ВЪПРОС № 1

ФИЗИОЛОГИЯ НА НЕРВНАТА СИСТЕМА. ОСНОВНИ ФУНКЦИИ НА НЕРВНАТА

СИСТЕМА. ОСОБЕНОСТИ В ОНТОГЕНЕЗАТА НА НЕРВНАТА СИСТЕМА. КРИТИЧНИ
ПЕРИОДИ В РАЗВИТИЕТО Й
Физиологията изучава функциите на човешкия организъм, а неврофизиологията изучава
функциите на нервната система.
Нервната система е една от най-сложните системи в човешкия организъм.
Съставена е от централна (ЦНС) и периферна нервна система (ПНС). ЦНС включва
главен и гръбначен мозък, а ПНС - обединява всички гръбначномозъчни нерви - 31 чифта,
черепномозъчни нерви - 12 чифта, нервни възли (ганглии) и рецептори.
НС се разделя условно на два дяла: вегетативна и соматична нервна система.
Вегетативната нервна система инервира /изпращане на дразнения към различни органи/
всички вътрешни органи и гладките мускули, като допринася за поддържането на хомеостазата -
относителното постоянство на вътрешната среда на организма.
Соматичната нервна система осъществява възприемането на сигналите от заобикалящата
ни среда и регулира волевите движения на скелетните мускули.
СЪСТАВ - В състава на нервната система влиза нервната тъкан, която се състои от два вида
клетки – неврони и глия и междуклетъчно вещество. Контактът между нервните клетки се
осъществява чрез синапси.
НЕВРОНЪТ е високоспециализирана клетка, която приема, интегрира, трансформира и
предава информация от едни нервни или ефекторни /мускулни, епителни/ клетки на други.
Получава се много сложна система. Невроните, които изграждат ПНС са два вида:
 сетивни (аферентни - възходящи) - пренасят сетивна информация от периферията към
ЦНС;

 двигателни / моторни (еферентни) - пренасят изпълнителните команди, които ЦНС

изпраща към органите.
Невроните притежават тяло и два вида израстъци -
дендрити и аксон.
Тялото има различна големина и форма /многоъгълна,
пирамидна, овална, кръгла/. Най-често срещаната форма е
звездовидна. Клетъчното тяло заема централно място в
клетката, то е метаболитен център.
Дендритите са късите израстъци на неврона и са
свързани с приемане и изпращане на информацията. Повечето
неврони имат по няколко дендрити, образуващи гъста мрежа.
Съвкупността от дендритите на един неврон има дървовидна
структура. Дендритите са множествени и разклонени, с което
се създава голяма повърхност за възприемане на сигнали от
други неврони. По клетъчната мембрана на дендритите има
много рецептори. Тя е основно рецепторно поле.

Аксон - единичен дълъг израстък, по който се предава нервния импулс от дендритите и

тялото на неврона по аксона до друга нервна или ефекторна клетка. По хода на аксона може да
има или да няма миелин (70 % липиди и 30 % белтък). Невроните, които имат миелин, се наричат
миелинови неврони, а тези, които нямат - амиеленови. Миелиновите неврони предават 20 пъти по-
бързо нервния импулс. Участък без миелин се нарича "гол участък" (прищъпвания на Ранвие).
Нервният импулс се предава скокообразно – от гол участък на гол участък. Нервният импулс
върви само в една посока. Аксонът завършва с много окончания, които образуват т. нар.
терминален бутон.
В терминалните бутони се намират мехурчета, изпълнени с химично вещество
(невромедиатор / невротрансмитер). Невромедиаторите са химични вещества, които се синтезират
в неврона. Чрез тях се осъществява предаването на нервния импулс. Те са възбудни (ацетилхолин
– отговаря за паметта, мисленето; пептиди и др.) и инхибиторни (подтискащи) – допамин –
отговаря за регулация на движенията, серотонин – отговаря за състоянието на сън и бодърстване.
Един неврон синтезира само един невромедиатор.
Химичното вещество се свързва с рецептора си като ключ с ключалка.

СИНАПС Предаването на нервен импулс от една нервна клетка на друга нервна или
ефекторна клетка, се осъществява чрез специализирани структури, наречени синапси. Те се делят
на електрични и химични синапси.
Електричните синапси провеждат възбудата двупосочно. Провеждането е бързо. Клетките
са допрени една до друга. Така се постига известна синхронизация на състоянието на свързаните
посредством тях неврони.
Химичните синапси имат асиметрична
структура. Предаването е еднопосочно, поради
което се забавя предаването на нервния импулс.
Три са основните части на химичния синапс:
предсинапсна част; синапсна цепка;
постсинапсна част.
Синапсната цепка е пространството
между предсинапсната и постсинапсната част.
Тя е от порядъка на 20-30 нанометра.

ГЛИАЛНИ КЛЕТКИ (НЕВРОГЛИА) - не притежават свойството възбудимост. Имат

опорна, защитна функция. Участват в обмяната на веществата, осъществяват миелинизацията.
Невроглиалните клетки са три вида:
 астроцити - имат клетъчни израстъци, които залягат върху мозъчните кръвоносни съдове и
участват в изграждането на кръвно-мозъчната бариера;
 микроглиа - имат защитна функция и участват в имунната защита на мозъка. Притежават
свойството фагоцитоза /цитос – клетка, фагос – ям/, т.е. те смилат болестотворните
микроорганизми. Точно тези клетки се увреждат при СПИН;
 олигодендроцити - изграждат миелиновата обвивка около аксона. Миелинизацията започва
в ембрионалния период и завършва 2-3 години след раждането. Разширява двигателните и
интелектуалните възможности на детето.

ФУНКЦИИ НА НС
 СЕТИВНИ - чрез сетивния дял на НС се получава информация за състоянието на външната
и вътрешна среда. Това става чрез рецепторите и свързаните с тях групи аферентни
неврони. Сетивните функции са в основата на когнитивната (познавателната) дейност на
човека.
 ДВИГАТЕЛНИ (МОТОРНИ) - управляват движенията на скелетните мускули и
осигуряват приспособимостта на организма към външната среда.
 ВЕГЕТАТИВНИ - този дял на НС контролира активността на вътрешните органи.
Вегетативната НС е автономна. Тя притежава относителна самостоятелност и независимост
от дейността на кората на главния мозък. Поддържа хомеостазата /кръвното, РН,
температурата/.
 ВИСША (ИНТЕГРАТИВНА) - свързана е с паметта, емоциите, мисленето, обучението.
Способността за съхраняване на информация се нарича памет, а способността за
придобиване на нови знания – обучение.
 РАЗВИТИЕ НА НЕРВНАТА СИСТЕМА
Развитието на организмите, от възникването им до края на живота им, се нарича
индивидуално развитие или онтогенеза.
Онтогенетичното развитие на НС започва още от началото на вътреутробния живот.
Оплодената яйцеклетка започва бързо да се дели и се образува клетъчно струпване. През 3-
тата седмица се оформят трите зародишни слоя, от които започва диференцирането на клетките и
развитието на органите.
Развитието на НС през зародишното развитие започва със задебеляване на гръбната част от
външния зародишен слой и се образува нервна плочка. Тя се вгъва и около 22 ден образува нервна
тръба. Кухината на нервната тръба остава да съществува като мозъчни стомахчета. Предният край
на тръбата се разширява във вид на три мозъчни мехурчета, които се нагъват, усложнява се
строежа и се превръщат в части на главния мозък. През 6-тата седмица от развитието мехурчетата
са вече пет. Нарастването на първото мехурче е най-интензивно. Това са бъдещите мозъчни
полукълба. От останалата част на тръбата се образува гръбначния мозък. Впоследствие
зародишните клетки се делят и се изграждат структурите на нервната система. В момента на
раждане нервните клетки са високо диференцирани и специализирани и са загубили
способността си да се делят. След раждането не се образуват нови нервни клетки.
Интегративните функции на НС се основават на многобройните синапсични връзки между
невроните. Пластичността на НС се състои в способността да се изграждат нови синапсични
връзки през живота на човека. Броят на невроните не може да се увеличава постнатално, защото
нервните клетки не се делят.
Нарастването на аксоните през феталното развитие образува пътищата на нервната система.
Веднага след раждането е необходима зрителна стимулация. Ако окото е лишено от нея, човек
остава без зрение. Важна е и слуховата стимулация. Децата трябва да чуват реч до 2-3 год. възраст.
Ако няма слухова стимулация, те няма да говорят.
КРИТИЧНИ ПЕРИОДИ В РАЗВИТИЕТО НА НАРВНАТА СИСТЕМА
Критичен период в развитието на нервната система се нарича периодът, през който
образуването на синаптични връзки е особено чувствително на функционално стимулиране. Това
означава например, че за оформянето на специфичен сетивен път е необходимо рецепторите на
тази сетивна система да получават съответни стимули.
ПЪРВИ КРИТИЧЕН ПЕРИОД
В края на първата година настъпва най-важният етап от опознаването на околната среда
чрез зрителни, сетивни и др. усещания и възприятия, овладява се чувството за триизмерност на
пространството. Моторното развитие в края на първата година е свързано нерядко с речевото
развитие - колкото по-уверено се движи детето, толкова по-уверено овладява речта.
Непосредственият контакт с околните предмети спомага за различаването на собствения АЗ. До
към 2-2.5 години детето е общително, дружелюбно, стреми се към самостоятелност.
ВТОРИ КРИТИЧЕН ПЕРИОД - отнася се за възрастта от 5 до 7 години. Моториката и речта
са добре развити, детето умее да анализира ситуация, развито е чувството за психологическа
дистанция в отношенията с възрастните, но още няма достатъчно самокритичност, самоконтрол.
Не е изработена способността за зрително съсредоточаване. Преобладаващата дейност е играта. С
постъпване на училище могат да възникнат различни отклонения, свързани с недостатъчната
готовност на детето за възприемане на нови знания, концентрация и да настъпи срив на нервната
дейност.
ТРЕТИ КРИТИЧЕН ПЕРИОД - между 12 и 16 години, пубертета. Настъпва бурен растеж,
моториката е неловка, настъпва полова метаморфоза. Наблюдават се промени в поведението -
неспокойствие, непослушание, раздразнителност, високомерие, самоувереност, маниерничене.
Към 16 - годишна възраст подрастващите навлизат във фаза на успокоение, поведението
става адекватно, а взаимоотношенията нормални.
ВЪПРОС № 2
ФУНКЦИОНАЛНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА НЕРВНАТА СИСТЕМА. ОБВИВКИ,
КРЪВОСНАБДЯВАНЕ И ВЕНТРИКУЛНА СИСТЕМА НА ЦНС. ФУНКЦИОНАЛНИ
ОСОБЕНОСТИ НА ГРЪБНАЧНИЯ МОЗЪК
Нервната система е двустранна и симетрична. Тя има огромно значение за съществуването
на организма. ЦНС включва главен и гръбначен мозък.
Човешкият мозък се състои от приблизително 100 милиарда нервни клетки. Той управлява
както нашите жизнени функции, така и поведението ни. Нашите мисли, спомени и чувства са плод
на неговата дейност. Всички тези дейности се осъществяват едновременно.
Структурата на ЦНС е изградена от сиво и бяло мозъчно вещество. Сивото вещество е
изградено от телата на невроните, докато бялото – от техните аксони.
Мозъкът е част от ЦНС. Разположен е и изпълва черепната кухина, която го защитава от
удари и травми в областта на главата. За тази защита спомагат и мозъчните обвивки - менинги,
както и течността, която заобикаля от всички страни мозъка - ликвор.
Главният и гръбначният мозък са обвити от три мозъчни обвивки. Най-външната се нарича
твърда мозъчна обвивка и е от съединителна тъкан. Под твърдата мозъчна обвивка е разположена
горната мека мозъчна обвивка. Вътрешната мека мозъчна обвивка осъществява кръвоснабдяването
на обвивката и повърхностния слой от мозъчната кора.
Главният мозък е богато кръвоснабден. Кръвта се внася от вътрешна сънна артерия и
гръбначна артерия. Главният мозък не може повече от 5 минути без кръв.
Вътре в главния мозък има кухини, наречени
мозъчни стомахчета (вентрикули). Те са
четири: първото и второто са в двете
хемисфери (наричат се още латерални -
странични), третото е по средата между двата
таламуса и четвъртото е над моста и
продълговатия мозък, покрито от малкия мозък.
Вентрикулите са изпълнени със специална
течност - ликвор. Ликворът е в постоянна
циркулация. Той изпълнява защитна функция.

Гръбначният мозък е разположен в гръбначномозъчния канал и наподобява връв с

диаметър 1 см и дължина около 45-50 см. Гръбначният мозък не изпълва целия гръбначномозъчен
канал, а достига до втори поясен прешлен. По продължението му се наблюдават две задебеления:
първото е шийно, от което излизат нервите за горните крайници, а второто - поясно, от което
излизат нервите за долните крайници. От двете страни на гръбначния мозък излизат коренчета,
които образуват 31 чифта симетрично разположени гръбначномозъчни нерви. Различават се
предни коренчета - те са изградени от аксоните на двигателните неврони и задни коренчета - чрез
тях в гръбначния мозък навлизат сетивните неврони, формиращи усета за болка, допир и
температура.
За гръбначния мозък е характерен т.нар. сегментен строеж. Най-елементарните рефлекси се
осъществяват на нивото на един сегмент. Един сегмент включва един чифт гръбначномозъчни
коренчета двустранно. Гръбначният мозък се дели на шиен отдел с 8 сегмента, гръден с 12
сегмента, поясен с 5 сегмента, кръсцов с 5 сегмента и опашен отдел само с 1 сегмент.
По повърхността на гръбначния мозък се забелязват надлъжни бразди. Една предна и една
задна делят гръбначния мозък симетрично на две половини. По всяка половина се откриват
странични бразди. Предна странична бразда, от която се появяват предните коренчета и задна
странични бразда, от която се появяват задните коренчета.
При напречен срез се вижда вътрешният строеж на гръбначния мозък. Сивото вещество е
разположено централно с формата на пеперуда. Във всяка от половините му различаваме предни и
задни рога, а в някои сегменти и странични рога. Предните рога и предните коренчета имат
двигателна функция. В задните рога влизат задните коренчета, които имат сетивна функция.
Бялото вещество на гръбначния мозък обгражда сивото вещество и е изградено от снопове
влакна, които изграждат аферентни и еферентни пътища. Аферентните пътища предават чувството
за допир, натиск, болка и др. По еферентните пътища преминава пирамидният път, свързващ
участъци на главния мозък с гръбначния мозък, регулиращ движенията и мускулния тонус.
ВЪПРОС № 3
ЦНС - ФУНКЦИОНАЛНИ ОСОБЕНОСТИ НА РАЗЛИЧНИТЕ ОТДЕЛИ НА ГЛАВНИЯ
МОЗЪК: МОЗЪЧЕН СТВОЛ, МАЛЪК МОЗЪК, МЕЖДИНЕН МОЗЪК

ЦНС се състои от главен мозък и гръбначен мозък. Главният мозък е затворен и изпълва
черепната кутия, а гръбначният мозък се намира в гръбначномозъчния канал на гръбначния стълб.
ЦНС е изградена от сиво и бяло мозъчно вещество. Сивото вещество е съставено от телата
на невроните, а бялото - от техните дълги израстъци - аксони. Най-голямо струпване на сиво
вещество има в кората на главния мозък.

ГЛАВНИЯТ МОЗЪК се дели на 4 големи дяла:

мозъчен ствол; междинен мозък; малък мозък;
краен мозък.
МОЗЪЧНИЯТ СТВОЛ се състои от 3
структури: продълговат мозък, мост и среден мозък.
 продълговат мозък - представлява
продължение на гръбначния мозък в черепната
кухина. В продълговатия мозък се намират много
ядра от сиво вещество, които регулират дишането,
кръвообращението, гълтането. Намират се и ядра на
черепномозъчните нерви;
 мост - намира се над продълговатия
мозък. В него има ядра на ЧМН;
 среден мозък - намира се в най-горната
част на мозъчния ствол. Има ядра на ЧМН и две
междинни ядра, които са към екстрапирамидната
система (част от нервната система, която регулира
двигателната активност).

В мозъчния ствол по цялото му протежение, се намира т. нар. ретикуларна формация. В РФ

се намира сърдечно-съдовия и дихателния център. Благодарение на функциите на ретикуларната
формация на мозъчния ствол, се поддържа състоянието на тонус и бодърстване, контролира се
усещането за болка ( първи блок – за регулация на тонус и бодърстване, познат в
невропсихологията като енергитически блок).
През мозъчния ствол минават низходящи и възходящи пътища.
 възходящи - от кожата, сетивно-мускулни рецептори, кръвоносни съдове и вътрешните
органи;
 низходящи - към скелетната мускулатура, сърцето, кръвоносни съдове, потни жлези.

МАЛЪК МОЗЪК - разположен е в задната черепна ямка. Съставен от три части: две
симетрично разположени хемисфери и средна част, наречена червей. Полукълбата имат силно
нагъната повърхност. Малкият мозък също е изграден от сиво и бяло вещество. Сивото вещество
образува кората на малкия мозък и няколко клетъчни ядра. Кората на малкия мозък се състои от
три слоя – външен /молекулярен/, слой на клетки на Пуркиние и вътрешен /зърнест/ слой.
Малкият мозък регулира тонуса на скелетната мускулатура, участва в запазването на
равновесието, свързан е с вестибуларния апарат. Той има значима роля в двигателното
функциониране, прави движенията точни.
При увреди и абнормности на малкия мозък се нарушава походката, появява се тремор,
дискоординация и нестабилност на стойката и нарушения в речта (атактична реч).

МЕЖДИНЕН МОЗЪК
 Централната част на междинния мозък се нарича таламус (хълм). Има яйцевидна форма.е
Двата таламуса се свързват чрез мозъчно стомахче. Към долната повърхност на хълма е
хипоталамусът (подхълмие).
ТАЛАМУС - най-голямата междинна структура в ЦНС - врата на сетивността. Таламусът е
междинна станция на всички сетивни пътища, които идват от тялото и се насочват към главния
мозък. Той преработва достигналата до него информация и изпраща една част от нея към главния
мозък, за да се извърши по-фин и прецизен анализ.
 ХИПОТАЛАМУСЪТ е с жизненоважно значение за целия организъм. Разположен под
таламуса, той е най-важният регулаторен орган в човешкото тяло. Има както нервни, така и
ендокринни функции, като и двете са насочени към обезпечаване относителното постоянство на
вътрешната течна среда на организма. В близост до хипоталамуса се разполага хипофизата. Тя е в
тесни взаимоотношения с хипоталамуса. Хипоталамуса е част от лимбичната система на мозъка и
има отношение към емоционалното състояние, сексуалната активност и размножаването.
Основни функции на хипоталамуса:
 регулира секрецията на хормони от предния дял на хипофизата;
 образува хормони на задния дял на хипофизата;
 регулира телесната температура;
 регулира приема на храна /център на глада – винаги активен, център на насищането/,
чувството на жажда, количеството на отделената урина;
 главен когнитивен център на ВНС, която има два дяла - симпатиков и парасимпатиков.
ВЪПРОС № 4
ФУНКЦИОНАЛНИ ОСОБЕНОСТИ НА КРАЙНИЯ МОЗЪК. ЛОКАЛИЗАЦИЯ НА
ФУНКЦИИТЕ В КОРАТА НА ГЛАВНИЯ МОЗЪК. СПЕЦИФИЧНИ ФУНКЦИИ НА
ОТДЕЛНИТЕ ДЯЛОВЕ И ПОЛЕТА НА МОЗЪЧНАТА КОРА. ФУНКЦИОНАЛНА
АСИМЕТРИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ХЕМИСФЕРИ. РАЗДЕЛЕНИЯТ МОЗЪК.

КРАЙНИЯТ МОЗЪК е най-добре развитата част на главния мозък (80 % от теглото му).
Съставен е от две полукълба - хемисфери, свързани помежду си с мазолестото тяло (бяло мозъчно
вещество). Между двете хемисфери има дълбока цепка и в дъното е мазолестото тяло.
Мазолестото тяло представлява проводник на нервни окончания, които обменят информация
между двете хемисфери на главния мозък.
Към мозъчните хемисфери принадлежат и структури, наречени базални ганглии (възли).
Повърхността на хемисферите е неравна. Всяка хемисфера има три повърхности - горнолатерална,
срединна и основна. Сивото мозъчно вещество е кората, а под него е бялото вещество.

Мозъчните хемисфери на крайния

мозък се разделят на четири дяла чрез
дълбоки бразди. Централната бразда отделя
челния от теменния дял, а страничната
обособява слепоочния дял.
 челен дял - планира бъдещето и
волевите движения;
 теменен дял - зона на общата
сетивност;
 слепоочен дял - зона на слуховата
сетивност;
 тилен дял - в този дял се намира
зоната на зрителната сетивност.

Крайномозъчната кора е свързана с волевата активност. При второсигналните центрове се

обособяват асиметричните центрове.
 двигателен център (рече-праксис, център на Брока) - намира се в челния дял в лявото
полукълбо на мозъчната кора.
- моторна афазия - загуба на способността за говорене или за разбиране на речта.
Увреждането е във фронталния дял на мозъка.
 слухов център на говора (център на Вернике) - води до увреждане на слуха и до сензорна
афазия - неразбиране значението на думите и трудности за конкретната им употреба в
собствената реч. Увредата е в слепоочния дял на лявото мозъчно полукълбо.
 център на писането - намира се в задната извивка. Увредите водят до аграфия -
невъзможност за писане.
 двигателни полета - в челния дял в предната централна извивка е първично двигателно поле
(палец, пръст, уста, език). От вторичното двигателно поле излизат еферентни пътища към
таламуса. В първичното и вторичното двигателно поле са разположени пирамидни клетки
на Бетс. От големите пирамидни клетки започват низходящите двигателни пътища. При
увреждане на тези зони настъпват контралатерални действия. Възстановяване на тези
двигателни функции е невъзможно.

МОЗЪЧНАТА КОРА е най-голямата част от сивото вещество на ЦНС. Коровата

повърхност е нагъната, за да се побере в черепната кухина, при което се формират дълбоки бразди,
ограждащи изпъкнали гънки или извивки.

Мозъчната кора е изградена от 6 слоя клетки (основните са пирамидни и зърнести):

 I - външен молекулярен;
  II - външен зърнест;
 III - външен пирамиден;
 IV - вътрешен зърнест;
 V - вътрешен пирамиден (клетки на Бетс) - моторна функция;
 VI - мултиморфен слой.

Мозъчната кора има три обвивки (менинги): твърда, паяжиновидна и мека мозъчна обвивка.
Външно видимата повърхност от кората е 1/3 част, а останалите 2/3 са скрити в коровите гънки.
Сред многобройните корови гънки се очертават основни. Такава е Роландовата бразда - централна
отвесна дълбока бразда, която разделя кората на мозъка на предна и задна половина. От
хоризонталните бразди основна е страничната Силвиева бразда, която разделя мозъчната кора на
горна и долна част.

Двете мозъчни хемисфери не са напълно еднакви по отношение на функциите, които

изпълняват. Асоциативните зони на всяка хемисфера имат специфична функционална
специализация. Това определя съществуването на т.нар. функционална асиметрия на мозъчните
хемисфери.
Функционалната асиметрия на мозъчните хемисфери се означава още като латерализация
на мозъчните функции. Лявата хемисфера е специализирана по отношение на речта,
математическите операции и логическите задачи, а дясната хемисфера е специализиране по
отношение на пространственото възприятие и ориентация, разпознаването на лица и сложни
зрителни образи, тактилното разпознаване на обекти, разбирането и интерпретирането на
музиката.
Основната разлика между двете хемисфери е начинът, по който се преработва
информацията. Лявата хемисфера е специализирана да преработва информацията по аналитичен
начин, докато дясната - по синтетичен начин. Това означава, че лявата хемисфера разгражда
анализирания обект или събитие на малки елементи, докато дясната хемисфера игнорира
детайлите и обръща внимание на обекта или събитието като цяло. Тази специализация на двете
хемисфери обаче не може да се раздели в нормалния мозък поради непрекъснатия
интерхемисферен обмен на информация чрез мазолестото тяло.
Ролята на предаването на информация между двете хемисфери чрез мазолестото тяло най-
добре проличава при неговата вродена липса (агенезия) или при хирургичното му прерязване за
лечение на тежки форми на епилепсия.
Спери доказал, че по време на оперативна интервенция двете хемисфери не обменят
информация, но продължават да контролират различни строго специфични функции. Това явление
Спери нарекъл "Феномена на разделения мозък".
ВЪПРОС № 5
ФИЗИОЛОГИЯ НА НЕВРОНА. ВИДОВЕ НЕВРОНИ. АКСОНАЛЕН ТРАНСПОРТ.
УЧАСТИЕ НА ГЛИЯТА В НЕВРОНАЛНИТЕ ФУНКЦИИ. СИНАПСИ - ВИДОВЕ.
МОЗЪЧНА ПЛАСТИЧНОСТ. НЕВРОМЕДИАТОРИ (НЕВРОТРАНСМИТЕРИ)

Нервната тъкан се състои от два вида клетки - неврони и глия. Невронът е

високоспециализирана нервна клетка, която може да приема, интегрира, трансформира и предава
информацията от една нервна клетка на друга нервна или ефекторна клетка.
Невроните имат тяло и два вида израстъци - дендрити и аксон.
Тялото е метаболитен център. То има различна форма /многоъгълна, пирамидна, овална,
кръгла/. Най-често има звездовидна форма. Клетъчното тяло заема централно място в клетката.
Дендритите са късите израстъци на неврона и са свързани с приемане и изпращане на
информацията. Повечето неврони имат по няколко дендрити, образуващи гъста мрежа.
Съвкупността от дендритите на един неврон има дървовидна структура. Дендритите са
множествени и разклонени, с което се създава голяма повърхност за възприемане на сигнали от
други неврони.
Аксон - единичен дълъг израстък, по който се предава нервния импулс от дендритите и
тялото на неврона по аксона до друга нервна или ефекторна клетка.
По хода на аксона може да има или няма миелин (70 % липиди и 30 % белтък). Миелинът
се обръзува от различни клетки по ЦНС. Невроните, които имат миелин, се наричат миелинови
неврони, а тези, които нямат - амиеленови. Миелиновите неврони предават по-бързо нервния
импулс. Участъците без миелин се наричат "гол участък" (прищъпвания на Ранвие). Аксонът
завършва с много окончания, които образуват т. нар. терминален бутон.
Нервният импулс е еднопосочен - дендрит, тяло, аксон, терминален бутон.
В терминалните бутони се намират мехурчета, изпълнени с химично вещество
(невромедиатор / невротрансмитер). Невромедиаторите се синтезират в неврона. Те са възбудни
(ацетилхолин, пектиди и др.) и инхибиторни (подтискащи) - допамин, серотонин и др. Един
неврон синтезира само един невромедиатор.
В зависимост от функционалната им роля невроните са:
 Моторни (двигателни) неврони - предават импулси за съкращение на мускули. Посоката на
това предаване е от ЦНС към периферията на тялото. Тези неврони имат дълги аксони.
 Сетивни неврони - предават импулси от рецепторите към ЦНС. Тези импулси носят
информация за специфични стимули като например светлина, механична деформация,
химично вещество и др.
 Междинни неврони, наречени още интерневрони - образуват връзки между невроните в
ЦНС. Част от интерневроните предават възбудни, а част - задръжни импулси.
Интерневроните участват в централно-нервната преработка на информацията.
Невромедиаторите се синтезират в тялото на невроните. Те са два вида:
 възбудни - ацетилхолин, пептиди;
 инхибиторни - допамин, серотонин, адреналин.
Невромедиаторите се пренасят до крайните разклонения чрез т.нар. аксонален транспорт.
Невромедиаторите се отделят от аксона на единия неврон, преминават през цепнатината
(синапса) и достигат до дендрита на другия неврон (постсинаптичен), където са разположени
рецептори. При свързването си с тези рецептори медиаторите или трансмитерите предизвикват
инервация и на втория неврон, която продължава докато има наличие на химичното вещества в
синаптичната цепка. Всеки невромедиатор се свързва със собствен рецептор (ацетилхолинът се
свързва с ацетилхолинови рецептори).
В различните области на нервната система, както и за различните функции, има различни
невромедиатори.
 ацетилхолин - медиатор на много нива в НС - мозъчна кора, нервно-мускулно предаване;
 допамин - вторият по важност в ЦНС. Той е основен в екстрапирамидната система.
 гама-аминомаслена киселина - намира се в сивите централни ядра. Има подтискаща
функция;
 серотонин.
 Вегетативната нервна система работи с други медиатори. Симпатиковата нервна система
включва два медиатора с възбуждаща и подтискаща роля - норадреналин и адреналин. В
парасимпатиковата нервна система основен медиатор е ацетилхолинът.

СИНАПС Предаването на нервен импулс от една нервна клетка на друга нервна или
ефекторна клетка, се осъществява чрез специализирани структури, наречени синапси. Те се делят
на електрични и химични синапси.
Електричните синапси провеждат възбудата двупосочно. Провеждането е бързо. Клетките
са допрени една до друга. Така се постига известна синхронизация на състоянието на свързаните
посредством тях неврони.
Химичните синапси имат асиметрична структура. Предаването е еднопосочно, поради
което се забавя предаването на нервния импулс. Три са основните части на химичния синапс:
предсинапсна част; синапсна цепка; постсинапсна част.
Синапсната цепка е пространството между предсинапсната и постсинапсната част. Тя е от
порядъка на 20-30 нанометра.

ГЛИАЛНИ КЛЕТКИ (НЕВРОГЛИА) - не притежават свойството възбудимост. Имат

опорна, защитна функция. Участват в обмяната на веществата, осъществяват миелинизацията.
Невроглиалните клетки са три вида:
 астроцити - имат клетъчни израстъци, които залягат върху мозъчните кръвоносни съдове и
участват в изграждането на кръвно-мозъчната бариера;
 микроглиа - имат защитна функция и участват в имунната защита на мозъка. Притежават
свойството фагоцитоза /цитос – клетка, фагос – ям/, т.е. те смилат болестотворните
микроорганизми. Точно тези клетки се увреждат при СПИН;
 олигодендроцити - изграждат миелиновата обвивка около аксона. Миелинизацията започва
в ембрионалния период и завършва 2-3 години след раждането. Разширява двигателните и
интелектуалните възможности на детето.

Пластичност в нервната система след мозъчни лезии. Невроните в централната нервна

система загубват почти напълно способността си да се възстановяват след лезии, т.е. да
регенерират. Въпреки това след мозъчни лезии (травми, кръвоизвиви и др.) се наблюдава
възможност за функционално възстановяване на нервните процеси и явления, като движения,
езиковите функции, памет. Това се дължи в най-голяма степен на запазената способност за
прорастване на аксоните и образуване на нови синаптични връзки. Не всички мозъчни структури
имат еднакви регенеративни способности. Пластичността след лезии е много по-добра в ранна
възраст и намалява с напредване на възрастта. За разлика от сетивните пътища, които имат
пластичност само през определен период от развитието, мозъчните структури, осъществяващи
обучението, запазват своята пластичност през целия индивидуален живот.
ВЪПРОС № 6
ВЪЗБУДИМОСТ И ПРОВОДИМОСТ НА НЕВРОНА. МЕХАНИЗЪМ НА ПРЕДАВАНЕ НА
НЕРВНОТО ВЪЗБУЖДАНЕ. АКЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ.

Невроните притежават свойствата възбудимост и проводимост. При възбуждане се

пораждат електрични сигнали, които се разпространяват по неврона като нервен импулс.
Тези процеси са мембранни. Мембраната на невроните се състои от двоен фосфолипиден
слой, който разграничава вътреклетъчната течна среда (цитоплазма) от извънклетъчната
течна среда (тъканна течност).
В нервната клетка преобладават калиеви катиони, а извън клетката натриеви
катиони. От двете страни на клетъчната мембрана има разтворими електролити, които
съдържат положителни и отрицателни йони (по равен брой - 150 милиона мола на грам).
В покой мембраната е по-пропусклива за калиевите катиони и непропусклива за
натриеви катиони вътре в клетката. Калиевите катиони изнасят положителен товар от
клетката и вътрешната повърхност на мембраната се зарежда отрицателно. Положителните
йони се подреждат в извънклетъчната страна на мембраната. Това всъщност е мембранен
потенциал /от – 50 до – 90 миливолта/, а състоянието - поляризация.

Крива на АП

Клетката отвътре е отрицателно заредена,

а отвън – положително. Клетката получава
дразнене, променя се пропускливостта на
мембраната. Натриевите катиони навлизат в
клетката, а положителните товари
неутрализират отрицателните, които са вътре в
клетката. Така клетката става с повече
положителен товар. Това състояние се нарича
деполяризация. Когато се стигне до критично
ниво от – 50 миливолта, натриевите катиони
нахлуват в клетката и възниква акционен
потенциал /нервен импулс/.

Този процесът е бързопреходен, пропускливостта спира, навлизат калиеви катиони,

а натриевите аниони излизат навън и възниква реполяризация.
В зависимост от силата на дразненето са 2 вида оговори:
 локален отговор – проявява се при слаби дразнители и промените не се
разпространяват. Локалният отговор е намаляване на потенциалната разлика от двете
страни на клетъчната мембрана.
 Потенциал на действие /акционен потенциал/ - бързо настъпваща, преходна,
разпространяваща се деполяризация. Потенциал на действие се създава след достигане до
критично ниво на деполяризация. Разпространява се по дължината на аксона, без да
променя своята амплитуда и форма.
Акционният потенциал протича по механизма „всичко или нищо“.
ВЪПРОС № 7
РЕГУЛАЦИЯ НА ДВИЖЕНИЯТА В ОРГАНИЗМА: СПИНАЛНА, ОТ МОЗЪЧНИЯ СТВОЛ,
ОТ МАЛКИЯ МОЗЪК, ОТ БАЗАЛНИТЕ ГАНГЛИИ. ДВИГАТЕЛНИ ФУНКЦИИ НА
МОЗЪЧНАТА КОРА. НИЗХОДЯЩИ ПЪТИЩА - ПИРАМИДНА И ЕКСТРАПИРАМИДНА
СИСТЕМИ. ВОЛЕВИ ДВИЖЕНИЯ.

Активното взаимодействие между човек и околна среда се осъществява чрез

човешките движения.
За запазване на позата са необходими малки, но продължителни съкращения -
тонични. При изправено положение те противодействат на силата на тежестта и осигуряват
поддържане на равновесието. За придвижване на тялото в пространството са необходими
по-големи, по-бързи и краткотрайни мускулни съкращения - фазични. При сложните
двигателни реакции тоничните и фазичните съкращения се регулират от ЦНС и
регулацията се осъществява паралелно.
При човека основно значение за придвижване на тялото в пространството, за
трудовите движения и говора има кората на главния мозък.
Основната двигателна зона на кората е разположена в предната централна извивка.
Тя е функционално свързана с разположената зад нея соматосензорна зона, чрез която
получава информация от всички рецептори на соматосензорния анализатор.
Увреждания в двигателната зона на кората водят до парези (намалени възможности за
извършване на движения) или парализи, които засягат движенията.
СПИНАЛНА РЕГУЛАЦИЯ НА ДВИЖЕНИЯТА - организирана е на рефлексна
основа. В зависимост от конкретната рефлексна дъга, нервния център може да бъде
локализиран само в границите на един гръбначномозъчен сегмент или да обхваща големи
части от гръбначния мозък. Съответно и рефлексните реакции ще бъдат строго
локализирани или разпростиращи се върху много мускулни групи.
РЕГУЛАЦИЯ НА ДВИЖЕНИЯТА ОТ МОЗЪЧНИЯ СТВОЛ - невроните в мозъчния
ствол получават информация от всички сетивни системи. Това е основна предпоставка за
усложняване на рефлексната му дейност. В него се намират центрове на специализирани
двигателни рефлекси: сукане, дъвкане и др. свързани с функциите на храносмилната
система; кихане, кашляне - функциите на дихателната система и др. Ретикуларната
формация (РФ) на мозъчния ствол има важно значение за регулацията на движенията.
Невроните в страничните й части имат предимно асоциативни функцииии.
Общите двигателни рефлекси на мозъчния ствол могат да се разделят на няколко
групи: тонични рефлекси - осигуряват поддържането на равновесието и запазването на
позата. Основно значение за осъществяването на тези рефлекси има информацията от
вестибуларните рецептори, от проприорецепторите в областта на шията, от зрителния
анализатор. От мозъчния ствол се осъществяват верижни рефлекси, осигуряващи
преминаването от легнало в изправено положение.
МАЛКИЯТ МОЗЪК участва в регулацията на движенията и ги прави плавни и
точни. Той регулира съкращението на мускулите и поддържа тонуса на скелетните
мускули. Има значима роля в двигателното функциониране.
При увреди и абнормности на малкия мозък се нарушава походката, появява се
тремор, дискоординация и нестабилност на стойката.
Моторната система на мозъка да се подразделя на пирамидна и екстрапирамидна.
Пирамидната система е изградена от два основни пътя:
 корово-гръбначен пирамиден път;
 корово-ядрен пирамиден път.
И двата пътя започват от кората на мозъка и завършват директно върху моторните
неврони. Първият неврон в корово-гръбначния пирамиден път започва от петия слой на
мозъчната кора, където са разположени клетките на Бетс. Една част от влакната достигат
до мотоневроните в двигателните ядра на черепномозъчните нерви. Те формират корово-
ядрения път, командващ движенията на мускулите в областта на главата. Останалите
влакна навлизат в гръбначния мозък, образувайки корово-гръбначномозъчния (кортико-
спинален) път, командващ движенията на туловището и крайниците. И двата пътя от
пирамидната система се кръстосват ненапълно. Мотоневроните, които командват
мускулите в областта на главата, както и мускулите на туловището получават влакна и от
двата пирамидни пътя (левия и десния). В гръбначния мозък кръстосаният пирамиден път
(85% от влакната) протича в страничните стълбове на бялото вещество и на всеки сегмент
дава разклонения в сивото вещество, завършващи в преднороговите мотоневрони.
Некръстосаният пирамиден път (15% от влакната) пътува в предните стълбове на
гръбначномозъчното бяло вещество и се изчерпва още в шиините сегменти.
Екстрапирамидните структури продължават да играят важна роля в двигателната дейност
дори у човека. Те командват предимно мощните мускули в началото на раменния и тазовия
пояс и управляват по-грубите волеви движения, поддържането на изправения телостоеж,
статичните пози и поддържането на подходящ мускулен тонус. Само фините сръчни
движения на отделните пръсти на ръцете имат чисто корово (пирамидно) управление.
Екстрапирамидната система е физиологично по-стара. Тя контролира и регулира
движенията от страна на нервни центрове извън кората. Включва структури извън
пирамидната структура, основни са: базални ядра, черна субстанция, ядра в моста, ядра в
малкия мозък, ретикуларна формация. Пътищата, които започват от главния мозък,
започват от ядрата и завършват в противоположната половина на гръбначния мозък.
Екстрапирамидните пътища се разделят на вериги на обратна връзка и на низходящи
екстрапирамидни пътища.
Поражения на екстрапирамидната система водят до тежки неврологични
увреждания, свързани с разстройство на движенията и нарушения на мускулния тонус.

ВЪПРОС № 8
 ПЕРИФЕРНА НЕРВНА СИСТЕМА. ГРЪБНАЧНОМОЗЪЧНИ НЕРВИ.
ЧЕРЕПНОМОЗЪЧНИ НЕРВИ. ПРОВОДНИ ПЪТИЩА В НЕРВНАТА СИСТЕМА
Периферната нервна система осъществява връзки с повърхността на тялото и
всички структури на двигателния апарат. Те са двустранни - от периферията към ЦНС се
наричат аферентни, от ЦНС към периферията – еферентни.
ПНС включва черепно-мозъчни нерви и гръбначно-мозъчни нерви.
Периферният нерв е съставен от аксони на нервните клетки (моторни и сетивни). Той може
да бъде само моторен, само сетивен или смесен.
ПНС е разделена на два големи дяла: черепно-мозъчни нерви и гръбначно-мозъчни нерви.
Черепно-мозъчните нерви са 12 чифта и изхождат от главния мозък. Притежават
сетивни, двигателни и парасимпатикови ядра, които са разположени в мозъчния ствол.
Подреждат се по следния начин:
 I чифт - обонятелни нерви - провеждат обонятелна информация;
 II чифт - зрителни нерви - провеждат зрителна информация;
 III чифт - очедвигателни нерви - инервират част от очедвигателните мускули;
 IV чифт - макаровидни нерви - инервират част от очедвигателните мускули;
 V чифт- троичен нерв - главни сетивни нерви за лицевата част на главата;
 VI чифт - отвеждащи нерви - инервират част от очедвигателните мускули;
 VII чифт - лицеви нерви - инервират мимическите мускули, някои от слюнчестите жлези,
част от езика;
 VIII чифт - слухово-вестибуларни нерви - провеждат слухова и вестибуларна информация;
 IX чифт - езиково-гълтачни нерви - инервират мускулите на глътката, меко небце,
мускулите на ларинкса и гласните връзки;
 X чифт - БЛУЖДАЕЩИ НЕРВИ (ВАГУСОВИ НЕРВИ) - най-големите ЧМН и спадат към
парасимпатиковите нерви. Инервират мускулите на гълтача и мекото небце, корена на
езика, мускули на гръкляна, вътрешни органи;
 XI чифт - добавъчни нерви - инервират мускулите на шията;
 XII чифт - подезични нерви - инервират мускулите на езика, подезичните мускули.
Гръбначно-мозъчните нерви осъществяват сетивните възприятия и двигателните
функции на цялата извънглавова част на човешкото тяло. Те са смесени нерви - всеки нерв
съдържа аксони и на моторни, и на сетивни, и на вегетативни неврони.
Гръбначномозъчните нерви съответстват на сегментите на гръбначния мозък и са 31
двойки. Те биват: шийни, гръдни, поясни, кръсцови и опашни.
Гръбначномозъчните нерви са изградени от два корена:
 преден - съдържа моторни влакна;
 заден - съдържа сетивни влакна.
Нервите формират плексуси (сплетения) - мрежи от нерви. Гръбнакът има следните
сплетения:
 шийно - образува се от предните клонове на първите четири шийни нерва;
 мишнично сплетение - образува се от предните клонове на четирите долни шийни нерва и
част от 1-ви гръден нерв;
 поясно-кръсцово сплетение - образува се от предните клонове на поясните, кръсцовите и
опашните нерви. Дели се на поясно и кръсцово сплетение.
Проводните пътища представляват вериги от свързани последователно неврони, по
които става провеждане на нервни импулси към и от определени части на ЦНС. Има две
основни проводни системи - аферентна и еферентна.
Аферентните пъпища провеждат различни видове сетивност.
По еферентните пътища се провеждат импулси от центрове на главния мозък към
по-ниско стоящи центрове.
 ВЪПРОС № 9
ВЕГЕТАТИВНА НЕРВНА СИСТЕМА. ХАРАКТЕРИСТИКА НА СИМПАТИКОВИЯ
И ПАРАСИМПАТИКОВИЯ ДЯЛ НА ВНС. ЦЕНТРОВЕ, РЕГУЛИРАЩИ
ВЕГЕТАТИВНИТЕ ФУНКЦИИ. НЕВРОФИЗИОЛОГИЯ НА ХИПОТАЛАМУСА И
ЛИМБИЧНАТА СИСТЕМА.

Вегетативната нервна система е третият раздел на нервната система. Анатомична

структурна единица е вегетативната нервна клетка с нейните израстъци. Функционално се
разделя на симпатикова и парасимпатикова. Двете части са в постоянно подвижно
равновесие - тонусът на едната е за сметка на разпускането на другата. Това равновесие
гарантира хомеостазата на организма на органно, системно и организмено ниво.
И двете части са под влияние на главния мозък и хипоталамуса. Имат централна
част, вегетативни възли, сплетения и нерви. Парасимпатиковата част е по-прецизна.
Симпатиковият дял се състои от нервни клетки, разположени в страничната част на
сивото вещество на гръбначния мозък. От тях излизат аксони, които стигат до страничните
симпатикови стволове (от двете страни на гръбначния стълб). От там започват нервни
влакна, като една част стигат до очите, сърцето, кръвоносните съдове и белите дробове.
Медиатори в крайната част на симпатикуса са норадреналинът /90%/ и адреналинът /10%/.
Парасимпатиковият дял на вегетативната нервна система се състои от нервни клетки
в средния и продълговатия мозък и кръстцовата част на гръбначния мозък и излизащите от
тях аксони. Влакната, които идват от главния мозък, влизат в състава на някои
черепномозъчни нерви. Медиатор в крайните окончания на парасимпатикуса е
ацетилхолинът.
Най-често двата дяла на вегетативната нервна система имат противоположен ефект
върху органите, които инервират. Под влияние на симпатиковия дял например се учестяват
и усилват съкращенията на сърцето, подобрява се кръвоснабдяването в работещите
мускули, разщиряват се бронхите, повишава се телесната температура, осигурява се повече
енергия за организма при физическа работа. Парасимпатиковият дял има противоположно
действие. Импулсите, които протичат по него, водят до забавяне на съкращенията на
сърцето, свиване на бронхите, стимулиране на секрецията на храносмилателните жлези,
засилване на процесите на синтез в клетките и т.н. Благодарение на парасимпатиковия дял
организмът възстановява изразходваната енергия по време на физическа работа.
Само в резултат на съгласуваната дейност на симпатиковиая и пасимпатиковия дял е
възможно нормалното протичане на процесите, свързани с храненето, дишането, обмяната
на веществата и енергията и други процеси в организма.
Центровете, които регулират вегетативните функции, са разположени от гръбначния
мозък до мозъчната кора. По-елементарните вегетативни рефлекси се контролират на
равнището на гръбначния мозък, по-сложните – в продълговатия мозък, а най- сложните –
в подхълмието на междинния мозък и в лимбичната система на мозъчната кора.
Хипоталамусът има определящо значение в регулацията на вегетативните функции.
Тук са центровете, които регулират основните елементи на хомеостазата в организма.
Решаването на тази задача става възможно благодарение на връзката на хипоталамуса с
редица ядра от ретикуларната формация на мозъчния ствол, с таламуса, с лимбичната
система. Между хипоталамуса и хипофизата има тясна анатомична и хуморална връзка.
Хипоталамусът има следните функции:
 регулира секрецията на хормони от предния дял на хипофизата;

 образува хормони на задния дял на хипофизата;

 регулира телесната температура;

 регулира приема на храна, чувството на жажда, количеството на отделената урина;

 главен център на вегетативната нервна система, която има два дяла - симпатиков и
парасимпатиков.
Лимбичната система е сложна съвкупност от мозъчни структури. Тя има важна роля
в регулацията на сложи поведенчески реакции, включващи двигателни и вегетативни
копоненти. Лимбичната система има следните основни функции:
 запазване на хомеостазата - чрез цялостна поведенческа реакция на организма;

 всяка двигателна реакция, извършена от организма трябва да се обезпечи с доставка на

хранителни вещества и кислород към работещите мускули;

 важно междинно звено благодарение, на което определени външни дразнители включват

дадени вегетативни реакции.
Амигдала /бадемовидно тяло/ е част от лимбичната система, която е отговорна за
регулиране на емоциите. Представлява набор от ядра в мозъка, разположени в тясно
сътрудничество помежду си. Амигдалата най-често се свърза с емоциите като страх и
тревожност. Свързва се и с чувството на удоволствие, в отрицателен смисъл т.е. на
агресия. Амигдалата реагира в отговор на неприятни гледки, усещания, миризми.
Състояния като гняв, отбягване и определени защити, се активират, благодарение на
амигдала. Тя също така е отговорна и за задействането на наследствените признаци на
стреса. Лошото функциониране на амигдалата е свързано с аутизма, фобиите и
шизофренията, тревожността, депресията, посттравматичния стрес.
Освен страхови или негативни емоционални реакции амигдалата медиира и
удоволствени или свързани с апетита емоционални реакции - произтичащи от вкусовите
качества на храната. Чрез тази съпътстваща положителна емоция храната може да
представлява възнаграждаващо явление.
Амигдалата има ключова роля за създаване на условни връзки за среда, в която има
възнаграждение.
Състояние на организма, при което се изисква повишена нервно-психическа или
двигателна активност е вегетативна реакция на стрес. Основни промени са: учестяване на
сърдечните съкращения, повишаване концентрацията на глюкоза в кръвта, увеличаване на
клетъчния метаболизъм, съкращение на времето за кръвосъсирване, повишаване на
кръвното налягане, активиране на система за поддържане на бодрост. Всички тези промени
помагат за приспособяването на организма към новите условия.
При лезии на тези връзки изчезват вегетативните компоненти при страхови емоции.
 ВЪПРОС № 10
НЕВРОФИЗИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ОБУЧЕНИЕТО И ПАМЕТТА. ВИДОВЕ
ПАМЕТ. ВИДОВЕ ПАМЕТОВИ РАЗСТРОЙСТВА. ЛИМБИЧНА СИСТЕМА.

Обучението е процес на придобиване на знания и на способности за осъществяване

на различни дейности въз основа на собствен опит. Дейностите могат да бъдат двигателни
или мисловни. Последните включват натрупване на знания или умения за асоциативно
мислене. Обучението е дейност, която съпътства човека от ранно детство до късна възраст
и неговите форми са твърде разнообразни, както са твърде различни и възможностите за
обема на заучаването.
В основите на ученето стои образуването на нови пластични връзки (между
неврони) или съществуващите да се изменят.
Има два основни вида учене:
 неасоциетивно - сетивно изучаване на нови стимули;
 асоциативно - различни видове условни рефлекси.
Всички видове учене предизвикват повишаване на синаптичното предаване.
Паметта е натрупване, съхраняване и възпроизвеждане на придобитата информация
(знания и умения). Паметта е елемент от интегративните функции на мозъка, поради което
при припомняне на някакво събитие се извикват свързаните с него зрителни, слухови,
обонятелни и др. усещания, както съпътствалите го емоции. Когато някакви паметови
следи оживяват, се възпроизвежда временната и пространствената характеристика на
нервните процеси, протекли в миналото.
Всяко мислене е свързано с еднаква активност на различна част на кората на
крайния мозък, хълм (таламус), лимбичната система и ретикуларната формация на
мозъчния ствол. Словесния израз на мисълта е свързан с функция на висшата асоциативна
зона (зона на Вернике).
Активността на части от лимбичната система, таламуса и ретикуларната формация
определят някои общи характеристики на мисълта, като например създаване на
удоволствен и неудоволствен фон, комфорт.
Активността на корови зони допринася за специални характеристики на мисълта.
Паметта не може да бъде локализирана в определена мозъчна структура, но морското
конче (основна структура на лимбината система, свързана с обучението и запаметяването)
има важно значение за паметта, ученето и натрупването на паметови следи. Към него
конвергират (отиват) неврони.
ОСЦИЛИРАЩИ КРЪГОВЕ (ревербериращи кръгове) - представляват група
неврони, които са свързани верижно в кръг така, че последния неврон от групата образува
синаптичен контакт с първия неврон, от който тръгва разпространението на възбудния
процес. Такава организация на нервната мрежа създава условия за циркулиране на
възбуждането в кръг. Веднъж възникнали, импулсите може да се разпространяват вътре в
един осцилиращ кръг в течение на секунди, минути, а понякога и часове. Осцилиращите
кръгове имат различна сложност и са морфологичен субстрат на краткотрайната памет.
Всичко, което ние виждаме, чуваме опипваме, помирисваме, опитваме и чувстваме,
естествено не може да бъде съхранено във паметта ни. Видовете памет се определят според
своята времева характеристика и по информационната форма на своето съдържание.
Цялата тази връхлитаща ни информация преминава през нещо като филтри на мозъка.
ВИДОВЕ ПАМЕТ
 сензорна - има кратка продължителност (няколко стотин милисекунди). Запазват се
белезите на обектите и лицата;
 краткотрайна /първична/ - включва запаметяването на факти, думи, числа, цветове;
 дълготрайна памет /вторична/ - има неограничен обем и при нея натрупването на
информация образува следа в паметта. Тя включва натрупаната информация, която може
да бъде извикана след продължителен период от време, напр. година. ДП е основно
хранилище на паметта, в което се приема, преобразува и пази за относително дълъг срок
цялостният минал опит на човека- знания във вид на представи и понятия, отношения на
света във вид на чувства, умения, навици, привички, необходими за решаване задачи в
настоящето и бъдещето.
 двигателна памет - трайна е и лесно се възбужда и възпроизвежда. Паметта за двигателни
навици и умения има някои особености. На първо място тя не се засяга от амнезия и
възпроизвеждането може да се извърши с лекота след дълги интервали от време, както и
например умението да се плете, или да се кара колело. За тази памет значение имат
структурите регулиращи движенията - мозъчен ствол, малък мозък, базални ганглии.
Запазването на образа на движенията в тези структури е твърде трайно. Лезии на малкия
мозък нарушава запаметяването на моторни навици.
Видове паметови разстройства. Разстройствата на паметта могат да бъдат
количествени (засилване,отслабване,пълна загуба)или качествени, при които спомените се
променят, или се появяват лъжливи спомени. Амнезията е количествено разстройство на
паметта, което се изразява в невъзможност да бъдат извикани паметови следи за минал
опит. Амнезията може да бъде функционална, когато паметта е блокирана по
психологически причини (пълно забравяне на тягостни събития) и органична- при мозъчни
увреждания. Разграничават се следните видове амнезия:
 ретроградна за събития , предхождащи определен момент, напр., мозъчна травма със
загуба на съзнанието;
 антероградна за събития, следващи след даден момент (напр. амнезия за период от няколко
часа след изнасилване).
Качествена промяна на паметта, при която настъпва напълно несъзнавано
изопачаване на запаметеното носи наименованието аломнезия, наречена още илюзия на
паметта. Познати са също тека разстройства с появата на лъжливи спомени- псевдомнезия
наречени още халюцинации на паметта. Конфабулация е разстройство, при което
празнините на собствената памет своеволно се попълват с измислици.
Структурите на лимбичната система и нейните множествени връзки с хипоталамуса
и корови структури стои в основата на емоциите. Амигдалата има значение за процесите на
обучение с избягване и с възнаграждение, т.е. за формиране на паметови следи при
усилващото действие на отрицателни или положителни емоции. Лезии на амигдалата
блокират запаметяването на емоционално значими сетивни стимули.
ВЪПРОС № 11
ВИСШИ ФУНКЦИИ НА НЕРВНАТА СИСТЕМА. КЛАСИФИКАЦИЯ НА РЕФЛЕКСИТЕ.
ПРАВИЛА ЗА ОБРАЗУВАНЕ НА УСЛОВНИ РЕФЛЕКСИ.

Човешкото поведение най-общо може да бъде определено като реакция на

организма спрямо влиянието на външни и вътрешни стимули. При всички поведенчески
реакции се наблюдава една последователност от действия, насочени към задоволяване на
основни жизнени функции и към приспособяване на индивида към определени условия на
околната среда.
Поведенческите актове биват вродени и придобити:
 вродени - те са генетично определени;
 придобити - резултат от обучение.
Цялостното поведение на израстването на един организъм е резултат от
непрекъснато взаимодействие между вроденото и придобитото поведение.
Вроденото поведение се проявява в прости форми - като безусловни рефлекси и в
по-сложни форми, каквито са инстинктивните форми на поведение.
Безусловните рефлекси са вродени, видово специфични. Осъществяват се по
рефлекторни дъги, които са постоянни и наследствено определени. Те са налице при
новороденото. Те са главно хранителни /сукане, гълтане, слюноотделяне, дъвкателни –
края на 1 год./; защитни /отдръпване, мигане, кихане, кашляне/; ориентировъчни /насочват
вниманието към нов външен стимул/; полови, свързани с размножителния процес и
двигателни /за поддържане на позата/.
Инстинктивните форми са общи за определен биологичен вид. Те са видово
специфични и генетично програмирани. Към тях спадат: хранително поведение (да се
осигури прехраната); самосъхранение - отбранителен инстинкт; родителски инстинкт;
стаден принцип; миграционен принцип и др.
Някои от инстинктите се наричат нагон - глад, жажда, любопитство. Участието им в
поведението на хората е сериозно. При хората нагон е самоутвърждаването в обществото.
Силните желания при хората се подхранват от нагоните.
В поведенческите реакции влизат главни системи на мозъка:
 сензорна система - дава информация за състоянието на вътрешната среда в
организма и промените във външната среда;
 моторна система - дава командите на движението за постигане на определена цел;
 мотивационна - сензорна система, обхваща работата на всички сетивни органи.
Движенията на скелетните мускули са волеви, резултат на учене и за
осъществяването им участва паметта. Мотивационната система се представя главно
от структурите на лимбичната система, която участва в регулацията на поведението
и емоциите;
Емоционалното поведение е поведение, при което човек дава външен израз на
удоволствените или неудоволствените изживявания. В емоционалното поведение има и
двигателни компоненти - неволеви промени в мимиките, поза на тялото. Има и
вегетативни компоненти - пресъхване на устните при страх, промяна честотата на
сърдечните съкращения, промяна в зеницата на окото.
Рефлексната дейност е основната дейност на ЦНС. Чрез нея организмът се
приспособява към променящите се условия на околната среда.
Условните рефлекси са придобити по време на индивидуалния живот и са
специфични за даден индивид.
При висшите бозайници и човека рефлекторните дъги на условните рефлекси
задължително минават през кората на големите полукълба.
Условните рефлекси могат да се образуват на основата на всички безусловни
рефлекси.
 Правила за образуване на условните рефлекси:
1. Съвпадане по време на някакъв индеферентен дразнител /условен сигнал/ с
безусловния дразнител /безусловно подкрепяне/, който закономерно предизвиква
определен рефлекторен отговор
2. Индеферентният дразнител трябва да се подава преди безусловния дразнител
3. Комбинацията от индеферентен дразнител и безусловен дразнител трябва да се
повтори многократно. Така се включва кората на главния мозък.

Механизми за образуване на рефлекторни дъги

Рефлекторните дъги се образуват в резултат на образувала се временна връзка
между центъра, който обработва информацията за индеферентния дразнител и центъра за
безусловния рефлекс.

Първата сигнална система за животните и човека включва всички дразнители, които

действат на рецепторите в организма и имат сигнално значение.
Втората сигнална система – само при човека. Специфична дейност на кората на
големите полукълба, която лежи в основата на говора и осигурява връзката между хората
чрез словесни сигнали.
Предметите при втората сигнална система и явленията се заменят със специфични
сигнали – изговорените, чутите или написаните думи.
/тук припомняме и афазиите, центъра на Брока и Вернике/.
 ВЪПРОС № 12
НЕВРОФИЗИОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ГОВОРА. КОРОВИ ЗОНИ СВЪРЗАНИ С РЕЧТА.
РАЗСТРОЙСТВА В ГОВОРНИТЕ ФУНКЦИИ. АФАЗИИ

Речта е средство за комуникация чрез вербално кодиране. Речевите способности са

вродени и са детерминирани от структурата на човешкия мозък. Има невробиологична
програма и предварителна подготовка на човешкия мозък да учи и използва езика.
Механизмът на речта е свързан с асоциативни зони на двете хемисфери.
Неврофизиологично речта се осъществява на следните нива:
• Първо ниво - сетивните взаимоотношения с околния свят;
• Второ ниво - категоризиране на понятията. Лява хемисфера - фонеми, комбинации от
фонеми, синтактични правила за комбиниране на думите;
• Трето ниво - лявохемисферно - обединява протеклите на първо и второ ниво процеси.
Осъществява превръщане на мисъл в думи и обратно.
Двигателната говорна функция се осъществява от полето на Брока, която се намира
в долно-челната гънка на лявата хемисфера, а смисловото съдържание на речта, се оформя
в резултат на интегративни процеси в областта на задно-горната слепоочна гънка - зоната
на Вернике. Тя представлява асоциативната зона на езиковите функции, в която се
интегрират зрителни, слухови и други сигнали, свързани с речта и се оформя смисловата
(семантичната) стойност на тези сигнали.
При около 95% от хората зоната на Вернике е локализирана в лявата хемисфера.
Слепоочният дял в лявата хемисфера е по-голям още при раждането, преди да се развитие
езикът. Често пъти лявата хемисфера се определя като доминантна, но дефинирането й по
този начин може да бъде отнесено само към езиковите й функции, поради което
понастоящем е утвърдено наименованието категорийна хемисфера, свързана с
преработката на слухова и зрителна речева информация. Така преработената информация
се прехвърля към полето на Брока, откъдето преминава към моторната кора за
осъществяване на изговаряне на думите и вокализацията. Последните представляват
сложни движения, в които са ангажирани координираните съкращения на мускулите на
езика, бузите, устните, фаринкса, ларинкса и накрая дихателната мускулатура, която
трябва да осигури равномерно движение на въздушната струя. Тембърът на гласа е
характерен за всеки човек и се определя от всички говорни стуктури, вкл. и от гръдния
кош и околоносните синуси, които имат ролята на резонатори.
Зоната на Вернике е наричана още третична асоциативна зона, защото в нея
конвергира информация от вкусови, мирисови зони, от вторичните со-матосетивни,
зрителни, слухови и др. полета. Обработката на информация е зоната на Вернике създава
възможностите за разбиране на слуховата и писмената реч и за изразяване на мисли в
словесна форма. В нея думите се преработват мисловно и се свързват с паметовите следи
от миналия опит. Нейната функционална цялост е необходима, за да се разбира смисълът
на чути или прочетени думи, да се създават понятия и представи, както и да се изразяват
мисли в езикова форма.
По-често срещаните говорни разстройства са:
 специфични разстройства на артикулацията - използваната реч е под нивото на
връстниците на детето. Налице е неправилна артикулация и детската реч е трудно
разбираема за околните /произнасяне на няколко звука, пропуски, изопачаване или
заместване на един звук с друг/;
 разстройства в експресивната реч - способността да използва експресивната реч е под тази
за връстниците им, но разбирането е в нормални граници. Клинично се изявяват със
закъснение или абнормности в произнасянето на думите;
 разстройствата на рецептивната реч - способността за разбиране на речта е под средното за
възрастта ниво;
 придобита афазия-детето след като е било с нормални говорни функции, загубва както
рецептивните си, така и експресивни речеви умения.
Афазия се определя като придобита на по-късен етап от живота частична или пълна
загуба на способността на човек да се изразява с помощта на средствата на езика. С
термина афазия се обозначават нарушенията на езиковата дейност, тоест на процесите на
езиково кодиране (пораждане, създаване на езикови съобщения) и на езиково декодиране
(разбиране, осмисляне на възприетите езикови съобщения).
Причина за появата на афазия са локалните, огнищни поражения в доминантната по
отношение на речта хемисфера, най-вече в челния и слепоочния дял. Неспецифични и
разнообразни, но умерени прояви на афазия се наблюдават при подкорови увреди в
таламуса и в базалните ганглии на лявата хемисфера. Тези поражения предизвикват
различни изменения около себе си – отоци, разстройства на кръвообращението. В някои
случаи те се локализират непосредствено в речевите зони (на Брока и на Вернике), но може
да са разположени и извън тях, което също да се отрази негативно на езиковата функция.

Някои патогенни фактори, които могат да предизвикат афазия, са: инсулт,

нарушения на мозъчното кръвообръщение (при исхемия и хеморагия), инфекциозни
болести (мененгит, енцефалит) и др.
ВЪПРОС № 13
СЕТИВНИ ФУНКЦИИ НА НЕРВНАТА СИСТЕМА - ПРИНЦИПНО УСТРОЙСТВО НА
СЕТИВНИТЕ СИСТЕМИ. ФИЗИОЛОГИЯ НА РЕЦЕПТОРИТЕ. КОРОВО
ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО. ОБЩА СЕТИВНОСТ.

Сетивните системи представляват сензорния дял на нервната система и дават

информация за състоянието на околната среда (светът, който ни заобикаля) и вътрешната
среда на организма.
Сетивните органи съдържат специализирани рецептори, които транспортират
определени дразнения в нервни импулси. Сетивните нервни импулси достигат до кората на
главния мозък, където се формират възприятията.
Към сетивните органи спадат специализираните органи, наречени анализатори и
рецептори за обща сетивност. Специализирани органи - , зрителни, вкусови, слухови,
органи за равновесието.
Рецепторите за общата сетивност се разполагат в кожата и се наричат екстрарецептори. В
стената на вътрешните органи са интерорецептори; а в органите на двигателния апарат –
механорецептори.
Рецепторите за общата сетивност са 2 вида:
 свободни нервни окончания – краищата на сетивните нерви, които са без миелинова
обвивка (разклоняват се в кожата)
 капсулирани – краищата на дендритите. Имат капсула от съединителна тъкат и се
намират в кожата и подкожната тъкан.
Анатомичната основа на сетивността са анализаторите. Всеки анализатор се състои от
рецептор, проводен нервен път и коров център, разположен в кората на главния мозък
(топло, студено, болка, температура).
Сетивната функция на организма се разделя на специализирана и обща. Към общата
сетивност са: болка, натиск, вибрация, налягане, температура и др.
Специализираната сетивност е под формата на:
 зрителна - тя е от огромно значение за когнитивната дейност на човека. Реализира се
от зрителния нерв (II чифт ЧМН);
 вкусова - стимулите действат непосредствено при допир с вкусовите рецептори,
които са разположени в лигавицата на езика, бузите, мекото небце, фарингса,
венците;
 слухова;
 обонятелна - реализира се от обонятелния нерв (I чифт ЧМН);
 слухово-равновесна - основен структурен елемент е слухово-равновесният нерв
(VIII чифт ЧМН).

Рецепторите са крайни разклонения на периферните израстъци на сетивните

(аферентни) неврони или специализирани клетки.
Дразнителят, към който рецепторите са максимално чувствителни се нарича
адекватен дразнител. В зависимост от естеството на адекватния си дразнител рецепторите
могат да се разделят и класифицират.
• Механорецептори - силно чувствителни към механични деформации на клетъчната
си мембрана. Към механорецепторите се отнасят рецепторите за допир, натиск, вибрации,
слуховите рецептори и проприорецепторите.
• Терморецептори - рецептори, които възприемат промените в температурата.
• Химиорецептори - рецептори, които имат висока чувствителност към определени
химични вещества
• Фоторецептори - рецептори, които имат висока чувствителност към светлинните
вълни, които са електромагнитни вълни с дължина на вълната от 400 nm до 700 nm.
 Според локализацията и произхода на адекватния дразнител, рецепторите се делят
на екстерорецептори (външни) и интерорецептори (вътрешни):
 Екстерорецепторите се намират по повърхността на тялото, в кожата и в някои
лигавици. Екстерорецепторите възприемат дразнения, които идват от околната
среда. Слуховите рецептори не се намират на повърхността на тялото, но те
възприемат дразнители, които идват от околната среда. Затова слуховите рецептори
спадат към екстерорецепторите.
 Интерорецепторите се намират във вътрешността на тялото. Тези от тях, които са
разположени във вътрешните органи, кръвоносните съдове и мозъка, се наричат
висцерорецептори;
 проприорецептори - намират се в в мускулите, ставите и сухожилията.
Проприорецепторите дават информация за позата на тялото и за движението на
неговите части.

Всяка една сетивна система е изградена от рецепторна част, аферентни пътища и

корово представителство.
Аферентни пътища са поредица от неврони, които свързват сетивната система с
коровото (централното) и представителство. Междинно звено във всяка една от сетивните
системи е хипоталамуса. На ниво хипоталамус се обработва сетивната информация и се
насочва към кората на главния мозък. Различните сетивни системи имат корови
представителства в различни части на кората. Всяко корово представителство се състои от
първични и вторични корови зони. Първичните зони са тези, които получават
информацията директно от подкоровите звена на съответните сетивни системи.
Вторичните зони се намират в съседство с първичните и получават информация както от
първичните зони, така и от подкоровите звена. В кората на главния мозък има асоциативни
зони, които могат да получават информация едновременно от няколко сетивни системи.
Коровите зони имат отношение към съзнателното възприемане на сетивната информация.
Възприемането на стимула като цяло, неговото разграничаване и оценяване на
качествата му се означава като перцепция.
Обработка на информацията в сетивните системи се извършва в рецептивни полета.
Рецептивното поле на даден неврон е съвкупността от всички рецептори, при
дразненето на които се предизвиква промяна в активността на неврона.
Рецептивните полета на различните неврони се характеризират с различна големина,
форма и пространствена организация.
Големината на рецептивното поле зависи от броя на рецепторите, които се насочват
към неврона.
Всяка сетивна система предава информация за вида на стимула и за различните
негови признаци, за интензитета, за продължителността на действие на дразнителя и
местоположението му.
Всички сетивни системи имат свое представителство в кората на крайния мозък.
Възбуждането, достигнало до тези корови представителства, се осъзнава като определно
усещане. Те са организирани на топологичен принцип, което означава, че всеки участък от
кората получава сетивна информация от определен кожен участък, или част от съответния
сетивен орган.
Така например в първичната соматосетивна зона са представени всички участъци от
тялото. Размерът обаче на тези представителства не съответства на размера на телесните
участъци. Най-големи са коровите полета на тези части на тялото, в които гъстотата на
рецепторите е най-голяма и съответно анализът, който се извършва, е с по-голяма точност.
За соматосетивната система най-големи са коровите зони за езика и устните, за пръстите и
дланите на ръцете и за външните полови органи. Коровите представителства за крайниците
и за туловището са непропорционално малки.
ВЪПРОС № 14
ЗАБОЛЯВАНИЯ НА ПНС - НЕВРИТ НА ЛИЦЕВИЯ НЕРВ. НЕВРАЛГИЯ НА
ТРОНИЧНИЯ НЕРВ. ХЕРПЕС ЗОСТЕР.

За поставяне на нозологичната (болестната) диагноза, трябва да се знае етиологията

(причината) за заболяването, патогенезата и клиничните симптоми. Патогенезата – какъв
фактор предизвиква заболяването. Клиничните симптоми (синдроми) - тук се прави
прогнозата на предвиждания изход. Преди всичко се използва патогенезата, етиологията и
топиката на болестния процес. Етиологията трябва да е водеща. Според международната
класификация на болестите, те се делят на 13 групи. Последната група са неврозите.
ЗАБОЛЯВАНИЯ НА ПНС - те са резултат от възпалителни, токсични, автоимунни,
травматични и дегенеративни процеси. При възпалителни заболявания на ПНС се използва
термина "неврит" - засегнат е единичен нерв или полиневрит - при симетрично засягане на
повече нерви. За някои заболявания на ПНС са характерни само болкови прояви, без
отпадна симптоматика. Това е наложило термина "невралгия".
НЕВРИТЪТ (невритис - възпаление) е заболяване на отделен периферен нерв.
Клиничната картина се развива бързо, за 24 часа. Появява се пареза или парализа на
мускулите, които нервът инервира - мимическите мускули, очната цепка става широка,
изглажда се носно-устната гънка, устният ъгъл слиза надолу; губи се вкуса в предната част
на езика; може да се появи сухота или сълзене на окото. Може да се появят „крокодилски
сълзи” – сълзене по време на хранене. Това може да отзвучи в рамките на 2 до 8 месеца
или да не отзвучи. При простуда на неврита се предприема лечение с витамин Б комплекс,
масажи, по-късно се включва и физиотерапия. Причините определят също така и
бързината, с която ще се развият симптомите. Причини за невритите могат да бъдат:
инфекции (грип), интоксикации ( алкохол, олово, арсен), някои общи заболявания (диабет)
и др.
НЕВРИТ НА ЛИЦЕВИЯ НЕРВ
Лицевият нерв е моторен нерв, инервира мимическата мускулатура на съответната
половина на лицето. Носи в себе си нервни влакна с други функции – вкусови, слюнчени,
слъзно-секреторни, вегетативни.
Това е най-често самостоятелно боледуващия от черепномозъчните нерви. /пишем и
за тях ако се падне този въпрос./ Той има дълъг ход, продължава в един тесен, костен
канал. Това го прави уязвим при студови условия, което нарушава кръвоснабдяването му и
води до автокомпресия и оток. Най-често се появява с простудяване на лицето.
Невритът на лицевия нерв настъпва обикновено внезапно, остро. Пациентът
изведнъж забелязва, че не може да затваря едното си око, лицевата мускулатура от
страната на заболяването остава неподвижна, устата се изкривява, вкусът в устата често
намалява или се изгубва.
Най-честа причина за неврит на лицевия нерв е първичен възпалителен процес,
свързан с простуден, токсоинфекциозен фактор. Поради тази причина заболяването е
характерно за студените месеци. Наблюдава се при много заболявания - грип, дифтерит,
при съседни възпалителни процеси - отит в средното ухо и мн. др.
В зависимост от тежестта на увреда, заболяването е с продължителност от 2-3 до 7-8
седмици. При 80 % от болните настъпва пълно възстановяване, но има и случаи, в които
възстановяването е непълно.

НЕВРАЛГИЯ - При някои заболявания на периферните нерви изпъкват болковите

явления, а функцията им не се засяга. Тогава говорим за невралгия. Невралгията е
заболяване на сетивната система.
Невралгията се проявява с внезапно настъпваща силна болка, разпространяваща се в
области от човешкото тяло, съответни на разположението на нерва.
 Обичайно, в началото на заболяването болката е краткотрайна (секунди или няколко
минути), но в последствие може да хронифицира и да стане почти постоянна.
Невралгията се появява без ясно установима причина (идиопатична невралгия) или е
предизвикана от възпаление, травма, притискане на нерва (симптоматична невралгия).
Симптоматичната невралгия се дължи на различни причини. В около 50% от
случаите тя се предизвиква от стоматологични заболявания: кариес, пулпит, възпалителен
зъбен гранулом, периодонтит, остеомиелит. Също така тя може да бъде последица от грип,
простуда, захарен диабет, синуит, подагра, тумор, арахноидит, интоксикация, сифилис.

НЕВРАЛГИЯТА НА ТРОИЧНИЯ НЕРВ се характеризира с внезапни непоносими

пристъпни болки в лицевата област, които са свързани с някои от клоновете на този нерв.
Етиологията не е изяснена, но се предполага, че може да се дължи на диабет,
аномалии в съдовете, при тумор около нерва. Тази болка е внезапна, рязка, светкавична,
жестока с различна честота. Често води болните до наркомании и самоубийство. Тя не се
влияе от аналгитици. Прогнозата е сравнително добра.
Характерно за заболяването е пристъпната болка, която обхваща един от клоновете
на нерва и се локализира в половината на лицето. Болката възниква спонтанно или под
влиянието на топло, студено и докосване на лицето. Болката има стрелкащ характер.
Явяват се вегетативни разстройства, характеризиращи се с усилено сълзотечение,
слюноотделяне и металин вкус в устата. Характерно за заболяването е нарушение в
повърхностната сетивност.

НЕВРАЛГИЯ ПРЕДИЗВИКАНА ОТ ВИРУС HERPES ZOSTER. Заболяването се

причинява от вирус, идентичен с варицелния вирус, който се активизира в организма и
предизвиква заболяване. Установено е, че заболяването се среща при хора, които са имали
контакт с болни от варицела деца.

Вирусът се локализира и уврежда гръбначно-мозъчните сетивни възли. Най-често

заболяват гръдни и шийно - гръдни възли. Най – често се проявява едностранно.
Развиват се 2 синдрома – неврологичен /от страна на сетивните възли/ и кожен. В
областта на заболелия възел се усеща мравучкане (парастезии).
Дерматичен синдром – промени върху кожата, обривни единици, корички в/у
мехурчетата и засилена пигментация. Опасно е, ако се развие в очния нерв. Лекува се с
противовирусни препарати, аналгетици и витамини от група Б.
Херпес симплекс – прост херпес. Характерен за деца на 2 - 3 години. Появява се при
стрес, спад на имунната система, настинка. Появява се предимно по устата.
Херпесът на половите органи се предава по полов път.
ВЪПРОС № 15
ВЪЗПАЛИТЕЛНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ НА ЦНС. МЕНИНГИТИ. КЛАСИФИКАЦИЯ.
МЕНИНГЕАЛЕН СИНДРОМ

Менингитът представлява възпалително заболяване, най-често с инфекциозен

произход (вирусен, бактериален, гъбични или паразитни инфекции), засягащо меките
мозъчни обвивки. Това е заболяване, което протича с типичната симптоматика на
менингеалния синдром. В зависимост от етиологията (конкретния причинител) може да
протече много тежко, да останат трайни последици за организма, в някои случаи водещи и
до смърт.
Типични бактерии при менингит са менингококите, хемофилусът - основно
причинител при кърмачета между 1 и 6 месеца, пневмококите - основно при децата и
възрастните хора, след травми и лечение в болница. В някои състояния и ситуации също
може да има типични причинители на менингит, като например стрептококи при
новородените и малките деца. Менигитът може да бъде усложнение след неврохирургия и
черепномозъчни травми, както и след УНГ хирургия, специално след интервенции на
синусите, като чести причинители в тези случаи са стафилококи - бактерии, които
съществуват като нормална флора на носоглътката или вътреболнични бактерии.
Менингитите могат да бъдат причинени и от неинфекциозни фактори, като
например „химични“, реакция при някои мозъчни тумори, след химиотерапия, реакции
след използване на контрастни вещества, отравяния с олово и други.
Някои празити и гъби, също могат да причинят менингит, като това са редки случаи,
основно при имунокомпрометирани лица (хора с намален или нарушен имунитет поради
различни заболявания и състояния).
Менингитът е спешно състояние, което изисква ранно започване на лечение.
Лечението се провежда в болница, при изолация в инфекциозни клиники. При
бактериалните менингити лечението се състои в специфично антибиотично лечение, което
се започва веднага след поставяне на диагнозата менингит, без да се чакат
микробиологичните резултати от лумбалната пункция. След получаване на
антибиограмата, антибиотичното лечение може да се коригира, ако е необходимо. Най-
често се прилага интравенозно антибиотично лечение. Коригира се телесната температура
и се заместват водно-електролитните нужди.

МЕНИНГИТИ – КЛАСИФИКАЦИЯ
Според протичането си менингитите са остри и хронични. Вирусните и
бактериалните протичат остро. Хронично протичане имат туберколозния, някои
микотични и паразитни менингити.
Според патолологичната находка менингите се разделят на: серозни – такива са
вирусните менингити, серо-фибринозни – туберколозния менингит, гнойни – първични и
вторични остри бактериални менингити, хеморагични – грипен менингит.
Менингитите могат да бъдат:
 дифузен (цереброспинален менингит), засяга гръбначния и главния мозък. Това са
туберкулозен, менингококовия менингит.
 церебрален : вирусен или вторичен бартериален. Той засяга само обвивката на
главния мозък.
 спинален менингит – много рядък; винаги вторичен бактериален.
Според вида на ексудата в ликвора (гръбначно-мозъчна течност) биват:
 серозни (вирусни менингити)
 фиброзни (туберкулозни менингити)
 хеморагични – с наличие на кръв във възпаления ескудат – грипен и антраксен
менингит
  гнойни – най-вече бактериални менингити.
Според начина на възникване менингитът може да бъде първичен (вирусен,
туберкулозен), ако причинителят директно атакува обвивките на нервната система; или
вторичен менингит (остри, бактериални), ако се разпространи в следствие на системни
инфекции или на процес в съседство на меките мозъчни обвивки - възпаление на ушите,
очите, абсцеси и др.
Най-важната класификация е според етиологията. Делят се на:
1. Бактериални – първичен менингококов и вторичен гноен менингит
2. Вторични остри менингити: първични вирусни и вторични /при заушка/. Редки
са.
3. Микозни /гъбични/ - менингитите се проявяват с менингеален синдром. Пълният
менингиален синдром съдържа:
 менинго-радикуларен синдром – има вратна рагидност (твърдост). При деца до 2
години бомбират фунтанелите.
 синдром на повишено вътрешно-черепно налягане; хиперсекреция на ликвора,
главоболие, повръщане, световъртеж и др.
 синдром на огнищно увреждане – увреждат се 6, 7и 8 от черепно-мозъчните
нерви. Ако се засегне и мозъчно вещество се получават патологични рефлекси (важен е
рефлексът на Бабински) – при възрастни е увредена пирамидната система; при деца до 2
години е нормално да съществува.
4. Психичен синдром – помрачено съзнание водещо до кома
5. Ликворен синдром – винаги в ликвора има възпаление

Бактериален менингит
Туберкулозен – първичен, най-често напълно лечим, ако лечението започне 14 дни
от заболяването. Започва постепенно, бавно, хронично. Има всички признаци на
менингеалния синдром. Лечението продължава от 6 до 12 месеца. Много тежко протича
при деца и възрастни. Лечение – комбинация от няколко противотуберкулозни
медикаменти. Ликворът се променя последен.
Гноен менингит – първични и вторични.
Първичният е тежък, остър. Развива се като малки епидемии в общежития,
казарми, пансиони. Симптоми – висока температура, ускорено утаяване на кръвните
клетки. Води до сепсис или кома, а често и до смърт. Важна е ранната диагноза и лечение с
антибиотици.
Вторичният е по-често срещан, тежък. Различни местни възпалителни огнища
стават източник на зараза. Могат да се възпалят лице и устна кухина. Включва всички
симптоми на менингеалния синдром - висока температура, гной в ликвора / в ликвора
може да се намери и причинителя/. Лечение – комбинация от 2-3 антибиотика.
Вирусни менингити
Първичните вирусни менингити са чести, причинени от ентеровируси. Започват
остро, внезапно с висока температура и главоболие. Лечението е с широкоспектърни
антибиотици.
Вторичните вирусни менингити – те са по-редки. Могат да се появят след заушка,
херпес зостер, грип и др. и следват развитието на общото заболяване.

ВЪПРОС № 16
ЕНЦЕФАЛИТИ, МИЕЛИТИ, ЕНЦЕФАЛОМИЕЛИТИ. ЕНЦЕФАЛИТЕН
СИНДРОМ. КЛАСИФИКАЦИЯ.

Възпалителните заболявания на главния мозък се наричат енцефалити, на

гръбначния мозък - миелити, а при едновременно възпаление на главния и гръбначния
мозък - енцефаломиелити.
Енцефалитите са предимно вирусни заболявания, а менингитите – бактериални.
Енцефалитният синдром представлява комбинация от групи симптоми и дава
клиничната картина на енцефаломиелитите.
1. Енцефалитен синдром = огнищен синдром. Води до парализи, анастезии,
епилептични гърчове, уврежда черепно-мозъчните нерви, корови нарушения / нарушения
на колата на главния мозък - афазия, апраксия- нарушения на сложните движения, без да
има парализа; агнозия – нарушения в разпознаването чрез зрение, слух, без да има слепота
или глухота/. Огнищните синдроми са задължителни.
2. Психични синдроми – помрачено съзнание, кома (чести)
3. Менинго-радикуларен синдром – ако включи и мозъчните обвивки се получава
4. Оток на мозъка с повишено вътречерепно налягане, което води до главоболие,
повръщане, световъртеж.
5. Ликворен синдром – изменение в ликвора
Енцефалитният синдром се наблюдава при голям брой заболявания с различна
етиология, някои от които са: бяс, токсоплазмоза, малария, амебен менингоенцефалит,
лаймска болест, невросифилис, варицела, морбили, паротит, херпес-вирусни процеси,
енцефалит от източен и западен Нил, Венецуелски енцефалит, енцефалит на Ла Крос,
енцефалит на Сейнт Луис, енцефалит на Хашимото, автоимунни заболявания като
енцефалит на Расмусен, както и при ракови заболявания, засягащи мозъчната тъкан.
В детска възраст след ваксинация или заболяване на морбили, шарка може да се
появи енцефалит.
Класификацията на енцефалитите е на различни принципи: етиологичен,
патоморфологичен, първичност на засягане на мозъка, ход на протичане и др.
Според вида на увреденото мозъчно вещество енцефалитите са: полиоенцефалити -
сиви, левкоенцефалити - бели, паненцефалити - при засягане едновременно на сивото и
бялото мозъчно вещество.
В етиологични отношение инфекцията се причинява от вируси, бактерии, гъбички,
паразити.
Енцефалитите биват първични, вторични и алергични. Ако инфекциозният агент е
невротропен, той уврежда директно, първично мозъчното вещество. Ако засяга
първоначално други органи и системи, може вторично да засегне мозъка.
Според началото и бързината на развитие енцефалитите са остри /от инфекция на
кърлежи/, подостри и хронични /множествена склероза/.

ВЪПРОС № 17
РЕВМАТИЧЕН ЕНЦЕФАЛИТ - РАВМАТИЧНА ХОРЕЯ. ПОЛИОМИЕЛИТ.
 Ревматичният енцефалит е заболяване, характеризиращо се с неволеви разхвърляни
движения на крайниците и тялото.
Заболяването засяга еднакво момичета и момчета на възраст между 5 и 15 години.
Появява се през пролетта.
Неволевите движения засягат предимно мускулите на лицето и ръцете, рядко
краката. Движенията са бързи (клонични), нерегулярни и с малка амплитуда. Понякога
интерферират с волевите движения и могат да доведат до падане, влошаване на почерка,
нарушаване ритъма на речта и гримасничене.
РЕВМАТОИДЕН ЕНЦЕФАЛИТ – РЕВМАТИЧНА /МАЛКА/ ХОРЕА
Равматизмът засяга нервната система, особено ЦНС, както самостоятелно, така и в
съчетание с възпаление на ставите и сърцето.
Невроревматизмът има 2 форми:
 ревматично възпаление на мозъчните съдове
 ревматична /малка/ хореа. Среща се често. Лесноразпознаваема е, лечима форма на
невроревматизма. Среща се и в детско-юношеска възраст по-често при момичета.
Клинично се изразява в 3 групи симптоми:
 хорични-хиперкинези – бързи, разхвърляни, неволеви движения в крайниците,
мимическите мускули и врата. Изчезват при сън и се усилват при вълнение.
 намален мускулен тонус
 психични промени – раздразнение, емоционална лабилност, мнителност, влошен
сън. Съчетава се с ревмокардит и нервни пороци. Лечението е с антибиотици и витамини
от 20 дни до 2 месеца. Заболяването може да рецидивира.
ПОЛИОМИЕЛИТ - остро инфекциозно заболяване, което се характеризира с
възпалителни изменения в сивото вещество на предните /моторни/ рога на гръбначния
мозък, вяли парализи (намалена мускулна сила и тонус, липсващи рефлекси), тежко
протичане и висока смъртност. Най-често засяга деца от 1 до 5 години. Заболяването се
причинява от вирус. Източник на инфекцията най-често е храносмилателният тракт, а
заразата се осъществява по фекално-орален път. Възможно е разпространение по кръвен
път или чрез лимфната система.
Инкубационният период е от 1 до 3 седмици, но може да продължи и до 5 седмици.
Заболяването протича в няколко стадия:
1. Общоинфекциозен стадий - започва с висока температура (38-40 градуса),
разтрисане, главоболие, болки в гърлото, мускулите, ставите, анорексия, гадене,
повръщане. Продължава от 1 до 4 дни, след което симптомите намаляват или изчезват.
Наблюдава се лесна уморяемост, отпадналост, лошо настроение. Това е стадият на
привидно оздравяване.
2. Паралитичен стадий - започва с менингеален синдром около 1-2 дена и след това с
остро развитие на паралелни парализи. Получава се парализа на горните и долните
крайници – двустранно, асиметрично. Намален е мускулният тонус. При малки деца
парализите могат да настъпят още в първите 24 часа. Обикновено мускулната слабост
достига пълна изразеност за 48 часа.
3. Възстановителен стадий - той е бавен и настъпва след 10-15 дни от появата на
парализите и след спадане на температурата. Парализите претърпяват обратно развитие, но
не изчезват напълно. Тя продължава до 1 год., понякога и до 3 год.
4. В някои случаи се стига и до 4 стадий. Той настъпва след третата година.
Остатъчните парези са трайни, с атрофия на засегнатите мускули, костни и ставни
нарушения - скъсяване на крайника, артрози и др.

ВЪПРОС № 18
СЪДОВИ ЗАБОЛЯВАНИЯ НА МОЗЪКА. АНАТОМО-ФИЗИОЛОГИЧНИ ДАННИ.
НЕВРОЛОГИЧНИ ДАННИ ПРИ ХИПЕРТОНИЧНА БОЛЕСТ И ПРИ МОЗЪЧНА
АТЕРОСКЛЕРОЗА.

Съдовите заболявания на мозъка са много разпространени, с дълготрайни поражения

/инвалидизация/ и дават висока смъртност.
Мозъкът се кръвоснабдява от 4 главни артерии - 2 сънни артерии и 2 прешлени
артерии, които при влизането в черепа правят връзка помежду си и образуват Велизиев
кръг. Този мозъчен кръг преразпределя кръвта и при необходимост я прехвърля от едни
към други съдово-мозъчни територии.
Мозъчното кръвообращение има общ и собствен механизъм за осигуряване на
максимално добро кръвоснабдяване на мозъка. Мозъкът има високи изисквания към
кръвообращението. Той използва най-много от всички органи кръв и използва носените от
кръвта глюкоза и кислород. Мозъкът и окото не могат без глюкоза.
НЕОБРАТИМА НЕКРОЗА - мозъчните клетки умират след 5 минути липса на
глюкоза и кислород.
Съдови заболявания, които причиняват увреждане на мозъка: хипертония (високо
кръвно налягане), атеросклероза (във вътрешните стени на артериите се отлагат мастни
вещества и стените на съдовете се уплътняват); вродени съдови мозъчни малформации;
клетъчни заболявания; мозъчни емболии (ембола - движещ се тромб).
Заболяванията на мозъчните съдове са или задължителен елемент на общо съдово
заболяване или първична болест на мозъчните съдове.
Хипертоничната болест протича с два неврологични синдрома:
1. Хипертоничната церебрастиния се изразява с невро-вегетативни оплаквания
(главоболие с променлив характер - в тила), лек световъртеж, шум в ушите, мравучкане на
различни места, тежест в сърдечната област; емоционално-психични смущения - слабост
на вниманието и паметта, емоционална неустойчивост /плачливост, преминаване в
еуфория, полярност на емоциите и чувствата/, лесна уморяемост, която не отговаря на
натоварването и ограничена работоспособност.
Хипертоничната церебрастиния има три стадия. В третия стадий има симпотими на
мозъчна атеросклероза и се нарича склеротичен стадий.
2. Остра хипертонична енцефалопатия /криза/ - протича остро, с покачване на
кръвното налягане, повишено вътречерепно налягане, силно главоболие, корови симптоми,
припадъци, помрачено съзнание. Ако не се вземат мерки своевременно, се получава инсулт
с хеморагия /кръвоизлив/.
Симптоми на мозъчна атеросклероза - характеризира се с развитие на
дегенеративен процес на кръвоносните съдове на мозъка. Наблюдава се отлагане на плаки
в мозъчните артерии - те се стесняват, отлага се калций и те стават грапави. Това е
предпоставка за образуване на тромбоза.
Симптоми на атеросклерозна церебрастения - тук са изразени психо-емоционални
нарушения. Наблюдават се промени в емоционалното състояние, болните стават плачливи
и неадекватни, дразнят с поведението си, вдетиняват се. Наблюдават се усилени паметови
смущения в ранна детска възраст.
Атеросклерозна деменция - отслабено внимание, трудно усвояване на нови знания,
страда паметта, критичността намалява. При тежка деменция се променят отношенията с
близките, болните занемаряват хигиената, усилва се хранителния нагон. Най-тежката
степен на деменция е деградация на личността.

ВЪПРОС № 19
ОСТРИ РАЗСТРОЙСТВА НА МОЗЪЧНОТО КРЪВООБРАЩЕНИЕ - ЛАТЕНТНА
НЕДОСТАТЪЧНОСТ НА МОЗЪЧНОТО КРЪВООБРАЩЕНИЕ, ПРЕХОДНО
РАЗСТРОЙСТВО, МОЗЪЧЕН ИНСУЛТ.

ЛАТЕНТНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ - най-леката недостатъчност на мозъчно

оросяване. Появява се, когато мозъкът има повишена нужда от кръв /при умствено и
физическо натоварване/ - главоболие, сънливост.
ПРЕХОДНО РАЗСТРОЙСТВО - появява се и изчезва за 24 часа. Появяват се леки
двустранни парези, речеви смущения, надебеляване на езика (изчезва за минути или
часове), замъгляване, пищене на уши, залитане. Приемат се лекарства, които ще разширят
кръвоносните съдове (пирамем - ноутропни лекарства, цинаризин). Ако симптомите не се
повлияват от лекарствата, настъпва мозъчен инсулт от исхемичен тип (исхемична
недостатъчност).
МОЗЪЧЕН ИНСУЛТ - остро разстройство на мозъчното кръвообращение, което
възниква внезапно и пристъпно. Два вида: хеморагичен и исхемичен:
 Хеморагичен мозъчен инсулт - получава се при високо кръвно налягане, при болни с
атеросклероза, при съдови малформации. Започва остро, внезапно, с парализа, речеви
нарушения, сетивни нарушения, помрачено съзнание за 1-2 часа и се развива кома. Дължи
се на изтъняване на стените на артериите (аневризма). Увреденото място става поресто и
кръвоносният съд може да започне да пропуска кръв или да се разкъса. Развива се през
деня, при физически усилия и умствено напрежение. Смъртността е висока – при 50% от
случаите.
 Исхемичен мозъчен инсулт - по-често срещан и по-тежък. Характеризира се с висока
смъртност, инвалидизация. Исхемичните мозъчни инсулти възникват в резултат на
ограничаване или прекъсване на кръвотока, респективно на притока на кислород и глюкоза
към главния мозък. Запушване на артерията – може да е предизвикано от стеснение на
артерията (тромбоза) или тромб (емболия). В резултат настъпва исхемичен мозъчен инсулт
поради обезкървяване на мозъчната тъкан. Рискови фактори за исхемичен мозъчен инсулт
са артериална хипертония, сърдечни заболявания, захарен диабет, тютюнопушене и др.
Атеросклерозата е сред основните причини за остри исхемични инциденти.
Исхемичният инсулт се получава по-чето през нощта, по време на сън. Нужни са от
8-10, даже 24 часа, за да се проявят симптомите. Симптоматиката е разнообразна и зависи
от мястото на инсулта. Профилактиката е от голямо значение. Важно е да се спазва диета,
хигиена (не на алкохола и цигарите, да на спорта).

ВЪПРОС № 20
НЯКОИ МАЛФОРМАЦИИ НА НЕРВНАТА СИСТЕМА - ХИДРОЦЕФАЛИЯ,
МИКРОЦЕФАЛИЯ

Малформациите на нервната система засягат предимно главния мозък. Такива са:

МИКРОЦЕФАЛИЯ - характеризира се с недоразвит мозък. Представлява вродена
малформация, при която обиколката на главата на детето изостава двукратно под нормата
за съответната възраст. Микроцефалията може да се дължи на генетично заболяване, но
също така и на пренатално увреждане на плода по време на бременността (при инфекция,
диабет или алкохолизъм на майката, лъчеви въздействия и други). Микроцефалията се
дължи и на травми по време на раждането, на кръвоизливи или инфекции на централната
нервна система на детето. Микроцефалията най-често се наблюдава при вродена
хидроцефалия.
Хидроцефалия - вродена малформация на мозъчните стомахчета (вентрикули).
Хидроцефалията представлява състояние, при което се акумулира прекомерно количество
течност в черепа. Събиране на течности в черепната кухина е следствие от
свръхпродукция на ликвор. Прекомерното събиране на течности упражнява натиск на
мозъчното вещество като изтънява и атрофира за сметка на разширена кухина. В
зависимост от тежестта се наблюдава изоставане в детското развитие.
Хидроцефалията може да е вродена /аномалии на стомахчетата/ и придобита
/кръвоизлив в стомаха, менингити, енцефалопатии, тумори/.

ВЪПРОС № 21
ДЕТСКА ЦЕРЕБРАЛНА ПАРАЛИЗА (ДЦП)
ДЦП е сборно понятие и включва различни резидуални синдроми, изразяващи се
още през първата година от живота на детето. Те са резултат от неразвит или увреден
мозък още в пренаталното, интранаталното развитие или периода на новороденото.
Клинично се установява различен по сила на изразеност и локализация двигателен
дефицит, промяна на мускулния тонус, смущения на координацията или поява на неволеви
движения.
Най-често мозъчното увреждане се свързва с интранатално действащи фактори.
Следват пренаталните и постнаталните, а в редица случаи факторите остават неясни.
Пренатални етиологични фактори: болести на майката (диабет, хипо- или
хипертиреоидизъм, сърдечни, бъбречни и др. заболявания), вътреутробни инфекции
(токсоплазмоза и др.), токсични въздействия (лъчеви, прием на медикаменти от майката),
кръвна несъвместимост на родителите.
По време на втори лунарен месец от бременността настъпва дефектно мозъчно съзряване.
В следващите месеци от бременността се обуславя развитието на други патологични
промени в мозъка на плода.
Интранатални етиологични фактори: водеща е мозъчната хипоксия, настъпваща
вътреутробно или по време на родовия акт.
Недоносеността на плода е съществен рисков фактор, както и многоплодната бременност.
КЛИНИЧНИ ФОРМИ
В зависимост от локализацията на мозъчната лезия, се наблюдават различни
клинични форми: пирамидна, екстрапирамидна, церебрална и смесена. През първите три
месеца всички деца с ДЦП си приличат. Те са вяли, не държат главата си изправена, липсва
опора на крачета.
Екстрапирамидната и церебралната форма се изяснявас след първата година от
раждането, когато детето пристъпва нестабилно или се забелязват неволевите движения на
крайниците.
ДЦП дава неблагоприятно отражение върху развитието на речта, общуването и
социализацията на засегнатото дете. Налице са перцептивни и сензорни дефицити както и
обективни нарушения във вниманието и паметта, влияещи върху процеса на обучение.
При ДЦП се прилага комплексно лечение (педиатри, невролози, физиотерапевти,
психолози). Важна е профилактиката по време на бременност и раждане, ранно
диагностициране, своевременно започнато лечение.