприятният преход от работник в зряла възраст към
такъв в напреднала възраст е възпрепятстван от отрицателните стереотипи за
остаряването - некоректни убеждения за ограничената способност за учене, по-бавното
вземане на решения и съпротивата срещу промяната и надзора (Sterns & Huyck, 2001).
Нещо повече: половата дискриминация продължава да ограничава кариерните постижения
на много жени. Нека погледнем отблизо трудовия живот в средната възраст.
Удовлетворение от работата
Удовлетворението от работата се увеличава в средата на живота на всички
професионални нива: от ръководните кадри до почасовите работници. Тенденцията е по-
слаба при жените, отколкото при мъжете, вероятно защото намалените шансове на
жените за напредък водят до чувство за несправедливост. Освен това то е по-слабо
при физическите работници, отколкото при „белите якички“, може би защото
физическите работници имат по-малък контрол върху работния си график и дейности
(Avolio & Sosik, 1999; Fotinatos-Ventouratos & Cooper, 1998). Когато се отчитат
различни аспекти на работата, вътрешната удовлетвореност - щастието от работата
сама по себе си - демонстрира увеличение, което е силно свързано с възрастта.
Външното удовлетворение - доволство от ръководителите, заплащането и издигането -
се променя много малко (Hochwarter et al, 2001).
Какво обяснява повишението в средата на живота на удовлетворението от работата?
Вероятно принос има по-широката времева перспектива. „Когато за пръв път започнах
да преподавам, много се оплаквах - отбелязва Девин. - Сега мога да разгранича
големия от тривиалния про-
526
блем.“ Отстраняването от неудовлетворяващи трудови роли, както е направила Триша,
също повишава духа. По-възрастните хора освен това обикновено имат по-голям достъп
до ключови характеристики на работата, които прогнозират благополучие: участие във
вземането на решения, разумно трудово натоварване и добри физически работни
условия. Нещо повече: след като има по-малко алтернативни позиции, на които могат
да се преместят, работниците на средна възраст по принцип намаляват кариерните си
стремежи. След като възприеманото несъответствие между действителните и възможните
постижения намалява, се увеличава ангажираността в работата (Warr, 1992).
Макар че емоционалното ангажиране в работата обикновено се разглежда като
психологически здравословно, то може да доведе и до прегаря не - състояние, при
което дълговременният стрес на работното място води до психично изтощение, чувство
на загуба на личен контрол и на намалени постижения. Прегарянето се появява по-
често в помагащите професии, включително здравеопазване, човешки услуги и
преподаване, които отправят големи изисквания към емоционалния живот на служителите
(Zapf et al.,
2001). То е особено вероятно да се появи в не-подкрепяща работна среда, където
трудовите задачи надвишават времето, което е налично за осъществяването им, а
насърчението и обратна-та връзка от висшестоящите са оскъдни. Прегарянето е по-
голям проблем в Северна Америка, отколкото в Западна Европа, може би заради по-
силната ориентация на американците към постижения (Maslach, Schaufeli, & Leiter,
2001).
Кариерно развитие
След няколко години като енорийска медицинска сестра, Аня чувства нужда от
допълнително обучение, за да си върши по-добре работата. Триша оценява щедрата
подкрепа на фирмата си на посещенията на семинари и курсове, които ѝ помагат да е в
течение на новостите в областта на правото. Както показват тези преживявания,
кариерното развитие е жизненоважно през целия трудов живот.
Обучение на работното място. Когато Аня моли шефа си Рой за отпуск, за да
осъвремени уменията си, той отговаря: „Та ти си в петдесетте си години. Какво ще
правиш с толкова много нова информация на този етап от живота си?“
Нечувствителният, тесногръд отговор на Рой, макар и обикновено неизречен, е твърде
чест сред мениджърите - дори и при тези, които също са по-възрастни! Обучението и
кариерното консултиране на работното място не са толкова достъпни за по-възрастните
работници. Когато се предлагат дейности за развитие на кариерата, по-възрастните
служители може би по-рядко изразяват желание за тях (Hedge, Borman, & Lammlein,
2006). Какво влияе върху готовността за ангажиране в обучение на работното място и
осъвременяване на познанията и уменията?
Личните характеристики са важни, започвайки със степента, до която човекът иска да
се промени. С възрастта потребностите от растеж донякъде отстъпват пред тези от
сигурност. Може би по тази причина по-възрастните служители зависят повече от
насърчението на колегите и началниците си за професионалното си развитие. Въпреки
това, както видяхме, те е по-малко вероятно да имат подкрепящи ги шефове. Нещо
повече: отрицателните стереотипи за остаряването отслабват Аз-ефективността на по-
възрастните работници, или увереността, че могат да обновят и да разширят уменията
си (Maurer, 2001; Maurer, Wrenn, & Weiss, 2003).
Значение имат и характеристиките на работното място. Служител, на когото е дадена
работа, изискваща ново учене, трябва да го осъществи, за да свърши задачата. За
съжаление по-възрастните работници понякога получават по-рутинни задачи от по-
младите. Взаимодействието между колегите също може да има фундаментално влияние. В
екипи по проекти хора на сход-на възраст общуват по-често. Възрастово балансираните
работни групи (с повече от един човек във всяка възрастова група) подпомагат
ученето на работното място, защото общуването е източник на подкрепа, но и средство
за придобиване на релевантна на работата информация (Zenger & Lawrence, 1989).
Пол и етнически произход: стъкленият таван. През 30-те си години Джуъл става
президент на компания, като започва собствен бизнес. Като жена, тя е решила, че
шансовете ѝ да се издигне до топ ръководна позиция в голяма корпорация са толкова
малки, че дори не се и опитва. В лонгитюдно изследване на повече от 1300 американци
в зряла възраст вероятността да се получи управленска позиция се повишава
значително в 30-годишния кариерен опит за белите мъже. Обратното: тя се повишава
скромно за
527
белите жени и чернокожите мъже и почти не се повишава за чернокожите жени -
резултати, които важат и когато трудовите умения и производителността се
контролират (Maume, 2004). Когато се разглеждат най-престижните висши ръководни
позиции, белите мъже са с още по-голямо предимство: те заемат 77% от позициите на
главни изпълнителни директори в големите корпорации (U. S. Census Bureau, 2006b).
Жените и етническите малцинства са изправени пред стъклен таван, или невидима
бариера пред напредъка по корпоративната стълбица. Защо е така? Управлението е
изкуство и умение, което трябва да се преподава. Въпреки това жените и членовете на
етнически малцинства имат по-малък достъп до ментори, ролеви модели и информационни
мрежи, които служат като пътища за обучение. Заради стереотипните съмнения в
отдадеността на жените на кариерата и техните управленски умения, големите компании
харчат по-малко пари за формални обучителни програми за своите служителки (Lyness &
Thompson,
1997). Нещо повече: жените, които демонстрират качества, свързани с лидерство и
напредък -себеутвърждаване, увереност, твърдост и амбиция, - се натъкват на
предразсъдъци, защото се отклоняват от традиционните полови роли (Carli & Eagly,
2000; Eagly & Karau, 2002).
Подобно на Джуъл, много жени са се справяли със стъкления таван, като са го
заобикаляли. До голяма степен заради липсата на възможности за напредък, близо два
пъти повече жени, отколкото мъже мениджъри на средно ниво напускат работата си в
големите корпорации, като повечето откриват собствени фирми (Mergenhagen,
1996). Днес повече от половината от новооткритите фирми в САЩ са собственост и
успешно се управляват от жени (Ahuja, 2005; U. S. Census Bureau, 2006b). Когато
обаче жените и етническите малцинства напуснат корпоративния свят, компаниите не
само губят ценен талант, но и не успяват да адресират потребностите от лидерство на
все по-разнообразната работна сила.
Планиране на пенсионирането
Една вечер Девин и Триша се срещат с Джордж и Аня за вечеря. По средата на вечерята
Девин пита: „Джордж, кажи ни какво правите заедно с Аня за пенсионирането.
Планирате ли да работите на непълен работен ден, или изцяло да спрете? Мислите ли,
че ще останете тук, или ще се преместите от града?“
Преди три или четири поколения двете двойки нямаше да водят този разговор. През
1900 г. около 70% от мъжете в Северна Америка на 65-годишна възраст или по-
възрастни са в работата сила. В началото на XXI век процентът е паднал на 9 в
Канада и на 18 в САЩ (Statistics Canada, 2002c; U. S. Census Bureau, 2006b). Заради
спонсорираното от държавата пенсионно осигуряване - започнало в Канада през 1927, а
в САЩ - през 1935 г. - пенсионирането вече не е привилегия, запазена за богатите. И
в двете страни федералното правителство плаща социални осигуровки на мнозинството
от хората в напреднала възраст, а други са осигурени чрез частни пенсионни планове
от работодателите си (Chappell et al., 2003; Meyer & Bellas, 1995).
Повечето работници споделят, че очакват с нетърпение пенсионирането си и все по-
голям брой напускат работата на пълен работен ден в средата на живота. Средната
възраст на пенсиониране е спаднала през последните две десетилетия. Днес тя е 62 г.
в Канада и в САЩ и се колебае между 60 и 63 г. в другите западни страни (Statistics
Canada, 2002c; U. S. Census Bureau, 2006b). Днес много хора прекарват до една
четвърт от живота си като пенсионери.
Пенсионирането е дълъг, сложен процес, който започва в момента, в който човекът на
средна възраст за пръв път помисли за него (Kim & Moen, 2002b). Тъй като то води до
загуба на две важни, свързани с работата награди - доходи и статус - и до промяна
на много други аспекти на живота, планирането е важно и води до по-добро
приспособяване към пенсионирането и удовлетворение. Въпреки това почти половината
от хората на средна възраст не се ангажират в никакво конкретно планиране на
пенсионирането (Jacobs-Lawson, Hershey, & Neukam, 2004; Quick & Moen, 1998).
Тъй като доходите обикновено намаляват с 50%, повече хора се ангажират с финансово
планиране, а не толкова с другите форми на подготовка. Дори и тези, които посещават
програми за финансово обучение, често не успяват да изследват внимателно
финансовото си благополучие и да вземат мъдри решения (Hershey et al,
1998). Мнозина биха могли да се възползват от експертни финансови консултации.
Пенсионирането води до начини на прекарване на времето, които до голяма степен се
ръководят от личните интереси, а не от задълженията. Планирането на активен живот
има още по-голямо въздействие върху щастието, отколкото финан-
528
совото планиране. Участието в различни дейности подпомага множество фактори, които
са от съществено значение за психичното благополучие, включително структуриран
график на времето, социални контакти и самооценка (Schlossberg,
2004). Внимателното обмисляне дали човек да се премести или не след пенсионирането
си е свързано с активния живот, тъй като засяга достъпа до семейството, приятелите,
почивката, забавлението и работата на непълен работен ден.
Девин се пенсионира на 62, а Джордж - на 66 години. Макар и няколко години по-
млади, Триша и Аня - подобно на много омъжени жени -координират пенсионирането си с
това на съпрузите си (Ruhm, 1996). Обратното, Джуъл - в добро здраве, но без
интимен партньор, който да споделя живота ѝ - продължава да работи в
консултантската си фирма до 75 години. Тим приема ранно пенсиониране и се мести
близо до Елена, където се посвещава на служба на обществеността - той става тютор
на второкласници в обществено училище и техен треньор след училище и през
уикендите. За Тим, подобно на много хора на ръководни длъжности, пенсионирането
предлага нова възможност да обърне внимание на света около него.
За съжаление не толкова образованите с по-малки спестявания през трудовия живот е
най-малко вероятно да посещават програми за подготовка за пенсионирането, но пък те
имат най-голяма полза от тях. В сравнение с мъжете, жените планират по-малко, често
в зависимост от
подготовката на съпрузите си - резултат, който може да се промени, тъй като жените
все повече печелят толкова, колкото и съпрузите им, а не са вторични източници на
доход в семейството (Han & Moen, 1999). Работодателите трябва да предприемат
допълнителни стъпки, за да насърчават по-нископлатените работници и жените да
участват в дейности по планиране на пенсионирането (Jacobs-Lawson, Hershey, &
Neukam, 2004). Освен това подобряването на приспособяването към пенсионирането на
хората в икономически неизгодно положение зависи от достъпа до по-добро
здравеопазване, професионално обучение и работни места в по-ранна възраст. Ясно е,
че възможностите и преживяванията през живота влияят върху прехода към
пенсионирането. В осемнадесета глава ще разгледаме решението за пенсиониране и
приспособяването към него в по-големи подробности.
Кои фактори са причината удовлетворението от работата да се засилва с възрастта?
Ръководител се чуди как голямата му корпорация може да подпомогне издигането на
жените и етническите малцинства на по-висши мениджърски позиции. Какви стратегии
бихте препоръчали?
Обобщение
Теорията на Ериксън: генеративност сре-щу стагнация
Според Ериксън как се променя личността в средната зряла възраст?
• Генеративността започва в ранната зряла възраст, но се разширява съществено,
когато хората на средна възраст се изправят пред формулирания от Ериксън
психологически конфликт генеративност срещу стагнация. Силно генеративните хора
откриват себеосъ-ществяване, като имат принос към обществото чрез родителството,
другите семейни взаимоотношения, работното си място и дейностите като доброволци.
• Личните желания и културните изисквания съвместно оформят генеративните дейности
на хората в зряла възраст. Силно генеративните изглеждат особено добре
приспособени. Отрицателният резултат, стагнацията, се появява, когато хората станат
егоцентрични и себеугаждащи си в средната възраст.
Други теории за психосоциалното развитие в средната възраст
Опишете становищата на Левинсън и Вей-лънт за психосоциалното развитие в средната
възраст и обсъдете сходствата и различията между мъжете и жените.
529
• Според Левинсън хората на средна възраст преоценяват отношението им към себе си и
външния свят. Те се изправят пред четири задачи на развитието, като всяка от тях
изисква да помирят две противоположни тенденции в себе си: млад-стар, разрушение-
съзи-дание, мъжественост-женственост и ангажи-ране-отделност.
• Може би заради двойния стандарт към остаряването жените на средна възраст
изразяват загриженост, че изглеждат по-малко привлекателни. Мъжете без висше
образование обаче - още повече и от жените - демонстрират повишаване на
чувствителността към физическото остаряване.
• Мъжете на средна възраст може да приемат „женствените“ черти грижовност и
внимание, докато жените - „мъжествените“ черти автономия, доминация и
себеутвърждаване.
• Мъжете и имащите успех кариерно ориентирани жени често намаляват фокуса си върху
амбицията и постиженията. Жените, които са се посветили на отглеждането на децата
или имат неудовлетворяваща работа, в повечето случаи засилват ангажираността си в
работата и в общността.
• Вейлънт установява, че хората в края на 40-те и през 50-те си години поемат
отговорност като пазители на своята култура, искайки да „предадат щафетата“ на по-
младите поколения.
Терминът „криза в средата на живота“ съответства ли на преживяванията на повечето
хора през средната възраст?
• Повечето хора реагират на средата на живота с промени, които е по-добре да се
опишат като „завои“, а не като криза. Само ограничено малцинство преживява криза в
средата на живота, характеризирана със силни съмнения в себе си и вътрешен смут, и
водеща до драстични промени в личния им живот и в кариерата им.
Стабилност и промяна в Аз-концепцията и в личността
Опишете промените в Аз-концепцията и личността в средната възраст
• Хората на средна възраст поддържат само-оценката си и остават мотивирани, като
ревизират своите възможни Азове, които стават по-малко на брой, както и по-скромни
и конкретни, тъй като приспособяват надеж-
дите и страховете си към житейските си обстоятелства.
• Средната възраст обикновено води до по-голямо себеприемане, автономия и
овладяване на средата, които подпомагат психич-ното благополучие и удовлетворение
от живота. В резултат някои хора смятат средната възраст за „разцвет на живота“.
• Стратегиите за справяне стават по-ефективни, тъй като хората на средна възраст
развиват по-голяма увереност в способността си да се справят с проблемите на
живота.
Опишете промените в половата идентичност в средата на живота.
• Мъжете и жените могат да станат по-андро-гинни в средната възраст. Биологичните
обяснения, например теорията за родителския императив, са противоречиви.
• Сложна комбинация от социални роли и житейски обстоятелства вероятно е отговорна
за промените в средата на живота в половата идентичност.
Обсъдете стабилността и промяната на „големите пет“ личностни черти през зрялата
възраст.
• От „големите пет“ личностни черти не-вротизмът, екстраверсията и отвореността за
опита демонстрират стабилност или скром-но намаляване през зрялата възраст, докато
приятността и съвестността се увеличават. Индивидуалните различия в „големите пет“
черти обаче са големи и доста стабилни: въпреки че се променят в цялостната
организация и интеграция на личността, възрастните го правят въз основа на базисни,
трайни предразположения.
Взаимоотношения в средната възраст
Опишете фазата на средната възраст в жизнения цикъл на семейството, включително
взаимоотношенията с брачния партньор, порасналите деца, внуците и остаряващите
родители.
• Фазата на средната възраст на жизнения цикъл на семейството често се нарича
„пускане на децата и продължаване напред“. Възрастните трябва да се адаптират към
множество влизания и излизания на членове в семейството, тъй като децата си
тръгват, женят и раждат внуци, а собствените им родители стареят и умират.
530
• Промените в средната възраст подтикват мнозина да се фокусират върху подобряване
на брака си. При развод хората в средата на живота като че ли се адаптират по-
лесно, отколкото по-младите. За жените разпадането на брака обикновено носи
сериозни икономически трудности, допринасяйки за фе-минизиране на бедността.
• Повечето родители на средна възраст се приспособяват добре към фазата на
„пускането“ от жизнения цикъл на семейството, особено ако са развили
удовлетворяващи алтернативни дейности и ако контактът родител-дете и привързаността
се запазят. Когато децата се оженят и доведат зет/снаха в семейната мрежа,
родителите, особено майките, често се превръщат в пазителки на рода.
• Прародителството е важно средство за задоволяване на лични и обществени
потребности. Взаимоотношенията със зетя/снахата влияят върху близостта на връзките
пра-родител-внуче. В семействата с малки доходи и в някои субкултури прародителите
осигуряват съществени ресурси, включително финансова помощ и грижи за децата.
Когато има сериозни семейни проблеми, прародителите могат да станат основните
полагащи грижи в семействата на пропуснатото поколение.
• Хората на средна възраст преоценяват взаимоотношенията си с остаряващите родители
и често започват да ги ценят повече. Връзката майка-дъщеря обикновено е по-близка,
отколкото други връзки родител-дете. Колкото по-положителна е историята на
взаимоотношенията, толкова повече помощ се разменя между родителя и порасналото му
дете.
• Възрастните, често хванати между грижите за болни или немощни родители, помагащи
на отрасналите си деца и внуците, и изпълняващи трудовите си задължения и
отговорностите в общността, са наречени сандвичово поколение. Бремето на грижите за
остаряващите родители пада най-често върху дъщерите, макар че в по-късната зряла
възраст тези полови различия намаляват.
• Грижите за родителите имат емоционални и здравословни последици. Бремето е най-
голямо в култури и субкултури, в които децата в зряла възраст изпитват особено
силно за-
дължение да се грижат за родителите си. Социалната подкрепа е изключително
ефективна за облекчаване на стреса на полагащите грижи.
Опишете взаимоотношенията на братята/ сестрите в зряла възраст и приятелствата.
• Контактът на братята/сестрите и подкрепата намаляват от ранната към средната
зряла възраст. Същевременно повечето братя/сес-три на средна възраст обикновено се
чувстват по-близки, често в отговор на основни житейски събития. Връзките между
сестрите в повечето случаи са най-близки в индустриализираните страни. В
неиндустриализирани-те общества, където взаимоотношенията между децата в
семейството са базисни за неговото функциониране, други връзки (например брат-
сестра) могат да са по-силни.
• В средата на живота приятелствата стават по-малко, по-селективни и по-дълбоко
ценени. Мъжете продължават да са по-малко експресивни с приятелите си в сравнение с
жените, които имат по-голям брой близки приятелства. Разглеждането на съпруга като
най-добър приятел може да допринася съществено за брачното щастие.
Обсъдете удовлетворението от работата и кариерното развитие в зрялата възраст със
специално внимание към половите различия и преживяванията на етническите
малцинства.
• Професионалното приспособяване е често срещано, тъй като хората на средна възраст
искат да засилят личното значение и само-насочването в трудовия си живот.
Удовлетворението от работата се увеличава на всички нива, но е по-силно при мъжете,
отколко-то при жените. Въпреки това прегарянето е сериозен професионален риск,
особено за тези в помагащите професии и в неподкре-пяща трудова среда.
• По-възрастните работници по-рядко преследват кариерно развитие заради отрицателни
стереотипи за остаряването, които пречат на Аз-ефективността, липса на насърчение
от висшестоящите и по-малко предизвикателни трудови задачи.
• Жените и етническите малцинства са изправени пред стъклен таван заради ограничен
достъп до управленски тренинг и пред-
531
разсъдъци срещу жените, които демонстрират качества, свързани с лидерството и
напредването. Много жени развиват кариерата си, като напускат корпоративния свят и
започват собствен бизнес.
Обсъдете значението на планирането на пенсионирането, отбелязвайки различни
въпроси, които хората на средна възраст трябва да адресират.
• Увеличаващ се брой работници в Северна Америка се пенсионират от работата на
пълен работен ден през средната възраст. Освен финансово планиране, планирането на
активен живот е жизненоважно за щастието след пенсионирането. Работодателите трябва
да предприемат допълнителни стъпки, за да насърчават по-нископлатените работници и
жените да участват в програми за подготовка за пенсионирането.
„Големите пет“ личностни черти Възможни Азове Генеративност срещу стагнация Криза в
средата на живота Пазител на рода Прегаряне
Сандвичово поколение
Семейство на пропуснатото поколение
Стъклен таван
Теория за родителския императив Феминизиране на бедността
Развитие в средната зряла възраст
40-50
години
• Косата посинява и изтънява.
• Способността на лещата на окото за акомодация, способността да се вижда в сумрак
и разграничаването на цветовете спадат; чувствителността към блясък се засилва.
• Появява се загуба на слуха за големите честоти.
• Бръчките на лицето стават по-подчертани; кожата губи еластичността си и започва
да увисва.
• Продължава напълняването, придружено от увеличаване на мастните натрупвания по
торса, докато мастните клетки под кожата намаляват.
• Появява се загуба на мускули и костна маса.
• При жените производството на естроген намалява, водейки до съкращаване и
нередовност на менструалния цикъл.
• При мъжете качеството на спермата и броят на сперматозоидите спадат.
• Намалява интензитетът на сексуалната реакция, но честотата на сексуалната
активност само леко спада.
• Увеличава се процентът на ракови и сърдечносъдови заболявания.
• Засилва се съзнанието за остаряването.
• Кристализиралата интелигентност се увеличава; флуидната интелигентност намалява.
• Скоростта на преработка намалява, но възрастните могат да компенсират чрез опита
и практиката.
• На сложни задачи способността да се разделя и контролира вниманието намалява, но
възрастните компенсират чрез опита и практиката.
• Количеството информация, задържана в работ-ната памет, намалява, до голяма степен
заради намалената употреба на паметови стратегии.
• Извличането на информация от дълговременната памет става по-трудно.
• Общите фактологични познания, процедурното познание и това, което е свързано с
професията, остават непроменени или се увеличават.
• Решаването на практическите проблеми и компетентността нарастват.
• Творчеството може да подчертава интегратив-ните идеи и да стане по-алтруистично.
• Ако професията предлага предизвикателство и лична свобода,
това води до напредък в когнитивната гъвкавост.
• Засилва се генератив-ността.
• Фокусът е повече върху лично смисления живот.
• Възможните Азове стават по-малко на брой и по-скромни и конкретни.
• Приемането на себе си, автономията и овладяването на средата се засилват.
• Стратегиите за справяне стават по-ефективни.
• Половата идентичност става по-андрогинна; „мъжествените“ черти се увеличават у
жените, „женствените“ - у мъжете.
• Съвестността може да се засили, докато невро-тизмът - да намалее.
• Мнозина „пускат“ децата по техния път.
• Може да стане пазител на рода, особено ако е майка.
• Може да стане тъст/ свекър и прародител.
• Може да се грижи за родител с инвалидност или хронично заболяване.
• Братята и сестрите могат да станат по-близки.
• Броят на приятелите като цяло намалява.
• Удовлетвореността от работата се повишава.
532
533
Възраст
50-65
години
Физическо
• Лещата на окото губи изцяло способността си за акомодация.
• Загубата на слуха се разпростира към всички честоти, но остава най-голяма за най-
високите тонове.
• Кожата продължава да се сбръчква и да увисва, и се появяват „старчески петна“.
• Настъпва менопаузата.
• Продължава загубата на костна маса, което може да води до остеопороза.
• Колапсът на дисковете в гръбначния стълб може да е причина за намаляване на
височината с до 2.5 см
• Промените в познавателната дейност, отбелязани в предишната клетка, продължават.
Емоционално/социално
• Емоционалните и социалните промени, отбелязани в предишната клетка, продължават.
• Може да се пенсионира.
Глава 17
ФИЗИЧЕСКО И ПОЗНАВАТЕЛНО РАЗВИТИЕ В КЪСНАТА ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ
ФИЗИЧЕСКО РАЗВИТИЕ Продължителност на живота
Вариации в продължителността на живота Продължителност на живота в късната зряла
възраст
Максимална продължителност • Перспектива на жизнения цикъл: Какво можем да научим
за остаряването от столетниците?
Нервна система Сензорни системи
Сън
Външен вид и подвижност Адаптиране към физическите промени в късната зряла възраст
Здраве, годност и инвалидност
Хранене и физически упражнения
Сексуалност Инвалидност Умствени нарушения Здравни грижи
• Социални въпроси: Интервенции за полагащи грижи за хора в напреднала възраст с
деменция
Памет
Преднамерена срещу автоматична памет Асоциативна памет Памет за далечни събития
Памет за предстоящи събития
Преработка на езика Решаване на проблеми Мъдрост
Фактори, свързани с когнитивната промяна Когнитивни интервенции Учене през целия
живот
На 67 години Уолтър се отказва от фотографския си бизнес и очаква с нетърпение
свободните години пред себе си с 64-годишната Рут, която се пенсионира като
социален работник по същото време. Тази кулминационна фаза от живота на Уолтър и
Рут е изпълнена с доброволческа работа, голф три пъти седмично и съвместни летни
ваканции с по-големия брат на Уолт Дик и съпругата му Голди. Уолт също се заема с
дейности, които винаги е обичал, но не е имал време за тях: писане на стихотворения
и разкази, посещения на театрални представления, записване в курс по световна
политика и култивиране на градина, която се превръща в завистта на квартала. Рут
чете ненаситно, служи в управителния съвет на агенция за осиновяване и има повече
време, за да посещава сестра си Айда в близък град.
През следващите 20 години енергията и жизнеността на Уолт и Рут са вдъхновение за
всеки,
който ги срещне. Тяхната топлота, загриженост за другите и щедрото предлагане на
времето им, карат не само техните деца и внуци, но и племенници, деца на приятели и
бивши колеги да ги търсят. През уикендите домът им е пълен с гости.
След това, в началото на 80-те им години, животът на двойката се променя драстично.
Уолт претърпява операция за лечение на уголемена, ракова простата и след три месеца
е хоспитализиран отново след инфаркт. Гасне в продължение на шест седмици и умира.
Скръбта на Рут е прекъсната от нуждата да се грижи за Айда. Буд-на и енергична на
78 години, Айда се влошава умствено през 79-ата си година въпреки иначе отличното
си соматично здраве. Междувременно артритът на Рут се влошава, а зрението и слухът
ѝ отслабват.
Когато Рут става на 85 години, определени дейности вече са по-трудни, но не и
невъзможни. „Нужно е само малко приспособяване!“ -
535
възкликва Рут по обичайния си, оптимистичен начин. Четенето е по-трудно, така че тя
взема „говорещи книги“ от местната библиотека. На вечеря в шумен ресторант с дъщеря
си и нейното семейство Рут се чувства смазана и участва много малко в бързо течащия
разговор. Във взаимодействията лице в лице в спокойна среда обаче тя демонстрира
същата интелигентност, остроумие и проницателно разбиране, които е показвала през
целия си живот.
Късната зряла възраст се простира от 65 години до края на живота. За съжаление
популярните образи на немощта на старческата възраст не успяват да уловят
качеството на тези последни десетилетия. Вместо това циркулират редица митове: че
възрастните са немощни, сенилни и болни, че вече не са способни да учат, че са
навлезли във фаза на деградация и зависимост. Младите хора, които нямат особени
контакти с хора в напреднала възраст, често са изненадани, че възрастни като Уолт и
Рут изобщо съществуват - активни и ангажирани със света около тях.
Когато проследяваме физическото и познавателното развитие в старостта, ще видим, че
балансът на прогреса и деградацията се променя с наближаването на смъртта. В
индустриализираните страни обаче типичният 65-годишен човек може да очаква близо
две здрави, награждаващи десетилетия, преди тази промяна да засегне всекидневния
живот. Както илюстрира Рут, дори след като хората в напреднала възраст изнемощеят,
мнозина откриват начини да преодоляват физическите и когнитивните
предизвикателства.
Късната зряла възраст е най-добре да се разглежда като разширение на предишните
периоди, а не като скъсване с тях. Докато социалният и културният контекст
осигурява на възрастните подкрепа, уважение и цел в живота, тези години са време на
запазен потенциал.
Когато казваме, че човек в напреднала възраст „младее“ или „изглежда по-възрастен“
за възрастта си, признаваме, че хронологичната възраст е несъвършен индикатор на
функцио-налната възраст, или действителната компетентност или изпълнение на
действия. Тъй като хората стареят биологично с различна скорост, някои 80-годишни
изглеждат по-млади от мнозина 65-годишни (Neugarten & Neugarten, 1987). Отвъд това
грубо сравнение, спомнете си от тринадесета глава, че във всеки човек промяната в
различните части на тялото е различна. Например Рут става нестабилна физически, но
остава умствено активна, докато Айда, макар и физически годна за възрастта си, се
затруднява да се ангажира в познати задачи.
Между и в отделните хора съществува толкова голяма вариация, че изследователите все
още не са идентифицирали някаква биологична мярка, която да прогнозира цялостната
скорост, с която възрастният човек ще старее. Ние обаче все пак разполагаме с
оценки колко могат да очакват възрастните хора да живеят и познанията ни за
факторите, влияещи върху продължителността на живота в късната зряла възраст, бързо
се обогатяват.
Продължителност на живота
„Чудя се колко години са ми останали“ - пита се Рут всеки път при голямо събитие,
например пенсиониране и овдовяване. Драматичното увеличаване на средната
продължителност на живота - броят години, които човек, роден в определена година,
може да очаква да живее, започвайки от определена възраст - осигурява силна
подкрепа за множествеността на разгледаните в предишните глави фактори, които
забавят био-логичното стареене, включително подобрено хранене, здравеопазване,
хигиена и безопасност. Спомнете си от първа глава, че северноамериканското бебе,
родено през 1900 г., е имало средна продължителност на живота малко под 50 години.
През 2004 г. тя е достигнала 77.9 в САЩ (75 г. за мъжете и 80 г. за жените) и 80.1
г. в Канада (77 г. за мъжете и 82 г. за жените).
Удължаването на средната продължителност на живота през XX век е необикновена -
равна е на това от предишните 5000 години! Стабилно-то намаляване на детската
смъртност (вж. трета глава) е основен допринасящ фактор. Дори смъртността сред
хората в зряла възраст е намаляла предимно заради напредъка в медицината
(Statistics Canada, 2005е; U. S. Department of Health and Human Services, 2005g).
Вариации в продължителността на живота
Последователни групови различия в средната продължителност на живота подчертават
съвместния принос на наследствеността и средата за биологичното стареене. Средно,
жените могат да очакват от 4 до 7 години живот повече, отколкото мъжете - разлика,
откривана в почти всички
536
култури. Смята се, че е отговорна защитната стойност на женската допълнителна X
хромозо-ма (вж. втора глава). Въпреки това от началото на 70-те години на XX век
половото несъответствие в очакваната продължителност на живота намалява в
индустриализираните страни (Conti et al., 2003; Leung, Zhang, & Zhang, 2004). Тъй
като са в по-голям риск от болести и ранна смърт, мъжете имат по-голяма
поколенческа полза от положителните промени в начина на живот и новите открития в
медицината.
Средната продължителност на живота варира значително със социоикономическия статус,
етническия произход и националността. С увеличаване на образованието и доходите се
удължава и животът (De Vogli et al., 2005). Бяло дете, родено в САЩ през 2004 г.,
вероятно ще живее 5 до 7 години повече, отколкото афроамериканско дете, и 4 до 5
години по-дълго от индианско дете. По същия начин в някои региони на Канада с
туземно население, по-голямо от 20%, средната продължителност на живота е 5 до 15
години под тази за нацията като цяло (Statistics Canada, 2005е; U. S. Department of
Health and Human Services, 2005n). Тези разлики се обясняват с по-голямата детска
смъртност, непреднамерените наранявания, животозастрашаващите болести, свързания с
бедността стрес и (в САЩ) смъртта вследствие на насилие сред малцинствените групи с
нисък социоикономически статус.
Продължителността на живота - и още по-важ-ното, качеството на живота в старостта -
може да се прогнозира от здравеопазването на страната, жилищните условия и
социалните услуги, както и от факторите на начина на живот. Когато изследователите
оценяват активната продължителност на живота - броя години на енергичен живот в
добро здраве, които човек, роден в определена година, може да очаква, -Япония е на
първо място, Канада - на 12-то, а САЩ са на разочароващото 24-то място (вж. фигура
17.1). Ниският процент на сърдечносъдови болести в Япония, свързан с нейния начин
на хранене, който е беден на мазнини, в комбинация с благоприятни здравни грижи и
други политики за възрастните, обясняват водещата ѝ позиция. В развиващите се
страни с повсеместна бедност, недохранване, болести и въоръжени конфликти средната
продължителност на живота се колебае около 50 години, а активната продължителност -
още по-кратка: 44 г. в Хаити, 38 г. в Афганистан, 33 г. в Руанда и 26 г. в Сиера
Леоне (World Health Organization, 2000а).
Фигура 17.1. Активен жизнен цикъл в 25 страни
факторите на начина на живот и доброто здравеопазване и други политики за хората в
напреднала възраст допринасят за активния жизнен цикъл. Япония е на първо място,
Канада - на 12-то, а САЩ са на разочароващото 24-то място (адаптирано от World
Health Organization, 2000а).
Продължителност на живота в късната зряла възраст
Въпреки че бедните групи изостават от тези в икономически добро положение, броят на
хората на 65 години и повече се е повишил драматич-но в индустриализирания свят.
Към 2020 г. пропорцията на хората над 85-годишна възраст ще се удвои, а към 2050 г.
- ще се повиши четири пъти (Statistics Canada, 2005е; U. S. Census Bureau, 2006b).
Хората, достигащи 65-годишна възраст в началото на XXI век, могат да очакват средно
18 години живот повече в САЩ и 19 години повече в Канада. Въпреки че жените са
много повече от мъжете с напредване на възрастта, разликата в средната
продължителност на живота на двата
537
пола намалява. Новородено момиче в Северна Америка може да очаква да живее около 7
до 8 години повече, отколкото новороденото момче. На 65 години разликата се
стеснява до около 3.5 години, на 85 г. - до само 1 година. Над 100 години половата
разлика в средната продължителност на живота изчезва. По същия начин разликите в
хроничните заболявания и в средната продължителност на живота между белите с по-
висок со-циоикономически статус и етническите малцинства с по-нисък
социоикономически статус намаляват с възрастта. На около 85 години се появява
преобръщане на средната продължителност на живота - оцелелите членове на
етническите малцинства с нисък социоикономически статус живеят повече, отколкото
представителите на бялото мнозинство (House, Lantz, & Herd, 2005; Liang et al.,
2002). Изследователите издигат хипотезата, че сред мъжете и представителите на
групите с нисък социоикономически статус, до много напреднала възраст оцеляват само
биологично най-здравите.
Разбира се, средната продължителност на живота не ни казва колко приятен е животът
до напреднала възраст. Повечето северноамериканци на 65 години и повече са способни
да водят независим, продуктивен живот, макар че с напредване на възрастта растящ
брой се нуждае от помощ. След 70-годишна възраст около 10% имат трудности да
осъществяват всекидневни дейности - задачи по базисните грижи за себе си, за да се
живее самостоятелно, например къпане, обличане, лягане и ставане от леглото или от
стола, или хранене. Около 20% не могат да осъществяват инструменталните всекидневни
дейности - задачи, нужни за осъществяване на всекидневния живот, изискващи някаква
познавателна компетентност, например телефониране, пазаруване, приготвяне на
храната, домакински грижи и плащане на сметките. Нещо повече: пропорцията на
възрастните с тези ограничения се повишава рязко с възрастта (Statistics Canada,
2005е; U. S. Department of Health and Human Services, 2005g).
В текста дотук видяхме, че генетичните фактори и тези от средата съвместно влияят
върху стареенето. По отношение на наследствеността: еднояйчните близнаци обикновено
умират в рамките на 3 години един от друг, докато дву-яйчните от един и същ пол се
различават с повече от 6 години. Освен това дълголетието се предава в семейството.
Хората с дълголетни прародители обикновено живеят повече и са
физически по-здрави в старостта. Когато и двамата родители оцеляват до 70-годишна
възраст и повече, вероятността децата им да живеят до 90 или 100 години е двойно
по-голяма от тази на общата популация (Hayflick, 1994; Mitchell et al., 2001).
Същевременно доказателствата от изследвания с близнаци подсказват, че след като
хората преминат 75 до 80 години, приносът на наследствеността към продължителността
на живота намалява в полза на факторите на средата: здравословен начин на хранене;
нормално телесно тегло; редовни упражнения; ограничено или никакво тютюнопушене,
алкохол и употреба на дрога; оптимистичен светоглед; малък психичен стрес; социална
подкрепа (Rowe & Kahn, 1998; Zaretsky,
2003). Изследването на столетниците осигурява необичайни прозрения за начина, по
който биологичните, психологическите и социалните влияния действат заедно, за да
подпомогнат дългия, удовлетворяващ живот (вж. карето „Перспектива на жизнения
цикъл“).
Максимални продължителност
И накрая, може би се чудите: каква е макси-малната продължителност, или генетичната
граница пред продължителността на живота за човек, който не е подложен на външни
рискови фактори? Според съвременните оценки тя варира между 70 и 110 години за
повечето хора, със средна възраст 85 години (Harman, 2002). Както ще видите в
карето „Перспектива на жизнения цикъл“, най-голямата доказана възраст, до която е
живял човек, е 122 години.
Тези числа отразяват ли горната граница на човешката продължителност на живота, или
тя може да се удължи още повече? Засега учените не са съгласни по отговора на този
въпрос (Arking, Novoseltsev, & Novoseltseva, 2004).
Спорът повдига друг проблем: трябва ли продължителността на живота да се увеличава
колкото е възможно повече? Много хора отговарят, че качеството, а не само
продължителността на живота е важната цел, т.е. да се прави всичко възможно да се
удължава активният живот. Повечето експерти са съгласни, че само след намаляване на
високия процент предотв-ратими болести и инвалидност сред хората с нисък
социоикономически статус и изличаване на свързаните с възрастта болести има смисъл
да се инвестира в удължаване на максималната продължителност на живота. ►
538
Какво можем да научим за остаряването от столетниците?
Жан-Луиз Калман, включена в книгата „Гинес“ за световни рекорди като най-дълго
живелия човек, чиято възраст може да бъде документирана, е родена в Арл, Франция,
през 1875 и умира там през 1997 -122 години по-късно. Наследствеността може би е
допринесла за нейното дълголетие: баща й живял до 94, а майка ѝ - до 86 години
(Robine & Allard, 1999). Като млада е здрава и енергична: кара колело, плува, кара
ролкови кънки, играе тенис и тича по стълбите на катедралата, за да присъства на
всекидневната литургия.
Приятелите на Жан приписват дълголетието ѝ на сговорчивата ѝ нагласа и
съпротивителните й сили срещу стреса. „Ако не можеш да направиш нищо по даден
проблем - казвала тя -не се притеснявай за него.“ Заема се с фехтовка на 85 г. и
кара колело до 100 години. Малко след това се мести в дом за възрастни хора, където
скоро става знаменитост както заради възрастта си, така и заради очарователната си
личност. Будна и остроумна до последната си година, тя препоръчва смеха като най-
добрата рецепта за дълъг живот. Попитана за ефектите от стареенето, тя остроумно
отговаря: „Имам само една бръчка и седя върху нея“.
Изминалите 40 години са свидетели на десетократно увеличение на столетниците в
индустриализирания свят - тенденция, за която се очаква, че ще се ускорява
(Statistics Canada, 2002f; U. S. Census Bureau, 2005). Жените столетници
превъзхождат числено мъжете в съотношение около 5 към 1. Около 60 до 70% имат
физически и умствени нарушения, които пречат на самостоятелното функциониране.
Останалите обаче водят активен, автономен живот (Hagberg et al., 2001; Silver,
Jilinskaia, & Peris,
2001). Тези здрави столетници представляват специален интерес, защото предизвикват
върховния потенциал на човешкия биологичен вид. Започнати са няколко лонгитюдни
изследвания, за да се установи какви са тези хора. Резултатите показват, че те се
различават по годините обучение (няма хора с докторска степен), икономическо
благополучие (от много бедни до много богати) и етнически произход. Същевременно
физическото им състояние и житейска история разкриват общи нишки.
Здраве. Дълголетието се предава в семейството, което подсказва генетично базирано
пре-
димство в оцеляването. Тези възрастни хора обикновено имат прародители, родители и
братя/сестри, които достигат до много напреднала възраст (Coles, 2004; Perls et
al., 2002). Някои столетници споделят с братята/сестрите си сегмент от идентична
ДНК на четвъртата хромозома, навеждайки на мисълта, че определен ген или няколко
гена може да увеличават вероятността от изключително дълъг живот (Perls & Terry,
2003).
Повечето здрави столетници избягват свързаните с възрастта хронични заболявания.
Генетичните тестове разкриват рядка поява на гени, свързани с имуно-дефицитни
разстройства, рак и болест на Алцхаймер. В съответствие с тези резултати, здравите
столетници обикновено имат ефикасно функционираща имунна система, а аутопсиите
разкриват малко мозъчни аномалии (Silver & Perls, 2000). Други живеят успешно
независимо от подлежащи хронични болести - в повечето случаи атеросклероза и други
сърдечносъдови проблеми (Berzlanovich et al., 2005).
Като група, здравите столетници са със средно тегло или са стройни и слаби, и
практикуват умереност в храненето. Мнозина имат всичките или повечето от зъбите си
- друг признак на необикновено соматично здраве. Въпреки големия процент пушачи в
тяхното поколение, огромно-то мнозинство никога не са пушили. Повечето споделят, че
са били физически активни дори и след 100-годишната възраст (Kropf & Pugh, 1995).
Личност. Тези хора в изключително напреднала възраст изглеждат много оптимистични.
Вместо да „предъвкват“ страховете и трагедиите, те се фокусират върху едно по-добро
утре (Quinn et al., 1999). В изследване, в което попълват повторно личностни
тестове след 18 месеца, здрави столетници споделят по-силна умора и депресия, може
би в отговор на засилена немощ в самия край на живота си. Те обаче получават по-
високи резултати по жилавост, независимост, емоционална сигурност и отвореност за
опита - черти, които може би са жизненоважни за оцеляването след 100-годишната
възраст (Martin, Long, & Poon, 2002). Когато са запитани за допринасящите фактори
за дълголетието, тези хора в изключително напреднала възраст често споменават
близките семейни връзки и дългия и щастлив брак. Необикновено голям процент от
столетниците мъже - около една четвърт -продължават да са женени (Velkoff, 2000).
Дейности. Здравите столетници са силно ангажирани в своята общност през живота си -
539
работа за лично награждаващи, справедливи каузи. Настоящите им дейности често
включват стимулираща работа, дейности за развлечение и учене, които може би
способстват за поддържане на добрата им познавателна дейност и удовлетворение от
живота (Samuelsson et al.,
1997). Писането на писма, стихотворения, пиеси и мемоари, изнасяне на речи,
преподаване на музика и в неделното училище, грижи за болните, цепене на дърва,
продаване на стоки, акции и застраховки, рисуване, практикуване на медицина и
проповядване са сред разнообразните ангажименти на здравите столетници.
Те често са разглеждани като редки куриози, които не представляват общата
популация. С увеличаване на броя им, те вероятно ще се възприемат все по-малко като
изключения и повече като хора, за които типичното развитие е в най-добрата си
форма. Тези независими, умствено будни, осъществили се столетници илюстрират как
здравият начин на живот, личната изобретателност и близките връзки със семейството
и общността могат да се надграждат над биологичните силни страни, отдалечавайки
границите на активната продължителност на живота.
► Физическият упадък става по-видим в късната зряла възраст, тъй като са засегнати
повече органи и системи на тялото. Въпреки това повечето телесни структури могат да
издържат до 80-те години и след това, ако добре се грижим за тях. За преглед на
физическите промени, които ще обсъждаме, се върнете към таблица 13.1 в тринадесета
глава.
Нервна система
При рутинно посещение при лекаря си 80-го-дишната Рут го пита: „През изминалите два
дни забравих името на семейството, което току-що се нанесе до нас, не можах да си
спомня къде съм сложила купчина сметки и имах проблеми с откриването на правилните
думи, за да обясня на доставчика как да стигне до дома ми.“ След това тревожно се
интересува: „Губя ли си ума?“.
„Твърде проницателна си за това - отговаря д-р Уили. - Ако си губеше ума, нямаше да
си толкова загрижена за забравянето.“ Рут се чуди и защо екстремалните високи и
ниски температура са по-некомфортни, отколкото в миналото. Освен това има нужда и
от повече време, за да координира поредица от движения и вече не е толкова сигурна
за равновесието си.
Остаряването на централната нервна система засяга широк спектър от сложни мисловни
процеси и дейности. Макар че теглото на мозъка намалява през цялата зряла възраст,
изследванията с образна диагностика и аутопсиите разкриват, че загубата става по-
голяма от началото на 60-те години и може да достигне до 5 до 10% към 80-годишна
възраст заради смърт на невроните и уголемяване на вентрикулите (пространствата) в
мозъка (Vinters, 2001).
Загубата на невроните се регистрира в цялата мозъчна кора, но с различна скорост в
различните зони. В лонгитюдните изследвания фронталните дялове (отговорни за
интеграцията на информацията, преценките и разсъжденията) и ма-золестото тяло
(което свързва двете полукълба) обикновено демонстрират най-голямото свиване (Raz
et al., 2005; Resnick et al., 2003; Sullivan et al., 2002). Малкият мозък (който
контролира равновесието и координацията) демонстрира голяма загуба на неврони -
общо около 25%. Гли-алните клетки, които миелинират нервните влакна, също
намаляват, допринасяйки за намалената ефективност на централната нервна система
(Raz, 2005).
Мозъкът обаче може да преодолее известна част от тази дегенерация. В няколко
изследвания растежът на нервните влакна в мозъка на по-възрастни хора, незасегнати
от болести, се осъществява със същата скорост у хора на средна възраст.
Остаряващите неврони установяват нови синапси, след като други неврони са
дегенерирали (Flood & Coleman, 1988). Нещо повече: остаряващата мозъчна кора може
до известна степен да генерира нови неврони (Gould et al.,
1999). Хората в по-напреднала възраст може би са способни да компенсират загубата
на неврони чрез разчитане на допълнителни мозъчни зони, за да поддържат
когнитивната преработка (Grady & Craik, 2000).
Автономната нервна система, включена в редица животоподдържащи функции, също
функционира по-зле в старостта, поставяйки възрастните хора в риск по време на
големи горещини и студове. Например намалената търпимост на Рут към горещото време
се дължи на намалено потене. На тялото ѝ е по-трудно да повишава температурата си
по време на голям студ. При физически годните възрастни хора, които не са
540
болни, тази дегенерация е слаба (Whitbourne,
2001). Автономната нервна система също освобождава по-големи количества стресови
хормони в кръвообращението, отколкото по-рано, може би в опит да възбуди телесните
тъкани, които са станали по-неоткликващи на хормоните през годините (Whitbourne,
1999). По-късно ще видим, че тази промяна може да допринася за намаления имунитет и
проблемите със съня.
Сензорни системи
Промените в сензорното функциониране стават все по-видими в края на живота. Хората
в по-напреднала възраст виждат и чуват по-зле, а вкусът, обонянието и осезанието
също дегенерират. Както показва фигура 17.2, нарушенията в слуха са по-често
срещани от зрителните. Продължавайки тенденциите в средната зряла възраст, повече
жени, отколкото мъже споделят, че имат зрителни нарушения, а повече мъже, отколкото
жени са със слухови нарушения.
Зрение. В петнадесета глава отбелязахме, че структурните промени в окото го
затрудняват да се фокусира върху близките обекти, да вижда в
сумрак и да възприема цвят. В късната зряла възраст зрението се влошава още повече.
Роговицата (покритието на окото) става по-прозрач-на и разпръсква светлината, което
замъглява образите и увеличава чувствителността на окото към блясък. Лещата
продължава да пожълтява, водейки до допълнително влошаване на разграничаването на
цветовете. От средната към късната зряла възраст замъглените зони в лещата,
наречени катаракта, се увеличават, водейки до замъглено зрение и (без хирургична
операция) евентуално слепота. Броят на хората с катаракта се увеличава десет пъти
от средната към късната зряла възраст; 25% от хората в 70-те си и 50% от тези в 80-
те си години са засегнати (U. S. Census Bureau, 2006b). Освен биологич-ното
стареене, наследствеността, излагането на слънчеви лъчи, тютюнопушенето и
определени болести (например диабет) увеличават риска от катаракта (Klein et al,
2003). За щастие отстраняването на лещата и замяната ѝ с изкуствен им-плант или
корективни очила е много успешно във възстановяването на зрението.
Фигура 17.2. Степен на зрителни и слухови нарушения при американци в продължение на
годините
В голяма, национално представителна извадка тези, които споделят, че имат проблеми
със зрението, дори когато носят очила или контактни лещи, се определят като имащи
зрителни нарушения; тези с „големи проблеми“ със слуха са преценени като имащи
слухови нарушения. Жените споделят повече зрителни, мъжете - повече слухови
нарушения - разлика, която става значително по-голяма в късната зряла възраст. В
края на живота слуховите нарушения стават по-чести от зрителните. Тенденциите са
сходни в Канада, макар че случаите на сензорни нарушения са малко по-малко.
(Адаптирано от U. S. Department of Health and Human Services, 2005n.)
Влошеното зрение в късната зряла възраст до голяма степен е резултат от намаляване
на светлината, достигаща до ретината, и от загубата на клетки в ретината и в
зрителния нерв (вж. отново петнадесета глава). Тъй като адаптацията към тъмнината -
преминаването от ярко осветена към сумрачна среда - е по-трудна, влизането в кино,
след като филмът е започнал, става предизвикателство. Влошаването на бинокулярното
зрение (способността на мозъка да комбинира образите, получени от двете очи) прави
възприятието за дълбочина по-ненадеждно. Зрителната острота (финото разграничаване)
намалява и рязко спада след 70-годишна възраст (Fozard & Gordon-Salant, 2001).
Когато чувствителните към светлина клетки в макулата, или централната зона на
ретината, се повредят, хората в напреднала възраст могат да развият дегенерация на
макулата, при която централното зрение се замъглява и постепенно се губи.
Дегенерацията на макулата е водещата причина за слепота сред хората в напреднала
възраст. Ако се диагностицира рано, донякъде може да се лекува с лазерна терапия.
Както и при катарактата, наследствеността и тютюнопушенето увеличават риска, както
и атеросклерозата, тъй като тя ограничава снабдяването на ретината с кръв.
Защитните фактори включват начин на хранене, богат на зелени, листни зеленчуци.
Тези източници на витамините А, С и Е, и каро-
541
теноиди (жълти и червени растителни пигменти) предпазват клетките на макулата от
увреждане от свободни радикали (Lacour, Kiilgaard, & Nissen, 2002). Изкуствените
витамини обаче, за които някога се е смятало, че намаляват появата на катаракта и
дегенерация на макулата, не демонстрират последователно полза във внимателно
планирани експериментални изследвания (Dangour et al., 2004).
Когато загубата на зрението е мащабна, може да засегне дейностите на човека и да
води до голяма изолация. Рут вече не може да се наслаждава на посещения в музеи,
филми, да играе бридж и да решава кръстословици, и трябва да разчита на другите за
помощ с домакинската работа и пазаруването. Дори и сред хората на 85 години и по-
възрастни обаче, само 30% страдат от влошаване на зрението, което е достатъчно
тежко, за да пречи на всекидневния живот (U. S. Department of Health and Human
Services, 2005g).
Слух. На събиране за Деня на благодарността 85-годишната Рут има проблеми със
слуха. „Мамо, това е Лиона, братовчедката на Джо. Искам да ви запозная“ - казва
дъщерята на Рут Сибил. В глъчката на шумните деца, дрънчащи чинии, звука на
телевизора и разговорите на хората до нея Рут не чува името на Лиона или връзката ѝ
със съпруга на Сибил Джо.
„Кажи ми пак името си - моли Рут, добавяйки - да отидем в съседната стая, където е
по-тихо, така че да можем да си поговорим.“
Намаленият достъп на кръвта и естествената смърт на клетките във вътрешното ухо и
слуховата кора, обсъдени в петнадесета глава, заедно с втвърдяването на мембраните
(например тъпанчето), са причината за влошаването на слуха в късната зряла възраст.
Спадът е най-голям при високите честоти, макар че долавянето на меките звуци
намалява в целия честотен спектър. Освен това откликването на изненадващи шумове
намалява, а разграничаването на сложните тонове става по-трудно (Fitzgibbons &
Gordon-Salant, 1998; Hietanen et al., 2004).
Макар че загубата на слуха има по-малко влияние върху грижите за себе си, отколкото
зрението, тя засяга безопасността и наслаждението от живота. Във врявата на трафика
по градските улици 80-годишната Рут невинаги интерпретира правилно
предупрежденията, независимо дали са изговорени („Внимавайте, не слизайте още“) или
неизговорени (клаксон или сирена). Когато увеличи звука на радиото или телевизора,
понякога
не чува телефона или чукането на вратата.
С влошаването на слуха възрастните хора споделят по-слабо чувство на Аз-
ефективност, по-силна самота и депресивни симптоми, и по-малка социална мрежа,
отколкото нормално чуващите техни връстници (Kramer et al., 2002). От всички
трудности със слуха свързаната с възрастта загуба във възприятието на речта има
най-сил-но въздействие върху удовлетворението от живота. Способността да се
идентифицира съдържанието и емоционално експресивните характеристики на разговора
спада след 70 години -трудност, която се утежнява в шумна среда (Schneider et
al„ 2000).
Рут използва центрирано върху проблема справяне, за да увеличи шансовете си да чува
разговорите, но невинаги има успех. Понякога хората са невнимателни. На вечеря
навън Джо повишава глас нетърпеливо, когато Рут го моли да повтори казаното. На
събирането на семейството за Деня на благодарността малцина роднини отделят време,
за да говорят с Рут, и тя се чувства самотна.
Подобно на зрението, повечето хора в напреднала възраст не страдат от загуба на
слуха, която да е достатъчно голяма, за да наруши всекидневния им живот. За онези,
при които тя е голяма, компенсирането със слухов апарат и минимизирането на фоновия
шум са полезни. Когато членовете на семейството и другите хора говорят в тиха
среда, възрастните е много по-вероятно да демонстрират будност и компетентност.
Вкус и обоняние. Братът на Уолт Дик е пушил много. През 60-те си години е изливал
сол и пипер върху храната си, пиел е кафето с допълнителна захар и е искал
„суперлютиво“ в мексиканските и индийските ресторанти.
Намалената чувствителност на Дик към четирите основни вкуса: сладко, солено, кисело
и горчиво, е видима при много възрастни след 60-ата година. Хората в по-напреднала
възраст имат по-големи трудности и в разпознаването на познати храни само по вкуса
(Fukunaga, Uematsu, & Sugimoto, 2005; Mojet, Christ-Hazelhof, & Heidema, 2001). По-
късно в живота обаче не се осъществява промяна в броя или разпределението на
вкусовите брадавици, така че този спад в чувствителността може би се дължи на
фактори, различни от стареенето. Тютюнопушенето, изкуствените зъби, лекарствените
медикаменти и замърсителите в средата могат да влияят върху вкусовите възприятия.
Когато вкусът е по-тру-
542
ден за долавяне, храната не носи толкова голямо удоволствие, увеличавайки
вероятността от дефицити в начина на хранене на възрастните хора. Вкусовите добавки
могат да направят храната по-привлекателна за по-възрастните (Drewnowski & Shultz,
2001).
Освен засилване на наслаждението от храната, обонянието има самозащитна функция.
Остаряващ човек, който има трудности с идентифицирането на гранясала храна, газове
или пушек, може да попадне в животозастрашаваща ситуация. Намаляването на броя на
обонятелните рецептори след 60-ата година допринася за намаляването на
чувствителността към миризми. Изследователите вярват, че обонятелното възприятие не
само излинява, но и се изкривява - промяна, която може да поражда оплаквания, че
„храната вече не мирише и няма вкус“ (Seiber-ling & Conley, 2004).
Други фактори могат да са причината това нарушение да изглежда по-голямо, отколкото
е в действителност. Например по-възрастните със слаба вербална памет, включително
извличането на имената на миризмите, имат по-големи трудности със задачи за
разпознаване на миризми (Larsson & Backman, 1998; Larsson, Oberg, & Backman, 2005).
Осезание. Осезателната чувствителност е особено критична за определени възрастни
хора, например тези с тежко нарушено зрение, които трябва да четат Брайлово писмо,
и хората, които правят фини преценки за структурата на тъкани в професията или
хобитата си, например в изкуството и занаятите. За да мерят осезанието,
изследователите определят колко близо трябва да са два стимула върху кожата, преди
да се възприемат като един. Резултатите показват, че остаряването носи рязък спад в
чувствителността на ръцете, особено на върховете на пръстите, по-малък спад по
ръцете над китките и по устните. Намалената чувствителност на докосване може да се
дължи на загуба на рецептори в определени зони на кожата и забавяне на
кръвообращението в крайниците. След 70-годишна възраст почти всички възрастни са
засегнати (Stevens & Cruz, 1996).
В късната зряла възраст признаците на промяна в сърдечносъдовата и респираторната
система стават по-видими. В 60-те си години Рут и
Уолт забелязват, че се чувстват по-стресирани физически, след като са тичали, за да
хванат рейса или да пресекат улицата, преди да се смени светофарът.
С минаването на годините сърдечният мускул става по-ригиден и някои от клетките му
умират, а други се уголемяват, карайки стените на лявата камера (най-голямата, от
която кръвта се изпомпва към тялото) да се удебеляват. Освен това артериалните
стени се втвърдяват и натрупват плаки (холестерол и мазнини) заради нормалния
процес на стареене (много повече при хората с атеросклероза). И накрая, сърдечният
мускул започва да откликва по-малко на сигналите от определящите ритъма клетки в
сърцето, които инициират всяко свиване (Whitbourne, 1999).
Като комбиниран резултат от тези промени сърцето изпомпва кръвта с по-малко сила,
мак-сималната сърдечна честота намалява, а кръвообращението се забавя. Това
означава, че е възможно до телесните тъкани да не се доставя достатъчно кислород по
време на интензивна физическа активност.
Промените в дихателната система усложняват току-що описаната намалена доставка на
кислород. Тъй като белодробната тъкан постепенно губи еластичността си между 25 и
80 години, обемът на белите дробове (количеството въздух, който може да се вкара и
изкара от тях) намалява наполовина. В резултат дробовете се изпълват и изпразват
по-малко ефективно, карайки кръвта да абсорбира по-малко кислород и да освобождава
по-малко въглероден двуокис. Това обяснява защо възрастните хора учестяват дишането
си и се задъхват при физически усилия - дефицити, които са по-крайни при пушачите,
хората с богат на мазнини начин на хранене или хро-нично неактивните и тези, които
в продължение на дълги години са били изложени на замърсители от средата.
С остаряването на имунната система Т клетките, които атакуват антигените (чуждите
вещества) директно, стават по-малко ефективни (вж. тринадесета глава). Освен това
имунната система е по-вероятно да дефектира, като се насочи срещу нормалните
телесни тъкани в автоимун-на реакция. По-малко компетентната имунна система може да
увеличи риска на възрастния човек за различни болести, включително инфекциозни
(например грип), сърдечносъдови, опре-
543
делени форми на рак и различни автоимунни разстройства, например ревматоиден артрит
и диабет (Hasler & Zouali, 2005).
Хората в напреднала възраст варират много по отношение на имунитета си. Някои имат
здрава имунна система, която продължава да реагира почти толкова добре, колкото в
ранната зряла възраст. Повечето обаче преживяват някаква загуба на функция,
простираща се от частична до дълбока (Pawelec et al, 1999). Силата на имун-ната
система на остаряващия човек като че ли е признак на цялостна физическа жизненост.
Определени имунни индикатори, например висока активност на Т клетките, прогнозират
оцеляване през следващите две години при хората в много напреднала възраст (Wikby
et al., 1998).
Сън
Когато Уолт си ляга вечер, обикновено лежи буден от половин до един час, преди да
заспи, оставайки в замаяно състояние по-дълго, отколкото когато е бил по-млад. През
нощта прекарва по-малко време в най-дълбоката фаза на не-REM сън (вж. трета глава)
и се буди по няколко пъти, като отново лежи буден в продължение на около половин
час или повече, преди да се унесе отново в сън.
Хората в по-напреднала възраст имат нужда почти от толкова общ сън, колкото и по-
младите лица в зряла възраст: около 7 часа на нощ. Въпреки това с остаряването те
имат повече трудности със заспиването, поддържането на съня и дълбокия сън.
Инсомнията (безсънието) засяга 20 до 40% от по-възрастните поне няколко нощи на
месец (Ancoli-Israel & Cooke, 2005). Обикновено се променя и времето за сън: лягат
си по-рано вечер и се събуждат по-рано сутрин (Hoch et al.,
1997). Смята се, че отговорността е на промените в мозъчните структури,
контролиращи съня, и високите нива на стресови хормони в кръвообращението, които
имат събуждащ ефект върху централната нервна система (Whitbourne, 1996).
Лошият сън може да се самоподдържа. Например събуждането през нощта на Уолт води до
умора през деня и кратки подремвания, които го затрудняват да заспи вечерта. Тъй
като очаква да има проблеми със съня, Уолт се притеснява, което на свой ред му
пречи да заспи.
За щастие има много начини да се подпомогне спокойният сън, например установяване
на строг режим на лягане и ставане, редовни физически упражнения и използване на
спалнята единстве-
но за сън (не за ядене, четене или гледане на телевизия). Обясняването, че дори
много здрави хора в по-напреднала възраст имат проблеми със съня позволява на
пациентите да знаят, че свързаните с възрастта промени в модела на заспива-не-
събуждане са нормални. Тези в напреднала възраст получават повече рецепти за
седативи при оплаквания, свързани със съня, откожото 40- до 60-годишните.
Използвани за кратко, тези лекарства могат да облекчат временно безсъние.
Дългосрочното им приемане обаче може да влоши нещата, като предизвика повторна
поява в по-силна форма на безсънието след прекратяване на приема на лекарството
(Feinsilver, 2003).
Външен вид и подвижност
Вътрешната физическа дегенерация, която разгледахме, се придружава от множество
външни признаци на остаряването, включително кожата, косата, лицевата структура и
телесния строеж. В предишните глави видяхме, че промените, водещи до остарял външен
вид, започват да текат още от 20-те и 30-те години. Тъй като тези промени се
осъществяват постепенно, хората в по-напреднала възраст може да не забележат
остарелия външен вид, докато той стане съвсем очевиден.
Сбръчкването и провисването на кожата, описано в петнадесета глава, продължава и в
старостта. Освен това мастните жлези, които „смазват“ кожата, стават по-неактивни,
водейки до сухота и загрубялост. Увеличават се „старческите петна“: при някои хора
дланите, китките и лицето са покрити с тези пигментирани белези. Бен-ки и други
малки кожни израстъци също се появяват. Кръвоносните съдове могат да се видят под
по-прозрачната кожа, която до голяма степен е изгубила пласта си от мастна
поддържаща тъкан (Whitbourne, 1999, 2001).
Лицето е особено вероятно да показва тези ефекти, защото често е излагано на
слънцето, а това ускорява стареенето. Появяват се и други лицеви промени: носът и
ушите се уголемяват, тъй като нови клетки се натрупват по външния пласт на скелета.
Зъбите може да пожълтеят, да се напукат и нащърбят, а венците - да се повдигнат.
Тъй като космените фоликули под повърхността на кожата умират, косата изтънява и
при двата пола и скалпът може да стане видим. При мъжете с наследствена плешивост
фоликулите не умират, а започват да произвеждат тънки, мъхе-сти косми (Whitbourne,
1996).
544
Телесният строеж също се променя. Височината продължава да намалява, особено при
жените, тъй като загубата на минерално съдържание в костите води до по-нататъшно
свиване на гръбначния стълб. Теглото по принцип намалява след 60-годишна възраст
заради допълнителната загуба на мускулна маса и костна плътност, които са по-тежки
от мастните натрупвания по торса.
Няколко фактора влияят върху подвижността. Първият е мускулната сила, която по
принцип намалява по-бързо в късната зряла възраст, отколкото в средата на живота
(Whitbourne, 1996,
2001). Второ, силата на костите намалява заради намалената костна маса. Трето,
силата и гъвкавостта на ставите и сухожилията (които свързват мускула с костта)
намаляват. В 80-те години намалената способност на Рут да поддържа тялото си, да
сгъва крайниците и да върти краката си в ябълките затруднява ходенето със стабилна,
умерена походка, изкачването на стълби и ставането от стола. Внимателно планирана
програма с упражнения може да минимизира намаляването на силата, гъвкавостта на
ставите и обхвата на движенията.
Адаптиране към физическите промени в късната зряла възраст
Има голямо разнообразие в адаптацията на хората в напреднала възраст към
физическите промени на остаряването. Дик и Голди се възползват от огромната
индустрия на средства против остаряване, включително козметика, перуки и различни
хранителни добавки „против стареене“, билкови продукти и хормонални медикаменти, но
нито едно от тях не е с демонстрирани ползи, а някои са вредни (Olshansky,
Hayflick, & Perls, 2004). Обратното, Рут и Уолт не мислят особено за оредяващата си
бяла коса и набръчкана кожа. Тяхната идентичност е по-малко свързана с външния им
вид, отколкото със способността им да останат активни. Те са решени да се намесват
в онези аспекти на стареенето, които могат да се променят, и да приемат тези, които
не могат.
Най-очевидните, външни белези на стареенето - посивяващата коса, бръчките по лицето
и плешивостта - нямат отношение към когнитив-ното и моторното функциониране или с
дълголетието (Schnohr et al., 1998). Обратното, здравето на нервната, сензорната,
сърдечносъдовата и имунната система, както и на скелета и мус-
кулите е силен прогностичен фактор за познавателното и моторното изпълнение, както
и за качеството и продължителността на късната зряла възраст (Anstey, Luszcz, &
Sanchez, 2001; Reyes-Ortiz et al., 2005). Нещо повече: хората могат да направят
повече, за да предотвратят дегенерацията във функционирането на вътрешните телесни
системи, отколкото да предотвратят сивата коса и плешивостта!
Ефективни стратегии за справяне. Спомнете си нашата дискусия на центрираното върху
проблема и върху емоциите справяне в петнадесета глава. Тя е приложима и тук. Уолт
и Рут предотвратяват и компенсират свързаните с възрастта промени чрез начина си на
хранене, физическите упражнения, приспособяването към средата и активния,
стимулиращ начин на живот и изпитват чувство на личен контрол върху съдбата си.
Това задейства допълнително положително справяне и подобрено физическо
функциониране. Обратното, хора в напреднала възраст, които избягват да се
конфронтират със свързаното с възрастта дегенериране - които смятат, че то е
неизбежно и неконтролируемо и „предъвкват“ вредните ефекти на остаряването, - са
склонни да са пасивни, когато се изправят пред тях, и да споделят повече трудности
с физическото и психологическото приспособяване (Kraaij, Pruym-boom, & Garnefski,
2002; Whitbourne & Primus, 1996).
Подпомагаща технология. Бързо развиващата се подпомагаща технология, или технически
средства, които позволяват на хората с нарушения да подобряват функционирането си,
е на разположение на възрастните хора, за да се справят с физическата дегенерация.
Компютрите са най-големият източник на тези новаторски продукти. Хората със
сензорни нарушения могат да използват специален софтуер, за да уголемяват текста
или той да им се чете на глас. Телефони, които могат да се набират или да се
„вдигат“ с гласови команди, помагат на хората в напреднала възраст, които имат
трудности с натискането на бутони или отиването в другия край на стаята, за да
отговорят на обаждане. За тези, които вземат множество лекарства, малък компютърен
чип, наречен „умна капачка“, може да се поставя на шишенцата с медикаментите. Той
пиука по програмиран график, за да напомни на възрастния човек да си вземе
лекарството, и проследява колко и по кое време за били вземани таблетките.
545
Архитектите също проектират „умни домове“ с различни характеристики, които
подпомагат безопасността и подвижността. Например сензори по пода могат да
активират лампите в стаята, когато човек в напреднала възраст стане нощем, за да
отиде до тоалетната, предотвратявайки наранявания. Друго забележително устройство е
колан, закачен па релси на тавана, който пренася хората с намалена подвижност от
стая в стая (Hooyman & Kiyak, 2005). Днес системите на „умните домове“ не са по
джоба на повечето възрастни хора. С увеличаването на популацията на тези в
напреднала възраст обаче бъдещите домове може би ще се проектират така, че да
позволяват лесно и рентабилно инсталиране на подобни устройства.
Възрастните с инвалидност, които използват подпомагаща технология, изискват по-
малко часове грижи от личен асистент (Hoenig, Taylor, & Sloan, 2003). Въпреки това
в САЩ и Канада държавно спонсорираното здравно застрахователно покритие на
подпомагаща технология е ограничено по същество до жизненоважна медицинска
апаратура. Здравната система на Швеция, обратното, покрива много подпомагащи
средства, които способстват за функционирането и безопасността на възрастните хора
(Stone, Staisey, & Sonn, 1991). По този начин Швеция им помага да останат колкото е
възможно по-независими.
Преодоляване на стереотипите за стареенето. Стереотипите за късната зряла възраст,
които разглеждат „дегенерацията като неизбежна“, са широко разпространени в
западните страни. Преодоляването на тази песимистична картина е жизненоважно за
подпомагането на хората, бла-гоприятно да се адаптират към физическите промени на
старостта.
Подобно на полово-ролевите стереотипи, тези за стареенето често действат
автоматично, без участие на съзнанието; хората „виждат“ възрастните по стереотипен
начин, дори когато те не изглеждат така. Когато хората в напреднала възраст се
изправят пред тези отрицателни послания, преживяват стереотипна заплаха, която води
до влошено изпълнение на задачите, свързани със стереотипа (вж. девета глава). В
няколко изследвания, изследователите излагат хора в напреднала възраст на думи,
асоциирани или с отрицателни („грохнал“, „объркан“), или с положителни стереотипи
за стареенето („мъдрец“, „просветлен“). Тези в условието на отрицателните
стереотипи демонстрират по-силна
физиологична реакция на стреса заедно с по-лош почерк, паметово изпълнение, Аз-
ефективност и воля за живот (Hess, Hinson, & Statham, 2004; Levy & Banaji, 2002;
Levy et al., 2000).
Както посочват получените резултати, отрицателните стереотипи за стареенето имат
стре-сиращо, дезорганизиращо влияние върху функционирането на възрастните хора,
докато положителните стереотипи намаляват стреса и подпомагат компетентността. В
лонгитюдно изследване хората с положително възприятие за себе си по отношение на
стареенето - които например се съгласяват с такива твърдения като: „С остаряването
виждам, че нещата са по-добри, отколкото съм смятал, че ще бъдат“, живеят средно
7.5 години повече от тези с отрицателни възприятия за себе си. Това предимство за
оцеляването се запазва и когато се контролират полът, социоико-номическият статус,
самотата и соматичното здраве (Levy et al., 2002). Възрастните с по-ниско
образование са особено податливи на вредните ефекти на стереотипите за стареенето,
може би защото са склонни безкритично да приемат тези послания (Andreoletti &
Lachman, 2004).
В западните индустриализирани страни отрицателното стереотипизиране на възрастните
хора е често срещано във всекидневния социален опит (Ory et al., 2003). В
културите, в които към възрастните се отнасят с уважение, остарелият външен вид
може да е източник на гордост. В едно изследване, китайци на различна възраст е по-
малко вероятно от канадци да стереотипизират възрастните положително или
отрицателно (Ryan et al.,
2004). На езика на ескимосите инуит в Канада, най-близката дума на „старец“ е
isumataq, или „човек, който знае нещата“ - висок статус, чието начало е когато
двойката стане глава на разширената семейна единица. Когато по-възрастните
представители на инуит в малка общност на остров Виктория са попитани за размислите
си върху доброто остаряване, те споменават нагласите: положителен подход към
живота, интерес към предаване на културното познание на младите хора и участие в
общността, почти два пъти по-често, отколкото соматичното здраве (Collings, 2001).
Въпреки неизбежната дегенерация физическото стареене може да се разглежда с
оптимизъм или с песимизъм. Както коментира Уолт: „Можеш да мислиш за чашата си като
полупълна или полупразна“. Днес огромен обем изследвания подкрепят „полупълната“
алтернатива. В следващата част ще се натъкнем на допълнителни примери.
546
Приведете примери как хората в напреднала възраст могат да компенсират свързаната с
възрастта физическа дегенерация.
„Най-добрият начин да се приспособиш към това е да се научиш да го харесваш - мисли
65-годиш-ният Херман, инспектирайки оредяващата си коса в огледалото. - Спомням си,
че някъде четох, че плешивите по-възрастни мъже се разглеждат като лидери.“ Какъв
тип справяне използва Херман и защо е ефективно?
Докато гледате телевизия през следващата седмица, водете дневник на изобразяването
на хора в напреднала възраст в предаванията и рекламите. Възрастните не са ли
достатъчно добре представени? Колко от представянията са положителни? Колко са
отрицателни? Сравнете наблюденията си с изследователските резултати.
На 50-ата годишнина от сватбата на Уолт и Рут 77-годишният Уолт благодари на
изпълнилите стаята хора, че са дошли на празненството. Той обявява емоционално:
„Толкова съм благодарен, че двамата с Рут сме в добро здраве и все още сме в
състояние да даваме на нашето семейство, на приятелите и на общността“.
Както потвърждава изказването на Уолт, здравето е от централно значение за
психичното благополучие в края на живота. Когато изследователите питат хора в
напреднала възраст за възможните Азове (вж. шестнадесета глава), броят на
физическите Азове, на които те се надяват, намалява с възрастта, а броят на тези,
от които се страхуват, се увеличава. Въпреки това възрастните по принцип са
оптимистични за здравето си. Тъй като те се преценяват на фона на връстниците си,
мнозинството оценява благоприятно здравето си (Statistics Canada, 2005е; U. S.
Department of Health and Human Services, 2005g). Когато става дума за защита на
здравето, чувството на възрастните за Аз-ефикасност е също толкова силно, колкото и
на лицата в млада зряла възраст и е по-силно от това на хората в средата на живота
(Frazier, 2002; Hooker, 1992).
Колкото по-оптимистични са възрастните за способността си да се справят с
физическите предизвикателства, толкова по-добри са в преодоляването на заплахите
към здравето, което подпомага още по-голям оптимизъм и продължаване на
подпомагащите здравето поведения (Kubzansky et al., 2002).
Както беше споменато, социоикономически-ят статус и етническите вариации в здравето
намаляват в късната зряла възраст. Въпреки това преди 85 години социоикономическият
статус продължава да прогнозира физическото функциониране (House, Lantz, & Herd,
2005). Афроаме-риканците и латиноамериканците в напреднала възраст (една пета от
които живеят в бедност) остават в по-голям риск от определени здравословни проблеми
(вж. таблица 17.1). Индианците и канадските туземни възрастни са в още по-лошо
положение. Мнозинството са бедни, а хроничните болести са толкова широко
разпространени, че в САЩ федералното правителство отпуска на индианците специални
здравни услуги. Те започват да важат още от 45-ата година, отразявайки много по-
трудния и по-кратък живот. За съжаление възрастните с нисък социоикономически
статус е по-малко вероятно от техните връстници с по-висок социоикономически статус
да търсят лекарски грижи. Когато го направят, често не се подчиняват на
инструкциите на лекаря, защото е по-малко вероятно да вярват, че могат да
контролират здравето си и че лечението ще помогне (Hopper, 1993).
Половите различия, отбелязани в петнадесета глава, се запазват и в напреднала
възраст: мъжете са по-уязвими на фатални болести, жените - на инвалидизиращи
болести, които не застрашават живота. В напреднала възраст (80 до 85 години и след
това) жените са с повече нарушения от мъжете, защото само най-здравите мъже
оцеляват до тези години (Murtagh & Hubert, 2004). Освен това с по-малко физически
ограничения по-възрастните мъже са по-спо-собни да останат независими и да се
ангажират във физически упражнения, хобита и връзки със социалния свят, а всичко
това подпомага по-доброто здраве.
Широко разпространеният свързан със здравето оптимизъм сред най-възрастните
подсказва, че съществени мерки за предотвратяване на инвалидността могат да се
вземат и през последните десетилетия от живота. В идеалния случай с удължаването на
средната продължителност на живота искаме средният период на на-
547
Таблица 17.1. Процент бедност и здравословни проблеми сред хората в напреднала
възраст от етнически малцинства
Етническо малцинство Процент бедност при навършилите 65 години Здравословни
проблеми, които са по-чести, отколкото в общата популация на хората в напреднала
възраст
Афроамериканци 23% Сърдечносъдова болест, различни видове рак, диабет
Латиноамериканци 20% Сърдечносъдова болест, диабет
Индианци Над 80% Диабет, бъбречна болест, чернодробна болест, туберкулоза,
нарушения на слуха и зрението
Туземни канадски жители Над 63% Сърдечносъдова болест, диабет, чернодробна
болест, туберкулоза
Sources: Health Canada, 2002d; U. S. Census Bureau, 2006b
малена жизненост преди смъртта да се скъси -цел на общественото здравеопазване,
наречена свиване на морбидността. Няколко широко-мащабни изследвания показват, че в
последните две десетилетия свиването на морбидността се осъществява в
индустриализираните страни независимо от повишаващия се процент на затлъстелите
хора и обездвижения начин на живот, подсказвайки, че до голяма степен са отговорни
медицинският напредък и подобрените социоикономически условия (Fries, 2003; Hessler
et al, 2003).
Въпреки това влиянието на добрите свързани със здравето навици върху отлагането на
инвалидността е голямо, сочейки, че свиването на морбидността може да се
интензифицира още повече. В лонгитюдно изследване, проследяващо завършили
университет от края на 60-те им години нататък, инвалидността е отложена с почти 8
години при тези, които са слаби, които правят физически упражнения и не пушат в
сравнение с онези, които са затлъстели, водят заседнал начин на живот или са
пристрастени към тютюна. Възрастните с тези рискове са подложени на изключително
голям риск от инвалидност през последните две години преди смъртта (Hubert et al.,
2002; Vita et al, 1998).
Нужни са по-всеобхватни стратегии за свиване на морбидността в развиващия се свят,
където ще живеят 70% от най-възрастните хора през 2025 г. В тези страни бедността е
широко разпространена, хроничните болести се появяват по-рано, а дори и рутинните
здравни интервенции не са достъпни или са твърде скъпи за мнозинството, а повечето
програми за обществено здраве не се фокусират върху хората в напреднала възраст
(Kalache, Aboderin, & Hoskins, 2002). В резултат, процентът инвалидност сред най-
възрастните е особено голям, но въпреки това не е осъществен никакъв напредък в
свиването на морбидността.
Хранене и физически упражнения
Физическите промени в края на живота водят до засилена потребност от определени
хранителни съставки: калций и витамин D, за да защитават костите, цинк и витамините
В6, С и Е, за да предпазват имунната система, и витамините А, С и Е, за да
предотвратяват свободните радикали (вж. тринадесета глава). Въпреки това
намаляването на физическата активност, влошаването на вкуса и обонянието и
утежняването на дъвченето (заради влошаващите се зъби) могат да намалят
количеството и качеството на консумираната храна (Morley, 2001). Нещо повече:
остаряващата храносмилателна система има големи трудности да абсорбира определени
хранителни съставки, например протеин, калций и витамин D. Хората в напреднала
възраст, които живеят сами, нерядко имат проблеми с пазаруването и готвенето, а и
не са в настроение да се хранят сами. Взети заедно, тези физически условия и такива
от средата увеличават риска от хранителни дефицити, които засягат 10 до 25% от
северноамериканските възрастни (High,
2001). В няколко изследвания всекидневна таблетка с витамини и минерали води до
засилена имунна реакция и 50-процентен спад в броя на дните, в които са страдали от
инфекциозни болести (Chandra, 2002; Jain, 2002).
Освен здравословния начин на хранене, физическите упражнения продължават да са
могъща интервенция за подобряване на здравето. Водещите заседнал живот хора до 80
години, които започват тренинг за издръжливост (ходене, каране на колело, аеробни
танци), демонстрират повишаване на жизнения капацитет, който е сравним с тези на
много по-млада възраст. Упражнения с тежести, започнати в късната зряла възраст -
дори и на 90 години, - подпомагат размера и силата на мускулите. Това се превежда в
подобрена скорост на ходене, равновесие,
548
стойка и способност да се изпълняват всекидневни дейности, например отваряне на
заяла капачка на буркан, носене на пазарска торба с покупки или вдигане на 15-
килограмово внуче (deJong & Franklin, 2004; Goldberg, Dengel, & Hagberg, 1996).
Физическите упражнения освен това увеличават снабдяването с кръв на мозъка, което
способства за запазване на мозъчните структури и поведенческия капацитет.
Сканирането на мозъка показва, че в сравнение с възрастни, водещи заседнал живот,
тези, които са физически годни, претърпяват по-малка загуба на тъкан в мозъчната
кора (Colcombe et al., 2003). В едно изследване изследователите използват
функционален магнитен резонанс, за да оценят промените в мозъчната активност,
възникващи вследствие на 6-месечна програма на отривисто ходене. В сравнение с
физически неактивна група 58- до 77-годишните „пешеходци“ демонстрират засилена
активност в области на мозъчната кора, управляващи контрола на вниманието, както и
подобрено поддържане и селективност на вниманието по време на тестиране на
умствените способности (Colcombe et al., 2004).
Макар че доброто хранене и физическата активност са най-благотворни, когато
продължават през целия живот, никога не е твърде късно за промяна. Възрастните,
които започват да ценят същностните ползи от физическите упражнения - да се
чувстват по-силни, по-здрави и по-енергични, е вероятно да се ангажират редовно с
тях (Caserta & Gillett, 1998). Въпреки това липсата на съзнание за здравните ползи
от упражненията и очаквания дискомфорт от ангажирането в тях са основни бариери
пред предприемането на редовна фитнес програма от възрастните хора: 75% от мъжете и
80% от жените не са достатъчно активни (Stewart et al., 2001).
Когато Уолт става на 60 години, пита 90-го-дишния си чичо Луи на каква възраст
изчезва сексуалното желание и активност, ако изобщо е така. Въпросът на Уолт
произтича от широко разпространения мит, че сексуалният нагон изчезва при хората в
напреднала възраст (Hillman, 2000). „Важно е да си добре отпочинал и търпелив по
време на секс - обяснява Луи на Уолт. - Аз не мога да го правя толкова често и
сексът е по-спокойно преживяване, отколкото в младостта ми, но сексуалният ми
интерес никога не е изчезвал.
Двамата с Рашела сме имали щастлив интимен живот и това продължава да е така и
сега.“
Макар че практически всички срезови изследвания откриват спад в сексуалното желание
и честотата на сексуалната активност при възрастните хора, тенденцията може би е
преувеличена от кохортни ефекти. Ново поколение от възрастни, свикнали да
разглеждат положително сексуалността, вероятно ще е по-активно сексуално. В
изследване с интервюта всички по-възрастни хора със сексуален партньор приписват
поне известна значимост на секса, а над една трета го оценяват като „много“ или
„изключително“ важен (Gott & Hinchliff, 2003). Същото обобщение, което обсъдихме за
средата на живота, е приложима и в края му: добрият секс в миналото прогнозира
добър секс в бъдещето.
Твърде често половият акт се използва като единствена мярка за сексуалната
активност - обстоятелство, което съдейства за тясно гледище за доставящия
удоволствие секс. Дори и в най-напреднала възраст сексуалността е много по-широка
от самия полов акт - да изпитваш чувственост, да се наслаждаваш на близкото
другарство и да си обичан и желан (Hodson & Skeen,
1994). И мъже, и жени в напреднала възраст споделят, че мъжът обикновено е този,
който прекратява сексуалното взаимодействие (Pedersen,
1998). В култура, която подчертава ерекцията като необходима за секса, мъжът може
да се оттегли от всякаква еротична активност, когато открие, че ерекциите се
постигат по-трудно и трябва да измине повече време между тях.
Нарушения, които възпрепятстват кръвоснаб-дяването на пениса - най-често
разстройства на автономната нервна система, сърдечносъдови болести и диабет, - са
отговорни за намаляването на сексуалността при по-възрастните мъже. Тютюнопушенето,
прекомерната консумация на алкохол и различни лекарствени медикаменти също водят до
влошено сексуално изпълнение. При жените лошото здраве и отсъствието на партньор са
основни фактори, които намаляват сексуалната активност (Gott & Hinchliff, 2003;
Kellett, 2000). Тъй като половото съотношение все повече е в полза на жените,
хетеросексуалните жени в напреднала възраст имат все по-малко възможности за
сексуални срещи.
В повечето племенни и селски култури сексуалната активност сред възрастните е
очаквана и е често срещана за мъжете и жените до много напреднала възраст (Winn &
Newton, 1982). В западните страни обаче сексът в старостта чес-
549
то се натъква на неодобрение. Образователните програми, информиращи хората в
напреднала възраст за нормалните, свързани с възрастта промени в сексуалното
функциониране и подпомагащи становище за секса като дейност, продължаваща през
цялата средна възраст, подпомагат положителни сексуални нагласи (Hillman &
Strieker, 1994). В домовете за възрастни хора образоването на грижещите се е
жизненоважно за гарантиране на правата на обитателите им на личен живот, уединение
и други жилищни условия, които позволяват сексуална експресия (Hajjar & Kamel,
2004).
Инвалидност
Болестите и инвалидността се покачват с наближаване на края на жизнения цикъл.
Сравнете смъртността, показана на фигура 17.3, с тази на фигура 15.2 на стр. 484 и
ще видите, че сърдечносъдовите болести и ракът - болести, които обсъдихме в
петнадесета глава - се увеличават съществено от средата към края на живота и
остават водещите причини за смъртността. Както и преди, смъртността от
сърдечносъдови болести и рак е по-голяма за мъжете, отколкото за жените, макар че
половите различия намаляват с увеличаване на възрастта (Statistics Canada, 2002f;
U. S. Census Bureau, 2006b).
Дихателните болести също рязко се повишават в късната зряла възраст. Тъй като най-
дълго живеещите хора трябва да избягват хронични болести или са отслабени от тях,
имунната система в крайна сметка се натъква на инфекция, с която не може да се
пребори. Следователно мно-
зина от наи-възрастните са податливи на една от повече от 50-те възпаления на белия
дроб, класифицирани като пневмония. Лекарите препоръчват хората над 65 години да се
ваксинират срещу най-често срещания тип.
Четвъртият по честота убиец при възрастните е инсултът. Той се причинява от
кръвоизлив или блокиране на кръвоснабдяването в мозъка и е основна причина за
инвалидност в късната зрялост, а след 75 години - за смърт. Други болести са по-
редки убийци, но ограничават способността на човека в напреднала възраст да живее
пълноценно и независимо. Остеопорозата, обсъдена в петнадесета глава, продължава да
се повишава в късната зряла възраст: спомнете си, че тя засяга мнозинството от
мъжете и жените след 70-годишна възраст. Друго разстройство - артритът - усложнява
физическите ограничения на мнозина възрастни. Диабетът, започнал в зряла възраст, и
непреднамерените наранявания също се увеличават. В следващите части ще разгледаме
последните три заболявания.
И накрая: трябва да се помни един важен пункт, докато обсъждаме физическите и
умствените нарушения на късната зряла възраст: фактът, че тези заболявания са
свързани с възрастта, не означава, че са причинени изцяло от остаряването. За да
изяснят това разграничение, някои експерти разграничават първично стареене (друг
термин за биологичното стареене), или генетично повлияни нарушения, които засягат
всички представители на нашия биологичен вид и се осъществяват дори в контекста на
цяло-стно добро здраве, и вторично стареене - дегенерация, дължаща се на
наследствени дефекти и
Фигура 17.3. Водещи причини за смъртността сред хората на 65 и повече години в САЩ
и Канада
В късната зряла възраст сърдечносъдовите болести са водещата причина за смъртността
при мъжете и жените, следвани от рака. Дихателните болести и инсултите също отнемат
живота на много възрастни. Забележете, че смъртността от всички причини и особено
сърдечносъдовите болести е по-малка при канадките, отколкото при американките.
Сърдечносъдовите болести при мъжете също демонстрират по-добна тенденция.
(Адаптирано от Statistics Canada, 2002f; U. S. Census Bureau, 2006b.)
550
отрицателни фактори на средата, например лошо хранене, липса на физически
упражнения, болест, злоупотреба с вещества, замърсяване на средата и психичен
стрес.
В цялата книга видяхме, че е трудно да се разграничи първичното от вторичното
стареене. В един или друг момент вие несъмнено сте срещали немощен възрастен човек
- лице с крайна нестабилност, който демонстрира почти изчезнала мускулна маса,
отслабване, много тежки проблеми с подвижността и може би когнитивни нарушения.
Немощността включва отслабено функциониране на различни органи и телесни системи,
което много сериозно пречи на всекидневната компетентност и оставя възрастния човек
много уязвим пред инфекции, екстремални високи и ниски температури или наранявания
(Fried et al., 2004). Макар че първичното стареене допринася за немощността,
изследователите са съгласни, че вторичното остаряване играе по-голяма роля чрез
генетичните разстройства, нездравословния начин на живот и хроничните болести
(Bortz, 2002; Hogan, MacKnight, & Bergman, 2003). Сериозните заболявания, които ще
обсъдим сега, са основен източник на немощ-ност сред хората в напреднала възраст.
Артрит. От 50-те си години Рут усеща лека сутрешна вдървеност във врата, гърба,
бедрата и коленете. През 60-те си години развива костни подутини по ставите на
пръстите. С минаването на годините преживява периодични подувания на ставите и
известна загуба на гъвкавост - промени, които влияят върху способността ѝ да се
движи бързо и лесно.
Артритът е заболяване на възпалени, болезнени, вдървени и понякога оттекли стави и
мускули, и става по-често срещано в късната зряла възраст. Появява се в няколко
форми. Рут има остеоартрит - най-често срещания тип, който включва дегенериращ се
хрущял в края на костите на често използваните стави. Известен и като „артрит на
износването“ или „дегенеративна ставна болест“, той е една от няколкото свързани с
възрастта инвалидности, в които годините употреба имат значение. Като че ли
съществува генетична предразположеност, но болестта обикновено не се появява преди
40-те и 50-те години. В често използваните стави хрущялът в края на костите, който
намалява триенето по време на движение, постепенно дегенерира. Или пък
затлъстяването оказва анормален натиск върху ставите и уврежда хрущяла. Почти
всички по-
възрастни хора демонстрират някаква степен на остеоартрит на рентгеновите снимки,
въпреки че съществуват индивидуални различия в тежестта (Fajardo & Di Cesare,
2005).
За разлика от остеоартрита, който ограничава определени стави, ревматоидният артрит
включва цялото тяло. Автоимунна реакция води до възпаление на свързващата тъкан и
особено мембраните, които „смазват“ ставите, водейки до ця-лостна вдървеност,
възпаление и болки. Тъканта в хрущяла обикновено расте, увреждайки заобикалящите
сухожилия, мускули и кости. Резултатът е деформирани стави и често сериозна загуба
на подвижност. Понякога са засегнати и други органи, например сърцето и белите
дробове. По света около 2% от хората в напреднала възраст имат ревматоиден артрит
(Rasch et al., 2003).
Като цяло, инвалидността, дължаща се на артрит, засяга 45% от американците и 34% от
канадците над 65-годишна възраст и се повишава умерено с възрастта. Сред
американките и канадките процентът е по-голям и се увеличава рязко с възрастта:
около 50% от 65-до 84-годишните и 70% от тези над 85 години са засегнати (Health
Canada, 2003c; U. S. Census Bureau, 2006b). Причината за половите различия е
неясна. Макар че ревматоидният артрит може да се развие на всяка възраст, случаите
зачестяват след 60-ата година. Може да се дължи на късно появяващ се генетичен
дефект в имунната система; изследвания с близнаци разкриват силен принос на
наследствеността. Еднояйчни близнаци обаче се различават много по тежестта на
заболяването, което сочи, че имат значение все още неизвестни фактори от средата.
Ранното лечение с нови, силни противовъзпалителни лекарства може да забави
развитието на болестта (Lee & Weinblatt, 2001).
Управлението на артрита изисква баланс на почивка, когато болестта се изостри,
болкоуспо-кояващи и физическа активност, включваща внимателно протягане на всички
мускули, за да се поддържа подвижността. Два пъти седмично 84-годишната Рут ходи на
физически упражнения във вода. За два месеца симптомите ѝ намаляват и тя вече не се
нуждае от проходилка (Kettunen & Kujala, 2004). С правилното аналгетично лекарство,
защита на ставите и промени в начина на живот много хора с едната или другата форма
на болестта водят дълъг, продуктивен живот. Ако бедрената или коленната става са
тежко увредени или деформирани, могат да се коригират хирургически или да бъдат
заменени с пластмасови или метални стави.
551
Диабет. След консумиране на храна тялото я разгражда, освобождавайки глюкоза
(основния енергиен източник за клетъчната активност) в кръвообращението. Инсулинът,
произвеждан от панкреаса, поддържа концентрацията на глюко-зата в определени
граници, като стимулира мускулните и мастните клетки да я абсорбират. Когато тази
система на баланса се провали или защото няма достатъчно инсулин, или защото
телесните клетки станат нечувствителни към него, резултатът е диабет, започващ в
зряла възраст (известен и като diabetes mellitus). С течение на времето анормално
високата кръвна захар уврежда кръвоносните съдове, увеличавайки риска от инсулт,
инфаркт, проблеми с кръвообращението в краката и увреждане на очите, бъбреците и
нервите. В няколко лонгитюдни изследвания диабетът се свързва с по-бърза когнитивна
дегенерация при възрастните и повишен риск от болест на Алцхаймер - връзка, към
която ще се върнем, когато говорим за болестта на Алцхаймер (Arvanitakis et al.,
2004; Logroscino, Kang, & Grodstein, 2004; Yaffe et al., 2004a).
От средната към късната зряла възраст процентът на диабет с начало в зряла възраст
се удвоява: той засяга около 10% от възрастните в САЩ и Канада (Lindsay, 1999; U.
S. Census Bureau, 2006b). Диабетът се предава в семействата, подсказвайки, че
участва наследствеността. Обездвижеността и мастните натрупвания в коремната област
силно увеличават риска. По-висок процент на диабет с начало в зряла възраст (диабет
от тип 2) се откриват при афроамери-канците, американците от мексикански произход и
туземното население в Канада поради едновременно генетични причини и фактори от
средата, включително начин на хранене, богат на мазнини, и затлъстяване, свързано с
бедността.
Лечението на диабета от тип 2 изисква промени в начина на живот, включително
внимателно контролиран начин на хранене, редовни упражнения и отслабване (Willy &
Singh, 2003). Подпомагайки абсорбирането на глюкозата и намаляването на мастните
натрупвания в коремната област, физическата активност намалява болестните симптоми.
Непреднамерени наранявания. На 65 години и след това смъртността от непреднамерени
наранявания е в своя пик - повече от два пъти по-голяма от тази в юношеството и
ранната зряла възраст. Пътнотранспортните произшествия и паданията са основните
виновници.
Инциденти с МПС. Хората в по-напреднала възраст по-често нарушават правилата на
пътя, имат повече инциденти и фатални случаи на измината с кола миля, отколкото
която и да е друга възрастова група с изключение на шофьорите под 25-годишна
възраст. Високият процент на нараняванията се запазва, макар че много възрастни
хора ограничават шофирането, след като забележат, че способността им да шофират
безопасно намалява. Жените е по-вероятно да предприемат тези превантивни стъпки
(Silvi, 2004; U. S. Census Bureau, 2006b).
Колкото по-големи са трудностите на възрастните хора със зрителната преработка,
толкова по-голям е процентът на нарушенията на правилата на движение и катастрофите
(Wood, 2002). В сравнение с младите водачи възрастните е по-малко вероятно да
шофират бързо и безразсъдно, но е по-вероятно да не успеят да обърнат внимание на
пътните знаци, да спазят предимството или да завиват правилно. Те често се опитват
да компенсират трудностите си, като са по-внимателни. Забавеното време на реакция,
намалената способност за селективно обръщане на внимание и ангажиране в две
дейности едновременно, и възникващата в резултат нерешителност също представляват
опасност (De Raedt & Ponjaert-Kristoffersen, 2000). Възрастните са в голям риск от
сблъсъци на натоварени кръстовища и в други сложни ситуации на пътя.
Въпреки това те се опитват да шофират до колкото е възможно по-напреднала възраст.
Отказът от шофиране води до загуба на свобода, контрол над живота си и самооценка
(Wood,
2002). Специално обучени консултанти за реха-билитация на шофьорите - свързани с
болници, агенции за издаване на свидетелства за правоуправление или американските
областни агенции по остаряване (вж. Втора глава) - могат да подпомогнат възрастният
човек да запази способността си да шофира, да осигуряват обучение на шофьорите или
да консултират възрастните хора как да уредят други възможности за транспорт.
Възрастните представляват повече от 30% от пешеходците, починали при пътен инцидент
(Transport Canada, 2001; U. S. Census Bureau, 2006b). Често причината са объркващи
кръстовища и особено светофари, които не дават на възрастните достатъчно време, за
да стигнат до другата страна на улицата.
Падания. Един ден Рут пада на стълбите към мазето и остава да лежи там със счупен
глезен,
552
докато Уолт се прибира у дома час по-късно. Падането на Рут е от водещия тип
инциденти сред хората в напреднала възраст. Около 30% от възрастните над 65 г. и
40% от тези над 80 г. са падали през последната година. Нарушения в зрението,
слуха, подвижността и когнитивното функциониране, както и развитието на определени
хронични болести (например артрит) увеличават риска от падане в късната зряла
възраст. Заради отслабените кости и трудностите в безопасното падане сериозни
наранявания настъпват в около 10% от времето. Сред най-честите са фрактурите на
бедрената става (Marks et al.,
2003). Те се увеличават 20 пъти от 65 до 85 години и са свързани с 10-до 20-
процентно увеличение на смъртността. От тези, които оцеляват, половината никога не
възстановяват способността да ходят без чужда помощ (U. S. Department of Health and
Human Services, 2005c).
Падането може да влоши здравето индиректно, като събуди страха от падане. Почти
половината от хората в напреднала възраст, които са падали, признават, че
целенасочено избягват дейности, защото се страхуват да не паднат отново (Health and
Disability Research Institute, 2006). По този начин падането може да ограничи
подвижността и социалните контакти, подкопавайки както физическото, така и
психичното благополучие. Макар че активният начин на живот може да излага
възрастните на повече ситуации, които могат да причинят падане, ползите за здравето
от активността далеч надделяват риска от сериозно нараняване заради падане.
Умствени нарушения
Нормалната, свързана с възрастта смърт на клетките в мозъка, описана по-рано, не
води до загуба на способността човек да се ангажира във всекидневни дейности.
Когато обаче клетъчната смърт и структурните и химическите аномалии са дълбоки, се
появява сериозна деградация на умствените и моторните функции.
Деменцията се отнася до набор от разстройства, появяващи се почти изцяло в
напреднала зряла възраст, при които много аспекти на мисленето и поведението са
толкова влошени, че всекидневните дейности са нарушени. Деменцията засяга
възрастните от двата пола приблизително в еднаква степен. Около 1 % от хората в 60-
те си години са засегнати; процентът се увеличава ста-билно с възрастта,
повишавайки се рязко след 75 г., докато стигне около 50% при хората на 85
и по-възрастни - тенденция, която важи за Канада, САЩ и другите западни страни
(Beers, 2006; Berr, Wancata, & Ritchie, 2005; Matthews & Brayne, 2005). Макар че
процентът на деменцията е сходен за всички социоикономически групи и повечето
етнически малцинства, афроаме-риканците са в по-голям риск - резултат, който ще
обсъдим след малко (Alzheimer’s Association, 2006).
Идентифицирани са около дузина типове де-менция. Някои са обратими с правилното
лечение, но повечето са необратими и нелечими. Някои форми, например болестта на
Паркинсон1, включват нарушения в подкоровите мозъчни зони (примитивни структури под
кората на главния мозък), които често засягат и мозъчната кора и в много случаи
водят до мозъчни аномалии, наподобяващи болестта на Алцхаймер (Papapetro-poulos et
al, 2005). В голямото мнозинство от случаите на деменция обаче прогресивното
увреждане засяга само мозъчната кора. Кортикална-та деменция е два вида: болест на
Алцхаймер и цереброваскулаторната (съдова) деменция.
Болест на Алцхаймер. Когато Рут води 79-годишната Айда на балет - събитие, което
двете сестри очакват с нетърпение всяка година, забелязва промяна в поведението на
сестра си. Айда, която е забравила за ангажимента, реагира гневно, когато Рут
пристига на вратата ѝ, без преди това да се обади. Шофирайки до театъра, който е в
непозната част на града, Айда се губи, но през цялото време настоява, че идеално
знае пътя. Когато светлините угасват и оркестърът започва да свири, Айда говори на
висок глас и шумно рови в чантата си.
- Шшшшшшш! - чуват се десетки гласове от съседните места.
- Това е просто музика! - сопва се Айда с пълно гърло. - Човек може да си говори
колкото си ще, докато не започне танцът.
Рут е изумена и засрамена от поведението на някога социално чувствителната си
сестра.
Шест месеца по-късно Айда е диагностицирана с болест на Алцхаймер - най-често
срещаната форма на деменция, при която структурна-та и химическата деградация на
мозъка е свързана с постепенна загуба на много аспекти на мис-
1 При болестта на Паркинсон невроните в част от мозъка, които контролират
мускулните движения, деградират. Симптомите включват тремор, тътреща се походка,
загуба на лицево изражение, вдървеност на крайниците, трудности с поддържане на
равновесието и прегърбена поза.
553
ленето и поведението. Болестта на Алцхаймер отговаря за 60% от всички случаи на
деменция и в по-напреднала възраст - дори за още по-голям процент. Приблизително 8
до 10% от хората над 65 години имат разстройството. От тези над 80 г. близо 45% са
засегнати. Всяка година около 5% от всички смъртни случаи сред хората в напреднала
възраст - 60 000 в САЩ и 6500 в Канада -включват болестта на Алцхаймер (U. S.
Department of Health and Human Services, 2005n).
Симптоми и причина за болестта. Най-ранните симптоми често са тежки паметови
проблеми - забравяне на имена, дати, ангажименти, познат маршрут или необходимостта
да се изключи кухненската печка. Първоначално най-влошена е паметта за скорошни
събития, но при настъпване на сериозна дегенерация, възпроизвеждането на далечни
събития и такива базисни факти като време, дата и място, изчезва. Погрешните
преценки поставят човека в опасност. Например Айда настоява да шофира, след като
вече не е компетентна да го прави. Появяват се и личностни промени: загуба на
спонтанност и веселост, тревожност в отговор на несигурност, създадена от умствени
проблеми, агресивни изблици, намалена инициатива и соци-ално отдръпване. Депресията
също често се появява в началната фаза на болестта на Алцхаймер и при други форми
на деменция и се влошава в течение на времето (Espiritu et al., 2001; Zubenko et
al., 2003).
C напредването на болестта, уменията и целенасочените движения се дезинтегрират.
Когато Рут води Айда у дома, трябва да ѝ помогне да се съблече, да се изкъпе, да се
нахрани, да си измие зъбите и (в крайна сметка) да отиде до и да използва
тоалетната. Сънят на Айда е нарушен от налудности и въображаеми страхове. Тя често
се буди през нощта и блъска по стената, настоявайки, че е време за вечеря, или
крещи, че някой я души. С течение на времето Айда губи способността да разбира
речта и да говори. Когато мозъкът ѝ престава да преработва информацията, вече не
може да разпознава обекти и познати хора. През последните месеци Айда става все по-
уязвима на инфекции, изпада в кома и умира.
Ходът на болестта на Алцхаймер силно варира: от една до 15 години. Средната
продължителност на живота за 70-годишен мъж с болестта е около 4.5 години, а за 70-
годишна жена -около 8 години (Larson et al., 2004).
Деградация на мозъка. Диагнозата болест на Алцхаймер се поставя чрез изключване:
след изключване на други причини за деменцията чрез физически преглед и
психологическо тестиране - подход, чиято точност е над 90%. За да потвърдят
диагнозата, лекарите изследват мозъка след смъртта за набор от аномалии, които или
причиняват, или са резултат от болестта (Heinz & Blass, 2002). В близо 90% от
случаите обаче апаратите за образна диагностика (магнитен резонанс и позитронно-
емисионни томографи), които дават триизмерни образи на обема на мозъка и
активността му, прогнозират дали възрастни, които все още не демонстрират симптоми,
ще получат потвърждение на болестта на Алцхаймер postmortem (Lerch et al., 2005;
Rusinek et al, 2004).
Две основни структурни промени в мозъчната кора, особено в зоните на паметта и
разсъжденията, са свързани с болестта на Алцхаймер. Появяват се вътрешни неврони,
неврофибри-ларни възли - кълба от оплетени нишки, които са продукт на колабирали
нервни структури. Външни неврони, амилоидни плаки - плътни натрупвания на влошен
протеин, наречен ами-лоид, заобиколени от буци мъртви нерви и гли-ални клетки, също
се идентифицират. Макар че някои неврофибриларни възли и амилоидни плаки присъстват
в мозъка на нормални хора в средна и напреднала възраст и се увеличават с
възрастта, те са много по-многобройни при жертвите на болестта на Алцхаймер.
Новите резултати подсказват, че основен виновник за болестта може да е анормалното
разпадане на амилоида в невроните и че плаките отразяват усилието на мозъка да
изхвърли вредните амилоиди от нервните клетки (Cleary et al., 2005; National
Institute on Aging, 2005). При жертвите на болестта на Алцхаймер и тези на болестта
на Паркинсон се появяват нарушения в ключова нервна структура, отговорна за
откъсването и изхвърлянето на анормалните протеини (Ding et al., 2004). Тези
увредени протеини (включително амилоиди) се натрупват до токсични нива,
предизвиквайки клетъчно увреждане и смърт.
Тъй като огромен брой неврони умират и обемът на мозъка се свива, нивата на
невротран-смитерите - жизненоважни за комуникационна-та система на мозъка - спадат.
Разрушаването на невроните, освобождаващи невротрансмите-ра ацетилхолин, включен в
пренасянето на съобщенията между отдалечените зони на мозъка, допълнително нарушава
възприятието, паметта,
554
разсъжденията и преценките. Спадът в серото-нина - невротрансмитер, който регулира
възбудата и настроението, може да допринася за разстройствата на съня, агресивните
изблици и депресията (Lanctot et al., 2002; Mintzer, 2001).
Рискови фактори. Болестта на Алцхаймер е два типа: фамилна, която се предава в
семейството, и спорадична, която няма очевидна семейна история. Фамилната болест на
Алцхаймер по принцип има ранно начало (преди 65 г.) и напредва по-бързо, отколкото
по-късно появяващия се спорадичен тип. Изследователите са идентифицирали гени на
хромозоми 1, 14 и 21, включени в производството на вреден амилоид, които са
свързани с фамилната болест на Алцхаймер. Във всеки случай анормалният ген е
доминантен; ако той присъства само в една от двойките гени, наследени от
родителите, човекът ще развие болест на Алцхаймер с ранно начало (Heinz & Blass,
2002; National Institute on Aging, 2005). Спомнете си, че хромозома 21 участва в
синдрома на Даун. Хората с това хромозомно разстройство, които оцелеят след 40-ата
си година, почти винаги имат мозъчни аномалии и симптоми на болестта на Алцхаймер.
Наследствеността играе роля и в спорадична-та болест на Алцхаймер чрез соматична
мутация. Около 50% от хората с тази форма на болестта имат анормален ген на
хромозома 19, който води до прекомерни нива на АроЕ4 - кръвен протеин, който
пренася холестерола в тялото. Изследователите вярват, че голямата концентрация на
АроЕ4 влияе върху изразяването на гена, включен в регулирането на инсулина.
Недостигът на инсулин и възникващото натрупване на глю-коза в кръвообращението
(състояния, които -когато са екстремни, водят до диабет) са свързани с мозъчно
увреждане и до анормално голямо натрупване на амилоид в мозъчната тъкан (Convit et
al., 2003; National Institute on Aging, 2005; Zhao et al., 2004). В съответствие с
тези резултати хората в напреднала възраст с диабет имат 65% увеличен риск от
развитие на болестта на Алцхаймер (Arvanitakis et al., 2004).
Днес анормалният ген АроЕ4 е най-известният рисков фактор за спорадична болест на
Алцхаймер. Въпреки това много жертви на болестта не демонстрират известен генетичен
маркер, а някои с гена АроЕ4 не развиват болестта. Натрупват се доказателствата за
ролята на различни други фактори, включително прекомерни мазнини в храната,
сърдечносъдова болест и инсулт
(Koistinaho & Koistinaho, 2005; Korf et al, 2004; Kruman et al., 2005; Schneider et
al., 2004; Yaffe et al., 2004b). Нараняване на главата - чрез ускоряване на
деградацията на амилоида - също може да увеличава риска от болестта на Алцхаймер,
особено при хората с ген АроЕ4 (Jellinger,
2004).
Големият процент случаи на болестта на Алцхаймер и другите форми на деменция при
афро-американците в напреднала възраст, илюстрира сложността на потенциалните
причини. В сравнение с афроамериканците жителите на провинция Йоруба в Нигерия
демонстрират много по-малко разпространение на болестта и никаква връзка между нея
и гена АроЕ4 (Gureje et al., 2006). Някои изследователи издигат хипотезата, че
смесените бракове с бели е повишил генетичния риск сред афроамериканците и че
фактори от средата са превърнали риска в реалност (Hendrie, 2001). В Йоруба в
Нигерия не консумират почти никакви мазнини, а начинът на хранене на
афроамериканците е много богат на мазнини. Консумирането на мазни храни увеличава
вероятността генът АроЕ4 да доведе до болест на Алцхаймер. Колкото повече мазнини
се консумират и колкото по-високо е нивото на „лошия“ хо-лестерол (липопротеини с
малка плътност) в кръвта, тожова повече са случаите на болест на Алцхаймер (Evans
et al., 2000; Hall et al., 2006).
Предпазни фактори. Изследователите проверяват както медикаментозни, така и немеди-
каментозни подходи към предотвратяването или забавянето на развитието на болестта
на Алцхаймер. Различни фактори, за които някога се е смятало, че са защитни -
хормонална терапия при жените (вж. петнадесета глава), витамини В и Е и добавки с
фолат, и противовъзпалителни лекарства - са давали противоречи резултати (National
Institute on Aging, 2005). „Средиземноморската диета“, подчертаваща рибата, ненаси-
тените мазнини (зехтина) и умерената консумация на червено вино - е свързана с 60-
процент-но намаление на случаите на болестта на Алцхаймер и също с намаляване на
цереброваскуларна-та деменция (към която ще се обърнем след малко). Тези храни
съдържат мастни киселини и други вещества, които способстват за поддържане на
сърдечносъдовата система, и освен това подпомагат здравето на нервните структури
(Panza et al., 2004).
Образованието и активният начин на живот също изглеждат благотворни. В сравнение с
по-
555
малко образованите си връстници, хората в напреднала възраст с по-високо
образование демонстрират наполовина по-малко случаи на болестта на Алцхаймер (Qiu
et al., 2001). Някои изследователи смятат, че образованието води до повече синапсни
връзки, които действат като ког-нитивен резерв, давайки на остаряващия мозък по-
голяма толерантност към нарушението, преди то да премине границата към умствената
инвалидност (Seemanetal, 2005). Ангажирането в социални дейности и хобита в
напреднала възраст също намалява риска от болестта на Алцхаймер и от деменция по
принцип, може би чрез стимулиране на растежа на синапси и запазвайки по този начин
когнитивното функциониране (Verghese et al., 2003; Wang et al., 2002). И накрая,
интензивността и разнообразието на физическата активност са свързани с намален риск
от болест на Алцхаймер и цереброваску-ларна деменция (Laurin et al., 2001; Podewils
et al., 2005). Всички тези ползи обаче се намаляват в присъствието на гена АроЕ4.
Помагане на жертвите на болестта на Алцхаймер и грижещите се за тях. Когато
болестта на Алцхаймер на Айде се влошава, лекарят предписва лек седатив и
антидепресант, за да помогнат за контролиране на поведението ѝ. Лекарствата, които
ограничават разпада на не-вротрансмитера ацетилхолин, също редуцират симптомите на
деменцията (National Institute on Aging, 2005).
След като няма лекарство, което да излекува болестта, семейните интервенции
гарантират най-доброто възможно адаптиране за жертвата на болестта на Алцхаймер,
брачния партньор и другите роднини. Грижещите се за човек с деменция посвещават
значително време на грижите и преживяват по-силен стрес, отколкото хората, грижещи
се за възрастни с други нарушения (Огу et al., 2000). Те имат нужда от помощ и
насърчение от членовете на разширеното семейство, приятелите и агенциите в
общността. Карето „Социални въпроси“ описва интервенции за грижещите се в
семейството. Освен тези стратегии избягването на драматични промени в жилищните
условия, например преместване на ново място, преподреждане на мебелите или промяна
на всекидневните рути-ни, помага на възрастните с болест на Алцхаймер да се
чувстват възможно най-сигурно в ког-нитивен свят, който се разпада.
Цереброваскуларна деменция. При церебро-васкуларната деменция поредица от мозъчни
инсулти оставя зони с мъртви мозъчни клетки, предизвиквайки постъпателна
дегенерация на умствените способности, като всяка стъпка се осъществява веднага
след инсулта. Около 20% от всички случаи на деменция в западните страни са
цереброваскуларни, а около 10% се дължат на комбинация от болест на Алцхаймер и
многократни инсулти (Kalaria, 2002).
Наследствеността индиректно влияе върху це-реброваскуларната деменция чрез
хипертония, сърдечносъдова болест и диабет - всяка от тези болести увеличава риска
от инсулт. Влиянията от средата, включително тютюнопушене, консумация на големи
количества алкохол, прием на много сол, ограничен протеин в храната, затлъстяване,
обездвижване и психичен стрес, също повишават риска от мозъчен инсулт (Roman,
2003).
Заради податливостта си на сърдечносъдови болести повече мъже, отколкото жени
страдат от цереброваскуларна деменция към края на 60-те си години. Жените не са в
особено голям риск докъм 75-годишна възраст (Sachdev, Brodaty, & Looi, 1999).
Болестта освен това варира в отделните страни. Например смъртните случаи вследствие
на мозъчен инсулт са голям брой в Япония. Въпреки че начинът на хранене с
ограничени мазнини намалява риска от сърдечносъдови болести при японците, приемът
на голямо количество алкохол и сол, както и диета, бедна на животински протеин,
увеличават риска от инсулт. След като японската консумация на алкохол и сол
намалява, а приемът на месо се увеличава през последните десетилетия, процентът на
цереброваскуларна деменция и причинена от инсулт смърт пада (Goldman & Takahashi,
1996). Той обаче остава по-висок в сравнение с другите развити страни.
Макар че Япония представя уникална, противоречива картина (там сърдечносъдовите
болести са малко, а инсултите - много), в повечето случаи цереброваскуларната
деменция се причинява от атеросклероза. Превенцията е единственият ефективен начин
за ограничаване на болестта. Случаите на цереброваскуларна деменция са намалели
през последните 20 години до голяма степен в резултат на намаляване на
сърдечносъдовите болести и по-ефективните методи за предотвратяване на мозъчен
инсулт (U. S. Department of Health and Human Services, 2005g). ►
556
Интервенции за полагащи грижи за хора в напреднала възраст с деменция
Маргарет, съпруга и полагаща грижи за 71-годишен пациент с болест на Алцхаймер,
изпраща отчаян зов до водещ рубрика за съвети в местния вестник: „Съпругът ми не
може да се храни или къпе сам, не може да говори с никого или да иска помощ. Аз
трябва непрекъснато да предугаждам нуждите му. Моля ви, помогнете. Накрая на силите
си съм.“
Ефектите от болестта на Алцхаймер са опустошителни не само за жертвите на болестта,
но и за членовете на семейството, които се грижат с ограничена или никаква външна
помощ. Грижите при тези условия са наречени „36-часов ден“. Макар че мнозинството
полагащи грижи у дома са на средна възраст, според оценките 15 до 25% са хора в по-
напреднала възраст, които се грижат за брачен партньор или остаряващ родител. Една
трета от тези хора са в лошо здра-вословно състояние, но въпреки това броят часове,
посветени на грижите, се увеличава с възрастта на полагащия грижите (Chappell et
al., 2003; Family Caregiver Alliance, 2005). Членовете на семейството, които
надскачат капацитета си, подлагат на риск соматичното и умственото си здраве и
рискуват ранна смърт (Schultz & Beach, 1999; Sorensen & Pinquart, 2005).
Повечето общности предлагат интервенции, проектирани да подкрепят грижещите се в
семейството, но те трябва да се разширят и да стават по-рентабилни. Тези, които
вършат най-добра работа, започват преди полагащите грижи да са смазани, и адресират
множество потребности: познания, стратегии за справяне, умения за полагане на грижи
и отдих.
Познания. Практически всички интервенции се опитват да обогатят познанията за
болестта, предизвикателствата пред полагането на грижи и наличната помощ в
общността. Познанията обикновено се представят в курсове. В един новаторски подход
обаче в домовете на полагащите грижи са инсталирани компютри, позволяващи им да
имат достъп до бази данни с богата информация за полагането на грижи (Brennan,
Moore, & Smyth, 1991).
Стратегии за справяне. Много интервенции учат полагащите грижи и на стратегии за
решаване на всекидневни проблеми за управление на поведението на зависимия
възрастен
човек заедно с техники за справяне с отрицателните мисли и чувства, например
негодувание от необходимостта да се осигуряват непрекъснати грижи. Това става чрез
групи за подкрепа, индивидуална терапия и курсове по „справяне с фрустрацията“. В
едно изследване интервениращите оценяват настоящите стратегии за справяне на
полагащите грижи и осигуряват индивидуализиран тренинг с по-ефективни техники. В
сравнение с контролна група без интервенция обучените полагащи грижи се чувстват
по-малко обременени и депресирани, а техните пациенти се ангажират в по-малко
притесняващи поведения - ползи, които се наблюдават три месеца след интервенцията
(Marriott et al., 2000).
Умения за полагане на грижи. Полагащите грижи имат полза от уроци как да общуват с
хора в напреднала възраст, които вече не могат да се справят с всекидневните
задачи, например разсейване, а не мъмрене, когато човекът задава един и същ въпрос
отново и отново, търпеливо реагиране с напомняне и списъци, когато човекът обвинява
другите за проблемите с паметта си, и въвеждане на приятни дейности, например
музика и детски телевизионни програми с бавно темпо, които намаляват възбудата.
Интервенциите, които учат на комуникационни умения, намаляват проблемното поведение
на възрастния човек и в резултат могат да повишат чувството на Аз-ефективност на
полагащия грижите (Bourgeois ec al., 1997).
Отдих. Полагащите грижи обикновено казват, че отдихът - време, свободно от полагане
на грижи - е помощта, от която се нуждаят най-много. Въпреки това, дори когато
общността предлага възможности за отдих, например като дневни грижи за възрастни
хора или временно заместване на грижите в институция, полагащите грижи не са
склонни да ги използват заради цена-та, притесненията за приспособяването на
възрастния човек и вината. Същевременно отдихът поне два пъти седмично за няколко
часа подобрява соматичното и психичното здраве, като позволява на полагащите
грижите да поддържат приятелствата си, да се наслаждават на приятни дейности и да
поддържат балансиран живот (Lund & Wrighc, 2001; Zaric ec al., 1998).
Многоаспектни интервенции. Многоаспект-ните интервенции, които са индивидуализирани
557
спрямо уникалните потребности на полагащите грижи, имат съществено значение в
живота им (Kennec, Burgio, & Schultz, 2000). Инициативата Resources for Enhancing
Alzheimer’s Caregiver Health (REACH; Ресурси за подобряване на здравето на
полагащите грижи) е оценка на девет „активни“ програми за интервенция, всяка
включваща няколко или всички току-що писани съставки, срещу пет „пасивни“
интервенции, осигуряващи само информация и препращане към общински агенции. При
повече от 1200 участващи полагащи грижи тези, които получават шест ме-
сеца активна интервенция, споделят намалено бреме. Една програма, осигуряваща
семейна терапия у дома - чрез телефонна система, подпомагаща честата комуникация
между терапевта, полагащия грижите, членовете на семейството и други системи за
подкрепа - значително намалява депресивните симптоми на грижещия се (Giclin et al.,
2003; Schulcz et al., 2003). Грижещият се, носещ по-голяма отговорност - жените
срещу мъжете, тези с по-нисък социоикономи-чески статус срещу тези с по-висок,
съпрузи срещу несъпрузи - имат най-голяма полза.
► Погрешно диагностицирана и обратима деменция. Внимателното диагностициране на де-
менцията е от критично значение, защото други разстройства могат да се объркат с
нея. Някои форми на деменция могат да се лекуват, а няколко са и обратими.
Депресията е разстройството, което най-често се диагностицира погрешно като
деменция. Депресираният (но не и с деменция) човек в напреднала възраст вероятно ще
преувеличава умствените си трудности, докато лицето с деменция ги минимизира и не
осъзнава напълно ког-нитивните си дефицити. По-малко от 1% от хората над 65-годишна
възраст са тежко депресирани, а други 2% са умерено депресирани - проценти, които
са по-ниски от регистрираните при младите хора и тези на средна възраст (King &
Markus, 2000). Както ще видим в осемнадесета глава обаче, депресията се засилва с
възрастта, често е свързана със соматична болест и болка, и може да води до
когнитивно влошаване. Възрастните обаче е малко вероятно да търсят помощта на
специалист по психично здраве (Padgett et al., 1994). Това увеличава вероятността
депресията да се задълбочи и да се обърка с деменция.
Колкото повече остаряваме, толкова по-вероятно е да вземаме лекарства, които може
да имат странични ефекти, наподобяващи деменция. Например някои медикаменти за
кашлица, диария и гадене потискат невротрансмитера ацетилхо-лин, водейки до подобни
на болестта на Алцхаймер симптоми. Освен това някои болести могат да причинят
временна загуба на паметта и ког-нитивни симптоми. Лечението на подлежащата болест
облекчава проблема. И накрая, промените в средата и социалната изолация могат да
задействат влошаване на когнитивните функции (Gruetzner, 1992). Когато подкрепящите
връзки се възстановят, когнитивното функциониране обикновено се подобрява.
Здравни грижи
Професионалистите от здравеопазването и законодателите в индустриализираните страни
се притесняват от икономическите последици от бързото увеличаване на остаряващото
население. Повишаването на държавните разходи за здравеопазване и търсенето на
определени услуги в здравеопазването, особено дългосрочните грижи, са най-голям
проблем.
Цена на здравните грижи за хората в напреднала възраст. Възрастните на 65 години и
повече са точно 12% от северноамериканската популация, но отговарят за 30% от
държавните разходи за здравеопазване в САЩ и 44% в Канада (Esmail & Walker, 2005;
U. S. Census Bureau, 2006b). Според актуалните оценки цената на спонсорираното от
държавата здравно осигуряване, или Medicare, за възрастните ще се удвои към 2025 и
почти ще се утрои до 2050 г., когато поколението на бейби-бума достигне късната
зряла възраст и средната продължителност на живота се увеличи още повече (Social
Security and Medicare Board of Trustees, 2005).
Тъй като американската Medicare финансира само около половината от медицинските
нужди на възрастните хора, те харчат близо пет пъти повече от годишния си доход за
здравни грижи в сравнение с канадските им връстници - 19 срещу 4% (Lindsay, 1999;
U. S. Department of Health and Human Services, 2005n). И в двете страни Medicare
осигурява много по-малко подкрепа за дългосрочни грижи, отколкото се нуждаят хората
в напреднала възраст с инвалидност.
Дългосрочни грижи. Когато Айда се мести в дома на Рут, Рут си обещава никога да не
даде сестра си в институция. С влошаване на състоянието на Айда обаче и
здравословните пробле-
558
ми на самата Рут, не може да спази обещанието си. С нежелание Рут я настанява в дом
за възрастни хора.
Както показва фигура 17.4, напредналата възраст е силно свързана с използването на
дълговременни грижи извън дома и особено старчески домове. Сред разстройствата на
остаряването деменцията и особено болестта на Алцхай-мер най-често води до
настаняване в дом, следвана от артрит, фрактура на бедрената кост и инсулт (Agüero-
Torres et al., 2001).
Фигура 17.4. Увеличаване с възрастта на грижите в домове за възрастни хора в САЩ и
Канада
В двете страни изпращането в домове за възрастни се увеличава рязко с възрастта.
Канадските възрастни хора по принцип са финансово по-добре, отколкото американските
им връстници (вж. втора глава), което способства за обяснението на по-големия
процент канадци в двете по-възрастни групи, които живеят в такива домове. Друг
свързан фактор е по-дългата средна продължителност на живота в Канада. (Адаптирано
от Statistics Canada, 2002f; U. S. Department of Health and Human Services, 2005n.)
Като цяло само 5% от американците и 8% от канадците на възраст 65 години и повече
са ин-ституционализирани: около два пъти по-малко, отколкото в другите
индустриализирани страни, например Холандия и Швеция, които осигуряват по-щедро
публично финансиране на грижите в институция. В САЩ освен ако настаняването в дом
следва хоспитализация за остро заболяване, хората в напреднала възраст трябва да
плащат за него, докато ресурсите им се изчерпят. Тогава на помощ идва Medicaid
(здравните застраховки за бедните). Макар че повечето канадски провинции осигуряват
някакво покритие на дългосрочните грижи, то е ограничено (Council on Aging of
Ottawa, 2005). Както и в САЩ, само
когато възрастните са бедстващи, правителството покрива всички разходи.
Следователно най-голям процент от ползвателите на домове за възрастни хора в САЩ и
Канада са хора или с много ниски, или с високи доходи. Възрастните със средни
доходи и техните семейства е по-вероятно да се опитат да защитят спестяванията си
от изчерпване за скъпите грижи в домове за възрастни.
Използването на специализирани домове за възрастни също варира в различните
етнически групи. Например белите американци е почти два пъти по-вероятно от
афроамериканците да бъдат институционализирани. Големите, сплотени разширени
семейства означават, че над 70% от афроамериканците в напреднала възраст не живеят
сами, а над една трета живеят с порасналите си деца. По същия начин заради силното
чувство за отговорност за полагане на грижи на семейството възрастните от азиатски,
индиански и туземен произход в Канада използват домове за възрастни по-рядко,
отколкото белите в Северна Америка (Lindsay, 1999; Yaffe et al., 2002). Като цяло
обаче семействата осигуряват поне 60 до 80% от дългосрочните грижи в западните
страни. Както видяхме, семейства с различен етнически произход и социоикономически
статус с готовност се намесват, за да осигуряват грижи за възрастните.
За да се намали институционализацията на възрастните хора и свързаните с нея големи
разходи, някои експерти защитават алтернативи, например публично финансирана помощ
в дома за грижещите се за болен възрастен член на семейството (вж. шестнадесета
глава). Друга възможност е по-широкото разпространение на подпомагания живот -
рентабилно, подобно на дома жилищно настаняване за хора в напреднала възраст,
нуждаещи се от допълнителни грижи, които могат да подпомогнат автономията и
социалния живот - потенциални ползи, за които ще говорим и в осемнадесета глава.
Когато настаняването в дом за възрастни е най-добрият избор, могат да се
предприемат стъпки за подобряване на качеството на услугата. Например Холандия има
отделни институции, проектирани да отговарят на нуждите на пациенти с психични и
физически нарушения. Всеки възрастен човек, без значение колко инвалиди-зиран е,
има полза от възможностите да поддържа запазените силни страни и да придобива нови
умения, които могат да компенсират нарушенията. Сред институционализираните
възрастни
559
хора здравето, чувството на личен контрол, удовлетворяващите социални
взаимоотношения и смислените и приятни всекидневни дейности са силен прогностичен
фактор за удовлетворение от живота (Logsdon, 2000). Тези аспекти на живота са
изключително важни за възрастните хора навсякъде по света.
Приведете примери, сочещи, че както генетичните, така и факторите на средата
допринасят за болестта на Алцхаймер и цереброваскуларната деменция.
Мариса се оплаква на консултанта, че на 68 години съпругът ѝ Уендъл вече не е
инициатор на секс и не я гушка. Защо е възможно Уендъл да е прекратил сексуалното
взаимодействие? Какви интервенции - медицински и образователни -могат да помогнат
на Мариса и Уендъл?
Какви грижи са били полагани за възрастните, нуждаещи се от помощ във вашето
семейство? Как културата, личните ценности, финансовите средства, здравето и
другите фактори са повлияли на тези решения?
Оплакванията на Рут пред лекаря ѝ от трудностите с паметта и вербалното изразяване
отразяват често срещано притеснение за познавателното функциониране в късната зряла
възраст. Смята се, че забавянето на преработката на информация, започнало през
зрелостта, засяга много аспекти на познавателната дейност в старостта. В
петнадесета глава отбелязахме, че намалената ефикасност на мисленето компрометира
вниманието, количеството информация, която може да се поддържа в работната памет,
използването на паметови стратегии и извличането от дълговременната памет. Тези
нарушения продължават и през последните десетилетия от живота.
Спомнете си, че колкото повече дадена умствена способност зависи от флуидната
интелигентност (биологично основани умения за преработка на информацията), толкова
по-рано започва да дегенерира. Обратното, умствените спо-
собности, които разчитат на кристализиралата интелигентност (културно базираното
познание) се поддържат по-дълго. (Върнете се към фигура 15.3 на стр. 493, за да
прегледате тези тенденции.) Поддържането на кристализиралата интелигентност обаче
зависи от възможностите за засилване на когнитивните умения. Когато те са налични,
кристализиралите способности — обща информация и експертни познания в конкретни
начинания - могат да компенсират загубата на флуидна интелигентност.
Отново погледнете фигура 15.3. В напреднала старческа възраст намаляването на
флуидната интелигентност в крайна сметка ограничава онова, което хората могат да
постигнат с помощта на културни подкрепящи механизми, включително богат опит,
познания как да се помнят и решават проблеми и стимулиращ всекидневен живот. Затова
кристализиралата интелигентност демонстрира скромен спад (Berg & Sternberg, 2003;
Kaufman, 2001).
Като цяло загубата надделява над подобренията и поддържането, когато хората се
доближат до края на живота си. Пластичността обаче продължава да е възможна.
Изследванията разкриват по-голяма индивидуална вариация в ког-нитивното
функциониране в късната зрялост, отколкото по което и да е друго време от живота
(Hultsch et al., 1998; Hultsch, MacDonald, & Dixon, 2002). Освен по-пълното
изразяване на генетичните влияния и факторите на начина на живот, влияние вероятно
оказва и засилената свобода да се преследват избрани от самия човек курсове на
действие - някои подпомагат, а други подкопават познавателните умения.
Как могат възрастните да извлекат максимал-ното от познавателните си ресурси?
Според едно становище възрастните, които поддържат високи нива на функциониране, се
ангажират в селективна оптимизация с компенсация: стеснявайки целите, те избират
лично ценени дейности, които да оптимизират (или максимизират) възвращаемостта от
намалената им енергия. Освен това избират нови начини да компенсират загубите
(Bakes, 1997; Freund & Baltes,
2000). Когато 80-годишният концертен пианист Артур Рубинщайн е попитан как успява
да поддържа такова необикновено ниво на свирене на пиано в напреднала възраст, той
отговаря, че е селективен: свири по-малко произведения. Това му помага да
оптимизира енергията си: той може да практикува всяко произведение повече. Освен
това развива нови, компенсаторни техники
560
за намаляването на скоростта на свирене. Например преди бърз пасаж той свири
изключително бавно, така че на аудиторията се струва, че бързата част е свирена още
по-бързо.
Докато преглеждаме основните промени в паметта, преработката на езика и решаването
на проблеми, ще обсъдим начини, по които хората в напреднала възраст могат да
оптимизират и да компенсират пред лицето на нарушенията. Ще видим и че определени
способности, които зависят от богатия житейски опит, а не от скоростта на
преработка, се поддържат или засилват в старостта.
Памет
Тъй като хората в напреднала възраст приемат информацията по-бавно и им е по-трудно
да прилагат стратегии, да потискат нерелевантната информация и да извличат
релевантните познания от дълговременната памет, вероятността от па-метов дефицит се
увеличава (O’Connor & Kaplan, 2003; Persad et al., 2002). Намалената способност за
задържане на материал в работната памет, докато се обработва, означава, че
паметовите проблеми са особено видими в сложните задачи.
Преднамерена срещу автоматична памет
- Рут, сещаш ли се за онзи филм, който гледахме - с малкото 5-годишно момче, което
игра толкова прекрасно. Искам да го предложа на Дик и Голди. Как се казваше обаче?
- пита Уолт.
- Не мога да се сетя Уолт. Напоследък гледахме няколко филма и точно за този изобщо
не мога да се сетя. В кое кино беше? С кого ходихме? Кажи ми повече за малкото
момченце и може би ще се сетя.
Макар че на всички паметта ни изневерява от време на време, в старостта трудностите
с възпроизвеждането се умножават. Когато Рут и Уолт са гледали филма, по-бавната им
когнитивна преработка означава, че са съхранили по-малко подробности. А тъй като
работната им памет може да съхрани по-малко информация в даден момент, не са
обърнали достатъчно внимание на контекста - къде са гледали филма и кой е бил с тях
(Craik & Jacoby, 1996; Wegesin et al., 2000). Когато се опитваме да си спомним,
контекстът служи като важна насока за извличането.
Тези паметови затруднения означават, че възрастните не могат да разграничат
преживяно събитие от това, което са си представяли (Rybash
& Hrubi-Bopp, 2000). Освен това имат трудности да си спомнят източника на
информацията -кой член на клуба им по бридж е казал нещо, в какво списание или
вестник са прочели за определено събитие от новините (Simons et al., 2004).
Времевата памет - възпроизвеждането на реда, в който събитията са се случили, или
колко скоро са станали - също страда (Dumas & Hartman, 2003; Hartman & Warren,
2005).
Няколко дни по-късно, когато Рут вижда реклама на филма по телевизията, разпознава
незабавно заглавието. Разпознаването - доста автоматичен тип памет, която не
изисква особени умствени усилия - страда по-малко от възпроизвеждането в късната
зряла възраст, защото възпроизвеждането се подкрепя от множество фактори от средата
(Reuter-Lorenz & Sylvester, 2005).
Да разгледаме друга автоматична форма на паметта: имплицитната памет, или паметта
без съзнателно усилие. В типична задача за импли-цитна памет ще ви покажат списък
от думи, след това ще поискат да попълните фрагмент от дума (например з-к).
Вероятно ще завършите последователността с дума, която току-що сте видели (заек), а
не с други думи (заместник или запек). Без да се опитвате да го правите, се
ангажирате във възпроизвеждане.
Възрастовите различия в имплицитната памет са много по-малки, отколкото в
експлицитната, или преднамерената памет. Паметта, която зависи от познатостта, а не
от съзнателната употреба на стратегии, до голяма степен е пощадена в старостта
(Davis, Trussell, & Klebe, 2001; Fleischman et al., 2004). Паметовите проблеми,
които възрастните споделят - за имена на хора, места, на които са сложили важни
вещи, инструкции как да стигнат от едно място до друго и (както ще видим) срещи и
график на вземане на лекарствата - отправят съществени изисквания към по-
ограничената им работна памет.
Асоциативна памет
Току-що описаните паметови дефицити са част от общ, свързан с възрастта спад в
консолидирането на информацията в сложни спомени. Изследователите наричат това
дефицит на асоци-ативната памет, или трудности в създаването и извличането на
връзките между битовете информация - например две неща или нещо и неговия контекст,
както когато Рут се опитва да си спомни името на филма с детето или къде го е
гледала.
561
За да открият дали хората в напреднала възраст имат по-големи трудности от младите
с асоциа-тивната памет, изследователите им показват двойки несвързани думи или
снимки на предмети (например маса-палто или сандвич-радио) и след това искат от тях
да научат двойките за предстоящ паметов тест. По време на теста една група от
участници получава страница с единични неща, някои от които са се появявали във
фазата на научаването, а други - не, и искат от тях да заградят тези, които са
изучавали. Другата група получава страница с двойки, някои директно взети от фазата
на изучаването (маса-палто), а други - преподредени (палто-радио) и са помолени да
заградят двойките, които са изучавали. Хората в напреднала възраст се справят почти
толкова добре, колкото и по-младите на теста с единичните айтеми. Те обаче се
представят много по-зле на теста с двойките айтеми - резултати, които подкрепят
тезата за дефицит на асоциативната памет (Naveh-Benjamin, 2000; Naveh-Benjamin et
al., 2003).
Осигуряването на по-възрастните на много-кратно представяне на информацията, която
трябва да се научи, и повече паметови насоки подобрява асоциативната им памет
(Naveh-Benjamin et al., 2003; Simons et al., 2004). Например, за да асоциират имена
с лица, хората в напреднала възраст имат полза от споменаване на релевантни факти
за тези лица. Повишаването на смислеността на имената подобрява възпроизвеждането
(Schmidt et al., 1999).
Памет за далечни събития
Макар възрастните хора често да казват, че паметта им за далечни събития е по-ясна
от тази за скорошни, изследванията не подкрепят такова заключение. Например, за да
оценят ав-тобиографичната памет, изследователите обикновено дават поредица от думи
(например книга, машина, съжалявам, изненадан) и искат от възрастните да разкажат
личен спомен, задействан от всяка от тях. Или представят на изследваните лица
времева линия, нарисувана на лист, представляваща времето от раждането до настоящия
момент, и искат от тях да поставят по нея важни житейски събития и да отбележат
възрастта, на която са се случили. Хората между 50-и 90-годишна възраст си спомнят
както далечни, така и неотдавнашни събития по-често, отколкото междинни случки (вж.
фигура 17.5). Сред спомняните далечни събития повечето са се слу-
чили между 10-и 30-годишна възраст (Rubin, 2002; Rubin & Schullcind, 1997;
Schroots, van Dijkum, & Assink, 2004).
Защо хората в по-напреднала възраст си спомнят събития от младостта? Юношеството и
ран-ната зряла възраст са време на бърза промяна и развитие на идентичността,
когато стават много лично значими събития. Дори обществени събития, свързани с тези
периоди - шампиони от Световната купа, спечелили „Оскари“ и актуални събития - са
особено забележителни за възрастните (Rubin, Rahhal, & Poon, 1998).
Въпреки това хората в по-напреднала възраст си спомнят скорошни лични събития по-
лесно, отколкото далечните, вероятно заради интерфе-ренцията, създавана от годините
допълнителен опит (Kausler, 1994). С натрупването на повече спомени някои неизбежно
наподобяват други. В резултат определени ранни спомени стават по-малко ясни,
отколкото са били някога.
Фигура 17.5. Разпределение на автобиографичните спомени според възрастта на
събитието
В четирите изследвания на 50- до 90-годишни, представени тук, по-късните събития се
помнят по-добре от по-ранните. Сред ранните събития повечето от опомнените са
станали между 10- и 30-годишна възраст. (Адаптирано от D. C. Rubin, Т. A. Rahhal, &
L. W. Poon, 1998, „Things Learned in Early Adulthood Are Remembered Best,“ Memory
and Cognition, 26, p. 4. Copyright © 1998 by the Psychonomic Society, Inc.
Препечатва се c разрешение.)
Памет за предстоящи събития
Дотук разгледахме различни аспекти на ретроспективната памет (възпроизвеждането на
неща от миналото). Паметта за предстоящи
562
събития е спомнянето да се ангажираш в планирани действия в бъдеще. Тъй като Рут и
Уолт знаят, че е по-вероятно да забравят някакъв ангажимент, питат за него
многократно. „Сибил, по кое време е уговорката ни за вечеря?“. Уолт пита няколко
пъти през двата дни преди събитието. Количеството изисквани умствени усилия
определя дали хората в напреднала възраст ще имат трудности с паметта за предстоящи
събития. Запомнянето на датата на вечерята е предизвикателство за Уолт, защото той
обикновено вечеря с дъщеря си в четвъртък в 18 ч, но този път вечерята е насрочена
за вторник в 19:15 ч.
В лабораторията хората в по-напреднала възраст се справят по-добре със задачи за
памет за предстоящи събития, базирани на събития, а не на време. В задача, базирана
на събитие, дадена случка (например определена дума, появяваща се на компютърен
екран) служи като насока да се запомни, че трябва да се свърши нещо (натискане на
клавиш), докато участникът е ангажиран в течаща дейност (четене на параграфи)
(Einstein et al., 2000; Henry et al., 2004). В базирани на време задачи възрастният
трябва да се ангажира в действие след изминаването на определен времеви интервал
без никаква видима външна насока (например натискане на клавиш всеки 10 минути).
Основаната на време памет за предстоящи събития изисква значителна инициатива, за
да се пази планираното събитие в съзнанието, и спадът в късната зряла възраст е
голям (West & Craik, 1999).
Трудностите с паметта за предстоящи събития, наблюдавани в лабораторията, не се
появяват в реалния живот, когато възрастните са силно мотивирани да помнят и са
добри в създаването на напомняния към себе си, например зу-мер, звънящ в кухнята,
или бележка, закачена на видно място (Henry et al., 2004). По този начин
възрастните компенсират намаления обем на работната си памет и предизвикателството
на разделянето на вниманието между това, което правят в момента, и онова, което
трябва да направят в бъдеще.
Преработка на езика
Езиковите и паметовите умения са тясно свързани. В разбирането на езика
(разбирането на значението на устната или писмената проза) си припомняме какво сме
чули или прочели без участието на съзнателни усилия. Подобно на имплицитната памет,
разбирането на езика се
променя много малко в края на живота, стига партньорите в разговора да не говорят
твърде бързо и ако на възрастните се даде достатъчно време, за да преработят точно
писмения текст (Hultschetal., 1998; Stine-Morrow & Miller, 1999). В едно лонгитюдно
изследване 55- до 70-годиш-ни демонстрират леко увеличение през 6-годи-шен период
на възпроизвеждането от паметта на писмени истории! През 80-те и 90-те си години те
добре използват организацията на историята, за да им помогне да си спомнят както
основните идеи, така и подробностите (Small et al., 1999).
Противно на разбирането на езика, два аспекта на продукцията му демонстрират
свързан с възрастта упадък. Първият е извличането на думи от дълговременната памет.
Когато разговарят с другите, Рут и Уолт понякога имат трудности да намират
правилните думи, за да предадат мислите си - дори добре познати думи, които са
използвали многократно в миналото. Следователно речта им съдържа повече местоимения
и други неясни позовавания, отколкото на по-млада възраст. Освен това те говорят
по-бавно и правят по-често паузи, отчасти защото имат нужда от време, за да
потърсят определени думи в паметта си (МасКау & Abrams, 1996). В сравнение с по-
млади хора те по-често споделят, че изпитват състоянието „на върха на езика“ -
сигурност, че знаят думата, придружена от неспособност да я открият в паметта си
(Burke & Shafto, 2004).
Второ, планирането какво и как да се каже е по-трудно в късната зряла възраст. В
резултат Уолт и Рут се двоумят повече, имат повече фал-стартове, повторения на думи
и фрагменти от изречения с напредване на възрастта. Техните изказвания са и по-
малко организирани, отколкото преди (Kemper, Kynette, & Norman, 1992).
Подобно на паметта, хората в напреднала възраст развиват компенсаторни техники за
проблемите си с продукцията на езика. Например те опростяват граматичната си
структура, така че да могат да посветят повече усилия на извличането на думите и
организирането на мислите си. Жертвайки ефикасността за по-голяма яснота, те
използват повече изречения за предаване на посланието си (Kemper, Thompson, &
Marquis,
2001). Тъй като наблюдават провалите си в извличането на думи от паметта и се
опитват усилено да ги преодоляват, възрастните демонстрират по-често състоянията
„на върха на езика“, но ги разрешават в по-голям процент от случаите, отколкото по-
младите хора (Schwartz & Frazier, 2005).
563
Решаване на проблеми
Решаването на проблеми е още едно когнитив-но умение, което илюстрира, че
остаряването носи не само дегенерация, но и важни адаптивни промени. Традиционното
решаване на проблеми, което няма контекста на реалния живот (например в играта на
„Двадесет въпроса“1), намалява в късната зряла възраст (Sinnott, 1989). Паметовите
ограничения на хората в по-напреднала възраст ги затрудняват да пазят всички
релевантни въпроси в съзнанието си, когато се занимават със сложни хипотетични
проблеми.
Въпреки това, всекидневните проблемни ситуации, на които възрастните се натъкват и
които ги интересуват, се различават от хипотетичните проблеми, измисляни от
изследователите... и от проблемите, които са имали в по-ранна възраст. След като са
пенсионирани, на повечето не се налага да се занимават с проблеми на работното
място. Бракът им е издържал до-статъчно дълго, за да има по-малко трудности (Berg
et al., 1998). Вместо това основните тревоги включват отношенията с разширеното
семейство (желание за повече посещения от роднини, очаквания от децата им, че те ще
се грижат за внуците) и управление на всекидневните задачи на живота, например
приготвяне на питателни ястия, справяне с финансите и обръщане на внимание на
здравословните проблеми. Проучванията разкриват, че хората в напреднала възраст
прекарват една трета от времето си през типичния ден в такива всекидневни задачи
(Willis, 1996).
Докато възприемат проблемите като намиращи се под техен контрол и като важни,
възрастните са активни и ефективни в решаването на проблемите на всекидневието
(Artistico, Cervone, & Pezzuti, 2003; Haught et al., 2000). Областта на здравето,
особено важна за възрастните, илюстрира адаптивността на решаването на всекид-
невни проблеми в късната зряла възраст (Sansone & Berg, 1993). Възрастните вземат
бързо решения дали са болни и веднага търсят медицински грижи. Обратното, младите
хора и тези на средна възраст е по-вероятно да приемат подхода на „да почакаме и да
видим“ в полза на събирането на повече факти, дори когато здравословният проблем е
сериозен (Leventhal et al., 1993; Meyer, Russo, & Talbot, 1995). Тази бърза реакция
на възрастните е интересна предвид тяхната по-бав-на когнитивна преработка.
Решителното действие, когато са изправени пред здравословен риск, със сигурност е
разумно в напреднала възраст.
И накрая, хората в напреднала възраст споделят, че често се консултират с други -
по принцип брачни партньори и деца в зряла възраст, но и приятели, съседи и членове
на религиозното си паство, за съвет за всекидневни проблеми (Strough et al., 2003).
В сравнение с по-младите женени двойки по-възрастните брачни двойки по-често си
сътрудничат в решаване на проблеми, използвайки съвместно генерирани, много
ефективни стратегии (Meegan & Berg, 2002). В съвместното решаване на проблеми
възрастните като че ли компенсират моментите на когни-тивни трудности, което
подобрява изпълнението на житейските задачи.
1 Салонна (или автомобилна) игра, възникнала в САЩ и станала популярна през 40-те
години на XX век. В традиционния вариант един от играчите се избира за отговарящ.
Той подбира темата, без да я казва на останалите. Всички други задават въпроси.
Всеки се редува да задава въпрос, на който може да се отговори с „да“ или „не“.
Отговарящият дава отговори на всеки въпрос, например „По-голямо ли е от кутия за
хляб?“ или „Мога ли да си го сложа в устата?“. Не се разрешава да се мами, тъй като
това би провалило играта. Ако задаващ въпрос отгатне правилния отговор, печели и
става отговарящ за следващия рунд. Ако се зададат 20 въпроса, без да има правилна
догадка, отговарящият е затруднил играчите и получава правото да е отговарящ и през
следващия рунд. - Б. пр.
Мъдрост
Видяхме, че богатството на житейския опит подобрява разказването на истории и
решаването па проблеми при възрастните. Освен това то лежи в основата на друга
способност, за която се смята, че достига апогея си в старостта: мъдростта. Когато
изследователите искат от хората да опишат мъдростта, повечето споменават ширината и
дълбочината на практическите познания, способността да се разсъждава и да се
прилага това познание по начини, които правят живота по-поносим и струващ си да се
живее, емоционална зрялост, включително способността да се слуша, оценява и да се
дават съвети, и алтруистичната креативност, имащ принос за човечеството и
обогатяваща живота на другите. Една група от изследователи обобщават множеството
когнитивни и личностни черти, които изграждат мъдростта, като „експертни познания и
умения в живеенето и в неговия смисъл“ (Bakes & Staudinger, 2000, p. 124;
Staudinger, Domer, & Mickler, 2005).
В годините в колежа внучката на Рут и Уолт Марси им се обажда по телефона с
неотложна
564
лична дилема. Съветът на Рут отразява току-що споменатите характеристики на
мъдростта. Несигурна дали любовта ѝ към приятеля ѝ Кен няма да отмине, Марси
започнала да се среща с друг студент, след като Кен се мести в друг град, за да учи
медицина. „Не мога да понасям да ме дърпат в две посоки. Мисля си да се обадя на
Кен и да му кажа за Стив - възкликва тя. - Ти какво мислиш?“
„Това не е добър момент, Марси - съветва я Рут. - Ще разбиеш сърцето на Кен преди
да си имала възможност да оцениш чувствата си към Стив. Освен това спомена, че Кен
ще се явява на важни изпити след две седмици. Ако му кажеш сега и той се смути,
това може да се отрази на целия му живот по-нататък.“
Мъдростта, независимо дали се прилага към лични проблеми или към въпроси на
общността, нацията или света, представлява „връхната точка на прозрението за
човешката природа“ (Baltes & Staudinger, 2000; Csikszentmihalyi & Nakamura, 2005).
He е изненадващо, че културите по света приемат, че възрастта и мъдростта вървят
ръка за ръка. В селските и племенните общества най-важните социални позиции,
например вожд на племето и шаман (религиозен водач), са запазени за хора в
напреднала възраст. По същия начин в индустриализираните страни, главни
изпълнителни директори на огромни корпорации, висши религиозни лидери, членове на
законодателни органи и върховни съдии са хора в късна зряла възраст. Какво обяснява
тази широко разпространена тенденция? Според едно еволюционно становище генетичната
програма на биологичния ни вид гарантира здраве, годност и сила на младите.
Културата усмирява това предимство на младостта по отношение на физическата сила с
прозренията на хората в напреднала възраст, гарантирайки баланс и взаимозависимост
между поколенията (Assmann, 1994; Csikszentmihalyi & Rathunde, 1990).
В най-просторното изследване до днес на развитието на мъдростта хора на възраст от
20 до 89 г. отговарят на несигурни ситуации от реалния живот, например как да се
прецени и постъпи, ако добър приятел се кани да се самоубие, или ако - след
размисъл върху собствения живот човек открие, че не е постигнал целите си
(Staudinger, Domer, & Mickler, 2005). Отговорите са оценявани за пет съставки на
мъдростта:
• знания за фундаменталните проблеми на живота, включително човешката природа, со-
циалните отношения и емоциите;
• ефективни стратегии за прилагане на това знание, за да се вземат житейски
решения, да се решават конфликти и да се дават съвети;
• становище за хората, което отчита множеството изисквания на техния житейски
контекст;
• загриженост за върховните човешки ценности, например общото добро, както и
уважаване на индивидуалните различия в ценностите;
• съзнание и управление на несигурността в живота - че много проблеми нямат идеално
решение.
Резултатите разкриват, че възрастта не е гаранция за мъдрост. Малък брой възрастни
на раз-лична възраст се определят като мъдри. Типът житейски опит обаче има
значение. Хората, чиято кариера е в областта на човешките услуги и които имат дълго
обучение и практика в справянето с човешки проблеми, обикновено получават по-висок
резултат за мъдрост. Други изследвани лица с високи резултати заемат лидерски
позиции (Staudinger, Smith, & Baltes, 1992; Staudinger, 1996). Когато възрастта и
релевантните житейски преживявания се отчитат заедно, повече по-възрастни,
отколкото по-млади хора получават резултат в горните 20%. В съответствие с този
резултат група от граждани, от които е поискано да номинират публични фигури, които
демонстрират мъдрост, избират предимно лица на възраст от 50 до 70 години със
средна възраст 64 години (Baltes et al., 1995).
Освен възрастта и житейския опит, изправянето пред и преодоляването на беди като че
ли е важен фактор, допринасящ за мъдростта в края на живота. В лонгитюдно
изследване на хора, които са били млади по време на Голямата депресия от 30-те
години на XX век, тези, които са преживели икономически трудности и са ги
преодолели, получават особено високи резултати по мъдрост близо 40 години по-късно,
както се вижда от обмислените отговори в интервю на житейски събития, прозрения за
собствените мотиви и поведение, и топлота и състрадание (Ardelt, 1998). Свързаният
със стреса растеж може би е един от няколкото все още неизвестни пътища към
развитието на мъдростта.
В сравнение с връстниците си, хората в напреднала възраст, които притежават
когнитивни и емоционални качества, изграждащи мъдростта, са по-добре образовани и
соматично по-здра-
565
ви, изграждат по-положителни отношения с другите и получават по-високи резултати по
лично-стното измерение отвореност за опита (Kramer,
2003). Мъдростта освен това е силен прогностичен фактор за психично благополучие
(Peterson & Seligman, 2004). Мъдрите възрастни хора като че ли процъфтяват дори
когато са изправени пред физически и когнитивни предизвикателства. Това подсказва,
че откриването на начини за подпомагане на мъдростта е могъщо средство за
осъществяване на принос към човешкото благополучие и изковаване на удовлетворяваща
късна зряла възраст (Sternberg, 2001).
Фактори, свързани с когнитивната промяна
Умствено активният живот - образование над средното равнище, стимулиращи хобита,
участие в живота на общността и гъвкава личност -прогнозира поддържането на
умствените способности в напреднала възраст (Schaie, 2005). Днес американските
възрастни са по-добре образовани от предишното поколение. След 1950 г. процентът на
завършилите средно образование се е увеличил четири пъти, достигайки 72%. Хората в
напреднала възраст, които имат поне бака-лавърска степен, са се увеличили пет пъти
- на 18% (National Institute on Aging, 2006). Когато първите представители на
бейби-бум поколението влязат в късната зряла възраст през 2011 г., тези тенденции
се очаква да продължат, прогнозирайки по-добро запазване на когнитивните функции и
по-нисък процент умствени дефицити сред възрастните, отколкото в миналото.
Както беше отбелязано, здравният статус е силен прогностичен фактор за
интелектуалното представяне на хората в напреднала възраст. Широк спектър от
хронични заболявания, включително нарушения на зрението и слуха, сърдечносъдови
болести, остеопороза и артрит, са сил-но свързани с когнитивната дегенерация
(Anstey & Christensen, 2000; Baltes, Lindenberger, & Staudinger, 1998). Трябва
обаче да сме предпазливи при интерпретирането на тази връзка между физическата и
когнитивната дегенерация, която може да е преувеличена от факта, че по-ум-ните
възрастни е по-вероятно да се ангажират в предпазващи здравето поведения.
Пенсионирането също влияе върху когнитивната промяна - както положително, така и
отрицателно. Когато хората напуснат рутинна работа заради стимулиращи хобита,
резултатите са
благоприятни. Обратното, пенсионирането от изключително сложна работа, без да се
развият предизвикателни заместители, ускорява интелектуалния упадък (Schaie, 1996).
В действителност сложната, предизвикателна работа в късната зряла възраст има още
по-силен подпомагащ ефект върху интелектуалното функциониране, отколкото в средата
на живота (вж. петнадесета глава) (Schooler, Mulatu, & Oates, 1999).
С напредването на възрастта резултатите на хората по когнитивни задачи стават все
по-не-стабилни, демонстрирайки по-големи флуктуа-ции между отделните измервания.
Тази засилваща се непоследователност на изпълнението -особено в скоростта на
отговаряне - се ускорява през 70-те години и е свързана с когнитивен упадък.
Изследователите теоретизират, че тя сигнализира влошаване в края на живота на
редица зони в мозъка (Hultsch, MacDonald, & Dixon, 2002; McDonald, Hultsch, &
Dixon, 2003). След 75-годишна възраст когнитивният упадък е свързан с времето до
смъртта, а не с хроноло-гичната възраст (Small & Backman, 1997).
Терминалният упадък се отнася до видимото ускоряване на упадъка в когнитивното
функциониране преди смъртта. Някои лонгитюдни изследвания сочат, че той е ограничен
до определени аспекти на интелигентността, други - че се осъществява цялостно, в
много области, означавайки обща дегенерация. Резултатите се различават много и по
оценената му продължителност. Някои изследователи смятат, че трае само от 1 до 3
години, други - че продължава до 14 години. Средната стойност е 4 до 5 години
(Hassing et al., 2002; Lovden et al., 2005; Small et al., 2003; Wilson et al.,
2003). Може би причината за тези противоречиви резултати е, че съществуват различни
типове упадък - един от тях възниква от болестни процеси, друг - като част от
биологичен разпад заради нормалното остаряване (Berg, 1996). Това, което знаем със
сигурност, е, че широкото, рязко спадане на когнитивното изпълнение е признак на
загуба на жизненост и надвиснала смърт.
Когнитивни интервенции
През по-голямата част от късната зряла възраст когнитивният упадък е постепенен.
Макар че остаряването на мозъка допринася за това, спомнете си от предишната
дискусия, че мозъкът може да компенсира чрез израстването на нови нервни влакна.
Нещо повече: някои когнитивни
566
дефицити могат да се дължат на липса на употреба на определени умения, а не на
биологично стареене. Ако пластичността на развитието е възможна в старостта, тогава
интервенции, които обучават възрастните на когнитивни стратегии, би трябвало
частично да преобърнат свързания с възрастта упадък, който обсъдихме.
The Adult Development and Enrichment Project (ADEPT, Проект за развитие и
обогатяване на възрастните) е най-широката програма за когни-тивна интервенция,
провеждана до днес. Използвайки участници в Сиатълското лонгитюдно изследване (вж.
петнадесета глава), изследователите успяват да направят това, което никое друго
изследване не е правило: да оценят ефектите на когнитивното обучение върху
дългосрочното развитие (Schaie, 2005).
Интервенцията започва с възрастни над 64 години, някои от които са поддържали
резултатите си по две умствени способности (индуктивни разсъждения и пространствена
ориентация) през изминалите 14 години, и други, които са ги намалили. Само след пет
едночасови сесии по един от два типа айтеми от тестове за интелигентност две трети
от участниците подобряват представянето си по тренираното умение. Напредъкът при
хората със спадащо представяне са драматични. Четиридесет процента се връщат до
нивото, на което са функционирали 14 години по-рано! Проследяване след 7 години
разкрива, че макар резултатите леко да спадат, възрастните остават в по-добра
позиция по тренираното умение в сравнение с връстниците си, обучавани по друга
способност. „Подпомагащият“ тренинг този път води до по-нататъшен напредък, макар
че той е по-малък от предишния.
В друга широкомащабна интервенция, наречена ACTIVE (Advanced Cognitive Training for
Independent and Vital Elderly - Висш когнитивен тренинг за независими и жизнени
възрастни), повече от 2800, от 65- до 84-годишни хора са случайно разпределени в
тренингова програма от 10 сесии, фокусираща се върху една от три способности -
скорост на преработка, памет или разсъждения, - или в контролна група без
интервенция. И тук обучаваните възрастни демонстрират незабавно предимство по
тренираното умение в сравнение с участниците в контролна-та група, което продължава
да е видимо - макар и по-малко по размер - при проследяването след една и след две
години (Ball et al., 2002).
Ясно е, че широк спектър от познавателни умения могат да се засилват в напреднала
възраст. Жизненоважна цел е интервенциите да се пренесат от лабораторията в
общността и да се вплетат във всекидневните преживявания на хората в напреднала
възраст.
Учене през целия живот
Уменията, от които се нуждаят хората в напреднала възраст, за да живеят в нашия
сложен, променящ се свят, са същите като тези на по-младите хора: успешно
комуникиране чрез говорни и писмени системи, откриване на информация, пресяване на
информацията и подбиране на онова, което е необходимо, използване на математически
стратегии като оценката, планиране и организиране на дейностите, овладяване на нови
технологии и разбиране на миналите и настоящите събития и релевантността на всяко
от тях за живота ни. Възрастните освен това се нуждаят от развитие на нови,
центрирани върху проблема стратегии за справяне - начини за поддържане на здравето
и ефикасно и безопасно ръководене на домакинството. Заради по-доброто здравословно
състояние и по-ранното пенсиониране, участието на възрастните в непрекъснатото
образование се е увеличило значително през изминалите няколко десетилетия.
Успешните програми включват широко разнообразие от предложения, откликващи на
разнообразието от хора в напреднала възраст.
Програмите Eiderhostel (наречени в Канада Routes to Learning - Пътища към ученето)
привличат над четвърт милион хора в напреднала възраст в Северна Америка. Местните
образователни институции служат като домакини, комбинирайки стимулиращи 1- до 3-
седмични курсове с рекреационни дейности. Някои програми използват общински ресурси
чрез курсове по местна екология или народни обичаи. Други включват пътуване в
чужбина. Трети се съсредоточават върху новаторски теми и преживявания: обсъждане на
съвременни филми със сценаристите, рафтинг или усвояване на езикови умения на
френски език. Други подобни образователни програми продължават да се появяват в
Северна Америка и на други места по света. Например Университетът на третата
възраст1 осигурява на западноевропейци, британци и австралийци в напреднала възраст
университетски
1 Терминът „трета възраст“ се отнася до периода след „втората възраст“ на средата
на живота, когато хората са освободени от отговорностите на работата и
родителството и имат повече време да инвестират в учене през целия живот.
567
и спонсорирани от общините курсове, семинари и екскурзии. Често преподавателите са
хора в късна зряла възраст, защото сред пенсионерите има всякакви експерти.
Участниците в току-що споменатите програми обикновено са активни, високообразовани
и финансово осигурени (Abraham, 1998). Много по-малко са възможностите, предлагани
на възрастни с ограничено образование и доход. Общинските центрове за възрастни
хора предлагат евтини възможности, свързани с всекидневния живот, и привличат
повече хората с нисък социоикономически статус, отколкото програми като Elderhostel
(Knox, 1993). Независимо от съдържанието на курсовете и кои възрастни хора
присъстват, използването на техниките, обобщени в „Прилагане на онова, което
знаем“, увеличава ефективността на обучението.
Участниците в програмите за непрекъснато образование за възрастни хора споделят цял
спектър от ползи: научаване на интересни факти, разбиране на нови идеи в много
дисциплини, сприятеляване с нови хора и развитие на по-широка перспектива към света
(Kim & Merriam, 2004; Long & Zoller-Hodges, 1995). Нещо повече: възрастните хора
започват да разглеждат себе си по различен начин. Мнозина започват с вкоренени
стереотипи за стареенето, които изоставят, когато осъзнаят, че хората в 70-те и 80-
те си години - включително те самите - пак могат да се ангажират в сложно учене. В
курсовете Elderhostel участниците с най-ниско образование споделят, че са научили
най-много -аргумент за набиране на хора в не толкова доб-
ро икономическо положение за тези програми (Brady, 1984).
Образователните потребности на хората в напреднала възраст вероятно ще привличат
по-голямо внимание през следващите десетилетия, тъй като броят им расте и те
утвърждават правото си на учене през целия живот. След като това стане, неверните
стереотипи: „възрастните са твърде стари, за да учат“ или „образованието е за
младите“, вероятно ще отслабнат, а може би и ще изчезнат.
Опишете когнитивните функции, които се запазват или подобряват в късната зряла
възраст. Кои аспекти на остаряването допринасят за тях?
Естел се оплаква, че напоследък е забравила два от редовните си ангажименти два
пъти седмично, а понякога има проблеми с откриването на правилните думи, за да
предаде мислите си. Какви когнитивни промени обясняват трудностите ѝ? Какво може да
направи, за да компенсира?
Интервюирайте човек в напреднала възраст от семейството ви и го попитайте за
начините, по които се ангажира в селективна оптимизация с компенсация, за да
използва максимално намаляващите когнитивни ресурси. Опишете няколко примера.
Увеличаване на ефективността на обучението на хора в напреднала възраст
Техника Описание
Осигуряване на положителна учебна среда. Някои възрастни са интернализирали
отрицателни стереотипи за способностите си и идват в учебната среда с ниска
самооценка. Подкрепяща групова атмосфера, в която преподавателят действа като
колега, способства за убеждаване на хората в напреднала възраст, че могат да учат.
Осигуряване на достатъчно време, за да се научи новата информация. Скоростта на
учене много варира при възрастните хора и някои овладяват новия материал доста
бавно. Представянето на информацията в продължение на няколко сесии или позво-
ляването на обучение със собствено темпо подпомагат овладяването.
Представяне на информацията по добре организиран начин. Хората в напреднала
възраст не организират информацията толкова ефективно, колкото по-младите хора.
Материал, който е структуриран, представен и след това обобщен, подпомага паметта и
разбирането. Отклоненията затрудняват разбирането на представяното.
Свързване на информацията с преживяванията на възрастните хора. Източник: llleris,
2004. Свързването на новия материал с онова, което възрастните вече са научили,
чрез разчитане на техните преживявания и даване на множество живи примери,
подпомага запаметяването.
568
Обобщение
Продължителност на живота
Разграничете хронологична и функционална възраст, и обсъдете промените в
продължителността на живота през изминалия век.
• Тъй като хората остаряват биологично с раз-лична скорост, хронологичната възраст
е несъвършен индикатор на функционална-та възраст, или действителната компетентност
и изпълнение. Драматичното увеличение през XX век на средната продължителност на
живота, възникващо от намаляването на детската смъртност и смъртността при хората в
зряла възраст, потвърждава, че биологичната възраст може да се модифицира от
факторите на средата.
• Продължителността на живота и - още по-важно - активната продължителност на
живота, може да се прогнозира по системата на здравеопазване на страната, жилищните
условия и социалните услуги заедно с факторите на начина на живот. В развиващите се
страни както цялостната, така и активната продължителност на живота са съкратени от
бедността, недохранването, болестите и въоръжените конфликти.
• С напредването на възрастта жените надделяват числено над мъжете, но половата
разлика в средната продължителност на живота намалява. Разликите между белите с по-
висок социоикономически статус и етническите малцинства с по-нисък
социоикономически статус също намаляват и на около 85-го-дишна възраст се
осъществява преобръщане на средната продължителност на живота: по-дълга
продължителност за малцинствените групи с нисък социоикономически статус.
• Около 10% от северноамериканците на възраст 65 години и повече имат трудности с
изпълняване на всекидневните дейности, а около 20% не могат да изпълняват
инструменталните всекидневни дейности. Пропорцията на възрастните с тези
ограничения се увеличава рязко с възрастта.
• Дълголетието се предава в семейството, но факторите на средата стават все по-
важни с напредване на възрастта. Учените не са съгласни дали максималната
продължителност на живота може да се удължи отвъд 85-90 години.
Опишете промените в нервната система и сетивата в късната зряла възраст.
• Загубата на неврони се осъществява по цялата мозъчна кора, като по-голямо е
свиването на фронталните дялове и на мазолестото тяло. Малкият мозък също губи
неврони. Мозъкът обаче компенсира чрез формиране на нови синапен и в известна
степен чрез генериране на нови неврони. Автономната нервна система функционира по-
зле в напреднала възраст и освобождава повече стресови хормони.
• Хората в напреднала възраст - повече жени, отколкото мъже - обикновено страдат от
влошено зрение и мнозина имат катаракта и дегенерация на макулата. Зрителните
дефицити влияят върху самоувереността и всекидневното поведение на възрастните и
могат да водят до изолация.
• В края на живота слуховите нарушения са по-чести, отколкото зрителните, особено
при мъжете, и могат да водят до самота, изолация и депресивни симптоми. Влошеното
възприятие на речта има най-силно въздействие върху удовлетворението от живота.
• Чувствителността към миризми и вкусът отслабват, намалявайки и привлекателността
на храната. Осезателната чувствителност също се влошава, особено по върховете на
пръстите.
Опишете промените в сърдечносъдовата, дихателната и имунната система, както и
трудностите със съня в късна зряла възраст.
• Намаленият капацитет на сърдечносъдовата и дихателната система става по-видим в
късната зряла възраст. Както и на по-ранна възраст, отказването от цигарите,
намаляването на мазнините в храната, физическите упражнения и избягването на
замърсителите от средата могат да забавят ефектите на стареенето на тези системи.
• Имунната система функционира по-малко ефективно в края на живота, увеличавайки
вероятността от автоимунни реакции и увеличавайки риска от различни болести.
• На хората в късна зряла възраст е по-трудно да заспиват, да поддържат съня и да
спят дълбоко. За това допринасят промените в мозъчните структури, контролиращи
съня, и по-високите нива на стресови хормони.
569
Опишете промените във външния вид и подвижността в късната зряла възраст заедно с
ефективната адаптация към тях.
• Външните признаци на стареенето, например побеляла коса, сбръчкана и увисваща
кожа, старчески петна и намалена височина и тегло, стават по-забележими, но те
нямат отношение към функционирането или дълголетието. Подвижността намалява, след
като мускулната и костната сила, както и гъвкавостта на ставите спадат.
• Центрираните върху проблема стратегии за справяне водят до подобрено физическо
функциониране при възрастните хора. Бързо разрастваща се подпомагаща технология е
на разположение, за да помогне на възрастните хора да се справят с физическата
дегенерация.
• Отрицателните стереотипи за стареенето в западното общество правят адаптирането
към промените в края на живота по-трудно. Възрастните хора се представят по-добре,
когато имат висок статус и възможности за участие в социалния живот.
Обсъдете здравето и годността в края на живота, обръщайки специално внимание на
храненето, физическите упражнения и сексуалността.
• Повечето възрастни хора са оптимистични по отношение на здравето си и по
отношение на запазването му имат силно чувство на Аз-ефективност. Възрастните от
етнически групи с нисък социоикономически статус остават в по-голям риск от
определени здравословни проблеми.
• Както и в ранната зряла възраст, в края на живота мъжете са по-податливи на
фатални болести, а жените - на инвалидизиращи заболявания. В много напреднала
възраст жените са по-инвалидизирани от оцелелите мъже. В индустриализираните страни
се осъществява свиване на морбидността, до голяма степен в резултат на напредъка на
медицината и подобрените социоикономически условия.
• Тъй като рискът от хранителни дефицити се увеличава, всекидневните витаминни
добавки са ползотворни, тъй като предотвратяват инфекциозни болести. Физическите
упражнения, дори когато се започват късно в живота, продължават да са могъща
интервенция за подобряване на здравословното състояние.
• В сравнение с други части на тялото, репродуктивните органи претърпяват минимална
промяна в късната зряла възраст. Сексуалното желание и сексуалната активност
спадат, но не е задължително да изчезнат.
Обсъдете физическата инвалидност, често срещана в късната зряла възраст.
• Болестите и инвалидността се увеличават към края на живота. Сърдечносъдови
болести, рак, инсулт и дихателни болести отнемат живота на много хора.
• Първичното остаряване (генетично повлияния упадък, засягащ целия биологичен вид)
допринася за немощта на възрастните хора. Вторичното остаряване (дегенерация,
дължаща се на наследствени дефекти и отрицателни влияния от средата) обаче играе
по-голяма роля.
• Остеоартритът и ревматоидният артрит са широко разпространени сред по-
възрастните, особено жените. Диабетът от тип 2 също се увеличава.
• Смъртността от непреднамерени наранявания достига апогея си при хората на 65
години и повече, до голяма степен заради сблъсъци с моторни превозни средства,
инциденти като пешеходци и падания. Влошеното зрение и забавената реакция често
допринасят за това. Често срещано, сериозно нараняване е счупването на
тазобедрената става.
Обсъдете умствените разстройства, често срещани в късната зряла възраст.
• Болестта на Алцхаймер е най-често срещаната форма на деменция. Често започвайки с
тежки паметови проблеми, тя носи личностни промени, депресия, загуба на
способността да се разбира и да се произвежда реч, дезинтеграция на целенасочените
движения и смърт. Свързани с тези промени са изобилие от неврофибриларни възли и
амило-идни плаки, както и намалени нива на не-вротрансмитерите в мозъка.
• Фамилната болест на Алцхаймер по принцип започва рано, прогресира бързо и е
свързана с доминантни гени на хромозоми 1, 14 и 21. Макар че много жертви на спора-
дична болест на Алцхаймер не демонстрират известен генетичен маркер, около
половината имат анормален ген АроЕ4 на хромо-зома 19, водещ до инсулинов дефицит,
който е свързан с увреждане на мозъка.
570
• Разнообразни фактори от средата, включително наранявания на главата и начин на
хранене, богат на мазнини, увеличават риска от болест на Алцхаймер.
„Средиземноморската диета“, образованието и активният начин на живот са свързани с
по-рядка поява на болестта.
• Наследствеността допринася за церебро-васкуларната деменция индиректно чрез
хипертония, сърдечносъдови болести и диабет. Много влияния от средата също
повишават риска от мозъчен инсулт. Заради по-голямата си податливост на
сърдечносъдови болести мъжете са по-засегнати от жените.
• Лечими проблеми като депресията, странични ефекти на лекарства и реакция на
социалната изолация могат да се объркат за деменция. По тази причина внимателната
диагноза е от съществено значение.
Обсъдете проблемите на здравните грижи, които засягат възрастните хора.
• Само малък процент от северноамериканци-те са институционализирани - процент,
който е около половината на този в другите индустриализирани страни, които
предлагат по-щедро публично финансиране на грижите в домове за възрастни хора.
Членовете на семейството осигуряват по-голямата част от дългосрочните грижи,
особено сред етническите малцинства със сплотени разширени семейства. Публично
финансираната надом-на помощ и подпомогнатият живот могат да намалят настаняването
в домове за възрастни и свързаните с това големи разходи.
Познавателно развитие
Опишете цялостните промени в когнитив-ното функциониране в късната зряла възраст.
• Индивидуалните различия в познавателното функциониране са по-големи в края на
живота, отколкото през другите периоди. Макар че както флуидната, така и
кристализиралата интелигентност намаляват в напреднала възраст, пластичността на
развитието продължава да е възможна. Възрастните могат да извличат максималното от
когни-тивните си ресурси чрез селективна оптимизация с компенсация.
Памет
По какъв начин се променя паметта в края на живота?
• Свързаните с възрастта ограничения на работната памет правят паметовите трудности
по-видими по задачи, които са сложни и изискват преднамерена преработка.
Възпроизвеждането на контекста, източника и времевия ред на събитията се влошава.
Автономните форми на паметта, например разпознаването и имплицитната памет, страдат
по-малко. По принцип дефицитът на асоциа-тивната памет, или трудността да се
създават и да се извличат връзки между битовете информация, като че ли
характеризира паметовите проблеми на възрастните хора.
• Противно на онова, което възрастните понякога споделят, паметта за далечни
събития не е по-ясна от тази за скорошни събития. Автобиографичната памет е най-
добра за скорошни преживявания, следвани от лично значимите събития, които са се
случили между 10-и 30-годишна възраст - период на бърза житейска промяна и развитие
на идентичността.
• В лабораторията възрастните се представят по-добре на базирани на събития, а не
на базирани на време задачи за тестиране на паметта за предстоящи събития. Във
всекидневието те компенсират влошаването на паметта за предстоящи събития, като
използват външни паметови средства.
Преработка на езика
Опишете промените в преработката на езика в късната зряла възраст.
• Макар че разбирането на езика се променя малко в края на живота, свързано с
остаряването влошаване се появява в два аспекта на продукцията на езика: извличане
на думи от дълговременната памет и планиране какво и как да се каже. Възрастните
компенсират, като опростяват граматичните си структури, така че да могат да
посветят повече усилия на организирането на мислите си.
Решаване на проблеми
По какъв начин се променя решаването на проблеми в края на живота?
• Традиционното решаване на проблеми се влошава в късната зряла възраст. В
решаването на всекидневни проблеми обаче възрастните са активни и ефективни, стига
да възприемат проблемите като важни и под техен контрол. По въпросите на здравето
те вземат по-бързо решение, отколкото по-младите хора. Те по-често се консултират с
други хора за всекидневни проблеми и ако са
571
женени, си сътрудничат с брачния партньор, генерирайки много ефективни стратегии.
Мъдрост
Какви способности изглаждат мъдростта и по какъв начин тя е повлияна от възрастта и
житейския опит?
• Мъдростта включва богато практическо познание, способност да се разсъждава върху
и да се прилага това познание, емоционална зрялост и алтруистична креативност.
Когато възрастта и житейските преживявания в борбата с човешките проблеми се
комбинират, повече възрастни, отколкото по-млади хора се нареждат сред мъдрите.
• Изправянето и преодоляването на злополучията като че ли подпомага мъдростта по-
късно в живота. Възрастните, които получават високи резултати за мъдрост,
обикновено са по-добре образовани и соматично по-здрави, изграждат си по-
положителни отношения с другите и имат по-високи резултати по личност-ното
измерение отвореност за опита.
Фактори, свързани с когнитивната промяна
Избройте факторите, свързани с когнитивната промяна в късната зряла възраст.
• Умствено активните хора е вероятно да поддържат когнитивните си способности и в
напреднала възраст. Широк спектър от хронични заболявания са свързани с когни-тивна
дегенерация. Стимулирането на хобитата и сложната, предизвикателна работа подпомага
интелектуалното функциониране.
• С напредването на възрастта резултатите по когнитивни задачи стават все по-
нестабил-ни. С приближаване на смъртта често се наблюдава терминален упадък -
видимо ускоряване на влошаването на когнитивното функциониране.
Когнитивни интервенции
Могат ли когнитивните интервенции да помогнат на по-възрастните да поддържат
умствените си способности?
• Широкомащабни интервенции демонстрират, че тренингът може да засили когнитивните
умения при хората в напреднала възраст. Когато са проследявани години след
интервенцията, обучавани възрастни запазват по-благоприятното си положение в
сравнение с връстниците си.
Учене през целия живот
Обсъдете типовете продължаващо обучение и ползите от такива програми в напреднала
възраст.
• По-доброто здравословно състояние и по-ранното пенсиониране позволяват на
увеличаващ се брой възрастни хора да продължават обучението си чрез университетски
курсове, предложения за обучение в общността и програми като Eiderhostel.
Участниците придобиват нови познания, нови приятели, по-широка перспектива към
света и образ за себе си като по-компетентни. За съжаление по-малко възможности за
продължаващо образование се предлагат на възрастните с нисък социоикономически
статус.
Автоимунна реакция Активна продължителност на живота Амилоидни плаки Болест на
Алцхаймер Всекидневни дейности Вторично остаряване Дегенерация на макулата Деменция
Дефицит на асоциативната памет Имплицитна памет
Инструментални всекидневни дейности Катаракта
Максимална продължителност на живота Мъдрост
Неврофибриларни възли
Немощ
Остеоартрит
Памет за далечни събития Памет за предстоящи събития Подпомагаща технология
Преобръщане на средната продължителност на живота
Първично остаряване Ревматоиден артрит Свиване на морбидността Селективна
оптимизация с компенсация Средна продължителност на живота Терминален упадък
Функционална възраст Цереброваскуларна деменция
Глава 18
ЕМОЦИОНАЛНО И СОЦИАЛНО РАЗВИТИЕ В КЪСНА ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ
Теорията на Ериксън: интегритет срещу отчаяние
Други теории за психосоциалното развитие в късна зряла възраст
Задачите на интегритета по Пек и геротранс-цендентността на Джоан Ериксън
Емоционалните експертни познания по Лабу-ви-Вийф
Реминисценции и преглед на живота
Сигурна и многоаспектна Аз-концепция Издръжливост: приятност, социабилност и
приемане на промяната Духовност и религиозност
Индивидуални различия и психично благополучие
Контрол срещу зависимост Здраве
Отрицателни житейски промени Социална подкрепа и социално взаимодействие • Социални
въпроси: Самоубийство в напреднала зряла възраст
Променящ се социален свят
Социални теории за остаряването Социален контекст на остаряването: общности,
квартали и жилища • Биология и среда: Остаряване, възприятие за време и социални
цели
Взаимоотношения в късна зряла възраст
Брак
Хомосексуални партньорства Развод, повторен брак и съжителство Вдовство
Възрастни, които никога не са се женили и са
без деца
Взаимоотношения с порасналите деца Малтретиране на хора в напреднала възраст
Пенсиониране и свободно време
Решение за пенсиониране Приспособяване към пенсионирането Дейности през свободното
време
Успешно остаряване
С Рут до себе си, Уолт говори на гостите на тях-ното празненство по повод 60-ата
годишнина от брака им. „Дори когато времената бяха трудни -разсъждава той, - мигът
от живота, в който бях в момента, беше това, което харесвах най-много. Когато бях
дете, обожавах да играя бейзбол. През 20-те си години обичах да изучавам
фотографския бизнес. И разбира се - казва Уолт, гледайки с любов към Рут - нашата
сватба беше най-паметният ден от всички.“
Той продължава: „Тогава дойде голямата депресия, когато професионалната фотография
беше лукс, който малцина можеха да си позволят. Ние обаче открихме начини да се
забавляваме без пари: да пеем в църковния хор и да играем в общинския театър. След
това се роди Си-бил. Гледайки назад към моите родители и пра-
родители и напред, към Сибил, Марси и сина на Марси Джамел, изпитвам чувство на
единство и хармония с миналите и бъдещите поколения.“ Уолт и Рут посрещат старостта
със спокойно приемане, благодарни за дара на дългия живот и любимите хора. Не
всички възрастни хора обаче откриват такова душевно спокойствие. Братът на Уолт Дик
е заядлив, оплаква се както от дребни неща, така и от големи разочарования: от
„Гол-ди, защо поднасяш чийзкейк? Никой не яде чийз-кейк на рождени дни“ до „Знаеш
ли защо имаме тези финансови трудности? Чичо Луи не искаше да ми заеме парите, за
да поддържам пекарница-та, така че трябваше да се пенсионирам.“
Тези години на здрача се характеризират от смесица от придобивки и загуби,
продължаване на многопосочността на развитието, започнало
573
рано в живота. От една страна, старостта е време на удоволствие и спокойствие,
когато децата са пораснали, житейската работа е почти свършена, а отговорностите са
намалели. От друга страна, тя носи притеснения за дегенериращите физически функции,
нежеланата самота и растящия призрак на смъртта.
В тази глава ще разгледаме как по-възрастните помиряват тези противоположни сили.
Макар че някои са изморени и неудовлетворени, повечето придават по-дълбоко значение
на живота и извличат големи ползи от връзките със семейството и приятелите,
дейностите през свободното си време и ангажираността в общността. Ще видим как
личните атрибути и житейската история се комбинират с условията в дома, квартала,
общността и обществото, за да оформят емоционалното и социалното развитие в края на
живота.
Последният психологически конфликт в теорията на Ериксън (1950): интегритета срещу
отчаянието, включва приемането на собствения живот. Възрастните, които достигат до
чувство на интегритет, се чувстват цялостни, завършени и удовлетворени от
постиженията си. Те са се адаптирали към сместа от триумфи и разочарования, които
са неизбежна част от любовните отношения, отглеждането на децата, работата,
приятелствата и участието в живота на общността. Те осъзнават, че пътищата, които
са следвали, изоставяли и никога не са избирали, са били необходими за оформянето
на смислен житейски път.
Способността собственият живот да се разглежда в по-широкия контекст на цялото
човечество - като случайна комбинация на един човек и един сегмент от историята -
допринася за спокойствието и задоволството, придружаващи интегритета. „Последните
няколко десетилетия бяха най-щастливите“ - мърмори Уолт, стискайки ръката на Рут,
една седмица преди инфаркта, който слага край на живота му. В мир със себе си,
съпругата и децата си, Уолт е приел житейския си курс като нещо, което е трябвало
да бъде такова, каквото е. В изследване на хора на възраст от 17 до 82 години, по-
напредналата възраст се асоциира с по-голяма психосоциална зрялост, мерена от
гледна точка на стремеж към ге-неративност и интегритет във всекидневното
поведение. Генеративността и интегритетът на
свой ред до голяма степен обясняват връзката между възрастта и психичното
благополучие (Sheldon & Kasser, 2001).
Преглеждайки вестника, Уолт се замисля: „Непрекъснато чета тези проценти: един от
пет души ще се разболее от сърдечносъдова болест, един от трима ще получи рак.
Истината обаче е, че един от един ще умре. Всички сме смъртни и трябва да приемем
тази съдба.“ Предната година Уолт е дал на внучката си Марси колекцията си от
наградени снимки, която го е поглъщала в продължение на повече от половин век. С
осъзнаването, че интегритетът на собствения живот е част от разширената верига на
човешкото съществуване смъртта губи жилото си (Vaillant, 1994, 2002).
Отрицателният резултат от този етап - отчаянието - се появява, когато възрастните
хора чувстват, че са взели много погрешни решения, но времето е прекалено кратко,
за да открият алтернативен път към интегритета. Без друг шанс, отчаяният човек
трудно приема, че смъртта е близо, и е смазан от горчивина, поражение и
безнадеждност. Според Ериксън тези нагласи често се изразяват като гняв и презрение
към другите, които дегизират презрението към себе си. Кав-гаджийството и вечното
откриване на грешки от страна на Дик, склонността му да обвинява другите за личните
си провали и изпълненият със съжаление поглед към собствения живот отразяват това
дълбоко чувство на отчаяние.
Други теории за психосоциалното развитие в късна зряла възраст
Подобно на етапите на ранната и средната зряла възраст по Ериксън, други теоретици
са изяснявали и усъвършенствали неговото становище за зрялата възраст,
конкретизирайки задачите и мисловните процеси, които допринасят за чувството на
интегритет. Всички са съгласни, че успешното развитие в последните години включва
по-голяма интеграция и задълбочаване на личността.
Задачите на интегритета по Пек и геротрансцендентпостта на Джоан Ериксън
Според Робърт Пек (Peck, 1968) конфликтът по Ериксън между интегритета и отчаянието
се състои от три отчетливи задачи:
574
• Диференциация на егото срещу свръханга-жираност с трудовата роля. След
пенсионирането остаряващите хора, които са инвестирали твърде много в кариерата си,
трябва да открият други начини да утвърждават ценността си - чрез семейството,
приятелите и ролите си в общността.
• Надскачане на тялото срещу свръхангажи-раност с него. Хората в напреднала възраст
трябва да надскочат физическите ограничения - дегенерацията във външния вид,
физическите способности и издръжливостта на болести - като подчертават
компенсиращите нагласи на познавателната, емоционалната и социалната сила.
• Надскачане на егото срещу сврьхангажи-раност с него. Със смъртта на брачния
партньор, братя/сестри, приятели и връстници възрастните трябва да открият начини
да се изправят конструктивно пред реалността на смъртта чрез инвестиране в по-
далечното бъдеще от техния собствен живот. Макар че генеративните години на ранната
и средната зряла възраст подготвят хората за удовлетворяваща старост, постигането
на интегритет на егото изисква непрестанни усилия за превръщане на живота в по-
сигурен и смислен за онези, които ще продължат напред, след като човек умре.
В теорията на Пек интегритетът на егото изисква хората в напреднала възраст да се
придвижат отвъд работата на живота си, тялото си и отделната си идентичност.
Съвременните свидетелства подсказват, че надскачането на тялото (фокусирането върху
психологическите силни страни) и надскачането на егото (ориентирането към по-
голямото, по-далечното бъдеще) се засилват в края на живота. В изследване на
възрастни жени, тези в 80-те и 90-те си години с по-голяма сигурност в сравнение с
жените в 60-те си години заявяват, че „приемат промените, донесени от
остаряването“, „надскочили са страха от смъртта“, „имат по-ясно чувство за смисъла
на живота“ и „са открили нови, положителни духовни дарове, които да изследват“
(Brown & Lowis, 2003).
Вдовицата на Ериксън Джоан вярва, че тези постижения всъщност представляват
развитие отвъд интегритета (който се фокусира върху удовлетворението от собствения
минал живот) към допълнителен психосоциален етап, който тя нарича
геронтотрансцендентност - космическа и трансцендентна перспектива, насочена на-
пред и навън, отвъд Аза. Разчитайки на собственото си преживяване на остаряването,
наблюденията си на последните години на съпруга ѝ и работата на други върху
положителния потенциал на годините малко преди смъртта, Джоан Ериксън разсъждава,
че успехът в постигането на геротрансцендентност е видим в засиленото вътрешно
доволство и допълнителното време, прекарвано в тих размисъл (Erikson, 1998;
Tornstam, 1997, 2000).
Макар че интервюта с хора в деветото и десетото десетилетие от живота си разкриват,
че мнозина (но не всички) преживяват това спокойно, съзерцателно състояние, са
нужни повече изследвания, за да се потвърди съществуването на отчетлив,
трансцендентен етап на края на живота. Освен по-преднамереното фокусиране върху
смисъла на живота, хората в напреднала възраст продължават да споделят, че
инвестират в реалния свят - посещават приятели, поддържат се информирани за
актуалните събития, стремят се да бъдат добри съседи и се ангажират в приятни
дейности (Adams, 2004).
Емоционалните експертни познания по Лабуви-Вийф
Спомнете си от тринадесета глава, че когни-тивно-афективната комплексност
(съзнанието и координирането на положителните и отрицателните чувства в
организирано описание на себе си) се засилва от юношеството през средната възраст,
а след това намалява, когато основните умения за преработка на информацията
дегенерират в късната зряла възраст. Възрастните обаче, както посочва Гизела
Лабуви-Вийф, демонстрират компенсираща емоционална сила: те стават по-добри в
оптимизацията на афекта -способността да максимизират положителните и да задушават
отрицателните емоции, което допринася за тяхната забележителна издръжливост
(Labouvie-Vief, 2003; Labouvie-Vief & Medler,
2002). Въпреки физическия упадък, увеличените здравословни проблеми, ограниченото
бъдеще и смъртта на любимите хора, повечето възрастни запазват чувство на оптимизъм
(Diehl, Coyle, & Labouvie-Vief, 1996; Mroczek & Kolarz,
1998). Около 30 до 40% от възрастните не само са много умели в оптимизацията на
афекта, но и съхраняват значителна способност за когнитив-но-афективна комплексност
- комбинация, свързана с особено ефективна емоционална саморегулация.
575
Нещо повече: когато са помолени да разкажат лични преживявания, в които са били
щастливи, гневни, било ги е страх или са били тъжни, и да посочат откъде са знаели,
че изпитват тази емоция, мнозина на средна и напреднала възраст осигуряват по-живи
разкази, отколкото по-младите хора - свидетелство, че те са били в по-силен контакт
с чувството си. Емоционалната възприемчивост на хората в зряла възраст им помага да
отделят интерпретациите от обективните аспекти на ситуациите. Оттук и техните
стратегии за справяне често включват уверява-нето, че напълно разбират собствените
си чувства, преди да решат кой курс на действие да приемат. Те с готовност
използват центрирани върху емоциите стратегии за справяне (вътрешно контролиране на
дистреса) в отрицателно заредени ситуации (Blanchard-Fields, 1997; Labou-vie-Vief
et al., 1995). Накратко, съществено пси-хосоциално постижение в късна възраст е
ставането експерт в преработка на емоционалната информация и регулирането на
отрицателния афект (Labouvie-Vief & Diehl, 1999; Lawton, 2001b).
Реминисценции и преглед на живота
Често мислим за възрастните като ангажирани в реминисценция - разказване на истории
за хора и събития от тяхното минало и споделяне на свързаните с тях мисли и
чувства. Всъщност широко разпространеният образ на отдадения на реминисценции
възрастен се ран-жира сред отрицателните стереотипи за стареенето. Според това
често срещано становище възрастните хора живеят в миналото, за да избегнат от
реалността на съкратеното бъдеще. Актуалната теория и изследвания обаче сочат, че
разсъжденията за миналото могат да са положителни и адаптивни.
В коментарите си на съществените събития в живота му, представени в началото на
тази глава, Уолт се ангажира в специална форма на реминисценция - преглед на
живота, в който човекът извиква, разсъждава върху и преразглежда минали
преживявания, размишлявайки върху тяхното значение с цел постигане на по-голямо
разбиране на себе си. Според Робърт Бътлър (Butler, 1968) хората в напреднала
възраст се ангажират в преглед на живота като част от постигането на интегритет на
егото и приемане на края на живота. Идеите на Бътлър са били толкова влиятелни, че
много терапевти насърчават
реминисценцията като преглед на живота сред хората в напреднала възраст. Други
възрастни, които участват в ръководен от консултант преглед на живота, споделят
повишена самооценка, по-голямо чувство за наличие на цел в живота, засилено
удовлетворение от живота и намалена депресия (Cook, 1998; Lappe, 1987; Watt &
Cappeliez, 2000; Westerhof, Bohlmeijer, & Valenkamp, 2004). Интервенциите чрез
преглед на живота могат да помогнат и на опечалени хора да открият място за
загубения любим човек в емоционалния си живот, да инвестират наново енергията си в
други взаимоотношения и да продължат с живота си (Worden, 2002).
Макар че прегледът на живота често засилва самосъзнанието и уважението към себе си,
много възрастни не прекарват дълго време в оценяване на миналото си. Когато все пак
се отдават на реминисценция, тя може да служи на други цели. Реминисценция, която е
фокусирана върху себе си, ангажирана в съживяване и „предъвква-не“ на горчивите
събития, е свързана с проблеми на приспособяването (Cully, LaVoie, & Gfeller,
2001). Обратното, екстравертираните възрастни по-често се ангажират във фокусирана
върху другите реминисценция, насочена към социални цели, например заздравяване на
семейството и приятелските връзки и съживяване на взаимоотношенията със загубените
любими хора. Друг път хората в напреднала възраст - особено онези, които са с
високи резултати по отвореност за опита - се ангажират в базирана на познания
реминисценция, разчитайки на миналото си за ефективни стратегии за решаване на
проблеми и за учене на младите хора. Тези социално ангажирани, умствено стимулиращи
форми на реминисценция способстват за обогатяването на живота и извличането на
повече награди от него (Cappeliez & O’Rourke, 2002). Може би заради силните си
традиции в разказването на истории афроамериканците и китайските имигранти е по-
вероятно от техните бели връстници да използват реминисценцията, за да учат другите
за миналото (Merriam, 1993; Webster, 2002).
Лонгитюдните изследвания разкриват продължаваща стабилност на „големите пет“
личностни черти от средата към края на живота (вж. шестнадесета глава). Въпреки
това съставките на интегритета на егото: цялостност, удовлетво-
576
рение и образи за себе си като част от по-големия световен ред, са отразени в
няколко съществени промени както в Аз-концепцията, така и в личността в края на
живота.
Сигурна и многоаспектна Аз-концепция
Хората в напреднала възраст са натрупали познания за себе си от цял един живот,
водещи до по-сигурна Аз-концепция, отколкото в по-младите години (Labouvie-Vief &
Diehl, 1999). Например Рут знае със сигурност, че е добра в консултирането на
другите, в отглеждането на цветна градина, устройване на вечерни партита,
разпределяне на парите и ориентиране на кого може да се има доверие и на кого - не.
Същевременно тя тъжно коментира, че не може да се ориентира в града толкова лесно,
колкото по-рано.
Здравата и многоаспектна Аз-концепция на Рут позволява приемането на себе си -
ключова характеристика на интегритета. В изследване на възрастни (70-до 84-годишни)
и много възрастни (85- до 103-годишни) германци, помолени да отговорят на въпроса:
„Кой съм аз?“, участниците споменават широк спектър от житейски области,
включително хобита, интереси, социално участие, семейство, здраве и личностни
черти. Възрастните и в двете групи изразяват повече положителни, отколкото
отрицателни само-оценки. Положителните, многоаспектни самоопределения прогнозират
психично благополучие (Freund & Smith, 1999).
Тъй като бъдещето се съкращава, повечето възрастни хора в 80-те и 90-те си години
продължават да споменават - и активно да преследват - Азове, за които се надяват, в
областите на доброто здраве, личните характеристики, взаимоотношенията и социалната
отговорност (Frazier, 2002; Markus & Herzog, 1992). Същевременно възможните Азове
се реорганизират и в много напреднала възраст. Когато току-що споменатите 70- до
103-годишни немци са проследени лонгитюдно след четири години, мнозинството е
изличило някои възможни Азове и ги е заменило с нови, често свързани с лични
характеристики, социални взаимоотношения и здраве. Възрастните често характеризират
Азовете, за които се надяват, от гледна точка на „подобряване“, „постигане“ или
„достигане“ - положителни стремежи, които прогнозират засилване на удовлетворението
от живота (Smith & Freund,
2002). Ясно е, че късната зряла възраст не е време на оттегляне от планирането на
бъдещето!
Издръжливост: приятност, социабилност и приемане на промяната
В старостта е често срещан гъвкав, оптимистичен подход към живота, който подпомага
издръжливостта пред лицето на злополучия. Оценявайки интервюта с открити въпроси с
възрастни в 60-те и след това в 80-те и 90-те им години, изследователите откриват,
че резултатите по прилагателни, които изграждат приятност-та - щедър, невъзразяващ
и добросърдечен, -са по-високи във втория случай в сравнение с първия за повече от
една трета от извадката. По същия начин, когато възрастните попълват личностни
тестове, приятността се повишава, особено при мъжете, които първоначално получават
по-високи резултати, отколкото жените (Weiss et al., 2005). Приятността като че ли
характеризира хората, които са приели живота независимо от неговите несъвършенства.
Участниците в интервюто с открити въпроси обаче демонстрират леко спадане на
социабил-ността с напредването на годините (Field & Millsap, 1991). Може би това
отразява стесняване на социалните контакти, тъй като хората стават по-селективни
във взаимоотношенията си и след като членовете на семейството и приятелите си
отиват от живота. Въпреки това хората в напреднала възраст, които са били
екстраверти-рани през живота си, остават такива - личност-на черта, свързана с по-
голямо удовлетворение от живота (Mroczek & Spiro. 2005).
Трето, свързано развитие е по-голямото приемане на промяната - атрибут на
възрастните, често споменаван като важен за психичното благополучие (Ryff, 1989).
Приемането на промяната е видимо в ефективното справяне на повечето хора в
напреднала възраст със загубата на любими хора, включително смъртта на брачния
партньор, която описват като най-стресиращото събитие, което изобщо са преживявали
(Lund, Caserta, & Dimond, 1993). Способността да се приемат обратите на живота,
много от които са отвъд личния контрол, е жизненоважна за положителното
функциониране в късната зряла възраст.
Духовност и религиозност
Как възрастните хора успяват да приемат дегенерацията и загубите и въпреки това да
се чувстват цялостни и завършени, и да очакват смъртта със спокойно присъствие на
духа? Една
577
възможност, съответстваща на ударението на Пек и на Ериксън върху трансцендентната
перспектива, е развитието на по-зряло чувство на духовност. Духовността не е същото
като религия: вдъхновяващо чувство за смисъла на живота може да се открие в
изкуството, природата и социалните взаимоотношения. За много хора обаче религията
осигурява вярвания, символи и ритуали, които насочват това търсене на смисъл.
Хората в напреднала възраст придават голяма стойност на религиозните вярвания и
поведение. Според национално проучване 76% от американците на 65 години и по-
възрастни казват, че религията е много важна в живота им, а 16% я описват като
важна. Над половината посещават религиозни служби или други събития всяка седмица,
близо две трети гледат религиозни телевизионни програми и около една четвърт се
молят поне три пъти дневно (Princeton Religion Research Center, 1999). По същия
начин 72% от канадците в напреднала възраст се смятат за религиозни, въпреки че са
по-малко ангажирани в организирана религия, отколкото американските си връстници.
Около 30% обаче посещават религиозни служби всяка седмица, а допълнителни 15% ходят
на църква един път в месеца (Jones,
2003).
Макар че здравето и трудностите с транспорта намаляват организираното религиозно
участие в напреднала възраст, северноамериканците стават по-религиозни или духовни
с напредване на възрастта (Argue, Johnson, & White, 1999; Wink & Dillon, 2002).
Тази тенденция обаче съвсем не е универсална. В британско 20-годиш-но лонгитюдно
изследване мнозинството от възрастните демонстрират стабилност в религи-озността
през годините, като почти половината сочат, че религията е много важна за тях. Една
четвърт обаче казват, че са станали по-малко религиозни, а някои цитират като
причина разочарованието си от подкрепата, която са получавали от религиозната
институция във времена на стрес (например траур) (Coleman, Ivani-Chalian, &
Robinson, 2004). Въпреки тези различия, духовността и вярата могат да се засилят в
края на живота - да се отдалечат от предписаните вярвания към по-рефлексивен
подход, който подчертава връзките с другите, приемащ с лекота загадката и
несигурността, и собствената система от убеждения като един от многото възможни
светогледи (Fowler, 1981; McFadden, 1996).
Ангажирането в организирани и неформални религиозни дейности е особено силно сред
ет-
ническите малцинства с нисък социоикономически статус, включително
афроамериканците, латиноамериканците, индианците и канадските ту-земни групи.
Афроамериканските възрастни възприемат религията като могъщ ресурс за социална
подкрепа извън семейството и за вътрешна сила, за да устояват на всекидневните
стресове и физически спънки (Armstrong & Crowther, 2002; Husaini, Blasi, & Miller,
1999). В сравнение c белите си връстници повече афроамери-канци в напреднала
възраст споделят, че си сътрудничат с Бог, за да преодоляват житейските проблеми
(Krause, 2005). Попитана за философията ѝ за живота, 65-годишна афроамерикан-ка
разкрива как вярата й е помогнала да направи нещо повече от физическото оцеляване:
Имали сме много злощастия... но ние винаги сме знаели, че може да е по-лошо...
Знам, че някои дни ставам от леглото и съм схваната, коленете ме болят, гърбът ме
боли, главата ме боли, но мога да стана и да отида в банята. Казвам си: „Благодаря
ти, Боже, защото мога да движа крайниците си...“ След това имаме ядене на масата,
имаме... поне частица здраве и сила... Благодаря на Бога за това, че нещата са
толкова добри (Nye, 1993, р. 109).
През зрялата възраст жените е по-вероятно от мъжете да принадлежат на религиозно
паство, да се ангажират в религиозни дейности и да споделят лично търсене на
свързаност с по-висша сила (Levin, Taylor, & Chatters, 1994; Wink & Dillon,
2002). По-големият процент жени, които са бедни, овдовели и по-голямото им участие
в осигуряването на грижи ги излагат на по-високи равнища на стрес и тревожност.
Подобно на етническите малцинства, те се обръщат към религията за социална подкрепа
и за по-широка визия на общността, която поставя житейските предизвикателства в
перспектива.
Ползите от религиозното ангажиране са много разнообразни: засилено физическо и
психично благополучие, повече време, прекарвано във физически упражнения, по-силно
чувство на близост със семейството и приятелите (Fry, 2001; Krause, 2005; Levin &
Chatters, 1998). В лонгитюдни изследвания организираното и неформалното религиозно
участие прогнозира по-дълъг живот, след като се контролират семейният произход,
здравето, социалните и психологическите фактори, за които се знае, че влияят върху
смъртността (Helm et al., 2000; Strawbridge et al., 2001).
578
Индивидуални различия и психично благополучие
Както видяхме в тази и в предишната глава, повечето възрастни се адаптират добре
към старостта. Въпреки това някои се чувстват зависими, некомпетентни и ненужни.
Идентифицирането на личните и екологичните фактори, влияещи върху психичното
благополучие в края на живота е жизненоважно за проектирането на интервенции, които
подпомагат положителното приспособяване.
Контрол срещу зависимост
След като зрението, слухът и подвижността на Рут намаляват през 80-те ѝ години,
Сибил я посещава всеки ден, за да й помага с грижите за себе си и домакинските
задачи. В часовете, когато майка и дъщеря са заедно, Сибил взаимодейства най-често
с Рут, когато я моли да й помогне с всекидневните дейности. Когато Рут се справя
самостоятелно със задачите, Сибил обикновено отстъпва.
Наблюденията на хората, взаимодействащи с хора в напреднала възраст както в частни
домове, така и в институции, разкриват два силно предвидими, допълващи се
поведенчески модела. В първия, наречен сценарий на зависимост-подкрепа, зависимите
поведения получават незабавно внимание. Във втория, сценарий на независимост-
игнориране, независимите поведения са предимно игнорирани. Забележете как тези
последователности подкрепят зависимото поведение за сметка на независимото
независимо от уменията на възрастния човек. Дори разчитащ на себе си възрастен
човек като Рут неви-наги устоява на ненужната помощ на Сибил, защото тя й носи
социален контакт (Bakes, 1995, 1996).
Сред възрастните, които нямат трудности с всекидневните дейности, възможностите да
взаимодействат с другите са свързани с голямо удовлетворение от всекидневния живот.
Обратното, при тези, които имат трудности с изпълнението на всекидневните дейности,
социалният контакт е свързан с по-малко положително всекидневно съществуване (Lang
& Baltes, 1997). Това подсказва, че социалното взаимодействие, докато се помага на
възрастните с физическите грижи, домакинските задачи и дребните поръчки, често не е
смислено и награждаващо, а по-скоро унизително и неприятно. Обмислете тези типични
ре-
акции на получатели на грижи от брачния партньор с всекидневните дейности:
„чувствам се задължен“, „чувствам се слаб, неспособен човек“ (Newsom, 1999).
Лонгитюдните изследвания показват, че отрицателните реакции на осигуряването на
грижи могат да водят до упорита депресия (Newsom & Schulz, 1998). Дали помощта от
другите ще подкопава благополучието обаче зависи от много фактори, включително
качеството на помощта, взаимоотношението грижещ се-възрастен човек и социалния и
културния контекст, в който се осъществява помагането. В западните общества, които
ценят независимостта, мнозина възрастни се страхуват, че ще станат зависими от
други хора (Frazier, 2002). Реагирайки на стереотипите за възрастните като
неспособни, членовете на семейството и други полагащи грижи често действат по
начини, които подпомагат прекомерната зависимост.
Означава ли това, че трябва да насърчаваме възрастните да бъдат колкото е възможно
по-независими? Според Мери Бейлтс (Baltes, 1996) тази алтернатива е също толкова
непродуктивна, колкото и подпомагането на пасивността и некомпетентността.
Остаряването носи намалена енергия във време, когато хората се изправят пред много
предизвикателни задачи на развитието. Зависимостта може да е адаптивна, ако
позволява на възрастните хора да запазват силата си, като я инвестират в силно
ценени дейности, използвайки набор от стратегии, които разгледахме в седемнадесета
глава: селективна оптимизация с компенсация.
Здраве
Както беше отбелязано в шестнадесета глава, здравето е силен прогностичен фактор на
психичното благополучие в късна зряла възраст. Физическата деградация и хроничните
болести могат да доведат до чувство на загуба на личния контрол - основен фактор в
психичното здраве в зряла възраст. Нещо повече: соматич-ната болест, водеща до
инвалидност, е сред най-важните рискови фактори за депресия в края на живота
(Geerlings et al., 2001). Макар че по-малко хора в напреднала възраст (в сравнение
с млади и на средна възраст) са депресирани (вж. седемнадесета глава), дълбоките
чувства на безнадеждност се засилват с възрастта, тъй като физическата инвалидност
и вследствие на това социалната изолация (често засилена от ►
579
Самоубийство в напреднала зряла възраст
Когато 65-годишната съпруга на Ейб умира, той се оттегля от живота. Живеейки далече
от двете си дъщери, той прекарва дните си сам, гледайки телевизия и четейки
криминални романи. Тъй като внуците вече са родени, Ейб гостува в домовете на
дъщерите си от време на време, носейки унилото си поведение със себе си. „Виж
новата ми пижама, дядо!“ - възкликва 6-годиш-ният внук на Ейб Тони, но Ейб не
реагира.
След като артритът затруднява ходенето му, Ейб се пенсионира. С повече празни дни,
депресията му се задълбочава. Постепенно той развива болезнени храносмилателни
проблеми, но отказва да отиде на лекар. „Няма нужда!“ -казва сопнато, когато една
от дъщерите му го моли да потърси лекарска помощ. Отговаряйки на поканата ѝ за
празненството за 10-тия рожден ден на Тони, Ейб пише: „Може би - ако все още се
навъртам тук следващия месец. Между другото, когато си отида, искам тялото ми да
бъде кремирано.“ Две седмици по-късно Ейб умира от запушване на червата. Тялото му
е открито на стола в дневната, където обикновено прекарва дните си. Макар да
изглежда изненадващо, себедеструктивните действия на Ейб са форма на самоубийство.
Фактори, свързани със самоубийството в късна зряла възраст. Спомнете си от
дванадесета глава, че самоубийствата се увеличават с напредване на живота. Те
продължават да се увеличават в края на живота, достигайки най-голям процент при
хората на 75 години и по-възрастни. Макар че процентът самоубийства варира в
отделните страни, хората в напреднала възраст са в засилен риск навсякъде по света
(Worid Health Organization, 2002).
По-високият процент самоубийства при мъжете се запазва и в късната зряла възраст. В
САЩ и Канада пет пъти повече възрастни мъже, отколкото жени отнемат живота си
(Heisel, 2006; U. S. Census Bureau, 2006b). В сравнение с бялото мнозинство,
повечето северноамерикански етнически малцинства имат по-нисък процент
самоубийства.
Какво обяснява тези тенденции? По-близките връзки на възрастните жени с приятелите,
по-голямата готовност да се търси социална подкрепа и религиозността пречат на
мнозина да отнемат живота си. Високите нива на социална подкрепа чрез разширеното
семейство и при-
надлежността на църковно паство също могат да предотвратяват самоубийствата в
етническите малцинства. В определени малцинствени групи дълбокото уважение към
възрастните подпомага самооценката им и социалната им интеграция. Това намалява
броя на самоубийствата, като след 80-годишна възраст те на практика не съществуват
(Kettl, 1998).
Както и в по-ранните години, методът, предпочитан от северноамериканците в
напреднала възраст (оръжията), оставя по-малка вероятност от съживяване, отколкото
предпочитания от жените в напреднала възраст метод (отравяне или свръхдоза
лекарства). Въпреки това неуспешните опити за самоубийство са много по-редки в
напреднала възраст, отколкото през юношеството (Conwell, Duberstein, & Caine,
2002). Когато възрастните решат да умрат, те като че ли са особено решени да
успеят.
Макар че вероятно на всички възрасти броят на докладваните самоубийства е по-малък
от действителните, това е по-често срещано в късна зряла възраст. Съдебните лекари
е много по-малко вероятно да изследват като причина за смъртта самоубийство, когато
човекът е възрастен. Мнозина възрастни, например Ейб, се ангажират в индиректни
себедеструктивни действия, които рядко се класифицират като самоубийство - решават
да не отидат на лекар, когато са болни, или отказват да се хранят или да вземат
изписаните им лекарства. Сред ин-ституционализираните възрастни хора тези усилия за
ускоряване на смъртта са широко разпространени (Kennedy & Tanenbaum, 2000).
Следователно самоубийството на възрастни хора е много по-голям проблем, отколкото
показват официалните статистики.
Два типа събития подтикват към самоубийство в края на живота. Загубите -
пенсиониране от много ценена професия, овдовяване или социална изолация, поставят
възрастните, които имат трудности със справянето с промяната в риск от упорита
депресия. Друг тип риск е хро-нична или терминална болест, която силно ограничава
физическото функциониране или предизвиква силна болка (Conwell, 2004). С намаляване
на комфорта и качеството на живота чувствата на безнадеждност и безпомощност се
задълбочават.
Предотвратяване и лечение. Предупредителните знаци за самоубийството в късна зряла
възраст (подобно на тези в по-млада възраст) включват униние, усилия да се приведат
580
в ред личните дела, изказвания за смъртта и промени в съня и апетита. Членовете на
семейството, приятелите и грижещите се освен това трябва да следят за индиректни
себедеструк-тивни актове (отказ на храна или медицинско лечение). Твърде често
хората в близък контакт с възрастните неправилно приемат, че тези симптоми са
„естествена“ последица от остаряването.
Общностите признават значението на допълнителните превантивни стъпки, например
телефонни горещи линии с обучени доброволци, които осигуряват емоционална подкрепа,
и агенции, уреждащи редовни посещения вкъщи или телефонни обаждания в „система от
приятели“. В институциите осигуряването на обитателите на личен живот, автономия и
пространство помага за предотвратяване на себе-
деструктивното поведение (Conwell & Duber-stein, 2001).
Когато склонните към самоубийство възрастни са депресирани, най-ефективното лечение
комбинира антидепресанти с психотерапия, включително помощ със справянето с прехода
в ролите, например пенсиониране, овдовяване и зависимост, породена от болест.
Изкривените начини на мислене („Стар съм и нищо не може да се направи за моите
проблеми“) трябва да се контрират и ревизират. Срещата със семейството, за да се
открият начини за намаляване на самотата и отчаянието, също са от полза.
Самоубийството в късна зряла възраст повдига противоречив етичен въпрос: хората с
нелечими болести имат ли правото да отнемат собствения си живот? Ще се върнем към
тази тема в деветнадесета глава.
► преместването в дом за възрастни хора) се засилват (Roberts et al., 1997).
Депресията в напредна възраст често е летална. Хората на 65 години и по-възрастни
имат най-високия процент самоубийства от всички възрастови групи (вж. карето
„Социални проблеми“). Кои фактори подпомагат възрастните като Рут да преодоляват
взаимоотношението физическа инвалидност-депресия, оставайки оптимистични и
удовлетворени? Личните характеристики, обсъдени в предишните глави - ефективно
справяне и чувство на Аз-ефективност - са жизнено важни. За да могат немощните хора
в напреднала възраст да демонстрират тези характеристики обаче, семействата и
полагащите грижи трябва да им дадат автономия, като избягват сценария на
зависимост-подкрепа. Когато хората в напреднала възраст останат отговорни за лично
важни области от живота си, запазват същностни аспекти от идентичността си пред
лицето на промяната, разглеждат миналото и бъдещето си по-благоприятно и са
емоционално по-оптимистични (Brandtstadter & Rothermund, 1994; Kunzmann, Little, &
Smith, 2002).
Отрицателни житейски промени
Рут губи Уолт след инфаркт, грижи се за Айда, когато нейните симптоми на болестта
на Алцхай-мер се влошават, и се изправя пред собствени здравни проблеми - всичко
това в рамките на няколко години. Възрастните са в риск от различни отрицателни
житейски промени - смърт на обичани хора, болест и физическа инвалид-
ност, намаляващи доходи и по-голяма зависимост. Отрицателните житейски промени са
трудни за всеки, но в крайна сметка може да предизвикват по-малко стрес у
възрастните, отколкото при младите хора (Gatz, Kasl-Godley, & Karel, 1996). Мнозина
възрастни са се научили да се справят с трудните периоди и да приемат загубата като
част от човешкото съществуване.
Когато се натрупат обаче, отрицателните промени подлагат на проверка уменията за
справяне на хората в напреднала възраст (Kraaij, Arensman, & Spinhoven, 2002). В
края на живота такива промени са по-големи за жените, отколкото за мъжете. Жените
над 75-годишна възраст е по-малко вероятно да са омъжени, по-често имат нисък доход
и страдат от повече болести, особено такива, които ограничават подвижността. Нещо
повече: възрастните жени по-често казват, че други хора зависят от тях за
емоционална подкрепа: техните социални отношения, дори и в много напреднала
възраст, по-често са източник на стрес. Заради влошаващо се здраве по-възрастните
жени може да не успяват да задоволяват потребностите на другите от обгрижване,
което има отрицателни последици за тяхната самооценка. Не е изненадващо, че жените
в напреднала възраст споделят по-слабо чувство на психично благополучие, отколкото
мъжете (Pinquart & Sorensen, 2001).
Социална подкрепа и социално взаимодействие
В късната зряла възраст социалната подкрепа продължава да намалява стреса и по този
начин да подпомага соматичното здраве и психичното
581
благополучие. Наличието на социална подкрепа увеличава вероятността от по-дълъг
живот (Liang et al., 1999; Seeman et al., 1993). Възрастните обикновено получават
неформална подкрепа от членовете на семейството: първо от брачния партньор или ако
такъв не съществува, от децата, а след това от братята/сестрите. Ако такива хора не
са на разположение, други роднини и приятели поемат тази роля.
Въпреки това много възрастни хора придават толкова голяма стойност на
независимостта, че не желаят близките им да им осигуряват голяма подкрепа, освен
ако те не са в състояние да отвърнат със същото. Когато помощта е прекомерна или не
може да ѝ бъде отвърнато със същото, често води до психичен дистрес (Liang, Krause,
& Bennett, 2001). Може би по тази причина децата, които вече са в зряла възраст,
изразяват по-дълбоко чувство на задължение към остаряващите родители, отколкото
техните родители очакват от тях. Формалната подкрепа - платен домашен помощник или
осигурени от агенция услуги - като допълнение към неформалната помощ не само помага
за облекчаване на бремето от полагането на грижи, но и спестява на възрастните
чувството, че прекалено силно зависят от близките си хора (Krause, 1990).
Възрастните от етнически малцинства не приемат с готовност формална помощ. Те обаче
са по-готови да го направят, когато домашните помощници са свързани със семейна
организация в квартала, особено църквата. Макар афроаме-риканците да казват, че
разчитат повече на своите семейства за помощ, отколкото на църквата, тези с
подкрепа и със смислени роли в двата контекста получават най-високи резултати по
психично здраве (Coke, 1992). Подкрепата от религиозни членове на паството носи
психологически ползи на хората в напреднала възраст с всякакъв произход, може би
защото получателите чувстват, че тя е мотивирана от искрена загриженост и внимание,
а не е просто задължение. Освен това топлата атмосфера на религиозните организации
подпомага чувството на социално приемане и принадлежност (Krause, 2001).
Като цяло, за да може социалната подкрепа да подпомага благополучието, възрастните
трябва да поемат личен контрол върху нея. Това означава съзнателно да се откажат от
основния контрол в някои области, за да го запазят в други, високо ценени
начинания. Например макар че може да се справи с обличането, финансовите въпроси,
пазаруването и приготвянето на хра-
ната за себе си, Рут позволява на дъщеря си Си-бил да ѝ помага в тези дейности, за
да ѝ останат повече сили за доставящо й удоволствие четене и излизане с приятелки.
Когато предлагаме интервенции на хора в напреднала възраст, трябва да се питаме:
„Какъв тип помощ осигуряваме?“. Помощ, която не е желана или нужна, или която
преувеличава слабостите, може да подкопае психичното здраве и - ако съществуващите
умения престанат да се използват - да ускори физическата инвалидност. Обратното,
помощ, която освобождава енергия за начинания, които са лично удовлетворяващи и
водят до растеж, подобряват качеството на живот на възрастните. Тези резултати
изясняват защо възприеманата социална подкрепа (чувството на възрастните, че могат
да разчитат на семейството и приятелите си във време на нужда) е свързана с
положителен светоглед у хората в напреднала възраст с инвалидност, докато просто
количеството помощ, която семейството и приятелите осигуряват, има ограничено
въздействие (Taylor, Lynch, & Scott, 2004).
Редица възрастни хора се адаптират ефективно към отрицателните житейски промени.
Отбележете личните и екологичните фактори, които подпомагат този като цяло
положителен резултат?
На 80 години Мириам има нужда от дълго време, за да се облече. Домашната ѝ
помощничка Джо-ан предлага: „Чакай, докато дойда. Тогава ще ти помогна да се
облечеш и няма да отнеме толкова дълго време.“ Какво влияние е вероятно да има
подхода на Джоан върху личността на Мириам? Какъв алтернативен подход бихте
препоръчали?
Дружелюбните личности на Уолт и Рут карат много членове на семейството и приятели
да ги търсят и те често откликват със същото. Обратното, непреклонната природа на
Дик означава, че двамата с Голди от дълги години имат много по-ограничена мрежа от
социални връзки.
Екстравертите (като Уолт и Рут) продължават да взаимодействат с по-широк спектър от
хора, отколкото интровертите и тези (като Дик) със
582
слаби социални умения. Въпреки това срезови-те и лонгитюдните изследвания
разкриват, че размерът на социалните мрежи и следователно количеството социално
взаимодействие намаляват практически за всеки (Antonucci, Akiyama, & Takahashi,
2004; Lang, Staudinger, & Carstensen, 1998). Този резултат представя любопитен
парадокс: ако социалното взаимодействие и со-циалната подкрепа са съществени за
психично-то здраве, как е възможно възрастните да взаимодействат по-малко и въпреки
това да са по принцип удовлетворени от живота и по-малко депресирани, отколкото по-
младите хора?
Социални теории за остаряването
Социалните теории за остаряването предлагат обяснения за промените в социалната
активност на хората в напреднала възраст. Две по-стари перспективи - теорията за
дезангажирането и теорията за активността - интерпретират спада в социалното
взаимодействие по противоположни начини. По-новите подходи - теорията за
приемствеността и тази за социоемоционалната се-лективност - обясняват по-широк
спектър от резултати.
Теория за дезангажирането. Според теорията за дезангажирането в очакване на смъртта
се осъществява взаимно отдръпване между възрастните и обществото (Cumming & Henry,
1961). Възрастните хора намаляват нивото си на активност и взаимодействат по-рядко,
все повече ангажирайки се с вътрешния си живот. Същевременно обществото ги
освобождава от трудова заетост и семейни отговорности. Резултатът се разглежда като
благотворен за двете страни. Възрастните получават спокоен живот. След като се
дезангажират, смъртта им е по-малко притеснителна за обществото.
Ясно е обаче, че не всеки се дезангажира! Както видяхме в седемнадесета глава,
когато обсъждахме мъдростта, хората в напреднала възраст в редица култури се
придвижват в нова позиция на престиж и власт заради богатия си житейски опит. Дори
след пенсионирането много хора поддържат аспекти на работата си, други развиват
нови, удовлетворяващи ги роли в общността. В племенните и селските общества
повечето хора в напреднала възраст продължават да заемат важни социални позиции
(Luborsky & McMullen, 1999). Дезангажирането от възрастните следователно може да не
представлява
личното им предпочитание, а да е неуспех на социалния свят да осигурява възможности
за дезангажиране.
Както ще видим след малко, оттеглянето на възрастните от взаимодействие е по-
сложно, отколкото внушава теорията за дезангажирането. Вместо да се дезангажират от
всички социални връзки, те се отказват от неудовлетворяващите ги контакти и
поддържат тези, които ги удовлетворяват. Понякога се задоволяват дори с не-
удовлетворяващи взаимоотношения, за да останат ангажирани! Например макар че често
се оплаква от безчувственото поведение на Дик, Рут с нежелание се съгласява да
пътува с Дик и Голди, защото иска да сподели преживяването с Уолт.
Теория за активността. Опитвайки се да преодолее недостатъците на теорията за
дезангажирането, теорията за активността приема, че социалните бариери пред
ангажирането, а не желанията на възрастните хора предизвикват спад на
взаимодействията. Когато загубят определени роли (например поради пенсиониране или
овдовяване), възрастните хора се опитват да открият други в опит да останат
приблизително също толкова активни и заети, колкото са били в средната си възраст.
Според това становище удовлетворението на възрастните от живота зависи от
условията, които им позволяват да останат ангажирани в ролите и взаимоотношенията
(Maddox, 1963).
Макар че хората наистина търсят алтернативни източници на смисъл и удовлетворение в
отговор на социалните загуби, теорията за активността не успява да признае каквато
и да е психологическа промяна в старостта. Редица изследвания показват, че просто
предлагането на възрастните на възможности за социални контакти не води до по-
голяма социална активност. Всъщност повечето не се възползват от тях. В домовете за
възрастни хора, където има изобилие от социални партньори, социалното
взаимодействие е много слабо, дори сред най-здравите обитатели -обстоятелство,
което ще изследваме, когато обсъждаме жилищното настаняване за хората в напреднала
възраст.
Особено проблемен за теорията за активността е повтарящият се резултат, че когато
здравният статус се контролира, възрастните с по-големи социални мрежи и ангажирани
в повече дейности не са задължително по-щастливи (Lee & Markides, 1990; Ritchey,
Ritchey, & Dietz, 2001).
583
Качеството, а не количеството на взаимоотношенията прогнозира психичното
благополучие в старостта.
Теория за приемствеността. Според теорията за приемствеността вместо да поддържат
определено ниво на активност, повечето хора в напреднала възраст се стремят да под
държат лич-на система - идентичност и набор от лични диспозиции, интереси, роли и
умения, - която подпомага удовлетворението от живота, като гарантира
последователност между миналото и очакваното бъдеще. Този стремеж към приемственост
не означава, че животът на възрастните е статичен. Точно обратното, остаряването
носи неизбежна промяна, но повечето хора в напреднала възраст се опитват да
минимизират стреса и сътресенията, като интегрират тези промени в кохерен-тен,
консистентен житейски път. Колкото е възможно повече те се опитват да използват
познати умения и да се ангажират в семейни дейности с познати хора - предпочитания,
които осигуряват сигурно чувство на рутина и посока в живота.
Изследванията върху всекидневния живот на възрастните потвърждават високата степен
на приемственост във всекидневните дейности и взаимоотношения. За повечето
приятелите и членовете на семейството, с които взаимодействат, остават до голяма
степен едни и същи, както и работата, доброволните дейности, хобитата и социалните
ангажименти. Дори след промяна (например пенсиониране) хората обикновено правят
избори, които продължават предишната посока на живота им, ангажирайки се с нови
дейности, но често в познати области. Например пенсиониран мениджър на детска
книжарница си сътрудничи с приятели, за да създадат детска библиотека и я даряват
на сиропиталище в чужбина. Музикант, който заради артрит вече не може да свири на
цигулка, урежда редовни събирания с музикално настроени приятели, за да слушат и да
говорят за музика. Робърт Ачли (Atchley, 1989), авторът на теорията за
приемствеността, отбелязва: „Всекидневният живот за повечето хора в напреднала
възраст е като дълъг театър на импровизациите, в който... промените са предимно под
формата на нови епизоди [а не] на напълно нови пиеси“ (р. 185).
Разчитането на приемствеността от страна на възрастните хора носи много ползи.
Участието в дейности с познати хора осигурява повтаряща се практика, която помага
за запазване на физическото и когнитивното функциониране, способ-
ства за самооценката и овладяването, и утвърждава идентичността (Finchum & Weber,
2000). Инвестирането в отдавнашни, близки взаимоотношения осигурява комфорт,
удоволствие и мрежа за социална подкрепа. И накрая, стремежът към приемственост е
съществен за постигане на интегритет по Ериксън, което зависи от запазването на
чувството за лична история (Atchley, 1999).
Теория за социоемоционалната селектив-ност. Една последна гледна точка адресира
начина, по който социалните мрежи на хората поддържат континуитета, докато се
стесняват в процеса на остаряване. Според теорията за социоемоционалната
селективност социалното взаимодействие разширява процесите на подбор, текли през
целия живот. В средната възраст брачните взаимоотношения се задълбочават,
братята/сестрите се чувстват по-близки, а броят на приятелите намалява. В старостта
контактите със семейството и отдавнашните приятели се поддържат докъм 80-те години,
когато постепенно намаляват в полза на много малко на брой много близки връзки.
Обратното, както показва фигура 18.1, контактите с познатите и готовността да се
формират нови социални връзки бързо намаляват от средата към края на живота ►
Фигура 18.1. Свързана с възрастта промяна на броя на социалните партньори, вариращи
по близост
В интервюта с над 500 възрастни хора (от 69 до 104 години) броят на „не близки“ и
„по-малко близки“ партньори намалява рязко с възрастта, докато броят на „близките“
и „много близките“ партньори намалява ми-нимално и постепенно. (Адаптирано от F. R.
Lang, U. М. Staudinger, & L. L. Carstensen, 1998, „Perspectives on Socioemotional
Selectivity in Late Life: How Personalicy and Social Context Do (and Do Not) Make a
Difference,“ Journal of Gerontology, 53B, p. 24. Copyright© 1998 by the
Gerontological Society of America. Препечатва се c разрешение.)
584
Остаряване, възприятие за време и социални цели
С кого бихте прекарали времето си, ако знаехте, че скоро ще се местите от общността
си? Когато им е зададен този въпрос, младите хора обикновено избират близки
приятели и роднини, говорейки за емоционално удовлетворяващото качество на
взаимоотношението (Fung & Carstensen, 2004). Техните отговори наподобяват тези на
възрастните хора. Възрастните разглеждат времето като скъпоценно и го възприемат
като бързо летящо (Kennedy, Fung, & Carstensen, 2001). Осъзнавайки, че времето
„изтича“, те не го губят за малко вероятна бъдеща отплата. Вместо това възрастните
избират удовлетворяващите социални преживявания тук и сега.
Теорията за социоемоционалната селектив-ност подчертава критично важната роля,
която играе нашата времева перспектива в избираните и преследваните социални цели
(Carstensen, Isaacowitz, & Charles, 1999). Въпреки това проверките на теорията не
ни позволяват да отделим влиянието на възрастта и на времевата ориентация върху
социалните цели на хората. Времевата перспектива наистина ли е в ядрото на фокуса
на възрастните върху старите приятели и членовете на семейството като желани
социални партньори?
За да открие това, Лора Карстенсън и нейните колеги разделят възрастта от времето.
В изследване, което поддържа възрастта постоян-на, но варира времето, останало от
живота, изследователите сравняват три групи мъже в края
на 30-те им години. Първата група са HIV-отри-цателни, втората - HIV-положителни
без симптоми, а третата - HIV-положителни и имащи много тежки симптоми на СПИН
(Carstensen & Fredrickson, 1998). Когато са помолени да категоризират разнообразие
от потенциални социални партньори, всяка следваща група все повече подчертава
емоционалните награди от взаимоотношението. Мъжете със симптоми на СПИН, които имат
най-малко време пред себе си, се съсредоточават почти изключително върху
емоционалното качество на социалните връзки точно така, както правят и хората в
напреднала възраст.
В друго изследване изследователите позволяват на възрастта да варира, но поддържат
времевата перспектива постоянна, като дават на участниците хипотетична ситуация, в
която тях-ното бъдеще се е разширило. Хора на възраст между 11 и 92 години трябва
да си представят, че току-що са получили телефонно обаждане от лекаря си, който им
е казал за нов прелом в медицината, който ще добави 20 години към живота им (Fung,
Carstensen, & Lutz, 1999). При тези условия силният уклон на по-възрастните хора
към познати, емоционално близки социални партньори изчезва! Социалните им
предпочитания са също така разнообразни, колкото и на по-младите хора.
Накратко: социалните предпочитания в старостта са активна адаптация към
намаляващото останало време. Когато дните са преброени, ориентираните към
настоящето цели - социал-на свързаност и емоционална дълбочина на взаимоотношенията
- стават висш приоритет.
► (Carstensen, Fung, & Charles, 2003; Fung, Carstensen, & Lang, 2001).
Какво обяснява тези промени? Теорията за социоемоционалната селективност гласи, че
физическите и психологическите аспекти на остаряването водят до промени във
функциите на социалното взаимодействие. Да разгледаме причините, поради които
взаимодействате с членовете на социалната си мрежа. На моменти се обръщате към тях,
за да получавате информация. Друг път търсите потвърждение на уникалността и
стойността си като човек. Освен това избирате социални партньори, за да регулирате
емоциите, обръщайки се към тези, които събуждат положителни чувства, и избягвайки
онези, които ви
карат да се натъжавате, ядосвате или да се чувствате неудобно. За хората в
напреднала възраст, които са събрали цяло богатство от информация през живота си,
функцията на събиране на информация намалява значението си. Възрастните осъзнават,
че е рисковано да се обръщат към хора, които не познават, за да го потвърждават:
стереотипите за остаряването увеличават вероятността да получат снизходителна,
враждебна или безразлична реакция.
Вместо това, след като физическата уязвимост прави изключително важно да се избягва
стресът, хората в напреднала възраст подчертават емо-ционално-регулиращата функция
на взаимодействието. Общуването предимно с роднините и
585
приятелите увеличава вероятността за запазване на емоционалното равновесие на
възрастните. В тези близки връзки те прилагат емоционалните си експертни познания,
за да подпомагат хармонията. В сравнение с по-младите хора, те е по-малко вероятно
да реагират на напрежението с деструктивна тактика (крясъци, кавги), а да използват
конструктивни стратегии, например изразяване на привързаност или спокойно оставяне
на ситуацията да се уталожи (Birditt & Fingerman, 2005; Carstensen, Gottman, &
Leven-son, 1995). Възрастните освен това реинтерпре-тират конфликта по по-малко
стресиращ начин - често чрез идентифициране на нещо положително в ситуацията
(Labouvie-Vief, 2003). Следователно, въпреки по-малката си социална мрежа, те са
по-доволни в сравнение с младите хора от броя на приятелите си и споделят по-малко
проблемни взаимоотношения (Akiyama et al., 2003; Fingerman & Birditt, 2003).
Както разкрива карето „Биология и среда“, възприятието на хората за време е силно
свързано с техните социални цели. Когато оставащото време е ограничено, възрастните
на всякаква възраст поставят по-силно ударение върху емоционалното качество на
социалните си преживявания. Накратко: теорията за социоемоционалната селективност
разглежда намаленото количество на социалните връзки в полза на отдавнашните,
висококачествени взаимоотношения като резултат от променящите се житейски условия.
Социален контекст на остаряването: общности, квартали и жилища
Физическият и социалният контекст на възрастните хора влияе върху техните социални
преживявания и следователно върху развитието и приспособяването им. Общностите,
кварталите и жилищата варират по степента, до която подпомагат обитателите в
напреднала възраст да задоволяват социалните си потребности.
Общности и квартали. Около половината от американците и три четвърти от канадците
от етнически малцинства в напреднала възраст живеят в градове, сравнено само с една
трета от белите. Мнозинството хора в късна зряла възраст живеят в предградия,
където са се пренесли по-рано в живота си и обикновено остават след пенсионирането
си. Възрастните от предградията имат по-големи доходи и споделят, че са в по-добро
здраве, отколкото възрастните, живеещи
в градовете. Живеещите в градовете обаче са в по-добро положение от гледна точка на
транспорт и близост до социални услуги, както и не са в толкова неблагоприятно
положение от гледна точка на здраве, доходи и наличие на социални услуги, колкото
са една четвърт от американците и една трета от канадците в напреднала възраст,
които живеят в малки градчета и селски области. Освен това, възрастните от малки
градове и села е по-малко вероятно да живеят близо до децата си, които често
напускат тези общности в ранната зряла възраст (Statistics Canada, 2003b; U. S.
Census Bureau, 2006b).
Въпреки това хората в напреднала възраст от малки градчета и села компенсират
разстоянието от членовете на семейството и социалните услуги, като взаимодействат
повече със съседите и приятелите (Shaw, 2005). По-малките общности имат
характеристики, които подпомагат удовлетворяващите взаимоотношения: стабилност на
жителите, общи ценности и начин на живот, готовност за размяна на социална подкрепа
и чести посещения, тъй като хората от селските райони просто „се отбиват“ на гости
един на друг. Много селски общности и предградия откликват на нуждите на хората в
напреднала възраст, като създават транспортни програми (например специални автобуси
и микробуси), за да возят възрастните до здравни и социални центрове, центрове за
възрастни граждани и търговски центрове.
Хората в напреднала възраст както от градовете, така и от селата споделят по-голямо
удовлетворение от живота, когато много техни връстници живеят в общността и са на
разположение като компаньони с подобен светоглед и нагласи. Присъствието на
семейството е по-малко съществено, когато съседите и живеещите наблизо приятели
осигуряват социална подкрепа (Gabriel & Bowling, 2004). Това не означава, че
съседите заместват семейните отношения, но възрастните са доволни, стига техните
деца и други роднини да ги посещават от време на време (Hooyman & Kiyak, 2005).
В сравнение с възрастните в градовете, тези в тихи квартали в малки и средни
общности са по-удовлетворени от живота. Основна причина е, че в по-малките общности
има по-малка престъпност (Scheidt & Windley, 1985; Statistics Canada, 2003b).
Жилищно устройство. В огромната си част хората в напреднала възраст в западните
индус-
586
триализирани страни искат да останат в кварталите, в които са прекарали зрелия си
живот; в действителност 90% остават във или около стария си дом. В САЩ и Канада по-
малко от 5% се местят в друга общност (Ostrovsky, 2004; U. S. Department of Health
and Human Services, 2005n). Тези премествания обикновено са мотивирани от желание
да се живее по-близо до децата или при по-заможните и здравите - за по-умерен
климат и място за преследване на хобита и лични интереси.
Повечето възрастни се местят в същия град и са мотивирани от влошаващо се здраве,
овдовяване или инвалидност и се увеличават с възрастта (Chappell et al., 2003).
Докато разглеждаме жи-лищното устройство за хората в напреднала възраст, ще видим,
че колкото повече средата се отклонява от домашния живот, толкова по-труд-но е за
възрастните хора да се приспособят.
Обикновени домове. За мнозинството възрастни, които не са физически инвалидизирани,
оставането у дома позволява най-големия възможен личен контрол - свобода да
подреждат пространството и графика на всекидневните събития така, както решат.
Повече възрастни в САЩ, Канада и другите западни страни живеят самостоятелно днес,
отколкото в миналото - тенденция, дължаща се на подобрено здраве и икономическо
положение (Lindsay, 1999; U. S. Department of Health and Human Services, 2005g).
Когато обаче възникнат здравни проблеми и такива с подвижността, независимият живот
създава рискове. Повечето домове не са модифицирани, за да отговарят на физическите
способности на възрастните. Животът сам в лошо здраве е свързан със социална
изолация и самота (Victor et al., 2000).
Когато Рут става на 85 години, Сибил я умолява да се пренесе в дома ѝ. Подобно на
много деца в зряла възраст, произхождащи от Южна, Централна и Източна Европа
(гръцки, италиански, полски и други), Сибил чувства особено силно задължение да се
грижи за немощната си майка. Възрастните с този културен произход, както и
афроамериканците, азиатците, латиноамериканците, индианците и туземните жители в
Канада по-често живеят с разширеното семейство (Gabrel, 2000; Hays & George, 2002).
Въпреки това все по-голям брой възрастни от етнически малцинства искат да живеят
самостоятелно, но бедността често им пречи да го направят. Например преди две
десетилетия 75% от
американците от корейски произход са живеели с децата си, докато днес само малко
над 50% го правят (Yoo & Sung, 1997). С достатъчно доходи, за да запази дома си,
Рут отказва да се премести при Сибил. Теорията за приемствеността ни помага да
разберем защо възрастните реагират по този начин, дори и след като здравословните
проблеми се натрупат. Като място на паметните житейски събития, домът засилва
приемствеността с миналото, поддържайки идентичността на възрастния човек пред
лицето на физическия упадък и социалните загуби. Той позволява на възрастните да се
адаптират към заобикалящото ги по познат, удобен начин (Atchley,
1999). Възрастните ценят и независимостта, уединението и мрежата от живеещи наблизо
приятели и съседи.
През изминалия половин век броят на неженените, разведените и овдовелите възрастни,
живеещи сами, се е повишил драматично. Днес 33% от американците и 29% от канадците
в напреднала възраст живеят самостоятелно - брой, който се повишава на близо 50% за
тези на 85 години и повече (Statistics Canada, 2002g; U. S. Census Bureau, 2006b).
Над 40% от американците и 38% от канадците в късна зряла възраст, които живеят
сами, са бедни. Повече от 70% от тях са овдовели жени. Заради по-ниските доходи в
предишните години някои са навлезли в късната зрялост по този начин. Други са
обеднели за пръв път, често защото са надживели брачен партньор, страдал от
продължителна, скъпоструваща болест. С възрастта финансовият им статус се влошава,
тъй като активите им се свиват (Government of Canada, 2005; Vartanian & McNamara,
2002). Бедността сред самотните възрастни жени е по-тежка в САЩ, отколкото в Канада
заради не толкова щедри държавни доходи и здравни услуги. Въпреки това и в двете
страни феминизира-нето на бедността се задълбочава в късната зряла възраст.
Комплекси за възрастни хора. Около 5% от северноамериканците в напреднала възраст
живеят в комплекси, които са най-различни видове (U. S. Department of Health and
Human Services, 2005n). Комплексите за възрастни хора - с къщи или апартаменти - се
различават от обикновените домове само по това, че са модифицирани, за да отговарят
на способностите на обитателите им (например жилища на едно ниво и дръжки в
баните). За възрастните, които имат нужда от помощ с всекидневните задачи, се
предлагат
587
възможности за подпомагане (вж. седемнадесета глава). Концентрираните жилищни
центрове - все по-популярнодългосрочно решение за получаване на грижи - често
предлагат различни подкрепящи услуги, включително хранене в обща трапезария, заедно
с наглеждане на обитателите с физически и умствени проблеми. Общностите с полагане
на грижи предлагат цял спектър възможности: от независими или концентрирани жилища
до цялостни грижи в домове за възрастни. Срещу голяма първоначална вноска и
допълнителни месечни такси тази алтернатива гарантира, че променящите се нужди на
възрастния човек ще се задоволяват на едно място в процеса на стареене.
За разлика от Рут и Уолт, които остават в дома си, Дик и Голди се местят в
концентриран жилищен център в края на 60-те си години. За Дик този ход е
положителен, позволявайки му да остави настрана миналите неуспехи във външния свят
и да се свърже с връстници на базата на настоящия им живот заедно. Дик открива
удовлетворяващи го дейности: води група за физически упражнения, организира
благотворителна акция с Голди и използва уменията си като пекар, за да прави торти
за рождени дни и годишнини в комплекса.
Изследванията на различни възможности за жилищно настаняване на възрастните хора
разкриват, че те могат да имат положителни ефекти върху соматичното и психичното
здраве. Специално проектираното физическо пространство и грижи тогава, когато са
необходими, помагат на възрастните да преодоляват ограниченията на подвижността,
способствайки за по-голямото социално участие и по-активния начин на живот (Fonda,
Clipp, & Maddox, 2002; Jenkins, Pienta, & Horgas, 2002). В обществата, в които
късната зряла възраст води до намален статус, възрастово сегрегираният живот може
да е удовлетворяващ, откривайки възможности за полезни роли и лидерство (Ball et
al., 2000). Освен това колкото повече възрастните възприемат средата като социално
подкрепяща, толкова повече сътрудничат в справянето със стресовете от остаряването
и в осигуряването на помощ на другите обитатели (Lawrence & Schigelone, 2002).
Въпреки това обаче сборът от възрастни хора не гарантира удобна, доволна общност.
Общите ценности и цели сред обитатели със сходен произход, достатъчно малък
комплекс, за да подпомага честото общуване, и наличието на смисле-
ни роли засилват удовлетворението от живота. Възрастните, които се чувстват
социално интегрирани в средата, е по-вероятно да я разглеждат като свой дом. Тези
обаче, които остават дистанцирани и усамотени, е малко вероятно да характеризират
апартамента или стаята си като дом. Посочвайки липсата на топлота и компаньони със
сходни на техните ценности и светоглед, те са в риск от самота и депресия (Adams,
Sanders, & Auth, 2004; Young, 1998).
Хосписи. Малкият процент северноамерикан-ци на възраст 65 или повече години, които
живеят в хосписи, преживяват най-крайното ограничаване на автономията.
Потенциалните социални партньори са много, но взаимодействието е ограничено. За да
се регулират емоциите в социалното взаимодействие (толкова важно за възрастните),
личният контрол върху социалното преживяване е жизненоважен. Въпреки това
обитателите на хосписи нямат особени възможности да избират социалните си
партньори, а времето за контакти обикновено се определя от персонала, а не от
обитателите. Социалното отдръпване е адаптивна реакция на тези често претъпкани,
подобни на болница институции. Не е изненадващо, че обитателите на хосписи с
физически, но не с психични нарушения са много по-депресирани, тревожни и самотни,
отколкото връстниците им, живеещи в общността (Guildner et al., 2001).
Проектирането на хосписи, приличащи повече на домове, може да засили чувството на
сигурност на обитателите и контрол върху социалните им преживявания. Хосписите в
Северна Америка, обикновено търговски дружества, често са препълнени с обитатели и
са институции по начина си на управление. Обратното, европейските хосписи са
либерално издържани с публични средства. Жителите живеят в студия или малки
апартаменти, обзаведени отчасти с техни вещи. Специално адаптирани паркове и
градини отклоняват обитателите от пасивните дейности, например гледане на
телевизия, и ги привличат към външни общи пространства. Когато състоянието на
възрастния човек се влоши, грижещите се модифицират съществуващото пространство
вместо да го местят в по-меди-цински ориентирано жилище (Horgas, Wilms, & Baltes,
1998). По този начин те запазват идентичността на човека, чувството му за място и
социалните взаимоотношения във възможно най-голяма степен.
588
Посочете характеристиките на кварталите и жилищните общности, които засилват
удовлетворението от живота на възрастните хора.
Сам живее сам в същия дом, който е обитавал над 30 години. Порасналите му деца не
могат да разберат защо не се премести в другия край на града в модерен апартамент.
Използвайки теорията за приемствеността, обяснете защо Сам предпочита да остане
там, където е.
Вера, живееща в хоспис за възрастни хора, всеки ден говори по телефона с
порасналите си деца и с близка приятелка. Обратното, тя рядко посещава социалните
събития, организирани в хос-писа, и почти не общува с жената, с която дели една
стая. Използвайки теорията за социоемоционалната селективност, обяснете поведението
на Вера.
Взаимоотношения в късна зряла възраст
Социалният ескорт е влиятелен модел на промените в социалните ни мрежи в хода на
живота. Представете си, че сте в центъра на група от кораби, пътуващи заедно,
гарантирайки си един на друг сигурност и подкрепа. Корабите във вътрешния кръг
представляват най-близките ви хора, например брачен партньор, най-добър приятел,
родител или дете. Тези, които са по-нада-леч, но пак са важни, пътуват от външната
страна. С възрастта корабите разменят местата си в ескорта и някои се отдалечават,
докато други се присъединяват към процесията (Antonucci, Akiyama, & Takahashi,
2004). Докато ескортът съществува обаче, вие се адаптирате положително.
В следващите части ще изследваме начините, по които възрастните с различни начини
на живот поддържат социалните мрежи от членове на семейството и приятели. Връзки се
губят, но хората в късна зряла възраст привличат други и от време на време добавят
заместници, макар и не със скоростта, с която са го правили на по-млада възраст. За
съжаление за някои възрастни хора социалният ескорт се разпада. Ще изслед-
ваме обстоятелствата, при които възрастните стават обект на малтретиране и
пренебрегване в ръцете на близките до тях хора.
Брак
Дори и при големия процент разводи, 1 на всеки 4 или 5 първи бракове в Северна
Америка се очаква да трае поне 50 години. Коментарът на Уолт към Рут, че
„последните няколко десетилетия бяха най-щастливите“ характеризира нагласите и
поведението на много възрастни двойки, които са прекарали цялата си зряла възраст
заедно. Удовлетворението от брака се засилва от средната към късната зряла възраст,
когато достига апогея си (Goodman, 1999; Levenson, Carstensen, & Gottman, 1993).
Няколко промени в житейските обстоятелства и общуването на двойките лежат в
основата на тази тенденция.
Първо, бракът в края на живота включва по-малко стресиращи отговорности, които
могат да влияят отрицателно върху взаимоотношенията, например отглеждане на деца и
балансиране на изискванията на кариерата и семейството (Kemp & Kemp, 2002). Второ,
възприятията за справедливост във взаимоотношението се засилват, тъй като мъжете
участват повече в домакинските задачи след пенсионирането (Kulik, 2001). Трето, с
допълнителното време, прекарвано заедно, мнозинството от двойките се ангажират в
повече съвместни приятни дейности. Рут и Уолт се разхождат, работят в градината,
играят голф и често пътуват за по един ден. В интервюта с различни извадки от
пенсионирани двойки жените често заявяват, че по-дългото време, прекарвано със
съпруга, засилва брачната близост (Vinick & Ekerdt, 1991).
И накрая, по-дълбокото емоционално разбиране и ударение върху регулирането на
емоциите във взаимоотношението води до по-положителни взаимодействия между
съпрузите. В сравнение с по-младите двойки, по-възрастните имат по-рядко несъгласия
и разрешават различията си по по-конструктивен начин. Дори в нещастните бракове
възрастните е по-малко вероятно да позволят на несъгласията си да ескалират в
изрази на гняв и негодувание (Carstensen, Isaacowitz, & Charles, 1999; Hatch &
Bulcroft, 2004). Както и в другите взаимоотношения, възрастните се защитават от
стреса, като оформят брачните си връзки така, че да ги направят колкото е възможно
по-приятни.
Когато съществува неудовлетворение от брака, то често е по-стресиращо за жените,
отколкото за мъжете (Kim & Moen, 2002c). Спомнете
589
си от четиринадесета глава, че жените по-често се опитват да работят върху
предизвикващото проблеми взаимоотношение. В старостта влагането на енергия по този
начин е особено обременително както физически, така и психически. Мъжете,
обратното, често се защитават, като избягват обсъжданията.
Хомосексуални партньорства
Повечето хомосексуални възрастни хора в дългосрочни партньорства споделят щастливи,
силно удовлетворяващи взаимоотношения, сочейки партньора си като най-важния
източник на социална подкрепа (Grossman, D’Augelli, & Hershberger, 2000). Цял
живот, изпълнен с ефективно справяне с потискаща социална среда, вероятно е засилил
умението на хомосексуалистите за справяне с физическите и социалните промени в края
на живота, допринасяйки по този начин за удовлетворяващото партньорство (Gabbay &
Wahler, 2002). По-голямата гъвкавост на половата роля помага на хомосексуалните
двойки лесно да се адаптират към споделянето на домакинските задачи след
пенсионирането. Нещо повече: заради въображаемо или реално напрежение в семейните
отношения, когато са казали на другите за хомосексуализма си, хомосексуалистите по-
рядко приемат, че членовете на семейството ще осигуряват подкрепа в старостта.
Следователно мнозина от тях изковават силни взаимоотношения, които заместват или
допълват семейните връзки (Kimmel, 2002).
Въпреки това заради съществуващите предразсъдъци, остаряващите хомосексуалисти са
изправени пред уникални предизвикателства (Woolf, 2001). Системата на
здравеопазване често не откликва на техните уникални потребности. Там, където
хомосексуалните съюзи не са правно признати (в повечето американски щати), ако
единият партньор се разболее или е немощен, другият може да не е добре дошъл в
болницата или хосписа или да му се разрешава да участва във вземането на свързани
със здравето решения - въпрос, към който ще се върнем в деветнадесета глава. Тези
обстоятелства могат да направят упадъка и загубите в края на живота особено
болезнени.
Развод, повторен брак и съжителство
Когато чичото на Уолт Луи е на 61 години, се развежда със съпругата си Сандра след
17-годи-шен брак. Макар да знае, че бракът им далеч не е
съвършен, Сандра е живяла с Луи достатъчно дълго, за да бъде разводът шок за нея.
Една година по-късно Луи се жени за Рачела - разведена жена, която споделя
ентусиазма му към спорта и танците.
Двойките, които се развеждат в късната зряла възраст, представляват по-малко от 1%
от всички разводи в дадена година. Броят на разводите сред хората на 65 години и
повече обаче се увеличава, след като новите поколения възрастни хора започват все
повече да приемат разпадането на брака и след като рискът от развод се повишава за
втория и следващите бракове. Когато са попитани за причините за развода,
възрастните мъже обикновено споменават липсата на общи интереси и дейности, докато
жените често цитират емоционалната дистанция и отказа на партньора им да общува.
„Ние изобщо не говорехме -казва Сандра. - Чувствах се изолирана“ (Weingarten,
1988).
В сравнение с по-младите, отдавна женените двойки са посветили зрелостта си на
взаимоотношението. След развод на тях им е по-трудно да отделят идентичността си от
тази на бившия брачен партньор и те страдат повече от чувството за личен провал.
Взаимоотношенията със семейството и приятелите се изместват във време, когато
близките връзки са от критично значение за психичното благополучие. Като цяло
жените страдат повече от мъжете, защото те е по-вероятно да прекарат оставащите си
години сами. Финансовите последици са жестоки: по-големи, откожото при вдовство,
защото много натрупани активи се губят в съдебни спорове за имущество (McDonald &
Robb, 2004; Miller, Hemesath, & Nelson, 1997).
При по-младите хора разводът често води до по-силно съзнание за отрицателните
модели на поведението и решимост за промяна. Обратното, самокритиката при
разведените възрастни засилва вината и депресията, защото тяхната лич-на стойност
зависи повече от миналите, отколкото от бъдещите постижения. Луи и Сандра се
обвиняват взаимно. „Винаги съм бил нещастен със Сандра“ - твърди Луи. Макар че
обвиняването на партньора може да изкривява брачната история, това е често срещана
стратегия за справяне, която подпомага възрастните да запазят ин-тегритета и
самооценката си (Weingarten, 1989).
Процентът повторни бракове е малък в късната зряла възраст и намалява с възрастта,
макар че е по-голям при разведените, отколкото при овдовелите възрастни.
Възможностите на по-
590
възрастните мъже за повторен брак са много по-големи, отколкото на жените. Въпреки
това половата разлика в повторните бракове в късна зряла възраст е много по-малка
след развод, отколкото след овдовяване. Може би защото предишната им връзка е била
разочароваща, на разведените е по-лесно, отколкото на овдовелите да започват ново
взаимоотношение (Huyck,
1995). Освен това разведените възрастни жени може би са по-мотивирани да се омъжат
повтор-но заради по-тежкото си икономическо положение.
В сравнение с по-младите хора, които се женят повторно, възрастните, които го
правят, навлизат в по-стабилни взаимоотношения, тъй като процентът на разводите е
много по-малък. В случая на Луи и Рачела вторият брак продължава 32 години!
Вероятно повторните бракове в края на живота са по-успешни, защото включват повече
зрялост, търпение и по-добър баланс на романтичните с практическите интереси (Kemp
& Kemp, 2002).
Вместо да се женят повторно, днес повече възрастни, които навлизат в нова връзка,
предпочитат съжителството. Подобно на браковете на хора в късна зряла възраст,
съжителството води до по-стабилни взаимоотношения и по-високо качество на връзката,
отколкото на по-млада възраст. В сравнение с по-младите хора обаче по-малко
възрастни имат планове да се оженят. Причините, които често се посочват, са
загриженост за приемането от децата на новия партньор и отрицателните финансови
последици по отношение на данъците, социалните осигуровки или пенсиите, както и
наследството на порасналите деца (King & Scott, 2005; Kemp & Kemp, 2002). Освен
това възрастните разведени или овдовели жени често споменават нежелание да се
откажат от новооткритата си независимост (Lopata, 1996).
Вдовство
Уолт умира малко след като Рут става на 81 години. Подобно на 70% от овдовелите
възрастни, Рут описва загубата на съпруга си като най-стресиращото събитие в живота
си. Както отбелязват двама изследователи, да си овдовял означава, че оцелелият „е
загубил ролята и идентичността си на брачен партньор (да си женен и да правиш неща
с другия като двойка), което потенциално е една от най-всепроникващите, интензивни,
интимни и лични роли, които човек е
имал през живота си“ (Lund & Caserta, 2004а, р. 29). Рут се чувства самотна,
тревожна и депресирана в продължение на месеци след погребението.
Вдовиците са една трета от популацията на хората в късна зряла възраст в САЩ и
Канада. Тъй като жените живеят по-дълго от мъжете и е по-малко вероятно да се
омъжат повторно, близо 50% от жените на 65 години и по-възрастни са вдовици в
сравнение само с 15% от мъжете в САЩ и 28% от тези в Канада. Хората от етническите
малцинства с висок процент бедност и хронични болести е по-вероятно да са овдовели
(Statistics Canada, 2002g; U. S. Census Bureau, 2006b).
Най-големият проблем за наскоро овдовелите възрастни е дълбоката самота (Lund,
1993). Адаптацията обаче силно варира в зависимост от възрастта, социалната
подкрепа и личността. Възрастните имат по-малко дълготрайни проблеми, отколкото
младите, които са овдовели, вероятно защото смъртта в края на живота се разглежда
като не толкова несправедлива (Stroebe & Stroebe, 1993). Повечето овдовели
възрастни - особено тези с екстравертирана личност и висока самооценка - са
издръжливи пред лицето на самотата (Moore & Stratton, 2002; van Baarsen,
2002). За да поддържат приемствеността с миналото си, те се опитват да запазят
социалните взаимоотношения, които са били важни преди смъртта на съпруга, и
споделят, че роднините и приятелите реагират по същия начин, свързвайки се с тях
поне толкова често, колкото и преди (Utz et al., 2002). Освен това, колкото по-
силно е чувството на възрастните за Аз-ефективност в справянето със задачите на
всекидневието, толкова по-благоприятно се приспособяват (Fry, 2001).
Въпреки това овдовелите трябва да реорганизират живота си, реконструирайки
идентичност, която е отделна от тази на починалия брачен партньор. Като цяло мъжете
демонстрират повече физически и психични проблеми и по-голям риск от смъртност по
няколко причини (Bennett, Smith, & Hughes, 2005). Първо, повечето мъже са разчитали
на съпругите си за соци-ална свързаност, домакински задачи и справяне със
стресорите, и следователно са по-неподгот-вени от жените за предизвикателствата,
съпътстващи овдовяването. Второ, заради полово-ро-левите очаквания мъжете се
чувстват по-малко свободни да изразяват емоциите си и да молят за помощ с храната,
домакинските задачи и соци-
591
алните отношения (Lund & Caserta, 2004b). И накрая, мъжете обикновено са по-малко
включени в религиозни дейности - жизненоважен източник на социална подкрепа и
вътрешна сила (Lee et al., 2001).
В две изследвания на вдовци в късна зряла възраст тези в 70-те си години споделят
най-сил-на депресия и демонстрират най-бавно подобрение през следващите две години.
Смъртта на съпругата им е около времето, когато те са се приспособявали към
пенсионирането, което води до две основни промени в едно, като овдовяването е много
неочаквано, тъй като повечето съпруги надживяват съпрузите си (Lund & Caserta,
2001, 2004а). Вдовците от афроамери-кански произход обаче споделят по-слаба
депресия, отколкото белите, може би заради по-сил-ната подкрепа от разширеното
семейство и църквата (Balaswamy & Richardson, 2001).
Половите различия в преживяването на вдовството допринасят за по-големия процент
повторни бракове при мъжете. Ролята на жените на пазителки на рода (вж.
шестнадесета глава) и способността да формират близки приятелства могат да ги карат
да изпитват по-слаба нужда от повторен брак. Освен това тъй като много възрастни
жени споделят статуса на вдовици, вероятно си предлагат една на друга полезни
съвети и съчувствие. Обратното, мъжете често нямат умения за поддържане на семейни
отношения,
формиране на емоционално удовлетворяващи връзки извън брака и справяне с
домакинските задачи на починалата съпруга.
Въпреки това, овдовелите възрастни, които се изправят пред това травмиращо събитие
с висока самооценка и чувство на цел в живота се справят по-добре през следващите
няколко години и имат сходни резултати като женените им връстници по психично
благополучие. Като цяло около 15 до 25% имат дълготрайни проблеми с
приспособяването (Lund & Caserta, 2001). По-възрастните вдовци и вдовици, които
участват в продължение на няколко месеца в курсове един път седмично, осигуряващи
им информация и подкрепа в придобиването на умения за всекидневен живот, се
чувстват по-добре подготвени да се справят с предизвикателствата на вдовството
(Caserta, Lund, & Obray, 2004). Карето „Прилагане на онова, което знаем“ предлага
начини за подпомагане на адаптацията към вдовството в късната зряла възраст.
Подпомагане на адаптацията към вдовството в късната зряла възраст
Описание
Предложение
Семейство и приятели
Социална подкрепа и взаимодействие
Социалната подкрепа и взаимодействие трябва да се простират отвъд периода на
скърбене към непрекъснато течаща помощ и грижовни взаимоотношения. Членовете на
семейството и приятелите могат да помогнат най-много, като осигуряват подкрепа,
като същевременно насърчават овдовелия възрастен човек да използва ефективни
стратегии за справяне.
Общност
Центрове за възрастни хора
Центровете за възрастни хора предлагат общо хранене и други социални дейности,
помагайки на овдовелите и другите възрастни хора да се свързват с връстници в
подобна ситуация и да имат достъп до други ресурси в общността, например частична
заетост и предлагани варианти за жилищно настаняване.
Групи за подкрепа
Групите за подкрепа могат да се открият в центровете за възрастни хора,
религиозните институции и други агенции. Освен нови отношения, те предлагат
приемаща атмосфера за приемане на загубата, ефективни ролеви модели и помощ при
усвояването на умения за всекидневен живот.
Религиозни
дейности
Ангажирането с живота на църквата, синагогата или джамията може да помогне за
облекчаване на самотата, свързана със загубата на брачния партньор, и предлагане на
социална подкрепа, нови взаимоотношения и смислени роли.
Доброволчески
дейности
Един от най-добрите начини овдовелите възрастни хора да открият смислени роли е
чрез доброволчески дейности. Някои се спонсорират от официални организации като
Червения кръст или Доброволческата програма за пенсионирани и възрастни граждани.
Има и други доброволчески програми, които съществуват в болници, центрове за
възрастни хора, училища и благотворителни организации.
Възрастни, които никога не са се женили и са без деца
Малко след брака на Рут и Уолт, през 20-те им години, бащата на Рут умира. Сестра ѝ
Айда продължава да живее със и да се грижи за майка им, която е с нарушено здраве и
умира 16 години по-късно. Когато на 25 години Айда получа-
592
ва предложение за женитба, отговаря: „Не мога да се омъжа, докато майка е още жива.
От мен се очаква да се грижа за нея.“ Решението на Айда не е необичайно за дъщеря
по онова време. Тя никога не се омъжва и няма деца.
Около 5% от възрастните северноамериканци са останали неженени и без деца. Почти
всички осъзнават, че се различават от нормата, но повечето са развили алтернативни
смислени взаимоотношения. Айда например е формирала силна връзка със сина на съсед.
В детството му тя е осигурявала емоционална подкрепа и финансова помощ, което му е
помогнало да преодолее стресиращия живот в дома си. Той включва Айда в семейните
събития и я посещава редовно до смъртта ѝ. Други неженени възрастни също говорят за
централното място на по-млади хора -често племенници и племеннички - в социалната
си мрежа и за оказването на влияние над тях по непреходен начин (Rubinstein et al.,
1991). Освен това еднополовите приятелства са ключът в живота на жените, които
никога не са се омъжвали. Те обикновено са необичайно близки и често включват
съвместно пътуване, периоди на съжи-телстване и свързване с разширените семейства.
В голяма, национално представителна извадка от американци над 70 години, мъжете без
деца и без брачни партньорки е много по-вероятно от бездетните жени да се чувстват
самотни (Zhang & Hayward, 2001). Жените, които никога не са се женили, споделят
ниво на удовлетворение от живота, което е еквивалентно на това на женените
възрастни и по-голямо от това на разведените и наскоро овдовелите. Само когато са
съгласни със стереотипа, че „животът е празен без партньор“ или когато не могат да
поддържат социални контакти заради влошаващо се здраве те споделят, че се чувстват
самотни (Baumbusch, 2004; Dykstra, 1995). Тези неомъжени жени често заявяват, че са
избегнали множество проблеми, свързани с това да си съпруга и майка, и разглеждат
силните си приятелства като предимството от факта, че не са се омъжвали.
Същевременно те осъзнават, че приятелствата не са същото като кръвните връзки,
когато става дума за полагане на грижи в края на живота.
Близо 80% от северноамериканците над 65-годишна възраст имат поне един жив
брат/сестра. Повечето братя/сестри в късна зряла възраст живеят в радиус от 100
мили, редовно общуват
и си ходят на гости поне няколко пъти годишно. В едно изследване 77% от извадка от
възрастни канадци смятат поне един брат/сестра за близък приятел (Connidis, 1989).
Мъжете и жените възприемат връзките със сестрите като по-близки, отколкото тези с
братята. Може би заради по-голямата женска емоционална експресивност и грижовност,
колкото по-близка е връзката със сестра, толкова по-голямо е психичното
благополучие на възрастните хора (Cicirelli, 1989; O’Bryant, 1988).
Братята/сестрите в късна зряла възраст в индустриализираните страни е по-вероятно
да общуват, отколкото да си осигуряват пряка помощ, защото повечето първо се
обръщат към брачния си партньор и децата. Въпреки това братята/сестрите като че ли
са важни като „застрахователна полица“ в късната зряла възраст. Фигура 18.2 показва
степента, до която в голямо, национално представително американско проучване хора
на възраст от 16 до 85 години споделят, че дават или получават помощ от
брат/сестра. Както видяхме в предишните глави, подкрепата от братята/сестрите се
повишава в ранната зряла възраст и след това спада в средата на живота. След 70
години тя се увеличава за братята/сестрите, живеещи в радиус от 25 мили (White,
2001). Повечето възрастни казват, че биха се обърнали към
Фигура 18.2. Свързана с възрастта промяна в помощта, давана или получавана от
брат/сестра
В голямо, национално представително американско проучване възрастните споделят
повишаване на помощта от брат/сестра в ранната зряла възраст, спад в средата на
живота и след това отново повишаване след 70-годишна възраст при братя/сестри,
живеещи близо едни до други (до 25 мили). В края на живота братята/ сестрите като
че ли са важна „застрахователна полица“, когато помощта не може да се получи от
брачен партньор или дете. (Адаптирано от L. White, 2001, „Sibling Relationships
Over the Life Course: A Panel Analysis,“ Journal of Marriage and the Family, 63, p.
564. Препечат-ва се c разрешение.)
593
брат/сестра за помощ в криза и по-малко в други ситуации (Connidis, 1994).
Овдовелите и тези, които никога не са се женили, имат повече контакти с
братята/сестрите, може би защото имат по-малко конкуриращи се семейни отношения.
Освен това те е по-вероятно да получават подкрепа от братя/сестри по време на
болест (Connidis & Campbell, 1995). Например, когато симптомите на болестта на
Алцхаймер на Айда се влошават, Рут ѝ идва на помощ. Макар че Айда има много
приятели, Рут е единствената жива роднина.
Тъй като братята/сестрите имат дълга и уни-кална история, съвместните реминисценции
за изминалото време се увеличават в края на живота (Cicirelli, 1995). Уолт и Дик
често говорят за дните си като момчета, припомняйки си топлотата на семейния живот
през детството им. Тези обсъждания им помагат да оценят значимостта на доживотната
връзка с брата/сестрата и допринасят за чувството за семейна приемственост и
хармония - важни аспекти на интегритета на егото.
С намаляване на семейните отговорности и професионалния натиск приятелствата
придобиват все по-голяма важност. Наличието на приятели е особено силен
прогностичен фактор за психичното здраве при възрастните хора (Rawlins, 2004).
Хората в късна зряла възраст споделят по-благоприятни преживявания с приятелите,
отколкото с членовете на семейството отчасти поради приятните дейности през свобод-
ното време, което споделят с приятелите (Larson, Manneil, & Zuzanek, 1986).
Уникалните качества на приятелското взаимодействие - откритост, спонтанност,
взаимни грижи и общи интереси -също са влиятелни.
Функции на приятелствата в късна зряла възраст. Разнообразните функции на
приятелствата в края на живота изясняват фундаменталната им значимост:
• Интимност и другарство. Докато Айда и най-добрата ѝ приятелка Роузи се разхождат,
ходят на пазар или на гости една на друга, обсъждат най-дълбоките си източници на
щастие или притеснения. Освен това се ангажират в приятни разговори, смеят се и се
забавляват (Crohan & Antonucci, 1989). Взаимните интереси, чувството на принадлеж-
ност и възможностите да се доверяват една на друга поддържат тези връзки в течение
на времето (Field, 1999).
• Приемане. Приятелствата в края на живота предпазват от отрицателните преценки за
способностите и стойността на всеки като човек, които често произтичат от
стереотипите за остаряването (Adams, 1985-1986). „Къде ти е бастунът, Роузи? - пита
Айда, когато двете се канят да излязат, за да отидат на ресторант. - Ооо, хайде, не
бъди толкова страхлива. Когато получиш един от онези погледи „Ти си свършила вече!“
от някого, просто помни, че в гръцкото село, където е израсла майка ми, не е имало
разделение между поколенията, така че младите са били свикнали с набръчканата кожа
и слабите колене, и са признавали възрастните жени като мъдри. Защо? Те са били
акушерки, сватов-ници, експерти по билкова медицина: те са знаели всичко!“
(Deveson, 1994).
• Връзка с по-голямата общност. За възрастните, които не могат да излизат толкова
често, взаимодействията с приятелите ги поддържат информирани за събитията в по-
широкия свят. „Роузи - пита Айда, - знаеше ли, че момичето на Томпсънови е било
определено за отличника, който ще произнесе речта при завършване на випуска... и че
хората на бизнеса подкрепят Джеси за кмет? Приятелите освен това могат да откриват
нови преживявания, в които възрастните не са в състояние да участват сами. Често
посещаването на център за възрастни хора става в контекста на приятелството
(Nussbaum, 1994).
• Защита от психологическите последици от загубата. Възрастните с влошаващо се
здраве, които остават в контакт с приятелите чрез телефонни разговори и посещения,
демонстрират по-добро психично благополучие. По същия начин, когато близки роднини
си отиват от този свят, приятелите предлагат компенсираща социална подкрепа (Newsom
& Schulz, 1996).
Характеристики на приятелствата в къс-ната зряла възраст. Макар че възрастните
предпочитат познатите, установени взаимоотношения пред новите, формирането на
приятелства продължава през целия живот. С възрастта възрастните споделят, че
приятелите, които са им най-близки, са по-малко на брой и живеят
594
в същата общност. Както и в по-младите години, възрастните са склонни да избират
приятели, чиято възраст, пол, раса, етнически произход и ценности са като техните.
В сравнение с по-младите хора, по-малко споделят за разно-полови приятелства. Някои
имат такива - обикновено отдавнашни приятелства, датиращи от няколко десетилетия
(Monsour, 2002). Тъй като връстниците умират, най-възрастните споделят повече
приятели от други поколения - както ед-нополови, така и от другия пол (Johnson &
Troll, 1994). През 80-те си години Рут прекарва време с Маргарет, 55-годишна
вдовица, която среща, докато работи в управителния съвет на агенция за
осиновявания. Два или три пъти месечно Маргарет ходи в дома на Рут на чай и оживен
разговор.
Половите различия в приятелството, обсъдени в предишните глави, се запазват и в
късната зряла възраст. Жените е по-вероятно да имат интимни приятелки; мъжете
зависят от жените си и в по-малка степен от сестрите си за топло, открито общуване.
Освен това по-възрастните жени имат повече вторични приятели - хора, които не са
толкова близки, но с които прекарват известно време, например група, която се среща
за обяд, за бридж или посещения на музеи. Чрез тези познати възрастните се срещат с
нови хора, остават социално ангажирани и подобряват психичното си благополучие
(Adams, Blieszner, & De Vries, 2000).
Взаимоотношения c порасналите деца
Около 80% от възрастните в Северна Америка са родители на живи деца, повечето от
които са на средна възраст. В шестнадесета глава отбелязахме, че размяната на помощ
варира с близостта на връзката родител-дете и с потребностите на родителя и
порасналото дете. Спомнете си и че в течение на времето помощта от родителя към
детето намалява, докато тази от детето към родителя се увеличава. Възрастните и
техните пораснали деца контактуват често, дори когато живеят на голямо разстояние
едни от други. Както е и с другите връзки обаче, качеството, а не количеството на
взаимодействието влияе върху удовлетворението от живота на възрастните. С
остаряването децата обикновено продължават да осигуряват богати награди,
включително любов, другарство и стимулация. Тези топли връзки намаляват
отрицателното въздействие на физическата дегенерация и дру-
гите загуби (например смъртта на брачния партньор) върху психичното благополучие.
Обрат-ното, конфликтът или недоволството от порасналите деца допринасят за лошото
соматично и психично здраве (Peterson, 1989; Silverstein & Bengtson, 1991).
Макар че остаряващите родители и порасналите деца в западните страни си помагат по
най-различен начин, нивото на помощта обикновено е скромно. Хората в 60-те и 70-те
си години, особено онези, които са собственици на дома си и са женени или овдовели
за разлика от разведените, е по-вероятно да осигуряват, а не да получават помощ,
което подсказва наличието на различия според социоикономическия статус в баланса на
подкрепата (Grundy, 2005). Този баланс се измества и с остаряването на родителите,
но до напреднала възраст възрастните дават повече помощ, отколкото получават -
обстоятелство, което противоречи на стереотипите за хората в напреднала възраст
като „бреме“ за по-младите поколения.
В интервюта с национално представителна американска извадка възрастни хора
споделят, че помощта от порасналите им деца най-често приема формата на емоционална
подкрепа. Само една трета казват, че децата са им помагали в домакински задачи през
изминалия месец (Shapiro, 2004). За да избегнат зависимостта, възрастните родители
очакват повече емоционална подкрепа, отколкото практическа помощ, обикновено не
търсят помощта на децата в отсъствието на належаща нужда и изразяват раздразнение,
когато децата са свръхгрижовни или помагат ненужно (Spitze & Gallant, 2004).
Умерената подкрепа с възможности за реванширане е психологически благотворна.
Голяма подкрепа, на която не може да се „отвърне“, е свързана със слабо психично
благополучие (Davey & Egge-been, 1998).
Със стесняване на социалните мрежи взаимоотношенията с порасналите деца стават по-
важни източници на семейно ангажиране. Възрастните на 85 години и повече с деца
имат значително повече контакти с роднини, отколкото тези без деца (Johnson &
Troll, 1992). Защо е така? Да разгледаме Рут, чиято дъщеря Сибил я свързва с внуци,
правнуци и роднини чрез брака си. Когато възрастните без деца стигнат 80-те си
години, братята/сестрите, другите роднини на същата възраст и близки приятели може
да са немощни или мъртви, и следователно вече не са на разположение, за да бъдат
другари.
595
Малтретиране на хора в напреднала възраст
Макар че мнозинството от възрастни хора се наслаждават на положителни отношения с
членовете на семейството, приятелите и професионалистите, които се грижат за тях,
някои са жертви на малтретиране от тези хора. Благодарение на скорошното медийно
внимание малтретирането на възрастните е станало повод за сериозна обществена
загриженост в западните страни.
Информацията от редица индустриализирани страни разкрива изненадващо подобна степен
на малтретиране: около 4 до 6% от всички възрастни са жертви: 1.8 милиона в САЩ и
280 000 в Канада (Brownell & Podnieks, 2005; World Health Organization, 2002).
Малтретирането на възрастните хора пресича етническите граници, макар че е по-рядко
срещано при групите с азиатски, латиноамерикански, индиански и туземен произход със
силни традиции по отношение на уважението и задълженията към възрастните (Rittman,
Kuzmeskus, & Flum, 2000). Въпреки това процентите подценяват действителния брой
случаи, защото повечето актове се осъществяват насаме и жертвите често не могат или
не желаят да се оплакват официално.
Малтретирането на възрастните обикновено приема следните форми:
• Физическо малтретиране: преднамерено причиняване на болка, дискомфорт или
нараняване чрез удари, порязване, изгаряне, физическа сила, ограничаване и други
действия.
• Физическо пренебрегване: преднамерено или непреднамерено неизпълнение на
задълженията по полагане на грижи, водещо до липса на храна, лекарства или здравни
услуги, или оставяне на възрастния човек сам и изолиран.
• Психично малтретиране: вербални атаки (например обидни имена), унижение
(третиране като дете) и сплашване (заплахи с изолация или изпращане в старчески
дом).
• Сексуално малтретиране: всякакви нежелани сексуални контакти.
• Финансово малтретиране: незаконна или неуместна експлоатация на собствеността на
възрастния човек или на финансовите му ресурси чрез кражба или без съгласието му.
Финансовото и психичното малтретиране, както и пренебрегването са най-често
докладваните типове. Често няколко форми се осъществя-
ват в комбинация (Anetzberger, 2005; World Health Organization, 2002). Извършителят
обикновено е човек, на когото възрастният се доверява и зависи за грижи и помощ.
Повечето малтретиращи са членове на семейството - брачни партньори (обикновено
мъже), следвани от деца от двата пола и след това други роднини. Някои са приятели,
съседи и професионалисти, полагащи грижи в дома. Малтретирането в хосписите е
огромен проблем. В едно проучване една трета от медицинските сестри споделят, че са
го наблюдавали, а 10% признават поне един акт на физическо малтретиране, 40% - поне
един акт на психично малтретиране (Wilber & McNeilly,
2001).
През изминалите няколко десетилетия е зачестила друга форма на пренебрегване,
наречена в медиите като „изхвърляне на баба“: изоставяне на възрастни хора с тежка
инвалидност от грижещите се за тях членове на семейството в спешните отделения на
болниците. Според едно проучване на болници в САЩ между 100 и 200 хиляди възрастни
- повечето страдащи от демен-ция - се оставят в чакалните на болниците всяка година
(Tanne, 1992). Смазани, грижещите се за тях очевидно заключават, че нямат друга
възможност освен да предприемат тази драстична стъпка. (Вж. шестнадесета и
седемнадесета глава за свързани изследвания.)
Рискови фактори. Характеристиките на жертвата, на малтретиращия, тяхното
взаимоотношение и социалния контекст са свързани с проявата и тежестта на
малтретирането на възрастните. Колкото повече от следните рискови фактори
присъстват, толкова по-голяма е вероятността от поява на малтретиране и
пренебрегване.
Зависимост на жертвата. Когато другите условия за малтретирането са узрели,
възрастните, които са немощни или тежко инвалидизи-рани, са в по-голям риск, защото
са най-неспо-собни да се защитят (Dyer et al., 2000). Тези с физически или
когнитивни нарушения нерядко имат и личностни черти, които ги правят уязвими -
склонност да избухват, когато са гневни или фрустрирани, пасивен или избягващ
подход към проблемите и слабо чувство за Аз-ефективност (Comijs et al., 1999).
Зависимост на извършителя. Много малтретиращи са зависими - емоционално или
финансово - от жертвите си. Често взаимоотно-
596
шението извършител-жертва е на взаимна зависимост (Henderson, Buchanan, & Fisher,
2002). Малтретиращият има нужда от възрастния човек за пари или подслон, а
възрастният се нуждае от малтретиращия за помощ с всекидневните задачи или за
облекчаване на самотата.
Психично разстройство и стрес на извършителя. Извършителите е по-вероятно от
другите полагащи грижи да имат психични проблеми и да са зависими от алкохол или
други вещества. Често те са социално изолирани, имат трудности в работата или са
безработни. Тези фактори увеличават вероятността да избухват, когато грижите са
много обременителни или поведението на възрастния с деменция е дразнещо или трудно
за управление.
История на насилие в семейството. Малтретирането на възрастен човек често е част от
дълга история на насилие в семейството. Възрастни, които са били малтретирани като
деца, са в по-голям риск да навреждат на свой ред на възрастните (Reay & Browne,
2001). В много случаи малтретирането на възрастните може да е продължение на
дългогодишно малтретиране на брачен партньор (Lundy & Grossman, 2004).
Институционални условия. Малтретирането на възрастните е по-вероятно да се появи в
хосписи, които са занемарени и претъпкани, които имат недостиг на персонал,
минимален надзор над персонала, голямо текучество на персонала и малко посетители
(Payne & Fletcher, 2005). Силно стресиращите условия на работа, комбинирани с
минималния надзор над качеството на грижите, подготвят сцената за малтретиране и
пренебрегване.
Предотвратяване на малтретирането на възрастни хора. Предотвратяването на
малтретирането на възрастни хора от членове на семейството е особено трудно.
Жертвите може да се страхуват от отмъщение, да желаят да предпазят малтретиращите,
които са техни брачни партньори, синове или дъщери, или да се чувстват засрамени,
че не могат да контролират ситуацията. Възможно е да са сплашени да мълчат или да
не знаят към кого да се обърнат за помощ (Henderson, Buchanan, & Fisher, 2002).
След като малтретирането се открие, интервенцията включва незабавна защита и
задоволяване на незадоволените потребности на възрастния човек, както и
психологическа помощ и социална подкрепа за брачния партньор или грижещия се.
Превантивните програми предлагат на грижещите се консултиране, обучение и
възможности за отдих, например дневни грижи за възрастните или надомна помощ.
Обучени доброволци „приятели“, които посещават дома, могат да се борят със
социалната изолация сред възрастните и да им помагат с решаването на проблемите, за
да се избегне по-нататъшно причиняване па вреда. Групи за подкрепа помагат на
възрастните хора да идентифицират малтретиращите действия, да практикуват
подходящите реакции и да си формират нови отношения. Агенции, които осигуряват
неформални финансови услуги на възрастни хора, които са неспособни да се справят
сами, например писане и осребряване на чекове и съхраняване на ценностите в
сейфове, намаляват финансовото малтретиране (Rabiner, O’Keeffe, & Brown, 2004).
Когато малтретирането на възрастния човек е крайно, правните действия предлагат на
възрастните най-добрата защита, но много хора в напреднала възраст не желаят да
завеждат съдеб-
Защо приспособяването към развода в късна зряла възраст обикновено е по-трудно за
жените, а приспособяването към вдовството - по-трудно за мъжете?
На 51 години Мей губи работата си и не може да си позволи да плаща наем. Мести се
при 78-го-дишната си овдовяла майка Берил. Макар че Бе-рил се радва на компанията
на Мей, Мей се депресира и започва много да пие. Когато Берил се оплаква от
бездействието на Мей по отношение на намирането на нова работа, Мей я бута и удря.
Обяснете защо взаимоотношението между тази майка и дъщеря води до малтретиране на
възрастната жена.
Изберете един от възрастните членове на вашето разширено семейство, когото
познавате добре, и опишете социалния ескорт, или групата от близки приятелства,
осигуряваща безопасност и подкрепа, на този човек. По какъв начин ескортът се е
променил през изминалите пет до десет години? Колко добре се е адаптирал този човек
към промените? Обяснете.
597
ни дела или заради умствени нарушения не могат да го направят. В тези случаи
професионалисти от сферата на социалните услуги трябва да помогнат на грижещите се
да преосмислят ролята си, дори ако това означава, че възрастният човек трябва да
бъде институционализиран. В хосписите подобряването на подбора на персонала,
обучението и трудовите условия силно намаляват малтретирането и пренебрегването.
Борбата с малтретирането на възрастните изисква и усилия на ниво по-голямо
общество, включително обучение на обществеността, за да се насърчи докладването на
подозирани случаи и задълбочаване на разбирането на потребностите на възрастните
хора. И накрая, контрирането на отрицателните стереотипи за остаряването намалява
малтретирането, защото признаването на достойнството, индивидуалността и
автономията на възрастните е несъвместимо с нанасянето на вреда на тези хора.
Пенсиониране и свободно време
В шестнадесета глава отбелязахме, че периодът на пенсионирането се е удължил заради
по-голямата продължителност на живота и намаляването на средната възраст на
пенсиониране -тенденции, осъществяващи се в западните индустриализирани страни.
Тези промени освен това са довели до замъгляване на разграничението между работа и
пенсиониране. Тъй като задължително пенсиониране вече не съществува за повечето
работници в западните страни, възрастните имат по-голям избор кога да се
пенсионират и как да прекарват времето си. Процесът на пенсиониране може да включва
период на планиране, самото решение и разнообразни подходи към пенсионирането,
включително междинна работа на непълен работен ден, която служи като преход между
кариерата и пенсионирането. Скорошните оценки сочат, че 30 до 40% от
северноамериканските пенсионери отново навлизат в ра-ботната сила, обикновено на
непълен работен ден, в рамките на една година след пенсионирането. С възрастта
обаче вероятността от връщане към света на работата намалява (Marshall, Clarke, &
Ballantyne, 2001).
На следващите страници ще изследваме факторите, които влияят върху решението за
пенсиониране и щастието в годините след него. Ще видим, че процесът на пенсиониране
и животът като пенсионер отразяват все по-разнообразна популация от пенсионери.
Решение за пенсиониране
Когато Уолт и Рут се пенсионират, и двамата са работили достатъчно дълго, за да
имат право на пенсии, осигуряващи им удобен живот - Уолт чрез държавната програма
за социално осигуряване, а Рут чрез частен пенсионен план. Освен това двамата са
планирали пенсионирането (вж. шестнадесета глава) и са решили коя ще е датата, на
която ще напуснат работната сила. Те са искали да се пенсионират достатъчно рано,
за да се отдадат на хобитата си, докато са в добро здраве и могат да им се
наслаждават заедно. Обрат-ното, братът на Уолт Дик е принуден да се пенсионира, тъй
като разходите по пекарната се повишават, а клиентите намаляват. Съпругата му Голди
запазва работата си на непълен работен ден като счетоводител, за да подпомага
покриването на разходите им.
Доколко човек може да си позволи да се пенсионира, обикновено е първото съображение
в решението за пенсиониране. При все това въпреки икономическите съображения, много
хора в пенсионна възраст решават да се откажат от стабилния трудов живот в полза на
алтернативна, лично смислена работа или дейности през сво-бодното време. „Работя от
10-годишен - казва един автомонтьор. - Искам почивка.“ Изключенията към този
благоразположен поглед към пенсионирането са хората като Дик - които са принудени
да се пенсионират или очакват сериозни финансови трудности (Warr et al., 2004).
Фигура 18.3 обобщава личните фактори и тези на работното място освен доходите,
които влияят върху решението за пенсиониране. Хората в добро здраве, за чиято
самооценка професионалният живот е централен, и тези, чиято работна среда е приятна
и стимулираща, е вероятно да продължат да работят. По тези причини хората на
високостатусни позиции обикновено се пенсионират по-късно, отколкото физическите
работници или чиновниците (Моеп, 1996; Moen et al., 2000). Самонаетите възрастни
хора също остават на работното си място по-дълго, вероятно защото могат гъвкаво да
адаптират работното си време към променящите се потребности. Обратното, хората с
влошаващо се здраве, които са ангажирани в рутинна, скучна работа и тези, които
имат силен интерес към хобитата си, избират пенсионирането.
Обществените фактори също влияят върху решението за пенсиониране. Когато мнозина
по-млади, не толкова скъпоструващи работници са
598
на разположение, за да заместят по-възрастните, индустриите е вероятно да предлагат
допълнителни стимули на хората да се пенсионират, например увеличение на пенсията и
възможност за ранно пенсиониране - тенденция, която е допринесла за пенсионирането
на много хора преди да навършат 62 години в западните страни (United Nations,
2004b). Когато обаче се засилят притесненията за бремето върху по-младите поколения
от разширяващата се популация от пенсионери, правото на пенсия може да се отложи за
по-късна възраст.
За пенсиониране
• Адекватна пенсия • Силни интереси към дейности в свободното време •
Слаба отдаденост на работата • Влошаващо се здраве • Брачен партньор,
който се пенсионира • Рутинна, скучна работа
За продължаване да се работи
• Малка пенсия или липса на пенсия • Малко интереси през свободното време •
Силна отдаденост на работата • Добро здраве • Брачен партньор, който
работи • Гъвкаво работно време • Приятна, стимулираща работна среда
Фигура 18.3. Лични фактори и такива на работното място, които влияят върху
решението на човек да се пенсионира
В много западни страни щедрите социални осигуровки правят пенсионирането
осъществимо за хората в икономически неблагоприятно положение и поддържат стандарта
на живот на повечето работници, след като се пенсионират. Обратното, много
американски пенсионери преживяват намален стандарт на живот след пенсионирането
(Hungerford, 2003). Дания, Франция, Германия, Финландия и Швеция имат постепенни
програми за пенсиониране, в които възрастните служители намаляват работното си
време, получават частична пенсия, за да компенсират загубата на доходи, и
продължават да трупат вноски за пенсия. Освен засилването на финансовата сигурност,
този подход въвежда преходна фаза, която подпомага планирането на пенсионирането
(Reday-Mulvey, 2000). Политиката по пенсионирането на някои страни е чувствителна
към по-накъсания трудов живот на жените. В Канада, Франция и Германия например
времето, посветено на отглеждането на децата, получава известна тежест при
определяне на пенсията (Government of Canada, 1997; O’Grady-LeShane & Williamson,
1992).
Накратко, индивидуалните предпочитания оформят решението за пенсиониране. Същевре-
менно възможностите и ограниченията на хората в късна зряла възраст много силно
влияят върху избора им.
Приспособяване към пенсионирането
Тъй като включва отказ от роли, които са жизненоважна част от идентичността и
самооценка-та, пенсионирането обикновено се възприема като стресиращ процес, който
допринася за спад в психичното и соматичното здраве. Да вземем обаче Дик, който
реагира на затварянето на неговата пекарна с тревожност и депресия. Трудностите му
с приспособяването наподобяват тези на по-младите хора, които губят работата си.
Освен това спомнете си, че Дик има „опака“, неприятна личност. В това отношение
психичното му благополучие след пенсионирането е подоб-но на онова, което е било и
преди него! Трябва да сме внимателни и да не приемаме каузални отношения всеки път,
когато пенсионирането се съчетава с неблагоприятна реакция. Например цяло богатство
от доказателства потвърждава, че проблемите със соматичното здраве карат
възрастните да се пенсионират, а не обратното (Ross & Drentea, 1998).
Широко разпространеното убеждение, че пенсионирането неизбежно води до проблеми с
адаптацията, се оспорва от безброй изследователски резултати. Съвременните
възрастни хора разглеждат пенсионирането като време на възможности и развитие, и
описват себе си като активни и социално ангажирани - основни детерминанти на
удовлетворението от пенсионирането (Bernard & Phillipson, 2004). Въпреки това около
30% споменават някакви трудности с приспособяването (Bosse et al., 1990).
Факторите на работното място, особено финансовите притеснения и необходимостта
човек да се откаже от работата си, прогнозират стрес след пенсионирането.
Възрастните, на които е трудно да се откажат от предвидимия график и социалните
контакти на работното място, преживяват дискомфорт от своя по-малко структуриран
начин на живот. Чувството за личен контрол над житейските събития, включително
решението за пенсиониране по вътрешно мотивирани причини (за да се вършат други
неща), е силно свързано с удовлетворението от него (Kim & Moen, 2002c; Quick &
Моеп, 1998). Високообразованите с високостатусни кариери обикновено се
приспособяват благоприятно, може би защото удовлетворението от предизвикателната,
599
смислена работа лесно се превежда в извънтру-дови начинания (Kim & Моеп, 2002а).
Както и при другите основни житейски събития, социалната подкрепа намалява стреса,
свързан с пенсионирането. В случая на Дик преместването в концентриран комплекс за
възрастни облекчава трудния период след пенсионирането, водейки до нови приятели и
награждаващи начинания през свободното време, някои от които споделя с Голди. Освен
приятелите, брачните партньори са жизненоважен източник на подкрепа. Броят на
дейностите, на които двойката се наслаждава заедно, прогнозира удовлетворение от
пенсионирането (Reeves & Darville, 1994).
И накрая, по-рано в тази глава отбелязахме, че брачното щастие обикновено се
засилва след пенсионирането. Когато взаимоотношението на брачните партньори е
положително, може да служи като буфер пред несигурността от пенсионирането. То пък
може да засилва брачното удовлетворение, като дава на съпрузите повече време заедно
(Kim & Моеп, 2002а). Следователно добрият брак не само подпомага приспособяването
към пенсионирането, но и има полза от по-голямата свобода на пенсионерските години.
В съответствие с теорията за приемствеността хората се опитват са поддържат
предишния си начин на живот, самооценката и ценностите си и след пенсионирането и
при благоприятни икономически и социални условия обикновено успяват да го направят
(Atchley, 2003).
Дейности през свободното време
След период на „меден месец“ на пробване на нови дейности много скорошни пенсионери
откриват, че интереси и умения не се развиват внезапно. Вместо това смислени
начинания през свободното време обикновено се формират по-рано и се поддържат или
разширяват в пенсионерските години (Manneil, 1999). Например привързаността на Уолт
към писането, театъра и градинарството датира от младостта му. Силният фокус на Рут
върху професията и социалната работа я карат да стане отдаден доброволец в
общността. Най-добрата подготовка за времето в края на живота е да се развиват
удовлетворяващи интереси на по-млада възраст.
Ангажираността в дейностите през свободното време е свързана с по-добро соматично и
пси-хично здраве и намалена смъртност (Cutler & Hendricks, 2001). Просто участието
обаче не обяснява това взаимоотношение. Вместо това
възрастните избират дейности, защото позволяват себеизразяване, нови постижения,
удовлетворение от помагането на другите или приятно со-циално взаимодействие. Тези
фактори обясняват повишаването на благополучието (Bailey & McLaren, 2005; Guinn,
1999).
Възрастните имат жизненоважен принос към обществото чрез доброволческата работа - в
болници, центрове за възрастни хора, училища, благотворителни организации и други
институции в общността. По-младите, добре образовани и финансово осигурени
представители на късната зряла възраст е по-вероятно да изразяват желание за
доброволна работа; жените го правят по-често от мъжете. Подобно на другите
начинания през свободното време, доброволчеството обикновено се заражда по-рано в
живота. Въпреки това хора, които не са го практикували, са особено възприемчиви за
доброволчески дейности през първите години от пенсионирането си - основен период те
да бъдат въвлечени в такива лично удовлетворяващи и социално полезни дейности
(Mutchler, Burr, & Caro, 2003). В поредица проучване на голяма, национално
представителна американска извадка времето, прекарано в доброволческа работа, не
намалява до 80-те години (Hendricks & Cutler, 2004). Дори тогава то остава по-
голямо, отколкото когато и да било преди това в живота! Хората в много напреднала
възраст просто стесняват доброволческата си активност до по-малко роли,
концентрирайки се върху една или две, които значат най-много за тях.
И накрая, възрастните споделят по-силно съзнание за и интерес към обществените дела
и гласуват в по-голяма степен, отколкото всяка друга група. След пенсионирането
възрастните имат повече време, за да се информират за актуалните събития чрез
четене и гледане на телевизия. Политическите им интереси са много по-широки,
отколкото обслужващите собствената им възрастова група, и гласоподавателното им
поведение не се ръководи от егоистичен личен интерес (Binstock & Quadagno, 2001).
По-скоро политическата им ангажираност може да произтича от по-дълбоко желание за
по-безопасен, по-сигурен свят за бъдещите поколения.
Уолт, Рут, Дик, Голди и Айда, и изследователските резултати, които те илюстрират,
разкриват разнообразието в развитието през последните години от живота. Уолт и Рут
съответстват на
600
становището на съвременните експерти за успешното остаряване, при което напредъкът
се максимизира, а загубите се минимизират. И двамата остават в доста добро здраве
до напреднала възраст, справят се добре с отрицателните житейски промени, и се
наслаждават на щастливо интимно партньорство, на други близки отношения и
всекидневен живот, който е изпълнен с удовлетворяващи дейности. И Айда остарява
успешно до началото на симптомите на болестта на Алцхаймер, които смазват
способността ѝ да управлява предизвикателствата на живота. Като неомъжена жена в
късна зряла възраст тя изгражда богата социална мрежа, която я поддържа в старостта
независимо от трудностите от живот, голяма част от който е прекарана в грижи за
болната ѝ майка.
Успешно остаряващите са хора, при които растежът, жизнеността и стремежите
ограничават и на моменти преодоляват физическия, когнитив-ния и социалния упадък.
Изследователите искат да знаят повече за техните характеристики и развитие, така че
да могат да помогнат на повече възрастни хора да остаряват добре. Въпреки това
теоретиците не са съгласни по точните съставки на удовлетворяващата старост. Някои
се фокусират върху лесно измерими резултати, например отлично сърдечносъдово
функциониране, отсъствие на инвалидност, отлично когнитивно изпълнение и творчески
постижения. Това становище обаче е било силно критикувано (Baltes & Carstensen,
1996). Не всеки може да стане изключителен спортист, учен новатор или талантлив
художник. Много възрастни не желаят да продължават с постиженията и създаването на
продукт - основните маркери на успеха в западните страни.
Съвременните становища за успешното остаряване са се отдалечили от конкретните
постижения и са насочили поглед към процесите, които хората използват, за да
достигат лично ценени цели (Freund & Baltes, 1998; Lund, 1998; Kahana et al.,
2005). В изследвания на три извадки възрастни, проследявани през живота им, Джордж
Вейлънт се интересува как различни фактори на жизнения път допринасят за
физическото и психичното благополучие в късната зряла възраст. Резултатите
разкриват, че фактори, които хората могат да контролират в някаква степен (например
свързани със здравето навици, стратегии на справяне, брачна стабилност и години
обучение) значително надделяват над неконтролируемите фактори (социоикономическия
статус на родителите, топлотата в семейството през детството, соматичното здраве в
младостта и дълголетието на членовете на семейството) в прогнозирането на щастлива,
активна старост (Vaillant & Mukamal, 2001). Да разгледаме следното описание на един
от участниците, който в детството си е преживял нисък социоикономи-чески статус,
несъгласия на родителите, депресирана майка и седем братя/сестри, натъпкани в евтин
апартамент под наем. Независимо от тези ранни опасности той е щастливо женен и
благодарение на закона GI1 получава висше образование по счетоводство. На 70 години
той остарява добре:
Антъни Пирели можеше да е болен, ако отчитаме инфаркта му и операцията с отваряне
на гръдния кош, но той не се чувстваше болен. Той беше физически активен както
винаги и продължаваше да играе тенис. Попитан какво му липсва от работата, той
възтържествува: „Аз съм толкова зает да правя други неща, че нямам време да мисля,
че работата ми липсва... Животът не е скучен за мен.“ Той не е пушил и не е
злоупотребявал с алкохол; обича жена си, използва зрели [стратегии за справяне],
ходи 14 години на училище, следи талията си и редовно прави физически упражнения
(Адаптирано от Vaillant, 2002, pp. 12, 305).
Вейлънт заключава: „Миналото често прогнозира, но никога не детерминира старостта
ни“ (Vaillant, 2002, р. 12). Успешното остаряване е израз на забележителна
издръжливост през тази последна фаза от жизнения път.
В тази и предишната глава разгледахме много начини, по които възрастните реализират
целите си. Да отделим малко време, за да преговорим най-важните:
• Оптимизъм и чувство на Аз-ефективност в подобряването на здравето и физическото
функциониране.
• Селективна оптимизация с компенсация, за да се извлече максималното от
ограничената физическа енергия и когнитивните ресурси.
1 G. I. Bill - закон от 1944 г., който осигурява колежанско или професионално
образование за връщащите се ветерани от Втората световна война (наричани G. I.),
както и едногодишно плащане за безработица. Освен това законът дава възможност за
много и различни видове заеми на връщащите се ветерани, за да си купят дом и да
започнат свой бизнес. - Б. пр.
601
• Засилване на Аз-концепцията, която подпомага приемането на себе си и
преследването на Азовете, за които човек се надява.
• Засилено емоционално разбиране и емоционална саморегулация, които подкрепят
смислените, удовлетворяващи социални връзки.
• Приемане на промяната, което подпомага удовлетворението от живота.
• Зряло чувство на духовност и вяра, позволяващо очакването на смъртта със
спокойствие и хладнокръвие.
• Личен контрол върху областите на зависимост и независимост.
• Висококачествени взаимоотношения, които предлагат социална подкрепа и приятно
другарство.
Успешното остаряване е подпомогнато от социален контекст, който позволява на
възрастните ефективно да управляват житейските промени. Хората в напреднала възраст
имат нужда от адекватно финансирани планове за социални осигуровки, добри здравни
грижи, безопасни жилища и разнообразни социални услуги. (Вж. например описанието на
американските областни агенции по остаряването, представено във втора глава.)
Въпреки това заради недостатъчно финансиране и трудности с постигането до селските
общности потребностите на много възрастни хора остават незадоволени. Изолираните
възрастни с ограничено образование може и да не знаят как да получават достъп до
предлаганата помощ. Нещо повече: американската система Medicare на споделени
здравни разходи с възрастните граждани обременява техните финансови. В САЩ и Канада
жилищата, които се приспособяват към промените в способностите на възрастните,
позволявайки им да остаряват в позната среда без разстройващи и дезориентиращи
местения, са достъпни само за икономически заможните.
Освен подобряване на политиките, които отговарят на основните потребности на
възрастните хора, нови, ориентирани към бъдещето подходи трябва да ни подготвят за
застаряването на населението. По-силното ударение върху ученето през целия живот за
работници на всякаква възраст ще помогне на хората да обогатяват уменията си в
процеса на стареене. Освен това реформи, които ни подготвят за очаквания ръст на
немощните възрастни хора, са жизненоважни, включително достъпна помощ за грижещите
се от семейството, адаптирани жилищни условия и чувствителни грижи в хосписите.
Всички тези промени включват признаване, подкрепяне и подпомагане на приноса на
възрастните хора към обществото. Нация, която се грижи за своите възрастни,
максимизира вероятността всеки от нас - когато дойде нашият ред да остареем - да го
направи успешно.
Какви психологически и контекстуални фактори прогнозират благоприятно
приспособяване към пенсионирането?
Нейт, щастливо женен за Гладис, се приспособява добре към пенсионирането. Освен
това установява, че бракът му е станал още по-щастлив. По какъв начин добрият брак
може да облекчи прехода към пенсионирането? Как пенсионирането може да подпомогне
брачното удовлетворение? Разсъждение Помислете за човек, когото познавате и който
остарява добре. Кои лични качества ви карат да го посочите?
602
Обобщение
Според Ериксън по какъв начин се променя личността в късната зряла възраст?
• Последният психологически конфликт в теорията на Ериксън, интегритет срещу
отчаяние, включва приемането на собствения живот. Възрастните, които достигат до
интегритет, се чувстват цялостни и удовлетворени от постиженията си. Отчаянието се
появява, когато възрастните смятат, че са направили много погрешни избори, а
времето е твърде кратко за промяна.
Други теории за психосоциалното развитие в късната зряла възраст
Опишете становищата на Пек, Джоан Ериксън и Лобуви-Вийф за психосоциалното развитие
в късната зряла възраст и обсъдете функциите на реминисценцията и прегледа на
живота за хората в напреднала възраст.
• Според Пек конфликтът интегритет срещу отчаяние се състои от три различни задачи:
(1) диференциация на егото срещу свръхан-тажираност с трудовата роля, (2) надскача-
не на тялото срещу свръхангажираност с него и (3) надскачане на егото срещу
свръхангажираност с него. Джоан Ериксън смята, че хората в много напреднала възраст
преживяват допълнителен психосоциален етап, който тя нарича
геронтотрансцендентност, видима във вътрешното спокойствие и тихия размисъл.
• Лабуви-Вийф посочва, че възрастните стават по-добри в оптимизацията на афекта:
способността да максимизират положителните емоции и да приглушават отрицателните.
Възрастните освен това са в по-голям контакт с чувствата си, което допринася за
експертните им познания в преработката на емоционална информация и регулиране на
отрицателния афект.
• Реминисценцията може да е положителна и адаптивна за възрастните хора. В
специална форма, наречена преглед на живота, възрастните разсъждават върху миналите
преживявания, за да постигнат по-задълбочено разбиране на себе си. Когато се
използва за засилване на семейните и приятелските връзки, реминисценцията служи на
социални цели. На
моменти възрастните я използват, за да идентифицират ефективни стратегии за
решаване на проблеми и за да учат младите хора.
Посочете стабилните и променящите се аспекти на Аз-концепцията и личността в
късната зряла възраст.
• „Големите пет“ личностни черти демонстрират стабилност от средата към края на
живота. С натрупването на самопознание, възрастните имат по-сигурна Аз-концепция,
отколкото младите хора. Тези, които продължават да се стремят към възможни Азове,
за които се надяват, засилват и удовлетворението си от живота.
• В късната зряла възраст се осъществяват промени в три личностни черти: приятност
и приемане на промяната обикновено се засилват, докато социабилността леко
намалява.
Обсъдете духовността и религиозността в късната зряла възраст и проследете
развитието на вярата.
• Макар че участието в организираната религия намалява, неформалните религиозни
дейности остават често срещани в края на късната зряла възраст. Северноамериканците
по принцип стават по-религиозни или духовни в процеса на остаряване, но тази
тенденция не е универсална: някои възрастни стават по-малко религиозни.
• Религиозното ангажиране е особено силно сред възрастните от етнически малцинства
с нисък социоикономически статус и при жените, и е свързано с подобрено соматично и
психично благополучие и по-дълъг живот.
Индивидуални различия в психичното благополучие
Обсъдете индивидуалните различия в психичното благополучие, докато възрастните
реагират на засилена зависимост, влошаващо се здраве и отрицателни житейски
промени.
• В моделите на поведение, наречени сценария на зависимост-подкрепа и сценарий на
независимост-игнориране, членовете на семейството и полагащите грижи насърчават
прекомерната зависимост и обезсърча-
603
ват независимостта на възрастните. Зависимостта може да е адаптивна, ако позволява
на хората в напреднала възраст да запазят силите си за високо ценени от тях
дейности.
• Здравето е могъщ прогностичен фактор за психичното благополучие в късната зряла
възраст. Соматичната болест, водеща до инвалидност, често води до депресия, която
може да е летална. Сред възрастните процентът на самоубийствата е най-голям от
всички възрастови групи.
• Отрицателните житейски събития по принцип предизвикват по-малък стрес, отколкото
при по-младите. Много хора в напреднала възраст са се научили да се справят с
трудностите в живота.
Опишете ролята на социалната подкрепа и социалното взаимодействие в подпомагането
на соматичното здраве и психичното благополучие в късната зряла възраст.
• В старостта социалната подкрепа намалява стреса и по този начин подпомага
соматичното здраве и психичното благополучие. Помощ, която обаче не е желана или
нужна, подкопава психичното здраве. Това обяснява защо при възрастните с
инвалидност възприеманата социална подкрепа, а не просто количеството помощ е
свързана с положителен светоглед.
Опишете социалните теории за остаряването, включително теорията за дезангажира-
нето, теорията за активността, теорията за социоемоционалната селективност и
теорията за приемствеността.
• Теорията за дезангажирането приема, че социалното взаимодействие намалява заради
взаимно отдръпване между възрастните и обществото в очакване на смъртта. Не всеки
обаче се дезангажира и оттеглянето на възрастните от взаимодействията е по-слож-но,
отколкото внушава теорията.
• Според теорията за активността социалните бариери пред ангажирането причиняват
намаляващите взаимодействия. Въпреки това предлагането на възрастните на
възможности за социални контакти не гарантира по-голяма социална активност.
• Теорията за приемствеността приема, че повечето възрастни се стремят да поддържат
последователността между миналото и
очакваното бъдеще. Използвайки познати умения и ангажирайки се в познати дейности с
познати хора, те минимизират стреса, като интегрират промените в края на живота в
кохерентен, консистентен жизнен път.
• Теорията за социоемоционалната селективност постулира, че социалните мрежи стават
по-подбрани в процеса на остаряване. Възрастните подчертават емоционално
регулиращата функция на взаимодействието, като ограничават контактите си до
близките, приятни взаимоотношения.
Как общностите, кварталите и домовете влияят върху социалния живот и
приспособяването на възрастните?
• Възрастните, живеещи в предградия, са по-добре от гледна точка на доходи и
здраве, но тези в градовете имат по-лесен достъп до социални услуги. Възрастните в
малки градове и селски области са в най-лошо положение от тази гледна точка.
Възрастните, живеещи в квартали с многобройни връстници и в малки и средни селища,
споделят по-голямо удовлетворение от живота.
• Жилището, което позволява на възрастните най-голям личен контрол, е собственият
им дом. За тези с физическа инвалидност обаче независимият живот ги излага на
рискове. Мнозина възрастни, които живеят сами, особено вдовици, са бедни и страдат
от незадоволени потребности.
• Повечето жилищни комплекси за възрастни хора са частни села за пенсионери. Сред
възможностите за подпомогнат живот концентрираните центрове предлагат различни
услуги, включително хранене в обща трапезария. Общностите с полагане на грижи
предлагат цял спектър от възможности: от независими къщи или апартаменти до пълни
грижи в дома. Чувството за общност засилва удовлетворението от живота.
• Малкият брой американци, които живеят в хосписи, преживяват най-силните
ограничения върху автономията. Обикновено социалните взаимодействия между
обитателите са слаби.
Взаимоотношенията в късна зряла възраст
Опишете промените в социалните взаимоотношения в късна зряла възраст, включително
брака, развода, повторния брак и овдовява-
604
нето, и обсъдете възрастните, които никога не са се женили и са без деца.
• Докато преминаваме през живота социалният ескорт, или група от удовлетворяващи
взаимоотношения, осигурява безопасност и подкрепа. За да запазят личния континуитет
и сигурност, възрастните правят максимал-ното, за да поддържат социалните мрежи от
членове на семейството и приятели.
• Удовлетворението от брака се засилва от средата към края на живота, тъй като
възприятията за справедливост във взаимоотношението се засилват, двойките се
ангажират в съвместни дейности през свободното време, а общуването е по-
положително. Повечето хомосексуални възрастни хора също споделят, че имат щастливи,
силно удовлетворяващи ги взаимоотношения.
• При развод стресът е по-силен за възрастните, отколкото за младите хора. Заради
по-големите финансови трудности и по-малката вероятност от повторен брак жените
страдат повече от мъжете при развод в късната зряла възраст.
• Възрастните, които се женят повторно, навлизат в по-стабилни взаимоотношения,
отколкото младите хора. Все повече възрастните избират съжителството, а не
повторния брак както по финансови, така и по лични причини.
• В адаптацията към вдовството има големи различия. Усилията за поддържане на
социалните връзки, дружелюбната личност, високата самооценка и чувството за Аз-
ефектив-ност в справянето със задачите на всекидневния живот подпомагат
приспособяването. Жените се справят по-добре от мъжете.
• Повечето възрастни, които остават неженени и без деца през живота си, развиват
алтернативни смислени взаимоотношения. Бездетните мъже без брачен партньор е по-
вероятно от жените да се чувстват самотни.
По какъв начин взаимоотношенията с братята/сестрите, приятелите и порасналите деца
се променят в края на живота?
• В късната зряла възраст социалната подкрепа от братя/сестри се увеличава, особено
когато живеят наблизо. Връзките със сестрите са по-близки от тези с братята.
• Приятелствата в края на живота осигуряват интимност и другарство, приемане,
връзка с по-голямата общност и защита от психоло-
гическите последици от загубата. Жените е по-вероятно от мъжете да имат както
близки, така и вторични приятели - хора, с които от време на време се срещат.
• Възрастните са в редовен контакт с порасналите си деца, които обикновено
осигуряват скромна помощ, най-често под формата на емоционална подкрепа. Със
свиване на социалната мрежа взаимоотношенията с възрастните деца стават по-важен
източник на ангажиране със семейството.
Обсъдете малтретирането на възрастните, включително рисковите фактори и стратегиите
за превенция.
• Някои възрастни са жертви на малтретиране в ръцете на членове на семейството,
приятели или професионални грижещи се за тях. Рисковите фактори включват зависим
извършител, взаимоотношение между извършителя и жертвата, психично разстройство и
стрес на извършителя, история на насилие в семейството и претъпкани хосписи с
недостиг на персонала и голямо текучество. През последните години се е увеличило
изоставянето на възрастните с тежки нарушения от грижещите се за тях.
• Превантивните програми предлагат на грижещите се консултиране, обучение и
възможности за отдих. Възрастните имат полза от обучени доброволци и групи за
подкрепа, които им помагат да избягват бъдеща вреда. Усилията на обществото,
включително образоване на обществеността за насърчаване на докладването на
подозираните случаи и задълбочаване на разбирането на нуждите на възрастните хора,
също са жизненоважни.
Пенсиониране и дейности през свободното време
Обсъдете решението за пенсиониране, приспособяването към него и ангажирането с
дейности през свободното време.
• Решението за пенсиониране зависи от това,
• дали човекът може да си го позволи, здравния статус, възможностите да се занимава
със смислени дейности и обществените фактори, например възможности за ранно
пенсиониране. Западните страни с щедро социално осигуряване правят пенсионирането
осъществимо за хората в икономически неблагоприятна ситуация и поддържат стандарта
на живот за повечето възрастни хора. Обратното, много
605
пенсионирани американци са свидетели на падащ стандарт на живот.
• Факторите, влияещи върху приспособяването към пенсионирането, включват
финансовата стабилност, чувството на личен контрол върху събитията от живота
(включително решението за пенсиониране), социалната подкрепа и брачното щастие.
Ангажирането в смислени и приятни начинания през свободното време е свързано със
соматично и психично здраве и намалена смъртност.
Обсъдете значението на успешното остаряване.
• Възрастните, които остаряват успешно, са развили редица начини за минимизиране на
загубите и максимизиране на „печалбите“. Социален контекст, който позволява на
възрастните ефективно да управляват житейските промени, подпомага остаряването. Тук
попадат добре финансираните планове за социални осигуровки, доброто здравеопазване,
безопасните жилища, социалните услуги и възможностите за учене през целия живот.
Нужни са реформи и в полагането на грижи и в жилищните условия, за да гарантират
благополучието на растящия брой немощни хора в напреднала възраст.
Вторични приятели Геронтотрансцендентност Интегритет срещу отчаяние Концентрирани
жилищни центрове Оптимизация на афекта Преглед на живота Реминисценция Социален
ескорт
Сценарий на зависимост-подкрепа
Сценарий на независимост-игнориране
Теория за активността
Теория за дезангажирането
Теория за приемствеността
Теория за социоемоционалната селективност
606
Развитие в късната зряла възраст
Възраст
65-80
години
Физическо
• Невроните умират по-бързо, но мозъкът компенсира чрез растеж на нови синапси и в
по-малка степен чрез генериране на нови неврони.
• Функционирането на автономната нервна система спада, влошавайки адаптацията към
горещо и студено време.
• Спадът в зрението продължава с усилена чувствителност към блясък и влошена
дискриминация на цветовете, адаптация към тъмнината, възприятие за дълбочина и
зрителна острота.
• Спадът в слуха продължава за целия честотен спектър.
• Вкусът и обонятелната чувствителност могат да намалеят.
• Осезателната чувствителност спада за ръцете, особено върховете на пръстите, по-
малко по ръцете от лакътя до рамото.
• Спадът в сърдечносъдовото и белодробното функциониране води до по-голям физически
стрес по време на физически упражнения.
• Остаряването на имун-ната система увеличава риска от различни болести.
• Увеличават се трудностите със съня.
• Посивяването и оредяването на косата продължава; кожата се набръчква още повече и
става по-прозрачна, тъй
• Скоростта на преработка продължава да намалява; кристализиралите способности до
голяма степен са запазени.
• Количеството информация, която може да се поддържа в работната памет, намалява
още повече; паметовите проблеми са най-големи по задачи, изискващи преднамерена и
асоциа-тивна памет.
• Появява се уверено забравяне на далечните спомени.
• Използването на външни помощни средства за паметта за бъдещи събития се
увеличава.
• Извличането на думи от дълговременната памет и планирането какво да се каже и как
стават по-трудни.
• Традиционното решаване на проблеми намалява; решаването на всекидневни проблеми
остава адаптивно.
• Може да има важна лидерска позиция в обществото, например главен изпълнителен
директор, религиозен лидер или съдия във върховния съд.
• Може да развие мъдрост.
• Може да се подобри в широк спектър от когнитивни умения чрез обучение.
Емоционално/социално
• Приема живота, развива интегритет.
• Намалява когнитивно-афективната комплекс-ност.
• Оптимизацията на афекта: способността за максимизиране на положителните емоции,
се увеличава.
• Може да се ангажира в реминисценция и преглед на живота.
• Аз-концепцията се засилва, ставайки по-сигурна.
• Приятността и приемането на промяната се засилват.
• Вярата и духовността могат да се издигнат на по-високо ниво.
• Размерът на социалната мрежа и количеството социални взаимодействия намаляват.
• Избира социални партньори на базата на емоцията, преследването на приятни
взаимоотношения и избягването на неприятните.
• Удовлетворението от брака нараства.
• Може да овдовее.
• Близостта с братята/ сестрите и подкрепата може да се увеличат.
• Броят на приятелите по принцип намалява.
• Може да се пенсионира.
• По-вероятно е да е информиран за политиката и да гласува.
607
Възраст
65-80
години
(продъл-
жение)
Над 80 години
Физическо
Познавателно Емоционално/социално
като губи мазния си поддържащ слой.
• Височината и теглото намаляват заради загуба на костна и мускулна маса.
• Загубата на костна маса води до повишаващ се брой случаи на остеопо-роза.
• Интензитетът на сексуалната реакция и сексуалната активност спада, макар че
повечето здрави женени двойки споделят за редовно наслаждение на секса.
Физическите промени, отбелязани за предишния етап, продължават. Подвижността
намалява заради загуба на мускулна и костна сила и гъвкавост на ставите.
• Когнитивните промени, отбелязани за предишния етап, продължават.
• Флуидните способности намаляват още повече, кристализиралите също спадат, макар и
ограничено.
• Емоционалните и социалните промени, отбелязани за предишния етап, продължават.
• Може да развие геронто-трансцендентност: космическа перспектива, насочена отвъд
собствения Аз.
• Взаимоотношенията с порасналите деца стават по-важни.
• Честотата и разнообразието на дейностите през свободното време намаляват.
Глава 19
СМЪРТ, УМИРАНЕ И ТРАУР
Как умираме?
Физически промени Дефиниране на смъртта Умиране с достойнство
Нагласи към смъртта
Мислите и емоциите на умиращите
Съществуват ли етапи на умирането? Контекстуални влияния върху адаптацията към
умирането
Място, където да умреш
Собственият дом Болница
Подходът на хосписите
• Биология и среда: Музиката като палиативна грижа за умиращи пациенти
Правото да умреш
Пасивна евтаназия Доброволна активна евтаназия Подпомогнато самоубийство
Траур: справяне със смъртта на любим човек
Процесът на скърбенето Лични и ситуационни вариации Интервенции при траур
• Културни влияния: Културни вариации в скръбта
Образоване за смъртта
Всеки живот е уникален и такава е и всяка смърт. Последните сили на човешкия дух се
отделят от тялото по най-различен начин.
Смъртта на майка ми Софи беше кулминация на петгодишна битка срещу рака. През
последните ѝ месеци болестта беше поразила всички органи по цялото тяло, атакувайки
белите дробове в последния си бяс. Тя линееше бавно, с противоречивата благодат на
времето, за да се подготви за познанието, че смъртта може да се появи зад ъгъла.
Баща ми Филип живя още 18 години. На 80 той беше външно здрав, активен и се канеше
да поеме за отдавна чакана ваканция, когато инфаркт внезапно отне живота му, без
никакво време за последни думи или помиряване на смъртния одър.
Когато се приготвях да работя върху тази глава, моят 65-годишен съсед Никълъс
рискува за по-високо качество на живота. За да има право на трансплантация на
бъбрек, той избра да се подложи на сърдечна операция за байпас, за да засили
сърцето си. Лекарите го предупредиха, че тялото му може да не издържи операцията.
Никълъс обаче знаеше, че без да рискува, ще живее само няколко години, при това
тежко болен. Малко след операцията тялото му беше покосе-но от инфекция, която
толкова го отслаби, че само екстремални мерки - респиратор, за да
поддържа дишането, и силни лекарства, за да повишават почти изчезващото кръвно
налягане - можеха да го поддържат жив.
„Хайде, татко, можеш да го направиш“ - насърчаваше го дъщеря му Саша, стояща до
леглото и галеща ръката му. Никълъс обаче не можа. След два месеца в реанимацията,
той получи няколко инсулта и изпадна в кома. Трима лекари се срещаха със съпругата
му Жизел, за да ѝ кажат, че няма надежда. Тя ги помоли да изключат рес-пиратора и
след половин час Никълъс отпътува от този свят.
Смъртта е от съществено значение за оцеляването на нашия биологичен вид. Умираме,
за да могат да живеят децата ни и децата на другите. Кожото и да е трудно да
приемем реалността, че и ние трябва да умрем, най-голямата ни утеха е в знанието,
че смъртта е част от продължаващия живот.
В тази глава адресираме кулминацията на развитието през жизнения път. През
изминалия век технологията ни е осигурила толкова много начини да държим смъртта в
ъгъла, че много хора я разглеждат като забранена тема. Неотложни социални и
икономически дилеми, които са резултат от драматичното увеличаване на
продължителността на живота обаче, ни принуждават да обърнем внимание на края на
живота - него-
609
вото качество, разполагането му във времето и начините да се помогне на хората да
се приспособят към собствения и чуждия край.
В обсъждането адресираме физическите промени на умирането, нагласите към смъртта,
мисленето и чувствата на хората, докато се изправят лице в лице със смъртта,
правото на безнадеждно болните пациенти да умрат и справянето със смъртта на любим
човек. Преживяванията на Софи, Филип, Никълъс и техните семейства, а и на всички
други хора, илюстрират как житейската история на всеки човек се обединява със
социалния и културния контекст, за да оформят смъртта и умирането, водейки до
огромно разнообразие в това универсално човешко преживяване.
Как умираме?
Малко хора в индустриализираните страни осъзнават физическите аспекти на смъртта,
защото възможностите тя да се наблюдава са по-малко, отколкото при предишните
поколения. Днес повечето хора в развития свят умират в болници, където лекарите и
медицинските сестри, а не любимите хора присъстват в последните мигове. Въпреки
това мнозина искат да знаят как умираме или за да се подготвят за собствения си
край, или за да схванат какво става с умиращ любим човек.
Фаталният инфаркт на баща ми дойде внезапно през нощта. Когато ми казаха новината,
копнеех за уверение, че смъртта му е била бърза и без страдание.
Когато са попитани как биха искали да умрат, повечето хора казват, че искат „смърт
с достойнство“ - или бърза и без агония смърт по време на сън, или последни няколко
мига с ясно съзнание, в които могат да се сбогуват и да направят преглед на живота
си. На практика смъртта е кулминация от един много недвусмислен биологичен процес.
За около 20% от хората тя е лека -особено когато наркотично лекарство облекчава
болката (Nuland, 1993). През по-голямата част от времето обаче не е такава.
От едната четвърт от хората в индустриализираните страни, които умират внезапно, за
няколко часа от появата на симптомите, 80 до 90% са жертви на инфаркт (Winslow,
Mehta, & Fuster,
2005). Моят копнеж за безболезнена смърт за
баща ми вероятно не е бил изпълнен. Той несъмнено е изпитал острата, смазваща болка
от сърцето, лишено от кислород. Докато сърцето му се мята неконтролируемо (наречено
фибрилация) или спира напълно, кръвообращението се забавя и спира, и той изпада в
безсъзнание. Мозъкът е лишен от кислород за повече от 2 до 4 минути и е необратимо
увреден. Други лишени от кислород органи също спират да функционират.
Смъртта е дълга и бавна за три четвърти от хората - много повече, отколкото в
миналото, в резултат на животоспасяваща медицинска технология (Benoliel & Degner,
1995). Те умират по различен начин. От тези със сърдечни болести, повечето имат
конгестивна сърдечна недостатъчност - причината за смъртта на Никълъс. Неговото
болно сърце вече не може да се свива със силата, нужна, за да достави достатъчно
кислород на тъканите. Докато се опитва по-усилено да го прави, мускулът му отслабва
още повече. Без достатъчно кръвно налягане в белите дробове на Никълъс хе натрупва
течност. Това затруднява дишането и създава идеални условия за вдишаните бактерии
да се умножават, да навлязат в кръвообращението и да се развилнеят в организма му,
водейки до отказа на много органи.
Ракът също избира различни начини за нанасяне на вреда. Когато има метастази,
частици от тумора пътуват с кръвта, имплантират се и растат в жизненоважни органи,
разстройвайки тяхното функциониране. Лекарствата направиха последните дни на майка
ми възможно най-ком-фортни, но предходните седмици включваха физическо страдание,
включително затруднено дишане и храносмилане.
В дните или часовете преди смъртта активността спада, човекът се движи и общува по-
малко и не демонстрира интерес към храната, водата и заобикалящото го. Същевременно
телесната температура, кръвното налягане и кръвообращението в крайниците намаляват,
така че ръцете и краката са студени, а цветът на кожата става по-матов, със сивкав
оттенък (Hospice Foundation of America, 2005). Когато преходът от живота към
смъртта е надвиснал, човек преминава през три фази:
1. Агонална фаза. Гръцката дума „агон“ означава „борба“. Тук „агонален“ означава
задъхване и мускулни спазми в първите мигове, когато тялото вече не може да
поддържа живота.
610
2. Клинична смърт. Кратък интервал, в който пулсът, кръвообращението, дишането и
мозъчното функциониране спират, но съживяването все още е възможно.
3. Смърт. Човекът преминава границата на възможно съживяване и необратимо умира.
Дефиниране на смъртта
Помислете за това, което прочетохте досега, и ще видите, че смъртта не е събитие,
което се случва в един-единствен миг от времето. Тя по-скоро е процес, в който
органите спират да функционират в последователност, която варира при отделните
хора. Тъй като разделителната линия между живота и смъртта е мъглява, обществата
имат нужда от определение на смъртта, за да се помогне на лекарите да решават кога
мерките за спасяване на живота могат да се прекратят, да се сигнализира на
оцелелите, че трябва да започнат да скърбят за загубата и да реорганизират живота
си, и да се дефинира кога дарените органи могат да се отстранят.
Преди няколко десетилетия изчезването на пулса и дишането сигнализира смъртта. Тези
критерии обаче вече не са адекватни, тъй като техниките за реанимация често
позволяват жизнените признаци да се възстановят. Днес мозъчна-та смърт -
необратимото спиране на дейността на главния и продълговатия мозък (който
контролира рефлексите) - се използва като критерий в повечето индустриализирани
страни.
Не всички страни обаче приемат този стандарт. Например в Япония лекарите разчитат
на традиционните критерии (отсъствие на пулс и дишане), които съответстват на
становищата на лаиците в Япония. Този подход пречи на национална програма за
органна трансплантация, тъй като малко органи могат да се извадят в годно състояние
от тялото без изкуствено да се поддържат жизнените признаци. Будистките,
конфуцианските и шин-тоистките вярвания за смъртта, които подчертават почитането на
предтечите и времето, нужно на духа да напусне тялото, може би са отчасти отговорни
за дискомфорта на Япония с мозъчна-та смърт и даряването на органи.
Обезобразяването на тялото, за да се изваждат органи, нарушава уважението към
покойниците. Днес японският закон позволява на хората, които искат да бъдат донори
на органи, да изберат стандарта на мозъч-ната смърт, стига семействата им да не
възразяват (Morioka, 2001). В противен случай те се смятат за живи, докато сърцето
спре да бие.
Стандартът на мозъчната смърт обаче неви-наги решава дилемата кога да се прекрати
лечението. Да разгледаме Никълъс, който, макар и не в мозъчна смърт, е навлязъл в
необратимо вегетативно състояние, в което мозъчната кора вече не регистрира
електрическа активност, но продълговатият мозък остава активен. Лекарите са
сигурни, че нс могат да възстановят съзнанието или телесните движения. Тъй като
хиляди северноамериканци са в непроменящо се вегетативно състояние, а здравните
разходи се равняват на десетки милиони долари годишно, някои експерти вярват, че
отсъствието на активност на мозъчната кора трябва да е достатъчно, за да се обяви
човекът за мъртъв. Други обаче посочват някои случаи, в които пациенти, били във
вегетативно състояние в продължение на месеци, са възстановили коровата активност и
съзнание, макар и обикновено с много ограничено функциониране (Jennett, 2002;
Kotchoubey et al., 2005). В други случаи на болест човек, който е в пълно съзнание,
но страда неимоверно, отказва животоспасяващи мерки - въпрос, който ще разгледаме,
когато обсъждаме правото да се умре.
Умиране с достойнство
Видяхме, че природата рядко доставя идеализирания, лесен край, който искат повечето
хора, нито пък това може да се гарантира от медицинската наука. Следователно най-
голямото достойнство в смъртта е в интегритета на живота, който я е предшествал -
интегритет, който можем да подпомагаме чрез начина, по който се отнасяме към
умиращия човек.
Първо, можем да осигурим на мнозинството умиращи хора, които си отиват постепенно,
най-хуманните и състрадателни грижи. Това включва да се отнасяме към тях с уважение
и почит, например като се интересуваме от аспекти на живота им, които те най-много
ценят, и като адресираме най-големите им притеснения (Cho-chinov, 2002).
Второ, можем да сме искрени за сигурността на смъртта. Освен ако хората не
осъзнават, че умират и разбират (доколкото е възможно) вероятните обстоятелства на
смъртта си, не могат да планират подробностите около края на живота и вземането на
решения, както и да споделят чувствата, които носят край на най-скъпите им
взаимоотношения. Тъй като Софи знаеше как и кога най-вероятно ще настъпи смъртта ѝ,
тя из-
611
бра време, когато заедно с Филип и техните деца могат да изразят какво е означавал
животът един за друг. Сред тези ценни разговори до леглото на Софи беше паметното ѝ
последно желание Филип да се ожени повторно, така че да не изживее последните си
години сам. Откритостта за надвисналата смърт даде на Софи един последен
генеративен акт, помогна й да се раздели с най-близкия си човек и предложи утеха
пред лицето на смъртта.
И накрая, лекарите и медицинските сестри могат да помогнат на умиращите да научат
до-статъчно за състоянието си, за да направят разумни избори дали да се борят или
да кажат „не“ на по-нататъшното лечение. Разбирането как функционира нормалното
тяло опростява вникването в това, как болестта му влияе - обучение, което може да
започне още от детството.
Накратко, можем да гарантираме най-достой-ния възможен край, като предлагаме на
умиращия човек грижи, привързаност и другарство, истината за диагнозата и
максимален личен контрол над последната му фаза от живота (American Hospice
Foundation, 2005). Това са същностните съставки на „добрата смърт“ и ще се връщаме
към тях в тази глава.
Преди век, когато повечето смъртни случаи са ставали у дома, хората на всякаква
възраст, включително децата, са помагали в грижите за умиращия член на семейството
и са присъствали в момента на смъртта. Виждали са как любимият човек е погребван на
семейна земя или в местното гробище, където гробът е можел редовно да се посещава.
Тъй като смъртността на новородените и на децата е била голяма, всички хора са
познавали някой на тяхната възраст или дори по-млад, който е починал. Често срещано
е било децата да преживеят смъртта на родител.
В сравнение с предишните поколения, днес повече млади хора достигат до зрялата
възраст, без да са преживели смъртта на човек, когото познават добре. Когато
настъпи смъртта, професионалистите в болниците и погребалните бюра се грижат за
повечето задачи, които изискват директното й конфронтиране (Morgan & Laungani,
2005).
Тази дистанция от смъртта несъмнено допринася за чувството на неловкост по
отношение на нея. Независимо от честите образи на смъртта в
телевизионните предавания, филмите и новинарските репортажи за инциденти, убийства,
войни и природни бедствия, живеем в отричаща смъртта култура. Възрастните често не
желаят да говорят за смъртта. Различните заместващи изрази - „покойник“, „отивам
си“, „кончина“ -ни позволяват да избягваме откровено да я признаем. Не е
изненадващо, че тревожността от смъртта - страхът и опасенията от смъртта — е
широко разпространена. Дори и хората, които силно приемат реалността на смъртта,
могат да са тревожни по отношение на нея (Firestone, 1994).
Какво прогнозира дали мислите за собствената ни кончина задействат силен стрес,
относително спокойствие или нещо средно? За да отговорят на този въпрос,
изследователите измерват както общата тревожност от смъртта и различни конкретни
фактори, включително страх от това, че човек няма повече да съществува, загуба на
контрол, болезнена смърт, разлагане на тялото, отделяне от любимите хора и
неизвестността (Neimeyer, 1994). Резултатите разкриват големи индивидуални и
културни вариации в аспектите на смъртта, които събуждат страх. Например в
изследване на религиозни саудитци определени фактори, появяващи се многократно в
отговорите на жителите на западните страни, като страх от разлагане на тялото и от
неизвестното, напълно отсъстват (Long, 1985).
При жителите на западните страни духовността - чувството за смисъла на живота -
изглежда по-важна, отколкото религиозната отдаденост в ограничаването на
тревожността от смъртта (Rasmussen & Johnson, 1994). Хората с добре развита лична
философия за смъртта също са по-малко уплашени. В едно изследване умерено
религиозни хора на средна и напреднала възраст се страхуват от смъртта повече,
отколкото тези, които са много или малко религиозни. Възрастните, чиито религиозни
вярвания и поведение са противоречиви - които вярват в живота след смъртта, но
рядко се молят или присъстват на църковни служби - изпитват силна тревожност от
смъртта. Заедно, тези резултати подсказват, че по-скоро силата на убежденията и
последователността между вярванията и практиките, а не самата религиозност
намаляват страха от смъртта (Wink & Scott, 2005). Тревожността от смъртта е особено
слаба при възрастните с дълбока вяра в някаква форма на висша сила или същество -
вяра, която може да е повлияна от религията, или не (Cicirelli, 1999, 2002).
612
От това, което научихте за психосоциалното развитие в зряла възраст, как според вас
може да се променя тревожността от смъртта с възрастта? Ако сте прогнозирали, че ще
намалее, достигайки най-ниското си ниво в късната зряла възраст, сте прави (вж.
фигура 19.1) (Thorson & Powell, 2000; Tomer, Eliason, & Smith, 2000). Този свързан
c възрастта спад е установяван в редица култури и етнически групи. Спомнете си от
осемнадесета глава, че възрастните хора са особено ефективни в регулирането на
отрицателните емоции. В резултат повечето се справят ефективно с тревожността,
включително страха от смъртта. Нещо повече: постигането на интегритет и по-зряла
духовност намалява тревожността от смъртта. Възрастните са имали повече време, за
да развият символно безсмъртие - убеждението, че човек ще продължи да живее чрез
децата, работата или личното си влияние (вж. шестнадесета глава).
Стига да не е твърде интензивна, тревожността от смъртта може да мотивира хората да
живеят съобразно интернализирани културни ценности, например да са мили към другите
и да работят усилено, за да постигнат целите си. Тези уси-
лия повишават самооценката, Аз-ефективността и целенасочеността на възрастните -
силен антидот срещу ужасяващата мисъл, че - в цялостния план на нещата - те „не са
по-важни или трайни от всеки отделен картоф, ананас или бодливо прасе“ (Fry, 2003;
Pyszczynski et al., 2004, p. 436). В изследване на възрастни в Израел сим-волното
безсмъртие прогнозира намален страх от смъртта, особено сред хората със сигурна
привързаност (Florian & Mikulincer, 1998). Удовлетворяващите, близки междуличностни
отношения като че ли помагат на хората да се чувстват ценни и да изковават чувство
на символно безсмъртие. Хората, които разглеждат смъртта като възможност да
предадат наследство на бъдещите поколения, е по-малко вероятно да се страхуват от
нея (Cicirelli, 2001; Mikulincer, Florian, & Hirschberger, 2003).
Фигура 19.1. Взаимоотношение между възрастта и пола, и тревожността от смъртта
В това изследване, сравняващо хора в млада и късна зряла възраст, тревожността от
смъртта намалява с възрастта. И в двете възрастови групи жените изразяват по-силен
страх от смъртта в сравнение с мъжете. Много други изследвания достигат до подобни
резултати (адаптирано от Tomer, Eliason, & Smith, 2000).
Независимо от възрастта в източните и в западните култури, жените са по-тревожни от
смъртта, отколкото мъжете (върнете се към фигура 19.1) (Cicirelli, 1998; Tomer,
Eliason, & Smith,
2000). Може би жените е по-вероятно да признаят, а мъжете - да избягват събуждащите
опасения чувства за смъртността - обяснение, съответстващо на по-голямата женска
емоционална експресивност през целия жизнен цикъл.
Преживяването на някаква тревожност от смъртта е нормално и адаптивно. Подобно на
другите страхове обаче, много силната тревожност от смъртта може да подкопава
ефективното приспособяване. Макар че соматичното здраве в зрялата възраст не е
свързано с тревожността от смъртта, психичното очевидно е. В толкова различни
култури като Китай и САЩ хората, които са депресирани или по принцип тревожни, е
вероятно да имат по-силни страхове от смъртта (Nei-meyer & Van Brunt, 1995; Wu,
Tang, & Kwok, 2002).
Тревожността от смъртта до голяма степен е ограничена до юношеството и зрялата
възраст. Децата рядко я демонстрират, освен ако не живеят в квартали с голяма
престъпност или в разкъсани от война зони, където са в непрекъсната опасност (вж.
карето „Перспектива на жизнения цикъл“ за децата на войната в десета глава).
Терминално болните деца също са в риск от тревожност от смъртта. В сравнение с
други пациенти на същата възраст болните от рак деца изразяват повече деструктивни
мисли и отрицателни чувства по отношение на смъртта (Malone, 1982). За онези, чиито
родители правят грешката да не им кажат, че ще умрат, самотата и тревожността от
смъртта могат да са екстремални (O’Halloran & Altmaier, 1996).
613
Обяснете защо тревожността от смъртта обикновено намалява в късната зряла възраст.
Отчитайки факторите, които влияят върху тревожността от смъртта, предложете няколко
преживявания, които религиозните институции или центровете за възрастни хора могат
да предлагат, за да се редуцира страхът на изключително тревожните хора.
Попитайте членовете на предишни поколения във вашето семейство за детските си
преживявания със смъртта. Сравнете ги с вашите. Какви разлики откривате и как бихте
ги обяснили?
Мислите и емоциите на умиращите
В годината преди смъртта си Софи направи всичко възможно да преодолее болестта си.
Между терапиите за контрол на рака тя проверяваше силата си. Продължи да преподава
в гимназията, пътуваше, за да посещава децата си, гледаше градина и ходеше на
екскурзии през уикендите с Филип. Надеждата просмукваше подхода на Софи към
смъртоносната ѝ болест и тя често говореше за нея - толкова често, че приятелите й
се чудеха как може да се конфронтира с нея толкова директно.
С физическото влошаване Софи влизаше и излизаше от различни психични и емоционални
състояния. Беше фрустрирана, а на моменти гневна и депресирана заради
неспособността си да продължи да се бори. Спомням си, че в ден, в който много я
болеше, тя тревожно ридаеше: „Болна съм, толкова съм болна! Опитвам се усилено, но
не мога да продължавам.“ Веднъж попита кога двамата със съпруга ми, с когото бяхме
младоженци, ще имаме деца. „Дано да доживея да ги взема на ръце!“ - плачеше тя. В
последната седмица изглеждаше уморена, но сякаш беше освободена от борбата. От
време на време говореше за любовта си към нас и коментираше красотата на хълмовете
пред прозореца ѝ. Най-вече обаче гледаше и слушаше, вместо активно да участва в
разговора. Един следобед изгуби съзнание и повече не се върна.
Съществуват ли етапи на умирането?
С наближаване на смъртта, предвидими ли са реакциите на умиращите? Преминават ли
през поредица от промени, които са едни и същи за всеки, или техните мисли и
чувства са уникални?
Теорията на Кюблер-Рос. Макар че теорията ѝ е била критикувана, Елизабет Кюблер-Рос
(Kubler-Ross, 1969) е призната за събуждането на чувствителността на обществото към
психологическите потребности на умиращите пациенти. От интервюта с над 200
терминално болни хора тя създава теория за пет типични реакции, първоначално
предложени като етапи, на перспективата за смъртта и изпитанието умиране:
• Отричане. Научавайки за терминалната болест, човекът отрича сериозността, за да
избяга от перспективата на смъртта. Докато пациентът продължава да се чувства горе-
долу добре, отричането е себезащитно, позволявайки на човека да се справи с
болестта със собствено темпо. Повечето хора навлизат и излизат от отричането,
правят големи планове днес, а утре признават, че смъртта е близо (Smith, 1993).
Кюблер-Рос препоръчва членовете на семейството и здравните професионалисти да не
удължават отричането чрез изкривяване на истината за състоянието на човека.
Правейки това, те пречат на умиращия човек да се приспособи към надвисналата смърт
и да уреди нещата си - социална подкрепа, приключване на отношения и вземане на
решения за медицински интервенции.
• Гняв. Осъзнаването, че времето е кратко, събужда гняв, че трябва да се умре, без
човекът да е имал шанс да направи всичко, което е искал. Членовете на семейството и
здравните професионалисти могат да бъдат мишени на яростта, негодуванието и
завистта на пациента към онези, които ще продължат да живеят. Въпреки това те
трябва да изтърпят, а не да избухват заради поведението на пациента, осъзнавайки,
че базисната причина е несправедливостта на смъртта.
• Пазарене. Осъзнавайки неизбежността на смъртта, терминално болният човек се
опитва да я предотврати, като се пазари за допълнително време - сделка, която може
да се опита да сключи с членове на семейството, приятели, лекари, медицински сестри
или
614
Бог. Най-добрата реакция на тези усилия за поддържане на надеждата е да се слуша
със съчувствие, както прави един лекар при жалбите на млад, покосен от СПИН баща,
чието желание е да живее достатъчно дълго, за да танцува с дъщеря си - тогава 8-
годишна -на сватбата ѝ (Selwyn, 1996). Понякога пазарлъците са алтруистични актове.
Тони, 15-годишен пациент с левкемия, споделя пред майка си:
Не искам да умирам още. Джери [най-малкият брат] е само на 3 години и не е
достатъчно голям, за да разбере. Ако можех да живея само още една година, ще мога
да му обясня и той ще разбере. Три години просто е твърде малка възраст (Komp,
1996, pp. 69-70).
Макар че пазарлъците на много умиращи пациенти са нереалистични и невъзможни за
осъществяване, Тони живее точно още една година - подарък за онези, които остават
да живеят след него.
• Депресия. Когато отричането, гневът и па-заренето не успеят да отложат болестта,
човекът се депресира заради загубата на живота си. За съжаление много преживявания,
свързани с умирането, включително физическото и психичното влошаване, болката,
липсата на контрол и това, че си закачен за машини, засилват отчаянието (Maier &
Newman, 1995). Здравни грижи, които откликват хуманно на желанията на пациента,
могат да ограничат безнадеждността и отчаянието.
• Приемане. Повечето хора, които стигнат до приемане - състояние на спокойствие и
покой по отношение на предстоящата смърт, го правят едва в последните седмици или
дни. Отслабеният пациент се предава пред смъртта, дезангажирайки се от всички с
изключение на няколко членове на семейството, приятели и грижещи се за него. Някои
умиращи хора в опита си да се отдръпнат от това, което са обичали, се затварят в
себе си. „Подреждам умствената и емоционалната си къща“ - обяснява един пациент
(Samarel, 1995, р. 101).
Оценка на теорията на Кюблер-Рос. Кюб-лер-Рос предупреждава, че петте етапа не бива
да се разглеждат като фиксирана последовател-
ност и че не всички хора демонстрират всяка реакция - предупреждения, които може би
щяха да се вземат по-сериозно предвид, ако не ги беше нарекла „етапи“. Твърде често
нейната теория е била интерпретирана опростенчески, като поредица от стъпки, които
„нормалният“ умиращ човек следва. Някои здравни професионалисти, не-осъзнавайки
разнообразието на преживяванията в процеса на умиране, нечувствително се опитват да
„тикат“ пациентите през последователността, предложена от Кюблер-Рос. Полагащите
грижи заради грубост или невежество също могат твърде лесно да пренебрегнат
легитимните оплаквания на умиращия човек от отношение, което като че ли казва:
„Точно каквото би очаквал на етап 2“ (Corr, 1993; Kastenbaum, 2007).
Вместо етапи, петте реакции, които Кюблер-Рос наблюдава, е най-добре да се
разглеждат като стратегии за справяне, на които може да разчита всеки пред лицето
на заплаха. Нещо повече: нейният списък е твърде ограничен. Умиращите хора реагират
по много различни начини, например чрез усилия да победят болестта, както се опитва
Софи, чрез завладяваща потребност да контролират ставащото с тялото им в процеса на
умиране, чрез щедрост и грижовност, както се вижда в загрижеността на Тони за 3-
годишния му брат Джери и чрез изместване на фокуса към водене на удовлетворяващ
живот - „улавяне на деня“, защото има толкова малко време (Silverman, 2004; Wright,
2003).
Както показват тези примери, най-сериозният недостатък на теорията на Кюблер-Рос е,
че разглежда мислите и чувствата на умиращия човек извън контекста, който им
придава смисъл. Както ще видим след малко, адаптацията на хората към надвисналата
смърт може да се разбере само по отношение на многомерните влияния, които са
допринасяли за жизнения им път и които оформят и тази последна фаза.
Контекстуални влияния върху адаптацията към умирането
От момента на диагнозата Софи не отдели много време да отрича, че болестта ѝ е
смърто-носна. Вместо това тя я посрещна лице в лице, точно така, както се беше
справяла с другите предизвикателства в живота си. Страстната ѝ молба да държи
внуците в ръце не беше толкова пазарлък със съдбата, а израз на поражение, че няма
да доживее да се радва на наградите на напредналата възраст. Накрая тихото ѝ,
затворено по-
615
ведение беше вероятно примирение, а не приемане. През целия си живот тя е била
човек с борбен дух, който не желае да отстъпва пред предизвикателствата.
Според съвременните теоретици една-единствена стратегия, например приемане, не е
най-доброто за всеки умиращ пациент. По-скоро подходящата смърт е тази, която има
смисъл от гледна точка на модела на живот и ценности на човека, и същевременно
запазва или възстановява значими взаимоотношения и е възможно най-лишена от
страдание (Samarel, 1995; Worden, 2000). Когато са попитани за „добрата смърт“,
повечето пациенти споменават следните цели:
• поддържане на идентичността, или вътрешната последователност с миналото;
• изясняване на собствения живот и смърт;
• поддържане и засилване на отношенията;
• постигане на чувство на контрол върху времето, което остава;
• конфронтиране и подготвяне за смъртта (Kleespies, 2004; Proulx & Jacelon, 2004).
Изследванията разкриват, че биологични, психологически, социални и културни сили
влияят върху справянето на хората с умирането и следователно върху степента, до
която осъществяват тези цели.
Природа на болестта. Ходът на болестта и нейните симптоми влияят върху реакциите на
умиращия човек. Например продължителната природа на болестта на Софи и
първоначалният оптимизъм на нейния лекар за постигане на ре-мисия несъмнено
допринесоха за опитите ѝ да я преодолее. През последния месец, когато ракът се беше
разпространил и в белите й дробове и тя не можеше да си вземе дъх, тя беше
възбудена и уплашена, докато кислородът и лекарствата започнаха да облекчават
несигурността й дали ще може да диша. Обратното, отслабеното сърце и неработещите
бъбреци на Никълъс толкова бяха изтощили силите му, че той реагираше единствено с
пасивност.
Заради тежестта на болестта около една трета от раковоболните пациенти преживяват
тежка депресия - реакции, различни от тъгата, скръбта и притесненията, които
обикновено придружават процеса на умиране. Дълбоката депресия усилва болката,
потиска имунната реакция, пречи на способността на пациента да изпитва удо-
волствие, смисъл и свързаност, и е свързана с по-висока смъртност (Williams & Dale,
2006). Тя изисква незабавно лечение - чрез психотерапия, антидепресанти и
образоване на пациента и на семейството му.
Личност и стил на справяне. Разбирането на начина, по който хората са разглеждали
стре-сиращите житейски събития и са се справяли с тях в миналото ни помага да
оценим начина, по който управляват процеса на умиране. В изследване, в което
терминално болни пациенти обсъждат представите си за умирането, реакциите силно
варират:
• Бет разглежда умирането като хвърляне в затвора: „Чувствах се така, сякаш
часовникът е започнал да тиктака... все едно бъдещето внезапно е било отнето.... В
известен смисъл се чувствам така, сякаш вече съм мъртва.“
• За Фейт умирането е мандат да живее още по-пълноценно: „Имам една фраза... „Не си
готов да живееш, докато не си готов да умреш“... Никога не е значела много за мен,
докато... погледнах смъртта в очите и сега живея... този живот е много по-добър,
отколкото онзи преди.“
• Дон разглежда умирането като част от пътуването на живота: „Научих всичко за
моята болест... Четях, четях, четях... Исках да знам колкото се може повече за нея
и не мисля, че криенето... зад вратата... би могло да ми помогне. И за пръв път
през живота си осъзнах - наистина, наистина, наистина осъзнах, - че мога да се
справя с всичко.“
• Пати подхожда към умирането като преживяване, което трябва да се трансформира,
така че да стане по-поносимо: „Аз съм ненаситна, яростна почитателка на Star Trek -
фенка, каквато никога по-рано не съм била... Гледам го до степен, в която съм го
наизустила... [В съзнанието си играя различни герои] невинаги мисля за рака или
умирането... Мисля как да премина през това.“ (Wright, 2003, pp. 442-444, 447)
Становището на всяка пациентка обяснява реакциите й на влошаващата се болест. Зле
приспособените хора - тези с изпълнени с конфликти взаимоотношения и много
разочарования в живота - обикновено са по-дистресирани (Kastenbaum, 2007).
616
Поведението на членовете на семейството и на професионалистите. По-рано
отбелязахме, че откритият подход, в който всеки близък и интересуващ се от умиращия
човек признава терминалната болест, е най-добрият. Същевременно това въвежда
бремето на участието в работата по умирането с пациента - довеждане на
взаимоотношенията до своята развръзка, разсъждения върху живота и справяне със
страховете и съжаленията.
Хората, които се затрудняват да се ангажират в тези задачи, може да се преструват,
че болестта всъщност не е толкова тежка. При пациенти, склонни да отричат, може да
се задейства „игра“, в която участниците осъзнават, че пациентът умира, но действат
така, сякаш това не е вярно. Макар че облекчава психологическата болка за момента,
тази игра прави умирането много по-трудно. Освен че пречи на общуването, тя често
води до безсмислени медицински интервенции, при които пациентът почти не разбира
какво става и е подложен на голямо соматично и емоционално страдание. Един лекар
разказва следното за смъртта на раковоболна пациентка:
Проблемът беше, че тя имаше млад съпруг и родители, които почти изцяло отричаха
реалността. Ние се опитвахме да бъдем настойчиви до края. До степен, че всъщност я
закачихме на нова форма на химиотерапия приблизително четири часа преди да умре,
макар че всеки с изключение на непосредственото семейство знаеше, че ще умре през
следващите четири до осем часа (Jackson et al., 2005, p. 653).
Когато лекарите наистина искат да информират пациентите за тяхната прогноза, може
да се натъкнат на съпротива, особено при определени етнически групи. Задържането на
информацията е често срещано в Южна и Източна Европа, Централна и Южна Америка,
голяма част от Азия и Близкия Изток. Японските терминално раковоболни пациенти
рядко научават истината за състоянието си, отчасти защото умирането разстройва
важни взаимозависими взаимоотношения (Yamamoto, 2004). Много американци от
мексикански и корейски произход вярват, че информирането на пациентите е погрешно и
ще ускори смъртта (Blackball et al., 1995, 2001). В тези случаи осигуряването на
информация е сложно. Когато семейството настоява, че на пациента не трябва да се
казва, лекарят може да
предложи на пациента информация и ако той откаже, да попита кой трябва да я получи
и да взема решенията, свързани с медицинските решения. Предпочитанието на пациента
може да се уважи и преоценява на редовни интервали (Zane & Yeh, 2002).
Социалната подкрепа от членовете на семейството влияе върху адаптирането към
умирането. Умиращите пациенти, които смятат, че имат много недовършени дела, на
които трябва да обърнат внимание, обикновено са по-тревожни заради надвисналата
смърт. Контактът със семейството обаче намалява чувството им, че спешно трябва да
се удължи животът, може би защото им позволява да работят поне по някои недовършени
задачи (Mutran et al., 1997).
Ефективното общуване с умиращия човек е честно, защото подпомага изпълнена с
доверие връзка, но и ориентирано към поддържане на надеждата. Много умиращи
пациенти преминават през траектория на надеждата: първоначал-но се надяват на
изцеление, по-късно се надяват на удължаване на живота, а накрая - на спокойна
смърт с възможно най-малко бреме (Fanslow, 1981). След като пациентите, доближили
се до смъртта, спрат да изразяват надежда, близките им трябва да го приемат.
Членовете на семейството, на които е много трудно да приемат реалността на смъртта,
могат да се възползват от експертна, чувствителна насока.
Духовност, религия и култура. По-рано отбелязахме, че силното чувство за духовност
намалява страха от смъртта. Неформалните разкази на професионалисти подсказват, че
това е вярно както за хората по принцип, така и за умиращите пациенти (Samarel,
1991). Много различни културни убеждения, ръководени от религиозни идеи, също
оформят преживяванията на хората в процеса на умиране:
• Будизмът, широко практикуван в Китай, Индия и Югоизточна Азия, подпомага
приемането на смъртта. Четейки сутрите (учението на Буда) на умиращия човек, за да
успокоят ума и да подчертаят, че умирането води до прераждане в рая на
спокойствието и покоя, будистите вярват, че е възможно да се стигне до Нирвана -
състояние отвъд света на страданието (Kubotera, 2004; Yeung,
1996).
• В много индиански групи смъртта се посреща със стоически самоконтрол - подход,
пре-
617
подаван от най-ранна възраст чрез истории, подчертаващи кръговото, а не линейното
отношение между живота и смъртта и значението на правенето на място за други хора
(Сох, 2002).
• За афроамериканците умиращ любим човек е сигнал за криза, която обединява
членовете на семейството в грижите за него. Терминално болният пациент остава
активна и жизнена сила в семейството, докато вече не може да изпълнява тази роля —
нагласа на уважение, която несъмнено облекчава процеса на умиране (Sullivan, 1995).
• Сред маорите в Нова Зеландия роднините и приятелите се събират около умиращия, за
да му дадат духовна сила и утеха. Възрастните, духовниците и други експерти по
племенните обичаи провеждат церемонията ка-ракия, в която се молят за спокойствие,
милост и насока от създателя. След церемонията пациентът е насърчен да обсъди важни
въпроси с най-близките му - раздаване на личните притежания, насоки за погребението
и други недовършени задачи (Ngata,
2004).
Накратко, умирането задейства множество мисли, емоции и стратегии за справяне. Кои
ще се изберат, зависи от широк спектър от контекстуални влияния. Жизненоважното
допускане на перспективата на жизнения цикъл - че развитието е многомерно и
многопосочно - е също толкова релевантно на тази последна фаза, колкото и на всеки
предишен период.
В миналото най-често смъртта е настъпвала у дома, но днес около 70% от случаите в
Канада и 80% в САЩ се случват в болница (O’Connor, 2003; Wilson, 2002). В голямата,
безлична среда на болницата задоволяването на човешките потребности на умиращите
пациенти и техните семейства е вторично не защото професионалистите не ги е грижа,
а защото работата, която трябва да се свърши, се фокусира върху спасяването на
живот. Умиращият пациент представлява провал.
През 60-те години на XX век движението за осъзнаване на смъртта възниква като
реакция на болничните практики за избягване на смъртта - закачане на сложни апарати
към пациентите без шанс за оцеляване и избягване на общуването с умиращите
пациенти. Това движение е
довело до медицински грижи, които са по-добре пригодени към потребностите на
умиращите хора и до болнични програми, които са се разпространили в редица страни в
индустриализирания свят. Нека разгледаме всеки от тези кон-текстове на умирането.
Собственият дом
Ако Софи и Никълъс бяха попитани къде искат да умрат, несъмнено всеки щеше да
отговори: „У дома“ - предпочитанието на около 80 до 90% от северноамериканците
(NHPCO, 2005а; O’Connor, 2003; Wade, 2005). Причината е ясна: домът предлага
атмосфера на интимност и любещи грижи, в които терминално болният човек е малко
вероятно да се чувства изоставен.
Същевременно само около една четвърт от канадците и една пета от американците
умират в собствения си дом (Mezey et al., 2002; Mitchell et al., 2005; Wilson,
2002). Важно е и да не се придава романтичен характер на умирането у дома. Заради
драматичното усъвършенстване на медицината умиращите хора обикновено са по-болни
или много по-възрастни, отколкото в миналото. Следователно телата им може да са
изключително немощни, превръщайки обикновените всекидневни дейности - хранене, сън,
вземане на лекарствата, хигиена и къпане - в огромни изпитания (Singer et al.,
2005).
За много хора шансът да са с умиращия човек до самия край е награждаваща размяна за
огромните изисквания на полагането на грижи за него. Предимствата и недостатъците
на смъртта у дома трябва внимателно да се претеглят, преди да се предприеме едното
или другото. Адекватната подкрепа за полагащия грижите е от съществено значение
(Germino, 2003). Често е нужна външна помощ - услуга (както ще видим след малко),
която програмите на хосписите са направили по-достъпна. Въпреки това, когато
семейните отношения са изпълнени с конфликти, умиращият пациент въвежда
допълнително напрежение, което надделява над ползите от смъртта у дома. И накрая,
дори с професионална помощ повечето домове не са оборудвани, за да се справят с
медицинските изисквания и осигуряването на комфорт на умиращия. За да бъде смъртта
у дома възможна, болнично оборудване и техническа поддръжка често трябва да се
пренасят в дома на умиращия.
По всички тези причини хората в напреднала възраст - макар че разглеждат дома си
като иде-
618
алното място да умрат - изразяват загриженост за качеството на грижите,
обременяването на семейството и приятелите, и нуждата децата да се ангажират в
прекалено интимни задачи по гледането им (Gott et al., 2004). Десет месеца след
смърт в дома, членовете на семейството продължават да споделят по-силен психичен
стрес, отколкото тези, чиито любими хора са починали другаде (Addington-Hall,
2000).
Болница
Умирането в болница приема множество форми. Всяка е повлияна от физическото
състояние на умиращия човек, болничното звено, в което смъртта настъпва, и целта и
качеството на грижите.
Внезапната смърт заради нараняване или кри-тична болест, обикновено настъпва в
спешните отделения. Лекарите и сестрите трябва да оценяват проблема и бързо да
предприемат действия. Няма особено време за контакт с членовете на семейството.
Когато персоналът съобщи новината за смъртта по съчувстващ начин и осигури
обяснение, членовете на семействата са благодарни. В противен случай гняв,
фрустрация и объркване задълбочават скръбта им. Нужна е кризисна интервенция, за да
помогне на оцелелите да се справят с внезапната смърт (Walsh & McGoldrick, 2004).
Никълъс умира в отделение за реанимация, фокусирано върху предотвратяване на
смъртта на пациенти, чието състояние бързо може да се влоши. Уединението и
общуването със семейството са вторични след наблюдаването на състоянието му. За да
се предотврати възможността да се пречи на действията на сестрите, Жизел и Саша
могат да посещават Никълъс само в определени часове. Умирането в реанимация -
преживяване, уникално за технологично развитите общества - е особено
деперсонализиращо за пациенти като Никълъс, които се люшкат между живота и смъртта,
докато са закачени за апарати в продължение на месеци.
Раковоболните пациенти, които са по-голямата част от случаите на продължително
умиране, обикновено умират в общи или специализирани онкологични болнични
отделения. Когато са хоспитализирани за дълъг период от време, те имат нужда от
помощ за физическите и емоционалните си потребности, но обикновено успехът не е
голям (Hanson, Danis, & Garrett, 1997). В такава среда задачите, свързани с
умирането, трябва да
се изпълняват ефикасно, така че да могат да се обслужват всички пациенти, а
здравните професионалисти да не бъдат изцедени емоционално от многократно
привързване и раздяла.
Само 14% от американските болници имат всеобхватни терапевтични програми, насочени
към облекчаване на физическото, емоционалното и духовното страдание в края на
живота. Така много хора умират в плашещи, предизвикващи болка и деперсонализирани
болнични условия, без желанията им да са били изпълнени (Peres, 2002; Open Society
Institute, 2003). Подходът на хосписите цели да намали тези фундаментални провали
на полагането на грижи.
Подходът на хосписите
В средновековието хосписът (hospice) е бил място, където пътниците са могли да
намерят почивка и подслон - страноприемница. През XIX и XX век думата е
обозначавала домове за умиращи пациенти. Днес хосписът не е място, а всеобхватна
програма от подкрепящи услуги за терминално болните хора и техните семейства. Тя
цели да осигури грижовна общност, чувствителна към потребностите на умиращия човек,
така че пациентите и членовете на техните семейства да могат да се подготвят за
смъртта по начини, които ги удовлетворяват. Качеството на живота има централно
място в подхода на хосписа, който включва следните основни характеристики:
• пациентът и семейството като единицата, за която се полагат грижи;
• ударение върху задоволяването на физическите, емоционалните, социалните и
духовните потребности на пациента, включително контролиране на болката, запазване
на достойнството и собствената стойност, и чувство, че си обичан и за теб се
полагат грижи;
• грижите се полагат от интердисциплинарен екип: лекаря на пациента, медицинска
сестра, свещеник, консултант или социален работник и фармацевт;
• пациентът е в дома си или в институционал-на среда с домашна атмосфера, в която е
възможна координацията на грижите;
• фокус върху запазването на качеството на оставащия живот с палиативни, или
запазващи комфорта грижи, които облекчават болката и другите симптоми (гадене,
дихателни трудности, безсъние и депресия), а не удължаване на живота; ►
619
Музиката като палиативни грижи за умиращи пациенти
Когато Питър посещава 82-годишния Стюарт, за да свири на арфа, Стюарт споделя, че
се пренася на идилично място с вода, деца и дървета - далеч от белодробните тумори,
които скоро ще отнемат живота му. „Когато Питър свири за мен... вече не съм
уплашен“ - казва Стюарт.
Питър е специалист по музикална танато-логия - нововъзникваща специалност в музи-
калната терапия, която се съсредоточава върху осигуряването на палиативни грижи за
умиращите чрез музика. Той използва арфата си, а понякога и гласа си, за да събужда
спокойствие и да дава утеха на умиращите, техните семейства и полагащите грижи.
Питър прилага музиката системно - съчетавайки я с модела на дишане и другите
реакции на всеки пациент, свирейки различни мелодии, за да ободрява или
утешава в зависимост от оценката си на нуждите на пациента във всеки миг.
Свещеници и консултанти неформално споделят, че след музикални бдения разговорите
на пациентите сочат, че те по-лесно приемат собствената си смърт (Fyfe, 2006). В
изследване на 65 умиращи пациенти музикалните бдения с продължителност един час
водят до намалена тревога и безсъние, както и по-бавно, по-дълбоко и по-лесно
дишане (Freeman et al., 2006).
Защо музиката има ефект в облекчаването на дистреса на умиращите? При пациенти,
доближаващи се до смъртта, слухът обикновено функционира по-дълго от другите
сетива. Следователно откликването на музиката може да продължи до последните мигове
на човека. Освен че намалява тревожността, музиката може в някои случаи да засилва
ефектите на лекарствата, давани за контролиране на болката (Starr, 1999). По тези
причини музикалните бдения могат да са особено ефективна терапия в края на живота.
► • редовни домашни посещения, както и услуги на повикване 24 часа в денонощие, 7
дни в седмицата;
• проследяващи услуги за семействата в траур в годината след смъртта.
Хосписните програми навсякъде включват континуум на грижите: от дома до възможности
за хоспитализиране, включително в болници и хосписи. Централно място в хосписния
подход заема това на умиращия пациент и неговото семейство да се предлагат избори,
които гарантират подходяща смърт. Някои проблеми предлагат хосписни дневни грижи,
които позволяват на роднините да продължат да работят или да си отдъхват от стреса
на дългосрочните грижи (Kernohan et al., 2006). Контактът с други хора, които са
изправени през терминална болест, е подкрепящ страничен продукт на много хосписни
програми. За да научите за утешаваща музи-кална интервенция за пациенти,
доближаващи се до смъртта, се консултирайте с карето „Биология и среда“.
Днес в САЩ има над 3200 хосписи, обслужващи приблизително 900 000 терминално болни
пациенти годишно; Канада има 650 хосписа и организации за палиативни грижи, също
достигащи до хиляди пациенти (СНРСА, 2004; NHPCO, 2004). Тъй като хосписните грижи
са
рентабилна алтернативна на скъпите животоспасяващи терапии, държавните здравни
застраховки ги покриват и в САЩ, и в Канада, което ги прави достъпни за повечето
умиращи пациенти и техните семейства. Хосписите обслужват и умиращите деца -
трагедия, която е толкова опустошителна, че социалната подкрепа и интервенциите при
траур са жизненоважни.
Изследванията разкриват, че освен намаляване на физическото страдание на пациента,
хосписните грижи допринасят за функционирането на семейството. Докато получават
хосписни услуги, мнозинството пациенти и семейства споделят подобрено справяне,
засилена социална подкрепа и чувство за по-голяма близост на членовете на
семейството (Godkin, Krant, & Doster, 1984). В едно изследване членове на
семейството, получаващи хосписни грижи, получават и по-високи резултати от
семействата, които не получават такива грижи, по психично благополучие една до две
години след смъртта на любимия им човек (Ragow-O’Brien, Hayslip, & Guamaccia,
2000).
Като дългосрочна цел хосписните организации се стремят към по-широко приемане и
осигуряване на техния центриран върху пациента и семейството му подход.
Мнозинството от север-ноамериканците все още не познават тази философия, макар че
когато им се опише, близо 90% казват, че това е типът грижи в края на живота,
620
който желаят (СНРСА, 2004; NHPCO, 2004). В развиващите се страни, където милиони
умират от рак, СПИН и други опустошителни болести всяка година, базирани в
общността екипи под супервизията на медицинска сестра понякога осигуряват
палиативни грижи. Те обаче са изправени пред редица пречки, включително липса на
финансиране, обезболяващи лекарства и професионално и обществено образоване за хо-
списа. В резултат това са малки „острови на от-лична практика“, достъпни само за
няколко милиона души (NHPCO, 2005b).
През 1976 г. родителите на Карън Ан Куин-лан - млада жена, която е изпаднала в
необратима кома, след като взема дрога по време на парти, завеждат дело, за да
постигнат правото рес-пираторът ѝ са бъде изключен. Върховният съд на Ню Джързи,
позовавайки се на правото на Карън на личен живот и правата на родителите й като
настойници, санкционира искането. Макар че се очаква Карън бързо да умре, тя
започва да диша независимо, продължава да е хранена ин-травенозно и живее още 10
години в постоянно вегетативно състояние.
През 1990 г. сърцето на 26-годишната Тери Скиаво спира за кратко, временно
лишавайки
Преглед
Защо идеята за етапи е неточно описание на психичните и емоционалните реакции на
умиращите пациенти?
Когато бъбреците на 5-годишния Тими отказват и той е диагностициран като терминално
болен, родителите му не приемат тази трагична новина. Посещенията им в болницата
стават по-кратки и те избягват неговите тревожни въпроси. В крайна сметка Тими
обвинява себе си. Умира почти без физически болки, но сам, а родителите му страдат
от дългосрочна вина. По какъв начин хо-списните грижи са можели да помогнат на Тими
и неговото семейство?
Ако сте терминално болни, къде бихте искали да умрете? Обяснете.
мозъка ѝ от кислород. Подобно на Карън, Тери лежи в постоянно вегетативно
състояние. Нейният съпруг и настойник Майкъл твърди, че по-рано тя му е казала, че
не иска да бъде поддържана жива изкуствено, но родителите на Тери не са съгласни.
През 1998 г. районен съд във Флорида санкционира молбата на Майкъл хранителната
сонда на Тери да бъде отстранена. През 2001 г., след като родителите са изчерпали
правото си на обжалване, сондата е извадена. На базата на противоречиви медицински
свидетелства родителите на Тери убеждават районния съд да разпореди повторното
въвеждане на сондата и правната препирня да продължи. През 2002 г. Майкъл печели
второ дело за отстраняване на сондата.
По това време гласността за делото и централния въпрос - кой трябва да взема
решения за слагане на край на живота, когато желанията на пациента не са ясни -
превръща Тери в политически въпрос. През 2003 г. законодателният орган на Флорида
приема закон, позволяващ на губернатора да спре решението на районния съд да
поддържа Тери жива, но при обжалване законът е обявен за неконституционен. През
2005 г. американският Конгрес влиза в крамолата, приемайки закон, който прехвърля
съдбата на Тери към американския Областен съд. Когато съдията отказва да се намеси,
сондата е отстранена за трети път. През 2005 г. - 15 години след като е загубила
съзнание - Тери Скиаво умира. Аутопсията потвърждава диагнозата от началото на
постоянното ѝ вегетативно състояние: мозъкът й е на половината от нормалния размер.
Случаите на Куинлан и Скиаво - и други като тях - са извели въпросите на правото да
умреш в центъра на общественото внимание. Днес всички американски щати и повечето
канадски провинции имат закони, които почитат желанията на пациентите за отказ от
лечение в случаите на терминални болести, а понякога и в случаи на постоянно
вегетативно състояние. В САЩ и Канада обаче няма единна политика по правото човек
да умре и продължава упоритият спор как да се процедира, когато пациентите и
членовете на семействата им имат искания при различни обстоятелства.
Евтаназията е практиката на прекратяване на живота на човек, страдащ от неизлечима
болест. Различните й форми са обобщени в таблица 19.1. Както ще видим, общественото
приемане на евтаназията е голямо, освен когато включва прекратяване на живота на
имащ силни болки и страдащ терминално болен пациент без неговото из-рично съгласие.
621
Таблица 19.1. Форми на евтаназия
Форма Описание
Доброволна пасивна евтаназия По искане на пациента, лекарят прекратява или не
прилага терапия, позволявайки на пациента да умре естествено. Например лекарят не
извършва хирургична операция или не дава лекарство, които могат да удължат живота,
или изключва респиратор на пациент, който не може да диша самостоятелно.
Доброволна активна евтаназия Лекарят прекратява живота на страдащ пациент по
искане на пациента - например прилага летална доза лекарство.
Подпомогнато самоубийство Лекарят помага на страдащ пациент да отнеме сам
живота си, например помага на пациента да погълне или да си инжектира летална доза
лекарство.
Недоброволна активна евтаназия Лекарят прекратява живота на страдащ пациент
без разрешението на пациента, например без да получи съгласието на пациента лекарят
прилага летална доза лекарство.
Пасивна евтаназия
При пасивната евтаназия животоподдържа-ща терапия се прекратява или не се прилага,
позволявайки на пациента да умре естествено. Трябваше ли на Тери Скиаво да се
позволи да умре по-бързо? Правилно ли е било лекарите на Никълъс да изключат
респиратора по искане на Жизел? Да разгледаме жертва на болестта на Алцхаймер,
чиято болест е напреднала до степен, в която пациентът е загубил съзнание и телесни
функции. Трябва ли животоподдържаща-та апаратура да се изключи?
В последните изследвания на общественото мнение мнозинството от хората отговарят с
„да“ на тези въпроси. Когато няма надежда за възстановяване, повече от три четвърти
от северноа-мериканците подкрепят правото на пациента или на членовете на
семейството да прекратят лечението (Angus Reid Group, 1997; Pew Research Center,
2006). През 1986 г. Американската медицинска асоциация приема изключването на
всякакви форми на терапия на терминално болни пациенти, когато смъртта е предстояща
и когато пациентът е в постоянно вегетативно състояние. Следователно пасивната
евтаназия е широко практикувана като част от обикновена медицинска процедура, в
която лекарите упражняват професионална преценка.
Въпреки това мнозинството от гражданите не приемат пасивната евтаназия.
Религиозната принадлежност изненадващо няма особен ефект върху мненията на хората.
Например повечето католици имат благоразположени мнения, въпреки бавното приемане
от църквата заради страхове, че пасивната евтаназия може да е първата стъпка към
одобрено от държавата убийство по милост. Същевременно етническият произход има
значение: близо два пъти повече афроаме-риканци, отколкото бели американци желаят
да
се приложат всички медицински възможности без значение какво е състоянието на
пациента и афроамериканците по-често получават живото-поддържащи интервенции,
например хранене през сонда (Gessert, Curry, & Robinson, 2001; Hopp & Duffy, 2000).
Може би това нежелание за отказ от терапия отразява силни културни убеждения за
уважаване и запазване на живота.
Заради противоречиви съдебни дела като това на Тери Скиаво, някои лекари и здравни
институции не желаят да прекратяват лечението без правна защита. В отсъствието на
национален консенсус за пасивната евтаназия хората могат най-добре да си
гарантират, че желанията им ще бъдат изпълнени, като си подготвят предварителни
медицински инструкции - писмено заявление за желаното медицинско лечение, ако се
разболеят нелечимо. Американските щати и канадските провинции признават два типа
предварителни инструкции: волеизявление за отказ от изкуствено поддържане на живота
(living will) (обикновено наричано „директива“ в Канада) и пълномощно на
представител за здравни решения (durable power of attorney for health care) (CBS
News Canada, 2005; U. S. Living Will Registry, 2005). Понякога те се комбинират в
един документ.
Във волеизявлението хората конкретизират терапиите, които искат или не желаят в
случая на терминална болест, кома или друга застрашаваща живота ситуация. Например
човек може да заяви, че без разумно очакване за възстановяване не трябва да бъде
поддържан жив чрез каквато и да било медицинска интервенция. Освен това
волеизявленията понякога конкретизират, че трябва да се дават болкоуспокояващи
медикаменти, макар че това може да съкрати живота. В случая на Софи лекарят ѝ
предписа силен наркотик за облекчаване на трудното дишане и успокояване на страха ѝ
от задушаване. Наркотикът по-
622
тискаше дишането, предизвиквайки смъртта часове или дни по-рано, отколкото ако не е
даден, но без дистрес. Такава палиативна грижа се приема като подходяща и етична
медицинска практика.
Макар че способства за гарантиране на личния контрол, волеизявлението не го
гарантира. Признаването му обикновено е ограничено до пациенти, които са терминално
болни или по друга причина се очаква, че ще умрат в най-кратко време. Само няколко
американски щата и канадски провинции закрилят хората в постоянно вегетативно
състояние или такива в напреднала възраст, които продължително гаснат с много
хронични проблеми, включително болест на Алцхаймер, защото тези състояния не се
класифицират като терминални. Дори когато терминално болни пациенти имат
волеизявления за отказ от изкуствено поддържане на живота, лекарите не ги спазват
по различни причини, включително страх от съдебни дела, собствени нравствени
убеждения и неинформираност за желанието им (Gorman et al., 2005; Lawton, 2001a).
Тъй като волеизявленията не могат да предвидят всички бъдещи медицински ситуации и
лесно могат да се пренебрегнат, втора форма на предварителни инструкции е станала
много често срещана. Упълномощаването на представител за здравни решения оторизира
друг човек (обикновено, макар и невинаги, член на семейството) да взема свързани
със здравето решения от името на упълномощителя.
Пълномощното за здравни решения е по-гъвкаво от волеизявлението, защото позволява
на доверен представител да обсъжда с лекаря възможностите, когато възникнат
медицински обстоятелства. Тъй като пълномощното да се говори от името на пациента
не е ограничено до терминални болести, има по-голяма свобода за справяне с
неочаквани ситуации. В хомосексуалните и другите близки отношения, които не са
санкционирани от закона, пълномощното на представител може да гарантира правото на
партньора да участва във вземането на решения и да защитава нуждите на пациента от
здравни грижи.
Независимо дали човек подкрепя пасивната евтаназия, е важно да има волеизявление,
упълномощен представител или и двете, защото в повечето случаи смъртта настъпва в
болница. Въпреки това по-малко от 30% от американците са подготвили такива
документи може би заради широко разпространената неловкост по отноше-
ние на повдигането на темата за смъртта, особено пред роднини (Pew Research Center,
2006). За да се насърчат хората да вземат решения за потенциални терапии, докато
все още са в състояние, американският федерален закон днес изисква всички здравни
заведения, получаващи федерални средства, да осигуряват информация при приемането
за щатските закони и институцио-налната политика по отношение на правата на
пациентите и техните предварителни волеизявления.
Както е станало с Карън Куинлан и Тери Ски-аво, медицинските професионалисти, които
не са наясно с намеренията на пациента и страхувайки се от съдебна отговорност,
вероятно ще решат да продължат лечението независимо от це-ната и предварителните
устни твърдения на човека. Може би по тази причина някои американски щати и
канадски провинции позволяват назначаването на здравен пълномощник, или заместващо
лице, което взема решения, ако пациентът не е осигурил предварително волеизявление,
докато е бил компетентен. Пълномощниците са важно средство за закрила на децата и
юношите, които не могат правно да подписват предварителни волеизявления.
Доброволни активни евтаназия
През последните години дебатът за правото човек да умре се е изместил от
оттеглянето на лечение за безнадеждно болните към по-активни алтернативи. При
доброволната активна евтаназия лекарите или други хора действат директно по искане
на пациента, за да сложат край на страданието преди естествения завършек на живота.
Практиката - форма на убийство по милост - е криминално престъпление в повечето
страни, включително Канада и повечето от американските щати. Подкрепата за
доброволната активна евтаназия обаче расте. Както показва фигура 19.2, около 70 до
90% от хората в западните страни я одобряват (World Federation of Right to Die
Societies, 2006). Когато лекарите се ангажират в нея, американските и канадските
съдии обикновено са снизходителни, давайки условни присъди или пробация -
тенденция, отразяваща растящия обществен интерес към самоопределението както в
живота, така и в смъртта.
Въпреки това опитите за легализиране на доброволната активна евтаназия са събудили
яростен спор. Поддръжниците вярват, че тя пред-
623
ставлява най-състрадателната възможност за терминално болните хора, които изпитват
много силни болки. Опонентите подчертават нравствената разлика между „позволяването
на някой да умре“ и „убийството“ и посочват, че понякога дори и най-болните
пациенти се възстановяват. Освен това твърдят, че включването на лекарите в
отнемането на живота на страдащите пациенти може да наруши доверието на хората в
здравните професионалисти. И накрая, съществува страхът, че легализирането на тази
практика -дори когато се следи строго, за да се гарантира, че не е резултат от
депресия, самота, принуда или желание за намаляване на бремето от болестта върху
другите - може да доведе до разширяване на евтаназията (Loewy, 2004). Първоначал-но
ограничена до терминално болните, тя би могла да се прилага недоброволно при
немощните, хората с деменция или инвалидите - резултати, които повечето хора
възприемат като неприемливи и безнравствени.
Фигура 19.2. Обществено мнение в полза на добро-волната активна евтаназия в пет
страни
Сред обществеността има борба, която през последните 30 години все повече е в полза
на доброволната активна евтаназия, и закони, които я забраняват. Мнозинството от
хората в западните страни вярват, че безнадеждно болният, страдащ пациент, който
моли за смъртоносна инжекция, трябва да я получи. Обществената подкрепа за
доброволната активна евтаназия е най-силна в Холандия - единствената страна в
света, където практиката е законна при определени условия (от Pew Research Center,
2006; World Federation of Right to Die Societies, 2006).
Тези притеснения са основателни, както става ясно от събитията в Холандия, където
доброволната активна евтаназия се практикува от няколко десетилетия и става легална
през 2001 г. На
холандските лекари е позволено да я извършват при следните условия: когато
физическото или психичното страдание е екстремално, без перспективи за подобряване;
когато не съществува съмнение в желанието на пациента да умре; когато решението на
пациента е доброволно, добре информирано и стабилно в течение на времето; когато
всички други възможности за грижи са били изчерпани или са отказани, и когато е бил
консултиран друг лекар. Независимо от тези предпазни мерки обаче някои лекари
признават, че актив но са причинили смърт, когато пациентът не е молил за нея,
оправдавайки действията си чрез позоваване на невъзможността за лечение на болката,
ниско качество на живота или проточен процес на умиране на пациент, който е близо
до смъртта. Малък процент казват, че са изпълнявали молби за евтаназия на соматично
здрави пациенти - обикновено хора в напреднала възраст, които се чувстват „уморени
от живота“ (Rurup et al., 2005).
Въпреки това терминално болните хора с много силни болки продължават да молят за
легализиране на доброволната активна евтаназия. Вероятно всички ще се съгласят, че
когато лекарите се чувстват длъжни да облекчават страданието и да почитат
самоопределението чрез помага-не на пациента в процеса на умиране, трябва да са
подложени на възможно най-строгото наблюдение.
Подпомогнато самоубийство
След кръвната картина на Даян д-р Тимъти Куил внимателно съобщава новината:
левкемия. Ако има някаква надежда за оцеляване, тя незабавно трябва да започне
труден курс на лечение само с 25% шанс за успех. Убедена, че ще страда неизмеримо
от страничните ефекти и липсата на контрол върху тялото си, Даян избира да не се
подлага на химиотерапия и трансплантация на костен мозък.
Д-р Куил полага максимални усилия Даян да разбере възможностите пред себе си.
Докато той се приспособява към нейното решение, тя повдига друг въпрос: спокойно
настоява, че когато дойде времето, иска да отнеме живота си по възможно най-
безболезнения начин - избор, който е обсъждала със съпруга и сина си, които
уважават желанието й да избегне дългата смърт. Осъзнавайки, че Даян може да извлече
максималното от времето, което ѝ е останало само ако страховете ѝ от протяжната
смърт са уталожени, д-р Куил изпъл-
624
нява желанието ѝ за сънотворни, уверявайки се, че тя знае каква е дозата както за
подпомагане на съня, така и за самоубийство.
Следващите няколко месеца на Даян са натоварени и удовлетворяващи. Синът ѝ дори
напуска колежа, за да е с нея, а съпругът ѝ работи у дома колкото се може по-често.
Постепенно започват болките в костите, умората и треската. Сбогувайки се със
семейството и приятелите, Даян моли да бъде оставена сама за час, взема летална
доза от сънотворното и умира у дома (Quill, 1991).
Подпомогнатото самоубийство е незаконно в Канада и в много, но не във всички
американски щати. В Западна Европа подпомогнатото от лекар самоубийство е законно в
Белгия, Германия, Холандия и Швейцария, и се приема безмълвно в много други страни
(Hill, 2003; Scherer & Simon, 1999). В Северна Америка Орегон е уникален с
приемането на закон - Закона за достойна смърт, който експлицитно позволява на
лекарите да предписват лекарства, така че терминално болни пациенти да могат да
сложат край на живота си. За да получат рецепта, пациентите трябва да имат двама
лекари, които са се съгласили, че им остават по-малко от шест месеца живот, и
трябва да поискат лекарствата поне два пъти с интервал между тях от поне 15 дни.
През 1997 г. жителите на Орегон гласуват да запазят своя закон за подпомогнатото
самоубийство. През януари 2006 г. Върховният съд на САЩ отхвърля оспорване на
орегонския закон, но освен това поддържа правото на другите щати да забранят
подпомогнатото самоубийство.
Само 46% от американците и 55% от канадците одобряват подпомогнатото самоубийство
(COMPAS, 2002; Pew Research Center, 2006). Проучване на близо 1000 терминално болни
американски пациенти на възраст от 22 до 109 години разкрива, че макар те до голяма
степен да приемат практиката, само една десета сериозно обмислят да я поискат; в
проследяване много от тях са променили мнението си (Emanuel, Fairclough, & Emanuel,
2000).
В Орегон подпомогнатото самоубийство отговаря само за една десета от 1% от
смъртните случаи (Niemeyer, 2006). Стотици терминално болни хора са го обсъждали с
лекарите си и хиляди жители на Орегон заявяват, че откриват утеха в знанието, че
такъв вариант съществува (Hedberg, Hopkins, & Kohn, 2003).
Общественият интерес към подпомогнатото самоубийство е засилен през 90-те години на
XX
век от д-р Джак Кеворкян - защитник на евтана-зията, който създава „машини за
самоубийство“, позволяващи на терминално болни пациенти (след кратка консултация)
да си приложат сами летални лекарства и въглероден окис. Д-р Кеворкян участва в
повече от 100 такива смъртни случая. По-малко разгласено е решението на д-р Куил да
помогне на Даян пациентка, която той познава добре, след като дълги години е бил
неин личен лекар. След като разказва историята й в престижно медицинско списание,
реакциите са смесени, каквито са сега спрямо закона за самоубийствата на Орегон.
Някои разглеждат такава помощ като състрадателна и уважаваща личния избор на
пациента. Други се противопоставят на подпомогнатото самоубийство по религиозни и
морални подбуди или вярват, че ролята на лекарите трябва да се ограничава до
спасяването, а не отнемането на живот.
Въпреки това подпомогнатото самоубийство е обвито в тежки дилеми, подобни на
обсъдените за евтаназията. Съдебните заседатели рядко са излизали с присъда
„Виновен“ в такива случаи. Същевременно през април 1999 г. Кеворкян - най-
енергичният американски защитник на подпомогнатото самоубийство - е осъден на 10 до
25 години лишаване от свобода за непреду-мишлено убийство и осигуряване на
контролирано вещество. Седем месеца по-рано той е дал на терминално болен мъж
летална инжекция, записал е на видео смъртта и е позволил събитието да се излъчи по
предаването на CBS „60 минути“. След това предизвиква прокурорите да го обвинят.
Предявяването на обвинение в убийство пречи на Кеворкян да представи доказателства,
че мъжът е искал да се самоубие - доказателство, което би било допустимо, ако
обвинението беше в подпомогнато самоубийство или добро-волна активна евтаназия.
Общественото мнение последователно е в полза на доброволната активна евтаназия за
сметка на подпомогнатото самоубийство. Въпреки това при подпомогнатото самоубийство
последният акт е само на пациента, намалявайки вероятността за принуда. По тази
причина някои експерти вярват, че легализирането на подпомогнатото самоубийство е
за предпочитане пред легализирането на доброволната активна евтаназия. В атмосфера
на голямо бреме за семейството и силен натиск за удържане на разходите по здравните
грижи, легализирането на която и да е от тези практики поставя рискове.
Американската и Канадската медицинска асоциация се проти-
625
вопоставят както на доброволната активна евтаназия, така и на подпомогнатото
самоубийство. Помагането на нелечимите, страдащи пациенти, които копнеят за
смъртта, поставя фундаментални нравствени и правни проблеми.
Какви ползи и рискове има от легализирането на доброволната активна евтаназия.
Ако се разболее терминално, Рамон е сигурен, че иска лекарите да спрат
животоспасяващите интервенции. За да си гарантира, че желанието му ще бъде
изпълнено, какво трябва да направи?
Одобрявате ли пасивната евтаназия, доброволната активна евтаназия или
подпомогнатото от лекар самоубийство? Ако бяхте терминално болни, бихте ли
обмислили някоя от тези практики? Обяснете.
Загубата е неизбежна част от съществуването през жизнения път на човека. Дори
когато промяната е към по-добро, трябва да се откажем от някои аспекти на
преживяването, за да прегърнем други. По този начин развитието ни подготвя за
дълбоката загуба.
Тежката загуба (bereavement) е загубата на любим човек заради смъртта му. Коренът
на думата (bereave) означава „да си ограбен“, внушавайки несправедливо и нанасящо
вреда отнемане на нещо ценно. В съответствие с този образ реагираме на загубата със
скръб - силен физически и психичен дистрес. Когато казваме, че някой е покосен от
скръб, имаме предвид, че е засегнато цялото му съществуване.
Тъй като скръбта може да е смазваща, културите са създали начини за помагане на
членовете да я надскочат и да се справят с промените в живота, налагани от смъртта
на любим човек. Траурът е културно определената експресия на мислите и чувствата на
скърбящия. Обичаите -например събиране на семейството и приятелите, обличането в
черно, присъствието на погре-
бението и съблюдаването на предписания траурен период със специални ритуали -
варират много в отделните общества и етнически групи. Всички те обаче имат една
обща цел: да помогнат на хората да преработят скръбта си и да се научат да живеят в
свят, в който покойникът вече го няма.
Ясно е, че скръбта и траурът са тясно свързани - във всекидневния език често
използваме двете думи взаимозаменяемо. Да погледнем по-отблизо как хората реагират
на смъртта на любим човек.
Процесът на скърбенето
Теоретиците преди са вярвали, че хората, чийто любим човек е починал - както деца,
така и възрастни - преминават през три фази на скърбенето, всяка характеризирана с
различен набор от реакции (Bowlby, 1980; Rando, 1995). На практика обаче много
силно варираме по поведението и разполагането във времето, както и често се люшкаме
между тези реакции. По-точното описание сравнява скръбта с возене на влакче в
лунапарк: с много изкачвания и слизания, и в течение на времето - постепенно
разрешаване на ситуацията (Lund, 1996). Вместо фази, процесът на скърбенето може да
се разглежда като поредица от задачи - действия, които трябва да се предприемат, за
да може човекът да се възстанови и да се върне към удовлетворяващ живот: (1) да
приеме реалността на загубата; (2) да преработи болката от скръбта; (3) да се
приспособи към свят без любимия човек и (4) да развие вътрешна връзка с покойника и
да продължи напред с живота си (Worden, 2002). Според това становище хората
предприемат активни стъпки, за да преодолеят скръбта - могъщо лекарство за
смазващите чувства на уязвимост, които хората в траур често изпитват.
Избягване. При научаване на новината оцелелият изпитва шок, следван от неверие,
което може да трае от няколко часа до няколко седмици. Притъпените чувства служат
като „емоционална анестезия“, докато човекът предприема първата задача на
скърбенето: болезненото осъзнаване на загубата.
Конфронтация. Когато човекът в траур се конфронтира с реалността на смъртта,
скръбта е най-силна. Той често изпитва цяла каскада от емоционални реакции,
включително тревожност,
626
протест, гняв, безпомощност, фрустрация, изоставяне и копнеж за любимия човек.
Често срещаните реакции включват натрапчиво преразглеждане на обстоятелствата на
смъртта, питане как е можела да се предотврати и търсене на смисъл в нея (Neimeyer,
2001b). Освен това по-косеният от скръб човек може да е разсеян, неспособен да се
концентрира и свръхангажиран с мисли за покойника, както и да страда от безсъние и
загуба на апетита. Себедеструктивни поведения като вземане на вещества или шофиране
с превишена скорост също не са редки. Повечето от тези реакции са симптоми на
депресия -неизменен компонент на скърбенето.
Макар че е трудна, конфронтацията помага на човека в траур да се справи с втората
задача: преработване на болката от скръбта. Всеки пристъп на силна болка го
доближава до приемането, че любимият човек вече не съществува. В резултат
скърбящият осъществява напредък по третата задача: приспособяване към свят, в който
покойникът липсва.
Възстановяване. Хората в траур трябва да се справят със стресори, които са вторичен
резултат от смъртта - преодоляване на самотата чрез обръщане към другите;
овладяване на умения (например управление на финансите или готвене), които е
изпълнявал покойникът; реорганизиране на всекидневието без любимия човек и
ревизиране на личната идентичност от „брачен партньор“ на „вдовец“ или от „родител“
на „родител на починало дете“. Според една нова перспектива, наречена модел на
двойния процес на справяне със загубата, ефективното справяне изисква от хората да
осцилират между справянето с емоционалните последици от загубата и обръщане на
внимание на житейските промени, които - когато се овладеят успешно - имат
възстановяващи или целителни ефекти (Stroebe & Schut, 1999, 2001). Редица
изследвания сочат, че конфронтирането със скръбта без облекчение има тежки
последици за физическото и психичното здраве (Rime et al., 1998). Следователно една
от интервенциите за хора в зряла възраст, които скърбят по загубата на брачен
партньор, адресира едновременно емоционалните проблеми и промяната на живота,
редувайки ги (Lund et al., 2004).
С утихването на скръбта, емоционалната енергия все повече се измества към
четвъртата задача - изковаване на символна връзка с покойника и продължаване на
живота чрез изпълняване на
всекидневните отговорности, инвестиране в нови дейности и цели, засилване на
старите връзки и изграждане на нови взаимоотношения. В определени дни, например
семейни празници или годишнина от смъртта, скръбта може отново да излезе на
повърхността и да изисква внимание, но това не пречи на здравия, положителен подход
към живота.
Колко продължава скръбта? Не може да се даде един-единствен отговор. Понякога
конфронтацията продължава няколко месеца, друг път - няколко години. Спорадичните
пристъпи на скръб могат да упорстват до края на живота и са често срещана реакция
на загубата на дълбоко обичан брачен партньор, дете или приятел (Sanders, 1999).
Лични и ситуационни вариации
Подобно на умирането, скръбта е повлияна от редица фактори, включително личността,
стила на справяне и религиозния и културния произход. Половите различия също са
видими. В сравнение с жените, мъжете обикновено изразяват дистреса и депресията не
толкова директно и по-трудно търсят социална подкрепа - фактори, които могат да
допринасят за много по-голямата смъртност сред мъжете в траур в сравнение с жените
(Lund & Caserta, 2004b; McGoldrick, 2004). Нещо повече: качеството на
взаимоотношението на човека в траур с покойника е много важно. Краят на изпълнена с
любов, удовлетворяваща връзка може да води до терзаеща скръб, но е малко вероятно
да остави утайката от вина и съжаление, която често следва разпадането на изпълнена
с конфликти, амбивалентна връзка.
Обстоятелствата около смъртта - дали е внезапна и неочаквана или следва
продължително боледуване - също оформят реакциите на човека в траур. Природата на
загубеното взаимоотношение и разполагането на смъртта в хода на живота също са
важни фактори.
Внезапна, неочаквана срещу продължителна, очаквана смърт. В случай на внезапна,
неочаквана смърт - обикновено резултат от убийство, самоубийство, война, инцидент
или природ-но бедствие, избягването може да е особено подчертано, а конфронтацията
- травмираща, защото шокът и неверието са крайни. В проучване на представителна
извадка от 18- до 45-годишни в голям американски град най-често споделяната травма,
която предизвиква силна, омаломощава-
627
ща стресова реакция, е внезапната, неочаквана смърт на любим човек - събитие, което
60% от участниците са преживели (Breslau et al., 1998). Обратното, при
продължителното умиране човекът в траур е имал време да се ангажира в предварителна
скръб - осъзнаване и признаване, че загубата е неизбежна, и емоционално подготвяне
за нея.
Приспособяването към смъртта е по-лесно, когато оцелелият разбира причините за нея.
Тази бариера пред конфронтирането със загубата е трагично видима в случаите на
синдрома на внезапната детска смърт, при който лекарите не могат да кажат на
родителите точно по какви причини е умряло бебето им (вж. трета глава). Смъртта
изглежда „безсмислена“ и усложнява скърбенето след самоубийство, терористична
атака, стрелба по училищни автобуси или минаващи коли и природни бедствия. В
западните общества хората обикновено вярват, че изключително важните събития трябва
да са разбираеми и неслучайни. Смърт, която е внезапна и неочаквана, може да
заплашва базисните допускания за справедлив, добронамерен и контроли-руем свят
(Gluhoski & Wortman, 1996).
Самоубийството, особено на млад човек, е особено трудно да се понесе. В сравнение с
оцелелите при други видове внезапна смърт хората, които скърбят заради загуба от
самоубийство, е по-вероятно да заключат, че са допринесли за него или е можело да
го предотвратят - самообвинения, които могат да задействат дълбока вина и срам.
Тези реакции е вероятно да са особено силни и упорити, когато културата или
религията на човека в траур заклеймява самоубийството като безнравствено (Dunne &
Dunne-Maxim, 2004). Възстановяването от скръбта след самоубийство обикновено е
продължително.
Родители, скърбящи за загубата на дете.
Смъртта на дете, независимо дали е неочаквана или предвидена, е най-трудната
загуба, пред която може да се изправи човек на зряла възраст (Dent & Stewart,
2004). Тя предизвиква специални проблеми на скърбенето, защото децата са
продължение на чувствата на родителите към себе си - фокус на надеждите и мечтите,
включително чувството за безсмъртие на родителите. Освен това, тъй като зависят от,
възхищават се на и високо ценят родителите си по изключително удовлетворяващ начин,
децата са неповторим източник на любов. Смъртта на дете е неестествена: децата не
би трябвало да умират пре-
ди родителите си. Родители, които са губили дете, често споделят значителен дистрес
дълги години след това, заедно с чести мисли за него (Kreic-bergs et al., 2004).
Ако могат да реорганизират семейната система и да установят наново смисъл на живота
чрез оценяване на влиянието на покойното дете върху живота им и инвестиране в други
деца и дейности, резултатът може да е по-здрав семеен ангажимент и личен растеж.
Пет години след смъртта на сина си една пациентка разсъждава върху напредъка си:
Страхувах се да оставя [болката] да си отиде, [тя беше] начин да го обичам...
Накрая трябваше да призная, че животът му е означавал нещо повече от болка,
означавал е и радост, щастие и забавление - живот... Когато освободим болката да си
отиде, правим място за щастие в живота си. Спомените ми за С. станаха по-леки и по-
спонтанни. Вместо болезнени, спомените ми донесоха утеха, дори и усмивка...
Осъзнах, че С. продължава да ме учи на разни неща (Klass, 2004, р. 87).
Деца и възрастни, скърбящи за загуба на родител или брат/сестра. Загубата на фигура
на привързаност има дългосрочни последици за децата. Смъртта на родител заплашва
базисното чувство на сигурност и любов на децата. Смъртта на брат/сестра не само
лишава децата от близка емоционална връзка, но и ги информира - често за пръв път -
за собствената им уязвимост.
Децата, които скърбят за загуба в семейството, описват чест плач, проблеми с
концентрацията в училище, трудности със съня, главоболие и други физически симптоми
някожо месеца или години след смъртта. Клиничните изследвания разкриват, че
упоритата умерена депресия, тревожност и гневни изблици са често срещани (Dowdney,
2000; Silverman & Worden, 1992). Същевременно много деца казват, че активно
поддържат умствен контакт с мъртвия родител или брат/сестра, сънувайки го и
говорейки с него редовно. В проследяване 7 до 9 години след смъртта на брат/сестра
мисленето за покойния поне веднъж дневно е често срещано (Martinson, Davies, &
McClowry, 1987; Silverman & Nickman, 1996). Тези образи, понякога споделяни и от
скърбящи възрастни, като че подпомагат справянето със загубата.
Познавателното развитие допринася за способността да се скърби. Например децата с
не-
628
зряло разбиране на смъртта понякога вярват, че мъртвият родител си е тръгнал по
собствено желание, може би ядосан, и другият родител също може да изчезне. По тези
причини малките деца имат нужда от внимателно повтаряни обяснения, уверяващи ги, че
родителят не е искал да умира и не им е бил ядосан (Christ, Siegel, & Christ,
2002). Спестяването на истината от децата ги изолира и често води до дълбоко
съжаление. Едно 8-годишно дете, което научава половин час предварително, че болният
му брат умира, разсъждава: „Само ако знаех, можех да се сбогувам“.
Независимо от нивото на разбиране на детето, честността, любовта и уверението му
помагат да издържи болезнените чувства, свързани със загубата. Покосени от скръб
ученици обикновено са по-готови да се доверяват на родителите си, отколкото
юношите. За да изглеждат нормални, тийнейджърите са склонни да крият скръбта си
както от възрастните, така и от връстниците. Затова е по-вероятно в сравнение с
децата да се депресират или да бягат от скръбта чрез отреагиращо поведение (Granot,
2005).
Възрастни, скърбящи за загубата на интимен партньор. Спомнете си от осемнадесета
глава, че след смъртта на брачен партньор, адаптацията към вдовството силно варира
с възрастта, социалната подкрепа и личността, които имат голямо значение. След
период на силна скръб повечето овдовели хора в напреднала възраст в Западните
страни се справят добре, докато по-младите хора демонстрират по-отрицателни
резултати. Загубата на брачен партньор в ранната и средната зряла възраст е
ненормативно събитие, което дълбоко разстройва житейските планове. По-възрастните
вдовици и вдовци имат много повече връстници в подобни обстоятелства. Освен със
справянето с чувствата на загуба, загубилите брачен партньор в ранна и средна зряла
възраст често трябва да приемат по-голяма роля в утешаването на други хора, особено
деца. Освен това са изправени пред стреса на самотното родителство и бързото
свиване на социалната мрежа, установена през живота им като двойка (Lopata, 1996).
Смъртта на интимен партньор в хомосексуална връзка представя уникални
предизвикателства. Когато роднините ограничават или забраняват на партньора да
участва в погребението, оцелелият преживява лишена от права скръб - чувство на
загуба без възможност публично да се скърби и да се извлича полза от подкрепата на
другите, - което може фундаментално да разстрои процеса на скърбене (Lund &
Caserta, 2004а). За щастие хомосексуалните общности осигуряват полезна алтернативна
подкрепа под формата на заупокойни служби и други ритуали.
Претоварване при траур. Когато човек преживее няколко смъртни случая едновременно
или в близка последователност, може да настъпи претоварване. Множеството загуби
изчерпват ресурсите за справяне дори на добре приспособените хора, оставяйки ги
емоционално смазани и неспособни да стигнат до завършек със скръбта си. За много
хора в млада зряла възраст, особено членове на хомосексуалната общност, които са
преживели загубата на партньори и приятели, СПИН-ът представлява такова
предизвикателство. В изследване на над 700 хомосексуални мъже тези, които са
преживели две или повече загуби в близка последователност, споделят по-силен
дистрес, мисли за самоубийство и употреба на вещества, отколкото хората, преживели
само една загуба (Martin & Dean, 1993). Страхът от дискриминация може да пречи на
представителите на сексуалните малцинства, които са смазани от скръб, да търсят
терапия, особено ако не знаят за психологическите услуги, включително консултиране
и социални мрежи за подкрепа в хомосексуалната общност (Springer & Lease, 2000).
Тъй като старостта често носи смъртта на брачен партньор, братя/сестри и приятели в
близка последователност, възрастните също са в риск от претоварване. Спомнете си
обаче от осемнадесета глава, че в сравнение с младите хора тези в напреднала
възраст често са по-добре подготвени да се справят с тези загуби. Те знаят, че
упадъкът и смъртта са очаквани в късната зрялост, и имат зад гърба си опита от цял
живот, чрез който да развият ефективни стратегии за справяне.
И накрая, обществените трагедии - произволни убийства в училища, терористични
атаки, природни катастрофи (например урагана „Катрина“ през август 2005 г.) или
широко оповестявани отвличания - могат да причинят претоварване (Corr, 2003).
Например много оцелели, които са загубили любими хора, колеги или приятели в
терористичните атаки от 11 септември 2001 г. (включително 15 000 деца според
оценките, които са загубили родител), преживяват многократни умствени повторения на
ужаса и разрушението, които им пречат да приемат загубата (Nader, ►
629
Културни вариации в траура
Церемониите в памет на Софи и Никълъс -едната еврейка, а другият - квакер, бяха
изключително различни. Въпреки това те изпълняват сходни цели: обявяване, че е
настъпила смърт, гарантиране на социална подкрепа, възпоминание за покойния и
предаване на философия за живота след смъртта.
В погребалния дом тялото на Софи беше измито и повито - еврейски ритуал,
обозначаващ връщане към състояние на чистота. След това бе поставено в обикновен
дървен (не метален) ковчег, така че да не се пречи на естествения процес на
разлагане. За да се подчертае окончателността на смъртта, еврейската традиция не
позволява тялото да се вижда: то остава в затворен ковчег. Традиционно, ковчегът не
се оставя без присъствие до погребението; в чест на почитания общността поддържа
денонощно бдение.
За да се върне бързо тялото на даващата живот земя, погребението на Софи беше
планирано три дни след смъртта, в момента, в който роднините могат да се съберат.
Със започването на службата съпругът на Софи и децата й символизираха мъката си,
като разрязаха черна лента и я закачиха на дрехата си. Равинът рецитира псалми за
утешение, следвани от хвалебствие. Службата продължи на самия гроб. След като
ковчегът беше положен в земята, роднините и приятелите се редуваха да хвърлят пръст
върху него: всеки участваше в необратимия акт на погребването. Службата завърши с
молитва за „връщане у дома“, наречена Кадиш, която утвърждава живота и едновременно
с това приема смъртта.
Семейството се върна у дома, за да запали паметна свещ, която гори през целия шиба
-седемдневния период на траур (Hazell, 2001). Последва раздаването на утешителна
храна, приготвена от другите, което създава топло чувство на общност. Еврейският
обичай гласи, че след 30 дни животът трябва постепенно да се върне към нормалното.
Когато почине родител, периодът на траур продължава до 12-тия месец.
В традицията на квакерската простота смъртта на Никълъс не изискваше сложни
приготовления на тялото или на ковчега: той веднага беше кремиран. През следващата
седмица роднините и близките приятели се събираха с Жи-зел и Саша в дома им. Заедно
планираха възпоменателна служба, уникално пригодена, за да отпразнува живота на
Никълъс.
На определения ден хората, които са познавали Никълъс, седнаха на столове,
подредени в концентрични кръгове. Стоейки в центъра, свещеник от Приятелите квакери
ги приветства и обясни на новодошлите обичая на мълчаливата литургия, като тези,
които искат да говорят, могат да станат по всяко време и да споделят мислите и
чувствата си. През следващия час много опечалени разказаха впечатленията си за
Никълъс или четоха поеми и откъси от Евангелието. Жизел и Саша коментираха
последни. Тогава всички се хванахме за ръце, за да завършим литургията, и
семейството предложи храна.
Вариациите в заупокойното поведение са огромни - както вътре, така и между
обществата. За повечето евреи и християни погребението и полагането на ковчега се
придружават от всеобхватен ритуал. Обратното, квакерската заупокойна служба е сред
най-малко ритуализира-ните. В някои групи скръбта се изразява сво-бодно. На
афроамериканските погребения например вентилирането на чувствата е често срещано;
хвалебствията и музиката обикновено са планирани така, че да задействат
освобождаването на дълбоки чувства (McGoldrick et al., 2004). Други култури активно
обезсърчават каквото и да е емоционално проявление. На остров Бали в Индонезия
вярват, че трябва да останат спокойни пред лицето на смъртта, ако искат боговете да
чуят молитвите им. Признавайки дълбоката си скръб, жителите на Бали - подпомогнати
от поддръжници, които се шегуват, дразнят и разсейват - работят усилено, за да
поддържат присъствие на духа (Rosenblatt, 1993).
През последните години е възникнал нов ритуал: мемориални служби за починалите по
интернет. Тези „виртуални гробища“ предлагат нещо, което не е на разположение при
традиционните погребения: постинги винаги, когато опечалените се чувстват готови да
съобщят мислите и чувствата си, организиране на панихиди на ниска цена или
безплатен и непрекъснат, лесен достъп до възпоминанието. Повечето създатели на уеб-
базирани панихиди избират да разказват лични истории, подчертавайки случка, в която
са се смели, любима шега или трогващ момент (Roberts & Vidal, 1999-2000). Освен
това някои оцелели използват уеб-базираните заупокойни служби, за да скърбят
открито, други - за да разговарят с покойния любим човек. Посетителите могат да
записват своите чувства в книгата за гости на гробището, което им дава възможност
да се свържат с други опечалени (Roberts, 2004).
630
Следното послание „на гроба“ улавя уникалните качества на тази изключително гъвкава
среда за изживяване на траура:
Иска ми се да можех да поддържам контакт с теб, да пазя живи спомените за твое-
то влияние върху живота ми. Вероятно мога да го направя, като споделя спомените си
по този привидно нетрадиционен начин. Тъй като не мога да отида на гроба ти днес,
използвам това средство, за да ти кажа колко много си обичан.
► 2002; Webb, 2002). Колкото по-голямо е било съприкосновението на опечаления със
сцената на катастрофата, толкова по-тежки са тези реакции.
Погребенията и другите траурни ритуали, илюстрирани в карето „Културни влияния“,
помагат на опечалените на всяка възраст да достигнат до разрешение в скръбта с
помощта на семейството и приятелите. Опечалените, които остават свръхангажирани със
загубата и имат трудности с възобновяване на интереса към всекидневните дейности,
имат полза от специални интервенции, проектирани да им помогнат да се приспособят.
Интервенции при траур
Съчувствието и разбирането са достатъчни, за да подпомогнат повечето хора да се
заемат със задачите, нужни за възстановяване от скръбта (вж. карето „Прилагане на
онова, което знаем“). Същевременно ефективна подкрепа често труд-но се осигурява и
роднините и приятелите могат да се възползват от обучение как да реагират.
Понякога дават съвети, насочени към ускоряване на възстановяването - подход, който
повечето опечалени не харесват. Друг път опечалените са твърде смазани, за да
признаят добронамерените взаимодействия, което кара околните да се отдръпват
(Stylianos & Vachon, 1993). Търпеливото изслушване и „просто да си там“ са сред
най-добрите начини за оказване на помощ.
Интервенциите при траур обикновено насърчават хората да разчитат на съществуващата
си мрежа за подкрепа, като същевременно осигуряват допълнителна подкрепа. Групите
за само-помощ, обединяващи опечалени, които са преживели един и същ тип загуба, са
много ефективни за намаляване на стреса. В една такава програма за наскоро овдовели
хора в напреднала възраст участник изразява редица дълготрайни ползи:
Споделяхме гнева си от това, че сме изоставени... ужаса си от самотата. Споделяхме
любимите си снимки, така че всеки от нас да познава семейството на другите и
забавле-
Предложения за изживяване на скръбта след смъртта на любим човек
Предложение Описание
Дайте си разрешение да изпитвате загубата. Позволете си да се конфронтирате с
всички мисли и емоции, свързани със смъртта. Вземете съзнателно решение да
преодолеете скръбта си, признавайки, че за това ще е нужно време.
Приемайте социалната подкрепа. В началото на скърбенето позволете на другите
да общуват с вас, като ви приготвят обеди или вечери, изпълняват поръчки и ви
правят компания. Бъдете себеутвърждаващи се: молете ги за това, от което имате
нужда, така че хората, които искат да помогнат, да знаят какво да правят.
Бъдете реалисти за хора на скърбенето. Очаквайте да имате отрицателни и силни
реакции, например да се чувствате изтерзани, тъжни или гневни, които продължават от
седмици до месеци и от време на време може да се появят на повърхността отново дори
години след смъртта. Няма един-единствен начин за скърбене, така че намерете този,
който е най-добър за вас.
Спомняйте си починалия. Преразгледайте взаимоотношението си и преживяванията си с
покойника, позволявайки си да разберете, че вече не можете да бъдете с него така.
както преди, формирайте си нови взаимоотношения на базата на спомените, поддържайки
ги живи чрез снимки, молитви, дарения и други символи и действия.
Когато сте готови, инвестирайте в нови дейности и взаимоотношения, и овладявайте
нови задачи на всекидневния живот. Определете от кои роли трябва да се откажете и
кои трябва да приемете вследствие на смъртта, и предприемете преднамерени стъпки да
ги включите в живота си. Първоначално си поставяйте малки цели, например излизане
вечер и отиване на кино, среща за вечеря с приятел, курс по готвене или домашни
ремонти, а може би и едноседмична ваканция.
631
нията, които сме имали заедно. Споделяхме чувствата си на вина, ако се
забавляваме... и открихме, че е o’кей да продължаваме да живеем!... Поздравявахме
се, когато един от нас овладееше нова задача. Освен това се опитвахме да помагаме и
да съчувстваме, когато някой имаше лош ден!... Тази група винаги ще бъде там за мен
и аз винаги ще бъда за тях. Обичам ви всички! (Lund, 2005)
Интервенциите за деца и юноши след насилствена смърт трябва да ги защитят от
ненужно повторно съприкосновение със случилото се, да помогнат на родителите и
учителите с техния дистрес, така че да могат ефективно да предлагат утеха, и да са
културни чувствителни. След стрелба в училище администраторите уреждат церемония,
която отстранява „гневните мъртви души“. Едва тогава огромен брой виетнамски
ученици будисти се връщат в класните си стаи (Nader, Dubrow, & Stamm, 1999).
Внезапната, насилствена и необяснима смърт, загубата на дете, смърт, за която
опечаленият смята, че е можел да предотврати, или амбива-лентно или зависимо
взаимоотношение с покойника затрудняват опечалените да преодолеят загубата си. В
тези случаи понякога помагат терапия при скръб или индивидуално консултиране със
специално обучен професионалист. Ефективен подход е да се помогне на опечалените в
зряла възраст да открият някаква стойност в преживяването скърбене, например
постигане на прозрение за смисъла на взаимоотношенията, откриване на собствената
способност за справяне с бедите или кристализиране на цел в собствения им живот
(Neimeyer, 2001 а).
Подготвителните стъпки могат да помогнат на хората на всяка възраст да се справят
по-ефективно със смъртта. Движението за осъзнаване на смъртта, което засилва
чувствителността към потребностите на умиращите пациенти, е довело до възникване на
обучението за смъртта. Курсове по въпросите на смъртта, умирането и скърбенето днес
са позната част от предложенията в колежите и университетите. Преподаването им е
интегрирано в обучението на лекари, медицински сестри, психолози и социални
работници, макар че професионалните предложения са сведени до няколко лекции (Wass,
2004). Образоване за смъртта може да се открие и в програ-
ми за обучение на възрастни в много общини. То се е просмукало и в някои основни и
средни училища. Образоването за смъртта на всички нива има следните цели:
• задълбочаване на разбирането на учащите за физическите и психологическите
промени, които придружават умирането;
• помагане на учащите да научат как да се справят със смъртта на любим човек;
• подготвяне на учащите да бъдат информирани потребители на медицински и погребални
услуги;
• подпомагане на разбирането на социалните и етичните въпроси, пораждани от
смъртта.
Образователните формати силно варират. Макар че използването на лекционния подход
се фокусира върху предаване на информация и води до задълбочаване на познанията,
накрая учащите често се чувстват по-некомфортно по отношение на смъртта, отколкото
в началото. Обратното, преживелищните програми, които помагат на хората да се
конфронтират със собствената си смъртност - чрез разговори с терминално болни,
посещения на морги и гробища, и упражнения за задълбочаване на личното съзнание - е
по-малко вероятно да засилят тревожността от смъртта, а понякога даже я редуцират
(Durlak & Riesenberg, 1991; Maglio & Robinson, 1994).
Преглед
Какви обстоятелства е вероятно да доведат до претоварване от смъртта? Посочете
примери.
Отбележете характеристиките на групите за са-мопомощ, които допринасят за тяхната
ефективност в подпомагането на хората да се справят със загубата.
Посетете уеб-гробище, например Virtual Memorials, virtualmemorials.com, или EGC
Memorials, www. egcmemorials.com. Изберете примери на уеб-възпоминания, книги за
гости и разкази, които илюстрират уникалните начини, по които виртуалните гробища
помагат на хората да се справят със смъртта?
632
Независимо дали са придобити в учебната зала или във всекидневието, нашите мисли и
чувства по отношение на смъртта са изковани от взаимодействията ни с околните.
Осъзнавайки как умираме и собствената си смъртност, се изправяме пред най-голямата
си загуба, но и печелим. Умиращите хора от време на време са споделяли пред
близките си, че осъзнаването на границите на житейския им път им е позволило да се
отърват от повърхностните разсейващи неща и похабе-
ната енергия, и да се фокусират върху истински важното в живота им. Както обобщава
един пациент със СПИН: „То е един вид живот на скорост“ - ускорен процес, в който
за седмици или месеци човек се преборва с въпроси и проблеми, които обикновено
изискват години или десетилетия, за да бъдат разрешени (Selwyn, 1996, р. 36).
Прилагайки този урок към себе си, научаваме, че като сме в контакт със смъртта и
умирането, можем да живеем още по-пълноценно.
Обобщение
Как умираме
Опишете физическите промени на умирането заедно с техните последствия за
дефинирането на смъртта и смисъла на достойната смърт.
• От едната четвърт от хората в индустриализираните страни, които умират внезапно,
80 до 90% са жертва на сърдечен инфаркт. Смъртта е продължителна за три четвърти от
хората - много повече, отколкото в миналото, в резултат на животоспасяващата
медицинска технология.
• По принцип умирането се осъществява на три фази: (1) агонална фаза: задъхването и
спазмите на първите моменти, когато тялото вече не може да поддържа живота; (2)
клинична смърт: кратък интервал, в който съживяването все още е възможно, и (3)
необратима смърт.
• В повечето индустриализирани страни мозъчната смърт се приема за дефиниция на
смъртта. За хиляди пациенти, които остават в постоянно вегетативно състояние,
стандартът на мозъчната смърт невинаги решава дилемата кога да се прекрати
терапията на неизлечимо болните.
• Повечето хора няма да имат лесна смърт. Най-добре можем да гарантираме умирането
с достойнство, като подкрепяме умиращите пациенти в техния физически и психичен
дистрес, като сме искрени за сигурността на смъртта и като им помагаме да научат
до-статъчно за състоянието си, за да правят разумни избори за лечението си.
Обсъдете факторите, които влияят върху нагласите към смъртта, включително
тревожността от смъртта.
• В сравнение с предишните поколения повече млади хора в индустриализирания свят
достигат зрялата възраст без да са имали контакт със смъртта, което допринася за
нелов-костта по отношение на нея.
• В тревожността от смъртта има големи индивидуални и културни вариации. Хората с
чувство за духовност или добре развита лична философия за смъртта преживяват по-
малък страх от нея. Като част от по-силната им способност да регулират
отрицателните емоции и чувството им за символно безсмъртие, хората в късна зряла
възраст са по-малко тревожни за смъртта, отколкото по-младите. Жените демонстрират
по-силна тревожност от смъртта, отколкото мъжете, може би защото са по-открити за
чувствата си.
Мисли и емоции на умиращите хора
Опишете и оценете теорията на Кюблер-Рос, посочвайки факторите, които влияят върху
реакциите на умиращите пациенти.
• Според теорията на Елизабет Кюблер-Рос умиращите хора обикновено изразяват пет
реакции, които тя нарича „етапи“: отричане, гняв, пазарене, депресия и приемане.
Тези реакции не се появяват във фиксирана последователност и умиращите хора често
демонстрират други стратегии за справяне.
• Подходящата смърт е тази, която има смисъл от гледна точка на модела на живот
633
и ценности на човека, запазва или възстановява значими взаимоотношения и е възможно
най-лишена от страдание. Много контекстуални променливи - природа на болестта;
личност и стил на справяне; искреност и чувствителност на членовете на семейството
и на професионалистите; духовност, религия и култура - влияят върху начина, по
който хората реагират на собственото си умиране и следователно на степента, до
която постигат подходяща смърт.
Оценете степента, до която домът, болницата и хосписният подход отговарят на
потребностите на умиращите хора и техните семейства.
• Макар че огромното мнозинство от хората казват, че искат да умрат у дома, дори с
професионална помощ грижите за умиращ пациент са много стресиращи. За да се
отговори на медицинските и свързаните с комфорта потребности на умиращите, често в
дома трябва да се носи специална апаратура и техническа поддръжка.
• Внезапната смърт обикновено настъпва в болничните спешни отделения, където
изпълненото със съчувствие обяснение от персонала може да намали гнева, фрустра-
цията и объркването на членовете на семейството. Реанимационните отделения са
особено деперсонализиращи за пациентите. Дори в общите или специализираните
онкологични отделения ударението върху ефикасността обикновено пречи на подходящата
смърт. Повечето болници все още нямат всеобхватна терапевтична програма, насочена
към облекчаване на страданието на умиращия пациент.
• Независимо дали човек умира у дома или в болница, хосписният подход се стреми да
отговори на физическите, емоционалните, социалните и духовните нужди на умиращия
човек чрез осигуряване на палиативни грижи (осигуряващи комфорта), съсредоточени
върху защитата на качеството на живот през останалото от живота време, а не
удължаването му. Хосписните програми предлагат и услуги по време на траура на
семейството. Освен намаляване на физическото страдание на пациента, хосписните
грижи допринасят за подобрено семейно функциониране и по-добро психично
благополучие на оцелелите
от семейството година или две след смъртта на любимия човек.
Обсъдете споровете около евтаназията и подпомогнатото самоубийство.
• Евтаназията - прекратяването на живота на човек, страдащ от неизлечима болест -
има различни форми. Пасивната евтаназия
- изключването или неосигуряването на поддържащо живота лечение при безнадеждно
болен пациент - е широко приемана и практикувана.
• В отсъствието на консенсус за здравните грижи в процеса на умиране хората могат
най-добре да си гарантират, че желанията им ще бъдат изпълнени, като подготвят
волеизявление за отказ от изкуствено поддържане на живота (living will). То съдържа
инструкции за лечението. По-гъвкав подход
- упълномощаването на представител за здравни решения (the durable power of
attorney for health care), оторизира определянето на друг човек, който ще взема
решенията от името на болния.
• Обществената подкрепа за доброволната активна евтаназия, при която лекарите или
други се подчиняват на молбата на страдащия да умре преди естествения край на
живота, е голяма.
• Въпреки това практиката е предизвикала разгорещени спорове, подхранвани от
страховете, че тя ще подкопае доверието в здравните професионалисти и ще доведе до
убийството на уязвими хора, които не са искали да умират.
• По-малка е обществената подкрепа за подпомогнатото самоубийство. Тъй като
окончателният акт е дело единствено на пациента обаче, някои експерти вярват, че
легализирането на подпомогнатото самоубийство е за предпочитане през легализирането
на доброволната активна евтаназия.
Опишете фазите на скърбенето, факторите, които лежат в основата на индивидуалните
вариации, и интервенциите при траур.
• Траурът се отнася до преживяването на смърт на любим човек, скръб, която е много
силна, и физически и психичен дистрес, придружаващ загубата. Траурните обичаи са
634
културни предписани изрази на мислите и чувствата, които имат за цел да помогнат на
хората да преработят скръбта си.
• Макар че много теоретици разглеждат скърбенето като осъществяващо се в подредени
фази - избягване, конфронтация и накрая възстановяване, - по-точният образ е на
влакче в лунапарк, като опечаленият извършва поредица от задачи, водещи до
постепенното възстановяване в течение на времето. Според модела на двойния процес
на справяне със загубата ефективното справяне включва люшкане между справянето с
емоционалните последици от загубата и обръщане на внимание на промените в живота,
които предлагат временно облекчаване на болезненото скърбене.
• Подобно на умирането, скърбенето е повлияно от редица лични и ситуационни
фактори. Опечалените мъже изразяват скръбта си по-малко директно от жените. След
внезапна, неочаквана смърт избягването може да е особено изразено, а конфронтацията
- изключително травмираща. Обратното, продължителната смърт дава на опечаления
човек време, в което да се ангажира в предварителна скръб.
• Когато родител загуби дете или дете загуби родител или брат/сестра, скръбта по
принцип е много силна и продължителна. Загубата на брачен партньор в ранната или
средната зряла възраст фундаментално разстройва житейските планове. По-младите
овдовели хора обикновено се справят по-зле от овдовелите в късна зрялост. Когато
роднините ограничават или забраняват участието на
партньор от същия пол на погребението, опечаленият преживява лишена от права скръб,
която може дълбоко да разстрои процеса на скърбене.
• Хората, които преживяват смъртта на няколко души едновременно или в близка
последователност, нерядко страдат от претоварване. Сред тези в риск са младите
хора, които са загубили партньори и приятели, болни от СПИН, възрастните и тези,
които са свидетели на неочаквана, насилствена смърт.
• Съчувствието и разбирането са достатъчни за повечето хора, за да се възстановят
от скръбта. Групи за самопомощ осигуряват допълнителна социална подкрепа. Когато на
опечалените е много трудно да преодолеят загубата, групите за самопомощ и другите
интервенции при траур, които засилват со-циалната подкрепа, са полезни.
Обяснете как образоването за смъртта може да помогне на хората да се справят по-
ефективно със смъртта.
• Днес обучение по въпросите на смъртта, умирането и траура може да се открие в
колежите и университетите; в университетските програми за лекари, медицински сестри
и професионалисти от областта на помагащите професии, в програми за обучение на
възрастни и в някои основни и средни училища. Курсовете е по-вероятно да достигнат
до учащите се когнитивно и емоционално, когато освен предаване на информация
включват и преживелищен компонент.
Агонална фаза
Волеизявление за отказ от изкуствено поддържане на живота
Доброволна активна евтаназия Евтаназия Клинична смърт Лишена от права скръб
Модел на двойния процес на справяне със загубата Мозъчна смърт Необратима смърт
Палиативни грижи
Пасивна евтаназия
Подходяща смърт
Предварителна скръб
Предварителни медицински инструкции
Скръб
Скърбене
Трайно вегетиращо състояние Траур
Тревожност от смъртта
РЕЧНИК
Автобиографична памет - репрезентации на специални, отдавнашни събития, които са
дълготрайни, защото са пропити с личен смисъл и значение.
Автозоми - 22-те съответстващи си хромозомни двойки във всяка човешка клетка.
Автоимунна реакция - анормална реакция на имунната система, при която тя се обръща
срещу нормалните телесни тъкани.
Автономия срещу срам и вина - в теорията на Ериксън психологическият конфликт на
етапа на прохождането, който се разрешава положително ако родителите осигуряват на
малките деца подходяща насока и избори.
Авторитарен стил на отглеждане на детето -стил на отглеждане на детето, който не
демонстрира приемане и ангажиране, силов, принудителен е и използва психологически
контрол, както и не дава автономия. Разграничава се от авторитетен, угаждащ и
неангажиран стил.
Авторитетен стил на отглеждане на детето -стил на отглеждане на детето, който е
приемащ и ангажиран, подчертава техниките на адаптивния контрол и включва даване на
подходяща автономия. Разграничава се от авторитарен, угаждащ и неангажиран стил.
Агонална фаза - задъхване и мускулни спазми в първите мигове, когато тялото вече не
може да поддържа живота.
Адаптация - в теорията на Пиаже процесът на изграждане на схеми чрез директното
взаимодействие със средата. Изградена е от два допълващи се процеса: асимилация и
акомодация.
Аз-концепция - набор от характеристики, способности, нагласи и ценности, които
според човека дефинират кой е той.
Академични програми - детски градини и забавачки, в които учителите структурират
ученето на децата, преподават академични умения чрез формални уроци, използвайки
често повторенията и преговорите. Разграничават се от центрираните върху децата
програми.
Акомодация - в теорията на Пиаже частта от адаптацията, в която се създават нови
схеми, а старите се приспособяват, за да уловят средата по-пълно. Разграничава се
от асимилацията.
Активна продължителност на живота - броят години на енергичен живот в добро здраве,
които човек, роден в определена година, може да очаква.
Алел - всяка форма на ген, разположена на същото място на съответстващи си двойки
хромозоми.
Амилоидни плаки - плътно струпване на влошен протеин, наречен амилоид, заобиколени
от натрупвания от мъртви нерви и глиални клетки.
Амнион - вътрешната мембрана, която формира защитна покривка около пренаталния
организъм.
Андрогиния - тип полова идентичност, при който човекът получава високи резултати
както по мъжествени, така и по женствени личностни характеристики.
Анимистично мислене - вярата, че неодушевени предмети имат качества, подобни на
тези на одушевените, например мисли, желания, чувства и намерения.
Аноксия - неадекватно снабдяване с кислород по време на раждането.
Анорексия нервоза - разстройство на храненето, при което младите хора се подлагат
на истински глад заради натраплив страх от напълняване.
Асимилация - в теорията на Пиаже частта от адаптацията, в която външният свят се
интерпретира от гледна точка на настоящите схеми. Разграничава се от акомодацията.
Асоциативни игра - децата се ангажират в отделни дейности, но разменят играчки и
коментират взаимно поведението си.
Базисни емоции - щастие, интерес, изненада, страх, гняв, тъга и отвращение; те са
универсални при хората и другите примати и за тях могат да се правят директни
заключения от сходни лицеви изражения в различни култури.
Базисно доверие срещу недоверие - в теорията на Ериксън психологическият конфликт
през младенчеството, който се разрешава положително, ако балансът на грижите,
особено по време на хранене, е изпълнен със съчувствие и любов.
Безусловен стимул - в класическото обуславяне стимул, който води до рефлекторна
реакция.
Безусловна реакция - в класическото обуславяне рефлекторна реакция, която се
предизвиква от безусловен стимул.
Бикултурна идентичност - изследване и приемане от юношата както на ценностите на
субкул-турата, така и на доминиращата култура.
Биологичното стареене - генетично повлияна дегенерация на функционирането на
органите и системите, която е универсална за всички членове на биологичния ни вид.
636
Бихейвиоризъм - подход, който разглежда директно наблюдаемите събития - стимули и
реакции - като подходящият фокус на изследване, а развитието на поведението - като
осъществяващо се чрез класическото и оперантното обу-славяне.
Болест на Алцхаймер - най-често срещаната форма на деменция, при която структурната
и химическата деградация на мозъка е свързана с постепенна загуба на много аспекти
на мисленето и поведението.
Боричкане - дружелюбно преследване и борба на уж, което се появява в предучилищна
възраст и достига апогей в средното детство.
Булимия нервоза - разстройство на храненето, при което младите хора се ангажират в
строги диети и прекомерни физически упражнения, придружени от моменти на преяждане,
често следвани от преднамерено повръщане и прочистване с очистителни.
Бърборене - повтаряне на комбинации от съглас-на и гласна в дълги поредици,
започващо от около 4-месечна възраст.
Бързо организиране - свързване на новите думи с лежащите в основата им понятия дори
след много кратка среща.
Вербална агресия - нанасяне на вреда на другите чрез заплахи за физическа агресия,
обидни прякори или враждебно дразнене.
Верникс казеоза - бяло, подобно на сирене вещество, което предпазва кожата на
ембриона от нацепване през месеците, прекарани в амнио-тичната течност.
Виктимизация на връстниците - деструктивна форма на взаимодействие с връстниците,
при която определени деца стават честа мишена на вербални и физически атаки или
други форми на малтретиране.
Волеви контрол - способността волево да се потиска доминантната реакция, за да се
планира и да се изпълни по-адаптивен отговор.
Волеизявление за отказ от изкуствено поддържане на живота - в него човекът
конкретизира терапиите, които иска или не желае в случая на терминална болест, кома
или друга застрашаваща живота ситуация.
Враждебна агресия - агресия, имаща за цел да навреди на друг човек. Разграничава се
от инструментална агресия.
Всекидневни дейности - задачи по базисните грижи за себе си, за да се живее
самостоятелно, например къпане, обличане, лягане и ставане от леглото или от стола,
или хранене.
Вторични полови белези - видими са по тялото и служат като допълнителни признаци на
сексуална зрялост (например развитието на гърдите при жените и появата на
окосмяване под мишниците и по лонната зона при двата пола).
Вторични приятели - хора, които не са толкова близки, но с които се прекарва
известно време.
Вторично стареене - дегенерация, дължаща се на наследствени дефекти и отрицателни
фактори на средата, например лошо хранене, липса на физически упражнения, болест,
злоупотреба с вещества, замърсяване на средата и психичен стрес.
Възможни Азове - ориентираните към бъдещето репрезентации на онова, което човек се
надява да стане или пък се страхува, че ще стане.
Възпроизвеждане - тип паметов процес, при който си спомняме нещо, което не
присъства в момента.
Възрастови влияния - влияния върху развитието през жизнения път, които са силно
свързани с възрастта и следователно доста предвидими по отношение на времето на
поява и продължителността.
Възстановяване - след привикване, увеличаване на откликването на нов стимул.
Въображаема аудитория - убеждението на юношите, че са фокус на вниманието и
интереса на всички.
Въпроси на личен избор - интереси, които не нарушават правата, не са социално
регулирани и следователно зависят от отделния човек. Разграничават се от нравствени
императиви и социални конвенции.
Вътрешен работен модел - набор от очаквания, извлечени от ранния опит с
отглеждането, засягащ наличието на фигури на привързаност и вероятността те да
осигуряват подкрепа във времена на стрес. Става модел или насока за всички бъдещи
близки взаимоотношения.
Вътрешна реч - насочена към себе си реч.
Гамети - или полови клетки - сперматозоидът и яйцеклетката, които съдържат
половината от хромозомите на нормалната телесна клетка.
Ген - сегмент от ДНК молекула, който съдържа инструкции за производството на
различни протеини, допринасящи за растежа и функционирането на тялото.
Генеративност срещу стагнация - в теорията на Ериксън психологическият конфликт на
средата на живота, който се разрешава положително, ако възрастният може да
интегрира личните цели с благополучието на по-голямата социална среда. Възникващата
в резултат сила е
637
способността да се дава и да се насочва следващото поколение.
Генетично консултиране - процес, създаден, за да помогне на двойките да оценят
вероятността да родят бебе с наследствена болест и да изберат най-добрия курс на
действие предвид рисковете и семейните цели.
Генетичното запечатване - модел на унаследя-ване, при който гените са запечатани,
или химически маркирани, по такъв начин, че единият член на двойката (на майката
или на бащата) се активира независимо от строежа.
Генотип - генетичният строеж на човека. Разграничава се от фенотип.
Геронтотрансцендентност - космическа и транс-цендентна перспектива, насочена напред
и навън, отвъд Аза.
Глаукома - болест, при която лошото отцеждане на течността води до увеличаване на
налягането в окото, увреждайки зрителния нерв.
Глиални клетки - клетки, които обслужват функцията на миелинацията.
Групи на връстниците - колективи, които генерират уникални ценности и стандарти за
поведение и социална структура на лидери и последователи.
Гукане - подобни на гласни шумове, с приятно „уу“ звучене, издавани от бебетата на
около 2-месечна възраст.
Двойна репрезентация - разглеждането на символен обект както като обект сам по себе
си, така и като символ.
Двуяйчни близнаци - най-често срещаният тип множествено раждане, възникващ от
освобождаването и оплождането на две яйцеклетки. Генетично, те не си приличат
повече от обикновените братя/сестри. Разграничават се от едноличните близнаци.
Дегенерация на макулата - замъгляване и в крайна сметка загуба на централно зрение
заради разрушаване на светочувствителните клетки в макулата, или централният регион
на ретината.
Дезоксирибонуклеинова киселина, или ДНК -дълги, двойно оплетени молекули, които
изграждат хромозомите.
Дезорганизирана/дезориентирана привързаност - качеството несигурна привързаност,
характеризиращо бебетата, които реагират по объркан, противоречив начин, когато
родителят се върне. Разграничава се от сигурна, избягваща и съпротивляваща се
(амбивалентна) привързаност.
Деменция - набор от разстройства, появяващи се почти изцяло в напреднала зряла
възраст, при
които много аспекти на мисленето и поведението са толкова влошени, че всекидневните
дейности са нарушени.
Детска амнезия - неспособността на повечето по-големи деца и възрастни да си
спомнят събития, които са се случили преди 3-годишна възраст.
Детска смъртност - индекс, използван по света за оценка на цялостното здраве на
децата на страната и се отнася до броя смъртни случаи през първата година от живота
на 1000 живи раждания.
Дефицит на асоциативната памет - трудности в създаването и извличането на връзките
между битовете информация.
Деца, които се грижат сами за себе си - деца, които са сами, докато родителите им
са на работа.
Дивергентно мислене - генерирането на много и необичайни възможности, когато
човекът е изправен пред задача или проблем. Свързано е с креативността.
Разграничава се от конвергент-но мислене.
Динамична оценка - подход, съответстващ на понятието на Виготски за зона на
близкото развитие, при който в тестиращата ситуация се въвежда целенасочено
обучение, за да се открие какво детето може да постигне със социална подкрепа.
Дистрибутивна справедливост - убеждения за начина, по който трябва справедливо да
се разделят материалните блага.
Дифузия на идентичността - статус на идентичността на хора, които нито изследват,
нито се ангажират с избрани от тях самите ценности и цели. Разграничава се от
постигане на идентичност, мораториум на идентичността и предрешаване на
идентичността.
Доброволна активна евтаназия - лекар или други хора действат директно по искане на
пациента, за да сложат край на страданието преди естествения завършек на живота.
Домакинство на разширеното семейство - домакинство, в което три или повече
поколения живеят заедно.
Доминантна хемисфера - мозъчното полукълбо, отговорно за умелото моторно действие.
Лявото е доминиращо при десноръките, при леворъ-ките може да е доминиращо дясното
или моторните и езиковите умения да са споделени между двете полукълба.
Доминантно-рецесивно унаследяване - модел на унаследяване, при който при
хетерозиготни условия се вижда влиянието само на един ген.
638
Дружеска любов - любов, базирана на топла, изпълнена с доверие привързаност и
грижов-ност. Разграничава се от страстна любов.
Дълговременна памет - в преработката на информацията частта от паметовата система,
която съдържа постоянната ни база от познания.
Еволюционна психология на развитието - нова област на изследвания, която се опитва
да разбере адаптивната стойност на характерните за вида познавателни, емоционални и
социални умения така, както се променят с възрастта.
Евтаназия - практиката на прекратяване на живота на човек, страдащ от неизлечима
болест.
Еднояйчни близнаци - близнаци, които се раждат, когато зиготата по време на ранните
етапи на деленето се разделя на два клъстъра от клетки. Те имат един и същ
генетичен строеж. Разграничават се от двуяйчните близнаци.
Езиков апарат - в теорията на Чомски биологич-но основана система, която позволява
на децата - без значение кой език чуват - да разбират и да говорят по ориентиран
към правила начин в момента, в който научат достатъчно думи.
Екзосистема - в теорията за екологичните системи е изградена от социалната среда,
която не съдържа развиващия се човек, но въпреки това влияе върху преживяванията в
непосредствената среда.
Експериментален период - между 11 и 16 години юношите мислят за кариерата си по по-
сложен начин, първоначално от гледна точка на интереси, а скоро - когато започнат
по-силно да осъзнават личностните и образователните изисквания за различните
професионални занятия - от гледна точка на способности и ценности.
Експериментален план - изследователски план, при който изследователят разпределя по
случаен начин участниците в две или повече експериментални условия. Позволява да се
правят заключения за причинно-следствени връзки.
Експресивен стил - стил, при който децата изричат повече местоимения и социални
формули.
Емоционална саморегулация - стратегиите, които използваме, за да приспособяваме
емоционалното си състояние до комфортно ниво на интензивност, така че да можем да
постигнем целите си.
Емпатия - способността да се разбира емоционалното състояние на другия и да се
чувства заедно с него или да се реагира емоционално по подобен начин.
Епигенеза - развитие, възникващо от непрекъснато течащи двупосочни размени между
наследствеността и всички нива на средата.
Епистемно познание - разсъждения върху това, как сме достигнали до фактите,
убежденията и идеите.
Естествено, или подготвено раждане - подход, създаден за намаляване на болката и
медикаментозните интервенции, и за превръщане на раждането в носещо удовлетворение
преживяване за родителите.
Етап - качествена промяна в мисленето, чувства-нето и поведението, която
характеризира специфичен период на развитието.
Етап на конкретните операции - третият етап по Пиаже, през който мисленето е
логично, гъвкаво и организирано по отношение на използването на конкретна
информация. Способността за абстрактно мислене обаче все още не присъства. Простира
се от 7-ата до 11-ата година.
Етническа идентичност - чувството за членство в етническа група и нагласите и
чувствата, свързани с него.
Етнография - метод, при който изследователят се опитва да разбере уникалните
ценности и социални процеси на култура или отделна социал-на група чрез включено
наблюдение. Изследователят живее в културната общност месеци или години, участвайки
във всички аспекти на всекидневния живот.
Етологична теория за привързаността - теория, формулирана от Боулби, който
разглежда емоционалната връзка на бебето с майката като еволюирала реакция,
подпомагаща оцеляването.
Етология - подход, занимаващ се с адаптивната стойност (за оцеляването) на
поведението и неговата еволюционна история.
Жизнен цикъл на семейството - последователност от фази, характеризиращи развитието
на повечето семейства по света.
Жизнеспособна възраст - моментът, от който фетусът за пръв път може да оцелее;
между 22-ата и 26-ата седмица.
Житейска структура - ключово понятие в теорията на Левинсън: фундаменталният план
на живота на човека, състоящ се от взаимоотношенията със значимите други: отделни
хора, групи и институции.
Забавяне във физическото развитие без органични причина - разстройство на растежа,
което е резултат от липсата на родителска любов, обикновено присъства към 18-
месечна възраст. Новородените демонстрират всички признаци на маразъм - телата им
изглеждат измършавели, а те са затворени и апатични.
639
Зависещ от опита мозъчен растеж - осъществява се през целия живот и се състои от
допълнителен растеж и усъвършенстване на мозъчните структури в резултат на
конкретни учебни преживявания, които силно варират между отделните хора и култури.
Зависимата променлива - променливата, за която експериментаторът очаква да е
повлияна от независимата променлива в експеримента. Разграничава се от независима
променлива.
Заплаха на стереотипите - страхът, че те преценяват на базата на отрицателен
стереотип, който може да задейства тревожност, пречеща на изпълнението.
Затлъстяване - повече от 20-процентно увеличение на средното телесно тегло въз
основа на възрастта, пола и физическия строеж на човека.
Затруднения в ученето - големи трудности в един или повече аспекти на ученето,
обикновено четене, в резултат на което постиженията на такива деца изостават
значително от очакваното на базата на техния IQ.
Заучена безпомощност - атрибуции, които приписват успеха на външни фактори,
например късмет, а неуспеха - на малки способности. Води до тревожна загуба на
контрол пред лицето на предизвикателни задачи. Разграничава се от ориентираните към
овладяване атрибуции.
Зигота - новооплодена клетка, формирана от съединяването на сперматозоид и
яйцеклетка при оплождането.
Зона на близкото (или потенциалното) развитие - в теорията на Виготски обхватът от
задачи, които детето все още не може да върши само, но може да прави с помощта на
по-умели партньори.
Игра на уж - игра, в която децата разиграват всекидневни и въображаеми дейности.
Идентичност срещу объркване на ролите - в
теорията на Ериксън психологическият конфликт на юношеството, който се разрешава
положително, когато юношата постигне идентичност след период на изследване и
вътрешно търсене.
Избиране на ниша - тип корелация между генетика и среда, при която хората активно
избират среда, допълваща тяхната наследственост.
Избягваща привързаност - качеството несигурна привързаност, характеризиращо
бебетата, които обикновено не са дистресирани от раздялата с родителя и го
избягват, когато се върне. Разграничава се от сигурна, съпротивляваща се и
дезорганизирана/дезориентирана привързаност.
Издръжливост - набор от три лични качества: контрол, отдаденост и
предизвикателство, които помагат на хората адаптивно да се справят със стреса,
намалявайки въздействието му върху болестта и смъртността.
Изследвания на родството - сравняват характеристиките на членовете на семейството.
Имитация - учене чрез копиране на поведението на друг човек. Нарича се и
моделиране, или учене чрез наблюдение.
Имплантация - прикрепването на бластоциста към лигавицата на матката 7 до 9 дни
след оплождането.
Имплицитна памет - паметта без съзнателно усилие.
Индивидуалистично общество - общество, в което хората мислят за себе си като за
отделни цялости и до голяма степен се интересуват само от личните си потребности.
Разграничава се от колективистично общество.
Индукция - тип дисциплиниране, при който ефектите от лошото поведение на детето за
другите му се съобщават.
Инструментална агресия - агресия, насочена към получаване на обект, привилегия или
пространство, без преднамереното желание да се навреди на друг човек. Разграничава
се от враждебна агресия.
Инструментални всекидневни дейности - задачи, нужни за осъществяване на
всекидневния живот, изискващи някаква познавателна компетентност, например
телефониране, пазаруване, приготвяне на храната, домакински грижи и плащане на
сметките.
Интегритет срещу отчаянието - последният психологически конфликт в теорията на
Ериксън, който включва приемането на собствения живот.
Интермодално възприятие - възприятие, което комбинира информацията от повече от
една мо-далност, или сензорна система.
Интимност срещу изолация - в теорията на Ериксън психологическият конфликт на
ранна-та зрялост, който се разрешава положително, когато младите хора в зряла
възраст се отказват от известна част от новооткритата си независимост и се
ангажират с интимен партньор.
Исторически влияния - влияния върху развитието през жизнения път, които са уникални
за определена историческа епоха и обясняват защо хората, родени по приблизително
едно и също
640
време (наречени кохорта) обикновено са сходни по начини, които ги отличават от
тези, родени по друго време.
Йерархичната класификация - организацията на обектите в класове и подкласове на
базата на сходства или различия.
Кардиналност - математическият принцип, че последното число в последователност сочи
количеството членове на множеството.
Катаракта - „перде“, мъгляви области в лещата на окото, които се увеличават от
средната към късната зряла възраст, водейки до замъглено зрение и (без хирургична
операция) евентуално слепота.
Класическо обуславяне - форма на учене, която включва асоцииране на неутрален
стимул със стимул, който води до рефлекторна реакция. След като нервната система на
човека направи връзката между двата стимула, неутралният стимул самостоятелно ще
предизвиква поведението.
Клики - групи от около пет до седем членове, които са добри приятели и в повечето
случаи си приличат по семеен произход, нагласи и ценности.
Климактериум - преход в средата на живота, при който фертилитетът залязва. Слага
край на репродуктивната способност на жените и намалява фертилитета на мъжете.
Клиничен метод, или изследването на случаи - метод, при който изследователят се
опитва да разбере уникалния човек, като комбинира данни от интервюта, наблюдения и
понякога тестови резултати.
Клинична смърт - кратък интервал, в който пулсът, кръвообращението, дишането и
мозъчно-то функциониране спират, но съживяването все още е възможно.
Клинично интервю - метод, който използва гъвкав, разговорен стил, за да се сондира
гледната точка на участника.
Когнитивната саморегулация - процес на непрекъснато наблюдаване на напредъка към
целта, проверяване на резултатите и пренасочване на неуспешните усилия.
Когнитивни карти - техните умствени репрезен-тации на познатите широкомащабни
пространства, например квартал или училище.
Когнитивно-афективна комплексност - съзнание за положителните и отрицателните
чувства и координирането им в сложна, организирана структура.
Колективистично общество - общество, в което хората дефинират себе си като част от
група и подчертават груповите цели пред индивидуал-
ните. Разграничава се от индивидуалистично общество.
Компетентност - придобиването на широки познания в дадена област - се подкрепя от
специализацията, започваща в избора на специалност в университета или професионално
занятие, тъй като за да овладее човек която и да е сложна област, са нужни дълги
години.
Конвенционално ниво - второто ниво на нравственото развитие според Колбърг, на
което нравственото разбиране се базира на съблюдаването на социалните правила, за
да се гарантират положителни човешки отношения и обществен ред.
Конвергентно мислене - мислене, което включва достигане до един-единствен правилен
отговор на проблема. Типът мислене, подчертавано в тестовете за интелигентност.
Разграничава се от дивергентното мислене.
Конструктивистка класна стая - класна стая, която се основава на педагогическата
философия, че учениците конструират собственото си познание. Често се основава на
теорията на Пиаже. Състои се от богато оборудвани центрове за учене, малки групи и
отделни деца, решаващи проблеми, които избират самостоятелно, и учител, който
насочва и подкрепя в отговор на потребностите на децата. Разграничава се от
традиционната и социално-конструкти-вистка класна стая.
Контекст - уникална комбинация от лични обстоятелства и специфична среда, която
може да доведе до различни пътища на промяна.
Концентрираните жилищни центрове - все по-популярно дългосрочно решение за
получаване на грижи, което предлага различни подкрепящи услуги, включително хранене
в обща трапезария, заедно с наглеждане на обитателите с физически и умствени
проблеми.
Корегулация - преходна форма на надзор, при която родителите упражняват общ
контрол, докато позволяват на децата да отговарят за непосредственото вземане на
решения.
Корелационен изследователски план - изследователски план, който събира информация
за хората, в повечето случаи в естествената житейска среда, без да променят
преживяванията им, и изследва взаимоотношенията между променливите. Не може да
определя причинно-следствени връзки.
Корелационен коефициент - цифра между +1 и -1, която описва силата и посоката на
взаимоотношението между две променливи. Числото показва силата на
взаимоотношението, а знакът (+ или -) се отнася до посоката му.
641
Корелация генетика-среда - идеята, че наследствеността влияе върху средата, в която
са изложени хората.
Кохортни ефекти - ефектите на историческите влияния върху изследователските
резултати: хората, родени в един и същи времеви период, са повлияни от определен
набор от исторически и културни условия.
Кристализирала интелигентност - уменията, които зависят от натрупаните познания и
опит, добрата преценка и овладяването на социалните конвенции.
Кръгова реакция - в теорията на Пиаже средство за изграждане на схеми, в които
новородените се опитват да повтарят случайно събитие, причинено от собствената им
моторна реакция.
Куашиоркор - болест, причинявана от небалан-сиран начин на хранене с недостатъчно
протеини; обикновено се развива след отбиването, между 1- и 3-годишна възраст.
Лануго - бели, мъхести косми, които покриват цялото тяло на ембриона и помагат на
верникса да прилепва към кожата.
Латерализация - специализация на функциите на двете полукълба на мозъчната кора.
Леко умствено изоставане - значително под средното интелектуално функциониране,
водещо до IQ между 55 и 70 пункта и проблеми с адаптив-ното поведение и уменията за
всекидневен живот.
Лична басня - убеждението на юношите, че са специални и уникални. Кара ги да
стигнат до заключението, че другите не биха могли да разберат техните мисли и
чувства и може да подпомага чувството на неуязвимост пред опасността.
Лонгитюдно изследване - изследователски план, в който участниците се проучват
многократно и се отбелязват промените с напредването на възрастта. Разграничава се
от срезово изследване.
Мазолесто тяло - голяма група от влакна, свързващи двете мозъчни полукълба.
Макросистема - в теорията за екологичните системи ценностите, обичаите, законите и
ресурсите на културата, които влияят върху преживяванията и взаимодействията във
вътрешните кръгове на средата.
Малки за термина бебета - тези, които са под очакваното тегло, отчитайки
продължителността на бременността.
Малък мозък - мозъчна структура, която подпомага равновесието и контрола на
телесните движения.
Маразъм - изтощение на тялото, причинено от липса на съществени хранителни
съставки. Той обикновено се появява през първата година, когато майката на бебето
също е недохранена, за да има достатъчно кърма, и изкуственото хранене е
неадекватно.
Мезосистема - в теорията за екологичните системи обхваща връзките между различните
типове непосредствена среда на човека.
Мейоза - процес на делене на клетката, чрез който гаметите се формират и в който
броят на хро-мозомите във всяка клетка е наполовина.
Менархе - първата менструация.
Менопауза - краят на менструацията и репродуктивния капацитет.
Метапознание - мислене за мисленето; осъзнаване на мисловните дейности.
Метод на нарушаване на очакването - метод, при който изследователите привикват
бебета към физическо събитие (излагат ги на събитието, докато погледът им се
отклони). След това определят дали бебетата възстановяват към (гледат по-дълго)
очакваното събитие (вариант на първото събитие, който следва физическите закони)
или към неочаквано събитие (вариант, който нарушава физическите закони).
Възстановяването към неочакваното събитие подсказва, че новороденото е „изненадано“
от отклонение от физическата реалност, както се вижда от засиленото внимание, и
следователно осъзнава този аспект на физическия свят.
Методи за пренатална диагностика - медицински процедури, които позволяват
идентификацията на проблеми с развитието преди раждането.
Миелинация - процес, чрез който нервните влакна се покриват с обвивка от мастна
тъкан, наречена миелин, която повишава ефикасността на преноса на съобщения.
Микросистема - в теорията за екологичните системи моделът на дейностите и моделите
на взаимодействие в непосредствената среда на човека.
Митоза - процес на делене на клетката, при който всяка нова клетка получава
абсолютно същото копие на първоначалните хромозоми.
Модел на двойния процес на справяне със загубата - модел, според който ефективното
справяне изисква от хората да се люшкат между справянето с емоционалните последици
от загубата и обръщане на внимание на житейските промени, които - когато се
овладеят успешно - имат възстановяващи или целителни ефекти.
Модел на доброто съчетаване - създаването на среда за отглеждането на детето, която
призна-
642
ва темперамента му, като същевременно насърчава по-адаптивно функциониране.
Модификация на поведението - процедури, които комбинират обуславянето и
моделирането, за да елиминират нежелателните и да увеличават желателните поведения.
Мозъчна смърт - необратимото спиране на дейността на главния и продълговатия мозък,
който контролира рефлексите.
Мозъчната пластичност - способността на други части на мозъка да поемат функциите
на увредените зони. Намалява с латерализирането на мозъчната кора.
Мораториум на идентичността - статус на идентичността на хора, които изследват, но
още не са се ангажирали с лично избрани ценности и цели. Разграничава се от
постигане на идентичност, предрешаване на идентичността и ди-фузия на
идентичността.
Мутация - внезапна промяна в сегмент на ДНК.
Мъдрост - форма на познание, която комбинира широта и дълбочина на практическото
познание; способност да се размишлява и да се прилага това познание по начин, който
прави живота по-поносим и струващ си да се живее; емоционална зрялост, включително
способност да се слуша, оценява и да се дават съвети; и алтруистич-но творчество -
принос към човечеството и обогатяване на живота на другите.
Надарени деца - деца с изключителни интелектуални способности. Включва висок IQ,
голяма креативност и специализиран талант.
Наказание - в оперантното обуславяне отстраняването на желан стимул или представяне
на неприятен, за да се намали появата на реакцията.
Насочвано участие - общи дейности на по-опи-тен експерт и по-неопитни участници без
да се конкретизират точните характеристики на общуването. По-широко понятие от
осигуряването на скеле.
Насочена към детето реч - форма на комуникация, изградена от кратки изречения с
повишен тон, преувеличена експресия, ясно произношение, отчетливи паузи между
сегментите на речта и повторение на новите думи в различен контекст, които
възрастните използват с децата.
Натуралистично наблюдение - метод, при който изследователят отива в естествената
среда, за да записва интересуващото го поведение. Разграничава се от
структурираното наблюдение.
Неангажиран стил на отглеждане на детето -стил на отглеждане на детето, който
комбинира слабо приемане с малък контрол и обща незаинтересованост за даване на
автономия. Разгра-
ничава се от авторитарен, авторитетен и угаждащ стил.
Неврофибриларни възли - кълба от оплетени нишки, които са продукт на колабирали
нервни структури.
Недостатъчно обобщение - твърде тясно прилагане на първите думи от прохождащите
деца, които учат езика.
Независимата променлива - в експеримента, променливата, за която експериментаторът
очаква да предизвиква промени в друга променлива и която изследователят манипулира
чрез случайно разпределение на участниците в експерименталните условия.
Разграничава се от зависима променлива.
Немощ - отслабено функциониране на различни органи и телесни системи, което много
сериозно пречи на всекидневната компетентност и оставя възрастния човек много
уязвим пред инфекции, екстремални високи и ниски температури или наранявания.
Ненормативните влияния - влияния върху развитието през жизнения път, които са
извънредни, защото се случват само на един човек или на няколко души и не следват
прогнозируема хронология.
Необратимо вегетативно състояние - мозъчната кора не регистрира електрическа
активност, но продълговатият мозък остава активен.
Необратимост - неспособността умствено да се премине през поредица от стъпки в
задачата и след това да се смени посоката, връщайки се в началната точка.
Непознатата ситуация - лабораторна процедура, включваща кратки раздели и събирания
с родителя, която оценява качеството на привъзра-ността.
Непостоянно развитие - становище, което разглежда развитието като процес, в който в
определени моменти се появяват нови и различни начини на разбиране и реагиране на
света. Разграничава се от непрекъснатото развитие.
Непрекъснато развитие - становище, което разглежда развитието като процес на
постепенно увеличаване на същия тип умения, които присъстват от самото начало.
Разграничава се от непостоянното развитие.
Непълна доминантност - модел на унаследява-не, при който се изразяват и двата
алела, водейки до комбинирана черта или такава, която е междинна между двете.
Несоциална активност - детето демонстрира неангажирано поведение на страничен
наблюдател и уединена игра.
643
Нововъзникваща грамотност - активните усилия на малките деца да конструират
грамотност чрез неформални преживявания.
Нормативен подход - подход, при който мерките за поведението се прилагат върху
голям брой от хора и се изчисляват свързаните с възрастта средни стойности, за да
представят типичното развитие.
Носител - хетерозиготен човек, който може да предаде рецесивен ген на своите деца.
Нравствени императиви - стандарти, които защитават правата и благополучието на
хората. Разграничават се от социални конвенции и въпроси на личен избор.
Обвързване с релативистичното мислене - вместо да се избира измежду противоположни
становища, опит да се формулира по-удовлетворя-ваща перспектива, която синтезира
противоречията.
Обозначаващ стил - речникът на малките деца се състои предимно от думи, които
наименуват обекти.
Обратимост - способността да мисли през серия от стъпки и след това умствено да
преобърне посоката, връщайки се в началната точка.
Обучение в обикновени паралелки - ученици със затруднения с ученето се разпределят
в нормални класове през част от учебния ден, за да се подготвят за участие в
обществото.
Общностите с полагане на грижи - жилищно устройство, което предлага цял спектър
възможности: от независими или концентрирани жилища до цялостни грижи в домове за
възрастни.
Оперантно обуславяне - форма на учене, при която спонтанното поведение се следва от
стимул, който променя вероятността поведението да се появи отново.
Оптимизация на афекта - способност да се максимизират положителните и да се
задушават отрицателните емоции.
Организация - в теорията на Пиаже вътрешното преподреждане и свързване на схемите,
така че да формират силно взаимосвързана когнитивна система. В преработката на
информацията па-метовата стратегия на групиране на свързани неща.
Организиране - в теорията на Пиаже вътрешното преподреждане и свързване на схемите,
така че да формират силно взаимосвързана когнитивна система. В преработка на
информацията па-метова стратегия на групиране на свързани неща.
Ориентирани към овладяването атрибуции -
атрибуции, в които успехът се приписва на го-
леми способности, а неуспехът - на недостатъчни усилия. Водят до висока самооценка
и готовност да се подхожда към предизвикателни задачи. Разграничават се от
заучената безпомощност.
Осигуряване на скеле - приспособяване на подкрепата, предлагана по време на
учебната сесия, така че да съответства на актуалното ниво на изпълнение на детето.
Основна метаболитна скорост (ОМС) - количеството енергия, която тялото използва при
пълна почивка.
Остеоартрит - форма на артрит, характеризираща се с дегенерация на хрущяла в края
на костите на често използваните стави. Води до подуване, вдървеност и загуба на
гъвкавост. Разграничава се от ревматоидния артрит.
Остеопороза - тежък вариант на свързаната с възрастта загуба на костно вещество.
Порестите кости лесно се чупят и когато е в крайна степен, води до превита поза,
влачеща се походка и гърбица.
Отлагане на задоволяването - изчакване на подходящото време и място, за ангажиране
в нещо изкушаващо.
Отложена имитация - способност да се помни и да се копира поведението на модели,
които не присъстват.
Отношенческата агресия - нанасяне на вреда на взаимоотношенията с връстниците на
другото дете чрез социално изключване, зловредни клюки или манипулиране на
приятелствата
Отхвърлени деца - деца, които са активно неха-ресвани и получават много отрицателни
гласове по мерки за самоотчет за приемане от връстниците. Разграничават се от
популярни, противоречиви и пренебрегвани деца.
Отхвърлени затворени деца - подгрупа отхвърлени деца, които са пасивни и социално
тромави. Разграничават се от отхвърлените агресивни деца.
Отхвърлените агресивни деца - подгрупа отхвърлени деца, които се ангажират в много
конфликти, враждебност и хиперактивно, невнимателно и импулсивно поведение.
Разграничават се от отхвърлените затворени деца.
Оценка на унаследяемостта - измерва степента, до която индивидуалните различия в
сложните черти в конкретна популация се дължат на генетични фактори.
Очакващ опита мозъчен растеж - бързо развиващата се организация на младия мозък,
която зависи от обикновените преживявания: възможности да се гледат и да се
докосват обекти, да се
644
чува езикът и други звуци, и да се изследва средата.
Пазители на рода - роля, приемана от членовете на средното поколение, особено
майките, които поемат отговорност за събиране на семейството за празници и
гарантирайки, че всички членове са в контакт едни с други.
Палиативни, или запазващи комфорта грижи -грижи, които облекчават болката и другите
симптоми (гадене, дихателни трудности, безсъние и депресия), а не удължаване на
живота.
Памет за предстоящи събития - спомнянето човек да се ангажира в планирани действия
в бъдеще.
Паметови стратегии - преднамерени умствени дейности, които подпомагат вероятността
за запаметяване.
Паметта за далечни събития - памет за събития, които са се случили отдавна.
Паралелна игра - детето играе близо до другите деца със сходни материали, но не се
опитва да влияе върху поведението им.
Пасивна евтаназия - при нея животоподдържа-ща терапия се прекратява или не се
прилага, позволявайки на пациента да умре естествено.
Педагогически самоизпълняващи се пророчества - идеята, че децата могат да приемат
положителните или отрицателните становища на учителите и да започнат да живеят
съобразно тях.
Перспектива на базисното познание - подход, според който бебетата се раждат с набор
от вродени познавателни системи, или базисни области на мислене. Всяко от тези
вродени разбирания позволява лесното схващане на нова, свързана информация и
следователно подкрепя ранно-то бързо развитие.
Перспектива на жизнения цикъл - балансирана перспектива, която приема, че
развитието е през целия живот, многомерно и многопосочно, силно пластично и
повлияно от множество взаимодействащи си сили.
Поведение от тип А - поведенчески модел, състоящ се от крайна съревнователност,
амбиция, нетърпение, враждебност и гневни изблици, както и чувство на притиснатост
във времето.
Повторение - умственото повтаряне на информацията.
Подкрепител - в оперантното обуславяне стимул, който увеличава появата на
поведението.
Подпомагаща технология - технически средства, които позволяват на хората с
нарушения да подобряват функционирането си.
Подход на цялостния език - подход към започване на обучението по четене, който е
успоре-
ден на естественото учене на езика от детето и дава цялостни и смислени материали
за четене. Разграничава се от фоническия подход.
Подходяща за развитието практика - набор от стандарти, създадени от Националната
асоциация за обучение на малки деца, конкретизиращи програмните характеристики,
които отговарят на потребностите на развитието и индивидуалните нужди на малките
деца на различна възраст, въз основа на актуалните изследвания и консенсуса на
експертите.
Полигенно унаследяване - модел на унаследя-ване, при който множество гени определят
дадена характеристика.
Полова идентификация - засиленото полово сте-реотипизиране на нагласите и
поведението, и движение към по-традиционна полова идентичност.
Полова идентичност - образ за себе си като относително мъжествен или женствен по
характеристики.
Полова константност - разбирането, че полът е биологично основан и остава един и
същ дори ако дрехите, прическата и игровите дейности се променят.
Полови хромозоми - 23-ата двойка хромозоми, която определя пола на човека. При
жените е наречена XX, а при мъжете - XY.
Полово типизиране - всяка асоциация на обекти, дейности, роли или черти с единия
или другия пол по начин, който се подчинява на културните стереотипи.
Популярни антисоциални деца - подгрупа популярни деца, до голяма степен изградена
от „твърди“ момчета, които са спортно умели, агресивни и лоши ученици.
Разграничават се от популярните социални деца.
Популярни деца - деца, които получават много положителни гласове по мерки за
самоотчет за приемане от връстниците. Разграничават се от отхвърлени, противоречиви
и пренебрегвани деца.
Популярни просоциални деца - подгрупа популярни деца, които комбинират академична и
со-циална интелигентност. Разграничават се от популярните антисоциални деца.
Поредност - способността да се подреждат нещата по количествено измерение, например
дължина или тегло.
Последователен експериментален план - изследователски план, при който се провеждат
няколко подобни срезови или лонгитюдни изследвания (наречени последователности) в
различни моменти.
645
Посредничество при развода - поредица от срещи между развеждащите се родители и
обучен професионалист, насочени към намаляване на семейния конфликт.
Постигане на идентичност - статус на идентичността на хора, които са изследвали и
са се ангажирали с лично избрани ценности, убеждения и цели.
Постконвенционално ниво - най-високото ниво на нравственото развитие според
Колбърг, на което хората дефинират морала от гледна точка на абстрактни принципи и
ценности, които са приложими към всички ситуации и общества.
Постоянство на обекта - разбирането, че обектите продължават да съществуват, когато
са извън зрителното поле.
Постформално мислене - познавателното развитие отвъд етапа на формалните операции
по Пиаже.
Прагматика - практическата, социалната страна на езика, която се занимава с начина
за ангажиране в ефективно и уместно общуване с другите.
Прагматично мислене - структурен напредък, в който логиката става средство за
разрешаване на проблеми от реалния свят.
Прегаряне - състояние, при което дълговременният стрес на работното място води до
психично изтощение, чувство на загуба на личен контрол и на намалени постижения.
Преглед на живота - процес на извикване, разсъждаване върху и преразглеждане на
минали преживявания, размишляване върху тяхното значение с цел постигане на по-
голямо разбиране на себе си.
Предварителна скръб - осъзнаване и признаване, че загубата е неизбежна, и
емоционално подготвяне за нея.
Предварителни медицински инструкции - писмено заявление за желаното медицинско
лечение, ако човекът се разболее нелечимо.
Предконвенционално ниво - първото ниво на нравственото развитие според Колбърг, на
което нравственото разбиране се основава на награди, наказания и властта на
авторитетните фигури.
Предменструален синдром (PMS) - поредица от соматични и психологически симптоми,
които се появяват обикновено 6 до 10 дни преди менструацията.
Предоперационален етап - вторият етап по Пиаже, през който се осъществява бърз
растеж на репрезентациите. Мисленето обаче все още не е логично. Простира се от 2-
до 7-годишна възраст.
Предрешаване на идентичността - статус на идентичността на хора, които не
изследват, а вместо това се ангажират с готови ценности и цели, избрани за тях от
авторитетни фигури. Разграничава се от постигане на идентичност, мораториум на
идентичността и дифузия на идентичността.
Преждевременно родени бебета - тези, които са родени няколко седмици или повече
преди термина.
Пренебрегвани деца - деца, които рядко се избират положително или отрицателно в
мерки за самоотчет за приемане от връстниците. Разграничават се от отхвърлени,
противоречиви и популярни деца.
Преобръщане на средната продължителност на живота - оцелелите членове на
етническите малцинства с нисък социоикономически статус живеят повече, отколкото
представителите на бялото мнозинство.
Преработка на информацията - подход, който разглежда човешкото съзнание като
система за манипулиране на символи, през която тече информацията и която (често
използва схеми, за да очертае точните стъпки, използвани от хората, за да решават
проблеми и сложни задачи. Разглежда познавателното развитие като непрекъснат
процес.
Пресбиакузис - старческо оглушаване.
Пресбиопия - старческо далекогледство, дължащо се на загуба на способността на
лещата да се приспособява към обекти на различни разстояния.
Привикване - постепенно намаляване на силата на реакцията заради многократно
повтаряща се стимулация.
Привързаност - силната, изпълнена с обич връзка, която имаме със специалните хора в
живота ни и която ни кара да изпитваме удоволствие, когато взаимодействаме с тях, и
да намираме утеха в тяхната близост във времена на стрес.
Приемане от връстниците - отнася се до степента, до която детето е разглеждано от
групата на връстниците, например съучениците, като достоен социален партньор.
Пробуждаща се зрялост - нова преходна фаза на развитието, простираща се от края на
второто десетилетие до средата на 20-те години, през която повечето хора са
напуснали юношеството, но все още не са приели отговорностите на възрастния. Те по-
скоро изследват алтернативите по-интензивно, отколкото са го правили като
тийнейджъри.
646
Програма „Начален старт“ за децата на туземците групи - канадска федерална
програма, която осигурява на местните жители, ескимоси-те и метисите под 6 години
предучилищно обучение, хранене и здравни услуги, насърчавайки участието на
родителите в планирането на програмата и ученето на децата.
Проект „Начален старт“ - американска федерална програма, която осигурява на бедните
деца година или две предучилищно обучение заедно с хранене и здравни услуги, и
насърчава родителите да участват в планирането на програмата и ученето на децата.
Проксимодистална тенденция - организиран модел на физически растеж и моторен
контрол, който напредва от центъра на тялото навън. Разграничава се от
цефалокаудална тенденция.
Пропозиционно мислене - способността на юношите да оценяват логиката на
пропозициите (вербални твърдения), без да се позовават на обстоятелства от реалния
свят.
Просоциално, или алтруистично, поведение -действията, които облагодетелстват друг
човек, без да се очаква никаква награда за това.
Противоречиви деца - деца, които получават много както положителни, така и
отрицателни гласове по мерки за самоотчет за приемане от връстниците. Разграничават
се от отхвърлени, популярни и пренебрегвани деца.
Психоаналитична перспектива - подход към развитието на личността, въведен от Фройд,
който приема, че хората преминават през поредица от етапи, на които се изправят
пред конфликти между биологичните нагони и социалните очаквания. Начинът, по който
тези конфликти се разрешават, детерминира психологическото приспособяване.
Психологически контрол - родителски поведения, които се натрапват и манипулират
вербалната експресия на децата, индивидуалността и привързаността към родителите.
Психосексуална теория - теорията на Фройд, която подчертава начина, по който
родителите управляват сексуалните и агресивните нагони на децата си през първите
няколко години, който според него е от критично значение за развитието на здравата
личност.
Психосоциална теория - теорията на Ериксън, която подчертава, че на всеки
фройдистки етап хората не само развиват уникална личност, но придобиват нагласи и
умения, които им помагат да станат активни, допринасящи членове на обществото.
Пубертет - биологични промени през юношеството, които водят до тяло с размерите на
това на възрастните, и сексуална зрялост.
Публични политики - закони правителствени програми, насочени към подобряване на
актуалните социални проблеми и условия.
Пълно включване - ученици със затруднения с ученето се разпределят в нормални
класове през цялото време.
Пъпна връв - дългата връв, която свързва прена-талния организъм с плацентата и
доставя хранителни съставки и отстранява остатъчните продукти.
Първични полови белези - включват репродуктивните органи (яйчниците, матката и
влагалището при жените; пениса, скротума и тестисите при мъжете).
Първично стареене (друг термин за биологично-то стареене) - генетично повлияни
нарушения, които засягат всички представители на нашия биологичен вид и се
осъществяват дори в контекста на цялостно добро здраве.
Работна, или кратковременна памет - частта от системата за преработка на
информацията, където „работим“ върху ограничено количество информация, активно
прилагайки умствени стратегии, така че информацията да се съхрани.
Развитийна когнитивна невронаука - област на изследване, която обединява учени от
различни дисциплини, включително психологията, биологията и медицината, за да
изучават взаимоотношението между промените в мозъка и когнитив-ната преработка и
поведенческите модели на развиващия се човек.
Разпознаване - тип памет, която включва дали стимулът е идентичен или подобен на
друг, вече преживян стимул.
Разпознаване на себе си - идентифицирането на себе си като физически уникално
същество.
Разработване - създаване на взаимоотношение, или общо значение, между два или
повече къса информация, които не са членове на една и съща категория.
Разстройство с дефицит на вниманието и хи-перактивност (ADHD) - разстройство в
детството, включващо невнимание, импулсивност и прекомерна моторна активност. Често
води до академични и социални проблеми.
Реалистичен период: към края на второто десетилетие и в началото на 20-те години
икономическата и практическата реалност на зрялата възраст е непосредствено пред
младия човек и той започва да стеснява възможностите за професионална реализация.
647
Ревматоиден артрит - форма на артрит, при която имунната система атакува тялото,
водейки до възпаление на свързващата тъкан, особено мембраните, които „смазват“
ставите, водейки до цялостна вдървеност, възпаление и болки. Тъканта в хрущяла
обикновено расте, увреждайки заобикалящите сухожилия, мускули и кости. Резултатът е
деформирани стави и често сериозна загуба на подвижност.
Резус несъвместимост - състояние, което възниква, когато резус кръвният протеин,
присъстващ в кръвта на фетуса, но не и на майката, е причина майката да натрупва
антитела. Ако те се върнат в кръвообращението на фетуса, разрешават червените
кръвни клетки, намалявайки снабдяването с кислород на органите и тъканите. Може да
се стигне до умствено изоставане, спонтанен аборт, увреждане на сърцето и смърт на
бебето.
Релативистично мислене - разглеждането на цялото познание като въплътено в рамката
на мисленето.
Релевантност на нравствеността за Аза - степента, до която нравствеността е
централна за Аз-концепцията.
Реминисценция - разказване на истории за хора и събития от тяхното минало и
споделяне на свързаните с тях мисли и чувства.
Рефлекс - вродена, автоматична реакция на определена форма на стимулация.
Реципрочно преподаване - подход към преподаването, основан на теорията на Виготски,
според който учител и двама до четирима ученици формират сътрудничеща си учебна
група и се редуват във воденето на диалози по съдържанието на пасаж от текста,
използвайки четири ког-нитивни стратегии: задаване на въпроси, обобщаване,
изясняване и прогнозиране. Създава зона на близкото развитие, в която се подобрява
разбирането на прочетеното.
Решаване на практически проблеми - изисква да се преценяват ситуациите от реалния
свят и да се анализира как най-добре да постигат цели, които са с голяма степен на
несигурност.
Самоосъзнати емоции - емоции, които включват нараняване или засилване на Аз-образа.
Примерите са срам, неловкост, вина, завист и гордост.
Самооценка - преценките, които правим за собствената си стойност и чувствата,
свързани с тях.
Самота - нещастието, възникващо от несъответствието между реалните и желаните
социални взаимоотношения.
Сандвичово поколение - хората на средна възраст, които трябва да се грижат за
няколко поколения над и под тях едновременно.
Свиване на морбидността - скъсяване на средния период на намалена жизненост преди
смъртта.
Свободни радикали - естествено появяващи се, силно реактивни химикали, които се
образуват в присъствието на кислород.
Свръхобобщение - прилагане на думата към по-широк сбор от обекти и събития,
отколкото е уместно.
Свръхрегуларизация - приложение на граматически правила към думи, които са
изключения.
Седалищно раждане - раждане, при което краката на бебето излизат първи.
Селективна оптимизация с компенсация - набор от стратегии, които позволяват на
възрастните да поддържат високи нива на функциониране. Те избират лично ценени
дейности като начин за оптимизиране на възвращаемостта от намалената им енергия, и
избират нови начини да компенсират загубите.
Семейства на пропуснатото поколение - семейна структура, при която децата живеят с
прародителите си, но отделно от родителите.
Сензомоторен етап - първият етап по Пиаже, през който новородените и прохождащите
деца „мислят“ с очите, ушите, ръцете и другите си сензо-моторни органи. Обхваща
първите две години от живота.
Сетивния регистър - частта от системата за преработка на информацията, където
гледките и звуците са представени директно и се съхраняват за кратко.
Сигурна привързаност - качество на привързаността, характеризиращо бебетата, които
са дис-тресирани от раздялата с родителя и лесно се утешават от него, когато се
върне. Разграничава се от избягваща, съпротивляваща се и
дез-организирана/дезориентирана привързаност.
Синапсно съкращаване - загуба на свързващи влакна от рядко стимулираните неврони,
което ги връща в недиференцирано състояние, така че да могат да подкрепят
развитието на бъдещи умения.
Синдром на внезапната детска смърт (СВДС)
- неочаквана смърт, обикновено нощем, на бебе под едногодишна възраст, която остава
необяснена след цялостно изследване.
Скала на Апгар - скала, използвана за оценка на физическото състояние на
новороденото незабавно след раждането.
648
Скръб - силен физически и психичен дистрес заради смъртта на любим човек.
Случайно разпределение - непредубедена процедура за разпределяне на участниците в
експериментални групи, например теглене на числа от шапка или хвърляне на монета.
Увеличава вероятността характеристиките на участниците да са равномерно
разпределени във всички условия на експеримента.
Смесено, или реконструирано семейство - сложен набор от нови взаимоотношения след
развод на родителите.
Смърт - човекът преминава границата на възмож-но съживяване и необратимо умира.
Социален ескорт - модел на свързани с възрастта промени в социалните мрежи, който
разглежда човека в клъстър от взаимоотношения, движещи се през живота. Близките
връзки са най-вътрешният кръг, не толкова близките са външният. С възрастта хората
сменят местата си в ескорта, нови връзки се добавят, а някои се губят изцяло.
Социален часовник - възрастовите очаквания за основните събития през живота,
например започване на първата работа, женитба, раждане на първото дете, купуване на
дом и пенсиониране.
Социална усмивка - усмивката, предизвиквана от човешкото лице като стимул. За пръв
път се появява между 6-ата и 10-ата седмица.
Социални конвенции - обичаи, извлечени единствено чрез консенсус, например маниери
на масата. Разграничават се от нравствени императиви и въпроси на личен избор.
Социални сравнения - преценките за собствения външен вид, способности и поведение
спрямо тези на другите.
Социално позоваване - разчитане на емоционалната реакция на човек, на когото се
вярва, за да се вземе решение как да се реагира в несигурна ситуация.
Социално-конструктивистка класна стая -
класна стая, основана на теорията на Виготски, в която децата участват в широк
спектър от предизвикателни дейности с учителите и връстниците, с които съвместно
конструират разбиране. Докато придобиват познания и стратегии чрез съвместната
работа, децата стават компетентни, допринасящи членове на класа си и напредват в
познавателното и социалното си развитие.
Социодраматична игра - играта на уж с другите, която се разгръща от 2.5 години и
бързо се увеличава до 4- или 5-годишна възраст.
Социоикономически статус (СИС) - мярка за социалната позиция и икономическото
благополучие на отделен човек или семейство, която комбинира три свързани, но не
напълно припокриващи се променливи: (1) години образование и (2) престиж и умения,
изисквани от собственото професионално занятие, като и двете мерят социалния
статус, и (3) доход, който измерва икономическия статус.
Социокултурна теория - теорията на Виготски, според която децата придобиват начини
на мислене и поведение, изглаждащи културата на общността, чрез сътрудничещите
диалози с по-зна-ещи членове на обществото.
Спектър на реакцията - уникалната, генетично детерминирана реакция на средата на
всеки човек.
Спермархе - първата еякулация.
Спор за природата и възпитанието - несъгласия между теоретиците дали генетичните
фактори или тези на средата са най-важните детерминанти на развитието и
поведението.
Средна продължителност на живота - броят години, които човек, роден в определена
година, може да очаква да живее, започвайки от определена възраст.
Срезово изследване - изследователски план, при който групи от хора, различаващи се
по възраст, се изучават в един и същ момент от времето. Разграничава се от
лонгитюдно изследване.
Становище за загуба на информацията - приема, че хората в по-напреднала възраст
преживяват по-голяма загуба на информация, докато тя се движи през когнитивната
система и затова цялата система трябва да се забави, за да инспектира и да
интерпретира информацията.
Становище за нервната мрежа - становище, което приписва свързаното с възрастта
забавяне на когнитивната преработка на пробиви в нервните мрежи, тъй като невроните
умират. Мозъкът си формира „байпаси“ около пробивите, но те не са толкова
ефективни. Разграничава се от становището за загуба на информацията.
Стилове на отглеждане на децата - комбинации от родителски поведения, които се
появяват в широк спектър от ситуации и създават дълготраен климат на възпитание на
детето.
Страстна любов - любов, основана на силно сексуално привличане. Разграничава се от
дружеската любов.
Структурирано интервю - метод, при който на всеки участник се задава един и същ
набор от въпроси по един и същ начин.
649
Структурирано наблюдение - метод, при който се създава лабораторна ситуация,
предизвикваща интересуващото изследователя поведение, така че всеки участник да има
равни възможности да демонстрира реакцията.
Стъклен таван - невидима бариера пред напредъка по корпоративната стълбица.
Субкултура — група от хора, които имат убеждения и обичаи, различаващи се от тези
на голямата култура.
Схема - в теорията на Пиаже специфична структура, или организиран начин за
осмисляне на опита, която се променя с възрастта.
Сценарии - общи описания на това какво и кога става в дадена ситуация. Основно
средство, чрез което децата организират и интерпретират всекидневните си
преживявания.
Сценарий на зависимост-подкрепа - типичен модел на взаимодействие, при който
зависимите поведения на възрастния получават незабавно внимание и по този начин се
подкрепят. Разграничава се от сценария на независимост-иг-нориране.
Сценарий на независимост-игнориране - типичен модел на взаимодействие, при който
независимите поведения на възрастните предимно се игнорират и по този начин водят
до по-рядката им поява. Разграничава се от сценария на зависимост-подкрепа.
Съвместни родителски права - уреждане на отношенията с детето след развод, при
което съдът дава на всеки родител еднакви права във важните решения за отглеждането
на детето.
Съвместно внимание - състояние, при което детето и грижещият се за него гледат един
и същ обект или събитие, и възрастният коментира гласно какво вижда детето.
Подкрепя развитието на езика.
Съжителството - начин на живот на неженени двойки, които имат сексуално-интимна
връзка и живеят заедно.
Сън без бързи движения на очите (NREM) -същински сън, при който тялото е почти
неподвижно, а пулсът, дишането и мозъчната активност са забавени и равномерни.
Сън с бързи движения на очите (REM) - „непостоянен“ сън, при който мозъчната
активност е подобна на тази при будно състояние, очите се движат под клепачите,
сърдечната честота, кръвното налягане и дишането са неравни и се наблюдават леки
мускулни движения. Разграничава се от сън без бързи очни движения.
Съпротивляваща се (амбивалентна) привързаност - качеството несигурна привързаност,
ха-
рактеризиращо бебетата, които остават близки до родителя преди напускането му и
демонстрират гневно, съпротивляващо се поведение, когато той се върне. Разграничава
се от сигурни, избягваща и дезорганизирана/дезориентирана привързаност.
Сътрудничеща игра - по-напреднал тип взаимодействие, при който децата се ориентират
към цел, например разиграване на въображаема тема.
Съчувствие - чувствата на загриженост или тъга за нещастието на другия.
Таймаут - форма на леко наказание, при която децата са отстранени от
непосредствената среда, например пращани са в стаята си, докато са готови да се
държат добре.
Тайфа - по-голяма, по-хлабаво организирана група формираща се от няколко клики с
подобни ценности.
Талант - изключително изпълнение в конкретна област.
Тежка загуба (bereavement) - загубата на любим човек заради смъртта му.
Телеграфна реч - фрази от по две думи на прохождащите деца, които като телеграма
изпускат по-малките и не толкова важни думи.
Телесен Аз-образ - концепция за и нагласа към собствения външен вид.
Темперамент - рано появяващи се, стабилни индивидуални различия в реактивността и
саморегулацията. Реактивността се отнася до бързината и интензивността на
емоционалната възбуда, вниманието и моторната активност. Саморегулацията се отнася
до стратегиите, които модифицират реактивността.
Теория - подреден, интегриран набор от твърдения, които описват, обясняват и
прогнозират поведението.
Теория за активността - теория, която приема, че социалните бариери пред
ангажирането, а не желанията на възрастните хора предизвикват спад на
взаимодействията.
Теория за дезангажирането - социална теория за стареенето, която приема, че спадът
в соци-алното взаимодействие в късната зряла възраст се дължи на взаимно отдръпване
между възрастните и обществото в очакване на смъртта. Разграничава се от теорията
за активността.
Теория за динамичните системи за моторното развитие - в моторното развитие
комбинации от усвоени вече способности, които водят до по-напреднали начини за
изследване и контролиране на средата. Всяко ново умение е съвместен продукт на
развитието на централната нерв-
650
на система, двигателните възможности на тялото, поддържащите фактори в средата за
умението и целта, която си е поставило детето.
Теория за диференциацията - становището, че перцептивното развитие включва
идентификацията на все по-фини, неизменни характеристики на средата.
Теория за екологичните системи - подход на Бронфенбренер, който разглежда човека
като развиващ се в комплексна система от взаимоотношения, повлияни от множество
нива на заобикалящата среда: от непосредствената среда на семейството и училището
до ценностите и програмите на широката култура.
Теория за когнитивното развитие - подход, въведен от Пиаже, който разглежда децата
като ак-тивно конструиращи познание, докато манипулират и изследват своя свят, и
приема, че познавателното развитие се осъществява на етапи.
Теория за половите схеми - подход в перспективата на преработка на информацията към
половото типизиране, който комбинира характеристики на теорията за социалното учене
и когни-тивната теория за развитието, за да обясни как натискът от средата и
когнициите на децата действат заедно, за да оформят полово-ролевото развитие.
Теория за приемствеността - теория, която приема, че вместо да поддържат определено
ниво на активност, повечето хора в напреднала възраст се стремят да поддържат лична
система, която подпомага удовлетворението от живота като гарантира последователност
между миналото и очакваното бъдеще.
Теория за родителския императив - теория, която твърди, че традиционните полови
роли се поддържат през активните години на родител-ството, за да се гарантира
оцеляването на децата. След като децата достигнат зряла възраст, родителите са
свободни да изразяват страната на „другия пол“ в личността си.
Теория за социалното учене - подход, който подчертава ролята на моделирането,
известно и като учене чрез имитация или учене чрез наблюдение, в развитието на
развитието.
Теория за социоемоционалната селективност - теория, която приема, че социалното
взаимодействие разширява процесите на подбор, текли през целия живот.
Теорията за кръстосаната връзка за стареенето - теория за биологичното стареене,
приемаща, че формирането на връзки между обикновено отделни протеинови влакна кара
свързващата тъкан на тялото да става по-малко еластична
в течение на времето, водейки до множество отрицателни физически последици.
Тератоген - всеки агент от средата, който предизвиква вреда през пренаталния
период.
Терминален упадък - видимото ускоряване на упадъка в когнитивното функциониране
преди смъртта.
Тиреоидостимулиращ хормон (ТСХ) - хормон на хипофизата, който стимулира щитовидната
жлеза да освобождава тироксин, нужен за развитието на мозъка и растежа на тялото.
Традиционна класна стая - класна стая, основана на педагогическата философия, че
учителят е единственият авторитет за познанието, правилата и вземането на решения.
Учениците са относително пасивни - те слушат, отговарят, когато са посочени, и
извършват зададени от учителя задачи. Напредъкът им се оценява според степента, до
която поддържат темпото съобраз-но единен набор от стандарти за класа. Разграничава
се от конструктивистка и социално-конструктивистка класна стая.
Транзитивно заключение - способността да се правят поредици - умствено да се
подреждат нещата по количествено измерение.
Траур - културно определената експресия на мислите и чувствата на скърбящия по
смъртта на любим човек.
Тревожност от непознати - изразяването на страх от бебето в отговор на непознати
възрастни. Появява се при много бебета след 6-ме-сечна възраст.
Тревожност от раздялата - дистресираната реакция на бебето при напускане на
възрастния, който се грижи за него.
Тревожност от смъртта - страх и опасения от смъртта.
Триместър - три равни периоди в пренаталното развитие, всеки от които продължава по
три месеца.
Триъгълната теория за любовта - теория на Робърт Стърнбърг, идентифицираща три
компонента: интимност, страст и обвързване, които променят акцента си с развитието
на романтич-ното взаимоотношение.
Угаждащ стил на отглеждане на детето - стил на отглеждане на детето, който е
приемащ, но свръхугаждащ или невнимателни, родителите почти не се ангажират в
контрол на детското поведение и са снизходителни, а не уместни в даването на
автономия. Разграничава се от авторитарен, авторитетен и неангажиран стил.
Умствени репрезентации - вътрешни изображения на информацията, които умът може да
ма-
651
нипулира. Най-силните умствени репрезентации са представите и понятията.
Умствени стратегии - в преработката на информацията процедури, които действат върху
и трансформират информацията, увеличавайки вероятността, че ще запаметим
информацията, ще я използваме ефикасно и ще мислим гъвкаво, адаптирайки
информацията към променящите се обстоятелства.
Упълномощаване на представител за здравни решения - оторизиране на друг човек да
взема свързани със здравето решения от името на упълномощителя.
Условен стимул - в класическото обуславяне неутрален стимул, който чрез съчетаване
с безусловен стимул води до нова реакция.
Условна реакция - в класическото обуславяне нова реакция, предизвикана от условен
стимул, която наподобява безусловната, или рефлекторната реакция.
Успешно остаряване - остаряване, при което напредъкът се максимизира, а загубите се
минимизират.
Фантазен период - в ранното и средното детство децата получават представа за
възможностите за професионална кариера, като си фантазират за нея.
Феминизиране на бедността - тенденция, при която жените, издържащи себе си или
семействата си, са станали мнозинството от населението в зряла възраст, което живее
в бедност независимо от възрастта или етническата група.
Фенотип - физическите и поведенческите характеристики на човека, които са
определени както от генетичните фактори, така и от влиянията на средата.
Разграничава се от генотип.
Фетален алкохолен синдром - набор от дефекти, които възникват, когато жената
консумира големи количества алкохол през по-голямата част или през цялата
бременност. Включва умствено изоставане, влошена моторна координация, внимание,
памет и език, свръхактивност, бавен физически растеж и лицеви аномалии.
Фетални алкохолни ефекти - състояние на деца, които демонстрират някои, но не
всички дефекти на феталния алкохолен синдром. Обикновено майките им са пили алкохол
в по-малки количества през бременността, отколкото майките на деца с фетален
алкохолен синдром.
Фетални монитори - електронни инструменти, които следят пулса на бебето по време на
раждането.
Феталният период - от деветата седмица до края на бременността; най-дългият в
пренаталното развитие.
Фетус - пренаталният организъм от началото на третия месец до края на бременността,
през който период се осъществява завършването на телесните структури и изключително
бурен растеж.
Физическа агресия - нанасяне на вреда на другите чрез физическо нараняване -
блъскане, удряне, ритане или мушкане на другите, или разрушаване на чуждата
собственост.
Флуидна интелигентност - зависи в по-голяма степен от основните умения за
преработка на информацията: способностите да се идентифицират взаимоотношенията
между зрителни стимули, скоростта на анализиране на информацията и капацитета на
работната памет.
Фобия - силен, неуправляем страх.
Фонически подход - подход към започване на обучението по четене, който подчертава
опростени материали за четене и обучение по основните правила за трансформиране на
писмените символи в звукове. Разграничава се от подхода на цялостния език.
Фонологично съзнание - способност да се разсъждава върху и да се манипулира
звуковата структура на говоримия език, както се вижда от чувствителността към
промените в звуковете в думите и към неправилното произношение.
Функционална възраст - или действителната компетентност или изпълнение на действия
на човека в напреднала възраст. Разграничава се от хронологичната възраст.
Хетерогизотен - имащ два различни гена на едно и също място на двойка хромозоми.
Разграничава се от хомозиготен.
Хипофизна жлеза - жлеза, разположена в основата на мозъка, която освобождава
хормони, предизвикващи растежа.
Хомозиготен - имащ два идентични гена на едно и също място на двойка хромозоми.
Разграничава се от хетерозиготен.
Хорион - външната мембрана, която формира за-щитна обвивка около пренаталния
организъм. Изгражда малки, подобни на косъмчета villi, или кръвоносни съдове, от
които започва да се формира плацентата.
Хормон на растежа - хормон на хипофизната жлеза, който от раждането нататък е
необходим за развитието на всички телесни тъкани с изключение на централната нервна
система и гениталиите.
Хормонална терапия - малки дневни дози ест-роген, които имат за цел да намалят
дискомфор-та от менопаузата и да предпазят жените от други нарушения заради
загубата на естроген, на-
652
пример намаляване на костната плътност. Има два типа: само естроген за жени, които
са претърпели хистеректомия (хирургическо отстраняване на матката) и естроген плюс
прогесте-рон за останалите.
Хоспис - всеобхватна програма от подкрепящи услуги за терминално болните хора и
техните семейства, която цели да осигури грижовна общност, чувствителна към
потребностите на умиращия човек, така че пациентите и членовете на техните
семейства да могат да се подготвят за смъртта по начини, които ги удовлетворяват.
Хромозоми - подобни на пръчици структури, които съхраняват и предават генетичната
информация.
Хроносистема - в теорията за екологичните системи времевите промени в различните
типове среда, които създават нови условия, влияещи върху развитието. Тези промени
могат да се наложат външно или да възникват в организма, тъй като хората избират,
променят и създават много от преживяванията и типовете си среда.
Х-свързаното унаследяване - модел на унаследяване, при който рецесивният ген се
носи от X хромозомата. Мъжете е по-вероятно да бъдат засегнати.
Цезарово сечение - хирургическо раждане; лекарят прави разрез в корема на майката и
изважда бебето от матката.
Централна изпълнителна памет - специална част от работната памет, която насочва
потока на информацията.
Центрирани върху децата програми - програми за деца в предучилищна възраст, в които
учителите осигуряват широко разнообразие от дейности, от които децата избират, и
голяма част от ученето се осъществява чрез играта. Разграничават се от академичните
програми.
Центрирано върху емоцията справяне - стратегия за управляване на емоциите, при
която човекът контролира дистреса вътрешно и лич-
но, когато не може да се направи почти нищо по отношение на резултата. Разграничава
се от центрираното върху проблема справяне.
Центрирано върху проблема справяне - стратегия за управляване на емоциите, при
която детето оценява ситуацията като променяема, идентифицира трудността и решава
какво да прави по отношение на нея. Разграничава се от центрирано върху емоциите
справяне.
Центрираност - тенденцията към фокусиране върху един аспект на ситуацията и
пренебрегване на другите важни характеристики.
Цереброваскуларна деменция - резултат от поредица от мозъчни инсулти, които оставят
зони с мъртви мозъчни клетки и предизвикват постъпателна дегенерация на умствените
способности, като всяка стъпка се осъществява веднага след инсулта.
Цефалокаудална тенденция - организиран модел на физически растеж и моторен контрол,
който напредва „от главата към опашката“. Разграничава се от проксимодистална
тенденция.
Човешкото развитие - област на изследване, посветена на разбирането на
постоянството и промяната през жизнения цикъл.
Чувствителен период - време, което е оптимал-но за появата на определени
способности и в което човек особено силно откликва на влиянията от средата.
Чувствителни грижи - бързо последователно и подходящо реагиране на бебетата и
нежното и внимателно гушкане.
Юношество - преходът между детството и зрялата възраст. Започва с пубертета и
включва приемане на собственото физически израснало тяло, придобиване на начин на
мислене, характерен за възрастните, постигане на емоционална и икономическа
независимост, развитие на по-зре-ли начини за изграждане на отношения с връстниците
от двата пола и конструиране на идентичност.
A
Accutane • 94, 119
Advanced Cognitive Training for Independent and Vital Elderly • 566 ApoE4 протеин •
554, 555, 569
B
Bayley Scales of Infant Development • 163 Bayley-III • 163, 164
D
Diethyl-stilbestrol • 94
E
Early Head Start • 167 Elderhostel • 566, 567, 571
I
IQ • 72, 163, 164, 167, 173, 174, 229, 230, 233, 255, 274, 290, 291, 293, 303, 309,
493, 639, 641
P
Programme for International Student Assessment • 305
R
Routes to Learning • 566
S
Seattle Longitudinal Study • 492
T
Thalidomide • 94
The Adult Development and Enrichment Project • 566 The Home Observation for
Measurement of the Environment • 164, 229
V
Villi • 70, 92, 118, 652
X
XYY синдром • 68
A
Автобиографична памет • 173, 570 Автозоми • 64 Автоимунна реакция • 550
Автономия • 30, 37, 177, 181, 186, 194, 242, 262, 263,
269, 351, 369, 380, 392, 395, 448, 460, 498, 508, 511, 529, 532, 558, 580, 587, 603
Автономия срещу срам и вина • 177 Авторитарен стил на отглеждане на детето • 263
Авторитарно възпитание • 263 Авторитетен стил на отглеждане на детето • 263, 314,
325, 328, 331, 506 Агонална фаза • 609
Адаптация • 51, 103, 150, 445, 509, 544, 584, 590, 591
Аз-ефективност • 38, 288, 317, 468, 500, 512, 526, 541, 556, 612 Аз-концепция •
10,11, 12, 15, 195, 241, 243, 245, 267,
270, 311, 317, 336, 339, 391, 396, 404, 407, 504, 510, 529, 572, 575, 601, 635, 647
Академични постижения • 51, 306, 314, 321, 341, 370 Академични програми • 329, 340,
635 Акомодация • 150, 156, 175, 215, 478, 500, 532, 635 Активна корелация • 84
Активна продължителност на живота • 571, 635 Алел • 64, 65, 88
Алкохол • 97, 102, 119, 121, 333, 350, 360, 422, 440, 487, 555 Алкохолици • 422
Алтруистично поведение • 268, 270
Американска асоциация на пенсионерите • 81
Американска психологическа асоциация • 57
Амилоидни плаки • 553, 569, 571
Амнион • 90, 118, 121
Амниотична течност • 91, 93, 116, 118, 121
Амниоцентеза • 69-70
Аналгетици • 106, 428
Аналитична интелигентност • 291-292
Анацефалия • 99
Ангажираност • 264
Ангина пекторис • 501
Ангиопластика • 486
Андрогени • 117, 254, 257, 279, 343, 355
Андрогиния • 260, 270, 508, 514
Андрюс, Е. П. • 81
Анестетици • 106
Анимистично мислене • 240
Аноксия • 105-107, 120-121
Анорексия нервоза • 351, 376, 378
Анормален плач • 115
Аритмия • 486-487, 501
Артрит • 277, 412, 418, 534, 543, 550, 552, 558, 565, 569, 571, 579, 583 Асимилация
• 150, 156, 172, 175
ИНДЕКС
654
Асоциативна игра • 270 Асоциативна памет • 534, 560 Астма • 67, 75, 96, 122, 149,
204, 226, 276, 280, 307, 550
Атрибутивно превъзпитание • 315 Атрибуции • 315-316, 336, 338, 340, 370 Аутизъм •
203, 208, 225, 226 Ачли, Р. • 583
Б
Бавно загряващо дете • 200
Базисни емоции • 176, 178, 181, 198, 200, 244
Базисно доверие срещу недоверие • 176, 198, 200
Бандура, А. • 38-39
Бат мицва • 348
Бащина депресия • 180
Бедност • 32, 62, 75-81, 87, 109-110, 119-120, 166-
167, 180, 207, 209, 230, 237, 264, 274, 294, 297,
328, 333, 335, 338, 354, 357, 360, 369, 400, 417,
422, 453, 457-458, 472, 484, 509-510, 517, 519,
521, 530-531, 536, 546-547, 551, 568, 586, 590 Бездетност • 72, 456, 458, 463, 472,
506, 592, 604 Безопасна база • 179 Безусловен стимул • 133-134, 146, 148 Безусловна
реакция • 133-134, 148 Бикултурна идентичност • 385, 404, 406 Билингвизъм • 299
Бине, А. • 35, 59, 101, 290, 309, 477 Бинокулярни насоки • 140 Биологично стареене
• 411, 441, 485, 566 Биопсия на трофобласта • 69-70 Бисексуалност • 22, 341, 351-
352, 355-357, 376, 385, 400, 425
Бихейвиоризъм • 25, 37-38, 46-47, 61
Болест на Ащхаймер • 481, 538, 552-556, 569-571
Болест на Тай-Закс • 68
Болести, предавани по полов път • 341, 357, 426
Боричкане • 279, 307, 310, 339
Боулби, Дж. • 42-43, 188-189, 193, 450, 639
Брачни роли • 454
Бронфенбренер, У. • 44-45, 73-74
Булимия нервоза • 351-352, 361, 376, 378
Бърборене • 42, 169, 175, 201
Бързо организиране • 233, 240
В
Вдовство • 572, 589-591, 596, 604 Вейлънт, Дж. • 442, 444-447, 467, 471, 504, 506,
509, 528-529, 600 Вербална агресия • 253-254, 270 Верникс казеоза • 93 Взаимно
изключващ се уклон • 234 Взаимозависим Аз • 79
Виготски, Л. С. • 25, 43-44, 46-47, 60, 149, 161-163, 173, 203, 212, 219-222, 236,
238, 282, 296, 301, 432
Вийф, Г. Л. • 409, 430—431, 440, 572, 574, 602
Виктимизация на връстниците • 324, 338, 396, 427 Вина • 37, 176-177, 181, 202, 241-
242, 249, 267, 270, 316, 336, 339, 356, 391, 420, 457, 577, 620, 626-627, 631
Вирус на човешкия имунодефицит (ХИВ) • 99, 119, 131,357
Включено наблюдение • 48, 638 Вкус • 116, 121, 139, 144, 275, 414, 541, 542
Внимание • 149, 157-158, 163, 169, 175, 179, 203, 213, 222, 273, 284, 291, 476, 495
Волеви контрол • 183-184, 200, 301 Волеизявление • 622, 623
Волеизявление за отказ от изкуствено поддържане на живота • 621-622 Враждебна
агресия • 268, 270 Враждебност • 268, 285, 324, 329, 356, 402, 426, 457, 476, 485-
488, 501, 523 Всекидневни дейности • 223, 282, 326, 389, 490, 495, 552, 559, 568,
571, 578, 583, 617 Вторична кръгова реакция • 151-152 Вторични полови белези • 375,
378 Вторични приятели • 594, 604 Вторично стареене • 549-550 Възможни Азове • 504,
510-511, 515, 529, 531, 532, 576, 602 Възприятие за време • 572, 584 Възприятие за
дълбочина • 140-141 Възприятие за модели и лица • 141 Възпроизвеждане • 158, 175,
201-202, 219, 223,238, 272, 284, 287, 362, 496, 560-562 Възрастови влияния • 61
Възстановяване • 136
Възстановяване • 94, 108, 112, 117, 120, 135, 146, 148, 153, 164, 167, 412, 420,
427, 439, 540, 626, 627 Възстановяване за нов стимул • 135 Въображаема аудитория •
367, 378 Въпроси на личен избор • 252, 270 Вътрешен работен модел • 192, 199-200,
397, 450 Вътрешна реч • 203, 219-222, 240
Г
Гамети • 63-64, 67, 71, 86-88 Гарднър, X. • 292-293, 296, 305, 309 Гейове • 341,
356
Ген • 64-65, 67, 69, 86, 88, 205, 481, 485, 487, 538, 554, 569
Генеративност • 37,443-444, 504-506, 510, 528, 531, 573
Генеративност срещу стагнация • 504-505, 528, 531
Генетично запечатване • 66, 88
Генетично консултиране • 62, 69, 72, 88
Генна терапия • 69
Генно инженерство • 69
Генотип • 62, 65, 67, 88
Геронтотрансцендентност по Джоан Ериксън • 574, 602, 605 Гесъл, А. • 34-35, 59
Гибсън, Е. • 140, 144-145
655
Гилигън, K. • 389, 404, 424 Глаукома • 478, 500, 503 Глиални клетки • 124, 148, 553
Гняв • 52-53, 73, 100, 117, 178, 244-245, 262, 316, 321, 328, 333, 371, 373, 464,
476, 487-488, 573, 588, 613, 618
Големите пет личностни черти • 514-515, 529, 531, 602
Горещи вълни • 480-481, 483 Градове • 62, 77-78, 96, 208, 284, 332, 357, 373, 418,
423, 425, 585, 603 Грубо моторно развитие • 210, 273, 277 Групи на връстниците •
260, 311, 320, 405 Гукане • 169, 174-175, 178
д
Дарвин, Ч. • 34, 59, 342 Двойна репрезентация • 218, 238, 240 Двуезиково обучение •
299 Двуезиково развитие • 299 Двуяйчни близнаци • 64, 82, 88, 294, 412 Дегенерация
на макулата • 540-541, 568, 571 Дезоксирибонуклеинова киселина, ДНК • 63, 67, 69,
82, 86, 88, 409, 411-412, 438, 439, 485 Дезорганизирана/дезориентирана привързаност
•190 Деймън, У • 318
Деменция • 481, 534, 552, 554-571, 596, 623 Депресия • 33, 70, 75, 83, 96, 110,
176, 180, 245, 250, 264, 266, 276, 286, 304, 313, 316, 324, 328, 333-334, 342, 347,
352, 358, 360-361, 379-380, 393, 395, 398-399, 403, 405, 416, 426, 457, 464-465,
480-482, 506, 513, 521, 523, 538, 553, 557, 569, 570, 575, 578-580, 587, 589, 591,
598, 603, 614-615, 618 Дерма • 92, 414, 479 Десно-/леворъкост • 203, 205 Детска
амнезия • 159, 175 Детска смъртност • 79, 109-109, 113, 121, 536 Дефицит на
асоциативната памет • 561, 171 Деца, които се грижат сами за себе си • 331 Дженсън,
А. • 293 Диабет • 548, 552
Диабет • 67, 276, 277, 307, 418, 421, 540, 547-549, 551, 554, 555, 569-570 Диабет,
започващ в зряла възраст • 551 Дивергентно мислене • 303, 310 Динамична оценка •
310 Динамична трансформация • 216 Дистрес • 46, 51, 53, 95, 106, 108, 113, 115,
126, 166, 178, 182-184, 190-191, 193, 195, 245, 248, 250, 316-317, 328, 356, 360,
369, 380, 451, 458, 464, 471, 483, 488, 517, 521, 575, 581, 615, 619, 622
Дистрибутивна справедливост • 338 Дифузия на идентичността • 382, 406 Дифузно-
избягващ когнитивен стил • 383 Доброволна активна евтаназия • 608, 622 Доведени
родители • 465, 473
Догматичен, негъвкав когнитивен стил • 383
Домакинство на разширеното семейство • 519
Доминантна хемисфера • 237
Доминантно-рецесивно унаследяване • 64-65, 88
Донорно инсеминиране • 71
Дорис, Е. • 97
Дорис, М. • 97
Драскулки • 210
Дроги • 95, 265, 360, 421
Дружелюбност • 176, 179, 185, 246-248, 268
Дружеска любов • 471, 473
Духовност • 572, 576-577, 601-602, 606, 611-612, 616, 632
Духовност и религиозност • 573, 577 Дълговременна памет • 157, 173, 175, 496, 559,
560, 562, 570, 606
Е
Еволюционна психология на развитието • 42, 43, 46, 61
Евтаназия • 608, 620-625, 633-634, 638 Егоцентризъм • 214, 219, 240 Егоцентрична
реч • 219 Еделман, M. Р. • 81 Еднополови приятелства • 449, 462 Еднояйчни близнаци
• 64, 82, 85, 88, 186, 294, 355, 428, 550 Езиков апарат • 168, 174-175 Езиково
съзнание • 297 Екзосистема • 44-45, 60-61, 77 Екологични преходи • 45
Експериментален период • 434 Експериментално условие • 53 Експериментиране с
вещества • 377, 421 Експресивен стил • 171, 172, 174-175 Екстернализирани трудности
• 74 Ектодерма • 92 Електроенцефалограма • 125 Ембрионален период • 89, 90, 92, 95,
124 Емоционална саморегулация • 182, 200, 241, 244, 267, 311, 316 Емоционално
заразяване • 179 Емоционално малтретиране • 265 Емпатия • 196, 200, 202, 241, 243,
245, 249, 252, 266, 268, 271-272, 316, 318, 336, 391, 396, 398 Ендодерма • 92
Епигенеза • 86, 88 Епигенетична рамка • 85 Епидермис • 414, 479 Епидуралната
аналгезия • 106 Епистемно познание • 409, 429-430, 441 Епифиза • 204 Ериксън, Дж. •
572, 602
Ериксън, Е. • 35-37, 56-56, 59, 176-178, 188, 198, 241-242, 267, 311-312, 315, 336,
379-380, 382, 404, 442-444, 446, 471, 504-506, 528, 572-574, 577, 583, 602
Естествен, или квазиексперимент • 53
656
Естествено или подготвено раждане • 89, 105, 121 Естроген • 117, 259, 343, 355,
413, 480-481, 487, 501-502
Естроген-заместваща терапия • 481
Етап на конкретните операции • 280, 310 Етапи • 29, 35-37, 39-43, 47, 54, 56, 59,
67, 86, 89, 103, 151, 154, 156, 198, 238, 317, 335, 363-364, 380, 386, 388-390,
392, 404, 471, 505, 507, 573, 608, 613-614, 620 Етапи на умирането • 608, 613
Етническа идентичност • 294, 384, 404, 406 Етнография • 48, 50, 61, 221
Етологична теория за привързаността • 176, 188, 200 Етология • 25, 42, 46-47, 60-61
Ефект на третата страна • 73
Ж
Животът сам • 461, 586
Жизнен цикъл на семейството • 473
Жизнеспособна възраст • 121
Житейска структура • 444-445, 473, 507, 509
Жълто тяло • 90
Жълтъчен мехур • 90-91
З
Зависещ от опита мозъчен растеж • 128, 145 Зависима променлива • 61 Задача на Пиаже
за включване в класа • 216 Задачи на интегритета по Пек • 572 Замърсяване на
околната среда • 98, 102, 417 Запазване • 215, 280 Заплаха на стереотипите • 310
Запознанства в Интернет • 424 Заслуги • 318, 319, 336, 339 Затлъстяване • 131-132,
273, 275-276, 280, 307, 310, 346, 351, 417-421, 439, 550-551 Затруднения в ученето
• 303, 310, 335, 521 Заучена безпомощност • 315, 336, 338, 369 Заушки • 98, 208
Зигота • 63-64, 70, 86, 88-91, 94-95, 118 Злоупотреба с вещества • 266, 333, 341,
360-361, 398, 409, 418, 421, 439, 550 Зона на близкото развитие • 175, 220, 222,
238 Зрение • 65, 93, 117, 121-122, 138-143, 151-152, 170, 283, 356, 414, 474, 476-
478, 500, 534, 540-542, 547, 552, 564-565, 568-569, 573, 578, 606 Зрителна острота
• 121, 142, 606 Зрителна пропаст • 140
И
Игра на уж • 150, 152, 155, 156, 163, 164, 203, 215, 222, 227, 232, 233, 240, 365
Игри с правила • 274, 279
Идентификация • 71, 142, 249, 325, 338, 398, 515, 642, 650
Идентичност срещу объркване на ролите • 380, 381, 405
Избиране на ниша • 85
Избягване • 100, 180, 186, 195, 325, 397, 423, 428, 449, 481, 486, 618, 635
Избягваща привързаност • 190, 201, 451, 639 Извънкласни дейности • 342, 375
Издръжливост • 26, 33, 34, 52, 60, 90, 111, 121, 196, 211, 312, 336, 339, 345, 371,
395, 412, 415, 416, 440, 475, 480, 489, 491, 501, 503, 509, 548, 575, 577, 601
Изследване на кръвта на майката • 71 Изследване на случаи • 38, 50, 61, 372, 640
Изследвания на родството • 83, 89 Изхвърляне на плацентата • 104 Имитация • 123,
136, 137, 148, 149, 169, 639 Имплантация • 71, 91, 93, 95 Имплицитна памет • 561,
563, 571 Имунен отговор • 415, 417, 421 Имунизация • 209
Инвалидност • 68, 108, 193, 277, 334, 477, 481, 485, 513, 521-522, 533, 535, 538,
546, 547, 548, 550, 551, 556, 558, 570, 579, 581, 582, 587, 596, 601, 604
Индивидуализъм • 80, 88, 131, 391, 449 Индивидуалистични общества • 80, 247
Индукция • 250
Институционални бордове за преглед • 59 Инструментална агресия • 254, 255, 269
Инструментални всекидневни дейности • 538, 569, 572, 639
Интегритет срещу отчаяние • 445, 573, 574, 603 Интеракционистка перспектива • 169
Интермодална стимулация • 145 Интермодално възприятие • 148, 197, 201 Интернет •
34, 333, 354, 396, 397, 448 Интимност • 57, 258, 381, 391, 395, 396, 397, 398, 406,
408, 443, 444, 447, 448, 449, 450, 451, 452, 453, 472, 519, 605, 618, 651 Интимност
срещу изолация • 444, 445, 474, 640 Инфаркт • 416, 482, 487
Инфекциозни болести • 99, 103, 108, 120, 208, 210, 238, 347, 414, 548, 570
Информирано съгласие • 58, 59, 62 Исторически влияния • 34, 62, 640, 641
Й
Йерархичен стил на комуникация • 296 Йерархична класификация • 217, 220, 239
К
Калман, Ж.-Л. • 539 Кампания 2000 • 82
Канадска психологическа асоциация »58 Кардиналност • 229, 240, 273 Кариерно
развитие • 505, 527 Катаракта • 413, 541, 542, 569 Категориален Аз • 197
657
Категоризация • 150, 161, 162, 174, 218 Категории на базисно ниво • 218 Квартал •
33, 45, 51, 52, 78, 124, 208, 233, 256, 274, 282, 321, 336, 355, 419, 510, 515,
535, 574, 582, 640
Кеворкян, Дж. • 625 Кейс, Р. • 283, 284, 309 Кинсеаньера • 349 Класификация • 281
Класическо обуславяне • 39, 123, 134, 135, 149, 640, 651
Клики • 380, 397, 408, 640 Климактериум • 481, 482, 483, 485, 502 Клиничен метод •
49, 50, 62, 640 Клинична смърт • 611, 635, 640 Клинично интервю • 49, 50, 61, 62,
640 Когнитивна саморегулация • 288, 289 Когнитивна теория за развитието • 257, 261,
262, 270, 650
Когнитивни карти • 282, 309
Когнитивно-афективна комплексност • 410, 431, 432 Кокаин • 96, 97, 120, 361
Колбърг, Л. • 380, 387, 389, 390, 391, 392, 393, 405, 640, 645 Колективизъм • 88,
131 Колективистични общества • 80, 246 Компетентност • 50, 71, 128, 137, 138, 151,
169, 170, 179, 201, 205, 244, 248, 257, 270, 280, 298, 308,
313, 314, 317, 323, 324, 327, 329, 332, 337, 345,
362, 371, 382, 394, 397, 398, 432, 466, 468, 482,
492, 493, 495, 501, 504, 507, 514, 536, 538, 542,
551, 569, 640, 643, 652 Комплекси за възрастни хора • 587 Комуникационни стилове •
295 Конвенционално ниво • 388, 407, 640 Конвергентно мислене • 311, 640
Конструктивистка класна стая • 301 Контекст • 30, 44, 45, 46, 50, 63, 73, 74, 78,
79, 88, 145, 150, 155, 162, 172,174, 189, 192, 193, 194,
219, 221, 228, 233, 240, 244, 245, 248, 251, 252,
255, 259, 264, 265, 280, 292, 293, 301, 302, 306,
320, 322, 326, 342, 348, 354, 361, 375, 381, 394,
398, 402,406, 407, 412, 431, 432, 450, 453, 457, 465, 478, 493, 497, 499, 510, 536,
561, 565, 573, 574, 579, 586, 596, 602, 606, 610, 642 Континуум на усвояването •
282, 284 Контрацептиви • 356, 360, 378, 486 Контрол • 264
Конфронтация • 626, 627, 635 Концентрирани жилищни центрове • 588, 641 Корегулация
• 327, 332, 338 Корелационен изследователски план • 51 Корелационен коефициент • 53
Корелация генетика-среда • 85, 89, 641 Кортизол • 101, 105, 128, 186 Кортикална
деменция • 553
Кохортни ефекти • 55, 56, 57, 62, 493, 494, 503, 549 Кратковременна памет • 158,
174, 647 Криза на идентичността • 381
Кристализирала интелигентност • 493, 494, 503, 560, 571
Кристализиране • 357, 632 Критичен период • 404 Кръгова реакция • 152, 153
Куашиоркор • 133, 147 Кувьоз • 109 Куил, Т. • 624, 625 Куинлан, К.-А. • 621, 623
Култура • 315
Кюблер-Рос, Е. • 614, 615, 633
Л
Лабораторен експеримент • 53 Лануго • 92, 94, 119 Латерализация • 127, 149, 206,
238, 641 Левинсън, Д. • 443, 445, 446, 447, 448, 468, 469, 472, 505, 507, 508, 510,
529, 530, 639 Леко умствено изоставане • 304, 311 Лесбийки • 342, 356, 357 Лесно
дете • 184 Лична басня • 368 Лишена от права скръб • 629, 635 Лонгитюдни
изследвания • 54, 55, 56, 57, 62, 196, 389, 421, 451, 513, 516, 539, 540, 552, 566,
578, 583, 645 Лоренц, К. • 43, 189
М
Мазолесто тяло • 207, 241, 641 Майчина депресия • 181 Маккоби, Е. • 258
Микросистема • 46 Максимален жизнен капацитет • 416 Малки за термина бебета • 108
Малкият Албърт • 39 Малтретиране на партньора • 251, 458 Малтретиране на хора в
напреднала възраст • 573, 596 Малък мозък • 207, 241, 641 Маразъм • 147, 149, 641
Марихуана • 120, 361, 422 Машини за самоубийство • 625 Медикеър • 81 Мезодерма • 93
Мезосистема • 45, 46 Мейоза • 64, 87 Мелатонин • 130 Менархе • 346, 376, 379, 641
Менопауза • 73, 413, 423, 481, 482, 485, 487, 502 Метадон • 97, 120 Метакогнитивно
познание • 292 Метапознание • 225, 234, 240, 288, 366, 378, 409, 431, 497
Метод на нарушаване на очакването • 154, 156, 174 Методи за пренатална диагностика
• 70, 642 Миелинация • 125, 202, 205, 207, 408, 637 Мийд, М. • 343
658
Микросистема • 45, 74 Митоза • 64, 87
Множествена привързаност • 177, 194
Модел на двойния процес на справяне със загубата • 627
Модел на доброто съчетаване • 188
Моделиране • 48, 232, 250, 262, 287, 323, 355, 639
Модификация на поведението • 40
Мозъчен инсулт • 556, 571
Мозъчна кора • 206, 540, 569
Мозъчна смърт • 611
Морални дилеми • 387, 391, 406, 408
Мораториум на идентичността • 383, 637, 646
Морбили • 99, 208, 209
Мутация • 68, 555
Мъдрост • 535, 564, 565, 566, 572, 583, 642 Мълчаливо будно състояние • 114 Мъри,
Ч. • 294
Н
Надарени деца • 304, 305, 311, 642 Надареност • 311 Надбъбречни андрогени • 344
Наднормено тегло • 131, 133, 276, 308, 410, 418, 419, 421, 440, 486, 490, 491, 503
Наказание • 39, 40, 75, 135, 230, 242, 250, 251, 252, 253, 254, 256, 257, 263, 264,
265, 267, 269, 374, 388, 650 Насилие в медиите • 256, 269 Насочвано участие • 223,
239 Насочена към детето реч • 172, 173, 176 Нативистка перспектива • 169
Натуралистично наблюдение • 47, 49, 62, 642 Национален институт за грижи за детето
и човешко развитие (NICHD) • 195 Неангажиран стил на отглеждане на децата • 271
Неангажирано родителство • 264 Неврони • 92, 93, 94, 98, 123, 125, 130, 146, 347,
376, 415, 495, 540, 553, 554, 649 Невротрансмитери • 125, 146, 347, 376, 408
Неврофибриларни възли • 554, 570 Недостатъчно обобщение • 171, 175 Независим Аз •
80 Независима променлива • 53, 642 Независимо движение • 142 Нелогично мислене •
218 Немощ • 536, 570
Ненормативни влияния • 34, 35, 62, 643 Необратимо вегетативно състояние • 611, 643
Необратимост • 217, 239, 241, 643 Неонатална смъртност • 110 Неопиажистки теоретици
• 220, 283 Непозната ситуация • 190, 191, 192, 195, 200, 643 Непостоянен сън • 114
Непостоянно развитие • 29, 62, 643 Непрекъсната промяна • 34, 42, 61 Непълна
доминантност • 67, 89, 643 Несигурна привързаност • 193, 195
Несоциална активност • 247, 269
Нито едно изостанало дете, закон • 298
Нововъзникваща грамотност • 240
Норма за растежа • 124
Нормативен подход • 36
Носител • 66, 67, 70, 73, 89, 643
Нощни изпотявания • 481
Нравствени императиви • 253, 269, 271, 320, 643
Нюйоркско лонгитюдно изследване • 183, 200
О
Обвързване • 322, 377, 399, 412, 425, 431, 441, 444, 446, 448, 449, 450, 475, 651
Обикновени домове • 587 Обозначаващ стил • 172, 175 Обоняние • 117, 122, 140, 542
Обратима деменция • 558 Обратимост • 217, 311, 643 Обучение в обикновени паралелки
• 304, 311 Общности с полагане на грижи • 588, 604, 643 Объркване • 357
Овладяване на средата • 385, 505, 512, 530 Огледални неврони • 137 Окситоцин • 118
Олово • 99, 120
Оперантно обуславяне • 123, 135, 147, 149, 153, 159, 169, 642, 643, 644 Оплождане
in vitro • 72, 73, 88 Оптимизация на афекта • 575, 603 Оптимизъм • 385, 546, 547,
575, 616 Орална рехидратационна терапия • 209 Организация • 151, 309
Организиране • 51, 82, 161, 225, 234, 240, 241, 285, 287, 567, 630, 636 Ориентация
„доброто момче-доброто момиче“ • 388 Ориентация към инструменталната цел • 388
Ориентация към наказание и подчинение • 388 Ориентация към обществения договор •
389 Ориентация към поддържане на социалния ред • 388 Ориентации към универсален
етичен принцип • 389 Ориентирани към овладяването атрибуции • 337, 371 Осезание •
116, 415, 543 Осигуряване на скеле • 221 Основна метаболитна скорост • 442, 644
Основни правила • 235
Остаряване • 419, 453, 480, 495, 509, 530, 545, 546, 551, 552, 566, 570, 572, 584,
601, 602, 603, 604, 606, 651 Остеоартрит • 551
Остеопороза • 487, 488, 502, 534, 566 Отклоняващо се поведение • 52, 231, 267, 322,
334, 355, 359, 381, 394, 397, 399, 402, 403, 404 Отлагане на задоволяването • 198,
201 Отложена имитация • 152, 153, 156, 174, 203 Отношенческа агресия • 255, 271,
644 Отричане • 446, 524, 614, 615 Отхвърлени агресивни деца • 338
659
Отхвърлени затворени деца • 338 Охолство • 63, 76
Очакващ опита мозъчен растеж • 129
П
Павлов, И. П. • 39 Пазарене • 614 Пазители на рода • 519 Палиативни грижи • 609,
620, 621, 634 Памет за всекидневните преживявания • 224 Памет за далечни събития •
535, 562, 572 Памет за единични събития • 225 Памет за познати събития • 224 Памет
за предстоящи събития • 535, 562, 572, 644 Паметови стратегии • 224, 239, 274, 287,
288, 309, 341,496, 503, 533, 560 Паралелна игра • 247, 248, 269 Пасивна евтаназия •
622, 623, 626 Пасивна корелация • 85
Педагогически самоизпълняващи се пророчества • 303 Пек, Р. • 573, 574, 575, 578,
603 Пенсиониране • 31, 46, 81, 469, 505, 517, 528, 529, 532, 566, 573, 575, 583,
586, 589, 590, 592, 598, 599, 600, 602, 605, 606 Перспектива на базисното познание
• 156 Перспектива на жизнения цикъл • 48, 62, 63, 76, 77, 150, 159, 160, 177,
180, 181, 242, 258, 260, 312,
334, 335, 342, 375, 380, 403, 443, 449, 451, 535,
538, 539, 613, 644 Перспектива на преработка на информацията • 213,
219, 262, 343, 650
Пиаже, Ж. • 26, 40, 41, 42, 47, 48, 49, 60, 150, 151, 152, 153, 154, 155, 156, 157,
159, 161, 162, 171,
173, 174, 204, 213, 214, 215, 216, 217, 218, 219,
220, 221, 223, 239, 274, 275, 281, 282, 283, 284,
301, 309, 340, 341, 342, 363, 364, 365, 366, 368,
369, 378, 387, 390, 391, 405, 430, 433, 441, 638,
640, 641, 643, 645, 648, 649, 650
Планиране • 42, 77, 127, 211, 356, 444, 459, 469, 492, 498, 528, 529, 532, 567,
571, 598 Пластично развитие • 26, 31, 32, 60, 493, 644 Пластичност • 127, 128, 147,
149, 642 Поведение от тип А • 488 Повтарящ стил • 225
Повторен брак • 443, 453, 464, 474, 573, 590, 591, 592, 605 Повторение • 285, 309
Погасяване • 134 Подкатегории • 218 Подкрепители • 39, 40, 135, 147 Поднормено
тегло • 90, 91, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 108, 110, 111, 120, 121, 123, 277, 360
Подпомагаща технология • 545, 572, 644 Подпомогнато самоубийство • 609, 622, 624
Подход на цялостния език • 289, 652 Подходяща за развитието практика • 166, 233
Подчинение • 53, 192, 198, 199, 201, 264, 326, 385, 387, 388, 405, 426, 436, 447
Позитрон-емисионна томография (ПЕТ) • 126 Познания за числа • 156 Полеви
експерименти • 54, 55 Полигенно унаследяване • 68, 89, 645 Полихлоринираните
бифенили (PCBs) • 99 Полова идентификация • 645 Полова идентичност • 260, 261, 263,
270, 393, 406, 425, 457, 468, 509, 645 Полова константност • 261 Полова типичност •
326 Полова удовлетвореност • 326 Полови различия в приятелствата • 396 Полови
стереотипи • 262, 460 Полово типизиране • 242, 255, 257, 269, 270, 271, 312, 324,
338, 380, 393, 406, 645 Положителна дисциплина • 253 Популярни деца • 323, 339, 645
Популярни просоциални деца • 323, 338, 339, 645 Популярни антисоциални деца • 323,
338 По-реалистични рисунки • 211 Поредица • 282 Поредност • 241, 645
Последователни експериментални планове • 56 Посредничество при развод • 330, 339
Постигане на идентичност • 383, 384, 386, 637, 642, 646
Постконвенционално ниво • 389, 407, 645 Постоянство на обекта • 152, 153, 154, 155,
156, 165, 174
Постпартумна (следродилна) депресия • 181
Постформално мислене • 441
Потискане • 206, 227, 378, 489, 503
Прагматика • 236, 241
Прагматичното мислене • 441
Практики по отглеждането на децата • 186, 315
Практическа интелигентност • 292, 293
Прародителство • 505, 519
Прегаряне • 527
Преглед на живота • 573, 576, 603, 607, 610 Предварителна скръб • 628, 635
Предварителни медицински инструкции • 622 Предвербални жестове • 171, 175, 225
Предизвикана корелация • 85 Предконвенционално ниво • 387, 407, 645 Предменструален
синдром • 441 Преднамерено поведение • 153 Предоперационален етап • 220
Предпочитание към новостта • 136, 154, 159 Предрешаване на идентичността • 383,
405, 637, 642 Прееклампсия • 102
Преждевременно родени бебета • 65, 111 Пренебрегване • 78, 193, 243, 268, 298, 460,
522, 596, 598
Пренебрегвани деца • 268, 322, 323, 644, 645, 646 Преобръщане на средната
продължителност на живота • 538, 569 Преработка на информацията • 41, 150, 157,
158, 164, 165, 174, 179, 223, 227, 278, 285, 288, 289, 292, 293, 308, 309, 310,
432, 493, 495, 503, 560, 575, 643, 647, 648, 652
660
Пресбиакузис • 479, 646 Пресбиопия • 479, 501 Претоварване при траур • 629
Преформулиране • 237, 241, 384 Преход в средата на живота • 508 Преход към
родителството • 459 Привикване • 123, 135, 149, 646 Привързаност • 28, 44, 71, 137,
146, 165, 179, 189, 190, 191, 192, 193, 194, 195, 196, 200, 201, 203,
225, 247, 249, 250, 251, 253, 263, 269, 325, 327,
330, 350, 384, 390, 395, 398, 426, 443, 449, 451,
453, 466, 485, 586, 612, 613, 628, 636, 637, 638,
639, 648, 650 Приемане • 264
Приемане на промяната • 573, 577, 603 Приемане на себе си • 357, 507, 577, 602
Приемане от връстниците • 304, 322, 328, 375, 644, 645, 646
Приятност • 84, 515, 516, 573, 577, 603 Пробуждаща се зрялост • 410, 411, 417, 439
Програма „Начален старт“ за децата на туземните групи • 231 Продълговат мозък •
611, 642 Проект „Начален старт“ • 231 Проект „Хай/Скоуп Пери“ • 231
Проксимодистална тенденция • 125, 653 Пролактин • 118
Пропозиционно мислене • 342, 364, 365, 378, 379, 646 Просоциално поведение • 246,
250, 322, 392 Противоречиви деца • 322
Психично благополучие • 280, 330, 345, 380, 383, 394, 397, 452, 471, 511, 513, 514,
566, 573, 577, 578, 579, 581, 592, 594, 595, 603, 620, 634 Психично малтретиране •
596 Психоаналитична перспектива • 26, 36, 48, 62, 646 Психологически контрол • 263,
264 Психологическо познание • 156 Психосоциална теория • 37 Пубертет • 37, 260,
280, 342, 343, 344, 345, 346, 347, 348, 350, 351, 352, 354, 355, 365, 376, 377,
398, 400, 404, 414, 653 Публични политики • 80, 265, 471, 518 Пълно включване • 311
Пълномощно на представител за здравни решения • 622
Пъпна връв • 92, 93, 99, 104, 106, 107, 119 Първи репрезентационни форми • 211
Първични полови белези • 346 Първично стареене • 550
Р
Работна памет • 158, 174, 224, 227, 283, 284, 285, 287, 289, 291, 292, 293, 309,
366, 367, 493, 497, 533, 560, 561, 571, 607, 652, 653 Равенство и великодушие • 319
Радиация • 68, 98, 99, 103, 120, 413 Разбиране на емоциите • 242, 245 Развитийна
когнитивна невронаука • 43, 62, 647
Развод • 28, 33, 81, 328, 329, 333, 336, 338, 374, 378, 401, 427, 433, 453, 454,
464, 465, 473, 501, 505, 506, 511, 512, 517, 518, 531, 590, 591, 605, 648, 649
Разговор за проверка на въздействието • 59 Размишления за сексуалната ориентация •
357 Разнополови приятелства • 450 Разпознаване • 127, 144, 160, 164, 206, 294, 543
Разпознаване и възпроизвеждане • 224 Разпознаване на себе си • 197, 201, 647
Разработване • 237, 267, 287, 295, 309, 325, 341, 428, 497
Разработващ стил • 225, 240
Разстройство с дефицит на вниманието и хиперак-тивност • 274, 285, 286, 403
Разширяване • 186, 237, 241, 428 Рак • 27, 68, 95, 97, 99, 277, 278, 387, 413, 414,
419, 421, 422, 423, 429, 441, 482, 485, 486, 502, 523, 539, 544, 548, 550, 570,
574, 613, 621 Ранно писане • 212 Реактивност • 86, 183, 200, 400, 650 Реалистичен
период • 435, 442, 647 Ревматоиден артрит • 544, 551 Резус несъвместимост • 101,
122, 647 Реконструирани спомени • 193 Релативистично мислене • 431, 441, 442, 475,
643 Релевантност на нравствеността за Аза • 392 Религиозност • 507, 580, 603
Религия • 424, 448, 456, 472, 578, 603, 617, 634 Реминисценции • 573, 576, 603
Рефлекс „Моро“ • 113 Рефлекс • 39, 113, 134 Рефлекс на танцуване • 113 Рефлекс на
търсене • 113 Рефлекс на хващане • 113 Реципрочно преподаване • 303 Решаване на
практически проблеми • 477, 497, 647 Решаване на проблеми • 44, 48, 153, 174, 223,
234, 253, 254, 287, 289, 345, 363, 366, 420, 441, 466, 490, 495, 499, 564, 571,
576, 603, 607 Решаване на проблеми по аналогия • 155, 156, 174, 203, 218
Решението да се родят деца • 457
Рисунки • 142, 144, 211, 212, 224, 239, 284, 285
Рогоф, Б. • 162, 223
Романтична любов • 443, 448
Рубеола • 99, 103, 209
Рубинщайн, А. • 560
С
Самоосъзнати емоции • 177, 182, 200, 246, 269 Самооценка • 52, 187, 244, 263, 265,
267, 268, 272,
289, 305, 314, 315, 316, 317, 322, 325, 329, 332,
337, 338, 362, 370, 373, 382, 384, 385, 434, 438,
450, 458, 491, 501, 509, 529, 552, 568, 576, 591,
592, 598, 599, 605, 643 Саморегулация • 177, 180, 182, 183, 191, 200, 201,
203, 242, 244, 245, 246, 264, 267, 268, 272, 274,
288, 289, 292, 293, 309, 311, 312, 317, 318, 320,
341, 366, 378, 403, 575, 602, 638, 640
661
Самосъзнание • 177, 182, 197, 200, 201, 342, 368, 576 Самота • 323, 331, 452, 453,
463, 466, 472, 475, 512, 546, 581, 591, 592, 597, 613, 627, 631 Самотни родители,
които никога не са се женили • 467 Самоубийство • 380, 399, 400, 418, 573, 580, 628
Сандвичово поколение • 521, 531 Свиване на морбидността • 548, 570 Свободни
радикали • 413, 440, 486, 542 Свръхобобщение • 171 Свръхрегуларизация • 236, 241
Седалищно раждане • 106 Сезони на живота • 443, 445, 505 Сексуална принуда • 426,
428, 441 Сексуално малтретиране • 266, 312, 334, 596 Сексуалност • 37, 329, 354,
419, 483 Села • 63, 78, 79, 586, 604
Селективна оптимизация с компенсация • 560, 571, 579
Семейно здраве • 77
Семейства на пропуснатото поколение • 522 Семейства с малки деца • 460 Сензомоторен
етап • 176, 648 Сетивен регистър • 157, 158, 174 Сиатълско лонгитюдно изследване •
493 Сигурна привързаност • 190, 193, 194, 195, 201 Символно безсмъртие • 506, 613,
633 Симон, Т. • 36, 60
Синапси • 125, 126, 146, 205, 207, 227, 376, 415, 540, 556, 607
Синапсно съкращаване • 125, 205, 285 Синдром на внезапната детска смърт • 90, 114,
115, 122, 139, 628, 648 Синдром на Даун • 68 Синдром на Клайнфелтер • 69 Синдром на
крехката X • 73
Синдром на придобита имунна недостатъчност (СПИН) • 100 Синдром на респираторен
дистрес • 109 Синдром на Търнър • 69
Скала за интелигентност на Уекслър за деца • 292
Скала на Апгар • 90, 105, 122, 648
Скали за интелигентност Стенфорд-Бине • 36
Скелетна възраст • 124, 205
Скиаво, Т. • 621, 622
Скинър, Б. Ф. • 39, 169
Скротум • 346, 647
Скръб • 626, 627, 629, 630, 632, 634, 635, 645 Скърбене • 609, 626, 627, 628, 631,
632, 634, 635 Скъсяване и изглаждане на маточната шийка • 104 Слух • 66, 122, 140,
144 Случайно разпределение • 54, 55, 642 Смесено или реконструирано семейство • 331
Смит, Р. • 112
Смяна на реда • 171, 172, 175 Смях • 179, 184, 280, 401 Социабилност • 247, 603
Социален ескорт • 606, 648 Социален часовник • 447, 472, 506
Социална усмивка • 179 Социални конвенции • 253, 320, 636, 643 Социални
предпочитания • 322, 585 Социални сравнения • 314, 337, 447 Социално изпъкване •
322 Социално позоваване • 182, 200, 201, 648 Социодраматична игра • 222, 239
Социоикономически статус • 75, 112, 131, 162, 163, 172, 191, 200, 226, 228, 229,
230, 232, 240, 265,
294, 295, 296, 302, 303, 306, 316, 322, 332, 333,
362, 372, 373, 379, 392, 402, 419, 421, 432, 435,
436, 439, 441, 442, 447, 448, 454, 455, 456, 460,
463, 464, 467, 480, 507, 537,538, 547, 559, 568, 569, 570, 572, 601, 603, 646
Спектър на реакцията • 85, 89, 649 Спермархе • 346, 379, 649 Спина бифида • 71, 100
Спонтанен аборт • 68, 69, 71, 97, 100, 101, 356, 647 Спор за природата и
възпитанието • 294, 649 Срамежливост • 55, 186
Средна продължителност на живота • 67, 536, 559 Срезови изследвания • 56, 58, 493,
494, 503, 507, 549 Стагнация • 445, 505, 506, 529, 532, 637 Становище за загубата
на информация • 495, 503, 504
Становище за нервните мрежи • 503 Статус на идентичността • 380, 383 Стереотипи •
259, 296, 297, 303, 310, 311, 324, 372, 494, 504, 546, 579, 585, 594, 595, 639
Стереотипи за стареенето • 491, 503, 546, 568, 570, 576
Стилове на отглеждане на децата • 263, 271, 649 Страст • 305, 449, 450, 651
Страстна любов • 449, 472, 518 Стратегии за учене на думи • 235 Страх • 40, 75,
101, 133, 135, 141, 179, 180, 187, 333, 335, 339, 352, 354, 410, 427, 457, 468,
478, 501, 509, 576, 612, 613, 623, 633, 651, 652 Строго равенство • 319
Структурирано интервю • 49, 62, 649 Структурирано наблюдение • 49, 62, 642, 649
Стъклен таван • 527
Стърнбърг, Р. • 292, 293, 297, 310, 449, 497 Субкултури • 79, 261, 314, 350, 524,
531 Сурогатни майки • 189 Сурогатно майчинство • 72
Схеми • 42, 151, 152, 153, 155, 156, 157, 162, 173, 213, 214, 257, 262, 270, 271,
283, 284, 309, 641, 646, 650 Сценарии • 225, 239, 273 Сценарий на зависимост-
подкрепа • 606, 649 Сценарий на независимост-игнориране • 579, 603 Събиращ
информация когнитивен стил • 383 Събитийно-свързани потенциали • 126 Съвместни
родителски права • 330, 338, 339, 649 Съвместно внимание • 176, 203, 649
Съжителство • 424, 425, 463, 464, 475, 573, 590 Съзнание за психичния живот • 225
Сън без бързи очни движения • 650
662
Сън с бързи движения на очите (REM) • 113 Сънливост • 114
Съпротивляваща се (амбивалентна) привързаност • 191
Сърдечносъдови болести • 413, 414, 421, 422, 423, 429, 485, 487, 488, 489, 492,
502, 537, 549, 550, 556, 566, 571 Сърповидна анемия • 278 Сърповидно-клетъчна
анемия • 67 Състояния на физиологична възбуда • 114, 122 Сътрудничещ стил на
комуникация • 296 Сътрудничеща игра • 247, 269 Съчувствие • 47, 178, 183, 196, 246,
247, 269, 319, 330, 392, 469, 592, 615, 634 Същински сън • 650
Т
Таймаут • 252, 257, 269 Тайфи • 380, 397, 398, 399, 408 Талант • 304, 311, 528, 642
Творческа интелигентност • 292, 293 Тежка загуба • 650 Телеграфна реч • 176, 650
Телесен Аз-образ • 353, 377 Тематично асоциативен стил • 300 Тематично фокусиран
стил • 300 Темп на физически растеж • 98, 99, 116, 120, 123, 128, 130, 133, 147,
276, 308, 646, 652, 653 Темперамент • 177, 178, 180, 183, 184, 185, 186, 187, 188,
189, 200, 210, 294, 324, 329, 392, 489, 642 Теория за активността • 583, 606, 650
Теория за дезангажирането • 583, 606, 650 Теория за динамичните системи за
моторното развитие • 149, 650 Теория за диференциацията • 145, 148, 149, 650 Теория
за екологичните системи • 26, 45, 46, 48, 61, 62, 74, 78, 638, 641, 642, 650, 652
Теория за когнитивното развитие • 40 Теория за кръстосаната връзка • 413 Теория за
половите схеми • 262 Теория за приемствеността • 584, 606, 650 Теория за
родителския императив •515, 530, 532, 651 Теория за социалното учене • 26, 38, 39,
47, 48 Теория за социоемоционалната селективност • 584 Теория за ума • 225, 226,
227, 240 Теория на Гърднър за множествената интелигентност • 293
Теория на Кюблер-Рос • 614
Тератоген • 95, 122, 651
Терминален упадък • 572
Тестиране с висок залог • 274, 297, 298
Тестиси • 344, 346
Тестостерон • 260, 344, 483
Тимус • 415, 417
Тинберген, Н. • 43
Тиреоидостимулиращ хормон (ТСХ) • 207 Тироксин • 207, 208, 651 Токсемия • 102, 120
Токсоплазмоза • 100, 103 Томас, А. • 183, 184, 185, 188 Традиционна класна стая •
301, 311, 651 Транзитивно заключение • 282, 309 Траур • 578, 609, 620, 626, 627,
628, 630, 631, 634, 635
Тревожност • 30, 76, 101, 111, 180, 182, 183, 187,
199, 229, 246, 250, 256, 260, 265, 280, 296, 303,
310, 312, 318, 323, 325, 326, 329, 333, 353, 357,
362, 372, 396, 438, 458, 465, 483, 500, 507, 518,
524, 554, 578, 599, 612, 613, 626, 628, 633, 639 Тревожност от непознати • 180,
189, 201, 651 Тревожност от раздялата • 189 Тревожност от смъртта • 612, 613, 614,
632, 633, 635, 651
Тренинг по решаване на социални проблеми • 257, 269
Третична кръгова реакция • 153
Триархична теория за успешната интелигентност • 292
Триместър • 92, 122, 651
Триъгълна теория за любовта • 474, 651
Трудно дете • 200, 256
Тъга • 48, 179, 180, 181, 246, 314, 326, 399, 650 Тютюн • 131, 286, 422
Тютюнопушене • 97, 115, 416, 422, 423, 488, 541
У
Угаждащ стил на отглеждане на детето • 264, 651
Угаждащо възпитание • 264
Удовлетворение от брака • 456
Улица Сезам • 233, 240
Ултразвук • 71
Улягане • 446
Умиране с достойнство • 609, 611
Умни домове • 546
Умствени заключения • 288
Умствени нарушения • 524, 539, 550, 598
Умствени репрезентации • 153, 204, 213, 651
Умствени стратегии • 158, 162, 174, 647
Унаследяемост • 83, 84, 89, 295, 310, 644
Уок, Р. • 141
Уотсън, Дж. • 39
Условен стимул • 147, 651
Условна реакция • 135, 149, 651
Успешно остаряване • 573, 600
Учене през целия живот • 535, 567, 572
Учене с компютри • 233
Уърнър, Е. • 112
Ф
Фаворизиране на вътрешногруповото • 261 Фаза на изграждане на привързаността • 189
Фаза на повторната привързаност • 189 Фалопиеви тръби • 72, 91 Фантазен период •
435, 442, 651 Феминизиране на бедността • 587 Фенилкетонурия • 66
663
Феноменални деца • 50 Фенотип • 89, 652
Фетален алкохолен синдром • 98, 120, 652 Фетален период • 90, 93, 95 Фетални
алкохолни ефекти • 98, 120 Фетални монитори • 122, 652 Фетоскопия • 71
Физическа агресия • 75, 254, 459, 636 Физическо малтретиране • 266, 596 Физическо
пренебрегване • 596 Финансово малтретиране • 596 Фино моторно развитие • 138
Флуидна интелигентност • 477, 493, 494, 495, 503, 533, 560 Фобия • 339, 652 Фонд за
защита на децата • 82 Фонически подход • 311, 645 Фонологично съзнание • 289
Формално-операционно мислене • 364, 365, 378 Формиране на взаимна връзка • 190
Фройд, З. • 36, 37, 38, 60, 178, 249, 250, 269, 343, 646 Функционален магнитен
резонанс • 127, 227, 267, 549 Функционална възраст • 536, 569, 572, 652
X
Хероин • 96, 97, 120, 361 Херпес симплекс 2 • 100, 107, 120 Херпесни вируси • 100
Хетерозиготен • 643, 652 Хипертония • 277, 414 Хиподерма • 480
Хипотетико-дедуктивни разсъждения • 342, 363
Хипотетико-дедуктивно мислене • 365
Хипофизна жлеза • 207, 241, 652
Хол, Г. С. • 35
Холанд, Дж. • 435, 436
Хомозиготен • 69, 652
Хомосексуални нагласи • 426
Хомосексуални родители • 467
Хомосексуалност • 356, 357, 377
Хорион • 93, 119, 122, 652
Хормон на растежа • 207, 238, 344
Хормонална терапия • 482, 504, 652
Хормон-заместваща терапия • 482
Хоспис • 589, 620
Хранене • 100, 123, 130, 204, 208, 274, 275, 410, 419, 535, 548
Хромозоми • 64, 65, 68, 413, 637, 641 Хроносистема • 62, 652 Х-свързано
унаследяване • 67, 89
ц
Цезарово сечение • 90, 107, 121 Централна изпълнителна памет • 158, 176, 653
Централни концептуални структури • 283, 309 Центрирани върху децата програми • 230,
653
Центрирано върху емоциите справяне • 429, 489, 524, 653
Центрирано върху проблема справяне • 429, 489, 524, 542, 653 Центрираност • 216
Церебрална парализа • 106 Цереброваскуларна деменция • 556 Церемония по инициацията
• 348 Цефалокаудална тенденция • 124, 149, 646, 653 Цитомегаловирус • 120
Цитоплазма • 64
Ч
Чес, С. • 183, 184, 185, 188 Четири задачи на развитието • 508, 530 Чомски, Н. •
169, 170, 175, 638 Чувстван натиск да се подчинява на половите роли • 326
Чувстване различен • 357
Чувствителен период • 43, 95, 129, 147, 169, 175
Чувствителни грижи • 128, 189, 194, 602
Ш
Шай, К. У. • 493, 494, 503
щ
Щастие • 32, 75, 101, 104, 111, 116, 125, 178, 179,
184, 199, 267, 299, 317, 331, 416, 426, 451, 455,
456, 459, 466, 473, 482, 484, 485, 492, 502, 513,
514, 526, 528, 531, 532, 541, 544, 594, 598, 600,
606, 628, 629
Ю
Юношество • 31, 33, 40, 41, 56, 71, 88, 95, 97, 98, 108, 124, 125, 151, 165, 168,
169, 187, 206, 207, 212,
217, 231, 233, 251, 253, 255, 256, 260, 265, 275,
277, 280, 287, 289, 295, 309, 314, 315, 317, 320,
322, 332, 333, 334, 336, 338, 341, 342, 343, 344,
345, 347, 349, 350, 351, 354, 358, 361, 363, 364,
365, 366, 367, 369, 373, 376, 377, 378, 379, 380,
381, 382, 383, 384, 389, 391, 393, 394, 395, 396,
397, 398, 399, 400, 401, 402, 403, 404, 405, 406,
407, 408, 411, 412, 417, 420, 422, 423, 424, 427,
430, 432, 437, 439, 440, 450, 452, 458, 461, 472,
488, 517, 518, 519, 552, 575, 580, 613, 639, 647
Я
Яйчници • 65, 87, 344, 346, 417, 440, 647 Япония • 110, 131, 182, 191, 194, 209,
306, 307, 359, 373, 400, 449, 450, 455, 456, 457, 482, 499, 524, 537, 556, 611 Ясли
• 166
Търсете нашите книги във всички добре заредени книжарници и на пл. „Славейков“.
Можете да ги поръчате във всеки обект за продажба на книги, както и по интернет на
адреси:
www.bgbook.dir.bg
www.helikon.bg
или директно от издателството на тел. 02/879-43-55
e-mail: dilok@mail.bg www.dilok.net
ИЗСЛЕДВАНЕ НА РАЗВИТИЕТО ПРЕЗ ЖИЗНЕНИЯ ЦИКЪЛ
Американска Първо издание
Превод от английски език Людмила Андреева Редактор Димитър Козарев Художник Огнян
Илиев Предпечатна подготовка Митко Ганев Излязла от печат 2012 г.
Формат 60/84/8 Печатни коли 83
Издателство „Дилок“ - София

Изследване На Развитието През Жизнения Цикъл

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Изследване На Развитието През Жизнения Цикъл

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Лора Е.

Физическа среда Пространството в класната стая е разделено на богато оборудвани

You might also like