Пътуване през дългата 3,5 милиарда години

история на човешкото тяло

Превод от английски
Росен Люцканов, Ина Димитрова

Преводът е направен по изданието:

Neil Shubin
YOUR INNER FISH. A JOURNEY INTO THE 3,5 BILLION YEAR
HISTORY OF THE HUMAN BODY
Copyright © 2008, 2009 by Neil Shubin
© Росен Люцканов, Ина Димитрова, превод, 2013
© Издателство „Изток-Запад“, 2013

https://4eti.me

ISBN 978-619-152-199-9
 Съдържание
Анотация .............................................................................................................5
Предговор ...........................................................................................................6
Първа глава. Да откриеш рибата в теб .........................................................7
Търсене на фосили – поглед към нас самите .................................................7
Втора глава. Да (с)хванеш рибата................................................................25
Да видиш рибата ............................................................................................28
Риби с пръсти и китки ...................................................................................30
Трета глава. Сръчни гени .............................................................................37
Да направиш ръце ..........................................................................................39
ДНК-рецепта ..................................................................................................42
Да подадем ръка на акулите ..........................................................................43
Четвърта глава. Зъби навсякъде ..................................................................47
Зъби и кости – тежката артилерия ................................................................55
Зъби, жлези и пера .........................................................................................58
Пета глава. С главата напред .......................................................................60
Хаосът вътре в главата ..................................................................................60
Същността в ембрионите ..............................................................................63
Акулата в нас..................................................................................................65
Гените в хрилните дъги .................................................................................68
Проследяване на главата: от безглави чудеса
до нашите предшественици с глава ..............................................................68
Шеста глава. Съвършени тела .....................................................................70
Общи черти: сравняване на ембриони .........................................................70
Експериментиране с ембриони .....................................................................75
За мухите и хората .........................................................................................77
ДНК и организаторът ....................................................................................79
Анемония от вътрешното море .....................................................................80
Седма глава. Как да си направим тяло .......................................................83
Habeas corpus: покажи ми тялото .................................................................83
Изравяне на тела ............................................................................................85
Улики в нашето собствено тяло ....................................................................87
Бодибиддинг за пихтиеобразни ....................................................................91
Щастливо стечение на обстоятелствата .......................................................95
Осма глава. Миризми и обоняние ................................................................98
Девета глава. Зрение .................................................................................... 104
Светоулавящи молекули ............................................................................. 106
Тъкани........................................................................................................... 108
Гени............................................................................................................... 108

3
Десета глава. Уши ........................................................................................ 109
Средно ухо – слухови костици ................................................................... 111
Вътрешно ухо – слуз и власинки ................................................................ 114
Медузите и произходът на очите и ушите ................................................. 119
Единадесета глава. Смисълът на всичко това ......................................... 121
Зоопаркът във всеки от нас ......................................................................... 121
Отново в зоопарка........................................................................................ 125
Как миналото ни разболява ......................................................................... 129
Миналото ни на ловци събирачи: напълняване, сърдечни заболявания
и хемороиди ................................................................................................. 130
Маймунско минало: какво ни струва говоренето ...................................... 131
Наследство от рибите и поповите лъжички: хълцане ............................... 132
Акулско минало: херния ............................................................................. 134
Микробно минало: митохондриални заболявания .................................... 137
Епилог............................................................................................................. 139
Послеслов към настоящето издание .......................................................... 141
Бележки, литература и допълнителни четива ......................................... 146
Благодарности ............................................................................................... 146

4
 Анотация

Защо изглеждаме по начина, по който изглеждаме?

Нийл Шубин, палеонтолог и професор по анатомия, един от отк-
ривателите на уникалния фосил Tiktaalik – „рибата с ръце”, разказва
историята на нашите тела така, както не сте я чували никога досега.
Изследвайки изкопаеми и ДНК, Шубин показва, че ръцете ни всъщ-
ност приличат на рибешки перки, главите ни са сходни с тези на от-
давна измрели безчелюстни риби, а основните части на генома ни
функционират също като тези на червеите и бактериите.
Рибата в мен ни помага да видим себе си и околния свят в съвсем
нова светлина. Това е научнопопулярна книга в най-добрите тради-
ции на жанра – информативна, достъпна и разказана със заразителен
ентусиазъм.

Изключително постижение! Ако искате да вникнете в еволюци-

онната история на човека и останалите животни, книгата на
Нийл Шубин е правилният избор!

Financial Times

Просто прекрасно! Невероятно четивно пътешествие през древ-

ната история на собствените ни тела.
Boston Globe

Простичката, но изпълнена със страст проза на Нийл Шубин е в

състояние да превърне цял куп гимназисти в бъдещи биолози.
Nature

5
 Предговор
Тази книга е резултат от непривично стечение на обстоятелствата в моя живот. По-
ради кадрови промени аз поех курса по анатомия на човека в Медицинското училище
към Чикагския университет. Това е дисциплината, в рамките на която все още притес-
нените първокурсници извършват дисекции върху трупове, усвоявайки названията и
структурата на повечето от органите, кухините, нервните връзки и кръвоносните съдове
в човешкото тяло. Това е тяхното величествено встъпване в света на медицината: опит,
определящ пътя им като бъдещи лекари. На пръв поглед човек не би могъл дори да си
представи по-неуместен кандидат за задачата да бъдат положени основите на образова-
нието на следващото поколение медицински специалисти: аз съм палеонтолог, посветил
по-голямата част от кариерата си на изследвания на... рибите.
Оказа се обаче, че да бъдеш палеонтолог е огромно предимство при преподаването
на анатомия на човека. Защо? Най-добрите карти, които могат да ни ориентират в чо-
вешкото тяло, се крият в телата на другите животни. Най-лесният начин да запознаеш
студентите с нервните връзки в човешката глава е да им покажеш как стоят нещата при
акулите. Най-пряк достъп до структурата на крайниците пък ни осигуряват рибите. Вле-
чугите са особено ценни, за да опознаем мозъка. Причината е, че телата на тези съз-
дания най-често са по-елементарни версии на нашите собствени.
През лятото на втората ми година като преподавател по анатомия на човека, рабо-
тейки в Арктика, аз и колегите им открихме вкаменелост на риба, която ни разкри забе-
лежителни факти за произхода на сухоземните преди повече от 375 милиона години.
Това откритие, както и преподаването на анатомия, ме накараха да се заема с изследване
на една фундаментална връзка. Резултатът от него е книгата, която държите в ръцете си.

6
 На Мишел

Първа глава.
Да откриеш рибата в теб
След края на детството ми повечето лета в живота ми съм прекарал сред сняг и лед,
разбивайки скални късове на някоя урва доста на север от Северния полярен кръг. През
по-голямата част от времето ми е студено, излизат ми пришки и не откривам абсолютно
нищо. Но когато имам късмет, откривам кости на древни риби. Вероятно за повечето
хора това едва ли звучи изобщо като съкровище, но за мен е по-ценно от злато.
Тези кости могат да ни покажат кои сме и как сме станали такива. Научаваме факти
за нашите тела, откривайки информация на странни места, които могат да бъдат както
вкаменелостите на червеи и риби, намирани в скали по целия свят, така и ДНК на прак-
тически всяко животно, обитаващо Земята днес. Но това не обяснява моята увереност,
че скелетните останки от миналото и в не по-малка степен останките от риби са ключ
към фундаменталната структура на нашите тела.
Как бихме могли да визуализираме събития, случили се преди милиони, а понякога и
милиарди години? За съжаление свидетели няма; никой от нас не е бил там. Всъщност
нито едно създание, което говори и има уста, или дори глава, не е съществувало през
по-голямата част от този период. Още по-лошо: животните, съществували тогава, са
мъртви и лежат погребани толкова дълго, че телата им рядко се запазват. Ако вземете
предвид, че над 90% от всички видове, живели някога, днес вече са изчезнали, че една
много малка част е съхранена под формата на вкаменелости и че следи от друга, още
по-малка част изобщо могат да бъдат открити, то всеки опит да изследваме миналото
ни изглежда обречен на неуспех от самото начало.

Търсене на фосили –
поглед към нас самите

За първи път видях една от рибите в нас през един късен снежен юлски следобед,
докато проучвах скали на възраст 375 милиона години на остров Елисмиър, намиращ се
на 80 градуса северна ширина. Заедно с моите колеги пристигнахме в този безлюден
регион, за да се опитаме да установим един от ключовите етапи от превръщането на
рибите в сухоземни. От скалата стърчеше предната част на главата на рибата – и не
каква да е риба, а риба с плоска глава. В мига, в който я видяхме, вече знаехме, че сме
по следите на нещо. Ако откриехме още части от този скелет вътре в скалата, той щеше
да ни разкрие ранните фази от развитието на човешкия череп, шия и може би дори край-
ници.
Каква информация съдържа една плоска глава за излизането на сушата? И имайки
предвид проблемите, свързани с личната ми сигурност и удобство, защо бях избрал Ар-
ктика, а не Хавайските острови? Отговорите се крият в историята на откриването на
фосили и начините, по които ги използваме, за да разчитаме миналото си.

7
 Фосилите са една от основните групи свидетелства, на които се опираме, за да разбе-
рем повече за нас самите. (Гените и ембрионите са другите, но за тях ще стане дума по-
късно.) Повечето хора не знаят, че сме в състояние да откриваме фосили с изненадваща
степен на точност и предвидимост. Първоначалните проучвания правим у дома, за да
увеличим шансовете за успех по време на теренната работа. След това се оставяме на
късмета си.
Парадоксалното отношение между планиране и късмет може най-добре да се опише
с известния коментар на Дуайт Айзенхауер по отношение на военните действия: „Уста-
новил съм, че за подготовката за битка планирането е от съществено значение, но иначе
плановете са безполезни.“ Това резюмира работата в областта на палеонтологията. Ние
правим безброй планове, които трябва да ни отведат до обещаващи находища на фо-
сили. След като вече сме там обаче, целият план може да бъде захвърлен в кофата. Фак-
тите могат да променят и най-прецизно подготвените ни планове.
При все това ние замисляме експедиции, целящи да ни разкрият отговорите на спе-
цифични научни въпроси. Въз основа на съвсем обикновени разсъждения, за които ще
стане дума след малко, ние сме в състояние да предвидим къде могат да бъдат открити
важни вкаменелости. Разбира се, невинаги постигаме успех, но достатъчно често се на-
тъкваме на богати находки, които отново разпалват интереса към работата. Проправих
професионалния си път, занимавайки се изключително с това: откривах фосили на
ранни бозайници, жаби, както и на някои от първите животни с крайници, и предлагах
отговори на въпросите, свързани с техния произход.
В много отношения днес палеонтолозите, работещи на терен, намират находища по-
лесно от когато и да било преди. Сега знаем повече за геологията на различните региони
благодарение на изследванията, провеждани от местните правителства и компаниите,
добиващи нефт и газ. Интернет ни предлага бърз достъп до карти, до информация от
проучвания и до въздушни снимки. Бих могъл да сканирам задния ви двор, търсейки
обещаващи находки, без да ставам от компютъра си. Нещо повече: апаратурата, позво-
ляваща възпроизвеждането на образи, както и радиографските устройства ни дават въз-
можност да визуализираме костите, намиращи се във вътрешността на някои видове
скали.
Въпреки този напредък търсенето на важни вкаменелости не се е променило същест-
вено през последните стотина години. Палеонтолозите все още трябва да оглеждат са-
мите скали – буквално да пълзят по тях – и фосилите често трябва да бъдат отделяни с
ръце. Толкова много решения трябва да бъдат взимани, когато издирваш и освобожда-
ваш вкаменелости, че целият процес трудно би могъл да се автоматизира. И удоволст-
вието от това наистина да разбиваш скали, търсейки фосили, не може да се сравни с
взирането в монитора.
Проблемът в тази работа е, че находищата са рядкост. За да увеличим шансовете си
за успех трябва да търсим съвпадение на три условия: региони със скали на определена
възраст, принадлежащи към типовете, предоставящи добри условия за съхранение на
фосили и с открита повърхност. Има и още един фактор: късмета. Ще илюстрирам това
с пример, фокусиран върху един от най-мащабните преходи, случили се в историята на
живите същества: завземането на сушата от рибите.
В продължение на милиарди години живот е съществувал единствено във водата.
Преди около 365 милиона години сушата започва да се населва. Съществуването в тези
две среди е коренно различно. Дишането във вода изисква наличие на съвсем друга кон-

8
струкция и органи в сравнение с дишането във въздушна среда. Същото важи за отде-
лянето, храненето и придвижването. В хода на този процес е трябвало да възникне съв-
сем нов тип тяло. На пръв поглед, пропастта между двата вида среда е напълно непрео-
долима. Но всичко придобива друг облик, когато се насочим към конкретните факти;
онова, което изглежда невъзможно, в действителност се е случило.
При търсенето на скали на подходяща възраст на наша страна е един забележителен
факт. Фосилите не са разпръснати по случаен начин. Местонахождението на подходя-
щите скали, както и съдържанието им, се подчинява на определен ред и ние можем да
се възползваме от него, когато планираме експедициите си. Епохите, в които са проти-
чали важни трансформации, са оставяли скален пласт след скален пласт от различен
вид. Работна хипотеза, която е лесно проверима, гласи, че най-горните пластове са по-
млади от лежащите на дъното. Това обикновено важи за области със стандартна, напо-
добяваща торта, подредба (например Гранд Каньон). Но движенията на земната кора
могат да променят разположението на пластовете, премествайки по-старите върху по-
младите. За щастие след като веднъж узнаем мястото на подобни разломи, вече можем
да възстановим първоначалната последователност.
Фосилите, намиращи се вътре в скалите, също се подчиняват на определен ред: по-
долните нива съдържат вкаменелости напълно различни от онези, които са в по-горните.
Ако можехме да проучим една-единствена скална колона, съдържаща следи от цялата
еволюция на живота, ще открием особен набор от фосили. Най-ниските нива ще съдър-
жат малко видими свидетелства за наличие на живот; над тях ще можем да видим раз-
новидности на мекотелите; на по-високите нива ще открием същества със скелет, израс-
тъци и различни органи като очи; по-нагоре ще са първите гръбначни и т.н. Пластовете
със следи от първите хора ще са още по-високо. Разбира се, скална колона, съдържаща
цялата еволюция на живота, не съществува. По-скоро скалите в различни региони по
света свидетелстват за различни кратки времеви отрязъци. За да си изградим цялостен
образ трябва да съберем различните парчета от този гигантски пъзел, сравнявайки са-
мите скали и фосилите вътре в тях.
Вероятно никой няма да се изненада, че скалните колони крият в себе си поредици от
вкаменели останки от различни видове. Не толкова очевидно е, че сме в състояние да
изработим детайлни прогнози как точно биха изглеждали видовете във всеки пласт,
сравнявайки ги с видовете животни, които обитават света днес; тази информация ни
помага да прогнозираме какви типове фосили ще открием в древните скални пластове.
В действителност последователността на вкаменелостите в скалите по света може да
бъде предсказана, ако сравним нашите собствени тела с животните в зоологическата
градина или аквариума.
Как разходка по такива места може да ни помогне да се ориентираме къде в скалите
се крият важни фосили? Една зоологическа градина предлага разнообразие от животин-
ски видове, различаващи се в много отношения. Но нека не се концентрираме върху
различията; за да формулираме прогноза трябва във фокуса да бъде онова, което е общо
помежду им. Въз основа на общите характеристики на различните видове бихме могли
да идентифицираме групи със сходни черти. Всички живи организми могат да бъдат
организирани и подредени подобно на матрьошки, като по-малобройните групи се обх-
ващат от по-многобройните. Тази процедура ни разкрива нещо фундаментално по от-
ношение на природата.

9
 Животинските видове, които виждаме по време на разходката ни в зоопарка,
са отражение на последователността на фосилите в скалите

Всеки вид в зоопарка или аквариума има глава и две очи. Нека наречем тези същества
„обичайници“. Техен подвид ще бъдат онези, които имат и крайници – „обичайници с
крайници“. Един от подвидовете на тези притежаващи глава и крайници създания има
също така огромен мозък, придвижва се на два крака и говори. Това сме ние, хората.
Можем да продължим да категоризираме по този начин в още много подвидове, но дори
на този етап нашето тройно деление ни дава достатъчно възможности да формулираме
предсказания.

10
 Фосилите в скалите по света като цяло следват този ред и ние можем да използваме
това, когато планираме нови експедиции. Ако използвам горния пример, първият член
на групата „обичайници“ – същество с глава и две очи – ще фигурира в списъка на поз-
натите фосили доста преди първия „обичайник с крайници“. По-точно, първата риба
(пълноправен член на групата на „обичайниците“) ще фигурира преди първото земно-
водно („обичайник с крайници“). Очевидно ние допълнително прецизираме ситуацията,
проучвайки още животински видове и характеристики, които техните групи споделят,
както и преценявайки действителната възраст на самите скали.
В лабораторни условия извършваме точно този тип анализ, боравейки с хиляди ха-
рактеристики и видове. Изследваме всеки анатомичен детайл или по-големи участъци
от ДНК. Има толкова много данни, че често се нуждаем от мощни компютри, които ни
показват различните подгрупи. Този подход е в основата на биологията, защото ни поз-
волява да формулираме хипотези за връзките между различните животински видове.
Наред с това, че ни помагат да прецизираме категоризациите на живите същества,
стотиците години събиране на фосили ни осигуряват и една внушителна библиотека или
каталог на периодите от историята на Земята и живота на нея. Днес ние можем да иден-
тифицираме големи времеви отрязъци, в които са протичали важни трансформации.
Интересувате се от произхода на бозайниците? Погледнете тогава към скалите от пе-
риода, наречен ранен мезозой; геохимията ни показва, че тези скали са на около 210
милиона години. Интересувате се от произхода на приматите? Насочете се към по-висок
пласт от скалната колона – периодът креда, – в който скалите са на около 80 милиона
години.
Последователността на фосилите е мощно свидетелство за връзките ни с останалите
животински видове. Ако един ден, разкопавайки скала на 600 милиона години, открием
ранна медуза редом до скелет на бекасина, ще трябва да пренапишем теориите си. Тази
бекасина би се появила много по-рано в поредността от вкаменелости в сравнение с
първия бозайник, влечуго или дори риба; по-рано дори от първия червей. Така тя би
била знак, че по-голямата част от онова, което считаме, че знаем за историята на Земята
и живота на нея, е погрешно. Но въпреки че повече от 150 години хората търсят фо-
сили – на всеки континент и във всеки достъпен скален пласт, – подобна находка засега
няма.
Нека сега се върнем към нашия проблем: как да открием родственик на първата риба,
излязла на сушата. В нашата класификация тези същества се намират някъде между
„обичайниците“ и „обичайниците с крайници“. Ако прибавим към това и информаци-
ята, която имаме за скалите, ще се сдобием със сериозно свидетелство, че ключовият
момент е времето между 380 милиона и 365 милиона години преди настоящето. По-
младите скали в този отрязък, т.е. онези които са на възраст около 360 милиона години,
съдържат различни видове вкаменелости, които определяме като земноводни или вле-
чуги.
Редица изследователи, сред които е Джени Клак от Университета в Кеймбридж, отк-
риват земноводни в скалите на Гренландия, които са на възраст около 365 милиона го-
дини. Те не приличат на риби, защото имат врат, уши и четири крака. Но в скали на
възраст около 385 милиона години сме се натъквали на цяла риба, която си изглежда
като риба – без врат, но с перки, коничен череп и люспи. Имайки предвид това, вероятно
няма да е изненада за никой, че ако искаме да открием доказателства за процеса на на-
селването на сушата, трябва да се съсредоточим върху скалите, които са на възраст
около 375 милиона години.

11
 Така вече разполагаме с определен период за изследване и сме идентифицирали плас-
товете на геоложката колона, които ни интересуват. Сега предизвикателството е да от-
крием скали, формирали се при условия, благоприятни за съхраняване на фосили. Ска-
лите се формират в различен тип среда и тези първоначални обстоятелства оставят сво-
ите отличителни белези върху тях. Магмените скали могат като цяло да бъдат изклю-
чени: не знаем за съществуването на риба, която да може да живее в лава. Но дори да
има такава, нейните кости не биха се запазили при високите температури, необходими
за формиране на базалта, риолита, гранита и другите скали с вулканичен произход. Мо-
жем да изключим също така метаморфните скали като шистите и мрамора, тъй като от
момента на формирането им върху тях са въздействали изключително високи темпера-
тури или налягане. Затова дори някога в тях да е имало запазени вкаменелости, те от-
давна са изчезнали. Идеални условия за съхранение на фосили предоставят седимент-
ните скали: варовик, пясъчник, алеврит и глинести лиски. В сравнение с магмените и
метаморфните скали, последните са формирани при по-умерени процеси – въздействи-
ето на речни, езерни и морски води. Подобна среда не просто е твърде вероятно да е
била обитавана, но и седиментогенезата предоставя по-добри условия за запазване на
фосилите. В океана или в езерата например частици постоянно се утаяват на дъното,
натрупват се и биват притискани от нови, покриващи ги пластове. Тази компресия, съп-
ровождана от протичането на химични процеси вътре в скалите, означава, че всеки ске-
лет в тази среда има доста добри шансове да се фосилизира. Същото се случва в и по
протежението на реките. Общото правило е, че колкото по-бавнотечащ е потокът или
реката, толкова по-добре се запазват вкаменелостите.
Всяка скала разказва своята история за това как е изглеждал светът по време на ней-
ното формиране. В нея се съдържат свидетелства за климата и средата, които обикно-
вено радикално се различават от тези, които познаваме днес. Понякога изглежда, че пре-
късването на връзката между миналото и настоящето не би могло да бъде по-радикално.
Нека вземем крайния пример с Еверест, където близо до самия връх, на надморска ви-
сочина над 8000 метра, има скали, произхождащи от древно морско дъно. На северната
страна, откъдето почти може да се види известното Стъпало на Хилари, могат да бъдат
открити фосилизирани раковини. В арктическите региони, където работим, през зимата
температурите могат да паднат до минус 40 градуса. Въпреки това, също като в Амазо-
ния в някои от скалите има следи от древната тропическа делта: фосилизирани растения
и риби, които са можели да живеят само в топла, влажна среда. Наличието на следи от
гоплолюбиви видове в най-крайните северни и южни региони, както и на голяма над-
морска височина, показва колко много може да се променя планетата ни: планините се
издигат и изчезват, климатът става горещ или студен, континентите се изместват. След
като веднъж осъзнаем мащаба на времето и необикновените начини, по които Земята се
е променяла, ще можем да използваме тази информация за планиране на нови експеди-
ции за издирване на фосили.
Ако искаме да разберем произхода на тетраподите (както биолозите наричат живот-
ните с четири крайника), вече можем да ограничим проучванията си до скали на възраст
между 375 и 380 милиона години, формирани в океани, езера или реки. След като изк-
лючим магмените и метаморфните скали, представата ни за обещаващи скални нахо-
дища става много по-точна.
До този момент обаче сме изминали само част от стъпките към планирането на нова
експедиция. Условията изобщо няма да бъдат благоприятни, ако въпросните подходящи
по възраст седиментни скали, на които толкова разчитаме, са погребани дълбоко под

12
земята, покрити са с трева или лежат под търговски центрове и градове. Цялото начи-
нание ще е напразно. Както можете да си представите, пробиването на дупка с цел отк-
риване на вкаменелост има твърде малко шансове за успех и наподобява игра на дартс,
при която мишената е скрита зад затворена врата.
Най-подходящите области са онези, в които може да се върви километри наред върху
гола скала, натъквайки се на места, в които костите се открояват. Те често са по-твърди
от околната материя и ерозират малко по-бавно. Затова профилът им обикновено се
очертава над повърхността на скалата. По тази причина ние обичаме да се движим по
непокритата скална основа и да търсим намиращи се във повърхностния слой кости.
Ето това са важните моменти при планирането на нова експедиция за търсене на фо-
сили: идентифициране на скала на съответната възраст, от подходящ тип (седиментна)
и с оголена повърхност. Идеалните региони имат съвсем оскъден почвен слой, малко
растителност и няма следи от човешка дейност. В този смисъл не е изненада, че огромна
част от важните открития се правят в пустинни области. В Гоби, в Сахара, в Юта и в
арктическите пустини, каквато е например Гренландия.
Всичко казано дотук звучи напълно логично, но нека не забравяме и късмета, за който
стана дума. Тъкмо той ни насочи по следите на рибата в нас. Нашите първи важни отк-
рития не бяха направени в пустиня, а край шосе в централна Пенсилвания – място, къ-
дето едва ли условията можеха да бъдат по-лоши. Бяхме принудени да търсим там, за-
щото не можехме да си позволим друго.
Необходими са доста пари и време, за да се работи в Гренландия или Сахара. За раз-
лика от това, един локален проект не изисква голямо финансиране: нужни са средства
единствено за бензин и пътни такси. Това обаче са съществени фактори, ако си току-що
завършил студент или наскоро назначен преподавател. Когато започнах първата си ра-
бота в Пенсилвания, особено съблазнителни бяха група скали, известни като Катскил-
ска скална формация. Тя е била подробно проучена през последните 150 години. Въз-
растта ѝ е добре известна и се определя като късен девон. Освен това скалите предоста-
вят идеални условия за съхранение на ранни четирикраки и техните най-близки родст-
веници. За да разберем защо това е така е най-добре да си представим как е изглеждала
Пенсилвания в онази епоха. Заличете от ума си днешните Филаделфия, Питсбърг и Ха-
рисбърг и си представете делтата на река Амазонка. В източната част на щата е имало
планински вериги, които са се отводнявали от реки, течащи от изток на запад и вливащи
се в голямо море, разположено на мястото на днешен Питсбърг.
Трудно би било да си представим по-добри условия за откриване на фосили, ако Цен-
трална Пенсилвания не беше покрита с гори, градове и пасища. Оголване на пластовете
има там, където Министерството на транспорта е решило да прокара големи пътища. А
когато то изгражда магистрали обикновено използва взривове, които оголват скалната
основа. Несъмнено невинаги става дума за оголване на подходящи места, но ние се за-
доволяваме, с това, до което можем да се доберем. Когато изследователската дейност
трябва да ти излиза евтино, взимаш онова, за което си платил.
Късметът в тази история има още едно лице: през 1993 г. Тед Дешлър започна своята
специализация по палеонтология под мое ръководство. Това партньорство промени жи-
вота и на двама ни. Различните ни характери се допълваха по перфектен начин: мен не
ме свърта на едно място и още непристигнал започвам да мисля коя да бъде следващата
цел; Тед е упорит и знае кога трябва да продължи работата, докато достигне съкрови-
щата на съответната област. Заедно с него започнахме проучване на скалите в Пенсил-
вания, надявайки се да открием нови данни за произхода на крайниците. В началото

13
предприехме пътувания до практически всички зони в източната част на щата, в които
се провеждаха мащабни пътно-строителни дейности. За наша изненада скоро след за-
почването на проекта ни Тед откри забележителна раменна кост, чийто собственик на-
рекохме Hynerpleton: име, което на гръцки означава „малко пълзящо животно от Хай-
нър“ (Хайнър, Пенсилвания е най-близкият град до находището). Костта беше забеле-
жително здрава, което означава, че създанието вероятно е притежавало особено силни
крайници. За съжаление, така и не открихме целия скелет. Оголената част от терена
беше твърде ограничена. От какво? Можете сами да се досетите: растителност, сгради
и търговски центрове.
След откриването на Hynerpeton и някои други фосили от същите скали, двамата с
Тед изгаряхме от нетърпение да се доберем до по-добре оголени скални повърхности.
Ако цялата ни научна работа се основаваше на изучаването единствено на части и от-
делни фрагменти, то ние трябваше да си задаваме и твърде ограничени въпроси. Затова
възприехме „учебникарски“ подход и започнахме да търсим скали с подходяща възраст
и тип в пустинни региони. Иначе казано, най-голямото откритие в кариерата ни нямаше
да е възможно, ако не беше един учебник-въведение в геологията.

По протежение на строящите се магистрали в Пенсилвания имахме възможността

да надникнем в древна речна делта, твърде подобна на днешната делта на Амазонка.
Щат Пенсилвания (долу) и топографията му от девонския период (горе)

14
 Първоначално считахме, че Аляска и Юкон са добра цел за новата ни експедиция,
най-вече защото други екипи бяха направили важни открития там. После започнахме
спор/дискусия по някои езотерични въпроси на геологията и в разгара на препирнята
някой от нас дръпна от библиотеката точно онзи учебник, който ни донесе късмет. До-
като прелиствахме, за да видим кой от нас е прав, открихме диаграма, която ни остави
безмълвни: тя показваше точно онова, което ни трябваше.
Спорът приключи и започна подготовката за новата експедиция.
Въз основа на предходни находки в малко по-млади скали считахме, че древните
сладководни потоци предоставят най-добрите условия за започване на нашия лов на
фосили. На въпросната диаграма бяха изобразени три такива области от периода девон,
във всяка от които е имало речна делта. Първата е на източния бряг на Гренландия,
където Джени Клак открива вкаменелост на много древно създание с крайници, както и
на един от най-ранните известни досега четирикраки видове. Втората е източният ре-
гион на Северна Америка, където вече бяхме работили и открихме Hynerpeton. Третата
е доста обширна и пресича от изток на запад канадската част на Арктика. Тук имаше
шанс да се натъкнем на изключително добре оголени скали на съответната възраст и от
подходящия вид.
Скалните оголвания в Канадска Арктика са проучвани най-вече от канадските гео-
лози и палеоботаници, които са ги картографирали. Аштън Ембри, водачът на екипите,
осъществили по-голямата част от тези изследвания, определя геологичната структура
на девонските канадски скали като наподобяваща в много отношения тази на пенсил-
ванските. Двамата с Тед бяхме готови да грабнем раниците си в мига, в който проче-
тохме това изречение. Наученото в районите на строящите се магистрали в Пенсилва-
ния можеше да ни помогне в работата в крайните арктически региони на Канада.
Важен е фактът, че арктическите скали са дори по-стари от фосилните легла на Грен-
ландия и Пенсилвания. Затова този регион перфектно отговаряше на нашите три крите-
рия: възраст, вид и степен на оголване. При това той беше непознат за палеонтолозите,
изучаващи гръбначните, и по тази причина все още оставаше неексплоатиран.
Новите предизвикателства, пред които се изправихме, бяха напълно различни от
онези, които срещнахме в Пенсилвания. По тамошните магистрали рискувахме да бъ-
дем блъснати от камионите, които профучаваха, докато търсехме фосили. В Арктика
рискувахме да бъдем нападнати от полярни мечки, да останем без храна или да бъдем
напълно изолирани поради лошо време. Тук не можехме да правим сандвичи в колата и
с нея да пътуваме до фосилните легла. Сега всеки ден, прекаран на терен, изискваше
поне осем дни внимателно планиране, защото скалите можеха да бъдат достигнати само
със самолет и най-близкият снабдителен пункт бе на 400 километра.
Трябваше да отпътуваме само при условие, че имаме достатъчно запаси за целия екип
плюс малък излишък за допълнителна сигурност. Освен това ограниченията в допусти-
мото тегло, което самолетът можеше да превозва, позволяваха да отнесем малка част от
откритите вкаменелости. Всичко това в комбинация с краткия период в годината, в
който можехме да работим, означаваше, че бяхме изправени пред напълно различни
проблеми.

15
 Картата на Северна Америка, която беше в основата на цялото начинание.
Тя включваше всичко, което търсехме. Различните степени на гъстота на щриха по-
казват местата, където девонските скали, както със сладководен, така и с морски
произход, са добре оголени. Посочени са трите области, които са били речни делти.
Модифициран вариант на фигура 13.1 в: R. Н. Dott and R. L. Batten, Evolution of the
Earth (New York: McGraw-Hill, 1988). Препечатана c позволението на The McGraw-
Hill Companies

16
 Нека сега ви запозная с моя ръководител д-р Фариш Дженкинс-младши от Харвардс-
кия университет. Години наред той е бил ръководител на експедиции в Гренландия и
имаше опита, необходим за осъществяването на замисленото от нас начинание. Екипът
беше готов. Три поколения изследователи: Тед, мой бивш студент; Фариш, моят собст-
вен ръководител и аз щяхме да поемем за Арктика и да се опитаме да открием свиде-
телства за превръщането на рибите в сухоземни.
Няма наръчник за работа на терен в Далечния Север. От приятели и колеги получихме
множество препоръки относно принадлежностите и оборудването, прочетохме и много
книги. Всичко това ни убеди, че нищо не може да ни подготви за предстоящото. Това
усещане е най-силно, когато хеликоптерът за пръв път те остави сам в някоя забравена
и от Бога област на Арктика. Първата мисъл е за полярните мечки. Не мога да преброя
колко пъти съм оглеждал хоризонта, търсейки малки бели движещи се точки. Това без-
покойство може да те накара да забелязваш специфични неща. През първата ни седмица
един от нас видя такава бяла точка. Изглеждаше като бяла мечка, намираща се на около
четиристотин метра. Грабнахме пушките, сигналните ракети и свирките с присъщата
непохватност на полицаите от немите филми, но скоро установихме, че нашата мечка е
бял арктически заек, припкащ на около 50 метра от нас. Тогава разбрахме, че когато
няма дървета и сгради наоколо, човек губи усещане за перспектива.
Арктика е огромно голо пространство. Скалите, които ни интересуваха, покриваха
зона от около 1500 квадратни километра, а ние търсехме същества с размер около метър.
По някакъв начин трябваше да се концентрираме върху малък скален участък, приютил
търсените от нас вкаменелости. Рецензентите на проектни предложения за научни изс-
ледвания могат да бъдат жестоко племе; те винаги се насочват към този тип трудности.
Един от рецензентите на ранен проект на Фариш формулира критика от този тип съвсем
еднозначно (и бих добавил без особено съчувствие). Според него изгледите за успех при
търсенето на нови вкаменелости в Арктика са „дори по-лоши от шанса да откриеш пос-
ловичната игла в купа сено“.
Трябваше да направим четири експедиции до остров Елисмиър за период от шест го-
дини, докато открием нашата игла. Толкова за късмета.
Направихме нашето откритие след много опити, провали и уроци от допуснатите
грешки. Първият участък, върху който работихме през 1999 г., се намира в отдалечените
западни части на Арктика, на остров Мелвил. Първоначално не подозирахме, че се на-
мираме на брега на древен океан. Скалите гъмжаха от фосили и открихме множество
различни видове риби. Проблемът беше, че всички те приличаха на дълбоководни съ-
щества, каквито не очаквахме да намерим в плитките потоци или езера, които са дом на
първите сухоземни животни. Опирайки се на анализа на Аштън Ембри през 2000 г., ре-
шихме да се преместим на изток от Елисмиър, защото в скалите там трябваше да отк-
рием древни речни корита. Почти веднага започнахме да се натъкваме на вкаменели
части от скелети на риби с размер около 20 см.
Действителният пробив дойде към края на същия сезон. Почти беше настъпило вре-
мето за вечеря, седмица преди планираното ни отпътуване. Екипът се беше събрал в
лагера и всеки беше потънал в характерните си вечерни дейности: организиране и раз-
пределяне на откритото през деня, водене на бележки върху работата през изминалия
ден и приготвяне на вечеря. Джейсън Даунс, тогава все още ентусиазиран студент по
палеонтология, не се върна в лагера навреме.

17
 Нашият лагер (горе) изглежда незначителен на фона на необятния простор. Лет-
ният ми дом (долу) е малка палатка, заобиколена през повечето време от купчини
скали, които трябва да я пазят от ветровете, достигащи 80 км в час. Снимките са
на автора

18
 Това беше повод за притеснение, тъй като обикновено се движехме на групи, а ако
работехме поотделно, строго спазвахме уговорката кога отново ще установим контакт.
Не искахме да се подлагаме на риск по тези места, където бродеха полярни мечки и
всеки момент можеше внезапно да се извие буря. Спомням си, че стоях в основната
палатка заедно с другите, а безпокойството за Джейсън нарастваше с всеки изминал
момент. Когато започнахме да обсъждаме евентуален план за издирването му чух отва-
рянето на ципа на палатката. Първоначално видях само главата на младежа. Не му дос-
тигаше въздух и изглеждаше много развълнуван. Когато влезе при нас стана ясно, че не
става дума за нападение от бяла мечка, защото пушката му си беше на мястото.
Причината за неговото забавяне стана ясна, когато с все още треперещи ръце той за-
почна да вади шепа след шепа вкаменелости от претъпканите джобове на палтото, пан-
талоните, ризата и раницата си. Предполагам, че Джейсън би напълнил и чорапите, и
обувките си, ако можеше да се придвижи по този начин до лагера. Всичко това той бе
открил на повърхността на малък участък, не по-голям от място за паркиране, разполо-
жено на около километър и половина от нашите палатки. Вечерята щеше да почака.
Тъй като през арктическите лета слънцето не залязва, ние нямаше защо да се страху-
ваме от приближаващата нощ. Затова грабнахме няколко шоколадчета и поехме към
находището на Джейсън. То се намираше на склон на хълм, разположен между две кра-
сиви речни долини и бе покрито с килим от вкаменели кости на риби. Прекарахме ня-
колко часа подбирайки фрагменти, снимайки и кроейки планове. Находището имаше
всички качества, които ни интересуваха. На следващия ден се върнахме с нова цел: да
открием точния скален пласт, който съдържаше костите.
Важното беше да идентифицираме източника на фрагментите, донесени от Джей-
сън – единствената ни надежда беше да открием непокътнати скелети. Но околната
среда на Арктика ни изправяше пред проблем. Всяка зима температурата пада до минус
40 градуса, а през лятото, когато слънцето не залязва, се качва до около 10 градуса. В
резултат от този цикъл на замръзване и топене повърхностните скали и фосили се разд-
робяват. Всяка зима те замръзват и се свиват; всяко лято се нагряват и разширяват. След
като това се е повтаряло хиляди години наред, те се разпадат. Изправени пред тази бър-
котия от кости, простиращи се по склона, ние не можехме да предположим кой скален
пласт е техният източник. Прекарахме няколко дни, проследявайки фрагментите и пра-
вейки контролни изкопи. След четири дни оголихме съответния пласт и започнахме да
откриваме скелет след скелет на риби, често разположени един върху друг. Прекарахме
две лета, работейки на това място.
И отново провал: всички риби, които открихме, бяха добре познати видове, вече отк-
ривани в находища в Източна Европа. Те нямат пряка връзка с обитателите на сушата.
През 2004 г. решихме да опитаме още веднъж. Беше настъпил решаващия момент: екс-
педициите в Арктика бяха прекомерно скъпо начинание и при условие, че не бяхме нап-
равили нито едно забележително откритие, се налагаше да се откажем.
Всичко се промени само за четири дни в началото на юли 2004 г. Работех на дъното
на изкопа, като се натъквах по-често на лед, отколкото на скали. Разбих поредния къс
лед и видях нещо, което никога няма да забравя: вкаменели люспи, които не приличаха
на нищо друго, което бяхме виждали на това място. Те ме насочиха към съседно петно
в леда, което приличаше на челюст. Тя обаче беше различна от челюстите на рибите,
които познавахме. Изглеждаше сякаш би могла да бъде част от плосък череп.

19
Това е мястото, на което работехме: южната част на остров Елисмиър, Нунавут,
Канада, на около 1600 км от Северния полюс

И отново провал: всички риби, които открихме, бяха добре познати видове, вече отк-
ривани в находища в Източна Европа. Те нямат пряка връзка с обитателите на сушата.
През 2004 г. решихме да опитаме още веднъж. Беше настъпил решаващия момент: екс-
педициите в Арктика бяха прекомерно скъпо начинание и при условие, че не бяхме нап-
равили нито едно забележително откритие, се налагаше да се откажем.
Всичко се промени само за четири дни в началото на юли 2004 г. Работех на дъното
на изкопа, като се натъквах по-често на лед, отколкото на скали. Разбих поредния къс
лед и видях нещо, което никога няма да забравя: вкаменели люспи, които не приличаха
на нищо друго, което бяхме виждали на това място. Те ме насочиха към съседно петно
в леда, което приличаше на челюст. Тя обаче беше различна от челюстите на рибите,
които познавахме. Изглеждаше сякаш би могла да бъде част от плосък череп.
Един ден по-късно колегата ми Стив Гейтси работеше върху скалите в горната част
на изкопа. Под скален къс с размера на юмрук той откри муцуна на животно, втренчено
право в него. Подобно на моето откритие, то имаше плоска глава. Това беше нещо ново
и значимо. За разлика от моята находка, този фосил наистина имаше потенциал. Ако
20
имахме късмет, може би щяхме да открием целия скелет, съхранен в скалата. Стив пре-
кара остатъка от лятото, отстранявайки къс след къс с надеждата, че ще успеем да зане-
сем целия скелет в лабораторията и да го почистим. Майсторската работа на моя колега
доведе до възстановяването на един от най-забележителните фосили, откривани до този
момент и свидетелстващи за прехода към сухоземен живот.
Образците, които отнесохме вкъщи, поне на пръв поглед не изглеждаха като нещо
повече от големи скални блокове. В продължение на два месеца скалната маса бе отст-
ранявана парче по парче, обикновено ръчно с помощта на зъболекарски инструменти
или мънички кирки. Всеки ден нов участък от анатомията на създанието се откриваше
пред нас и всеки път, когато той беше малко по-голям, научавахме нещо ново за произ-
хода на сухоземните.

Процесът на откриване на фосили започва с постепенното отстраняване на скал-

ната маса. Тук може да се види пътешествието на фосила от терена до лаборато-
рията, където той внимателно се превръща в образец: скелет на нов животински
вид. Снимката в горния ляв ъгъл е на автора; останалите помествам тук с любез-
ното разрешение на Тед Дешлър, Академия за природни науки във Филаделфия

Онова, което постепенно излезе от скалите през есента на 2004 г., беше прекрасна
преходна форма между рибите и сухоземните. Те се различават в много отношения. Ри-
бите имат конусовиден череп, докато главата на първите сухоземни е подобна на тази
на крокодила – сплескана, с очи, разположени отгоре. Рибите нямат врат: раменните
кости са свързани с главата с помощта на няколко костни плочки. Ранните сухоземни,

21
както и потомците им, имат шия, благодарение на която главата придобива подвижност
и може да се извива независимо от торса.
Има още значими разлики. Телата на рибите са покрити с люспи, а при сухоземните
те липсват. Рибите имат перки, а сухоземните – крайници с пръсти, китки и глезени.
Можем да продължим в този дух и да изготвим дълъг списък.
Нашата находка обаче проблематизира разграничението между тези два вида жи-
вотни. Подобно на рибите, тя имаше люспи по гърба, както и перки с лъчи. Но както
ранните сухоземни, имаше също така сплескана глава и шия. Освен това в перките
имаше кости, съответстващи на структурата на горната и долната част на ръката и дори
на част от китката; имаше и стави.
Значи ли това, че става дума за риба с раменна, лакътна и киткова става?

Тази илюстрация казва всичко.

Tiktaalik е междинното звено между рибите и примитивните сухоземни

Всъщност всички телесни характеристики, общи за това създание и сухоземните, из-

глеждат много примитивни. Например формата и различните ръбове по костта на гор-
ната част на „ръката“, т.е. по раменната кост, приличат до известна степен на тези при
рибите, но и на тези при земноводните. Същото важи и за черепа и рамото.
Отне ни шест години да открием този фосил, но той потвърди съществуващите хипо-
тези: тази нова риба не само бе междинно звено между два различни животински вида,
но и бе съхранена в скала от съответния период от историята на Земята и формирана
в очакваните условия: възрастта ѝ е около 375 милиона години и се е образувала в
древно речно корито.
Като откриватели ние с Тед и Фариш имахме привилегията да определим научното

22
име на находката. Искахме то да отразява мястото на произхода на рибата – Нунавут, –
както и признателността ни към инуитите за позволението им да работим там. Затова се
обърнахме към местния Съвет на старейшините, известен като Inuit Qaujimajatuqangit
Katimajiit, с молба да предложи име на инуитски. Очевидно безпокойството ми беше, че
съвет с подобно название е в състояние да предложи нещо, което не можем да произне-
сем. Изпратих им снимка на фосила и те формулираха два варианта: Siksagiaq и
Tiktaalik. Избрахме второто, защото е сравнително лесно произносимо от човек, за ко-
гото инуитския език не е роден, а също заради неговото значение: „голяма сладководна
риба“.
Tiktaalik стана водеща новина за множество медии ден след обявяването на открити-
ето през април 2006 г., както и заглавие на първа страница във вестници като „Ню Йорк
Таймс“. За седмица вълна от внимание заля иначе тихото ми ежедневие. Но най-забеле-
жителното събитие не бяха политическите карикатури, уводните статии, посветени на
откритието или разгорещените дискусии в блоговете, а посещението ми в детската гра-
дина на моя син.
В разгара на медийната врява неговата учителка ме помоли да покажа фосила на де-
цата и да им разкажа за него. Послушно донесох отливка на Tiktaalik в класната стая на
Натаниъл, приготвяйки се за хаоса, който ще настъпи. Петгодишните деца бяха учуд-
ващо послушни; аз описах работата ни в Арктика и им показах острите зъби на живот-
ното. След това ги попитах на какво им прилича. Те вдигнаха ръце. Първият малчуган
каза, че това е крокодил или алигатор. Запитан защо, той посочи, че подобно на кроко-
дил или гущер съществото има сплескана глава и разположени отгоре на черепа очи,
както и големи зъби. Другите започнаха да изразяват несъгласие. Посочих друго дете,
което вдигаше ръка: не, не това не е крокодил, а риба, защото има люспи и перки. Трето
извика: „Може би е и двете.“ Посланието на Tiktaalik беше толкова еднозначно, че дори
децата в детската градина можеха да го разберат.
Що се отнася до целта на тази книга, Tiktaalik носи дори по-дълбок смисъл. Тази риба
не ни дава информация само за представителите на своя вид, но съдържа частица от
самите нас. Най-вече търсенето на тази връзка ме отведе в Арктика.
Как мога да бъда сигурен, че тази вкаменелост е в състояние да разкрие каквото и да
било за собственото ми тяло? Нека погледнем шията на Tiktaalik. Всички риби преди
него притежават набор от кости, които свързват черепа с торса, така че винаги когато
животното извива последния, движи и главата си. При Tiktaalik това не е така: главата
се движи независимо от торса, както е при земноводните, влечугите, птиците, бозайни-
ците, включително и при нас, хората. Целият преход всъщност се дължи на изчезването
на няколко малки костици при рибата, наречена Tiktaalik.
Същото може да се каже за китките, ребрата, ушите и други части на нашия скелет –
всички те могат да бъдат проследени назад до тази риба. Тя е част от историята ни по
същия начин, както и африканския хоминид Australopithecus afarensis, прочутата
„Луси“. Благодарение на него ние можем да схванем историята си като история на раз-
вити примати. Благодарение на Tiktaalik можем да схванем историята си като история
на риби.

23
 Проследяване на развитието на костите на ръката от рибите до хората

Какво научихме? Светът около нас е толкова прецизно подреден, че една разходка в
зоопарка може да ни помогне да прогнозираме какви видове фосили се съдържат в раз-
личните скални пластове по света. Тези прогнози могат да ни отведат към открития и
да ни донесат информация за древни събития в историята на живота. Следите от тях
остават в нашите тела като част от анатомичната ни структура.
Не споменах, че можем да проследяваме нашата история и чрез гените ни. Тази исто-
рия не лежи скрита в скали, а във всяка от клетките ни. Ще използваме и фосилите, и
гените, за да разкажем тук историята ни – историята на формирането на човешкото тяло.

24
 Втора глава.
Да (с)хванеш рибата
Впечатленията, натрупани в лабораторията по анатомия в медицинския университет,
не се забравят лесно. Представете си, че влизате в зала, в която ще прекарате няколко
месеца, разделяйки човешкото тяло на слоеве и органи с единствената цел да научите
десетки хиляди нови имена и да се запознаете с различни телесни структури.
Преди да направя първата дисекция на човешко тяло, аз се подготвях, опитвайки се
да си представя какво ще видя, каква ще бъде реакцията ми и какво ще усетя. Оказа се,
че въображението ми по никакъв начин не ме е подготвило за това преживяване. Мигът,
в който вдигнах чаршафа и видях тялото, не беше толкова стряскащ, колкото очаквах.
Трябваше да направим дисекция на гърдите, затова оставихме тях открити, а главата,
ръцете и краката покрихме с марля, напоена с консервираща течност. Тъканите не при-
личаха на човешки. След като трупът се обработи с множество подобни разтвори, той
не кърви при разрязване, а кожата и вътрешните органи придобиват плътността на гума.
Мислех си, че прилича повече на кукла, отколкото на човешко същество. Изминаха ня-
колко седмици, докато успеем да оголим органите в гръдната и коремната област. Стру-
ваше ми се, че съм станал професионалист, след като вече познавах повечето вътрешни
органи и бях изградил своя наперена самоувереност. Направих моите първи дисекции и
разрези, научих анатомичната структура на повечето основни органи. Всичко беше една
твърде механична, бездушна и чисто научна дейност.
Тази удобна илюзия бе брутално разрушена, когато стигнах до ръката на трупа. Отс-
траних марлята от пръстите и за първи път видях ставите, върховете на пръстите и нок-
тите. Тогава в мен се надигнаха чувства, потискани през последните седмици. Това не
беше кукла или манекен, а живял доскоро човек, използвал тази ръка, за да хваща и
докосва. Внезапно това напълно механично упражнение, дисекцията, придоби неизме-
рима дълбочина. До този момент не подозирах, че между мен и това мъртво тяло се е
изградила специфична връзка. Вече бях виждал стомаха, жлъчния мехур и другите му
вътрешни органи; но кой нормален човек би могъл да се почувства емоционално обвър-
зан при вида на жлъчен мехур?
Какво превръща ръката в квинтесенция на човешкото? До известна степен отговорът
трябва да се съдържа във факта, че именно тя е видимата връзка между нас; тя е свиде-
телство за това кои сме и какво можем да постигнем. Способностите ни да хващаме, да
изграждаме, да претворяваме мислите си в реалност се съдържат в този комплекс от
кости, нерви и кръвоносни съдове.
Първото нещо, което поразява при вида на структурата на ръката, е нейната плътност.
Дланната възглавничка на палеца (наричана още тенар) е формирана от четири различни
мускула. Завъртете палеца си и наклонете ръката: десет различни мускула и поне шест
кости функционират едновременно при това елементарно на вид движение. В китката
има най-малко осем малки костици, които позволяват приплъзващи движения. Когато
извивате китката си, няколко мускула се задвижват в синхрон. Те излизат от предмиш-
ницата, трансформират се в сухожилия и завършват в дланта. Дори най-обикновеното
движение включва сложно взаимодействие между множество елементи, концентрирани
в съвсем малки участъци.

25
 Що се отнася до ръцете ни, още в миналото учените са се впечатлявали от отношени-
ето между комплексност и човешка природа. През 1822 г. видният шотландски хирург
сър Чарлз Бел публикува станалото класическо изследване върху анатомията на ръката.
Всичко се съдържа в самото заглавие: Ръката, нейният механизъм и жизненоважни
умения като доказателство за Божия план. Според него структурата на ръката е „съ-
вършена“, защото е сложна и идеално съответстваща на начина ни на живот. Това
умишлено съвършенство би могло да има единствено божествен произход.
Великият анатом сър Ричард Оуен е един от основоположниците на това търсене на
свидетелства за божествения ред в тялото. Той има късмета да се занимава с анатомия
в средата на XIX век, когато все още съществуват напълно непознати животински ви-
дове, живеещи в далечните краища на планетата. Колкото по-голям дял от тях били от-
кривани и изследвани от хората от Запада, толкова повече екзотични създания намирали
мястото си в лаборатории и музеи. Оуен описва първата горила, доведена при завръща-
нето на експедиции от Централна Африка. Той въвежда наименованието „динозавър“
за непознат до онзи момент фосилизиран животински вид, намерен в Англия. Изслед-
ванията му в тази сфера се оказват извор на важно прозрение: Оуен забелязва наличието
на повтарящи се мотиви в наглед хаотичното многообразие на живота.
Той открива, че нашите ръце и крака, стъпала и длани лесно могат да бъдат ситуирани
в по-мащабна схема и установява нещо, което анатомите преди него вече са знаели, а
именно – налице е определена структура на човешката ръка: една кост в горната ѝ част,
две в участъка от лакътя до китката, девет малки костици в китките и пет в дланта, изг-
раждащи пръстите. Структурата на крака е до голяма степен сходна: една кост, две
кости, множество костици, пръсти. Сравнявайки я със скелетите на различните живо-
тински видове, които познава, Оуен прави забележително откритие.
Гениалното му хрумване се крие в това, че той не се концентрира върху разликите.
Онова, което открива и по-късно представя в лекционни курсове и книги, са забележи-
телните сходства между толкова различни същества като жабите и хората. Всички ви-
дове с крайници, независимо дали става дума за крила, плавници или ръце, имат сходна
структура. Една кост – раменната или бедрената – е свързана с две кости, които от своя
страна са свързани посредством множество малки елементи с пръстите на ръцете или
краката. Това е в основата на архитектурата на всички крайници. Искате да получите от
нея крило на прилеп? Удължете пръстите. Искате кон? Разтеглете средните пръсти на
ръцете и краката и скъсете или напълно се освободете от страничните. Жабешки крак?
Изтеглете костите на крака и съединете няколко от тях.
Разликите между видовете се крият в размерите и формата на костите, както и в броя
на по-малките костиците и пръстите. Независимо от радикалните трансформации във
вида и функцията на крайниците тази основна схема винаги е налице.
За Оуен това откритие по отношение на крайниците е само началото: когато изследва
черепа и гръбначния стълб, както и цялостната структура на тялото, той открива съ-
щото. В скелета на всички животински видове се наблюдава една и съща структура.
Жабите, прилепите и гущерите са просто вариации на тема и тази тема според Оуен е
Божият план.

26
Общата схема на всички крайници: една кост, следвана от две кости, множество
малки костици и пръсти

27
 Скоро след като Оуен оповестява наблюденията си в класическата монография За
природата на крайниците, Чарлз Дарвин предоставя елегантно обяснение на наблюда-
ваните закономерности. Причината, поради която крилото на прилепа и ръката на чо-
века имат обща скелетна структура е наличието на техен общ предшественик. Същото
важи и за човешката ръка и крилата на птиците, човешкият крак и краката на жабата,
т.е. за всички видове с крайници. Има една съществена разлика между теорията на Оуен
и тази на Дарвин: последната ни позволява да правим точни прогнози. Ако следваме
предложената от него логика, би трябвало да очакваме схемата на Оуен да има своята
история и при съществата без крайници. Къде тогава трябва да търсим данни за форми-
рането на структурата на крайниците? При рибите и скелетната структура на техните
перки.

Да видиш рибата

В епохата на Дарвин и Оуен пропастта между перките и крайниците изглежда непре-

одолима. На пръв поглед първите по нищо не приличат на вторите. Отвън повечето
перки са покрити с ципа. Нашите крайници, както и тези на който и да било от същест-
вуващите днес видове с крайници, нямат подобни характеристики. Сравнението не
става по-лесно, ако погледнете под тази ципа към скелета. При повечето риби няма
структура, наподобяваща схемата на Оуен: една кост – две кости – множество костици –
пръсти. Всички крайници имат в основата си една дълга кост: раменната или бедрената
кост. При рибите целият скелет изглежда по съвсем различен начин. В основата си с
тандартната перка има четири или повече кости.
В средата на XIX век анатомите започват да научават за съществуването на мистери-
озни риби, живеещи във водите около южните континенти. Една от първите е открита
от немски анатом, работещ в Южна Африка. Тя изглежда като обикновените риби, има
люспи и перки, но зад гърлото ѝ има два големи васкуларни сака: бели дробове. Въп-
реки това, създанието има още перки и люспи... Откривателите му са толкова объркани,
че го наричат Lepidosiren paradoxa, „земноводно, парадоксално покрито с люспи“.
Други риби с бели дробове, удачно наречени двойнодишащи риби, били открити не след
дълго в Африка и Австралия. Изследователите от Африка донесли такава риба на Оуен.
Учени като Томас Хъксли и анатомът Карл Гегенбаур ги определят като комбинация
между земноводно и риба. Местните ги намирали за особено вкусни.
Тривиалната поне на пръв поглед структура на перките им оказва огромно въздейст-
вие върху науката. Те имат основа, състояща се от една кост, чрез която са прикрепени
към лопатката. За специалистите по анатомия резултатът от сравнението е очевиден.
Човешката мишница има една кост – раменната, – и тя е свързана с лопатката. При двой-
нодишащите риби се срещаме с риба с раменна кост; и тя не е каква да е риба, а риба с
бели дробове. Може ли това да е съвпадение?
След като няколко представители на този вид биват изучени през XIX век, нови следи
идват от различен източник. Както можете да се досетите, това са древните риби.
Един от първите подобни фосили е открит на брега на полуостров Гаспе в Квебек, в
скали на възраст 380 милиона години. Той получава трудното за произнасяне име
Eusthenopteron и е изненадваща комбинация от черти, характерни за земноводните и
рибите. При този вид имаме част от схемата, описана от Оуен, а именно една кост – две
кости, но поместени в перка. Става ясно, че има риби, при които част от скелетната
структура наподобява крайник. Значи архетипът на Оуен не е знак за божествен замисъл

28
и неизменна характеристика на живота, а има история, която може да бъде открита в
девонски скали на възраст между 390 и 360 милиона години. Това фундаментално проз-
рение определя напълно нова научна програма с нов дневен ред: девонските скали би
трябвало да ни подскажат произхода на пръстите.

Перките на повечето риби – например на тези от вида Danio rerio (най-горе) – имат
голяма плавателна ципа и множество кости в основата. Двойнодишащите риби
привличат интереса ни, защото подобно на нас имат една-единствена кост в осно-
вата. Eusthenopteron (в средата) илюстрира момента на прехода; този вид има
кости, които съответстват на човешката мишница и предмишница. Acanthostega
(най-долу) има същата структура като него, но и напълно формирани пръсти

29
 През 20-те години на XX век скалите ни осигуряват още изненади. Младият шведски
палеонтолог Гунар Сьодерберг получава изключителната възможност да проучи източ-
ният бряг на Гренландия. Регионът бил напълно непознат, но Сьодерберг бил наясно,
че там има огромно количество девонски скали. Той е един от най-забележителните па-
леонтолози, работили на терен, с дързък изследователски дух и особен усет за детайла.
В кратката си кариера той открива удивителни вкаменелости. (За съжаление умира от
туберкулоза твърде млад, съвсем скоро след впечатляващия успех на предприетите от
него експедиции). Между 1929 и 1934 г. екипът му открива т.нар. основно липсващо
звено. Вестниците по света огласяват откритието, уводни статии анализират значението
му, а карикатурите го осмиват. Въпросните вкаменелости са истинска мозайка: главите
и опашките са като тези на рибите, но в същото време налице са напълно формирани
крайници (с пръсти), а гръбначният стълб бил като при земноводните. След смъртта на
Сьодерберг фосилите били описани от колегата му Ерик Ярвик, който в негова част дава
на един от тях името Ichthyostega soderberghi.
Що се отнася до историята, която разказвам тук, Ichthyoslega е донякъде разочарова-
ние. Наистина този вид е забележително междинно звено по отношение на повечето
характеристики на главата и гърба, но носи много малко информация за произхода на
крайниците, защото подобно на всяко земноводно вече има пръсти. Друго същество,
получило малко внимание, когато Сьодерберг съобщава за откриването му, десетилетия
по-късно става извор на истински прозрения. То остава загадка до 1988 г., когато Джени
Клак, за която споменах в първа глава, се връща по местата, където някога е работил
Сьодерберг, и открива още вкаменелости. Ако съдим по записките му, през 20-те години
то е било наричано Acanthostega gunnari и също притежава формирани крайници с
пръсти. В него се криела истинска изненада: Джени установява, че тези крайници имат
формата на плавник, почти като тези на тюлените. Това ѝ подсказва, че най-ранните
крайници са помагали на животните до плуват, а не са служели за ходене по земята.
Това прозрение било сериозен напредък, но проблемът оставал: Acanthostega притежа-
вал напълно формирани пръсти и истинска китка; плавателна ципа липсвала. Следова-
телно става дума за крайник, макар и твърде примитивен. Търсенето на произхода на
дланите и стъпалата, китките и глезените трябвало да се насочи още по-назад във вре-
мето. Такава е ситуацията до 1995 г.

Риби с пръсти и китки

През 1995 г., след едно от пътешествията ни през Централна Пенсилвания в търсене
на нови пътни строителни участъци, двамата с Тед Дешлър току-що се бяхме завърнали
в неговия дом във Филаделфия. Бяхме се натъкнали на чудесен обект на Път 15, на север
от Уилямспорт, където Министерството на транспорта на Пенсилвания ни беше осигу-
рило огромен изкоп в пясъчници на възраст около 365 милиона години. След взривовете
с динамит край магистралата все още стояха купчини големи скални отломки. Това
беше изключително подходящ терен за търсене на вкаменелости и ние спряхме там, за
да се поровим в скалните късове, повечето от които бяха с размера на малка микровъл-
нова печка. В някои от тях се виждаха следи от люспи на риба, затова решихме да отне-
сем няколко от тях във Филаделфия. С влизането ни в къщата, четиригодишната дъщеря
на Тед, Дейзи, изтича, за да посрещне баща си. Първият ѝ въпрос беше какво сме отк-
рили.

30
Нашето съблазнително откритие. За съжаление открихме само този изолиран обра-
зец. Изображението се публикува с позволението на Скот Роулинс, Аркадия Юнивър-
сити. Снимката е на автора

31
 Показвайки ѝ един от късовете, изведнъж видяхме, че от него стърчи част от перка,
която трябва да е принадлежала на голяма риба. Преди това изобщо не ѝ бяхме обър-
нали внимание. Предстоеше ни да научим, че това не е обикновена перка: очевидно
беше, че в нея има твърде много кости. Колегите ни в лабораторията прекараха около
месец в отделянето ѝ от скалата. Тогава за първи път видяхме риба, при която е налице
схемата на Оуен. Най-близо до тялото имаше една кост, прикрепена за други две кости;
около осем лъча се отделяха от тях. Съществото приличаше на риба с пръсти повече от
всичко, на което се бяхме натъквали досега.
Нашата перка си имаше всичко – ципа, люспи и дори раменна кост, подобна на тази
при рибите; но вътре в нея имаше и кости, които до голяма степен отговаряха на струк-
турата на „стандартния“ крайник. За съжаление разполагахме само с това. Трябваше да
намерим място, съхранило непокътнато цялото тяло на това създание. Една перка ня-
маше да ни осигури отговор на основните въпроси: за какво са служели тези крайници
и имало ли е в тях кости и стави със същите функции като нашите. Трябваше да открием
цял скелет.
Търсихме го почти десет години. И не аз бях първият, който осъзна какво всъщност
се опитваме да намерим. Първи бяха Фред Мълисън и Боб Машек – специалисти по
обработка на фосили. С помощта на стоматологични инструменти те изчистват повър-
хността на скалните късове и оголват скритите вътре фосили. Отломки с размерите на
откритите от нас понякога изискваха месеци, дори години работа, за да бъдат превър-
нати в красиви, подходящи за изследване образци.
От експедицията на остров Елисмиър през 2004 г. донесохме три девонски къса, всеки
с размерите на допустимия в самолетите ръчен багаж: онзи, който аз открих на дъното
на кариерата, образецът на Стив и още един, който намерихме през последната седмица
от престоя ни. Във всеки от тях имаше същество с плоска глава. Още на терена ние
бяхме отделили сегментите, съдържащи главите, оставяйки непокътната достатъчно
скална маса, за да можем в лабораторни условия да потърсим и телата. За да ги подгот-
вим за пътуването обвихме късовете в предпазна материя. Отстраняването ѝ прилича на
отваряне на капсула на времето. В нея, както и в бележките и драсканиците, които сме
направили върху образците по време на работата ни на терен, са скрити частици от жи-
вота ни в арктическата тундра. Дори можехме да усетим нейния дъх, когато разчупихме
защитното покритие.

Кости от предната перка на Tiktaalik – рибата с китки

32
 Фред и Боб работеха върху различни късове по едно и също време, съответно във
Филаделфия и в Чикаго. От своя Боб извади твърде малка кост от голямата перка на
Рибата (все още не я бяхме нарекли Tiktaalik). Това, което правеше тази наподобяваща
куб костица различна, беше ставата в единия ѝ край: там имаше места за прикрепване
на други четири кости. Да, тя ужасно много приличаше на киткова става, но следите от
перките в останалата част от скалата, която Боб обработваше, бяха твърде размесени, за
да можем да сме сигурни в каквото и да било. Следващото свидетелство дойде седмица
по-късно от лабораторията във Филаделфия. Фред, истински вълшебник със стоматоло-
гични инструменти в ръка, откри цяла перка в своя скален къс. На точното място в края
на предмишницата видяхме същата костица. И тя беше свързващо звено за още четири
кости. Можехме с очите си да наблюдаваме произхода па важна част от собствените ни
тела, гледайки тази риба на възраст 375 милиона години. Пред нас стоеше риба с китка.
През следващите месеци успяхме да освободим от скалната маса и останалата част –
да, това беше отчасти перка, отчасти крайник. Имаше ципа, но под нея се криеше при-
митивен вариант на схемата на Оуен: една кост – две кости – множество костици –
пръсти. Точно според прогнозите на Дарвиновата теория, на точното място и във точ-
ното време ние открихме междинното звено между два съвсем различни животински
вида.
Тази перка беше едва началото на голямото откритие. Аз, Тед и Фариш истински се
зарадвахме, когато разбрахме за какво е служила тази перка, как се е движила и защо
изобщо се е формирала киткова става. Отговорите на тези загадки се криеха в структу-
рата на самите кости и стави.
Когато отделихме една от друга костите на перката на Tiktaalik, установихме нещо
наистина забележително: всички ставни повърхности бяха изключително добре запа-
зени. Tiktaalik имаше рамо, лакът и китка, изградени от същите кости както при човека.
Когато изследвахме структурата на тези стави, за да преценим как съответните кости се
движат една спрямо друга, разбрахме, че той е можел да извършва едно необичайно
движение: лицеви опори.
Когато ние правим лицеви опори, нашите длани се опират на земята, лактите се сви-
ват и гръдните мускули ни помагат да се движим нагоре и надолу. Тялото на Tiktaalik е
било пригодено за всичко това: лактите са се свивали подобно на нашите, както и кит-
ката, благодарение на което „дланта“ на рибата е можела да се опре на земята. Що се
отнася до гръдните мускули, вероятно при Tiktaalik те са били особено добре развити.
На мястото, където са се свързвали рамото и долната страна на раменната кост, отк-
рихме масивни костни ръбове и следи от прикрепянето на големи пекторални мускули.
Очевидно, Tiktaalik е бил в състояние да изпълни заповедта „падни за двайсет!“
Но защо ѝ е на една риба да извършва подобни движения? За да отговорим на този
въпрос е важно да анализираме останалата част от тялото на животното. Със своята
сплескана глава, очи, разположени отгоре и ребра Tiktaalik вероятно е можел да обхожда
дъното и плитчините на потоци или езера или дори да се придвижва в тинестите прост-
ранства по бреговете. Перки, способни да удържат тежестта на тялото, са били особено
полезни за риба, която е трябвало да се движи в подобна среда. Подобна интерпретация
съответства и на геологичната структура на мястото, на което открихме фосилите. Скал-
ните пластове и зърнестата им структура носят характерните белези на нанос, формиран
от плитък поток, обграден от обширни сезонно наводнявани тинести пространства.

33
 Модел на Tiktaalik в естествен размер (горе) и схема на перката му (долу). Това е
перка, която със своето рамо, лакът и протокитки е била в състояние да повдига
тялото

Но защо тази риба изобщо е обитавала подобна среда? Какво я е накарало да напусне
водата или да се пресели в периферията на водните басейни? Нека помислим върху това:
практически всяка риба, плувала в тези потоци на възраст 375 милиона години, е била
някакъв вид хищник. Някои са достигали почти пет метра, което е два пъти повече от
размера на най-големите екземпляри от вида Tiktaalik. Рибата, на която най-често се
натъквахме при търсенето му, е дълга около два метра, а главата ѝ е с размера на бас-
кетболна топка. Зъбите ѝ са като шипове, големи колкото пирони за релсов път. Плува
ли ви се в тези древни реки?
Не би било преувеличение, ако кажем, че това е бил свят, в който „всеки е срещу

34
всеки“. Стратегиите за оцеляване в подобна среда не са много: нарастване на големина,
придобиване на по-добро „въоръжение“ и напускане на водата. Изглежда нашите
древни предци са избрали да се откажат от битката.
Но това избягване на пряката конфронтация има дълбоко значение за нас. Ние можем
да проследим произхода на много от основните структури на нашите собствени край-
ници назад до перките на тези риби. Извийте китката си напред и назад. Отворете и
затворете дланта си. За тези движения вие използвате стави, възникнали за първи път в
перките на Tiktaalik. Преди това те не са съществували, но по-късно могат да бъдат от-
крити във всякакви крайници.
Преминавайки от Tiktaalik към земноводните и по-нататък чак до бозайниците, ясно
забелязваме следното: първото създание, което има костите, съответстващи на нашата
раменна кост, подлакътна кост и дори китка и длан, е имало също люспи и ципа на пер-
ките си. То е било риба.
Какво означава това по отношение на схемата на Оуен, която според него била Божие
творение? Някои риби, например двойнодишащите, имат една кост в основата на пер-
ката; при други като Eusthenopteron е налице част от тази структура. Трети като Tiktaalik
носят цялата схема на Оуен в перките си. Следователно в нашите крайници не е скрита
една риба – там има цял аквариум. Планът на Оуен е съставен в рамките не на човеш-
кото, а на рибешко тяло.
Tiktaalik вероятно е можел да прави лицеви опори, но никога не би могъл да хвърля
бейзболна топка, да свири на пиано или да върви на два крака. Дълъг път ни дели от
всичко това. Но истински важният – и често изненадващ – факт е, че повечето от основ-
ните кости, благодарение на които вървим, хвърляме или хващаме, са възникнали за
първи път в животни, съществували преди десетки и стотици милиони години. Следите
от нашата раменна и бедрена кост откриваме при рибата Eusthenopteron, живяла преди
380 милиона години. Tiktaalik разкрива ранните фази от развитието на нашата китка,
длан и пръсти. Първите истински пръсти на ръцете и краката могат да се видят при зем-
новодни като Acanthostega, които са съществували преди 365 милиона години. Накрая,
пълният набор от кости, изграждащи човешката китка и глезен, откриваме при влечуги,
живели преди повече от 250 милиона години. Базисната структура на нашите ръце и
крака възниква преди стотици милиони години първо при рибите и впоследствие при
земноводните и влечугите.
Кои са обаче фундаменталните промени, които ни дават възможност да използваме
ръцете си или да се движим на два крака? Как са се случили те? За да получим отговор
на тези въпроси, нека разгледаме два прости факта относно нашите крайници.
Ние, хората, подобно на много други бозайници, можем да движим палеца си спрямо
позицията на лакътя. Тази проста функция има важна роля при употребата на ръцете.
Представете си, че се опитвате да се храните, пишете или хвърляте топка, без да можете
да движите ръцете си в китките. Ние можем да правим всичко това, защото свързването
на лъчевата кост с лакътната става позволява свободно завъртане на предмишницата.
Структурата на тази става прекрасно изпълнява това свое предназначение. В долния
край на раменната кост има кълбовидно образувание. Съответният край на лъчевата
кост, който се залавя за него, има красиво оформена вдлъбнатина, която поема това къл-
бовидно образувание. Тази комбинация позволява завъртането на ръката ни, наричано
пронация (при движение навътре към тялото) и супинация (при движение навън спрямо
тялото). Къде са зачатъчните фази на тази способност? При същества като Tiktaalik: дол-

35
ният край на раменната му кост формира продълговата издутина, върху която се разпо-
лага горния край на лъчевата кост, който има формата на чашка. Когато Tiktaalik сгъва
своя лакът, краят на лъчевата кост се завърта или пронира. Тази способност се усъвър-
шенства при земноводните и влечугите, при които краят на раменната кост вече се прев-
ръща в истинско кълбо, наподобяващо в голяма степен това при човека.
Изследвайки задните крайници, ние откриваме еднаосновна особеност, която позво-
лява на човека и другите бозайници да вървят. За разлика от рибите и амфибиите, на-
шите колене и лакти се сгъват в противоположни посоки. Тази особеност е от ключово
значение: помислете си как биха изглеждали опитите ни да вървим, ако колянната ни
капачка беше обърната назад. Ситуацията е съвсем различна при риби като
Eusthenopteron: структурите, съответстващи на коляното и лакътя, се сгъват в една и
съща посока. В началото на нашето развитие в утробата ние имаме малки крайници,
които се сгъват по подобен начин. Постепенно нашите колене и лакти придобиват ха-
рактеристиките, които наблюдаваме при човека днес.
Вървежът на два крака е възможен благодарение на движенията на нашите тазобед-
рени стави, колена, глезени и стъпала, които ни задвижват напред в изправено положе-
ние за разлика от „полегналото“ разположение на тялото при същества като Tiktaalik.
Важна отлика е структурата на таза. Краката ни не са издадени встрани като тези на
крокодилите, земноводните или рибите, а продължават надолу под тялото ни. Тази про-
мяна се дължи на трансформации на тазобедрената става, на таза и на горната част на
долните крайници: тазът ни придобива формата на купа, вдлъбнатината на тазовата кост
се уголемява, а при бедрената кост се формира характерна шийка – особеност, на която
дължим това, че краката ни не са издадени встрани, а са разположени под торса.
Означават ли тези факти от древната ни история, че ние, хората, не сме специални
или уникални същества сред останалите животински видове? Разбира се, че не. Всъщ-
ност познанията ни за древния произход на нашата човешка природа само могат да нап-
равят факта на нашето съществуване още по-забележителен: всичките ни необичайни
способности са резултат от развитието на няколко базисни компонента, които откри-
ваме при редица древни създания. От тези общи структури е възникнала уникална кон-
струкция. Ние не сме отделени от останалата част от света на живота, а принадлежим
към него до самата основа на съществото ни – костите. Както не след дълго ще видим,
същото се отнася за гените ни.
Поглеждайки назад мога да кажа, че моментът, когато за първи път видях китката на
древната риба, бе точно толкова наситен със смисъл, колкото мига, в който пред погледа
ми попаднаха пръстите на човешкия труп в лабораторията по анатомия. И двата пъти
откривах фундаменталната връзка между моята човешка природа и другите същества.

36
 Трета глава.
Сръчни гени
През юли 2004 г. докато ние в Арктика сме търсили Tiktaalik, Ранди Дан, изследовател
от моята лаборатория, усърдно е работил в Саут Сайд, Чикаго, правейки генетични ек-
сперименти с ембриони на акули и скатове. Сигурно сте виждали но плажовете малки
черни капсули с хайвер, известни като „портмонето на русалката“. В него са скрити
яйца, от който се развиват ембрионите на ската. Вероятно Ранди е прекарал стотици
часове, експериментирайки с ембрионите в тези капсули, често оставайки в лаборато-
рията след полунощ. През съдбоносното лято на 2004 г. той е бил зает със следната
задача: инжектирал е витамин А в яйцата, а след това ги е оставял да се развиват в про-
дължение на няколко месеца до излюпването им.
Подобни експерименти са странен начин човек да прекара по-хубавата част от годи-
ната и още по-странно решение за начало на успешна научна кариера на млад изследо-
вател. Защо акули? Защо витамин А?
За да разберем тези експерименти, трябва да се върнем малко назад и да се обърнем
към онова, което те се стремят да обяснят. Задачата на настоящата глава е да анализи-
раме „рецептата“, кодирана в нашата ДНК, благодарение на която тялото ни се развива
от едно-единствено яйце. След като сперматозоидът оплоди яйцеклетката, тя не съ-
държа в себе си мънички ръчички, които ще станат големи. Те се формират благодаре-
ние на информацията, скрита в нея. Това ни отвежда до един особено фундаментален
проблем. Едно е да сравняваме костите на нашите ръце и костите в перките на рибите.
Но какво можем да очакваме от сравнението на генетичната рецепта, която е в основата
на формирането на човешката ръка, и онази, която „ръководи“ изграждането на пер-
ката? За да отговорим на този въпрос, подобно на Ранди ще трябва да извървим пътя,
който ни отвежда от нашите ръце до перките на акулите и дори до крилата на мухите.
Както видяхме, когато в собственото си тяло открием същества, олицетворение на
различни и често по-елементарни негови версии, получаваме забележително непосред-
ствен достъп до далечното минало. От друга страна, налице са сериозни ограничения
при работата с вкаменелости – не можем да експериментираме с животни, които от-
давна не съществуват. А експериментите са важни, защото ни позволяват реално да из-
меняме различни условия и да наблюдаваме резултатите. По тази причина моята лабо-
ратория е разделена на две: работата на единия сектор е посветена на фосилите, а на
другия – на изследвания на ембриони и ДНК. Животът в подобна лаборатория може да
бъде наистина шизофренен. Заключеният кабинет, в който се пазят образците от
Tiktaalik, е точно до фризера, съхраняващ ценните ДНК проби.
Експериментите с ДНК крият огромен потенциал за разкриването на рибата в нас.
Какво научаваме, когато обработваме един ембрион на риба с различни химикали и про-
меняме тялото му, превръщайки част от перката в ръка? Какво следва, ако успеем да
демонстрираме, че гените, отговорни за изграждането на перката, всъщност са същите
като онези, отговорни за формирането на собствените ни ръце?
Започваме с една очевидна загадка. Тялото ни е изградено от стотици различни ви-
дове клетки. Това клетъчно разнообразие е в основата на различните форми и функции
на тъканите и органите. Клетките, които изграждат костите, нервите, червата и т.н. имат

37
напълно несравним вид и поведение. Но независимо от това между всички клетки в на-
шите тела съществува и дълбоко сходство: те съдържат еднаква ДНК. Ако точно тя крие
в себе си информация за изграждането на нашите тела, тъкани и органи, как е възможно
толкова различни клетки като тези в мускулите, нервите и костите, да съдържат една и
съща ДНК?
Ще получим отговор, когато разберем кои сегменти от ДНК (кои гени) действително
биват „задействани“ във всяка една клетка. Кожните клетки са различни от невроните,
защото в тях са активни различни гени. Когато един ген е активен, гой произвежда про-
теин, оказващ въздействие върху вида и поведението на клетката. Следователно, за да
разберем защо клетките в окото са различни от клетките на костната тъкан, трябва да
познаваме генетичните ключове, които контролират дейността на гените в отделните
клетки и тъкани.
Това е истински важно: нашите тела се изграждат благодарение на генетичните клю-
чове. При зачеването ние сме една-единствена клетка, съдържаща необходимата за фор-
мирането на тялото ни ДНК. Планът за това се осъществява посредством инструкциите,
налични в тази микроскопична клетка. За да се осъществи преходът от нея към цялост-
ното човешко тяло с милиарди специализирани клетки, организирани по точния начин,
безброй гени трябва да бъдат „включени“ и „изключени“ в строго фиксиран момент от
развитието. Подобно на концерт, състоящ се от множество отделни ноти, които трябва
да бъдат изсвирени от различни инструменти, телата ни се състоят от индивидуални
гени, които биват активирани или деактивирани във всяка отделна клетка.

Гените са елементи от ДНК, съдържаща се във всяка клетка от телата ни

Тази информация е истински дар за онези, които искат да проумеят функционирането

на човешкото тяло, защото знаейки всичко това ние сме в състояние да сравняваме дей-
ността на различните гени, за да преценим промените, които са в основата на изгражда-
нето на нови органи. Нека вземем например крайниците. Когато сравняваме групата
38
гени, активни при развитието на перките при рибите, с групата, активна при развитието
на човешката ръка, можем да каталогизираме генетичните разлики между перките и
крайниците. Подобно сравнение ни посочва евентуалните „виновници“ – генетичните
ключове, които може би са претърпели промени в процеса на възникване на крайниците.
След това можем да се насочим към въпроса каква е функцията на тези гени в ембрио-
налната фаза и какви биха могли да бъдат съответните трансформации. Можем дори да
извършваме експерименти, при които манипулираме гените, за да проверим как телата
всъщност се променят в резултат от определени условия или стимули.
За да разберем как гените формират ръцете и краката ни може да използваме схемата,
позната от сериала „От местопрестъплението“ – започваме с тялото и се оставяме то да
ни поведе. Ще започнем разглеждането със структурата на крайниците, преминавайки
към тъканите, клетките и гените, които направляват изграждането им.

Да направиш ръце

Нашите крайници са триизмерни: имат горна и долна повърхност, страни откъм кут-
рето и палеца, връх и основа. При върха са разположени костите на пръстите, които са
различни от костите при рамото. По подобен начин костите на дланта са различни от
двете ѝ страни. Кутрето се различава от палеца. Ключът към провежданите от нас изс-
ледвания на развитието е в това да узнаем кои гени отговарят за разликите между кос-
тите на крайниците ни и кои контролират развитието в тези три измерения.

Развитие на крайник – в този случай крило на пиле. Още в яйцето протичат основ-
ните фази от развитието на скелета му

39
 Кой елемент от ДНК е причината кутрето да е различно от палеца? Кой поражда раз-
ликите между костите на пръстите и костите на ръката? Ако съумеем да разберем кои
гени контролират тези структури, пред нас ще се разкрие „рецептата“ на телата ни.
Всички генетични ключове, отговорни за пръстите, костите на ръката и пръстите на
краката, изпълняват своите задачи в периода между трета и осма седмица от бремен-
ността. Крайниците започват развитието си като мънички подутини по ембрионалното
тяло. За две седмици те нарастват, докато краят им придобие формата на лопатка. В нея
има милиони клетки, от които в крайна сметка ще се формират скелетът, нервите и мус-
кулите на телата, с които ще разполагаме до края на живота си.
Единственият начин да разберем как се случва това е с помощта на изследвания на
ембриони и – понякога – с намеса в развитието им. Наред с това ние трябва да анализи-
раме вътрешната структура и гени на мутирали организми, като често това става въз-
можно едва след като сме създали поколения от такива посредством внимателен отбор.
Очевидно е, че по този начин не бихме могли да изследваме човешки същества. Пре-
дизвикателството за първите учени в тази област е било да идентифицират животинс-
ките видове, които биха могли да бъдат прозорец към собственото ни развитие. През
30-те и 40-те години на XX век първите експериментални ембриолози, заинтересовани
от произхода на крайниците, трябва да се справят с няколко проблема. На първо място,
необходим е организъм, при който крайниците са удобни за наблюдение и експери-
менти. Ембрионът трябва да има относително големи размери, така че да позволява из-
вършването на хирургически процедури. Също така трябва да се развива в защитена
среда – в контейнер, който го предпазва от удари и други смущения. Особено важно
условие е ембрионите да са достъпни в голямо количество и да са налични през цялата
година. Очевидното решение може да се намери във всяка квартална бакалница: коко-
шите яйца.
През 50-те и 60-те години на XX век няколко биолози, сред които Едгар Цвилинг и
Джон Сондърс, извършват изключително добре замислени експерименти с кокоши
яйца, за да разберат процеса на формиране на скелета. Без съмнение, това е епоха на
рязане и кълцане. Върху ембрионите се извършват хирургически намеси, при които се
отстраняват различни тъкани, за да се установи какъв ефект ще има това върху разви-
тието им. Подходът включва изключително фини микрохирургически операции върху
парченца тъкан с дебелина не повече от милиметър. По този начин чрез „разместване“
на тъкани в крайниците Сондърс и Цвилинг откриват някои от ключовите механизми,
които са в основата на формирането на крайници с толкова различна структура като
крилата на птиците, плавниците на китовете и човешките ръце.
Двамата изследователи установяват, че две малки тъканни зони контролират разви-
тието на костната система на крайниците. Един сектор в самия край на подутината, от
която ще се развие крайника, отговаря за цялото му бъдещо развитие. Когато бъде отс-
транен този сектор, то спира. Ако това се случи рано, ще се развие само горната или
още по-малка част от ръката. Ако се отстрани малко по-късно, ще имаме ръка без длан
и пръсти. Ако пък се забавим още малко, ръката ще бъде почти развита, но пръстите ще
останат къси и деформирани.
Друг експеримент, първоначално извършен от Мери Гесълинг в лабораторията на
Джон Сондърс, открива нова обещаваща изследователска перспектива. В началото на
развитието вземете малко късче тъкан от повърхността на подутината, която е от стра-
ната на кутрето, и я присадете от другата страна под палеца. Оставете след това пилен-
цето да се развие и крилата му да се формират. Резултатът е изненадващ: крилата се

40
развиват нормално с изключение на това, че разполагат с пълен втори набор от пръсти.
Още по-забележителна е структурата им – те са огледален образ на нормалния набор.
Очевидно нещо в тази тъканна ивица – някоя молекула или ген – е в състояние да нап-
равлява развитието па пръстите. Това откритие дава началото на вълна от нови експе-
рименти и се установява, че същият ефект може да се постигне с различни други сред-
ства. Вземете отново ембрион на пиле. Въздействайте с витамин А върху подутината,
от която ще се развие крилото или просто инжектирайте този витамин през черупката.
Ако това се случи в точния момент и ако концентрацията на витамин А е правилна, ще
се повтори резултатът на Гесълинг, Сондърс и Цвилинг, който те постигат с помощта
на присадка. Тази тъканна ивица се нарича зона на поляризираща активност (ЗПА), ко-
ято по принцип е в основата на разликата между страните, съответно на кутрето и па-
леца. Очевидно пилетата нямат кутре и палец, затова ние номерираме костите, съответ-
стващи на костите на човешките пръсти, като номер пет съответства на кутрето, а номер
едно – на палеца.

Изместването на малка тъканна зона, наречена ЗПА (зона на поляризираща актив-

ност), предизвиква удвояване на пръстите

Тази зона привлича интересът на учените, тъй като изглежда, че по някакъв начин
контролира формирането на пръстите на долните и горните крайници. Но какъв е този
начин? Според някои изследователи клетките в нея изграждат молекула, която след това
се разпространява из целия крайник и „инструктира“ отделните клетки да формират
различните пръсти. Най-важната хипотеза е, че ключов фактор е концентрацията на тази
неизвестна молекула. В зоните, разположени в близост до ЗПА, където концентраци-
ята ѝ е висока, клетките реагират, изграждайки кутре. На срещуположната страна на
развиващата се ръка, където концентрацията трябва да е по-ниска, клетките изграждат

41
палец. Онези пък, които са в средната зона, реагират, изграждайки съответно втори,
трети и четвърти пръст.
Хипотезата за концентрацията може да бъде проверена. През 1979 г. Денис Съмърбел
отделя ЗПА от останалата част от крайника с помощта на изключително миниатюрно
късче изкуствен материал. Идеята е то да послужи като бариера за молекулите, които
биха могли да се разпространяват от ЗПА към останалата част от тъканта. След това той
проучва какво се е случило с клетките от двете страни на бариерата: онези, които оста-
ват от страната на ЗПА дават началото на пръсти, а другите – не, или ако има някакво
развитие на пръсти, те са сериозно деформирани. Изводът е очевиден. Нещо от тази
специфична зона контролира формирането на пръстите и техния вид. За да разберат
какво е то, учените се насочват към ДНК.

ДНК-рецепта

Този проект трябва да бъде осъществен от едно ново поколение учени. Преди 90-те
години на XX век, когато вече са налични новите молекулярни техники, разгадаването
на генетичните фактори, направляващи функционирането на ЗПА е невъзможно.
Сериозен пробив е осъществен през 1993 г., когато екипът на Клиф Табин от Харвард
започва търсенето на гените, контролиращи тази зона. Мишена са молекулярните меха-
низми, които определят капацитета ѝ да формира различни пръсти. По времето, когато
екипът започва работата си в началото на 90-те години, вече са извършени редица екс-
перименти, подобни на описаните по-горе, принудили учените да приемат, че причи-
ната е специфичен тип молекула. Това е важна теория, но тя не е в състояние да иден-
тифицира тази молекула. Различни „кандидати“ са предлагани и отхвърляни. В лабора-
торията на Табин се ражда нова идея, която има важно значение за кръга въпроси, изс-
ледвани в настоящата книга, а именно: потърсете отговора в мухите.
Генетичните експерименти, провеждани през 80-те години, разкриват прекрасния ал-
горитъм на генната активност, която формира тялото на плодовата мушица от момента,
в който тя все още е една-единствена клетка. Тялото ѝ се развива, започвайки от пред-
ната част, където е главата, към задната, където са крилата. Безброй гени се включват и
изключват по време на този процес и активността им е в основата на изграждането на
различните части от тялото на мухата.
Табин все още не е знаел това, но по същото време екипите на други две лаборато-
рии – на Анди Макмеън и на Фил Ингъм – независимо формулират същата хипотеза.
Резултатът от това е едно забележително успешно сътрудничество между трите изсле-
дователски групи. Един специфичен ген привлича вниманието на ръководителите им.
Те забелязват, че той е отговорен за разликата между двата края на даден телесен сег-
мент. Наричат го таралеж (hedgehog). Функцията му в тялото на плодовата мушица, а
именно да кара отделните сектори от тялото ѝ да изглеждат по различен начин, не на-
подобява ли функцията на ЗПА, която е поражда разликата между кутре и палец? Това
сходство не остава незабелязано в трите лаборатории. Учените продължават работата
си, търсейки таралежа при пилета, мишки и риби.
Тъй като познавали структурата му при плодовата мушица, те разполагали с образ,
който да им съдейства за идентифицирането му при пилето. Всеки ДНК участък има
характерна секвенция и използвайки различни молекулярни техники, изследователите
са в състояние да търсят в птичата ДНК секвенцията, характеризираща таралежа. След
множество проби и грешки те успяват да го открият.

42
 Точно както палеонтолозите трябва да кръщават новите видове, така и генетиците
трябва да дават имена на новите гени, които идентифицират. Откривателите на тара-
лежа му дават това име, защото мушиците, при които съществува мутация в съответния
ген, имат остри влакънца, заради които приличат на малки таралежчета. Затова Табин,
Макмеън и Ингъм кръщават новооткрития ген Соник, както се казва героят-таралеж от
едноименната видео игра.
Така идва ред на забавния въпрос: какво всъщност прави таралежът Соник в край-
ниците? Екипът на Табин прибавя багрилно вещество към молекула, която се прикрепя
към гена, което дава възможност активността му да бъде визуализирана. За тяхна голяма
изненада единствено една мъничка част от крайника демонстрира генна активност:
ЗПА.
Следващите стъпки са очевидни. Схемите на активност на таралежа Соник би тряб-
вало да наподобяват онези на тъканта в ЗПА. Припомнете си, че когато въздействате на
крайника с ретиноидна киселина (форма на витамин А), ЗПА се активира от противопо-
ложната страна. Познайте какво става, когато въздействате с ретиноидна киселина и
след това проследите активността на Соник? Той се активира и от двете страни – откъм
кутрето и откъм палеца, – точно както при ЗПА.
След като структурата на таралежа Соник при пилето става известна, изследовате-
лите вече разполагат с инструменти, с помощта на които могат да я търсят във всички
организми с пръсти – от жабите до хората. Всеки животински вид с крайници има този
ген и при всеки изследван досега вид той е активен в тъканта от ЗПА. Ако Соник не се
е „включил“ по правилен начин през осмата седмица от развитието ви, вероятно ще
имате допълнителни пръсти или пък вашето кутре и палец ще бъдат еднакви. Обикно-
вено, когато нещо не е наред с функционирането на Соник, ръцете имат до дванадесет
еднакви пръста.
Днес ние знаем, че таралежът Соник е един от многото гени, благодарение на чието
включване и изключване в точното време крайниците ни се оформят – от рамото до
връхчетата на пръстите. Удивителен е фактът, че изследванията на пилета, жаби и
мишки потвърждават това. ДНК рецептата за изграждане на горната и долната част на
ръцете ни, китките и пръстите практически е една и съща при всяко същество с край-
ници.
Колко назад можем да се върнем, откривайки този ген и останалите участъци от ДНК,
които формират крайниците ни? Активни ли са те при изграждането на скелета на пер-
ките? Или в генетично отношение ръцете са напълно различни? Видяхме рибата в нас в
анатомията на ръцете ни. Как стоят нещата, що се отнася до ДНК?
Тук идва ред на Ранди Дан и „портмонетата на русалките“.

Да подадем ръка на акулите

Ранди Дан се присъедини към екипа на моята лаборатория с една много проста, но и
изключително елегантна идея: да повторим експеримента на Клиф Табин с кокошите
яйца върху ембриони на скат. Целта му беше да извършим всички експерименти, пра-
вени досега върху яйца, със скатове – от хирургическите процедури на Цвилинг и Сон-
дърс до гениите експерименти на Табин. Скатовете започват развитието си в яйце, със-
тоящо се части, наподобяващи черупка и жълтък. Ембрионите имат големи размери,
както при пилетата. Поради тези улесняващи задачата обстоятелства ние имаме възмож-
ността да използваме много от предназначените за пилешките ембриони генетични и

43
експериментални изследователски инструменти.
Какво можем да научим, ако сравним развитието на перката на акула с това на коко-
шия крак? И по-важно: какво ще разберем за самите нас?
Както показват Сондърс, Цвилинг и Табин, крайниците на пилетата се оказват изне-
надващо подходящи заместители на собствените ни, когато става дума за експеримен-
тиране. Всички резултати на Цвилинг и Сондърс, постигнати с помощта на разрязване
и присаждане, както и ДНК анализите на Табин, важат и за човешките крайници: ние
също имаме ЗПА и таралеж Соник; и двете са особено важни за правилното развитие.
Видяхме вече, че проблем във функционирането на ЗПА или мутация в Соник биха до-
вели до сериозни малформации на ръцете.
Целта на Ранди беше да определи степента на различие на механизма, изграждащ чо-
вешките ръце. Колко дълбока е нашата връзка с останалите живи същества? Нова ли е
рецептата, благодарение на която се формират те, или можем да я открием и при други
същества? И ако е така, колко дълбоко е скрита?
Акулите и техните родственици са първите животни с перки, имащи костна струк-
тура. В идеалния случай, за да отговорим на въпроса на Ранди, би трябвало да открием
вкаменелост от акула на възраст 400 милиона години, да я занесем в лабораторията и да
изследваме нейната генетична структура, а след това да подложим получени от нея ем-
бриони на различни процедури, за да установим дали таралежът Соник е активен в
същата зона както при нас. Това би бил прекрасен експеримент, но за съжаление е не-
възможен. Ние не можем да извлечем ДНК от толкова стари вкаменелости, а дори да
можехме, няма как да открием ембриони, с които да експериментираме.
Следващият подходящ вариант са живите акули и техните родственици. Никой не би
сбъркал перка на риба с човешка ръка – надали има други два по-различни типа телесни
израстъци. Акулите и хората не само имат твърде далечна връзка, но и скелетните им
структури нямат нищо общо една с друга. Костите в перката никак не напомнят схемата
на Оуен (една кост – две кости – множество костици). Вместо това те приличат на лъчи,
по-дълги и по-къси, по-тънки и по-дебели. Наричаме ги кости, въпреки че всъщност са
изградени от хрущялна тъкан (акулите и скатовете са известни като хрущялни риби, тъй
като скелетът им никога не се втвърдява). Ако искате да разберете дали функцията на
таралежа Соник е уникална особеност на животинските видове с крайници, защо да не
изберем същества, радикално различаващи се в почти всяко отношение? Освен това
защо не изберем вид, който е най-примитивната съществуваща днес риба, притежаваща
чифт израстъци, независимо дали перки или крайници? Акулите отговарят идеално и на
двете условия.
Първият ни проблем беше съвсем прост. Имахме нужда от сигурен източник на емб-
риони на акули и скатове. По отношение на акулите периодичното снабдяване не беше
лесна задача, но това не важеше за скатовете. Затова започнахме с акули и след изчерп-
ването на запасите продължихме със скатове. Намерихме доставчик, който всеки месец
ни снабдяваше с партиди от по двадесет или тридесет контейнера с яйца, и които имаше
ембриони. Приличахме на участници в древен култ, очаквайки с трепет всеки месец
скъпоценните доставки.
Придобитият опит в екипа на Табин и в други изследователски лаборатории помогна
на Ранди в началото на работата му. След откритието на Табин през 1993 г. много други
учени откриват таралежа Соник в различни животински видове – от рибите до хората.
Познавайки структурата на гена, Ранди беше в състояние да го издирва в цялата ДНК
на акулите и скатовете. Не след дълго откри таралежът Соник при акулите.

44
 Основният въпрос беше къде той е активен, а още по-важният – каква е функцията
му?
Работата върху ембрионите започна с визуализация на активността на таралежа Со-
ник при развитието на скатовете. Ранди първо провери дали този ген се включва в съ-
щата фаза, както при формирането на крайниците на пилетата. Да, това беше така. След
това проучи дали се включва в същата тъканна зона, разположена в задния край на пер-
ката, съответстващ на нашето кутре. И този път отговорът беше утвърдителен. Дойде
ред на експеримента с витамин А, което беше ключовият момент. Ако въздействаме с
това вещество върху крайник на птица или бозайник, ще се сдобием със сектор, в който
таралежът Соник е активен от срещуположната страна; този резултат се допълва от
удвояване на костите. Ранди инжектира витамина в яйцето, изчака тридесет дни и про-
вери дали ефектът е същият като при пилетата. Да, резултатът се повтори. Сега тряб-
ваше да почакаме по-дълго. Знаехме, че този ген има еднаква функция при формирането
на човешките ръце и при формирането на перките на скатовете и акулите. Но какво би
било въздействието му върху целия скелет? Два месеца ни деляха от отговора на този
въпрос.
Ембрионите се развиваха в матовите контейнери и всичко, което можехме да видим,
е дали все още са живи; вътрешността на перките им беше невидима за нас.
Крайният резултат беше забележително свидетелство за сходството между нас, аку-
лите и скатовете: огледален образ на перка. Гръбните перки удвоиха структурата си по
забележителен начин – същият, който наблюдавахме при експериментите с крайници.
Крайниците удвояват характерната си структура, същото се случи и при акулите и ска-
товете. Следователно таралежът Соник има същата функция дори при най-радикално
отличаващите се скелетни структури, които можем да открием днес.
Вероятно се спомняте, че този ген е отговорен за диференциацията на пръстите. Както
видяхме във връзка със ЗПА, видът на пръста зависи от близостта до местоположението
на Соник. Нормалната перка на възрастна акула съдържа множество лъчи, които изг-
леждат еднакво. Могат ли да бъдат различни – както е с костите на пръстите ни? За да
разбере това, Ранди постави протеинът, произвеждан от въпросния ген, между тези
идентични лъчи. Особеното беше, че таралежът Соник, който използвахме, беше на
мишка. Това вече беше истинска небивалица: ембрион на скат, снабден с протеин, про-
извеждан от миши таралеж Соник. Какъв би бил ефекта от въздействието му?
Подобен експеримент има два изхода. Първият е да не се случи нищо. Това би озна-
чавало, че скатовете са толкова различни от мишките, че техният протеин просто не
действа. Другият би демонстрирал по фантастичен начин рибата в нас: всеки лъч би се
развил по различен начин от останалите, демонстрирайки, че таралежът Соник функ-
ционира по сходен начин при скатовете и при хората. И нека не забравяме, че след като
Ранди използва протеин от бозайник, това означава, че генетичната рецепта ще е много
сходна.
И така лъчите не просто станаха различни, но и реагираха на въздействието на мишия
ген подобно на пръстите, а именно в зависимост от отстоянието от протеина: лъчите,
които бяха разположени по-близо, придобиха форма, различна от формата на по-отда-
лечените. Ако обобщя – мишият протеин ефективно изпълни ролята си при ската.
„Рибата в мен“, която Ранди откри, не беше просто една кост или пък част от скелет.
Тя се криеше в биологичния механизъм, който отговаря за изграждането на перките.
Експериментите, извършвани с толкова различни същества като мишки, акули и пло-
дови мушици, показват, че изводите, които можем да направим за функционирането на

45
таралежа Соник са във висока степен универсални: и перките, и крайниците се форми-
рат благодарение на сходни типове гени. Какво означава това по отношение на пробле-
мите, описани в първите две глави – трансформирането на перките в крайници? Изводът
е, че този колосален еволюционен преход не включва възникване на нова ДНК: до го-
ляма степен той се дължи на функционирането на древни гени като онези, отговарящи
за развитието на перката на акулата, по нов начин, чийто резултат е формирането на
крайници с пръсти.
Но в тези експерименти има още по-дълбинно очарование. Екипът на Табин започва
работата си, използвайки плодови мушици, за да открие ген в пилета, които от своя
страна ни разкрива множество факти за човешките вродени дефекти. Възползвайки се
от откритията на Табин, Ранди ни показа нещо съществено за връзката ни със скато-
вете. Оказва се, че „мушицата в нас“ ни е помогнала да открием „пилето в нас“, което
пък на свой ред е помогнало на Ранди да открие „ската в нас“. Връзките между живите
същества стигат по-далеч, отколкото сме свикнали да мислим.

Нормална перка (вляво) и перката след намесата на Ранди. При последната може да
се види огледалното удвояване, което наблюдавахме и при крилата на пиле. За сним-
ките благодаря на Рандал Дан, Чикагски университет

46
 Четвърта глава.
Зъби навсякъде
В часовете по анатомия не се обръща особено внимание на зъбите: посветени са им
около пет минути. В пантеона на най-предпочитаните органи – ще оставя на вас да със-
тавите свой списък – зъбите рядко стигат до първата петица. Въпреки това тези малки
костни образувания съдържат толкова голяма част от връзките ни с останалите живо-
тински видове, че практически не е възможно да разберем какво представляват телата
ни, ако не познаваме добре зъбите. Те са особено важни за мен, защото научих как да
откривам вкаменелости и как да организирам изследователски експедиции, именно тър-
сейки зъби.
Функцията на зъбите е да разкъсват на малки парчета големи неща. Докато все още
са част от движещата се челюст, те откъсват, накъсват и омекчават храната. Устата има
фиксирани размери и зъбите позволяват различните животински видове да се хранят с
по-големи от устата им същества. Това важи с особена сила за същества без ръце и
нокти, с които могат да разкъсват храната си предварително. Наистина, големите риби
като цяло се хранят предимно с по-дребни. Но зъбите до голяма степен изравняват си-
лите: ако имат подходящи зъби, по-малките риби могат да хапят големите, да откъсват
люспите им, да се хранят с малки частици от тях или да отделят цели парчета месо от
телата им.
За едно животно може да се научи много, проучвайки зъбите му. Издатините, вдлъб-
натините и ръбовете обикновено отразяват начина му на хранене. Хищници като кот-
ките имат заострени кътници за разкъсване на месото, докато тревопасните имат по-
плоски зъби, с които могат да стриват листа или ядки. Информационната стойност на
зъбите не е останала незабелязана от анатомите. Френският натуралист Жорж Кювие е
известен с хвалбите си, че е в състояние да възстанови целия скелет на едно животно от
един-единствен зъб. Това е малко преувеличено твърдение, но като цяло има дълбок
смисъл: зъбите са като голям прозорец към начина на живот.
Наличието на няколко типа зъби в човешката уста показва, че ние сме всеяден вид.
Предните ни зъби, резците, имат формата на остриета, предназначени за разкъсване на
храната. Задните зъби, кътниците, са с плоска повърхност и трябва да омекчават живо-
тинската или растителната тъкан. Предкътниците имат смесена функция.
Най-забележителната особеност на човешката уста е прецизността, с която се извър-
шва сдъвкването на храната. Отворете и затворете устата си: зъбите винаги заемат една
и съща позиция, като горните и долните си пасват перфектно благодарение на съответ-
ните издатини, вдлъбнатини и ръбове. Това позволява да раздробяваме храната макси-
мално ефективно. Ако е налице някакъв дефект в това съответствие, той може да стане
причина за по-лесното разваляне на зъбите и за редовното финансиране на зъболека-
рите.
За палеонтолозите зъбите са изключително информативни. Те са най-твърдата част
от нашите тела, тъй като емайлът им има високо съдържание на хидроксиапатит – по-
вече, отколкото дори в костите. Благодарение на своята твърдост зъбите често са сред
най-добре запазените части, които откриваме във вкаменелостите от различни периоди,
което е истински късмет, защото бидейки ключ към начините на хранене, те могат да
ни разкрият възникването им. Това важи с особена сила за бозайниците: за разлика от

47
влечугите, чиито зъби са еднакви, при бозайниците зъбите имат характерни форми.
Частта от стандартния курс по палеонтология, която е посветена на бозайниците, при-
лича почти изцяло на въвеждащия курс по стоматология.
Съществуващите днес влечуги – крокодили, гущери, змии – не притежават голяма
част от онова, което прави устата на бозайниците уникална. Всички зъби на крокодила
например имат еднаква заострена форма, като единствената разлика е, че едни са малки,
а други по-големи. При влечугите липсва също така и правилна оклузия – съответствие
между горни и долни зъби. Наред с това при бозайниците смяната на зъбите е еднок-
ратна, докато влечугите обикновено са често посещавани от феята на зъбчетата, която
заменя износените и счупените с нови.
Един много важен, специфичен за нас аспект, а именно характерното за бозайниците
прецизно сдъвкване на храната, може да се наблюдава за първи път при вкаменелости
на възраст от 225 милиона до 195 милиона години. В основата на скалната колона, къ-
дето са разположени по-старите пластове, откриваме влечуги, които на пръв поглед при-
личат на куче – ходят на четири крака, имат масивен череп и остри зъби. Но сходството
се изчерпва с това. За разлика от кучетата те имат челюст, изградена от множество
кости, а зъбите им не си пасват напълно и се сменят по начина, характерен за влечугите,
а именно през целия им живот.
По-високо в скалната колона откриваме нещо напълно ново: първите признаци за по-
явата на бозайници. Костите на челюстта стават по-малки и се изместват към ушите.
Натъкваме се за първи път на правилно съответствие между горни и долни зъби. Фор-
мата на челюстта също се променя – вече няма пръчковидна форма, а наподобява буме-
ранг. Наред с това, зъбите започват да се сменят само веднъж в живота. Всички тези
промени могат да бъдат проследени благодарение на фосилите, открити най-вече на
конкретни места в Европа, Южна Африка и Китай.
Скалите на възраст около 200 милиона години крият създания, наподобяващи гри-
зачи, като Morganucodon и Eozostrodon, които вече приличат на бозайници. Тези жи-
вотни, не по-големи от мишка, крият в себе си важни частици от самите нас. Изображе-
нията им не са в състояние да разкрият колко прекрасни са всъщност тези ранни бозай-
ници. Бях истински развълнуван, когато ги видях за първи път.
Постъпвайки в университета, исках да изучавам тъкмо ранните бозайници. Избрах
Харвард, защото Фариш Дженкинс, с когото вече се запознахме в първа глава, органи-
зираше експедиции в американския Запад и систематично проучваше скалите, търсейки
следи от процеса, в който бозайниците са развили специфичните си способности за дъв-
чене. Работата беше наистина откривателска. Фариш и екипът му търсеха нови нахо-
дища, без да се връщат към онези, които други преди тях бяха разработили. Той беше
събрал група от талантливи търсачи на фосили – от Харвардския музей по сравнителна
зоология и неколцина лица, необвързани с конкретна институция. Основните фигури
бяха Бил Емъръл, Чък Шаф и покойният Уил Даунс. Именно те ме въведоха в света на
палеонтологията.
Екипът беше проучил редица геологични карти и въздушни снимки, за да избере обе-
щаващи зони, където има вероятност да бъдат открити ранни бозайници. Всяко лято те
се качваха в камионите си и поемаха към пустините на Уайоминг, Аризона и Юта. Ко-
гато се присъединих към тях през 1983 г., те вече бяха открили редица важни вкамене-
лости на бозайници, както и няколко ключови находища. Бях удивен от силата на прог-
нозите им: единствено четейки научни статии и книги, Фариш и останалите можеха да

48
идентифицират вероятните места, където беше възможно да се открият ранни бозай-
ници.
Кръщението ми в областта на палеонотологията се случи, когато за първи път излязох
с Чък и Бил в Аризонската пустиня. Първоначално цялото начинание изглеждаше на-
пълно непланирано. Очаквах нещо подобно на военен поход: организирана и координи-
рана рекогнисцировка на областта. Това, на което бях свидетел, отиваше в другата край-
ност: хвърляхме се на някоя скала и започвахме да търсим фрагменти от кости по по-
върхността. През първите няколко седмици от експедицията ме оставяха сам. Тръгвах
на лов за фосили, систематично преглеждайки всяка скала. В края на деня се събирахме
в лагера и всеки показваше какво е открил. Чък обикновено донасяше по няколко торби
с кости. Бил не оставаше по-назад и винаги имаше и по нещо специално – например
малък череп. А аз се завръщах с празни ръце – тъжна равносметка, която показваше
колко много имам да уча.
След няколко подобни седмици реших, че е добра идея да прекарам деня с Чък, който
винаги донасяше най-много находки – защо да не науча някой трик от експерта? Той
обичаше да върви с мен и да ми разказва за своята дълга кариера в сферата на палеоно-
тологията. Чък беше изцяло в стил „Западен Тексас“ с лек бруклински привкус: кау-
бойски ботуши и западняшки добродетели, придружени с нюйоркски акцент. Докато ме
заливаше с разкази за своите експедиции, аз преживявах истинско унижение. Първо,
Чък изобщо не оглеждаше всяка скала, а когато най-накрая се спираше при някоя, за
нищо на света не можех да кажа защо е избрал именно нея. Наред с това – и това беше
най-големия ми позор, – когато заедно оглеждахме едно и също парче земя, аз не виж-
дах нищо освен скали – гола пустиня. Чък обаче виждаше зъби, челюсти и дори части
от черепи.
Въздушна снимка на нашите експедиции би показала двама души, движещи се сам
сами насред безграничната равнина, в която се редуват прашни червени и зелени високи
скалисти плата, възвишения и безплодни земи. Но ние с Чък гледахме единствено в зе-
мята, в разтрошените скали на пустинната повърхност. Фосилите, които търсехме, не
надвишаваха няколко сантиметра. Затова нашия свят беше много мъничък и попадаше
в рязък контраст с панорамата около нас. Струваше ми се, че Чък е единственият човек
на планетата и цялото ми съществуване беше съсредоточено в късовете скала.
Чък проявяваше необикновено спокойствие по отношение на моите отегчителни въп-
роси, с които го преследвах през по-голямата част от деня. Исках да ми опише точно
как да откривам кости. Отново и отново той ми повтаряше да гледам за „нещо раз-
лично“, нещо, което няма текстурата на скала, а на кост, нещо което просветва подобно
на зъб, нещо, което прилича на кост на крайник, а не на пясъчник. Изглеждаше лесно,
но изобщо не можех да схвана какво точно има предвид. Колкото и да се стараех, всеки
ден се връщах с празни ръце. И разбира се, независимо от това, Чък продължаваше да
носи в лагера торба след торба.
Най-накрая един ден видях моето първо парче зъб да блещука, отразявайки слънче-
вите лъчи. Беше в къс пясъчник, но се виждаше съвсем ясно. Емайлът притежаваше
блясък, който не беше характерен за скала. Зъбът не приличаше на нищо, което бях
виждал до този момент. Разбира се, това не е съвсем точно – всеки ден виждах подобни
неща. Разликата беше в това, че най-накрая го различих и разбрах каква е разликата
между скала и кост. Зъбът просветваше и можех да видя заострените му връхчета. Не
беше по-голям от монета от десет цента, без корените, които излизаха от основата му.

49
За мен откриването му беше велико събитие – все едно бях намерил най-големия дино-
завър.
Изведнъж земята започна да гъмжи от кости; там, където преди виждах единствено
скали, сега беше пълно с частици от вкаменелости, все едно бях сложил специални
очила и лъчи осветяваха всички тези различаващи се късчета. До открития от мен зъб
имаше малки фрагменти от други кости и още зъби. Всъщност гледах към челюст, по-
казала се на изветрената скална повърхност и разпаднала се на парчета. Започнах да се
връщам в лагера с мои собствени малки торбички с находки.
След като придобих умението да виждам костите в скалите, онова, което преди ми
приличаше на хаотична групова дейност придоби строг ред. Членовете на екипа не
просто обикаляха насам-натам из пустинята, а следваха строги негласни правила. Пра-
вило номер едно: търсете скалите, които изглеждат най-продуктивни, като преценявате
това, осланяйки се на визуалните знаци, които познавате от опита си. Правило номер
две: не вървете по петите на някой от останалите, а изследвайте ново парче земя (Чък
снизходително ме бе оставил да наруша това правило). Правило номер три: ако обеща-
ващата зона, към която сте се насочили вече е заета, намерете си нова или по-малко
обещаваща. Който пристигне първи, той обира плодовете.
След известно време започнах да разпознавам и другите видове кости: дългите кости,
частите от челюсти или от черепи. След като веднъж човек ги различи, повече не може
да изгуби способността да ги разпознава. Точно както опитните рибари могат да „четат“
по водата и да виждат рибата в нея, така и търсачът на фосили разполага с „каталог“ от
мисловни образи, които карат вкаменелостите буквално да изскачат от скалите. По това
време започнах да придобивам умението да виждам костите, когато се намират в раз-
лични по вид скали и при различна осветеност на средата. Да откриваш фосили сутрин
е напълно различно преживяване от откриването им следобед поради начина, по който
земната повърхност отразява светлината.
Двадесет години по-късно вече съм наясно, че трябва да премина през същите етапи,
когато търся вкаменелости на ново място – от скалите от периода триас в Мароко до
девонските скали в Елисмиър. Първите няколко дни винаги са истинска борба, подобно
на дните, прекарани с Чък в Аризона. Разликата е, че сега имам известна увереност, че
в крайна сметка образът на това, което търся, ще се открои.
Целта ни с Чък беше да открием място с достатъчно кости, така че то да послужи като
маркер за богат на вкаменелости скален пласт, който можем да изследваме. По времето,
когато се присъединих към екипа на Фариш, той вече беше открил такава зона – скален
сектор с дължина около тридесет метра, претъпкан със скелети на малки животинчета.
Находището се намираше в седиментна скала с особено фина структура. Специфи-
ката беше в това, че фосилите се съдържаха в пласт, не по-дебел от милиметър. Когато
тази повърхност бъде оголена, шансовете за успех бяха много добри. Тези костици бяха
малки, не повече от три-четири сантиметра. Освен това бяха черни, поради което изг-
леждаха като тъмни петънца по кафеникавата скала. Сред малките животни, които отк-
рихме, имаше жаби (някои от най-ранните), земноводни без крайници, гущери и други
влечуги и, най-важното, някои от най-ранните бозайници.
Основната им особеност бяха миниатюрните им размери. Наистина миниатюрни. Зъ-
бите им не бяха по-дълги от два милиметра. Трябва изключително внимание и, често
доста късмет, за да бъдат забелязани. Ако са скрити от мъничко парче скала или дори
от зрънце пясък, може никой да не успее да ги забележи.
Тъкмо видът на тези ранни бозайници ме заплени. Първо пластът с вкаменелости се

50
оголва, след това цялата повърхност се оглежда с помощта на мощна лупа. Всъщност
наблюдавах повърхността едва от няколко сантиметра и при това увеличение често заб-
равях докъде съм стигнал и навлизах в зоната на колегата до мен, който ме плясваше,
за да ми напомни да съблюдавам границите. Понякога уцелвах шестицата и съзирах
дълбоката връзка за първи път. Зъбите изглеждаха като малки остриета с връхчета и
корени. Именно връхчетата по тези толкова малки зъбчета разкриваха нещо много
важно. Всеки зъб имаше характерни следи от износване там, където горните и долните
зъби се срещаха. Пред мен беше първото свидетелство за наличието на характерния за
нас като животински вид начин на сдъвкване на храната – в мъничко създание на въз-
раст 190 милиона години.
Никога няма да забравя силата на тези мигове. Разбивайки скали, откривах обекти,
които можеха да променят начина ни на мислене. Никога не престанах да осъзнавам:
най-великият човешки интелектуален стремеж беше постоянно съпътстван от най-де-
тински, дори унизителни, дейности. Припомнях си това всеки път, когато започвах про-
учване на ново място.
След като се върнах в университета през есента, страстта ми към експедициите се
разгоря с пълна сила. Исках да организирам моя собствена експедиция, но нямах сред-
ства за нещо мащабно, затова започнах да проучвам скали в Кънектикът на възраст
около 200 милиона години. Подробно изследвани през XIX век, те са източник на ре-
дица важни вкаменелости. Въобразявах си, че въоръжен с лупи и свършилите ми чу-
десна работа образни матрици, с помощта на които бях откривал следи от ранни бозай-
ници, ще имам небивал успех. Наех миниван, взех един кашон със специалните пликове
за съхранение и поех.
Така научих още един урок – не открих нищо. Завърнах се към черната дъска или по-
точно към библиотеката по геология в университета.
Имах нужда от район с добре оголени скали на възраст 200 милиона години. В Къ-
нектикът разполагах само със зони, в които се извършваха пътно-строителни дейности.
Идеалното място би било бряг, където вълните вече ще са свършили голяма част от
работата и ще са подготвили терена за изследване. След като разгледах картата, изборът
ми вече беше направен: в Нова Скотия имаше оголени скали на съответната възраст от
периодите триас и юра. При това туристическите брошури рекламираха областта като
мястото с най-високи приливи в света, надхвърлящи понякога 15 метра. Не можех да
повярвам на късмета си.
Обърнах се към специалистът по този тип скали – Пол Олсън, който тъкмо бе започ-
нал кариерата си в Колумбийския университет. Ако преди срещата ми с него можеше
да се каже, че бях развълнуван от възможността да открием находище с вкаменелости,
то след нея направо преливах от ентусиазъм. Той описа идеалната среда за откриване
на малки бозайници и влечуги: древни речни корита и дюни, които можеха отлично да
съхраняват подобни миниатюрни костици. Освен това той вече бе открил кости от ди-
нозаври, както и отпечатъци от стъпките им по бреговата ивица на град Парсборо, Нова
Скотия. Решихме да отидем там заедно и да огледаме брега за малки вкаменелости. Това
беше изключително благороден жест от негова страна, тъй като проучванията на зоната
по право му се полагаха и не беше длъжен да ми помага, камо ли да си сътрудничим.
Споделих с Фариш моите планове и той не само предложи финансиране, но и препо-
ръча да поканя Бил и Чък. Какво повече можех да искам, след като разполагах с пари,
Бил, Чък, Пол Олсън и отлични скали с добра степен на оголеност. През следващото
лято предприех първата организирана лично от мен експедиция.

51
 Поехме към бреговете на Нова Скотия с кола под наем. Аз, разбира се, бях обект на
постоянни шеги. С Бил и Чък, чийто съвместен професионален опит надхвърляше въз-
растта ми, несъмнено бях ръководител само номинално. Те решаваха какво ще се прави,
а аз плащах сметките в заведенията, в които вечеряхме.

Пол Олсън в търсене на отпечатъци от. стъпки в приливните равнини на Нова Ско-
тия. При прилив водата стигаше чак до възвишенията, които се виждат вляво.
Стрелката сочи към мястото, на което можехме да останем часове наред, обгра-
дени от вода, ако допуснем грешка в планирането на работата ни

Скалите в Нова Скотия се откриваха във възхитителните оранжеви пясъчници на за-

лива Фънди. Приливните вълни навлизаха всеки ден почти километър в сушата и след
оттеглянето си оставяха след себе си огромни пространства оранжева скална основа. Не
след дълго започнах да откривам вкаменелости на различни места – малки бели частици
от кости. Пол пък навсякъде намираше отпечатъци от стъпки, дори в приливните рав-
нини, оставени след отливите.
Прекарахме две седмици в Нова Скотия, постоянно натъквайки се на парчета, люспи
и фрагменти от кости в скалите. Бил – специалистът в групата по обработване на вка-
менелостите – постоянно ми напомняше да не оголвам голяма част от костта още по
време на теренната работа, а да ги взимам и пакетирам, докато са покрити със скала,
така че той да може да продължи работата, използвайки микроскоп в контролираните
условия на лабораторията. Направихме всичко това, но трябва да си призная, че бях
разочарован от резултата – само няколко кутии със скални късове, от които стърчаха
парченца и люспи от кост. Спомням се, че докато пътувахме обратно, си казах, че дори
и да не сме открили кой знае какво, преживяването е било страхотно. След това си взех
една седмица отпуск, а Бил и Чък се завърнаха в лабораторията.

52
 Когато се върнах в Бостън, те тъкмо бяха отишли на обяд. Неколцина колеги бяха на
посещение в музея и виждайки ме се приближиха, стиснаха ми ръката и ме поздравиха
с потупване по гърба. Държаха се сякаш съм герой завоевател, а аз нямах представа
какво се е случило. Изглеждаше като странна шега, в която околните искат да спечелят
доверието ми, за да се подиграят с мен. Казаха ми да отида до лабораторията на Бил, за
да видя моя трофей. Без да подозирам за какво става дума, изтичах натам.
Под микроскопа се виждаше мъничка челюст, не повече от сантиметър и половина, с
няколко зъба. Очевидно тя е принадлежала на влечуго, защото зъбите имаха само един
корен. Но върху тях имаше издатини и ръбове, които можеха да се видят дори с невъо-
ръжено око. Голямата изненада ме очакваше, когато погледнах през микроскопа към
тях: върху повърхността им имаше следи от износване. Това беше влечуго, при което
горната и долната челюст си съответстваха правилно. Моят фосил беше отчасти вле-
чуго, отчасти бозайник.
Без мое знание Бил беше разопаковал един от скалните късове и виждайки част от
кост я беше обработил с игла под микроскоп. Никой от нас не можеше да подозира за
наличието ѝ по време на експедицията, но в крайна сметка стана огромен успех – бла-
годарение на Бил.
Какво научих през това лято? Първо научих, че трябва да слушам Чък и Бил. Второ,
разбрах, че голяма част от най-важните открития не се случват на терена, а в ръцете на
специалистите, които обработват вкаменелостите. Както стана ясно впоследствие
обаче, най-важните уроци относно теренната работа предстоеше да бъдат научени.
Влечугото беше тритилодонт, същество, познато както от Южна Африка, така и от
Нова Скотия. Образци от неговия вид бяха изключителна рядкост, затова искахме след-
ващото лято да организираме нова експедиция на същото място, за да потърсим още.
Прекарах зимата в напрегнато очакване. Ако беше възможно да търся вкаменелости,
независимо от зимния лед, щях веднага да поема към бреговете на Нова Скотия.
През лятото на 1985 г. се върнахме на мястото, където открихме тритилодонта. Нахо-
дището с вкаменелостите беше на нивото на плажната ивица, точно където няколко го-
дини по-рано малко парче от скалата се бе отчупило и паднало. Посещенията през деня
трябваше да бъдат внимателно планирани: мястото беше недостъпно по време на при-
лив. Никога няма да забравя вълнението, което изпитвах през първия ден, когато се от-
правихме към нашата малка зона от светлооранжева скала, върху която бяхме работили
през предходната година. Преживяването беше наистина запомнящо се, тъй като тя
просто не беше там: през зимата беше изчезнала. Прекрасното ни находище с възхити-
телни тритилодонти беше отнесено от вълните.
Добрата новина, ако изобщо можеше да се нарече така, беше, че все още имаше пя-
съчници по брега, които можехме да огледаме. По голямата част от плажната ивица,
включително зоната, която заобикаляхме всяка сутрин, беше изградена от базалт на въз-
раст около 200 милиона години. Бяхме сигурни, че там не можем да открием фосили,
тъй като беше аксиоматично положение, че скали, формирали се при много високи тем-
ператури, не са в състояние да съхранят вкаменели кости. Прекарахме още няколко дни,
планирайки посещенията си спрямо приливите и отливите, без да открием абсолютно
нищо.
Пробивът настъпи, когато президентът на местния Лайънс клуб посети нашия заслон,
търсейки членове за журито, което трябваше да присъди титлата „мис“ на предстоящия
конкурс, част от ежегодния фестивал. За тази тежка задача местните разчитаха на посе-

53
тителите на града, тъй като по време на събитието страстите се разгорещяваха и се сти-
гаше до междуособици. Традиционните членове на журито – възрастна двойка от Кве-
бек – тази година не бяха пристигнали в Парсборо и ние бяхме поканени да ги заместим.
Обсъждайки конкурса и спорейки кому да присъдим титлата, останахме до късно,
забравихме за прилива и се оказахме в капан сред базалтовите скали. Трябваше да оста-
нем два часа на малък нос, широк около 15 метра. Скалата беше с вулканичен произход
и по тази причина никому не би хрумнало да я изследва за вкаменелости. Подхвърляхме
камъни във водата, докато съвсем ни доскуча, след което започнахме да разглеждаме
скалите: може би щяхме да се натъкнем на интересни кристали или минерали. Бил се
скри зад една извивка на скалата, а аз заоглеждах базалта зад нас. След 15 минути чух,
че ме вика. Никога няма да забравя тона му, с който сякаш искаше да омаловажи откри-
тието си: „Хей, Нийл, защо не дойдеш за малко.“ Когато се приближих, видях вълнени-
ето в очите му. Тогава погледът ми попадна на скалите в краката му: в тях се виждаха
малки бели фрагменти. Това бяха стотици фосилизирани кости.
Тъкмо това търсехме: находище с миниатюрни кости. Оказа се, че в тези вулканични
скали има и сегменти от пясъчници, тъй като са се образували от взаимодействието на
древни селеви потоци и изригване на вулкани. Фосилите се бяха съхранили в тях.
Откарахме вкъщи тонове от тези скали. Вътре открихме още тритилодонти, няколко
примитивни крокодила и влечуги, наподобяващи гущери. Тритилодонтите, разбира се,
бяха най-ценната находка, защото демонстрираха, че определен тип влечуги са имали
способност за дъвкане, подобна на тази на бозайниците.
Ранните бозайници като откритите от екипа на Фариш в Аризона имат специфична
захапка. Драскотините по издатините на горните им зъби са огледален образ на съот-
ветните драскотини върху долните. Подобен тип износване е толкова ясно отличимо, че
различните видове бозайници могат да бъдат разграничавани по него. Бозайниците на
Фариш очевидно са се характеризирали с различен начин на дъвчене от откритите в
Южна Америка, Европа и Китай, които са на същата възраст. Ако всичко, с което мо-
жехме да ги сравним, бяха съществуващите днес влечуги, то произходът на начина на
хранене на бозайниците щеше да остане огромна загадка. Както казах, при крокодилите
и гущерите няма правилна захапка, при която горните и долните зъби си пасват. Тъкмо
тук тритилодонтите се намесват в историята. Ако се върнем назад във времето с около
10 милиона години, изследвайки скали като тези в Нова Скотия, откриваме тритило-
донти, при които начина на сдъвкване на храната, типичен за бозайниците, е в своя на-
чален стадий на развитие: отделните издатини и вдлъбнатини не си съответстват иде-
ално, а цялата вътрешна повърхност на горните зъби се среща с външната повърхност
на долните подобно на ножици. Несъмнено тези промени в захапката не възникват от
нищото. Не би трябвало да е изненада, че първите създания, чийто начин на дъвчене
наподобява този на бозайниците, имат също така сходни с последните особености на
долната челюст, черепа и скелета.
Тъй като фосилизираните зъби се съхраняват особено добре, ние разполагаме с под-
робна информация как основните начини на сдъвкване на храната и съответно как на-
чините на хранене изобщо са възниквали и са се развивали във времето. Голяма част от
важните неща, които знаем за бозайниците, всъщност се отнасят именно до характер-
ните за тях начини за обработване на храната. Скоро след срещата ни с тритилодонтите
вече познавахме различни нови видове бозайници с непознати досега видове зъби и на-
чини на захапване и дъвкане. В скали на различни места по света на възраст 150 милиона
години могат да бъдат открити малки бозайници с размера на гризач, при които зъбната

54
редица е от нов тип. Именно тя е в началото на нашето собствено съществуване. Тези
дребни създания са толкова специални поради комплексната структура на устата им: в
челюстта има различни по тип зъби. Тук има нещо наподобяващо разделение на труда:
резците са специализирани в откъсването на парчетата храна, кучешките зъби допълни-
телно я омекчават, а кътниците, разположени най-отзад, я стриват. Тези малки бозай-
ници, наподобяващи мишки, крият в себе си фундаментална част от нашата история.
Ако се съмнявате, опитайте се да си представите, че ядете ябълка, без да имате резци
или пък голям морков без кътници. Разнообразната ни диета, включваща всичко от пло-
дове през месо до различни десерти е възможна единствено защото при нашите далечни
предшественици-бозайници са възникнали различни видове зъби, а горните и долните
са започнали да си съответстват по прецизен начин. И да, първоначалните фази от това
развитие могат да се наблюдават при тритилодонтите и други древни техни роднини,
чиито предни зъби имат различна структура от задните.

Тритилодонт и част от неговата горна челюст, открита в Нова Скотия.

Скицата е на Ласло Месоли

Зъби и кости – тежката артилерия

Очевидно е, че зъбите се отличават от останалите части на човешкото тяло със своята

здравина. Те трябва да са по-здрави от парчетата храна, които раздробяват – представете
си какво би се случило, ако се опитвате да накъсате пържола с помощта на гъба. В много
отношения зъбите притежават якостта на скала и причината за това е, че съдържат крис-
тална структура, изградена от хидроксиапатит – основен компонент на зъбите и кос-
тите, правещ невъзможно тяхното деформиране. Зъбите притежават допълнителна здра-
вина, защото външният им слой – емайлът – е много по-богат на това вещество от която
и да било друга част на тялото, включително от костите. Тъкмо той им придава и харак-
терния блясък. Несъмнено, това е само един от слоевете, изграждащи зъба. Дентинът,
слоят, разположен под емайла, също е наситен с хидроксиапатит.
Има и други животински видове, части от чиито тела са изградени от особено твърди
тъкани – мидите и омарите например. Но здравината им не се дължи на същия компо-
нент, а на калциев карбонат или хитин. Също така, за разлика от нас те имат екзоскелет,
който покрива телата им. Нашата якост се крие вътре в нас.
Специфичната ѝ природа – на зъбите в устата и костите в тялото – е фундаментален
55
аспект на нашата същност. Ние можем да се храним, да се движим, да дишаме – дори
да разграждаме определени минерали – благодарение на тъканите, съдържащи хидрок-
сиапатит. За тези способности можем да благодарим на общия за нас и рибите предшес-
твеник. Всяка риба, земноводно, влечуго, птица и бозайник на тази планета приличат на
нас. Всички те имат структури, съдържащи хидроксиапатит. Но как възникват те?
Тук се изправяме пред важен интелектуален проблем. Знаейки къде, кога и как кос-
тите и зъбите са възникнали, ние ще можем да отговорим на въпроса „защо“. Защо въз-
никва този тип твърда тъкан? Дали в името на самозащитата? Дали – за да могат съот-
ветните животински видове да се придвижват? Отговорите се крият в познатите досега
вкаменелости на възраст приблизително 500 милиона години.
Сред най-често срещаните вкаменелости в древните океани на възраст между 500 и
250 милиона години са конодонтите. Те са открити през 30-те години на XIX век от
руския биолог Кристиан Пандер, за когото ще стане дума отново в следващите глави.
Оттогава подобни вкаменелости са откривани на всеки континент – има места, където
няма скала, която да не гъмжи от тях. Известни са стотици видове конодонти.
Дълго време те са били загадка: учените са спорели дали са минерал, животински или
растителен вид. Всеки е имал своя предпочитана теория. Обявявали ги за фрагменти от
миди, гъби, гръбначни, дори червеи. Разногласията приключват, когато за първи път са
открити изцяло запазени организми.
Образецът, който слага край на споровете, е намерен от професор по палеонтология,
проучвал скалите в основите на университета в Единбург: той открил парче скала, в
което имало създание, наподобяващо минога. Вероятно си спомняте миногите от часо-
вете по биология: примитивни риби без челюсти. Те се прикрепят за други риби и по
този начин се хранят. В предната част на фигурата, напомняща минога, професорът ви-
дял малки вкаменелости, които му изглеждали странно познати. Това били конодонти.
Други били открити в Южна Африка и в западните райони на САЩ. Новооткритите
създания притежавали забележителна черта: в устите им имало групи конодонти. Изво-
дът бил повече от очевиден: става думи за зъби, но не какви да е, а зъби на древна риба
без челюст.
Първите съществували някога зъби са били в ръцете ни в продължение на 150 години,
преди да осъзнаем какво всъщност представляват. Причината се свежда до качествата
им, подпомагащи тяхното съхранение. Твърдите тъкани – например зъбите – са особено
подходящи за това. Меките части – мускули, кожа, вътрешности – обикновено изгни-
ват, без да се фосилизират. Разполагаме с цели музейни зали, пълни със скелети, че-
рупки и зъби и едва с няколко скъпоценни образци на вътрешности или мозък. В ред-
ките случаи, когато откриваме свидетелства за меките тъкани, те се състоят единствено
в отпечатъци или отливки. Необходими са били 150 години да открием телата на при-
тежателите на конодонти. Те са забележителни с още нещо: в тях няма кости. Това били
животни с меки тела и твърди зъби.
Години наред палеонтолозите са дискутирали въпросът защо изобщо е възникнал
твърдият скелет, съдържащ хидроксиапатит. За онези, които считат, че процесът на фор-
мирането му започва с появата на челюстта, гръбнака или частите от тялото, предназ-
начени за самозащита, конодонтите са неудобно свидетелство. Първите твърди части,
съдържащи хидроксиапатит, очевидно са били зъбите – следователно твърдите костни
структури са възникнали не в името на самозащитата, а на храненето. По този начин се
слага началото на свят, в който „всеки е храна за всеки“. Първоначално големите риби
са изяждали малките, но след това се разразява истинска надпревара във въоръжаването.

56
Малките риби се сдобиват с оръжия, а големите с още по-впечатляващи челюсти, спо-
собни да ги унищожат и т.н. Зъбите и костите действително променят същността на
конкуренцията.

Конодонт (вляво) и остракодерм (вдясно). Първоначално са били открити само коно-

донтите. След като са открити целите организми става ясно, че при тези безчелюс-
тни риби с меки тела конодонтите са имали функцията на зъбна редица. Главите на
остракодермите имат защитно покритие от костно вещество. Микроскопичните
пластове от това покритие изглеждат сякаш са съставени от малки зъбовидни
структури. За скицата благодаря на д-р Марк Пърнъл, Университет в Лестър и д-р
Филип Донахю, Университет в Бристъл

Още по-интересно става, когато включим в историята и първите животни, притежа-

ващи череп. Придвижвайки се от най-ранните видове, притежаващи конодонти, към
настоящето, стигаме и до съществата, чиято глава има вътрешна костна структура. Те
са представители на остракодермите – риби на възраст около 500 милиона години, отк-
ривани навсякъде по света – от Арктика до Боливия, наподобяващи хамбургери с ме-
сести опашки.
Зоната на главата им представлява масивен диск със защитно покритие от костно ве-
щество, приличащо на броня. Ако видите остракодерм, нещо странно веднага ще ви
направи впечатление: вътрешния скелет на главата има блясък, който много напомня на
блясъка на зъбите ни или на люспите на рибите.
57
 Една от радостите в живота на учените е способността на природата постоянно да ни
предоставя поразяващи свидетелства. Тази озадачаваща група на древни безчелюстни
ръби е прекрасен пример за това. Остракодермите са сред най-ранните създания с вът-
решен череп. Ако го отворите и разгледате под микроскоп, няма да откриете някоя от
познатите древни тъканни структури. Ще видите същото устройство, което имат човеш-
ките зъби – със слой емайл и дори пулпа. Цялата защитна покривка е съставена от малки
сраснали в едно зъби. Целият череп – един от най-ранните, известни досега – се състои
единствено от зъби. Първоначално последните са възникнали, за да захапват, а впослед-
ствие са били използвани по нов начин, а именно за самозащита.

Зъби, жлези и пера

Възникването на зъбите възвестява не само един нов начин на живот, но и разкрива

произходът на нов начин на изграждане на органи. Зъбите се развиват чрез взаимодейс-
твието на два тъканни слоя на кожата. На практика те се доближават един до друг, клет-
ките се делят, слоевете променят формата си и произвеждат протеини. Външният слой
е източник на молекулярния предшественик на емайла, а вътрешният – на дентина и
пулпата.
С течение на времето структурата на зъба се установява, като след това претърпява
съответните трансформации по отношение на издатините и набраздяванията, отлича-
ващи различните видове.
Ключът към развитието на зъба е в това, че взаимодействието между тези два тъканни
слоя води до нагъването им и ги кара да секретират молекулите, изграждащи органа.
Оказва се, че съвсем същият процес е в основата на развитието на всички структури в
кожата – люспи, косми, пера, потни жлези, дори млечните жлези. При всеки от тези
случаи два слоя се доближават, нагъват и произвеждат протеини. При това основните
генетични ключове, активни в хода на този процес в различните видове тъкан, са като
цяло еднакви.
Тази ситуация напомня изграждането на нова фабрика или поточна линия. След като
е открит и постепенно се налага процесът на леене на пластмаси, той става съществена
част от производството на безброй предмети – от коли до играчки йо-йо. Зъбите не са
по-различни. След като веднъж процесът на формирането им е възникнал, той само се
модифицира, за да се изградят различните видове органи, възникващи в кожата. Една
крайност на този процес наблюдаваме при остракодермите. Птиците, влечугите и хората
олицетворяват сходни в крайността си негови вариации. Никога не биха съществували
люспи, пера или млечни жлези, ако не бяха възникнали зъбите. „Инструментите“, изг-
раждащи зъба, са получили нови предназначения при формирането на тези нови струк-
тури. По съвсем буквален начин толкова различни органи като зъбите, перата и гърдите
са сложно обвързани от обща история.
Основната тема на първите четири глави беше произходът на един и същ орган при
различни животински видове. В първа глава научихме как можем да прогнозираме и да
откриваме модификации на собствените ни органи в древните скални пластове. Във
втора глава видяхме как можем да проследим развитието на сходни кости от рибите до
хората. Глава трета демонстрира как функционирането на основната част от телата ни –
ДНК и генетичната рецепта, която ги изгражда – може да се проследи в различни съ-
щества. Сега открихме, че при зъбите, млечните жлези и перата ситуацията е сходна.
Биологичните процеси, изграждащи тези различни органи, са разновидности на една

58
и съща структура. Когато сте наясно колко дълбоки са сходствата между различните
органи и тела, започвате да осъзнавате, че разнообразните обитатели на планетата ни са
само вариации на една и съща тема.

Зъбите, гърдите, перата и космите се развиват в резултат на взаимодействието

между тъканните слоеве на кожата

59
 Пета глава.
С главата напред
Две нощи преди последния изпит по анатомия, около два часа сутринта все още бях
в лабораторията, опитвайки се да запомня различните черепно-мозъчни нерви. Те са
дванадесет, като всеки се разклонява, формирайки странни извивки в черепната кухина.
За да ги изследваме, бяхме разполовили черепа от челото до брадичката и бяхме разря-
зали някои от долните лицеви кости. Стоях там с по половин глава във всяка ръка, прос-
ледявайки извитите пътища на нервите от мозъка до различните мускули и сетивни ор-
гани.
Бях очарован от два от тях – троичният и лицевият. Сложният им строеж се свеждаше
до нещо толкова просто, толкова възмутително елементарно, че ме накара да видя чо-
вешката глава по нов начин. Това прозрение дойде благодарение на познанията ми за
много по-простото устройство на съответните органи при акулите. Елегантността на
идеята ми, която без съмнение не беше нова, тъй като е хрумнала на специалистите по
сравнителна анатомия преди повече от век, и притеснението, което изпитвах поради на-
ближаващия изпит, ме накараха да забравя за момент къде се намирам. В един момент
се огледах. Беше нощ и стоях сам в лабораторията, заобиколен от телата на двадесет и
пет човешки същества, покрити с бели чаршафи. За първи и последен път почувствах
страх, при това такъв, че косата ми настръхна, а краката ми сами хукнаха и за по-малко
от секунда вече бях на автобусната спирка, опитвайки да си поема дъх. Няма нужда да
ви казвам, че се чувствах смешно. Спомням си, че си казах: „Шубин, държиш се като
маниак.“
Нямаше време обаче да разсъждавам върху това, защото скоро установих, че съм заб-
равил ключовете от дома ми в лабораторията.
Вманиаченото ми поведение се дължеше на факта, че анатомията на човешката глава
е удивителна и всъщност красива. Едно от удоволствията на научната работа е, че по-
някога сме в състояние да видим матрица, която разкрива реда в нещо, което досега е
изглеждало напълно хаотично. Безпорядъкът става част от съвсем елементарен план и
усещате, че гледате направо към същността на нещата. Настоящата глава е посветена на
същността на собствените ни глави. И, разбира се, на главите на рибите.

Хаосът вътре в главата

Анатомията на главата е не само сложна, но и трудно достъпна, тъй като за разлика

от останалите части на тялото нейните тъкани са скрити в черепната кутия. Буквално
трябва да разполовяваме страните, челото или задната част на черепа, за да достигнем
до кръвоносните съдове и тъканите вътре. След като сме отворили човешката глава виж-
даме нещо, наподобяващо плетеница от риболовни влакна. Преминавайки през черепа,
кръвоносните съдове и нервите чертаят интересни извивки. Хиляди техни разклонения,
мускули и кости са разположени в тази малка кутия. На пръв поглед всичко това е оза-
дачаващ безпорядък.
Черепите ни са изградени от три основни компонента: костни пластини, пръчковидни
и блокообразни структури. Пластините покриват мозъка отгоре и отстрани. Ако пипне-
те главата си, ще ги усетите. Техните ръбове си съответстват като парчета от пъзел и

60
изграждат по-голямата част от черепната кутия. При новородените те все още не са
свързани една с друга и пространствата между тях – фонтанелите – могат да се видят и
да се усети как пулсират заедно с мозъчната тъкан под тях. С растежа пластините на-
растват и на около две години вече са долепени една до друга.
Друга част от черепа е разположена под мозъка, формирайки платформата, която го
крепи. За разлика от плоските кости над него, тези имат сложна структура с множество
артерии и нерви. Трети тип кости образуват челюстта и участват в изграждането на
ухото и гърлото; в началото на развитието си те имат пръчковидна форма, която след
това се трансформира, осигурявайки способността за дъвкане, преглъщане и чуване.
Вътре в черепната кухина има няколко обособени пространства, в които са поместени
различни органи. Очевидно мозъкът заема най-голямото, а в останалите са очите, части
от слуховата и дихателната система. До голяма степен предизвикателството, пред което
ни изправя анатомията на главата, се състои в трудността да видим тези различни прос-
транства и органи в три измерения.
Мускулите, с помощта на които захапваме, говорим, движим очите и главата си, са
прикрепени към костите и органите в черепната кухина. Те са снабдени с дванадесет
нервни влакна, напускащи мозъка и достигащи различни зони във вътрешността на гла-
вата. Тъкмо това са черепно-мозъчните нерви, които така ме впечатлиха навремето.

Костни пластини, блокообразни и пръчковидни кости: същността на черепа. Произ-

ходът на всяка кост в човешката глава може да бъде проследен назад до тях

Ключът към основната тайна на главата е в това те да не ти изглеждат напълно хао-

тични. Всъщност повечето от тях са елементарно устроени. Най-простите имат една-
единствена функция и са свързани само с един мускулили орган. Например обонятел-

61
ният нерв, стигащ до носната кухина, има само едно предназначение: да отвежда ин-
формацията от носа до мозъка. Някои от нервите, стигащи до очите и ушите са също
толкова елементарни: зрителният нерв „обслужва“ зрението, а слуховият – слуха. Че-
тири от останалите черепно-мозъчни нерви са свързани единствено с мускулите – нап-
ример онези, които участват в движението на очите или в завъртането на главата.
Други четири нерва обаче винаги смущават студентите по медицина. И има защо: те
имат особено сложна функция и изминават лъкатушни пътища, докато вършат своята
работа. Троичният и лицевият нерв заслужават специално внимание. И двата напускат
мозъка и се превръщат в удивителна мрежа от разклонения. Подобно на кабел, прена-
сящ едновременно телевизия, интернет и гласова информация, всяко разклонение е в
състояние да пренася както сетивни данни, така и моторни команди. Отделните влакна,
отговарящи за сетивните данни и движенията, излизат от различни части на мозъка и се
събират в „кабелите“, които ние наричаме троичен и лицев нерв, а след това отново се
разклоняват, достигайки до всички зони на главата.
Разклоненията на троичния нерв имат две основни задачи: контролират мускулите и
носят информация от по-голямата част от лицето ни обратно до мозъка. Мускулите, ко-
ито са контролирани от този нерв, включват онези, които участват в дъвченето, както и
малките мускулчета, разположени в ухото ни. Това е и основният нерв, отговарящ за
усещанията на лицето. Причината (освен емоционалната травма) да ни боли толкова
много, когато ни ударят по бузата е, че троичният нерв изпраща съответните сигнали от
кожата на лицето до мозъка. Стоматологът ви също е добре запознат с разклоненията
на този нерв – те стигат до корените на зъбите и малка доза анестетик, приложен към
някое от тях, потиска усещането за болка в различни зони на зъбната редица.
Лицевият нерв също контролира мускули и предава сетивна информация. Както по-
казва и името му, той е основният нерв, задвижващ мимическата мускулатура. Ние из-
ползваме тези малки мускули, за да се усмихваме или мръщим, за да движим веждите
си и да разтваряме ноздри. Те имат чудесни, емоционално наситени названия. Един от
главните мускули, отговарящи за смръщването (той насочва ъгълчетата на устата ни
надолу) се нарича depressor anguili oris. Друго прекрасно име е дадено на мускула, бла-
годарение на който можем угрижено да сбърчим чело: corrugator supercilii. Ако разтво-
рите ноздри, вие използвате носните си мускули. Всеки от споменатите, както и всички
останали мимически мускули, се контролират от разклонения на лицевия нерв. Смуще-
ния като несиметрична усмивка или леко паднал клепач могат да бъдат знак за проблем
с него.
Вероятно започвате да разбирате защо бях останал да уча до късно през онази нощ.
Нищо, свързано с тези два нерва, не изглеждаше логично. Например и двата имат разк-
лонения в ухото. Защо два различни нерва, инервиращи напълно различни части от ли-
цето и челюстта, имат разклонения в ушни мускули, разположени един до друг? Още
по-смущаващ е фактът, че разклоненията им почти се пресичат в зоната на лицето и
челюстта. Защо? При наличието на подобни редундантни функции и лъкатушни пътища
не е лесно да намериш логично обяснение за структурата им, а още по-малко за начина,
по който те се свързват със зоните на черепа.
Когато разсъждавам над тези въпроси, винаги си спомням първите дни, прекарани в
Чикаго през 2001 г. Предоставена ми беше площ за лаборатория в стогодишна сграда, а
се нуждаех от нови кабели, водопроводни тръби и климатик. Работниците разбиха сте-
ните, за да получат достъп до вътрешността им, и тяхната реакция, когато видяха ста-
рата водопроводна и електрическа система, приличаше на моята, когато за първи път

62
разполових човешка глава, за да наблюдавам троичния и лицевия нерв. Кабелите, жич-
ките и тръбите бяха в пълен безпорядък и правеха странни завои в стените. Никой с
акъла си не би проектирал сграда по този начин.
Точно тук беше разгадката. Сградата беше строена през 1896 г. и състоянието на тези
системи се дължеше на факта, че някогашният проект е бил реконструиран редица пъти
за задоволяване на временните нужди на всяко поредно обновяване. Ако искате да раз-
берете защо изглеждат така в настоящия момент, трябва да проучите историята на сгра-
дата и как тя е била реконструирана за целите на всяко ново поколение учени. Човеш-
ката глава също има дълга история и именно тя обяснява сложната плетеница на троич-
ния и лицевия нерв.
За нас тази история започва с оплодената яйцеклетка.

Същността в ембрионите

Никой не започва съществуването си с глава на раменете. Сперматозоидът и яйцек-

летката се сливат, формирайки една-единствена клетка. В периода от зачеването до тре-
тата седмица на бременността тази клетка се превръща в топчица от клетки, след това в
наподобяваща фризби група клетки и накрая в нещо, което грубо може да се оприличи
на тубичка, изградена от различен тип тъкани. Между 23 и 28 ден след зачеването пред-
ната ѝ част се удебелява и се прегъва, така че ембрионът изглежда сякаш вече се е свил
в родилна поза. Сега главата наподобява голямо топче. Основата му крие тайната на
базисната организация на човешката глава.
Четири малки подутини се формират около зоната, която ще се превърне в гърло.
През третата седмица вече можем да видим първите две; следващите две се появяват
след около още четири дни. Всяка от тях има скромен вид: най-обикновена подутина,
отделена от съседната с малка гънка. Ако проследите какво се случва с тях, ще видите
ред и красота в главата, включително в троичния и лицевия нерв.
От част от клетките във всяка от тези подутини, известни като дъги, ще се образува
костна тъкан, а от другите мускули и кръвоносни съдове. Във всяка дъга има сложен
комплекс от клетки. Едни се делят на място, а други изминават дълъг път, докато нав-
лязат в дъгите. Ако определим местоположението на тези клетки в организма на възрас-
тния човек, всичко започва да придобива ясен смисъл.
В крайна сметка тъканите от първата дъга формират челюстта, две фини слухови кос-
тици (чукчето и наковалнята), както и всички кръвоносни съдове и мускули, които ги
обслужват. Втората дъга образува третата слухова костица (стремето), една малка кост
в гърлото и по-голямата част от лицевата мускулатура. Третата дъга формира костите,
мускулите и нервите дълбоко в гърлото, които използваме при преглъщане. От четвър-
тата дъга се образуват части от ларинкса, както и мускулите и кръвоносните съдове,
които му позволяват да функционира.
Ако се смалите до размера на главичка на карфица и се вмъкнете в устата на развива-
щия се ембрион, ще видите вдлъбнатини, съответстващи на подутините. Те също са че-
тири и както и при дъгите от външната страна, от клетките в тях възникват важни ор-
гани. Първата се издължава и се превръща в евстахиевата тръба и в част от структурите
на ухото. Втората дава началото на кухината, в която са поместени сливиците. Третата
и четвъртата образуват основни жлези – щитовидната, околощитовидната и тимусът.
Току-що ви снабдих с един от най-важните ключове за разбирането на най-сложните
черепно-мозъчни нерви и на основна част от анатомичните структури в главата. Когато

63
мислите за троичния нерв, си представяйте първата дъга. От своя страна, лицевият нерв
съотнасяйте с втората дъга. Причината, поради която троичният нерв стига и до че-
люстта, и до ухото, е, че всички структури, които обслужва, са се формирали в първата
дъга. Същото важи за лицевия нерв и втората дъга. Какво е общото между лицевата
мускулатура и мускулите в ухото, чието функциониране зависи от лицевия нерв?
Всички те произлизат от втората дъга. Що се отнася до нервите от третата и четвъртата
дъга, всички техни сложни пътища са свързани с факта, че инервират структури, въз-
никнали от съответните дъги. Сред тези нерви са езикогълтачният и блуждаещият,
всеки от които преминава през образувания, развили се от съответната дъга.

Проследявайки развитието на хрилните дъги от ембриона до възрастния, ние се за-

познаваме с произхода на челюстите, ушите, ларинкса и гърлото. Костите, муску-
лите, нервите и артериите също се развиват от тях

Този фундаментален модел на главата ни помага да разберем една от апокрифните

истории в анатомията. През 1820 г. Йохан Гьоте вървялпрез еврейското гробище във
Венеция, когато погледът му попаднал върху разлагащият се труп на овен. Гръбначният
стълб бил оголен, а над него лежал счупен черепът. В миг на прозрение той видял, че
костите на черепа наподобяват прешлените. Така той разкрил същностната схема: чере-
път е изграден от прешлени, които са се сраснали и са формирали кухина, съхраняваща
мозъкът и сетивните ни органи.
Това е революционна идея, доколкото интерпретира главата и тялото като две разно-
видности на един и същ фундаментален план. Тя трябва да е витаела във въздуха в на-
чалото на XIX век, защото хрумва и на други, сред които е Лоренц Окен.
Гьоте и Окен насочват вниманието към нещо изключително важно, въпреки че по
това време не са можели да го проумеят напълно. Човешкото тяло е сегментирано и това
може най-ясно да се види в нашите прешлени. Всеки прешлен е блокче, представляващо
отделен елемент от тялото ни. Нервите също са организирани в сегменти, пряко съот-
ветстващи на структурата на прешлените. Те напускат гръбначния стълб, стигайки до
различни части на тялото. Сегментираната им конфигурация може лесно да се види, ако
погледнете към нивата на гръбначния стълб, свързани с всяка от зоните на човешкото

64
тяло. Например мускулите на краката ни биват инервирани от нерви, излизащи от по-
долните части на гръбначния стълб в сравнение с нервите, управляващи движенията на
ръцете. При главата това може да не е очевидно, но тя също има подобна сегментирана
структура, която при възрастният организъм е невидима, но може да се наблюдава в
ембриона. Неговите дъги определят различните сегменти от кости, мускули, артерии и
нерви.
Всички свидетелства за подобна структура се заличават с развитието на тялото. На-
подобяващи пластини кости на черепа се формират над нашите фарингеални дъги, а
мускулите, нервите и артериите, които първоначално имат просто сегментирано уст-
ройство, впоследствие оформят сложната структура на главата на възрастния индивид.
Ако познаваме тези особености на развитието ни, можем да предвидим къде е умес-
тно да търсим причината за редица вродени дефекти. Например децата, родени със син-
дром на първата хрилна дъга, имат малка челюст и нефункционираща слухова струк-
тура, в която липсват чукчето и наковалнята, т.е. онези костни структури, които се раз-
виват от първата дъга.
Хрилните дъги са карта към основните части на главата от най-сложните черепно-
мозъчни нерви до мускулите, артериите, костите и жлезите. Те са пътеводител и към
още нещо: нашата дълбока връзка с акулите.

Акулата в нас

Родилата се от практиката шега в правната общност е, че юристите са особено хищен

вид акули. Докато преподавах анатомия в един от поредните периоди на актуализира-
нето на тази шега, си мислех, че тя всъщност засяга всички нас. Ние сме модифицирани
акули – или, още по-лошо: във всеки един от нас дреме юрист.
Както вече видяхме, голяма част от загадките на човешката глава се крият в хрилните
дъги – подутините, които ни направляват при изучаването на сложните черепно-мо-
зъчни нерви и основните органи на главата. Тези непретенциозни на вид гънки са из-
пълвали въображението на анатомите в продължение на 150 години, тъй като приличат
на хрилните цепки в областта на гърлото на рибите и акулите.
Ембрионите на рибите също имат такива гънки. При тях вдлъбнатините в крайна
сметка се превръщат в пространства между хрилете, откъдето преминава водата. При
нас те обикновено се заличават. Ако това не стане и хрилните цепки не се затворят, те
се превръщат в кисти или джобове. Бранхиалната киста например често е доброкачест-
вено, изпълнено с течност образувание, което се формира в шията; причината за това е
незатварянето на третата или четвъртата хрилна дъга. Много рядко е възможно детето
да се роди с истинска следа от древните хрилни хрущяли – малко образувание, остатък
от третата дъга. В такива случаи моите колеги хирурзи оперират рибата в нас, която за
нещастие се е върнала, за да ни ухапе.
Главите на всички животински видове от акулата до човека преминават през етапа на
четирите хрилни дъги. Богатството на историята се крие в онова, което се случва във
всяка от тях. Сега стъпка по стъпка ще направим сравнение в развитието на главата при
акулата и човека.
Погледнете към първата хрилна дъга при човека и при акулата и ще установите голя-
мото сходство: челюсти. Основната разлика е, че при хората от нея се формират някои
от слуховите костици, отсъстващи при акулите. Не е изненада, че черепно-мозъчният
нерв (троичният), който управлява движението на челюстите и при двата вида, е нерв

65
от първата дъга.
Клетките от втората хрилна дъга се делят, променят и дават началото на мускули и
хрущялно образувание. При човека то се разделя и от него възниква една от слуховите
костици (стремето), както и някои други малки структури в основата на черепа и в гър-
лото. Една от тях е подезичната кост, която ни помага да преглъщаме. Отпийте глътка,
послушайте музика и бъдете благодарни на втората хрилна дъга.
При акулите от нея възникват две кости, които подкрепят челюстите: една по-ниско
разположена, съответстваща на нашата подезична кост, и една по-високо разположена,
придаваща устойчивост на горната челюст. Ако сте гледали как бяла акула се опитва да
захапе нещо – водолаз в клетка например, – може би сте забелязали, че горната челюст
може да се издава напред и да се връща назад. Споменатата втора кост участва в костна
система, изпълняваща ролята на лост, благодарение на която това е възможно.

Зоните на хрилните дъги при човешки ембрион и ембрион на акула първоначално изг-
леждат еднакво

Тази кост е забележителна и по още една причина. Тя съответства на една от кости-

ците в средното ухо на човека – стремето. Костите, които управляват челюстите при
акулите, при хората са част от слуховата система и структурите, правещи възможно
преглъщането.
Що се отнася до третата и четвъртата дъга, много от елементите, правещи възможен
говора и преглъщането при човека, при акулите са части от тъканите, свързани с хри-
лете. Мускулите и черепно-мозъчните нерви, които при нас са свързани с тези способ-
ности, при акулите и рибите управляват именно хрилете.

66
 На пръв поглед черепно-мозъчните нерви при човека (долу вдясно) изглеждат раз-
лични от тези на акулата (долу вляво). Но ако погледнете по-внимателно ще откри-
ете съществени сходства. Практически всички човешки нерви са налице и при аку-
лите. Приликите стигат още по-далеч: едни и същи нерви управляват сходни струк-
тури и дори напускат мозъка в един и същи ред (горе вляво и вдясно)

Човешката глава може да изглежда като извънредно усложнена структура, но в осно-

вата ѝ лежи прост и елегантен проект. Съществува модел, общ за всеки череп, същест-
вуващ на света, независимо дали принадлежи на акула, костна риба, саламандър или
човек. Откритието на този модел е огромното постижение на анатомията от XIX век,
период, в които изследователите проучват под микроскоп ембрионите на всевъзможни
животински видове. През 1872 г. оксфордският анатом Франсис Мейтленд Балфур за
първи път го забелязва, докато изследва акулите и вижда хрилните дъги и структурите,
скрити в тях. За нещастие той умира скоро след това при инцидент в Швейцарските
Алпи, едва в началото на третото десетилетие от живота си.

67
 Гените в хрилните дъги

По време на първите три седмици от живота на ембриона безброй гени се включват и

изключват в нашите хрилни дъги и в тъканите, от които ще се формира бъдещия мозък.
Тези гени инструктират клетките коя зона от човешката глава да изградят. Представете
си това, сякаш всяка част получава отличаващ я генетичен адрес. Ако го променим, про-
меняме и типа структури, които ще се развият.
Например генът, познат като Otx, е активен в предната зона, където се формира пър-
вата хрилна дъга. Зад нея, по посока към тила са активни т.нар. Нох гени. Всяка дъга
има различен активен комплект от тези гени. Разполагайки с тази информация, ние мо-
жем да направим карта на нашите хрилни дъги и комплексът от гени, активни при изг-
раждането на всяка от тях.
Сега сме в състояние и да експериментираме: подменете генетичният адрес на една
от дъгите с този на съседната. Вземете ембрион на жаба, изключете някои гени, уеднак-
вете генетичните сигнали във втората и първата дъга и ще получите жаба с повече че-
люсти: там, където би трябвало да е подезичната кост, ще има долна челюст. Това де-
монстрира силата на генетичния адрес при изграждането на хрилните дъги. Ако го про-
мените, променяте и структурите, които ще се развият от него в бъдеще. Изменяйки
идентичността на хрилните дъги посредством промяна на дейността на гените в тях,
можем да експериментираме с базисния модел на главата при животинските видове.

Проследяване на главата:
от безглави чудеса до нашите предшественици с глава

Защо спираме до жабите и акулите? Защо не продължим сравнителния анализ, включ-

вайки и други създания като насекомите и червеите? Но защо да го правим, след като
те нямат череп, а още по-малко черепно-мозъчни нерви? Те нямат дори кости. Когато
от рибите се насочим към червеите, навлизаме в един мек и безглав свят. Но ако пог-
леднем достатъчно отблизо, отново ще видим частици от себе си.
Преподавателите по сравнителна анатомия обикновено започват своя курс с изобра-
жението на Amphioxus. Всеки септември стотици слайдове с подобни изображения би-
ват прожектирани на екраните в залите на университетите от Мейн до Калифорния.
Защо? Припомнете си простата дихотомия гръбначни – безгръбначни. Amphioxus е чер-
вей, безгръбначно, което има множество общи черти с гърбначни като рибите, земно-
водните и бозайниците. Той няма гръбначен стълб, но подобно на гръбначните има нер-
вно влакно по цялото протежение на гърба си. Освен това успоредно на това влакно
преминава и гръбна струна, известна като нотохорда, изпълнена с пихтиесто вещество
и придаваща стабилност на тялото. Човешкият ембрион също има нотохорда, но за раз-
лика от тази на Amphioxus, тя се разделя на части и в крайна сметка става част от меж-
дупрешленните дискове. Ако нараним такъв диск, пихтиестото вещество от някогаш-
ната нотохорда може да направи сериозни поразии, притискайки нерви или възпрепят-
ствайки движението на прешлените. Когато нещо подобно се случи, всъщност страда
една много древна част от тялото ни, която дължим на един червей.
Последният съвсем не е уникален. Някои от най-добрите образци не обитават днеш-
ните океани, а древните скали на Китай и Канада. Погребани в седиментни скали на
възраст повече от 500 милиона години, лежат малки червеи без глава, мозък и черепно-

68
мозъчни нерви. Вероятно тези миниатюрни петънца в скалите не изглеждат обещаващо,
но всъщност вкаменелостите са перфектно запазени. Ако ги погледнете през микроскоп,
виждате идеално съхранени отпечатъци, които детайлно демонстрират тяхната мека
анатомия. Често има дори отпечатъци от кожа. Тези фосили показват нещо забележи-
телно: става дума за най-ранните създания с нотохорда и нервни влакна. Те ни разкриват
нещо за произхода на части от нашите тела.

Най-близките роднини на видовете с глава са червеите с хрилни цепки. На изображе-

нието можете да видите Amphioxus и реконструкция на вкаменелост на червей
(Haikouella) на възраст над 530 милиона години. И двата червея имат нотохорда,
нервно влакно и хрилни цепки. Haikouella е познат благодарение на повече от триста
образци от Южен Китай

Но има и още нещо, което ни сближава с тези малки червеи: хрилните дъги. Amphioxus
например има множество такива, като към всяка е прикрепено и малко хрущялно обра-
зувание. Подобно на хрущялите, които са част от структурите на челюстта, на ухото и
на гласовата кутия при човека, при тях те укрепват хрилните цепки. Структурата на
главата ни връща към червеите – организми, които дори нямат такава. За какво служат
хрилните дъги при Amphioxus? През тях преминава вода и те филтрират малки късчета
храна. Това е скромното начало на базисните структури на човешката глава, които точно
като зъбите, гените и крайниците са се модифицирали и функциите им са се променили
през вековете.

69
 Шеста глава.
Съвършени тела
Ние сме съвкупност от около 2 трилиона клетки, подредени по точно определен на-
чин. Телата ни съществуват в пространство с три измерения и всяка клетка и орган си
имат точно определено място. Главата е най-отгоре, гръбнакът е в задната част на тя-
лото, а червата се намират в корема. Ръцете и краката ни са разположени странично.
Това устройство ни отличава от примитивните същества, които не са нищо повече от
купчина клетки, оформени като кълбо или диск.
Същото разпределение е характерно и за телата на други живи същества. Също като
нас, рибите, гущерите и кравите имат тела, които са симетрични и имат горна и долна,
предна и задна, лява и дясна страна. В предния си край (съответстващ на горната част
от тялото на изправен човек), те имат глава, където са мозъкът и всички сетивни органи.
При всички тях гръбнакът се простира по протежение на тялото към задната му част.
Също като нас, те имат и анус, който е на обратната страна на тялото спрямо устата.
Главата пък винаги е отпред, от страната, към която те обикновено плуват или ходят.
Както можете да си представите, движение с ануса напред не е особено добра идея в
повечето случаи, особено при морските същества. При това положение освен това со-
циалното общуване би било истински проблем.
По-трудно е да разпознаем себе си в устройството на по-примитивните същества –
медузите например. Те имат съвсем различна форма на тялото – клетките им са разпо-
ложени във формата на диск, по отношение на който различаваме горна и долна страна.
Те нямат предна и задна страна с глава и опашка, нито лява и дясна половина, поради
което изглеждат съвсем различни от нас. Дори не се опитвате да се сравнявате със сюн-
гер. Можете и да опитате, но този факт ще има отношение не към неговата анатомия, а
към състоянието на вашата психика.
За да се съпоставим с подобни примитивни животни, ще имаме нужда от определени
аналитични похвати. Също като главите и крайниците ни, развитието ни от яйцеклетка
до възрастен индивид документира хода на нашата еволюция. Ембрионите са ключ към
някои от най-дълбоките загадки на живота. Друга тяхна особеност е способността им да
провалят нашите планове.

Общи черти: сравняване на ембриони

Започнах аспирантурата си с идеята да изучавам вкаменелости на бозайници, а три

години по-късно се занимавах с риби и земноводни, които станаха тема на моята дисер-
тация. Мисълта да изневеря на плановете си се зароди в мен, когато започнах да се за-
нимавам с ембриони. В лабораторията ни имаше предостатъчно: ларви от саламандър,
ембриони на риби, дори оплодени яйца на кокошки. Често ги гледах под микроскоп, за
да видя какво се случва в хода на развитието им. Ембрионите на всеки от тези видове
изглеждаха като миниатюрни белезникави снопчета клетки с дължина по-малко от 3
милиметра. Беше вълнуващо да ги наблюдавам: те нарастваха, а жълтъкът, който им
осигуряваше храна, намаляваше. Обикновено докато бъде изчерпан напълно, яйцето
вече беше готово да се излюпи.
Наблюденията на този процес доведоха до голяма интелектуална трансформация в

70
мен. От такива скромни на вид ембриони, свеждащи се просто до купчинка от клетки,
се появяваха невероятно сложни тела на птици, жаби и пъстърви, съставени от трилиони
клетки, подредени по точно определен начин. Имаше и още нещо. Ембрионите на ри-
бите, земноводните и птиците не приличаха на никое от живите същества, които бях
срещал. Между тях обаче имаше видими сходства. Всички имаха глава с хрилни дъги.
Мозъкът им беше малък и в началото на развитието си имаше три обособени изпъкна-
лости. Крайниците им бяха в зачатъчен вид. Всъщност тъкмо те щяха да станат тема на
моята дисертация и основен предмет на работата ми през следващите три години. Про-
учвайки развитието на скелета при птици, саламандри, жаби и костенурки установих,
че краката на птиците и на жабите, които видимо се различават, имат твърде сходен вид
при съответните ембриони. Разглеждайки ги, виждах общия им строеж. Различните ви-
дове придобиваха различно устройство, но в основата на развитието им имаше общо
взето една и съща структура. Ако се занимавате с ембриони, лесно можете да стигнете
до извода, че разликите между бозайниците, птиците, земноводните и рибите са незна-
чителни на фона на фундаменталните им сходства. Тогава научих за изследванията на
Карл Ернст фон Баер.
През XIX век някои натурфилософи използвали ембриони в своето търсене на общата
основа на живота на Земята. Основно място сред тях заема споменатият Карл Ернст фон
Баер. Роден в благородническо семейство, той първоначално учел за лекар. Един от пре-
подавателите в университета обаче му поставил задачата да изследва развитието на пи-
лешки ембриони и да се опита да вникне в това как се формират техните органи.
За нещастие, фон Баер не можел да си позволи да построи люпилни, нито пък можел
да работи с голямо количество яйца. Тази идея не изглеждала особено обещаваща. От
друга страна, имал заможен приятел, Кристиан Пандер, който можел да финансира ек-
спериментите му. Така двамата направили фундаментално откритие: всички органи на
пилето водят началото си от три различни тъканни пласта в развиващия се ембрион.
По-късно те били наречени зародишни пластове и до ден днешен се радват на внимани-
ето на учените.
Откритите от Пандер пластове осигурили на фон Баер повод да си зададе редица
важни въпроси. Дали тази зависимост е в сила за всички животни? Дали сърцето, дро-
бовете и мускулите им водят началото си от тях? И – преди всичко – дали едни и същи
пластове се развиват в едни и същи органи при различните видове?
Фон Баер сравнил трите пласта в пилешките ембриони с ембрионите на други жи-
вотни, до които имал достъп: риби, влечуги и бозайници. Оказало се, че отговорът на
първите два въпроса е утвърдителен: всеки от органите на тези животни водел началото
си от един от тези три пласта. При всеки от видовете те се трансформирали в едни и
същи структури. Сърцето на всеки от изследваните от него ембриони се формирало от
един и същ пласт, друг отговарял за мозъка и т.н. Без значение колко различни на вид
са тези същества в зрял вид, когато са миниатюрни ембриони те преминават през едни
и същи фази на развитие.
За да оцените напълно значението на това откритие, трябва да видите какво се случва
през първите три седмици след зачатието ни. При оплождането в яйцеклетката настъп-
ват съществени промени: генетичният ѝ материал се смесва с този на сперматозоида и
започва да се дели. Така скоро се появява топче от клетки. При хората едничката клетка,
от която започва всичко, се дели четири пъти в рамките на пет дни и така се получават
16 клетки. Формира се топче, наречено бластоцист, което прилича на пълен с течност

71
балон. Тънка стена опасва течността, която се намира в средата. По време на тази блас-
тоцистна фаза няма и следа от определено телесно устройство – няма предна и задна
страна, няма и различни органи или тъкани. Около шестия ден след оплождането топ-
чето клетки се прикрепя към матката и започва процеса на тяхното свързване, позволя-
ващо кръвообръщението на майката да бъде обединено с това на плода. Към този мо-
мент все още липсва телесно устройство – има само топче от клетки, което по нищо не
прилича на бозайниците, влечугите или рибите, да не говорим за нас, хората.
Ако сме имали късмет, топчето клетки успешно се е имплантирало в матката. Когато
това се случи не където трябва, т.е. настъпи „ектопична имплантация“, резултатът може
да бъде опасен. Около 96% от извънматочните бременности протичат във фалопиевите
тръби, в близост до мястото, където настъпва оплождането. Понякога слузта в тях въз-
препятства преминаването на бластоциста в матката, в резултат от което той се имплан-
тира не там, където трябва. Ако не бъде открита навреме, извънматочната бременност
може да доведе до разкъсване на различни тъкани. В много редки случаи бластоцистът
може да бъде изтласкан в телесната кухина на майката, т.е. в пространството между
червата и коремната стена. В още по-редки случаи бластоцистът се имплантира върху
външната обвивка на дебелото черво или матката и... плодът се развива успешно! Макар
в тези случаи да е възможно раждане чрез разрязване на коремната стена, такива бре-
менности обикновено са много опасни, тъй като увеличават 90 пъти риска от смърт на
майката в резултат от кръвоизлив в сравнение с нормалните бременности.
Така или иначе, в тази фаза от развитието си сме доста скромни на вид създания.
Около началото на втората седмица след зачеването бластоцистът вече се е импланти-
рал и част от него е вложена в стената на матката, а другата остава извън нея. Предста-
вете си балон, притиснат към стена: точно като такъв приплескан диск изглежда човеш-
кият ембрион. Цялото ни тяло се образува от горната част на кълбото, онази, която е
притисната към стената на матката. Другата част на бластоциста, която се намира под
диска, играе ролята на жълтъка в яйцето. В тази част от развитието си приличаме на
фризби, на най-обикновен диск с две страни.
Как става така, че облото фризби се сдобива с трите зародишни пласта, открити от
фон Баер и в крайна сметка започва да прилича на човек? Първо, клетките се делят и
променят мястото си, в резултат от което тъканта се прегъва. В хода на този процес ние
се превръщаме в нещо като тръба с издута и прегъната част от страната на главата и
друга при опашката. Ако в точно този момент ембрионът бъде разрязан на две поло-
вини, ще открием две вложени една в друга тръбички. Външната се превръща в коремна
стена, а вътрешната поставя началото на развитието на храносмилателната система.
Пространството, разделящо двете, е бъдещата телесна кухина. Тази удвоена структура
ни съпътства през целия ни живот. Вътрешната тръба постепенно се усложнява, обра-
зува се голяма вдлъбнатина за стомаха и червата, които се увиват и прегъват в различни
посоки. На свой ред външната тръба се покрива с косми и кожа, диференцира се в ребра
и крайници. Общата схема обаче остава непроменена. Сега наистина сме по-сложно ус-
троени в сравнение с времето, когато сме били ембриони на 21 дни, но все още сме само
две вложени една в друга тръби, а всичките ни органи са формирани от трите пласта,
които се появяват през втората седмица след зачеването.
Имената на тези пластове показват тяхното разположение: външният се нарича ек-
тодерма, вътрешният – ендодерма, а средният – мезодерма. Ектодермата съставя по-го-
лямата част от външната част на тялото (кожата) и нервната система. Ендодермата, вът-

72
решният зародишен пласт, формира вътрешността на тялото, включително храносми-
лателният тракт и различните свързани с него жлези. Средният пласт, мезодермата, е
свързан с тъканите между червата и кожата и изгражда основната част от скелета и мус-
кулите. Независимо от това, дали става дума за сьомга, пиле, жаба или мишка, всички
телесни органи се формират от ендодермата, мезодермата и ектодермата.

В началото на живота ни, през първите три седмици след зачеването, се превръ-
щаме от една-едничка клетка първо в кълбо, а после в тръбичка

Фон Баер установява, че ембрионите разкриват фундаменталната структура на жи-

вото тяло. Той разграничава два структурни аспекта: такива, които споделят всички би-
ологични видове и такива, които варират при различните видове. Вложените една в
друга тръби са типични за всички гръбначни животни: риби, земноводни, влечуги,

73
птици и бозайници. Техните общи черти се проявяват относително рано в ембрионал-
ното им развитие. Онова, което ни отличава едни от други – по-големият мозък при хо-
рата, черупката при костенурките, перата при птиците – се появява по-късно.

Около четвъртата седмица след зачатието ние сме не само тръба, вложена в друга
тръба, а имаме три зародишни пласта, от които възникват всичките ни органи

Подходът на фон Баер се различава от идеята, че „онтогенезата повтаря филогене-

зата“, за която сигурно сте чували в училище. Той сравнява ембрионите едни с други и
така открива, че те си приличат много повече, отколкото зрелите индивиди от различ-
ните видове. Основен изразител на теорията че „онтогенезата повтаря филогенезата“ е
Ернст Хекел, който много по-късно изказва тезата, че всеки вид в ембрионалното си
развитие възпроизвежда своята еволюционна история. Тъкмо затова човешкият емб-
рион последователно напомня на риба, влечуго и бозайник. Хекелби сравнил човешкия
ембрион с напълно развита риба или влечуго. Разликата между неговите идеи и тези на
фон Баер вероятно изглеждат незначителни, но всъщност не са. През изминалото сто-
летие развитието на науката е доста по-благосклонно към фон Баер. Сравнявайки емб-
рионите на един вид със зрелите индивиди на друг, Хекел сравнява две несравними

74
неща. Далеч по-смислено е друго сравнение, което ни позволява да разкрием механиз-
мите, насочващи еволюцията в определена посока. За тази цел е по-уместно да сравня-
ваме ембрионите на един вид с тези на друг. Така ще установим, че те не са напълно
еднакви, но приликите между тях все пак са съществени. Всички разполагат с хрилни
дъги и нотохорда, а на определен етап от развитието си представляват структура тип
„тръба-в-тръба“. Преди всичко ембрионите на видове, което се различават изключи-
телно много като рибите и хората, притежават трите зародишни слоя, открити от Пан-
дер и фон Баер.
Всички тези сравнения ни водят към истинския въпрос: как ембрионът разбира, че
трябва да има глава отпред и анус отзад? Какви механизми направляват развитието му
и позволяват на клетките и тъканите да оформят тела?
За да отговорим на тези въпроси ни е нужен съвсем нов подход. Вместо просто да
сравняваме ембриони, както по времето на фон Баер, трябва да открием начин да ги
анализираме. Втората половина на XIX век възвестява настъпването на времето, в ко-
ето, както стана дума в трета глава, започва кълцането, присаждането, разполовяването
и третирането на ембриони с какви ли не химически субстанции. Разбира се, всичко
това се прави в името на науката.

Експериментиране с ембриони

В началото на XX век биолозите се стремят да отговорят на някои фундаментални

въпроси относно телата. Къде в ембриона се съхранява информацията за тяхното уст-
ройство? Дали тя е налице във всяка от клетките, или само в някои от тях? В какъв вид
е тя – дали става дума за някакво химическо съединение?
През 1903 г. германският ембриолог Ханс Шпеман започва да изследва въпроса как
клетките се „научават“ да изграждат тела по време на вътреутробното развитие. Целта
му е да открие къде се помещава информацията за телесното устройство. Основният
въпрос, който го интересува, е дали всяка клетка в ембриона разполага с достатъчно
информация за изграждането на цялото тяло, или тя се съдържа само в определени части
от него.
Работейки с яйца от тритон, с които е лесно да се снабди, а освен това не създават
проблеми при работа в лабораторни условия, Шпеман планира хитър експеримент. От-
рязва кичур от косата на дъщеря си и приготвя от него миниатюрно ласо. Бебешката
коса е забележителна материя: мека, тънка и еластична; ето защо тя е идеална за целта.
Затягайки примката около яйцето и третирайки ядрата на клетките в него, той го оставя
да се развие и наблюдава случващото се след това. Ембрионът се разделя на две поло-
вини, появяват се два идентични саламандъра, всеки с нормално развито тяло и напълно
жизнеспособен. Изводът е ясен: от едно яйце може да се появи повече от един зрял ин-
дивид. Тъкмо такъв е случаят с еднояйчните близнаци. От биологична гледна точка
Шпеман показва, че в ранните фази от развитието на ембриона част от клетките в него
имат способността самостоятелно да формират цял нов индивид.
Този експеримент поставя началото на период, изпълнен с много нови открития.
През 20-те години на XX век Хилде Манголд, специализантка, работеща в лаборато-
рията на Шпеман, започва да експериментира с неразвити ембриони. Нейното умение
да извършва невероятно фини манипулации с пръстите си ѝ позволява да проведе някои
изключително трудни за осъществяване опити. Яйцата от саламандър, с които борави

75
тя, представляват в съответния период от развитието им сферички с размер около ми-
лиметър и половина. Тя отрязва малки парченца тъкан, с размер по-малък от глава на
топлийка, и ги присажда в ембриони на друг вид. Изрязаната тъкан не е подбрана слу-
чайно – тя е част от областта, където се намират клетките, съставящи трите зародишни
пласта. Манголд е толкова умела, че ембрионите с присадената тъкан продължават да
се развиват. Това ѝ носи приятна изненада: присадената тъкан прераства в завършено
тяло, разполагащо с гръбнак, гръб, корем и дори глава.

Присаждайки малко парче тъкан, Манголд успява да създаде близнаци

Защо това е толкова важно? Манголд всъщност е успяла да открие тъкан, способна
да направлява другите клетки, да ги организира в определен тип телесно устройство.
Това миниатюрно, но изключително важно парче тъкан, в което се съдържа цялата ин-
формация, нужна за развитието на ембриона, по-късно бива наречено „организатор“.
Дисертацията на Манголд става повод за присъждане на Нобелова награда, макар и
не на нея самата. Тя загива трагично (при възпламеняване на газовата печка в кухнята ѝ)
още преди нейната дисертация да бъде публикувана. Шпеман получава Нобелова наг-
рада за медицина за 1935 г. Като основание за това е посочено „откриването на органи-
затора и неговото въздействие върху ембрионалното развитие“.
Днес има много учени, според които работата на Манголд е най-важният експеримент
в цялата история на ембриологията.
Приблизително по същото време, по което тя провежда експерименти в лаборатори-
ята на Шпеман, отново в Германия В. Фогт разработва хитроумни методи за маркиране
на отделни клетки или групи от клетки, което позволява на експериментаторите да наб-
людават какво точно се случва по време на ембрионалното развитие. Фогт дори успява
да изготви „карта“ на ембриона, показваща кой орган от коя негова част се развива. Така
можем да установим какви са предпоставките за телесната диференциация в ранните
фази от развитието на ембриона.
От първите ембриолози като фон Баер, Пандер, Манголд и Шпеман сме научили, че
всички части на нашите зрели тела могат да бъдат съотнесени с групи от клетки в просто
устроено трипластово фризби, а цялото телесно устройство се контролира от организа-
тора, открит от Манголд и Шпеман.
С доста рязане и кълцане сме стигнали до извода, че всички бозайници, птици, зем-
новодни и риби си имат организатор. Понякога е възможно да разменяме организато-
рите на ембриони от различни биологични видове. Вземете организатора от пилешки

76
ембрион и го присадете на ембрион от саламандър и ще получите... два саламандъра.
Какво обаче представлява самият организатор? Какво е това в него, което казва на
клетките как да изграждат тела? Отговорът е ясен: ДНК. Тъкмо в нея откриваме онази
биологична рецепта, която споделяме с останалите животни.

За мухите и хората

Фон Баер наблюдава развитието на ембриони, сравнявайки един вид с друг и открива
фундаментални зависимости в телата им. Манголд и Шпеман се намесват в развитието
на ембрионите, за да разберат как тъканите в тях формират тела. В епохата на генетиката
можем да си задаваме въпроси относно устройството на нашата ДНК. Как гените конт-
ролират развитието на тъканите в телата ни? Ако сте си мислели, че мухите са просто
досадни насекоми, помислете за това: тъкмо мутациите при тях са ни осигурили ценни
указания за активността на гените в човешките ембриони. С тяхна помощ сме открили
например гените, отговарящи за изграждането на пръстите на ръцете и краката. Сега ще
видим какво ни казва всичко това относно телата ни като цяло.
Телата на мухите са сложно устроени. Те имат предна и задна, горна и долна страна
и т.н. Антенките, крилцата и другите им израстъци се намират на точно определени
места. Разбира се, има и изключения. При някои мухи-мутанти крайници израстват
върху главата, при други има добавен комплект крила или допълнителни сегменти по
тялото. Сред тях са онези мутанти, които ни показват как и защо гръбначните прешлени
променят формата си по протежение на гръбнака.
Учените се интересуват от мутациите при мухите от над сто години. Особен интерес
представлява една конкретна мутация, при която органите се появяват на неправилно
място – например крак вместо антенка, формират се допълнителни крилца или липсват
определени части от тялото. Тези отклонения показват, че нещо се е объркало при из-
пълнението на плана, по който е изградено тяхното тяло. В крайна сметка, причината за
тях е грешка в генетичната информация. Припомнете си, че гените са участъци в струк-
турата на ДНК, които съставят хромозомите. Използвайки различни техники, които ни
позволяват да онагледим структурата на хромозомата, можем да определим онези части
от нея, които са свързани с конкретна мутация. Можем също да отгледаме цяла попула-
ция, всеки от членовете на която имат съответната мутация. След това, използвайки мо-
лекулярни маркери, сравняваме гените на мутантите с тези на нормално развити инди-
види от същия вид. Това ни позволява да открием частта от хромозомата, съответно
конкретния ген, която е свързана с разглежданата мутация. Оказва се, че мухите разпо-
лагат с осем гена, които са отговорни за мутации от този тип. Те се намират в съседство
един с друг; онези, които отговарят за главата са близо до други, които контролират
формирането на крилата в средната част на тялото. На свой ред, те са в съседство с
гените, свързани с развитието на задната част на тялото. Иначе казано, в подредбата на
гените има удивителна хармония: местата, които те заемат по протежение на ДНК съ-
ответстват на относителното разположение на отделните части в тялото на мухата.
Истинската трудност е в това да се определят ДНК-структурите, които са отговорни
за конкретна мутация. Майк Девин и Бил Макджинис от екипа към лабораторията на
Валтер Геринг в Швейцария и Мат Скот от екипа към лабораторията на Том Кауфман в
щата Индиана откриват, че в средата на всеки ген има къса генетична секвенция, наре-
чена „хомеобокс“ (homeobox), която е практически идентична при всички от изследва-
ните от тях видове. Осемте гена, които я съдържат, се наричат Нох-гени.

77
 Нох-гени при мухите и хората. Организацията на тялото по неговото протежение
се контролира от различни Нох-гени. Мухите имат набор от осем такива гена, всеки
от които е представен като малка кутийка. Хората имат четири такива набора.
При мухите и хората проявите на активността на гена съответстват на мястото
им в ДНК: онези, които са активни в главата са в единия край, тези в опашката – в
другия, а отговарящите за средната част – по средата

78
 Когато учените започват да търсят същата секвенция при други видове, откриват из-
ненадваща закономерност: определена разновидност на Нох-гените присъства в ДНК
на всяко животно с телесно устройство.
Разновидности на един и същ ген са отговорни за оформянето на предната и задната
част на тялото на толкова различни едни от други създания като мухите и мишките. Ако
окажете въздействие върху Hox-гените, по предсказуем начин ще объркате този процес.
Например ако създадете муха, в която генът не е активен в средния сегмент, то средната
част от тялото ѝ ще липсва или ще бъде видоизменена. Направете мишка, при която
липсва един от гените, отговорни за торакалния ѝ сегмент и ще получите видоизмене-
ния в гръбната област.
Нох-гените отговарят също за съотношението между различните части на тялото – за
размерите на отделните части на главата, гръдния кош и долната част на гърба. Те учас-
тват във формирането и на отделни органи и крайници, на половите органи и червата.
Промените в тях оказват влияние върху това, как биват сглобени телата ни.
Различните животни имат различен брой Нох-гени. Мухите и другите насекоми имат
8, мишките и останалите бозайници – 39. Всички те са версии на онези, които можем да
открием при мухите. Сходството между тях подсказва, че по-големият набор от Нох-
гени при бозайниците е получен чрез удвояване на гените на мухите. Въпреки разликата
в техния брой, мишите гени следват точно определена последователност от предната
към задната част на тялото, също като тези на мухите.
Можем ли да стигнем още по-надолу в нашето семейно дърво, откривайки сходни
участъци от ДНК, участващи във формирането на други части на нашето тяло? Колкото
и странно да изглежда това, отговорът е утвърдителен. При това той е свързан със съз-
дания, които са доста по-примитивни от мухите.

ДНК и организаторът

По времето, когато Шпеман печели Нобелова награда, организаторът е всеобщо ув-

лечение. Учените търсят мистериозното съединение, което активира изпълнението на
генетичната ни рецепта. В науката обаче също има краткотрайни моди, които бързо от-
шумяват. През 70-те години идеята за организатора вече изглежда като куриоз от мина-
лото, като забавен период от историята на ембриологията. Причината за това е, че никой
не успява да разгадае механизмите на функционирането му.
Откриването на Нох-гените през 80-те години променя това. Още едно десетилетие
по-късно, когато организаторът все още не е особено популярна тема, екипът на Еди де
Робертис в лабораторията към Университета на Калифорния в Лос Анджелес (UCLA)
търси Нох-гени при жаби, използвайки техники, сходни с използваните от Девин и
Макджинис. Търсенето е систематично и набелязва много различни типове гени. Един
от тях има много особена активация – точно там в ембриона, където е организаторът,
при това точно в онзи период, когато той играе ключова роля. Едва ли мога да си пред-
ставя как се е почувствал Еди де Робертис, откривайки онзи ген, който контролира ор-
ганизатора и е свързан с активността му в ембриона. Така организаторът отново излиза
на дневен ред.
Впоследствие гени от този тип са открити в лаборатории навсякъде по света. Провеж-
дайки съвсем различен експеримент, Ричард Харланд от Бъркли открива друг ген, който
нарича Noggin. Той прави точно това, което би трябвало да прави генът, контролиращ

79
организатора. Когато Харланд взима малко от него и го активира на точното място в
ембрион, това обуславя формирането на две телесни оси, всяка увенчана с отделна
глава.
Дали генът на Де Робертис и Noggin са онези порции ДНК, който изграждат органи-
затора? Отговорът е и да, и не. Във формирането на телесната организация си взаимо-
действат много различни гени, включително и споменатите два. В случая е налице ком-
плексна система, тъй като по време на ембрионалното развитие всеки ген може да играе
много различни роли. Noggin например участва във формирането на телесната ос, но
има отношение и към редица други органи. Освен това гените не детерминират сами
протичането на сложните процеси в клетките от рода на онези, които наблюдаваме при
развитието на главата. Гените взаимодействат с други гени на всички етапи от ембрио-
налното развитие. Един ген може да потисне активността на друг – или да я усили. По-
някога няколко гена си взаимодействат, за да активират или деактивират друг ген. За
щастие, въведени наскоро похвати ни позволяват да изследваме едновременно актив-
ността на хиляди гени в клетката. Съчетайте ги с компютърните приложения за интер-
претиране на генните функции и ще осъзнаете огромните ни възможности да постигнем
разбиране за това как гените изграждат клетки, тъкани и тела.
Разбирането на комплексните взаимодействия между цял арсенал от различни гени
хвърля светлина върху механизмите, в резултат от чието действие се появяват телата
ни. Noggin е великолепен пример за това. Той сам по себе си не определя мястото на
клетките спрямо телесната ос, а за тази цел си взаимодейства с няколко други гена. Един
от тях е ВМР-4, онзи ген, който се активира в клетките, които спадат към долната, т.е.
коремната част в тялото на ембриона. ВМР-4 и Noggin си взаимодействат: когато вто-
рият е активен, първият спира да функционира. Иначе казано, Noggin не казва на клет-
ките да се развият като клетки в горната част на тялото, по-скоро той изключва онзи
сигнал, който ги инструктира да станат клетки в долната част на тялото. Взаимодейст-
вия от този тип са в основата на всички процеси, участващи в ембрионалното развитие.

Анемония от вътрешното море

Едно е да сравняваме телата си с тези на жаби или риби – в определен смисъл, ние си
приличаме много, тъй като имаме гръбнак, два крака, две ръце, глава и т.н. Как обаче
да сравним себе си с нещо съвсем различно – например с медузите и техните сродници?
Повечето животни имат телесна ос, зададена от посоката им на движение, или от от-
носителното разположение на устата и ануса. Наистина, устата ни е от обратната страна
на тялото спрямо ануса, при рибите и насекомите обикновено е същото.
Как обаче да видим себе си в животни, които нямат неврална тръба? Или пък не раз-
полагат с уста и анус? Създания като медузите, коралите и морските анемонии имат
уста, но не и анус. Отворът, който им служи за приемане на храна се използва също за
изхвърляне на ненужните остатъци. Макар вероятно това странно решение да е подхо-
дящо за медузите и техните сродници, то причинява големи главоболия на биолозите,
които се опитват да сравняват тези създания с останалите.
Някои от тях, например Марк Мартиндейл и Джон Финърти, се заемат с този проб-
лем, изследвайки развитието на тази група животни. Морските анемонии са особено
полезни в тази връзка, тъй като са близки сродници на медузите и имат примитивно
телесно устройство. Освен това, те изглеждат странно и на пръв поглед нямат нищо
общо с нас, хората. Морските анемонии имат дървовидна форма – с дълъг централен

80
ствол и куп пипала в единия край. Това ги прави особено интересни, тъй като показва,
че те имат предна и задна, или горна и долна част. Прекарайте линия от устата им към
другия край и ще получите права, която биолозите наричат оралноаборална. Това, че си
има име обаче, не я прави по-истинска. Ако тя наистина съществува, то нейното фор-
миране трябва да бъде аналогично на развитието на нашите собствени линии на телесна
симетрия.
Мартиндейл и колегите му откриват, че примитивни версии на гените, отговарящи за
собственото ни телесно устройство – например онези, за които задават оста, прости-
раща се от главата към ануса, наистина са налице при морските анемонии. Освен това
те са активни по протежение тъкмо на орално-аборалната ос. На свой ред това означава,
че въпросната ос е генетично еквивалентна на съответната ос, която при нас се простира
от главата към ануса.

Сродниците на медузите като морските анемонии имат предна и задна част на тя-
лото – също като нас – благодарение на разновидност на същия ген

Отметнахме една от телесните оси, остава още една. Имат ли анемониите нещо ана-
логично на това, което при нас отличава предната от задната част на тялото? Изглежда,
че това не е така. Въпреки всичко обаче, Мартиндейл и колегите му не се отчайват и
продължават да търсят при тях гените, които при нас определят разликите между гръб
и корем. Известно е как изглеждат те при нас, което им осигурява известни улики. Така

81
при морските анемонии откриват не един, а много гени от този тип. Макар те да са ак-
тивни по протежение на една от телесните им оси, тя изглежда не детерминира разпо-
ложението на органите на възрастните животни.
Какво представлява тази скрита ос не може да се разбере по външния вид на живот-
ното. Ако го разрежем на две обаче, ще открием важна улика – нова ос на симетрия,
наречена директивна и разграничаваща две страни – лява и дясна. Тя е била известна на
анатомите още през 20-те години, но дълго време била третирана просто като любо-
питна подробност. Мартиндейл, Финърти и техните колеги променят това.
Всички животни едновременно си приличат и се различават. Ситуацията е като ре-
цепта за торта, предавана от поколение на поколение, при което всяко следващо прави
промени в нея. По същия начин конструктивният план на телата ни е препредаван и
модифициран в продължение на милиони години. Може и на пръв поглед да не прили-
чаме на анемониите или медузите, но „рецептата“ за формирането на тялото ни е просто
усложнена версия на тяхната.
Свидетелства за общото генетично устройство на животните получаваме, като прех-
върляме гени от един вид към друг. Какво ще се случи, ако разменим онзи ген, който
отговаря за телесното развитие при сложно устроено животно като нас самите с друг,
например от анемония? Припомнете си за Noggin, който при жабите, мишките и хората
се активира там, където трябва да се намира задната част на тялото. Инжектирайте по-
вечко от него в жабешко яйце и излюпената от него жаба ще има допълнителни телесни
части в задната част на тялото си, а може и да се сдобие с допълнителна глава. При
ембрионите на морските анемонии една от разновидностите на същия ген се активира в
единия край на директивната ос. А какво би се случило, ако вземем Noggin от морска
анемония и го инжектираме в жабешки ембрион? Отговорът: жаба с допълнителни
части в задната част, тоест същото, което получихме, когато инжектирахме нейния соб-
ствен Noggin.
Връщайки се назад във времето, сякаш се изправяме пред истинска бездна. Всички
създания, за които стана дума в настоящата глава, си имат тела. Как обаче да съотнесем
себе си с други, които изобщо не разполагат с такова – с едноклетъчните микроорга-
низми?

82
 Седма глава.
Как да си направим тяло
Като студент прекарвах голяма част от времето, в което не се занимавах със събиране
на вкаменелости, като се взирах в микроскопа, наблюдавайки как се свързват една с
друга клетките в костите на живите организми.
Взимах намиращият се в процес на формиране крайник на саламандър или жаба и
прилагах към тях оцветители, които обагряха хрущяла в синьо, а костта – в червено.
След това правех останалите тъкани прозрачни, третирайки крайника с глицерин. По-
лучаваше се красив микроскопски препарат: ембрионът ставаше напълно прозрачен,
виждаха се и радиално разпрострените оцветени кости. Гледайки ги, сякаш надзъртате
във вътрешността на същество с тяло от стъкло.
В дългите часове, прекарани пред микроскопа, буквално виждах как се изгражда жи-
вотинското тяло. Ембрионите в най-ранната фаза на развитието имаха едва забележими
наченки на крайници, а клетките в тях бяха равномерно разпределени. След това, на по-
късен етап, клетките се струпваха в оформящия се крайник. Впоследствие клетките до-
биваха различна форма и се образуваха костите. Всяка от малките бучици, които бях
наблюдавал в по-ранните фази, се превръщаше в кост.
Трудно е да не изпиташ възхита при гледката на оформящо се животинско тяло. Също
като тухлена къща, крайниците се получават от свързване на по-малки парченца, всяко
от които си има място в цялостната структура. Между двата случая обаче има голяма
разлика. Къщите си имат строител, някой, който е наясно къде трябва да бъде поставена
всяка тухла, а при крайниците и телата случаят е съвсем различен. Информацията за
това как трябва да бъде изграден даден крайник не се съхранява в архитектурен план, а
се съдържа във всяка една клетка. Представете си къща, която се появява от само себе
си, черпейки цялата нужна за това информация от самите тухли – това е начинът, по
който са изградени животинските тела.
По-голямата част от това, което определя как ще изглежда тялото, се съдържа в клет-
ката, отново в нея е скрито и това, което прави всеки от нас неповторим. Тялото ни се
различава от тялото на медузата поради начина, по който клетките ни са свързани една
с друга, по който те комуникират и изграждат различните типове тъкани.
Още преди да е налице схема на нашето телесно устройство, още преди да имаме
глава, мозък или ръце, трябва да има план, по който да бъде формирано самото тяло.
Какво означава това? За да изградят всички телесни тъкани и структури, клетките
трябва да знаят как да си сътрудничат, как да се съчетаят, за да дадат живот на една
съвсем нова личност.
За да вникнем в значението на всичко това, нека първо видим какво представлява
самото тяло. След това ще разгледаме трите основни въпроса: „Кога?“, „Как?“ и
„Защо?“ Иначе казано, кога се появяват телата, как са формирани те и – което е най-
важното – защо изобщо има тела?

Habeas corpus: покажи ми тялото

Не всяко струпване на клетки заслужава честта да бъде наречено тяло. Бактериалните

колонии и групите от кожни клетки се различават съществено от онази цялост, която

83
бихме определили като отделен индивид. Това е същностна разлика и един мисловен
експеримент би ни помогнал да вникнем в нея.
Какво се случва, ако отстраните няколко бактерии от колонията? Отговорът гласи:
получавате по-малка колония. А какво се получава, ако отстраните няколко клетки от
човек или риба, да кажем от сърцето или мозъка? В този случай е възможно да получите
мъртъв човек или риба, в зависимост от това кои точно клетки са били отстранени.
Нашият мисловен експеримент показва едно от същностните свойства на телата: със-
тавните им части работят в синхрон, изграждайки едно цяло. От друга страна, не всички
части на тялото са равноправни: само някои от тях са жизнено необходими. Освен това,
в телата има разделение на труда между отделните части; мозъкът, сърцето и стомахът
имат различни функции. Това разделение се отнася и за по-малките им градивни еле-
менти, включително клетките, гените и протеините.
Телата на човека и червея си имат своя идентичност, за разлика от изграждащите ги
части – органи, тъкани и клетки. Кожните ни клетки непрекъснато се делят, умират и
биват заменяни с нови. Вие сте същата личност, каквато сте били преди седем години,
въпреки че практически всичките ви кожни клетки са били заменени; онези, които са
покривали тялото ви преди, сега са мъртви и заместени с нови. Същото се отнася за
практически всички клетки във вашето тяло. Също както реката си остава една и съща,
макар да се променят течението, размерите и изграждащите я водни молекули, ние сме
едни и същи, въпреки неспирната реорганизация на телата ни.
Въпреки неспирните промени, всеки от органите ни „знае“ какви трябва да бъдат не-
говите размери и разположение. Растем пропорционално, тъй като растежът на костите
на ръцете ни е съгласуван с растежа на костите в пръстите и на черепа. Кожата ни е
гладка, тъй като клетките комуникират, поддържайки своята свързаност и хомогенната
си повърхност. Това е така, докато не се случи нещо необичайно, например да ни излезе
брадавица. Клетките в нея не играят по правилата: те не знаят кога да спрат да растат.
Когато прецизният баланс между различните части на тялото бъде разрушен, живото
същество често умира. Раковите образувания например се раждат, когато определено
количество клетки спре да се съобразява с останалите. Делейки се непрекъснато, или
отказвайки да умрат, тези клетки могат да разрушат баланса, нужен за поддържане на
живота на организма. Ракът престъпва правилата, които позволяват на клетките да съ-
жителстват една с друга. Също като побойниците, които рушат високо организираните
ни общества, туморите преследват единствено своя собствен интерес и така убиват об-
щността, от която самите те са част – човешкото тяло.
Как става възможна тази комплексна организация? За да могат далечните ни пред-
шественици отпреди милиарди години да се превърнат от едноклетъчни организми в
същества със сложно устроено тяло, клетките им е трябвало да усвоят нови механизми
за съвместно функциониране. Те е трябвало да започнат да комуникират една с друга,
да се поддържат взаимно, да се научат да правят нови неща – например да синтезират
специфичните за отделните органи молекули. Тези три неща – връзката между клетките,
способността им да комуникират и да произвеждат специфични молекули – съставляват
всичко необходимо за изграждането на различните тела, които виждаме около себе си.
Появата на въпросните три неща е истинска революция. Преходът от едноклетъчни
организми към сложно устроени живи същества разкрива цял нов свят. Появяват се съз-
дания с непознати до този момент способности: те стават все по-големи, добиват спо-
собността да се придвижват и да възприемат света около себе си.

84
 Изравяне на тела

Ето един повод за смирение за всички нас – червеи, риби и хора: по-голямата част от
историята на живота е история на едноклетъчни. Почти всичко, за което стана дума до
този момент – животните с ръце, глави, сетивни органи и дори телесен строеж – е съ-
ществувало в относително кратък период от историята на нашата планета. За да покажат
колко кратък е той, преподавателите по палеонтология често използват метафората за
„земната година“. Да вземем дългата 4,5 милиарда години история на Земята и да я при-
равним на една година, като 1 януари съвпада с нейното формиране, а 31 декември в
полунощ е настоящето. Някъде докъм юни единствените живи същества са еднокле-
тъчни микроорганизми – водорасли, бактерии и амеби. Първото животно с глава излиза
на сцената едва пред октомври. Първият човек се появява на 31 декември. Всички ние,
животни и растения, едва отскоро сме на купона.
Мащабът на тази хронологическа скала става съвсем ясен, ако се вгледаме в камъните
около нас. Тези на възраст над 600 милиона години обикновено не съдържат следи от
животни и растения. В тях откриваме само едноклетъчни и колонии водорасли. Някои
от тези колонии представляват сплетени или обособени нишки, други имат формата на
ключалка. При никакви условия обаче не трябва да приравняваме тези колонии на тела.
Първите хора, видели следи от тела в камък, не са имали никаква представа какво
виждат. Между 1920 и 1960 г. в различни части на света започват да се появяват странни
на вид вкаменелости. През 20-те и 30-те години Мартин Гурич, германски палеонтолог,
работещ в днешна Намибия, открива различни по вид отпечатъци, напомнящи за живо-
тински тела. Те имат формата на дискове или пластини и първоначално не привличат
вниманието му – възможно е това да са примитивни водорасли или медузи, обитавали
древно море.
През 1947 г. австралийският минен геолог Реджиналд Сприг попада на местност, къ-
дето намира камъни, долните части на които съдържат отпечатъци с формата на диск,
лента, или папратово листо. Работейки в изоставена мина в областта Едиакара Хилс в
Южна Австралия, Сприг открива множество такива фосили и ги описва грижливо. С
времето сходни отпечатъци биват открити на всички континенти в света с изключение
на Антарктида. Откритите от Спригс същества определено са странни, но малко хора се
интересуват от тях.
Причината за колективното пренебрежение от страна на палеонтолозите е в това, че
за тези вкаменелости се счита, че са добити от относително млади скали от камбрия –
период, към който се отнасят много други находки на животински вкаменелости. Така
фосилите на Сприг и Гурич остават незабелязани, разглеждани са като сбирка от не осо-
бено вълнуващи, макар и странни останки от период, добре представен в музейните ко-
лекции по света.
В средата на 60-те години Мартин Глеснер, харизматичен австрийски емигрант, жи-
веещ в Австралия, променя из основи всичко това. След като сравнява камъните с отк-
ритите в други части на света, той показва без следа от съмнение, че те са 15 или 20
милиона години по-стари, отколкото се е смятало дотогава. Това не е просто скучна
колекция от отпечатъци – Гурич, Сприг и останалите изследователи като тях всъщност
са откриватели на най-древните тела на Земята.

85
 Хронологична скала, представяща основните събития в историята на живота.
Обърнете внимание на изключително дългия период, в който отсъстват сложно уст-
роени организми, а има само едноклетъчни, живеещи отделно или в колонии

86
 Тези вкаменелости се отнасят към период, известен като предкамбрий, за който до-
тогава се е считало, че е лишен от живот. Така разбирането ни за древната история на
живота е преобърнато из основи. Палеонтологическите куриози се оказват безценни
съкровища за науката.
Предкамбрийските дискове, ленти и папрати със сигурност са най-старите организми,
откривани до този момент. Както би могло да се очаква въз основа на опита ни с други
вкаменелости от този тип, това са представители на най-примитивните животни и рас-
тения, които познаваме днес: гъби и медузи. Други предкамбрийски фосили обаче не
приличат на нищо, което сме виждали до сега. Можем да кажем, че това са отпечатъци
от нещо, което е имало тяло, но съставящите го бучки, ивици и други форми не съвпадат
с телесното устройство на никое живо същество на Земята.
Едно поне е съвсем ясно: многоклетъчни организми са населили моретата на плане-
тата преди поне 600 милиона години. Те са имали добре оформени тела, а не са просто
клетъчни колонии. Симетричното им устройство в някои случаи напомня за наблюда-
ваното при други живи същества. Що се отнася до онези, които не са сравними пряко с
други познати ни форми, различните им съставни части очевидно са специализирани.
Това означава, че предкамбрийските организми са имали ниво на биологична организа-
ция, което по това време е било съвсем ново в планетарен мащаб.
Данни за тези промени могат да бъдат изведени не само от фосилните останки, а и от
самите камъни. С първите тела се появяват и първите пътечки. Врязани в камъка откри-
ваме знаци за това, че тези създания са пълзели и са се извивали в тинята. Първите пъ-
теки – малки и лентовидни, – издълбани в древната кал – показват, че някои от тези съз-
дания са били способни да извършват относително сложни движения. Те не само са
имали тела с обособени части, а са ги използвали, за да се придвижват по съвсем нов
начин.
Всичко това има дълбок смисъл. Виждаме първите тела, преди да сме се натъкнали
на първите сложно устроени организми. Виждаме първите сложно устроени организми,
преди да сме се натъкнали на същества с глава и т.н. Също като във въображаемата
зоологическа градина, която посетихме в първа глава, съдържащите фосили скали имат
ясна подредба.
Както стана дума в началото на този раздел, търсим отговорите на въпросите кога,
как и защо. Предкамбрийските находки ни казват кога. За да разберем как, а също защо,
трябва да поемем по друг път.

Улики в нашето собствено тяло

Една снимка никога не би могла да покаже колко много от нашите тела може да бъде
открито в тези предкамбрийски дискове, папрати и ленти. Какво общо бихме могли да
имаме ние, хората, с цялата наша комплексност, с онези скални отпечатъци, изглеж-
дащи като следи от изсушени медузи и намачкани филмови ленти?
Отговорът е нетривиален и след като се запознаем с данните – неизбежен: „вещест-
вото“, което поддържа нашата цялост – което прави съществуването на телата ни въз-
можно – не се различава от онова, което е съставяло телата на древните организми, от-
крити от Гурич и Сприг. Всъщност материалът, изграждащ телата ни, има изненадващо
древен произход – можем да го открием още при едноклетъчните.
Какво придържа клетките заедно, когато те изграждат медуза или очна ябълка? При

87
същества като нас, това биологично „лепило“ е невероятно сложно: то не просто при-
държа клетките заедно, а им позволява да комуникират и до голяма степен формира
телесната ни структура. Въпросното лепило не е хомогенно, а е съвкупност от различни
молекули, които свързват нашите клетки и запълват пространствата между тях. Благо-
дарение на него тъканите и органите в тялото ни имат свой отличителен облик и функ-
ция. Очната ябълка се различава от бедрената кост, независимо от това, дали ги гледаме
под микроскоп или с невъоръжено око. Всъщност обаче до голяма степен разликата
между тях се дължи на начина, по който клетките и градивните вещества са свързани
вътре в тях.
Всяка есен през последните няколко години докарвах до лудост голяма група сту-
денти по медицина с тези мои твърдения. И без това изнервените първокурсници трябва
да се научат да разпознават различните органи, като разглеждат тъканни проби под мик-
роскоп. Как да направят това?
Задачата е същата като това да се опиташ да разбереш в коя държава се намираш,
разглеждайки улична карта на малко село. Успехът е постижим, но са нужни съответ-
ните указания. При органите най-характерни са формата на клетките и начина, по който
те се съединяват; важно е също да можете да разпознаете веществото, което запълва
пространствата между тях. В тъканите има много различни по вид клетки, които се свър-
зват една с друга по различни начини; в едни региони има ивици или нишки, а в други
клетките са хаотично разпръснати и хлабаво свързани една с друга. Областите, където
клетките са хлабаво свързани, често са запълнени с вещества, които придават на тъканта
нейните характерни свойства. Например минералите, които запълват пространствата
между костните клетки, придават на костта нейната твърдост, докато разредените про-
теини в бялата част на окото го правят по-еластично.
Способността на студентите да различават органите чрез приготвени от тях микрос-
копски препарати изисква те да знаят как са подредени клетките и какво има между тях.
За нас всичко това има и по-дълбок смисъл. Молекулите, които правят възможни тези
клетъчни конфигурации, са тези молекули, които правят възможно съществуването на
телата ни. Ако нямаше начин да скрепваме клетките една за друга, или ако между тях
оставаха празни пространства, нямаше да има тела, а просто купчини от клетки. Това
означава, че за да разберем как са се появили телата, трябва да разгледаме тези моле-
кули, които придържат клетките заедно, позволяват им да комуникират едни с други и
запълват пространствата между тях.
За да разберем колко е важна тази молекулярна структура за нашите тела, нека фоку-
сираме вниманието си върху част от тях – нашия скелет. Скелетът е убедителен пример
за това, че малките молекули могат да имат големи последици за структурата на телата
ни. Той е също и илюстрация на онези общи принципи, които важат за всяка част от
телата ни. Без скелет нямаше да сме нищо повече от безформено желе. Животът на зем-
ната повърхност нямаше да е лесен – или дори би бил невъзможен. Толкова голяма част
от биологичните и поведенческите ни особености биха били невъзможни без нашия ске-
лет, че често го приемаме като даденост. Всеки път когато вървим, свирим на пиано,
вдишваме въздух или дъвчем храна трябва да благодарим за това на скелета си.
Можем да оприличим скелета си на мост. Устойчивостта на моста зависи от разме-
рите, формите и пропорционалните съотношения между изграждащите го подпорни
греди и въжета. Важно е да отбележим също обаче, че здравината на моста зависи и от
свойствата на материалите, от които той е направен. Молекулярната структура на сто-
маната определя колко е здрав моста и колко може да се огъне, преди да се счупи. По

88
същия начин силата на скелета ни се основава на формата на костите, но и на техните
молекулярни свойства.
За да разберем защо, нека си помислим какво се случва докато тичаме. Мускулите се
свиват, гърбът, ръцете и бедрата се движат, краката се отблъскват от земята и ни тласкат
напред. Костите и ставите работят като огромна система от лостове и макари, които
правят цялото това движение възможно. На свой ред самото движение се управлява от
основните закони на физиката. Ето защо способността ни да тичаме е обусловена от
размерите, формата и съотношенията между изграждащите скелета кости и конфигура-
цията на ставите. Погледнати на това ниво, изглеждаме като една голяма машина. Също
като при машините, устройството ни е обусловено от специфичните за нас функции.
Пропорциите между костите в тялото на един световен шампион по висок скок са раз-
лични от тези в тялото на първокласен сумист. Относителните размери на костите в
краката на заека или жабата, които са специализирани в скачането, се различават от тези
при коня.
Нека сега да погледнем през микроскопа. Поставете парче от бедрена кост пред него-
вия обектив и ще видите какво придава на костта нейните характерни механични свойс-
тва. На места клетките в костите са прецизно подредени, например по външната им по-
върхност. Някои са разположени близко една до друга, докато други са отделени от
празни пространства. Между вторите има вещества, които придават на костта нейната
твърдост. Едно от тях е минерал или кристал, известен като хидроксиапатит, за който
стана дума в четвърта глава. Свойствата на хидроксиапатита са сходни с тези на бетона:
той е твърд при натиск, но не чак толкова при усукване и огъване. Също като сградите,
построени от бетон и тухли, формата на костите е такава, че да максимизира техните
компресивни функции и да минимизира огъването и усукването – факт, който Галилей
е констатирал през XVII век.
Другата молекула, която може да бъде намерена между костните клетки, е най-често
срещаният протеин в нашето тяло. Ако го разгледаме при увеличение 10 000 пъти с
електронен микроскоп ще видим нещо като въже, съставено от сплетени снопчета. Въп-
росният протеин, колагенът, притежава механичните свойства на въже – здрав е при
опъване, но се смачква при натиск (помислете какво би станало, ако два отбора, дър-
пащи въже в различни посоки се затичат един към друг). Колагенът, също като въжето,
е силен при опъване, но слаб при натиск, упражнен върху срещуположните му краища.
Костта се състои от клетки, плуващи в море от хидроксиапатит, колаген и други, по-
рядко срещани молекули. Някои клетки са закрепени една за друга, други се носят сво-
бодно из този пълнеж. Здравината на костта се дължи на силата на колагена при опън и
на хидроксиапатита при натиск.
Хрущялът, другата тъкан в нашия скелет, има малко по-различно предназначение. По
време на бягане хрущялите в ставите осигуряват гладка повърхност, по която костите
се плъзгат една спрямо друга. Хрущялите са по-еластични от костите, те могат да се
огъват и деформират при прилагане на сила върху тях. Гладкото функциониране на ко-
лянната става, както и на повечето други стави, които използваме по време на тичане,
зависи от наличието на относително мек хрущял. Когато здравият хрущял бъде притис-
нат, той винаги се връща към изходната си форма, също като домакинските гъби в кух-
нята. По време на всяка стъпка при тичане цялата ни телесна маса се сблъсква със земята
с определена скорост. Без такива защитни обвивки костите ни биха се смлели взаимно:
твърде неприятна последица от артрита.

89
 Гъвкавостта на хрущяла е следствие от неговата фина структура. Той е с малка плът-
ност, тъй като между изграждащите го клетки има големи пространства. Както и при
костите, свойствата на запълващите тези пространства вещества определят механич-
ните свойства на хрущяла.
Голяма част от пространството между хрущялните клетки е запълнено с колаген
(както и при други тъкани в телата ни). Това, което придава гъвкавост на хрущяла са
друг тип молекули, едни от най-необикновените в цялото ни тяло. Те се наричат проте-
огликани и придават здравина на хрущяла при натиск. Имат формата на гигантска четка
(с дълъг ствол и множество малки разклонения) и лесно се разпознават при наблюдение
с микроскоп. Освен това имат удивително свойство, пряко свързано със способността
ни да се придвижваме – най-малките им разклонения имат склонността да се свързват с
вода. Поради това молекулата на протеогликана се раздува при досег с вода, докато не
се превърне в гигантска желеобразна маса. Вземете парче желатин, увийте го с колаге-
нови нишки и ще получите вещество, което е едновременно гъвкаво и устойчиво на
натиск. По същество хрущялът е същото, това е съвършената подложка за ставите ни.
Ролята на хрущялните клетки е да секретират такива молекули по време на растежа на
животното и да поддържат нивото им след това.
Съотношението между различните вещества е отговорно за характерните механични
свойства на костите, хрущялите и зъбите. Зъбите са много твърди и – както би могло да
се очаква – в техния емайл има много хидроксиапатит и относително малко колаген. В
костите има повече колаген, по-малко хидроксиапатит и при тях отсъства емайл. Ето
защо те не са толкова твърди като зъбите. В хрущяла има много колаген и никакъв хид-
роксиапатит, но за сметка на това той е пълен с протеогликани. Това е най-меката тъкан
в скелета ни. Една от основните причини, поради които скелетът ни изглежда и функ-
ционира по характерния за него начин е в това, че тези молекули се намират на правил-
ното място и в правилното съотношение.
Какво общо има всичко това с произхода на телата? Едно свойство е общо за всички
животни, независимо от това дали имат скелет или не – всички, включително най-
просто устроените, имат молекули, разположени между клетките им. Това са различен
тип колагени и протеогликани. Колагенът изглежда е особено важен: това е най-разп-
ространеният протеин при животните и съставя над 90% от масата на протеините в чо-
вешкото тяло. Формирането на телата в далечното минало е станало възможно поради
изобретяването на молекули като него.
Още нещо е жизнено важно за тялото: клетките в костите трябва да са скрепени една
за друга и да могат да комуникират. Как костните клетки се свързват и как различните
части на костта разбират, че трябва да се държат по различен начин? С отговорът на
този въпрос до голяма степен е свързана възможността да съществуват тела.
Костните клетки, също като всяка друга клетка в телата ни, са свързани чрез миниа-
тюрни молекулярни „нитчета“, които съществуват в много разновидности. Някои свър-
зват клетките по начина, по който лепило придържа подметките на обувките: една мо-
лекула е здраво прикрепена към външната мембрана на една от клетките, а друга – към
външната мембрана на съседната клетка. По този начин „лепилото“ формира стабилна
връзка между двете клетки.
Други молекулярни нитчета са толкова специализирани, че се свързват само с нитчета
от същия тип. Това е изключително важно, тъй като допринася съществено за организа-
цията на телата ни. Въпросните специализирани свръзки позволяват на клетките да из-
граждат сложни структури и гарантират, че костните клетки се свързват само с костни

90
клетки, кожните – с кожни и т.н. При това тази организация се осъществява в отсъстви-
ето на допълнителна информация. Ако поставим заедно някаква съкупност от клетки и
създадем условия за растеж, клетките сами ще се организират. Някои ще оформят топки,
други – плоскости, благодарение на различния брой и вид на свързващите ги нитчета.
Без съмнение, най-важната връзка между клетките е тази, която им позволява да об-
менят информация една с друга. Структурата на скелета и на цялото ни тяло става въз-
можна благодарение на това, че клетките знаят какво трябва да правят. Те трябва да
бъдат наясно кога да се делят, кога да произвеждат молекули и кога да умрат. Ако кос-
тните или кожните клетки правеха всичко това напълно произволно, то щяхме да сме
или много грозни, или много умрели.
Клетките комуникират една с друга, използвайки „думи“, записани чрез обменяни
между тях молекули. Една клетка може да „разговаря“ със съседната, като двете обме-
нят такива молекули. При един от относително елементарните типове комуникация ед-
ната клетка излъчва сигнал, в случая – молекула. Тази молекула се прикрепя за външ-
ната обвивка или мембрана на клетката, получаваща сигнала. След това тази молекула
активира верижна реакция, която в много от случаите достига чак до ядрото на клетката.
Не забравяйте, че генетичната информация се съхранява вътре в ядрото. По този начин
сигналната молекула може да включи или изключи определен ген. Резултатът от това е,
че приемащата информацията клетка променя поведението си: умира, дели се или про-
извежда нови молекули в отговор на сигнала от първата клетка.
На най-фундаментално ниво има три неща, които правят възможно съществуването
на телата. Всички животни със сложно устроено тяло разполагат с комплексно структу-
рирани молекули като колагените и протеогликаните, с молекулни свръзки, прикре-
пящи клетките една към друга и с молекули, позволяващи на клетките да комуникират
помежду си.
Сега вече разполагаме с указания какво трябва да търсим. За да разберем как са се
появили телата, трябва да потърсим същите тези молекули в най-примитивно устрое-
ните тела, а след това и в онези същества, които си нямат тяло.

Бодибиддинг за пихтиеобразни

Какво е общото между тялото на един професор и това на едно безформено създание?
Нека потърсим отговор на този въпрос, като разгледаме някои от най-примитивните
тела, които можем да открием днес на Земята.
Едно от тях се радва на съмнителната слава никога да не е откривано извън обитава-
ната от човека среда. В края на 80-те години на XIX век то е намерено в пространството
между двойните стъклени стени на един аквариум. За разлика от всички днешни орга-
низми, то не е нищо повече от купчина пихтия. Единственото същество, което можем
да сравним с него, е извънземното от филма със Стив Маккуин „Петното“. Припомнете
си, че това е безформена маса, която след като попада на Земята от космоса поглъща
своята плячка: кучета, хора и, в крайна сметка, малки ресторантчета в различни градчета
в щата Пенсилвания. Действието на храносмилателната система на това същество ос-
тава недостъпно за погледа, чуват се само писъците на нещастниците, попаднали в нея.
Свийте това същество до нещо, съдържащо между 200 и 1000 клетки, с размер около 2
милиметра в диаметър, и ще имате пред себе си загадъчното създание, известно като
плакозоа. Плакозоите имат само четири типа клетки, тялото им е много малко и има

91
формата на пластина. Това обаче е истинско тяло. Някои от клетките в долната му по-
върхност са предназначени за храносмилане, други имат флагели, които с ударите си
помагат за придвижването на съществото. Не знаем с какво се хранят плакозоите в при-
родата, къде живеят или какви са предпочитаните им местообитания. Те обаче ни по-
казват нещо изключително важно: макар и с малко на брой специализирани клетки, тези
примитивни същества имат устройство, в което е налице истинско разделение на труда.
Много от нещата, които ни интересуват в едно тяло, присъстват и в телата на пла-
козоите. Те имат истински тела, макар и примитивно устроени. Анализирайки тяхната
ДНК и проучвайки молекулите по повърхността на клетките им, установяваме, че го-
ляма част от структурите, позволяващи изграждането на нашето тяло, вече са налице
при тях. Плакозоите разполагат например със свои собствени молекулни нитчета и ко-
муникационни връзки между отделните клетки.
Всичко това откриваме в същества, които са по-просто устроени от древните отпеча-
тъци на Реджиналд Сприг. Можем ли да стигнем още по-далеч, да открием още по-
просто устроени тела? Част от отговора на този въпрос се съдържа в нещо, което можем
да открием в почти всяка кухня: сюнгерите. На пръв поглед в тях няма нищо особено.
Водните гъби, наричани още сюнгери, имат тела, напълно лишени от живот – това е
просто една от формите на силициевия двуокис (стъкловидна материя) или калциевия
карбонат (твърд, черупкоподобен материал), запълнена с малко количество колаген.
Само по себе си това ги прави интересни. Припомнете си, че колагенът запълва голяма
част от междуклетъчните пространства в телата ни, придържайки клетките и тъканите
заедно. Макар това да е трудно забележимо, сюнгерите притежават един от характер-
ните белези на всички живи тела.
В началото на XX век Хенри Ван Питърс Уилсън показва колко удивително нещо са
сюнгерите. Уилсън е първият професор по биология, заелщатно място в университета в
Северна Каролина през 1894 г. Там той подготвя много бъдещи американски биолози,
оформили облика на генетиката и клетъчната биология в Северна Америка през следва-
щите десетилетия. Като младеж Уилсън решава да фокусира изследванията си не върху
друго, а тъкмо върху сюнгерите. Един от експериментите му разкрива наистина удиви-
телните способности на тези привидно елементарни създания. Уилсън прекарва сюн-
гери през сито, раздробяващо ги до купчина от клетки, след това поставя тези разпръс-
нати амебоподобни клетки в чинийка и започва да ги наблюдава. Първоначално те пъл-
зят насам-натам по повърхността на чинийката. След това обаче се случва нещо удиви-
телно: клетките се свързват. Първо се образуват червени топчета с неправилна форма.
След това започва да се образува структура, клетките се подреждат в правилни форми.
Накрая купчината клетки образуват нов сюнгер, като всеки от различните типове клетки
заема полагаемото си място. Пред очите на Уилсън е създадено съвсем ново тяло. Ако
бяхме като сюнгерите, то героят на Стив Бушеми, който е накълцан в машина за разд-
робяване на дървесина във „Фарго“ на братята Коен, нямаше да пострада особено.
Всъщност вероятно би бил освежен от преживяното, а клетките му щяха да се обединят
отново, създавайки множество негови умалени копия.
Клетките във вътрешността на сюнгерите са това, което ги прави полезни за разбира-
нето на произхода на телата. В повечето случаи тяхната вътрешност е празно простран-
ство, разделено на няколко части, чийто брой варира при различните видове. Водата
протича през него, направлявана от специални клетки. Те имат формата на чашки, чиято
вдлъбната част е насочена към вътрешността на сюнгера. Малки реснички, разположени
по ръба на чашката, се движат в различни посоки и улавят хранителните вещества във

92
водата. В чашката е разположено и едно по-голямо камшиче. Съгласуваното действие
на тези камшичета прокарва водата и хранителните вещества през порите на сюнгера.
Други клетки са отговорни за обработката на храната. Трети са подредени отвън и могат
да се свиват, променяйки формата на сюнгера, когато това е необходимо (например при
промяна на циркулацията на водата около него).
Сюнгерът е доста далеч от представата ни за истинско тяло, макар да притежава
много от характерните му черти: при неговите клетки е налице разделение на труда, те
могат да комуникират една с друга, а всички те функционират съгласувано, като един
индивид. Сюнгерът е организирано цяло, с различен тип клетки в различните му части,
които изпълняват различен тип функции. Той наистина е твърде далеч от човешкото
тяло, с неговите трилиони прецизно подредени клетки, но все пак между него и нас има
и общи неща. Най-важното е това, че клетките на сюнгера разполагат със средства за
свързване и комуникация, а също и за запълване на пространствата между тях. Следо-
вателно сюнгерите имат тела, макар и примитивни и лишени от сложна организация.
Също като плакозоите и сюнгерите, ние разполагаме с множество клетки. Също като
тях, частите на телата ни са специализирани. Целият набор от молекули, които поддър-
жат целостта на телата, също е налице: нитчетата, които прикрепват клетките една към
друга, различните системи за комуникация и специфичните вещества, които запълват
пространствата между клетките. Също като нас и всички останали животни плакозоите
и сюнгерите разполагат дори с колаген. За разлика от нас, при тях всичко това е съвсем
неразвито: вместо с 21 типа колаген, сюнгерите разполагат с 2, ние имаме на свое раз-
положение стотици различни по вид молекулни нитчета, а сюнгерите притежават само
малка част от тях. Сюнгерите са по-просто устроени от нас и имат само няколко вида
клетки, но всички онези неща, които позволяват изграждането на живото тяло, са на-
лице и при тях.
Плакозоите и сюнгерите са сред най-просто устроените многоклетъчни, които позна-
ваме днес. За да стигнем по-далеч, трябва да потърсим градивните единици на телата
ни при такива същества, които въобще нямат тяло: при едноклетъчните микроби.
Как да сравним един микроб с многоклетъчно животно? Разполагат ли едноклетъч-
ните с механизми, които им позволяват да си изградят тяло? Ако това е така, защо те не
се възползват от тях?
Най-лесният начин да отговорим на този въпрос е като разгледаме гените на микро-
бите и потърсим прилики между тях и гените на животните. Първите такива сравнения
разкриват един поразителен факт: при много едноклетъчни механизмите за прикрепване
и взаимодействие между клетките отсъстват. Някои анализи дори подсказват, че над 800
типа молекули се срещат единствено при сложно устроените животни и отсъстват при
едноклетъчните. Сякаш това потвърждава тезата, че гените, които помагат на клетките
да формират тела, са се появили заедно със самите тела. На пръв поглед това изглежда
смислено: средствата за производството на тела би трябвало да са непосредствено свър-
зани с наличието на тела.
Всичко обаче се преобръща наопаки, когато Никол Кинг от Калифорнийския универ-
ситет в Бъркли изследва организми, наречени хоанофлагелати. Кинг не се спира слу-
чайно на тях. Изследвайки тяхната ДНК тя установява, че това вероятно са най-близките
сродници на живи същества като плакозоите и сюнгерите. Така се появява и хипотезата,
че в гените на хоанофлагелатите са скрити примитивни версии на нашата собствена
ДНК.

93
 Изследванията на Никол са подпомогнати от проекта за секвениране на човешкия ге-
ном, начинание, довело до успешното картографиране на всички гени в телата ни. След
неговия успех същото беше направено и с други живи същества – плъхове, мухи, пчели;
в момента дори се работи по проекти за секвениране на генома на сюнгери, плакозои и
различни микроби. Получените карти са истинска златна мина, тъй като ни позволяват
да сравним гените, отговорни за изграждането на тялото при различни биологични ви-
дове. Те осигуряват на Никол генетичната информация, която е нужна за изследването
на нейните хоанофлагелати.
Въпросните същества силно приличат на чашкоподобните клетки във вътрешносттта
на сюнгерите. Всъщност дълго време се е смятало, че това са просто изродени сюнгери,
загубили останалите си клетки. Ако това беше така, ДНК на хоанофлагелатите трябваше
да бъде чудата версия на ДНК на сюнгер. Това обаче не е така. Когато части от ДНК на
хоанофлагелати са сравнени с тези на микроби и сюнгери, приликите им с микробите
се оказват огромни. Хоанофлагелатите са едноклетъчни организми.
Основаните на генетиката разграничения между едноклетъчни и многоклетъчни са
напълно разрушени в резултат от изследванията на Никол. Повечето от гените, които са
активни при хоанофлагелатите, са активни и при многоклетъчните животни. В действи-
телност много от тези гени са част от машината за изграждане на тела. Няколко от тях
показват колко уместно е сравнението между едните и другите. Функции като скрепване
и комуникация, дори част от молекулите, които запълват пространствата между клет-
ките, или наборът от молекули, които предават сигнали от клетъчната мембрана към
вътрешността на клетката – всичко това е налице и при хоанофлагелатите. В тях има и
колагени, както и молекулни нитчета, макар те да изпълняват малко по-различни функ-
ции.
Хоанофлагелатите осигуряват на Никол и указания как да сравним механизмите, ко-
ито изграждат и поддържат нашето тяло с тези при други едноклетъчни. Молекулярните
структури, изграждащи колагени и протеогликани, се срещат и при редица други мик-
роби. Стрептококите, които живеят в устата ни (да се надяваме, че ги няма на други
места), имат по външната си повърхност молекула, която силно прилича на колагена.
Тя има същата молекулярна сигнатура, но за разлика от колагена не образува нишки и
пластове.
По същия начин полизахаридите, които са съставна част на протеогликанните моле-
кули в хрущялите, могат да бъдат открити по клетъчните стени на различни бактерии.
Функциите им при вирусите и бактериите не са особено приятни за нас. Тези полизаха-
риди играят важна роля в механизмите, чрез които те инфектират клетките ни и увели-
чават тяхната вирулентност. Много от молекулите, които микробите използват, за да ни
причинят различни неволи, са примитивни версии на молекулите, които правят въз-
можно съществуването на телата ни.
Това ни изправя пред една загадка. Според почерпените от фосилите данни през пър-
вите 3,5 милиарда години от историята на Земята е нямало нищо друго освен микроби.
След това изведнъж в продължение на едва 40 милиона години навсякъде се появяват
всякакви тела: на растения, гъби, животни. Изведнъж те се оказват на гребена на ево-
люционната мода. От друга страна, ако приемем дословно резултатите на Никол, потен-
циалът за изграждане на тела е бил налице далеч преди те да излязат на сцената. Защо
телата изведнъж стават толкова необходими, след като преди това изобщо не ги е
имало?

94
 Хоанофлагелати (вляво) и сюнгери (вдясно)

Щастливо стечение на обстоятелствата

Времето е всичко. Най-добрите идеи, изобретения и понятия невинаги печелят пър-

вото място. Колко музиканти, изобретатели и художници са изпреварили времето си и
са потънали в забрава, за да бъдат преоткрити по-късно? Типичен пример е горкият Хе-
рон от Александрия, който през първи век след Христа изобретява парната турбина. За
нещастие, по негово време ѝ е отсъдена ролята на играчка. Светът просто не бил готов
за нея.
В историята на живота е същото. За всичко си има точното време, дори за появата на
телата. За да се убедим в това, първо трябва да разберем защо изобщо са се появили те.
Една от теориите предлага изключително елементарен отговор на въпроса: вероятно
телата са се появили тогава, когато микробите са открили нови начини да се изяждат
едни други, или да избегнат това да бъдат изядени. Да имаш тяло, съставено от много
95
клетки, означава да станеш голям, а това често е добър начин да избегнеш съдбата на
жертва. Телата може да са се появили в качеството на защитен механизъм.
Когато хищниците развият нови методи за лов, жертвите им развиват нови методи да
избегнат тази съдба. Конкуренцията между тях може да е сред причините за появата на
градивните елементи на телата ни. Много микроби се хранят, като се прикачват за други
микроби или ги обкръжават. Молекулите, които правят възможно те да хващат жерт-
вите си и да се закрепват за тях са сходни с молекулните нитчета, които придържат
клетките в телата ни. Някои микроби комуникират едни с други, като секретират съе-
динения, които оказват влияние върху останалите. Взаимодействията между хищник и
плячка при едноклетъчните често са свързани с изпращане на молекулни кодове, които
отблъскват потенциалните нападатели или примамват плячката да се приближи. Веро-
ятно сигнали от този тип са предшественици на онези, които нашите собствени клетки
използват, за да обменят информация, позволяваща запазването на целостта на собстве-
ното ни тяло.
Можем дълго да разсъждаваме по този въпрос, но далеч по-вълнуващи са нагледните
експериментални данни, които показват как хищничеството може да доведе до появата
на тела. Такива данни осигуряват Мартин Бораас и неговите колеги. Те използват водо-
расли, които по-принцип са едноклетъчни и отглеждат в лабораторни условия 1000 по-
коления от тях. След това въвеждат в системата хищник – едноклетъчно създание, снаб-
дено с камшиче, което обгръща други микроорганизми и ги поглъща. След по-малко от
200 поколения водораслите реагират, като формират туфи, съставени от стотици клетки;
с времето количеството на клетките в тях намалява до едва осем. Осем се оказва опти-
малният брой, тъй като така туфите са достатъчно големи, за да не могат да бъдат по-
гълнати, но и достатъчно малки, така че всяка клетка да има достъп до светлина и да
може да оцелее. Най-странното в случая е това, че когато хищниците биват изведени от
средата, водораслите продължават да се възпроизвеждат в същия вид. Накратко казано,
появил се е просто устроен многоклетъчен организъм.
Ако в рамките на няколко години при експериментални условия можем да получим
многоклетъчно от едноклетъчен организъм, то представете си какво би могло да стане
в продължение на милиарди години. Така въпросът се свежда до това не как са се поя-
вили телата, а защо не са се появили по-рано.
Неговият отговор вероятно е свързан със средата, в която се появяват първите тела:
преди това светът просто не е бил готов за тях.
Тялото е нещо голямо. Има очевидни предимства от това да си същество с едро тяло;
освен да избягват хищниците, снабдените с тела същества могат да поглъщат други, по-
малки от тях, или да изминават целенасочено големи разстояния. Тези две способности
осигуряват допълнителен контрол на животните върху обитаваната от тях среда. И
двете обаче са свързани с голям разход на енергия. Колкото по-голямо става едно тяло,
толкова повече енергия му е нужна, особено ако в състава му е включен колаген. Него-
вите молекули изискват за синтезирането си относително голямо количество кислород,
което води до увеличаване на консумацията на този важен метаболитен елемент при
нашите преки предшественици.
Проблемът е в това, че нивото на кислорода в древната планета Земя е било много
ниско. В продължение на милиарди години то дори не се доближава до днешното.
Преди около милиард години обаче изведнъж рязко нараства и оттогава се поддържа
относително високо. Откъде знаем това? От химичния анализ на скалите. При тези отп-

96
реди милиард години виждаме ясни белези, че формирането им е протекло в присъст-
вието на нарастващо количество кислород. Може ли нарастването на концентрацията
на кислород в атмосферата да е свързано с появата на телата?
За да се появят тела е било нужно едновременното наличие на много различни фак-
тори. В продължение на милиарди години микробите са развивали нови начини за вза-
имодействие със заобикалящата ги среда и едни с други. По този начин били синтези-
рани различни молекули и механизми, които могат да се използват за изграждане на
тела, макар преди да са били използвани с друга цел. Друг фактор също бил налице:
преди милиард години микробите вече се били научили да се изяждат едни други. Вече
имало причини за появата на тела, а средствата за това също били налице.
Нещо обаче липсвало – кислород. Когато нивото му се повишило, тела започнали да
се появяват навсякъде. Животът повече никога нямало да бъде същия.

97
 Осма глава.
Миризми и обоняние
В началото на 80-те години молекулярните биолози и учените, занимаващи се с ком-
плексно устроени организми – еколози, анатоми и палеонтолози – се изправят едни
срещу други. Анатомите например са разглеждани като представители на една анахро-
нична дисциплина, която отдавна е изживяла времето си. Молекулярната биология пре-
дизвика революция в разбирането ни за анатомията и биологията на развитието, поради
което класически дисциплини като палеонтологията започнаха да изглеждат като задъ-
нена улица в историята на биологията. Струваше ми се, че любовта ми към вкаменелос-
тите ще стане причина рано или късно да бъда заместен от един от онези автоматични
ДНК секвенатори, които са толкова модерни в последно време.
Двадесет години по-късно все още се ровя в пръстта и чупя камъни. От друга страна,
колекционирам също и ДНК, анализирайки нейната роля в еволюцията на организмите.
Конфликтите винаги се появяват с привидността на непреодолимо противоречие, но по-
късно противопоставянето отстъпва на по-реалистични подходи. Вкаменелостите и дан-
ните на геологията остават важен източник на сведения за миналото; нищо друго не ни
показва действителната среда и преходните структури в историята на живота. Както
вече видяхме, ДНК също ни позволява да надникнем в тази история, разкривайки как се
формират органите и съставените от тях тела. Нейната роля е особено важна там, където
фосилните данни са оскъдни или отсъстват напълно. Големи части от тялото, например
меките тъкани, рядко биват запазени в скалите. По отношение на тях ДНК е единстве-
ното, с което можем да разполагаме.
Извличането на ДНК е изключително лесно – можете да го направите дори в кухнята
си. Вземете малко тъкан от растение или животно – грах, пържола или пилешки дроб.
Добавете сол и вода и смелете всичко в блендер. След това добавете почистващ препа-
рат. Сапунът разрушава мембраните, обгръщащи клетките в тъканта, които са прека-
лено малки, за да бъдат засегнати от режещите остриета на блендера. След това изпол-
звайте добавка, за да стане месото по-крехко – тя ще разгради част от протеините, които
се свързват с ДНК. Сега разполагате с противна на вид супа с ДНК в нея. Накрая доба-
вете малко спирт – тогава ще се оформят два слоя – пенеста каша на дъното и бистра
алкохолна смес отгоре. ДНК изпитва силно привличане към алкохола и затова ще пре-
мине в него. Ако в горния слой забележите малко бяло топче от слуз, значи всичко е
както трябва – получили сте пречистена ДНК.
Можете да използвате получената субстанция, за да вникнете във взаимовръзките
между нас и останалите живи същества. Съответната процедура, в която е вложено не-
въобразимо количество пари и време, се свежда до това да сравните структурата и фун-
кциите на ДНК при различните организми. В нея има нещо трудно за проумяване – из-
вличайки ДНК от тъканите на различни биологични видове, например от черния дроб,
можете да декодирате историята на коя да е част от собственото ни тяло, например на
обонятилните ни органи. В ДНК, независимо дали е извлечена от черен дроб, кръв или
мускулна тъкан, се крие тайната на нашето обоняние. Припомнете си, че всичките ни
клетки съдържат една и съща ДНК; разликите между тях се дължат на това коя част от
нея е активирана. Гените, които отговарят за обонянието, са налице във всяка от клет-
ките ни, макар те да са активни само в областта на носа.

98
 Както всички знаем, миризмите предизвикват импулси в мозъка, които се отразяват
съществено върху начина, по който възприемаме външния свят. Лекият дъх на някаква
миризма може да ни върне към училищната стая от детството, или към уютния таван в
къщата на баба и дядо, при което в съзнанието ни ще изплуват отдавна забравени усе-
щания. Преди всичко обаче, миризмите ни помагат да оцелеем. Уханието на вкусна
храна ни кара да огладнеем, а от нечистотии ни се повдига. Разполагаме също с вграден
механизъм, който ни кара да избягваме развалени яйца. Искате да продадете дома си?
Тогава докато очаквате евентуалните купувачи по-добре сложете във фурната да се пече
хляб, вместо да оставите на печката да къкри тенджера със зеле. Всички ние инвести-
раме огромни суми в нашето обоняние: през 2005 г. парфюмерийната индустрия е ре-
гистрирала оборот от 24 милиарда долара само в Съединените щати. Всичко това по-
казва колко дълбоко в нас е вложено обонянието. Освен всичко останало, това сетиво е
и изключително древно.

Молекули (увеличени многократно) се носят във въздуха около цвете. Те се прикрепят

към рецептори в обвивката на носната кухина, след което се изпраща сигнал към мо-
зъка. Всеки обонятелен стимул се състои от много различни молекули, свързващи се с
различни рецептори. Мозъкът ни обединява всички тези сигнали в една-единствена
миризма

99
 Обонянието ни позволява да различаваме между 5 и 10 хиляди миризми. Някои хора
могат да доловят ароматните молекули на зеления пипер в концентрация под едно на
трилион. Това е все едно да разпознаеш едно зрънце пясък на дълъг километър и поло-
вина плаж. Как успяваме да направим това?
Това, което мозъкът ни възприема като миризма, съответства на коктейл от молекули,
които се носят във въздуха. Онези от тях, които регистрира обонянието ни, са малки,
достатъчно леки, за да се носят свободно във въздуха. Когато поемаме въздух или по-
душваме, засмукваме тези молекули в ноздрите си. От там те попадат в област, разпо-
ложена зад носа ни, където биват уловени от слузестото покритие на носните пътища.
Там има зони, съдържащи милиони нервни клетки, всяка от които разполага с израс-
тъци, проникващи в лигавицата. Когато молекулите от въздуха се свържат с нервните
клетки се изпращат сигнали към мозъка ни. Тогава той интерпретира тези сигнали като
миризма.
На молекулно ниво този механизъм работи на принципа на ключа и ключалката.
Ключът е ароматната молекула, а ключалката – рецепторът на нервната клетка. Моле-
кулата, уловена от носната лигавица, взаимодейства с рецептора на нервната клетка;
само когато тя се прикрепи към него се изпраща сигнал към мозъка. Всеки рецептор е
настроен за различен тип молекула, но конкретна миризма може да е свързана с много
на брой молекули и при възприемането ѝ да се активират различни рецептори.
Най-добрата аналогия за този процес е с акордите в музиката. Акордът се състои от
няколко ноти, които звучат едновременно. По същия начин миризмата е продукт на сиг-
нали от много рецептори, регистриращи различни молекули. Мозъкът ни обаче възпри-
ема всички тях като една-единствена миризма.
Също както при рибите, земноводните, влечугите, бозайниците и птиците, седали-
щето на обонянието ни е вътре в черепа. Както и другите животни, разполагаме с ня-
колко отвора, през които в него прониква въздух, а също със специализирани тъкани, в
които химическите вещества от въздуха взаимодействат с невроните. Можем да прос-
ледим структурата на тези отвори, кухини и мембрани от рибата до човека и така ще
открием обща зависимост. Най-примитивните живи същества с череп, безчелюстни
риби като миногите и миксините имат само една ноздра, която отвежда до торбичка,
разположена във вътрешността на черепа. Водата навлиза свободно в нея и там се осъ-
ществява регистрирането на обонятелните стимули; основната разлика е в това, че при
рибите миризмите се извличат от водата, а не от въздуха. Най-близките ни сродници
имат конструкция, сходна с нашата: при тях водата навлиза в ноздрата и достига до
кухина, която е свързана с устата. Двойнодишащите риби и Tiktaalik имат два типа ноз-
дри: външна и вътрешна. По това те също приличат на нас. Затворете устата си и ди-
шайте. Така въздухът навлиза през ноздрите и преминава през носните кухини, дости-
гайки задната част на гърлото през вътрешни проходи. Нашите предшественици сред
рибите също са имали вътрешни и външни ноздри – едва ли някой би се изненадал от
това, че става дума за същите риби, които имат лакътна кост и други анатомични осо-
бености, които споделят с нас.
Обонянието ни носи следи от дългата ни предистория като риби, земноводни и бо-
зайници. Голям пробив в разбирането ни за нея настъпва през 1991 г., когато Линда Бък
и Ричард Ексъл откриват съвкупността от гени, които ни осигуряват обоняние.
Бък и Ексъл планират експеримента си, изхождайки от три основни допускания.
Първо, формулират мотивирана хипотеза относно това как би трябвало да изглеждат

100
гените, отговарящи за рецепторите за миризма, изхождайки от изследвания, проведени
в различни лаборатории по света. Те показват, че въпросните рецептори имат харак-
терна циклична структура, позволяваща им да предават информация през клетката. Това
е важна следа, защото така Бък и Ексъл могат да претърсят генома на мишката и да
локализират всеки ген, който отговаря за синтезирането на такива структури. Второ, те
допускат, че гените, отговарящи за тези рецептори, трябва да имат специфична актив-
ност – да са активни само в тъканите, които участват във възприемането на миризми.
Това изглежда съвсем правдоподобно: ако нещо е свързано с обонянието, то трябва да
се открива само там, където се осъществява този процес. Третото допускане е най-съ-
ществено – Ексъл и Бък допускат, че в случая не става въпрос за един или няколко, а за
много гени. Тази хипотеза се основава на факта, че различните химически вещества
предизвикват различно усещане за миризма. Ако има взаимно еднозначно съответствие
между тип химическо съединение и рецепторен ген, който е специализиран в открива-
нето му, то гените трябва да бъдат наистина много. Имайки предвид данните, с които
са разполагали, това допускане би могло и да се окаже погрешно.

Носни отвори и циркулация на ароматните молекули от безчелюстните риби до чо-

века

Трите допускания на Бък и Ексълса подбрани много добре. Изхождайки от тях, те

успяват да открият гени с характерната структура на рецепторите, които търсят. Уста-
новяват също, че тези гени са активни единствено в обонятелните органи, по-конкретно
в обонятелните епителни клетки. Освен това успяват да открият много такива гени.
Иначе казано, ударили са в десятката. След това обаче Бък и Ексъл откриват нещо на-
истина удивително: цели три процента от генома ни съдържа гени, свързани с обоняни-

101
ето. Всеки от тях е отговорен за изграждането на конкретен рецептор, регистриращ оп-
ределен тип молекули. За своята работа Бък и Ексъл си поделят Нобелова награда през
2004 г.
След техния успех започва търсене на обонятелни гени при други видове. Оказва се,
че те са живата памет за големите революции в историята на живота. Да вземем напри-
мер прехода от живот във водата към живот на сушата, настъпил преди 365 милиона
години. Има два вида обонятелни гени – едни за улавяне на миризми във водата и
други – отговарящи за обонянието на сушата. Химическата реакция между ароматната
молекула и рецептора е различна във водна и във въздушна среда, затова са нужни два
вида рецептори. Както може да се очаква, в обонятелните си неврони рибите имат ре-
цептори само от единия вид, а бозайниците и влечугите – само от другия.
Това откритие ни помага да разберем едни от най-примитивните риби, които все още
живеят сред нас – безчелюстни риби като миногите и миксините. Оказва се, че тези съ-
щества, за разлика от по-развитите риби и от бозайниците, нямат гени нито от единия,
нито от другия тип; по-скоро рецепторите им са съчетание от двата типа. Ясно е какво
означава това: тези примитивни риби са се появили, преди обонятелните гени да се раз-
делят на два вида.
Безчелюстните риби имат и друга важна особеност: броят на обонятелните им гени е
много малък. Костните риби имат повече такива гени, а още повече могат да бъдат отк-
рити при земноводните и влечугите. Броят на обонятелните гени нараства с времето, от
относително малко при примитивни създания като безчелюстните риби, до огромното
количество, което откриваме при бозайниците. Ние, бозайниците, с повече от 1000 та-
кива гени, сме посветили голяма част от своя генетичен апарат на... душенето. Можем
да приемем, че колкото повече такива гени има дадено животно, толкова по-голяма е
способността му да различава миризми. При това положение големият брой обонятелни
гени е оправдан – бозайниците са силно специализирани животни, чието съществуване
зависи от обонянието. Помислете си само колко добри в проследяването са кучетата!
Откъде обаче са се взели допълнителните ни обонятелни гени? Да не би да са паднали
от небето? Отговорът на този въпрос ще стане очевиден, ако се вгледаме в структурата
им. Ако сравните обонятелните гени на бозайник с шепата гени на безчелюстна риба,
то „допълнителните“ гени на бозайника ще бъдат вариации на една и съща тема: те из-
глеждат като модифицирани копия на гените на рибата. Това означава, че големият брой
обонятелни гени са се появили чрез копиране на обонятелните гени, налични при при-
митивните животински видове.
Това ни изправя пред парадокс. Човекът е отделил около 3 процента от гените си за
целите на обонянието, също като останалите бозайници. Но когато генетиците разглеж-
дат по-внимателно човешките гени, те се натъкват на изненадващо откритие: цели 300
от тези гени са станали напълно нефункционални поради мутации, безнадеждно увре-
дили тяхната структура. (Други бозайници използват тези гени.) Защо имаме толкова
много такива гени, ако голяма част от тях са напълно безполезни?
Делфините и китовете ни дават отговор на този въпрос. Също като бозайниците, те
имат косми, гърди и състоящо се от три костици вътрешно ухо. Наследството им на
бозайници е отразено и в обонятелните им гени: в отсъствието на функциониращите във
водна среда рибешки гени, представителите на семейство китоподобни разполагат само
с „въздушно“ обоняние. Миналото им е записано в ДНК-механизмите на техния обоня-
телен апарат. Това е интересна загадка: явно делфините и китовете не използват носните

102
си канали за целите на обонянието. Тогава каква работа вършат съответните гени? Ста-
рите носни канали са модифицирани – те се използват за изхвърляне на водата при ди-
шане. Това е имало забележителни последици за обонятелните гени: те все още са на-
лице, но не функционират.
Това, което се е случило с обонятелните гени на делфините и китовете е станало и
при много други видове. Поколение след поколение в генома се натрупват мутации. Ако
в резултат бъде засегната функцията на даден ген, резултатът може да бъде опасен, та
дори смъртоносен. Какво става обаче, когато мутацията засяга функцията на ген, който
не прави нищо? Има редица математически теории, които ни казват очевидното: по-
добни мутации тихомълком се предават от поколение на поколение. Изглежда при дел-
фините е станало тъкмо това. Обонятелните им гени вече не били нужни, затова мута-
циите им се натрупвали с времето. Гените били безполезни, но се запазвали в ДНК като
мълчаливо свидетелство за хода на еволюцията.
Хората обаче имат обоняние. За какво са им тогава толкова много нефункционални
обонятелни гени? Йоав Гилад и колегите му отговориха на този въпрос, като сравниха
набора от гени при различните примати. Те установиха, че онези примати, които разви-
ват цветно зрение, често имат голям брой нефункциониращи обонятелни гени. Заклю-
чението е ясно: ние, хората, сме част от еволюционно разклонение, при което обоняни-
ето е постепенно изместено от зрението. Разчитаме на зрението си повече, отколкото на
обонянието и това намира израз в нашия геном. При настъпилата размяна обонянието е
загубило значението си и много от свързаните с него гени са станали нефункционални.
В носовете си носим доста багаж – по-точно в онази част от нашата ДНК, която кон-
тролира обонянието. Стотиците ни безполезни обонятелни гени са наследство от на-
шите предшественици – бозайниците, които използвали миризмите в битката си за оце-
ляване. Всъщност сравнението може да бъде продължено. Също както ксерокопията
стават все по-неясни при всяко следващо копиране, така и нашите обонятелни гени ста-
ват все по-несходни с тези на нашите примитивни предшественици. Гените ни приличат
на тези на приматите, по-малко на тези на останалите бозайници, още по-малко на вле-
чугите, земноводните, рибите и т.н. Всичко това е мълчаливо свидетелство за нашето
минало; в носовете ни се крие истинско дърво на живота.

103
 Девета глава.
Зрение
Само веднъж в цялата си кариера съм откривал око във вкаменелост. Това не стана
на терен по време на изследване, а в задната стаичка на магазин за минерали в малко
градче в Североизточен Китай. Колегата ми Гао Къцин и аз изследвахме най-старите
познати саламандри – прекрасни фосили, открити в скали в Китай отпреди 160 милиона
години. Тъкмо бяхме приключили обиколката на някои от находищата, познати на Гао.
Местата им бяха тайна, тъй като тези вкаменелости докарват добри пари на земедел-
ците, които обикновено ги откриват. Това, което ги прави толкова ценни са ясните от-
печатъци от меки тъкани като хриле, черва или хорда. Частните колекционери плащат
големи суми за тях, тъй като находки с такова високо качество са изключително редки.
По времето, в което се оказахме в магазина, Гао и аз вече се бяхме сдобили с много
наистина красиви древни саламандри.
Продавачът обаче разполагаше с някои от най-добрите вкаменелости на саламандри
в света. Гао искаше да ги видим и прекарахме по-голямата част от деня в опити да се
спазарим за цената. Цялата тази работа беше съвсем незаконна. Гао прекара няколко
часа в компанията на господина, пушейки цигари, бъбрейки и жестикулирайки по ти-
пично китайски маниер. Ясно беше, че е предложена размяна, но тъй като не знаех ези-
ка, нямах представа каква е офертата. След доста кимане, последвано от продължително
ръкостискане, ми беше разрешено да отида в задната стая и да погледна вкаменелостта,
която се мъдреше на масата в нея. Гледката беше удивителна: виждаше се тялото на
ларвовиден саламандър, не по-дълъг от 7-8 сантиметра. Виждаха се отпечатъци от
всички органи, дори от черупките на миниатюрните организми, които животното бе по-
гълнало при последното си хранене. Тогава за пръв и последен път погледът ми се
срещна с този на древно изкопаемо.
Очите рядко оставят отпечатъци във вкаменелостите, които откриваме. Както стана
дума, най-добре се запазват твърдите части на тялото – кости, зъби и люспи. Ако искаме
да разберем историята на очите, то трябва да се възползваме от едно важно обстоятелс-
тво – огромно е разнообразието на органите и тъканите, които животните използват, за
да улавят светлина – от простите фоторецептори на безгръбначните до сложно устрое-
ните очи на различните насекоми и собствените ни очи, прилични на фотоапарати. Как
да се възползваме от това разнообразие, за да разберем как се е развивала във времето
способността ни да виждаме?
Историята на окото напомня за историята на автомобила. Да вземем например модела
„Шевролет Корвет“. Можем да проследим историята му като цяло – хронологията на
този конкретен модел – или да видим как са се променяли влаганите в него части. Ис-
торията му започва през 1953 г. и преминава през различни модификации през годините.
Гумите на корвета също си имат история, както и материалът, използван за направата
им. Случващото се с телата и органите е аналогично. Очите ни имат своя история в
качеството на орган, но същото се отнася и за съставните им части – клетки и тъкани,
както и за гените, отговорни за формирането на всяка от тях. След като разграничим
отделните нива в историята на нашите органи, ще разберем, че не сме нищо повече от
мозайка от различни части, всяка от които може да бъде открита почти навсякъде по
планетата.

104
Окото започва да фокусира: от простите улавящи светлината органи на безгръбнач-
ните до подобно на фотоапарат око с лещи. С еволюцията на очите остротата на
зрението се увеличава

105
 Голяма част от обработката на образите, които виждаме, се осъществява в мозъка:
ролята на окото е да улови светлината, за да може носената от нея информация да дос-
тигне до мозъка и да бъде представена като образ. Очите ни, също като тези на остана-
лите същества с череп и скелет, са като малки фотоапарати. След като външната свет-
лина проникне в тях, тя се фокусира върху екран, разположен в дъното на очната ябълка.
По пътя си до него светлината преминава през няколко слоя. Първа е корнеата – тънък
слой от прозрачна тъкан, покриващ лещите. Количеството светлина, която навлиза в
окото, се контролира от мембрана, наречена ирис, която се свива и разпуска от дейст-
вието на мускули, които не подлежат на волеви контрол. Светлината преминава през
лещите, които също като при фотоапарата имат функцията да фокусират образите.
Малки мускулчета обгръщат лещата – при свиването им тя променя формата си и така
образите на обектите, намиращи се близо или надалеч, стават по-контрастни. Здравата
леща е прозрачна и е изградена от специални протеини, които ѝ придават специална
форма и оптични свойства. Тези протеини, известни като кристалини, имат много дълго
време на живот и позволяват на лещите да продължават да функционират с напредва-
нето на възрастта. Екранът, върху който се проектира светлинния образ, наречен ретина,
е натъпкан с кръвоносни съдове и рецептори на светлина. Тези рецептори изпращат сиг-
нали към мозъка, който ги интерпретира като образи. Ретината поглъща светлината чрез
специални светочувствителни клетки. Има два типа такива клетки: едните са много чув-
ствителни към светлина, а другите – не чак толкова. Първите ни позволяват да различа-
ваме само черно и бяло, а вторите ни осигуряват цветно зрение. Ако погледнем живо-
тинския свят, лесно можем да разберем кога е активен даден негов представител – по
това какво е съотношението между двата типа светочувствителни клетки. При хората
тези клетки съставят около 70% от всички рецептори в тялото ни. Това ясно показва
колко е важно зрението за нас.
Такива подобни на фотоапарат очи имат всички същества с череп – от рибите до бо-
зайниците. При други групи животни откриваме различни зрителни органи – от прости
струпвания на фоточувствителни клетки до очи със съставен оптичен механизъм, както
при мухите, или примитивни версии на собствените ни очи. Ключът към вникването в
историята на окото е разбирането на връзката между структурите, изграждащи очите ни
и онези, които се срещат при други животни. За тази цел ще разгледаме молекулите,
предназначени да улавят светлината, тъканите, които участват в процеса на виждане и
гените, които отговарят за целия този процес.

Светоулавящи молекули

Истински важната работа в светочувствителните клетки се извършва в тяхната вът-

решност от молекула, която улавя светлината. В резултат от това тя променя формата
си и се разделя на две части. Едната от тях е производна на витамин А, а другата е про-
теин, наричан опсин. Когато опсинът се разгради, започва верижна реакция, в резултат
от която неврон изпраща импулс към мозъка ни. Използваме различен вид опсин за да
виждаме черно-бяло и цветно. Също както мастилените принтери използват три или
четири вида мастило, за да печатат цветни изображения, така и ние използваме три све-
точувствителни молекули, за да виждаме в цветове. За черно-бялото зрение използваме
само една.

106
 Тези улавящи светлината молекули променят формата си при осветяване, след това
се презареждат на тъмно и така си връщат нормалното състояние. Целият този процес
отнема няколко минути. Всички знаем това от личен опит: влезте от ярко осветена в
тъмна стая и ще установите, че е почти невъзможно да видите бледите очертания на
предметите в нея. Причината за това е, че улавящите светлината молекули имат нужда
от време за презареждане. След няколко минути ще започнете да виждате по-добре в
тъмното.
Въпреки поразителното многообразие от фоторецепторни органи, за тази цел всяко
животно използва един и същ вид молекули. Насекомите, хората и различните видове
миди разчитат за това на опсина. Не само можем да проследим историята на очите чрез
разликите в структурата на опсина при всеки от тези видове, а разполагаме с данни, че
за молекулите от този тип трябва да благодарим на... една бактерия.
По същество опсинът е молекула, която предава информация отвън към вътреш-
ността на клетката. За да постигне това е нужно определено химично съединение да
бъде транспортирано през обграждащата клетката мембрана. Опсинът разчита за това
на специфичен „проводник“, които се усуква и се вие по пътя си отвън навътре. Усука-
ният път на рецепторите през клетъчната мембрана не е произволен, а има специфична
структура. Къде другаде се среща такова усукване? То е идентично с това при части от
определени молекули в бактериите. Точните съответствия на молекулярно ниво подс-
казват, че е налице свойство, което всички животни споделят със бактериите. В известен
смисъл можем да кажем, че модифицирани части от древни бактерии се намират в на-
шата ретина и ни помагат да виждаме.
Анализирайки опсина при различните животни, можем дори да проследим основните
събития в историята на окото. Да вземем например една от повратните точки в развити-
ето на приматите: появата на цветното зрение. Хората и най-близките ни сродници –
човекоподобните маймуни от Стария свят – имат сложно функциониращо цветно зре-
ние, което се осъществява чрез три различни типа рецептори за светлина. Всеки от тях
е специализиран за различен тип светлина. Повечето от останалите бозайници имат
само два такива рецептора, затова не могат да различават толкова много цветове като
нас. Оказва се, че можем да открием как се е появило нашето цветно зрение, като ана-
лизираме гените, които отговарят за тези рецептори. Двата типа рецептори на остана-
лите бозайници се формират благодарение на два типа гени. Аналогично два от нашите
три рецептора се формират от гени, които са изключително сходни с тези при бозайни-
ците. Това подсказва, че началото на цветното ни зрение е поставено, когато един от
гените се е удвоил и копието му постепенно се е специализирало за различен тип свет-
лина. Както си спомняте, нещо сходно се е случило с гените, отговорни за обонянието.
Тези промени могат да бъдат съотнесени с измененията във флората на Земята преди
милиони години. Би било полезно да разгледаме въпроса за какво е било нужно цветно-
то зрение, когато то се е появило за пръв път. Без съмнение, от него са се възползвали
маймуните, живеещи по дърветата, тъй като им е позволило да различават по-добре раз-
личните видове плодове и листа, подбирайки тези от тях с най-висока хранителна стой-
ност. Изучавайки останалите примати, снабдени с цветно зрение, можем да оценим вре-
мето на появата му на 55 милиона години преди настоящето. От това време са запазени
вкаменелости, документиращи промени в състава на древните гори. Преди това се сре-
щат предимно палми и различни видове фикуси, чиито плодове са вкусни, но оцветени
общо взето еднакво. По-късно в горите се наблюдава по-голямо разнообразие, а веро-

107
ятно и повече цветове. Можем да предположим, че преходът към цветно зрение е свър-
зан с прехода от едноцветните древни гори към богата палитра от цветове, която позна-
ваме днес.

Тъкани

Очите на животните биват два вида – единият се среща при безгръбначните, а дру-
гия – при гръбначни като рибите и хората. По същество има два начина за увеличаване
на площта на зрителния орган. Безгръбначните – например мухите и червеите – пости-
гат това чрез множеството гънки в съответната тъкан, а нашите предшественици – чрез
малки влакънца по външната ѝ повърхност. Редица други разлики са следствие от спе-
цификите на тези два типа решения на изходния проблем. Тъй като липсват фосилни
находки, изглежда никога няма да можем да свържем нашите собствени очи с тези на
безгръбначните. Всички си мислеха така до 2001 г., когато Детлеф Арент изследва очите
на един много примитивен мъничък червей.
Многочетинестите червеи (полихети) са сред най-примитивните червеи, които позна-
ваме днес. Те имат просто устроено сегментирано тяло и два вида светочувствителни
органи – око и скрита под кожата част от нервната им система, предназначена да регис-
трира наличието на светлина. Арент открива, че зрителната система на тези червеи се
състои от две части както в телесно, така и в генетично отношение. Познавайки гените,
отговарящи за синтезирането на опсин и структурата на нашите собствени зрителни
неврони, той разполага с всичко необходимо, за да проумее зрителния апарат на поли-
хетите. Така открива, че тези червеи разполагат и с двата типа фоторецептори. Окото на
червея е съставено от неврони и опсини като очите на безгръбначните. Малките под-
кожни фоторецептори обаче са съвсем различни. Те имат типични за гръбначните оп-
сини и същата влакнеста структура на клетъчно ниво, макар и твърде недоразвита.
Иначе казано, Арент е открил живо свързващо звено – животно, снабдено с два типа
очи, единият от които – нашия – е твърде примитивен. Така проучването на примитив-
ните безгръбначни показва, че различните типове животински очи имат общи части.

Гени

Откритието на Арент поставя още един въпрос. Едно е различните видове очи да имат
общи части, но как е възможно зрителни органи, които са наглед толкова различни –
тези при червеите, мухите и мишките – да са тясно свързани? За да отговорим на този
въпрос, нека разгледаме генетичната „рецепта“, по която се приготвят очи.
В началото на XX век Милдред Ходж описва различните мутации при плодните мухи,
когато открива муха, която изобщо няма очи. Този мутант не е изолиран случай и Ходж
успява да отгледа няколко поколения такива безоки мухи. По-късно сходна мутация е
открита при мишките. Някои от засегнатите индивиди имали много малки очи, при
други липсвали цели части от главата или нейната лицева част, включително очите.
Сходно състояние при хората се нарича аниридия – при него липсват големи части от
очите. При всички тези различни видове – мухи, мишки и хора – генетиците наблюдават
сходна мутация.
Пробив в нейното разбиране настъпва в началото на 90- те години, когато в лабора-
ториите навлизат нови техники за молекулярен анализ, чрез които разбираме резултат

108
от какво могат да бъдат уврежданията на очите. В резултат от картографирането на чо-
вешките гени можем да определим коя част от ДНК е отговорна за тези мутации. След
нейното секвениране е установено, че гените при тези три вида, които предизвикват
аниридия, имат еднакви структури и секвенции. Може дори да се каже, че в случая става
дума за един и същ ген.
Какво научаваме от всичко това? Учените са открили отделен ген, чиито мутации
водят до смаляване или пълно отсъствие на очи. Това означава, че нормалната версия
на този ген отключва формирането на очите. Следователно може да бъде проведен екс-
перимент, отговарящ на един съвсем нов въпрос: какво се случва, когато се намесим във
функционирането на този ген и го активираме не там, където трябва?
Мухите са идеални за подобен тип изследвания. През 80- те години чрез работата с
тях са разработени изключително мощни генетични методи. Ако познавате даден ген
или ДНК-секвенция, можете да създадете муха без този ген – или обратно, муха, при
която този ген е активиран не там, където трябва.
Използвайки такива методи, Валтер Геринг започва да експериментира с гена, отго-
ворен за „безочието“ при мухите. Екипът му успява да активира този сегмент от ДНК
практически навсякъде: по антените, краката или крилата. Тогава се случва нещо уди-
вително – когато въпросният ген бъде активиран в антената, там се появява око. Ако
бъде активиран в друга част на тялото, там се случва същото – навсякъде могат да бъдат
поставени нови очи! На всичко отгоре, част от тези нови очи демонстрират наченки на
способност да реагират на светлина. Това показва, че Геринг е открил онзи механизъм,
който отключва формирането на зрителни органи при мухите.
Той обаче не спира до тук, а започва да разменя гени между различни биологични
видове. Колегите му извличат мишия еквивалент на „безокия“ ген, Рах 6, и го активират
в муха. В резултат се появява ново око, но не око на мишка, а на муха. Оказва се, че ген
на мишка може да бъде използван за формиране на око на муха навсякъде по нейното
тяло – по гърба, по крилата, около устата. Иначе казано, Геринг е установил основният
механизъм, отговорен за формирането на очи, който съвпада при мухите и мишките.
Въпросният ген, Рах 6, активира сложна верижна реакция на генно ниво, в резултат от
която се появява ново око.
Вече знаем, че Рах 6 контролира този процес при всички живи същества, които имат
очи. Те може и да изглеждат различно – някои имат лещи, а други не, някои са съставни,
а някои не са, – но генния механизъм винаги е един и същ.
Когато гледате очите на човека срещу вас, забравете романтиката, историята за Сът-
ворението и метафората за прозореца на душата. С техните молекули, гени и тъкани,
които сме наследили от миниатюрни микроби, медузи, червеи и мухи, не виждате нищо
друго, освен една истинска менажерия.

Десета глава.
Уши
Когато за пръв път надникнете във вътрешността на ухото ще изпитате разочарова-
ние – всичко интересно е скрито дълбоко в черепа, обвито със стена от кост. Ако отво-
рите черепа и отстраните мозъка, ще трябва да използвате длето, за да пробиете тази
стена. Ако сте доста добър с длетото, или пък имате голям късмет, ще пробиете точно
където трябва и тогава пред очите ви ще се разкрие вътрешното ухо. То прилича на

109
миниатюрна черупка на охлюв, също като онези, които често намирате на моравата пред
дома си.
Това може и да не изглежда особено впечатляващо, но в случая става дума за наис-
тина хитроумно приспособление. Когато слушаме, звуковите вълни биват насочвани от
външната част на слуховия апарат. Те нахлуват в ухото и тъпанчето започва да вибрира.
На свой ред то е свързано с три малки костици, които вибрират заедно с него. Една от
тези костици е свързана със спираловидната структура, за която стана дума по-горе,
чрез нещо като бутало. Вибрациите на костиците в ухото карат буталото да се движи
напред-назад. В резултат течността в нея също започва да се движи. В резултат се пре-
гъват израстъците на сензорните клетки, които генерират импулс, достигащ до мозъка,
който го интерпретира като звук. Следващият път като отидете на концерт, представете
си всичко, което се случва в главата ви!
Можем да разграничим три части на слуховия апарат: външна, средна и вътрешна.
Външното ухо е видимата ѝ част. Средното съдържа трите малки костици. Накрая, вът-
решното се състои от сетивни клетки, течност и обгръщаща всичко това тъкан. Наличи-
ето на тези три дяла означава, че е най-лесно да разделим обсъждането на слуха по съ-
ответния начин.

От трите части на ухото ни – външна, средна и вътрешна – вътрешното ухо е най-

древната, то контролира нервните сигнали, изпратени към мозъка

Частта от ухото, която можем да видим и зад която прикрепяме очилата си, е относи-
телно нова еволюционна добавка към нашето тяло. Можете да потвърдите това при
следващото си посещение в аквариум или зоологическа градина. Колко акули, скелетни
риби, земноводни и влечуги имат външно ухо? Отговорът е нито една, тъй като ушна
мида се среща само при бозайниците. Някои земноводни и влечуги имат видимо външно
ухо, но не и ушна мида. Често това е просто малка мембрана, напомняща за горната част
на барабан.
Колко е важно сравнението с акулите и костните риби се вижда, когато надникнем
вътре в ушите си. Ухото на пръв поглед не е нещо, по което приличаме на акулите, най-
вече защото акулите изобщо нямат уши. Но връзка все пак има. За начало да разгледаме
костиците на ухото.

110
 Средно ухо – слухови костици

Бозайниците са много специални. Разполагаме с козина и млечни жлези, по които се

отличаваме от останалите животни. Затова за мнозина е изненада, че някои от най-ха-
рактерните ни черти са скрити... вътре в ушите. Костиците на средното ухо при бозай-
ниците са различни от тези при другите животни: бозайниците имат три, а влечугите и
земноводните – само една. Рибите пък си нямат изобщо. Откъде тогава са се взели слу-
ховите ни костици?
Кратък урок по анатомия: припомнете си, че костиците се наричат съответно чукче,
наковалня и стреме. Както видяхме, всяка от тях е производна на хрилните дъги: стре-
мето на втората, чукчето и наковалнята – на първата. Тъкмо с тях започва нашия разказ.
През 1837 г. германският анатом Карл Райхерт разглежда ембриони на бозайници и
влечуги, за да разбере как се формира техния череп. Той проследява трансформациите
на хрилните дъги при различни видове, за да определи мястото, което те заемат в чере-
пите на различни животни. Повтаряйки това отново и отново, открива нещо озадача-
ващо: две от слуховите костици на бозайниците съответстват на части от челюстта на
влечугите. Райхерт не може да повярва на очите си, а описанието на изследванията му
свидетелства за изпитаното от него вълнение. По повод на съпоставката между че-
люстта и ухото, повествованието му се отклонява от типичния за XIX век суховат стил
и изразява изненада, дори озадачение, от това неочаквано откритие. Заключението е не-
избежно: една и съща хрилна дъга се трансформира в част от челюстта при влечугите и
в слухови кости при бозайниците. Райхерт стига до идея, която самият той не може да
приеме – че части от ушите на бозайниците съвпадат с части от челюстите на влечугите.
Всичко става още по-проблематично като съобразим, че Райхерт предлага тази теория
няколко десетилетия преди Дарвин да формулира идеята за генеалогичното дърво на
живота. Как можем да определим структурни особености на два различни вида като
„еднакви“, ако не разполагаме със самото понятие за еволюция?
Много по-късно, между 1910 и 1912 г., германският анатом Ернст Гауп, изхождайки
от изследванията на Райхерт, публикува изчерпателен ембриологичен анализ на ушите
на бозайниците. Описанието на Гауп е по-детайлно и общо взето интерпретира работата
на Райхерт в духа на теорията на еволюцията. Неговият извод е следния: трите костици
в средното ухо разкриват еволюционната връзка между влечугите и бозайниците. Един-
ствената кост в средното ухо на влечугите е същата като стремето при бозайниците – и
двете са производни на втората хрилна дъга. Скандалното разкритие е другаде – че чук-
чето и наковалнята са еволюирали от костици в задната част на челюстта на влечугите.
Ако това наистина е така, то фосилните находки трябва да ни покажат как при появата
на първите бозайници тези костици са се изместили от челюстта към ушите. Проблемът
е в това, че Гауп изследва само съществуващи видове и не оценява значението на вка-
менелостите по отношение на неговата теория.
След 40-те години на XIX век в Южна Африка и Русия започват да се появяват на-
ходки на вкаменелости, срещащи ни с непознати създания от миналото. Често те са
прекрасно запазени – това са скелети на животни с размерите на куче. След откриването
им много от тях са опаковани и изпратени на Ричард Оуен, който ги анализира и класи-
фицира. Оуен е поразен от тези създания, които представляват смесица от различни
черти. Части от скелета напомнят за влечугите, други части – преди всичко зъбите –
приличат на тези на бозайниците. При това в случая не става дума за изолирани находки.

111
Оказва се, че „влечуги с черти на бозайници“ са най-често откриваните фосилни на-
ходки в редица находища. Те не просто са често срещани, а имат и много разновидно-
сти. По-късно такива влечуги, напомнящи за бозайници, са открити и в други части на
света, при това те са живели в различни периоди от историята на Земята. Така е попъл-
нена прекрасна поредица от фосилни находки, отнасящи се към преходни форми, зае-
мащи пространството между влечугите и бозайниците.

Можем да проследим еволюцията на костите от хрилните дъги до ухото, първо при

прехода от риби към земноводни (вдясно), а след това при прехода от влечуги към бо-
зайници (вляво)

112
 До 1913 г. ембриолозите и палеонтолозите работят в пълна изолация едни от други.
По това време американският палеонтолог Уилям Кинг Грегъри, работещ в Американ-
ския музей за естествена история, открива важно съответствие между ембрионите на
Гауп и африканските вкаменелости. Най-близките до влечугите сред тези преходни
форми имат само една костица в средното си ухо; също като останалите влечуги, те имат
челюст, съставена от множество кости. Нещо забележително излиза наяве, когато Гре-
гъри преминава през все по-подобни на бозайници преходни форми – нещо, което би
смаяло Райхерт, ако бе доживял да го види: непрекъсната поредица, показваща отвъд
всякакво съмнение, че с времето костите от задната част на челюстта на влечугите са
ставали все по-малки и по-малки, докато накрая са се оказали в средното ухо на бозай-
ниците. Чукчето и наковалнята наистина са еволюирали от челюстни кости. Тайната на
онова, което Райхерт и Гауп са наблюдавали при развитието на ембрионите, през цялото
време е била скрита в древни вкаменелости, чакащи да бъдат открити.
За какво им е на бозайниците вътрешно ухо с цели три слухови костици? Този мини-
атюрен механизъм им позволява да чуват звукове с по-висока честота от животните,
които имат само една такава костица. Появата на бозайниците е свързана не само с нови
техники за дъвчене, както видяхме в четвърта глава, а също и с нови методи за чуване.
В действителност това е постигнато не с помощта на нови кости, а чрез промяна на
предназначението на вече наличните. Кости, които влечугите използват за дъвчене, бо-
зайниците използват, за да могат да чуват по-добре.
Толкова по въпроса за чукчето и наковалнята. А откъде се е взело стремето?
Ако ви бях показал скелетите на възрастен човек и акула, никога нямаше да познаете,
че тази малка костица във вътрешността на човешкото ухо е същата като огромния
„прът“, разположен в горната челюст на рибата. Въпреки това, от гледна точка на био-
логията на развитието, тези две кости са едно и също нещо. Стремето е костица, фор-
мирана от втората хрилна дъга, също като съответната кост при акулите и рибите, наре-
чена хиомандибула. Хиомандибулата обаче не е слухова костица по простата причина,
че рибите и акулите нямат уши. При нашите живеещи във водата братовчеди тази кост
е доста масивна и свързва горната челюст с черепната кутия. Въпреки очевидните раз-
лики във функцията и формата на тези кости, приликите между хиомандибулата и стре-
мето се отнасят дори към нервите, които отговарят за тях.
Нервът, който отговаря за функционирането им е един от лицевите нерви. Значи е
налице ситуация, при която имаме две различни на вид кости, които имат еднакъв про-
изход и еднакъв метод на инервация. Има ли обяснение за това?
Нека отново се върнем към вкаменелостите. Проследявайки трансформациите на хи-
омандибулата от акулите до същества като Tiktaalik и земноводните, можем да видим
как тя става все по-малка и по-малка, докато накрая се измества от горната челюст към
ухото. С това се променя и нейното име. Когато е голяма и поддържа челюстта, я нари-
чаме хиомандибула; когато е малка и е част от слуховия апарат, я наричаме стреме.
Преходът от едната към другата настъпва по времето, когато наследниците на рибите
започват да живеят на сушата. Да можеш да чуваш във вода е различно от това да можеш
да чуваш на сушата, а малкият размер и разположението на стремето го правят идеално
за улавяне на вибрациите във въздушна среда. Всичко това става възможно благодаре-
ние на промените във устройството на горната челюст при рибите.
Средното ни ухо документира два от големите преходи в историята на живота. Фор-

113
мирането на стремето и неговото преобразуване от поддържаща челюстта кост в слу-
хова костица започва тогава, когато рибите започват да ходят по сушата. Другото го-
лямо събитие е свързано с произхода на бозайниците, когато две от костите в задната
част на челюстта на влечугите се превръщат в чукче и наковалня.
Нека сега навлезем по-навътре – във вътрешното ухо.

Вътрешно ухо – слуз и власинки

Да тръгнем от външното ухо, навлизайки постепенно навътре, през тъпанчето и слу-

ховите костици. Така ще стигнем във вътрешността на черепа, където се намира вът-
решното ухо – плетеница от каналчета и пълни с пихтиеста течност торбички. При хо-
рата и останалите бозайници тези тръбички имат формата на черупка на охлюв, както
ясно се вижда в лабораториите на анатомите.
Вътрешното ухо има различни части, всяка от които си има своя функция. Една отго-
варя за чуването, друга ни казва дали главата ни е наклонена, а трета отчита ускорение.
При осъществяването на всяка от тези функции вътрешното ухо работи по общо взето
един и същ начин.
Отделните части на вътрешното ухо са запълнени с подвижна течност. Специализи-
рани клетки с подобни на косъмчета израстъци обвиват стените им. Когато течността
се движи, власинките по краищата на тези клетки се прегъват. Тогава нервните оконча-
ния изпращат електрически сигнал към мозъка, където той се интерпретира като звук,
положение или ускорение.
За да разберем как определяме положението на главата си в пространството, нека си
представим кристална топка с умалено копие на Статуята на свободата. Топката е нап-
равена от пластмаса и запълнена с гъста течност. Когато я разтърсите, течността се раз-
движва и върху миниатюрната статуя започва да вали сняг. Сега си представете, че са-
мата топка е направена от еластична мембрана. Ако я наклоните настрани и тя ще се
деформира, разплисквайки течността в нея. По сходен начин функционират ушите ни.
Когато наклоним глава, съответната част от вътрешното ни ухо се сплесква и изпълва-
щата я течност се разплисква, в резултат от което власинките на нервните клетки се
прегъват, изпращайки електрически импулси към мозъка.
Цялата тази система при нас е още по-чувствителна благодарение на миниатюрни
„камъчета“, разпръснати по повърхността на мембраната. Наклоним ли глава, те усил-
ват деформацията ѝ, разплисквайки течността още по-силно. Така ефектът се усилва и
в резултат можем да възприемем минимални отклонения в позицията на главата си.
Помнете: всеки път щом наклоните глава, малки камъчета започват да се търкалят из
нея.
Сега вече можете да си представите колко труден е животът в космоса. Сетивата ни
са устроени така, че да функционират в гравитационното поле на Земята, а не в косми-
чески кораб, обикалящ около нея. Докато се носите насам-натам в отсъствието на гра-
витация, очите ви казват кое е горе и кое – долу, но вътрешното ви ухо е напълно дезо-
риентирано, поради което лесно може да ви прилошее. Ето защо космическата болест е
наистина голям проблем.
Възприятието заускорение е дело на друга част от вътрешното ухо, която е свързана
с предишните две. В ухото ни има три пълни с течност малки тръбички. Всеки път, щом
се ускоряваме или спрем рязко, течността в тях се задвижва, карайки окончанията на
нервните клетки да се прегъват, изпращайки сигнали към мозъка.

114
Всеки път, когато наклоните глава, миниатюрни частици, плуващи в изпълненото с
течност вътрешно ухо, започват да се движат. При това те прегъват окончанията
на нервните клетки, разположени от вътрешната му страна, в резултат от което
към мозъка се изпраща сигнал: „Главата е наклонена“

Цялата тази система за отчитане на положение и ускорение е свързана с очните мус-

кули чрез нервни дъги, достигащи мозъка. Движенията на очите ни се контролират от
шест малки мускулчета, закрепени за външните стени на всяка от очните ябълки. Когато
те се свиват, окото се движи нагоре, надолу, наляво или надясно. Можем да движим
очите си по своя воля, да променяме сами посоката, в която гледаме, но най-забележи-
телното свойство на тези мускули е свързано с тяхното неволево действие. Те непрекъс-
нато движат очите ни, без дори да го осъзнаваме.
За да оцените чувствителността на тази връзка между очите и отговорните за движе-
нието им мускули, започнете да движите напред-назад главата си, фокусирайки погледа
си върху точно на тази страница. Опитайте се същевременно да задържите очите си не-
подвижни.

115
Всеки път, когато тялото ни се ускори в определена посока, течността във вътреш-
ното ухо се разплисква. Нейното раздвижване се преобразува в нервен сигнал, изпра-
тен към мозъка

Какво се случи? Очите ви бяха фиксирани в една точка, а главата ви се движеше. Това
се случва толкова често, че не му обръщаме внимание, макар да става дума за изключи-
телно сложен процес. Всяко мускулче в очите ни реагира спрямо движенията на главата.
Сензорите в главата ни, които са описани по-долу, отчитат посоката и скоростта на ней-
ното движение. Те изпращат сигнал към мозъка, който на свой ред се разпорежда очните
мускули да се активират. Помислете си за това следващия път, когато гледате нещо,
докато главата ви се движи. Цялата тази сложна система обаче може да се обърка, което
пък има голямо значение за това как се чувстваме.
Добър начин да вникнем във връзката между уши и очи е като се намесим в нея. Един
от начините за това е като пийнем повечко алкохол. Приемът на голямо количество ети-
лов спирт ни кара да правим глупави неща, защото тогава ни падат задръжките. Ако
пием прекалено много обаче, започва да ни се вие свят. Това често предвещава ужасна
сутрин на другия ден, махмурлук, още световъртеж, гадене и главоболие.

116
 Когато прекалим с пиенето, голямо количество етилов спирт нахлува в кръвта ни. От
друга страна, течността в ушите ни поначало съдържа минимално количество етанол. С
течение на времето обаче алколохът в кръвта ни се смесва с въпросната течност. Алко-
холът е по-лек от нея, поради което общата ѝ плътност намалява. Тъкмо това е причи-
ната за много от бедите, които понасят онези от нас, които пият без мярка – влакънцата
във вътрешното им ухо са подложени на интензивно стимулиране и мозъкът ни си
мисли, че се движим насам-натам. Това обаче не е така – свлекли сме се в някой ъгъл,
или висим прегърбени на столче до бара. Мозъкът ни е бил подведен.
Проблемът засяга също и очите. Ако мозъкът ни си мисли, че се въртим в кръг, той
изпраща съответните сигнали към очните мускули. По тази причина очите се отклоня-
ват на една страна (обикновено вдясно), както правим, когато се опитваме да проследим
с поглед движението на предмет, преминаващ покрай нас. Ако задържите отворени
очите на някой, който е мъртвопиян, можете да забележите това характерно потрепване
на очите, което се нарича нистагъм. Полицаите добре знаят това и често проверяват за
наличието му шофьори, криволичещи от единия към другия край на улицата.
Тежкият махмурлук има друга причина. В деня след запоя черният ви дроб е свършил
чудесна работа в стремежа си да отстрани алкохола от вашето кръвообращение. Всъщ-
ност бил е прекалено ефективен; но във вътрешното ни ухо все още има доста от него.
Той се просмуква обратно в кръвообращението, което е причина за ново раздвижване
на течността – пак започва да ни се вие свят. Да вземем същото пиянде, чиито очи са се
извивали вдясно предишната вечер; когато го застигне махмурлука, очите му вероятно
пак ще се изместват, но този път в обратната посока.
За това можем да благодарим на наследството, което споделяме с рибите и акулите.
Ако някога сте опитвали да хванете пъстърва, то вероятно сте се сблъскали с действието
на орган, който е предшественик на нашето вътрешно ухо. Както знае всеки рибар, пъс-
тървите плуват само в определени части от течението, където могат едновременно да се
хранят и да се пазят от хищници. Често това са сенчести места или малки въртопи, за-
това чудесно място да откриете едри екземпляри са водите зад големи камъни или пад-
нали дънери. Пъстървата, също като останалите риби, разполага с механизъм, който ѝ
позволява да усеща течението и движението на водата около нея, също както нашето
осезание ни позволява да усещаме предметите, които докосваме.
В кожата и костите на рибите, подредени в линия, която преминава по протежение на
цялото тяло, има малки рецептори. Тези рецептори са разположени на снопчета в бли-
зост до пълни със слуз торбички, наречени невромасти, в които проникват техните
малки власинки. Нека се върнем към кълбото със Статуята на свободата. Невромастите
са умалени негови копия, в чиято вътрешност проникват нервните окончания. Когато
водата тече покрай тялото на рибата, тя деформира торбичката им, стимулирайки нерв-
ните окончания в нея. Също като сложната система, разположена във вътрешността на
ушите ни, те изпращат сигнали към мозъка, които казват на рибата какво се случва във
водата около нея. Акулите и рибите могат да усетят посоката на течението, а някои
акули могат дори да доловят незначителните смущения, предизвикани от плуващите
наоколо риби. Използвахме разновидност на тази система, за да задържим погледа си в
една точка въпреки движението на главата си. Нарушение във функционирането на съ-
щата тази система констатирахме, когато надникнахме в очите на замаяния от алкохола
индивид малко по-горе. Ако нашият общ предшественик с рибите и акулите използваше
друг тип течност във вътрешното си ухо, например такава, чиято консистенция не се
променя при смесване с алкохол, то нямаше да ни се вие свят всеки път щом прекалим

117
с пиенето.
Ако погледнем на вътрешното си ухо и невромастите на рибите като версии на един
и същ орган, няма да бъдем далеч от истината. По време на ембрионалното развитие те
се формират от един и същ тип тъкан, а освен това имат сходна структура. Кое обаче се
е появило първо: невромастите или вътрешното ухо? Свидетелствата, с които разпола-
гаме до момента, са доста оскъдни. Ако погледнем някои от най-старите вкаменелости
на животни с глава, създания, живели преди около 500 милиона години, ще открием
малки отвори във външната им защитна обвивка, които подсказват наличието на невро-
мастни органи. За нещастие, не знаем почти нищо за вътрешното ухо на тези създания,
тъй като липсват запазени образци от тази част от главата. Докато не бъдат открити
нови находки, ще бъдем изправени пред избор между следните две хипотези: или вът-
решното ухо е развитие на невромастните органи, или обратното. И в двата случая ще
си имаме работа с принцип, действащ при формирането и на други части от нашето
тяло. Даден орган може първоначално да изпълнява една функция, а след това да бъде
пренасочен към други с хода на времето.
Нашето собствено вътрешно ухо е преминало през съществено развитие. Онази част
от него, която играе роля по отношение на слуха, е огромна и сложно устроена, както е
и при останалите бозайници. По-примитивни създания, например земноводните и вле-
чугите, имат просто устроено вътрешно ухо, което не е завито като черупка на охлюв.
Ясно е, че предшествениците ни сред бозайниците в определен момент са се сдобили с
нов, по-добър слух. Същото се отнася до структурата, отговорна за отчитането на уско-
рение. За тази цел ние разполагаме с три каналчета, тъй като възприемаме пространст-
вото в три измерения. Най-древните познати ни риби с такива каналчета, безчелюстни
риби от рода на миксините, имат само едно. При други примитивни риби откриваме две
каналчета. Повечето съвременни риби, както и останалите гръбначни, имат по три –
също като нас.
Видяхме, че вътрешното ни ухо има своя история, която може да бъде проследена до
най-древните риби. За наша изненада невроните, покриващи вътрешната му страна,
имат още по-древен произход.
Тези неврони, наричани още власинкови клетки, имат особеност, която ги отличава
от всички останали неврони. Със своите нежни израстъци, състоящи се от една голяма
и няколко по-малки власинки, те имат точно определено разположение както в нашето
вътрешно ухо, така и в невромастите на рибите. Напоследък учените започнаха да тър-
сят такива клетки и при други животни, откривайки ги не само при животни със сетивни
органи като нашите, а дори при създания, които дори нямат глава! Можем да ги наблю-
даваме например при Amphioxus, с който се срещнахме в пета глава – той няма уши, очи,
глава или череп. Следователно при него власинковите клетки са имали друга функция –
те са съществували далеч преди да се появят сетивни органи.
Разбира се, всичко това е записано в нашите гени. Ако човек или мишка бъдат засег-
нати от мутация на ген, известен като Рах 2, вътрешното им ухо няма да се формира
успешно. Този ген се активира в околността на ухото и изглежда поставя началото на
верижна реакция, отключвайки редица генни механизми, отговорни за развитието на
вътрешното ухо. Ако потърсим този ген при по-примитивни животни, ще го открием
активен в областта на главата и – хоп! – появяват се невромасти. Залитащият пияница и
рибата във водата имат еднакви гени, които са свидетелство за общата им история.

118
 Примитивен аналог на вътрешното ни ухо може да бъде открит в кожата на ри-
бите. Малки торбички – наричани невромасти – са разпределени по дължината на
тялото им. Деформациите им предоставят на рибата информация за това, как се
променя течението на водата около нея

Медузите и произходът на очите и ушите

Също като Рах 6, който споменахме във връзка с очите, Рах 2 е важен ген, който оп-
ределя правилното развитие на ушите. Важно е да отбележим, че връзката между тези
два гена подсказва, че ушите и очите може би имат обща история.
Тук на сцената излиза кубомедузата. Тя е добре позната на плувците в Австралия, тъй
като има изключително силна отрова и се различава от останалите медузи по това, че
има очи, при това повече от двадесет на брой. Повечето от тях са просто петънца, пръс-
нати по нейния епидермис. Други обаче много приличат на нашите собствени, имат
корнеа, лещи и сходна неврологична структура.
Медузите си нямат нито Рах 6, нито Рах 2 – появили са се преди някой от тези гени
да излезе на сцената. В генома на кубомедузата обаче има нещо наистина забележи-
телно – генът, който отговаря за формирането на очите не е Рах 6, както бихме могли

119
да очакваме, а смесица от Рах 6 и Рах 2. Иначе казано, този ген е нещо като примитивен
предшественик на двата различни гена, които откриваме при животните.
Основните гени, които отговарят за функционирането на очите и ушите ни, съответ-
стват на само един ген при по-примитивни създания като медузите. Вероятно в тази
връзка се питате: и какво от това? Общият им произход в далечното минало може да ни
помогне да разберем неща, които се случват в днешните болници: редица вродени ув-
реждания засягат едновременно очите и вътрешното ухо. Това е още един израз на тяс-
ната връзка между нас и примитивни създания като жилещите кубомедузи.

120
 Единадесета глава.
Смисълът на всичко това
Зоопаркът във всеки от нас

Встъпването ми в редиците на професионалните учени беше осъществено в началото

на 80-те години, още по време на следването ми, когато работех като доброволец в Аме-
риканския музей за естествена история в Ню Йорк. Освен вълнението от задкулисния
ми досег с музейните колекции, сред най-ярките ми спомени достойно място заемат по-
сещенията на шумните седмични семинари. Всяка седмица имаше доклад на разбира-
емо само за тесните специалисти естественоисторическо изследване. След често скуч-
новатото му представяне, обикновено слушателите безмилостно разгромяваха изказа-
ните тези една по една. Понякога всичко изглеждаше като канибалски ритуал, при който
нещастният докладчик играеше ролята на опечено на бавен огън основно ястие. Често
се стигаше до размяна на викове, с типичната за немите филми оперетна пантомима и
няма ярост, придружени от размахване на юмруци във въздуха и тропане с крака.
В свещената семинарна зала, където се случваше истинската наука, седях и аз, слу-
шайки пренията на таксономите. Вероятно сте чували за таксономията – науката за това
как да именуваме различните видове и да ги локализираме в класификационните схеми,
които всички заучаваме в уводните курсове по биология. Трудно ми е да си представя
тема, която е по-далече от интересите на ежедневието и е по-малко вероятно да накара
уважавани и попрестарели учени да изпаднат в апоплектичен припадък, губейки голяма
част от достойнството си. Предписанието „Я си намери по-смислено занимание“ едва
ли може да бъде използвано по-уместно другаде.
Иронията е в това, че сега разбирам защо се палеха толкова. По онова време обаче не
осъзнавах, че предмет на спора е едно от най-важните за биологията понятия. Макар да
няма вид на нещо особено важно, то е в основата на начина, по който сравняваме отдел-
ните живи същества – човека и рибата, или рибата и червея. Благодарение на него са
разработени техники, които ни позволяват да проследим семейното си дърво, да откри-
ваме престъпници чрез оставените от тях генетични следи, да разберем защо вирусът на
СПИН е толкова опасен и дори да проследим разпространението на поредната грипна
епидемия. Понятието, за което става въпрос, е в основата на голяма част от настоящата
книга. Схванем ли го добре, ще разберем защо са толкова важни рибите, червеите и
бактериите, които се крият в нашето собствено тяло.
Формулирането на една наистина велика идея, или основен природен закон, изхожда
от предпоставки, в чиято очевидна истинност се убеждаваме ежедневно. След това ог-
раничената валидност на съответната идея постепенно се разширява, достигайки до ис-
тински важното – например движението на звездите в небето, или неуловимия ход на
времето. По същия начин мога да споделя с вас един закон, в чиято валидност всеки сам
може да се убеди. Този закон е толкова фундаментален, че рядко го забелязваме. Въп-
реки това той е в основата на всичко, което се случва в науки като палеонтологията,
биологията на развитието или генетиката.
Този биологичен „основен закон“ гласи, че всичко живо на Земята си има родители.
Всеки, когото познавате, има биологични родители, същото важи за птиците, сала-

121
мандрите и акулите. Технологията може и да промени това – благодарение на клонира-
нето или някакъв друг метод, който предстои да бъде измислен, – но към момента той
все още е в сила. По-точно казано, всяко живо същество е създадено въз основа на ге-
нетичната информация, завещана му от неговите предшественици. Тази формулировка
на закона препраща към действителния биологичен механизъм на наследствеността и е
приложима към същества като бактериите, които не се възпроизвеждат по същия начин
като нас.
На това възхитително разширение на закона се дължи неговата сила: всички ние сме
модифицирани потомци на своите родители, на генетичната информация, наследена от
нашите предшественици. Аз съм дете на своите баща и майка, но не съм тъждествен на
тях. Моите родители на свой ред са модифицирани потомци на своите родители и т.н.
Този тип наследяване чрез видоизменение определя облика на семейното ни дърво. При
това механизмът на наследяването е така ефективен, че можем да реконструираме се-
мейното си дърво единствено въз основа на кръвни проби от отделни негови членове.
Представете си, че се намирате в стая, пълна с непознати. Поставена ви е проста за-
дача: да откриете колко тясно е свързан всеки от присъстващите с вас самия. Как да
отличите далечните братовчеди от още по-далечните, или от пра-прачичовците си, от
които ви делят 75 разклонения на семейното ви дърво?
За да отговорим на този въпрос, трябва да открием биологичен механизъм, който да
направлява разсъжденията ни и да ни позволи да проверяваме достоверността на хипо-
тезите ни относно родословното ни дърво. Този механизъм е свързан с разгледания по-
горе биологичен закон. Знаейки как работи наследяването чрез видоизменение, можем
да разрешим загадките на биологичното си наследство, тъй като така получаваме харак-
терни белези, чието наличие можем да установим.
Да си представим една хипотетична, скучновата семейна двойка, която не се отличава
с нищо особено. Един от синовете на тази двойка е роден с генетична мутация, благо-
дарение на която се сдобива с еластичен червен нос, издаващ пискливи звуци при допир.
Този син пораства и сключва брак, предавайки своя мутирал нос на потомството си.
Сега да допуснем, че едно от децата му получава мутация, която му осигурява огромни
стъпала. Когато тя се предаде на следващото поколение, всички деца ще са като него –
с червен нос и големи крака. По-нататък, да разгледаме следващото поколение – един
от правнуците на първоначалната двойка получава нова мутация – оранжева коса с
гъсти къдрици. Когато и тази мутация се предаде на следващото поколение, всички не-
гови представители ще имат оранжеви къдрици, еластичен писукащ нос и гигантски
стъпала. Запитате ли се „Що за клоун пък е този?“, може би имате предвид Бозо – един
от пра-правнуците на нещастната двойка.
Този пример илюстрира изключително важна зависимост. Наследяването чрез видо-
изменение генерира семейни дървета, които можем да разпознаем по определени бе-
лези. Става въпрос за признаци, които обикновено идентифицираме безпроблемно.
Също като познатите ни матрьошки, хипотетичните потомци на двойката съставляват
група в рамките на друга, по-голяма група, отличаваща се с характерни за нея черти.
Групата на „същинските клоуни“ е поколението на индивид, който е имал само червен
нос и големи крака. Той принадлежи към групата на „прото-клоуните“, произлизащи от
индивид, който се отличавал само с червен нос. На свой ред, този „пред-прото-клоун“ е
потомък на първоначалната двойка, която няма нищо клоунско в себе си.

122
Клоунско родословно дърво

123
 Този тип произхождане има свойството, че лесно можем да го реконструираме в от-
съствието на допълнителна информация. Ако се окажете в стая, пълна с различни поко-
ления, принадлежащи към горното родословно дърво, то ще видите, че всички сродници
на Бозо имат характерен нос, който издава звуци при допир. Част от тях разполагат в
добавка с оранжева коса и големи стъпала. Това са онези, които определяме като съ-
щински клоуни. Ключът е в това, че различните свойства – оранжева коса, писклив нос
и големи стъпала – ви позволяват да идентифицирате различните разклонения на семей-
ното дърво. Те са свидетелство за наличието на обособени групи, които в случая съот-
ветстват на различните поколения.
Сега да преминем от въображаемия семеен цирк към реални особености – генетични
мутации и обусловените от тях изменения в телесната структура. Тогава отново ще раз-
полагаме с „родословно дърво“, което може да бъде построено въз основа на биоло-
гични свойства. Ако произхождането чрез видоизменение функционира по начина,
който разгледахме, то ще получим структура с ясно разпознаваеми белези. Тази прос-
тичка истина е толкова важна, тъй като ни позволява да реконструираме родословните
дървета на различните организми единствено въз основа на генетична информация,
както показват редица изследвания, които към момента са в процес на разработване.
Очевидно е, че реалният свят е далеч по-сложен от нашия въображаем пример. Реконс-
трукцията на семейно дърво може да бъде затруднена, ако дадена черта се появява по-
вече от веднъж в неговата история, ако връзката между дадена характерна черта и обус-
лавящите я гени не е пряка, или ако определено свойство няма генетична основа, а е
следствие от промени в начина на хранене или други фактори в околната среда. Добрата
новина е, че въпреки тези трудности характерната структура на наследяването чрез мо-
дификация може да бъде разпозната в наличните данни, също както даден радиосигнал
може да бъде доловен въпреки смущенията.
Докъде стига едно родословно дърво? До скучната семейна двойка на неговите пра-
прадядо и баба ли трябва да проследим родословието на клоуна Бозо? Къде свършва
моята собствена семейна история? При първия Шубин? Не виждам основания за това
решение. При предшествениците ми сред евреите в Украйна и италианците в Северна
Италия? Или при първите хора? А може би тя продължава до безформената субстанция
отпреди 3,8 милиарда години, от която се е зародил живота, или дори преди това? Ясно
е, че произходът ни е в миналото, въпросът е в това колко далеч трябва да бъде търсен.
Ако трябва да се върнем към безименната слуз в малките водни басейни, от която се
е зародил живота и освен това се придържаме към законите на биологията, то при връ-
щането към началото ще натрупаме множество данни и ще бъдем в състояние да правим
определени предсказания. Вместо да ни изглежда като случаен набор от различни съз-
дания, животът на Земята ще демонстрира същите структурни особености, които ви-
дяхме в семейството на Бозо. Освен това, находките в геоложките пластове също трябва
да демонстрират подобна структура. По-новите биологични форми трябва да се срещат
в по-млади скали. Също както аз съм по-скорошен член на семейството ми в сравнение
с моя дядо, така и някои биологични видове трябва да са съществували по-кратко от
други.
За да разберем как биолозите реконструират връзките между нас и другите живи съ-
щества, трябва да напуснем цирка и да се върнем в зоологическата градина, която посе-
тихме в първата глава на тази книга.

124
 Отново в зоопарка

Както видяхме, телата ни не са сглобени по случаен принцип. В случая използвам

понятието „случаен“ в конкретен смисъл – имам предвид това, че структурата на телата
ни е свързана с тази на останалите животни, които ходят, летят, плуват или пълзят нао-
коло. Някои животни споделят част от структурата на нашето тяло, а други – не. Това,
кое е общо за нас и кое ни отличава едни от други съвсем не е случайно. Имаме две уши,
две очи, една глава, две ръце и два крака. Никой няма седем крака или две глави. Нито
пък има създания, които се придвижват на колела.
Разходката в зоопарка веднага показва общото между нас и останалите животни.
Всъщност тя ни тласка към извода, че можем да групираме голяма част от тях по същия
начин като роднините на Бозо. Да вземем например полярните мечки. Можем да съста-
вим дълъг списък от особености, които споделяме с тях: косми, млечни жлези, четири
крайника, врат, две очи и още много други неща. Ако изготвим същия списък за косте-
нурките ще видим, че той е малко по-къс. Също като тях, ние имаме четири крайника,
врат и две очи (както и много други общи неща). За разлика от нас и полярните мечки
обаче, костенурките нямат козина или млечни жлези. Що се отнася до черупката, тя
изглежда е специфична за костенурката, каквато е бялата козина за полярната мечка.
Сега да посетим изложението на африкански риби. Те също приличат на нас, но списъка
с общите ни черти е дори по-къс от този за костенурката. Също като нас, рибите имат
две очи. Те имат и четири крайника, които обаче са не ръце и крака, а плавници. Наред
с много други неща, които споделяме с полярните мечки, рибите нямат козина или
млечни жлези.
Всичко това вероятно ви напомня за матрьошките – същата съвкупност от групи, под-
групи, подподгрупи и т.н., която срещнахме при примера с Бозо. Риби, костенурки, по-
лярни мечки и хора споделят редица особености – глава, две очи, две уши и т.н. Косте-
нурките, мечките и хората имат всичко това, но освен това разполагат с вратове, край-
ници и други телесни особености, които няма да видим при рибите. Полярните мечки и
хората принадлежат към още по-малочислена група, чиито членове имат наред с всичко
това окосмяване и млечни жлези.
Примерът с Бозо ни позволява да осмислим разходката си в зоопарка. В него отноше-
нията между различните групи са израз на отношения по време. Две от децата на Бозо
имат по-близък общ прародител в сравнение с този, който те споделят с други деца,
които се отличават само с пискливо носле. Това е съвсем очевидно: родителят на децата
с пискливо носле е пра-прадядо на Бозо. Прилагайки същия подход към групите, които
срещнахме в зоопарка, можем да стигнем до извода, че мечките и хората имат по-близък
общ предшественик в сравнение с онзи, който е общ за тях и костенурките. Това пред-
сказание е вярно: първите бозайници се появяват много по-късно от първите влечуги.
Основният въпрос е в това как да декодираме семейното дърво на различните видове,
как да вникнем в начина, по който те се отнасят един към друг. Тъкмо отношения от
този тип ни позволяват да разглеждаме вкаменелости като Tiktaalik в светлината на раз-
ходката си в зоопарка. Tiktaalik е междинно звено, свързващо рибите с техните сухо-
земни потомци. Той обаче е твърде малко вероятно да е наш пряк предшественик. В
случая може би става дума за някой негов братовчед. Никой палеонтолог, който е с
всичкия си, не би твърдял сериозно, че е открил нашия „Праотец“. Да погледнем на това

125
по следния начин: каква е вероятността, разхождайки се из произволно гробище на пла-
нетата да попаднете на гроб на свой роднина? Пренебрежимо малка. От друга страна,
всеки от хората, погребани във въпросното гробище – без значение дали то се намира в
Китай, Ботсвана или Италия – е свързан с мен в една или друга степен. Можем да се
убедим в това благодарение на различните методи за анализ на ДНК, прилагани в днеш-
ните криминологични лаборатории. Така ще стане ясно, че едни от обитателите на гро-
бището са далечно свързани с мен, а други са мои по-близки роднини. Полученото се-
мейно дърво ще ми осигури нов поглед към миналото и към семейната ми история. То
ще има и практическо значение, тъй като мога да го използвам, за да предскажа подат-
ливостта си на определени заболявания или други свои характерни черти. Същото се
отнася за случая, в който се интересувам от отношенията между различни биологични
видове.
Истинският смисъл от изготвянето на такива семейни дървета е в предсказанията, ко-
ито те ни позволяват да правим. Основната част от тях е свързана с това, че всяко ново
свойство, което идентифицираме, се вписва в общия план. Иначе казано, характеризи-
райки клетките, ДНК и останалите структури, тъкани и молекули в телата на животните,
преутвърждаваме групиранията, които изготвихме при разходката в зоопарка. Обратно,
можем да поставим под съмнение дадено групиране, откривайки черти, които не се съ-
гласуват с него. Например ако са налице много черти, които са общи за рибите и хората,
но не се наблюдават при полярните мечки, можем да направим извода, че сме сгрешили
и трябва да преразгледаме или отхвърлим определени групирания. В случаите, когато
данните са нееднозначни, можем да приложим статистически методи, показващи отно-
сителната степен на увереност, с която можем да се придържаме към отделните групи-
рания в рамките на родословното ни дърво. В такива случаи генеалогиите се разглеждат
като работни хипотези, приети до момента, когато ще се сдобием с категорични данни,
позволяващи ни да ги потвърдим или отхвърлим.
Някои групирания са толкова устойчиви, че нямаме друг избор, освен да ги приемем
за факт. Въпросът за относителната близост между рибите, костенурките, полярните
мечки и хората е решен въз основа на изследвания на стотици гени и подробни данни
от анатомията, физиологията и клетъчната биология. Отношението между хората и ри-
бите е толкова добре изучено, че не изпитваме необходимост да търсим повече сведения
по въпроса – в противен случай бихме се озовали в позицията на човек, който хвърля
топка по 50 пъти, за да провери теорията за гравитацията. Същото е при нашия пример
от биологията. Вероятността на 51-вия път топката да полети нагоре, вместо да падне
надолу, е същата като тази да откриете находка, която опровергава теориите ни по въп-
роса.
Сега можем да се върнем към основното предизвикателство, формулирано в началото
на тази книга. Как можем да установим отношението между отдавна измрели животни
и телата и гените на онези, които живеят днес? Търсим характерните белези на произ-
хода чрез модификация, добавяме нови характеристики към разглеждането, оценяваме
качеството на данните и преценяваме степента, в която съответната група е представена
във фосилните находки. Удивително е, че сега разполагаме със средства да проучим
цялата тази йерархия, използвайки компютри и големи лаборатории за секвениране на
ДНК, с чиято помощ осъществяваме анализите, за които стана дума по време на нашата
разходка. Сега имаме достъп до нови находища на вкаменелости навсякъде по света.
Ето защо, разбираме мястото на телата ни в света по-добре, отколкото в миналото.
В главите от първа до десета показахме колко дълбока е приликата между създанията,

126
които живеят днес и онези, които отдавна са изчезнали – древни червеи, гъби и риби.
Сега, разполагайки със знание за произхода чрез модификация, можем да започнем да
вникваме в цялостната картина. Край със забавленията в зоопарка и цирка. Време е да
се заемем сериозно за работа.

***

Видяхме, че посредством телата си сме свързани с много други създания. Части от

тях напомнят за тялото на медузата, други – за червеите и рибите. Тук не става дума за
повърхностна прилика. Части от тялото ни могат да бъдат открити при всяко друго жи-
вотно, а други са специфични за нас. В класифицирането на всички тези отличителни
белези има нещо наистина прекрасно. Стотици фрагменти от ДНК, безброй анатомични
и еволюционни особености – всичко това следва същата логика като семейното дърво
на Бозо, което разгледахме по-горе.
Нека сега разгледаме някои от особеностите, за които вече стана дума в настоящата
книга, за да видим как се съотнасят те една с друга.
Също като всяко друго животно на планетата ние имаме тяло, изградено от много
клетки. Групата, която се отличава с тази особеност, наричаме многоклетъчни. Споде-
ляме я наистина с всички: от гъбите и плакозоите до медузите и шимпанзетата.

 Част от многоклетъчните животни имат също като нас телесно устройство: мо-
жем да различаваме предна и задна, горна и долна, лява и дясна половина на тялото им.
Таксономите наричат тази група билатерии (или „двустранно симетрични животни“).
Тя включва всички членове на животинското царство от насекомите до хората.
 Част от многоклетъчните с телесно устройство, сходно с нашето, имат също гръб-
нак и череп. Тях наричаме гръбначни.
 Част от многоклетъчните с телесно устройство, сходно с нашето, които освен това
имат череп, разполагат също с ръце и крака. Тези гръбначни наричаме тетраподи (или
„животни с четири крайника“).
 Част от многоклетъчните с телесно устройство, сходно с нашето, които имат че-
реп, ръце и крака, имат освен това средно ухо, съставено от три костици. Тези тетра-
поди наричаме бозайници.
 Част от многоклетъчните с телесно устройство, сходно с нашето, които имат че-
реп, ръце и крака, а освен това средно ухо, съставено от три костици, в добавка разпо-
лагат с огромен мозък и се придвижват на два крака. Тези бозайници наричаме хора.

Значението на групиранията на следващата фигура е свързано с данните, на които се

основават. Стотици генетични, ембриологични и анатомични особености ги потвърж-
дават. Всичко това ни позволява да погледнем самите себе си по съвсем нов начин.
Цялото упражнение напомня за беленето на глава лук: историята се разкрива пред нас
пласт след пласт. Първо виждаме отличителни белези, които споделяме с всички други
бозайници. След това, когато се вгледаме по-надълбоко, откриваме особености, които
споделяме с рибите. Още по-дълбоко заровени са онези наши черти, които споделяме с
червеите и т.н. Ако си припомним наученото от примера с Бозо, това означава, че в
телата ни е запечатана структурата на произхода чрез модификация. Същата структура
разкриват геоложките пластове. Най-старите многоклетъчни вкаменелости са на въз-
раст над 600 милиона години. Най-старите вкаменелости със средно ухо, състоящо се

127
от три костици, са на по-малко от 200 милиона години. Най-старите вкаменелости на
животни, придвижвали се на два крака, са на около 4 милиона години. Дали всичко това
е просто съвпадение, или пък отразява биологичен закон, последиците от който наблю-
даваме ежеминутно около себе си?

Семейно дърво на човека, простиращо се назад до медузите. То има същата струк-

тура като семейното дърво на клоуна Бозо

Известна е фразата на Карл Сейгън, според която да гледаме към звездите е като да
гледаме назад във времето. Светлината от тях е започнала пътешествието си към очите
ни преди много време, далеч преди да се е появил нашия свят. Бих добавил, че да гледаш
човешкото тяло е същото като да гледаш звездите. Ако знаеш какво да гледаш, ще ви-
диш тялото си като архив, разказващ за ключовите моменти в историята на нашата пла-
нета, за древни океани, потоци и гори. Промените в атмосферата на нашата планета в
миналото намират израз в молекулите, които позволяват на клетките ни да си сътруд-
ничат, да изграждат тела. Древните потоци, които са обитавали нашите предшестве-

128
ници, са оформили основните анатомични особености на крайниците ни. Цветното зре-
ние и обонянието си дължим на живота в отколешните гори и равнини. Списъкът може
да бъде продължен. Той представя нашето биологично наследство, което оказва влия-
ние върху живота ни днес – и ще продължава да го прави и в бъдеще.

Как миналото ни разболява

Коляното ми се беше подуло като голям грейпфрут, а един от колегите ми хирурзи го

сгъваше и извиваше в различни посоки, за да разбере дали само съм го навяхнал, или
пък има разкъсано сухожилие или увреждане на хрущялната обвивка на костта. Тази
процедура, както и ядрено-магнитният резонанс, показаха, че е скъсан менискус. Това
беше резултатът от моето обикаляне по скали и сипеи с тежка раница на гърба в про-
дължение на 25 години. Ако нараните коляното си, почти сигурно ще увредите поне
едно от следните: медиален менискус, медиален колатерален лигамент и предна кръстна
връзка. Толкова често се срещат уврежданията на изброените три елемента на колянната
става, че сред лекарите те са известни под името „Злощастната тройка“. Това е един от
примерите за проблемите, които поражда факта, че в себе си имаме риба. Както е извес-
тно, рибите не ходят на два крака.
Това да бъдем хора си има цена. За изключителното съчетание от неща, които можем
да правим – да говорим, мислим, хващаме и ходим – трябва да си платим прескъпо. Това
е неизбежна последица от логиката на дървото на живота, към което принадлежим.
Представете си, че се опитвате да приспособите известния модел на Фолксваген, на-
ричан „Бръмбар“, да се движи с 240 километра в час. В тази връзка е важно да си при-
помним, че през 1933 г. Адолф Хитлер възлага на доктор Фердинанд Порше да разра-
боти евтина кола, която да харчи под 6 литра гориво на 100 километра и да представлява
надеждно превозно средство за средното германско семейство. В резултат от това се
появява познатият „Бръмбар“. Цялата тази история и плановете на Хитлер поставят ог-
раничения върху начина, по който днес можем да модифицираме този модел. Насилим
ли прекалено нещата, ще възникнат непреодолими трудности, които показват, че тя и
достигнала границите на своите възможности.
В много отношения ние, хората, сме рибният еквивалент на тунингован „Бръмбар“.
Вземете рибата с нейното телесно устройство, направете от нея бозайник, а след това
продължете в същия дух, докато не накарате горкото създание да ходи на два крака, да
говори и мисли, да упражнява прецизен контрол върху пръстите на ръцете си и така ще
си навлечете на главата големи неприятности. Не можете да направите всичко това с
една риба, без да се наложи да платите висока цена. Затова само в един съвършен свят –
свят без история – няма да ни се налага да страдаме от неща като хемороиди и рак.
Нашата история е изобразена нагледно от безбройните разклонения, извивки и завои,
които описват артериите, нервите и вените ни. Проследете някой нерв и ще видите, че
той се усуква по странен начин около различни органи, на пръв поглед поема в опреде-
лена посока, а след това изведнъж прави рязък завой, достигайки до неочаквана дести-
нация. Тези отклонения са продукт на нашето минало и както ще видим често създават
различни проблеми – от хълцане до херния. И това е само един от начините, по които
миналото успява да ни тормози.
По-голямата част от историята си сме прекарали в древни океани, малки поточета и
обширни савани, а не в офис сгради, ски писти и тенис кортове. Не сме създадени да
живеем по осемдесет години и повече, да прекарваме седнали по десетина часа на ден,

129
да се тъпчем с бисквити или да ритаме топка. Тази бездна между миналото и настоящето
ни означава, че телата ни ще се разпадат по съвсем предвидим начин.
Практически всяко заболяване, което може да ни засегне, си има исторически компо-
нент. Примерите, приведени по-долу, показват как различните разклонения на дървото
на живота – от древните хора през земноводните и рибите до най-малките микроби – се
завръщат от миналото, за да ни тормозят. Всеки от тях свидетелства за това, че не сме
създадени в съгласие с някакъв план, а сме продукт на объркана последователност от
взаимно несвързани събития.

Миналото ни на ловци събирачи: напълняване,

сърдечни заболявания и хемороиди

В миналото си на риби сме били активни хищници, плуващи в древните реки и оке-
ани. В по-близкото си минало на земноводни, влечуги и бозайници сме ловували ак-
тивно, препитавали сме се с всичко, което успеем да уловим: от влечуги до насекоми.
По-късно приматите водят активен живот по дърветата и се препитават с плодове и
листа. На свой ред първите хора са активни ловци събирачи и – най-накрая – земеделци.
Забелязахте ли нишката, която преминава през всички тези фази? Тя е свързана с ду-
мичката „активен“.
Лошата новина е, че повечето от нас прекарват голяма част от деня си в състояние,
което не бихме могли да опишем като активно. В този момент седя и пиша книгата,
която вие на свой ред седите и четете (разбира се, ако не сте от онези изключителни
хора, които четат във фитнес-залата). Историята ни – от древните риби до първите
хора – не ни е подготвила за такъв дневен режим. Противоречието между миналото и
настоящето ни е причина за много от заболяванията, свързани със съвременния ни на-
чин на живот.
Какви са основните причини за смърт при хората? Четири от първите десет сред тях –
сърдечни заболявания, диабет, наднормено тегло и инсулт, имат своя генетична, съот-
ветно историческа основа. Почти сигурно всичките ни неблагополучия се дължат на
това, че имаме тялото на активно животно и начина на живот на... картоф.
През 1962 г. антропологът Джеймс Нийл разглежда този въпрос от гледна точка на
начина ни на хранене. Формулирайки хипотезата за „пестеливия генотип“, той приема,
че нашите предшественици са били адаптирани към живот, съпътстван от възходи и
падения. В качеството си на ловци събирачи древните хора са преминавали през пери-
оди на изобилие, когато плячката е била многобройна, а ловът – успешен. Тези периоди
били прекъсвани от времена на оскъдица, когато храната не достигала.
Нийл изказва хипотезата, че този цикъл на глад и преяждане намира израз както в
гените, така и в болестите ни. По същество той приема, че телата на предшествениците
ни им позволявали да натрупват ресурси във времената на изобилие, които да бъдат
използвани тогава, когато ги споходи глада. При такива условия натрупването на маз-
нини е добро решение. Енергията в храната, която поглъщаме, се разпределя на две,
така че едната част поддържа настоящите ни дейности, а другата се съхранява във вид
на телесни мазнини, които могат да бъдат използвани по-късно. Този механизъм работи
добре при начин на живот като описания по-горе, но се проваля с гръм и трясък в среда,
при която висококалорична храна е достъпна в огромни количества 24 часа в денонощи-
ето. Напълняването и свързаните с него телесни страдания – възрастов диабет, високо
кръвно налягане и сърдечни заболявания – стават норма. Хипотезата за пестеливия

130
генотип може да обясни също защо толкова обичаме мазни храни. Те са много ценни от
гледна точка на енергията, която съдържат и затова са били предпочитани от нашите
далечни предшественици.
Уседналостта ни се отразява и по други начини, тъй като кръвоносната ни система
първоначално е предназначена да служи на създания, водещи активен начин на живот.
Сърцето ни изпомпва кръв, която достига до органите по артериите и се връща об-
ратно по вените. Тъй като артериите са по-близо до сърцето, кръвното налягане в тях е
много по-високо, отколкото във вените. Това създава проблеми, особено що се отнася
до кръвта, която трябва да се върне до сърцето от краката. За целта тя трябва да се из-
качи по вените на краката до гръдния кош. Ако кръвното налягане не е достатъчно ви-
соко, тя няма да успее да стигне до сърцето. Ето защо има две неща, които ѝ помагат по
пътя нагоре. Първото са малки клапи, които я пропускат по пътя на горе, но я възпре-
пятстват да се връща назад. Второто са мускулите на краката. Когато се движим, те се
свиват – и по този начин изтласкват кръвта от вените в краката. Благодарение на това
кръвта успява да измине целия път нагоре до гръдния кош.
Тази система функционира чудесно при едно активно животно, което използва кра-
ката си за да ходи, тича и скача. Не така стоят нещата при създания, които водят уседнал
начин на живот. Ако краката не се използват достатъчно, мускулите няма да изпомпват
кръвта нагоре по вените. Нейното задържане в тях поражда проблеми, тъй като в резул-
тат могат да бъдат увредени клапите. Тъкмо това се случва при варикозните вени. Ко-
гато клапите се увредят, кръвта продължава да се натрупва, а вените стават все по-го-
леми и по-големи, раздуват се и криволичат под кожата на краката.
Излишно е да добавяме, че устройството на вените може да ни докара не по-малко
болка... отзад. Шофьорите на камиони и други хора, които прекарват дълго време сед-
нали, са изключително предразположени към появата на хемороиди – друга част от це-
ната, която плащаме за уседналия си начин на живот. По време на дългите часове, които
прекарват седнали, кръвта се натрупва във вените им около ректума. В резултат се поя-
вяват хемороиди – неприятно напомняне за това, че не сме родени да седим дълго, осо-
бено на меки повърхности.

Маймунско минало:
какво ни струва говоренето

Способността да говорим има голяма цена: задавянето и сънната апнея са в челото на

класацията на проблемите, които ни носи тя.
Произнасяме различни звуци, като контролираме движенията на езика, ларинкса и
задната част на гърлото. Това става възможно чрез относително малки модификации в
устройството на тялото на един бозайник или влечуго. Както видяхме в пета глава, чо-
вешкият ларинкс е изграден основно от хрущял, съответстващ на хрущяла в хрилете на
рибите и акулите. Задната част на гърлото, простираща се от последния кътник до гла-
совата кутия има еластични стени, които могат да се отварят и затварят. Ние издаваме
звуци като движим езика си, променяме формата на устата и свиваме мускулите, които
определят напрежението в стените на гърлото.
Сънната апнея е потенциално опасна последица от появата на способността да гово-
рим. По време на сън мускулите на гърлото се отпускат. При повечето хора това не
създава проблеми, но при някои води до прекъсване на притока на въздух, в резултат от
което се получават относително дълги периоди, в които те не дишат. Разбира се, това

131
може да бъде много опасно, особено при хора, които имат сърдечни заболявания. Гъв-
кавостта на гърлото, която е толкова полезна при издаването на звуци, ни прави подат-
ливи на онази форма на сънна апнея, която е резултат от блокирането на въздушните
пътища.
Друга такава последица е задавянето. Устата ни води както към трахеята, през която
дишаме, така и към хранопровода, така че използваме един и същ проход за да гълтаме,
дишаме и говорим. Тези три функции понякога влизат в конфликт, например когато
парче храна заседне в трахеята.

Наследство от рибите и поповите лъжички:

хълцане

Досадните преживявания, които свързваме с хълцането, имат своя корен в онази част
от нашето минало, която споделяме с рибите и поповите лъжички.
За свое утешение можем да отбележим, че хълцането се среща при много други бо-
зайници. Котките могат да бъдат накарани да хълцат чрез електрическа стимулация на
малък фрагмент от мозъчния им ствол. За тази област се счита, че контролира сложният
рефлекс, който наричаме хълцане.
Това е стереотипна поредица от движения, в която участват много мускули в корема,
диафрагмата, врата и гърлото. Спазъм на един или два от основните нерви, които конт-
ролират дишането, води до свиването на тези мускули. В резултат се стига до рязко
поемане на въздух. Около 35 милисекунди по-късно своеобразно капаче (наречено гло-
тис или гласна цепка) затваря горния отвор на въздушните пътища. Характерният звук
се получава тъкмо от рязкото поемане на въздух, последвано от краткотрайното прекъс-
ване на неговия приток.
Проблемът е в това, че хълцането рядко е еднократно. Ако успеете да го спрете между
първите пет и десет пъти, имате добри шансове да се отървете само с това. Ако пропус-
нете да го направите обаче, броят на хълцанията лесно може да достигне 60. Вдишва-
нето на въглероден диоксид (например чрез дишане в обикновен хартиен плик) и разтя-
гането на коремната стена (например като си поемем дълбоко въздух и го задържим)
може да помогне на някои от нас да спрат да хълцат. Това обаче не действа при всички.
При някои патологични случаи хълцането може да бъде изключително продължително.
Най-дългото непрекъснато хълцане, което е документирано до момента, е продължило
от 1922 до 1990 г.
Склонността ни да хълцаме е друго наследство от миналото. Отношение към случая
имат два различни аспекта. Първият е свързан с това, което причинява нервния спазъм
и отключва процеса. Вторият се отнася до механизма, който контролира отделните хъл-
цания – редуването на рязко вдишване и затваряне на глотиса. Нервният спазъм е свър-
зан с рибешкото ни минало, а механизмът на отделните хълцания препраща към общото
ни наследство с животни от рода на поповите лъжички.
Да започнем с рибите. Мозъкът ни контролира дишането без никакво съзнателно уси-
лие от наша страна. Основната заслуга за това е на мозъчния ствол, намиращ се на гра-
ницата между главния и гръбначния мозък. Мозъчният ствол изпраща нервни импулси
към основните мускули, контролиращи дишането. От своя страна, то е прецизно струк-
туриран процес. Мускулите на гръдния кош, диафрагмата и гърлото се свиват в точно
определена последователност. Разглежданият регион на мозъчния ствол активира рит-

132
мично определени нервни влакна, което води до ритмична мускулна активация. Раз-
лични зони в мозъка ни отговарят за контролирането на други ритмични процеси от
същия тип, например преглъщането и ходенето.
Проблемът е в това, че мозъчният ствол първоначално е контролирал дишането на
рибите, а впоследствие е приспособен да служи на бозайници като нас. Всички акули и
костни риби разполагат с конкретен дял на мозъчния ствол, който контролира ритмич-
ните контракции на мускулите в гърлото и около хрилете, а нервите, които отговарят за
съответните области, изхождат от тъкмо тази част на мозъчния ствол. При някои от вка-
менелостите на примитивни риби можем дори да наблюдаваме наредбата на нервните
влакна. Запазени са например отпечатъци от мозъка и краниалните нервни влакна на
древни остракодерми, открити в скали на възраст над 400 милиона години. Също като
днешните риби, нервите, които са контролирали тяхното дишане, водят началото си от
мозъчния ствол.
При рибите това работи добре, но случаят при бозайниците не е такъв. Нервите, които
контролират дишането на рибите, не се отдалечават особено много от мозъчния ствол.
В общия случай хрилете и гърлото са в непосредствена близост до тази част на мозъка
им. При нас, бозайниците, възниква проблем. Дишането ни се контролира от мускули,
опасващи гръдния кош и от диафрагмата, мускулът, който отделя гръдния кош от ко-
ремната кухина. Свиването на диафрагмата е свързано с вдишването. Нервните влакна,
които я контролират, изхождат от мозъка ни също като при рибите, а началото им е в
мозъчния ствол, близо до врата. Това са вагусът и френичният нерв, които се простират
от основата на черепа, през гръдната кухина до диафрагмата и другите части на гърдите,
които отговарят за контрола върху дишането. Усуканата им траектория създава проб-
леми: ако бяхме устроени в съгласие с рационален план, тези нерви нямаше да тръгват
от врата, а от зона на гръбначния стълб, която е по-близо до диафрагмата. За нещастие,
в нашата ситуация е възможно да се въздейства върху тези нерви, така че функциони-
рането им да бъде блокирано, или да се стигне до спазъм.
Ако преплетените пътища на нервните ни влакна са продукт на миналото ни като
риби, самото хълцане вероятно е наследено от земноводните. Хълцането се отличава
сред останалите дихателни процеси по това, че при него има рязко поемане на въздух,
последвано от рязко затваряне на глотиса. То изглежда също се контролира от областта
в мозъчния ствол, която отговаря за ритмичните процеси: стимулирайте тази зона с
електрически импулс и ще получите хълцане. Във всичко това има смисъл, тъй като
също като останалите ритмични процеси и то протича като точно определена последо-
вателност от събития.
Оказва се, че при нас тази зона е на практика идентична с аналогичния дял на мозъч-
ния ствол при земноводните. При това не при земноводните изобщо, а при поповите
лъжички, които дишат едновременно с бели дробове и хриле. При поповите лъжички
тази зона се активира тогава, когато те използват хрилете си. В този случай трябва да
изтласкат определено количество вода в устата и гърлото си, за да достигне тя до хри-
лете, като същевременно не прониква в белия дроб. За да стане това, те затварят глотиса
си, който препречва входа на дихателната тръба. Процесът се контролира от зоната на
мозъчния ствол, която отговаря за ритмичните процеси и по този начин след поемането
на въздух непосредствено настъпва затваряне на глотиса. Иначе казано, поповите лъ-
жички дишат с хрилете си, използвайки модифицирана форма на нашето хълцане.
Паралелите между хълцането и начина, по който поповите лъжички използват хри-
лете си под водата, са толкова много, че мнозина приемат, че по същество става дума за

133
един и същ феномен. Въглеродният диоксид блокира употребата на хрилете при попо-
вите лъжички, също както и нашето хълцане. Освен това, и двата процеса могат да бъдат
прекратени чрез разтягане на коремната стена, затова опитваме да спрем хълцането си,
като поемаме дълбоко въздух и задържаме дъх. Вероятно дори бихме могли да накараме
попова лъжичка да спре да диша с хрилете си, като я принудим да погълне наведнъж
голямо количество вода.

Акулско минало: херния

Податливостта ни към херния, особено в областта на слабините, е друг резултат от

опита тялото на риба да бъде модифицирано в тяло на бозайник.
Рибите имат полови жлези, които се простират през гръдния им кош и достигат в
непосредствена близост до сърцето. При бозайниците разположението на половите ор-
гани е различно, което поражда нови проблеми, макар в крайна сметка да не е чак тол-
кова лошо (ако приличахме на рибите, полагането на клетва за вярност, съпроводено с
поставяне на ръка на сърцето, би имало съвсем друг смисъл). Освен това, ако половите
ни органи бяха поставени дълбоко в гръдния кош, нямаше да можем да се възпроизвеж-
даме.
Да разрежем корема на акула от устата до опашката. Първото, което ще видите, е
огромният черен дроб. Според някои зоолози именно на него те дължат своята издърж-
ливост. Отстранете го и ще видите половите жлези, достигащи в близост до сърцето, в
гръдната област. Това тяхно разположение е типично за повечето риби: при тях поло-
вите жлези се намират в предната част на тялото.
При нас, както и при повечето бозайници, подобно разполагане на половите органи
би било истинска катастрофа. Мъжете произвеждат сперма през целия си живот. Спер-
матозоидите са дребнички клетки, които имат нужда от точно определена температура,
за да се развият правилно в краткия си жизнен път, обхващащ едва три месеца. Ако е
твърде горещо се получава израждане, ако е твърде студено се стига до смърт. Мъжките
бозайници имат чудесно малко приспособление за контролиране на температурата при
производството на семенна течност – скротума. Както всички знаем, мъжките полови
жлези са разположени в торбичка. В обвиващата ги кожа има мускули, които се свиват
и разпускат в зависимост от температурата. Мускули има и в семенните канали. На тях
се дължи това, което се случва щом си вземем студен душ: скротумът се прилепя до
тялото, когато стане студено. Иначе казано, целият „пакет“ се качва и слиза успоредно
с температурата. Целта е да се оптимизира производството на качествена сперма.
Клатушкащият се скротум служи като подкана за секс при много бозайници. Иначе
казано, освен физиологическите предимства от това половите жлези да са разположени
извън тялото, наличието на скротум е имало допълнителните ползи за нашите предшес-
твеници сред бозайниците от гледна точка на привличането на партньори. Проблемът,
който възниква в резултат от всичко това е, че пътят, по който спермата достига до пе-
ниса, е доста заобиколен. Тя се движи от тестисите в скротума по семенната тръба, която
напуска скротума, поема нагоре по посока към кръста и прави рязък завой в таза, след
това поема отново надолу към пениса, а накрая – извън него. По своя път спермата се
обогатява със семенна течност от различни жлези, които са свързани със семенната
тръба.

134
 Разпорете корема на акула и първото, което ще видите, е огромният ѝ черен дроб
(долу). Отместете дроба и ще видите половите жлези, разположени относително
близо до сърцето, както е и при други примитивни създания. Снимките са направени
от д-р Стивън Кампана от Канадската лаборатория за изследване на акулите

135
 Причината за този абсурдно удължен път е свързан с еволюционната ни история. По-
ловите ни жлези започват развитието си на същото място като тези на акулата – до чер-
ния дроб. Докато нарастват по време на ембрионалното развитие, те се спускат надолу.
При жените яйчниците се спускат от средната част на тялото до матката и фалопиевите
тръби. Това гарантира, че яйцеклетката не трябва да пътува дълго до мястото, където
ще бъде оплодена. При мъжете движението надолу не спира дотам.

Спускане на тестисите. По време на вътреутробното развитие тестисите се спус-

кат надолу под първоначалното положение на половите жлези в горната част на тя-
лото. В крайна сметка те се озовават в скротума, който е външно разширение на
телесната стена. Това е причина за нейната слабост при мъжете

136
 Придвижването на половите жлези надолу, особено при мъжете, създава слабо място
в коремната стена. За да си представите какво се случва, когато се оформя скротумът,
за да приюти тестисите и семенната тръба, притиснете балон с пръста си. В случая
пръста ви отговаря на тестисите, а ръката е семенната тръба. Проблемът е в това, че така
отслабвате съответното място на повърхността на балона. Там, където преди това е
имало равна повърхност, сега е отворено ново пространство, в което могат да изпадат
разни неща. Точно това се случва при различните ингвинални хернии при мъжете. Част
от тях са вродени – получават се, когато част от червата съпроводят тестисите по техния
път надолу. Друг тип ингвинални хернии са придобити. Когато свием коремните си мус-
кули, червата ни се притискат към коремната стена. Наличието на слабо място в нея
означава, че червата могат да напуснат коремната кухина и да бъдат притиснати в съ-
седство със семенната тръба.
Жените са много по-жилави от мъжете, особено в тази част от тялото си. Тъй като те
нямат голяма тръба, преминаваща през коремната им стена, тя е доста по-здрава. Това
е добре, ако си помислим за огромното напрежение, на което е подложено женското
тяло по време на бременността и раждането. Затова е недопустимо целостта на корем-
ната им стена да бъде нарушена по някакъв начин. От друга страна, податливостта на
мъжете към хернии е следствие от отношението между миналото ни на риби и настоя-
щето ни на бозайници.

Микробно минало:
митохондриални заболявания

Митохондриите са във всяка от клетките на телата ни и отговарят за удивителен брой

дейности. Най-пряката им функция е да превръщат кислорода и захарите в онзи вид
енергия, чрез която функционира нашето тяло. Сред другите им функции са метаболи-
зирането на токсините и регулацията на различни процеси в клетката. Съществуването
на митохондриите ни става забележимо само когато нещата се объркат. За нещастие
списъкът от заболяванията, причинени от увреждане на функциите на митохондриите,
е доста дълъг. Ако възникне проблем при химичните реакции, свързани с усвояването
на кислорода, производството на енергия започва да страда. Проблемът може да се ог-
раничава до отделни тъкани, например в очите, или да засяга тялото като цяло. В зави-
симост от мястото и сериозността му последиците могат да варират от обикновена те-
лесна слабост до смърт.
Много от физиологичните процеси, които съпътстват живота ни, са отражение на ис-
торията на нашите митохондрии. Верижните химични реакции, които превръщат заха-
рите и кислорода в полезна енергия и въглероден диоксид, са се появили преди мили-
арди години, част от тях все още могат да се наблюдават при различни микроорганизми.
Митохондриите са съхранили своето бактериално минало: цялата им генетична и кле-
тъчна микроструктура напомня за бактериите. Ето защо се счита, че първоначално това
са били самостоятелно съществуващи микроорганизми, живели преди милиарди го-
дини. Иначе казано, цялата машинария за производство на енергия, побрана в нашите
митохондрии, е възникнала при вид бактерии, живели в далечното минало.
Бактериалното им минало може да бъде използвано от нас при изучаването на зася-
гащите ги заболявания – в действителност най-добрите експериментални модели за този
тип заболявания са бактерии. Ползата в случая е свързана с това, че с бактерии можем
да правим различни експерименти, които не са възможни с човешки клетки. Един от

137
най-провокативните сред тях е проведен от екип учени от Италия и Германия. Заболя-
ването, от което те се интересуват, неизбежно лишава от живот децата, които се раждат
с него. Нарича се кардиоенцефаломиопатия и е следствие от генетични промени, които
прекъсват нормалната метаболитна функция на митохондриите. Изследвайки пациенти
с това заболяване, европейските учени откриват подозрителни промени в тяхната ДНК.
Познавайки историята на живота, те насочват вниманието си към микроорганизъм, из-
вестен като Paracoccus denitrificans, често определян като свободно живеещ митохонд-
рион, тъй като гените и химичните реакции, поддържащи живота му, са сходни с тези
на митохондриите. Така е установено колко голяма е всъщност приликата между тях.
Гените на бактерията са променени по същия начин, като при пациенти със заболява-
нето. Случилото се впоследствие е разбираемо единствено в светлината на нашата ис-
тория. Учените успяват да симулират аспекти на митохондриално заболяване на човека
при бактерия, получавайки по същество идентични метаболитни промени. По този на-
чин можем да накараме дългата милиарди години история на живота да работи в наша
полза.
Горното не е просто изолиран пример. Съдейки по Нобеловите награди, присъдени
за медицина и физиология през последните 13 години, тази книга би могла да бъде на-
речена Мухата в мен, Червеят в мен или Дрождите в мен. Новаторски изследвания,
използващи мухи, донесоха Нобелова награда по медицина за 1995 г., присъдена за от-
криването на съвкупността от гени, отговорни за изграждането на телата при хората и
други животни. Наградите за 2002 и 2006 г. бяха присъдени на хора, допринесли за нап-
редъка на генетиката и медицината, изследвайки наглед незначителен малък червей (С.
elegans). През 2001 г. задълбочени анализи на дрожди (включително съдържащи се в
готварската мая) и морски таралежи бяха удостоени с Нобелова награда за медицина,
тъй като задълбочиха разбирането ни за биологията на клетките. Това не са езотерични
открития, отнасящи се до неизвестни и незначителни същества. Вниквайки в устройст-
вото на дрождите, мухите, червеите и рибите, можем да разберем как функционират
собствените ни тела, да проумеем причините за много от заболяванията, от които стра-
даме и да разработим методи, позволяващи ни да живеем по-дълго и да бъдем по-здрави.

138
 Епилог
Като родител на две малки деца, напоследък прекарвам доста време в зоопаркове,
музеи и аквариуми. Да бъда там като обикновен посетител е странно преживяване, тъй
като от десетилетия съм професионално свързан с тези места, работил съм с музейни
колекции и дори се е случвало да участвам в подготовката на отделни експонати. По
време на семейните обиколки по тези места осъзнах в каква степен работата ми ме е
направила сляп за красотата и извънмерната сложност на нашия свят и телата ни. Пиша
и преподавам за времето преди милиони години, разказвам за странни древни светове и
обикновено гледам на тях отстранено, като учен. Сега преживявам науката заедно с мо-
ите деца – при това на онези места, където за пръв път се влюбих в нея.
Изключително преживяване ме споходи наскоро, когато заедно със сина ми посе-
тихме Чикагския музей за наука и технологии. През последните три години редовно
ходим там, тъй като той е влюбен във влаковете, а в самия център на експозицията е
разположен огромен макет на железопътна мрежа. Прекаралсъм безкрайни часове,
проследявайки миниатюрните локомотиви по техния дълъг път от Чикаго до Сиатъл.
След няколко ежеседмични посещения в този храм на любителите на влакове Натаниъл
и аз надникнахме и в други части на музея, пропуснати при предишните ни посещения,
когато бяхме обсебени преди всичко от влаковете, но също и от трактори и самолети в
реален размер. В задната част на музея, в космическия център „Хенри Краун“, от тавана
висят модели на планети, а зад витрините има костюми на космонавти и други експо-
нати, представящи космическата програма от 60-те и 70-те години. Мислех си, че в това
забутано ъгълче в задната част на музея ще има само скучни неща, които не са били
счетени за достойни да бъдат изложени в големите зали отпред. Сред тях беше очукана
космическа капсула, която можеш да огледаш от всички страни и дори да надникнеш
във вътрешността ѝ. Нямаше вид на нещо значимо, беше малка и имаше вид на приспо-
собление, направено с подръчни средства. Надписът отпред беше странно суховат и
трябваше да го прочета няколко пъти, преди да осъзная пред какво съм изправен – това
беше истинският команден модул на „Аполо 8“, онзи летателен апарат, който е прене-
съл Джеймс Довел, Франк Борман и Уилям Андерс при първото пътуване до Луната и
обратно в историята на човечеството. Това беше космическият кораб, чийто път следях
по време на коледната ваканция в трети клас, а 38 години по-късно стоях пред него със
своя син. Разбира се, бях поразен. Можех да видя с очите си белезите от неговото пъту-
ване из космоса и от завръщането му на Земята. Натаниъл не проявяваше никакъв инте-
рес, затова го сграбчих и се опитах да му обясня какво е това нещо. От устата ми обаче
не излизаше звук, гласът ми бе заглушен от емоцията и не можех да произнеса нито
дума. След няколко минути успях да си върна самообладанието и му разказах историята
на първото пътуване на човек до Луната.
Това, което няма да мога да му обясня, преди да порасне, е защо бях толкова развъл-
нуван, че изгубих ума и дума. Истината е, че „Аполо 8“ е символичен израз на способ-
ността на науката да обяснява, да прави света познаваем. Хората могат да спорят безк-
рай за това дали целите на космическата програма са били научни или политически, но
основното е така ясно днес, както е било и през 1968 г.: Аполо 8 е продукт на онзи
неизкореним оптимизъм, който е в основата на най-големите научни открития. Той по-
казва, че непознатото не трябва да бъде извор на подозрения и страх или храна за раз-
лични суеверия, а мотив да продължаваме да си поставяме въпроси и да търсим техните

139
отговори.
Също както космическата програма промени начина, по който гледаме на Луната,
палеонтологията и генетиката промениха начина, по който гледаме на самите себе си.
Когато научаваме повече, онова, което е изглеждало далечно и непостижимо, посте-
пенно става понятно и управляемо. Живеем в епохата на велики открития, във време,
когато науката разкрива онова, което се случва в телата на различни живи същества –
медузи, червеи и мишки. Пред очите ни започва да се мержелее решението на една от
най-големите загадки в науката – въпросът за генетичните отлики между човека и оста-
налите живи създания. Съчетавайки тези дълбоки нови прозрения с факта, че някои от
най-важните открития в палеонтологията – нови вкаменелости и нови методи за тяхното
изследване – са направени през последните две десетилетия, разбираме защо вникваме
все по-добре в историята на нашия вид. Ако обърнем поглед назад към процеси, траещи
милиарди години, всичко в историята на живота, което преди ни се е струвало ново и
неповторимо, започва да ни изглежда като нещо старо, което е било рециклирано, раз-
месено и преустроено или пренасочено към друга цел. Такава е историята на всяка част
от нас, на всичко в тялото ни – от сетивните органи до главите ни.
Какво значение имат милиардите години наша история за живота ни днес? Отгово-
рите на фундаменталните въпроси, отнасящи се до функционирането на органите ни и
мястото ни в природата, ще бъдат открити едва когато разберем как телата и умовете ни
са възникнали от компоненти, които са налице и при други живи организми. Трудно ми
е да си представя нещо по-красиво и по-дълбоко в интелектуално отношение от откри-
ването на онова, което ни прави хора, на лек за болестите, които ни измъчват, в някои
от най-незначителните наглед създания, живели на нашата планета.

140
 Послеслов към настоящето издание
Наивно вярвах, че Далечният Север, където няма телефони, имейли и други труфила
на съвременната цивилизация, ще ми осигури тихо убежище, в което спокойно да об-
мисля случилото се след излизането на тази книга. За нещастие, това място има способ-
ността да те откаже само за миг от всички предварителни планове. Това лято се вър-
нахме в Южен Елисмиър, при находищата, където открихме Tiktaalik, надявайки се да
разберем повече за това същество и за обитавания от него свят. Тед, Фариш и аз се гот-
вехме да разработим находищата на вкаменелости, които вече бяхме открили, а също да
търсим нови в близкия фиорд. За тази цел изчислихме запасите си от храна до послед-
ното шоколадче, както и количеството гориво, което е нужно за цялото лято, плани-
рахме и кога точно трябва да местим лагера си от едно място на друго, за да свършим
цялата работа както трябва.
Сега обаче пиша това, докато около мен бушува истинска снежна буря. Денят е 19
юли. Палатката се е сплескала под тежестта на мокрия сняг, който острият арктически
вятър блъска в найлоновите ѝ стени. Снегът ни е блокирал напълно, тъй като заради
него е практически невъзможно да намерим дори една вкаменелост. Още по-лошо е
това, че може да се наложи да отменим предстоящото преместване на нашия бивак в
близост до обещаващо находище на вкаменелости, което бяхме планирали да проучим
още през 2004 г., но всеки сезон до сега все не стигахме до него поради различни при-
чини. Това ми напомни за една от любимите фрази на учителя на сина ми от детската
градина, която е еднакво приложима при разпределяне на лакомства между нетърпе-
ливи деца и по повод неволите на застаряващи учени, работещи в Далечния Север: „Взи-
маш каквото ти се дава и няма какво да те притеснява.“

Долината, където открихме Tiktaalik (вляво) е доста обширна, но пък действител-

ното находище е доста пренаселено (вдясно). Фотографиите са на автора

Тук, в Далечния Север, можем да надникнем в света отпреди 375 милиона години
през дупка в земята, широка 9 и дълбока 3,5 метра. С годините постепенно извадихме
от нея почти един кубичен метър камъни, предимно на ръка, опитвайки се да разкрием
много особен слой, пълен с вкаменелости. Без съмнение, това е смешна гледка: около
нас се е ширнала огромна пустош, лишена от видими следи от живот по повърхността;

141
от друга страна, ако надникнете в нашия изкоп, ще видите шест души, заврени в малка
дупка така, че главите, раменете и краката им се удрят постоянно едни в други.

Прекарваме дълги часове седнали, с четчица в едната ръка и малко шило в другата, с
лице на сантиметри от скалната повърхност. Очите ни трябва непрекъснато да бъдат
близо до разкопаваната повърхност, тъй като разликата между костите и ограждащите
ги седименти са трудно забележими. Понякога тя се свежда до странен отблясък или
неуловими разлики в консистенцията. Всяка малка бучица пръст или кал може да крие
важна находка. Един от най-добре запазените екземпляри от вида Tiktaalik първона-
чално изглеждаше като малко парче кост, стърчащо от скалите около него. Подобно
нещо е твърде лесно да бъде пропуснато – ужасявам се при мисълта колко важни на-
ходки може да са останали неоткрити заради влажната повърхност на камъка, вятъра
или оскъдната светлина по време на работа.
Откакто описахме за пръв път Tiktaalik през 2006 г., използвахме полевите разкопки,
за да научим повече за това същество. В лабораторията също не си губехме времето.
Фред Мълисън и Боб Мазек, за които може би си спомняте, че са нашите специалисти
по обработка на вкаменелости, опитваха да разкрият долната страна на черепа на
Tiktaalik, за да направят видими небцето и обгръщащите мозъка кости. Спомняте ли си
също Джейсън Даунс, младият студент, който се присъедини към нас през 2000 г. и
откри основното находище на Tiktaalik? Сега той е доктор Джейсън Даунс и изследва
точно тази част от находката.
С долната страна на черепа на Tiktaalik е свързано най-голямото ни откритие след
публикуването на книгата. Както беше обявено в списание Нейчър през 2008 г., след
като Фред и Боб оголиха тази част от него, ние вече разполагахме с указания за това как
Tiktaalik се е придвижвал, дишал и хранел. За първи път можем да видим в това създание
морско животно, специализирало се в дишането на въздух и живота на сушата. Това е
свързано с редица съществени наблюдения, например с това, че за разлика от всички
останали костни риби, Tiktaalik не разполага с една изключително важна костна плас-
тинка, наричана оперкулум.
Въпросната кост представлява капаче, покриващо хрилете при костните риби. Веро-
ятно сте наблюдавали функционирането на тази пластинка при риба, извадена от водата.
Когато тя се опитва да диша, въпросното капаче се отваря и затваря. Обикновено опер-
кулумът е предназначен да помага на рибите да прокарват вода през хрилете си. При
повечето от тях това се постига чрез ритмичните движения на въпросната костна плас-
тинка. Първо водата навлиза в устата и гърлото, след което гърлото се затваря, а опер-
кулума се отваря – водата бива изтласкана от гърлото и прекарана през хрилете благо-
дарение на това двойно действие. Очевидно начинът, по който дишат рибите, се разли-
чава от това, което наблюдаваме при животните, които живеят на сушата: водата или
въздуха достигат до дихателните органи (хриле или дробове) единствено чрез засмук-
ване през устата или промени във формата на гръдната кухина. Жабите например вкар-
ват и изкарват въздуха от дробовете си единствено с помощта на устата. От своя страна,
Tiktaalik е риба, разполагаща с плавници, хриле и дробове, която е загубила своя опер-
кулум – тя разчита основно на устата си, за да диша – също като сухоземните животни.
Дори да не ви се вярва, загубата на оперкулума се отразява също и върху начина на
придвижване. Той е една от костите, които свързват главата с тялото на рибата. Този
техен начин на свързване означава, че когато една риба иска да извърне главата си, тя
трябва да придвижи цялото си тяло заедно с нея. При Tiktaalik това вече не е така. В

142
отсъствието на оперкулума и другите кости, които при рибите съставляват непрекъс-
ната връзка между главата и тялото, Tiktaalik се е сдобил с... врат. Това означава, че той
е бил в състояние да движи главата си независимо от тялото, също както всички оста-
нали животни, развили способността да се придвижват по сушата. Рибите плуват и се
хранят в тримерно пространство и лесно могат да ориентират цялото си тяло така, че
устата им да бъде насочена към жертвата. От своя страна, вратът носи предимства то-
гава, когато животното е стъпило на твърда земя, например в плитки вирове или направо
на сушата. За да си представите колко важен е той, опитайте се да се огледате наоколо,
докато правите лицеви опори – едва ли щеше да ви е лесно да направите това, ако ня-
махте врат...
Долната страна на черепа показва и други аспекти, в които Tiktaalik може да се разг-
лежда като преходна форма. Наковалнята, костицата в средното ни ухо, с чиято помощ
можем да чуваме, при рибите е част от хрилната дъга. Знаем това благодарение на срав-
нителната анатомия и генетиката. За да настъпи еволюционно изменение от този мащаб
е било нужно съществено намаляване на размерите, при което масивна кост, поддър-
жаща черепа при акулите и костните риби, да се превърне в малка костица във вътреш-
ността на ухото. За пръв път можем да наблюдаваме наковалня при древни земноводни
като Acanthostega. Ако погледнем сродните им ръкоперки ще видим, че костта все още
е доста голяма и има формата на бумеранг. Една от най-известните сред тези риби,
Eusthenopteron, разполага с голяма кост с множество съчленения, които показват, че тя
играе свързваща роля по отношение на различните черепни кости. Сега знаем как е из-
глеждала съответната кост на Tiktaalik. Фред и Боб успяха да я отстранят и... познайте!
Tiktaalik има кост, която е по-малка от тази на Eusthenopteron, но по-голяма, отколкото
при Acanthostega. Без съмнение тя заема междинна позиция.

Хрилна кост, наречена хиомандибула, която постепенно се смалява в течение на ми-

лиони години, за да се превърне в миниатюрна костица в средното ни ухо.
При Tiktaalik размерът и е между този при ръкоперките и първите земноводни.
Рисунка: Калиопи Монойос

143
 Защо обаче да се ограничим до ушите? Главата на рибите-ръкоперки има странно
съчленение в средата на черепа, благодарение на което предната му страна може да се
прегъва по отношение на задната. Черепът на сухоземни като Acanthostega обаче не
може да се прегъва: при тях съчленението е изчезнало и костите са здраво закрепени
една за друга. Какво е положението при Tiktaalik? Съчленението е налице, също като
при Eusthenopteron, то обаче позволява твърде ограничено движение в сравнение с това,
което се наблюдава при него. Останалите части на черепа са си съвсем рибешки, напри-
мер формата на задната му страна, или сходни с тези на земноводните, например по
отношение на формата на небцето.
Откакто „Рибата в мен“ бе публикувана през януари 2008 г., трябваше да отговарям
на редица въпроси, свързани с нашето далечно минало, както и с начина, по който па-
леонтолозите го реконструират. Най-често срещаният сред тях се отнасяше до глобал-
ното затопляне: „Дали затоплянето на арктическите зони и отдръпването на ледниците
ни осигурява повече терен за изследвания?“ Според мен отговорът на този въпрос е от-
рицателен. Скалите, с които работим, са оголени днес в същата степен, както когато
Аштън Ембри пръв ги обхожда по време на своите картографски експедиции през 70-те
години. Има обаче редица други промени. Със сигурност най-голямата сред тях е свър-
зана с обема на изследванията, провеждани днес в Далечния Север. С нарастването на
цените на нефта, газа и полезните изкопаеми неговото проучване протича с ускоряващ
се ритъм. В това отношение настоящият ни бивак ни дава ценен урок. Завръщайки се
при находището, което бяхме посетили през 2000 г. направихме едно шокиращо откри-
тие – следите от стъпките ни отпреди осем години бяха идеално запазени в арктическата
тундра. Можех да направя релефен отпечатък от следите, които обувките ми бяха оста-
вили при една от разходките ми през месец юли 2000 г. Това означава, че трябва да
пристъпваме внимателно в пределите на тази толкова специална и крехка екосистема...
Хората питаха също как Tiktaalik е успявал да оцелява в условията на Далечния Север.
Ако разгледате околността около находището, в което открихме костите му (известно
под официалното кодово название NV2K17), ще видите типичен северен пейзаж. Реки
извират от огромните ледници на 6 километра от нас, полярни лисици, вълци и мус-
кусни бикове живеят в близката долина, а дори и в средата на лятото тук там се вижда
сняг. Студено е. Въпреки това светът, който аз и колегите ми изследваме, е тропически –
с топлолюбиви риби и растения. Тропически вкаменелости насред арктическите скали
могат да означават само две неща: глобални промени в климата или континентален
дрейф. В случая налице са и двете: днешният климат се различава от този преди 375
милиона години, а скалите, които днес се намират на остров Елисмиър, някога са били
доста близо до екватора.
Друг въпрос, който често ми задават, е дали „Tiktaalik е липсващото свързващо
звено“. Палеонтолозите срещат огромни трудности с този термин. Една от тях е в това,
че в случая става дума за свързващо звено, което е било намерено. Трудността обаче е
по-дълбока. За да разберем защо, да разгледаме свързващите звена във веригата между
рибите-ръкоперки и сухоземните животни. Разполагаме с образци от ДНК, които ясно
показват, че в генетично отношение ръкоперките са близки сродници на земноводните.
Познаваме също поне отчасти функциите на част от генетичната информация, отго-
ворни за оформянето на тялото им. Оказва се, че голяма част от „рецептата“, по която
се създават перки, съвпада с тази, благодарение на която сме се сдобили с нашите край-
ници. По-нататък, можем да сравняваме в различни аспекти съществуващите понастоя-
щем риби и земноводните. Отделни представители на класа на ръкоперките, например

144
двойнодишащите риби, са толкова близки до земноводните, че често ги бъркат със са-
ламандри. Освен това има цяла камара изкопаеми, чиито имена срещнахме в настоящата
книга – Eustheropteron, Panderichthys, Acanthostega и Ichthyostega, а също такива, отк-
рити след нейното публикуване – например Gogonasus и Ventastega. Всички тези същес-
тва се близки роднини, по-скоро братовчеди, отколкото предшественици или потомци
едни на други. Цялата поредица показва преходни форми по отношение на главата,
крайниците, раменните и бедрените кости и други телесни структури. Иначе казано,
Tiktaalik не е липсващото свързващо звено, а по-скоро част от веригата на откритите
свързващи звена в еволюцията на живота. Това е и причината да поема отново на север,
а също да се връщам там отново и отново.

19 юли 2008 г., фиордът Бърд. Снимката е на автора

Колкото и налудничаво да звучи, ще ми бъде тъжно, когато след няколко дни се на-
ложи да се сбогувам с тази долина и дупката, в която прекарвах голяма част от дните
си. Тед, Фариш, Джейсън, Фред и аз работихме почти десетилетие, за да открием и про-
учим костите от това миниатюрно находище. В хода на търсенето си разкопавахме пласт
след пласт. Затова в скалите е отпечатана и част от личната ми история – усилният труд,
радостите и уроците, които усвоихме през тези години. Ние обаче се движим напред,
към още по-древни скали и вероятно, ако имаме късмет, към откриването на „Tiktaalik
2.0“, „Tiktaalik 3.0“ и т.н. С всяка нова находка откриваме отговорите на стари въпроси
и сме принудени да поставим нови, още по-трудни. Тъкмо в това е тръпката на лова.

Юли 2008 г.
Фиордът Бърд, Южен Елисмиър

145
 Бележки, литература и допълнителни четива
Бележки към първа глава

Посочил съм комбинация от първични и вторични източници за онези, които биха

желали да се запознаят допълнително с темите, засегнати в книгата. За произведения,
които посредством разкази за изследователски палеонтологически експедиции диску-
тират основни въпроси на биологията и геологията, вж. Mike Novacek, Dinosaurs of the
Flaming Cliffs (New York: Anchor, 1997), Andrew Knoll, Life on a Young Planet (Princeton:
Princeton University Press, 2002) и John Long, Swimming in Stone (Melbourne: Freemantle
Press, 2006). Всички те постигат добър баланс между научен анализ и описания на отк-
ритията по време на теренната работа.
Сравнителни методи, които коментирам, включително онези, за които стана дума по
повод на разходката ни в зоопарка, са методите на кладистиката. Прекрасен преглед е:
Henry Gee, In Search of Deep Time (New York: Free Press, 1999). Използвам версия на
идеята за трите таксономични групи, която е изходна точка за кладистични сравнителни
анализи. Качествено изследване с допълнителни източници е Richard Forey et al., „The
Lungfish, the Coelacanth and the Cow Revisited," in: H.-P. Schultze and L. Trueb, eds.,
Origins of the Higher Groups of Tetrapods (Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1991).
Връзката между множеството от познати до този момент фосили и нашата „разходка
през зоопарка“ се обсъжда в няколко статии. Ето някои от тях: Benton, М. J., and Hitchin,
R. (1997) Congruence between phylogenetic and stratigraphic data in the history of life,
Proceedings of the Royal Society of London, B 264:885-890; Norell, M.A., and Novacek, M.J.
(1992) Congruence between superpositional and phylogenetic patterns: Comparing cladistic
patterns with fossil records, Cladistics 8:319-337; Wagner, P.J. and Sidor, C. (2000) Age
rank/clade rank metrics – sampling, taxonomy, and the meaning of „stratigraphic
consistency,“ Systematic Biology 49:463-479.
Пластовете на скалната колона и фосилите, съдържащи се в тях, са приятно и разби-
раемо дискутирани в Richard Fortey, Life: A Natural History of the First Four Billion Years
of Life on Earth (New York: Knopf, 1998). Ресурси относно палеонотологията на гръбнач-
ните: R. Carrol, Vertebrate Paleontology and Evolution (San Francisco: W.H. Freeman,
1987); M. J. Benton, Vertebrate Paleontology (London: Blackwell, 2004).
За произхода на четирикраките: Карл Цимър прави преглед на актуалното състояние
на научните теории в тази област в своята четивна и отразила най-новите изследвания
книга At Water’s Edge (New York: Free Press, 1998). Джени Клак е автор на ключов текст
върху целия преход – Gaining Ground (Bloomington: Indiana University Press, 2002). Тази
библия по темата бързо ще направи новака експерт.
Нашите първоначални статии, описващи Tiktaalik, са публикувани на 6 април 2006 г.
в брой на сп. „Нейчър“: Deaschler et al. (2006) A Devonian tetrapod-like fish and the origin
of the tetrapod body plan, Nature 757:757-763; Shubin et al. (2006) The pectoral fin of
Tiktaalik roseae and the origin of the tetrapod limb, Nature 757:764-771.
Всичко, свързано c миналото ни, е относително, включително структурата на настоя-
щата книга. Можех да я нарека „Човекът в мен“ и да я напиша от позицията на рибата.
Структурата на тази книга ще е по странен начин сходна, фокусирайки се върху общата
история на човешките същества и рибите, скрита в техните тела, мозъци и клетки. Както
видяхме, всички животински видове споделят една дълбинна част от историята си с

146
други видове, а останалата част от нея е уникална за тях.

Бележки към втора глава

Несъмнено Оуен не е бил първият, забелязал наличието на тази костна схема. През
XVIII век Вик-Д’Азир и през 1812 г. Жофроа Сент-Илер също я включват в своите пред-
стави за света. Онова, което отличава постижението на Оуен, е понятието му за архе-
тип – трансцендентална организация на тялото, отразяваща плана на Създателя. Сент-
Илер не търси подобна архетипна схема, скрита във всички структури, а по-скоро „за-
кони на формата“, направляващи изграждането на телата. Добър преглед на тези въп-
роси може да бъде намерен в: Т. Appel, The Cuvier-Geoffrey Debate: French Biology in the
Decades Before Darwin (New York: Oxford University Press, 1987) и Е. S. Russell, Form
and Function: A Contribution to the History of Morphology (Chicago: University of Chicago
Press, 1982).
Наскоро публикуван сборник, чийто съставител е Брайън Хол, е източник, осигуря-
ващ изобилна информация относно разнообразието на крайниците и развитието им, съ-
държащ редица важни статии върху отделните видове: Brian К. Hall, ed., Fins into Limbs:
Evolution, Development, and Transformation (Chicago: University of Chicago Press, 2007).
Полезни източници, свързани c въпроса за прехода от перки към крайници са Shubin
et al. (2006) The pectoral fin of Tiktaalik roseae and the origin of the tetrapod limb, Nature
757: 764-771; Coates, M.I., Jeffrey, J.E., and Ruta, M. (2002) Fins to limbs: what the fossils
say, Evolution and Development 4:390-412.

Бележки към трета глава

Поредица от прегледи и основополагащи статии са посветени на биологията на раз-

витието на многообразието от крайници. За преглед на класическата литература вж.
Shubin, N., and Alberch, Р. (1986) A morphogenetic approach to the origin and basic
organization of the tetrapod limb, Evolutionary Biology 20:319-387; Hinchliffe, J.R., and
Griffiths, P., „The Pre-chondrogenic Patterns in Tetrapod Limb Development and Their
Phylogenetic Significance,“ in B. Goodwin, N. Holder, and C. Wylie, eds., Development and
Evolution (Cambridge, Eng.: Cambridge University Press, 1983), pp. 99-121. Експеримен-
тите на Сондърс и Цвилинг днес са класика, така че най-качествените прегледи могат
да се намерят в големите учебници по биология на развитието. Сред тях са: S. Gilbert,
Developmental Biology, 8th ed. (Sunderland, Mass.: Sinauer Associates, 2006); L. Wolpert, J.
Smith, T. Jessell, F. Lawrence, E. Robertson, and E. Meyerowitz, Principles of Development
(Oxford, Eng.: Oxford University Press, 2006).
Бележка относно употребата на понятието „примитивен“. Като цяло използваме това
понятие, за да опишем характеристики на организми, а не самите организми. Иначе ка-
зано, перките са примитивни спрямо крайниците, но рибите не са примитивни по отно-
шение на хората. Съществуващите днес риби са самостоятелни високоспециализирани
организми, точно каквито сме и ние. Обикновено употребата на „примитивен“ е кратък
начин на изразяване на идеята, че дадени характеристики са подобни на онези у праро-
дителя на съответната черта.
Първата статия, описваща ролята на таралежа Соник е Riddle, R., Johnson, R.L.,
Laufer, Е., Tabin, С. (1993) Sonic hedgehog mediates the polarizing activity of the ZPA, Cell
75:1401-1416.

147
 Изследванията на Ранди върху активността на Соник в перките на акулите и скатовете
са поместени в: Dahn, R., Davis, М., Раррапо, W., Shubin, N. (2007) Sonic hedgehog
function in chondrichthyan fins and the evolution of appendage patterning, Nature 445:311-
314. По-късно изследване, извършени от екипа на същата лаборатория, което анализира
произхода на крайниците от генетична перспектива е Davis, М. Dahn, R. and Shubin, N.
(2007) A limb autopodial-like pattern of Hox expression in a basal actinopterygian fish, Nature
447:473-476.
Забележителните генетични сходства при развитието на мухите, кокошките и хората
се дискутират в Shubin, N., Tabin, С., Carroll,
S. (1997) Fossils, genes, and the evolution of animal limbs, Nature 338:639-648; Erwin,
D. and Davidson, E.H. (2003) The last common bilaterian ancestor, Development 129:3021-
3032.

Бележки към четвърта глава

Значимостта на зъбите за разбирането на бозайниците е очевидна. Денталната струк-

тура играе особено важна роля при изследването на ранните вкаменелости на бозай-
ници. Подробни прегледи могат да бъдат открити в: Z. Kielan-Jaworowska, R.L. Cifelli,
and Z. Luo, Mammals from the Age of Dinosaurs (New York: Columbia University Press,
2004); J.A. Lillegraven, Z. Kielan-Jaworowska, and W. Clemens, eds., Mesozoic Mammals:
The First Two-Thirds of Mammalian History (Berkley: University of California Press, 1979),
p. 311.
Бозайникът, който Фариш открива в Аризона, се анализира в Jenkins, F. A., Jr.
Crompton, A. W., Downs, W. R. (1983) Mesozoic mammals from Arizona: New Evidence on
mammalian evolution, Science 222:1233-1235.
Тритилодонтите, които открихме в Нова Скотия, са описани в: Shubin, N., Crompton,
A.W., Sues, H.-D. and Olsen, P. (1991) New fossil evidence on the sister-group of mammals
and early Mesozoic faunal distributions, Science 251:1063-1065.
Наскоро публикуван преглед на произхода на зъбите, костите и черепа и в частност
на информацията за еволюцията, получена благодарение на животните с конодонти,
може да се открие в: Donoghue, Р., and Sansom, I. (2002) Origin and early evolution of
vertebrate skeletonization, Microscopy Research and Technique 59:352-372. Задълбочен
преглед на еволюционните отношения между конодонтите и тяхната значимост пред-
лага Donoghue, Р, Forey, Р., and Aldridge, R. (2000) Conodont affinity and chordate
phylogeny, Biological Reviews 75:191-251.

Бележки към пета глава

Разбираем и детайлен анализ на черепната структура, развитие и еволюция можете

да откриете в тритомника The Skull, James Hanken and Brian Hall, eds. (Chicago: University
Press, 1993). Това e осъвременен вариант на едно от класическите произведения върху
развитието и структурата на главата: G. R. de Beer, The Development of the Vertebrate
Skull (Oxford, Eng.: Oxford University Press, 1937).
Подробности за развитието и структурата на главата могат да бъдат намерени в текс-
тове по анатомия и ембриология на човека. За данни от ембриологията вж. К. Moore and
Т. V. N. Persaud, The Developing Human, 7th ed. (Philadelphia: Elsevier, 2006). За такива от
анатомията вж. К. Moore and А. Е. Dailey, Clinically Oriented Anatomy (Philadelphia:

148
Lippincott Williams & Wilkins, 2006).
Основополагащите открития на Франсис М. Балфур са поместени в Balfour, Е. М.
(1874) APreliminary account of the development of the elasmobranch fishes, Q. J. Microsc.
Sci. 14:323-364; F. M. Balfour, A Monograph on the Development of Elasmobranch Fishes,
4 vols. (London: Macmillan & Co., 1878); F. M. Balfour, A Treatise on Comparative
Embryology, 2 vols. (London: Macmillan & Co., 1880-1881); M. Foster and A. Sedgwick, The
Works of Francis Maitland Balfour, 4 vols. c уводна биографична бележка от Майкъл Фос-
тър (London: Macmillan & Co., 1885). Негов последовател в Оксфорд, Едуин Гудрич, е
автор на един от класическите трудове в областта на сравнителната анатомия, Studies on
the Structure and Development of Vertebrates (London: Macmillan 1930).
Проблемът, известен като сегментация на главата, занимава Балфур, Окен, Гьоте,
Хъксли и др. Ако искате да го проучите допълнително, ето няколко избрани класически
и по-нови изследвания (снабдени с качествени библиографии): Olson, L., Ericsson, R„
Cerny, R. (2005) Vertebrate head development: Segmentation, novelties and homology,
Theory in Biosciences 124:145-163; Jollie, M. (1977) Segmentation of the vertebrate head,
American Zoologist 17:323-333; Graham, A. (2001) The development and evolution of the
pharyngeal arches, Journal of Anatomy 199:133-141.
Наскоро публикуван преглед на генетичната основа на образуването на хрилните
дъги можете да видите в Kuratani, S. (2004) Evolution of the vertebrate jaw: comparative
embryology and molecular development biology reveal the factors behind evolutionary
novelty, Journal of Anatomy 205:335-347. За примери за експериментално трансформи-
ране на една дъга в друга посредством генетични технологии вж. Baitzinger, М., Ori, М.,
Pasqualetti, М., Nardi, I., Riji, F. (2005) Ноха2 knockdown in Xenopus results in hyoid to
mandibular homeosis, Developmental Dynamics 234:858-867; Depew, M., Lufkin,
T., Rubenstein, J. (2002) Specification of jaw subdivisions by Dlx genes, Science 298:381-
385.
Достъпен, снабден c илюстрации и информативен източник на информация за ран-
ните вкаменелости на черепи, глави и примитивни риби е Р. Janiver, Early Vertebrates
(Oxford, Eng.: Oxford University Press, 1996). Haikouella, червеят c хриле на възраст 530
милиона години, е описан в статията Chen, J.-Y, Huang, D.Y., and Li, C.W. (1999) An
early Cambrian craniate-like chordate, Nature 402:518-522.

Бележки към шеста глава

Произходът на телесното устройство е предмет на редица монографични изследва-

ния. Едно от тях, което има впечатляващ обхват и изчерпателна библиография, е J.
Valentine, On the Origin of Phyla (Chicago: University of Chicago Press, 2004).
Известни са ми няколко биографии на фон Баер. Най-кратката е Jane Oppenheimer,
„Baer, Karl Ernst von“, in C. Gillespie, ed., Dictionary of Scientific Biography, vol. I (New
York: Scribners, 1970). За повече подробности вж. Autobiography of Dr. Karl Ernst von
Baer, ed. Jane Oppenheimer (1986; второ издание на оригиналното немско издание, 1886).
Вж. също В. Е. Raikov, Karl Ernst von Baer, 1792-1876, превод от руски (1968) и Ludwig
Stieda, Karl Ernst von Baer, 2-po изд. (1886). Всички тези източници са снабдени с под-
робни библиографии. Вж. също S. Gould, Ontogeny and Phylogeny (Cambridge, Mass.:
Harvard University Press, 1977), където са обсъдени законите на фон Баер.
Експериментите на Шпеман и Манголд са описани в учебниците по ембриология: S.

149
Gilbert, Developmental Biology, 8th ed. (Sunderland, Mass.: Sinauer Associates, 2006). Раз-
бирането на съвременната генетика относно организатора е изложено в De Robertis, Е.
М. (2006) Spemann’s organizer and self regulation in amphibian embryos, Nature Reviews
7:296-302 и De Robertis, Е. M. and Arecheaga, J. The Spemann Organizer: 75 years on,
International Journal of Developmental Biology 45 (специално издание).
Най-добрият увод в литературата върху Hox-гените и еволюцията е наскоро издаде-
ната Sean Carroll, Endless Forms Most Beautiful (New York: Norton, 2004). Актуален обзор
и тълкуване на начините, по които гените ни позволяват да вникнем в произхода на
животните с двустранна симетрия е Erwin, D., and Davidson, Е. Н. (2002) The last common
bilaterian ancestor, Development 129:3021-3032.
Редица изследователи твърдят, че генетичният „скок“ между телесното устройство на
антроподите и на хората е настъпил в далечното минало. Тази идея е обсъдена в De
Robertis, Е. and Sasai, Y. (1996) A common plan for dorsoventral patterning in Bilateria,
Nature 380:37-40. Исторически обзор на възгледите на Сент-Илер, както и на споровете
в ранната история на сравнителната анатомия предлага Т. Appel, The Cuvier-Geoffroy
Debate: French Bioogy in the Decades Before Darwin (New York: Oxford University Press,
1987). Данните за жълъдовите червеи не се съгласуват особено добре с този модел и
подсказват, че при някои видове е възможно съответствието между генна активност и
телесни оси да се е променило с времето. В тази връзка вж. Lowe, С. J. et al. (2006)
Dorsoventral patterning in hemichordates: insights into early chordate evolution, PLoS
Biology online access: http://dx.doi.org/journal.0040291.
Еволюцията на гените, определящи телесните оси, е обсъдена в Martindale, М. Q.
(2005). The evolution of metazoan axial properties, Nature Reviews Genetics 6:917-927. Съ-
ответните гени при мешестите (медузи, морски анемонии и техните сродници) са обсъ-
дени например в Martindale, М. Q., Finnerty, J. R., Henry, J. (2002). The Radiata and the
evolutionary origins of the bilaterian body plan, Molecular Phylogenetics and Evolution
24:358-365; Matus, D. Q., Pang, K„ Marlow, H., Dunn, C., Thomsen, G., Martindale, M.
(2006) Molecular evidence for deep evolutionary roots of bilaterality in animal development,
Proceedings of the National Academy of Sciences 103:11195-11200; Chourrout, D. et al.
(2006) Minimal protohox cluster inferred from bilaterian and cnidarians Hox complements,
Nature 442:684-687; Martindale, M., Pang, K., Finnerty, J. (2004). Investigating the origins
of triploblasty: „mesodermal" gene expression in a diploblastic animal, the sea anemone
Nemostella vectensis (phylum, Cnidaria; class: Anthozoa), Development 131:2463-2474;
Finnerty, J., Pang, K., Burton, P, Paulson, D., Martindale, M. Q. (2004) Deep origins for
bilateral symmetry: Hox and Dpp expression in sea anemone, Science 304:1335-1337.

Бележки към седма глава

Три ключови статии представят произхода и еволюцията на телата, съчетавайки све-

дения от генетиката, геологията и екологията: King, N. (2004) The unicellular ancestry of
animal development, Developmental Cell 7:313-325; Knoll, A. H., and Carroll, S. B. (1999)
Early animal evolution: Emerging views from comparative biology and geology, Science
284:2129-2137; Brooke, N. M., and Holland, P. (2003) The evolution of multicellularity and
early animal genomes, Current Opinion in Genetics and Development 13:599-603. И трите
статии са снабдени с подробна библиография и предлагат добро въведение в темите,
обсъдени в тази глава.
Увлекателно обсъждане на последиците от появата на телата и връзката им с другите

150
форми на биологична организация предлага L. W. Buss, The Evolution of Individuality
(Princeton: Princeton University Press, 2006) и J. Maynard Smith, and E. Szathmary, The
Major Transitions in Evolution (New York: Oxford University Press, 1998). Обзор и допъл-
нителна литература относно едиакариите можете да откриете в Richard Fortey, Life: A
Natural History of the First Four Billion Years of Life on Earth (New York: Knopf, 1998) и
Andrew Knoll, Life on a Young Planet (Princeton: Princeton University Press, 2002).
Експериментът при който се получават „прото-тела" е описан в Boraas, М. Е., Seale,
D. В., Boxhorn, J. (1998) Phagotrophy by a flagellate selects for colonial prey: A possible
origin of multicellularity, Evolutionary Ecology 12:153-164.

Бележки към осма глава

Университетът в Юта има чудесен сайт, Learn.Genetics, който осигурява удивително

прости указания за извличане на ДНК в домашни условия:
https://learn.genetics.utah.edu/content/labs/extraction/
На еволюцията на „обонятелните“ гени, по точно на гените, отговарящи за обонятел-
ния рецептор, е посветена обширна литература. Основополагащата статия в областта е
Buck, L., and Axel, R. (1991) A novel multigene family may encode odorant receptors: a
molecular basis for odor recognition, Cell 65:175-181.
Компаративен подход в изследването на еволюцията на обонятелния ген е представен
в Young, В., and Trask, В. J. (2002) The sense of smell: genomics of vertebrate odorant
receptors, Human Molecular Genetics 11:1153-1160; Mombaerts, P. (1999) Molecular
biology of odorant receptors in vertebrates, Annual Reviews of Neuroscience 22:487-509.
Гените, контролиращи обонятелните рецептори при безчелюстните риби, са обсъ-
дени в Freitag, J., Beck, A., Ludwig, G., von Buchholtz, L., Breer, H. (1999) On the origin of
the olfactory receptor family: receptor genes of the jawless fish (Lampetra fluviatilis), Gene
226:165-174. Разликата между обонятелните гени при морските и сухоземните животни
е разгледана в Freitag, J., Ludwig, G.,Andreini, L, Rossler, P., Breer, H. (1998) Olfactory
receptors in aquatic and terrestrial vertebrates, Journal of Comparative Physiology A 183:635-
650.
Еволюцията на човешкия обонятелен рецептор е обсъдена в редица статии. Следните
имат отношение към обсъдените в текста въпроси: Gilad, Y, Man, О., Lancet, D. (2003)
Human specific loss of olfactory receptor genes, Proceedings of the National Academy of
Sciences 100:3324-3327; Gilad, Y., Man, O., and Glusman, G. (2005) A comparison of the
human and chimpanzee olfactory gene repertoires, Genome Research 15:224-230; Menasche,
L, Man, O., Lancet, D., Gilad, Y. (2003) Different noses for different people, Nature Genetics
34:143-144; Gilad, Y, Wiebe, V., Przeworski, M., Lancet, D. Paabo, S. (2003) Loss of
olfactory receptor genes coincides with the acquisition of full trichromatic vision in primates,
PLoS Biology online access: http://dx.doi.org/journal.pbio.0020005.
Идеята, че генната дупликация е важен източник на нови генетични вариации из-
хожда от следната основополагаща работа, публикувана преди повече от 40 години: S.
Ohno, Evolution by Gene Duplication (New York: Springer-Verlag, 1970). Актуален обзор
по въпроса, който разглежда както опсините, така и обонятелните гени, съдържа Taylor,
J., and Raes, J. (2004) Duplication and divergence: the evolution of new genes and old ideas,
Annual Reviews of Genetics 38:615-643.

151
 Бележки към девета глава

Ролята на отговорните за синтеза на опсините гени в еволюцията на очите е описана

в редица статии от последните години. Обзор на основните биологични аспекти на този
въпрос и последиците от еволюцията на опсините предлагат Nathans, J. (1999) The
evolution and physiology of human color vision: insights from molecular genetic studies of
visual pigments, Neuron 24:299-312; Dominy, N., Svenning, J. C., Li, W. H. (2003) Historical
contingency in the evolution of primate color vision, Journal of Human Evolution 44:25-45;
Tan, Y, Yoder, A., Yamashita, N., Li, W. H. (2005) Evidence from opsin genes rejects
nocturnality in ancestral primates, Proceedings of the National Academy of Sciences
102:14712-14716; Yokoyama, S. (1996) Molecular evolution of retinal and nonretinal opsins,
Genes to Cells 1:787-794; Dulai, K., von Dornum, M., Mollon, J., Hunt, D. M. (1999) The
evolution of trichromatic color vision by opsin gene duplication in New World and Old World
primates, Genome 9:629-638.
Изследванията на Детлеф Арент и Йоахим Витброд върху фоторецепторните тъкани
са описани за пръв път в Arendt, D„ Tessmar-Raible, К., Synman, Н., Dorresteijn, A.,
Wittbrodt, J. (2004) Ciliary photoreceptors with a vertebrate-type opsin in an invertebrate
brain, Science 306: 869-871. Коментар върху тях съдържа Pennisi, Е. (2004) Worm’s light-
sensing proteins suggest eye’s single origin, Science 306:796-797. По-ранен обзор, чийто
автор е Арент, разглежда теоретичната рамка, в която той интерпретира откритието си:
Arendt, D. (2003) The evolution of eyes and photoreceptor cell types, International Journal
of Developmental Biology 47:563-571. Допълнителен коментар предлага Plachetzki, D. C.,
Serb, J. M., Oakley, T. H. (2005) New insights into fotoreceptor evolution, Trends in Ecology
and Evolution 20:465-467. Допълнителни бележки върху изследванията на Арент и Вит-
брод, чиито автори са Бернд Фриш и Йорам Пятигорски, са публикувани в по-късен
брой на Science, придружени с отговор, в който е обсъдена идеята, че произходът на
очите може да се окаже изключително древен и да бъде проследен до едно от най-дъл-
боките разклонения на еволюционното дърво; вж. Science (2005) 308:1113-1114.
Обзор на изследванията на Валтер Геринг върху Рах 6 и неговото влияние върху ево-
люцията на очите предлага самият той в Gehring, W. (2005) New perspectives on eye
development and the evolution of eyes and photoreceptors, Journal of Heredity 96:171-184.
Сред статиите, разглеждащи различните възможни отношения между запазените
гени, отговарящи за формирането на очите и еволюцията на зрителните органи, споме-
наване заслужават Oakley, Т. (2003) The eye as a replicating and diverging modular
developmental unit, Trends in Ecology and Evolution 18:623-627 и Nilsson, D.-E. (2004) Eye
evolution: a question of genetic promiscuity, Current Opinion in Neurobiology 14:407-414.
Връзката между протеините в лещите на очите ни и тези при ларвите на асцидиите е
обсъдена в Shimeld, S., Purkiss, A. G., Dirks, R. Р. Н„ Bateman, О., Slingsby, С., Lubsen,
N. (2005) Urochordate bycrystallin and the evolutionary origin of the vertebrate eye lens,
Current Biology 15:1684-1689.

Бележки към десета глава

Генетичните аспекти на еволюцията на вътрешното ухо са обсъдени в Beisel, К. W.,

and Fritzsch, В. (2004) Keeping sensory cells and evolving neurons to connect them to the
brain: molecular conservation and novelties in vertebrate ear development, Brain Behavior

152
and Evolution 64:182-197. Развитието на ухото и свързаните с него гени са разгледани в
Represa, J., Frenz, D. A., Van de Water, T. (2000) Genetic patterning of embryonic ear
development, Acta Otolaryngolica 120: 5-10.
Трансформирането на хиомандибулата в стреме е предмет на монографични анализи,
посветени на еволюцията на примитивните риби и произхода на сухоземните животни:
J. Clack, Gaining Ground (Bloomington: Indiana University Press, 2002); P. Janvier, Early
Vertebrates (Oxford, Eng.: Oxford University Press, 1996). Вж. също няколко наскоро пуб-
ликувани статии, напр. Clack, J. А. (1989) Discovery of the earliest known tetrapod stapes,
Nature 342:425-427; Brazeau, M., and Ahlberg, P. (2005) Tetrapod-like middle ear
architecture in a Devonian fish, Nature 439:318-321.
Произходът на средното ухо при бозайниците е обсъден в историческа перспектива в
Р. Bowler, Life’s Splendid Journey (Chicago: University of Chicago Press, 1996). Сред клю-
човите извори по този въпрос са Reichert, С. (1837) Uber die Visceralbogen der Wirbeltiere
im allgemeinen und deren Metamorphosen bei den Vogeln und Saugetieren, Arch. Anat.
Physiol. Wiss. Med. 1837:120-122. Gaupp, E. (1911) Beitrage zur Kenntnis des Unterkiefers
des Wirbeltiere I. Der Processus anterior (Folii) des Hammers der Sauger und das Goniale der
Nichtsager, Anatomischer Anzeiger 39:97-135; Gaupp, E. (1911) Beitrage zur Kenntnis des
Unterkiefers der Wirbeltiere II. Die Zusammensetzung des Unterkiefers der Quadrupeden,
Anatomischer Anzeiger 39:433-473; Gaupp, E. (1911) Beitrage zur Kenntnis des Unterkiefers
der Wirbeltiere III. Das Probleme der Entstehung eines „sekundaren“ Kiefergelenkes bei den
Saugern, Anatomischer Anzeiger 39:609-666; Gregory, W. K. (1913) Critique of recent work
on the morphology of the vertebrate skull, especially in relation to the origin of mammals,
Journal of Morphology 24:1-42.
Изобилната литература, посветена на челюстите при бозайниците, на дъвченето и
вътрешното ухо, включва Crompton, A. W. (1963) The evolution of the mammalian jaw,
Evolution 17:431-439; Crompton, A. W., and Parker, P. (1978) Evolution of the mammalian
masticatory apparatus, American Scientist 66:192-201; Hopson, J. (1966) The origin of the
mammalian middle ear, American Zoologist 6: 437-450; Allin, E. (1975) Evolution of the
mammalian ear, Journal of Morphology 147:403-438.
Произходът на Pax 2 и Pax 6, както и еволюционната връзка на ушите и очите с кубо-
медузите са обсъдени в Piatigorsky, J., and Kozmik, Z. (2004) Cubozoan jellyfish: an evo /
devo model for eyes and other sensory systems, International Journal for Developmental
Biology 48:719-729.
Връзката на молекулите в сетивните рецептори с химически съединения в бактериите
е обсъдена в Kung, С. (2005) A possible unifying principle for mechanosensation, Nature
436:647-654.

Бележки към единадесета глава

В наши дни биолозите използват семейното дърво на живота като основа на своите
класификации. Това не е лишено от смисъл, тъй като имената на различните групи жи-
вотни имат биологично значение – те са отражение на произхода им. Ако използваме
по този начин дървото на живота, различните групирания като тип, семейство, род и т.н.
включват всички единици, които попадат върху съответния клон. Използвайки отново
аналогията със семействата при хората, можем да кажем, че всеки, който е потомък на
родителите на баща ми носи името Шубин. При това никой не може да бъде произволно

153
изключен от групата. Проблемите на неспециалистите са свързани с това, че когато из-
ползваме семейното дърво на живота като основа на таксономията, много от познатите
ни названия спират да имат научен смисъл. Да вземем например влечугите. Всички
знаем какво представляват те, благодарение на посещенията си в зоологическата гра-
дина: това са гущери, змии, костенурки, динозаври, крокодили и т.н. Оказва се обаче,
че разклонението в дървото на живота, което включва всички тези животни, включва
също бозайниците и птиците. Сред влечугите попадат някои, но не и всички представи-
тели на това разклонение, което изглежда също толкова произволно, колкото това да
изключиш свой кръвен сродник от групата на роднините си.
Методите на филогенетичната систематика са обсъдени в редица публикации. Пър-
вичните извори включват класическата работа на Вили Хених, публикувана за пръв път
на немски език (Grundziige einer Theorie der phylogenetischen Systematik [Berlin:
Deutscher Zentralverlag, 1950]) и публикувана на английски десетина години по-късно
(Phylogenetic Systematics, trans. D. D. Davis and R. Zangerl [Urbana: University of Illinois,
1966]).
Методите за филогенетична реконструкция, които съставляват основата на тази
глава, са подробно обсъдени в Р. Forey, ed., Cladistics: A Practical Course in Systematics
(Oxford, Eng.: Clarendon Press, 1992); D. Hillis, C. Moritz, and B. Mabie, eds., Molecular
Systematics (Sunderland, Mass.: Sinauer Associates, 1996); R. DeSalle, G. Girbet, and W.
Wheeler, Molecular Systematics and Evolution: Theory and Practice (Basel: Birkhauser
Verlag, 2002).
Изчерпателен анализ на феномена на независимата еволюция на сходни черти е пред-
ложен в М. Sanderson and L. Hufford, Homoplasy: The Recurrence of Similarity in Evolution
(San Diego: Academic Press, 1996).
За да разгледате дървото на живота, както и да се запознаете с различните хипотези
относно отношенията между живите организми, посетете http://tolweb.org/tree/.
Идеята, че нашата еволюционна история има значение за медицината е предмет на
няколко добри книги, публикувани през последните години. Изчерпателни и снабдени
с подробна библиография анализи предлагат N. Boaz, Evolving Health: The Origins of
Illness and How the Modern World is Making Us Sick (New York: Wiley, 2002); D. Mindell,
The Evolving World: Evolution in Everyday Life (Cambridge, Mass.: Harvard University
Press, 2006); R. M. Nesse and G. C. Williams, Why We Get Sick: The New Science of
Darwinian Medicine (New York: Vintage, 1996); W. R. Trevantan, Е. O. Smith, and J. J.
McKenna, Evolutionary Medicine (New York: Oxford University Press, 1999).
Примерът c апнеята ми беше подсказан в разговор от Нино Рамирез, председател на
катедрата по анатомия към Чикагския университет, а този с хълцането е заимстван от
Straus, С. et al. (2003) A phylogenetic hypothesis for the origin of hiccoughs, Bioessays
25:182-188. Съпоставката между човешки и бактериални гени при изследването на ми-
тохондриалната кардиоенцефаломиопатия е обсъдена за пръв път в Lucioli, S. et al.
(2006) Introducing a novel human mtDNA mutation into the Paracoccus denitriticans COX
1 gene explains functional deficits in a patient, Neurogenetics 7:51-57.

154
 Онлайн ресурси

Редица уебсайтове и блогове предлагат богата информация и се обновяват перио-

дично.

https://ucmp.berkeley.edu/ – Поддържан от Музея по палеонтология към Калифор-

нийския университет в Бъркли. Това е един от най-добрите онлайн-източници на ин-
формация за палеонтологията и еволюцията. Непрекъснато се подобрява и обновява.

https://www.scienceblogs.com/loom – Това е блогът на Карл Зимър, материалите в него

са добре написани и актуални. Безценен източник на информация и различни гледни
точки към еволюцията.

https://www.scienceblogs.com/pharyngula – Поддържан от П. Майерс, който е профе-

сор по биология на развитието; съдържа достъпно написани, информативни и изключи-
телно актуални материали. Струва си да следите този блог, който е наистина богат из-
точник на информация.

Влоговете на Зимър и Майерс в https://scienceblogs.com/

Този сайт съдържа редица прекрасни блогове, можете да го използвате като източник
на информация и коментари за нови открития. Блоговете в него, които имат отношение
към темата на настоящата книга, носят имената „Afarensis“, „Tetrapod Zoology",
„Evolving Thoughts" и „Gene Expression".

http://www.tolweb.org/tree/ – Проектът „Дърво на живота“ предлага периодично обно-

вявани и достоверни сведения относно връзката между различните групи живи орга-
низми. Също като страницата на Музея по палеонтология към университета в Бъркли,
той включва сведения за това как се изготвят и интерпретират еволюционни дървета.

155
 Благодарности
Всички илюстрации, с изключение на онези, при които е посочено друго, са дело на
Калиопи Монойос (www.kalliopimonoyios.com). Капи прочете настоящата книга в ръко-
пис и не само допринесе за подобряването на текста, а създаде картини, които му пасват
идеално. За мен беше истинско щастие да работя с човек с толкова много таланти. Скот
Роулинс (Аркадия Юнивърсити) щедро ми даде разрешение да използвам елегантното
изображение на Sauripterus във втора глава. Тед Дешлър (Академия за природни науки
във Филаделфия) ми предостави превъзходните си фотографии на големия екземпляр
на Tiktaalik (означен с буквата „С“). Държа благодарност на Филип Донъхю (Бристолски
университет) и Марк Пърнел (Университет в Лайчестър) за разрешението да използвам
тяхната реконструкция на зъбите на конодонтите, на издателство „Макгроу-Хил“ за раз-
решението да използвам онова изображение от учебник, което постави началото на лова
за Tiktaalik, а също на Стивън Кампана от Канадската лаборатория за изследване на аку-
лите за фотографиите на вътрешни органи на акула.
Един от най-големите дългове на анатомите е към онези хора, които даряват телата
си, така че да можем да се учим от тях. Възможността да изследваш истинско тяло е
истинска привилегия. Прекарвайки дълги часове в лабораторията, човек усеща дълбока
връзка с донорите, които правят възможни научните изследвания. Докато пишех тази
книга се върнах към тези отдавнашни преживявания.
Изследванията, които са представени тук, водят началото си от научната и препода-
вателската ми работа. Колеги и студенти, които са прекадено много, за да бъдат споме-
нати поименно – първокурсници, студенти по медицина и специализанти – имат пряка
връзка с мислите, изложени на тези страници.
Задължен съм и на колегите, с които съм работил през годините. Тед Дешлър, Фариш
Дженкинс-младши, Фред Мълисън, Пол Олсън, Уилям Амарал, Джейсън Даунс и Чък
Шаф до един са част от разказаната тук история. Без тях не бих разполагал с опит, на
който да се опра по пътя си, със сигурност и самото му изминаване нямаше да бъде
толкова забавно. Членовете на моя лабораторен екип в Чикагския университет – Рандъл
Дан, Маркъс Дейвис, Адам Франсен, Андрю Джилис, Кристиан Камерер, Калиопи Мо-
нойос и Беки Шърман оказаха влияние върху идеите ми и успешно продължиха рабо-
тата сами, докато пишех тази книга.
Сред колегите, отделили от времето си, за да осигурят нужните сведения или комен-
тари върху ръкописа, са Камла Алувалия, Шон Керъл, Майкъл Коутс, Рандъл Дан, Мар-
къс Дейвис, Ана ДиРиенцо, Андрю Джилис, Ланс Гранди, Елизабет Гроув, Николас Ха-
цопулос, Робърт Хо, Бети Кацарос, Майкъл ЛаБарбера, Крис Лоу, Даниел Марголиаш,
Калиопи Монойос, Джонатан Причард, Вики Принс, Клиф Рагсдейл, Нино Рамирез, Ка-
лъм Рос, Ави Стопър, Клиф Табин и Джон Зелър. Хайтам Абу-Заид ми помагаше в ре-
шаването на редица административни проблеми. Собствените ми учители по анатомия
от програмата на Харвард и МТИ по науки за здравето и технологии, Фариш Дженкинс-
младши и Лий Герке породиха в мен интерес, запазил се повече от 20 години.
Ключови напътствия при първоначалното формулиране на проекта и вдъхновение по
време на работата върху него получих от Шон Керъл и Карл Зимър.
Обществената библиотека в Уелфлийт, Масачусетс, ми осигури удобен дом, истинско
убежище, в което написах голяма част от настоящата книга. Кратка командировка в
Американската академия в Берлин ме постави в нова среда, позволила ми да завърша

156
работата по ръкописа.
Двамата ми шефове, доктор Джеймс Мадара (завеждащ медицинския център към Чи-
кагския университет и негов заместник-ректор по медицинските въпроси, заслужил
професор в центъра по биологически науки към Училището по медицина „Прицкър“) и
Джон Макартър-младши (завеждащ музея „Фийлд“) подкрепиха както този проект, така
и свързаните с него изследвания. Беше истинско удоволствие да работя с такива про-
зорливи и щедри ръководители.
Имах привилегията да преподавам в Чикагския университет и да общувам с ръковод-
ството на Медицинското училище „Прицкър“. Деканите му, Холи Хъмфри и Халина
Брукнър, благосклонно приеха един палеонтолог в екипа си. Общувайки с тях, осъзнах
трудностите, които съпътстват образованието по медицина, както и неговата изключи-
телна важност.
Беше истинско удоволствие да бъда свързан с музея „Фийлд“ в Чикаго, където имах
възможността да работя с изключителна група от хора, посветили живота си на научни-
те открития, развитието на науката и неговите многобройни приложения. Сред тях са
Елизабет Бабкок, Джоузеф Бренан, Шийла Коули, Джим Крофт, Ланс Гранди, Мелиса
Хилтън, Ед Хорнър, Дебра Московиц, Лора Садлър, Шон ВанДирцийл и Даян Уайт.
Благодарен съм също за подкрепата, наставленията и насърчението, които получих от
ръководителите на Комитета за наука към Борда на настоятелите на музея – Джеймс
Алекзандър и Адел Симънс.
Задължен съм също на литературния ми агент Катинка Мейтсън, която ми помогна
да превърна една смътна идея в конкретен план за написването на книга, като ме нап-
равляваше в хода на този процес. За мен беше привилегия да работя с редактора ми,
Марти Ашър. Като търпелив учител той ми осигури така нужното съчетание от съвети
и време, насърчавайки ме сам да открия своя път. Закари Уогман подпомогна това на-
чинание по безброй начини, той винаги беше на мое разположение, осигурявайки вещо
око на редактор и добър съвет. Дан Франк направи прозорливи бележки, които ме нака-
раха да погледна това, което исках да разкажа, по съвсем нов начин. Йоланта Бенал се
погрижи за авторските права и подобри неизмеримо начина, по който беше представен
текста. Изключително благодарен съм на Елън Фелдман, Кристен Биърс и останалите
от печатния отдел на издателството за здравата работа при съкратени срокове.
Родителите ми Глория и Сиймор Шубин винаги са знаели, че един ден ще напиша
книга, дори преди на мен да ми хрумне такава идея. Без тяхната вяра в мен едва ли бих
написал и дума.
Съпругата ми, Мишел Зайдл, и нашите деца, Натаниъл и Хана, живяха с риби –
Tiktaalik и останалите, за които става дума в тази книга – през по-голямата част от пос-
ледните две години. Мишел прочете и обсъди с мен всеки от вариантите на този текст,
а освен това трябваше да се справя сама по време на дългите ми отсъствия през уикен-
дите, посветени на писането. Нейното търпение и любов направиха всичко това въз-
можно.

157
 Търсете

„Езиковият инстинкт“ синтезира новите научни открития в линг¬вистиката, експе-

рименталната психология, еволюционната биоло¬гия и невронауката, за да обясни
езика. Концепцията, че езикът е вродена способност на ума, из¬работена в хода на ево-
люцията, е грандиозно предизвикателство срещу релативизма, владеещ со¬циалните и
хуманитарните науки през XX в. „Езиковият инстинкт“ е написан с искрящо чувство
за хумор и със завидното умение да се предадат и най-сложните те¬ории по достъпен и
увлекателен начин, а книгата изобилства с примери от литературата и еже¬дневната
реч, помагащи ни да осъзнаем какво чудо е езикът във всички свои прояви.

„Пинкър разбива митовете със замах, разсича възлите на специализирания жаргон

и от време на време разказва вицове. Той прави за езика това, което Дейвид Атънбъроу
направи за животните, като обяснява сложни научни понятия и теории с такава ле-
кота, че читателят не усеща тежест дори за миг. Това е разтърсваща предразсъдъ-
ците, весела, забавна и изключително прецизна книга. Направете си този подарък -
прочетете я.“
„Съндей Таймс“

158
 Все повече научаваме за произхода на египетската цивилизация, както и за държавите
в Южна и Югоизточна Азия. През последните години археологическите изследвания,
посветени на цивилизацията на маите, получиха силен тласък, свързан с дешифрира-
нето на надписите върху древните барелефи и новите открития, разкриващи бурната
политическа история на техните държави.
Еволюционният път на нашето биологично и цивилизационно съзряване е дълъг, раз-
нообразен и изпълнен с неочаквани и без¬пощадни несгоди, но крайният резултат е
един повече от впе¬чатляващ планетарен феномен – феноменът е самият човешки вид,
който може би е най-удивителното, но и противоречиво яв-ление в Млечния път, както
ще научим от изумителния енцикло¬педичен труд „Хората от Земята“ на Брайън
Фейгън. Книгата е обемна и изчерпателна, илюстрирана многоцветно и изпъл¬нена с
безброй факти; тя е от онези съкровища, които обогатяват всеки любител на знанието и
всеки любопитен ум.

159
 Нийл Шубин

РИБАТА В МЕН
Пътуване през дългата 3,5 милиарда години
история на човешкото тяло

Превод от английски
Росен Люцканов, Ина Димитрова

Neil Shubin
YOUR INNER FISH.
A JOURNEY INTO THE 3,5 BILLION YEAR HISTORY OF THE HUMAN BODY
Copyright © 2008, 2009 by Neil Shubin
© Росен Люцканов, Ина Димитрова, превод, 2013
© Издателство „Изток-Запад“, 2013

https://4eti.me

Предпечат и печат Изток-Запад

Централен офис и редакция:
София 1000, ул. „Стара планина“ №5
тел.: 02/946 35 21
E-mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg

www.iztok-zapad.eu