Възприятието е активен познавателен процес, чрез който подбираме, организираме и

интерпретираме стимулите от средата в смислена и цялостна картина.

Като живее и действа, като разрешава в хода на своя живот, изникващите пред него
практически задачи човек възприема обкръжаващата го действителност.
Възприемането на обектите, явленията и хората, с които му налага да има работа,
условията, в които протича неговата действителност, съставлява необходимата
предпоставка за осмисленото човешко действие. С други думи възприятието е основата
на познавателната дейност на човека.

 Същност и обща характеристика на възприятието

Възприятието, или перцепцията – е процес на обработка на сетивната информация и

представлява репрезентация на обектите и явленията в съзнанието на личността, когато
те непосредствено въздействат върху сетивните ѝ органи. То е най-тясно свързано с
преобразуването на информацията, постъпваща от външната среда. Формират се
образи, които по-нататък оперират вниманието, паметта, мисленето, емоциите.
За разлика от усещанията, които са репрезентация на отделните качества и свойства
на обектите и явленията, възприятието е репрезентацията им като цяло. То е по-сложен
процес от усещането, по-висш вид сетивно познание. Всяко възприятие включва в себе
си множество усещания, но не всяка съвкупност от усещания образува възприятие.
Съществена особеност на възприятието е, че с него личността опознава такива
свойства на обектите и явленията, за които не съществува специален анализатор и
които не могат да бъдат представени в усещанията. Такива свойства са големината и
формата на обектите, продължителността на явленията и други.
За възприятието е характерна неговата тясна връзка със словесната дейност на
личността. Във възприятията се отразяват явленията от действителността, като се
обозначават със съответни думи. Отразявайки обекта, личността свързва неговия образ
с думата, която го означава. Думите, с които хората назовават обектите и явленията,
носят в себе си обобщени знания за тях, като резултат от съвкупната познавателна
дейност на цялото общество.
Възприемайки, човек не само гледа, но и вижда, не само чува, но и слуша, а понякога
той не само вижда, но и разглежда или се вглежда, не само слуша, но и се вслушва, той
често активно избира нагласата, която обезпечава адекватното възприемане на обекта.
Възприятието на личността е осъзнаване на обекта, който се отделя от съвкупността от
обекти и явления от действителността.
Сетивното осъзнаване на даден обект е най-съществената черта на възприятието.
Възможността да възприема предполага у човека способност не само да реагира на
сетивния сигнал, но и да осъзнава съответното сетивно качество като свойствено на
дадения обект. Поради тази причина предметът се отделя като относително устойчив
източник на произтичащи от него въздействия върху човека и като възможен обект,
към който да се насочат действията на личността. Затова възприятиято предполага
високо развитие не само на сетивния, но и на двигателния апарат. Ако координираните,

1
насочени към обекта движения, от една страна, предполагат възприемане на обекта, то
на свой ред и възприятието предполага възможност не само автоматично да се реагира
на сетивния дразнител, но и да се оперира с обектите с координирани движения.
Основа за изграждането на възприятието като висша психическа функция и
възприятието като текущ процес е активното движение.
Всяка от нашите перцептивни системи се е развивала по такъв начин, който е дал
възможност максимално да се използват тези особени видове информация, които стават
достъпни благодарение на движението. Един от тях е експериментът на Хелд и Хейн,
същността, на които е следната:
Новородени котета се поставят на тъмно и се извеждат на светло само при поставянето
им в специална опитна установка, наподобяваща въртележка с две кошници за котета.
Всяка от кошниците е можела да се движи в кръг около три оси – главната ос на
въртележката, вертикалната и хоризонталната ос на кошницата. Активно е могло да се
движи едно от котетата, за което в кошницата са направени отверстия за лапите му и то
през тях е достигало до пода. А другото коте не е могло да се движи и се е премествало
пасивно – него го е „водило“ първото коте. При това и двете кошници са извършвали
аналогични движения, т.е. двете котета са получавали едновременно еднакви зрителни
впечатления. В резултат на експеримента се констатира (след един месец, когато се
пускат свободно да се движат из помещението), че у първото коте, което се е движило
активно, не се наблюдават никакви дефекти в зрителното възприятие, а в същото време
у второто коте е разкрита неспособност да различава формата на предметите, то не
мига и не винаги отбранително вдига лапичките си, когато срещу него е хвърлено
нещо.
Тези дефекти на възприятието, проявили се в поведението на животните, ясно
показват, че само зрителната стимулация е недостатъчна за развитието на
възприятието. За първото коте измененията в зрителната стимулация са свързани с
неговото активно движение, за второто коте такава връзка не възниква.
Активното движение има значение не само за формиране функциите на
възприятието, но и за формирането на всеки отделен образ. Структурата на зрителния
образ се абстрахира от постоянните взаимовръзки между определените движения и
измененията в зрителните усещания, с които очите отговарят на тези движения. Това
може да се демонстрира с резултатите от изследвания на движението на очите при
зрително възприятие. Открито е, че човек разглежда даден обект не по случайна
траектория, а като последователно „опипва“ с погледа си най-значителните негови
елементи. Закономерните траектории на разглеждането се формират само при активно
взаимодействие на зрителните и двигателните компоненти на възприятието. В
случаите, когато механизмът на активното разглеждане на обекта по някакви причини
не е сформиран, дефектите на разпознаването на обекта се проявяват най-ясно.
Например за сляпородени деца, които започват да виждат след операция на 12-14
години, видимият свят отначало е напълно лишен от смисъл. Познати предмети те
разпознават както и по-рано, само като ги опипват. Така разликата между квадрат и
шестоъгълник те установяват като броят ъглите на фигурите чрез опипване, а петелът
бъркат с коня по причина, че и двете животни имат опашка. Само след продължително
научаване те развиват способността си зрително да разпознават обектите.

2
 Изследванията потвърждават също значителността на активното движение за
развитието на осезателните възприятия. Например ако се предложи на човек да
определи формата на невидим предмет с помощта на пасивно осезание, като се
прокарва предмета по кожата на изследваното лице, то възникващият образ не
съответства на формата на реалния предмет. Ако изследваното лице има възможност
активно да опипва предмета, да го вземе в ръце и да го докосва и превърта от различни
страни, то тогава у него се създава правилен образ на обекта. Същевременно наличието
на обратна връзка е съществено условие за формирането на адекватен образ. Ако тя
липсва, дори при наличието на активно движение на възприемащия орган,
взаимовръзка между сигналите от двигателния и другите анализатори не се установява.
Освен активното движение и наличието на обратна връзка, за правилно възприятие
задължително се явява изпълнението на следните условия:

 Поддържане на определен минимум от информация, постъпваща в мозъка от

външната и вътрешната среда;
 Съхраняване на привичната структурираност на тази информация.

Значението на първото условие демонстрира от изследвания, направени при изолиране

на изследваните хора от дразнители, постъпващи от обкръжаваща ги среда и от
собствения им организъм, т.е. поставени в условията на така наречената сензорната
депривация („сензорен глад“). Същността на сензорната депривация се заключава в
това, че изследваните лица се изолират от външни въздействия с помощта на специални
способи.
След пребиваването в изолация става също изменение на възприятието за дълбочина
и постоянство на размерите, всичко около човека му се струва плоско, обкръжаващите
предмети изглеждат, намиращи се в една плоскост, като нарисувани, а стените на
помещението му се „приближават“, ту се „отдалечават“ от него. Сензорната
депривация води до изменение във възприятията и за време: кратките интервали от
време се завишават по продължителност, а дългите – се занижават. Всичко това
свидетелства за това, че за нормално възприятие е необходим определен приток от
сигнали от външната среда.
Забелязано е, че в условията на „сензорен глад“ хората се стремят към творческа
дейност: рисуват, пишат стихове, разкази.
Също така е открито, че в условията на самота вътрешната реч става външна,
осъществява се функция на общуване на човека сам със себе си. Привичните форми на
социално общуване в такива условия са изключени и човек е принуден в процес на
приспособяване към самотата да си изработва особени механизми за регулиране на
своето поведение. В поведението на булшинството хора след прекратяването на
самотата се наблюдава повишена активност с оживена мимика, и много натрапчиво те
се стремят да встъпят в речеви контакт с обкръжаващите ги.
Казаното до тук засяга рязкото съкращаване на информацията от външната среда.
Обаче намаляването на обема на сигналите от вътрешната среда, от организма, също
оказва неблагоприятно влияние върху възприятието. Така например в състояние на
безтегловност, т.е. тогава, когато рязко се съкращава потока от сигнали, постъпващи от

3
скелетната мускулатура в мозъка, са налице изменения във възприятията за
обкръжаващия свят.

 Основни свойства на възприятието

Днес окончателно е преодолян възгледът, че възприятието е спонтанен процес,

който зависи единствено от характера на въздействащия дразнител. Успоредно с
това се отхвърля мнението, че получения образ е проста моментна снимка на
възприемания обект. Съвременните изследвания дават основание да се приеме
постановката, че възприятието е активен процес, чиято ефективна реализация
зависи от енергичността, дееспособността, инициативността на човека.
Адекватното приемане на въздействията на обкръжаващата среда предполага
проява не само на външна активност - като придвижване на тялото,
осъществяване на движения с очите, езика, пръстите на ръцете. Изследванията
на Ж. Пиаже показали, че в процеса на възприятие се извършва и сложна
вътрешна активност, изразяваща се в прогнозиране, перцептивно сравнение,
центрация. Тъкмо в резултат на подобна активност се проявяват следните
особености, специфични за възприятието:

1) Константност на възприятието – е относителната независимост на образа

от условията на възприемането, проявяваща се в неговата неизменност:
формата, цвета и размерите на обектите се възприемат от нас като
постоянни, независимо от това, че сигналите постъпващи от тези обекти
в сетивните органи, непрекъснато се изменят. Размерът на проеккцията
на обекта върху ретината на окото зависи от разстоянието между обекта,
очите и ъгъла на гледане, т.е. едни и същи предмети, намиращи се на
различно отдалечение от очите на човека като проекция в тях имат
различни размери, но въпреки това предметите ни се струват на нас с
неизменна големина вън от зависимостта от това разстояние.
Възприемането на цвета зависи от множеството фактори: осветеност,
фон, интензивност. Цветът на познатите обекти винаги се възприема по
един и същ начин, аналогично на това и формата познатите обекти се
възприема като постоянна, независимо от условията на наблюдение.
Значението на константността е много голямо. Ако го няма това
свойство, при всяко наше движение, при всяко изменение на
разстоянието до обекта, при най-малкото извъртане на главата или
промяна на осветеността практически непрекъснато биха се изменяли
всички основни признаци, по които човек разпознава обектите. Той би
престанал да възприема света на устойчивите обекти и възприятието не
би могло да служи като средство за познание на обективната
действителност.

4
 2) Предметността на възприятието се проявява в това, че обекта се
възприема от нас именно като обособено в пространството и времето
отделно физическо тяло.
3) Цялостност на възприятието е вътрешната органическа взаимовръзка на
частите и цялото в образа. При анализа на целостността на възприятието
се отделят два взаимносвързани аспекта:
 Обединяване на различните елементи на обекта в цялостен образ;
 Независимост на образуваната цялостност от качеството на елементите.

При това възприемането на цялото влияе и на възприемането на частите.

Няколко правила на на групировката на частите в цяло са формулирани от
Вертхаймер:

I. Правило на подобието – колкото повече части от картината си приличат

една на друга по някакво зрително възприемано качество, толкова е по-
голяма вероятността те да се възприемат като разположени заедно. Те
могат да бъдат групирани по размери, форма и разположение на частите.
II. Правило на общата съдба – множество елементи, които се движат с
еднаква скорост и по една траектория се възприемат цялостно, като
единен движещ се обект. Правилото важи и когато обектите са
неподвижни, но се движи наблюдателят.
III. Правило на близостта - във всяко зрително поле, съдържащо няколко
обекта, тези от тях, които са разположени най-близко един до друг,
визуално могат да се възприемат като един обект.

4) Обобщеност на възприятието е отнаасяне на всеки образ към някакъв

клас обекти с общо название.

При това се отразява не само влиянието на езика, но и опитът на дадения човек.

5) Обемът на възприятието се проявява в количеството обекти, които човек

може едновременно да възприеме, ограничени в единица пространство.
Той зависи от миналия опит на човека и неговите знания.
6) Възприятието на личността е предметно и осмислено. Осмислеността на
възприятието означава, че в него се включва мисленето, осъзнаване на
значението.

Нормалното възприятие на личността се характеризира с това, че възприемайки

единичното, тя обикновено го осъзнава като частен случай на общото. Нивото на
тази обобщеност се изменя в зависимост от нивото на развитие на
теоретическото мислене на човека. В засивимост от това по какъв начин
разбираме действителността, по този начин и я възприемаме.

7) Аперцепцията е особеност на възприятийния процес, която представена в

обобщен план, означава зависимост на възприятието от миналия опит на

5
 човека. Всеки човек има свой собствен жизнен път, неповторимо
социално обкръжение, специфична готовност и пригодност да усвоява
природни и културни ценности. В резултат на това у всеки индивид се
изгражда собствена система от възгледи, свой стил на взаимодействие с
предмети, уникална чувствителност към посланията на другите хора.

Тъкмо тези образувания „диктуват“ какво да виждат очите, какви сигнали да

долавят ушите, какви напитки да се предпочитат.
Влиянието на миналия опит върху възприятието проличава и в случаите,
когато човекът е затруднен да определи категорията, към която принадлежи
даден наблюдаван предмет.
Ставаа ясно, че аперцепцията е особеност, която оказва влияние върху
възприятието. Това влияние се изявява във възможността на човек да забележи
повече неща в предмета, да включва преимуществено един или друг начин на
възприемане, да осмисля по-бързо наблюдавания обект.

 Когнитивна схема

Когнитивната схема представлява части от пълния перцептивен цикъл и е вътрешна

по отношение на възприемащия човек, тя се модифицира от опита му и по един или
друг начин е специфична по отношение на това, което се възприема.

ВИДОВЕ ВЪЗПРИЯТИЯ

Класификацията на възприятията на различни видове е твърде условна, но и е

необходима за да се разбере по-добре тяхната същност и характеристики.
В основата на класификацията на възприятията, както и на усещанията, лежат
различните анализатори, които участват във възприятието. В съответствие с това
какъв анализатор играе във възприятието преобладаваща роля, се различават:
зрителни, слухови, тактилни, обонятелни, вкусови, кинестетични възприятия.
Процесът на възприятието обикновено се осъществява на основата на
взаимодействието на различни анализатори. Двигателните усещания участват във
всички видове възприятия.
Различните видове възприятия рядко се срещат в чист вид. Те се комбинират
помежду си и в резултат на това възникват различни сложни видове възприятия.
Възприятията могат да се класифицират и на други видове, като за основа се
вземат формите на съществуване на материята: пространство, време и движение.

1.Възприятие за пространство

6
 Възприятията за пространство се осъществяват от различни анализатори. Но
главната роля се изпълнява от зрителния анализатор. Неговият рецептор – ретината,
има форма на вдлъбната полусфера и изпълнява функцията на своеобразен екран. В
този екран се отразяват всички предмети, оказали се в рамката на зрителното поле и
в диапазона на зрителната чувствителност. В резултат на това се осигурява
зрителното възприятие за формата на даден предмет или явление. Възприятието за
пространство се осъществява с участието и на други анализатори, особено на
двигателния анализатор, осезанието и слуха. Двигателният анализатор се оказва
особено подходящ при възприемане и оценяване на по-големи пространствени
обекти и дистанции. Осезанието ни предоставя по-точни, по-непосредствени
обекти. Слуховият анализатор ни дава сравнително точна информация за
отдалеченост и дистанция, особено когато при него е налице някакъв източник на
звук с постоянна сила. Известно участие при възприемане на пространствените
особености на едни или други факти има и обонянието.

2. Възприятие за време – отражение на продължителността, скоростта и

последователността на явленията. Не се основава на специфичен нервен
механизъм. То се възпитава, съществува само у личността. Основава се на
съвместната дейност на много анализатори. Във възприятията за време участват
и различнин биологични ритми, както и кинестетични и слухови усещания,
нашите движения имат определена бързина и последователност, определящи
възприемането и на времевите интервали.
Възприятията за време могат да се отдиференцират на:
 Възприятие за последователността на явленията – при него едни явления се
представят в съзнанието като действащи непосредствено върху човека в
дадения момент; други – като възприемани по-рано, трети – като очаквани и
още не насвъпили. Възприятието е свързано с представите за миналото,
настоящето и бъдещето, отразяващи обективни, периодично повтарящи се
процеси в природата и обществото.
 Възприятие за продължителността на явленията – в основата му лежат
представите за началото и края на явленията. Продъжителността на явлението
се възприема непосредствено от нас твърде субективно. В този процес се
проявява действието на два специфични закона:
 Закон за запълване на отрязъците от време – заключава се в това, че
колкото е по-запълнен и разделен на малки интервали в даден отрязък от
време, толкова той се възприема като по-дълъг и обратно.
 Закон за емоционалната детерминираност на оценката за времето –
проявява се в три основни направления:
 В спомените – колкото по-наситено с преживявания е било отминалото
време, то толкова се оценява като по-продължително и обратно, по-кратко се
възприема времето, което е било лишено от достатъчно събития.
 В настоящия момент – колкото по-приятни и по-силни са преживяванията ни
в момента, то толкова протеклото време се оценява като по-кратко и обратно,

7
 колкото по-разнообразно и скучно е протекло времето, то се оценява като по-
дълго.
 В очакванията – колкото по-силни са очакванията на човека за бъдещето, то
толкова времето до появата им се оценява като бавно протекло и обратно,
колкото по-неприятни са очакваните събития, то толкова времето до появата
им протича по-бързо.
 Възприятие за темп – отразява скоростта, с която се сменят отделните
стимули на извършващия се във времето процес (например за редуване на
звукове).
 Възприятие за ритъм – представлявва възприемане на всяко равномерно
редуване на стимули. Свързано е винаги в една или друга степен с
двигателните реакции, с действието на кинестетичния анализатор.

3.Възприятие за движение

Възприятието за движение е репрезетация на изменението в положението на

обектите в пространството.
Ако обектът реално се движи в пространството, то ние въприемаме неговото
движение вследсвие на това, че той излиза от областта на най-доброто виждане
и с това ни заставя да придвижваме очите, главата или тялото си за да
фиксираме отново погледа си върху него. Така че основна роля във
възприемането на движението играят зрителният и кинестетичният анализатори.
Параметри на движението на обекта са скоростта, ускорението и посоката на
движение. Човек може да получи сведения за преместването на обектите по два
начина:

 Като възприема непосредствено акта на преместването;

 Въз основа на умозаключението за движение на обекта, който известно
време с е е намирал на друго място.

Движението се възприема, ако скоростта на движещият се обект е таква, че за

единица време той преминава разстояние, което могат да различат очите при
дадена острота на зрението и дистанция за наблюдение. В противен случай
човек възприема не самото движение, а само неговия резултат – такова
например е умозаключението за движението на часовниковите стрелки.
Чрез зрението можем да получим информация за движението на обектите по
два различни начина:

 При фиксиран поглед – когато окото остава относително неподвижно,

движещият се обект предизвиква върху ретината бързо местещи се
изображения, които не само се преместват, но и се изменят. Когато човек
се движи, а обектът – не, това се възприема като собствено движение;
 Чрез проследяващи движения на очите – движещия се обект остава
неподвижен спрямо ретината, но ние виждаме движението.

8
 Движенията биват действителни и привидни. Привидните движения имат
разнообразна природа – в състояние на умора или опиянение на човек му се
струва, че околните предмети се движат. Пример за привидните движения е
стробоскопичният ефект, върху чийто принцип е устроена кинопрожекцията.

Възприятие за дълбочина

Докато се движим в средата си, непрекъснато се оглеждаме. Зрително се

ориентираме в 3-D пространството. Когато гледаме напред в далечината,
гледаме третото измерение – дълбочина. Дълбочината е разстоянието
повърхност и обикновено използваме собственото си тяло като референтна
повърхност, когато говорим от гледна точнка на възприятие за дълбочина.
Използването на информацията за дълбочина се простира отвъд сферата на
тялото. Когато шофираме, използваме дълбочината за да оценим разстоянието
до приближаващ се автомобил. Когато решим да извикаме приятел, вървящ по
улицата, определяме колко да повишим глас. Решението се основава на това,
колко далеч е приятелят според нашето възприятие.
Диференцираното възприятие за разстояние се дължи на работата на
зрителната и слуховата сетивна система. Най-значим е приносът на зрението, в
което възприемането на дълбочина се дължи на монокулярни („мон-„ – едно;
„окулар“ – свързан с очите) и бинокулярни („бин-„ – и двете, две). Тези насоки,
осигуряващи информация за дължочина в различните сегменти си противоречат.
Монокулярните насоки може да се представят само в две измерения и да се
наблюдават с едно око, сред тях са:

 Околузия – признак за дълбочина, когато един обект частично закрива

другия;
 Разпознаване на размера – свързано е с наличие на представа за размера
на обекта в перцептивния ѝ опит;
 Паралакс на движението – изменение в заимното разположение на
ретиналните изображения на обекти, намиращи се на различно
разстояние от нас, предизвикано от преместване;
 Линейна перспектива – постепенно намаляване на размера на отдалечени
обекти и на разстоянието между тях създават впечатление за
триизмерност при възприемането на плоскостно изображение (жп линии)

От всички монокулярни признаци само паралаксът на преместването е свързан с

движение.
Бинокулярните насоки за дълбочина използват относителното
местоположение на очите. Двете очи са разположени на разстояние, което е
достатъчно, за да осигури два типа съобщения на мозъка: бинокулярно
разминаване и бинокулярно събиране.

9
  При бинокулярното разминаване двете ти очи изпращат различни образи
на мозъка, когато обектите се приближават към нас. Мозъкът ни
интерпретира степените на разминаване като индикация за разстоянието
от нас. Освен това за обекти, които гледаме на относително малко
разстояние, използваме насоки за дълбочина, базирани на бинокулярно
събиране.;
 При бинокулярно събиране двете ни очи все повече се обръщат навътре,
когато обектите ни приближават. Мозъкът ни интерпретира тези
мускулни движения като индикация за разстоянието от нас.

Мозъкът ни съдържа неврони, които специализират във възприятие за

дълбочина – бинокулярни неврони. Те интегрират постъпващата информация от
двете очи, за да формират информация за дълбочината. Бинокулярните неврони
се намират в зрителната коза.
Възприеманото разстояние до целта е повлияно от усилията, изисквани, за да
се отиде до местоположението ѝ, и че възприеманото разстояние до
местоположението на целта е по-голямо за хората, носещи тежка раница,
отколкото за тези, които не носят товар. Колкото повече усилия са нужни, за да
се стигне до нещо, толкова по-далече то се възприема.
Възприятието за дълбочина е добър пример как насоките подпомагат
възприятието. В относителния размер няма нищо вътрешно присъщо, което да
сочи, че обект, който изглежда по-малък, е по-далече от нас. По-скоро мозъкът
използва контекстуална информация, за да заключи, че по-малкият обект е по-
далече.

Перцептивни илюзии

Всички познавателни функции – мислене, памент, въображение, усещания –

са не по-малко податливи на илюзии, колкото и възприятието.
Перцептивно-геометрична илюзия е систематична деформация на дължини,
размери и направления на компоненти в перцептивния образ спрямо
съответните им компоненти в дисталната стимулна конфигурация.
При перцептивните илюзии се установява забележимо несъответствие между
метриката на образа и тази на даден физически обект. Прието е перцептивните
илюзии да се наричат по името на своя откривател, например илюзия на Понзо,
на Херинг и т.н.
Илюзиии на Мюлер-Лайер. Правите линий изглеждат огънати, заради
пресичащите ги линии.

10
 Много от зрително-геометричните илюзии се преживяват и при стимулации чрез
активен допир. За това има две принципни обяснения.

1) Сетивата си взаимодействат и прехвърлят информация за

пространствените свойства едно към друго
2) Има надмодален процесор на пространствена (и евентуално времева)
информация, към който конвертират данните на всички сетива.

Общопсихологическият смисъл на перцептивните илюзии може да се изрази в

следните четири пункта:

 Възприятието е независимо от мисленето (ефектът от илюзията не се повлиява

съществено от знанието ни, че се заблуждаваме);
 Илюзиите показват систематични деформации на определени аспекти на
сетивните дадености. Това значи, че във възприятието оперират собствени
механизми и тенденции, които функционират автономно по отношение на
останалите психични процеси,;
 Възприятието като цяло произвежда илюзията, че светът е такъв, какъвто ни го
представят сетивата.

От една феноменологична гледна точка не следва да се набляга върху заблудимостта на

субекта и погрешността на неговото перцептивно, пък и рационално познание.
Видимостите на перцептивните предмети могат да се схващат като субективни
особености на човешкия перцептивен опит. М. Мерло-Понти многократно отбелязвал,
че обикновеният човек живее с „перцептивна вяра“, че светът е такъв, какъвто го
представят сетивата му. И това се случва, защото субектът перцепира значения, а не
стимули.

11
 Литература:

1. Минчев, Б. – „Обща психология“, „Ciela“, 2008г.;

2. Стърнбърг, Р. – „Когнитивна психология“ – Пето издание, „Изток-Запад“,
София, 2012г.;
3. http://www.zapsihologa.com/2012/01/blog-post_9742.html ;
4. http://www.morikuend.ovo.bg/Psychology/Kognitivna.pdf .

12