Райън Холидей

ТВОЕТО Е ВРАГЪТ
Превод от английски:
Жана Кличмурадова

Ryan Holiday
Ego is the Enemy
Copyright © 2016 by Ryan Holiday
All rights reserved including the right of reproduction in whole or in part in
any form.
This edition published by arrangement with Portfolio, an imprint of
Penguin Publishing Group, a division of Penguin Random House LLC.

© Жана Кличмурадова, превод от английски

© Фиделия Косева, дизайн на корицата
© Снела Норма АД
София, 2019

http://4eti.me

ISBN 978-954-28-3014-6

2
 Недей да мислиш, че онзи, който се опитва да те успокои, живее безгрижен сред
прости и успокоителни думи, които понякога ти действат добре. И в неговия живот
има много трудности и тъга, ала той остава назад, далеч зад твоя. Ако беше
другояче, той никога нямаше да може да намери тия думи.

Райнер Мария Рилке

Анотация

Какво е общото между Джон Д. Рокфелер, Кърк Хамет, Стив Джобс, Елинор Руз-
велт и Малкълм Екс? Всички те в един или друг момент от живота си са успели да
надмогнат най-големия си враг – своето собствено его. И именно тогава са постигнали
най-големите си успехи. В „Твоето его е врагът“ Райън Холидей дава пример с тях,
както и с мнозина, които не са успели в тази битка.
Авторът черпи от мъдростта на древни мислители, от историята на войната,
спорта, бизнеса, литературата и шоубизнеса, за да докаже, че няма по-голяма пречка
пред успеха от човешкото его.
Тази книга съдържа неудобни истини. Тайната на успеха не е това, което хиляди
съвременни гурута и звезди проповядват. Не – вселената не се върти около нас, и
колкото и специални, талантливи и умни да сме, колкото и да вярваме и да желаем
успеха, той може да ни подмине, или пък да ни споходи за кратко и след това да ни
срине напълно, ако не сме нащрек. Тайната на успеха и постигането на хармония в
живота се крие в способността ни да се справяме със своя най-коварен враг,
собственото ни его.

Райън Холидей е написал редица книги, свързани с философията на стоицизма и

със съвременната медийна среда. Той е медиен стратег, журналист и критик. Като
специалист по маркетинг Холидей е работил с компании като Google и American
Apparel.

3
 СЪДЪРЖАНИЕ

Анотация.................................................................................................................................3
СЪДЪРЖАНИЕ.....................................................................................................................4
ДОСАДНИЯТ ПРЕДГОВОР...............................................................................................5
Егото е врагът........................................................................................................................9
ЧАСТ I. СТРЕМЕЖЪТ......................................................................................................14
Към каквото и да се стремите, егото е вашият враг.......................................................15
Думи, думи, думи...............................................................................................................20
Да бъдеш или да направиш?.............................................................................................23
Стани ученик......................................................................................................................27
Не бъди страстен................................................................................................................31
Следвай стратегията на платното.....................................................................................35
Въздържай се......................................................................................................................39
Излез от главата си............................................................................................................42
Опасността от ранното възгордяване...............................................................................46
Труд, труд, труд.................................................................................................................49
На всичко, което предстои, егото е враг..........................................................................52
ЧАСТ II. УСПЕХЪТ...........................................................................................................54
На всеки успех, който си постигнал, егото е враг..........................................................55
Оставай си винаги ученик.................................................................................................59
Не измисляй някаква история за себе си.........................................................................62
Какво е важно за теб?........................................................................................................66
Правомощие, контрол и параноя......................................................................................70
Да управляваш себе си......................................................................................................73
Осъзнай, че себичността е болест....................................................................................76
Медитирай върху необятността.......................................................................................80
Запазвай трезвостта си......................................................................................................83
На онова, което често предстои, егото е враг.................................................................86
ЧАСТ III. ПРОВАЛЪТ.......................................................................................................88
На всеки провал и на всички предизвикателства,
пред които се изправиш, егото е враг..............................................................................89
Живо или мъртво време?...................................................................................................95
Достатъчно е усилието......................................................................................................98
Моменти от „Боен клуб“.................................................................................................102
Тегли чертата....................................................................................................................105
Поддържай картата с резултатите си.............................................................................109
Обичай винаги..................................................................................................................112
На всичко, което предстои, егото е враг........................................................................116
ЕПИЛОГ.............................................................................................................................118
Какво трябва до прочетете още?....................................................................................122
Мога ли да получа още препоръки на книги?.............................................................123
Избрана библиография.....................................................................................................124
БЛАГОДАРНОСТИ..........................................................................................................126

4
 ДОСАДНИЯТ ПРЕДГОВОР
В тази книга не се разказва за мене. Но тъй като нейна тема е егото, искам да попи-
там. Щеше да е лицемерие от моя страна да не го направя.
Кой, по дяволите, съм аз, че да пиша такава книга?
Моята лична история не е от особено значение за уроците, които следват. Но във
връзка с тях искам да я разкажа още в началото. Защото във всеки етап от краткия си
живот изпитах на свой гръб що е то его: преживях стремежа, успеха, провала и
способността да започвам отначало.
Когато бях на деветнайсет, се изправих пред някои изумителни и променящи
живота възможности, затова напуснах колежа. Менторите ми си съперничеха за моето
внимание и гледаха на мен като на свое протеже. Появявах се на различни места,
където ме наричаха „хлапето“. Успехът дойде бързо.
След като станах най-младият изпълнителен директор в една импресарска агенция
в Бевърли Хилс, помогнах на няколко страхотни рок банди да подпишат договори за
работа. Консултирах книги, които изградиха свой литературен стил и се продадоха в
милиони екземпляри. Горе-долу по времето, когато навърших двайсет и една,
започнах като медиен стратег за „Америкън Апарел“, по онова време една от най-
търсените марки за облекло в света. Скоро станах неин маркетинг директор.
На двайсет и пет вече бях публикувал първата си книга, която моментално се
превърна в будещ спорове бестселър, а на корицата ѝ се мъдреше моето знаменито
лице. Едно студио закупи правата да направи телевизионно шоу за живота ми. През
следващите няколко години натрупах много от дрънкулките, с които се кичи успехът –
влияние, платформа, преса, ресурси, пари, дори мъничко лоша слава. По-късно на
основата на тези активи изградих успешна компания, в която работех с известни,
добре плащащи клиенти, и вършех онзи вид работа, заради която те капят да говориш
на конференции и на тузарски събития.
Заедно с успеха възниква и изкушението да разкажеш историята на живота си, да я
оформиш, да пропуснеш ролята на късмета и да придадеш някаква митологичност на
всичко. Предполагам, че знаете тоя ярък разказ, възпяващ подвизите на Херкулес: как
съм спал на пода, как родителите ми са се отказали от мен, колко съм страдал, за да
постигна целта си. Разказа, в който талантът на човека се схваща като негова същност,
а постиженията му се идентифицират със самия него.
Обаче една такава история никога не е правдива и услужлива. Когато ви разказвам
сега, пропускам много. Удобно пропуснати са стресът и изкушенията; грешките, от
които ми се е обръщал стомахът, всички те са оставени в монтажното за сметка на
най-добрите кадри. Това са моментите, които бих предпочел да не обсъждам:
публичното ми разпердушинване от човек, когото уважавах, което така ме съсипа
навремето, че стигнах до спешното. Денят, в който си изпуснах нервите, влязох в
кабинета на шефа си и му казах, че съм дотук и възнамерявам да се върна в колежа – и
наистина го мислех. Променливата природа на славата и колко нетрайна всъщност е тя
(седмица). Книгата, даваща знак, че се е появил някой. Основаната от мен компания,
която се разпадна и която трябваше да изградя отново. Два пъти. Това са само някои
от добре редактираните отрязъци.

5
 Самата тази по-пълна картина все още е само частица от живота, но поне улавя
повечето важни моменти: амбицията, постижението и несгодиите.
Не съм от вярващите в прозренията. Не съществува определен момент, който
променя човека. Тези моменти са много. През 2014 г. в период от около шест месеца
те се редуваха последователно.
Най-напред „Америкън Апарел“ – където имах повечето от своите най-добри
постижения, – залитна и се озова на ръба на банкрута със стотици милиони дългове и
от пея остана само черупката. Основателят ѝ, на когото като млад се възхищавах, беше
безцеремонно уволнен от собствения си, грижливо подбран от самия него управителен
съвет и трябваше да спи на дивана на приятел. По онова време импресарската агенция,
където си създадох име, се озова в подобна ситуация с предявен иск от клиенти, на
които дължеше много пари. Приблизително по същото време друг мой наставник
излезе от строя, разрушавайки отношенията ни.
Това бяха хората, около които бях изградил живота си. Хората, от които се възхи-
щавах и от които се учех. Тяхната стабилност – финансова, емоционална, психологи-
ческа, – не беше за мен просто даденост. Тя беше основата на моето съществуване и на
чувството ми за собствено достойнство. А сега един след друг те се сриваха буквално
пред очите ми.
Колата беше останала без колела, или поне такова беше моето усещане. От
желанието да приличаш на някого през целия си живот да стигнеш до осъзнаването, че
не искаш никога да приличаш на него: това е толкова рязък удар, за който никога не си
подготвен.
И аз самият не бях изключен от този разпад. Тъкмо когато най-малко можех да си
го позволя, в собствения ми живот започнаха да се появяват проблеми, които преди
неглижирах.
Въпреки успехите ми се оказах обратно в точката, от която бях тръгнал, стресиран
и преуморен, изгубил голяма част от трудно спечелената си свобода, защото не можех
да кажа „не“ на парите и на тръпката от риска. Бях толкова уязвим, че и най-малкият
разрив ме довеждаше до безутешен гняв. Работата, която винаги вършех с лекота,
започна да ми тежи. Вярата ми в мен и в другите хора рухна. Качеството ми на
живот – също.
Спомням си как един ден се върнах вкъщи, след като бях пътувал със
седмици, и получих силен пристъп на паника, защото нямах Wi-Fi – „Ами ако не
мога да пратя тези имейли. Ако не мога да пратя тези имейли. Ако не мога да
пратя тези имейли. Ако не мога да пратя тези имейли...“
Човек си мисли, че прави онова, което се изисква от него, и обществото го въз-
награждава. И тогава вижда как бъдещата му съпруга го напуска, защото не е човекът,
който е бил преди.
Как се случва подобно нещо? Можем ли наистина един ден да изпитваме
чувството, че сме стъпили на раменете на гиганти, а на следващия да се окажем сред
развалините от множество експлозии, опитвайки се да събираме парчета от руините?
Притежавах обаче едно предимство, което ми даде сили да се справя: бях работо-
холик. Не в смисъла на „О, той просто работи прекалено много!“ или „Просто се
отпусни и се успокой“, а в по-широк смисъл: „Ако не започне да ходи на срещите и не
се стегне, скоро ще умре“. Осъзнах, че енергията и импулсът, благодарение на които
толкова рано постигнах своя успех, си имат цена – като всички други неща. Тя се
състоеше не толкова в количеството труд, а в огромната роля, която той играеше в

6
моето самосъзнание. Бях се вкарал в капана на собствената глава и бях затворник на
своите си мисли. Претрепвах се от работа, която ми носеше само болка и
неудовлетворение, и трябваше да разбера защо – освен ако не исках да се проваля по
един също толкова трагичен начин.
Като изследовател и писател дълго време съм изучавал история и бизнес. Подобно
на всичко, включващо хората, наблюдавани достатъчно дълъг период от време, започ-
ват да се очертават универсални проблеми. Това са темите, които отдавна ме
привличат. И първата сред тях е темата за егото.
Не съм незапознат с егото и неговите проявления. Всъщност се бях занимавал с
подготовката на настоящата книга близо година преди настъпването на събитията,
които ви изложих. Но болезнените ми преживявания през този период поставиха
идеите, върху които се бях фокусирал, в такава светлина, в каквато не бих могъл да ги
разбера никога преди това.
Те ми позволиха да видя негативните въздействия, които упражнява егото не само
върху мен или върху страниците на историята, но и върху мои приятели, клиенти и
колеги, някои от които заемат най-високите нива в много индустрии. Егото е коствало
стотици милиони долари на хората, от които се възхищавам, и подобно на Сизиф те са
се търкулвали обратно надолу точно след като са постигали целите си. Сега поне сам
надзърнах над тази пропаст.
Няколко месеца след личното ми осъзнаване татуирах на дясната си ръка фразата
„ЕГОТО Е ВРАГЪТ“. Не зная откъде идва тоя израз, сигурно от някоя книга, която
съм прочел много отдавна, но за мен той моментално се превърна в извор на голямо
утешение и посока. На лявата ми ръка по същия объркан начин е написано:
„ПРЕЧКАТА Е ПЪТЯТ“. Тия два израза виждам всеки Божи ден и ги използвам като
напътствие за решенията ми в живота. Не мога да не ги виждам когато плувам, когато
медитирам, когато пиша, когато излизам от душа сутрин, и те ме подготвят –
напомнят ми, – да избирам вярната посока във всяка ситуация, в която мога да се
окажа.
Написах гази книга не защото съм постигнал някаква мъдрост, за проповядването
на която се чувствам готов, а защото това е книга, която бих искал да я имаше в
критичните повратни моменти от собствения ми живот. Когато аз, подобно на всички,
бях призван да отговоря на най-важните въпроси, които човек може да си зададе:
Какъв искам да бъда? И: По кой път да поема? (Quod vitae sec tabor iter.)1
И понеже открих, че тези въпроси са вечни и всеобщи, в настоящата книга се
опитах да се опра на философията и на историческите примери, а не на своя живот (с
изключение на тази бележка).
Историческите книги са пълни с разкази за невероятни гении, водени от своите
идеи, които са прекроявали света по свой образ и подобие с чиста, почти ирационална
сила. Но аз открих, че ако се вгледате, ще откриете, че историята се прави и от онези
личности, които всеки път са побеждавали своето его, които са избягвали светлината
на прожекторите и са поставяли своите по-висши цели над желанието си за признание.
Като разглеждам тези истории и като ги преразказвам, аз извличам поука от тях и се
пропивам с тяхната мъдрост.

1
Този въпрос, стих на римския пост Авзоний, френският философ Рене Декарт (1596-1650) прочел
в един сборник насън в нощта на 10.11.1619 г. Тогава му се присънили три сънища, които променили
живота му. – Б.пр.
7
 Подобно на останалите ми книги, и тази е дълбоко повлияна от стоическата
философия и всъщност от всички велики класически мислители. Силно заимствам от
всички тях в своето писане, също както се опирам на тях и в целия си живот. Ако в
настоящата книга откриете нещо полезно за себе си, то ще се дължи на тях, а не на
мен.
Ораторът Демостен е казал, че добродетелта започва с разбирането и е пълна с
кураж. Трябва да започнем с това: за пръв път да видим себе си и света по нов начин.
После ще трябва да се помъчим да бъдем различни и да останем различни – това е
трудната част. Не твърдя, че трябва да усмирите или да унищожите всяка частица его
у себе си – нито дори че подобно нещо е възможно. Тези истории само ни напомнят за
опасното его и насърчават по-висшите ни пориви.
В прочутата си „Етика“ Аристотел използва сравнението с изкривеното дърво, за
да опише човешката природа. За да коригира изкривеното, опитният дърводелец бавно
прилага натиск в противоположната посока – по същество го изправя. Както е
известно, две хиляди години по-късно Кант ще се изсмее: „От кривото дърво на
човечеството не може да произлезе нищо право“. Може никога да не бъдем прави, ала
можем да се стремим да бъдем по-прави.
Винаги е приятно да се почувстваш специален, авторитетен или вдъхновен. Не
това обаче е целта на настоящата книга. Опитах се да подредя тези страници по такъв
начин, че накрая да можете да стигнете до точката, в която бях аз, когато приключих с
писането ѝ: тоест да мислите по-малко за себе си. Надявам се, че ще се интересувате
по-малко от историята, която разказвате за себе си като специално същество, и в
резултат на това ще се освободите, за да извършите променящото света дело, което сте
предопределени да сторите.

8
 Егото е врагът
Първият принцип е, че не бива да мамите себе си – а най-лесното нещо е да
измамите себе си.
РИЧАРД ФАЙНМАН

Може би сте млади и преливате от амбиция. Може би сте млади и се борите с

живота. Може би сте спечелили онези първи няколко милиона, сключили сте първата
си сделка, избрани сте били да влезете в някаква елитна група или може би вече сте
постигнали достатъчно за целия си живот. Може би сте смаяни от откритието колко е
пусто там горе, на върха. Може би ви е била възложена задачата да водите другите в
момент на криза. Може би току-що са ви уволнили. Може би току-що сте ударили
дъното.
Където и да се намирате, каквото и да правите, вашият най-лош враг е вече вътре
във вас: той е вашето его.
„Не и аз – мислите си вие. – Никой никога не би ме нарекъл егоцентрик“. Вероятно
винаги сте се смятали за доста уравновесен човек. Но при останалите хора с техните
амбиции, дарования, пориви и потенциал за реализация егото е нормално явление.
Тъкмо онова, което ни прави толкова обещаващи като мислители, дейци, творчески
личности и предприемачи, онова, което ни тласка да стигнем до върха в определени
сфери, ни прави и податливи на тази по-тъмна страна на психиката.
Това не е книга за егото в смисъла, който му дава Фройд. Фройд обича да обяснява
егото с помощта на метафори – нашето его е ездач на кон, при което животното
представлява несъзнаваните пагони, а пък егото е ездачът, който се опитва да ги
направлява. Съвременните психолози, от друга страна, използват понятието „егоисти-
чен“ за определяне на човека, който е опасно фокусиран върху себе си и не обръща
внимание на другите. Всички тези дефиниции са верни до голяма степен, но извън
клиничната обстановка имат малка стойност.
Егото, което виждаме най-често, се базира па една по-обикновена дефиниция: това
е една нездравословна вяра в собствената ни значимост. Надменност. Себична
амбициозност. Това е дефиницията, която ще се използва в настоящата книга. Егото е
онова капризно дете, което живее във всеки човек и което избира да се наложи над
всичко или над всеки. Нуждата да бъдеш по-добър от повечето, да бъдеш признат
заради – далеч отвъд всяка разумна полза: това е то егото. То е чувството за
превъзходство и убедеността, която надвишава границите на увереността и таланта.
Виждаме го тогава, когато представата ни за самите нас и за света е толкова
раздута, че започва да изопачава заобикалящата ни действителност. Когато, както
обяснява треньорът по футбол Бил Уолш, „самоувереността се превръща в надмен-
ност, напоритостта се превръща в инат, а сигурността в себе си – в безразсъдна
страст“. Това е егото, както предупреждава писателят Сирил Конъли: „То ни дърпа
надолу, както повелява законът за гравитацията“.
Затова егото е враг на онова, което искаме, и на онова, което имаме. То е враг на
овладяването на дадено умение. На действително творческото прозрение. На добрата
съвместна работа с другите. На изграждането па преданост и подкрепа. На

9
дълготрайността. На повтарянето и запазването на успеха ни. То отблъсква нашите
предимства и добри възможности. Притегля врагове и грешки. То е Сцила и Харибда.
Повечето от нас не са „егоцентрици“, обаче егото се корени в почти всеки
възможен проблем и препятствие: от това защо не можем да победим до това защо ни
е нужно да побеждаваме през цялото време и за сметка на другите. От това защо не
притежаваме онова, което желаем, до това защо когато вече притежаваме желаното,
изглежда, не се чувстваме по-добре.
Обикновено не виждаме нещата по този начин. Смятаме, че нещо друго е причина
за проблемите ни (най-често другите хора). Ние сме, както е казал поетът Лукреций
преди повече от две хилядолетия, пословичният „болен човек, незнаещ причината за
своята болест“. Това се отнася особено за успешните хора, които не могат да видят от
какви дела ги предпазва егото, защото всичко, което могат да видят, са вече
постигнатите неща.
Във всяка амбиция и цел, които имаме – били те големи или малки, – присъства и
егото. То подрива нашите устои по време па пътуването ни, в което сме заложили
всичко.
Новаторът в своето дело, главният изпълнителен директор Харолд Джинийн
сравнява егоизма с алкохолизма: „Егоистът не е човек, който бута предметите от
бюрото си. Той не ломоти и не се лигави. Не, той просто става все по-безочлив и по-
безочлив, и някои хора, като не разбират какво се крие зад това поведение, погрешно
вземат неговата безочливост за властност и самоувереност“. Можем да кажем, че те
започват да допускат тази грешка и по отношение на себе си, понеже не съзнават, че са
се заразили от същата болест или че тя ги убива.
Ако егото е гласът, който ни нашепва, че ни бива повече, отколкото ни бива в
действителност, можем да кажем, че то спъва истинския ни успех, защото ни пречи да
осъществим пряка и честна връзка със заобикалящия ни свят. Един от първите членове
на Анонимните алкохолици определя егото като „съзнателно отделяне от“. От какво?
От всичко.
Негативните проявления на това отделяне са огромни: не можем да работим с
другите хора, ако издигаме стени. Не можем да направим света по-добър, ако не го
разбираме или ако не разбираме себе си. Не можем да получим обратна връзка, ако
сме неспособни или нежелаещи да чуем външните източници. Не можем да видим
благоприятните възможности – или да ги създаваме, – ако вместо да виждаме
стоящото пред нас, живеем в собствената си фантазия. Ако не си даваме точна сметка
за това какви са собствените ни способности в сравнение с тези на другите, нашата
самоувереност не е нищо друго, освен самоизмама. Как ще стигнем до другите хора,
как ще ги мотивираме или ръководим, ако не можем да осъзнаем какви са техните
нужди – защото сме загубили връзка със себе си?
Пърформанс артистката Марина Абрамович го описва директно: „Ако започнеш да
вярваш в своето величие, креативността ти умира“.
Само едно нещо дава храна на егото – утехата. Когато човек върши нещо голямо –
независимо дали в спорта, в изкуството или в бизнеса, – това често го плаши. Егото
смекчава този страх. То е мехлем за тази несигурност. Егото заменя рационалните и
осъзнати части от нашата психика със самохвалство и нарцисизъм и ни казва онова,
което желаем да чуем, тогава, когато искаме да го чуем.
Ала това е справяне с проблема само в краткосрочен план и последствията от него
оказват дългосрочно въздействие.

10
 ЕГОТО ПРИСЪСТВА ВИНАГИ.
СЕГА ТО СЕ НАСЪРЧАВА.

Нашата култура повече от всякога раздухва пламъците на егото. Никога не е било

толкова лесно да говориш за себе си и да се превъзнасяш. Можем да се хвалим с
целите си пред милиони свои фенове и последователи – неща, които по-рано правеха
само рок звездите и водачите на секти. Можем да следваме и да комуникираме със
своите идоли в Туитър, можем да четем книги и сайтове и да гледаме ТЕД
конференции, да пием като от пожарникарски маркуч вдъхновение и
самоутвърждаване както никога преди (има приложение за това). Можем да се
величаем като главен изпълнителен директор на своята съществуваща само на хартия
компания. Можем да оповестяваме важни новини в социалните медии и да получаваме
потоци от поздравления. Можем да публикуваме статии за себе си в списания, които
по-рано бяха източници на обективна журналистика.
Някои от нас правят това повече от други. Но разликата е само в степента.
Като оставим настрана промените в технологиите, на нас ни се казва, че трябва да
вярваме в своята уникалност. Казва ни се, че трябва да мислим мащабно, да живеем с
размах, да бъдем незабравими и „много дръзки“. Мислим, че успехът изисква да
имаме дръзка мечта или някакъв радикален план – в края на краищата нали това са
имали основателите на тази компания или на онзи екип от шампиони. (А дали е така?
Имали ли са те тези неща?) В медиите виждаме поемащи риск, наперени и успешни
хора и жадни да постигнем своя собствен успех, ние се опитваме да разкодираме
процеса и да си изградим правилната нагласа, правилната поза.
Предполагаме наличие на причинна връзка там, където такава няма. Допускаме, че
симптомите на успеха са същото като самия успех – и в своята наивност вземаме
страничния продукт за причина.
Със сигурност егото е работило за някои. Мнозина от най-прочутите мъже и жени
в историята са били прословути със своя егоизъм. Но също толкова прословути са
били и много от техните най-големи провали. В действителност при повечето от тях.
Сега обаче ние живеем в култура, която настойчиво ни кара да хвърлим заровете. Да
се втурнем в играта, пренебрегвайки залога.

КЪДЕТО И ДА СЕ НАМИРАМЕ,
ТАМ Е И ЕГОТО.

Във всеки момент от своя живот хората се намират па един от следните три етапа.
Стремим се към нещо – опитваме се да направим една мъничка резка във вселената.
Постигнали сме успех – може би малък, може би голям. Или сме се провалили
неотдавна, – или пък се проваляме непрекъснато. Повечето от нас се намират на тези
етапи в един, така да се каже, плавен смисъл – стремим се, докато не постигнем успех,
имаме успех, докато не се провалим или докато не започнем да се стремим към още
по-голям успех, а след като се провалим, може да започнем да се стремим към успех
или отново да имаме успех.
Егото е нашият враг на всяка крачка по този път. В известен смисъл егото е враг на
изграждането, на запазването и на възстановяването. Когато всички неща ни се

11
получават бързо и лесно, това може да е чудесно. Обаче във времената на промяна, на
затруднения...
Ето защо трите части на настоящата книга са организирани тематично по следния
начин: Стремежът. Успехът. Провалът.
Целта на тази структура е проста: да ви помогне да потиснете егото на ранния етап,
още преди да са ви превзели лошите навици; да смените изкушенията на егото със
смирение и дисциплина, когато сте на етапа на постигнатия успех; и да развивате в
себе си сила и твърдост на духа, така че когато съдбата се обърне срещу вас, да не
рухнете от провала. Накратко, тя ще ни помогне да бъдем:

 смирени в своите стремежи;

 благородни в успеха си;
 издръжливи в провалите си.

Това не означава, че вие не сте уникални и че не притежавате в себе си нещо

удивително, с което можете да дадете свой принос през краткото време, през което се
намирате на тази планета. Не означава, че няма пространство за прекрачване на
границите па постигнатите творчески достижения, за открития, за вдъхновение или за
стремеж към наистина смела промяна и иновация. Напротив: за да можем да вършим
тези неща и да поемаме рисковете по съответния начин, ние се нуждаем от рав-
новесие. Както е казал квакерът Уилям Пен: „Сградите, които са изложени на бури,
трябва да имат здрави основи“.

И ТАКА, КАКВО СЛЕДВА НАТАТЪК?

Книгата, която държите в ръцете си, се основава па оптимистичното

предположение, че вашето его не е някаква енергия или сила, която сте принудени да
обуздавате на всяка крачка. То може да бъде управлявано. И може да бъде
направлявано.
В тази книга ще разгледаме личности като Уилям Текумзе Шърман, Катрин Греъм,
Джаки Робинсън, Елинор Рузвелт, Бил Уолш, Бенджамин Франклин, Велизарий,
Ангела Меркел и Джордж К. Маршал. Щяха ли те да могат да извършат онова, което
са извършили – спасяване на западнали компании, постигане на напредък във
военното изкуство, укрепване на бейзбола, извършване на революция в защитата във
футбола, въставане срещу тиранията, смело понасяне на нещастието, – ако тяхното его
ги беше лишило от устои и ги беше направило високомерни? Тъкмо чувството им за
реалност и тяхната осъзнатост – онова, което по думите на автора и стратега Робърт
Грийн трябва да си представим, че прилича на паяка в неговата мрежа, – е стояло в
сърцевината на тяхното велико изкуство, чудесни текстове, великолепни идеи,
отличен бизнес, чудесен маркетинг и велико държавническо дело.
Когато изучаваме тези личности, откриваме, че те са били хора с устои, благо-
разумни и непоколебими реалисти. Никой от тях не е бил изцяло свободен от егото.
Обаче те са умеели да го потиснат, да го насочват, да го включат в играта, когато това
е било важно. Били са велики и в същото време смирени.
„Момент, момент, но еди-кой си е имал огромно ето и е имал успех. Ами Стив
Джобс? Ами Кание Уест?“

12
 Можем да се опитваме да даваме разумно обяснение и на най-лошото поведение,
като посочваме изключения. Ала никой не е истински успешен заради това, че е
измамник, че е високомерен или че е откъснат от реалността. Дори ако тези черти на
характера се свързват или се отнасят към определени, добре известни личности, при
тях съществуват и някои други особености: пристрастяване, малтретиране (по
отношение на себе си и на другите), депресия, мания. В действителност, когато
изучаваме тези хора, виждаме, че те са постигнали своите най-големи върхове в
моментите, когато са се преборвали с тези пориви, разстройства и недостатъци. Човек
може да стигне до своя връх само свободен от егото и от товара.
Поради тази причина ще разгледаме и личности като Хауърд Хюз, персийския цар
Ксеркс, Джон Делориън, Александър Велики и множеството предупредителни разкази
за други, които са губели своята връзка с действителността и вследствие на това е
ставало ясно колко опасно нещо може да бъде егото. Ще разгледаме скъпоструващите
уроци, научени от тях, и цената, която са платили: злочестината и самоунищожението.
Ще открием колко често дори и най-успешните хора се люшкат между смирението и
егото и ще разгледаме проблемите, възникващи от това.
Когато отстраним егото, оставаме с реалността. На мястото на егото идва
смирението, да – обаче твърдото като камък смирение и увереността. Докато егото е
изкуствено, този вид увереност има тежест. Егото е плод на кражба. Увереността е
заслужена. Егото с самопомазано, неговото перчене е хитроумна измама. Едното те
препасва, другото те подвежда. Това е разликата между благотворното и отровното.
Както ще видите на следващите страници, тази самоувереност взе един скромен и
недооценен генерал и го превърна в най-първия воин и стратег на Америка през
Гражданската война. Егото взе друг генерал от висотите на властта и влиянието след
същата война и го докара до нищетата и позора. Първата взе една тиха, трезва немска
научна работничка и я превърна не просто в държавник от нов тип, а в миротворна
сила. Второто взе през двадесети век два различни, но еднакво блестящи и смели
технически умове и ги увлече във вихър от истерия и слава, преди да запокити техните
надежди в скалите на провала, фалита, скандала и умопомрачението. Първата
ръководи един от най-лошите отбори в историята на НФЛ и го доведе до Суперкупата
в три сезона, и после го изведе до това – да бъде една от доминиращите династии в
играта. Междувременно безброй други треньори, политици, предприемачи и писатели
са побеждавали при подобни условия – само за да паднат жертва веднага след това на
неизбежното: да поднесат първото място на някой друг.
Някои се научават на смирение. Други избират егото. Някои са подготвени за
превратностите на съдбата, както за добрите, така и за лошите. Други не са. Какво ще
изберете вие? Какви искате да бъдете?
Купили сте си тази книга, защото усещате, че в някакъв момент ще трябва да
отговорите на този въпрос, било то съзнателно или не.
Е, добре, тук сме. Да започваме.

13
 ЧАСТ I.
СТРЕМЕЖЪТ
Тук решаваме да направим нещо. Имаме цел, призвание, ново начало. Всяко
голямо пътуване започва тук – и все пак страшно много от нас никога
няма да стигнат до крайната си цел. По-често именно егото ще бъде
виновник за това. Измисляме си фантастични истории, преструваме се, че
сме пресметнали всичко, оставяме звездата ни да гори ярко и силно само
за да се провалим, и нямаме представа защо. Всичко това са симптоми на
егото, лекарство срещу което са смирението и реализмът.

14
 Към каквото и да се стремите,
егото е вашият враг...
Казват, че смел хирург е онзи, чиято ръка не трепери, когато оперира сам себе си; и
често пъти също толкова смел е онзи, който не се колебае да свали тайнственото
було на самоизмамата, което скрива гледката на уродливостите на неговото
собствено поведение.
АДАМ СМИТ

Около 374 г. пр.Хр. Изократ, сред най-известните учители и ретори в Атина,

написал писмо на един млад човек на име Демоник. Изократ бил приятел на наскоро
починалия баща на момчето и искал да го посъветва как да следва примера на своя
баща.
Съветите се простират от практическите въпроси до въпросите на морала – всички
са оформени в т.нар. от Изократ благородни максими. Те са, както ги нарича той,
„наставления за идните години“.
Подобно на мнозина от нас, Демоник бил амбициозен. Затова и му писал Изократ,
понеже пътят на амбицията може да бъде опасен. В началото Изократ осведомява
младия човек, че „никое украшение не ти приляга толкова, колкото скромността,
справедливостта и самоконтролът; защото тези добродетели, както са съгласни всички
хора, обуздават характера на младежа“. „Упражнявай се в самоконтрол – казва той и
предупреждава Демоник да не изпада във властта на „избухливостта, удоволствията и
болката“. И: „отвращавай се от ласкателите така, както би се отвращавал от
измамниците; защото и едните, и другите, довери ли им се човек, нанасят вреда на
онзи, който им се доверява“.
Той апелира към Демоник: „бъди любезен в своите отношения с онези, които се
обръщат към тебе, никога не бъди надменен; защото гордостта на надменния дори
робите трудно понасят“ и „бъди бавен в обмислянето, ала бърз в изпълнението на
решенията си“. И „най-доброто нещо, което притежаваме, е добрата преценка“.
Непрестанно възпитавай ума си, казва му той, „защото най-великото нещо в най-
малкия размер е здравият ум в човешкото тяло“.
Някои от тези съвети може да ни звучат познато. Защото през следващите две
хилядолетия те стигат до Уилям Шекспир, който често предупреждава за беса на
егото. Всъщност в „Хамлет“, използвайки същото това писмо за свой модел, Шекспир
слага думите на Изократ в устата на Полоний, когато последният говори на сина си
Лаерт. Речта, ако случайно сте я чували, завършва със следните стихове:

И най-важно:
бъди на себе си във всичко верен
и както ден след нощ от туй ще следва,
че няма никога да се окажеш
неверен и към другите. Върви!
На добър час2

2
Превод на Валери Петров. Б.пр.
15
 Става така, че Шекспировите думи стигат и до един млад американски офицер на
име Уилям Текумзе Шърман, който ще се превърне в може би най-великият генерал и
мислител стратег на Съединените щати. Той никога не е чувал за Изократ, но обича
тази трагедия и често цитира тази реч.
Бащата на Шърман също като бащата на Демоник умира, когато той е много
малък. И подобно на Демоник и той е взет под крилото на един по-възрастен мъдър
човек, Томас Юинг, бъдещ американски сенатор и приятел на бащата на Шърман. Той
осиновява малкото момче и го възпитава като свой собствен син.
Интересното при Шърман е, че въпреки връзките на баща му почти никой не би
предрекъл, че той ще постигне нещо повече от достижения на регионално ниво – и ни
най-малко всичко онова, което един ден ще му е необходимо, за да предприеме
безпрецедентната стъпка: да се откаже от президентството на Съединените щати. За
разлика от Наполеон, който се появява на сцената от нищото и изчезва провален също
толкова бързо, възходът на Шърман е бавен и постепенен.
Той прекарва ранните си години в Уест Пойнт, а след това служи в армията. През
първите няколко години служба Шърман обикаля на коня си почти целите Съединени
щати, като бавно се учи с всяко свое назначение. Когато избухва Гражданската война,
Шърман се отправя на изток, за да служи като доброволец, и за кратко участва в
битката при Батон Руж, която е по-скоро катастрофално поражение за Съюза.
Облагодетелстван от бедствения недостиг на ръководители, Шърман е произведен в
бригаден генерал и е повикан да се срещне с президента Линкълн и с неговите висши
военни съветници. В няколко случая Шърман свободно обмисля стратегически
действия и планове заедно с президента, но в края на пътуването си той му отправя
едно странно искане; би приел своето ново повишение само заедно с обещанието, че
няма да поеме висшето командване. Дали Линкълн би му дал своята дума за това? При
положение че всеки друг генерал иска да получи колкото може по-висок ранг и власт,
Линкълн се съгласява па драго сърце.
В тоя момент Шърман се чувства по-удобно на позиция номер две. Чувства, че
неговите способности са оценени по достойнство и че тази роля му приляга най-добре.
Само си представете: един амбициозен човек се отказва от шанса си за напредък в
отговорностите, защото всъщност иска да бъде по-подготвен за тях. Това наистина ли
е толкова шантаво?
А Шърман невинаги е бил модел на съвършена сдържаност и ред. По-рано през
войната, когато е натоварен със задачата да защитава щата Кентъки с недостатъчна
войска, неговата мания и склонност към съмнение в себе си се съчетават по един
пагубен начин. Сипещ гръмки тиради и беснеещ заради недостигащите припаси,
неспособен да се освободи от натрапчивите си мисли, параноично очакващ
движенията на врага, той нарушава формалностите и говори неразумно с няколко
вестникарски репортери. В последвалия спор с временно отзован от командването.
Необходими са му седмици почивка, за да се възстанови. Това е един от няколкото
почти катастрофални момента в неговата иначе постоянно вървяща нагоре кариера.
След това кратко препъване от което си взима поука, – Шърман наистина става
знаменит. Например по време на обсадата на Форт Донелсън той на практика заема
втори ранг след генерал Юлисис Грант. Докато останалите генерали на Линкълн се
борят помежду си за лична власт и признание, Шърман се отказва от своя ранг и
избира охотно да подкрепя и подсилва Грант, вместо да издава заповеди. „Това е

16
Вашето представление – казва му Шърман в бележка, придружаваща една пратка от
припаси. Повикайте ме и ще Ви окажа всяка помощ, която мога“. Заедно те спечелват
една от първите победи на Съюза във войната.
Стъпил на своите успехи, Шърман започва да пропагандира за своя прочут марш
към морето – стратегически смел и дързък план, роден не от някакъв изобретателен
ум, а по-скоро опиращ се на точната топография, която той е разузнал и изучил като
млад офицер на един аванпост, който тогава изглежда като безполезно и затънтено
място.
Докато някога е бил предпазлив, сега Шърман е самоуверен. Но за разлика от
мнозина други, които притежават голяма амбиция, той е заслужил това си мнение за
себе си. Тъй като начертана път от Чатануга до Атланта и после от Атланта до морето,
той избягва традиционното водене на битка след битка. Всеки студент по военна
история може да види как точно същото нашествие, тласкано от егото, а не от силна
целеустременост, би довело до съвсем различен завършек.
Неговият реализъм му позволява да съзре, че през Юга има път, който останалите
смятат за невъзможен. Цялата му теория за маневрената война се основава на
преднамереното избягване на фронтални атаки или демонстрации на сила под формата
на редовни сражения, както и на пренебрегването на критиките, целящи да провокират
реакция. Той не им обръща внимание и се придържа към плана си.
Към края на войната Шърман е един от най-прочутите мъже в Америка и въпреки
това не се стреми да заеме обществена длъжност, а желае просто да си върши работата
и после да излезе в пенсия. Пренебрегвайки непрестанните хвалебствия и прояви на
внимание, присъщи на един толкова голям успех, той пише предупреждение до
приятеля си Грант: „Бъди естествен и бъди себе си и това искрящо ласкателство ще
бъде за теб като лек морски ветрец в топъл летен ден“.
Един от биографите на Шърман прави следното забележително обобщение на тази
личност и нейните уникални постижения. Ето защо той ни служи за модел на този
етап от нашия възход.

Сред хората, които достигат до слава и ръководен пост, се разпознават

два типа – онези, които се раждат с вяра в себе си, и онези, при които има
бавен растеж, зависещ от действителните им постижения. За хората от
втория тип техният успех е непрестанна изненада и неговите плодове са no-
вкусни, но те трябва да се вкусват предпазливо, с натрапчиво чувство на
съмнение: дали всичко това не е сън? В това съмнение се крие истинска
скромност, то не е преструвката на фалшивото самоомаловажаване, а
скромността на „умереността“ в смисъла, в който гръцките философи
използват това понятие. Това е равновесие, а не поза.

Трябва да се запитаме: ако вярата на човека в самия него не зависи от реалното му

постижение, то от какво тогава зависи тя? Често ни се дава простият отговор: от нищо.
И именно затова толкова често виждаме стремителни възходи, последвани от гибелни
провали.
И така, кой тип личност ще бъдете вие?
Подобно на всички ни, и Шърман е трябвало да държи в равновесие своя талант,
своята амбиция и своята енергия, особено когато е бил млад. Неговата победа в тази

17
борба е била огромна, защото той е успял да направлява преобръщащия живота му
успех.
Всичко това може би звучи странно. Докато Изократ и Шекспир ни пожелават да
бъдем въздържани, самоосъзнати и принципни, повечето от нас сме обучавани да
правим обратното. Нашите културни ценности направо ни карат да бъдем зависими от
общественото ни утвърждаване, да се окичваме с титли и да се водим от емоциите си.
В продължение на цяло едно поколение родители и учители се фокусираха върху
изграждането на самочувствие у всеки индивид. Оттогава насетне темите на нашите
гурута и обществени фигури почти винаги имаха за цел да ни дадат вдъхновение,
кураж и увереност, че можем да вършим всичко, което възложим на умовете си.
В действителност това ни прави слаби. Да, вас с целия ви талант и е добрите ви
перспективи като вундеркинд. Приемате за даденост перспективите. Ето защо сте
попаднали в престижния университет, където учите, ето защо сте намерили
финансиране на бизнеса си, ето защо сте уволнени или повишени, ето защо всяка
благоприятна възможност, която имате сега, ви е паднала в ръцете. Както се изразява
Ървинг Бърлин, „талантът е само началната точка“. Въпросът е: ще бъдете ли
способни да я оползотворите максимално? Или ще бъдете най-лошият враг на самите
себе си? Ще угасите ли пламъка, който тъкмо се разгаря?
В личността на Шърман виждаме здрава връзка с реалността. Той е човек, който
идва от нищото и постига велики неща, ала никога няма чувството, че по някакъв
начин има право на почестите, които получава. В действителност редовно и непре-
станно отстъпва на другите и е повече от щастлив да бъде част от един побеждаващ
отбор дори ако това означава по-малко влияние или слава лично за него. Като си
помислим, тъжно е, че поколения момчета са учили за славната атака на Пикет, атака
на Конфедерацията, която няма успех, а примерът на Шърман като спокоен,
обикновен реалист е забравен, или по-лошото, очернян.
Може да се каже, че способността да оцениш своите способности е най-важното
умение. Без нея е невъзможно да имаш развитие. И определено егото прави трудна
всяка крачка от пътя. Определено с по-приятно да се фокусираме върху своите
таланти и силни страни, обаче докъде ще ни доведе това? Надменността и
нарцисизмът пречат на растежа. Също толкова вредни за него са фантазиите и
„проблясъцитс“.
На тоя етап е необходимо да се упражнявате в това – да гледате на себе си от
известно разстояние, да развивате в себе си способността да се откъсвате от
собствените си мисли. Безпристрастността е вид противоотрова срещу естественото
его. Лесно е да изпаднете в емоционална привързаност и заслепение от работата си.
Това се случва с всеки нарцисист. Рядкост са не суровият талант, уменията или дори
самоувереността, а смирението, прилежанието и самосъзнанието.
Защо то за да имате вяра в своята работа, тази вяра трябва да се базира на истината.
Ако искате да бъдете нещо повече от дарование, лумнало за миг и угаснало, трябва да
сте подготвени за това – да сте фокусирани в дългосрочен план.
Ще разберем, че макар да мислим в голям мащаб, трябва да действаме и да живеем
в малък, за да постигнем онова, към което се стремим. Тъй като сме фокусирани върху
действието и обучението, и понеже се отказваме от своето обществено утвърждаване и
статус, нашата амбиция няма да бъде надута, а ще бъде нещо повторително – стъпка
по стъпка – при което се учим, растем и си даваме време.

18
 Със своята агресивност, напрегнатост, нарцисизъм и безкрайно самоизтъкване
нашите конкуренти не осъзнават на какъв риск излагат усилията си (нека не казваме
нищо за техния здрав разум). Ние ще оспорим мита за самоуверения гений, комуто са
чужди съмнението и самонаблюдението. Ще оспорим и мита за объркания, изтерзан
човек на изкуството, който трябва да пожертва здравето си заради своето дело. Докато
и единият, и другият са откъснати от реалността и откъснати от другите хора, ние ще
бъдем здраво свързани, осъзнати и учещи се от всичко това.
Фактите са по-добри от мечтите, както казва Чърчил.
Макар да споделяме с мнозина други една обща идея за величието, ние разбираме,
че нашият път към нея е различен от техния. Придържайки се към Шърман и Изократ,
ние разбираме, че егото е нашият враг по този път, така че когато постигаме своя
успех, то няма да потопи кораба ни, а ще ни направи по-силни.

19
 Думи, думи, думи
Онези, които знаят, не говорят. Онези, които говорят, не знаят.
ЛАО ДЗЪ

През 1934 г., в своята прочута кампания като кандидат за губернатор на

Калифорния, писателят и политически деец Ъптон Синклер предприема една
необичайна стъпка. Преди изборите той публикува книжката „Аз, губернаторът на Ка-
лифорния. Как сложих край на бедността“, в която описва в минало време блестящите
политики, които е предприел като губернатор... Пост, който още не е спечелил.
Това е необичаен ход в една необичайна кампания, целящ да изтъкне най-голямото
предимство на Синклер – като писател той знае, че може да общува с публиката по
начин, по който другите не могат. Кампанията на Синклер е била трудна и не добре
организирана, когато се публикува книгата. Обаче наблюдателите от онова време
моментално забелязват ефекта, който оказва – не върху гласоподавателите, а върху
самия Синклер. Както пише по-късно Кари Макуилямс за губернаторското начинание
на своя приятел, когато отива на юг, „Ъптон не само съзнаваше, че ще бъде победен,
но и изглеждаше така, сякаш беше изгубил интерес към кампанията. Със своето живо
въображение той вече действаше в ролята „аз, губернаторът на Калифорния“..., така че
защо да се безпокои за въплъщението си в тази роля в реалния живот?“
Книгата става бестселър, кампанията е провал. Синклер губи с около четвърт
милион гласа (разлика от повече от 10 процента); бива напълно унищожен в може би
първите избори на модерното време. Ясно е какво е станало: думите му са из-
преварили кампанията и волята му да прокара мост над тази пропаст с претърпяла
крах. Повечето политици не пишат такива книги, но се провалят по съвсем същия
начин.
Да говориш и да вдигаш шум вместо да действаш – това е изкушение за всекиго.
Празното поле, в което Фейсбук ви пита: „Какво мислите?“ „Напишете нов туит“ –
ви маха Туитър. Tumblr. Linkedln. Нашата входяща поща, нашите айфони, разделът с
коментарите под статията, която току-що сте прочели.
Празни пространства, молещи да бъдат запълнени с мисли, със снимки, с истории.
С онова, което възнамеряваме да направим, с нещата, които би трябвало или биха
могли да станат, с онова, което се надяваме да се случи. Технология, която иска от вас,
която ви подбужда, която настоява да говорите.
Почти навсякъде този вид прояви, които даваме в социалните медии, са положи-
телни. Те са повече в духа на „Нека ви кажа колко добре вървят нещата. Вижте колко
съм прекрасен“. Рядко се казва истината: „Аз съм уплашен. Намирам се в огромни
затруднения. Не зная“.
В началото на всяко пътуване сме развълнувани и тревожни. Опитваме се да се
успокоим външно, а не вътрешно. У всеки от нас има една слаба страна, която –
подобно на профсъюз – не е злонамерена, но в крайна сметка непрекъснато иска да
получава колкото може повече доверие и внимание от обществото, като в същото
време дава колкото може по-малко. Тази страна наричаме его.
Писателката и бивша блогърка в „Гоукър“ Емили Голд – една Хана Хорват от реал-
ния живот, ако е имало такава – осъзнава това по време на двегодишната си борба за
издаване на роман. Макар да е сключила 6-цифрена сделка за написването на книгата,

20
тя блокира. Защо? Защото е много заета да „прекарва много време в интернет“, ето
защо.

Всъщност не мога да си спомня да съм правила нещо друго през 2010 г.

Висях в Тъмблър, пусках туитове и скролвах. От това не печелех повече пари,
но го усещах като работа. Оправдавах се в себе си по различни начини.
Изграждах своята марка. Блогърството беше креативно дело – дори
„кураторството“ с реблогване на нечий пост беше креативно дело, ако леко
зажумиш. И това беше единственото креативно нещо, което правех.

С други думи, тя е правела онова, което правят мнозина от нас, когато изпитват
страх или чувство на обърканост от някакъв проект: правела е всичко друго, само не и
да се фокусира върху него. Работата по действителния роман била напълно
прекратена. В течение на цяла една година.
По-лесно е да говорим за писане, да правим вълнуващи неща, свързани с
изкуството, творчеството и литературата, отколкото да пишем. Тя не с единствен
случай. Неотдавна някой издаде книга под заглавие „Как работих по романа си“. Тя е
пълна с постове от социалните медии, направени от писатели, които очевидно не са
работили по своите романи.
Писането, подобно на много други творчески дейности, е трудна работа. Седиш,
зяпаш в пространството, ядосан на себе си, ядосан от написаното, защото то не
изглежда достатъчно добро и ти не изглеждаш достатъчно добър. В действителност
много полезни начинания, с които се залавяме, са трудни и тежки, независимо дали
става дума за съставянето на кодекса на нов стартъп или за овладяването на някакъв
занаят. А що се отнася до говоренето, говоренето е винаги лесна работа.
Изглежда, ние смятаме, че мълчанието е признак на слабост. Да бъдем пренебрег-
вани е равносилно на смърт (и що се отнася до егото, това е вярно). И затова говорим,
говорим така, сякаш животът ни зависи от това.
В действителност мълчанието е сила – особено в началото на нашия път. Както
предупреждава философът (и както често се случва, върл противник на вестниците и
на тяхното бръщолевене) Киркегор, „празните приказки изпреварват истинските думи
и изричаното на онова, което е все още замисъл, отслабва действието, защото го
осуетява“.
И тъкмо това е коварното в говоренето. Всеки може да говори за себе си. Дори
детето умее да дърдори и да бръщолеви. Повечето хора умеят чудесно да вдигат шум и
да продават. А кое е дефицитно и рядко? Мълчанието. Способността преднамерено да
се изключиш от разговора и да оцеляваш без неговата ратификация. Мълчанието е
отдихът на самоуверения и силния човек.
Шърман имал добро правило, което се стремял да спазва. „Никога не давай
обяснения за онова, което мислиш или вършиш, докато не стане необходимо да го
направиш. Може би след време в главата ти ще изникне друго обяснение“. Великият
бейзболист и футболист Бо Джаксън решил, че има две неща, които иска да постигне
като спортист в Обърн: да спечели наградата „Heisman Trophy“ и да бъде първи в
отбора на НФЛ. Знаете ли на кого е казал това? На никого освен на приятелката си.
Стратегическата гъвкавост не е единственото предимство на мълчанието, докато
другите приказват. Тя е и психология. Поетът Хезиод е имал предвид това, когато е
казал: „Най-голямото съкровище на човека е пестеливият език“.

21
 Приказките ни изтощават. Говоренето и действието черпят от един и същ
източник. Научно изследване показва, че макар визуализирането на целта да е важно,
след определен момент нашият ум започва да смесва представата с реалния напредък.
Същото се отнася и за вербализацията. Доказано е, че дори когато говорим на глас на
себе си, докато работим върху трудни проблеми, това значително забавя осъзнаването
и пробива. След като сме прекарали много време в обмисляне, обясняване и говорене
по дадена задача, започваме да усещаме, че се доближаваме до нейното решаване. Или
по-лошо: когато положението стане напечено, чувстваме, че можем да зарежем целия
проект, защото сме дали всичко от себе си, макар че, естествено, не сме.
Колкото по-трудна е задачата, толкова по-несигурен е резултатът, толкова по-
скъпо ще ни струват приказките и толкова повече ще бягаме от реалната отговорност.
Те изсмукват енергията ни, която ни е крайно необходима, за да победим онова, което
Стивън Пресфийлд нарича „Съпротивата“ – препятствието, което стои между нас и
творческия изказ. Успехът иска от нас да дадем 100% от своите усилия, а приказките
откъсват част от тези усилия, преди да можем да ги оползотворим.
Мнозина от нас се поддават на това изкушение – особено когато се чувстваме
претоварени, стресирани или имаме много работа за вършене. На етапа па нашето
изграждане съпротивата ще бъде постоянен източник на безпокойство. Говоренето –
когато слушаме своите думи, когато изнасяме сказка пред слушатели, – е почти
лекарство за нас. „Четири часа говорих за това. Това нищо ли не значи?“ Отговорът е:
ами да, нищо не значи.
Да постигнем нещо голямо е трудна работа. Това ни изтощава, деморализира ни,
плаши ни – невинаги, но можем да се чувстваме така, когато сме затънали дълбоко в
работата. Говорим, за да запълним празнотата и несигурността. „За повечето хора
празнотата е нещо ужасяващо“ – казва Марлон Брандо, спокоен актьор, ако такъв
изобщо е възможен. Мълчанието сякаш ни напада или връхлита, особено ако сме
позволили на своето его да ни лъже през годините. Което е толкова вредно поради
една причина: най-великото дело и най-великото изкуство са резултат от борбата ни с
празното пространство, от това, че сме се изправили пред него, а не сме се мъчили да
го прогоним. Въпросът е: когато сте се изправили пред конкретната трудна задача –
независимо дали става дума за научно изследване в нова област на знанието, за
стартиране на бизнес, за продуциране на филм, за осигуряване на наставник, за
авансиране на важна кампания – търсите ли отмората на приказките, или приемате
откритата битка?
Помислете за следното: гласът на едно поколение не нарича себе си така.
Всъщност когато се замислите, ще осъзнаете колко малко, изглежда, говорят тези
гласове. Една песен, една реч, една книга – обемът на произведенията може да е
малък, обаче онова, което е вътре в тях, е концентрирано и внушително.
Те работят тихо в ъгъла. Превръщат вътрешното си безпокойство в продукт – и
понякога в спокойствие. Пренебрегват порива си да търсят признание преди да
действат. Не говорят много. Или не забравят чувството, че други ей там, публично и
радвайки се на славата, някак печелят повече от сделката. (А те не.) Твърде заети са с
работата си, за да правят нещо друго. Когато наистина говорят – то е заслужено.
Единствената връзка между работата и празното приказване е, че второто убива
първото. Нека другите се хвалят един друг и се тупат по раменете, докато вие стоите
отзад в лабораторията, в спортната зала или обикаляте по улиците. Запушете тази
дупка – дупката, която се намира точно по средата на лицето ви, – защото тя може да

22
източи вашата изключително важна живителна сила. Внимавайте какво става. Вижте
колко по-добре ви се получават нещата.

23
 Да бъдеш или да направиш?
През тоя период на формиране душата е незамърсена от борба със света. Тя е като
блок от чист, необработен пароски мрамор, готова да бъде оформена в – какво?
ОРИСЪН СУЕТ МАРДЪН

Един от най-влиятелните стратези и практици в съвременното военно дело е човек,

за когото повечето хора не са чували никога. Неговото име е Джон Бойд.
Той е бил наистина чудесен военен пилот, но и още по-добър преподавател и
мислител. След като лети в Корея, става инструктор в елитното училище за
изтребители във военновъздушната база „Нелис“. Известен е като
„Четиресетсекундният Бойд“ – защото можел да победи всеки противник от всяка по-
зиция за по-малко от четиресет секунди. Няколко години по-късно без много шум е
извикан в Пентагона, където започва истинската му работа.
В определен смисъл фактът, че средностатистическият човек може да не е чувал за
Джон Бойд, не е неочакван. Той никога не е публикувал никакви книги и е написал
само една научна статия. От него са останали само няколко видеоленти, а медиите го
цитират много рядко. Въпреки близо трийсет години безукорна служба Бойд не
получава по-висше звание от полковник.
От друга страна, неговите теории преобразяват маневреното военно дело в почти
всеки клон на въоръжените сили не само докато той е жив, но дори още повече след
смъртта му. Изтребителите Ф-15 и Ф-16, които променят съвременните военно-
въздушни сили, са негови любими проекти. Главното му влияние е като консултант;
със своите легендарни инструкции той обучава и инструктира почти всеки значителен
военен мислител от цяло едно поколение. Неговият принос във военните планове по
операцията „Пустинна буря“ се изразява в поредица от преки срещи с държавния
секретар по отбраната, а не в публичен или официален политически принос.
Основните му средства за постигане на промяна се изразяват в събирането на
учениците, които е наставлявал, защитавал, обучавал и вдъхновявал.
На негово име не са наречени ни то военни бази, нито бойни кораби. Той се
пенсионира, като предполага, че е забравен, и не получава нищо повече от един малък
апартамент и пенсия. Почти сигурно е, че е имал повече врагове, отколкото приятели.
Тоя необикновен път – ами ако е бил съзнателно избран? Ами ако именно той го е
превърнал в по-влиятелен човек? Колко ли шантаво би било това?
В действителност Бойд е бил просто живо въплъщение на урока, на който се е
опитвал да научи всеки обещаващ млад новак, който идвал под крилото му и който,
както усещал, имал потенциала да стане нещо – да стане нещо различно. Настав-
ляваните от него изгряващи звезди вероятно са имали много общи неща с нас.
Речта, която Бойд произнася през 1973 г. пред един свой питомец, ясно показва
това. Усещайки, че в живота на младия офицер е настъпил критичен поврат, Бойд го
вика на разговор. Подобно на мнозина първенци, войникът е неуверен и чувствителен.
Иска да бъде повишен и иска да се справя добре. Той е като лист, който вятърът може
да духне във всяка посока, и Бойд разбира това. И така, младежът чува една реч, която
Бойд ще държи отново и отново, докато тя не стане традиция и бележещ прехода
ритуал за цяло едно поколение военни ръководители иноватори.

24
 „Тигре, един ден ти ще стигнеш до кръстопът – му казва Бойд. – И ще трябва да
решиш в коя посока да поемеш. – С ръцете си Бойд показва тези две посоки. – Ако
тръгнеш по единия път, можеш да станеш всичко. Ще трябва да направиш
компромиси и ще трябва да обърнеш гръб на приятелите си. Обаче ще бъдеш член на
клуба и ще се издигаш в кариерата и ще получаваш добри постове. – После Бойд
прави пауза, за да подчертае алтернативата. – Или, казва, – можеш да тръгнеш по
другия път и можеш да направиш нещо – нещо за своята родина и за своите
военновъздушни сили, и за себе си. Ако решиш, че искаш да направиш нещо, може да
не растеш в кариерата и може да не получаваш добри постове, и със сигурност няма да
бъдеш любимец на началниците си. Ала няма да е необходимо да правиш компромис
със себе си. Ще бъдеш верен на приятелите си и на себе си. И твоето дело може да е от
значение. Да бъдеш някой или да направиш нещо. В живота често гласуваме
поименно. Тогава ще трябва да вземеш определено решение“.
И после Бойд завършва с думите, които ще дават насока в живота на тоя млад
човек, както и на мнозина негови връстници: „Да бъдеш или да направиш? По кой път
ще поемеш?“
Каквото и да се стремим да направим в живота, реалността бързо нахлува в нашия
младежки идеализъм. Тази реалност се явява под много имена и форми: стимули,
отговорности, признание и политика. Във всеки случай те могат бързо да променят
посоката ни и да ни обърнат, така че да решим не да правим, а да бъдем. Не да
заслужаваме, а да се преструваме, че заслужаваме. На всяка крачка от нашия път
егото подпомага тази измама. Ето защо Бойд кара младежите да видят, че ако не сме
внимателни, можем много лесно да се окажем покварени от самия пост, на който
желаем да служим.
Как да избегнем тази катастрофа? Е, добре, ние често се влюбваме в някакъв образ
на онова, на което ни прилича успехът. В света на Бойд броят на звездите на пагона ти
или естеството на назначението ти, или мястото, където си назначен, биха могли
много лесно да се объркат и косвеният показател да се вземе за реално постижение.
При други хора такива косвени показатели са названието на тяхната работа, бизнес
училището, където са учили, броят на асистентите, които имат, определеното им
паркомясто, спечелените от тях стипендии, достъпът им до главния изпълнителен
директор, размерът на възнаграждението им или броят на техните фенове.
Фасадите са измамни. Да имаш авторитет не е същото като това да бъдеш
авторитет. Да имаш правото и да бъдеш прав не е едно и също. Да те повишат не
означава непременно, че вършиш добра работа, и не значи, че си достоен за повишени-
ето. Да правиш впечатление на хората е далеч по-различно от това наистина да
оставиш следа.
И така, вие с кого сте? Коя страна ще изберете? Това е поименното гласуване, пред
което ни изправя животът.
Бойд прилагал и друго упражнение. При посещения или на сказки пред групи
офицери от ВВС той пишел на черната дъска с големи букви: ДЪЛГ, ЧЕСТ, РОДИНА.
После задрасквал тези думи и на тяхното място написвал други три: ГОРДОСТ,
ВЛАСТ, АЛЧНОСТ. Искал да покаже, че много от системите и структурите в
армията – онези, които войниците управляват, за да напреднат – могат да покварят
ценностите, които са призвани да защитават. Историкът Уил Дюрант е отбелязал
остроумно, че когато се ражда, държавата е стоическа, а когато умира, е епикурейска.
Тая тъжна истина сочел Бойд: как положителните ценности се развалят.

25
 Колко пъти сме виждали тази игра през собствения ни кратък живот – в спорта, в
междуличностните отношения, в проекти или у хора, които силно са ни интересували!
Ето това прави егото. То задрасква важното и го заменя с маловажно.
Много хора искат да променят света и това е хубаво. Искате да бъдете най-добрите
в онова, което правите. Никой не желае да бъде просто празен костюм. Ако обаче
разгледаме нещата практически, кои три думи от написаните от Бойд па черната дъска
ще ви мотивират? Кои прилагате на практика сега? Кое ви зарежда?
Изборът, който Бойд поставя пред очите ни, завършва с намерение. Какво е вашето
намерение? Какво искате да направите? Защото намерението ви помага да отговорите
много лесно на въпроса „Да бъдеш или да направиш?“ Ако за вас е важна вашата
личност – вашата репутация, вашето включване, улесняването на вашия живот, – то
вашият път е ясен: казвайте на хората онова, което искат да чуват. Търсете
вниманието, а не тихия, но важен труд. Казвайте „да“ на повишенията и като цяло
следвайте пътя, прокаран от талантливите хора в онази индустрия или професионална
дейност, която сте избрали. Плащайте си задълженията, проверявайте си пощенските
кутии, отделяйте си време и оставете нещата по същество такива, каквито са.
Преследвайте славата, гонете заплатата, титлата и им се радвайте, когато ги получите.
„Човек се изгражда чрез онова, върху което работи“ – е казал Фредерик Дъглас.
Той ще да е знаел. Бил е роб и е видял какво причинява робството на всички
въвлечени страни, включително и на самите робовладелци. Добил свободата си, той
вижда, че изборите, които правят хората относно своето професионално развитие и
относно живота си, имат едно и също въздействие. Онова, което избираш да вършиш
през своя живот и което избираш да вършиш заради парите, работи върху теб.
Егоценгричният път изисква, както е знаел и Бойд, да се правят много компромиси.
Ако твоята цел е нещо по-голямо от теб – да постигнеш нещо, да докажеш нещо на
себе си, – тогава изведнъж всичко става хем по-лесно, хем по-трудно. По-лесно, в
смисъл че сега знаеш какво трябва да направиш и какво е важно за теб. Другите
„избори“ избледняват сякаш изобщо всъщност не са били и избори. Те са отклоняващи
вниманието ти предмети. Важното е да направиш онова, което си решил, а не да
бъдеш признат. По-лесно, в смисъл че не е необходимо да правиш компромис. По-
трудно, защото всяка възможност – независимо колко е приятна или изгодна – трябва
да бъде оценявана по строги принципи: помага ли ми тя да направя онова, което съм
решил да направя? Ще ми позволи ли тя да направя онова, което трябва да направя?
Себичен ли съм, или постъпвам безкористно?
В тоя курс на действие го няма въпросът „Какъв искам да бъда в живота?“, а
изниква въпросът: „Какво е онова, което искам да постигна в живота?“ Себичният
интерес е оставен настрана и въпросът е: какво призвание обслужва това? Какви
принципи ръководят моите избори? Искам ли да бъда като всички останали, или искам
да направя нещо различно?
С други думи, по-трудно е, защото всичко може да изглежда като компромис.
Макар че никога не е късно, колкото по-рано си зададете тези въпроси, толкова по-
добре.
Бойд безспорно променя военното изкуство и го усъвършенства. В това отношение
няма друг равен нему теоретик освен Сун Дзъ или Клаузевиц. Наричали са го Чингис
Джон заради това, че никога не позволявал препятствия или противници да му
попречат да направи онова, което трябва да направи. Изборите му си имали цена.
Освен това го наричали Полковника от гетото заради скромния му стил на живот. Той

26
умира с чекмедже, пълно с хиляди долари в некасирани чекове от частни
предприемачи, които смятал за подкупи. Никога не се издига повече от полковник,
защото повишението не го интересува; многократно отказва да бъде повишен. Като
наказание за извършеното от него дело е забравен от историята.
Спомнете си това следващия път, когато започнете да се чувствате авторитетен,
следващия път, когато смесите славата и американската мечта. Помислете си как
бихте могли да се мерите с един толкова велик човек.
Спомнете си това следващия път, когато се изправите пред тоя избор: необходимо
ли ми е това? Или то всъщност се отнася до егото? Готови ли сте да вземете вярното
решение? Или в далечината продължават да ви примамват бляскавите награди?
Да бъдеш или да направиш – животът ни с непрекъснато поименно гласуване.

27
 Стани ученик
Нека ничий дух не се връща, за да каже:
„Обучението ми ме подведе”

ТАБЕЛА В НЮЙОРКСКАТА АКАДЕМИЯ

ЗА ПРОТИВОПОЖАРНО ОБУЧЕНИЕ

В началото на 80-те години на XX в., през април, един-единствен ден се превръща

в кошмар за един китарист и в изпълнена мечта, за друг. Най-неочаквано членовете на
ъндърграунд метъл бандата „Металика“ се събират преди планираната звукозаписна
сесия в един разнебитен склад в Ню Йорк и уведомяват своя китарист Дейв Мъстейн,
че го изхвърлят от групата. Без много думи те му връчват автобусен билет, с който да
се върне в Сан Франциско.
Същия тоя ден един приличен млад китарист, Кърк Хамет, едва навършил двайсет
и член на една банда, наречена „Екзъдъс“, получава неговата работа. Внезапно озовал
се в един напълно различен свят, няколко дни по-късно той прави първото си шоу с
бандата.
Бихме могли да предположим, че това е бил моментът, чакан от Хамет цял живот.
И наистина е така. Макар че по онова време „Металика“ е известна само в малки
кръгове, тя е банда, която, както изглежда, е предопределена да стигне до върха.
Нейната музика вече е започнала да разбива границите на жанра траш метъл и вече е
започнала да се заражда култовата ѝ слава. Само за няколко години тя ще стане една
от най-големите банди в света и ще продаде повече от 100 милиона албума.
Горе-долу по това време Кърк стига до навярно унизителното усещане, че незави-
симо от годините свирене и независимо от факта, че е поканен да стане член па
„Металика“, той не е толкова добър, колкото би искал. В родния си град Сан Франци-
ско започва да си търси учител по китара. С други думи, независимо че с станал член
на своята мечтана група и буквално се е превърнал в професионалист, Кърк настоява,
че се нуждае от допълнително обучение – настоява, че продължава да е ученик.
Учителят, когото си намира, има репутацията, че е учител на учители и че е работил с
музикални феномени като Стив Вай.
Джо Сатриани, човекът, когото Хамет избира за свой учител, ще стане известен
като един от най-добрите китаристи на всички времена и ще продаде повече от 10
милиона записа на своята уникална, виртуозна музика. Сатриани преподава в малък
музикален магазин в Бъркли и неговият стил на свирене е такъв, че изборът на Хамет е
необичаен. Именно това е важното – Кърк иска да се научи на онова, което не знае,
иска да заздрави своето разбиране на основните тонове, така че да може да продължи
да изучава тоя нов музикален жанр, който сега има шанса да изпълнява.
Сатриани открито посочва недостатъците на Хамет – той определено не е талант.
„Основното при Кърк беше... че той не беше наистина добър китарист, когато дойде
при мен. Вече свиреше първа китара... вече стържеше. Имаше чудесна дясна ръка,
знаеше повечето струни, просто не се беше научил как да свири сред известни имена и
как да свърже всичко в едно цяло“.
Това не значи, че техните сесии са един вид работна група за забавление.
Всъщност Сатриани обяснява какво отделя Хамет от останалите: неговата готовност

28
да търпи такъв вид обучение за разлика от тях. „Той беше добър ученик. Мнозина от
неговите приятели и връстници биха недоволствали бурно и биха казали, че съм
прекалено суров учител“.
Системата на Сатриани е ясна: уроците трябва да се провеждат всяка седмица, тези
уроци трябва да се научават, а ако не се научават, то Хамет му губи времето и не е
необходимо да идва пак. И така, през следващите две години Кърк ще изпълнява
изискванията на Сатриани. Всяка седмица ще ходи при него, за да получи обективна
обратна връзка, за да чуе неговата оценка и за да се обучава в техниката и теорията на
инструмента, с който скоро ще свири пред хиляди, а после и пред десетки хиляди
слушатели. Дори и след този двегодишен период на обучение той ще показва на
Сатриани ликове и рифове, по които работи с бандата, и ще се учи да окастря
инстинкта си за повече и да усъвършенства способността си да постига повече с по-
малко ноти и да се фокусира върху чувството, което дават тези ноти, и върху тяхната
изразност. Всеки път той ще става все по-добър като музикант и като артист.
Способността да бъдеш ученик не означава само, че твоят период па обучение е
по-продължителен. Освен това обучението поставя егото и амбицията ти в ръцете на
някой друг. Върху егото ти е поставен един вид таван – знаеш, че не си по-добър от
учителя, под чието ръководство чиракуваш. Дори не се доближаваш до него.
Съобразяваш се с него, включваш се. Не можеш да симулираш или да му говориш
глупости. Обучението не може да се „хакне“; тук няма шорткъти освен здравата
работа всеки Божи ден. В противен случай те отстраняват.
На нас не ни е приятна мисълта, че някой е по-добър от нас. Или че имаме още
много да се учим. Искаме да сме готови. Искаме да сме завършени. Затънали сме в
работа и сме претоварени. Поради тази причина актуализирането на оценката на
способностите ни в посока надолу е едно от най-трудните неща в живота – ала почти
винаги това е важна част от съвършеното овладяване на нашето изкуство или занаят.
Престореното знание е най-опасният ни порок, защото именно то ни пречи да се
усъвършенстваме. Противоотрова срещу него е внимателната самооценка.
Резултатът е, че независимо каква музика обичате да слушате, Хамет става един от
най-големите метъл китаристи в света, който превръща траш метъла от ъндърграунд
движение в процъфтяващ глобален музикален жанр.
И не само това. Благодарение на тези уроци и Сатриани усъвършенства своята
техника и става по-добър китарист. Както ученикът, така и учителят ще започнат да
пълнят стадиони и ще преобразят музикалния пейзаж.
Шампионът Франк Шамрок, пионер в смесените бойни изкуства и носител на
многобройни титли, има своя система за обучение на спортистите. Той я нарича
система на плюсовете, минусите и равенството. За да стане велик, казва той, всеки
боец трябва да се учи от друг, който е по-добър, от трети, на когото той пък може да
даде знание, и от четвърти, който му е равен, за да могат да се съревновават един с
друг.
Целта на формулата на Шамрок е проста: да получаваш от всяка страна реална и
постоянна обратна връзка за това какво знаеш и какво не знаеш. Това премахва егото,
което ни надува, страха, който ни кара да се съмняваме в себе си, и всеки мързел,
който може да ни подведе да се отпуснем и да се движим по инерция. Както
наблюдава Шамрок, „неверните представи, които човек има за себе си, го
унищожават. Що се отнася до мен, аз винаги си оставам ученик. В бойните изкуства
това е най-важното. Човек трябва да използва това смирение като инструмент.

29
Поставяш себе си по-долу от човека, на когото вярваш“. В началото трябва да
допуснеш, че другите знаят повече от теб и че ти можеш да имаш полза от тяхното
знание, а после да потърсиш и да разрушиш илюзиите, които имаш относно себе си.
Необходимостта да имаш умствената нагласа на ученик не се отнася само до
бойните изкуства или до музиката. Научният работник трябва да познава основните
принципи на науката и авангардните открития, които се извършват в нея. Философът
трябва да има дълбоки познания и освен това трябва да знае колко малко знае, както е
казал Сократ. Писателят трябва да познава подробно канона – и също така да е четен и
оспорван от своите съвременници. Историкът трябва да познава древната и съвре-
менната история, както и своята специална област. Професионалните спортисти имат
екипи от треньори, а дори притежаващите голяма власт политици имат свои съветници
и наставници.
Защо? За да станат и за да останат велики, всички те трябва да знаят какво е било
преди тях, какво става сега и какво ще стане по-нататък. Трябва да усвоят основите на
своето занятие и онова, което го обкръжава, като в същото време не допускат да
закостенеят. Трябва да се учат винаги. Всички ние трябва да станем учители,
наставници и критици на самите себе си.
Помислете какво би могъл да направи Хамет – какво бихме могли да направим ние
на негово място, ако най-неочаквано се окажем рок звезда или бъдеща рок звезда в
избраната от нас сфера на дейност. Колко изкусителна е мисълта: „Направих го.
Стигнах до върха. Изхвърлиха другото момче, защото не е толкова добро, колкото съм
аз. Избраха мен, защото притежавам необходимото“. Ако той беше си каза така,
вероятно никога нямаше да сме чували за него или за бандата. В края па краищата има
сума ти забравени метъл групи от 80-те години на XX в.
Истинският ученик прилича на гъба. Той попива ставащото около него, прецежда
го и взима онова, което може да задържи. Ученикът е самокритичен и самоосъзнат.
Той винаги се опитва да усъвършенства разбирането си, така че може да стигне до
следващия предмет, до следващото предизвикателство. Истинският ученик си е и свой
собствен учител, и свой собствен критик. Тук няма място за егото.
Нека отново вземем за пример бойното изкуство, където самосъзнанието е особено
важно, защото противниците непрестанно се стремят да отговорят със сила на
слабостта. Ако боецът е неспособен да се учи и да се упражнява всеки ден, ако не
търси неотклонно областите, в които следва да се усъвършенства, ако не проучва кои
са недостатъците му и ако не се стреми да заимства нови техники от своите партньори
и противници, той ще се провали и ще бъде унищожен.
Всичко това се отнася и за нас. Нима и ние не се борим с нещо? Нима смятате, че
вие единствени се надявате да постигнете целта си? Не може да вярвате, че вие
единствени се протягате към онзи пиринчен пръстен.
Хората са склонни да се изненадват от скромността на великите хора. „Как така те
не са били агресивни, авторитетни, съзнаващи своето собствено величие или пред-
определение?“ В действителност макар да са били самоуверени, тяхната нагласа да са
непрестанно ученици е правела тия мъже и жени скромни.
„Невъзможно е да научиш някого на нещо, което той смята, че вече знае“ – казва
Епиктет. Не можете да се учите, ако смятате, че вече знаете. Няма да намерите отгово-
рите, ако сте прекалено надути и самоуверени, за да зададете въпросите. Не можете да
се усъвършенствате, ако сте убедени, че сте най-добрите.

30
 Изкуството да получаваш обратна връзка, и особено изкуството да получаваш
сурова и критична обратна връзка, е жизненоважно умение. Ние не само се нуждаем
от тази сурова обратна връзка, но и активно я търсим, стремейки се да открием
отрицателното тъкмо когато приятелите, семейството и нашият мозък ни казват, че
сме чудесни. Егото обаче избягва на всяка цена такава обратна връзка. Кой иска да се
затвори, за да се подложи на оздравително обучение? То мисли, че вече знае как и кои
сме – тоест мисли, че сме забележителни, съвършени, гениални, истински новатори.
То не обича реалността и предпочита своята собствена преценка.
Ала егото не позволява да се извърши и същинското измътване. За да станем
онези, които се надяваме да станем най-накрая, често пъти са ни необходими дълги
периоди на мрак, на седене и на борба с някакъв предмет или парадокс. Именно
смирението поддържа интереса ни и ни кара да се чувстваме угрижени, че не знаем
достатъчно и че трябва да продължим да се учим. Егото напира да приключваме, дава
разумното обяснение, че търпението било характерна черта на губещите (погрешно
вземано за слабост), и допуска, че сме достатъчно добри, за да се опитаме да
реализираме талантите си в света.
Когато проверяваме работата си, когато правим първата си презентация, когато се
готвим да отворим първия си магазин, когато се взираме в публиката на генералната
си репетиция, егото е наш враг – понеже ни дава изкривена, откъсната от реалността
обратна връзка. То е дефанзивно тъкмо когато не можем да си позволим да бъдем
дефанзивии. Пречи на нашето усъвършенстване, като ни казва, че не се нуждаем от
усъвършенстване. После се чудим защо не получаваме резултатите, които искаме,
защо другите са по-добри и защо техният успех е по-траен.
Днес книгите са по-евтини от всякога. Курсовете са безплатни. Достъпът до
учители вече не е бариера – технологиите я свалиха. Няма извинение за това да не се
образоваш, а тъй като информацията, която ни се предлага, е огромна, няма извинение
и за това да приключим с образователния процес.
Наши учители в живота не са само онези, на които плащаме, както Хамет е плащал
на Сатриани. Те не се намират непременно и в някаква спортна зала, както в случая с
Шамрок. Мнозина от най-добрите учители са безплатни. Те обучават като доброволци,
защото и те са били млади и са имали същите цели като вас. Мнозина от тях дори не
знаят, че обучават – те са просто пример за подражание или дори такива учители са
историческите личности, чиито уроци живеят в книгите и есетата. Обаче егото ни
прави толкова дебелоглави и враждебни към обратната връзка, че ги отблъсква или
отдалечава.
Ето защо старата поговорка гласи: „Учителят се явява тогава, когато ученикът е
готов“.

31
 Не бъди страстен
Вие, изглежда, искате онази vivida vis animi,3 която подтиква и подбужда повечето
млади мъже да се харесват, да блестят, да изпъкват. Без страстта и без болките,
които е необходимо да бъдат значителни в зависимост от нея, никога няма да
можете да бъдете такъв.
ЛОРД ЧЕСТЪРФИЙЛД

Страстта – всичко е в страстта. Открий своята страст. Живей със страст. Вдъхнови
света със своята страст.
Хората ходят на фестивала „Бърнинг мен“, за да намерят страст, да бъдат около
страстта, да разпалят отново своята страст. Някои ходят на ТЕД конференции и на
невероятния фестивал „Юг-Югозапад“, както и на хиляди други събития, събирания и
срещи, всички подхранвани от онова, което по техните твърдения е най-важната сила в
живота.
Ето какво не са ви казали същите тия хора: страстта ви може да бъде тъкмо онова,
което спъва вашата сила, влияние или достижение. Защото често се проваляме заради
страст.
Веднъж, в началото на нейната възходяща политическа кариера, един посетител
казал на Елинор Рузвелт, че тя се „интересува страстно“ от някакъв социален законо-
проект. Човекът искал да ѝ направи комплимент. Обаче отговорът на Елинор е
показателен. „Да – казала тя и потвърдила, че подкрепя каузата. – Но не мисля, че
думата страстен се отнася до мен“.
Бидейки благовъзпитана, културна и търпелива жена, родена по времето, когато
жаравата на умерените викториански добродетели е още топла, Рузвелт е над страстта.
Тя има цел. Има посока. Тя бива тласкана не от страст, а от разума.
Джордж У. Буш, Дик Чейни и Доналд Ръмсфелд, от друга страна, изпитват страст
по отношение на Ирак. Кристофър Маккендлес гори от страст, когато се отправя „към
дивата пустош“. Такъв е и Робърт Фалкън Скот, когато заминава да изследва Антарк-
тида, заразен от „полюсоманията“ (каквито са и мнозина алпинисти от трагичното
изкачване на Еверест през 1996 г., за миг подхлъзнали се в онова, което психолозите
наричат „целе-дицея“4). Изобретателят и инвеститорите на сегуея вярват, че държат в
ръцете си нововъведение, което ще измени света, и залагат всичко, за да го
рекламират. Всички тези талантливи, умни хора са вярвали горещо, сляпо в онова,
което са се стремили да направят. Ясно е също така, че са били и неподготвени, и
неспособни да схванат възраженията и истинската загриженост на околните.
Същото важи и за безброй предприемачи, писатели, главни готвачи, собственици
на предприятия, политици и дизайнери, за които никога не сте чували – и никога няма
да чуете, защото гемиите им са потънали още преди да напуснат пристанището.
Подобно на всеки дилетант и те са имали страст, ала нещо им е липсвало.
За да бъда ясен: нямам предвид интереса. Имам предвид друг вид страст – необуз-
дания ентусиазъм, нашата готовност да сграбчим с цялата си пламенност стоящото
пред нас, „снопа от енергия“, който според уверенията на нашите учители и гурута е
3
Жива сила на душата (лат.). – Б.пр
4
Дума, създадена от д-р Криs Кейес. Съставена е от „цел“ и част от думата „геодицея“ (=
„оправдание на Бога“) и означава „целеоправдание“, оправдание на целта. – Б.пр.
32
най-важното ни предимство. Това изгарящо, неутолимо желание да стартираме или да
постигнем някаква неясна, амбициозна и далечна цел. Тази привидно безобидна
мотивация е толкова далеч от правия път, че ни ранява.
Не забравяйте, че изразът „ревностен привърженик“ не е нищо повече от красив
начин да се каже „луд човек“.
Младият баскетболист Луис Алсинор-Младши, който спечели три национални
шампионата под ръководството на Джон Уудън в Калифорнийския университет – Лос
Анджелис, използва една дума, за да опише стила на своя прочут треньор:
„безпристрастен“. Това означава „не-страстен“. Уудън не си падал по помпозните
вдъхновяващи речи. Той намирал тия прекалени емоции за товар. Неговата философия
била в това – да се контролираш, да си вършиш работата и никога да не бъдеш „роб на
страстта“. Играчът, който ще научи тоя урок на Уудън, по-късно ще смени името си с
друго, което ви е по-познато: Карим Абдул-Джабар.
Никой не би определил Елинор Рузвелт, Джон Уудън или Карим, неговия
възпитаник, прочут със своето спокойствие в играта, като апатични хора. Но те не
могат да бъдат описани и като екзалтирани или фанатични. Рузвелт, една от най-
могъщите и влиятелни обществени деятелки в историята и безспорно най-важната
първа дама на Америка, е била известна преди всичко със своята елегантност,
уравновесеност и чувство за ориентация. Уудън спечелва десет титли за дванайсет
години, включително седем една след друга, защото разработва система за постигане
на победа и работи със своите спортисти, така че да го следват. Никой от тях не се
води от емоциите, нито пък телата им са в постоянно движение. На тях са им
необходими години, за да станат личностите, които са ни познати. Това е процес на
натрупване.
Докато се трудим, ще се сблъскваме със сложни проблеми и често ще се оказваме в
ситуации, които не са ни познати. Благоприятните възможности обикновено не са
дълбоки девствени езера, за гмуркането в които да се искат смелост и решителност, а
са тъмни, покрити с прах, затрупани от различни препятствия. При тези условия
онова, което ни примамва, са яснотата, премислеността и методологичната твърдост.
Но твърде често ние действаме по следния начин...
Проблясък на вдъхновение: искам да направя най-доброто и най-голямото...... Да
бъда най-младият Единственият, който е направил................ „Първият“.
Съветът: хубаво, добре, ето какво ще трябва да направите стъпка по стъпка, за да
постигнете това.
Реалността: чуваме каквото искаме да чуем. Правим, каквото намерим за добре, и
въпреки че сме невероятно усърдни и работим здраво, постигаме много малко. Или
още по-лошо: оказваме се в каша, каквато не сме очаквали.
Тъй като, изглежда, само слушаме за страстта на успешните хора, забравяме, че
успехът се съпътства и от провали. Взрени в тяхната траектория, не забелязваме
логиката. В случая със сегуея изобретателят и инвеститорите погрешно допускат
наличието на по-голяма потребност, отколкото съществува. В случая с подготовката
на войната в Ирак радетелите за нея пренебрегват възраженията и отрицателната
обратна връзка. Трагичният край на историята „Сред дивата пустош“ е резултат от
младежка наивност и неподготвеност. В случая с Робърт Фалкън Скот виждаме
прекалена самоувереност и устрем, съчетани с пренебрегване на реалните опасности.
Наполеон е преливал от страст, когато е замислял да нападне Русия, и едва накрая се е
освободил от това чувство, когато безславно се е прибрал в родината си с шепа

33
войници, които толкова самоуверено е увлякъл със себе си. В още много примери
виждаме същите грешки: свръхинвестиране, недостатъчно инвестиране, действие
преди реалната необходимост от такова, натрапчиво налагане на неща, които искат
деликатен подход – а не такава жлъч, каквато се съдържа в опиянението на страстта.
В типичния случай страстта е маска на слабост. Нейната задъханост, нейната
импулсивност и нейната неистовост са слаби заместители на дисциплината,
майсторството, силата, целеустремеността и постоянството. Необходимо е да забе-
лежим това в другите и в себе си, защото докато началата на страстта могат да са
добросъвестни и добри, последиците ѝ са комични, а накрая и чудовищни.
Страст виждаме у онези, които могат да ви кажат с най-големи подробности какви
възнамеряват да станат и какъв ще бъде техният успех – те може даже да са в
състояние да ви кажат точно кога възнамеряват да постигнат замисленото от тях или
да ви опишат своето основателно и искрено безпокойство заради товара на тези
постижения. Могат да ви разкажат за всички онези неща, които ще направят или които
дори са започнали да правят, ала не могат да ви покажат своя напредък. Защото рядко
има такъв.
Как може човек да се труди и да не постига нищо? Ето това е парадоксът на
страстта.
Ако дефиницията на безумието е, че човек се залавя да прави едно и също нещо
отново и отново, очаквайки при това различни резултати, то тогава страстта е форма
на забавено умствено развитие – съзнателно притъпяване на нашите най-важни
познавателни функции. Погледната ретроспективно, загубата е ужасна; изтъркваме
като гуми на асфалта най-добрите години от живота си.
Кучетата, да ги благослови Господ, са страстни. Безброй катерици, птици, кутии,
одеяла и играчки обаче могат да ви кажат, че те не могат да постигнат повечето от
нещата, които е определено да правят. Кучето има едно предимство във всичко това:
милостиво къса краткосрочна памет, която държи надалече противното чувство за
безполезност и безсилие. За нас, човешките същества, от друга страна, реалността
няма причина да бъде чувствителна по отношение на илюзиите, под чиято сила
действаме. Тя просто ги унищожава.
Онова, което е необходимо за възхода на човешките същества, са цел и реализъм.
Целта, бихме могли да кажем, е страст, съчетана с граници. Реализмът е безпристраст-
ност и перспектива.
Когато сме млади или когато нашата кауза е млада, чувството ни е толкова силно –
страстта подобно на хормоните кипи най-силно на младини, – че изглежда грешка да
го удържаме. Това е нашето нетърпение. Това е неспособността ни да видим, че
нашият плам няма да ускори самото пътуване.
Страстта е чувство към. (Изпитвам страст към........ )
Целта е да. (Трябва да направя .... Поставен съм тук, за да извърша ...... Готов съм
да изтърпя ................ заради това.)
Всъщност целта притъпява акцентирането върху твоето Аз. Целта означава да се
стремиш към нещо извън себе си, противоположно на това да доставяш удоволствие
па себе си.
От реализъм се нуждаем повече, отколкото от цел. Откъде да започнем? Какво да
направим най-напред? Какво да направим точно сега? Как да сме сигурни, че онова,
което правим, ни придвижва напред? Какви целеви ориентири да си поставим?

34
 „Големите страсти са болести, за излекуването от които няма надежда“, казва
Гьоте. Ето защо разсъдливият, целеосъзнат човек действа на друго ниво, отвъд
несигурността или болестта. Той наема професионалисти и ги използва. Задава
въпроси, пита какво би могло да тръгне погрешно, търси примери. Предвижда появата
на непредвидени обстоятелства. После започва да действа. Обикновено започва с
малки стъпки, завършва ги и търси обратна връзка, за да може следващите етапи да са
по-добри. Постига напредък и тогава се усъвършенства в онова, което прави, като
често използва напредъка си, за да расте прогресивно, а не аритметически.
Нима упоритият труд, състоящ се от повтарящи се действия, е по-скучен от
манифестите, от прозренията, от това да прелетиш цялата страна, за да изненадаш
някого, или от това да изпращаш имейли от по четири хиляди думи, твой поток на
съзнанието, посред нощ? Разбира се. Нима той не е по-сив и по-труден от това да се
вдадеш изцяло и да изчерпиш кредитния си лимит, защото вярваш в себе си?
Абсолютно. Същото се отнася и за електронните таблици, срещите, пътуванията, теле-
фонните обаждания, софтуера, инструментите и вътрешните системи – и за всяка
статия на тема „как да“ по тези въпроси и рутинните навици на прочутите хора. При
страстта формата има по-голямо значение от функцията. Целта е функция, функция,
функция.
Важното дело, което искате да извършите, ще иска съзнателност и обмисляне. Не
страст. Не наивност.
Далеч по-добре е да сте уплашени от предстоящото – смирени от неговите мащаби
и решени да го осъществите въпреки всичко. Оставете страстта на аматьорите.
Правете онова, което чувствате, че трябва да направите и да кажете, а не което ви
харесва и бихте искали да бъде. Спомнете си епиграмата на Талейран за дипломатите:
„Surtout, pas trop de zele“ („Преди всичко по-малко жар“). Тогава ще направите големи
неща. Тогава ще спрете да бъдете своето старо, добронамерено, но неефикасно Аз.

35
 Следвай стратегията на платното
Великите хора винаги са се оказвали готови да се подчиняват, след като са се
оказвали годни да заповядват.
ЛОРД МЕЪН

В римската система на изкуствата и науките има една идея, с чийто аналог днес
разполагаме само отчасти. Успешните бизнесмени, политици или богати плейбои
поддържали известен брой писатели, мислители, художници и изпълнители. На тия
хора на изкуството се заплащало не само за създаването на техните творби. Освен това
те изпълнявали и редица други задачи. В замяна на това получавали защита, храна и
подаръци. Една от техните роли била ролята на anteambulo – буквално „онзи, който
разчиства пътя“. Този anteambulo вървял пред своя патрон навсякъде, където онзи
пътувал из Рим, и му разчиствал пътя, предавал съобщения и като цяло облекчавал
живота на патрона си.
Прочутият автор на епиграми Марциал изпълнявал такава роля дълги години.
Известно време служил на патрона си Мела, богат търговец и брат на философа стоик
и политически съветник Сенека. Роден в богато семейство, Марциал служел и на друг
търговец, Петилий. Като млад писател той прекарал повечето от времето си в пътуване
от дома на един богат патрон до друг, като им правил услуги, изразявал своето
уважение и получавал в замяна символично заплащане и покровителство.
Ето къде е проблемът: подобно на повечето от нас, намиращи се на позиции на
стажанти и младши служители (или по-късно на издатели, шефове или клиенти),
Марциал ненавиждал всяка секунда от това. Струвало му се, че тази система го
превръща в един вид роб. Стремейки се да живее като земевладелец, подобно на
патроните, па които служел, Марциал искал да има пари и свое собствено имение. Той
си мечтаел, че там най-сетне би могъл да съчинява своите произведения спокоен и
независим. В резултат творчеството му е често пъти белязано от омраза и озлобление
към висшата римска прослойка, от която се чувствал жестоко изтикан встрани.
Заради тази негова безсилна ярост Марциал не могъл да види своето уникално
положение като аутсайдер в обществото, благодарение на което съумял да вникне и да
изобрази римското общество така талантливо, че епиграмите му са живи и днес. Какво
щеше да стане, ако вместо да страда от тази система, той беше в състояние да внесе
подобрения в нея? Ако беше съумял да оцени предложените му благоприятни
възможности? Но не. Изглежда, че вместо това той се самоизяждал.
Това е обща нагласа, характерна за много поколения и общества. Гневният, не-
оценен гений е принуден да върши неща, които не харесва, за хора, които не уважава,
тъй като си проправя пътя в света. „Как смеят да ме принуждават да се унижавам така!
Каква несправедливост! Каква пилеене!“
Виждаме това в неотдавна заведените съдебни дела, в които стажанти съдят
работодателите си за заплата. Виждаме младежи, предпочитащи да живеят у дома, с
родителите си, отколкото да приемат да вършат работа, за която са „прекалено квали-
фицирани“. Виждаме го в неспособността да приемеш условията на другия, в нежела-
нието да направиш стъпка назад, за да направиш после няколко стъпки напред. „Няма
да му позволя да ми се налага. По-скоро и двамата ще останем с празни ръце“.

36
 Струва си да разгледаме по-внимателно въпросните унижения, възникващи от
„обслужването“ на другия. Защото в действителност моделът на чиракуването не само
че е допринесъл за развитието на някои от най-великите творци в историята па
човечеството – всички, от Микеланджело до Леонардо да Винчи и Бенджамин
Франклин, са били принудени да съществуват в такава система, – но ако и вие щяхте
да се превърнете в голямата личност, в която мислите, че ще се превърнете, нима това
нямаше да е за вас по-скоро обикновено временно бреме?
Когато получава първата си работа или стане член на нова организация, човек
често чува следния съвет: направи така, че другите хора да изглеждат добре, и ще се
справиш. Навеждай си главата и служи па шефа си. Естествено, това не са думите,
които иска да чуе младият човек, избран измежду всички други млади хора за това
работно място. Не са думите, които очаква възпитаникът на Харвард – в края на
краищата той е получил академичната си степен тъкмо за да избягва подобно
унижение.
Ако разгледаме тия думи по-внимателно, ще видим, че те не са толкова
унизителни. Не става дума да лижем нечий задник. Не става дума да правим така, че
другият да изглежда добре. Става дума за това да осигурим подкрепата, необходима за
това другите да могат да бъдат добри. Тоя съвет може да бъде оформен по-
лицеприятно: намери на другите хора платното, върху което да рисуват. Бъди им
anteambulo. Разчиствай пътя на хората, стоящи над теб, и така ще проправиш път и за
себе си.
Когато сме начинаещи, можем да бъдем сигурни само за няколко основни факта: 1)
изобщо не сме толкова добри или толкова важни, колкото си мислим; 2) имаме
нагласа, която трябва да се коригира; 3) повечето от нещата, които мислим, че знаем,
или повечето от нещата, които сме научили от книгите или в училище, са остарели или
са неверни.
Има един чудесен начин да се освободим от всичко това: да се прикачим към хора
и организации, които вече имат успех, да включим своята идентичност към тяхната и
да напредваме заедно. Определено по-привлекателно е да се стремим да постигнем
собствена слава – но това едва ли е толкова ефикасно. Да се кланяш – това е пътят,
водещ напред.
Ето го втория ефект от тази нагласа: нашето его се намалява през един важен
период от кариерата ни. А това ни позволява да попием всичко, което можем,
свободни от пречките, които не ни позволяват да видим идеите и напредъка на
другите.
Никой не ви агитира да се подмазвате. Става дума за това да видите как се
развиват нещата отвътре и да търсите благоприятни възможности за някой друг, а не
за себе си. Спомнете си, че anteambulo означава да разчиствате пътя – да намирате
посоката, в която някой вече възнамерява да тръгне, и да му помагате да си приготви
багажа, да го освобождавате, за да се фокусира и да концентрира силите си. По
същество това означава да вършите разни неща, вместо просто да гледате как стават.
Много хора познават прочутите писма на Бенджамин Франклин, писани под
псевдонима Сайлънс Дугууд. Какво феноменално умно младо същество, си мислят те,
и пропускат изцяло по-голямата, важната част: тия писма е написал Франклин. Той ги
пускал под вратата на редакцията на вестника и не получавал никакво признание за
тях. Чак по-късно станало ясно, че той е техният автор. Всъщност неговият брат,
собственикът на вестника, който спечелил от тяхната огромна популярност, редовно

37
ги публикувал на първата страница. Франклин обаче се крил дълго – учел се как
работи общественото мнение, излагал идеите, в които вярвал, работел по стила, тона и
остроумието си. Това е стратегия, която използвал непрестанно в кариерата си един
път дори публикувал статия във вестника на конкурента, за да разклати трети
конкурент – защото Франклин виждал постоянната полза от това да правиш така, че
другите хора да изглеждат добре, и да им позволиш да използват твоите идеи.
Бил Беличик, главният треньор на четирикратния победител на Суперкупата „Ню
Инглънд Пейтриътс“, си прокарва пътя до редиците на НФЛ със своята любов и
майсторско умение в една част от работата, която треньорите по онова време мразят:
анализирането па записите от стари мачове. Първата му работа в професионалния
футбол е за „Болтимор Колтс“. Това е работа, която той върши доброволно, без
заплащане – и неговите прозрения, които осигуряват бойни средства и изключително
важни стратегии за играта, са извънредно голям принос за работата на старшите
треньори. Той преуспява в онова, което е смятал за хамалска работа. Нея търси и се
стреми да стане най-добрият тъкмо в онова, което според другите не е за тях, понеже
са твърде добри. „Той беше като гъба, попиваше всичко, вслушваше се във всичко“ –
казва един треньор. „Даваш му задача и той изчезва в залата, и не го виждаш докато
работата не бъде свършена, и после идва да иска друга задача“ – казва друг. Както
можете да предположите, Беличик много скоро започва да получава заплата.
Преди това, като млад играч в колежа, той познава толкова добре играта, че
изпълнява функциите на помощник-треньор дори когато играе. Бащата на Беличик,
сам помощник-треньор по футбол на „Нейви“, му преподава важен урок за футболната
политика: ако иска да даде на своя треньор обратна връзка или да постави под въпрос
негово решение, трябва да прави това поверително и без самоизтъкване, така че да не
обиди началника си. Той се научава как да бъде изгряваща звезда, без да застрашава
или отблъсква другите. С други думи, усвоява стратегията на платното.
Можем да видим колко лесно авторитетът и чувството за превъзходство (капаните
на егото) биха направили невъзможни постиженията на тия двама мъже. Франклин
никога нямаше да публикува, ако беше предпочел признанието пред творческия
изказ – всъщност когато неговият брат открива истината, буквално го набива от
ревност и гняв. Беличик би се подразнил от треньора си и после вероятно щеше да
остане на резервната скамейка, ако му беше възразил публично. Определено нямаше
да приеме да изпълнява първата си работа без възнаграждение и нямаше да гледа
хиляди часове лента, ако се интересуваше от статуса си. Величието тръгва от
смирените начала; то произлиза от черната работа. Това означава, че ти си най-
маловажният човек в стаята – докато не промениш това с резултатите си.
Една стара поговорка гласи: говори малко, върши много. Всъщност ние трябва да
актуализираме и приложим версията на това към първоначалния си подход. Бъди по-
малко, върши повече. Представяте ли си какво би било, ако за всеки човек, когото
срещате, си мислите: какво мога да направя за него? И ако гледате на това по начин,
който е изпяло от полза за него, а не за вас. Кумулативният ефект, който би имало това
с времето, би бил значителен: бихте се научили до голяма стенен да решавате
различни проблеми. Бихте развили репутация на крайно необходим човек. Бихте
имали безброй нови контакти. Бихте имали огромен брой доброжелатели.
Ето какво представлява стратегията на платното – да помагаш на себе си, като
помагаш на другите. Да правиш съгласувани усилия да продадеш краткосрочното си
възнаграждение за дългосрочна опиата. Докато всички други искат да получат при-

38
знание и да бъдат „уважавани“, ти можеш да забравиш признанието. Можеш да го
забравиш до такава степен, че да се радваш, когато вместо теб го получават други – в
края на краищата нали това е била твоята цел. Нека другите получават признание след
признание, докато ти отстъпваш и печелиш лихви по основното.
Стратегията е най-трудната част. Лесно е да бъдеш озлобен като Марциал. Да
мразиш дори самата мисъл за подлизурство. Да презираш онези, които имат повече
средства, повече опит или по-високо обществено положение от теб. Да си казваш, че
всяка секунда, която не изразходваш във вършене на своята работа или в работа по
себе си, е пилеене на твоето дарование. Да настояваш: „Няма да се унижа до такава
степен“.
Щом се преборим с тоя емоционален и егоистичен импулс, стратегията на
платното е лесна. Нейните варианти са безкрайни.
– Може да предложите идеи на шефа си.
– Намерете хора, мислители, многообещаващи звезди, с които да се представите
един друг. Съберете жиците, за да създадете нови искри.
– Открийте онова, което никой друг не желае да върши, и го вършете.
– Открийте неефективните страни, разхода и излишъците. Намерете пукнатините и
парчетата, за да освободите ресурси за нови области.
– Произвеждайте повече от всеки друг и раздавайте идеите си.
С други думи: открийте благоприятни възможности, за да рекламирате техния
талант, намирайте капали и хора, е които да сътрудничите, и премахвайте
отвличащите предмети, които пречат на техния напредък и фокус. Това е стратегия,
която се отплаща и с която можете да се издигате безкрайно. Премислете всяка
инвестиция в контактите си и в собственото си развитие.
Стратегията на платното с налице за вас по всяко време. Тя няма и дата на годност.
Тя е едно от малкото неща, които не са възрастово ограничени – нито само за млади,
нито само за стари. Можете да започнете по всяко време – преди да получите работа,
преди да ви уволнят и докато вършите нещо друго, или ако започвате нещо ново или
се озовете в някаква организация, където нямате силни съюзници или подкрепа. Може
дори да откриете, че няма причина да спирате да прилагате тази стратегия дори ако
завършите следването си и оглавите собствени проекти. Нека тя стане нещо
естествено и постоянно; нека другите я прилагат към вас, когато вие сте твърде заети,
за да я прилагате към стоящите по-горе от вас.
Защото ако повдигнете това наметало, ще видите онова, което егото на повечето
хора им пречи да оценят: човека, който разчиства пътя, в крайна сметка контролира
неговата посока, точно както платното е основата на картината.

39
 Въздържай се
Наблюдавал съм, че най-големи резултати постигат хората, които се сдържат;
които никога не се вълнуват и не губят самоконтрола си, а са винаги спокойни,
овладени, търпеливи и учтиви.
БУКЪР Т. ВАШИНГТОН

Хората, които са познавали Джаки Робинсън като млад, вероятно не биха

предрекли, че един ден ще видят как той става първият чернокож играч в
Националната бейзболна лига. Не че не е бил талантлив или че идеята за интеграция в
белия бейзбол е била немислима. А защото той не е бил известен със сдържаност и
уравновесеност.
Като тийнейджър Робинсън е главатар на малка банда от няколко приятели. Те
редовно имат проблеми с местната полиция. На пикник в гимназията той се бие със
свой съученик, отправил към него обидна забележка. В една игра на баскетбол
скришом удря с топката свой бял противник, когото фаулира грубо – с такава сила, че
младежът е целият окървавен. Арестуван е нееднократно за разправии и обиди към
полицията, която според него се отнася към него нечестно.
Преди да започне да учи в Калифорнийския университет – Лос Анджелис,
прекарва нощта в затвора (и един офицер го заплашва с пистолет) за бой с бял човек,
който е нападнал негови приятели. И в допълнение към слуховете за подстрекаване
към протести срещу расизма Джаки Робинсън ефективно завършва кариерата си като
военен офицер в Кемп Худ през 1944 г., когато един шофьор на автобус се опитва да
го принуди да седне в задната част на автобуса въпреки законите, които забраняват
сегрегацията в автобусите. Джаки задвижва серия от събития, които го довеждат до
военен съд. Въпреки че е оправдан, той е освободен от служба скоро след това.
Не е неразбираемо и е просто човешко, че е извършил тия неща; вероятно е
постъпил правилно. Защо да позволява на някого да се отнася към него по подобен
начин? Никой не е длъжен да понася това.
Освен че понякога го правят. Нима няма толкова важни цели, че да се примирим с
нещо, за да ги постигнем?
Когато Бранч Рики, мениджър и собственик на „Бруклин Доджърс“, го открива и
разбира, че той ще стане първият чернокож бейзболист, му задава въпроса: имаш ли
куража? „Търся играч, – казва му Рики, – който има куража да не отвръща“. Всъщност
на тяхната прочута среща Рики намеква за ругатните, които Робинсън би понасял, ако
приеме предизвикателството на Рики: служител в хотел да отказва да му даде стая,
келнер да се държи грубо в ресторанта, противник да му крещи обиди. Робинсън го
уверява, че е готов да се справи.
Има безброй играчи, които Рики би могъл да ангажира. Ала на него му е
необходим такъв, който няма да позволи на егото си да му попречи да види по-
голямата картина.
Когато започва да играе в бейзболната фарм система, а после и при професио-
налистите, Робинсън получава доста повече от леки обиди от страна на обслужващия
екип и играчите. Налице е агресивна, координирана кампания, целяща да го окле-
ветява, да изразява презрение към него, да го провокира, да го изолира, да го напада,
да го осакатява или дори да го убие. В своята кариера той е получил повече от

40
седемдесет и два удара. Играчи, които се опитват да го ранят с шиповете на обувките
си, за малко не скъсват ахилесовото му сухожилие. Тук не споменаваме за измамните
повиквания и за прекъсванията на играта. Но Робинсън се придържа към устния си
договор с Рики и никога не дава воля на гнева си – макар и оправдан. Всъщност през
деветте години, през които е в лигата, той никога не удря с юмрука си друг играч.
Днешните спортисти ни се струват разглезени и избухливи, но нямаме представа
какви са били лигите тогава. През 1956 г. Тед Уилямс, един от най-уважаваните и
почитани играчи в историята на играта, бива хванат, че плюе по своите фенове. Като
бял играч той съумява не само да излезе чист от този случай, но и по-късно казва пред
репортери: „Ни най-малко не съжалявам за стореното. Бях прав и отново бих наплюл
някои хора, които ме освиркаха днес... Никой няма да ме спре да плюя“. За един
чернокож играч тоя вид държане не само би бил немислим, но би бил и недалновиден.
На Робинсън не е дадена такава свобода – тя не само би сложила край на кариерата му,
но и би върнала назад неговия велик експеримент за цяло едно поколение.
Пътят на Джаки го кара да остави настрана както своето его, така и в някои
отношения дълбокото си чувство за справедливост и правата си като човешко
същество. В началото на неговата кариера мениджърът на „Филаделфия Филис“ Бен
Чапман е особено нагъл в подигравките си по време на една игра. „Чакат те в
джунглата, черни момко! – му подвиква той непрекъснато. – Не те искаме тук, негър“.
Джаки не само не реагира въпреки че, както пише по-късно, му се иска да „сграбчи
някои от тия кучи синове и да им разбие зъбите с презрения си черен юмрук“ – ами
след един месец се съгласява да се снима като приятел с Чапман, за да помогне на
човека да си запази работата.
Дори и след шейсет години стомахът му се обръща от мисълта да докосне, да се
снима с такъв задник. Робинсън казва, че това е едно от най-трудните неща, които е
правил в живота си, но е бил готов да го направи, защото то е било част от един по-
голям план. Разбирал е, че определени сили се опитват да го преследват, да го съсипят.
Понеже знаел какво иска и какво е необходимо да направи в бейзбола, му било ясно
какво трябва да понася, за да го постигне. Не бил принуден, ала го направил.
Към каквото и да се стремим, нашият път ще се определя в някои отношения от
известни нелепости, с които ще трябва да сме готови да се справим. Униженията ни
ще бледнеят в сравнение с понесените от Робинсън, но пак ще ни бъде трудно. Пак ще
трябва да се сдържаме.
Боецът Бас Рутен понякога изписва буквата R на двете си ръце, преди да излезе да
се бие – буквата, с която започва думата rustig: на нидерландски тя означава „успокой
се“. Да се ядосаш, да се поддадеш на емоциите, да загубиш самообладанието си – това
е рецепта за провал на ринга. Не можеш, както пише веднъж Джон Стайнбек на
издателя си, да „[загубиш] самообладанието си като убежище от отчаянието“. Тук
вашето его няма ви бъде в услуга, независимо дали се борите с издател, с критици, с
врагове или с капризен шеф. Няма значение, че те не разбират или че вие знаете
нещата по-добре. Твърде рано е за това. Много рано е.
О, вие сте завършили колеж? Това не значи, че светът ви се полага по право. Ами
ако сте завършили Бръшляновата лига? Хубаво, хората пак ще ви третират зле и пак
ще ви крещят. Имате един милион долара или стена, окичена с награди? Това не значи
нищо в новата сфера, с която се опитвате да се заемете.
Не е важно колко сте талантливи, какви отлични връзки имате, колко много пари
притежавате. Когато искате да направите нещо – нещо голямо, важно и смислено, – ще

41
се подложите на обучение, което се простира от безразличие до открит саботаж.
Отбележете си го.
В тоя сценарий егото е напълно противоположно на онова, което е необходимо.
Кой може да си позволи да бъде тласкан от пориви или да вярва, че е Божи дар за
човечеството, или че е твърде важен, за да се съобразява какво не харесвате?
Онези, които са потиснали своето его, разбират, че за вас не е унижение, когато
другите ви третират зле; та това е унижение за тях.
Предстоят ви обиди, уволнения, дребни пращания на майната ви, едностранни
компромиси. Ще ви крещят. Ще трябва да се трудите зад кулисите, за да спасите
нещо, което би трябвало да е лесно. Всичко това ще ви вбесява. Ще ви кара да искате
да отвърнете. Ще ви кара да искате да кажете: „Аз съм по-добър от това. Заслужавам
повече“.
Разбира се, ще искате да запокитите това в лицата на другите хора. По-лошо: ще
искате да надзърнете в лицата на другите хора, които не заслужават уважението,
признанието или наградите, които получават. Всъщност тия хора често се перчат
вместо вас. Когато някой не ви зачита в степента, в която бихте желали, изпитвате
порива да го коригирате. (Тъй като всички ние искаме да кажем: „Знаеш ли кой съм
аз?!“) Искате да му напомните какво е забравил; вашето его крещи за удовлетворение.
Вместо това не бива да правите нищо. Приемайте нещата. Яжте до повръщане.
Понасяйте. Спокойно подминете обидата и се трудете още по-усилено. Играйте си
играта. Не обръщайте внимание на шума; за бога, не позволявайте да ви отвличат.
Самообладанието е трудно, ала изключително важно умение. Често ще се изкушавате,
вероятно дори няма да издържате. Никой не е съвършен, но трябва да се опитваме.
Вечен житейски факт е, че новаците трябва да понасят оскърбления от страна на
хората, които вече са постигнали успеха си. Робинсън е бил на двайсет и осем, когато
започва да играе в „Доджърс“, и вече е бил платил много от задълженията си в живота
както като чернокож, така и като войник. И пак е бил принуден да преглъща. Тъжен
житейски факт е, че новите таланти редовно биват пренебрегвани и дори когато бъдат
разпознати, често не биват оценявани. Причините са винаги различни, но това е част
от приключението.
Но не можете да промените системата, докато не постигнете своето. Между-
временно ще трябва да намерите начин да я нагодите към целите си – дори ако ви е
необходимо допълнително време, за да развиете тези цели по надлежния начин, за да
се учите от другите срещу техните жълти стотинки, за да изградите основата си и за да
укрепнете.
След като Робинсън постига своя успех, след като се е доказал като Новак на
годината и като най-ценен играч, и след като мястото му в „Доджърс“ е сигурно, той
започва да отстоява по-открито себе си и своите граници като играч и като човек.
Завоювал своето място, той чувства, че може да спори със съдиите, че може да тръсне
рамо, ако му е нужно да отблъсне някой играч или да изпрати послание.
Колкото и самоуверен и прочут да става Робинсън, той никога не плюе по
феновете. Никога не извършва нищо, което да подрива неговия завет. Действайки
класно от началото до края, Джаки Робинсън не е лишен от страст. Той е избухлив и
изпитва разочарования като всички ни. Ала рано научава, че опънатото въже, по което
върви, ще понесе само самообладанието и че то не прощава на егото.
Честно казано, малко пътища прощават на егото.

42
 Излез от главата си
Човек, който си въобразява, че през цялото време няма друга работа освен да
обмисля своите мисли, губи връзка с реалността и живее в илюзорен свят.
АЛЪН УОТС

Такъв е Холдън Колфийлд, вглъбеното в себе си момче, което ходи по улиците на

Манхатън и се мъчи да се приспособи към света. Такъв е младият Артуро Бандини от
Лос Анджелис, който се държи отчуждено с всеки срещнат, тъй като се опитва да
стане прочут писател. Такъв е аристократичният Бинкс Болинг от Ню Орлиънс през
50-те години на XX в., който се стреми да избяга от „всекидневието“ на живота.
У всички тези литературни герои откриваме нещо общо: те не могат да излязат от
главите си.
В Селинджъровия роман „Спасителят в ръжта“ главният герой Холдън не може да
остане в училището, той е вцепенен от порастването и отчаяно иска да се махне от
всичко това. В романа на Джон Фанти „Питай прахта“ (който е част от поредицата
„Квартетът на Бандини“) тоя млад писател не усеща живота, който живее, а вижда
всичко „през страницата на пишещата машина“ и се чуди дали почти всяка секунда от
неговия живот не е поема, пиеса, разказ, вестникарска статия, в които той играе
главната роля. В „Киноманът“ на Уокър Пърси неговият герой Бинкс е пристрастен
към гледането на филми човек, който предпочита идеализираната версия на живота,
показвана на екрана, пред неприятната скука на собственото си битие.
Винаги е опасно да заключаваме за психологията на даден писател на базата на
неговите произведения, ала тук говорим за прочути автобиографични романи. Когато
разгледаме живота на тези писатели, фактите са ясни: Дж. Д. Селинджър действително
страда от един вид самообсебване и незрялост, които го карат да усеща света като
прекалено тежко бреме, което го откъсва от хората и парализира таланта му. Джон
Фанти се бори да примири огромното си eго и несигурността си с относителната
неизвестност през по-голямата част от кариерата си, понякога изоставяйки романите
си заради голф игрището и холивудските барове. Едва в края на живота си, ослепял от
диабет, той най-сетне се заема сериозно с работата си. „Киноманът“, първата книга на
Уокър Пърси, се появява след като нейният автор превъзмогва своя почти младежки
мързел и екзистенциалната криза, която продължава да го тревожи до навлизането му
в 40-те.
Колко по-добри можеха да бъдат тези писатели, ако бяха съумели да се справят по-
рано с тези свои проблеми! Колко по-лек би бил животът им! Със своите герои
предупреждения те поставят пред читателите си един много важен въпрос.
Защото, за жалост, тази черта, неспособността да излезеш от главата си, не е
запазена само за художествената литература. Преди две хиляди и четиристотин години
Платон говори за оня вид хора, които са виновни за това, че „пируват със собствените
си мисли“. Очевидно тогава доста често са се срещали хора, които „вместо да открият
как нещо, което желаят, би могло действително да се получи, го пропускат, така че да
избегнат уморителното разискване на това какво е възможно. Те допускат, че онова,
което желаят, е налично и се залавят да организират останалото, изпитвайки
удоволствие от премисляното па всичко, което ще направят, когато имат онова, което
искат, като по тоя начин правят мързеливите си души още по-мързеливи“. Това са

43
реални хора, които предпочитат да живеят в изпълнената със страсти измислица
вместо в истинската реалност.
Генералът от Гражданската война Джордж Макклелън е съвършен пример за тоя
архетип. Той е избран да командва Съюзната армия, защото покрива всички
изисквания: завършил е военната академия в Усет Пойнт, доказал се е на бойното
поле, учил е история, държи се величествено и е обичан от своите хора.
Защо той се оказва до голяма степен може би най-лошият генерал на Съюзната
армия дори сред множеството други некомпетентни и егоцентрични командири?
Защото не съумява никога да излезе от главата си. Влюбен с в собствената си пред-
става за самия себе си като началник на голяма армия. Като професионалист той може
да подготви армията за битка, но когато се стигне до това – да я поведе в битката,
когато гумата трябва да докосне асфалта, възникват проблеми.
По един смешен начин той се убеждава, че врагът се увеличава все повече и
повече (а последният не се увеличава – в един момент Макклелън фактически има
трикратно превъзходство). Убеден е в непрестанните заплахи и интриги от страна на
политическите му съюзници (а такива няма). Убеден е, че единственият начин да
спечели войната е с помощта на съвършения план и с една-единствена решителна
кампания (греши). Толкова убеден е във всичко това, че се вцепенява и по същество не
прави нищо... в продължение на месеци.
Макклелън непрекъснато мисли за себе си и за това колко чудесно действа –
поздравява се за победи, които още не е спечелил, и по-често за ужасните поражения,
от които е спасил каузата. Когато някои – включително негови началници – поставят
под въпрос тази утешителна измислица, той реагира като сприхав, самозаблуден,
тщеславен и себичен задник. Само по себе си това е непоносимо, ала то означава и
още нещо: неговата личност прави за него невъзможно да върши най-необходимото –
да печели битки.
Един историк, който се е сражавал под командването на Макклелън в битката при
Антиетам, по-късно обобщава: „Неговият егоизъм беше просто колосален – няма
друга дума за него“. Склонни сме да мислим, че егото с равнозначно на са-
моувереността, която ни е необходима, за да ръководим. В действителност то може да
има обратния ефект. В случая с Макклелън то го лишава от умението да ръководи.
Отнема му способността дори да мисли, че с необходимо да действа.
Нееднократно появяващите се благоприятни възможности, които той пропуска,
биха били смешни, ако не струваха живота на хиляди и хиляди войници. Ситуацията
се влошава от факта, че двама безкористни, спокойни южняци – Дий и Стоунуол
Джаксън – имащи вкус към поемането на инициатива, успяват да го затруднят с по-
малък брой войници и с по-слабо снаряжение. Ето какво се случва, когато ръководи-
телите са заклещени в собствените си мисли. Това може да се случи и на нас.
Романистката Ане Ламот разказва добре тази история на егото. „Ако не
внимавате – предупреждава тя младите писатели, – радиостанцията KFKD (K-Fucked)
ще свири в главите ви по двайсет и четири часа на ден, нонстоп, на стерео“.

От десния говорител във вътрешното ви ухо ще тече безкрайният поток на

самовъзвеличаването, оповестяващо вашата неповторимост, колко по-отворени,
по-надарени, no-блестящи, по-знаещи, no-неразбрани и no-смирени сте вие. От
левия ви говорител ще текат рап песните на себеомразата, списъците на всички
онези неща, които не вършите добре, на всички онези грешки, които сте извършили

44
 днес и през целия си живот, съмнението, твърдението, че всичко, до което се
докоснете, се превръща в гоено, че не умеете да изграждате отношения, че във
всяко отношение сте измамник, че сте неспособни да обичате самоотвержено, че
нямате талант или идея, и така нататък, и така нататък.

Всеки човек – особено амбициозният – може да стане жертва на тоя разказ, бил той
добър или лош. За всеки млад, амбициозен човек (или просто за онзи, чиято амбиция е
млада) е естествено да се вълнува и да се опива от своите мисли и чувства. Особено в
един свят, който ни казва да поддържаме и да рекламираме своята „лична марка“. От
нас се иска да разказваме истории, за да продаваме работата си и талантите си, и след
известно време започваме да забравяме къде е разделителната линия между нашите
измислици и реалността.
В крайна сметка тази неспособност ще ни парализира. Или ще се превърне в стена
между нас и информацията, която ни е необходима, за да вършим работата си което до
голяма степен прилича на случая с Макклелън, който непрестанно се доверява на
неверните доклади на разузнаването, за които би трябвало да е наясно, че са неверни.
За човек, който трябва да премисли всичко, идеята, че задачата му е относително
проста, че просто трябва да започне, е прекалено лесна и прекалено очевидна.
Той не се различава особено от нас. Всички ние сме изпълнени с безпокойства,
съмнения, безсилие, болки, а понякога и с лека нотка на лудост. В това отношение
приличаме на тийнейджъри.
Както е известно от прочутото изследване на психолога Дейвид Елкинд,
юношеството се характеризира с едно явление, което днес наричаме „въображаема
публика“. Да вземем за пример тринайсетгодишния юноша, който е толкова смутен от
това, че е отсъствал от училище една седмица, че е напълно сигурен, че цялото
училище си мисли и шушука, че се е случил някакъв дребен инцидент, докато в
действителност едва ли някой е забелязал отсъствието му. Или момичето, което всяка
сутрин прекарва по три часа пред огледалото, сякаш ще излиза на сцена. Те правят
това, защото са убедени, че всяко тяхно движение се наблюдава с възхитено внимание
от останалия свят.
Дори като възрастни сме податливи на гази фантазия, докато невинно вървим по
улицата. Слагаме си слушалки и изведнъж чуваме някакъв саундтрак. Вдигаме си
яката на якето и бегло си помисляме колко ли страхотно изглеждаме. Разиграваме в
главата си успешната среща, която ни предстои. Тълпата се разтваря, когато минаваме
през нея. Ние сме безстрашни воини, вървящи по своя път към върха.
Това е монтажът на началните благодарности. Това е сцена от роман. Приятна е –
много по-приятна от онези чувства на съмнение, страх и нормалност, – и затова
оставаме заклещени в мислите си, вместо да участваме в света около нас.
Това е егото, бейби.
Успешните хора обуздават тия полети на фантазията. Пренебрегват изкушенията,
които могат да ги накарат да се почувстват важни или да изкривят гледната им точка.
Генерал Джордж К. Маршал – по същество противоположност на Макклелън, макар
че за кратко заемат един и същ пост през няколко поколения, – отказва да води
дневник през Втората световна война въпреки исканията на историци и приятели. Той
се безпокои, че това би превърнало неговото време, посветено на спокоен размисъл, в
един вид представление и самоизмама. Че би могъл прибързано да взима трудни

45
решения, подтикван от мисъл за репутацията си и за бъдещите читатели, и да забули
мислите си, мотивиран от това как биха изглеждали.
Всички ние сме податливи на тези натрапчиви идеи на ума – независимо дали
ръководим технологичен стартъп, или си проправяме пътя нагоре в корпоративната
йерархия, или сме се влюбили лудо. Колкото по-творческа е нашата настройка, тол-
кова по-лесно е да изгубим нишката, която ни ръководи.
Нашето въображение – в много смиели наше предимство – е опасно, когато се
развихри. Необходимо е да го обуздаваме. В противен случай, изгубени във
вълнението, как ще успеем да предсказваме точно бъдещето или да интерпретираме
събитията? Как ще успеем да запазим глада и съзнанието си? Как ще успеем да
оценяваме настоящия момент? Как ще успеем да бъдем креативни в царството на
практичността?
За да живеем ясно и в настоящето, е нужна смелост. Недейте да живеете в мъглата
на абстрактното, живейте с осезаемото и с реалното дори ако то е – и особено ако е –
неприятно. Бъдете част от ставащото около вас. Пирувайте с него, приспособете се
към него.
Не съществува никой, пред когото да правите представления. Във всичко, което ни
заобикаля, има само работа, която трябва да свършите, и уроци, които трябва да
научите.

46
 Опасността от ранното възгордяване
Гордият човек винаги гледа отвисоко на нещата и на хората; а, разбира се, докато
гледаш отвисоко, не можеш да видиш онова, което е над теб.
К. С. ЛУИС

На осемнайсет Бенджамин Франклин се връща победоносно в Бостън, града, от

който е избягал седем месеца по-рано. Горд и самодоволен, той е облечен в нов
костюм, а джобът му е пълен с монети, които пилее и показва на всеки срещнат –
включително и на по-големия си брат, когото особено се надява да впечатли.
Позьорство на младеж, който не е нищо повече от служител в една филаделфийска
печатница.
Когато се среща с Котън Мадър, един от най-уважаваните хора в града и бивш
негов противник, Франклин бързо разбира колко смешно надуто е станало неговото
младо его. Докато върви по един коридор и си бъбри с Мадър, последният внезапно го
предупреждава: „Наведи се! Наведи се!“. Твърде увлечен в своето представление,
Франклин се удря в една ниска греда от онези, които държат тавана. Отговорът на
Мадър удря право в целта: „Нека това бъде предупреждение за теб: да не си вириш
така главата – му казва шеговито той. – Навеждай се, младежо, навеждай се – докато
вървиш през света, – и ще се предпазиш от много тежки удари“.
Християните вярват, че гордостта е грях, понеже е лъжа – тя убеждава хората, че са
по-добри, отколкото са в действителност, че са по-добри, отколкото ги е създал Бог.
Гордостта води до надменност и така ни отклонява от смирението и от връзката ни с
нашите ближни.
Не е необходимо да сте християни, за да вникнете в тази мъдрост. Необходимо е
само да ви е грижа за кариерата ви, за да разберете, че гордостта – дори когато се
гордеете с реални постижения, – ви отвлича и заблуждава.
„Оногова, когото боговете искат да унищожат – гласят прочутите думи на Сирил
Конъли, те най-напред наричат обещаващ“. Две хиляди и петстотин години преди него
лирическият поет Теогнид пише на приятеля си: „Първото нещо, Курне, което
боговете даряват на оногова, когото искат да унищожат, е гордостта“. И въпреки това
ние нарочно се хващаме в тази мрежа!
Гордостта притъпява най-важния инструмент, от който се нуждаем, за да
постигнем успех: нашия ум. Способността да се учим, да се приспособяваме, да бъдем
гъвкави, да изграждаме отношения – всички тези способности отслабват от гордостта.
И което е по-опасно: обикновено това става или рано в живота ни, или в хода на
нашето развитие – когато сме опиянени от присъщата за начинаещия самонадеяност.
Едва по-късно осъзнаваме, че ударът на главата ни е бил най-малкият риск.
Гордостта взема едно дребно постижение и прави така, че то ни се струва голямо.
Тя прави мили очи на интелигентността и на таланта ни, сякаш онова, което сме
показали, е било само загатване на това, което трябва да проявим. От самото начало
вбива клин между човека и реалността, като деликатно и не толкова деликатно
променя неговите възприятия за реално съществуващото и реално несъществуващото.
Именно тези силни убеждения, съвсем слабо подкрепени от факти или от постижения,
довеждат професионалното ни развитие до катастрофата на самоизмамата или до нещо
още по-лошо.

47
 Гордостта и егото казват:
– Аз съм предприемач, защото работя самостоятелно.
– Ще победя, защото понастоящем съм сред водещите.
– Аз съм писател, тъй като публикувах нещо.
– Аз съм богат, защото спечелих известна сума пари.
– Аз съм специален, защото бях избран.
– Аз съм важен, защото мисля, че трябва да бъда такъв.
В някакъв момент всички се отдаваме на такъв вид лепене на приятни етикети. И
все пак, изглежда, всяка култура създава предупреждения срещу това. Не брой колко
кокошки имаш, преди да са се измътили. Не слагай тигана, докато рибата е още в
морето. За да сготвиш заек, първо трябва да го уловиш. Закланият на думи дивеч не
може да бъде одран. Буташ ли се в по-тежка категория, отколкото си, ще изядеш боя.
Пред погибел гордост върви и пред падение – надутост.5
Нека кажем какво представлява тази нагласа: измама. Ако си вършиш работата и се
трудиш с постоянство, няма да ти е нужно да мамиш, няма да се нуждаеш от
свръхкомпенсация.
Гордостта е хитър нарушител. Джон Д. Рокфелер като млад имал обичая всяка
вечер да разговаря със себе си. „Понеже си започнал – казвал си той на глас или пишел
в дневника си, – мислиш, че си истински търговец; внимавай или ще си загубиш
главата – добий стабилност“.
В началото на своята кариера той имал известен успех. Получил добра работа.
Спестил пари. Направил няколко инвестиции. Като се има предвид, че неговият баща
бил мошеник, това било немалък подвиг. Рокфелер бил на прав път. Разбираемо е, че в
душата му започнало да се прокрадва един вид самодоволство от постигнатото – и от
поетата от него посока. Веднъж, в момент на разочарование, той кресва на един
банков чиновник, който отказва да му заеме пари: „Един ден аз ще бъда най-богатият
човек на света!“
Нека приемем, че Рокфелер е може би единственият човек на света, който ще каже
това и после ще стане най-богатият човек на света. Обаче на него се падат десетки
повече задници, които в самозаблудата си са изричали точно същите думи и искрено
са вярвали в тях, и после не са постигали нищичко – в известна степен и затова,
защото тяхната гордост е работела против тях, а освен това е карала другите хора да ги
мразят.
Всичко това показва, че Рокфелер е разбирал, че трябва да обуздава себе си и да
управлява егото си. Вечер след вечер той се питал: „Ти глупак ли ще бъдеш? Ще
позволиш ли на тези пари да те направят надут?“ (Колкото и малко да са били по
онова време.) „Дръж си очите отворени – увещавал той сам себе си. – Не залитай“.
Както си спомня той по-късно, „изпитвах ужас от опасността да стана надменен.
Колко жалко е, когато човек позволи на един временен успех да го развали, да му
отнеме разсъдъка и да забрави какво е!“ Това създава у нас един вид късогледство и
мания за самозадоволяване, които изкривяват гледната ни точка, реалността, истината
и заобикалящия ни свят. Малкия принц от прочутата книга на Сент Екзюпери прави
същото тъжно наблюдение: „суетните хора никога не чуват нищо друго, освен
похвалите“. Точно затова не можем да си позволим гордостта да ни бъде преводач.
Приемайте обратната връзка, запазвайте глада си и планирайте вярната посока на
живота си. Гордостта притъпява тези сетива. Или, в други случаи, засилва други
5
Притчи Соломонови 16:18. Б.пр.
48
отрицателни черти: обидчивостта, комплекса за преследване, способността да правим
всичко за себе си.
Когато наставлява своите синове и военачалници, които ще го наследят по-късно,
прочутият завоевател и воин Чингис хан непрестанно ги предупреждава: „Ако не
можете да преглътнете гордостта си, не можете и да ръководите“. Казва им, че да
победиш гордостта е по-трудно от това да победиш див лъв. Той обича да използва и
сравнението с планината: „Дори и в най-високата планина има животни, които,
изправят ли се на върха ѝ, са по-високи от планината“.
Склонни сме да се пазим от негативността, от хората, които ни разубеждават да не
гоним призванието си или които се съмняват в представите, които имаме за себе си.
Това със сигурност е пречка, за която трябва да внимаваме, макар че справянето с нея
е доста просто. Онова, което култивираме по-малко, е как да се предпазваме, когато
постигнем признанието и удовлетворението, които бързо ще се появят на пътя ни, ако
се окажем талантливи. Ние не се пазим от хората и нещата, които ни карат да се
чувстваме добри – или по-скоро прекалено добри. Трябва да очакваме появата на
гордостта и трябва да я убием рано – или тя ще убие онова, към което се стремим.
Трябва да бъдем нащрек и да се пазим от онова диво самодоволство и самовлюбеност.
„Първият продукт па самопознанието е смирението“ – казва Фланъри О’Конър. Ето
как ще победим егото: като действително познаем себе си.
Тогава въпросът, който следва да си зададем, когато се възгордеем, е: какво
пропускам да видя в тоя момент, което един по-смирен от мене човек би могъл да
види? Какво избягвам или отбягвам да осъзная с моето вилнеене, неистовост и
разкрасяване? Много по-добре е да си зададете и да отговорите на тия въпроси сега,
докато залозите са малки, отколкото по-късно.
Струва си да се отбележи: това, че сте тихи и спокойни, не означава, че не страдате
от възгордяване. Дори ако просто вътре в себе си си мислите, че сте по-добри от
другите, това е пак гордост. Пак е опасно. „Онова, с което толкова се гордееш, ще те
доведе до гибел“ – бил написал Монтен на гредата на тавана си. Тези думи са цитат от
драматурга Менандър, който завършва по следния начин: „(ще доведе до гибел] тебе,
който си мислиш, че представляваш нещо“.
Ние пак ще продължаваме да се стремим и наши другари трябва да ни бъдат хората
със стремежи – а не гордостта и не постижението. Ако не проумеем това, гордостта ще
вземе нашата самооценка и ще я противопостави на реалността на факта, че имаме да
извървим още много път, че имаме да свършим още много неща.
След като си ударил главата и чул съвета на Мадър, Франклин цял живот се борил
с гордостта си, защото искал да постигне много и разбирал, че възгордяването ще
направи пътя му много по-труден. Ето защо въпреки изумителните за всяка една епоха
негови постижения – богатство, слава, власт, – Франклин никога не бил принуден да
изпита повечето от „злощастната, които сполитат хората, когато си вирят главите“.
В крайна сметка тук не казвам, че трябва да отложите възгордяването си, защото
още не го заслужавате. Не казвам: „не се надувайте за онова, което още не е станало“.
Аз казвам недвусмислено: „не се надувайте“. Гордостта е празна шушулка.

49
 Труд, труд, труд
И най-добрият план е само добри намерения, ако не се приведе в дело.
ПИТЪР ДРАКЪР

Художникът импресионист Едгар Дега, макар да е известен с прекрасните си

картини на балерини, се занимавал за кратко време с писане на стихове. Блестящ ум и
талант, той притежавал потенциал за създаване на великолепни поеми – умеел да види
прекрасното, можел да намери вдъхновение. И все пак Дега не съчинил великолепни
поеми. Един прочут разговор може би обяснява защо. Един ден Дега се оплакал на
своя приятел, поета Стефан Маларме, че има проблеми с писането. „Не съумявам да
кажа онова, което искам, а при все това съм пълен с идеи“. Отговорът на Маларме
улучва истината: „Драги ми Дега, та човек не пише стихотворенията с идеи, а с думи“.
Или по-скоро, с труд.
Разликата между професионалиста и любителя е тъкмо тук когато приемете, че да
имате идея не е достатъчно; че трябва да се трудите дотогава, докато не сте способни
да претворите своето преживяване в текст, да го облечете в живо слово. Както
обяснява през 1938 г. философът и писателят Пол Валери, „функцията на поета... не е
да обяснява поетическото състояние: то е лична работа. Неговата функция е да го
претвори, така че то да стигне до другите“. Тоест неговата работа е да създава
произведения.
Да бъде и занаятчия, и творец. Да създава продукт от труда и прилежанието си, а
не само с ума си. Абстракцията среща пътя и реалността там, където заменяме
мисленето и говоренето с труд.
„Не можеш да си изградиш репутация с намерението какво смяташ да направиш“ –
ето как е изразил тази идея Хенри Форд. Скулпторката Нина Холтън изказва същата
мисъл във важното изследване на психолога Михали Чиксентмихай, посветено на
творчеството. „Не кълнът на една идея – му казва тя, прави скулптурата, която стои
пред нас. Той просто съществува. Така че следващият етап, разбира се, е тежкият
труд“. Инвеститорът и сериен предприемач Бен Хоровиц изразява тази мисъл още по-
безцеремонно: „Трудното не е да си поставиш голяма, рискована, смела цел. Трудното
е да уволняваш хора, когато не постигнеш голямата си цел... Трудното не е да имаш
голяма мечта. Трудното е да се събуждаш нощем облян от студена пот, когато мечтата
ти се превърне в кошмар“.
Със сигурност сте разбрали. Вие знаете, че за всички неща се иска труд и че този
труд може да бъде доста тежък. Но дали наистина осъзнавате това? Имате ли
представа точно колко труд ще трябва да положите? Не да се трудите, докато напра-
вите големия си пробив, не да се трудите, докато си създадете име, а да се трудите, да
се трудите, да се трудите винаги и вечно.
Десет хиляди часа или двайсет хиляди часа са нужни, за да стигнете до
майсторството? Отговорът е, че няма значение. Няма краен етап. Да мислите в числа
означава да живеете в условно бъдеще. Тук говорим просто за много часове – казваме,
че за да стигнете там, където искате да стигнете, са нужни не само блестящи
способности, но и непрестанни усилия. Макар че това не е дяволски привлекателна
идея, тя би трябвало да е окуражителна. Защото означава, че всичко е достижимо за

50
всички нас, при положение че имаме нужните характер и смирение, за да бъдем
търпеливи, и твърдостта на духа, необходима за осъществяване на делото.
Към тоя момент вероятно разбирате защо егото би настръхвало от тази идея.
„Достижимо?! – недоволства то. – Значи вие казвате, че сега още го нямам“. Точно
така. Нямате го. Никой не го притежава.
Нашето его иска идеите и фактът, че се стремим да направим нещо с тях, да са
достатъчни. Иска часовете, които прекарваме в планиране и в участие на
конференции, или в бъбрене с възторжени приятели, да влизат в сметката на онова,
което изглежда, че е необходимо за успеха. Иска времето му да се заплаща добре и
иска да прави забавни неща, с които да привлича внимание, признание или слава.
Реалността е такава. Това къде ще решим да вложим енергията си, ще реши какво
ще постигнем в крайна сметка.
Като млад Бил Клинтън започва да колекционира картички с имената и
телефонните номера на приятели и познати, които биха могли да са му полезни, когато
евентуално влезе в политиката. Всяка вечер, преди изобщо да има причина за това, той
ги прелиства, говори по телефона, пише писма или добавя бележки за тези контакти. С
годините колекцията расте – стига до десет хиляди картички (преди да бъде
дигитализирана). Тя е, която го вкарва в Овалния кабинет и продължава да му носи
дивиденти.
Или да вземем за пример Дарвин, който работи десетилетия по своята теория на
еволюцията, като се въздържа да я публикува, защото още не е завършена. Едва ли
някой е знаел по какво работи. Никой не е казвал: „Хей, Чарлз, чудесно е, че отделяш
толкова време на заниманието си, защото онова, по което работиш, е много важно“. Не
са знаели. Той не е можел да знае. Той просто е знаел, че още не е готов, че трудът му
би могъл да е по-добър и че това е достатъчно, за да продължи да работи по него.
И така: дали ние седим и се занимаваме с работата си? С работата си. която може
да ни доведе донякъде и може да ни доведе доникъде, която може да бъде потискаща
или мъчителна? Обичаме ли да работим, да си изкарваме прехраната с труд, а не
другояче? Обичаме ли да тренираме, както правят големите спортисти? Или гоним
краткотрайно внимание и признание – независимо дали се отдаваме на безкрайното
търсене на идеи, или просто се развличаме с приказки и дърдорене?
Fac, si facis. (Направи го, ако възнамеряваш да го направиш.)
Има и друга подходяща латинска сентенция: Materiam superabat opus.6
(Изработката превъзхождаше материала.) Материалът, който ни е даден генетично,
емоционално, финансово – от него тръгваме. Той не е в нашия контрол. В нашия
контрол е какво ще направим с тоя материал и дали няма да го пропилеем.
Като млад баскетболист Бил Брадли често си напомнял: „Помни, че когато не
тренираш, някой тренира, и когато го срещнеш, той ще те победи“. В Библията е
казано нещо подобно по характерния за нея начин: „Блажени ония слуги, чийто
господар ги намери будни, когато си дойде“.7 Можете да се залъгвате, че отделяте
време за работата си, или да се преструвате, че работите, но един ден някой ще се
появи. Ще ви провери. И е твърде възможно да бъдете разкрити.
Тъй като Брадли става член на общоамерикански отбор, стипендиант на „Роудс“, а
после двукратен шампион с „Ню Йорк Никс“ и американски сенатор, имате чувството,
че тоя вид отдаденост на работата ще ви доведе до целта.

6
Цитат от „Метаморфозите” на Овидий (II, 5). – Б.пр.
7
Лука 12:37. – Б.пр.
51
 И така, трябва да имаме такава отдаденост. Защото без труд няма триумф.
Нямаше ли да е чудесно, ако трудът беше нещо толкова просто: да си отвориш
вената и да излееш гения си? Или ако можеше да отидеш на онази среща и да
избълваш блестящите си мисли? Приближаваш се до платното, мяташ по него боя с
четката си и се появява произведение на модерното изкуство, нали? Това е фантазия
или по-скоро това е лъжа.
Нека си спомним една друга популярна стара фраза: преструвай се, че си такъв,
докато не станеш такъв. Не е изненадващо, че подобна идея все повече и повече се
приема за уместна в нашия пагубно противен, пластмасов свят. Когато е трудно да
отличим истинския създател па произведения от опитния мошеник, който си прави
самореклама, разбира се, някои хора ще разчитат на късмета и ще съумяват да въртят
хитри номера. Направете така, че да не е необходимо да се преструвате – в това е
ключът. Можете ли да си представите лекар, който се опитва да работи, като само се
преструва на лекар? Или защитник, или бикоборец? Нека попитам по-конкретно:
бихте ли искали те да са фалшиви? Защо тогава вие ще опитвате да действате по дру-
гия начин?
Всеки път, когато седнете да работите, си напомняйте: отлагам удоволствието си,
като правя това. Полагам теста с желираните бонбони. Спечелвам онова, за което
жадува амбицията ми. Инвестирам в себе си, а не в егото си. Дайте си малко приз-
нание за тоя избор, но не много голямо, защото трябва да се върнете към конкретната
си задача: да се упражнявате, да се трудите, да се усъвършенствате.
Да се трудиш означава да се окажеш сам на пътя, когато лошото време е накарало
всички да се приберат на топло. Да се трудиш означава да понесеш трудностите,
скапаните първи проекти и прототипи. Да не обръщаш внимание на аплодисментите,
които получават другите, и което е по-важно, да не обръщаш внимание на
аплодисментите, които може да се случи да получиш и ти. Защото имаш работа за
вършене. Работа, която не иска да бъде добра. Тя е станала такава въпреки насрещния
вятър.
Има една друга стара поговорка: работникът се личи по треските, които оставя.
Вярно е. За да прецените правилно напредъка си, просто погледнете пода.

52
 На всичко, което предстои,
егото е враг...
Но знае се, че скромността е стълба за честолюбието.8
ШЕКСПИР

Знаем къде искаме да стигнем: до успеха. Искаме да имаме значение. Богатството,

признанието и репутацията също са приятни неща. Искаме ги всички тях.
Проблемът е, че не сме сигурни, че смирението може да ни доведе до целта.
Ужасени сме, както се изразява преподобният д-р Сам Уелс, че ако сме смирени, ще
завършим живота си като „подчинени, потъпкани, объркани и маловажни хора“.
Ако по средата на кариерата му бихте попитали нашия пример за подражание
Шърман как се чувства, той вероятно би се описал горе-долу със същите думи. Не е
спечелил много пари. Не е спечелил големи битки. Не е виждал името си осветено от
прожектори или написано на първите страници на вестниците. В тоя момент, преди
Гражданската война, той може да е започнал да поставя под въпрос пътя, който е
избрал, и дали онези, които го следват, ще стигнат до финала.
Това е мисленето, което води до сделката на Фауст с дявола. То превръща чистата
амбиция в безсрамно пристрастяване. На ранните етапи егото може временно да се
приспособи. Откачеността може да минава за смелост. Илюзиите могат да минават за
самоувереност, невежеството за кураж. Ала това е само плащане на разноските по
пътя.
Защото никой никога не е казал след размисъл за целия си живот: „Човече, това
чудовищно его безспорно си заслужаваше“.
Вътрешният спор за самоувереността ме подсеща за една добре позната концепция
на радиоводещия Айра Глас, която бихме могли да наречем пропаст на вкуса/таланта.

Всички ние, които изпълняваме творческа работа... попадаме в нея, защото

имаме добър вкус. Но сякаш има някаква пропаст, така че през първите няколко
години, през които изпълнявате работата си, онова, което правите, не е твърде
добро... Наистина не е много добро. Опитва се да бъде добро, има амбицията да
бъде добро, но не е чак толкова добро. Ала вашият вкус – онова нещо, което ви е
вкарало в играта – вашият вкус е достатъчно добър, така че можете да кажете,
че онова, което правите, е за вас един вид разочарование.

Точно когато сме в тая пропаст, егото може да ни се струва успокоително. Че кой
иска да се вгледа в себе си и в работата си и да открие, че тя не отговаря на
очакванията? А тук можем да си се хвалим, както ни е приятно. Да прикрием
неприятните истини с неустоимата сила на личността, порива и страстта. Или можем
честно да видим недостатъците си и да си дадем време да ги поправим. Можем да се
смирим, да видим ясно в кое сме талантливи и в кое трябва да се усъвършенстваме, и
после да се заловим да работим, за да премахнем тази пропаст. И можем да развием
полезни навици, които ще ни служат цял живот.

8
„Юлий Цезар”, второ действие, първа сцена. Превод на В. Петров. – Б.пр.
53
 Ако в епохата на Шърман егото е било изкусително, ние, хората от нашата епоха,
приличаме на Ланс Армстронг, който тренира за Обиколката на Франция през 1999 г.
Ние сме Бари Бондс, който спори дали да влезе в клиниката „БАЛКО“. Флиртуваме с
арогантността и лъжата и постепенно преувеличаваме грубо значението на това да сме
победители на всяка цена. Всеки взема стероиди, ни шушне егото, ти също трябва да
го правиш. „Без тях няма как да ги победя“, си мислим.
Разбира се, истинската смелост е да се изправим пред живота лице в лице и да
действаме със спокойна самоувереност въпреки отвличащите ни предмети. Нека други
се хващат за патериците. Да бъдем истински, да си кажем: „Няма да намалявам
напрежението си с разни вещества“ – това ще е самотна битка. Да си кажем: „Ще бъда
себе си, най-добрата версия на себе си. Ще остана докрай в играта, независимо колко е
жестока“. Да направим, а не да бъдем.
В случая с Шърман именно неговият избор го подготвя за времето, когато
родината и историята ще се нуждая т най-много от него – и тоя избор му позволява да
носи успешно тежките отговорности, с които бива натоварен не след дълго. В това
тихо изпитание той си изковава личност, която е амбициозна, но търпелива,
иновативна, но не безочлива, смела, но не рискова. Той е истински ръководител.
Имате шанс да направите това за себе си. Да играете различна игра, да бъдете
изключително смели в стремежите си. Защото онова, което ще дойде по-нататък, ще
ви подлага на изпитания по начини, които не можете да си представите. Понеже егото
е лукавата сестра на успеха.
И ще узнаете какво означава това.

54
 ЧАСТ II.
УСПЕХЪТ

Тук се намираме на върха на планината, за изкачването на който сме се

трудили усилено – или поне съзираме неговите очертания. Сега се
изправяме пред нови изкушения и проблеми. Дишаме no-разреден въздух в
среда, където няма прошка. Защо успехът е толкова ефимерен? Егото е,
което го прави краткотраен. Независимо дали ще стане драматичен срие,
или ще се развие бавна ерозия, сгромолясваното е възможно, а е често
ненужно. Преставаме да се учим, преставаме да слушаме и загубваме
усета си за важното. Ставаме жертва на себе си и на конкуренцията.
Трезвостта, отвореният ум, организацията и целта – това са чудесни
стабилизатори. Те привеждат в равновесие егото и гордостта, които се
появяват с постиженията и признанието.

55
 На всеки успех, който си постигнал, егото е враг...
Два различни характера ни се представят като пример за подражание: единият е на
гордата амбиция и на изтъкващата се алчност. Другият е на смирената скромност
и на безпристрастната справедливост. Два различни модела, два различни образа ни
се показват, по които можем да оформим своя собствен характер и поведение:
единият е по-ярък и блестящ в своята окраска: другият е по-точен и изключително
красив в своите контури.
АДАМ СМИТ

През януари 1924 г., на една бизнес среща Хауърд Хюз-Старши, успешен
изобретател и магнат, се изправя, сгърчва се и умира от внезапен сърдечен удар. Той е
па петдесет и четири. Неговият син, току-що навършил осемнайсет, младеж спокоен,
сдържан и живеещ живот като под похлупак, наследява три четвърти от частната
компания, която притежава изключително важни за добива на петрол патенти и
лизинги, и чиято стойност възлиза на близо един милион долара. Останалите дялове са
завещани на други членове на семейството.
С един почти непонятно прозорлив ход младият Хюз, когото мнозина смятат за
разглезено малко момче, решава да изкупи дяловете на своите роднини и да
контролира сам цялата компания. Въпреки техните възражения и макар че от
юридическа гледна точка е още малолетен, Хюз използва личните си активи и почти
всички разполагаеми средства на компанията, за да закупи капитала, и по тоя начин
консолидира собствеността на един бизнес, който ще създава парични печалби за
милиарди долари през следващия век.
За младеж, който по същество има нулев опит в бизнеса, това е смел ход. И с
подобна смелост през цялата си кариера той ще запише едни от най-срамните, най-
безполезните и най-непочтените бизнес постижения в историята. Погледнати
ретроспективно, годините, през които империята на Хюз се управлява от него,
приличат повече на поредица от престъпления, извършени от умопобъркан, отколкото
на капиталистическо предприятие.
Не е нужно да разискваме дали Хюз е бил даровит човек, притежаващ идеи и
блестящ ум. Бил е. Буквално гений в механиката, освен това той е бил и един от най-
добрите и най-смелите пилоти в ранните дни на авиацията. Като бизнесмен и
кинопродуцент има способността да предвижда настъпването на големите,
стремителни промени, които ще преобразят не само индустриите, с които се занимава,
но и самата Америка.
И все пак, като отделим неговата прозорливост от легендата, от блясъка и от само-
рекламата, в която е толкова вещ, пред нас остава един изчистен образ: образът на
егоцентрика, който изпарява стотици милиони от своето богатство и завършва живота
си по един злочест и жалък начин. И тоя жалък край не е плод на случая, не е
следствие от непредвидими обстоятелства или от конкуренция, а е почти изцяло
резултат от неговите собствени действия.
При бърз преглед на неговите подвизи – ако можем да ги наречем така, –
получаваме ясна картина:
След като изкупува от своите роднини контролните акции на бащината си
компания за инструменти, Хюз почти веднага я зарязва. Интересува се само от това да

56
източва редовно паричните ѝ потоци. Напуска Хюстън и кракът му не стъпва повече в
централата на компанията. Премества се в Лос Анджелис, където решава да стане
кинопродуцент и знаменитост. Занимавайки се с търговия на акции от леглото си,
загубва повече от 8 милиона долара на пазара, което довежда до Голямата депресия.
Неговият най-известен филм „Ангелите на ада“ му коства три години време и загуба
от 1,5 милиона долара при бюджет от 4,2 милиона долара, и едва не довежда до
банкрут компанията за инструменти. После, без да си вземе поука от първия случай, в
началото на 30-те години на XX в. Хюз загубва още 4 милиона долара от акциите на
„Крайслер“.
После оставя всичко това настрана, за да влезе в авиационния бизнес. Създава
„Хюз Еъркрафт“ – компания, изпълняваща поръчки за отбраната. Въпреки че Хюз има
някои изумителни лични постижения като изобретател, тази компания е провал. Двата
му договора през Втората световна война на стойност 40 милиона долара са колосални
провали, за които ще плащат американските данъкоплатци и самият той. Разработката
на най-известния му самолет, „Елегантната гъска“ – който Хюз нарича „Херкулес“ и е
един от най-големите самолети, конструирани някога, – отнема повече от пет години и
струва горе-долу 20 милиона долара. Тоя самолет лети един-единствен път, като из-
минава едва една миля, и то само на 70 фута над водата. По негово настояване и на
негови разноски после машината ще стои в един климатизиран хангар в Лонг Бийч в
продължение на десетилетия; разноските са един милион долара годишно. Решавайки
да заложи двойно на филмовия бизнес, Хюз купува киностудиото RKO и продуцира
загуби за повече от 22 милиона долара (и от две хиляди служители стига до по-малко
от петстотин, тъй като в продължение на няколко години довежда нещата до дъното).
Отегчил се от тези видове бизнес, както преди това от компанията за инструменти, той
зарязва и бизнеса си в отбранителния сектор и оставя управлението на компанията на
изпълнителни директори, под чието ръководство тя бавно започва да укрепва...
благодарение на неговото отсъствие.
Би било разумно да спрем тук, за да избегнем досадното повторение – ала така
рискуваме да пропуснем нечуваната данъчна измама на Хюз; самолетните катастрофи
и фаталните инциденти с коли; милионите, които той пилее за частни детективи, за
адвокати, за договори с изгряващи звезди, на които не позволява да играят, за имоти,
които никога не обитава; факта, че единственото нещо, което го кара да се държи
отговорно, е заплахата от публично разобличаване; параноята, расизма и грубиянското
държане; провалените бракове; наркоманията и десетките други авантюристични
постъпки и видове бизнес, които е ръководил зле.
„Фактът, че превърнахме в герой Хауърд Хюз – пише младата Джоан Дидион, –
съобщава нещо любопитно за самите нас“. Тя е напълно права. Защото въпреки
репутацията му Хауърд Хюз може с голяма вероятност да бъде определен като един от
най-лошите бизнесмени на двайсети век. Обикновено лошият бизнесмен фалира и
престава да се занимава с бизнес, поради което е трудно да се види кое точно е
причина за провалите му. Но благодарение на здравата верига на печалбите от
бащината му компания, която намира за прекалено скучна, за да се занимава с нея,
Хюз е в състояние да се задържа на повърхността. Това ни позволява да видим щетите,
които неговото его е нанасяло непрекъснато – на него като личност, на хората около
него, на онова, което е искал да постигне.
Има една показателна сцена за бавния упадък па Хауърд, довел го до лудостта.
Негови биографи разказват как той седял гол, некъпан, мръсен на любимия си бял стол

57
и работел денонощно: борел се с адвокати, разследвания, инвеститори, опитвайки се
да спаси империята си и да скрие срамните си тайни. Една минута диктувал някаква
глупава, прекалено дълга записка за „Клинекс“, за хранителни продукти или как
служителите не бива да говорят директно с него, после се обръщал и се заемал да
разработва някаква истински блестяща стратегия, с която да се измъкне от
кредиторите и враговете си. По техните наблюдения сякаш неговият ум и бизнесът
били разделени надве. Сякаш, пишат те, Ай Би Ем нарочно е създал два филиала, един
за производство на компютри и за печалба, и друг за производство на едсели и за
загуба. Ако някой търси ярка метафора за егото и деструкцията, трудно би намерил
по-добра от образа на тоя бясно работещ човек, с една ръка, посегнала към целта, и с
друга, работеща също толкова усилено, но за да попречи на първата.
Хауърд Хюз, подобно на всички ни, не е бил изцяло луд или изцяло нормален.
Неговото его, подхранвано и разпалвано от физическите му увреждания (по-голямата
част от които – резултат от катастрофи със самолети и коли, за които пък е бил
виновен самият той) и от различни пристрастявания, го довежда до мрак, какъвто едва
ли можем да си представим. Има кратки моменти на яснота, когато острият ум на Хюз
взема надмощие – моменти, в които той прави някои от своите най-добри ходове, – ала
с течение на времето те стават все по-редки. Накрая егото ще убие Хауърд така, както
ще го убият и лудостта, и травмите – ако тези три неща изобщо са съществували поот-
делно.
Можете да видите това само ако искате да го видите. По-приятно и по-вълнуващо е
да видите милиардера бунтар, ексцентрика, световната знаменитост и славата и да си
помислите: „О, колко много искам това“. Не, не го искате. Като много други богати
хора Хауърд Хюз умира в лудницата, която сам си е създал. Изпитал е малко радости.
Почти нищо от онова, което е притежавал, не му е донесло удоволствие. И най-
важното: бил е прахосник. Прахосал е толкова много талант, толкова много смелост и
толкова много енергия.
Без добродетел и без упражняване, наблюдава Аристотел, „е трудно да се носят по
подходящия начин плодовете на добрата съдба“. Можем да се поучим от Хюз, защото
той толкова публично и толкова видимо е бил неспособен да носи по подходящия
начин своето наследство. Неговият безграничен вкус към прожекторите, независимо
от неприятната им светлина, ни дава възможност да видим – на фона на неговия бурен
живот – своите собствени склонности, своите собствени проблеми при появата на
успеха и късмета. Неговото огромно его и разрушителният път на това его през
Холивуд, през отбранителната индустрия, през Уолстрийт, през авиационната
индустрия ни позволяват да видим, така да се каже, отвътре живота па човек, който
непрестанно е ставал жертва на пориви, каквито имаме всички ние.
Разбира се, той далеч не е единственият човек в историята, чийто живот е
образувал такава дъга. Нима искате да повторите тази траектория?
Понякога при изкачването ни нагоре нашето его е потиснато. Понякога дадена
идея е толкова силна или моментът е толкова съвършено подбран (или човек е роден с
богатство и власт), че те могат временно да потискат или дори да балансират голямото
его. Когато се появи успехът, например при отбор, който току-що е спечелил
шампионат, егото започва да флиртува с ума ни и отслабва волята, която ни е
направила победители. Знаем, че империите винаги рухват, затова трябва да помислим
коя е причината за рухването им – и защо, както изглежда, те винаги рухват отвътре.

58
 Харолд Джинийн е главният изпълнителен директор, който повече или по-малко
създава концепцията за съвременния международен конгломерат. Посредством серия
от придобивания, сливания и поглъщания (общо повече от 350) той довежда една
малка компания на име Ай Ти Ти от 1 милиона долара приходи през 1959 г. до близо
17 милиарда долара през 1977-а, годината, когато се пенсионира. Някои твърдят, че
самият Джинийн е егоист – във всеки случай той говори откровено за въздействията
на егото върху индустрията и предупреждава изпълнителните директори да внимават
за тях.
„Най-лошата болест, която може да сполети изпълнителните директори в тяхната
работа, не е, както обикновено се предполага, алкохолизмът; тя е егоизмът“ – гласят
прочутите думи на Джинийн. В епохата на Безумците, на „Момчетата от Медисън
авеню“, в епохата на корпоративна Америка съществува сериозен проблем с пиенето,
обаче корените на егото са същите – това са несигурността, страхът, определена
неприязън към жестоката обективна действителност. „Независимо дали човек се
намира на средно, или на висше управленско ниво, неговият необуздан личен егоизъм
го заслепява и той не е в състояние да види реалностите около себе си; все повече и
повече започва да живее в един свят, който е плод на собственото му въображение; и
понеже искрено вярва, че не може да допусне грешка, се превръща в заплаха за
мъжете и жените, които трябва да работят под неговото ръководство“ – пише
Джинийн в спомените си.
На тоя етап сме постигнали нещо. След като сме си дали съответното признание,
нашето его иска от нас да си мислим: „Аз съм особен. Аз съм по-добър. Правилата не
важат за мен“.
„Човек се развива тласкан от поривите – наблюдава Виктор Франкъл. Но назад го
теглят ценностите“. Управлявани или управляващи? Какви сте вие? Нямаме ли
правилните ценности, успехът ни ще е кратък. Ако искаме той да бъде нещо повече от
мигновено лумване на пламък, ако искаме да е траен, тогава е време да разберем как
да се преборим с тази нова форма на егото и какви ценности и принципи са ни
необходими, за да я победим.
Успехът ни опива, но за да устоим, се иска трезвост. Не можем да продължим да се
учим, ако мислим, че вече знаем всичко. Не можем да вярваме в митовете, които
създаваме за себе си, или в шума и брътвежа на външния свят. Трябва да разберем, че
ние сме малка частица от една взаимосвързана вселена. Отгоре на всичко това ние
трябва да изградим организация и система в онова, което вършим – такава, която се
отнася до работата, а не до нас.
Присъдата по случая Хюз е произнесена. Егото е, което го е унищожило. Подобна
оценка ще очаква и нас в някакъв момент. През годините ще се изправяте пред
изборите, пред които е бил изправен и той – всички хора се изправяме пред тях.
Независимо дали ще сте изградили своята империя от нищото, или ще сте я
наследили, независимо дали вашето богатство е финансово, или е просто развит
талант, хаосът се стреми да ги унищожи, докато четете тия редове.
Можете ли да се справите с успеха? Или той ще бъде най-лошото нещо, което
някога ви се с случило?

59
 Оставай си винаги ученик
Всеки човек, когото срещам, е в някакво отношение мой учител и аз се уча от него.
РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН

Легендата за Чингис хан е намерила отражение в цялата история на човечеството.

Варварин завоевател, подбуждан от кръвожадност и всял ужас в цивилизования свят.
Знаем, че той и неговата монголска орда са прекосили Азия и Европа, че са били
ненаситни, че не са спирали пред нищо, че са плячкосвали, изнасилвали и убивали не
просто хората, които са се изправяли на пътя им, но и създадените от тях култури.
После, не по-различно от всяка тълпа от войнствени номади, тоя ужасен облак просто
е изчезнал от историята, защото монголите не са изградили нищо, което би могло да е
трайно.
Подобно на всички реакционни, емоционални оценки, и тази не би могла да е по-
невярна. Защото не само че Чингис хан е бил един от най-великите умове на военното
изкуство, живели някога на света, но той е бил и вечен ученик. Неговите изумителни
победи често пъти са били резултат от способността му да усвоява най-добрите
технологии, практики и нововъведения от всяка нова култура, до която се е докосвала
империята му.
Всъщност ако през неговото царуване и през няколкото века династично
управление след него се открива една обща тема, то тя се обхваща в думата
присвояване. Под управлението на Чингис хан монголите безмилостно са крали и
попивали най-доброто от всяка култура, с която са се сблъсквали, тъй като
намерението им е било да я покорят. Макар че в действителност не съществуват
технологични открития, прекрасни постройки или дори чудесно монголско изкуство, с
всяка битка и с всеки враг тяхната култура се е учела и е усвоявала нещо ново. Чингис
хан не се е родил гений. Ала както се изразява един биограф, на него му е бил присъщ
„един непрестанен цикъл, съставен от прагматично учене, приспособяване съобразно с
извършените опити и постоянно проверяване, и тоя цикъл е бил движен от неговата
невероятно дисциплинирана и фокусирана воля“.
Той е най-великият завоевател, когото е виждал светът, защото е бил по-отворен за
учението от всеки друг завоевател.
Първите големи победи на Чингис хан са резултат от реорганизацията на неговите
отряди. Той разделя войниците си на групи от по десетима души. Това той „открадва“
от съседните тюркски племена и така, без да знае, запознава монголите с десетичната
система. Достатъчно рано разширяващата се империя на монголите влиза в контакт с
друга „технология“, която им е била непозната: укрепените градове. При набезите си
срещу тангутите Чингис хан се запознава за пръв път с тънкостите на воюването
срещу укрепени градове и с изключително важните за обсаждането им стратегии и
бързо става експерт в това. По-късно, с помощта на китайски инженери, той научава
своите войници как да строят обсадни машини, които могат да разбиват крепостните
стени. В своите военни походи срещу държавата Дзин Чингис хан узнава колко е
важно да спечелиш сърцата и умовете. Като работи с учените и с царската фамилия в
покорените земи, Чингис хан съумява да се задържи там и да управлява тези те-
ритории по начини, каквито повечето империи не са познавали. После: във всяка
завоювана държава или град Чингис хан има навик да взема най-умните астролози,

60
писари, лекари, мъдреци и съветници – всеки, който може да помогне на неговите
войски и на техните усилия. Войските му се придвижват с проучватели и преводачи
именно поради тази цел.
Това с навик, който ще остане и след смъртта му. Докато самите монголи,
изглежда, се посвещават почти изцяло само на изкуството на войната, те умеят да
използват добре уменията на всеки занаятчия, търговец, учен, артист, готвач и
квалифициран работник, с когото влязат в контакт. Монголската империя се отличава
с религиозни свободи и най-вече с любов към идеите и сливането на културите. Тя
донася в Китай лимоните, а на Запад – китайската юфка. Тя разпространява
персийските килими, германската миннодобивна технология, френското
металообработване и исляма. Казват, че оръдието, което прави революция във
военното дело, е резултат от сливането на китайския барут, мюсюлманската
огнехвъргачка и европейската металообработка. Именно монголската отвореност към
учене и нови идеи събира в едно тия три неща.
Когато постигнем първия си успех, ще се окажем в нови ситуации, ще се
сблъскаме с нови проблеми. Току-що произведеният в по-висок чин войник трябва да
усвои изкуството на политиката. Продавачът – как да ръководи. Учредителят – как да
делегира. Писателят – как да редактира другите. Комикът – как да играе. Ставният
готвач, станал собственик на ресторант как да ръководи останалите части на къщата.
Това не е безобидна самонадеяност. Физикът Джон Уилър, който помага за
разработването на водородната бомба, изказва наблюдението, че „колкото повече
расте островът на нашето знание, толкова повече се увеличава и брегът на нашето нез-
нание“. С други думи, всяка победа и всеки напредък, които са давали на Чингис хан
ново знание, са го изхвърляли пред нови ситуации, с каквито не се е сблъсквал преди.
Нужно е смирение от особен вид, за да проумеем, че знаем по-малко дори когато
знаем и проумяваме все повече и повече. Нека си спомним мъдростта на Сократ,
състояща се в това, че той е знаел, че нищо не знае.
С постижението се появява нарастващият натиск да се преструваме, че знаем
повече, отколкото действително знаем. Да се преструваме, че вече знаем всичко.
Scientia infla (знанието възгордява)9. Това е тревожното и това е опасното – да мислим,
че сме готови и подсигурени, докато в действителност разбирането и майсторството са
безспирен и постоянен процес.
Деветократният носител на наградата „Грами“ и лауреат на наградата „Пулицър“,
джаз музикантът Уинтън Марсалис наставлява един обещаващ млад музикант каква
нагласа на ума е необходима за изучаването на музиката цял живот: „Ученето се
стимулира от смирението, защото то прогонва надменността, която ти слага наочници.
То ти позволява да останеш отворен за истините, които ще ти се разкрият. Недей да си
пречиш сам... Знаеш ли как можеш да определиш истински смирения човек? Смятам,
че тестът с прост: такъв човек непрестанно наблюдава и слуша, смиреният човек се
усъвършенства. Той не си мисли: знам как стават нещата“.
Независимо какво сте постигнали до тоя момент, по-добре е да си останете
ученици. Ако не продължавате да слушате, вече сте тръгнали да умирате.
Не е достатъчно да бъдеш ученик само в началото. Такава нагласа трябва да
усвоиш за цял живот. Да се учиш от всеки и от всичко. От хората, които те
побеждават, и от хората, които ти побеждаваш, от хората, които не харесваш, дори от
твоите предполагаеми врагове. На всяка стъпка и във всеки критичен момент от
9
Коринтяни I, 8:1. – Б.пр.
61
живота ти е налице благоприятната възможност да се учиш – и дори ако урокът е само
коригиращ, не бива да позволяваме на егото да ни попречи да го чуем отново.
Твърде често, убедени в своята интелигентност, ние оставаме в една зона на
комфорт, която ни гарантира, че никога няма да се почувстваме глупави (и никога не
се изправяме пред предизвикателството да научим нещо или да преразгледаме онова,
което знаем). Това замъглява погледа ни за различните слабости в нашето разбиране,
докато не стане късно да се променим. Тук е мястото, където се плаща данък за
мълчанието.
Всеки от нас се изправя пред някаква заплаха, когато изпълнява професията си.
Подобно на сирените, примамващи ни от скалите, егото ни пее ласкателна,
утвърдителна песен – която може да разбие кораба ни. В мига, в който нашето его ни
каже, че сме се дипломирали, учението ни спира. Ето защо Франк Шамрок казва:
„Остани си завинаги ученик“. Почнал ли си, край няма.
Решението е колкото просто, толкова и неприятно в началото: вземи книга на тема,
по която не знаеш нищо. Влизай в помещения, в които ти си най-малко знаещият
човек. Неудобството, отбранителната реакция, която заемаш, когато искрените ти
предположения са оспорени ами ако нарочно се подложиш на тях? Промени
мисленето си. Промени средата си.
Любителят реагира отбранително. Професионалистът намира, че учението (дори
понякога да е засенчен) е нещо приятно; той обича да бъде предизвикван и да бъде
смирен, и приема самообразованието си за постоянен и безкраен процес.
Повечето военни култури – и хората като цяло – се стремят да налагат ценностите
си и контрола си над онова, с което се сблъскват. Различното при монголите е било в
тяхната способност да оценяват обективно всяка ситуация и ако е нужно, да сменят
предишните си практики с нови. Всеки голям бизнес започва по тоя начин, ала после
се случва нещо. Да вземем теорията за подривните иновации, която допуска, че в
известен момент всяка индустрия се подрива от някаква тенденция или иновация, на
която заинтересованите страни въпреки всички ресурси в света няма да бъдат
способни да отговорят. Защо става така? Защо компаниите не могат да се променят и
адаптират?
В голяма степен затова, защото са изгубили способността си да се учат.
Престанали са да бъдат ученици. В мига, в който ви се случи това, знанието ви става
трошливо.
Големият специалист по научен и бизнес мениджмънт Питър Дракър казва, че не е
достатъчно просто да искаме да се учим. В хода на своя напредък хората трябва освен
това да разбират и как се учат, и после да изградят процеси за облекчаване на това
непрестанно образование. С други думи, обричаме се на един вид доброволно
невежество.

62
 Не измисляй някаква история за себе си
Митът става мит не като го живееш, а като го разказваш.
ДЕЙВИД МАРАНИС

През 1979 г. треньорът по футбол и генерален мениджър Бил Уолш поема „Форти-
найнърс“, които са най-лошият футболен отбор и може би въобще най-лошият отбор в
професионалните спортове, и ги довежда до победа в Суперкупата цели три години. За
него би било изкусително, след като е вдигнал Ломбарджи Трофи над главата си, да си
каже, че невероятно бързият обрат в историята на НФЛ е бил негов план от самото
начало. Би било изкусително и десетилетия по-късно, когато събира спомените си, да
развие такъв един разказ.
Че неговото встъпване в длъжност, че извършеният от него обрат и транс-
формацията са плод на усърдно прилагана програма – тая история е дяволски
привлекателна. Че всичко е станало точно както го е искал – защото просто е бил
достатъчно добър и достатъчно талантлив. Никой не би го обвинявал, ако бе казал
това.
Обаче той отказва да се отдава на подобни измислици. Знаете ли какво отговаря,
когато го питат дали е имал разписание как да победи в Суперкупата? Отговорът му е:
не. Защото когато поемаш толкова лош отбор, подобни амбиции биха били крайно
илюзорни.
Годината преди да поеме отбора, „Фортинайнърс“ имат резултат 2-14. Тимът е
деморализиран, разбит, без планове и напълно потопен в атмосферата на загубата.
През неговия пръв сезон те загубват още четиринайсет игри. През втората година той
е готов да се откаже от поста си, защото не е сигурен, че ще се справи. И все пак
двайсет и четири месеца след като е поел отбора (и малко повече от година след като
почти е решил да се откаже) – ето го: „Гений“, шампион на Суперкупата.
Как става това? Как така да не е част от „плана”?
Отговорът е, че когато поема контрола, Бил Уолш не е фокусиран върху победата
сама по себе си. Вместо това той осъществява т.нар. от него стандарти на изпълнение.
Тоест: какво трябва да се прави. Кога. Как. На най-дълбинното ниво и в цялата
организация Уолш има само едно разписание и то се състои във втълпяването на тези
стандарти.
Той е фокусиран върху привидно банални детайли: играчите не могат да седят в
полето за тренировки. Треньорите трябва да носят вратовръзки и ризите им трябва да
са прибрани в панталоните. Всеки трябва да дава максимум усилия и да е максимално
отдаден. Спортсменството е изключително важно. Съблекалнята трябва да е спретната
и чиста. В нея спортистите не бива да пушат, не бива да се бият, не бива да псуват. На
куотърбековете е казано къде и как да държат топката. Лайнмените се тренират на
трийсет отделни критично важни места. Пътищата за преминаване се наблюдават и
степенуват до последния инч. Тренировките са разграфени минута по минута.
Би било грешка да се мисли, че тук става въпрос за контрол. Стандартите на
изпълнение имат за цел да втълпят на играчите стремежа за отлично изпълнение. Тия
привидно прости, но взискателни стандарти са по-важни от някаква велика идея или
вдъхновяващо пътешествие. В неговите очи, ако играчите обръщат внимание на
детайлите, „точките идват сами“. Победата ще дойде.

63
 Уолш е достатъчно силен и уверен в себе си, за да знае, че тия стандарти ще
допринесат за победата. Освен това е достатъчно смирен, за да знае, че не може да
предскаже кога ще дойде победата. Че не може да предскаже, че тя ще дойде по-бързо,
отколкото при всеки друг треньор. Е, добре, това е непредвиден прелом в играта. Не е
резултат от неговата велика идея. В действителност през неговия втори сезон един
треньор се оплаква на собственика, че Уолш е вманиачен в подробностите и няма за
цел да победи. Уолш уволнява тоя треньор за разпространяване на клюки.
Ние толкова отчаяно искаме да вярваме, че онези, които са създали велики
империи, са имали предварителен план за това. Защо? Защото така можем да се
отдадем на приятното планиране на нашите собствени завоевания. Така можем да
получим цялото признание за доброто, което ще се случи, и за богатството и
уважението, които ще постигнем. Измисленият разказ се състои в това, че когато
обърнем поглед назад и видим невероятния и неправдоподобен път, довел до нашия
успех, си казваме: през цялото време знаех, че ще се случи. Не казваме: надявах се. Не
казваме: трудих се. Не казваме: имах някои добри възможности. Или поне: мислех, че
това би могло да стане. Разбира се, вие не сте знаели през цялото време – или ако сте
знаели, това е било повече вяра, отколкото знание. Ала кой иска да си спомня за
всички моменти, когато се е съмнявал в себе си?
Да съчиняваме красиви истории от миналите събития е напълно човешки порив.
Ала това е също така опасно и невярно. Съчиняването на разкази за нашето минало ни
прави надменни. То превръща живота ни в история – и прави от нас карикатури докато
продължаваме да живеем в тоя живот. Както пише писателят Тобиъс Волф в романа си
„Старото училище“, тези обяснения и истории се „скалъпват впоследствие, повече или
по-малко искрено, и след като историите са се повтаряли достатъчно дълго, се закачат
като паметната значка и препречват всички останали пътища за търсене на истината“.
Бил Уолш е разбирал, че всъщност стандартите на изпълнение – измамно дребните
неща – са решаващи за преобразяването на отбора и за достигането до победата. Ала
това е твърде скучно, за да е подходящо за заглавие във вестника. Ето защо той не
обръща внимание, когато го наричат „Гения“.
Да приеме такава титла и такава история не би било безобидно лично удовлетво-
рение. Подобни разкази не променят миналото, но имат силата да влияят негативно на
нашето бъдеще.
Неговите играчи скоро показват какви рискове носи това да попаднеш в капана на
измисления разказ. И те, подобно на повечето от нас, искат да вярват, че невероятната
им победа е следствие на това, че са специални. През двата сезона след първата си
Суперкупа отборът търпи ужасни поражения в известна степен заради опасната
самонадеяност, която придружава тоя вид победи, – като губи 12 от 22 игри. Ето какво
става, когато преждевременно си приписваш сили, които още не са под твоя контрол.
Ето какво става, когато започнеш да мислиш какво говорят бързите ти постижения за
теб и когато започнеш да отслабваш усилията си и стандартите, които са довели до
тях.
Само когато отборът се връща с цялото си сърце към стандартите на изпълнение,
той спечелва отново (три пъти Суперкупата и девет шампионата на конференцията
или дивизията за едно десетилетие). Само когато престава да се занимава с историите,
а се фокусира върху конкретната задача, започва да побеждава както преди.
А ето я и другата част: щом победиш, всеки насочва пушка срещу теб. В момента,
когато си на върха, най-малко можеш да си позволиш да бъдеш егоистичен – защото

64
колкото по-големи са залозите, толкова по-малко е полето за грешка. Ако има нещо,
което сега е по-важно от всякога, то това е способността ти да слушаш, да приемаш
обратната връзка, да се усъвършенстваш и да растеш.
Фактите са за предпочитане пред историите и имиджа. Финансистът Бърнард
Барук, работил през XX в., е казал следните чудесни думи: „Не се опитвайте да
купувате, когато сте на дъното, и да продавате, когато сте на върха. Това не може да
направи никой – освен лъжецът“. Тоест изявленията на хората какво правят на пазара
рядко са достоверни. Джеф Безос, основателят на „Амазон“, говори за това изкушение.
Той си напомнял, че неговият, струваш милиарди долари, гигант не е плод на
мигновено блестящо хрумване, независимо какво може да прочете в събраните от него
изрезки от вестници. Основаването на компания, печеленето на пари на пазара или
формулирането на идея са сложни и объркани процеси. Свеждането им до подреден
разказ в ретроспектива създава яснота, каквато никога не е имало и никога няма да
има.
Когато сме на етапа на стремежа, трябва да устоим на порива си да разнищим
историите на другите хора, така че да извадим от тях формулата на успеха. Когато
постигнем своя успех, трябва да устоим на желанието си да се преструваме, чe всичко
се е развивало точно както сме го планирали. Не съществува някаква голяма история.
Трябва да помните това – нали сте били там, когато са се случвали нещата.
Преди няколко години един от основателите на „Гугъл“ даде интервю, в което
каза, че оценява перспективните компании и предприемачи, като ги пита „дали имат
намерение да променят света“. Което е чудесно с изключение на факта, че „Гугъл“ не
е стартирала по тоя начин. (Лари Пейдж и Сергей Брин са били двама станфордски
докторанти, работещи върху дисертациите си.) Не по тоя начин е стартирала „Ютюб“.
(Нейните основатели не са се опитвали да обновят телевизията; опитвали са се да
споделят забавни видеоклипове.) Всъщност не по тоя начин се създава истинското
богатство.
Инвеститорът Пол Греъм (който инвестира в Airbnb, Reddit, Dropbox и другаде),
който работи в същия град като Уолш, но няколко десетилетия по-късно, изрично
предупреждава стартъпите да внимават в началото със своите смели, буйни визии.
Разбира се, като капиталист той иска да инвестира в компании, които подриват мощно
индустриите и променят света – там са парите. Иска те да имат „ужасяващо амби-
циозни“ идеи, но обяснява: „Струва ми се, че за да направиш наистина големи неща,
трябва да започнеш s измамно дребните неща“. Казва, че не бива да атакуваме егото
директно; а трябва да започнем лека-полека и непрестанно да претегляме амбициите
си. Другият му прочут съвет, който гласи: „Не се надувай“, също приляга тук. Изгради
личността си па основата на своя труд и принципи – недей да мислиш за славата и за
ефектните заглавия.
На пръстена, който Наполеон дал на жена си в деня на сватбата им, било написано:
„На Съдбата!“ Той винаги вярвал в съдбата. С нея оправдавал и своите най-дръзки,
най-амбициозни идеи. Това е и причината, поради която непрекъснато се надценява,
докато истинската му съдба са разводът, изгнанието, поражението и позорът. Великата
съдба, ни напомня Сенека, е велико робство.
Когато хората използват думата „гений“, съществува истинска опасност, ако
повярваме в нея – а още по-опасно е, когато позволим на хюбриса10 да ни каже, че ние
10
Хюбрис е основно понятие в древногръцката култура. То означава дързост, прекомерна гордост
у човека, която се схваща като нарушение на волята на боговете и бива жестоко наказвана от тях. На
65
сме гении. Същото се отнася и за всеки етикет, който върви с професионалното ни
развитие: дали внезапно сме станали „кинопродуцент“, „писател“, „инвеститор“,
„предприемач“ или „изпълнителен директор“, защото сме постигнали едно нещо? Чрез
тези етикети се оказвате в противоречие не само с реалността, но и с реалната
стратегия, която ви е довела до успеха. От това място може да си помислим, че
успехът в бъдещето ни е просто естествената следваща част от историята ни – докато в
действителност той се дължи на труда, творческия подход, постоянството и късмета.
Със сигурност отчуждаването на „Гугъл“ от собствените му корени (смесването на
идеята и потенциала с научно-техническите умения) доста скоро щe го доведе до
препъване. И действително публичните провали на проекти като „Гугъл Глас“ и
„Гугъл Плюс“ може би вече свидетелстват за това. Твърде често хората на изкуството,
които си мислят, че тяхното изкуство се подхранва от „вдъхновението“ или от
„страданието“, и които си създават такъв имидж – вместо чe то е плод nа тежък труд и
искрени усилия – се оказват на дъното на бутилката или на грешния край па иглата.
Същото важи и за нас, независимо с какво се занимаваме. Вместо да сe
преструваме, че животът ни е една прекрасна история, трябва да останем фокусирани
върху изпълнението – и то върху превъзходното изпълнение. Трябва да бягаме от
фалшивата корона и да продължим да работим по онова, което ни е довело до успеха.
Защото само това ще ни задържи тук.

тази представа се базират и древногръцките трагедии. Б.пр.

66
 Какво е важно за теб?
Да знаеш какво харесваш е началото на мъдростта и на старостта.
РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН

В края на Гражданската война Юлисис С. Грант и неговият приятел Уилям

Текумзе Шърман са двама от най-уважаваните и най-важните мъже в Америка. По
същество двамата са архитекти на победата на Съюза и благодарната страна им казва с
щракване на пръстите: каквото ви харесва, е ваше, докато сте живи.
Разполагайки с такава свобода, Шърман и Грант поемат по различен път. Шърман,
чийто път проследихме по-рано, се ужасява от политиката и нееднократно отблъсква
молбите да се кандидатира за обществена длъжност. „Имам всички звания, които
искам“ – казва. След като, както изглежда, е победил своето его, по-късно той щe се
оттегли в Ню Йорк, където ще живее видимо щастлив и доволен.
Грант, който преди това не е показвал почти никакъв интерес към политиката и
който всъщност има успех като генерал именно защото не умее да се занимава с
политически игри, избира да се кандидатира за най-високия обществен пост в стра-
ната: за президентството. Спечелва убедителна победа и става президент на една от
най-корумпираните, пълни със скандали и неефективни администрации в
американската история. Истински добър и верен като човек, той не е създаден за
мръсния свят на Вашингтон, който бързо му намира цаката. След два изтощителни
мандата, почти изненадан от това колко зле вървят нещата, Грант освобождава
длъжността като оклеветена и противоречива фигура.
След своето президентство Грант инвестира почти всяко пени, което има, в
създаването на фирма за финансово посредничество заедно с един съмнителен
инвеститор на име Фердинанд Уард. Уард, един Бърни Мейдоф на своето време, я
превръща в схема на Понци и довежда Грант до публичен фалит. Както пише Шърман
със съчувствие и разбиране за своя приятел, Грант се е „устремил да си съперничи с
милионерите, които биха дали всичко, за да спечелят всяка негова битка“. Грант е
постигнал много, ала за него то не е достатъчно. Той не може да реши кое е важно за
него – кое всъщност е от значение.
Ето как, изглежда, стоят нещата: ние никога не сме доволни от онова, което имаме,
а искаме да имаме и онова, което имат другите. Искаме да имаме повече от всеки. В
началото знаем какво е важно за нас, но щом го постигнем, загубваме преценката си за
своите приоритети. Егото ни овладява и може да ни доведе до гибел.
Тласкан от чувството си за чест, изпитващ потребност да покрие дълговете на
фирмата, Грант взема заем, като дава за обезпечение своите безценни спомени от
войната. Разбит умствено, духовно и физически, през последните години от живота си
той се оказва в трудно положение. Налага му се да се бори с болезнен рак на гърлото и
да бърза да завърши спомените си, за да остави на семейството си средства за
прехрана. Успява да се справи, но на косъм.
Тръпки ни побиват при мисълта за жизнените сили, похабени от тоя герой, който
умира на близо шейсет и три години в жестоки мъки и с чувство на поражение, от тоя
порядъчен, честен човек, който просто не може да се справи със себе си, който не
съумява да се фокусира и завършва толкова далече от границите на своя пребогат

67
гений. А какво ли би могъл да направи през тия години? Колко ли по-различна
можеше да е Америка? Колко ли повече неща щеше да направи и постигне той?
Не че той е изключение в това отношение. Всички ние редовно, механично или
неясно привлечени, или пък тласкани от алчност или от суета, казваме „да“. Защото не
можем да кажем „не“ – защото може да пропуснем нещо, ако кажем „не“. Мислим си,
че това „да“ ще ни позволи да постигнем повече, докато в действителност то ни пречи
да постигнем тъкмо онова, към което се стремим. Всички пилеем безценния си живот
във вършене на неща, които не харесваме, доказвайки се пред хора, които не
уважаваме, и стремейки се да получим неща, които не искаме.
Защо правим това? Е, добре, към тоя момент би трябвало да е очевидно.
Егото ни кара да завиждаме. То разяжда хората, големите и малките. Егото
подрива величието на човека, като го тласка към самоизмамата.
Повечето от нас тръгват с ясна идея какво искат в живота. Знаем какво е важно за
нас. Успехът, който постигаме, особено ако дойде рано или ако е много голям, ни
поставя в необичайна ситуация. Защото сега най-неочаквано се оказваме на ново мя-
сто и ни е трудно да се ориентираме.
Колкото по-нататък вървим по тоя път на постижението, независимо в коя сфера
па дейност, толкова по-често срещаме други успешни хора, които ни карат да се
чувстваме незначителни. Няма значение колко добре се справяме в работата си;
нашето его и техните постижения ни карат да се усещаме нищожни – точно както
други карат тях да се усещат по същия начин. Това е безкраен кръговрат... докато
нашето кратко време на земята или малкото прозорче на благоприятните възмож-
ности, които имаме на нея, – не е безкрайно.
И така, ние несъзнателно поемаме темпото, с което се движат останалите. Ами ако
различните хора се движат тласкани от различни мотиви? Ами ако темпото не е само
едно?
Именно това се е опитвал да каже Шърман на Грант. Има определена ирония от
типа на онази от „Даровете на влъхвите“11 в това колко отчаяно преследваме онова,
което няма да ни донесе истинска наслада. Във всеки случай тя няма да е трайна. Само
ако можехме да спрем за секунда.
Нека кажем ясно: конкурентоспособността е важна сила в живота. Тя е, която
движи пазара и която стои зад някои от най-внушителните постижения на
човечеството. На нивото на отделния човек обаче е изключително важно да знаем с
кого се конкурираме и защо. Изключително важно е да имаме верен усет за
пространството, в което се намираме.
Само ние знаем конкуренцията, с която се състезаваме. Тоест ако нашето его не
реши, че единственият начин да сме стойностни е да бъдем по-добри, да имаме повече
от всеки навсякъде. И което е по-важно: всеки от нас има уникален потенциал и
предназначение; това означава, че ние единствени можем да оценим и да зададем
условията на нашия живот. Твърде често гледаме другите хора и вземаме тяхното
одобрение за стандарта, който се чувстваме длъжни да постигнем и ние. И в резултат
прахосваме потенциала си и не реализираме своето предназначение.

11
Има се предвид едноименният разказ па О. Хенри. В него млади съпруг и съпруга, бедни, но
влюбени, решават, всеки поотделно и без другият да знае за съответния замисъл, да продадат най-
ценните си предмети, за да си направят подарък за Коледа. Така жената продава прекрасната си коса,
за да купи на мъжа си верижка за неговия часовник; той пък продава часовника си, за да ѝ купи
красива шнола за косата. – Б.пр.
68
 Според Сенека ние трябва по-често да се замисляме за значението на гръцката
дума euthymia: това е усетът за нашия собствен път и как да останем на него, и да не се
отклоняваме от всички останали, които го пресичат. С други думи, не става дума да
победиш другия. Не става дума да имаш повече от останалите. Става дума за това: да
бъдем себе си и да бъдем колкото може по-добри в това, и да не се поддаваме на
всички онези неща, които ни отвличат от него. Става дума за това – да вървим натам,
където ни е предопределено да вървим. Да постигнем максимума от онова, на което
сме способни в избраната от нас дейност. Това е. Ни повече, ни по-малко. (Между
другото, euthymia означава на български „спокойствие“.)
Време е да седнем и да си помислим какво е истински важно за нас и после да
предприемем съответните стъпки, тоест да зарежем останалото. Не го ли сторим,
успехът ни няма да ни носи наслада и няма да бъде толкова пълен, колкото би могъл
да бъде. Или по-лошото: няма да е траен.
Това важи особено за парите. Ако не знаем колко пари са ни нужни, лесно се
появява опцията по подразбиране: повече. И така, без да помислим, нашата ценна
енергия се отклонява от реализацията на призванието ни към запълване на банковата
ни сметка. Когато „съчетаеш в себе си несигурност и амбиция – казва плагиатът и
опозореният журналист Джона Лерър, размишлявайки за своя случай, – стигаш до
неспособността да казваш „не“ на някои неща“.
Егото отхвърля компромисите. Защо да прави компромиси? Егото иска всичко.
Егото ви казва да мамите, макар че обичате половинката си. Защото искате онова,
което имате, и онова, което нямате. Егото обявява за сигурно онова, на което едва-едва
започвате да хващате цаката; защо да не се заловите за друго? Така започвате да
казвате „да“ на прекалено много неща, на неща, които надхвърлят границите на
въобразимото. Ние сме като капитан Ахаб, който преследва Моби Дик поради
причини, които вече дори не можем да разберем.
Може би наистина вашият приоритет са парите. Или може би семейството. Може
би вашият приоритет е да имате влияние или да направите промяна. Може би вашият
приоритет е да изградите организация, която ще е дълготрайна или ще обслужва
някаква цел. Всички тези неща са чудесни мотивации. Обаче е необходимо да знаете.
Необходимо е да знаете какво не искате и какво пречи на вашите избори. Защото
стратегиите често пъти се изключват взаимно. Не можеш да бъдеш оперен певец и в
същото време поп идол на тийнейджърите. Животът изисква да правим такива
компромиси, но егото не може да позволи това.
И така, защо правите онова, което правите? Това е въпросът, на който трябва да
дадете отговор. Замислете се, докато още можете. Само тогава ще разберете кое е
важно и кое не. Само тогава ще можете да казвате „не“, ще можете да се отказвате от
състезания, които не са ви важни или които дори не съществуват. Само тогава ще ви
бъде лесно да не обръщате внимание на „успешните“ хора, защото през повечето
време те нямат отношение към вас, а често нямат връзка дори и със себе си. Само
тогава ще можете да развиете онази тиха самоувереност, за която говори Сенека.
Колкото повече имате и колкото повече постигате, толкова по-трудно ще ви бъде
да сте верни на своето предназначение, но и толкова по-важно за вас ще бъде това.
Всеки вярва на мита, че „само да имах еди-какво си“ обикновено каквото има някой
друг, – бих бил щастлив. Може да бъде необходимо да се опари няколко пъти, за да
осъзнае колко е празна тази илюзия. Всички се оказваме понякога посред някакъв

69
проект или задължение и не можем да разберем защо сме там. Ще са ни нужни
смелост и вяра, за да се спрем.
Разберете защо преследвате онова, което преследвате. Не обръщайте внимание на
онези, които се подиграват на темпото ви. Оставете ги да ламтят за онова, което имате
вие, а не обратното. Защото това е независимостта.

70
 Правомощие, контрол и параноя
Един от симптомите, че човек е застрашен от приближаваща нервна криза, е
вярата му, че работата му е ужасно важна.
БЪРТРАНД РЪСЕЛ

Когато по време на своя поход срещу Гърция персийският император Ксеркс

пресичал Хелеспонта, морето се надигнало и унищожило мостовете, строени от
неговите инженери дни наред. Той хвърлил вериги в пролива, заповядал да му ударят
триста камшика и да го горят с нажежено желязо. При изпълнението на заповедта му
неговите хора трябвало да произнесат следната тирада: „Знай, ти, солени и горчиви
потоко, че твоят господар ти налага това наказание заради това, че го обиди, него,
който никога не те е обиждал“. О, да, и той отсякъл главите на хората, построили
мостовете.
Великият историк Херодот нарича тази проява „дръзка“, което вероятно е
евфемизъм. Със сигурност по-подходящо би било да я определим като абсурдна и
налудничава. От друга страна, тя е била част от неговата личност. Малко преди това
Ксеркс написал писмо на една близка планина, през която трябвало да прокара канал.
„Може да си висока и горда – писал, – ала недей да се осмеляваш да ми създаваш
пречки. В противен случай ще те срутя в морето“.
Колко смешно, нали? И което е по-важното, колко жалко.
За беда, налудничавите действия на Ксеркс не са историческа аномалия. Заедно с
успеха, и особено с властта, вървят и някои от най-големите и най-опасните заблуди:
правомощието, контролът и параноята.
Да се надяваме, че вие няма да се окажете толкова луди, че да започнете да очове-
чавате неодушевени предмети и да им налагате наказание. Това е явна, очевидна
лудост, и слава богу, тя е рядка. По-вероятно и по-често срещано явление е да за-
почнем да надценяваме своята сила. Тогава губим перспектива. И е възможно да
свършим като Ксеркс и да се превърнем в чудовищно посмешище.
„Най-силната отрова, която познава светът – пише поетът Уилям Блейк, – е онази,
която е излязла от лавровия венец на Цезар“. Успехът съблазнява всички ни.
Проблемът се корени в пътя, който ни е довел до успеха и до първото място. За
нашето постижение често с било необходимо да извършим подвизи от груба сила и
непоколебима воля. За създаването на нещо, което не е съществувало преди, са
необходими както предприемачески дух, така и умение. Богатството означава, че си се
наложил на пазара и си се възползвал от шанса. Спортистите шампиони пък са
доказали своето физическо превъзходство над противниците си.
За да постигнем своя успех, е трябвало да пренебрегнем съмненията и
възраженията на хората около нас. Това е означавало да отхвърлим отхвърлянето.
Необходимо е било да поемем определени рискове. Могли сме да се откажем по всяко
време, но сме тук именно защото не сме се отказали. Упоритостта и смелостта пред
лицето на смешни шансове са донякъде ирационални черти – в някои случаи наистина
ирационални. Когато резултатът е положителен, тези склонности могат да се усещат
като оправдани.
И защо не? Човешко е да се мисли, че тъй като е станало веднъж – тъй като светът
се е променил в някакъв голям или малък смисъл, – в нашето завоевание се съдържа

71
някаква магическа сила. Че ние сме тук, защото сме по-големи, по-силни, по-умни. Че
ние правим реалността, в която живеем.
Точно преди да унищожи своята компания, струваща милиарди долари, създателят
на Beanie Babies (плюшените играчки, пълни с топчета) Тай Уорнър пренебрегва
предпазливите възражения на един от своите служители и се перчи: „Бих могъл да
сложа топче върху тор и пак ще го купят!“ Греши. И компанията не само се проваля
катастрофално, но и самият той по-късно се спасява от затвора на косъм.
Няма значение дали сте милиардер, милионер или просто човек, който рано е
успял да закачи някаква добра работа. Твърдото и категорично чувство на сигурност,
което ви е довело дотук, може да се превърне в пасив, ако не внимавате. Имали сте
потребност и мечта за по-добър живот? Амбиция е давала гориво на усилията ви? В
началото това са искрени пориви, ала останат ли без контрол, те се превръщат в
хюбрис и претенция. Същото се отнася и за инстинкта да поемаме отговорност; сега се
пристрастяваме към упражняването на контрол. Обладава ни желанието да докажем,
че съмняващите се грешат. Добре дошли, кълнове на параноята.
Да, с отговорностите в нашия нов живот идват и основателни напрежения и
терзания. Всички онези неща, които управляваме, разочароващите грешки, допуснати
от хора, които би трябвало да внимават, безкрайното пълзене на задълженията – никой
не ни подготвя за това. Затова всички тези чувства стават още по-трудни за
обуздаване. Предполагали сме, че обетованата земя ще е хубава, а не противна. Ала не
можете да оставите стените да ви обградят от всички страни. Трябва да се вземете под
контрол – себе си и своите възприятия.
Когато по време на Американската война за независимост Артър Лий бива
изпратен във Франция и Англия, за да служи като един от дипломатите на Америка,
вместо да се наслаждава на приятната възможност да работи със своя колега, ди-
пломатът Сайлъс Дийн, както и с по-възрастния държавник Бенджамин Франклин, той
избухва в гняв и негодувание срещу тях и изразява подозрението, че не го обичат.
Най-накрая Франклин му пише писмо (такова, каквото вероятно всички сме
заслужавали да получим в един или друг момент): „Ако не се излекуваш от тази
избухливост – съветва го Франклин, тя ще те доведе до безумие, на което е и
симптоматичен предвестник“. Вероятно понеже толкова силно обуздава собствената
си избухливост, Франклин решава, че написването на това писмо е достатъчно
пречистващо. Никога не го праща на адресата.
Ако някога сте слушали магнетофонните ленти на Овалния кабинет, на които е
записан Ричард Никсън, можете да чуете думи, които са признак на болест, и ще
пожелаете да е имало човек, който да му прати подобно писмо. Те ни разкриват ужа-
сяващия образ на човек, който не само е загубил представата си какво му е позволено
да върши от закона, каква е неговата работа (да служи на народа си), но и представа за
самата реалност. Той се люлее бясно от най-крайна самоувереност до ужас и страх.
Убеждава подчинените си и отхвърля информацията и обратната връзка, които
опровергават онова, в което иска да вярва. Живее в сапунен мехур, в който никой не
може да каже „не“ – дори и съвестта му.
Има едно писмо, написано от генерал Уинфилд Скот до Джеферсън Дейвис, по
онова време военен министър на Америка. Дейвис неколкократно войнствено
досаждал на Скот по някакъв банален въпрос. Скот не му обръщал внимание. Най-
накрая обаче е принуден да разгледа въпроса и пише, че му е жал за Дейвис. „На

72
разярения малоумник, който лежи повален от удари, които раняват само него, дължим
винаги своето съчувствие“.
Егото е най-лош враг на човека. То ранява и онези, които обичаме. Семействата и
приятелите ни страдат от него, а също и нашите клиенти, фенове и довереници. Един
критик на Наполеон разобличава неговата същност с думите: „Той презира народа, за
чието възхищение жадува“. Наполеон чисто и просто смята френския народ за
сбирщина, която трябва да бъде манипулирана, мисли, че той трябва да е по-добър от
народа, чувства, че ако народът не го поддържа абсолютно и безусловно, е против
него.
Умният мъж или умната жена трябва редовно да си напомнят, че тяхната власт и
влияние имат граници.
Правомощието взема за даденост: това е мое. Спечелил съм го. В същото време
правомощието плаща жълти стотинки на другите хора, защото не може да си
представи, че е необходимо да оценява времето на другия толкова високо, колкото
своето собствено време. То държи дълги тиради и речи, които изтощават хората, които
работят за нас и с нас, и които нямат друг избор, освен да се съгласяват. То
преувеличава нашите способности в собствената ни преценка, оценява щедро нашите
перспективи и създава смешни очаквания.
Контролът казва: всичко трябва да се прави по моя начин – дори и дребните неща,
дори и маловажните неща. Той може да се превърне в парализиращ перфекционизъм
или в един милион безсмислени битки, водени само заради потребността да имаш
последната дума. Това изцежда прекалено хората, чиято помощ ни е необходима, и
особено тихите хора, които не възразяват, докато не ги докараме до границата на
търпението им. Спорим със служителя на летището, със служителя от отдел обслужва-
не на клиенти по телефона, с агента, който преглежда рекламацията ни. С каква цел? В
действителност не контролираме времето, не контролираме пазара, не контролираме
другите хора и нашите усилия и енергии независимо от това са чисто пилеене.
Параноята си мисли: не мога да се доверя на никого. Съвсем сам съм в това тук. Тя
казва: ограден съм от глупаци. Тя казва: не е достатъчно да се фокусирам върху
работата си, върху задълженията си, върху себе си. Освен това трябва да планирам
различни интриги зад сцената – за да се справя с тях, преди те да се справят с мен; да
им върна за обидите, които ми нанасят.
Всеки има такъв шеф, партньор, родител. Цялото това съперничество, целият този
гняв, хаосът и конфликтите. Как се е стигнало до тях? Как да им сложим край?
„Оня, който се отдава на празни страхове, си спечелва истински такива“ – пише
Сенека, който като политически съветник е бил свидетел на разрушителната параноя
на най-високи нива.
Тъжната обратна връзка е, че непреклонните ни усилия да бъдем номер едно могат
да насърчат другите хора да подронват нашия авторитет и да го оспорват. Те разбират
какво представлява в действителност това поведение: маска на слабост, несигурност и
нестабилност. В своето безумие да се защитава параноята създава преследването,
което се стреми да избегне. Тя превръща обсебения от нея човек в затворник на
собствените му илюзии и на породения от него хаос.
Това ли с свободата, която очаквахте, когато мечтаехте за своя успех? Вероятно не.
И така, спрете.

73
 Да управляваш себе си
Не е достатъчно да притежаваме чудесни качества; освен това трябва да умеем и
да ги управляваме.
ЛАРОШФУКО

През 1953 г. Дуайт С. Айзенхауер се връща от парада по встъпването си в

длъжност и късно вечерта влиза в Белия дом за пръв път като президент. Когато влиза
в своята резиденция, неговият главен иконом връчва на Айзенхауер две писма, озна-
чени с бележката „Поверително и тайно“, които са му били изпратени по-рано същия
ден. Айзенхауер реагира моментално: „Никога не ми носете запечатан плик – казва
той твърдо. – За тази работа имам персонал!“.
Колко високомерно, нали? Дали всъщност длъжността вече не му е замаяла
главата?
Съвсем не. Айзенхауер схваща привидно незначителното събитие такова, каквото
е: симптом за дезорганизирана, зле работеща организация. Не всичко трябва да се
управлява от него. Кой би могъл да каже, че пликът с писмото е даже важен? Защо
никой не го е прегледал?
В качеството му на президент негов най-важен приоритет в управлението е да
организира изпълнителната власт, така че тя да се превърне в гладко шлифовано,
гладко функциониращо и внасящо ред цяло, точно каквито са били неговите военни
формирования – не защото той самият не иска да работи, а защото всеки има работа и
той му вярва и му е възложил задачата да я върши. Както се изразява по-късно
началникът на неговия екип, „президентът върши най-важните неща. Аз върша след-
ващите най-важни неща“. Публичният образ на Айзенхауер представлява образът на
човек, играещ голф. В действителност той не е бил лентяй, но е разполагал със
свободно време, защото е управлявал здраво кораба на държавата. Знаел е, че
„спешно“ и „важно“ не са синоними. Работата му е била да определя приоритетите, да
мисли по голямата картина и после да се довери на хората под него да вършат
задачите, за които са назначени.
Повечето от нас не сме президенти на държавата или дори президенти на
компания, но при нашето изкачване по стълбата в живота системата и трудовите ни
навици, които са ни довели горе, няма непременно и да ни задържат там. Когато сме
на етапа на стремежа или когато сме дребни риби, можем да проявяваме
ексцентричност, можем да компенсираме дезорганизацията с усилен труд и малко
късмет. Това няма да се отрази на основното. В действителност ще ви излага, ако не
съумеете да го надраснете и да се организирате.
Можем да сравним Айзенхауеровата система в Белия дом със скандалната
автомобилна компания, създадена от Джон Делореан, когато последният се отделя от
„Дженеръл Мотърс“, за да произвежда своя собствена марка футуристични автомо-
били. Намирайки се на дистанция от няколко десетилетия след зрелищната имплозия
на компанията, на нас може да ни бъде простена мисълта, че човекът просто е бил
изпреварил времето си. В действителност неговият възход и падение са история, която
се случва от памтивека: алчният за власт нарцисист сам подрива своята мечта и в хода
на нещата губи милиони долари, които не са негови, а на други хора.

74
 Делореан е убеден, че културата на реда и на дисциплината в „Дженеръл Мотърс“
потиска блестящите творчески личности като него. Когато решава да основе своята
компания, той нарочно прави всичко по различен начин, пренебрегвайки
традиционната мъдрост и обичайните бизнес практики. Резултатът не е свободното
светилище на творческите люде, за което Делореан наивно е мечтал. Създадената от
него организация е смазващо политическа, дисфункционална и дори корумпирана. Тя
рухва от собствената си тежест, след като прибягва до прилагане на престъпни и
измамни действия, и след като стига до загуби на стойност около 250 милиона долара.
„Делореан“ фалира както като автомобил, така и като компания, защото се
управлява зле от горе до долу – с акцент върху лошото управление на върха, от
висшите ѝ служители. Тоест: самият Делореан е проблемът. В сравнение с Айзенхауер
той работи постоянно, но резултатите му са съвсем различни.
Както се изразява един изпълнителен директор, Делореан „имаше способността да
забележи наличната благоприятна възможност, но не знаеше как да я използва“. Друг
изпълнителен директор описва неговия стил на управление като „гонитба на шарени
балони“ – той непрестанно се отвлича и зарязва един проект заради друг. Бил е гений.
Обаче, за съжаление, това рядко е достатъчно.
Макар че вероятно не е било съзнателно, Делореан създава култура, в която егото
вирее буйно. Убеден, че непрестанният успех е просто негово право, той, изглежда,
настръхва при мисълта за неща като дисциплина, организация или стратегическо
планиране. На служителите не се дават достатъчно напътствия, а пък друг път биват
претрупвани от банални инструкции. Делореан не умее да делегира отговорности – с
изключение на лакеите, чиято сляпа преданост той възнаграждава за сметка на
компетентността или знанията. Отгоре на всичко той често закъснява или е разсеян.
На изпълнителните директори е позволено да работят по дейности извън плана на
компанията, но за нейна сметка. Те биват насърчавани особено да търсят странични
проекти, които облагодетелстват техния шеф за сметка на компанията. Като главен
изпълнителен директор Делореан често изопачава истината пред инвеститорите, пред
своите колеги директори и пред доставчиците и заразява с тоя навик цялата компания.
Подобно на много хора, тласкани от демон, решенията на Делореан биват мотиви-
рани от всичко друго, но не и от идеите за ефикасност, управляемост или отговорност.
Вместо да усъвършенства или да поправи системата на „Дженеръл Мотърс“, той
сякаш е отхвърлил всякакъв ред. Резултатът е хаос: никой не спазва правилата, никой
не е отговорен и постигнатото е много малко. Единствената причина, поради която
компанията не фалира веднага, е, че Делореан е специалист по връзките с
обществеността – благодарение на това цялата история се крепи, докато първите
дефектни коли не слизат от конвейера.
Не е изненада, че колите са ужасни. Не работят. Разходите за единица продукция
силно надхвърлят бюджета. Не са осигурени достатъчно търговци. Колите не могат да
бъдат доставени на търговците, които ще ги продават. Лансирането им е катастрофа.
„Делореан Мотър Къмпани“ никога не се възстановява.
Оказва се, че да станеш голям ръководител е трудна работа. Кой да е знаел?!
Делореан не умее да управлява себе си и затова му е трудно да управлява и
другите. И така съумява да стигне до фалит – фалира в личен план, фалира и неговата
мечта.
Управление? Това ли е наградата за цялата ти креативност и за всичките ти нови
идеи? Да станеш Човекът? Да – в крайна сметка всички се изправяме пред

75
необходимостта да станем старият началник, срещу когото сме се бунтували в
началото. И пак често реагираме раздразнително и предпочитаме да мислим: „Сега,
когато аз съм ръководител, нещата ще бъдат различни!“
Нека се върнем на Айзенхауер. Той е бил президентът, дявол да го вземе – най-
могъщият човек в света. Можел е да отказва да върши нещата, които не харесва, и да
върши нещата, които харесва. Ако е бил дезорганизиран, хората просто са щели да се
справят с това (преди него е имало куп такива президенти). Той е разбирал, че редът и
отговорността са онова, от което се нуждае страната. И че това далеч надвишава
неговите собствени съображения.
При Делореан тъжното е, че, както става при мнозина даровити хора, за него най-
важното са били неговите идеи. Неговата кола е била вълнуваща иновация. Неговият
модел би могъл да работи. Той е имал всички необходими активи и талант за това. Ала
егото му и дезорганизацията, произлизаща от него, пречат да се получи необходимата
спойка – точно както се случва при мнозина от нас.
Когато станеш успешен в своята професия, отговорностите ти може да се
променят. Все по-малко време посвещаваш на вършенето на конкретна работа и все
повече и повече време посвещаваш на вземането на решения. Такова е естеството на
ръководството. За тоя преход е необходимо да направиш преоценка и актуализация на
своята идентичност. Необходимо е да проявиш определено смирение и да оставиш
настрана някои от по-приятните или от по-удовлетворяващите аспекти на предишната
ти работа. Това означава да приемеш, че други хора могат да имат по-висока
квалификация или по-специализирано знание в области, в които си смятал себе си за
компетентен – или поне тяхното време да се използва по-добре в изпълнението на тези
задачи, отколкото твоето.
Да, би било по-забавно да се залавяме непрестанно с решаването на всяка дребна
задачка и може би това би ни носело усещането, че сме важната личност, призвана да
се справя с кризисни ситуации. Дреболиите ни ангажират безкрайно и често ни
ласкаят, докато голямата картина може да е трудна за осъзнаване. Нейното
проумяване невинаги е забавно, ала това е нашата работа. Ако ти не размишляваш по
голямата картина – защото си прекалено зает да си играеш на „шеф“ – кой ще върши
това тогава?
Разбира се, не съществува „правилна“ система. Понякога системите работят по-
добре, когато са децентрализирани. Понякога работят по-добре, когато се подчиняват
на строга йерархия. Всеки проект и всяка цел заслужават подход, който пасва
съвършено на нуждите, които трябва да бъдат удовлетворени. Може би творческата,
ненапрегната околна среда е най-подходяща за вашата работа. Може би можете да
ръководите бизнеса си от дистанция или може би за всеки е по-добър контактът лице в
лице.
Важното е да се научите да управлявате себе си и другите, преди индустрията, в
която работите, да ви изяде с парцалите. Свръхконтролиращите ръководители са
егоисти, които не умеят да ръководят другите и бързо се претоварват. По същия начин
постъпват и харизматичните мечтатели, които губят интерес, когато се стигне до
реализация на идеята им. Ала най-лоши са ония, които се обкръжават с подмазвачи и
блюдолизци, които им чистят бъркотиите и им създават сапунен мехур, в който те
дори не могат да видят колко откъснати от реалността са.
Отговорността изисква пренастройка и после повишена яснота и целенасоченост.
Първо, да определиш най-високите цели и приоритети на организацията и на живота

76
си. После да ги прилагаш на дело и да ги спазваш. Да произвеждаш резултати и само
резултати.
Рибата се вмирисва от главата, гласи известната поговорка. Хубаво, сега главата си
ти.

77
 Осъзнай, че себичността е болест
Ако аз не мисля за себе си, кой ще мисли за мен? А ако мисля само за себе си, кой съм
аз?
ХИЛЕЛ

През Втората световна война на страната на Съюзниците са воювали много велики

генерали – Патън, Брадли, Монтгомъри, Айзенхауер, Макартър, Жуков – а сред тях и
Джордж Кетлет Маршал-Младши. Макар че всички те са служили на своите страни и
са се били и са ръководили войските си храбро, един от тях изпъква.
Днес виждаме Втората световна война като ясна борба, в която добрите сили са се
обединили самоотвержено срещу злото. Проблемът е, че победата и изтеклото време
са замъглили обикновените човешки черти на хората, които са били на правилната
страна в тази борба. Тоест: ние забравяме политиката, коварството, ламтежа за слава,
позьорството, алчността и себичния интерес сред Съюзниците. Докато другите
генерали защитават своята територия, борят се помежду си и жадно се стремят да
заемат място в историята, такова поведение въобще не се забелязва у един човек: у
генерал Джордж Маршал.
Нещо още по-впечатляващо: Маршал безмълвно изпреварва всички тях с
величието на своите постижения. Каква е тайната му?

Пат Райли, прочутият треньор и мениджър, който извежда „Лос Анджелис

Лейкърс“ и „Маями Хийт“ до победи в многократни шампионати, казва, че големите
отбори имат тенденцията да следват една траектория. Когато е в началото – преди да е
победил, – отборът е невинен. Ако условията са добри, членовете му се сплотяват,
грижат се един за друг и работят заедно за общата си цел. Тоя етап е по неговите думи
„невинното изкачване“.
След като отборът започне да побеждава и се зароди вниманието на медиите,
простите връзки, които са обединявали хората, започват да се износват. Играчите
започват да пресмятат личното си значение. Надуват се. Появява се фрустрация.
Появяват се егоизми. Невинното изкачване, казва Пат Райли, почти винаги е
последвано от етапа, наречен „болест на себичността“. Тя може да „порази всеки
печелещ отбор всяка година и във всеки момент“, и това се случва притеснително
често.
Ето я враждата между Шак и Коби. Ето го Джордан, който удря Стив Кер, Джуд
Бъклър и Уил Пардю – членове на собствения му отбор. Удря хора от собствения си
отбор! Ето ги служителите на „Енрон“, които хвърлиха в тъмнина Калифорния заради
собствената си печалба. Такива са и течовете на информация до медиите, правени от
недоволен изпълнителен директор, надяващ се да унищожи проекта, който не харесва.
Такива са негингът12 и всяка друга тактика на сплашване.
Що се отнася до нас, това е началото, когато започваме да мислим, че сме по-
добри, че сме особени, че нашите проблеми и преживявания са толкова невероятно
различни от проблемите и преживяванията на всеки друг, че никой не би могъл да ги
12
Nеgging (англ., от neg, съкр. от negative) – това с начин на запознаване между мъж и жена, при
който мъжът съзнателно се опитва да унизи жената, като ѝ казва пещо неприятно, но не направо, а
завоалирано. Напр.: „Вие сте толкова слаба, анорексичка ли сте?” – Б.пр.
78
разбере. Това е нагласа, която е погубила много по-добри хора, отбори и каузи,
отколкото са нашите.
В лицето на генерал Маршал, който започва кариерата си като началник-щаб на
американската армия в деня, в който Германия нахлува в Полша през 1939 г., и служи
през цялата война, виждаме едно от малкото изключения от тази тенденция. Маршал
някак си съумява да се изплъзне от болестта на себичността и в много отношения
често се срамува от хората, които са станали нейна жертва.
Преди всичко неговото отношение към ранга мания за повечето хора в неговата
среда, – е балансирано.
Той не с човек, който се въздържа от всякакво публично демонстриране на своя
ранг или на общественото си положение. Например настоява президентът да го нарича
генерал Маршал, а не Джордж. (Спечелил е това звание, нали така?) Ала докато други
генерали редовно лобират за повишения – генерал Макартър изпреварва другите
офицери през довоенните години до голяма степен благодарение на агресивните
усилия на своята майка, – Маршал активно спира това. Когато другите започват да
предлагат Маршал за началник на щаба, той ги моли да спрат, защото „[това] ще ме
направи много забележим в армията. Прекалено забележим всъщност“. По-късно не
одобрява направения от парламента опит да се прокара закон, който да му присъди
званието фелдмаршал – не само защото смята, че названието „фелдмаршал Маршал“
би звучало смешно, но и защото не иска званието му да е по-високо от това на
наставника му, генерал Пършинг, който е близо до смъртта и е негов постоянен
източник за съвети и насоки.
Можете ли да си представите? Във всички тези случаи чувството му за чест
означава да се откаже от почестите и често – да позволи те да отидат при други хора.
Подобно на всяко нормално човешко същество и той иска да ги получи, обаче по
правилния начин. Нещо по-важно: той знае, че колкото и приятно да би било да ги
има, би могъл да живее и без тях, докато други вероятно не биха могли. Егото се
нуждае от почести за своето утвърждаване. Самоувереността, от друга страна, е
способна да чака и да се фокусира върху конкретната задача независимо от външното
признание.
В началото на кариерата си можем по-лесно да правим тези жертви. Можем да
напуснем престижен колеж, за да стартираме своя собствена компания. Или да
понасяме да ни гледат отгоре за известно време. Щом постигнем успеха, тенденцията
е да преминем към умствената нагласа „вземам каквото ми се полага“. Сега са ни
важни всички ненадейно появили се награди и признание – дори ако сме стигнали до
успеха не заради тях. Нужни са ни тези пари, тази титла, това медийно внимание – не
заради отбора или заради каузата, а заради самите нас. Защото сме ги заслужили.
Нека кажем ясно: ние никога не заслужаваме правото да бъдем алчни или да
преследваме своите интереси за сметка на всички останали. Да мислим обратното е не
само егоистично, то е контрапродуктивно.
Маршал бива подложен на проверка за това до крайна степен. Работата, за която се
е обучавал цял живот, стои пред него на тепсия: да командва войските при десанта в
Нормандия, по същество най-голямата координирана инвазия, която е виждал светът.
Рузвелт дава да се разбере, че би искал Маршал да поеме командването ѝ. Със своите
подвизи в битките генералът си е осигурил място в историята, така че макар Маршал
да е необходим във Вашингтон, Рузвелт иска да му даде възможността да поеме

79
командването. Маршал не настоява: „Решението е Ваше, господин президент; в случая
моите желания са без значение“. Ролята и славата отиват при Айзенхауер.
Оказва се, че Айзенхауер действително е най-подходящият човек за тази работа.
Той я извършва превъзходно и помага за постигането на победата във войната. Нима
размяната не си е струвала?
И все пак ние редовно отказваме да сторим това; нашето его не приема да служи на
някоя по-голяма мисия, от която да сме част.
Какво трябва да правим? Да позволим на другия да ни преметне?
Писателката Черил Стрейд казва веднъж на един млад читател: „Вие ставате този,
който възнамерявате да бъдете, и следователно можете и да не бъдете задник“. Това е
една от най-опасните иронии на успеха – можем да се превърнем в такъв човек,
какъвто никога не сме искали да бъдем. Болестта на себичността може да порази и
пай-невинното изкачване.
Имало е един генерал, който се е отнасял зле с Маршал – по същество го натирва
на някои забутани назначения в средата на кариерата му. По-късно Маршал се издига
до по-висок чин от него и има възможността да си отмъсти. Обаче не се възползва от
нея. Защото независимо от кусурите на човека, Маршал вижда, че той е още полезен и
че без него за държавата би било по-лошо. И каква е благодарността за това безмълвно
потискане на егото? Просто още една добре свършена работа – и нищо повече.
Думата, описваща тази черта от характера, вече не се използва често: „велико-
душен“. Разбира се, това е било и добра стратегия, но Маршал е бил снизходителен,
прощаващ и великодушен преди всичко защото това е било правилно. Според високо-
поставени наблюдатели като президента Труман, онова, по което Маршал се отличава
от почти всички останали хора на военното дело и на политиката, е, че „генерал
Маршал никога не помисляше за себе си“.
Има и една друга история за Маршал, който позирал за един от многобройните
негови официални портрети, както се изисквало от него. След като идвал много пъти и
търпеливо изпълнявал исканото, най-накрая художникът му съобщил, че работата е
свършена и може да си ходи. Маршал станал и си тръгнал. „Не желаете ли да видите
картината?“ – попитал артистът. „Не, благодаря Ви“ – почтително рекъл Маршал и си
тръгнал.
Дали тази история ни казва, че да управляваме своя имидж не е важно? Разбира се,
че не. В началото на своята кариера можете да забележите, че се възползвате от всяка
възможност за това. Щом постигнете известни успехи, ще осъзнаете, че това до голяма
степен ви отвлича от работата ви – времето, което отделяте за репортери, награди и
маркетинг, е време, което късате от онова, което действително ви интересува.
Кой има време да гледа някакъв свой портрет? Какъв е смисълът от това?
Както по-късно споделя съпругата му, хората, които приемат Джордж Маршал
просто за скромен или спокоен, пропускат да видят най-характерното в него. Той
притежавал някои особености, които са присъщи на всички – егоизъм, личен интерес,
гордост, достойнство, амбиция – но те били „смекчени от едно чувство на смирение и
безкористност“.
Това, че искате да бъдете запомнени, че искате да стигнете до върха, да осигурите
себе си и семейството си, не ви прави лош човек. В края на краищата всичко това е
част от съблазънта.

80
 Има баланс. Треньорът по футбол Тони Адамс го казва добре. Играй за името,
написано на предницата на фланелката ти, казва, и ще запомнят името, написано на
гърба ти.
Що се отнася до Маршал, неговият живот опровергава и показва абсурдността на
старата мисъл, че безкористността и почтеността биха могли да бъдат слабост или да
ни задържат назад. Сигурно на някои хора ще им е трудно да разкажат много неща за
него – обаче всеки от тях живее в свят, формиран до голяма степен от него.
Признанието? Че кой го интересува.

81
 Медитирай върху необятността
Монахът е човек, който се е откъснал от всичко и който е в хармония с всичко.
ЕВАГРИЙ ПОНТИЙСКИ

През 1879 г. природозащитникът и природоизпитател Джон Мюр предприема

първото си пътуване до Аляска. Когато изучава фиордите и скалистата природа на
прочутия днес Глейшър Бей в Аляска, изведнъж го обзема мощно усещане. Той винаги
е обичал дивата природа и тук, при уникалния летен климат на далечния север, в тоя
неповторим момент, на него му се струва, че сякаш пелият свят с в синхрон. Сякаш
той може да види цялата екосистема и целия цикъл на живота като па длан пред себе
си. Пулсът му се ускорява и той, и групата се „изпълват с чувство на топла
съпричастност към всичко, залива ги чувство на закътаност в сърцето на природата“,
от която произлизаме всички. Слава богу, Мюр отбелязва и записва в дневника си
усещането за прекрасната спойка със света около него, каквото малцина са изпитали.

Усещаме живота и движението около нас, и красотата на вселената:

приливите и отливите, неуморно движещи се напред и назад, миейки прекрасните
брегове и люлеейки пурпурните водорасли в широките морски поляни, където се
хранят рибите, дивите потоци, наредени в бели редици с водопадите, вечно
цъфтящи и вечно пеещи, разпрострели своите клони из хиляди планини; огромните
гори, хранещи се с пронизващите слънчеви лъчи, всяка клетка във вихър от
наслада; облаци от насекоми, всяко от които се движи във въздуха, дивите овце и
кози по покритите с трева планински хребети над горите, мечките в гъсталаците
с горски плодове, норките, бобрите и видрите там, далеч, в много реки и езера;
индианците и любителите на приключения, преследващи своите самотни пътища;
птиците, грижещи се за своите малки – навред, навред красота и живот, и
радостно, доволно действие.

В тоя момент той усеща онова, което стоиците биха нарекли sympatheia –
свързаност с Космоса. Френският философ Пиер Адо го определя като „океаническо
чувство“. Чувството, че си част от нещо по-голямо, осъзнаването, че „човешките неща
са безкрайно малка точица от необятното“. Именно в тези мигове ние сме не само
свободни, но и си задаваме важните въпроси: Кой съм аз? Какво правя? Каква е ролята
ми в този свят?
Нищо не ни отвлича от тези въпроси така, както материалният успех – когато сме
вечно заети, стресирани, натоварени, объркани, обременени от доклади, опиращи се на
нещо, откъснати. Когато сме богати и ни казват, че сме важни или че имаме власт.
Егото ни уверява, че смисълът идва от дейността, че да сме център на вниманието е
единственият начин да имаме значение.
Когато ни липсва връзката с нещо по-голямо или по-велико от нас, сякаш частица
от душата ни си е заминала. Сякаш сме се откъснали от традициите, от които
произлизаме, независимо за коя сфера става дума (занаят, спорт, братство или друга
общност, семейство). Егото ни отделя от красотата и историята на света. То запречва
пътя ни.

82
 Нищо чудно, че успехът ни се струва празна работа. Нищо чудно, че сме изтощени.
Нищо чудно, че го усещаме като безсмислено бъхтено. Нищо чудно, че загубваме
контакт с енергията, която някога ни е зареждала.
Ето едно упражнение: отидете на мястото на някое древно сражение или на място с
историческо значение. Погледнете статуите и със сигурност ще видите колко много
тези хора приличат на днешните, колко малко са се променили нещата оттогава –
съвсем малко, и ще осъзнаете, че винаги ще бъдат такива. Ето тук е стоял някога един
велик човек. Тук е загинала една смела жена. Тук е живял един жесток богаташ, в тоя
великолепен дом... Това е чувството, че други хора са били тук преди вас, цели
поколения всъщност.
В тия мигове усещаме колко огромен е светът. Егото е невъзможно, защото
осъзнаваме, макар и само за миг онова, което е имал предвид Емерсън, когато казва:
„Всеки човек е цитат от всички свои предци“. Те са част от нас, ние сме част от една
традиция. Приемете силата на това прозрение и почерпете знание от него. Това
чувство ни ободрява също както чувството, изпитано някога от Мюр в Аляска. Да, ние
сме малки. Ала в същото време ние сме и частица от тая великолепна вселена и от
процесите в нея.
Астрофизикът Нийл де Грас Тайсън описва добре тази двойственост – невъзможно
е да се радваш едновременно и на своето значение спрямо Космоса, и на своята незна-
чителност спрямо него: „Когато погледна нагоре към Вселената, зная, че съм малък,
но също така зная и че съм голям. Голям съм, защото съм свързан с Вселената и
Вселената е свързана с мен“. Ние просто не можем да забравим кой е по-голям и кой
съществува тук от по-отдавна.
Защо, питам ви, великите държавници и мислители през всички векове са „отивали
в дивата пустош“ и са се връщали оттам с вдъхновение, с план, с опит, който ги е
тласкал да поемат по път, променящ света? Защото по тоя начин те са откривали
перспектива, проумявали са по-голямата картина по начин, който би бил невъзможен в
суматохата на всекидневния живот. Карайки шума около тях да утихне, те най-сетне
са можели да чуят тихия глас, който е трябвало да чуят.
Творчеството е въпрос на способност за възприятие и приемане. Това не може да
стане, ако сте убедени, че светът се върти около вас.
Като отстраним своето его – дори и само временно, ние можем да получим достъп
до онова, което ще се открои. Като разширим перспективата си, в кръгозора ни влизат
повече неща.
Тъжно е колко откъснати от миналото и от бъдещето са всъщност повечето от нас.
Забравяме, че вълнисти мамути са ходели по земята, докато са се строяли пирамидите.
Не осъзнаваме, че Клеопатра е живяла по-близко до нашето време, отколкото до
времето, когато са били построени прочутите пирамиди, характерни за нейното
царуване. Когато британски работници разкопават Трафалгар Скуеър, за да издигнат
Колоната на Нелсън и нейните прочути каменни лъвове, те намират в земята костите
на истински лъвове, които са скитали точно из тия места само няколко хилядолетия
преди това. Неотдавна някой пресметна, че верига от шест души, които си стискат
един другиму ръцете през вековете, свързва Барак Обама с Джордж Вашингтон. Има
едно видео, което можете да видите в Ютюб. Там в телевизионната игра на Си Би Ес
„Имам една тайна“ през 1956 г. е показан един човек в епизод, който изиграва прочу-
тата актриса Люсил Бол. Неговата тайна? Той е присъствал в Театъра на Форд, когато
е убит Линкълн. Правителството на Англия едва наскоро изплати дълговете си по

83
събития от XVIII и XIX век, свързани например с Компанията за южните морета,
Наполеоновите войни, премахването на робството в империята и Ирландския
картофен глад – което означава, че през двадесет и първи век все още съществува
пряка и всекидневна връзка с онези времена.
Когато нашите правомощия или таланти се увеличат, обичаме да си мислим, че
това ни прави особени – че живеем в благословени, безпрецедентни времена. Това се
подкрепя от факта, че много от снимките, които виждаме дори само отпреди петдесет
години, са все още черно-бели, и вземаме за даденост, че тогава светът е бил черно-
бял. А очевидно не е бил – тогавашното небе е било на цвят същото както нашето (на
някои места и по-ярко от нашето), кръвта на тогавашните хора е била червена също
както нашата и бузите им са ставали червени също както нашите. Ние приличаме на
тях и винаги ще бъде така.
„Трудно е да си смирен, когато си толкова велик, колкото съм аз“ – е казал
Мохамед Али. Да, добре. Ето защо великите хора трябва да полагат още повече
усилия, за да се преборят с тоя насрещен вятър. Трудно с да си надменен и да си
убеден в собственото си величие, когато си в уединение и в тишината на сетивната
изолация. Трудно е да не си смирен, когато късно през нощта вървиш сам покрай
брега и непосредствено до теб вълните на безкрайно черния океан се разбиват с грохот
в сушата.
Необходимо е активно да търсим това чувство на свързаност с Космоса. Има една
прочута поема на Блейк, която започва с думите:

„Да видиш света в една песъчинка,

и небето в едно диво цвете,
да държиш безкрайността в дланта си
и вечността в един-едничък час“.

Това е, за което жадуваме. Това с трансценденталният опит, който прави

невъзможно нашето дребно его.
Почувствайте се незащитени срещу елементите или силите, или заобикалящата ви
природа. Напомнете си колко безсмислено е да изпадате в ярост и да се бунтувате, и
да се опитвате да ги надвиете. Идете и се свържете с безкрайното, и сложете край на
своето съзнателно откъсване от света. Сдобрете се с реалностите на живота. Осъзнайте
колко много неща са съществували преди вас и как от тях остава само прашинка.
Позволете на това чувство да остане във вас колкото можете да понесете. После,
когато започнете да се чувствате по-добре или по-големи, отколкото сте в
действителност, идете и го изпитайте отново.

84
 Запазвай трезвостта си
Високата степен на обученост води до простота.
БРУС ЛИЙ

Ангела Меркел с противоположност на почти всяко предположение, което бихме

направили за глава на държава – и то на държава като Германия. Тя е обикновена.
Скромна е. Не се интересува от показността и външния блясък. Не държи пламенни
речи. Не се вълнува от експанзията или доминирането на своята нация. Като цяло е
спокойна и сдържана.
Канцлерът Ангела Меркел е трезва, когато твърде много държавници са
опиянени – от своето его, от властта, от поста си. Именно тази трезвост я превърна в
невероятно популярен държавник за три мандата и което е парадокс, в могъща, стре-
мителна сила за свобода и мир в съвременна Европа.
Има една история за Меркел като малко момиче на урок по плуване. Тя излязла
напред и стъпила на трамплина за скокове. Застанала и се замислила дали да скочи.
Минавали минути. И още минути. Скочила чак най-накрая, точно когато зазвънял
звънецът, отбелязващ края на урока. Дали се е страхувала, или просто е била
предпазлива? Много години по-късно, но време на една по-сериозна криза, тя ще
напомни на лидерите на Европа, че „страхът е лош съветник“. Като дете, застанала на
онзи трамплин, тя е искала да използва всяка дадена ѝ секунда, за да вземе вярното
решение, а не да скочи, тласкана от бсзразсъдност или от страх.
В повечето случаи си мислим, че хората постигат успех благодарение на енергията
и ентусиазма си. Почти извиняваме егото, защото смятаме, че то е неразделна част от
личността, необходима, за да „я направи голяма“. Може би частица от тази непреодо-
лимост е допринесла за успеха ви. Ала нека зададем въпроса: дали тя е устойчива и ще
допринася за него и през следващите няколко десетилетия? Можете ли действително
да надвивате всеки човек в работата си за вечни времена?
Отговорът е: не. Егото ни казва, че сме непобедими, че притежаваме безгранична
сила, която никога няма да изчезне. Ала това не може да замести онова, което е нужно
за величието – нима съществува неизчерпаема енергия?
Меркел е въплъщение на Езоповата басня за костенурката. Тя е бавна и спокойна.
В историческата нощ, когато пада Берлинската стена, Меркел е на трийсет и пет. Тая
нощ тя изпива една бира, ляга си и сутринта отива на работа. Няколко години по-
късно с цената на усилен труд е постигнала положението на уважавана, но слабо
известна физичка. Едва тогава тя ще влезе в политиката. Когато навлиза в петдесетте,
става канцлер. Това е път на прилежание и трудолюбие.
И все пак повечето от нас искат да стигнат до върха максимално бързо. Нямаме
търпение да чакаме. Опиваме се от мисълта да стигнем високо в йерархията. Щом
постигнем това, сме склонни да мислим, че егото и енергията са единственият начин
да се закрепим там. Това не е вярно.
Когато веднъж руският президент Владимир Путин се опитва да сплаши Меркел,
като пуска голямото си ловно куче на една тяхна среща (според сведенията тя не обича
кучета), тя не трепва и по-късно се шегува със случката. В резултат той е онзи, който
изглежда като глупак и неуверен човек. По време на възхода ѝ и особено по времето,

85
когато е на власт, Меркел постоянно запазва равновесието и здравия си разум
независимо от непосредствените стресови фактори или стимули.
В подобно положение ние може би бихме предприели „смело“ действие; бихме се
разгневили или бихме теглили разграничителна черта. Трябва да отстояваме себе си,
нали така? Но дали го правим? Много често тъкмо егото ни ескалира напрежението,
вместо да го намалява. Меркел е твърда, здравомислеща и търпелива. Тя е готова да
прави компромиси с всичко с изключение на изложения на риск принцип – който
твърде много хора изпускат от вниманието си.
Ето това е трезвост. Това е умението да се контролираш.
Тя неслучайно е обявена за най-могъщата жена в западния свят. По-важното е, че
запазва високия си пост в продължение на три мандата с една и съща формула.
Великият философ и римски император Марк Аврелий е знаел това много добре.
Призван в политиката почти против своята воля, той служил на римския народ на все
по-високи длъжности от младежките си години до смъртта си. Винаги имал трудни
задачи да изслушва жалби, да води войни, да прокарва закони, да оказва покрови-
телство. Опитвал се да избяга от тази така наречена от него „империализация“ – от
петното на абсолютната власт, омърсило с поквара предишните императори. За да го
направи, писал „Към себе си“13, че трябва да се „помъчи да бъде такъв човек, какъвто
философията се опита да направи от теб“.
Ето защо, казват, дзен философът Дзуиган си повтарял всеки ден:

„Учителят: ...
„Да, господине?“
После прибавял:
„Отрезвявай“.
„Да, господине.“
Завършвал с думите:
„Не се оставяй да бъдеш мамен от другите“.
„Да, господине, да, господине“.

Днес бихме могли да добавим:

„Не се оставяй да бъдеш мамен от признанието, което си спечелил, или от
количеството пари в банковата си сметка“.

Трябва да се помъчим да останем трезви независимо от многобройните различни

сили, които се въртят около егото ни.
Историкът Шелби Фут изказва наблюдението, че „властта не просто покварява
човека; това с твърде просто. Тя фрагментира, затваря становищата на другите,
хипнотизира ги“. Това прави егото. То обвива в мъгла ума тъкмо когато той трябва да
бъде ясен. Трезвостта е противовес, лечение срещу махмурлука – или по-добре, метод
за превенция срещу него.
Други политици са смели и харизматични. Но както може би казва Меркел, „не
можеш да решаваш... задачите с харизма“. Тя е рационална. Анализира. Интересува се
от ситуацията, а не от себе си, както често правят хората, облечени във власт. Тук със
сигурност ѝ е от полза професионалният ѝ опит в науката. Политиците често са суетни

13
„Към себе си“ е заглавието на произведението на Марк Аврелий, което представлява
афористични размисли в 12 кратки глави и е написано на гръцки език. – Б.пр.
86
и обзети от мания за своя имидж. Меркел е твърде обективна, за да е такава. Нея я
вълнуват резултатите и нищо друго. Изказвайки се по повод петдесетгодишнината ѝ,
един немски писател определя като основно оръжие на Меркел нейната непретен-
циозност.
Когато пише за треньора на „Пейтриътс“ Бил Беличик, Дейвид Халбърстам изказва
наблюдението, че той „не само се занимаваше с правенето на стекове, но в същото
време изпитваше презрение към цвъртенето им“. Същото можем да кажем и за
Меркел. Лидери като Беличик и Меркел знаят, че игрите се печелят и нациите се
тласкат напред с работа. Цвъртенето, от друга страна, затруднява вземането на
правилните решения как да взаимодействаш с другите, кого да повишиш, в кои игри
да участваш, коя обратна връзка да чуеш, в кой момент да приемеш поражение по
даден проблем.
На Чърчиловата Европа беше необходим един тип държавник. Днешният
взаимосвързан свят се нуждае от друг, свой собствен тип. Защото съществуват толкова
много информация, която трябва да се подреди, толкова много конкуренция, толкова
много промени, че без трезва глава... всичко е изгубено.
Очевидно не говорим за въздържание от наркотици или от алкохол, но определено
в неегоистичната трезвост има елемент на обуздаване – премахване на ненужното и на
разрушителното. Не бива повече да се поддаваме на манията за своя имидж; да се
отнасяме с презрение към хората под нас или над нас; да се нуждаем от капаните на
първата класа и отношението към нас като към звезди; да се гневим, да се бунтуваме,
да се контим, да играем, да се разпореждаме, да гледаме отвисоко и да се възхищаваме
на собствената си величавост или на собствената ни, измислена от самите нас
значимост.
Трезвостта с противовесът, който трябва да уравновеси успеха ни. Особено ако
нещата стават все по-добри и все по-добри.
Както е отбелязал Джеймс Басфорд, „иска се силен характер, за да устоиш на
непрестанните атаки на благополучието“. Хубаво, именно тук се намираме сега.
Има един стар лаф как да живееш, ако искаш да живееш щастливо: живей скрито.
Вярно е. Проблемът е, че това означава, че останалите от нас са лишени от наистина
добри примери. Късметлии сме, че имаме човек като Меркел във фокуса на
общественото внимание, защото тя е представителка на едно много голямо безмълвно
мнозинство.
Колкото и трудно да е да се повярва на фона на онова, което виждаме в медиите,
действително има някои постигнали успех хора, които живеят в скромни апартаменти.
Подобно на Меркел, те живеят нормален частен живот със своите брачни партньори
(съпругът на Меркел не присъства на първото ѝ встъпване в длъжност като канцлер).
Те не притежават блясък, носят обикновени дрехи. Повечето постигнали успех хора са
такива, за които не сте чували никога. Те искат да е така.
Това ги поддържа трезви. Помага им да си вършат работата.

87
 На онова, което често предстои, егото е враг...
Доказателството е тук и вие сте присъдата.
АНЕ ЛАМОТ

Ето ви на върха. Какво открихте? Само колко трудно и колко сложно е да се

справите. Мислехте си, че ще е много по-лесно, когато пристигнахте; а с още по-
трудно – напълно различно животно е. Открихте, че трябва да управлявате себе си, за
да запазите успеха.
Философът Аристотел е познавал световете на егото, властта и империята. Негов
прочут ученик е бил Александър Велики и отчасти и с помощта па ученията на
Аристотел младият мъж завладява целия познат свят. Александър е бил смел и много
даровит и често пъти щедър и мъдър. И все пак е ясно, че не е обърнал внимание на
най-важния урок на Аристотел и отчасти затова е умрял на трийсет и две години,
далеч от родината си, вероятно убит от своите хора, които най-накрая са си казали:
„Стига толкова“.
Не че е било неправилно той да има големи амбиции. Александър никога не
проумява що е „златната среда“ – тоест средното положение, компромисът. Често
пъти Аристотел говори за добродетелта и отличното постижение като точки от един
спектър. Смелостта например е разположена между страхливостта, намираща се на
единия край, и безразсъдството, намиращо се на другия край. Щедростта, на която се
възхищаваме всички, трябва да стои между разточителството и стиснатостта, за да
бъде изобщо полезна. При което границата – тази златна среда, – може да бъде
трудноопределима, но ако не я намерим, се излагаме на риска на опасните крайности.
Ето защо е толкова трудно да направиш отлично постижение, пише Аристотел. „Във
всеки случай е трудна работа да се намери средното; например не всеки, а само оня,
който знае, намира средата на окръжността“.
Можем да използваме тази златна среда, за да направляваме своето его и
желанието си за постижения.
Безкрайната амбиция е лесна работа; всеки може да натисне педала на газта.
Самодоволството също е лесна работа; просто трябва да вдигнеш крака си от педала
на газта. Ние трябва да избягваме онова, което бизнес стратегът Джим Колинс опре-
деля като „недисциплинирания стремеж за още и още“, както и самодоволството,
което идва с аплодисментите. За да заемем още веднъж от Аристотел, трудното е да
приложим правилната степен на натиск в правилния момент, по правилния начин, за
правилния период от време, в подходящата кола, като се движим в правилната посока.
Ако не направим това, последиците могат да бъдат потресаващи.
Има едни думи на Наполеон, който подобно на Александър е умрял по доста жалък
начин. Той е казал: „Мъжете с голяма амбиция се стремят към щастие... а намират
слава“. Имал е предвид, че зад всяка цел стои стремежът да бъдеш щастлив и
реализиран – ала когато егоизмът вземе връх, изгубваме пътя към целта си и стигаме
там, където изобщо не сме възнамерявали да стигнем. Емерсън в своето прочуто есе за
Наполеон се опитва да посочи, че няколко години след неговата смърт Европа е по
същество същата както преди Наполеон да започне своя стремителен възход. Всичко
това – неговата смърт, усилията му, ненаситността и наградите му – за какво е било?

88
Всъщност за нищо. Славата на Наполеон, пише Емерсън, бързо избледнява, досущ
като пушека от неговата артилерия.
Хауърд Хюз – въпреки сегашната му репутация на един вид смел бунтар, – не е бил
щастлив човек, независимо колко величествен може да изглежда животът му от
историческите документи или от филмите. Когато страдащият Хюз е близо до смъртта
си. един от неговите помощници се опитва да го утеши: „Какъв невероятен живот
живяхте“. Хюз поклаща глава и отговаря е тъжната, пораждаща съчувствие честност
на човек, чието време явно е изтекло: „Ако си разменим местата, се хващам на бас, че
още първата седмица щяхте да поискате да се върнете на старото си място“.
Не е необходимо да следваме стъпките на тези личности. Знаем какви решения
трябва да вземем, за да избегнем тоя позорен, дори жалък край: да запазим своята
трезвост, да се въздържаме от алчност и параноя, да останем смирени, да съхраним
чувството си за своята цел, да се свържем с по-големия свят около нас.
Защото дори ако управляваме себе си добре, благополучието не ни дава никакви
гаранции. Светът заговорничи срещу нас по много начини и законите на природата
гласят, че всичко регресира в посока към долното. В спортовете графикът става по-
труден след един победоносен сезон, лошите отбори получават по-добри точки в
драфта и таванът на заплатите прави трудно създаването на спойка в отбора. В живота
данъците се увеличават със степента, с която доходите ви се увеличават, и обществото
ви налага повече задължения. Медиите се отнасят по-зле с онези, които са отразявали
преди. Слухове и клюки са цената на известността: той е пиян; тя е гей. Той е лицемер.
Тя е кучка. Тълпата насърчава аутсайдера и застава срещу победителите.
Такива са фактите на живота. Кой може да си позволи да опровергае всичко това?
Вместо да позволяваме властта да ни прави податливи на илюзии и вместо да
приемаме онова, което имаме, за даденост, е по-добре да отделим време, за да се
подготвим за превратностите на съдбата, които се случват неизбежно в живота. Тоест
за злополучия, трудности, провал.
Кой знае – може би точно сега ни предстои спад. По-лошо, може би сме го
причинили самите ние. Това, че един път сме постигнали нещо, не означава, че ще сме
способни да имаме постоянен успех.
Обратите и регресиите са част от цикъла на живота също както всичко останало.
Ала ние можем да се справим и с тях.

89
 ЧАСТ III.
ПРОВАЛЪТ

Тук минаваме през изпитанията, които са присъщи на всяко пътешествие.

Вероятно сме претърпели провал, вероятно нашата цел се е оказала по-
трудна за постигане, отколкото сме предполагали. Никой не е абониран за
успеха и никой не постига успех още от първия опит. Всички се сблъскваме
с препятствия по пътя. Егото не само ни оставя неподготвени за тези
обстоятелства, но често и допринася, и то значително, за тяхната
поява. За да преминем през тях, за да се въздигнем отново, са ни
необходими реориентация и повишено самосъзнание. Не е необходимо да
се оплакваме – в себе си или пред някой друг, – нуждаем се от цел,
равновесие и търпение.

90
На всеки провал и на всички предизвикателства, пред които се
изправиш, егото е враг...
Тъкмо защото хората са склонни да изпитват повече съпричастие към радостта ни,
отколкото към нашата тъга, ние демонстрираме своите богатства и крием
бедността си. Нищо не ни е толкова неприятно, колкото това да бъдем принудени
да излагаме своята нищета пред погледа на обществото и да чувстваме, че макар
нашето положение да е открито за очите на всички хора, никой смъртен не си
представя и половината от нашите страдания.
АДАМ СМИТ

През първата половина от живота на Катрин Греъм всичко върви доста добре.
Нейният баща Юджийн Майер е финансов гений, който натрупва състояние на
фондовата борса. Майка ѝ е красива и блестяща жена от висшето общество. Като дете
Катрин получава най-доброто: най-добрите училища, най-добрите учители, големи
къщи и слуги, които я обслужват.
През 1933 г. баща ѝ купува „Вашингтон Поуст“, по онова време изпитващ
финансови затруднения, ала важен вестник, който той започва да променя.
Единственото дете не показва особен интерес към него. Катрин наследява вестника,
когато е по-възрастна, и предоставя ръководството му на своя също толкова
впечатляващ съпруг Филип Греъм.
Тя не е вторият Хауърд Хюз, който ще прахоса фамилното състояние. Не е второто
богато дете, което ще поеме по лесния път в живота, защото може да го направи. Ала
животът ѝ няма да е лек, не ще и дума. По нейните думи тя е била доволна да бъде
опашката от хвърчилото на своя съпруг (и на родителите си).
После животът ѝ се преобръща. Поведението на Фил Греъм става все по-
безотговорно. Той пие много. Взима неразумни решения за бизнеса и купува неща,
които не могат да си позволят. Започва да върти любовни интрижки. Публично унижа-
ва жена си пред всички техни познати. Проблеми на богатите хора, нали? Оказва се, че
той е претърпял сериозен психичен срив, и когато Катрин се опитва да го излекува,
той се самоубива с ловна пушка, докато тя спи в съседната стая.
През 1963 г., на четиридесет и шест години, Катрин Греъм, майка па три деца,
нямаща никакъв трудов опит, се оказва отговорна за „Вашингтон Поуст Къмпани“,
Това е огромна корпорация с хиляди служители. Катрин е неподготвена, плаха и
наивна.
Макар и трагични, тези събития не са точно катастрофален провал. Греъм е все
още богата, все още бяла, все още привилегирована. И все пак не това е животът,
който тя е планирала за себе си. Тук е въпросът. Провалът и злощастното са
относителни и уникални за всеки от нас. Почти без изключение именно това прави
животът: взима плановете ни и ги разбива на парчета. Понякога един път, понякога
много пъти.
Както казва финансовият философ и икономист Джордж Гудман, сякаш „се
намираме на прекрасен бал, където във всяка чаша искри шампанско и в летния въздух
отекват меки смехове. Знаем, че в някакъв момент ще дойде черният конник, ще
разбие вратите на терасата, ще въздаде възмездие и ще разпръсне оцелелите. Ония,
които си тръгнат рано, ще се снасят, но балът с толкова великолепен, че никой не иска
91
да си тръгне, докато има още време. И така всички непрекъснато питат: колко е часът?
Ала никой часовник няма ръце“.
Той говори за икономическите кризи, макар че също така може да има предвид и
положението, в което се оказваме често всички ние не само един път в живота си, а по-
често. Нещата вървят добре. Може би се стремим да постигнем някаква голяма цел.
Може би най-сетне се наслаждаваме на плодовете на труда си. В някакъв момент може
да се намеси съдбата.
Ако успехът е интоксикация за егото, то провалът може да бъде опустошителен
удар за него – превръщайки подхлъзванията в провали и дребните проблеми в големи
разкрития. Ако егото е често неприятен страничен ефект от големия успех, същото
може да бъде фатално по време на провал.
Разполагаме с много думи за обозначаване на тия проблеми: саботаж. Нечестност.
Беда. Изпитания. Трагедия. Независимо от етикета, това е изпитание. Ние не го
харесваме, а някои от нас потъват от него. Други, изглежда, са така устроени, че
оцеляват. И в единия, и в другия случай това е изпитание, което човек трябва да
понесе е твърдост.
Тази съдба е отредена на нас така, както е била отредена преди пет хилядолетия на
младия цар в „Гилгамеш”:

Той ще се изправи пред битка, която не знае, той ще потегли на път,

който не знае.

Именно това се случва на Катрин Греъм. Оказва се, че поемането на ръководството

на вестника ще е първото от поредица тежки и мъчителни събития, които ще
продължат близо две десетилетия.
Когато пише за Джордж Вашингтон, Томас Пейн отбелязва, че „в някои умове се
крие естествена твърдост, която не може да се разкрие от дреболии, ала която, разкрие
ли се, показва цял контейнер от сила на духа“. Изглежда, че Греъм е притежавала
подобен контейнер.
Когато поема ръководния пост, Греъм открива, че консервативният съвет на
вестника е непрестанна пречка. Неговите членове се държат покровителствено с нея,
не желаят да поемат рискове и задържат компанията. За да постигне успех, тя ще
трябва да разработи своя обсег и да не отстъпва на другите, както е правила винаги.
Ще стане ясно, че ѝ е необходим нов главен редактор. Въпреки мнението на съвета тя
назначава на мястото на познатия, добър стар редактор неизвестен млад новак. Това е
твърде проста работа.
Следващата стъпка не е толкова лесна работа. Точно когато компанията подава
заявка да излезе на борсата, „Поуст“ получава сбирка от откраднати правителствени
документи. Редакторите питат Греъм дали могат да ги публикуват, въпреки че има
съдебна заповед, която забранява това. Тя се консултира с адвокатите на компанията.
Консултира се със съвета. Всички я разубеждават да не го прави – страхуват се, че
това може да понижи първичното публично предлагане или да въвлече компанията в
съдебни дела с години. Разкъсвана от съмнения, тя решава да действа и да ги
публикува – безпрецедентно по същество решение. Скоро след това разследването от
страна на вестника на един обир с взлом в централата на Националния комитет на
Демократическата партия – опиращо се на анонимен източник – застрашава бъдещето
на компанията. Тя може да влезе в трайна вражда с Белия дом и с могъщия вашинг-

92
тонски елит (както и да изложи на риск правителствените разрешителни, които са
необходими за телевизионните канали, притежавани от „Поуст“). В един момент
преданият на Никсън главен прокурор на Съединените щати Джон Мичъл заплашва,
че Греъм толкова се е надценила, че нейните „цици“ ще бъдат „вкарани в една голяма
дебела центрофуга“. Друг съветник се перчи, че сега Белият дом обмисля как да
издъни вестника. Поставете се на нейното място: най-могъщата институция в света
изрично разработва стратегия „как можем да навредим най-много на „Вашингтон
Поуст?“
Отгоре на това цената на акциите на „Поуст“ е далеч от блестяща. Пазарът е слаб.
През 1974 г. един инвеститор започва агресивно да купува акции на компанията.
Съветът е ужасѐн. Това би означавало вражеско поглъщане. Греъм е изпратена да се
споразумее с него. Следващата година профсъюзът на печатницата на вестника
започва победоносна продължителна стачка. В един момент членовете на профсъюза
носят ризи, на които пише „Фил застреля грешния Греъм“. Въпреки – или може би
заради – тази тактика тя решава да се бори със стачниците. Те ѝ отвръщат. Една
сутрин в четири часа телефонът звъни неистово: хора на профсъюза са повредили
машини на компанията, набили са един невинен работник и после са запалили една от
печатарските преси. Обикновено по време на стачки в печатниците конкурентите
помагат на колегите си от бранша да печатат своите вестници, но конкурентите на
Греъм отказват да го направят. Това коства на „Вашингтон Поуст“ 300 000 долара на
ден загуби от приходите от реклама.
После една група от по-големи инвеститори започва да продава своите капиталови
позиции във „Вашингтон Поуст Къмпани“, уж загубила вярата си в нейните перспек-
тиви. Подтиквана от активиста инвеститор, с когото се е срещнала по-рано, Греъм
решава, че най-добрата опция за нея е да похарчи огромна сума от парите на компа-
нията, за да изкупи обратно своите акции от публичните пазари – опасен ход, който
почти никой не прави по онова време.
Тоя дълъг списък от проблеми е изтощителен за четене, а какво ли е било да се
изправиш пред тях в реалния живот? И все пак благодарение на упоритостта на Греъм
нещата се нареждат по-добре, отколкото би могло да се предполага.
Изтеклите документи, които Катрин Греъм публикува, ще станат известни като
Документите на Пентагона. Тяхното публикуване е едно от най-важните събития в
историята на журналистиката. Репортажът на вестника за „Уотъргейт“, който вбесява
Белия дом на Никсън, променя американската история и сваля цялата администрация.
Той донася на вестника и наградата „Пулицър“. Инвеститорът, от когото са се страху-
вали другите, се оказва младият Уорън Бъфет. Той става наставник на Греъм в бизнеса
и страстен застъпник и настойник на компанията. (Неговите дребни инвестиции в
нейната семейна компания един ден ще струват стотици милиони.) Тя взема надмощие
в преговорите с профсъюза и стачката е прекратена. Нейният основен конкурент във
Вашингтон, онзи, който отказва да ѝ помогне, „Стар“, внезапно се проваля и е
придобит от „Поуст“. Нейните обратни изкупувания на акции – извършени не само
противно на бизнес мъдростта, но и против преценката на пазара – правят така, че
компанията струва милиарди долари.
Оказва се, че всичкият дълъг, тежък труд, който е понесла, всички грешки, които е
направила, непрестанните провали, кризи и атаки са водели в някаква посока. Ако
човек е инвестирал 1 долар в първичното публично предлагане на „Поуст“ през 1971
г., тоя един долар би струвал 89 долара по времето, когато Греъм подава оставка (1993

93
г.) – и за сравнение 14 долара в нейната индустрия и 5 долара в „Стандарт енд Пуърс
500“. Това прави Греъм не само един от най-успешните главни изпълнителни
директори жени на нейното поколение и първият, който ръководи компания, включена
в класацията на „Форчън 500“, но и един от най-добрите главни изпълнителни
директори изобщо.
За човек, роден със сребърна лъжичка в устата, първите петнадесет години са били,
може да се каже, бойно кръщение. Греъм се изправя пред трудност след трудност,
трудности, за които не е била подготвена, или поне е изглеждало така. Имало е
моменти, в които вероятно ѝ се е струвало, че най-добре би било да продаде цялата
проклета компания и да се наслаждава на огромното си богатство.
Греъм не е причина за самоубийството на съпруга си, но то я принуждава да
продължи нататък без него. Тя не търси „Уотъргейт“ и Документите на Пентагона,
но ѝ се налага да се справя с техния взривоопасен характер. Докато други ходят на
запои по случай купувания и сливания през осемдесетте, тя не го прави. Тя залага
двойно на себе си и на своята компания независимо от факта, че Уолстрийт я третира
като слабак. Тя би могла сто пъти да избере лесния път, ала не го прави.
Във всеки даден момент съществува шансът за провал или затруднения. Бил Уолш
казва: „Почти винаги пътят към победата минава през място, наречено провал“. За да
вкусим отново успеха, трябва да разберем кое ни е довело до този момент (или до тези
години) на трудности, кое е тръгнало погрешно и защо. Трябва да разгледаме
ситуацията, за да я преодолеем. Ще трябва да я приемем и да преминем през нея.
През повечето от тези трудности Греъм е сама. Тя слепешком напипва пътя си в
тъмното, опитва се да разбере една трудна ситуация, в каквато никога не е очаквала да
се озове. Тя е пример за това как човек може да върши почти всичко правилно и пак да
се окаже в големи проблеми.
Ние си мислим, че провал се случва само на егоцентриците, които са си го търсили.
Никсън е заслужил провала си; ами Греъм? Реалността показва, че макар наистина
често хората сами да се докарват до катастрофа, през цялото време провали се случват
и на добрите хора (или други хора ги провалят). Хора, които вече са преминали през
много изпитания, се оказват затънали в нови. Животът не е справедлив.
Егото обича това понятие, тази представа, че нещо е „справедливо“ или не.
Психолозите определят като нарцистично разстройство нагласата, при която приемаме
лично съвършено индиферентни и обективни събития. Правим това, когато само-
чувствието ни е крехко и зависещо от потребността ни животът винаги да тече по
очаквания от нас начин. Няма значение дали онова, което ви се случва, е по ваша вина,
защото точно сега задачата ви е да го решите. Егото на Греъм не я е довело до провал.
Ако тя се беше доверила на егото, то определено би ѝ попречило да има отново успех.
Бихме могли да кажем, че провалът винаги идва неканен, но благодарение на своето
его твърде много от нас му позволяват да се закрепи трайно.
Какво е било нужно на Греъм, за да издържи на всичко това? Не да се перчи. Не да
фучи. Нужно е било да бъде силна. Нужно е било да вярва в себе и да има волята да
издържи. Да има чувството кое е правилно и кое е погрешно. Да има цел. Важна е била
не тя. Важното е било да запази наследството на своето семейство. Да защити
вестника. Да върши работата си.
Ами вие? Ще ви предаде ли егото ви, когато играта загрубее? Или ще можете да
действате без него?

94
 Когато се изправим пред трудности, особено пред трудности в публичен план
(скептици, скандали, загуби), нашият приятел егото ще покаже истинската си същност.
Поемайки негативната обратна връзка, егото казва: „Знаех, че не можеш да го
направиш. Защо изобщо се захвана?“ То твърди: „Това не си заслужава. Това не е
справедливо. Това не е твой проблем. Защо не отидеш там с добро извинение и не си
измиеш ръцете?“ То ни казва, че не бива да търпим това. Казва ни, че проблемът не е в
нас.
Тоест при всяко поражение, което изпитваме, то добавя и лично поражение.
За да перифразираме Епикур, склонните към нарцисизъм живеят в „неукрепен
град“. Крехкото самочувствие е постоянно застрашено. Илюзиите и постиженията не
са защитни средства, не и когато имате особено чувствителни антени, обучени да
приемат (и да създават) сигналите, отправящи предизвикателство към вашето опасно
равновесие.
Да живееш по тоя начин е жалка работа.
Годината, преди Уолш да поеме „Фортинайнърс“, те имат резултат 2-14. През
първата година, когато той е главен треньор и генерален мениджър, те постигат
резултат... 2-14. Можете ли да си представите разочарованието? Всички промени,
целият труд, вложен през тая първа година, завършва с абсолютно същия резултат,
какъвто е имал отборът под ръководството на неспособния треньор преди вас? Така
биха мислили повечето от нас. И после вероятно биха започнали да обвиняват
другите.
Уолш осъзнава, че „трябва да потърси доказателствата другаде“. Това обръща
нещата. Той разбира, че трябва да обърне внимание на това как се играят игрите, да
наблегне на добрите решения и на промените, които се извършват вътре в тима. Два
сезона по-късно отборът спечелва Суперкупата, а след това и още няколко. Когато е
бил на дъното, тези победи сигурно са му се стрували далечни. Ето защо човек трябва
да бъде способен да види миналото и да го надмогне.
Както е казал Гьоте, най-голямата слабост е „да виждаш себе си като по-велик,
отколкото си, и да оценяваш себе си по-ниско, отколкото е действителната ти
стойност“. Добра метафора може да бъде обратното изкупуване на акциите, което
прави Катрин Греъм в края на 70-те и 80-те. Обратното изкупуване на акции е
дискусионен въпрос – обикновено това се прави от компания, която е в застой или
чийто ръст пада. С обратното изкупуване на акции главният изпълнителен директор
по-скоро прави едно невероятно изказване. Тя заявява: пазарът греши. Той оценява
нашата компания толкова неправилно и очевидно до такава степен няма ни най-малка
представа накъде вървим, че ние ще похарчим ценните парични наличности на
компанията, като се обзалагаме, че той греши.
Твърде често непочтени или себични главни изпълнителни директори изкупуват
обратно акциите на своите компании, защото са жертва на самоизмама. Или защото
искат изкуствено да повишат цената на капитала. Обратно, плахи или слаби главни
изпълнителни директори не биха си и помислили да се обзалагат. В случая с Греъм
можем да кажем, че тя прави стойностна оценка; с помощта на Бъфет съумява да види
обективно, че пазарът не оценява истинската стойност на активите на компанията.
Знае, че ударите по репутацията на компанията, понесените уроци, всичко това е
допринесло за спада па цената на капитала, което, като се остави настрана
намаляването на нейното лично богатство, е създало огромна благоприятна
възможност за компанията. За един кратък период тя ще изкупи близо 40 процента от

95
акциите на компанията срещу нищожна част от онова, което ще струват те по-късно.
Капиталът, който Катрин Греъм купува за приблизително 20 долара на акция, след по-
малко от десетилетие ще струва повече от 300 долара.
Онова, което правят и Греъм, и Уолш, е, че и двамата се придържат към набор от
свои вътрешни параметри, които им позволяват да оценяват и да измерват точно своя
напредък, докато всички други, намиращи се отвън, се отвличат прекалено силно от
предполагаеми признаци на провал или слабост.
Именно това ни превежда през трудностите.
Човек може да не попадне в желания колеж. Може да не бъде избран за даден
проект или да бъде пропуснат и да не получи повишение. Някой може да те надиграе и
да ти вземе работата, за която кандидатстваш, да грабне мечтаната от теб къща, да
измъкне за себе си благоприятната възможност, от която според теб зависи всичко.
Това може да се случи утре, може да се случи след двайсет и пет години. Би могло да
продължи две минути или десет години. Знаем, че всеки човек преживява провали и
трудности, че всички ние се подчиняваме на законите на гравитацията и средните
стойности. Какво означава това? Означава, че и всички ние се сблъскваме с тях.
Според чудесния израз на Плутарх „бъдещето стоварва върху всеки от нас всички
рискове на неизвестното“. Единственият начин да се справим е да ги понесем с
твърдост.
Смирените и силните хора нямат същите проблеми, каквито имат егоистите. Те се
оплакват по-малко и са далеч по-малко склонни към самоунищожение. За сметка па
това се отличават със стоическа – и дори весела – издръжливост. Не е нужно да
изпитват съжаление. Тяхната самоличност не е застрашена. Могат да живеят и без
непрестанно утвърждаване на своята стойност.
Към това се стремим – повече, отколкото към чистия успех. Важното е да можем
да реагираме на онова, което ни поднесе животът.
Важното е и как ще го понесем.

96
 Живо или мъртво време?
Vivre sans temps mort. (Живей, без да пилееш времето си.)
ФРЕНСКИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЛОЗУНГ

Малкълм Екс беше престъпник. Някога не беше Малкълм Екс – наричаха го

Детройт Червения и той извършваше най-различни престъпления според случая.
Организираше незаконни лотарии. Продаваше наркотици. Работеше като сводник.
После премина към въоръжени грабежи. Имаше своя банда за обири с взлом, която
ръководеше с едно съчетание от сплашване и дързост – като се възползваше от факта,
че както изглежда, не се страхуваше да убива или да умре.
Докато най-сетне го арестуваха при опит да продаде откраднат от него скъп часов-
ник. В тоя момент той носеше пистолет, макар че, трябва да му се признае, не се опита
да се бие с полицаите, които го бяха хванали в капан. В апартамента му откриха
бижута, кожи, цял арсенал от оръжия и всичките му инструменти за извършване на
обири.
Дават му десет години. Годината беше 1946, месецът февруари. Той беше само на
двайсет и една.
Дори като се имат предвид срамният американски расизъм и систематичните
правни несправедливости, съществуващи по онова време, Малкълм Екс беше виновен.
Заслужаваше да влезе в затвора. Кой знае кого още щеше да рани или убие, ако беше
продължил живота си по тоя начин, извършвайки престъпление след престъпление.
Когато твоите действия ти докарват присъда за доста годинки затвор – правилно
присъдени и заслужени – значи нещо с тръгнало погрешно. Ти не само си провалил
себе си, но си изменил и на основните стандарти на обществото и на нравствеността.
Такъв е и случаят с Малкълм.
И така, той лежи в затвора. Една бройка. Един човек, който има да седи зад
решетките близо десетилетие.
Той е изправен пред онова, което Робърт Грийн – човек, който шейсет години по-
късно ще открие, че неговите ползващи се с дива популярност книги са забранени в
много федерални затвори, – нарича сценария „Живо или мъртво време“. Как в крайна
сметка ще използва Малкълм десетте години? Какво ще направи с това време?
Според Грийн в нашия живот има два вида време: мъртво време, когато хората са
пасивни и чакат, и живо време, когато хората учат, действат и използват всяка
секунда. Във всеки момент на провал, във всеки миг или ситуация, които не избираме
съзнателно или които не контролираме, ние сме изправени пред тоя избор: живо време
или мъртво време.
Какво ще бъде то?
Малкълм избира живото време. Започва да учи. Изучава религията. Научава се да
бъде читател, като взима молив и речник от затворническата библиотека и не само го
прочита от началото до края, но и го преписва от корица до корица. Всички тези думи,
за чието съществуване никога не е и подозирал, влизат в мозъка му.
Както казва той по-късно, „оттогава насетне до момента, в който напуснах затвора,
във всеки свободен миг, който имах, ако не четях в библиотеката, четях в леглото си“.
Чете книги по история, чете книги за религия, чете класическите произведения, чете
философи като Кант и Спиноза. По-късно един репортер пита Малкълм: „Коя е вашата

97
алма матер?“ Неговият отговор е с една дума: „Книгите“. Затворът е неговият колеж.
Той надмогва затвора чрез страниците, които поглъща. После си спомня, че минават
месеци, без дори си помисля, че е задържан против волята си. „Никога не съм бил така
истински свободен в живота си“.
Повечето хора знаят за делата на Малкълм Екс след излизането му от затвора, ала
не съзнават или не разбират как затворът е допринесъл за тях. Как една смес от
приемане, смирение и сила е довела до взрива на трансформацията. Те също така не
осъзнават колко типично е това в историята, колко много исторически личности са
понасяли, както изглежда, ужасни ситуации – затвор, изгнание, рецесия или депресия,
военна повинност, дори изпращане в концлагер – и със своята нагласа и подход са
превръщали тези обстоятелства в гориво за тяхното неповторимо величие.
Франсис Скот Кий написва стихотворението, което става национален химн на
Съединените щати, докато е задържан на кораб по време на размяна на затворници
през войната от 1812 г. Виктор Франкъл разработва своята психология за смисъла и
страданието по време на изпитанията, които понася в три нацистки концлагера.
Не че тези благоприятни възможности винаги се появяват в такива сериозни
ситуации. Писателят Ян Флеминг е болен и си почива в леглото, лекарите са му забра-
нили да използва пишещата машина. Страхуват се, че ще се изтощи от написването на
още една новела за Джеймс Бонд. И така той написва на ръка „Чити Чити Банг Банг“.
Уолт Дисни решава да стане аниматор, докато лежи на легло, след като е стъпил на
ръждясал пирон.
Да, в тоя момент човек би се почувствал много по-добре, ако беснее, ако изпитва
огорчение, ако изпадне в депресия или в униние. Когато несправедливостта или
капризите на съдбата те връхлетят, нормалната реакция е да крещиш, да се
съпротивляваш, да възразяваш. Познато ви е чувството: „Не искам това. Искам …..
Искам да стане по моя начин“. Това е късогледство.
Помислете си за нещата, които сте отлагали. За въпросите, с които сте отказвали да
се заемете. За системните проблеми, които са ви се стрували прекалено трудни, за да
се захванете с тях. Мъртвото време става живо, когато го използваме като
благоприятна възможност да свършим онова, което отдавна е трябвало да свършим.
Както казват, тоя момент не е вашият живот. Но той е момент във вашия живот.
Как ще го използвате?
Малкълм би могъл да заложи двойно на живота, който го довежда до затвора.
Мъртвото време не е мъртво само заради мързел или самодоволство. Той би могъл да
използва тези години, за да стане още по-добър престъпник, да укрепи контактите си
или да планира следващия си удар. Но тези години пак биха си останали мъртво
време. Той би могъл да се чувства жив, докато прави това, макар че бавно се убива.
„Много сериозни мислители са се формирали в затворите – казва Робърт Грийн, –
където човек няма какво друго да прави, освен да мисли“. И все пак, за жалост,
затворите – и в своите буквални, и в своите метафорични форми – създават далеч
повече дегенерати, неудачници и некадърници. Затворниците може да нямат какво
друго да правят, освен да мислят; но те избират да мислят за това, което ще ги направи
по-лоши, а не по-добри.
Това правят и мнозина от нас, когато са се провалили или са се озовали в
трудности. Понеже ни липсва способността да изследваме себе си, ние реинвестираме
своята енергия тъкмо в моделите на поведение, които са причина за проблемите ни.

98
 Това се проявява в разни форми. Пълним си главите с празни мечти за бъдещето.
Кроим отмъщение. Намираме спасение в развлечения. Отказваме да осъзнаем, че
нашите избори са отражение па характера ни. Предпочитаме да правим нещо друго.
Ами ако си кажем: „Това е благоприятна възможност за мен. Ще го използвам за
своите цели. Няма да позволя това да бъде мъртво време за мен“?
Мъртво време имаме тогава, когато ни контролира егото. А сега – сега можем да
живеем.
Кой знае какво правите в момента? Да се надяваме, че не излежавате присъда в
затвор, макар че може да се чувствате по тоя начин. Може би се намирате в
поправителен клас в гимназията, може би сте задържани, може би сте във временна
раздяла, може би правите шейкове, за да спестите пари, може би чакате договор или
нова длъжност. Може би тази ситуация се дължи изцяло на вашите действия или е
просто лош късмет.
В живота всички се оказваме в моменти на мъртво време. Тяхната поява не е в
нашия контрол. Как ще ги използваме, от друга страна, това е в наш контрол.
Както гласят прочутите думи на Букър Т. Вашингтон, „хвърлете кофата си там,
където сте“.14 Използвайте онова, което е около вас. Не позволявайте лошата ситуация
да стане още по-лоша заради вашия инат.

14
Тази прочута фраза на чернокожия борец за просвещение на афроамериканците всъщност
произлиза от романа на X. Мслвил „Моби Дик“. Той я използва неведнъж в своите речи. Смисълът е,
че човек трябва да се възползва от конкретните възможности, които му предлага даденият момент. –
Б.пр.
99
 Достатъчно е усилието
За дейния човек важното е да върши правилното нещо; дали правилното нещо ще се
сбъдне, това не бива да го безпокои.
ГЬОТЕ

Велизарий е един от най-великите военачалници в цялата история, ала е останал

неизвестен. Неговото име е до такава степен покрито с мрак и забравено от историята,
че в сравнение с него недостатъчно оцененият генерал Маршал изглежда много
прочут. В крайна сметка Планът „Маршал“ е наречен на името на Джордж Маршал.
Като високопоставен римски военачалник по времето на византийския император
Юстиниан Велизарий спасява Западната цивилизация най-малкото в три случая.
Когато Рим пада, Велизарий е единствената ярка светлина в тъмното за христи-
янството време.
Той печели блестящи победи в битките при Дара, Картаген, Неапол, Сицилия и
Константинопол. Изправяйки се само с шепа телохранители срещу тълпа от десетки
хиляди, Велизарий спасява трона, когато едно въстание се е разраснало толкова буйно,
че императорът планира да абдикира. Възвръща на империята далечни територии,
които са били изгубени в продължение на години, въпреки че не разполага с
достатъчно хора и ресурси. Отново завладява Рим и го защитава за пръв път, откакто
варварите са го превзели и разграбили. Всичко това той постига преди да навърши
четиресет.
А как му се отблагодаряват? Той не получава нито един официален триумф.
Вместо това параноичният император, на когото служи, Юстиниан, неведнъж го
подозира в измяна. Неговите победи и жертви се обезсмислят от глупави договори и
недобросъвестност. Личният му историк Прокопий бива подкупен от Юстиниан да
очерни образа и наследството му. По-късно Велизарий е освободен от командването.
Единствената титла, която му остава, е съзнателно унизителна: „началник на царската
конюшня“. О, да, и в края на своята блестяща кариера Велизарий е лишен от
богатството си и според легендата е ослепен и принуден да проси по улиците, за да
оцелее.
Историци, учени и хора на изкуството през следващите векове ще го жалят и ще
обсъждат проявеното към него отношение. Подобно на всички справедливи хора, те
ще се възмущават от глупостта, неблагодарността и несправедливостта, на които става
жертва тоя велик и необикновен човек.
А кой е единственият човек, когото няма да чуем да се оплаква за нищо? Нито по
време на тия събития, нито в края на живота си, нито дори в частната си кореспон-
денция? Самият Велизарий.
Ирония на съдбата е, че той вероятно е могъл да заеме престола при много удобни
случаи, макар че, както изглежда, никога дори не се е изкушил да го стори. Докато
император Юстиниан става жертва на всички пороци на абсолютната власт – манията
за контрол, параноята, себичността, алчността, у Велизарий не виждаме нито следа от
тях.
Според своите разбирания той просто си върши работата – изпълнява своя, както
вярва, свещен дълг. Знае, че го изпълнява добре. Знае, че е сторил правилното. Това му
е достатъчно.

100
 В живота ще има моменти, когато вършим всичко правилно, може би дори
перфектно. И все пак резултатите ще са в някакво отношение отрицателни: ще се
изправяме пред провал, неуважение, завист или дори шумни прозявки от страна на
хората.
В зависимост от нашата мотивация тази реакция може да ни смаже. Ако ни владее
егото, ние няма да приемаме нищо освен пълно признание.
Това е опасна нагласа, защото когато човек работи по даден проект – независимо
дали става дума за книга, за бизнес или за нещо друго, – в определен момент това
нещо напуска ръцете му и влиза в света. Другите хора го оценяват, приемат и
отразяват. То престава да бъде нещо контролирано и зависещо от него.
Велизарий е могъл да спечели битките си. Могъл е да води хората си. Могъл е да
определя своята лична нравственост. Не е могъл обаче да контролира дали неговото
дело ще получи признание и дали няма да събуди подозрение. Не е притежавал
способността да контролира дали могъщият диктатор ще се отнася към него добре.
Тази истина се отнася по същество за всекиго във всяка сфера на живота.
Особеното при Велизарий е, че той е приел сделката. Да върши правилното му е било
достатъчно. Да служи на своята държава, на своя Бог и предано да изпълнява своя
дълг – това е било всичко, което му е било важно. Всяко злополучие, което би могъл
да понесе, и всички награди е считал за бонуси.
Което е добре, защото не само че често пъти не е бил възнаграждаван за стореното
от него добро, ами е бил наказван за същото. На пръв поглед това изглежда
оскърбително. Възмущение би била нашата реакция, ако това би се случило на нас или
на някой наш познат. А какво друго е можел да стори той? Нима вместо това е
трябвало да върши неправилни неща?
Всички се изправяме пред това предизвикателство, преследвайки своите цели: дали
да работим усилено за нещо, което може да ни бъде отнето? Дали да инвестираме
време и енергия дори ако резултатът не ни с гарантиран? Имаме ли правилната
мотивация, ще действаме охотно. Владее ли ни егото, няма.
Ние имаме съвсем слаб контрол над наградите за нашия труд и усилия – оценката,
признанието на другите хора, наградите. И така, какво да правим? Да не бъдем учтиви,
да не се трудим усилено, да не създаваме, защото има някаква вероятност това да не
получи съответната оценка? Хайде, хайде!
Помислете си за всички онези активисти, които ще открият, че могат да развият
своята кауза само донякъде. За политическите лидери, които са убити, преди да са
завършили своето дело. За изобретателите, чиито идеи увяхват, „изпреварили времето
си“. Според главните показатели на обществото тия хора не са възнаградени за своя
труд. Нима трябваше да не се трудят?
И все пак в своето его всеки един от нас е обмислял точно тоя вариант.
Ако вашата нагласа е такава, как възнамерявате да издържите трудните периоди?
Ами ако сте изпреварили времето си? Ами ако пазарът насърчава някаква лъжлива
тенденция? Ами ако вашият шеф или вашите клиенти не разбират?
Много по-хубаво е, когато за нас е достатъчно да си вършим добре работата. С
други думи, да сме по-малко привързани към резултатите, е по-добре. Когато
изпълнението на нашите собствени стандарти е онова, което ни изпълва с гордост и
самоуважение. Когато усилията ни – а не резултатите, били те добри или лоши, – са ни
достатъчни.

101
 Овладени ли сме от егото, това съвсем не ни е достатъчно. Не, нужно ни е да
получим признание. Нужно ни е да получим обезщетение. Особено проблематичен е
фактът, че често пъти ги и получаваме. Хвалят ни, плащат ни и ние започваме да до-
пускаме, че двете неща винаги вървят в комплект. Неизбежно възниква „махмурлукът
на очакването“.
Между Александър Велики и прочутия киник15 Диоген се състояла една необикно-
вена среща. Разказват, че Александър се приближил до Диоген, който лежал на земята
и се приличал на лятното слънце, застанал над него и го попитал какво би могъл той,
най-могъщият човек в света, да направи за тоя прословут с бедността си философ.
Диоген можел да си поиска всичко. Отговорът му е епичен: „Не ми закривай слънце-
то“. Дори и след две хилядолетия можем да почувстваме усетения от Александър удар
в слънчевия сплит, от него, който винаги искал да докаже колко е важен. Писателят
Робърт Луис Стивънсън, размишлявайки за тази среща, ще каже: „Неприятно нещо е
да си се трудил дълго и да си изкачил невероятно високи върхове и когато си
постигнал всичко, да откриеш, че хората са безразлични към твоето постижение“.
Хубаво, бъдете готови за това. Ще се случи. Може би родителите ви никога няма
да се впечатлят. Може би приятелката ви няма да я интересува. Може би инвеститорът
няма да види цифрите. Може би аудиторията няма да ръкопляска. Но ние трябва да
бъдем способни да продължим нататък. Не можем да позволим това да ни демотивира.
Велизарий е имал своята последна възможност. Бил е намерен за невинен по
обвиненията и отличията му са били върнати – точно по времето, когато е трябвало да
спаси империята като белокос старец.
Животът категорично не е приказка. Той отново бива несправедливо заподозрян в
заговор срещу императора. В прочутата поема на Лонгфелоу, посветена на нашия
беден генерал, той е представен обеднял и сакат, в края на живота му. И все пак
заключава с голяма сила на духа:

И това мога да понеса; – аз още съм Велизарий!

Ще оставате неоценени. Ще ви саботират. Ще изпитвате неочаквани провали.

Очакванията ви няма да се сбъдват. Ще губите. Ще фалирате.
Как да продължавате тогава? Как да се гордеете със себе си и със своята работа?
Съветът, който Джон Уудън дава на своите играчи, е: променете дефиницията на
успеха. „Успехът е душевен покой, който е пряк резултат от твоето лично удовлет-
ворение да знаеш, че си положил усилието да дадеш максимума от себе си, за да
станеш най-добрият от всичко най-добро, което си способен да станеш“. „Амбиция –
напомнял на себе си Марк Аврелий, – означава да обвържеш своето благополучие с
онова, което другите хора казват или правят... Здрав разум означава да го обвържеш
със своите действия“.
Вършете си работата. Вършете я добре. Прави каквото трябва, пък да става каквото
ще, или каквото Бог реши. Това е всичко, което ни е нужно като нагласа.
Признанието и наградите – те са просто бонуси. Отхвърлянето зависи от хората, а
не от нас.
Чудесната книга на Джон Кенеди Тул „Сговор на глупци“ е отхвърлена от всички
издатели – новина, която до такава степен съкрушава писателя, че по-късно той се

15
Киниците (от гр.: „куче“) са философска школа в Древна Гърция. От наименованието „киник“
произлиза и българската дума „циник“ (през латински). – Б.пр.
102
самоубива в колата си на едно празно шосе в Билокси, Мисисипи. След неговата смърт
майка му открива книгата и започва да я препоръчва. Книгата е публикувана и печели
наградата „Пулицър“.
Помислете си за това за секунда. Какво се е променило? Нищо. Книгата си е
същата. Била е също толкова чудесна, когато Тул е носел ръкописа ѝ и се е борел с
редакторите за нея, колкото и когато бива публикувана, продава се в безброй ек-
земпляри и печели награди. Ако имаше как той да разбере това, разочарованието му
щеше да му е спестено. Той не успява да го осъзнае, но на основата на неговия тъжен
пример поне ние можем да видим колко произволни са много от сривовете в живота.
Ето защо не можем да позволим външни обстоятелства да определят дали дадено
нещо си заслужава, или не. Това зависи от нас.
В края на краищата светът е безразличен към това какво „искаме“ ние, хората. Ако
упорстваме в искането си, в това, че дадено нещо ни е „нужно“, просто ще стигнем до
негодувание или до нещо по-лошо.
Да си вършим работата е достатъчно.

103
 Моменти от „Боен клуб“
Ако затворите истината и я заровите под земята, тя ще израсне и ще набере в себе
си такава взривна сила, че в деня, в който избие, ще помете всичко по пътя си.
ЕМИЛ ЗОЛА

Едва ли ще ни стигне времето, ако поискаме да изброим всички успешни хора,

които са удряли дъното.
Идеята, че всеки минава през неприятни, променящи гледната му точка моменти,
се е превърнала, може да се каже, в клише. Това обаче не значи, че не е вярна.
Седем години след колежа Дж. К. Роулинг се озовава в трудно положение:
бракът ѝ е провален, няма работа, самотна майка с, трудно се справя с прехраната на
децата си и има опасност да остане без дом. Като тийнейджър Чарли Паркър си мисли,
че се забавлява на сцената заедно с останалите от групата, докато Джо Джоунс не
запокитва по него чинел и не го изгонва унизен. Заради момиче младият Линдън
Джонсън бива смазан на пихтия от едно селско момче от Хил Кънтри, което най-сетне
разтърсва представата му, че е голяма работа.
Има много начини да удариш дъното. Почти всеки човек го прави по свой си начин
в някакъв момент.
В романа „Боен клуб“ апартаментът на героя Джек е взривен. Всички негови
притежания – „всяка частица от мебел“, която той трогателно обича – са унищожени.
По-късно се оказва, че Джек сам го е взривил. Той има множество личности и „Тайлър
Дърдън“ е организирал взрива, за да изкара Джек от състоянието на ступор и тъга,
срещу което се е опасявал, че не може да направи нищо. Резултатът е пътешествие в
една съвсем различна и по-скоро тъмна част от неговия живот.
В гръцката митология героите често минават през катабазис – или „слизане“.
Принудени са да се оттеглят, преживяват депресия или в някои случаи буквално
слизат в подземния свят. Когато се появят обратно, притежават повече знание и разби-
ране.
Днес бихме нарекли това ад – и понякога всички прекарваме известно време там.
Ограждаме се с боклуци. С развлечения. С лъжи за това кое ни прави щастливи и
кое ни е важно. Ставаме хората, каквито не би трябвало да станем, и се въвличаме в
разрушителни, отвратителни начини па действие. Това нездраво и тласкано от егото
състояние заяква и става почти постоянно. Докато силите на катабазиса не ни накарат
да го осъзнаем.
Dur is dura franguntur. Твърдите неща се разбиват с твърди неща.
Колкото по-голямо е егото, толкова по-тежко е падението.
Щеше да е хубаво, ако не ставаше по тоя начин. Ако можехме да получим едно
любезно смушкване да поправим поведението си, ако можехме да съумеем да
надхитрим егото по свой си начин. Но това просто не става така. Преди около 120
години преподобният Уилям А. Сътън изказва наблюдението, че „не можем да се
смирим по друг начин, освен като понасяме унижения“. Колко по-добре би било да си
спестим тези преживявания, ала понякога те са единственият начин слепецът да
прогледне.
В действителност много значителни промени в живота ни произлизат от
моментите, в които сме напълно разбити, в които всичко, което сме мислели, че знаем

104
за света, се оказва невярно. Бихме могли да наречем тия моменти „моменти от Бойния
клуб“. Понякога причина за тях сме самите ние, понякога не, ала каквато и да е
причината, те могат да бъдат катализатори за промени, за които сме били неспособни
преди.
Вземете някой момент от живота ви (или може би момент, в който сте сега).
Унищожителна критика към вас от страна на шефа ви пред целия екип. Онова седене с
личност, която обичате. Гугъл сигналът, който ви доставя статията, която сте се
надявали, че никога няма да бъде написана. Обаждането на кредитор. Новината, която
ви кара да седнете обратно в стола си, поразени и изгубили дар слово.
Тъкмо в тия моменти – когато тоя прелом разкрива нещо невиждано досега вие сте
принудени да създадете визуален контакт с нещото, наречено Истина. Повече не
можете да се криете или да се преструвате.
Такъв един момент събужда много въпроси: „Как да се възползвам от това? Как да
се придвижа напред и нагоре? Дали това е дъното, или има още неща да стават? Дали
някой ми съобщи за моите проблеми, така че да ги реша? Как позволих това да се
случи? Как да направя така, че то да не се случва повече?“
Хвърлим ли поглед в историята, ще открием, че тия събития, изглежда, се
характеризират от три особености:

1. Те почти винаги произлизат от някаква външна сила или личност.

2. Те често включват неща, които вече сме знаели за себе си, но сме били твърде
изплашени, за да ги приемем.
3. От развалините възниква благоприятната възможност за голям напредък и
усъвършенстване.

Възползва ли се някой от тази възможност? Разбира се, че не. Егото често е

причина за провала и после ни пречи да се усъвършенстваме.
Не беше ли кризата от 2008 г. момент, в който се разкри всичко за много хора?
Липсата на отчетност, стилът на живот, белязан от свръхзадлъжнялост, алчността,
непочтеността, тенденциите, които не можеха да продължават. За някои това беше
звънец на будилник. Други, само няколко години по-късно, са отново точно там,
където бяха. За тях следващият път ще бъде по-зле.
И Хемингуей като млад е имал своите моменти на осъзнаване, когато е стигал до
дъното. Разбирането, което извлича от тях, е намерило безсмъртен израз в книгата му
„Сбогом на оръжията“. Той пише: „Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното
място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги
убива“.16
Светът може да ти покаже истината, обаче никой не може да те накара да я
приемеш.
В групите за взаимопомощ с програмите, състоящи се от 12 стъпки,17 почти всички
стъпки са насочени към потискане на егото и изчистване на багажа и руините, които са
се натрупали – така че човек да може да види какво остава, когато се отстрани всичко
това; и тогава остава неговото истинско Аз.

16
Цитатът с даден по превода на Живка Драгнсва, „Народна култура“, 1968 г. – Б.пр.
17
Програма от 12 стъпки се използва първоначално от организацията на Анонимните алкохолици,
а по-късно и от други групи за справяне със зависимости и болести. – Б.пр.
105
 Винаги е изкушаващо да се върнеш към опровержението на онзи стар приятел
(който е твоето его, отказващо да приеме, че онова, което не ти харесва, би могло да е
вярно).
Психолозите често казват, че застрашеният егоизъм е една от най-опасните сили на
земята. Членът на банда, чиято „чест“ е поставена под съмнение. Нарцисистът, който е
отхвърлен. Кавгаджията, накаран да изпита чувството на срам. Измамникът, който
бива разкрит. Плагиатът или разкрасяващият фактите, чиято история не се връзва.
Това не са хора, близо до които бихте искали да се намирате, кога то са притиснати
до стената. Нито пък вие бихте искали да имате такава стена зад гърба си. Там
реакцията е следната: „Как могат тези хора да ми говорят по този начин? За кого се
мислят? Ще ги накарам да ми платят“.
Понякога, понеже не можем да посрещнем казаното или стореното, ние вършим
немислимото в отговор на непоносимото: ескалираме. Това е егото в неговата най-
чиста и най-отровна форма.
Вижте Ланс Армстронг. Той мами, но така постъпват мнозина. Нещата тръгват
наистина зле тогава, когато неговата измама се разкрива публично и той е принуден да
види – дори само за секунда – че е измамник. Той твърдо е отричал въпреки всички
доказателства. Безогледно е съсипвал живота на другите хора. Ние толкова се страху-
ваме да не загубим самоуважението си или, боже опази, уважението на другите, че
замисляме да извършим ужасни неща.
„И всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлината, за да не се
открият делата му, понеже са лоши“ – пише в Йоан 3:20. Голямо или малко, това е,
което правим. Не е приятно да ни удари светлината на прожектора – независимо дали
говорим за случая, когато сме жертва на обикновена самоизмама, или за случая, когато
сме жертва на истинско зло, – ала отказът да го сторим само забавя разплатата. Никой
не може да каже за колко време.
Вижте смело симптомите. Излекувайте болестта. Егото е причина да ни е толкова
трудно – по-лесно е да отложим, съзнателно да избягваме да видим промените, които е
необходимо да направим в живота си.
Ала промяната започва с изслушване на критиките и думите на хората около нас.
Дори ако тези думи са гадни, гневни или обидни. Тя означава да ги претеглим, да
отхвърлим онези, които не са важни, и да обмислим онези, които са.
В „Боен клуб“ героят трябва да взриви апартамента си, за да стигне до прелома.
Нашите очаквания, преувеличения и липса на сдържаност са направили тези моменти
неизбежни и гарантират, че те ще бъдат болезнени. Сега е дошъл тоя момент, как ще
го използвате? Можете да се промените или да откажете да се променяте.
Винс Ломбарди е казал: „Отборът, също като хората, трябва да бъде поставен на
колене, за да може да се въздигне пак“. Така че, да, удрянето на дъното е толкова
жестоко, колкото изглежда. Ала чувството след това – то е една от най-силните пер-
спективи па света. Президентът Обама го описва, когато приближава краят на неговия
бурен, тежък мандат. „Намирах се в буре, търкалящо се надолу по Ниагарския
водопад, и изплавах, и оцелях, и това е чувство на освобождение“.
Би било по-добре изобщо да не ставаме жертва на илюзии, разбира се. Би било по-
добре никога да не е необходимо да коленичим или да стигаме до ръба. Ето защо в
тази книга отделихме толкова много време на тази тема. Изгубена ли е тази битка,
приключваме тук.

106
 В крайна сметка единственият начин, по който можете да оцените своя напредък, е
да застанете на ръба на дупката, която сте си изкопали, да погледнете в нея и да се
усмихнете благо на кървавите следи от нокти, отбелязали вашето изкачване по
стените ѝ.

107
 Тегли чертата
Това може да разруши живота ти само ако разруши характера ти.
МАРК АВРЕЛИЙ

Джон Делореан опропастява своята автомобилна компания със смесица от

безмерна амбиция, нехайство, нарцисизъм, алчност и лошо управление. Когато
лошите новини започват да се трупат и картината става ясна и публична, как мислите,
че реагира той?
Дали го приема примирено? Признава ли грешките, които недоволните му служи-
тели изричат гласно за пръв път? Способен ли е да размишлява за грешките и реше-
нията, довели него, инвеститорите и служителите му до толкова проблеми?
Разбира се, че не. Вместо това той задейства поредица от събития, които ще
свършат със сделка за наркотици на стойност 60 милиона долара и последващия му
арест. Точно така, след като компанията му тръгва към провал – провал, дължащ се
почти изключително на неговия непрофесионален стил на управление, той си
въобразява, че най-добрият начин да я спаси ще е, като ѝ осигури финансиране чрез
незаконна доставка на 100 килограма кокаин.
Естествено, след неговия публичен и много притеснителен арест Делореан е
оправдан по обвинението въз основа на по-скоро неправдоподобния аргумент, че му е
била направена „постановка“. Само че той е записан на видео как вдига пликче с
кокаин и казва замаян от вълнение: „Това вещество е добро колкото златото“.
Няма съмнение кой е причинил духовния разпад на Делореан. Няма съмнение и
кой е влошил още повече нещата. Отговорът е: САМИЯТ ТОЙ. Той се озовава в дупка
и продължава да я копае, докато не я превръща в път към ада.
Да беше спрял. Да беше си казал в някакъв момент: „Това ли е човекът, който
искам да бъда?“
Хората винаги допускат грешки. Основават компании, които смятат, че могат да
управляват. Имат грандиозни и смели мечти, които са малко прекалено грандиозни.
Всичко това е нормално; това значи да бъдеш предприемач, креативен директор или
дори изпълнителен директор.
Поемаме рискове. Забъркваме каши.
Проблемът е, че когато свържем своята самоличност с работата си, ние се
тревожим, че всеки вид провал тогава ще казва нещо лошо за нас като личности.
Оттук страхът да поемем отговорност, да признаем, че може да сме оплескали нещата.
Оттук погрешният извод за невъзвратимите разходи. И така хвърляме добри пари и
добър живот след лошите и свършваме е това, че правим всичко много по-лошо.
Нека кажем, че се чувстваме така, сякаш стените се събират и ни притискат. Може
да се чувстваме така, сякаш сме предадени или сякаш са откраднали работата на
живота ни. Това не са рационални, добри емоции, които ще ни доведат до рационални,
добри действия.
Егото пита: „Защо ми се случва това? Как да запазя това и да докажа на всички, че
съм толкова чудесен, колкото си мислят?“ Това е животинският страх от дори най-
лекия признак на слабост.
Виждали сме това. Правили сме го. Отчаяно сме се борили за нещо, с което само
сме влошавали нещата.

108
 Това не е пътят към велики неща.
Вземете Стив Джобс. Той е сто процента отговорен за уволнението си от „Епъл“.
Заради неговия по-късен успех решението на „Епъл“ да го уволни прилича на пример
за лошо ръководство, но по онова време той е неуправляем. Неговото его е еднозначно
извън контрол. Ако бяхте Джон Скъли и главен изпълнителен директор на „Епъл“, вие
също щяхте да уволните тази версия на Стив Джобс – и щяхте да сте прави.
Реакцията на Стив Джобс спрямо уволнението му е разбираема. Той крещи. Бори
се. Когато губи, продава всички свои акции от „Епъл“, до последната, и се заклева, че
никога няма и да си помисли за място в компанията. Но после основава нова компания
и хвърля целия си живот в нея. Опитва се да се поучи максимално от грешките, които
е допуснал в управлението и в които се корени първият му провал. След тази основава
и друга компания, наречена „Пиксар“. Стив Джобс, прочутият егоманиак, който
паркира на места за инвалиди просто защото го може, реагира в тоя критичен момент
по един изненадващ начин. Във всеки случай смирено за един главен изпълнителен
директор, убеден в своята гениалност. Работи дотогава, докато не само се доказва
отново, но и до голяма степен се освобождава от недостатъците, станали причина за
първоначалния му провал.
Успешните или могъщите хора рядко са способни да направят това. Не и когато
преживеят съкрушителен провал.
Основателят на „Америкън Апарел“ Дов Чарни е пример за това. След загуби за
около 300 милиона долара и безброй скандали компанията му предлага избор: да се
оттегли като главен изпълнителен директор и да ръководи компанията като креативен
консултант (срещу огромна заплата) или да бъде уволнен. Той отхвърля и двата
варианта и избира нещо още по-лошо.
След като в знак на протест завежда съдебно дело, рискува цялата си собственост в
компанията, за да започне враждебно поглъщане с един хедж фонд, и настоява
неговото поведение да бъде разследвано и оценено от съда. Това се прави и той не е
оправдан. Личният му живот се излива в тлъсти заглавия и се разкриват
притеснителни подробности. Адвокатът, когото той избира да го представлява в
съдебните му дела, случайно се оказва същият, който съди Чарни близо половин
дузина пъти за сексуален тормоз и финансови нередности. В миналото Чарни е
обвинявал този човек в изнудване и подаване на измислени съдебни искове. Сега
двамата работят заедно.
„Амсрикън Апарел“ похарчва повече от 10 милиона долара, които няма, за да се
бори с него. Един съдия издава ограничителна заповед. Най-накрая компанията
започва да уволнява работници от фабриките и дългогодишни служители – тъкмо
хората, за интересите на които според неговите твърдения той се бори, – само за да се
задържи на повърхността. Година по-късно тя фалира и той също остава без пари.18
Случаят е както с опозорения държавник и военачалник Алкивиад. През
Пелопонеската война в началото той се бие за своята обичана родина Атина. После,
прогонен заради престъплението, че е изпочупил статуите на бог Хермес, което може
да е извършил, а може и да не е извършил, избягва в Спарта, смъртния враг на Атина.
После, влизайки в конфликт със спартанците, избягва в Персия – смъртен враг и на
едните, и на другите. Най-накрая е повикан обратно в Атина, където амбициозните му
планове за нападение на Сицилия докарват атиняните до пълна катастрофа.
Егото убива онова, което обичаме. Понякога застрашава и живота ни.
18
Бях там и видях всичко това. То разби сърцето ми. – Б.а.
109
 Любопитното е, че Александър Хамилтън, един от бащите основатели на САЩ,
чийто край е изключително трагичен, е изказал мъдри думи по този въпрос. Но на
практика не ги прилага (да беше си спомнил своя собствен съвет, преди да влезе в тоя
фатален дуел). „Действай с твърдост и чест – пише той на един свой разстроен
приятел, сполетян от сериозни финансови и юридически проблеми, свързани с
неговото производство. – Ако нямаш основания да се надяваш да се отървеш добре,
недей да затъваш по-дълбоко. Имай куража да спреш напълно“.
Да спреш напълно. Това не значи, че тези хора трябва да прекратят всичко. А
означава, че борецът, който не може да победи, или боксьорът, който не разбира кога е
моментът да се оттегли, има да пати. Наистина е така. Човек трябва да бъде способен
да види по-голямата картина.
Ала когато контролът се държи от егото, възможно ли е това?
Да кажем, че сте се провалили, и да кажем даже, че вината за тоя провал е ваша.
Гадости се случват и, както казват, понякога гадостите се случват публично. Не е
забавно. Въпросите остават: ще направите ли нещата още по-лоши? Или ще излезете
от тях със запазено достойнство и характер? Възнамерявате ли да живеете, за да
продължите борбата още един ден?
Когато един отбор изглежда така, сякаш ще изгуби играта, треньорът не вика на
играчите, че всичко е свършило, и не ги лъже. Вместо това той или тя им напомня кои
са и на какво са способни и ги насърчава да се върнат на терена и да покажат това.
Освободил съзнанието си от мисълта за победа или за чудеса, добрият отбор дава
максимума от себе си, за да завърши играта при най-високия възможен стандарт (и да
споделя времето на играта с други играчи, които не играят редовно). И понякога дори
се връща и побеждава.
Повечето проблеми са временни... освен ако вие не направите така, че да не са.
Възстановяването не става изведнъж, то е нещо, което се постига стъпка по стъпка.
Освен ако вашето лечение не е по-голямо от самата болест.
Само егото мисли, че затруднението или провалът са нещо повече от това, което са
всъщност. Историята е пълна с хора, които са понасяли крайни унижения и въпреки
това са се възстановявали и са имали дълга и внушителна кариера. Политици, които са
губили избори или своите постове заради провинения – но след време са се връщали,
за да ръководят. Актьори, чиито филми са се проваляли, писатели, които са стигали до
блокаж в писането, знаменитости, които са правили гафове, родители, които са
правили грешки, предприемачи с нестабилни компании, изпълнителни директори,
които са били уволнявани, спортисти, които са били отрязвани, хора, които са живели
твърде добре на върха па пазара. Всички тези приятели са усетили твърдия ръб на
провала също като нас. Когато губим, ние имаме избор: дали ще го превърнем в
ситуация „губя аз – губиш и ти“ за себе си и за всички въвлечени в тоя провал? Или
той ще бъде загуба... и после победа?
Защото вие ще губите в живота. Това е факт. В някакъв момент някакъв лекар ще
трябва да назове времето на смъртта ни. Това и ме работата.
Егото казва, че ние сме стабилен предмет, непреклонна сила. Тази илюзия е
причина за проблемите ни. Тя посреща провала и трудностите с нарушаване на
правилата – като залага всичко на някакъв шантав план; като залага двойно на зад-
кулисни машинации или на молитви към Дева Мария със слаба вероятност за
сбъдването им макар че преди всичко тъкмо това ни е довело до тоя болезнен момент.

110
 Във всеки момент от цикъла на живота ние можем да сме в период на устрем, в
период па успех или в период на провал – макар че точно сега сме в период на провал.
Имаме ли мъдрост, ние разбираме, че тези позиции са преходни, че те не казват нищо
за нашата стойност като човешки същества. Когато успехът започне да се изплъзва от
пръстите ви независимо поради каква причина, – отговорът не е да се вкопчвате в него
със зъби и нокти, и то с такава сила, че да го разбиете на парчета. Нужно е да
разберете, че трябва да работите върху себе си назад, до етана на устрема. Трябва да се
върнете до първите принципи и до добрите практики.
„Онзи, който се страхува от смъртта, няма да направи никога нищо достойно за
живия човек“ – е казал Сенека. Променете тази сентенция: „Онзи, който направи
нещо, за да избегне провала, почти сигурно ще направи и нещо достойно за провал“.
Единственият истински провал е да зарежете принципите си. Да убиете онова,
което обичате, защото не можете да понесете да се откъснете от него, е себично и
глупаво. Ако репутацията ви не може да поеме няколко несполуки, тя нищо не струва.

111
 Поддържай картата с резултатите си
Никога не се обръщах назад, освен за да откривам грешките си... Виждам само
опасност в това да мисля за нещата от миналото, с които се гордея.
ЕЛИЗАБЕТ НОЕЛ-НОЙМАН

На 16 април 2000 г. „Пейтриътс“ на Ню Ингланд изтеглят един допълнителен

куотърбек от Мичиганския университет. Проучили са го изцяло и са го наблюдавали
известно време. Виждайки, че е все още свободен, го взимат. Моментът: 6-ият рунд и
199-ият пик на драфта.
Името на младия куотърбек е Том Брейди.
Той е четвърти стринг в началото на кариерата си на новобранец. През втория си
сезон е стартър. Тази година Ню Ингланд спечелва Суперкупата. Брейди е обявен за
MVP.
От гледна точка на възвращаемостта на инвестицията това с може би единственият
най-голям драфт пик в историята на американския футбол: четири кръга на
Суперкупата (от 6 явявания), 14 начални сезона, 172 победи, 428 тъчдауна, 3 MVP на
Суперкупата, 58 000 ярда, 10 Про Купи и повече дивизионни титли, отколкото всеки
друг куотърбек в историята. Тя дори още не е престанала да изплаща дивиденти. В
Брейди може да са останали още много сезони.
И така, може да се предположи, че дирекцията на „Пейтриътс“ е изпаднала в луд
възторг от това как са се развили нещата и действително е така. Освен това тя е и
разочарована – дълбоко – в себе си. Изненадващите способности на Брейди означават,
че разузнавателните доклади на „Пейтриътс“ са били неточни. При всички свои
оценки на играчите те някак си са пропуснали да забележат или са пресметнали
невярно всички негови нематериални качества. Оставили са този бисер да чака до
шестия рунд. Някой друг е можел да го вземе. Нещо повече: те дори не са знаели, че са
прави по отношение на Брейди, докато контузия не отстранява Дрю Бледсоу, техния
награждаван стартър, и не ги принуждава да осъзнаят неговия потенциал.
И така, макар че техният залог се увенчава с успех, „Пейтриътс“ насочват внима-
нието си към особения провал на разузнаването им, който е можел да попречи на
избора им. Това не е дребнаво придиряне. Нито е отдаване на перфекционизма. Те
имаха по-високи стандарти, които трябваше да спазват.
В продължение на години Скот Пиоли, отговорният за персонала директор па
„Пейтриътс“, държи на бюрото си снимка на Дейв Стахелски, играч, когото отборът е
повикал в 5-ия рунд, но който никога не е минавал тренировъчен лагер. Тя му
напомня: ти не си толкова добър, колкото си мислиш, че си. Не си пресметнал всичко.
Бъди фокусиран. Бъди по-добър.
Треньорът Джон Уудън също се изказва недвусмислено за това. Не картата за
отбелязване на резултатите е тази, която оценява дали той или отборът са постигнали
успех – „побеждаваното“ не се състои в това. Бо Джаксън не се впечатлява, когато
удря хоумрън или тича за тъчдаун, защото знае, че „не го е направил перфектно“. (Той
действително не иска топката след първия си удар в Мейджър Лийг Бейзбол за този
сезон за него това е „просто писка топка по средата“.)
Това е характерно за начина, по който мислят великите хора. Не че откриват
провал във всеки успех. Те просто се придържат към стандарт, който стои по-високо

112
от онова, което обществото може да смята за обективен успех. Поради това не ги
интересува особено какво мислят останалите; интересува ги дали спазват своите
собствени стандарти. А тези стандарти са много, много по-високи от стандартите на
всички останали.
„Пейтриътс“ смятат пика на Брейди повече за късмет, отколкото за умно решение.
И макар че някои хора обичат да си приписват заслуги за късмета, такива заслуги те
нямат. Никой не би казал, че „Пейтриътс“ или който и да е отбор от НФЛ – нямат его.
Но в този случай вместо да се радват или да се поздравяват, те свеждат глави и се
фокусират върху това как да станат още по-добри. Тъкмо това превръща смирението в
могъща сила – организационно, персонално, професионално.
Между другото това не е непременно забавно. Понякога човек може да се усеща
така, сякаш се самоизтезава. Но това го кара да продължава непрестанно напред и
непрестанно да се усъвършенства.
Егото не може да види двете страни на въпроса. То не може да стане по-добро,
защото вижда само признанието. Не забравяйте: „Суетните хора никога не чуват нищо
друго, освен похвалите“. То може да види само кое върви добре, а не и кое не върви
добре. Ето защо можете да видите егоманиаци с временна преднина, но рядко ще ги
видите на последната обиколка.
За нас картата с резултатите не може да бъде единствената карта с резултати.
Уорън Бъфет казва същото, когато различава вътрешната карта с резултати от
външната. Вашият потенциал, абсолютният максимум, на който сте способни – той е
показателят, по който трябва да се мерите. Вашите стандарти са тоя показател. Да
победите не е достатъчно. Хората могат да имат късмет и да победят. Хората могат да
са тъпанари и да победят. Всеки може да победи. Ала не всеки е най-добрата
възможна версия на самия себе си.
Жестоко е, да. Обратната страна е, че това означава да сме абсолютно способни да
бъдем горди и силни дори и тогава, когато се случи да претърпим поражение. Когато
махнете егото от уравнението, мненията на другите хора и външните маркери вече не
са толкова от значение. Това е по-трудно, но в крайна сметка е формула за издръж-
ливост.
Икономистът (и философ) Адам Смит развива теория за това как оценяват своите
действия мъдрите и добрите хора:

Съществуват два различни случая, с които проверяваме своето поведение, и

ние се стремим да го разглеждаме в светлината, в която би го разглеждал
безпристрастният зрител: първо, когато се готвим да действаме; и второ, след
като сме действали. Нашите виждания показват тенденцията да са много
пристрастни и в двата случая; ала те показват най-силна тенденциозност
тогава, когато е най-важно да бъдат други. Когато се готвим да действаме,
нетърпението на страстта рядко ще ни позволява да премислим каквото
възнамеряваме да сторим с прямотата на един равнодушен човек... Когато
действието ни е наистина приключено и страстта, която ни е подтиквала към
неговото осъществяване, е стихнала, можем да влезем по-хладно в чувствата на
безпристрастния зрител.

113
 Тоя „безпристрастен зрител“ е един вид наръчник, с помощта на който можем да
оценим своето поведение противоположно на неоснователните аплодисменти, с които
обществото толкова често ни дарява. Тук обаче не става дума само за проверка.
Помислете си за всички хора, които извиняват своето поведение – политици,
могъщи изпълнителни директори и други подобни – като „не незаконно технически“.
Помислете си за онези моменти, когато сте извинявали собственото си поведение с
мисълта, че „никой няма да узнае“. Това е морално сивата зона, която нашето его
обича да използва. Когато измервате своето его по някакъв стандарт (вътрешен или
безпристрастен, или както щете го наречете), това прави много по-малка вероятността
да толерирате такава прекомерност или неправилно поведение. Защото въпросът не е
как да се измъкнете безнаказано, а какво бива или не бива да правите.
Първоначално пътят с труден, но в крайна сметка той ни прави по-малко себични и
по-малко погълнати от себе си. Човек, който оценява себе си по своите собствени
стандарти, не жадува за светлината на прожекторите по същия начин, както онзи,
който позволява аплодисментите да диктуват успеха му. Човек, който може да мисли в
дългосрочен план, не жали за себе си при краткотрайни неуспехи. Човек, който цепи
отбора, може да споделя заслугите и да съотнася своите собствени интереси по начин,
по който повечето останали хора не могат.
Размишленията за това кое е станало добре или колко чудесни сме не ни довежда
доникъде, освен може би до мястото, па което се намираме точно сега. Обаче ние
искаме да отидем по-нататък, искаме повече, искаме да продължим да се усъвър-
шенстваме.
Егото пречи на това, затова го пречупваме и съотнасяме към все по-високи и по-
високи стандарти. Не че безкрайно ще се стремим към повече и повече, сякаш сме
пропити от алчност, а ще се придвижваме по мъничко по своя път към реалното
съвършенство, тласкани повече от дисциплина, отколкото от душевно разположение.

114
 Обичай винаги
И защо трябва да се гневим на света? Сякаш светът би ни обърнал внимание!
ЕВРИПИД

През 1939 г. един млад феномен, наречен Орсън Уелс, сключва една от най-
невероятните сделки в историята на Холивуд. Той може да бъде сценарист, актьор и
режисьор на два филма по свой избор за голямото филмово студио RKO. В първия си
филм той решава да разкаже историята на един мистериозен вестникарски барон,
който става затворник на собствената си огромна империя и на своя стил на живот.
Уилям Рандолф Хърст, прословутият медиен магнат, решава, че този филм се
базира на живота му и което е по-важното, че го обижда. Тогава той започва
(първоначално успешна) всепоглъщаща кампания с цел да унищожи един от най-
великите филми на всички времена.
Ето какво е интересното тук за нас. Първо, Хърст най-вероятно никога не е гледал
филма, така че няма представа какво е показано в него. Второ, филмът не е имал за цел
да разказва неговата история – или поне не само неговата. (Доколкото знаем, главният
герой във филма, Чарлз Фостър Кейн, е амалгама от няколко исторически личности,
между които Самюъл Инсъл и Робърт Маккормик; филмът е вдъхновен от два сходни
портрета на властта, направени от Чарли Чаплин и Олдъс Хъксли; и не е целял да
очерня, а да облагородява.) Трето, Хърст е бил един от най-богатите хора на света по
онова време и на седемдесет и осем години, близо до края на живота си. Защо му е
било нужно да отделя толкова време за нещо толкова маловажно, каквото е един
художествен филм, направен от режисьор новак? Четвърто, тъкмо кампанията за
спиране на филма осигурява на същия място в знанието на обществото и показва ясно
степента, до която може да стигне неговият неудържим стремеж да контролира и да
манипулира. Иронията на съдбата е в това, че той сам укрепява спомена за себе си
като отвратителна американска личност повече, отколкото би могла да стори това
всяка критика.
И така, пред нас е парадоксът на омразата и озлоблението. Те постигат точно
обратното на онова, което се надяваме да постигнем. В епохата на интернет го
наричаме ефект на Стрейзанд (по името на певицата и актрисата Барбара Стрейзанд,
която се опитва юридически да премахне снимка на своя дом от мрежата.
Действията ѝ дават обратния резултат и снимката е видяна от много повече хора,
отколкото биха я видели, ако беше оставила нещата на естествения им ход.) Когато
тласкани от омраза или от егото се опитваме да унищожим нещо, това често пъти ни
гарантира, че въпросното нещо ще се съхрани и ще се разпространява вечно.
Усилията, които полага Хърст, стигат до абсурд. Той праща в студиото своята най-
влиятелна и силна колумнистка от рубриката за клюки, Луела Парсънс, да поиска
прожекция. На базата на нейните впечатления решава да направи всичко, което е по
силите му, за да попречи филмът да стане обществено достояние. Издава нареждане,
че никой от неговите вестници не бива да споменава изобщо никой филм на RKO –
компанията, продуцираща „Гражданинът Кейн“ – точка. (Повече от десетилетие по-
късно тази забрана все още ще се прилага към Уелс във всички вестници на Хърст.)
Вестниците на Хърст започват да издирват негативни истории за Уелс и неговия личен
живот. Неговата колумнистка от рубриката за клюки заплашва, че ще прави същото за

115
всички членове на съвета на RKО. Освен това Хърст отправя заплахи към филмовата
индустрия като цяло, като начин да настрои ръководството на другите студиа срещу
филма. Предлага оферта от 800 000 долара срещу правата за филма, така че той да
може да бъде изгорен или унищожен. Повечето вериги от кинотеатри биват
притискани да откажат да го показват и на никоя, притежавана от Хърст сграда, не се
позволява да постави реклама на филма. Привърженици на Хърст започват да
доносничат до различни органи, съобщавайки разни слухове за Уелс, а през 1941 г.
управляваното от Дж. Едгар Хувър Федерално бюро за разследвания (ФБР) му отваря
досие.
Резултатът е, че филмът се проваля от търговска гледна точка. Минават години,
докато той намери своето място. Само с цената на големи разходи и с големи усилия
Хърст успява да го задържи.
Всички се вбесяваме от определени неща. Колкото повече успех или власт
притежаваме, толкова повече неща ще има, които по наше мнение трябва да защита-
ваме, що се отнася до доброто ни име, имидж и влияние. Обаче ако не внимаваме,
можем да свършим с това – да пропилеем невероятно много време в опити да
попречим на света да престане да ни харесва или уважава.
Отрезвяващо е да си представим за миг цялата ненужна смърт и цялата ненужна
разруха, причинени през хилядолетията от разгневени мъже или от обидени жени на
други хора, на обществото и на самите тях. Заради какво? Заради причини, които едва
ли можем да си спомним.
Знаете ли кое е по-добрият отговор на една атака или на една обида, или на нещо
друго, което не ви харесва? Обичта. Точно така, обичта. Обичайте съседа си, който
няма да намали силата на музиката. Родителя си, който ви разочарова. Чиновника,
който е загубил документа ви. Групата, която ви отхвърля. Критика, който ви напада.
Предишния си партньор, който ви е откраднал бизнес идея. Кучката или копелето,
което ви е измамило. Обичайте ги.
Защото, както гласят думите на песента, „омразата ще те обзема винаги“.
Добре, може би да искам да изпитвате обич при всеки повод за гняв, е прекалено.
Поне бихте могли да се опитате да забравите. Бихте могли да разтърсите глава и да се
засмеете.
В противен случай светът ще стане свидетел на поредния пример на един вечен и
тъжен модел: богатият, могъщ човек се изолира и става до такава степен обсебен от
илюзии, че когато се случи нещо противоположно на неговите желания, това го
изяжда. Същият импулс, благодарение на който е станал велик, внезапно се оказва и
велика слабост. Той превръща едно дребно притеснение в огромна язва. Раната
загноява, инфектира се и може дори да го убие.
Именно тоя импулс е изтласкал Никсън напред, а после, за съжаление, и надолу.
Когато по-късно размишлява за своето изгнание, той признава, че имиджът му на
агресивен боец, който се бори срещу един враждебен свят, имидж, който е имал цял
живот, е бил неговата гибел. Той се е оградил с други такива „корави мъжаги“. Хората
забравят, че Никсън бива преизбран след избухването на аферата Уотъргейт с
убедителна победа. Той просто не може да се промени – продължава да спори, тор-
мози репортерите и остро критикува всеки, който според него го е обидил или се е
усъмнил в него. Това продължава да подхранва историята му и в крайна сметка го
погубва. Като много други такива хора, и той свършва с това, че сам си причинява
повече вреда, отколкото някой друг би могъл да му причини. Корените на това

116
поведение са в неговата омраза и в неговия гняв, и дори обстоятелството, че е най-
могъщият държавник в свободния свят, не може да го промени.
Не е нужно да бъдем такива. Букър Т. Вашингтон разказва една случка, която му
казал Фредерик Дъглас. Веднъж последният бил на път. Заради расата му го накарали
да се премести и да седне в колата за багаж. Един бял репортер се втурнал да се
извинява за тази ужасна обида. „Извинете, мистър Дъглас, че ви унизихме по този
начин“ – рекъл човекът.
Дъглас изобщо не бил обиден. Не бил ядосан. Не бил засегнат. Той отвърнал с
плам: „Фредерик Дъглас не може да бъде унизен. Душата, която е вътре в мен, не
може да бъде унизена. Не аз съм човекът, който се унизява заради подобно отношение,
а онези, които се отнасят към мене така“.
Със сигурност е невероятно трудно да имаме такава нагласа. Далеч по-лесно е да
мразим. Естествено е да се разярим.
И все пак откриваме, че онова, което отличава лидери като Дъглас, е, че вместо да
мразят своите врагове, те изпитват един вид жалост и емпатия към тях. Спомнете си за
Барбара Джордан, която предлага през 1992 г„ на националния конгрес на
Демократите, дневен ред, състоящ се от „... обич. Обич. Обич. Обич“. Спомнете си за
Мартин Лутър Кинг-Младши, който непрестанно, отново и отново, проповядва, че
омразата е бреме, а обичта е свобода. Обичта води до промяна, омразата води до
слабост. В една от своите прочути проповеди той продължава: „Започваме да обичаме
враговете си и да обичаме хората, които ни мразят, независимо дали в колективния
живот или в индивидуалния, като се вгледаме в себе си“. Необходимо е да се
освободим от егото, което ни защитава и задушава, защото, както казва той, „във всеки
момент омразата е рак, който гризе всеки важен център на вашия живот и
съществуване. Тя е като разяждаща киселина, която унищожава най-добрия и най-
важния център на живота ви“.
Замислете се за секунда. Какво не харесвате? Чие име ви изпълва с отвращение и
ярост? После се запитайте: помогнаха ли ви тези силни чувства да постигнете каквото
и да е?
Замислете се още по-дълбоко. Довели ли са омразата и яростта някога някого
наистина до нещо?
Особено понеже се срещат почти навсякъде, чертите или постъпките, които ни
дразнят в другите хора – тяхната непочтеност, тяхната себичност, техният мързел –
едва ли ще са им от полза в крайна сметка. В тяхното его и в тяхното късогледство се
съдържа собственото им наказание.
Въпросът, който трябва да си зададем, е: ще бъдем ли непоносими само защото
другите хора са такива?
Помислете си как реагира Орсън Уелс на продължилата с десетилетия кампания на
Хърст срещу него. По собствения му разказ той попаднал в асансьор, където се
намирал Хърст, вечерта на премиерата на филма същата, за предотвратяването и
унищожаването на която Хърст разгърнал огромни ресурси. Знаете ли какво направил
Уелс? Поканил Хърст на премиерата. Когато Хърст отклонил поканата, Уелс се
пошегувал, че Чарлз Фостър Кейн със сигурност би приел.
Ще мине много дълго време, докато геният на Уелс в този филм най-сетне бъде
признат от останалия свят. Независимо от това Уелс упорства, прави други филми и
създава други невероятни произведения на изкуството. В крайна сметка той живее
пълноценен и щастлив живот. „Гражданинът Кейн“ му осигурява място в първите

117
редици на историята па киното. Седемдесет години след дебюта на филма неговият
сюжет най-сетне се изиграва в Хърст Касъл в Сап Саймън – в замъка на Хърст, който
сега е национален парк.
Това, което понасял, съвсем не е честно, но той поне не позволява то да съсипе
живота му. Приятелката на Уелс, живяла с него повече от двайсет години, казва в
своето надгробно слово за него, като има предвид не само Хърст, но и всяка обида, ко-
ято той е получил през дългата си кариера в една прословута с безскрупулността си
индустрия: „Уверявам ви, че това не го озлоби“. С други думи, той никога не става
като Хърст.
Не всеки е способен да реагира по този начин. В различни моменти от живота ни,
ние, изглежда, притежаваме различен капацитет за прошка и разбиране. И дори когато
някои хора са способни да продължат, те продължават да носят със себе си ненужното
бреме на обидата. Помните ли Кърк Хамет, който внезапно става китарист на
„Металика“? Човекът, когото изгонват, за да му дадат мястото, Дейв Мъстейн, се
залавя да сформира друга банда, „Мегадет“. Дори и на върха на своя невероятен успех,
той ще се разяжда от ярост и омраза заради начина, по който са се отнесли с него
преди много години. Това го довежда до пристрастяване и би могло да го убие.
Минават осемнайсет години, докато той започва да приема фактите, и казва, че
продължава да се чувства така, сякаш е бил обиден и отхвърлен вчера. Когато го
чуваме да казва това, както прави той веднъж пред камерата, обръщайки се към
членовете на бившата си банда, оставаме с впечатлението, че животът му е свършил
под моста. А в действителност човекът е продал милиони записи, създал е чудесна
музика и живее живот на рок звезда.
Всички сме изпитвали такава болка – и за да цитирам текста на негово парче, „сме
се хилили с чернозъба усмивка“. Болезнената обсебеност от миналото, от нещо, което
някой е направил, или от начина, по който е трябвало да станат нещата, е въплъщение
на егото. Всички останали са минали нататък, но вие не можете, защото не можете да
видите нищо, освен своята гледна точка. Не можете да приемете, че някой, съзнателно
или не, може да ви обиди. И така, мразите.
Когато сме в момент на провал или трудност, е много лесно да мразим. Омразата
отлага самокритиката. Тя обвинява другия. Освен това ни и разсейва; не вършим
много-много работа, когато сме заети да си отмъстим или разследваме щетите, които
ни е причинил уж някой друг.
Доближава ли ни това поне мъничко до мястото, където искаме да бъдем? Не. То
само ни задържа там, където сме – или по-лошо, изцяло спира развитието ни. Ако вече
сме постигнали успеха, това опетнява доброто ни име и вгорчава годините ни, които
би трябвало да са златни.
А обичта е точно тук. Всеотдайна, отворена, позитивна, ранима, омиротворяваща и
продуктивна.

118
 На всичко, което предстои, егото е враг...
Не обичам да се трудя – никой не обича, – но обичам онова, което се крие в труда –
шанса да откриеш себе си.
ДЖОУЗЕФ КОНРАД

Средният том от епичната биография на Уинстън Чърчил, написана от Уилям

Манчестър, представлява една трета от цялото произведение и е озаглавен „Сам“.
Цели осем години Чърчил се противопоставя, повече или по-малко сам, без да има
подкрепата дори на Запада, на своите късогледи колеги и на надигащата се заплаха на
фашизма.
Ала той отново ще триумфира. Отново ще устои на трудностите. И отново ще бъде
реабилитиран.
Катрин Греъм е сама, когато поема вестникарската империя на своето семейство.
Нейният син Доналд Греъм трябва да е усетил подобно напрежение, когато в средата
на 2000-та, по време на драматичния упадък на вестникарската индустрия, се опитва
да запази компанията. И двамата се справят. Значи и вие можете.
Не ще и дума, ние ще изпитваме трудности. Ще усещаме полъха на провала. Както
казва Бенджамин Франклин, онези, които „изпиват чашата до дъното, трябва да
очакват, че ще вкусят и от утайката“.
Ами ако утайката не е толкова лоша? Както се изразява Харолд Джинийн, „хората
се учат от своите провали. Рядко научават нещо от успеха си“. Ето защо древната
келтска поговорка гласи: „Виж много неща, изучи много неща, изстрадай много
неща – това е пътят към мъдростта“.
Онова, пред което сте изправени точно сега, би могло, би трябвало и може да бъде
такъв път.
Мъдрост или невежество? Решаващия глас има егото.
Стремежът ни довежда до успеха (и до трудностите). Успехът създава свои труд-
ности (и да се надяваме, нови амбиции). А трудностите ни довеждат до стремеж и до
нов успех. Това е една безкрайна спирала.
Всички ние съществуваме в тоя континуум. Заемаме различни места в него на
различните моменти от своя живот. Ала е гадно, когато се проваляме. Не ще и дума.
Каквото и да ни предстои, можем да бъдем сигурни, че искаме да избегнем едно
нещо. Егото. То затруднява всички наши стъпки, но провалът е оня момент, който се
увековечава благодарение на него. Ако не се поучим точно тук и точно сега от своите
грешки. Ако не използваме тоя момент като благоприятна възможност, която ни е
дадена, за да разберем по-добре себе си и своя ум, егото ще взема провала за вярната
посока.
Всички велики мъже и жени са преминавали през трудности, за да стигнат дотам,
където са, всички са правили грешки. В тия изпитания те са откривали някаква полза –
дори ако тя се е състояла просто в осъзнаването, че не са непогрешими и че нещата
невинаги ще вървят според техните очаквания. Откривали са, че самоосъзнаването е
пътят, по който могат да се освободят и да преминат през изпитанията – ако не бяха
постигнали тази мъдрост, нямаше да се справят и нямаше да са способни да се
въздигнат отново.

119
 Ето защо взимаме тяхната мантра да ни напътства, за да можем да оцелеем и да
преуспяваме на всеки етап от нашето пътуване. Тя е проста (макар че, както става
винаги, никога не е лесна).
Недей да се стремиш или да търсиш, свободен от егото. Имай успех, без да се
подчиняваш на егото.
Понасяй провала със сила, а не с его.

120
 ЕПИЛОГ
Във всички събития от нашия живот има неща, които се развиват като гражданска
война. Има един непокорен Юг на нашата душа, който се бунтува срещу нейния
Север. И в самата структура на живота на всеки отделен човек съществува такава
непрестанна борба.
МАРТИН ЛУТЪР КИНГ-МЛАДШИ

Ако четете тия думи точно сега, тогава сте прочели цялата книга. Боях се, че някои
хора може да не я прочетат. За да бъда напълно откровен, не бях сигурен, че самият аз
ще стигна дотук.
Как се чувствате? Уморени? Свободни?
Не е лесна задача да се изправиш лице в лице със своето его. Първо, да приемеш,
че това его може да го има. После, да го подложиш на внимателно и критично
изследване. Повечето от нас не могат да се справят с подобна неприятна проверка на
своята личност. Пo-лесно е да правим нещо друго – в действителност някои от най-
невероятните постижения са несъмнено резултат от желанието на човека да избегне
срещата си с мрака на егото.
Във всеки случай именно като направите такова изследване, в този момент му
нанасяте сериозен удар. Това не е всичко, което е необходимо да сторите, но все пак е
начало.
Моят приятел, философът и майстор на бойните изкуства Даниеле Болели веднъж
ми даде една полезна метафора. Той ми обясни, че тренирането е като метене на под.
Това, че сме го направили веднъж, не означава, че подът ще е чист завинаги. Всеки
ден той се покрива отново с прах. Всеки ден трябва и да го измитаме.
Същото се отнася и за егото. Ще се учудите какви поражения могат да нанесат с
времето прахът и мръсотията. И колко бързо се натрупват в такива количества, че
стават изключително трудни за разчистване.
Няколко дни след като бях уволнен от съвета на директорите на „Америкън
Апарел“, Дов Чарни ми се обади по телефона в 3 ч. сутринта. В думите му се редуваха
униние и гняв – той искрено смяташе себе си за напълно невинен за положението, в
което се намираше. Попитах го: „Дов, какво възнамеряваш да правиш? Не искаш ли да
постъпиш като Стив Джобс и да основеш нова компания? Или възнамеряваш да се
върнеш?“ Той се успокои и ми каза с настойчивост, която можах да усетя през
телефона чак в костите си: „Райън, Стив Джобс е мъртъв“. За него, който се намираше
в това объркано положение, тоя провал, тоя удар беше някак си същото като смъртта.
Това е един от последните случаи, когато сме си говорили. През месеците, които
последваха, наблюдавах с ужас как той опустошава компанията, в изграждането на
която бе дал всичко от себе си.
Това беше тъжен момент, който ще помня винаги.

121
 Да не беше Божията благодат, щях да вървя и аз. Да не беше Божията благодат,
това можеше да е всеки от нас.19

Всички понасяме успеха и провала по свой собствен начин. Докато се мъчех да

напиша настоящата книга, прегледах четири варианта на нейния план, обмислих ги, но
ги отхвърлих. Работих по десетки чернови на ръкописа. Сигурен съм, че напрежението
щеше да ме смаже, ако бях на етапа на ранните си проекти. Може би щях да се откажа
или да се опитам да работя заедно с някой друг. Може би щях да се заинатя и да
съсипя непоправимо книгата.
В даден момент по време на работата ми хрумна един терапевтичен похват. След
всеки вариант накъсвах страниците и ги хвърлях в мястото за преработка на компост в
гаража си. След няколко месеца тия трудно написани страници се превръщаха в тор,
който подхранваше градината ми, където можех да ходя бос. Това беше реална и
осезаема връзка с онази по-голяма необятност. Обичах да си напомням, че през същия
процес ще премина и аз, когато си отида, когато умра и природата ме разкъса.
Докато пишех и докато обмислях идеите, изложени на страниците, които
прочетохте току-що, стигнах до мощно и освобождаващо осъзнаване. Проумях каква
опустошителна илюзия е всъщност представата, че нашият живот е „паметник велик“,
който ще трае вечно. На всеки амбициозен човек му е познато това чувство – че трябва
да извърши велики дела, че трябва да върви по своя път и че ако не го стори, той е
жалък провал и светът заговорничи срещу него. В тази представа се съдържа такова
напрежение, че всички рухваме под него или то ни смазва.
Тази представа, разбира се, не е вярна. Да, всички носим потенциал в себе си.
Всички имаме цели и знаем, че има постижения, които можем да осъществим – да
основем компания, да завършим дадено произведение, да участваме в даден шам-
пионат или да стигнем до върха в съответната област, в която работим. Това са
достойни цели. Един отчаян човек не може да ги постигне.
Проблемът е, когато в тези цели се намеси егото, понеже то ги покварява и подрива
нашите устои. То ни шепне лъжи, когато започваме своето пътуване, и ни шепне
лъжи, когато постигнем успех в него, и по-лошото, то ни шепне мъчителни за слушане
лъжи, когато се препънем по пътя. Първоначално можем да проявим снизходителност
към егото, като към всяко лекарство, погрешно опитвайки се да се успокоим или да от-
лепим от земята. Проблемът е колко бързо това се превръща в самоцел. Как се
оказваш в сюрреалистични моменти като онзи, който изпитах по телефона с Дов, или
като тези от разказите предупреждения, които са изложени тук.
В хода на работата си и на живота си открих, че повечето последици от егото не са
съвсем гибелни. Много от хората в живота ви – и в нашия свят – които са се отдали на
властта на егото си, няма да „получат каквото заслужават“ в смисъла на кармичната
справедливост, в която са ни учили да вярваме като деца. Де да беше толкова просто.
Последиците са по-близки до завършека на една от моите любими книги, „Кос кара
Сами да тича?“ на Бъд Шулбърг. Това е роман, в който образът на неговия прочут
19
Тези думи принадлежат на Джон Брадфорд (1510 – 1555), участник в английската реформация и
мъченик. Той ги произнесъл, когато бил затворен в лондонския Тауър и видял един престъпник,
когото водели на екзекуция. Тази фраза пък е парафраза на 1 Кор. 15, 8-10: „а най-после от всички
яви се на мене, като на някой изверг. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да
се нарека апостол, понеже гоних църквата Божия. Но с благодатта на Бога съм това, което съм; и
Неговата благодат в мене не беше напразно, а повече от всички тях се потрудих – ала не аз, а
Божията благодат, която е с мене“. – Б.пр.
122
главен герой се базира на действителния живот на предприемачи от развлекателната
индустрия като Самюъл Голдуин и Дейвид О. Селзник. В книгата разказвачът бива
поканен в прекрасното имение на един пресметлив, безскрупулен, себичен холивудски
магнат, чийто стремителен възход той е следвал със смесица от възхищение,
смущение, а понякога и отвращение.
В тоя момент на уязвимост разказвачът бегло съзира същината на неговия живот –
самотата на героя, празния му брак, страха му, неговата несигурност, неспособността
му да бъде спокоен дори за секунда. Той осъзнава, че възмездието – лошата карма – на
което се е надявал заради всички закони, които героят с нарушил, заради всички
мошенически номера, които е правил, няма да дойде. Защото то вече е тук. Ето какво
пише той:

Очаквах нещо окончателно и фатално, а сега осъзнах, че онова, което го

връхлита, не е внезапна разплата, а процес, болест, която е прихванал в
епидемията, която е отнесла родното му място като чума; рак. който бавно
го е разял и при който са се развили и увеличили симптомите: успех, самота,
страх. Страх от всички блестящи млади мъже, от по-новите, no-свежите
варианти на Сами Глик, които ще изскочат, за да го измъчват, да го
заплашват и най-накрая да го завладеят.

Ето как се проявява егото. И нима ние не изпитваме безумен страх да не станем
такива?
Ще разкрия едно последно нещо, което, надявам се, ще затвори кръга. За пръв път
прочетох тоя пасаж, когато бях на деветнайсет години. Четях го по задание, възложено
ми от опитен наставник, който, също като мен, рано беше постигнал успех в
развлекателния бизнес. Книгата ми повлия и ми даде много информация точно както
бе предвиждал той.
И все пак през следващите няколко години аз направих така, че се озовах в почти
същата ситуация, както героите от книгата. Бях поканен в прекрасния дом не само за
да наблюдавам очаквания и неизбежен разпад на човек, на когото се възхищавах. Но и
за да се окажа опасно близко до своя собствен край скоро след това.
Зная, че тоя пасаж ми е направил впечатление, защото когато взех книгата, за да го
препиша за настоящия епилог, открих, че страниците са пълни с мои бележки, писани
преди години и показващи подробно моята реакция точно преди да започна реали-
зацията си в света. Очевидно съм разбрал думите на Шулбърг с интелекта си и даже
емоционално – ала така или иначе, бях направил погрешен избор. Един път събитията
ме пометоха и си помислих, че това е достатъчно.
Десет години след първото прочитане на книгата и след като записах своите мисли,
бях още по-готов. Тези уроци дойдоха при мен точно по начина, по който ми бяха
нужни.
Има един цитат на Бисмарк, който гласи, че в действителност всеки глупак може
да се поучи от своя опит. Номерът е да се поучиш от опита на другите хора.
Настоящата книга започна да се създава на основата на последната мисъл и за моя из-
ненада завърши и със солидно количество опит от първия вид. Залових се да
изследвам егото и стигнах дотам, че се сблъсках със своето собствено его – и с егото
на хората, които бях гледал с възхита.

123
 Може би вие също ще трябва да изпитате нещичко от това на собствения си гръб.
Вероятно са верни думите на Плутарх, че ние не „толкова добиваме знание за нещата
от думите, колкото думи – от опита, [който имаме] за нещата“.
Във всеки случай искам да завърша тази книга с мисълта, която стои в основата на
всичко, което току-що прочетохте. Че е достойно за възхищение да искаме да сме по-
добри бизнесмени, по-добри спортисти, по-добри завоеватели. Би трябвало да искаме
да бъдем по-добре информирани, по-добре финансово... Би трябвало да искаме, както
казах няколко пъти в тази книга, да направим големи неща. Аз зная, че го искам.
Обаче не по-малко внушително е и едно друго постижение: да бъдем по-добри
хора, да бъдем по-щастливи хора, да бъдем уравновесени хора, да бъдем доволни хора,
да бъдем смирени и всеотдайни хора. Или още по-добре: да бъдем всичко това на-
веднъж. И което е най-очевидното, но най-често се пренебрегва: да не забравяме, че
личното усъвършенстване по правило води до професионален успех, ала обратното
рядко е вярно. Работата ни по усъвършенстване на обичайните ни модели на мислене,
работата ни по спиране на разрушителните импулси – това не са просто етични
изисквания, отнасящи се за всеки благоприличен човек. Те ще ни доведат до по-
големи успехи; ще ни помогнат да преплаваме през коварните води, които амбицията
ще ни накара да прекосим. И освен това ще ни бъдат награда сами по себе си.
И така, вие се намирате в края на тази книга, посветена на егото. Показах ви,
доколкото ми беше възможно, проблемите на егото на базата на опита на другите
хора, както и на моя личен опит.
Какво остава?
Вашият избор. Какво ще направите с тази информация. Не точно сега, а по-
нататък.
Всеки ден от по-нататъшния ви живот ще се оказвате на един от трите етапа:
стремеж, успех, провал. Ще се борите с егото на всеки от тях. Ще правите грешки на
всеки от тях.
Трябва да метете пода всяка минута и всеки ден. И после пак.

124
 Какво трябва до прочетете още?
На повечето хора библиографиите са им скучни. За онези от нас, които обичат да
четат, те могат да са най-интересната част от книгата. Понеже съм един от тях,
приготвих за вас – моите читатели книголюбители – пълен наръчник към всяка
отделна книга и източник, които съм използвал в настоящото изследване на егото.
Исках да ви покажа не само кои книги заслужават да бъдат цитирани, по и какво
получих от тях и кои ви препоръчвам горещо да прочетете още. Толкова се улисах в
това занимание, че издателят ми ме информира, че списъкът ми е прекалено голям, за
да влезе в книгата. И така, бих искал да ви го изпратя директно – във форма, която е
лесна за кликване и търсене.
Ако тези препоръки ви харесват, всичко, което трябва да направите, е да пуснете
имейл на: books@egoistheenеmy.com или да посетите уебсайта
http://egoistheenemy.com/books/ .
Ще ви пратя и сбирка с моите любими цитати и наблюдения за егото – много от
които не можаха да влязат в настоящата книга.

125
 Мога ли да получа още препоръки на книги?
Освен това можете да се абонирате за моя ежемесечен имейл за препоръчани
книги. Списъкът на получателите му нарасна до повече от петдесет хиляди бесни,
любопитни читатели като вас. Ще получавате по един имейл всеки месец с мои пре-
поръки, базирани на личния ми прочит. Те започват с десетте мои любими книги от
всички епохи. Просто ми пратете имейл на: ryanholiday@gmail.com, с тема: „Reading
List E-mail“ или се абонирайте на: https://ryanholiday.net/reading-newsletter/

126
 Избрана библиография
Aristotle. trans. Terence Irwin. Nicomachean Ethics. Indianapolis, IN: Hackett Publishing, 1999.
Barlett, Donald L., and James B. Steele. Howard Hughes: His Life and Madness. London: Andre
Deutsch, 2003.
Bly, Robert. Iron John: A Book About Men. Cambridge, MA: Da Capo, 2004.
Bolelli, Daniele. On the Warrior’s Path: Fighting, Philosophy, and Martial Arts Mythology. Berkeley,
CA: Frog, 2003.
Brady, Frank. Citizen Welles: A Biography of Orson Welles. New York: Scribner, 1988.
Brown, Peter H., and Pat H. Broeske. Howard Hughes: The Untold Story. Da Capo, 2004.
C., Chuck. A New Pair of Glasses. Irvine, CA: New-Look Publishing, 1984.
Chernow, Ron. Titan: The Life of John D. Rockefeller, Sr. New York: Vintage, 2004.
Cook, Blanche Wiesen. Eleanor Roosevelt: The Defining Years. New York: Penguin, 2000.
Coram, Robert. Boyd: The Fighter Pilot Who Changed the Art of War. Boston: Little, Brown, 2002.
Cray, Ed. General of the Army: George C. Marshall, Soldier and Statesman. New York: Cooper Square,
2000.
Csikszentmihalyi, Mihaly. Creativity: Flow and the Psychology of Discovery and Invention. New York:
Harper Collins, 1996.
Emerson, Ralph Waldo. Representative Men: Seven Lectures. Cambridge, MA: Belknap Press of Harvard
University Press, 1987.
Geneen, Harold. Managing. Garden City, NY: Doubleday, 1984.
Graham, Katharine. Personal History. New York: Knopf, 1997.
Grant, Ulysses S. Personal Memoirs of U.S. Grant, Selected Letters 1839–1865. New York: Library of
America, 1990.
Halberstam, David. The Education of a Coach. New York: Hachette, 2006.
Henry, Philip, and J. C. Coulston. The Life of Belisarius: The Last Great General of Rome. Yardley,
Penn.: Westholme, 2006.
Herodotus, trans. Aubrey De Sélincourt, rev. John Marincola. The Histories. London: Penguin, 2003.
Hesiod, Theogony and Works and Days and Theognis, Elegies. Trans, Dorothea Wender.
Harmondsworth, U.K.: Penguin, 1973.
Isaacson, Walter. Benjamin Franklin: An American Life. New York: Simon & Schuster, 2003.
Lamott, Anne. Bird by Bird: Some Instructions on Writing and Life. New York: Anchor, 1995.
Levin, Hillel. Grand Delusions: The Cosmic Career of John DeLorean. New York: Viking, 1983.
Liddell Hart, B. H. Sherman: Soldier, Realist, American. New York: Da Capo, 1993.
Malcolm X, and Alex Haley. The Autobiography of Malcolm X. New York: Ballantine, 1992.
Marcus Aurelius, trans. Gregory Hays. Meditations. New York: Modern Library, 2002.
Martial, trans. Craig A. Williams. Epigrams. Oxford: Oxford University Press, 2004.
McPhee, John. A Sense of Where You Are: A Profile of Bill Bradley at Princeton. New York: Farrar,
Straus and Giroux, 1999.
McWilliams, Carey. The Education of Carey McWilliams. New York: Simon & Schuster, 1979.
Mosley, Leonard. Marshall: Hero for Our Times. New York: Hearst, 1982.
Muir, John. Wilderness Essays. Salt Lake City: Peregrine Smith, 1980.
Nixon by Nixon: In His Own Words. Directed by Peter W. Kunhardt. HBO documentary, 2014.
Orth, Maureen. “Angela’s Assets.” Vanity Fair, January 2015.
Packer, George. “The Quiet German.” New Yorker, December 1, 2014.
Palahniuk, Chuck. Fight Club. New York: W. W. Norton, 1996.
Plutarch, trans. Ian Scott-Kilvert. The Rise and Fall of Athens: Nine Greek Lives. Harmondsworth, U.K:
Penguin, 1960.
Pressfield, Steven. Tides of War: A Novel of Alcibiades and the Peloponnesian War. New York: Bantam,
2001.
Rampersad, Arnold. Jackie Robinson: A Biography. New York: Knopf, 1997.
Riley, Pat. The Winner Within: A Life Plan for Team Players. New York: Putnam, 1993.

127
 Roberts, Russ. How Adam Smith Can Change Your Life. New York: Portfolio / Penguin, 2015.
Schulberg, Budd. What Makes Sammy Run? New York: Vintage, 1993.
Sears, Stephen W. George B. McClellan: The Young Napoleon. New York: Ticknor & Fields, 1988.
Seneca, Lucius Annaeus, trans. C.D.N. Costa. On the Shortness of Life. New York: Penguin, 2005.
Shamrock, Frank. Uncaged: My Life as a Champion MMA Fighter. Chicago: Chicago Review Press,
2012.
Sheridan, Sam. The Fighter’s Mind: Inside the Mental Game. New York: Atlantic Monthly, 2010.
Sherman, William T. Memoirs of General W. T. Sherman. New York: Literary Classics of the United
States, 1990.
Smith, Adam. The Theory of Moral Sentiments. New York: Penguin, 2009.
Smith, Jean Edward. Eisenhower: In War and Peace. New York: Random House, 2012.
Stevenson, Robert Louis. An Apology for Idlers. London: Penguin, 2009.
Walsh, Bill. The Score Takes Care of Itself: My Philosophy of Leadership. New York: Portfolio /
Penguin, 2009.
Washington, Booker T. Up from Slavery. New York: Dover, 1995.
Weatherford, J. Genghis Khan and the Making of the Modern World. New York: Three Rivers, 2005.
Wooden, John. Coach Wooden’s Leadership Game Plan for Success: 12 Lessons for Extraordinary
Performance and Personal Excellence. New York: McGraw-Hill Education, 2009.

Книги, преведени на български

Аристотел, Никомахова етика. София, Гал-Ико, 1993 Марк Аврелий, Към себе си. София,
Изток-Запад, 2015 Михай Чиксентмихай, Поток: Психология на оптималното преживяване.
София, Хермес, 2018
Рон Черноу, Рокфелер: Животът на Джон Д. Рокфелер-баща. София, Юкос Петролиум
България, 1999
Чък Паланюк, Боен клуб. София, Ера, 2009

128
 БЛАГОДАРНОСТИ
В предишните си книги се опитах да изкажа благодарността си не само на хората и
на наставниците, които ми помогнаха да ги напиша, но и ясно да изразя колко съм
задължен па многобройните писатели и мислители, на които съм се опирал през
годините. Настоящата книга не само че не би била възможна без тях, но чувствам и
невероятната си вина за това, че читателите могат да изпитат признателност към мен
заради прозрения, които идват от други, по-мъдри писатели. Всичко ценно в тази
книга идва от тях, а не от мен.
Настоящата книга не би била такава, каквато е, без редакцията и ценните съвети на
моите редактори Нилс Паркър и Ники Пападопулос. Стивън Пресфилд, Том Билю и
Джоуи Рот рано дадоха своите критични бележки по нея, за което съм им много
благодарен.
Искам да благодаря на съпругата си, която не само ми оказваше личната си
подкрепа, докато пишех книгата, но беше и моята най-предана читателка. Искам да
благодаря на агента си, Стив Ханзълман, който ме представлява от първия ми ден.
Благодаря на Майкъл Тъни за помощта, която ми оказа за изготвянето на плана па
книгата, на Кевин Кюри за помощта му, на Христо Василев за отличната му
изследователска работа и помощ. Благодаря на Майк Ломбарди от „Пейтриътс“ за не-
говата подкрепа и прозрение. Освен това съм длъжен да благодаря на Том Ферис,
чиято подкрепа за последната ми книга направи възможна тази. Също така благодаря
на Робърт Грийн, който ми помогна да стана писател, и на доктор Дрю, който ме
въведе във философията. Искам да благодаря на Джон Лътрел и на Тобиас Келър за
напътствията и за разговорите, които водиха с мен по време на хаоса в „Америкън
Апарел“. Не съм сигурен дали щях да се справя, ако ги нямаше Анонимните ра-
ботохолици, срещите с тях в Лос Анджелис и ежеседмичните им обаждания по
телефона.
Що се отнася до местата, които облекчиха реалното написване на тази книга, това
са университетът на Тексас, библиотеката на Остин, библиотеката на Ривърсайд в
Калифорнийския университет, различни пътеки за бягане (и моите обувки) и моят дом
далеч от дома ми, лосанджелиският „Атлетик Клъб“.
Най-накрая, би ли било нередно да благодаря и на домашните си козички? Ако не,
благодаря ви, Бисквитке, Кофичке и Пъпешче, че правите нещата забавни.

129
 Райън Холидей

ТВОЕТО ЕГО
Е ВРАГЪТ
Американска
Първо издание

Отговорен редактор Димитър Николов

Редактор и коректор Русалка Одринска
Предпечатна подготовка Петър Дамянов

Формат 60/90/16
Печатни коли 13,75

http://4eti.me

Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg
Печат: Алианс Принт

130