Скот Юрек и Стив Фридман

Яж и Тичай
Моето невероятно пътуване към бягането
на свръхдълги разстояния

Превод от английски:
Цветелина Лакова

Copyright © 2012 by Scott Jurek

Eat and run: my unlikely journey to ultramarathon greatness
Scott Jurek with Steve Friedman
Houghton Mifflin Harcourt Publishing Company,
New York

© Превод: Цветелина Лакова

© Дизайн корица: Емил Бонев
София, 2013

© http://4eti.me
© http://openbooks.tk
© http://ekni.ga

ISBN 978-954-9535-54-9

1
 Съдържание
Увод .......................................................................................................... 6
1. Някой ................................................................................................... 8
Оризови топки (Онигири) ................................................................. 17

2 „Понякога просто трябва да направиш това, което се иска от теб!“

................................................................................................................. 21
Картофено пюре „Минесота“ ............................................................ 27
Оризово мляко .................................................................................... 28

3. За мое добро ....................................................................................... 30

Кюфтета от леща и гъби .................................................................... 37

4. „Болката само боли“.......................................................................... 40

РАЗТЯГАНЕ ....................................................................................... 48
Ябълкова гранола с канела ................................................................ 49
Конопено мляко .................................................................................. 50

5. Гордостта на глезльовците ............................................................... 53

Хлебна пица „Маратон“ .................................................................... 59

6. Мъдростта на Хипи Дан ................................................................... 63

БЯГАЙТЕ ЛЕКО ................................................................................ 70
„Зелена сила“ – напитка преди тренировка ..................................... 71

7. „Не обръщай внимание на болката.“ ............................................... 73

ПРИЗЕМЯВАНЕ ................................................................................ 79
„Маслени“ пуканки ............................................................................ 80

8. Големите пилета ................................................................................ 82

Чили „Зима в Минесота“ ................................................................... 90

2
9. Тих сняг .............................................................................................. 93
ТОРСЪТ............................................................................................. 100
Ягодови палачинки от осем вида брашно ..................................... 101

10. Опасна мелодия ............................................................................. 104

НАПРЕДЪК ...................................................................................... 112
Шоколадов десерт с адзуки ............................................................. 113

11. „Пикаеш ли?“ ................................................................................. 116

БРОЕНЕ НА КАЛОРИИ .................................................................. 127
Пастет „Западни щати“ .................................................................... 127

12. В битка с Бръмбара ....................................................................... 131

ДИШАНЕ .......................................................................................... 149
Бадемов сос с червено къри ............................................................ 151

13. За мечките и газелите.................................................................... 153

Темпе със соев сос, зелен лимон и кафяв ориз ............................. 158

14. Жега ................................................................................................ 161

ДА НАМЕРИШ ВРЕМЕ .................................................................. 172
Разхладителна напитка „Коко Ризо“ .............................................. 172

15. Пак ли тези? ................................................................................... 175

ГОЛАТА ИСТИНА .......................................................................... 185
Гуакамоле „Холи Моли“ ................................................................. 186

16. Ръководният център ...................................................................... 189

СТОЙКАТА ...................................................................................... 197
Великолепната киноа ....................................................................... 198

17. Антилопата от Уасач..................................................................... 201

Противовъзпалителен шейк „Ягодова буря“ .................................. 211

18. По стъпките на Фидипид .............................................................. 215

3
 КОГАТО СТЕ В ДУПКА ................................................................ 230
Сандвич с хумус и маслини „Каламата“ ........................................ 231

19. Изгубен ........................................................................................... 234

Пудинг от чия и рожкови ................................................................ 249

20. Тайните на Черния магьосник ..................................................... 252

ОБЩУВАНЕТО ................................................................................ 258
Пюре от фасул с люти чушлета ...................................................... 258

21. Назад към корените ....................................................................... 261

Зелена салца ...................................................................................... 266
Епилог ................................................................................................... 269
Енергийни сладки „Шоколатл“ ...................................................... 276
Благодарности ...................................................................................... 279

4
 На моите родители, които първи ме научиха да правя
нещата добре, и на всички, които ме научиха да правя
нещата още по-добре.

Бележка към читателя:

В книгата си представям своите собствени проучвания и идеи.

Надявам се, че те ще ви вдъхновят, за да извлечете максимума от
себе си и от живота, но все пак не забравяйте, че аз не съм
медицинско лице. Използвайте тази книга, но помнете, че тя не е
предназначена да замени консултацията с лекар. Нито аз, нито
издателят ми можем да носим отговорност за каквито и да било
нежелани реакции, произтекли пряко или непряко от информацията,
съдържаща се в тези страници.
Казано по друг начин, ако решите да пробягате 215 км в
Долината на смъртта, без значение кои от съветите ми ще следвате
или няма да следвате, вие действате на своя отговорност. Духом
обаче аз ще бъда с вас. На всяка крачка.

5
 „Отвъд крайното изтощение и отпадналост можем да
открием сила и лекота, за каквито не сме и мечтали. Никога не сме
се възползвали от тази сила, тъй като никога не сме преминавали
една определена граница.“

УИЛЯМ ДЖЕЙМС
(американски психолог и философ)

Увод

Бях срамежливо дете с високо кръвно налягане. След време се

превърнах в слабичък юноша. Другите деца ме закачаха, наричаха
ме Пиуи (Пиуи Хърман – популярен комичен герой от 80-те години
на миналия век, въплътен от актьора Пол Рубенс. Пиуи Хърман е
ексцентрично дете с изтънчени, женствени маниери – б. пр.). Не
бях най-бързият бегач в училището, не бях и най-силен, нито дори
най-умен. Бях най-обикновено дете, но мечтаех за нещо, което дори
не можех да назова. Бях като всички, по нищо не се отличавах.
Докато един ден не направих откритие.
Няма да ви разказвам басни за вдъхновението и вярата. Няма да
ви обещавам, че ако искате да сбъднете мечтите си, е нужно само да
си вярвате. Аз ще ви покажа с конкретни примери как се промених
коренно и как вие също можете да се промените. Можете да успеете,
независимо дали тренирате за маратон, или тичате само през
уикенда, дали сте плувец, или велосипедист, дали сте в добра форма,
или имате излишни килограми. Знам, защото аз самият успях.
Историята на моя живот ще ви прозвучи много познато – не по
отношение на подробностите (освен ако не сте се озовавали
проснати по очи в Долината на смъртта), а заради стремежа към

6
успеха. Това е историята на всички хора, които някога са се
чувствали в безизходица, на всички, които са мечтали да постигнат
нещо повече, да бъдат нещо повече.
Преди няколко години аз се почувствах в безизходица.
Намирах се на едно от най-горещите места в света. Тук ще започне
разказът ми. Тук ще започне вашата история.

Тук съм на четири години и току-що съм приключил с ваденето на картофи заедно с татко.
По онова време вече знаех, че най-вкусната храна на света е онази, която сами си
произвеждаме.
(Jurek personal collection)

7
 1. Някой

„Бадуотър“, 2005 г.
„Най-добрият начин да се измъкнеш от едно място е да минеш
през него.“
РОБЪРТ ФРОСТ, американски поет

Мозъкът ми беше пламнал. Тялото ми изгаряше. Долината на

смъртта беше изсмукала силите ми и сега се опитваше да ме
изпържи. Хората от екипа ме подканяха да се надигна, повтаряха, че
вярват в мен, но аз едва долавях гласовете им. Повърнах, а после на
светлината на фенерчето, завързано за челото ми, видях как
течността се изпари почти толкова бързо, колкото бързо беше
плиснала върху напечената настилка. Беше единадесет часа през
нощта, температурата беше 40°С, изпепеляващата жега ме
съсипваше. Това трябваше да е моят миг. Това беше моментът, в
който винаги успявах да открия скритите си запаси от воля, каквато
другите не притежаваха, и да събера сили, които да ми помогнат да
преодолея разстояния и да достигна скорости, непостижими за
останалите състезатели. През онази нощ обаче, докато се пържех,
проснат на земята, единственото, което си спомних, беше една
телевизионна реклама от моето детство. Първо виждаме нечия ръка,
която държи яйце, и един глас казва: „Това е твоят мозък“. После
ръката счупва яйцето и когато то започва да цвърти в нагорещения
тиган, гласът казва: „А това е твоят мозък, когато вземаш
наркотици“. Видях тази картина върху горещото нощно небе и чух
безплътния глас. Помислих си: „Това е моят мозък на състезанието

8
„Бадуотър“.
Бях пробягал 113 км в местност, където други бяха загинали,
ходейки, и ми оставаха още 104 км. Казах си, че в този момент трябва
да оставя зад гърба си всички съперници, които са били достатъчно
глупави да ме следват през първата половина на трасето. Всъщност
бях застанал на стартовата линия с идеята да подобря рекорда на
състезанието и изобщо не допусках, че може да не съм пръв. Сега
обаче не вярвах, че ще успея да завърша.
Имаше само едно решение – да се надигна и да продължа
напред. С каквито и беди да съм се сблъсквал в живота си, отговорът
винаги е бил един и същ: „Не спирай!“. Дробовете ми e можело да се
задъхват за кислород, мускулите ми – да изнемогват, но аз винаги
съм знаел, че спасението е в разума ми. В други случаи уморените
ми сухожилия са плачели за почивка, плътта ми е молела за милост,
но аз съм продължавал да тичам благодарение на съзнанието си. Но
не и този път. Какво се беше случило?
Бягането е моят живот. Обичам да тичам. До голяма степен
бягането – това съм аз. В спорта, който избрах за свое призвание,
професия, страст и непогрешим, но безпощаден учител, то е моят
отговор на всички предизвикателства.
Аз съм бегач на свръхдълги разстояния, което ще рече, че се
явявам на състезания, по-големи от маратон (42 195 км). На практика
обаче аз бягам и печеля надпревари от поне 80 км (50 мили – б. пр.),
най-често по 160 км (100 мили – б. пр.), а понякога по 220–240 км. На
някои бягания съм бил водач на колоната от начало до край. Друг
път съм оставал назад за известно време, след което съм впрягал
всичките си сили. Защо сега стоях край пътя, повръщах и не можех
да продължа?
Успехите ми нямаха значение. Познати ме бяха предупредили,
че това състезание – 217 км през Долината на смъртта, е твърде дълго
и не съм дал на тялото си достатъчно време да се възстанови от
последното бягане. Едва-две седмици по-рано бях спечелил
„Западните щати“ – тежко, но престижно състезание на 160 км.
Много хора казваха, че диетата ми – от седем години ядях само
растителна храна – няма да даде нужните на тялото ми сили. Никой

9
не се досети какъв всъщност беше проблемът: бях подценил самото
състезание.
При някои състезания по бягане на свръхдълги разстояния
трасето криволичи сред равнини, покрити с девствени гори, покрай
звънки потоци и поляни, обсипани с диви цветя. Някои състезания
по бягане на свръхдълги разстояния се провеждат по време на
меланхоличната студена есен, а други – през освежаващо
прохладната ранна пролет.
Има и състезания като това, което ме надви. Истинското му име
е „Ултрамаратон Бадуотър“. Състезателите го наричат „Бадуотър
135“ (Повечето състезания по бягане на свръхдълги разстояния
съдържат в наименованието си число, което показва дължината
на трасето, измерена в мили. Дължината на трасето на
състезанието „Бадуотър“ е 135 мили, или 217.3 км – б. пр.), а на
мнозина е известно като „най-тежкото състезание по бягане в света“.
Аз обаче не бях взел тези приказки насериозно. Мислех, че съм
бягал на по-тежки трасета, че съм участвал в много по-дръзки и по-
трудни състезания. Тичал съм в сняг и дъжд, печелил съм
надпревари в отдалечени краища на света. Катерил съм се по скали
и по четирихилядници, спускал съм се по каменисти полета,
прекосявал съм ледени потоци. Бях свикнал с пътеки, по които и елен
би се спънал.
Вярно, маршрутът на „Бадуотър“ минаваше през Долината на
смъртта, а състезанието се провеждаше в най-горещите дни на
годината. Според местната легенда една година фирма производител
на обувки раздала маратонки на всички състезатели, но подметките
се разтопили върху напечената земя.
Но това бяха само приказки, нали така? „Бадуотър“ се
провеждаше в най-голямата жега и маршрутът беше по-дълъг,
отколкото на повечето състезания, на които се явявах, но колкото и
трудно да беше състезанието, поне беше еднообразно. Бях свикнал
със състезания при тежък терен и неприятен климат. Има състезания
по бягане на свръхдълги разстояния, които будят не само
възхищение, но и страх. А „Бадуотър“? Истината е, че мнозина сред
най-талантливите и известни бегачи на свръхдълги разстояния

10
никога не са се пробвали на „Бадуотър“. Долината на смъртта звучи
зловещо, ако не и фатално. Сред елитните бегачи на свръхдълги
разстояния обаче легендите за опасности и смърт не са нещо
необичайно. Ние, бегачите на свръхдълги разстояния, обичаме
приказките, но не се задълбочаваме в тях. Не можем да си го
позволим.
Не че не бях подготвен. В моята работа недостатъчната
подготовка е равносилна на самоизтезание. Бях си купил
промишлена разпръсквачка, така че хората от екипа ми да ме обливат
с вода на равни интервали от време. Бях облякъл специално
създадените топлоотразителни панталони и тениска от „Брукс
спортс“ (Американска фирма за производство на спортни обувки и
екипировка за футбол и бягане – б. пр.). През първите шест часа на
състезанието пиех по 1,7 л вода на час – това са цели три
велосипедни шишета. Тези мерки обаче трябваше да предпазят
тялото ми. Никоя промишлена разпръсквачка не би могла да
предпази разума. А за един бегач на свръхдълги разстояния разумът
е по-важен от всичко.

За да бяга на свръхдълги разстояния, човек трябва да е напълно

уверен в себе си и в същото време да е много скромен. За да станеш
шампион, трябва да вярваш, че можеш да разбиеш конкуренцията.
Нужно е обаче да съзнаваш също, че ако искаш да си пръв, трябва да
дадеш всичко от себе си, тъй като невниманието, отпускането и дори
една-единствена погрешна стъпка могат да доведат до поражение
или до нещо още по-лошо. Дали не бях твърде самоуверен, дали не
ми липсваше смирение?
В началото на състезанието, на 27-ия километър, един моряк,
който се беше отказал, ме поздрави, когато минах покрай него. Беше
ме познал. Друг бегач, ветеран от състезанията по бягане в
пустинята, се отказа петдесетина километра по-късно, след като
урината му стана тъмна като кафе. Той също ме беше познал. Нито
известността, нито предишната ми самоувереност обаче можеха да
ми помогнат сега.
Към момента водач беше Майк Суини, петдесетгодишен

11
лоцман и гмуркач. Следваше го 48-годишният Фърг Хоук, летищен
товарач от Канада, кой обичаше да цитира Фридрих Ницше.
Спортните журналисти ме наричаха Истинския победител. Но
дали бях такъв? Дали не бях просто някакъв позьор?
Всеки от нас понякога си задава въпроси. Човешко е да се
питаме защо попадаме в определени ситуации и защо животът ни
поставя препятствия. Само светците и заблудените души приемат
всяко страдание като предизвикателство и всяка загуба – като
жестока благословия. Знам това. Знам, че съм избрал спорт, свързан
с дълги периоди на изнемога; знам, че принадлежа към едно малко и
разнородно общество от мъже и жени, където статусът зависи изцяло
от издръжливостта. За мен и за моите събратя бегачи на свръхдълги
разстояния халюцинациите и повръщането са като петната от трева
за бейзболистите. Охлузванията, черните нокти на краката и
обезводняването постоянно съпътстват хората, които се състезават
на 100-150 и повече километра. Маратонът е приятно въведение,
време да помислим върху недостатъците си и да ги изгладим.
Краката на бегачите на свръхдълги разстояния често се покриват с
такива страшни мехури, че те изтръгват ноктите си, за да облекчат
напрежението. Един бегач се беше подложил на операция по
отстраняване на ноктите на краката преди състезание – за всеки
случай, за да не му се налага по-късно сам да прави това.
Схващанията не заслужават внимание. Светкавиците са само част от
пейзажа, освен ако някоя не падне толкова близо до теб, че косата и
космите на ръцете ти да се изправят. Главоболието, дължащо се на
надморската височина, е нещо толкова обикновено, колкото и
потенето, и никой не се занимава с него. Изключение прави случаят,
в който един бегач на състезание в Колорадо умря от мозъчна
аневризма. Бегачите или не обръщат внимание на болката, или я
приемат, а в някои случаи я лекуват с ибупрофен, което носи
известен риск. Прекалено високата доза ибупрофен, съчетана с
обилно потене, може да причини бъбречна криза, която обикновено
води до смъртна бледност. Ако има късмет, пострадалият бива
откаран с хеликоптер до най-близката болница. Както казваше един
приятел, лекар и бегач на свръхдълги разстояния: „Не всяка болка

12
заслужава внимание.“
Бегачите на свръхдълги разстояния потеглят по изгрев слънце
и продължават да тичат, докато слънцето залезе, изгрее луната, после
отново изгрее и залезе слънцето и още веднъж изгрее луната.
Понякога се препъваме от изтощение и се превиваме от болка, друг
път без усилие се носим по скалисти пътеки и изкачваме склонове по
един километър, намирайки сили кой знае откъде. Тичаме, макар че
костите ни болят, а кожата ни е ожулена. Сметката е безпощадно
проста – тичаш, докато останеш без сили, а после продължаваш да
тичаш. Намираш нов източник на сила и воля. И бягаш още по-бързо.
В други спортове се вземат предпазни мерки. В бягането на
свръхдълги разстояния се вземат мерки, които да спасят бегачите от
гибел. Повечето състезания по бягане на свръхдълги разстояния
разполагат със здравни пунктове, където се проследява състоянието
на бегачите, а в някои случаи се измерва и теглото им. Тук
състезателите могат да хапнат, да си починат на сянка и да преминат
медицински преглед. На повечето състезания има и пейсъри, които
да придружават бегачите през последната фаза на състезанието, като
ги съветват и следят състезателите да не се изгубят, но не могат да
им дават храна или вода. През повечето време бегачите на
свръхдълги разстояния могат да водят екипите си – мъже и жени,
които им носят храна, вода, информация за конкурентите и
уверението, че състезателите могат да продължат да бягат, когато
мислят, че ще припаднат.
Почти на всички състезания по бягане на свръхдълги
разстояния се бяга без почивка. Това означава, че няма момент, в
който часовниците да спрат и всички да се оттеглят за голяма чиния
спагети и заслужена нощна почивка, както правят състезателите от
„Тур дьо Франс“. Това е част от предизвикателството и прави
надпреварата по-примамлива. Когато повечето хора спират, ние
продължаваме. Докато другите почиват, ние бягаме.
Именно в това беше проблемът. Другите спираха, за да си
починат. Не и аз. Сега обаче и аз спрях. Просто не можех да
продължа.
Моят приятел Рик, член на екипа ми, повтаряше, че вярва в мен,

13
но грешеше. Къде бях сбъркал? Дали причината беше в
тренировките и в прекалено краткото възстановяване? Или в
състезателната ми програма? Или в нагласата? Дали не се хранех
неправилно? Или мислех твърде много?
По време на състезанията по бягане на свръхдълги разстояния,
когато не се оглежда за планински зверове, свлачища, зъбери и
дървета, за които съзнанието отказва да повярва, че са истински,
човек има много време за размисъл. Ако спре, има още повече време
да размишлява. Може би аз исках да спра за малко. Може би
трябваше да полежа по гръб насред пустинята, за да си задам въпроса
защо бягам в тази фурна. Защо се подлагам на това мъчение?
Неотдавна взех да проумявам защо започнах. Като дете тичах в
гората и около дома ни за удоволствие. Като юноша тичах, за да се
поддържам във форма. После тичах, за да намеря покой. Тичах и
продължавах да тичам, защото разбрах, че захванеш ли се с нещо, не
бива да се отказваш. В живота, както и на състезанията по бягане на
свръхдълги разстояния, трябва да продължиш напред. Накрая тичах,
защото се бях превърнал в бегач, а спортът ми носеше физическо
удоволствие и ме караше да забравям задълженията, страданията и
досадните ежедневни грижи. Тичах, защото заобичах другите
бегачи. Тичах, защото обичах предизвикателствата и защото няма
по-хубаво чувство от това да стигнеш до финала или да завършиш
тежка тренировка. Тичах, защото като опитен бегач можех да уверя
околните колко е хубаво да живееш здравословно, да се движиш
всеки ден, да преодоляваш трудностите, да се отнасяш отговорно
към храненето си. Можех да им обясня, че не е важно колко печелиш
и къде живееш, важно е как живееш. Тичах, защото, преодолявайки
трудностите на състезанията по бягане на свръхдълги разстояния, аз
си припомнях, че мога да преодолея житейските трудности, че
животът е преодоляване на трудности.
Можех ли да се откажа, без да се предам?
– Правил си го и преди – каза Рик. – Можеш отново да го
направиш.
Оценявах оптимизма му. Бях наясно обаче, че говори глупости.
В някоя друга лятна нощ, на някое друго състезание, аз бих се

14
възхищавал на блестящите звезди върху кадифеното черно небе. Бих
вдигнал глава, за да зърна заснежените върхове на Сиера Невада,
които се възвисяват като строги часови на ръба на безкрайната
пустиня, и бих предвкусил величие, а не мрачно поражение. Бих
тичал към неприветливата и тъмна планина, докато тя ме приеме
дружелюбно.
– Стомахът ми – изохках. – Стомахът ми.
Хората от екипа ми ме посъветваха да се пъхна в сандъка с лед,
голям колкото ковчег, който мъкнеха покрай пътя, за да сваля
телесната си температура. Аз обаче вече бях опитал този похват. Рик
предложи да вдигна крака във въздуха – от това съм можел да се
почувствам по-добре. Каза ми да легна встрани от пътя, така че
другите екипи да не ме виждат, тъй като ако разкажели за мен на
съперниците ми, това щяло да ги окуражи. Нима Рик не разбираше,
че съперниците ми нямаха нужда от окуражаване? Звездата на
състезанието беше на път да отпадне.
Всъщност ми беше приятно да не се движа. Очаквах много да
се срамувам, но не беше така. Имах възможност да осмисля
високомерното си отношение.
Ако това беше филм, на това място щях да затворя очи и да чуя
слабия, сподавен глас на моята прикована към леглото майка, която
щеше да ми каже, че ме обича и вярва, че мога да направя каквото
поискам; аз щях да се изчервя от срам, а после щях да чуя
заповедническия глас на баща ми, който ми казва: „Понякога просто
трябва да направиш това, което се иска от теб!“ Щях да се надигна
на лакти, да затворя очи и да си представя всички деца от
прогимназията, които ме наричаха Пиуи. Те щяха да се слеят с
черногледците, които в началото на кариерата ми казваха, че съм
никой и с нищо не се отличавам. В този филм аз щях да се изправя
на колене и внезапно щях да си спомня кой съм. Щях да си спомня,
че съм бегач, щях да се стегна, да се изправя и да тръгна напред.
Отначало щях да вървя полека, а после щях да се втурна в
непрогледната пустинна нощ и щях да преследвам двамата калени
ветерани пред мен, както вълкът преследва обречените полски
мишки...

15
 Опитах се отново да повърна, но не можах, а всеки празен
напън на стомаха ме измъчваше.
Членовете на екипа и близките ми приятели ме посъветваха да
затворя очи и да се отпусна. Вместо това аз вперих поглед в звездите.
Хората около мен изчезнаха, пустинята също. Отслабването на
периферното зрение е симптом на обезводняване и загуба на
съзнание. Какво ми ставаше? Сякаш гледах през тунел към малко
кръгче в безкрайното, блестящо небе.
Хората от екипа ме караха да пия вода на малки глътки, но аз
не можех. Казах си наум: „Не мисля, че това ще стане“, след което
чух собствения си глас да произнася фразата, която се въртеше в
съзнанието ми: „Не мисля, че това ще стане.“
На звездите им беше все тая. Това е още едно от очарованията
на бягането на свръхдълги разстояния – пълното безразличие на
земята и небето. Бях направил грешка? Не беше настъпил краят на
света. Съзвездията не говореха по мой адрес. Може би това
обстоятелство щеше да ми помогне да се смиря. Може би ако
отпаднех и загубех битката, духът ми щеше да се възроди. Може би
беше добре да се откажа.
Само ако можех да си повярвам.
Дали не трябваше да послушам треньорите и лекарите, които
казваха, че спортистите трябва да се тъпчат с белтъчини от
животински произход? Дали не трябваше да тренирам по-малко?
Доскоро мислех, че съм непобедим. Затворих очи.
В училище ми преподаваха монахини. Майка ми пък се
пръскаше със светена вода от Лурд (Град в Южна Франция, край
който според легендата се намира целебен извор – б. пр.) с
надеждата, че това ще ѝ помогне да стане от инвалидната количка.
Сега аз бях този, който не можеше да стане.
Невинаги съм бил най-бързият бегач, но винаги съм се смятал
за един от най-издръжливите. Може би най-трудно беше да определя
собствените си граници. Може би, ако останех там, където бях, това
щеше да означава не че съм слаб, а тъкмо обратното – че съм силен?
Може би ако приемех границите на собствените си възможности, аз
вече нямаше да съм бегач, а щях да започна да се превръщам в нещо

16
друго. Но в какво? Ако не съм бегач, какъв съм?
Отново погледнах към звездите. Те нямаха мнение по въпроса.
Тогава откъм пустинята се разнесе познат глас:
„Няма да спечелиш това шибано състезание, като лежиш на
земята. Хайде, Загубеняк, ставай, по дяволите.“
Беше моят стар приятел Дъсти. Усмихнах се. Дъсти почти
винаги успяваше да ме накара да се усмихна дори когато никой друг
не можеше.
„Ставай, по дяволите!“ Дъсти крещеше, но аз не ставах. Не
можех.
„Суини едва диша. Ще го изпревариш. Ще го изпревариш!“
Погледнах приятеля си. Нима не виждаше, че няма да
изпреваря никого?
Дъсти клекна и се наведе към мен така, че лицето му беше на
няколко сантиметра от моето. Погледна ме в очите.
„Искаш ли да си някой, Загубеняк? Искаш ли да си някой?“

Оризови топки (Онигири)

За първи път видях тези оризови вързопчета, увити в кори от

водорасли, когато помолих един японски бегач да ми покаже какво
носи със себе си на състезание. Радвам се, че го попитах за
съдържанието на чантичката му, защото белият ориз е идеална
храна за охлаждане на тялото, особено когато тичаш на горещи
места като Долината на смъртта. Оризът съдържа много
въглехидрати, без да е сладък, мек е и е лесносмилаем. Оризовите
топки са отличен източник на електролити, а благодарение на
корите от водорасли – и на сол. В Япония това ястие винаги е било
предпочитана храна за из път, а в наши дни може да се купи дори в
минимаркетите из цяла Азия. Ако искате да приготвите онигири
без соя, заместете мисо ( Паста от ферментирали зърнени храни,
широко използвана в японската кухня – б. пр.) с маринован
джинджифил или пюре от умебоши (Туршия от японски кайсии – б.
пр).

17
2 ч.ч. ориз за суши
4 ч.ч. вода
2 ч.л. мисо
3-4 листа нори (кори от водорасли)

Сварете ориза във водата. Използвайте котлон или уред за

варене на ориз. Оставете ориза да се охлади. Напълнете малка
паничка с вода и намокрете ръцете си, така че оризът да не залепва.
Вземете ¼ ч.ч. ориз и оформете триъгълна купчинка. Намажете
равномерно с ¼ ч.л. мисо. Покрийте с още ¼ ч.ч. ориз. Оформете
триъгълна купчинка, така че мисото да е покрито с ориз. Сгънете
лист нори и го разделете на две половини. С едната половина увийте
оризовата купчинка, така че норито напълно да покрие ориза. По
същия начин пригответе онигири от останалите ориз, мисо и нори.

За 8 броя

18
През 2005 г., две седмици след като бях спечелил „Западни щати 100“ за седми пореден
път, аз стартирах на състезанието „Бадуотър“–
кошмарни 217 км през Долината на смъртта. Тук съм на 20-тия километър, а
температурата е 49ºС.
(Luis Escobar)

19
На 77-мия километър бях изостанал с близо 10 км от водача и бях готов да се откажа.
Онези, които твърдяха, че „Бадуотър“ е лудост, се оказаха прави.
(Glenn Tachiyama)

20
 2 „Понякога просто трябва да направиш това, което
се иска от теб!“

Проктър, Минесота, 1980 г.

„Единственият правилен път е пътят, по който вървиш.“
Израел Небекер, „блайнд пайлът“ (Американски музикален
състав. Цитатът е от песента One Red Thread – б. пр.)

Седях на табуретка в кухнята. Мама ми подаде груба дървена

лъжица и ми каза да бъркам, но тестото беше твърде гъсто. Тя ми
каза да бъркам с две ръце, но пак не се получи. Изведнъж лъжицата
се раздвижи. Мама държеше ръцете ми. Правехме бледожълти
спирали от захар и масло, а аз се преструвах, че бъркам сместа сам.
Това е един от най-ранните ми спомени.
Мислех, че майка ми е известна. Тя работеше за „Литън“
(Американска машиностроителна компания – б. пр.) – показваше на
жените как да пекат бекон и да приготвят шоколадови торти в
микровълнова печка. Съюзът на яйцепроизводителите в Минесота я
нае, за да изнесе сказка по радиото. След това мама участва в
телевизионни реклами, а накрая се сдоби със собствено кулинарно
предаване по местен телевизионен канал. Девизът ѝ беше: „Няма
нужда да си майстор-готвач, за да готвиш добре“. И до ден-днешен
споделям това мнение. У дома мама печеше свинско, пилета,
пържоли и правеше истинско картофено пюре, не от концентрат. В
детството ми на перваза на кухненския прозорец винаги имаше
топъл пай, а ароматът на печиво и плодове се прокрадваше в кухнята
и обгръщаше и мама, и мен в топлата си прегръдка.
Не си спомням някой да е говорил за първичната връзка на
човека с храната или да е обяснявал как, ядейки зеленчуците, които

21
сами са отгледали, хората се свързват със земята и помежду си. Не
помня някой да е казвал, че когато семейството хване, изчисти,
изпържи и изяде една риба, това е своего рода съзаклятие. По
настояване на майка ми вечеряхме заедно, като храненето
продължаваше цял час. Ако някой беше похвалил мама, че пече
сладки, без да използва готова смес за печива, тя щеше да го помисли
за смахнат. Без да го съзнавам, в детството си аз научих много за
храната и за връзката ѝ с любовта. Когато готвехме заедно, мама ми
разказваше за колежанските си години и ме уверяваше, че и аз ще
уча в колеж. Когато татко не беше вкъщи, мама ме караше да взема
бейзболната си бухалка и ме отвеждаше в задния двор, където
упражнявахме удари. Мама казваше, че се гордее с мен, защото съм
упорит, и че лошото настроение на татко не бива да ме тревожи.
Баща ми просто имал много грижи.
Не само баща ми държеше на дисциплината вкъщи. Когато се
държах лошо, мама ме биеше със същата дървена лъжица, с която
бъркаше тестото за сладкиши. Именно тя ми наложи ограничение –
до пет часа телевизия седмично. Ако исках да гледам футбол, ме
караше да избирам между първото и второто полувреме. Винаги
избирах второто.
Не си спомням кога за първи път я видях да изпуска съд. Трябва
да съм бил около деветгодишен. След известно време вече ми беше
трудно да си спомня кога мама не е изпускала предмети. Ножовете
се изплъзваха от някога уверените ѝ ръце. Изведнъж, както си
стоеше край кухненския плот, тя цялата трепваше. Ако видеше, че я
гледам, ми намигаше и се усмихваше.
Друг спомен: бях на шест години и подреждах дървата на
двора, когато една кола спря пред къщи. Знаех, че не е съсед.
Живеехме на задънена улица, близо до гората, на осем километра от
Проктър, Минесота, и на още 240 км от Минеаполис. Познавах
всички коли на нашата улица, знаех кой ги кара и кои деца се
боричкаха на задната седалка. Тази кола беше на един приятел от
Проктър. Майка му го беше довела да си играем. Нададох радостен
вик и се затичах към колата, но един строг глас ме спря.
– Ще си играеш, след като подредим дървата. Като гледам,

22
имаме два часа работа.
Гласът беше на татко и аз бях достатъчно разумен, за да не
споря. Шепнешком обясних на приятеля си как стоят нещата, а той
каза на майка си. Майка му ме погледна, погледна баща ми, след
което двамата си тръгнаха, а аз продължих да подреждам дърва.
След като привършех със задачите си, понякога, макар и рядко,
баща ми ме извеждаше на разходка в гората. Веднъж, когато бяха на
седем, мама беше легнала да подремне, тя много се изморяваше;
тогава татко взе шепа пръст и я остави да се изсипе между дебелите
му пръсти. Той ми разказа как един ден двама от най-умните учени
в света се разхождали в гората, може би в гора като тази в Минесота.
Тогава Бог им се явил между дърветата и казал:
– Щом сте толкова умни, можете ли да направите пръст от
нищото, както правя аз?
Спомням си как татко ми се усмихваше, докато ми разказваше
тази история, но усмивката му беше тъжна. Мисля, че се опитваше
да ми каже, че колкото и умен или работлив да е човек, някои неща
в живота си остават непонятни и ние трябва да приемем това.
Когато бях на осем, с татко вече все по-рядко се разхождахме в
гората. Помагах много вкъщи. Плевях голямата градина зад къщата
и я чистех от камъни, подреждах дървата, помагах в кухнята,
приготвях следобедната закуска на петгодишната ми сестра
Анджела и следях тригодишният ми брат Грег да не прави бели. На
десетгодишна възраст можех сам да приготвям говеждо задушено на
фурна. Когато се оплаквах, че искам да играя, вместо да чистя
камъни и да подреждам дървата, баща ми изръмжаваше: „Понякога
просто трябва да направиш това, което се иска от теб!“ След време
спрях да се оплаквам.
Баща ми беше строг, но добър човек, който умееше да
превръща работата в забавление. Засичаше колко дърва мога да
натрупам под навеса или колко камъни мога да изнеса от градината
за десет минути. Не мисля, че тогава съм го осъзнавал, но по този
начин татко ме учеше, че състезателният елемент може да превърне
и най-досадното задължение във вълнуващо преживяване и че когато
се справи със задачите си, колкото и тежки да са те, човек изпитва

23
неописуемо удоволствие.
Когато бях на десет, татко ми купи 22-калиброва пушка с
приклад от лакирано орехово дърво и цев от полирана стомана. Каза
ми, щом раня животно, да го убия, одера и изкормя, така че да го
изядем на вечеря. Вече знаех как се лови, чисти и корми риба.
Много ме биваше също да бера боровинки. В моето семейство
беше традиция, когато някое от децата навърши шест, баба Юрек да
го заведе да бере боровинки и череши. По-големите ми братовчеди
ми бяха разказвали за това невероятно приключение, така че нямах
търпение да дойде и моят час. Това, което пропуснаха да споменат,
бяха рояците комари, вонящите блата, безмилостното слънце и
стълбата, от която паднах. Разплаках се и казах, че искам вкъщи, но
не стана моята. Баба Юрек беше възпитала баща ми. Когато заведеше
внуците си да берат череши, беритбата продължаваше с часове.
Когато пък отидехме за риба с дядо Юрек и ни станеше скучно,
никой не ни обръщаше внимание – риболовът продължаваше.
Благодарение на тези досадни задължения станах по-търпелив, но
преди всичко се научих да изпитвам удоволствие от еднообразната
и тежка физическа работа.
Разбира се, невинаги съм бил весел и търпелив. Та аз бях дете.
В такива моменти обаче продължавах напред. Защо?
Понякога просто трябва да направиш това, което се иска от
теб!
По онова време баща ми работеше на две места – денем
поправяше тръбопроводи, а нощем поддържаше техниката в
местната болница. Когато с мама ходехме до магазина за хранителни
стоки, тя пазаруваше с ваучери. Знаех, че това всъщност са купони
за храна, че получаваме социални помощи и че едва свързваме двата
края. Когато телевизорът ни се повреди, цяла година не си купихме
нов. Имахме две леки коли, но обикновено едната беше извън строя
(а понякога и двете). Знаех, че мама се изморява все повече.
Градината до къщата ставаше все по-малка, а списъкът със задачи,
който татко окачваше на хладилника – парче хартия с три графи, за
мен, брат ми и сестра ми – все по-дълъг. Знаех, че никой от
приятелите ми не плеви градината и не коси трева при 30°С и висока

24
влажност, нито пък мъкне и подрежда дърва по два часа, преди да го
пуснат да си играе. С мама вече не играехме бейзбол зад къщата.
Разбирах, че не бива да я моля за това.
Колкото повече се влошаваше състоянието на майка ми,
толкова повече трябваше да помагам. Колкото повече помагах,
толкова повече се чудех защо нещата са такива, каквито са. Защо
мама е болна? Кога ще оздравее? Защо татко е толкова мрачен? Защо
училищната сестра винаги ме гледа по два пъти по време на
редовната проверка за въшки? Дали защото живеехме на село? Или
защото ни мислеше за бедни?
През лятото след трети клас нещата съвсем се влошиха. Беше
горещ и ясен ден, което е обичайно за Минесота. Татко се беше
разменил с един колега и двамата с мама трябваше да дойдат да
гледат бейзболния мач, в който участвах. Намирах се в лявото поле
и тъкмо бях хванал летящата топка. Хвърлих топката към
вътрешното поле и в този момент видях нашето комби „Олдсмобил“
да пристига. Татко слезе от колата. Другата врата също се отвори и
мама също понечи да слезе. Нещо обаче не беше както трябва.
Вратата се отвори бавно, мама се спъна, а татко се спусна да ѝ подаде
ръка. С негова помощ тя измина тридесетината метра до трибуните.
Проследих с поглед всяка бавна стъпка. Пропуснах два удара и
когато разиграването завърши, аз все още стоях на полето, загледан
в родителите си.
Списъкът със задачи ставаше все по-голям. Знаехме, че мама е
болна. Тя спеше все повече. Един ден – бях в шести клас – татко ни
каза, че мама ще отиде на лекар. Може би е споменал „множествена
склероза“, но така или иначе за нас това бяха само думи. Те нямаше
да променят мама и онова, което се случваше с нея. Ако въобще
мислех за името на заболяването, все се чудех какво беше казал татко
– нещо множествено, но какво? От време на време мама ходеше в
Минеаполис на лечение. Татко казваше, че винаги има надежда.
Един ден при мама дойде рехабилитатор. Това беше знак, че
заболяването ѝ нито може да бъде излекувано, нито ще премине от
само себе си. След това мама спря да ходи на лекар.
По онова време вече можех да готвя месо с картофи и цепех

25
дървата, преди да ги подредя. Приготвях обяд за брат си и сестра си
и помагах на мама да се движи из къщата. Понякога я подкрепях,
докато правеше упражненията, препоръчани от рехабилитатора.
Иска ми се да можех да кажа, че съм бил благодарен, задето съм
могъл да бъда полезен, че съм се радвал, задето съм имал
възможност да помагам на майка си, която толкова ме обичаше.
Истината обаче е друга – аз мразех задълженията си. Онова, което се
случваше с майка ми, ме ужасяваше. Никой от нас обаче не смееше
да обели дума пред татко, който беше служил във флота и вярваше
във военната дисциплина. Сега знам, че е бил под огромно
напрежение. Не питай защо. Понякога просто трябва да направиш
това, което се иска от теб. И така, брат ми, сестра ми и най-вече аз
живеехме в страх. Веднъж, след като цял час бях подреждал дървата,
татко каза, че не съм ги наредил както трябва, събори купчината и аз
трябваше да започна отначало.
Започнах да прекарвам все повече време в гората. Проправях си
пътеки и покривах подстъпите към скришните къщички сред
клоните на дърветата с парчетата дърво, останали от домакинството.
При всеки удобен случай взимах със себе си пушката или въдицата.
През повечето време обаче се разхождах с празни ръце през
прохладните зелени тунели, докато не опознах всяка педя от гората.
По онова време аз не си давах сметка, че родителите ми, без
сами да го съзнават, ме подготвяха за кариера на бегач на свръхдълги
разстояния. Когато започнах да тичам, аз вече знаех какво е
страдание.

В НАЧАЛОТО

За да бягаш ефективно, е необходима добра техника, а за да

бягаш ефективно 160 км, е необходима изключително добра техника.
Чудесният парадокс на бягането е, че не е нужна каквато и да било
техника, за да започнеш да тичаш. Ако искате да започнете да тичате,
хванете някоя пътека, отидете в гората, тръгнете по тротоара или

26
улицата и… тичайте. Ако не можете да изминете повече от 50 м,
спрете. Утре ще стигнете по-далеч. Самото бягане ще ви отвори
вратите към радостта и инстинктивното удоволствие от движението.
Бягането ще ви напомни детска игра, каквато всъщност трябва да
бъде.
В началото не мислете за скоростта и разстоянията. Напротив,
тичайте бавно, като използвате от 50 до 70% от капацитета си. Най-
добрият начин да постигнете това умерено темпо е като тичате с
приятел и междувременно си говорите. Ако не можете да говорите,
значи тичате твърде бързо и изразходвате прекалено много усилия.
Ако е необходимо, редувайте бягане и ходене. Не се притеснявайте
да ходите нагоре по склоновете. С времето увеличете разстоянието.
Продължителното бавно тичане ще укрепи сърцето и белите ви
дробове, ще подобри кръвообращението ви и ще повиши
метаболитната ефективност на мускулите ви.

Картофено пюре „Минесота“

Като дете пиех по чаша мляко към всяко ядене и правех най-
високите кули от картофено пюре. Все още обичам картофено
пюре, но сега го правя с домашно приготвено оризово мляко, което
е точно толкова плътно и гъсто като кравето мляко, много по-
евтино е и не предизвиква замърсяване с пластмасови опаковки. Ако
искате ястие, което да се приготвя бързо и лесно, няма по-добро
от това.
5-6 средноголеми картофа – червени или жълти
1 ч.ч. оризово мляко (виж рецептата по-долу)
2 с.л. зехтин
½ ч.л. морска сол
½ ч.л. смлян черен пипер
червен пипер (по желание)

Измийте картофите. Можете да ги обелите или да оставите

корите по желание. Сложете ги в подходящ съд и добавете толкова

27
вода, че да ги покрие напълно. Над картофите трябва да има около
2.5 см вода. Покрийте съда и варете на силен огън. Щом водата
заври, намалете огъня и оставете да къкри 20-25 минути. Проверете
картофите с вилица – ако вилицата влиза лесно в тях, значи са
готови.
Махнете от огъня и отцедете. Намачкайте картофите с прибор
за картофено пюре или с пасатор. Добавете останалите съставки и
продължете да бъркате до получаването на гладка пухкава смес. По
желание добавете щипка сол, черен и червен пипер.
За 4-6 порции

Оризово мляко

1 ч.ч. варен ориз – бял или кафяв

4 ч.ч. вода
1/8 ч.л. морска сол
1 с.л. слънчогледово олио (по желание)

Изсипете ориза, водата и солта в блендер. Ако искате млякото

да е по-мазно, добавете олио. Разбийте за 1-2 минути на висока
скорост до получаване на гладка смес. Изсипете в подходящ съд,
покрийте и съхранявайте в хладилник. Оризовото мляко е с годност
4-5 дни.

За 5 чаши

28
Майка ми Лин ме научи да готвя. Баща ми Горди ме научи да ловувам и да ловя риба.
Макар че може би тогава не са си давали сметка за това, родителите ми ме научиха на
издръжливост.
(Jurek personal collection)

29
 3. За мое добро

Състезанието при езерото Карибу, 1986 г.

„Човек никога не знае колко е силен, преди животът да го
принуди да бъде силен.“
АНОНИМЕН АВТОР

Бях едва в четвърти клас. Бях попаднал в клопка.

Пред мен имаше 14 бегачи, а в състезанието участваха само 25
души. Аз се задъхвах, мускулите ми се бяха схванали. Бегачите от
двете ми страни размахваха лакти и ме блъскаха. Други тичаха по
петите ми и ме настъпваха. Беше есен, времето беше хладно. Брегът
на езерото Карибу беше покрит с килим от тъмночервени и оранжеви
листа. Жълти знаменца отбелязваха трасето с дължина 1200 м – две
обиколки около бейзболното и футболното игрище на местното
начално училище. В хладната северна вечер в гората виждах кълба
от топъл въздух да се носят над другите състезатели. Бях облечен с
тениска в кафяво и златисто и дълъг памучен син панталон с
блестящи златисти кантове и еластични маншети, които майка ми
беше пришила.
Вече не можех да играя бейзбол, защото някой трябваше да ме
кара с кола до града, а татко работеше прекалено много и нямаше
време. Не можех да играя американски футбол, защото нямахме пари
за екипировка. Затова започнах да тичам. Бях висок, слаб и
непретенциозен, затова бях избран да представлявам своето
училище на областното състезание. Никога преди не бях тичал цяла
миля (1 миля = 1609 м – б. пр.) и не бях бърз. Ето защо след първата
обиколка бях двадесети от двадесет и пет човека.

30
 Въпреки това продължих да тичам. Не се питах защо. Знаех, че
този въпрос е безсмислен. Понякога просто трябва да направиш
това, което се иска от теб! Неколцина от бегачите около мен,
които ме блъскаха с лактите си, се изплъзнаха от периферното ми
зрение. Продължих да тичам и вече не усещах някой да ме настъпва
отзад. Схванах се още повече и едва си поемах въздух, но продължих
да тичам. Настигнах група деца, които тичаха пред мен. Някои от тях
извикаха „Хей!“, след което групата остана зад гърба ми. После пред
мен останаха само пет деца. Оставаха ми само 400 метра. Пред мен
вече имаше четири деца, после остана едно.
Не спечелих състезанието. Момчето пред мен бягаше
прекалено бързо. Не можех да си представя, че някога ще мога да
бягам толкова бързо. Много време мина, преди да ми мине през ум,
че мога да спечеля състезание. През онзи хладен следобед обаче аз
осъзнах нещо. Осъзнах, че докато повечето деца на моята възраст
забавяха ход по време на състезанието и отпадаха, аз ставах все по-
бърз. Сякаш набирах сили, докато тичах.
Когато бях в прогимназията, в шести клас, вече знаех как да
хвана яйце с два пръста, така че да го счупя с една ръка. За един час
можех да разделя куп дрехи – белите на една страна, цветните на
друга – да ги изпера, да ги изсуша и да ги сгъна, без да ги измачкам.
Можех да правя по сто коремни преси, без да си почивам, и да
пробягам шест пъти дължината на улицата, без да спирам. Брат ми и
сестра ми помагаха, като седяха върху краката ми, докато правех
коремните преси, и брояха обиколките ми, докато тичах на улицата.
Можех да готвя спагети, свински котлети и макарони с риба тон, а
също да правя венци от борови клонки. С брат ми и сестра ми ги
продавахме по пет долара единия, за да съберем пари за празниците.
Знаех как се потупва бебе, за да се оригне, и как се сменят пелени,
познавах принципите на зоновата защита в баскетбола и знаех как се
постига перфектно хвърляне в бейзбола. Първите две умения бях
усвоил, докато се грижех за брат си и сестра си. Останалото научих
от книгите, които четях в библиотеката. Не можех да тренирам някой
от тези спортове, защото нямаше кой да ме кара до града, но за всеки
случай исках да знам как се играе.

31
 •••

В началото на седми клас исках да съм безупречен във всичко.

Донякъде това се дължеше на мама, която отслабваше все повече, но
и все повече се стараеше да прави упражнения, да приготвя
питателна храна и да измисля забавления за празниците. Правехме
мексикански сладки (Вид масленки с ядки – б. пр), а също и коледни
курабийки, които шприцовахме, като им придавахме различни
форми, оцветявахме ги със сладкарски бои и ги посипвахме с
поръски. Когато беше мой ред да подсушавам съдовете, исках да съм
по-бърз от останалите членове на семейството. Когато овалвах
прясната риба в галета и я пържех в масло, исках това да е най-
вкусната риба, която някой някога е опитвал. В училище имах добри
бележки, заслужени с много труд, но това не беше достатъчно. Исках
да имам най-добрите оценки – но дори и това не ми стигаше. Всеки
месец правехме тестове за четене с разбиране. Исках да си попълня
теста пръв. Дан Хамски, един от най-добрите ми приятели, си беше
поставил същата цел. Всеки път свършваше преди мен и това ме
влудяваше. След известно време разбрах как го прави. Дан
попълваше теста със светкавична бързина и когато стигнеше до
някой въпрос, на който не можеше да отговори, просто го
пропускаше и продължаваше нататък. Ако аз срещнех затруднения
при някой въпрос, мислех върху него, докато не намерех отговора,
дори ако това ми отнемеше цялото време. Никога нямах грешен
отговор… но и никога не победих Дан. При мен всичко трябваше да
е изрядно, независимо какво ми струваше това.
Единственото място, където нямаше нужда да се блъскам
толкова, беше гората. Там можех да тичам, да се разхождам или да
правя каквото си искам. На дърветата им беше все тая дали се трудех
упорито, дали подреждах дървата както трябва и колко бързо тичах.
Небето не ме питаше как е мама. Земята не ме караше да решавам
тестове. Бях сам с тишината и въздишките на вятъра, сам с въпросите
си и с ужасяващата мисъл, че не знам отговорите. В гората тази
мисъл не изглеждаше толкова плашеща. Исках да стана горски.
Години по-късно родителите ми ми показаха едно мое съчинение, в

32
което съм писал, че искам да стана лекар, но аз нямам спомен за това.
Може би просто съм искал мама да се оправи.
Всички го искахме. Но какво можехме да направим? Щеше да
бъде хубаво да изведем мама на вечеря, но ходехме на ресторант
само когато някой имаше рожден ден или когато татко получеше
повишение в службата. Щеше да е чудесно мама да има компютър.
С татко всяка година си говорехме да купим, но така и не го
сторихме. Едва когато бях в осми клас, татко взе един „Епъл IIе“.
Опитвах се да помогна. Участвах в конкурс за плакат, където
наградата беше 45 кг сладолед „Бриджманс“ (Предприятие за
производство на сладолед, основано през 1936 г. в Минесота – б.
пр.). Спечелих този конкурс, а по-късно спечелих и конкурс за
плакат, спонсориран от Щатската служба за рибата и дивеча. Мама
и татко бяха щастливи. Но макар да беше щастлива, мама постоянно
беше уморена. „Мама има грип“, казваше татко. Или „Днес тя
наистина има нужда от почивка“.
В училище ни бяха казали, че ако поставиш жаба в съд с вода и
постепенно загрееш водата до температура, достатъчно висока, за да
убие жабата, животното ще остане неподвижно през цялото време,
без да реагира на температурните промени. Същото беше и с мен. Не
мислете, че мама се е чувствала прекрасно, а след като са ѝ поставили
диагноза множествена склероза, изведнъж е рухнала. Може би ако
майка ми беше здрава, а баща ми – по-внимателен, аз пак щях много
да се тормозя. Няма как да знам.
Когато бях на дванадесет, по време на годишния преглед
лекарят измери кръвното ми налягане и пое дълбоко дъх. После го
премери още веднъж и пое дъх още по-дълбоко, след което ме прати
в чакалнята и прошепна нещо на татко. После баща ми ме заведе при
лекар специалист, който ми измери кръвното поне три пъти – докато
седях, лежах и стоях, попита ме добре ли спя и дали понякога не ми
става зле. Казах му истината – че се чувствам добре. Когато си
тръгнахме обаче, бях уплашен, най-вече защото и татко изглеждаше
уплашен.
Когато се прибрахме, баща ми ме изпрати навън да си играя,
докато си поговори с мама. Това особено много ме изплаши, защото

33
татко никога не ми беше казвал да ида си играя. После той ме повика
и ми каза, че всяка сутрин ще взимам лекарства.
„Защо?“
От години не бях произнасял тази дума на глас.
„Имаш високо кръвно налягане – каза мама. – Хапчетата може
да помогнат.“
Знаех какво значи да взимаш лекарства – мама взимаше
лекарства всеки ден. Казах, че няма да взимам хапчета и че ще мога
сам да сваля кръвното си, след като прочета повече по въпроса. Мама
се усмихна. Мисля, че баща ми никога не е изглеждал толкова
безпомощен.
Обясниха ми, че не става въпрос само за таблетките. Отсега
нататък повече нямаше да ям сол. Това беше също толкова лошо.
Обичах пилешката супа с фиде на „Кембъл“ (Американска компания
за производство на консервирани храни – б. пр.), но сега тя ми беше
забранена. Обичах планините от масло и сол върху картофеното
пюре, но това лакомство също отпадаше. Мразех зеленчуци с
няколко изключения, а именно консервирана царевица, сурови
моркови и картофи.
Аз настоявах, уверявах родителите си, че ще науча повече за
болестта си и ще я победя. Молех ги да ми дадат възможност. Те,
разбира се, казаха не.
На следващия ден след вечеря видях големия бял плик от
аптеката с моето име на него. Беше оставен в шкафчето в банята до
лекарствата на мама. Когато баща ми извади плика и го подаде на
майка ми, аз се разплаках.
– Скоти – каза майка ми – трябва да взимаш таблетките. За твое
добро е.
Понякога просто трябва да направиш това, което се иска от
теб! Но защо? Продължих да плача с пълен глас, после се разпищях.
Мама извади таблетките от плика, погледна ме, после въздъхна и ги
върна в торбичката.
– Ще се опитаме да измислим нещо, Скоти, но ти трябва да ни
съдействаш поне малко.
На следващата седмица баща ми ме заведе при друг

34
специалист. Лекарят загаси лампата в кабинета и ми каза да си
представя някое място, на което се чувствам добре. Помислих си за
гората през лятото, потънала в пищната си зелена премяна. Лекарят
ме накара да затворя очи и да остана там, където съм– в гората. След
малко той светна лампата и повика баща ми.
– Синът ви може да сваля кръвното си сам – каза специалистът.
– Ако успее да го направи още веднъж в кабинета на педиатъра, може
да отложим медикаментозното лечение.
Същата вечер татко ми каза, че не бива „да се впрягам“ толкова.
Каза ми също, че трябва повече да си почивам, че съм дете, че не
мога да спася света. Баща ми, Г-н Понякога просто трябва да
направиш това, което се иска от теб!, беше сложна личност. Той
ми каза още, че вярва в мен, че винаги съм се трудил здравата и че е
сигурен, че в кабинета на педиатъра ще успея да сваля кръвното си.
Аз не бях толкова уверен в себе си. Татко ми обеща, че след прегледа
ще ми купи ски.
На следващия ден в кабинета на педиатъра аз отново потънах в
гората, сред зелените дървета, земята и тишината. После лекарят
каза на баща ми, че продължава да е „за“ лекарствата, но че на този
етап не е необходимо да ги вземам. Не каза нищо за стреса,
медитацията и контролирането на тялото чрез разума, но аз се
досетих за тези неща. Всяка седмица родителите ми вадеха апарата
за кръвно, който бяха купили, и увиваха надуваемия маншет около
ръката ми, и всяка седмица аз затварях очи и си представях дървета
и тишина. Научих се да контролирам кръвното си чрез мозъка си.
Помня, че си мислех как някой ден това умение може да ми послужи
и за нещо друго, не само за да се спася от хапчетата и да получа
правото да ям, каквото си искам.
Знаех, че ските са за богатите деца, които учеха в гимназията
„Дълут Ийст“ – децата, чиито родители бяха лекари и адвокати и
които ходеха на ски ваканции със самолет. В моето училище
наричахме хората от тези квартали „глезльовци“. Баща ми обаче ми
взе ски втора ръка – К2 в червено, бяло и синьо, а също обувки втора
ръка и нови щеки. Още тогава знаех с цената на какви лишения е
купена тази екипировка.

35
 Същата година през една лятна вечер баща ми обяви, че
следващата седмица всички отиваме в Северна Минесота, където
щяхме да отседнем в бунгало. Бунгало! Все едно ни беше казал, че
отиваме в Чикаго да ядем пържоли. Изненадите не свършваха дотук
– бунгалото беше на брега на езеро и можехме да плуваме както в
езерото, така и в плувния басейн, да ловим риба и да караме колело.
Щяхме също да се возим с лодка и можехме да гребем по езерото,
когато си поискаме. Брат ми, сестра ми и аз се чувствахме така,
сякаш бяхме спечелили от тотото.
Това, което татко не ни каза, беше, че там ще има и други
семейства с деца, а също и специалисти, които да говорят с всички
деца, докато родителите се събират на друго място.
Възрастните събраха всички деца и започнаха да ни задават
въпроси. Например: „Как се чувстваш, откакто знаеш, че майка ти
страда от множествена склероза?“. Или „Какви са настроенията
вкъщи? Притесняваш ли се, когато приятелите и съучениците ти
идват на гости?“. Или „Усещаш ли някаква промяна?“. По онова
време четях много – за кръвно налягане, за футбол и дори за
кулинария. За множествена склероза обаче не бях чел нищо. Знаех за
това заболяване всичко, което трябваше да знам. Анджела и Грег не
обелиха дума пред социалния работник. Те и иначе си бяха
стеснителни, а сега мисля, че бяха направо уплашени. Аз също не
говорих много. В нашето семейство никой не говореше много по
тези въпроси. Каква полза от това? Нима разговорите щяха да ни
помогнат? По онова време вече знаех, че всички въпроси на света
няма да променят онова, което се случваше с майка ми. Някои от
децата се разплакаха. Не и аз. Сестра ми пък просто седеше, вперила
поглед в социалния работник. Братчето ми, което вече проявяваше
опакия си характер, не спря да ме дърпа и да пита кога ще се върнем
при лодките. Още тогава Грег си беше разбойник.
Истината е, че не помня в онзи момент да съм изпитвал някакви
силни чувства. По-скоро си мислех: „Мама страда от множествена
склероза. Това е лошо, но така стоят нещата. Важното е да не се
предаваме“.

36
 Кюфтета от леща и гъби

На всички, които се отнасят скептично към веганската диета

и се тревожат, че нищо не може да замени вкуса на сочното кюфте
от говежда кайма, препоръчвам кюфтетата от леща. Може би не
е толкова важно, че лещата е превъзходен източник на белтъчини,
че приготвянето ѝ отнема много малко време и че е популярна храна
в цяла Европа, Азия и Африка (и дори в Айдахо!). Впечатляващо е
колко крехки, сочни и „месни“ са тези кюфтета. Израснал съм с
месо, печено на огън, и ми е познат вкусът на хамбургерите. Тези
кюфтета не им отстъпват. Понякога дори си нося по няколко
вегански кюфтета по време на дълго бягане и на състезания.

1 ч.ч. сушена зелена леща (2 ¼ ч.ч. варена леща)

2 ¼ ч.ч. вода
1 ч.л. сушен магданоз
¼ ч.л. черен пипер
3 скилидки чесън, скълцани
1 ¼ ч.ч. ситно нарязан лук
¾ ч.ч. ситно нарязани орехи
2 ч.ч. фини хлебни трохи (виж забележката)
½ ч.ч. смляно ленено семе (ленено брашно)
3 ч.ч. ситно нарязани гъби
1 ½ ч.ч. почистено, ситно нарязано къдраво
зеле, спанак или друг листен зеленчук
2 с.л. косово масло или зехтин
3 с.л. балсамов оцет
2 с.л. дижонска горчица
2 с.л. хранителна мая
1 ч.л. морска сол
½ ч.л. черен пипер
½ ч.л. червен пипер

37
 В малък съд сложете да се варят лещата, водата, магданозът, 1
скилидка чесън и ¼ ч.ч. ситно нарязан лук. Щом водата заври,
намалете огъня и оставете да къкри в полупокрит съд в продължение
на 35-40 минути, докато лещата поеме водата и омекне.
Докато лещата се вари, смесете орехите, хлебните трохи и
лененото брашно в купа. Добавете хранителната мая, солта, черния
и червения пипер и разбъркайте добре.
Сортирайте останалите лук, чесън, гъбите и листните
зеленчуци в олиото в продължение на 8-10 минути, след което
отстранете от огъня. Махнете лещата от котлона, добавете оцета и
горчицата и пасирайте с помощта на прибор за картофено пюре или
дървена лъжица до получаване на гъсто пюре.
В голяма купа смесете лещата, сотираните зеленчуци и сместа
с хлебните трохи и разбъркайте добре. Оставете в хладилник за не
по-малко от 15-30 мин.
С ръце оформете кюфтета с желана големина и ги подредете
върху хартия за печене. Изпържете леко в намаслен тиган, сварете
или печете на грил 3-5 минути от всяка страна, докато кюфтетата
станат светлокафяви и хрупкави. Докато са сурови, кюфтетата може
да се замразят, като за целта се подреждат върху хартия за печене и
се поставят в найлонова торбичка или пък се увиват индивидуално в
алуминиево фолио. По този начин ще разполагате с бърза вечеря или
пък със здравословни хамбургери за следващото барбекю.
За 12 кюфтета с диаметър 10 см

Забележка: За приготвянето на хлебните трохи ви е нужен

половин хляб, престоял един ден. Аз използвам хляб от шест вида
брашно. Нарежете хляба на филии, а след това – на парчета по 5-6 см
и го смелете с кухненски комбайн до образуването на фини трохи.
Заедно с хляба може да смелите и орехите.

38
 Научих много за тичането от кучето си. В продължение на четири години Тонто
тренираше заедно с мен
по планинските пътеки на Вашингтон и Северна Каролина, докато се готвех за „Западни
щати 100“.
(PatitucciPhoto)

39
 4. „Болката само боли“

До магазин „Адолф“ и обратно, 1990 г.

„Дългият път започва с първата крачка.“
Лао Дзъ

Оказа се, че ските, купени на старо, могат да ми отворят много

врати.
Обичах спорта, но в прогимназията избягвах училищните
отбори. В „Сейнт Роуз“ само дванадесет деца завършихме шести
клас и макар да ми се искаше да играя футбол или баскетбол в отбора
на прогимназията, мисълта да се кача на късния автобус с куп
ученици, по-големи и по-яки от мен, ме плашеше. Бях дребен и
срамежлив и другите хлапета ме наричаха Пиуи. В училищния
автобус децата ме бутаха, блъскаха ме и ме предизвикваха да се бия.
Мисля, че за това беше виновна ризата, с която ходех на училище по
настояване на майка ми. Може би се беше разчуло също, че съм
добър ученик. В треторазрядните училища в Минесота на
ученолюбивите не се гледаше с добро око. Ако съучениците ми
знаеха колко често ходех на лов или за риба, нещата щяха да стоят
по-иначе. Но те не знаеха и нещата си оставаха постарому.
Веднъж в автобуса едно момче се изплю в лицето ми. Аз обаче
не скочих да се бия. Знаех, че във всички случаи, независимо дали
щях да победя момчето или, което беше много по-вероятно, да изям
боя, баща ми щеше да ме накаже, щом се приберях.
В седми и осми клас играех баскетбол в отбора на църквата, тъй
като пътните разходи и екипите ни бяха осигурени, а и играчите от
църковния отбор не ти крадат парите за обяд. Но макар да знаех

40
всичко за зоновата защита и за излизането в гръб на защитниците, аз
не бях особено добър играч. Най-ясните ми спомени около
баскетболните мачове са свързани с майка ми, която не можеше да
се качи на трибуните без чужда помощ. Това ми беше много
неприятно. Може да прозвучи ужасно, но това, че майка ми се
движеше толкова бавно, много ме дразнеше. Имах чувството, че
семейството ни е много особено, което пък правеше мен много
особено дете. В църквата всички сядахме най-отпред. Татко спираше
колата пред църквата и казваше:
– Деца, влизайте и сядайте, а аз ще доведа мама.
И така всички в църквата гледаха как мама крета към предните
редове.
През втората година в гимназията имах добри оценки, работех
почасово в ресторант „Драй док“, където от мияч на чинии се
издигнах до младши готвач, и нямах много приятели. Можех да
приготвям скариди и френски пай (Вид сладкиш с плънка от
шоколадово-маслен крем; известен е още като копринен пай – б.
пр.), чили, хамбургери, мидена супа и страхотни сандвичи със стек и
сирене. В мен се таеше някакво чувство, но не бих го нарекъл
амбиция. Беше прекалено неясно и неопределено. Все още исках да
разбера защо нещата се случват по определен начин. Исках да знам
какъв ще стана. Умението да се концентрирам ми помагаше във
всяка дейност, но не ми помогна да намеря отговори на въпросите
си. Не бях сигурен къде мога да открия тези отговори.
Открих ги в ските. През втората година в гимназията беше
сформиран училищен мъжки отбор по ски бягане. Тъй като обичах
да съм сред природата и се досещах, че от мен няма да излезе
гениален баскетболен плеймейкър или нападател, аз се записах в
отбора по ски. Треньорът, жилав норвежец на име Глен Суренсун,
ни показа някои основни техники, водеше ни по състезания, които
никога не печелехме, и през лятната ваканция след десети клас ни
заръча да тренираме за издръжливост. Каза, че не го интересува как
тренираме, стига да го правим. И тъй като нямах нито велосипед,
нито летни кънки, аз започнах да тичам.
Ако бях сутрешна смяна в „Драй док“, тичах следобед. Ако

41
трябваше да помагам на мама следобед, тичах вечер. Всеки ден
изминавах все по-дълги разстояния. Един ден пробягах 6,5 км в
едната посока и още толкова в другата. Баща ми каза:
– Тичал си чак до магазин „Адолф“ (Магазин в град Адолф,
Минесота – б. пр.) и обратно!
Двамата с майка ми бяха просто смаяни.
Тичането невинаги ми доставяше удоволствие. Мускулите ме
боляха, излизаха ми мехури, а и често ми се ходеше до тоалетна.
Именно през онова лято научих за разстройството на бегачите,
изразяващо се в спазми, стомашно-чревен дистрес и внезапни позиви
за ходене по голяма нужда. Когато ми омръзна шофьорите по
пътищата на Северна Минесота да надуват клаксоните, щом ме
видят, аз започнах да тичам сред природата. Харесваше ми
чувството, че се движа и напредвам. Открих, че мога да посещавам
различни места сам, без някой да ме кара с кола. Но не това беше
причината да тичам. Тичах, защото исках да карам ски.
Треньорът Суренсун ни разказваше как заедно с брат му ходели
до полярната окръжност и по цели седмици ловели риба. Разказваше
ни също как е преследвал елен, докато той (еленът) припаднал от
изтощение. Треньорът Суренсун беше един от малкото хора, които
някога съм срещал и които задаваха въпроса „Защо?“ толкова
упорито, колкото и аз, а след това даваха отговор. Защо да редуваме
спринта с бягане на дълги разстояния? Защо да движим ръцете си
така, а не иначе? Защо да останем на опашката, вместо отначало да
поведем колоната? Обикновено треньорът питаше и после даваше
отговорите, но ако някой от нас му зададеше въпрос, чийто отговор
не знаеше, той се разтапяше. Размишленията му носеха много по-
голямо удоволствие от знанието. Най-сетне бях открил човека, на
когото можех да задавам въпроса „Защо?“.
Отборът ни беше, меко казано, събран от кол и въже. В Дълут
имаше три училищни района. В Ийст сайд живееха богаташите.
Някъде по средата бяха градските момчетии, които мажеха косите си
с брилянтин и висяха по уличните ъгли. Бяхме сигурни, че имат
ножове и извършват въоръжени грабежи. И накрая идвахме ние,
бедните хлапета, които живеехме толкова далеч от града, че, строго

42
погледнато, дори не бяхме в училищния район на Дълут. Ние бяхме
жилавите пролетарии.
В отбора ни беше Джон Обрехт, чиито родители смятаха, че
спортът изгражда характера, а също двамата братя Шибински– Марк
и Мат, които бяха високи по 1.80 м и тежаха по 100 кг. Носеха
клинове, а върху тях – торбести шорти, и приличаха на нещо средно
между футболни защитници и балерини. Там бях и аз, висок и слаб
като върлина. Преди треньорът Суренсун да ни събере, никой от нас
не се беше занимавал със ски бягане.
Може да не бяхме толкова опитни като другите отбори и
определено не бяхме така добре екипирани, но бяхме
концентрирани. Треньорът имаше само три постулата: Бъди във
форма. Работи упорито. Забавлявай се. Това беше най-доброто
начало за групата бедни, недодялани хлапета от Минесота. Мотото
на Суренсун гласеше: „Болката само боли.“
Другите отбори бяха по-големи и имаха по-хубави екипи. Ние
се състезавахме в собствените си дънки и фланелки, но когато станах
единадесети клас, вече бяхме натрили носовете на останалите. Или
поне на някои от тях. Глезльовците от „Дълут Ийст“ бяха друга
класа. Носеха червени екипи с ликра и всеки имаше по 2-3 чифта ски.
За нас те бяха Империята на злото, нашият вариант на „Ню Йорк
Янкис“ („Ню Йорк Янкис“ – бейзболен отбор от Бронкс, Ню Йорк,
наричан още „Империя на злото“ – б. пр.) или на която и да е там
клика от богати и могъщи хора, които имат всичко, но ламтят за още.
На турнирите идваха със специално наети автобуси. Ние, разбира се,
ги мразехме.
По онова време бях може би най-добрият скиор в отбора. Това
до голяма степен се дължеше на издръжливостта и физическата
подготовка, които бях придобил благодарение на бягането.
Тренировките ни включваха състезание по изкачване на склонове и
треньорът Суренсун ми каза, че за първи път го побеждава някой по-
млад от него. Това явно го правеше щастлив.
Побеждаваше не само отборът. През онзи сезон започнах да
печеля индивидуални награди. Родителите ми идваха на турнирите
и тъй като състезанията се провеждаха в гората, баща ми направи

43
шейна. Той слагаше мама вътре, увиваше я в спален чувал,
нахлузваше ръкавици на ръцете ѝ и я дърпаше, така че да може да ме
гледа. Беше хубаво.
Бях петнадесети в ранглистата на ски бегачите в щата. Татко
пък си намери постоянна работа като параджия в местния филиал на
Университета на Минесота. И макар че майка ми се нуждаеше от
инвалидна количка, а аз все така редях дърва, перях, чистех и готвех,
бях разбрал, че ако понякога просто правиш това, което се иска от
теб, нещата често се получават.
Проблемът беше, че понякога не се получаваха. Един ден, беше
през март, откарах брат си и сестра си при прабаба ни, за да я изведем
на обяд и покупки. Когато се прибрахме, мама лежеше на пода. Беше
паднала, докато се опитвала да стане от тоалетната, и си беше
счупила таза. Обадихме се на татко и повикахме „Бърза помощ“.
След този инцидент мама така и не проходи. Баща ми също се
промени. Отначало превърна живота ни – и особено моя – в ад. Каза,
че разчитал аз да се грижа за всичко, докато той е на работа, а аз съм
го разочаровал. Опитах се да обясня, че сме отишли при баба по
настояване на мама. Тя беше казала, че ще се справи сама. Татко
обаче не искаше и да чуе. Беше бесен.
Не след дълго ни посети нов рехабилитатор, който трябваше да
помага на мама. Сега тя имаше нужда от много по-интензивни
грижи. Рехабилитаторът се казваше Стив Карлин. Два пъти в
седмицата той правеше доста сложни упражнения с мама. Един ден,
като видя, че ги гледам, Стив ми каза:
– Ти си спортист, можеш да помагаш на майка си, ще се
справиш.
Тогава за първи път си помислих, че вместо горски може да
стана рехабилитатор. И така, наред с останалите си задължения,
започнах да помагам на мама. Винаги сме били близки, още от
времето, когато заедно бъркахме тестото за сладките, и мисля, че
помощта ми означаваше много за нея. Брат ми мразеше онова, което
се случваше вкъщи, и не правеше друго, освен да кара ски и да се
забърква в разни каши с приятелите си. Това беше неговият начин да
избяга от проблемите. Сестра ми си мълчеше. Баща ми се затвори в

44
себе си.
През онова лято бях избран да отида на ски лагера „Тийм
Бърки“, организиран за най-добрите ски бегачи сред гимназистите в
щата. Лагерът се провеждаше в Кейбъл, Уискънсин, в Телемарк
Лодж, и всички скиори бяха настанени в хижа сред гората. Бяхме се
събрали хлапета и треньори от целия Среден запад. Гостуващи
треньори бяха трикратният олимпийски медалист Николай Аникин
и съпругата му Антонина. Антонина почти не говореше английски и
общуваше с нас посредством нечленоразделни викове. Имаше много
силен акцент, произнасяше „в“ вместо „у“ – като Драго от „Роки 4“.
Ние я имитирахме, а аз се стараех да попия всяка нейна дума.
Научих какво е VO2 max – максималното количество кислород,
което можем да използваме за аеробно дишане. Запознах се с
различни техники за мазане на ските с вакса, а също и с някои
тънкости при финиширането, научих разни плиометрични
упражнения за сила и разбрах какво е лактатен праг– моментът, в
който мускулите произвеждат млечна киселина по-бързо, отколкото
я разграждат. Научих се да нося уред за измерване на сърдечния
ритъм, за да следя колко интензивно е натоварването ми. Гледахме
видеозаписи на норвежци, шведи и финландци, които бяха най-
добрите скиори в света. Бях изумен. Все едно бях открил най-добрия
наръчник по ски бягане в света.
Колкото и съсредоточено да слушах инструкторите, мисля, че
научих още повече по време на храненията. В лагера ни сервираха
зеленчукова лазаня, всевъзможни салати и прясно изпечен
пълнозърнест хляб. По онова време най-изтънченото ястие за мен
беше салата айсберг с краставици и сметанов сос. Всяко по-
нестандартно блюдо ми изглеждаше екстравагантно и страшно
засукано. Пълнозърнести печива и варен спанак? Това си беше
направо екзотика.
Тъй като нямах избор, ядях предложената ми храна – и не
можех да повярвам колко е вкусна! Още повече ме изненадваше
фактът, че се чувствах прекрасно. По време на онзи лагер тренирах
повече и по-често от когато и да било преди това. Никога не се бях
чувствал по-силен и в по-добра форма. Подозирах, че храната е

45
свързана по някакъв начин със състоянието ми, но едва години по-
късно, когато започнах да изучавам връзката между диетата и
упражненията, между храненето и здравето, разбрах колко важен е
хранителният режим не само за спортистите, но и за всеки друг
човек.
Научих, че при растителна диета организмът приема повече
влакнини, които ускоряват работата на храносмилателния тракт,
като по този начин свеждат до минимум влиянието на токсините.
Растителната храна е богата на витамини и минерали, на вещества
като ликопен, лутеин и бета-каротин, които предпазват организма от
хронични заболявания. От друга страна, тя е бедна на рафинирани
въглехидрати и трансмазнини, които водят до сърдечни заболявания
и други здравословни проблеми.
Когато се прибрах у дома, не можех да спра да говоря за лагера.
Баща ми ми направи слайд борд (Вид фитнес уред – б. пр.) от
пластмасова дъска, шперплат и дървени трупчета. Прекарвах часове
в мазето, като се упражнявах с уреда и се опитвах да повторя
движенията на норвежките и финландските скиори. Освен това татко
ми измайстори колело, като взе стар дамски велосипед и му завари
една метална пръчка. Когато не тренирах в мазата, не карах колело и
не тичах, аз разучавах финландските видеозаписи и шведските книги
по спортна физиология, които – с доста усилия – бях успял да заема
от библиотеката.
Продължих също така да се ограмотявам по отношение на
храната. През зимата по време на последната ми година в гимназията
отидох на ски в Минокуа, Уискънсин, заедно със своя съотборник
Бен Денин и неговия пастрок Бен Крофт. Двамата си носеха
хладилни чанти и платнени торби, пълни с пълнозърнести
макаронени изделия, спаначена салата и чили от черен боб.
Отседнахме в дома на Кърт Уълф, с когото се бяхме сприятелили по
време на ски лагера „Тийм Бърки“. Майка му ни нагости с домашна
гранола (Закуска, разпространена в Северна Америка. Приготвя се
от овес, ядки, мед и оризови пуканки, запечени на фурна – б. пр.).
Когато се прибрах у дома, казах на татко, че искам да приготвя
гранола за всички, и му показах списъка с продуктите. Той ме

46
посъветва да потърся помощ от кооперативния магазин
„Пълноценна храна“, който се помещаваше в една стара къща, и да
видя дали там нямат соево брашно, пшеничени кълнове и ечемик. Не
ядях гранола и салати, за да променя света (за тази идея узрях по-
късно), нито защото ми беше мъчно за кравите. Просто забелязвах,
че колкото повече ядях онова, което тогава смятах за хипарска храна,
толкова по-добре се чувствах и толкова по-добри резултати имах на
състезанията. Преди училищни състезания сутрин в автобуса
изяждах голяма порция кафяв ориз, който приготвях от предната
вечер. Ядях скришом, тъй като знаех какво ме очаква, ако някой ме
видеше. Опитвах се да просветя семейството си, но полека.
Подозирах, че спаначената лазаня ще им дойде в повече, затова
месеци наред приготвях само гранола и от време на време – кафяв
ориз.
През последната година в гимназията бях девети в ранглистата
на щата. В града имаше само едно момче, което беше по-бързо от
мен. Той беше не само най-добрият скиор в района, но също и най-
добрият плувец и велосипедист. Вече беше печелил областния
шампионат по ски бягане, а на първенството на щата беше сред най-
добрите. Говореше се обаче, че няколко пъти е бил изключван от
училище, а също и че е бил изхвърлен от отбора заради бягства от
час и пререкания с треньорите.
Бях го видял за първи път две години по-рано, когато
пресичахме Дълут с училищния автобус. На един уличен ъгъл
стоеше момче в ярък жълто-розов скиорски екип – униформата на
никое училище не беше в тези цветове – с жълта панделка на гърба.
Момчето носеше три чифта ски. Прическата му беше пънкарска,
половината му коса беше остригана, а другата половина беше
вързана на конска опашка. Сякаш за да прикове още по-здраво
вниманието на околните върху себе си, младежът крещеше и ни
махаше да спрем. Оказа се, че треньорът не му позволил да се качи в
автобуса на отбора – искал да му даде урок, задето е такъв бунтар.
Момчето отказвало да носи цветовете на училището; екипът му бил
негово собствено творение. И така, младежът се обадил в Проктър,
казал къде се намира и попитал дали ще го вземат с техния автобус.

47
Треньорът Суренсун, който имаше слабост към аутсайдерите, се
съгласил.
Всеки знаеше по нещо за това момче – че никога не тренира, че
ходи на състезания с махмурлук и какво ли не още. Но как само
караше ски! Никога не бях виждал толкова талантлив скиор.
Говореше се, че никога не е стигал по-далеч от областно състезание,
защото бил калпазанин и винаги бил на ръба да повтаря класа.
Срочните оценки се оформяха след областния шампионат, но преди
първенството на щата. Тогава си помислих, че ако имах неговия
талант, нямаше да си позволя да имам лош успех.
Когато изкачваше стъпалата на нашия раздрънкан жълт
автобус, той не знаеше името на никого от нас. Ние обаче знаехме
неговото име. Той беше лошото момче, легендата, най-великият
спортист в щата, младият хулиган, от когото родителите се опитваха
да предпазят децата си, принцът разбойник от богаташкия квартал.
Казваше се Дъсти Олсън. Този човек щеше да промени живота
ми.

РАЗТЯГАНЕ

Някои хора нямат нужда от разтягане. Може и вие да сте от тях,

ако биомеханиката ви е добра, ако не прекарвате много време пред
компютъра и ако можете да дремнете или да се топнете в морето,
когато си поискате. В противен случай ще трябва да се разтягате.
Фокусирайте се върху петте важни области за бегача: задните
бедрени мускули, сгъвачите на тазобедрената става, квадрицепсите,
прасците и илиотибиалния тракт– съединителната тъкан от
външната страна на крака. Тези мускулни групи се стягат дори
когато човек не тича – при неправилна стойка, при седеж, при
повтарящи се действия или просто така.
Макар че съществуват безброй упражнения за всяка мускулна
група (препоръчвам The Whartons’ Stretch Book заради ясните
указания и диаграми), важното е те да се извършват правилно и
редовно.

48
 Така например, за да разтегнете задните бедрени мускули,
легнете по гръб на пода и преметнете колан или въже през стъпалото
на единия крак, като държите краищата на въжето с ръце. Като
държите краката изпънати, повдигнете крака, около който е увито
въжето (но без да дърпате въжето), колкото е възможно по-високо.
Продължете да вдигате крака, докато усетите леко опъване в задната
част на бедрото, след което използвайте въжето, за да дърпате крака,
докато опъването се увеличи още малко (съвсем малко). Разтягането
не трябва да е нито трудно, нито болезнено. Задръжте 2 секунди.
Отпуснете крака на пода. Повторете 5-10 пъти.
При това упражнение се прилага техниката за активно
изолирано разтягане, която аз предпочитам. Тази техника е бърза
(упражненията отнемат 5-10 минути дневно), лесна и ефикасна.
Независимо дали ще се разтягате преди тренировката или след нея
(както правя аз), с техниката за активно изолирано разтягане нямате
извинение да не се разтягате.

Ябълкова гранола с канела

Тайната на тази рецепта се крие в накиснатите овесени ядки

и конопеното мляко. Накисването на овесените ядки води до
освобождаването на ензими, които имат благотворно влияние
върху храносмилането. Конопеното семе е богато на омега-3
мастни киселини, а конопеното мляко е плътно, но леко допълнение
към хрупкавата гранола. Тази закуска е отлична преди или след
сутрешна тренировка или състезание.

1-2 ч.л. кокосово масло

4 ч.ч. сурови овесени ядки, накиснати във вода за 6-8 часа (или за
цяла нощ) и отцедени
1 ябълка, изчистена от семките и нарязана на филийки
½ ч.ч. кокосови стърготини
2 ч.л. канела на прах

49
2 с.л. кленов сироп или 1 с.л. нектар от агаве
1 ч.л. ванилия
½ ч.л. морска сол
½ ч.ч. нарязани сурови бадеми
½ ч.ч. нарязани тиквени семки
2/3 ч.ч. стафиди

Загрейте предварително фурната на 120°С. Намажете две

тавички с кокосовото масло.
Сложете овесените ядки, ябълката, кокосовите стърготини,
канелата, подсладителя – кленов сироп или нектар от агаве,
ванилията и солта в кухненски комбайн и ги смелете за 30 секунди.
Оберете стените на съда, мелете още 30 секунди, оберете стените
още веднъж и отново мелете в продължение на 30 секунди.
Прехвърлете сместа в голяма купа и добавете бадемите и тиквените
семки. Разбъркайте добре с лъжица.
Нанесете сместа на тънък слой в предварително подготвените
тавички. Печете 2 до 4 часа, като на няколко пъти обърнете гранолата
с шпатула, докато изсъхне и стане хрупкава. Може да печете по-
кратко в по-силна фурна, но наглеждайте гранолата, за да не загори.
Охладете и добавете стафидите. Поднесете с растително мляко
и парченца банан или пресни горски плодове. Съхранявайте 3-4
седмици в плътно затворен съд.
За 8-10 порции

Конопено мляко

¼ ч.ч. сурови белени конопени семена

4 ч.ч. вода
¼ ч.л. морска сол
1-2 ч.л. нектар от агаве или кленов сироп
(по желание)

50
 Сложете конопените семена, водата и солта в блендер и
разбийте за 1-2 минути на висока скорост до получаване на гладка
смес, подобна на мляко. Ако искате млякото да е по-сладко, добавете
нектар от агаве или кленов сироп на вкус. Конопеното мляко се
запазва 4-5 дни в хладилник.

За 5 чаши

51
Когато бях на 18г., в последната година на гимназията, започнах да се класирам на
челните места на състезанията по ски.
Ските бяха моята страст. Бягането беше само средство за поддържане на форма.
(Jurek personal collection/Aardvard Studios)

52
 5. Гордостта на глезльовците

Да тичаш с Дъсти, 1992-1993 г.

„Да искаш да си някой друг означава да погубиш човека, който
си.“
Кърт Кобейн

Когато Дъсти бил на пет години, баща му прекарвал цялото си

време по кръчмите, а майка му, която работела в лютеранската
църква, давала на Дъсти четвърт долар и го пращала да си играе. Той
се качвал на колелото си, отивал до младежкия дом и прекарвал деня
там, като плувал, тичал и се забърквал в разни каши. Когато Дъсти
бил на дванадесет, баща му взел семейната кола, за да отиде на бар,
и повече не се върнал. Не след дълго той се развел с жена си и Дъсти
не видял баща си с години. Майка му започнала да излиза с някакъв
мъж, който мразел Дъсти и го тормозел. Дъсти не се застоявал
вкъщи.
От своя страна аз учех, помагах на майка си, карах ски, вдигах
тежести – бях научил това в ски лагера, или излизах с приятелката
си. Момичетата явно си падаха по спортисти.
Дъсти пиеше. Всички хлапета знаеха това. Знаехме също, или
поне си мислехме, че знаем, че е влизал в пререкания с полицията и
че сваля не само гимназистки, но и келнерки и студентки. Когато
печелеше състезание, той ругаеше останалите участници,
присмиваше им се и обиждаше семействата им. Беше
недисциплиниран и пилееше изумителния си талант. Всички бяха
наясно с това – и глезльовците, и градските момчетии, и
недодяланите пролетарии.

53
 През пролетта на 1992 г. обаче, когато с Дъсти бяхме последна
година в гимназията, аз разбрах колко много не знам за него.
С Дъсти бяхме заедно в лагера в Ръмфорд, Мейн, който
Спортната академия на САЩ организираше за младежките
национали. Тук се бяха събрали ски бегачи от всички щати, в които
се практикуваше този спорт. Условията не можеха да са по-лоши.
Температурата беше към 13°С и снегът приличаше на замразено
кисело мляко. Единия ден валя дъжд и водният стълб беше 5 см. През
нощта застудя и пистите се превърнаха в ледена пързалка.
Треньорите обаче държаха всеки ден да се упражняваме. А Дъсти
всеки ден им противоречеше. Искаше да знае защо правим едно или
друго упражнение. Искаше да знае защо не бягаме повече. Казваше
пред всички състезатели, че треньорите са смешници. Каза и на
треньорите, че са смешници. Не можех да повярвам, че не го
изгониха още първия ден. Никога не бях отвръщал на възрастен.
Никога не бях поставял под съмнение уменията на треньора. Дъсти
прочете мислите ми и ми каза да се успокоя, защото така или иначе
треньорите са едни мухльовци. Наричаше ме „загубеняк“ и „тъп
поляк“, но го казваше така, че не се обиждах.
През първия състезателен ден бягахме 10 км и Дъсти падна
много лошо на един заледен обратен завой, само 2 км преди финала.
Изправи се бавно. Знаех, че нещо не е наред. Дъсти тихо заяви, че си
е счупил глезена. Треньорите му казаха да си гледа работата, защото
няма нищо счупено. Те знаеха за Дъсти толкова, колкото им беше
необходимо. Той просто се опитваше да стане център на вниманието.
Казаха му да се наспи добре и да е готов за състезанието на другия
ден.
Вечерта, когато Дъсти си свали обувката, стъпалото му беше
мораво, почти черно. Приличаше на черна волейболна топка, но
Дъсти не каза нищо. Не го обърна на майтап. Всъщност бях малко
разочарован. Може би това момче всъщност не беше такъв
калпазанин. Когато застана на старта на следващия ден, глезенът му
беше толкова отекъл, че не можеше да влезе в обувката. Дъсти обаче
се опита да се обуе. Без да каже нищо, се опита да си намъкне
обувката, за да може да се състезава. Накрая един от треньорите на

54
другите отбори, който се оказа лекар, разбра какво става и му извика
да спре. Откараха Дъсти в болница, снимаха го на рентген и се оказа,
че глезенът му наистина е счупен.
Тогава разбрах, че съм сбъркал в преценката си за Дъсти. Той
беше яко копеле.
До края на седмицата Дъсти се държа както обикновено. Първо
се промъкна в стаята на отбора от Аляска и открадна електронната
им игра. Когато го усетиха, той ги нарече мухльовци и започна водна
битка с тях, която трая цяла седмица. Всяка нощ Дъсти крадеше
кока-кола и джинджифилова лимонада от бара на хотела. Разказваше
как ченгетата го гонили с кучета през гората. Говореше за всички
жени, с които беше спал. Разказа ни как се сприятелил с някакво
момче, което знаело кои шкафове в домакинската стая на местния
филиал на Университета на Минесота са отворени. Разказа ни също
как крадял по 90 ролки тоалетна хартия наведнъж и „украсявал“ с
нея къщите на хора, на които искал да направи номер. А такива хора
винаги имало. Разказа ни как веднъж тичал близо 30 км от дома си
до Дълут, където започвал Бабиният маратон (Ежегодно състезание
по бягане, провеждано в Дълут, Минесота. Наречено е така в чест
на ресторанта, спонсорирал първото издание на маратона – б. пр.),
после тичал на маратона, а накрая пробягал осемте километра до
дома си.
Аз отговарях на възрастните с „Тъй вярно!“, а Дъсти питаше
треньорите „Защо по дяволите ни карате да правим това?“. Аз носех
ризи, а Дъсти бръснеше половината си глава. Различията ни се
виждаха с просто око. Това, което не беше толкова очевидно, беше
жаждата, която и двамата таяхме, и усилията, които бяхме готови да
положим. Когато Дъсти разказваше невероятни истории за
свръхчовешка издръжливост, всички го освиркваха и му се
присмиваха. Но не и аз. Дъсти беше много забавен, но всички
мислеха, че дрънка пълни глупости. Аз не бях толкова убеден. У
Дъсти имаше нещо, което го караше да продължава напред, след като
всички бяха рухнали. Не бях сигурен какво е това нещо, но исках да
го притежавам.

55
 След като завърших гимназия, купих бежовата „Тойота
Корола“ на дядо ми Ед с част от парите, припечелени в „Драй док“,
и вече можех да изминавам трите километра до ресторанта с кола, а
не пеш или със ски. Бях председател на Националната почетна
общност (Американско сдружение на гимназисти, показали високи
академични резултати, обществена ангажираност, лични и
лидерски качества – б. пр.) и бях чел Солженицин (Александър
Исаевич Солженицин (1918-2008) – руски писател, дисидент,
Нобелов лауреат – б. пр.) и Торо (Хенри Дейвид Торо (1817-1862) –
американски философ, писател и общественик – б. пр.). Мислех за
живота отвъд Проктър, Дълут и Минесота, далеч отвъд нашата къща
на сляпата улица, но не можех да си го представя. И определено не
знаех как да стана част от този живот. Исках да постъпя в колеж,
където да тренирам ски бягане и да уча рехабилитация. Много
помагах на майка си и се бях сприятелил с нейния рехабилитатор.
Стив Карлин беше много земен човек, не като лекаря, който ме
караше да пия лекарства против високо кръвно. Стив ми помагаше
да вдигам майка си, а когато тя не искаше да става, той ми помагаше
да я убедим. Мама имаше голяма рана на хълбока, останала от
операцията след падането, но тази рана не ме плашеше. Стив
казваше, че това е още една причина да стана рехабилитатор – не бях
гнуслив.
В прощалната си реч в гимназията казах:
„Бих искал да ви завещая четири послания, които да помогнат
на вас и на хората около вас да успеят в живота“. Все още пазя тази
реч.
„Първо, бъдете различни. Второ, намерете начин да помогнете
на другите, вместо да мислите само за себе си. Трето, не забравяйте,
че всеки е в състояние да постигне нещо. Не позволявайте никой да
ви обезкуражи, докато се опитвате да осъществите целите и мечтите
си. И накрая – действайте, докато сте млади. Преследвайте мечтите
и целите си дори да изглеждат невъзможни.“
Всичко звучеше много добре, но истината беше, че не бях
сигурен какви цели и мечти имам самият аз – като изключим ските и
работата като рехабилитатор. Знаех, че искам да уча в колеж, но

56
баща ми ми беше дал да разбера, че ще трябва сам да си плащам.
Мечтаех за „Дартмут“ (Частен университет в Хановер, щата Ню
Хемпшир. Едно от осемте висши училища в Бръшлянената лига
(вж. по-долу) – б. пр.), но Бръшлянената лига (Организация на
престижни висши учебни заведения от североизточната част на
САЩ – б. пр) не ми беше по джоба. Накрая избрах „Сейнт
Схоластика“ – колежа, който беше завършила майка ми. Това беше
малко частно учебно заведение с много добра програма по
рехабилитация. Най-хубавото (и най-лошото) в случая беше, че
можех да продължа да живея у дома и да помагам на родителите си.
Състоянието на мама се беше влошило, а Стив вече не идваше
толкова често – просто не можеше да направи нищо повече. Когато
занятията започнаха, почувствах облекчение, че няма да съм по цял
ден вкъщи. Може да звучи ужасно, но това си беше самата истина.
.
Едва една пета от младежите в Проктър отиваха в колеж, така
че повечето ми приятели останаха в града и се хванаха на работа. Аз
също започнах работа в магазина на „Нордик Трак“ (Американска
компания за производство на спортни стоки, съществувала в
периода 1975-1998 г. – б. пр.) в търговския център „Милър Хил“ в
Дълут. Обличах тениска и започвах да демонстрирам и продавам
фитнес уредите „Нордик Трак“. Бях учтив и знаех много за
машините, симулиращи ски бягане. Ник Гърка, който понякога
работеше втора смяна, искаше да ме сватоса за дъщеря си. В колежа
учех история на Средновековието, химия и писмена култура. В
търговския център ядях в „Макдоналдс“ поне четири пъти седмично.
Вземах си по два сандвича с пилешко, голяма порция пържени
картофи и кока-кола. Като дете рядко ядях в закусвални. С майка,
която живееше, за да готви, и баща, който живееше, за да пести,
бързите закуски бяха недостижим лукс. И ето че сега можех да си
купя хамбургер или сандвич с пилешко, когато си поискам. Това ми
даваше чувство за свобода. Освен това ми беше вкусно. Някои хора
може би се задоволяваха със салата и пържени зеленчуци, но аз бях
спортист, а всички казваха, че сериозните спортисти се нуждаят от
сериозни белтъчини. С други думи, от месо.

57
 През есента възобнових тренировките по ски бягане, но изкарах
само половин сезон и отидох общо на три състезания. Пародията
беше пълна. Отборът се ръководеше от бейзболния треньор.
Носехме екипите, които женският отбор беше изхвърлил преди 10-
20 години. За да остана във форма за предстоящия сезон, тренирах –
сам или, което се случваше все по-често, с Дъсти.
Отивахме до ски пистата с моята кола и докато аз зареждах с
гориво, Дъсти се измъкваше от магазина на бензиностанцията с
парче салам или пакетче чипс, натъпкано в панталона. Странното е,
че никога не ни хванаха. Докато аз карах старата си бричка по
шосето, Дъсти се подаваше от прозореца на колата и се здрависваше
с другите скиори, които отиваха към пистите. Обожаваше
свободните бюфети и ме научи как да натъпча якето си с пица, след
като стомахът ми не може да побере повече.
Когато не крадеше, не се забъркваше в разни каши и не
тренираше, Дъсти работеше в „Ски Хът“, магазин за ски екипировка.
При – 25°С ходеше на работа с колело, като си носеше и ските. Беше
жилаво копеле.
Разбира се, когато тренирахме заедно, Дъсти винаги ме
побеждаваше. Беше по-бърз и по-силен, а аз знаех, че никога няма да
бъда корав като него. Спомнете си счупения глезен. И двамата го
знаехме. Но знаехме също така, че аз се променям. Всяка година през
зимната ваканция, в седмицата след Коледа, Дъсти участваше в
„Деня на 90-те километра“ – тренировка по ски бягане с дължина на
трасето 90 км, организирана от Рик Кале, треньор на гимназията
„Сейнт Пол“, когото всички наричаха Рикър. Само най-силните и
издръжливите се справяха. В последната година на гимназията
Дъсти ме попита дали искам и аз да участвам. Победи ме, разбира се,
но после ми каза, че на последните 15 км двамата с Рикър постоянно
са гледали назад, изумени от скоростта ми. Дъсти знаеше, че никога
не съм бил особено бърз, и не можеше да повярва, че съм успявал да
ги следвам. До ден-днешен Рикър казва: „Загубеняка се роди в Деня
на 90-те километра!“.
Дъсти продължаваше да ме дразни – задето учех в колеж,
задето приличах на идиот в тениската на „Нордик Трак“ и задето бях

58
такова добро момче. Завиждах му. Чудех се как ли се чувства човек,
който няма нито отговорности, нито грижи. Чудех се какво ли би
било, ако живеех неговия живот.
През една мартенска вечер – бях в първи курс – се прибрах
вкъщи малко по-късно от обещаното. Баща ми заяви, че щом съм
казал, че ще се прибера в еди-колко си часа, би трябвало да спазя
обещанието си. Казах му, че той пък трябва да осъзнае, че аз имам
свой живот извън семейството. Работех на пълен работен ден, учех
и бях много зает. Той обаче не искаше и да чуе. Каза ми: „Ако тук не
ти харесва, може да отидеш да живееш другаде. Тук нещата стоят
така“.
Бях сигурен, че татко не говори сериозно за изнасянето. Но
грешах. Той наистина го мислеше. Каза ми: „Не те искам повече
тук“. Двамата си крещяхме, а мама плачеше. Не мисля, че можеше
да се намеси дори да беше здрава. На другия ден имах контролно по
химия, така че си хванах учебниците, не взех дори дрехи, метнах ги
в чантата си и излязох. Отидох с колата до един недалечен хълм,
Томпсън Хил, и спрях на едно място, от което се виждаше цял Дълут.
Беше много студено. Аз обаче не мислех къде ще живея или как ще
се промени животът ми. Знаех какво трябва да направя. Паркирах
колата под една улична лампа, извадих учебника по химия, отворих
го и започнах да уча.

Хлебна пица „Маратон“

Някога аз бях един всеяден тийнейджър от Минесота. Ако

някой тогава ми беше казал, че може да има пица без сирене, това
щеше да ми прозвучи като зима без сняг – интересно, но
невъзможно. В момента аз съм растителнояден възрастен и да си
намеря вкусна пица от изцяло растителни продукти за мен е
толкова лесно, колкото за някой, който не е тренирал, е лесно да
пробяга маратонска дължина за три часа. Ето защо аз сам си правя
пицата. Моята пица е не само вкусна и засищаща, но също така се
приготвя невероятно бързо и лесно. Тайната е в хранителната мая.

59
Тези жълти трохи придават аромат на масло и сирене на всяка
храна, като освен това са богати на витамин В комплекс,
включително и на жизненоважния витамин В12.
„Сирене“ от тофу

220 г твърдо тофу

2 с.л. мисо (жълто или бяло)
3 с.л. хранителна мая
1 ч.л. лимонов сок или ябълков оцет

Отцедете тофуто и леко го притиснете, за да извлечете от него

излишната вода. Смесете всички съставки в подходящ съд и
пасирайте с помощта на прибор за картофено пюре или дървена
лъжица до получаване на еднородна смес, подобна на сирене.
Оставете настрани, докато приготвяте соса.
Сос

170 г доматено пюре

1 ч.л. лук на прах
½ ч.л. чесън на прах
1 ч.л. италианска подправка (Смес от равни части босилек, майоран,
риган, розмарин и мащерка – б. пр.)
1 ч.л. морска сол
¼ ч.ч. вода
½ ч.л. стрити сухи чушки (по желание)

Смесете доматеното пюре, лука на прах, чесъна на прах,

италианската подправка, солта и водата в подходящ съд и
разбъркайте добре. Ако желаете сосът да е по-пикантен, добавете
стрити сухи чушки. Оставете настрани.
Хлебна основа

Използвайте пресен хляб или хляб от предния ден по желание

(аз предпочитам хляб с маслини).

60
 1 хляб

Нарежете хляба на филии с дебелина 1.5 – 2.5 см.

Плънка

Любимата ми плънка е от спанак, домати, сушени на слънце,

и маслини – заради наситения цвят и пикантния вкус. Вие обаче
можете да сложите върху пицата своите 3 до 5 любими вегански
съставки.

1 ½ ч.ч. пресен спанак, нарязан

¾ ч.ч. домати, сушени на слънце, нарязани
¾ ч.ч. маслини „Каламата“, нарязани

Загрейте фурната или тостера до 220°С. Намажете всяка

филийка хляб с малко сос и сложете отгоре по малко спанак, домати
и маслини. Накрая поръсете с натрошено „сирене“. Печете в
продължение на 10-12 минути, докато плънката и основата на хляба
покафенеят леко. Ако ви остане неизядена пица, охладете я до стайна
температура, сложете я в малък найлонов плик и я оставете в
хладилника. Така на другия ден ще имате пица за обед или за
следващото дълго бягане.
За 4-6 порции

61
През 1984 г., когато завърших (макар да не спечелих) ученическото състезание „Парк
пойнт“ (1500 м по брега на Горното езеро),
аз установих две неща: не бях особено бърз, но колкото по-дълго беше състезанието,
толкова по-силен се чувствах.
(Jurek personal collection)

62
 6. Мъдростта на Хипи Дан

„Минесота Вояджър 50“, 1994 г.

„Колкото повече знаеш, толкова по-малко ти е нужно.“
Ивон Чуинард, алпинист

Хората постоянно ми задават един и същи въпрос: защо

тренирам по 5 часа без прекъсване, щом 25 минути бягане са
достатъчни, за да поддържам форма? Защо бягам по четири
маратонски дължини една след друга, когато мога да участвам на
някой цивилизован маратон? Защо, вместо да тичам по сенчести
пътеки, се състезавам в Долината на смъртта в разгара на лятото?
Мазохист ли съм? Или съм пристрастен към ендорфина? Или
дълбоко в душата си тая нещо, от което искам да избягам? А може
би търся онова, което никога не съм имал?
В началото на колежа тичах заради Дъсти. Беше лятото след
първи курс. Дъсти живееше с още няколко момчета в една къща,
която наричаха Домът на гравитацията. Един от съквартирантите му
беше шампион по ски спускане, друг се занимаваше много сериозно
с планинско колоездене. Дъсти живееше на тавана, където
температурата понякога падаше до– 30°С, и спеше в дебел спален
чувал, купен от военния магазин. Наричаха къщата Домът на
гравитацията, тъй като толкова често пушеха марихуана, че през
повечето време не можеха да се държат на краката си. По тази
причина бяха решили, че гравитационното поле в къщата е по-силно
от нормалното, и дори бяха окачили лулата на въже, за да могат да
си я подават, без да се надигат.
Аз от своя страна живеех у семейство Обрехт, които бяха

63
възродили мъжкия отбор по ски на гимназията в Проктър. За да видя
майка си, брат си и сестра си, трябваше да се промъквам вкъщи,
когато баща ми беше на работа. Дъсти и неговите съквартиранти
живееха ден за ден. Аз не можех да спра да мисля за бъдещето. Знаех,
че скиорската ми кариера отива към своя край. Нямах таланта на
Дъсти. Можех да усъвършенствам техниката си, така че
обикновеният зрител да си мисли, че съм роден в Норвегия, но
съзнавах, че има момчета като Дъсти – и те не бях малко – които
винаги щяха да бъдат по-бързи от мен. Колкото и да тренирах,
никога нямаше да бягам с такава лекота. Природата ме е създала
решителен и трудолюбив, но е забравила да ми даде съответните
мускули. Един ден обаче Дъсти ми се обади и ми каза, че е спечелил
състезанието на 80 км „Минесота Вояджър“. Заяви ми още, че ще се
запише и за следващото издание, и ме попита дали не искам да
тренирам заедно с него. Съгласих се, разбира се. Никога не отказвах
на Дъсти. Казах си, че това ще ми помогне да вляза във форма за
следващия ски сезон. Истината обаче беше, че му завиждах за
живота, който водеше – свободен, забавен и динамичен. Дъсти беше
калпазанин, а аз исках да бъда като него.
И така, ние, калпазаните, тренирахме заедно. Тичахме по 2–2.5
часа, а Дъсти през цялото време се заяждаше с мен. Загубеняк това,
Загубеняк онова… Казваше, че уча прекалено усърдно, че мисля
прекалено много, че трябва да се отпусна, че на никого не му пука
дали имам най-високите оценки. Замеряхме се с кал и се ругаехме.
Тъкмо бях свикнал с бягането на дълги разстояния, когато един
ден Дъсти реши да разнообрази тренировките, като включи и
колоездене. До този момент бях карал само колелото, което баща ми
ми беше преправил. Дъсти ме уверяваше, че ще бъде забавно. Той
убеди един свой приятел да ми продаде старото си колело марка
„Бианки“ с небесносиня стоманена рамка. Тъй като колелото ми
беше прекалено малко, Дъсти ми помогна да монтирам върху него
огромна стойка за седалка от велосипед за планинско колоездене.
Изминавахме по 100-150 км. Дъсти караше добре, знаеше всички
трикове. Няколко години по-рано се беше състезавал с Джордж
Хинкапи, който впоследствие участва в „Тур дьо Франс“. Аз от своя

64
страна се мъчех с огромната стойка и със седалката, която ми
смазваше топките всеки път, щом минех през някой камък. Всеки
момент бях готов да се откажа. Но не го направих. Може би чувствах
облекчение, че съм далеч от колежа, от тъжното си семейство, от
мама, чието състояние постоянно се влошаваше, и от татко, който
все повече се натъжаваше и разгневяваше. Нямах качества, нямах и
подходящо колело, но докато карах заедно с Дъсти, направих важно
откритие. Установих, че макар да съм непохватен, макар да не знам
нищо за колоезденето – не бях прочел нито една книга, нито една
статия по въпроса – все пак се справям с дългите маршрути. Чудех с
какво още мога да се справя.
Когато бях във втори курс, се преместих в общежитие. Записах
курс при някоя си сестра Мери Ричард Бу, която надминаваше и най-
педантичните монахини от „Сейнт Схоластика“. На първото занятие
тя ни каза да си набавим „Престъпление и наказание“. Имахме пет
дни да прочетем романа. Щеше да ми е трудно да намеря време
между другите лекции, 30-часовата работна седмица в „Нордик
Трак“, тайните посещения у дома и тренировките за последния ми
(поне така си мислех) сезон в ски бягането.
Гледах състудентките си – 70 процента от учащите в колежа
бяха жени, които отиваха на лекции със смях. Досещах се, че
повечето са на родителска издръжка. Те винаги имаха свободно
време. В моите очи животът им се състоеше от лекции, купони и
тренировки с колежанските отбори. Сред тях се чувствах не на
място. Не ми беше за първи път.
Дъсти също не ми помагаше. Той се появяваше в колежа със
спуснати коси до раменете, вмирисан на марихуана, опулваше се
срещу състудентките ми и казваше: „Здрасти, човеееееееееееееек.“
Момичетата се изчервяваха и питаха в един глас: „Кой е надрусаният
ти приятел?“
Дъсти винаги имаше успех сред жените. Един ден той окачи на
вратата на стаята ми надпис, на който пишеше „НЕ ГАЗЕТЕ
ТРЕВАТА, ПУШЕТЕ Я“. Оставих надписа. У студентите, които
идваха на гости в общежитието, той будеше смях. Но не и у
родителите им.

65
 Ако по онова време някой ме беше попитал какво харесвам у
Дъсти, сигурно щях да свия рамене. Той ми беше приятел и това ми
стигаше. Днес обаче мисля, че тогава съм го харесвал, защото той
олицетворяваше един привлекателен за мен мироглед. В гимназията,
а после и в колежа се бях заровил в екзистенциалистката литература.
Писатели като Сартр и Камю описваха мъките на човека, който се
чувства чужд в непонятния за него свят. Херман Хесе пишеше за
търсенето на свещеното сред хаоса и страданието.
Екзистенциалистите не вярваха в половинчатия живот. Те ме
предизвикваха да отхвърля съветите и очакванията на другите и да
живея смислено.
По онова време никога не прекрачвах границите на социално
допустимото поведение. Затова пък дружах с хора, които сами
определяха границите си. Такъв беше вуйчо, по-малкият брат на
мама, по прякор Комуниста, който носеше шапка с името на
Малкълм Екс (Американски мюсюлмански проповедник, борец за
правата на чернокожите – б. пр.), демонстрираше в подкрепа на
правата на бездомните, спеше по хавайските плажове, работеше на
нефтопровода в Аляска и носеше в джоба си книжка с цитати на Мао
Дзъдун. Такъв беше и Дъсти, който междувременно се беше сдобил
с отровнозелен микробус „Шевролет“, на който беше залепил
следния надпис: „ГОСПОДИНЕ, НЕ СЕ СМЕЙТЕ, ТОВА В
КОЛАТА МОЖЕ ДА Е ДЪЩЕРЯ ВИ.“
Най-неконвенционален обаче беше Хипи Дан, съвременният
Хенри Дейвид Торо.
През 1992 г., когато го срещнах в кооперативния магазин, на
който беше съсобственик и където работеше, Дан Проктър беше на
45 години. Беше висок 175 см, но имаше издължени крайници.
Носеше тениска с надпис „ВМЕСТО БОМБИ – ВЕЛОСИПЕДИ“.
Надписът обаче не се виждаше добре заради брадата, достойна за
някой хасид (Последовател на хасидизма – течение в юдаизма.
Традиционно мъжете хасиди не бръснат брадите си – б. пр.). Дан
се движеше така, сякаш танцуваше на концерт на „Грейтфул дед“ (
Калифорнийска рок група – б. пр.). Косата му беше сплетена на две
плитки, които падаха на раменете. Говореше бързо – за околната

66
среда, за сока от житни кълнове и за това, че човек трябва да живее
разумно. Говореше носово като скандинавец, а смехът му
напомняше крясък на блатна птица.

Хипи Дан приготвяше бисквити „Гръм“ – разточителна версия

на сладките с парченца шоколад. Замесваше тестото от овесени ядки,
пълнозърнесто брашно, фъстъчено масло и много краве масло. Не
бях опитвал по-вкусни бисквити. Носеха се слухове, че някога Дан е
имал тайна пекарна в магазина, а Дъсти и неговите приятели
наркомани били големи почитатели на произведенията му.
Дан беше местна легенда в бягането. Говореше се, че когато бил
по-млад, отивал на състезание с колело, по дънки, и вземал акъла на
бегачите, обути в шорти, като после профучавал покрай тях. Дори
Дъсти се възхищаваше на Хипи Дан. Дан тичаше от 20 години. Той
нямаше кола или телефон. В един момент изхвърли дори хладилника
си. Говореше за слънчевата енергия, за това как трябва да живеем без
електричество и да намалим влиянието си върху околната среда. За
цяла година Дан изхвърляше само един малък варел с боклук. Освен
това той говореше много за природните горива и за човешката
глупост. Най-същественото е, че се опитваше да намали влиянието
си върху планетата много преди това да стане модерно.
Веднъж Хипи Дан ме покани да тичам с него. Зуут и Отис,
жълтите му лабрадори, тичаха пред нас. Дан ми обърна внимание
върху лекотата, с която тичаха кучетата, и върху тяхната връзка с
околната среда. Каза ми, че именно простотата и връзката със земята
ни правят щастливи и свободни. Тогава не знаех, че тъкмо тези неща
ни превръщат в по-добри бегачи. Това беше урок, който щях да науча
години по-късно в един каньон в Мексико.
Предвид натовареното ми ежедневие – колеж, работа,
проблеми вкъщи – аз копнеех за щастие повече от всеки друг.
Съзнавах колко мъдра е житейската философия, основаваща се на
простотата. За мен обаче никога не е било просто да живея просто.
Винаги усложнявах нещата. Когато започнах да тренирам с Дъсти за
предстоящия „Вояджър“, аз предложих да попрочетем нещо за
състезателните стратегии и тренировъчните техники, да правим

67
почивки, да редуваме спринта с джогинг, да броим стъпките си.
Мисля, че споменах нещо за измерване на сърдечния ритъм и за
лактатния праг. Дъсти ме нарече глупак и заяви, че мисля твърде
много. Каза също, че единственият ни избор е да тичаме много, да се
скъсаме от тренировки, и добави, като имитираше гласа на Рикър:
„Ако искате да победите, излезте, тренирайте, а като се изморите,
потренирайте още малко!“
И така, през онази пролет тичахме много – по 2, 3, 4 часа, през
и около Дълут. Дъсти идваше в общежитието, чукаше на вратата на
стаята ми, аз оставях „Братя Карамазови“ или „Война и мир“, или
учебника по физика, или учебника по анатомия и физиология, и
двамата излизахме. Тичахме по пътеки, които се стесняваха и накрая
почти изчезваха. Тичахме в местности, където скачаха елени и
бродеха койоти. Тичахме в сняг и в придошли потоци, които бяха
толкова студени, че след тренировката не си усещах ходилата.
Неусетно бягането беше станало за мен нещо повече от тренировка,
беше се превърнало в своего рода медитация. Докато тичах, умът ми,
зает обикновено с учене, с мисли за бъдещето и тревога за мама, се
освобождаваше. Тялото ми правеше от само себе си онова, което
толкова дълго се бях мъчил да го накарам да прави. Вече не бях в
задънена улица. Нямаше ги и онези, които плюеха в лицето ми.
Чувствах, че летя. Дъсти познаваше всички пътеки в околността.
През онази пролет и аз ги изучих. Тичахме цяла пролет; понякога си
говорехме, понякога мълчахме. Тичахме както винаги – Дъсти
отпред, аз след него. Знаех си мястото и бях доволен. Всичко беше
наред.
Един писател е казал, че най-щастлив е бил, когато е работел
върху първата си книга. Книгата се оказала толкова лоша, че авторът
не показал ръкописа на никого. Радостта му обаче идвала от начина,
по който времето спирало, и от всичко, което научил за себе си и за
занаята си в процеса на работа. Докато тичах с Дъсти през онази
пролет – тичах, не се състезавах– аз разбрах както е имал предвид
онзи писател.
Смятах също, че мога да се представя добре на състезание. През
юни бягах на Бабиния маратон в Дълут и разбрах, че тренировките

68
не са били напразни. Завърших с време 2 часа и 54 минути. Не беше
зле. Хрумна ми, че ако се съсредоточа и продължа да тренирам, мога
да стана още по-бърз.
Вместо това обаче, по препоръка на Дъсти, аз реших да се
захвана с нещо по-сериозно. Записах се за първото си състезание по
бягане на свръхдълги разстояния.
На старта на „Вояджър“ през 1994 г. застанахме двамата и
когато Дъсти, който защитаваше титлата си, тръгна, тръгнах и аз.
Този път Дъсти не ме наричаше Загубеняк и не се заяждаше с мен
заради колежа. Просто тичахме. Не беше лесно. В края на юли в
Минесота е задушно, температурата е над 30°С и е кално. Ние обаче
не се предавахме. На 40-ия километър, в една локва, пълна с особено
лепкава тиня, Дъсти си изгуби лявата обувка. Той спря да я вземе и
за миг аз се разколебах. Как щях да тичам, ако Дъсти не бягаше пред
мен? Той беше легендата. Аз бях придружителят. Той беше бегачът.
Аз бях само един твърдоглав поляк. Не знаех как да постъпя, затова
просто продължих да тичам. Тичах няколко секунди, после още
няколко минути, а когато погледнах назад, не видях Дъсти.
Продължих да тичам.
Може би беше дошъл краят на състезателната ми кариера в
ските. Може би баща ми никога нямаше да бъде щастлив. Може би
майка ми никога нямаше да оздравее. Може би аз винаги бях водил
двойствен живот, разкъсван между прилежността и щуротиите на
Дъсти. В мига, в който пресякох финиша обаче, нищо нямаше
значение. Бях се справил с едно от най-трудните начинания, с които
някога се бях захващал, и си казах „Никога повече.“ Лежах по очи в
тревата, задъхан и щастлив, но напълно изтощен. Беше ми лошо.
Нямах сила за нищо. Нима това е бегачът? Човек, който дава всичко
от себе си в едно-единствено състезание, докато остане съвсем без
сили? Отдавна бях открил у себе си дарбата да се мобилизирам,
когато всички около мен се предават, и се чудех как да използвам
този си талант. Сред каменистите хълмове край Дълут, докато
подскачах върху ужасно неудобното синьо „Бианки“, осъзнах, че
мога да понеса всяка болка, и се чудех за какво ще ми послужи това
ми качество. На своя първи „Вояджър“ финиширах втори, като за

69
първи път изпреварих Дъсти. Той завърши трети.
Хипи Дан ми беше казал, че всеки човек си има свой път и
трябва само да го открие.
Мисля, че тогава аз намерих своя път.

БЯГАЙТЕ ЛЕКО

Тъй като идвам от равнинна област, трябваше да се науча да

тичам по наклон. След като развих това си умение, бягането ми се
подобри. Вие също можете да го развиете, като за целта не са ви
нужни хълмове. Следващия път, когато тичате, пребройте колко
пъти за 20 секунди десният ви крак стъпва на земята. Умножете по
три, за да разберете колко оборота правите в минута. Един оборот е
равен на две стъпки, така че ако разделите броя на стъпките в минута
на две, ще получите броя на оборотите.
Сега идва веселата част. Ускорете темпото, така че да правите
по 85-90 оборота в минута. Най-честата грешка на бегачите са
прекалено големите крачки – повечето хора тичат бавно, правят
големи крачки, извеждат водещия крак много напред и стъпват на
пета. Това означава, че лесно уязвимата пета стъпва на земята с по-
голяма сила, което натоварва ставите. Най-бързият начин да решите
този проблем е, като тренирате с 85-90 оборота в минута. Късите,
леки и бързи стъпки свеждат натоварването до минимум. Така
можете да бягате по-дълго и по-безопасно и ще повишите
ефективността си. Изследванията показват, че почти всички елитни
бегачи, които се състезават на дължини от 3000 м до маратон, бягат
с 85-90 оборота в минута.
Някога тренирах бегачите с метроном. Днес има много
уебстраници, които групират парчетата по броя на ударите в минута.
Препоръчвам ви http://cycle.jog.fm/. Изберете темпо от 90 или 180
удара в минута.

70
 „Зелена сила“ – напитка преди тренировка

Хипи Дан пръв ми обърна внимание върху „зелените“ храни

като спирулина и пшеничени кълнове. Спирулината е зелено
водорасло, известно като храната на ацтекските воини. Векове
наред спирулината е използвана като средство за намаляване на
теглото и засилване на имунитета. Проучвания от последните
години показваха, че растението може да повиши издръжливостта
на бегачите на дълги разстояния. Тъй като спирулината се смята
по-скоро за хранителна добавка, а не за храна, Службата за
храните и лекарствата не регулира производството ѝ. Купувайте
спирулина само от биомагазини и избирайте марки, на които имате
доверие.
Спирулината е пълноценен протеин. Шейкът, който ви
предлагам, е богат на белтъчини, витамини и минерали и е много
хранителен. Ако искате да добавите още въглехидрати, заменете 1
ч.ч. вода с 1 ч.ч. ябълков или гроздов сок.

2 банана
1 ч.ч. прясно или замразено манго или ананас
4 ч.ч. вода
2 ч.л. спирулина на прах
1 ч.л. мисо

Поставете всички съставки в блендер и разбивайте в

продължение на 1-2 минути до получаване на идеално гладка смес.
Пийте по 550-850 мл (2 ½ до 3 ¾ ч.ч.) 15 до 45 минути преди бягане.
За две порции по 550 мл

71
Когато се запознах с него през 1992 г., Хипи Дан Проктър беше местна легенда в бягането.
Той ми разкри радостта от простия, съзнателен живот.
Когато се върнах в Дълут през 2010 г., за да го посетя в неговия дом, издържащ се само
със слънчева енергия, установих, че Дан не се беше променил много.
(Jenny Uehisa)

72
 7. „Не обръщай внимание на болката.“

„Минесота Вояджър 50“, 1995 и 1996 г.

„Винаги правете онова, което ви е страх да направите.“
Джордж Бърнард Шоу

Срещнах жената, която ми помогна да стана веган, на опашката

в „Макдоналдс“; тя си купуваше диетична кола, а аз бях отишъл да
обядвам. Лиа беше руса и лъчезарна. Имаше цял куп чехли
„Биркенсток“ (Германска марка обувки – б. пр.), затова и някои от
момчетата в търговския център я наричаха мис Биркенсток.
Работеше в един магазин за дрехи, учеше в местния филиал на
Университета на Минесота и ходеше навсякъде с колело. Лиа беше
вегетарианка, затова беше странно, че я виждам в „Макдоналдс“.
Двамата се сприятелихме.
И постепенно започнах да се променям благодарение на Лиа,
на Хипи Дан и на книгите, които той ми даваше – например „Култура
и земеделие“ на Уендъл Бери, в която се казваше, че отмирането на
земеделието е равносилно на отмиране на културата и че ако някога
сме знаели откъде идва храната ни, то днес дори не се замисляме за
пътя на пакетираното пилешко, което купуваме в магазина.
Започнах да приготвям сандвичите си със сирене „Хаварти“
(Вид датско сирене със сладникав вкус и високо съдържание на
мазнини– б. пр.) и спанак вместо с трайни колбаси. Намалих размера
на сандвича с наденица и яйце за закуска, но само малко. От време
на време си правех гранола. Варях кафяв ориз и броколи в
микровълновата печка на баба Литън. Майка ми ми я даде, когато се
изнесох от къщи. Приготвях ориза точно както ме беше учила.
И все пак – аз бях спортист и млад мъж, който се смяташе за
непобедим. Когато бях в първи курс и започвах да прегръщам
екологичните идеи на хора като Хипи Дан, това не ми пречеше да ям

73
по два сандвича с пилешко в „Макдоналдс“, придружени от голяма
порция пържени картофи, а от време на време – и от „Биг Мак“. И
така – поне четири пъти седмично. Смятах, че имам нужда от
белтъчини и че няколко бързи закуски не са навредили никому.
Много обичах да пека разни неща на грил и на него постоянно
цвърчаха наденица, пържоли, братвурст, свински котлети и каквото
друго месо ми попаднеше. Бях го купил на една гаражна
разпродажба и го бях замъкнал в квартирата, която делях с приятеля
си Деймън Холмс. Бях станал майстор на грила. Освен това бях
убеден, че растителната храна е блудкава.
Не че я отричах напълно. Кафявият ориз ме зареждаше с
въглехидрати преди състезание. Божественият вкус на гранолата не
ми беше непознат. Салатите и другите зеленчуци, които бях опитал
на ски лагера „Тийм Бърки“, повишаваха издръжливостта ми. Хипи
Дан пък се опитваше да ме убеди в хранителните и екологичните
ползи от пиенето на сок от пшеничени кълнове и яденето на повече
плодове и зеленчуци. И тъй като бях прилежен и пестелив, започнах
даже да отглеждам пшеничени кълнове.
Обещах си да продължа да чета материали за веганската диета.
Междувременно обаче двамата с Деймън прекарахме много нощи на
задната веранда, с крака върху перилата, като ядяхме пържоли,
хамбургери или наденица и поглъщахме по една опаковка царевични
пръчици и цяла кутия шоколадови десертчета наведнъж.
От време на време ходех на лов или за риба и все още бях
привърженик на протеините и на онова, което смятах за най-сигурен
техен източник – а именно месото на мъртви животни. Не исках да
рискувам втория си „Вояджър“, като се лиша от белтъчини.
Всъщност, не е било нужно да се тревожа за количеството им.
Средностатистическият американец на възраст между 19 и 30 години
приема по 91 г дневно, което е почти два пъти повече от
препоръчителната доза (56 г за възрастен мъж и 46 г за възрастна
жена). Нямах представа, че излишните белтъчини натоварват
бъбреците и че могат да намалят съдържанието на калций в костите.
Бегачите на дълги разстояния много внимават с бъбреците и
обръщат голямо внимание на приема на вода, задържането ѝ и

74
уринирането. Не вярвах, че един бегач на свръхдълги разстояния
може да си набави достатъчно белтъчини от растенията. И
определено не мислех, че това може да стане лесно.
И така, продължавах да ям сандвичи с наденица и яйце и
хамбургери. За добро или за зло, аз все още бях недодялан хлапак от
Минесота, ловец и рибар. Все още бях син на баща си. Когато Лиа се
появеше с органични ябълки или мляко, етикетът с цената ме
смайваше. Започвах да мърморя: „Колко си платила за това? Какво
има вътре, златен прах?“.
По онова време често се виждах с Лиа. Бях си намерил втора
работа в един магазин за спортно облекло, „Остин Джароу“, наречен
така на Бил Остин и Джароу, който официално се беше отказал от
фамилното си име, също като Мадона, – местни величия в бягането.
Работех на две места, срещах се с Лиа, учех и тичах поне по два часа
всеки ден. Нямах много време за странични занимания.
Вече не посещавах майка си, брат си и сестра си толкова често.
Дори да исках, не ми се ходеше при тях, докато татко си беше у дома.
Често говорех с майка си по телефона. Каза ми, че Дъсти понякога
се обаждал и че тя винаги се радвала да се чуе с него, но той не я
разбирал. Гласните струни на мама отслабваха заради
множествената склероза.
През пролетта на 1995 г. майка ми каза, че ще се премести в дом
за хора с увреждания. Беше решила, че така е по-добре.
И без това се сърдех на татко, но когато мама ми съобщи
новината, побеснях. Как можеше той да допусне това? Дом за хора с
увреждания! Мама беше само на 44 години. Дали щях да
предотвратя случващото се, ако не се бях изнесъл от къщи? Отново
си задавах въпроси, на които никой не можеше да отговори.
Майка ми каза, че така е най-добре, че не бива да се тревожа, че
трябва да се старая в колежа и че всичко ще бъде наред.
И така, аз учех упорито и тичах още по-упорито. Дъсти забеляза
това. Тичах като луд. Изкачвах хълмове и се спусках по горски
пътечки, обрасли с бурени.
Тичах по пътеките, които Дъсти ми беше показал, и пресичах
реки. Тичах в дъжд, сняг и непоносима жега. Сега аз бях водачът, а

75
Дъсти ме следваше по петите и повтаряше едно и също: „Не обръщай
внимание на болката, Загубеняк, не обръщай внимание на болката.“
Аз обаче не го слушах. Вкопчвах се в болката. На втория
„Минесота Вояджър“ я овладях. Използвах я. Вслушвах се в нея през
всичките 80 км. Можеше да постигнеш повече. Можеш да
постигнеш повече. Понякога просто трябва да направиш това,
което се иска от теб! Бягах от болката, но имах чувството, че
всъщност бягам към нея. Мислех за осакатялата си майка. Мислех за
живота си и за своите смешни и нищожни грижи. Мислех за
изминатите разстояния и за положения труд. Дори не трябваше да си
задавам големия въпрос. Сега той беше част от мен. Защо?
Този път стартирах сам, без Дъсти. Просто летях. Никога не бях
тичал по-бързо. Отново завърших втори.
Трябваше да се науча да бягам по-бързо, но нямах повече сили.
Каква беше тайната?
Разкри ми я донякъде един болен старец. Тъкмо се беше върнал
от рехабилитация и бавно се мъкнеше към болничното легло. При
всяка болезнена стъпка виждах колко му е трудно, чувствах гнева
му. Бях последна година в „Сейнт Схоластика“ и първа година
рехабилитация. Част от практиката ми се провеждаше в болницата в
Ашланд, Уискънсин. Трябваше да помогна на възрастния мъж, но и
двамата бяхме наясно, че не се справям.
Мъжът се покатери на леглото и погледна подноса с храна,
който го очакваше – шницел, плуващ в гъст кафяв сос, бланширани
картофи и консервиран грах със съмнителен цвят. Изражението му
показваше, че със същия успех бихме могли да му поднесем чиния с
камъни. Не каза нищо, но на мен ми се стори, че крещи. Тогава
научих една част от тайната.
Качеството на храната е въпрос на живот и смърт. Ние сме това,
което ядем.
Помнех думите на Хипи Дан, а също и вкуса на току-що
извадените моркови от бабината градина. Знаех, че ще ми се отрази
добре, ако се откажа от месото и захарта. Когато обаче видях
немощния и болен човек, който гледаше обяда си със смесица от
отвращение и безразличие, аз се замислих за нещо друго.

76
 В дома, къде беше настанена майка ми, поднасяха храни,
минали обработка, пълни с нишесте и захар. В болниците
пациентите ядяха много месо и малко зеленчуци. Като спортист аз
се грижех за здравето си. Като рехабилитатор се очакваше да
помагам на хората. Въпреки това обаче аз дори не се замислях върху
диетата им. Колкото по-здравословно се хранех, толкова по-бърз и
силен ставах. Беше ли съвпадение, че болните хора получаваха
некачествена храна, пълна с нишесте? Ако балансираната диета
може да направи човека по-бърз, дали неподходящата диета не може
да го разболее?
Оказа се, че може. Научих, че към момента почти 10% от
американците страдат от диабет и че диабет тип 2, от който преди не
са страдали деца, става все по-разпространен, като води след себе си
куп усложнения, напр. бъбречна недостатъчност, слепота и
ампутирани крайници, да не говорим за повишения риск от инсулти
и сърдечни заболявания при възрастните. Трите най-чести причини
за смърт в страната ни – сърдечни заболявания, рак и инсулт – са
свързани със стандартната диета на западняците, богата на
животински продукти, рафинирани въглехидрати и храни, минали
техническа обработка.
На следващата пролет, когато правех втория си стаж в
Албъкърки, Ню Мексико, аз разкрих друга част от тайната.
Пазарувах в един хранителен магазин (може би дори си бях купил
пържола) и докато чаках на опашката на касата, се зачетох в някакво
списание. В него имаше статия за някой си д-р Андрю Уейл (Андрю
Уейл (р. 1942 г.) – американски специалист по холистична медицина
– б. пр.) и една от неговите книги, „Спонтанно лечение“. Д-р Уейл
твърдеше, че човешкото тяло притежава огромен капацитет да се
грижи само за себе си, стига ние да се грижим за него, като го храним
добре и не го зареждаме с токсини. Не след дълго намерих тази книга
и я изгълтах от кора до кора.
Книгата и обядът на стареца не преобърнаха живота ми, но ми
отвориха очите за ползите и значението на растителната диета.
Тогава не съзнавах, че именно през онази пролет се зароди моят
интерес към храната, към здравословното хранене и отговорния

77
начин на живот.
Не беше трудно да намаля храните, минали техническа
обработка, и рафинираните въглехидрати. Бях израсъл с хляба,
опечен от мама, и рибата, хваната от татко. С месото и млечните
продукти нещата стояха по малко по-друг начин. Исках да се откажа
от тях заради натоварването на бъбреците, заради евентуалната
загуба на калций, заради повишения риск от рак на простатата,
инсулт и сърдечни заболявания, да не говорим за химикалите и
хормоните, инжектирани в тях, и за щетите, които говедовъдството
оказва върху околната среда. В същото време обаче аз не просто
тичах с Дъсти за удоволствие, а се състезавах, и ми беше ясно, че
имам нужда от „гориво“.
Знаех, че трябва да намеря начин да си доставям достатъчно
белтъчини, така че да мога едновременно да се храня здравословно
и да бягам на дълги разстояния.
Доскоро вегетарианците бяха убедени, че по време на всяко
ядене човек трябва да приема растителни белтъчини под формата на
варива и зърнени храни. Това обаче ми се виждаше твърде
трудоемко. Сигурно съм бил прав. Научих обаче, че тялото събира
аминокиселините от всички храни, приети през деня, така че не беше
нужно да пресмятам всяка хапка. Щях да си набавя достатъчно
пълноценни белтъчини, стига да приемах разнообразни
пълнозърнести храни и да си осигурявах съответния калориен внос.
Дори консервативната Американска асоциация по диететика, най-
голямата организация на специалисти по храненето в света, обяви
ясно: „Разумните вегетариански режими, в т.ч. и напълно
вегетарианските или вегански диети, са здравословни, хранителни и
могат да спомогнат за профилактиката и лечението на определени
заболявания. Балансираните вегетариански режими са подходящи за
хора от всички възрасти, включително и за бременни, кърмачки,
бебета, деца, подрастващи и спортисти“.
Последните две думи бяха музика за ушите ми на бегач на
свръхдълги разстояния и почти вегетарианец.
На следващото лято бягах на „Вояджър“ за трети път и
спечелих. Ядях повече зеленчуци и по-малко месо, но не хвърлях

78
повече усилия в бягането. Бях се оказал прав – не можех да дам
повече от себе си. Затова пък бях научил нещо важно. Можех да
бягам по-разумно. Можех да се храня по-разумно. Можех да живея
по-разумно. Знаех, че мога да продължа, когато другите спираха.
Знаех, че имам здрави крака и бял дроб. Вече не бях просто бегач, а
състезател. Хранех се разумно. Колко състезания можех да спечеля,
след като бях разкрил тайната? Щях да разбера и това.

ПРИЗЕМЯВАНЕ

В един идеален свят всички бегачи биха стъпвали на предната

или на средната част на ходилото си. В един идеален свят обаче
всички бегачи биха били стройни, здрави и биха изминавали по 1,5
км за пет минути през по-голямата част от живота си.
Няма съмнение, че е по-ефективно да стъпвате на предната част
на ходилото, вместо на петата. Така използвате еластичността на
ахилесовото сухожилие и свода, за да превърнете тежестта на тялото
в движение напред. Така се губи по-малко енергия. Освен това,
когато стъпвате на предната част на ходилото, както правят онези
бегачи, които тичат боси, вие предпазвате петите си от
натоварването, причинявано от скъпите обувки, които могат да
доведат до травми на ставите и сухожилията.
Светът обаче не е идеален. Сред бегачите има начинаещи и
хора, които не са във форма. При тях стъпването на предната част на
ходилото може да повиши риска от тендинит или друг вид травма на
меките тъкани. Това важи в особено голяма степен за всеки, който
не е прекарал детството си, тичайки бос в Кения.
Повечето учени смятат стъпването на средната част на
ходилото за най-ефективно и най-малко травмиращо. Има обаче две
радикални групи бегачи – онези, които стъпват на пета, и онези,
които стъпват на възглавничките на ходилата – и двете групи се
справят добре.
Не е важно на коя част стъпвате, а как стъпвате. Кракът ви

79
трябва да докосва земята малко пред центъра на тежестта на тялото
или точно под него. Когато правите малки крачки и центърът на
тежестта остава над крака, сводът ви няма да се натоварва дори да
стъпвате на пета.

„Маслени“ пуканки

Кой е казал, че веганите не умеят да се забавляват или че

бегачите на свръхдълги разстояния не обичат да мързелуват? Това
определено не се отнася за мен. Когато учех в колеж, често си
купувах ядене от веригите за бързо хранене. Една купа пуканки,
приготвени по рецептата по-долу, ме връща към онези приятни
вечери – но без вредните съставки и без чувството за вина, свързано
с тях. Всички пуканки са вкусни и ароматни. Тези обаче съдържат
жизненоважни мастни киселини и витамини от групата В.
Мазнината, която използвам, им придава вкус на масло.

½ ч.ч. царевични зърна за пуканки

2-3 с.л. олио 3-6-9 Blend (Американска марка олио, приготвено от
масла от лен, слънчоглед, сусам, кокосов орех, ориз и др. – б. пр.)
1 ч.л. морска сол
3-4 с.л. хранителна мая

Изпукайте пуканките, след което ги поръсете с олиото, солта и

хранителната мая на вкус. Разбъркайте добре.
За 4 порции

80
 За първи път победих своя най-добър приятел и наставник в бягането Дъсти Олсън на
състезанието „Минесота Вояджър“ (80 км) през 1994 г.
На финиша рухнах на земята, убеден, че никога вече няма да повторя този подвиг. Само
ако знаех…
(Jurek personal collection)

81
 8. Големите пилета

„Анджелис Крест 100“, 1998 г.

„Силата не идва от тялото, а от несъкрушимата воля.“
Махатма Ганди

Дъсти ми крещеше нещо на испански. Чувствах се като герой в

познат кошмар. Бях уморен, всичко ме болеше и се опитвах да се
изкача по планинска пътека на 2000 м надморска височина. Дъсти
вече беше на билото и ме ругаеше, както ме беше ругал години наред
в Минесота. Случващото се обаче не беше сън. Но защо Дъсти
крещеше на испански?
С баща ми отново си говорехме. Нямаше топли прегръдки и
извинения. Не бяхме от този тип хора. На 17 август 1996 г. с Лиа се
оженихме в дома на родителите ѝ западно от Дълут и татко доведе
мама за сватбата. Дъсти също дойде, облечен в черен костюм и
вратовръзка, върху която беше щампована репродукция на фреските
от Сикстинската капела. Наричаше тези дрехи „дворцовите одежди“.
После той и баща ми се вкиснаха, защото на сватбата нямаше
алкохол, и отидоха у нашите да пият бира.
Скоро след това родителите ми се разведоха. По-късно разбрах,
че желанието е било на мама – тя е поискала да отиде в дом и да се
разведе, тъй като не искала да бъде в тежест на татко. Аз учех
последна година рехабилитация, продължавах да карам ски, но само
за удоволствие и за да се поддържам във форма за бягането, и все
така ядях месо 4-5 пъти седмично. Приготвях яхния от миди и печах
пилета и свински котлети на скара. Бях изпробвал някои от по-малко
странните рецепти от вегетарианската готварска книга на Моли
Катцен (Американска художничка, майстор-готвач и автор на
готварски книги – б. пр.), но все още бях спортист, изхранващ се с
белтъчини от животински произход.
Но ето че в живота ми настъпи нов повратен момент, този път

82
под формата на огромна купа с чили. В една студена декемврийска
вечер, беше сряда, петнадесет човека карахме ски в продължение на
15 км през парка „Лестър“ в Дълут. За местните скиори това беше
обичайно събитие, след което обикновено отиваха да ядат
хамбургери и да пият бира в някоя близка кръчма. През онази вечер
обаче ние отидохме в една малка пивоварна, която се славеше с
ексцентричния си готвач. В Дълут това означаваше, че хамбургерите
може да не са поднесени с бял хляб. Едно от момчетата ми препоръча
вегетарианското чили и аз реших да го опитам, макар че никога не
съм обичал дори обикновеното.
Когато го вкусих, не можах да повярвам. Лютите чушлета,
доматите и фасулът се бяха съчетали в пикантна зимна амброзия.
Наистина, след ските бях преуморен и в много добро настроение,
така че вероятно всичко би ми се усладило, но това беше едва ли не
най-вкусното нещо, което бях ял някога. А благодарение на булгура
консистенцията му беше същата като на говеждото чили.

Междувременно започнах да тичам повече и по-бързо. Болката

и умората вече не бяха толкова силни и отминаваха по-бързо. Бях
убеден, че причината се крие в растенията, които ядях, и в месото,
което не ядях. Чилито ми показа, че мога да се възстановявам по-
бързо, без да издевателствам над вкусовите си рецептори.
През лятото на 1997 г. преминах последния си стаж като
рехабилитатор в една ортопедична клиника в Сиатъл. Лиа остана в
Минесота, а аз отседнах в един хостел на остров Вашън, за да спестя
пари. Всяка сутрин ставах в шест и отивах до ферибота. Двадесет
минути по-късно пристигах в Сиатъл, където изминавах
тринадесетте километра до клиниката с велосипед.
Именно в Сиатъл станах почти напълно вегетарианец.
Донякъде това се дължеше на самия град. Имах чувството, че във
всеки хранителен магазин, в който влизах, беше пълно с информация
за местните производители или за някой нов вегетариански
ресторант наблизо. Всички хранителни магазини предлагаха
зърнени храни и подправки, за които не бях чувал. В Дълут под
„чуждестранна кухня“ се разбираше китайски или мексикански

83
ресторант, чиито собственици обикновено идваха от Средния запад.
В Сиатъл обаче имаше японски, етиопски, индийски и какви ли не
други. В Минесота преди ски състезания скришом ядях кафяв ориз
от страх да не ми се подиграват. В северозападните щати обаче
месоядството не беше на мода.
Попих местната култура, желанието да оставиш малка следа
след себе си, да живееш близо до земята. Така бяха живели
родителите на моите родители, които обработваха градините си и
убиваха по-голямата част от животните, които ядяха. Исках и аз да
живея по този начин.
В хостела се сприятелих с южноафриканци и новозеландци,
които ми разказваха за кърито с кускус и за фъстъчената яхния. На
ферибота се запознах с едно момче, което караше фелдшерски стаж.
От него чух за полентата. Продължих да чета трудовете на д-р Уейл.
Докато пътувах, си слагах слушалки и слушах аудиокниги, в които
се говореше за връзката между сърдечните заболявания и диетата,
богата на животински мазнини и бедна на витамини и минерали.
До есента, когато се върнах в Дълут, бях станал почти напълно
вегетарианец. Но не съвсем. На три пъти влизах в „Макдоналдс“ за
сандвичи с пилешко и хамбургери с наденица и яйце. Какво да ви
кажа, бях гладен.
Останах в Дълут достатъчно дълго, за да си събера багажа и да
напиша дипломната си работа, и през април 1998 г. двамата с Лиа се
преместихме в Дедууд, Южна Дакота, където започнах работа като
рехабилитатор на пълен работен ден. Именно в Дедууд окончателно
спрях да ям месо.
Не е странно, че Дедууд ме промени. Това, което околните все
още не могат да повярват, е, че съм успял да премина от месо на
растителна храна. В Дедууд, ако искаш да си купиш най-обикновена
пица със сирене, трябва да се метнеш на колата и да караш 20
минути. Търсите биохрана и пълнозърнести храни, например
ечемик? Няма да ги намерите в Дедууд. Ето защо започнах да
пазарувам за седмицата в Рапид Сити (Град в Южна Дакота, на 67
км от Дедууд – б. пр) и да обработвам градината. Съседът ми, бивш
морски пехотинец, ме убеждаваше, че по скалистите склонове на

84
града не растат дори бурени, но аз опровергах твърденията му. В
градината ни растяха тиквички, фасул, домати и чушки.
Почти всеки ден тичах между 15 и 55 км през горите от жълти
борове и откритите равнини, обрасли с трева. Един ден се озовах на
поляна с дива ехинацея и си набрах малко. Същата вечер пихме чай
от ехинацея. Вече не изпитвах желание да ям месо, но все още се
тревожех колко време ще мога да изкарам без него. Превърнах
тялото си в лаборатория. Опитах се да съчетавам зеленчуци и
зърнени храни, плодове и ядки. Един от недотам успешните ми
експерименти се състоеше в това да тичам 55 км с шишенце зехтин
в ръка. Смятах, че тялото ми се нуждае от енергия, а най-калорични
са мазнините. Няколко големи глътки, няколко пристъпа на диария,
много газове и повръщане, общо неразположение… трябваше да
преразгледам идеята си.

Използвах всяка удобна възможност да се измъкна през задната

врата и да поема към околните хълмове или към Биг Хорн
(Планински масив на територията на щатите Уайоминг и
Монтана – б. пр), където прекарвах по няколко часа, тичайки сред
дивите планини на Уайоминг. Обичах да тичам, но не харесвах
живота си. Много от хората, на които се опитвах да помогна, пушеха
по две кутии цигари на ден, не правеха упражнения и ядяха боклуци.
Това ме потискаше, но не можех да ги виня. Те просто не познаваха
друг начин на живот. Дедууд беше самотно място за двама
младоженци, особено когато трудът на единия беше сизифов.
Пренасях грижите си вкъщи. Не знаех какво да правя, Лиа също не
знаеше. Започнах да прекарвам все повече време, като тичах по
хълмовете заедно с моя приятел Тонто – хъскито, което обичаше
волния бяг не по-малко от мен. Чувствах как хълмовете ме зоват и
усещах как ме мами онзи първичен порив. Четях книги за будизма и
себеосъществяването и копнеех за мира, за който говореха
мистиците, за безметежността, която ми носеше движението, и за
спокойствието, което ме обземаше толкова повече, колкото по-дълго
бягах и колкото по-уморен се чувствах. Исках да побеждавам, но
още повече исках да оставя грижите зад гърба си, да забравя кой съм.

85
 Всеки ден тичах между 15 и 25 км, а всеки уикенд – между 30
и 50 км. След дълъг разговор с Лиа отлетях до Вирджиния и Орегон,
където участвам в състезания. Взех голям заем, за да покрия пътните
си разходи. Исках да достигна собствените си граници, да изследвам
възможностите си. Въпреки емоциите мислех практично. Имах
дългове. Тази дума всява ужас у всеки човек, израсъл с държавни
помощи. Но ето че спечелих състезанията „Макензи Ривър“ (50 км)
и „Зейн Грей“ (80 км). След това поставих нов рекорд на „Минесота
Вояджър“ (80 км). Дали това беше решимостта на пролетария от
Минесота, „упорит като норвежец, арогантен като французин и
глупав като поляк“, както ме описваше Дъсти? А може би в мен
имаше нещо чисто, нещо добро? Не бях сигурен. За да разбера, ми
трябваше ново изпитание. Трябваше да участвам в някое състезание
на 100 мили (160 км – б. пр.). Избрах „Анджелис Крест 100“, което
се провеждаше през някоя събота в края на септември. Това беше
едно от най-тежките предизвикателства на 100 мили в страната.
Трасето се изкачваше близо 7000 м, след което се спускаше над 8000
м в планината Сан Габриел в Калифорния. Тичах все повече и се
подложих на още по-строга диета. Обадих се на човека, който исках
да ме придружи.
И ето че сега, докато ме чакаше на 80-ия километър при
къмпинга Чилао, той отново викаше по мен. Този път обаче не се
чуваше „Загубеняк, женка такава!“ или „Хайде, полски тъпако!“, или
някое друго от милите обръщения на Дъсти.
Този път Дъсти крещеше на испански.
Едва когато погледнах назад, разбрах, че вика по групичката
жилави мъже с катраненочерни коси и кожа с цвят на кафе, облечени
с широки ризи, поли и с мексикански сандали, направени от
автомобилна гума. Изглеждаха около четиридесет и няколко
годишни. За първи път бях чул за тях от Хосе Камачо, приятел от Ню
Йорк, с когото бях работил във военната болница в Албъкърки по
време на един от стажовете си. Той беше залепил на шкафчето си
надпис: „Когато бягаш по земята и със земята, можеш да бягаш
безкрай“.
Може би няма човек, който да е тичал на повече от едно

86
състезание по бягане на свръхдълги разстояния в САЩ и да не е
чувал за тези хора. Това бяха индианци тараумара от Медните
каньони в Мексико, представители на древен народ, за които се
говореше, че могат да пробягат стотици километри, без дори да се
изпотят. Знаеше се също, а по-късно беше описано и в бестселъра
„Родени да тичат“, че не говорят много, че се хранят почти изцяло с
растения и че за тях бягането е толкова естествено, колкото са
видеоигрите и гледането на телевизия за американските деца. С
Дъсти ги видяхме на стартовата линия да пушат цигари (или трева –
не бяхме сигурни). Стояха встрани от тълпата и нито се усмихваха,
нито се мръщеха. Докато останалите бегачи се разтягаха и загряваха,
тараумара просто си стояха. Полите им изглеждаха така, сякаш са
били ушити набързо. Един от тях си беше направил пола от чаршаф
с Голямото пиле от „Улица Сезам“.
Бегачът на име Бен Хиан, който беше печелил състезанието три
пъти през последните четири години и се числеше към едни от най-
добрите бегачи на 100 мили в страната, беше застанал близо до нас с
Дъсти. Бен се лекуваше от наркотична зависимост и обожаваше
татуировки: мъже, излизащи от ковчези, черепи и тем подобни.
Цялото му тяло от кръста нагоре беше покрито с татуировки. Носеше
пънкарски гребен, харесваше Ози Озбърн и се прехранваше, като
снабдяваше разни научни институции с тарантули, змии и гущери.
А, да, и преподаваше в предучилищната занималня.
„Тези момчета дори не се загряват преди стотната миля, а
спират на всеки хребет и пушат нещо – пейот (Вид кактус,
съдържащ мескалин – вещество с мощно халюциногенно действие –
б.пр.), тютюн, не съм сигурен“. Бен се ухили (дали не се майтапеше
с нас?) и се протегна леко, като раздвижи татуировките си.
Дали говореше сериозно, или се занасяше? Не знаех.
„Да бе! – възрази Дъсти. – Пълни глупости“.
После обясни на Бен как ще му свия сармите. Добрият стар
Дъсти.
Но ето че сега той крещеше нещо на испански. По-късно
разбрах, че викал нещо от рода на „Да ви го начукам, смотани
Големи пилета, идиоти такива!“. Отново погледнах назад и ахнах.

87
Тараумара наистина се носеха нагоре по склона без всякакво усилие.
Дали наистина бяха пушили нещо? Ако да, и аз исках от същото.
Преди състезанието бях признал на Дъсти, че не се чувствам
готов за бягането на 160 км, а Дъсти ми каза да не бъда женка и че
„това е само едно състезание от 80 км и после още едно състезание
от 80 км. И колкото повече тичаш, толкова по-силен ставаш“.
Както и предполагах, основният ми съперник беше Бен Хиан.
Другият, с когото трябваше да се боря за първото място, беше Томи
Нилсън, известен като Томи Здравеняка. Томи беше известен с
издръжливостта си и с една своя хитрост. Когато тичаше след някого
нощем, той изключваше фенерчето си, докато не настигнеше човека
пред себе си, след което включваше фенерчето и хукваше с всичка
сила. По този начин отчайваше съперниците си, които си мислеха,
че водят и дори не подозираха, че някой ги следва, докато Томи не
ги изпревареше.
Разбира се, през първите 80 км следвах Бен Хиан, а тараумара
следваха нас. На всеки склон се доближавах до Бен, а тараумара
просто летяха зад мен. Как го правеха? При всяко спускане двамата
с Бен се препъвахме в камъни и храсти, а тараумара умело избираха
къде да стъпят. Предполагах, че тайната е в сандалите им. Знаех
обаче, че ако тези хора усъвършенстват спускането, ще са
непобедими.
Състезанието беше в разгара си – на 80-ия километър Дъсти се
присъедини към мен, за да ме придружава до края – а аз очаквах
краката ми да се сгърчат, коленете ми да се подуят, а ръцете ми да
отекат. Никога не бях тичал толкова много и не бях сигурен дали ще
мога да се справя.
Тараумара ме следваха до 110-ия километър, като изкачваха
склоновете с лекота и се спускаха на пръсти. След 110-ия километър
намалиха скоростта. На 145-ия километър – беше посред нощ – с
Дъсти видяхме светлини пред и зад нас. Тогава решихме да
приложим трика на Томи Здравеняка и изключихме фенерчетата си.
Явно обаче Томи също беше решил да приложи трика си, защото
изведнъж светлината зад нас угасна. Бен опита същия номер.
Тичахме така до финала, като гонехме невидимия Бен и бягахме от

88
невидимия Томи. Усещането беше прекрасно и ме накара да забравя
за уморените си крака и подутите ходила. Имах чувството, че съм
тичал 15, а не 145 км. Финиширах втори, 10 минути след Бен и 10
минути преди Томи. Победих представителите на легендарното
племе и почти настигнах Татуирания. Бях на крачка от това да
спечеля първото си състезание на 100 мили.
Сега вече знаех, че мога да пробягам такова разстояние. Знаех
също, че мога да победя. Освен мен обаче не го знаеше почти никой.
Това беше моята малка тайна.

ДА СИ НАБАВИМ ДОСТАТЪЧНО БЕЛТЪЧИНИ

Един от най-важните въпроси, които съм си задавал като бегач

на свръхдълги разстояния и веган, е как да си набавям достатъчно
белтъчини. Ето някои от моите трикове: в шейка, който си правя за
закуска, добавям малко ядки и растителен протеин на прах (от кафяв
ориз, коноп, грах или ферментирала соя). На закуска ям също
зърнени храни, например препечен пълнозърнест хляб с фъстъчено
масло или пък мюсли или каша от кълнове. Обядът ми винаги се
състои от голяма салата от сурови зеленчуци; обожавам къдраво
зеле. Повишавам съдържанието на белтъчини, като добавям соев
продукт (темпе (Хранителен продукт, типичен за индонезийската
кухня. Приготвя се от ферментирали соеви зърна и е богат на
белтъчини, влакнини и витамини, поради което е възприеман като
заместител на месото – б. пр. – б. пр.), тофу или едамаме (Ястие,
приготвено от варена или задушена зелена соя. Разпространено е в
Япония, Китай и на Хавайските острови – б. пр.), голяма лъжица
хумус (В близкоизточната кухня – паста, приготвена от варен
нахут, тахан и зехтин – б. пр.) или пък някакви варива или киноа
(Зърнено растение, разпространено в планинските райони на
Южна Америка – б.пр.), ако ми се намират. Вечерята може да се
състои от фасул и пълнозърнести храни, например пълнозърнести
спагети. Ако не съм ял соя на обяд, си наваксвам на вечеря. Като
добавим няколко енергийни десертчета, сушени плодове и ядки

89
между храненията, плюс няколко вегански десерта от соя или ядки,
аз си набавям повече от достатъчно белтъчини, така че да поддържам
мускулния си тонус и тялото ми да може да се възстанови след
тренировка.
Предпочитам традиционните храни пред рафинираните
заместители на месото. В магазините търся кълнове и ферментирали
продукти, които не съдържат несмилаема целулоза. Сред соевите
продукти любими са ми темпе, мисо и тофу от соеви кълнове, които
са по-лесно смилаеми и съдържат по-малко фитоестрогени
(вещества, които според някои мнения имат същото действие като
естрогените, но медицинските проучвания опровергават това
твърдение) и повече изолирани соеви белтъчини. Ям хляб и тортиля
от кълнове, а вкъщи често кисна зърнените храни и варивата, преди
да ги сготвя.

Чили „Зима в Минесота“

Вечерта, когато опитах това чили, реших, че мога да бъда

щастлив, атлетичен вегетарианец. Една хапка само ме накара да
разбера, че вегетарианската храна може да е също толкова вкусна
и засищаща както месните ястия. Булгурът е богат на сложни
въглехидрати, а когато се съчетае с другите съставки, се
получават пълноценни белтъчини. Няма нищо по-добро след
тренировка, особено в студена зимна вечер.

2 с.л. кокосово масло или зехтин

2 скилидки чесън, скълцани
1 ч.ч. лук, ситно нарязан
8-10 средноголеми гъби, ситно нарязани
½ ч.ч. зелена камба, ситно нарязана
½ ч.ч. червена камба, ситно нарязана
½ ч.ч. моркови, ситно нарязани
1 люто чушле, почистено от семената и скълцано (по желание)
1 ч.ч. царевица, замразена

90
1 ч.л. кимион, смлян
½ ч.л. кориандър, смлян
2 с.л. лют червен пипер
2 ч.л. морска сол (по желание и повече)
½ ч.л. черен пипер
800 г домати от консерва, ситно нарязани
425 г доматено пюре
425 г консервиран бял фасул
425 г консервиран черен фасул
425 г консервиран червен фасул
2 ½ ч.ч. вода
½ ч.ч. сушен булгур
Пикантен сос или лют червен пипер
(по желание)
¼ ч.ч. пресен кориандър, скълцан, за украса при сервиране

Сипете мазнината в голям съд. В нея сотирайте зеленчуците и

подправките на умерен до слаб огън в продължение на 10 минути
или до омекване. Ако зеленчуците започнат да залепват за съда,
добавете няколко супени лъжици вода. Добавете останалите
съставки, с изключение на пресния кориандър, и задушете на умерен
до слаб огън в покрит съд в продължение на 30 минути. Разбъркайте
и задушете за още 20-30 минути до пълна готовност. Посолете. По
желание добавете пикантен сос или лют червен пипер на вкус.
Поднесете ястието, поръсено с пресен кориандър. Ако ви остане
чили, можете да го замразите.

За 8-10 порции

91
Тараумара са известни със своето изящество и със скоростта си. Най-бързият и най-
изящният сред тях е Арнулфо Кимаре.
И до днес го смятам за един от най-благородните си съперници.
(Luis Escobar)

92
 9. Тих сняг

Тренировките за маратона „Западни щати“, 1999 г.

„Планините ме зоват и трябва да поема на път.“
Джон Мюр, американски естественик

Излязох от мазето на пръсти, като внимавах да не събудя

семейството си, дръпнах пердето и се загледах в сухите снежинки,
които проблясваха на влажната светлина на полумесеца. Беше 5
сутринта, средата на декември 1998 г., и температурата беше не по-
висока от –20°С. Облякох си полипропиленовото бельо, което
покриваше цялото ми тяло, тънкото яке, вълнения пуловер, топлия
панталон и дебелите вълнени чорапи. Пътят, който бях избрал и по
който се надявах да намеря себе си, щеше да ме преведе през
каньони, нажежени от 38°С. Този път обаче започваше тук и сега.
Сложих си норвежката скиорска шапка и финландските
скиорски ръкавици. Малцина можеха да открият този път. Бях женен
мъж, първенец на випуска в гимназията, завършил колеж с диплома
за рехабилитатор. И ето ме отново в Дълут с 20 000 долара дългове,
мотая се в мазето на родителите на жена си и карам колело по 15 км
дневно, пет дни в седмицата, за да стигна до „Ски Хът“. Печелех по
5 долара на час. Леглото ми все още беше топло. Отвън ме очакваше
черна нощ и бяла земя. Мислех, че това е моят път. Завързах си
връзките на обувките. След като се върнах в Минесота, бях
прикрепил метални пластинки на подметките, за да постигна по-
добре сцепление в снега.
Бяхме се върнали в Минесота по-рано същия месец. Събирах се
с Дъсти и Хипи Дан – тичахме, а понякога карахме ски заедно. Към
нас често се присъединяваха Джес и Кейти Коски, местни спортисти
и вегани (което се оказа от голямо значение за бъдещето ми).
Семейство Коски знаеха за победите ми на „Вояджър“, а Хипи Дан

93
им беше казал колко много чета и колко се интересувам от храненето
и здравословния начин на живот. Те ми дадоха книгата „Лудият
каубой“ на Хауърд Лиман, в която авторът твърди, че месото, рибата
и млечните продукти, произведени в промишлени условия,
замърсяват земята, отравят тялото и поболяват душата. Мислех си,
че ако един консервативен говедовъд трето поколение от Монтана
смята, че растенията са най-чистата храна, то може би трябва да
започна още по-строга растителна диета. Вече не се оплаквах, че Лиа
купува биопродукти. За мен добрата храна беше своего рода евтина
и ефикасна здравна застраховка.

Все още се тревожех как ще си набавя достатъчно белтъчини,

но всички аргументи срещу месото изглеждаха толкова убедителни,
че реших да рискувам. Единственото, което ме притесняваше във
веганската диета, беше вкусът на храната. Не можех да си представя,
че напълно ще се откажа от сиренето, маслото и яйцата. Твърде
много обичах сладкиши и обожавах пица със сирене.
Наливах се със соево и оризово мляко и разсъждавах върху
философските и здравословните причини да изключа напълно от
диетата си храната с животински произход. През една неделна
сутрин, след като бях пробягал 30 км заедно с Дъсти и семейство
Коски, аз им поднесох първите си вегански палачинки с ягоди и
банани (вж рецептата в края на тази глава). Бяха златистокафяви,
сладки, плътни и засищащи. Плодовите аромати се смесиха в устата
ми по неповторим начин. Тогава разбрах, че мога да живея без масло
и яйца.
С млякото ми беше малко по-трудно. Като дете пиех мляко
почти към всяко ядене. Баба Юрек носеше празни стъклени бутилки
в едно стопанство наблизо, където ѝ ги пълнеха с току-що издоено
пълномаслено мляко. Млякото, което пиех като възрастен обаче, не
идваше от някое близко стопанство, а по-скоро беше продукт на един
колосален процес, при който кравите биваха отглеждани в тесни и
мрачни помещения и редовно инжектирани с хормон на растежа и
тъпкани с антибиотици. Не, благодаря. Изключих и рибата от
диетата си, след като осъзнах, че ако не си я наловя сам във водоем,

94
за който съм сигурен, че е чист, наред със сьомгата и треската може
да погълна хормони и други химикали.
За моя радост и, признавам, за мое учудване, изключването на
някои продукти всъщност ми позволи да обогатя диетата си и да
открия невероятно вкусни нови храни. Режимът ми сега включваше
пресни плодове и зеленчуци, варива, ядки, семена, пълнозърнести и
соеви продукти като мисо, тофу и темпе. В търсене на по-голям
избор потърсих вегетариански готварски книги и екзотични
супермаркети. Като дете на Средния запад бях раснал без зеленчуци;
ето защо бях смаян от изобилието от японски водорасли, от
простотата на домашната царевична тортиля и от великолепието на
тайландското червено къри.
Аз съм сериозен веган. Макар че обикновено избягвам тази
дума. За повечето хора тя е синоним на високомерно благонравие и
мрачен фанатизъм. Освен това съм сериозен спортист, който обаче
не би умрял от глад заради принципа. Макар че винаги си нося
протеини на прах, на няколко пъти в Европа съм ял сирене, а в
затънтените мексикански селца – фасул, за който знаех, че е
приготвен с мас. Веднъж отидох на почивка в Коста Рика, за да се
гмуркам. Организаторите ме увериха, че там ще има вегетарианско
меню, но се оказа, че са имали предвид зеленчуци, изпечени в
огромна риба! Бях гладен, предстоеше ми състезание, така че ги
изядох. В изключително редките случаи, когато съм нарушавал
растителната си диета, това винаги е било въпрос на оцеляване;
никога не съм го правил, защото са ми се ядели животински
продукти или защото съм усещал липсата им в менюто си.
Тези компромиси обаче щяха да дойдат по-късно. Щях да се
сблъскам с трудния избор на прочутия шампион по бягане на
свръхдълги разстояния едва след като станех прочут шампион по
бягане на свръхдълги разстояния. Затова бях прикрепил метални
пластинки на подметките на спортните си обувки.
Излязох навън в мразовитата ранна утрин. Исках да тичам в
планините, но засега щях да се задоволя с пътеката, проправена от
снегорина. Още при първите стъпки затънах до глезените в сняг.
Добре. Трудностите щяха да са ми от полза. Винаги са били. Най-

95
накрая започвах да разбирам. Въпросите, които задавах, не ми бяха
донесли отговори, нито душевен мир. Питането и движението обаче
ме бяха заредили със сила. Продължих да бягам под небето, което се
прощаваше с нощта, по пътеката, която се виеше сред брезова гора,
към месечината, полегнала ниско над хоризонта.

След „Анджелис Крест“ знаех, че съм издържал един изпит, и

знаех какъв ще бъде следващият.
Не си спомням кога за първи път чух за маратона „Западни
щати“, така както начинаещите бейзболисти не помнят кога за първи
път са чули за Бейб Рут (Джордж Хърман Рут (1895-1948) –
легендарен американски бейзболист– б. пр.), а младите катерачи – за
Еверест.
Говореше се колко трудно е това състезание, какво
предизвикателство е за духа и тялото. Исках да тренирам при най-
сурови условия. Ето защо не се поколебах да се върна в Минесота
през зимата; ето защо тичах в снега и си мислех за Северна
Калифорния.
Когато реших да участвам на „Западни щати 100“, това беше
може би най-известното състезание по бягане на свръхдълги
разстояния в света. През 80-те години предаването „Дивият свят на
спорта“ по канал „АВС“ направи две предавания за маршрута му,
който включваше 21 павилиона за храна и напитки и 6 медицински
пункта. Това е много за състезание по бягане на свръхдълги
разстояния и подсказва колко тежко е трасето. Бегачите, завършили
за по-малко от 24 часа, получаваха сребърна катарама с надпис 100
мили, един ден; тези, които завършеха за по-малко от 30 часа,
получаваха бронзова пума. Победителите при мъжете и жените също
получаваха бронзова пума. Всяка година състезанието привличаше
1500 доброволци и 369 бегачи на дълги разстояния, които са
финиширали поне на едно състезание на 50 мили (80 км – б. пр.)
предната година и чиито имена са били изтеглени в лотарията на
„Западните щати“.
От самото начало състезанието беше извор на гордост за
местните патриоти. Сред победителите при мъжете имаше само един

96
не-калифорниец. За мен този човек беше герой. Северна Калифорния
се беше превърнала в Мека на бягането на дълги разстояния и през
последните десет години маршрутът сякаш сам помагаше на
местните. Легендарният бегач на свръхдълги разстояния Тим
Туитмайър беше печелил пет пъти. Казваха, че нямало значение
каква преднина имат тези пред него – Тим познавал маршрута и
маршрутът бил негов. През 1997 г. обаче един човек му го отнел.
Майк Мортън, водолаз от Мериленд, отпаднал от състезанието през
1996 г., потвърждавайки широко разпространеното схващане, че ако
не тренираш по маршрута на „Западните щати“ (а най-добре е да
живееш наблизо), нямаш шанс. Когато Майк застанал на старта през
1997 г., хората се възхищавали на куража му, но мнозина несъмнено
са го съжалявали заради безсмисленото упорство. Мортън обаче
победил Туитмайър с разлика 1 час и 33 минути, като поставил нов
рекорд – 15 часа и 40 минути.
Исках да повторя постижението на водолаза. Исках да се явя на
„Западните щати“, за да докажа на калифорнийците и на другите
надъхани бегачи на свръхдълги разстояния, че заслужавам да ме
приемат като равен. Исках да докажа на себе си, че го заслужавам.
Знаех, че ще бъде трудно. През 1998 г. Туитмайър си беше върнал
титлата. Сега обаче, когато знаех как се отплаща болката, аз копнеех
за още. Исках да я използвам като средство за себевъздигане. Сто и
шестдесет километровият маршрут и съревнованието с най-добрите
бегачи на дълги разстояния в света щяха да ми донесат желаната
болка.
Първото състезание било през 1955 г., когато местен
предприемач на име Уендъл Т. Роби изминал 160 км с коня си само
за ден. По-късно той казвал, че го е направил, „защото е могъл“.
Всяка следваща година ездачи (и ездачки) от цялата област се
събирали, за да се борят за купата „Тевис“, наречена на друг успял
местен предприемач – Лойд Тевис. Всеки, който изминел тежкия
маршрут за не повече от 24 часа, получавал сребърна катарама.
Конното надбягване се превърнало в състезание по бягане
благодарение на един забележителен човек на име Горди Ейнсли и
на неговия недотам забележителен кон. Хиропрактор (От

97
хиропрактика – техника за ръчно третиране на прешлените, с цел
да се осигури оптимално функциониране на нервната система.
Хиропракторът е специалист по хиропрактика – б. ред.),
природолюбител, дървосекач, ездач, борец и учен, Ейнсли бил също
така невероятен бегач. Имал дълга коса, рошава брада и едро
мускулесто тяло на ръгбист или състезател по американски футбол.
Някога държал рекорда за най-добро време на маратон при бегачите
с тегло над 90 кг (2 часа и 52 минути).
Любимото състезание на Ейнсли обаче било това за купа
„Тевис“. Той спечелил катарами през 1971 и 1972 г., но след това
отстъпил верния си жребец на една жена, в която бил влюбен.
Жената скоро го напуснала, като взела коня. Ейнсли отново се явил
на състезанието през 1973 г., но новият жребец се контузил на 50-ия
километър. Тъй като не искал да осакатява повече животни, на
следващата година планинецът решил да се яви на състезанието без
кон.
Денят бил много горещ. Един кон издъхнал. Ейнсли завършил
с време 23 часа и 42 минути. Получил катарама, а след състезанието
минал на медицински преглед при ветеринар.
Друг мъж се опитал да пробяга маршрута през 1975 г., но
отпаднал на 155-ия километър. През 1976 г. друг дългокос бегач, Кен
Шърк с прякор Краваря, завършил с време 24 часа и 29 минути. През
1977 г. било създадено състезанието „Западни щати“, по-известно
като „Западни щати 100“. Четиринадесет мъже се състезавали с
ездачите; трима финиширали. На следващата година организаторите
решили да разделят конните надбягвания и състезанието по бягане и
изтеглили „Западните щати“ по-рано, в по-прохладен месец.
Оттогава това състезание се провежда през последния уикенд на
юни.
Маршрутът започва в долината Скуоу. Бегачите трябва най-
напред да се изкачат до Емигрантския проход на 2667 м надморска
височина, а после, в рамките на 7 км, да се спуснат със 780 м надолу.
През следващите 160 км бегачите се изкачват 4740 м нагоре и слизат
7000 м надолу. Накрая тичат по пътеките, използвани някога от
индианските племена паиют, шошони и уашо, които оцелявали в

98
суровата среда, като събирали ядки, горски плодове, насекоми и
гущери, изравяли грудки, ловели дребни животни като зайци и
катерици и много рядко убивали по някоя вилорога антилопа.
Индианците измрели от едра шарка, от куршумите на белите и от
други последствия от колонизирането на Америка. После дошли
авантюристите и златотърсачите. Маршрутът на състезанието
минава недалеч от прохода Донър, наречен така в памет на
злополучните заселници, които, подобно на мнозина, поели на запад
с надежда за по-добър живот, но не завършили пътя си. През зимата
на 1846–1847 г. те били застигнати от ужасна и потресаваща смърт.
(Става дума за група от няколко десетки заселници, които през
ноември 1846 г. били застигнати от снежна буря в Сиера Невада и
били откъснати от света. Голяма част от хората и почти всички
животни от кервана измрели от глад. Предполага се, че за да
оцелеят, някои от заселниците са практикували канибализъм – б.
пр.)
Луната беше залязла. Бледото, воднистосиво небе обещаваше
мрачен и влажен зимен ден. Продължавах да тичам сред брезите и
голите и пусти поляни. Краката ми затъваха в снега, но аз се
измъквах. Отново затъвах и отново се измъквах. Тишина и
безвремие. Чуваше се само скърцането на обувките ми и тежкото и
ритмично дишане на единственото живо същество, което се
движеше в гората в този момент – аз. През онази сутрин тичах 1 час
и 15 минути и изминах 15 км. Бягах 15 км и на следващата сутрин, и
на по-следващата. През уикендите тичах по 40 км.
Малцината, които знаеха как тренирам и какво ям, ме смятаха
за луд. Баща ми, който беше станал близо 130 кг, ми каза, че ако
искам да бягам на дълги разстояния, трябва да ям пържоли, и когато
му отговорих, че здравословното му състояние може да се подобри,
ако яде повече зеленчуци, той отвърна: „Изчакай да станеш на 40.
Ще видим как ще се чувстваш и как ще изглеждаш тогава.“ Дядо Ед,
бащата на мама, твърдеше, че никой не може да живее само с
„плодове и ядки“ и че когато стана на 40, ще имам нужда от нови
колене.
Аз обаче се чувствах по-добре от всякога. Винаги съм бил доста

99
издръжлив, но сега ходилата не ме боляха след дълго бягане, както
преди. Винаги съм имал нужда от почивка между тежките
тренировки, но никога периодите на отдих не са били толкова
кратки. Чувствах се по-лек, по-силен и по-бърз. Чувствах се по-млад
от когато и да било.
Когато се върнах у дома, бледото утро беше станало още по-
бледо и дори вече не обещаваше слънце. Колите на работниците от
сутрешната смяна пълнеха въздуха с мокри облачета. Сега щях да
вляза вкъщи, да направя няколко упражнения за разтягане, да взема
душ и да се преоблека. После денят ми можеше да започне.

ТОРСЪТ

Краката ни носят, но голяма част от силата ни идва от

мускулите на гърба и корема. За да заякне гърбът ви, във фитнес
залата правете набирания и тяги, като се стараете лопатките ви да се
събират. Ако практикувате йога, се съсредоточете върху асаните, в
които участват гръбните мускули, например скакалец, мост и лодка.
За да тренирате коремните мускули, включете упражнения, при
които краката работят, а тазът е неподвижен. Едно от най-простите
и ефикасни упражнения са лицевите опори. Легнете по корем на
постелката, след което повдигнете хълбоците и таза.
Предмишниците и пръстите на краката остават на пода, а тялото е
изправено от главата до пръстите на краката. Страничните опори се
правят по същия начин, но тялото се опира в пода странично на
едната предмишница и на съответния крак. Трудността на тези
основни упражнения може да се повиши, като се включат движения
на ръцете и краката или като се използва голяма гумена топка или
диск. Всички йогийски пози, които се съсредоточават върху торса,
са изключително полезни за бегачите. Упражненията от системата
„Пилатес“ поначало ангажират торса, така че всяко от тях би ви
помогнало да се превърнете в по-силен и резултатен бегач.

100
Ягодови палачинки от осем вида брашно

За първи път приготвих тези палачинки през една зима в

Северна Минесота, след като бях тичал 30 км. Опитът ми показа
две неща: първо, за да се постигне кремообразна сладка смес, не са
необходими яйца и мляко, и второ, по света има невероятно много
зърнени култури, за които никога не бях чувал. Можете да си
купите пълнозърнести брашна от биомагазините, а ако имате
мощен блендер, можете да си приготвяте пресни пълнозърнести
брашна, както правя аз. Смелете зърна по избор, за да получите
общо 2ч.ч. брашно.
Смляната чия и лененото брашно действат като спойващо
вещество, замествайки по този начин яйцата. Освен че са страшно
вкусни, палачинките съдържат много въглехидрати и белтъчини.
Те са идеалната храна преди и по време на дългото сутрешно
бягане. Често си нося палачинки, докато тичам.

¼ ч.ч. брашно от спелта

¼ ч.ч. брашно от елда
¼ ч.ч. пълнозърнесто пшеничено брашно
¼ ч.ч. овесено брашно
¼ ч.ч. просено брашно
¼ ч.ч. ръжено брашно
¼ ч.ч. царевично брашно
¼ ч.ч. ленено брашно или смлени семена от чия48
2 ч.л. бакпулвер
½ ч.л. морска сол
2 ч.ч. растително мляко (вж рецептата за оризово мляко в Глава 2)
3 с.л. зехтин
2 с.л. нектар от агаве или кленов сироп
1 ч.л. ванилия
1 ½ ч.ч. нарязани ягоди (пресни или замразени)
1 ч.л. кокосово масло
кленов сироп или плодов сос за поднасяне

101
 Смесете брашната, бакпулвера и солта в подходящ съд.
Добавете млякото, зехтина, нектара от агаве (кленовия сироп) и
ванилията и разбъркайте добре. Прибавете ягодите. Намажете тиган
с кокосовото масло и загрейте на умерен огън за 3 до 5 минути. При
капване на капка вода повърхността на тигана трябва да съска.
Изпържете палачинките, като за всяка палачинка гребвате ½ до ¾
ч.ч. тесто. Пържете, докато долната страна придобие златистокафяв
цвят, а на повърхността се образуват мехурчета, след което обърнете
и изпържете и от другата страна. Поднесете палачинките с кленов
сироп или с плодов сос по желание.

За 10-12 палачинки с диаметър 15 см

102
 Не си спомням кога за първи път чух за маратона „Западни щати 100“, така както
начинаещите бейзболисти не помнят кога за първи път са чули за Бейб Рут.
Когато за първи път се явих на това състезание през 1999 г., реших, че ще дам всичко от
себе си, независимо дали ще спечеля.
(Bryan Bax)

103
 10. Опасна мелодия

Тренировките за маратона „Западни щати“, 1999 г.

(продължение)
„Сняг. Слънце. Пясъчник. Небе. Той правеше онова, което
обичаше и можеше. Правеше го сега. И в това сега нямаше
напрежение, а само свобода.“
Джеймс Галвин, американски поет

В никоя книга не пишеше как да стана шампион на 100 мили. Знаех

това, защото бях търсил такава литература. Интернет беше още в
зародиш. Ето защо аз разработих собствен план. Първо, в началото
на април с Лиа се преместихме в Сиатъл. Скот МакКубри, бегач на
дълги разстояния, с когото се бях запознал на едно състезание на
50 км през 1997 г. по време на стажа си в Сиатъл, ми предложи
работа в своя магазин на спортни стоки. Благодарение на снежните
пътеки и студените нощи знаех какво мога. Ако исках да бягам на
„Западните щати“, трябваше да тренирам в планината.
Второ, обърнах се към опита на треньорите от други епохи.
Когато Артър Ф. Х. Нютън решил да бяга на маратона
„Комрейдс“ в Южна Африка (88,5 км) през 1922 г., той бил на 38
години, в неособено добра форма, и добре знаел, че ще се състезава
с по-млади и по-бързи бегачи. Дали от предвидливост или от
отчаяние, той тичал по 15 и повече километра всеки ден – нещо
нечувано по онова време. Освен че финиширал първи на шест
издания на „Комрейдс“, Нютън поставил световни рекорди на 30, 35,
40, 45, 50 и 100 мили. Ако някой може да бъде наречен „баща на
дългото бягане“, то това е Артър Нютън. Освен това той бил пионер
в храненето. Приготвял някаква смес, която хората наричали „таен
еликсир“. Всъщност питието било забъркано от лимонада и сол.
Лимонадата и продължителните тренировки обаче нямаше да

104
са достатъчни. Ето защо се заех да изучавам живота на австралиеца
Пърси Серъти, бивш управител на магазин за дамско облекло,
почитател на здравословното хранене и една от най-странните
фигури в и без това странния пантеон на бегачите на свръхдълги
разстояния.
През 1939 г., когато бил на 43, Серъти прекарал нервна криза.
След като лекарите му казали, че му остават две години, той си
изработил режим, състоящ се от диета, упражнения и житейска
философия, която нарекъл „стотанска“ – съчетание от „стоическа“ и
„спартанска“. Серъти пишеше, че спортистът трябва да е „безкрайно
здрав, издръжлив и самоотвержен“, но също и че трябва да обръща
голямо внимание на „хранителния режим, философията, изкуството
и развитието на интелекта“.
Според Серъти „ставаме хора едва когато загърбим
удобствата“.
Серъти се възстановил, доживял 80-годишна възраст и, наред с
други нововъведения в спорта, отхвърлил хронометрите за сметка на
интуитивния подход, който разчитал на вродения интелект на
спортиста. Като треньор той карал бегачите да тичат по пясъчни
дюни, да вдигат тежести, да практикуват йога и да спазват строга
диета, включваща сурови и пълнозърнести храни. Изследвал начина,
по който бягат животните, с надеждата, че хората могат да се учат от
тях. Забранявал на състезателите да приемат каквито и да било
течности по време на ядене и да се събират с приятели след полунощ.
Най-известният възпитаник на Серъти, Хърб Елиът, един от най-
добрите бегачи на средни разстояния в края на 50-те години, казвал
за „стотанството“ следното: „То е нещо красиво и болезнено… В
основата му стои една разумна философия, чийто девиз е: Да станем
по-добри хора, да бъдем по-състрадателни, да станем по-големи, по-
силни, по-добри“.
И двамата треньори, Нютън и Серъти, прекрачили границите на
конвенционалната атлетика – Нютън със значението, което отдавал
на бягането на дълги разстояния, а Серъти – със съветите си не само
в тренировките, но и в почти всяка сфера на живота на бегача. Макар
че според традиционните представи моето детство беше

105
необикновено, поведението ми беше ужасяващо конвенционално.
Бях прекарал живота си, стремейки се да бъда Добрия син. Не просто
не бях прекрачил, но дори не бях доближил границите, очертани от
родители, учители, шефове и треньори.
Ето защо проявявах интерес към хора като Нютън и Серъти,
които смело прекрачваха границите, поставени от околните.
Бегачи като Дъсти ме стимулираха. Хората от други епохи,
онези, които разбиваха наглед непреодолими бариери, бяха хората,
от които се учех. Най-много обаче ми даде Чък Джоунс. Той беше
моят кумир от „Западните щати“.

Джоунс започнал да се явява на състезания по 50 мили през

1985 г. и през 1986 г. изненадал малкото тогава общество на бегачите
на свръхдълги разстояния, като спечелил „Западните щати“,
побеждавайки шампиона от предната година Джим Кинг,
проповедник и собственик на плантация за шамфъстък. Джоунс се
подготвял за състезанието, като тичал поне по 320 км седмично. По
онова време стандартната седмична „доза“ била 190-225 км. Когато
един репортер на „АВС“ се доближил до Джоунс на един особено
стръмен склон в края на маршрута на „Западните щати“ и казал:
„Усмихвате се през цялото време“, Джоунс отвърнал, без да забавя
крачка: „Обичам да тичам“.
Бил тринадесетото от четиринадесет деца. Останал полусирак
на четири години и половина, когато баща му се самоубил. Избягвал
отборните спортове, тъй като майка му нямала пари за екип и пътни
разходи. От шестнадесетгодишна възраст практикувал
трансцедентална медитация, а няколко години по-късно започнал да
тренира спортно ходене. За да може да се възстановява по-бързо след
тренировки, той се отказал едновременно от кафето, цигарите и
месото. Ефектът не закъснял.
Тежко детство. Тежък и необичаен тренировъчен режим.
Едновременно интелигентен и примитивен подход към бягането,
който ти носи най-чиста радост. Звучеше ми познато.

106
 Същите чувства изпитвах към Дъсти. След като напуснах
Минесота, той беше обиколил Горното езеро (Най-голямото от
Големите езера – б. пр.) с каяк, беше работил в пицария, беше
печелил състезания, беше строил къщи, беше поддържал
романтични връзки с различни жени, беше мазал ски с вакса, беше
живял в пет щата, с една дума, беше си… Дъсти. Няколко години по-
рано, в нощта преди Бабиния маратон, Дъсти пил в бар „Котва“,
недалеч от финала. Тъй като се притеснявал от махмурлука, а също
и че може да се успи и да пропусне сутрешния автобус, с който щял
да стигне до старта, той взел предпазни мерки – отишъл до близкия
финиш и пробягал маршрута на състезанието до старта. После
дремнал на някаква поляна до началото на състезанието и пробягал
маршрута в обратната посока за малко повече от три часа. Докато аз
постоянно задавах въпроса „Защо?“ и обмислях всички
възможности, Дъсти получаваше каквото искаше и когато искаше.
Дъсти, Джоунс, Нютън и Серъти бяха прекрачили границите на
собствените си умове и тела и бяха поставили нови граници. За тях
бягането не беше просто спорт или хоби, или дори състезание. Те
бяха екзистенциалисти, обути в шорти, и аз исках да бъда като тях.
В Сиатъл тичах на път за работа и обратно, което правеше по
10 км във всяка посока. След като се приберях, тичах по улиците на
града и докато влажният въздух ме разхлаждаше, а мускулите ми се
отпускаха, аз опознавах новия си дом.
През уикендите тренирах сериозно.
Тогава търсех собствените си граници. Открих ги в планината
Сай.
Сериозните алпинисти, които възнамеряват да изкачат връх
Рейниър (Вулкан в щата Вашингтон, на 87 км от Сиатъл. Висок е
4392 м и е смятан за един от най-опасните вулкани на планетата –
б. пр.) или връх Маккинли (Най-високият връх в Северна Америка
(6194 м). Намира се в Аляска – б. пр.), изкачват планината Сай, за да
се подготвят за онова, което ги очаква. Някои семейства имат
традиция ежегодно да изкачват планината Сай. Някои много
сериозни планински бегачи от Сиатъл тичат до върха. Някои
изключително сериозни бегачи на свръхдълги разстояния тичат до

107
върха и обратно, и така няколко пъти подред.
Аз си имах свой път, който беше започнал в равнината, но сега
щеше да тръгне към планините. Планините ми трябваха. През
първата събота в Сиатъл отидох до подножието на планината. Щях
да тичам до върха и обратно, и така няколко пъти подред.
За да стигнеш до върха, трябва да изкачиш около 1000 м, което
не е много, докато не си дадеш сметка, че изкачването става в
рамките на 6,5 км, а това значи по 160 м на километър. Най-голямото
изкачване, което бях правил в Минесота, беше от Горното езеро до
най-високия връх. Това бяха 183 м по равен павиран път, дълъг 3,2
км.
Покрай пътеката се редяха огромни камъни. Чепатите сухи
корени на високите канадски и зелените дугласки ели се подаваха от
земята и се протягаха към пътеката. Докато се катерех нагоре, ме
шибаха листа от аралия, дълги по метър и широки по половин метър.
Разминавах се с туристи, които се изкачваха или слизаха по склона.
Аз бях единственият бегач. В подножието на планината имах
чувството, че пътеката върви само нагоре, но знаех, че това е
невъзможно – не можеше да няма поне един равен участък. Оказа се,
че има точно един, дълъг стотина метра, по средата на пътя. Нарекох
това място Равнината Сай. На всеки няколкостотин метра ме
посрещаше дървена табела, обрасла с мъх, която ми напомняше, че
няма да ми е леко. През първия ден първите 1500 м ми отнеха 14
минути.
Планината ми напомни, че състезанията не се вземат наведнъж
и че единственият начин да оцелееш на състезание по бягане на
свръхдълги разстояния е като тичаш на етапи. Снежните пътеки в
Минесота ме бяха научили колко трудна е всяка стъпка. В планината
Сай пък се научих да се изкачвам възможно най-бързо, когато не
виждам върха, и да слизам бързо, а не да тичам леко надолу. В
планината Сай тичах здравата нагоре и не си подбирах пътя надолу.
През първия ден тичах три пъти до върха и обратно, при това –
колкото можех по-бързо. После се върнах вкъщи и отидох на работа,
където работих цял ден.
На следващата сутрин обаче не ми се ставаше. Чувах музика.

108
Това беше омайната песен на топлото легло и на удобния диван,
които ме приканваха да почета няколко часа, да послушам музика
или просто да полежа. Никой не ме караше да тичам. Никой не
казваше, че трябва да го правя. Никой нямаше да умре, ако си
починех малко. Така поне ми нашепваше песента. Това беше
ужасната и натрапчива мелодия, заради която толкова много бегачи
отпадаха от състезания. Не можех да си позволя да слушам тази
мелодия. Песента ми казваше: „Почини си. Веднъж изкачи
планината. Няма нужда да го правиш отново“.
А уж се възстановявах все по-бързо и бях станал
свръхиздръжлив благодарение на диетата си. Дали не бях прекалил
с тренировките? Повечето треньори препоръчват при тежки
тренировки човек да изминава 80% от разстоянието, на което ще се
състезава. Повечето треньори, разбира се, не бягат на свръхдълги
разстояния. Никой не може постоянно да тича по 130 км, ако ще се
състезава на 160 км. Ето защо реших да направя друго. Щях да
пресъздам физическия, емоционалния и умствения стрес, с който е
свързано едно състезание по бягане на свръхдълги разстояния.
В деня след изкачването на планината Сай, когато исках само
да остана в леглото, изключих опасната мелодия и тръгнах по едно
трасе, което беше също толкова тежко, ако не и по-тежко.

Дългият 56 км маршрут „Дванадесетте върха“ беше създаден от

петдесет и няколко годишен сиатълски бегач на име Рон Никъл,
наричан неизменно „легендарният Рон Никъл“. Беше известен още
като „бегачът мазохист от Сиатъл“. Докато много бегачи на
свръхдълги разстояния (в това число и аз) се стремят да повишат
ефективността си и да изминават все по-големи разстояния при едни
и същи усилия, Рон беше известен с това, че правеше едни и същи
трудни неща, докато станеха лесни, след което се опитваше да ги
направи още по-трудни.
Маршрутът „Дванадесетте върха“ не беше толкова стръмен
като този в планината Сай, но си имаше други прелести. Беше дълъг
56 км, а когато тичах три пъти до върха на планината Сай и обратно,
аз изминах общо 38 км. Маршрутът „Дванадесетте върха“

109
включваше изкачване от 3200 м и спускане от още толкова. Пътеката
се виеше, изкачваше се, минаваше през кал и хлъзгави камъни,
обрасли с мъх, и водеше право в гора от бодливи храсти. Онези,
които успяваха да се измъкнат от тази джунгла, я наричаха
„Виетнам“. Сред невероятната зеленина се подаваха гъсти диви
папрати и мрачен бучиниш. Сплели клони, зелените дугласки ели
сътворяваха за мен катедрала от дърво и иглички и превръщаха
обедните часове във вечна нощ. Тичах по този маршрут в киша, в
сняг и при 30-градусови жеги, които превръщаха гората в тенджера
под налягане.
Мъхът и калта ми даваха трудностите, които търсех. Аз обаче
исках повече.
Моят герой Чък Джоунс смущаваше журналистите, които го
интервюираха, като говореше за вибрации, вълни и знаци от
невидими светове. Знаех какво има предвид – чувството, че се
губиш, че навлизаш в пространство, което е свързано със земята, но
същевременно е далеч от земните грижи. Не знаех обаче как да
контролирам това чувство.
Четенето ми беше помогнало да стана по-добър скиор, затова
четях и сега. От книгите научих за бушидо – културата на древните
японски воини, издигнала в култ смелостта, простотата, честта и
саможертвата.
Според бушидо най-добре е човек да отива на битка – или на
състезание – с празен ум. Това не означава да си невнимателен или
да дремеш; представата на бушидо за празнота се доближава по-
скоро до чувството, което човек изпитва, ако застане под
леденостуден водопад. Празният ум е доминиращ ум. Той може да
увлече другите умове в своя ритъм, така както прахосмукачката
изсмуква мръсотията от пода или както човекът в долния край на
люлката контролира движенията на човека в горния край. Когато чуя
някой бегач да казва, че „това е неговото състезание“, се сещам за
бушидо.
Бушидо означава да се освободиш от миналото и бъдещето и да
се съсредоточиш върху настоящето. Американецът Торо, който
често правел дълги преходи и, може би без да го съзнава,

110
практикувал бушидо, пише: „Подробностите съсипват живота ни.
Честният човек има нужда да брои само до десет… Простота,
простота, простота.“ Измислих си собствени упражнения в духа на
бушидо. Влизах в ледени реки, за да се науча мислено да
контролирам тялото си. Седях с кръстосани крака и медитирах, като
се съсредоточавах и си представях дъха си.
Друг елемент от бушидо е майсторското владеене на бойни
изкуства, както и силното съсредоточаване на всеки човек в
заниманието му. Моето занимание беше тичането и когато изкачвах
планините, аз се опитвах да се съсредоточа максимално. Лесно е да
изключиш съзнанието си, докато бягаш на дълги разстояния, и
понякога е необходимо. Аз обаче се опитвах да не го изключвам.
Съсредоточавах се върху скоростта в определени участъци,
например надолу по склоновете, и оставях сърцето и белия си дроб
да си почиват.
През двата месеца, когато тренирах в Сиатъл, издръжливостта
ми се подобри сякаш от само себе си. Дъсти и другите яки момчета
бяха прави – трябва просто да бягаш на дълги разстояния и това, в
повечето случаи, е достатъчно. Мускулите и ставите ми обаче
запомняха нови движения. Умът ми се изпразваше все по-лесно и все
по-лесно се изпълваше с решимост. Понякога дори имах чувството,
че се нося над обраслите с мъх пътеки.
Последния път, когато тичах три пъти до върха на планината
Сай и обратно, преди да тръгна за „Западните щати“, взех първите
1500 м за 12 минути, а стигнах от върха до подножието на планината
за 30. Бях започнал да бягам още по-бързо от преди. Първото
спускане ми отне 49 минути, а третото – 48 минути. Когато минах
през „Виетнам“ за първи път, маршрутът „Дванадесетте върха“ ми
отне 6 часа и 40 минути. Последния път взех същия маршрут за 6
часа и 15 минути.
Но най-хубавото беше онова, което се случваше в ума ми. Рано
сутринта, преди последния ми поход през мочурищата и върховете
на местните планини, аз дочух нещо. Предния ден бях тичал три пъти
до върха на планината Сай и обратно. Звукът ми беше познат, но ми
отне няколко секунди, преди да се сетя какво е. Досмеша ме. Беше

111
омайната песен, която така ме мамеше преди два месеца. „Почини
си, върни се в леглото.“ Онази сутрин обаче чувах само тих напев,
фонов шум. „Западните щати“ нямаше да ме затруднят.

НАПРЕДЪК

Редовното тичане само по себе си носи удовлетворение. Ако

сте състезателен тип, ще се чувствате още по-удовлетворени, ако
тичате все по-бързо и по-дълго и постоянно се изправяте пред нови
предизвикателства. Напредъкът може да ви мотивира много силно и
да ви поощри да продължите тренировките.
Ако искате да станете още по-добри бегачи, може (и трябва) да
тренирате допълнително за сила, гъвкавост и техника. Най-лесният
начин да напреднете обаче е, като тичате по-бързо. Можете да го
постигнете с по-упорити тренировки, както правех аз по време на
дългите изкачвания на планината Сай.
Ето как става това. След като сте тичали по 30-45 минути поне
три пъти седмично в продължение на 6-8 седмици, вие ще бъдете
готови да тичате, използвайки 85-90 процента от физическия си
капацитет – тогава в мускулите се образува лактат, но тялото все още
е в състояние да го преработва. Тренирайте, докато успеете да се
задържите на лактатния праг в продължение на 5 минути. След това
тичайте леко в продължение на 1 минута, за да дадете време на
тялото да се възстанови, и повторете. С времето увеличете броя на
интервалите и тяхната дължина, като съотношението работа–
почивка остава 5:1. Така 10-минутните интервали на усилено тичане
трябва да бъдат последвани от 2-минутни почивки, 15-минутните
интервали – от 3-минутни почивки, и т.н.
След 4-6 седмици ще можете да задържате това ниво на усилено
натоварване в продължение на 45-50 минути. И ще бягате по-бързо.

112
Шоколадов десерт с адзуки

Ако искате да имате подръка сочен и плътен десерт, докато

тичате, този е идеален. Приготвя се от най-лесносмилаемото
вариво с добавка на банани, оризово брашно и ванилия. Вкусът на
тези леко подсладени блокчета е по-добър, отколкото съставките
им предполагат. Освен това те са превъзходен източник на
въглехидрати и белтъчини.

½ ч.л. кокосово масло

1 консерва адзуки (Едногодишна зърнена култура от сем. Бобови,
широко разпространена в Източна Азия и Хималаите – б. пр.) (420
г), отцедена
1 средноголям, презрял банан
½ ч.ч. бадемово или оризово мляко
½ ч.ч. леко кокосово мляко53 (При еднократно пресоване на плода
на кокосовия орех се получава кокосова сметана. При двукратно
пресоване се добива кокосово мляко, а при трикратно пресоване –
леко кокосово мляко, което се използва за приготвяне на задушени
меса, супи и др. – б. пр.)
½ ч.ч. ечемично брашно
½ ч.ч. оризово брашно
6 с.л. какао на прах
3 с.л. кленов сироп
1 ч.л. ванилия
1 ч.л. мисо или ½ ч.л. морска сол
1/3 ч.ч. сушен плод от лициум (Растение от сем. Картофови,
разпространено в Югоизточна Европа и Азия. У нас е познато под
името мерджан – б. пр.) или стафиди, бели или черни (по желание)
½ ч.ч. вегански шоколадови пръчици

Загрейте фурната на 200°С. Намажете тавичка с размер 22х22

см с кокосовото масло. Пасирайте плодовете от адзуки, бананите,
бадемовото и кокосовото мляко с помощта на блендер или

113
кухненски комбайн до получаване на гладка кремообразна смес.
Добавете брашната, какаото, кленовия сироп, ванилията и мисото и
разбъркайте добре.
Добавете сушените плодове. Изсипете сместа в тавичката и
поръсете с шоколадови пръчици. Печете сладкиша 35-45 минути,
докато се стегне.
След като изстине, нарежете на квадратчета. Можете да
поставите десертчетата в найлонови торбички и да ги оставите в
хладилника. Така на другия ден ще имате нещо вкусно за хапване по
време на следващото дълго бягане.

За 16 десертчета с размер 5х5 см

114
 Ако достатъчно често тичате на дадено трасе, ще откриете мястото, където започва
вашето състезание. За мен на „Западни щати 100“ това място е бродът Ръки Чъки, който
състезателите трябва да прекосят на 125-тия километър. Това е последната им възможност
да се разхладят, преди да изминат последните 30 км.
(PatitucciPhoto)

115
 11. „Пикаеш ли?“

„Западни щати 100“, 1999 г.

„Ако не си на ръба, значи много си се отпуснал.“
Ранди Севидж, американски борец

Седмица преди „Западни щати“ през 1999 г. доста се

притеснявах. Тревожех се, че веганската диета може да се окаже
неподходяща, че няма да имам достатъчно енергия и че няма да
издържа на високите температури.
Наистина, чувствах се по-добре, отколкото преди да мина на
растителна храна, и се възстановявах по-бързо от всякога, а когато
из Сиатъл върлуваха настинки или грип и покосяваха мнозина
бегачи, аз не се разболявах. И, разбира се, бях се справил в планината
Сай. Освен това бях пристигнал в Калифорния седмица по-рано и
тренирах всеки ден в каньоните при температура от 38°С.
Да тичаш 160 км обаче е върховно предизвикателство. Опитах
се да не обръщам внимание на мрачните си предчувствия.
Припомнях си колко упорито съм тренирал, колко болка и умора съм
изтърпял. Казвах си, че в най-тежките моменти положеният труд ще
си каже думата. Нямаше нужда да си напомням колко исках да
спечеля. Желанието за победа ме изгаряше. Дали и съперниците ми
изпитваха същото? Нямах причина да се съмнявам в това и не вярвах,
че мога да ги засенча. Затова постъпих другояче. Опитах се да ги
разколебая. Сутринта преди състезанието си обръснах главата и
обявих, че няма да си стрижа косата, докато не изгубя състезание,
като добавих, че това сигурно ще отнеме няколко години. Освен това
казах на пейсъра си Йън Торънс (Дъсти беше на сватба) достатъчно
силно, така че другите да чуят: „Когато поведа колоната на 68-мия
километър…“ Сега всички знаеха, че смятам да спечеля
състезанието.

116
 Ако другите бегачи видеха какъв самоуверен съперник имат,
щяха да се обезкуражат. Такъв поне беше планът ми. Нещата обаче
не се получиха точно така.
Предния ден, когато двамата с Йън се появихме на
предварителното състезание, се наслушахме на приказки за шестата
победа на Туитмайър, която според повечето хора беше неизбежна.
Когато Йън попита един от организаторите за рекорда на
състезанието, поставен от Майк Мортън през 1997 г., околните се
разкикотиха, а Туитмайър повдигна вежди.
Имах чувството, че си казва: „За кого се мисли този? А
високият мъж с голата глава? Та той е от Минесота! Това състезание
е за планинци. Какво си мисли, че прави тук?“
Йън обаче получи резултатите. Записа на дясната си
предмишница (беше левак) за колко време е стигнал Мортън до
всеки от петнадесетте медицински пункта. Аз също си записах
данните, но на лявата предмишница. Тези числа ми трябваха, за да
поставя рекорд на „Западните щати“.

Когато застанах на старта в долината Скуоу, чух околните да си

говорят. „Равнинец“, мърмореха, „завършил втори на „Анджелис
Крест“ и си мисли, че мястото му е тук“. Мисля, че чух някой да се
хили: „Как се казваше този маратон – „Минесота Воя-нещо-си?“
Последните 15 години от живота ми се изпариха. Изведнъж
отново бях тийнейджър.
„Хей, Пиуи!“
„Понякога просто трябва да направиш това, което се иска от
теб!“
„Махай се оттук!“
Когато пистолетът гръмна, аз нададох почти варварски гърлен
вик, който сякаш тръгна от глезените ми. Хората си помислиха, че
крещя, защото много обичам да тичам, и си беше така. Този вик
обаче изразяваше радостта, която изпитвах, задето най-сетне щях да
тичам на най-легендарното състезание наред с най-добрите бегачи
на свръхдълги разстояния в САЩ. Бях вложил всичките си сили в
тренировките. Сега щях да разбера дали това е било достатъчно.

117
Можех ли да се състезавам с най-добрите, или планинците щяха да
ме изпратят у дома с подвита опашка? През първите 1500 м водех
колоната, водех я и на 15-ия километър. Продължавах да водя на 30-
ия, 50-ия и 65-ия километър. Тичах през снежни поля и иглолистни
гори, спусках се по широки каньони, тичах по прашни, напечени от
слънцето хребети, обвиваше ме тежкият, сладък аромат на
планинските храсти, а въздухът беше толкова горещ, че свистеше в
носа ми, и толкова сух, че при всяка стъпка и при всеки полъх на
вятъра от земята се вдигаше червеникав прах.
Доброволците в медицинските пунктове и зрителите обаче не
казваха: „Охо, младежът от Минесота днес е във форма“ или „Може
би не трябваше да го подценяваме“.
Не, те казваха други неща.
„Тича прекалено бързо, ще рухне всеки миг.“
„Глупава грешка на начинаещ.“
„По средата на трасето ще остане без сили.“
„Туитмайър скоро ще го настигне и ще му даде урок.“
„Да се научи, че Сиера Невада не е Минесота.“
„Той е просто маратонец, защо се занимаваме с него?“
Над главата ми се извисяваха зелени дугласки ели и покритите
със сняг планини, под краката ми зееха скалисти каньони. Покрай
пътя цъфтяха яркожълти слънчогледи. Беше пладне, температурата
беше поне 38°С. Тичах начело, сам с въображението и въпросите си.
Защо хората не разбираха колко упорито съм тренирал и колко
много искам да победя?
Защо майка ми беше болна? Защо баща ми ме изхвърли от
къщи? Защо никой, в това число и аз, не вярваше, че мога да победя
Дъсти – докато не го победих наистина? Беше ми приятно да задавам
въпроса „Защо?“, но и да не ми харесваше, пак го правех. Именно
въпросите ми бяха помогнали да открия връзката между храненето и
бягането, между храненето и живота.
В два следобед вече бях в каньоните, в подножието на
хълмовете, където температурата беше „само“ 35°С. Все още имах
сили и продължавах да се питам „Защо?“ Този въпрос ми беше дал
онова, което най-много обичах – чувството, че бягам по земята и със

118
земята, чувството, че съществува само настоящият момент, че съм
свободен от грижи, очаквания, разочарования и тревоги. Въпросът
„Защо?“ ми донесе и отговор. Не мисля, че баща ми е целял точно
това, но думите „Понякога просто трябва да направиш това, което
се иска от теб!“ бяха изстрадана мъдрост.
В медицинския пункт „Мичиган Блъф“ на 88-ия километър
някой прошепна достатъчно силно, за да го чуя: „Ето го равнинецът.
Сега е първи, но няма да остане така за дълго. Тича прекалено бързо
и ще рухне. Чакайте само Туитмайър да загрее. Свършено е с това
момче.“
Тези мрачни приказки бяха нищо в сравнение с въпросите,
които се блъскаха в главата ми: Дали пък не бях прекалил с
тренировките? Тренирах ли достатъчно? А може би наистина можех
да пробягам 180 км само по равно? Дали не избързах твърде много и
твърде рано? Може би нямам шанс? Аз обаче се бях научил да
игнорирам такъв род мисли. Трябваше просто да си спомня защо съм
тук, какво искам и колко много го искам. И преди се бях сблъсквал
с трудности, но ги преодолявах. При изкачванията дробовете ми
горяха, при спусканията ме боляха мускулите, но това беше
нищожната цена, която трябваше да платя, за да вляза в така
мечтаната обетована земя. Част от мен усещаше парещия въздух, но
на другата не ѝ пукаше. Част от мен трепваше при всяка болезнена и
разтърсваща стъпка, но на другата не ѝ дремеше. Исках да достигна
онова състояние, при което тялото ми вече няма да може да направи
и крачка напред, за да разбера дали ще мога да го накарам да
продължи. Това беше състоянието, за което копнеех, и имаше само
един начин да го постигна.
Човек може да носи кръста си и с лекота, и с цената на големи
усилия. Може да се безпокои за утрешния ден, но може и да запази
спокойствие. Може да си представя ужасни трагедии или светли
бъднини. Нищо не е от значение, стига да се движиш, да правиш
нещо. Хубаво е да задаваш въпроси, но това не е дейност. Нищо не
може да се сравни с радостта от движението, от тичането.
„Понякога просто трябва да направиш това, което се иска от
теб!“

119
 Влязох в медицинския пункт „Форестхил“ на стотния
километър. Бях гол до кръста, а мократа ми тениска беше увита
около голата ми глава. Крещях, за да изразя радостта си, че все още
съм първи, за да изкажа благодарността си, задето съм се справил до
момента, и за да си припомня, че съм жив и че съм там, където искам
да бъда. След този медицински пункт бегачите можеха да продължат
заедно с пейсърите си. Огледах се за Йън.

– Приемаш ли достатъчно течности? Пикаеш ли?

Казах на Йън, че пия и пикая достатъчно и че се чувствам добре.
Казвах истината, макар че „добре“ е относително понятие при човек,
който току-що е пробягал разстояние, което ще ви отнеме един час,
ако се движите с автомобил по магистрала. Чувствах се прекрасно,
като изключим нормалната умора. Всъщност, бях на върха на
щастието. Бях ял банани, картофи, бурито (Традиционно
мексиканско ястие: тортиля с плънка от фасул, ориз или месо –
б.пр.) с фасул и ориз, а също малко енергиен гел и енергийни
десертчета, и тичах точно както исках да тичам.
Йън ми пъхна две половинлитрови бутилки вода в ръцете и взе
още две.
– Искам да ги изпиеш до следващия медицински пункт – каза
той.
Но следващият медицински пункт беше само след 5 км. Ако бях
обезводнен, щеше да има смисъл. Ако не уринирах, щях да изгълтам
водата колкото е възможно по-бързо. Опитах се да възразя, но
размислих. Човек си взема пейсър, за да може да изключи за малко.
А Йън не беше какъв да е пейсър. През 1999 г. той бяга на 16
състезания на свръхдълги разстояния и спечели 12 от тях. Беше
минал по това трасе предната година и познаваше
предизвикателствата му. След две леки спускания дойде сериозното
нанадолнище. През следващите 25 км щяхме предимно да се
спускаме. Знаех, че трябва да си изпия водата, но не го направих.
Имаше смисъл да пия преди стръмно изкачване, тъй като щях да
имам нужда от повече течности. Но сега?
Изкачихме се с 305 м по пътека, покрита с яркочервен прах,

120
фин като брашно. Усещах мириса на древни скали и богата почва.
Тичайте 20 минути и ще се почувствате добре. Тичайте още 20
минути и може да се изморите. Ако тичате още 3 часа, ще изпитате
болка, но ако продължите напред, ще видите, чуете, помиришете и
вкусите света така ясно, че предишният ви живот ще ви се стори
безцветен. Това ми си случваше е сега.
„Как са ти ходилата? Как са ти краката? Пиеш ли вода?“
Йън тичаше зад мен, проверяваше ме, тревожеше се, с други
думи, правеше онова, което правят всички пейсъри.
Замислих се за секунда. Как са ми ходилата? Като стана дума
за тях, осъзнах, че ме болят и имам няколко мехура. А краката? Като
се замисля, имах чувството, че са прободени с невидими ножове.
„Добре съм – казах, – добре съм.“
„Пиеш ли вода?“
Не бях пил, но сега допих бутилката и продължих да тичам.
Тичахме още няколко минути. Йън не говореше. Накрая, след
едно мъчително спускане, дойде ред на изкачването. Беше приятно,
чувствах се добре. Погледнах лявата си предмишница. Изоставахме
от рекордното време, но все още бяхме първи. Правех онова, за което
бях мечтал и което си бях представял, докато тичах по снежните
пътища на Минесота и по обраслите с мъх пътеки в подножието на
Каскадите (Планинска верига в западната част на Северна Америка
– б. пр.)
„Как сме?“
„Добре сме – помислих си. – Справяме се отлично.“
Тогава почувствах тежестта на пълната бутилка. Имах
чувството, че държа някаква много голяма бисквита. Йън улови
погледа ми.
„Искам бутилката да е празна, когато стигнем следващия
пункт.“
Изгълтах водата.
Бяхме отминали хълма и ето че пред нас се изпречи дървена
платформа с площ не по-голяма от десетина квадратни метра,
вградена в някакъв склон. Под един навес стояха трима доброволци
и ни гледаха.

121
 – Кой е този? – попита един от тях.
Преди да успея да кажа каквото и да било, Йън каза:
– Това е човекът, който ще спечели състезанието.
Напълнихме празните си бутилки. Йън ми подаде прозрачна
електролитна капсула, дълга 2.5 см и пълна със солени кристали.
Глътнах я. И тъкмо когато се готвехме да продължим, стомахът ми
се разбунтува.
Излязохме от пункта и тичахме около сто метра през финия
червен прах, след което завихме. И там започнах да повръщам.
Първо повърнах течност, после електролитната капсула, която
още не се беше разтворила, после още течност. И още течност. Сега
вече повръщах и през носа. Повърнах парченца банан и зелена,
парлива жлъчка. И тъкмо си мислех, че няма какво повече да
повръщам, дойде следващият позив.

Тялото ми водеше битка на два фронта – вътрешна, срещу

повишената телесна температура, причинена от мускулното
напрежение, и външна срещу нажежения въздух в каньона. Ако
вътрешната ми температура се вдигнеше с повече от 7 градуса, това
щеше да наруши работата на органните системи. За щастие през
последната седмица бях тренирал при високи температури, което
беше спомогнало организмът ми да започне да се охлажда по-добре.
Повишеният приток на кръв към повърхността на тялото ми позволи
да отделя повече топлина през кожата. Бях започнал да се потя по-
рано и щях да се потя по-дълго и с по-малка загуба на натрий (или
електролити) в сравнение с бегачите, които не са свикнали с жегата.
Засиленото потене обаче си има своята тъмна страна, която се
нарича обезводняване. Всеки час губех около литър вода и половин
чаена лъжичка сол. Хипоталамусът ми произвеждаше
антидиуретични хормони, които караха бъбреците да намалят
загубата на течности, като сгъстят урината. Но въпреки че тялото ми
правеше чудеса, за да се приспособи, ако не приемах достатъчно
вода, кръвта ми щеше да се сгъсти, което пък щеше да натовари и без
това умореното ми сърце. Именно затова се тревожеше Йън, затова
ме караше да пия вода.

122
 Другото, от което се боеше, беше хипонатриемията, при която
приемането на прекалено много течности води до рязко падане на
нивото на натрия в кръвта. По време на състезание бегачите с
хипонатриемия наддават на тегло, тъй като клетките им се пълнят с
течност. Временното отичане на крайниците не е толкова страшно,
но когато мозъчните клетки почнат да се разширяват, мозъкът се
притиска в черепа и предизвиква объркване и дезориентация.
Тежката хипонатриемия може дори да доведе до смърт. Затова Йън
ме караше да приемам сол.
Да приемаш достатъчно вода и сол по време на продължително
и тежко физическо натоварване звучи просто. Кажете го обаче на
стомаха си. Състезанието те поставя в екстремна ситуация. Нервната
система изтласква кръвта от храносмилателните органи към
мускулите, белия дроб, сърцето и мозъка. Самото тичане повишава
напрежението в коремната кухина два до три пъти. При това
положение е трудно да приемаш каквото и да било. Някои бегачи
вземат хапче за стомах преди състезание, за да се предпазят от
неизбежните проблеми, но като човек, приемащ само растителна
храна, която не е преминала техническа обработка, аз не желаех да
прибягвам до лекарства.
Започнах да повръщам в тревата край пътя.
Йън ме потупа по гърба. Каза, че всичко ще бъде наред, че ще
се оправя, че само след минута ще съм по-добре. Помислих си, че
или ме лъже, или халюцинира. И в двата случая нещата вървяха на
зле.
Никога преди не бях повръщал по време на състезание. Не знам
дали това се дължеше на железния ми стомах, или защото се хранех
здравословно и се грижех за тялото си. А ето че сега, в един от най-
незабравимите дни в живота ми, аз се бях превил и извръщах глава
надясно, за да повърна в тревата – ако повърнех на пътя, това щеше
да даде знак на съперниците ми за случващото се с мен или, което
щеше да е още по-лошо, можеше да се подхлъзна в някоя пропаст.
Дали причината не беше във веганската диета? Пресметнах
колко калории съм приел от началото на състезанието. Купа овесени
ядки с банан, орехи, соево кисело мляко, енергиен гел за

123
подсладител, една слива, една кайсия и киви. Бях станал в три
сутринта, за да изям всичко това, така че да имам два часа да
храносмеля. После – две филии хляб от кълнове с бадемово масло.
На 68-ия километър – бурито с фасул и ориз. През целия път – банани
и варени картофи със сол. Енергийни гелове, електролитна напитка
и енергийни десертчета. Приемах около 300 калории на час.
Бях виждал бегачи на свръхдълги разстояния да ядат пица,
сладки, гевреци и бонбони. През 1999 г. се смяташе, че няма
значение какво ядеш, стига да приемаш много въглехидрати и захар.
Аз бях сигурен, че моята веганска диета е по-добра и че ще ми
помогне да победя.
Дали не бях сбъркал?Дали Туитмайър и останалите не бяха
прави? Дали не бях оставил егото ми и наранената ми гордост да
вземат връх? Или просто бях изпил твърде много вода за твърде
кратко време?
Не се тревожех само заради евентуалната си грешка.
Притеснявах се какво ще стане, ако продължа да повръщам. Бях се
наслушал на страховити истории. Някои бегачи се обезводняват,
повръщат, вследствие на което се обезводняват още повече, което
пък предизвиква повторно гадене и тъй като не могат да ядат и да
пият, изпадат в критична ситуация. Единственият изход е
медицинският персонал на някой от пунктовете да им направи
вливане. А вливането означава дисквалификация и край на
състезанието.
„Всичко ще се оправи – каза Йън. – Всичко ще бъде наред.“
След време щях по-често да се опирам на стратегическите и
тактическите си познания. Щях да ям и пия тогава, когато тялото ми
го искаше, и щях безпогрешно да разчитам сигналите му. Щях да
знам кога да почивам и кога да продължа. На онези първи „Западни
щати“ обаче аз не разполагах с никаква стратегия или знания. Бях
25-годишен млад мъж, решен да стане господар на планината. Исках
нещо и полагах усилия, за да го постигна. Това е. Всеки от нас носи
у себе си подобен порив. Тялото ми не беше готово да продължи, но
това нямаше значение. В онзи миг разбрах каква сила има волята и
открих онова, което търсех.

124
 Изправих се. Йън свали ръката си от гърба ми. Поглед-
нах го.
„Тръгваме“, казах. И тръгнахме.
Оставаха ми още 51 км, което е с 9 км повече от класическата
маратонска дължина. На няколко пъти Йън се опита да ме стресне.
Щом забавех крачка, започваше да крещи:
„Тим е зад нас и ти се смее!“
При изкачванията, когато по-скоро ходех, отколкото тичах,
Йън фучеше:
„Тим идва зад нас по хълма, но не ходи, а тича.“
Когато прекосихме река Американ, Туитмайър беше 20 минути
зад нас, а когато се бъхтехме пет километра по нанагорнището към
медицинския пункт „Грийн гейт“, чухме ликуване. „Туитмайър
наближава, младежът от Минесота ще рухне всеки момент,
Туитмайър е истинският шампион!“ Никой от нас не каза и дума, но
увеличихме темпото. Спогледахме се и Йън каза:
„Това е нашият шанс да им кажем: „Вървете на майната си!“.“
Нямах нужда от допълнителна мотивация. Пробягахме
последните 15 км за 1 час и 20 минути. Хората, които ни
наблюдаваха – калифорнийците, запалянковците, които знаеха
всичко за „истинското“ планинско бягане – не казаха нищо, само ни
гледаха. Йън ругаеше мърморковците и току повтаряше „Майната
ви“. Аз също бях ядосан.
Кодът на бушидо повелява скромност дори когато човек убива
враговете си. Аз обаче не се и опитах да изчистя съзнанието си от
гнева. Напротив, използвах го. Може да не беше в духа на бушидо,
но се почувствах добре. Щях да търся мир на следващото състезание.
Пресякох финиша в 22:34 ч. Не поставих рекорд, но бях с 27 минути
по-бърз от Туитмайър, който завърши втори. Когато стигнах до
финиша, се претърколих през чертата в чест на Дъсти (той правеше
така, когато побеждаваше) и изкрещях: „Минесота!“.

До такава степен се бях съсредоточил върху победата, че бях

забравил някои други подробности, например къде ще отседна след
състезанието. Не можех да си позволя хотел, а и когато се сетих, че

125
ще трябва да отседна някъде, всички стаи бездруго бяха заети. Реших
да опъна спалния си чувал досами финиша.
Макар че се настаних там от финансови съображения, аз
продължих да нощувам до финиша и през следващите години и
причината за това беше по-съществена. Оставайки при финиша,
имах възможност да се повеселя с приятелите си, да се запозная с
нови хора и, което е по-важното, да оценя усилията, които всеки от
финалистите е положил. Аз бях живял в мазето на родителите на
жена си, бях тренирал, когато ми се искаше да си легна, бях
повръщал, бях се местил безброй пъти и бях затънал в дългове.
Другите бегачи сигурно също бяха търпели лишения. Всеки от нас е
достатъчно силен да се захване с нещо, което не е сигурен, че ще
завърши. Няма значение дали става дума за бягане на километър и
половина, на 10 км или на 180 км, за смяна на професията, за сваляне
на 2 кг или за това да кажеш на някого, че го обичаш. Напълно съм
убеден, че никой от състезателите на „Западните щати“, в това число
и аз, не беше сигурен, че ще завърши, да не говорим за победа. Има
много хора, които никога не правят нищо голямо през целия си
живот. Много хора никога не се опитват. На „Западните щати“
всички се опитваха и всички правеха нещо велико. Като останах край
финиша и поздравявах бегачите, аз им отдавах дължимото заради
болката и съмненията, умората и отчаянието, които сигурно бяха
изживели. Оставайки при финиша, имах възможност да оценя
силата, която им беше нужна, за да финишират, и да ги поздравя,
задето си бяха поставили големи цели и ги бяха постигнали. Едва по-
късно осъзнах, че по този начин се отблагодарявах на спорта, който
ми беше дал цел и душевен мир, а също и отговори – макар и бегли
и ефимерни– на въпроса „Защо?“.
Легнах върху спалния си чувал и ставах всеки път, когато някой
финишираше. Заспах в един сутринта – не бях спал 22 часа – и
сигурно съм пропуснал няколко финалисти, макар че се опитах да
видя всички. Сутринта отидох на стоп до ресторант „Латитюдс“ в
Обърн за мексикански палачинки с гъби и слънчогледови семки,
след което се върнах при финиша и останах там до 11 ч., когато беше
официалният край на състезанието. Много от най-добрите бегачи

126
останаха още малко, тъй като по онова време йерархията сред
бегачите важеше само на трасето. Бегачът на свръхдълги разстояния
си е бегач на свръхдълги разстояния. Тук всички са равни. Плащаме
същата цена и споделяме една радост. Застанал до финиша, си
припомнях нашата обща борба и преживявах радостта от
финиширането отново и отново.

БРОЕНЕ НА КАЛОРИИ

За мен най-голямото предизвикателство при растителната

диета не е приемането на достатъчно белтъчини, а приемането на
достатъчно калории, така че да мога да наваксам енергията,
изразходвана по време на тренировките. Много се старая да
включвам достатъчно висококалорични храни в диетата си – ядки и
масла от ядки, семена, авокадо, кореноплодни зеленчуци, богати на
нишесте, кокосово мляко и растителни масла като например
кокосово, ленено, сусамово и зехтин. Ако изключите от менюто си
толкова храни, колкото изключих аз, трябва да се погрижите да
включите достатъчно нови, за да компенсирате. Ако сте минали на
растителна диета отскоро, най-добрият съвет, който мога да ви дам,
е: помислете добре какви висококачествени продукти можете да
добавите, за да наваксате калориите от животинските продукти. И се
постарайте да си набавите достатъчно енергия.

Пастет „Западни щати“

Когато всяко лято пътувах до Обърн, оставях блендера

вкъщи, затова приготвях това ястие преди заминаването. Намазан
върху хляб, този пастет от „сирене“ представлява богат източник
на въглехидрати и белтъчини. Използвам хляб от шест вида
брашно, приготвен от кълнове и без мая. Таханът прави „сиренето“
по-пикантно и доставя на организма полезни мастни киселини.

127
1 опаковка (450 г) твърдо тофу, отцедено (вж забележката)
3 с.л. бяло или жълто мисо
3 с.л. лимонов сок
¼ ч.ч. тахан
2 с.л. зехтин
¼ ч.ч. хранителна мая
3 ч.л. червен пипер
1 с.л. вода
½ ч.л. чесън на прах
1 ч.л. лук на прах
1 ч.л. дижонска горчица

Сложете всички продукти в блендер или кухненски комбайн и

разбивайте в продължение на 2-3 минути до получаване на гладка
смес. Намажете пастета върху пълнозърнест хляб (аз предпочитам
хляб от шест вида брашно, приготвен от кълнове) и гарнирайте с
резенчета домат и маруля или пък поднесете със солени бисквити
или сурови зеленчуци. Пастетът може да се съхранява около 1
седмица в хладилник и до 2 месеца във фризер.
За чаши, 10-12 порции

Забележка: Ако блендерът ви не е достатъчно мощен, най-

добре е да използвате меко тофу. Обезателно отцедете от водата.

128
Тичането може да е самотно занимание, а бягането на свръхдълги разстояния е още по-
самотно, затова когато можеш да общуваш, го правиш.
На финала на „Западни щати 100“, след като поставих рекорд, попих енергията на
ликуващата тълпа в Обърн, Калифорния.
(Jason Lee)

129
Да завършиш състезание на 160 км е прекрасно, а да спечелиш е още по-прекрасно. А най-
хубаво е да поставиш рекорд на състезанието. На „Западните щати“ през 2004 г.
аз постигнах и трите неща. Забележете небето. За първи път завършвам това състезание
през деня.
(PatitucciPhoto)

130
 12. В битка с Бръмбара

„Западни щати 100“, 2000 и 2001 г.

„Ако извървите километър и половина с моите обувки, и вие
ще полудеете.“
Тупак Шакур, американски рапър

Победата ме накара да се чувствам прекрасно. Да разкажеш

играта на околните, особено на онези, които са те отписали – това е
удоволствие за всеки, с изключение на най-напредналите в духовно
отношение и на онези, които са успели напълно да освободят
съзнанието си. Бях си поставил цел и я постигнах. Бях достигнал
границите на собствените си възможности, след което бях
продължил напред. При това се хранех само с растителна храна.
Шампионската титла се отрази добре както на ума, така и на духа ми.
Това обаче не ми беше достатъчно.
Исках да науча повече за тялото и волята си, за границата
между изтощението и рухването. Копнеех за радостта и мира, които
ме изпълваха, когато тичах по горските пътеки с Дъсти, за тихата и
чиста топлина, която ме обгръщаше, докато снегът се сипеше по
самотните северни пътеки. Беше вълнуващо да побеждавам
съперниците си в състезанията – това беше целта на живота ми.
Победите сътвориха чудеса с егото ми. Аз обаче исках да се изгубя,
да се свържа с нещо по-голямо. По онова време вече бях чел
достатъчно будистки трудове и бях разбрал, че е хубаво да гониш
конкретна цел, но не това е смисълът на живота. Монахините пък ни
учеха, че сляпата амбиция е пряк път към съмнителното поведение.
И така, аз знаех отговора на въпроса, който Христос задава: „Защото
каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата
си?“. Смисълът на живота е да живеем почтено и порядъчно, като се
вглеждаме в света около себе си и се освободим от оковите на

131
собственото си битие. Сега знам всичко това. Тогава само го
чувствах.
Но аз бях 25-годишен мъж и току-що бях спечелил най-
старото и най-престижно състезание по бягане на свръхдълги
разстояния в света! Щях да продължа напред, да изучавам
границите на издръжливостта и да търся съвършенството. Но поне
за малко щях да се насладя и на титлата си.
Радостта ми трая наистина кратко – докато не се появих на
работното си място в Seattle Running Company. Магазинът беше като
епицентър за местните бегачи на свръхдълги разстояния; по-късно
стана епицентър за бегачите от северозападните щати, а накрая – за
всички бегачи на свръхдълги разстояния в страната. Беше като бара
на ъгъла, където се събират всички рокери, или скейтъри, или
ченгета, само дето хората, които се събираха в магазина, носеха
маратонки и си говореха за разход на електролити.
Когато се появих след победата, един редовен посетител на име
Джеф Дийн ме посрещна с думите: „Поздравления. Сега официално
си чудо за три дни.“
Джеф беше набит мъжага с бирено коремче, висок 170 см.
Носеше очила с дебели стъкла и леко фъфлеше. На възраст трябва да
беше между 45 и 55 години, макар че никой не знаеше точно.
Тътреше си краката, когато ходеше и когато тичаше. Имаше толкова
странна стойка, че приличаше на гърбав. Тичаше – или по-точно се
тътреше – 11 км до центъра на града, като по пътя постоянно се
оглеждаше за изпуснати монети. После казваше: „Днес намерих 20
цента“ или „Днес намерих долар и тридесет“.
Преди години Джеф беше пробягал маратон с резултат 2 часа и
38 минути. Като добавим и невероятните му познания в областта на
спорта, той си беше нещо като лудия мъдрец на атлетическата
общност. Джеф беше неофициалният летописец на бягането на
свръхдълги разстояния. Даде ми две книги от Джеймс Шапиро –
Ultramarathon и Meditations from the Breakdown Lane – класически
произведения не само що се отнася до физическото и умственото, но
и до духовното измерение на бягането на свръхдълги разстояния.
Шапиро пише: „Ако съзнанието ти е замърсено, можеш да пробягаш

132
15 000 км, но какво от това? Ако можеш да пробягаш 1 км и дадеш
всичко от себе си, на кого му пука за останалите 14 999 км?“
Когато Джеф каза, че съм „чудо за три дни“, не мисля, че
искаше да ми направи комплимент.
Реших да бъда много повече. Исках отново да спечеля
„Западните щати“, и то не само заради себе си. Майк Мортън,
водолазът, който ме беше вдъхновил, не успя да защити титлата си
през 1998 г. заради контузия. Той беше разбил калифорнийската
хегемония на състезанието и беше поставил рекорд. Исках да покажа
на всички, че моята победа не е била случайна. Исках да бягам в чест
на Майк Мортън. Исках също така да подобря неговия рекорд.
Докато се подготвях за нова победа, исках да се превърна в по-
стойностно и разумно човешко същество, в по-голяма степен да
забелязвам света около себе си, самия себе си и дори света, който не
можех да видя. Такива думи може да звучат странно от устата на
мъж, който в детството си е ходел на лов и за риба и е мразел
зеленчуци, но това е самата истина.
Първо усъвършенствах тренировките си. Не обичах много да
работя за скорост, но добавих необходимите упражнения към
програмата си. Веднъж седмично тичах до „Хъски“ – стадионът на
Вашингтонския университет. Там тичах четири обиколки – общо
1500 м, по разкошната гумирана пътека. Темпото ми беше като за
състезание на 5000 м. После тичах леко в продължение на 3 минути,
след което отново изминавах 1500 м с ускорено темпо. После пак си
почивах. И така общо 8 км.
Понякога тичах рано сутрин, преди да дойдат студентите или
мажоретките за тренировка. Понякога тичах, докато футболният
отбор тренираше. Друг път тичах привечер заедно с членовете на
отбора по лека атлетика и други спортисти.
Стадионът имаше 70 000 места и ме караше да се чувствам
сюрреалистично. Тичах, колкото сила имах, но си оставах сред най-
бавните. Сред хората на стадиона имаше много звезди от
колежанския отбор по лека атлетика. Други пък бяха известни
местни маратонци.
Тренировките не само ме накараха да повярвам, че мога бързо

133
да взема преднина пред съперниците си, ако се наложи, но и ми
помогнаха да се съсредоточа върху най-важното. Когато
деветнадесетгодишните спринтьори и шампионите по маратонско
бягане профучаваха край мен, аз устоявах на изкушението да хукна
след тях. Знаех, че искам да побеждавам другите бегачи, но за да
стане това, трябваше да измервам напредъка си само спрямо самия
себе си, не спрямо другите.
Когато започнах тренировките на стадиона, правех един курс
от 1500 м за 5 минути и 25 секунди до 5 минути и 30 секунди. Два
месеца по-късно вземах същото разстояние за 5 минути и 10 секунди.
Усъвършенствах също бягането си по склонове. Месеците
упорити тренировки в планината Сай и по маршрута „Дванадесетте
върха“ ми бяха от полза, но Туитмайър и Томи Нилсън–Здравеняка
също живееха край планина и подозирах, че ще тренират здравата за
следващите „Западни щати“.
Ето защо аз се съсредоточих върху техниката и усъвършенствах
методите на Ланс Армстронг и на някои други колоездачи. При
изкачванията тайната не е в самата сила, а в броя на оборотите. По
време на състезание хитрите и бързи колоездачи не се напрягат
толкова нагоре по склоновете, но запазват броя на оборотите в
минута. В планинското колоездене с насмешка наричат този похват
„бабешко каране“, но именно той е донесъл много шампионски
титли. Ето защо аз се опитах да си разработя свое „бабешко тичане“.
Установих, че ако скъся крачка, мога да напредвам, като запазя
идеалните 90 стъпки в минута. При спусканията удължавах крачка,
но продължавах да тичам леко и запазвах същото темпо – 90 стъпки
в минута.
Повече от всичко обичах да тичам сред природата, далеч от
цивилизацията, но по онова време започнах да прекарвам все повече
време по шосетата с Йън, който се премести в Сиатъл. Двамата
тичахме два пъти седмично по 30-50 км, като се стремяхме да
вземаме 1 км за около 4 минути. Това ме успокояваше. Макар че Йън
много се ядосваше, че моят пулс винаги бие поне с по 5 удара в
минута по-малко от неговия, ние си помагахме по време на тежките
тренировки на шосе. Беше толкова хубаво да бягаме свободно и

134
бързо и взаимно да се окуражаваме, за да покрием собствения си
норматив! А накрая, когато се върнехме у дома, ние се
наслаждавахме на добре свършената работа. За награда приготвях
моите палачинки от осем вида прясно смляно брашно и боровинки
или огромна порция пържени зеленчуци с тофу и препечен хляб от
шест вида брашно – най-добрата храна за възстановяване на силите.
Животът беше хубав и прост – тежки тренировки и вкусна храна.
Тъй като тичах по-разумно и по-качествено, аз не изминавах
толкова големи разстояния. Много маратонци тичат между 190 и 225
км. Аз тичах между 145 и 175 км.
Бях свикнал да тичам по състезателни трасета. За мен
стръмните склонове бяха препятствия, които трябваше да преодолея,
а безкрайните пътеки – пътувания, които трябваше да доведа докрай.
В Сиатъл започнах да гледам по-цялостно на нещата. Прочетох
повече за позицията на тялото, за равновесието, за силата и за
координацията на движенията в „Да тичаш с цяло тяло“ – една от
книгите за техниката на бягане, които успях да открия. Ходех на
фитнес, където правех упражнения за горната част на тялото, тъй
като започвах да разбирам до каква степен силните ръце и торс могат
да подпомогнат уморените крака. Изпробвах системата „Пилатес“.
Започнах да се занимавам с йога, за да стана по-гъвкав и
съсредоточен.
Упражнявах дори дишането. От книгата „Спонтанно лечение“
бях научил, че съзнателното и дълбоко дишане може да помогне на
тялото при възстановяването. А благодарение на йогата, с която се
мъчих, докато не осъзнах, че това е начин на живот, а не състезание,
се запознах с учението за пранаяма. Пранаяма буквално означава
„разпространение на жизнената енергия“ и това щеше да помогне не
само на тялото, но и на ума и чувствата ми. Прочетох книгата „Тяло,
разум и спорт“ на Джон Дуилард (Джон Дуилард (р. 1956 г.) –
американски специалист по спортна медицина – б. пр.) и научих, че
ако човек диша през носа, а не през устата, това се отразява добре на
сърдечния ритъм и на мозъчната активност. От един йога чух израза,
че „носът е за дишане, а устата – за ядене“.
Започнах да експериментирам. По цял час тичах леко покрай

135
езерото Вашингтон. Местността беше равна, влажна и ветровита.
Скоростта и техниката не ме интересуваха. Мислех само за това, че
трябва да вдишвам и издишвам през носа. Беше както през детството
ми, когато се учех да се отпускам. Опитах се да правя същото по
време на по-тежки тренировки и установих, че дишането през носа е
много трудно, особено при изкачване. Благодарение на тези си опити
обаче се научих да дишам не гръдно, а от диафрагмата, т.нар.
коремно дишане.
Наред с всичко останало доразвих диетата си. От всичките
аспекти на моето самоусъвършенстване този беше най-лекият и най-
приятният.
От една година бях веган, а Сиатъл беше идеалното място да
изследвам и обогатявам менюто си. Правех си шейкове и посещавах
пазарите на производителите и местния кооперативен магазин, за да
си набавям плодове и зеленчуци. Макар че купувах зърнени храни,
варива и семена на едро и веднъж месечно посещавах сбирките на
кооперативния магазин „Медисън Маркет“, за да ползвам 10%
намаление, аз харчех за храна повече от когато и да било. Бях
сериозно задлъжнял и докато много хора се страхуваха от
настъпването на 2000 г., аз тайно се надявах на апокалипсис, който
да ме освободи от дълговете ми. Има много начини да се живее
пестеливо. Знам това по-добре от всеки. Нямах намерение обаче да
пестя от храната, която беше гориво и лекарство за тялото ми.
Чувствах се добре, бях по-жизнен от всякога и дори не се замислях
за допълнителните разходи.
По време на състезания се придържах към обичайното
здравословно меню – банани, картофи, енергийни гелове, към които
добавях бурито с ориз и от време на време – сандвичи с хумус.
Избягвах пъпешите и портокалите, които често се предлагат в
медицинските пунктове, тъй като осъзнах, че киселината не е
особено подходяща за стомаха ми. В пунктовете неизменно
предлагаха и нездравословни храни – шоколадови и желирани
бонбони, картофен чипс и сладки, но аз дори не ги поглеждах.
Колкото по-здравословно се хранех, толкова по-добре се
чувствах. А колкото по-добре се чувствах, толкова повече ядях.

136
Откакто бях станал веган, бях се простил с мазнините, които се
натрупват при яденето на бисквити, торти, сладкиши и пица със
сирене, с които толкова много всеядни и дори вегетарианци се
тъпчат. Разбрах, че мога да ям повече, да се наслаждавам на храната
в по-голяма степен и въпреки това да ставам все по-строен. Когато
станах веган, започнах да ям повече пълнозърнести храни, варива,
плодове и зеленчуци. Скулите ми станаха по-ясно изразени, чертите
на лицето ми бяха като изсечени. По тялото ми изпъкнаха мускули,
каквито не предполагах, че имам. Ядях повече, отслабвах, а
мускулите ми растяха – и всичко това благодарение на веганската
диета. Периодите на възстановяване между тренировките и
състезанията станаха още по-кратки. Тичах по 80 км на състезание,
а на следващия ден нямах дори мускулна треска. Всеки ден се
събуждах с все повече енергия. Плодовете ми се струваха по-сладки,
а зеленчуците – по-хрупкави и ароматни. Сутрин бягах по малко,
работех по 8-10 часа, а вечер тичах между 15 и 30 км. Усещах, че с
всеки изминал ден се съсредоточавам все по-лесно.
За да усъвършенствам подхода си към бягането, към храненето
и към живота, аз четях и се опитвах да разбера кое е здравословно и
естествено. Като жител на Сиатъл бях с огромно предимство – можех
да намеря всякакви органични и натурални храни, а наред с това
имах достъп до прекрасни специалисти и технологии. Освен в Seattle
Running Company аз работех и при д-р Емили Купър в Сиатълския
център по спортна медицина. При нас идваха спортисти, а ние
изследвахме нивата им на VO2 max и лактатните им прагове и
обсъждахме диетата им и хранителните им навици.
Най-много ме интересуваха собствените ми показатели.
В лабораторията на д-р Купър си слагах маска и тичах на
пътечката, за да измеря VO2 max и лактатния си праг. Понякога
вземах маската и някой преносим уред, за да измеря същите
стойности при бягане на открито или по време на натоварените
тренировки на стадиона. При тежки изкачвания достигах стойности
от 165, 170. По време на тренировките на стадиона, когато давах
всичко от себе си, достигах 180 или 95%. С други думи, почти
достигах максимума на собственото си тяло.

137
 Д-р Купър ме караше да си водя хранителен дневник. Трябваше
да записвам всичко, което ядях през деня и по време на състезание.
После тя вкара данните в компютъра си и направи всевъзможни
изчисления. Беше смаяна.
– Уха – възкликна, след като два пъти провери резултатите. –
През последните няколко години си се справял доста добре.
Тя веднага разбра колко добре се чувствам в тялото си и как се
бях научил да разпознавам нуждите му, за да мога да стигна „до
ръба“.
Целевите тренировки ме направиха по-ефективен.
Благодарение на разширената диета храната стана по-вкусна, а
тялото ми работеше по-добре. Тренировките и хранителният режим
ми помогнаха да променя отношението си към живота. Ако исках да
се изгубя, да премина в друго измерение, трябваше да тичам напълно
освободено, до самозабрава. Науката щеше да ми помогне да се
науча да бъда свободен, както са свободни животните. Моето куче
Тонто нямаше нужда да учи, за да открие истинската си природа. Аз
имах.
Дъсти се подиграваше на бегачите, които тичаха на шосе.
Наричаше ги „пъргавите асфалтаджии“ и твърдеше, че „щом станели
сутрин, тези хора си брояли зъбите, за да се уверят, че са си на
мястото“. Казваше, че тези хора са дребнави и че мислят само за
резултати, за темпо, за обороти и че са забравили какво значи да
изпитваш радост от бягането. В Сиатъл научих, че технологиите и
познанието могат да ми помогнат да се доближа още повече до тази
радост и да опозная собствената си интуиция. Опитвах се да
почувствам кое е най-добро за ума и тялото ми, кое е онова, за което
копнея, но не беше нужно да се опирам само на чувствата си. Можех
да проверя напредъка си с ясни числа.
Най-важни за мен си оставаха „Западните щати“. Не съм
суеверен, но вярвам в добрите навици и в силата на повторението.
Ето защо всяка година в края на юни, седмица и половина преди
състезанието, аз качвах спалния си чувал, състезателния си екип и
моя партньор в тренировките – кучето Тонто, в стария мръснобял
„Фолксваген Вестфалия“.

138
 Пълнех микробуса с буркани с булгур, с консервирана леща и
фасул, с домашно приготвено бадемово масло, с пастет от тофу и
пудинг от тофу и рожкови, а също и с хляба от шест вида брашно,
вдъхновен от оня стих от Библията, в който се говори за хляб,
приготвен от шест вида зърна и варива (Става дума за следния стих:
„Вземи си пшеница и ечемик, боб и леща, просо и лимец, и изсипи ги
в един съд, и направи си от тях хлябове…“ (Иезекиил 4:9) – б. пр.)
С пълния микробус и с Тонто, който седеше на седалката до
мен, аз се отправях на юг към летище „Сакраменто“, за да посрещна
един човек, който беше ужас за полицаите и приятел на младите
жени по целия свят. Йън беше страхотен пейсър и мой приятел,
който ми помогна да спечеля първата си бронзова пума, но Дъсти си
беше… Дъсти. След първата победа на „Западните щати“ през 1999
г. държах Дъсти винаги да е до мен през последните 60 км от трасето
на „Западните щати“, независимо дали по това време работеше на
някой строеж в Орегон, мажеше ски с вакса в Колорадо, или правеше
пици в Дълут.
Дъсти беше мой пейсър на състезанията „Върмънт 100“ и
„Лийдвил 100“ през 2004 г. и на безброй други състезания през
годините. Аз му покривах пътните разходи, но той плащаше за почти
всичко останало, да не говорим колко време от личния си живот
отделяше за тренировки. Дъсти има къща в Дълут и макар да не си
го признаваше, имаше задължения – към банката, към шефовете си,
към приятелките си.
Винаги съм знаел, че по природа Дъсти е по-талантлив от мен.
Подозирам, че и той мисли така. По онова време не знаех дали аз
тренирам по-упорито, дали имам по-голямо желание за победа, или
Дъсти просто не желае да е елитен бегач на свръхдълги разстояния.
По тези въпроси говорихме много по-късно. Не знам дали щях така
да се забавлявам, или да постигна същите резултати без Дъсти. За
щастие не ми се наложи да си отговарям на този въпрос.
Другите бегачи плащаха за хотел в Скуоу Вали. Ние с Дъсти
лагерувахме сред иглолистните гори на 80 км от финиша в Обърн.
Разпъвахме палатката на любимото ми място – скалисто възвишение,
около което се разхождаха гризачи, гущери, елени и мечки (а също

139
и пуми, на чиито следи се натъквахме понякога). Черпехме питейна
вода от любимия ми кладенец в близката местност Робинсън Флет.
Другите бегачи излизаха да тичат в сравнително прохладните
утринни часове. През това време ние мързелувахме в лагера, а
следобед, когато калифорнийското слънце печеше най-силно,
тримата – Дъсти, Тонто и аз, се отправяхме към каньоните и тичахме
заедно с гърмящите змии.
Много хора ме критикуваха заради храната, която ядях, а най-
яростно ме нападаше Дъсти. Приготвях огромно количество салата
от къдраво зеле, а също палачинки с темпе, прясно гуакамоле (Пюре
от авокадо (традиционно мексиканско ястие) – б. пр.), салса и
топли, пресни царевични тортили. Затоплях храната на газовата
печка в микробуса, а Дъсти казваше: „О, пак ли храна за хамстери?
С толкова сурова храна няма да ни стигне тоалетната хартия!“. А
след като хапнеше, казваше: „Все пак е по-добре от ритник в
топките“.
Истината е, че Дъсти е вегетарианец под прикритие. Не
познавам човек, който да се храни по-здравословно, но той отрича
този факт и дори се нарича „дипломиран клошар“. Приятелите ми и
роднините ми в Минесота са друга работа. Когато се приберях за
празниците и на трапезата някой ме попиташе защо не си вземам от
шунката, аз просто казвах, че вече съм си взел или че съм се
нахранил. Не искам да поставям никого в неудобно положение.
Не носехме със себе си компютри или мобилни телефони. Аз
четях много – „Силата на настоящето“ от Екхарт Толе (Екхарт Толе
– канадски духовен водач от германски произход – б. пр.), „Пътят на
мирния воин“ от Дан Милман (61 Дан Милман – американски
писател – б. пр.) и „Предизвикателства“ на Роб Шултейс (Роб
Шултейс – американски писател документалист – б. пр.). Дъсти
прекарваше времето си, като ми се присмиваше и обикаляше
околностите в търсене на жени. Веднъж към нас се приближиха две
момичета, които се оказаха мормонки. Едната попита Дъсти дали
вярва в нещо, а той отговори: „О, да, разбира се. Вярвам във
всемогъщия задник.“

140
 Друг път спряхме край летище „Сакраменто“, за да купим
гумена секскукла, която изпратихме по пощата на един по-възрастен
и изискан колега, бегач на свръхдълги разстояния на име Дейвид
Хортън – благочестив човек и страстен състезател, който се
опитваше да подобри рекорда на състезанието „Пасифик Крест
Трейл“. Изпратихме куклата до една пощенска кутия в Сиера сити,
Калифорния, откъдето знаехме, че Хортън получаваше пратки.
Написахме му и бележка: „Помислихме, че може би си самотен.“

В Сиатъл продължих да тичам до самозабрава, но измервах

резултатите. Колкото повече ги измервах и пресмятах, толкова
повече се доверявах на инстинктите си. Прекрасно е да тичаш просто
така, убеден съм в това. Ние обаче живеем в XXI век и разполагаме
със средства, които нашите предци не са имали. Нямаше да
игнорирам тези средства, както не игнорирах порива да изляза навън
през някоя слънчева утрин и просто да тичам заради радостта от
тичането. През годините в Сиатъл научих, че мога да бягам и да ям
до забрава като див и примитивен човек, както са правели нашите
предци, но като проверявам резултатите от естествените си пориви,
можех да ги опитомявам. Като съчетавах инстинкти и техника, аз
търсех онова малко пространство, в което мога да тренирам с всички
сили, без да се нараня и без да увреждам тялото си. Да откриеш това
малко пространство и да останеш в него – ето това е ключът към
успеха.
На вторите „Западни щати“ през 2000 г. мислех, че съм намерил
границата между възможното и невъзможното. Мислех, че знам
точно колко усилия да вложа, точно кога и как да презаредя и кога
мога да „зае*а техниката“, както се изразяваше моят пейсър Дъсти.
Научих обаче един урок, който всеки маратонец научава: когато
търсиш границата между възможното и невъзможното, е лесно да я
преминеш.
През 2000 г. аз прекрачих границата на същата отсечка, където
ми беше станало лошо предната година. Този път внимавах повече с
приема на вода, изядох няколко картофа, половин банан и една
тубичка енергиен гел. На 113-ия километър обаче, докато се спусках

141
по каньона на река Американ, аз отново започнах да повръщам. Този
път стомахът ми така се бунтуваше, че паднах на колене. Макар че е
лош знак, повръщането по време на състезание по бягане на
свръхдълго разстояние не нещо необичайно. Един мой приятел и
страхотен бегач, Дейв Тери, често казваше, че „не всяка болка
заслужава внимание“. Дейв беше известен с това, че можеше да
повръща, без да спира да тича, като се спуска по склон със скорост
230 м/мин.
Дъсти, който тичаше заедно с мен, погледна назад. Той обаче
не ме потупа нежно по гърба, нито ми обеща, че всичко ще бъде
наред.
„Повръщай прав – изкрещя Дъсти. – Хайде, тичай.“
По-късно, когато видя, че набирам скорост, Дъсти ми каза, че в
челната десетка има две жени, които скоро ще ни настигнат.
„Мацките ще те изпреварят, Загубеняк! Искаш ли мацките да те
изпреварят?“.
Спечелих състезанието с резултат 17 часа и 15 минути, почти
20 минути по-малко от предишния път. Когато се върнах в Сиатъл,
Джеф Дийн ми каза, че сега съм „култов тип“. Той знаеше какви
шовинисти са калифорнийците, знаеше и колко добри бегачи са и
колкото и ексцентричен да беше понякога, мисля, че беше щастлив,
задето някой от северозападните щати, пък макар и този някой да е
роден в Минесота, е защитил титлата си.
Исках още – повече победи, повече скорост, повече духовно
развитие. Исках още отговори и смятах, че бягането на свръхдълги
разстояния може да ми ги даде. Четях задълбочено различни книги и
изследвах връзката между спорта, изменените състояния на
съзнанието и мъдростта – книги като „Невероятно приключение на
човешкия дух“ от Джон Анерино, „Да тичаш и да бъдеш“ от Джордж
Шиън и „Монасите маратонци от планината Хиеи“ от Джон
Стивънс. Будистките монаси тендай имат своя практика, наречена
кайхогьо – ежедневни продължителни походи в планината, при
които се минава покрай стотици далечни гробници, свещени
върхове, скали, гори, поляни и водопади. За тези монаси всичко е
свято.

142
 Най-ревностните тичат всеки ден по 40 км в продължение на
1000 последователни дни. Те носят сламени сандали и нож на кръста,
за да се самоубият, ако не успеят да продължат. Пет години по-късно
те провеждат деветдневен пост, след който сетивата им са изострени
до такава степен, че могат да чуят пепелта да пада от запалената
ароматна пръчица. На седмата година от кайхогьо монасите започват
да тичат по 85 км всеки ден в продължение на година, като обикалят
не само светите места в планината Хиеи, но и оживените улици в
центъра на Киото. Минавайки покрай ресторанти и стриптийз
барове, всеки монах спира, за да даде благословията си на градските
жители, които бързат по своите задачи. Всички автори, които четях,
говореха за наградата от тези походи, която е много по-скъпа от
резултатите и победата.
Докато от аутсайдер от Минесота се превръщах в двукратен
победител на „Западните щати“, една масажистка, която често
идваше в магазина, ми каза, че веганската диета е нещо хубаво, но
ако наистина искам върхови постижения и отлично здраве, трябва да
стана суровоядец. Гидиън беше минала четиридесетте, но
изглеждаше като на 25, а блестящите ѝ очи излъчваха сила и
жизненост. Беше живяла в комуна и всеки път щом я видех, ми
казваше, че ако съм се почувствал добре, след като съм спрял месото,
ще се почувствам още по-добре, ако спра да ям готвени храни. Тя ми
даде книгата „Сурова сила“. Идеята за суровоядството ми
изглеждаше неприложима, но рецептите за салати ме заинтригуваха.
Вече бях спечелил два пъти „Западните щати“, хранейки се само с
растителна храна. Може би щях да постигна още повече, ако станех
суровоядец.
Реших да опитам. Правех салати с орехи, ядях много бадемов
сос и млади кокосови орехи. Приготвях сурови дюнери, като вместо
месо увивах слънчогледови семки, домати и прясно гуакамоле в
зелеви листа. По онова време се научих да правя страхотни шейкове,
каквито и до днес си приготвям всяка сутрин.
Докато бях суровоядец, установих, че варенето, печенето и
приготвянето на пара не са единствените начини за готвене на храна.
Никога преди не си бях представял, че ще ям тосканско зеле, при

143
това сурово. Листата на този зеленчук са люспести, грапави, почти
черни и напомнят кожа на динозавър. Нямах никакви проблеми с
марулите и суровия спанак. Но това влакнесто нещо? Гадост. Така
поне си мислех, докато не открих, че ако посоля дебелите листа и ги
удавя в оцет и лимонов сок, а после добавя малко авокадо и домати
и разбъркам добре, ще получа нежни и меки листа с много силен
аромат. Благодарение на суровоядството разбрах колко блудкава е
била голяма част от готвената храна, която съм приемал.
Имаше предизвикателства. Трябваше да се погрижа да си
набавям достатъчно калории. Трудно ми беше да ям по ресторанти,
а и когато ходех на гости, също имаше проблеми. Никога обаче не
бях усещал толкова добре вкуса на храната. Благодарение на
суровоядството разбрах какво значи прясна храна – от една хапка
можех да кажа кога е изваден морковът.
На третите „Западни щати“ другите бегачи ми се заканваха.
Така става, когато спечелиш състезание, и особено ако го спечелиш
два пъти подред – превръщаш се в мишена.
Имаше един силен състезател, Чад Риклефс, който беше добър
на шосе, но беше решил да се пробва в бягането на свръхдълги
разстояния. Разправяше как ще ме следва по петите, а накрая ще ме
остави да му дишам праха. Не можех да му се сърдя. Когато бях
новак, и аз бях самоуверен.
Риклефс изпълни част от плана си – наистина ме следваше по
петите. Просто беше залепнал за мен. Когато ускорях крачка, той
също ускоряваше. Когато забавех темпото, и той забавяше. Когато
една мечка изскочи на пътеката пред мен и аз спрях рязко, Риклефс
също спря. И докато аз крещях и ръкомахах към животното, докато
то се махна, Риклефс стоеше неподвижен. Очевидно подражанието
му си имаше граници. Когато спрях да пикая, Риклефс също спря да
пикае. Не можех да повярвам на очите си. Риклефс беше дребен и
носеше огромни слънчеви очила. Според Дъсти, който ни посрещна
на медицинския пункт на 53-ия километър, съперникът ми приличал
на насекомо.
„Ей, бръмбар – извика Дъсти, – върви си по пътя, мамка му.“
А също и:

144
 „Ей, бръмбар, какво ще правиш, ако ти сритаме бръмбарския
задник?“.
Не знам дали причината беше в обидите на Дъсти, в моето
темпо, в мечката или просто в самото състезание, но малко след това
Риклефс изостана, а по-късно отпадна от състезанието.
Бях трети. Изкачвах се по прашни пътеки към покритите със
сняг хребети, където чувах шума на придошлата от топящия се сняг
река.
Състезанието беше такова, каквото си го представях. И тогава
ме сполетя ново изпитание, този път от физическо естество. Тъкмо
бях отминал миньорското селище, известно като „Последна
възможност“, и се спусках в каньона Дедууд, сам по пясъчната
пътека, осеяна с камъни. Тичах с по-дълги крачки, когато изведнъж
стъпих в процепа между два камъка, покрити с дъбови листа. Чух
звук, напомнящ рязане на хартия или късане на дрехи, а после
почувствах болка. През ума ми мина ужасна мисъл. Знаех, че това е
краят. Не бях стъпил накриво, дори не си бях изкълчил крака. Бях
скъсал сухожилие. Бях изминал 70 км, оставаха ми още 90.
Две години по-рано може би просто щях да стисна зъби и да
преглътна болката. Сега обаче знаех повече, познавах по-добре както
тялото си, така и самото състезание. И най-важното – знаех, че
волята не е въпрос само на сила, но и на концентрация. За да
пробягам свръхдълго разстояние, физическото здраве е от огромно
значение, но за да пробягам разстоянието добре, важен е умът.
Първата стъпка беше да дам воля на болката, мъката и тъгата
си, с една дума – на всички онези чувства, които ни изпълват при
неочаквана загуба, независимо дали става дума за състезание по
бягането на свръхдълги разстояния, за връзка или за работа. С това
усещане пробягах 1,5 км надолу по склона, а после още 6,5 км, като
се изкачих с 550 м нагоре до медицинския пункт „Палецът на
дявола“. Чувствах се зле, но продължих напред.
Следващата стъпка беше да преценя състоянието си. Щях ли да
умра? Можех ли да натоварвам крака? Счупен ли беше кракът ми?
Отговорите на тези въпроси бяха съответно не (поне не веднага), да
(макар и умерено) и не. Понякога човек има нужда от лекар или

145
медицинска сестра, които да му кажат дали ще си нанесе трайни
увреждания, ако продължи да тича въпреки контузията. Аз обаче
имах известен опит. Знаех, че състоянието ми не е добро, но не
смятах, че е опасно.
Трета стъпка: какво можех да направя, за да се излекувам или
поне да облекча болката? Да спра и да си сложа лед не беше добра
идея. От една страна, щях да загубя време, а от друга страна, знаех,
че отокът ще направи глезена ми по-стабилен. Възпалението щеше
да помогне на крака ми по естествен път. Знаех, че много ще ме боли,
но че ще мога да издържа.
Последната стъпка беше да запратя в задния двор на съзнанието
си всички тревожни мисли и емоции, както и въпроси от рода на
„Защо стана така?“, „Много ще боли“, „Как ще продължа?“. За целта
трябваше да се съсредоточа върху належащите си задачи и да
извлека полза от ситуацията. Задачата ми беше да тичам с бързи и
къси крачки и да стъпвам леко. Ползата: мъчителната болка в глезена
ми помогна да не мисля за обичайните несгоди, съпътстващи
„Западните щати“ – изтощение, жажда и мускулна треска.
Отмятах задачите в списъка си наум и продължавах да тичам.
Изминах 13 км, изпреварих Скот Сейнт Джон и така станах втори.
Постарах се походката ми по никакъв начин да не издава, че съм
претърпял злополука. Не исках съперниците ми да знаят, че си имат
работа с ранен звяр. Ранените зверове ги изяждат вълците.
Пристигнах в медицинския пункт „Залив Мичиган“ на 88-ия
километър, след като водачът Том Джонсън вече беше минал оттам
и беше продължил напред. Джонсън беше печелил „Западните щати“
два пъти и държеше американския рекорд на 100 км по шосе.
Трябваше да се мобилизирам, трябваше да си кажа „Можеш да
се справиш, можеш“. Все още се чувствах зле, затова отново се
подложих на самооценка, поех дълбоко дъх издишах. На 93-ия
километър изпреварих Джонсън, а на медицинския пункт „Горски
хълм“ на 100-ия кимометър ме очакваше човекът, който щеше да ме
накара да тичам и да побеждавам дори ако бях останал с един крак.
Дъсти знаеше какво се е случило. Казах му, когато се видяхме
на 88-ия километър. Докато тичахме, той не отвори дума за

146
инцидента. Обиждаше ме както обикновено. Разказа ми колко бира
е изпил предната вечер. Май спомена също, че Том Джонсън е женка,
и продължи да си прави майтапи на гърба на Бръмбара. А когато го
питах кой е зад мен, той отговаряше: „Момичета, Загубеняк, едни
отракани момичета те следват по петите!“ Единственото, което
Дъсти не си позволи, беше да изкаже съчувствие.
Спечелих „Западните щати“ за трети пореден път с резултат от
16 часа и 38 минути, най-добрият ми резултат до този момент.
Победих Тим Туитмайър с 40 минути разлика. Джонсън беше
отпаднал малко след като го задминах. Останах при финиша с
вдигнат крак, за да поздравя Туитмайър, Сейнт Джон, Томи
Здравеняка и всички други финалисти.

Бегачите на свръхдълги разстояния тренират толкова много и

толкова упорито и се състезават така жесточено, че приятелствата в
този бранш обикновено са трайни и непоклатими. Убеден съм, че ако
не беше така, никой не би могъл да понесе самотата. Тези
приятелства са ме крепили винаги, но най-силна беше дружбата,
която завързах през късното лято на 2001 г.
Срещнах Рик Милър в Сън сити, Калифорния, в подножието на
връх Болди. Той тъкмо излизаше от караваната си с две големи
хладилни чанти, пълни с бира. Беше вечерта след състезанието
„Болди“ (50 км). Рик и жена му Барб бяха дошли от Риджкрест,
където живееха. Аз бях завършил трети, а Барб се беше класирала
шеста сред жените. Сега Рик искаше всички да празнуваме.
Питаха ме на какви разстояния тичам. Разказах им за
„Западните щати“ и „Анджелис Крест“. Рик заяви, че всеки, който
тича редовно повече от 160 км, е смахнат. Попитах го дали тича и
ако не, с какво се занимава, освен че мъкне бирата, докато жена му
се състезава. Рик се усмихна и каза, че наскоро е участвал успешно
на едно състезание на шосе, провеждано недалеч от града, в който
живеели – 217 км през Долината на смъртта. Казах му, че не е в
позицията да определя когото и да било като смахнат. Запомних
обаче състезанието, за което ми разказа. След време щях да
съжалявам за това.

147
 На следващата сутрин с Рик бягахме заедно – 10 км по
слънчевите пътеки на Южна Калифорния, нагоре към мястото,
където се провеждаше състезанието „Пасифик Крест Трейл“. Може
цял живот да си на „Здравей“ и „Здрасти“ с някого, дори този някой
да ти е добър приятел, но ако с този човек прекарате дори само един
час, тичайки по камениста пътека сред въздух с аромат на борове,
отношенията ви неминуемо ще се задълбочат.
Наред с много други хора Рик ми помогна да проумея големия
парадокс на бягането на дълги разстояния. Този тип бягане е самотна
дейност, а за да стане шампион, човек трябва да мисли само и
единствено за следващата стъпка, после за стъпката след нея, после
за следващата. Като изключим силната връзка между бегач и пейсър,
работата в екип не е сред стратегическите или тактическите
приоритети на най-добрите бегачи на свръхдълги разстояния.
И все пак.
И все пак бегачите на свръхдълги разстояния, дори най-
яростните съперници, хранят взаимна обич. Та нали ние всички
обичаме едни и същи неща – саможертвата и стремежа към
възвишеното, и търсим едно и също – границата на собствените си
възможности, момента, в който мислим, че не можем да продължим,
но въпреки това го правим. Всички знаем колко скъп е този миг,
колко рядко настъпва и колко болка трябва да изтърпим, за да го
върнем. Мисля, че колкото по-дълго се състезава един бегач на
свръхдълги разстояния, толкова по-силно обиква не само спорта и
другите бегачи, но и хората като цяло. Всички ние се борим да
открием смисъла в един понякога жесток свят. При бегачите на
свръхдълги разстояния тази борба е в много изчистен вид. Вече знаех
това, когато срещнах Рик.
Рик ми разказа за военната си служба, за това как обезвреждал
бомби във флота, за приятелите, които изгубил в Бейрут и Панама.
Аз пък му разказах за майка си. Тоогава той ми каза, че и неговата
майка е болна – имала рак. Разказах му за баща си, а той ми отговори,
че и неговият баща бил много суров човек и че двамата никак не се
погаждали.
Говорехме си за какво ли не. По онова време четях Ноам

148
Чомски (Ноам Чомски (р. 1928 г.) – американски езиковед и философ
– б. пр) и слушах Ейми Гудман (64 Ейми Гудман (р. 1957 г.) –
американска радиожурналистка – б. пр.) с нейното радиопредаване
„Демокрация сега“. Рик и Барб бяха по на 52, аз бях на 26. Бяхме от
съвсем различни породи. Рик обаче казваше, че всички сме хора и че
светът е такава каша, че всеки трябва да се вкопчи в онова, което
обича. Тичахме в продължение на 2 часа. При всяка стъпка аз знаех
къде точно се намирам. Аз бягах по Пътя.
Беше се разчуло, че съм изминал втората половина от маршрута
на „Западните щати“ с подут глезен, и Джеф Дийн ми каза, че тази
победа ме издига от „култов тип“ до ниво „легенда“. Каза също, че
не знае дали ще може да ми измисли нова титла, ако спечеля за
четвърти път.
Реших да проверя.

ДИШАНЕ

Дишането е от изключителна важност, без значение с какво се

занимавате – с медитация, с висша математика или с бокс. Между
другото, първото, което начинаещите боксьори научават, е как да
дишат, така че да не се задъхват и да не се изтощават. Едно от най-
важните неща, които бегачът на свръхдълги разстояния трябва да
усвои, е коремното дишане, а то се усвоява лесно, като се диша само
през носа.
Легнете по гръб и поставете книга на корема си. Вдишвайте и
издишвайте през носа, като внимавате коремът ви да се надига и
спуска при всяко вдишване и издишване. Когато постигнете това,
вие ще дишате по-скоро от диафрагмата, отколкото от гърдите, а
това ще ви позволи да дишате по-дълбоко и пълноценно. След като
усъвършенствате този начин на дишане, се опитайте да вдишвате и
издишвате през носа, докато тичате леко. При по-тежки тренировки,
например ако бягате по склонове или работите за скорост,
вдишвайте през носа и издишвайте ударно през устата.

149
Практикуващите йога наричат това „огнен дъх“.
И така, ще можете да дишате през носа, когато тичате леко, а
дори и на по-леките отсечки от дългите бягания, ако бягате например
150 км. Експериментирах с този начин на дишане, докато тренирах
за „Западни щати 100“, и той ми помогна в бягането. Благодарение
на дишането през носа вдишваме овлажнен и пречистен въздух.
Освен това, докато тичате, можете да хапвате набързо и в същото
време да дишате, независимо дали бягате леко, или провеждате
сериозна тренировка.
Индонезийска зелева салата с бадемов сос с червено къри

Колкото повече тайландска храна ядях, толкова повече се

интересувах от фъстъчения сос. Когато научих, че бадемите са по-
богати на калций от фъстъците и съдържат мононенаситени мазнини
(за разлика от полиненаситените и рафинираните), аз реших да
заменя фъстъченото масло с бадемово. Джинджифилът и пастата
къри придават на соса тайландски привкус, а агавето, което може да
бъде заменено с кленов сироп, играе ролята на подсладител. Ако
също като мен сте си мислели, че мразите зеле, направете онова,
което направих аз – не варете този зеленчук. Зелето е от онези храни,
които са много по-вкусни в сурово състояние.

½ глава зеле, едро нарязана

4 големи листа китайско зеле и 1 малка глава
китайско зеле, нарязана на парчета от по 0,5 см
1 морков, почистен и нарязан на тънки кръг
чета
1 червена камба, почистена и нарязана на
тънки ивички, дълги по 5 см
¼ ч.ч. стрит пресен кориандър
½ ч.ч. сурови слънчогледови семки
½ - ¾ ч.ч. бадемов сос с червено къри
(вж рецептата)

150
 Разбийте всички съставки с кухненския комбайн. Оставете
салатата да престои 10-20 мин, преди да я поднесете.
За 6-8 порции (като гарнитура)

Бадемов сос с червено къри

½ ч.ч. бадемово масло

½ ч.ч. вода
¼ ч.ч. прясно изцеден сок от зелен лимон или оризов оцет
2 с.л. мисо
1 с.л. смлян пресен кориандър
2 с.л. нектар от агаве или кленов сироп
2 ч.л. тайландска паста от червено къри
(количеството може да се променя според вкуса)
1 ч.л. лук на прах
½ ч.л. чесън на прах
½ ч.л. настърган джинджифил

Смесете всички съставки в купа или блендер и разбъркайте

добре до получаване на гладка смес. Сосът може да се съхранява 2
седмици в хладилник или няколко месеца в камера.
За 1 ½ ч.ч. сос

151
 През лятото обичах да живея като прошляк с царя на прошляците Дъсти.
Отсядахме точно до трасето на „Западните щати“, а аз приготвях изискани ястия в моя
„Фолксваген Вестфалия“.
(PatitucciPhoto)

152
 13. За мечките и газелите

„Западни щати 100“, 2002 и 2003 г.

„Недейте да работите, за да постигнете свобода. Нека
самата работа бъде вашата свобода.“
Доген Роши, японски будистки свещеник

Знаех, че четвъртият опит ще бъде много труден.

Температурата беше 40°С, бях болен от грип и бях сигурен, че
околните говорят за мен така, както навремето аз говорех за
Туитмайър. Светът беше пълен с хора като Риклефс. Преди няколко
години и аз бях същият. Може би през изминалата година в
покрайнините на Сиатъл някой е напускал нощно време своя
сутерен, за да тича четири пъти до върха на планината Сай и
обратно. Може би този човек беше по-бърз и по-силен от мен. Може
би беше по-добър спортист.
Ако вярвах, че биологията е определяща, щях да се откажа
отдавна. Имам сколиоза (Странично изкривяване на гръбначния
стълб – б. пр.), лявото ми стъпало е изкривено, в началното училище
страдах от високо кръвно, а това, че съм пробягал маратон с резултат
2 часа и 38 минути, не е нищо особено. Това, че съм висок, е
предимство само донякъде – от една страна, имам дълга крачка, но
от друга, ръстът е недостатък при високи температури и при тежки
трасета. Ето защо мозъкът ми е най-важният орган.
Когато спринтираш, ако не си във върхова форма, си загубен.
Една замечтана газела няма шанс пред решителната мечка. Безброй
пъти съм чувал изречението: „Не мога да повярвам, че този ме
победи.“ Дългите разстояния носят изненади.
Какво от това, че други хора имат по-силни тела? Аз пък
използвам ума си. Бушидо.
„Искам да накарам всички да работят здравата – казах веднъж

153
на един репортер преди състезание. – Искам да ги боли.“
Обичах бягането на свръхдълги разстояния, обичах и бегачите
на свръхдълги разстояния, но дори и най-учтивият веган може да се
държи гадно по време на състезание – даже и с приятелите си.
Дейв Тери – онзи, който можеше да повръща, без да спира да
тича, тичаше рамо до рамо с мен до 24-ия километър на „Западните
щати“. Бяха минали три години, откакто за първи път пресякох
финала на това състезание. С Дейв бяхме станали приятели.
Възхищавах се на спортната му етика – на трасето той правеше път
на всеки в знак на добри чувства. Дейвид беше солиден бегач, често
се класираше в челната тройка, но рядко ставаше първи. При него
напрежението никога не избиваше в грубост. А най-впечатляващото
беше способността му да усеща тъгата у хората, преди дори да са я
изразили. Дейвид винаги намираше по някоя мъдра дума, за да
окуражи околните, и то най-вече онези, които имаха най-голяма
нужда от кураж.
„Здрасти, Скот“, каза Дейв, докато тичаше край мен. Толкова
беше мил. Усмихнах се.
„Здрасти, Дейв!“, отговорих му така, сякаш си пиехме бирата
край кухненската маса или се уговаряхме да идем на кино в събота
вечер.
И после, преди Дейв да е успял да ми отговори, добавих:
„Чудя се ти какво правиш тук? Май си падаш мазохист.“
След това хукнах напред.

Вече никой не ме наричаше „равнинец“. Никой не говореше,

поне в мое присъствие, че съм тръгнал твърде бързо или че
Туитмайър (или който и да било друг) ще ме настигне. Когато не
водех колоната, аз бях този, който догонваше водача.
Не само съперниците ми се държаха с мен по по-различен
начин. Хората идваха в магазина само за да ми зададат някой въпрос
– какво ям, как тренирам, какви обувки нося. Имах договори за
спонсорство с различни производители на спортни обувки, облекла
и енергийни десертчета. Те обаче покриваха само пътните ми
разходи, но не и престоя и храната.

154
 И всичко това само защото можех да бягам бързо и на дълги
разстояния. Аз пък бях убеден, че дължа уменията си на храната,
която ядях. Простих се със суровоядството веднага след победата на
„Западните щати“ през 2001 г. Причината беше, че дъвченето ми
отнемаше прекалено много време. Говоря сериозно. Като добавим и
притесненията ми относно приема на достатъчно калории, аз реших
да се върна към готвената храна. От онзи период обаче ми останаха
много неща – шейковете, голямата салата за обяд и вниманието към
продуктите и приготвянето им. За мен суровоядството беше като
докторат по веганство – трудна работа, но си струваше.
В същото време, тъй като бях останал без спонсор за храната,
започнах сам да си приготвям енергийните гелове. Смесвах сироп от
кафяв ориз с боровинки или с какао на прах. Освен това
експериментирах с маслини „Каламата“ и хумус, завити в
пълнозърнеста тортиля – добър избор за дългите бягания.
Кръвното ми налягане и нивото на триглицеридите ми бяха по-
ниски от когато и да било; добрият ми холестерол пък беше по-висок
от всякога. На практика вече не страдах от възпаление на ставите
дори след като бях тичал няколко километра по неравни пътеки и
шосета. В редките случаи, когато си навехнех глезена или паднех и
си натъртех лакътя или коляното, болката минаваше по-бързо от
всякога.
Дали причината за всичко това бяха влакнините, благодарение
на които храната преминаваше по-бързо през храносмилателния ми
тракт, което пък свеждаше до минимум влиянието на токсините?
Или причината се криеше във витамините, минералите, ликопена,
лутеина и бета-каротина? Почти всеки ден учените откриват в някое
растение нов микроелемент, който предпазва от заболявания. А
може би причината беше в онова, което не ядях – концентрираните
канцерогени, излишните белтъчини, рафинираните въглехидрати и
трансмазнините? Животните, отглеждани в промишлени условия,
приемат хормони на растежа и стероиди, които скъсяват периода от
раждането до кланицата. Ако ние самите не приемаме стероиди
(някои го правят, като ядат генномодифицирана и удавена в
пестициди соя), защо тогава да ядем месото на животни, които са

155
приемали стероиди?
А може би при растителната диета сумата беше по-голяма от
сбора на събираемите? Като цяло вегетарианците имат по-
здравословни навици не само що се отнася до храненето, но и водят
по-активен начин на живот. Проучванията показват, че
вегетарианците гледат по-малко телевизия, пушат по-малко и спят
повече в сравнение с хората, които ядат месо.
Какъвто и да беше отговорът, диетата ми действаше. Когато се
сблъсквах със скептици – а такива не липсваха – сравнявах опита си
с техните теории. Точно преди първото ми участие на „Западните
щати“ прочетох „Правилният начин на хранене за вашата кръвна
група“ от Питър Д’Адамо и научих, че моята кръвна група 0 е най-
малко предразположена към вегетарианство. Това ме поразтревожи,
но не много. Според Д’Адамо се оказах „агресивен хищник“, който
би предпочел тюленско месо пред бурито с фасул. Именно буритото
обаче ми даваше сила по време на три издания на „Западните щати“.
Не бях единственият, който отказваше да спазва диета според
кръвната си група. Д-р Фредрик Стеър, основател на Катедрата по
хранене в Харвардското училище по обществено здраве, нарича
книгата на Д’Адамо „не само една от най-нелепите книги на пазара,
но и една от най-плашещите. Тя е пълна с глупости, които звучат
като научни факти и са внимателно вплетени в сложна теория, така
че да изглеждат убедително за непросветените“.
Запазих си навика да пия шейкове. Заздравих връзките си на
пазарите на производителите. Киснех фасул, печах хляб, ядях
овесени ядки. Тичах на различни състезания и търсех нови
тренировъчни маршрути. Макар да знаех, че състезанието на
„Западните щати“ ще е по-тежко от всякога, бях уверен в силите си.
Преди състезанието Дъсти се беше обзаложил с Род Реймънд,
един от бележитите спортисти в Дълут и негов стар приятел от
Минесота, че ще спечеля „Западните щати“ за четвърти пореден път.
Род беше приел облога. Ако загубеше, Дъсти трябваше да обработи
и засади градината на Реймънд– работа, която струваше 2000 долара.
Ако обаче Дъсти спечелеше (т.е. ако аз спечелех), Род щеше да му
даде своя мотор „1984 Сузуки Темпър“.

156
 Състезанието беше тежко, но не чак толкова. През последните
30 км Дъсти тичаше покрай мен и повтаряше: „Бръм, бръм, хайде,
Загубеняк, искам си мотора.“
По-късно Дъсти звънна на Род. Отговори му гласова поща.
Дъсти изрева в телефона: „Идвам за мотора ти, куче!“.
Спечелих „Западните щати“ за пети път през 2003 г. с резултат
16 часа и 1 минута, като подобрих собствения си рекорд с още 20
минути. Списание „Ултрарънинг“ нарече това „постижение на
годината“. По време на това състезание, докато се спускахме по
коритото на един пресъхнал поток на път за реката Американ, Дъсти,
който тичаше зад мен, изкрещя нещо, но аз не му обърнах внимание.
Бяхме пробягали 115 км и аз се носех напред без усилие.
„Пич – каза Дъсти, – наясно ли си, че преди малко настъпи
гърмяща змия?“
Тонто умря точно по време на онова състезание. Цяла седмица
той тичаше всеки ден с мен и Дъсти. По време на състезанието той
остана в ранчото на моя приятел Шанън Уейл. Маршрутът минаваше
покрай ранчото и на 88-ия километър аз видях кучето си. На
следващата сутрин, след като спечелих, Шанън ми се обади, за да ми
каже, че Тонто е мъртъв. След церемонията по награждаването
Дъсти, Скот МакКубри и още един наш приятел бегач, Брандън
Сибровски, ми помогнаха да погреба Тонто при залива Мичиган,
откъдето минаваше маршрутът на „Западните щати“.
Спечелих отново на следващото издание през 2004 г. и
поставих нов рекорд от 15 часа и 36 минути. Бях вземал 1 км средно
за по-малко от 6 минути. Отново бях обявен за бегач на годината и,
което е по-важното, бях постигнал онова, което си бях поставил за
цел преди шест години. Същата година „Брукс спортс“ ме наеха за
сътрудник на дизайнерския им екип при проектирането на
„Каскадия“ – нов модел обувки за бягане на открито, които след това
представях в различни магазини. През 2005 г. спечелих „Западните
щати“ за седми пореден път. Дотогава, а и след това, никой не беше
постигал такъв резултат. Отрязах 35 см от косата си и ги дарих за
изработване на перуки за деца, болни от рак. Не беше кой знае какъв
жест, но никога не съм се подстригвал с по-голямо удоволствие.

157
 За мен състезанията бяха важни, но също толкова важни бяха
седмиците преди състезанията. Местната преса търсеше Дъсти, а той
винаги се отзоваваше с готовност. През 2003 г. местният вестник в
Обърн погрешка помести на първа страница снимка на Дъсти със
заглавие „Скот Юрек, петкратен победител на „Западните щати“.
Двамата много се смяхме и аз дори пуснах Дъсти да получи моята
награда. Организаторите на състезанието не ни се зарадваха особено,
но ние добре се позабавлявахме.
Вечер разпъвахме бивак в планината. Температурите падаха
около нулата. Преди да си легнем, с Дъсти гледахме небето. Никой
от нас не отваряше дума за това, че Дъсти ме беше вдъхновил да
тичам, нито за моите успехи в бягането. Не говорехме и за това, че
времето, което прекарвахме заедно, беше нещо като бягство за двама
ни. Онези седмици караха Дъсти да забрави за чергарския си живот,
за странстванията си из Минесота и Колорадо и за опитите да се
издържа, като изпълнява нестандартни дърводелски поръчки. За мен
онези седмици бяха бягство от един живот, пълен с отговорности, за
които не бях подготвен.
В продължение на десет години бях тичал по снежните пътеки,
бях мечтал и бях давал всичко от себе си. Бях тренирал упорито и
знаех, че ще започна да побеждавам. Това, което не очаквах, бяха
договорите за спонсорство с „Брукс“, „Про-Тек“ и „Клиф Бар“, както
и това, че трябваше да правя презентации и да се явявам в търговски
предавания между състезанията. Реших обаче, че това са знаците по
пътя, които Хипи Дан ме насърчаваше да търся. Или бяха
предупредителни знаци? Не знаех.
Исках повече. Исках да се разтворя като черупка и да открия в
себе си нещо ново. Исках нови предизвикателства.

Темпе със соев сос, зелен лимон и кафяв ориз

Когато стане дума за диета, изключваща животински

продукти, хората често се оплакват, че тази кухня е много
трудоемка. Ястията се приготвят много бавно и изискват пълно

158
съсредоточаване. На такива хора приготвям следващото ястие.
Ако сварите ориза предварително, тази рецепта ще ви отнеме по-
малко от 20 минути. Кафявият ориз придава на ястието
специфична консистенция и е богат на важни аминокиселини. Темпе
съдържа три пъти повече белтъчини, отколкото мазнини, което го
прави един от най-бедните на мазнини и най-богати на белтъчини
соеви продукти. За мен това беше особено важно, когато си търсех
източник на повече белтъчини. Освен това темпе преминава
ферментация и е лесносмилаемо дори за хора, които имат проблеми
с повечето соеви продукти.
4 ч.ч. суров кафяв ориз
2 ¾ ч.ч. вода
1 ч.л. кокосово масло или зехтин
200 до 350 г темпе, нарязано на парчета, дебели не
повече от 0.5 см
сокът от един лимон – зелен или жълт
1 с.л. соев сос, разреден с 1 с.л. вода
бадемов сос с червено къри (вж рецептата в глава 12)

Сипете ориза и водата в тенджера и варете. След като заври,

оставете да къкри на бавен огън 30-40 минути, докато водата се
изпари, а оризът омекне. Разрохкайте с вилица и оставете да се
охлади.
Намажете с мазнината голям тиган и загрейте на умерен огън.
При капване на капка вода повърхността на тигана трябва да съска.
Сотирайте темпе по 3-5 минути от всяка страна, докато покафенее
леко, след което махнете от огъня. Поръсете темпе с прясно
изцедения лимонов сок и със соевия сос.
Изсипете чаша кафяв ориз в чиния или купичка. Натрошете
няколко парчета темпе отгоре и поръсете с 1-2 с.л. бадемов сос с
червено къри. Като гарнитура поднесете индонезийска зелева салата
(вж рецептата в глава 12).
За 4 порции

159
 За всеки състезател по бягане на свръхдълги разстояния е изключително важно да се
научи да яде, докато тича.
Тук съм на 80-тия километър на „Западните щати“ през 2003 г. и дъвча домашно бурито.
(PatitucciPhoto)

160
 14. Жега

Състезанието „Бадуотър“, 2005 г.

„Падни седем пъти, стани осем пъти.“
Японска поговорка

На 3 август 1977 г., в най-горещия ден от годината, 50-

годишният Ал Арнолд се опитал да стигне, тичайки, от Бадуотър,
Калифорния, до високия 4421 метра връх Уитни, като прекоси
Долината на смъртта. Високият 196 см и тежък 90 кг мъж вече два
пъти бил опитвал да измине разстоянието, но без успех. Третият
опит щял да бъде последен. Успял и така се родило състезанието
„Бадуотър“. По-късно Арнолд споделил, че през последните 65 км се
чувствал така, сякаш „цялото спокойствие на света се е събрало в
него“. Казал също, че снимките, направени след 160-ия километър,
показват неземното сияние, което се излъчвало от тялото му.
Днес дългото 217 км асфалтирано трасе започва в Долината на
смъртта, на 85 м под морското равнище, и завършва в подножието
на връх Уитни, на 2530 м надморска височина. Това беше щурото
приключение, за което Рик Милър ми беше казал четири години по-
рано.
Състезанието „Бадуотър“ е световноизвестно. За него са
направени няколко документални филма. Заслуги за това има
главният организатор Крис Костман, който е гений в областта на
рекламата. Пресата нарича „Бадуотър“ „най-тежкото състезание по
бягане в света“. Точно това твърдение много ме усъмни.
Състезанието се провежда на шосе, а трасето няма много изкачвания
и спускания, да не говорим, че състезателите имат 60 часа да вземат
разстоянието. За толкова време човек може да измине пътя дори без
да тича. И преди бях тичал при високи температури – на „Западните

161
щати“. Бях се изкачвал и слизал по 3200 м по време на тренировките
по маршрута „Дванадесетте върха“. Аз отчайвах другите, а не те мен,
така че „Бадуотър“ не ме стресна, но ме заинтригува. Не изглеждаше
толкова трудно като други, които бях печелил, но в него имаше
някакво извратено предизвикателство и аз си поставих за цел да го
открия. Повечето сериозни бегачи почиват поне един месец между
две състезания по бягане на свръхдълги разстояния. Аз обаче отлетях
за Лас Вегас по-малко от седмица след като бях спечелил „Западните
щати“ за седми път. Много хора ми казаха, че съм луд да се впускам
в ново състезание, и то в това състезание, при това толкова скоро.
След като пристигнах в Долината на смъртта, аз направих
тренировка, от която косата ми настръхна. Имах чувството, че някой
притиска нажежено желязо към черепа ми… отвътре. Отидох в един
магазин за строителни материали и си купих промишлена
разпръсквачка. Освен това помогнах на Рик и Барб Милър да ми
сглобят хладилен сандък с размери на ковчег, който да напълня с
леденостудена вода. Разбира се, бях помолил Дъсти да ми бъде
пейсър. Като видя колко е горещо, той каза, че ще ме придружава
само ако обещая след състезанието да го заведа в Лас Вегас за
няколко дни и да му платя входа в някой стриптийз бар.
Основният ми конкурент беше миналогодишният
вицешампион от „Бадуотър“, товарач от Канада на име Фърг Хоук,
който беше казал: „Първата половина от „Бадуотър“ се бяга с
краката, а втората – със сърцето“. Този тип ми изглеждаше
интересен, не застрашителен, а именно интересен. Имах и още един
конкурент, Майк Суини, който си носеше жилетки, направени от
найлонови формички за лед, залепени една за друга с тиксо. Освен
това Майк си носеше три „шапки“, всяка от които представляваше
малка купа, поставена в по-голяма купа, а между двете купи имаше
2,5 см лед. Той съхраняваше тези приспособления върху лед и
възнамеряваше да ги слага на главата си и да ги закрепя с тиксо,
което да минава под брадата му. Хобито на Суини бяха скоковете
във вода, така че много пъти си беше удрял главата и казваше, че
това направило него и черепа му по-силни.
На старта щяха да застанат и трима едри германци с широки

162
шапки, които преди състезанието ми изпяха „Ще те победим!“ със
силен немски акцент.
Състезанията по бягане на свръхдълги разстояния привличат
маниаците. За да участвате в състезание на повече от 80 км, често
трябва да тренирате по 3 часа дневно, да се примирите с гърчовете,
болката и самотата, да не говорим за неизбежните моменти на
съмнение и дори на омраза към самия себе си. Състезанията по
бягане на свръхдълги разстояния привличат хора, които търсят себе
си, в т.ч. и възстановяващи се наркомани и алкохолици, ясновидци,
мъдреци, смахнати инженери и поети и всевъзможни донкихотовци,
да не говорим за монасите и светците.
Да вземем например Шри Чинмой (Шри Чинмой (1931-2007) –
индийски духовен водач, прекарал по-голямата част от живота си
в САЩ – б. пр.), който, след като пристигнал в Ню Йорк през 1964 г.,
започнал да преподава медитация и да проповядва начин на живот,
целящ личностна промяна, в който спортът заемал важно място.
Шри Чинмой привлякъл стотици последователи, сред които били
музикантът Карлос Сантана и легендарният лекоатлет Карл Луис.
Изисквал от учениците си да бъдат целомъдрени и да не приемат
месо, алкохол, цигари и наркотици. Много от последователите на
Чинмой работели в неговите предприятия, например в закусвалнята
„Усмивката на отвъдното“ в Ямайка или във вегетарианския му
ресторант във Флъшинг (Квартал на Ню Йорк. Намира се в община
Куинс, където е живеел Шри Чинмой – б. пр.).
Маратонският отбор „Шри Чинмой“, основан през 1977 г., е
създал множество състезания по бягане на свръхдълги разстояния.
Най-известно е състезанието „Самоизвисяване“ на 3100 мили (4989
км) – най-дългото състезание по бягане в света, което се провежда
по улиците на Куинс. От площад „164“ през 84-о авеню „Абигейл
Адамс“ и 168-а улица до булевард „Гранд сентрал“. Разстоянието от
3100 мили е избрано в чест на годината на раждане на Шри Чинмой
(1931). Бегачите трябва да направят 5649 обиколки по 883 м в
рамките на 52 дни. През 2011 г. срокът беше удължен с два дни
заради високите температури. Това е все едно да бягаш по два
маратона дневно. Много хора тичат по 17-18 часа на ден.

163
Състезанието е толкова изтощително и монотонно, че малко хора
застават на старта и още по-малко го завършват. През 2011 г. 10
души започнаха състезанието, от тях осем го завършиха.
Най-(печално) известната съвременна група от „духовно
извисени“ бегачи на дълги разстояния обаче е групата, известна под
името „Божествена лудост“. Членовете ѝ плащат месечни вноски.
Основателят и лидер – Марк Тайзър, известен още като Йо,
проповядва живота в комуна, бягането на свръхдълги разстояния и
свободната любов. Йо има обичай да удължава изненадващо
груповите тренировки с по няколко километра, „за да направи
бегачите по-адаптивни“. Освен това кара всеки от бегачите да изпъне
ръка, натиска го по ръката и отгатва проблемите му, какви маратонки
трябва да носи и с кого трябва да спи. Членовете на „Божествена
лудост“ се хранят и спят на земята и работят, колкото да покриват
основните си нужди. През 1996 г. двама бивши членове завели
граждански иск срещу Йо, а на следващата година към тях се
присъединил и трети човек. Тримата обвинили Йо, че се е опитвал
да контролира съзнанието им чрез изолация и лишаване от сън и
храна. По случая било постигнато извънсъдебно споразумение. Една
жена подала в полицията жалба заради сексуално насилие. Марк
Хайнеман, привидно здрав член на групата, умрял от пневмония след
48-часово състезание. Бил на 46 години.

Майк Суини ме задмина на 24-ия километър, но това не ме

притесни. Нямаше да ме притесни дори ако Майк не беше гмуркач с
ледена каска. Нямах търпение да стигна до склона на 64-тия
километър – там щях да изпреваря Суини и да дам заявка за титлата.
Няколко километра по-късно от втори бях станал четвърти.
Изпревариха ме Фърг и един младеж, за когото никога не бях чувал
– Крис Бергланд. Гадеше ми се. Един от членовете на екипа ми каза
да забавя темпото, да тичам по-бавно, но аз не можех да гледам как
някакви второразредни бегачи ме завират в миша дупка. Дочух, че
Суини ме води с 25 минути.
Виновна беше жегата. Тренировките ми бяха от полза, но нищо
не можеше да ми помогне при тези температури. Представете си

164
безжалостно слънце, което сякаш е създадено, за да измъчва само и
единствено вас. Представете си, че при всяко вдишване горещият
въздух дразни и без това пресъхналото ви гърло и пари дробовете ви.
После си представете една голяма, леденостудена бутилка вода,
която ви очаква до морскосин плувен басейн, край който огромни
чадъри хвърлят сянка. Представете си още вентилатори, от които
лъхат освежителни струи, докато вие лежите в чисти и прохладни
чаршафи. А сега си представете, че целият този разкош е само на 180
км от вас и вие трябва да пробягате това разстояние при най-
ужасната жега, която можете да си представите.
Тичах (всъщност най-вече се изкачвах) 30 км до медицински
пункт „Стоувпайп уелс“, където екипът ми беше приготвил
огромния хладилен сандък. Дъсти подскачаше нагоре-надолу на
паркинга – бос, облечен в черно яке – и крещеше: „Горещ картоф,
горещ картоф!“. Сигурен съм, че го правеше, за да ме развесели и да
ме накара да забравя предстоящите трудности. Ако нямах чувството,
че вътрешните ми органи са се втечнили, може би щях да се
изкикотя.
Свалих панталона и блузата с дълъг ръкав, специално
създадени за мен от „Брукс“, и се пъхнах в сандъка. Мисля, че чух
как екипът ми обсъждаше преднината на Суини. Спомням си как си
помислих, че трябва да изляза и че ако човек понякога просто прави
това, което се иска от него, то това е идеалният момент да започна.
Тялото ми обаче беше на друго мнение. Не помня някога да съм се
чувствал по-добре. Дъсти ми напомни, че е време да тръгвам, но аз
не го послушах.
Когато накрая се измъкнах от сандъка, веднага ми се прииска
да се върна обратно. След 3 км казах на екипа, че отново имам нужда
от сандъка. Казаха ми да изчакам още 3 км, но вместо това заминаха
5 км напред. Когато ги настигнах, им казах, че съм готов да вляза в
сандъка, но те отново ми казаха да изчакам още 3 км и отново
заминаха 5 км напред. Рик Милър ми каза да спра да мисля за
хладилния сандък и ме поля с вода от разспръсквачката, която си бях
купил от магазина за строителни материали.
Състезанията на свръхдълги разстояния са много самотни, а

165
„Бадуотър“ е най-самотното от всички. Древните пясъчни дюни се
стелят в долината като вълни. Насред нищото лежат огромни
камъни. Солената равнина потрепва и омайва с измамната си
красота.
Прекрасното при състезанията на свръхдълги разстояния е, че
колкото и зле да изглеждат нещата, колкото и пареща да е болката,
винаги можеш да поправиш грешките си. Ако си готов да положиш
усилия, спасението е близо. Суини все още ме водеше с десетина
километра, а на мен ми оставаха 15 км до прохода Таунс пас, на 95-
ия километър. Тези 15 км с тяхната задушлива жега, с прахта, с
убийствената стръмнина и надморска височина бяха любима отсечка
на производителите на автомобили, на която те изпитваха
последните си модели за работа при тежки условия. Температурите
бяха прекалено високи дори за пустинния плъх Рик Милър, така че
Дъсти дойде да тича с мен следващите 15 км. „А така, брато. Да,
човече, така се прави, Загубеняк, да, мамка му!“, ревеше той.
Прехвърлихме прохода точно по залез слънце. Дъсти изчезна в
здрача, за да си почине за нощната смяна, а моят приятел Джъстин
Енгъл зае мястото му.
В планината Сай се бях научил да тичам по нанадолнище.
Приложих тези уроци по склоновете на долината Панаминт. Имах
чувството, че се нося по въздуха. Прелетях покрай Фърг и извиках:
„Дай газ!“ По-късно разбрах, че съм вземал 1 км за 3 минути. Влетях
в долината по тъмно. Нощта беше паднала, а температурата на
въздуха се беше понижила до 40,5°С. От тъмнината изскочи
нощният веселяк, щурият принц на богаташкия квартал. Втурнахме
се в мрака, сякаш тичахме по горските пътеки на Дълут. Какво
можеше да се обърка?
Отговор на този въпрос получих на 113-ия километър. В един
момент летях, а в следващия имах чувството, че ще умра. Започнах
да се оглеждам за гърмящи змии – ако ме беше ухапала змия, можех
да напусна състезанието, без да се срамувам от себе си.
Фърг ме изпревари няколко километра след Панаминт Спрингс.
Седнах край пътя и повърнах. Екипът се събра около мен. Казаха ми
да си вдигна краката във въздуха и ме преместиха от другата страна

166
на микробуса, така че хората от екипа на Фърг, които постоянно се
оглеждаха, за да видят къде съм и дали Фърг има причина да се
притеснява, да не разберат нищо. Лиа, Барб и Рик се наведоха над
мен и ми повтаряха, че съм преодолявал по-големи дължини и че съм
тичал на по-тежки състезания. Продължаваше да ми се гади. Чух
някакъв глас да казва: „Не мисля, че ще стане“ и осъзнах, че гласът
е моят.
Бях учил достатъчно рехабилитация, за да знам, че се случваше
нещо, което не биваше да се случва.
В някои отношения състезанията на свръхдълги разстояния
дори са по-леки от маратон. Сърцето ми не биеше толкова учестено,
а белите ми дробове не бяха толкова натоварени, както по време на
по-кратки и по-бързи състезания. Наистина, маршрутите на повечето
маратони не минават през Долината на смъртта, но аз си бях написал
домашното в тази връзка и тялото трябваше да е свикнало.
Тренировките в най-голямата жега около дома на Рик и Барб бяха
направили топлообмена и циркулацията ми по-ефективни. Бягането
на голяма надморска височина ми беше помогнало да се приспособя
– капилярите ми бяха увеличили броя си, митохондриите ми
произвеждаха повече енергия, а нивото на ензима 2,3-
дифосфоглицерат се беше повишило, така че кислородът по-лесно да
достига до тъканите. Адаптивността на човешкото тяло наистина е
удивителна. Ето защо смятам, че с подходящи тренировки и
необходимата помощ всеки може да тича на свръхдълги разстояния.
Най-добрите маратонци обаче рядко се хващат с бягане на
свръхдълги разстояния. За това си има причина, но тя не се крие в
липсата на пари и награди. При бягането на свръхдълги разстояния
темпото е по-бавно, но поддържането на това темпо много часове
наред може да остави и най-добрите бегачи без дъх. Да вземем
кумулативното натоварване на костите и мускулите. Всеки път,
когато кракът стъпва на земята, квадрицепсът и мускулите на
подбедрицата трябва да се разтегнат, за да поемат удара, и ако
изминеш 150 км, напрежението се натрупва, независимо дали си бос
или носиш обувки „Брукс“, дали тичаш или ходиш, дали стъпваш на
пета или на пръсти. Най-тежки са спусканията. На финала на

167
„Бадуотър“ бегачите едва се тътрят – не защото са прекалено
уморени, за да тичат, а защото ходилата толкова ги болят, че не могат
да стъпват.
Дори ако сте в състояние да се храните при тези условия, в един
момент ще стигнете границата, при която гликогенът остава в черния
дроб, а мускулите се изтощават. При маратона тази граница съвпада
с края на състезанието, но при бягането на свръхдълги разстояния
границата често се достига още преди средата. Така бегачите остават
часове наред в състояние на катаболизъм, при което тялото е
принудено да изгаря мазнини, белтъчини и дори да разгражда
собствените си мускули, за да осигури нужния енергиен внос на
мозъка.
В отговор на продължителното усилие тялото започва да
произвежда хормони, свързани със стреса. Кръвните изследвания
след състезания по бягане на свръхдълги разстояния показват
повишени нива на кардиоензимите, увреждане на бъбреците и много
високи нива на хормона кортизол („хормон на стреса“), на
интерлевкин-6 и на креатинкиназата – токсин, който се отделя в
тялото при тежки мускулни натоварвания. В такива случаи на
имунната система ѝ се отваря много работа. Всеки четвърти бегач на
„Западните щати“ лепва по някоя настинка след състезанието – и
това се случва в най-горещите летни дни!
Преди всичко обаче свръхдългите разстояния ви оставят
съвсем сами с мислите ви. Ако си набиете някоя песен в главата,
гледайте песента да е хубава. Ако си припомните някаква случка,
нека тя да е свързана с напредък. Няма място за негативизъм.
Повечето хора, които се отказват от състезанието, го правят по
причини, нямащи нищо общо с телата им.
Дали разумът ми не ми изневеряваше? Дали не трябваше да
направя нещо по-иначе?
•••

„Няма да спечелиш шибаното състезание, ако останеш да

лежиш на земята. Хайде, Загубеняк, ставай, мамка ти.“
Станах, опитах се да тичам, но за малко да падна.

168
 „Хайде, Загубеняк, сега ще повървим – каза Дъсти. – Просто ще
се разходим из пустинята.“
Повървяхме малко, след което Дъсти каза: „Хайде да потичаме
5-6 метра, както правехме на тренировките по ски бягане“.
Произнасяше думите с руски акцент, имитирайки треньора Аникин.
Хилех се като луд, но въпреки това успях да отпия глътка вода.
Суини имаше няколко километра преднина. Не можех да
настигна дори лудия канадец. Какво правех въобще? Сигурно съм
задал този въпрос на Дъсти, защото той ми каза: „Ще тичаме малко
по малко. Малко по малко.“
Забравих, че искам да настигна когото и да било. Забравих, че
искам да финиширам. Забравих всичко, освен че трябва да се добера
до следващия завой. Дъсти видя изражението на лицето ми и каза, че
състезанието не е на живот и смърт и че не е нужно да се самоубивам.
Малко по малко. Завой след завой. Превалихме малък хълм,
обрасъл с юка. Вече не ми беше толкова зле на стомаха. Започнах да
тичам. Дъсти също се затича. Увеличих темпото. Дъсти ме последва.
„Ритъм и форма, Загубеняк, ритъм и форма – това ти трябва. Хайде,
отвори крачка! Хайде, мамка ти, искаш ли да си някой? Давай!“.
Тичахме. Бях изминал 137 км. Прехвърлихме едно плато на
границата на Националния парк „Долината на смъртта“. От
членовете на екипа научихме, че Фърг е изпреварил Суини и че
гмуркачът е на път да сдаде багажа. Двамата с Дъсти летяхме.
Изминахме 1500 м за 8 минути, после още 1500 м за 7 минути и
половина. Имах чувството, че мога да тичам до безкрай.
Ако сте спортисти и имате късмет, усещането ви е познато– да
се намираш „в зоната“, да вкусиш сатори – внезапното чувство за
яснота, което те обзема, когато най-малко очакваш, особено когато
тялото ти е натоварено до краен предел. Състезатели по американски
футбол разказват, че понякога им се е струвало, че играта се забавя,
докато всички останали играчи започнат да се движат като насън, а
те самите се стрелкат между тях. Баскетболисти твърдят, че понякога
обръчът на коша не само изглежда по-голям, но и става по-голям.
Бегачи споделят, че понякога чувстват как вселената ги поглъща и
виждат целия си живот в тревите край пътя.

169
 Имал съм късмета да изпитам това чувство на лекота. То ме
обзема, когато скоростта, напрежението и болката станат почти
нетърпими. Тогава нещо в мен се отваря и аз откривам у себе си една
искра, която е по-силна от болката.

Можете да търсите сатори, но не и да го задържите. Няколко

крачки след като съм изпитал това блаженство, коленете започват да
ме болят, или получавам позив за уриниране, или започвам да се
чудя как се чувства човекът, когото се опитвам да догоня. Не мога да
се отърся от тези чувства и желания, но знам, че не те са важните.
Важен е оня миг на лекота, когато сякаш съм напуснал тялото си.
Сигурно има много пътища, които водят до този вълшебен миг –
например молитвата и медитацията. Моят път минава през крайното
физическо натоварване. Достигам до сладкия миг едва след като съм
преминал границата на физическата и психологическата
издръжливост. Познавам хора, които постигат това състояние, след
като са тичали няма и 10 км или са рязали моркови. Аз самият съм
попадал „в зоната“ след такива дейности. На състезанията по бягане
на свръхдълги разстояния обаче сатори не е лукс, а е почти
задължително. В дванадесет и половина през нощта спрях да се нося
във въздуха. Къде се беше дянал Майк? Половин час по-късно с
Дъсти го чухме да пъшка и да стене сред юката под звездното, но
безлунно небе. Ледът в жилетката се беше разтопил и се беше
превърнал в излишен товар, който му пречеше. Ледените „шлемове“
пък бяха прекалено студени. Майк беше наложил самоубийствено
темпо. Освен това си беше докарал хипонатриемия, тъй като беше
прекалил с приема на вода, а бъбреците му не успяваха да изхвърлят
достатъчно течност. Препъваше се, лицето му беше подпухнало и
страдаше от остър недостиг на натрий.
Когато минахме край Майк, видях изражението на лицето му.
Той не можеше да се държи на краката си, камо ли да върви напред.
През онази нощ изпитах голямо уважение към Майк. А също и към
„Бадуотър“.
Двамата с Дъсти изпреварихме Фърг на 145-ия километър, но
само след 800 м той отново водеше. „Съжалявам, Скот – каза, трябва

170
да го направя – заради моите сънародници“.
След битката, която водих с Бен Хиан и Томи Нилсън на
„Анджелис Крест“, не бях водил ожесточена борба на такава крайна
фаза на състезание. В продължение на повече от пет години печелех
състезанията още на 130-ия километър. Този път не беше така. Фърг
Хоук беше достоен за уважение.
Няколко минути по-късно отново го изпреварих, този път
окончателно.
По изгрев прекосих пресъхналото корито на езерото Оуенс
заедно с най-добрия си приятел, а когато небето се обагри в червено-
кафяво, Дъсти забави и се промъкна в сянката на един пикап, за да
удовлетвори естествените си нужди. Аз продължих да тичам до
градчето Лоун Пайн, което гъмжеше от конски мухи, и към връх
Уитни. Бях изминал над 160 км – повече, отколкото бях тичал когато
и да било преди. Легендарният Бен, по прякор Бадуотър, ме
наблюдаваше от колата си. Преди 14 години, докато тичал на
„Бадуотър“, Бен се натъкнал на труп и прекъснал състезанието си, за
да направи аутопсия. По-късно научих, че когато Бен Бадуотър ме
видял и изчислил скоростта ми и разстоянието, което съм изминал,
той споделил притесненията си със спътника си.
Когато финиширах, от старта ме деляха 217 км и 26 часа и 36
минути. Преди мен никой не беше бягал „Бадуотър“ за по-малко
време, нито пък беше печелил „Западните щати“ и „Бадуотър“ в
рамките на две седмици.
След като финиширах, аз седнах на покритата с борови иглички
земя и се замислих за майка си, която никога нямаше да проходи, и
за баща си, който никога не ме беше виждал да тичам. Мислех за
треньорите, които ми помагаха, за бегачите и писателите, които ме
вдъхновяваха. Мислех за жена си и за най-добрия си приятел, които,
макар напоследък рядко да си говореха, ме подкрепяха.
„Ей, Загубеняк!“
Беше Дъсти, който ме извади от унеса ми както обикновено.
„Кога тръгваме за Вегас? Кога ще ходим на стриптийз? Ти ми
обеща, мамка ти.“

171
 ДА НАМЕРИШ ВРЕМЕ

Ако смятате да тичате редовно, ще трябва да отделяте време за

това дори да става дума за половин-един час дневно. Ако това ви
изглежда невъзможно, задайте си въпроса: Колко време прекарвам в
гледане на телевизия, в ровене в интернет, в обикаляне на
магазините? През част от това време можете на правите нещо добро
за себе си. Ако все пак нямате време, съчетавайте дейностите.
Тичайте до работа и обратно. Все повече компании създават условия
на служителите, които искат да спортуват, като им предоставят бани
и стаи за преобличане. Някои работодатели дори насърчават
служителите си да се движат, тъй като осъзнават, че здравият
служител по-рядко излиза в болнични. Тичайте до работа, а после се
приберете с градския транспорт. Тичайте до хранителния магазин, а
после някой може да ви вземе с кола. Подреждайте задачите си така,
че да можете да тичате от едно място на друго – така ще можете да
тренирате, докато си вършите работата. Ако пък спортувате редовно,
ще сте в много по-добра форма.

Разхладителна напитка „Коко Ризо“

Научих тази рецепта по време на едно пътуване из Италия,

затова и името на напитката е италианско. По време на
тренировките за Спартатлона, както и по време на самото
състезание това питие се оказа безценно. Оризовото мляко
действа разхладително и е много вкусно. Добрият вкус не е
характерен за повечето спортни храни, а всъщност е изключително
важен. Напитката е още по-вкусна благодарение на кокосовия орех,
който също охлажда тялото и е източник на „бърза“ енергия.
Семената от чия придават допълнителен аромат и лесносмилаеми
белтъчини и подобряват консистенцията. Гъстата, подобна на
желе течност се плъзга и по най-пресъхналото гърло. Ако искате
напитката да е по-сладка и богата на въглехидрати, добавете 3-4
фурми или 2 с.л. кленов сироп.

172
1 ч.ч. варен ориз – кафяв или бял
½ ч.ч. леко кокосово мляко
4 с.л. вода
2 с.л. сироп от агаве
½ ч.л. морска сол
½ ч.л. екстракт от кокосов орех
2 с.л. семена от чия

Поставете ориза, кокосовото мляко, водата, агавето, солта и

екстракта от кокосов орех в блендер. Разбийте за 1-2 минути на
висока скорост до получаване на идеално гладка смес. Добавете
семената от чия и разклатете. Можете да налеете напитката в бутилка
за вода и да я употребявате като освежаващо питие преди, по време
на или след тренировка.

За 5 порции по 220 мл

173
На второто състезание „Бадуотър“ през 2006 г. имах най-трудния финиш в кариерата си на
бегач.
Благодарен съм на Дъсти, че беше до мен и мe накара да осъзная, че мога да продължа.
(Glenn Tachiyama)

174
 15. Пак ли тези?

Състезанието в Медните каньони, 2006 г.

„Когато бягаш по земята и със земята, можеш да бягаш
безкрай.“
(поговорка на рарамури)

В средата на 2005 г. получих странен имейл. Изпращаше ми го

човек на име Кабайо Бланко, което на испански ще рече „Белия кон“.
По-късно научих, че преди Кабайо се е подвизавал под името Майка
Тру, че е бивш боксьор, чергар, хамалин и мъдрец, вманиачен на
тема бягане на дълги разстояния. Когато получих имейла му обаче,
единственото, което знаех за него, беше, че този човек следи
кариерата ми и че има предложение за мен.
Кабайо живееше в глинена хижа, вкопана в стената на дълбок
и затънтен каньон в Мексико. В същата местност живеели и група
индианци рарамури (букв. „бягащи хора“), известни още като
тараумара. Кабайо твърдеше, че тараумара са най-великите бегачи в
света, и ми предлагаше да участвам в епично състезание на 80 км,
което самият той организирал в каньона – един от най-великите
бегачи в света (аз) срещу най-великите бегачи в света. Победителят
щеше да получи награда от 450 кг царевица и 750 долара. Знаех за
племето. Тараумара бяха мъжете на средна възраст в странните
дрехи, които пушеха преди „Анджелис Крест 100“ и не можеха да
тичат по нанадолнище. Това ли бяха най-великите бегачи в света?
Обичам да пътувам и да опознавам различни култури, а тези
индианци винаги са ми били интересни. Пътуването обаче щеше да
обърка плановете ми. Тренирах за маратона в Остин (Столицата на
Тексас – б. пр.) и нямаше смисъл веднага след това да се състезавам
на 80 км. Не говорех испански и не знаех как да стигна до Медните
каньони. Освен това не виждах кой знае какво предизвикателство в
това състезание – вече бях побеждавал индианците.

175
 Кабайо пишеше, че индианците, които познава, нямат
нищо общо с онези, които бях победил на „Анджелис Крест 100“.
Пишеше също, че вижда в мен една чистота на духа, каквато е
присъща и на тараумара. Пишеше, че те се борят за оцеляването си в
трудни условия и че ако ги посетеше бегач от САЩ, това можеше да
им помогне.
Отговорих, че много бих искал да помогна на тараумара в
тежките времена, но няма да мога. Това беше грешка.
Няколко дни по-късно получих нов имейл от Кабайо.
„Тежки времена? Тараумара не преживяват тежки времена! Те
нямат нужда от твоята помощ!“
Помислих си: „Леле, тоя наистина не е с всичкия си“ и забравих
за случая. След това обаче продължих да получавам имейли от
Кабайо, в които той пишеше за мистичните бягащи индианци от
Медните каньони и за това, че те знаят неща, които никой друг не
знае.
Ако знаех как да стигна до Медните каньони, може би щях да
отида. Тогава съдбата реши проблема вместо мен.
Получих още една покана по имейл, този път от писателя
Кристофър МакДугъл, който пишеше, че работи върху книга за
бягащите индианци и че владее испански. Той също беше убеден, че
между мен и тараумара би се получило добро състезание.
Приех предложението, но не защото изпитвах глад за
предизвикателства. Бях тичал на „Уайт ривър“ (80 км), „Миуок“ (100
км), „Уей ту куул“ (50 км), на изтощителното състезание „Уасач
фронт“ (160 км), както и на две състезания на Източното крайбрежие
– „Планински мазохист“ (80 км) и „Върмънт“ (160 км). Бях част от
екипите, спечелили японската купа „Хасегава“ и хонконгското
състезание „Трейлуокър“, където поставихме рекорд на
състезанието. Имах частна практика като рехабилитатор, работех и
като треньор. Работната седмица за мен продължаваше над 50 часа,
а не я усещах. Няколко седмици преди „Западните щати“
организирах тренировъчен лагер, където се опитах да споделя
познанията си за техниката и волята. По време на лагера приготвях
великолепни вегански ястия. Изкарвах прехраната си с нещо, което

176
ми харесваше, и предавах опита си на други хора.
Моят проблем обаче беше, че исках повече. Имах и един още
по-голям проблем – не бях сигурен какво още искам. Казах на
МакДугъл, че ще се видим в Ел Пасо.
Бяхме деветима – МакДугъл и неговият треньор Ерик Ортън,
Кабайо, аз, двама млади бегачи от Вирджиния – Джен Шелтън и
Били Барнет, един мъж на име Тед МакДоналд, който предпочиташе
да го наричат Босия Тед, тъй като тичаше бос, и накрая – моят
приятел и фотограф Луис Ескобар и неговият баща.
Кабайо ни каза, че състезанието ще започне от село Урике. За
да стигнем дотам, трябваше да вървим 55 км по остри хребети, през
земи, в които предприемачи, разполагащи със собствени малки
армии и автоматични оръжия, отглеждаха марихуана. Вървяхме по
невидим път, известен само на човека от глинената хижа. Кабайо
спомена, че неколцина тараумара може да се присъединят към нас.

Вървяхме в продължение на 3 часа, но не видяхме нито един

рарамури. Нашият водач Кабайо ни разказа за някакъв мистериозен
вирус, който покосил едно село и може би се бил разпространил.
Каза, че трябва да сме търпеливи, и ни предупреди, че може да се
наложи да тичаме сами. Вървяхме през речни корита и обрасли с
кактуси хребети, по пътеки, които бяха толкова тесни, че ако не беше
Кабайо, надали щяхме да се ориентираме.
В 9 сутринта се озовахме сред няколко къщи от дърво и глина,
скупчени на брега на реката. Намирахме се на дъното на Медните
каньони, на 1500 м под най-високата им точка. Слънцето беше
високо в небето и ние се обливахме в пот. Кабайо ни каза да
почакаме, в случай че тараумара се появят. Предупреди ни, че
индианците са изключително плахи и че ако се покажат, не бива да
сме прекалено шумни или агресивни. Не трябваше също да се
ръкуваме с тях. Местните се поздравявали, като само леко докосвали
върховете на пръстите си. Кабайо спомена също, че би било добре да
им донесем подаръци, например бутилка кока-кола или фанта.
Бях потресен. Не бях прекосил цяла една страна, за да раздавам
на местните спортисти пластмасови бутилки, пълни със захаросани

177
синтетични напитки. Защо направо да не им раздадем одеяла,
заразени с дребна шарка? Но Кабайо държеше на своето.
Стояхме в сянката на малкото местно магазинче, опитвайки се
да се скрием от слънцето, което изгаряше дълбокия каньон, и
стискахме запотените бутилки кока-кола. Кабайо предложи да
тръгнем нагоре по пътеката и добави, че нашите домакини може да
се присъединят към нас по път, но може и да не се присъединят.
Никой не видя тараумара да излизат от гората или иззад завоя. В
един миг пътеката беше празна, а в следващия пред нас стояха
петима мъже, облечени в поли и ярки блузи. Бяха изскочили пред
нас като стадо диви елени.
Ръкувахме се, докосвайки пръсти, и мълчаливо се изкачихме
1500 м нагоре до върха на каньона. Някъде между десетата и
четиридесетата минута от похода ни – никой не беше сигурен кога
точно – към нас се присъединиха още шестима тараумара, които се
появиха като дим измежду дърветата.
Един от индианците ме гледаше с особен интерес. Аз също го
гледах. Изглеждаше по-силен от останалите, а в очите му имаше
нещо познато, нещо, което и аз притежавах – гордост, увереност,
може би дори известна подозрителност. Имаше гарвановочерна коса,
масивни челюсти като на полицаите по филмите и мускули на
катерач. Това беше великият Арнулфо, най-бързият от „бягащите
хора“. МакДугъл ми беше разказал всичко за него. Кабайо пък беше
разказал на Арнулфо за мен, беше му обяснил, че аз също като него
съм велик бегач.
С Кабайо начело се катерехме сред кактуси, храсти и дървета,
през голи поляни, изпъстрени тук-там с агаве. По време на кратките
ни почивки Джен, Били, Тед и аз пиехме вода, а тараумара се
отпускаха на земята, сякаш подбедрените им сухожилия бяха
прерязани. Когато видях това за първи път, бях изумен, но после
осъзнах, че това е техният начин да си починат и че така те успяват
да спестят много енергия. Гледах ги в краката, докато се катереха, и
забелязах, че и тогава тараумара се движат много икономично. Бях
на път да разкрия една от тайните на това древно племе – тайната на
ефективността.

178
 •••

Тараумара не си носеха шишета с вода, но затова пък познаваха

всеки водоем в дивата пустош и когато се доближахме до някой
такъв, те бързо отиваха дотам, навеждаха се, отпиваха бързо няколко
глътки вода и се връщаха на пътеката. Когато им предложихме кока-
кола, те приеха бутилките, без да кажат дума, изпиха ги на един дъх
и захвърлиха празните шишета. Постъпиха така не защото не ги
беше грижа за околната среда, а защото не знаеха какво означава
дадено вещество да не се разгражда по естествен път.
Накрая на похода се озовахме на някакво шосе. Намирахме се
на 8 км от селото. Край шосето стоеше местният шериф със своя
пикап. Ние, американците, не помръднахме при вида на пикапа – не
искахме да си разваляме духовния ден с возене в автомобил.
Тараумара обаче веднага се качиха – автомобилът беше ефикасен
начин за придвижване. През следващите пет дни опознахме тези
хора. Когато извадехме енергийните гелове и десертчета, те
започваха да се смеят и да си говорят нещо помежду си, след което
вадеха изпод наметките си пиноле – смляна печена царевица,
смесена с вода. Това е спортната напитка на тараумара. Храната им
пък се състоеше от тортили с боб. Всичко, което ядяха, беше
пълноценно и чисто. По време на престоя си в Медните каньони
разбрах колко енергия има в едно авокадо. Научих се да сядам в онзи
край на общата трапеза, където се намираше гуакамолето. Не
съветвам никого да застава между тараумара и купа гуакамоле.
Наблюдавах Арнулфо и той ме наблюдаваше.
Бях дошъл в Мексико, тъй като имах малко свободно време, а
тараумара ми бяха много интересни. Гледах на това пътуване като
на образователна ваканция. Постепенно обаче започнах да
осъзнавам, че предстоящото състезание в никакъв случай нямаше да
е леко, нито щеше да е само за удоволствие. Знаех, че ще трябва да
дам всичко от себе си. Ако се пестях, това щеше да е проява на
неуважение.
Състезанието започна пет дни по-късно, в 8 ч. сутринта. Още в
самото начало се убедих в нещо, което подозирах още от мига, в

179
който индианците се появиха изневиделица на пътя. Мъжете, с които
се бях състезавал на „Анджелис Крест 100“, бяха Б отборът на
тараумара. Тук, в Медните каньони, три от момчетата се втурнаха в
състезанието така, сякаш им предстоеше да тичат не повече от 5 км.
Бяха на възраст между 20 и 30 години. Никой от тях не пушеше. Не
носеха вода, но може би бяха скътали храна в гънките на наметките
си.
Започнах състезанието с приятно темпо. Знаех, че никой
нямаше да успее да задържи първоначалната скорост, особено при
38-градусовата жега. След 15 км бегачите продължаваха да
поддържат скоростта, но това не ме тревожеше. Знаех какво
причиняват големите разстояния на човешкото тяло. Поддържах
темпото си и както обикновено приемах по 200-300 калории на час.
Носех две бутилки вода. Ядях портокали и банани. На един от
медицинските пунктове опитах пиноле.
След 30-ия километър бях задминал дванадесет тараумара.
Пред мен имаше още неколцина, което малко ме изненада. След още
15 км изненадата ми нарасна. На 35-ия километър бях потен, уморен
и жаден и когато разбрах, че пред мен има двама тараумара,
облечени в туники и обути в гумени сандали, бях не просто
изненадан, а направо смаян и притеснен. Начело беше облеченият в
яркочервена риза Арнулфо.
Ускорих крачка, докато достигнах скорост от 4 минути и 20
секунди на километър. С такава скорост бях изпреварвал други
бегачи на свръхдълги разстояния и бях срещал погледите им, докато
префучавах край тях. Знаех, че тази скорост може да съкруши
съперниците. Тараумара обаче все още водеха.
Аз съм професионален състезател. По онова време тренирах
почти целогодишно и бях на върха на кариерата си, а тези мъже
никога не бяха чували за интензивни тренировки и смяна на темпото.
Тогава осъзнах каква беше истинската тайна на тараумара. Те не се
подготвяха за състезания. Не тичаха за победа или за медали. И не
ядяха така, че да могат да тичат. Те ядяха и тичаха, за да оцелеят.
Използваха краката си, за да изминат разстоянието между две точки.
А за да използват краката си, трябваше да са здрави. Първата голяма

180
тайна за издръжливостта, бързината и крепкото здраве на тараумара
се криеше в това, че тичането и храненето бяха важна част от техния
живот. Втората голяма тайна, която се опитвам да си припомням
всеки ден, е, че докато тичат от точка до точка, тараумара се пренасят
в измерение отвъд пространството и дори отвъд петте сетива.
Тичането и животът на тараумара се отличават с голяма
ефективност. Тези хора не се отдават на излишен размисъл. Те не
отхвърлят технологиите по политически причини или за да се правят
на модерни. Ако технологиите им помагат да водят по-ефективен
начин на живот, те ги приемат охотно – возят се на пикапи, правят
си сандали от стари гуми. Точно това се опитвах да направя и аз – да
съчетая интуицията с технологиите.
Може би е самонадеяно от моя страна да описвам неща, които
самите тараумара навярно не съзнават, но докато бях с тях, имах
чувството, че тези хора са обзети от мир и спокойствие, че, тичайки
и живеейки толкова просто, те успяваха да постигнат едно състояние
на духа, едно „шесто чувство“, благодарение на което да се докоснат
до света в най-чистата му форма. Ето това чувство търсех аз от
толкова време.
Рарамури се движеха като по учебник. Вървежът им беше
плавен, без излишни движения. Правеха къси крачки и стъпваха леко
на средната и предната част на ходилото. Не хабяха излишна
енергия, а стойката на тялото им беше свободна.
По-късно тараумара бяха обезсмъртени в книгата „Родени да
тичат“ на МакДугъл, който ги наричаше „свръхатлети“. Аз пък бих
казал, че са свръхефективни. Те просто познават телата си и
заобикалящата ги среда много, много по-добре от нас и знаят неща,
които ние с нашите хронометри, спортни храни и модерни
маратонки сме забравили.
Седмицата, която прекарах с индианците в Медните каньони,
ми помогна да проумея някои неща, за които бях започнал да мисля
още като ученик по време на ски лагера „Тийм Бърки“. След
състезанието ми с тараумара изразът „родени да тичат“ се превърна
в крилата фраза и верую за стотици хиляди хора. Според книгата ние,
хората, сме родени да тичаме. Ние сме знаели как да тичаме. Идеята

181
беше, че ако можем да се върнем към състоянието на инстинктивно
блаженство, ние ще можем да си възвърнем лекотата на движенията
и да тичаме без болка, умора и травми. Твърдеше се също, че първата
стъпка към изгубения рай е да се отървем от модерните обувки.
Тараумара обаче са велики бегачи, въпреки че не тичат боси, а
носят традиционни сандали. В бягането важна е формата. Ако бягате
боси, това може да ви донесе отлични постижения, но има и други
определящи фактори. Ако обичате да тичате без обувки, чудесно.
Ако предпочитате да носите нещо на краката си, това също е
чудесно. Съгласен съм, че модерната епоха върви с куп вредни
навици и катастрофални нежелани последици не само по отношение
на бягането но и по отношение на храненето. Най-сериозна е
прекалената зависимост от луксозните маратонки, както и
убеждението, че бягането е спорт за избрани. Бързото хранене,
масовата продукция, огромните порции – тези неща сами по себе си
ни поболяват. Разбира се, през модерната епоха бяха изобретени
също електрификацията, пеницилинът и сърдечната хирургия.
Извод: мързелът на съвременния човек, достъпните нездравословни
храни и широкото разпространение на животоспасяващите
лекарства ни превърнаха в болни дълголетници.
У тараумара видях хора, които тичат и се хранят така, както са
го правили техните предци. Те зависеха от храната, която се
произвеждаше в района и с която не им беше толкова лесно да се
снабдят. Тичаха до самозабрава, даваха всичко от себе си. Ядяха
месо така, както и поколенията преди тях – в редките случаи, когато
можеха да си го набавят. За тях месото беше луксозна стока, а не
основен хранителен продукт.

Аз съм по-здрав и мога да тичам по-бързо и по-дълго, защото

се храня с растителна храна. Никога обаче не чета проповеди на
месоядните си приятели, нито пък порицавам хората, които ядат
печени картофи, залети с масло и сметана. Всеки, който обръща
внимание на това, което яде, и на начина, по който му се отразява
храната, по естествен път ще премине към растителна диета и към
здравословен начин на живот.

182
 Със спорта нещата са едновременно по-прости и по-сложни.
Ние, хората, имаме нужда от движение. Но трябва ли тренировките
да бъдат интуитивни, свободни по форма, или трябва да се превърнат
в строга наука? Опитвам се при тренировки да се ръководя от
научните факти, като оставам отворен за животинската радост от
бягането. Когато почувствам нужда, си давам почивка дори ако
тренировъчният ми план не го предвижда. Ние, бегачите на
свръхдълги разстояния, трябва да приложим всичките си познания
по време на тренировка, но трябва и да сме гъвкави.
Ако има нещо, което със сигурност мога да очаквам на
състезание на 160 км, то е, че ще ми се случат неща, които със
сигурност не съм очаквал.
Някога физическото натоварване и преодоляването на
физическата нестабилност са били част от живота. Хората са
преследвали храната си и са бягали от хищниците, пирували са и са
гладували според сезона и са прекарвали много време в ходене и сън.
Днес ние, съвременните хора, седим. Шофираме, сърфираме в
интернет и гледаме телевизия. И, разбира се, страдаме. Изследване
на American Journal of Epidemiology е следило 123 216 души в
продължение на 14 години и е установило 17% по-висока смъртност
при мъжете, прекарвали повече от 6 часа дневно седейки, в
сравнение с мъжете, които седели по-малко от 3 часа. При жените
пък смъртността била с 34% по-висока. При това нямало значение
дали участниците пушели, имали излишни килограми и – това ме
смая – колко често спортували.
Ние, хората, не сме създадени да седим по цял ден. Не сме
създадени и за еднообразните и незначителни движения, с които
често са свързани съвременните професии. Телата ни жадуват за
интензивни и разнообразни движения, които ангажират цялото ни
тяло. Когато прекарваме целия ден в извършване на еднообразни,
незначителни движения като машинопис, подреждане на хранителни
продукти в магазина, правене на хамбургери или щракане с мишката
на компютъра, телесното ни равновесие се нарушава.
Ето защо системните тренировки до голяма степен имат
компенсаторна функция. Не е нужно да учим толкова много за

183
самото бягане, колкото е наложително да се откажем от вредните си
навици и да възстановим равновесието, нарушено от съвременния
начин на живот.

Състезанието в Медните каньони се състоеше от няколко

обиколки по сухите и прашни пътища в ниските части на каньона, по
обрасли с грейпфрути и папая склонове и покрай извисяващи се
скални масиви. Три пъти минахме през града покрай местните, които
пиеха и се смееха под веселите отекващи звуци на народния
оркестър.
Не предвиждах, че ще трябва да тичам толкова бързо – бях на
почивка. Поддържах скорост от 230 м/мин. Бях трениран, но тези
мъже бяха прекарали живота си, тренирайки, макар че те не биха го
нарекли така. Исках да съчетая тичането и хранителния си режим в
ежедневието си така, както го правят тараумара. Освен това исках да
спечеля това състезание и знаех, че и тараумара искат същото. За мен
една победа би била голяма чест. За тях победата означаваше
достатъчно царевица за цялото село за една година.
Ускорих крачка и зад един завой мярнах някакво синьо петно.
Беше Силвино, облечен в традиционна носия. Настигах го. Вдъхвах
сладкия аромат на цъфтящите кактуси и тичах покрай бодливи
фукиерии (Фукиерия – пустинно растение, разпространено в
югозападните щати и Северно Мексико – б. пр.) с блестящи червени
луковици. На 65-ия километър настигнах Силвино и му направих
знак да ме следва. Не си казахме нищо, но исках двамата да
настигнем Арнулфо и тримата заедно да пресечем финиша. Силвино
обаче вече нямаше сили.

Видях Арнулфо в началото на последната обиколка.

Изглеждаше изтощен. Погледите ни се срещнаха. Очите му издаваха
колко е уморен и дехидратиран. Познавах този поглед. В него обаче
имаше и нещо друго. Видях боеца в Арнулфо и разбрах, че няма да
се предаде. Оставаха ни само 8 км. Той ме водеше със 7-8 минути и
аз си помислих, че ще мога да се справя. Когато поех по последната
обиколка, у мен се събуди чистият животински инстинкт за победа.

184
Този път обаче това не беше достатъчно. Арнулфо също
притежаваше този инстинкт.
Победи ме с 6 минути и по-малко от 1500 м.
Не го прегърнах, не направих нищо такова. Казах му на
английски, който той не разбираше, че съм много впечатлен и че той
е много силен. Освен това много пъти повторих muy fuerte (Много
силен (исп.) – б. пр.) на испански.
После му се поклоних. От уважение.
По-късно ме питаха дали съм оставил Арнулфо да ме победи в
името на междукултурното разбирателство или като проява на
учтивост. Тези хора не разбираха колко важни са състезанията за
мен. Арнулфо ме победи в честен двубой. На следващата година
обаче се върнах и го победих с 18 минути преднина, а царевицата и
750-те долара дадох на рарамури.

ГОЛАТА ИСТИНА

Когато тичате боси или със съвсем прости обувки, вие

разчитате на естествената способност на тялото да възприема
положението си в пространството. Когато нищо не ви отделя от
земята, с всяка стъпка вие получавате сензорна информация, която
ви насърчава да намерите правилната позиция на тялото. Хората,
които се възстановяват от травма, страдат от структурни аномалии
или просто предпочитат да тичат с обувки, могат да останат верни
на маратонките си. Независимо дали тичате боси или не обаче,
важното е да обръщате внимание на положението на тялото. Ако
бягането без обувки ви помага, толкова по-добре.
Искате да опитате да тичате боси? В случай че захвърлите
маратонките и се втурнете да тичате 10 км, не забравяйте да тичате
бавно и леко. Ако избързате с големите натоварвания, рискувате да
се нараните.
Първо си намерете място, покрито с трева или пясък, и
започнете да тичате леко по 5-10 минути 1-2 пъти седмично.

185
Запомнете: леко. Изобщо не мислете за скоростта. Сега работите за
стойка. Постепенно удължете времето, докато стигнете до 20-45
минути веднъж седмично. След тренировка обичам да се
разтоварвам, като тичам по 3-5 км по пътека или в парк.
Трябва да запомните няколко важни неща – първо, тичайте
бавно и леко; второ, не е нужно да тичате боси през цялото време, за
да извлечете полза от тичането без маратонки; и трето, не е нужно да
тичате напълно боси. Леките гуменки ще ви накарат да се чувствате
така, все едно тичате боси, и ще ви помогнат да си изработите
правилна стойка. В продължение на 10 години, на повечето
интензивни тренировки и състезания на свръхдълги разстояния, в
това число и на „Бадуотър“ и Спартатлона, съм бягал с гуменки
„Брукс“. Гуменките ще ви дадат най-важното – удобство и добри
резултати.

Гуакамоле „Холи Моли“

Авокадото е превъзходен източник на здравословни

мононенаситени мазнини, а лютото чушле придава приятен
пикантен вкус на ястието. Ако не обичате люто, махнете семките
на чушлето, преди да го стриете, и използвайте само половин
чушле. И авокадото, и лютите чушки са аристократична храна
сами по себе си, но когато се смесят, се получава едно от най-
прекрасните ястия на света. Гуакамоле определено е една от
любимите ми храни. Рядко сядам на вечеря без порция от този
деликатес. Ако пък ям мексиканска храна, гуакамоле задължително
присъства на трапезата ми. Опитайте само една чаена лъжичка
от този специалитет и ще се съгласите с мен. Ако искате бърза и
здравословна закуска между храненията, хапнете гуакамоле с
топла царевична тортиля.

2 бр. зряло авокадо, сокът на два малки зелени лимона

1 средноголям домат, нарязан на дребно
1 скълцана скилидка чесън

186
1 люто чушле, стрито заедно със семките
10 стръка стрит пресен кориандър
1 ч.л. морска сол

Разполовете авокадото и изстържете месото на плода в купа.

Добавете прясно изцедения лимонов сок и останалите съставки.
Намачкайте с прибор за картофено пюре или с лъжица до получаване
на полугладка смес и оставете на стайна температура за 10-20
минути.
За 2 ½ чаши, 6-8 порции

Преди да се отправя към недрата на Медните каньони в Мексико през 2006 г., за да се
състезавам с индианците, известни като „бягащите хора“,
аз се срещнах с тайнствения организатор на състезанието Кабайо Бланко (Белия кон). Тук
обсъждаме чудните свойства на пиноле.
(Luis Escobar)

187
Оставам при финиша, за да покажа уважението си към другите бегачи. Тук съм на финиша
на състезанието в Медните каньони през 2006 г.
заедно с Арнулфо, Мануел Луна, Силвино, Ербалисто и местно дете (отляво надясно).
(Luis Escobar)

188
 16. Ръководният център

„Западни щати 100“, 2006 г.

„Трябва само да дадеше всичко от себе си.“
Марк Дейвис, американски лекоатлет

Никой не иска да спечели повече от мен. По време на

състезанията на свръхдълги разстояния обаче разбрах, че дори да
напрегнеш всяко сухожилие и всеки мускул, крайният резултат е
само следствие. По-важен от победата е отговорът на въпросите:
Какво и как правя, за да постигна тази победа? Подготвен ли съм?
Съсредоточен ли съм? Грижа ли се добре за тялото си, храня ли се
здравословно и съзнателно? Тренирал ли съм подобаващо?
Напрегнал ли съм всичките си сили докрай?
Тези въпроси бяха водещи за мен през цялата ми кариера. Те
могат да ръководят всеки, който търси нещо. А нали всеки търси
нещо? Разбира се, вие искате повишение или жената/мъжа на
мечтите си, или личен рекорд на 5 км. Важното обаче не е дали ще
получите онова, което искате, а как ще го получите.
Състезанията по бягане на свръхдълги разстояния ми
преподадоха този урок по безпощаден начин. Никога не съм
осъзнавал тази истина така добре, както на „Западните щати“ през
2006 г. А дори не се състезавах.

Месец преди състезанието един мой приятел и партньор в

бягането ме попита дали искам да му бъда пейсър.
Познавах Браян Морисън от около година. Тичахме заедно през
зимата и пролетта на 2006 г., преди да замина за Мексико. Той беше
27-годишен, управител в Seattle Running Company. Двамата отивахме
с автобус до езерото Грийн, където тренирахме усилено – 50-60
минути с 85% натоварване. Тичахме по сенчестите пътеки към връх

189
Кугар. Показах на Браян „Дванадесетте върха“ и новия 65-
километров тренировъчен маршрут, който си бях измислил. Той ме
разпитваше за каньоните на „Западните щати“, за жегата, за
склоновете. Питаше за всичко и аз му казах всичко. Не вярвам в
тайните. Тайните знания няма да ми помогнат да победя някого, нито
пък ще помогнат на някого да ме победи. За да спечелиш елитно
състезание, са необходими техника и стратегия, но преди всичко е
нужен дух. Браян имаше много висок дух. Беше енергичен, много
амбициозен и в много отношения виждах себе си в него.
Беше ми странно да стоя на стартовата линия, без да крещя и
без да се втурвам начело на групата. За да се занимавам с нещо и за
да изпълня дълга си към състезанието, което в известен смисъл ме
направи такъв, какъвто съм, аз раздавах номера на състезателите и
помагах като доброволец, така както бях правил на много други
състезания, на които не бях участвал. Беше ми странно да следя
напредъка на другите състезатели и да се срещам с доброволците от
медицинските пунктове, които ми бяха помагали през последните
седем години, но в същото време ми беше приятно. „Приятно“ е
слаба дума, но в сравнение с миговете на еуфория и депресия, които
бях изпитвал на предишните „Западни щати“, в сравнение с крайните
настроения, до които ме беше докарвало състезанието, това беше
точната дума. Беше ми приятно. А Браян правеше преживяването
още по-приятно. Преди състезанието му казах, че притежава
нужните качества, за да победи. През първите 90 км го следих от
различни точки на трасето, тъй като пейсърите можеха да се включат
едва на стотния километър. Той не направи нищо, за да разколебае
доверието ми. Движеше се добре, беше пети, изглеждаше свеж и
спокоен. След 90-ия километър обаче положението се влоши. На
Браян му ставаше все по-трудно. Температурата беше 40,5°С,
типично за „Западните щати“, но аз виждах, че жегата му се отразява
зле. Той забави ход. Дадох си сметка, че когато се присъединя към
него, ще имаме доста работа. Знаех, че ще трябва да увеличим
темпото. Бях станал в три сутринта и се тревожех дали ще се справя.
Знаех, че мога да се състезавам на свръхдълги разстояния и да
победя, но отговорността за нечий друг успех малко ме плашеше. Не

190
бях очаквал да ме обземат подобни съмнения. Трябваше да се
преборя с тях, преди да направя първата крачка.
Преборих се с опасенията си така, както се бях преборил с
подутия глезен на същото състезание през 2001 г. Четири прости
стъпки. Първо дадох воля на тревогата си. После прецених
положението. Трябваше да пробягам 60 км заедно с човек, който
беше тичал цял ден. Това не беше кой знае какво предизвикателство.
Трето: зададох си въпроса как бих могъл да оправя нещата. Това
беше лесно – трябваше просто да бъда добър пейсър. Четвърто и
последно: заех се да разделя отрицателните си емоции от
належащите задачи. Тази стъпка беше най-лесна, тъй като осъзнах,
че отрицателните ми емоции нямат много общо с действителността.
Когато се присъединих към Браян, по високоговорителите екна
глас: „Скот Юрек е пейсър!“. Бях дошъл просто да помогна на
приятел, но когато чух името си, произнесено така гръмко,
адреналинът ми се покачи. Време беше да се залавям за работа.
На стотния километър Браян беше четвърти. Казах му, че
докато стигнем брода Ръки Чъки – до него ни оставаха 25 км – ще
сме изпреварили всички. Казах му още, че след като поведем, ще
водим чак до финала.
При тези думи Браян се превърна в друг човек. Не каза нищо –
бегачите не говорят много, тъй като се стремят да запазят цялата си
енергия за състезанието. Аз обаче говорех. Превърнах се в Дъсти.
Превърнах се във втория мозък на Браян, мамех го, омайвах го, а
когато трябваше – настоявах. Двадесет километра по-късно бяхме
изпреварили всички. Когато стигнахме до реката, Браян ревеше и
крещеше. Беше страшно надъхан, макар че и двамата умирахме от
жега. Аз правех онова, което умеех – здравата го пришпорвах, но
гледах да не прекалявам. Карах го да ляга в потоците и го плисках с
вода. Спомням си как веднъж трябваше да легна в една локва.
Веднага усетих, че е пълна с конска пикня, но не помръднах. Знаех
колко сме прегрели и двамата. На медицинските пунктове го карах
да пие. Стараех се Браян да не се обезводнява, но и да не приема
твърде много течности. На 125-ия километър, когато погледнахме
назад, не видяхме никого. Не че ни беше страх от съперниците ни,

191
но когато си начело, трябва да кажеш на останалите: „Не се и
опитвайте да ме изпреварвате.“
Казах на Браян: „Да си плюем на петите. Ако успеем да вземаме
всеки следващ километър за 5 минути, а от време на време и за 4
минути и нещо, ще победим“.
Стигнахме до магистрала 49. Бяхме изминали над 150 км. Казах
на Андреа, годеница на Браян и ръководител на екипа му, че ще се
наложи някой да заеме мястото ми. Докато внимавах Браян да
приема достатъчно храна и вода, аз самият бях забравил да ям и пия.
Беше ми лошо, бях изтощен и обезводнен и реших, че може да забавя
Браян. Андреа ме попита дали мога да продължа още 5 км до моста
„Ноу Хендс“, който пък беше на 5 км от финала. Ако стигнехме
дотам, победата на Браян щеше да бъде вързана в кърпа. Тогава
можех да спра.
И така, аз продължих. Тичахме още 5 км сред задушливия
прахоляк и жегата. Браян каза, че изпитва болка при спусканията, но
аз го уверих, че болката е временна и трябва да я преодолее. През
останалото време почти не си говорехме. Не беше нужно. Оставаха
5 км до финала, а аз здравата го бях пришпорил. Когато се появи
другият пейсър, Джейсън Дейвис, казах на Браян, че е в добри ръце
и че ще се видим в пункта „Роби Пойнт“, на 1500 м от финала.
Обещах му, че ще съм до него при първата му победа на „Западните
щати“.
Браян и Джейсън се изкачваха в продължение на 3 км. Аз пък
отидох на стоп до Обърн и ги пресрещнах там. Браян тичаше по
асфалт за пръв път от доста време. Наоколо имаше автомобили,
къщи и хора, които купонясваха в градините си в очакване на
първите финалисти. Физически Браян изглеждаше добре. За мен
състезанието беше приключило. Трябваше само да претичаме по
градските улици до финала. Браян трябваше просто да се добере до
финиша. Когато заговори обаче, разбрах, че самият Браян не е
толкова сигурен в себе си. „Къде са останалите?“, попита, като
гледаше назад. Изглеждаше уплашен. Засмях се и му казах да се
отпусне, да не се тревожи. Тичахме по леко нанагорнище и той
просто летеше. Казах му, че не е нужно да тича толкова бързо, но че

192
ако иска да финишира с добър резултат, се справя добре.
„Къде са останалите? – попита той отново. – Къде са?“.
Аз самият бях страдал от халюцинации на състезание, затова
направих всичко възможно да не се стряскам и най-вече да не
оставям Браян да се стресне.
Моят приятел, фотографът Луис Ескобар, тичаше заедно с
Браян, Джейсън Дейвис и мен. Тичахме по последното нанадолнище,
чувахме тълпата и виждахме светлините. Браян крещеше: „Къде е?
Къде е?“ Финалът на състезанието е в Обърн, при гимназията
„Плейсървил“, и ние всички крещяхме: „Ето го! Ти успя! Ти успя!“
Беше 10 вечерта. Хората ликуваха, но не толкова бурно като
Луис, Джейсън и мен. Ние крещяхме: „Ти успя, Браян! Ти си
шампионът на „Западните щати“!“
Само няколко метра по-късно обаче замлъкнахме. Браян
колабира на 275 м от финала.
„Какво има, Браян“, попитах.
Той отговори: „Не мога да стана.“
По последното нанадолнище бях забелязал, че краката му се
преплитат, но на мен това ми се беше случвало неведнъж на
състезания. Бягането на свръхдълги разстояния е нещо чудовищно.
„Трябва да станеш, Браян. Трябва да станеш!“
Двамата с Джейсън му помогнахме да се изправи, но Браян не
можеше да ходи. Казах: „Трябва да продължиш да се движиш.“
Отново се превърнах в Дъсти, но този път нещо не се получаваше.
Може би трябваше да го оставим на мира. Браян не можеше да
се държи на краката си и изведнъж започна да бръщолеви нещо
безсмислено.
Като се замисля, тогава наистина допуснахме глупава грешка.
Двамата с Джейсън подхванахме Браян от двете му страни и го
отведохме до финиша. Не го отведохме до медицинския пункт –
водихме го по трасето. Това беше инстинкт. Борех се за оцеляване,
грижех се за някого, който се чувстваше много зле, но все пак си
оставах пейсър, състезател и бегач. Исках Браян да получи онова,
което иска. Исках да му помогна да стигне до финала. И го направих.
Отведохме го до финиша, където го пое медицинският екип.

193
Един от лекарите го попита дали знае кой е спечелил състезанието.
„Скот Юрек“, отговори Браян.
„Не – усмихна се едва забележимо лекарят. – Ти спечели. Ти
спечели състезанието“.
Петнадесет минути по-късно Браян се озова в линейката. Бях
до него, докато го качваха. Той ме погледна и каза: „Скот, успях.
Спечелих „Западните щати“.
Останах край финиша и поздравявах следващите финалисти,
както бях правил винаги. Те се радваха да ме видят. До слуха ми
обаче достигнаха разговорите на другите хора – зрители и
организатори. Чух, че ще дисквалифицират Браян. Чух още, че
вината е моя, защото съм му помогнал по пътя към финала. Накрая
един от организаторите дойде при мен и ми каза, че Браян не е
спечелил и че ще бъде дисквалифициран, защото е получил помощ.
Казах му, че не е нужно да правят това, че дисквалификацията
е позорно клеймо за бегача и че ако някой заслужава наказание, то
това съм аз. Казах също, че ако ще отнемат шампионската титла на
Браян, могат поне да обявят, че не е финиширал.
Не, щели да обявят, че е дисквалифициран. Стори ми се, че
организаторите просто се опитват да подхранят егото си и да
подчертаят колко държат на честната игра. На следващия ден отидох
до болницата в Обърн. Никой от организаторите на „Западните
щати“ не беше ходил там. Когато влязох в стаята на Браян, той
заговори пръв.
„Хей, Скот, май няма да успея да отида на церемонията по
награждаването. Искам ти да отидеш вместо мен.“
Отговорих му без заобикалки. Казах, че съм бил на трасето цяла
нощ, че организаторите са вдигнали голям шум, задето не е
финиширал сам, и че са го дисквалифицирали. Първото място беше
присъдено на някой си Греъм Купър, който беше финиширал 12
минути след Браян. Казах на Браян, че съжалявам и че бих искал да
мога да променя решението на организаторите. Извиних му се,
задето го бях превел по трасето. Казах му, че знам колко упорито се
е трудил и колко близо е бил до победата. Казах също, че знам какво
е да си бил близо до победата – наскоро бях загубил състезанието в

194
Медните каньони от Арнулфо – и че мога да си представя колко го
боли. Този разговор беше едно от най-трудните неща, които някога
съм правил.
Когато се върнах в Сиатъл, по интернет вече се беше изписало
много нещо за състезанието. Някои мнения бяха невероятни.
Прочетох, че съм изисквал прекалено много от Браян, че съм бил
негов „треньор“. Прочетох, че не съм му давал достатъчно вода, а
също и че съм му давал да пие прекалено много. Прочетох, че съм
опропастил представянето му, защото не съм искал някой друг да ме
засенчи.
На „Западните щати“ през 2006 г. научих много неща.
Направих си един неочакван извод: каквото и да правиш, някой
винаги ще те критикува. Зен учи, че хората, които те критикуват без
нужда, не са по-лоши от онези, които те идеализират без нужда.
Всъщност няма значение какво мислят хората за теб. Важното е да
си верен на себе си.
И днес хората ме питат какво се е случило тогава с Браян.
Истината е, че не знам. Има много възможни отговори. Не вярвам,
че проблемът е бил медицински, поне не в традиционния смисъл.
Мисля, че Браян спря, защото мозъкът му беше видял финиша и му
беше казал: „Хей, приятел, ти успя, сега можеш да си починеш.“
Тогава тялото му рухна. Колкото и силни да са краката ни, колкото
и издръжливи да са дробовете, ръцете и мускулите ни, нищо не е по-
важно от ума.
Лекарите от „Западните щати“ посочиха различни причини,
които биха могли да обяснят защо Браян не успя да завърши.
Казваха, че дезориентацията и липсата на координация са
характерни за хипонатриемията. Казваха също, че Браян може да е
бил обезводнен, че кръвната му захар може да е била ниска, че може
да е имал проблем със сърцето. Предположиха също, че мускулите
му може да са били напълно изтощени. В последните километри
Браян беше положил огромно усилие и мускулите на краката му
просто не бяха издържали. От медицинска гледна точка нямаше
значение колко близо е бил финишът. Конвенционалната наука
приема, че способността ни да се натоварваме и да продължаваме

195
напред се ограничава от периферни показатели като VO2 max –
максималното количество кислород, което можем да използваме за
аеробно дишане, и лактатния праг – моментът, в който мускулите
произвеждат млечна киселина по-бързо, отколкото я разграждат.
Ефективността на тялото и здравината на мускулите и костите
определят в каква степен можем да оползотворяваме физическите си
възможности. При състезанията по бягане на свръхдълги разстояния
има и един допълнителен момент – приемът на достатъчно вода и
храна. Във всеки случай Браян се беше подложил на голямо
натоварване, така че имаше много възможни причини за състоянието
му.
Науката се занимава с обективните величини и е разбираемо,
че учените сякаш имат вроден афинитет към нещата, които могат да
бъдат измерени. Лесно е да качиш някого на бягащата пътека и
измериш VO2 max или да кажеш, че кръвната му захар е ниска. Не е
възможно обаче да се измерят тайнствените постъпки на съзнанието.
В „Наука за бягането“ д-р Тим Ноукс предлага друга теория за
издръжливостта на тялото при спорт. Той смята, че в мозъка има
ръководен център, който оценява спортната задача и определя колко
мускулни влакна трябва да заработят. Когато тичаме, мозъкът
преценява на какво разстояние е финишът, сравнява това разстояние
с минали тренировки и налага темпо, което тялото може да
поддържа, без да се нарани, стига да не се случат някакви
произшествия. Ако надвишим това темпо, мозъкът ни започва да
изпраща сигнали за умора и болка, като по този начин ни кара да
забавим ход. Когато разберем това явление, можем да се
препрограмираме така, че да тичаме много по-бързо. Ноукс съветва
да не се вслушваме в негативните мисли, свързани с това колко близо
е финишът.
Теорията за ръководния център е противоречива, но се
припокрива с моя спортен опит. Винаги съм тичал по-добре от
очакваното предвид физическите ми данни и постиженията ми на
класическия маратон. Винаги съм казвал, че състезанията по бягане
на свръхдълги разстояния са игри на ума. Ето защо не вярвам, че е
случайно, че Браян спря така драматично. Мисля, че е възможно при

196
огромното физическо натоварване ръководният център на Браян да
е забелязал финиша, да е повярвал, че състезанието е приключило, и
да е „дръпнал шалтера“. При състезание от 160 км една обиколка на
училищния двор не изглежда дълга, но след като мозъкът на Браян
се е пренастроил, тази отсечка му се е сторила непреодолима. А
когато капитанът напусне кораба, той може само да потъне.
Припадъкът на Браян беше драматичен, а от медицинска гледна
точка беше провокативен. Това как беше финиширал Браян обаче не
го определяше като личност. Това е урок, известен на всеки, който
някога се е опитвал с всички сили да постигне нещо и се е провалял.
Това, че Браян колабира на 275 м от финала, го превърна в
забележителна фигура в историята на „Западните щати“, но не го
определи като човек.
Браян даде всичко от себе си в едно състезание по бягане на
свръхдълго разстояние. Той беше шампион. През онази година за
мен и за много други хора Браян беше шампионът.

СТОЙКАТА

За да бягате дълго, бързо и ефективно, трябва да си изработите

правилна стойка. Не привеждайте рамене напред и сгънете ръце в
лактите на 45 градуса. Ръцете трябва да се движат свободно, но без
да преминават въображаемата вертикална линия, разрязваща тялото
ви на две. По този начин ще отворите гръдния кош, ще дишате по-
добре и по-лесно ще пазите равновесие.
Наведете се напред, но не от хълбоците. Представете си пръчка,
която преминава през тялото ви от главата до пръстите на краката.
Пръчката трябва да е леко приведена към земята, но не от таза.
Когато цялото тяло участва, гравитацията става ваш съюзник.
Запомнете: бягането е контролирано падане.

197
Великолепната киноа

Киноа е едно от първите зърнени растения (всъщност са

семена), които човекът е култивирал и е използвал за готвене.
Киноа има плътен аромат и е сред малкото зърнени храни, които
съдържат всичките девет жизненоважни аминокиселини. Ето
защо това растение е подходящо за приготвяне на каша – просто,
засищащо и почти примитивно ястие. Благодарение на киноа успях
да оценя древните храни и култури, които биха могли да обогатят
живота ми, ако им дадях тази възможност. Пригответе кашата
от киноа предната вечер, за да можете да я стоплите и изядете
преди дългото сутрешно бягане. Тази каша, подсладена с плодове и
доовкусена с канела, представлява великолепно съчетание от
въглехидрати, белтъчини и мазнини. Ако искате каша с вкус на ядки,
заменете ванилията с бадемов или лешников екстракт.

1 ч.ч. сушена киноа, измита и отцедена

2 ч.ч. вода
1 ч.ч. бадемово или друго растително мляко
1 зряла круша, почистена от сърцевината и
нарязана на тънки филийки, или
1 зрял банан, нарязан на филийки
¼ ч.ч. кокосови стърготини
3 с.л. олио 3-6-9 Blend
½ ч.л. морска сол или леко мисо
½ ч.л. ванилов екстракт
1 ½ ч.л. канела на прах
За гарниране: стафиди, нарязани ябълки и семена от чия (или ядки
по избор)

Сложете киноата и водата в средноголям съд. Възврете, след

което оставете сместа да къкри на бавен огън в продължение на 15–
20 минути, докато зърната поемат водата и станат прозрачни.
Разбъркайте леко с вилица и оставете да изстине за 5 минути.
Поставете киноата и другите продукти в блендер или

198
кухненски комбайн и разбивайте в продължение на 1–2 минути до
получаване на гладка смес.
Тази каша може да се приготви от предната вечер и да се остави
в хладилник, така че да е готова преди сутрешната тренировка. Ако
държите кашата ви да е топла, изсипете я в малък съд и я затоплете
за 5 минути на много слаб огън. Може да пропуснете растителното
масло и да го добавите, след като затоплите кашата. Гарнирайте със
стафиди, ябълки и семена от чия или ядки по избор.

За 4 порции

199
През 2010 г. Марк Битман, колумнист на „Ню Йорк Таймс“, ме покани на интервю. Преди
да ми зададе каквито и да било въпроси обачe, той отвори хладилника си и ме помоли да
му сготвя нещо.
Забърках пържени зеленчуци с тофу, домашен индонезийски бадемов сос и киноа.
(Jenny Uehisa)

200
 17. Антилопата от Уасач

„Хардрок 100“, юли 2007 г.

„Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място
става по-здраво.“
Ърнест Хемингуей, „Сбогом на оръжията“

Не мисли за глезена си!“

Дъсти отново викаше по мен. Дали щеше да ми крещи така и
когато се превърнехме в беловласи старци с бастуни?
„Хайде, Загубеняк, не мисли за глезена си! Давай нагоре!“
Не отговорих. Бях прекалено зает да пропадам по заледения и
заснежен склон и да се опитвам да спра с помощта на трите си здрави
крайника. Бяхме тичали в пороен дъжд по ужасно стръмен склон
през прохода Оскарс в Скалистите планини в Колорадо. Дъждът
беше превърнал снега в лед. Бяхме изключили фенерите си, така че
рекордьорът на състезанието, който ме следваше в продължение на
110 км, да не може да прецени колко е разстоянието помежду ни.
Беше два през нощта и цареше пълен мрак, нарушаван от време на
време само от светкавиците, които разкриваха следната сцена: Дъсти
стоеше на високото, гледаше надолу и крещеше (как иначе), а аз
пълзях, плъзгах се, после пак поемах нагоре и влачех глезена си с
надеждата да не е счупен.
Шестдесет и пет километра по-рано в една студена и ветровита
долчинка Дъсти се беше присмял на 40-годишния Карл Мелцър.
„Ще ядеш бой от човек, чийто глезен е с размер на грейпфрут“,
хилеше се Дъсти.
Мелцър просто се усмихна. Той беше печелил състезанието
„Уасач 100“ шест пъти и беше известен като Антилопата от Уасач.
Беше печелил и „Хардрок 100“, състезанието, в което участвахме в
момента, при това четири пъти. Рекордът на „Хардрок 100“ също
беше негов. Другият му прякор беше Кралят на Хардрок.

201
 „Истинското състезание започва в Телърайд“, каза Мелцър.
Ето, че с Дъсти бяхме стигнали до градчето Телърайд и бяхме
тръгнали нагоре към снежното поле. Погледнах назад.
„Давай нагоре! Хайде. Това е само сняг. Ти си скиор, можеш да
се справиш. Правил си и по-трудни неща.“
Не бях толкова сигурен. През 2000 г. отпаднах от „Хардрок
100“ още преди 70-ия километър. Тогава реших, че причината за
неуспеха ми се крие в изтощението след втората победа на
„Западните щати“, в надморската височина и в собствената ми
наивност и младежки оптимизъм. През 2000 г. Дъсти ме взе от
летището в Денвър в деня преди състезанието. Пътувахме 8 часа до
Силвъртън – Дъсти зад волана, а аз – свит върху пластмасовите
кутии с инструментите му, разположени на мястото на задната
седалка. Пристигнахме в 6 вечерта, хапнахме и се опитахме да
поспим. В 6 сутринта застанахме на стартовата линия.
След като спечелих „Западните щати“ за седми път, аз реших,
че с аклиматизация и подходящи тренировки мога да спечеля и
„Хардрок“. Пристигнах в Силвъртън, Колорадо, през юни 2007 г.,
месец преди състезанието.
Два дни преди старта обаче си навехнах глезена.
Бивакът ми беше разположен край езерото Молас, на 3350 м
надморска височина. Там аз вдишвах разредения въздух и просто
усещах как костният ми мозък произвежда повече червени кръвни
клетки. Сутрин, заедно с местните и с други бегачи, отивах в кафене
„Лавина“ на неасфалтираната улица „Блеър“. За да спестя пари, сам
си приготвях закуската и си варях йерба мате72. Предобед се качвах
в планината, за да изучавам тайните на маршрута. Мой водач и
придружител беше Кайл Скагс, 22-годишен бегач на свръхдълги
разстояния, който прекарваше лятото като научен асистент в
Института за планински проучвания – организация с нестопанска
цел, занимаваща се с екологията и климата на планинските области.
72 Вечнозелено растение, разпространено в Южна Америка,
както и чаят, приготвен от листата на това растение – б. пр.
Кайл и неговият по-голям брат Ерик след време щяха да се
превърнат в най-известните и може би най-почитани братя в

202
бягането на свръхдълги разстояния. Стройни, непокорни и дарени
със сурова красота, сред бегачите двамата бяха известни като
Младите стрелци (По името на уестърна „Младите стрелци“ (1988
г., реж. Кристъфър Кейн) – б. пр.) и Братя Джонас (Американска поп
група, основана от братята Кевин, Джо и Ник Джонас– б. пр.). Без
съмнение на тях се дължеше повишеният интерес на дамите към
бягането. Бях чувал, че когато Кайл работел в магазин за спортни
стоки в Орегон, много жени идвали при него с молба да изследва
походката им, но така и не си купували обувки. Братята, родени и
израсли в селскостопански район на Ню Мексико, обичаха
планините, грижеха се за околната среда и се състезаваха с шеговита
агресия, която стряскаше ветераните в бягането.
Кайл нямаше да се състезава в „Хардрок“ през 2007 г., но
познаваше планината и имаше стратегия. Заедно проучихме някои
по-тежки участъци по трасето, катерихме се до безкрай, тичахме по
хребетите, спускахме се по каменисти поляни и пресичахме снежни
полета, в това число и няколко 50-градусови склона – ако се бяхме
подхлъзнали там, гибелта ни беше почти сигурна.
Не съм виждал друго трасе, което да крие толкова опасности
като „Хардрок“. Тези опасности обаче се съчетават с неописуемо
величие. В известен смисъл трасето на „Хардрок“ е не само най-
трудното, но и най-красивото от всички, по които съм тичал.
Минавахме покрай тюркоазени езера, сред пурпурни и яркочервени
цветя, между наситеното зелено на тундрата и ослепителното бяло
на снежните поля, под златисти и червени скали. Изкачвахме
склонове, които сякаш нямаха край, тичахме по безкрайни пътеки,
пресичахме дълбоки долини и се катерехме по остри върхове, които
се губеха в облаците.
Прекарахме много вечери с Имтиаз, тридесет и
няколкогодишен индиец, колега на Кайл от Института за планински
проучвания. Готвехме заедно в кухнята на организацията. Кайл
правеше тортили с гъби, а Имтиаз приготвяше къри с патладжан и
дал (Вид яхния, приготвена от леща, грах или фасул и поднасяна с
ориз. Ястието е разпространено в редица азиатски държави като
Индия, Непал, Пакистан, Бангладеш и др. – б. пр.)

203
с ориз басмати (Вид ориз с дълги зърна, особено разпространен в
Индия, Пакистан и Бангладеш – б. пр.). Когато сотирахме домати и
тиквички с джинджифил, кимион и синап, кухнята се изпълваше с
апетитни ухания. Тримата обсъждахме невероятните подправки в
индийската кухня и ползите от аюрведическата медицина
(Традиционна индийска медицина с хилядолетни традиции – б. пр.).
Веганската диета ме беше убедила, че най-добрият начин човек
да бъде здрав и да остане здрав е да се храни просто и при всеки
удобен случай да избягва храните, преминали техническа обработка.
След онова преживяване с възрастния мъж и болничната храна по
време на първия ми стаж аз се опитвах да лекувам контузиите и
болестите си с естествени лекарства, когато това беше възможно.
Храната беше моето лекарство. Избягвах дори
противовъзпалителните препарати като ибупрофен, които други
бегачи на дълги разстояния гълтаха с шепи. Бях на мнение, че тези
медикаменти „маскират“ болката до такава степен, че имаше
опасност да се втурна да тичам в неподходящ момент и да си докарам
тежки травми. Освен това се бях наслушал на разкази за бегачи,
които си бяха повредили бъбреците, след като бяха прекалили с
ибупрофена. Това беше типичната западна медицина, която лекува
симптомите в стремежа си да постигне бързо подобрение.
Седмица преди състезанието, след като почти месец бях
тренирал, бях живял просто и бях открил много нови вегански ястия,
аз преодолявах четирихилядници и тичах по 50 км, без да се задъхам.
Дори Кайл с неговите млади, 22-годишни мускули и двумесечната
подготовка при голяма надморска височина, се изненада, че по време
на ежеседмичните изкачвания на връх Кендал (2800 м) аз диктувах
темпото. Голяма надморска височина? Бях готов за
предизвикателството.
Трябваше да съм готов. Трасето на „Хардрок“ включва 11
планински прохода, шест от които на височина над 4000 м, а освен
това се изкачва по един връх, висок над 4200 м. Това означаваше, че
всеки бегач се изкачва и слиза общо 20 км. Организаторите на
състезанието подчертаваха, че това е повече, отколкото при
изкачването и слизането от Еверест.

204
 Два дни преди състезанието участвах във футболен мач с деца,
който се състоя на една поляна недалеч от стогодишното гробище на
града. Именно там скъсах сухожилието на глезена си, докато се
опитвах да отнема топката на едно 7-годишно хлапе.
Започнах да се наливам със соево мляко с куркума и лежах
часове наред с вдигнат крак, а около подутия ми глезен беше увита
торбичка с лед. Надрусах се с планинска арника и бромелаин –
ензим, добиван от стеблото на ананаса. Това обаче не беше
достатъчно. Болката ме влудяваше. Нямаше как да участвам в
състезанието. Когато ме видя да куцукам из кухнята на института,
Имтиаз поиска да погледне крака ми. После индиецът смля шепа
черен пипер и добави куркума, брашно и вода до получаване на
гъста, плътна каша. След това разстла кашата върху хартиени кърпи,
които уви около глезена ми.
Вечерта, когато се довлякох в палатката си, Дъсти видя
компреса.
„Чекидижия, този път май ще трябва да вземеш витамин I“, каза
ми той, имайки предвид ибупрофен.
Но ето че с този глезен изминах близо 130 км, преди да се озова
в онова снежно поле. Най-тежкият етап тепърва предстоеше.
Повярвайте ми, не искате да бягате по трасето на „Хардрок“с току-
що изкълчен глезен. На места маршрутът минава по горски пътеки,
а другаде няма и пътека; само табелите, поставени от
организаторите, сочат на бегачите посоката през сипеите и снежните
полета. Деветнадесет часа и половина по-рано, във физкултурния
салон на гимназията „Силвъртън“, си бях сложил още един от
специалните компреси на Имтиаз, отгоре бях обул специален чорап,
върху него бях сложил шина и бях омотал всичко с дебел слой
лепенки. Последния път, когато бях видял глезена си, той беше
лъскав и морав като буреносен облак, въпреки че го лекувах в
продължение на два дни. Беше толкова отекъл, че не можех да си
видя кокалчетата.
Контузията щеше да бъде отлично извинение при евентуална
загуба. Аз обаче не исках извинение. Истината е, че дори глезенът
ми да беше здрав, щях да съм много предпазлив по време на

205
състезанието. Всеки, който познава планината Сан Хуан, би
постъпил по същия начин. Един мъж на име Джоуъл Зукър беше
умрял от мозъчна аневризма, след като участвал на състезанието
„Хардрок“ през 1998 г., а през годините мнозина се бяха контузили.
Бегачите знаеха това, но продължаваха да се стичат на „Хардрок“.
Те тичаха, докато кръвта от капилярите им попаднеше в мускулите,
от което ръцете им заприличваха на бейзболни ръкавици, а краката
– на клоунски обувки.
И все пак бегачите не се отказваха. Някои ветерани от
„Хардрок“ дори се хилеха при вида на обезформените си крайници.
От друга страна, белодробният оток може да бъде фатален. Когато
опитните бегачи усетеха влагата да свири дълбоко в гърдите им, те
прекратяваха участието си и линейката ги откарваше в болницата
„Дуранго“ с течност в дробовете. Десетки бяха бегачите, при които
храносмилателната система не издържаше. Състезателите винаги
повръщаха много, да не говорим за халюцинациите. Чувал съм
разкази как камъните се превърнали в джипове, а дърветата – в
купчини смеещи се червеи. Случвало се е бегач да помисли пън за
отрязана глава на лос. Най-бавните бегачи имаха най-много видения,
може би защото те в най-голяма степен страдаха от липсата на сън.
Състезателите на „Хардрок“ трябваше да завършат състезанието в
рамките на 48 часа. В последните километри по-бавните почти
винаги се сдобиваха с въображаеми придружители. Някои от
привиденията дори разказваха вицове.

През 1992 г., първата година на състезанието, само осемнадесет

от четиридесет и двамата състезатели финиширали. Бегачите
трябвало да отсекат клоните, които им препречвали пътя.
Победителят пък почукал на вратата на караваната на
организаторите, за да извести, че е финиширал.
В наши дни по трасето има медицински пунктове, но те са
много по-малко, отколкото на други планински състезания със
същата дължина. Състезателите на „Хардрок“ говореха с насмешка
и дори с презрение за състезания като „Лийдвил 100“, което е по-
известно, по-посещавано, има повече корпоративни спонсори и в

206
сравнение с „Хардрок“ е като „разходка сред хълмовете“. „Западните
щати“ е интересно и популярно, но как може калифорнийците да го
смятат за най-тежкото? В очите на бегачите от „Хардрок“ тези хора
бяха забавни провинциалисти.
Ето някои от специалитетите на „Хардрок“: поне една безсънна
нощ; две реки, които бегачите трябва да прекосят, газейки вода до
кръста; големи надморски височини и стръмнини; състезателите
тичат през снежни полета, тундра и скали, дори през места, където
няма пътека. И още една особеност на състезанието: скалите, които
се ронят под краката ти, докато тичаш на едно място.
Ако си мислите, че състезание, което изцежда така безмилостно
човешкото тяло, кара хората да се хранят здравословно, грешите. В
сравнение с типичния консервативен бегач от „Хардрок“ и най-
лакомите хищници са префърцунени чревоугодници. През 90-те
години на миналия век пионерите на състезанието закусвали с
понички, бекон и наденица. Обедите и вечерите обикновено се
състояли от пица със салам и мазни чийзбургери. По време на самото
състезание обаче първопроходците наистина били в състояние да
засрамят всеки хищник. През 1996 г. легендарният състезател по
бягане на свръхдълги разстояния Рик Трухийо, който живее в
Йоърей, Колорадо, недалеч от Силвъртън, спечелил „Хардрок“, като
се изхранвал само с бисквити „Орео“ и газирани напитки. Той
продължил с безумната си диета до 2007 г., когато го приели в
болница с болки в гърдите. Тогава бил на 59 години. Днес Рик яде
повече салата.
Само половината от състезателите, застанали на стартовата
линия на „Хардрок“, стигат до финала. Ако бегачът не стигне по
график до съответния медицински пункт (графикът е изготвен на
база 48 ч.), за него състезанието приключва. Толкова е разочароващо
да не се побереш във времето, особено ако вече си изминал 100-110-
130 км, че много бегачи молят за разрешение да продължат. Някои
дори заплашват медицинските екипи, затова изпълнените със
съчувствие, но и с непоколебимост организатори се принудили да
запишат в „Наръчник на състезателя“ следното: „Всички вие сте
опитни състезатели по бягане на свръхдълги разстояния… Не

207
обсъждайте резултатите си с медицинския персонал!“.
В същия наръчник пише още: „Това състезание е опасно!“.
„Наръчник на състезателя“ представлява страхотен сборник от
секретни статистически данни, изумително подробни описания на
трасето, истории, които карат косата ти да настръхне, и охлаждащи
ентусиазма твърдения.
Що се отнася например до изкушението да изкачваш върхове
по време на буря, наръчникът съветва: „Можете да се скриете в някоя
долчинка за 2-4 часа и въпреки това да финиширате. Ако ви удари
гръм обаче, спортната ви кариера може да приключи моментално“.
В глава „Малки проблеми“ четем следните наставления към
членовете на екипите: „В последните фази на състезанието е
възможно да срещнете бегачи, страдащи от много тежка
хипогликимия и обезводняване. Тези хора обикновено са крайно
изтощени и може да страдат от гадене и повръщане“.
„Освен че ще тичате в естествени условия – поучава
наръчникът, ще ви се наложи да се катерите по скали и ще трябва да
си помагате с ръце, да газите в леденостудени реки, да си пробивате
път през снега, който е твърд като камък и хлъзгав през нощта и рано
сутрин, а през деня се разтапя, така че можете да затънете до колене
и по-дълбоко; ще тичате по канари със зейнали под тях пропасти,
дълбоки близо 100 м. Освен това се очаква да можете да четете карти,
за да следите маршрута.“ Преди доброволците поставяха
пластмасови знаменца по трасето. След като мармотите взеха да
гризат знаменцата обаче, бяха въведени металните
светлоотразителни знаци.
След като успях да се преборя със снега и да настигна Дъсти,
двамата стигнахме до прохода Оскарс. Току-що се бяхме изкачили
1340 м и ако бях неопитен, щях за миг да почувствам облекчение. Аз
обаче имах опит. Последвах Дъсти, който се спусна от другата
страна на планината към адската пропаст, известна като Дерето на
Чапман. Подскачах по осеяната с камъни, криволичеща пътека. По-
късно Дъсти твърдеше, че когато се обърнал, видял как използвам
шината си, за да вклиня крака си между камъните. Аз обаче не
съзнавах какво върша, – може би заради страховитата болка. Щеше

208
да ме боли дори ако и двата ми крака бяха здрави.
И преди се бях справял със също толкова каменисти и стръмни
склонове. Не се бях сблъсквал обаче с онова, което ни чакаше в
дерето – невъобразимото и ужасно начало на най-трудното
изкачване в рамките на състезанието, коварен и отчайващо стръмен
склон, осеян с камъни и чакъл, по който трябваше да стигна до
прохода Грантс Суамп.
През 1998 г. двукратният шампион от „Хардрок“ Дейвид
Хортън се качвал по този склон, когато към него полетял камък,
голям колкото диня, и ударил дясната му ръка. „Малко по-късно –
пише Хортън в спомените си, – забелязах, че ръкавицата ми е
подгизнала от кръв.“ Хортън, разбира се, финиширал, но травмата се
оказала сериозна.
Историята на Хортън беше стряскаща, но далеч не беше
единствена. И тъй като „Хардрок“ е най-тежкото състезание по
бягане на свръхдълги разстояния, то привлича най-жилавите бегачи.
Лора Вон участвала в „Хардрок“ само веднъж, през 1997 г.
Тогава тя поставила рекорд на състезанието при жените. Освен това
Вон е първият човек, финиширал на състезанието „Уасач Фронт 100“
в 10 поредни години, и първата жена, завършила състезанието за по-
малко от 24 часа. Лора е бърза. Това, което доказва колко е жилава
обаче и което я прави достойна за „Хардрок“, е фактът, че през 1996
г., 9 седмици след като родила сина си, тя бягала на „Уасач“ и
кърмела детето си на медицинските пунктове. На юбилейния
пръстен, който получила от организаторите, пишело „Кърмещата
Лора“.
Мислите, че тази жена е жилава?
Керълайн Ърдман стартирала на „Хардрок“ за първи път през
1997 г., когато била на 48 г., и пробягала 135 км, преди
организаторите да ѝ кажат, че се движи прекалено бавно и трябва да
напусне състезанието.
През 1998 г. тя отново стартирала. Четири седмици преди
„Хардрок“ се била състезавала на 80 км в Орем, Юта. На „Хардрок“
паднала на петия километър и си обелила лявото коляно. Потекла ѝ
кръв, заболяло я малко, но Керълайн не се впечатлила особено.

209
Докато стигнала до финала, коленното ѝ капаче се оголило.
Керълайн била ужасена от гледката на бялата кост. Лекарят в „Бърза
помощ“ ѝ казал, че има късмет, че не са ѝ ампутирали крака.
Керълайн прекарала една седмица в болницата. Вливали ѝ
антибиотици венозно и я оперирали два пъти.
На следващата година Керълайн отново участвала в
състезанието, но отпаднала малко преди 150-ия километър. През
2000 г. тя направила четвърти и последен опит, но този път
отпаднала на 124-ия километър.
Мислите, че тази жена е жилава?
При първото си явяване на „Хардрок“ Кърк Апт започнал да
повръща на 108-ия километър и продължил да повръща три часа. На
следващото издание на „Хардрок“ квадрицепсът му се схванал на
120-ия километър и през последната четвърт на състезанието Апт
куцал. Апт спечели „Хардрок“ през 2000 г., когато аз отпаднах. Той
е финиширал на „Хардрок“ 16 пъти и продължава да се състезава.
Скалите бяха по-неприятни от снега. Изкачването беше по-
трудно. Тичах от 22 часа, но имах чувството, че съм тичал цял живот.
Истинското състезание започва в Телърайд. Нали така беше казал
Мелцър? Хукнах по каменистата земя, като гледах да товаря повече
здравия крак. Камъните се ронеха под краката ми, така че при всяка
крачка, която правех, напредвах с половин стъпка. Вървях упорито
нагоре, но почти не помръдвах. Къде беше Мелцър? Дали беше
изключил фенера си? Не може да спечелиш четири пъти „Хардрок“,
ако не си безцеремонен.
Беше ми трудно. Но понякога просто трябва да направиш
това, което се иска от теб!
Някак си успяхме да прехвърлим прохода и се спуснахме от
другата страна. Глезенът вече не ме болеше. Изобщо не го чувствах.
В 4 сутринта, след като бяхме изкачили още един склон и се бяхме
спуснали от другата страна, мракът вече не беше така непрогледен,
после небето посивя, а накрая се появи бледната, но прекрасна зора.
Да видиш раждането на новия ден в онези планини си беше почти
религиозно преживяване. Някои хора се чудят дали в момент на
крайно изтощение и изнемога бегачите от „Хардрок“ са в състояние

210
да се наслаждават на пейзажа. Докато си проправях път по
последния тежък склон, аз не просто се наслаждавах, а направо
поглъщах заобикалящата ме красота. Двамата с Дъсти чухме ромон
на поток. Знаехме какво означава това – бяхме на 3 км от Силвъртън
и от финала.
„Хайде да приключваме с това – каза Дъсти. – Искам да
подремна“.
Финиширахме в 8 часа и 8 минути сутринта, с време 26 часа и
8 минути. Подобрих рекорда на Мелцър с 31 минути. Седнах и
свалих превръзката от крака си. Глезенът ми все още беше морав и
толкова подут, че изглеждаше двоен. Отскочих до училището, за да
отида до тоалетната, да взема душ, да хапна и да подремна. Като цяло
обаче прекарах следващите 21 часа, 52 минути и 29 секунди в калта
до финиша. Исках да поздравя останалите 96 финалисти и най-вече
Криси Моъл, която стана трета в общото класиране и постави нов
рекорд на състезанието при жените. Времето ѝ беше само с
25 минути повече от рекорда на Мелцър. В бягането на свръхдълги
разстояния планините и волята изравняват половете.

Противовъзпалителен шейк „Ягодова буря“

Винаги съм избягвал да вземам лекарства като ибупрофен, за

да се преборя с болката и отока. Ето защо експериментирах с
естествени противовъзпалителни средства. След като си навехнах
глезена няколко дни преди състезанието „Хардрок“ през 2007 г.,
опитите ми станаха още по-упорити.
Шейкът, който ви предлагам тук, съчетава
противовъзпалителните вещества, които се съдържат в ананаса
(бромелаин), джинджифила, куркумата и растителните мазнини
(омега-3 мастни киселини). Тази напитка е чудесна след
ежедневните тренировки, успокоява болезнените мускули и е
страхотна добавка към редовните хранения преди тежка
тренировка. Шейкът има сладък плодов вкус на дъвчащи бонбони и

211
е богат на здравословни мазнини, както и на въглехидрати и
белтъчини.
Мисо компенсира загубата на сол и електролити с потта. В
Япония се смята, че мисо повишава издръжливостта. Едамаме е
източник на пълноценни протеини. Пресен корен от куркума
можете да намерите в биомагазините. Ще ви е нужен мощен
блендер, за да смелите корените. Ако не разполагате с такъв,
използвайте сушена куркума и джинджифил.

2 ч.ч. вода
1 банан
1 ч.ч. ягоди, пресни или замразени
½ ч.ч. манго, замразено
½ ч.ч. ананас, замразен
½ ч.ч. соя на зърна, замразена
¼ ч.ч. кокосови стърготини
3 с.л. олио 3-6-9 Blend
1 с.л. растителен протеин на прах
(кафяв ориз, грах и пр.)
1 ½ ч.л. мисо
1 парче корен от куркума с дължина 2,5 см, нарязан, или 1 ч.л.
куркума на прах
1 парче корен от джинджифил с дължина
2,5 см, обелен и скълцан, или ¼ ч.л. настърган джинджифил

Поставете всички съставки в блендер. Разбийте за 1-2 минути

на висока скорост до получаване на гладка смес.

212
По време на състезанието „Хардрок 100“ бегачите се изкачват в продължение на 10 км и
преминават през 11 планински прохода.
През 2007 г., два дни преди състезанието, аз скъсах сухожилие на десния глезен. Така
предизвикателствата на „Хардрок“ станаха с едно повече.
(Luis Escobar)

213
По време на „Хардрок 100“ състезателите тичат през сняг, лед, дъжд, киша и гръмотевици.
Никога не съм се чувствал толкова малък и нищ. Бегачът на свръхдълги разстояния може
да се бори с природата или да се слее с нея. Аз препоръчвам второто.
(Luis Escobar)

214
 18. По стъпките на Фидипид

Спартатлон, септември 2007 г.

„Нека храната ви бъде лекарство и лекарството – храна!“
Хипократ

Два месеца по-късно кракът ми беше излекуван, а аз бях изпълнен с

оптимизма и радостта, които човек може да изпита само след като е
спечелил планинско състезание на 160 км с отекъл глезен. Тези
обстоятелства бяха важни, като се има предвид, че се канех да
участвам в състезание на 245 км със счупен пръст на крака.
Това състезание беше Спартатлонът и макар да го бях спечелил
предната година, няколко месеца след втората си победа на
„Бадуотър“ знаех, че тази година ще е по-трудно. По-лесно е да
поднесеш изненада, отколкото да защитиш титлата си.

Спартатлонът започва при Акропола в Атина и завършва пред

статуята на цар Леонид в Спарта. Точната дължина на трасето е 245,3
км. Маршрутът включва предимно асфалтиран път (95%), малко
черен път (4%) и съвсем малък планински участък (1%).
Надморската височина варира от 0 до 1200 м, а в планината всеки
бегач изкачва общо 2440 м. Наред с дължината на трасето има и
други предизвикателства – силното гръцко слънце и влажността по
крайбрежието. През деня температурите могат да достигнат между
30 и 40°С.
Бегачите трябва да завършат състезанието за 36 часа, но по
трасето има 75 контролни точки, до които трябва да се стигне в
определено време. Всяка година на Спартатлона стартират около 300
души, от които финишират половината. Доброволците в
медицинските пунктове предлагат вода, плодови сокове, газирани
напитки, хляб, кисело мляко и други храни. На бегачите пък е

215
позволено да оставят багаж във всеки от пунктовете, така че на
теория е възможно да пробягаш цялото разстояние без екип. Не е
позволено участието на пейсъри.
През 2006 г. бягах на Спартатлона заради престижа на
състезанието. На следващата година се върнах, защото вече имах
опит и защо бях научил нещичко за историята му.
Най-известното състезание на дълго разстояние с гръцки
произход е маратонът, който се провежда в чест на славния подвиг
на вестоносеца, тичал 42 км от Маратон до Атина, за да съобщи за
победата на гърците над персите през 490 г. пр. Хр. След като
пристигнал в Атина, вестителят издъхнал от изтощение. Макар че
благородният, но фатален подвиг се свързва най-често с името на
Фидипид, според древногръцкия историк Плутарх бегачът вероятно
се е казвал Евклий.
Според учените истинската история на Фидипид е много по-
приятна и с по-щастлив край. Именно тя е вдъхновила съвременния
Спартатлон.
Персийската флота била в настъпление. Персите се промъкнали
през гръцките острови, превзели полиса Еретрия и се насочили към
Атина. Атиняните изпратили малка войска под командването на
стратега Милтиад, за да заварди залива Маратон. „Маратон“ на
старогръцки означава копър; вероятно това растение е било
разпространено в местността. Древногръцкият историк Херодот
пише, че атинските пълководци заръчали на Фидипид да отиде в
Спарта, за да поиска подкрепление за отблъскването на
многочисления потивник.
Ден след като тръгнал от Атина, Фидипид пристигнал в Спарта,
но молбата му не била чута. Макар да съчувствали на трагедията на
атиняните, религиозните спартанци отбелязвали празника на
Аполон и не можели да влязат в битка преди настъпването на
пълнолуние. Фидипид трябвало да се върне в Атина, но за щастие
той носел и една добра новина.
Докато тичал през планините над древния град Тегея (днес там
се намира 60-ият контролен пункт на съвременния Спартатлон), му
се явил Пан – бог на дивата природа и син на Хермес, вестителят на

216
боговете. Пан бил покровител на пастирите и нимфите. Той умеел да
вдъхва див ужас у смъртните (оттам и думата „паника“), което го
правело отличен съюзник по време на големи битки. Пан повикал
Фидипид по име и попитал защо атиняните не му отдават почит,
въпреки че е благосклонен към тях, често им е правил добрини и щял
да ги подкрепя и занапред.
Ако се вгледаме внимателно, ще открием в историята на
Фидипид всичко, което трябва да знаем за бягането. Фидипид
пробягал 490 км – първата половина от това разстояние изминал за
по-малко от денонощие – без дори да получи онова, което иска!
Такива неща се случват на бегачите на дълги разстояния. Каквито и
количествени цели да си поставят, накрая те се оказват или
непостижими, или безсмислени. Наградата от бягането, както и от
всичко друго, е в самите нас. Отново и отново стигах до този извод,
докато се стремях към все по-големи награди и все повече победи в
спорта. Съсредоточаваме се върху някаква външна мотивация, но не
бива да забравяме, че гоненето на целта, а не самата цел, ни носи мир
и радост. Както твърдят рекламите, животът е пътуване, а не крайна
дестинация. Фидипид продължил напред и накрая получил нещо
още по-хубаво, нещо, което стои извън сферата на човешкия опит.
Самата природа го повикала по име – Пан е въплъщение на
природата – и прошепнала на великия бегач свещено послание, което
да предаде на народа си. А посланието на природата винаги е едно и
също: почитай ме и аз винаги ще ти помагам, така, както съм ти
помагала и преди.
Фидипид разказал видението си на атинските пълководци,
които се отнесли сериозно към него и след войната построили нов
храм на Пан. Тъй като не можели да чакат идването на спартанците,
атиняните сами се заели с персите, били се с пословична храброст и
победили. Победата при Маратон се смята за много важен момент в
Гръцко-персийските войни и бележи началото на Златния век на
Гърция.
Спартатлонът е проведен за първи път през 1983 г. по идея на
подполковник Джон Фоудън, австралиец по произход и
дългогодишен служещ в Британските кралски военновъздушни

217
сили. През своята 40-годишна военна кариера Фоудън участвал във
войната в Корея, в Суецката криза, в Брунейското въстание и в
турската инвазия в Кипър. Наред с това обаче той бил страстен
любител спортист и познавач на класиците. Един ден, докато
препрочитал Херодот, Фоудън се зачудил дали легендарният поход
на Фидипид е по силите на съвременните бегачи.
Заедно с четирима свои приятели от Кралските
военновъздушни сили Джон решил да пробва. Ирландецът Джон
МакКарти си спомня: „Разработихме достоверен и исторически
правдив маршрут, като използвахме древни военни и поклоннически
пътища, сухи речни корита и кози пътеки и вземахме предвид
някогашния политически контекст и вражеските полиси, които
трябвало да бъдат заобикаляни“. Петимата бегачи тръгнали от Атина
на 8 октомври 1983 г. „Тримата Джоновци“ пристигнали пред
статуята на цар Леонид в Спарта на 9 октомври. Джон Шолтън взел
разстоянието за 35 часа и половина, Джон Фоудън – за 36 часа, а
Джон МакКарти – за малко по-малко от 40 часа.
Бегачите решили да организират ежегодно състезание, което, в
духа на Олимпийските игри, няма да предлага парични премии, а ще
насърчава международното сътрудничество и дружба. И наистина,
Спартатлонът е едно от най-почитаните събития в света на
свръхдългите разстояния. Входната такса от 525 долара покрива
престоя и храната за шест дни, две прекрасни церемонии по
награждаването, обиколка на музеите, автобусен транспорт, както и
изобилието от храна и вода на медицинските пунктове.
През 1983 г. се състезавали 45 бегачи от 11 страни. През 1984
г. била основана международна асоциация, която да отговаря за
организацията на състезанието.
И след пенсионирането си Фоудън бил все така активен бегач
и обикалял света във връзка със състезанията по бягане на
свръхдълги разстояния. Неговата книжка „Твоят първи Спартатлон
– подготовка и състезание“ ми беше от голяма полза през първата
година. И след 70-ия си рожден ден Фоудън продължил да чупи
рекорди в своята възрастова група. През 2005 г. той бил най-
възрастният участник в 300-километровия поход (Haervejsvandring)

218
от Шлезвиг, Германия, до Виборг, Северна Дания, за 7 дни.
На „Западните щати“ и на други състезания съм се срещал с
най-добрите бегачи на дълги разстояния в САЩ. Спартатлонът
обаче привлича най-добрите бегачи в света. На състезанието през
2007 г. се срещнах с шампиона от 2001 г. – бразилеца Валмир Нунес,
който наскоро беше подобрил моя рекорд от „Бадуотър“ и беше с
трети резултат в света на 100 км. Сред състезателите имаше
впечатляващ брой бивши шампиони – японците Отаки Масаюки,
шампион от 2000 г., и Секия Рьоичи, шампион от 2002 г., който през
2009 г.отново стана шампион на Спартатлона. Тук бяха още
австриецът Маркус Талман, шампион от 2003 г., и германецът Йенс
Лукас, шампион от 2004 и 2005 г. Когато спечелих състезанието през
2006 г., аз бях първият северноамериканец, победил на Спартатлона.
Но най-великият шампион за всички времена е местен. През 1982 г.,
когато „тримата Джоновци“ бягали за първи път между Атина и
Спарта, 26-годишният Янис Курос водел спартански начин на живот
като градинар недалеч от Триполи. Когато чул за опитите да бъде
възкресен Фидипид, начетеният Курос бил възхитен. До този момент
той бил бягал на 25 маратона с умерен успех и личен рекорд от 2 часа
и 25 минути. Ето че настъпил моментът Янис да намери своето място
под слънцето. И през 1983 г. направил своя бляскав дебют на
състезание по бягане на свръхдълги разстояния, като спечелил
Спартатлона с изумителен резултат от 21 часа и 53 минути.
Преднината му била толкова голяма – повече от 3 часа пред втория
в класирането – че директорът на състезанието в продължение на два
дни отказвал да му връчи наградата, докато не се доказало, че Янис
не е измамник.
Курос спечелил Спартатлона още три пъти. С резултати от 20
часа и 25 минути до 21 часа и 57 минути той държи четирите най-
добри постижения на състезанието за всички времена. Дори
Фидипид не би могъл да се справи по-добре. Чупил съм много
рекорди, но при рекордите на Спартатлона моите постижения са на
пето, шесто и седмо място, като най-добрият ми резултат е с 23
минути повече от най-слабия резултат на Янис.
Курос не е губил световно състезание на шосе с дължина над

219
160 км и все още държи световните рекорди на състезания с най-
различна дължина и продължителност.
Курос е философ атлет в духа на древногръцките традиции.
Резултатите му се дължат на духовната му енергия. Янис рисува,
пише стихове, записва песни. Изиграл е ролята на Фидипид във
филма „Пътуването на героя“ и изнася мотивиращи речи, „за да
вдъхнови и пробуди хората, така че да могат да открият и използват
безусловните способности на човешкия организъм и наред със
самоусъвършенстването да дарят света с единство, дружба и
хармония“.
Янис Курос ме вдъхнови да не обръщам толкова голямо
внимание на външния вид. Самия той не е кой знае колко
привлекателен като бегач – фигурата му е груба, а походката –
неравна. В същото време обаче движенията му са премерени; освен
това Янис не спира да тича дори когато яде или пие. Горната част на
тялото му е забележително развита. Такива мускули в горната част
на тялото са характерни за спринтьорите. Мисля, че за Янис силните
гръдни и раменни мускули представляват допълнителен източник на
енергия. Много бегачи съзнават, че развитата горна част на тялото
подобрява техниката и скоростта. Курос обаче явно е открил как
точно да пренася енергията от ръцете в краката.
Не на последно място, Курос учи, че състезанията по бягане на
свръхдълги разстояния са упражнения по себеизвисяване, които
поставят на изпитание „метафизичните характеристики“, а не
вродените физически способности и нивото на физическа
подготовка. Тук говорим за непрекъснато бягане в продължение на
поне 24 часа, тъй като, по думите на Курос, „бегачът трябва да
преживее цял ден и цяла нощ и да има сили да продължи. Така той
ще докаже, че може да премине границата на вродените и
придобитите си умения, които нямат значение при дългите
разстояния и пълното мускулно изтощение“. Макар че уважава
състезанията по 80 км, Курос ги изключва от категорията на
състезанията по бягане на свръхдълги разстояния, тъй като там
предимство имат добре тренираните и талантливи атлети.
Истинският бегач на свръхдълги разстояния трябва да издържа на

220
недоспиване и пълно мускулно изтощение. Само така той може да
намери сили, след като енергията му се е изчерпала.
Посланията на Курос и копнежът по блаженството, което
очаква хората, преодолели болката от състезанието по бягане на
свръхдълго разстояние, ми помогнаха, когато девет дни преди
състезанието се събудих посред нощ и на път за тоалетната си ударих
малкия пръст на крака. На сутринта пръстът ми беше синьо-черен и
напълно безчувствен. Бях почти сигурен, че е счупен. Цяла седмица
прикрепях кутрето си към безименния пръст с лепенки. Направих си
шина за пръста от клечки от сладолед и се опитах да вървя по плажа.
Опитах също да нося по-твърди стелки. Казах си, че имам девет дни
и че тялото е способно на чудеса.
Повтарях си също, че трябва да съм благодарен за последната
си контузия, която ми напомни защо бягам на свръхдълги разстояния
– не заради възможността да подобря рекорд, нито заради едното
физическо удоволствие. Това, към което се стремях, беше нещо по-
сложно и по-дълбоко. Да пробягаш 160 км (и повече) означава да
съкрушиш тялото и разума си и да стигнеш до онова състояние, в
което можеш да изменяш собственото си съзнание и виждаш света
по-ясно. Както би казал моят учител по йога, „контузиите са най-
добрите учители“.
Убеден съм, че за много хора бягането на свръхдълги
разстояния е като антидепресант. Не искам да омаловажавам
приятелствата, постиженията и близостта с природата – все
прекрасни неща, които бягането ми е дало. Колкото повече тичах
обаче, толкова по-ясно осъзнавах, че всъщност търся едно състояние
на духа, при което и най-сериозните проблеми се топят и остават
само красотата и безвремието на вселената, на настоящия момент.
Не мисля, че някой би тръгнал да тича, за да получи подобно
видение. Аз определено не започнах да тичам от такива
съображения. Не мисля обаче, че има човек, който редовно да бяга
на свръхдълги разстояния и да не постига подобно състояние.
Важното е да разпознаеш видението, когато те споходи. Счупеният
пръст ми помогна за това.
В деня на състезанието пръстът все още ме болеше на всяка

221
крачка, но аз се опитвах да не обръщам внимание на болката. Имах
си други грижи, например Нунес, или пък японците Масаюки и
Рьоичи и австриеца Талман. Освен тях имаше и още един бегач,
който ме интересуваше. Това беше Пьотр Корило, поляк, който беше
тичал от Полша до Гърция, като бутал преправената бебешка
количка, в която държал багажа си, и по пътя се отбил в Рим, за да
види папата. Възхищавах се на този самобитен характер, но мислех,
че Корило сигурно е изморен. В моите очи той не беше сериозен
конкурент.
Трасето на Спартатлона е хълмисто, но не е стръмно, което
само по себе си е проблем. Дори най-бързите бегачи на свръхдълги
разстояния в света са принудени да вървят по стръмните участъци на
„Хардрок“ например, но на Спартатлона единственото извинение за
вървежа е изтощението. Ето защо аз тичах. Както и очаквах, Талман
и Нунес поведоха в началото. Само след 20 км обаче полякът
изпревари Нунес и взе голяма преднина.
На Спартатлона няма пейсъри, така че бегачите се срещат с
екипите си едва на 80-ия километър. Поддържах стабилно темпо, от
време на време приемах гелове, картофи, банани и енергийни
напитки, като се опитвах да се съсредоточа върху момента, върху
следващата стъпка и стъпката след нея. Беше към пет следобед,
температурата беше около 35°С. Бях се отдалечил от морето, бях
тичал през портокалови градини и през колонадите на древния
Коринт. Тичах към слънцето, което залязваше зад големия хълм пред
мен, като обагряше всичко в наситеночервено. Опитвах се да не
мисля много. Когато бягаш на толкова дълго разстояние при такива
високи температури и устните ти са така пресъхнали, мисленето
може да се окаже опасно. Ако се замислех, щях да си направя трезва
и рационална преценка – къде съм и още колко ми остава.
Рационалните преценки пък много често водят до рационален отказ.
Ето защо аз се опитах да постигна онова състояние, при което човек
не мисли, но пък се чувства много щастлив.
Постоянно ме питат за какво мисля, докато тичам толкова
много часове на такива разстояния. Обърканите мисли са враг на
бегача на свръхдълги разстояния. Най-добре е да се мисли за най-

222
важните, примитивните неща: кога ядох за последно, колко ми
остава до следващия медицински пункт, къде се намирам, добро ли
е темпото ми. Извън тези мисли бегачът трябва да се съсредоточи
изключително върху настоящия момент; нищо друго няма значение.
Аз обаче се борех да се задържа на трета позиция и бях много
жаден. Всеки път, когато срещнех човек – селянин, лозар или
възрастна жена, приседнала на сянка – аз виках „Пагос неро
паракало“, което на гръцки означава „Вода и лед, моля“, но никой
не ме разбираше, докато накрая от една самотна белосана таверна
излезе прегърбена старица, облечена в дълга тъмносиня рокля, и се
затътри към мен. Казах „Пагос неро паракало“ и като по чудо тя ме
разбра, обърна се към някакъв мъж, който стоеше на вратата, и му
извика нещо.
Жената имаше набити ръце, дебели глезени и грубо лице.
Мъжът ѝ донесе голяма чаша вода, в която плуваха парченца лед, и
жената ми я подаде. Може би в този лед бяха съхранявали прясно
уловена риба, но това ни най-малко не ме вълнуваше. За мен
ледените късчета струваха повече от бляскави диаманти. Старицата
набра шепа босилек от градинката си и ми подаде листата. Опитвах
се да пия вода и да ѝ благодаря едновременно, когато я видях да сочи
ту босилека, ту чантичката на кръста ми, в която носех геловете и
храната. Явно ме караше да сложа босилека в чантичката. Докато
изпълнявах заръката ѝ обаче, тя издърпа едно листенце и го закичи
зад ухото ми, след което ме целуна по бузата.
Изведнъж почувствах прилив на лекота и сила. Не знам дали
това се дължеше на добротата на старицата, на водата или на
босилека, но съзнанието ми се проясни. По-късно разбрах, че
босилекът е царят на билките, а името на растението идва от
гръцката дума „василевс“ – цар; в Гърция тази билка е символ на
сила и късмет. Това беше един от онези мигове, които съм се научил
да обичам и за които съм се научил да живея. Това са миговете, в
които всичко изглежда безнадеждно, когато ти се струва
безсмислено да продължаваш напред, но един малък жест, една
стъпка, една глътка вода те карат да осъзнаеш, че нищо не е
безсмислено, че да продължиш напред, колкото и това да ти

223
изглежда глупаво, е най-смисленото нещо на света. В края на
състезание или на тренировка много бегачи са имали такива
преживявания, които водят след себе си крайно изтощение и
благословена умора. За бегачите на свръхдълги разстояния подобни
случаи са неизбежни.
Аз бях същият човек, който куцукаше със счупен пръст, леко
обезводнен, разгорещен, уморен, с такива болки в квадрицепсите и
прасците, сякаш ме бяха били с бейзболна бухалка. И в същото време
аз бях друг човек.
Ускорих крачка. Нунес и Талман бяха изостанали. Водеше
полякът. Един неопитен бегач, който повежда по такъв начин на 15-
ия километър, е самоубиец. Ако води и след 40-ия километър, значи
е самоубиец, изпълнен с огромна решимост. Ако същият човек води
и след 80-ия километър, значи е безумец… или не е толкова
неопитен, колкото предполагах. Във всеки случай Пьотр Корило
беше опасен.

Продължих да тичам през лозята, но знаех, че Корило все още

е първи. Беше толкова напред, че не можех да го видя.
Трябваше да го победя, но не можех да мисля постоянно за
него. Беше като с финиша – знаех, че с всички сили трябва да се
стремя към бялата линия, но не бях в състояние да мисля за нея.
Когато стигнах 80-ия километър, нямах сили да мисля за оставащите
165 км. Трябваше да си спомня за тях и след това да ги забравя. Ние
се движим напред, но трябва да останем в настоящето. Опитвах се
мислено да разделям състезанията на малки, преодолими отсечки.
Понякога мислех за следващия медицински пункт, който се
намираше на 5 км. Друг път си представях най-близката сянка или
следващата стъпка.
Дали максимата „Понякога просто трябва да направиш това,
което се иска от теб!“ не означаваше всъщност „Опитай се да не
мислиш за последствията, просто се довери на тялото си, на себе
си и на вселената“? Дали освен жилав американски провинциалист
баща ми не беше и мистик? Тази мисъл извика усмивка на лицето
ми. На 110-ия километър Нунес ме настигна. Посочих в далечината

224
и повдигнах рамене въпросително. Кой беше този човек?
Нунес не говореше добре английски, а аз изобщо не говорех
португалски. Той обаче каза: „Скоч, ти силен“, после ме изпревари с
няколко крачки и ми направи знак да го последвам. Заедно гонихме
поляка в продължение на 50 км. Тичахме по суха, изгорена от
слънцето земя, покрай руини и през прашни села, където иззад
старинните врати се показваха малки деца и хукваха след нас, като
викаха и се смееха. Не знаех дали ни се присмиваха, или ни
окуражаваха да бягаме по-бързо. Мислех си за своето детство,
преминало в края на сляпата неасфалтирана улица, и се чудех как
бих постъпил, ако видех група мъже да бягат край дома ми. Питах се
дали някое от тези гръцки деца се катери по близките хълмове и се
чуди защо светът е такъв, какъвто е.
На 160-ия километър някакъв мъж ми подаде цвете. В очите му
имаше сълзи. Жаждата за живот просто струи от лицата на гърците.
Мисля, че тази жажда е неразривно свързана със земята, водата и
природата. Според легендата, когато била построена Атина,
боговете се скарали кой да бъде покровител на красивия нов град.
Най-ожесточено спорели богинята на мъдростта Атина и морският
бог Посейдон. Зевс отсъдил всеки от тях да даде някакъв дар на
смъртните в града. Който дадял по-хубав дар, щял да спечели.
Посейдон направил така, че в Акропола да бликне вода. Изворът
обаче бил солен и не бил от голяма полза за атиняни. Атина пък
създала маслиненото дърво, което дава плодове, масло и дървесина
на хората. Като веган и спортист аз бях възхитен от тази култура, в
която растенията имат символична сила, а хората все още се лекуват
с билки. Все пак това е част от тяхната история. Гърция е родината
на Хипократ, бащата на съвременната медицина, който посочил
хранителния режим и спорта като важни предпоставки за
здравословен живот. Пак той пише: „Нека храната ви бъде
лекарство“. В „За древната медицина“ четем: „Според мен е
необходимо всеки лекар да познава природата. Ако иска да
изпълнява задълженията си, лекарят трябва да проумее връзката
между човека, храната и напитките… Не е достатъчно да знае, че
сиренето е вредно, и да порицава всеки, който яде сирене до насита.

225
Лекарят трябва да е наясно какви оплаквания причинява сиренето и
защо“. За да сме честни, Хипократ не е препоръчвал да не се яде
сирене. Той просто казва, че някои хора понасят този продукт по-
добре от други. Може би е бил запознат с лактозната непоносимост.
В Гърция се тъпчех с нарове и смокини, с хорта – листен
зеленчук, който расте в планината, и с много маслини. За мен това
беше раят. При почти всяка тренировка минавах през лозя, пълни с
асми, бадеми, цитруси и дюли. Често късах плодове с шепи и ги ядях,
докато тичах. Гърците се хранят просто и изключително
здравословно.
Към 170-ия километър се намираше проходът, където някога
Фидипид видял Пан. Съвременните учени сигурно биха казали, че
става дума за халюцинация, причинена от недоспиване и умора, но
скалистият планински връх наистина е доста призрачен. На прохода
горяха големи огньове, а когато прехвърлих върха и се спуснах към
града в подножието на планината, няколко десетки селяни ликуваха.
Оставаха ми малко по-малко от 80 км. Никога не съм се чувствал по-
добре.
Вече не забелязвах счупения си пръст. Останалата част от
тялото ме болеше, но на мен не ми пукаше. Това е едно от големите
удоволствия на състезанията по бягане на свръхдълги разстояния.
Тялото може да те боли повече, отколкото някога си мислил, че
можеш да понесеш, но ако продължиш напред, установяваш, че
болката не е толкова страшна. Втори шанс? На състезанията по
бягане на свръхдълги разстояния можете да получите трети,
четвърти и дори пети шанс. Оставаха ми над 65 км, но това е още
едно от предимствата на големите състезания (над 160 км). Можеш
да тичаш, да се отчаеш, да оплескаш нещата, да се отчаеш още
повече, но почти винаги получаваш още един шанс. Спасението
винаги е на една ръка разстояние. Не можеш да го докоснеш, като
мислиш за него или си го представяш. Понякога просто трябва да
направиш това, което се иска от теб.
След 190-ия километър минах през Тегея. Там някой ми каза,
че полякът е минал само преди минута. Взех си една енергийна
напитка и няколко енергийни гела. В далечината трептеше червена

226
светлина. Това беше полицейският ескорт, който придружава водача
през цялото състезание. Спасението миришеше на прах, смачкано
грозде и история. Спасението грееше пред мен, а аз тичах към него.
Когато изпреварих Корило, той едва се движеше. Аз пък тичах,
колкото сила имах.
„Добра работа“, казах и се опитах да тичам още по-бързо. Не
можех да поддържам дълго това темпо, но знаех колко е
демотивиращо да те изпревари някой, чието темпо не можеш да
следваш. Съчувствах на Пьотр и се възхищавах на смелостта и
издръжливостта му. Когато имаш възможност да демотивираш
противника обаче, го правиш. Така постъпих и аз.
Около 1500 м тичах с всички сили, след което се обърнах. Не
видях никого. Сега ескортът следваше мен. Изминах още 8-10 км.
Зад мен все още нямаше никого. После изведнъж отнякъде се появи
фенер, който се движеше доста бързо, просто летеше. Опитах се да
ускоря крачка, но не можах. Пак погледнах назад. Помислих си:
„Този е жилав. Трябва да дам всичко от себе си, и то сега.“ В
продължение на 5 км тичах с всички сили. Тичах с 3,80 м/сек. Никой
не би могъл да следва това темпо. Погледнах назад. Светлината беше
по-близо отпреди. Затичах се още по-бързо. Потърсих вътрешните
си резерви, за които повечето хора никога не се сещат. Това е още
едно от предимствата на бегачите на свръхдълги разстояния.
Продължих така, докато една кола не мина покрай мен. В нея седеше
един от организаторите на състезанието.
„Скот, не се притеснявай – каза ми той. – Няма защо да се
страхуваш от този човек.“
Помислих си: „За какво говориш? Този зад мен е жилав поляк.“
Тичах здравата още 3 км. Колата на организатора отново ме
настигна. Този път той каза: „Скот, не се тревожи, този човек
отпадна от състезанието.“ „Как така, та той е зад мен!“, отвърнах.
На следващия медицински пункт разбрах какво се е случило.
Фенерът зад мен бил на „нелегален“ бегач, който се включил в
състезанието след 190-ия километър. Бях пробягал 210 км, от които
15 км на ръба на силите си, и ми оставаха още 35 км. Беше време да
си направя самооценка по четирите основни точки. Първо: бях

227
изтощен. Почувствах умората и я признах. Второ: прецених
положението. Малко бях ядосан, задето бях изразходвал толкова
енергия, за да увелича разстоянието между себе си и някакъв човек,
от когото не биваше да се притеснявам. Бях изтощен и разстроен, но
това не беше болка за умиране. Трето: запитах се какво бих могъл да
направя, за да оправя нещата. Можех да се откажа, но това не беше
вариант. Отговорът: продължавам. И четвърто: заех се да разделя
отрицателните си емоции от належащите задачи. Не биваше да се
занимавам с чувства, които няма да ми помогнат. Продължих
напред.
Толкова ли беше лесно да се прояви упорство? Толкова ли беше
просто? Със сигурност не бях единственият, който си прави
самооценка по списък. Защо аз продължавах да тичам, когато
другите се отказваха?
Скорошни проучваният показаха, че не само мозъкът, но и
химичните вещества, произвеждани в него, отличават тези, които
продължават напред, от онези, които се отказват.
Д-р Анди Морган от Медицинското училище в Йейл изследвал
химичните процеси в мозъка на войници, подложени на
симулационен разпит. Като цяло войниците от специалните части
отделяли повече невропептид Y в сравнение с обикновените
пехотинци. Невропептид Y е аминокиселина, която спомага за
регулирането на кръвното налягане, апетита и паметта и редуцира
действието на адреналина.
Войниците от специалните части не само отделяли повече
невропептид Y по време на разпита, но 24 часа по-късно
показателите им се били върнали в нормата, докато при
обикновените войници имало сериозни отклонения.
В своята книга „Да оцелееш в екстремни условия“ д-р Кенет
Кемлър описва факторите, които отличават победителите от
губещите в най-сурови условия. Д-р Кемлър проучил случаите на
Мауро Проспери, участник в „Маратон дес саблес“ (Състезание по
бягане, провеждано ежегодно в Южно Мароко. „Пясъчният
маратон“, както още го наричат, продължава шест дни, а общата
му дължина е 251 км – шест маратонски дължини – б. пр.) през 1994

228
г., който оцелял девет денонощия в Сахара, и на мексиканския
златотърсач Пабло Валенсия, който през 1905 г. се изгубил в Мохаве
(Пустиня, разположена в югозападната част на САЩ – б. пр.) за
осем дни. Когато били намерени, и Проспери, и Валенсия били
изгубили по 25% от телесната си маса вследствие на обезводняване.
При това положение и двамата би трябвало да са мъртви.
Кемлър заключава, че има четири фактора, допринесли за
почти нечовешката издръжливост на тези мъже: познанията им,
приспособимостта, която ги е „имунизирала“ срещу вредното
влияние на пустинята, късметът и волята за оцеляване. Според
Кемлър последният фактор е най-важен. Отличен спортист,
Проспери притежавал необикновен инстинкт за оцеляване. Валенсия
пък бил обзет от убийствен гняв спрямо некадърния си водач;
именно силното желание за мъст съхранило златотърсача в
нечовешките условия.
Аз не бях толкова ядосан на „нелегалния“ бегач. Не бях сигурен
дали нивата на невропептид Y и дехидроепиандростерон в тялото ми
бяха достатъчно високи. Бях стигнал дотук, бях се добрал до първото
място и не смятах да го изпускам.

Последните 50 км от трасето минават по тясно шосе с две

платна, което води до Спарта. Отсечката се състои от изкачвания и
спускания. Докато се изкачвах, полицейският ескорт беше зад мен, а
отпред се стелеше непрогледен мрак. От време на време чувах
кучешки лай или усещах как някоя кола минава отстрани. Никога не
съм бил толкова уморен. На няколко пъти се унасях, докато тичах
нагоре по хълма. Удрях си шамари, за да остана буден. После видях
един фотограф, който беше клекнал на двойната жълта линия по
средата на шосето и ме снимаше. Уплаших се, защото през нощта по
пътищата се движат много камиони и фотографът можеше сериозно
да пострада. Направих му знак да се махне оттам, но той продължи
да снима. Забелязах двата апарата на врата му, обектива, който
държеше в ръцете си, и дори наболата му брада. Колкото повече се
приближавах до него, толкова по-ясно го виждах и толкова по-
усърдно ме снимаше той. Когато стигнах до него, фотографът

229
изчезна. Тогава осъзнах, че на това място не е имало никого.
Когато пресякох финиша с време 23 часа и 12 минути, кметът,
заобиколен от няколко млади жени, постави на главата ми венец, а
някой метна на раменете ми американското знаме. Предната година
същото трасе ми беше отнело 20 минути по-малко, но все пак можех
да се гордея, че имам най-добрите постижения на състезанието след
великия Янис Курос. Бях първият северноамериканец, спечелил
Спартатлона. Отбих се замалко през медицинския пункт, подремнах,
поздравих финалистите и отидох да си доспя.
По-късно пробягах състезанието наум, мислейки си за нещата,
за които толкова бегачи на свръхдълги разстояния мислят. Най-
важното е как да продължиш, когато чувстваш, че не можеш повече.
Изследването, проведено в Йейл, показва какво отличава войниците
от специалните части от обикновените войници, но не разкрива
механизмите, по които става това. Дали войниците от специалните
части имат генетична предразположеност, или просто са тренирани?
Дали някои от нас се раждат елитни спортисти, или впоследствие
стават такива? А какви ли бяха моите собствени граници? Как можех
да разбера, освен ако не направех опит да ги премина? Този въпрос
си задавах винаги когато бягах на свръхдълги разстояния. Този
въпрос може да си зададе всеки бегач и всеки, който е имал щастието
да загърби удобствата в името на някаква цел. По време на онзи
жесток втори Спартатлон почти бях намерил отговора. И щях да
продължа да го търся.

КОГАТО СТЕ В ДУПКА

Почти всички състезатели, които познавам, са преминавали

през период, когато са имали желание да се откажат. Аз също не
правя изключение. По ирония на съдбата качествата, които помагат
на спортиста да влезе в елита– съсредоточеност, трудолюбие,
познаване на най-новите технологии – определено не му помагат да
излезе от дупката. Мисля, че най-добрият начин да си върнем

230
искрата е да забравим за технологиите и резултатите и да тичаме
свободно. Забравете за бягането като болка или наказание. Изтрийте
от съзнанието си всички онези треньори, които са ви карали да
правите обиколка на игрището, защото сте подали несполучливо
топката или сте извършили нарушение. Бягайте така, както сте
бягали като деца – за удоволствие. Свалете си часовника. Бягайте по
дънки. Бягайте заедно с кучето си. Бягайте заедно с някого, който е
по-възрастен или по-млад от вас, и ще започнете да виждате и
бягането, и света по различен начин. При мен се получи.
Тичайте по някоя пътека, по която никога не сте тичали.
Поставете си нова цел, изберете си ново състезание или маршрут,
който да ви мотивира дори в лошо време. Правете всички тези неща
достатъчно често и ще си спомните основната причина, поради която
сте започнали да тичате – за удоволствие.

Сандвич с хумус и маслини „Каламата“

Това изумително просто ястие е подходящо за из път и за

храна по време на състезание. То съчетава гръцки маслини с
мексикански тортили и близкоизточен хумус. Научих за хумуса,
когато започнах да чета вегетариански готварски книги и да
изучавам световната кухня. Приготвях си тези сандвичи преди
дългите тренировки в Каскадите. Таханът осигурява приятната
консистенция, а съчетан с плътната тортиля и солените маслини,
се превръща в многонационално, но много хармонично,
многопластово ястие с нюансиран вкус. Ако възнамерявате да
ядете този сандвич по време на състезание, може да пропуснете
чесъна.

3 ч.ч. варен нахут

3 с.л. тахан
2 с.л. соев сос, 2 с.л. мисо или 2 ч.л.
морска сол
¼ ч.ч. прясно изцеден сок от лимон – зелен или жълт

231
½ скилидка чесън, скълцана (по желание)
1 ч.л. смлян кимион
черен пипер
1/8 ч.л. лют червен пипер (по желание)
8 питки за дюнер
маслини „Каламата“, нарязани

Сложете нахута, тахана, соевия сос, лимоновия сок, чесъна и

кимиона в кухненски комбайн или блендер и разбивайте до
получаване на гладка смес. Ако е необходимо, добавете малко вода.
Подправете на вкус с черен и червен пипер.
За да приготвите сандвич, намажете тънък пласт хумус върху
тортиля и поръсете с малко маслини. Завийте тортилята на стегнато
руло и го нарежете на две или три в зависимост от големината на
тортилята.
Сложете рулата в найлонова торбичка и ги поставете в
хладилника за през нощта, така че да са готови за тренировката на
следващата сутрин. За по-засищащ обяд добавете маруля, червена
камба и домати, преди да завиете рулцата. Хумусът може да се
съхранява в хладилник в продължение на 5-6 дни или да се замрази
за няколко дни.

За 8-10 порции

232
 През 2007 г., когато спечелих Спартатлона за втори път, си представях как Фидипид,
първият маратонец, тича до мен, докато минавах покрай коринтските руини. Тичал съм
къде ли не по света.
Glenn Tachiyama

233
 19. Изгубен

Дълут, Минесота, 2008–2010 г.

„Всичко се пропуква, но през пукнатините влиза светлина.“
Ленърд Коен

Разказах на майка си за първата си победа на „Западните щати“

и за това как нададох вик „Минесота!“, когато пресякох финала.
Описах ѝ дъжда в планината Сай и убийствената жега в Долината на
смъртта. Майка ми не беше отваряла очи от три дни.
Посетих дома за хора с увреждания „Крис Йенсен“ в Дълут,
след като от персонала ми се обадиха и ми съобщиха, че на майка ми
не ѝ остава много. Първия ден тя се опита да говори с мен, но
заболяването беше увредило гласните ѝ струни и от устните ѝ излезе
само шепот. Когато мама ме погледна, аз почувствах колко ме обича,
но усетих също страха и болката ѝ. Първия ден седях до нея и я
държах за ръка. Казах ѝ, че я обичам. На втория ден майка ми затвори
очи.
Казах ѝ, че брат ми и сестра ми са дошли, както и нейната
сестра. Казах ѝ, че я обичаме и че винаги ще сме до нея. Имаше
температура, затова поставих студена мокра кърпа на челото ѝ.
Навлажних устните ѝ и оправих кислородните тръби, поставени в
носа ѝ. Кожата ѝ беше гладка и блестяща. Беше прекарала по-
голямата част от живота си, без да може да прави нещата, които
повечето от нас намират за съвсем естествени. Беше на 58 години.
Погалих косата ѝ, сплетена на плитка.
Мама винаги ни съветваше да бъдем благодарни за онова, което
имаме – за самия живот. Тя винаги изразяваше радостта си. Аз обаче
знаех, че би изпитала облекчение, ако можеше да се спаси от
болката.

234
 Не за първи път си задавах въпроса дали щеше да е по-
щастлива, ако бях останал в родния си град и се бях грижил за нея.
Питах се как ще живея без нея. Майка ми беше моята опора,
вдъхваше ми увереност, научи ме да бъда силен и да приемам
съдбата си. Въпреки това обаче аз също щях да почувствам
облекчение, ако агонията ѝ приключеше.
Посещавах я два пъти годишно. Водех я на кино, най-често на
филми с Джулия Робъртс, а после в „Червения рак“, където мачках
любимите ѝ скариди с вилица, за да може да ги гълта. Когато си
тръгвах, мама винаги ме мъмреше, задето се безпокоя за нея,
заръчваше ми да се забавлявам и ме уверяваше, че е добре, че обича
да гледа телевизия и филми с Джулия Робъртс и че докато има
дистанционно, всичко е наред.
Когато се сбогувахме, майка ми казваше, че ме обича, и винаги
завършваше с едни и същи думи: „Аз съм жилава. Не се тревожи за
мен“. Тези думи отекваха в мен, когато се качвах в колата под наем
и поемах на път.
През последните пет години обаче тя вече не можеше да
натиска копчетата на дистанционното, ядеше само пюрета, а гласът
ѝ съвсем отслабна. Срамувах се всеки път щом си припомнех с какво
нетърпение чаках родителите ми да се доберат до първия ред в
католическата църква „Сейнт Роуз“, където ги очаквахме брат ми,
сестра ми и аз. Спомнях си също как пред 25 години една жизнена и
красива млада жена започна да изпуска разни неща. Спомнях си
приятелката, която се беше върнала от Франция. Спомнях си също
как майка ми седеше с отметната назад глава в очакване да бъде
изкъпана в чудотворната целебна вода от Лурд.
Майка ми беше силно вярваща. Как можа Бог да допусне да ѝ
се случи подобно нещо?
Понякога просто трябва да направиш това, което се иска от
теб. Този път обаче аз не знаех какво да направя. От две години не
знаех как да постъпя.

С Лиа се карахме през цялото време. Тя казваше, че сме се

оженили твърде млади. Казваше също, че не съм забавен, не съм

235
интересен и че има чувства към други мъже. Обещах ѝ, че нещата ще
се оправят. Смятах, че така се прави, когато положението стане
напечено – решаваш проблемите и продължаваш напред. Това
правило важи с двойна сила в брака – там нямаш право на отказ.
Тогава обаче Лиа ми съобщи, че е влюбена в друг и иска развод.
Разделихме се през февруари 2008 г.
Бях прекарал с Лиа голяма част от съзнателния си живот.
Обадих се, хлипайки, на Рик Милър и той ми каза, че за всичко си
има причина. Прекарах няколко седмици в Ашленд, Орегон, където
отседнах в мазата на моите приятели Йън Торънс и Хал Корнър. С
Хал се бяхме състезавали пет или шест пъти на „Западните щати“, а
с Йън се бяхме срещнали преди повече от десет години на
състезанието „Зейн Грей“ (Състезание, провеждано през
четвъртата събота на април в Централна Аризона. Надбягването
носи името на американския писател Пърл Зейн Грей (1872-1939) –
б. пр.) на 80 км. Понесоха се слухове, че съм станал мияч на чинии,
за да мога да си платя сметките, и че изминавам стотици километри
в полите на планината Сискию (Планински масив на територията
на щатите Калифорния и Орегон – б. пр.). Моят приятел от
„Хардрок“ Кайл Скагс чул слуховете, както и истинската история
(общността на бегачите на свръхдълги разстояния е малка), и ми
предложи да отскоча до Флагстаф и да прекарам една седмица с него
и с нашия приятел Тони Крупичка, обещаващ млад бегач, за когото
в гимназията аз бях един от тримата най-любими състезатели. Кайл
не спря дотук. Той реши да се пошегува, като изработи оброчна свещ
с моя образ и я подари на Джен Шелтън, като ѝ обясни, че това е
светецът покровител на бегачите на свръхдълги разстояния.
През онази пролет направихме бивак недалеч от Националния
парк „Гранд каньон“ и тичахме по едно плато между върха и дъното
на каньона. Никога не съм изпитвал такова изумително чувство за
свобода и самота.
Това чувство подхождаше на настроението ми. Къмпингът
продължи четири денонощия. През първия ден пробягахме 55 км,
през следващите три дни изминавахме малко по-кратки разстояния.
Приготвях мексикански палачинки с темпе и прясно гуакамоле и

236
прекарвах нощите край огъня, сгушен в олекотения си спален чувал.
Температурите паднаха до – 8°С. Казах на Тони, че не вярвам във
вечната любов. Смятах, че хората преувеличават, когато заговорят
на тази тема. Тони възрази. Той твърдеше, че любовта е всичко.
Кайл, който постоянно пътуваше, заяви, че следващата му
дестинация е Силвъртън. Той планираше да тича на „Хардрок“.
Държеше целия си багаж в пластмасови кутии, затова някои от
приятелите му го наричаха Пластмасовия скитник.
След поредната тренировка, докато пиехме „Текате“ (Марка
мексиканска бира – б. пр.) и ядяхме тортили с фасул и царевица край
лагерния огън, аз осъзнах, че завиждам на Кайл не само за свободата,
но и за живота, който двамата с Тони водеха. През онзи ден се бяхме
заблудили и бяхме пробягали 20 км повече от предвиденото.
Тичахме през непознати каньони. По обратния път вече бяхме
обезводнени и преплитахме крака.
В края на тренировката видях в усмивките на двамата млади
бегачи чувството, в което се бях влюбил преди повече от десет
години. Когато аз съм бягал на първите си състезания на свръхдълги
разстояния, Кайл и Тони са били в началното училище. Радостта им
ми напомни какво съм чувствал и знаел самият аз.
Имахме пътеки, чист въздух, малко вода и храна и собствените
си здрави тела, за да тичаме по земята и със земята. Друго не ни беше
нужно. Като виждах колко са щастливи Кайл и Тони, си спомних, че
не ми трябва друго, че на нас не ни трябва друго.
Кога се бях откъснал от тези прости радости? Исках да си върна
чистотата и благодарността, които Кайл и Тони изпитваха без
всякакво усилие. Исках отново да тичам с широко отворени очи като
новак, със страстта и свободата на човек, от когото никой не очаква
нищо.
Исках да бъда непукист. Исках да нощувам под открито небе и
да ходя, където ми видят очите. Не исках да се тревожа за Лиа и за
работата си като рехабилитатор и треньор, с която се препитавах,
докато градях кариера на бегач на свръхдълги разстояния. Бях
започнал да работя като дете. Исках да отделя време за себе си.
Исках да продължа да тичам, да живея за мига, да изследвам

237
собствените си граници, но без никакви задължения.
След като се върнах в Сиатъл, прекарвах много време с един от
малкото си несемейни приятели, Уолтър. Исках да се махна. Дори
бягането на дълги разстояния не ми носеше мир като преди. Двамата
с Уолтър ходехме по барове, играехме билярд, пиехме малко повече
бира от обикновено, флиртувахме с жени. Трябваше да намеря изход
от положението, в което бях изпаднал.
Записах се като доброволец на едно състезание на остров Оркас
(Остров в северозападната част на щата Вашингтон – б. пр.). По
трасето забелязах едно изкорубено дърво и си помислих колко
хубаво би било да седна вътре и да остана там завинаги. Самият аз
се чувствах кух като дървото.

Бягането ми помагаше да определя себе си като лекоатлет. То

беше възпитало у мен дисциплина и сила и беше скъсило пътя ми
към по-здравословното и приятно хранене. Твърдоглавото
преследване на целите ми беше дало една от най-големите дарби –
способността да забравям всичко около себе си, да живея изцяло в
настоящето и да оценявам съвършенството на всеки миг. Сега обаче
дори мисълта за бягането не ми помагаше.
Уолтър ме посъветва да отида на психиатър. Психиатърката ми
предписа шестмесечна психотерапия. Казах ѝ да забрави за това.
Повечето ми познати, може би дори всички, знаеха как се
чувствам. Човекът, с когото имах желание да си поговоря, беше Дейв
Тери, който ми беше не само съперник, но и добър приятел. Дейв
беше по-склонен към размисъл от повечето спортисти, които
познавах. Умееше да разсъждава задълбочено. Работеше като
мускулно-скелетен радиолог, но винаги имаше време за разговор.
Можеше да говори за всичко и беше много духовит. Не познавах
друг човек, който да води такъв балансиран живот. Всеки ден Дейв
изминаваше 15-те километра до работа, тичайки или с колело.
Обичаше добрата храна и добрата компания. Обичаше и жените.
Около Дейв винаги се навърташе по някоя представителка на нежния
пол.
Седяхме край кухненската му маса, всеки с бутилка бира в ръка.

238
 „Скот – каза ми Дейв, – понякога трябва да минеш през трудни
моменти. Нещата ще се оправят, а ти ще израснеш. Просто сега не го
осъзнаваш.“
Продължавах да тичам – тук 50 км, там 80 км. Поставях лични
рекорди на много състезания, в това число и на „Уей ту куул“
(Състезание, провеждано ежегодно в Калифорния. Трасето му до
голяма степен се припокрива с трасето на „Западните щати“ – б.
пр.) (50 км), а на следващата седмица – на „Чъканът“( Състезание,
провеждано в едноименната планина в северната част на щата
Вашингтон – б. пр.) (50 км). После заминах за Европа, където се
пробвах на обиколката на Монблан, но си контузих коляното и
отпаднах. Останах в Европа, пътувах, тичах, карах колело и
купонясвах в Доломитите (Планинска верига в Северна Италия – б.
пр.). През цялото време Дъсти беше до мен. След това заминах за
Гърция, където спечелих Спартатлона за трети път, подобрявайки
личния си рекорд на състезанието. Атина, Спарта и цяла Гърция ме
поздравяваха като герой.

След два месеца в Европа най-сетне се завърнах в Щатите. Не

можех да си намеря място. На 35-ия си рожден ден отидох до Вегас
заедно с Хал, Йън и Джен Шелтън, с която се бях сприятелил след
състезанието в Медните каньони. Във Вегас тичахме 50 км.
Завърших трети. Стана страхотен купон. Не забелязвах обаче да ми
става по-леко. Бягането винаги ми беше давало отговори и решения.
Дали и сега щеше да стане така?
През ноември заминах за Тексас, за да се пробвам на
състезание, в каквото никога преди не бях участвал. При повечето
състезания по бягане на свръхдълги разстояния дължината на
маршрута е фиксирана, а времето, за което бегачът е пробягал
трасето, е мерило за успеха му (или за позорния му провал). При
някои състезания по бягане на свръхдълги разстояния обаче нещата
са обърнати. Тук фиксираната стойност е времето. Бегачите тичат в
продължение на 24 часа по трасе, което често е дълго по-малко от
1500 м. Изминалият най-дълго разстояние печели.
Дори за най-издръжливите и бързи бегачи на свръхдълги

239
разстояния еднообразието на 24-часовите състезания представлява
умствено и емоционално предизвикателство, което често се оказва
непреодолимо.

Колкото до физическата подготовка, мускулното напрежение и

калорийния разход, 24-часовите състезания не са много по-различни
от другите състезания по бягане на свръхдълги разстояния, само дето
тук няма планински проходи и диви цветя, които да внасят красота в
състезанието, няма хоризонт или далечен връх, спрямо който да
измерваш напредъка си, не се състезаваш с хората пред и зад теб,
няма самотни изгреви и залези, по време на които можеш да потънеш
в мислите си. И най-забележителното – няма финал. Има само един
миг във времето, който отбелязва края на състезанието.
Някога хората, които тичаха само през почивните дни, се
чудеха как въобще някой се навива да бяга на маратон. Много
маратонци и днес вдигат вежди, когато чуят, че някой тича по-дълго
от 42 км. Дори сред бегачите на свръхдълги разстояния има такива,
които не виждат смисъла на 24-часовите състезания. Аз самият също
не виждах смисъл в тях, докато не прочетох Ultramarathon от
Джеймс Шапиро през 1999 г.
Състезания по бягане на свръхдълги разстояния са се
провеждали много преди някой да се сети да пише за тях. Първите
писмени свидетелства за 24-часово състезание датират от 1806 г.,
когато двама английски спортисти, Ейбрахам Ууд и Робърт Баркли
Алърдайс, се състезавали по пътя Нюмаркет – Лондон, след като се
хванали на бас за 600 гвинеи. Огромни тълпи от зяпачи, дъжд и
обвинения в измама белязали раждането на новата спортна
дисциплина.
Идеята за 24-часовите състезания е много по-стара. Тя се
зародила по времето, когато хората измервали издръжливостта си
спрямо слънцето. Древногръцките историци пишат за бегачи, които
тичали от изгрев до изгрев. Според антрополога Питър Набоков,
специалист по индианска култура и изкуство, индианците
практикували ритуално бягане, което също се съизмервало със
слънцето – „бегачите смятали, че със своите усилия улесняват

240
движението на светилото по небесния свод“.
През 70-те години на XIX век възникнала разновидност на 24-
часовите състезания. Това били 6-дневните, при които съперниците
трябвало да изминат възможно най-дълго разстояние в рамките на
шест денонощия. През 90-те години на XIX век 6-дневните
състезания изгубили своята популярност и отмрели, за да се
възродят през последните три десетилетия.
Интересът към 24-часовите състезания обаче никога не е
отслабвал. През 1953 г. великият Артър Нютън, бащата на дългото
бягане, убедил британския аматьорски Клуб на бегачите по шосе да
организира 24-часово състезание. През следващите 30 години 24-
часови състезания се организирали в Италия, Южна Африка, Нова
Зеландия и САЩ. Първото международно състезание било
проведено през 1981 г. в Лозана, Швейцария.
Победител на това състезание станал французинът Жан-Жил
Бусике с резултат от 272.624 км.
През 1984 г. гъркът Янис Курос пробягал 285 км на 24-часово
състезание в Куинс, Ню Йорк, макар че последните 1500 м му отнели
почти 28 мин. Това било само началото. На следващата година на
същото състезание Курос пробягал 286,5 км въпреки урагана
„Глория“, при който вятърът бил със скорост 96,5 км в час, и
проливния дъжд. Този път той не кретал в края на състезанието.
През 1996 г. Курос пробягал 292 км, а през 1997 г. – 304 км.
Рекордът му бил с близо 30 км повече от най-доброто постижение на
24-часово състезание. За едно денонощие Курос пробягал седем
маратонски дължини (средна скорост 3 часа и 19 минути на
дължина) и 8 км отгоре. След състезанието той уверено заявил:
„Този рекорд няма да бъде подобрен няколко века.“ Смятах, че е
прав, и нямах за цел да чупя рекорда му. Опитвах се обаче да го
доближа колкото е възможно повече.
Избрах Ultracentric Experience – състезание, провеждано в
метрополиса Далас–Форт Уърт. Мислех, че това ще е едно добро
предизвикателство и че мога да поставя национален рекорд. Мислех
също, че трасето ще бъде равно, както уверяваше директорът на
състезанието. Е, не беше точно така. Бях уморен, бях смаян от

241
монументалното еднообразие на маршрута. Не това обаче беше
причината да отпадна на 8-ия час, след като бях пробягал 80,5 км.
Спрях, защото разбрах, че нямам шанс да поставя рекорд. Да тичаш
24 часа по равно е достатъчно трудно, но да тичаш 24 часа по
окръжност с дължина 1500 м с цели два хълма не беше просто
предизвикателство, а безумие.
Заминах за Минесота, за да се видя с майка си. От дома на
сестра си се обадих на една приятелка в Южна Калифорния. Тя се
казваше Джени. Познавах я от осем години. През това време тя
работеше в „Монтрейл“ – компанията за производство на спортни
обувки, която ме спонсорираше. Двамата с Джени имахме общи
приятели и ходехме на едни и същи мероприятия, свързани с
бягането. Джени имаше дълги черни коси и широка, ослепителна
усмивка. Беше пряма, затова ме посъветва да не занемарявам личния
си живот и ми уреди срещи с някои от приятелките си. С Джени
бяхме добри приятели.
Не бях готов да се върна в Сиатъл. Имах нужда от нови
пътешествия. Джени наскоро се беше преместила във Вентура (Град
в Калифорния, областен център – б. пр.), където беше започнала
работа като дизайнер в „Патагония“ (Американска компания за
производство на спортни облекла – б. пр.), и ме покани на гости.
Мисълта за слънце и плажове ми беше по-приятна от ноемврийския
дъжд в Сиатъл, затова казах на Джени, че след Минесота ще отида
направо в Калифорния. Когато тя ме попита дали не съм преуморен
от толкова път и не искам ли първо да се отбия у дома в Сиатъл, аз
отговорих: „На път се чувствам като у дома си.“

Отседнах у Джени. Двамата тичахме по брега и си говорехме за

живота и за връзките, беряхме портокали и нарове и готвехме заедно,
а когато тя отидеше на работа, аз отивах сам на плажа. Чувствах се
спокоен и щастлив. Върнах се доволен в Сиатъл.
Ако по онова време знаех какъв обрат ще претърпи животът ми,
може би щях да се опитам да задържа тези чувства.
В началото на 2009 г. развих плантарен фасциит, болезнен оток
на съединителната тъкан на ходилото. Подложих се на усилена

242
рехабилитация и промених тренировъчния си режим, като започнах
да тичам бос по пясък и трева, за да заякнат ходилата ми. Ту се
чувствах чудесно, ту съкращавах тренировките заради дискомфорт в
крака.
Лиа ми се обади и каза, че е наела адвокат. Искаше оценка на
тренировъчната ми школа, рехабилитационния кабинет и
професионалната ми кариера на бегач и очакваше да получи своя дял
от бизнеса ми.
Представих си как тренирам, работя и се състезавам, а накрая
пиша чек и оставам с толкова пари, че да си платя наема и храната
(евентуално). Само преди няколко години бях ликвидирал дълговете
си и ето че отново щях да затъна. Ядосвах се и се страхувах от
наближаващия фалит. Обмислях да мина „в нелегалност“. Щях да
прекратя състезателната си дейност, да заживея с най-необходимото
и да работя в някое биостопанство срещу подслон и храна. Така щях
да имам повече време да посещавам майка си.
Преди да изпълня плана си, отидох още веднъж до Ашленд, за
да се видя с Йън и Хал. Тичахме и се мотаехме заедно, а след като
пробягахме 25 км, седнахме на бира край един павилион за бурито.
През онази вечер, докато мислех за самотния живот във
фермата, ми стана ясно колко важни са приятелите за мен. Иронията
беше, че повечето от тях бях намерил благодарение на един самотен
спорт, в който човек разчита само на себе си. Състезания по бягане
на свръхдълги разстояния не се печелят от отбори, но благодарение
на този индивидуален спорт аз намерих най-добрите си приятели.
Йън и Хал бяха зрели и мъдри като всички бегачи на дълги
разстояния. Тримата бяхме представители на поколението на 90-те
години в бягането на свръхдълги разстояния и по-младите ни
съперници ни наричаха „Новата стара гвардия“. Ние познавахме
чистотата на спорта, но знаехме и нещо, което новаците не знаеха –
колко лесно е да забравиш кое е най-важното, колко просто, лесно и
погрешно е да започнеш да мислиш само за победите и за името си.
Сигурен съм, че и за нас ветераните са казвали същото.
И като истински ветерани през онази вечер ние пихме бира и си
говорихме за онова, което хлапетата не знаеха. Говорихме си за

243
времето, когато нямаше интернет, социални мрежи и мобилни
телефони. Тогава, за да си спечелиш репутация на бегач или да се
сдобиеш със спонсор, трябваше да направиш нещо, например да
спечелиш „Западните щати“, и то повече от веднъж. Хал беше
печелил състезанието два пъти. Днес всеки би могъл да напише в
блога си, че еди-кой си си е изпял песента (както често пишеха за
мен) или че еди-кой си е голяма работа, макар че въпросният човек
беше участвал всичко на всичко на едно градско състезание по
бягане на дълги разстояния или просто имаше много добри
резултати на маратон. С момчетата отворихме по още една бира и
пихме за времето, когато да имаш спонсор означаваше да получиш
безплатно чифт маратонки и може би шорти, а ако наистина си много
добър и имаш късмет, можеше да ти платят и част от пътните.
Възхищавахме се на сърфистите и катерачите – техните спортове
привличат големи капитали, но въпреки това за истинските
спортисти е важен самият спорт и любовта към околните,
благодарение на която те се насърчават взаимно да търсят границите
на възможностите си.
Споменах колко е лесно да критикуваш някого анонимно по
интернет и Йън, който беше получил лична критика през 1999 г.,
когато беше мой пейсър на „Западните щати“, каза: „Би трябвало да
се върнеш и да спечелиш състезанието още веднъж, за да им
затвориш устата.“
Идеята не беше лоша, но не беше като за мен. Споделих с
момчетата, че смятам да се оттегля и да заживея оскъдно, за да не се
налага да откупувам бизнеса, името и състезателната си кариера.
Йън изсумтя.
„Приятел, яви се на състезанието, тичай както трябва и си плати
дълговете. Реши въпроса веднъж завинаги.“
Не след дълго моите спонсори от „Брукс Спортс“ ме помолиха
да се явя на „Западни щати 100“. Дали за да затворя устата на хората,
или за да направя удоволствие на „Брукс“, аз се съгласих.
Не знам дали проблемът беше в плантарния фасциит, в
недостатъчните тренировки или във вируса и високата температура,
с които се борих няколко седмици преди състезанието. Възможно е

244
да съм бил добре физически, но в емоционално и умствено
отношение все още да съм бил развалина. През първите 65 км бях в
челната петица. Тогава дойде каньонът Дедууд, където по въжен
мост трябваше да пресека ръкава на река Американ. След това
трябваше да измина 3200 м и да се изкача 460 м до медицинския
пункт „Палецът на дявола“. След още три медицински пункта беше
град Форестхил, където ме чакаше Дъсти. Ако се справех дотам,
можех да финиширам. Щях да финиширам. Все още бях в челната
десетка. Във Форестхил Дъсти щеше да крещи и да ме ругае, да
шепне и да ме уговаря. „Малко по малко! Искаш ли да си някой?“.
Вместо да тръгна нагоре по хълма, аз скочих в прохладните
води на река Американ и заплувах. Не съм си и помислял, че мога да
спра по средата на „Западни щати 100“ или на което и да е друго
състезание, за да поплувам. Водата ме освежи и всичките ми грижи
се стопиха. Плувах по гръб и се взирах в ясносиньото небе. Днес
Дъсти нямаше да има нужда от черните си магии. Моето състезание
приключи.
По-късно, след като се разходих по трасето, окуражих бегачите,
благодарих на доброволците, с които никога не бях имал възможност
да разговарям, и се опитах за първи път да погледна състезанието
отстрани, аз се върнах до брода Ръки Чъки. Там срещнах Дейв Тери,
който беше доброволец на състезанието. Седнахме на брега да си
побъбрим като двама ветерани. Казах му, че съм се отказал. Той
отвърна, че това не е беда, че няма какво да доказвам и че понякога
финалът и победата не са всичко. Каза също, че всички имаме
проблеми, че точно от проблемите човек учи най-много и че
научените уроци ни правят по-силни. И добави, че всичко ще бъде
наред. Дейв винаги е бил сред най-добрите бегачи, но никога не е
бил най-добрият. Може би затова беше толкова мил.

Нещата потръгнаха, или поне така изглеждаше. С Джени се

влюбихме и започнахме да поддържаме връзка от разстояние.
Отсядахме в моя апартамент в Сиатъл или в нейния във Вентура,
Калифорния. Тичахме сред природата, след което се къпехме в
горещи извори, ходехме да се катерим в Националния парк „Джошуа

245
трий“ и слушахме музика на живо в Лос Анджелис. Рано през
пролетта тръгнахме на поход. Прекарахме 4 часа в планината, като
през повечето време правихме снимки, радвахме се на цветята,
лежахме в тревата и гледахме небето, възхитени от красотата му.
Джени беше вегетарианка от гимназията, но беше решила да стане
веган, затова аз ѝ приготвях тайландско къри с тиква, рулца с тофу и
авокадо и ягодови палачинки от осем вида брашно. Джени беше
впечатлена, тъй като никога преди не беше виждала някой сам да си
мели брашното. Когато отсядахме във Вентура, ходехме до пазара на
производителите и беряхме смокини, гуава и авокадо от дърветата в
квартала. Всичко това ми помагаше да забравя факта, че през
годината не бях спечелил нито едно голямо състезание.
Реших да участвам на състезанието „Монблан“ (170 км) във
Франция.
Трасето заобикаля върха, дълго е 170 км, пресича три държави
и слиза и се изкачва общо 9150 м. Повече от 2000 души участват в
състезанието всяка година. В бягането на свръхдълги разстояния
„Монблан“ е това, което е „Тур дьо Франс“ в колоезденето. Вече два
пъти се бях провалял на това състезание. През 2007 г. отпаднах по
средата – глезенът, който бях контузил няма и шест седмици по-
рано, преди „Хардрок“, още не беше оздравял. И тъй като познавах
трасето само до половина, на следващата година пристигнах няколко
седмици преди състезанието и пробягах целия маршрут за три дни
заедно с италианските си приятели. Реших обаче, че ще трябва да се
поуча и от французите, затова 12 часа след края на тридневния поход
се наех да пробягам маршрута за четири дни заедно с Жулиен
Шорие, Карин Ари и Антоан Гийон. Никога не бях тичал повече в
рамките на една седмица – повече от 320 км, със слизане и изкачване
от общо 18 300 м. Това беше прекалено много за мен. В последния
ден на похода получих болки в коляното, които ме извадиха от строя
за 10 дни. Направих всичко възможно, за да се възстановя, но в деня
на състезанието, след като през голяма част от времето бях в челната
тройка, болката в коляното дотолкова се усили, че не можех да се
спускам. Отпаднах на 120-ия км.
През 2009 г. бях в добра форма. Джени също щеше да участва,

246
а Дъсти щеше да ми бъде екип. На „Монблан“ няма пейсъри. Това,
което не бях очаквал, беше дъждът и, което беше още по-лошо,
мъглата. Отначало вървях добре, бях в челната десетка, преди да се
изгубя. След като намерих пътя, влязох в челната тройка. Тогава
обаче се схванах и ми се догади. През последните тридесетина
километра не можех нито да ям, нито да пия. Този път обаче бях
решен да финиширам. Завърших състезанието с резултат малко над
26 часа. Бях на 18-о място.
След като пресякох финиша, някой ми бутна микрофон в
лицето. Първото, което казах, беше: „Горд съм да съм сред
финалистите на „Монблан.“ Дъсти извика: „Гордея се с теб,
Загубеняк!“. На следващия ден той помагаше на Джени и двамата я
приветствахме, когато финишира при първото си явяване на
състезанието.
Финиширах, както се бях зарекъл. Двамата с Джени се
забавлявахме заедно. Нещата потръгнаха. Но ето че на 25 септември
Скот МакКубри ми се обади, за да ми каже, че Дейв Тери се е
самоубил. Наскоро Дейв беше претъпял операция на ходилото и не
можеше да тича. Никой от нас не знаеше, че този човек е страдал от
депресия през по-голямата част от живота си. Дейв умря на 50-
годишна възраст.
След погребението, което се състоя в ранния следобед, група
приятели на Дейв, главно бегачи, се събрахме в бунгалото на Скот в
Кристал Маунтин (Ски курорт в щата Вашингтон – б. пр.), недалеч
от трасето на състезанието „Уайт ривър“ (80 км), на което Дейв беше
участвал повече от десет пъти. Плакахме и се опитвахме да си
спомним дали Дейв някога е издавал тъгата си. После се смяхме и си
спомнихме колко мил беше и как обогатяваше всички ни.
Дъсти също беше на погребението. Както обикновено той се
заяждаше с мен дори по време на опелото, но този път беше някак
по-хаплив. Постоянно повтаряше: „Трябва да се пробваш на някое
истинско състезание. Опитай да биеш моя рекорд на маратон“ и „Не
забравяй кой от двама ни е по-бърз на 100 км“. Обясни ми колко
жилища има (две) и ми се подиграваше, задето съм останал без пари
покрай развода. След погребението повече не ми се обади. От време

247
на време ми пращаше съобщения със следния текст: „Шибан
загубеняк“.
Знаех, че друг приятел на Дъсти се беше самоубил само
няколко месеца по-рано. Мислех, че поведението на Дъсти е плод на
скръбта му, така че се опитвах да му отвръщам шеговито.
Месец по-късно реших да се състезавам в Кливлънд, където се
провеждаше 24-часово състезание на циментова писта с дължина
1600 м. Обадих се на Дъсти, за да го помоля да дойде с мен. Той не
вдигна телефона, затова му оставих няколко съобщения. Тъй като не
ми се обади, Джени му звънна.
Дъсти отхвърлил поканата ми с думите: „Писна ми да бъда
пачаврата на Загубеняка“.
В гимназията Дъсти беше по-добър и много по-известен като
спортист в сравнение с мен. Въпреки това той не стана
професионален атлет. Когато Джени ми предаде думите му, аз
започнах да си припомням случилото се през последната година.
Книгата „Родени да тичат“ беше излязла и беше пожънала
феноменален успех. Името ми се споменаваше в много статии.
Междувременно с Дъсти вече не си говорехме толкова много като
преди. Той се отдръпна, беше ядосан, че аз, Загубеняка, по-малко
талантливият от двамата, се радвах на растяща популярност. Едно от
нещата, които най-много ценях в бягането, бяха силните и искрени
приятелства. Възможно ли беше именно бягането да ми отнеме най-
важния и най-близък приятел?
Направих единственото, което можех да направя в тази
ситуация – дадох време на Дъсти. Не му се обаждах, не му пишех, не
го молех да ми помага по време на състезания, не му гостувах. Дъсти
ми липсваше.
Пристигнах в Кливлънд през един студен и влажен
октомврийски уикенд и отпаднах от състезанието на 105-ия
километър. Краката ми все още бяха изморени от „Монблан“, а
сърцето и душата ми изнемогваха по ред други причини.
Пет месец по-късно се обадих на Джени от дома за хора с
увреждания и тя дойде в Минесота.
„Мамо – казах ѝ, – това е момичето, за което толкова съм ти

248
разказвал.“ Майка ми не каза нищо, защото не можеше да говори, но
знаех, че разбира. Двамата с Джени останахме до нея през
последните три дни от живота ѝ. Докато се грижех за майка си,
Джени се грижеше за мен, като гледаше да се храня, да спя и от време
на време да излизам на чист въздух. Пускахме дисковете на Селин
Дион – любимка на майка ми – и припявахме.
Спях на стол край леглото на мама, а Джени нощуваше в
някакво помещение в мазето на дома.
През първата нощ видях колко е уплашена майка ми. Тя винаги
молеше околните да не се тревожат и когато някой я попиташе дали
е добре, неизменно отвръщаше: „Аз съм жилава.“ Преди да изпадне
в безсъзнание обаче, мама сякаш осъзна, че ѝ остава да направи само
едно нещо – онова, от което всички се страхуваме.
Майка ми умря на 22 март. През последните часове от живота
ѝ не спрях да я галя и да ѝ повтарям: „Не се бой, тук съм.“ Казах ѝ,
че съм добър готвач благодарение на нея. Казах ѝ, че ям пресни
плодове и зеленчуци благодарение на нея. Казах ѝ, че тичам
благодарение на нея. Казах ѝ, че все още си спомням градинката в
края на сляпата улица. Усещах грубата дървена лъжица в ръцете си
и ръцете на мама, обвили моите. Казах ѝ, че си спомням топлината
на ръцете ѝ. Казах ѝ, че я обичам и че винаги ще я нося в сърцето си.
Това, което не ѝ казах, беше, че съм изгубен.

Пудинг от чия и рожкови

Започнах да правя този пудинг при първите си участия на

„Западните щати“. Знаех, че ще тичам в планината, и исках да
имам готов източник на белтъчини след вечерните тренировки и
нещо сладко, с което да завърша вечерята си. Сладкият шоколадов
аромат идва от суровите рожкови. Ако мислите, че мразите
рожкови, значи сте ги яли само печени. След пътуването до
Медните каньони започнах да добавям към пудинга семена от чия.
Когато гостите ми опитват този десерт, никой не може да
повярва, че вътре има тофу.

249
450 г меко тофу, отцедено
3 с.л. кленов сироп
3 с.л. сурови рожкови, смлени, или какао
на прах
1 ч.л. мисо
1 ч.л. ванилов екстракт
2 с.л. семена от чия
мента за гарниране

Сложете тофуто, кленовия сироп, рожковите, мисото и

ванилията в блендер и разбийте за 1-2 минути до получаване на
гладка смес. Прехвърлете в купа и добавете семената от чия.
Сложете в хладилник за 10-20 минути. Гарнирайте с мента и
поднесете в малки купички или чаши.

За 4-6 порции

250
 Планините, пустините и каньоните поставят бегачите пред страховити изпитания, но
нищо не може да се сравни с еднообразието и умственото натоварване на едно 24-часово
състезание.
През 2010 г. отидох в Брив-ла-Гаярд, Франция, за да се опитам да поставя национален
рекорд.
(Daniel Lengaigne)

251
 20. Тайните на Черния магьосник

Долината Йосемити, 2010 г.

„Изпразни съзнанието си, забрави формата. Бъди безформен
като водата.“
Брус Ли

Пред погледа ми танцуваха дървета и скали. Знаех, че една

погрешна стъпка може да се окаже фатална. Бях разперил ръце, а
десният ми крак стъпваше точно пред левия. Бях вързан за жълтия
бор пред мен и за стария чепат дъб зад мен и се опитвах да се задържа
върху широкия 2,5 см ремък.
През по-голямата част от живота ми погрешните стъпки
завършваха с препъване. Този път обаче една погрешна стъпка щеше
да доведе до падане. Тук равновесието не означаваше по-добро
представяне. Тук от беше въпрос на успех или провал.
„Стъпка по стъпка. Стъпка по стъпка.“
Земята се залюля пред очите ми.
Треньорът ми постоянно пресичаше пропасти, дълбоки
стотици метри, изкачваше се по гранитни масиви без обезопасителна
екипировка, беше първият човек, катерил се сам, оборудван само с
парашут като предпазно средство, и се опитваше да измисли начин
за скачане в пропаст, така че да полети във въздуха и да се приземи
без парашут. Казваше, че това си било чиста физика. Треньорът
вършеше „тъмни“ дела, поради което наричаше себе си Черния
магьосник.
Истинското му име беше Дийн Потър. Джени ни запозна през
януари 2010 г. и Дийн ни покани в малкото бунгало, което беше наел
в долината Йосемити и което наричаше просто „бараката“.
Бях слушал и чел за Дийн и за опитите му да промени

252
съзнанието си, като практикува екстремни спортове и търси все по-
големи предизвикателства. Дийн пък беше чел „Родени да тичат“ и
виждаше в мен сродна душа.
Йосемити беше любимото място на Джени. Обичах природата.
След смъртта на майка ми това беше мястото, където исках да бъда.
Бараката на Дийн беше чиста и спретната. Хладилникът му беше
пълен със семена от чия, млади кокосови орехи и спирулина на прах.
На стената висеше стар рекламен плакат на „Ийгъл електрик“
(Американска компания за производство на електроуреди – б. пр),
пожълтял от времето. На плаката пишеше „Съвършенството не е
случайно“.

Исках да остана в долината, за да скърбя и да преодолея

смъртта на майка си. Исках също да разбера защо тичам и да реша
дали искам да продължа. Надявах се ходенето по въже да ми помогне
да получа отговор и да ме улесни при вземането на решение. Този
вид спорт изисква пълно съсредоточаване, като в същото време
тялото трябва да остане отпуснато. Въжеиграчът трябва да притъпи
инстинктивния страх, който е помогнал на хората да оцелеят. Тази
дисциплина ни учи да се освобождаваме от страховете си и да се
доверяваме на силата на разума си. При първата тренировка Дийн
върза въжето на 120 см над земята. Беше ми нужно време, за да се
науча да ходя по въже. Щом стъпех отгоре, въжето започваше да се
люлее неудържимо и аз просто не можех да запазя равновесие. Едва
се задържах върху въжето, какво остава да ходя по него. Напредвах
бавно. Падах безброй пъти, докато не осъзнах, че аз карам въжето да
се люлее, и се научих да го удържам, като постигам хармония между
тялото и разума си.

И преди съм мислил да се откажа. Бях говорил за това с един

човек, който не беше бегач и с когото се бях запознал преди няколко
години. Намирахме се в медицинския пункт на един хребет на 915 м
над Охай, Калифорния – приветствахме бегачите, предлагахме им
банани, пълнехме бутилките им с вода и ги уверявахме, че се справят
отлично. Беше ноември 2008 г., а в долината Роуз в Калифорния се

253
провеждаше състезание на 53 км. Без да се усетя, споделих
съмненията си с доброволеца.
Човекът ме погледна някак особено.
„Пич – каза ми, – по-добре се възползвай от постигнатото. Няма
вечно да си Скот Юрек.“
Има бегачи на свръхдълги разстояния, които не поставят под
съмнение онова, което правят. Аз обаче не съм от тях. Защо тичам?
Дали бягането на свръхдълги разстояния не е лудост? Дали не е
страшно себично занимание? Може ли човек да е самотен и
едновременно с това да обича някого? Имат ли смисъл победите?
Тичам заради състезанието, но знам, че ключът към личното
удовлетворение се крие в това да се почувствам изгубен. Как мога да
побеждавам без его?
Дали не мислех твърде много за победите? Дали не бях изгубил
способността си да живея за мига? А може би съмненията и загубата
на мотивация бяха просто резултат от химична реакция?
Безброй проучвания твърдят, че еуфорията при бегачите се
дължи на повишените нива на ендорфините и ендоканабиноидите –
естествени вещества, които влияят на мозъка и се произвеждат в
големи количества при физическо натоварване. Това може би
обяснява защо сред бегачите на свръхдълги разстояния има толкова
хора, които се лекуват от различни пристрастявания.
През 2001 г., когато бях в Южна Калифорния, за да тренирам за
„Анджелис Крест 100“, се запознах с бегач на име Бил Кий. Бил
имаше дълги прошарени коси и сиви хусарски мустаци и носеше
къси панталони, направени от дънки с отрязани крачоли. За една от
гайките на колана му беше закачен тежък метален синджир, а
другият край на синджира, на който висеше портмоне, беше пъхнат
в джоба на панталона. Това беше спортният екип на Бил. Когато
завършеше състезание, Бил обличаше коженото си яке, качваше се в
големия черен микробус „Шевролет“ и поемаше към хоризонта.
Кий ми разказа, че започнал да пие и да се дрогира, когато бил
на 18, и продължил така цели 14 години. Накрая решил, че животът
на пияница и наркоман с всичките му прелести – затвор, три пакета
цигари без филтър дневно и прочие – не води доникъде. Живеел в

254
Охай, Калифорния, в полите на планината Топатопа, и всяка вечер
се разхождал сред природата. През една студена нощ паркирал
колата си недалеч от дома си и решил да пробяга 400-те метра до
жилището си. След време пробягал 5 км нагоре по един хълм, като
се изкачил 520 м. Последвали маратонски бягания. Бил не знаел
какво прави, често се препъвал, но учел бързо. Той дори не знаел
какво е бягане на свръхдълги разстояния, докато не прочел статия в
някакво списание.
Бил участвал на състезание по бягане на свръхдълги разстояния
за първи през 1999 г. В момента той е на 54 години. През 1980 г.
претърпял катастрофа с мотор и загубил единия си бъбрек. От 2005
г. страда от лаймска болест. Откакто започнал да тича обаче, спрял
да пие и пуши. През 2001 г. Кий ми каза: „Скот, бягането е моята
нова дрога“.
Кий далеч не беше единствен. Бен Хиан с пънкарския гребен,
татуировките и влечугите се превърна в легенда в бягането на
свръхдълги разстояния, след като се освободи от пристрастеността
към антидепресанти и се пристрасти към бягането на дълги
разстояния. Много от бегачите, които съм срещал, са ми разказвали
за борбата с марихуаната, за хранителните разстройства и за това
колко им е трудно да си намерят място извън трасето.

Може ли бягането да се превърне в зависимост? Едно

страховито проучване показва, че плъховете толкова обичат да
тичат, че са в състояние да тичат, докато умрат. Плъховете в
контролната група, които не разполагали с колело за бягане,
получавали храна само веднъж дневно в рамките на 90 минути. Те
скоро се приспособили, като поемали необходимите им калории по
време на единственото хранене. Плъховете, които разполагали с
колело за бягане обаче, тичали все повече и ядели все по-малко с
всеки изминал ден, докато накрая умирали от глад.
Някои от най-великите шампиони по бягане на свръхдълги
разстояния не издържаха или просто се отказваха в даден момент. В
общността на бегачите на свръхдълги разстояния се носят какви ли
не истории; бегачите си ги разказват по време на закуските преди

255
състезанията и на церемониите по награждаването, така както някога
гърците са си нашепвали мита за Икар и неговите прокълнати
восъчни криле.
Моят герой Чък Джоунс участвал на състезание по бягане на
свръхдълги разстояния за последен път през 1988 г. Тогава, на
състезанието „Бадуотър“, той видял летяща чиния да кръжи над
Долината на смъртта. Джоунс предполага, че става дума за
халюцинация вследствие на обезводняване. Така или иначе той
отпаднал.
„Сега тичам само вечер – каза ми Чък. – По цял ден работя на
слънце – Джоунс асфалтира пътища – и вечерта искам само да тичам,
да си почивам, да се възстановя и да видя на какво е способно тялото
ми.“
Великата Ан Трейсън има 14 победи на „Западните щати“ и
почти победи тараумара на прочутото състезание в „Лийдвил“ през
1994 г., а те я нарекоха Вещицата. Тя получи многобройни контузии
и макар че не се е отказала от бягането, от няколко години не се е
явявала на състезание по бягане на свръхдълги разстояния. Пред
журналисти тя признава: „Ще ми се просто да можех да тичам всеки
ден. Преди приемах това за напълно естествено. Знаех, че ще остарея
и ще започна да тичам по-бавно, но не съм си представяла такъв
рязък обрат“.
Лятото, след като тичахме заедно в планината Сан Хуан, Кайл
Скагс се върна в Силвъртън, за да се състезава на „Хардрок 100“.
През онази 2007 г. той подобри рекорда на състезанието с почти 3
часа. Кайл постави рекорди и на „Уасач фронт 100“, на обиколката
на връх Рейниър по маршрута „Уондърленд“ и на прекосяването на
Гранд каньон.
Скоро след това 24-годишният Кайл се отказа от бягането. Днес
той отглежда екологично чисти зеленчуци в стопанството си в Ню
Мексико. Кайл не се е състезавал от 2008 г.
Дали и аз не бях достигнал повратната точка?
Винаги съм гледал да си почивам, когато е било необходимо и
особено когато съм изпитвал болка, и винаги съм се старал да се
грижа добре за тялото си. Но дали пълното изтощение не е

256
неизбежната цена, която трябваше да платя след интензивните
тренировки? Но как иначе щях да успея? Дали не се лъжех, като си
мислех, че водя балансиран начин на живот?
Джени смяташе, че трябва да си починем и да осмислим
събитията от последните месеци на спокойствие. Седмица след
смъртта на майка ми заминахме за Йосемити.
Прекарахме три дни с Дийн.
Дийн олицетворява хармонията между ин и ян. Когато ходи по
въже или се катери по гранитен масив, в движенията му има изящна
чувствителност и мекота. Дийн просто разговаря със скалите и
небето, сякаш усеща и се подчинява на някакви въздушни течения,
невидими за околните. В същото време той се катери яростно и
тренира неуморно. Човек трябва да е много силна личност, за да
превъзмогне страха си.
През 2010 г. Дийн се беше развел след 8-годишен брак. Това
беше едно от нещата, които ни свързваха. Другото беше възрастта
ни. Също като мен и Дийн наближаваше възрастта на върховите
възможности. Той с тъга говореше за новото поколение фукльовци,
които разполагаха със здрави стави и със смелостта на невинните и
за които всичко беше толкова лесно. Дийн наричаше тези катерачи
„маймунките“. Харесваше ми как този човек се справяше с живота.
Живееше само с най-необходимото в просто бунгало в Йосемити
заедно с кученцето си Шепот. Главното в живота му бяха самотата и
природата.
Говорехме за хранене, за смъртта на майка ми и за неговия
баща, който беше починал преди години. Дийн казваше, че по време
на 20-часовите изкачвания е толкова съсредоточен, че изпада в
транс. Беше убеден, че в такива моменти долавя радиочестоти.
Говорехме си за Бог, за възможностите на технологиите и за факта,
че ако иска да победи, човек трябва да проумее, че победата не е от
значение.
Не мислех, че мога да стигна до отсрещното дърво.
Предчувствах, че ще падна.
Когато видеше, че се колебая и губя равновесие, Дийн казваше:
„Стъпка по стъпка. Живей за мига“.

257
 ОБЩУВАНЕТО

Когато си бегач на свръхдълги разстояния и всеки ден

прекарваш по много часове сам, като тренираш в затънтени и
ненаселени местности, бягането може да бъде самотно занимание.
По ирония на съдбата обаче някои от най-големите и искрени
радости в кариерата ми на бегач са свързани с хората, които съм
срещал, и с нещата, които сме споделяли. Не е нужно да сте бегачи
на свръхдълги разстояния, за да усетите социалната страна на
бягането. Опитайте се поне от време на време да тичате с приятел.
Запишете се в клуб по бягане или бягайте в група през уикенда.
Запишете се на състезание на 5 или 10 км. Направете нещо за другите
бегачи дори самите вие да не участвате. Работата на финала, в
медицинските пунктове и по маршрутите ми предостави чудесна
възможност да се отблагодаря на спорта, който ми даде толкова
много. Бягането може да бъде самотно занимание, но може и да ви
срещне с невероятни хора.

Пюре от фасул с люти чушлета

Тараумара ядат фасул, приготвен по описания начин, като

мажат с него царевични тортили. Те ядяха това ястие по време на
тежкия 50-километров преход в Медните каньони, а също преди, по
време и след състезанието. У дома аз ям пюрето от фасул с пресни
тортили като лека закуска или с ориз с чили, гуакамоле и салса,
когато искам да хапна нещо по-стабилно. Ако ви остане фасул,
може да го замразите.

3 ч.ч. шарен зрял фасул

1 средноголяма глава лук, нарязана
2-3 скилидки чесън, нарязани
1 парче (4 см) сушени водорасли комбу

258
(по желание)
1-2 сушени люти чушлета (цели) или консервирани люти чушлета
със сос – на вкус
1 с.л. лют червен пипер
2 ч.л. сушен хеноподий (вж забележката)
1 с.л. зехтин
1 ½ ч.л. морска сол

Накиснете фасула във вода, така че водата да го покрие с 5 см.

Оставете да кисне в продължение на 8 часа или цяла нощ. Отцедете
и изплакнете няколко пъти в гевгир, след което го изсипете в голяма
тенджера. Добавете лука, чесъна, водораслите, лютите чушлета и
подправките. Долейте толкова вода, че да покрие фасула с 5 см.
Възврете и оставете да ври на умерен огън в продължение на 1 час
или докато фасулът омекне и се свари.
Отцедете фасула и запазете 4 ч.ч. от водата, в която е врял.
Извадете водораслите. Ако предпочитате пикантните ястия, оставете
лютите чушлета; в противен случай ги извадете. Оставете фасула да
се охлади за 15 минути, поставете го в кухненски комбайн заедно с
½ ч.ч. от водата, в която е врял, и разбийте до получаване на гладка
смес. По желание може да разредите сместа с още течност.
Върнете бобеното пюре в тенджерата заедно със зехтина и
солта и оставете да къкри на слаб до умерен огън в продължение на
20 минути, така че ароматите да се смесят. Поднесете ястието топло.
Пюрето от фасул може да се съхранява в хладилник в
продължение на 5-6 дни, а във фризер – до няколко месеца. Ако
искате да си приготвите бърза закуска, намажете царевична тортиля
със студено пюре от фасул, запечете за 1-2 минути и гарнирайте с
пастет от „сирене“ (вж рецептата в глава 11), гуакамоле (вж
рецептата в глава 15), салца и/или лют сос.
За 7 чаши бобено пюре (8-10 порции)

Забележка: Хеноподият е подправка, която прави фасула по-

лесносмилаем и му придава специфичен аромат. Ще намерите тази
подправка в мексиканските магазини и на мексиканските щандове в

259
супермаркетите. Ако не разполагате с хеноподий, може да го
замените с 3 с.л. нарязани листа от кориандър. Добавете
подправката непосредствено преди поднасяне.

Изгревът в италианските Алпи обикновено ме разведрява. На състезанието „Монблан“

през август 2008 г. обаче си разбих коляното.
(Christophe Vatinel)

260
 21. Назад към корените

Маршрутът „Тонто“, Гранд каньон, 2010 г.

„Нека красотата, която обичаме, е красотата, която
творим.“
Джалал Ад-дин Руми, персийски поет, богослов и мистик

Ето още едно хубаво място – студено, тъмно и тихо като празна
катедрала. Валеше кадифен сняг. В кариерата си на бегач съм
попадал на толкова много подобни места. Този път щях да се предам.
Бягах упорито близо 20 години. Беше изминало повече от
десетилетие, откакто спечелих първите си „Западни щати“. Цял
живот правех онова, което се искаше от мен, но какво бях постигнал?
Не успях да спася брака си. Не се предпазих от контузии. Правех
някои неща и след като вече не вярвах, че ще мога да ги правя. Дъсти
ми беше сърдит. Дейв Тери се самоуби, майка ми почина. Можех да
върша същите неща всеки ден, всяка минута до края на живота си,
но какво значение имаше това?
През онзи ден почти не ми беше останала храна. Фенерчето ми
едва мъждеше, батерията му скоро щеше да падне. Най-близкият
телефон и най-близкото шосе бяха на не по-малко от 80 км. Беше два
през нощта, беше студено и част от мен знаеше, че е опасно да
спирам, но на другата част не ѝ пукаше.
Тичах от 20 часа. Под мен зееше пропаст, а над мен се издигаше
черен купол, обсипан със звезди. От дясната ми страна имаше скала,
в която зееше малка пещера. Това беше идеалното място, където да
легна и да се скрия от тъмнината и студа. Щях да легна, да чакам и
да си почивам. След няколко часа куполът щеше да избледнее и пред

261
очите ми щяха да изникнат тръни, подгонени от вятъра, и кактуси,
прилични на мили, дружелюбни стражари. Аз щях да съм отпочинал,
щеше да ми е топло и тогава щях да се справя.
„Това не е добра идея, човече. Много е студено. Легнеш ли
веднъж, ще ти е много трудно да станеш. Да спрем сега значи да
спрем завинаги.“
Колко пъти някой ме е подканял, колко пъти някой ми е казвал
да стана, да се движа и ме е уверявал, че мога да продължа, дори
когато аз не съм вярвал в себе си.
„Хайде. Слънцето ще изгрее само след няколко часа.“
Това беше друг приятел, по-чувствителен и по-ведър. Аз обаче
бях много уморен, слабата светлина на резервното фенерче,
всъщност лампичка от ключодържател, ме приспиваше и щях да се
почувствам по-добре, ако си легнех. За уморените ми и болезнени
мускули твърдият пясъчник щеше да бъде мека постеля. Мястото
беше идеално. Исках да спра.

Планът ми беше да тичам в памет на майка ми и да се докосна

отново до чувството, което изпитвах, докато тичах по горските
пътеки с Дъсти, преди да започна да се състезавам за катарами и
корпоративни спонсори. С Дъсти обаче почти не си говорехме.
Затова попитах 28-годишния си приятел Джо дали не би искал да ме
придружи по време на импровизирания поход по 145-километровия
маршрут „Тонто“ в Гранд каньон. Нямаше човек, който да е пробягал
целия маршрут без почивка, като сам си е носил храната и водата.
Повече от десет години се вдъхновявах от Running Wild на Джон
Анерино и The Man Who Walked Through Time на Колин Флечър. Бях
се запознал с Джо преди година – той беше бърз и жаден за
приключения. Най-хубавото беше, че според мен Джо знаеше към
какво се стремя. Две години по-рано той се беше състезавал с
тараумара в Медните каньони и беше спечелил.
Всеки от нас носеше по седем енергийни десертчета и 30
тубички енергиен гел, а също и фенерчета. Бях си взел две бурито с

262
фасул, малко сладки, сандвич с бадемово масло и географска карта.
Вода щяхме да пием от поточетата, които се бяха образували при
топенето на снеговете по южния склон на каньона. Трябваше само
да внимаваме да не попаднем на водоеми, замърсени с уран от
изоставените мини от началото на XX век.
Зазоряваше се, температурата беше – 7°С. Гранд каньон е
известен като доста горещо място, но в този момент беше страшен
студ. Първата ни стъпка беше право надолу, а през първите 6.5 км
слязохме 915 м, тичахме по скални хребети и по тясна пътека, покрай
която се редяха първо жълти борове, после дъбове и пелин, а накрая
– кактуси. Следвахме улеите между скалите, прокопавани в
продължение на милиони години. Когато стигнахме до маршрута
„Тонто“, който прекосява широкото плато, разположено успоредно
на каньона и извисяващо се на 900 м на величествената река
Колорадо, краката ни бяха разранени.
Отдавна не се бях откъсвал до такава степен от цивилизацията,
от телефоните и имейлите. Двамата с Джо бяхме сами с празното
небе, със скалите и кактусите. Температурата бързо се вдигна до
30°С, което ни напомни, че в тази местност цари пустинен климат.
Понякога водех аз, понякога – Джо. Разстоянието помежду ни никога
не надминаваше 400 м. Напредвахме по-бавно от очакваното.
Разбрахме това от единствените хора, които срещнахме през онзи
ден – туристи, които ни казаха, че още сме далеч от желаната цел. Не
се обезкуражихме. Имахме много вода и храна, а пищната красота на
заобикалящата ни природа ни караше да забравим умората.
В късния следобед сенките ни изчезнаха, а празното небе се
покри с рошави тъмни облаци, които сякаш се бореха за място под
слънцето. Чухме приглушен тътен, който премина в трясък. Вятърът
духаше със скорост над 20 м/сек и вдигаше във въздуха прахта и
пясъка по платото. След това заваля. Дъждът шибаше скалите. На
72-ия километър, след като бяхме тичали 16 часа, над главите ни
затрещяха гръмотевици. На голото плато нямаше къде да се скрием;
единствената възможност беше да тичаме. По улей, покрит с дребни
камъчета, се спуснахме в местността Индиан гардънс, където се
пресичаха маршрутите „Брайт ейнджъл“ и „Тонто“. Напълнихме

263
бутилките си с дъждовна вода. Вятърът продължаваше да вие,
гръмотевиците трещяха и отекваха в каньона. Тясна кална пътека се
спускаше до дъното на долината. В далечината блещукаха бледите
светлини на Фантом ранч – селце, разположено на брега на река
Колорадо. Над нас се извиваше маршрутът „Брайт ейнджъл“.
Оказахме се в близост до необитаем заслон. Това беше
единственото място по целия маршрут, където можехме да
прекратим похода си. Джо смяташе, че трябва да се възползваме от
тази възможност. През пролетта той щеше да участва в няколко
състезания. Самият аз не бях прекратил състезателната си кариера.
Освен това на Джо му беше останала съвсем малко храна, а бяхме
едва на средата на пътя. Джо изпусна половин енергийно блокче на
земята. Както си седеше на пейката, той се наведе бавно и вдигна
покритото с пясък парченце. Дори не си направи труда да почисти
блокчето, просто го хвърли в храстите и въздъхна безпомощно. Дали
не беше по-добре да се откажем? Дори ако бурята отминеше,
можеше да дойде друга. И двамата знаехме, че проливният дъжд
може да ни смъкне от платото в каньона. Освен това можеше да
измръзнем в тъмната и студена нощ.
Аз съм привърженик на плановете – смятам, че намаляват
рисковете. Сравнявам опасностите и желанията. Казах на Джо, че
според мен най-лошото е минало, че сме се справяли и с по-големи
трудности. Казах му също, че според прогнозата за времето няма да
има повече бури и му посочих звездите над нас.
Тичахме още 3 часа. Дъждът спря, облаците се разнесоха. Не
говорехме. Фенерчето ми изгасна на 110-ия километър, а един час
по-късно същата участ сполетя и резервния фенер. Бяхме прекарали
последните 90 минути в едно сухо речно корито в търсене на все по-
неясната пътека. Бях изял двете бурито, много гел и няколко
енергийни десертчета, но бях гладен. Освен това ми беше студено.
Но преди всичко бях уморен.
Когато съзрях скалите, които се извисяваха над нас, отново
сравних опасностите и желанията и стигнах до извода, че би било
добре да спрем тук – само за половин час, колкото да подремнем.
Джо беше на друго мнение. Очевидно беше прав.

264
 „Хайде, до изгрева остават само няколко часа. След пет часа ще
сме завършили бягането“, каза ми той.
Всъщност петте часа се оказаха дванадесет. Нямаше
медицински пунктове, нито тълпи, нито съперници и организатори –
само земята, един приятел, небето и движението. Сред
величествения пейзаж изглеждахме съвсем малки. Природата винаги
съумява да ни внуши смирение и да ни вдъхне сили. Никога не съм
се чувствал толкова малък. Никога не съм се чувствал толкова голям.
Небето ставаше все по-студено и тъмно. Можех да видя дъха
си. После отново видях сянката си да се плъзга по кактусите. Ето че
небето стана по-топло и приветливо. Експлозия от червена, оранжева
и жълта светлина окъпа стените на каньона над нас и огря
внушителните скали отсреща. Под нас зейна огромна пропаст.
Вчерашният ден се стопи, а заедно с него и всички предишни дни.
Да мисля за бъдещето ми изглеждаше точно толкова глупаво,
колкото и да се опитвам да открия смисъла на утринната роса.

Двамата с Джо буквално се влачехме по пътя, понякога на

четири крака, по маршрута „Ню Хенс“. Тридесет часа след началото
на похода стигнахме до някакво крайпътно заведение, където се
натъпкахме с гуакамоле и чипс и пихме тъмна бира. Джо отиде до
тоалетната и заспа там. След като отворих вратата и го събудих,
двамата се настанихме в колата, която взехме под наем, и спахме в
продължение на час и половина, след което отидохме на гости на
Йън във Флагстаф, за да му разкажем какво е пропуснал.
Докато тичахме по широкото плато и гонехме сенките си обаче,
ние не знаехме, че ще стане така.
Докато тичахме по маршрута „Тонто“, за нас съществуваха
само земята, небето и нашите тела. За мен важно беше само онова,
което правех в момента. Бях някъде по средата между онова, което
съм, и онова, което искам да бъда, и се чувствах толкова сигурен,
както докато тичах между реката и скалите на каньона. Най-накрая
си спомних какво открих в бягането на свръхдълги разстояния.

265
Спомних си какво бях изгубил.

Зелена салца

Тази великолепна зелена салца е чудесно допълнение към много

ястия, напр. темпе на скара или тофу с ориз. Обичам суровата
храна и определено предпочитам някои продукти – например зеле,
рожкови, в суров вид. Зеленчуците в тази рецепта са прекрасни
сами по себе си, но когато се запекат, на преден план излизат
скритите им вкусови качества. Освен това тази салца може да се
замразява. Ако не обичате люто, не използвайте люти чушлета.

кокосово масло или рапично олио

12 средноголеми зърна физалис
3 скилидки чесън, необелени
1 малка глава лук, обелена и срязана на четири
1-2 люти чушлета (по желание)
1 чушка (леко люта)
2 клонки пресен кориандър
1 ч.л. морска сол

Загрейте фурната на 220°С. Намажете хартия за печене с

мазнина. Сложете физалиса, чесъна, лука и чушките върху хартията
за печене и покрийте с фолио. Печете в продължение на 20-30
минути, докато зеленчуците покафенеят леко по краищата. Махнете
фолиото и оставете зеленчуците да се охладят.
Обелете чесъна и нарежете чушките на филийки, като махнете
дръжките и семената. Оставете семената, ако предпочитате ястието
да е по-люто. Поставете запечените зеленчуци в блендер или
кухненски комбайн заедно с кориандъра и солта и разбийте за около
минута до получаване на гладка смес. Поднесете с пюре от фасул (вж
рецептата в глава 20) и кафяв ориз, с тортили с фасул и царевица или
с царевичен чипс. Салцата може да се съхранява в хладилник в

266
продължение на 5-6 дни, а във фризер – до няколко месеца.

За 6 чаши, 10-12 порции

През по-голямата част от живота си майка ми се бори с множествената склероза.

Последните ѝ години бяха изпълнени с болка.
Винаги ме успокояваше с едно изречение, което ме вдъхновява и до днес: „Не се тревожи
за мен. Аз съм жилава.“
(Jurek personal collection)

267
Запознах се с Джени Уехиса през 2001 г. и бях очарован от благия ѝ нрав, приключенския
ѝ дух и заразителната ѝ усмивка.
Тя е човекът, на когото разчитам най-много на този свят
(Justin Bastien)

268
 Епилог

Световно първенство по 24-часово бягане, 2010 г.

„Понякога най-хубавото пътешествие не е от изток на запад,
нито от подножието до върха, а е от сърцето до ума. Именно там
човек открива себе си.“
Джереми Колинс

Всички губим понякога. Не получаваме това, което искаме.

Приятелите и любимите ни хора ни напускат. Вземаме решения, за
които после съжаляваме. Даваме всичко от себе си, но се проваляме.
Това, че губим, не ни определя като личности. Това, което ни
определя, е начинът, по който губим, и начинът, по който
постъпваме след това.
Реших да направя още един опит на 24-часово състезание и да
атакувам още един национален рекорд. Ето защо през 2010 г. отлетях
за Франция, за да участвам в световното първенство по 24-часово
бягане, организирано от Международната асоциация на бегачите на
свръхдълги разстояния.
Заедно с няколкостотин други бегачи тичахме до припадък по
дългата 1400 м, частично асфалтирана отсечка през селцето Брив-ла-
Гаярд. Трасето се виеше през парка, на места правеше обратни завои,
а в по-голямата си част минаваше по улица, пълна с барове и
ресторанти. По трасето имаше две съвсем малки възвишения, които
добавяха по 3 м изкачване на всяка обиколка. За страничния
наблюдател това остава незабележимо, но след като си тичал
няколко часа, възвишенията започват да ти приличат на игла, която
не спира да те боде.
•••

269
 Не само обикновените хора, но и много бегачи на свръхдълги
разстояния се чудят какъв е смисълът на 24-часовите състезания.
Повечето хора ни задават въпрос, състоящ се от една-единствена
дума: Защо? В моя случай въпросът имаше разширени версии, които
четях в интернет блогове и статии, а понякога чувах от приятели и
познати: Защо сега? Имаш ли нещо за доказване? Бягаш ли от нещо?
Отговорите бяха по-сложни. Исках отново да побеждавам.
Предвид кариерата ми на бегач обаче не се притеснявах, че съм
останал цяла година без победа в голямо състезание. Исках да
постигна онова състояние, в което човек се освобождава от егото и
разума си и което се достига само по време на монотонно 24-часово
състезание. Преди всичко обаче исках да тичам заради майка си. Ако
тя беше съумяла да покаже характер в последните часове, в
последните жестоки дни от живота си, след като десетилетия наред
беше живяла в плен на тялото си, значи и аз можех да направя всичко
възможно, за да следвам нейния пример. През голяма част от живота
си майка ми не можеше да ходи. Аз щях да тичам заради нея.

Двамата с Джени пристигнахме във Франция девет дни преди

състезанието. Шест от тях прекарахме в Бутини-сюр-Есон, малко
селце край Париж, което се намираше на 5 часа с влак от мястото на
провеждане на състезанието. Исках да възродя духа на подготовката
за „Западните щати“. Исках тишина и усамотение.
Отседнахме в партерния апартамент на наши приятели.
Жилищната сграда, която векове наред била мелница, се намираше
край малка река сред пъстри зеленчукови градини и рапични посеви
с цвят на яйчен жълтък. Улиците на селото бяха тесни и покрити с
калдъръм, а нощното небе беше обсипано със звезди. През онези дни
Джени ходеше да се катери в близката гора Фонтенбло, а аз тичах
през полето сред море от рапица, диви цветя, млада пшеница и ръж.
Освен това двамата се упражнявахме да ходим по въже в една
местност, известна като „Пясъчното море“.
Живеехме спокойно и просто, бяхме си взели само компютрите
и един малък преносим блендер. Всяка сутрин закусвахме с шейк и
пресен пълнозърнест хляб, който купувахме от малката пекарна в

270
града. После тичахме, катерехме се или се разхождахме заедно.
Вечер си проверявахме електронната поща, след което лягахме и си
говорехме за храна и музика, за живота и смъртта, за смисъла и
любовта. Заспивахме, заслушани в ромона на реката, а през
прозореца подухваше прохладният пролетен бриз.
Сутрин обикновено бягах по десетина километра през гората до
най-близкото село, където имаше биомагазин. Приготвях прости
ястия от местни продукти и традиционни френски подправки. Много
ми харесва това, че французите ценят добрата храна и простите
радости в живота. Селото с калдъръмените улици ме върна във
времето, когато животът не е бил толкова сложен.
Състезанието беше на 13 май. Бях се постарал дотогава да
изчистя ума си от всичко, което не е свръзано с целта ми – да бягам
възможно най-бързо в продължение на 24 часа. Исках да постигна
границата на възможностите си, но без да я преминавам. Отново
ходех по ръба на бръснача.
Градските автобуси бяха облепени с надписи, разкриващи
подробности за състезанието. Отборите си водеха лекари, треньори
и специалисти по акупунктура. Мъжете в баровете и кафенетата по
трасето ни поздравяваха всеки път, когато минехме покрай тях. Бях
част от мъжкия отбор на САЩ, в който участваха опитни ветерани и
обещаващи новаци. Щяхме да се състезаваме с японци,
южнокорейци, италианци и с бегачи от още 20 страни от Европа,
Азия, Австралия, Северна и Южна Америка. Както винаги фаворити
бяха японците, макар че през онази година много от най-добрите им
бегачи щяха да се състезават на 48-часово състезание през
следващия уикенд, така че много неизвестни бегачи бяха готови да
поднесат изненади.
Някакъв испанец, когото не познавах, поведе колоната, а аз и
останалите 228 състезатели го последвахме. Само след няколко
километра испанецът изостана. При всяка обиколка имаше нов
водач. Когато толкова много хора тичат по такова късо трасе,
недоразуменията са почти неизбежни. Международната тълпа обаче
спазваше реда. Не знам друг език освен английски, затова, когато
изпреварех някого, виках „Хъп, хъп“ – така викат ски бегачите,

271
когато изпреварят съперник.
В началото бягах прекалено бързо – 4.5 м/сек. Няколко
километра по-нататък обаче забавих ход и продължих с по-спокойно
темпо – 3.8 м/сек. На 42-ия километър южнокореецът Ли Дон Мун
ме изпревари. След още няколко обиколки японецът Шинго Иноуе
също ме изпревари. Пуснах ги да вървят напред. Не се състезавах с
тях, състезавах се със себе си и с часовника.
През следващите 6 часа животът ми се състоеше от ядене, пиене
и бягане. През първите 8 часа избягвах да слушам музика – исках да
съм отворен за света около мен. Музиката щеше да ми бъде
необходима, когато еднообразието ми дойдеше в повече. Мисълта за
музиката ме крепеше; за мен тя стана това, което е заснеженият връх
за алпиниста.
Учените твърдят, че музиката потиска болката, тъй като кара
мозъка да се съсредоточи върху нещо друго, а именно върху
мелодията. Изследванията показват, че слушането на музика има
същия ефект като приема на таблетка парацетамол.

Бегачът на свръхдълги разстояния има нужда от финиш, за да

не полудее, но ако финишът го обсеби, бегачът е загубен. Гледах да
не мисля за оставащото време и за Шинго. Когато си спомнех за
майка си, използвах този спомен като стимул. Исках да се изгубя, за
да открия новите си граници и да ги прекрача. Исках да се разкрия,
да победя тялото и разума си.
Шинго остана начело в продължение на две обиколки. Дори
когато сенките ни се удължиха и чашките с еспресо върху масичките
в заведенията бяха заменени от бира и вино, аз запазих темпото си.
Някакви веселяци викаха и ликуваха цяла нощ.
Постепенно ритъмът престана да бъде ритъм. Той се превърна
в мое същество, във всичко и нищо. Великият Янис Курос, който
държи световния рекорд на 24-часово състезание на шосе – 290 км –
пише, че докато тича, се вижда отстрани. На онова състезание аз не
напуснах тялото си, но пък видях как баща ми стои между дърветата,
а между пръстите му се сипе пръст. Видях също майка ми, която се
смееше и пълнеше чинията ми с картофено пюре с масло. Виждах

272
яркооранжеви моркови и домати, по-червени от пожарна кола.
Виждах такова гуакамоле, че устата ми се пълнеше със слюнка. Чух
Дейв Тери да отваря бутилка бира и го видях в кухнята на дома му
да ми обяснява, че не всяка болка заслужава внимание. Ето го и
Дъсти, който ме подканяше да не спирам, да не се предавам. Видях
синята дреха на Силвино и величествената походка на Арнулфо.
Вече не се чудех как го правят – бях разбрал тайната им. Всички
можем да я разберем. Можем да живеем просто и щастливо, на
земята и със земята. Можем да живеем, като се трудим упорито и
изпитваме най-чисто щастие.
Тичах 8 часа, преди да си пусна музика. По това време
чувството за кристална яснота ме беше напуснало. Дали щеше да се
върне? Сложих си слушалките, но не чувах песните. Докато тичах,
ядях супа със спагети. Много обичам да ям, храненето ми доставя
огромно удоволствие, но на моменти не усещах вкуса на супата.
Никога не съм се чувствал така самотен. Като изключим шума, който
идваше откъм публиката, се чуваха само плясъкът на вълните, които
миеха речните камъни, вятърът в листата на дърветата и птиците,
които се готвеха да посрещнат новия ден.
Девет часа. Десет часа.
Миналото ни прави такива, каквито сме, и не можем да не
правим планове за бъдещето. Понякога чувствам топлите силни ръце
на майка ми върху своите. Друг път си представям времето, когато
ще тичам все по-малко и дори ще се откажа от бягането и ще се отдам
на почивка.
Четиринадесет часа. Петнадесет. Шестнадесет. Седемнадесет
часа.
Следващия месец щях да държа речи, да участвам в
конференции и да приемам отличия. През юни 2010 г. двамата с
Джени щяхме да отидем в Ню Мексико и да скубем бурени в
екологичното стопанство на Кайл Скагс. След това щяхме да
заминем за Булдър, Колорадо. Малко по-късно Дъсти щеше да се
появи, щяхме да се храним заедно, да тренираме заедно и да
подновим приятелството си. През септември щях да посетя
американските военни части в Кувейт; там щях да тичам, да говоря

273
с войниците за бягането и да слушам техните разкази за войната.
Докато тичах по криволичещия път във Франция обаче, бъдещето
нямаше значение. Миналото беше минало. Съществуваха само
пътят, движението и настоящият момент. А настоящият момент ми
беше достатъчен, дори повече от достатъчен. Той беше всичко. Аз
тичах, тичах и тичах.
Щеше да съмне. Трябваше да съмне. Състезанието щеше да
свърши. Аз щях да завърша. Знаех всичко това. Но по онова време
тези очевидни истини ми напомняха молитви.
Седемнадесет часа. Дали яснотата щеше да се върне?
Мъдрите будистки учители съветват поклонниците да цепят
дърва и да носят вода, докато получат ослепително видение, което
ще ги промени. След като постигнат блаженство, поклонниците
трябва да продължат да цепят дърва и да носят вода. Бягането ми
донесе мир и яснота, а аз продължавах да тичам. После
спокойствието ме напусна и останаха само въздишките на тъжния
вятър. Продължих да тичам.
Знаех, че краката ми се движат, но не ги усещах. Мислех за
таоизма, който бях изучавал – едно от многото учения, които нямат
нищо общо и имат много общо с бягането. Чудех се дали в онзи
момент съм постигнал ву вей – „действие без действие“.

Продължих да тичам. Мислех за Джени, за Дъсти, за

семейството си, за Хипи Дан, за Йън, за Дийн Потър и за всички,
които бях опознал благодарение на бягането. Изкачвах планините на
Колорадо, тичах из долините на Калифорния, тичах през японски
пазари и гръцки лозя и видях всички хора и места, с които спортът
ме беше срещнал. Мислех за болката. Мислех за уроците по йога;
когато учителят ми, Големия Бил, видя как се мъча, той каза: „Ето
затова си тук!“.

Осемнадесет часа.
„Ето затова си тук.“ Повтарях си това изречение като мантра.

274
Деветнадесет часа. Още супа и още един енергиен гел. Още банани
и големи глътки вода. „Ето затова си тук.“ Това изречение доста ми
напомняше „Понякога просто трябва да направиш това, което се иска
от теб.“
В края на деветнадесетия час Майк Спиндлър, треньорът на
американския отбор, съобщи данните за рекорда на САЩ. Ако
задържах темпото, щях да подобря рекорда. Двадесет часа. Двадесет
и един часа.
Двадесет и два часа, двадесет и три часа. По високоговорителя
обявиха резултата ми за момента. Другите бегачи извръщаха глава
към мен, щом ги доближах, и се отдръпваха. Неколцина френски
бегачи извикаха: „Напред, Скот, напред, САЩ!“
Оставаше ми половин час. Бях изминал 260.5 км. Треньорът на
американския отбор ми подаде американското знаме. През
последния половин час, т.е. през последните пет обиколки, държах
гордо знамето над главата си.
В петък, в 10 сутринта състезанието завърши. Резултатът ми
беше с 2.5 км по-добър от този на Иван Кудин, който постави нов
национален рекорд на Италия, и с 6.5 км по-слаб от постижението на
Шинго Иноуе, който подобри националния рекорд на Япония, макар
и само с 300 м.
Бях пробягал 266.7 км – рекорд на САЩ. Никой
северноамериканец не беше изминавал по-голямо разстояние за 24
часа. Бях постигнал целта си. Беше време да си почина, да хапна и…
да продължа да тичам.
Това са прости и естествени дейности. Те обаче са и свещени.
В търсене на блаженство поклонниците носят вода и цепят дърва.
Това също са прости дейности, но ако се извършват с любов и разум,
със смирение и с внимание към настоящия момент, те могат да ни
открият пътя към възвишеното и да осветят подстъпите към нещо,
по-голямо от самите нас.
Лесно е да попаднем в капана на сроковете и дълговете, на
победите и загубите. Приятелите се сърдят. Любимите ни напускат.
Хората страдат. Ако бягаме, независимо дали се сътезаваме на 160
км, на 5 км или просто тичаме из квартала, няма да излекуваме

275
болката. Порция гуакамоле и тосканско зеле няма да ни развеселят.
Ние обаче можем да се променим – не от днес за утре, а
постепенно. Животът не е състезание, нито пък е бягане на
свръхдълги разстояния, макар че прилича на такова. В живота няма
финиш. Стремим се към целите си и е важно дали ги постигаме или
не, но още по-важно е как ги преследваме. Най-съществена е
стъпката, която правим сега, стъпката, която вие правите сега.
Всеки върви по своя път. Здравословната храна и бягането ми
помогнаха да открия своя път, могат да помогнат и на вас да откриете
вашия. Човек никога не знае къде ще го отведе пътят.

Енергийни сладки „Шоколатл“

Както добрата книга, така и добрата трапеза заслужават

подобаващ завършек. След като години наред работих върху този
десерт, мисля, че най-сетне усъвършенствах рецептата.
Естественият кофеин в суровите какаови зърна ободрява, а
изисканото съчетание от едросмлян лют червен пипер и канела ще
задоволи и най-капризния любител на сладкишите. Освен вкусно
лакомство тези сладки са енергийна бомба, много подходящи за
приятните мигове след вечеря или по време на продължителна
тренировка.
Брашното от мескит е използвано за първи път от
индианците, в т.ч. и от племето шошони в Долината на смъртта.
Можете да намерите този продукт в биомагазините или по
интернет. Може и да не го използвате, но мескитът придава
деликатна сладост и плътност на десерта.

½ ч.ч. сурови какаови зърна

½ ч.ч. сурово кешу
8 средноголеми фурми
1 ч.л. брашно от мескит
¼ ч.л. канела на прах

276
½ ч.л. ванилов екстракт или ванилия на прах
¼ ч.л. едросмлян лют червен пипер
1/8 ч.л. морска сол
1 ½ ч.л. сурово кокосово масло, загрято до втечняване

Смесете всички продукти, с изключение на кокосовото масло,

в кухненски комбайн и разбийте за 3-5 минути. Пренесете сместа в
купа, добавете разтопеното кокосово масло и разбъркайте добре.
Направете топчета с диаметър 2,5 см и ги поставете върху хартия за
печене. Оставете сладките в хладилник за 15-20 минути, след което
ги прехвърлете в херметичен съд. Ако се съхраняват в хладилник,
топчетата се запазват за 2 седмици.

За 12 топчета с диаметър 2,5 см

277
Обичам да ям здравословна храна, но и аз като баба Юрек смятам, че да готвиш за други
хора е също толкова хубаво.
През 2010 г. сготвих тайландско къри и кафяв ориз за 50 души в Шамони, Франция,
няколко дни преди състезанието „Мон Блан“.
(David Ravanel)

278
 Благодарности

Да напишеш книга е като да се състезаваш на свръхдълги

разстояния. Има предизвикателства и моменти, когато да направиш
крачка напред ти се струва най-трудното нещо на света. Друг път
работиш без усилие и имаш чувството, че тази лекота никога няма
да те напусне. Бегачът на свръхдълги разстояния се нуждае от екип,
за да преодолее трудните отсечки или просто да продължи да се
движи. Аз имах нужда от екип и за тази книга. Без трудолюбивите и
талантливи хора, които ме подкрепяха, книгата „Яж и тичай“ нямаше
да стигне до финала.
Тази книга нямаше да съществува, ако моят добър приятел и
съученик от училището в крайния квартал Дъсти Олсън не ме беше
убедил да се пробвам на първото си състезание на 80 км през 1994 г.
Той ми беше първият и най-близък приятел от малката и шарена
група на спортисти, мислители и маниаци на тема здравословен
начин на живот, които ме вдъхновяваха. Не мога да изброя имената
на всички тези хора, но съм им длъжник. Те ми показаха, че всичко
е възможно.
Шанън Уейл първа ме насърчи да напиша книга – още преди
десет години. Като съосновател и директор на „Западните щати“ тя
умее да разпалва искрите в душите на хората. Одри Йънг, страстна
писателка и моя близка приятелка, не ме остави да се оправдавам с
натоварената си програма. Тази книга надали щеше да бъде
написана, ако Одри не ѝ беше посветила толкова много време и труд.
Моят агент Лари Вайсман и съпругата му Саша видяха нещо
специално в моята история и ми помогнаха да развия проекта си.
Сюзън Канаван и нейният невероятен екип от издателство Houghton
Mifflin Harcourt ми оказаха неоценима помощ с окуражителните си
съвети и напътствията си.
Стив Фридман е мой пейсър в писането и скромен съавтор.
Отдавна съм почитател на работата му и винаги съм знаел, че ако
някога седна да пиша книга, бих искал Стив и творческата му

279
клавиатура да са до мен. Той изтърпя упорството ми на бегач на
свръхдълги разстояния и разпилените ми идеи. Макар че никога не е
тичал на състезание на свръхдълги разстояния, Стив ми помогна да
разкажа живота си по начин, по който аз не бих могъл. Подозирам,
че в момента Стив има намерение да стане веган и да се яви на
състезание на 160 км. Ако го направи, аз ще бъда негов пейсър.
Прекрасната Сара Деминг, трудолюбивата секретарка на Стив,
неуморно издирваше подробности за бягането на свръхдълги
разстояния и храненето, за чието съществуване аз дори не подозирах.
Умението ѝ да взема интервюта накара приятелите и наставниците
ми да си спомнят интересни случки, които аз самият бях забравил.
Сюзън е бивша боксьорка, понастоящем бегачка (пробяга първия си
полумаратон, след като приключи работата си по книгата) и човек, с
когото никога не бих влязъл в схватка. Тя е неукротима и буйна.
Чувал съм също, че има здраво кроше.
Дължа много на Стив и Сара, на приятелите и семейството си и
на специалистите, които бяха така любезни да отделят време за
безкрайните интервюта. Благодарение на тях тази книга се обогати с
истории и полезни съвети. Особено бих искал да благодаря на Кевин
Пейтс от вестник „Дълут Нюс Трибюн“ – за документирането на
ранната ми кариера; на д-р Нийл Бърнард и на диетолога Сюзън
Левин от Лекарския съюз за отговорна медицина – за научните
познания относно растителната диета; на д-р Тимъти Ноукс, д-р
Закари Лендмън и д-р Дейвид Ниман, пред които се прекланям
заради непрестанните опити да дадат научно обяснение за
издръжливостта на бегачите на свръхдълги разстояния. Опитният
писател Кристофър МакДугъл ми даде безценни съвети във връзка с
ръкописа и ме увери, че в края на тунела винаги има светлина.
Снимките, направени от моите щедри и артистични приятели
фотографи, накараха разказа ми да оживее. Благодаря на всички,
уловили живота ми в снимки, които говорят сами по себе си.
Толкова много хора са повлияли върху живота ми. Макар да не
ги споменавам поименно, те знаят кои са. Именно тези хора ме
отведоха до неравните и пусти пътеки.
Думите не могат да опишат признателността ми към Джени,

280
моя вярна партньорка в живота и най-добра моя приятелка. Тя ме
подкрепи, когато поканих Стив за съавтор, а когато съвместната ни
работа не спореше, Джени беше тази, която ни помагаше. Когато
Джени иска нещо, тя обикновено го постига. Безкрайно ѝ благодаря,
че беше до мен по време на безсънните ми нощи, когато бях зает с
работа. Джени прекара безброй часове в редактиране на тази книга и
я обогати с творческия си подход. Освен това тя ме накара да разбера
защо преследвам мечтите си дори когато не изглеждат особено
смислени. Пътят винаги е по-приятен и ми носи повече
удовлетворение, ако Джени е до мен.
Често ни се налага да се връщаме в зората на живота си. Аз
нямаше да стана бегач, ако не бяха моите родители. Татко, с теб
може невинаги да сме се разбирали, но ти ме научи на простата, но
важна истина, която ме прави човека, който съм. Казваше ми „Прави
нещо“. Не понякога. Винаги. Мамо, ти не беше в състояние да
извършваш основни дейности, които много от нас смятат за съвсем
естествени, но никога не спря да се усмихваш и да откриваш
трошиците щастие, които животът предлага. Ако успея да съхраня
това отношение към живота, значи съм успял. Моите кумири сред
бегачите може да са изминали повече километри и да са изкачили
по-високи върхове, но ти си моето най-голямо вдъхновение. Никога
няма да спра да тичам за теб.
И накрая – дължа много на най-верните запалянковци в света,
от многобройните доброволци по състезанията през младите бегачи,
които ми пишат писма, до преданите последователи, които ми
изпращат съобщения преди състезание, а след състезанията ме
поздравяват. За мен вие сте източник на постоянна мотивация и
подкрепа. Вие постоянно ми напомняте защо тичам, защо всички ние
тичаме.

281
 ЯЖ И ТИЧАЙ
Моето невероятно пътуване към бягането на свръхдълги
разстояния

Скот Юрек и Стив Фридман

Eat and run: my unlikely journey to ultramarathon greatness

Scott Jurek with Steve Friedman

Превод: Цветелина Лакова

Редактор: Вихра Василева
Коректор: Мариана Пиронкова
Дизайн корица: Емил Бонев
Предпечат: Мария Вълкова

Американска. Първо издание.

© http://4eti.me

© http://openbooks.tk

ISBN 978-954-9535-48-8

282