Загадки връз загадки.

Тайни връз тайни.

Победителят печели всичко.

На Уйлям

Глава 1

Трябва да поговорим за осемнадесетия ти рожден ден. Думите на

Алиса отекнаха в най-голямата от петте библиотеки на Хоторн хаус.
Рафтове от пода до тавана се простираха на два етажа, обграждайки
ни с томове с твърди корици и кожени подвързии, много от които
безценни, всеки един напомнящ за човека, който е построил тази стая.
Тази къща.
Тази династия.
Почти можех да си представя как призракът на Тобайъс Хоторн ме
наблюдава, докато коленичех и прокарвах ръка по махагоновите
дъски, пръстите ми търсеха неравности по шевовете.
Като не намерих нищо, станах и отговорих на изявлението на Алиса.
– Трябва ли? – казах. – Наистина ли трябва?
– Юридически? – Страшната Алиса Ортега повдигна вежда към мен. –
Да. Може вече да си еманципирана, но що се отнася до условията на
твоето наследство…
– Нищо не се променя, когато навърша осемнадесет години – казах,
оглеждайки стаята за следващия си ход. – Няма да наследя нищо,
докато не живея в Хоторн хаус една година.
Познавах адвокатката си достатъчно добре, за да знам, че тя наистина
искаше да говори за това. Моят рожден ден беше осемнадесети
октомври. Щях да отбележа годишнината си през първата седмица на
ноември и незабавно да стана най-богатата тийнейджърка на
планетата. Дотогава имах други неща, върху които да се съсредоточа.
Залог за печалба. Най-добрата Хоторн.
– Както и да е… – Алиса можеше почти толкова лесно да бъде спряна,
колкото високоскоростен влак. – С наближаването на рождения ти ден
има някои неща, които трябва да обсъдим.
Изсумтях.
– Четиридесет и шест милиарда от тях?
Докато Алиса ме изгледа раздразнено, аз се концентрирах върху
мисията си. Домът Хоторн беше пълен с тайни проходи. Джеймсън се
беше обзаложил с мен, че не мога да ги намеря всичките. Гледайки
масивния ствол на дървото, който служеше като бюро, посегнах към
ножницата, фиксирана от вътрешната страна на ботуша ми, и извадих
ножа си, за да тествам естествена пукнатина в повърхността на
бюрото.
Бях научила по трудния начин, че не мога да си позволя да отида
никъде невъоръжена.
– Проверка на унинието! – Ксандър „Аз съм жива, дишаща машина на
Руб Голдбър“ Хоторн подаде глава в библиотеката. – Ейвъри, по
скалата от едно до десет, доколко се нуждаеш от разсейване в момента
и колко си привързана към веждите си?
Джеймсън беше на другия край на света. Грейсън не се беше обаждал
нито веднъж, откакто замина за Харвард. Ксандър, моят самозван
НДПХЗ Най-добър приятел от Хоторнови завинаги смяташе за свой
свещен дълг да поддържа духа ми висок в отсъствието на братята си.
– Едно – отговорих аз. – И десет.
Ксандър леко се поклони.
– Тогава ти казвам сбогом. – Като светкавица той изчезна.
Нещо определено експлодираше през следващите десет минути.
Обръщайки се отново към Алиса, се потопих в останалата част от
стаята: привидно безкрайните рафтове, стълбите от ковано желязо,
като спирала нагоре. – Просто кажи това, за което си дошла тук,
Алиса.
– Да, Лий-Лий – провлече се дълбок, меден глас от залата. – Просвети
ни. – Наш Хоторн зае позиция на прага с марковата си каубойска
шапка наклонена надолу.
– Наш. – Алиса носеше като броня костюма си, който излъчваше
властност. – Това не те засяга.
Наш се облегна на рамката на вратата и лениво кръстоса десния си
крак върху левия глезен.
– Ако хлапето ми каже да си тръгна, ще си тръгна. – Наш не се
доверяваше на Алиса за мене. Не го правеше от месеци.
– Добре съм, Наш, – казах аз. – Можеш да тръгваш.
– Смятам, че мога. – Наш не направи никакво движение да се
отблъсне от рамката на вратата. Той беше най-старият от четиримата
братя Хоторн и водеше стадото от другите трима. През последната
година той беше го разширил с мене. Той и сестра ми „не излизаха“ от
месеци.
– Не е ли вечер за срещи? – Попитах. – И това не означава ли, че има
къде да бъдеш?
Наш свали каубойската си шапка и остави спокойните си очи да се
насочат към моите. – Долари за понички – каза той, обръщайки се, за
да излезе от стаята, – тя иска да говори с теб за създаване на тръст.
Изчаках, докато Наш излезе извън обсега на чуваемост, преди да се
обърна отново към Алиса. – Тръст?
– Просто искам да си наясно с възможностите си. Алиса избягваше
конкретика с адвокатска лекота. – Ще съставя досие, което да
разгледаш. Сега, по отношение на рождения ти ден, стои и въпросът с
партито.
– Без парти – казах веднага. Последното нещо, което исках, беше да
превърна рождения си ден в събитие, което да завладее заглавията и да
доведе до експлозия от хаштагове.
– Имаш ли любима група? Или певец? Ще имаме нужда от забавление.
Усещах как очите ми се присвиват.
– Без парти, Алиса.
– Има ли някой, когото би искала да видише в списъка с гости? –
Когато Алиса каза някого, тя не говореше за хора, които познавах. Тя
говореше за знаменитости, милиардери, светски личности, кралски
особи...
– Без списък с гости – казах аз, – защото няма да правя парти.
– Наистина трябва да помислиш за публичността … – започна Алиса и
аз се изключих. Знаех какво щеше да каже. Казваше го почти
единайсет месеца. Всеки обича приказката за Пепеляшка.
Е, тази Пепеляшка имаше залог да спечели. Разгледах стълбите от
ковано желязо. Три спирали обратно на часовниковата стрелка. Но
четвъртата… Тръгнах към нея, след което изкачих стъпалата. На
площадката на втория етаж прокарах пръсти по долната страна на
рафта срещу стълбите. Освобождаване. Задействах го и целият извит
рафт се изви назад.
Номер дванадесет. Усмихнах се злобно. Хванах го, Джеймсън
Уинчестър Хоторн.
– Без парти – извиках отново на Алиса. И тогава изчезнах в стената.
Глава 2

Тази вечер се плъзнах в леглото, чаршафите от египетски памук бяха

хладни и гладки до кожата ми. Докато чаках обаждането на
Джеймсън, ръката ми се плъзна към нощното шкафче, към малка
бронзова игла във формата на ключ.
– Избери ръка. – Джеймсън протяга два юмрука. Потупвам дясната
му ръка и той разгъва пръсти, показвайки ми празна длан. Пробвам
отляво – същото. После свива пръстите ми в юмрук. Отварям ги и
там, в дланта ми, седи иглата.
–Ти разкри ключовете по-бързо от всеки от нас – напомня ми
Ксандър. – Време е за това!
– Съжалявам, хлапе, – провлачва Наш. – Минаха шест месеца. Сега
си една от нас.
Грейсън не казва нищо, но когато посегнах да оставя иглата, тя
падна от пръстите ми, той я хвана, преди да падне на земята.
Този спомен искаше да се прехвърли в друг – Грейсън, аз, винарската
изба, – но аз нямаше да го позволя. През последните няколко месеца
разработих свои собствени методи за разсейване. Грабнах телефона
си, отидох на сайт за групово финансиране и потърсих медицински
сметки и наем. Състоянието на Хоторн не беше мое още шест
седмици, но партньорите в Макнамара, Ортега и Джоунс вече се бяха
погрижили да имам кредитна карта с почти без лимит.
Запазете подаръка анонимен. Щраках върху това поле отново и
отново. Когато телефонът ми най-накрая иззвъня, се облегнах назад и
вдигнах.
– Здравей.
– Имам нужда от анаграма на думата „гол, необречен“1. – В гласа на
Джеймсън се долавяше бръмчене на енергия.
– Не, нямаш. – Претърколих се на една страна. – Как е Тоскана?
– Родното място на италианския Ренесанс? Пълен с криволичещи
пътища, хълмове и долини, където в далечината се спуска утринна
мъгла, а горите са осеяни с толкова златисточервени листа, че целият
свят се чувства сякаш гори по най-добрия начин? Тази Тоскана ли?
– Да – промърморих. – Тази Тоскана.
– Виждал съм и по-добри места.
– Джеймсън!
– Какво искаш да чуете първо, наследнице: за Сиена, Флоренция или
за лозята?
Исках всичко за тях, но имаше причина Джеймисън да използва
стандартната Хоторнова свободна година, за да пътува. – Разкажи ми
за вилата. – Намери ли нещо?
– Твоята тосканска вила е построена през седемнадесети век.
Предполага се, че е селска къща, но прилича повече на замък и е
заобиколена от повече от сто акра маслинови овощни градини. Има
басейн, пещ за пица на дърва и масивна каменна камина, оригинална
за къщата.
Можех да си я представя. Ярко – и не само защото имах папка със
снимки.
– А когато провери камината? – Не трябваше да питам дали е проверил
камината.
– Намерих нещо.
Седнах, косата ми падаше по гърба ми.
– Следа?
– Вероятно – отвърна Джеймсън. – Но към някакъв пъзел?
Чувствах цялото си тяло наелектризирано.
– Ако не ми кажеш, ще те прекъсна, Хоторн.
– И аз – отговори Джеймсън, – много бих се радвал да бъде сложен
край. – Предателските ми устни предвещаваха усмивка. Вкусвайки
победата, Джеймсън ми даде очаквания отговор. – Намерих триъгълно
огледало.
Точно както мозъкът ми беше насочен към състезания. Тобайъс
Хоторн беше отгледал внуците си с пъзели, гатанки и игри.
Огледалото вероятно беше улика, но Джеймсън беше прав: не можеше
да се разбере от каква игра трябваше да бъде част. Във всеки случай не
беше това, което да търсиш като пътуваш по света.
– Ще разберем какъв е бил дискът. – Джеймсън е толкова добър, като
че прочете мислите ми. – Светът е като игрална дъска, наследнице.
Просто трябва да продължим да хвърляме заровете.
Може би, но този път не следвахме следа или не играехме някоя от
игрите на стареца. Пипахме наоколо в тъмното, надявайки се, че
някъде може да има отговори – отговори, които да ни кажат защо
малък подобен на монета диск, гравиран с концентрични кръгове,
струва цяло състояние.
Защо съименникът и единственият син на Тобайъс Хоторн беше
оставил този диск за майка ми.
Защо Тоби го беше грабнал обратно от мен, преди да изчезне, за да се
прави отново на мъртъв.
Тоби и този диск бяха последните ми връзки с майка ми и ги нямаше.
Болеше ме да мисля за това твърде дълго.
– Днес открих друг вход към проходите – казах рязко.
– Наистина ли? – отвърна Джеймсън, словесен еквивалент на
протягане на ръка в началото на валс. – Кой откри?
– Кръгла библиотека
От другата страна на телефонната линия настъпи кратко, но
безпогрешно мълчание.
Осъзнаването ме обзе.
– Не знаеше за него. – Победата беше толкова сладка. – Искаш ли да ти
кажа къде е? – изпях аз.
– Когато се върна – промърмори Джеймсън, – ще го намеря сам.
Нямах представа кога ще се върне, но скоро годината ми в Хоторн хаус
щеше да изтече. Щях да бъда свободна. Можех да отида навсякъде, да
правя всяко нещо – и всичко.
– Къде ще се насочиш след това? – попитах Джеймсън. Ако си позволя
да мисля твърде много за всичко, бих се удавила в това – в желанието,
в копнежа, във вярата, че можем да имаме всичко.
– Санторини – отвърна Джеймсън. – Но кажи думата, наследнице, и…
– Продължавай да пътуваш. Продължавай да търсиш. – Гласът ми
пресипна. – Продължавай да ми разказваш всичко.
– Всичко? – повтори Джеймсън с груб, нисък тон, който ме накара да
си помисля какво щяхме да правим двамата, ако бях там с него.
Претърколих се по корем.
– Анаграмата, която търсиш? Тя е „омесен2“.
Глава 3

Седмиците минаваха в мъгла от благотворителни гала вечери и

подготвителни изпити, нощи в разговори с Джеймсън и твърде много
време, прекарано в чудене дали Грейсън някога ще вдигне проклетия
телефон.
На фокус. Избутвайки всичко от ума си, се прицелих. Погледнах
надолу към дулото на пистолета, вдишах и издишах и стрелях – после
още един и още един.
В имението Хоторн имаше всичко, включително собствено стрелбище.
Не бях човек с оръжие. Това не беше моята идея за забавление. Но
нито един от двамата не беше беззащитен. Принуждавайки челюстта
си да се разтвори, свалих оръжието си и свалих заглушителите от
ушите си.
Наш огледа целта ми.
– Хубаво групиране, хлапе.
Теоретично никога нямаше да имам нужда от пистолет или от ножа в
ботуша ми. На теория имението Хоторн беше непробиваемо и когато
излизах по белия свят, винаги щях да имам въоръжена охрана с мен.
Но откакто бях посочена в завещанието на Тобайъс Хоторн, бях
стреляна, почти взривена и отвлечена. Теорията не беше задърала
далече кошмарите.
Наш ме научи да отвръщам на удара.
– Адвокатката ти донесе ли вече тези документи за тръста? – попита
той небрежно.
Моята адвокатка беше негова бивша и той я познаваше твърде добре.
– Може би – отвърнах аз, а обяснението на Алиса отекна в ушите ми.
Обикновено с наследник на твоята възраст ще има определени
гаранции. Тъй като г-н Хоторн не сметна за подходящо да ги издигне,
това е опция, която трябва да обмислиш сама. Според Алиса, ако
вложа парите в тръст, щеше да има попечител, който да отговаря за
защитата и увеличаването на състоянието от мое име. Алиса и
партньорите в Макнамара, Ортега и Джоунс, разбира се, биха били
готови да служат като попечители, подразбираше се, че няма да ми
бъде отказано нищо, което поисках. С възможността за отменемане
на доверието просто щеше да се намали натиска върху теб, докато
не си готова да поемете изцяло юздите.
– Напомни ми отново – каза ми Наш, навеждайки се, за да улови
погледа ми със своя. – Какво е нашето правило при мръсни битки?
Той не беше толкова изтънчен, колкото си мислеше, че е, когато
ставаше дума за Алиса Ортега, но все пак отговорих на въпроса.
– Няма такова нещо като мръсна битка – казах на Наш, – ако
спрпечелиш.

Глава 4

Сутринта на моя осемнадесети рожден ден – и първия ден от есенната

ваканция в прехваленото училище Heights Country Day – се събудих и
видях неописуемо великолепна бална рокля, окачена на вратата ми.
Беше в наситено среднощно зелено, с дължина до земята, с корсаж,
белязан от десетки хиляди малки черни бижута в тъмен, деликатен,
хипнотизиращ модел.
Беше спри-и-съзерцавай-рокля. Рокля за ахване и отново гледане.
От вида, който човек би носил на събитие с черна вратовръзка, което
предизвиква завладяващи заглавия и експлодиращи хаштагове. По
дяволите, Алиса. Закрачих към роклята, чувствайки се готова за бунт –
тогава видях бележката, висяща от закачалката:
НОСЕТЕ МЕ, АКО СМЕЕТЕ.
Това не беше почеркът на Алиса.

Намерих Джеймсън в края на Черната гора. Беше облечен в бял

смокинг, който прилягаше твърде добре на тялото му, и стоеше до
истински балон с горещ въздух.
Джеймсън Уинчестър Хоторн. Затичах така, сякаш балната рокля не
ми тежеше, сякаш нямах нож, привързан към бедрото ми.
Джеймсън ме хвана, телата ни се сблъскаха.
– Честит рожден ден, наследнице.
Някои целувки бяха меки и нежни, а други бяха като огън.
В крайна сметка осъзнаването, че имаме публика, успя да проникне в
мозъка ми. Орен беше дискретен. Той не ни гледаше, но шефът на
охраната ми очевидно нямаше намерение да позволи на Джеймсън
Хоторн да отлети сам с мен.
С неохота се дръпнах назад.
– Балон с горещ въздух? – попитах сухо Джеймсън. – Наистина ли?
– Трябваше да те предупредя, наследнице… – Джеймсън се завъртя на
ръба на кошницата и се приземи в клекнало положение. – Опасно
добър съм в рождените дни.
Джеймсън Хоторн беше опасно добър в много неща.
Той протегна ръката си към мен. Взех я и дори не се опитах да се
преструвам, че съм свикнала с това – с всичко, с всяко нещо, с него.
След милиони години животът, който Тобайъс Хоторн ми беше
оставил, все още щеше да ми спира дъха.
Орен се качи в балона след мен и впери поглед в хоризонта. Джеймсън
хвърли въжетата и подкладе пламъка.
Изстреляхме се нагоре.
Във въздуха, със сърце в гърлото си, се взирах надолу към Хоторн хаус.
– Как го управляваш? – Попитах Джеймсън, тъй като всичко, освен нас
двамата и моя много дискретен бодигард, започна да става по-малко и
по-далечно.
– Не го правиш. – Ръцете на Джеймсън се извиха около торса ми. –
Понякога, Наследнице, всичко, което можеш да направиш, е да
разпознаеш накъде духа вятърът и да начертаеш курса.

Балонът беше само началото. Джеймсън Хоторн не правеше нищо

наполовина.
Скрит пикник.
Пътуване с хеликоптер до Персийския залив.
Бягайки бързо от папараците.
Бавни танци, боси, на плажа.
Океана. Скала. Залог. Състезание. Предизвикателство. Ще запомня
това. Това беше моето непреодолимо усещане по време на пътуването
с хеликоптер до вкъщи. Ще запомня всичко. След години все още щях
да мога да го усетя. Тежестта на балната рокля, вятърът в лицето ми.
Затоплен от слънцето пясък по кожата ми и ягоди, покрити с шоколад,
топящи се на езика ми.
По залез слънце бяхме почти у дома. Беше идеалният ден. Без тълпи.
Без известни личности. Не…
– Купон – казах аз, когато хеликоптерът наближи имението Хоторн и
се насладих на гледката отдолу. Топиарната3 градина и съседната
морава бяха осветени от хиляди малки светлинки – и това дори не
беше най-лошото.
– По-добре да няма дансинг – казах мрачно на Джеймсън.
Джеймсън насочи хеликоптера за кацане, отметна глава назад и се
усмихна.
– Няма ли да коментираш виенското колело?
Нищо чудно, че трябваше да ме измъкне от Къщата.
– Мъртъв си, Хоторн.
Джеймсън изключи двигателя.
– За щастие, наследнице, хората от Хоторн имат девет живота.
Докато слизахме и вървяхме към топиарната градина, погледнах Орен
и присвих очи.
– Ти си знаел за това – обвиних го аз.
– Може да са ми представили списък с гости, които трябва да проверя
за влизане в имението. Изражението на шефа на охраната ми беше
абсолютно неразгадаемо... докато партито не се появи в пълен вид.
После почти се усмихна.
– Може да съм наложил също вето на няколко имена в този списък.
И под няколко, осъзнах миг по-късно, той имаше предвид почти
всички.
Дансингът беше осеян с розови листенца и осветен от низи деликатни
светлини, които се кръстосваха отгоре, меко светейки като светулки в
нощта. Струнен квартет свиреше отляво на торта, каквато очаквах да
видя на кралска сватба. Виенското колело се завъртя в далечината.
Облечените в смокинг сервитьори носеха подноси с шампанско и
ордьоври.
Но гости нямаше.
– Харесва ли ти? – Либи се появи до мен. Беше облечена като нещо от
готическа приказка и беше ухилена от ухо до ухо. – Исках листенца от
черна роза, но и това е хубаво.
– Какво е това? – отдъхнах си аз.
Сестра ми бутна рамото си в моето.
– Ние го наричаме топката на интровертите.
– Тук няма никой. – Усещах собствената си усмивка да расте.
– Не е вярно – отвърна весело Либи. – Аз съм тук. – Наш пъха носа си
в изисканата храна и се е заел с грила. Г-н Лафлин управлява
виенското колело под наблюдението на г-жа Лафлин. Теа и Ребека си
открадват супер откраднат момент зад ледените скулптури. Ксандър
следи за изненадата ти, а ето ги Зара и Нан!
Обърнах се точно навреме, за да ме намушкат с бастун. Прабабата на
Джеймсън ме гледаше сърдито, докато леля му гледаше, строго
развеселена.
– Ти, момиче – каза Нан, което всъщност беше нейната версия на
моето име. – Деколтето на тази рокля те кара да изглеждаш като
проститутка. – Тя размаха бастуна си към мен, след което изсумтя. –
Одобрявам.
– И аз също – чу се глас отляво. – Честит определен рожден ден,
прекрасна кучко.
– Макс? – Взрях се в най-добрата си приятелка, после отново
погледнах към Либи.
– Изненада!
Джеймсън се усмихна до мен.
– Алиса може да е останала с впечатлението, че ще има много по-
голямо парти.
Но нямаше. Бяхме просто… ние.
Макс ме прегърна.
– Попитайте ме как е в колежа!
– Как е в колежа? – попитах аз, все още напълно разстроена.
Макс се ухили.
– Не е толкова забавно, колкото Смъртоносно съвпадение на
Виенското колело Leapfrog.
– Смъртоносно съвпадение на Виенско колело Leapfrog? – повторих.
Това беше изписано от Ксандър навсякъде. Знаех със сигурност, че
двамата са поддържали връзка.
– Кой печели? – Джеймсън наклони глава на една страна
Макс отвърна, но преди да успея да обмисля това, което казваше,
видях движение с крайчеца на окото си – или може би го усетих.
Усетих го. Облечен изцяло в черно, облечен в смокинг за десет хиляди
долара, както другите момчета носят изтъркани суичъри, Грейсън
Хоторн пристъпи на дансинга.
Той се беше прибрал у дома. Тази мисъл беше придружена от спомен
за последния път, когато го бях видял: Грейсън сломен. Аз до него.
Обратно в настоящето, Грейсън Хоторн остави очите си да се задържат
върху моите само за миг, след което ги прехвърли върху останалата
част от групата.
– Смъртоносно съвпадение на Виенско колело Leapfrog – каза той
спокойно. – Това никога не свършва добре.
Глава 5

На следващата сутрин се събудих от гледката на балната си рокля,

разпростряна в края на леглото ми. Джеймсън спеше до мен.
Отблъснах желанието да прокарам върховете на пръстите си по
челюстта му, леко да докосна белега, който минаваше по гърдите му.
Бях го попитала дузина пъти как е получил този белег и той ми беше
дал дузина различни отговори. В някои версии виновникът беше
назъбена скала. Стоманен прът. Предно стъкло.
Някой ден щях да получа истинския отговор.
Позволих си още един момент до Джеймсън, след това се измъкнах от
леглото си, взех Хоторнската си игла, облякох се и тръгнах надолу.

Грейсън беше сам в трапезарията.

– Не мислех, че ще успееш да се прибереш – казах, някак си успявайки
да заема мястото срещу неговото.
– Технически това вече не е моят дом. – Дори и при малка сила на
звука, гласът на Грейсън заля стаята като прилив. – След много кратко
време всичко на това място официално ще бъде твое. – Това не беше
осъждане или оплакване. Беше факт.
– Това не означава, че нещо трябва да се промени – казах аз.
– Ейвъри. – Пронизващи бледи очи срещнаха моите. – Трябва. Ти
трябва да се промениш. – Преди аз да дойда, Грейсън беше очевидният
наследник. Той беше практически експерт в това, което човек
трябваше да направи.
И аз бях единствената, който знаеше: под тази непобедима,
контролирана външност той се разпадаше. Не можех да кажа това, не
можех да го издам, дори си го мислех, така че се придържах към
темата.
– Ами ако не мога да направя това сама? – Попитах.
– Не си сама. – Грейсън остави очите си да се задържат върху моите,
след което внимателно и съзнателно прекъсна зрителния контакт.
– Всяка година, на нашите рождени дни – каза той след малко, –
старецът ни викаше в кабинета си.
Бях чувал това и преди.
– Инвестирай. Култивирай. Твори. – казах. От времето, когато бяха
деца, всяка година на рождените си дни братята Хоторн получаваха
десет хиляди долара за инвестиране. Също така им беше казано да
изберат талант или интерес, който да култивират, и при това
култивиране не бяха спестени никакви разходи. И накрая, Тобайъс
Хоторн отправяше предизвикателство за рожден ден: нещо, което те
трябваше да измислят, създадат, изпълнят или да създадат.
– Инвестирай – за теб ще се погрижат. Култивирай – трябва да
избереш нещо, което искаш за себе си. Не предмет или опит, а умение.
– Чаках Грейсън да ме попита какво ще избера, но той не го направи.
Вместо това извади кожена книга от вътрешната страна на сакото си и
я плъзна по масата. – Що се отнася до предизвикателството за
рождения ти ден, ще трябва да създадеш план.
Кожата беше наситено кафява, мека на допир. Ръбовете на страниците
бяха леко неравни, сякаш книгата беше подвързана на ръка.
– Ще искаш да започнеш със стабилно разбиране на твоите финанси.
Оттам нататък помисли за бъдещето и очертай времето и финансовите
си ангажименти за следващите пет години.
Отворих книгата. Дебелите почти бели страници бяха празни.
– Запиши всичко – инструктира Грейсън. – Тогава го разкъсайте и го
напишете отново. Отново и отново, докато имаш план, който работи.
– Знаеш какво би направил на мое място. – Бих заложила цялото си
състояние, че някъде той има собствен дневник и план.
Очите на Грейсън се върнаха към моите.
– Ти не си аз.
Чудех се дали има някой в Харвард – нито един човек – който да го
познава дори една десета толкова добре, колкото братята му и аз.
– Ти обеща, че ще ми помогнеш. – Думите избягаха, преди да успея да
ги спра. – Ти каза, че ще ме научиш на всичко, което трябва да знам.
Знаех, че не трябва да напомням на Грейсън Хоторн за неизпълнено
обещание. Нямах право да искам това от него, да искам нещо от него.
Бях с Джеймсън. Обичах Джеймсън. И през целия живот на Грейсън
всички очакваха твърде много.
– Съжалявам – казах аз. – Това не е твой проблем.
– Не ме гледай – нареди грубо Грейсън, – сякаш съм съкрушен.
Ти не си сломен. Бях му казала тези думи. Тогава той не ми повярва.
Сега също не би.
– Алиса иска да вложа парите в тръст – казах аз, защото най-малкото,
което му дължах, беше промяна на темата.
Грейсън отговори с извиване на веждите на челото. – Разбира се, че
ще го прави.
– Още не съм се съгласила на нищо.
Лека усмивка изпъкна по краищата на устните му.
– Разбира се, че не си.
Орен се появи на вратата, преди да успея да отговоря.
– Току-що ми се обади един от хората ми – каза ми той. – Има някой
на портите.
В съзнанието ми прозвуча предупреждение, защото Орен беше
напълно способен сам да се погрижи за нежелани посетители. Скай?
Или Рики? Майката на Грейсън и моят умрял баща вече не бяха в
затвора за покушение срещу живота ми, което, забележително, не бяха
организирали. Това не означаваше, че те все още не са заплаха.
– Кой е? – Изражението на Грейсън стана остро като острие.
Орен издържа погледа ми, докато отговаряше на въпроса.
– Тя казва, че се казва Ив.

Глава 6

Месеци наред бях пазила в тайна съществуването на дъщерята на Тоби

от всички, освен от Джеймсън. Защото Тоби ме помоли – но не само
защото Тоби ме помоли.
– Трябва да се погрижа за това – казах със спокойствие, което по
никакъв начин не усещах.
– Предполагам, че моята помощ не е необходима? – Тонът на Грейсън
беше хладен, но го познавах. Знаех, че той ще приеме отказа ми да
помогне като доказателство, че се отнасям към него с меки ръкавици.
Хоторн не бива да се разпадат, прошепна гласът му в паметта ми.
Особено аз.
В момента нямах лукса да се опитвам да убедя Грейсън Хоторн, че той
не е слаб, счупен или повреден за мен.
– Оценявам предложението – казах му, – но ще се оправя.
Последното нещо, от което Грейсън се нуждаеше, беше да види
момичето пред портите.
Докато Орен ме караше натам, умът ми препускаше. Какво прави тя
ту?. Какво иска тя? Опитах се да се подготвя, но в момента, в който
видях дъщерята на Тоби пред портите, стена от емоции се блъсна в
мен. Кехлибарената й коса се развяваше от лекия бриз. Дори отзад,
дори облечено в изтрита бяла рокля, изцапана с петна, това момиче
блестеше.
Тя не трябваше да е тук. Тоби беше ясен: Той не можеше да ме спаси
от наследството, което Тобайъс Хоторн беше оставил, но можеше да
спаси Ив. От пресата. От заплахите. От отровното дърво, помислих
си аз, излизайки от джипа.
Ив се обърна. Тя се движеше като танцьорка, с равни части грация и
изоставеност, и в момента, в който очите ѝ срещнаха моите, спрях да
дишам.
Знаех, че Ив е мъртва за Емили Лафлин.
Знаех това.
Но да я видиш беше като да погледнеш нагоре, за да видиш цунами,
което се носи надолу. Имаше ягодово русата коса на Емили и
изумрудените очи на Емили. Същото сърцевидно лице, същите устни и
деликатно разпръскване на лунички.
Да я види, ще убие Грейсън. Може да нарани Джеймсън, но ще убие
Грейсън.
Трябваше да я измъкна оттук. Тази мисъл мина през главата ми, но
когато стигнах до портите, инстинктите ми изпратиха ново
предупреждение. Огледах пътя.
– Пусни я да влезе – казах на Орен. Не видях никакви папараци, но
опитът ме научи на опасностите от телескопичните лещи и
последното нещо, от което Джеймсън или Грейсън имаха нужда, беше
да видят лицето на това момиче, разлепено във всеки клюкарски сайт
в интернет.
Портите се отвориха. Ив направи крачка към мен.
– Ти си Ейвъри. Тя си пое накъсано въздух. – Аз съм …
– Знам коя си. – Думите прозвучаха по-грубо, отколкото исках – и това
беше точният момент, в който видях кървавата коричка по слепоочието
ѝ. – О, по дяволите. – Пристъпих по-близо.
– Добре ли си?
– Добре съм. – Пръстите на Ив се увиха здраво около презрамката на
очуканата ѝ куриерска чанта.
– Тоби не е.
Не, умът ми се разбунтува. Майка ми обичаше Тоби. Той се беше
погрижил за мен, след като тя си отиде. Той трябваше да е добре. Със
затаен дъх в гърдите си, оставих Орен да ни придружи двете зад джипа
– далеч от любопитни очи и уши.
– Какво стана с Тоби? – попитах припряно.
Ив стисна устни.
– Той ми каза, че ако нещо му се случи, трябва да дойда при теб. И
виж, не съм наивна, нали? Знам, че вероятно не ме искаш тук. – Тя
каза тези думи като човек, свикнал да не е желан. – Но нямах къде
другаде да отида.
Когато разбрах за Ив, предложих да я доведа в Хоторн хаус. Тоби беше
наложил вето на тази идея. Не искаше никой да знае за нея. Тогава
защо ще я изпрати при мен? Всеки мускул в челюстта и стомаха ми се
стегнаха, насилих се да се концентрирам върху единственото нещо,
което имаше значение.
– Какво стана с Тоби? – казах отново с нисък и гърлен глас.
Вятърът улови косата на Ив. Розовите ѝ устни се разтвориха. – Те го
взеха.
Въздухът излизаше от дробовете ми, ушите ми звъняха, усещането ми
за гравитация беше изкривено.
– Кой? – поисках да разбера аз. – Кой го взе?
– Не зная. – Ръцете на Ив се извиха в защита около торса ѝ. – Тоби ме
намери преди месеци. Той ми каза кой е той. Коя съм аз. Справяхме се
добре, само двамата, но миналата седмица нещо се случи. Тоби видя
някого.
– Кого? – попитах отново и думата беше изтръгната от мен.
– Не зная. Тоби не би ми казал. Той просто каза, че трябва да си
тръгне.
Тоби е направил това, помислих си, очите ми пареха. Той си бе
тръгнал. – Ти каза, че някой го е отвел.
– Ще стигна до това – каза лаконично Ив. – Тоби не искаше да ме
вземе със себе си, но аз не му дадох избор. Казах му, че ако се опита да
ме изостави, ще отида при пресата.
Въпреки изтеклата снимка и някои таблоидни слухове, нито една
медия все още не бе успяла да обоснове твърденията, че Тоби е жив. –
Ти си го изнудила да те вземе със себе си?
– Ако беше на мое място, – отвърна Ив с нещо почти умоляващо в тона
си, – щеше да направиш същото. – Тя погледна надолу, невероятно
дългите мигли хвърляха сенки върху лицето ѝ. – Тоби и аз се
покрихме, но някой ни следеше, дебнеше ни като плячка. Тоби не ми
каза от кого бягаме, но в понеделник каза, че трябва да се разделим.
Планът беше да се срещнем отново три дни по-късно. Чаках. Криех се,
точно както той ме беше учил. Вчера се появих на мястото на нашата
среща. – Тя поклати глава и зелените й очи блеснаха. – Тоби не дойде.
– Може би е премислил – казах аз, искайки това да е истина. – Може
би …
– Не – отчаяно настоя Ив. – Тоби никога не ме е лъгал. Никога не е
нарушил обещание. Той не би… – Тя се прекъсна. – Някой го е отвел.
Не ми ли вярваш? Мога да го докажа.
Ив дръпна косата си от лицето си. Засъхналата кръв, която бях видяла,
беше само върхът на айсберга. Кожата около раната беше на петна,
отвратителна смесица от черно и синьо.
– Някой те е ударил. – Докато Орен не проговори, почти бях забравила,
че е там. – С приклада
на пистолет, предполагам.
Ив дори не го погледна. Яркозелените ѝ очи останаха приковани в
моите.
– Тоби не се появи на мястото ни за среща, но някой друг го направи. –
Тя остави косата си да падне върху синината. – Хванаха ме изотзад и
ми казаха, че ако зная какво е добро за мен, ще забравя всичко за Тоби
Хоторн.
– Използвали са истинското му име? – Успях да формулирам въпроса.
Ив кимна.
– Това е последното нещо, което си спомням. Те ме нокаутираха.
Събудих се и открих, че са откраднали всичко, което имах в себе си.
ПРебъркали са дори джобовете ми. Гласът ѝ леко потрепери и след
това тя се стегна. – С Тоби бяхме скрили чанта за спешни случаи:
дрехи за смяна за всеки от нас, малко пари. – Чудех се дали осъзнава
колко здраво държи тази чанта сега. – Купих си билет за автобус и
дойдох тук. При теб.
Имаш дъщеря, бях казал на Тоби, когато разбрахме за Ив, и той ми
отговори: Имам две. Преглъщайки назад усукания възел от емоции в
мен, се обърнах към Орен.
– Трябва да се обадим на властите.
– Не. – Ив ме хвана за ръката. – Не можеш да съобщиш за изчезнал
мъртъв човек, а Тоби не ми каза да отида в полицията. Той ми каза да
дойда при теб.
Гърлото ми се стегна.
– Някой те е нападнал. Можем да докладваме това.
– И кой – захапа Ив – ще повярва на момиче като мен?
Бях израснал бедна. Бях това момиче – това, от което никой не
очакваше много, което беше третирано като по-малко, защото имах по-
малко.
– Привличането на властите може да ни върже ръцете – каза ми Орен.
– Трябва да се подготвим за искане на откуп. В случай, че не получим
такова искане...
Дори не исках да мисля какво означава, ако човекът, който е отвел
Тоби, не търси пари.
– Ако Ив ти каже къде е трябвало да се срещне с Тоби, можеш ли да
изпратиш екип да разузнае? – попитах Орен.
– Смятай го за свършено – каза той, след което погледът му внезапно
се премести към нещо или някого зад мен. Чух звук от тази посока,
задавен, почти нечовешки звук, и знаех, още преди да се обърна, какво
ще видя там. Кого щях да видя там.
– Емили? – Грейсън Хоторн се взираше в призрак.

Глава 7

Грейсън Дейвънпорт Хоторн беше човек, който оценяваше контрола –

върху всяка ситуация, над всяка емоция. Когато направих крачка към
него, той отстъпи назад.
– Грейсън – казах нежно.
Нямаше думи за начина, по който се взираше в Ив – сякаш беше сън,
всяка надежда и всяко мъчение, всичко.
Сребристосиви очи се затвориха.
– Ейвъри. Трябва да… – Грейсън си пое дъх. Той се изправи и изправи
рамене. – В момента не е безопасно да съм наоколо, Ейвъри.
Отне ми малко време, за да разбера, че си мисли, че халюцинира.
Отново. Разграждане. Отново.
Кажи ми отново, че не съм сломен.
Затваряйки пространството помежду ни, хванах Грейсън за раменете.
– Хей – казах тихо. – Хей. Погледни ме, Грей.
Тези светли очи се отвориха.
– Това не е Емили. – Издържах погледа му и не му позволих да
погледне настрани. – И ти не халюцинираш.
Очите на Грейсън пробягаха през рамото ми.
– Виждам …
– Знам – казах, като доближих ръката си до лицето му и принудих
очите му да се върнат към моите. – Тя е истинска. Името й е Ив. Не
можех да съм сигурна, че ме чува, камо ли да обработи това, което
казвам. – Тя е дъщерята на Тоби.
– Тя изглежда…
– Зная – казах аз, все още с ръка върху челюстта му. – Майката на
Емили е била биологичната майка на Тоби, помниш ли? –
Новороденият Тоби е бил тайно осиновен в семейство Хоторн. Алис
Хоторн симулира бременност, за да скрие осиновяването,
представяйки го за свой. – Това прави Ив Лафлин по кръв – продължих
аз. – Има семейна прилика.
– Мислех… – Грейсън прекъсна думите. Хоторн не признаваше
слабостта си. – Знаела си. Грейсън ме погледна надолу и най-накрая
оставих ръката си да падне от лицето му. – Не си изненадана да я
видиш, Ейвъри. Знаела си.
Чух това, което той не казваше: Онази нощ във винарската изба –
знаех.
– Тоби искаше съществуването ѝ да се пази в тайна – казах аз,
казвайки си, че затова не съм му казала. – Той не искаше този живот за
Ив.
– Кой друг знае? – попита Грейсън с онзи тон на наследник, който
караше въпросите да звучат небрежно, сякаш проявяваше любезност
към човека, когото разпитваше, като питаше, вместо сам да изтръгне
отговора от ума му.
– Само Джеймсън – отвърнах аз.
След дълъг, мъчителен момент Грейсън погледна покрай мен към Ив,
емоция, гравирана във всеки мускул на челюстта му. Не бях сигурна
каква част от терзанието му беше, защото той смяташе, че го смятам за
слаб и колко беше заради нея. Така или иначе, този път Грейсън не се
скри от болката си. Той тръгна към Ив, оставяйки я да дойде, като мъж
без риза, който излиза под леден дъжд.
Ив се втренчи в него. Сигурно е усетила интензивността на момента –
на него, – но се отърси от него.
– Вижте, не зная какво е това. – Тя посочи в близост до лицето на
Грейсън. – Но това беше наистина дълга седмица. Аз съм мръсна.
Уплашена съм. – Гласът ѝ се пречупи и тя се обърна към мен. – И така,
ще ме поканите ли вътре и ще оставите вашите служители по
сигурността да разберат какво се е случило с Тоби, или просто ще
стоим тук?
Грейсън примигна, сякаш я виждаше – Ив – за първи път.
– Ти си наранена.
Тя отново го погледна.
– Ядосана съм.
Преглътнах. Ив беше права. Всяка секунда, която прекарахме тук, беше
секунда, в която Орен и екипът му бяха съсредоточени върху това да
ме защитят, вместо да намерят Тоби.
– Хайде – казах, думите като камъни в гърлото ми. – Да се върнем в
Къщата.
Орън отвори задната пътническа врата на джипа. Ив се качи вътре и
докато я следвах, се чудех дали така се бе чувствала Пандора в
момента, в който е отворила кутията.

Глава 8

Оставих Ив да използва моя душ. Като се има предвид броят на баните

в Хоторн хаус, ясно ми бе какво означаваше това решение: исках я там,
където да мога да я държа под око.
Пропуснах да обмисля факта, че Джеймсън все още беше в леглото ми.
Ив като че ли не го забеляза на път към банята ми, но Грейсън го
направи – и Джеймсън определено забеляза Ив. В момента, в който
вратата на банята се затвори зад нея, той преметна краката си
отстрани на леглото.
Без риза.
– Разкажи ми всичко, наследнице.
Потърсих изражението му за някакъв намек за това, което чувства, но
Джеймсън Хоторн беше ненадминатият играч на покер. Виждането на
Ив трябваше да е провокирало някаква емоция у него. Фактът, че го
криеше, ме удари толкова силно, колкото и начина, по който Грейсън
не можеше да откъсне очи от вратата на банята.
– Не зная откъде да започна – казах аз. Не можех да се накарам да
произнеса думите Това е Тоби.
Джеймсън се приближи до мен с дълги крачки.
– Кажи ми от какво имаш нужда, наследнице.
Грейсън най-накрая отмести поглед от вратата на банята. Той се
наведе, грабна една тениска от пода и я хвърли в лицето на брат си.
– Сложи си риза.
По някакъв начин комично недоволният поглед, който Джеймсън
хвърли на Грейсън, беше точно това, от което имах нужда. Разказах на
двамата всичко, което Ив ми каза.
– Ив не успя да даде на Орен много подробности – завърших аз. – Той
събира екип, който да разузнае мястото на отвличането, но…
– Едва ли ще намерят много на този етап – завърши Грейсън.
– Удобно, това е – коментира Джеймсън. – Какво? – каза той, когато
ледените очи на Грейсън се присвиха. – Просто казвам, че всичко,
което имаме в момента, е историята на една непозната, която се появи
на прага ни и си проправи път навътре.
Той беше прав. Не познавахме Ив.
– Не ѝ вярваш? – Грейсън обикновено не беше от хората, които задават
въпроси, когато отговорите вече са очевидни, така че този дойде със
скрито течение на триене.
– Какво мога да кажа? – Джеймсън отново сви рамене. – Аз съм
подозрително копеле.
И Ив изглежда точно като Емили, помислих си. Джеймсън не остана
незасегнат от това. Далеч не.
– Не мисля, че тя лъже – казах аз. Тази рана.
– Ти не би го направила – меко ми каза Джеймсън. – Нито едно от
двете не би – каза той на Грейсън с много различен тон.
Това очевидно беше препратка към Емили. Беше изиграла и двамата,
манипулираше ги и двамата, но Грейсън я беше обичал докрай.
– Ти си знаел. – Грейсън се запъти към Джеймсън. – Знаел си, че тя е
там, Джейми. Знаел си, че Тоби има дъщеря, и не каза нито дума.
– Наистина ли ще ми изнасяш лекции за тайни, Грей?
Какво говори той? Никога не бях казал нито дума на Джеймсън за
нещата, които брат му ми беше признал в тъмната нощ.
– Най-малкото – каза Грейсън с мек и смъртоносен глас, – дължим на
това момиче нашата защита.
– Заради начина, по който изглежда? – Джеймсън хвърли ръкавицата.
– Защото е дъщеря на Тоби – отвърна Грейсън, – и това я прави една от
нас.
Пръстите ми се спряха на иглата. Ив е Хоторн. Това не би трябвало да
боли. Това не беше новина. Ив беше дъщеря на Тоби – но вече ми беше
ясно, че Грейсън не я възприемаше като братовчедка. Тя не е в кръвна
връзка с тях. Те не са израснали заедно. Така че, когато Грейсън каза,
че тя е една от тях, че ѝ дължат защита, всичко, което можех да си
помисля, беше, че някога беше говорил подобни думи за мен.
Est unus ex nobis. Nos defendat eius.4
– Може ли да се съсредоточим само върху Тоби? – Казах. Грейсън
сигурно бе чул нещо в тона ми, защото отстъпи назад.
Остъпи.
Обърнах се към Джеймсън.
– Престори се за секунда, че имаш доверие на Ив. Престори се, че не
прилича на Емили. Престори се, че тя казва истината. Освен
търсенето на Орен, какъв е следващият ни ход?
Това направихме Джеймсън и аз: въпроси и отговори, търсейки това,
което другите хора са пропуснали. Ако той не правеше това с мен, ако
виждането на Ив го беше отблъснало толкова много...
– Мотив – допълни накрая Джеймсън.
– Ако искаме да разберем кой е отвел Тоби, трябва да знаем защо са го
отвели.
Логично, моех да се сетя за три обширни възможности.
– Те искат нещо от него. Те искат да го използват като лост. –
Преглътнах. – Или искат да го наранят.
Те знаеха истинското му име. Някак си знаеха как да го намерят.
– Трябва да има нещо, което ни липсва – казах аз. Трябваше ми това да
бъде пъзел. Имах нужда да има улики.
– Споменахте, че Ив казала, че човекът, който я е нокаутирал, е
пребъркал джобовете ѝ. Джеймсън имаше начин да си играе с фактите
в дадена ситуация, като ги обръщаше като монета, въртяна от пръст на
пръст. И така, какво са търсили?
Какво е имал Тоби, което някой друг можеше да иска толкова силно,
че да го отвлече, за да го получи? Какво би могло да си струва такъв
риск?
Какво се побира в джоб? Сърцето ми почти избухна в гърдите ми.
Каква мистерия прекарахме с Джеймсън през последните девет
месеца в опити да разрешим?
– Дискът – въздъхнах аз.
Вратата на банята се отвори. Ив стоеше там, увита в бяла кърпа, мокра
коса се спускаше отстрани на врата ѝ. Носеше медальон и нищо друго
освен кърпата. Грейсън много се стараеше да не я гледа.
Джеймсън ме погледна.
– Имаше ли нужда от нещо? – попитах Ив. Косата ѝ беше по-тъмна
мокра, по-малко забележителна.
Без това да отвлича вниманието от лицето ѝ, очите ѝ изглеждаха по-
големи, скулите ѝ – по-високи.
– Превръзка – отвърна Ив. Ако се притесняваше да стои там по хавлия,
тя не го показа. –Разрезът ми се отвори под душа.
– Ще ти помогна – предложих аз, преди Грейсън да успее. Колкото по-
бързо се погрижех за Ив, толкова по-бързо можех да се върна при
Джеймсън и възможността, която току-що бях прошепнала.
Ами ако човекът, който е взел Тоби, е преследвал диска? Умът ми
препускаше, заведох Ив обратно в банята.
– Какъв диск? – попита тя зад мен. Извадих комплект за първа помощ
и ѝ го подадох. Тя го взе от мен, пръстите ѝ докоснаха моите. – Когато
влязох в стаята, ти говореше за случилото се с Тоби – каза тя упорито.
– Спомена диск.
Чудех се колко още е чула и дали е възнамерявала да подслушва. Може
би Джеймсън беше прав. Може би не можехме да ѝ се доверим.
– Може да не е нищо – казах аз, отхвърляйки въпроса.
– Какво може да е нищо? – Ив настоя. Когато не отговорих, тя зададе
нов въпрос като бомба. – Коя е Емили?
Преглътнах.
– Момиче. – Това не беше лъжа, но беше толкова далеч от истината, че
не можех да го оставя там. – Тя е умряла. Вие двете сте роднини.
Ив избра превръзка и отметна мократа си коса от лицето си. Почти
предложих да ѝ помогна, но нещо ме възпря.
– Тоби ми каза, че е осиновен – каза тя, фиксирайки превръзката на
място. – Но той не ми каза нищо за биологичното си семейство или за
Хоторн.
Тя чакаше, сякаш очакваше да ѝ кажа нещо. Когато не го направих, тя
погледна надолу.
– Знам, че ми нямаш доверие – каза тя. – И аз не бих се доверила на
себе си. Ти имаш всичко, а аз нямам нищо и знам как изглежда това.
И аз така. От опит знаех.
– Никога не съм искала да идвам тук – продължи Ив. – Никога не съм
искала да те моля за нещо или пък тях. – Гласът ѝ се напрегна. – Но аз
искам Тоби обратно. Искам баща си обратно, Ейвъри. Изумрудените ѝ
очи се впиха в моите, излъчвайки интензивност, която беше почти като
на Хоторн. – И ще направя всичко – всичко – за да получа това, което
искам, дори това да означава да моля за вашата помощ. Така че, моля
те, Ейвъри, ако знаеш нещо, което може да ни помогне да намерим
Тоби, просто ми кажи.

Глава 9

Не казах на Ив за диска. Оправдах се пред себе си, защото доколкото

знаех, нямаше какво да кажа. Не всяка мистерия беше сложен пъзел.
Отговорът не винаги е бил елегантен и внимателно проектиран. И
дори ако отвличането на Тоби имаше нещо общо с диска, докъде ни
отведаше това?
Чувствайки се сякаш дължа нещо на Ив, помолих г-жа Лафлин да ѝ
подготви стая. В мига, в който по-възрастната жена зърнала
правнучката си, бликнаха сълзи. Нямаше как да се скрие коя е Ив.
Нямаше да се скрие, че ѝ подобаваше да е тук.

Часове по-късно бях сама в кабинета на Тобайъс Хоторн. Казах си, че

постъпвам правилно, давайки място на Джеймсън и Грейсън.
Виждането на Ив беше отворило раната. Те трябваше да я обработят, а
аз трябваше да помисля.
Задействах скритото отделение в бюрото на стареца и посегнах към
папката, която Джеймсън и аз държахме вътре. Отворих я и се взрях в
рисунката, която бях направила: малък диск, подобен на монета, с
размери: диаметър 24.26 мм и дебелина 1,75 мм5, гравиран с
концентрични кръгове. Последният път, когато видях това парче
метал, Тоби току-що го беше грабнал от ръцете ми. Попитах го какво
е. Той не беше отговорил. Всичко, което наистина знаех, беше това,
което бях прочела в едно съобщение, което Тоби беше написал веднъж
на майка ми: че ако някога има нужда от нещо, трябва да отиде при
Джаксън. Знаеш какво оставих там, беше написал Тоби. Знаеш колко
струва.
Загледах се в рисунката. Знаеш колко струва. Идвайки от син на
милиардер, това беше почти непостижимо. През месеците, откакто
Тоби си беше тръгнал, Джеймсън и аз претърсихме книги за
изкуството и древните цивилизации, за редки монети, изгубени
съкровища и големи археологически находки. Дори бяхме проучили
организации като масоните и рицарите тамплиери.
Разпръсквайки това проучване на бюрото, потърсих нещо, всичко,
което бяхме пропуснали, но никъде нямаше запис на диска, а
търсенето на Джеймсън по целия свят ваканционни имоти на Хоторн
също не беше открило нищо смислено.
– Кой знае за диска? – Оставих се да мисля на глас. – Кой знае колко
струва и че Тоби го е имал?
Кой дори знае със сигурност, че Тоби е жив, камо ли къде да го
намери?
Всичко, което имах, бяха въпроси. Чувствах се зле, че Джеймсън не
беше тук да ги задава с мен.
Без да искам, бръкнах обратно в скритото отделение, за друго досие,
което милиардерът Тобайъас Хоторн беше събрал за мен. Знаел ли
старецът за Ив? Не можех да се отърся от чувството, че ако Тобайъс
Хоторн е знаел за дъщерята на Тоби, нямаше да съм тук. Милиардерът
ме беше избрал до голяма степен заради ефекта, който щеше да има
върху семейството му. Беше ме използвал, за да принуди момчетата да
се изправят срещу проблемите си, да издърпа Тоби обратно на дъската.
Трябваше да е тя.
Зад мен се чу скърцане. Обърнах се и видях Ксандър да излиза от
стената. Един поглед към лицето му ми каза, че моят НДПХЗ е видял
нашата посетителка.
– Идвам с мир – обяви той сериозно. – Идвам с пай.
– Той идва с мен. Макс пристъпи в стаята зад Ксандър. – Какво става с
винаги ягодовския елф, Ейвъри?
Ксандър остави пая на бюрото.
– Донесох три вилици.
Прочетох смисъл в мрачния му тон.
– Разстроен си.
– За споделянето на този пай?
Погледнах настрани.
– За Ив.
– Ти си знаела, – каза ми Ксандър, в тона му имаше повече обида,
отколкото обвинение.
Насилих се да срещна очите му.
– Да.
– Всички онези пъти, когато играехте Cookie Golf заедно, и не сметна,
че това си струва да се спомене? – Ксандър откъсна парче коричка от
пай и го размаха във въздуха. – Това може да е убягнало от вниманието
ти, но случайно се справям отлично с опазването на тайни! Имам уста
като стоманен капан.
Макс изсумтя.
– Не е ли изразът „ум като стоманен капан“?
– Умът ми е по-скоро като влакче в увеселителен парк в лабиринт,
заровен в картина на M. К. Eшър, която се вози на друго влакче в
увеселителен парк. – Ксандър сви рамене. – Но устата ми е стоманен
капан. Просто ме попитайте за всички тайни, които пазя.
– Какви тайни пазиш? – услужливо попита Макс.
– Не мога да ти кажа! – Ксандър триумфално заби вилицата си в пая.
– Значи, ако ти бях казал, че Тоби има дъщеря някъде, която изглежда
точно като Емили Лафлин, нямаше да кажеш на Ребека? – казах,
имайки предвид сестрата на Емили и най-старта приятелка на
Ксандър.
– Определено, сто процента, напълно... бих казал на Ребека – призна
Ксандър. – В ретроспекция, браво на теб, че не ми каза. Отлично
казано, показва стабилна преценка.
Телефонът ми звънна. Погледнах надолу към него, после отново към
Ксандър и Макс.
– Това е Орен. – Сърцето ми тупаше в ушите, отговорих. – Какво
научихме?
– Не много. Все още не. Изпратих екип до мястото за среща, където Ив
каза, че трябвало да се срещне с Тоби. Нямаше физически
доказателства за кавга, но с малко ровене открихме запис на разговор
с 911, направен часове преди Ив да каже, че се е появила.
Ръката ми се стегна около телефона.
– Какво обаждане до 911?
– Изстрели. – Орън не смекчи думите. – Докато патрулна група
пристигне там, мястото било чисто. Отдават го на фойерверки или от
ауспух на кола.
– Кой се е обадил на 911? – Попитах. – Някой видял ли е нещо?
– Моят екип работи върху това. – Орен направи пауза. –
Междувременно възложих на един от моите хора да наблюдава Ив по
време на престоя ѝ в Хоторн хаус.
– Смяташ ли, че тя е заплаха? – Ръката ми рефлексивно се плъзна
отново към моята Хоторнова игла.
– Моята работа е да се отнасям към всички като към заплаха – отвърна
Орен. – Точно сега това, от което се нуждая, е да ми обещаеш, че ще
стоиш на място и няма да правиш нищо. Погледът ми се насочи към
изследванията, разпръснати по бюрото.
– Моят екип и аз ще открием всичко възможно най-бързо, Ейвъри.
Тоби може да е целта тук, но може и да не е.
Намръщих се.
– Какво трябва да означава това?
– Дай ни двадесет и четири часа и ще те уведомя.
Двадесет и четири часа? Просто трябваше да седя тук, без да правя
нищо, двадесет и четири часа? Затворих телефона.
– Орен смята ли, че Ив е заплаха? – попита Макс с драматичен
сценичен шепот.
Ксандър направи физиономия.
– Бележка за себе си: Отмени празненствата за добре дошла.
Помислих си за това, че Орен ми каза да го оставя да се справи, а след
това за Ив, която се закле, че всичко, което иска, е да намери Тоби.
– Не – казах на Ксандър. – Не отменяй нищо. Искам да усетя Ив. –
Трябваше да знам дали можем да ѝ се доверим, защото ако можехме,
може би тя знаеше нещо, което аз не знаех. – Имаш ли предвид
някакви специални празници? – Попитах.
Ксандър стисна ръце.
– Вярвам, че най-добрият ни вариант за оценка на истинността на
характера на мистериозната Ив е... “Улеи и стълби“.

Глава 10

Версията на Хоторн на „Улеи и стълби“ не беше настолна игра.

Ксандер обеща, че ще обясни допълнително, след като накарам Ив да
се съгласи да играе. Съсредоточена върху тази задача, се отправих към
Версайското крило. На върха на източното стълбище намерих Грейсън
да стои неподвижно като статуя извън крилото, облечен в сребрист
костюм от три части, с русата си коса, мокра от басейна.
Коктейл край басейна. Споменът ме удари и не ме пускаше. Грейсън
умело отклоняваше всяко финансово запитване, което ми попадаше.
Поглеждам към басейна. Има малко дете, което балансира несигурно
на ръба. Тя се навежда напред, преобръща се, потъва надолу и не се
появява. Преди да успея да помръдна или дори да извикам, Грейсън
побягва.
С едно плавно движение той се гмурка в басейна, напълно облечен.
– Къде е Джеймсън? – Въпросът на Грейсън ме върна към настоящето.
– Вероятно някъде, където не трябва да бъде – отговорих честно, –
вземайки много лоши решения и хвърляйки предпазливостта на
вятъра“.
Не попитах Грейсън какво прави извън крилото Версай.
– Виждам, че Орен е поставил мъж за Ив. – Грейсън почти успя да
прозвучи така, сякаш коментира времето, но коментарът никога не
изглеждаше просто като коментар, идващ от него.
– Работата на Орен е да се увери, че съм в безопасност. – Не изтъкнах,
че при други обстоятелства Грейсън би смятал това и за своя работа.
Est unus ex nobis. Nos defendat eius.
– Орен не бива да се тревожи за мен. – Ив влезе в коридора. Косата ѝ
беше суха и падаше на нежни вълни. – Вашият екип по сигурността
трябва да фокусира всичко върху Тоби. – Ив премести живите си
зелени очи от мен към Грейсън и аз се зачудих дали разпозна ефекта,
който имаше върху него.
– Какво трябва да направя, за да ви убедя, че не съм заплаха?
Тя гледаше Грейсън, но аз бях тази, която отговори на въпроса.
– Какво ще кажете за игра?
Хоторнова версия на „Улеи и стълби“ – избоботи Ксандър, застанал
пред купчина възглавници, въжени стълби, куки карабинери, вендузи
и найлоново въже. – Правилата са доста прости. – Списъкът със
сложни неща, които Ксандър Хоторн смяташе за „сравнително
прости“, беше дълъг. – Хоторн хаус има три улея – входове към
проходите, които включват, да кажем, спускане – продължи Ксандър.
Усмихнах се. Вече бях намерила и трите.
– В стените на имението ви има вградени пързалки? – Макс изсумтя. –
Проклети богаташи.
Ксандър не се обиди.
– Някои улеи са по-изгодни от други. Ако друг играч те победи на
улей, този улей се замразява за три минути, така че всеки ще има
нужда от един от тези. – Ксандър вдигна една възглавница и я залюля
леко, но някак заплашително. – Битки трябва да се водят.
– Хоторновата версия на „Улеи и стълби“ включва бой с възглавници
ли? – попита Макс с тон, който ме накара да си помисля, че си
представя и четиримата братя Хоторн, които размахват възглавници
един срещу друг. Вероятно без ризи.
– Войни с възглавници – поправи я Ксандър. – След като успешно
завземете своя улей и стигнете до приземния етаж, излизате от Къщата
и започва състезание за изкачване до покрива отвън.
Разгледах ресурсите за катерене, разпръснати в краката ни.
– Трябва ли да изберем стълба?
– Човек не трябва – поправи ме строго Ксандър – просто избира
стълба.
Грейсън наруши възприетата тишина в момента, в който Ив влезе в
залата.
– Нашият дядо обичаше да казва, че всеки избор, който струва нещо,
си идва с цената.
Ив го оцени.
– А цената на ресурсите за катерене е…
Грейсън отговори на оценяващия ѝ поглед с един от своите.
– Тайна.
Ксандър уточни.
– Всеки играч признава тайна. Човекът с най-добрата тайна може
първи да вземе своите принадлежности за катерене и така нататък, и
така нататък. Човекът с най-малко впечатляващата тайна остава
последен. Започвах да разбирам защо Ксандър е избрал тази игра. –
Сега – продължи той, потривайки ръце. – Коя смела душа иска да
отиде първа?
Погледнах Ив, но Грейсън се намеси.
– Аз ще отида. – Той впери сребристите си очи право напред. Не бях
сигурна какво да очаквам, но определено не беше той, който казваше,
без абсолютно никаква интонация, – Целунах едно момиче в Харвард“
Той… Не, нямаше да довърша тази мисъл. Това, което Грейсън Хоторн
направи с устните си, не беше моя работа.
– Направих си татуировка. – Макс разкри собствената си тайна с
усмивка. – Много е глупава и е на място, което няма да разкрия.
Родителите ми никога няма да разберат.
– Разкажи ми повече – каза Ксандър – за тази глупава татуировка.
Грейсън повдигна вежда към брат си и аз се опитах да измисля нещо,
което да накара Ив да се почувства така, сякаш трябва да се отвори.
– Понякога – казах тихо – чувствам, че Тобайъс Хоторн е направил
грешка. – Може би това не беше тайна. Може би беше очевидно. Но
следващата част беше по-трудно да се каже. – Сякаш е трябвало да
избере някой друг.
Ив се втренчи в мен.
– Старецът не е правил грешки – каза Грейсън с един от онези тонове,
които те карат да спориш – и силно те съветва да не го правиш.
– Мой ред. – Ксандър вдигна ръка. – Разбрах кой е баща ми.
– Ти какво? – Грейсън кимна с глава към брат си. Скай Хоторн имаше
четирима сина, всеки с различен баща, нито един от които не беше
идентифицирала. Наш и Грейсън бяха открили бащите си през
последната година. Знаех, че Ксандър търси своя.
– Не зная дали той знае за мен. – Ксандър прибърза с думите. – Не съм
осъществил контакт. Не съм сигурен, че ще го направя, и според
свещените правила на „Улеи и стълби“, никой от вас не може да
споменава това отново, освен ако аз не го спомена първи. Ив?
Останалите от нас все още бяха съсредоточени върху Ксандър, Ив се
наведе и вдигна една кука. Когато се обърнах да я погледна, тя прокара
пръст по ръба ѝ.
– Преди почти двайсет и една години майка ми се напи и изневери на
съпруга си и аз бях резултатът. – Тя не срещна очите на нито един
човек. – Съпругът ѝ знаеше, че не съм негова, но останаха женени.
Преди си мислех, че ако можех да бъда достатъчно добра – достатъчно
умна, достатъчно сладка, нещо достатъчно – човекът, за когото всички
се преструвахме, че е мой баща, ще спре да ме обвинява, че съм се
родила. – Тя хвърли куката обратно надолу. – Най-лошото беше, че
майка ми също ме обвиняваше.
Грейсън се наведе към нея. Дори не бях сигурна, че знае, че го прави.
– Когато пораснах – продължи Ив с тих, но груб глас, – разбрах, че
няма значение колко перфектна съм. Никога нямаше да бъда
достатъчно добра, защото те не искаха да бъда перфектна или
необикновена. Искаха да бъда невидима. – Каквито и емоции да
изпитваше Ив, бяха заровени твърде дълбоко, за да се видят. – А това е
единственото нещо, което никога няма да бъда.
Тишина.
– Ами твоите братя и сестри? – Попитах. Досега бях толкова
съсредоточена върху приликата на Ив с Емили, върху факта, че тя е
дъщеря на Тоби, че не бях мислила за другите членове на семейството
ѝ – или какво бяха направили.
– Полубратя и сестри – каза Ив без абсолютно никаква интонация.
Технически братята Хоторн са били полубратя и сестри. Технически,
Либи и аз бяхме. Но нямаше грешка в тона на Ив: това означаваше
нещо различно за нея.
– Ели и Мели дойдоха тук под фалшив претекст – казах аз. – Заради
теб.
– Ели и Мели никога не са направили нищо за мен – отвърна Ив с
дрезгав глас и високо вдигната глава. – В Коледната сутрин, когато бях
на пет, когато те имаха подаръци под елхата, а аз не? Семейните
събирания, на които всички трябва да ходят освен мен? Всеки път,
когато ме осъдеха за това, че съм малко прекалено шумна? Всеки път,
когато трябваше да моля за превоз до вкъщи от нещо, защото никой не
си направи труда да ме вземе? – Тя погледна надолу. – Ако братята и
сестрите ми се появяха в Хоторн хаус, със сигурност не е било заради
мен. Не съм говорила нито дума с нито един от тях от две години. –
Блестящи изумрудени очи се обърнаха към моите. – Това достатъчно
лично ли е за теб?
Усетих убождане на ледена вина. Спомних си какво беше да дойдеш в
Хоторн хаус като аутсайдер и внезапно си помислих за майка ми и
начина, по който тя би посрещнала дъщерята на Тоби с отворени
обятия.
За това какво би казала, ако можеше да ме види да я разпитвам сега.
Бюлетините бяха раздадени. Тайните бяха класирани. Доставките бяха
избрани.
И тогава състезанието започна.

Глава 11

Ето какво открих за Ив по време на останалата част от „Улеи и

стълби“: тя беше състезателка, не се страхуваше от височини, имаше
висока толерантност към болка и определено разпознаваше ефекта,
който имаше върху Грейсън.
Тя се вписваше тук, в Хоторн хаус, с Хоторн.
Това беше мисълта в главата ми, когато пръстите ми се вкопчиха в ръба
на покрива. Една ръка се протегна надолу и се сключи около китката
ми.
– Ти не си първата – каза ми Джеймсън с тон, който ясно показваше,
че знае какво чувствам за това. – Но ти не си и последна.
Тази чест в крайна сметка щеше да отиде при Ксандър и Макс, които
бяха прекарали твърде дълго в битка помежду си. Погледнах покрай
Джеймсън към частта от покрива, която се изравняваше.
Към Грейсън и Ив.
– По скалата от скучно до мрачно – пошегува се Джеймсън – как се
държи?
Не дай Боже Джеймсън Хоторн да бъде хванат открито да се грижи за
брат си.
– Честно казано? – Прехапах устна, стиснах я между зъбите си за миг
твърде дълго, след което понижих гласа си. – Притеснена съм.
Грейсън не е добре, Джеймсън. Не мисля, че брат ти е добре от много
дълго време.
Джеймсън се приближи към ръба на покрива – самия ръб – и погледна
към обширното имение.
– Като общо правило не е позволено на тези от Хоторн да бъдат нещо
друго.
Той също страдаше и когато Джеймсън Хоторн страдаше, той
рискуваше. Познавах го и знаех, че има само един начин да го накарам
да признае болката и да изчисти отровата.
– Таити – казах.
Това беше кодова дума, която не използвах с лека ръка. Ако Джеймсън
или аз се позовяхме на Таити, другият трябваше метафорично да се
съблече.
– Твоят рожден ден беше втората годишнина от смъртта на Емили. –
Раменете и гърбът на Джеймсън бяха опънати под ризата му. – Почти
успях да не мисля за това, но сега няма да е най-лошият момент да ми
кажеш, че не съм я убил.
Пристъпих до него, точно на ръба на покрива, без да обръщам
внимание на падането от шестдесет фута.
– Това, което се е случило с Емили, не е по твоя вина.
Джеймсън обърна глава към мен.
– Също така няма да е най-лошият момент да ми кажеш, че не
ревнуваш от това, че Ив стои толкова близо до Грейсън.
Исках да знам какво чувства. Това беше част от това, част от това,
което мисленето за Емили му причиняваше.
– Не ревнувам – казах аз.
Джеймсън ме погледна право в очите.
– Таити.
Той ми показа своите.
– Добре – казах грубо. – Може би ревнувам, но не става въпрос само за
Грейсън. Ив е дъщерята на Тоби. Исках да бъда аз. Мислех, че съм аз.
Но аз не съм, а тя е и сега, изведнъж, тя е тук и е свързана с това
място, с всички вас – и не, не ми харесва и се чувствам дребнава, че се
чувствам така. Отдръпнах се от ръба. – Но аз ще ѝ кажа за диска.
Независимо дали можех да се доверя напълно на Ив, вярвах, че искаме
едно и също нещо. Сега разбирах по-добре какво трябва да е
означавало за нея да срещне Тоби, да бъде желана.
Преди Джеймсън да успее да оспори решението ми относно диска,
Макс се издърпа на покрива и рухна.
– По ягодите6. – Тя извади думата. – Никога повече няма да правя
това.
Ксандър се изправи зад нея. – Какво ще кажеш за утре? Същото време?
Появата им привлече Грейсън и Ив към нас.
– Така? – каза Ив с изражение, изпъстрено от уязвимост, гласът ѝ беше
твърд. – Издържах ли вашия малък тест?
В отговор извадих моята рисунка на диска от джоба си и я подадох на
Ив.
– Последния път, когато видях Тоби – казах бавно – той взе този диск
от мен. Не знаем какво е, но знаем, че струва цяло състояние.
Ив се взря в рисунката, после очите ѝ намериха моите. – Откъде знаеш
това?
– Той го оставил за майка ми. Имаше писмо. Това беше всичко, което
можех да се накарам да ѝ кажа. – Той казвал ли ти е нещо за това?
Имаш ли представа къде е държал диска?
– Не. – Ив поклати глава. – Но ако някой е отвел Тоби, за да получи
това… – Дъхът ѝ секна. – Какво ще му направят, ако не им го даде?
И, помислих си, като ми прилоша, какво ще му направят, след като го
имат?

Глава 12

Тази нощ единственото нещо, което ме предпази от кошмари, беше

тялото на Джеймсън до моето. Сънувах майка ми, Тоби, огън и злато.
Събудих се от звука на викове.
– Ще го удуша! – Имаше всичко на всичко един човек, който можеше
да ядоса сестра ми.
Когато Джеймсън започна да се размърдва, аз се измъкнах от леглото
и излязох от стаята си в коридора.
– Още една каубойска шапка? – предположих аз. През последните два
месеца Наш купуваше каубойски шапки на Либи. Истинска дъга от
цветове и стилове. Обичаше да ги оставя там, където сестра ми да ги
намери.
– Виж това! – посочи Либи. Тя вдигна една каубойска шапка. Беше
черна с украсен със скъпоценни камъни череп и кръстосани кости в
центъра и метални шипове отстрани.
– Много подходящо за теб – казах ѝ аз.
– Перфектна е! – каза Либи възмутена.
– Приеми я, Либ – казах ѝ. – Вие сте двойка.
– Ние не сме двойка – настоя Либи. – Това не е моят живот, Ейв. Твоят
е. – Тя погледна надолу, косата й, боядисана в черно с дъгообразни
връхчета, падаше върху лицето ѝ. – И опитът ме научи, че съм крайно
недостатъчна, когато става въпрос за любов. Така. – Либи ми бутна
каубойската шапка. – Не съм влюбена в Наш Хоторн. Ние не сме
двойка. Ние не се срещаме. И определено той не е влюбен в мен.
– Ейвъри. – Орън обяви присъствието си. Обърнах се с лице към него
и пулсът ми скочи.
– Какво има? – Попитах. – Тоби?
– Това пристигна с куриер посред нощ. – Орен протегна плик с името
ми, изписано отпред с елегантен шрифт. – Проверих го – няма следи
от отрова, експлозиви или записващи устройства.
– Това искане за откуп ли е? – Попитах. Ако беше искане за откуп,
можех да се обадя на Алиса и да я накарам да го плати.
Без да чакам отговор, взех плика от Орен. Беше твърде тежък, за да
бъде просто писмо. Сетивата ми се изостриха, светът около мен
изпадна в забавен каданс, отворих го.
Вътре намерих един лист хартия и познат златен диск.
Какво, по дяволите? Погледнах нагоре.
– Джеймсън! – Той вече беше тръгнал към мен. Сгрешихме. Думите
умряха, заседнали в гърлото ми. Човекът, който беше отвлякъл Тоби,
не преследваше диска.
Гледах го, а умът ми препускаше.
– Защо похитителят на Тоби би ти изпратил това? – попита Джеймсън.
– Доказателство за живот?
– Доказателство, че го имат. Не исках да правя корекцията, но това не
беше доказателство за живот. – А фактът, че са го изпратили –
продължих аз, като се стегнах, – означава, че или човекът, който е взел
Тоби, не знае колко струва дискът…
– Или не им пука. – Джеймсън сложи ръка на рамото ми.
Тоби е добре. Той трябваше да бъде. Той трябваше. Дискът изгаряше
дланта ми като дамга, стиснах го в юмрук и се накарах да прочета
придружаващото съобщение. Хартията беше ленена, скъпа. Върху него
бяха изписани букви в наситено кървавочервено.
А
RE
АНС
АР
– Това е? – Джеймсън каза. – Нямаше нищо друго?
Проверих отново плика.
– Нищо.– Доближих върха на пръста си до написаното – и до
червеното мастило. Стомахът ми се сви. – Това е мастило, нали?
Кърваво червено.
– Не зная – напрегнато отговори Джеймсън, – но зная какво пише.
Взирах се в буквите, разпръснати из страницата.
А
RE
АНС
АР
– Това е прост трик – каза ми Джеймсън. – Един от любимите на дядо
ми. Вие декодирате съобщението, като вмъкнете една и съща
последователност от букви във всяко празно поле. Пет букви, в този
случай.
Сърцето ми жестоко блъскаше във вътрешността на гръдния ми кош, а
аз се опитвах да се съсредоточа. Какви пет букви могат да стоят след A
или RE и преди ANCE?
След няколко секунди го видях. Бавно, старателно мозъкът ми
отмяташе отговора буква по буква. „V. Е. N.” Поех рязко въздух. „G. Е.”
Venge. Край, съобщението беше всичко друго, но не и утешително.
„Отмъщение7“, накарах се да кажа на глас.
– Отмъщение. Отмъщение. Декодиран, последният ред изглеждаше по-
скоро като подпис.
Очите ми блеснаха към Джеймсън и той го каза вместо мен.
„Отмъстител“.

Глава 13

Изпратих съобщение на Грейсън и Ксандър. Когато те ни посрещнаха в

кръглата библиотека, Ив беше с тях. Безмълвно вдигнах диска. Ив
колебливо го пое от мен и стаята утихна.
– Колко каза, че струва? – попита тя с накъсан шепот.
Поклатих глава.
– Не знаем, не точно, но много. – Минаха още четири-пет секунди,
преди Ив неохотно да ми върне диска.
– Имаше ли съобщение? – попита Грейсън и аз подадох листа.
– Те не искат откуп – отбеляза той с твърде спокоен глас.
Гърдите ми горяха, сякаш бях задържала дъх твърде дълго, въпреки че
не го бях направила.
– Не – казах аз. – Те не го правят. – Предишния ден измислих три
мотива за отвличане. Похитителят искаше нещо от Тоби. Похитителят
искаше да използва Тоби като лост.
Или похитителят е искал да го нарани.
Един от тези варианти сега изглеждаше много по-вероятен.
Ксандър протегна врат през рамото на Грейсън, за да погледне по-
отблизо бележката. Той разшифрова съобщението толкова бързо,
колкото Джеймсън.
– С тема отмъщение. Весело.
– Отмъщение за какво? – попита отчаяно Ив.
Очевидният отговор ми хрумна в момента, в който разкодирах
съобщението, и сега ме удари отново със силата на лопата, замахнала в
стомаха ми.
– Остров Хоторн – казах. – Огънят.
Преди повече от две десетилетия Тоби бил безразсъден, излязъл извън
контрол тийнейджър. Пожарът, за който светът предполагаше, че е
отнел живота му, бе взел живота и на други трима млади хора. Дейвид
Голдинг. Колин Андерс Райт. Кейли Руни.
– Три жертви. – Джеймсън започна да обикаля стаята като дебнеща
пантера. – Три семейства. Колко заподозрени ни дава общо това?
Ив също се насочи към Грейсън.
– Какъв огън?
Ксандър изскочи между тях.
– Този, който Тоби запалва случайно, но някак си нарочно. Това е
дълга, трагична история, включваща проблеми с бащата, пияни
тийнейджъри, предумишлен палеж и странен удар от мълния.
– Три жертви. – Повторих казаното от Джеймсън, но очите ми се
спряха на Грейсън. – Три семейства.
– Едното е твоето – отвърна Грейсън. – И другото е моето.
Сестрата на майка ми беше загинала в пожара на остров Хоторн.
Милиардерът Тобайъс Хоторн бе спасил репутацията на собственото
си семейство, като хвърлил вината за пожара върху нея. Семейството
на Кейли Руни – семейството на майка ми – беше пълно с
престъпници. От вида насилници.
Видът, който мразеше Хоторнови.
Обърнах се и тръгнах към вратата с натежал стомах.
– Трябва да се обадя.
В един от масивните криволичещи коридори на Хоторн хаус набрах
номер, на който бях звъняла само веднъж, и се опитах да игнорирам
спомена, който заплашваше да ме завладее.
Ако безполезната ми дъщеря те беше научила първото проклето нещо
за това семейство, нямаше да посмеете да наберете номера ми.
Жената, която беше родила и отгледала майка ми, не беше точно
майчински тип. Ако тази малка кучка не беше избягала, щях сама да я
застрелям. Последният път, когато се обадих, ми казаха да забравя
името на баба си и че ако имам късмет, тя и останалите от семейство
Руни ще забравят моето.
И все пак бях там, обаждайки се отново.
Тя вдигна.
– Мислиш ли, че си недосегаема?
Приех поздрава като доказателство, че е разпознала номера ми, което
означаваше, че не трябваше да казвам нищо освен
– При тебе ли е?
– Коя, по дяволите, мислиш, че си? – Грубият ѝ гърлен глас ме удари
като камшик. – Наистина ли мислиш, че не мога да стигна до теб,
госпожице Висока и могъща? Мислиш ли, че си в безопасност в този
твой замък?
Бяха ми казали, че семейство Руни е дребно, че властта им бледнее в
сравнение с тази на семейство Хоторн – и наследницата на Хоторн.
– Мисля, че би било грешка да те подценя. – Стиснах лявата си ръка в
юмрук, докато дясната ми ръка стискаше телефона. – При. Теб. Ли. Е.
Последва дълга пресметлива пауза.
– Един от онези хубави малки внуци на Хоторн? – каза тя. – Може би е
при мен – и може би той няма да е толкова красив, когато си го
върнеш.
Освен ако не играеше с мен, тя просто махна с ръка. Знаех къде са
внуците на Хоторн. Но ако семейство Руни не знаеха, че Тоби е
изчезнал – ако не знаеха или не вярваха, че е жив – не можех да си
позволя да кажа, че тя е предположила погрешно.
Така че аз играх заедно с нея.
– Ако Джеймсън е при теб, ако го докоснеш...
– Кажи ми, момиче, какво казват, че става, ако легнеш с кучета?
Запазих гласа си беззвучен.
– Събуждаш се с бълхи.
– Тук имаме друга поговорка. – Без предупреждение другият край на
линията избухна в злобен лай и ръмжене, поне пет или шест кучета. –
Те са гладни, подли са и имат вкус към кръв. Помисли за това, преди
да се обадиш отново на този номер.
Затворих, или може би тя го направи. Руни не бяха отвлекли Тоби.
Опитах се да се концентрирам върху това.
– Добре ли си там, хлапе? – Наш Хоторн имаше нежни маниери и
избираше по забележителен начин подходящия момент.
– Добре съм – казах, прошепвайки думите.
Наш ме придърпа към гърдите си, износената му бяла тениска беше
мека до бузата ми.
– Имам нож в ботуша си – измърморих в ризата му. – Аз съм отличен
стрелец.Зная как да се бия мръсно.
– Разбира се, хлапе. – Наш погали с ръка косата ми. – Искаш ли да ми
кажеш за какво става въпрос?

Глава 14

Обратно в библиотеката Наш прегледа плика, съобщението и диска.

– Руни не са отвлекли Тоби – обявих аз. – Те са безмилостни и ако
знаеха със сигурност, че Тоби е жив, вероятно щяха да положат
истински усилия да нахранят с лицето му глутница кучета, но съм
почти сигурна, че не е при тях.
Ксандър вдигна дясната си ръка.
– Имам въпрос относно лицата и кучетата.
Изтръпнах.
– Не искаш да знаеш.
Грейсън се настани на ръба на дънера на бюрото и разкопча сакото си.
– По същия начин мога да изчистя семейство Грейсън.
Ив го погледна.
– Семейство Грейсън?
– Моят баща и неговото семейство – поясни Грейсън с лице като
камък. – Те са свързани с Колин Андерс Райт, който е загинал в
пожара. Шефилд Грейсън изостави жена си и дъщерите си преди
няколко месеца.
Това беше лъжа. Шефилд Грейсън беше мъртъв. Полусестрата на Ив го
беше убила, за да ме спаси, а Орен го беше прикрил. Но Ив не даде
знак, че знае това и въз основа на това, което ни беше казала за своите
братя и сестри, това можеше да се проследи.
– Слуховете твърдят, че така нареченият ми баща е някъде на
Кайманите – продължи спокойно Грейсън. – Държах под око
останалата част от семейството в негово отсъствие.
– Семейство Грейсън знае ли за теб? – попита Джеймсън брат си. Без
закачки, без сарказъм. Знаеше какво означава семейството за
Грейсън.
– Не видях нужда да го правят – дойде отговорът. – Но мога да ви
уверя, че ако съпругата, сестрата или дъщерите на Шефилд Грейсън
имаха пръст в това, щях да зная.
– Наел си някого. – Очите на Джеймсън се присвиха. – С какви пари?
–– Инвестирай. Култивирай. Създавай. – Грейсън не предложи нищо
повече от това, преди да стане. – Ако сме изключили семействата на
Колин Андерс Райт и Кейли Рууни, остава само семейството на
третата жертва: Дейвид Голдинг.
– Ще накарам някой да го разгледа. – Орен дори не излезе от сенките,
за да говори.
– Изглежда, че го правиш често. – Ив впери поглед в неговата посока.
– Наследнице. – Джеймсън изведнъж спря да крачи. Той вдигна плика,
в който беше дошло съобщението. – Това беше адресирано до теб.
Чух какво казваше, възможността, която беше видял.
– Ами ако Тоби не е целта на отмъщението? – казах бавно. – Ами ако
съм?
– Имаш ли много врагове? – попита ме Ив.
– В нейното положение – промърмори Грейсън – трудно е да не го
правиш.
– Ами ако гледаме на това погрешно? – Когато Ксандър крачеше, не
беше в прави линии или в кръгове. – Ами ако не е за съобщението?
Ами ако трябва да се фокусираме върху кода?
– Играта – преведе Джеймсън. – Всички разпознахме този трик с
думи.
– Разбира се. – Наш пъхна палци в джобовете на износените си дънки.
– Търсим някой, който знае как е играл старецът.
– Какво имаш предвид как е играел старецът? – попита Ив.
Грейсън отговори кратко.
– Дядо ни харесваше пъзели, гатанки, кодове.
Години наред Тобайъс Хоторн поставяше предизвикателство за
внуците си всяка събота сутрин – игра за игра, многоетапен пъзел за
решаване.
– Той обичаше да ни тества – провлачи Наш. – Да създава правилата.
Гледайки ни как танцуваме.
– Наш има проблеми с дядо си – довери Ксандър на Ив. – Това е
трагична, но все пак завладяваща история за...
– Не искаш да довършваш това изречение, малки братко. – Нямаше
нищо изрично опасно или заплашително в тона на Наш, но Ксандър не
беше глупав.
– Разбира се, че не! – той се съгласи.
Мислите ми препускаха.
– Ако търсим някой, който познава игрите на Тобайъс Хоторн, някой
опасен и огорчен, изпитващ негодувание срещу мен…
– Скай. – Джеймсън и Грейсън казаха веднага името на майка си.
Опитът да ме убие не ѝ се отрази много добре. Но като се има
предвид, че Шефилд Грейсън я беше натопил за опит за убийство,
което тя не беше извършила, отказът да ме убие също не се отрази
много добре на Скай Хоторн.
Ами ако това беше следващата ѝ игра?
– Трябва да се изправим срещу нея – веднага каза Джеймсън. – Да
говорим с нея – лично.
– Ще трябва да наложа вето на тази идея. – Наш тръгна към
Джеймсън, без да бърза.
– Как казваше тази класическа поговорка? – Джеймсън се замисли. –
Ти не си моят шеф? Това беше нещо такова. Не, чакай, помня! Това е,
че ти не си ми шефът, скитнико.
– Отлично използване на британски жаргон – коментира Ксандър.
Джеймсън сви рамене.
– Вече съм човек на света.
– Джейми е прав. – Грейсън успя да го каже, без да направи гримаса. –
Единственият начин да измъкнем нещо от Скай е лице в лице.
Никой не можеше да нарани Грейсън, нито един от тях, както Скай.
– Дори тя да стои зад това – казах аз, – тя ще отрече всичко.
Това правеше Скай. В нейното съзнание тя винаги беше жертвата, а
когато ставаше дума за синовете ѝ, тя знаеше как да извърти ножа.
– Ами ако ѝ покажеш диска? – предложи тихо Ив. – Ако тя го
разпознае, може би ще можете да го използвате, за да я накарате да
говори.
– Ако Скай имаше представа колко струва този диск – отговорих аз, –
тя определено нямаше да ми го изпрати. – Скай Хоторн беше почти
напълно лишена от наследство. Нямаше как да се раздели с нещо
ценно.
– Така че, ако тя стои зад играта с диска – каза Грейсън лукаво, – ще
знаем, че тя е наясно с неговата стойност и следователно, не стои зад
отвличането.
Гледах Грейсън надолу.
– Няма да позволя на никой от вас да прави това без мен.
– Ейвъри. – Орен излезе от сенките и ми хвърли поглед, който беше
отчасти бащински, отчасти на военен командир. – Силно съветвам да
не влизате в конфронтация със Скай Хоторн.
– Аз самият открих, че тиксото е по-ефективно от съвета – каза Неш
на Орен в разговор.
– Тогава всичко е решено! – каза Ксандър весело. – Семейно събиране,
в стил Хоторн!
– Ъъъ, Ксандър? – Макс се появи на вратата, изглеждаше измачкана. Тя
вдигна телефона. – Оставил си това на нощното си шкафче.
Нощно шкафче? Стрелнах Макс с поглед. Знаех, че тя и Ксандър са
приятели, но това не беше приятелска разправия.
– Ребека изпрати съобщение – каза Макс на Ксандър, очевидно
игнорирайки погледа ми. – Тя е на път за насам.
Бях достатъчно разсеяна от идеята Макс и Ксандър да прекарат нощта
заедно, че отне малко време на останалите да проумеят. Ребека.
Виждането на Ив би унищожило сестрата на Емили.
– Нов план – обяви Ксандър. – Пропускаме семейното събиране.
Останалите можете да докладвате.
Ив се намръщи.
– Коя е Ребека?

Глава 15
Орен караше, а Неш седеше на пасажерската седялка. Двама
допълнителни бодигарда се сгъчкваха в задната част на джипа, което
ме оставяха на средния ред с Джеймсън от едната страна и Грейсън от
другата.
– Не трябваше ли точно сега да си в самолет за Харвард? – Джеймсън
се наведе напред, покрай мен, за да хвърли поглед на брат си.
Грейсън повдигна вежда.
– Каква е твоята гледна точка?
– Кажи ми, че греша – каза Джеймсън. – Кажи ми, че няма да останеш
заради Ив.
– Има заплаха – сопна се Грейсън. – Някой се намесва срещу
семейството ни. Разбира се, че оставам.
Джеймсън се протегна около мен, за да хване Грейсън за костюма му.
– Тя не е Емили.
Грейсън не трепна. Той не отвърна на удара.
– Зная това.
– Грей.
– Зная това! – Вторият път думите на Грейсън прозвучаха по-силно,
по-отчаяно.
Джеймсън го пусна.
– Въпреки това, в което изглежда вярвате – Грейсън захапа, – в което и
двамата изглежда вярвате, аз мога да се грижа за себе си. – Грейсън
беше Хоторн, който беше възпитан да води. Този, на когото никога не е
било позволено да се нуждае от нещо или някого. – И си прав, Джейми
– тя не е Емили. Ив е уязвима по начини, по които Емили никога не е
била.
Мускулите на гърдите ми се стегнаха.
– Това трябва да е била наистина просветляваща игра на „Улеи и
стълби“ – каза Джеймсън.
Грейсън погледна през прозореца, далеч от двама ни.
– Не можах да спя снощи. Нито пък Ив. – Гласът му беше овладян,
тялото му неподвижно. – Намерих я да се скита из коридорите.
Мислех си как Грейсън целува момиче в Харвард. Грейсън вижда
призрак.
– Попитах я дали синината на слепоочието й я боли – продължи
Грейсън, а мускулите на челюстта му бяха видими и стегнати. – И тя
ми каза, че някои момчета биха искали тя да каже „да“. Че някои хора
искат да мислят, че момичета като нея са слаби. – Той замълча за
секунда-две. – Но Ив не е слаба. Тя не ни е излъгала. Тя не е поискала
нищо, освен помощ да намери единствения човек на този свят, който я
вижда такава, каквато е.
Сетих се за Ив, която говореше колко много се е опитвала като дете да
бъде перфектна. И тогава се сетих за Грейсън. За невъзможните
стандарти, към които се придържаше.
– Може би не съм този, който има нужда от напомняне, че това
момиче е самостоятелна личност – каза Грейсън, а гласът му придоби
остротата на нож. – Но давай, Джейми, кажи ми, че съм
компрометиран, кажи ми, че не може да се вярва на преценката ми, че
съм толкова лесно манипулируем и крехък.
– Недей – предупреди Наш Джеймсън от предната седалка.
– Ще се радвам да обсъдим всички твои лични недостатъци – каза
Джеймсън на Грейсън.
– По азбучен ред и много подробно. Нека първо преминем през това.

Това ни отведе до квартал, пълен с McMansions. Някога самият размер

на парцелите и къщите, разположени върху тях, щяха да ме удивят, но в
сравнение с Хоторн хаус тези огромни домове изглеждаха абсолютно
обикновени.
Орен паркира на улицата и когато започна да каканиже за нашия
протокол за сигурност, всичко, което можех да си помисля, беше как
Скай Хоторн се озова тук?
Не бях следила какво се е случило с нея, след като прокуратурата
свали обвиненията за убийство и опит за убийство, но на някакво ниво
очаквах да я намеря или в тежко положение, или в пълната скута на
лукса – не в предградие.
Звъннахме на вратата и Скай отвори вратата, облечена в широка рокля
в цвят аквамарин и слънчеви очила.
– Е, това е изненада. – Тя погледна момчетата над слънчевите си
очила. – Отново, изтеглих карта за промяна тази сутрин. Колелото на
съдбата, последвано от осмицата от чаши, обърната. – Тя въздъхна. – И
хороскопът ми каза нещо за прошката.
Мускулите в челюстта на Грейсън се напрегнаха.
– Не сме тук, за да ти простим.
– Извинявай? Грей, скъпи, защо ще имам нужда от нечия прошка?–
Това от жената, чиито обвинения бяха свалени само защото я бяха
арестували за погрешно покушение срещу живота ми. – В края на
краищата – продължи Скай, като се оттегли в къщата и любезно ни
позволи да я последваме, – не аз те изхвърлих на улицата, нали?
Грейсън беше принудил Скай да напусне Хоторн хаус – заради мен.
– Уверих се, че има къде да отидеш – каза сковано той.
– Не те оставих да изгниеш в затвора – продължи драматично Скай. –
Не съм те принуждавала да лазиш при приятели за достоен правен
съвет. Наистина ли! Не ми говорете за прошката, момчета. Не съм аз
тази, която ви изостави.
Наш повдигна вежда.
– Спорно е, не мислиш ли?
– Наш. – Скай издаде цъкащ звук. – Не си ли малко стар, за да таиш
детски обиди? Ти от всички хора трябва да разбираш: аз не съм
създадена да бъда неподвижна. Жена като мен може да умре от
инертност. Наистина ли е толкова трудно да разбереш, че майка ти
също е човек?
Можеше да ги разкъса, без дори да се опитва. Дори Наш, който имаше
години, за да преодолее липсата на майчински импулси на Скай, не
беше имунизиран.
– Носиш пръстен – намеси се Джеймсън с проницателна забележка.
Скай му предложи скромна усмивка.
– Това малко нещо? – каза тя, размахвайки нещо като трикаратов
диамант на левия си безименен пръст. – Бих ви поканил на сватбата,
момчета, но това беше малка съдебна афера. Знаете как ненавиждам
зрелищата и като се има предвид как се запознахме с Арчи, сватбата в
съда изглеждаше подходяща.
Скай Хоторн живееше за спектакъла.
– „Сватбата в съда изглеждаше подходяща“ – повтори Грейсън,
вниквайки в смисъла ѝ и присвивайки очи. – Омъжила си се за
защитника си ли?
Скай сви леко елегантно рамене.
– Децата и внуците на Арчи винаги го преследват, за да се пенсионира,
но скъпият ми съпруг ще практикува наказателна защита, докато умре
от старост. – С други думи: Да, тя се беше омъжила за своя адвокат и
да, той беше значително по-възрастен от нея – и вероятно не копнееше
за този свят. – Сега, ако не сте тук, за да ме молите за прошка… – Скай
изгледа всеки от тримата си сина на свой ред. – Тогава защо сте тук?
– Днес беше доставен пакет в Хоторн хаус – каза Джеймсън.
Скай си наля чаша пенливо вино.
– О?
Джеймсън извади диска от джоба си.
– Случайно не знаеш какво е това, нали?
За част от секундата Скай Хоторн замръзна. Зениците й се разшириха.
– Откъде го взе? – попита тя, опитвайки се да я вземе от него, но като
магьосникът Джеймсън накара „монетата“ да изчезне.
Скай го разпозна. Можех да видя глада в очите ѝ.
– Кажете ни какво е това – нареди Грейсън.
Скай го погледна.
– Винаги толкова сериозен – промърмори тя и се протегна да докосне
бузата му. – И сенките в тези очи…
– Скай. – Джеймсън отклони вниманието ѝ от Грейсън. – Моля те.
– Маниерите, Джейми? От теб? – Скай отпусна ръката си. – Пишете
ме шокирана, но въпреки това не мога да ви кажа много. Никога не
съм виждал това преди в живота си.
Слушах внимателно думите ѝ. Тя никога не го е виждала.
– Но ти знаеш какво е – казах аз.
За момент Скай остави очите си да срещнат моите, сякаш бяхме двама
играчи, които си стискат ръцете преди мач.
– Наистина би било жалко, ако някой се докопа до съпруга ти – каза
Наш. – Предупредих го за няколко неща.
– Арчи няма да повярва на нито една дума, която казваш – отговори
Скай. – Той вече ме защити веднъж срещу фалшиви обвинения.
– Бих се обзаложил, че знам едно-две неща, които биха му се сторили
интересни. – Наш се облегна на стената и зачака.
Скай погледна отново към Грейсън. От всички тях тя все още него
държеше най-здраво.
– Не зная много – отвърна тя. – Зная, че тази монета е била на баща
ми. Зная, че великият Тобайъс Хоторн ме разпитваше часове наред,
когато изчезна, описвайки я отново и отново. Но не аз бях тази, която
я взе.
– Тоби е бил. – Казах това, което всички си мислехме.
– Моят малък Тоби беше толкова ядосан онова лято. – Очите на Скай
се затвориха и за момент тя не изглеждаше нито опасна, нито
манипулативна, нито дори свенлива. – Никога не съм знаела защо.
Осиновяването. Потайността. Лъжите.
– В крайна сметка моят скъп брат избяга и го прие като прощален
подарък. Въз основа на реакцията на баща ни, Тоби избра
отмъщението си много добре. Да получа такъв отговор от някой със
средствата на баща ми? – Скай отвори очи отново. – Трябва да е много
ценно.
Отиди при Джаксън. Инструкциите на Тоби към майка ми отекнаха в
съзнанието ми. Знаеш какво оставих там. Знаеш колко струва.
– Тоби не е при тебе. – Джеймсън прекъсна темата. – Нали?
– Признаваш ли – каза лекомислено Скай, – че брат ми е жив?
Всичко, което ѝ кажехме, тя можеше да продаде на пресата.
– Отговори на въпроса – нареди Грейсън.
– Наистина вече нито един от вас не е при мен, нали? Не и Тоби. Нито
вие, момчета. – Скай изглеждаше почти тъжна, но блясъкът в очите ѝ
беше малко прекалено остър. – Наистина, в какво точно ме обвиняваш,
Грейсън? – Скай отпи. – Държиш се така, сякаш съм някакво
чудовище. – Гласът ѝ все още беше висок и ясен, но напрегнат. За
първи път можех да видя приликата между нея и синовете ѝ – но
особено с Джеймсън. – Всички го правите, но единственото нещо,
което някога съм искала, е да бъда обичана.
Внезапно усетих, че това е истината на Скай, както тя я виждаше.
– Но колкото повече имах нужда от любов, колкото повече я жадувах,
толкова по-безразличен ставаше светът. Родителите ми. Вашите бащи.
Дори вие, момчета. – Веднъж Скай беше казала на Джеймсън и на
мен, че е напуснала мъжете, след като е забременяла като тест: ако
наистина я искат, ще я последват.
Но никой никога не го бе направил.
– Обичахме те – каза Наш по начин, който ме накара да се замисля за
малкото момче, което трябва да е бил. – Ти беше наша майка. Как
бихме могли да не те обичаме?
– Това си казвах всеки път, когато забременявах. – Очите на Скай
блеснаха. – Но никой от вас не остана мой за дълго. Без значение
какво направех, ти беше първо на дядо ти и на второ място мой. –
Скай си отпи още една глътка, гласът ѝ стана по-невъзмутим. – Татко
никога не ме е смятал за играч в голямата игра, така че направих
каквото можах. Дадох му наследници. – Тя обърна поглед към мен. – И
вижте как завърши това. – Тя сви леко рамене. – И така, приключих.
– Наистина ли очакваш да повярваме, че просто вдигаш бял флаг? –
попита Джеймсън.
– Скъпи, не ме интересува особено в какво вярваш. Но предпочитам да
управлявам собственото си кралство, отколкото да се задоволя с
останки от нейното.
– Значи просто се отдръпваш от всичко това? – Взрях се в Скай
Хоторн, опитвайки се да разгадая някаква истина. – Хаус Хоторн?
Парите? Наследството на баща ти?
– Знаеш ли каква е истинската разлика между милиони и милиарди,
Ейв? – попита Скай. – Защото в определен момент не става въпрос за
парите.
– Става въпрос за силата – каза Грейсън до мен.
Скай вдигна чашата си към него.
– Наистина щеше да станеш прекрасен наследник.
– Значи това е? – попита Наш, оглеждайки масивното фоайе. – Това ли
е твоето кралство сега?
– Защо не? – с въздишка отвърна Скай. – Татко така или иначе никога
не ме е виждал като силен играч. – Тя отново елегантно сви рамене. –
Коя съм аз, за да го разочаровам?

Глава 16

Разходката по дългата алея беше напрегната.

– Е, аз например намерих това за освежаващо – заяви Джеймсън. –
Този път майка ни не е злодейката. – Можеше да се държи така, сякаш
е брониран, сякаш бездушието на Скай не можеше да го докосне, но аз
знаех по-добре. – Лично моята любима част – продължи той
грандиозно, – беше обвинението, че никога не съм я обичал
достатъчно, въпреки че трябва да кажа, че напомнянето, че сме
заченати в напразен опит да овладеем тези сладки, сладки милиарди
от Хоторн, никога не заблуждава.
– Млъкни. – Грейсън свали сакото си и зави рязко надясно.
– Къде отиваш? – Извиках след него.
Грейсън се обърна назад.
– Предпочитам да ходя пеша.
– Осемнадесет мили? – Неш провлачи.
– Ще ви уверя – всички ви – още веднъж… – Грейсън нави ръкавите на
ризата си, движението беше упражнено, категорично. – Мога да се
грижа за себе си.
– Кажи това отново – насърчи го Джеймсън, – но се опитай да звучиш
още повече като автомат този път.
Погледнах Джеймсън. Грейсън го болеше. И двамата ги болеше.
– Права си, Наследнице, – каза Джеймсън, вдигайки ръце от
поражение. – Аз съм ужасно несправедлив към автоматите.
– Търсиш си битка – коментира Грейсън с опасно неутрален глас.
Джеймсън направи крачка към брат си.
– Осемнадесет мили пеша ще свърши работа.
В продължение на няколко секунди двамата участваха в мълчаливо
състезание по гледане. Накрая Грейсън наклони глава.
– Не очаквай да говоря с теб.
– Не бих мечтал за това – отговори Джеймсън.
– И двамата сте смешни – казах аз. – Вие двамата не можете да се
върнете пеша до Хоторн хаус. Наистина трябваше да знам по-добре
досега, отколкото да кажа на един Хоторн, че не може да направи
нещо.
Обърнах се към Наш.
– Няма ли да кажеш нищо? попитах го.
В отговор Неш ми отвори задната врата на джипа.
– Аз искам предната седалка.

Сама на средния ред седалки, прекарах пътя обратно до Хоторн хаус в

мълчание. Скай определено беше стигнала до синовете си. Грейсън би
обърнал това навътре. Джеймсън щеше да действа. Можех само да се
надявам, че и двамата ще се приберат невредими. Болейки ме за тях, се
чудех кой е накарал Скай толкова отчаяно да иска да бъде център на
нечий свят, че да не може дори да обича собствените си деца от страх,
че те няма да я обичат достатъчно.
На някакво ниво знаех отговора. Татко никога не ме е смятал за играч
в голямата игра. Върнах се по-назад, към едно стихотворение, което
Тоби беше написал кодирано. Дървото е отрова, не разбирате ли?
Отрови С и З, и мен.
– Скай обичаше да е бременна. – Наш наруши тишината в джипа, като
ме погледна от предната седалка. – Казвал ли съм ти някога това?
Поклатих глава.
– Старецът я обожаваше. Тя оставаше в Хоторн хаус за цялата
бременност, като гнездяща. И когато тя родеше ново бебе, беше като
магия през първите няколко дни. Спомням си как стоях на прага и я
гледах как храни Грей веднага след като се прибраха от болницата.
Всичко, което тя правеше, беше да се взира в него, тихо пеейки. Бебето
Грей беше наистина мълчаливо малко момче, сериозно. Джейми беше
креслив. Ксандър мърдаше. – Наш поклати глава. – И всеки път, през
първите няколко дни, си мислех, че може би тя ще остане.
Преглътнах.
– Но тя никога не го е правила.
– Както го казва Скай, старецът ни открадваше. Истината е, че тя е
тази, която постави братята ми в ръцете му. Тя му ги даде. Проблемът
никога не е бил, че тя не ни обича – просто искаше останалото повече.
Одобрението на баща си. Състоянието на Хоторн. Чудех се колко
бебета Наш беше видял майка му да ги раздава, преди да реши, че не
иска да участва в нищо от това.
– Ако имаш бебе… – казах аз.
– Когато имам бебе – дойде дълбокият, разтърсващ сърцето отговор, –
тя ще бъде целият ми свят.
– Тя? – повторих.
Неш се облегна на мястото си.
– Мога да си представя Либ с малко момиченце.
Преди да мога да отговоря на това, Орен получи обаждане.
– Какво имаш? – попита той в момента, в който отговори. – Къде? –
Орен спря джипа пред портите. – Имало е нарушение – каза той на
останалите от нас. – Сензор се е задействал в тунелите.
Адреналинът нахлу в кръвта ми. Посегнах към ножа в ботуша си – не
за да го извадя, просто за да си напомня: не бях беззащитен. В крайна
сметка мозъкът ми се успокои достатъчно, за да си спомня
обстоятелствата, при които бяхме напуснали Хоторн хаус.
– Искам екипи да се придвижат и от двете страни – казваше Орен.
– Спри се. – прерязах го. – Това не е нарушение на сигурността. – Поех
си дълбоко въздух. – Това е Ребека.
Глава 17

Тунелите, които минаваха под имението Хоторн, имаха по-малко

входове от тайните проходи. Преди години Тобайъс Хоторн беше
показал тези входове на младата Ребека Лафлин. Старецът беше видял
момиче да живее в сенките на болната си по-голяма сестра. Беше
казал на Ребека, че тя заслужава нещо свое.
Намерих я в тунела под тенис кортовете. Водена само от светлината на
телефона си, се запътих към мястото, където стоеше тя. Тунелът се
озова в бетонна стена. Ребека стоеше с лице към него, червената й
коса беше буйна, гъвкавото й тяло беше вдървено.
– Махай се, Ксандър – каза тя.
Спрях на няколко стъпки от нея.
– Аз съм.
Чух как Ребека си пое треперещо дъх.
– Махай се, Ейвъри.
– Няма.
Ребека умееше да използва мълчанието като оръжие – или щит. След
смъртта на Емили тя се беше изолирала, обвита в това мълчание.
– Имам цял ден – казах аз.
Ребека най-накрая се обърна да ме погледне. За красиво момиче беше
плакала грозно. – Срещнах Ив. Казахме ѝ истината за осиновяването
на Тоби. – Тя пое глътка въздух. – Тя иска да се срещне с майка ми.
Разбира се, че ще го направи. Майката на Ребека беше бабата на Ив.
– Майка ти може ли да се справи с това? – Попитах.
Бях срещал Малори Лафлин само няколко пъти, но стабилна не беше
думата, която бих използвал, за да я опиша. Като тийнейджър тя беше
дала бебето Тоби за осиновяване, без да знае, че Хоторн са тези, които
са го осиновили. Бебето ѝ било толкова близо от години и тя не знаела
– не и тогава. Когато най-накрая имала друго дете две десетилетия по-
късно, Емили била родена със сърдечно заболяване.
А сега Емили беше мъртва. Доколкото Малори знаеше, Тоби също
беше.
– Няма да се занимавам с това – каза ми Ребека. – Толкова много
прилича на нея, Ейвъри. Ребека звучеше повече от ядосана, повече от
изпразнена, гласът ѝ беше мозайка от твърде много емоции, за да се
побере в едно тяло. – Тя дори звучи като Емили.
Целият живот на Ребека, която растеше, беше свързан със сестра ѝ. Тя
беше отгледана, за да се прави на незабелижима.
– Имаш ли нужда да ти кажа, че Ив не е Емили? – Попитах.
Ребека преглътна.
– Е, тя не изглежда да ме мрази, така че…
– Да те мрази? – Попитах.
Ребека седна и притисна колене към гърдите си.
– Последното нещо, което направихме с Ем, беше да се караме. Знаеш
ли колко трудно би ме накарала да работя, за да ми бъде простено за
това? За да имам право? – Двете се карали за плановете на Емили за
онази нощ – плановете, които я бяха убили. – По дяволите – каза
Ребека, докосвайки с пръсти краищата на накъсаната си червена коса,
– тя също би ме намразила за това.
Седнах до нея.
– Твоята коса?
Част от стягането в мускулите на Ребека отстъпи и цялото й тяло
потръпна.
– Емили харесваше косите ни да са дълги.
Нашата коса. Фактът, че Ребека можеше да каже това, без да осъзнава
колко е прецакано, дори сега, ме накара да искам да ударя някого от
нейно име.
– Ти си сама себе си, Ребека, – казах ѝ, карайки я да повярва в това. –
Винаги си била.
– Ами ако не съм добра в това да бъда себе си? – Ребека беше различна
през последните няколко месеца. Тя изглеждаше различно, обличаше
се различно, търсеше това, което искаше. Тя щеше да допусне Теа
обратно.
– Ами ако всичко това е просто вселената, която ми казва, че не мога
да продължа напред? Някога. – Брадичката на Ребека потрепери. –
Може би съм ужасен човек, защото искам да бъда.
Знаех, че ако види Ив, ще я нарани. Знаех, че ще разрови миналото по
същия начин, както беше с Джеймсън – с Грейсън. Но това беше
Ребека, разсечена до мозъка на костите.
– Ти не си ужасен човек – казах аз, но не бях сигурна, че мога да я
накарам да повярва в това. – Каза ли на Теа за Ив? – Попитах.
Ребека се изправи и заби върха на очуканата си бойна обувка в земята.
– Защо да го правя?
– Бекс.
– Не ме гледай така, Ейвъри.
Болеше я. Това нямаше да спре да боли скоро.
– Какво мога да направя? – Попитах.
– Нищо – каза Ребека и я чух как се пречупва. – Защото сега трябва да
отида и да измисля как да кажа на майка си, че има внучка, което
изглежда точно като дъщерята, която би избрала да задържи, ако
вселената ѝ беше дала избор между Емили и мен.
Ребека беше тук. Тя беше жива. Тя беше добра дъщеря. Но майка ѝ все
още можеше да я погледне и да каже хлипайки, че всичките ѝ бебета
са умрели.
– Искаш ли да дойда с теб, за да кажем на майка ти? – Попитах.
Ребека поклати глава, накъсаните краища на косата ѝ се разпиляха от
течението.
– Сега съм по-добра в искането на неща, отколкото преди, Ейвъри. –
Тя се изправи, невидима линия от стомана се спусна по гръбнака ѝ. –
Но не мога да те искам с мен за това.

Глава 18

Останах в тунелите, след като Ребека си отиде, размишлявайки, след

което се завърнах обратно към Хоторн хаус и се изкачих горе по
скритото стълбище в Голямата стая. След като отново имах покритие
на мобилния телефон, дръпнах спусъка и се обадих.
– На какво дължа тази доста съмнителна чест? – Теа Калигарис бе
усъвършенствала изкуството на словесната усмивка.
– Здравей и на теб, Теа.
– Нека позная – каза тя дрезгаво. – Имаш отчаяна нужда от модна
помощ? Или може би някой от Хоторн се срива? – Не отговорих и тя
промени предположението си. – Повече от един?"
Преди година никога не бих си представил нас двете като нещо, което
дори малко да прилича на приятелки, но бяхме надраснали себе си –
повече или по-малко.
– Трябва да ти кажа нещо.
– Ами – отвърна свенливо Теа, – нямам цял ден. В случай, че си
пропуснали бележката, времето ми е много ценно. – През лятото Теа
беше станала известна. Някъде между Сейнт Барт и Малдивите тя
беше станала инфлуенсър с главно И. След това се върна при Ребека.
Без значение колко време щеше да отнеме, Теа ми каза веднъж. Ще
продължа да избирам нея.
Разказах ѝ всичко.
– Когато казваш, че това момиче изглежда точно като...
– Имам предвид точно – повторих аз.
– И Ребека…
Ребека щеше да ме убие за това.
– Те току-що се срещнаха. Ив иска да се срещне с майката на Бекс.
Цели три секунди Теа беше необичайно мълчалива.
– Това е сбъркано дори по стандартите на Хоторн и съседните на
Хоторн.
– Ти добре ли си? – Попитах. Емили беше най-добрата приятелка на
Теа.
– Не се праявя на неуязвима – отвърна Теа. – Това противоречи на
моята естетика на кучка. – Тя направи пауза. – Бекс не искаше да ми
кажеш, нали?
– Не точно.
На практика можех да чуя Теа да свива рамене това – или да се опитва
да го направи.
– Просто от любопитство – каза тя лековато, – колко точно от
семейство Хоторн имат срив в момента?
– Теа.
– Нарича се злорадство, Ейвъри. Въпреки че наистина германците
трябва да измислят дума, която по-точно да улавя емоцията от
получаването на дребно удовлетворение от знанието, че най-
арогантните копелета в света също имат дребни чувства. – Теа не беше
толкова студена, колкото искаше да се престори, но знаех, че е по-
добре да не я предизвиквам, що се отнася до Хоторн.
– Ще се обадиш ли на Ребека? – попитах вместо това.
– И да ѝ позволя да избегне обаждането ми? – отвърна дрезгаво Теа.
Имаше ритъм. "Разбира се, че ще го направя. – Веднъж щеше да
позволи на Ребека. Тя нямаше да го направи отново. – Сега, ако това е
всичко, имам империя за изграждане и момиче, което да преследвам.
– Погрижи се за нея, Теа, – казах аз.
– Ще го направя.
Глава 19

Орен изчака, докато свърша разговора с Теа, за да обяви присъствието

си. Той се появи в полезрението ми и аз принудих мозъка си да се
съсредоточи.
– Има ли още нещо? – попитах го.
– Няма успех с проследяването на куриерската служба, но екипът,
който изпратих до мястото на срещата, където Тоби трябваше да се
срещне с Ив, докладва отново.
Споменът за две думи прозвуча в съзнанието ми: изстрели.
– Разбрахте ли кой се е обадил на 911? – попитах аз, запазвайки
спокойствието си така, както човек, увиснал над четирийсет фута
височина, се хваща за всичко, което може да достигне.
– Обаждането е било от съседен склад. Моите хора проследиха
собственика. Той няма представа кой се е обадил, но имаше нещо за
нас.
Нещо. Начинът, по който Орън го каза, накара стомаха ми да се
почувства като облицован с олово.
– Какво?
– Още един плик. – Орен ме изчака да го осмисля, преди да продължи.
– Изпратен снощи по куриер, не може да бъде проследен. На
собственика на склада било платено в брой, за да го даде на всеки,
който дойде да пита за обаждане до 911. Плащането дошло с пакета,
така че също не може да се проследи. – Орън протегна плика. – Преди
да го отвориш...
Изтръгнах го от ръцете му. Вътре имаше снимка на Тоби, с натъртено
и подуто лице, държащ вестник с вчерашна дата. Доказателство за
живот. Преглътнах и обърнах снимката. Нямаше нищо на гърба, нищо
друго в плика.
До вчера той е бил жив.
– Няма искане за откуп? – задавих се.
– Нито едно.
Погледнах синините на Тоби, подпухналото му лице.
– Успяхте ли да разберете нещо за семейството на Дейвид Голдинг? –
попитах, опитвайки се да се овладея.
– В момента е извън страната – отвърна Орен. – И техните финанси са
ясни.
– Сега какво? – Попитах. – Знаем ли къде са Илай и Мели? Ами Рики?
Константин Калигарис още ли е в Гърция? – Мразех колко неистово
звучах и начина, по който умът ми скачаше от възможност към
възможност без следа: полубратята и сестрите на Ив, баща ми, наскоро
отчужденият съпруг на Зара, кой друг?
– Проследявам и четирите лица, които току-що спомен, повече от
шест месеца – съобщи Орен. – Никой не е бил на по-малко от двеста
мили от интересуващото ни място, когато Тоби е бил отведен, и нямам
причина да подозирам каквото и да е участие от който и да е от тях. –
Орен направи пауза. – Аз също направих някои проверки на Ив.
Помислих си за Ив, която изваждаше на показ всичко от себе си за
онази игра на улеи и стълби, за това, което Грейсън беше казал за нея в
колата.
– И? – попитах тихо.
– Историята ѝ е проверена – каза ми Орен. – Тя се е изнесла в деня, в
който е навършила осемнайсет, не поддържа контакт с цялото си
семейство, включително братя и сестри. Това е било преди две години.
Имала работа като сервитьорка, на която се появявала редовно, докато
тя и Тоби не замръкнали миналата седмица. От осемнадесетгодишна
възраст до срещата си с Тоби преди няколко месеца, тя живеела ден за
ден с някои наистина ужасни съквартиранти. Копаейки по-дълбоко и
връщайки се още няколко години назад, намерих запис на инцидент в
нейната гимназия, включващ Ив и очевидно обичан учител мъж. Той
казал тя казала. Изражението на Орен се втвърди.
– Тя има причина да не вярва на властите.
И кой, ме попита Ив, ще повярва на момиче като мен?
– Какво друго? – Попитах Орен. – Какво не ми казваш? – Познавах го
достатъчно добре, за да знам, че има нещо.
– Нищо относно Ив. – Орен ме гледа дълго, после бръкна в джоба на
ризата си и ми подаде лист хартия. – Това е списък на членовете на
твоя екип по сигурността и нашите близки сътрудници, към които са
се обърнали с предложения за работа през последните три седмици.“
Преброих набързо. Тринадесет. Това не може да е нормално.
– Търсени от кого? – Попитах.
– Най-вече частни охранителни фирми – отвърна Орен. – Твърде
много от тях, за да е удобно. Няма общ знаменател в собствеността
между различните компании, но нищо подобно не се случва просто
така, освен ако някой не го направи.
Някой, който иска дупки в сигурността ми.
– Мислиш ли, че това е свързано с отвличането на Тоби? – Попитах.
– Не зная. – Орън насече думите. – Моите хора са лоялни и добре
платени, така че опитите са се провалили, но това не ми харесва,
Ейвъри – нищо от това. Той ме погледна. – Твоята приятелка Макс
трябва да се върне в колежа утре сутринта. Бих искал да изпратя
обратно с нея част от охранителите, но тя изглежда… не приема тази
идея.
Преглътнах.
– Мислиш ли, че Макс е в опасност?
– Тя може да бъде. – Гласът на Орън беше твърд. Той беше стабилен. –
Бих бил небрежен в този момент, ако предположа, че не си била цел
на концентрирано и многостранно нападение. Може би си. Може би
не си. Но докато не разберем друго, нямам друг избор, освен да
продължа, сякаш има голяма заплаха – и това означава да приемем, че
всеки близък до теб може да бъде следващата цел.

Глава 20

Не бях сигурна кое щеше да е по-трудно: да убедя Макс да позволи на

Орен да ѝ назначи бодигард или да покажа снимката на Тоби на Ив. В
крайна сметка отидох първо да търся Макс и намерих нея и Ив в
залата за боулинг с Ксандър, който имаше топка за боулинг във всяка
ръка.
– Наричам това движение хеликоптер – каза той, вдигайки ръце
настрани.
Дори в най-мрачните времена Ксандър си беше Ксандър.
– Ще изпуснеш една от тези на крака си – казах аз.
– Всичко е наред – весело отговори Ксандър. – Имам два крака!
– Скай знаеше ли нещо за диска? – Ив мина покрай Ксандър и Макс. –
Тя замесена ли е?
– Не на втория въпрос – казах аз. – И първото няма значение в
момента. – Преглътнах, планът ми първо да се изправя пред
ситуацията с Макс се изпари.
– Това има. – Подадох на Ив снимката на Тоби и погледнах настрани.
Не можех да гледам, но липсата на гледане не помогна. Усещах Ив до
себе си, вторачена в снимката. Дишането ѝ се чуваше и беше
неравномерно. Тя почувства това, както и аз.
– Отърви се от нея. – Ив пусна снимката. Гласът ѝ се повиши. – Махни
я оттук.
Наведох се да взема снимката, но Ксандър заряза топките за боулинг и
ме изпревари. Той извади телефона си. Докато гледах, той го включи в
режим на фенерче и го пусна зад снимката.
– Какво правиш? – попита Макс.
Аз бях тази, която отговори.
– Той търси дали има съобщение, вградено в пикселите на хартията. –
Ако някои части на страницата бяха по-плътни от други, светлината
нямаше да прониква добре. Не исках да гледам толкова внимателно
снимката, лицето на Тоби, но сега, когато Ксандър беше включил
режима на фенерчето, мозъкът ми смени скоростите. Ами ако в това
съобщение имаше нещо повече?
– Ще ни трябва черна светлина – казах аз. – И източник на топлина. –
Ако имахме работа с някой, запознат с игрите на Тобайъс Хоторн,
тогава невидимото мастило беше определена възможност.
– Върху него! – каза Ксандър. Подаде ми снимката и изскочи от стаята.
– Какво правите? – попита ме Ив, думите ѝ прозвучаха кухо.
Сканирах снимката, този път отвъд нараняванията на Тоби.
– Вестникът – казах внезапно, настоятелно. – Този, който Тоби държи.
Извадих собствения си телефон и снимах снимката, за да мога да
увелича. – Статията на първа страница.– Адреналинът нахлу в кръвта
ми. – Някои от буквите са затъмнени. Виждате ли тази дума? Можеш
да разбереш от контекста, че трябва да е криза, но „И“-то е затъмнено.
Същото важи за А в тази дума. След това Н, В. Друго A.
Плъзнах се до компютъра за боулинг, натиснах бутона за въвеждане на
нов играч и въведох петте букви, които вече бях прочел, след което
продължих. В статията имаше общо осемнадесет потъмнени букви.
Я. Написах последното, след което се върнах и добавих интервал.
Натиснах Enter и съобщението мигаше на екрана за отбелязване на
точки отгоре. ВИНАГИ ПЕЧЕЛЯ НА КРАЯ.
Знаех, че някой си играе с нас, с мен. Но това направи много по-ясен
факта, че похитителят на Тоби не просто си играеше с мен. Те играеха
срещу мен.
Когато Ксандър се върна, носейки черна светлина в едната ръка и
лампа Тифани в другата, той хвърли един поглед към думите на екрана
и ги остави долу.
– Смел избор на име – каза той. Той ме погледна изпълнен с надежда.
– Твоето ли е?
– Не. – Отказах да се предам на тъмнината, която искаше да дойде, и
вместо това се обърнах към Макс. – Ще трябва да се съгласиш да
вземеш бодигард с тебе утре.
Макс отвори уста, вероятно за да възрази, но Ксандър я сръга по
рамото.
– Ами ако можем да ви намерим някой мрачен и мистериозен с
трагична предистория и слабост към кученцата? – каза той с подмолен
тон.
След дълъг момент Макс мушна обратно.
–Продадено.
Когато нещата се успокоиха поне малко, тя и аз щяхме да си говорим
дълго за боцкането, нощните шкафчета и приятелството ѝ с Ксандър
Хоторн. Но за сега…
Обърнах се към Орен, нов страх ме връхлетя твърде късно.
– Ами Джеймсън и Грейсън? Все още не са си у дома. Ако някой
близък до мен може да бъде мишена, тогава...
– Имам човек за всеки от тях – отвърна Орен. – Последното, което чух,
беше, че момчетата все още бяха заедно и нещата ставали грозни. По
Хоторнски грозни – поясни той. – Няма външни заплахи.“
Като се има предвид емоционалното им състояние след този разговор
със Скай, грозните Хоторн бяха може би най-доброто, на което
можехме да се надяваме.
Те са в безопасност. Засега. Чувствайки се клаустрофобично, се
върнах към думите на екрана. ВИНАГИ ПЕЧЕЛЯ В КРАЯ.
– Местоимение в първо лице единствено число – казах аз, защото беше
по-лесно да анализирам посланието, отколкото да се чудя как
изглежда печалбата за човека, който дъреше Тоби. – Това предполага,
че имаме работа с един индивид, а не с група. И думите „в края“, те
изглежда предполагат, че може да е имало загуби по пътя. Дишах,
мислех и исках да видя повече от това в думите. Какво друго?

Два часа и половина по-късно Джеймсън и Грейсън все още не бяха

вкъщи, а аз въртях колелцата си. Прегледах отново и отново
съобщението, а след това отново самата снимка и плика, в случай че
имаше нещо друго там. Но нищо от това, което направих, не
изглеждаше да има значение.
Отмъщавам. Отмъщение. Отплата. Отмъстител. Винаги печеля
накрая.
– Мразя това – каза Ив с тих и дрезгав глас. – Мразя да се чувствам
безпомощна.
Аз също.
Ксандър погледна от Ив към мен.
– Вие двете мрачни ли сте? – попита той. – Защото, Ейвъри, аз съм,
както винаги, твоят ПЗВ и знаеш какво е наказанието за мрачни
мисли!
– Не играя, Ксандер Таг, – казах му.
– Какво е Ксандер Таг? – попита Макс.
– Какво не е Ксандер Таг? – отвърна философски Ксандър.
– Всичко това шега ли е за теб? – рязко попита Ив.
– Не – каза Ксандър, гласът му внезапно стана сериозен. – Но понякога
мозъкът на човек започва да зацикля. Без значение какво правиш, едни
и същи мисли просто продължават да се повтарят отново и отново.
Засядаш в цикъл и, когато си вътре в този цикъл, не можеш да видиш
по-нататък. Ще продължаваш да измисляш едни и същи възможности,
без край, защото отговорите, от които се нуждаеш, са извън цикъла.
Разсейването не е просто разсейване. Понякога може да те извади от
цикъла и след като излезеш, щом мозъкът ти спре да се върти...
– Виждате нещата, които си пропуснал преди. – Ив се втренчи в
Ксандър за момент. – Добре – каза тя накрая. – Приемам разсейването,
Ксандър Хоторн.
– Това – предупредих я – е много опасно да се каже.
– Не обръщай внимание на Ейвъри! – инструктира я Ксандър. – Тя
просто е малко срамежлива от Инцидента.
Макс изсумтя.
– Какъв инцидент?
– Това няма значение – каза Ксандър, – и в моя защита, не очаквах
зоологическата градина да изпрати истински тигър. Сега… – Той
потупа брадичката си. – За какво сме в настроение? Подът е Магма?
Скулптурни войни? Jell-O Assassins?
– Съжалявам. – Гласът на Ив беше дрезгав. Тя се обърна към вратата. –
Не мога да направя това.
– Изчакай! – Ксандър извика след нея. – Какво мислиш за фондюто?
Глава 21

В Хоторн хаус фондюто включваше дванадесет съда за фондю,

придружени от три шоколадови фонтана в пълен размер. Г-жа Лафлин
беше подготвила всичко в кухнята на главния готвач в рамките на един
час.
Разсейването не е просто разсейване, напомних си. Понякога имаш
нужда от тях, за да прекъснеш цикъла.
– По отношение на фондю със сирене – каза Ксандър, – имаме твоето
на основа на грюер, на основа на гауда, на основа на бира чедър, на
фонтина, на челъхоъкър…
– Добре – прекъсна го Макс. – Сега просто измисляш думи.
– Аз ли? – каза Ксандър с най-дръзкия си глас. – За топене имаме
твоите багети, заквасен хляб, хлебни пръчици, крутони, бекон,
прошуто, салам, сопресата, ябълки, круши и различни зеленчуци,
печени на скара или сурови. След това има и десертното фондю! За
пуристите сред нас, черен шоколад, млечен шоколад и фонтани от бял
шоколад. По-изобретателни комбинации от десерти има в тенджерите.
Силно препоръчвам двойния шоколад със солен карамел.
Проучвайки огромния набор от опции за десерти, Макс взе ягода в
едната си ръка и крекер Греъм в другата.
– Удари ме – извика Ксандър, тичайки назад. – Излизам широко!
Макс хвърли крекера. Ксандър го хвана в устата си. Ухилен, Макс
потопи ягодата в една от десертните тенджери, отхапа я и изстена. –
По ягодите, това е добре.
Прекъсна цикъла, помислих си, така че започнах сама да си проправям
път през пръснатите продукти, умирайки с всяка хапка. До мен Ив
бавно започна да прави същото.
С уста, пълна с бекон, Ксандър взе резервна вилица за фондю и я
размаха като меч. „En garde!“
Макс се въоръжи. Резултатът беше хаос. Хаосът, който завърши с Макс
и Ксандър, намокрени от фонтаните, и Ив, която притискаше банан с
черен шоколад до гърдите си.
– Моля за шоколадовото ти извинение – каза Ксандър. Макс го удари с
хлебна клечка.
Ив погледна надолу към бъркотията, която представляваше риза ѝ.
– Това беше единственото ми горнище.
Хвърлих поглед към Макс. Ти и аз ще говорим много скоро. Тогава се
обърнах към Ив. – Хайде – казах аз. – Ще ти донеса нова риза.

– Това ли е твоят гардероб? – Ив беше зашеметена. Стелажи, шкафове

и рафтове се простираха на дванадесет фута над главите ни, всичките
пълни.
– Зная – казах ѝ аз, спомняйки си как се чувствах, когато донесоха
дрехите. – Трябва да видиш гардероба в спалнята, който преди беше на
Скай. Той е хиляда и деветстотин квадратни фута, два етажа висок и
има собствен бар за шампанско.
Ив се взря в дрехите.
– Обслужи се – казах ѝ, но тя не помръдна.
– Наистина – казах аз. – Вземи, каквото искаш.
Тя посегна към бледозелена риза, но замръзна, когато напипа плата.
Не бях моден човек, но невероятната мекота на скъпите дрехи,
усещането за тях – това беше нещото, което все още ме вълнуваше.
– Тоби не искаше да съм част от това. – Ив просто продължи да гледа
тази риза. – Имението. Храната. Дрехите. – Тя си пое въздух и се чу
рязкото поемане на въздух. – Той мразеше това място. Мразеше го. И
когато го попитах защо, всичко, което той казваше, беше, че семейство
Хоторн не е това, което изглежда, че това семейство има тайни. – Тя
най-накрая издърпа зелената риза от закачалката. – Тъмни тайни.
Може би дори опасни.
Замислих се за всички тайни на Хоторн, които бях научила, откакто
дойдох тук – не само истината за осиновяването на Тоби или ролята
му в пожара на остров Хоторн, но и всичко останало.
Нан убила съпруга си. Зара изневерила и на двамата. Скай кръстила
синовете си на бащите им и поне един от тях беше опасен мъж.
Тобайъс Хоторн подкупил бащата на Наш да стои настрана.
Джеймсън е гледал как Емили Лафлин умира.
И това дори не вземаше предвид тайните, в чието създаване бях
участвал, откакто дойдох тук. Бях позволил на Грейсън да прикрие
участието на майка си в покушението срещу мен и да хвърли цялата
вина върху бившия насилник на Либи. Бях погледнала на другата
страна, когато Тоби и Орен решиха, че тялото на Шефилд Грейсън
трябва да изчезне.
Срещу мен Ив все още чакаше да кажа нещо.
– Ще те оставя да се облечеш – казах ѝ.
Обратно в спалнята си, открих, че се чудя какви други тайни на
Хоторн все още не зная. Върнах се към снимката на Тоби и този път си
позволих да гледам право в очите му. Това за теб ли е или за мен или за
това семейство? Колко врагове имаме?
Някакво почукване нахлу в мислите ми. Отворих вратата си и видях г-н
Лафлин да стои там – и Орен, заедно с пазача на Ив, настанени надолу
по коридора.
– Извинете за прекъсването, Ейвъри. Имам нещо за теб. – Старият
пазач носеше със себе си количка, пълна с дълги ролки хартия.
Друга специална доставка? Пулсът ми се ускори.
– Да не дойдоха с куриер?
– Сам ги изрових за теб. – Колкото и груб да беше маниерът на г-н
Лафлин, имаше нещо почти нежно в очите му с цвят на мъх. – Току-що
ти имаше рожден ден. Всяка година след рождения си ден г-н Хоторн
изготвяше планове за следващото разширяване на Къщата.
Тобайъс Хоторн никога не беше завършвал Хоторн хаус. Той добавяше
по нещо всяка година.
– Това са чертежите. – Г-н Лафлин кимна към количката, докато я
вкарваше в стаята. – По един комплект за всяка година, откакто
поставихме началото на Къщата. Мислех, че може да искаш да ги
видиш, ако планираш да добавите нещо свое.
– Аз? – Казах. – Да добавя към Хоторн хаус?
Ив пристъпи в стаята, облечена в зелената копринена риза, и за
момент се взря в чертежите така, както беше гледала дрехите в
гардероба ми. Тогава на прага се появи фигура.
Джеймсън. Лицето и тялото му бяха потънали в кал. Ризата му беше
скъсана, рамото му кървеше.

Глава 22

– Кървиш – казах на Джеймсън.

Той показа зъбите си в злобна усмивка. „Също така съм опасно близо
до това да изцапам с… всичко.
Имаше кал по лицето му, по косата му. Дрехите му бяха напоени с нея,
ризата му беше прилепнала към корема му, позволявайки ми да видя
всяка линия на мускулите отдолу.
– Преди да попиташ – промърмори Джеймсън. – Добре съм, както и
Грей.
Чудех се дали Грейсън Хоторн има дори петно кал по себе си.
– Орен каза, че нещата са станали грозни по Хоторнски. – Погледнах
Джеймсън.
Той сви рамене.
– Скай има начин да се бърка в главите ни. – Джеймсън не даде
подробности за калта, кръвта или какво точно са замислили той и
Грейсън. – В края на деня всички научихме това, което трябваше да
знаем. Скай не е замесена в отвличането.
Оттогава научих много повече от това. Думите се изсипаха и разказах
всичко на Джеймсън: снимката на Тоби, съобщението, което
похитителят е скрил в нея, коментара на Ив за мрачни и опасни тайни,
това, което ми беше казал Орен за опитите да наемат екипа ми по
сигурността.
Колкото повече говорех, колкото повече Джеймсън се приближаваше
към мен, толкова по-близо имах нужда от него.
– Без значение какво правя – казах, докато телата ни се докосваха, – не
чувствам, че стигам до някъде.
– Може би това е целта, наследнице.
Разпознах тона в гласа му, познах го толкова добре, колкото познавах
всеки от белезите му. – Какво си мислиш, Хоторн?
– Това второ съобщение променя нещата. – Ръцете на Джеймсън се
извиха около мен. Усещах калта, попиваща в ризата ми, усещах
топлината на тялото му под неговото. – Грешахме.
– За какво? – Попитах.
– Човекът, с когото имаме работа – той не играе игра на Хоторн. В
игрите на стареца уликите винаги са последователни. Една следа ви
води до следващата, само ако можете да я разрешите.
– Но този път – казах аз, подхващайки мислите му – първото
съобщение не ни доведе доникъде. Току-що дойде второто съобщение.
Джеймсън протегна едната си ръка, за да докосне лицето ми,
размазвайки по челюстта ми кал. – Следователно, уликите в тази игра
не са последователни. Работата с едното няма да те отведе магически
до следващото, наследнице, независимо какво правиш. Или
похитителят на Тоби просто иска да те уплаши, в който случай това са
неясни предупреждения без по-голям замисъл.
Втренчих се в него.
– Или? – Той беше казал или.
– Или – промърмори Джеймсън – всичко е част от една и съща
загадка: един отговор, множество улики.
Тазобедрените му кости се притиснаха леко в корема ми.
– Гатанка – повторих с груб глас. – Кой е отмъкнл Тоби и защо?
Отмъщавам. Отмъщение. Отплата. Отмъстител. Винаги печеля
накрая.
– Непълна загадка – уточни Джеймсън. – Доставя се частица по
частица. Или е история – и ние сме оставени на милостта на
разказвача.“
Човекът, който прави намеци, радпръсва улики, които не стигат
доникъде сами по себе си.
– Нямаме това, от което се нуждаем, за да разрешим това – казах аз,
мразейки това, което казвах и колко пораженчески звучах, когато го
казвах. – Нали?
– Все още не.
Исках да изкрещя, но вместо това го погледнах. Видях назъбена рана
от долната страна на челюстта му и посегнах към брадичката му.
– Това изглежда зле.
– Напротив, наследнице, кървенето е унищожително добър външен
вид за мен.
Ксандър не беше единственият Хоторн, специализирал в разсейването.
Имайки нужда от това и не харесвайки вида на тази рана на челюстта
му, си позволих да бъда разсеяна.
– Нека превърнем това в игра – казах на Джеймсън. – Обзалагам се, че
не можеш да се изкъпеш и да измиеш цялата тази кал, преди да намеря
това, от което се нуждаем от аптечката.
– Имам по-добра идея. – Джеймсън сведе устните си към моите.
Вратът ми се изви. Още кал по лицето ми, дрехите ми. – Обзалагам се
– възрази той, – че не можеш да измиеш цялата тази кал, преди аз…
– Преди ти какво…? – измърморих аз.
Джеймсън Уинчестър Хоторн се усмихна.

Глава 23
– Ти си на ход.
Върнах се в парка, играя шах срещу Хари.Tоби. В секундата, когато си
помисля за името, лицето му се променя. Брадата я няма, лицето му е
насинено и подуто.
– Кой ти причини това? – питам, а гласът ми отеква и отеква,
докато едва чувам как мисля. – Тоби, трябва да ми кажеш.
Само ако мога да го накарам да ми каже, ще знам.
– Ти си на ход. – Тоби удря черния кон на нова позиция на дъската.
Поглеждам надолу, но изведнъж не мога да видя нито едно от
парчетата. Има само сенки и мъгла там, където всеки от тях трябва
да бъде.
– Твой ход, Ейвъри Кайли Грамбс.
Вдигам глава, защото този път не гласът на Тоби казва думите.
Тобайъс Хоторн ме гледа втренчено от другата страна на масата.
– Това нещо при стратегията – казва той, – е, че винаги трябва да
мислиш седем хода напред. – Той се навежда през масата.
Следващото нещо, което усещам, е, че ме държи за врата.
– Някои хора убиват два заека с един камък – казва той, душейки ме. –
Аз убивам дванадесет.
Събудих се замръзнала, заключен в собственото си тяло, сърцето ми в
гърлото, неспособна да дишам. Просто сън. Успях да поема кислород и
да се претърколя настрани от леглото си, приклекнала. Дишай. Дишай.
Дишай. Не знаех колко е часът, но навън все още беше тъмно.
Погледнах към леглото.
Джеймсън го нямаше. Това се случваше понякога, когато мозъкът му
не спираше. Единственият въпрос тази вечер беше какво да спра?
Опитвайки се да се отърся от последните остатъци от съня, препасах
ножа си, след което отидох да го потърся и стигнах до кабинета на
Тобайъс Хоторн.
Кабинетът беше празен. Без Джеймсън. Открих, че се взирам в стената
с трофеи, спечелени от внуците на Хоторн – и не само трофеи. Книги,
които бяха публикували, патенти, които бяха получили. Доказателство,
че Тобайъс Хоторн е направил внуците си необикновени.
Беше ги направил по свой образ.
Мъртвият милиардер винаги бе мислел седем хода напред, винаги е
убивал дванадесет заека с един камък. Колко пъти момчетата ми бяха
казвали това? И все пак не можех да не се чувствам така, сякаш
подсъзнанието ми току-що беше предупредило – и то не за Тобайъс
Хоторн.
Някой друг беше там, кроеше стратегии, мислеше седем стъпки
напред. Разказвач на истории, който разказва история – и прави
движения през цялото време.
Винаги печеля накрая.
Разочарованието се натрупваше в мен, бутнах вратата на балкона.
Оставих нощния въздух да удари лицето ми, вдишах го. Долу Грейсън
беше в басейна и плуваше в мъртвата нощ, басейнът беше осветен
достатъчно, за да мога да различа формата му. В момента, в който го
видях, паметта ми се върна.
На масата пред него стои кристална чаша. Ръцете му лежаха от
двете страни на стъклото, мускулите в тях бяха напрегнати, сякаш
можеше да се отблъсне всеки момент. Не си позволих да потъна в
спомена, но все пак още едно парче от него ме удари, докато гледах
как Грейсън плува надолу По-долу.
– Ти спаси онова момиченце – казвам.
– Несъществено. – Призрачни сребърни очи срещат моите. – Тя беше
лесна за спасяване.
Друга външна светлина светна отдолу. Сензор за движение до басейна.
Ръката ми отиде до ножа ми и бях на ръба да извикам охраната, когато
видях човека, който е задействал сензора.
Ив беше облечена с нощница, една от моите, която не помнех да е
взимала. Удари я в средата на бедрото. Лек бриз улови материата
секундата преди Грейсън да я види. От това разстояние не можех да
различа израженията на лицата им. Не можах да чуя какво казват нито
един от двамата.
Но видях Грейсън да се измъква от басейна.
– Ейвъри.
Обърнах се.
– Джеймсън. Събудих се, а теб те нямаше.
– Хоторнско безсъние. Имах много неща в ума си. – Джеймсън се
промъкна покрай мен и погледна надолу. Приех това като разрешение
да погледна отново. Да видя Грейсън да прегръща Ив. Той е мокър. Нея
не я интересува.
– Колко дълго щеше да стоиш тук и да ги гледаш, ако не бях дошъл? –
попита Джеймсън със странен тон в гласа.
– Вече ти казах, тревожа се за Грейсън. Устата ми беше като памук.
– Наследнице. – Джеймсън се обърна към мен. – Нямах това предвид.
В гърлото ми се надигна топка.
– Ще трябва да бъдеш по-конкретен.
Бавно, нарочно, Джеймсън ме избутва до стената. Той изчаква, както
винаги, да кимна, след което заличава пространството между нас.
Устните му смачкаха моите. Краката ми се увиха около него, докато
тялото му прикова моето към стената.
Джеймсън Уинчестър Хоторн.
– Това беше много… специфично – казах, опитвайки се да си поема
дъх. Той все още ме държеше и не можех да се преструвам, че не знам
защо му трябваше да ме целува така. – С теб съм, Джеймсън – казах. –
Искам да бъда с теб.
Тогава защо те интересува как я гледа Грейсън? Въпросът витаеше
във въздуха между нас, но Джеймсън не го зададе.
– Винаги ще е Грейсън – каза той, пускайки ме.
– Не – настоях аз. Протегнах се към него, дръпнах го назад.
– За Емили – каза ми Джеймсън. – Винаги щеше да е Грейсън. Тя и аз
– твърде много си приличахме.
– Ти изобщо не си като Емили – казах яростно. Емили ги беше
използвала, и двамата. Беше ги изиграла един срещу друг.
– Ти не я познаваше – каза ми Джеймсън. – Ти не ме познаваше
тогава.
– Сега те познавам.
Той ме погледна с изражение, от което ме заболя.
– Знам за винарската изба, наследнице.
Сърцето ми спря в гърдите ми, гърлото ми се сви около дъх, който не
можех да изтласкам. Представих си Грейсън на колене пред мен.
– Какво мислиш, че знаеш?
– Грей беше на лошо място. – Тонът на Джеймсън идеално пасваше на
това изражение на лицето му – пещерно и изпълно с нещо. – Слезе да
го провериш. И…
– И какво, Джеймсън? – Втренчих се в него, опитвайки се да се
закотвя в този момент, но не успях напълно да прогоня спомените,
които нямах право да задържа.
– И на следващия ден Грейсън не можеше да те погледне. Или мен.
Замина за Харвард три дни по-рано.
Обзе ме разбиране.
– Не – настоях аз. – Каквото и да си мислиш, Джеймсън, никога не бих
го причинила на теб.
– Зная това, наследнице.
– Наистина ли? – попитах, защото гласът му беше дрезгав. Той не се
държеше както знаеше.
– Не ти вярвам.
– Грейсън не би…
– Не е и брат ми. – Джеймсън ме погледна, мрачен и изкривен, пълен с
копнеж. – Надеждността никога не е била моето нещо, наследнице.
Това прозвуча като нещо, което Джеймсън би казал, когато се
срещнахме за първи път.
– Не казвай това – казах му аз. – Не говори за себе си по този начин.
– Грей винаги е бил толкова перфектен – каза Джеймсън. – Нечовешко
е колко добър беше в почти всичко. Ако се състезавахме – наистина в
каквото и да било – и исках да спечеля, не бих могъл да го направя,
като съм по-добър. Трябваше да съм по-лош. Трябваше да прекрача
граници, които той не би, да поемам рискове – колкото по-големи и
по-непостижими за него, толкова по-добре.
Помислих си за Скай и за начина, по който ми каза веднъж, че
Джеймсън Уинчестър Хоторн е гладен.
– Никога не съм се научил как да бъда добър или почтен, наследнице.
– Джеймсън сложи ръка от двете страни на лицето ми, бутна пръстите
си обратно в косата ми. – Научих се как да бъда лош по най-
стратегическите начини. Но сега? С теб? – Той поклати глава. – Искам
да бъда по-добър от това. Искам го. Никога не искам за теб – за нас, за
това – да се превърне в игра. – Той прокара палеца си надолу по
челюстта ми, пръстите му леко плъзгаха скулата ми. – Така че, ако
решиш, че не си сигурна за това, наследнице, за мен…
– Сигурна съм – казах му, хващайки ръцете му в моите. Притиснах
кокалчетата му към устата си и осъзнах, че са подути. – Аз съм,
Джеймсън.
– Ти трябва да си. – В думите на Джеймсън имаше спешност, нужда. –
Защото съм ужасен в нараняването, наследнице. И ако това, което
имаме сега – ако всичко, което имаме сега –започне да се чувства като
още едно състезание между Грейсън и мен, като игра? Не вярвам на
себе си, че няма да играя.

Глава 24

На следващата сутрин се събудих от празно легло и някой д потропа на

вратата ми.
– Влизам – извика Алиса. Тя се опита да отвори вратата, но Орън я
спря от коридора.
– Можех да бъда гола тук – измърморих силно, нахлузвайки набързо
дизайнерски спортни панталони, преди да кажа на Орен да я пусне
вътре.
– И можеше да разчиташ на моята дискретност, ако беше така –
отвърна живо Алиса. – Привилегията адвокат-клиент.
– Това истинска шега ли беше? – Попитах. В отговор Алиса постави
кожена чанта на скрина ми. – Ако това са отново документи, които
трябва да преглеждам, – казах ѝ, – не ги искам.
Имах достатъчно в чинията си в момента, без да мисля за документите
за доверието – или за дневника, който Грейсън ми беше дал,
страниците му все още празни.
– Това не е документация. – Алиса не изясни каква беше чантата.
Вместо това тя ме фиксира с това, което бях кръстила Погледа на
Алиса. – Трябваше да ми се обадиш. В момента, в който се появи
някой, който твърди, че е дъщерята на Тоби Хоторн, трябваше да се
обадиш.
Погледнах към Орен, чудейки се дали не е променил решението си и ѝ
е казал за Ив.
– Защо? – попитах Алиса. – Завещанието е пробация. Ив не е правна
заплаха.
– Това не е само волята. Тази заплашителна бележка, която
получихте...
Бележки, множествено число. Погледнах към Орен и той леко
поклати глава – не той беше този, който ѝ бе намекнал за нещо от
това.
Алиса извъртя очи към нас двамата.
– Това е частта, в която ми казваш – погрешно – че държиш всичко под
контрол.
– Посъветвах я да не ти се обажда, – каза ѝ Орен направо. – Това беше
проблем със сигурността, а не правен.
– Наистина ли, Орен? – За част от секундата Алиса изглеждаше
наранена, след което превърна това в крайно професионално
раздразнение. – Нека се обърнем към слона в стаята, става ли? – тя
каза. – Да, рискувах, когато Ейвъри беше в тази кома, но ако не я бях
преместила обратно в Хоторн хаус, когато го направих, тя нямаше да
има екип за сигурност. Условията на завещанието бяха железни.
Разбираш ли това, Орен? Ако не бях направила това, което направих,
Ейвъри нямаше да има право да живее в Хоторн хаус с цялата си
луксозна сигурност. Нямаше да можете да плащате на хората си. Алиса
го гледаше в упор. – Тя щеше да е там без нищо, така че, да, поех
пресметнат риск и благодаря на Бога, че го направих. – Тя се обърна
към мен. – Тъй като аз съм единствената в тази стая, която може да
твърди, че взема доброто, умно решение при обстрел – когато нещата
започнат да се разгарят, ти, по дяволите, ще вдигаш телефона.
Трепнах.
– Каквото и да било, било – промърмори Алиса, – трябваше да чуя за
това от Наш.
Това предизвика отговор в мен.
– Наш ти се обади?
– Той дори не издържа да бъде в една стая с мен – каза тихо Алиса, –
но той се обади. Защото той знае, че съм добра в работата си. – Тя
тръгна към мен, токчетата ѝ тракаха по дървения под. – Не мога да ти
помогна, ако не ми позволиш, Ейвъри, нито с това, нито с всичко,
което ще имаш в чинията си.
Парите. Тя говореше за моето наследство – и доверието.
– Какво стана, Алиса? – Орен скръсти ръце на гърдите си.
– Какво те кара да мислиш, че нещо се е случило? – попита хладно
Алиса.
– Инстинкт – отговори шефът на охраната ми. – И фактът, че някой се
е опитвал да подкопае екипа по сигурността на Ейвъри.
На практика можех да видя как Алиса записва тази информация.
– Разбрах за клеветническа кампания – каза тя, давайки на Орен добро
за добро. – Най-вече клюкарски уебсайтове. Нищо, за което трябва да
се тревожиш, Ейвъри, но един от моите връзки в пресата ме
информира, че текущият процент твои снимки с някой от Хоторн
необяснимо се е утроил. Междувременно най-малко три компании, в
които Тобайъас Хоторн притежаваше значителен дял, преживяват...
турбуленции.
Очите на Орън се присвиха.
– Каква турбуленция?
– Смяна на изпълнителен директор, внезапен скандал, разследвания
на Агенцията по храните и лекарствата…
Отмъщава. Отмъщение. Отплата. Отмъстител. Винаги печеля
накрая.
– От гледна точка на бизнеса какво търсим? – попита Орен Алиса.
– Богатство. Мощност. Връзки. – Алиса стисна челюст. – Заемам се.
Тя се заемаше с това. Орен се заемаше с това. Но не бяхме по-близо до
отговора или до връщането на Тоби и не можех да направя нищо по
въпроса. Пълна загадка. История – и ние сме оставени на милостта
на разказвача.
– Ще ви уведомя веднага щом намеря нещо – каза Алиса. –
Междувременно трябва да държим Ив щастлива, далеч от пресата и
под наблюдение, докато фирмата може да прецени най-добрия курс на
действие. Подозирам, че скромно споразумение в замяна на Заявление
за конфиденциалност може да е наред. – В пълен адвокатски режим
Алиса дори не направи пауза, преди да премине към следващата точка
от дневния си ред. – Ако в даден момент трябва да се уреди откуп,
фирмата може да се справи и с това.
Това накъде ли водеше? Краят на тази история, след като загадката
беше приключена? Дали похитителят на Тоби просто чакаше, докато
ме постави там, където искаше да предявявам искания?
– Ще накарам моя екип да те държи в течение – каза Орен живо на
Алиса.
Моята адвокатка кимна, сякаш не очакваше нищо по-малко, но усетих,
че Орен да я пусне обратно вътре има значение за нея. – Предполагам,
че единствената работа, която остава, е това. – Алиса кимна към
кожената чанта, която беше поставила на скрина ми. – Когато
информирах партньорите за текущата ситуация, ми беше дадена тази
чанта и нейното съдържание, за да ти ги предам, Ейвъри.
– Какво е? – попитах, като се приближих до скрина си.
– Не зная. – Алиса прозвуча разтревожено. – Инструкциите на г-н
Хоторн бяха, че трябва да остане сигурно и неотворено, освен ако не
са изпълнени определени условия, в който случай трябваше да ти бъде
доставено незабавно.
Загледах се в чантата. Тобайъс Хоторн ми беше оставил състоянието
си, но единственото съобщение, което някога бях получил от него,
беше общо две думи: Аз съжалявам. Протегнах се да докосна кожената
чанта.
– Какви условия?
Алиса прочисти гърлото си.
– Трябваше да ти доставим това, в случай че някога срещнеш Евелин
Шейн.
Смътно си спомних, че Ив е съкратено от Евелин, но тогава друго
осъзнаване ме пое. Старецът е знаел за Ив. Това разкритие ме удари
като трески в дробовете ми. Бях предположила, че мъртвият
милиардер не е знаел за истинската дъщеря на Тоби. В един момент
бях започнала да вярвам, дълбоко в себе си, че бях избрана да го
наследя само защото Тобайъс Хоторн не беше разбрал, че има някой,
който отговаря на целите му по-добре от мен.
Камък, убил поне толкова птици. По-елегантна стъклена балерина.
По-остър нож.
Но той е знаел за Ив през цялото време.

Глава 25

Алиса си тръгна. Орен зае позиция в коридора и всичко, което можех

да направя, беше да се взирам в чантата. Дори без да я отварям, знаех в
червата си какво ще намеря вътре. Игра.
Старецът ми беше оставил игра.
Исках да се обадя на Джеймсън, но всичко, което беше казал предната
вечер, остана като призрак в съзнанието ми. Не знаех колко дълго
стоях там, взирайки се в последното си завещание от Тобайъс Хоторн,
преди Либи да надникне в стаята ми.
– Кексчета, палачинки? – Сестра ми протегна чиния, отрупана с най-
новата ѝ смес, след което проследи посоката на погледа ми.
– Нова чанта за лаптоп? – предположи тя.
– Не – казах аз. Взех палачинките от Либи и ѝ казах за кожената чанта.
– Ще я отвориш ли? – подтикна ме невинно сестра ми.
Исках да видя какво има в тази чанта. Исках – толкова много – да
играя игра, която наистина върви нанякъде. Но отварянето на чантата
без Джеймсън беше все едно да призная, че нещо не е наред.
Либи ми подаде вилица и погледът ми се спря на вътрешната страна
на лявата й китка. Преди няколко месеца тя си направи татуировка –
една-единствена дума, написана от едната до другата кост на китката
на китката, точно под петàта на ръката ѝ. ОЦЕЛЯЛА8.
– Все още ли мислиш какво искаш за другата китка? – Попитах.
Либи погледна надолу към ръката си.
– Може би за следващата си татуировка трябва да отида с… отвори
чантата, Ейвъри! – Ентусиазмът в гласа ѝ ми напомни за момента,
когато за първи път разбрахме, че съм посочена в завещанието на
Тобайъс Хоторн.
– Какво ще кажеш за любов? – Предложих.
Либи присви очи.
– Ако това е за мен и Наш…
– Не е – казах аз. – Става въпрос само за теб, Либ. Ти си най-
любящият човек, когото познавам. Достатъчно хора, които обичаше, я
бяха наранили, така че в наши дни изглеждаше, че вижда огромното си
сърце като слабо място, но не беше такова. – Ти ме приюти –
напомних ѝ, –когато нямах никого.
Либи се взря в двете си китки.
– Просто отвори проклетата чанта.
Отново се поколебах, после се подразних на себе си. Това беше моята
игра. Веднъж да не бъда част от пъзела, инструмент. Бях играч.
Така че, играй.
Посегнах към чантата. Кожата беше еластична. Оставих пръстите си да
изследват презрамката на чантата. Би било точно като стареца да
остави съобщение, гравирано в кожата. Когато не намерих нищо,
откопчах капака и я отворих.
В основната преграда на чантата намерих четири неща: парна ютия
джобен формат, фенерче, плажна кърпа и мрежеста торба, пълна с
магнитни букви. На пръв поглед тази колекция от предмети
изглеждаше произволна, но аз знаех по-добре. Винаги е имало метод
за лудостта на стареца. В началото на всяко съботно сутрешно
предизвикателство за момчетата милиардерът поставяше серия от
предмети. Риболовна кука, етикет с цена, стъклена балерина, нож.
До края на играта всички тези обекти щяха да служат на определена
цел.
Последователен. Игрите на стареца винаги са последователни.
Просто трябваше да разбера откъде да започна.
Претърсих страничните преградки и бях наградена с още два
предмета: USB устройство и кръгло парче синьо-зелено стъкло.
Последното беше с размерите на чиния за вечеря, дебело колкото две
подредени една върху друга кварти и достатъчно полупрозрачен, за да
мога да виждам през него. Докато вдигах стъклото и надничах през
него, умът ми се насочи към парче червен ацетат, което Тобайъс
Хоторн беше оставил залепено на вътрешната корица на една книга.
– Това може да служи като декодер – казах на Либи. – Ако успеем да
намерим нещо, написано в същия синьо-зелен нюанс като стъклото…
– Главата ми се въртеше от възможностите. Така ли беше за момчетата
от Хоторн след толкова години занимания с игрите на стареца? Дали
всяка улика извикваше в ума такава, която са разгадали преди?
Либи се втурна към бюрото ми и грабна лаптопа ми.
– Тук. Опитай USB-то.
Включих го, чувствайки се, че съм на ръба на нещо. Изскочи един
файл: AVERYKYLIEGRAMBS9.MP3. Взирах се в името си, мислено
пренареждайки буквите. Много рискована игра. Щракнах върху файла.
След кратко забавяне бях ударена от взрив от звуци, неразгадаем,
граничещ с бял шум.
Потиснах желанието да запуша ушите си.
– Трябва ли да го намалим? – попита Либи.
– Не. – Натиснах на Пауза, след което върнах аудиозаписа в началото.
Напрегнах се, усилих звука. Този път, когато натиснах Play, не чух само
шум. Чух глас, но нямаше начин да различа истинските думи. Сякаш
файлът беше повреден. Имах чувството, че слушам някой, който не
може да извади пълен звук от устата си.
Пуснах целия клип шест, седем, осем пъти, но повторението не
помогна. Възпроизвеждането на различни скорости не помогна.
Изтеглих приложение, което ми позволи да го пусна назад. Нищо.
Нямах това, от което се нуждаех, за да осмисля USB-то. Все още.
– Тук трябва да има нещо – казах на сестра си. – Улика, която стартира
нещата. Може да не успеем да извадим аудио файла сега, но ако
проследим следите, оставени от стареца, играта може да ни каже как
да възстановим аудиото.
Либи ме изгледа с широко отворени очи.
– Звучиш точно като тях. Начинът, по който току-що каза стареца,
сякаш си го познавала.
В някои отношения се чувствах така. Най-малкото знаех как мислят
семейство Хоторн, така че този път не просто прокарах пръсти по
кожата на чантата. Огледах щателно цялата чанта, търсейки нещо,
което съм пропуснала, след което минах през предметите един по
един.
Започнах с парната ютия, като я включих в стената. Освободих
контейнерчето, което щеше да се пълни с вода. След като се уверих, че
е празно, добавих вода, наполовина очаквайки да се появи някакво
съобщение отстрани, когато го направих.
Нищо.
Върнах контейнерчето на мястото му и изчаках, докато светне
индикаторът за готовност. Като държах парната ютия далеч от тялото
си, опитах.
– Работи – казах аз.
– Трябва ли да я пробваме върху онази чанта, която вероятно струва
десет хиляди долара и несъмнено не трябва да се третира с пара? –
попита Либи.
Направихме го, но без ефект – поне никакъв, свързан с пъзела. След
това насочих вниманието си към фенерчето, включвах го и изключвах,
след което проверявах отделението за батерии, за да се уверя, че
съдържа само батерии. Разгънах плажната кърпа и се изправих, за да
мога да видя дизайна от орлов поглед.
Черно-бял шеврон10, без неочаквани прекъсвания в шарката.
– Тогава остава само това – казах на Либи, вдигайки мрежестата торба.
Отворих я, разсипвайки десетки магнитни букви на пода. – Може би
изяснява първата следа?
Започнах със сортиране на буквите: съгласни в една купчина, гласни в
друга. Ударих 7 и започнах трета купчина за числа.
– Общо четиридесет и пет парчета – казах на сестра ми, след като
свърших. – Дванадесет числа, пет гласни, двадесет и осем съгласни. –
Движейки се, докато говорех, извадих петте гласни – по една от A, E,
I, O и U. Това не ми се стори съвпадение, така че започнах да изваждам
и съгласни – по една от всяка буква, докато имах представена цялата
азбука, със седем останали букви.
– Това са екстрите – казах на Либи. – Едно B, три P и три Q. –
Направих същото с числата, като извадих всяка цифра от едно до девет
и насочих вниманието си към остатъците.
– Три четворки – казах. Загледах се в това, което имах. – B, P, P, P, Q,
Q, Q, 4,4,4.
Повторих го няколко пъти. Една фраза дойде в главата ми:
Внимавайте за P-та и Q-та. Забавих се върху него за момент, след
което го отхвърлих. Какво не видях?
– Не съм точно ракетен учен – заувърта Либи, – но не мисля, че ще
измъкнеш думи от тези букви.
Без гласни. Обмислях да започна отначало, да си играя с буквите по
различен начин, но не можах да се накарам да го направя.
– Има по три от всяка – казах аз. – С изключение на B.
Взех B и потърках палеца си по повърхността му. Какво не виждах? P,
P, P, Q, Q, Q, 4, 4, 4–но само едно В. Затворих очи. Тобайъс Хоторн
беше проектирал този пъзел за мен. Сигурно е имал причина да вярва
не само, че може да бъде решен, но и че аз мога да го разреша. Сетих
се за папката с досиетата, която милиардерът ми беше запазил.
Снимки, на които правя всичко – от работа в заведение до игра на шах.
Сетих се за съня си.
И тогава го видях – първо в съзнанието си и след като клепачите ми се
отвориха, точно пред мен. P, Q, 4. Издърпах тези три надолу, след
което повторих процеса. P, Q, 4. Когато видях какво съм оставила,
сърцето ми скочи в гърлото ми, туптейки, сякаш стоях на ръба на
водопад.
– P, Q, B, 4 – казах задъхано на Либи.
– Глазура от крема сирене и черни кадифени корсети! – отвърна Либи.
– Сега просто казваме произволни комбинации от неща, нали?
Поклатих глава.
– Кодът – това не са думи – обясних аз. – Това са шахматни означения
– описателни, а не алгебрични.
След като майка ми почина, много преди да чуя името Хоторн, бях
играла шах в парка с мъж, когото познавах като Хари. Тоби Хоторн.
Баща му знаеше това – знаеше, че играя, знаеше с кого играя.
– Това е начин да следиш ходовете си и тези на опонента си – казах на
Либи, докато във вените ми пулсираше прилив на енергия. – Това – P-
Q4 – е съкратено от пешка до дама четири. Това е често срещан
начален ход, който често се противопоставя на черните, които правят
същия ход – пешка към Дама четири. След това бялата пешка отива
при офицера на кралицата четири.“
P-QB4.
– И така – мъдро каза Либи, – шах.
– Шах – повторих аз. – Ходът – нарича се дамски гамбит. Който и да
играе с белите, поставя тази втора пешка в позиция да бъде
пожертвана, поради което се счита за гамбит.
– Защо ще жертваш фигура? – попита Либи.
Мислех за милиардера Тобайъс Хоторн, за Тоби, за Джеймсън,
Грейсън, Ксандър и Наш.
– За да поема контрола над дъската – казах аз.
Беше изкушаващо да разчета повече смисъл в това, но не можех да се
бавя. Сега имах първата следа. Щеше да ме отведе до друго. Тръгнах.
– Къде отиваш? – Либи извика след мен. – А искаш ли да поканя
Джеймсън да ни посрещне там? Или Макс?
– Стаята за игри. – Стигнах до вратата, преди да отговоря на втората
половина от този въпрос, стомахът ми се сви. – И да Макс.

Глава 26

Вградени рафтове се редяха по стените и всички бяха препълнени с

игри.
– Мислиш ли, че Хоторн са изиграли всички? – Макс попита Либи и
мен.
На тези рафтове имаше стотици кутии, може би хиляда.
– Всяка една – казах аз. Нямаше нищо по-важно за Хоторн от
победата.
Ако това, което имаме сега – ако всичко, което имаме сега –
започнеше да се чувства като още едно състезание между Грейсън и
мен, като игра? Не вярвам на себе си да не играя.
Затръшнах тази врата наум.
– Търсим комплекти за шах – казах, съсредоточавайки се върху това. –
Вероятно има повече от един. И докато търсим… – Стрелнах с остър
поглед на най-добрата си приятелка. – Макс може да ни даде да я
настигнем за ситуацията с Ксандър.
По-добре нейната романтична драма да заеме централно място,
отколкото моята.
– Всичко, свързано с Ксандър, е ситуация – предпазливо каза Макс. –
Той е специалист в ситуациите!
Сканирах кутиите на най-близкия рафт, проверявайки за комплекти
шах.
– Вярно. – Чаках, знаейки, че тя ще се пречупи.
– … Ново е. – Макс клекна и се взря в долните рафтове. – Като
наистина ново. И знаете, че мразя етикетите.
– Ти обичаш етикетите – казах ѝ аз, преглеждайки с пръсти игра след
игра. – Ти буквално притежаваше множество производители на
етикети.
Шах! Победоносно дръпнах кутията от рафта и продължих да гледам.
– Ситуацията – Ксандър, аз. Забавно е. Трябва ли връзките да са
забавни?
Мислех си за балони с горещ въздух и хеликоптери и танци боси на
плажа.
– Искам да кажа, че всъщност никога не съм била с човек първо
приятелка – продължи Макс. – Като, дори в художествената
литература, приятели стават любовници? Никога не е било моето
нещо. Аз съм повече звездна трагедия, свръхестествени сродни души,
врагове на влюбените. Епично, разбираш ли?
– Не ставаш много по-епична от семейство Хоторн – каза ѝ Либи и
след това, сякаш се осъзна, се изправи, насочи вниманието си обратно
към рафта и извади шах номер две.
– Знаете ли какво направи Ксандър, когато имах първия си тест в
колежа? – Сега Макссе луташе. – Преди нещата дори да станат
романтични? Той ми изпрати букет от книги.
– Какво е букет от книги? – отвърна Либи.
– Точно!" каза Макс. – Точно, по ягодите.
– Харесваш го – преведох аз. – Много.
– Нека просто кажем, че определено преразглеждам любимите си
тропи. – Макс скочи и се изправи с дървена кутия в ръка. – Номер три.
В крайна сметка бяха шест. Разтърсих кутиите, търсейки нещо
надраскано върху картон, гравирано в метал или издълбано в дърво.
Нищо. Уверих се, че няма липсващи парчета, после бръкнах в кожената
си чанта и извадих фенерчето. Доколкото разбрах, това беше
обикновено фенерче, но бях в близост до Хоторн достатъчно дълго, за
да знам, че има десетки видове невидимо мастило. Имайки предвид
тази мисъл, осветих всяка от шестте шахматни дъски. След това
огледах отделните парчета. Нищо.
Глава 26

Разочарован, погледнах нагоре и видях Грейсън на вратата, осветен

отзад. В съзнанието си все още го виждах как прегръща Ив. Той е
мокър. Нея не я интересува.
Стоях.
– Ксандър те търси – сухо каза Грейсън на Макс.
– Предложих му да изпрати съобщение, но той твърди, че това е
измама.
Макс се обърна към мен.
Ксандър е моят превоз до летището.
Мразех това.
– Сигурна ли си, че трябва да тръгваш? – попитах с ужас, тежаш на
дъното на стомаха ми.
– Искаш ли да се проваля в колежа, като по този начин съсипя
шансовете си за бакалавърско/медицинско/юридическо-училище?
Изпуснах продължително дъх.
– Орен назначи ли някой да тръгне с теб?
– Увериха ме, че новият ми бодигард е изключително врял и кипял със
скрити пластове. – Макс ме прегърна. – Обаджай ми се. Постоянно. И
ти! – каза тя, докато се обръщаше и минаваше покрай Грейсън. –
Внимавай къде насочваш тези скули, приятелю.
И точно така най-добрата ми приятелка си тръгна.
Грейсън остана на прага, сякаш имаше невидима линия точно над
прага.
– За какво е всичко това? – попита той, гледайки бъркотията,
разстлана пред мен.
Дядо ти ми остави игра. Не казах това на Грейсън. не можах.
Трябваше първо да намеря Джеймсън и да му кажа.
Либи възприе мълчанието ми като знак да излезе, като се промъкна
покрай Грейсън.
– Снощи говорих с Ив. – Грейсън сигурно е решил да не ме побутва
към шахматните комплекти. – Тя се бори.
И аз. Както и Джеймсън. И той също.
– Мисля, че ще ѝ помогне – каза Грейсън, – да види старото крило на
Тоби.
Спомних си коментара на Ив за тайните на Хоторн. Ако имаше място
в Хоторн хаус, пълно с тайни, това беше изоставеното крило, което
Тобайъс Хоторн бе държал зазидано от години.
– Зная, че Тоби означава нещо за теб, Ейвъри. – Грейсън пристъпи в
стаята към мен през тази невидима линия. – Мога да си представя, че
да позволиш на Ив да види крилото му може да се почувства като
нахлуване в нещо, което е било само твое досега.
Погледнах настрани и седнах отново сред шахматните фигури.
– Добре.
Грейсън отново пристъпи напред и клекна до мен, подпрял ръце на
коленете си, а сакото му се разкопча.
– Познавам те, Ейвъри. И зная какво е да имаш непознат да се появи в
Хоторн хаус и да застраши самата земя под краката ти.
Аз бях тази непозната за него.
Отблъсквайки се към това, което ми се стори като цял живот спомени,
се съсредоточих върху Грейсън тук и сега.
– Предлагам ти сделка – казах аз. Джеймсън беше залог; Грейсън беше
сделка. –Ще покажа на на Ив крилото на Тоби, ако ми кажеш как си.
Как наистина се справяш.
Очаквах да погледне настрани, но не го направи. Сребристосивите очи
останаха приковани в моите, нито мигваха, нито трепваха.
– Всичко ме боли. – Само Грейсън Хоторн можеше да каже това и пак
да звучи напълно брониран. – Непрекъснато ме боли, Ейвъри, но аз
познавам човека, в който трябваше да порасна.
Глава 27

Каза на Грейсън, че може да отведе Ив до крилото на Тоби, и той ме

информира, че това не е сделката. Бях казал, че ще покажа крилото на
Ив Тоби. Дълбоко подозирах, че се е насочил към басейна.
Като опаковах чантата и я взех със себе си, изпълних моята част от
сделката.
Крачката на Ив се забави, когато се появи крилото на Тоби. Все още се
виждаха развалини от тухлената стена, която старецът бе издигнал
преди десетилетия.
– Тобайъс Хоторн затворил това крило през лятото, когато Тоби
изчезнал – казах на Ив. – Когато разбрахме, че Тоби е все още жив,
дойдохме тук да търсим улики.
– Какво откри? – попита Ив с нещо като страхопочитание в тона ѝ,
докато прекрачвахме през останките от тухли и влизахме във фоайето
на Тоби.
– Няколко неща. – Не можех да виня Ив, че иска да знае. – Като
начало, това. – Коленичих, за да задействам освобождаването на една
от мраморните плочки. Отдолу имаше метално отделение, празно,
освен едно стихотворение, гравирано върху метала.
– „Отровното дърво“, казах аз. – Поема от осемнадесети век, написана
от поет на име Уилям Блейк.
Ив падна на колене. Тя прокара ръка по стихотворението, четейки го
мълчаливо, без дори да си поеме дъх или да издиша.
– Накратко – казах аз, – тийнейджърът Тоби като че ли се
идентифицира с чувството на гняв – и колко му струва да го скрие.
Ив не отговори. Тя просто остана там, с пръсти върху
стихотворението, очите ѝ не мигаха. Сякаш бях престанала да
съществувам за нея, както бе направил целият свят.
Мина поне минута, преди тя да вдигне поглед.
– Съжалявам – каза тя с треперещ глас. – Просто това, което току-що
каза за това, че Тоби се идентифицира с това стихотворение, може да
ме описва. Дори не знаех, че харесва поезията. Тя се изправи и се
завъртя на триста и шестдесет градуса, възприемайки останалата част
от крилото. – Какво друго?
– Заглавието на стихотворението ни доведе до юридически текст на
лавицата с книги на Тоби – казах аз, въздухът се изпълни със спомени.
– В раздела за доктрината за плода на отровното дърво открихме
кодирано съобщение, което Тоби е оставил, преди да избяга – друго
стихотворение, което той сам е написал.
– Какво пишеше? – попита Ив с почти настоятелен тон. –
Стихотворението на Тоби?
Бях преглеждала думите достатъчно често, че ги знаех наизуст. –
Тайни, лъжи, всичко, което презирам. Дървото е отрова, не
разбирате ли? Отрови С и З и мен. Доказателствата, които
откраднах, са в най-тъмната дупка. Светлината ще разкрие всичко,
пиша на...
Замлъкнах, както беше в стихотворението. Очаквах Ив да го довърши
вместо мен, да допълни думата, която и Джеймсън, и аз знаехме, че е в
края. Стена.
Но тя не го направи.
– Какво иска да каже с доказателствата, които е откраднал? –– Гласът
на Ив прозвуча в празния апартамент на Тоби. – Доказателство за
какво?
– Неговото осиновяване, предполагам – казах аз. – Той си водел
дневник по стените, написан с невидимо мастило. Все още има някои
черни светлини в тази стая от времето, когато ги прочетохме. Ще ги
запаля и ще угася светлините.
Ив протегна ръка, за да ме спре, преди да успея.
– Мога ли да направя тази част сама?
Не очаквах това и реакцията ми на колене беше отрицателна.
– Знам, че имаш точно толкова право да си тук, колкото и аз, Ейвъри –
или повече. Това е твоята къща, нали? Но аз просто… – Ив поклати
глава, след което погледна надолу. – Не приличам на майка ми. – Тя
докосна с пръсти краищата на косата си. – Когато бях дете, тя
поддържаше косата ми къса – тези грозни, неравномерни коси, които
правеше сама. Тя каза, че това е, защото не иска да се забърква с това,
но когато пораснах, когато започнах сама да се грижа за косата си и я
пуснах, тя се изпусна, че я е кастрела, защото не искала още един в
нашето семейство да има коса като моята. Ив си пое дъх. – Никой
нямаше очи като моите. Или една от моите характеристики. Никой не
мислеше по начина, по който аз го правех, нито харесваше нещата,
които аз харесвах, нито чувстваше нещата по същия начин. – Тя
преглътна. – Изнесох се в деня, когато навърших осемнайсет. Сигурно
щяха да ме изгонят, ако не бях. Няколко месеца по-късно се убедих, че
може би имам семейство някъде. Направих един от онези ДНК
тестове по пощата. Но... нямаше съвпадения.
Никой дори отдалечено съседен на Хоторн не би предал ДНК-то си на
някоя от тези бази данни.
– Тоби те намери – напомних нежно на Ив.
Тя кимна.
– Той също не прилича на мен. И той е труден човек за опознаване. Но
това стихотворение...
Не я карах да казва нищо друго.
– Разбрах – казах ѝ аз. – Всичко е наред.
На излизане от вратата си помислих за майка ми и за всички начини,
по които си приличахме.
Тя ми даде моята устойчивост. Моята усмивка. Цвета на косата ми.
Тенденцията да пазя сърцето си – и способността, след като тези
стражи паднат, да обичам яростно, дълбоко, без да се извинявам.
Безстрашна.

Глава 28

Намерих Джеймсън на стената за катерене. Беше на върха, където

ъглите ставаха коварни, тялото му се придържаше към стената с
чистата сила на волята.
– Дядо ти ми остави една игра – казах аз. Гласът ми не беше силен, но
се чу.
Без миг колебание Джеймсън падна от стената.
Беше твърде високо. В съзнанието си го виждях да се приземява
погрешно. Чувах как костите се трошат. Но точно както първия път,
когато го срещнах, той се приземи в клекнало положение.
Когато се изправи, не даде никакви признаци, че е зле.
– Мразя, когато го правиш – казах му.
Джеймсън се усмихна.
– Възможно е да съм бил лишен от майчино внимание като дете, освен
ако не съм кървял.
– Скай те е забелязвала, ако кървиш? – Попитах.
Джеймсън леко сви рамене.
– От време на време. – Той се поколеба само за част от секундата, след
което пристъпи напред. – Съжалявам за снощи, наследнице. Ти дори
не каза Таити.
– Не е нужно да се извиняваш – казах му. – Просто ме попитай за
играта, която дядо ви е проектирал, за да ми бъде доставена, ако и
когато аз и Ив някога се срещнем.
– Той е знаел за нея? – Джеймсън се опита да обхване с ума това. –
Сюжетът се задълбочава. Колко далеч си в играта?
– Разреших първата следа – казах аз. – Сега търся комплект за шах.
– Има шест в игралната зала – автоматично отговори Джеймсън. –
Толкова са необходими, за да играеш шах по Хоторнски.
Шах по Хоторнски. Защо ли не бях изненадана?
– Намерих и шестте. Знаеш ли дали има седми някъде другаде?
– Не зная за такъв. – Джеймсън ме погледна: отчасти загриен, отчасти
предизвикателен. – Но все още ли имаш онзи класьор, който Алиса е
направила за теб, описващ подробно наследството ти?

Намерих запис в индекса на класьора: Шах, кралски. Прелистих

посочената страница и прочетох, разкъсвайки описанието възможно
най-бързо. Комплектът беше оценен на близо половин милион долара.
Частите бяха изработени от бяло злато, инкрустирани с черни и бели
диаманти – почти десет хиляди от тях. Снимките бяха спиращи дъха.
Имаше само едно място, където можеше да бъде този шах.
– Орен – извиках към коридора, знаейки, че ще бъде някъде наблизо. –
Трябва да ни заведеш до трезора.

Последният път, когато бях в трезора в Хоторн, бях попитал на шега

Орен дали съдържа бижутата на короната и неговият много сериозен
отговор беше „От коя страна?“
– Ако това, което търсите, не е тук – каза Орен на Джеймсън и мен,
докато разглеждахме стоманените чекмеджета, облицоващи стените, –
някои части се съхраняват на още по-сигурно място извън обекта.
Джеймсън и аз започнахме да работим внимателно, отваряйки
чекмедже след чекмедже. Успях да не зяпам нищо, докато не стигнах
до скиптър, направен от блестящо злато, преплетено с друг по-лек
метал. Бяло злато? Платина? Нямах представа, но не материалите
привлякоха вниманието ми. Това беше дизайнът на скиптъра.
Металната конструкция беше невероятно сложна. Ефектът беше
деликатен, но опасен. Красота и сила.
– Да живее кралицата – промърмори Джеймсън.
– Гамбитът на кралицата – казах, а умът ми препускаше. Може би не
търсихме шах.
Но преди да успея да продължа тази мисъл, Джеймсън отвори друго
чекмедже и заговори отново.
– Наследнице. – Този път имаше нещо различно в тона му.
Погледнах чекмеджето, което беше отворил. Така изглеждат десет
хиляди диаманта. Всяка шахматна фигура беше великолепна; дъската
изглеждаше като маса, инкрустирана със скъпоценни камъни. Според
класьора четиридесет майстори занаятчии са прекарали повече от пет
хиляди часа, за да съживят този шах – и изглеждаше така.
– Искаш ли да поемеш честта, наследнице?
Това беше моята игра. Обземаше ме познато, електрическо чувство,
разглеждах всяка фигура, започвайки с белите пешки и преминавайки
към царя. След това направих същото с черните фигури, блестящи с
черни диаманти.
Дъното на черната дама имаше шев. Ако не го бях търсила, нямаше да
го видя.
– Имам нужда от лупа – казах на Джеймсън.
– Какво ще кажеш за бижутерска лупа? – контрира той. – Тук някъде
трябва да има такава.
В крайна сметка той намери една: малка леща без дръжка, само с
цилиндричен ръб. Използването на лупата, за да погледна долната
част на черната дама, ми каза, че това, което бях видяла като шев,
всъщност беше празнина, сякаш някой е изрязал тънка като хартия
линия в долната част на парчето. И надниквайки през тази пролука,
видях нещо.
– Имаше ли други бижутерски инструменти с лупата? – попитах
Джеймсън.
Дори и най-малката пила, която ми донесе, не можа да влезе напълно
в процепа, но успях да прокарам върха – и той се закачи за нещо.
– Пинсети? – Джеймсън предложи, рамото му докосна моето.
Файл. Пинсети. Лупа.
Файл. Пинсети. Лупа.
Пот се стичаше по слепоочията ми, докато най-накрая успях да
закопча пинсетите в ръба на нещо. Лента черна хартия.
– Не искам да я късам – казах на Джеймсън.
Зелените му очи срещнаха моите.
– Няма да го направиш.
Бавно, старателно извадих лентата. Не беше по-голямо от
късметчетата, пъхнати в бисквитка с късмети. Златно мастило
бележеше страницата – с почерк, който разпознах твърде добре.
Единственото съобщение, което Тобайъс Хоторн ми е оставял преди,
беше, че съжалява. Сега към това можех да добавя още две думи.
Обърнах се към Джеймсън и ги прочетох на глас: „Не дишай.“

Глава 29

Хората спирали да дишат, когато били поразени или ужасени. Когато

се криели и всеки звук можел да ги издаде. Когато светът около тях
бил в пламъци, въздухът бил гъст от дим.
Джеймсън и аз претърсихме всеки един детектор за дим в Хоторн
хаус.
– Усмихваш се – казах му аз, недоволна, когато и последният не показа
нищо.
– Харесвам предизвикателството. – Джеймсън ми хвърли поглед,
който ми напомни, че съм била предизвикателство за него. – И може
би изпитвам носталгия по съботните сутрини. Каквото и да искаш да
кажеш за моето детство, но то никога не е било скучно.
Спомних си за балкона.
– Нямаш нищо против да бъдеш настроен срещу братята си? –
Попитах. Срещу Грейсън? – Да бъдеш принуден да се състезаваш?
– Съботните сутрини бяха различни – каза Джеймсън. – Пъзелите,
тръпката, вниманието на стареца. Ние живеехме за тези игри. Може
би не Наш, но Ксандър, Грейсън и аз. По дяволите, Грей дори се
отпускаше понякога, защото игрите не възнаграждаваха
съвършенството. Той и аз се обединявахме срещу Наш, поне до края.
Всичко останало, което правеше нашият дядо – всичко, което ни даде,
всичко, което се очакваше от нас – беше за оформянето на следващото
поколение Хоторн да бъде нещо изключително. Но съботните сутрини,
тези игри – целта беше да ни покажат, че вече сме били такива.
Необикновени, помислих си. И част от нещо. Това беше зовът на
сирената на игрите на Тобайъс Хоторн.
– Мислиш ли, че това е причината дядо ти да ми остави тази игра? –
Попитах.
Милиардерът беше настроил играта ми да започне, ако и само ако
срещна Ив. Дали е знаел, че ще започна да се съмнявам във
всемогъщата му преценка да ме избере в момента, в който тя се появи?
Искаше ли да ми покаже на какво съм способна?
Че съм необикновен?
– Мисля – промърмори Джеймсън, наслаждавайки се на думите, – че
дядо ми е оставил три игри, когато е починал, наследнице. И първите
две ни казаха нещо за това защо те е избрал.

Не дишайи Тази нощ не разгадахме уликата. На следващия ден беше

понеделник. Орен ми разясни как да отида на училище, ако той ме
придружава. Можех да кажа, че съм болна и да си остана вкъщи, но не
го направих. Играта ми се оказа ефективно разсейване, но Тоби все
още беше в опасност и нищо не можеше да отклони ума ми от това за
дълго.
Ходех на училище, защото исках папараците – които опонентът ми
така любезно беше настроил като кучета – да ме снимат с високо
вдигната глава.
Исках човекът, който беше отвел Тоби, да разбере, че не съм
потисната.
Исках той да направи следващия си проклет ход.
Прекарах свободните си от модулите часове в архива –
подготвителното училище за библиотеката. Бях почти приключила с
домашното по финанси, което бях пренебрегнала през дългия уикенд,
когато Ребека влезе. Орен ѝ позволи да дойде.
– Ти си казала на Теа. – Ребека се запъти към мен.
– Това толкова ли е лошо? – попитах – от безопасно разстояние.
– Тя е безмилостна – промърмори Ребека.
Доказвайки това, Теа се появи на вратата зад нея.
– Останах с впечатлението, че харесваш безмилостността. – Само Теа
можеше да звучи кокетно при тези обстоятелства.
Ребека неохотно срещна погледа на приятелката си.
– Донякъде го правя.
– Тогава тази част ще ти хареса – каза ѝ Теа. – Защото това е частта, в
която спираш да се бориш с това, спираш да се бориш с мен, спираш да
бягаш от този разговор и нека всичко се случва.
– Добре съм, Теа.
– Не си – каза ѝ изпълнена с болка Теа. – И не е нужно да си, Бекс.
Вече не е твоя работа да си добре.
Дъхът на Ребека секна.
Знаех кога присъствието ми не е необходимо.
– Смятам да си тръгвам – казах и нито една от тях сякаш дори не ме
чу. В коридора бях уведомена от помощника в канцеларията, че от
кабинетът на директора ме търсят.
Кабинетът на директора? – помислих си. Не директорът?
По пътя за там разговарях с Орен.
– Мислиш ли, че някой е предупредил училището за моя нож? – Чудех
се колко сериозно частните училища приемат политиките си за
оръжия, когато става въпрос за ученици, които са на ръба да наследят
милиарди. Но когато с Орен стигнахме до офиса, секретарката ме
поздрави със слънчева усмивка.
– Ейвъри. Тя протегна пакет – не плик, а кутия. Името ми беше
изписано отгоре с познат, елегантен шрифт.
– Това беше доставено за Вас.

Глава 30

Орен присвои пакета. Минаха часове, преди да си го върна – и докато

го направих, вече бях на сигурно място между стените на Хоторн хаус,
а Ив, Либи и всички братя Хоторн се бяха присъединили към мен в
кръглата библиотека.
– Този път без бележка – съобщи Орън. – Просто това.
Взрях се в нещо, което изглеждаше като кутия за бижута: квадратна,
малко по-голяма от ръката ми, вероятно антична. Дървото беше с цвят
на тъмна череша. Тънка златна линия обрамчваше ръбовете. Тръгнах
да отварям капака, но тогава разбрах, че кутията е заключена.
– Комбинирана ключалка. – Орен кимна към предния ръб на кутията,
където имаше шест циферблата, групирани по двойки. – Добавена
наскоро, предполагам. Бях изкушена да я отворя насила, но предвид
обстоятелствата, запазването на целостта на кутията за бижута
изглеждаше приоритет.
След два плика фактът, че този път похитителят на Тоби е изпратил
пакет, ми се стори като ескалация. Не исках да мисля какво мога да
намеря в тази кутия за бижута. Първият плик съдържаше диска,
вторият – снимка на бития Тоби. Що се отнася до доказателството, до
напомняне за залозите, напомняне кой държи властта тук...
След колко време похитителят щеше да започне да изпраща парчета?
– Комбинацията може да е просто една комбинация. – Джеймсън се
взря в кутията, сякаш можеше да види през нея – в нея. – Но има и
възможност самите числа да са улика.
– Пакетът е бил изпратен до училището? – Погледът на Грейсън беше
остър. – И е стигнал чак до кабинета на директора? Който го е
изпратил, знае как да заобиколи протоколите за сигурност на
училището.
Това само по себе си изглеждаше като послание: човекът, който беше
изпратил това, искаше да знам, че може да стигне до мен.
– Би било най-добре – каза спокойно Орен, – ако планираш да останеш
вкъщи да не ходиш на училище за няколко дни, Ейвъри.
– Ти също, Ксан – добави Наш.
– И просто да оставим някой да ни накара да избягаме и да се скрием?
– Погледнах от Орен към Наш, бясна. – Не. Няма да го направя.
– Какво да ти кажа, хлапе. – Наш наклони глава настрани. – Ще
направим спаринг за това. Ти и аз. Победителят определя правилата, а
губещият не хленчи за това.
– Наш. – Либи го погледна укорително.
– Ако това не ти харесва, Либ, няма да харесаш мислите ми за твоята
безопасност.
– Орен и Наш са прави, наследнице. – Ръката на Джеймсън намери
път към моята. – Не си струва риска.
Бях почти сигурна, че Джеймсън Хоторн никога преди в живота си не
е казвал тези думи.
– Можете ли просто да спрете да спорите? – попита Ив с висок и
лаконичен глас. – Трябва да го отворим. Точно сега. Трябва да влезем в
тази кутия възможно най-бързо и...
– Иви, – промърмори Грейсън. – Трябва да внимаваме.
Иви?
– Веднъж–, заяви Джеймсън, – да съм съгласен с Грей.
Предпазливостта не е най-лошата идея тук.
Това също не беше като Джеймсън.
Ксандър се обърна към Орен.
– Доколко сме сигурни, че тази кутия няма да експлодира в секундата,
когато я отворим?
– Много – отвърна Орен.
Накарах се да задам следващия въпрос – въпросът – въпреки че не
исках.
– Имаш ли представа какво има вътре?
– От вида на рентгеновите снимки – отвърна Орен, – телефон.
Просто телефон. Облекчението ме обзе бавно, като усещане, че се
връщам към крайник, който е изтръпнал.
– Телефон – казах на глас. Това означаваше ли, че похитителят на Тоби
планира да се обади?
Какво ще стане, ако не отговоря?
Не си позволих да се задържа на този въпрос. Вместо това отново
насочих вниманието си към момчетата.
– Вие сте Хоторн. Кой знае как да разбие секретна ключалка?
Отговорът беше всички те. В рамките на десет минути те имаха
комбинацията: петнадесет, единадесет, тридесет и две. След като се
отвори с щракване, Орен взе кутията, прегледа съдържанието ѝ и ми я
върна обратно.
Вътрешността на кутията беше подплатена с наситено червено кадифе.
Мобилен телефон стоеше сгушен в плата. Взех телефона и го обърнах,
търсейки нещо необичайно, след което насочих вниманието си към
сензорния екран. Опитах същата комбинация, която отвори кутията
като парола. Петнадесет. Единадесет. Тридесет и две.
– Влизам – казах аз. Щракнах една по една върху иконите на телефона.
Ролката със снимки беше празна. Приложението за времето беше
настроено на местно време. Нямаше бележки, нямаше текстови
съобщения, нямаше запазени местоположения във функцията за карта.
Под приложението за часовник намерих таймер, който отброяваше.
12 ЧАСА, 45 МИН, 11 СЕК…

Погледнах нагоре към останалите, усещайки всяко тиктакане на

таймера в дъното на стомаха си. Ив каза това, което си мислех.
– Какво се случва, когато достигне нула?
Стомахът ми се сви, помислих за Тоби, за това, което не бях намерил в
тази кутия. Джеймсън пристъпи пред мен със зелени очи, вперени в
моите.
– Забрави таймера засега, наследнице. Върни се към главния екран.
Направих го и, разгневена, проверих останалата част от телефона. В
него нямаше заредена музика. Началният екран на интернет браузъра
беше търсачка – нищо особено там. Щракнах върху календара. Имаше
събитие, което трябваше да започне във вторник в шест сутринта.
Когато таймерът удари нула, разбрах.
Всичко в календарния запис беше Niv. Обърнах телефона, за да могат
другите да го прочетат.
– Нив? – каза Ксандър, сбърчвайки чело. – Име, може би? Или
последните две букви може да са римски цифри.
– N-четири. – Грейсън извади собствения си телефон и извърши
претърсване. – Първите две неща, които изникват, когато търся буквата
и цифрата, са федерален формуляр и лекарство, наречено фентермин
хидрохлорид – очевидно подтискащо апетита.
Превъртях това в ума си, но не можах да го осмисля.
– Какъв вид федерална форма?
– Финансова – отвърна Ив, четейки през рамото на Грейсън. –
Комисия по ценни книжа и борси. Изглежда, че може да има нещо
общо с инвестиционни компании?
Инвестиция. Може да има нещо там.
– Какво друго? – Неш изхвърли думите. – Винаги има нещо друго.
Това не беше игра на Хоторн, не точно, но триковете бяха същите.
Щракнах върху иконата за имейл, но това просто изведе подкана с
инструкции за настройка на тази функция. Накрая отидох до
регистъра на обажданията на телефона. Празна. Щракнах върху
съобщенията на гласовата поща. Нито едно. Още един клик ме отведе
до контактите на телефона.
На този телефон имаше точно един номер. Името, под което беше
съхранено, беше ОБАДИ МИ СЕ.
Поех дъх.
– Нека аз да го направя – каза Джеймсън.
– Не мога да те защитя от всичко, наследнице, но мога да те защитя от
това.
Джеймсън не беше Хоторн, когото обикновено свързвах със защита.
– Не – казах му. Пакетът ми беше изпратен. Не можех да позволя на
никого да направи това вместо мен – дори и той. Натиснах Call, преди
някой да успее да ме спре и да го настроя на високоговорител.
Дробовете ми отказваха да дишат до секундата, когато някой вдигна.
– Ейвъри Кайли Грамбс. – Гласът, който отговори, беше мъжки, дълбок
и плавен с интонация, която звучеше почти аристократично.
ave something to do with investment companies?”
Investment.There could be something there.
– Кой е? – попитах аз, а думите излизаха напрегнато.
– Можеш да ме наричаш Люк.
Люк. Името отекна в съзнанието ми. Човекът от другия край на
линията не звучеше особено млад, но беше невъзможно да се определи
възрастта му. Знаех само, че никога преди не бях говорила с него. Ако
бях, щях да разпозная този глас.
– Къде е Тоби? – попитах аз. В отговор получих само смях. – Какво
искаш? – Без отговор. – Поне ми кажи, че все още е при тебе. – Че той
все още е добре.
– Имам много неща – каза гласът.
Държайки телефона толкова здраво, че ръката ми започна да пулсира,
се вкопчих в последните си частици контрол. Бъди умна, Ейвъри.
Накарайте го да говори.
– Какво искаш? – попитах отново, този път по-спокойно.
– Любопитна ли си? – Люк си играеше с думите както котка си играе с
мишка. – Хубава дума, любопитна – продължи той с глас като кадифе.
– Това може да означава, че си нетърпелива да научиш или знаеш
нещо, но също така, странно или необичайно. Да, мисля, че това
описание ти подхожда много добре.
– Значи става въпрос за мен? – попитах аз през зъби. – Искаш ли да
съм любопитна?
– Аз съм просто старец – дойде отговорът, – с пристрастие към
гатанки.
Старец. На колко години? Нямах време да се спра на този въпрос –
или на факта, че той се бе обърнал към себе си по същия начин, по
който внуците на Тобайъс Хоторн се обрънаха към мъртвия
милиардер.
– Не зная каква болна игра играеш – казах грубо.
– Или може би знаеш точно каква болна игра играя.
На практика можех да чуя устните му да се извиват в остра като нож
усмивка.
– Ти имаш кутията – каза той. – Имаш телефона. Ще разбереш
следващата част.
– Каква следваща част?
– Тик-так – отвърна старецът. – Таймерът отброява до следващото ни
обаждане. Няма да ти хареса какво ще се случи с твоя Тоби, ако
дотогава нямаш отговор за мен.

Глава 31

Какво научихме? Опитах се да се концентрирам върху това, не върху

заплахата, нито върху отброяването на таймера.
Похитителят на Тоби се беше нарекъл стар.
Беше ме нарекъл с цялото ми име.
Играеше си с думите – и с хората.
– Той обича гатанки – казах на глас. – И игри.
Познавах някой, който отговаряше на това описание, но милиардерът
Тобайъс Хоторн беше мъртъв. Той беше мъртъв от една година.
– Какво точно трябва да разберем? – рязко попита Грейсън.
Погледнах по рефлекс към Джеймсън.
– Трябва да има нещо за намиране или декодиране – казах аз, – точно
както имаше при по-ранните доставки.
– Следващата част от същата загадка – промърмори Джеймсън,
умовете ни бяха в синхрон.
Ив погледна между двама ни.
– Каква гатанка?
– Тази гатанка – каза Джеймсън. – Кой е той? Защо прави това?
Първите две улики бяха достатъчно ясни за декодиране. Той вдигна
залога си с тази вноска.
– Сигурно пропускаме нещо – казах аз. – Подробности за кутията или
опаковката или...
– Записах телефонното обаждане. – Ксандър вдигна телефона си. – В
случай, че има улика в нещо, което е казал. Отвъд това…
– Ние имаме комбинацията – завърши Джеймсън. – И записът в
календара.
– Нив – казах на глас. Движейки се по инстинкт, поставих отметка в
кутията за скрити отделения. Нямаше никакви. Нямаше нищо друго по
телефона, нищо, което да изскочи, когато слушахме разговора ми с
похитителя на Тоби за втори път. Или трети.
– Може ли твоят екип да проследи обаждането? – Попитах Орен,
опитвайки се да мисля напред, опитвайки се да стигна до този
проблем от всички страни. – Ние имаме номера.“
– Мога да опитам – отговори спокойно Орен, – но освен ако опонентът
ни не е много по-малко интелигентен, отколкото изглежда, номерът е
нерегистриран и обаждането е пренасочено през интернет, а не през
телефонна кула, като сигналът е разделен на хиляда IP адреса,
отскачащи по целия свят.
Гърлото ми се стегна.
– Може ли полицията да помогне да го установим?
– Не можем да се обадим на полицията – прошепна Ив. – Той може да
убие Тоби.
– Потенциално могат да бъдат отправени дискретни запитвания към
доверен контакт с полицията, без да се предоставят подробности –
каза Орен. – За съжаление моите три най-доверени контакта бяха
прехвърлени наскоро.
Нямаше начин това да е съвпадение. Атаки срещу бизнес интересите
ми.
Опитва се да разбие екипа ми по сигурността. Папараци следят всяко
мое движение. Полицейските контакти са прехвърлени. Замислих се
за това, което Алиса каза, че търсим. Богатство. Мощ. Връзки.
– Пусни записа отново – казах на Ксандър.
Моят НДБЗВ направи както поисках и този път, когато разговорът
приключи, Джеймсън погледна към Грейсън.
– Той каза, че Ейвъри може да го нарича Люк. Не че името му е Люк.
– Това има ли значение? – Попитах.
Грейсън издържа погледа на Джеймсън.
– Може би.
Ив понечи да каже нещо, но звукът на звънящ телефон я накара да
млъкне. Това не беше телефонът със записа. Беше моят Очите ми се
стрелнаха към идентификацията на обаждащия се. Теа.
Отговорих.
– В момента съм малко заета, Теа.
– В такъв случай лошите новини ли искаш първо или наистина
лошите?
– Ребека ли е...
– Някой има снимка на Ив, стояща пред портите на Хоторн хаус. Току-
що излезе на живо.
Трепнах.
– Това лошата новина ли беше или...
– Излъчва се на живо – продължи Теа, – в най-големия клюкарски сайт
в интернет, заедно със снимка на Емили и разкритие на слуховете, че
Емили Лафлин е била убита от Грейсън и Джеймсън Хоторн.

Глава 32

Първо изпратих съобщение на Алиса. Справянето със скандали като

този беше част от нейната работа. Беше по-трудно да съобщи новината
на момчетата и Ив. Да принудя устата си да изрече думите се
усещааше, като че ли чупиш глезена. Момент на грешка. Болезнено
хрускане. Шок. После шокът премина.
– Това са глупости – захапа темата Наш. Той си пое въздух, след което
обърна проницателни очи към братята си. – Джейми? Грей?
– Добре съм. – Лицето на Грейсън беше като камък.
– И в съответствие с общото ми превъзходство в отношенията ни
между братя и сестри – добави Джеймсън със сардонична усмивка,
която беше малко прекалено остра,– аз съм повече от добре.
Това беше работа на Люк. Трябваше да е.
Ив извади клюкарския сайт на телефона си. Тя се втренчи в него.
Нейната собствена снимка. на Емили.
Върнах се към онзи момент в крилото на Тоби, когато тя ми каза, че не
прилича на никой от семейството си.
– Защо пише, че си я убил? – попита Ив с дрезгав глас. Тя не вдигна
поглед от телефона си, но знаех към кого отправя този въпрос.
– Защото – отговори Грейсън с остър глас – ние го направихме.
– По дяволите, как да не сте го направихте – изруга Наш. Той огледа
останалите от нас. – Какво е правилото за мръсна битка? – попита
той. Никой не отговори. – Грей? Джейми? – Той извърна поглед към
мен.
– Няма такова нещо като мръсна битка – казах тихо – ако спечелиш. –
Исках да спечеля. Исках да си върна Тоби. Исках да пипна копелето,
което го беше отвлякло – копелето, което току-що беше причинило
това на Джеймсън, Грейсън и Ив.
– Мръсна битка? – попита Ив, като най-накрая вдигна поглед от
уебсайта. – Така ли наричаш това? Лицето ми ще бъде навсякъде.
Това беше точно това, което Тоби не беше искал.
– Блестящ изстрел – каза Ксандър.
Стрелнах го с поглед. Това наистина не беше моментът за лекомислие
– или искри.
– Това тук е блестящ изстрел, – повтори Ксандър. – Взриви някого по
средата на игра и това ще създаде огромна бъркотия. От вида, който
стига навсякъде, залепва по всичко.
Изражението на Грейсън се втвърди.
– И времето тече, докато го почистваш.
– Докато се опитваш да го почистиш – нежно каза Либи. Беше
мълчала при всичко това, но сестра ми изпитваше огромно съчувствие
и не ѝ се налагаше да познава Грейсън, Джеймсън или дори Ив
толкова добре, колкото мен, за да разбере колко силно са били
ударени.
– Някои неща не се почистват лесно – съгласи се Наш с бавно,
равномерно провлачване, очите му откриха Либи, сякаш това беше
най-естественото нещо на света. – Ще си помислите, че най-накрая
сте получили всичко. Всичко е наред. И след това пет години по-
късно...
– В банята на Грейсън все още има брокат – завърши Ксандър. Имах
чувството, че това не е метафора.
– Люк е свършил това – казах аз. – Той е уредил това. Той е взривил
заряда. Той иска да се разсейваме. – Той иска да обърне часовника.
Той иска да загубим.
Тик-так.
Ив затвори телефона си и го хвърли грубо на бюрото.
– Майната му на броката – каза тя. – Не искам да разбера какво ще се
случи с Тоби, ако този таймер достигне нула.
Никой от нас не го искаше.
Ксандър пусна отново разговора с Люк и се заехме за работа.

Глава 33

6 ЧАСА, 17 МИН, 9 СЕК…

Стигаше се до момент, в който дори нямаше нужда да гледам колко е
часът. Просто знаех. Не стигахме доникъде. Опитах се да прочистя
главата си, но чистият въздух не помогна. Даването на пари анонимно
на хора, които се нуждаеха от тях, не помогна.
Когато се върнах вътре, пристигнах в кръглата библиотека точно
навреме, за да чуя телефона на Ксандър да изгасва. Той беше
единственият човек, когото познавах, който използваше първите
дванадесет цифри от пи като мелодия. След необичаен заглушен
разговор той ми донесе телефона.
– Макс – промърмори той.
Взех телефона.
– Нека позная – казах аз, държайки го до ухото си. – Видя ли
новините?
– Какво те кара да мислиш така? – отговори Макс. – Тъкмо се
обаждах, за да ви уведомя за ситуацията с бодигарда ми. Пьотр
упорито отказва да избере тематична песен, но иначе отношенията ни
между бодигард и охраняван вървят доста добре.
Оставете на Макс да омаловажава нуждата от сигурност. Заради мен.
Не можех да не се чувствам отговорна, както не можех да не се
чувствам така, сякаш Ив е била изложена пред света, само защото
беше направила лошия избор да дойде при мен за помощ.
Името ми беше това на пликовете, това на кутията. Аз бях в
полезрението на Люк, но всеки близък до мен можеше да се окаже на
мерника.
– Съжалявам – казах на Макс.
– Знам – отговори най-добрата ми приятелка. – Но не се безпокойте.
Ще избера тематична песен за него. Тя направи пауза. – Ксандър каза
нещо за… изстрел?
Цялата история избухна като вода, която разрушава скъсан бент:
доставката на пакета, кутията, телефонът, обаждането на „Люк“ – и
неговият ултиматум.
– Звучиш като човек, който трябва да мисли на глас – каза Макс. –
Продълже.
Направих го. Просто продължих да говоря и говоря, надявайки се
мозъкът ми да намери нещо различно да каже този път. Стигнах до
събитието в календара и казах:
– Мислехме, че Niv може да е препратка към формуляр на
сигурността, N-четири. Прекарахме часове в опити да проследим
досиетата на Тобайъс Хоторн. Предполагам, че Нив може да е име или
инициали, но...
– Нив – повтори Макс. – Изписва се N-I-V ли?
– Да.
– N-I-V – повтори тя. – Както в Новата международна версия11?
Наклоних глава настрани.
– Нова международна версия на какво?
– B-I-B-L-E12 – и сега официално ще пусна песни в неделното училище
да се изпълняват цяла нощ.
– Библията – повторих аз и изведнъж ми прещрака. – Лука13.
– Второто ми любимо евангелие – отбеляза Макс. – Винаги ще бъда
момиче на Джон по душа.
Едва я чух. Мозъкът ми работеше твърде бързо, образи проблясваха в
съзнанието ми, парчета спомен, трупащи се един след друг.
– Числата.
Комбинацията можеше да е просто комбинация, каза Джеймсън. Но
има и възможност самите числа да са улика.
– Какви числа? – попита Макс.
Сърцето ми биеше злобно в гръдния ми кош. – Петнадесет, единадесет,
тридесет и две.
– Шегуваш ли се по ягодите? – Макс се зарадва. – На път ли съм да
разреша загадка на Хоторн?
– Макс!
– Книгата на Лука– каза тя, – глава петнадесета, стихове от
единадесет до тридесет и втори. Това е притча.
– Коя? – Попитах.
– Притчата за блудния син.
Глава 34

Никой от нас не спа повече от три часа тази нощ. Ние четахме всяка
версия на Лука 15:11-32, която можахме да намерим, всяко негово
тълкуване, всяко препращане към него.
Оставахт девет секунди на таймера. Осем. Гледах как отброява. Ив
седеше до мен, краката ѝ бяха свити под тялото. Либи беше от другата
ми страна. Момчетата стояха прави. Ксандър беше подготвил
магнетофона.
Три. две. едно …
Телефонът звънна. Отговорих и го настроих на високоговорител, така
че всички да могат да чуят.
– Здравейте.
– Е, Ейвъри Кайли Грамбс?
Използването на цялото ми име не остана незабелязано.
– Лука, глава петнадесет, стихове от единадесет до тридесет и втори. –
Запазих гласа си спокоен, дори.
– Какво за Лука, глава петнадесет, стихове от единадесет до тридесет и
мтори?
Не исках да играя по сверката му.
– Реших пъзела ти. Нека говоря с Тоби.
– Много добре.
Настъпи тишина и тогава чух гласа на Тоби.
– Ейвъри. Недей...
Останалата част от изречението беше отрязана. Стомахът ми потъна.
Усетих яростта да си проправя път през тялото ми.
– Какво му направи?
– Разкажете ми за Лука, глава петнадесет, стихове от единадесет до
тридесет и два.
Той държеше Тоби. Трябваше да играя по неговия начин. Всичко,
което можех да направя, беше да се надявам противникът ми в крайна
сметка да отклони ръката си.
– Блудният син иска наследството си по-рано – казах аз, опитвайки се
да не допусна в гласа си нито една от емоциите, които изпитвах. – Той
изостави семейството си и пропилява богатството, което му било
дадено. Но въпреки всичко това баща му го прегръща при завръщането
му.
– Разточителен младеж – каза мъжът, – скитащ се по света –
неблагодарен. Доброжелателен баща, готов да го посрещне у дома. Но
ако паметта не ме лъже, в тази история имаше трима героя, а ти
спомена само двама.
– Братът. – Ив дойде да застане до мен и заговори, преди да успея. –
Той останал и работил заедно с баща си години наред без
възнаграждение.
От другата страна на телефонната линия настъпи тишина. И тогава
като разрязване със словесен нож:
– Ще говоря само с наследницата. Тази, която Тобайъас Хоторн избра.
Ив се сви в себе си, сякаш беше ударена, очите ѝ бяха влажни,
изражението ѝ беше като камък. От другата страна на линията
настъпи тишина.
Беше ли затворил?
Паникьосана, стиснах телефона по-здраво.
– Тук съм!
– Ейвъри Кайли Грамбс, има трима героя в притчата за блудния син,
нали?
Дъхът напусна дробовете ми.
– Синът, който си тръгва – казах, звучейки по-спокойно, отколкото се
чувствах. – Синът, който остава. И бащата.
– Защо не поразмишляваш върху това? – Последва още една дълга
пауза и след това: – Ще държим връзка.

Глава 35

Размишляването изглеждаше така: Либи отиде да направи кафе,

защото когато нещата са зле, тя се грижеше за други хора. Грейсън се
изправи, оправи сакото си и обърна гръб на останалите. Джеймсън
започна да крачи като дебнеща пантера. Наш свали каубойската си
шапка и се втренчи в нея със зловещо изражение на лицето. Ксандър
изскочи от стаята и Ив сведе глава в ръцете си.
– Не трябваше да казвам нищо – каза тя дрезгаво. – Но след като
прекъсна Тоби…
– Разбирам – казах ѝ аз. – И нямаше да има значение, ако си мълчеше.
Щяхме да се озовем на абсолютно същото място.
– Не точно. – Джеймсън спря точно пред мен. – Помислете какво
каза, след като Ив го прекъсна – и начина, по който се обърна към теб.
– Като наследница – отговорих аз и тогава си спомних останалата част.
– Този, който Тобайъс Хоторн избра. Преглътнах. –– Блудният син е
история за наследството и прошката.
– Всички, които смятат, че Тоби е бил отвлечен като част от гигантски
заговор за прошка – каза Неш, без да смекчава думите, – вдигнете
ръката си.
Всичките ни ръце останаха надолу.
– Вече знаем, че става дума за отмъщение – казах грубо. – Знаем, че
става въпрос за победа. Това е просто още една част от същата
проклета загадка, която не ни е писано да разрешим.
Сега аз бях тази, която не можеше да стои неподвижн. Гневът не
кипеше. Изгаряше.
– Той иска да се подлудяваме, да предъвкваме отново и отново – казах
аз, пристъпвайки към масивното бюро на ствола на дървото и
опирайки се силно в него с ръце. – Той иска да размишляваме. И какъв
е смисълът? – Бях толкова близо да ударя по дървото, силно. – Той все
още не е свършил и няма да ни даде това, от което се нуждаем, за да
разрешим това, докато не поиска да го разрешим.
Ще държим връзка. Нашият противник беше като котка, хванала
мишка за опашката. Той ме удряше, после ме пускаше, създавайки
илюзията, че може би, ако бях много умна, бих могла да се изплъзна
от хватката му, когато той ни най-малко не се страхуваше, че ще го
направя.
– Трябва да опитаме – каза Ив с тихо отчаяние.
– Ив е права. – Грейсън се обърна обратно към нас – към нея. – Само
защото опонентът ни смята, че това е извън възможностите ни да
разберем, не означава, че е така.
Джеймсън постави ръцете си до моите на бюрото.
– Другите две улики бяха неясни. Тази, по-малко. Дори частични
загадки понякога могат да бъдат решени.
Колкото и безполезно да се чувствах, колкото и ядосана да бях, те бяха
прави. Трябваше да опитаме. Заради Тоби трябваше.
– Върнах се! – Ксандър нахлу в стаята. – И аз имам реквизит! – Той
протегна ръка. В дланта му имаше три шахматни фигури: крал, кон и
епископ.
Джеймсън посегна към шахматните фигури, но Ксандър махна ръката
му.
– Бащата. – Ксандър размаха краля и го остави на бюрото. – Блудният
син. – Той свали рицаря. – И синът, който остана.
– Епископът като син, който запазва вярата – коментирах, докато
Ксандър поставяше последното парче на бюрото. – Добро попадение.
– Загледах се в трите фигурки. Разточителен младеж, скитащ се по
света – неблагодарен. Споменът за този глас ми залепна като масло.
Доброжелателен баща, готов да го посрещне у дома.
Вдигнах рицаря.
– Блуден означава прахосник. Всички знаем какъв бил тийнейджърът
Тоби. Той спял и пиел из цялата страна, бил отговорен за пожара,
който убил трима души, и позволил на семейството му да мисли, че е
мъртъв в продължение на десетилетия.
– И през всичкото това време – размишляваше Джеймсън, вдигайки
краля, – нашият дядо не искаше нищо повече от това да посрещне
блудния си син у дома.
Тоби, блудният син. Тобайъс, бащата.
– Остава само другият син – каза Грейсън и се приближи до нас към
бюрото. Наш също заобиколи, оставяйки само мълчаливата Ив извън
кръга.
– Този, който се трудел вярно – продължи Грейсън – и не му било
дадено нищо.
Той успя да изрече тези думи, сякаш нямаха никакво значение за него,
но тази част от историята трябваше да го удари близо до целта – за
всички тях.
– Вече говорихме със Скай – казах аз, вдигайки епископа, верния син.
– Но Скай не е единствената сестра на Тоби.
Мразех дори да го казвам, защото не бях виждал по-голямата дъщеря
на Тобайъс Хоторн като враг от месеци.
– Това не е Зара – каза Джеймсън с онази интензивност, която
свързвах с него и само с него. – Тя е достатъчно Хоторн, за да го
направи, ако искаше, но освен ако не вярваме, че мъжът на това
телефонно обаждане е бил актьор – на преден план – знаем кой е
третият играч в тази история.“
Отмъсти. Отмъщение. Отплата. Отмъстител.
Винаги печеля накрая.
Тримата персонажи в историята за блудния син.
Всяка част от загадката ни казваше нещо за нашия противник.
– Ако се предполага, че Тоби е недостойният блуден син, – казах аз,
цялото ми тяло беше напрегнато, – и Тобайъс Хоторн е бащата, който
му е простил, единствената роля, която остава за похитителя на Тоби,
е другият син.
Още един син. Тялото ми беше напълно неподвижно, когато тази
възможност потъна в мен.
Ксандър вдигна ръка.
– Някой друг да се чуди дали имаме таен чичо там, за когото никой не
знае? Защото в този момент тайният чичо просто се чувства сякаш
принадлежи на бинго картата на Хоторн.
– Не го приемам. – Гласът на Наш беше стабилен, сигурен, без да
бърза. – Старецът не беше точно със скрупули, но беше верен – и
проклето собственически към всеки или към всичко, което смяташе за
свое. Освен това не е нужно да търсим тайни чичовци.
Регистрирах значението му точно по същото време, когато Джеймсън
го направи.
– Това не беше Константин на телефона – каза той. – Но …
– Константин Калигарис не е бил първият съпруг на Зара – завърших.
Тобайъс Хоторн може да е имал само един син, но е имал повече от
един зет.
– Никой никога не говори за първия човек – предложи Ксандър. –
Никога.
Син, откъснат от семейството, игнориран, забравен. Погледнах към
Орен.
– Къде е Зара?
Този въпрос беше зареден, като се има предвид тяхната история, но
шефът ми по сигурността отговори като професионалист, какъвто
беше.
– Тя се събужда рано сутрин, за да се грижи за розите.
– Аз ще отида. – Грейсън не искаше разрешение или търсеше
доброволци.
Ив най-накрая се присъедини към останалите на бюрото. Тя вдигна
поглед към Грейсън със следи от сълзи по лицето си.
– Ще дойда с теб, Грей.
Той беше на път да я приеме предложението. Можех да разбера това
само като го погледнах, но не възразих. Не си позволих да кажа нито
дума.
Но Джеймсън ме изненада.
– Не. Ти отиваш с Грейсън, наследнице.
Нямах представа какво да прочета в това – ако все още не вярваше на
Ив, ако не вярваше на Грейсън около Ив или просто се опитваше да се
бори с демоните си, остави настрана съперничеството през целия си
живот и ми се довери.

Глава 36

Грейсън и аз намерихме Зара в оранжерията. Носеше бели градински

ръкавици, които пасваха на ръцете ѝ като втора кожа, и държеше чифт
ножици, толкова остри, че вероятно биха могли да разрежат кости.
– На какво дължа това удоволствие? – Зара наклони глава към нас,
погледът в очите ѝ хладно показваше факта, че тя е Хоторн и по
дефиниция не пропуска нищо. – Казвайте и двамата. Искате нещо.
– Просто искаме да поговорим – каза спокойно Грейсън.
Зара прокара леко пръст по един трън.
– Никой Хоторн никога не е искал просто да говори.
Грейсън не оспори това.
– Брат ти Тоби е бил отвлечен – каза той с онази странна способност
да казва неща, които имат значение, сякаш са просто факти. – Няма
искане за откуп, но получихме няколко съобщения от неговия
похитител.
– Тоби добре ли е? – Зара направи крачка към Орен. – Джон, брат ми
добре ли е?
Той нежно срещна погледа ѝ и ѝ даде каквото можа.
– Той е жив.
– И още не си го намерил? – попита Зара. Тонът ѝ беше чист лед.
Можех да видя точния момент, в който тя си спомни с кого говори и
осъзна, че ако Орен не можеше да намери Тоби, имаше много голям
шанс той да не може да бъде намерен.
– Смятаме, че може да има семейна връзка между Тоби и човека,
който го е отвел– казах аз.
Изражението на Зара трепна, като вълни по водата.
– Ако сте дошли тук, за да отправяте обвинения, предлагам ви да
спрете да се мотаете и да ги отправяте.
– Не сме тук, за да те обвиняваме в нещо – каза Грейсън с абсолютно,
безпогрешно спокойствие. – Трябва да те попитаме за първия ти
съпруг.
– Кристофър? Зара повдигна вежда. – Уверявам те, че няма да го
направиш.
– Похитителят на Тоби изпраща улики – казах аз, прибързвайки с
думите. – Последната включва библейската история за блудния син.
– Търсим – каза Грейсън – някой, който е гледал на Тобайъс Хоторн
като на баща и се е чувствал така, сякаш му е отредена сурова съдба.
Разкажи ни за Кристофър.
– Той беше всичко, което се очакваше от мен. – Зара вдигна ножицата,
за да подреже бяла роза. Направо отгоре. – Богато семейство,
политически обвързан, очарователен.
Богатство, беше казала Алиса. Мощ. Връзки.
Зара постави бялата роза в черна кошница, след което подряза още три.
– Когато подадох молба за развод, Крис отиде при баща ми и се
превъплъти в послушния син, напълно очаквайки старецът да ме
вразуми.
Сега беше ред на Грейсън да повдигне вежда.
– Колко старателно беше унищожен?
Зара се усмихна.
– Уверявам ви, разводът беше граждански. – С други думи: напълно. –
Но това едва ли има значение. Кристофър загина при инцидент с
лодка малко след като всичко беше финализирано.
Не, помислих си аз, висцерална реакция на свиване на коляното. Не
поредната задънена улица. – Ами семейството му? – попитах, без да
искам да оставя това.
– Той беше единствено дете и родителите му също починаха.
Чувствах се като мишката, която си бях представяла по-рано, сякаш
бях накаран да мисля, че имам шанс, когато всъщност никога не съм
имал. Но не можех да се откажа. – Възможно ли е баща ви да е имал
друг син? – попитах, връщайки се към тази възможност. – Освен Тоби?
– Подранил наследник, който не е изпълзял след прочитането на
завещанието? – Зара отговори лукаво. – С милиарди на куп? Малко
вероятно.
– Тогава какво ни липсва? – попитах с повече отчаяние в тона,
отколкото исках да призная.
Зара се замисли над въпроса.
– Баща ми обичаше да казва, че умовете ни имат начин да ни подмамят
да избираме между две възможности, когато наистина има седем.
Дарбата на Хоторн винаги е била да виждат всичките седем.
– Идентифицирай предположенията, заложени в собствената ви
логика –, каза Грейсън, ясно цитирайки трактат, на който е бил
научен, – след което ги отхвърлете.
Мислех за това. Какви предположения бяхме направили? Че Тоби е
блудният син, а Тобайъс бащата. Това беше очевидното тълкуване,
предвид историята на Тоби, но такава беше работата с гатанките.
Отговорът не беше очевиден.
И при това първо телефонно обаждане похитителят на Тоби се беше
нарекъл старец.
– Какво ще стане, ако извадим Тоби от историята? – попитах Грейсън.
– Ако дядо ви не е бащата в притчата? – Сърцето ми биеше в гърдите. –
Ами ако той е един от синовете?
Грейсън погледна към леля си. – Старецът говорил ли е някога с вас за
семейството си? Родителите си?
– Баща ми обичаше да казва, че няма семейство, че е произлязъл от
нищото.
– Това обичаше да казва – потвърди Грейсън.
В съзнанието си всичко, което можех да си представя, бяха трите
шахматни фигури. Ако Тобайъс Хоторн беше епископът или рицарят...
кой, по дяволите, беше кралят?

Глва 37

– Трябва да намерим Нан – каза Джеймсън незабавно, след като

Грейсън и аз докладвахме. – Тя вероятно е единственият жив човек,
който може да ни каже дали старецът е имал семейство, за което Зара
не знае.
– Намирането на Нан“, обясни Ксандър на Ив, в нещо, което
изглеждаше като опит да я развесели, – е малко като игра на „Къде е
Уолдо“, само че Уолдо обича да ръга хората с бастуна си.
– Тя има любими места в Къщата – казах аз. Стаята с пианото.
Залата за карти.
– Вторник сутрин е – коментира Няш иронично.
– Параклисът. – Джеймсън погледна всеки един от братята си. – Аз ще
отида. – Той се обърна към мен. – Искаш ли да се разхождаш?

Параклисът Хоторн – намиращ се отвъд плета на лабиринта и точно на

запад от тенис кортовете – не беше голям, но спираше дъха.
Каменните арки, ръчно издълбаните пейки и сложните витражи
изглеждаха като дело на десетки занаятчии.
Намерихме Нан да почива на една пейка.
– Не правете течение – излая тя, без дори да се обърне, за да види кого
лае.
Джеймсън затвори вратата на параклиса и ние се присъединихме към
нея на пейката. Главата на Нан беше наведена, очите ѝ затворени, но
някак си тя сякаш знаеше точно кой се е присъединил към нея. –
Безсрамно момче – смъмри тя Джеймсън. – И ти, момиче! Забрави за
седмичната ни игра на покер вчера, нали?
Трепнах.
– Съжалявам. Бях разсеяна. – Това беше подценяване.
Нан отвори очи с единствената цел да ги присвие към мен.
– Но сега, когато искаш да говорим, няма значение дали съм по
средата на нещо?
– Можем да изчакаме, докато свършиш молитвата – казах аз,
подобаващо наказана – или поне опитвайки се да изглеждам по този
начин.
– Молиш ли се? – Нан измърмори. – По-скоро давам на нашия
Създател част от ума си.
– Дядо ми построи този параклис, така че Нан да има къде да крещи
на Бог – информира ме Джеймсън.
Нан избухна.
– Старата лисица ме заплаши, че вместо това ще ми построи мавзолей.
Тобайъс никога не е предполагал, че ще го надживея.
Това вероятно беше толкова близо до отваряне, колкото щяхме да
постигнем.
– Вашият зет имаше ли собствено семейство? – Попитах. – Родители?
– За разлика от какво, момиче? Извиращ напълно оформен от главата
на Зевс? – Нан изсумтя. – Тобайъс винаги е имал комплекс да бъде бог.
– Ти го обичаше – нежно каза Джеймсън.
Дъхът спря в гърлото на Нан.
– Като собственото ми дете. – Тя затвори очи за секунда-две, после ги
отвори и продължи. – Той имаше родители, предполагам. Доколкото
си спомням, Тобайъс каза, че го родили, когато били по-възрастни и не
знали много какво да правят с момче като него. – Нан погледна
Джеймсън.
– Децата на Хоторн могат да бъдат трудни за понасяне.
– Значи той е бил късно бебе – обобщих аз. – Имали ли са други деца?
– След като са имали Тобайъс, се съмнявам, че биха се осмелили да
имат други.
– Ами по-големите братя и сестри? – попита Джеймсън.
Един баща, двама сина…
– Нито едното, нито другото също. По времето, когато Тобайъс срещна
моята Алис, той беше напълно сам. Бащата починал от инфаркт, когато
Тобайъс бил тийнейджър. Майката надживяла бащата само с около
година.
– Ами менторите? – попита Джеймсън. На практика можех да го видя
как разиграва дузина различни сценарии в ума си. – Бащински
фигури? Приятели?
– Тобайъс Хоторн никога не се е занимавал със създаването на
приятели. Той се занимаваше с печелене на пари. Той беше едно
целеустремено копеле, хитър и брутален. – Гласът на Нан потрепери. –
Но той беше добър с моята Алис. С мен.
– Семейството на първо място – меко каза Джеймсън до мен.
– Нито един човек не е изградил империя, без да направи едно-две
неща, с които не се гордее, но Тобайъс не позволи това да го последва
у дома. Ръцете му не винаги са били чисти, но той нито веднъж не ги е
вдигнал – нито срещу Алис, нито срещу децата им, нито срещу вас,
момчетата.
– Щяхте да го убиете, ако го беше направил – каза нежно Джеймсън.
– Пепел ти на езика – смъмри го Нан.
Ръцете му не винаги бяха чисти. Тази единствена фраза ме върна към
първото съобщение, което получихме от похитителя на Тоби. По онова
време изглеждаше вероятно целта на отмъщението да бъде или Тоби,
или аз. Но какво, ако беше самият Тобайъс Хоторн?
Ами ако това – всичко това – винаги е било заради стареца? Ами ако аз
съм само една, която той е избрал? Ами ако Тоби е просто неговият
изгубен син? Възможността завладя ума ми, стисна го като нокти,
забиващи се в плът.
– Какво е направил вашият зет? – Попитах. – Защо ръцете му не бяха
чисти?
Нан не отговори на този въпрос.
Джеймсън протегна ръка и я хвана за ръката.
– Ако ти кажа, че някой иска да отмъсти на семейство Хоторн…
Нан го потупа отстрани.
– Бих казал на този човек да се нареди на опашката.

Глава 38

Идентифицирайте вашите предположения. Задавайте въпроси.

Отхвърляйте ги. Когато излязох от параклиса, имах чувството, че
черупка над мозъка ми се е отворила широко и сега възможности
струят от всяка страна.
Какво щях да направя от самото начало, ако бях предположил, че Тоби
е бил взет като отмъщение за нещо, което баща му е направил?
Помислих си за Ив, която говореше за тайните на Хоторн – мрачни
тайни, може би дори опасни – и след това за Нан и нейните приказки
за империи и мръсни ръце.
Какво беше направил Тобайъс Хоторн по пътя си към върха? След като
беше натрупал всичките тези пари и цялата тази власт, за какво ги
беше използвал? И за кого?
Мозъкът ми, преглеждайки възможните следващи ходове със
светкавична скорост, се обърнах към Орен. – Проследявали сте
заплахи срещу Тобайъс Хоторн, когато бяхте шеф на охраната му. Той
имаше списък, като моя.
Списък, с главно С, заплахи. Хора, които се нуждаеха от
наблюдаване.
– Г-н. Хоторн имаше списък – потвърди Орен. – Но беше малко по-
различен от твоя.
Моят списък беше пълен с непознати. От момента, в който ме
провъзгласиха за наследничка на Тобайъс Хоторн, бях хвърлена в
светлините на световното внимание, което автоматично идваше с
онлайн смъртни заплахи и потенциални преследвачи, хора, които
искаха да бъдат мен и хора, които искаха да ме наранят.
Винаги е било по-лошо веднага след като избухнеше нова история.
Като сега.
– Да не би Списъкът на дядо ми да е списък на хората, които той е
прецакал? – попита Джеймсън Орен.
Той видя какво правих: ако похитителят на Тоби разказваше история за
завист, отмъщение и триумф над стар враг, Списъкът на Тобайъс
Хоторн беше страхотно място за начало.

Джеймсън и аз хванахме останалите набързо и Орен накара списъка

да бъде доставен в солариума. Стаята имаше стъклени стени и стъклен
таван, така че независимо къде стоеше човек, усещаше слънцето върху
кожата си. След нашата почти цяла нощ будуване, ние седмината
щяхме да се нуждаем от цялата помощ, която можем да получим, за да
останем будни.
Особено защото това щеше да отнеме известно време.
Тобайъс Хоторн не беше имал просто списък с имена. Имаше папки с
файлове, като тази, която беше събрал за мен, но за стотици хора.
Стотици заплахи.
– Проследихте ли всички тези хора? – попитах Орен, взирайки се в
купчината и купчините файлове.
– Не беше въпрос на активно проследяване толкова, колкото да знаем
как изглеждат, да знаем имената им, да ги държим под око. –
Изражението на Орен беше изгладено, нечетливо, професионално. –
Досиетата бяха дело на г-н Хоторн, не мое. Беше ми позволено да ги
гледам само ако човекът започне да се показва.
В момента нямахме лице. Нямахме име, така че се съсредоточих върху
това, което имахме.
– Търсим по-възрастен мъж – казах тихо на останалите. – Някой, който
е победен и предаден от Тобайъс Хоторн. – Исках да имаме повече от
това, за да продължим. – Възможно е да има семейна връзка или
подобна на семейството връзка или може би дори просто история,
фокусирана върху трима души.
– Трима мъже – каза Ив, като че ли възвърна гласа си, твърдостта и
уравновесеността си. – В притчата всички те са мъже. И този човек взе
Тоби, не Зара или Скай. Той взе сина.
Тя явно бе мислила за това. Погледнах крадешком Грейсън и начинът,
по който той гледаше Ив, ме накара да си помисля, че тя не е мислила
сама.
– Е – каза Ксандър в опит да се развесели. – Това не е нищо!
Върнах вниманието си към папките – купища и купища от тях, които
оставяха усещане за тежест в стомаха ми.
– Който и да е този човек“, казах аз, – каквато и да е историята му с
Тобайъс Хоторн, каквото и да е загубил – сега той е богат, могъщ и с
връзки.

Глава 39

По времето, когато всеки от нас премина през три или четири папки,
дори слънчевата светлина, струяща от всички страни, не можеше да
прогони тъмната пелена, която се бе настанила над стаята.
Това беше, което знаех, преди да прочета досиетата: Тобайъс Хоторн
беше подал първите си патенти в края на шейсетте и началото на
седемдесетте. Поне един се оказал ценен и той беше използвал
печалбите от него, за да финансира придобиването на земя, което го
превърнала в основен играч в тексаския петрол. В крайна сметка той
беше продал петролната си компания за повече от сто милиона долара
и след това беше диверсифицирал с докосването на Мидас, за да
превърне милионите в милиарди.
Всичко това беше публична информация. Информацията в тези
файлове разказваше частите от историята, които митът за Тобайъс
Хоторн премълчаваше. Враждебни поглъщания. Конкурентите
оставали без работа. Съдебни дела, заведени с единствената цел да
фалират другата страна. Безмилостният милиардер имал навика да
се фокусира върху пазарна възможност и да се премести в това
пространство без милост, да купува патенти и по-малки корпорации,
да наема най-добрите и най-умните и да ги използва, за да унищожи
конкуренцията – само за да се насочи към нова индустрия , ново
предизвикателство.
Той плащал добре на служителите си, но когато вятърът се променял
или печалбите пресъхвала, той ги съкращавал без милост.
Тобайъс Хоторн никога не се е занимавал със създаването на
приятелства. Бях попитала Нан какво точно е направил нейният зет, с
което той не се гордее. Отговорът беше навсякъде около нас и беше
невъзможно да пренебрегнем детайлите, в който и да е от файловете
само защото не отговаряха на това, което търсихме.
Взрях се в папката в ръката си: Ситън, Тайлър. Изглежда, че г-н
Сийтън, брилянтен биомедицински инженер, е бил хванат в един от
центровете на Тобайъас Хоторн след седем години лоялна – и
доходоносна – служба. Сийтън бил понижен. Подобно на всички
служители на Хоторн, той получил щедро обезщетение, включително
удължаване на фирмената му застраховка. Но в крайна сметка това
удължаване беше изтекло и клауза за неконкуриране в ситния шрифт
на договора му беше направила почти невъзможно за него да си
намери друга работа.
И застраховка.
Преглъщайки, се насилих да се взра в снимките в тази папка с
файлове. Снимки на малко момиченце. Марая Сийтън. Тя беше
диагностицирана с рак на девет години, точно преди баща ѝ да загуби
работата си.
На дванадесет тя била мъртва.
Почувствах гадене в стомаха, насилих се да продължа да прелиствам
файла. Последният лист съдържаше финансова информация за
транзакция – щедро дарение, което Фондация Хоторн направила на
Детската изследователска болница Сейнт Джуд.
Това беше Тобайъс Хоторн, милиардерът, балансиращ счетоводната си
книга. Това не беше баланс.
– Знаехте ли за това? – каза Грейсън с нисък глас и сребърните му очи
насочени към Наш.
– За кое „това“ може да говорим, малки братко?
– Какво ще кажеш да купиш патенти от скърбяща вдовица за една
стотна от стойността им? Грейсън хвърли папката и взе друга. – Или
да се представя за инвеститор-ангел, когато това, което наистина иска,
е постепенно да придобие достатъчно от компанията, за да може да я
затвори, за да освободи пътя за друга своя инвестиция?
– Ще взема шаблонни договори, които му дават контрол върху IP на
служителите му за две хиляди, Алекс. – Джеймсън направи пауза. –
Независимо дали този IP е създаден на конвейр или не.
В другия край на стаята Ксандър преглътна.
– Наистина не искате да четете за неговия набег във фармацевтичните
продукти.
– Знаеше ли? – Грейсън отново попита Наш. – Затова ли винаги си бил
с единия крак навън? Защото не издържа да си под покрива на
стареца?“
– Защото спасяваш хора – каза тихо Либи. Тя не гледаше Наш. Тя
гледаше китките си.
– Знаех кой е той. – Наш не каза повече от това, но можех да видя
напрежението под грапавата брада на челюстта му. Той наведе глава
надолу, а ръбът на каубойската му шапка скри лицето му.
– Помниш ли торбата със стъкло? – внезапно попита Джеймсън
братята си с болка в гласа. – Беше пъзелът с ножа. Трябваше да счупим
стъклената балерина, за да открием три диаманта вътре. Подканата
беше „Кажи ми какво е истинско?“ и Неш спечели, защото останалите
от нас се съсредоточиха върху диамантите…
– И подадох на стареца истинска торба с натрошено стъкло – завърши
Наш. Имаше нещо в гласа му, което накара Либи да спре да гледа
китките си и да отиде, за да сложи безшумно едната си ръка на ръката
му.
– Счупеното стъкло – каза Грейсън и вълна от напрежение се разля по
тялото му. – Онази лекция, която ни изнесе за това как, за да направим
това, което е направил, трябва да бъдат направени жертви. Нещата се
счупиха. И ако не сте почистили парчетата...
Ксандър довърши изречението, адамовата му ябълка поклащаше:
– Ще стадат хора.

Глава 40

Минаха трийсет и шест часа – нито вест от похитителя на Тоби,

непрекъснато растяща група папараци пред портите и твърде много
време, прекарано в солариума с досиета за враговете на Тобайъс
Хоторн. Неговите много, много врагове.
Завърших файловете в моя стек. Всеки от четиримата братя Хоторн
завърши своя. Същото направи и Либи. Така направи и Ив. Нищо не
съвпадаше. Нищо не пасваше. Но не исках да призная, че сме се
ударили в друга стена. Не исках да се чувствам притисната в ъгъла или
надмината, или сякаш всички около мен са получавали многократни
удари в червата за нищо.
Така че продължих да се връщам в солариума, препрочитайки
файлове, които другите вече бяха прегледали, въпреки че знаех, че
семейство Хоторн не са пропуснали нищо. Че тези файлове са
прогорени в тях сега.
В момента, в който Джеймсън приключи купа си, той изчезна в
стените. Единствената причина, поради която знаех, че не е излетял до
непознати части по света, беше, че леглото беше топло до мен, когато
се събудих сутрин. Грейсън отиде до басейна, преодолявайки
границата на човешката издръжливост отново и отново, и след като
Наш свърши, той избегна пресата пред портите, измъкна се до един
бар и се върна в два през нощта с разцепена устна и треперещо
кученце, пъхнато в ризата му. Ксандър почти не ядеше. Ив изглежда
смяташе, че няма нужда от сън и че ако може просто да запомни всеки
детайл от всеки файл, отговорът щеше да се появи сам.
Разбрах. Двете не говорехме за Тоби, за мълчанието на похитителя му,
но това ни поддържаше.
Ще бъдем във връзка.
Посегнах към друг файл – един от малкото, които все още не бях
прегледала – и го отворих. празен.
– Ти чела ли си това? – попитах Ив, а сърцето ми блъскаше гръдния
ми кош с внезапна, стряскаща сила. – Тук няма нищо.
Ив вдигна поглед от файла, който ровеше през последните двадесет
минути. Отчаяната надежда в очите й трепна и угасна, когато видя кой
файл имам предвид. „Исая Александър? Преди имаше страница там.
Само една. Кратък файл. Още един недоволен служител, уволнен от
лаборатория в Хоторн. Доктор на науките, изгряваща звезда – и сега
човекът няма нищо.
Без богатство. Без сила. Никакви връзки. Не е това, което търсим.
– И така, къде е страницата? – попитах, а въпросът ме глождеше.
– Има ли значение? – каза Ив с пренебрежителен тон, раздразнението
помрачи поразителните ѝ черти. – Може би се е смесил с друг файл.
– Може би – казах аз. Затворих файла и погледът ми се спря на
раздела. Александър, Исая. Ив беше казала името, но аз не го бях
осъзнала – не и досега.
Бащата на Грейсън беше Шефилд Грейсън. Бащата на Наш се казваше
Джейк Наш. И името на Ксандър беше съкратено от Александър.

Намерих моя НДПЗВ в неговата лаборатория. Това беше скрита стая,

пълна с най-случайния асортимент от предмети, които можете да си
представите. Някои хора откриваха изкуството, превръщайки
ежедневните предмети в художествени коментари. Ксандър беше по-
скоро надарен инженер. Що се отнася до механизмите за справяне с
братята Хоторн, той вероятно беше най-здравословният в Къщата.
– Трябва да говоря с теб за нещо – казах аз.
– Възможно ли е да става дума за употреба извън етикета на
средновековни оръжия? – помоли Ксандър. – Защото имам някои
идеи.
Това беше обезпокоително на много нива и беше толкова типично за
Ксандър, че ми се прииска да плача или да го прегърна, или да
направя каквото и да било, освен да задържа този файл и да го
накарам да говори с мен за нещо, за което много ясно беше дал да се
разбере по време на „Улеи и стълби“, че не иска да говори.
– Това баща ти ли е? – казах нежно. – Исая Александър?
Ксандър се обърна да ме погледне. След това, сякаш вземаше много
сериозно решение, той вдигна ръка и притисна един пръст към края
на носа ми.
– Би-биип.
– Няма да ме разсееш – казах му, раздразнението, което обикновено
можех да изпитвам, беше заменено от нещо по-нежно и болезнено. –
Хайде, Ксан. Аз съм твоят НДППЗВ. Говори с мен.
– Двойно би-биип. – Ксандър отново натисна носа ми. – За какво е
допълнителното П?
– Почетен – казах му аз. – Ти ме направи почетен Хоторн и това ме
прави твоят най-добър почетен приятел от Хоторнови завинаги. Така
че говори.
– Тройно би-биип… – Ксандър понечи да каже, но аз се наведох,
преди да успее да докосне носа ми.
Изправих се, хванах нежно ръката му в моята и я стиснах.
Това беше Ксандър, така че в гласа ми нямаше нотка на обвинение,
когато зададох следващия си въпрос. – Взе ли страницата, която беше в
този файл?
Ксандър категорично поклати глава.
– Дори не знаех, че Исая е в списъка. Вероятно обаче мога да ти кажа
какво пише в досието му. Някак си прекарах последните няколко
месеца, правейки собствен файл.
Този път не потиснах желанието да го прегърна. Силно.
– Ив каза, че той е доктор на науките, който е бил уволнен от
лаборатория на Хоторн – казах аз, след като се отдръпнах.
– Това покрива всичко – отвърна Ксандър, а веселият му тон беше
копие на копие на истинското нещо. – С изключение на времето.
Възможно е Исая да е бил уволнен по времето, когато съм бил заченат.
Може би защото съм заченат? Искам да кажа, може би не! Но може
би?
Горкият Ксандър. Помислих си за това, което беше казал в „Улеи и
стълби“.
– Затова ли не си се свързал с него?
– Не мога просто да му се обадя. – Ксандър ме погледна жално. – Ами
ако ме мрази?
– Никой не би могъл да те мрази, Ксандър – казах му, сърцето ми се
сви.
– Ейвъри, хората ме мразят през целия ми живот. – Имаше нещо в тона
му, което ме накара да си помисля, че много малко хора разбират
какво е да си Ксандър Хоторн.
– Никой, който те познава – казах яростно.
Ксандър се усмихна и нещо в това ме накара да заплача.
– Мислиш ли, че е добре – каза той, звучейки по-млад, отколкото
някога съм го чувала, – че обичах да играя тези съботни сутрешни
игри? Да обичам да раста тук? Да обичам великия и ужасен Тобайъс
Хоторн?
Не можех да отговоря на това вместо него – за никой от тях. Не можах
да направя така, че последните няколко дни да болят по-малко. Но
имаше едно нещо, което можех да кажа.
– Ти не си обичал великия и ужасен Тобайъс Хоторн. Ти си обичал
стареца.
– Аз бях единственият, който знаеше, че той умира. – Ксандър се
обърна, за да вземе нещо, което приличаше на камертон, но не
направи нито едно движение, за да го добави към измишльотината,
която създаваше. – Той го пазеше в тайна от всички останали в
продължение на седмици. Той искаше да съм с него накрая и знаеш ли
какво ми каза – последното нещо?
– Какво? – попитах тихо.
– Докато това свърши, ще разбереш какъв човек съм бил – и какъв
човек искаш да бъдеш.

Глава 41

Върнах се към солариума с празни ръце, след като попаднах в още

една задънена улица. Ще се свържа с вас. Това зловещо обещание
отекна в съзнанието ми, когато завих зад ъгъла и видях пазача на Ив.
Кимнах му, погледнах за кратко към Орен, след което бутнах вратата на
солариума.
Вътре Ив седеше с файл, поставен на земята пред нея и телефон в
ръка. Правеше снимки.
– Какво правиш? – попитах стреснато.
Ив вдигна поглед.
– Какво мислиш, че правя? – Гласът ѝ се пречупи. – Имам нужда от
сън. Знам, че имам нужда от сън, но не мога да спра. И не мога да
изнеса тези файлове от тази стая, затова си помислих… – Тя поклати
глава, очите ѝ бяха насълзени, а кехлибарената коса падаше по лицето
ѝ. – Няма значение. Това е тъпо.
– Не е тъпо – казах ѝ аз. – И ти имаш нужда от сън.
Всички имаме.

Проверих крилото на Джеймсън, преди да се върна към своето. Той не

беше в нито едно от двете. Спомних си какво беше, когато открих, че
майка ми не е тази, за която я мислех. Имах чувството, че отново
скърбя за смъртта ѝ и единственото нещо, което ми помогна, беше
това, че Либи ми напомни какъв човек е била майка ми, доказвайки
ми, че съм я познавала по всички възможни начини.
Но какво бих могъл да кажа на Джеймсън, Ксандър или някой от тях
за Тобайъс Хоторн? Че наистина е бил брилянтен? Стратегически? Че
е имал малки частици съвест? Че се е грижил за семейството си, дори
ако ги е лишил от наследство заради непозната?
Докато това свърши, ще разбереш какъв човек съм бил – и какъв
човек искаш да бъдеш. Замислих се за последните думи на милиардера
към Ксандър. Докато какво ще свърши? По времето, когато Ксандър
ще е намерил баща си? По времето, когато всички игри, които Тобайъс
Хоторн беше планирал преди смъртта си, ще бъдат изиграни?
Тази мисъл привлече погледа ми към кожената чанта на скрина ми. В
продължение на два дни бях погълната от болната загадка на
похитителя на Тоби и надеждата, макар и слаба, че сме все по-близо
до разрешаването ѝ. Но истината беше, че цялото размишление, което
бяхме направили, не ни доведе доникъде. Вероятно е било
проектирано да ни доведе доникъде – докато загадката не бъде
завършена.
Ще се свържа с вас.
Мразех това. Имах нужда от победа. Имах нужда от разсейване.
Докато това приключи, ще разбереш какъв човек съм бил. Бавно
отидох до скрина си, помислих си за Тобайъс Хоторн и онези файлове
и взех чантата.
Движейки се методично, подредих предметите, които още не бях
използвала. Парната ютия. Фенерчето. Плажната кърпа.
Стъкленият кръг. Казах на глас последната следа, която Джеймсън и
аз бяхме разкрили. "Не дишай."
Прочистих ума си. След миг погледът ми се спря върху кърпата, после
върху синьо-зеления кръг. Този цвят. Хавлия. Не дишай.
С внезапна интуитивна яснота разбрах какво трябва да направя.
Човек е спрял да диша, когато е бил ужасен, изненадан, изпълнен със
страхопочитание, опитвайки се да бъде тих, заобиколен от дим или
под вода.

Глава 42
Светлината на сензора за емоции светна, когато стъпих във вътрешния
двор. В съзнанието си, за един-единствен удар на сърцето, видях
басейна така, както изглеждаше през деня, със светлина, отразяваща се
от водата, плочките на дъното го правеха да изглежда спиращ дъха
синьо-зелен като Средиземно море.
Същият нюанс като парчето стъкло, което носех в дясната си ръка. В
лявата държах плажната кърпа. Очевидно това щеше да изисква
намокряне.
През нощта водата беше по-тъмна, сенчеста. Чух Грейсън да плува,
преди да го видя, и усетих точния момент, в който той осъзна
присъствието ми.
Ръката на Грейсън Дейвънпорт Хоторн удари ръба на басейна. Той се
изправи.
– Ейвъри. – Гласът му беше тих, но в тишината на нощта прозвуча. –
Не трябва да си тук. – С мен остана неизказано. – Би трябвало да
спиш.
Грейсън и неговите задължения и препоръки. Семейството Хоторн не
трябва да се разпада. Гласът му говореше дълбоко в паметта ми.
Особено на мен.
Отърсих се от спомена, доколкото можах.
– Има ли светлина тук? – Попитах. Не исках да се налага да се справям
с това, че нещата стават тъмни всеки път, когато стоя твърде
неподвижно – и не можех да се накарам да погледна Грейсън, да
погледна светлите му, пронизващи очи, както направих онази нощ.
– Под портика има контролен панел.
Успях да го намеря и да запаля осветлението на басейна, но накрая
случайно включих и един фонтан. Водата се пръскаше нагоре във
великолепна дъга, докато светлината на басейна преминаваше през
цветове: розово, лилаво, синьо, зелено, виолетово. Чувствах се, като че
гледам фойерверки. Като магия.
Но не бях дошла тук за магия. Едно докосване изключи фонтана. Друг
спря цикъла на цветовете в светлината.
– Какво правиш? – попита ме Грейсън и аз знаех, че ме пита защо съм
тук, с него.
– Джеймсън каза ли ти за чантата, която дядо ти ми остави? – Попитах
аз.
Грейсън се отблъсна от стената, тъпчейки водата, докато премерваше
реакцията си.
– Джейми не ми казва всичко. – Мълчанието в изреченията на
Грейсън винаги говореше много. – Честно казано, има доста неща,
които аз не му казвам.
Това беше най-близкото до споменаването на онази нощ във
винарската изба, нещата, които ми беше признал.
Вдигнах стъкления кръг.
– Това беше един от няколкото предмета в чанта, които дядо ти
инструктирал да ми бъдат доставени, ако с Ив се срещнем. Имаше
също...
– Какво каза? – Без предупреждение Грейсън се измъкна от водата.
Беше октомври и през нощта беше достатъчно хладно, че трябваше да
замръзва, но правеше много добро впечатление на човек, който е
напълно неспособен да почувства студ.
– Когато срещнах Ив, това задейства една от игрите на дядо ти.
– Старецът е знаел? – Грейсън стоеше толкова неподвижен, че ако
светлината на басейна не беше запалена, щеше да изчезне в
тъмнината. – Дядо ми е знаел за Ив? Ти знаеше ли, че Тоби има
дъщеря?
Преглътнах.
– Да.
Всеки мускул в тялото на Грейсън се бе стегнал.
– Той е знаел – повтори той яростно. – И той я е оставил там? Той е
знаел и не е казал нито една проклета дума на никого от нас? –
Грейсън закрачи към мен – после ме подмина. Той се подпря на
стената на портика, дланите му бяха изпънати, мускулите на гърба му
бяха толкова напрегнати, че изглеждаше, че лопатките му можеха да
пробият кожата.
– Грейсън? – Не казах повече от това. Не знаех какво друго да кажа.
– Преди си казвах, че старецът ни обича – заяви Грейсън с цялата
прецизност на хирург, който реже през здравата плът, за да стигне до
лошата. – Че ако ни е карал да се придържаме към невъзможни
стандарти, това е било с благородната цел да изковае наследниците си
в такива, каквито трябва да бъдем. И ако великият Тобайъс Хоторн
беше по-суров към мен, отколкото към братята ми, си казвах, че това е,
защото трябва да бъда нещо повече. Вярвах, че той ме научи на чест и
дълг, защото беше почтен, защото чувстваше тежестта на своя дълг и
искаше да ме подготви за него.
Грейсън удари ръката си по стената достатъчно силно, за да може
грапавата повърхност да разкъса дланта му.
– Но нещата, които е направил? Мръсните малки тайни в тези папки с
файлове? Да знаеш за Ив и да я оставиш да бъде отгледана от хора,
които са я третирали като нещо по-малко? Да се преструваме, че
семейството ни не дължи нищо на дъщерята на Тоби? В това няма
нищо почтено. – Грейсън потрепери. – В никое от тях.
Мислех си за това, че Грейсън никога не си е позволявал да се
пречупи, защото познаваше какъв е човекът, в който е възпитан.
Помислих си за Джеймсън, който каза, че Грейсън винаги е бил
толкова перфектен.
– Не знаем от колко време дядо ти е знаел за Ив – казах аз. – Ако е
било скорошно откритие, ако е знаел, че тя прилича на Емили, може
би е смятал, че ще бъде твърде болезнено…
– Може би ме е смятал за твърде слаб. – Грейсън се обърна с лице към
мен. – Това е, което казваш, Ейвъри, колкото и да се опитваш да го
накараш да означава нещо друго.
Направих крачка към него.
– Мъката не те прави слаб, Грейсън.
– Любовта те прави. – Гласът на Грейсън беше брутално нисък. – Аз
трябваше да съм този, който е над всичко това. Емоция. Уязвимост.
– Защо ти? – Попитах. – Защо не Наш? Той е най-старият. Защо не
Джеймсън или Ксан…
– Защото се предполагаше да бъда аз. – Грейсън си пое накъсано дъх.
На практика можех да го видя как се бори да затръшне вратата на
клетката още веднъж заради емоциите си. – Целият ми живот, Ейвъри,
трябваше да съм аз. Ето защо трябваше да бъда по-добър, защо
трябваше да се жертвам и да бъда почтен и да поставя семейството на
първо място, защо никога не биваше да загубя контрол – защото
старецът нямаше да е наоколо завинаги и аз бях този, който трябваше
да поеме юздите, след като той си отиде.
Трябваше да е Грейсън, помислих си. Не аз. Една година по-късно и
част от Грейсън все още не можеше да се откаже от това, дори да
знаеше, че старецът никога не е възнамерявал да му остави
богатството.
– И разбрах, Ейвъри – разбрах – защо старецът може да е погледнал
това семейство, погледнал ме е и е решил, че сме недостойни за
неговото наследство. – Гласът на Грейсън потрепери. – Разбрах защо
смяташе, че не съм достатъчно добър – а ти беше. Но ако великият
Тобйъс Хоторн не е бил почтен? Ако никога не е срещнал граница,
която не би прекрачил за собствената си егоистична изгода? Ако
„семейството на първо място“ е било просто някаква глупава лъжа, с
която ме нахрани? Тогава защо? – Грейсън доближи очите си до моите.
– Какъв е смисълът, Ейвъри, от всичко това?
– Не зная. – Гласът ми звучеше също толкова сурово, колкото и
неговият. Колебливо вдигнах отново стъкления кръг. – Но може би има
нещо повече, част от пъзела, която не знаем...
– Още игри. – Грейсън отново удари с ръка стената. „Старото копеле е
мъртво от една година и все още дърпа конците.
Дясната ми ръка държеше синьо-зеленото стъкло, с лявата пуснах
кърпата и посегнах към него.
– Недей – въздъхна Грейсън. Той се обърна, за да мине покрай мен. –
Веднъж ти казах, Ейвъри: Съкрушен съм. Но също няма да те пречупя.
Върни се в леглото. Забрави за това парче стъкло и всичко останало в
тази чанта. Спри да играеш игрите на стареца.
– Грейсън…
– Просто спри.
Това се чувстваше окончателно по начин, по който нищо друго между
нас не бе било. Не казах нищо. Не тръгнах след него. И когато начинът,
по който ми каза да спра, прозвуча в съзнанието ми, си помислих за
Джеймсън, който никога не спираше.

Глава 43

Порех през водата с отворени очи. Синьо-зелената мозайка на дъното

на басейна ме привличаше, осветена от светлините, които бях
включила. Заплувах по-близо, след това прокарах ръка по плочките,
забелязвайки всичко: този цвят, гладкостта, вариациите в изрязването
и размера на малките плочки, начина, по който бяха поставени, почти
във вихър.
Ритнах дъното и когато пробих повърхността, загребах настрани. Взех
стъкления кръг в едната си ръка, с другата се дръпнах по ръба до
плиткия край. Изправяйки се, потопих стъклото, след което го спуснах
под себе си. Не дишай.
Филтрирани през стъклото, синьо-зелените плочки изчезнаха. Под тях
виждах по-опростен дизайн: квадрати, някои от които светли, други
тъмни. Шахматна дъска.
Винаги имаше момент в тези игри, когато бях поразен от почти
физическото осъзнаване, че нищо, което Тобайъс Хоторн някога е
правил, не е било без пластове от цели. Всички тези допълнения към
Хоторн хаус и колко от тях съдържаха някой от триковете му, които
просто чакаха правилната игра?
Капани след капани, беше ми казал Джеймсън веднъж. И гатанки
върху гатанки.
Излязх над водата за въздух, образът на шахматната дъска гореше в
съзнанието ми. Мислех за Грейсън, който ми каза да не играя, за
Джеймсън, който трябваше да играе заедно с мен. И тогава изчистих
ума си от всичко това. Замислих се за уликите, които бяха
предшествали тази: гамбитът на кралицата, водещ до кралския
шахматен комплект Не дишай. Потопих се отново, вдигнах отново
стъклото и мислено попълних квадратите с фигурки.
Разиграх гамбита на царицата наум. P-Q4. P-Q4. P-QB4.
Отказвах да мигам, запомних местоположението на квадратите,
участващи в тези ходове, след което се издигнах за въздух. Поставих
стъклото обратно на страната на басейна и се измъкнах, а нощният
въздух беше брутален шок за системата ми.
P-Q4, помислих си. С определена цел се гмурнах към дъното. Колкото
и да бутах или побутвах мозайката от плочки, съставляващи първия
квадрат, нищо не се случи. Заплувах към втория – все още нищо, после
отново се издигнах за въздух, отново заплувах настрани, отново се
измъкнах, трепереща, тресяща, готова.
Поех въздух, после се гмурнах отново. P-QB4. Местоположението на
последния ход в гамбита на царицата. Този път, когато бутнах
плочките, една се обърна, удряйки следващата и следващата, като
някакво чудо с часовников механизъм.
Гледах как верижната реакция върви, парче по парче, страхувайки се
дори да мигна, ужасена, че каквото и да е това, ще продължи само миг.
Последната плочка се обърна и цялата секция – квадратът, който бях
видял през стъклото – изскочи. Дробовете ми започнаха да горят и
пъхнах пръсти отдолу. Изстъргаха нещо.
Почти. Почти.
Тялото ми казваше да изляза на повърхността – крещеше ми да изляза
на повърхността – но аз отново пъхнах пръсти под плочката. Този път
успях да извадя плосък пакет, миг преди отделението да започне да се
затваря.
Отблъснах се, заритнах и след това изригнах от повърхността на
водата. Задъхвах се и не можех да спра да се задъхвам, всмуквайки
нощния въздух отново и отново. Плувах към страната на басейна. Този
път, когато ръката ми посегна към ръба, друга ръка сграбчи моята.
Джеймсън ме извади от водата.
– Не дишай – промърмори той.
Не го попитах къде е бил или дори дали е добре. Току-що вдигнах
пакета, който бях извадил от дъното на басейна.
Джеймсън се наведе да вземе плажната кърпа и я уви около мен.
– Браво, наследнице. – Устните му докоснаха моите и светът се
почувства зареден, изпълнен с очакване и тръпката от преследването.
Това беше начинът, по който той и аз трябваше да бъдем: без бягство,
без криене, без взаимни обвинения, без съжаления.
Само ние, въпроси и отговори и какво можехме да правим, когато
бяхме заедно.
Отидох да отворя пакета и го намерих вакуумно запечатан. Джеймсън
протегна нож. Разпознах го. Онзи нож – от играта със счупеното
стъкло.
Взех го от него и отворих пакета. Вътре имаше огнеупорна торбичка.
Разкопчах я и намерих избеляла снимка. Три фигури – всички женски
– стояха пред огромна каменна църква.
– Разпознаваш ли ги? – попитах Джеймсън.
Той поклати глава и аз обърнах снимката. На гърба, изписани с
познатите драсканици на Тобйъс Хоторн, имаше място и дата. Марго,
Франция, 19 декември 1973 г.
Играех игрите на милиардера достатъчно дълго, за да може мозъкът
ми веднага да се хване за датата. 19.12.1973 г. И тогава имаше
местоположението.
– Марго14? – казах на глас. – Произнася се като Марго?
Това може да означава, че търсим човек с това име, но в играта на
Хоторн това можеше да означава и толкова много други неща.

Глава 44

Джеймсън ме вкара под горещ душ и умът ми забърза. Декодирането

на улика изисква отделяне на значението от разсейването. Тук имаше
четири елемента: снимката; името Margaux; местоположението във
Франция; и датата, която можеше да е действителна дата или можеше
да е число, което се нуждае от декодиране.
По всяка вероятност някаква комбинация от тези четири елемента е
имала смисъл, а останалите са просто разсейване, но кои кои са?
– Три жени. – Джеймсън окачи кърпа, топла от печката, върху
стъклената врата на душа. – Църква на заден план. Ако сканираме
снимката, можем да опитаме обратно търсене на изображения…
– …което би помогнало само – допълних аз, а водата се нажежи до
бяло срещу студената ми кожа, – ако копие на точната снимка
съществува онлайн. – Все пак си струваше да се опита. – Трябва да се
опитаме да намерим църквата, да разберем името ѝ – промърморих аз,
докато парата ставаше все по-гъста във въздуха около мен. – И можем
да говорим със Зара и Нан. Вижте дали ще разпознаят някоя от тези
жени.
– Или името Марго – добави Джеймсън. През парата върху стъклената
врата той беше размазан цвят: дълъг, слаб, познат по начини, които ми
причиняваха болка.
Изключих дъждовния душ. Увих кърпата около тялото си и излязох на
килима в банята. Джеймсън срещна погледа ми, лицето му, осветено
от луната през прозореца, косата му беше разпиляна, пръстите ми
искаха да го докоснат.
– Има и датата, която трябва да обмислим – промърмори той. – И
останалите предмети в чантата.
– Парна ютия, фенерче, USB – изръмжах аз. – Можем да опитаме
парната ютия и фенерчето върху снимката – и торбичката, в която
беше.
– Остават три предмета. – Краищата на устата на Джеймсън се извиха
нагоре. – И три вече използвани. Това ни поставя на половината път и
дядо ми би казал, че е добра точка да отстъпим. Върнете се в
началото. Помислете за рамката и заряда си.
Усетих собствените си устни да се отварят и да се извиват нагоре в
краищата.
– Не са дадени инструкции. Без въпрос, без подкана.
– Без въпрос, без подкана. – Гласът на Джеймсън беше нисък и
копринен. – Но ние знаем спусъка. Ти срещна Ив. Джеймсън
предъвква това за момент, след което се обърна. Зелените му очи
изглеждаха като фокусирани върху нещо, което никой освен него не
можеше да види, сякаш множество възможности внезапно се
разпростряха пред него като съзвездия в небето. – Стартът на играта
беше задействан, когато срещна Ив, което означава, че тази игра може
да ни каже нещо за теб или нещо за Ив, нещо за това, защо дядо ми
избра теб вместо Ив, или… –
Джеймсън се обърна отново, уловен в мрежа от собствените си мисли.
Сякаш всичко останало беше престанало да съществува, дори и аз.
– Или – повтори той, сякаш това беше отговорът. – Не го видях в
началото – каза той с нисък глас и зареден с електрическа енергия. –
Но сега, когато изглежда, че старецът може да е в центъра на
сегашната атака? – Погледът на Джеймсън се върна към реалния свят.
– Какво ако…
Джеймсън и аз живеехме за тези две думи. Какво ако? Сега ги усетих.
– Мислиш ли, че може да има връзка между играта, която дядо ти ми
остави, и всичко останало?
Отвличането на Тоби. Старецът с пристрастие към гатанки. Някой,
идващ към мен от всички страни.
Въпросът ми приземи Джеймсън и погледът му скочи към моя.
– Мисля, че тази игра ти е доставена, защото Ив се появи тук. И
единствената причина, поради която Ив дойде тук, беше, че имаше
проблеми. Без проблеми, без Ив. Ако Тоби не беше отвлечен, тя
нямаше да е тук. Дядо ми винаги е мислил седем стъпки напред. Той
видя десетки пермутации в начина, по който нещата могат да се
разиграят, планираше за всяка възможност, разработваше стратегии за
всяко едно възможно бъдеще.
Понякога, когато момчетата говореха за стареца, го караха да звучи
повече от смъртен. Но имаше ограничения за това, което човек
можеше да предвиди, ограничения дори за стратегията на най-
брилянтния ум.
Джеймсън хвана брадичката ми с ръката си и леко наклони главата ми
назад, като я насочи към себе си.
– Помислете за това, наследнице. Ами ако информацията, от която се
нуждаем, за да разберем кой е отвлякъл Тоби, наистина е в тази игра?
Гърлото ми се стегна, цялото ми тяло усети проблясъка на надеждата
физически.
– Наистина ли мислиш, че може да е така? – попитах с пречупен глас.
В очите на Джеймсън се надигнаха сенки.
– Може би не. Може би се разпрострях. Може би просто виждам това,
което искам да видя, виждам го така, както искам да го виждам.
Мислех си за досиетата, за изчезването на Джеймсън в стените на
Хоторн хаус.
– Тук съм – казах му тихо. – Тук съм с теб, Джеймсън Хоторн. – Спри
да бягаш.
Той потръпна.
– Кажи Таити, наследнице.
Доближих ръката си до врата му.
– Таити.
– Искаш ли да знаеш най-лошата част? Защото най-лошата част е да не
зная какво би направил дядо ми – и е направил, – за да спечели. В
червата ми и в костите ми, с всяка фибра от съществото ми зная защо.
Знаейки, че всичко, което той е направил в името на победата, бих
направил и аз.
Джеймсън Уинчестър Хоторн е гладен. Това ми каза Скай през
първите ми няколко седмици в Хоторн хаус. Грейсън беше послушен, а
Ксандър беше брилянтен, но Джеймсън беше любимецът на стареца,
защото Тобайъс Хоторн също беше роден гладен.
Заболя ме да ги гледам като еднакви.
– Не говори така, Джеймсън.
– За него всичко беше само стратегия – каза Джеймсън. – Той виждаше
връзки, които другите хора пропуснаха. Всички останали играеха шах
в две измерения, но Тобайъс Хоторн виждаше третото и когато
разпознаваше печелившия ход, го предприемаше.
Нямаше нищо по-хоторновско от победата.
– Само защото би могъл да го направиш – казах яростно на Джеймсън,
– не означава, че би го направил“.
– Преди теб, наследнице? Определено бих го направил. – Гласът му
беше напрегнат. – Сега дори не мога да го мразя. Той е част от мен.
Той е в мен. – Пръстите на Джеймсън леко докоснаха косата ми, след
което се свиха в нея. – Но най-вече не мога да го мразя, Ейвъри Кайли
Грамбс, защото той ми доведе теб.
Имаше нужда да го целуна и аз също имах нужда от това. Когато
Джеймсън най-накрая се отдръпна – само един сантиметър, после два
– устните ми ме заболяха за неговите. Той доближи устата си до ухото
ми.
– А сега обратно към играта.
Глава 45
Работихме почти до зори, спахме за кратко, събуждахме се
преплетени. Говорихме с Нан и Зара, играхме си с числата,
идентифицирахме църквата, която дори не беше във Франция, камо ли
в Марго. Върнахме се към неизползваните предмети в чантата:
парната ютия, фенерче, USB.
До обяд бяхме зациклили.
Сякаш бе разгадал нуждата от нещо, което да ни измъкне от това,
Ксандър изпрати съобщение на телефона на Джеймсън. Джеймсън ми
го подаде, за да го видя. 911.
– Спешен случай? – Попитах.
– По-скоро като призоваване – каза ми Джеймсън. – Хайде. –
Стигнахме до коридора, преди да се сблъскаме с Наш, който
напускаше стаята на Либи в дрехите, които носеше предишния ден,
държейки малка, мърдаща се топка от хаос и кафява козина.
– Наистина се надявам, че не си се опитал да дадеш това невероятно
очарователно кученце на сестра ми – казах му.
– Не го направи. – Либи излезе в коридора, облечена в риза I EAT
MORNING PEOPLE и черни пижамени панталони. – Той знае по-
добре. Това е куче Хоторн. Либи протегна ръка да погали кученцето
по ухото. – Наш я намери в една уличка. Някакви пияни задници я
мушкаха с пръчка. – Тъй като познавах Неш като себе си, се съмнявах,
че това се е оказало добре за пияните задници. – Той я спаси –
продължи Либи, оставяйки ръката си да падне. – Това е, което той
прави.
– Не зная, скъпа – каза Неш, почесвайки кученцето, вперил очи в
сестра ми. – Бях в доста тежка форма. Може би тя ме спаси.
Мислех си за малкия Наш, който гледа Скай с малките си братя, как я
гледа как ги раздава. И тогава си помислих как Либи ме приема.
– Получихте 911 на Ксандър? – попита Джеймсън брат си.
– Разбира се – провлачи Наш.
– 911? – Либи се намръщи. – Ксандър добре ли е?
– Той има нужда от нас – каза Наш на сестра ми, позволявайки на
кученцето да оближе брадичката му. – Всеки получава само по едно на
година. Ако дойде такова съобщение, няма значение къде се намираш
или какво правиш. Зарязваш всичко и тръгваш.
– Ксандър просто още не ни е казал къде да отидем – добави
Джеймсън.
Точно като по знак телефонът на Джеймсън иззвъня; На Наш също.
Поредица от текстове се появиха в бърза последователност. Джеймсън
насочи телефона си към мен, за да мога да видя.
Ксандър беше изпратил четири снимки, всяка от които съдържаше
малка рисунка. Първото беше сърце с надпис ГРИЖА в средата.
Превъртях до втората снимка и се намръщих.
– Това да не е маймуна, караща колело?
Либи се приближи до Наш и извади телефона от джоба му. Имаше
нещо интимно в действието – начина, по който той ѝ позволи, както
тя знаеше, че ще го направи.
– Маймуната сякаш казва ЕЕЕЕЕЕЕ! –коментир Либи, че Наш
погледна снимката.
– Може да е лемур – предположи той.
Поклатих глава и погледнах третата снимка: Ксандър беше нарисувал
дърво. Четвъртата снимка беше слон, който скача на пого стик, също
казвайки ЕЕЕЕЕЕ!
Погледнах Джеймсън.
– Имате ли представа какво означава това?
– Както беше изтъкнато по-рано, 911 означава, че Ксандър ни вика –
каза Джеймсън. – По правилата на Хоторн това призоваване не може
да бъде пренебрегнато. Що се отнася до снимките… реши сама,
наследнице.
Погледнах пак снимките. Грижовното сърце. Животните викат Eeee.
– Дървото е дъб, ако това помага – ми каза Наш. Кученцето излая.
Грижа. Еее. Дъб. Еее. Помислих си – и след това събрах всичко
заедно.
– Сигурно се шегуваш с мен – казах на Джеймсън.
– Какво? – попита Либи.
Джеймсън се усмихна.

Глава 46

Пет минути по-късно бяхме в театъра Хоторн. За да не се бърка с

киносалона в Хоторн, този имаше сцена, червена кадифена завеса,
амфитеатрално разположени места за сядане – всичко това.
Ксандър стоеше на сцената с микрофон в ръка. Зад него беше поставен
екран и трябва да е имало някъде проектор, защото „911!“ танцуваше
на екрана.
– Имам нужда от това – каза Ксандър в микрофона. – Вие имате нужда
от това. Всички имаме нужда от това. Неш, взех Тейлър Суифт за теб.
Джеймсън, приготви се да изпълниш тези танцови движения, защото
тази сцена вика името ти и всички знаем, че бедрата ти са напълно
неспособни на лъжа. А колкото до Грейсън… – Ксандър направи
пауза. – Къде е Грей?
– Грейсън Хоторн пропуска караоке? – каза Либи. – Шокирана съм,
казвам ви. Шокирана.
– Грей има толкова дълбок и мек глас, че ще пролеете буквални сълзи,
докато пее нещо толкова старо, че ще повярвате, че е прекарал 50-те
години на миналия век, носейки най-елегантните костюми и
излизайки с най-добрия си приятел Франк Синатра – Ксандър се
заклеваше. Той обърна поглед към братята си. – Но Грей не е тук.
Джеймсън ме погледна.
– Не пренебрегваш съобщение 911 – каза ми той. – Без значение какво.
– Къде е Грейсън? – попита Наш. И тогава го чух – звук по средата
между трясък и трошене на дърво.
Джеймсън изтича до коридора. Имаше още една катастрофа.
– Музикална стая – каза ни той.
Ксандър скочи от сцената.
– Моят дует ще трябва да почака!
– С кого щеше да правиш дует? – попита Либи.
– Мене! – Ксандър извика, докато тичаше към вратата, но Наш го
хвана.
– Почакай, Ксан. Пусни Джейми да отиде. – Наш погледна към мен. –
Върви и ти, хлапе.
Не бях сигурна какво си мислеше Неш, че става тук – или защо
изглеждаше толкова сигурен, че Джеймсън и аз сме тези, от които
Грейсън се нуждае.
– Междувременно – каза Неш на Ксандър, – дай ми микрофона.

Докато Джеймсън и аз си проправяхме път по коридора, звукът на

болезнено красива музика на цигулка започна да се носи в залата.
Вратата на музикалната стая беше отворена и когато прекрачих през
нея, видях Грейсън да стои пред отворени еркерни прозорци, облечен
в костюм без сако, разкопчана риза и цигулка, притисната до
брадичката му. Позата му беше перфектна, всяко движение гладко.
Подът пред него беше покрит с парчета дърво.
Не можех да си спомня колко ултраскъпи цигулки беше купил Тобайъс
Хоторн, за да развие музикалните способности на внука си, но
изглеждаше, че Грейсън е унищожил поне една.
Песента достигна финална нота, толкова висока и сладка, че беше
почти непоносима. След това настъпи тишина, когато Грейсън свали
цигулката, направи крачка от прозорците и след това отново вдигна
инструмента – над главата си.
Джеймсън хвана брат си за предмишницата.
– Недей. – За момент двамата се сблъскаха, скръб и ярост. – Грей. Не
нараняваш никого освен себе си. – Това нямаше ефект, така че
Джеймсън се насочи към югуларната вена. – Плашиш Ейвъри. И
пропусна 911 на Ксандър.
Не бях уплашена. Никога не можех да се уплаша от Грейсън, но можех
да страдам заради него.
Грейсън бавно свали цигулката.
– Извинявам се – каза ми той с почти твърде спокоен глас. – Това е
твоя собственост, която унищожавам.
Не ме интересуваше имуществото ми.
– Свириш прекрасно – казах на Грейсън, потискайки желанието да
заплача.
– Красотата се очакваше – отговори Грейсън. – Техника без
артистичност е безполезна. – Той погледна надолу към останките от
цигулката, която беше унищожил. – Красотата е лъжа.
– Напомни ми да ти се подигравам, че си го казал това по-късно – каза
му Джеймсън.
– Оставете ме – нареди Грейсън и ни обърна гръб.
– Ако знаех, че ще имаме парти – полуизпя Джеймсън, – щях да
поръчам храна.
– Парти? – Попитах.
– Жалко парти. – Джеймсън се усмихна. – Виждам, че си облечен за
случая, Грей.
– Прав си. – Грейсън тръгна към вратата. – Това е самоугаждане.
Напълно под моето ниво.
Джеймсън протегна ръка, за да го спъне, и тогава се зпочна. Сега
разбрах защо Наш изпрати Джеймсън. Понякога Грейсън Дейвънпорт
Хоторн се нуждаеше от битка – и Джеймсън беше твърде щастлив да
се подчини.
– Пусни всичко навън – каза Джеймсън, забивайки главата си в
стомаха на Грейсън. –Горкото дете.
Тобайъс Хоторн не просто очакваше красота. Четиримата внука на
Хоторн също бяха почти смъртоносни.
Грейсън хвърли Джеймсън по гръб, след което тръгна да убитва.
Познавах Джеймсън достатъчно добре, за да разбера, че той просто се
е оставил да бъде приклещен.
Всеки мускул в тялото на Грейсън беше стегнат.
– Мислех, че сме го провалили – каза той с нисък глас. – Мислех, че не
сме му достатъчни. АЗ не бях достатъчен, не бях достоен. Но ти ми
кажи, Джейми: Какво, по дяволите, ни трябва да бъдем достойни за
нещо?
– Той играеше, за да спечели – изръмжа Джеймсън под брат си. –
Винаги. Не можеш да ми кажеш, че това се оказва изненада.
– Прав си. – Грейсън не отслаби хватката си. – Той беше безмилостен.
Той ни възпита да бъдем такива. Особено аз.
Джеймсън впери очи в тези на брат си.
– По дяволите с това, което иска. Какво искаш ти, Грей? Защото и
двамата знаем, че не си си позволявал да искаш нищо от много дълго
време.
Двамата бяха увлечени в състезание по гледане: сребристосиви очи и
тъмнозелени, единият присвит адругия широко отворен.
Грейсън пръв погледна настрани, но не махна предмишницата си от
врата на Джеймсън.
– Искам да си върна Тоби. Заради Ив. – Последва пауза и тогава
главата на Грейсън се обърна към моята, светлината се отразяваше в
русата му коса почти като ореол. – Заради теб, Ейвъри.
Затворих очи, само за момент. – Джеймсън смята – и двамата мислим
– че може да има връзка между отвличането на Тоби и играта, която
дядо ти ми остави. Че може да ни каже нещо.
Грейсън насочи погледа си обратно към този на брат си, след това
отпусна ръката си и рязко се изправи.
Продължих:
– Зная, че не искаше да играеш...
– Ще го направя – каза Грейсън и думите прорязаха въздуха. Протегна
ръка към Джеймсън и го изправи на крака, оставяйки двамата да стоят
само на сантиметри един от друг. – Ще играя и ще спечеля – каза
Грейсън със силата на абсолютния закон, – защото ние сме това, което
сме.
– Винаги ще бъдем – каза Джеймсън. Колкото и да се доближавах до
братята Хоторн, винаги щеше да има неща, които споделяха, които
едва можех да проумея.
– Ето, наследнице. – Джеймсън прекъсна зрителния контакт с брат си,
извади снимката от джоба си и ми я подаде. – Ти си този, който
намери тази следа. Ти си този, който трябва да го обясни.
Чувствах се значимо: Джеймсън ме приближи до Грейсън, вместо да
ме отблъсне.
Протегнах снимката и пръстите на Грейсън докоснаха моите, докато я
вземаше.
– Не знаем кои са тези три жени – казах аз. – Има дата на гърба. И
надпис. Можем да те преведем през това, което вече направихме.
Грейсън насочи погледа си обратно към този на брат си, след това
отпусна ръката си и рязко се изправи.
– Това няма да е необходимо. – Погледът на Грейсън беше остър. –
Какво друго имаше в чантата, която нашият дядо ти остави?
Отидох да го взема и когато се върнах, Грейсън и Джеймсън стояха по-
далече един от друг. И двамата дишаха тежко и израженията на лицата
им ме накараха да се зачудя какво ли е станало между тях, докато ме
нямаше.
– Ето – казах аз, без да обръщам внимание на напрежението в стаята.
Подредих останалите три обекта в играта, като ги наименувах както
направих. „Парна ютия, фенерче, USB устройство.
Грейсън остави снимката до тях. След нещо, което му се стори като
цяла вечност, той обърна снимката, за да прочете надписа още веднъж.
– Дата ни дава числа – каза Джеймсън. – Код или…
– Не е код – промърмори Грейсън, вдигайки парахода. – Реколта. –
Погледът му се насочи бавно и неумолимо към моя. – Трябва да слезем
до винарската изба.

Глава 47

Докато дръпнах вратата на винарската изба, голяма част от онази нощ

се върна в паметта ми: коктейлът, начинът, по който Грейсън ловко бе
отклонил всеки човек, който просто искаше минута от моето време,
за да ми разкаже за уникална финансова възможност, малкото
момиче в басейна, Грейсън се гмурка, за да я спаси.
Можех да си спомня как изглеждаше, докато се измъкваше от водата,
мокър в костюм на Армани. Грейсън дори не беше поискал кърпа.
Държеше се така, сякаш дори не беше мокър. Спомних си хора, които
говореха с него, момиченцето беше върнато на родителите му.
Спомних си краткия поглед, който зърнах за лицето му – очите му –
точно преди да изчезне по тези стълби.
Знаех, че не е добре, но нямах представа защо.
Съсредоточи се върху играта. Опитах се да остана в момента – тук,
сега, с двамата. Джеймсън слезе първи по спираловидните каменни
стъпала. Бях на крачка зад него, вървях там, където той вървеше, без да
смея да погледна през рамо към Грейсън.
Просто намери следващата следа. Оставих това да бъде моят фар, моят
фокус, но в момента, в който стигнахме до дъното на каменното
стълбище, се появи площадката: стаята за дегустации с античната
маса, изработена от най-тъмното черешово дърво. Столовете бяха
разположени от двете страни на масата, ръкохватките им бяха
издълбани така, че краищата им се превръщаха в лъвове: единият
бдителен, другият ревящ.
И точно така това ме върна обратно.
Линиите на тялото на Грейсън са като архитектурно произведение:
раменете му са прави, вратът му е изправен, въпреки че главата и
очите му са сведени надолу. На масата пред него стои кристална
чаша. Ръцете му лежаха от двете страни на чашата, мускулите по
тях бяха напрегнати, сякаш всеки момент можеше да се оттласне.
– Не трябва да си тук. – Грейсън не откъсва очи от чашата – нито
от кехлибарената течност, която е пил.
– А твоята работа е да ми казваш какво трябва и какво не трябва да
правя?– отвръщам аз. Въпросът изглежда опасен. Просто това, че
съм тук, го прави по причини, които дори не мога да започна да
обяснявам.
– Някой каза ли ти нещо? – питам. – На партито – някой разстрои ли
те?
– Не се разстройвам лесно – казва Грейсън остро. Той все още не е
отместил поглед от чашата и не мога да се оттърся от чувството,
че не трябва да виждам това.
Че никой не бива да вижда Грейсън Хоторн такъв.
– Дядото на детето. – Тонът на Грейсън е модулиран, но виждам
напрежението във врата му, сякаш думите искат да излязат с рев от
него, изтръгвайки се от гърлото му. – Знаеш ли какво ми каза? –
Грейсън вдига чашата си и изпива останалото – до последната капка.
– Той каза, че старецът би се гордял с мен.
И ето го нещото, което кара Грейсън да пие сам. Прекосих и седнах
на стола срещу неговия. – Ти спаси това момиченце.
– Маловажно. – Призрачните сребърни очи срещат моите. – Тя беше
лесна за спасяване. – Той вдига бутилката, налива точно два пръста в
чашата, тези ледени очи с бдителния му поглед. Има напрежение в
пръстите му, китките му, врата му, челюстта му. – Истинската
мярка за един човек е колко невъзможни неща е свършил преди
закуска.
Внезапно разбирам, че Грейсън е изкормен, защото не вярва, че
Тобайъс Хоторн се е гордял или би се гордял с него – нито заради
това, че е спасил това момиче или нещо друго.
– Да бъдеш достоен – продължава той, – изисква да бъдеш смел. –
Отново вдига чашата към устата си и отпива.
– Ти си достоен, Грейсън –, казвам му, протягам ръце към ръцете му и
ги държа в моите.
Грейсън не се отдръпва. Пръстите му се свиват в юмруци под ръцете
ми.
– Спасих това момиче. Не спасих Емили. – Това е изявление на факта,
истина, издълбана в душата му. – Не спасих тебе. – Той вдига поглед
към мен. – Избухна бомба и ти лежеше на земята, а аз просто стоях
там.
Гласът му вибрира с интензивност. Под моето докосване усещам
тялото му да прави същото.
– Всичко е наред. Добре съм – казвам аз, но е ясно, че той не го чува –
няма да го чуе. – Погледни ме, Грейсън. Аз съм точно тук. Добре съм.
Добре сме.
– Хоторн не бива да се разпадат. – Гърдите му се повдигат и спадат.
– Особено аз.
Изправям се и си проправям път към неговата страна на масата, без
изобщо да пускам ръцете му. – Не си пречупен.
– Съм. – Думите са бързи и брутални. – Винаги ще бъда.
– Погледни ме – казвам аз, но той не иска. Навеждам се към него. –
Погледни ме, Грейсън. Ти не си пречупен.
Очите му се спряха на моите. Сега гърдите ни се издигат и спускат в
унисон.
– Емили беше в главата ми. – Има нещо приглушено и едва сдържано
в гласа му. – Чух я, след като бомбата избухна, сякаш беше точно
там. Сякаш беше истинска.
Това е признание. Аз стоя, а той седи с изправен гръб и наведена
глава.
– Седмици наред халюцинирах гласа ѝ. Седмици наред тя ми шепнеше.
– Грейсън вдига поглед към мен. – Кажи ми отново, че не съм сломен“
Не мисля. Просто хващам главата му в ръцете си.
– Ти си я обичал и си я загубил – започвам да говоря.
– Провалих я и тя ще ме преследва до деня, в който умра. – Очите на
Грейсън се затварят. – Трябва да съм по-силен от това. Исках да
бъда по-силен от това. Заради теб.
Последните две думи почти ме разочароват.
– Не е нужно да си нещо заради мен, Грейсън. – Чакам да отвори очи,
докато ме погледне. – Това – казвам. – Ти. Това е достатъчно.
Той се спуска от стола на колене, очите му се затварят отново,
огромният момент е навсякъде около нас. Коленича, обгръщам го с
ръце.
– Ти си достатъчен – казвам отново.
– Никога няма да е достатъчно.
Споменът беше навсякъде. Усещах Грейсън да се свива в себе си, в
мен. Усещах тръпките му. И тогава той ми каза да си вървя и аз
избягах, защото дълбоко в себе си знаех какво има предвид, когато
каза, че никога няма да е достатъчно. Имаше предвид нас. Какви бяхме
– и какви не бяхме. Какво се беше разбило през онези седмици, когато
Емили е шепнела в ухото му.
Какво може да е било.
Какво можеше да бъде.
Какво не може да бъде, сега.
На следващия ден Грейсън замина за Харвард, без дори да се сбогува.
И сега той се беше върнал, точно там зад мен, и ние правехме това.
Грейсън, Джеймсън и аз.
– Насам. – Грейсън кимна към прозрачна стъклена врата вдясно от
нас. Когато я отвори, изблик на студен въздух удари лицето ми.
Прекрачвайки през вратата, изпуснах дълъг, бавен дъх, наполовина
очаквайки да го видя, тънък и бял в мразовития въздух.
– Това място е огромно. – Останах в настоящето с чиста сила на
волята. Без повече ретроспекции. Няма повече какво – ако.
Съсредоточих се върху играта. Това беше необходимото. Това, от което
имах нужда и от което и двамата имаха нужда от мен.

Глава 48

На гърба на етикета на единствената бутилка Chateau Margaux 1973 в

колекцията на Тобайъс Хоторн имаше рисунка. Скица с молив на
висящ кристал като сълза.
– Бижуа? – Грейсън се осмели да предположи, но аз вече бях в
трезора.
– Не – казах бавно, като си представих кристала на рисунката и се
замислих. Къде съм виждал нещо подобно преди?
– Мисля, че търсим полилей.

В Хоторн хаус имаше осемнадесет кристални полилея. Намерихме

този, който търсехме в Чайната.
– Качваме ли се? – попитах, протягайки врат към двадесетфутовите
тавани. – Или това нещо се спуска?
Джеймсън се приближи до един стенен панел. Той натисна един бутон
и полилеят бавно се спусна до нивото на очите.
– За целите на пърсането на прах – каза ми той.
Дори мисълта да се опитам да избърша праха от това чудовище ми
донесе сърцебиене. На полилея трябваше да има поне хиляда
кристала. Едно грешно движение и всички можеха да се разбият.
– Сега какво? – аз си отдъхнах.
– Сега – каза ми Джеймсън, – взимаме ги един по един.
Изследването на отделните кристали отне време. На всеки няколко
минути се докосвах до Джеймсън или Грейсън или някой от тях до
мен.
– Този – внезапно каза Грейсън. – Вижте нередностите.
Джеймсън беше за миг върху него.
– Гравиран? – попита той.
Вместо да отговори на брат си, Грейсън се обърна и ми подаде
кристала. Взрях се в него, но ако в този кристал имаше съобщение или
улика, не можех да го разбера с просто око.
Можем да използваме бижутерска лупа, помислих си. Или …
– Фенерчето – въздъхнах аз. Бръкнах вътре в кожената чанта. Сключих
ръка около фенерчето и поех бързо дъх. Протегнах кристала, след
което пуснах лъч през него. Нередностите накараха светлината да се
пречупи точно така. Първоначално резултатът беше неразбираем, но
след това обърнах кристала и опитах отново.
Този път лъчът на фенерчето се пречупи, за да образува съобщение.
Докато се взирах в светлината, проектирана на пода, не пропуснах
думите – предупреждението.
НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ НА НИКОГО.

Глава 49

Студени тръпки се удариха в основата на врата ми, като усещането да

ме гледат отзад или да стоиш до колене във висока трева и да чуваш
тракането на гърмяща змия. Хватката ми се стегна около кристала, не
можех да отместя поглед.
НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ НА НИКОГО.
– Какво трябва да значи това? – казах аз, стомахът ми се сви от ужас,
когато най-накрая погледнах към Джеймсън и Грейсън в бърза
последователност. – Следа ли е?
Имахме още един предмет в чантата. Това не беше свършило. Може би
буквите на това предупреждение могат да бъдат пренаредени или
първата буква във всяка дума да направи инициали, или...
– Може ли да видя кристала? – попита Джеймсън. Дадох му го и той
бавно го завъртя под лъча на фенерчето, докато намери това, което
търсеше. – Там, на върха. Три букви, твърде малки и бледи, за да ги
различим без светлина.
– Fin15? – каза Грейсън, острието на въпроса.
– Fin. – Джеймсън върна кристала в ръката ми, след което приближи
тъмнозелените си очи към моите. – Както за приключване,
наследнице. Край. Това не е улика. Това е то.
Моята игра. Много вероятно последното завещание на Тобайъс
Хоторн. И това беше? Не се доверявай на никого.
– Но какво да кажем за USB? – Казах. Играта не можеше да свърши.
Това не можеше да е всичко, което Тобайъс Хоторн ни е оставил.
– Погрешна посока? – подхвърли Джеймсън. – Или може би старецът
ти е оставил игра и USB. Така или иначе, това започна с доставката на
чантата и свършва тук.
Вирнах брадичката си, нагласих кристала в лъча на фенерчето и
думите отново се появиха на пода. НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ НА НИКОГО.
След всичките неща, това ли беше всичко, което милиардерът имаше
за мен? Дядо ми винаги е мислил седем стъпки напред, чух Джеймсън
да казва. Той виждаше десетки пермутации в начина, по който
нещата могат да се разиграят, планирани за всяка възможност,
стратегически за всяко едно възможно бъдеще.
Що за стратегия беше това? Трябваше ли да си помисля, че
похитителят на Тоби е по-близо, отколкото изглеждаше? Че обхватът
му е дълъг и всеки може да бъде в джоба му? Трябваше ли да
разпитвам всички около мен?
Отстъпи крачка назад, помислих си. Върни се в началото. Помисли за
рамката и твоя заряд. Спрях. Поех дъх. И си помислих. Ив. Тази игра
беше задействана, когато се срещнахме. Джеймсън беше теоретизирал,
че дядо му е предвидил нещо за неприятностите, довели Ив тук, но
какво, ако беше по-просто от това?
Много, много по-просто.
– Тази игра започна, защото Ив и аз се срещнахме. – Изрекох думите
на глас, всяка от които напусна устата ми със силата на изстрел, макар
че едва проговорих с шепот. – Тя беше пусковият механизъм.
Мислите ми прескочиха към предната вечер. До солариума, досиетата
и Ив с телефона.
– Ами ако „Не се доверявай на никого.“ – казах бавно – наистина
означава „Не ѝ вярвай“?
Докато не изрекох думите, не бях осъзнал колко съм свалила гарда си.
– Ако старецът възнамеряваше да внимаваш само с Ив, съобщението
нямаше да гласи не се доверявай на никого. Би казал, че не ѝ вярвай. –
Грейсън говореше като човек, който не би могъл да бъде нещо по-
малко от правилният, камо ли грешният човек.
Но си помислих за Ив, която поиска да я оставя сама в крилото на
Тоби. Начинът, по който тя гледаше дрехите в гардероба ми. Колко
бързо успя да привлече Грейсън на своя страна.
Ако Ив не приличаше толкова много на Емили, щеше ли да я защитава
сега?
– Всеки включва Ив по подразбиране – посочих аз. – Трябва. Ако тя е
заплаха...
– Тя. Не. Е. Заплаха. – Гласните струни на Грейсън се опънаха в
гърлото му. В съзнанието си все още го виждах на колене пред мен.
– Не искаш тя да бъде такава – казах, като внимавах да не изпитвам
твърде много чувства.
– Наистина ли, наследнице? – попита внезапно Джеймсън, втренчен в
моите очи. – Искаш ли тя да бъде заплаха? Защото Грей е прав.
Съобщението не беше „Не ѝ вярвай“.
Джеймсън беше този, който не вярваше на Ив от самото начало! Не
съм ревнива. Не е това, което е.
– Снощи – казах с треперещ глас – хванах Ив да прави снимки на
файловете в солариума. Тя имаше извинение. Звучеше правдоподобно.
Но ние не я познаваме.
Не я познаваш, Грейсън.
– И дядо ви никога не я е довел тук – продължих аз. – Защо? – Обърнах
очи към Джеймсън, карайки го да се захване с въпроса. – Какво е
знаел той за Ив, което ние не знаем?
– Ейвъри. – Единственото предупреждение, което получих, беше Орен,
който каза името ми от вратата.
Ив влезе в Чайната с влажна коса, облечена в бялата рокля, която
носеше в деня, когато пристигна.
– Той е знаел за мен? – Тя погледна от мен към Грейсън, портрет на
опустошение. – Тобайъс Хоторн е знаел за мен?
Бях добър играч на покер, до голяма степен защото можех да забележа
блъф и това – брадичката ѝ трепереше, гласът ѝ се втвърдяваше,
болезненото изражение в очите ѝ, устата ѝ, сякаш не позволяваше да
се обърнат надолу – не се чувстваше като блъф.
Но гласът в тила ми каза три думи. Не се доверявай на никого.
Следващото нещо, което разбрах, беше, че Ив вървеше към мен. Орен
се премести и застана между нас, а очите на Ив се вдигнаха нагоре,
сякаш отделяше момент, за да се стегне. Опитваше се да не заплаче.
Тя протегна телефона си.
– Вземи го – изплю Ив. – Парола три осем четири пет.
Не помръднах.
– Давай – каза ми Ив и този път гласът ѝ прозвуча по-дълбоко, по-
грубо. – Виж снимките. Гледай всичко, което искаш, Ейвъри.
Почувствах пробождане на вина и погледнах Джеймсън. Тя ме гледаше
напрегнато. Не си позволих да реагирам – изобщо – когато Грейсън
дойде да застане до Ив.
Поглеждайки надолу, чудейки се дали не съм направила грешка,
написах паролата, която Ив ми беше дала, на нейния телефон. Това
отключи екрана и аз отидох до нейната фотопапка. Тя не беше изтрила
тзи, която я бях видяла да прави, и този път идентифицирах кой файл е
снимала.
– Шефилд Грейсън. – Обърнх поглед към Ив, но тя дори не ме
погледна.
– Съжалявам – каза тя на Грейсън с тих глас. – Но той е най-богатият
човек в тези файлове. Той има мотив. Той има средства. Знам, че каза,
че не е той, но...
– Иви. – Грейсън я погледна, онзи вид поглед на Грейсън Хоторн,
който се запечатва в паметта ти, защото казва всичко, което той не би.
– Не е той.
Шефилд Грейсън беше мъртъв, но Ив не знаеше това. И тя беше права:
той беше дошъл след Тоби. Само не сега.
– Ако не е Шефилд Грейсън – каза Ив с треперещ глас, – тогава
нямаме нищо.
Познавах това чувство: отчаянието, яростта, разочарованието,
внезапната загуба на надежда. Но все пак погледнах обратно към
телефона на Ив и превъртях назад през нейната фотопапка. Не се
доверявай на никого. Имаше още три снимки от досието на Шефилд
Грейсън и няколко от стаята на Тоби и това беше. Ако беше направила
снимки на други файлове – или нещо друго – те щяха да бъдат
изтрити. Превъртях се назад и намерих снимка на Ив и Тоби.
Изглеждаше така, сякаш се опитваше да отблъсне камерата, но се
усмихваше – и тя също.
Имаше още снимки на двамата от месеци назад. Точно както тя каза.
Ако старецът възнамеряваше да внимавате само с Ив, съобщението
нямаше да гласи не се доверявай на никого. Би казал, да не ѝ вярвам.
Прониза ме съмнение, но извадих нейния регистър на обажданията.
Имаше много входящи обаждания, но тя не беше вдигнала на нито
едно. Тя също не беше правила такива. Отидох до съобщенията ѝ и
бързо разбрах защо получава толкова много обаждания. Историята.
Пресата. Когато аз бях в подобна ситуация, трябваше да взема нов
телефон. Продължавах да преглеждам съобщенията, искайки да знам
дали има още, и тогава стигнах до едно, който казваше просто: Трябва
да се срещнем.
Погледнах нагоре.
– От кого е това? – попитах, насочвайки телефона към нея.
– Малори Лафлин – изстреля в отговор Ив. – Тя остави също гласови
съобщения. Можеш да провериш номера. Тя погледна надолу. –
Предполагам, че е видяла снимките ми. Ребека трябва да ѝ е дала
номера ми. Изключих телефона си, след като историята излезе, за да
мога да се съсредоточа върху Тоби, но виж какво добро направи. – Ив
си пое накъсано дъх. – Приключих с извратените малки игри на това
болно копеле. – Брадичката ѝ се вдигна, а изумрудените ѝ очи станаха
твърди диаманти. – И няма да остана там, където не ме желаят. Не
мога.
Усещах как цялата тази ситуация ми се изплъзва, като пясък, който се
изплъзва между пръстите ми.
– Не си отивай – каза Грейсън на Ив с меки думи. И тогава той се
обърна към мен и тази мекота изчезна. – Кажи ѝ да не тръгва. Това
беше тонът, който беше използвал с мен веднага след като бях
наследила всичко , онзи, създаден за предупреждения и заплахи. –
Имам го предвид, Ейвъри. – Грейсън ме погледна. Очаквах очите му да
са ледени или пламтящи, но не бяха нито едното, нито другото. –
Никога не съм искал нищо от теб.
Това беше осезаемо в гласа му: многото, много неща, които никога не
бе поискал.
Усещах как Джеймсън ме наблюдава и нямах представа какво иска
или очаква да направя. Знаех само, че ако Ив си тръгне, ако излезе от
Хоторн хаус и мине през портите, на линията на огъня, и нещо ѝ се
случи, Грейсън Хоторн никога няма да ми прости.
– Не си отивай – казах на Ив. – Съжалявам.
И съжалявах и не съжалявх. Защото тези думи просто не можеха да ме
оставят на мира: Не се доверявай на никого.
– Искам да се запозная с Малори. – Ив повдигна брадичка. – Тя е
моята баба. И в края на краищата тя не е знаела за мен.
– Ще те заведа да я видиш – тихо каза Грейсън, но Ив поклати глава.
– Или Ейвъри ще ме заведе – каза тя, в тона ѝ имаше еднакво
предизвикателство и раничост, – или аз ще отида.

Глава 50

Орен не беше доволен от това, че напускам Хоторн хаус, но когато

стана ясно, че няма да ме разубедят, той нареди екипи за сигурност и
на трите джипа. Когато тръгнахме, три еднакви превозни средства
излязоха покрай портите, оставяйки папараците без начин да разберат
в кое се намираме Ив и аз.
Ксандър беше единственият Хоторн с нас. Беше дошъл заради Ребека,
а не заради Ив, и Ив го беше позволила. Бяхме изоставили Грейсън и
Джеймсън.
– Каква е тя? – попита Ив Ксандър, след като се разминахме от
папараците. – Баба ми?
– Майката на Ребека винаги е била... на високи обороти. – Отговорът
на Ксандър отвлече вниманието ми от силно затъмнения прозорец. –
Тя беше хирург, но след като Емили се роди и те разбраха за сърцето ѝ,
Малори напусна, за да се посвети на управлението на състоянието на
Ем на пълен работен ден.
– И тогава Емили умря – тихо каза Ив. – И…
– Пуф. – Ксандър направи експлозивно движение с пръстите си. –
Майката на Бекс започна да пие. Баща ѝ ходи на тези едномесечни
командировки.
– А сега аз съм тук. – Ив погледна ръцете си: пръстите ѝ бяха тънки,
ноктите ѝ неравни. – Значи това ще мине много добре – промърмори
тя.
Това вероятно беше подценяване. Изпратих съобщение на Теа, за да я
предупредя. Нямаше отговор. Открих профилите ѝ в социалните
медии и открих, че се взирам в последните четири снимки, които беше
публикувала. Три от тях бяха черно-бели автопортрети. В една от тях
Теа се взираше право в камерата, носейки тежка спирала, лицето ѝ
беше почерняло от сълзи. На втората тя беше свита на топка, ръцете ѝ
бяха свити в юмрук, почти без дрехи, които се виждаха по тялото ѝ. На
третта Теа изключваше камерата с две ръце.
До мен Ив погледна телефона ми.
– Мисля, че може да ги харесам дори повече от поезията. – Това
звучеше като истина. Всичко, което беше казала, беше. Това беше
проблемът.
Фокусирах се върху четвъртата снимка на Теа, последната качена,
единствената цветна снимка в този комплект. На снимката имаше
двама души, които се смееха, прегърнали се един друг: Теа Калигарис
и Емили Лафлин. Тази снимка беше единствената с надпис: Тя беше
МОЯТА най-добра приятелка и ВИЕ не знаете за какво говорите.
Изгледах огромния брой отговори на снимката, след което погледнах
Ксандър.
– Теа контролира щетите. – Не можех да се боря с клюкарските
сайтове, но тя можеше.
Ксандър насочи телефона си към мен.
– Тя публикува и видео. – Той натисна Play.
– Може би сте чували някои… слухове. – Гласът на Теа беше
срамежлив. – За нея. – Снимката на Теа и Емили проблесна на екрана.
– И тях. – Снимка на четиримата братя Хоторн. – И нея. – Снимка на
Ив. – Това. Е. Бъркотия. – Теа движеше тялото си с всяка дума,
завладяващ танц, който правеше всичко това да изглежда по-малко
пресметнато. – Но – продължи тя, – те са моята бъркотия. А онези
клюки за Грейсън и Джеймсън Хоторн и мъртвата ми най-добра
приятелка? Те не са верни. – Теа се наведе към камерата, докато
лицето ѝ зае целия екран. № И зная, че не са верни, защото аз съм
тази, който ги започна.
Видеото свърши внезапно и Ксандър облегна глава назад на седалката.
– Тя е най-великолепният и ужасяващ човек, с когото някога съм
симулирал среща.
Ив го погледна.
– Често ли си фалшифицираш срещи?
Изглеждаше толкова нормална. Не бях намерила нищо в телефона ѝ.
Но трябваше да държа гарда си.
Дали?

Глава 51

Ребека отвори вратата, преди дори да имаме възможност да почукаме.

– Майка ми е там отсрека – каза тя тихо на Ив. Поемайки дълбоко
въздух, Ив мина покрай Ребека.
– По скалата от единица до пи – промърмори Ксандър – колко лошо е?
Ребека дръпна ръката си от неговата и сложи три пръста върху дланта
му. Обикновено кремообразната ѝ кожа беше зачервена и напукана
около ноктите и кокалчетата.
Три, по скалата от едно до пи. Като се има предвид стойността на пи,
това определено не беше добре.
Ребека ни поведе с Ксандър от малкия вход във всекидневната, където
бяха Ив и майка ѝ. Първото нещо, което забелязах, бяха снежните
кълба, разположени на един рафт. Изглеждаха като полирани до
блясък. Всъщност всичко, което можех да видя, изглеждаше току-що
почистено, сякаш беше търкано и търкано отново.
Ръцете на Ребека. Чудех се дали почистването беше нейна идея – или
на майка ѝ.
– Ребека, това би трябвало да е семейна работа. – Малори Лафлин не
откъсна очи от Ив дори за миг, когато Ксандър и аз се появихме в
полезрението.
Ребека погледна надолу, рубиненочервена коса падаше върху лицето ѝ.
Тя винаги изглеждаше като човек, който един художник би искал да
нарисува. Дори и частично скрито, имаше нещо приказно красиво в
болката по лицето ѝ.
Ив протегна ръка, за да хване ръката на баба си.
– Аз съм тази, който помоли Ейвъри да дойде с мен. Тоби… той се
смята за нейно семейство.
Леле. Ако Ив имаше предвид това като чувство за вина, беше
едновременно брутално и ефективно.
– Това е смешно. – Малори седна и когато Ив направи същото, Малори
се наведе към нея, отпивайки в нейно присъствие като жена,
поглъщаща пясък в пустинен мираж. – Защо синът ми ще обръща
внимание на това момиче, когато ти си тук? – Тя вдигна ръка отстрани
на лицето на Ив. – Когато си толкова съвършена.
До мен Ребека пое дъх със зъби.
– Зная, че приличам на дъщеря ти – промърмори Ив. – Това трябва да е
трудно.
– Приличаш на мен. – Майката на Ребека се усмихна. – Емили също.
Помня, когато се роди. Погледнах я и всичко, което можех да си
помисля беше, че тя съм аз. Емили беше моя и никой никога нямаше
да ми я отнеме. Казах си, че тя никога няма да иска нищо.
– Съжалявам за загубата Ви – каза тихо Ив.
– Не съжалявай – отвърна Малори с ридание в гласа. – Сега се върна
при мен.
– Мамо. – Ребека се намеси, без дори да вдигне поглед от пода. –
Говорихме за това.
– И аз ти казах, че нямам нужда ти или някой друг да ме
инфантилизира. – Отговорът на Малори беше достатъчно рязък, за да
разреже стъкло. – Светът е такъв, нали знаеш. – Жената се обърна
обратно към Ив, звучейки по-майчински. – Трябва да се научиш да
вземаш това, което искаш – и никога, никога да не позволяваш на
някой да вземе това, което не искаш да дадеш. – Малори сложи ръка на
бузата на Ив. – Ти си силна. Като мен. Както беше Емили.
Този път нямаше чут отговор от Ребека. Блъснах нежно рамото си в
нейното, мълчаливо, преднамерено Аз съм тук. Чудех се дали Ксандър
се чувства толкова безполезен, колкото аз, докато стоях там и гледах
как най-старите й белези се просмукват.
– Мога ли да Ви попитам нещо? – каза Ив на Малори.
Малори се усмихна.
– Всичко, мило момиче.
– Вие сте моята баба. Съпругът ви тук ли е? Той мой дядо ли е?
Отговорът на Малори беше контролиран.
– Няма нужда да говорим за това.
– Всичко, което някога съм искала, е да зная откъде идвам – каза ѝ Ив.
– Моля Ви?
Малори я гледаше дълго.
– Можеш ли да ме наричаш мамо? – попита меко тя. Видях Ребека да
поклати глава – не към майка си, нито към Ив, нито към когото и да
било. Тя просто я клатеше, защото това не беше добра идея.
– Ще ми разкажете ли за бащата на Тоби? – попита Ив. – Моля те,
мамо?
Очите на Малори се затвориха и аз се зачудих кои мъртви места вътре
в нея бяха обхванати от живот, когато Ив бе произнесла тази малка
дума.
– Ив – казах рязко, но майката на Ребека ме заговори.
– Той беше по-възрастен. Много привлекателен. Много мистериозен.
Свикнахме да се промъкваме из имението, дори до Къщата. В онези
дни имах свобода на всичко, но ми беше забранено да водя гости.
Господин Хоторн ценеше личното си пространство. Той щеше да си
загуби ума, ако знаеше какво правя, какво правихме в неговите
свещени зали. Малори отвори очи.
– Тийнейджърките и забраненото.
– Как беше името му? – попита Ребека и направи крачка към майка си.
– Това наистина не те засяга, Ребека – сопна се Малори.
– Как беше името му? – Ив прие въпроса на Ребека. Може би трябваше
да е любезност, но се почувства жестоко, защото тя получи отговор.
– Лиам – прошепна Малори. – Името му беше Лиъм.
Ив се наведе напред.
–Какво му се случи? Вашият Лиъм?
Малори се стегна като марионетка, чиито конци изведнъж бяха
опънати.
– Той си тръгна. – Гласът ѝ беше спокоен – твърде спокоен. – Лиъм си
тръгна.
Ив взе двете ръце на Малори в своите.
– Защо си тръгна?
– Той просто го направи.
Звънна се и Орен се запъти към вратата. Последвах го до фоайето.
Когато ръката му се сключи около дръжката, той даде заповед,
несъмнено на един от хората си отвън.
– Стой близо. – Орен ме погледна през рамо. – Стой на място, Ейвъри.
– Защо Ейвъри да стои на място? – попита Ксандър, влизайки във
фоайето и заставайки до мен.
Ребека направи една крачка, за да го последва, после се поколеба,
замръзнала в собственото си чистилище, заклещена между нас и
думите, които си мърмореха Ив и майка ѝ.
Мозъкът ми стигна до отговора на въпроса на Ксандър, преди Орен да
успее да го формулира. – Това е първият път, когато напускам
имението, откакто беше доставен последният пакет – отбелязах аз. –
Очаквате друга доставка ли?
В отговор шефът на охраната ми отвори вратата с изваден пистолет.
– Здравей и на теб – каза Теа сухо.
– Не обръщай внимание на Орен. – Ксандър я поздрави. – Той те
обърка със заплаха от по-малко пасивно-агресивен вид.
Звукът от гласа на Теа разби леда, който беше сковал краката на Ребека
на земята.
– Теа. Исках да се обадя, но майка ми ми взе телефона.
– И някой изключи моя – каза Теа. Тя погледна от Ребека към мен. –
Докато бях под душа, някой е влязал в къщата ми, в спалнята ми,
изключил телефона ми и оставил това до него с написани на ръка
инструкции да го донеса тук.
Теа протегна плик. Имаше дълбок златист цвят, блестящ и отразяващ.
– Някой е проникнал в къщата ти? – попитах с приглушен глас.
– В спалнята ти? – Ребека беше до Теа в миг.
Орен взе плика. Беше устроил капан за куриера тук, но съобщението
беше доставено другаде – на Теа.
Видял ли е нейните снимки? Това видео? – попитах безмълвно
похитителя на Тоби. Това ли получава, че ми помага?
– Имах пазач в къщата ти – каза Орен на Теа. – Той не съобщи нищо
необичайно.“
Взрях се в плика в ръката на Орън, в пълното ми име, изписано
отпред. Ейвъри Кайли Грамбс. Нещо в мен щракна и аз грабнах плика,
обърнах го и видях восъчен печат, който го придържаше затворен.
Дизайнът на печата ми спря дъха. Пръстени от концентрични
кръгове.
– Това е като диска – казах аз, а думите заседнаха в гърлото ми.
– Не го отваряй – каза ми Орен. – Трябва да се уверя...
Останалите му думи бяха изгубени от рева в съзнанието ми. Пръстите
ми се разкъсаха в плика, сякаш тялото ми беше настроено на
автопилот при пълна газ. След като счупих печата, пликът се разгъна,
разкривайки съобщение, написано отвътре с блестящ сребрист шрифт.
363-1982.
Това беше. Само тези седем цифри. Телефонен номер? Нямаше
телефонен код, но...
– Ейвъри! – Ребека изкрещя и осъзнах, че хартията, която държах, се е
запалила.
Пламъци погълнаха съобщението. Изпуснах го и секунди по-късно
пликът и номерата бяха само пепел.
– Как… – започнах да казвам.
Ксандър дойде и застана до мен.
– Мога да направя плик, за да свърши това. – Той направи пауза. –
Честно? Подготвил съм плик, за да направя това.
– Казах ти да изчакаш, Ейвъри. Орен ми отправи нещо, което можех да
опиша само като бащински поглед. Очевидно бях на много тънък лед с
него.
– Какво пишеше в съобщението? - попита ме Ребека.
Ксандър извади химикал и лист хартия с форма на кифличка, сякаш от
нищото.
– Запиши всичко, което си спомняш – каза ми той.
Затворих очи, представяйки си номера – и след това написах: 363-
1982.
Обърнах хартията, така че Ксандър да я види.
– Хиляда деветстотин осемдесет и втора. Ксандър се хвана за числата
след тирето. – Може да е година. Триста шестдесет и третият ден беше
двадесет и девети декември.
29 декември 1982 г.
– Прилича ми на телефонен номер – присмя се Теа.
– Това беше и първата ми мисъл – промърморих аз. – Но без телефонен
код.
– Имаше ли нещо, което да показва местоположението? – попита
Ксандър. – Ако можем да извлечем регионален код, това ще ни даде
номер, на който да се обадим.
Номер за обаждане. Дата за проверка. И кой знае колко други
възможности имаше? Може да е шифър, координати, банкова сметка...
– Препоръчвам незабавно да се върнем в Хоторн хаус – прекъсна го
Орен. Изражението му беше направо каменно. – Това е, ако все още
искаш да ме оставиш да си върша работата, Ейвъри.
– Съжалявам – казах аз. Бях доверила живота си на Орен и му дължах
повече от това да правя работата му по-трудна, отколкото трябваше да
бъде. – Видях печата на плика и нещо в мен се счупи.
Пръстени от концентрични кръгове. Когато Тоби беше заловен, си
помислих, че дискът може да има нещо общо с причината, но когато
похитителят му го беше изпратил обратно, предположих, че греша.
Но какво, ако не бях?
Ами ако дискът винаги е бил част от загадката?
– Номерът може да е погрешно ориентиран – каза Ксандър,
подскачайки леко на краката си. – Печатът може да е посланието.
– Вън!
Обърнах се обратно към хола. Малори Лафлин идваше дебнешком към
нас.
– Искам всички да се махнете от къщата ми!
Присъствието ни тук никога не е било добре дошло, а сега имаше огън.
– Госпожо. – Орен вдигна ръка. – Препоръчвам всички да се върнем в
Хоторн хаус.
– Какво? – попита Теа и меденокафявите ѝ очи се присвиха.
Орън хвърли поглед към нея.
– Трябва да планирате продължителен престой. Наречете го парти с
преспиване.
– Мислиш, че Теа е в опасност. – Ребека огледа стаята. – Мислиш, че
всички сме.
– Проникването с взлом е ескалация. – Тонът на Орън беше премерен.
– Имаме работа с човек, който е доказал, че е готов да мине през
посредници, за да стигне до Ейвъри. Той използва Теа, за да изпрати
съобщение този път – и не само в буквалния смисъл.
Мога да стигна до всеки. Не можете да ги защитите. Това беше
посланието.
– Това е нелепо – изплю майката на Ребека. – Няма да ви придружавам
никъде, г-н Орен, както и дъщерите ми.
– Дъще – каза тихо Ребека. Усетих как сърцето ми се извива в гърдите.
Орен не беше разубеден.
– Страхувам се, че дори и да не сте вече изложени на риск, това
посещение ще ви постави на радара на нашия злодей. Колкото и да не
искате да го чуете, г-жо Лафлин…
– Всъщност доктор – сопна се майката на Ребека. – И не ме
интересува рискът. Светът не може да вземе от мен повече, отколкото
вече е направил.
Приближих се до Ребека, чиито ръце бяха обвити около кръста ѝ,
сякаш всичко, което можеше да направи, беше да стои там и просто да
продължава да поема ударите.
– Това не е вярно – каза тихо Теа.
– Теа. – Гласът на Ребека беше задавен. – Недей.
Малори Лафлин хвърли нежен поглед към Теа.
– Толкова хубаво момиче. – Тя се обърна към Ребека. – Не зная защо
трябва да се държиш толкова злобно с приятелите на сестра си.
– Не съм хубаво момиче – каза Теа със стоманен глас.
– Трябва да дойдеш с нас – каза Ив на Малори. – Трябва да зная, че си
в безопасност.
– О. – Изражението на Малори омекна. Имаше нещо трагично в
момента, в който напрежението отстъпи, сякаш това беше
единственото нещо, което я бе предпазило да не се разпадне. – Имаш
нужда от майка – каза тя на Ив. Нежността в гласа ѝ беше почти
болезнена.
– Ела в Хоторн хаус – каза отново Ив. – Заради мен?
– Заради теб – съгласи се Малори, като дори не спести един поглед
към Ребека. – Но аз няма да стъпя в имението. През всичките тези
години Тобайъс Хоторн ме караше да мисля, че момчето ми е мъртво.
Никога не ми е казвал, че имам внучка. Беше достатъчно лошо, че
открадна бебето ми, достатъчно лошо, че онези момчета убиха моята
Емили – няма да стъпя в Къщата.
– Можеш да останеш в Уейбек котидж – каза Орен успокояващо. – С
родителите си.
– Ще остана с теб – каза тихо Ребека.
– Не – сопна се майка ѝ. – Толкова много обичаш семейство Хоторн,
Ребека? Остани с тях.

Глава 52
Орен извика един от примамките SUV, за да върне Малори, Ребека и
Теа обратно в имението. Ив избра да се вози с тях вместо с Ксандър и
мен и когато вторият джип спря до Къщата, нито тя, нито Малори бяха
в него.
– Ив каза да ти кажа, че е отседнала във вилата. – Ребека погледна
надолу. – С майка ми.
Няма да остана там, където не ме желаят, чух да казва Ив. Аз не
мога. Почувствах нов удар на вина, след което се зачудих дали това е
смисълът.
– Тя каза, че сама ще се опита да разбере какво означава числото –
добави Теа. – Само не тук.
Ако Ив заслужаваше доверие, щях да я нараня. Зле. Но ако тя не
беше…
Обърнах се към Орен. – Все още имаш мъж с Ив, нали?
– Един за нея – потвърди шефът ми по сигурността, – един за Малори,
шестима охраняват портите, още четирима охраняват непосредствения
периметър тук и трима освен мен в Къщата.
Това трябваше да ме накара да се чувствам по-сигурна, но всичко,
което можех да мисля, беше да не вярвам на никого.

Алиса ме чакаше във фоайето. Орен сигурно е знаел, но не ме бе

предупредил.
Преди да успея да кажа нещо, малко лаещо петно заобиколи ъгъла.
Миг по-късно Либи го последва, преследвайки го.
– Къщата е твърде голяма! – изсумтя тя. – Кученце твърде бързо! Мразя
кардиото!
– Дадахте ли ѝ вече име? – Ксандър извика, когато кученцето се
приближи към нас.
Либи спря да бяга и се наведе с ръце на коленете си.
– Казах ти да я кръстиш, Ксандър. Тя е …
– Куче Хоторн – завърши Ксандър. – Както желаеш. – Той вдигна
кученцето и го притисна до гърдите си. – Ще те наричаме Тирамису –
заяви той.
– Това е дело на Наш, предполагам– Алиса протегна ръка да погали
кученцето по ухото. – Справедливо предупреждение – каза тя меко на
кученцето, – Наш Хоторн никога не е обичал нещо, което не е оставил.
Либи се взря в Алиса за момент, след което отметна потната си коса от
оградените си с черно очи. – Бихте ли погледали това – каза тя
безчувствено. – Време е за моето кардио.
Докато сестра ми се отдалечаваше, присвих очи към Алиса.
– Това наистина ли беше необходимо?
– В момента имаме по-големи проблеми. – Алиса протегна телефона
си. На екрана имаше новинарска статия. „Хората стават много
нервни: Наследницата на Хоторн на прага да поеме юздите.“
Явно Market Watch нямаха високо мнение за моите възможности.
Всички начинания, в които Тобайъс Хоторн е бил основен инвеститор,
бяха маркирани с повишено внимание.
– Атаката продължава – промърморих аз. – Нямам време за това.
– И няма да се налага ти да се справяш с подобни неща – отвърна
Алиса, – ако създадеш доверителен тръст.
Не се доверявайте на никого. Изведнъж чух това предупреждение по
различен начин. Дали Тобайъс Хоторн е искал да има двойно
значение? Колкото повече наближавах годината, толкова по-силно
натискаше Алиса и толкова повече тя и нейната фирма се
приближаваха до загубата на юздите.
– Остави я на мира, Алиса.
Погледнах нагоре и видях Джеймсън да крачи към нас. Беше облечен в
изчистена бяла риза с маншети на китките. – Тръстът не е необходим.
Ейвъри може да се справи с финансови съветници.
– Финансовите консултанти няма да успокоят нервите на никого
относно идеята осемнадесетгодишно момче да управлява едно от най-
големите богатства в света. – Алиса предложи на Джеймсън със
затворени устни, останки от защитна усмихна. – Възприемането има
значение. – Тя се обърна към мен. – И за тази цел има още нещо, което
трябва да видите.
Тя взе телефона си от мен, превключи на нова страница и ми го върна
обратно. Този път се озовах да гледам надолу към сайта за клюки за
знаменитости, който разкриваше историята за Емили и Ив.
Замяна при Хоторн? Наследницата на Хоторн и нейният развяващ се
нов начин на живот.
Под това прекрасно заглавие имаше поредица от снимки. Джеймсън в
неговия смокинг и аз в моята бална рокля, танцуваме на плажа.
Неподвижен кадър, взет от интервю, което бях дала преди месеци с
Грейсън – когато той ме целуна. Последната снимка беше на мен с
Ксандър, стоящи на верандата в къщата на Ребека преди по-малко от
час.
Не бях разбрала, че папараците са ни хванали там. От друга страна,
може би това не бяха папараците. Ставаше все по-трудно да не
чувстваме, че противникът ни е навсякъде.
– Нека разгледаме положителните страни тук – предложи Ксандър. –
Изглеждам елегантен на тази снимка.
– Няма причина Ейвъри да види нещо подобно – каза Джеймсън
настойчиво.
Джемсън Уинчестър Хоторн в защитен режим беше нещо,
заслужаващо се да се види.
– Възприемането има значение – повтори Алиса.
– Точно сега – отвърнах аз и ѝ върнах телефона – други неща са по-
важни. Кажи ми, че си открила нещо, Алиса. Кой дърпа конците?
Беше казала, че го е по следите преди дни – и оттогава не бях чула
нито дума.
– Знаете ли колко хора има там с нетно състояние от поне двеста
милиона долара? – каза Алиса спокойно. – Около тридесет хиляди.
Само в Съединените щати има осемстотин милиардери, а това няма да
отнеме милиарди.
– Ще изисква връзки.
Погледнах към стълбите – и към Грейсън. Той заслиза по тях, за да се
присъедини към нас, но спря, без да ме погледне. Носеше изцяло
черно, но не и костюм.
– Каквото имаш – каза Грейсън на Алиса, – изпрати ми го. – Най-
после – най-накрая – очите му се насочиха към моите. – Къде е Ив?
Имах чувството, че ме удари.
– Вилата. – Ребека отговори. – С майка ми и дядо ми.
– Ако открием нещо – казах аз, като се опитвах да не позволя на
резкия поглед на Грейсън да ме пререже – ще ѝ се обадим.
– Да намерим нещо… – Очите на Джеймсън се приковаха като лазер в
моите. – За какво?
– Човекът, който е отвел Тоби, става все по-агресивен – каза Орен.
– По-агресивен, как? – настоя Алиса.
Ксандър вдигна Тирамису до лицето си и заговори с гласа на
кученцето.
– Не се притеснявай. Пожарът беше много малък.
– Какъв погар? – попита Джеймсън и той затвори пространството
между нас, като хвана ръката ми. – Разкажи ни, наследнице.
– Още един плик. Съобщението се запали, когато влезе в
съприкосновение с въздуха. Седем числа.

Глава 53

Имахме две потенциални улики: печатът и номерът. Като се има

предвид, че не бяхме по-близо до идентифицирането на диска,
отколкото бяхме с Джеймсън от месеци, реших да се концентрирам
върху номера.
Разделяй и владей не беше девиз на семейство Хоторн, но можеше и да
е така. Грейсън взе финансови данни: банкови записи, инвестиционни
сметки, транзакции. Ксандър, Теа и Ребека взеха датата: 29 декември
1982 г. Това остави безброй възможности за Джеймсън и мен, сред
които и телефонния номер. Ако наистина ни липсва код на област,
тогава попълването на празното поле би постигнало две неща: Първо,
ще ни даде номер, на който да се опитаме да се обадим. Второ, ще ни
даде местоположение.
Подсказка къде е държан Тоби? Или друга част от загадката?
– В Съединените щати има повече от триста телефонни кода – каза
Джеймсън по памет.
– Ще разпечатам списък – казах му, но това, което наистина исках да
кажа, беше Добре ли сме?
Тридесет минути в извършването на телефонни обаждания – всеки код
на област, последван от 363-1982 – не бях получила нито едно
обаждане. Като си взех почивка, включих номера в интернет търсене и
прегледах резултатите. Съдебно дело, включващо дискриминационни
жилищни практики. Бейзболна карта на стойност над две хиляди
долара. Химн от сборника с химни от 1982 г. в Епископската църква.
Телефон иззвъня. Погледнах нагоре. Теа вдигна телефона си. –
Блокиран номер – каза тя и тъй като беше Теа Калигарис и не знаеше
значението на думите колебание или второ предположение, отговори.
Две секунди по-късно тя ми подаде телефона. Притиснах го до ухото
си.
– Здравейте?
– Кой съм аз? – каза глас – онзи глас.
Този въпрос не просто влезе под кожата ми; той живееше там от дни и
се чудех дали той се е обадил на телефона на Теа с единствената цел
да ми напомни, че е стигнал до нея.
– Ти ми кажи – отвърнах. Той нямаше да ме възбуди. Не сега.
– Вече го направих. – Гласът му беше мек както винаги, ритъмът му
отчетлив.
Джеймсън грабна списъка с регионалните кодове и надраска
съобщение върху него. ПИТАЙ ЗА ДИСКА.
– Дискът – казах. – Знаеше какво е. – Направих пауза, за да дам
възможност за отговор, който така и не дойде. – Когато ми го изпрати
обратно като доказателство, че си отвлякъл Тоби, знаеше колко струва.
– Проникновено.
– И искаш да позная? Какво е това, какво означава всичко това?
– Предполагането – каза похитителят на Тоби копринено – е за тези,
които са твърде слаби по ум или дух, за да знаят.
Това прозвуча като нещо, което Тобайъс Хоторн би казал.
– Имах инсталирана програма на мобилния телефон на твоя малък
приятел. Проследих те, слушах те. Ти си там, във вътрешното му
светилище, нали?“
Кабинетът на Тобайъс Хоторн. Това имаше предвид под вътрешно
светилище. Той знаеше къде сме. Чувствах телефона в ръката си
мръсен, заплашителен. Исках да го хвърля през прозореца, но не го
направих.
– Защо да има значение къде съм? – Попитах.
– Уморих се да чакам. – Някак си това прозвуча по-заплашително от
всички думи, които някога съм чувала да казва този човек. – Погледни
нагоре.
Линията прекъсна. Подадох телефона на Орен.
– Той е накарал някой да инсталира програма, която да му позволи да
ни шпионира. – Тогава защо се беше отказал?
Защото иска да зная, че е навсякъде.
Орън изпусна телефона и силно го удари с пета. Яростният писък на
Теа беше заглушен от какафонията от мисли в главата ми.
– Погледни нагоре. – Повторих думите. Очите ми се насочиха към тези
на Джеймсън. – Той ме попита дали съм била във вътрешното
светилище на дядо ви, но мисля, че знаеше отговора. И той ми каза да
погледна нагоре.
Наклоних глава към тавана. Беше висок, с махагонови греди и корнизи
по поръчка. Ако погледът нагоре беше част от една от загадките на
Тобайъс Хоторн, щях да донеса стълба точно сега, но нямахме работа с
Тобайъс Хоторн.
– Той ни е слушале – казах, усещайки това като масло по кожата си. –
Но дори и да хакне камерата на Теа, нямаше да може да ме види. И
така, къде някой ще си ме представи в тази стая, ако не знае къде седя?
Отидох до бюрото на Тобайъс Хоторн. Знаех, че е прекарал часове,
седейки там, работейки, правейки стратегии. Поставяйки се на негово
място, седнах зад бюрото. Погледнах надолу, сякаш работех, а след
това погледнах нагоре. Когато това не проработи, си помислих за
начина, по който нито Джеймсън, нито Ксандър можеха да мислят,
седнали. Изправена, отидох до другата страна на бюрото. Погледни
нагоре.
Направих го и се озовах втренчена в стената от трофеи и медали,
спечелени от внуците на Хоторн: национални шампионати по всичко
– от мотокрос до плуване с флипер; трофеи за сърф, за фехтовка, за
яздене на бикове. Това бяха талантите, които внуците на Тобайъс
Хоторн бяха култивирали. Това бяха резултатите, които той очакваше.
На стената имаше и други неща: комикси, написани от Хоторнови;
книга с масичка за кафе със снимки на Грейсън; някои патенти,
повечето от тях на името на Ксандър.
Патентите, разбрах като за начало. Върху всеки сертификат имаше
номер. И всяко число, помислих си, светът около мен, внезапно ясен и
хиперфокусиран, има седем цифри.

Глава 54

Потърсихме патент на САЩ номер 3631982. Това беше патент за

полезност, издаден през 1972 г. Имаше двама притежатели на патент:
Тобайъс Хоторн и човек на име Винсент Блейк.
Кой съм аз? каза мъжът по телефона. И когато му казах да ми каже,
той каза, че вече го е направил.
– Винсънт Блейк – казах, обръщайки се към момчетата. – Дядо ти
споменавал ли го е някога?
– Не – отвърна Джеймсън, а енергията и интензивността се търкаляха
от него като нахлуваща буря. – Грей? Ксан?
– Всички знаем, че старецът имаше тайни. – Гласът на Грейсън беше
стегнат.
– Нямам нищо – призна Ксандър. Той се притисна пред мен, за да
погледне по-добре екрана на компютъра, след това превъртя
патентната информация и спря на чертеж за дизайна. – Това е
механизъм за пробиване на петролни кладенци.
Това звънна.
– Така дядо ти е изкарвал парите си – поне в началото.
– Не и с този патент – присмя се Ксандър. – Виж. Точно тук! – Той
посочи към рисунката, към някакъв детайл, който дори не можах да
разбера. – Не съм точно експерт по петролно инженерство, но дори аз
виждам, че точно там има нещо, което бих нарекъл фатален
недостатък. Предполага се, че дизайнът е по-ефективен от предишната
технология, но… – Ксандър сви рамене. – Подробности, подробности,
скучни неща – казано накратко, този патент е безполезен.
– Но това не е единственият патент, който старецът е подал през
хиляда деветстотин седемдесет и втора. Гласът на Грейсън беше като
лед.
– Какъв е бил другият патент? – Попитах.
Няколко минути по-късно Ксандър го изтегли.
– Целта на този механизъм е същата – каза той, разглеждайки дизайна,
– и можете да видите някои елементи от същата обща рамка – но този
работи.
– Защо някой би подал два патента в една и съща година с толкова
сходни дизайни? – Попитах.
– Патентите за полезни услуги покриват създаването на нови или
подобрени технологии.– Джеймсън дойде да застане зад мен, тялото
му докосна моето. – Разбиването на патент не е лесно, но може да се
направи, ако успеете да заобиколите претенциите за уникалност,
направени от предишния патент. Трябва да развалите всяка претенция
поотделно.
– Което прави този патент – добави Ксандър. – Мислете за това като за
логически пъзел. Този дизайн се променя достатъчно, за да не е
налице делото за нарушение – и след това добавя новото парче, което
формира основата на неговите претенции. И именно тази нова част
прави този патент ценен.
Този патент имаше само един притежател: Тобайъс Хоторн. Умът ми
препускаше.
– Дядо ви е подал лош патент с човек на име Винсент Блейк. След това
той незабавно сам подава по-добър и ненарушим патент, който прави
първия напълно безполезен.
– И носи милиони на дядо ни – добави Грейсън. – Преди това той е
работел на нефтени платформи и си е играел на изобретател през
нощта. И след това…
Той става Тобайъс Хоторн.
– Винсънт Блейк. – Гърдите ми се стегнаха около препускащото ми
сърце. – Ето с кого си имаме работа. Ето кой е отвлякъл Тоби. И затова
иска отмъщение.
– Патент?
Погледнах нагоре, за да видя Ив.
– Изпратих ѝ съобщение – ми каза Грейсън, за да предотврати
всякакви подозрения, които можех да имам относно внезапната ѝ
поява.
– Всичко това – продължи Ив с осезаема емоция в тона ѝ – е заради
патент?
Кой съм аз? ме попита Винсънт Блейк. Но това не беше краят. Не
можеше да бъде. Мислех, че загадката е кой е отвел Тоби и защо. Но
какво, ако имаше трети елемент, трети въпрос?
Какво иска той?
– Трябва да знаем с кого си имаме работа. – Грейсън не звучеше като
разбитото момче от винарската изба. Звучеше повече от способен да се
справи със заплахи.
– Наистина ли никога не сте чували за този човек? – попита Теа. – Той
е богат и могъщ и мрази цялото ви семейство, а вие дори не сте чували
името му?
– Знаеш не по-зле от мен – отвърна Грейсън, – че има различни видове
богати.
Джеймсън ми хвърли телефона си и аз прегледах информацията, която
беше извадил за Винсънт Блейк.
– Той е от Тексас – отбелязах. Неговото състояние изведнъж се оказа
много по-малко. – Нетна стойност малко под половин милиард
долара.
– Стари петролни пари. – Джеймсън срещна погледа на Грейсън. –
Бащата на Блейк направил удар с течното злато в тексаския петролен
бум през 1930. До края на петдесетте години младият Винсент
наследил всичко. Той прекарал още две десетилетия в петрола, след
което се насочил към животновъдство.
Това не ни казваше нищо за това на какво наистина е способен
човекът или какво иска.
– Вече трябва да е на осемдесет години – казах, опитвайки се да се
придържам към фактите.
– По-стар от стареца – каза Грейсън, тонът му балансираше на
острието на ножа между ледено и хладно.
– Опитайте да добавите името на дядо си към думите за търсене –
казах на Джеймсън.
Освен патента, получихме още един хит: профил на списание от
осемдесетте години. Както повечето репортажи за метеоритния възход
на Тобайъс Хоторн, в него се споменаваше, че първата му работа е
била работа на петролна платформа. Разликата беше, че в тази статия
се споменаваше и името на човека, който е притежавал тази
платформа.
– Значи Блейк му е бил шеф – изплю го Джеймсън. – Представете си
това: Винсент Блейк притежава цялата проклета компания. Краят на
шейсетте, началото на седемдесетте е и нашият дядо не е нищо друго
освен мърморко.
– Мрънкало с големи идеи – добави Ксандър, потупвайки бързо
пръсти по бедрото си.
– Може би Тобайъс ще е отнесъл една от тези идеи на шефа –
предположих аз. – Смелият ход се отплаща и те в крайна сметка си
сътрудничат по дизайна на нов вид сондажна технология.
– В този момент – продължи Грейсън със смъртоносно спокойствие, –
нашият дядо заблуждава богат и могъщ човек, за да претендира за цяло
състояние в интелектуална собственост за себе си.
– И въпросният могъщ човек не го съди, за да го забрави? – Ксандър
изказа съмненията си. – Само защото вторият патент не нарушава
първия, не означава, че богат човек не би могъл да погребе някой от
нищото в съдебни такси.
– Тогава защо не го е направил? – попитах аз, а тялото ми бръмчеше от
адреналина, който винаги придружаваше намирането на отговор,
който повдигаше още хиляди въпроси.
Знаехме кой е отвлякъл Тоби.
Знаехме за какво става въпрос.
Но все още имаше подробности, които ме разяждаха, дърпаха
краищата на ума ми. Дискът. Тримата герои в историята. Каква е
крайната му игра тук? Какво иска той?
– Някой трябва да знае повече за връзката на Блейк с дядо ти. – Ив
погледна последователно всеки от братята Хоторн.
Обмислих следващия ни ход. Тобйъс Хоторн се жени за Алис през
1974 г. – само две години след подаването на патента. И когато
Джеймсън попита Нан за приятели и наставници, отговорът ѝ беше,
че Тобайъс Хоторн никога не се е занимавал със създаването на
приятели.
Тя не беше казала нито дума за ментори.

Глава 55

Този път отидох сама да видя Нан.

– Винсънт Блейк. – Поставих металния диск на масата в трапезарията,
където Нан пиеше чай.
Тя изсумтя по посока на мене.
– Това трябва да е подкуп?
Или Нан нямаше представа какъв е дискът повече от нас, или
блъфираше.
– Тобайъс Хоторн е работил за човек на име Винсент Блейк в началото
на седемдесетте. Може да е било преди той и Алис да започнат да
излизат…
– Не беше – изсумтя Нан. – Дълго ухажване. Глупакът настоя, че иска
да направи нещо от себе си, преди да даде своя пръстен на моята
Алис.
Нан беше там. Тя си спомня.
– Тобайъс и Винсънт Блейк си си сътрудничели по един патент –
казах, опитвайки се да настроя непрекъснатото туптене на сърцето си.
– И тогава Вашият зет измамил Блейк за разработката, която струвала
милиони.
– Направил го е сега? – За момент изглеждаше, че това е всичко, което
Нан щеше да каже, след което се намръщи. – Винсънт Блейк беше
богат и се смяташе за по-силен от Бог. Той харесваше Тобайъс и го
вкара в кошарата.
– Но? – подканих я аз.
– Не всички бяха доволни от това. Г-н Блейк обичаше да настройва
своите протежета едно срещу друго. Синът му беше твърде малък, за
да бъде фактор тогава, но г-н Блейк бе дал да се разбере много ясно на
племенниците си, че да си семейство не ти осигурява безплатен
пропуск. Властта трябваше да се заслужи. Трябваше да се спечели.
– Да се спечели – повторих аз. Сетих се за първия телефонен разговор
с Блейк. Аз съм просто старец с пристрастие към гатанки. През цялото
това време си мислехме, че похитителят на Тоби играе една от игрите
на Тобайъс Хоторн. Но какво щеше стане, ако Тобйъс Хоторн беше
взел пример от Винсънт Блейк? Ами ако, преди да е бил оркестрант на
тези съботни сутрешни игри, той е бил играч?
– Какво стана? – Притиснах Нан. – Ако Тобайъс е бил във вътрешния
кръг на Блейк, защо да го заблуждава?
– Онези племенници, които споменах? Искаха да изпратят съобщение.
Да маркират своята територия. Да поставят Тобайъс на мястото му.
– Какво направиха? – попитах.
– В онези дни нямаше г-жа Блейк – изсумтя Нан. – Тя почина, когато
се роди малкото им момче, а детето не можеше да е било на повече от
петнайсет, когато господин Блейк започна да кани Тобайъс на вечеря.
В крайна сметка Тобайъс започна да води моята Алис със себе си. Г-н
Блейк също я хареса, но той беше от определен тип. Тя ме погледна. –
Типът, който вярва, че момчетата ще си останат момчета.
– Той дали… – Дори не можах да завърша изречението. – Те дали…
– Ако си мислите най-лошото, отговорът е не. Но ако си мислите, че
племенниците са се докопали до Тобайъс чрез Алис, че са я
тормозили, малтретирали са я и един е стигнал толкова далеч, че да я
притисне, да притисне устните си към нейните – добре, тогава.
Нан беше намекнала категорично повече от един път, че е убила
първия си съпруг, мъж, който ѝ беше счупил пръстите, защото свирела
твърде добре на пиано. Дълбоко подозирах, че би кастрирала
племенниците на Винсънт Блейк, ако беше имала дори половин шанс.
– И Блейк не е направил нищо? – Попитах.
Нан не отговори и си спомних как беше характеризирала мъжа: като
тип, който вярва, че момчетата ще си останат момчета.
– И точно тогава Вашият зет решил да се измъкне – предположих аз и
картината се изясни.
– Тобайъс спря да мечтае да работи за Блейк и си постави за цел да се
превърне в него. В по-добра версия. В по-добър човек.
– И така, той е подал два патента – казах аз. – Един, върху която са
работили заедно, а след това друг – по-добър. Защо Блейк не го е
съдил?
– Защото Тобайъс го победи честно и справедливо. О, това беше малко
подло, може би и предателство, със сигурност, но Винсент Блейк
оценяваше някой, който може да играе играта.
Един богат и могъщ човек беше оставил младия Тобайъс Хоторн да си
отиде, а в замяна Тобайъс Хоторн го засенчи – милиарди срещу
милионите му.
– Блейк опасен ли е? – Попитах.
– Мъже като Винсънт Блейк и Тобайъс – те винаги са опасни –
отговори Нан.
– Защо не казахте на Джеймсън и на мен това по-рано?
– Беше преди повече от четиридесет и пет години – присмя се Нан. –
Знаете ли колко врагове си създаде това семейство оттогава?
Мислех за това.
– Вашият зет имаше списък със заплахи. Блейк не беше в него.
– Тогава Тобайъс трябва да не е смятал Блейк за заплаха – или това,
или е смятал, че заплахата е неутрализирана.
– Защо Блейк би отвлякъл Тоби? – Попитах. – Защо сега?
– Защото зет ми вече не е тук, за да го държи на разстояние. – Нан
хвана ръката ми и я стисна здраво. Изражението на лицето ѝ стана
нежно. – Ти си тази, която свири на пиано сега, момиче. Мъже като
Винсънт Блейк – те ще счупят всеки един от тези пръсти, ако им
позволиш.

Глава 56

Докато се връщах при другите, си помислих за факта, че Винсънт

Блейк беше адресирал всяко свое писмо до мен. И той беше дал да се
разбере по телефона, че няма да говори с никого освен с
„наследницата“.
Ти си тази, която свири на пиано сега, момиче...Думите на Нан все
още отекваха в съзнанието ми, когато влязох във фоайето и чух
приглушен разговор, отскачащ от стените на Голямата стая.
– Не прави това. – Това беше Теа, гласът ѝ беше нисък и напрегнат. –
Не се поддавай на себе си.
– Не го правя. – Ребека.
– Не бъди тъжна, Бекс.
Ребека прочете значение в това ударение.
– Бъди ядосана.
– Мрази майка си, мрази Емили и Ив, мрази ме, ако трябва, но не смей
да изчезваш.
В същата секундата, в която ме видя, Джеймсън прекоси фоайето.
– Научи ли нещо?
Преглътнах.
– Винсънт Блейк е въвел дядо ви във вътрешния си кръг. Отнасял се е
към него като към член на семейството – или неговата версия на
семейство, така или иначе.
– Блудният син. – Очите на Джеймсън светнаха в моите.
– Ив? – Това беше Грейсън – и той крещеше. Огледах фоайето. Орен,
Ксандър, Теа и Ребека влизат от Голямата стая. Но не Ив.
Грейсън избухна в полезрението му.
– Ив си отиде. Тя е оставила бележка. Тя ще преследва Блейк.
– Ами охраната ѝ? – Попитах Орен.
Грейсън беше този, който отговори.
– Тя е отишла до банята и му е избягала.
– Трябва ли да се тревожим? – Ксандър зададе този въпрос.
Мъже като Винсънт Блейк и Тобайъс, можех да чуя Нан да ме
предупреждава, те винаги са опасни.
– Отивам след нея. – Грейсън злобно завърза ръкавите си, сякаш се
готвеше за битка.
– Грейсън, спри – казах настоятелно. – Мисля. – Бягството на Ив
нямаше смисъл. Мислеше ли, че може просто да се появи на вратата на
Винсент Блейк и да си поиска Тоби обратно?
Джеймсън застана между Грейсън и мен. Той задържа погледа ми за
секунда-две, след което се обърна към брат си.
– Отстъпи, Грей.
Грейсън изглеждаше като човек, който не знае значението на думите.
Беше вкаменен: неподвижен, мускулите на челюстта му играеха.
– Не мога да я проваля отново, Джейми.
Отново. Сърцето ми се сви. Джеймсън постави ръка на рамото на
брат си.
– Казвам On Spake16.
Грейсън изруга.
– Нямам време...
– Създай. Време. – Джеймсън се наведе напред и каза нещо – не чух
какво – право в ухото на Грейсън. On Spake беше ритуал у Хоторн; това
означаваше, че Грейсън не можеше да говори, докато Джеймсън не
свърши.
Докато Джеймсън свърши да шепне яростно в ухото му, Грейсън
остана неподвижен. Чаках го да призове за битка, за да упражни
правото си да отговори физически на казаното от Джеймсън. Но
вместо това Грейсън Дейвънпорт Хоторн се раздели с две и само две
думи.
– Отказвам се.
– Отказ от какво? – попита Ребека.
Теа изсумтя насмешливо.
– Хоторн.
– Наследнице? – Джеймсън се обърна към мен. – Трябва да говоря с
теб. Насаме.

Глава 57

Джеймсън ме заведе до третия етаж, до стаята за хоби, пълна с модели

на влакове. Имаше десетки от тях и два пъти повече писти, поставени
върху стъклени маси. Джеймсън натисна бутон отстрани на един от
влаковете. При докосването му стената зад нас се раздели на две,
разкривайки скрита стая с размерите и формата на старомодна
телефонна кабина. Стените ѝ бяха направени изцяло от плочи от
скъпоценни камъни – блестящо, метално черно за половината стая и
преливащо бяло за другата.
– Обсидиан – каза ми Джеймсън. – И ахати кристал.
– Какво правим тук, Джеймсън? – Попитах. – Какво трябва да ми
кажеш?
Сякаш бяхме на ръба на нещо. Тайна? Признание? Джеймсън кимна
към стаята със скъпоценните камъни. Влязох вътре. Таванът отгоре
блестеше в дъга от цветове – още скъпоценни камъни.
Разбрах твърде късно, че Джеймсън не ме е последвал в стаята.
Стената зад мен се затвори. Отне ми секунда, за да обмисля случилото
се току-що. Джеймсън ме беше хванал в капан тук.
– Какво правиш? – Удрях в стената. – Джеймсън! – Телефонът ми
звънна. – Пусни ме оттук – поисках в секундата, когато натиснах
Отговор.
– Ще го направя – обеща Джеймсън от другия край на линията. –
Когато се върнем.
Ние. Изведнъж разбрах защо Грейсън се отказа от правото си да се
бие, след On Spake. – Ти му обеща, че ще тръгнете след Ив заедно.
Джеймсън не ми каза, че греша.
– Ами ако тя е опасна? – Попитах. – Дори ако всичко, което иска, е да
си върне Тоби, можете ли честно да кажете, че тя не би разменила вас
или Грейсън, за да го вземе? Ние почти не я познаваме, а съобщението
на дядо ви гласеше...
– Наследнице, знаеш ли си някога да съм избягал от опасността?
Пръстите ми се свиха в юмрук. Джеймсън Уинчестър Хоторн живееше
за опасността.
– Ако не ме пуснеш оттук, Хоторн, аз ще…
– Искаш ли да знаеш как получих белега си? – Гласът на Джеймсън
беше по-мек, отколкото някога съм го чувал. Веднага разбрах за какъв
белег говори.
– Искам да отвориш вратата – казах.
– Върнах се. – Той остави тези думи да останат. – До мястото, където
Емили умря, аз се върнах.
Сърцето на Емили беше отказало след скока от скалата.
– Джеймсън…
– Скочих от опасно високо, както направи тя. Нищо не се случи първия
път. Нито втория. Но третият…
Можех да си представя белега в съзнанието си, преминаващ по цялата
дължина на торса на Джеймсън. Колко пъти бях плъзгала пръсти по
краищата му, усещайки гладката кожа на корема му от двете страни?
– Имаше паднало дърво, потопено във водата. Виждах само един клон.
Нямах представа какво има отдолу. Мислех, че съм изчистил всичко,
но сгреших.
Представих си Джеймсън да се спуска от върха на скала, удряйки се
във водата. Представих си назъбен клон, който улавя плътта му и почти
го забавя.
– Не почувствах болка, не и в началото. Видях кръв във водата – и
тогава я усетих. Сякаш кожата ми гори. Проправих си път до брега,
тялото ми крещеше. Някак успях да се изправя на крака. Старецът
стоеше там. Не му мигна окото от кръвта, не ме попита дали съм
добре, не извика. Всичко, което той каза, оглеждайки кървящото ми
тяло отгоре-надолу, беше: Изкара това от тялото ти, нали?
Облегнах се на стената на моята клетка със скъпоценни камъни.
– Защо ми казваш това сега?
Можех да чуя звука от стъпките му в края на линията.
– Защото Грей ще продължи да скача, докато не го заболи. Той винаги
е бил солиден, наследнице. Този, който никога не трепери, никога не
отстъпва, никога не се съмнява. И сега той загуби мястото си за
акостиране и аз трябва да бъда силният.
– Вземи ме със себе си – казах на Джеймсън.
– Само този път – каза той с болезнен тон в гласа – нека аз бъда този,
който те защитава, Ейвъри.
Беше използвал истинското ми име.
– Нямам нужда да ме защитаваш. Не можеш просто да ме оставиш тук,
Джеймсън!
– Не мога. Не трябва. Трябва. Това е бъркотията на семейството ми,
наследнице. – За първи път в тона на Джеймсън нямаше нищо лошо,
никакви намеци. – От нас зависи да я изчистим.
– А какво да кажем за Ив? – Попитах. – Знаеш какво каза дядо ти. Не
се доверявай на никого. Грейсън не мисли трезво, но ти...
– Мисля по-ясно от всякога. Нямам доверие на Ив. – Гласът му беше
нисък и болезнен. – Единственият човек, на когото вярвам с всичко,
което съм и всичко, което бих могъл да бъда, наследнице, си ти.
И просто така Джеймсън Уинчестър Хоторн затвори телефона.

Глава 58
Щях да удуша Джеймсън. Двамата се състезавахме, залагахме и
смеехме, не това.
Опитах да се обадя на Орен, но отиде на гласова поща. Либи също не
вдигна, което вероятно означаваше, че телефонът ѝ не беше зареден.
Опитах Ксандър, после Ребека. Бях на половината път да се обадя на
Теа, преди да си спомня, че телефонът й е унищожен. Опитвайки се да
се успокоя, извадих ножа си, замислих убийство, след което раздадох
десет хиляди долара на непознати, които се мъчеха да плащат наем.
Накрая изпратих съобщение на Макс. Джеймсън ме затвори в най-
скъпата тъмница в света, написах. Има някаква глупава идея да ме
защитава.
Отговорът на Макс не отне много време. ТОВА ЗЕЛЕНООКО
КОПЕЛЕ.
Ухилих се напук себе си и написах в отговор: Ти кълнеш.
Макс бързо отговори: Би ли предпочела „усмихнат, патерналистичен
ръководител на кораба, който може да напъха по ягодите на майка си
патернализма в по ягодите на майката си аспида?
Изсумтях, после най-накрая се успокоих достатъчно, за да огледам по
триста и шестдесет градус стаята със скъпоценните камъни. Две стени
от обсидиан, помислих си. Две стени от бял ахат. Проучването на
стените не ме доведе до ключ за изход, но ми разкри, че скъпоценните
камъни са били оформени в тухли и ако натиснеш горната или долната
част на някоя от тези тухли, те се завъртаха. Завъртането на черна
тухла я превръщаше в бяла. Завъртането на бяла тухла я превръщаше в
черна.
Замислих се за всички случаи, когато бях виждал Ксандър да си играе
с ръчен пъзел, след което протягах врата си, разглеждайки всеки
детайл от стените, тавана, пода. Джеймсън не ме беше затворил в
тъмница.
Беше ме заключил в стая за оттегляне и игри.

След три часа все още не бях попаднала на правилния модел и с всяка
изминала минута се чудех дали Джеймсън и Грейсън са настигнали
Ив. Предупреждения от всякакъв вид се въртяха в ума ми.
Не се доверявай на никого.
Всеки близък до теб може да бъде следващата цел.
Уморих се да чакам.
В най-мрачните ми моменти си мислех как Ив се беше заклела, че ще
направи всичко, всичко, за да си върне Тоби.
Не мисли за нея. Или тях. Или каквото и да било от това. Взирах се в
блестящата стая около мен – разкоша, красотата – и се опитвах да не
усещам, че стените се затварят.
– Блестящо – измърморих аз. – Разкош. Ами диамантите?
Вече бях пробвал десетки дизайни: буквата Х; шахматна дъска,
ключ...
Сега опитах черен диамант на всяка от белите стени, бял диамант на
всяка от черните. Нищо. Разочарована, прокарах ръката си върху един
от диамантите и го избърсах.
Кликване.
Очите ми се разшириха при звука. Два черни диаманта, един бял,
нищо на другата обсидианова стена. С второ щракване панелът на
пода изскочи. Клекнах, за да видя по-добре. Не панел. Капак.
– Най-накрая!
Без мислене, без колебание се спуснах в тъмнината. Грабнах телефона
си и включих фенерчето, след което последвах завоите на
криволичещия проход, докато не се натъкнах на една стълба. Изкачих
се по нея и стигнах до тавана – и до още един капак.
Положих дланите си върху него, натиснах, докато не поддаде, след
което се измъкнах в спалня, макар и не такава, каквато бях виждала
преди. Очукана шестструнна китара беше облегната на стената пред
мен; легло с кралски размери, направено от нещо, което изглеждаше
като обработено дърво, се намираше отляво на мен. Обърнах се и
видях Наш, кацнал на метална табуретка до голяма дървена работна
маса, която сякаш изпълняваше ролята на скрин.
Той блокираше вратата.
Тръгнах към него.
– Тръгвам си – казах кипяща. – Не се опитвай да ме спреш.
Преследвам Джеймсън и Грейсън.
– Тов е добре, така ли? – Наш не мръдна от табуретката. – Научих те да
се биеш, защото вярвам, че мислиш, хлапе. – Той се изправи с меко
изражение. – Това доверие е погрешно? – Наш ми даде секунда да
предъвча този въпрос, след което отстъпи настрани, освобождавайки
пътя към вратата.
По дяволите, Наш. Издишах дълбоко.
– Не.
Мислех над яростта си, безпокойството и тъмните, зациклящи мисли.
Изостанах с три часа и не беше като Орен да остави Джеймсън и
Грейсън да избягат сами.
– Ако искаш да ти заема малко тиксо, когато тъпаците се върнат –
провлачи Наш, – може да бъда убеден.
– Благодаря, Наш. – Малко поуспокоена, пристъпих в коридора и видях
Орен.
– Джеймсън, Грейсън и Ив – казах веднага с рязко остър гласа. – Какво
е тяхното състояние?
– В безопасност и под отчет – докладва Орен. – Ив стигна до
комплекса на Блейк, но не ѝ беше позволено да влезе. Момчетата
пристигнали малко след това и я уговорили. Сега всички те се връщат.
Облекчението ме заля, разчиствайки пътя за раздразнението ми да
нарасне.
– Ти остави Джеймсън да ме заключи!
– Беше в безопасност. – Устните на Орън потрепнаха. – Обезопасена.
– Ето! – прогърмя глас от другата страна на Орен. – Героите яздят в
битка! Ейвъри ще бъде освободена!
Погледнах покрай Орен и видях Ксандър, Теа и Ребека да идват.
Ксандър държеше огромен метален щит, който изглеждаше като
вдигнат направо от ръката на средновековен рицар.
– Кълна се във всичко, което е добро и свято – каза Теа под носа си, –
ако кажеш още една дума за LARPing17 точно сега, Ксандър…
Заобиколих Орен.
– Оценявам „спасяването“, Ксан, но не можа ли да отговори на
телефона си? – Погледнах Ребека. – И ти ли?
– Съжалявам – каза Ребека. – Телефонът ми беше без звук. Изпускахме
парата. – Зелените ѝ очи се плъзнаха към тези на Теа. – Игрален
басейн.
Хвърлих поглед към Теа. Пуловерът ѝ беше разкъсан на рамото, косата
ѝ беше видимо не толкова перфектна. Двете може да са били в
билярдната или аркадната зала, но нямаше начин, по дяволите, да са
играли билярд. Но поне Ребека вече не изглеждаше като черупка на
себе си.
– Какво е извинението ти? – Попитах Ксандър.
Той държеше щита си настрани.
– Ела в кабинета ми.
Завъртях очи, но се присъединих към него.
Ксандър използва щита, за да ни блокира от Орен, след което ме
поведе зад ъгъла.
– Попаднах в заешката дупка, правейки дълбоко проучване на
притежанията на Винсент Блейк, настоящи и минали – призна
Ксандър. – Блейк е бил единственият финансист на VB Innovation Lab.
– Ксандър замълча, овладявайки се. – Разпознах името. VB е мястото,
където Исая Александър започва работа веднага след като бил
уволнен.
Бащата на Ксандър беше работил за Винсънт Блейк. Тази мисъл беше
като домино в съзнанието ми, събаряйки още една и още една. Имаше
трима героя в притчата за блудния син, нали?
Кралят, рицарят и епископът. Синът, който остава верен.
– Исая Александър все още ли работи за Блейк? – попитах Ксандър, а
умът ми се въртеше.
– Не – категорично каза Ксандър. – Не и от петнадесет години. И знам
какво си мислиш, Ейвъри, но няма начин Исая да е участвал в
отвличането на Тоби. Той е механик, който притежава собствен гараж,
а другият механик, който работи за него, е в отпуск по майчинство,
така че той работи на двойни смени от седмици. – Ксандър преглътна.
– Но все пак… той може да знае нещо, което да ни даде
преимущество. Или да познава някой, който знае нещо. Или да познава
някой, който познава някой, който знае…
Теа услужливо сложи ръка върху устата на Ксандър.
Файлът. Веригата на доминото в съзнанието ми стигна до края си и аз
си поех въздух. Файлът на Исая Александър беше празен и Ксандър не
беше взел страницата.
Какви бяха шансовете липсващата страница да споменава Винсънт
Блейк?
Ив го беше взела. Това можеше да е било скок. Може и да не е било
честно. Дори не можех да кажа повече.
Цялото ми тяло бръмчеше, заобиколих щита на Ксандър и погледнах
към Орен, който – не беше изненадващо – ни последва зад ъгъла.
– Джеймсън, Грейсън и Ив се връщат тук ли? – попитах, изяждайки
думите. – Обезопасени ли са под зоркия поглед на твоите хора и ще
останат ли така през следващите три часа?
Очите на Орен се присвиха от подозрение.
– Какво ще направиш, ако кажа „да“?
Това ни даваше три часа. Погледнах към Ксандър.
– Мисля, че трябва да говорим с Исая. Но ако не си готов...
– Роден съм готов! – Ксандър размаха щита си. Той се усмихна с
усмивката на Ксандър Хоторн, след което позволи на бравадата си да
помръкне. – Но преди да тръгнем, групова прегръдка?

Глава 59

Един час по-късно бяхме паркирали пред механична работилница в

малък град с голям екип от охрана, след като се изплъзнахме на
папараците на магистралата. В магазина работеше само един човек.
Той беше под една кола, когато влязохме.
– Ще трябва да почакате. – Гласът на Исая Александър не беше нито
нисък, нито висок.
Надявах се, заради Ксандър, че той наистина не е замесен в нищо от
това.
– Имате ли нужда от помощ? – предложи Ксандър. Когато някои хора
се изнервяха, те млъкваха. Ксандър измърмори. – Доста съм добър с
механичните неща, освен ако или може би особено ако не са
запалими.
Това предизвика смях.
– Казано от човек с твърде много време на разположение. – Исая
Александър се изтърколи изпод колата и се изправи. Беше висок като
Ксандър, но по-широк в раменете. Кожата му беше по-тъмнокафява,
но очите им бяха еднакви.
– Търсиш ли работа? – попита той Ксандър, сякаш своенравни
тийнейджъри се появяват тук през цялото време с три тийнейджърки
и няколко бодигарда.
– Аз съм Ксандър. – Ксандър преглътна. – Хоторн.
– Знам кой си ти – каза Исая с тон, който не беше безсмислен, но
някак нежен. – Търсиш ли работа?
– Може би. – Ксандър премести тежестта си от крак на крак и след
това поднови нервното бърборене. – Вероятно трябва да Ви
предупредя, че през последните две години съм разглобил четири и
половина Porsche-та, преминали точката, от която няма връщане. Но в
моя защита, те го очакваха и имах нужда от частите.
Исая прие това спокойно.
– Харесваш да строиш неща, нали?
Въпросът – и леката извивка нагоре на устните му – почти ме
унищожиха, така че не можех да си представя колко силно засегнаха
Ксандър.
– Не сте изненадан да ме видите. – Ксандър звучеше зашеметен – това
беше от човек, който можеше буквално да се зашемети и да продължи,
без да пропусне нито един момент. – Мислех, че ще бъдете – изтърси
той. – Изненадан. Или че няма да знаете кой съм. Подготвих мисловна
блок-схема, която да насочи реакцията ми към Вашето точно ниво на
изненада и знание.
Исая Александър погледна сина си със стабилно изражение.
– Беше ли триизмерна?
– Моята ментална схема? – Ксандър вдигна ръце във въздуха. –
Разбира се, че беше триизмерна! Кой прави двуизмерни блок-схеми?
– Глупаците? – Теа предложи и след това сценично прошепна:
– Попитай ме кой прави триизмерни блок-схеми, Ксандър.“
– Теа. – Ребека я побутна.
– Помагам – настоя Теа и със сигурност Ксандър изглеждаше малко
по-стабилен.
– Знаехте ли за мен? – попита той Исайя тихо, но по-настойчиво,
отколкото някога съм го виждала.
Исая срещна погледа на Ксандър.
– Още преди да се родиш.
– Тогава защо Ви нямаше? – помислих си със свирепост, която ми спря
дъха. Собственият ми баща почти отсъстваше, но това беше Ксандър,
кралят на разсейването и хаоса, НДПЗВ, който знаеше за този човек от
месеци, но беше дошъл тук само заради мен.
Не можех да понеса идеята той да бъде наранен.
– Искате ли да си отида? – попита колебливо Ксандър Исайя.
– Щях ли да те попитам дали искаш работа – отвърна Исая, – ако
исках?
Ксандър примигна. Многократно.
– Дойдох тук, защото трябва да говорим с Вас за Винсънт Блейк – каза
той, сякаш това беше единственото нещо, което можеше да каже от
хилядите, които блъскаха в мозъка му.
Исая повдигна вежда.
– Звучи ми като желание повече от нужда.
– Това е, което хората казват за втория обяд – отвърна Ксандър,
връщайки се към режим на бърборене, – и това е мръсна лъжа.
– По отношение на обяда – каза му Исая, – съгласни сме. – След това
се обърна, оглеждайки близката кола. – Работих за Блейк малко повече
от две години, започвайки малко след твоето раждане.
Ксандър си пое дълбоко въздух.
– Веднага след като работихте за дядо ми?
Исая сякаш се стегна при споменаването на Тобайъс Хоторн.
– През цялото време, докато работих за Хоторн, конкурентите се
опитваха да ме откраднат. Всеки път дядо ти подслаждаше договора
ми. Бях на двадесет и две, вундеркинд, на върха на света – и после не
бях. – Айзая вдигна капака на колата. – След като Хоторн ме уволни,
офертите пресъхнаха доста бързо. Преминах от млад, бърз и летящ
високо със средна шестцифрена заплата до недосегаем за една нощ.
– Заради Скай – захапа Ксандър.
Исая вдигна поглед от двигателя, за да улови Ксандър с поглед.
– Взех собствените си решения по отношение на майка ти, Ксандър.
– И старецът те наказа заради тях – отвърна Ксандър като дете, което
натиска синина, за да види колко боли.
– Това не беше наказание. – Исая върна вниманието си към колата. –
Това беше стратегия. Бях двадесет и две годишен, който беше толкова
затрупан с пари, че никога не съм си представял, че ще спрат да идват.
Бях издухал повечето от това, което бях направил, така че след като
бях уволнен и в черния списък, удобно нямах ресурсите да се боря
много за попечителство.
Не беше заради Скай. Изведнъж осъзнах какво казва Исая Александър.
Тобайъс Хоторн беше уволнил Исая заради Ксандър. Не защото
старецът не беше доволен от зачеването на най-малкия си внук, а
защото беше отказал да го сподели.
– Значи просто се отказахте от сина си? – попита Ребека рязко Исая.
Тя не беше човек, който знае как да се бори за себе си, но щеше да се
бори за Ксандър всеки път.
– Успях да събера достатъчно, за да може треторазреден адвокат да
заведе дело, когато Ксандър се роди. Съдът нареди тест за бащинство.
Но не бихте могли да знаете, че той се оказа отрицателен.
Така каза мъжът с очите на Ксандър. Усмивката на Ксандър. Човекът,
който чу думата „блок-схема“ и попита дали Ксандър я е построил в
три измерения.
– Скай ме кръстила Александър. – Ксандър по природа не беше тих
човек, но сега гласът му едва се чуваше. – Те са фалшифицирали ДНК
теста.
– Не можах да го докажа – каза му Исая. – Не можах да се доближа до
теб. – Той щипна нещо, после блъсна капака на колата. – И не можах
да си намеря работа. Появи се Винсент Блейк.
– Не искам да говоря за Винсънт Блейк – каза Ксандър с достатъчно
интензивност, че почти очаквах да започне да крещи. Вместо това
гласът му се снижи до шепот. – Искаш да кажеш, че си ме искал?
Помислих си колко силно бих искала Тоби да ми бъде баща вместо
Рики Грамбс, за това, че Ребека расте невидима и че Ив се изнася в
деня, в който навършила осемнайсет. Мислех си за Либи, чиято майка
я беше научила, че заслужава партньор, който да я унижава и
контролира, за глада на Джеймсън и наказващото съвършенство на
Грейсън, като и двамата се състезаваха за одобрение, което винаги
беше недостъпно.
Помислих си за Ксандър и колко го беше страх да дойде тук.
Казваш, че си ме искал? Въпросът отекна навсякъде около нас.
Исая отговори:
– Все още го правя“
Ксандър се заби. В една секунда той беше там, а в следващата беше
навън.
– Ще го последваме – каза ми Ребека, като взе Теа със себе си. – Питай
каквото трябва, Ейвъри, защото Ксандър не може. Не би трябвало да
го прави.
Вратата се затръшна зад Ребека и Теа и аз вдигнах поглед към Исая
Александър. Синът ти е невероятен, помислих си. Никога не можеш
да го нараниш. Но се принудих да се съсредоточа върху причината,
поради която бяхме дошли тук, и върху въпросите, които Ксандър не
можеше да зададе.
– Значи след като бяхте уволнен и в черния списък, Винсент Блейк
просто се появи от нищото и ви предложи работа?
Исая ме оценяваше толкова дълго, че се почувствах на около четири
години и пет инча18 висока. Но каквото и да видя в лицето ми, ми
спечели отговор.
– Блейк дойде при мен, когато бях най-изпаднал, каза ми, че не се
страхува от Тобайъс Хоторн и ако и аз не се страхувах, можем да
направим страхотни неща заедно. Той ми предложи позиция като
ръководител на новата му лаборатория за иновации. Имах свободата да
измислям каквото поискам, стига да го правя от негово име. Отново
имах пари. Имах свобода.
– И така, защо се отказа? – Попитах. Това беше предположение, но
предчувствието ми каза, че е добро.
– Започнах да забелязвам неща, които не трябваше да забелязвам –
каза Исая спокойно. – Моделът е там, ако го потърсите. Хората, които
стоят на пътя на Винсент Блейк – те не стоят дълго. Имаше злополуки.
Хората изчезваха. Нищо, което някой не можеше да докаже. Нищо,
което може да се свърже с Блейк, но след като видях модела, не можех
да се правя, че не го виждам. Знаех за кого работя.
Дойдохме тук отчасти, за да разберем на какво е способен Винсънт
Блейк. И сега знаех.
– Така че напуснах – каза Исая. – Взех парите, които бях спечелил – и
спестих този път – и купих това място, за да не ми се налага никога
повече да работя за друг Винсент Блейк или Тобайъс Хоторн.
Това, което се беше случило с Исая, не беше правилно. Нищо от това
не беше правилно.
Ребека и Теа се появиха отново. Ксандър не беше с тях.
– Има магазин за понички надолу по улицата – каза ми Ребека,
задъхана. – Имаме ситуация с дванадесет понички с желе и крем.
Погледнах обратно към Исая.
– Звучи сякаш си необходима – каза той, връщайки спокойно
вниманието си към колата, върху която беше работил. – Ще бъда тук.

Глава 60

Ребека и Теа ме заведоха до магазин за понички, след което изчакаха

отвън. Намерих Ксандър да седи сам на една маса и да подрежда
понички една върху друга. По моя сметка бяха пет.
– Ето! – заяви Ксандър. – Наклонената кула на баварския крем!
– Къде са другите седем понички? – попитах го, като взех от примера
му и не настоявах твърде много твърде рано.
Ксандър поклати глава.
– Толкова много съжалявам.
– Ти буквално взе още една поничка – посочих аз.
– Не бих могъл да съжалявам за тази поничка – категорично заяви
Ксандър.
Смекчих гласа си.
– Току-що разбра, че семейство Хоторн е фалшифицирало тест за
бащинство, за да държи баща ти, който те е искал, далеч от живота ти.
Добре е да си ядосан или опустошен или...
– Не се отличавам много с гнева и опустошението наистина е повече
за хора, които забавят достатъчно дълго, за да позволят на мозъка си
да се съсредоточи върху тъгата. Моят опит попада по-точно в
припокриването на диаграмата на Вен между необуздан ентусиазъм и
безкрайно...
– Ксандър. – Пресегнах се през масата и сложих ръката си върху
неговата. За момент той просто седеше и гледаше надолу към ръцете
ни.
– Знаеш, че те обичам, Ейвъри, но не искам да говоря с теб за това. –
Ксандър измъкна ръката си изпод моята. – Не искам да ти обяснявам
това, което не искам да ти обяснявам. Просто искам да довърша тази
поничка и да изям четирите ѝ най-добри приятели-понички и да се
поздравя, че вероятно не съм повърнал.
Не казах нито дума повече. Просто седях с него, докато Орен не се
появи в периферното ми зрение. Той наклони глава надясно. Ксандър
и аз бяхме забелязани – от местните, предполагах, но когато ставаше
дума за семейство Хоторн и наследницата на Хоторн, нищо не
оставаше местно за дълго.

Върнахме се в гаража на Исая.

– Искаш ли да чакаме отвън? Попитах Ксандър.
– Не. Просто искам да ми дадеш онзи малък метален диск – отвърна
Ксандър. – Предполагам, че го носиш със себе си?
Направих го и му го подадох, защото в момента щях да направя всичко,
което Ксандър искаше.
Той бутна вратата и бавно се върна към колата, върху която работеше
Исая.
– Трябва да те попитам две неща. Първо, какво мислиш за машините
на Rube Goldberg19?
– Никога не съм правил. – Исая срещна погледа на Ксандър. – Но съм
склонен да мисля, че трябва да имат катапулти.
Ксандър кимна, сякаш това беше приемлив отговор.
– Второ, виждал ли си нещо подобно преди? – Той протегна диска към
Исая, двамата се извисяваха над всички присъстващи.
Исая взе диска от Ксандър.
– Откъде, по дяволите, вие, деца, го взехте?
– Знаеш какво е – каза Ксандър и очите му светнаха. – Някакъв вид
артефакт?
– Артефакт? – Исая поклати глава и върна диска на Ксандър, който го
подаде на мен. – Не. Това е визитната картичка на г-н Блейк. Винаги
го е наричал семейния печат.
Сетих се за восъчния печат на плика на последното съобщение,
носещо същия символ.
– Мисля, че имаше, май, пет от тези монети? – Исая продължи. – Ако
сте имали един от печатите, това е означавало, че сте имали
благословията на Блейк да играете в империята му, както желаете –
докато не го разочаровате. Ако това се случи, сте били лишени от
печата и статута и силата, която идват с него. Ето как Блейк държеше
семейството си на много къса каишка. Всеки човек с капка кръв или
мъртвата си съпруга се бори със зъби и нокти, за да получи един от
печатите.
Обмислих последиците.
– Само семейството?
– Само семейството – потвърди Исая. – Племенници, пра-
племенници, братовчеди, веднъж премахнати.
– Ами синът на Блейк? – Попитах. Нан беше споменала син.
– Чух, че има син – отговори Исая. – Но той изчезнал години преди аз
да се появя в картинката.
Блудният син, помислих си внезапно и адреналинът нахлу във вените
ми.
– Какво имате предвид, когато казвате, че синът на Винсънт Блейк е
изчезнал? – Попитах Исая.
– Имах предвид това, което казах. – Исая ме фиксира с поглед. – Синът
излетял по някое време и не се върнал. Това е част от това, което
направи печатите толкова ценни. Нямаше пряк наследник на
семейното богатство. Носеха се слухове, че когато Блейк умре, всеки,
който държи един от тези... Исая кимна към диска. – Получава дял.
Исая беше казал, че има пет печата. Това означаваше, че дискът, който
държах в ръката си, струваше някъде около сто милиона долара. Сетих
се за Тоби и инструкциите, които беше оставил на майка ми, за да
отиде при Джаксън, ако има нужда от нещо. Знаеш какво оставих
там, беше написал той. Знаеш колко си струва.
– Преди повече от двадесет години Тоби Хоторн е откраднал това от
баща си. – Взирах се в печата, в слоевете от концентрични пръстени. –
Но защо Тобайъс Хоторн имаше един от печатите на семейство Блейк?
Няма начин Блейк да е планирал да остави една пета от състоянието
си на милиардер, който го е предал.
Исая сви рамене, но в това имаше нещо лошо, сякаш отказваше да даде
на Тобайъс Хоторн или Винсънт Блейк каквото и да било място в ума
си.
– Казах ви каквото зная – каза той. – И трябва да се връщам на работа.
– Погледът му се насочи към Ксандър. – Освен ако…
За момент чух същата несигурност в тона му, която бях чула в този на
Ксандър, когато го попитах за досието на баща му.
– Наистина искам да поговорим – каза Ксандър, прибързвайки с
думите. – Имам, искам да кажа, ако ти искаш.
– Добре тогава – каза Исая.
Останалите почти бяхме излезли, когато Ребека спря и се обърна.
– Как се казваше синът на Винсент Блейк? – попита тя със странен
тон в гласа си.
– Мина много време – каза Исая, но после погледна отново към
Ксандър и въздъхна. – Оставете ме да помисля за минута… Уил. –
Исая щракна с пръсти. – Името на сина беше Уил Блейк.
Уил Блейк. За част от секундата не стоях там в магазина на Исая. Бях в
крилото на Тоби в Хоторн хаус и четях стихотворение, изписано върху
метал.
Уилям Блейк. „Отровно дърво“.

Глава 61
Ами ако Тоби не беше избрал това стихотворение само заради
емоциите, които предаваше? Ами ако тайните и лъжите, които беше
написал за себе си, надхвърлиха скритото му осиновяване?
Защо Тобайъс Хоторн имаше този печат?
Ребека, Теа и аз дадохме време на Ксандър с баща му. Останалите
чакахме в джипа. Накарах Орен да спре около блока, така че ако
папараците се появят в магазина за понички, да се съсредоточат върху
моите джипове, а не върху гаража на Исая. Докато чакахме, умът ми
препускаше. Уилям Блейк. Печатът на семейство Блейк.
Отмъщението. Отмъсти. Отплата. Отмъстител.
Когато Ксандър се качи в джипа, той не каза нито дума за баща си.
– Заля ме с всички тези размисли – каза ми той.
Изгледах го за момент. Кафявите му очи бяха спокойни и ярки, така че
се подчиних.
– Това, което Винсънт Блейк прави сега – отвлича Тоби, играе игри с
мен – не мисля, че нещо от това всъщност е заради патент, подаден
преди петдесет години. – Номерът на патента ни каза с кого си имаме
работа. Бяхме предположили, че това също ни е дало мотив, но
сгрешихме. – Мисля, че става въпрос за сина на Винсент Блейк.
– Блудният син – промърмори Ксандър. – Уил Блейк.
Разточителна младост. Отличителният глас на Винсънт Блейк
прозвуча в съзнанието ми. Скитане по света – неблагодарност.
Доброжелателен баща, готов да го посрещне у дома. Но ако паметта
не ме лъже, в тази история имаше трима героя...
Всичко сочеше, че третият човек в тази история е Тобайъс Хоторн – и
ако това беше така, може би Ксандър е сбъркал.
– Ами ако Уил не е блудното дете? – Казах. – По телефона Блейк
подчерта, че в притчата за блудния син има трима героя. Бащата…
– Винсент Блейк – допълни Теа.
Аз кимнах.
– Синът, който предаде семейството си, взе парите и избяга – ами ако
това не е истинският син на Винсънт Блейк? Ами ако това е мъж,
когото е довел в семейството? Младият Тобайъс Хоторн. Нан каза, че
синът на Блейк е бил по-млад по онова време, на петнадесет години,
когато дядо ти щеше да е… – Направих сметката. – Двадесет и четири.
– На петнадесет години синът на Винсънт Блейк може да не е бил
достатъчно възрастен, за да има един от тези печати – каза Ксандър,
разсъждавайки на глас, – но беше достатъчно стар, за да стане
свидетел на предателството.
Чувствах цялото си тяло живо и будно, ужасено и очаровано.
– Да бъде свидетел на предателството – повторих аз, – и да се чуди
защо баща му е позволил на някакъв никой от нищото да се измъкне и
да му измъкне милиони?
Това постави Уил Блейк в позицията на сина, който беше останал –
добрият син, разстроен, че предателството на блудния син било
възнаградено, вместо наказано.
Има трима герои в притчата за блудния син, нали?
Отмъсти. Отмъщение. Отплата. Отмъстител.
Винаги печеля накрая.
– Въпросът е – каза Ксандър, – защо Тоби е оставил стихотворение от
поет на име Уилям Блейк, скрито в крилото си, отдавна?
– И какви са шансовете – добавих аз и една мисъл изскочи на преден
план в съзнанието ми, – Уил да е имал един от печатите на семейство
Блейк със себе си, когато е изчезнал?
Ако печатът, притежание на Тобайъс Хоторн, е принадлежал на
сина на Винсент Блейк...
Имах чувството, че се блъскаме към ръба на скала.
– Преди колко време е изчезнал Уил Блейк? – Ребека не гледаше
никого от нас. Светлината от прозореца проникна в косата ѝ. Тонът ѝ
беше гърлен и напрегнат.
Извадих телефона си и пуснах едно търсене. И след това още едно. В
крайна сметка бях сигурна: Последният път, когато Винсент Блейк
беше публично сниман със сина си, Уил е бил в началото на двайсетте.
– Преди четиридесет години? – прецених. – Плюс – минус. Ребека…
– Уил е един прякор за Уилям“, каза Ребека, изсмуквайки всяка
молекула кислород от колата. – Но един друг е Лиам.

Глава 62

Малори Лафлин не беше разкрила много за мъжа, който ѝ беше

направил дете. Беше казала, че той бил по-възрастен, много чаровен.
Беше казала, че името му е Лиъм. И когато Ив попита какво се е
случило с Лиъм, всичко, което тя каза, беше, че той си е тръгнал.
Ако Лиам беше Уил Блейк...
Ако беше потърсил шестнайсетгодишно момиче, живеещо в имението
Хоторн...
Ако забременее това момиче...
И ако Уил наистина не беше виждан повече от четиридесет години…
плюс – минус…
В главата ми се трупаха въпроси. Дали Тоби е знаел или е подозирал,
че Уил Блейк е неговият биологичен баща? Винсънт Блейк знаел ли е,
че Тоби е негов внук? Затова ли го беше отвлякъл? И ако печатът,
който Тоби беше откраднал от баща си, наистина принадлежеше на
сина на Винсент Блейк – как изобщо се е озовал притежание на
Тобайъс Хоторн?
Какво се бе случило с Уил Блейк?
Ако преди се носехме към ръба на скалата, сега аз бях в свободно
падане.
В момента, в който се върнахме в Хоторн хаус и аз изскочих от джипа,
Джеймсън беше там. Той спря, на сантиметри от мен, интензивност,
излъчвана от тялото му.
Всичко, което бяхме научили, щеше да се излее от устата ми, когато
той заговори.
– Какво, по дяволите, не е наред с теб, наследнице?
Втренчих се в него, недоверието отстъпи място на гнева, който
бълбукаше в мен и избухна.
– Какво не е наред с мен? Ти си този, който ме заключи в най-
украсената със скъпоценни камъни ескейп стая!
– За да си в безопасност – подчерта Джеймсън. – Винсънт Блейк е
могъщ и той има връзки и ще продължи да идва за теб, Ейвъри, защото
ти си тази, която държи ключовете на това кралство. И не зная дали
той иска това, което имаш, или иска да го изгори, но така или иначе,
как да те пазя, ако не ми позволиш?
Знаех, че Джеймсън ме обича – и това ме ядоса, защото любовта ни не
трябваше да бъде такава. – Не се очакваше да ме пазиш по никакъв
начин! – избухнах. Той се опита да погледне настрани, но аз не му
позволих. – Попитай ме какво намерихме.
Той не го направи.
– Просто ме попитай, Джеймсън.
Виждах как иска, воюва сам със себе си.
– Първо ми обещай.
– Да ти обещая какво? – Попитах.
– Че ще бъдеш по-внимателна. Че няма да се прибера вкъщи и да
намеря, че ти ще си си тръгнала отново.
Не бях сигурна как да кажа това, за да го накарам да повярва, затова
сложих двете си ръце на гърдите му и се взрях в зелените очи, които
познавах по-добре от всеки друг.
– Няма да стоя заключена тук и това не е твоята къща да ме
заключваш. Нямам нужда от защитата ти.
– Това ли е, което искаш! – Джеймсън прозвуча така, сякаш думите
бяха изтръгнати от него. Дишайки тежко, той сви пръсти около моите.
– Това е, което винаги си искала. Арогантен, изпълнен със задължения
задник, който се опитва да бъде почтен и би умрял, за да защити
момичето, което обича.
Замръзнах. Логично знаех, че сърцето ми още бие. Все още дишах. Но
не ми се стори така. Виждах другите с периферното си зрение, но не
можех да помръдна, не можех да помоля Джеймсън да понижи гласа
си, не можех да се съсредоточа върху нищо друго освен върху зеленото
на очите му, линиите на лицето му.
– Аз не съм Грейсън – каза ми той, съсипан от думите.
– Не искам да си – казах, умолявайки – за какво, дори не бях сигурна.
– Да, искаш – тихо настоя Джеймсън. – И дори няма значение, защото
няма да изнасям шоу тук, наследнице. Не се преструвам, че ще бъда
прекалено закрилнически или ще се преструвам, че поне веднъж в
живота си искам да постъпя правилно. – Той доближи ръцете си
отстрани на лицето ми, после отзад на врата ми и усетих докосването
му през всеки квадратен инч от тялото си. – Обичам те. Бих умрял, за
да те защитя. Бих те накарал да ме мразиш, за да те предпазя, защото,
по дяволите, Ейвъри – някои неща са твърде ценни, за да ги залагаш.
Джеймсън Уинчестър Хоторн ме обичаше. Той ме обичаше и аз го
обичах. Но не знаех как да го накарам да повярва, че когато казвах, че
не искам той да бъде Грейсън, имах предвид това.
– Това е, което искам да бъда – каза Джеймсън с дрезгав глас – за теб.
Внезапно ми се прииска никой от нас да не стои на моравата на
Хоторн хаус. Че отново беше рожденият ми ден или че годината беше
минала и бяхме на половината път около света, виждайки всичко,
правейки всичко, имайки всичко. Искаше ми се Тоби никога да не е
бил отвличан, Винсънт Блейк да не съществува, Ив никога да не е
идвала тук...
Ив, помислих си внезапно и тогава осъзнах нещо, което трябваше да
осъзная много по-рано. Ако синът на Винсънт Блейк беше баща на
Тоби, това правеше Ив правнучка на мъжа.
Ив и Винсънт Блейк са семейство. Думите избухнаха в съзнанието ми
като шрапнел. Помислих си как Ив ми каза за извършване на ДНК тест
по пощата, за начина, по който за първи път бе спечелила доверието
ми, защото мислех, че разбирам какво означава Тоби за нея, какво
трябва да е било чувството тя най-накрая да бъде желана , най-накрая
да има семейство, което я иска.
Но какво, ако това семейство не беше Тоби?
Ами ако някой друг я беше намерил пръв?
Спомних си как ѝ показах крилото на Тоби, към момента, в който
споменах „Отровно дърво“ и казах името на поета: Уилям Блейк. Ив
беше паднала на колене, четейки стихотворението отново и отново. Тя
разпозна името.
– Наследнице. – Джеймсън все още ме гледаше и аз разбрах, само от
начина, по който пусна палците си да се плъзгат леко по скулите ми,
че знае, че умът ми е полетял. Той не ме винеше за това. Той не ме бе
молил за нищо друго. Всичко, което каза, беше
– Кажи ми.
Така и направих.
И тогава той ми каза, че Ив била в Уейбек котидж – с Грейсън.

Глава 63

Орен и двама от хората му закараха Джеймсън и мен до Уейбек

котидж. Ребека не дойде с нас, не искаше да дойде с нас. Теа и
Ксандър останаха с нея.
Натиснах звънеца – отново и отново, докато мисис Лафлин не
отговори.
– Грейсън и Ив – казах, опитвайки се да звуча по-спокойно, отколкото
се чувствах. – Тук ли са?
Г-жа Лафлин ме прикова с поглед, който вероятно е използван за
поколенията деца на Хоторн. – Те са в кухнята с дъщеря ми.
Проправих си път натам, Джеймсън по петите ми, Орен точно отляво,
хората му вървяха само зад него. Намерихме Ив да седи край
износената дървена маса срещу Малори. Грейсън стоеше зад Ив като
своенравен ангел, който бдеше.
Ив извърна погледа си към нас и аз се чудех дали си представям
лукавия поглед в очите ѝ, представяйки си как оценява ситуацията,
оценява ме, преди да заговори.
– Някакви обновявания?
Едно, помислих си. Знам, че си роднина на Винсент Блейк.
– Опитах се да стигна до Тоби – продължи напрегнато Ив, – но не
успях. Някой ме върна обратно.
Този някой стоеше толкова близо до нея сега.
– Грейсън – казах аз. – Трябва да поговорим.
Ив се обърна да го погледне. Имаше нещо деликатно в начина, по
който косата й падаше от рамото й, нещо почти хипнотизиращо в
начина, по който тя вдигна очи към неговите.
– Грейсън – казах отново с настоятелен и нисък глас.
Джеймсън не ми даде възможност да кажа името на брат му за трети
път.
– Ейвъри откри нещо, което трябва да знаеш. Отвън, Грей. Сега.
Грейсън тръгна към нас. Ив също дойде.
– Какво разбра? – тя попита.
– Какво се надяваш да разбера или да не разбера? – Не исках да го
казвам на глас, но сега, когато го направих, отбелязах реакцията ѝ.
– Какво трябва да значи това? – сопна се Ив, а по лицето ѝ проблесна
нещо като болка.
Това представление ли беше? През цялото това време – всичко ли е
било представление? Погледът ми се спря върху верижката около
врата ѝ и се върнах към момента, в който тя излезе от банята ми,
носейки само кърпа и медальон. Защо Ив, която настояваше, че е
прекарала целия си живот с никого, би носила медальон?
Какво имаше вътре?
Малък метален диск. Исая беше казал, че са пет, че Винсънт Блейк ги
е дал изключително на семейството – и Ив беше семейство.
– Отвори медальона си – казах рязко. – Покажи ми какво има вътре.
Ив стоеше неподвижно. Преместих се, посегнах към него, но Грейсън
хвана ръката ми. Той ме изгледа като парче лед. – Какво правиш,
Ейвъри?
– Винсънт Блейк имал син – казах аз. Не исках да правя това тук, пред
Малори и г-жа Лафлин, но така да бъде. – Името му беше Уил. Мисля,
че той е бил бащата на Тоби. А това? – Изтеглих семейния печат на
Блейк, този, който беше притежание на Тоби, когато изчезна. – Почти
сигурно е бил на Уил. Блейк ги давал на членове на семейството,
които държали на неговото благоволение. Усещах как Ив ме гледа.
Лицето ѝ беше празно – толкова внимателно празно. – Не е ли така,
Ив?
– Нямаш право – сопна се Малори Лафлин, – да влизаш тук и да
казваш такова. Нищо от това. Тя погледна покрай мен към г-жа
Лафлин. – Ще стоиш ли там и ще я оставиш ли да направи това? –
попита тя, гласът й се покачи с една октава. – Това е твоят дом!
– Мисля, че ще бъде най-добре – каза ми сковано г-жа Лафлин, – ако
си тръгнеш.
Прекарах една година, проправяйки си път към нея и останалия
персонал. Бях се превърнала от аутсайдер и враг в приета. Не исках да
го загубя това, но не можех да отстъпя.
– Той наричал себе си Лиъм – казах тихо и погледът ми се насочи към
Малори. – Той не ти е казал кой е всъщност или защо е тук.
Г-жа Лафлин направи крачка към мен.
– Трябва да тръгваш.
– Уил Блейк е потърсил дъщеря ти – казах, обръщайки се отново към
жената, която беше служила като управител на имението Хоторн през
по-голямата част от живота си. – Той ще да е бил на около двадесет
години. Тя била само на шестнайсет. Тя го вмъкнала в имението –
даже до Хоторн хаус. – Не спрях. – Вероятно идеята е била негова.
Болезнено изражение принуди мисис Лафлин да затвори очи.
– Спри това – помоли ме тя. – Моля те.
– Не зная какво се е случило – казах аз, – но зная, че Уил Блейк не е
бил виждан оттогава. И по някаква причина вие и съпругът ви сте
позволили на Хоторн да осиновят внука ви и да го представят като
своя плът и кръв, дори на майката на бебето.
От гърлото на Малори се изтръгна пронизителен мяукащ звук.
– Опитвахте се да ги защитите, нали? – попитах тихо госпожа Лафлин.
– Дъщеря ви и Тоби. Ти се опитваше да ги защитиш от Винсент Блейк.
– Какво говори тя? – Ив се плъзна обратно към Малори, след това се
наведе, наклонявайки глава така, че очите ѝ да гледат право в тези на
Малори. – Трябва да ми кажеш истината – продължи тя. – Всичко.
Твоят Лиъм… той не си е тръгнал, нали?
Тогава видях какво правеше тя – какво правеше.
– Ето защо си тук – разбрах аз. – Какво ти предложи Винсънт Блейк,
ако му донесеш отговори?
– Стига – каза ми рязко Грейсън.
– Наистина, наистина не е достатъчно – отговори Джеймсън, пламнал
до мен.
– Знаеш какво означава този медалион за мен, Грейсън – каза Ив, като
покри медальона с юмрук. – Знаеш защо го нося. Знаеш, Грейсън.
– Не се доверявай на никого – казах, тонът ми съвпадаше с нейния. –
Това беше съобщението на стареца. Последното му послание, Грей.
Защото ако Ив е тук, Винсънт Блейк може да не е някъде далече.
Ив превърна тялото си в това на Грейсън, всяко нейно движение беше
изследване в грация и ярост.
– На кого му пука за последното съобщение на Тобайъс Хоторн? –
попита тя, гласът ѝ се разби в края на този въпрос. – Той не ме е искал,
Грейсън. Той избра Ейвъри. Никога нямаше да съм му достатъчна.
Знаеш какво е това, Грей. По-добре от всеки друг – нали знаеш.
Усещах как се изплъзва между пръстите ми, но не можех да спра да се
боря.
– Ти ни накара да попитаме Скай за печата – казах, втренчвайки се в
Ив надолу. – Разпитваше за дълбоки, тъмни семейни тайни на Хоторн.
Ти настояваше и настояваше за отговори за бащата на Тоби…
Една сълза се търкулна по бузата на Ив.
– Ейвъри. – Тонът на Грейсън беше такъв, който разпознах. Това беше
момчето, което беше отгледано като наследник. Този, който не
трябваше да цапа ръцете си, за да постави противник на тяхно място.
Пак ли съм враг, Грей?
– Ив не ти е направила нищо. – Гласът на Грейсън ме проряза като
нож на хирург. – Дори ако това, което казваш за произхода на Тоби, е
вярно, Ив не е виновна за семейството си.
Глава 64

– Какво ти става? – Грейсън избухна веднага щом излязохме навън.

– Чу ли и дума, от това, което казах там? – попитах, а сърцето ми се
разбиваше като напукано стъкло, парче по парче. – Чу ли какво каза
тя? Тя ще постави себе си на първо място, Грейсън. Тя мрази дядо ти.
Ние не сме нейното семейство. Блейк е.
Грейсън спря да върви към джипа. Той се вдърви, обръщайки
внимание на маншетите на ризата си и изтривайки въображаемо
петънце от ревера на костюма си.
– Явно – каза той с почти царствен тон, – сгреших за теб.
Имах чувството, че току-що беше хвърлил леденостудена вода в лицето
ми. Все едно ме удари.
И тогава видях Грейсън Хоторн да се отдалечава.
Човек, който си мисли, че знае всичко, можех да се чуя да казвам нещо
като преди цял живот.
Момиче с остър като бръснач език.
Можех да чуя Грейсън да ми казва, че имам изразително лице, да
казва на Джеймсън, че съм един от тях, на латински, така че нямаше
да го разбера. Усещах как Грейсън коригира хватката ми на дълъг меч,
виждах го да хваща моята Хоторновска игла, преди да успее да удари
земята. Видях го да плъзга ръчно подвързан дневник през масата в
трапезарията към мен.
– Орен може да изпрати хора, които да наблюдават вилата. –
Джеймсън говореше до мен. Той знаеше колко много ме боли, но
имаше любезността да се престори, че не го прави. – Ако Ив е заплаха,
можем да я задържим.
Обърнах се да го погледна.
– Знаеш, че тук не става въпрос за Грейсън и мен – казах аз,
прогонвайки образа на Грейсън, който си отива от съзнанието ми. –
Кажи ми, че знаеш това, Джеймсън.
– Зная – отвърна той, – че те обичам и въпреки всичко, ти ме обичаш.
– Усмивката на Джеймсън беше по-лека, но не по-малко крива от
обикновено. – Зная също, че Грей е по-добрият човек. Винаги е бил.
Колкото по-добър син, толкова по-добър внук, толкова по-добър
Хоторн. Мисля, че затова толкова много исках Емили да ме избере.
Веднъж исках аз да бъда този. Но винаги е бил той, Наследнице. Бях
игра за нея. Тя го обичаше.
– Не. – Поклатих глава. – Тя не го е правила. Не се отнасяш така с
хората, които обичаш.
– Ти не го правиш – отвърна Джеймсън. Ти си почтена, Ейвъри Кайли
Грамбс. Щом веднъж си с мен, ти си с мен. Обичаш ме, с белези и
всичко останало. Знам това, наследнице. Зная го. Джеймсън каза тези
думи и ги имаше предвид. Той им повярва.
– Толкова ли е ужасно – продължи той, – че искам да бъда по-добър
човек за теб?
Мислех за нашата битка.
– По-добре е да си мой приятел и партньор и да осъзнаваш, че не
можеш да вземаш решения вместо мен. По-добър е начинът, по който
ме караш да се виждам като човек, който е способен на всичко. Бих
скочила от самолет с теб, Джеймсън, бих се спуснала със сноуборд по
склона на вулкан с теб, бих заложила всичко, което имам на теб – на
нас, срещу света. Не трябва да бягаш и да поемаш рискове и да
очакваш да остана в позлатена клетка, която си създал. Това не си ти и
не е това, което искам. – Не знаех как да кажа това, така че той
наистина да ме чуе. – Ти – казах му, приближавайки се, – винаги си ме
правил смела. Ти си този, който ме изтласква от зоната ми на
комфорт. Нямаш право да ме връщаш обратно вътре.
Джеймсън ме погледна, сякаш се опитваше да запомни всеки детайл
от лицето ми.
– Аз продължих след Емили – каза той. – Грей не го направи. И в
душата си зная, че ако беше, можеше да те обича. Той би те обичал. С
всичко, което си, наследнице, какъв друг избор би имал той?
– Винаги щеше да си ти – казах на Джеймсън. Той имаше нужда да го
чуе. Имах нужда да го кажа, въпреки че винаги е описвано толкова
много.
В отговор Джеймсън ми даде още една крива усмивка.
– В такива моменти, наследнице, ми се иска да се влюбя в момиче,
което не е толкова добро в блъфирането.

Джеймсън си тръгна, както беше направил Грейсън.

– Нека те върнем обратно в Къщата – каза Орен. Той не предложи
никакъв коментар за току-що случилото се.
Не си позволих да мисля за Джеймсън или Грейсън. Вместо това си
помислих за останалото, за изчезналия син на Винсънт Блейк и
отмъщението и игрите, които Блейк никога нямаше да спре да играе с
мен. Историите в таблоидите, папараците, финансовите атаки от всяка
страна, опитвайки се да разбият екипа ми по сигурността и през
цялото време ми се подиграваше, че има Тоби.
Улика след улика.
Гатанка след гатанка.
Писна ми от това. Когато се върнах в Къщата, отидох да взема
телефона, който Блейк ми изпрати. Обадих се на единствения номер,
който имах на него, и когато той не отговори, започнах да се обаждам
от истинския си телефон – до всеки човек, който беше получил
желаната покана за апартамента на собственика от моя тим от
Националната футболна лига, до всеки играч в Обществото от Тексас,
който се беше опитал да се приближи до мене на благотворителната
гала, всеки човек, който искаше участието ми за финансова облага.
Парите привличаха пари. Силата привличаше сила. И приключих с
очакването на следващата следа.
Отне известно време, но намерих някой, който имаше номера на
мобилния телефон на Винсънт Блейк и беше готов да ми го даде, без
въпроси. Сърцето ми биеше със силата на удар след удар в гърдите ми,
докато набирах номера.
Когато Блейк отговори, не се занимавах с преструвки.
– Зная за Ив. Зная за сина ви.
– Така ли?
Въпроси и гатанки и игри. Няма да има повече.
– Какво искаш? – Попитах. Чудех се дали може да чуе гнева ми – и
всеки грам емоция, заровена под него.
Чудех се дали това го кара да мисли, че печели.
– Какво искам ли, Ейвъри Кайли Грамбс? – Винсент Блейк звучеше
развеселен. – Познай.
– Приключих с предположенията.
Мълчание ме посрещна от другия край на линията, но той все още
беше там. Той не затвори. И нямаше да бъда този, който първи ще
наруши мълчанието.
– Не е ли очевидно? – каза накрая Блейк. – Искам истината, която
Тобайъс Хоторн криеше от мен през всичките тези години. Искам да
зная какво се е случило със сина ми. И искам ти, Ейвъри Кайли
Грамбс, да разровиш миналото и да ми донесеш тялото му.
Глава 65

Винсент Блейк вярваше, че синът му е мъртъв. Вярваше, че тялото е

тук. Помислих си за печата на семейство Блейк, за факта, че Тоби го е
откраднал, за реакцията на баща му, когато го е откраднал.
Знаеш какво оставих там, беше написал Тоби на майка ми отдавна.
Знаеш колко си струва. Един тийнейджър Тоби беше откраднал печата
и оставил скрито копие на „Отровно дърво“ от Уилям Блейк, за да го
намери баща му.
– Той е искал да знае, че знае истината. – Чувствах се някак правилно
да се обърна към Тобайъс Хоторн. Това беше неговото наследство.
Всичко това.
– Какво направи – прошепнах аз, „когато намери сина на Винсънт
Блейк в твоя имот?
Когато разбра, че мъж се е нахвърлил върху него чрез
шестнадесетгодишно момиче. Това момиче може да си е помислило,
че е влюбено, но Тобайъс Хоторн не би го видял по този начин. Уил
Блейк бил около двайсетте. Малори била само на шестнадесет.
И за разлика от Винсент Блейк, Тобайъс Хоторн не вярвал, че
момчетата ще останат момчета.
Какво е станало с него? Чух да пита Ив. Твоят Лиъм. И всичко, което
Малори Лафлин беше казала, беше, че Лиъм си е тръгнал.
Защо си тръгна?
Той просто го направи.
Започнах да се разхождам и се озовах в старото крило на Тоби,
четейки редовете от „Отровно дърво“ и дневника, който Тоби беше
запазил с невидимо мастило по стените си. Сега разбирах гнева на
младия Тоби по начин, по който не го разбирах преди. Той е знаел
нещо.
За баща си.
За причината осиновяването да се пази в тайна.
За Уил Блейк и решението да се скрие единственото внуче на един
опасен човек на показ. Помислих си за стихотворението на Тоби,
онова, което бяхме декодирали преди месеци.
Тайни, лъжи,
Всичко, което презирам.
Дървото е отрова,
не виждаш ли
Отрови С и З и мен.
Доказателството, което откраднах
Е в най-тъмната дупка.
Светлината ще разкрие всичко
Пиша на...
– Стена – завърших сега, както и тогава. Но този път мозъкът ми
виждаше всичко това през нова призма. Ако Тоби знаеше какъв е
печатът, когато го е откраднал, това означаваше, че той знаеше кой е
Уил Блейк, кой е Винсънт Блейк. И ако Тоби знаеше това…
Какво друго знаеше?
Доказателството, което откраднах
Е в най-тъмната дупка.
Когато рецитирах това стихотворение за Ив, тя ме попита:
Доказателство за какво? Търсеше отговори, търсеше доказателства.
За тяло, помислих си. Или по-реалистично в този момент, за
костите. Но Ив все още не беше намерила нищо от това. Ако беше
така, Блейк нямаше да постави тази задача пред мен.
Искам истината, която Тобайъс Хоторн криеше от мен през
всичките тези години. Искам да знам какво се случи със сина ми.
Къща Хоторн беше пълна с тъмни места: скрити отделения, тайни
проходи, заровени тунели. Може би всичко, което Тоби бе намерил,
беше печата. Или може би е намерил човешки останки. Тази мисъл
беше коварна, защото някаква част от мен подозираше, дълбоко в себе
си, че това е, което търсим, преди Винсънт Блейк да ми е казал
толкова много.
Синът му беше дошъл тук. Беше се насочил към дете под закрилата на
Тобайъс Хоторн. В неговия дом.
Къде човек като Тобайъс Хоторн би скрил труп?
Орен се беше отървал от тялото на Шефийлд Грейсън – как, не бях
сигурна. Но синът на Винсент Блейк беше изчезнал много преди Орен
да дойде да работи за стареца. Тогава състоянието на Хоторн е било
ново и значително по-малко. Тобайъс Хоторн вероятно дори не е имал
охрана.
Тогава Хоторн хаус е била просто още едно имение.
Тобайъс Хоторн добавял нещо всяка година. Тази мисъл си проправи
път през ума ми; сърцето ми го изпомпваше през вените ми.
И изведнъж разбрах откъде да започна.

шеИзвадих чертежите, които г-н Лафлин ми даде. Всеки от тях описва

допълнение, което Тобайъс Хоторн е направил в Хоторн хаус през
десетилетията, откакто е построена. Гаражът. СПА центърът.
Киното. Залата за боулинг. Развивах лист след лист, план след план.
Стената за скално катерене. Тенис кортът. Намерих планове за
беседка, външна кухня, оранжерия и много други.
Мисли, казах си. Във всичко, което Тобайъс Хоторн някога беше
направил – всичко, което беше построил, имаше пластове с цел.
Мислех си за купето на дъното на плувния басейн, за тайните проходи
в Къщата, за тунелите под имението, всичко това.
Имаше хиляди места, където Тобайъс Хоторн можеше да скрие най-
тъмната си тайна. Ако стигнах до това случайно, нямаше да стигна
доникъде. Трябваше да бъда логична. Систематичина.
Подреди плановете в хронологичен ред, помислих си.
Само няколко чертежи бяха маркирани с години, но всеки комплект
показваше как предложената добавка ще бъде интегрирана с къщата
или околния имот. Трябваше да намеря най-ранния план – този, в
който Къщата е била най-малката, най-простата – и да продължа
напред оттам.
Прегледах страница след страница, докато я открих: оригиналната
къща Хоторн. Бавно, старателно подредих останалите чертежи. На
зазоряване бях изминал половината път, но това беше достатъчно. Въз
основа на няколкото комплекта, върху които имаше дати, можех да
изчисля годините за останалите.
Бях се съсредоточил върху грешния въпрос в крилото на Тоби. Не там,
където Тобайъс Хоторн би скрил труп, а кога? Знаех годината, в която
Тоби е роден, но не и месеца. Това ми позволяваше да го стесня до два
комплекта планове.
Годината преди раждането на Тоби Тобайъс Хоторн беше издигнал
оранжерията.
Годината на раждане на Тоби беше параклисът.
Помислих си как Джеймсън каза, че дядо му е построил параклиса, за
да може Нан да крещи на Бог – и тогава се замислих за отговора на
Нан. Старата лисица ме заплаши, че ще ми построи мавзолей вместо
това.
Ами ако това не е било заплаха? Ами ако Тобайъс Хоторн просто беше
решил, че е твърде очевидно?
Къде човек като Тобайъс Хоторн би скрил труп?

Глава 66

Прекрачвайки през каменните арки на параклиса, огледах стаята:

деликатно издълбаните пейки, изящно изработените витражи, олтар
от чисто бял мрамор. В този ранен час светлината нахлуваше от изток,
окъпвайки стаята в цвят от витражите. Разглеждах всеки панел,
търсейки нещо.
Следа.
Нищо. Минах през пейките. Бяха само шест. Дограмата беше
завладяваща, но ако криеше някакви тайни – скрити отделения, бутон,
инструкции – не можах да ги открия.
Това ме остави с олтара. Стигаше до гърдите ми и беше малко над
шест фута дълъг и може би три фута дълбок. На върха на олтара имаше
свещник; блестяща златна Библия; и сребърен кръст. Внимателно
разгледах всяко едно и след това коленичих, за да погледна надписа,
издълбан в предната част на олтара.
Един цитат. Прокарах пръсти по надписа и го прочетох на глас.
„Така че ние насочваме очите си не към това, което се вижда, а към
това, което е невидимо, тъй като това, което се вижда, е временно, но
това, което е невидимо, е вечно.“
Това прозвуча библейски. Беше твърде рано да се обадя на Макс,
затова написах цитата в телефона и той ми даде библейски стих: 2
Коринтяни 4:18.
Мислех си за това, че Блейк използва различен библейски стих като
комбинация на ключалка. Колко от своите игри е изиграл младият
Тобайъс Хоторн?
– Насочваме очите си не към това, което се вижда – казах на глас, – а
към това, което е невидимо. – Загледах се в олтара. Какво е невидимо?
Коленичила пред олтара, прокарах пръсти по него: нагоре и надолу,
наляво и надясно, отгоре надолу. Проправих си път към задната част,
където открих лек процеп между мрамора и пода. Наведох се да
погледна, но не виждах нищо, затова плъзнах пръсти в пролуката.
Почти веднага усетих поредица от повдигнати кръгове. Първият ми
инстинкт беше да натисна един, но не исках да прибързвам, така че
продължих да изследвам, докато преброих напълно. Имаше три реда
повдигнати кръгове, по шест във всеки ред.
Осемнадесет, общо. 2 Коринтяни 4:18, помислих си. Това означаваше
ли, че трябва да натисна четири от осемнадесетте повдигнати кръга? И
ако да, кои четири?
Разочарована, аз се изправих. С Тобайъс Хоторн нищо не беше лесно.
Отново обиколих олтара, забелязвайки размера му. Милиардерът
искал да построи мавзолей, но не го направил. Той беше построил
този параклис и нямаше как да не забележа, че ако тази гигантска
мраморна плоча беше куха, вътре щеше да има място за тяло.
Мога да направя това. Взрях се в стиха, изписан върху това, което
подозирах, че е гробът на Уил Блейк.
„Така че ние насочваме очите си не към това, което се вижда“,
прочетох отново на глас, „а към това, което е невидимо, тъй като
това, което се вижда, е временно, но това, което е невидимо, е
вечно.“
Невиждано.
Какво означава да приковаш очите си към нещо, което не се вижда?
Нямаше как да видя изпъкналите кръгове. Не можех да ги видя.
Трябваше да ги усетя. С пръстите си, помислих си, и изведнъж, точно
така, разбрах какво означава този надпис – не в библейски смисъл, а
за Тобайъс Хоторн.
Знаех точно как трябваше да видя това, което беше невидимо.
Извадих телефона си и потърсих как се пишат числата на Брайл.
Четири. Едно. Осем.
Four. One. Eight.
Приклекнах обратно зад олтара, плъзнах пръсти под мрамора и
натиснах само посочените повдигнати кръгове. Четири. Едно. Осем.
Чух скърцане и очите ми се стрелнаха към върха на олтара. Мраморна
плоча се беше отделила от останалите. Отключена.
Преместих свещника, Библията и кръста на пода. Плочата, която се
беше освободила, беше може би дебела два инча и твърде тежка, за да
я преместя сама.
Погледнах към Орен, който както винаги стоеше на пост.
– Имам нужда от помощ ти – казах му.
Той ме гледаше дълго и настойчиво, после изруга под носа си и дойде
да ми помогне. Плъзнахме мраморната плоча и не беше нужно много
движение, за да осъзная, че инстинктите ми са били прави.
Вътрешността на олтара беше издълбана. Имаше място, достатъчно
голямо за тяло.
Но нямаше останки. Вместо това намерих плащеница, от онзи тип,
който може би някога е покривал скелет или труп. Докато параклисът
и този олтар са били завършени, щеше ли да е останало нещо освен
кости? Не подушвах смърт. Протегнах се, за да посегна и да преместя
плащеницата, видях, че мраморът в тази импровизирана крипта е
обезобразен с познат почерк.
На Тоби.
Чудех се колко време му е отнело да издълбае ядосано шестте думи в
мрамора. Чудех се дали тук е намерил печата на семейство Блейк.
Чудех се какво още е открил тук.
ЗНАЯ КАКВО НАПРАВИ, ТАТКО.
Това бяха думите, които бе оставил след себе си – думите, които
Тобайъс Хоторн щеше да намери, след като Тоби избяга, ако беше
проверил дали тази тайна е останала.
И тогава видях едно последно нещо в това, което някога трябва да е
било гробницата на Уил Блейк.
USB устройство.

Глава 67

Заключих ръката си около USB-то. Докато го изваждах, умът ми

препускаше. Дискът определено не е стоял в гробница от двадесет
години. Изглеждаше нов.
– Знаеш ли, Ейвъри, искам да бъда изненадан, че си дошла първа тук,
но не съм. – Ив. Вдигнах глава и я видях да стои на вратата на
параклиса под каменна арка. – Някои хора просто имат това магическо
докосване – продължи тя тихо. Тя тръгна към мен, към олтара. – Какво
откри там?
Звучеше колебливо, уязвимо, но в момента, в който Орен се изпречи на
пътя ѝ, подходящото изражение на лицето ѝ трепна като електрическа
крушка секунда преди да изгори.
– Там трябваше да има човешки останки – каза Ив спокойно. Твърде
спокойно. – Но не е имало, нали? – Тя наклони глава настрани, косата
ѝ падаше на нежни кехлибарени вълни, докато погледът ѝ се спря на
USB в ръката ми. – Ще трябва да ми дадеш това.
– Да не си полудяла? – Попитах. Не забелязах ръцете ѝ да се движат,
докато не стана твърде късно.
Тя имаше пистолет. Ив държеше оръжието си така, както Наш ме
беше учил да държа моето. Пистолетът ѝ бе насочен право към мен.
Тази мисъл нямаше нужда да се преценява, но имах нож в ботуша си.
Прекарах цялото това време в тренировки. Така че, когато тялото ми
трябваше да изпадне в паника, вместо това ме обзе неестествено
спокойствие.
Орън извади пистолета си.
– Остави оръжието – нареди той.
Сякаш Ив дори не го чу, сякаш единственият човек в тази стая, който
можеше да види или чуе, бях аз.
– Откъде изобщо си взела пистолет? – Разтеглях времето,
преценявайки ситуацията. – Няма начин да си стигнала до имението с
такъв през първата сутрин. – Още докато изричах думите, си помислих
как Ив е избягала в момента, в който е „открила“ името на Винсент
Блейк.
– Остави пистолета! – повтори Орен. – Гарантирам ти, че мога да
направя изстрел преди теб и няма да пропусна.
Ив направи крачка напред, напълно, красиво без страх.
– Наистина ли ще позволиш на бодигарда си да ме застреля, Ейвъри?
Това беше една различна Ив. Изчезнаха слоевете на самозащита,
уязвимостта, суровата емоция – всичко това.
– Ти помогна на Блейк да отвлече Тоби, нали? – казах, увереността ме
обля като гореща вълна.
– Нямаше да ми се налага – отвърна Ив с мек и твърд тон, – ако Тоби
беше отворил. Само ако се беше съгласил да ме доведе тук. Но той не
би го направил.
– Това е последният път, когато ще ти кажа да оставиш пистолета! –
изръмжа Орен.
– Аз все още съм дъщерята на Тоби – каза Ив, приемайки познато
изражение с широко отворени очи, пистолетът ѝ непоклатим. – И
честно казано, Ейвъри, как мислиш, че ще се почувства Грей, ако Орен
ме застреля? Какво мислиш, че ще се случи, ако това красиво, счупено
момче влезе тук и ме намери кървящ на пода?
Когато спомена Грейсън, аз инстинктивно го потърсих, но го нямаше.
Тялото ми се тресеше от спотаен гняв и се обърнах към Орен.
– Остави пистолета – казах му.
Шефът на охраната ми застана точно пред мен. – Тя да сложи своя
първа.
С високомерно изражение на лицето си, Ив свали оръжието си. Орен
се нахвърли върху нея в един миг, свали я на земята и я притисна.
Ив ме погледна от пода на параклиса и се усмихна.
– Ти искаш Тоби обратно, а аз искам всичко, което намери в тази
гробница.
Тя го нарече гробница. По-рано беше казала, че там трябва да има
останки. Чудех се как е стигнала до това заключение и тогава си
спомних къде я бях оставил – и при кого.
– Малори – казах аз.
– Тя призна, че Лиъм не си е тръгнал. Вярвам, че точните ѝ думи бяха.
Имаше толкова много кръв. Погледът на Ив се насочи към олтара. – И
така, къде е тялото?
– Наистина ли това е всичко, което те интересува? – Попитах я. От
самото начало тя ми каза, че има само едно нещо, което има значение
за нея. Започвах да си мисля, че това не е лъжа – просто
целенасоченото преследване на целта ѝ нямаше нищо общо с Тоби.
Никога не е ставало дума за Тоби.
– Грижата е рецепта за нараняване и не съм позволявала на никого да
ме нарани от много дълго време. – Ив се усмихна отново, сякаш тя
беше тази, която имаше надмощие, а не бе прикованата към земята. –
Честно казано, предупредих те, Ейвъри. Казах ти, че ако бях на твое
място, и аз нямаше да се доверя. Казах ти, че съм човек, който ще
направи всичко, всичко, за да получи това, което иска. Казах ти, че
невидим е единственото нещо, което никога няма да бъда.
– И Тоби – казах аз, втренчен в нея, обзе ме болезнено разбиране –
иска да се скриеш.
– Блейк ме иска до него – каза Ив с усърдие в гласа. – Просто първо
трябва да се докажа.
– Все още нямаш един от печатите, нали? – Попитах. Помислих си как
Нан каза, че Винсънт Блейк не давал на никого – дори на семейството
– безплатен превоз.
– Ще си взема един – каза ми Ив, гласът – пламна от яростта на целта.
– Дайте ми това USB и може би и ти ще получиш това, което искаш. –
Тя направи пауза, след което заби пирон право в сърцето ми. – Тоби.
Мразех дори да я чувам да произнася името му.
– Как можа да направиш това? – казах аз, мислейки си за снимката,
която Блейк беше изпратил, за синините по лицето му – и след това за
снимките на Тоби и Ив от фотоапарата на Ив. – Той ти се е доверил.
– Лесно е да накараш хората да ти се доверят – коментира меко Ив, –
ако им позволиш да видят, че кървиш. – Помислих си за синините,
които беше показала тук при спортуване, и се зачудих дали е казала на
някого да я удари. – Можеш да прекараш целия си живот, опитвайки се
да не нараняваш – продължи Ив с висок и ясен глас, – но да накараш
хората да нараняват заради теб? Това е истинска сила.
Сетих се как Тоби ми каза, че има две дъщери.
– Дай ми USB-то – каза отново Ив, очите ѝ все още пламтяха, – и
никога повече няма да се наложи да ме видиш, Ейвъри. Ще спечеля
печата си и ти можеш да имаш това място и онези момчета само за
себе си. Печалба.
Тя беше заблудена. Орен я беше приковал. Тя идваше срещу мен с
пистолет. Тя не беше в състояние да преговаря.
– Нищо няма да ти дам – казах.
Просветващо движение. Отметнах глава към вратата на параклиса.
Грейсън стоеше там, осветен отзад, очите му бяха приковани в Орен,
който все още възпираше Ив.
– Пусни я – нареди Грейсън.
– Тя е заплаха. – Орън изряза думите. – Извади пистолет срещу
Ейвъри. Единственото място, където я пускам, е далеч, далеч от
всички вас.
– Грейсън. – Прилоша ми. – Това не е както изглежда…“
– Помогни ми – помоли го Ив. – Вземи USB-то, което е у Ейвъри. Не
им позволявай да вземат и това от мен.
Грейсън се вгледа в нея още миг, след което бавно тръгна към мен. Той
взе USB-то от ръката ми. Аз просто стоях там. С чувството, че
вътрешностите ми са изпразнени, гледах как той се обърна към Ив.
– Не мога да ти позволя това – тихо каза Грейсън.
– Грейсън… – Ив и аз произнесохме името му в унисон.
– Чух.
Ив беше безсрамна.
– Каквото и да си чул, знаеш, че аз не съм злодеят тук, Грейсън. Дядо
ти – той ми дължеше повече. Той ти дължеше повече, а ти и
семейството ти не дължите нищо на Ейвъри.
Очите на Грейсън срещнаха моите.
– Дължа й повече, отколкото тя осъзнава.
Вътре в мен се скъса язовирна стена и цялата болка, която не си бях
позволил да изпитам, избухна, а с нея и всичко останало, което
изпитвах – и някога съм изпитвал – към Грейсън Хоторн.
– Ти си толкова лош, колкото беше дядо ти – опита се Ив. – Погледни
ме, Грейсън. Погледни ме.
Той го направи.
– Ако позволиш на Орен да ме изгони оттук или извикаш полицията,
ако се опиташ да ме принудиш да се върна при Винсънт Блейк с
празни ръце, кълна ти се, ще намеря скала, от която да скоча. – Имаше
нещо свирепо, лудо и жестоко в гласа на Ив – нещо, което предаде
напълно тази заплаха. – Кръвта на Емили е по ръцете ти. Наистина ли
искаш и моята да е там?
Грейсън се втренчи в нея. Виждах го как изживява отново момента, в
който бе намерил Емили. Можех да видя ефекта, който конкретната
заплаха на Ив – за скалата – имаше върху него. Виждах как Грейсън
Дейвънпорт Хоторн се дави, борейки се напразно с подводното
течение. И тогава го видях да спира да се бори и да остави спомените,
скръбта и истината да го залеят.
И тогава Грейсън си пое дъх.
– Ти си голямо момиче – каза той на Ив. – Ти правиш своя избор.
Каквото и да направише, след като Орен те изпрати да си опаковаше
багажа, зависи от теб.
Зачудих се дали наистина има предвид това. Ако вярваше.
– Това е твоят шанс – каза Ив, борейки се с хватката на Орен. – Това е
изкупление, Грейсън. Аз съм твоя и ти можеш да бъдеш мой. Вие сте
виновни, че Емили е мъртва. Можеше да я спреш...
Грейсън направи една крачка към нея.
– Не трябваше да го правя. – Той погледна надолу към USB-то в ръката
си. – И това би било безполезно за теб.
– Не можеште да знаеше това. – Сега Ив беше дива, борейки се с Орен
с всичко, което имаше.
– Ако приемем, че този USB е дело на дядо ми – каза ѝ Грейсън, – ще
ти трябва декодер, за да разбереш всеки от файловете. Хоторн никога
не оставя никакво знание със стойност незащитено.
– Така че ще разбия криптирането – каза Ив пренебрежително.
Грейсън повдигна вежда към нея.
– Не без втори драйв.
Второ шофиране.
nothing.”
– Не можеш да ми причиниш това, Грейсън. Ние сме еднакви, ти и аз.
– Имаше нещо в начина, по който Ив каза това, нещо в гласа ѝ, което
ме накара да мисля, че го вярва.
Грейсън не мигна.
– Вече не.
Миг по-късно хората на Орън се втурнаха през вратата.
Орен се обърна към мен.
– Как искаш да се справиш с това, Ейвъри?
Ив беше насочила пистолет към мен. Това поне беше престъпление.
Да ни излъже не беше. Да ни манипулира не беше. Не можах да
докажа нищо друго. И тя не беше истинският враг тук.
Истинската заплаха.
– Накарайте твоите хора да ескортират Ив извън имението – казах на
Орен. – Отсега нататък ще работим директно с Винсент Блейк.
Ив не ги накара да я влачат.
– Не си спечелила – каза ми тя. – Той ще продължи да идва – и рано
или късно всички вие ще искате от Господ това да е приключило с
мен.

Глава 68

Орън остави Грейсън и мен сами в параклиса.

– Дължа ти извинение.
Срещнах очите на Грейсън Хоторн, светли и пронизващи, каквито бяха
първия път, когато го видях.
– Не ми дължиш нищо – казах – не от състрадание, а защото ме болеше
да си позволя да си помисля колко много очаквах от него.
– Да. Дължа ти го. – След дълъг момент Грейсън погледна настрани. –
Аз – каза той, сякаш тази една дума му струваше всичко, – се
самонаказвах толкова дълго. Не само за смъртта на Емили – за всяка
слабост, всяка грешна преценка, всеки… – Той прекъсна, сякаш
трахеята му внезапно се бе затворила около думите. Гледах как той
вдишва накъсано въздух в дробовете си. – Без значение какъв съм бил
или какво съм правил – никога не е било достатъчно. Старецът винаги
беше там, настоявайки за нещо по-добро, за повече.
Веднъж си бяха помислила, че има непреодолимо самочувствие. Че е
арогантен и неспособен да се самоосмисли и напълно сигурен в
собствената си сила.
– И тогава – каза Грейсън – старецът си отиде. И тогава… се появи ти.
– Грейсън. – Името му заседна в гърлото ми.
Грейсън просто ме погледна, светлите му очи бяха засенчени.
– Понякога имаш представа за един човек – за това кой е той, за това
какво би било да сте заедно. Но понякога това е всичко: фикция. И
толкова дълго се страхувах, че ми хареса идеята за Емили повече,
отколкото някога ще бъда способен да обичам някого истински.
Това беше признание, самоосъждане и проклятие.
– Това не е вярно, Грейсън.
Той ме погледна така, сякаш действието за това беше болезнено и
сладко.
– Никога не е била само идеята за теб, Ейвъри.
Опитвах се да не усещам как земята внезапно се раздвижва под
краката ми.
– Ти мразеше идеята за мен.
– Но не и тебе. – Думите бяха също толкова сладки, също толкова
болезнени. – Никога тебе.
Нещо ми се предаде вътре в мен.
– Грейсън.
– Зная – каза той грубо.
Поклатих глава.
– Все още си толкова убеден, че знаеш всичко.
– Зная, че Джейми те обича. – Грейсън ме погледна така, както
гледаше на изкуството в стъклена витрина, сякаш искаше да протегне
ръка, за да ме докосне, но не можеше. – И аз видях начина, по който го
гледаш, начина, по който двамата сте заедно. Ти си влюбена в брат ми,
Ейвъри. – Той направи пауза. – Кажи ми, че не си.
Не можех да го направя. Той знаеше, че не мога.
– Влюбена съм в брат ти – казах, защото беше истина. Сега Джеймсън
беше част от мен – част от това, в което бях прекарала изминалата
година. Бях се променила. Ако не бях, може би нещата щяха да са
различни, но нямаше връщане назад.
Бях такава, каквато бях, благодарение на Джеймсън. Не бях излъгала,
когато му казах, че не искам да бъде друг.
Защо беше толкова трудно?
– Исках Ив да бъде различна – каза ми Грейсън. – Исках тя да бъде
теб.
– Не казвай това – прошепнах.
Той ме погледна за последен път.
– Има толкова много неща, които никога няма да кажа.
Той се готвеше да си тръгне и аз трябваше да го оставя, но не можех.
– Обещай ми, че няма да си тръгнеш отново – казах на Грейсън. –
Можеш да се върнеш в Харвард. Можеш да ходиш където си искаш, да
правиш каквото си искаш – само ми обещай, че няма да ни изключиш
отново. – Вдигнах ръка към моята Хоторнова игла. Знаех, че той има
своя собствена. Знаех това, но въпреки това свалих моят и му я
закачих. – „Est unus ex nobis.“ Веднъж каза това на Джеймсън,
помниш ли? Тя е една от нас. Е, става и в двете посоки, Грей.
Грейсън затвори очи и аз бях поразен от чувството, че никога няма да
забравя начина, по който изглеждаше, застанал там на светлината от
прозорците с цветни стъкла. Без бронята си. Без преструвки. Суров.
– Scio – каза ми Грейсън. – Зная.
Погледнах надолу към USB-то в ръката му.
– Имам другия драйв – казах му. – Това беше единственият предмет в
кожената чанта, който никога не използвахме, помниш ли?
Очите на Грейсън се отвориха. Той излезе от светлината.
– Ще се обадиш ли на братята ми? – попита ме той. – Или аз да го
направя?
Глава 69

Ксандър включи първия USB в компютъра си, изтегли аудио файла на

работния плот, след това извади USB-то и го смени с USB-то от
гробницата. Той плъзна и втория файл на работния плот.
– Пусни първото – инструктира Джеймсън.
Ксандър го направи. Изкривена, неразгадаема реч изпълни въздуха,
взрив от бял шум.
– А второто? – подкани Наш. Откакто го познавах, той се
съпротивляваше да танцува под мелодията на стареца. Но той беше
тук. Правеше го.
Единственият файл на второто USB също беше аудио клип. Беше също
толкова объркан като първия.
– Какво ще стане, ако ги пуснете заедно? – Попитах. Грейсън беше
казал, че за да осмислиш един файл, ти трябва декодер. Поотделно,
клиповете не бяха нищо друго освен шум. Но ако имаш и двете USB
устройства, и двата файла...
Ксандър отвори приложение за редактиране на аудио и пъхна
файловете вътре. Той ги подреди, след което натисна поредица от
бутони, които ги накараха да се възпроизведат.
В комбинация резултатът не беше изкривен.
– Здравей, Ейвъри – каза мъжки глас и усетих промяната във въздуха
около мен, във всички тях. – Ние сме непознати, ти и аз.
Предполагам, че това е нещо, за което си мислила доста.
Тобайъс Хоторн. Единственият път, когато го срещнах, бях на шест
години. Но той беше вездесъщ на това място. Хоторн хаус носеше
неговия белег. Всяка стая. Всеки детайл.
Момчетата също го носеха.
– Всички велики животи трябва да имат поне една голяма мистерия,
Ейвъри. Няма да се извиня, че съм твоята. – Тобайъс Хоторн беше
човек, който не се извиняваше много. – Ако си прекарвали късно
вечерта и рано сутринта, питайки се Защо аз? Е, скъпа моя, не си
единствената. Какво е човешкото състояние, ако не защо аз?
Усещах промяната във всеки от братята Хоторн, докато слушаха
думите на Тобайъс Хоторн и ритъма на речта му.
– Като млад мъж вярвах, че съм предопределен за величие. Борих се за
това, измислих пътя си към върха, мамих, лъгах, накарах света да се
подчини на волята ми. – Последва пауза и след това: – Имах късмет.
Мога да го призная сега. Умирам, и то не бавно. Защо аз? Защо това
тяло се износи? Защо аз съм този, който седи в дворец, който сам съм
създал, когато има други там с умове като моя? Извадих късмет.
Точното място, точното време, правилните идеи, правилния ум. – Той
изпусна шумно въздух. – Само това да беше.
– Ако си пуснала това съобщение, значи нещата са станали толкова
ужасни, колкото прогнозирах. Ив е там и някои събития са ви довели
до намирането на гробницата, която някога е съхранявала най-
голямата тайна на това семейство. Чудя се, колко си събрала за себе
си, Ейвъри?
Всеки път, когато казваше името ми, се чувствах сякаш е тук, в тази
стая. Сякаш можеше да ме види. Сякаш ме наблюдаваше от момента, в
който прекрачих през голямата входна врата на Хоторн хаус.
– Но тогава – продължи той със странна усмивка в гласа – не си сама,
нали? Здравейте момчета.
Усетих как Джеймсън се размърда, ръката му докосна моята.
– Ако вие, момчета, наистина сте там с Ейвъри, тогава поне едно нещо
се е получило, както възнамерявах. Много добре знаете, че тя не ви е
враг. Може би, ако съм избрал толкова добре, колкото си мисля, тя е
достигнала място вътре у вас, което аз никога не бих могъл. Смея ли
дори да кажа, че те ви направи цели?
– Изключете го – каза Неш, но никой от нас не го послуша. Дори не
бях сигурна, че го мисли.
– Надявам се да ви хареса играта, която ви оставих. Дали майка ви и
леля ви са намерили и пуснали своите, не мога да кажа.
Коефициентите, които изчислих, предполагат, че може да стане и в
двете посоки, поради което, Ксандър, те оставих със задачата, която
съставих. Вярвам, че сте потърсили Тоби. И Ейвъри, вярвам в сърцето
си, че Тоби те е намерил.
Всяка дума, казана от мъртвия, караше цялата тази ситуация да се
усеща много по-зловеща. Колко от това, което се беше случило след
смъртта му, беше предвидил? Не просто предвидени, но планирани,
движещи ни навсякъде като пешки?
– Ако слушате това, тогава има голяма вероятност Винсент Блейк да се
е разкрил като ясна и настояща заплаха. Надявах се да надживея
копелето. Години наред той и аз имаме нещо като примирие. Отначало
считаше, че е великодушно да ме пусне. По-късно, след като започна
да се възмущава от нарастващото ми богатство, силата ми, статуса ми
– е, тези неща го държаха под контрол.
– Аз го държах под контрол.
Последва нова пауза и този път се стори някак по-остра,
усъвършенствана.
– Но сега ме няма и ако Блейк знае това, което подозирам, че вие сега
знаете, Бог да ви е на помощ. Ако Ив е там, ако Блейк знае или дори
подозира какво съм крил от него през всичките тези години, значи той
идва. За богатството. За моето наследство. За теб, Ейвъри Кайли
Грамбс. И за това се извинявам.
Сетих се за писмото, което Тобайъс Хоторн ми беше оставил.
Единственото обяснение, което ми беше дадено в началото.
Съжалявам.
– Но по-добре ти, отколкото те. – Тобайъс Хоторн направи пауза. – Да,
Ейвъри. Наистина съм такъв тип копеле. Наистина нарисувах мишена
на челото ти. Дори и без истината да излезе на повърхността, видях
вероятностите за това какви са те. След като вече не бях там, за да го
държа на разстояние, Блейк винаги щеше да направи своя ход. Можеш
да го наречеш Ловен сезон – да играя играта, да унищожа всички
противници, да взема това, което е мое. И затова, скъпа моя, сега е
твое.
Знаех, че съм инструмент. Знаех, че ме е избрал за това, за което може
да ме използва. Но не бях разбрала, дори не бях подозирала, че
Тобайъс Хоторн ме е посочил за свой наследник, защото бях за
еднократна употреба.
– Срещнах майка ти, знаеш ли. – Милиардерът не спря. Никога не
спираше. – Веднъж, когато повярвах, че е просто сервитьорка, и
веднъж, след като разбрах, че е Хана Руни, голямата любов на
единствения ми син. Мислех да я използвам, за да стигна до Тоби.
Опитах се да работя с нея – да лаская, заплашвам, подкупвам,
манипулирам. И знаеш ли какво ми каза майка ти, Ейвъри? Тя ми каза,
че знае кой е Винсънт Блейк, знае какво се е случило със сина му, знае
къде Тоби е скрил семейния печат на Блейк и че ако се доближа до нея
– или до тебе – отново, тя ще събори цялата къща от карти долу.
Опитах се да си представя как майка ми заплашва човек като Тобайъс
Хоторн.
– Знаеше ли за печата? – попита Тобайъс с почти разговорен тон. –
Знаеше ли най-тъмната тайна на това семейство? Мисля, че не, но аз
съм човек, който е създал империя, като винаги, винаги поставях под
въпрос собствените си допускания. Не се отличавам с нищо, освен с
непредвидени обстоятелства. Ето ни Ейвъри Кайли Грамбс.
Момиченцето със забавното име. Шперц за толкова много малки
ключалки.
– Имах шест седмици от моята диагноза до сега. Обзалагам се, че още
две до смъртния ми одър. Достатъчно време за поставяне на
последните части на място. Достатъчно време, за да начертая една
последна игра с толкова много слоеве. Защо ти ли, Ейвъри? За да
привлечеш момчетата за последен път? Да им завещая мистерия,
подобаваща на демейство Хоторн, пъзелът на живота им? Да ги събере
отново чрез теб? Да. – Той каза думата „да“ като човек, който изпитва
удоволствие да я каже. – Да извадя Тоби от сенките? Да направя в
смъртта това, което не можах да направя в живота и да го принудя да
се върне обратно на дъската? Да.
Звукът на собственото ми тяло изведнъж ме завладя. Ударите на
сърцето ми. Всеки дъх някак успявах да си поема. Приливът на кръв в
ушите ми.
– И – продължи Тобайъс Хоторн с вид на окончателност, – за мой
голям срам, да привлека вниманието и концентрацията на Блейк –
както и вниманието и фокуса на всичките си врагове, от които
несъмнено има много – към теб.
Да. Този път той не го каза, но аз си го помислих и тогава си помислих
за Нан, която ми каза, че аз съм тази, който свири на пиано сега – и
хора като Винсънт Блейк, те ще счупят всеки един от пръстите ми ако
можеха.
– Наречи го насочване в погрешна посока – каза мъртвият милиардер.
– Имах нужда от някой, който да запали огън и кой по-добре от
дъщерята на Хана Рууни, при случай, че тя ти е разказала тайната ми?
Едва ли ще имаш мотив да я разкриеш, след като парите са твои.
Капани върху капани. И гатанки след гатанки. Думите, които
Джеймсън ми беше казал преди много време, се върнаха в съзнанието
ми – последвани от нещо, което Ксандър каза. Дори и да си мислиш, че
си манипулирала нашия дядо в това, аз гарантирам, че той ще бъде
този, който манипулира теб.
– Но приеми за утеха това, моята много рискова игра: наблюдавах те.
опознах те. Докато отвличаш огъня от тези, които пазя като най-скъпи,
знай, че вярвам, че има поне частица шанс да оцелеете от ударите,
които поемаш. Може да бъдеш изпитана в пламъците, но не е
необходимо да гориш.
– Ако слушаш това, Блейк идва. – Тонът на Тобайъс Хоторн вече беше
напрегнат. – Той ще те затвори. Той ще те задържи. Той няма да има
милост. Но той също ще те подцени. Ти си млада. Ти си жена. Ти си
никоя – използвай това. Моят най-голям противник – и твоят сега – е
обвързан с честта човек. Победете го и той ще уважи победата.
Нещо в тона на Тобайъс Хоторн накара тези думи да прозвучат не само
като съвет, но и като сбогуване.
– Моите момчета. – Хоторн звучеше така, сякаш отново се усмихваше,
крива усмивка като на Джеймсън, твърда като на Грейсън. – Ако
наистина слушате това, съдете ме колкото искате строго. Сключвал
съм сделки с толкова много дяволи. Считайте ме за изискващ. Мразете
ме, ако трябва. Нека гневът ви запали огън, който светът никога няма
да угаси.
– Неш. Грейсън. Джеймсън. Ксандър. Той каза имената им едно по
едно. „Вие бяхте глината, а аз бях скулпторът и радостта и честта на
живота ми бяха да ви направя по-добри мъже, отколкото някога ще
бъда аз. Мъже, които може да проклинат името ми, но никога няма да
го забравят.
Ръката ми намери път към тази на Джеймсън и той ме хвана като че от
това зависеше животът.
„Всичко, момчета“, каза Тобайъс Хоторн на записа. – По местата!
Готови! Старт!

Глава 70

Тишината никога не беше звучала толкова силно. Никога не бях

виждала братята Хоторн толкова неподвижни – всички като ухапани с
парализираща отрова. Колкото и голямо въздействие да имаше върху
мен чуването на истината от устата на Тобайъс Хоторн, той не беше
оказвал формиращо влияние върху живота ми.
Насилих се да говоря, защото те не можеха.
– Винаги сте казвали, че старецът обичал да убива десет заека с един
камък.
Джеймсън вдигна очи от земята към мен, след което издаде груб,
болезнен смях.
– Дванадесет.
Дванадесет птици, един камък. Бях предупредена. От момента, в
който получих халката със сто ключа – дори от преди това – бях
предупреден от всеки от братята Хоторн на свой ред.
Капани върху капани. И гатанки върху гатанки.
Дори да си помислила, че си манипулирала дядо ни в това,
гарантирам, че той ще манипулира теб.
Това семейство – унищожаваме всичко, до което се докоснем.
Ти не си играч, хлапе. Ти си стъклената балерина – или ножът.
И тогава имаше съобщението, че Тобайъс Хоторн лично ме е оставил,
обратно в самото начало. Съжалявам.
– Направихме точно това, което той смяташе, че ще направим. –
Ксандър се изтръгна от него и започна да се движи – диви жестове,
тежест върху възглвничките на краката. – Всички ние. От самото
началото.
– Този кучи син. – Наш изсвири дълго, след което се облегна на
стената. – Колко опасен смятаме, че е Винсънт Блейк? – Въпросът
прозвуча непринудено и спокойно, но можех да си представя Наш да
се приближава до бесен бик с точно това изражение на лицето.
– Достатъчно опасен, за да изисква примамка. – Спокойствието на
Грейсън беше различно от спокойствието на Наш – ледено и
контролирано. – Имаме работа със семейство, чието състояние, макар
и значително по-малко, датира от далече по-дълго време от нашето. Не
може да се каже какви хора или институции има Блейк в джоба си.
– Старецът ни свали четиримата от дъската. – Джеймсън изруга. – Той
ни отгледа да се бием, но никога не е възнамерявал да остави тази
битка за нас.
Сетих се за думите на Скай, че баща ѝ никога не я е смятал за играч в
голямата игра, а след това за писмото, което Тобайъс Хоторн бе
оставил на дъщерите си. Имаше част, в която беше казал, че нито една
от тях няма да види неговото богатство. Има неща, които съм
направил, с които не се гордея, наследства, които не трябва да
носите.
Истината беше там, точно пред нас, от месеци. Тобайъс Хоторн ми
беше оставил своето богатство, така че ако и когато враговете му се
спуснат след смъртта му, те ще се спуснат върху мен. Беше избрал
внимателно целта си, беше ме поставил като зъбно колело в сложна
машина.
Дванадесет птици, един камък.
Ако слушате това, Блейк идва. Той ще те затвори. Той ще те
задържи. Той няма да има милост. Усещах как нещо вътре в мен се
втвърдява. Тобайъс Хоторн не беше предвидил точно как Винсънт
Блейк ще се нахвърли върху мен. Хоторн не знаеше, че Тоби ще бъде
хванат в заговора на Блейк, но дяволски добре знаеше на какво е
способен мъжът. И единствената му утеха за мен беше, че смяташе, че
има малко шанс да оцелея.
Исках да презирам Тобайъс Хоторн – или поне да го осъдя – но всичко,
което можех да мисля, бяха другите думи, които ми беше оставил.
Може да бъдеш изпитана в пламъци, но не е необходимо да гориш.
– Къде отиваш? – Джеймсън извика след мен.
Не погледнах назад през рамо, не можех да се накарам да погледна
някой от тях.
– Да се обадя по телефона.
Винсънт Блейк отговори на петото позвъняване, само по себе си игра
на власт.
– Самонадеяно дребно нещо, това си ти, нали?
Ти си млада. Ти си жена. Ти сте никой – използвай това.
– Ив си тръгна – казах, прогонвайки всяка нотка на емоция от тона си.
– Сега нямаш никого вътре.
– Изглеждаш много сигурна в това, момиченце. – Блейк се
забавляваше, сякаш опитът ми да играя тази игра за него не беше нищо
друго освен това – забавление.
Той искаше да повярвам, че има още някой в Хоторн хаус.
Замълчаването дори за миг твърде дълго би било прието като слабост,
затова проговорих.
– Искаш истината за случилото се със сина ти. Искаш останките му да
бъдат намерени и върнати при теб. – Дишането ми искаше да стане
плитко, но бях по-добра в блъфа от това. – Какво освен Тоби ще ми
дадеш, ако ти доставя това, което искаш?
Не знаех къде са останките на Уилям Блейк. Но човек можеше да
изиграе само картите, които му бяха раздадени. Блейк си помисли, че
имам нещо, което той иска. Без Ив тук аз можех да съм единственият
му начин да го получи.
Имах нужда от предимство. Имах нужда от лост. Може би това беше.
– Какво ще ти дам? – Забавлението на Блейк се задълбочи в нещо по-
тъмно, изкривено. – Какво освен Тоби имам, което искаш? Много се
радвам, че попита.
Линията прекъсна. Беше ми затворил. Втренчих се в телефона си.
Миг по-късно Орен влезе в периферния ми поглед.
– Има куриер на портата.
Vincent Blake answered on the fifth ring, a power play in and of itself.
“Presumptuous little thing, aren’t you?”

Глава 71

Нямаше смисъл да подлагам на кръстосан разпит лицето, което

доставяше пакета. Знаехме от кого е. Знаехме какво иска.
– Всичко ли е наред?– ме попита Либи, когато човекът на Орън се
появи във фоайето с пакета. Поклатих глава. Каквото и да е това –
определено не е наред.
Орен завърши първоначалната си проверка за защита, след което ми
предаде както съдържанието, така и опаковката: една подаръчна
кутия, достатъчно голяма, за да побере пуловер; вътре в него
тринадесет плика с размер на писмо; вътре във всеки плик прозрачен,
тънък, правоъгълен лист пластмаса с абстрактен черно-бял дизайн,
написан върху него. Разглеждането на който и да е лист поотделно
беше като извършване на един от онези тестове с мастилено петно20.
– Подреди ги – предложи Джеймсън. Не бях сигурна кога ще влезе в
стаята, но не беше сам. И четиримата братя Хоторн кръжаха около
мен. Либи се отдръпна, но съвсем леко.
Поставих лист върху лист, дизайните се комбинираха, за да образуват
една картина, но не беше толкова лесно. Разбира се, че не беше.
Имаше четири начина, по които всеки лист можеше да се движи –
нагоре или надолу, отпред или отзад.
Опипах листовете с върховете на пръстите си, за да намеря страната,
върху която беше отпечатано мастилото. Движейки се със светкавична
скорост, започнах да съпоставям листовете в долния ляв ъгъл,
използвайки шаблоните, за да ме насочват.
Едно, две, три, четири – не, това е грешен път. Продължих, един лист
върху друг върху друг, докато не се появи картина. Черно-бяла снимка.
И на тази снимка Алиса Ортега лежи на мръсен под, главата ѝ е
отпусната на една страна, очите ѝ са затворени.
– Тя е жива – каза Джеймсън до мен. – В безсъзнание е. Но тя не
изглежда...
Мъртва, довърших вместо него. Какво освен Тоби имам, което искаш?
Можех да чуя Винсънт Блейк да казва. Много се радвам, че попита.
–Лий-Лий. – Наш не звучеше спокойно, не и този път.
Преглътнах.
– Има ли някакъв шанс тя да е замесена? – попитах, мразейки се, че
дори дадох живот на въпроса, че позволих на Блейк да ме докосне
толкова много.
– Никакъв – каза Неш, захапвайки думата с почти нечовешка
свирепост.
Погледнах към Джеймсън и Грейсън.
– Дядо ви каза да не вярвам на никого, а не само да не вярвам на нея.
Той поне смяташе за възможно Блейк да успее да се свърже с някой
друг от най-близкия ми кръг. Погледнах отново към тялото на Алиса,
което изглеждаше в безсъзнание.
– И точно сега Алиса и нейната фирма могат да загубят много, ако не
се съглася на тръста.
Силата зад богатството. Способността да местиш планини и да
създаваш хора.
– Можеш да се довериш на Алиса – каза Неш грубо. – Тя винаги е била
вярна на стареца.
Либи се приближи и сложи ръка на гърба му, а той обърна глава, за да
я погледне.
– Това не е това, което мислиш, Либ. Нямам чувства към нея, но това,
че нещата не вървят с даден човек, не означава, че той престава да има
значение.
– Никой никога не спира да има значение – каза Либи, сякаш думите
бяха откровение – за теб.
– Наш е прав. Няма начин Алиса да е замесена – каза Джеймсън. –
Винсънт Блейк я е отвлякъл, точно както отвлече Тоби.
Защото тя работи за мен.
– Гадникът не може да направи това – изруга Грейсън с мощна
интензивност, каквато не го бях виждал от месеци. – Ще го
унищожим.
Не можеш. – Ето защо Тобайъс Хоторн ги беше лишил от наследство и
защо насочи вниманието на Блейк към мен – и към хората, на които
държах. Орен беше назначил бодигард на Макс. Той беше довел Теа и
Ребека тук. Той затваряше авеню след авеню, използвайки други хора,
за да стигне до мен, но Алиса не беше затворена.
Тя беше там и играеше свои собствени игри.
С треперещи ръце се обадих на нейния номер. Отново. И отново. Тя не
вдигна.
– Алиса винаги вдига – казах на глас. Насочих погледа си към Орен. –
Сега може ли да се обадим на полицията?
Тоби беше мъртъв. Не можеш да съобщиш за изчезнал мъртъв човек.
Но Алиса беше много жива и имахме снимката като доказателство за
нечестна игра.
– Блейк ще има някой – може би няколко човека – високо във всички
местни полицейски управления.
– А аз не? – Казах.
– Ти имаше – каза ми Орен в минало време и аз си спомних какво
беше казал за бързината от скорошни трансфери.
– Ами ФБР? Попитах. – Не ме интересува дали случаят е федерален
или не – Тобайъс Хоторн имаше хора и сега те са мои хора. нали?
Никой не отговори, защото който и да е имал или не Тобайъс Хоторн в
джоба си, в моя нямаше никой. Не и без Алиса да дърпа конците.
Провери. На практика можех да видя дъската, да видя движещите се
фигури, да видя начина, по който Винсънт Блейк ме удря във въжетата.
– Лий-Лий не би искал да отидем при властите. – Наш изглежда
имаше проблеми с намирането на гласа си. Излезе с бавен, дълбок
тътен. – Реномето.
– Не те интересува реномето – казах му.
Наш свали каубойската си шапка, очите му бяха засенчени. – Грижа се
за много неща, хлапе.
– Какво трябва да направим – попита яростно Либи, – за да си върнем
Алиса?
Аз бях тази, която отговори на въпроса. – Да намерим тяло или това,
което е останало от него след четиридесет години.
Очите на Наш се присвиха.
– По-добре това да е едно адски хубаво обяснение.

Глава 72

В момента, в който приключих с обясненията, Наш се отдалечи

зловещо. Либи отиде с него. Изготвяйки стратегия за следващия ни
ход, попитах Ксандър къде са Ребека и Теа.
– Вилата. – Ксандър рядко беше толкова тържествен. – Бекс
игнорираше обажданията на майка си, но тогава се обади баба ѝ, след
като Ив…
След като Ив разбра истината от Малори, завърших мълчаливо.
Принуждавайки ума си да се съсредоточи върху тази истина и какво
означава тя за нас сега, заведох момчетата в моята стая и им показах
чертежите.
– Тези са в хронологичен ред – казах аз. – Използвах тази хронология,
за да намеря строителния проект, издигнат в резултат на концепцията
на Тоби: параклисът. Олтарът беше направен от камък и кух отвътре.
преглътнах.
– Гробница – но без скрито тяло в нея, само USB-то, което дядо ви
трябва да е скрил там малко преди смъртта си, и съобщение,
надраскано в камъка от Тоби много по-рано.
– Не че имаш нужда от друг прякор – коментира Ксандър, – но аз
харесвам Шерлок. Какво гласеше съобщението?
Погледнах покрай Ксандър към Джеймсън и... Грейсън го нямаше. Не
бях сигурна кога сме го загубили. Не си позволих да се чудя защо.
– Зная какво направи, татко. Отговорих на въпроса на Ксандър. –
Приемам това в смисъл, че в някакъв момент, след като Тоби е
разбрал, че е осиновен и преди да избяга на деветнадесет…
– Той разбира за Лиам – завърши Джеймсън.
Замислих се за всички съобщения, които Тоби беше оставил на баща
си: „Отровно дърво“, скрито под плочки на пода; стихотворение,
създадено от него, кодирано в книга със закони; думите вътре в олтара.
Вече празният олтар.
– Тоби е намерил тялото. – Казвайки го на глас, изглеждаше истинско.
– Дотогава вероятно са били само кости. Той е откраднал печата,
преместил останките, оставил поредица от скрити съобщения за
стареца и тръгнал на самоунищожително препускане из страната,
което завършил с пожара на остров Хоторн.
Мислех за Тоби, за неговия сблъсък с майка ми и начините, по които
любовта им можеше да е различна, ако Тоби не беше разбит от
ужасяващите тайни, които носеше.
Истинското наследство на Хоторн.
Сега разбрах защо Тоби беше решен да стои далече от Хоторн хаус.
Можех да разбера защо е искал да защити майка ми – неговата Хана,
една и съща отзад напред и отпред назад21 – и по-късно, след като тя
беше мъртва, а аз вече бях въвлечена в тази бъркотия, защо трябваше
поне да се опита да защити Ив от всичко, което идваше заедно с
богатството на Хоторн.
От истината и отровното дърво. От Блейк.
– Доказателството, което откраднах – казах на глас, взирайки се в
чертежите, – е в най-тъмната дупка…
– Тунелите? – Джеймсън беше зад мен – точно зад мен. Усетих
предложението му толкова, колкото го чух.
– Това е една възможност – казах аз и след това извадих четири
комплекта чертежи. – Другите са тези – допълненията, направени в
Хоторн хаус през периода, в който Тоби трябва да е открил и
преместил останките. Той може да се възползвал по някакъв начин от
строежа.
Тоби е бил на шестнайсет, когато е разбрал, че е осиновен, на
деветнайсет, когато е напуснал Хоторн хаус завинаги. Представях си
екипи, които копаят основите на всяко от тези допълнения.
Доказателството, което откраднах, са в най-тъмната дупка...
– Този – настоятелно каза Джеймсън, коленичил над плановете. –
Наследнице, виж.
Видях това, което той видя.
– Лабиринтът от жив плет.

Джеймсън и аз се отправихме към лабиринта. Ксандър отиде за

подкрепление.
– Да започнем отвън и да си проправим път навътре? – попита ме
Джеймсън. – Или да отидем в центъра на лабиринта и да излизаме
спираловидно?
Чувствахме, че е някак правилно, че сме само двамата. Джеймсън
Уинчестър Хоторн и аз.
Живият плет беше висок осем фута и лабиринтът покриваше площ,
голяма почти колкото Къщата. Щеше да ни отнеме дни, за да
претърсим всичко. Може би седмици. Може и по-дълго. Където и да
беше скрил Тоби тялото, баща му или не го беше намерил, или бе
избрал да не рискува да го мести отново.
Представих си мъже, които садят тези живи плетове.
Представих си деветнадесетгодишния Тоби, в мъртвилото на нощта,
намиращ по някакъв начин способ да погребе костите на човека,
отговорен за половината му ДНК.
– Да започнем от центъра – казах на Джеймсън, гласът ми отекна в
пространството около нас, – и спираловидно навън.
Знаех пътя, който ще ни отведе до сърцето на лабиринта. Бил съм там
и преди, повече от веднъж – с Грейсън.
– Предполагам, че не знаеш къде е отишъл, нали, наследнице? –
Джеймсън имаше начин да накара всеки въпрос да звучи малко злобно
и малко остро – но аз знаех, аз знаех какво всъщност ме пита.
Това, което винаги се опитваше, да не си задава въпроса, когато
ставаше въпрос за Грейсън и мен.
– Не зная къде е Грейсън – казах на Джеймсън и след това се
отдръпнах наляво и мускулите в гърлото ми се стегнаха. – Но зная, че
той ще се оправи. Той се изправи срещу Ив. Мисля, че той най-накрая
остави Емили, най-накрая си прости, че е човек.
Десен завой. Ляв завой. Отново наляво. Направо. Бяхме почти до
центъра.
– И сега, когато Грей е добре – каза Джеймсън близо до мен, – сега,
когато той е толкова възхитителен човек и е готов да продължи след
Емили…
Стигнах центъра на лабиринта и се обърнах към Джеймсън.
– Не довършвай този въпрос.
Знаех какво щеше да попита. Знаех, че не бъркаше, като попита. Но
въпреки това жилеше. И единственият начин, по който той щеше да
спре да пита – себе си, мен, Грейсън – беше, ако му дам пълната,
неукрасена истина.
Истината, за която не си позволявах да мисля твърде често или твърде
ясно.
– Ти беше прав преди, когато реагира на моя блъф – казах на
Джеймсън. – Не мога да кажа, че винаги ще си ти.
Той мина покрай мен към скритото отделение в земята, където Хоторн
държаха дългите си мечове. Чух го да отваря купето, чух го да търси.
Защото Джеймсън Уинчестър Хоторн винаги търсеше нещо. Той не
можеше да спре. Той никога нямаше да спре.
И аз също не исках.
– Не мога да кажа, че винаги ще си ти, Джеймсън, защото не вярвам в
предопределението или съдбата – аз вярвам в избора. – Коленичих до
него и оставих пръстите си да изследват купето. „Ти ме избра,
Джеймсън, и аз избрах да се отворя към теб, към всичките ни
възможности, по начин, който никога не съм се отваряла към никого
преди.
Веднъж Макс ми беше казала да си представя, че стоя на скала с
изглед към океана. Имах чувството, че стоя там сега, защото любовта
не беше просто избор – това бяха десетки, стотици, хиляди избори.
Всеки ден беше избор.
Преместих се от отделението, което пазеше мечовете, прокарвайки
ръце по земята в центъра на лабиринта, гледайки, търсейки все още.
– Да те пусна вътре – казах аз на Джеймсън, двамата с приклекнали
крака един от друг – да станем ние – това ме промени. Ти ме научи да
искам.
Как да искаме нещата.
Как да го искам.
– Накара ме да бъда жадна за всичко – казах аз на Джеймсън. – Сега
искам света. – Издържах погледа му по начин, който го накара да
отмести поглед.
– И аз го искам с теб.
Джеймсън си проправи път към мен – точно когато пръстите ми
удариха нещо, заровено в тревата, забито в почвата.
Нещо малко, кръгло и метално. Не печатът на семейство Блейк. Само
монета. Но размерът, формата...
Джеймсън доближи ръцете си до лицето ми. Палецът му леко се
плъзна по устните ми. И казах двете думи, които гарантираха, че
отнемат тази искра от очите му и ще я запалят.
– Копай тук.

Глава 73

Ръцете ме боляха, когато земята се срути, разкривайки камера отдолу

– част от тунелите, но не и част, която някога съм виждала.
Преди да успея да кажа и дума, Джеймсън скочи в тъмнината.
Спуснах се по-предпазливо и се приземих до него. Стоях, осветявайки
със светлината от телефона си. Помещението беше малко – и празна.
Никакъв труп.
Огледах стените и видях факла. Сключих пръстите си около факлата и
се опитах да я дръпна от стената, но безуспешно. Оставих пръстите си
да изследват металния аплик, който държеше факлата на място.
– Тук отзад има панта – казах аз. – Или нещо подобно. Мисля, че се
върти.
Джеймсън постави ръката си върху моята и заедно завъртяхме факлата
настрани. Чу се стържещ звук, след това съскане и факлата избухна в
пламък.
Джеймсън не го пусна, както и аз.
Издърпахме пламтящата факла от аплика и когато пламъкът се
приближи до повърхността на стената, думите светнаха в написаното
от Тоби.
Никога не съм бил Хоторн, прочетох на глас. Джеймсън остави ръката
си да падне настрани, докато аз бях единствената, която държеше
факлата. Бавно обиколих стаята. Пламъкът разкри думи на всяка
стена.
Никога не съм бил Хоторн.
Никога няма да бъда Блейк.
И така, какво ме прави това?
Видях съобщението на последната стена и сърцето ми се сви.
Съучастник.
– Опитайте пода – каза ми Джеймсън.
Наведах факлата, внимавайки за пламъка, и едно последно съобщение
светна. Опитай отново, татко.
Тялото не беше тук.
Никога не е било тук.
От горе блестеше светлина. Г-н Лафлин. Той ни помогна да излезем от
стаята, мълчалив през цялото време, изражението му беше абсолютно
неразбираемо, чак до момента, в който се опитах да пристъпя от
центъра обратно в лабиринта, и той се премести и застана точно пред
мен.
Блокира ме.
– Чух за Алиса. Гласът на пазача винаги беше дрезгав, но видимата
скръб в очите му беше нова.
– Мъжът, който би взел жена – той изобщо не е мъж. – Той направи
пауза. – Наш дойде при мен – каза той колебливо. – Той ме помоли за
помощ, а това момче дори не позволяваше да му помогнеш да му
завържеш обувките като малко дете.
– Знаете къде са останките на Уил Блейк – казах аз, давайки глас на
осъзнаването, когато ми просветна. – Ето защо Наш е дошъл при теб и
те е помолил за помощ.
Г-н Лафлин се насили да ме погледне.
– Някои неща е най-добре да се оставят заровени.
Нямах намерение да приема това. Не можах. Гневът се провя през
мен, пламна във вените ми. При Винсънт Блейк и Тобайъс Хоторн и
този човек, който трябваше да работи за мен, но винаги поставяше
семейството на Хоторн на първо място.
– Ще изравня всичко това със земята – заклех се. Някои ситуации
изискват скалпел, но това? Ще включа верижните триони. – Ще
наема хора да разровят този лабиринт. Ще изведа трупни кучета. Ще
изгоря всичко, за да си върна Алиса.
Тялото на мистър Лафлин потрепери.
– Нямаш право.
– Дядо.
Той се обърна и Ребека се появи в полезрението му. Теа и Ксандър я
следваха, но мистър Лафлин едва ги забеляза.
– Това не е правилно – каза той на Ребека. – Дадох обещания – на себе
си, на майка ти, на мистър Хоторн.
Ако имах някакви съмнения, че пазачът знае къде е тялото, това
изявление ги изтри.
– Винсънт Блейк има и Тоби – казах аз. – Не само Алиса. Не искаш ли
обратно внука си?
– Не ми говори за внука ми. – Сега господин Лафлин дишаше тежко.
Ребека сложи успокояваща ръка върху рамото му.
– Не беше г-н Хоторн, който уби Лиъм – каза тя тихо. – Не беше, нали?
Г-н Лафлин потръпна.
– Върни се във вилата, Ребека.
– Не.
– Преди беше толкова добро момиче – изсумтя г-н Лафлин.
– Преди се правех на незабележима. – Това беше фина стомана на
Ребека. – Но тук с теб… не ми се налага. Живеех за няколкото
седмици, които прекарвахме тук всяко лято. Помагах ти. Помниш ли?
Харесваше ми да работя с ръцете си, да ги цапам. – Тя поклати глава. –
Никога не ми позволявха да се изцапам у дома.
Когато Емили беше млада и уязвима от медицинска гледна точка,
домът на Ребека вероятно е бил напълно стерилен.
– Моля, върнете се във вилата. – Тонът и маниерите на г-н Лафлин
идеално пасваха на тези на внучката му: тиха, сдържана стомана. До
този момент никога не бях виждала приликата между тях двамата. –
Теа, вземи я обратно.
– Обичах да работя с теб – каза Ребека на дядо си, а слънцето огряваше
рубиненочервената ѝ коса. – Но имаше една част от лабиринта, която
винаги си настоявал да оправиш сам.
Стомахът ми се сви. Ребека знаеше къде да копае.
– Емили приличаше на майка ти – каза г-н Лафлин грубо. – Но ти
имаш нейния ум, Ребека. Тя беше брилянтна. Все още е. – Той се
задави при следващите думи. – Моето малко момиченце.
– Не е бил г-н Хоторн, който е убил сина на Винсънт Блейк – каза
меко Ребека. – Нали? – Нямаше отговор. – Ив си отиде. Мама се ядоса,
когато не можа да я намери. Тя каза …
– Каквото и да е казала майка ти – прекъсна я г-н Лафлин рязко, – ти
ще го забравиш, Ребека. – Той погледна от нея към хоризонта. – Ето
как става това. Всички взехме своя дял забравяне.
Повече от четиридесет години тази тайна беше забирала. Беше
засегнала всички тях – две семейства, три поколения, едно отровно
дърво.
– Дъщеря ти е била само на шестнадесет.– Започнах с това, което
знаех. – Уил Блейк е бил възрастен. Той е дошъл тук с нещо за
доказване.
– Той е използвал дъщеря ти. – Ксандър зае мястото ми. – Да
шпионира дядо ни.
– Уил е използвал и манипулирал шестнадесетгодишната ти дъщеря.
Той я е накарал да забременее – продължи Джеймсън, преминавайки
направо към сърцевината на въпроса.
– Отдадох живота си на семейство Хоторн. Не дължа това на никой от
вас. – Сега гласът на г-н Лафлин не беше просто груб. Вибрираше от
ярост.
Съчувствах му. Наистина. Но това не беше на теория. Това не беше
игра. Това можеше да е на живот или смърт.
– Покажи ни частта от лабиринта, където не ти позволявал да работиш
– казах на Ребека.
Тя направи крачка и г-н Лафлин я сграбчи за ръката.Здраво.
– Пусни я – каза Теа, повишавайки тон.
Ребека улови погледа на Теа само за момент, след което се обърна
отново към дядо си.
– Мама е обезумяла. Тя започна да бръщолеви. Каза ми, че Лиъм бил
ядосан, когато разбрал за бебето. Той щял да я напусне, така че тя
откраднала нещо от Къщата, от офиса на г-н Хоторн. Казала на Лиъм,
че има нещо, което може да използва срещу Тобайъс Хоторн, само за
да се срещне отново с нея. Но когато той дошъл, когато тя отишла да
му даде това, което била взела, то вече не било в чантата ѝ.
Представих си ги някъде изолирани. Черната гора, може би.
– Тобайъс. – Отначало това беше всичко, което успя да промълви г-н
Лафлин – името на мъртвия милиардер. – Той ги шпионираше. Той
последва Мал този ден. Не знаеше защо е откраднала от него, но беше
дяволски настроен да разбере.
– Това, което открил – заключи Джеймсън, – бил възрастният син на
Винсънт Блейк да се възползва от тийнейджърка под негова защита.
Мислех за причината, поради която Тобайъс Хоторн се обърнал срещу
Блейк на първо място. Момчета ще си останат момчета.
– Това малко копеле Лиъм се ядоса, когато Мал не можа да му даде
това, което беше обещала. Той се бе провалил, каза ѝ, че тя е нищо.
Когато той тръгна да си отива, тя се опита да го спре и това чудовище
вдигна ръка на малкото ми момиченце.
Имах истинското усещане, че ако Уил Блейк възкръсне от мъртвите
точно сега, г-н Лафлин отново ще го хвърли два фута под земята.
– Секунда по-късно, когато Лиам стана груб, г-н Хоторн излезе от
мястото, където се криеше, за да отправи някои много ясни заплахи.
Мал беше на шестнайсет. Имаше закони. – Г-н Лафлин си пое дъх и
това беше накъсан, грозен звук. – Мъжът трябваше да се измъкне като
плъх, какъвто беше, но Мал… тя не искаше Лиам да си тръгне. Тя
също го заплаши, каза, че ще отиде при баща му и ще му каже за
бебето.
– Уил трябваше да запази благоволението на баща си, за да опази
печата си – казах аз, мислейки за късата каишка на Винсънт Блейк
относно семейството му. – Нещо повече, ако дойдел тук, за да докаже
нещо на Блейк, да го впечатли – идеята да направи точно обратното?
Преглътнах.
– Лиъм се сопна и отново се спусна към нея. Мал – тя отвърна на
удара. – Г-н Лафлин затвори очи. – Влязох точно когато г-н Хоторн
дърпаше този мъж от дъщеря ми. Той овладя това копеле, заклещи
ръцете му зад гърба и тогава... – Г-н Лафлин отвори очи и погледна
към Ребека. – Тогава малкото ми момиченце взе една тухла. Тя се
спусна към него твърде бързо, за да я спра. И не само веднъж… Тя го
удряше отново и отново.
– Било е самоотбрана – каза Джеймсън.
Г-н Лафлин погледна надолу, след това се принуди да вдигне погледа
си към мен, сякаш имаше нужда от мен, от всички тук, за да разберем.
– Не. Не беше.
Чудех се колко пъти Малори е удряла своя Лиъм, преди да я спрат.
Чудех се дали са я спрели.
– Хванах я – каза г-н Лафлин с тежък глас. – Тя просто повтаряше, че
смятала, че той я обича. Тя си помислила... В очите му нямаше сълзи,
но ридание раздираше гърдите му. – Г-н. Хоторн ми каза да тръгвам.
Той ми каза да взема Мал и да я измъкна оттам.
– Лиъм мъртъв ли беше? – попитах с почти болезнено пресъхнала
уста.
По лицето на пазача нямаше и нотка на разкаяние.
– Все още не.
Уил Блейк дишаше, когато господин Лафлин го оставил сам с Тобайъс
Хоторн.
– Дъщеря ти току-що е била нападнала сина на Винсент Блейк. –
Джеймсън беше настроен да намира скрити истини, да превръща
всичко в пъзел и след това да го решава. – Тогава семейството ни не е
било достатъчно богато или достатъчно могъщо, за да я защити. Все
още не.
– Знаеш ли изобщо какво се случило, след като си тръгна? – попита
Ребека след дълго и болезнено мълчание.
– Доколкото разбрах, той се нуждаел от медицинска помощ. – Г-н
Лафлин погледна всеки от нас по ред. – Срамно е, че не я е получил.
Представих си Тобайъс Хоторн да стои там и да гледа как човек умира.
Оставя го да умре.
– А след това? – каза Ксандър необичайно глухо.
– Никога не съм питал – каза г-н Лафлин сковано. – И г-н Хоторн
никога не ми е казвал.
Умът ми препускаше през годините, предвижвайки се през всичко,
което знаехме.
– Но когато Тоби е преместил тялото… – започнах ….
Г-н Лафлин прикова поглед обратно към хоризонта.
– Знаех, че е заровил нещо. След като Тоби избяга и г-н Хоторн
започна да задава въпроси, доста бързо разбрах какво е това нещо.
И никога не каза нито дума, помислих си.
– Покажи им мястото, ако трябва, Ребека. – Г-н Лафлин нежно
отмести косата на внучката си от лицето ѝ. – Но ако Винсънт Блейк
попита какво се е случило, ти защитаваш майка си. Кажи му, че съм
бил аз.

Глава 74

Намерихме останките.
Извадих телефона си, готова да се обадя на Блейк, но преди да успея
да натисна копчето, той иззвъня. Погледнах идентификацията на
обаждащия се и спрях да дишам.
– Алиса? – Принудих дробовете си да започнат да работят отново. – Ти
ли си …
– Ще убие Грейсън Хоторн? – каза равно Алиса. – Да. Да, аз съм.
Само като чух гласа ѝ – и абсолютната нормалност на тона ѝ – ме
обхвана шокираща вълна от облекчение. Сякаш носех допълнителна
тежест и натиск във всяка клетка нав тялото си и изведнъж цялото
това напрежение изчезна.
И тогава обработих казаното от Алиса.
– Грейсън? – повторих, сърцето ми се сви в гърдите.
– Той е причината Блейк да ме пусне. Размяна.
Трябваше да зная, когато не беше дошъл с нас, за да намерим тялото.
Грейсън Хоторн и неговите големи жестове. Разочарованието,
страхът и нещо почти болезнено нежно заплашваха да предизвикат
сълзи в очите ми.
– Брат ти си играе на жертвено агне – казах на Джеймсън, опитвайки
се да оставя тази първа емоция да заглуши останалите. Ксандър чу и
краткото ми изявление и Наш се появи зад тях.
– Алиса? – той каза.
– Тя е добре – докладвах аз. И този път ние ще се погрижим за нея. –
Орен, можеш ли да накараш някой да я доведе?
Орен кимна рязко, но изражението в очите му издаде колко се радва,
че тя е добре. – Дай ми телефона и аз ще координирам прибирнето.
Подадох му телефона.
– Това не променя нищо – каза ми Джеймсън. – Блейк все още има
надмощие.
Той имаше Грейсън. В това имаше ужасяваща симетрия. Тобайъс
Хоторн беше откраднал внука на Винсент Блейк – и сега имаше този
на Тобайъс Хоторн.
Той има Тоби. Той има Грейсън. А аз имам останките на сина му.
Всичко, което трябваше да направя, беше да дам на Винсънт Блейк
това, което искаше, и това щеше да свърши.
Или поне Блейк искаше да повярвам в това.
Но последното съобщение на Тобайъс Хоторн не просто ме
предупреди, че Блейк ще дойде за истината, за доказателство. Не,
Тобайъс Хоторн ми беше казал, че Блейк ще дойде за мен, че ще ме
хвърли в кутия, ще ме задържи, няма да има милост. Тобайъс Хоторн
очакваше пълномащабно нападение срещу империята си. Ако
приемехме, че е предвидил правилно, Винсънт Блейк не преследваше
истината.
Той идва. За богатството. За моето наследство. За теб, Ейвъри
Кайли Грамбс.
Но Тобайъс Хоторн – манипулативен, макиавелист, какъвто беше –
също беше помислил, че имам капчица шанс. Просто трябваше да
надиграя Блейк.
Приемете като утеха този мой много рискован залог: наблюдавах те.
Опознах те. Думите изпомпваха тялото ми като кръв, сърцето ми
биеше в брутален, безкомпромисен ритъм. Тобайъс Хоторн вярваше, че
Блейк ще ме подцени.
По телефона той ме нарече малко момиченце.
Какво означаваше това? Че очаква да реагирам, а не да действам. Че
той мисли, че никога няма да гледам напред.
Принудих се да спра, да забавя, да помисля. Навсякъде около мен
другите се караха шумно за следващите ходове. Но изключих звука от
гласа на Джеймсън, на Наш и Ксандър, на Орен, на всички. И в крайна
сметка се върнах към дамския гамбит. Замислих се какво се изисква за
отстъпване на контрола върху дъската. Това изискваше загуба.
И работеше най-добре, когато опонентът ти смята, че това е грешка на
новобранец, а не стратегия.
В глава ми се оформи план. Замръзна. А аз се обадих по телефона.

Глава 75
– Какво направи току-що? – Джеймсън ме погледна така, както през
нощта, когато ми каза, че съм последният пъзел на дядо им, сякаш
след толкова време все още имаше неща в мен, в това на какво съм
способна, които можеха да го изненадат.
Сякаш искаше да ги знае всичките.
– Обадих се на властите и съобщих, че в Хоторн хаус са намерени
човешки останки. – Това вероятно беше очевидно, ако ме бяха чули.
Това, което Джеймсън наистина ме питаше, беше защо.
– Далече съм от това да твърдя очевидното – прекъсна го Теа, – но не
беше ли смисълът да се разрови това, за да се направи сделка?
Усещах как Джеймсън ме разчитя, усещах мозъка му да подрежда
възможностите в моя.
– Имам още едно обаждане – казах аз.
– На Блейк? – попита Ребека.
– Не – отговори Джеймсън вместо мен.
– Нямам време да обяснявам – казах на всички.
– Ти го играеш. – Джеймсън не формулира това като въпрос.
– Блейк каза да му донеса тялото и то ще му бъде върнато. В крайна
сметка. И когато това стане, няма да съм нарушила никакви закони.
Беше по-лесно да мисля за това като за шах. Опитвайки се да видя
ходовете на опонента си, преди да ги направи. Да го примамя да
направи движенията, които исках, да блокирам атаки, преди да се
случат.
Очите на Ксандър се разшириха.
– Мислиш ли, че ако ти му беше взела останките, той щеше да изиграе
срещу теб незаконността на този ход?
– Не мога да си позволя да му дам повече влияние.
– Защото, разбира се, това е всичко за теб. – Гласът на Теа беше опасно
приятен – това никога не е било добър знак.
– Теа – каза тихо Ребека. – Остави.
– Не. Това е твоето семейство, Бекс. И колкото и да се опитвате,
колкото и да се ядосвате – това винаги ще има значение за вас. – Теа
вдигна ръка отстрани на лицето на Ребека. – Видях те там с майка ти.
Ребека изглеждаше така, сякаш искаше да се изгуби в очите на Теа, но
не си го позволи.
– Винаги съм мислила, че нещо не е наред с мен – каза тя с пречупен
глас. – Емили беше светът на майка ми, а аз бях сянката и мислех, че
това съм аз.
– Но сега вече знаеш – тихо каза Теа, – никога не си била ти.
Травмата на Малори беше травма за Ребека – вероятно е била и за
Емили.
– Приключих с живота в сенките, Теа – каза Ребека. Тя се обърна към
мен. – Запалете светлината. Кажи на света истината. Направи го.
Това не беше моят план – не точно. Имаше един ход, който щеше да ми
позволи да защитя хората, които се нуждаеха от защита. Една
последователност, ако можех да я изпълня.
Ако Блейк не го видеше да се приближва.
Докладването на тялото беше само първа стъпка. Стъпка втора беше
контролиране на разказа.
– Ейвъри. – Ландън отговори на обаждането ми на третото
позвъняване. – Поправи ме, ако греша, но нашите работни отношения
приключиха преди доста време.
Оттогава имах други PR euime,jr и медийни консултанти, но за това,
което планирах, имах нужда от най-доброто.
( Трябва да говоря с теб за едно мъртво тяло и историята на века.
Тишина – достатъчно, за да се зачудя дали не ми е затворила. Тогава
Ландън предложи две думи с ярък британски акцент.
– Слушам.

Бламирах Тобайъс Хоторн. Изцяло и без милост. Мъртвите не бяха

придирчиви към репутацията си и това се удвояваше за онези мъртви,
които ме бяха използвали по начина, по който той го беше направил.
Тобайъс Хоторн беше убил човек преди четиридесет години – и го
беше покрил. Това беше историята, която разказвах и беше адска
история.
– Къде отиваш? – Джеймсън се обади след мен, след като затворих
телефона с Ландън.
– Трезорът – отвърнах аз. – Има нещо, от което се нуждая, преди да
отида да се изправя срещу Винсънт Блейк.
Джеймсън хукна да ме настигне. Той мина покрай мен, след което се
обърна, точно когато направих крачката, която приближи тялото му
твърде близо до моето.
– И какво ти трябва от трезора? – попита Джеймсън.
– Ако ти кажа – казах аз, – ще се опиташ ли да ме заключиш отново?
Джеймсън вдигна ръка отстрани на врата ми.
– Рисковано ли е?
Не отместих поглед.
– Изключително.
– Добре. – Зелените му очи бяха напрегнати, той остави палеца си да
проследи ръба на челюстта ми. – За доброто на Блейк, ще трябва да
бъде.
Някои думи бяха просто думи, а други бяха като огън. Усетих как се
задържа в мен, разпространява се, изпепеляващо като всяка целувка.
Ние се бяхме върнали.
– И след като го победиш – продължи Джеймсън, – защото ще го
направиш … – Нямаше такова чувство на света като да бъдеш видяна
от Джеймсън Хоторн. – Ще ми трябва анаграма за думата всичко.

Глава 76

След трезора стигнах до фоайето, преди хаосът да се стовари върху

мен под формата на една много ядосана Алиса Ортега.
– Какво си направила?
– Добре дошла отново – сухо ѝ каза Орен.
– Това, което трябваше да направя – отговорих аз.
Алиса глътна нещо, което вероятно трябваше да е успокоително.
– Не ме изчака да дойда, защото знаеше, че ще ти кажа, че да се
обадиш на полицията е лоша идея.
– Щеше да ми кажеш, че извикването на полицията заради Блейк е
лоша идея – възразих аз. – Така че не им се обадих заради Блейк.
– Имаме полицаи на портата– информира ме Орен. – Предвид
обстоятелствата моите хора не могат да им откажат достъп.
Подозирам, че специалните агенти на полицейските служби не са
много назад.
Алиса разтри слепоочията си.
– Мога да поправя това.
– Не е твоя работа да го поправяш – казах ѝ.
– Нямаш представа какво правиш.
– Не – отвърнах, гледайки я отгоре надолу. Ти нямаш представа какво
правя. Има разлика. Нямах време или желание да ѝ обясня всичко.
Ландън ми беше обещал два часа преднина, но това беше всичко.
Всяко забавяне след това и можеше да загубим възможността си да
контролираме разказа.
Ако чаках твърде дълго, Винсент Блейк щеше да има твърде много
време да се прегрупира.
– Радвам се, че си добре – казах на Алиса. – Ти направи много за мен,
откакто завещанието беше прочетено. Зная това. Но истината е, че
състоянието на Тобайъс Хоторн ще бъде в моите ръце много скоро. –
Не ми харесваше да играя по този начин, но нямах избор. –
Единственият въпрос, който трябва да си зададеш, е, дали все още
искаш да имаш работа, когато това се случи.
Дори аз не бях сигурен дали блъфирам. Нямаше начин да направя това
сама и въпреки че се съмнявах в нея, вярвах на Алиса повече,
отколкото бих се доверила на всеки друг, когото бих могла да наема
след това. От друга страна, тя имаше навика да се отнася с мен като с
дете – същото ококорено, съкрушено дете, което никога не е имало две
монети за търкане, каквото бях аз, когато дойдох тук.
За да се справя с Винсънт Блейк, трябваше да порасна.
– Ще се удавиш без мен – каза ми Алиса. – И ще повлечеш една
империя със себе си.
– Така че не ме карай да правя това без теб – отговорих аз.
Приковавайки погледа си в мен с почти плашеща точност, Алиса
кимна леко с глава. Орен прочисти гърлото си.
Обърнах се към него.
– Това ли е частта, в която започваш да говориш за тиксо?
Той повдигна вежда към мен.
– Това ли е частта, в която заплашваш работата ми?
В деня, когато беше прочетено завещанието на Тобайъс Хоторн, се
опитах да кажа на Орен, че нямам нужда от охрана. Той спокойно
отговори, че ще имам нужда от сигурност до края на живота си.
Никога не е ставало въпрос дали ще ме защити.
– Това не е просто работа за теб – казах на Орен, защото чувствах, че
му дължа толкова много. – Никога не е било.
Преди месеци ми беше казал, че дължи живота си на Тобайъс Хоторн.
Старецът беше дал на Орен цел, измъкнал го бе от много тъмно място.
Последната му молба към шефа на охраната ми беше Орен да ме
защити.
– Мислех, че е направил нещо благородно – каза тихо Орен, – като ме
помоли да се погрижа за теб.
Орен беше моята постоянна сянка. Беше чул съобщението на Тобайъс
Хоторн. Той знаеше каква е целта ми – и това трябваше да хвърли нова
светлина върху неговата.
– Шефът ти те помоли да управляваш охраната ми. Грижейки се за
мен… – Гласът ми трепна. – Това всичко беше ти.
Орен ме дари с кратка усмивка, след което си позволи да се върне в
режим бодигард.
– Какъв е планът, шефке?
Извадих печата на семейство Блейк от джоба си.
– Това. – Оставих го да падне в дланта ми и го стиснах с пръсти.
– Отиваме в ранчото на Блейк. Ще използвам това, за да мина през
портите. И влизам сама.
– Имам професионално задължение да ти кажа, че не ми харесва този
план.
Погледнах съчувствено на Орен.
– Повече ли ще ти хареса, ако ти кажа, че ще направя
пресконференция точно пред портите му, така че целият свят да знае,
че съм вътре?
Винсент Блейк не можеше да ме докосне с папараците, които гледаха.
– Ще сложиш ли край на това, Орен? – Наш се запъти към нас,
очевидно беше чул разговора ни. – Защото, ако ти не го направиш, аз
ще го направя.
Сякаш привлечен от хаоса, Ксандър също избра този момент да се
появи.
– Това не те засяга – казах на Наш.
– Добър опит, хлапе. – Тонът на Наш никога не рекламираше факта, че
той дърпа конците, но колкото и небрежно да беше изказването,
винаги беше сто процента ясно кога той прави точно това. – Това няма
да се стне.
Наш не го интересуваше, че съм на осемнайсет, че притежавам
Къщата, че всъщност не съм му сестра или че щях да му се скарам, ако
се опита да ме спре.
– Не можеш да ни защитаваш четиримата завинаги – казах му.
– По дяволите, мога да опитам. Не искаш да ме изпитваш при това,
скъпа.
Хвърлих поглед към Джеймсън, който беше добре запознат с клопките
да тестваш Наш. Джеймсън срещна погледа ми, след което погледна
Ксандър.
– Летящ леопард? – промърмори Джеймсън.
– Скрита мангуста! – Ксандър отвърна и миг по-късно те блъснаха
Наш в наистина впечатляващ синхронизиран летящ захват.
В двубой един на един Наш можеше да победи всеки един от тях. Но
беше трудно да вземеш надмощие, когато имаш един брат на торса си,
и друг, приковавал краката и стъпалата ти.
– Трябва да тръгваме – казах на Орен. Наш проклинаше бурята зад нас.
Ксандър започна да му пее серенада с братски лимерик22.
– Орен! – изкрещя Наш.
Шефът на охраната ми дори не намекна за някакво забавление, което
може да е изпитал.
– Съжалявам, Наш. Зная по-добре, отколкото да се намесвам в свада
между Хоторн.
– Алиса… – понечи да каже Наш, но аз се намесих.
– Искам те с мен – казах на адвокатката си. – Ще изчакаш с Орен
точно отвън.
Наш трябва да е надушил поражението, защото спря да се опитва да
измести Ксандър от краката сиу.
– Хлапе? – той извика. – Сигурно ще е по-добре да играеш мръсно.

Глава 77

Ранчото на Винсент Блейк беше на около два часа и половина път с

кола на север, простирайки се на километри по протежение на
границата между Тексас и Оклахома. Вземането на хеликоптера
съкрати времето ни за пътуване до четиридесет и пет минути плюс
придвижването по земята. Ландън беше изпълнила своята роля, така
че пресата пристигна малко след мен.
– По-рано днес – казах им в реч, която бях репетирала – останките на
човек, за когото смятаме, че е Уилям Блейк, бяха открити на
територията на имението Хоторн.
Придържах се към сценария си. Ландън беше съобразила перфектно
времето на изтичането на информация за тялото – историята, която
беше подхвърлила, вече беше начело, но кадрите от това, което казвах
сега, щеше да я уплътни. Продадох историята: Уил Блейк беше
нападнал физически непълнолетна жена и Тобайъс Хоторн се
намесил, за да я защити. Правоохранителните органи разследваха, но
въз основа на това, което бяхме успели да съберем сами, очаквахме
аутопсията да разкрие, че Блейк е починал от удар с тъп предмет в
главата.
Тобайъс Хоторн беше нанесъл тези удари.
Това последното може да не беше вярно, но беше сензационно. Това
беше история. И сега бях тук, за да изразя почитта си към семейството
на починалия, от мое име и от името на останалите Хоторн.
Не отговарях на въпроси. Вместо това се обърнах и тръгнах към
границата на имота на Винсент Блейк. От проучването си знаех, че
ранчото Легаси е повече от четвърт милион акра – близо
четиристотин квадратни мили.
Спрях под огромна тухлена арка, част от също толкова огромна стена.
Арката беше достатъчно голяма, за да се побере автобус отдолу. Когато
наближих, черен камион се втурна към мен от вътрешността на
комплекса по дълъг черен път.
Отвъд тази стена имаше повече от осемдесет хиляди акра
обработваема земеделска земя, повече от хиляда активни петролни
кладенци, най-голямата в света частна колекция от куортър коне и
наистина значителен брой говеда.
И някъде, отвъд тази стена, на тези акри имаше къща.
– Вие сте на път да нахлуете в частна собственост. – Мъжете, които
излязоха от черния камион, бяха облечени като служители на ранчото,
но се движеха като войници.
Надявайки се, че не съм сгрешила в изчисленията – защото ако бях
сгрешила, целият свят щеше да стане свидетел на тази погрешна
преценка – отговорих на човека, който беше говорил.
– Дори и да имам едиоот тези?
Разтворих пръстите си достатъчно, за да видят печата.
По-малко от минута по-късно бях в кабината на камиона и се носех
към неизвестното.

Минаха цели десет минути, преди къщата да се появи. Шофьорът,

който определено беше въоръжен, не ми каза нито дума.
Погледнах надолу към печата в дланта ми.
– Не ме попитахте, откъде съм го взела.
Той не откъсна очи от пътя.
– Когато някой има един от тях, не питаш.

Ако Хоторн хаус изглеждаше като замък, домът на Винсент Блейк

напомняше на крепост. Беше направен от тъмен камък, квадратните му
линии се прекъсваха само от две гигантски кръгли колони, издигащи
се в кули. Балкон от ковано желязо ограждаше предния периметър на
втория етаж. Наполовина очаквах подвижен мост, но вместо това
имаше обгръщаща го веранда.
Ив стоеше на верандата, а кехлибарената ѝ коса се развяваше на
вятъра.
Охраната на Блейк ме последва, докато вървях към нея. Когато се
качих на верандата, Ив се обърна, стратегически ход, предназначен да
ме принуди да я последвам.
– Всичко това щеше да е много по-лесно – каза тя, – ако просто ми
беше дала това, което поисках.

Глава 78

Ив не ме заведе в къщата. Тя ме поведе назад. Там стоеше мъж. Имаше

загоряла кожа и сребриста коса, остригана до склпа. Знаех, че трябва
да е към осемдесетте, но изглеждаше по-близо до шестдесет и пет – и
сякаш можеше да пробяга маратон.
Държеше пушка.
Докато гледах, той се прицели в небето. Звукът от изстрела прониза
слуха и отекна в околността, когато птица падна на земята. Винсент
Блейк каза нещо – не можах да чуя какво – и най-голямата хрътка,
която някога съм виждала, излетя след плячката.
Блейк свали оръжието си. Бавно той се обърна с лице към мен.
– Тук – извика той с онзи мек, гранично-аристократичен глас, който
разпознах твърде добре от телефона, – готвим това, което отстреляме.
Той протегна пушката и някой се втурна да му я вземе. Тогава Блейк се
запъти към нас. Той се настани на циментовата стена близо до
масивно огнище и Ив ме поведе право към него – и мъжа.
– Къде са Грейсън и Тоби? – Това беше единственият поздрав, който
този човек щеше да получи от мен.
– Радват се на моето гостоприемство. – Блейк погледна голямата
кутия, която носех в ръцете си. Безмълвно я отворих. Бях спрял в
трезора, за да взема кралския шах. След като получих достъп до
земите на Блейк, накарах Орен тайно да ми го предаде.
Сега го поставих пред Блейк, нещо като предложение.
Той вдигна една от фигурите, разглеждайки множеството блестящи
черни диаманти, артистичността на дизайна, след това изсумтя и
хвърли фигурата обратно надолу. – Тобайъс винаги е бил по ефектите.
– Блейк протегна дясната си ръка и някой постави нож в нея.
Сърцето ми скочи в гърлото ми, но всичко, което кралят на това
кралство направи, беше да извади малко парче дърво от джоба си.
– Комплектът, който сам изрязваш – ми каза той, – играе по същия
начин.
Това не беше нож за дърворезба. Не му позволих да ме сплаши, за да
го изрека на глас. Вместо това се наведох напред, за да сложа печата,
който бях показала, за да вляза в него, на стената до него.
– Вярвам, че това е твое – казах му. После кимнах към комплекта шах,
който бях донесла. – И ще наречем това подарък.
– Не съм те молил да ми носиш подарък, Ейвъри Кайли Грамбс.
Срещнах железния му поглед.
– Не си поискал нищо. Ти ми каза да ти доведа сина ти и ще го
получиш. – Досега Блейк без съмнение щеше да е чул докладите, които
Ландън беше пуснала да изтекат. Имаше голям шанс той да е гледал
пресконференцията ми. – След като приключи разследването –
продължих аз, – властите ще ти предадат останките му. Както и да ти
изглежда, но съжалявам за загубата ти.
– Аз не губя, Ейвъри Кайли Грамбс. – Ножът на Блейк блесна на
слънцето, докато той стържеше по дървото. – Синът ми, от друга
страна, изглежда е загубил доста.
– Твоят син – казах аз, – е направил дете на непълнолетно момиче,
след което ѝ е посегнал физически, когато тя имала дързостта да бъде
опустошена от осъзнаването, че той просто я е използвал, за да се
доближи достатъчно, за да направи своя ход срещу Тобайъс Хоторн.
– Хмммм. – Блейк издаде тананикащ звук, който ми се стори много
по-заплашителен, отколкото би трябвало. – Уил беше на петнайсет,
когато пътищата ни с Тобайъс се разделиха. Момчето беше ядосано, че
сме били измамени. Трябваше да го разубедя от представата, че е
имало нещо такова. Това, което се случи, беше между младия Тобайъс
и мен.
– Тобайъс те победи. – Това беше първият ми удар в този наш малък
вербален мач с мечове.
Блейк дори не го усети.
– И виж колко добре се оказа това за него.
Не бях сигурен дали това е препратка към факта, че единственият
човек, който някога е победил Винсънт Блейк, се е оказал един от най-
страхотните умове на едно поколение – или самодоволна прогноза, че
всички постижения на Тобайъс Хоторн няма да са нищо накрая.
Милиардерът беше мъртъв, състоянието му бе готово да бъде взето.
– Синът ви го мразеше. – Опитах отново, с различен тип атака. – И той
отчаяно искаше да ти се докаже.
Блейк не го отрече. Вместо това той отдалечи ножа от дървото и
изпробва остротата му върху възглавничката на палеца си.
– Тобайъс трябваше да ме остави да се справя с Уил. Той знаеше какъв
ад ще има да плати за причиняването на зло на сина ми.
Изборите, млада госпожице, имат последствия.
– И как бихте се справили с това, което синът ви направи на Малори
Лафлин?
– Това не му е мястото нито тук, нито там.“
– И момчетата ще си останат момчета – изстрелях в отговор. –
Нали така?
Блейк ме изгледа за момент, след което постави ножа върху крака си.
– Разбрах, че имаш приятели на портата.
– Целият свят знае, че съм тук – казах аз. – Те знаят какво се е случило
със сина ти.
– Така ли? – каза Ив с предизвикателство в тона си. Историята, която
бях разказала – тя трябва да бе чула достатъчно от Малори, за да я
постави под въпрос.
– Стига толкова, Ив. – Гласът на Блейк беше отсечен и Ив преглътна,
когато нейният прадядо погледна между двете ни. – Не трябваше да
изпращам малко момиченце да върши мъжка работа.
Момиченце. По-рано по телефона той също ме беше нарекъл по този
начин. Тобайъс Хоторн беше прав. Бях млада. Аз бях жена. И този
човек бе ме подценил.
– Ако ти бях донесла останките на сина ти – казах, – щеше да ме
изнудваш, че съм нарушила закона.
– Чудя се, за какво съм те изнудвал? – Блейк имаше предвид, че аз
трябва да се чудя.
Знаех, че е в моя полза той да мисли, че има надмощие, така че сега
трябваше да стъпвам внимателно.
– Ако Грейсън и Тоби не тръгнат с мен, ще дам още едно интервю на
излизане.
Беше опасно да се заплашва човек като Винсент Блейк. Знаех това.
Знаех също, че имам нужда той да повярва, че това е моята пиеса.
Единствената ми игра.
– Интервю? – Това ми докара още едно малко хъмкане. – Ще им
разкажеш ли за Шефилд Грейсън?
Очаквах, че той ще се противопостави на хода ми, но не бях
предвидила как и изведнъж вече не можех да поддържам пулса си
стабилен. Не можех да запазя лицето си напълно празно.
– Ив може да се е провалила в основната си задача – каза Блейк, – но
тя е Блейк – и ние играем, за да спечелим. Все още обмислям дали тя е
заслужила това. Той размаха златен диск, идентичен на този, който бях
поставил на стената. – Но информацията, която тя ми донесе, когато
се върна, беше… доста впечатляваща.
Информация. За случилото се с бащата на Грейсън. Мислех за файла,
снимките в телефона на Ив.
– Чета между редовете – каза Ив, извивайки устни. – Бащата на
Грейсън е изчезнал и въз основа на това, което успях да събера, той е
изчезнал малко след като някой е организирал опит за убийството ти.
Шефилд Грейсън имаше мотив да бъде този човек. Нямах
доказателство, разбира се, но тогава… – Ив сви леко рамене. – Обадих
се на Мели.
Сестрата на Ив беше тази, която беше застреляла Шефилд Грейсън.
Беше го убила, за да спаси Тоби и мен.
– Сестрата, която никога не е направила нищо за теб? – попитах с
пресъхнало гърло.
– Полу-сестра. – Поправката ми показа, че Ив не е излъгала за
чувствата си към своите братя и сестри. – Беше много трогателна
среща, особено когато ѝ казах, че ѝ прощавам. – Устните на Ив се
изкривиха. – Че ще бъда до нея. Мели е съсипана от вина, нали знаеш.
За това, което е направила. За това, което ти си прикрила.
Бях изведена от склада, когато кръвта на Шефийлд Грейсън беше още
прясна на земята. „Не съм прикрила нищо.
Блейк върна острието си към дървото и започна да дълбае отново –
бавни, плавни движения. – Джон Орен го е направил.
Бях дошла тук с план, но не бях планирала това. Мислех, че като се
обадя в полицията за останките на Уил Блейк, ще лиша баща му от
така необходимия лост. Не бях предвидила, че Винсент Блейк има лост
за натиск в резерва.
– Изглежда – коментира меко мъжът, – че отново имам предимство
пред теб.
Той никога не се е съмнявал в това.
– Какво искаш? – Попитах. Оставих го да види моето много истинско
страдание, но вътре логическата част от мозъка ми пое своята роля.
Частта, която харесваше пъзелите. Частта, която виждаше света на
пластове.
Частта, която беше дошла тук с план.
– Всичко, което искам от теб – просто каза Блейк, – ще го взема.
– Ще те надиграя в това – казах му аз, импровизирайки и оставяйки
мозъка си да се адаптира, добавяйки нов слой, още едно нещо, което
трябваше да се оправи. – На шах. Ако спечеля, ти забравяш за Шефилд
Грейсън и се погрижваш Ив и Мели да направят същото.
Блейк изглеждаше развеселен, но можех да видя нещо много по-
мрачно от забавление да проблясва в очите му. – А ако загубиш?
Имах коз, но не можех да го изиграя – все още не. Не и ако исках дори
частица шанс да си тръгна днес с победата, от която имах нужда.
– Услуга – казах аз, сърцето ми брутално заблъска в гръдния ми кош. –
Много скоро аз ще контролирам състоянието на Хоторн. Милиарди.
Една услуга от някой в моето положение трябва да струва нещо.
Винсент Блейк не изглеждаше прекалено изкушен от предложението
ми. Разбира се, че не го направи, защото вече имаше план да дойде
сам за богатството на Тобайъс Хоторн.
След миг обаче забавлението надделя.
– Играта изглежда подходяща, но няма да играя с теб, момиченце. Аз
обаче ще позволя на нея да те победи. – Той килна глава към Ив, после
наклони глава настрани, замисляйки се. – И Тоби.
– Тоби? – изграчих аз. Мразех начина, по който звучах – начина, по
който се чувствах. Не можех да позволя на емоциите си да поемат
контрол. Трябваше да помисля. Трябваше да променя плана си –
отново.
– Внукът ми пита за теб – каза ми Блейк. – Може да се каже, че имам
умение да разпознавам точките на натиск.
Винсент Блейк беше отвлякъл Тоби, за да се докопа до мен, за да
спечели на Ив достъп до Хоторн хаус. В този момент разбрах, че Блейк
несъмнено ме настройваше срещу Тоби.
– Ив – каза той, гласът му носеше тежестта на заповед, която никой
жив човек не би дръзнал да не се подчини, – защо не доведеш баща си?

Глава 79

Синините на Тоби се рзнасяха и той трябваше да се обръсне. Това бяха

първите ми две мисли, последвани незабавно от дузина други за него
и майка ми и последния път, когато го видях, всяка мисъл, придружена
от вълна от емоции, която заплашваше да ме събори.
– Не трябва да си тук. – Тоби сдържаше емоциите, които изпитваше,
но интензивността в очите му ми подсказваше, че запазването на това
спокойствие виси на нишка.
– Зная – отвърнах аз и се надявах, че тонът ми го е накарал да разбере,
че не просто казвам, че зная, че не трябва да съм тук.
За да проработи това, Тоби не трябваше да ми вярва, но имах нужда
той да стои настрани от пътя ми.
– Ще трябва да изиграете една игра – каза Винсент Блейк на Тоби. – И
тримата – нещо като турнир, състоящ се от три мача. Блейк вдигна
пръст и посочи от Тоби към Ив. – Моят внук и неговата дъщеря. –
Появи се втори пръст. – Внукът ми и момичето, което не е негова
дъщеря. – Тоби и аз. Опа.
– И… – Блейк вдигна трети и последен пръст. – Ейвъри и Ив една
срещу друга. – Човекът ни даде няколко секунди да обработим това,
след което продължи. – Що се отнася до стимула...
добре, тези неща трябва да имат залози.
От нещо в начина, по който каза залози, ме побиха тръпки.
– Спечели и двата си мача и можеш да си отидеш – каза Блейк на Тоби.
„Изчезвай както искаш. Никога повече няма да ме чуеш и аз ще
позволя на света да продължи да вярва, че си мъртъв. Ако загубиш
един от мачовете си, все още ще си свободен, но не като мъртъв човек.
Ще потвърдиш за света, че Тоби Хоторн е жив и никога повече няма да
се покриеш.
Тоби не пребледня. Не бях сигурен дали Блейк го е очаквал.
– Загуби и двата си мача – продължи по-възрастният мъж с изкривени
устни, на които не вярвах, – и няма да се върнеш към живота като Тоби
Хоторн. Ще се съгласиш да останеш тук по собствено желание като
Тоби Блейк.
– Не! – възразих аз. – Тоби, ти…
Тоби ме прекъсна с най-леката промяна в изражението си –
предупреждение.
– Какви са техните условия? – попита той дядо си.
Блейк попи отговора на Тоби, изпълнен със задоволство, и след това
се обърна към Ив. – Ако спечелиш един от мачовете си – каза ѝ той, –
можеш да получиш това. – Той размаха на Ив семейния печат на
Блейк. – Загубиш ли и двата, ще бъдеш в услуга на всеки, на когото го
дам вместо теб. – Имаше нещо дълбоко смущаващо в начина, по който
каза услугата. – Спечели и двата си мача – завърши Блейк копринено, –
и ще ти дам и петте.
И петте печата. Електрически ток премина през помещенията. Исая
беше казал, че всеки, който държи печат, когато Винсънт Блейк умре,
има право на една пета от състоянието му и това означаваше, че Блейк
току-що бе обещал на Ив, че ако успее да победи Тоби и мен, той ще ѝ
даде всичко.
Цялата власт. Всички пари. Всичко това.
– А що се отнася до теб, много рисковият гамбит на Тобайъс Хоторн…
– Винсент Блейк се усмихна. – Ако загубиш и двете игри, ще се
възползвам от услугата, която предложи – празен чек, ако желаеш,
който да бъда осребрен в избран от мен момент.
Тоби улови погледа ми. Не. Той не направи възражението на глас. След
малко погледнах настрани. Нямаше предупреждение, което би могъл
да отправи, което да е новина за мен. Да дължа услуга на Винсънт
Блейк беше много лоша идея.
– Спечелете поне една игра – продължи Блейк – и ще пусна Грейсън
Хоторн с гаранцията, че повече няма да направя гост някого под твоя
защита.
Гост беше един от начините да го изразим – но що се отнася до
стимулите, беше примамливо. Твърде примамливо. Ако желае да
държи ръцете си далеч от близките ми, трябваше да има други
бутони, които да натиска. Други форми на натиск.
Още един план да ми вземе всичко.
– Спечели и двете игри – обеща Блейк, – и аз също ще се закълна да
пазя тайна по въпроса с Шефилд Грейсън.
Тоби трепна. Очевидно той не беше знаел за този лост, който
биологичният му дядо е държал в резерв.
– Тези условия приемливи ли са за теб? – Блейк попита Тоби и само
Тоби, като че ли беше предрешено, какви изводи ще направим Ив и аз.
Тоби стисна зъби.
– Да.
– Да – каза Ив, жива по начин, който накара всички други нейни
версии да изглеждат избледнели и непълни.
А що се отнася до мен…
Блейк щеше уважи думата си. Ако спечелех и двата мача, истината за
бащата на Грейсън щеше да остане погребана. Хората, които обичах,
щяха да бъдат в безопасност. Блейк пак щеше да идва за мен. Щеше да
намери начин да унищожи мен и всичко, което ми е скъпо, но щеше да
бъде ограничен в това как да го направи.
– Съгласна съм с твоите условия – казах аз, въпреки че той никога не
ми е давал възможност да направя нещо друго.
Блейк се обърна към блестящия шахматен комплект за петстотин
хиляди долара, който му бях подарил.
– Добре тогава. Ще започвме ли?
Глава 80

Тоби и Ив започнаха първи. Бях играла срещу Тоби достатъчно често,

за да зная, че той можеше да приключи в рамките на първите
дванадесет хода, ако искаше.
Той я остави да спечели.
Блейк трябва да е заключил същото, защото след като дъската беше
нулирана за мача ми срещу Тоби, по-възрастният мъж вдигна ножа си.
– Захвърли и тази игра – каза той замислено на Тоби, – и ще помоля
Ив да ми даде ръката си и да я използвам, за да отворя вена.
Ако Ив беше обезпокоена от намека, че нейният прадядо ще я разреже,
тя не го показа. Вместо това тя държеше здраво печата, който ѝ беше
даден, и не откъсваше очи от дъската.
Заех позицията си и срещнах очите на Тоби. Беше изминала повече от
година, откакто играхме, но в момента, в който преместих първата си
пешка, сякаш изобщо не беше минало време. Хари и аз бяхме точно в
парка.
– Твой ход, принцесо. Тоби не държеше ударите си, но направи всичко
възможно, за да ме успокои, за да ми напомни, че дори да играеше
най-силно, аз го бях побеждавала преди.
– Не е принцесата. – Повторих репликата си в нашия сценарий
обратно към него и плъзнах офицера си през дъската. – Твой ход,
старче.
Тоби леко присви очи.
– Не ставай самонадеяна.
– Хубави думи от един Хоторн – отвърнах аз.
– Имам го предвид, Ейвъри. Не ставай нахална.
Той виждаше нещо, което аз не виждах.
– Ив – любезно каза Винсънт Блейк. – Ръката ти?
С неподвижна брадичка Ив я протегна към него. Блейк опря острието
на ноша си в кожата ѝ. – Играй – каза той на Тоби. – И никакви
намеци към момичето.
Последва един сърдечен удар – една секунда – и след това Тоби
направи, както го бяха инструктирали. Сканирах дъската, след което
видях защо ме предупреди да не ставам самонадеяна. Отне три хода,
но след това:
– Гледай внимателно – изръмжа Тоби.
Погледнах дъската, цялата наведнъж. Имах три възможни следващи
хода и изиграх всичките. Два водеха до това, че Тоби получаваше мат в
рамките на следващите пет хода. Това означаваше, че съм останала с
третия. Знаех как Тоби ще му противодейства и оттам имах четири или
пет възможности. Оставях мозъка си да препуска, оставях
възможностите бавно да се разплитат.
Опитах се да не мисля много за факта, че ако Тоби ме победи,
прикриването на смъртта на Шефилд Грейсън ще бъде разкрито. Или
това, или ще трябва да дам на Блейк нещо много по-значимо от
услугата, за да го накарм да премълчи.
Човекът щеше да ме притежава.
Не, мога да направя това. Имаше начин. Моят ход. Неговият. Моят
ход. Неговият. Отново и отново, все по-бързо и по-бързо, играхме.
Тогава, най-накрая, дъх изригна от гърдите ми.
– Провери.
Знаех точния момент, в който Тоби видя капана, който бях поставила.
– Ужасно момиче – прошепна той грубо и нежността в очите му,
когато го каза, почти ме събори.
Неговият ход. Моят. Неговият ход. Моят.
И тогава, най-накрая... най-накрая...
– Шах и мат – казах аз.
Винсент Блейк задържа ножа над ръката на Ив още миг, след което
бавно го отпусна. Неговият внук беше изгубил и когато осъзнаването
какво означава това, ме връхлетя, вътрешностите ми се изкривиха.
Тоби беше загубил и двата мача. Той беше на Блейк.

Глава 81

– Очаквам нещо по-добро следващия път – каза Винсент Блейк на

Тоби. „Вече си Блейк, а семейство Блейк не губи от малки момичета.
Улових погледа на Тоби.
– Съжалявам – казах тихо, настоятелно.
– Недей. – Тоби протегна ръка, за да обхване лицето ми. – Виждам
толкова много от майка ти в теб.
Това изглеждаше твърде много като сбогом. От момента, в който Ив
пристигна пред портите на Хоторн хаус, бях решена да го върна
обратно. А сега…
– Ще… – Думите спряха, сякаш въпросът залепна в гърлото ми. –
Може ли да те видя? Попитах.
Имаш дъщеря, чух се да казвам.
Имам две.
Блейк не даде възможност на Тоби да отговори. Той насочи
вниманието си към Ив. Тя се къпеше в него, сякаш той беше слънцето,
а тя имаше типа кожа, която не изгаряше. За първи път, вместо да я
погледна и да видя Емили, видях нещо много различно.
Интензивност, която беше на Тоби. На Блейк.
– Ако спечеля тази игра… – каза тя със стомана и удивление в тона си.
– Ще е твое – потвърди Блейк. – Всичко. Но преди да започнем…
Блейк вдигна пръст и член на екипа му по сигурността се втурна към
него. – Бихте ли могли да доведете другия ни гост за г-ца Грамбс?
Грейсън. Не си позволих напълно да повярвам, че той е добре, докато
не го видях, и тогава си позволих да си помисля за това, което бях
спечелила – не само неговата свобода, но и обещанието, че никой, за
когото ми пукаше, няма да се озове като гост тук отново.
– Ейвъри. – Синьо-сивите очи на Грейсън – ирисите му ледени и
светли на фона на мастиленочерните му зеници – се впиха в моите. –
Имах план.
– Безразсъдна саможертва? – отвърнах аз. – Да, разбрах това. –
Придърпах го към себе си и заговорих директно в ухото му. – Казах ти,
Грейсън, ние сме семейство.
Пуснах го. Дъската беше поставена за последен път. Ив беше с белите.
Аз бях с черните. С десетки хиляди диаманти, които блестяха между
нас, ние се изправихме в игра за най-големите залози.
Въз основа на нивото на игра на Ив срещу Тоби, не бях предвидила
предизвикателството, пред което скоро се изправих. Сякаш беше
гледала играта ми срещу баща си, усвоила бе дузина нови стратегии и
бе научила как аз виждам дъската.
Тя играеше за победа. Отчаяно исках да спася Орен и нямах представа
колко голямо престъпление бях извършила, като не докладвах за
смъртта на Шефилд Грейсън. Но Ив? Тя играеше за ключовете на
кралството – за богатство и власт, които не може да си представите.
За приемане от някого, от когото отчаяно искаше да бъде приета.
Останалата част от стаята избледня, докато не чувах нищо освен
звуците на собственото си тяло и не вижда нищо освен дъската. Отне
повече време, отколкото очаквах, но най-накрая видях пролуката си.
Можех да я контролирам с три хода, да матирам с пет.
Просто така бих могла да си тръгна оттук с Грейсън, знаейки, че
Винсент Блейк има много по-малко начини да ме нападне.
Но той все пак ще дойде.
Атаките срещу финансовите ми интереси, папараците, игричките и
тласкането ми. Той просто ще продължи да идва. Тази мисъл стана
по-силна в съзнанието ми, измествайки фокуса ми от мача ми срещу
Ив към по-голямата картина.
За мен това не беше най-добрата игра.
Можех да спечеля и въпреки това щях да си тръгна оттук в не по-добро
състояние, отколкото когато Тобайъс Хоторн беше умрял. Все още
щеше да е ловен сезон. Човек, от когото Тобайъс Хоторн толкова се
страхуваше, че беше оставил виртуален непознат, богатството му все
още щеше да стреля за мен.
Дори без насилие, дори и с гарантираната ни физическа безопасност,
Винсънт Блейк пак щеше да намери начин да унищожи всеки, всички
и всичко, което се изпречи на пътя му.
Тази победа срещу Ив в момента нямаше да е достатъчна.
Трябваше да спечеля днес малко, за да е по-добре утре. Трябваше да
гледам отвъд дъската, да играя десет хода напред, а не пет, да мисля в
три измерения, а не в две. Ако победях Ив, Винсънт Блейк щеше да ме
изпрати по пътя ми и той щеше да го направи, знаейки, че съм нещо
повече, отколкото ми беше признал. Той щеше да коригира
очакванията си в бъдеще.
Ти си млада. Гласът на Тобайъс Хоторн прозвуча в съзнанието ми. Ти
си жена. Ти си никой - използвай това. Ако дадях на Винсънт Блейк
извинение да продължи да ме подценява, той щеше да го направи.
Бях дошла тук с план в ума. Турнирът не беше част от този план, но
можех да го използвам.
Играта на шах не означаваше само предвиждане на ходовете на
противника. Ставаше въпрос за засаждането на тези движения в
съзнанието им – примамването им. След като изслуша записа, който
старецът ни беше оставил, Ксандър се учуди на факта, че Тобайъс
Хоторн е предвидил какво точно ще направим всички ние след
смъртта му, но Хоторн не просто го беше предвидил.
Той го беше манипулирал. Манипулира ни.
Ако исках да победя Блейк, трябваше да направя същото. Така че не се
възползвах от пропуска, което Ив ми даде. Не я победих в пет хода.
Оставих я да ме победи на десет.
Видях точния момент, в който Ив осъзна, че империята на Винсънт
Блейк е в ръцете ѝ – и момента, веднага след това, когато очите на
Тоби блеснаха. Подозираше ли, че съм подарила играта?
Разбра ли моят истински опонент?
– Браво, Ив. – Блейк ѝ предложи лека самодоволна усмивка и Ив
сияеше, усмивката на лицето ѝ блестеше. Блейк се обърна към мен – и
към Грейсън. – Вие двамата може да си тръгнете.
Неговите хора ни приближиха и не трябваше да симулирам паниката
си.
– Изчакай! – казах, звучейки отчаяно – и усещайки това отчаяние,
защото въпреки че това беше пресметнат риск, нямаше как да разбера,
че не съм сгрешил. – Дай ми още един шанс!
– Имай малко достойнство, дете. – Блейк се изправи и ми обърна гръб,
когато ловното му куче се върна до страната му и пусна мъртва патица
в краката му. – Никой не харесва кисел неудачник.
– Все пак можеш да получиш услуга – извиках, когато охраната на
Блейк започна да ме извежда от помещението. – Една последна игра.
Аз срещу теб.
– Нямам нужда от твоята услуга, момиче.
Всичко е наред, опитах се да си кажа. Има и друг вариант. Вариант, за
който бях готова. Вариант, който бях планирала. Подаръкът на
шахматния комплект, фактът, че Алиса ме чакаше отвън – винаги съм
знаела какъв ще бъде гамбитът ми.
Какво имаше да става, щеше да стане.
– Тогава без услуга – казах, опитвайки се да сдържа паниката и
отчаянието, за да не види дълбокото чувство на спокойствие,
надигащо се в мен. – Ами останалото?
Грейсън хвърли остър поглед към мен.
– Ейвъри.
Винсент Блейк вдигна ръка и хората му отстъпиха мълчаливо назад.
– Какво точно от останалото чно?
– Състоянието на Хоторн. – Оставих думите да излязат набързо. –
Моята адвокатка ме преследва да подпиша тези документи от
седмици. Тобайъс Хоторн не обвърза наследството ми с тръст.
Добрите хора в Макнамара, Ортега и Джоунс са нервни заради
тийнейджърка, която ще поеме юздите, така че Алиса изготви
документация, която щеше да постави всичко в тръст, докато навърша
тридесет.
– Ейвъри. – Гласът на Тоби беше тих и пълен с предупреждение. Част
от мен искаше да повярва, че той просто ми помага да продам
действието „в главата ми“, но той вероятно предлагаше истинска дума
за предпазливост.
Рискувах твърде много.
– Ако играеш с мен – казах на Блейк, кимвайки към шахматната дъска
– и спечелиш, ще подпиша документите и ще те направя попечител.
Идвайки тук, разчитах на егото на Блейк да го накара да мисли, че
може да ме победи, но винаги имаше шанс той да разбере, че съм
предложила шах специално, защото имах добри шансове да спечеля.
Но сега?
Той ме беше видял да играя.
Беше ме видял да губя.
Мислеше, че правя това предложение импулсивно, защото съм
загубила.
И въпреки това той ме погледна с остри очи и най-подозрителна
усмивка.
– Сега, защо бихте направили нещо подобно?“
– Не искам никой да разбере за Шефилд Грейсън – захванах аз. – А аз
прочетох документите! С тръст парите все още биха ми принадлежали.
Просто не бих го контролирала. Ще трябва да ми обещаеш, че ще
приемеш всички покупки, които искам да направя, че ще ми позволиш
да харча толкова пари, колкото искам, когато пожелая. Но всичко,
което не мога да похарча? Ти ще си този, който взима решенията за
това как се инвестира.
Знаеш ли каква е истинската разлика между милиони и милиарди?
Скай Хоторн беше попитала, което се изглеждаше като преди цяла
вечност. Защото в определен момент не става въпрос за парите.
Ставаше дума за сила.
Винсент Блейк не искаше и не се нуждаеше от богатството на Тобайъс
Хоторн, за да го харчи.
– Всичко това срещу две победи или нищо? – многозначително попита
Блейк. Подобно на Тобайъс Хоторн, човекът срещу мен мислеше седем
стъпки напред. Той знаеше, че имам друга карта в ръкава си.
Но дано само една.
– Не – признах аз. – Ако спечелиш, получаваш контрол върху всичко
безплатно и естествено, докато аз навърша трийсет или ти си на шест
фута под земята. Но ако спечеля, ти се погрижи всички неприятни
слухове за Шефилд Грейсън да останат погребани и ми даваш дума, че
това ще свърши тук.
Това беше планът. Това винаги е бил планът. Моят най-голям
противник – и вашият сега – е обвързан с честта човек, беше ми
казал Тобайъс Хоторн. Победете го и той ще уважи победата.
– Ако спечеля – продължих аз, – примирието, което сключихте с
Тобайъс Хоторн, ще го разширите и върху мен. Край на ловния сезон. –
Хвърлих му твърд поглед, който дълбоко подозирах, че той намира за
забавен. – Ти ме остави да си тръгна, както пусна младия Тобайъс
Хоторн, преди много време.
Пожелах му да ме възприема като импулсивна, да вижда в това, че се
боря, защото съм загубила. Млада съм. Аз съм жена. Аз съм никой. И
току-що видя как Ив ме победи на шах.
– Как да знам, че ще спазиш частта си от сделката?“ – попита моят
противник.
Трябваше да дам всичко от себе си, за да не позволя дори сянка на
победа да пулсира в мен.
– Ако приемеш облога – казах аз с широко отворени очи и бравада, „ще
направим две обаждания: едно на твоя адвокат и едно на моя.

Глава 82

– Какво, по дяволите, правиш? – изсъска Алиса.

Двете бяхме – уж – сами, но дори и без видимо никой да ме слуша, не
исках да обяснявам нищо, което би могло да насочи ръката ми към
Блейк. – Това, което трябва – казах аз, надявайки се, че Алиса ще
прочете много повече в тона ми.
Имам план.
Мога да го направя.
Трябва да ми вярваш.
Алиса се втренчи в мен, сякаш са ми пораснали рога.
– Въобще не е нужно да правиш това.
Нямаше да спечеля този спор, така че дори не опитах. Просто я чаках
да разбере, че не се оттеглям.
Когато го направи, Алиса изруга под носа си и погледна настрани.
– Знаеш ли защо Наш и аз развалихме годежа си? – попита тя с тон,
който беше твърде спокоен както за думите, които беше изрекла, така
и за настоящата ни ситуация. – Той беше толкова решен, дядо му да не
му дърпа конци – нито моите. Очакваше и аз да се отдалеча от всичко,
свързано с Хоторн.
– А ти не можа. Не бях сигурна накъде води това.
– Наш беше отгледан да бъде необикновен – каза Алиса. – Но той не
беше единственият, при който старецът се намесваше в израстването,
така че да, аз останах. – Алиса отсече думите, отказвайки да им
придаде по-голямо значение, отколкото трябваше. – Направих това,
което Наш трябваше да направи. Коства ми всичко, но преди г-н
Хоторн да умре, той уговори баща ми и другите партньори, че аз ще
бъда тази, която ще поеме ръководството с теб. Тя погледна надолу. –
Почти мога да чуя какво би казал старецът за бъркотията, която
направих в работата си. Първо позволих да ме отвлекат, а сега и това.
Бъркотията, която според нея правя в момента.
– Или може би – казах ѝ с тон, който по някакъв начин привлече
вниманието ѝ – ти си направила точно това, за което той те е възпитал
– точно това, за което той те е избрал да правиш.
Пожелах ѝ да прочете значението на ударението ми. Той не избра
просто теб. Той също избра и мене, Алиса – и може би правя точно
това, за което той ме избра.
Изражението на дълбоките ѝ кафяви очи бавно се промени. Тя знаеше,
че ѝ казвам да вярва, че съм избрана с причина. Че това беше
причината.
Това беше нашата пиеса.
– Имаш ли представа колко е рисковано това? – попита ме Алиса.
– Винаги е било – отвърнах аз, – от момента, в който Тобайъс Хоторн
промени завещанието си.
Това беше неговата много рискована игра – и моята.

Глава 83
Блейк ми позволи да играя с белите фигури, което означаваше, че
първият ход беше мой. Открих с дамския гамбит. Едва след дузина
движения по-късно Винсънт Блейк осъзна, че инстинктите ми
надхвърлят класическите маневри. Четири хода след това той взе моя
офицер, позволявайки ми да изпълня последователност, която завърши
с вземане на дамата му.
Бавно, ход след ход и контраатака след контраатака, Винсент Блейк
осъзна, че сме много по-равностойни, отколкото очакваше.
– Сега разбирам – каза ми той, – какво правиш.
Той видя какво съм направила. Младата жена, срещу която играеше
сега, не беше тази, която беше загубила от Ив. Бях го подтикнала и той
го разбра – твърде късно.
След четири хода, помислих си, сърцето ми биеше жестоко и
непрекъснато в гърдите ми, ще го победя.
След два той разбра, че съм го хванала в капан. Той се изправи, обърна
краля си, обявявайки, че е победен. Бялото злато издрънча, когато
парчето удари инкрустираната със скъпоценни камъни дъска, кралят с
черен диамант блесна на слънцето.
Винсент Блейк беше опасен човек, богат човек, страхотен противник –
и той ме беше подценил.
– Можеш да запазиш шахматния комплект – казах му.
За момент усетих как Блейк се бори сам със себе си. Адвокатите бяха
там, за да гарантират моята част от сделката – не неговата. Обещавам,
че няма да те унищожа бавно и стратегически, не беше законно
приложим термин. Бих заложила всичко на единствената реална
увереност, която Тобайъс Хоторн ми беше дал.
Че ако победя Блейк, той ще уважи победата.
– Какво се случи току-що тук? – попита Ив.
Винсънт Блейк ми хвърли един последен твърд поглед и след това се
отдръпна на пети.
– Тя победи.

Глава 84

– Рицарят се завръща с девойката в беда – заяви Джеймсън, докато се

приближавах към него. Той погледна към Грейсън. – Ти си момичето.
– Помислих си го – каза Грейсън със застинала физиономия.
– Какво правиш тук? – Попитах Джеймсън, но истината беше, че не ме
интересуваше защо е дошъл – само че беше тук. Бях спечелила – след
всичко бях спечелила – и Джеймсън беше единственият човек на
планетата, способен да разбере напълно какво точно беше чувството в
момента, в който разбрах, че планът ми ще проработи.
Бързането. Тръпката. Напоеното с адреналин страхопочитание.
Моментът, в който победата беше в ръцете ми, беше като да стоя на
ръба на най-мощния водопад в света, а ревът на моменти блокираше
всичко останало.
Беше като да скочиш от скала и да разбереш, че можеш да летиш.
Беше като Джеймсън и аз и Джеймсън-и-аз и исках да го изживея
отново с него.
– Мислех, че ще ти трябва превоз до вкъщи – каза ми Джеймсън.
Погледнах покрай него, очаквайки да видя Макларън или някое от
Бугатитата или Астън Мартин Валкирия, но вместо това погледът ми
се спря на един хеликоптер – по-малък от този, с който Орен беше
летял дотук.
– Почти съм сигурна, че нямаш право да приземяваш хеликоптер там –
каза Грейсън на брат си.
– Знаеш какво казват за разрешението и прошката – отговори
Джеймсън, след което отново се съсредоточи върху мен с познат
поглед – равни части, предизвиквам те и никога няма да те пусна. –
Искаш ли да се научиш да летиш?

Тази нощ завъртях в ръцете си кубчето, което Тоби ми беше дал.

Пръстът ми се закачи за един ръб и осъзнах, че е направен от
преплетени парчета. Работейки бавно, реших пъзела, разглобих куба и
подредих частите пред себе си.
На всяка от тях той бе издълбал по една дума.
Аз
Виждам
Толкова
Много
От
Твоята
Майка
В
Тебе
И това беше, дори повече от момента, в който бях победила Блейк,
когато знаех.

На следващата сутрин, преди някой друг да се събуди, отидох в

Голямата стая и запалих огън в масивната камина. Можех да направя
това в собствената си стая – или в която и да е от другите десетки
камини в Хоторн хаус – но ми се стори правилно да се върна в стаята,
където беше прочетено завещанието. Почти можех да видя призраци
тук: всички нас, в онзи момент.
Аз, мислейки си колко променящо живота би било наследяването на
няколко хиляди долара.
Семейство Хоторн научиха, че старецът ми е оставил състоянието
си.
Пламъците трептяха все по-високо и по-високо в камината и аз
погледнах надолу към документите в ръката си: документите за
тръста, които Алиса беше съставила.
– Какво правиш? – Либи се приближи към мен, обута в домашни
пантофи във формата на ковчези и сподавяйки прозявката си.
Вдигнах документите.
– Ако подпиша това, това ще обвърже активите ми в тръст – поне за
известно време.
Всички тези пари. Цялата тази сила.
Либи погледна от мен към камината.
– Е – каза тя толкова весело, колкото някога е звучал всеки, носещ
нейната друга риза I EAT MORNING PEOPLE, – какво чакаш?“
Погледнах надолу към документите за тръста, нагоре към камината – и
ги хвърлих всичките в нея. Докато пламъците облизваха страниците,
поглъщайки легализма и заедно с това възможността да възложа
властта и отговорността, които ми бяха дадени, на някой друг, усетих,
че нещо в мен започва да се разхлабва, като венчелистчетата на лале,
отварящи се при най-слабия цъфтеж.
Бих могла да направя това.
Бих направила това.
Ако изминалата година беше някакъв вид изпитание – бях готова.
.

Започнах да нося навсякъде кожения бележник, който Грейсън ми

беше дал. Нямах една година да направя моите планове. Имах дни. И
да, имаше финансови съветници и правен екип и статукво, на което
можех да се облегна, ако исках да си спечеля време, но това не беше
това, което исках.
Това не беше планът.
Дълбоко в себе си знаех какво искам да правя. Какво трябваше да
направя. И на всички адвокати, финансови съветници и силни играчи
в щата Тексас – нямаше да им хареса.

Глава 86

В най-голямата вечер в живота ми стоях пред огледало в цял ръст,

облечена в тъмночервена бална рокля, подходяща за кралица. Цветът
беше непоносимо наситен, по-тъмен от рубин, но също толкова
луминисцентен. Златна нишка и деликатни скъпоценни камъни се
комбинираха, за да оформят изтънчени лози, които се извиваха и
извиваха нагоре по цялата пола. Корсажът беше обикновен, прилепнал
по поръчка към тялото ми, с ефирни, полупрозрачни червени ръкави,
които целуваха китките ми.
Около врата си носех един-единствен диамант като сълза.
Остават пет часа и дванадесет минути. В мен се зароди очакване.
Скоро годината ми в Хоторн хаус щеше да изтече.
Нищо няма да е същото отново.
– Съжаляваш ли, че позволи на Ксандър да те убеди за това парти?
Обърнах се от огледалото към вратата, където стоеше Джеймсън,
облечен в белия си смокинг – този път с червена жилетка, в същия
наситен цвят като моята рокля. Сакото му беше разкопчано, черната
папийонка около врата му беше малко изкривена и малко разхлабена.
– Трудно е да съжаляваш за момчетата Хоторн в смокинги – казах му с
усмивка, която се разтегли на устните ми, докато вървях към него. – А
тази вечер ще бъде нащо като моят скандал.
Наричахме го Партито за обратно броене. Като в навечерието на
Нова година, беше казал Ксандър, подготвяйки се за празненствата, но
в полунощ ти ще си милиардерката!
Джеймсън протегна ръка с дланта нагоре. Поех я, пръстите ни се
преплетоха, върхът на показалеца ми очерта малък белег от
вътрешната страна на неговия.
– Накъде първо, наследнице?
Аз се ухилих. За разлика от бала на интровертите, тази вечер беше по
мой дизайн, ротационно парти, на което щяхме да прекараме по един
час на пет различни места в Хоторн хаус, отброявайки пътя си до
полунощ. Списъкът с гости беше малък – обичайните заподозрени без
Макс, която беше заседнала в колежа и щеше да се присъедини чрез
видеоразговор към края на партито. – Градината със скулптурите.
Зелените очи на Джеймсън се вгледаха в лицето ми.
– И какво ще правим в градината със скулптурите? – попита той с
подходяща доза подозрение в тона си.
Усмихнах се.
– Познай.

– Името на играта е Скрий и Търси. – Носейки брилянтно син

смокинг, който изглеждаше така, сякаш му беше мястото на червения
килим, и държеше това, което трябваше да бъде най-големият воден
пистолет в света, Ксандър наистина беше в стихията си. – Целта:
пълна водна доминация.
Пет минути по-късно се скрих зад бронзова скулптура на Тезей и
Минотавъра. Либи вече беше там, клекнала на земята, с ретро роклята
си от 50-те години на миналия век, събрана около бедрата.
– Как се чувстваш? – попита ме Либи с тих глас. – Голяма нощ.
Надникнах около хълбоците на Минотавъра, след което се отдръпнах
отново.
– В момента се чувствам преследвана. – Аз се ухилих. – Ти как си?
– Готова. – Либи погледна надолу към водните балони, които държеше
във всяка ръка – и към своите двойни татуировки: ОЦЕЛЯЛ на едната
китка, а на другата… ДОВЕРИЕ.
Стъпки. Стегнах се точно когато Неш се качи на Тезей и се приземи
между Либи и мен, държейки нещо, което изглеждаше като воден
разтопен пистолет.
– Джейми и Грей обединиха сили. Ксандър има горелка. Това никога
не е на добро. – Наш ме погледна. – Все още си въоръжена. Добре.
Стабилно и спокойно, хлапе. Без милост.
Либи се наведе около Наш, за да хване очите ми.
– Запомни – каза ми тя, очите ѝ танцуваха, – няма такова нещо като да
се биеш мръсно, ако спечелиш.
Насочих водния си пистолет към Наш точно докато тя го мажеше с
водния балон.

В осем купона се премести на закрито при стената за катерене.

Джеймсън се приближи до мен. – Цяла мокра в бална рокля –
промърмори той. – Това може да е предизвикателство.
Изцедих косата си и пръснах вода към него.
– Съгласна съм.
В девет се отправихме към залата за боулинг. В десет се насочихме към
грънчарството – като в стая с колела за грънчарство и пещ.
Докато настъпи единадесет часа и се спуснахме през лабиринтните
зали на Хоторн хаус към аркадата, роклите и смокингите ни бяха
подгизнали, разкъсани и напръскани с глина. Бях изтощена, с болки и
изпълнена с въодушевление, което не подлежеше на описание.
Това беше.
Това беше тази нощ.
Това беше всичко.
Това бяхме ние.
В аркадата ни срещнаха четирима частни готвачи, всеки с авторско
ястие за представяне. Бавно задушена телешка супа, сервирана със
свински кифлички, толкова крехки, че би трябвало да е незаконно.
Ризото от омар. Първите две ястия почти ме възстановиха и това
беше преди да хапна суши руло, което изглеждаше като произведение
на изкуството, точно когато последният готвач подпали нашия десерт.
Погледнах към Орен. Той беше този, който разреши на частните
готвачи да дойдат тук тази вечер.
– Трябва да опиташ това – казах му. От всичко.
Гледах как Орен се предаде и опита свинска кифла и тогава усетих, че
някой друг ме гледа. Грейсън носеше сребрист смокинг с остри,
ъгловати линии, без папийонка, ризата беше закопчана догоре.
Помислих си, че може да спазва дистанция, но той се приближи към
мен с преценяващо изражение.
– Имаш план – изкоментира той с нисък, плавен и сигурен глас.
Пулсът ми се ускори. Не просто имах план. Имах План.
– Записах го – казах на Грейсън. – И след това го пренаписах отново и
отново.
Той беше Хоторн, за когото бях мислил най-много, докато го правех,
този, чиято реакция най-малко можех да предвидя.
– Радвам се – каза ми Грейсън, думите бавни и преднамерени, – че си
ти. Той направи крачка назад, освобождавайки пътя на Джеймсън да
се плъзне до мен.
– Реши ли вече – ме попита Джеймсън, – каква стая ще добавиш към
Хоторн хаус тази година?
Чудех се дали усеща очакването ми, дали има представа до какво
броим.
– Взела съм много решения – казах аз.
Алиса още не беше пристигнала, но скоро щеше да дойде.
– Ако планираш да построиш смъртоносна писта с препятствия от
южната страна на Черната гора – каза Ксандър, подскачайки високо
при победата на Skee-Ball23, – бройте ме! Имам представа къде можем
да вземем двуетажна люлка на разумна цена.
Аз се ухилих.
– Какво бихте направили – попитах Джеймсън, – ако добавяхте стая?
Джеймсън придърпа тялото ми към своето.
– Закрит комплекс за парашутизъм, достъпен от таен проход в
основата на стената за катерене. Четириетажна височина, отвън
изглеждаща точно като друга кула.
– Моля те. – Теа се завъртя като държеше билярдна щека. Тя носеше
дълга сребриста рокля, която оставяше на показ широки ивици
бронзова кожа и беше разрязана до бедрото. – Правилният отговор
очевидно е бална зала.
– Фоайето е голямо като бална зала – отбелязах. – Със сигурност е
използвано по този начин от десетилетия.
– И все пак – възрази Теа, – то не е бална зала. – Тя се обърна обратно
към билярдната маса, където тя и Ребека се изправяха срещу Либи и
Наш. Бекс се наведе над масата, подреждайки нещо, което изглеждаше
невъзможен кадър, смокингът ѝ от зелено кадифе се придърпваше към
гърдите й, тъмночервената й коса беше сресана на една страна и
падаше в лицето ѝ.
Светът беше приел разказа ми за смъртта на Уил Блейк. Вината беше
хвърлена директно в краката на Тобайъс Хоторн. Но след като Тоби се
появи, оживял по чудо, и обяви, че променя името си на Тобайъс
Блейк, на пресата не беше нужно много време да разбере, че той е син
на Уил или да започне да спекулира коя е биологичната майка на Тоби.
Ребека беше дала да се разбере, че все още не съжалява, че е излазла
на светло.
Тя направи селфи в банята и Теа скролваше към него, хвърляйки
злорадстващ поглед на Наш. – Все още ли се чувстваш наперен,
каубой?
– Винаги – провлачи Наш.
– Това – каза Либи, а погледът ѝ улови неговия – е подценяване.
Наш се усмихна.
– Жадна ли си? – попита той сестра ми.
Либи го смушка в гърдите.
– В хладилника има каубойска шапка, нали?
Тя погледна надолу към китките си, после се приближи до хладилника
и извади розова газирана вода и черна кадифена каубойска шапка.
– Ще нося тази шапка – каза тя на Наш, – ако лакираш ноктите си в
черно.
Наш ѝ отправи нещо, което може да се опише само като каубойска
усмивка.
– Пръстите на ръцете или краката?
Едно цвилене зад мен ме накара да се обърна към вратата. Алиса
стоеше там, държейки много шавливо кученце.
– Намерих я в галерията – сухо ме осведоми тя. – Лаеше на Моне.
Ксандър взе кученцето и я вдигна, пеейки й.
– Няма ядене на Моне – бебешки говореше той. – Лоша Тирамису. –
Той ѝ даде най-голямата, най-шантавата усмивка в света. – Лошо куче.
Само за това… трябва да гушкате Грейсън.
Ксандър заряза кученцето върху брат си.
– Готова ли си за това? – попита Алиса до мен, докато Грейсън остави
кученцето да оближе носа му и предизвика братята си да играят
флипер с дръжте кученцето.
– Толкова готова, колкото някога ще бъда.
Остават тридесет минути. Двадесет. Десет. Никакви победи или
загуби нав билярд, въздушен хокей или джаги, никакво количество
кучешки флипер или опити да победя високия резултат на дузина
различни аркадни игри не можеха да ме разсейват от начина, по който
часовникът тиктакаше.
Три минути.
– Номерът за добро лице на покерджия – промърмори Джеймсън – не
е да държиш лицето си безизразно. Мисли за нещо различно от твоите
карти – за едно и също нещо през цялото време. Джеймсън Уинчестър
Хоторн ми предложи ръка и за втори път тази нощ я поех. Той ме
привлече към един бавен танц, който не изисква музика. – Вече имаш
лицето си на покерджия, наследнице.
Мислех си за полет около състезателна писта, за стоене на ръба на
покрива, за каране отзад на мотоциклета му, за танцуване боса на
плажа. – Истина за поколението В24 – казах аз.
Джеймсън повдигна вежда.
– Като истината за поколенията за хора, много по-възрастни от нас?
– Това е твоята анаграма – казах му – за всичко.
Телефонът ми иззвъня, преди да успее да отговори, видеообаждането
от Макс. Отговорих.
– Навреме ли съм за обратното броене? – попита тя, надвиквайки
много силна музика.
– Имате ли шампанско край себе си? – Попитах.
Тя размаха висока чаша. Точно по поръчка, Алиса се появи до мен,
държейки поднос със същото. Взех чаша и срещнах очите ѝ. Почти
беше време.
– Пьотр – мрачно каза Макс – категорично отказва чаша на дежурство.
Той обаче избра тематична песен за бодигард. Заплаших го с шоу
мелодии.
– Това е моето момиче!" – изрева Ксандър.
– Жена – поправи го Макс.
– Това е моята жена! По съвсем несобственически и абсолютно
непатриархален начин!
Макс вдигна чашата си, за да му отправи тост. – Хей, елфе.
– Време е. – каза Джеймсън. Облегнах се на него, докато другите се
тълпяха наоколо. – Десет… девет… осем…
Джеймсън, Грейсън, Ксандър и Наш.
Либи, Теа и Ребека.
Аз
Алиса държеше чаша шампанско, но се отдръпна от групата. Тя беше
единствената, която знаеше какво ще се случи.
– Три…
– … две…
– ... един.
– Честита Нова Година! – извика Ксандър. Следващото нещо, което
разбрах, беше, че конфети летяха навсякъде. Нямах представа откъде
Ксандър е взел конфети, но той продължи да ги изважда, сякаш от
нищото.
– Честит нов живот – поправи го Джеймсън. Той ме целуна, сякаш
беше Нова година, и аз се насладих.
Бях оцеляла една година в Хоторн хаус. Бях изпълнила условията на
завещанието на Тобайъс Хоторн. Бях милиардерка. Един от най-
богатите и могъщи хора на планетата.
И имах План.
– Трябва ли? – попита ме Алиса. Очите на Наш се присвиха. Той я
познаваше – а това означаваше, че знаеше доста добре кога е
намислила нещо.
– Направи го – казах на Алиса.
Тя пусна телевизора с плосък екран и включи двайсет и четири
часовия финансов канал. Минаха минута-две, но тогава маякът
ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ проблесна на екрана.
– Какви точно извънредни новини? – попита ме Грейсън.
Оставих репортера да отговори вместо мен.
– Току-що получихме съобщение, че наследницата на Хоторн Ейвъри
Грамбс официално е наследила милиардите, оставени ѝ от покойния
Тобайъс Хоторн. След данъците върху имотите и като се вземе
предвид поскъпването през последната година, текущата стойност на
наследството се оценява на над тридесет милиарда долара. Г-жа
Грамбс обяви...
Репортерът прекъсна, думите замряха в гърлото му.
За втори път в живота си усетих всеки чифт очи в една стая да се
обръщат към мен. Имаше зловеща симетрия между този момент и
момента точно преди г-н Ортега да прочете окончателните условия на
завещанието на Тобайъс Хоторн.
– Госпожица. Грамбс обяви – опита отново репортерът със задавен
глас, – че от полунощ тя е подписала документи за прехвърляне на
деветдесет и четири процента от наследството си в благотворителен
фонд, който да бъде разпределен изцяло през следващите пет години.
Свършено е. Беше законно. Не бих могла да го отменя дори и да исках.
Теа първа наруши мълчанието.
– Какво по дяволите?
Наш се обърна към бившата си годеница.
– Помогна ѝ да даде всички тези пари ли?
Алиса повдигна брадичка.
– Партньорите във фирмата дори не знаеха.
Наш издаде нисък смях.
– Те ще те уволнят.
Алиса се усмихна – не стегнатата, професионална усмивка, която
използваше обикновено, а истинска.
– Сигурността на работата не е всичко. – Тя сви рамене. – Тъй като
приех нова позиция в благотворителен тръст.
Не можех да се принудя да погледна Джеймсън. Или Грейсън. Или
дори Ксандър или Наш. Не им бях искала разрешение. А аз нямаше да
искам прошка. Вместо това издадох брадичката си напред, както
прави Алиса.
– Всички скоро ще получите поканите си да се присъедините към
борда на фондация „Хана както отпред назад, тка и отзад напред“
Тишина.
Този път Грейсън я наруши.
– Искаш ли да ти помогнем да ги раздадеш?
Срещнах очите му.
– Искам да ми помогнеш да намеря най-добрите идеи и най-добрите
хора, които да определят как да раздам всичко.
Либи се намръщи.
– Ами фондация „“Хоторн? В допълнение към богатството на Тобайъс
Хоторн, бях наследила и контрола върху неговото благотворително
предприятие.
– Зара се съгласи да остане за няколко години, докато съм заета –
отговорих аз. Фондация „Хоторн“ имаше собствена харта, която
определяше минималния и максималния процент от нейните активи,
които можеха да се раздават всяка година. Не можех да го изпразня, но
можех да се уверя, че моята фондация има различни правила.
Че наследството ми няма да остане дълго време определяно за
благотворителност.
Ухилена, подадох на Либи лист хартия.
– Какво е това? – попита тя.
– Това е информация за акаунт за около дузина различни уебсайтове,
за които съм те регистрирала – казах ѝ. – Най-вече взаимопомощ и
микрозаеми за жени предприемачи в развиващия се свят. Новата
фондация ще се занимава с официални дарения за благотворителност,
но и двете знаем какво е да имаш нужда от помощ и да нямаш къде да
отидеш. Заделила съм десет милиона годишно за вас – за това.
Преди тя да успее да отговори, хвърлих нещо на Наш. Той го хвана,
след което разгледа това, което му бях хвърлил. Ключове.
– Какво е това? – провлачи той с акцент, подсилен от развеселеност от
целия този обрат на събитията.
– Това – му казах аз – са ключовете от новия камион за кексчета на
сестра ми.
Либи се втренчи в мен, очите ѝ бяха кръгли, а устните ѝ оформиха
едно О.
– Не мога да приема това, Ейв.
– Зная. – Усмихнах се аз. – Ето защо дадох ключовете на Наш.
Преди да успея да кажа нещо друго, Джеймсън пристъпи пред мен.
– Раздаваш го – каза той, а изражението му беше толкова мистериозно
за мен, колкото и в деня, когато се срещнахме. – Почти всичко, което
старецът ти е оставил, всичко, за което те е избрал…
– Задържам Хоторн хаус – казах му аз. – И повече от достатъчно пари,
за да го поддържам. Може дори да запазя една или две ваканционни
къщи – след като ги видя всичките.
След като ние ги видехме всички.
– Ако Тобайъс Хоторн беше тук – заяви Теа – щеше да го загуби.
Всички тези пари. Цялата тази сила. Разпръсната, където никой никога
нямаше да ги контролира отново.
– Предполагам, че това се случва – каза Джеймсън, без да отделя очи
от моите, докато устните му се извиваха нагоре, – когато играеш много
рискова игра.
ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО…

– Днес съм тук с Ейвъри Грамбс. Наследница. Филантроп. Променяща

света – и то само на деветнадесет години. Ейвъри, кажи ни какво е да
си на твое място на толкова ранна възраст?
Бях се подготвил за този въпрос и за всеки въпрос, който
интервюиращата можеше да зададе. Тя беше единствената, на която
бях дала интервю през изминалата година, медиен специалист, чието
име беше синоним на разум и успех – и, което е по-важно, самата тя
беше хуманитарист.
– Забавно? – Отговорих, а тя се засмя. – Не искам да звуча кавалерски
– казах аз, излъчвайки искреността, която чувствах. – Напълно съм
наясно, че съм почти най-щастливият човек на планетата.
Ландън ми беше казал, че изкуството на интервю като това – интимно,
дългоочаквано, с интервюираща, който беше почти толкова
привлекателна, колкото и аз – беше да звучи като разговор, да накара
публиката да се почувства, че е като нас, само две жени, които си
говореха. Честно. Открито.
– И работата е там – продължих аз, а страхопочитанието в гласа ми
отекна в стаята в Хоторн хаус, където се провеждаше интервюто, – че
това никога не става наистина нормално. Не можеш просто да
свикнеш с него.
Тук, в тази стая, която служителите бяха взели да наричат Кътчето,
беше лесно да се изпита страхопочитание. Кътчето беше малко по
стандартите на Хоторн хаус, но всеки негов аспект, от преустроените
дървени подове до абсурдно удобните столове за четене, носеше моя
белег.
– Можеш да отидеш навсякъде – каза интервюиращата, тихо
наподобявайки благоговението в гласа ми. –Да направиш мсяко нещо.
– И аз го правя – казах аз. Покрай стените на Кътчето имаше вградени
рафтове. На всяко място, където отидех, намирах спомен – напомняне
за приключенията, които бях преживяла там. Изкуство, книга на
местния език, камък от земята, нещо, което ми беше говорило.
– Ходил си навсякъде, направила си всичко… – Интервюиращата се
усмихна многозначително. – С Джеймсън Хоторн.
Джеймсън Уинчестър Хоторн.
– Усмихваш се – каза ми тя.
– Ти също би го направил – казах ѝ аз, – ако познаваше Джеймсън. –
Той беше точно това, което винаги е бил – ловец на силни усещания,
търсач на усещания, поемащ риск – и беше много повече.
– Как реагира той, когато разбра, че раздаваш толкова много от
богатството на семейството?
– Първоначално беше шокиран – признах аз. – Но след това се
превърна в игра – за всички тях.
– За всички Хоторн?
Опитах се да не се усмихвам твърде широко този път.
– За всички момчета.
– Момчетата, като при братята Хоторн. Половината свят е влюбен в
тях – сега повече от всякога.
Това не беше въпрос, така че не отговорих.
– Каза, че след като шокът от решението ти е преминал, раздаването
на парите се е превърнало в игра за братята Хоторн?
Всичко е една игра, Ейвъри Грамбс. Единственото нещо, което
трябва да решим в този живот, е дали играем, за да спечелим.
– Ние сме в надпревара с времето, за да намерим правилните каузи и
правилните организации, на които да дадем парите – обясних аз.
– Създадохте фондацията си с уговорката, че всички пари трябва да
бъдат изчезнали след пет години. Защо?
Това беше по-скоро въпрос за софтбол, отколкото тя осъзнаваше.
– Големите промени изискват големи действия – казах аз. –
Натрупането на пари и раздаването им бавно с течение на времето
никога не ми се е струвало правилно решение.
– Значи вие се обаждате за експерти.
– Експерти – потвърдих. – Академици, хора здраво стъпили на земята
– и дори просто хора с големи идеи. Имахме отворени кандидатури за
места в борда и сега във фондацията работим повече от сто от нас.
Нашият екип включва всеки от носители на Нобелова награда и
награда за гений Макартър до хуманитарни лидери, медицински
специалисти, оцелели от домашно насилие, лишени от свобода лица и
цяла дузина активисти под осемнадесетгодишна възраст. Заедно
работим за генериране и оценка на планове за действие.
– И преглеждате предложенията. – Интервюиращата запази същия
замислен тон. – Всеки може да изпрати предложение до фондация
„Хана еднаква отпред назад и отзад напред“.
– Всеки – потвърдих аз. – Искаме най-добрите идеи и най-добрите
хора. Можеш да бъдеш всеки, отвсякъде. Можеш да чувстваш, че си
никой. Но ние искаме да чуем за теб.
– Откъде взе името на фондацията?
Помислех за Тоби, за майка ми.
– Това – казах на целия свят – е тайна.
– И като говорим за тайни… – Промяната в тона ми подсказа, че сме
на път да станем сериозни. – Защо?
Интервюиращата остави този въпрос да виси във въздуха, след което
продължи.
– Защо, след като ти е оставено едно от най-големите богатства в
света, би го раздала почти цялото? Ти светица ли си?
Изсумтях, което вероятно не изглеждаше добре при милиони гледащи,
но не можах да се сдържа.
– Ако бях светица – казах аз, – наистина ли мислиш, че щях да запазя
два милиарда долара за себе си? – Поклатих глава, докато косата ми се
изплъзваше зад раменете. – Разбираш ли колко пари са това?
Не бях войнствена и се надявах, че тонът ми го показва ясно.
– Бих могла да харча сто милиона долара годишно – обясних аз, –
всяка година до края на живота си и все още има голям шанс да имам
повече пари, когато умра, отколкото имам в момента.
Парите правят пари – и колкото повече от тях имаш, толкова по-
висока е нормата на възвръщаемост.
– И честно казано – казах аз, – не мога да харча сто милиона долара на
година. Буквално не може! Така че не, не съм светица. Ако наистина
се замислиш, аз съм до голяма степен егоист.
– Егоист – повтори тя. – При раздаване на двадесет и осем милиарда
долара? Деветдесет и четири процента от всичките ти активи и
смяташ, че хората трябва да се питат защо не правиш повече?
– Защо не? – Казах. – Веднъж някой ми каза, че богатства като това – в
определен момент не става дума за парите, защото не можеш да
похарчиш милиарди, ако опиташ. Става дума за силата. – Погледнах
надолу. – И просто не мисля, че някой трябва да има такава власт, със
сигурност не и аз.
Чудех се дали Винсънт Блейк гледа – или Ив, или някой от другите
високопоставени играчи, които бях срещнала, откакто станах
наследница.
– И семейство Хоторн наистина се съгласи с това? – попита
интервюиращата. Тя също не беше войнствена. Просто любопитна и
дълбоко съпричастна. – Момчетата? Грейсън Хоторн се отказа от
Харвард. През последните шест месеца Джеймсън Хоторн се сблъска
със закона на поне три континента. Наскоро беше съобщено, че
Ксандър Хоторн работи като механик.
Ксандър работеше с Исая – както в неговия магазин, така и върху
няколко нови технологии, от които те бяха много развълнувани.
Грейсън беше напуснал Харвард, за да насочи цялата си сила към
проекта да раздаде парите. И единствената причина, поради която
Джеймсън беше арестуван – или почти арестуван – толкова много
пъти, беше, че не можеше да устои на предизвикателство.
По-точно моето.
Единствената причина да не правя подобни заглавия беше, че ми беше
по-добре да не ме хванат.
– Забрави Неш – казах леко. – Той се грижи за бара и работи като
дегустатор на кексчета през уикендите.
Сега се усмихвах, излъчвайки задоволство – да не говорим за
забавление – което човек не може да симулира. Братята Хоторн не
излязоха от релси, както предполагаше тя. Бяха – всички те – точно
там, където трябваше да бъдат.
Бяха изваяни от Тобайъс Хоторн, оформени и изковани от ръцете на
милиардера. Те бяха необикновени и за първи път в живота си не
живееха под тежестта на неговите очаквания.
Интервюиращата улови усмивката ми и измести темата – леко.
– Имаш ли някакви коментари относно слуховете за годежа на Наш
Хоторн със сестра ти?
– Не обръщам много внимание на слуховете – успях да кажа с
безизразно лице.
– Какво следва за теб, Ейвъри? Както посочи, все още имаш
невероятно огромно състояние. Някакви планове?
– Пътуване – отговорих веднага. По стените навсякъде около нас
имаше поне трийсет сувенира – но все още имаше толкова много
места, на които не бях ходила.
Места, където Джеймсън все още не беше предприел
непрепоръчително предизвикателсто.
Места, където бихме могли да летим.
– И – продължих аз, – след една или две празни години ще се запиша
да следвам като основна специалност Изучаване на риска в
Университета в Кънектикът.
– Изучаване на риска? – Веждите й се вдигнаха нагоре. – В
Университета в Кънектикът.
– Статистическа оценка на риска – казах аз. Имаше хора, които
създаваха модели и алгоритми, чиито съвети моите финансови
съветници приемаха. Трябваше да науча много, преди да мога да
започна да управлявам рисковете сама.
И освен това, в момента, в който казах Университета в Кънектикът,
Джеймсън започна да говори за Йейл. Мислите ли, че техните тайни
общества могат да използват Хоторн?
– Добре, пътуване. Колеж. Какво друго? – Интервюиращата се
усмихна. Сега тя се забавляваше. – Сигурно имаш планове за нещо
забавно. Това е най-добрата история за Пепеляшка. Дай ни просто да
вкусим от екстравагантността, за която повечето хора могат само да
мечтаят.
Хората, които гледаха, вероятно очакваха да говоря за яхти, бижута
или частни самолети – дори частни острови. Но аз имах други
планове.
– Всъщност – казах аз, добре осъзнавайки как тонът ми се променя,
когато вълнението се надигна в мен, – имам една забавна идея.
Това беше причината да се съглася на това интервю. Неусетно потопих
ръката си отстрани на стола си, където бях пъхнал златна картичка с
гравиран много сложен дизайн.
– Вече ти казах, че ще ми бъде трудно да похарча всички пари, които
правят два милиарда долара за една година – казах аз, – но това, което
не ти казах, е, че нямам намерение да увеличавам състоянието си.
Всяка година, след като балансирам разходния си лист, направя
равносметка на всички промени в нетната си стойност и изчисля
разликата, заделям остатъка за раздаване.
– Още благотворителност?
– Сигурна съм, че ще има много повече благотворителна дейност в
бъдещето ми, но това е за забавление. – Нямаше много неща, които
исках да купя. Исках преживявания. Исках да продължа да добавям
към Хоторн хаус, да я поддържам и да се уверя, че персоналът остава
на работа. Исках да се уверя, че никой, когото обичам, никога не е
искал нищо.
А аз исках това.
– Тобайъс Хоторн не е бил добър човек – казах аз сериозно, – но е
имал човешка страна. Той обичал пъзели, гатанки и игри. Всяка събота
сутрин той изправял внуците си пред предизвикателство – улики за
дешифриране, връзки за създаване, сложен многоетапен пъзел за
решаване. Играта щяла да отведе момчетата до различни части в
цялата Хоторн хаус.
Мога да си ги представя като деца толкова лесно, колкото мога да си
ги представя сега. Джеймсън. Грейсън. Ксандър. Наш. Тобайъс Хоторн
бил голяма работа. Беше играл за победа, пресичаше линии, които
никога не бива да се пресичат, очакваше съвършенство.
Но игрите? Тези, които момчетата бяха играли, докато растяха, тези,
които аз бях играла? Тези игри не ни бяха направили необикновени.
Бяха ни показали, че вече сме.
– Ако има нещо, на което семейство Хоторн са ме научили – казах аз, –
това е, че харесвам предизвикателствата. Харесва ми да играя.
Както беше казал Джеймсън веднъж, винаги ще има още мистерии за
разрешаване, но дълбоко в себе си знаех, че сме играли последната
игра на стареца.
Така че сега планирах една от моите.
– Всяка година ще съм домакин на състезание със значителни парични
награди, променящи живота. В някои години играта ще бъде отворена
за широката публика. В други… е, добре, може би ще се окажете в
края на най-ексклузивната покана в света.
Това не беше най-отговорният начин за харчене на пари, но след като
ми хрумна идеята, не можех да се отърся от нея и щом я споменах на
Джеймсън, нямаше връщане назад.
– Тази игра. – Очите на интервюиращата светеха. – Тези пъзели. Те ще
бъдат ли твое дело?
Усмихнах се.
– Ще ми помагат. – Не само момчетата. Алиса понякога се
присъединявала към игрите на Тобайъс Хоторн, докато растеше. Орен
управляваше логистиката за мен. Ребека и Теа, с обединени сили, бяха
направо дяволски в приноса си към това, което наричах Най-голямата
игра.
– Кога ще започне първата игра? – попита жената срещу мен.
Това беше въпросът, който чаках. Вдигнах златната карта в ръката си и
я размахах към камерата – с изображението навън.
– Играта – казах с глас, изпълнен с обещание, – започва точно сега.
Notes

[←1]
naked
[←2]
knead
[←3]
изкуството или практиката за изрязване на храсти или дървета в декоративни форми.
[←4]
Един (една) от нас е. Нека го/я пазим.
[←5]
размерите в английски език се наричат „кварта“
[←6]
За да избегне използвнето на ругатни, особено в телефонните разговори, Макс замества
някои думи с други с подобно звучене.
[←7]
на английски език „отмъщение“ е "revenge“
[←8]
SURVIVOR = Сървайвър
[←9]
Ейвъри Кайли Грамбс – името на главната героиня
[←10]
остро лъкатушещи ивици
[←11]
New International Version
[←12]
Библията
[←13]
Лука и Люк се изписват на английски език по еднакъв начин.
[←14]
и двете думи се произнасят по еднакъв начин, макар да се изписват различно Margaux :
Margo
[←15]
край (френски език)
[←16]
буквално „аз говоря“, „мой ред е да говоря“
[←17]
съкращение от live action role playing = тип ролева игра със сценарий, костюми, роли и
задачи
[←18]
12,7 см
[←19]
измислена машина, която използва верижна реакция, за да изпълни проста задача,
елементарна работа по сложен начин.
[←20]
тестове на Роршах са тестове за психологическо оценяване
[←21]
Името на Хана се изписва на английски език така, че прочетено отпред назад и отзад
напред е еднакво – Hannah
[←22]
вид хумористично петостишие
[←23]
набор от различни игри с топчета и топки
[←24]
everything = всичко, Gen H verity = истина за поколението В