Copyright © 2016. VICIOUS by L.J.

Shen
The moral rights of the author have been asserted.

© Евелина Пенева, превод от английски

© Фиделия Косева, дизайнер на корицата

© Сиела Норма АД

София • 2021
ISBN: 978-954-28-3523-3
 СЪДЪРЖАНИЕ
Глава първа. ЕМИЛИЯ 11
Глава втора. ВИШЪС 28
Глава трета. ЕМИЛИЯ 41
Глава четвърта. ВИШЪС 58
Глава пета. ВИШЪС 75
Глава шеста. ЕМИЛИЯ 94
Глава седма. ВИШЪС 111
Глава осма. ЕМИЛИЯ 124
Глава девета. ВИШЪС 137
Глава десета. ЕМИЛИЯ 146
 Глава единайсета. ЕМИЛИЯ 156
Глава дванайсета. ВИШЪС 161
Глава тринайсета. ЕМИЛИЯ 176
Глава четиринайсета. ВИШЪС 185
Глава петнайсета. ЕМИЛИЯ 207
Глава шестнайсета. ВИШЪС 230
Глава седемнайсета. ЕМИЛИЯ 256
Глава осемнайсета. ВИШЪС 270
Глава деветнайсета. ЕМИЛИЯ 284
Глава двайсета. ВИШЪС 289
Глава двайсет и първа. ВИШЪС 298
Глава двайсет и втора. ЕМИЛИЯ 304
Глава двайсет и трета. ВИШЪС 320
Глава двайсет и четвърта. ЕМИЛИЯ 330
Глава двайсет и пета. ВИШЪС 341
Глава двайсет и шеста. ЕМИЛИЯ 350
Глава двайсет и седма. ВИШЪС 358
Глава двайсет и осма. ЕМИЛИЯ 374
Епилог. ВИШЪС 385
Благодарности 393
На Карън О’Хара и Джозефин Макдонъл
„Обичам те така, както някои тъмни загадки трябва да
се обичат, потайно, между сянката и душата.“
Пабло Неруда, 100 сонета за любовта

Плейлиста:
“Bad Things” – Machine Gun Kelly X Camila Cabello
“With or Without You” – U2
“Unsteady” – X Ambassadors
“Fell In Love With a Girl” – The White Stripes
“Baby It’s You” – Smith
“Nightcall” – Kravinsky
“Last Nite” – The Strokes
“Teardrop” – Massive Attack
“Superstar” – Sonic Youth
“Vienna” – Billy Joel
 “Stop Crying Your Heart Out” – Oasis

В японската култура от стотици години цъфтежът на

вишните е значимо събитие. Вишневият цвят символизира
крехкостта и великолепието на живота. Напомня колко е
красив животът, до непоносимост, но същевременно е и
покъртително кратък.
Както и връзките.
Бъдете мъдри. Нека сърцето ви води. А когато откриете
някого, който си струва – не му позволявайте да си отиде при
никакви обстоятелства.

Глава първа
ЕМИЛИЯ
оята баба веднъж ми каза, че любовта и омразата са едно и също

М чувство, изпитвано при различни обстоятелства. Страстта е

еднаква. Болката е еднаква. Онова чудо, дето къкри в
гърдите ви ли? И то е еднакво. Не ѝ вярвах, докато не се запознах
с Байрън Спенсър и той се превърна в моя кошмар.
Мислех, че съм избягала от него. Въобразявах си дори, че е
забравил за съществуването ми, толкова глупава бях.
Но когато той се върна, нанесе удар със сила, каквато мислех, че
не е възможна.
И се сринах – като домино.

Преди десет години

В голямата къща бях влизала само веднъж, и то когато се-
мейството ми пристигна за пръв път в Тодос Сантос. Това беше
преди два месеца. В онзи ден стоях като пуснала корени на същия
под от желязно дърво1, чието проскърцване не можеше да се чуе.
Тогава мама ме беше смушкала в ребрата.
– Знаеш ли, че това е най-коравият под в света?
Пропусна да спомене, че най-коравият под в света принадлежи
на мъжа с най-коравото сърце в света.
И животът ми да зависеше от това, пак нямаше да проумея защо
хората със страшно много пари ги харчат за толкова потискаща
къща. Десет спални. Тринайсет бани. Вътрешна фитнес зала и
впечатляващо стълбище. Всички възможни удобства, които
парите можеха да купят… и с изключение на тенис корта и
двайсетметровия басейн, всичко беше в черно.
Черното задушаваше всяко приятно чувство, което човек би
могъл да изпита, веднъж влязъл през огромната, обкована с
желязо врата. Вътрешният дизайнер трябва да е бил
средновековен вампир, ако се съдеше по студените, безжизнени
цветове и гигантските метални полилеи, висящи от тавана. Подът
беше толкова тъмен, че сякаш се реех над пропаст и след частица
от секундата ще пропадна в бездната.
При къща с десет спални, обитавана от трима души, двама от
които рядко се мяркаха, Спенсърови бяха решили да настанят се-
мейството ми в слугинското жилище близо до гаража.
Апартаментът за прислужниците беше по-голям от къщата ни под
наем в Ричмънд, Вирджиния, този факт дълго не ми даваше мира.
Вече не ме притесняваше.
Всичко в голямата къща на Спенсърови беше замислено така, че
да внушава страхопочитание. Уж бяха богати и състоятелни, а
всъщност се оказваха в много отношения бедни. Тези хора не са
щастливи, мислех си.
Зяпах в обувките си – най-обикновени опърпани бели кецове,
които бях изшарила с цветя, за да прикрия факта, че са имитация
на известна марка – и преглътнах, чувствах се незначителна още
преди той да ме е унижил. Преди дори да го познавам.
– Чудя се къде ли е? – прошепна майка.
Както стояхме в коридора, потреперих от ехото, отскочило от
голите стени. Тя искаше да попита дали може да ни платят два
дни по-рано, защото трябваше да купим лекарства за по-малката
ми сестра, Роузи.
– Чувам някакъв шум от онази стая. – Майка посочи врата в
срещуположната посока на сводестото фоайе. – Иди да почукаш.
Аз ще се върна в кухнята и ще чакам.
– Аз ли? Защо аз?
– Защото – отвърна тя и ме прикова с поглед, който се заби в
съвестта ми – Роузи е болна, а родителите му са извън града.
Връстници сте, ще те изслуша.
Направих каквото ми казаха – не заради мама, а заради Роузи, –
без да разбирам последствията. Следващите няколко минути
станаха причина да живея в ад през цялата последна година в
гимназията и заради тях се разделих със семейството си на
осемнайсетгодишна възраст.
Вишъс си беше помислил, че съм разкрила тайната му.
Не бях.
Решил, че съм разбрала за какво е бил спорът във въпросната
стая в онзи ден.
Нямах никаква представа.
Помня само как вървях неохотно към друга тъмна врата, ръката
ми застина на сантиметри от нея, преди да чуя дълбок, дрезгав
глас на възрастен мъж.
– Знаеш как става, Байрън.
Мъж. Вероятно пушач.
– Сестра ми ми каза, че пак ѝ създаваш проблеми. – Мъжът
заваляше думите, после повиши глас и удари с длан по твърда
повърхност. – До гуша ми дойде да проявяваш неуважение към
нея.
– Да ти го начукам. – Чух овладян глас на по-млад мъж. Той
звучеше… развеселен? – Да ѝ го начукам и на нея. Чакай, ти затова
ли си тук, Дарил? И ти ще се пазариш със сестра си, така ли?
Добрата новина е, че е навита, стига да имаш парата, с която да
платиш.
– Внимавай за тая твоя уста, малка гад такава – Шляп. – Майка
ти щеше да се гордее.
Тишина, после се чу:
– Кажи още една дума за майка ми и ще ти дам истинска
причина да си сложиш ония зъбни протези, които обсъжда с
баща ми. – Гласът на младежа беше пропит с отрова, което ме
наведе на мисълта, че може би не е толкова млад, колкото майка
си мислеше. – Стой далеч – предупреди по-младият глас. – Сега
вече мога да ти изкарам всичко през носа. Всъщност се
изкушавам да го направя. През. Цялото. Шибано. Време.
Приключих с твоите простотии.
– И защо, по дяволите, си въобразяваш, че имаш избор? – изсмя
се мрачно по-възрастният мъж.
Като отрова, която разяжда скелета ми, така усетих гласа му,
стигнал до костите ми.
– Не си ли чул? – през зъби попита по-младият мъж. – Харесват
ми боевете. Харесва ми болката. Може би защото с нея по-лесно
приемам факта, че един ден ще те убия. Така ще направя, Дарил.
Един ден ще те убия.
Останах без дъх, прекалено потресена дори да помръдна. Чух
глух шамар, после някой се препъна, повлече други предмети със
себе си, докато падаше на пода.
Канех се да избягам – очевидно не биваше да ставам свидетел
на този разговор, – но той ме залови. Преди да разбера какво
става, вратата се отвори със замах и се озовах лице в лице с
момче, приблизително на моята възраст. Казах момче, но в него
нямаше нищо момчешко.
По-възрастният мъж стоеше зад него, задъхан, прегърбен и
опрял длани на писалището. В краката му се търкаляха книги, а
устната му беше сцепена и кървеше.
Стаята беше библиотека. От пода до тавана покрай стените се
редяха орехови лавици, пълни с книги с твърди корици. Усетих
пробождане в гърдите, смътно осъзнала, че е изключено някога
да получа разрешение да вляза в тази библиотека.
– Какво търсиш тука, мамка му? – просъска момчето. Очите му
се присвиха. Все едно бяха мерник на пушка, насочен към мен.
Седемнадесет? Осемнадесет? Фактът, че бяхме приблизително
на една възраст, някак още повече влоши положението. Сведох
глава, страните ми бяха пламнали, огънят по тях можеше да
изпепели къщата.
– Подслушваше ли? – Челюстта му трепна.
Усърдно заклатих глава в знак на отрицание, което си беше
лъжа. Изобщо не ме биваше като лъжкиня.
– Не съм чула нищо, кълна се – давех се, докато говорех. –
Майка ми работи тук. Търсех нея – пак лъжа.
Не знаех какво е страх. Винаги бях смела. Но в онзи момент не
се чувствах така. В крайна сметка не биваше да съм там, в неговия
дом, и със сигурност не биваше да подслушвам спора им.
Младият мъж направи стъпка към мен, а аз отстъпих. Очите му
бяха мъртви, но устните му бяха червени, пълни и много живи.
Това момче ще ти разбие сърцето, ако му позволиш. Гласът се
роди в главата ми и мисълта ме слиса, защото беше напълно
лишена от смисъл. Никога не се бях влюбвала и бях твърде
притеснена дори да забележа какъв цвят са очите му или каква е
прическата му, какво ли оставаше да имам някакви чувства към
него.
 – Как се казваш? – поиска да научи. Ухаеше прекрасно –
мъжествен мирис на момче и мъж, сладка пот, нагарчащи
хормони, лека следа от чисто пране, едно от многото задължения
на майка ми.
– Емилия – прочистих гърлото си и протегнах ръка. –
Приятелите ми казват Мили. И ти може да ми викаш така.
Изражението му не издаваше никаква емоция.
– Свършено е с теб, Емилия – провлачи името ми в
подигравателна имитация на южняшкия ми акцент, по нищо не
пролича да е забелязал протегнатата ми ръка.
Прибрах я бързо, от смущение страните ми пак пламнаха.
– На шибаното погрешно място и в шибано погрешно време си.
Ако още веднъж те видя в къщата ми, донеси и чувал за трупове,
защото няма да излезеш оттук жива – профуча покрай мен,
мускулестата му ръка леко докосна рамото ми.
Останах без дъх. Погледът ми се стрелна към по-възрастния
мъж и очите ни се впиха едни в други. Той поклати глава и се
ухили по начин, от който ми се прииска да се свия в себе си и да
изчезна. От устната му капеше кръв и падаше върху кожения му
ботуш – черен, както и износеното му яке, каквото носеха
мотористите. Този човек какво изобщо правеше на подобно
място? Просто се взираше в мен, без да направи каквото и да
било, за да почисти кръвта.
Обърнах се и побягнах, усещах горчилка в гърлото си, която
заплашваше да се излее навън.
Излишно е да казвам, че Роузи трябваше да се справи без
лекарството тази седмица и моите родители получиха заплатите
си точно както беше по график.
Това се беше случило преди два месеца.
Днес, докато вървях през кухнята и се качвах по стълбите,
нямах друг избор.
Почуках на вратата на спалнята на Вишъс. Стаята му беше на
втория етаж в края на извит коридор, вратата гледаше към
виещото се във въздуха каменно стълбище в пещероподобната
къща.
Не бях приближавала стаята на Вишъс, искаше ми се да остане
така. За нещастие ми бяха откраднали учебника по математика.
Онзи, който беше разбил моето шкафче, беше събрал всичко мое
и го беше напълнил с боклук. Празни кутии от газирана вода,
почистващи материали и парцали, презервативи се изсипаха в
мига, в който отворих вратичката.
Просто поредният недотам умен, но красноречив, начин, с
който учениците от гимназия „Ол Сейнтс2“ ми напомняха, че съм
само евтина прислужница, която се навърташе из училището им.
На този етап вече до такава степен бях претръпнала на
отношението им, че едва-едва почервенях и нищо повече. Когато
всички очи в коридора се насочиха към мен и всички гърла се
захилиха и захихикаха, вирнах брадичка и тръгнах направо към
стаята за следващия урок.
Гимназия „Ол Сейнтс“ беше училище, пълно със
свръхпривилегировани, разглезени грешници. Училище, където,
ако не се обличаш по определен начин или не се държиш по
определен начин, не те приемат за свой. Не бяха нито мили, нито
сърдечни, с ум изобщо не блестяха. Не притежаваха нито едно от
качествата, които търсех у хората, които можеха да са ми
приятели.
Но учебникът ми трябваше на всяка цена, ако исках да се
измъкна от това място.
Почуках три пъти на махагоновата врата към спалнята на
Вишъс. Въртях долната си устна между пръстите, опитах се да
поема колкото ми е възможно повече кислород, което не успокои
пулса ми на врата.
Моля те, бъди другаде…
Моля те, не се дръж като задник…
Моля те…
Тих шум се промъкна през цепнатината на леко открехнатата
врата и тялото ми се стегна.
Смях.
Вишъс никога не се смееше. Та той дори рядко се засмиваше.
Дори усмивките му бяха оскъдни и редки. Не. Смехът несъмнено
беше женски.
Чух го да шепне дрезгаво и неясно, онази застена. Ушите ми
пламнаха и притеснено затрих ръце в жълтите срязани къси
панталонки, които покриваха бедрата ми. От всички сценарии,
които бих могла да си представя, този беше най-лошият.
Той.
С друго момиче.
Което възненавидях още преди да науча името ѝ.
Нямаше никакъв смисъл, въпреки това изпитвах страшен гняв.
Той обаче явно беше тук, а аз бях момиче с мисия.
– Вишъс? – извиках, стараех се гласът ми да не трепне.
Изправих гръб, въпреки че той не можеше да ме види. – Мили е.
Съжалявам за прекъсването. Исках само да взема назаем твоя
учебник по математика. Моя го няма, а трябва да се подготвя за
изпита утре.
Опазил ни Бог ти да учиш за изпита, тихо прошепнах.
Той не отговори, но чух как някой рязко пое дъх – момичето, –
шумолене на тъкан и шум от цип, който се движи. Надолу, не се
съмнявах.
Стиснах здраво очи и притиснах чело към студеното дърво на
вратата му.
Посрещни куршума. Преглътни гордостта си. След няколко
години това няма да има значение. Вишъс и тъпите му номера
щяха да са далечен спомен, надутият Тодос Сантос щеше да е само
покрита с прах част от миналото ми.
Родителите ми с готовност бяха приели предложението за
работа на Джозефин Спенсър. Домъкнаха ни от другия край на
страната в Калифорния заради здравната система, която беше по-
добра, и дори не трябваше да плащаме наем. Мама беше готвачка
и прислужница на Спенсърови, а татко беше малко нещо
градинар, малко нещо момче за всичко. На предишната двойка,
която работела тук, ѝ се наложило да напусне, в което нямаше
нищо чудно. Почти сигурна бях, че и родителите ми не си умират
от радост на тази работа. Но възможности като тези бяха рядкост,
а майката на Джозефин Спенсър беше приятелка с моята пралеля,
затова родителите ми бяха получили работата.
Възнамерявах в най-скоро време да се измъкна оттук. Веднага
щом ме приемат в първия колеж извън щата, където бях
кандидатствала. Само че за да ме приемат, ми трябваше
стипендия.
А за стипендията ми трябваше да имам убийствено добри
оценки.
А за убийствено добри оценки ми трябваше учебникът.
– Вишъс – проточих досадно прякора му. Знаех, че мрази
истинското си име и по непонятни за самата мен причини не
исках да го разстройвам. – Само взимам учебника и преписвам
формулите. Няма да го държа дълго. Моля те. – Преглътнах
раздразнението, загнездило се в гърлото ми. Достатъчно зле
беше, че ме ограбиха – отново, и без да ми се налага да моля
Вишъс за услуги.
Кикотът стана неудържим. Високият, стържещ вой проряза
слуха ми. Понечих с пръсти да бутна вратата и да се втурна към
него с юмруци.
Чух го как простена от удоволствие и разбрах, че смехът няма
нищо общо с момичето, с което беше. Той обичаше да ме дразни.
От първата ни среща пред библиотеката преди два месеца
правеше и невъзможното да ми напомни, че не струвам кой знае
какво.
Не струвам за голямата му къща.
Не струвам за училището му.
Не струвам за неговия град.
Най-лошото ли? Не ставаше дума за метафора. Този град
наистина беше негов. Байрън Спенсър-младши – наричан Вишъс3
заради студеното си и жестоко поведение – беше наследник на
едно от най-големите семейни богатства в Калифорния.
Спенсърови притежаваха тръбопроводна компания, половината
от централната част на Тодос Сантос – включително търговския
център – и три корпоративни офис парка. Вишъс имаше
достатъчно пари, за да се погрижи за следващите десет поколения
от семейството си.
Аз обаче нямах.
Родителите ми бяха прислужници. Трябваше с труд да печелим
всяка пара. Не очаквах от него да го разбере. Хлапетата с
доверителни фондове никаква представа си нямаха от това
положение. Предполагах, че Вишъс поне ще се престори, че
разбира, както правеха останалите.
За мен образованието беше важно, а в онзи момент се чувствах
ограбена от него.
Защото едни богаташчета ми бяха свили учебника.
Защото точно това конкретно богаташче дори не ми отваряше
вратата към стаята си, за да мога да взема назаем съвсем за малко
неговия учебник.
– Вишъс! – Раздразнението ми взе връх над мен и стоварих длан
по вратата. Направих се, че не чувствам пулсирането в китката си
от удара, и продължих отчаяна: – Хайде де!
Вече се канех да се обърна и да си тръгна. Дори това да
означаваше, че трябва да се кача на колелото и да отида чак в
другия край на града, за да взема назаем учебниците на Сидни.
Сидни беше единствената ми приятелка в гимназията и
единственият човек, когото харесвах в клас.
Тогава обаче чух как Вишъс се смее, разбрах, че майтапът е бил
за моя сметка.
– Харесва ми да виждам как лазиш. Помоли ме смирено за
учебника, скъпа, и ще ти го дам – рече той.
Не на момичето в стаята му.
На мен.
Загубих. Не беше правилно и въпреки това! Той печелеше.
Бутнах вратата и влетях в стаята му, стисках дръжката в юмрук,
кокалчетата ми бяха побелели и горяха.
Очите ми се стрелнаха към огромното легло, бегло се плъзнаха
по великолепния стенопис зад него – четири бели коня
галопираха в мрака – и елегантната тъмна мебелировка. Леглото
му приличаше на трон, поставено в средата на стаята, огромно,
високо и покрито с диплите на черен сатен. Вишъс седеше на
ръба на матрака, момиче от моя клас по физическо се мъдреше в
скута му. Казваше се Джорджа, баба ѝ и дядо ѝ притежаваха
половината лозя в долината Кармел. Дългата руса коса на
Джорджа се спускаше като воал над едно от широките му рамена,
карибският ѝ тен изгледаше великолепен и гладък на фона на
бледата кожа на Вишъс.
Тъмните му сини очи – толкова тъмни, че почти черни – се
спряха на моите, не спираше да я целува лакомо – езикът му на
няколко пъти се мерна, – сякаш Джорджа беше от захарен памук.
Налагаше се да отместя поглед, но не съумях да го направя.
Погледът му ме беше уловил като в капан, стоях напълно
неподвижна и подчинена на сведените му очи, затова извих вежда
да му покажа, че не ми пука.
Пукаше ми. И то много.
Всъщност толкова ми пукаше, че продължих безсрамно да
зяпам в тях, към хлътналите страни на лицето му, докато пъхаше
език дълбоко в устата ѝ. Изгарящият му, влудяващ поглед не ме
напускаше, следеше реакцията ми. Чувствах как тялото ми
започва да жужи по непознат начин, покоряваше се на
очарованието му. Исках да се освободя, но дори животът ми да
зависеше от това, не можех.
Улових още по-здраво вратата и преглътнах, очите ми се
спуснаха към ръката му, сграбчила китката ѝ, стискаше я
закачливо. Аз стиснах собствената си китка през тъканта на моето
горнище в жълто и бяло.
Какво ми беше сбъркано, по дяволите? Непоносимо ми беше да
го гледам как се натиска с друго момиче, но беше и странно
омагьосващо.
Исках да го гледам.
Не исках да го гледам.
И в двата случая не можех да не го виждам.
Признала поражението, премигнах, преместих поглед към
черната шапка на любимия му футболен отбор, поставена върху
облегалката на стола до бюрото му.
– Учебникът ти, Вишъс. Трябва ми – повторих аз. – Няма да си
тръгна оттук без него.
– Върви по дяволите, Помощничката – каза той в кикотещата се
уста на Джорджа.
Трън се заби въртеливо в сърцето ми, гърдите ми се изпълниха
с ревност. Болката. Срамът. Сластта. Мразех Вишъс. Той беше
неумолим, безсърдечен и ненавистен. Чух, че майка му починала,
когато бил на девет, но вече беше на осемнайсет и имаше мила
втора майка, която му позволяваше да прави каквото си иска.
Джозефин изглеждаше обичлива и загрижена.
Вишъс нямаше никаква причина да е толкова жесток, въпреки
това се държеше именно така към всички. Най-вече към мен.
– Не – В мен заблъска гняв, но външно се владеех. – Учебника.
По. Математика. – говорех бавно, отнасях се към него като
идиотката, за която ме имаше. – Кажи ми къде и край! Ще се
изнеса през вратата ти, сдобия ли се с него. Най-лесният начин да
се отървеш от мен и да се върнеш към… дейностите си.
Джорджа, която си играеше с ципа му – а тясната ѝ рокля вече
беше със свален цип на гърба, – изръмжа, отдръпна се за миг от
гърдите му и извъртя очи.
Цупна устни в недоволна муцка.
– Наистина ли? Минди? – името ми беше Мили и тя го знаеше.
– Не можеш ли да си намериш по-добро занимание, с което да
запълваш времето си? Той не е точно в твоята лига или си на
друго мнение?
Вишъс ме огледа, лепнал самодоволна усмивчица на лицето си.
Страшно красив беше. За нещастие. Черна коса, лъскава и
подстригана по модата, по-къса отстрани и по-дълга отгоре.
Индиговосини очи, бездънни, искрящи и с немилостив – неясно
за мен по каква причина – поглед. Кожата му беше толкова бледа,
че приличаше на стряскащ призрак.
Като художник често се възхищавах на тялото на Вишъс. Ъглите
на лицето му и добре очертаната костна структура. Всички
огладени ръбове. Отчетливо и чисто оформени. Създаден беше, за
да го рисуват. Шедьовър на природата.
Джорджа също го знаеше. Неотдавна я бях дочула да говори за
него в съблекалните по физическо. Приятелката ѝ беше казала
„Красавец“.
„Готин външно, грозен вътрешно“, бързо беше добавила
Джорджа. Мина известно време в мълчание, после двете
избухнаха в смях.
„На кого му пука? – заключила беше приятелката на Джорджа. –
Пак ще го оправя.“
Най-лошата част беше, че не можех да ги обвинявам.
Притежаваше усет и слабост към материалното и беше
безсрамно богат – харесван от кого ли не тип, който се обличаше
и говореше правилно. Съвършеният герой на „Ол Сейнтс“. Караше
правилната кола – мерцедес, притежаваше загадъчната аура на
истински първокласен мъжкар. Неизменно приковаваше
вниманието на всички. Дори когато не казваше и дума.
Престорих се на отегчена, кръстосах ръце и опрях бедро на
рамката на вратата. Зазяпах през прозореца му, знаех, че сълзите
ще се застичат от очите ми, ако погледна направо към него и
Джорджа.
– Неговата лига, така ли? – подиграх се. – Аз дори не играя
същата игра. Не играя мръсно.
– Дам ли ти достатъчно добър стимул, ще започнеш – отсече
Вишъс, тонът му беше равен и сериозен. Почувствах се така,
сякаш ми е изтръгнал вътрешностите и ги е хвърлил на безукорно
чистия под от желязно дърво.
Бавно примигнах, опитах се да си дам вид на отегчена.
– Учебника? – помолих го за двеста и първи път.
Той сигурно реши, че за един ден ме е изтезавал достатъчно.
Наклони глава встрани към раница, поставена под бюрото му.
Прозорецът над него гледаше към апартамента на
прислужниците, където живеех, и му даваше прекрасен изглед
към моята стая. Досега два пъти го бях залавяла да ме наблюдава
през прозореца и винаги се питах за причината.
Защо, защо, защо?
Той ме ненавиждаше. Силата на втренчения му поглед
изгаряше лицето ми всеки път, когато ме погледнеше, което не
беше толкова често, колкото бих искала. Но понеже бях
чувствително момиче, никога не си позволявах да се задържам
пред тези очи.
Отидох до гумираната раница на „Живанши“, която носеше
всеки ден на училище, въздъхнах, когато я отворих, зарових
шумно из вещите му. Радвах се, че съм с гръб към тях, и се
опитвах да не чувам стенанията и смученето.
 Секундата, в която ръката ми докосна познатия учебник в бяло
и синьо, застинах. Вперих поглед във вишневия цвят, който бях
нарисувала на корицата. По гърба ми запълзя гняв, във вените ми
потекоха проклятия, юмруците ми се свиваха и отпускаха. Кръвта
забуча в ушите ми, дишането ми се учести.
Той беше човекът, разбил шибаното ми шкафче.
С треперещи пръсти издърпах учебника от раницата на Вишъс.
– Ти си откраднал учебника, така ли? – обърнах се към него,
всеки мускул на лицето ми беше стегнат.
Това вече беше прекалено. Чиста проба нападение. Вишъс
постоянно ме дразнеше, но никога досега не беше ме унижавал
така. Откраднал беше мои вещи и напълнил шкафчето ми с
презервативи и използвана тоалетна хартия, за Бога.
Очите ни се срещнаха и приковаха едни в други. Той бутна
Джорджа от скута си, сякаш е жадно за внимание кутре, с което е
приключил да си играе, и стана. Пристъпих напред. Вече лицата
ни бяха съвсем близо едно до друго.
– Защо се държиш така с мен? – изсъсках, оглеждах каменното
му, безизразно лице.
– Защото мога – отговори ми той с нагло подсмихване, за да
скрие страданието в погледа си.
Какво толкова те яде, Байрън Спенсър?
– Или защото е забавно? – добави той и през смях метна якето
на Джорджа към нея. Без да я погледне, ѝ направи знак да си
върви.
Явно тази беше само реквизит. Средство за постигане на
определена цел. Вишъс искаше да ме засегне.
И успяваше.
Не биваше да ме е грижа за причините му да се държи така. Те
изобщо не бяха важни. В крайна сметка аз го мразех. Толкова го
мразех, че стомах ме болеше от това колко харесвам как изглежда
на или извън игрището. Мразех собствената си плиткоумност и
глупост, заради които обичах начина, по който ъгловатата му
твърда челюст потрепваше, когато сподавяше усмивка. Мразех, че
обичам умните и духовити думи, които изричаше, когато
говореше в клас. Мразех, че е циничен реалист, докато аз бях
безнадеждна идеалистка, и все пак обичах всяка мисъл, която той
изричаше. Мразех и че веднъж седмично, всяка седмица сърцето
ми лудееше в гърдите ми, защото подозирах, че това може би е
той.
Мразех го, ясно беше, че и той ме мрази.
Мразех го, но още повече мразех Джорджа, защото целуваше
нея.
Знаех съвсем ясно, че не мога да се боря с него – родителите ми
работеха тук, – прехапах език и изфучах през вратата. Стигнала
бях само до прага, когато мазолестата му ръка се уви около лакътя
ми, завъртя ме на място и рязко издърпа тялото ми до
стоманената си гръд. Потиснах проплакването.
– Бори се с мен, Помощничката – изръмжа той в лицето ми,
ноздрите му се бяха разширили като на див звяр. Устните му бяха
близо, страшно близо. Все още подпухнали от целувките с друго
момиче, аленееха на светлата му кожа. – Защити се поне веднъж в
живота.
Отдръпнах се, притиснах учебника до гърдите си все едно ми е
щит. Изтичах през стаята и спрях да си поема дъх чак когато
стигнах до апартамента на прислужниците. Отворих със замах
вратата и влетях в стаята си, заключих се и се проснах на леглото с
тежка въздишка.
Не плаках. Той не заслужаваше сълзите ми. Но бях ядосана,
разстроена и донякъде сломена.
Чух от стаята му да гръмва музика, до мен идваше приглушена.
С всяка секунда музиката се усилваше, той увеличаваше силата на
звука. Бързо разпознах ритъма на песента. „Престани да си
изплакваш сърцето“ на „Оейзис“4.
След няколко минути чух червеното камаро с автоматични
скорости на Джорджа – онова, с което Вишъс постоянно се
подиграваше, защото „Кой, мамка му, си купува автоматично
камаро?“ – да излита по обградената от дървета алея на имението.
И тя, изглежда, беше бясна.
Вишъс си беше Вишъс. Много лошо беше, че омразата ми към
него стоеше обвита в тънка черупка от нещо, което приличаше на
любов. Но си обещавах да разчупя тази черупка, да я потроша, да
освободя чистата омраза, която да я замести, преди той да ме
спипа. Той, обещах на себе си, никога няма да ме прекърши.

Глава втора
ВИШЪС

Десет години по-рано

В СЕ ЕДНИ И СЪЩИ ПРОСТОТИИ в поредните почивни дни в

дома ми. Давах редовния откачен купон и дори не си
направих труда да изляза от стаята за игри и да прекарам
известно време с нещастниците, които бях поканил.
Знаех що за хаос се вихри извън стаята. Хилещите се и пищящи
момичета в бъбрековидния басейн зад къщата. Шуртенето на
изкуствените водопади, които се лееха от имитиращите гръцки
стил фонтани във водата и плясъците на гумените, надуваеми
дюшеци по голата, мокра кожа. Стенанията на двойките, които се
оправяха из съседните стаи. Злобните клюки на групичките,
наблъскани по плюшените двойни кресла и диваните на долния
етаж.
Чувах музиката – „Лимп Бизкит“ – и на кого, по дяволите, чак
толкова му стискаше, че да пуска „Лигли Бизкит“ на мой купон?
Можех да чуя и всичко останало, стига да исках, но аз не
слушах. Проснат на моето огромно кресло пред телевизора, с
широко отворени бедра, пушех трева и зяпах някакво
анимационно японско порно.
Вдясно имах бира, но не я бях докоснал.
Пред креслото ми имаше мацка, на пода, масажираше ме долу,
но и нея не докосвах.
– Вишъс – измърка и се примъкна на сантиметър до слабините
ми. Тя бавно се изправи и възседна скута ми.
Покрита с тен безименна брюнетка в удобна за чукане рокля.
Приличаше на Алисия или на Лусия може би. Опитала се беше да
влезе в отбора на мажоретките миналата пролет. Не станало.
Предполагах, че на този купон за първи път вкусваше
известността. Да се съчетае с мен или с когото и да било от
другите в тази стая за нея означаваше директно изстрелване към
известността в училище.
Само по тази причина, за мен мацката не представляваше
никакъв интерес.
– Медия стаята ти е направо уникална. Ама не можем ли да
отидем на някое по-тихо място.
Тръснах джойнта, пепелта падна в пепелник на подлакътника
на креслото ми като люспици мръсен сняг. Челюстта ми трепна.
– Не можем.
– Ама аз те харесвам.
Айде стига. Никой не ме харесваше и си имаше много
основателна причина.
– Не се занимавам с връзки – казах на автопилот.
– Ама знам, глупчо. Нищо лошо няма обаче да се позабавляваме
– тя се изсмя, смехът ѝ беше отблъскващ, накара ме да я намразя
още по-здраво.
Самоуважението като качество страшно набра по точки при
мен.
Присвих очи, докато мислех над предложението ѝ. Естествено,
можех да я оставя да ми го посмуче, но бях съвсем наясно, че не
бива да вярвам на нейното незаинтересовано отношение. Всички
искаха нещо повече.
– Ти трябва да се разкараш оттук – казах за пръв и последен път.
Да не ѝ бях баща. Не беше моя отговорност да я предупреждавам
за типове като мен.
Онази се нацупи, омота ръце зад врата ми и се нагласи в скута
ми. Откритата цепка на гърдите ѝ се притискаше до гърдите ми,
очите ѝ светеха от решимост.
– Няма да си тръгна оттук без един от вас, четиримата расови
изрода.
 Извих вежда, издишах дима през носа, досада премрежваше
погледа ми.
– Тогава най-добре пробвай Трент или Дийн, щото тая нощ,
захарче, аз няма да те чукам.
Алисия-Лусия се отдръпна, най-накрая схванала намека. Отнесе
се към бара с фалшива усмивка, която се сгърчваше при всяка
стъпка, която правеше на тия нейни високи токчета, спретна си
коктейл, без да гледа колко алкохол сипва във високата чаша.
Очите ѝ лъщяха, докато обхождаха стаята, опитваше се да реши
кой от приятелите ми – четиримата расови изрода на гимназия
„Ол Сейнтс“ – ще изяви желание да е билетът ѝ към известността.
Трент лежеше проснат на дивана вдясно от мен, полуседнал,
полуизлегнал се, докато някаква възседнала го мацка търкаше
оная му работа, а ризата ѝ беше смъкната до кръста и голите ѝ
цици подскачаха смешно. Той приближи бирата до устата си и се
заигра с телефона си, отегчен. Дийн и Джейми седяха на двойно
кресло от другата страна и спореха за мача следващата седмица.
Нито един от тях не беше докоснал някое от момичетата, които
бяхме събрали в стаята.
Джейми го разбирах. Обсебен беше от учителката ни по
английски, госпожа Грийн. Не одобрявах новото му, откачено
хлътване, но никога и дума не бих казал пред него. Дийн от друга
страна? Нямах представа какъв му е проблемът. Защо не беше
награбил някой задник и не се беше задействал, както
обикновено правеше.
– Дийн, къде ти е мацката за вечерта? – Трент изказа мислите
ми, докато прекарваше палец по айпода си, ровеше из плейлиста
си, гледаше с отчайваща незаинтересованост кифлата, която
опъваше.
Преди Дийн да успее да отговори, Трент изтегли посред
тласъка момичето, което беше отгоре му, потупа леко главата ѝ,
когато тя падна от дивана. Устата ѝ беше все още отворена,
донякъде от удоволствие, донякъде от шок.
– Съжалявам. Тая нощ няма да се получи. Заради гипса – посочи
с бутилката бира към счупения си глезен, усмихваше се
извинително към чук-и-чао мацката.
От четирима ни Трент го даваше най-любезно.
Това казваше всичко, което някой трябваше да знае за расовите
изроди.
Иронията беше, че Трент имаше най-големи основания да е
гаден. Прецакан беше и той го знаеше. Изключено беше да стигне
до колежа без футбола. Оценките му бяха пълна скръб,
родителите му нямаха пари да си платят и наема, какво оставаше
за образованието му. Травмата му означаваше, че той остава в
Южна Калифорния, щеше да си намери работа като бачкатор,
стига да имаше късмет, и да се паркира при останалите от
квартала си, след като е прекарал четири години с нас,
богаташките хлапета на Тодос Сантос.
– Добре съм, приятел. – Усмивката на Дийн се появи с лекота,
но неспиращото потупване на крака му говореше друго. –
Всъщност не искам изненадата да ти изкара въздуха. Слушаш ли?
– Усмихна се притеснено, изправи гръб.
В този момент вратата зад мен се отвори. Влезлият, който и да
беше, не си направи труда да почука. Всички знаеха, че в тази стая
не се влиза. Това беше мястото за купони само за расовите
изроди. Правилата бяха ясни. Без покана не влизаш.
Момичетата в стаята зяпнаха към вратата, аз обаче продължих
да си пуша тревата, изпълнен с желание Лусия-Алисия да се
разкара от бара. Трябваше ми нова бира и не бях в настроение за
разговори.
– Ей, здрасти. – Дийн махна на влезлия, кълна се, че цялото му
тъпо тяло се усмихна.
Джейми кимна за кратък поздрав, стегна се на мястото си и ми
отправи поглед, който бях прекалено циментиран, за да
разшифровам. Трент завъртя глава и също изръмжа поздрав.
– Който и да е на вратата, най-добре да носи шибана пица и
коте от злато, ако иска да остане. – Стиснах зъби и най-накрая
погледнах през рамо.
– Здравейте всички.
 Чух гласа ѝ и в гърдите ми произтече нещо странно.
Емилия. Дъщерята на домашната помощничка. Какво търсеше
тук? Никога не излизаше от апартамента на прислужниците,
когато организирах купони. Освен това не ме беше поглеждала,
откакто миналата седмица побягна от стаята с учебника си по
математика.
– Кой ти разреши да влизаш тук, Помощничката? – дръпнах от
цигарата си, вдишах дълбоко и изкарах облак от вонящ, сладък
дим във въздуха, завъртях креслото си към нея.
Лазурносините ѝ очи се плъзнаха за кратко в моята посока,
преди да се спрат на някого зад мен. Устните ѝ се разтеглиха в
свенлива усмивка, когато видя въпросната личност. Дивият шум
на купона избледня, виждах само лицето ѝ.
– Здрасти, Дийн – сведе поглед към обувките си.
Дългата ѝ коса с цвят на карамел беше сплетена и преметната
през едното ѝ рамо. Носеше джинси и риза, нарочно подбрана да
се откроява на оранжевото вълнено сако. Чувството ѝ за стил
беше младежко и ужасяващо, върху опакото на ръката ѝ все още
стоеше рисунката на вишнев цвят, който беше нарисувала с
химикал в час по литература, тогава защо беше толкова секси?
Нямаше значение. И без това я мразех. Нейното очевидно
старание да не бъде секси в съчетание с факта, че всъщност беше
секси, винаги ми докарваше адска възбуда, ставах камък.
Отместих поглед от нея към Дийн. Той отвръщаше на
усмивката ѝ. Глупаво се хилеше и си просеше да му избия до един
зъбите.
Какво. Мамка. Му. Ставаше?
– Вие двамата трескате ли се? – Джейми пукна дъвката си, задал
въпроса, който аз никога не бих изрекъл, разроши дългата си руса
коса на сърфист с юмрук. На него не му пукаше за отговора, но
знаеше, че имам някакъв интерес по темата.
– Исусе, човек – Дийн стана от мястото си, шляпна Джейми по
тила и изведнъж започна да се държи като някакво си примерно
момче.
Прекалено добре го познавах, за да съм наясно, че не беше
такъв. Изчукал беше толкова много момичета на същия диван, на
който допреди малко седеше, че неговото ДНК се беше
запечатало завинаги върху тапицерията. Не бяхме добри момчета.
Не бяхме от материал за гаджета, каквото и по дяволите да
означаваше, дори опити не правехме да го крием. И освен
Джейми, който говореше налудничаво и кроеше замисли да се
събере с госпожа Грийн, моногамията не ни интересуваше.
Това – и нищо друго – ме накара да не харесам цялата тая идея
за Дийн и Помощничката. Имах си достатъчно драма в чукането и
без тази. Не исках да присъствам, когато сърцето ѝ бъде разбито в
моята къща. Разбито на моя под. Освен това, колкото и да не
харесвах Помощничката... не беше наша работа ние да ѝ
съсипваме живота. Тя беше някакво си селянче от Вирджиния с
огромна усмивка и досаден акцент. Личността ѝ приличаше на
шибана песен на Майкъл Бубле. Толкова беше лесна и не-шибано-
високомерна. Тая същата девойка ми се беше усмихнала, когато
ме спипа да зяпам като някаква откачалка в спалнята ѝ в
слугинския апартамент, това се опитвам да обясня.
Колко тъп може да е човек?
Грешката, че я мразя, не беше нейна. За това, че беше
подслушала разговора с Дарил преди няколко седмици. За това,
че изглеждаше и звучеше точно като мащехата ми, Джо.
– Радвам се, че успя да стигнеш. Съжалявам, че ти се наложи да
дойдеш тук. Не разбрах, че съм закъснял. Това не е място за дама
– пошегува се Дийн, грабна якето си от подлакътника на черния
кожен диван и припна към вратата.
Прехвърли ръка през рамото ѝ и левият ми клепач затрепка.
Отметна кичур, измъкнал се от плитката ѝ зад ухото ѝ, и
стиснах зъби.
– Дано си гладна. Знам много добро място с морски деликатеси
до пристанището.
Тя се усмихна.
– Разбира се. Брой ме.
Той се разсмя, а аз избълвах огън.
После си тръгнаха.
 После си тръгнаха, мамка му.
Пъхнах тревата в ъгълчето на устата си, врътнах се към
телевизора. Цялата стая се бяха умълчали. Всички очи бяха
насочени към мен за по-нататъшни насоки за действие и защо,
мамка му, до един се бяха спекли така здраво?
– Ей ти – посочих момичето, което Трент беше изхвърлил по
средата на изчукването. Оправяше си косата пред огледалото до
сглобения по мои изисквания геймърски компютър. Потупах
скута си два пъти.
– Тук и доведи приятелката си – Заковах другата с очи.
Момичето, което бях отхвърлил само преди малко. Добре че беше
решила да се навърта наблизо.
С по една кикотеща се мацка на всеки крак, дръпнах от тревата,
изтеглих косата на първата така, че да открия лицето ѝ, и притис-
нах устни в нейните. Издишах, изстрелях дима в устата ѝ, тя го
погълна възторжено.
– Предавай нататък – С натежал поглед потрих носа ѝ във върха
на моя. Тя се усмихна със затворена уста и целуна другата мацка в
скута ми, предаде дима в нейната уста.
Трент и Джейми не ме изпускаха от поглед.
– Вероятно само се чукат – предположи Трент, прокара ръка по
бръснатата си глава. – Не бях чувал за тая простотия до тази
вечер, а Дийн може да пази тайна, колкото аз мога да си държа
гащите вдигнати на купон в имението „Плейбой“.
– Да – вметна и Джейми. – Това е Дийн, пич. Той няма сериозни
приятелки. Той няма нищо сериозно. – Стана и навлече
морскосиньото спортно сако. – Както и да е, тръгвам си.
Е, как! Отиваше да се прави на тъпанар в някакъв сайт за срещи
и да изпраща секс съобщения на госпожа Грийн. Кълна се, да не
бях виждал оная му работа в съблекалните, щях да реша, че
Джейми има котенце между краката.
– Вижте обаче какво ще ви кажа – добави, – не го нищете
прекалено. Изключено е Дийн да се усмири. Той е тръгнал за
колеж в Ню Йорк. Ти оставаш тук с нея. Никъде не са я приели,
нали така?
 Така.
На всичко отгоре Помощничката не беше получила досега
никаква стипендия. Знаех го, защото имахме една и съща
пощенска кутия и аз преглежда пликовете за нея, за да видя
накъде ще поеме малката Емилия Леблан. Както изглеждаше, хич
никъде нямаше да върви за нейно разочарование.
Аз отивах в тъпанарски колеж в Лос Анджелис, на два часа път,
а тя си оставаше. На всеки две седмици през почивните дни щях
да се прибирам, а тя щеше да си стои тук. Да ме храни и да ми
чисти.
Да ме обслужва.
Да ми завижда.
Дребна и незначителна щеше да си остане. Необразована и без
възможности. И най-вече щеше да е моя.
– Не ме бърка, честно – изсмях се, улових двете мацки за
задниците, притиснах меката им плът, докато ги насочвах една
към друга.
– Лижете си циците заради мен. – Тонът ми беше безизразен.
Подчиниха се. От лесно по-лесно беше да ги накараш, чак ме
депресира.
– Докъде бяхме стигнали? – попитах приятелите си.
Момичетата и езиците им бяха във война. Умоляваха за
вниманието ми като кучета, биещи се на живот и смърт в
незаконен бой. За мен не правеха нищо и затова им се сърдех.
– До дълбоката заблуда явно. Исусе – Джейми поклати глава и
забърза към вратата. Пътьом стисна рамото на Трент. – Постарай
се момичетата да не направят някоя глупост.
– Имаш предвид като него ли? – Трент ме посочи с палец.
Изгледах го накриво. Не се трогна. Момчето беше рожба на
проблемен квартал. Нищо не го плашеше, какво ли оставаше да се
трогне от богаташкия ми млечнобял задник.
У мен закъкри бяс. Скоро щеше да прелее.
– Майната ѝ на тая простотия. Отивам при басейна. – Станах
неочаквано и момичетата полетяха, стовариха се на
подлакътниците на креслото с глухо тупване.
 Едната процвили възмутено.
– Какво става, по дяволите? – прописка другата.
– Кофти трева – поднесох половинчато обяснение.
– Случва се. – Момичето, което беше чукало Трент допреди
секунда, се усмихна с разбиране.
Прииска ми се да премажа от бой бащите им почти със същата
сила, с която исках да премачкам Дарил. Достъпността им ме
отблъскваше.
– Ще ми се обадиш ли? – Алисия-Лусия ме подръпна за ризата.
В очите ѝ просветваше надежда.
Изгледах я от горе до долу бавно. Изглеждаше добре, но не
толкова добре, колкото си въобразяваше. Освен това си умираше
да се хареса, затова може би и беше най-скапаната свалка.
Предупредил я бях.
Тя отказа да се вслуша.
Не бях добро момче.
– Остави номера си на телефона на Трент – обърнах се и си
тръгнах.
В коридора ми правеха път, прилепяха се към стената,
усмихваха се и вдигаха червените си пластмасови чаши за мен,
мазнеха ми се, сякаш че съм шибаният папа. И за тях бях. Това
беше моето кралство. Хората обичаха моя тип гаднярщина. Така
беше в Калифорния и затова никога нямаше да си тръгна. Обичах
всичко, което другите мразеха тук. Лъжците, преструвките,
маските, пластмасата. Обичах как на хората им пука колко имаш в
джоба и не им дреме какво имаш в шибаните си гърди. Обичах,
че се впечатляват от скъпи коли и евтин акъл. По дяволите,
обичах дори земетресенията и гадните увиващите се като змии
тиквички.
Тези хора, които мразех, бяха моят дом. Това място – моята
площадка за игра.
От всеки ъгъл на коридора се надигаше шепот. Обикновено не
благоволявах да се покажа пред тези хора, но когато го правех,
знаеха причината. Тази вечер щяха да стават страшни работи.
Вълнение изпълни въздуха.
 „Влюбен в момиче“ на „Уайт Страйпс“5 загърмя между тъмните
стени.
Не поглеждах към никого. Погледът ми беше прикован напред,
докато си проправях път през тълпата, стигнах до избата под
кухнята. Затворих вратата зад себе си. Беше тихо, тъмно, както
мен. Притиснах гръб към вратата, затворих здраво очи и поех
дълбоко дъх от влажния въздух.
Каква яка свинщина само беше забъркал Дийн. Излъгах само
наполовина, когато казах, че тревата е кофти.
Влязох дълбоко навътре в помещението, наум тръшнах врата на
останалата част от света. На Дарил Райлър. Джозефин. Дори на
хората, които бяха само наполовина зли като Емилия и баща ми.
Пръстите ми преминаха по оръжията по стената, които бях съб-
рал през годините. Докоснах лоста, ножа, бейзболната бухалка и
кожения камшик. Хрумна ми, че един ден – надявах се да е скоро
– бих могъл да изоставя тази колекция, която никога не бях
използвал, но притежавах, защото ме караше да се чувствам по-
сигурно. Да имам тези оръжия най-вече означаваше, че Дарил
повече няма да си има вземане-даване с мен.
Трябваше ми да се сбия, да има физически, бавно ескалиращ
бой. Търсех взривяваща се болка, която идва изневиделица.
Накратко – търсех си белята.
Изкачих се отново горе при външния басейн с празни ръце и
застанах на ръба. Лунната светлина осветяваше отражението ми в
чистата вода. Басейнът беше пълен с хора по бански и
дизайнерски бикини. Очите ми зашариха, търсех Дийн. Той беше
момчето, с когото исках да се сбия. Да размажа симпатичната му
физиономия. Но знаех, че е излязъл с Помощничката и освен това
правилата си бяха правила. Дори аз не можех да ги нарушавам. В
минутата, в която застанах там с навити до раменете ръкави,
поканих всеки, който иска да се бие, да ми излезе. Нямах право да
търся конкретен човек. Трябваше да е доброволец. Такава беше
опасната игра, която играехме в гимназия „Ол Сейнтс“, за да
убиваме времето: Предизвикателството.
„Предизвикателството“ беше честна игра.
 „Предизвикателството“ беше брутална игра.
Най-вече „Предизвикателството“ потискаше болката и
предлагаше страхотно обяснение за покритата ми с белези кожа.
Не се изненадах, когато чух потупването на гипса на Трент зад
себе си. Той знаеше колко съм се скапал и искаше да спаси
вечерта.
– Кажи на Дийн да зареже задника ѝ или аз ще го направя –
каза той зад гърба ми.
Поклатих глава нахилен.
– Да прави каквото иска! Само че изтреска ли тая южняшка
селяндурка, отиваме на погребението му.
– Вишъс – предупреди Трент.
Обърнах се и го изгледах. Кожата му с цвят на мока лъщеше под
пълната луна и го намразих заради безгрижието, с което се
радваше на срещуположния пол. Шибането на случайни мацки
прекалено бързо омръзваше. А не бях още навършил осемнайсет.
– Работата с тая мацка ще повлече всички ни по много тъмен
път – Той свали ризата си и разкри огромния си, мускулест торс.
Як кучи син беше.
Както винаги и аз свалих ризата си. Народът ни гледаше
настървено, но на мен никога не ми беше пукало за тия
нещастници. Те искаха да изпълнят безсмисленото си
съществувание с теми за плямпане. А аз бях много щастлив, че
мога да им го дам.
Свих юмрук, килнах глава.
– Я, береш грижа за мен. Шибано трогнат съм, Ти Рекс. –
Сграбчих лявата страна на черната си тениска над сърцето и го
подиграх с фалшива усмивка.
Джорджа и отборът ѝ от въздухарки напрегнато ни
наблюдаваха, чакаха чудовището в мен да се нахвърли върху един
от най-добрите ми приятели. Минах покрай Трент, рамото ми
докосна неговото, вървях решително към тенис корта, където се
биехме през повечето седмици. Кортът беше достатъчно голям,
уединен и просторен, за да може публиката да насяда по местата
от едната страна на нашия импровизиран осмоъгълник.
 – Покажи най-лошото от себе си, Рексрот – изръмжах, опитах се
да се успокоя. Опитах се да си напомня, че Трент и Джейми са
прави. Дийн и Помощничката само се сваляха. До края на месеца
щяха да са приключили. Той ще я е зарязал – с непокътната
девственост дано – наранена и ядосана и търсеща отмъщение.
Тогава ще е крехка, несигурна и отмъстително настроена.
А аз ще нанеса удара си.
Възнамерявах да ѝ покажа, че не е нищо друго освен моя
собственост.
– Давай, Ти. Размърдай наранения си задник по тенис корта.
Само гледай да не измърляш с кръв шибаната ми трева, когато
приключим.

Глава трета
ЕМИЛИЯ

Сега

Я ГЛЕДАЙ КЪДЕ КАРАШ, СКАПАНЯК ТАКЪВ! – изкрещях,

докато чаках на ъгъла пред модерна офис сграда в Горен Ийст
Сайд.
Калното петно на моряшката ми рокля, онази с усмихнатите
личица, бързо се разширяваше и уголемяваше. Държах мобилния
си между ухото и рамото, преглътнах вика от раздразнение. Бях
кална, гладна, уморена и с отчаяние чаках светофарът да светне
зелено. На всичко отгоре вече закъснявах за смяната си в
„Маккой“.
Оглушавах от бученето на надуващите клаксони коли от
трафика в петъчната вечер. Проблемът с пешеходците, които
пресичаха неправилно в Ню Йорк, беше, че шофьорите също бяха
нюйоркчани, затова им беше все едно, че ще те прегазят, щом
така им се е наложило.
 Или пък да те окъпят с водата от локвата.
– Какво по дяволите става, Мили? – Роузи се закашля в ухото ми
от другия край на линията. Звучеше като астматично куче. Сестра
ми не беше ставала от леглото целия ден.
Можех да ѝ завидя за това, ако не знаех истинската причина,
поради която лежи.
– Някакъв таксиджия току-що нарочно ме окъпа – обясних.
– Усмири цици – зауспокоява ме тя по своя своеобразен начин,
чух я да се намества в леглото и да стене. – Кажи ми пак какво
казаха.
Светофарът светна зелено. Животинското царство, каквото
представляваха нюйоркските пешеходци, за малко не ме стъпка,
когато се юрнахме към отсрещната страна на улицата, свели глави
под строителното скеле над нас. Краката ми завиха от болка
заради високите токчета, когато се втурнах покрай продавачите
на храна и мъжете в дълги палта, молех се да стигна, преди
храната за персонала в кухнята да е свършила и да съм
пропуснала да си взема нещо за ядене.
– Казаха, че макар да били много щастливи от проявявания от
мен интерес към рекламната индустрия, на мен ми се плащало да
правя кафе и да попълвам документи, а не да предлагам идеите си
на художник на творческите срещи и да споделям вижданията си
с дизайнерския екип в обедната почивка. Казаха, че съм твърде
квалифицирана да бъда лична асистентка, но нямали свободни
позиции за стажанти по изкуствата. Освен това се опитвали да
„орежат излишъците“, за да бъдат икономически във форма.
Очевидно аз се явявах „излишък“. Не се удържах и се разсмях,
понеже за пръв път в живота страдах именно от недоимък на
всякакви излишъци, и то не по свой избор. Затова ме уволниха.
Въздъхнах, от дъха ми се образува бял облак. Зимите в Ню Йорк
бяха страшно студени, заради тях на човек му идеше да си ходи
увит в юргана, в който се е завил предишната вечер. Трябваше да
се преместим пак на юг. Без да доближаваме Калифорния. Да не
говорим, че и наемите бяха далеч по-евтини.
– Тогава ти е останала само работата в „Маккой“, така ли? – Сега
беше ред на Роузи да въздъхне, дробовете ѝ издадоха странен
шум. В гласа ѝ имаше притеснение.
Не можех да я виня. В момента издържах и двете ни. Не
изкарвах кой знае колко като секретарка, но, по дяволите,
трябваха ми и двете работни места. Заради лекарствата на Роузи
едва свързвахме двата края.
– Хич не му се коси – казах, докато спринтирах по оживената
улица. – Това е Ню Йорк. Пълно е с възможности за работа.
Буквално не знаеш откъде ще ти изникне следващата. Лесно мога
да си намеря нещо друго. – Как не! – Слушай, трябва да
приключвам, ако не искам да изгубя и вечерната си работа. Вече
закъснявам с три минути. Обичам те. Чао.
Затворих и спрях пред друга пешеходна пътека, не ме свърташе.
Пред мен имаше куп народ, който чакаше да пресече. Не можех да
изгубя и работата си в „Маккой“ – барът, в който работех. Не
можех. Хвърлих кос поглед, очите ми се спряха на дълга, тясна
улица, притисната между две огромни сгради. Пряк път. Не си
струва, предупреди ме един гласец в мен.
Закъснявах.
Току-що ме бяха уволнили от дневната ми работа.
А Роузи отново беше болна.
И трябваше да се плати наемът.
Майната му, ще се шмугна набързо оттам.
Хукнах, гърбът ми вибрираше всеки път, когато високите ми
токчета удряха паважа. Студеният вятър плющеше по лицето ми
като удар от камшик, хапеше зло. Толкова бързо тичах, че ми отне
няколко минути, за да възприема факта, че някой ме дърпа за
дръжката на голямата ми чанта и я сваля от рамото ми. Паднах на
дупето. Земята беше мокра и студена, приземих се болезнено.
Все едно. Нямах време дори да съм изненадана или ядосана.
Притиснах чантата към гърдите си и погледнах към нападателя.
Хлапе някакво си. Момче, да бъдем точни, с лице, нашарено от
пъпки. Дългуресто и по всяка вероятност гладно колкото мен.
Чантата обаче си беше моя. Моя вещ. Ню Йорк е бетонна джунгла.
Знаех, че понякога, за да оцелее човек, трябва да е зъл. По-зъл от
онези, които са зли към него.
 Пъхнах ръка в чантата, зарових за лютия спрей. Мислех само да
го сплаша, младежът трябваше да си научи урока. Хлапето пак
дръпна чантата ми и аз отново я притиснах към кръста си.
Напипах студената кутия със спрея, издърпах и се прицелих в
очите му.
– Или ми се махаш, или ослепяваш – предупредих го с
треперлив глас. – Според мен не си струва, но ти си решаваш.
Замахнах с ръка и натиснах спрея. Хлапакът извъртя болезнено
китката ми. Спреят го пропусна. Удари ме по челото с опакото на
ръката и ме отблъсна. От удара главата ми се замая. Всичко стана
черно, докато се свличах.
Част от мен не се беше забързала да излиза над повърхността.
Особено когато погледът ми се проясни и осъзнах, че ръцете ми
са празни. Телефонът ми, портфейлът, шофьорската ми книжка,
парите в брой – двеста долара за наема, по дяволите – всичко се
беше изпарило.
Криво-ляво се изправих на крака, мръсотията от паважа
лепнеше по дланите ми. Токът на евтината ми обувка се беше
счупил при падането. Взех го, докато ставах. В далечината мярнах
силуета на моя обирджия, стискаше в ръка чантата ми, размахах
дървения ток в юмрука си към него и направих нещо, което
изобщо не ми беше в природата. За пръв път от години изругах на
висок глас:
– Знаеш ли? Да ти го начукам и на теб!
Гърлото ми пареше от напиращия крясък, докато куцуках към
„Маккой“. Нямаше смисъл да рева, макар, честно, да се чувствах
окаяно. Да ме оберат и уволнят в един и същи ден, как беше
възможно? Със сигурност щях да обърна няколко чашчици
скришом, докато шефът ми, Грег, не гледа.
Пристигнах в „Маккой“ с двайсетминутно закъснение.
Единствената утешителна сребърна нишка беше, че онзи киселяк
– собственика, го нямаше, което означаваше, че съм пощадена и
няма да бъда уволнена за втори път този ден.
Рейчъл, управителката, беше дружка. Известни ѝ бяха
затрудненията ми с парите. За Роузи. За всичко.
В минутата, в която минах през задната врата и я срещнах в
коридора до кухнята, тя трепна и отметна косата ми с цвят на
лавандула от челото ми.
– Отхвърлям възможността за откачен секс и залагам на
непохватността – каза тя и с намръщване ми показа съчувствието
си.
Въздъхнах, стиснах здраво очи. Отворих ги бавно, примигнах,
за да премахна неизплаканите сълзи.
– Обраха ме, докато идвах насам. Взеха ми чантата.
– Миличка – Рейчъл ме придърпа в здрава прегръдка.
Оборих чело на рамото ѝ и въздъхнах. Все още бях разстроена,
но човешкият допир ми подейства добре. Утешително. Освен това
изпитвах облекчение, че Грег го няма. Това означаваше, че можех
тихо да си ближа раните, без той да крещи на всички
сервитьорски и да му тече пяна от устата.
– Още по-хубаво е, Рейч. Освободиха ме и от рекламната
агенция – прошепнах в черешовочервената ѝ коса.
Тялото ѝ се скова срещу моето. Когато се отдръпнахме една от
друга, лицето ѝ вече не беше загрижено. Изглеждаше ужасена до
краен предел.
– Мили… – прехапа устни. – Какво ще правиш?
Това беше много добър въпрос.
– Ще взимам повече смени тук, докато се съвзема и не си
намеря друга работа за през деня? Ще си намеря временна
работа? Ще продам бъбрек?
Последното очевидно беше шега, но наум си отбелязах да я
пообмисля, когато се прибера в апартамента си. Само от
любопитство. Да, точно така.
Рейчъл потри чело с длан, огледа тялото ми. Наясно бях как
изглеждам, увих ръце около талията си и ѝ се усмихнах едва-едва.
Бях слаба. По-слаба, отколкото когато започнах работа тук.
Корените на лавандуловата ми коса вече личаха, но бяха толкова
светлокестеняви, че не изглеждаха твърде зле. Физическото ми
състояние, особено със счупен ток и наплескана с кал рокля, само
подчертаваха жалкото ми положение.
Очите на Рейчъл се спряха на юмрука ми. Разтвори пръстите
ми, увити около тока на обувката, който държах, пое дълбоко дъх
и затвори очи.
– Ще ти го залепя. Вземи обувките от моето шкафче и върви да
работиш. И се усмихни широко. Бог знае, че ти трябват бакшиши.
Кимнах, лепнах ѝ една мокра целувка. Рейчъл ми спасяваше
живота. Не ме беше грижа дори, че тя беше доста по-ниска от мен
и носеше обувки с два размера по-малки. Изстрелях се към
шкафчетата ни и се напъхах в униформата си – срязана, тясна
черна риза, която показваше стомаха ми, черна мини пола и
престилка в черно и червено с името на заведението „Маккой“,
лепнато отгоре ѝ. Дрехите бяха нелепи, но барът се посещаваше
от хора от Уолстрийт и бакшишите бяха страхотни.
Бутнах дървените врати към салона и с отривиста стъпка
тръгнах към бара от тъмно дърво, пренебрегвах жадните – и не
само за алкохол – погледи, които мъжете ми отправяха. Бях на
двайсет и седем. Привидно идеална възраст за пазара на плът,
който Ню Йорк можеше да предложи. Прекалено заета бях да се
опитвам да оцелея, за да имам приятел. Подходът ми се
изчерпваше с това да съм любезна с клиентите, без да им давам
фалшиви надежди.
– Здрасти, Мили – Кайл поздрави иззад бара. Имаше лъскава
руса коса, учеше режисура в Нюйоркския университет, живееше в
Уилямсбърг и се обличаше като Уди Алън. Държеше да прикрие
факта, че е от Южна Калифорния.
Усмихнах му се, докато обичайните клиенти по масите – мъже и
жени в костюми, преглеждаха съобщенията си на своите
телефони и разменяха истории за работния си ден.
– Натоварена вечер, така ли?
– Засега бива. Нека не ти се вдига кръвното – предупреди ме
той, – но Дий побесня, че отново закъсняваш. Най-добре е да се
заемеш с масите си – кимна към дясната страна на ресторанта.
Дий беше една от другите сервитьорки, които работеха в
петъчните вечери с мен. Не можех да я виня, че се е вбесила. Не
беше нейната вината, че имах лични проблеми. Също отговорих с
кимване и вдигнах палец към него, но той вече беше потънал в
книгата, която четеше под бара.
Работата в „Маккой“ не беше чак толкова зле. Клиентелата ни
говореше тихо и пиеше скъпи питиета, винаги даваше петнайсет
процента, че и повече бакшиш. Полюшнах бедра на „Скъпа, това
си ти“ на „Дъ Смитс“6, тръгнах с отмерена стъпка към ъгъла на
помещението. Масата беше в тъмен ъгъл и отделена от
останалите – любимото ми място, защото по някаква причина
прилъгваше най-щедрите на бакшиши клиенти.
Наричах го късметлийския си ъгъл.
На масата седяха двама души, приведени и потънали в
разговор. Измъкнах менюто изпод ръка и се усмихнах към
сведените глави, за да привлека вниманието им.
– Здравейте, господа. Аз съм Мили и тази вечер ще бъда вашата
сервитьорка. Може ли да ви донеса нещо, докато вие…
Той. Ето тук спрях. В мига, в който мъжът с разрошената коса
вдигна очи, сърцето ми подскочи и устата ми замръзна.
Вишъс.
Примигнах, опитах се да разшифровам образа пред себе си.
Байрън Спенсър беше тук и за мое разочарование изглеждаше
дяволски добре в сравнение с мен.
Висок близо два метра, дългите му крака бяха протегнати от
едната страна, с тъмни очи като душата му и неукротима
гарвановочерна коса, която се къдреше отстрани на лицето му и
покриваше глупаво съвършените му уши. Скулите му – винаги
порозовяваха, когато парваше студът, – квадратна челюст и прав
нос. Всичко в лицето му беше овладяно и ледено.
Само поаленяването на порцелановата му кожа ми напомни, че
е от плът, кръв и има сърце, а не програмирана машина, която
цели да съсипе живота ми. Цветът на страните на лицето му
придаваше на неговите тъмни, мрачни черти момчешко
излъчване.
Не се изненадах, че изражението му „предизвиквам те да се
заиграеш с мен“ все още си стоеше лепнато на лицето му като
стара песен, която знаех наизуст. Не бях изненадана и да видя, че
– за разлика от мен – чувството му за стил беше станало по-зряло
с възрастта. Безукорно и при все това непретенциозно. Носеше
тъмносини джинси, кафяви обувки, бяла официална риза и шит
по поръчка блейзър.
 Нехайно. Ненатрапчиво. Скъпо.
Нищо модно, но достатъчно, за да напомни на човек, че той си
остава по-богат от почти сто процента от населението. Винаги
сменях темата, когато родителите ми се опитваха да ми споделят
новини за някого от Тодос Сантос, а и те никога не споменаваха
Вишъс. Поне в последните години не го правеха. Доколкото знаех,
той се събуждаше всяка сутрин с единственото задължение да се
нагласи в дрешки като за богаташко момче.
Не можех да погледна към тези очи, не можех да погледна дори
в неговата посока. Погледът ми се премести към мъжа, който
седеше срещу него. Той беше малко по-възрастен – в началото на
трийсетте, може би? – възтежък, с пшениченоруса коса и с
отчетливия правен по поръчка костюм на алчен уолстрийтски
брокер.
– Нещо за пиене? – повторих със стиснато гърло. Вече не се
усмихвах. А изобщо дишах ли?
– Коктейл „Черен руснак“. – Уолстрийтския костюм провлачи
поглед по извивките на тялото ми, спря на гърдите.
– Ами вие? – пропях към Вишъс, престорих се, че записвам
питиетата, които със сигурност бих си спомнила. Треперещата ми
ръка драскаше както дойде, не можех дори да уцеля малкия
бележник.
– Бърбън, чист – тонът на Вишъс изразяваше безразличие,
очите му бяха безизразни, когато се спряха на химикала ми. Не на
мен.
Отчужден. Студен. Безстрастен.
Всичко си беше както преди.
Обърнах се и закуцуках към бара в прекалено тесните си
обувки, дадох поръчката на Кайл.
Може пък да не ме беше познал. В крайна сметка защо му беше
да си спомня за мен? Минали бяха десет години. А аз живях в
имението на Спенсърови само последната година в гимназията.
Потупах по ръба на бара с изгризаната си химикалка. Кайл
простена, когато чу, че Уолстрийтския костюм си е поръчал
коктейл „Черен руснак“. Мразеше да прави коктейли. Замотах се,
дебнех над рамото на Кайл, крадешком плъзнах поглед към
другия тип, който някога караше сърцето ми да замира.
Добре изглеждаше. Мускулест и мъжествен. Последните десет
години се бяха оказали по-благосклонни към него, отколкото към
мен. Почудих се дали минава през Манхатън заради пътуване по
работа, или живее тук. Мислех си, че някак бих предусетила, че
живее в Ню Йорк. От друга страна, Роузи и родителите ми знаеха,
че не бива да споделят с мен никакви сведения за расовите
изроди.
Не, Вишъс беше тук само по работа, реших аз.
Добре. Мразех го толкова много, че ме болеше да дишам, когато
поглеждах към него.
– Питиетата са готови – каза Кайл зад рамото ми.
Завъртях се. Поставих чашите на подноса, поех дълбоко дъх и
погледнах към масата му. Коленете ми се разтрепериха, когато си
помислих на какво ли приличам в тия оскъдни нищо и никакви
дрешлета. Евтино орязано горнище и обувки с два размера по-
малки.
Срамът ме вдъхнови да изправя гръб и да плесна усмивка на
лицето си. Може би беше хубаво, че той не си ме спомня. Не ми
трябваше той да научава как съм стигнала до положението на
останала без пукната пара сервитьорка, която живее на зърнени
закуски, сандвичи и сирене.
– „Черен руснак“, бърбън – поставих червените салфетки на
кръглата черна покривка, а отгоре им поставих питиетата, очите
ми се стрелнаха към лявата ръка на Вишъс, затърсих златна халка.
Нямаше такава.
– Нещо друго? – прегърнах подноса над долната част на стомаха
си и изобразих делова усмивка.
– Не, благодаря – въздъхна Уолстрийтския костюм, нетърпелив,
Вишъс дори не си направи труда да покаже, че ме е забелязал.
Главите им отново се сведоха към приглушения разговор, който
водеха.
Продължих с работата си, хвърлях им погледи през рамо и
усещах как пулсът ми тупти в цялото тяло, надолу по врата ми и
клепачите. Срещата ни беше лишена от топлина, но беше за доб-
ро. Нито бяхме стари дружки, нито някакви си познати.
 Всъщност за него означавах толкова малко, че на този етап дори
не бяхме врагове.
Съсредоточих се върху останалите маси. Смеех се на шегите на
клиентите, в които нямаше нищо смешно, и изпих две чашки,
които Кайл тайно ми бутна на бара, без да видят клиентите.
Предателските ми очи обаче непрестанно се насочваха към масата
на Вишъс. Челюстта му беше стисната, докато говореше на
събеседника си. Вишъс нещо не беше в настроение.
Облегнах лакти на бара и ги наблюдавах съсредоточено.
Байрън „Вишъс“ Спенсър. Неизменно предлагаше най-доброто
зрелище в града.
Наблюдавах как плъзна дебел куп хартия по масата, посочи
първата страница с показалеца си, облегна се назад и впи поглед в
другия човек, очите му гледаха победоносно. Уолстрийтския
костюм поаленя и удари с юмрук по масата, награби документите
с ръка и ги размаха, слюнка хвърчеше от устата му, докато
говореше. Документите се смачкаха. Самообладанието на Вишъс
не трепна.
Не. Той си остана спокоен и невъзмутим, докато се привеждаше
напред, каза нещо, което не разбрах, и колкото повече се
вълнуваше и палеше русият мъж, толкова по-незаинтересован и
развеселен изглеждаше Вишъс.
В един момент Уолстрийтския костюм разпери ръце във
въздуха и заразправя нещо оживено, лицето му беше мораво, като
на цвекло от туршия. В този момент лицето на Вишъс просветля,
подпря лакът на масата, докато прокарваше пръст по определено
място на първата страница на документа. Устните му бяха
отънели, когато каза нещо на мъжа пред него, Уолстрийтския
костюм имаше вид на човек, който всеки момент ще падне в
несвяст.
Сърцето ми биеше прекалено бързо, устата ми беше
пресъхнала. Исусе Христе. Той го заплашваше и – защо ли не се
изненадвах – изобщо не се притесняваше от това си поведение.
– Мили, имаш пет минути – Дий ме шляпна по задника. Скочих
стресната. Тя тъкмо се връщаше от почивката си за по цигара и
беше мой ред.
Не пушех, но обикновено използвах времето, за да поговоря с
Роузи по телефона. Тази вечер щях да пропусна, но се радвах, че
Дий очевидно е забравила, че съм закъсняла за работа.
– Благодаря – казах и се насочих към тоалетната. Трябваше да
си измия лицето и да си напомня, че денят почти е приключил.
Промъкнах се покрай мивките и изчезнах в една от отделните
кабинки, където се облегнах на вратата и задишах дълбоко и
бавно.
Не знаех дори какво би могло да ме накара да се почувствам по-
добре. Да си върна работата на личен асистент ли? Не. Никога не
я бях харесвала особено. Счетоводителят, за когото работех в
рекламната агенция, беше напорист костюмар, който ме закачаше
непристойно. Да накарам Вишъс да ме познае? Това само щеше да
ме притесни и смути още повече. Да го накарам да си тръгне?
Прекалено заинтригувана бях от него, за да искам да си върви.
Напуснах банята и тъкмо се канех да плисна пак вода на лицето
си, вратата се отвори и той нахълта.
Той. Нахълта. Вътре.
Не се изплаших. Дори след всичко случило се знаех, че няма да
ме нарани. Поне физически. Но се почувствах притисната и ми
беше омразно, че приличам на сервитьорка в долнопробна
кръчма, докато той…. Около него имаше аура. Когато той влизаше
в някое помещение, без значение колко мръсно и тясно е, човек
усещаше богатството, което се излъчваше от него. Положението.
Властта.
Очите му попаднаха на стената с вишневия цвят зад мен, преди
да се насочат към лицето ми, и мислите ми запрепускаха.
Погледът му ми каза, че знае прекрасно коя съм и че аз съм
изрисувала лично стената зад мен.
Спомняше си ме.
Както и какво ми причини.
Спомняше си всичко.
Погледът му срещна моя, стомахът ми се сви. Сърцето ми
запърха в гърдите, а в мен се разгоря неистова нужда да премахна
странното мълчание.
– За прошка ли си дошъл? – Думите излязоха от устата ми,
преди да успея да ги преглътна.
Вишъс се изсмя мрачно, сякаш идеята беше безсмислена. Не
направи и едно движение, въпреки това усещах допира му
навсякъде.
– На нищо не приличаш – каза той равно, оглеждаше косата ми.
Лавандуловите ми къдрици бяха разпилени по лицето ми, а на
челото ми беше цъфнала противна синина.
– И аз се радвам да те видя. – Притиснах гръб към стената,
опрях ръце към студените плочки под стенописа, търсех
облекчение от огъня, който беше разпалил в мен в мига, в който
влезе. – Виждам, че с успех си надградил образованието си от
грубиян към тиранин само за десет години.
Той се разсмя, дълбокият му смях отекна в костите ми.
Затворих очи, след това ги отворих, изпивах го с поглед. Годината,
в която той се беше държал отвратително към мен, добре ме беше
тренирала. Отдавна вече не ме интересуваше, че шегата е за моя
сметка.
Усмивката му се стопи, замести я намръщване.
– Какво правиш тук, Помощничката?
Направи крачка напред, но спря, когато вдигнах ръка. Не бях
сигурна защо го направих. Може би защото страшно ме болеше,
че ме вижда в това състояние. Безпомощна. Полугола. Бедна,
изгубена и никаква в този огромен град, който сдъвкваше човека
и изплюваше останките му, след като надеждите и мечтите му се
споминат. Запълвах безсмислените обувки, които беше създал за
мен преди много години. Превърнала се бях в помощничката.
– Тук работя – най-накрая казах. Не беше ли очебийно?
Той отново се приближи, осанката му излъчваше нехайство и
спокойствие. Този път аз се стегнах. Вирнах брадичка. Мирисът
му лъхна – пиперлив, землист, чист и мъжки – и изпълни
обонянието ми. Вдъхнах го и потреперих. Винаги беше имал
такова влияние върху мен. И аз винаги се бях ненавиждала заради
това.
– Последното, което чух, беше, че полагаш усилия да завършиш
образованието си в областта на изящните изкуства. – Изви гъста,
дяволска вежда, сякаш да попита: Какво се обърка?
Всичко, помислих си горчиво. Всичко се обърка.
– Не че ти влиза в работата, но аз наистина завърших –
отблъснах се от стената и тръгнах покрай него, за да си измия
ръцете. Погледът му ме следваше. – Нещо, което се нарича живот,
се намеси в плановете ми и нямах лукса с труд да си пробия път
нагоре в йерархията към заплатата на стажант по изкуствата,
затова работя като лична асистентка. Това работех всъщност
допреди три часа, когато ме освободиха. Докато вървях насам, си
мислех, че денят е достатъчно лош – очите ми обходиха тялото му,
– явно обаче вселената беше решила да го превърне в абсолютна
трагедия.
Не знаех защо му разказвах всичко. Не знаех защо изобщо
говорех с него. Трябваше да изкрещя и да изхвърча от тоалетната
след онова, което ми беше сторил преди години. Да извикам
охраната и да го изритат от „Маккой“. Но колкото и да не ми
харесваше да го призная, аз не го мразех толкова, колкото
вероятно трябваше да го мразя. Дребничка тъжна част в мен
знаеше, че той няма вина за настоящото ми състояние. Изборите
си бяха мои.
Аз така си бях постлала. И на каквото си бях постлала, на това
трябваше да лежа, дори постелките да бъкаха от бълхи.
Той пъхна едната си ръка в джоба, а със свободната разроши
вече разбърканата си коса – още по-съвършена сега, когато вече
беше истински мъж. Отместих поглед, чудех се къде ли е
прекарал последните десет години. Как си е изкарвал прехраната?
Дали има приятелка или съпруга, или може би деца? Постоянно
полагах усилия да не питам, нито да се вслушвам, но сега, когато
стоеше пред мен, любопитството ме тормозеше, умоляваше устата
ми да зададе тези въпроси.
Не го направих.
– Пожелавам ти прекрасен живот, Вишъс. – Затворих чешмата,
насочих се стремително към вратата.
Той ме улови за лакътя и ме придърпа към себе си. Връхлетя ме
паника, проряза ме вълнение. Нямаше смисъл да се дърпам от
него, беше два пъти колкото мен.
– Трябва ли ти помощ, Помощничката? – прошепна в лицето
ми. Мразех го, задето ме нарича с това име.
Мразех и себе си, че реагирах на дрезгавия му тон така, както го
правех дори след толкова време. Настръхнах, гореща вълна заля
гърдите ми.
Дишах тежко, както и той.
– От каквото и да имам нужда – изсъсках, – не искам да го
получа от теб.
Той ме прикова с хищническа усмивка.
– Аз го решавам – пусна ръката ми, сякаш е мъртва, и ме забута
към вратата. – И все още не съм решил.
Обърнах се и излетях от тоалетната, оставих момчето, в което
бях влюбена в гимназията и се беше превърнало в мой архивраг,
вътре само.
Обмислях да помоля Дий да обслужва масата им в остатъка от
вечерта – знаех, че тя вероятно ще се съгласи, предвид факта, че
воняха на пари, – но глупавата ми гордост ме накара да поискам
да преживея тази вечер. Някак ми се струваше важно да покажа
на него, както и на себе си, че ми е безразличен, макар да беше
лъжа.
Около три поръчвания на питиета и час по-късно
Уолстрийския костюм стана. Изглеждаше раздразнен, разстроен
и предал се, чувства, които ми бяха прекрасно познати от
годината ми в Тодос Сантос. Мъжът протегна ръка през масата, но
Вишъс нито се ръкува с него, нито се изправи. Просто гневно
гледаше купчината документи помежду им, мълчаливо
подтикваше Уолстрийтския костюм да ги вземе. Мъжът го
направи и бързо си тръгна.
Втурнах се да им отнеса сметката и се обърнах, преди Вишъс да
успее да ме заговори отново. Той плати с кредитна карта и
изчезна от онова, което беше някога късметлийския ми ъгъл.
Когато взех подписаната бележка, ръцете ми се разтрепериха.
Страхувах се от размера на бакшиша, който ми беше дал. Жалка
работа, знаех си. Трябваше да ми е все едно. Но не ми беше. От
една страна, не исках да се почувствам като обект на
благотворителност, от друга – исках… по дяволите, какво точно
исках?
Каквото и да беше, когато взех бележката, разбрах, че не е това.
Очите ми гневно се разшириха, когато видях какво е написал най-
отдолу:
За да си получиш бакшиша, иди на 125 Е, 52-ра, 23 етаж.
Черно
Луд смях забълбука в гърлото ми. Смачках бележката в ръка на
топчица и я метнах в кофата за боклук зад Кайл.
– Мижав бакшиш? – Той вдигна поглед от книгата си, объркан.
– Изобщо никакъв бакшиш – с жест му показах да ми сипе още
една чашка.
Той улови бутилка водка за гърлото.
– Боклук.
О, Кайл¸ искаше ми се да му кажа. Нямаш си представа какъв.

Глава четвърта
ВИШЪС

О БРАТ В РАЗВОЯ НА ИСТОРИЯТА. НАЛИ УЖ ТОЙ

ПОДДЪРЖАЛ ЖИВ интереса към простотията.
Бих излъгал, ако кажа, че съм забравил Емилия Леблан. Но не
очаквах отново да я видя. Естествено, знаех, че е в Ню Йорк. Ню
шибаният Йорк, дом на повече от осем милиона души, които не
бяха Емилия Леблан.
Пристигнах преди седмица с намерението да направя едно-
единствено нещо – да накарам оня тъпанар, с когото се срещнах в
„Маккой“, да зареже идеята си да съди моята компания. Заряза я.
Дали ми хареса да го сплаша? Да.
 Дали това ме прави лош човек? Сигурно.
Дали ми пука? Хич.
Серджо се беше сгънал, но не защото аз, образно казано, го
стиснах за топките толкова яко, че бъдещите му деца се
разпищяха в агония. Човекът се сгъна, защото извадих подробен
план за съдебното дело – същият, който бях написал предната
вечер по време на полета си от Лос Анджелис до Ню Йорк. И
отвях копелдака от раз.
Адвокатите имат заложби да станат най-добрите измежду доб-
рите престъпници. Това си беше факт. Единственото, което ме
възпираше да стана престъпник, бяха възможностите. Имах куп
възможности в рамките на закона.
Помощничката обаче не беше много далеч от истината. Аз бях
лош човек, добър адвокат и до известна степен си оставах същият
нещастник, който превърна живота ѝ в ад през последната година
в гимназията.
Серджо щеше да зареже идеята за делото, да ни остави да
задържим клиента, който уж сме били „откраднали“ от неговата
фирма, и всичко щеше да е наред. Аз бях партньор в компания,
която се специализираше във високорискови инвестиции и
сливания. Ние четиримата – Трент, Джейми, Дийн и аз – я бяхме
основали преди три години. Те заработваха парите, аз бях
адвокатът на фирмата.
Естествено, че обичах числата. Те означаваха сигурност. Не
говореха, мамка му. Какво да не им харесваш? Но да споря и да
вбесявам хората ми беше даже още по-голяма слабост.
А сега бях открил и Помощничката.
Тя не беше част от плана, което правеше изненадата още по-
сладка. Липсващото парче, това представляваше тя. Застраховка, в
случай че в Тодос Сантос работите вземат да увисват. Дойдох тук
за сделка по сливане, но също така ми трябваше някой за
мръсната работа. В началото исках някогашният ми психиатър да
ми помогне да постигна целта си. Той знаеше цялата история и
можеше да свидетелства срещу мащехата ми. Само че да си имам
вземане-даване с Помощничката беше къде по-сладко.
Вероятно това щеше да разбие невинната ѝ душичка. Тя не
беше по отмъщенията. Не проявяваше жестокост, нито себичност,
нито каквото и да било от качествата, характерни за същността
ми. Тя беше мила. Учтива и сговорчива. Усмихваше се на
непознати по улицата – бих се обзаложил, че още го прави, дори в
Ню Йорк – и все още имаше лек южняшки акцент,
предразполагащ и нежен, също като нея.
Дано си нямаше приятел. Не заради мен, заради него. Дали
такъв съществуваше или не, нямаше значение. Образно казано, го
изрязах от картинката в минутата, в която стъпих в „Маккой“ и
вдигнах поглед към пъстрите ѝ очи, които ме гледаха.
Тя беше съвършена.
Съвършена за моите планове и съвършена за убиване на
времето, докато плановете ми се осъществят.
Призрак от миналото ми, който щеше да ми помогне да
преследвам демоните от настоящето ми. Емилия Леблан
притежаваше способността да помага, беше и очевидно, че го е
закъсала с парите. Намираше се в дупка, от която можех да я
измъкна, здрава и читава, ако не се броят задръжките ѝ.
Готов бях да хвърля много средства, за да я накарам да се
съгласи с плана ми. Тя беше моя от минутата, в която я видях в
ония нищожни одеяния.
Просто все още не го знаеше.

*
ЕМИЛИЯ

С ърцето ми беше мой враг. Разбрах го още на седемнайсет. По

тази причина не спирах да мисля за него – въпреки новото
ми положение на безработна, – докато над главата ми трещяха
гръмотевици.
Изминали бяха двайсет и четири часа, откакто го видях, три
часа, откакто мислех за него, и час и петнайсет минути, откакто
спорех, за стотен път, дали да разкажа на Роузи, или да премълча.
У дома се бях измъкнала от мокрите си дрехи, преоблякох се в
сухи и хукнах пак навън по улиците, защото бях забравила да
взема лекарствата на Роузи. Когато се прибрах, пак бях вир-вода.
Отворих найлоновата торба и подредих всичко на плота в
малкото ни студио. Лекарства за разреждане на слузта. Витамини.
Антибиотици. Развъртях всички капачки, защото Роузи беше
прекалено слаба, за да се справи сама.
Сестра ми имаше муковисцидоза7. Някои болести са тихи. Как
стоеше положението с муковисцидозата ли? Тя беше невидима.
Малката Роуз не изглеждаше болна. А и беше по-красива от мен.
Имахме еднакви очи. Сини, с тюркоазени и зелени точици, които
се въртяха по краищата. Устните ни бяха меки и пухкави, косите
ни имаха един и същ нюанс на карамел. Само че докато аз бях
кръглолика, нейното лице беше сърцевидно и притежаваше
скулите на супермодел.
За да бъде супермодел обаче, на Роузи щеше да ѝ се наложи да
върви по пътеката, а напоследък тя едва успяваше да излезе от
апартамента на третия етаж до улицата ни.
Не беше постоянно болна. Обикновено беше в ред като всеки
друг човек. Когато обаче беше болна, тя беше истински болна.
Уморена, слаба и крехка. Преди три седмици се разболя от
пневмония.
За втори път през последната половин година. Имахме късмет,
че беше прекъснала за семестъра, за да се опита да изкара
някакви пари, в противен случай щеше да отпадне.
– Донесох ти бистър бульон. – Извадих кутията от чантата,
когато я чух да се размърдва в леглото ни. Поставих супата до
лекарството ѝ и включих котлона на печката. – Как се чувстваш,
дяволче?
– Като пиявица, която изсмуква всичките ти пари. Съжалявам,
Мили – гласът ѝ беше дрезгав от съня.
По телевизията даваха Приятели. Изкуственият смях заскача
между малобройните мебели и тънките стени и направи нашия
апартамент в Сънисайд малко по-приветливо място. Запитах се
колко ли пъти Роузи може да гледа този сериал, без да полудее. Тя
вече знаеше наизуст всички епизоди.
Сестра ми се изтърколи от леглото и стана, тръгна към мен.
– Как върви търсенето на работа? – Потри гърба ми с кръгови
движения и започна да разтрива раменете ми.
Въздъхнах, отпуснах глава назад и затворих здраво очи.
Прекрасно беше. Нямах търпение да скоча в нашето двойно легло
и да погледам телевизия под одеялата с нея.
– Агенциите за временна работа са препълнени, а и никой не
наема в търговията на дребно, наближава Коледа. Тези работни
места отдавна са заети. Хубавото е, че героинята се завръща и
това ще ни свърши работа – издишах. – Май се опитвам да кажа,
че през следващия месец парите ще са в остър недостиг.
Настана тишина, чувах само как диша с мъка. Тя плесна длан на
устата си и трепна.
– О, мамка му.
Да. Роузи не беше южняшка красавица.
– Можем ли да оцелеем през декември? Сигурна съм, че скоро
ще си стъпя на крака. През януари и двете ще работим.
– През януари най-вероятно ще сме бездомни – промърморих,
поставих тенджера на котлона и разбърках бульона. Искаше ми се
да имам какво да прибавя към него. Зеленчуци, пилешко, каквото
и да е, само и само да я накарам да се чувства по-добре. Да я
накарам да се почувства у дома.
– Ще върнем всичко, което си накупила, и ще си вземем парите.
Не ми трябват лекарства. Чувствам се много по-добре.
Сърцето ми се сломи. Защото тя се нуждаеше от лекарствата.
Страшно се нуждаеше от тях. Антибиотиците ѝ предотвратяваха
възпаление на дробовете и синусите, а инхалаторите прочистваха
дихателните ѝ пътища. Моята сестра не само се нуждаеше от
лекарствата, тя буквално не можеше да диша без тях.
– Изхвърлих касовата – излъгах. – Освен това винаги можем да
ги използваме, за да вдигнем лимита на кредитната ми карта –
пак лъжа. Никой със здрав разум нямаше да ми вдигне кредита.
Вече бях затънала до гуша в дългове.
– Не – прекъсна ме тя отново, завъртя ме с лице към себе си.
Улови ръцете ми. Нейните бяха толкова студени, че ми се доплака.
Трябва да съм трепнала, защото Роузи бързо се отдръпна. –
Заради лошото кръвообращение е. Чувствам се наистина добре,
кълна се. Чуй ме, Мили. Ти направи достатъчно за мен. Направи
твърде много жертви досега. Може би е време да отида и да живея
с майка и татко.
Очите ѝ се насълзиха, но се усмихваше. Поклатих глава и
събрах ръцете ѝ, разтрих ги, за да ги стопля.
– Остават ти само две години, докато завършиш тук. В
Калифорния ще ти се налага да започнеш отново, дори ако
откриеш програма, която можеш да си позволиш. За хора като нас
няма никакви възможности в Тодос Сантос.
Освен това родителите ни все така бяха без пари. Както и ние,
но аз бях много по-добра в носенето на финансовото бреме. Бях
млада и все още имах сили да се боря. Родителите ни бяха стари и
изнемощели, двама шейсет и няколко годишни прислужници,
които живееха в Калифорния, все още в глупавия слугински
апартамент в имението на Спенсър.
През повечето време не бяхме зле. Роузи също работеше, докато
пневмонията не я повали. Влажната и студена есен я направи
болнава, зимата подрани и сметката ни за отопление стана
огромна. Но пролетта щеше да дойде. Вишневите дървета щяха да
цъфнат. Положението ни щеше да се подобри. Убедена бях.
И все пак не можеше да става и дума да ѝ споделя за срещата си
с Вишъс. На нея не ѝ трябваше още един повод за притеснение.
– Трябва ми развлечение – потрих лице, смених темата.
– Можеш пак да го кажеш. – Тя прехапа долната си устна, после
се обърна и отиде към моя статив в ъгъла на стаичката ни.
На статива стоеше недовършената картина, върху която работех
– пясъчна буря се надигаше от черно като мастило небе.
Картината беше поръчка от колекционер на произведения на
изкуството от Уилямсбърг на име Сара. Тя работеше в „Саачи Арт“
и все още поддържаше тесни отношения със собствениците на
галерии из целия град. Исках да я впечатля. Исках да поставя крак
и да попреча на вратата да се затвори. Освен това ми трябваха
пари.
Роузи знаеше, че рисуването успокоява душата ми.
Тя взе наполовина използваните ми тубички с маслени бои,
четките и дървената палитра, имитираше обичайните ми
действия, с които обикновено се приготвях да рисувам. След това
тя завъртя бедра към старото ни стерео, постави „Сълза“ на
„Масив Атак“8 и мълчаливо ми направи кафе.
В този момент страшно обичах сестричката си. Това ми
напомни, че жертвите, които правя за нея, си заслужаваха.
Рисувах, докато студеният декемврийски дъжд бясно
барабанеше по прозореца ни. Роузи се беше излегнала на леглото
и ми говореше както когато бяхме в гимназията и си разменяхме
бележки за хората, с които ходехме на училище.
– Ако можеш да изпълниш една мечта, коя щеше да избереш? –
размишляваше тя, опряла облечените си в пижама крака на
студената стена.
– Да си имам своя галерия – отговорих, без да се замислям, а по
цялото ми лице се разля малоумна усмивка. – Ами ти?
Тя улови пискюла на възглавницата, която тя прегръщаше към
гърдите си.
– Да завърша проклетото образование и да стана медицинска
сестра – каза тя. – Чакай, зарежи това. Джаред Лeто9. Мечтата ми е
да се омъжа за Джаред Лeто. Заради него бих дала да ме прониже
любовта. И не говоря за някаква плитичка рана. Говоря за
истинско, дълбоко, достойно за спешното отделение пронизване
на сърцето. Имам предвид, че ще можем да си го позволим. Той се
справя много добре.
Поклатих глава. Тя се разсмя, накара и мен да закимам.
Божичко, Роузи.
Знаех, че е важно да събирам тези моменти, да ги държа
заключени в сърцето си и да се обръщам към тях, когато
положението стане трудно. Моменти като тези ми напомняха, че
моят живот е труден, но не е лош. Имаше разлика между двете.
Трудният живот се равняваше на живот, пълен с изпитания и
трудни моменти, но също така и с хора, които да обичаш и за
които да се грижиш.
Лошият живот се равняваше на безсмислен живот. Живот,
който не е задължително да е труден и пълен с изпитания, но е
лишен от хора, които да обичаш и за които да те е грижа.
Когато приключих с рисуването, пръстите ми бяха станали
безчувствени и гърбът ме болеше ниско при кръста от странната
поза, в която бях прекарала часове. Поделихме си сандвич, сирене
и пилешки бульон и гледахме епизода „Онзи с лотарията“ от
Приятели за шестмилионен път. Роузи безмълвно изговаряше
всяка от важните реплики, очите ѝ не се отделяха от екрана и
накрая заспа в ръцете ми, тихичко похърквайки, дробовете ѝ
хриптяха при вдишване.
Объркана бях. Уморена. И леко гладна.
Но най-вече бях благословена.

*
Изминаха четири дни, преди да се предам и да си купя нов
телефон. Не исках да харча пари, но тогава как евентуалните
работодатели биха могли да се свързват с мен? Телефонът не беше
нищо особено. Някаква „Нокиа“ отпреди ерата на смартфоните.
Но можех да изпращам съобщения и да звъня, дори можех да
играя игри от училище, като например Змията.
Прекарвах седмицата в чукане по вратите на агенциите за
наемане на работна ръка през деня и в работа в „Маккой“ вечер.
Рейчъл помоли настоятелно останалите сервитьорки да ми дадат
и техните смени, за да мога да си платя наема и макар да бях
засрамена, най-вече бях благодарна.
Роузи си вземаше лекарствата, но продължаваше да се влошава,
което ме поболяваше от тревога.
Заради апартамента беше.
В нашето студио на Сънисайд отоплението не струваше, а
понякога беше по-студено вътре, отколкото вън. Често се хващах,
че подтичвам на място и подскачам, за да се стопля. Малката
Роузи нямаше тази възможност, защото постоянно не ѝ достигаше
въздух.
Не знаех как да се измъкна от финансовата дупка, която бях
прокопала около себе си, откакто ѝ бях предложила да дойде да
живее с мен. Тя искаше да учи в Ню Йорк, затова аз временно се
отказах от моето стажантско място в една галерия и си намерих
работа като лична асистентка, за да издържам и двете ни.
Това беше преди две години.
 Намирах се в безизходица, трябваше ми чудо, за да оцелеем,
докато Роузи се изправи на крака.
Умът ми се отнасяше към Вишъс и факта, че не се беше върнал в
„Маккой“. Добре де, поне имаше малки чудеса, за които човек
трябва да бъде благодарен.
Като цяло бях щастлива от това положение, но се случваше
някой пристъп на съжаление да прониже сърцето ми, когато
мислех за него. Не можех да повярвам, че не остави бакшиш.
Наистина беше безсърдечен кучи син.
В една поредна студена вечер се връщах от двойна смяна в бара.
Държах се за перилата на нашата сграда, докато криво-ляво се
качвах по тъмното стълбище на къщата ни, построена в нещо като
италиански стил. Коридорът горе също беше потънал в мрак,
защото хазяинът не си беше направил труда да смени изгорелите
крушки. Не можех да се оплаквам, защото закъснявах почти всеки
месец с наема.
Ръцете ми бяха протегнати пред мен, докато опипом напредвах
по коридора. Изпищях, когато лунната светлина падна косо през
високия прозорец близо до вратата на апартамента ми. Над мен
падна грамадна сянка.
Лютивият ми спрей вече беше изваден от новата ми купена на
старо грамадна чанта, когато светна фенерчето от смартфона,
който сянката държеше. Синкавата светлина обгърна ъглите на
лицето на Вишъс.
Стоеше облегнат на вратата ми, носеше поръчков морскосин
пуловер, навит до лактите, черни официални панталони и стилни
обувки, кожата все още не се беше набръчкала. Изглеждаше като
реклама на „Ралф Лорън“, аз изглеждах като момичето, което
чисти. Само представата стигаше да ме накара да се навъся към
него, преди дори да си е отворил устата.
– Изненадан съм, Помощничката.
Неизменният ми прякор ми даде нов повод да се мръщя.
Помощничката.
Погледът му падна към лютивия спрей, но май не го впечатли.
– Мислех, че ще дойдеш за бакшиша си.
 – Нима? – Напрежението в тялото ми понамаля, понеже част от
страха се разсея, но сърцето ми продължи да бие лудо по напълно
различна причина. – Ами тогава виж пък какъв съвет ще ти дам
аз: когато лично съсипваш нечий живот, този човек не примира
от желание да се свърже с теб. Особено по повод пари.
Вишъс изглеждаше безразличен към изпълнения ми с
огорчение тон. Отблъсна се от вратата и се приближи,
целеустремен и уверен, напомни ми, че се чувства далеч по-
удобно в кожата си, отколкото аз в моята. Когато спря, гърдите му
докосваха моите, изпращаха тръпки по останалата част на тялото
ми.
Дръпнах се, скръстих ръце на гърдите си и повдигнах вежда.
– Искам ли да знам как си ме открил?
– Малката ти приятелка Рейчъл мисли, че ще ти организирам
среща-изненада. Не е най-умният номер в програмата, но пък ти
винаги си хранила слабост към глупавата част от човечеството.
Отместих поглед от лицето му, съсредоточих се върху
лющещата се, овехтяла врата, която водеше към моя голям
колкото кутия за обувки апартамент.
– Защо си дошъл, Вишъс?
– Каза, че си била лична асистентка – отвърна той с
половинчато свиване на рамене.
– И?
– Такава ми трябва.
Отметнах глава и се разсмях, без изобщо да ми е смешно. Ама
той наистина умееше да запазва самообладание. Смехът ми угасна
бързо.
– Върви си.
Измъкнах ключовете от портфейла си и пъхнах ключа в
ключалката. Той посегна към китката ми, без усилие ме завъртя с
лице към себе си. Допирът ми ме завари неподготвена. Изведнъж
ми се зави свят. Отдръпнах се рязко от тялото му и се обърнах
към вратата, в гърлото ми се надигаше истеричен пристъп.
Изпуснах ключовете и ги вдигнах. Не ми харесваше как тялото ми
реагира на този мъж. То винаги се беше държало – и
продължаваше да се държи – в пълно несъответствие с начина, по
който се чувствах към него.
– Назови си цената – той изръмжа, прекалено близо до ухото
ми.
– Световен мир, лек за заболяванията на дробовете и „Уайт
Страйпс“ да се съберат отново – изстрелях в отговор.
Дори не мигна.
– Сто хиляди на година – Гласът му пропълзя в ухото ми като
сладка отрова и замръзнах. – Знам, че сестра ти е болна. Работи за
мен, Помощничката, и повече няма да ти се наложи да мислиш
как да плащаш за лекарствата на Роузи.
Той колко време си беше говорил с Рейч и по-важният въпрос
беше защо?
Такова заплащане щеше да е страхотно, особено за лична
асистентка. Можех да напусна работата си вечер в „Маккой“, да не
споменаваме, че щях да осигуря сестра си и себе си. Но гордостта
ми – глупавата ми гордост, чудовище, което искаше да бъде
нахранено само когато Вишъс беше на масата за хранене –
отмъкна въображаемия микрофон и заговори вместо мен.
– Не – рекох през зъби.
– Не ли? – Наклони глава на една страна, сякаш не е чул добре,
и, по дяволите, междувременно изглеждаше добре.
– Да не би думата да ти е непозната? – изправих рамене. – Няма
толкова пари, които да заличат факта, че те мразя и в червата.
– Сто и петдесет хилядарки може и да го постигнат – каза той,
без да премигва.
На него да не би да му трябваше слухов апарат?
Очите му бяха толкова тъмносини, че искряха като редки
сапфири. Въобразяваше си, че става дума за преговори. Грешеше.
– Не става дума за пари, Вишъс – усетих как зъбите ми скърцат.
– Искаш ли да ти го кажа на друг език? Мога да ти го напиша или
дори да го предам посредством танц.
Устата му се изкриви в нещо, което приличаше на подсмихване,
но не изкара много.
– Забравил бях колко адски забавно е да те вбесява човек.
Добавям и апартамент в непосредствена близост до работата.
Напълно обзаведен и с платен наем за периода, в който работиш
за мен.
Усетих как кръвта шуми в ушите ми.
– Вишъс!
Дали щеше да е прекалено да му фрасна един?
– И медицинска сестра, която ще бъде на повикване за Роузи.
Двайсет и четири шибани часа на ден. Това е последното ми
предложение. – Челюстта му трепна.
Стояхме един срещу друг като двама воини, които се готвят да
кръстосат мечове, а в гърлото ми се надигна хлипане, защото, по
дяволите, исках да приема сделката. Това в какво ме превръщаше?
В слабохарактерна и лишена от морал жена или просто в луда?
Най-вероятно и в трите.
Този мъж ме беше прогонил от Калифорния, подлудил ме беше.
Сега си беше навил на пръста да ме наеме на работа. Да си пробие
път с лакти обратно в живота ми. Поведението му нямаше
обяснение. Не ми беше приятел. Не искаше да ми помогне.
Предложението му беше обсипано със скрити опасности.
Опитах се да пъхна отново ключа в ключалката, но не можех да
я уцеля в мрака. Последното ми напомни, че имах да плащам
сметка за тока. Три всъщност. Купон, купон, купон.
– Каква е уловката? – програчих, докато се обръщах с лице към
него, разтривах челото си с раздразнение.
Той прокара кокалчетата на пръстите си по скулата си, в очите
му искреше веселие.
– О, Помощничката, защо трябва да има уловка?
– Защото става дума за теб. – Знаех си, че звуча огорчено. Не ми
пукаше.
– Възможно е да се изисква изпълнението на някои задачи,
които да не са включени в договора. Нищо, което обаче да е
твърде отблъскващо.
Вирнах вежда. Думите му не ме успокоиха.
Той бързо улови посоката на мислите ми.
– Както и нищо сексуално. С радост ще научиш, че все още
виждам повече задници и от проктолог. Безплатно.
По някаква глупава причина сърцето ми подскочи, когато
прочетох между редовете. Вишъс беше сам. Нямаше приятелка,
щом продължаваше да се радва на безсмислени свалки. Вишъс
беше прекалено горд мъж, за да изневерява. Задник беше
наистина, но от верните.
– И защо аз?
– Важно ли е, мамка му?
– За мен е – казах остро в последен опит да отклоня сделката с
него. – И защото като лична асистентка съм пълна скръб. Пълна.
Веднъж изпратих счетоводителя, за когото работех, с
документите на друга компания и за малко да резервирам на жена
му билет за полет до Санкт Петербург, Русия, вместо за Сейнт
Питсбърг, Флорида, защото на английски се пишат еднакво. Да
благодарим на Бог за кодовете на летищата – измърморих.
– Голяма услуга си щяла да ѝ направиш. Флорида е шибано
депресарско място – беше кратък той – А стриптийзьорската ти
униформа може и да ме е накарала да се почувствам малко нещо
виновен.
Лъжец, помислих си огорчено. И въпреки това беше много
уместно, че ме е открил тук. На едно уведомление за изнасяне бях
от каменистото дъно. Предлагаше ми единственото, което не
можех да откажа. Отново развяваше пред носа ми здравето и
сигурността на мен и на семейството ми.
– Не искам да работя за теб – звучах като развалена плоча.
– За мой късмет нямаш много голям избор. Когато
действителността направи избора вместо теб, е по-лесно да
приемеш съдбата си. Бакшишът ти – мушна ръка в джоба на
елегантните си панталони и извади сгъната хартийка – те чака.
Следващия път, когато те помолят да направиш нещо, направи го
своевременно. Търпението не е от добродетелите ми.
– Какво е това? – попитах безизразно. Продължавах да го гледам
подозрително, измъкнах хартията измежду дългите му пръсти и
надзърнах, пулсът ми задумка неудържимо.
Чек.
Десет хиляди долара.
Пресладки ми Исусе и светия ти отбор!
– Считай го за аванс – Той сведе поглед към него, веждите му
бяха свъсени, докато го оглеждаше заедно с мен. Рамото му
докосваше моето и топла тръпка премина през гърдите ми. – Тъй
като постигнахме споразумение на сто и петдесет хиляди,
заплащането след отчисленията за данъците ще започне, след
като започнеш да работиш за мен.
– Не помня да съм се съгласявала на каквото и да било –
възразих, но дори аз вече не вярвах на себе си. Толкова бях
задлъжняла и живеех с по едно хранене на ден. И то не обилно.
Воювах срещу себе си, но дълбоко в себе си знаех, че парите този
път ще победят. Не ставаше дума за алчност. Ставаше дума за
оцеляване. Гордост не можех да си позволя. А моята гордост за
разлика от парите нямаше да може да ме храни, да плаща за
лекарствата на Роузи и да се погрижи следващия месец да имаме
ток.
Вишъс посегна към лицето ми и отметна къдрица от окото ми,
тялото му беше толкова близо до моето, че чувствах топлината му.
Това ме върна назад в годините към нощта, в която се целунахме.
Нямах мили спомени за случилото се.
– Поверяваш ли ми живота си? – гласът му беше като черно
кадифе, галеше ме по места, където не му беше работа да ме
докосва.
– Не – отговорих аз искрено, затворила очи, искаше ми се само
някой друг да ме кара да се чувствам така, както се чувствах.
Разгорещена.
Изпълнена с желание.
Желана.
Всеки друг освен него.
– Поверяваш ли ми моя? – попита той.
Този човек беше умен. Не, умен беше меко казано. По-скоро
беше гений. Хитър, находчив и винаги крачка пред другите.
Винаги държеше задника си защитен. Знаех го, въпреки че
живеехме близо един до друг само последната година от
гимназията. В онези месеци го бях видяла да се измъква от
безброй бели. От хакване на лаптопите на учителите и източване
на изпитите, продажбата им на отчаяните ученици срещу луди
пари до подпалването на ресторант на пристанището в Тодос
Сантос.
Но вече не бяхме деца. Вече бяхме възрастни и последствията
бяха по-тежки.
Кимнах, за да потвърдя.
– Утре те искам на работа точно в осем и трийсет,
Помощничката. Това е адресът, който ти дадох в онзи бар. И не ме
карай да съжалявам за щедростта си.
Усетих как през мен минава повей, когато той зави зад ъгъла и
излезе от коридора, тих като призрак. Чух вратата на сградата да
се затръшва долу и чак тогава отворих очи.
Хубаво беше, че помнех адреса, който беше надраскал на така
наречения „бакшиш“ наизуст. Някак се беше отпечатал в паметта
ми, точно като всичко друго, свързано с него. Моят действащ по
подразбиране механизъм с Вишъс изискваше да събира всичко,
свързано с него.
И сега имах нова работа, в която щях да съм до него.
Отключих вратата и заварих Роузи да спи. Почувствах
облекчение, че заради лекарствата си е спала по време на
суматохата, която вдигнахме в коридора. Това беше моментът, в
който реших, че съм направила верния избор.
Това беше поредният случай с откраднат учебник.
Налагаше се да се поклоня в знак на подчинение, да понеса
гнева на Големия лош вълк, а после да изляза от положение,
получила онова, което ми трябва. Но този път аз щях да напусна
според собствените си правила, не по неговите.
Такова обещание си дадох.
Надявах се в името на Бог да го спазя.

Глава пета
ВИШЪС

Е Я СЪСИПЯ, МАМИЧКАТА МУ. – Завъртях химикалката между

Щ пръстите си – химикалката на Помощничката, онази, която
ѝ свих в „Маккой“.
Тя не беше забелязала липсата ѝ – твърде слисана беше, за да си
дава сметка какво се случва – и именно такава я харесвах.
Химикалката беше сдъвкана на върха, което си беше типична
шибания за Емилия. Тя оставяше нагризани моливи на чина си
всеки ден в час по математика.
Може пък да съм ги събирал.
Може пък да съм ги запазил.
Може все още да са в някое чекмедже в старата ми стая.
Всякакви простотии стават, когато човек е подрастващ
хлапак.
Завъртях назад фотьойла си, отблъснах се от бюрото и се
завъртях към прозорците, които бяха от пода до тавана и гледаха
към Манхатън.
Някои разправяха, че Ню Йорк ги карал да се чувстват
нищожни.
Мен пък Ню Йорк ме караше да се чувствам доста шибано
голям.
Така, както си седях на двайсет и третия етаж на небостъргач,
се явявах собственик на целия шибанярски етаж. Трийсет и двама
души работеха тук, скоро щяха да станат трийсет и трима, когато
към нас се присъединеше госпожица Леблан, и всички те се
отчитаха пред мен. Зависеха от мен. Усмихваха ми се в коридора,
въпреки че бях кучи син с отвратителни обноски. Мисълта ми
беше, че нямаше как Ню Йорк да ме накара да се чувствам дребен,
щом го бях стиснал за топките и правех резервация в последната
минута в ресторант „Четиринайсет Медисън Парк“ за тази вечер?
Някои хора ставаха собственост на Ню Йорк, а някои хора бяха
негови собственици. Аз бях измежду вторите. А дори не живеех в
тоя шибан град.
– Няма да съсипеш мащехата си – произнесе се
пренебрежително Дийн през смях. Все още стоях обърнат към
Манхатън. Той беше на високоговорител. – Прекалено много
гледаш Пинки и Мозъкът10. Само че не искаш да завладееш света,
само искаш да навреш в калта живота на хората.
 – Миналата вечер ми изпрати съобщение, че този следобед
кацала в Ню Йорк и очаква от мен да разчистя графика си заради
нея – бълвах огън. – За каква се мисли?
– За твоя мащеха? – гласът на Дийн беше нехаен и развеселен.
Беше четири сутринта на Западния бряг, цепнатина колкото
цепката на задника между нощта и сутринта. Не че ми пукаше.
Дийн все още не беше свикнал с часовата разлика. Живееше в Ню
Йорк от десет години. И по природа беше печен, нищожният му
малоумник.
– И за да съм честен, ти трябваше да си се върнал вече в
Калифорния. Какво те задържа толкова? – попита той. – Кога ще
се сменяме, мамка му?
Чух жената, която беше в леглото с него – в моето лос-
анджелиско легло, шибана грубиянщина, – как застена в знак на
протест с ниския си глас. Облизах устни и завъртях химикалката
на Помощничката в ръката си. Трябваше да му кажа, че съм я
наел, но реших да почакам до следващата седмица. Нямаше
представа, че през всички тези години тя живее в Ню Йорк, и
исках така да си остане.
Нека бедствията се случват едно по едно. Днес си имах работа с
мащехата си.
– Скоро няма да е. Екипът ти се е разпуснал. Наваксвам с
работата, която си оставил тук.
– Вишъс – изръмжа май през стиснати зъби.
Компанията ни беше на шест години и жънехме такива успехи,
че имахме четири клона: Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго и
Лондон. Обикновено Дийн беше в Ню Йорк, а аз в Лос Анджелис.
Серджо и тъпото му дело ме бяха довели в този град. Аз бях онзи,
който използваше устата си за повече от сладки приказки и
лизане на задници. Ако ни трябваше човек, който да направи
някой клиент по-сговорчив, пращахме Трент. Но ако положението
се закучеше и се налагаше да се подходи със сплашване и
юридическа безмилостност, тогава се обръщаха към мен.
Междувременно Дийн се възползваше от възможността да
наблюдава нашия лосанджелиски клон. Правехме го от време на
време и четиримата. Сменяхме пейзажа, пораздвижвахме
положението. Като знак за приятелството ни отсядахме в дома на
другите. Четиримата бяхме съсобственици на нашите жилища.
Бяхме семейство, а в по-заможната класа нищо не обозначаваше
така семейството като споделените имения и фондове.
Обикновено нямах нищо против, макар да знаех, че Трент и
Дийн топват наденица във всяко гърне с мед в радиус от двайсет
и пет километра от апартамента ми. Тия шибаняри вероятно бяха
тръшнали по гръб половината Лос Анджелис в моето ложе, но
затова си имах чистачка.
И лична асистентка, която имаше грижата използваните
чаршафи да бъдат изхвърляни – или още по-добре подпалвани, –
преди да се разменим.
Този път най-вече нямах нищо против, че Дийн е отседнал в
моя апартамент. И аз не бях готов да си измъкна задника от
неговия.
В нюйоркския ни клон цареше пълна каша и наистина се
нуждаех от лична асистентка, която да разрешава проблеми.
Много жалко, че Помощничката щеше да се окаже зарязана в
мига, в който приключех с нея. Не можех да я оставя да работи за
Дийн.
Не че той би пожелал да види шибаното ѝ лице отново.
За него беше мъртва. От негова гледна точка – заслужено. Както
и да е, това си беше неин проблем, не мой.
– Успявай вече, Вик. – Нарече ме с прякора ми. През последните
години беше станало неуместно да ме наричат „Вишъс“ пред хора
от професионална гледна точка, затова напоследък всички
приемаха, че Вик е съкратено от Виктор. – Искам си обратно
апартамента. Искам си обратно кабинета. Исках си шибания
живот обратно.
– А аз искам да живея на място, където не ми се налага да
обяснявам на таксиджията шибания маршрут, сякаш ти работиш
за него, а не той за теб. Не бери грижа, няма да прекаля с
гостоприемството ти.
– Извънредна новина, отрепко – изсмя се той. – Вече го правиш.
Чувах жената до него как шумно се прозява.
– Ей, скъпи, можем ли да отиваме да спим?
 – Можеш ли да ми седнеш на физиономията, докато го правим?
– отговори с въпрос Дийн.
Извъртях очи.
– Пожелавам ти приятен ден, скапаняко.
– Да, върви да ядеш гнили задници. Но не в леглото ми – каза
той, после затвори.
Точно навреме, понеже имах посетител.
– Добро утро, господин Спенсър! Купих ви кафе и закуска.
Омлет от три белтъка върху препечена филия пълнозърнест
пшеничен хляб и прясно нарязани ягоди.
Почти не слушах чуруликащия глас, но се завъртях на стола.
– А ти си? – Огледах жената пред мен. Косата ѝ беше толкова
руса, че белееше като грамадната ѝ усмивка. По-висока и по-слаба
от средното за страната. А и костюмът ѝ. „Сейнт Джон“, скорошна
колекция.
Може би не бях прекалил с възмутителната заплата, която
предложих на Помощничката. В крайна сметка това беше Ню
Йорк.
– Аз съм Сю! Личната асистентка на Дийн – продължаваше да
дрънка. – Работя за вас от почти две седмици – усмивката ѝ
зловещо не трепваше.
Така. От втори поглед ми се стори позната.
– Приятно ми е да се запознаем, Сю. Ти си шибано уволнена,
Сю. Събирай си боклуците и се омитай, Сю.
Сю рязко поувехна. Всъщност изпитах облекчение заради нея.
Досега имаше вид на човек, на чиято физиономия калпав
пластичен хирург е пришил зловеща усмивка.
Страните на лицето ѝ побледняха под тежкия грим, а устата ѝ
увисна.
– Сър, не може да ме уволните.
– Не мога ли? – извих вежда, изобразих интерес.
Включих моя „Дел“ – майната му на „Макбук“ и майната им на
всички хипстърски позьори, които предпочитаха „маковете“,
включително и Дийн – и щракнах двукратно на предложението,
върху което работех. Подготвях вражеско завземане, изненадващо
нападение върху компания, която се състезаваше с един от
нашите холдинги, а шибаната Сю ми пречеше да довърша
последните дребни поправки. Все още придържаше чинията със
закуската ми в пръстите си с френски маникюр, а аз се надявах, че
е в състояние да го остави на бюрото ми, преди да си тръгне.
Щракнах върху страничните коментари, които бях направил в
текстовия документ предишната вечер, след като си тръгнах от
Помощничката, за да се уверя, че предложението ми е бетон.
Очите ми не напускаха екрана.
– Дай ми една причина, поради която не мога.
– Защото работя за Дийн от почти две години. През юни бях
служител на месеца. И имам договор. Ако допусна грешка, най-
напред трябва да ми изпратите писмено предупреждение. Това е
неправилно прекратяване на трудовия ми договор.
Изпълненият ѝ с паника глас ми лазеше по нервите като кофти
джойнт през уикенда.
Вдигнах поглед към нея. Ако погледите можеха да убиват, тя
вече нямаше да е проблем.
– Покажи ми договора си – озъбих се.
Нацупено се изнесе с тежки стъпки извън стъклената кутия,
която временно наричах мой кабинет. Обикновено беше на Дийн,
а шибанярят обичаше стъкло и огледала, сигурно защото толкова
много си се обичаше, че не можеше да не поглежда отражението
си на всеки две секунди. Сю се върна след няколко минути с
копие от договора си. Все още топъл и току-що изваден от
принтера.
По дяволите, не лъжеше.
Сю имаше право на трийсетдневно предупреждение и всякакви
засукани екстри. Това не беше стандартен договор за нашата
компания. Аз лично бях съставил оригинала и използвах всяка
известна на човека вратичка в закона да се уверя, че имаме
минимални законови задължения към служителите си в случай
на прекратяване на договорите им. Тая мацка – лична асистентка,
беше подписала някакъв договор, с който аз не бях запознат.
Дийн да не би да опъваше момичето?
Очите ми огледаха отново тънкото ѝ недохранено тяло.
Вероятно.
 – Била ли си в Лос Анджелис, Соня?
– Сю – поправи ме тя с поредно излишно цупене и добави: –
Веднъж. Била съм на четири.
– Дали ще ти хареса да хванеш самолета за там, за да можеш да
помогнеш на Дийн в работата му в Лос Анджелис?
Изражението на лицето ѝ от ядосано и тъжно стана
възторжено.
Без съмнение. Дийн я чукаше.
– Наистина ли? Само че не помага ли вашата лична асистентка
на господин Дийн?
Бавно поклатих глава, без да свалям очи от нея. На устните ѝ
цъфна огромна усмивка и тя плесна с ръце, направо не се
сдържаше от вълнение. От възторг. Толкова просто създанийце
беше нашата малка Сю. Именно по такива си падаше Дийн.
Достатъчно тъп беше да обърка Помощничката с някаква като Сю.
Познавах бившата му приятелка по-добре от него.
– Значи си запазвам работата, така ли? – попита бездиханно.
– Пише го в договора. – Шляпнах документа, който беше
разпечатала, умиращ от желание да сложа край на разговора,
преди тя да е видяла сметката на работещите ми мозъчни
клетки. – Сега дърпай. Чака те полет.
Щом излезе от кабинета ми, вдигнах телефона и позвъних на
личната си асистентка в Лос Анджелис. Хората са заменят.
Осъзнал го бях на много ранна възраст. Майка ми със сигурност
се оказа заместена, когато баща ми си доведе Джозефин. Разбира
се, той никога не се беше държал като родител, затова беше лесно
да повярвам, че и аз също съм заменим. По тази именно причина
идеята, че никой около мен не е кой знае колко важен, ми беше
оставила дълбок отпечатък.
Нито приятелите ми.
Нито колегите ми.
Нито личната ми асистентка.
– Тифани? Да, събирай си партакешите и си вземи последната
заплата. Уволнена си. Изпращам друг, който ще те замести от тази
вечер.
Аз тази не я чуках.
 Тя имаше стандартен трудов договор.
Сбогом.

*
Видях я на монитора на охраната до лаптопа си в минутата, в
която мина през гравираните стъклени врати в приемната на ком-
панията.
Новата ми лична асистентка се появи точно в осем часа, но да
кажа, че не бях впечатлен, щеше да е омало-шибано-важаване.
Очаквах я поне петнайсет минути по-рано. Говорих със Сю в
седем и трийсет и имах по-смислени простотии, с които се
занимавам, вместо да си чакам Помощничката. Но трябваше да
знам. Момичето открай време си беше чиста беля.
Не успях да се направя, че я няма, когато я видях в
долнопробния бар „Маккой“. Първо, така се беше накиприла,
сякаш се готви да ми скочи в скута и да ми врътне един танц само
за двайсетачка. Второ, обувките ѝ бяха прекалено малки, сутиенът
се показваше от униформата ѝ и беше два пъти по-широк от
циците ѝ. Което означаваше, че носи обувки, които не са нейни, и
сутиен, който ѝ е бил по мярка, преди да загуби доста килограми.
Неволно се почувствах отговорен за положението ѝ.
Добре де, много отговорен за положението ѝ.
Прогонил я бях от Тодос Сантос. От друга страна, никой не ѝ
беше казвал да паркира красивото си задниче в най-скъпия град в
цялата шибана страна. Тя по каква причина изобщо живееше в
Ню Йорк? Нямах време да размишлявам по въпроса, понеже
натиснах бутона на интеркома.
– Рецепционистката – креснах, не ѝ знаех името и хич не ми
пукаше, мамка му, – упътете госпожица Леблан към кабинета ми и
се постарайте да получи айпада и бележника на Силвия.
– Съжалявам, господине, вероятно имате предвид Сю? –
възрастната жена попита учтиво. През стъклената стена я видях
как вече става, за да се ръкува с Помощничката.
– Имам предвид оная мацка, която ми сервира закуската –
изръмжах.
 Отново впих поглед в екрана, когато Помощничката почука на
вратата ми.
Едно Мисисипи.
Две Мисисипи.
Три Мисисипи.
След десет секунди се облегнах назад на мястото си и сплетох
пръсти.
– Влез.
Влезе.
Дошла беше облечена в червена рокля на бели точки като
калинка – хич не ви бъзикам – и жълт клин. Освен това видях, че
токът на едната ѝ обувка е залепен накриво. Поне носеше обувки
с подходящ размер.
Косата ѝ все още беше светлолилава. Хубаво, хареса ми, че вече
не ми прилича на Джо. А и корените на косата ѝ не се виждаха.
Супер, това означаваше, че е направила някакво усилие за мен
след снощното ми посещение. Вързала беше косата си на хлабав
френски кок. Емилия ме гледаше предизвикателно, дори не
поздрави.
– Сядай – наредих. Лесно беше да си студен с хората. Само студа
познавах.
Последния път, когато някой истински ме беше прегърнал, бях
дете. Майка ми ме прегърна. Малко преди катастрофата, която я
превърна в затворничка. Мащехата ми, Джо, се престори, че ме
прегръща. Веднъж. На благотворително събитие. След начина, по
който се отнесох, не повтори.
Помощничката седна, очите ми се плъзнаха кратко по краката
ѝ. Все още имаше хубаво тяло, въпреки че приличаше на човек, на
когото едно или две хубави хапвания щяха добре да му се отразят.
В ръката си стискаше айпад. Очите ѝ ме гледаха. От тях струеше
подозрение и неприязън.
– Знаеш ли как да използваш айпад? – попитах бавно.
– Знаеш ли как да говориш с хората, без да предизвикваш
рефлекса им за повръщане? – отговори тя, имитирайки тона ми и
наклонила глава.
Преглътнах изсмиването.
 – Разбирам, че някой е повбесен. Много добре. Започвай да
пишеш. Уговори ми среща с Джаспър Стивънс, ще намериш
номера му в моя имейл, до който вече трябва да имаш достъп.
След това среща с Айрин Кларк. Тя ще иска да се срещнем извън
кабинета. Не го позволявай. Искам я тук и искам да доведе
изпълнителния директор на компанията си, Чанс Клемънт. След
това изпрати шофьор на летище „Джей Еф Кей“ – мащехата ми
трябва да кацне там в четири и половина, запази ми такси до
„Четиринайсет Медисън Парк“ в седем вечерта. Там ще вечеряме.
Продължих да изстрелвам заповеди.
– Искам да изпратиш свежи цветя на майката на Трент, днес е
петдесет и осмият ѝ рожден ден, увери се, че има картичка с
моето име на нея. Намери адреса ѝ. Все още живее в
покрайнините на Сан Диего, но нямам никаква представа за
адреса. Попитай рецепционистката какво съм закусвал и се
постарай занапред да бъде на бюрото ми в осем и половина или
по-рано. И кафе. Постарай се да има и кафе. Направи
допълнителни копия на всеки един документ в тази папка.
Метнах ѝ дебела жълта папка.
Тя я улови във въздуха, без да спира да пише на айпада и без да
вдига глава.
– Запознай се със съдържанието ѝ. Играчите. Предпочитанията
им и онова, което не харесват. Слабостите. Предстои сливане
между „Америкън Лабс Инс“ и „Мартинез Хелткеър“. Не искам
нищо да го прецака. Включително новата ми лична асистентка –
потрих брадичка, погледът ми безсрамно се плъзна по тялото ѝ. –
Мисля, че приключихме. О, Емилия?
Вдигна очи, срещна моите през бюрото.
Подсмихнах се безочливо и наклоних глава на една страна.
– Не ти ли се струва, че направихме пълен кръг? Дъщерята на
помощничката стана… – прокарах език по долната си устна…
Помощничката?
Не знаех как ще реагира, исках само да я подразня още веднъж,
преди да си тръгне от кабинета ми. Тази жена ме караше да
изпитвам неудобство, несигурност. Мамка му, дори не знаех по
каква причина наех задника ѝ. Хубаво, направих го. И все пак
повечето време тя ме караше да се чувствам така, сякаш искам да
взривя и разкъсам цялото място на парчета.
Помощничката вирна глава гордо и стана от мястото си, но не
се насочи към мен. Само ме гледаше все едно съм шибана
откачалка. Знаех, че по ризата ми няма и едно петно и е
изгладена. Черна, опъната и безукорна. Че изглеждам
представително. Даже хубав.
Тогава какво зяпаше?
– Все още си тук – казах и насочих поглед към екрана на
лаптопа си, изщраках с мишката няколко пъти безцелно. Тя
трябваше да си тръгне. Имах нужда да си тръгне.
– Мислех си… – поколеба се, вперила поглед към рецепцията
през отворените щори на стъклените стени на кабинета.
Очите ми се стрелнаха към мястото, където попадна погледът ѝ
– златната табелка с изписани букви ЧРИ в бронзов кръг. Намек
за намръщване играеше по пълните ѝ устни и въпреки че не я
харесвах, нямаше да имам нищо против да се окажеха увити около
оная ми работа под бюрото в един момент.
– ЧРИ? – Тя смръщи нос по начин, за който подозирах, че
повечето мъже намират за очарователен.
– Чист растеж на инвестициите – отвърнах кратко и
официално.
– Четиримата расови изроди – отвърна рязко тя. – Вие сте
четиримата расови изроди на Тодос Сантос. Ти, Трент, Джейми и
Дийн.
– Нямам никаква представа за какво говориш.
Само като я чух да изговаря името му на глас, ми се прииска да
стоваря юмрук по бюрото. Инициалите на предприятието ни си
бяха нашата малка тайна, но понякога, най-вече когато се
срещахме веднъж месечно на по бира и за да обсъдим работата,
си приказвахме как сме ги преметнали всички. Как хората си
влагат трудно спечелените милиони в компания, чието име
означаваше нас, четиримата футболни идиоти, богатите татковци
на трима от които бяха постлали пътя към успех на своите
потомци.
За Помощничката обаче тайни нямаше. Погледът ѝ прозря
истината през тъпотиите. Сигурно точно това ме беше привлякло
в нея. Към момичето, което живееше от евтини въглехидрати и
носеше обувки на четири години, но нито веднъж не беше
запримряло от възхита пред голямата къща, в която живеех, или
лъскавата ми кола.
Имаше няколко причини да я мразя. Първата и най-очевидната
беше, че подозирах, че тя знае какво обсъждахме с Дарил в
семейната библиотека. Че тя знае тайната ми. Това ме правеше
жалък и слаб. Втората причина беше, че тя приличаше на младата
Джо. Същите очи. Същите устни. Същите леко припокриващи се
предни зъби и излъчването на Лолита.
По дяволите, дори имаше същия южняшки акцент, макар да
чувах, че е изгубила по-голямата част от него през изминалите
десет години.
Да я мразя беше като изкупление към майка ми, Мари, за грях,
който дори не беше мой.
Третият повод да я ненавиждам обаче беше част от причината,
поради която не можех просто да мразя Помощничката, аз я и
уважавах. Нейното безразличие към моята власт някак ме
обезоръжаваше.
Повечето хора се чувстваха безпомощни около мен. При
Емилия Леблан нямаше такова нещо.
Откопчах копчетата за ръкавели на официалната си риза и
навих ръкави, печелех време и удоволствието да знам, че тя ме
наблюдава.
– Сега си изнасяй задника от кабинета ми, Помощничката.
Имам си работа.

*
– Скъпи, благословен да си, кълна се, че изглеждаш добре! – Джо
улови лицето ми в студените си, облечени в кожа ръце.
Маникюрът ѝ се заби в кожата ми малко по-силно, отколкото би
трябвало, и то не случайно.
Хвърлих ѝ сдържана усмивка и ѝ позволих да придърпа главата
ми, за да ме целуне по челото за последен път, преди всичко
помежду ни да се разкаля мощно. Това беше най-физическият
контакт, който ѝ бях позволявал през годините, и тя знаеше, че не
бива да пресича границите. Миришеше на шоколад и скъп
парфюм. Усетих сладникавото ухание като мирис на гнило, макар
да знаех, че останалите вероятно го считат за сладко.
Най-накрая ме пусна от хватката си и огледа внимателно
лицето ми. Синкавият оттенък под очите ѝ предполагаше, че се
възстановява от поредната пластична операция. Джо
представляваше това, което се случи на едно момиче Бонд
двайсет и пет години по-късно. Приликата с Бриджит Бардо беше
безхитростна. Само че за разлика от Бардо Джо не се беше
помирила с това чудо, наречено „природа“. Тя се бореше с него и
то отвръщаше на съпротивата ѝ, затова се беше оказала с повече
пластмаса по физиономията си от кутия на „Тапъруеър“.
Това си беше неин проблем. Всичките ѝ изрусени коси,
операции, грим, масажи и други изкуствени простотии на света –
дизайнерски дрехи и обувки, чанти „Хермес“ – не можеха да
прикрият факта, че остарява!
Остаряваше, докато майка ми си оставаше млада. Моята майка,
Мари, беше само на трийсет и пет, когато почина. С черна като
нощта коса и кожа, бяла като сняг. Красотата ѝ беше почти
толкова жестока, колкото и катастрофата, която накрая сложи
край на живота ѝ.
Тя приличаше на Снежанка.
Само дето за разлика от Снежанка нея никакъв принц не я
спаси.
Принцът всъщност се беше оказал същият мъж, който се
съгласи да отрови ябълката.
Вещицата пред мен беше уредила доставката на отровния плод.
За нещастие твърде късно си дадох сметка за случващото се.
– Обожавам този ресторант! – тя бухна прекалено наплесканата
си с лак коса и последва служителя към масата ни,
междувременно ахкаше от скъпарските дивотии и бъркаше
цялата работа с учтив разговор.
 Бях я орезилил. Носеше сивата рокля на „Алигзандър Уанг“11,
която ѝ бях подарил за рождения ѝ ден – отне ми цяла вечност да
открия евтина имитация, която караше богатите ѝ приятелки да ѝ
се присмиват зад гърба, – и безукорно си сложи червило с тон по-
тъмен от любимото ѝ червено вино, само и само да се увери, че
ще изглежда стегнато и спретнато дори след храненето.
Част от мен изпитваше гняв към Помощничката, че не беше
прецакала нито една от задачите, които ѝ възложих днес. Нали
ми обеща да е калпава лична асистентка? Да беше забравила да
резервира шофьор за Джо, сега нямаше да съм тук.
Тръгнах с тежки стъпки през авангардния дизайн на ресторанта
за избрани, минах покрай стените, направени от живи растения,
френските врати, осветени отвътре шкафчета и украсената
ламперия. За няколко секунди се почувствах като дете, което ще
трябва да изтърпи наказание, от което се страхува, и в известен
смисъл точно това се случваше с мен.
Седнахме.
Мълчаливо отпихме от водата, налята в кристални чаши със
столче, които бяха колкото непрактични, толкова и нелепи.
Запрелиствахме менюто, без да се поглеждаме, разменяхме си с
мрънкане по нещо за разликата между шира и мерло.
Но не разговаряхме. Както се разговаря. Чаках да разбера как тя
ще подхване темата. Не че имаше някакво значение, разбира се.
Съдбата ѝ беше решена.
Тя не промълви и дума за причината да хване самолета и да
дойде тук, направи го едва когато сервитьорката ни поднесе
предястията ни. Чак тогава отвори уста.
– Баща ти се влошава. Скоро ще си отиде, опасявам се. –
Гледаше в чинията си, ровеше из храната, сякаш няма апетит. –
Горкият ми скъп съпруг.
Тази ми го играеше любяща съпруга.
Забих вилицата си в пържолата, срязах филето алангле,
задъвках сочната хапка месо, сърцето ми беше безизразно.
Само че моята омраза към него е искрена и истинска.
– Много жалко – гласът ми не изразяваше никакво отношение.
Погледът ѝ срещна моя. Потрепери в имитацията си на
дизайнерска рокля.
– Не съм сигурна колко още ще издържи.
Преподреди сребърните прибори на салфетката, която не беше
разпънала на скута си, подреди ги в спретната линия.
– Защо не караш направо и не си кажеш каквото трябва, Джо –
усмихнах ѝ се учтиво, пресуших скоча в чашата си, майната му на
виното, и се облегнах назад, настаних се удобно. Чакаше ме
приятен разговор.
Кажи си, майко. Кажи си.
Тя извади кърпичка от чантата си, потупа влагата от пот по
восъчното си, натъпкано с ботокс чело. В ресторанта не беше
топло.
Тя беше притеснена.
Хубаво ми идваше.
– Байрън… – въздъхна, очите ми се затвориха, все едно издишах
огън.
Мразех това име. Принадлежеше на баща ми. Да съм го
променил законно още преди много време, ако не исках никой да
разбере, че ми пука.
– Всички тия пари не ти трябват – каза с нова въздишка Джо. –
Изгради мултимилионна компания, която е твоя. И, разбира се,
нямам никакви очаквания относно имуществото, което бих могла
да наследя. Просто имам нужда от място, в което да съм. Всички
тези събития ме свариха неподготвена…
Бях само на десет, когато бащата на Дийн, Илай Коул, семеен
адвокат, сред чиито клиенти бяха някои от най-известните
актьори в Холивуд, затвори вратата към кабинета на татко за
двучасово обсъждане на плановете за имотите. Макар да беше луд
по Джо – или може би защото беше луд по нея и нямаше никакво
доверие на себе си, – татко настоя за предбрачно споразумение,
което да защити всяка негова пара и да остави Джо без нищичко,
в случай че тя поиска развод.
Смъртта не беше развод, но Джо все пак се тревожеше за
разпределението на наследството.
Нито Джо, нито аз знаехме какво съдържа завещанието му, но
се досещахме. Баща ми беше суетен старец, чиято съпруга се
явяваше негова някогашна любовница, втора цигулка в бизнес
империята му. Ами аз? За баща си аз едва съществувах, освен като
име, което олицетворяваше неговото наследство, за разлика от
съпругата му обаче аз можех да направя така, че наследството му
да пребъде.
По всяка вероятност съвсем скоро аз щях да застана начело на
цялата му империя. Аз щях да дърпам конците на кесията, а Джо
се притесняваше, че главният ми порок – отмъстителността – ще
стане причина тя да се прости с приятния си начин на живот. За
пръв път, откакто се беше родила, тази жена имаше право.
Издишах, вдигнах вежди и погледнах встрани, сякаш ме е
сварила неподготвен. Не казах и дума – голяма веселба беше да я
гледа човек как обнадежденият ѝ поглед среща моята броня от
безразличие, – отново отпих бавно от скоча си.
– Ако разберем, че той…. – гласът ѝ заглъхна.
– Те е оставил без пукната пара? – довърших вместо нея.
– Ми е оставил имението – Тонът ѝ беше стегнат и, изненада,
изненада, вече не ми се правеше на сърдечна и майчински
настроена. – Няма да искам нищо друго.
Начинът, по който ме погледна – като келеш, който ѝ отнема
любимата играчка, сякаш изобщо е в положение да се пазари, – за
малко да ме накара да се разсмея.
– Съжалявам, Джо. Имам планове за имението.
– Планове ли? – изсъска тя, избелените ѝ зъби лъснаха от
слюнката. – Това е домът ми. От десет години не си живял в Тодос
Сантос.
– Не искам да живея там – дръпнах вратовръзката, докато
отговарях. – Искам да го изгоря до основи.
Сините ѝ очи лумнаха гневно, а устата ѝ се срина намръщена.
– Това означава, че ако се стигне дотам, няма да изпълниш
моето единствено желание, така ли? Дори и имението няма да ми
оставиш?
– Дори купата за плодове на кухненския плот. Без плодовете –
потвърдих с кимане. – Трябва по-често да го правим, Джо. Да
прекарваме време заедно. Да споделим хубаво вино. Тази вечер
здраво се повеселих.
 Сервитьорката постави сметката на масата ни, улучи безукорно
момента точно както го бях планирал. Усмихнах се и този път –
този единствен нещастен шибан път – усмивката ми наистина
стигна и до очите ми. Измъкнах портфейла от горния джоб на
блейзъра си и подадох черната карта на „Американ Експрес“.
Сервитьорката я взе веднага и изчезна зад черната врата в края на
пълния с хора салон.
– Не забравяй, Байрън, все още не знаем какво казва
завещанието – Джо поклати глава бавно, очите ѝ гледаха
неумолимо. – За онзи, който не е показал милост, няма да има
милост.
А и Библията взе да ми цитира.
Мил щрих. Ясно си спомнях, че пак там някъде се казваше Не
убивай.
– Мирише ми на предизвикателство. Знаеш, че винаги съм бил
малко глупав по отношение на предизвикателствата, Джо –
смигнах ѝ и с палец разхлабих яката. Твърде дълго бях с костюм.
Исках да го смъкна заедно с противния ден. Изражението ми
обаче си остана развеселено.
– Кажи ми, Байрън, трябва ли да потърся юридическа защита
по този повод? – Тя се приведе, лактите ѝ се опряха на масата.
Лактите на шибаната маса, така ли? Джозефин щеше да ме
шамароса, ако като дете лактите ми се окажеха в близост до
масата. Брат ѝ щеше да довърши работата в библиотеката с каиша
си.
Извих врат и притиснах устни, престорих се на умислен. Аз със
сигурност имах правна защита. Ставаше дума за най-противния
копелдак, учил някога право, и ставаше дума за мен. Може и да
бях студен, безсърдечен и емоционално увреден, но Джо знаеше,
без сянка от съмнение, че бях и най-добрият в тази област.
Говорил бях и с Илай Коул. Той се беше съгласил да ме
представлява, в случай че баща ми почине и ѝ остави нещо, а на
мен ми трябваше много добре да я изплаша. Исках да остане без
петак. Не ставаше дума за парите. Ставаше дума за справедливост.
Сервитьорката отново се появи с кредитната ми карта. Дадох ѝ
сто процента бакшиш и станах, оставих мащехата си сама на
масата пред наполовина изяденото си ястие. Моята чиния беше
чиста. Както и съвестта ми.
– Във всеки случай чувствай се свободна да си наемеш адвокат,
майко – казах, докато обличах кашмиреното си палто. – Честно
казано, това ще е най-добрата идея, която те е спохождала от
години.

Глава шеста
ЕМИЛИЯ

Десет години по-рано

Т И СЪС СИГУРНОСТ НЕ ИСКАШ ДА СЕ ВРЪЩАШ НА

КУПОНА, НАЛИ? – попитах Дийн между две целувки, които
ни оставяха без дъх.
Той мушна нос в ямката на ключицата ми, устните ни бяха
подпухнали през последния половин час. Целувахме се, докато
устите ни не пресъхнеха и устите ни не останеха безчувствени.
Харесвах целувките му. Хубави бяха. Мокри. Може би прекалено
мокри, но със сигурност носеха удоволствие. Освен това все още
се учехме как да се наслаждаваме един на друг. Положението с
времето щеше да става още по-хубаво. Не се съмнявах.
– Купон ли? Купон ли има? – Дийн потри тила си, събрал вежди
в едно. – Стига глупости, Мили. Дори не съм забелязал. Страшно
съм зает да си прекарвам времето с едно момиче, което има вкус
на сладолед и рисува като Пикасо – гласът му беше пресипнал и
хриплив.
Не обърнах внимание на забележката за Пикасо, защото стилът
ми нямаше нищо общо с него, но бях признателна за
комплимента, струва ми се. Добре де, малко ме подразни. Знаех,
че Дийн дори една картина на Пикасо не беше виждал.
Божичко, какво ми беше сбърканото?
 Много харесвах Дийн. Беше хубав, кестенявата му коса беше
свита на мъжки кок и имаше зелени очи. Прокарах ръка по
издутите му бицепси, простенах от нужда, когато си помислих
какво биха могли да направят с мен, ако и когато вземехме
решение от сесиите с натискане да минем на следващия етап.
Знаех всичко за Четиримата расови изроди и той беше един от
тях.
Скоро Дийн щеше да поиска да спи с мен.
Скоро щях да се съглася.
С удоволствие щях да се съглася да бъде първият, ако не ме
тормозеше чувството, че това щеше да е поредната жестока шега
на Вишъс. Естествено, Дийн не беше толкова противен, че да
излиза с мен само за да може по-късно Вишъс да ме подиграва по
този повод, нали? Не, изглеждаше искрен. Милите съобщения.
Кафето, което ми носеше всяка сутрин, когато се срещахме в
училище. Телефонните разговори късно вечер. Целувките.
Когато преди месеци поиска да излезем, аз учтиво отклоних
предложението. Той настоя. Със седмици ме чакаше пред
шкафчето ми, до колелото ми, пред апартамента на семейството
ми в имението. Неуморим беше и целенасочен, но въпреки това
мил и сладък. Това момче обеща да не ме докосва, докато не съм
готова. А аз не биваше да съдя за него по славата, която му се
носеше. И се твърдеше, че онази му работа е двайсет и няколко
сантиметра, което за тази девственица означаваше точно нищо.
Може и да бях удряла с юмрук ръката му заради последното.
Само че бях самотна, а той беше мил и приятен с мен. Да имам
някого беше по-хубаво, отколкото да си нямам никого.
Понякога в ума ми се промъкваше съмнение. Четиримата не се
радваха на добро име. По-лошо, хранех объркани чувства към
близкия му приятел. Трябваше да се има предвид, че повечето от
тия чувства бяха отрицателни, но все пак ги имаше.
Докато усещаше как моята съпротива се топи, Дийн се облегна
на тясното единично легло и притисна устни към слепоочието
ми.
– Наистина те харесвам, Мили.
– И аз те харесвам наистина – въздъхнах, потрих лицето му с
палец. Искрена бях. Чувствата, които пробуждаше в мен, бяха
хубави. Сигурни. Само че не бяха неудържими и от тях не ми
идваше да се държа лудо и нетипично за себе си.
Което беше хубаво. Според мен.
– Всичките ти приятели са там. Сигурна съм, че искаш да
прекараш време с тях – внимателно го побутнах. – Не е
необходимо да избираш между мен и вашите купони.
Но това не беше цялата истина и двамата го знаехме.
– Предпочитам да остана тук с теб – каза той и преплете пръсти
с моите.
И двамата погледнахме към ръцете си, мълчаливо обмисляхме
следващата стъпка. Атмосферата се промени и стана някак тежка,
притисна ме в гърдите, стана ми трудно да дишам.
– Тогава аз ще дойда с теб – скалъпих усмивка.
Не харесвах купоните на Вишъс, но заради Дийн исках да се
покажа там. Въпреки че никой не искаше да ме види.
Народът в училище все още ме мислеше за потомствена
селяндурка. Вече обаче не ме дразнеха. Щом се разчу, че се
срещам с Дийн Коул, повече никой не се осмели да напълни
шкафчето ми с боклуци или да ми говори противни думи, докато
минавам покрай него. Трудно беше да го призная, но това беше
голяма част от причината да ми харесва да прекарвам времето си
с новия си приятел.
Той правеше живота ми по-лесен. По-приятен. По-сигурен. Не
исках да го използвам, изобщо не ми хрумваше подобна мисъл.
Обичах го. Помагах му с домашните, оставях рисунки за „късмет“
в шкафчето му миналата есен преди футболните мачове и се
усмихвах като лунатичка всеки път, когато той минаваше покрай
мен в коридора през зимата.
– Ще го направиш ли заради мен, скъпа? – По лицето му с
лекота се разля усмивка. От четиримата Дийн вероятно беше
онзи, който се друсаше. Изглежда лесно се справяше с всичко.
Включително с връзката ни. – Знаех си, че си идеалната. – Вече
беше скочил на крака и ме дърпаше за ръката. – Давай, мила.
Умирам за бира и имам малко трева. Трент и Вишъс ще откачат.
Усмихнах се леко на Дийн в отражението си на малкото
огледало, пред което си оправях косата. Харесвах я разбъркана, но
без значение колко се опитвах да убедя себе си, мен ме беше
грижа за това какво ще кажат хората. Грижа ме беше и като
всички други исках да ме харесват.
Носех огромен кремав пуловер, срязан в талията и с паднало
рамо, чифт срязани джинсови панталонки. Обух черно-розовите
си и на цветя обувки и се разсмях, когато той ме придърпа към
тялото си и отново ме целуна здраво.
Отдръпнах се след няколко секунди, изтрих си устата.
– След теб – казах.
Той спря, навъсен и сериозен.
– Страшно ми харесва, че искаш да съм щастлив. Където и да
отидем следващата година, ще бъдем заедно. Ясно? – Гледаше ме,
сякаш съм изгревът.
Хубаво беше.
Страшно хубаво.
Позволих си да се окъпя в топлината му, макар тя да не беше
предназначена за мен.
– Да, господин Пещерен човек. Ясно – извъртях очи и се
усмихнах.
Той отново ме целуна.
Страшно сигурно.
Шляпна ме леко отзад.
– Добре. Да вървим.
Готова бях да съм щастлива с него. Наистина бях.

*
„Снощи“ на „Дъ Строукс“12 се лееше от колоните, докато
вървяхме един до друг сред пияната навалица. Народът стоеше,
танцуваше, натискаше се в дневната на Вишъс, сякаш те са
собственици на имението. Когато семейството ми започна да
работи тук, не разбирах как неговите родители му позволяват да
организира подобни диви купони всяка събота и неделя. Оказа
се, че не ги интересува. Нито за купоните и със сигурност за сина
им.
 Байрън-старши и съпругата му Джо постоянно отсъстваха, не
само през почивните дни. Подозирах, че Вишъс живее сам през
поне седемдесет процента от времето. Тук бях повече от четири
месеца, а можех на пръстите на едната ръка да преброя колко
пъти съм го виждала да говори с баща си.
Дори един пръст не ми трябваше, за да преброя разговорите му
с доведената му майка.
Струваше ми се тъжно.
Точно същото мислеше Вишъс за моя живот.
С Дийн прекарахме по-голямата част от времето в гигантската
кухня. Дийн обърна няколко чашки – поне пет или шест, – преди
да ми даде знак да се кача нагоре с него. Подчиних се най-вече
защото се чувствах странно да стоя в кухнята, където майка
работеше, а и без това не виждах никъде из първия етаж Роузи.
Надявах се да е някъде нагоре. С малко късмет ничий език
нямаше да е наврян в устата ѝ в някоя от многото спални. Нямаше
да е голяма работа – и със сигурност нямаше да е първият път,
когато я хващам да се натиска с момче, – но винаги ме караше да
се чувствам като мама меца закрилница.
Горе Дийн отиде направо към вратата на медия стаята, докато
аз се поколебах отвън, оглеждах да видя сестричката си на някоя
площадка или в някой от коридорите вдясно и вляво.
Истината беше, че не търсех само нея – търсех начин да избегна
останалите трима от групата. Да кажа, че не ме харесваха, беше
все едно да кажа, че Тихият океан е малко нещо влажен.
Те ме мразеха, нямах представа по каква причина.
– Джейми, човече! – Дийн го шляпна по гърба, когато влезе във
вътрешния кръг на приятелите си в стаята.
Всички стояха с бири в ръце, разговаряха оживено, вероятно за
спорт. Останах в коридора при останалите отхвърлени. Не исках
да влизам и да давам на Вишъс възможност да киселее или да
говори гадости за мен.
След няколко минути Дийн завъртя глава към вратата и
забеляза, че си стоя отвън. Кой знае колко не ме беше грижа, ако
трябваше да съм честна. Говорех си с момиче на име Мадисън,
която също ходеше всеки ден до училището с колело. Разликата
беше, че тя го правеше, за да е във форма и да поддържа теглото
си, а аз го правех, защото съм бедна и нямах кола. Обсъждахме
велосипеди, когато Дийн ми махна да вляза.
– Скъпа, какво правиш там навън? – изхълцука той. – Докарай
хубавото си дупе тук, преди да съм го захапал.
Мадисън спря да говори с мен и ме зяпна, сякаш току-що са ме
извикали на сцената, за да ми връчат Нобелова награда. И в този
момент доброто ми отношение към нея претърпя пълен обрат.
Поклатих глава.
– Тук се забавлявам – усмихнах се в бутилката с вода, искаше ми
се да изчезна. Не исках Вишъс да ме забележи.
– Какво става тука, мамка му? – чух Трент; красивият,
очарователен Трент Рексрот, който беше страхотен с всички, с
изключение на мен, изръмжа от вътрешността на кръга. Когато
вдигна очи и ме видя, все едно гръм го удари. – Исусе, Коул.
Страшен малоумник си!
Защо Дийн да е малоумник?
Когато Джейми забеляза, че съм там, притисна основата на носа
си и изгледа отровно Дийн.
– Не можа да се удържиш, а? Нещастник.
Кръгът се разкъса, зърнах Вишъс да стои опрял бедро на
бюрото, до него имаше красиво, непознато за мен момиче. Усетих
болка в гърдите си, когато забелязах колко е близък с нея. И все
пак нито я докосваше, нито я поглеждаше.
Не се изненадах накъде гледа. А гледаше право в мен.
– Това е шибаната ми приятелка, човек – с някакъв умисъл рече
Дийн, без да обръща внимание на Джейми. – Ти най-добре си
затвори човката, ако не искаш физиономията ти на хубавец да се
окаже съсипана – Обърна се, тръгна с неравни и колебливи
стъпки и ми отправи една от разтапящите си усмивки, но
погледът му беше сънлив и натежал от алкохола. – Мили, моля те?
– събра умолително длани, спусна се театрално и извървя
остатъка от пътя на колене. Трапчинките му се виждаха съвсем
отчетливо, но с нищо не намаляваха смущението ми.
Почервенях като домат и скрих лице в ръцете си, фалшивата ми
усмивка беше толкова голяма, че лицето му заболя.
– Дийн – простенах и стиснах клепачи. – Моля те, стани.
– Не говореше така преди двайсет минути, скъпа. Всъщност май
попита „Дийн, омеква ли изобщо?“ – прихна в смях.
Вече не се усмихвах.
Когато свалих ръце от лицето си, на него нямаше и следа от
усмивка. Зад гърба му Вишъс ме убиваше с поглед, челюстта му
трепкаше с честотата, с която лумкаше сърцето ми.
Так, так, так, так.
Устните му бяха толкова тънки, че не се виждаха. Първата
стъпка, която направи към мен, ме накара да трепна. Мина през
хората в стаята към коридора с няколко дълги стъпки и издърпа
Дийн от пода за яката му. Дийн се завъртя на място, по лицето му
се изписа изненада и в този момент Вишъс прилепи Дийн към
най-близката стена, увил дизайнерската бяла риза.
– Казах ти да не я водиш тук – прошепна мрачно, устните му
едва се движеха.
Сърцето ми вече прескачаше удари.
– Какво ти има, по дяволите? – бутна го Дийн и пристъпи към
него, всяко негово движение беше изпълнено с необуздан
адреналин.
Гледаха се гневно един дълъг миг. Помислих, че ще се стигне до
бой, но Джейми и Трент се намесиха. Трент задърпа Дийн към
вратата, а Джейми наблъска Вишъс някъде по-навътре в стаята.
– Стига! – кресна Трент на двама им.
Джейми държеше ръцете а Вишъс, изви ги зад гърба му. И от
двамата струеше бяс и се носеше във въздуха като задушлив газ.
– Тенис корта – освободи се Вишъс от ръцете на Джейми и
посочи към Дийн, съскайки. – Този път няма да ми ревеш, когато
те премажа, Коул.
Не исках да се бият. На Вишъс му се носеше славата. Биеше се,
докато не изгуби свяст. Ръцете му бяха покрити с белези, които го
доказваха.
Трент се завъртя, тръгна към мен, присвил очи.
– Омитай се оттука – заповяда ми, огромното му тяло
изпълваше рамката на вратата му, очите му бяха полускрити.
Изглеждаше величаво бесен.
Не можех да видя Дийн или Вишъс. Каквото и да се случваше,
то беше личен въпрос, от който не бях част. С Дийн бяхме заедно
от два месеца, но знаех, че останалите от Четворката нямаше да
ми помогнат да спра боя. Само щях да си пилея усилията.
– Кога, момчета, ще спрете да се държите, сякаш съм
прокажена? – попитах ниско, скръстила ръце на гърдите си. –
Дийн е моят приятел, а от вас добра дума не съм чула нито
веднъж. Защо ме мразите толкова много?
Трент поклати глава, изсмя се горчиво.
– Исусе. Ама ти наистина ли не знаеш?
– Наистина не знам. – Лицето ми отново пламна. Толкова ли
беше очевидно? Пропусках нещо, което беше безкрайно ясно, така
ли?
Когато той се наведе и лицето му се оказа на едно ниво с моето,
потреперих.
– Ако си въобразяваш, че ще ни разделиш, лъжеш се. Остави
Вишъс на мира.
Остави Вишъс на мира ли?
Кръвта ми от нула стигна точката на кипене за секунди, на път
бях да се взривя. Байрън Спенсър беше навсякъде. Там, където
живеех, където си прекарвах времето, където спях и където учех.
Дотук добре, не беше негова вината. Но на него не му трябваше да
ме гледа така, както го правеше, нито да ми говори така, както ми
говореше. Не трябваше да ми крещи, нито да ме подиграва при
всяка възможност.
Остави го на мира, така ли? Не. До гуша ми дойде.
Вишъс не се беше вмъкнал без разрешение само в живота ми.
Той беше във вените ми. Непрестанно беше някъде наоколо като
сянка, дебнеше ме, без да ме докосва, всеки път, когато беше
достатъчно близо, за да ме сграбчи за гърлото.
– С удоволствие. И без това не искам нищо общо с него.
Хвърлих поглед, изпълнен с безразличие, към Трент, завъртях
се и тръгнах надолу по стълбището, минах през кухнята и излязох
през входа за прислугата. Трябваше да открия Роузи и да ѝ кажа
какво се е случило. Тя щеше да го проумее.
 Малко бях бясна и на Дийн заради тая жестока шега.
И бях много бясна на Вишъс, Джейми и Трент за това, че се
държаха сякаш съм севернокорейски диктатор. Явно имаха
алергия към мен и въпреки че изобщо никакво намерение не бях
имала да се превръщам в някаква съвременна Йоко Оно13,
започвах да си мисля, че раздялата с Дийн е неизбежна.
Останалите от Четворката бяха огромна част от живота му. Те се
биеха заедно, играеха футбол заедно и купонясваха заедно. Ако не
им харесваше приятелката на Дийн – аз, – проблемът беше
сериозен. Вече не издържах да се чувствам като венерическа
болест, която се мъчат да не пипнат всеки път, когато бях близо до
тях.
Заслужавах повече.
Повече уважение.
Повече търпение.
Повече приемане.
Просто повече.
Тръгнах към нашия апартамент и отворих вратата. Малката
дневна, също като настроението ми, беше тъмна и студена. Майка
и татко вече спяха, а когато отворих вратата на Роузи, стаята ѝ
беше потискащо празна. Вероятно беше до басейна с приятели. За
разлика от мен тя имаше няколко приятели в гимназията.
Повечето хора от съседни, не толкова богати градове.
Влязох в стаята си и тръшнах вратата. Дръпнах одеялото си над
главата, затворих очи, исках да заспя. Дори не си направих труда
да си облека пижамата, само изритах обувките. Исках вечерта да
приключи и утрото да погълне напълно спомена за нея.
Въртях се и се обръщах, знаех много добре, че не мога да заспя
с цялата музика, която дънеше, и крясъците, които идваха отвън.
Взирах се в тавана, а той се взираше в мен. Замислих се за Дийн,
но мислите ми бързо се насочиха към Вишъс.
Вишъс. Винаги всичко съсипваше. Поставяше ме натясно,
тормозеше ме, набутваше ме в зона на емоционален здрач. Очите
ми затрепкаха в тъмното и въздъхнах.
 Вратата проскърца. Сърцето ми спря. Знаех кой е. Роузи би
попитала дали може да влезе, както и Дийн. Не. Имаше само един
човек, който не си правеше труда да чука, дори да знаеше, че
изобщо не го искам близо до мен. Влизаше в дома на родителите
ми, сякаш го притежаваше, защото той го притежаваше. В ума си
– не се съмнявах – той притежаваше и мен.
– Веднага се слага край на тая шибания. – Гласът му, изпълнен
от ярост, отекна в стаичката.
Претърколих се в леглото, така че да гледам към вратата, усетих
как пулсът ми бие в гърлото. Наблюдавах го мълчаливо, очите ми
обхождаха всяко местенце по тялото му. Облегнал се беше на
стената, гледаше ме гневно, докато лежах на леглото си. Сърцето
ми направи нещо лудо в гърдите. Циганско колело или
салтомортале – не бях съвсем сигурна.
Защото за пръв път беше толкова близо до мен.
Никога не беше навлизал в моята територия.
За пръв път нарочно ме беше потърсил и от действията му не се
чувствах нито добре, нито в безопасност.
Чувствах се божествено и в опасност.
Макар да ми харесваше, че ме гледа, докато съм в леглото,
разтрих бедра, седнах, опрях гръб на горната табла на леглото.
Версията на „Соник Ют“ на „Суперзвезда“14 се чуваше през
прозореца и се опих от този съвършен миг.
Чувствах се така, сякаш съм спечелила нещо, и се мразех, че се
чувствам поласкана. Вишъс винаги изглеждаше безразличен към
противоположния пол. Рядко го виждах с едно и също момиче и
почти не посещаваше свалките си в домовете им. Това беше само
един от житейските факти, известни на всяко момиче в училище.
Момичетата търсеха него, а не обратното.
И въпреки това ето го тук, в дома ми, в стаята ми, близо до
моето легло. Дори да беше дошъл, за да ме заплаши още по-
сериозно, все пак беше изминал разстоянието. Уцелила го бях по
болно място.
Той беше във вените ми.
Само че аз бях успяла да му се вмъкна под кожата.
 – На какво дължа удоволствието, Вишъс? – подиграх го. Думите
прозвучаха огорчено на езика ми. Не бях от злобните. Преди да се
преместим тук, бях дружелюбна. Мила. Сега – не чак толкова, но
все още бях неспособна умишлено да засегна някого.
Стаята беше тъмна, но светлината, която нахлуваше от купона
отвън, завладяваше всеки сантиметър от пространството, което
беше мое.
Само дето всъщност принадлежеше на него, Вишъс никога не
пропускаше да ми го напомни.
Дори не ме погледна. Просто зяпаше към стенописа, който бях
изрисувала на стената си – неговата стена: цъфнало вишнево
дърво. Очите му гледаха безизразно. Безжизнени. Исках да го
сграбча за раменете и да го разтърся, да включа светлината в
него, да се уверя, че има някой у дома.
Вишъс разтърка челюст, с ритник затвори вратата зад себе си.
– Ако си търсила вниманието ми, поздравления, получи го. Сега
слагаш край на глупостите с Дийн.
Метнах одеялото на пода и скочих на крака. Пуловерът ми се
плъзна и едното ми рамо се оголи, показа се обикновеният ми
бял сутиен. Прекалено развълнувана бях, за да ме е грижа. Бутнах
го с всички сили, които събрах, без изобщо да се притеснявам за
последствията. Широкият му гръб се удари в стената, но
изражението му си остана студено.
Отстъпих крачка, поставих ръце на бедрата.
– Какъв ти е проблемът с мен, а? С какво съм заслужила
поведението ти? Не ходя в къщата ти. Не те поглеждам, когато сме
в училище. Нито говоря с теб, нито за теб. На теб обаче не стига.
И аз не искам да съм тук, разбра ли? Никога нищо не съм
подписвала да живея в Тодос Сантос. Заради родителите ми е. На
тях им трябват пари. На нас ни трябват пари. Роузи е болна, а тук
здравеопазването е по-добро, да не споменаваме, че не плащаме
наем. Кажи ми какво искаш да направя, за да не остане се-
мейството ми без дом, и ще го направя, но за Бога, Вишъс, остави
ме на мира!
Не знаех кога съм се разплакала, но едри парещи сълзи се
стичаха по страните на лицето ми. Изглежда ми беше накипяло
до степен, че преля. Не ми харесваше, че ме вижда в такова
състояние, уязвима и съсипана, но се надявах това да го подтикне
да не се държи толкова противно с мен.
Очите му бавно се плъзнаха от стенописа към мен, погледът му
все така беше празен.
Ядосана, зарових пръсти в косата си.
– Не ме карай да ставам зла – измърморих. – Не искам да те
засегна.
– Скъсай с него – повтори той лаконично. – Слагаш край.
– На какво да сложа край? – намръщих се.
Затвори очи.
– Емилия – предупреди ме.
За какво, не разбрах. Този път обаче не ме беше нарекъл
Помощничката.
– Той ме кара да се чувствам щастлива – не отстъпих, защото
кой, по дяволите, беше Вишъс, за да ми казва с кого да се срещам?
– Не само той може да те накара да се чувстваш щастлива. –
Отвори очи, отблъсна се от стената и се приближи към мен.
Кожата ми пламна, знаех какво ще излекува изгарянето като
мехлем от алое, но не беше правилно. Изобщо не беше правилно.
Както не беше и да ми нарежда да не се срещам с Дийн.
Защо тогава част от мен се чувстваше толкова щастлива?
– Попитай пак какво искам – каза рязко той. Гласът му се
плъзна като лед по кожата ми, след себе си остави смущаващи
тръпки от удоволствие.
– Не – заотстъпвах назад, все още с лице към него. Продължи да
се приближава. Хищник, който дебне жертвата си, имаше и
физическо и психологическо предимство пред мен.
Следващото му хапване, ето в това щях да се превърна, и не се
съмнявах, че ще ме разкъса.
– Попитай – пое дъх, гърбът ми се удари в отсрещната стена,
ръцете му ме обгърнаха, затвориха ме в себе си. В капан бях и не
само физически. Знаех, че няма изход, дори да отстъпеше
встрани.
– Какво искаш? – задавено попитах. Исках да спре, а дори не бях
сигурна какво точно исках да спре. Но то съществуваше. Чувствах
го.
– Искам да те чукам и да гледам лицето ти, докато го правя. Да
видя как потъваш в мен, докато ти причинявам такова страдание,
каквото ми причинява да виждам проклетото ти лице всеки ден.
Дишането ми спря. Не бях сигурна как да отговоря, вдигнах
ръка да го зашлевя по лицето. Улови китката ми, спря ме, преди
да го ударя, бавно заклати глава.
– Трябва да си спечелиш правото да ме шамаросваш. Розово. Все
още не се е случило.
Розово. Сърцето ми замря.
Ужасих се, че така ми въздейства. Изглежда, нямаше значение
какво ми беше казал, никога не ми се разминаваше, без да остави
следа. В ума ми. В мислите. Караше ме да го анализирам. Но сега
беше тук, признаваше, че иска да спи с мен и... нещо се промени.
Бяхме един срещу друг, опивах се от уханието му и бях като
дрогирана от лицето му, и Боже мой, знаех, че не сме направили
нищо, но някак всичко изглеждаше така, сякаш става дума за
изневяра. От самоненавист стомахът ми се сви. Задърпах ръка, за
да се освободя, опитах се да го отблъсна. Но той не ме оставяше
да си тръгна.
– Пак ме попитай какво искам – нареди отново, зениците му
бяха толкова широки, че очите му изглеждаха почти черни.
Отново ме следваше, нагласяваше стъпките си спрямо моите.
Не изпускаше китката ми от ръката си, част от мен искаше да знае
какво е да попаднеш в лапите му. Но преследването скоро щеше
да приключи.
Гънките на коленете ми се удариха в леглото, край на
преследването.
– Какво искаш? – подчиних му се и зададох въпроса не защото
бях принудена, а защото исках да разбера какво злобно нещо има
да казва. Беше лошо. Беше неморално. И това беше мигът, в който
разбрах, че трябва да скъсам с Дийн. Изобщо не биваше да се
съгласявам да излизам с него.
– Искам да отвърнеш на целувката ми – прошепна в лицето ми,
дъхът му галеше страната на лицето ми. Толкова близко беше.
– Но ти…
 Накара ме да млъкна, като стовари устните си върху моите. Те
бяха топли, сладки и точните. Не бяха прекалено мокри, нито
прекалено сухи. Целувката му беше плътска, дълбока, отчаяна и
се замаях – останах без дъх, – теглото на мускулестото му тяло ме
прикова към ръба на леглото секунди преди да ме бутне върху
матрака.
Само че аз нямаше да изневеря на Дийн, без значение как се
чувствам. Не ми беше в природата. Затова въпреки тръпките,
които пълзяха по гръбнака ми и стигаха чак до пръстите на
краката ми, отдръпнах глава встрани, погледнах към пода и
стиснах устни. Покрих уста с ръка, за да му попреча да се опита да
ме целуне отново.
– Махай се от стаята ми, Вишъс – казах през треперещите си
пръсти. Мой ред беше да му заповядвам.
Той ме гледа напрегнато няколко удара на сърцето. Наблюдавах
го с крайчеца на окото си, гладен и… победен? За пръв път и аз го
наранявах и дори сега го направих, защото нямах друг изход.
Аз не мамех.
Не нараних Дийн, но пак беше гадно, защото нараних Вишъс.
Отне му няколко секунди, може би по-малко, за да се овладее.
След това се приведе.
– Попитай ме пак – каза за трети път с ленива усмивка на
лицето си.
Затворих очи и поклатих глава в знак на отрицание. Нямаше
повече да играя извратената му игра.
– Попитай ме какъв вкус имаше тя, когато я целунах тази вечер,
след като те изхвърлихме от стаята. Сестра ти, Роузи. – Гласът
беше кадифен, но думите му бяха отрова, вътрешно се сринах.
Заболя ме повече, отколкото можех да опиша, защото знаех, че е
истина. Той прониза плътта ми, причиняваше ми болка с всеки
удар на въображаемия си нож.
– Нека ти отговоря, Помощничката. Вкусът ѝ беше като твоя…
но по-сладък.
 Глава седма
ВИШЪС

Сега

О ТВОРЕНО Е!
Помощничката влезе с танцова стъпка. Мамка му, какво
точно си беше навлякла?
Изглеждаше така, сякаш се е изгубила в гардеробната на Кийт
Ричардс и е оцеляла на косъм, за да разкаже преживелиците си.
Носеше клин с леопардова шарка, скъсан на коленете, черна
тениска, на която пишеше „Справедливост“ (става дума за
музикална група, не за етическото понятие), кариран дъждобран
и каубойски ботуши. Лавандуловата ѝ коса в по-голямата си част
беше покрита с шапка бини и носеше две кафета от „Старбъкс“,
отпи от едното. Приличаше на личната асистентка на
изпълнителен директор на мултимилионна финансова компания
толкова, колкото аз приличах на примабалерина. Ако това беше
друг начин да ми покаже, че не дава и пукната пара, бележеше
успех.
– Ей. – Плъзна едното кафе по бюрото. То се удари в ръката ми.
Погледнах към него, без да го докосвам, отново насочих поглед
към екрана на лаптопа си.
– Какво е това, мамка му? – Не бях съвсем сигурен дали говоря
за одеянието ѝ или за кафетата. Да не би да беше Хелоуин? За
всеки случай погледах календара си. Не. Доста понапреднали бях-
ме в декември.
– Кафето ти. Закуската те чака в кухнята. – Метна голямата си
чанта „Харли Куин“15 на кафявия кожен диван в ъгъла на кабинета
ми.
Напрегнах всичката си воля да не метна кафето в стената и да
не я пратя отново при безработните. Напомних си, че не съм наел
Помощничката заради великолепните ѝ умения на лична
асистентка или усета ѝ за мода. Имах нужда от нея. Тя беше част
от по-голям план, чието осъществяване ускорявах. Скоро тя щеше
да си заслужава парите и лъскавия апартамент.
И с тия нейни огромни невинни очи за свидетелка я бива повече
от бившия ми психиатър.
Мамка му. Апартаментът. В стремежа си да я убедя да приеме
работата бях обещал какво ли не и сега трябваше да си удържа на
думата.
Направих физиономия, усетих как челюстта ми се заключи.
– Донеси ми закуската – изсъсках.
– Не – отвърна тя равно, прокашля се и вирна брадичка. – Ваше
Височество, моля ви да отидете в кухнята и да закусите с верните
си поданици. Убедена съм, че е важно да се опознаете със своите
колеги. Знаехте ли, че половината етаж в момента е там? Днес е
петък и е ден на пържените филийки.
Брадичката ѝ се вирна още по-високо, проучваше ме.
Естествено, че тая шибания не ми беше известна. Самата мисъл
да изляза от кабинета си и да прекарам известно време с ония
хора, които не познавах и за които не ме беше грижа, ми
докарваше вътрешен кръвоизлив.
Тя ме гледаше отвисоко, зачудих се какво ли се мъти в лилавата
ѝ главица. Всъщност бях заинтригуван от произхода на
лавандуловата коса. Да я мразех, не я мразех. Подхождаше на
кръглото ѝ лице и ексцентричния ѝ стил. Знаеше – Емилия
Леблан знаеше, мамичката му, – че може да накара един мъж да
падне на колене, затова не си правеше труд да се докарва с хубави
рокли и грим. Не беше и мъжкарана – всъщност днес дори беше
вложила старание да се нагласи по тоя странен начин. Косата ѝ
обаче винаги беше рошава и приличаше на някоя от онези
нюйоркски мацки, които мъкнеха със себе си професионални
фотоапарати и правеха снимки на своите „прет-а-манже“ закуски
и ги качваха в Пинтерест, повярвали си искрено, че са
професионални фотографки и половина.
И все пак познавах Помощничката достатъчно добре, за да
разбера, че не се прави на интересна. Тя беше истински
художник. Най-добрият, когото познавах.
 – Вишъс? – попита тя.
Хлопнах екрана на лаптопа, вдигнах поглед към нея.
– Донеси ми закуската. Освен ако не искаш да се върнеш към
бърсането на маси, облечена в униформа на френска слугиня?
Гласът ми беше леден. Това поуспокои нервите ми.
Тя ме изгледа, присвила очи, не помръдна.
Забравил бях как не се поддава на дресировка.
И аз със сигурност бях забравил колко много това ме възбужда.
– Няма да ме уволниш. Искаш нещо от мен. По дяволите, ако
знам какво е, но щом си дотам закъсал, че да ми даваш работа,
предчувствам, че и аз мога да те понакарам да направиш едно-
друго. – Разшава вежди и се разсмя гърлено. – Хайде. Забавно ще е
да се запознаеш с хората, с които работиш.
Мразех, че има предимство пред мен и че е наясно.
Помощничката, естествено, имаше право. Имахме нужда един от
друг. Тя имаше нужда от моите пари, а аз имах нужда от
сътрудничеството ѝ. Претеглих положението, реших да избера по-
важната битка.
– Да изясним нещо, за да избегнем неразбориите за в бъдеще.
Никак няма да ми хареса да ти изритам задника на втория ден, но
и няма да се подвоумя да го направя. Ти си моя служителка. И
следователно аз определям правилата. В момента, в който
подписа договора, стана моя. Ще ми служиш. Ще ми се
подчиняваш. Ти. Ще. Си. Моя. Помощничка. Ясно?
Погледите ни се приковаха един в друг и си позволих да потъна
в тия сини очи за точно две секунди. Днес бяха сини като смърф.
Вероятно не беше най-доброто сравнение, но колко вярно беше.
Цветът на очите на Помощничката непрестанно се променяше
според настроението ѝ.
Тя изви вежда.
– Обеща ми, че онова, което искаш да направя, не е незаконно?
– Не е незаконно – казах. Естествено, че беше незаконно.
– Нито има общо със секса? – продължи тя.
Метнах ѝ един снизходителен поглед, сякаш самата идея
предизвиква смях.
 Помощничката щеше да преспи с мен. По собствена воля обаче.
Примигна, прокашля се. Поклати глава. Я, на Помощничката ѝ
идва нанагорно сама да развали магията.
– Бива. Имаш сделка. Да вървим. Само че те предупреждавам,
мразя пържените филийки.

*
Времето, прекарано с моите служители, ми напомни защо от
всички създания човешките са ми най-малко по вкуса.
Всички седяхме около кръгла бяла маса, гледах ядно студената
си препечена филийка и омлета от белтъци без никакъв апетит.
Помощничката се смееше сърдечно, не я бях чувал да се смее така,
докато беше в Калифорния. Показваше на изкуфялата
рецепционистка нещо на айпада си. Двете си гукаха и си се
усмихваха, а на мен ми се искаше да знам за какво си говореха, но
не попитах. След това рецепционистката сподели, че се била
пенсионирала в края на януари, Помощничката сграбчи веднага
възможността да организира прощалното ѝ тържество, сякаш
щеше да се задържи дотогава.
Все тая. Нямаше да ѝ пукам още балона.
Хората си разговаряха помежду си и едва даваха вид, че ме
забелязват. Служителите в нюйоркския клон бяха свити и се
притесняваха от мен, когато се появявах лично, което не се
случваше често. Свикнали бяха с Дийн, който може и да беше
отрепка, но като шеф си беше доста читав. Аз бях студен, по-
отчужден и когато се ядосвах, крещях на прецакалия положението
с такава сила, че стъклените врати в кабинета дрънчаха.
Отнасяха се към мен като към тиктакаща бомба и задаваха най-
тъпите, най-досадните въпроси.
– И как намирате Ню Йорк? Много по-различно ли е от
Калифорния?
Айде стига глупости, Шерлок.
– Спазихте ли вече някои от празничните традиции?
Попързаляхте ли се на кънки в Сентръл Парк? Видяхте ли
центъра „Рокфелер“ за Коледа?
 Че как, ама аз, мамичката му, даже си направих селфи как
държа Статуята на свободата на длан и го окачих на
хладилника с магнитче „Обичам те, Ню Йорк“.
– Колко голям е клонът в Лос Анджелис?
Достатъчно, че да не засичам никого от хората, които
работят там с мен.
Открай време си бях необщителен. Популярността ми в
гимназията разцъфна като страничен ефект. Движех се с
общителни хора. Трент, Джейми и Дийн живееха заради тълпата.
Но на мен тишината си ми харесваше. Жуженето на скъпата
електроника в моя пентхаус в Лоз Фелиз беше достатъчно и друго
не ми трябваше. Добре де, може и звуците на някоя безименна
жена под мен, докато ми го смуче. Особено ако има същия цвят на
косата като Помощничката. Това правеше фантазията доста
реалистична. Всичко останало беше безсмислен шум, който
държах да бъде елиминиран за слуха ми.
– Приключих – обявих на Помощничката след петнайсет
минути и станах от стола си.
Тя все още беше погълната от разговора, този път с шефа на
счетоводителите на нюйоркския клон. Доста млад младши
счетоводител, финяга от Ню Ингланд, който вероятно се беше
дипломирал от училище от Бръшляновата лига16. Вонеше на
привилегии. Тип като мен.
– Емилия… – щракнах два пъти с пръсти, сякаш ми е куче.
Помощничката завъртя глава към мен, погледът ѝ показваше,
че не е впечатлена, после си продължи разговора с онзи. Същият
вече беше онемял и ме стрелкаше крадешком с очи, все едно че
съм Смъртта с косата.
Разбирах го, наистина го разбирах.
Млад бях. Прекалено шибано млад за изпълнителен директор.
Хората не получаваха подобна власт на двайсет и осем. Но
Четворката расови изроди, сред които и аз, бяхме получили своя
дял от преки пътища, което беше съчетано с възможността да
инвестираме милиони от семейните долари в нашето
предприятие още в първата година. Богатството привлича
богатство. Джейми, Дийн и аз вложихме десет милиона долара в
„Чист растеж на инвестициите“, когато основахме компанията и
станахме свидетели на по-бърза възвръщаемост от тази за
средния предприемач тъпанар.
Създали бяхме чудовище.
И отговаряхме за него.
Това ме правеше даже още по-страхотен от обичайния ви
изпълнителен директор и младият счетоводител го знаеше.
– Ако не сте в кабинета ми до шейсет секунди, ще приема, че
сте подали оставки – казах нехайно, преди да се обърна и да си
тръгна. Докато се връщах към кабинета си, ритнах вратата на
управителя на „Човешки ресурси“ и попитах, дори без да
поглеждам, човека, който заемаше бюрото:
– Онова хлапе – счетоводителчето, колко го бива?
– Флойд ли? Добър е. Вече три години е тук. Господин Коул
никога не се е оплаквал. – Жената на средна възраст зад бюрото
ме погледна така, сякаш не иска да ме вижда там. Ставахме двама.
– Изпрати го веднага в кабинета ми.
– Има ли проблем?
Затворих вратата, без да ѝ отговоря, после влетях обратно в
кабинета си, където вече стоеше Помощничката. Хубаво. Поне тя
знаеше, че щедростта ми и благоволението ми да влагам старание
да потръгне сътрудничеството ни си имат предел. Съсредоточила
се беше върху своя айпад и, изглежда, не даваше пет пари за
моето полуизригване.
– Резервирай билет за полет за Сан Диего за този следобед –
ревнах. – И уреди лимузината на баща ми да ни вземе в Тодос
Сантос. – Не я поглеждах, тръшнах се на директорския стол и го
завъртях към лаптопа, избутах ръкавите си нагоре.
– Ние ли? Ще ми трябва името на другия човек за билета –
Потупа по устройството си, на устните ѝ все още имаше следа от
усмивка.
– Другият човек си ти – казах равно.
Очите ѝ се стрелнаха от екрана към мен.
– Не мога да оставя сестра си.
– Ясно си спомням, че се съгласи да не спориш с мен,
Помощничката. Не подхващай война с мен. Въоръжен съм.
 – Това беше, преди да си дам сметка, че сърцето на сестра ми
може да бъде застрашено…
Прекъснах я:
– Роузи ще има частна медицинска сестра, която да се грижи за
нея, докато теб те няма. Погрижи се хората ми да я преместят още
днес в новия ви апартамент – надрасках адреса на сградата,
където живеех.
Не бях толкова тъп, че да ѝ кажа, че живея в апартамента на
Дийн. Четворката бяхме инвестирали в няколко по-малки
апартамента в сградата. Единият беше корпоративно място, което
използвахме като резервно, ако и четиримата се случехме
едновременно в града. Също и удобно място за чукане.
Апартаментът беше празен и пестеливо обзаведен. Това беше
повече от достатъчно за тези двечките.
– И ако искаш да знаеш, този апартамент има отопление –
добавих, спомнил си студеното течение в коридора на къщата, в
която досега живееше.
Тя пъхна ръцете си дълбоко в розово-лилавите къдрици и
заразтрива скалпа си от раздразнение. Южно от кръста усетих
размърдване, когато я видях да се поти така. За мой късмет бях
зад бюрото.
Нямаше изход. Ето това ставаше.
– Ще позвъня на Роузи и ще видя какво мога да направя –
измърмори, очите ѝ се забиваха като кинжали в мен. Синеока и
със светлолилава коса. И онази куриерска чанта „Харли Куин“.
Как да не ти се прииска да опънеш тая мацка? Естествено, че
бях дърво. Тя приличаше на дъга.
– Приятелско напомняне. Сестра ти не ти е шеф. Аз съм ти шеф.
Затова е по-добре да не ми даваш погрешни отговори. – Завъртях
се към лаптопа си, когато чух почукване на вратата.
– Влез – извиках и в кабинета се появи Флойд, вонеше на „Брукс
Брадърс“17.
– Искали сте да ме видите, господин Спенсър? – изпелтечи,
приглаждаше колосаната си риза. Имаше вид на човек, готов да
напълни гащите.
Надявах се да ги е напълнил, това със сигурност щеше да убие
всички възможности за него и Помощничката да станат двойка.
Кимнах му, докато Емилия ме гледаше с премрежен поглед, в
ъгълчетата на очите ѝ се преплитаха бръчици.
– Тогава ще ви оставя насаме – каза тя и се обърна да си върви.
– Остани – наредих остро, отблъснах се назад, изтегнал се на
стола си. Винаги се бях чувствал удобно, когато другите се
чувстваха беззащитни. – Затвори вратата и седни, Флойд. Вие
също, госпожице Леблан.
Подчиниха се, поех дълбоко въздух. Необходимо ми беше да
пипам внимателно.
Трябваше да напомня на Флойд кой стои по-високо в
йерархията.
– Кой съм аз? – попитах Флойд, преди да има възможност да се
настани удобно на стола пред бюрото ми.
Той се разшава, потри тила си и метна поглед към
Помощничката, преди очите му да се върнат пак върху мен.
– Изпълнителният директор на компанията – отвърна той.
– Пак опитай – сплетох пръсти, облегнах се назад и потупах с
двата показалеца по устните си. – Госпожице Леблан, кой съм аз?
– Садистична гад? – Оглеждаше ноктите си.
И кръвта ми възвря. Усетих как бълбука във вените ми, докато с
усмивка прогонвах гнева си. Гневът бързо се превърна в
удоволствие. Харесваше ми безочлива. Флойд, от друга страна, се
задави от ужас.
– Грешен отговор. Пак опитай – обърнах се към него. – Твой ред
е.
– Байрън Спенсър – каза той.
– Госпожице Леблан? – попитах, макар да знаех, че ще е груба.
Това не беше спор. Това беше любовна прелюдия. Тя просто все
още не беше наясно.
– Най-скапаният съсед в света? Май играта почва да ми харесва.
– Флойд? – Погледът ми пак падна отгоре му. – Последна
възможност да познаеш.
Той имаше крайно окаян вид. Изпотен, безпомощен и объркан.
Знаех, че ако се разчуе, Джейми, Дийн и Трент щяха здраво да ме
сгъват през целия следващ век. Между нас аз бях известен като
онзи, който прекалява в отношението си към персонала.
– Вие сте моят шеф – изпелтечи Флойд най-накрая, най-накрая,
мамицата му, нацели. – Вие сте моят шеф, господин Спенсър –
повтори той по-високо, когато видя одобрението по лицето ми.
– Точно това съм – съгласих се и стоварих длан върху
стъкленото си бюро. – Аз съм твоят шеф.
Той подскочи от изненада. Помощничката дори не трепна.
– И ти напомням – продължих, – че при изграждането на тази
компания съм вложил всичко от себе си. Проклет да съм, ако
нещо толкова тъпо и нехайно като служебна свалка сложи петно
върху името на компанията.
По лицето му се разля озарение. Флойд разбра накъде бия.
Романтичните истории в службата бяха нещо, което не търпях.
Здраво вгорчавах живота на Трент по тоя повод, а Трент беше
приятел от детството и собственик на двайсет и пет процента от
компанията. За три години се беше оправял с три дела за
сексуален тормоз. Кълна се, понякога имах чувството, че
петнайсет процента от приходите отиват директно за потушаване
на страстите на служителките, които беше опънал и зарязал, за да
си мълчат.
Сексуално насилие друг път. Жените, които го съдеха,
примираха за оная работа на Трент със същата стръв, с която аз
исках тъпозадното, залюбено в тениса, хипстърско очиларско
меко тяло на Флойд далеч от шибания ми обсег. Изключено беше
да оставя Джъстин Тимбърлейк-младши, накипрен във втора ръка
костюми на „Брукс Брадърс“, да ми прецака работите с
Помощничката.
– Разбираме ли се? – попитах, местех поглед от единия към
другия. – Край на свалките.
– О, господине! – Флойд изглеждаше ужасен от идеята. – Ние
само си говорехме! Това е недоразумение. Мили ми казваше, че е
свикнала да работи за счетоводител. Никога не бих… Работих
много усърдно, за да стигна там, където съм днес. Ние си
общувахме, това е всичко. Всъщност аз ѝ разказвах за сериала,
който гледам – Стрелата. Тя каза, че също го е гледала. А и аз си
имам приятелка.
 Ама, разбира се, че си имаше. А сега и Помощничката го
знаеше.
Виждах, че съм я вбесил. Устните ѝ бяха стиснати в упорита
линия. Малките ѝ ръце бяха свити в юмруци, наложи ѝ се да ги
пъхне между бедрата си. Изглеждаше така, сякаш е на път да
фрасне по един на двама ни. Гневът ѝ ме възбуждаше, отбелязах
си наум да я предупредя да пази отношението си за себе си, освен
ако не иска да я метна на рамо и да я опъна срещу стъклената
стена на кабинета си.
– Добре е да спазвате устава – казах на Флойд, решил, че
достатъчно съм го изтормозил за един ден. Метнах телефона си
на стъкленото бюро и свих рамене. – Извинен сте, господин…
– Ханингам – Флойд закима към мен разпалено като
новообучено куче. – Разбрах идеално, господине. Повече няма да
се случи – Втурна се към вратата, преди да съм променил
мнението си и да съм го уволнил.
След като си тръгна, се върнах към компютъра си и работата
си, пренебрегнал факта, че Помощничката все още е там, не
отмества поглед от мен, а видът ѝ казва, че е на косъм да ме
защипе с телбода за гърдите. По устните ми заигра усмивчица, Не
я показах. Тя беше тук, ядосана, и щеше да прекара съботата и
неделята с мен в Тодос Сантос.
Това бяха простите факти.
И на някакъв етап щях да я опъна.
Това беше предположение, но рядко грешах.
– Вбесяваш ме – тихо каза тя, очите ѝ оглеждаха лицето ми.
– И това ме възбужда – отвърнах грубо с равен глас. – Затова
може би ще искаш да посмекчиш тоя изпълнен с омраза поглед,
ако не исках да те опъна на бюрото при вдигнати щори.
Продължавах да се взирам в екрана, работех по сделката за
сливането, което много държах да подпиша преди Коледа, но
виждах с периферното си зрение, че е побледняла. Хареса ми как
– отново – се бях вмъкнал под кожата ѝ. Бързо.
– Противен си – измърмори, все още не сваляше поглед от мен,
но не по начин, който да показва, че е отвратена.
Извърнах се, отворих търсачката и проверих акциите на екрана,
прегледах зелените и червените показатели.
– Може и така да е, но съм потънал до топки в проклетата ти
глава, Помощничката, и ти нищо не можеш да направиш по
въпроса.
Очите ѝ искряха от бяс и, мамка му, така се бях надървил, и,
мамка му, тя беше толкова красива. Случващото се беше адски
възпламеняващо. Планът беше да опъна бившата приятелка на
Дийн, да я използвам за лични нужди и да я разкарам, когато
приключа.
И след като беше избрала погрешния тип, за мен нямаше
никакво съмнение, че тя и това си заслужава.
– Ти току-що дръпна лекция на Флойд относно политиката на
компанията за сближаването. Да не се смесват службата и
удоволствието. – Приведе се напред. Лакътят ѝ докосна случайно
моя пръст и се отдръпна като опарена.
Пресрещнах я на половината път, заличих пространството
помежду ни през писалището.
– Поправка. Типовете като Флойд няма да ти доставят
удоволствие. Мъжете като мен ще го направят. Освен това човекът
харесва Стрелата – провлачих, сякаш само това е достатъчно
основание да го изхвърля от компанията.
За мен беше.
– Знаеш ли какъв ти е проблемът, Вишъс? Все още не си решил
дали ме мразиш, или ме харесваш. Затова именно се държиш така
всеки път, когато около мен има други мъже. – В гласа ѝ имаше
нотка на объркване. Този път беше улучила.
Онова, което не знаеше, беше как точно се чувствам около нея.
Мразех я, но и бях привлечен от нея. Съвсем просто.
– Знаеш ли какво чувствам точно сега, госпожице Леблан?
Чувствам, че ти трябва да си вземеш шибаната чанта и да
започнеш необходимите приготовления. Идваш с мен в
Калифорния, без значение дали ти харесва, или не ти харесва.
 Глава осма
ЕМИЛИЯ

Д АВАШ СИ СМЕТКА, ЧЕ ЗВУЧИ АДСКИ СЪМНИТЕЛНО,

НАЛИ – каза Роузи между две кашляния, докато в нашия
апартамент събирах всичките си земни притежания и ги пъхах в
найлонови торби за боклук.
Това място щеше да ми липсва. Въпреки че матракът се
намираше на по-малко от стъпка от готварската печка и имаше
дупка колкото главата ми и въпреки че трябваше да скачаме, за да
стигнем горните кухненски шкафчета, където държахме дрехите
си, все пак изпитвах горчиво-сладко съжаление, че го напускам.
Тук си бяхме създали спомени. Щастливи, забавни, тъжни,
пълни с вълнение спомени. Тук бяхме танцували, плакали пред
второкласни филми, яли вредна храна, докато стомасите
започваха да ни болят. Където бях рисувала платно след платно и
бях продавала картините си за истински пари. Където бях
помагала на Роузи да се учи за медицинска сестра, будувала бях
нощем, за да я изпитвам от нейните дебели като тухли книги.
Сега се премествахме в една от най-луксозните сгради в
Манхатън, но изобщо не бях щастлива. Страх ме беше. Знаех, че
Вишъс има планове за мен и бях абсолютно убедена, че каквито и
да бяха тия планове, човекът ще осребри тлъстата ми заплата.
Но не исках Роузи да се тревожи по този повод.
– Добре, той каза, че не било незаконно и не включвало секс,
следователно няма да ме продаде през границата, нито ще ме
накара да убия някого. – Засмях се престорено и сгънах още една
от моите рокли, напъхах я в пътната чанта.
Събирах вещите ни толкова бързо, колкото можех. След работа
се бях преоблякла, избрах черните панталони от фалшива кожа и
розов пуловер с помпони, знаех, че нямам време да се преобличам
пак, преди да тръгна за летище „Джей Еф Кей“. Но се опитах да
убедя себе си, че обикновеният и раздърпан вид е най-добрият
подход. Не исках Вишъс да остане с погрешно впечатление.
Въпреки че беше все така груб и студен към мен, забелязвах как
ме гледа. По същия начин преди години го гледах аз, когато се
промъквах на футболното игрище в гимназията, за да го
наблюдавам как играе футбол.
На нас ни харесваше това, което виждахме.
Аз обаче си напомних, че този мъж не се занимава с връзки.
Той беше по разрушението. И един от миналите проекти в живота
ми.
Дръпнах ципа на чантата и измъкнах още някоя торба за боклук
от шкафчето, нахвърлях консерви, кафе, захар и всичко останало,
което не се разваляше. Храната си я взимахме. Вишъс може и да
ми беше дал аванс от моята скверно голяма заплата, но пак
трябваше да сме внимателни с парите. И то много внимателни.
Въпреки договора, който ме накара да подпиша, не знаех колко
време ще изтърпя да ми е работодател.
Противно на онова, което той мислеше, не бях глупава.
Продължавах да търся друга работа, дори да плащаха само част от
заплатата, която имах при Вишъс. Да съм изложена на
благоволението на този човек беше като да свикна със златна
клетка с гладен тигър.
Роузи ме следваше с поглед, все още лежеше на нашия матрак и
кашляше в парче тоалетна хартия.
– Ама смелчага си ти, сестра ми. Не мога да повярвам, че си се
съгласила да работиш за Гробаря18 след всичко, което ти стори. За
втори път му позволяваш да те купи. – Малката Роузи беше
единствената, която знаеше какво се случи на осемнайсетия ми
рожден ден.
Не се оставих думите ѝ да стигнат до мен. Тя беше главната
причина да приема въпросната работа, първо на първо.
– Хората правят каквото правят по най-различи причини. Или
ти е дошла наум друга идея как да си плащаме разноските в Ню
Йорк? – измърморих.
– Не ми пука за финансовото ни положение. Не бих работила за
Байрън Спенсър – Роузи войнствено издаде брадичка.
– Но със сигурност би го целунала. – С гръб към нея метнах
буркан ягодово сладко и пакет бисквити в чанта, пълна с вредна
храна. Ударът беше евтин, но не се сдържах.
Роузи се закашля още по-силно.
– Стара история. Преодолей го. Бях на петнайсет, а той беше
великолепен.
Още е – помислих си горчиво. – И беше мой.
Не. Не беше. Дийн беше мой. Роузи беше целунала Вишъс,
защото не знаеше, че не съм безразлична към него. И след тази
вечер вървеше по петите му като влюбено паленце – докато
Вишъс не ѝ каза, че е бил пиян, когато я е целунал и тя трябва да
се стегне.
Спомням си онази вечер като вчера. Не беше пиян. Беше
напълно трезв. Случи се, след като ме беше видял с Дийн, след
като разбра, че се натискаме. Засегнала го бях, затова беше
поискал да ми го върне и целунал сестра ми.
Обърнах се към нея и за момент чувството ми на вина
значително намаля, че я оставям с медицинска сестра през
почивните дни. После тя се разкашля и познатото желание да я
закрилям пак ме жегна.
– Сигурна ли си, че ще се справиш без мен? – попитах.
Метна ми един кос поглед и извъртя очи.
– Да, мамо.
Не се хванах. Изглеждаше бледа. Очите ѝ бяха зачервени, а
носът и горната ѝ устна се лющеха от сухата кожа. Какво си
въобразявах, та я оставях тук в Ню Йорк с някаква сестра, която
дори не познавах? Разбирах, че е на двайсет и пет и напълно в
състояние да се справя, но тя все още имаше възпаление на
дробовете, а устата ѝ можеше война да подпали или да я вкара в
голяма беля.
– Благодаря, че събра вместо мен целия багаж, мацка. – Махна с
ръка към планината от торби за боклуци и кутии, заели почти
цялата стая.
Седнах на леглото до нея и я прегърнах здраво. Роузи зарови
нос в рамото му.
– Ей, Мили?
 – Да?
– Не се влюбвай пак в него. Видях какво ти беше, когато разбра,
че сме се целували. През какво премина, след като си тръгна от
Тодос Сантос. Можеш да работиш за него, но не го оставяй да те
омае както преди. Прекалено добра си за това. За него.
Канех се да отговоря, когато звънецът иззвъня. Сърцето ми
подскочи в гърлото, което беше нелепо, защото знаех, че е
невъзможно той да е долу пред вратата.
– Веднага слизам – казах в домофона. Надзърнах през
прозореца и видях мъж, облечен в шофьорска униформа, да стои
до голяма, лъскава черна кола, замръзнах. Всичко се случваше
прекалено бързо. Чувствах се така, сякаш не съм имала
достатъчно време да си събера мислите. Да се подготвя.
Взирах се в шофьора, физическо напомняне колко различна бях
от моя шеф. Не бях свикнала да ме обслужват. Винаги аз
обслужвах. Аз, родителите ми…
Вишъс с право ме наричаше Помощничката. Не че не беше
грубо, но си беше и истина.
Грабнах пътната чанта и погледнах към Роузи.
– Хората от фирмата за преместване скоро ще дойдат. Мебелите
ще ги оставят на склад. – Още един начин, по който планирах да
намаля евентуалните загуби. – Сестрата ще те чака в новия
апартамент. Поръчала съм след час да те вземе такси. О, и
лекарството ти е в раницата – посочих с брадичка към раницата,
която бях събрала вместо нея.
Роузи отново извъртя очи и ме замери с възглавницата.
Приклекнах и я избегнах.
– Постарай се да не вдигаш кръвното на сестрата – посъветвах я
сериозно.
– Съжалявам. Вдигам кръвното на всички поред. Такава съм се
родила. – Тя сви рамене безпомощно.
– Не забравяй да си взимаш лекарството, в раницата ти има и
списък с ресторанти, които правят доставки по домовете. Оставих
ти и пари в брой.
– Исусе, мацка. Благодаря на Бог, че не се опитваш и задника ми
да бършеш.
Роузи можеше да ми се присмива колкото си иска. Все едно ми
беше ядосвам ли я, или не я ядосвам.
Но тя щеше да се справи.
А аз щях да видя родителите ни. Минали бяха две години. Боже,
липсваха ми.
– Моля те, кажи на майка, че съм напълняла и че се срещам с
четирийсетгодишен рокер, на когото викат Плъха – Роузи
подсмъркна, потупа нос с топче тоалетна хартия.
– Става. Това ще смекчи удара, когато ѝ кажа, че съм се
забременила с близнаци и си нямам понятие кой може да е
бащата.
Роузи се засмя, закашля се и плесна с ръка устата си, престори
се, че ахка от потрес.
– Мисля, че на майка това ще ѝ хареса наистина. – Издуха
карамелен кичур коса от очите си. – Забавлявай се, нали
обещаваш?
– Виж, става дума за Вишъс. Второто му име е Купон.
– Не, скъпа. Второто му име е Задник.
И двете се разсмяхме.
Грабнах дръжките на чантата си и слязох по стълбите, усмихвах
се на себе си. Можех да се справя. Можех да оцелея в делово
пътуване с Вишъс, без да му позволя да се намъкне в гащите ми и
най-важното – в сърцето ми. Трябваше само да не изпускам
наградата от поглед.
Парите. Средствата. Ключът към финансовата свобода.
Колко трудно можеше да е?

*
Срещнахме се на летището.
Носеше дълго тъмносиво палто, черни панталони, кашмирен
пуловер и обичайната си кисела физиономия. Стоеше отвън, от
мразовитото нюйоркско време скулите му бяха станали
тъмнорозови, пушеше трева.
На тротоара на летището.
 Леко се изненадах, като видях, че все още пуши марихуана.
Правеше го, когато бяхме младежи, но вече беше на двайсет и
осем, работохолик и луд на тема контрол. Всъщност открай време
си беше луд на тема контрол. Просто когато бяхме деца, нямаше
толкова много въпроси за контролиране.
Претичах краткото разстояние от лимузината до него, триех
ръце срещу студа. Метнах купеното от магазини за дрехи втора
употреба войнишко яке над тънкия си розов пуловер, но то беше
безпомощно пред декемврийския студ на Източното крайбрежие.
Спрях на няколко стъпки от него и се залюшках от едната на
другата страна да се постопля. Той забеляза, не ми предложи
палтото си.
– Малко старичък си вече за тия работи – отбелязах, навела очи
към цигарата.
– Ще го запомня за следващия път, когато ми придреме за
мнението ти. – Издуха дим във въздуха.
Знаех, че Четворката расови винаги ме бяха възприемали като
наивно, добричко и примерно южняшко девойче. Не грешаха.
Дори Ню Йорк не успя да ме ожесточи. Все още не бях пушила
трева, нито бях опитвала друг наркотик. Все още не използвах
думи като „мамка му“. Все още се изчервявах и отмествах поглед,
когато хората говореха за секс открито.
– Могат да те арестуват – продължих, дразнех го. Не че ми
пукаше кой знае колко. Просто знаех, че такива думи му лазят по
нервите, а на мен ми харесваше да го вбесявам. Това ми даваше
фалшиво чувство, че имам някакъв контрол над него.
– Могат и теб да арестуват – отвърна той.
– Да ме арестуват ли? – не разбрах. – За какво? Че съм застанала
близо до задник?
Загаси цигарата си в кошче за боклук, пръстите му бяха толкова
бели, че чак синееха, метна фаса на тротоара. Над фаса мина
количка за багаж и премаза останките от тревата на бетона.
Вишъс се наведе към мен, затаих дъх, дробовете ми пареха, нещо
трябваше да ме защити от пристрастяващото му ухание.
– Ако отговоря на твоя въпрос – каза той, тялото му беше близо,
– пак ли ще вземеш да ми се смущаваш. Изчервяваш се всеки път,
когато те погледна в лицето, затова те съветвам да не ме питаш
какво ми минава през ума. Не ме изкушавай, Помощничката. С
радост ще ти съдействам да опетниш безукорното си криминално
досие с обвинение за непристойно поведение на публично място.
Добре. Боже.
– За адвокат направо си просиш обвинение в сексуален тормоз.
Защо? – Потрих ръцете си в бедрата. Започнах да се спомням защо
ми се искаше да му връзвам шамари през половината дни от
времето, когато живеехме близо един до друг.
– Не съм сигурен. – Гъстите му, тъмни вежди се събраха. Тръгна
към входа на терминала. Последвах го. – Може би защото съм
наясно, че никога няма да ти стиска да ми се противопоставиш.
Да ми се опълчиш, Помощничката.
И ето ни пак в гимназията.
Трябваше да се сетя.
След охраната завихме към салона за специални пътници на
въздушните линии, аз носех чантата си, а Вишъс носеше само
чантата с лаптопа си. Опитвах се да вървя в крачка с него, но той
беше по-висок и по-бърз, а и тежестта на моята чанта ме
забавяше. Не му хареса.
Погледна багажа ми, простена и го грабна от ръката ми.
В случая не се държеше като възпитан мъж. Чисто и просто
държеше да не изпуснем полета си.
Летището „Джей Еф Кей“ беше претъпкано. По пистите падаше
сняг, имаше закъснели полети, бели букви просветваха по сините
електронни екрани около нас. Имаше страшно много хора,
охраната полагаше усилия и влошаваше положението, но
приближаваше Коледа и въздухът беше сладък и изпълнен с
надежда.
Прекрасно беше, че ще видя родителите си за пръв път от две
години, въпреки че нямаше да прекараме заедно празниците.
Погледнах към Вишъс.
– Струва ми се, че трябва да установим някои основни правила.
Няма да излизам на срещи с теб, очаквам да спреш да заплашваш
мъжете, които говорят с мен. Флойд например.
– Първо на първо, никой не е тръгнал да ходи на срещи с теб,
Помощничката. Искам да те чукам, а и ако се съди по начина, по
който ме гледаш, отношението ми среща взаимност. Второ на
второ, компанията е моя, така че е моя работа да знам кога
служителите ми се трескат в тоалетната.
Докато вървяхме през салона, така се бях изчервила, че имах
чувството, че лицето ми ще пламне в огън. Отново се държеше
като дръвник, и то умишлено.
– Трето на трето, направих ти огромна услуга. Човекът е боклук
от класа. – Водеше и двама ни към две плюшени кресла,
поставени едно срещу друго.
Седнахме. Заобикаляше ни куп храна и кафе, дори алкохол
имаше – за пръв път се намирах в салона за първа класа на
летище, затова обстановката ми беше непозната, но и двамата се
въздържахме да го споменем. Приех, че той е свикнал на подобен
лукс. Аз обаче бях стъписана до такава степен, че не смеех да
помръдна. Все едно влизах във вселена, чийто език не говоря,
нито познавам правилата ѝ.
– Четвърто на четвърто, не искаш последното ти име да е
Ханингам – довърши Вишъс.
Толкова нелепо беше изказването, че се разсмях. Всъщност
може би се смеех и защото бях нервна, че се качих на самолет,
който щеше да ме отведе до Тодос Сантос. Исках да видя
родителите си, но умирах от страх, че ще видя още някого.
Жегна ме притеснителна мисъл.
– Дийн там ли ще бъде? Той още ли живее в Тодос Сантос?
Челюстта на Вишъс трепна така, както трепваше, когато нещо
не му е по вкуса. Хватката му около подлакътниците на креслото
се стегна.
– Дийн е в Лос Анджелис – отговори, погледна ролекса си.
Радвах се, че не ми се налага да се срещам с бившия ми приятел
след всичко случило се. Отпуснах се на удобното място, затворих
очи. Чудех се дали ще мога да поспя в самолета. Предишната
вечер работих в „Маккой“ – застраховах се допълнително, не
желаех все още да им съобщавам, че напускам.
 Усещах погледа му върху себе си, но не каза нито дума.
Харесваше ми, когато ме гледа, и ме смущаваше.
Имаше право за секса и това ме смущаваше още повече.
Наистина исках да спя с него. По-лошо беше от онези пеперуди,
които литваха в гърдите в първия миг, когато погледът на
тръпката ти пада върху теб. Когато бях около Вишъс, пеперудите
хвърчаха непрекъснато. Но също така знаех, че не съм момиче за
една нощ. Дори и да не бях твърдо против срещу секса за една
нощ, да започна нещо с Вишъс беше абсолютно изключено.
Имахме минало.
Не ми беше безразличен.
Отношението ми към него беше лошо, беше хубаво… накратко,
твърде сложно.
– Къде са другите трима? – измърморих с все още затворени
очи.
Вчера си бях направила домашното. Знаех, че всички са
партньори в компанията, знаех, че клоновете на компанията са
пръснати по цял свят, но не знаех кой къде живее. И Дийн в Лос
Анджелис ли живееше? Това беше изненада. Дийн обичаше Ню
Йорк, говореше, че ще живее там, още когато бяхме деца. Вишъс
винаги беше предпочитал лъскавината и пластмасата,
преструвките и фасоните на Лос Анджелис. За безочлив човек той
май наистина мразеше откровената гола почтеност, която
предлагаше Манхатън. В Лос Анджелис той беше поредната
красива, празна маска, която минаваше за човешко създание.
– Дийн беше в Ню Йорк допреди две седмици, после аз го
заместих. Не съм сигурен кога отново ще си разменим местата, но
случи ли се, аз се прибирам в Лос Анджелис. Трент е в Чикаго, а
Джейми е в Лондон.
– Често ли сменяте клоновете?
Той сви рамене.
– Почти два пъти на година.
– Струва ми се объркващо. И доста глупаво – измърморих.
– Наблюдението ти е ценно за мен, особено като вземем
предвид, че си изкарваше хляба, като поднасяше бира.
Умълчахме се, насочих погледа си другаде, огледах елегантните
жени и облечените в костюми мъже около себе си. Що се отнася
до мен, разговорът беше приключил в секундата, в която той
отново реши да се прави на дръвник.
– Обикновено не си разменяме местата за повече от седмица –
най-неочаквано и през зъби обясни Вишъс. – В Ню Йорк ме
задържаха извънредни обстоятелства.
Това беше неговият начин да се извини, но на мен ми беше
достатъчно. Само свих рамене.
– От колко време издържаш сестра си? – Очите му оглеждаха
тялото ми. Съжаление погълна сарказма и остротата в гласа му.
Не беше свикнал да е любезен с хората. Да се държи възпитано.
Само че явно полагаше усилия в тази посока.
Облизах устни, отказах да го погледна в очи.
– Твърде дълго – признах – Джейми още ли е със…?
Потреперих, когато осъзнах, че изобщо не ми влиза в работата.
Най-добрият приятел на Вишъс излизаше с учителката ни по
литература, госпожица Грийн, докато бяхме последна година в
гимназията. Връзката им излезе на бял свят, преди да се
дипломираме, и предизвика вълни в Тодос Сантос и цунами в
гимназията ни. След това той замина с нея след края на годината.
Вишъс изсумтя и макар очите ми да бяха затворени, разбрах, че
е кимнал, за да потвърди.
– Женени са. Имат си момиченце, Дария. Прилича на майка си,
шибано благодарим!
Думите му ме накараха да се усмихна.
– Той как се справя? – попитах, знаех, че е територия, на която
Вишъс се чувства удобно.
– От четирима ни именно Джейми възприе ролята на
отговорен възрастен. Когато Трент, Дийн или аз стъпим накриво,
той ни набива разум в задниците.
Искреността му ме накара да обърна глава към него.
– Вие винаги сте се чувствали добре заедно, нали, Четворката?
А от устните му се появи мрачно подсмихване, сви рамене
уморено.
– Докато ти не се появи.
Не звучеше като заяждане. Казал го беше доста делово. Исках
да му задам куп въпроси: Защо аз? Какво беше това вторачване в
мен? Защо те беше грижа, че излизам с Дийн? Вишъс беше бог за
момичетата от гимназията. Хубавец, богат и спортист. Изобщо не
би трябвало да попадам в радара му. Дийн беше по-общителен,
по-забавен. Разбирах защо иска да се среща с момиче като мен.
Вишъс обаче… той ме мразеше.
Въздъхнах облекчено, когато обявиха, че пътниците за нашия
полет вече трябва да се качват. Качихме се на самолета преди
всички останали. Трябваше да кацнем в Сан Диего, следваше
кратко половинчасово пътуване до Тодос Сантос и щяхме да
пристигнем в ранната привечер заради смяната на часовите
пояси. Но след всички обяснения с Роузи и събирането на вещите
ни в апартамента, изтощението ме надви, завладя ме сънливост, с
която не можех да се боря. А и без това възможността да будувам
и да се разправям с Вишъс хич не ме мамеше. В минутата, в която
се настаних на мястото си в първа класа, се сгуших и затворих
очи.
Малко след това излетяхме, няколко секунди се взирах в него.
Погледът му беше насочен към лаптопа. Очите му не се откъсваха
оттам, но знаех, че той чувства погледа ми.
– Благодаря ти, че осигури място на Роузи, където да живее –
прошепнах.
Челюстта му трепна, но не вдигна поглед от юридическия
документ, върху който работеше.
– Заспивай, Помощничката.
Това и направих.

Глава девета
ВИШЪС

Д ВЕ СВЪРЗАНИ С МЕН ТАЙНИ не бях споделял никога с

никого.
 Номер едно: страдах от безсъние. От тринайсетгодишен.
Когато станах на двайсет и две, се срещнах с психиатър, който
да пробва да оправи положението. Психиатърът заключи, че
събитията в миналото ми били виновни, че не мога да спя, дори
от това да зависи шибаният ми живот, и ми предложи да се
срещаме два пъти седмично. Занимавката изтрая месец.
Оттогава безсънието се превърна в част от всекидневието ми.
Карах без миг сън по няколко поредни нощи, след това умирах за
ден или два, за да си наваксам. Дори се научих да контролирам
цикъла на рухването. Когато напусках офиса късно вечер, вместо
да се въртя и мятам в леглото като примиращ за доза друсливец,
отивах директно във фитнес, който работеше по двайсет и четири
часа, и тренирах. След това се връщах в празния си апартамент и
четях най-новия трилър – каквато там беше най-продаваната
глупост, за която всички говорят – или автобиографията на
известна личност, която не мразех изцяло.
Понякога канех жена. Понякога си лягахме. Добре де, понякога
даже разговаряхме. Не бях против разговорите с жените, с които
си лягах. Но без изключение поведението ми към тях беше
неизменно и постоянно.
Имах правила и не ги нарушавах.
Никакви вечери. Никакви срещи. Никакво ходене в домовете
им. Абсолютно никакви шибани разговори на възглавницата.
Положението беше: или се съгласяваш, или се изпаряваш.
Ако ме искаха, знаеха къде да ме открият. На сутринта се
обличах и отивах на работа, избръснат и отпочинал. Знаех, че
накрая сънят ще ме надвие, но ставах все по-добър в долавянето
на признаците кога ще стане. Това не правеше живота ми по-
лесен, но правеше безсънните нощи поносими.
Номер две: противно на ширещото се вярване, аз бях способен
на любов.
На сантименталните, банални простотии? Аха. Но дълбоко в
себе си знаех истината. Не бях нито чудовище, нито психопат,
нито пък скапан социопат като мащехата ми. Обичах. Обичах
през цялото шибано време. Обичах приятелите си и „Рейдърс“19.
Обичах правото и стискането на ръце при изгодни сделки.
Обичах да пътувам, да тренирам и да чукам.
Мамка му, обичах да чукам.
Погледнах към Помощничката. Не беше лесно да се правя на
неразбрал, че спи до мен. Толкова близко. Лицето ѝ пораждаше у
мен хаос, който някога се бях опитвал да укротя с простотии като
„Предизвикателството“. Устните ѝ ме умоляваха да ги целувам по
повече от един начин. Тялото ѝ също. Не можех. Освен ако не
станеше по шибаните ми правила.
Полагах усилия да работя по сделката за сливането на фарма-
цевтичните компании. Опитвах се да работя и видях, че трепери
от студ в съня си, кожата по деликатната плът на врата и
ключицата ѝ беше настръхнала.
Насочих отново погледа си към екрана, пак опитах да работя.
Не спирах да я поглеждам крадешком.
И не спирах да се опитвам да охладя кръвта си, която кипваше
всеки път, когато бях близо до нея.
Накрая я наметнах с одеяло. Четирийсет минути я гледах как
спи. Четирийсет шибани минути. Това беше нарушение на
правилата. Имаше и по-лошо – исках да престъпя всички
правила. С нея.
Опитах се да усмиря малкия Вишъс. Нямаше гаранции, че
Помощничката ще си легне с мен. Можете да изведете момичето
от църквата във Вирджиния, но не можете да изведете църквата
от момичето. Въпреки годините в Ню Йорк подозирах, че все още
не е закоравяла потребителка на приложения за срещи, която
скача от легло на легло на път към следващото сърце за
разбиване.
Освен това тя май ме мразеше толкова, колкото и аз нея.
И на последно място, но не последно по значение – наясно бях,
че се каня да се хвърля с главата напред в мръсна, противна
гадост със семейството ми.
Не можех да си позволя да се разсейвам. Исках само да получа
от нея помощта, която ми трябваше, може би да я изчукам
няколко пъти и да я разкарам.
Сложи край.
Кацнахме на залез, плъзнахме се през покритото с виолетови и
златисти, като тези в косата ѝ, оттенъци небе. Предвкусването на
обещаващо ново приключение изпълни ноздрите ми, когато най-
накрая излязох от летището, въоръжен с момичето, което бях
прогонил оттук преди десет години.
Клиф, семейният шофьор, се беше облегнал на черната
лимузина, чакаше при мястото за взимане на багаж на
международно летище „Сан Диего“. Втурна се да вземе чантата ѝ –
аз още предишната вечер бях изпратил багажа си в Тодос Сантос –
и я метна в багажника на колата, лееше любезности, на които не
си направих труд да отговоря. Емилия вървеше след мен, очите ѝ
се стрелкаха навсякъде, поглъщаше жадно гледката, която не беше
виждала от много отдавна.
Известно ми беше, че е гостувала на родителите си преди
няколко години, когато вече бях в Лос Анджелис, но повече от
това не знаех.
Пътуването до имението на баща ми се точеше и ми даде
възможност да помисля и да овладея сърдечния си ритъм. Клиф
си държеше устата затворена, вероятно не беше забравил, че не
съм онова дрънкало мащехата ми. Не вдигнах преградното
стъкло. Помощничката гледаше през страничното стъкло,
правеше се, че не съм до нея.
Съботата и неделята бяха важни за мен. В тези дни щях най-
накрая да споделя на баща си за своите планове.
Помощничката не спомена одеялото, а и аз премълчах как само
шибаният ми мозък не се взриви, когато се хванах какво правя.
Дребен жест. Какво огромно въздействие върху настроението!
В гаража за осем коли зад къщата Клиф издърпа чантата от
багажника.
– Най-добре да отида да видя родителите си – посочи с палец
апартамента на прислужниците. – Не съм била отдавна с тях. –
Обвинението в гласа ѝ намекваше, че за това съм виновен аз. –
Надявам се майка ми да не е в кухнята ти. Или вече ми е
разрешено да влизам там?
Ново обвинение. Ехо! Аз не съм ги карал да живеят в
слугинския апартамент. Истината беше, че бих им предложил
място в къщата, предвид колко празна беше. Решението го взе
шибаната надута снобарка Джозефин, но никой нямаше да ми
повярва. Маската на Джо беше бетон.
– Ще те взема в осем.
– Утре сутрин.
– Тази вечер. Имам спешна среща с адвоката си и ми трябваш,
за да водиш бележки – Според първоначалния замисъл се надявах
да ѝ споделя плановете си в самолета, но тя заспа.
Понякога забравях, че другите хора спят.
Средностатистическият човек прекарва двайсет и пет години от
живота си в сън. За разлика от мен. Аз будувах, мамка му.
В самолета се изкушавах да я събудя, но тя изглеждаше толкова
далеч от всичко, убеден бях, че няма да разбере цялата гадост,
която и без това трябваше да ѝ разкажа. И всяка частица от нея
беше важна.
Във всеки случай обяснението ми за пътуването, изглежда,
усмири Помощничката и тя ме стрелна с учтива усмивка.
Започваше да свиква с мен. Ожалих я.
– Тогава ще вечерям с майка и татко и после ще се видим с теб.
Притисна чантата си до гърдите и тръгна по паважа към
предишния си дом зад гаража, докато аз вървях към двойните
врати от ковано желязо през студеното имение, в което живеех.
Преди да завия на ъгъла, извърнах глава към нея.
Стоеше пред вратата на родителите си. Когато вратата се
отвори, тя се хвърли в ръцете на майка си, сплете крака на
дебелата ѝ талия и щастливо изписка. Баща ѝ пляскаше и се
смееше. Скоро тримата хем ревяха, хем се смееха от радост.
Когато аз бутнах с крак да отворя вратата на къщата си, там
нямаше никого. Никой не ме чакаше. Но това не можеше да е
новина.
Мащехата ми вероятно вече се беше върнала в Кабо с
приятелките си. Благодаря, мамка му. А баща ми сигурно беше
горе в леглото си, извървяваше бавно пътя си към смъртта след
третия си инфаркт за последните пет години.
Но този път студеното му зло сърце щеше да изгуби битката.
Смърт. Колко банална работа. Всички умираха. Добре де,
накрая. Но почти всички се съпротивляваха на смъртта. За жалост
на моя баща той имаше мълчаливи врагове, които го дебнеха в
мрака.
Един от тях беше собственият му син.
Баща ми толкова гореше от желание да се отърве от майка ми –
толкова облекчен беше, когато тя най-накрая умря, – че забрави,
че и неговото време ще дойде. И то дойде с малко помощ от
Майката природа.
Кармата изпипваше с особено старание това свое дело. За
шейсет и осем годишен човек татко беше в прекрасна форма.
Хранеше се добре, играеше тенис и голф и дори беше намалил
цигарите.
Но делото на светците се върши чрез другите.
Време беше всеки да си получи заслуженото за смъртта на
Мари Спенсър.
Дарил Райлър отдавна беше мъртъв.
Байрън Спенсър-старши скоро щеше да го последва. А
Джозефин Райлър Спенсър нямаше да има за какво да живее.
Нищичко.
– Татко? – извиках, застанал здраво на пода във фоайето. Той не
отговори. Знаех, че няма да го направи. Третият му сърдечен
пристъп го беше оставил немощен като никога. Това беше след
удара, който беше получил между втория сърдечен пристъп и
най-скорошния.
Сега двама болногледачи навсякъде го возеха с количка и едва
успяваше да общува с другите. Умът му работеше, но не можеше
да говори. Способността му да си движи крайниците също беше
изчезнала. Баща ми едва успяваше да вдигне пръст, за да посочи
какво иска или от какво има нужда.
Някога считаше моята парализирана напълно майка за товар, за
тежест, която мърля финансовия му отчет… сега се беше
превърнал в такъв за Джозефин.
Всичко се връща.
Пуснах куфара си в средата на просторния, тъмен салон –
завесите в моята къща винаги бяха дръпнати – и се качих по
стълбите.
– Идвам за теб, татко!
 За последен път щях да говоря с него.
За последен път щях да се преструвам, че ми пука.
Не беше в стаята си, щом стигнах там. Баща ми рядко излизаше
от спалнята си, когато беше у дома. Двама мъже – медицински
сестри, понякога го водеха в библиотеката и ако не го откриех там
с Джош и Слейд, тогава вероятно беше в болницата. Отново.
Слязох до библиотеката и, естествено, беше пуста. Застанах
пред дъбовото писалище и прокарах длан по него. Някога това
беше любимата стая на майка ми. Прекарвахме доста време
заедно. Лежахме в различните краища на дивана, четяхме тихо и
понякога се споглеждахме, усмихвахме се един на друг. Само на
шест бях, когато започна тази традиция.
Споделяхме тишината. Любовта ни към всичко написано.
Дори след катастрофата, когато тя беше парализирана от врата
надолу, продължавахме. Само че тя вече не седеше на дивана. Аз
обаче я забавлявах, четях ѝ на глас Малки жени и Брулени
хълмове. Излишно беше да казвам, че тия книги не ми бяха по
вкуса. Но онази нейна усмивка… усмивката ѝ със сигурност си
заслужаваше тормоза.
Когато почина, Джо и татко изоставиха стаята. След това Дарил
Райлър, братът близнак на Джо, започна да я използва за съвсем
друго.
Да ме бие.
Знаех, че трябва да мразя тази стая след всичко, което Дарил ме
беше накарал да преживея тук, но мястото неизменно ме
привличаше. Пълната с насърчение усмивка на майка ми, която
беше мехлем за зажаднялата ми душа, беше всичко, за което си
мислех, когато влизах в библиотеката.
Не начина, по който Джо ме заключваше вътре, когато Дарил
ме налагаше с ръката си, на която носеше пръстен, докато гърдите
ми не се покриеха с рани и синини. Не начина, по който лъжеше
за случилото се, когато той ме биеше с колана си, докато краката
ми не се покриеха с белези и кръв.
Свел глава, гледах ръцете си, притиснати към писалището. Това
беше позиция, която ми беше твърде добре позната. Ето така
стоях, докато ме пребиваше.
 Дланите ми трепереха срещу дървото, знаех какво означава.
Скоро щеше да настъпи рухването, сънят, който така ми убягваше,
щеше да изиска своето. Но най-напред трябваше да накарам
Помощничката да ми съдейства с моите планове относно
завещанието, освен това трябваше да съобщя новината за нея на
Дийн, преди сам да е разбрал от баща си.
Изрових мобилния от официалните си панталони и набрах
номера, метнах телефона на писалището, след като включих
микрофона. Дийн отговори на третото позвъняване.
– Изпратил си ми Сю! – проскърца със зъби, гласът му беше
пълен с раздразнение.
Облегнах се назад.
– Какъв е проблемът? Останах с чувството, че я трескаш.
Мислех, че ще си щастлив.
– Всъщност трескам я, така си е. По тази именно причина тя не
примря от радост, когато влезе и ме завари да се веселя с нечие
чуждо коте на твоето бюро.
Намръщих се. Подобни изпълнения ме караха да не изпитвам
такава вина, че съм причината за раздялата му с Помощничката.
Тя наистина ли имаше нужда от калтак като Дийн? Като Трент?
Като мен? Всички бяхме от един дол дренки.
Завъртях устна между пръстите си, мъчех се да овладея
треперенето на челюстта.
– Предложил си ѝ договор, който не е стандартен за компания-
та, без да се допиташ до мен. Какво ти се е мотаело в главата,
отрепко?
– Не кой знае какво, но мога да ти кажа какво се случи под
колана ми, докато го договарях.
Буквално чух как се хили.
Въздъхнах, клатех глава.
– Ще те издам на следващото ни месечно съвещание.
– Така се сащисах, че се изпуснах в гащите – изсумтя Дийн,
невъзмутим. – И кой ти помага в Ню Йорк? Уволнил си женския
устат сатана, който работеше тук. Видях я да си събира багажа
вчера.
Тифани, предишната ми лична асистентка, беше кучка за всеки,
който работеше с нея. Не с мен, естествено, но останалите в офиса
я мразеха. Почти толкова, колкото и мен. И това говореше много.
– Намерих си друга лична асистентка.
– Обзалагам се, че си – разсмя се той. – Да позная. Дърта,
опитна, сивокоса, снимки на внуци навсякъде по бюрото ѝ?
Чух ехо от банята, цип, който се сваля надолу, той пикаеше.
Толкова шибано типично за Дийн.
– Всъщност моята нова асистентка е Емилия Леблан – казах и
зачаках реакцията му.
Такава не последва.
Не исках да му играя по свирката. Не исках. Но след двайсет
секунди пълна тишина трябваше да кажа нещо, каквото и да е,
така и направих.
– Ало?
Линията беше свободна. Затворил ми беше.
Кучи син.

Глава десета
ЕМИЛИЯ

П РЕОБЛЯКОХ СЕ В ПО-ПРИЯТНИ ДРЕХИ и поглезих

родителите си, като ги заведох на ресторант на
пристанището за вечеря. Поръчах бутилка вино, което лесно
можех да си позволя с новия си чек за заплата, а също така мезе и
предястия. Майка и татко ми разказаха как живеят, за моя
изненада живееха по-спокойно и приятно. За Байрън-старши се
грижели двама мъже – болногледачи, той бил по-болен, отколкото
си давах сметка. А Джозефин Спенсър рядко се мяркала в
имението, често отсъствала заради пътешествия.
Ресторантът се намираше на кораб с името Ла Бел20 и беше
малко по-лъскав, отколкото ми беше по вкуса. Те избраха мястото.
Аз лично никога не бих се спряла на него. Всички в града знаеха,
че Вишъс и приятелите му бяха подпалили Ла Бел в последната
ни година в гимназията, но никой не знаеше причината.
Храната беше хубава, а покривките притежаваха белотата на
покривките от реклами за прах за пране. Не можех да се оплача.
Нахраних се, пих вино и се усмихвах.
Вечерята обаче служеше за разсейване. Причината, поради
която бях тук, беше той.
А той беше опасен.
– Сега с Байрън-младши ли работиш? – майка се усмихваше
многозначително, което не ми хареса. Тялото ѝ беше натежало от
годините преумора и домашната, пълна с мазнини южняшка
храна, която никога не би могла да поднесе на работодателите си,
но под всички килограми тя си оставаше красива. – Разкажи ни.
– Няма нищо за разказване. Той имаше нужда от лична
асистентка, аз имах нужда от работа. И понеже сме ходили заедно
на училище в гимназията, се сетил за мен – обясних внимателно.
Да го нарека „стар приятел“ щеше да означава да ги излъжа в
очите.
Пропуснах факта, че Вишъс беше казал, че му трябвам за
някакви тъмни цели.
Че имал не съвсем достойни за уважение планове за мен.
Че вече два пъти беше заплашил да ме уволни.
И със сигурност пропуснах онази част, в която ми каза, че щял
да ме опъне на стъкленото бюро в кабинета си пред очите на
всички.
– Той е хубаво момче. – Майка ми изцъка одобрително, отново
отпи щедра глътка от виното. – Изненадвам се, че не си е създал
семейство. Но предполагам, че така става, когато си много млад и
много богат. Имаш урожай за събиране.
Вътрешно потреперих. Майка ми се възхищаваше на богатите.
Това беше отношение, което ние с Роузи никога не възприехме.
Може би защото имахме нещастието да посещаваме гимназия „Ол
Сейнтс“ и да опитаме от омразата и снобизма на богатите
ученици. Горчилката остана в устите ни дълго след като бяхме
напуснали Тодос Сантос.
– Никога не съм харесвал това момче – обади се неочаквано
татко.
Врътнах глава към него. Баща ми беше момчето за всичко на
Спенсърови. Почистваше басейна, поддържаше тревата и се
занимаваше с поддръжката, когато нещо се счупеше или трябваше
да се замени. Работеше най-вече на открито и имаше сива коса и
обжарено от слънцето лице, както и жилавото, мускулесто тяло на
работягите. За пръв път се изразяваше по този начин за Вишъс.
– Как така? – полюбопитствах, преструвах се на
незаинтригувана, докато си наливах нова чаша вино. Щях да се
прибера у дома пияна, но не ми пукаше.
– Той е истинска беля. Онова, което правеше, докато живееше
тук… Никога няма да го забравя – устните на татко бяха свити в
неодобрение, от което сърцето ми замря.
Познавах баща си. Никога не говореше нищо лошо за никого.
Ако го беше направил за Вишъс, това означаваше, че той е бил
груб към него. Исках да поразровя темата, но знаех, че шансовете
ми да получа отговор са почти никакви. Татко не беше по
клюките.
Платих сметката, макар че родителите ми се опитаха да спорят,
а татко ни закара у дома.
Стаята ми си беше такава, каквато я оставих преди десет
години, когато напуснах. Плакати на Интерпол и „Дони Дарко“21.
Стенопис с вишнев цвят в поизбелели цветове – това най-много
обичах в маслените бои, остаряваха заедно с човека. Някои от
рисунките ми с Роузи бяха пръснати наоколо. Стаята отразяваше
доста точно младежките ми години. Само дето нямаше голяма
снимка на Вишъс как ми вади сърцето, докато вътрешно кървя.
Отпуснах се на леглото – с розово одеяло на цветни мотиви,
направено за мен от баба – и се унесох в предизвикана от виното
сънливост…
Дрямката ми беше прекъсната от намръщения Вишъс, застанал
на вратата ми, облечен с костюм и внушаващ адски страх. Все още
не беше усвоил изкуството на чукането по врата.
Поведението му беше съвършено подходящата метафора за
нашата връзка. От мен винаги се очакваше да поискам
разрешение да вляза в неговия дом, но той винаги можеше да се
вмъква в моя без предупреждение. По много подобен начин ме
беше открил и в „Маккой“.
– Време е – каза той, ръцете му бяха в джоба, стоеше в профил.
Изглеждаше като човек на ръба повече от обикновено.
Станах права в леглото, преди да си грабна чантата от нощното
шкафче, все още замаяна от съня. Устата ми беше пресъхнала от
алкохола и прекалено малкото храна. Той не се помръдна от
вратата, когато стигнах до нея. Само се взираше в мене като
психопат – познатият студен, богат гадняр, който ме наблюдава,
сякаш съм плячка, но който все още не беше решил дали съм
достатъчно добра, за да съм следващото му ястие.
И продължавах да съм дъщерята на прислужниците, която иска
той да я обича или да я остави на мира, точно колкото и да я
спаси от нещастието ѝ.
Наклоних глава встрани, отказвах да мина покрай него и да
рискувам да го докосна.
– Ще ме пуснеш ли? – намусено попитах.
Очите му, лениви, но шарещи, ме изгледаха бавно от глава до
пети, преди да се спрат на моите. Леката му усмивка казваше:
„Бори се срещу мен, Помощничката“.
Няма значение. Не възнамерявах дори да помръдна, докато не
се махнеше от пътя ми.
– Помниш ли Илай Коул? – попита.
Разбира се, че го помнех. Това беше бащата на Дийн. Адвокат
по бракоразводни дела, който се занимаваше с изключително
важни и сложни случаи, човек, който винаги ме гледаше
сърдечно, когато излизах с Дийн. Мил. Любезен. Такива бяха и
повечето ми спомени за сина му.
Кимнах.
– Защо?
– Защото с него имаме среща. Искам те бистра. Пияна ли си?
Жегна ме, но само извих вежда и му се усмихнах сдържано.
– Вишъс, моля те. Да се разберем насаме. Помисли за децата –
подиграх му се.
 Вишъс не оцени подобаващо шегата ми. Навъси се и се дръпна,
позволи ми да се промъкна покрай него и да изляза през вратата.
Чувствах как очите му предизвикват жар по гърба ми, когато
измърмори под нос:
– Майната им на децата. Оставам заради задника.

*
В колата разделителното стъкло ни отделяше от шофьора и
спираше всеки шум и всяка гледка отзад. Гледах през прозореца.
Бутици, художествени галерии, дневни спа центрове, всички
украсени за Коледа, прелитаха в цветна мешавица от празничните
светлини на Главната улица. Това беше центърът на Тодос Сантос,
където събирах празни спомени като стари рецепти. Зашарих по
покритото с пара стъкло на прозореца, прокарах върха на пръста
си по него, нарисувах лицето на тъжна жена. Дъждът потропваше
по прозореца и капките бяха като нейни сълзи.
Мълчанието тежеше във въздуха, а трафикът и дъждът ставаха
все по-тежки, докато пътувахме. Хората бързаха да взимат храна
за вкъщи, пазаруваха подаръци или тичаха към коледен концерт.
– Ти да не би да се развеждаш? – най-накрая попитах. Извърнах
глава и го погледнах. Всичко у него приличаше на богат адвокат,
специализирал се във финансовото право, какъвто и беше.
Междувременно аз носех ретро рокля – кадифе в кралскосиньо, –
съчетана със сребрист клин и каубойски ботуши.
– В известен смисъл – отговори той умислено, очите му гледаха
неумолимо през прозореца. От очите му се лееше равнодушие.
Ненавиждаше този град. И аз го ненавиждах. Но докато аз си
имах своите причини – търпях тормоз, подигравки и ме
избягваха, – той на практика беше крал. Нямаше никакъв смисъл.
Сърцето ми заби по-неудържимо от думите му. Той женен ли
беше?
– Искаш ли да говориш за нея? – попитах тихо.
Той се изсмя, поклати глава и аз затворих очи, опитах се да не
позволя на гласа му да спре сърцето ми. Не му беше мястото тук.
– Тя е ходещ мъртвец. Развеждам се с Джозефин. А на баща ми
почти не му остават дни. Трябва да защитя активите си и парите
от неговата съпруга златотърсачка.
Устата ми увисна, точно в този момент Вишъс обърна глава и
очите ни се срещнаха.
– Защо? – прошепнах. Имах лошото чувство, че историята не
свършва тук. Имах дори още по-лошото чувство, че той по
някакъв начин ще ме въвлече в нея. Не можех да си позволя да
взимам страна. Родителите ми работеха за Джозефин Спенсър.
– Неговото завещание. Не е казал на нито един от нас какво
има в него. Джо си въобразява, че може да ми създаде проблеми и
се е нагледала на част от богатството на Спенсър. Какво казва
завещанието е без значение. Жестоко събуждане очаква Джо.
– А тя какво иска? – питам.
Той сви рамене.
– Каквото може да изкопчи, предполагам. Къщата тук. Няколко
имота в Ню Йорк и къщата на брега в Кабо. Някои
инвестиционни сметки, с които баща ми играеше през годините.
Говореше нехайно, сякаш не е важно. За мен беше важно и още
как. Повече, отколкото си давах сметка.
– Парите не ти ли стигат? Толкова ли е важно дали ще имаш
трийсет милиона, или петдесет в банковата си сметка? – Въпросът
беше искрен, не знаех какъв е отговорът на него.
Той ме погледна снизходително, преди да примигне веднъж,
явно да овладее досадата от моето присъствие.
– Става дума за много повече от петдесет милиона, но дори и да
бяха петдесет цента, тя не заслужава нищо. Така стигаме до
причината да си тук.
Точно тогава лимузината спря пред къща, която беше
прекалено позната.
Като повечето жители на Тодос Сантос домът, в който Дийн
беше израснал, приличаше повече на имение, но не беше така
просторен и лъскав като двореца на Спенсърови и всъщност
имаше характер. Притежаваше онези черти, които превръщат
къщата в дом. Пълен беше с цветове, произведения на изкуството
и светлини. Навсякъде беше осветено. Вън и вътре в къщата. И
коледна украса. Елха, еленчета и снежинки, всичките осветени и
хипнотизиращи с красотата си.
Нито един от двама ни не помръдна, нито проговори в
следващите секунди.
Дийн. Вече рядко мислех за него, но когато се случеше, беше с
обич. Той беше добър човек. Шут, чиято широка усмивка
прикрива тайна. Веселякът, шегаджията, клоунът. Така и не
разбрах дали е тъжен или щастлив. Умен ли беше, или глупав.
Амбициозен или апатичен. Държеше картите си близо до
гърдите. Дори след като прекарахме почти цяла една учебна
година заедно, така и не бях започнала да проумявам що за човек
беше.
За късмет, Вишъс беше споменал, че Дийн е в Лос Анджелис,
бях спокойна. Тази вечер нямаше да се натъкна на някогашния си
приятел.
И все пак в очите на Вишъс имаше някакво напрежение, когато
ме наблюдаваше, хванах се, че скръствам крака и здраво ги
притискам един към друг, внимателният му оглед беше
мъчително приятен.
– Ако се наложи, искам да кажеш на Джозефин, че ще
свидетелстваш в съда, че съм ти казал как тя е съсипала
отношенията ми с моя баща. Че ме е изпратила в пансион във
Вирджиния, за да се отърве от мен, и е платила на един от
учителите ми да докладва, че проявявам агресия.
Неконтролируем съм бил. Че е изпратила брат си, Дарил, да ме
пребие, когато съм се оплакал. Че след това са ме изключили, че
брат ѝ се е преместил да живее тук и е продължил да ме бие. Че
Джо е твърдяла, че аз сам се наранявам. Че това е продължило с
години.
Усещах как кръвта ми се оттича от лицето и врата ми, погледът
ми се закова в него.
– Всичко това истина ли е? – едва попитах.
– Не разбирам защо и как може да ти влиза в работата.
През годините си бях мислила много за разговора, който дочух
пред вратата на библиотеката. За мъжа, с когото беше. Дарил.
Премислях сцената непрекъснато в главата си хиляда пъти, но до
този момент неизменно стигах до едно и също заключение.
Вишъс звучеше като човек, който владее положението. Силен,
уверен.
Почти невъзможно беше да осмисля идеята, че някой като него
би могъл да е жертва на насилие. Наистина ли се беше случило?
Доколко казаното от него отговаряше на истината?
– Никой няма да ми повярва, ако кажа нещо подобно – рекох. –
Никога не сме били близки.
– Розово и Черно бяха – изгледа ме неумолимо. – Директорката
Фолоухил пази записи от всяка пръдня, изпусната в коридорите,
докато властваше в гимназия „Ол Сейнтс“. Тя има доказателство,
което ще го потвърди.
Розово и Черно. За пръв път от години признаваше за тях, за
нас, в гърлото ми се надигна горчилка. Винаги си бях
представяла, че ако излезем начисто един спрямо друг, няма да е
така. Няма да е толкова… гадно.
– Каза, че няма да е незаконно. Лъжесвидетелството е
незаконно, Вишъс. Сериозно престъпление.
– Какво знаеш ти за лъжесвидетелството?
– С Роузи сме пристрастени към сериала Закон и ред. Знам
достатъчно – измрънках.
Думите ми го накараха да въздъхне.
– Добре, за парите, които получаваш, можеш да поемеш един-
два куршума – тихо каза той.
За пръв път, откакто се бяхме срещнали в „Маккой“, вече не ми
харесваше да ме гледа. Не защото ме плашеше, ами защото
изглеждаше тъжен. Не можех да го понеса. Физически беше
болезнено да виждам тези тъмносини мраморни очи да светят от
чувство, което приличаше на страдание.
– Освен това – продължи той – не възнамерявам да позволя
събитията да стигнат до съда. Няма да бъдеш под клетва, освен
ако не трябва да свидетелстваш. Ти просто трябва да убедиш Джо,
че искаш да свидетелстваш. Тя никога няма да оспорва
завещанието, след като ѝ кажеш онова, което знаеш. Имай ми
доверие.
 Ето затова ме беше наел за лична секретарка, а не за друго.
Трябваше му някой, на когото Джозефин да повярва, че е имал
възможността да го познава достатъчно добре, за да бъде
историята убедителна.
Само че истината беше, че аз не знаех нищо. Той искаше от мен
да излъжа.
Поклатих глава и улових ръчката на вратата от моята страна.
– Защо си въобразяваш, че ще излъжа заради теб? Че бих го
направила, дори да беше истина.
Той примигна веднъж и се усмихна, преди да отвори вратата от
своята страна и да излезе. Очите му вече не бяха тъжни. Само
пусти като празни черупки, като всичко останало у него.
– Защото аз казвам, Помощничката.

Глава единайсета
ЕМИЛИЯ

К ЪЩАТА НА ДИЙН СИ БЕШЕ СЪВСЕМ СЪЩАТА. Голяма,

топла и приветлива, изобразяваща идеалната картина за
израслото с привилегии момче, което беше живяло тук.
Подминахме коледното дърво с размера на моя нюйоркски
апартамент и спряхме пред огромна дъбова врата в края на
коридора. За пръв път щях да вляза в кабинета на Илай Коул. Не
знаех какво точно му е известно за причината, поради която със
сина му скъсахме, но ако знаеше цялата история, нямаше да
направи така, че да ми е приятно. Илай беше по-възрастен, с
бакенбарди и папийонка, представител на старата школа,
приличаше много на професор или учител от филм за Хари
Потър. Неизменно беше любезен към всички, никога не
проявяваше грубост, нито се отнасяше снизходително към
останалата част от жителите на този град.
Това бяха качествата, с които веднага ме спечели.
 Вишъс и аз седнахме на плюшени кожени столове – приличаха
на антики и наскоро бяха тапицирани – пред неговото разкошно
писалище от тъмно дърво. Илай нямаше компютър или лаптоп на
масата си. Само купчина документи, подредени спретнато от
едната страна, и огромна библиотека със семейните книги по
право зад него.
Ръцете ми се потяха, сплетох пръсти, докато прехвърлях в ума
си последните думи, които Вишъс ми каза, преди да сляза от
лимузината.
Защото аз казвам така, Помощничката.
Той знаеше, че отнася ли се до него, волята ми се пречупва.
Знаеше, че всеки път, когато е около мен, аз съм в постоянна
битка със съвестта си.
Защото исках да го целуна онзи ден, макар да бях приятелка на
Дийн.
Защото исках да излъжа заради него днес, само за да се появи
на жестокото му и красиво лице усмивка.
Почти не слушах, докато Вишъс и Илай обсъждаха предбрачни
споразумения и злоупотреба със сила, завещания и прецеденти за
оспорването им. Илай извади дебела книга по право от
рафтовете, двамата говореха за Джо и Байрън-старши, двамата се
бяха привели над писалището, четяха заедно някакво решение.
Вишъс изглеждаше прекалено погълнат от онова, което правеше,
за да го е грижа за вътрешния срив, който преживявах до него.
Толкова много неща ми се въртяха в главата и се заплитаха в
главоболие.
Бях разкъсана между истините на Вишъс. Онези, които ми даде,
и онези, които даде на останалата част от света. Ами моята
истина? Много просто беше. Не знаех кое е правилно и кое е
погрешно. Знаех само, че линиите между двете се размиваха,
стигнеше ли се до него.
– Мили? – Гласът на Илай прониза мислите ми.
Примигнах и изправих гръб, усмихнах се учтиво към него.
– Да, господин Коул?
– Имаш ли въпроси относно всичко, което обсъдихме досега? –
Илай сплете пръсти и ми се усмихна насърчително.
 Поклатих отрицателно глава. Никой не ме беше молил все още
да правя каквото и да било, което беше добре, защото моята
съвест щеше да спечели. Отново.
– Всичко ясно ли е?
Облизах устни.
– Да – отвърнах.
– Добре. Ако не друго, седиш до един от най-добрите адвокати,
с които съм имал удоволствието да се познавам. Сигурен съм, че
той ще ти обясни накратко повече относно онова, което да
очакваш, стигне ли се до съда – рече Илай. – Свидетелството ти е
най-добрият ход на Байрън. Възможността за повдигане на
обвинение отдавна е изтекла, но той все още може да накаже
онази жена. За Джозефин, подозирам, да няма никакви пари ще
изглежда по-зле от затвора. Правосъдието е несъвършено, но
онова, което ти можеш да съобщиш, че ти е казал, е много важно.
Много се радвам, че си предложила да свидетелстваш, Мили.
Предложила? Вишъс му беше казал, че аз ще им помогна, без
дори да поиска разрешението ми. О, не, по дяволите.
Опитах се да се успокоя, като си казах, че щом Илай е толкова
сигурен и благосклонен към онова, което се случи, тогава може би
лъжата не е чак толкова лоша постъпка. Може би Джо заслужава
всичко това, защото беше тормозила заварения си син. Но после
си спомних, че Илай най-напред беше адвокат и след това мил
човек.
Адвокат, който беше отговорен за много споразумения в
отвратителни разводи в Холивуд. Случаи, в които ставаше дума за
пари.
Не можеше да му се вярва, също като на Вишъс.
Илай ни изпрати до изхода, а майката на Дийн, Хелън, го
целуна по лицето, а мен се направи, че не вижда. Може би знаеше
повече от Илай относно скъсването ми със сина ѝ. Или просто не
беше толкова мила, колкото съпруга си, и не ми беше простила за
онова, което уж бях направила.
Когато вървяхме към колата, се държахме настрана.
– И като се сетя – обади се Вишъс, – че си е мислела, че един
ден може би ще си нейна снаха.
 Гласът му отново беше гладък и нехаен, но в думите му имаше
отрова.
– Не се ли гордееш със себе си, че ни раздели? – троснах се,
надявах се да звуча толкова спокойно, колкото беше той.
Вишъс спря до колата, без да обръща внимание на
южнокалифорнийския ръмеж, отвори вратата пред мен. Качих се
отзад, свих се в другия ъгъл и поставих колкото може повече
разстояние помежду ни. Той се присъедини към мен, но този път
се приближи. Бедрата ни се притиснаха едно до друго.
Тъкмо свиквах отново към физическата му близост, когато той
извърна тялото си към мен и ме улови за китката. Насочи ръката
ми към устата си, топлият му дъх удари чувствителната плът на
китката ми.
– Дийн някога карал ли те е да се чувстваш така, както се
чувстваш в този момент?
Взираше се в очите ми, търсеше нещо. Не знаех какво, но исках
той да го открие в тях. Погледът ми се спусна към устните му,
дъхът ми секна. Почти усетих вкуса им, като нощта преди толкова
много години. Нежни и топли въпреки всичко. И правилните.
Страшно правилните.
– Дийн някога карал ли те е да трепериш така, както в момента,
дори когато те чукаше? Дийн някога избутвал ли те е толкова
далеч от точката, в която се чувстваш удобно? Дома ти?
Безценната ти съвест? – Усмихваше ми се, устните му шепнеха
близо до китката ми, от тежкия ритъм, пулсиращ там.
По гърба ми мина тръпка, изпрати електричество към
останалата част на тялото ми и избухна ниско в стомаха ми.
Изведнъж ми стана прекалено горещо, за да дишам в колата.
– Недей да ме лъжеш, Помощничката. Надушвам лъготиите ти
от километър. А това, кажи-речи, ти е личното ухание, защото ти
постоянно лъжеш себе си, когато се стигне до този въпрос. До
нас. Направих ти огромна шибана услуга, когато те накарах да
скъсаш с него, и по-късно ще ми благодариш. Гола. А сега… –
Натисна бутона на интеркома и гласът му се превърна от горещ
шепот в отсечена заповед. – Клиф, върни ни у дома.
Това беше краят на разговора, но в никакъв случай не беше и
краят на обсъждането.

Глава дванайсета
ВИШЪС

Преди десет години

П ОМОЩНИЧКАТА СКЪСА С ДИЙН и за пръв път от месеци

почувствах, че мога отново да дишам. Реакцията ми на
тяхната връзка беше нерационална, незряла и напълно
необяснима, но все пак… ако не можех да я имам, никой друг
нямаше. Особено някой от моите приятели.
Дийн изглеждаше малко стреснат, но не и съсипан и всеки път,
когато погледнеше към нея в училище, Трент или Джейми бързо
го шляпваха по гърба и му напомняха, че е за добро. И си беше.
Ако Помощничката беше влюбена в него, тя нямаше да позволи да
скъсат. Но не беше. Казваше, че не иска да го подвежда и че той е
добро момче. Казваше, че положението е много сложно и че
последното, което е искала, е да раздели Четворката.
Прекалено. Късно. Сладурче. Мамка му.
През по-голямата част обаче месеца си го биваше. Свалиха
гипса на Трент и той започна да работи по рехабилитацията на
крака си. Излезе нова яка компютърна игра. Татко и Джо бяха в
чужбина – Австрия ли? Австралия ли? – все тая ми беше, стига да
ги няма. Емилия беше отново самотна и сериозна. И Дийн отново
започна да се държи като забавния пушляк, когото всички се бяха
научили да обичат, защото нямаха шибан избор. Мислех, че това
означава, че е преболедувал задника ѝ и е продължил към друга.
Грешах.
Открих колко точно съм сгрешил по време на футболна
тренировка в четири във вторник след училище. В гимназията
отборът тренираше цяла година. Завършвахме, след няколко
месеца се дипломирахме, но някой трябваше да вкара следващия
отбор във форма. Правех разтягания с дузина стенещи, яки
първокурсници и мълчаливо го наблюдавах как се приближава.
Почти не си говорехме от онзи купон. Казал му бях, че съм
целунал Помощничката. Как няма му кажа? Но пропуснах факта,
че тя не отвърна на целувката ми, защото това нищичко не
означаваше.
Да, тя не отвърна на целувката ми, но ѝ се искаше. Начинът, по
който бедрата ѝ се свиха, начинът, по който тялото ѝ лееше жега
към моето, начинът, по който разтвори устни и между тях се
отрони стенание. Начинът, по който нежните ѝ гърди се
прилепиха към коравата ми гръд.
Тя беше ужасна лъжкиня и скоро щеше да е моя.
Щеше да ме получи. Скоро.
Дийн грабна ролка за масаж и легна на тревата до мен,
имитираше моето разтягане, а на лицето му беше лепната тъпа
усмивчица. Направих се, че не го виждам. Не ми харесваше, че се
присъедини към моята група. Напоследък се чувствахме добре в
компанията на другия само ако присъстваше и Трент или
Джейми.
– Оля22, господин Отрепка. Новини? – Сияеше като тъп клоун,
какъвто си и беше. Всички пушехме трева, но Дийн беше този,
който приличаше на изхвърлен от филм на Уди Харелсън, с
готина усмивка и рошав кок.
Отговорих му с гневен поглед и свиване на раменете.
– Дали отборът ще го бива догодина без нас? – Смушка ме с
лакът в ребрата по-силно, отколкото трябваше.
– Ние да не би да си бъбрим любезно? Защото не се занимавам
с такива простотии. – Присвих очи към хоризонта и изскубах
няколко стръкчета трева, чувствах се неспокоен.
Спри го.
Раздвижих се на ролката, задълбочих разтягането си. Очевидно
беше, че имаше нещо да ми казва и ставаше още по-очевидно, че
вътрешно тържествува. Умираше си да ми го сподели, каквото и
да беше.
– Имаш право, пич – каза той, – вероятно трябва да стигнем до
важното. Вчера минах през вас. Трент искаше да ти върне
футболната униформа.
Заел бях на Трент преди месеци някои футболни
принадлежности, преди да получи травмата. Съвсем бях забравил.
Не че ми трябваха отново. Не бях футболна звезда, нито се готвех
да играя в колежа, а благодарение на прецакания му крак и освен
ако не станеше чудо, Трент също нямаше да играе.
– Не си беше вкъщи – продължи Дийн, – затова реших да оставя
работите в гаража. Но тогава попаднах на Мили. Опитваше се да
си оправи колелото пред апартамента на прислужниците.
Поздрави. Аз я поздравих. Може и да съм бил леко друсан. Може
и да съм ѝ казал, че е кучка, заради целувката с теб на купона…
Челюстта ми се стегна, усетих как зъбите ми скърцат едни о
други. Емилия скъса с него, преди да му кажа, че сме се целунали.
Той изобщо не ѝ беше искал обяснение по този повод, защото,
когато разбра, тя вече го беше разкарала.
Дийн ме изгледа победоносно ухилен и ме потупа по рамото,
престори се, че чисти трева. Отблъснах ръката му.
– Пич, малко съм объркан по отношение на теб. Мили изобщо
не е отвърнала на целувката ти, нали? Скъсала е с мен, за да се
укротиш, великански, пиклив недорасляко….
И се случи.
Нямаше възможност да довърши изречението си, защото след
секунда бях върху него, забивах юмрук след юмрук в лицето му.
Гневът ме заслепяваше, ядът ме изяждаше, през тялото ми
лумтеше огън. Не исках да чувам останалото.
Следващото, което усетих, бяха ръцете на Джейми, който ме
дърпаше, но беше прекалено късно. Дийн вече беше със сцепена
устна и чело, а носът му май трябваше отново да бъде поставян
обратно на мястото му. Отново му налетях, дори с Джейми и
нашия резервен куотърбек, Мат, опитваха да ме приковат на
тревата. Докопах ризата на Дийн и заврях нос в неговия.
– Събра ли се с нея? – изсъсках въпроса.
Той се усмихна през болката, избърса кръвта от устата си с
опакото на ръката и кимна.
– Най-изненадващо, тя хич не се зарадва, че ти си ми казал, че
тя те била целунала. Та виж сега какво ще се разберем, Вишъс… –
Той изплю кръвта на тревата и стана, но не понечи да ме удари. –
Мили ми е приятелка. Най-добре да се примириш. Ти имаше
шанс с нея, когато се премести тук, а се държа шибанярски.
Какво, по дяволите, си мислиш, че ще стане? Секси е. Страхотна е.
Става за опъване. Естествено, че няма да остане незабелязано. И
аз го забелязах. Знаех, че ще откачиш срещу мен, и те оставих,
защото си приятел. Надявах се да се справиш и да го преглътнеш
– смигна, – защото утре носът ми ще бъде добре, но ти ще си
пълна скръб всеки път, когато ни видиш да се натискаме в
коридорите.
За трети път на автопилот се хвърлих към него.
– Какво ти става, мамка му, Дийн? – Джейми ме откачи от него
и ме повлече към сините пейки, които гледаха към игрището.
Този път не се противих. Нямаше смисъл. Дийн беше победил,
а аз бях изгубил.
– Махай се оттук, преди да съм довършил работата на Вишъс –
прогърмя Джейми и чух как Дийн се смее зад нас.
Тази събота и неделя дадох поредния откачен купон у дома.
Дийн не посмя да се весне, а аз приех, че Помощничката е с него.
Когато се появих на басейна с навити ръкави, някакъв
второкурсник искаше да впечатли една от мажоретките на
Джорджа и прие предизвикателството да се бием на тенис корта.
„Предизвикателството“ беше честна игра.
„Предизвикателството“ беше брутална.
Но този път „Предизвикателството“ не успя да заглуши болката.

*
От този момент нататък отношенията между нас четиримата се
промениха. С Дийн не си говорехме. Изобщо.
Забавлявах се с идеята да му забраня напълно да влиза в
имението ми – постижимо беше, – но реших, че не искам да
изглеждам тотален калтак в очите на Илай Коул. Освен това Дийн
не идваше с Помощничката, Помощничката отиваше при него,
което беше също толкова зле, дори още по-лошо. Апартаментът на
прислужниците беше доста по-малък от имението на Дийн,
родителите на Емилия винаги бяха наблизо. Имаха по-малко
възможности да се трескат, ако бяха там.
Но отново бяха двойка, виждах ги заедно на-мамичката-му-
всякъде. Виждах ги в училище, из парковете, в търговския център,
който баща ми притежаваше, и понякога дори пред апартамента
на прислужниците. Ако трябва да съм честен по отношение на
Помощничката, тя никога не се натискаше с него публично. Дори
не го целуваше. Понякога се държаха за ръце и само това ме
караше да искам да убивам наред. Не разбирах изгарящата
омраза, която ме изгаряше всеки път, когато виждах Дийн. Неясно
ми беше как се беше прехвърлила от нея към него.
Трент и Джейми полагаха всички усилия да ни задържат
заедно. Ние бяхме Четворката расови изроди. Ние властвахме в
шибаното училище. Заедно бяхме непобедими. Поотделно всеки
от нас беше нафукано спортистче. Разбирах защо го правят
наистина, затова продължавахме да не се делим. Седяхме заедно в
стола на училището. Кимахме си за поздрав в коридора. Но не си
говорехме вече, а темата за Емилия Леблан беше негласно обявена
за табу. Момичето беше като Волдемор. Никой не споменаваше
името ѝ, а Дийн се преструваше, че тя не съществува, когато беше
около мен. Аз се опитвах да се преструвам, че също не съществува,
но естествено ми беше невъзможно.
Защото тя беше навсякъде, мамичката му.
Мислех за нея дори когато технически не мислех за нея.
Мислех за нея, когато тренирах и когато бях с моите неприятели,
и когато играех видеоигри. Когато учех и когато чуках момичета –
Исусе Христе, особено когато чуках момичета – до определен
момент, когато спрях да чукам напълно други момичета, защото
те ми напомняха за онзи ден, за онзи предстоящ съвсем скоро
ден, ако вече не се беше случил, когато Помощничката щеше да се
изчука с оная отрепка Дийн.
Трябваше да го предотвратя. Дори аз осъзнавах колко е
безсмислено, но трябваше. Тя беше моя. Звучеше ирационално,
но това не го правеше по-малко вярно. Не ми трябваше да лепя
името си на задника ѝ, когато тя влезе в клас онзи първи ден.
Начинът, по който я дразнех, тормозех. Обикновено бях
прекалено зает с простотиите, които се случваха в собствения ми
живот, за да тормозя хората. Всички знаеха, че новото момиче ми
принадлежи.
И след милион години не бих излизал по срещи с нея, нито бих
я извеждал. Не си струваше усилията. Никое момиче не си
струваше усилията и най-вече тя. И все пак тя си беше моя
играчка. От първия път, в който погледът ѝ попадна върху мен, тя
ме гледаше така, сякаш вече беше моя, което го доказваше.
Преглъщане. Премигване. Въздишка. Поруменяване.
Отместване на погледа. Това си беше алгоритъмът ѝ на поведение
всеки път, когато минех покрай нея, дори сега.
Само че на Дийн не му пукаше.
На тоя шибаняр. Просто. Не. Му. Пукаше.
Може би затова направих, каквото направих в края на учебната
година. На Помощничката ѝ предстоеше да празнува
осемнайсетия си рожден ден след седмица и макар Отрепката
Дийн (прякорът наистина си му прилягаше) никога не говореше
за нея пред мен, знаех, че ще я заведе на спа уикенд на някое
шикозно място по крайбрежието. Толкова тъпо беше.
Помощничката не беше момиче, което си пада по спа. Онзи
трябваше да го знае.
Ако аз бях неин приятел, щях да я заведа да гледа цъфтеж на
вишневи дървета. Или да ѝ подаря материали за рисуване, защото
момичето искаше да стане истинска художничка и да си има своя
галерия или някаква такава простотия. Не че я дебнех или нещо
такова, както Джейми дебнеше госпожа Грийн, преди тя да
започне да се треска с него. Емилия носеше чудноватата си
личност като билборд, с гордост и оглушително. От начина, по
който се обличаше, до факта, че постоянно е наплескана с боя и
рисуваше вишнев цвят навсякъде.
А Дийн просто харесваше онова, което тя олицетворяваше.
Чистота и невинност с нейния южняшки акцент, красиви
трапчинки и стил бохо.
Аз я познавах по-добре.
Бях в стаята за тренировки по вдигане на тежести, когато с
Дийн водихме втори разговор за нея. Минали бяха седмици,
откакто забих юмрук във физиономията му, но ръцете ме сърбяха
всеки път, когато той се оказваше наблизо – този път бяхме в
залата, група по вдигане на тежести за напреднали, само за
последния клас. Падахме се да тренираме заедно, защото и
двамата бяхме закъснели и всички други машини бяха заети.
Забелязах го, когато нагласи дисковете. Вдигаше повече от
обикновено и можех да се закълна, че изглежда малко нещо
друсан.
Пъхтеше като звяр с всяко оттласкване на тежестите. Пръстите
ми бяха под лоста, готов да се намеся, ако тялото му го предаде.
Чудех се дали знае, че Помощничката не е от момичетата, които
си падат по мускулести тъпанари с изпъкнали жили.
– Та ще я водиш на спа – карах право в целта. Нямах време за
шибана разговорка.
Той извъртя очи, лицето му беше потно и зачервено, въздъхна.
– Има рожден ден. Ти какво искаш, да се направя, че не знам
ли?
– Искам да скъсаш с нея – обявих равно, с безизразен поглед.
Нямаше смисъл да подслаждам гадостта. Той беше наясно, че
мразя връзката им. И въпреки че от месеци бяха заедно, знаех, че
не става дума за любов. Виждах начина, по който го гледа.
Харесваше го, но нямаше огън.
Очите ѝ горяха за мен. Само за мен.
– Бъди разумен – измърмори Дийн. Вече не внимаваше във
вдигането. Пак изглеждаше зачервен, но ръцете му сега
потреперваха, а аз усещах как тежестта и разговорът ни влияят на
тялото му.
Пъхнах ръце в джобовете на светлосивия си анцуг.
– Не ми е в природата да бъда разумен. Сложи край на тая
простотия, Дийн. Ти отиваш в колеж в Ню Йорк. Тя остава тук.
Направи го веднага, преди… – гласът ми замлъкна.
Преди да си ѝ взел шибаната девственост. Нямаше нищо общо
с това дали аз искам да съм пръв. Всъщност исках. Разбира се, че
исках. Но бих приел Помощничката, дори да беше спала с всяко
момче в гимназията. Притеснявах се за нея. Знаех, че тя ще
съжалява.
Добре, хубаво. Не се притеснявах за нея. Притеснявах се за себе
си.
Какво, по дяволите, ми имаше? На път бях да изгубя ума си.
Онази ѝ работа сякаш ме притежаваше, а аз все още дори не я бях
опитал. Знаех само, че я искам за себе си. Много лошо, че е
привързана към тоя досаден малък тъпанар.
– Преди какво? – Той изпъхтя, ръцете му затрепериха по-силно.
– Преди да спя с нея? Откъде, мамка му, знаеш, че вече не съм го
направил?
Ръцете му бяха побелели, но хиленето ми късаше здраво
нервите, изпращаше вълна от раздразнение по гръбнака ми.
Опита се да вдигне лоста чак до горе и да го върне на поставката.
По челото му се появиха капчици пот. Губеше битката.
Затова ни трябваха хора, които да ни наблюдават.
Само че аз вече не го наблюдавах.
Вместо това улових лоста и го притиснах надолу към гърлото му
много внимателно. Очите му се разшириха.
– Не бих се забърквал със себе си, Коул – предупредих го с
нисък глас. Погледът ми беше ленив, но челюстта ми стегната. Не
се владеех. – Ненапразно имам такъв прякор.
– Отивам на училище там, където отива и тя, шибаняр. Тук ще
остана с нея, ако се наложи. Тя е моя.
Притиснах още по-силно. Какво, по дяволите, ми говореше
този, оставал тук? Не можеше да остане тук. От друга страна, не
бях в положение да го накарам и да замине, нали така?
– Лъжец – беснеех. Проклетият Дийн. – Недей да ми пробутваш
шибани лъжи, Коул.
– Стой и гледай. – Вратът му ставаше морав, но от това не се
успокоих.
Притиснах още по-силно и той се задави. На останалите
започна да им прави впечатление. Не ми пукаше. Гледах го бесен с
предупреждение в очите.
– Дийн…
Всички спряха да правят каквото правеха и впериха погледи в
нас. Всички. Видях Джейми и Трент с крайчеца на окото си как ни
приближават и разбрах, че не ми остава време…
– Вишъс… – предизвика ме Дийн, усмихваше ми се.
Когато Джейми най-накрая се добра до двама ни, аз се обърнах
и си тръгнах, оставих Дийн да лежи с лост, притиснал гърлото му.
Някой друг да му помага.
Приключил бях с тоя шибаняр.
Адски приключил.

*
Получи девствеността ѝ.
И беше щастлив от случилото се.
Обзалагах се, че и тя също.
Случило се беше по време на спа почивката през почивните
дни, когато стана на осемнайсет. Как да не разчиташ на Емилия да
изгуби девствеността си ден преди събитието да стане законно.
Имало свещи, шоколад и всевъзможни безсмислени за нея
лъскавотии. Научих всички подробности, защото на практика
принудих Джейми да ми каже какво се е случило. Дийн се
похвалил пред Трент и Джейми по шибания телефон като някаква
мацка, накарал ги да се закълнат, че няма да ми кажат.
Но Дийн беше най-добър приятел с Рексрот, докато Джейми
беше моят най-добър приятел.
Когато заплаших да осветля майка му – директор Фолоухил, – че
се треска с учителката ни по литература, освен ако не ми
разправи всичко, пропя като шибано канарче.
Точно тогава взех окончателно решението Помощничката да не
остава в Тодос Сантос. Трябваше да изчезне и да стои настрана от
всичко и всички, които познавах.
Не бях тъп. Осъзнавах, че я лишавам от възможността да е
близо до сестра си и родителите си. До приятеля си. Прогонвах я
от всичко, което тя познаваше.
От удобно бъдеще.
От пари и възможности.
От семейни Коледи и синеоки деца с Дийн, които беше о-ма-
толкова-шибано омагьосан от нея.
 От любов.
Съсипвах ѝ живота ѝ.
Защото. Аз. Ревнувах.
Ревността беше слабост, която ми беше излишна и не се гордеех
с нея. Но трябваше да я овладея, преди тя да е овладяла мен. По
тази причина в деня, в който се прибраха от малката си спа
ваканция, вече я чаках пред стаята ѝ. Седях на леглото с лакти на
коленете и полагах усилия да не обръщам внимание на факта, че
всичко ухаеше на нея. Странна, световъртежна смесица от канела,
прясно масло и особена сладост, която си беше само нейна. Исках
тази миризма да се махне от носа ми, от имението ми и от
шибания ми живот.
Да, тя ме подлудяваше.
Ахна, когато влезе в стаята си и ме завари там. Не знаеше, че
всичко ми е известно. Че се е изчукала с един от най-добрите ми
приятели. Емилия си изглеждаше същата, но имаше различно
излъчване.
Беше по-недостижима от всякога.
– Розовото ти отива – отбеляза тя с безизразен тон и кимна към
постелите, които бяха розови и с цветни мотиви. – Кой те пусна,
Вик, и какво правиш в стаята ми, по дяволите?
Никой не ме беше пуснал. Родителите ѝ и Роузи бяха заминали
на селски пазар или някаква подобна простотия.
Тя пусна раницата си до вратата и тръгна към шкафа, извади
нови дрехи. Харесваше ми как носи срязано горнище с името на
известна само на нея група и нов чифт джинсови къси
панталонки. Имаше тен и златна огърлица просветваше на
бронзовата ѝ кожа.
Хареса ми и как ме нарече „Вик“.
Но не ми хареса, че дори не ме погледна, докато го казваше.
– Тръгваш си – казах.
– Мисля, че това са мои думи. – Тя въздъхна. – Трябва да си
взема душ и да си направя сандвич. Каквото и да ти трябва на теб,
налага се да почака, докато приключа. Или може би, докато
започна да изпълнявам твои заповеди.
 – Нямам предвид да си тръгнеш от къщата. Имам предвид да си
тръгнеш от града, от щата, от шибаната планета.
Може би не от планетата. Не исках да умира. Само я исках вън
от живота си.
Помощничката затвори с бедрото си шумно шкафа и приклекна
да си вземе четката за зъби от раницата.
– Искам да те питам нещо. Знаеш ли, че си откачен, или се
имаш за нормален? Искрено ме интересува отговорът.
Размаха дръжката на четката за зъби към мен, после хвърли
дрехите от раницата си в коша за пране както си бяха накуп.
– Давам ти десет хиляди долара да изчезнеш.
Извъртя очи. Мислеше, че се шегувам.
– Колкото и да е изкушаващо да ни делят един-два щата, нямам
къде да ида.
– Двайсет хиляди долара – изстрелях, присвил очи към нея.
Сумата щях да изтегля от собствената си сметка. Съмнявах се, че
баща ми дори ще забележи, а ако го направеше, щеше да си
струва. Губех здравия си разум, и то бързо, заради нея.
– Не – изсмя се тя решително. – Какво, по дяволите, те кара да
мислиш, че ще постъпя, както ти искаш?
Предвидил бях, че няма да си тръгне само защото аз искам
така, затова свих рамене и извадих мобилния си телефон, гледах
я, държах се сякаш ми е дошло до гуша.
– Ще уволня родителите ти, а след това ще ти се наложи да се
върнеш в оная гадна дупка във Вирджиния, а клетата Роузи –
клетата шибана Роузи – няма да има достъп до хубавия пакет
медицински грижи, който баща ми плаща за нея. Ето това ме кара
да мисля, че ще направиш каквото искам.
Ухилих се ехидно.
Очите ѝ се превърнаха в два процепа, устните ѝ изтъняха. Тя ме
мразеше. И аз се мразех. Заради двама ни. Но вече не издържах.
Идваше ми прекалено. Тя ми идваше в повече. Може би заради
начина, по който приличаше на младата Джо. Може би заради
начина, по който все още исках да я чукам независимо от всичко.
Това ме караше да мразя себе си.
– Не можеш да го направиш – прошепна тя, ръцете ѝ трепереха,
докато притискаше чисти дрехи и четка за зъби към гърдите си.
Тя обичаше семейството си страшно много. Особено Роузи. – Те
работят за родителите ти, а не за теб. Родителите ти няма да се
поддадат на настроенията на недораслия си син – Емилия се
опитваше да убеди себе си повече, отколкото се опитваше да
убеди мен.
– Няма ли? – Веждите ми скочиха в престорена изненада. – Кога
за последен път са си направили труда да са тук? Хайде да
проверим теорията ти. Веднага се обаждам на баща ми.
Всички считаха, че винаги съм държал Байрън Спенсър за
топките. Той наистина пътуваше по Ню-Йорк-Кабо-там-където-
шибаната-Джо-искаше-да-се-пече маршрут, вместо да бъде
родител, но рядко ми отказваше молба.
Предполагах, че е било заради вината, която го тормозеше за
стореното на майка ми.
– Ей, татко, аз съм – заговорих на телефона, преметнах крака на
леглото ѝ и ги скръстих в глезените. Все още носех мърлявите си
маратонки. Телефонът ми беше на високоговорител.
– Какво искаш, Байрън? – в гласа му непогрешимо звучеше
нетърпение.
Устата на Помощничката леко се отвори.
Пукнах отегчено ментовата си дъвка и въздъхнах:
– Докато сме на една и съща страница и понеже вие, хора, рядко
вече се вясвате вкъщи, греша ли, като приемам, че персоналът е
под мое разпореждане? Имам предвид дали мога да уволнявам и
наемам, ако някой не отговаря на изискванията ми?
Чух как вълните се плискат в яхтата на баща ми – Мари,
наречена на майка ми – и почукването на кубчета лед в чаша.
Скоч, предположих.
– Да – каза той. – Правилно предполагаш. Защо? Какво има? Да
не би някой да ти създава проблеми?
Кимнах с победоносна усмивка, въпреки че не можеше да ме
види. Тя обаче можеше.
Лицето на Помощничката побеля под златистия тен. Разстрои
се. Здравата се изплаши. Карах я да си събира багажа на
осемнайсет, без перспективи и място, където да отиде, и бях
заплашил да уволня цялото ѝ семейство, ако не замине.
– Не, всичко е наред – уверих го, все без да отмествам поглед от
нея. – Скоро пак ще се чуем, татко – затворих на шибаняра – той,
Джо и Дарил щяха да си платят, но ми бяха занимавка за друг ден.
Погледнах я в очите.
Тя вирна брадичка. Омразата, която изпитваше към мен, се
излъчваше на талази от осанката ѝ.
Тишината беше задушаваща, както и идеята, че по същество
съсипвам живота ѝ. Избирах себе си пред Емилия, чувствата си
пред нейните и не беше нито благородно, нито достойно за
уважение, но такъв си бях аз.
– Може ли поне да довърша учебната година? – попита тя
толкова тихо, че ми отне няколко секунди да разгадая молбата ѝ.
Беше съвсем сдържана. Горда.
Мамка му, как само се разхубавяваше, когато проявяваше сила.
Добре постъпвах, като се отървавах от нея.
Кимнах.
– Тръгваш в седмицата след края на училището – наредих,
станах от леглото ѝ. За малко щях да пропусна. – И става, без да
разправяш, че с Дийн сте приключили. Това е вторият и последен
път, в който ти казвам – не те моля – да сложиш край на
простотията. Кажи му, че заминаваш, защото си срещнала някого
по интернет. Настоявай да не се свързва с теб. Една засечка,
Емилия, и ти обещавам, че семейството ти няма просто да изгуби
прехраната си. Обещавам ти никога никаква работа да не си
намерят.
Не отговори, но знаех, че ме е разбрала правилно. Не беше от
момичетата, които шават, щом става дума за любимите им хора.
Семейството ѝ беше най-важното в живота ѝ.
Когато излязох от апартамента на прислужниците за последен
път, си зададох въпроса дали е възможно Емилия изобщо някога
да ми прости.
Почудих се на какви ли мъки трябва да се подложа, ако някога
поискам тя да се завърне в живота ми.
 Не. Цената беше твърде висока. Приключили бяхме.
Както бяха тя и Дийн.

Глава тринайсета
ЕМИЛИЯ

Сега

Н ЯМАШЕ ДА ГО НАПРАВЯ.
На този етап дори не ме беше грижа за парите. И без това
никога не ме бяха занимавали много-много. Естествено, исках да
мога да се издържам, може би да имам почивка от постоянното
задлъжняване, но на каква цена?
Не, нямаше да съсипя нечий живот с лъжа. Никога. Не бях като
Вишъс.
Прекарах вечерта в леглото, мислех и нищех случилото се през
последните няколко часа. Имаше много за обмисляне. Вишъс
искаше от мен да излъжа и да кажа на Джо в лицето ѝ, че ако се
наложи, ще свидетелствам срещу нея, ще кажа на съда, че ми е
разказвал неща, които изобщо не ми беше разказвал.
Като лъжкиня бях много зле. Но един гласец в мен не спираше
да ме пита – ами ако е истина? Отговорът неизменно беше един и
същ – ако това беше истината, то тя не беше моята истина.
Имаше други начини, по които Вишъс да получи това, което иска,
без да ме въвлича във войната си.
В четири сутринта най-накрая изритах одеялото и обух
чехлите. Знаех, че няма никаква вероятност да заспя, след като
бях решила, че няма да му помогна, затова май беше добре да
почета. Спомних си за библиотеката, където от години ми се
щеше да вляза.
Вероятно това беше последната ми възможност да я видя,
преди Вишъс да изрита семейството ми и мен. И беше място,
което избягвах от десет години, винаги се чудех, тормозех и
надзъртах плахо вън от тези врати. Но дотам. Исках да видя какво
има зад тях.
Приключила бях с изнудването му. Край на купуването ми.
Този път парите му пропадаха.
Влязох в имението през кухнята, използвах паролата за
охраната на майка. Десет години си беше останала една и съща.
Тръгнах на пръсти по коридора, облечена в тениска, която
наричах пижама, и се насочих към обкованата с желязо врата.
Вървях по стъпките си от онзи първи път, когато почуках на
вратата на библиотеката. Вишъс сигурно спеше горе непробудно.
Само малко щях да почета, да вдъхна уханието на старите книги,
да успокоя нервите си и да се върна в дома на родителите си.
Тиха бях. И затова писъкът ми за малко да раздруса стените,
когато отворих вратата на библиотеката и заварих Вишъс седнал в
ъгъла зад маса от гравирано дърво и обкръжена от четири
тапицирани стола с облегалки. Приличаше на маса за четене,
каквато бихте видели в обществена библиотека, само че с много
по-луксозна изработка.
Вдигна очи от екрана на лаптопа, когато извиках, и се взираше
в мен дълго и неумолимо няколко удара на сърцето ми, докато то
поусмири лудото си препускане. След това мълчаливо бутна стола
срещу себе си с крак и безмълвно ме покани да се присъединя
към него. Не помръднах.
– Какво правиш тук толкова късно? – Гласът ми трепереше.
– Какво правиш ти, та се вмъкваш незаконно тук посред
шибаната нощ? – тросна се той, гласът му беше спокоен и уморен.
Преоблякъл се беше в бял марков пуловер с остро деколте и
тъмни панталони от деним или джинси. Не ми трябваше да го
виждам, за да знам, че са спуснати ниско на тялото му.
– Не можах да спя, помислих си да почета малко. Няма
значение – завъртях се, тръгнах към коридора.
Той ме спря.
– Помощничката – Гласът му беше непоколебим. Спрях, но не се
обърнах. – Вземи си книга. Обещавам да не се опитвам да
разговарям с теб.
 Потрих бедра и вътрешно се присмях на идеята да се
присъединя към него. Особено след начина, по който се беше
държал в колата.
– Напускам – казах, все още с гръб към него. Така беше по-
лесно. Винаги се огъвах, когато очите му срещнеха моите. – Не
мога да направя това, което искаш от мен. Моля те, не се опитвай
и не ме заплашвай с родителите ми или Роузи, или ще започне
Третата световна. Взех решение. Не мога да излъжа заради теб.
Чух проскърцването на стола си, докато ставаше, и затворих
очи. Знаех, че решимостта ми се стопи с всяка стъпка, която той
правеше към мен. Защото от глупост продължавах да не съм
безразлична към Вишъс. Изпитвах чувства, които хич не ми беше
работа да изпитвам.
Застана пред мен. Усетих топлината, която се излъчваше от него
към тялото ми. Чувствах как приемам тази топлина, пия от нея,
наслаждавам ѝ се въпреки онова, което ми беше сторил.
– Отвори очи – нареди той.
Отворих ги. Няколко секунди се взирахме един в друг. Очите му
не изпускаха все така моите, когато свали ризата от покритото си
с белези тяло. Гневният ми поглед оставаше прикован в тъмните
му зеници, прекалено изплашена бях да сведа поглед. Нямаше за
пръв път да видя мъжки торс от такава близост.
Но несъмнено за пръв път щях да видя този на Вишъс.
Бялата му тениска леко изшумоля на пода. Усещах
свръхотчетливо, че тъканта е близо до голите ми, обути в
джапанки крака.
– Погледни надолу – нареди ми тихо.
Очите ми се насочиха надолу, погледът ми беше бавен и
бдителен, поглъщаше съвършената порцеланова кожа на врата му,
на раменете, докато не стигнах до гърдите му. Тялото му беше
покрито с твърди, изпъкващи мускули… и с белези. Някои розови.
Други бели. Всичките стари, отдавна заздравели. Дълги белези.
Къси белези. Дълбоки белези. Плитки белези. Много бяха,
страшно много, като прозорец на метро, години наред понасял
жестоки удари. Изглеждаше като човек, върху чиито гърди и
стомах с швейцарско ножче са били изрязани шарки.
 На гърлото ми загорча, стиснах устни, усещах, че брадичката
ми трепери.
– Помниш ли, когато си уреждах боеве на тенис корта? –
попита, гласът му беше продран. – Няма да те лъжа. Отчасти го
правех за забавление, да отпусна напрежението. Но другата част,
Помощничката, беше, защото не исках хората да задават въпроси
относно белезите ми.
Вдигна двете си ръце, показа ми предната част на китките и
ръцете до лактите.
Покрити с други белези.
И преди ги бях забелязвала, разбира се, но се бях хванала на
лъжата. Мислех, че са от боевете.
Не можех да преглътна. Белезите му сякаш бяха върху мен.
Кожата му гореше от тях.
– Джо ли ти го причини?
– Не – прокара език по предните си зъби. – Брат ѝ, Дарил
Райлър, оня тип, когото видя в тази библиотека в първия си ден
тук. Джо не ме е наранявала. След като се омъжи за татко, тя
просто ме шамаросваше. Често. След като Райлър се премести тук,
когато бях на дванайсет… – Подвоуми се, но не изглеждаше да му е
прекалено трудно да изрече думите. Лицето му си оставаше
лишено от емоции както винаги, гласът му беше нисък и
нетрепващ. – Тя затваряше вратата отвън и го оставяше да ме
„накаже“.
Поех хрипливо въздух. Идеше ми да убия тази жена. Дори след
всичко, което ми беше сторил, исках мащехата му да умре. После
се сетих друго.
– Баща ти знаеше ли?
– Казах му, но той много не се задържаше у дома. Интересуваше
го винаги най-вече работата му. След като ме изхвърлиха от
пансиона и се върнах, Джо го убеди, че аз сам си нанасям раните.
Режа се. Всичките главоболия с „проблемните“ деца като мен.
Дори нае психиатър да ме прегледа. Избран от нея, естествено.
Обсъждаха възможността да ме изпратят някъде на лечение.
Затова се научих да си държа устата затворена, докато не порасна
достатъчно голям и не стана достатъчно силен, за да отвърна на
удара. Бях на шестнайсет.
Погледът ми неистово шареше по торса му. Пълзящ срам ме
завладя, когато осъзнах, че не чувствам само съжаление. В
гърдите ми пърхаха пеперуди с мънички крилца, зърната ми
изпъкнаха. Харесваше ми онова, което виждах. Той беше
съвършено несъвършен. Безукорен и пълен със слабости. И най-
важното – беше Вишъс.
– Никога с никого ли не си споделил? Полицията? Някой
учител?
Безизразните му очи премигнаха веднъж.
– По това време вече нямаше смисъл. Джо и баща ми пътуваха
много, а Дарил рядко се навърташе. Наркотици – сви рамене. –
Умря малко след като ти напусна града. Свръхдоза, удавил се в
собственото си джакузи – наклони глава на една страна. – Много
жалко.
По гърба ми пролазиха тръпки. Спомних си всяка дума от
разговора им в първия ден в библиотеката. Не. Вишъс не беше в
състояние да убие никого. Но той наистина ли…? Не исках да го
питам. Както защото не бях готова за отговора му, така и защото
той щеше да доведе до нов проблем със съвестта ми, а главата
вече и без това ме болеше.
– Вишъс… – едва прошепнах. Той тръгна към мен. Телата ни се
докоснаха. Исках да се разтопя в неговото, но знаех, че е най-
добре да не се поддавам на изкушението. Той беше толкова
измъчен и изтормозен. И на всичко отгоре все още се държеше
противно с мен.
За бога, човекът продължаваше да ме нарича „Помощничката“.
Въпреки това, когато тялото му се притисна в моето, топло и
вдъхващо сигурност, различно от мъжа, на когото принадлежеше,
не можах да се отдръпна. Стояхме притиснати един до друг,
ръцете му обаче стояха до тялото му. И двамата бяхме лъжци,
казвахме си, че щом не използваме ръцете си, не се брои. Само че
се броеше. В сърцето ми случващото се имаше значение.
– Каша е, но кашата си е моя – каза. – Няма да те влача по
съдилища и да ти създавам проблеми. Джо не заслужава нищо, но
каквото и да се случи със завещанието, това си остава между мен
и нея. – Свали очи към устните ми. Толкова близо беше, че можех
да вкуся солта на топлата му, гола кожа и топлината на устата му. –
Ти излизаш от всичко това невредима. Знам, че ме имаш за пълен
боклук, имаш си сериозни причини, но не те моля да лъжеш себе
си. Никога не бих усложнил живота ти по този начин. Никога.
Трябва ми помощта ти дотолкова, че да сплашиш Джо, за да
отстъпи, ако се появи проблем със завещанието.
Разкъсвана, поклатих глава.
– Сигурна съм, че твоите приятели ще ти помогнат, че и повече.
– Те не знаят – каза той. – Не съм им казвал. Нито за Дарил
Райлър, нито за Джо. Не се гордея с това, Помощничката. Аз
позволих на онези двамата да се държат така с мен. С години. Ти
си единствената, която знае, както и Илай Коул и психиатър,
когото наех преди няколко години.
Можех да му кажа много неща. Че не е негова грешката. Че няма
нищо, от което да се срамува. Че не е сам. Но познавах Вишъс
достатъчно добре, за да знам, че не това иска да чуе. Той беше
прекалено горд за някаква си надъхваща реч. Търсеше
съдействие.
– Тогава помоли психиатъра – казах.
– Това ще бъде много кално, много скъпо и много наяве. Не.
Проблемът е личен. Частен. Искам да се спогодя с Джо тихо, а и
двамата знаем, че можеш да пазиш тайна.
Розово.
Черно.
– Откъде да знам, че не лъжеш? – вложих ледена
непоколебимост в гласа си, пренебрегнах комплимента. Въпросът
ми беше основателен. Знаех точно какво съм чула в библиотеката
преди много години. След начина, по който Вишъс се държа с
мен, реших да вярвам, че това е било поредният грозен семеен
спор.
– Не можеш. Трябва да ми се довериш.
– И какво, по дяволите, си направил, за да ме накараш да
повярвам, че заслужаваш доверие? – смръщих нос, отдръпнах се.
Вредно ми беше да съм толкова близо до него.
Опакото на ръката му погали лицето ми и сърцето ми подскочи.
Пак се отдръпнах.
– Държах се като нещастник, но никога не съм те лъгал. Нито
веднъж. Джозефин и брат ѝ преследваха парите на семейството
ми, мащехата ми извърши някои много противни дела, за се
докопа до това, което иска. Това за нея е денят на разплатата.
Няма да протече според очакванията ѝ.
Затворих очи, поклащах глава.
Не отговарях и той взе ръката ми, придърпа ме към стол. Часът
беше пет сутринта и бях изгубила глада си за писано слово.
– Остани.
– Защо? – попитах.
– Защото ти нареждам.
– Не.
Той сведе глава и я поклати, въздъхна остро.
– Мамка му, тогава го направи, защото искам. Денят беше дълъг.
Не решавай веднага. Просто остани да поседиш тук, докато
работя, и свиквай отново да виждаш киселата ми физиономия.
Други опити да те подкупвам няма да правя. Вместо това ще те
помоля да помислиш какво ти, Емилия, считаш за справедливост.
Защото аз знам, че си добра, знам и че съм лош, но подозирам, че
в крайна сметка имаме еднакъв морален кодекс.
Приседнах на стола срещу него, но само защото и аз бях
прекалено изплашена, за да продължа да стоя права. Изповедта
на Вишъс, съчетана с подозренията, че надали Райлър си е
отишъл от естествена смърт, почти напълно ме парализираха.
Бавно посегнах към подвързана с кожа книга в ъгъла на масата.
Вдигнах вежда към него, когато забелязах заглавието на гърба.
– Малки жени?
Той само сви рамене.
Отворих книгата, но изобщо не четох от нея. На всеки няколко
секунди очите ми се връщаха към Вишъс.
Погледът му все още беше на екрана, когато каза:
 – Още нещо ли ти се върти в ума, Помощничката?
Ненавистно ми стана, че пак се върнахме там, където бяхме
преди признанието му.
– Аз да не би да съм някаква идиотка, понеже седя тук с теб? –
попитах, честно заинтригувана какво ще направи той от цялата
ситуация.
Призрак на усмивка премина по лицето му.
– Ти си много неща. Идиотка никога не е било едно от тях.
– Тогава каква съм?
– Ти си… – Вдигна поглед, огледа ме. Понякога хората можеха да
предадат мислите си само с поглед, а очите му казваха моя, устата
му обаче изрече:
– Объркана. Трудна. Това не е лошо.
Исках да му кажа, че не заслужава помощта ми, че го мразя, че
това не беше истина. Поне последното не беше. Дори да обмислях
да излъжа заради него, не исках да го превръщам в навик, затова
просто си държах устата затворена.
Той целенасочено преплете крака си с моя под масата,
предизвикваше ме да се отдръпна. Не го направих. Хареса ми топ-
лината му. Хареса ми дългият му, мускулест крак да е преплетен с
мен. Хареса ми как след като няколко минути притиска крака си
към прасеца ми, с коляно раздели краката ми. Въздъхнах.
И през цялото време не ме поглеждаше. Нито веднъж.
Престорих се, че продължавам да чета, а той потупваше по масата
с дъвкан химикал. Ръцете ми уловиха по-здраво книгата, когато
разпознах името върху химикалката. Разбрах, че това е моя
химикалка. Онази, която използвах, когато той дойде в „Маккой“.
Тогава вдигна очи и пак ми се усмихна спокойно.
– Впрочем имах грижата да кажа на малката ти дружка Рейчъл,
че повече няма да взимаш смени там. Убеден съм, че сега вие,
момичета, можете да живеете от настоящата ти заплата. Вече си
напълно моя, Леблан. И си добре дошла.
 Глава четиринайсета
ВИШЪС

С лучи се. Потънах.

След осемдесет и четири часа будуване тялото ми най-накрая
се предаде и напълно рухна. Стана в старата ми спалня, за малко
да не стигна до леглото, но успях. Все още бях без риза – най-вече
защото ми харесваше как тя ме гледаше, докато работех, а тя
четеше. Но беше сутрин и знаех, че ще спя дълго и че рано или
късно ще осъзнае, че нещо не е наред. Хората не изчезват за
толкова много часове посред ден.
Събудих се след тринайсет часа и отново беше вечер. От
широкия коридор пред стаята ми идваше шум, надявах се да е
Помощничката, макар да знаех, че не беше. Имах право, разбира
се. Бяха болногледачите на баща ми, Джош и Слейд. Спореха
помежду си за футбол и не бях впечатлен. Шибанярите ме бяха
събудили.
Минах покрай едрите мъжаги и отидох право в спалнята му.
Той сигурно беше пуснат от болницата и се беше върнал, докато
съм спал. И каква изненада само, Джо все още никаква не се
виждаше. Май Кабо беше по-важен от това да стои до мъжа си в
последните му седмици. Или дни.
Сериозността на положението натежа на плещите ми, но това
именно чаках от толкова време. Откакто бях на дванайсет.
Сега времето беше дошло.
Дарил беше мъртъв.
Баща ми умираше.
И скоро животът на Джозефин също щеше да е приключил.
Оставих вратата отворена. Болногледачите погледнаха към мен,
но продължиха да се джафкат в коридора, размахваха ръце, докато
обсъждаха мачове и отбори.
– Здрасти, татко – усмихнах се, облегнал рамо на стената му с
пъхнати в джобовете ръце. Опирах глава на картина на Шарл-
Едуар Дюбоа23 – добра беше, но простотиите на Емилия ми
харесваха повече – и се насладих на гледката.
Мъжът, съсипал живота ми, приличаше на евтино черно-бяло
копие на мъжа, който беше. Напълно плешив, безцветен, с врат на
гущер, вените му изпъкваха на провисналата му, отъняла кожа.
Изобщо не приличах на него и бях копие на майка си, което
предполагам беше част от причината Джо да ме мрази и в
червата.
„Не лъжи, синко. Джо и Дарил никога не биха направили
подобно нещо“, ми каза, когато му показах белезите. Раните ми.
Болката ми.
„Тя ме затваря там с него“, възразих за милионен път.
„Джо казва, че сам си го причиняваш. Внимание ли търсиш,
Байрън? Това ли искаш?“
Нямах нужда от внимание. Имах нужда от проклет различен
баща.
– Тук ли си прекарваш времето? – подсмихнах се сега на
Байрън-старши, болезнено осъзнавайки присъствието на мъжете
зад мен.
Той примигна, но не каза нищо, защото не можеше. Аз, от друга
страна, имах страшно много да му споделям. Знаех, че думите ми
може и да го убият. Не ми пукаше.
– Съжалявам, че наминах без предупреждение. Трябваше да
видя Илай Коул заради завещанието.
Баща ми си мислеше, че с него се погаждаме. Последния път,
когато го бях видял, дори се показах заинтригуван от работата му
и от здравето му, но беше време за начало на спектакъла. Мигът
на отмъщението. Влязох и се настаних на ръба на леглото му.
Кучият му син нямаше да каже и дума.
Аз ли бях основният наследник?
Или Джо?
Тук ставаше въпрос за много милиони. Властта на татко беше в
парите му. Именно така той контролираше съпругите си и си
мислеше, че е спечелил уважението ми. Грешеше. Както
обикновено.
– Да знаеш, че ще е интересно да се разбере колко си оставил на
Джо. Винаги си държал картите си скрити до гърдите.
Използваше богатството си, за да имаш власт. Обзалагам се, че си
я накарал да се съгласи на онова драконовско предбрачно
споразумение, преди дори да си ѝ посмукал циците, а? – смигнах
палаво, устните ми се разтегнаха в ленива усмивка.
Не отговори, но дишането му стана трудно. Да, мъжете от
Спенсърови по образование бяха адвокати и харесваха жените…
само че те адски много обичаха парите.
– Не. Обзалагам се, че си постъпил правилно с нея. Поне от
твоя гледна точка. Не от моя. Фактът, че уби майка, малко нещо
промени всичко – издадох долната си устна, преценявах
отношението му.
До този момент той беше в неведение, че знам. В неведение
беше, че съм чул него и Джо как говорят в библиотеката, преди да
се случи.
Очите на баща ми станаха огромни и объркани, после
безпомощно се насочиха към коридора, но беше безполезно. От
мястото, където бяха болногледачите, положението изглеждаше
най-невинно. Син тихо си приказва със своя болен баща.
„Сигурен ли си, че брат ти ще си държи устата затворена? Не
мога да рискувам някой да разбере. Дори сянка от съмнение би
съсипала деловите ми връзки.“
„Скъпи, няма. Обещавам ти.“
„Аз не съм лош човек, Джозефин. Но не искам този товар за
остатъка от живота ми.“
Това беше година след като майка ми получи тежката травма в
катастрофа и остана напълно парализирана. Бях на девет.
Прекалено млад, за да разбирам какво означава.
Тогава не знаех какво се случва, затова събирах всяка дума,
която беше изговаряна зад вратата на библиотеката, където
подслушвах, докато загадката не се разкри напълно. На десет
години знаех разговора наизуст.
На дванайсет знаех и точно какво означава.
„Имай ми доверие, Дарил ще ти помогне. Казвам ти, скъпи,
никой никога няма да разбере. И без това хората нямат право да
съдят. Ти би могъл да си женен и за зеленчук от градината при
това положение.“
 „Не знам, Джо. Не знам.“
„Скъпи – мъркаше тя. – Миличък, не можеш да се разведеш с нея
при това положение. И двамата знаем, че онзи кораб е отплавал
в момента, в който е претърпяла катастрофата. Какво има да
му мислиш? Ще ѝ направиш услуга, ако мен питаш. Тя дори носа
си вече не може да почеше.“
„Ами Байрън-младши? Ами синът ми?“
„Какво той? – тросваше се тя. – Не съм ли достатъчно добра с
него? Довери ми се, той едва ли ще си я спомня, когато порасне.“
Вглеждах се в онова, в което се беше превърнал баща ми,
откакто Джо и брат ѝ влязоха в живота ни. В онзи ден не
трябваше да съм там, когато за пръв път видях Дарил Райлър.
Прибрах се болен от училище, по онова време икономката ни ме
взимаше от училище.
Изкачих се по стълбите, пуснах раницата на пода в стаята си, но
вместо да се кача на леглото, поисках да видя майка. Стаята за
гости, която бяха приготвили за нея, беше от другата страна на
коридора и повече приличаше на болнична стая, отколкото на
спалня. Искаше ми се да ѝ прочета стихотворението, което бях
написал в часа по литература, и да ѝ го напиша на стената. Тя
имаше вече цяла сбирка.
Непознатият не ме видя. Мъжът излизаше от стаята ѝ и аз
мислех да го попитам дали той е болногледачът за деня.
– Трябва да си в леглото, Байрън – извика икономката от
долната част на стълбите. – Имаш треска. Недей да притесняваш
майка си. Не искаш и тя да се разболее.
Така и не успях да ѝ прочета стихотворението. Двайсет минути
по-късно нейната болногледачка – жена, а не мъжът, когото бях
видял – извика линейка. Респираторът се задръстил.
Съвпадение? Съмнявам се.
– Точно така, татко. Знам, че изпрати Дарил да я убие.
Ухилих се и потупах скованото рамо на баща си, гледах как
очите му танцуват. Кой беше мъжът, когото бях видял да излиза
от стаята на майка ли? Дарил Райлър.
Баща ми изглеждаше паникьосан, но не можеше да помръдне и
мускул. Пролича по лицето му как осъзнава чутото, време беше да
ударя по-силно.
– Да, за него – потиснах усмивка, пригладих чаршафите от
египетски памук на леглото. – Изпитах възторг, когато го откриха
мъртъв. Реших, че никой освен твоята съпруга златотърсачка
няма да жали за него, смъртта му беше по-скоро услуга към
обществото, като се замислиш. На колко ли хора е навредил
Дарил Райлър? Колко престъпления е извършил? Колко ли жени
на име Мари е убил?
Умът на баща ми беше бистър. По всяка вероятност събираше
две и две и стигаше до заключението, че аз съм убил Дарил. Както
обикновено, мислеше най-лошото за сина си.
Баща ми всъщност успя да раздвижи леко ръката си и тялото му
се разтресе. Очите му изпъкнаха, докато гърголеше, но гласът му
беше тих, а в коридора болногледачите му бяха погълнати от
спора за футбол.
– Вече е твърде късно. Да промениш завещанието, да направиш
замяна и да оставиш всичко на Джо. Сега докторите ще се
усъмнят дали си в пълно владение на умствените си способности.
Кой може да каже какво се случва в този ум и какво не се случва?
Никой не дава и пукната пара какво имаш вече да казваш. Искам
да кажа, че твоите лекари са повече от слисани, че изобщо си
жив. Честно ли? И аз съм доста удивен. Защо се задържа толкова
дълго? Ти живееше за работата си. Ожени се за жена, която те
мрази и в червата, за собствения си син не знаеш друго, освен че
има цвета на очите ти.
Болногледачите спряха да си дрънкат, но когато се обърнах и
им пратих една пластмасова усмивка, те пак подхванаха темата си.
Главата ми се обърна към моя гърчещ се баща. Толкова лошо
трепереше, че бях почти сигурен, че ще умре в този момент.
– Не е ли без значение кой ще наследи всичко. След смъртта ти
няма да има кой да защити Джо. Тя ще е сама и беззащитна. Без
брат, който да ѝ помогне в заговора. Дарил си замина. – Засмях се,
преди да си спомня за изражението на Помощничката, когато ѝ
казах как е умрял Райлър. Въпреки всичко не исках тя да ме
мисли за чудовище. За убиец.
– А ти… Ще разруша всичко, създадено от теб. Компанията ти.
Репутацията ти. Богатството ти. Твоето име.
Очите му се разшириха до такава степен, че за малко да
изскочат. Към носа му и китките бяха прикрепени тръби. Искаше
да каже нещо, но единственото, което излезе, беше неразбираемо
грухтене. Баща ми звучеше като някакво примитивно животно,
зомби, което не беше далеч от шибаната истина. Кое човешко
създание би се освободило от съпругата и майката на своя
деветгодишен син?
– Дойдох тук, за да се сбогувам, татко – казах, плъзнах се на
леглото му, докато тялото ми не се опря в неговото. Притиснах
неподвижния му крак.
Погледът му крещеше от ужас. Имаше толкова много, което
искаше да каже. Да изкрещи. Към мен. Към болногледачите. Но
беше затворен в клопка в себе си.
– Връщам се в Ню Йорк. Имам по-важни работи, за които да се
погрижа. Искам да знаеш, че те обичах, когато бях дете. Невинаги
е било така. Но ти обещавам, сега… – притиснах устни до ухото му.
Той потрепери, опита се да раздвижи ръце, но беше
парализиран. Отвън – за Джош и Слейд – вероятно моментът
изглеждаше много трогателен.
– … Да разсипя всяко нещо, което е част от наследството, за
което си полагал такъв труд да създадеш. Започвам с това студено,
проклето имение. И без това никога не съм го харесвал. После ще
ликвидирам компанията, която изгради сам и от нула, и ще вложа
парите другаде. Де да можеше безпомощен да наблюдаваш как
изпепелявам всичко, което има значение за теб. Затова май ще е
по-добре, че ще си мъртъв.
След тези думи се изправих и му смигнах с настроение. Лицето
му беше толкова изопнато, че беше станало мораво. Ето по този
начин исках да го запомня. Слаб. Победен. Съсипан. Обърнах се и
се усмихнах на болногледачите в коридора.
– Довиждане, татко.

*
Помощничката и аз кацнахме в Ню Йорк в понеделник сутрин.
Казах ѝ да се настани в новия си апартамент, защото знаех, че
страшно ще ѝ се иска да види малката си сестра, и поне веднъж
исках да спра да се държа като гадняр с жената, от чиято помощ
имах нужда.
Разбира се, не споменах, че апартаментът, в който живея
отгоре, всъщност е на Дийн – защо да го правя? – не исках да ѝ
говоря за Дийн. Изобщо.
Аз, от друга страна, имах много работа по важната сделка.
Компанията на Четворката беше на косъм от осъществяването на
сливането на двете най-големи фармацевтични корпорации в
Америка. Да, едната от тях всъщност беше онази, която наистина
бях отмъкнал от Серджо и компанията му.
Не беше честно, но на мен за честността не ми пукаше.
Интересуваше ме да дам на клиентите си онова, което на тях им
трябва. И онова, от което ние имахме нужда. Освен това надали
несъществуващото семейство и дечица на Серджо щяха да
изпомрат от глад. Ние просто бяхме богати кучи синове, които
крадат клиенти от други богати кучи синове. Това беше нашата
детска площадка и всички бяхме негодници.
Някои от нас ни биваше повече от други.
Ако успеехме да осъществим тази огромна сделка, животът ни
щеше да се промени не само финансово, но да ни създаде и име.
Не можехме да си позволим нищо да я провали.
Въпреки че ми беше затворил телефона, Дийн не спираше да
ми звъни като отчаяна бивша приятелка, а аз не спирах да
отхвърлям обаждането, сякаш кучият му син ще открадне бивша-
та си приятелка. Само дето не съществуваше момент, в който да е
била негова. Винаги е била моя.
Част от причината за моето поведение беше да му предам урок,
а друга част беше, че прекалено много се радвах на нюйоркския
офис, за да му го върна. И това щях да направя, разбира се, но по-
нататък. Наближаваше Коледа, а калифорнийската Коледа за
нищо не ставаше.
Освен това нямаше къде да прекарам празниците, поне в Ню
Йорк щях да съм един от многото самотни души. Дийн щеше да
прекара празниците със семейството си в Тодос Сантос, така че
всъщност му правех услуга.
За разнообразие пристигнах в офиса в добро настроение.
Никому не се разкрещях. Нищо не строших. Държах се любезно
със секретарките и рецепционистките и не си изпуснах нервите
нито веднъж, когато някакъв се изпречи пред мен, докато спирах
такси. Истината е, че го настъпих по крака, преди да се кача в
таксито, и го подминах преспокойно. Май старите навици трудно
умират.
Когато пристигнах пред сградата, в която беше апартаментът
ми, телефонът ми иззвъня. Получих имейл с договора, подписан
от двете корпорации. Успешно слели се. Тази простотия щеше да
цъфне във всеки финансов уебсайт из цяла Северна Америка до
час време.
И това всичко беше наше дело. Ликувах, без да се сдържам.
Дори не успях да разгледам подписите на екрана, преди
Джейми да ми звънне. Вдигнах.
– Мамка му. Човек, богати сме! – разсмя се.
– По-богати сме – поправих го безизразно. – И пак заповядай.
– По-богати сме – изрева той съгласен, – а ти си шибан изрод,
брат.
– Нищо ново не ми казваш – присъединих се към него, когато
чух Мел и бебето му, Дария, да пеят.
– Ще празнувам със семейството си. Утре ще говорим,
нещастнико – Джейми затвори.
Трент се обади секунди по-късно.
– Мамичката му шибана! Истина ли е? – прогърмя, после се
разсмя.
Присъединих се към него и също се разсмях.
– Май така излиза.
– Слушай, аз съм при родителите си. Всички отиваме на
предколедна вечеря при родителите на Дийн, но утре ще ти
звънна, за да ти нацелувам задника за сделката, Вик. Надявам се
тая вечер да се забавляваш. Дочуване.
– Дочуване – затворих.
Само че нямаше да се забавлявам.
Приятелите ми щяха да празнуват със семействата си, а аз да
седя в празния апартамент, който дори не беше мой, и да ям
храна от ресторант или да чукам някоя само с едно име, която да
забравя след няколко часа.
Потискащо беше.
Нечестното беше от съвсем друг порядък в сравнение с
нечестния начин, по който ръководех делата на компанията. И
беше адски неприемливо, предвид факта, че имаше нещо, което
много исках и то беше наблизо.
Може би затова се озовах пред вратата ѝ. Според логиката
нямах какво да търся там. Тя беше моя лична асистентка и жена, с
която бях постъпил много зле. Трябваше веднъж завинаги да я
оставя на мира.
Но не исках. Исках да я опъна и да се отърва от странното си
вманиачаване по нея веднъж завинаги.
Почуках на вратата ѝ, надявах се проклетата Роузи да не
отговори.
Отново задумках с юмрук по вратата, този път чух стъпки.
Когато тя отвори, първата ми реакция по инстинкт беше да я
привлека към тялото си и да я целувам, докато устните ѝ не се
подуят. Но не можех, затова само се усмихнах и подръпнах
вратовръзката, разхлабих я. По цялото лице се беше наклепала с
боя, кафяво, жълто и зелено. Земни тонове. Слепоочията ѝ
блестяха от пот, а откачено лавандуловата ѝ коса лепнеше към тях.
Носеше фигурален клин и широка, изцапана с бои бяла риза.
Боса.
Естествена.
Красива.
– Здрасти – поздрави тя. Слушалките ѝ още висяха на раменете
ѝ на тънка жица. – Съжалявам, слушах музика. Получих имейла за
сливането. Поздравления. Трябвам ли ти за нещо?
Да. Устните ти да се увият около оная ми работа и да смучеш.
Здраво.
– Ела да вечеряш с мен – казах вместо това. Нарушавах куп
правила наведнъж, главата ми се въртеше откачено.
Първо: никакви срещи.
Второ: никакви срещи с Помощничката.
 Трето: без обвързвания.
Четвърто: без да се вкарвам умишлено в опасно състояние.
Само че адски ми се искаше да я опъна, налагаше ми се да си го
призная след всички тия години, преди да се върна в Лос
Анджелис.
Тя примигна няколко пъти.
– Не – избъбри. Не беше студено или жестоко. Прозвуча
изненадана и леко объркана. Продължаваше да стиска ръбовете
на вратата от фибростъкло, цапаше го с боя. Едва успя да поясни:
– Ясно ти е, че идеята не е добра.
– Защо така?
– Ами заради близо петстотин причини, които ми хрумват, но
да започнем с очебийните – ти си ми шеф и ме наричаш
Помощничката.
– Изразява привързаност – отвърнах ѝ. – Мога да не го
използвам, щом не ти харесва. Нататък.
Тя се изсмя хрипливо.
– Когато ме взе на работа, обеща, че искаш да работим заедно и
нищо повече.
– Ти пък? – изсумтях, губех търпение. Тя даваше ли си сметка,
че отклоняваше предложение, което никой никога не е
получавал? – Ами сега искам да дойдеш с мен и да си вземем
вечеря. Мисля да ям пържола, не котето ти.
Може и да прекалих тук, защото Помощничката – мамка му,
Емилия – се опита да тръшне вратата и мигом пъхнах крак във
вратата. Премаза ми крака, но не ми пукаше.
– Страхотно. Ще поръчаме за вкъщи. Какъв ти е проблемът?
Трябва да ядем. Освен това и Роузи е тук, нали? Нали не си
въобразяваш, че ще взема да те тресна пред сестра ти?
Изражението на лицето ѝ показваше, че точно това очаква,
всъщност беше, кажи-речи, убедена, че ще я опъна пред сестра ѝ.
Аз май си го заслужавах.
Вдигнах три пръста във въздуха и побутнах брадичка нагоре.
– Честна скаутска.
Колебливо отвори вратата, но отчасти.
 – Можем да поръчаме тук, но само толкова.
Отстъпи встрани и ми позволи да вляза в малката ѝ вселена.
Нахлух като булдозер в апартамента ѝ, в живота ѝ. Стените и
кухнята бяха минималистично бели, подът беше от светло дърво,
открито пространство с почти никакви мебели, също бели.
Приличаше на лудница. В ъгъла на дневната имаше статив, близо
до прозорец, който гледаше към града. На статива стоеше платно
от недовършена картина. Цъфнало вишнево дърво на фона на
езеро. Картината беше жива и ярка, сякаш природата беше на
една ръка разстояние. Красива лъжа беше, естествено. Намирахме
се във владение на бетона, затворени сред небостъргачи.
Промишлен дим и огледала.
Интересно. Помощничката явно беше художничка. Нищо чудно
за мен. Тя всъщност имаше дарба. Простотиите ѝ не бяха лепкави
или добри като цяло, в общоприетия смисъл. Изкуството ѝ
провокираше мисълта. Но не дотам, че да е почти налудничаво.
Всъщност доста вярно изразяваше личността ѝ.
Стоеше с гръб към мен. И двамата гледахме картината.
– Защо вишнев цвят? – попитах, още преди десет години
трябваше да го направя. Тя винаги беше намирала нещо в това
дърво. Рисуваше и други теми, всичко, което притежаваше, беше
изшарено: учебници, раници, дрехи, ръце. Но постоянно се
връщаше към вишневия цвят. Дори косата ѝ беше същия оттенък
като любимото ѝ дърво.
– Защото е красив и… не знам, цветовете преминават страшно
бързо – долових усмивката на устните ѝ. – Когато бях дете, баба
ме водеше в окръг Колумбия всяка пролет за Фестивала на
вишневия цвят. Само мен. Очаквах пътуването цяла година.
Никога не сме имали пари, затова един ден, прекаран там,
посещението на ресторант със скара след това… за мен беше
голямо събитие. Огромно.
После, когато бях на седем, тя се разболя. Рак. Отне известно
време. Не разбирах съвсем факта, че умира, отива си и никога
няма да се върне, затова тя ми разказа за японския празник на
вишните. Хората от цяла Япония пътували, за да видят
нацъфтелите дървета. Сезонът на вишневия цъфтеж е кратък, но
от гледката секва дъхът, а след като цъфтежът премине, цветовете
окапват на земята, вятърът и дъждът ги разнасят. Сладко и
красиво, но толкова кратко да му се не види. Прекалено кратко, за
да не правиш онова, което искаш да правиш. Прекалено кратко, за
да не прекарваш времето с хората… които обичаш.
Очите ѝ бавно се затвориха, докато пое дълбоко въздух.
Тя замълча, а шибаното ми дишане беше спряло. Защото знаех
причината, поради която тя замълча. Аз.
Всичко, което бях направил.
Попречих ѝ да споделя времето си с някои от тези хора –
родителите ѝ, сестра ѝ – поради мои себични причини, когато тя
беше само на осемнайсет.
– По дяволите, голяма съм драма – изсмя се невесело. –
Съжалявам.
– Недей – преглътнах, с една крачка се приближих до нея, така
че да сме съвсем близо един до друг, продължавахме да гледаме
картината. – Случват се гадости. Майка ми умря, когато бях на
девет.
– Знам – тонът ѝ беше мрачен, но не и притеснен. Обикновено
на хората не им харесваше да споменавам мъртвата си майка.
Скръбта беше неудобна емоция, с която да се справяме. – Сигурно
е било трудно.
– Е, ти каза, че си била голяма драма. Състезателната ми
природа ме вдъхнови да дам най-доброто от себе си – свих
рамене, гласът ми беше равен.
– Вишъс – Тя отново се разсмя, този път се обърна към мен,
изгледа ме така, както учителите гледат учениците, когато са
разочаровани от тях.
Ухилих се.
– Мъртвата майка бие мъртвата баба при всяко положение и ти
е пределно ясно.
Тупна ме по рамото, но не скри усмивката си.
– Ти си ужасен.
 – Ужасно секси. Да.
Поръчахме виетнамска храна и аз ѝ разказах подробности за
катастрофата, при която беше пострадала майка ми и как беше
починала, когато бях на девет. Обичайната история, спестих
отвратителните подробности относно кой точно беше
организирал умирането. Тя беше покрита с бои, затова седяхме на
парче плат, което предпазваше пода под статива. Не ми беше в
стила, но нямах нищо против. Причината, поради която ѝ
разказах за майка ми, беше проста. Не исках тя да се освободи от
задника ми, ако се стигнеше до притискане. След като
възнамерявах да я покварявам, тогава ми трябваха повече
муниции.
Разплака се на разказа ми как съм научил, че майка е мъртва.
Баща ми отсъстваше на спешно делово пътуване, затова
икономката ми съобщи между хлипанията и подсмърчанията ми.
Имаше много причини, поради които не ѝ разкрих цялата
истина. Онази, която бях пазил за себе си през всички тези
години. Причините сега не бяха по-различни, отколкото по онова
време.
Продължавах да се срамувам, че не съм разбрал какво именно
обсъждат татко и Джо, когато бях на девет. Чувствах се виновен
през всички тези години, чудех се дали бих могъл да спася майка,
да я предупредя, да кажа на някого.
Което вероятно е глупаво, защото кой би повярвал на
деветгодишно момче.
А и ако някой ми повярваше, какво? Майка ми пак щеше да си е
мъртва и би могло да стане още по-зле за мен. Срамът,
съжалението, слуховете, дали е имало дело. Когато баща ти
изпраща брата на любовницата ти, за да изключи апарата на
майка ти? Да, нямаше да има връщане от тази ревлива история.
Завинаги щяха да ми лепнат етикета „горкото момченце“.
Не им бях никакво „горко момченце“. Бях богат мъж. С власт в
очите на хората и възнамерявах да си остана по този начин.
Доверих се на Емилия. Знаех, че мога да ѝ имам доверие. Тя
беше запазила тайната ни от всички в гимназията. Вярвах, че ще
запази и тази за белезите ми.
 Начинът, по който ме гледаше, докато седяхме на пода – почти
сто процента бях убеден, че моите панталони за деветстотин
долара са оплескани с бои, – ме накара да поискам да ѝ разкажа и
останалото. Но не исках от нея да мисли за мен така, както преди
време мислех аз за себе си. Че съм допуснал грешка, като съм си
замълчал. Че нищо подобно не би се случило, ако бях се доверил
на някого. Че бих могъл да предотвратя случващото се, преди да е
започнало. Че съм бил глупав. Слаб.
– Иска ми се да ми беше дал повече възможности да съм до теб,
когато живеех там – промърмори тя, свела поглед надолу и
борейки се с нови сълзи.
Исках да я докосна, но не исках прегръдка. Исках да я чукам,
докато всеки сантиметър от тялото ѝ не я заболи.
Усмихнах се учтиво.
– Видя ли? Всички си имаме по една история с вишнев цвят –
отместих поглед изведнъж, изпълнен с желание да спра да говоря.
– Къде всъщност е Роузи?
Започвах да се чувствам така, както когато тя живееше съвсем
близо и можех да гледам през прозореца на спалнята ѝ. Не можех
да определя чувството. Преди не можех и сега не можех. Знаех, че
е неприемливо. Имах достатъчно шибани пожари за потушаване в
личния си живот и без да завихрям кална буря.
Тя промърмори нещо да се била обадила на сестра си и да
видела как е, точно тогава на вратата се позвъни. Обърна глава
към мен и изви вежда, сякаш казваше: Какви са шансовете?
Тръгна към вратата, за да вземе храната ни.
Разносвачът на храна. Мирисът на горещата, апетитна храна
стигна чак до мястото, където седях, докато тя учтиво си
разговаряше с човека на вратата. Типично за нея, мила с всички
до един и майките им.
Емилия подреди чинии на импровизираното ни одеяло за
излети и отвори бутилка вино, което вероятно беше купила от
евтин магазин, но вечерята беше по-приятна и от най-приятните,
които бях имал през последните няколко години. Хранехме се в
мълчание и това беше добре, защото Емилия не беше от типа
момичета, които бързат да ти леят нищо незначещи дрънканици.
Харесваше ѝ тишината.
Като на мен.
Като на майка.
А пък и отдавна не бях вечерял с някого, който да не е един от
Четворката расови изроди или мащехата ми.
– Кажи ми нещо лошо за себе си – казах неочаквано.
– Лошо? – Отпи направо от бутилката и я постави на пода близо
до бедрото си, раздвижи устни. Мислеше.
– Да. Нещо, което не е толкова благородно, колкото как малката
госпожица Съвършенство помага на болната си сестра, като
работи на две места.
Извъртя очи към мен, но се усмихваше, мъчеше се да се сети.
Когато го измисли, сякаш я изпълни възторг.
– Рисувам с маслени бои!
– Мамка му, ама това си е гадост! – прехапах долна устна и
поклатих глава.
Тя се разсмя и ме тупна по рамото – отново – и, да, Емилия
Леблан искаше да ме изчука толкова, колкото и аз нея. Издаваше я
езикът на тялото ѝ.
– Остави ме да довърша! Предпазлива съм. Не бързам.
Маслените бои съхнат цяла вечност. Трябва да отвориш
прозорците и да ги оставиш да съхнат бавно, но на мен ми
харесва колко ярки са цветовете и картините изглеждат като
истински. Всъщност тези бои са доста отровни. Ужасни са за
дробовете на Роузи, но аз пак ги използвам, защото мразя
акрилните. – Въздъхна, леко се поизчерви.
По дяволите. Помощничката признаваше, че прави нещо
себично. Ама защитната ѝ обвивка започва наистина да се
пропуква.
Поставих ръце на слепоочията си и поклатих глава, престорих
се на възмутен.
– Умопомрачително, Леблан. Сега ще ми кажеш и че си плащаш
данъците след петнайсети април.
– Харесва ми да живея опасно – сви рамене тя и всмукна юфка
между зъбите си, използваше пръчици.
За малко не пометох пакетите с храна и не я приковах към
постелята. За малко.
Ясно ставаше, че не съм в състояние да се удържам още дълго.
Исках това коте и си го бях заслужил. Мое си беше.
– Не съм чак толкова добра – каза тя и пак хапна. Харесваше ми
как се храни, сякаш не ѝ пука, че я наблюдавам.
– Никой не е толкова добър, нито е толкова лош – облизах
долната си устна и тя направи същото. Пусна пръчиците си и
отново се спогледахме. Продължих да се храня, престорих се, че
не ме интересува.
– Понякога си мисля, че си точно толкова – каза, но знаех, че
всъщност не го мисли. Познавах Емилия Леблан достатъчно
добре, за да знам, че тя е самата благост с всички. Дори с
нещастници като мен.
– Да проверим ли теорията ти? – и аз всмукнах юфка и ѝ
смигнах. – Мога да те накарам да се чувстваш адски добре. Само
кажи. – Тя се разсмя и на гърдите ми стана добре. Усетих даже
топлина.
– Това да не би да са ти официалните слова за този случай? Ако
е така, наполовина съм убедена, че си девствен – смръщи нос.
Да, започваше се, ама как само се започваше, мамка му.
Очарована беше. Разбирах, когато жените поддават. От
километри можеше да се надуши, както акулата надушва кръвта.
Метнах празната кутия от храна за вкъщи настрана и се
приближих към нея. Не се отдръпна. И тя го искаше. Искаше
устата ми над нея. Искаше ръцете ми заровени в косата ѝ с
вишнев цвят и тялото ми да се отрива в нейното. Случваше се.
Най-накрая.
Приведох се напред. Тя спря да диша и сведе поглед, чакаше…
надяваше се… искаше. Наложи ми се да вложа всички сили на
волята си, за да вдигна ръка и да погаля фината ѝ шия, вместо да
я прикова като подивял на пода и да разкъсам идиотския клин на
бедрата ѝ.
Въздъхна, наклони глава на една страна.
– Ще съжалявам за това. – Гласът ѝ беше отънял – като нея.
– Вероятно – съгласих се аз. – Но ще си заслужава.
 Устните ми пропътуваха от врата ѝ към крайната си цел – там,
където им беше мястото от първия ден. Топлият ѝ дъх
гъделичкаше плътта ми, а аз исках да се задуша с целувката ѝ.
Устоях на подтика да свия юмруци, неочаквано разтревожен за
начина, по който ще се случат събитията. Умирах за нея.
Следващото ми движение нямаше да бъде пресметнато и за пръв
път от дълго време се чувствах така.
Толкова близко бях, че можех да усетя как кожата ѝ се среща с
моята, фините линии на червените ѝ устни, които се докосваха до
мен, когато вратата се отключи и влезе проклетата Роузи.
Емилия се отдръпна веднага, преди да успея да довърша
работата, и се зае да събира кутиите от храната, пръснати около
мен.
– Роузи! – Гласът ѝ беше писклив. – Какво те задържа толкова
време? Взех малко супа с юфка. Искаш ли да ти я претопля.
Изчезна в кухнята зад дългата бяла стена. Облегнах се на лакти
върху постлания на пода плат, оглеждах порасналата Роузи така,
сякаш ми е препикала храната. Тя насочи гневен поглед към мен.
Странно, от него се почувствах сякаш съм момче.
– Ако ѝ причиниш страдание, ще те убия – сочеше с пръст към
мен, за да подчертае думите си.
Седях съвършено неподвижно, хич не ме интересуваха
заплахите на висок метър петдесет и нещичко дребосък, който го
даваше сякаш е Рамбо.
– Първо ми посичаш забивката и после ме заплашваш, така ли?
Да ти напомня ли, че основната причина да не живееш в
канализацията с оня плъх, дето тренира костенурките нинджа, е
моята щедрост? – наклоних настрана глава, метнах ѝ нахална
усмивчица. Същата караше мъжете да побесняват, а жените
подлудяваше от страст.
Роузи, естествено, беше имунизирана срещу чара ми. Начинът,
по който я използвах, за да привлека вниманието на сестра ѝ
преди десет години, беше убил всяка добра мисъл, която би могла
да храни към мен. Не че беше хранила много и преди да се
целунем. Всъщност бях почти убеден, че устните ни се сляха само
защото тя беше вбесена от липсата на внимание. Аз бях
единственото момче с нещото в гащите в гимназията, което не се
беше прехласвало по нея. Естествено, бях погълнат от откачането
по по-голямата ѝ сестра.
– Щедрост, приказвай ги на задника ми. – Влезе по-навътре в
стаята. Честно, за мацка, която страда от хронично белодробно
заболяване, на мен ми изглеждаше доста оперено. – Не знам какво
си намислил за нея, но ако е зло като теб, няма да позволя да се
отървеш.
Трябваше да сложа край на тоя разговор, преди Емилия да се е
върнала в дневната и простотиите на Роузи да овонят целия ми
прогрес с нея. И двете сестри бяха изпълнени с живот, но докато
Емилия беше готина по един „Аз съм добър човек, но мога да се
включа в някой весел тупаник“ начин, то Роузи беше по-скоро от
школата „Вбесиш ли ме, ще те наръгам с нож в съня ти“. Това със
сигурност не беше единствената причина, поради която
предпочитах Емилия пред сестра ѝ, но част от причината.
Изглеждаха по един и същ начин, но излъчването им беше
различно. Там никак не си приличаха.
– Намеренията ми са чисти – излъгах.
– Не ти вярвам – тросна се Роузи.
– Много зле, защото оттук не мърдам, най-добре вземи да ми
свикваш – станах. От евтиното вино и липсата на сън бях малко
замаян, но адски развълнуван от всичко останало, случило се тази
вечер.
Момичето, по което бях луд в гимназията, влезе в дневната с
купа супа и изпълнена с извинение усмивка.
– Вик тъкмо си тръгваше. Компанията ни подписа страхотна
сделка днес. Искаше да ме подготви за събранието утре сутринта
– обясни тя.
Неприятно ми стана, че се чувства длъжна да дава обяснение на
сестра си.
– Утре ще се видим в работата – пригладих ризата си с длан.
Емилия кимна, но изглеждаше страшно далеч от мястото,
където бяхме само преди няколко мига. Оная шибана усмивка в
очите ѝ беше умряла. Лицето на сестра ѝ сигурно ѝ беше
напомнило що за отрепка съм.
– Отново … – Емилия се прокашля, тонът ѝ беше служебен. –
Поздравления по случай сливането.
Тръгнах си в такова разгорещено състояние, че умирах да си
сваля панталоните и да се напъхам в първата пачавра висок клас в
този район. Не познавах достатъчно добре Ню Йорк, за да имам
чук-и-чао мацка на постоянно разположение, но и без това
нямаше значение. Бурята, която бушуваше в мен, щеше да утихне,
когато се напъхам в Емилия Леблан и нито миг по-рано.
Докато удрях по бутона на асансьора и прокарвах ръка през
косата си, ме осени странна мисъл – за пръв път от години имах
ясна представа какво искам от живота, което нямаше нищо общо
с кариерата ми, парите или съсипването на Джо и баща ми.
Исках Емилия.
Исках да я целувам навсякъде, където ми харесва.
Исках да я бележа по милион различни начини.
Истината бях казал на Роузи. Не мърдах оттук. Оставах в Ню
Йорк, докато баща ми не умреше, докато Джозефин не останеше
без пукната пара и докато не успеех да опъна Емилия така, както
исках още когато бях на осемнайсет.
В асансьора нагоре към пентхауса телефонът ми изписука със
съобщение от Дийн.
Само приятелско напомняне – скоро се връщам в Ню Йорк. Ако
бях на твоето място, бих побягнал, преди да съм те докопал.
Дори не благоволих да отвърна на дивотиите му. Просто влязох
в неговия апартамент с цветните високи от пода до тавана
прозорци и започнах да му опаковам багажа, набутвах скъпите му
костюми в марковите му чанти за дрехи.
Скоро нямаше да си разменяме местата. Не и докато не получа
онова, което бях намислил.
Той оставаше в Лос Анджелис.
Иска – не иска.
 Глава петнайсета
ЕМИЛИЯ

Р ОУЗИ ПОКЛАТИ ГЛАВА, ОЧИТЕ Ѝ не изпускаха нито едно

мое движение. Не трябваше да прави нищо – знаех какво има
за казване.
– Да не съм чула и дума – предупредих я, почистих около
статива и ѝ обърнах гръб, докато тя седеше на масата за хранене и
ме наблюдаваше, докато работя в ъгъла за рисуване.
Не свали очи от мен, не докосна супата си. Не съжалявах, че за
малко не целунах Вишъс. За пръв път в живота си бях рискувала.
Не се бях държала предпазливо. Не бях оцветила целия си живот
с маслени бои. Посегнах към акрилните, съхнещите бързо, и
реших – исках да се случи с него онова, което имаше да се случва.
– Супер – кратка беше Роузи. – Само за протокола,
предупредила съм те.
Плъзна светлобежов плик по бялата маса за хранене. Отворих
го и вперих очи в парите, пренебрегвах я за известно време,
докато ги преброя. Вместо да се чувствам щастлива, че съм
продала картина, аз се почувствах неудобно.
Дали не бях на път да допусна огромна грешка с Вишъс?
Вероятно. Но не можех да откажа на себе си онова, което исках, и
вече не бяхме деца.
Това наистина се случваше.
Той щеше да ме използва, аз него – също.
Грешката щеше да е от епичен мащаб, знаех си.
И точно като всяка огромна грешка разплатата щеше да е
болезнена.
За съжаление, ставаше дума за цена, която исках да платя.

*
На следващата сутрин пристигнах рано в офиса. Не бях сигурна
за причината, но исках всичко да бъде в безукорен ред.
За пръв път кафето на Вишъс и закуската го чакаха на бюрото.
 Затворих се в кабинета си – две врати от неговия – и резервирах
билет на Роузи за Сан Диего. Исках да прекара коледните
празници с родителите ни. Истината беше, че нямаше нищо,
което да искам повече от това да тръгна с нея и да изкарам една
феноменална седмица със семейството, но един купен в
последната минута билет беше достатъчно скъпа покупка, а
трябваше да внимавам с парите. Не бях сигурна дали Вишъс няма
да ме уволни.
Изпращането на Роузи на другия край на държавата нямаше
нищо общо с предупреждението ѝ от предишната вечер. Така
беше.
След като ѝ изпратих съобщение с билет изненада, прегледах
електронната поща на Вишъс. Отговорих на молбите от
благотворителни организации, разчистих непотребните
съобщения и отбелязах важните, които идваха от инвеститори и
изискваха лично той да им отговори. Входящата му поща беше до
такава степен насочена към кариерата му, че беше почти тъжно.
Нямаше нищо лично освен някоя и друга закачка с Джейми и
Трент и кратък въпрос относно сливането с Дийн. Не шпионирах.
Част от задълженията ми беше да държа пощата му в ред.
Част от задълженията ми не беше да преглеждам разговорите
му във фейсбук и да изчета всяко съобщение, което е разменил с
представителка на женския пол през последните шест месеца, но
си позволих да направя и това… добре де, защото аз бях
трудолюбива и по този начин.
Извиках и подскочих, когато осъзнах, че стои на вратата и ме
гледа сякаш съм закуската му.
– Пак ли пробваш да гледаш порно в службата? – попита той, а
аз се изчервих. – Предприели сме стъпки срещу това занимание.
Уебсайтовете са блокирани.
Разсмях се нервно и отметнах коса от челото си. Изглеждаше
прекалено добре, за да е зъл. Вишъс беше в един от своите тъмни
костюми, но свали сакото и нави ръкавите си, разкри
мускулестите си ръце, носещи следата от лосанджелиското
слънце и онези белези, които караха сърцето ми да бие неравно.
 Единственото, за което можех да мисля, беше как почти се бях-
ме целунали предишната вечер и как мълчаливо ругаех Роузи,
докато ѝ готвех супа в кухнята, след като се бях отдръпнала от
него.
Извих вежда и се облегнах назад.
– Твоите компютърни специалисти са свършили много калпава
работа. Цяла сутрин гледам порно.
Разсмя се и наистина изглеждаше в настроение. Рядко и кратко
като вишнев цвят през пролетта. И също като вишневия цвят
бързо умираше.
– Не бих те определил като извратено момиче, Емилия. – Пъхна
ръце в джобовете си. – Накъдето и да се носи корабът ти, с радост
ще му бъда капитан.
– Гадно – престорих се, че ми се повдига. – Вече съм деветдесет
и девет процента, че си девствен.
Дразнех го и вече ми беше все едно. Да, той беше ранена
личност, но вече знаех, че може би имаше причини да бъде такъв.
Не, никога не бих му простила това, което ми стори, което не
означаваше, че не мога да се позабавлявам с него, докато се
измъкна от финансовата каша, в която се намирах. Можех също
така да приема всичко, което ми предложеше, докато беше
възможно. По същество именно това правехме. Използвахме се
един друг.
Очите на Вишъс облизаха тялото ми от глава до пети, бавно и
влудяващо, после стигна до лицето ми.
– Докарай си задника в кабинета ми след десет минути. Трябва
да уточним някои въпроси по сливането.
И с тези думи си влезе, затвори вратата след себе си. Нямах
време да си поема дъх, когато звънна телефонът. Отговорих с
усмивка.
– Моля те, кажи ми, че идваш с мен! – възкликна Роузи. Радвах
се, че се чувства по-добре, и още повече се зарадвах на
вълнението ѝ, че отново ще види родителите ни.
– Съжалявам, дребосъче Роуз. Имам куп работа и освен това
исках новия ни апартамент само за себе си, откакто влязох в него.
Възнамерявам да го обърна нагоре с краката! Диско до дупка, да
танцувам гола, да ям пица и да рисувам, докато те няма. –
Въпреки жегването от тъгата, че няма да съм със семейството си,
всъщност идеята ми се стори страхотна. Със сигурност щеше да е
по-добре от последните ни две Коледи, едната от които завърши с
това как подарявам на Роузи наполовина празно шишенце
парфюм, въпреки че тя се престори, че е съвсем нов.
– Никъде няма да ходя без теб, откачалко. Особено на Коледа.
– Роузи… – въздъхнах, отблъснах стола си от бюрото и станах.
Прекарах следващите десет минути в банята, в които
едновременно се опитвах да я убедя да замине, оправях коса с
пръсти, гледах да я наглася някак.
– Държиш се нелепо. Току-що видях майка и татко. Ти не си ги
виждала от две години. Моля те.
– Ела с мен – отвърна тя.
– Искам да спестя малко пари.
– Изкарваш цяло състояние.
– Засега може би, но кой знае какво ще се случи след месец или
два?
Настана мълчание. Знаеше, че съм права. Все още търсех друга
работа, знаех, че тази е временна. Вишъс сам го каза. Той дори не
живееше през цялата година в Ню Йорк.
За последно я побутнах в правилната посока със:
– Сериозно, осъзнаваш ли колко време е минало, откакто съм
разполагала с място само за себе си? Всъщност вечно ще ти се
сърдя, ако пропилееш билета. Не може да се върне. Не искам да
виждам окаяната ти физиономия през коледните празници.
Заминавай.
– Обичам те – каза тя и се засмя тъжно.
– И аз така, сестричке – усмихнах се. – Сега върви да си
събираш багажа. Имаш да хващаш самолет след няколко часа.
– Добре, а ти каза ли на майка за Плъха? Май ти споменах, че
си взимам и змия за домашно животно в комплект с него.
– Плъха ли? – смръщих нос.
– Моят приятел рокер!
Засмях се.
 – О, да, тя знае, че излизаш с него. Каза, че се надява скоро да се
запознае с него и че на тавана на Спенсърови и без това има
плъхове, затова змията ще се чувства като у дома си.
Докато вървях към кабинета на Вишъс, отчаяно се опитвах да
успокоя биенето на сърцето си. Какви ги вършех, исках връзка с
човека, който съсипа живота ми, така ли? Непростимо беше. Но
го исках и бях уморена да лишавам себе си от това, което искам.
Почуках на вратата му, както се очакваше да направя, разтрих
ръце по бедрата си, хвърлих поглед към приемната и стъклената
маса на Пати, която ми се усмихна сърдечно. Отвърнах на
усмивката ѝ.
– Влез – изръмжа Вишъс. Той стоеше зад собственото си
стъклено бюро, сложил длани на него.
– За сливането? – стисках айпада към гърдите. Почувствах се
много горда, че успях да съставя цяло изречение, предвид
физическата ми реакция към него. – Нали искаше да прегледаме
някои въпроси?
– Завърти се и застани с лице към вратата – нареди той,
напълно пренебрегнал въпроса ми. Все още четеше по екрана на
лаптопа си.
Намръщих се.
– Извини ме? Защо?
– Защото аз съм ти шеф и ти казвам какво да правиш – вдигна
глава от екрана, погледът му прониза тънкия слой фалшива
увереност, която имах.
Лицето му беше напълно безизразно, но под наполовина
спуснатите клепачи очите му горяха. Как само ме гледаше,
тъмносините му ириси ме събличаха дреха по дреха и ме караха
да искам да се хвърля към него. Бавно се завъртях и погледнах
към вратата, сърцето ми галопираше, изпълваше ушите ми с глухо
туптене. Радвах се, че за разлика от останалите кабинети надолу
по коридора той имаше само една стъклена стена. Вратата беше в
средата и беше направена от солидно черно дърво.
– Заради снощи ли? – попитах.
– Не.
 Почувствах всяка една от стъпките му, самата ми същност се
разтрепери. Вътрешностите ми се свиха, гореща вълна сласт се
разля ниско в корема ми. За секунди тялото му беше прилепено
към моето изотзад и беше по-топло, отколкото го помнех. По-
едро. Дори по-опияняващо, отколкото когато беше на осемнайсет.
Устните му намериха чувствителната точка на врата ми, галеха ме
– не ме целуваха, – дразнеха ме с обещанието за нещо повече.
– Става дума за това, че беше лъжкиня, когато беше на
седемнайсет. И е заради това, че си лъжкиня и на двайсет и седем.
Преспа с един от най-добрите ми приятели, когато всъщност
искаше да спиш с мен. Време е положението да бъде поправено,
госпожице Леблан.
Уви ръка около рамото ми, допря я до страната на лицето ми и
привлече главата ми към гърдите си. Устните му откриха
слепоочието ми, ухаеха на кафе, на сласт, на него.
– Слагам край на игричките с теб – гласът му беше нисък и
дрезгав, прекалено нисък – усетих горещата му уста да се движи
по кожата ми. – Ние и двамата сме вече на един и същи етап, и
двамата сме сами и желаем другия. Това се случва. Ще го
направим. Съгласи се.
– Вишъс… – започнах, но той издърпа внимателно косата ми,
протегнах шия и посегнах към свободната му ръка, придърпваща
талията ми, задните ми части се удариха в огромната му,
пулсираща възбуда. Притисна ме към слабините си и почувствах
колко много ме желае.
Нуждата ми от него беше толкова силна. Топло, тежко чувство
накара бедрата ми да треперят и да се свиват. Исках да отхапя от
забранения плод, за който бях убедила себе си, че е отровен. Той
ми причини болка, но по ирония тази болка ми даде живот.
– Съгласи. Се – повтори.
Трябваше да откажа, но исках да се съглася, затова се задоволих
с кратко безгласно кимване.
– Добро момиче – пое дъх. – Знаех си, че ще се съгласиш, стига
да не ме гледаш в очите, докато го правиш.
Завъртя ме и преди да успея да кажа нещо – каквото и да било,
– устата му нападна моята. Всяко съмнение, което имах, отлетя.
Езикът му раздели устните ми, този път изискваше, не питаше и
си спомних как не бях позволила това да се случи първия път,
когато се целунахме. Сега нямаше пречка. Дийн го нямаше. Нито
имаше Четворка, нито Тодос Сантос. Имаше само двама жадни,
неудържими възрастни, които искаха да се разкъсат.
Исках да се разтворя в дим, да пропълзя в него и никога да не
го напусна. Лудост беше, но толкова много копнеех за този мъж.
Устата му беше гореща, целувките му бяха ненаситни и груби.
Все едно се опитваше да заличи всяка следа от всеки друг мъж,
който някога беше опитвал вкуса ми – неравен ритъм, който
накара сърцето ми да прескочи няколко удара. Толкова възбудена
бях, че си мислех, че ще умра в ръцете му, ако не ми смъкне
дрехите. Но не можех да го искам от него. Девет сутринта беше и
етажът беше пълен с колеги. Когато ме сграбчи отзад и повдигна
тялото ми така, че краката ми се увиха около кръста му, разбрах че
сме на секунди от това да извършим нещо непрофесионално
срещу вратата на кабинета му.
– Хората може да ни видят – простенах в устните му.
– И? – Зъбите му уловиха долната ми устна внимателно, всмукна
я в устата си. Засмука я силно. Очите му бяха забулени от нещо
като отегчение.
Фактът, че аз го карам да се чувства по този начин, накара
сърцето ми да пърха.
– И е грубо непрофесионално – изказах мислите си, но не се
отдръпнах.
Той имаше право. Желаехме се още в гимназията. Постъпих
глупаво, като се опитвах да прехвърля отношението си към него
върху един от най-добрите му приятели, а той беше изпълнен с
толкова омраза, че ме прогони, вместо да ме поиска така, както би
трябвало да постъпи.
Очевидно беше, че нямаме бъдеще. Прекалено много ужасни
неща се бяха случили помежду ни. Но това не означаваше, че не
можем да се наслаждаваме на настоящето, докато той приключи с
отмъщението си и не се върне към живота си в Лос Анджелис.
– Емилия – баритонът му тътнеше в ухото ми. Не ме нарече
Мили, но поне беше спрял да ме нарича Помощничката. – Не ми
пука, който ще да ни види и вероятно е по-добре, за да знаят, че
не бива да се занимават с хора, които ми принадлежат.
– Ами правилата на компанията, за които предупреди Флойд?
– Майната им на правилата. Аз притежавам компанията.
Въпреки неговите думи и допира му успях да поставя длани на
гърдите му и да го отблъсна. Устните ми пулсираха от
разгорещените ни целувки, чувствах как кръвта ми пулсира в
слепоочието.
– Не можем да го направим тук – възразих, убеждавах и него, и
себе си.
Не изглеждаше твърде объркан, но отиде до масата си и грабна
ключовете и телефона. Натисна интеркома, погледът му не ме
изпускаше.
– Рецепционистката – лавна. – Отложете всичките ми
простотии за днес. Имате достъп до компютъра на госпожица
Леблан. Графикът ми е там.
– Всичко наред ли е? – чух нежния, женствен глас на Пати от
другия край на линията.
– Взимам си почивен ден по болест, а личната ми асистентка ще
се грижи за мен.
Затвори, събра папките си в спретната купчина, без да ме
поглежда. Знаех точно какво означава всичко и сърцето ми
отново заби лудо в гърдите ми.
Потупах брадичка.
– Болен ли? – попитах.
– Да – дори не ме погледна. – Поболява ме, че не съм в теб,
където би трябвало да бъда още много отдавна. Сега да вървим.
Почувствах се като на позорна обиколка, докато вървяхме по
дългия път от кабинета му към асансьора, той ме беше уловил
собственически за лакътя, като пазач, който ме извежда извън
границите на фирмата. Всички ни гледаха. Наистина имам
предвид всички. Гледаха ни през стъклените стени на кабинетите
си, надзъртаха от зоната на кухнята и крадешком ни стрелкаха с
очи откъм приемната.
Не ме беше чак толкова грижа, колкото би трябвало. Това не
беше законна работа и Вишъс не беше законен началник. Това
беше уговорка, която скоро щеше да свърши, затова възнамерявах
да грабна каквото мога, преди времето да е изтекло.
Докато и двамата вървяхме към асансьора, друг облечен в
костюм служител се опита да се присъедини към нас.
– Вън – просто каза Вишъс и човекът излезе от асансьора, дори
без да трепне.
Устата ми увисна, Вишъс удари бутона, който затваряше
вратата, и стовари тялото ми срещу сребристата стена.
– Така, докъде бяхме.

*
Молех се никой друг да не стане свидетел на факта, че Вишъс
беше на няколко секунди време да ме чука до смърт, но надеждата
беше безплодна. Когато асансьорът звънна и се отвори, ние се
запрепъвахме навън към оживеното лоби на сградата, устната ми
беше сцепена от една от дивите му целувки. Кървях. Ако трябва
да съм честна, аз го ухапах първа, но го дразнех. Той, от друга
страна, беше… откачен е точната дума.
Припрените ни стъпки ни понесоха към изхода, знаех, че
апартаментите ни са само на десет минути пеша, но докато бяхме
притиснати и разгорещени един за друг, ми се стори че никой не
е ходил по-странно от нас пеш. Долното ми бельо беше адски
прогизнало, надявах се хората да не го забележат през клина ми с
коледни теми. За щастие беше от дебел плат.
Вишъс продължи да ме води за лакът, което трябваше да се
счита за любезно и ласкателно, но не хранех никакви илюзии за
смисъла на жеста. Познавах го прекалено добре, за да знам, че за
него романсът просто не присъстваше в менюто. Той беше
толкова емоционален, колкото и пневматичен чук. Това беше
чиста сласт, взривила се след десетилетие кротко къкрене,
сварена в раздразнение, ревност и омраза.
Щом минахме през въртящата се врата, се втурнахме към
улицата в декемврийския студ и сред тълпите пазаруващи за
Коледа, разсмях се. Толкова бързо вървяхме, че задните ни части
можеха да се подпалят.
 – Знаеш ли какво е смешно? – Лицето му изглеждаше опънато,
потиснах поредното изсмиване.
Трябваше да се разсмея. На долната си устна имах кръв, а
неговата възбуда беше видима. Той обаче изглеждаше страшно
сериозен. Все едно ме водеше към спешното, а не към леглото си.
– Начинът, по който се държим, като двама гимназисти, които
току-що са разбрали, че има празна къща – казах, борех се с нов
пристъп на смях.
Той стисна лакътя ми и завихме на ъгъла почти бегом.
Смехът ми спря, когато минахме през стъклените врати на
небостъргача, където живеехме. Вишъс удари с юмрук копчето на
асансьора три пъти един след друг и закрачи нервно, чакаше
вратата да се отвори. Прокара косата си през мастиленочерната
си коса.
– Роузи е у дома – казах, едва преглътнах.
Той се обърна да ме погледна и се кълна, че изглеждаше така,
сякаш панталоните му ще се пръснат при ципа или ципът ще
пръсне възбудата му. И в двата случая щеше да боли.
– Качваме се в пентахуза – каза и зарови дълбоко ръка в
рошавата си коса, задърпа нетърпеливо.
– Тя може да попадне на нас в асансьора. Или в коридора. Или…
Всъщност ми беше все едно дали Роузи ще ни хване. Възрастна
бях и освен това и двете бяхме водили от време на време мъже в
дома си. Когато се случваше, другата сестра се разсейваше. Не.
Явно беше, че нещо се дърпам, но не знаех причината.
– Прекрасно. Ще вземем такси. Наблизо е „Мандарин“. По това
време на годината ще е трудно, но сигурно ще им се намери стая
или две. Ако не друго, винаги има тоалетни в „Старбъкс“. –
Обърна се и тръгна към изхода.
Улових го за ръката и го спрях. Очите ни се срещнаха.
– Вишъс, ти наистина ли? След десет години чакане така ли
искаш да се случи? В хотел, посред сутрин?
– Мамка му. – Челюстта му затрепери и той въздъхна, затворил
очи. – Какво мислеше, че ще се случи, когато драснахме от
работа? Че ще гледаме сладникав романтичен филм под
шибаните завивки, така ли?
 Толкова на ръба изглеждаше, че си помислих, че ще се взриви
на мраморния под. Поставих длан на яката на официалната му
риза и жестът ми, изглежда, го поуспокои.
– Купих на Роузи самолетен билет, за да гостува на родителите
ни. Предполага се, че ще си вземе лекарствата около шест, след
това направо ще отиде на летището. Можем пак да се върнем в
службата и да дойдем, след като тя замине.
– Не, мамка му – отсече. – Днес ще бъдем заедно.
Не можеше да мръдне, само се взираше в мен, сякаш ще ме
направи своя на пода. Преплетох пръсти с неговите.
– Мога да ти покажа Ню Йорк.
– Моля? – свъси вежди.
– Да ти покажа Ню Йорк. Да видиш къде обичам да ходя, къде
ми харесва да се храня. Да ти покажа защо е много по-хубаво
място от Лос Анджелис, защо Франк Синатра, Уди Алън и
Скорсезе създават рапсодии за това лудо място с лудо време,
сякаш е рай.
– Сладкиш, с моногамии не са занимавам – изцъка все едно го
бях помолила да раздели морето. – А това много ми прилича на
среща.
– Не е – възразих, усетих как лицето ми пламва. – Освен това
живо си спомням как вчера ме помоли да излезем на вечеря.
Какво се промени?
– Това не беше среща. Просто бях адски гладен.
– Добре, какво изобщо те кара да мислиш, че на мен ще ми
хареса да излизам с някой, който е противен и студен като теб? –
наклоних глава като птица, очите ми блестяха пламенно.
– Не знам. Не ме е грижа. И не ходя по срещи – повтори той,
отстъпи назад и поклати глава. Лицето му пламна, този път не
беше само от студа.
Мили Боже и светата ти свита.
На този етап вече ми беше дошло до гуша от глупотевини,
затова реших да сложа край на разговора.
– Наистина ли? – изсумтях.
– Наистина – рече отчетливо.
– Тогава ако ти кажа, че искам да събера последната ни година в
гимназията в един ден… ще идем да се пързаляме в центъра
„Рокфелер“ и ще ти позволя да стигнеш до втора база като
ученици… – Заличих пространството помежду ни, целунах
местенце на открития му врат, дъхът му замря. – Отидем да
хапнем в „Пи Джей Кларк“ и стигнеш до трета база в тоалетната…
– произнасях дрезгаво думите до горещата му кожа и погледът ми
се плъзна до буреносните му очи. – А в края на деня посетим
спектакъл на Бродуей, където ще направя нещо крайно
неприлично под седалката ти… – залепихме се един за друг и,
естествено, усетих как възбудата в панталоните му нараства до
стомаха му. – Дали ще… откажеш?
Лицето му беше най-забавната гледка на света, докато
изненадата преминаваше в нетърпение, най-накрая в интерес.
– Мамка му – промърмори той, притискаше се към мен. Отвън
изглеждахме така, сякаш се прегръщахме по най-неприличния
начин в света. – Отивам да се пързалям с кънки срещу обработка
с ръка и дори не съм на шестнайсет.
– Със сигурност отиваш на среща – пошегувах се аз.
Той извъртя очи, но ме последва към най-близката станция на
метрото, пътьом закопча палтото си, за да скрие масивната
изпъкналост между краката.
– Води.

*
Въпреки че го дразнех, всъщност нямах намерение да го водя да
се пързаля с кънки. Но все още не мислех да му го споделям.
Наслаждавах се да го гледам как седи срещу мен в метрото.
Стиснал зъби. Събрал вежди. Приковал очи в мен. Изобщо не
чувахме шумовете около нас – влажните, миризливи якета се
докосваха до нас, електронни четци, книги с меки корици и кесии
с храна за вкъщи, които миришеха на азиатска храна и ни бутаха в
ребрата. Само ние съществувахме.
Не можех да си спомня кога за последно бях прекарвала деня в
забавления, без да мисля как да взема допълнителни смени или
да тичам за покупки.
 Освен това не си спомнях последния път, в който бях прекарала
деня с мъж, от който коленете ми омекват, дъхът ми е неравен, а
сърцето ми сякаш вече ни ми принадлежи.
– Това нищо не означава – каза той от своето място, извъртайки
думите ми от предишния ден, когато го пуснах в апартамента си.
– Искам да се попързаляш на кънки с мен, а не да разтопиш
леда около твоето много студено сърце – троснах му се по същия
начин, по който ми беше отговорил преди по-малко от двайсет и
четири часа.
Лицето му се пропука в рядка усмивка.
– Къде всъщност отиваме? Това не е пътят към центъра
„Рокфелер“?
– Както винаги наблюдателен, господин Спенсър – станах и
щом стигнахме спирката на Седемдесет и седма, се улових за един
от вертикалните пръти. Последва ме. – Отиваме в „Мет“24.
В „Мет“ имаше изложба, посветена на човешката анатомия във
всяко отношение. Експонатите бяха достоверни и също така
кървави. Докато чакахме на опашката за билети, казах на Вишъс,
че почти съм припаднала, когато за пръв път видях истинска
мумия при първото си посещение в музея. Той се разсмя и разказа
как веднъж отишъл в „Мютер Мюзиъм“ във Филадерфия на
екскурзия от училището и повърнал, когато видял част от
останките от мозъка на Айнщайн.
– Не те виня. Някои неща е най-добре да се оставят на
въображението… аз дори не мога да си представя да нарисувам
подобно нещо. – Намръщих нос, докато влизахме на изложбата.
Запуших брошурката, която държах, за да освободя част от
напрежението от тялото си. Спряхме пред картина, изобразяваща
истинско сърце, поставено в бял куб. Сърцето беше кърваво и
изглеждаше наскоро извадено, сякаш доскоро е туптяло.
Виждах изкуството в картината.
По дяволите, исках да хукна обратно към дома и да го
нарисувам.
– Бях на тринайсет и във всяко отношение скапан. Мозъкът
винаги ми се беше струвал най-важната, най-съкровената част от
човешкото тяло. Може би защото само това беше останало от
майка ми след катастрофата. От врата надолу беше парализирана,
но в пълно съзнание. Все още себе си.
Не казах и дума, защото почувствах, че е важно да го оставя да
говори. И двамата гледахме картината, когато той добави:
– Харесва ми как гледаш действителността в очите, без да
отклоняваш поглед. Не си страхлива, Емилия.
Кимнах.
– И ти не си такъв. Искам да кажа, откачен си, но смел.
Минахме няколко стъпки вдясно, за да видим следващата
творба. Времето течеше бързо, прекалено бързо. Четири часа от
деня ни минаха в музей, а аз умирах от глад, затова предложих да
си вземем нещо за ядене. Вишъс кимна в знак на съгласие. Учудих
се как удържахме дотук, без да се оплаче, че прекалено много
време се мотаем в музея. Насочихме се към изхода, но той ме
улови за яката на палтото и ме напъха в ъгъл зад стената, която
водеше към тоалетната. Там беше тихо и уединено. Просто
поредният вял работен ден преди Коледа.
Устните му откриха моите бързо, докато мърмореше:
– Къде е втората база, която ми обеща?
Сплетох пръсти на врата му и зачаках той да направи стъпката.
Аз бях добро момиче.
Той беше лошо момче.
Знаеше какво да прави.
Вишъс притисна устни до моите, зацелува ме бавно и дълго –
този път ме влудяваше, – преди да продължи да ме наблюдава
през присвитите очи на хищник.
– Освежаващо – каза хрипливо.
Кимнах. Една хубава дълга целувка беше по-добра от бърз
нехаен секс. Наведе глава отново за още, задълбочи я и засмука
езика ми гладно, уловил задните ми части здраво в ръка, палецът
на другата нежно галеше врата ми.
– Често ли мислеше за това? Как ме целуваш по този начин? –
Гласът ми беше дрезгав. Усетих как кимна, въпреки че очите ми
бяха затворени. Електричеството помежду ни беше омагьосващо.
Тялото ми умоляваше за още и търсеше допира му, отчаяно
искаше да бъде по-близо.
 Моето изкушение. Моята муза. Моят враг.
– През цялото шибано време, Емилия, исках да те стисна така
отзад… – Улови ме, придърпа ме и тялото ми се отърка във
възбудата му, устните му дебнеха моите с нехайни, игриви
целувки, които бяха едновременно опияняващи и ме успокояваха.
– Да почувствам тези гърди… – Мазолестият му палец премина от
врата ми през ключицата и преди да разбера, той замачка дясната
ми гърда през дрехите ми, докато смучеше челюстта ми. – Да
целувам тези проклети шибани устни, които се усмихваха на него.
– Целуваше ме отново и отново.
Съкруши ме.
Съживи ме.
Съсипа ме.
Дори не подхващах темата за Дийн, защото бившият ми
приятел, изглежда, беше продължил с живота си безпроблемно.
След като попаднах на Вишъс, надзърнах и във фейсбука на Дийн,
любопитството ми и вината надделяха над съвестта ми. Видях, че
той е щастлив, доволен и, колко нормално, женкар. Някак се
почувствах по-добре, че вече не заемах мислите му.
За разлика от тези на Вишъс. Аз бях в главата му. Там бях и той
мразеше този факт. Именно затова се целувахме в този момент.
Защото той не спираше да ми казва, че ме мрази, само че аз не му
вярвах. Поне вече не му вярвах.
– Тогава защо се държеше толкова противно? – не бях сигурна
дали съм му бясна или поразена от него. Умът ми объркано се
движеше на зигзаг всеки път, когато той беше наблизо.
Възбудата му продължаваше да дълбае в моя клин с „Рудолф
Еленът с червен нос“, когато целувките му минаха по-надолу към
гърдите ми, без да ми обръща внимание, смъкна пуловера и
засмука зърната ми през сутиена. Усетих го да пулсира до
вътрешността на бедрото ми и ми се прииска всеки сантиметър
от него да ме изпълни. Копнеех за това. Изражението на Вишъс
обаче стана по-сериозно.
– Емилия …. – в гласа му имаше предупреждение.
– Не, кажи ми. Как така вече има значение? Получи каквото
искаше. Тръгнах си. Защо тогава не ме спасиш от нещастните
догадки?
Той въздъхна, отдръпна се и ме придърпа към тялото си, ръцете
му от двете ми страни ме улавяха в капан до стената. Очите му
гледаха към пода.
– Изплашен бях от главата до шибаните пръсти на краката.
Физически белязан. Умствено обезобразен. Побоищата, които ми
хвърляше Дарил Райлър, ме съсипаха. Не можех да си сваля
ризата, когато всички отиваха на плажа. Не можех да спя с
момичета на запалена лампа. Не можех да дишам, без да си мисля
що за чудовище съм под дрехите си, под плътта си. И ето,
появяваш се ти. Неопетнена, без нито един белег, с грамадни
мили очи и открита усмивка. Ти беше много чиста, а аз много
мръсен. Предполагам, че исках да направя така, че и ти да се
покриеш с мръсотия.
После стоеше и въпросът с онази работа с Райлър. Мислех, че
си открила какво ми е причинявал. Страхувах се да не разкажеш
на другите. Не можех да рискувам да се случи, затова те
наплаших. След това ти си тръгна. Аз съм прецакан, Емилия.
Знам го. Не искам от теб да ме поправиш. Положението е такова,
каквото е. Ще си легнем. Ще се използваме един друг. Докато
единият не открие някой друг, когото да предпочита повече.
Искаше да е без обвързване. Чудесно.
Той беше светлина в тъмна мъгла. Но аз знаех по-добре от
всеки друг колко жестоко могат да изгарят великолепните
танцуващи пламъци в него. Ако се отнасях към случващото се
като към свалка, сърцето ми щеше да е опазено. Неговото също.
– Ти изобщо ходил ли си на срещи с някое момиче? – не
попитах, а изрекох думите като въздишка.
Жегата се разсейваше. Тялото му се напрегна, изправи се.
Тръгнахме към изхода и продължихме с пътуването си в метрото.
Следвах го. Да кажа, че съм останала доволна от обяснението,
беше лъжа, но то ме успокои. Поне донякъде.
– Никога – каза без никаква емоция. – Ами ти? Освен…
– Двама сериозни приятели тук, в Ню Йорк – кимнах,
прекъснах го, преди да изрече името му. Дийн ми причини болка,
както и Вишъс. Вече го осъзнавах.
 – Ммм – беше единственото, което каза. Влязохме в станцията
на метрото и за късмет хванахме влак, който точно спираше.
Пълно беше, но имах чувството, че не само по тази причина ме
притиска до жълтите стени с цялото си тяло, така че никой друг
да не ме докосва.
– И в двамата ли беше влюбена? – устните му танцуваха до
моите.
Свих рамене.
– Откъде човек може да е сигурен? И двамата бяха много
приятни.
– Разбирам. Приятни.
Само това трябваше да каже неговата адвокатска природа, за да
реши, че е доказал тезата си. Наперената му усмивка не изчезна
през цялото пътуване.
Кучи син.

*
Спряхме на Рокфелер Плаза. Казах му, че искам да видя елхата и
да погледам как хората се пързалят. Истината беше, че исках само
да го потормозя. Да поръчкам търпението му. Да видя докъде ще
има желание да стигне. Оказа се, че доста далеч. Много повече,
отколкото знаех да е правил за момиче. Това само по себе си
поласка егото ми на места, които ме накараха да потреперя от
удоволствие.
Следващата ни спирка беше „Ситно натрошен лед“ в Ийст
Вилидж. За пръв път влизах в този бар, но постоянно минавах
покрай него, когато отивах в магазина за материали за рисуване,
и се чудех какво ли е вътре. Затова технически това не беше
любимо мое място, но имах чувството, че ще се превърне в такова.
Изглеждаше секси и мрачно, с телефонна будка за вход, която
водеше към открит бар с неизмазани тухлени стени, препарирани
животни със слънчеви очила и вратовръзки, дървени тавани,
заради които мястото изглеждаше така, сякаш е много далеч от
Ню Йорк. Пълно беше с хипстъри, макар да беше съвсем малко
след шест вечерта в работен ден.
 Вишъс се плъзна на един от черните кожени дивани в сепаре, а
когато седнах срещу него, той поклати глава все едно съм
новобранец и потупа мястото до него. Седнах там и той ме
прегърна през рамо. Затворих очи и си позволих да вдъхна
уханието му – наистина да го усетя, – да се насладя на тихия
момент да го имам за себе си.
Когато отворих очи, той отново ми напомни, че това не е среща.
– Питие – метна нехайно менюто с коктейлите към мен, грабна
телефона си и провери имейлите. – Но без да стигаме дотам да не
мога да те опъна, понеже си се отрязала от пиене.
Повечето момичета биха си тръгнали при тия думи. Но знаех,
че Вишъс трябва да си навакса заради това, че се показа уязвим в
„Мет“, когато призна, че се е чувствал слаб. Когато призна
поражението си.
– С това ти поведение и да съм трезва няма да е кой знае каква
веселба – прегледах менюто с храна и естествено умирах да
опитам всяко ястие. Слюнки ми потекоха, макар почти
половината от ястията да не ми бяха познати. Звучаха изискано.
Смесица от азиатска и средиземноморска кухня. Все едно ми
беше какво означават, исках да изям всичките.
Вдигнах глава от менюто да го попитам какво иска той и
открих, че отново ме гледа странно. Правил го беше през цялото
време в музея, но не исках да съсипвам прекрасния ни ден и да го
разпитвам.
– Какво има? – не издържах.
– Трета база е с уста, нали?
Извъртях очи. Точно се канех да отговоря, когато към масата ни
се приближи сервитьорка. Хипстърската майка на всички
хипстъри лично, с коса като моята и достатъчно обеци и халки по
лицето, че да мине за човешко сито. Отвори уста да ни поздрави,
но Вишъс я прекъсна.
– Всичко – метна ѝ менюто, отново погледна към мен, но
продължи да говори към нея: – Просто донеси всичко. Коктейли,
храна. Каквото и да е. Всичко. Сега тръгвай.
Инстинктът ми казваше да станем и да си тръгнем, преди да
решим, че съм съгласна с подобен тип грубиянско поведение.
Тъкмо се примъквах към края на мястото си, когато той отново ме
придърпа към себе си, здраво.
– Какво, по дяволите, правиш? – намръщих се към него.
– Не ми отговори. – Гледаше надолу към мен, делово. – Какво
включва трета база? Да поразтегна котето ти с език и да смучеш
оная ми работа?
Добре. Боже.
Не можех да повярвам, че някога така си падах по този мъж. И
със сигурност не можех да повярвам, че се притеснявам да спя с
него, без сърцето ми да не бъде разбито. Тази работата щеше
лесно да стане.
– Вик – процедих през зъби. – Не се прави, че не знаеш какво
означава трета база.
– Предпочитам футболната терминология, предвид факта, че
познавам играта. Поради тази причина знам, че тази вечер ще
бележа.
– Плавно. – Лицето ми оставаше сериозно.
– И яко – добави той. – С лек уклон вдясно.
Пак понечих да стана, но тогава се приближи сервитьорката с
десет чаши на подноса. Вместо да си тръгна, обърнах два
коктейла сякаш са две малки и обърсах уста с опакото на ръката
си. Не се държах точно с класа, но, от друга страна, моят шеф ме
проучваше на тема орален секс. Линиите се размазаха и ставаха
все по-размазани с всеки грам алкохол, който се вливаше в кръвта
ми.
Вишъс пи от бирата. Бавно. Напълно се владееше. Ловецът
винаги беше по-пресметлив и нащрек. И ето ме мен, блъсках се
като безпомощна жертва.
– Защо така и не си се опитала да бъдеш художничка? – попита
той.
Звучеше повече като обвинение, отколкото като въпрос. Част от
поръчаната от него храна беше пристигнала и с вилицата опитвах
от всичко наред.
– Опитах, работех с други двама художници. Получих място тук,
в Манхатън, след като се дипломирах. След това Роузи се
премести при мен и се разболя, затова не можеше да има
постоянна почасова работа. Ти защо стана адвокат?
– Обичам да споря с хората.
Разсмях се на думите му.
– Но си избрал сливания и придобивания, надали е бърз и
вълнуващ начин да прилагаш това си умение – възразих.
Той взе маслина и я поднесе към устните ми.
– Отваряй – каза мрачно.
Послушах го.
– Сега гълтай.
Усмихнах се с маслината между зъбите ми, предизвиквах го. Той
се наведе и ме целуна с ожесточение, наблъска маслината в устата
ми с език. Трябваше или да преглътна, или да се задавя. Избрах да
преглътна.
Отдръпна се от мен, погледът му остана на устните ми.
– Ето това е добро упражнение. Колкото до правото, нямам
желание да прикривам другите, които са сгазили лука. По-скоро
предпочитам да виждам как клиентите ми удвояват и утрояват
вложенията си… и моите. Хората не ми плащат за моето свръхдоб-
ро адвокатско образование. Завърших калпав колеж в Лос
Анджелис и се дипломирах с хора, които се заеха да затварят
предприятия и да гонят линейки. Хората ми плащат, за да
печелят пари, и аз печеля купища.
– Каква е тая твоя вманиаченост към парите? Имаш страшно
много.
Той се приведе напред, вдигна къдрица от лавандуловата ми
коса.
– Парите са като женското коте, сладкишче. Нямаш насищане.
– Да, а това прави ли те щастлив. Осъзнаваш ли, че звучиш като
вървящо и говорещо клише?
Очите му засветиха дяволито.
– Аз съм щастлив. По-щастлив не съм бил. Часът е седем,
следователно Роузи отдавна е заминала. Да вървим, преди да съм
приел предложението ти за трета база още тук на масата.
– Искам да мина през още едно място преди това – казах.
– Мамка му, Исусе – процеди. – Какво ще кажеш да спазиш
своята част от уговорката, госпожице Леблан?
– Така и ще стане. Накрая. Търпението е добродетел.
– Търпението да си го начука. Където и да трябва да спираме,
по-добре е да е удобно, защото там ще те пробвам.

Глава шестнайсета
ВИШЪС

М ОЖЕХ ДА МИСЛЯ САМО КАК да вляза в леглото с нея. Не

исках да беседваме за същината на живота. Не исках да я
опознавам. Вече бях нарушил почти пет хиляди различни
правила, като прекарах деня с нея. Всяка минута, която прекарвах
извън леглото, беше рискована. Но изглеждаше сякаш колкото
повече се държах като тъпо, отвратително прасе, толкова повече
тя разпитваше за професията ми, какво обичам да правя в
свободното време, какво харесвам.
Хората никога не бяха давали пет пари за тези подробности.
Никога. Интересът ѝ към мен не ме накара да се почувствам
добре. Почувствах се странно.
След това тръгнахме към Бродуей. Молех се да не е решила да
гледаме спектакъл. Нямах нищо общо със спектаклите на
Бродуей, но когато някой от тях се изпречваше между мен и нея,
която толкова дълго чаках, бях на косъм да изпепеля цялата
шибана улица. Вече бях започнал със сметките наум. Пресмятах
колко се дава за подпалването на пълна с хора сграда. Палеж,
вероятен опит за убийство. Това си бяха тежки престъпления.
Какво търсех тук? Проблеми. Петнайсет години минимум.
Различно беше в различните щати, но в Ню Йорк с подобни
престъпници не се държаха мило.
Петнайсет години.
И все пак си заслужаваше.
– Вишъс! – Емилия ме извади от размишленията. Вървях по-
бързо от нея, макар да нямах представа къде отиваме. Просто
знаех, че искам да приключим с онова, което е намислила.
– Какво? – изсъсках.
– Ти чу ли ме какво ти казах току-що?
Не, естествено.
– Със сигурност.
– Нима? – спря насред стъпка, скръсти ръце на гърдите си. –
Какво казах? Къде отиваме сега?
Вече минаваше шест, а утре беше последният работен ден
преди Коледа. Не бях в настроение за гатанки.
Погледнах над главата към просветващия неонов знак за салон
за татуировка и примигнах.
– Искаш да си направиш татуировка – казах равно.
По изненадата на лицето ѝ разбрах, че съм познал.
– На какво? – не се отказа тя.
– На… – печелех време да го обмисля, макар да беше излишно.
Познавах я. По-добре от повечето хора всъщност. – Цъфнало
вишнево дърво.
– Да ти го начукам.
– Точно това се опитвам да направя цял ден. Къде ще си правиш
татуировката? Не искам да повлияе на нашата сесия за чукане.
– Тила – отвърна тя. – Не се притеснявай, ще бъде малка.
Кимнах, усетих раздвижване в панталоните. Очевидно тя също
разбра този тип одобрение.
– Давай да те рисуваме.

*
Наистина бях късметлийски кучи син, защото салонът беше
почти празен, въпреки че беше един от най-добрите места в Сити.
Не знаех по каква причина Емилия реши да ме вземе със себе си
за първата си татуировка, все тая ми беше, по дяволите.
Направи скица на татуировката си на циклостилна хартия,
изплезила връхчето на езика си, беше смръщила нос и рисуваше.
Някакво силно гримирано готик момиче се облягаше на висок
стол. Гледаше към нас като повечето хора. Все едно Емилия ме е
отвлякла или аз съм нейният свръхчувствителен брат. Толкова
различни бяхме, че почти беше смешно. Аз носех делови костюм,
скъпо палто и имах излъчване на богат нещастник, а тя носеше
пуловер с цвят на бургундско вино, шапка, коледен клин и
кубинки.
Когато Емилия приключи и показа произведението си на
момичето – дори имаше цветни участъци и отсенки, – момичето
кимна и отнесе скицата в задната стая. Емилия дъвчеше по навик
молива, взех го от устата ѝ и го пъхнах в джоба си.
– Ей, не е наш – възрази.
– Не им трябва тая простотия, след като си я покрила със
слюнка – отрязах.
– О? А на теб трябва ли ти? – тя се ухили.
Не отговорих. Тя беше страшно смешна. Мъжага с козя
брадичка и съответно дълга коса – татуиран от глава до пети –
отметна черна завеса от винил и излезе от задното помещение,
кимна ни за поздрав.
– Името е Шекспир. Шостаа?
Всички се ръкувахме. После той продължи да работи с Емилия.
Това щеше да е първата ѝ татуировка, затова ѝ обясни подробно
целия процес. А кога щеше всичко да е приключило, мамка му?
Имах чувството, че са минали цели дни, откакто се разбрахме да
си легнем!
Шекспир – който заради козята брадичка наистина изглеждаше
като драматург от времето на Елизабет – попита Емилия дали
иска да остана и да вляза в помещението. Тя заговори:
– Ами…
И очевидно това не беше правилният отговор, затова отговорих
от нейно име.
– Влизам.
Татуистът не ми обърна внимание, местеше поглед от нея към
мен, свел брадичка.
– Ако не искате, може да не присъства.
Да му го начукам. Така го каза, сякаш е пребивана от мъжа си
жена.
– Всъщност ми е все едно дали ще се присъедини към нас. Знам,
че той обича да гледа, когато ме боли – смигна ми, но не се
усмихваше и онова нещо в гърдите ми замря за малко.
Да ѝ го начукам и на нея.
Влязохме в стаята. Подът беше в бяло и черно, навсякъде с
червени мебели, имаше и поставени в рамка снимки на работата
на Шекспир. Биваше го. Отделих време да оценя майсторството
му.
Шекспир хвърли айфона си на бюрото и седна на въртящия се
стол пред нагласяващата се на височина маса за татуировки,
където вече стоеше Емилия.
– Каква ти е отровата? – попита и ѝ смигна.
Тая шибана негова козя брадичка резвам му я и му я завирам в
устата.
Емилия избра „Нощно обаждане“ на „Кавински“25. Той закачи
към телефона си кабел и музиката гръмна от всеки ъгъл на
помещението. Шекспир поиска от Емилия да си свали пуловера и
сутиена и да легне по корем на масата, отмахна косата от гърба ѝ.
Тя повдигна пуловера, откри копринената си маслинена кожа за
пръв път пред мен. Онази ми работа заумолява ума ми да
предприеме нещо, да я прилъже до трета база, както се бяхме
договорили.
Когато посегна към задната част на сутиена си, за да го
разкопчае и се обърна с гръб към мен, не издържах.
Издърпах портфейла от джоба си.
– Ето кредитната ми карта – показах я на Шекспир, размахах я
между пръстите като подкуп. – Можеш да я използваш за каквото
искаш. Само ми дай десет минути насаме.
Шекспир зяпна, не докосваше картата, местеше поглед между
мен и Емилия, която изглеждаше толкова слисана, колкото бях и
аз, ако не и повече. Но беше прекалено късно да си връщам назад
думите, пък и без това не исках.
Давай, Козе брадленце. Врътвай се и друм.
– Каквото и да е – подчертах, лицето ми беше все така
безизразно. – Купи си нов стол. Или маса. Или мастило, каквото
ти трябва по дяволите. Черпя. Поръчай храна за цялата сграда.
Купи на улична котка надолу по улицата легло, което да опикава.
Давам ти десет минути с картата, ако ми дадеш десет минути тук с
нея. Насаме.
– Приятелят ти винаги ли е толкова нападателен? – Изви вежда
той към Емилия, гледаше я озадачено, сякаш питаше: „Искаш ли
да те оставя насаме с тоя нещастник, или искаш да го изхвърля
навън и да повикам полицията?“.
Тя се разсмя със своя сладък и гъст като сироп красив южняшки
смях, който, изглежда, винаги се врязваше в мен чак до най-
дълбоката точка на шибания ми стомах.
– Той не ми е приятел.
Веждите на Шекспир се изстреляха нагоре.
– Ами кажи му го. Не изглежда да е получил бележката.
Намусен, напъхах кредитната карта в грубата му ръка и увих
потните му пръсти около нея.
– Ей, доктор Фил, омитай се оттук.
Шекспир ме послуша, затвори вратата и останахме само аз и
Емилия. Тя държеше пуловера си към гърдите, от които беше
свален сутиенът, и седеше на масата, ухилена към мен.
– Трета база? – прехапа долна устна.
Кимнах, приближих се към нея със сковани и равни стъпки. Не
исках да ѝ се нахвърля като маниак. Имам предвид, исках, но не
можех да я изплаша. Особено след днес.
Нещо се беше променило, без значение дали ми харесваше или
не ми харесваше. Тя знаеше тайните ми. Поне някои от тях. Не
разбирах защо ѝ казах всичко, което направих, но тревожното
беше, че не съжалявах. Изобщо.
Вече бях на сантиметри от тялото ѝ, гледах как голите ѝ ребра
се надигаха и движеха в ритъма на ударите на сърцето ѝ, свих
рязко вдясно и отидох до телефона на Шекспир.
– Къде отиваш? – Гласът ѝ секна на половината изречение,
потиснах смеха си.
– Няма да ти правя нищо на фона на Кавински.
В крайна сметка това беше Емилия. Най-важното ястие за
деня.
А Кавински не струваха, но нямаше да споря с нея за музика.
Прехвърлих на „Суперзвезда“ на „Соник Ют“, песента, която
звучеше, когато се опитах – и не успях – да я целуна преди десет
години. Обърнах се отново към нея, видях в очите ѝ, че и тя си
спомня.
– Извинение – наредих и отново тръгнах към Емилия.
– За? – Погледът ѝ се промени, имаше такъв вид, сякаш ще ме
удари с юмрук.
– За това, че не ме целуна, когато беше ясно, че искаш, малка
лъжкиня такава. За това, че си легна с един от най-добрите ми
приятели. За това, че онази година беше най-лошата, откакто бях
на девет. Извини ми се, че не беше моя, когато трябваше. Защото,
Емилия, скъпа… – наклоних глава настрана. – Винаги е
съществувало проклетото „нас“ и го знаеш.
– Няма да се извиня, освен ако ти не го направиш. За това, че
ми открадна учебника по математика. За това, че се отнасяше към
мен като към боклук… – Пое дъх и затвори очи. – За това, че ме
изхвърли от Тодос Сантос.
Посегнах към нея, застанах между краката ѝ, издърпах
пуловера, който държеше до гърдите си. Вперих поглед право в
очите ѝ.
– Извинявам се, че ти причиних всичко това в гимназията, но
сега сме пораснали и мисля, че намерих тази, която ми подхожда.
Твой ред е.
– Извинявам се, че съм била прекалено неустоима за теб, мамка
му, че да запазиш здравия си разум – извъртя очи.
Знаех колко необичайно е за Емилия да използва подобни
думи. Хареса ми как го изрече. Стоях и се взирах в лицето ѝ
няколко секунди, преди погледът ми да се плъзне надолу. Гърдите
ѝ бяха по-хубави, отколкото очаквах. Малко по-малки, отколкото
си ги представях, но с по-розови, по-малки зърна. Наистина бяха
трите О.
Оперени. Обли. Отлични.
Пулсът ми се ускори и кръвта ми нахлу между краката.
– Може ли? – попитах. Защо, по дяволите, питах? Откога бях
започнал да питам изобщо?
– Можеш.
Сведох лице към дясната ѝ гърда и я докоснах бързо с език,
вкусих твърдото ѝ зърно, влудявах я. Въздъхна и прокара пръсти
през косата ми. По гърба ми се разляха тръпки. Смучех я, почти
не я притисках, протегнах ръка към талията ѝ. Зарових там ръка,
пръстът ми се движеше по дължината на памучните ѝ гащички.
– Исусе, Вик – измърмори тя, притисна главата ми към гърдите
си и се наслаждаваше на всеки момент от случващото се. – Исусе
Христе.
Насочих се към лявата ѝ гърда и всмукнах по-силно, тя реагира
точно така, както исках, този път изстена по-високо. Това беше
моят знак да издърпам гащичките ѝ настрана. Ръката ми все още
беше в клина ѝ, когато пъхнах пръст в нея.
Невероятно стегната.
Невероятно топла.
Невероятно моя.
– Емилия – прошепнах в устата ѝ, преди отново да я целуна.
– Колко пъти си си представяла как те работя с пръст, когато
тайно ме наблюдаваше да играя футбол в гимназията?
Музиката беше бавна и прелъстителна, а ние бяхме напълно
пияни.
Емилия улови в шепи лицето ми и впери поглед в мен, очите ѝ
искряха, сякаш е потресена от изненада. Алкохол? Хормони?
Пукаше ли му на някого? Тя беше уязвима. По отношение на мен.
– Моля те, недей – простена тя.
– Отговори ми – настоях, пъхнах друг пръст в нея. Толкова
прогизнала беше. Исках да разкъсам глупавия ѝ клин на парчета
и да я възседна още на масата.
– През цялото време – рече с усилие. – Мислех за това
непрекъснато и се мразех.
Песента свърши и разбрах, че имаме още пет минути, ако не и
по-малко. Недостатъчно за мен, за да направя това, което исках да
направя. Затова, вместо да пирувам с котето ѝ, започнах по-бързо
да работя с пръсти, потъвах все по-дълбоко. Тя ме разкопча,
плъзна ръка в боксерките ми и притисна главата на члена ми,
завъртя капчица около палеца си. Простенах и разкъсах устата ѝ,
докато тя работеше с ръка.
Кой би си помислил. Емилия Леблан от Ричмънд, Вирджиния.
Толкова сладка. Толкова благоприлична. Толкова шибано не на
себе си заради мен, в това малко студио за татуировки на Бродуей
два дни преди Коледа.
Триехме се и стенехме имената си в устата на другия – и
двамата отчаяни да се уверим, че е истинско…
Осъзнах, че ще свърша направо върху нейния Рудолф и
шибания му червен нос. Спрях ръката ѝ, която обхващаше члена
ми, без да спирам да пъхам пръсти в пулсиращата ѝ сърцевина.
Какво, по дяволите, правех?
– Недей – казах рязко. – Ще свърша.
– И? – Усмихна се тя след една от страстните ни, разгорещени
целувки.
– И предпочитам да не стане в ръката ти, сякаш съм на
дванайсет – казах. Едва.
– Помоли ме учтиво или ще продължа.
Тя заплашваше ли ме, или?
– Ще съжаляваш … – подхванах, но тя започна да движи по-
бързо ръка и се предадох. Като някаква мацка, постъпих както тя
искаше. – Добре, майната му. Моля.
– Моля какво? – дразнеше ме и, свещени аде, тя имаше по-
мръсно съзнание, отколкото си бях представял. Изобщо не беше
невинна, изпаднала в беда госпожица.
– Моля… – прокашлях се. – Не ме карай да свършвам върху
ръката ти.
В същия миг Емилия Леблан скочи от масата с усмивка на
непослушно девойче, която не бях виждал на лицето ѝ преди, и се
спусна на колене пред мен; красивата ѝ лавандулова коса
изпълваше юмрука ми, движеше ръка около ствола ми, докато
обхващаше главата му с устни.
– Свърши – рече тя.
И това направих. Преди да е изрекла думата.
Разтърсващо усещане, най-доброто, което бях правил с жена
през целия си живот.
Три часа по-късно, излязохме от студиото за татуировки. На
кожата ѝ цъфтеше вишнево дърво. Не беше малко. На врата си
имаше кафяв дънер, висок и силен, с мощни корени, украсяващи
лопатките ѝ. Розови и морави цветове галеха нежната ѝ фина
шия.
И с мен беше свършено.
С мен. Беше. Свършено.

*
Странно беше тя да е в неговия пентхаус.
През годините много пъти бях водил момичета в апартамента
на Дийн. Водех ги в кухнята му, джакузито, ваната, на балкона с
изглед към Манхатън, дори с една много гъвкава танцьорка го
направихме на неговия много тесен, много пълен с алкохол бар.
Не мислех много по този повод. Той правеше същото в моя
апартамент в Лос Анджелис. Такова беше положението и толкова.
Но когато най-накрая стигнахме у дома почти в полунощ, знаех
точно къде трябва да заведа Емилия Леблан.
На леглото на бившия ѝ приятел.
Не беше злоба. Нищо подобно. Тя имаше право. Твърде важно
беше това между нас, за да го направим в хотел или в някой
случаен „Старбъкс“. Трябваше да се случи в легло. Тя не беше
някаква безименна чук-и-чао мацка. Тя беше фантазия и като
всички фантазии заслужаваше да бъде вкусена, оценена и
почетена с внимание и уважение.
Освен това Емилия не знаеше, че става дума за леглото на
Дийн, а аз не разбирах как може задържането на тази
информация от нея да я засегне. Нямаше никакво значение. Поне
за мен.
Изглеждаше малко уморена в асансьора, затова реших да я
посъбудя, като смуча по врата, на няколко сантиметра от
превръзката, която прикриваше розовите цветове. Притиснах
тялото ѝ до стената и я привдигнах за задната част на колената,
краката ѝ се сплетоха на кръста ми.
– Все още ли те боли? – попитах, пръстите ми леко обходиха
превързаната ѝ татуировка. Тя проскимтя в устата ми и прокара
език по долната ми устна, но не ми отговори. Исках да ми говори.
Не би трябвало да ме е грижа, но исках да ми говори.
 Възбуждахме се взаимно, бавно и лениво, през дрехите, докато
вратите на асансьора не се отвориха с плъзгане, след това я
пренесох до вратата на Дийн, а тя все още беше увила крака около
кръста ми. Заля ме огромна тъга, че трябва да я пусна, докато
отключа, а когато отворих вратата, нещо ми хрумна.
Шибан идиот съм си и това си е.
– Затвори очи – наредих. По дяволите. Звучеше сякаш съм
планирал изненада за нея, но единственото изненадващо беше, че
бях истински пълен начинаещ. Проклятие.
– Защо? – попита тя, изтрезняла малко от своето изтощение,
причинено от алкохола.
– Защото така казвам – бях рязък.
– Опитай пак. Този път да не е грубиянски – промърмори
сънливо.
По дяволите, с тази жена работата заприличваше на
превъзпитателен лагер. Поех дълбоко въздух.
– Искам да бъде съвършено – обясних почти внимателно.
Очите ѝ потрепнаха и се затвориха, а аз улових ръцете ѝ в
моите – държах шибаните ѝ ръце, отново нещо за пръв път, –
отведох я до голямата спалня, минахме покрай снимките на Дийн
и родата му, който ни се усмихваше от всеки ъгъл на стаята.
Дийн имаше съвършен живот със семейството си. Невероятни
родители, две свръхуспешни сестри. Целия пакет. Но колкото и
страхотно да беше семейството му, за мен не беше достатъчно
интересно да пазя спомени от тях в онова, което трябваше да бъде
моя апартамент. Нямаше как да обясня тези снимки на Емилия, а
не исках да ѝ казвам, че това е домът на Дийн. Не исках да си
мисли, че ще съм с нея за отмъщение заради случилото в
гимназията.
Защото не беше.
С нея щях да бъда, защото исках да бъде моя от първия път,
когато я видях пред вратата на библиотеката и разбрах, че тези
пъстри очи няма да ми дават покой.
Пуснах Емилия на леглото и ѝ наредих да остане със затворени
очи. Втурнах се в дневната. Събрах снимките на Дийн и се-
мейството му и ги напъхах в гардероба му. Имаше ги с купища.
Навсякъде из дневната, коридора и кухнята.
Мамка му! Защо нямаше кофти семейство като моето? Можеше
да доведе цял отряд от ФБР, петдесет агенти на ЦРУ и шибаната
Нанси Дрю26 в апартамента ми и никой от тях нямаше да разбере,
че живея там. Домът на момчето притежаваше по-семейна
атмосфера и от семеен ресторант.
Отне ми десет минути да се отърва от простотиите на Дийн, а
когато се върнах в спалнята, останал без дъх, Емилия лежеше на
матрака, разперила ръце като снежен ангел и тихичко
похъркваше.
Похъркваше.
Така, сякаш не беше будна.
Похъркваше.
Така, сякаш беше заспала.
По дяволите!
– Благодаря, Коул – измърморих, прехапал юмрук, за да потисна
вик на раздразнение.
Денят не беше отишъл напразно. Не преспахме. Добре, нямаше
да е тази вечер. Денят не беше преминал и като изтезание –
съвсем не, като цяло си прекарах много добре, – но единствената
причина да се съглася на него беше заради онова, което ме
чакаше накрая.
За частица от секундата обмислях дали не бих могъл случайно
да я събудя, като строша нещо или пусна музика, понеже някак не
съм уж разбрал, че е заспала, но очевидно дори моята гадна
природа си имаше граници.
Покрих я с одеяло – пак – и отидох в дрешника, издърпах
дрехите си за тренировка. Нощта тепърва започваше, а както
винаги менюто не включваше сън за мен.
Тренирах във вътрешната фитнес зала в сградата на Дийн,
после се върнах в пентхауса – тя продължаваше да спи – и си взех
душ. Носех джинси и проста черна тениска, тръгнах бос към
дневната и вперих поглед в служебните документи. Имаше две
споразумения, които трябваше да съставя преди Нова година.
Фасулска работа. Така и така нямаше да прекарвам празниците
със семейството.
 В четири сутринта усетих как ръцете ѝ се увиват на раменете
ми отзад, докато седях на дивана и превъртах файла на клиента
си.
– Безсъние ли имаш? – попита тя направо в ухото ми, преди да
духне към него влудяващо. – Никога не спиш. Никога. Започвам
да си мисля, че не си човек.
– Мащехата ми май е на същото мнение. – Поставих лаптопа си
на масичката за кафе и станах, обърнах се с лице към нея. Тя
изглеждаше така, както се чувствах аз. Доста уморена.
– И такъв ли си? – не спираше да проучва тя.
– Не – излъгах. – Четири сутринта е. Връщай се да спиш.
– Вече не съм изморена – възрази. – А и татуировката ми пари.
– Убеден съм, че не е необичайно. А ти можеш да отидеш да
спиш или да ме оставиш да те опъна, но за днес приключихме с
разговорите.
– Знаеш ли какво, Вишъс? Опитвам се. Наистина. Да те приема
такъв, какъвто си. Но понякога дори аз не съм имунизирана
срещу това колко противен може да бъдеш. – Обърна се и тръгна
към спалнята.
Гледах как задникът ѝ изчезва по коридора, преди да се върне с
голямата си чанта и да я преметне през рамо. Обула си беше
обувките. Защо, по дяволите, си беше обула обувките?
– Благодаря за посредствения ден. – Събра косата си на рошав,
висок кок. – До утре в офиса.
Тя тръгваше ли си?
Чувствах се като някоя мацка. Това беше мъжкият вариант на
това да бъдеш изчукан и зарязан. Някои мъже викаха такси на
жените, които бяха изчукали. Но тя… тя просто искаше да си
тръгне, след като си беше изпросила най-дългата среща в
историята с мен.
Улових я за задника и я придърпах към тялото си, докато
носовете ни се допряха.
– Къде, по дяволите, си въобразяваш, че отиваш? – дишах тежко
в лицето ѝ.
– У дома, Вишъс. Отивам си у дома.
– Знаеш ли, Емилия, днес имам чувството, че съм леко ограбен.
Можеш ли да разбереш защо?
Примигна към мен няколко пъти.
– Свърши в устата ми.
– Ти свърши на пръстите ми – отвърнах. – И въпреки това ето
ме, все още деветдесет и девет и деветдесет и девет процента
девствен според теб, в очакване ти да грабнеш черешката ми.
Тя отметна глава назад и се разсмя, даде ми възможността да се
възхитя на правите ѝ бели зъби.
След това спря да се смее и въздъхна.
– Трябва ти помощ. Уморена съм. Отивам да се наспя. В моя
апартамент. Довиждане.
Без да мисля, се наведох. Вдигнах я като пожарникар и я
понесох към спалнята. Това – точно тук – беше това, което исках
да правя с нея толкова много пъти, когато я забелязвах на пейките
на някой от футболните ми мачове. С толкова много потни
мъжаги се бях справял наистина, а исках да сваля едно миньонче.
Да я поваля заедно с мен и да я отвлека в леглото като пещерен
човек.
Отидох в спалнята, стисках здраво плътта зад коленете ѝ и
вдишвах уханието ѝ. Изсмя се гърлено.
Знаех, че има прекрасна гледка към задника ми. Знаех и че
никъде няма да ходи. Този път. Случваше се.
– Пусни ме, Вик – изръмжа тя. Лъжеше. Пак. Не искаше да си
тръгва и двамата бяхме наясно. Не отговорих. – Няма да спя в
твоята спалня.
Спалнята на Дийн, но отново нямаше никаква причина да го
знае на този етап.
Метнах я на леглото, после прехапах устна, докато я наблюдавах
как тя се просва на него, вперила в мен широко отворени очи.
Лилавата ѝ коса беше разпиляна навсякъде и щеше да се сплете в
юмрука ми.
– Татуировката много ме заболя. – Ръцете ѝ се насочиха към
врата инстинктивно, преди да си спомни, че не бива да я докосва.
Вместо това разтри бедра.
– Съблечи се заради мен – казах дрезгаво. Прозвуча почти
отчаяно в ушите ми. – Сега.
 – Ще приема негрубиянската версия, моля – започна отново.
– Добре. Моля те, съблечи си дрехите. – Притиснах длани. И на
колене бих паднал, ако се налага. Не исках да го правя аз. Исках тя
доброволно да дойде при мен. Да поиска. Защото именно това
искаше преди толкова много години.
Да спре да лъже.
За пръв път исках тя да ме покани, не да бъде онази, която се
втурва да бяга през вратата.
– Не – каза тя и разби мечтата ми на парчета.
– Не ли? – вдигнах вежда. – Тогава предполагам, че трябва да ги
разкъсам на теб.
– Внимавай – каза само с кимане.
Тъпата татуировка.
Наведох се на леглото, улових ръба на червения ѝ пуловер и
бавно го съблякох от нея, сантиметър по сантиметър. Всяко късче
кожа беше важно. Като пари на ръка в края на напрегната
седмица, като ядене след дни на глад.
Аз. Щях. Да. Вкуся. Тази. Жена.
Простена, когато пуловерът падна на пода, и облизах стрелката
право към пъпа ѝ. Използвах зъбите си, за да се отърва от
глупавия ѝ клин и памучни пликчета, докато тя ме гледаше с
почуда. След това разкопчах сутиена ѝ между покорни целувки.
Гола беше.
Моя беше.
Случваше се.
Изправих се на колене на леглото и просто стоях вперил поглед
в нея няколко секунди, поглъщах всичко. На път бях да съм с това
момиче така, че да не остане нищо за следващия тип, който дойде
след мен.
По дяволите, само като си помислех, ми се приискваше да го
убия.
Припълзях на леглото между бедрата ѝ и поставих слабините
си върху нейните. Бавно се отрих, натрупвах напрежението,
целунах устата ѝ дълбоко и облизах врата ѝ, раменете ѝ,
хлътнатината на гърлото ѝ. Тя въздъхна, улови задника ми,
замачка, преди да разкопчае джинсите и да ги смъкне заедно с
боксерките. Плътта ми срещна голата ѝ кожа, тя беше гладка, по-
гладка, отколкото си бях представял преди много години. Когато
сграбчи ризата ми, стиснах малката ѝ ръка в моята и нежно
ухапах китката ѝ.
– Не го правя без риза – прошепнах. Това беше истината. Не
свалях ризата. Никакви срещи. Никакви връзки. Имаше си
правила.
Тя ми отказа с поклащане на глава. Имаше почти жестока нотка
в това движение.
– Няма да ме имаш, освен ако не свалиш ризата.
Не помръднах. Не исках да ѝ кажа да се разкара. За пръв път от
много дълго време не исках да се справям с последствията да се
държа като задник. Но не исках и да си свалям ризата.
– Не ми пука за белезите ти, Вишъс – наблегна тя, очите ѝ
търсеха моите. – Те те превръщат в това, което си.
Отмина миг. Поех дълбоко дъх. Никога не бях спал с жена на
запалени лампи. Никога. Когато започнах да спя с жени, кожата
ми вече носеше следите от насилието на Дарил, не можех да го
понеса. Срамът. Слабостта, която водеше след себе си. Оставих
пръстите ѝ да се движат свободно по грапавините на белезите
сякаш им давам нещо, което беше напълно мое.
– Не – казах.
– Да – настоя, уловила лицето ми в шепи, притисна устни в
моите. Намръщих се, дишах в нея, затворих здраво очи, но
Емилия не спря.
– Дълго време чакахме за това. Искам да е истинско. Не някаква
промита версия. А истинското не е само красиво. То е и грозно.
Искам истината.
Малкият вече сочеше към сърцевината ѝ, затова се опитах да
убедя себе си, че нямам друг избор.
Да, мразех белезите си. Открояваха се розови срещу бялата ми
кожа, невъзможно беше да бъдат пропуснати, набиваха се в очи,
страшно се набиваха в очи. Но нуждата ми да бъда в нея беше още
по-неистова – дотам, че оглушавах. Простенах и издърпах ризата
над главата си с едно движение. Сякаш махнах лейкопласт.
Понечих да вляза в нея, когато тя отново ме спря.
 – Презерватив – предупреди.
Точно така. Така.
Посегнах към нощното шкафче и потупах първото чекмедже,
знаех, че Дийн ги държи там. За пръв път забравях да сложа
презерватив, откакто го правех, изобщо не ми хареса. Умът ми не
работеше качествено, ставаше ли дума за онази работа на Емилия.
Разкъсах опаковката и го нахлузих както трябва, затворих очи,
най-накрая потънах в Емилия Леблан. Ноктите ѝ нежно се
забиваха в гърба ми. Стегнах се, когато усетих релефа на
собствените си стари рани, но ѝ позволих. Исках да потъна в нея,
докато тя потъва в мен.
– Дишай – прошепна тя в ухото ми.
Първи тласък, изненадах се колко неестествено се почувствах.
Никога не бях мислил изобщо за жените, които водех в леглото.
Но с нея някак това имаше значение.
Тя простена, насърчаваше ме да продължавам, милваше
белязаната ми кожа. И въпреки това не ме караше да се чувствам
като изрод. Емилия никога. Тя никога не ме караше да се чувствам
по този начин.
Отново тласък, улових ритъма.
Тя се извиваше под мен, извиваше гърба си, искаше повече.
Бяхме един за друг. Знаех си, че ще бъде така. Кожата ѝ беше
топла и нежна. Твърдото ми тяло съвършено обгръщаше нейното.
Беше топла и влажна за мен, мъничка, но не чак толкова, че да я
боли.
Отново тласък.
– Вишъс – извика тя, заби пръстите си дълбоко в кожата ми.
Причиняваше ми нови, временни белези, които ми харесваха.
Които исках да изложа с гордост. Да ги нося като шибани трофеи.
– О, Боже мой.
Отново тласък.
Чувството беше като да вляза в рая и да затворя вратите зад
себе си. Това беше. Не исках да си тръгвам. От това легло, от този
град и, колко притеснително, дори от това момиче. Чувствах как
трепери под мен, а ръцете ми се сгъваха, докато влизах в нея.
Отново.
 И отново.
И отново.
Затворих очи, въздъхнах, чувствах я. Не просто тялото ѝ. Нея.
Момичето от дома на прислужниците, бъбривката със сърдечен
смях, която ядеше като момчетата, когато не ги гледаха, и винаги
носеше слабия, приятен и сладък аромат на масло.
След това усетих как се стягам и познатото бликащо
удоволствие през ствола ми.
Не.
Замръзнах. Това не се случваше. Не и с нея, изобщо с никоя.
След няколко секунди, в които не успявах да се движа, Емилия
ме побутна, все още уловена между ръцете ми.
– Вик? Добре ли си?
Челюстта ми се сви. Точно обратно бях на добре и, мамка му,
това също беше за пръв път. Тя не се шегуваше, когато говореше
за моята девственост. Изпитах почти всичко, което избягвах по
време на младостта си, в един ден и за една нощ, и то на двайсет
и осем години. И не ми хареса.
– Ако мръдна, ще свърша – казах и челюстта ми отново трепна.
Така се разсмя, че цялото ѝ тяло се разтърси, щастлив смях,
който не беше зъл, нито осъдителен.
– Давай тогава. Имаме цяла нощ. Никъде няма да ходя.
За пръв път, откакто бях на петнайсет и наистина изгубих
девствеността си, свърших за по-малко от десет минути. А ми се
носеше слава за издръжливост.
Но обикновено не си лягах с жената, по която бях луд.
Направихме го още три пъти преди изгрев и този път успях да
спася името си, да възстановя гордостта на малкия и на себе си.
И все пак ми хрумна, че сега Емилия знае за мен още по-
страшна тайна от тази за Дарил Райлър.
Свършил бях след пет секунди.
Като начинаещ.
По дяволите, струваше си.

*
Сутринта беше добра.
Коледните звезди украсяваха всяка сграда и дърво в Манхатън
и улиците миришеха като на кафе с аромат на ванилия от
„Старбъкс“. Взех си чаша хубаво кафе на път към офиса – без
ванилията, каква изненада само, защото още имах топки, – докато
Емилия слезе да си вземе душ и да се облече за работа. Идеята да
ѝ купя и на нея кафе ми мина през ума точно две секунди преди
да я размажа и изпепеля. Тази жена не беше моя приятелка.
Изобщо никакви дружески отношения нямахме. Тя дори не ми е
чук-и-чао мацка. Само жена, която опъвам, докато не получа
онова, което искам от нея.
И тя се отнасяше по същия начин с мен.
Сутринта беше студена, но ясна, в офиса нямаше почти никого.
Харесваше ми да работя в тишина, но знаех, че за нещастие
наближава крайният ми срок. Дийн беше сигурен, че ще се връща
в Ню Йорк някъде след Коледа, искаше да си върне кабинета,
който му бях отмъкнал, а това означаваше, че трябва да си
отнасям задника в Лос Анджелис и да взема със себе си сестрите
Леблан.
Емилия не можеше да остане тук. Тя трябваше да ми послужи. В
крайна сметка имах нужда от помощта ѝ за Джо.
Когато я видях на екрана на охраната, допих кафето си и метнах
чашата в боклука, пригладих с длан ризата.
Тя прекоси приемната и застана в коридора, погледна към
кабинета ми. Погледите ни се приковаха през стъклената стена,
но нито един от двамата не се усмихна. Махна ми леко и изчезна
зад вратата на своя кабинет. Благодаря на Бог, че не ѝ хрумна да
влети в кабинета ми и изведнъж да вземе да се държи като
приятелката.
Четири часа бях напълно погълнат от работа, после видях
името ѝ на екрана и отговорих на мобилния.
– Да?
– Гладна съм? Гладен ли си?
– Само за котето ти – отвърнах равно.
Мълчание.
– По скалата от едно до десет какви са шансовете ми да те убедя
да дойдеш на обяд в „Макдоналдс“ с мен?
– Нула – отвърнах, без да се замисля.
– Стига – рече тя. – Ти ме откъсна от родителите ми.
– Ти да не мислиш непрекъснато да ми втълпяваш вина, за да
ти се връзвам на простотиите? Ако е така, вече трябваше да си
разбрала, че нямам съвест.
Последното не беше задължително вярно, дори аз започвах да
го признавам. Колкото повече време прекарвах с нея – особено
след „Мет“, където признах защо така я мразех, – толкова повече
осъзнавах, че допуснах грешка, като я принудих да напусне Тодос
Сантос. Грешка, която нямаше да повторя, ако можех да върна
времето назад.
– Отивам сама, но опашките са толкова дълги и няма да мога
едновременно да успея да приключа там и да ти донеса обяд.
Всяка сутрин за закуска имах сандвич, приготвян по един и
същи начин. Тя вече познаваше навиците ми.
– Много лошо – отговорих.
– Или… – гласът ѝ стана колеблив. Гризеше устни, знаех си,
усетих размърдване в панталоните. – Можеш да ми дадеш
двучасова почивка днес. Понеже е преди Бъдни вечер и така
нататък.
– Не – отрязах, след това осъзнах, че имам възможност да убия
с един куршум два заека. Време беше за преговори. А мен
наистина ме биваше в преговорите.
– Елате в кабинета ми, госпожице Леблан – затворих.
Емилия влезе в кабинета ми, спрях я още преди да е стигнала
до бюрото.
– Остани до вратата.
Нямах кой знае колко против хората да ни видят, че се опъваме.
Наличието на зрители ми беше безразлично, но адвокатът в мен
знаеше, че може да ми се отвори доста писане. Тя стоеше до
вратата и ме наблюдаваше, на устните ѝ едва доловимо играеше
усмивка.
– Трябвала съм ти?
– Не. Трябваш ми да те вкуся – поправих я, затворих папката с
документацията по сливането на компютъра си и станах.
 Тя стоеше неподвижно, притиснала гръб към вратата, лицето ѝ
беше напрегнато и тревожно. Притисна ръце към гърдите си,
наблюдаваше ме. Хищническите ми стъпки към нея я накараха да
присвие очи и ми хареса колко нетърпелива е, кракът ѝ
потупваше по дървения под. Когато стигнах до нея, ръката ѝ се
мушна в панталоните ми и ме улови.
Спрях я с цъкане и поклатих глава.
– Влажна и готова за мен, дори от другата страна на коридора –
подсмихнах се. – Не ти ли трябва малко увертюра?
– Ще приема личностната версия без самодоволство и без
гаднярско поведение. И ще ти възразя. – Тя се изчерви. – Лишено
от доказателства твърдение. Няма как да знаеш.
Тя лъжеше. Отново. Красивата ми малка лъжкиня. Зарових ръка
под роклята ѝ и подръпнах обикновеното ѝ долно бельо, което
знаех, че носи, защото хич не я интересуваше дали предпочитам
дантелата пред обикновените бикини – Емилия беше разумно
момиче, стопроцентова привърженичка на памука, – и пъхнах
едновременно два пръста в нея.
Потънаха.
Преднамерено бавно извадих пръстите си, без да изпускам
очите ѝ, вдигнах ги към устата си и ги изсмуках до чисто, устните
ми се извиха в усмивка.
– Добре, ще преформулирам думите си. Истина ли е, че винаги
сте влажна за мен, госпожице Леблан?
Тя извъртя очи.
– Спим заедно от по-малко от двайсет и четири часа. Затова на
този етап, да, май е така.
– Истина ли е, че заради това ще свършите за мен задачи, които
не са свързани с работата, дори и да не искате?
Тя спря.
– Зависи от задачите и дали ще дойдеш в „Макдоналдс“ с мен.
Близнах врата ѝ и ключицата ѝ, преди да падна на колене.
Слава богу, че днес носеше рокля. Слава богу, че беше достатъчно
дълга, така че да не носи чорапогащи под нея. И слава богу, че
беше достатъчно влажна, за да не устои на молбата ми.
Свалих бельото ѝ, притиснах палци до устните около
сърцевината ѝ и я отворих широко, целунах я внимателно, без да
изпускам изпълнения ѝ с плам поглед.
– Ще дойда в „Макдоналдс“ с теб, ако направиш каквото те
помоля – обещах.
– Какво искаш да направя? – играеше си с косата ми,
въздишаше от удоволствие.
Покрих я с целувки долу, преди да плъзна език вътре, потрих с
палец ядката ѝ. Тя простена, задърпа косата ми по-силно и се
прилепи към вратата. Притиснах я здраво към дървото. След това
грабнах бедрото ѝ и го прехвърлих на рамото си, за да ми е по-
удобно, пъхнах още по-дълбоко в нея език, толкова дълбоко, че
усетих как бедрата ѝ треперят. Стегна се около устата ми и
простена толкова силно, че разбрах, че ще я чуят.
Исках да чуят. Така щеше да има по-малко документи за писане,
след като са чули. Съгласието не беше абсолютна защита срещу
сексуално насилие, но нямаше лошо да е налице.
– Изкрещи името ми – наредих.
Тя изви гръб и се притисна в лицето ми, и, по дяволите,
харесаха ми уханието и вкусът ѝ там долу.
– Вишъс! – простена тя, извика пак и пак. – О, Боже мой, да.
Моля те. Още.
Изохка, когато оргазмът заля стегнатото ѝ малко тяло и се сви
толкова силно около езика ми, че си помислих, че повече няма да
го измъкна. Но успях. Бързо станах, разкопчах панталоните си и
едновременно със зъби разкъсах опаковка презерватив.
– Искаше нещо от мен? – измърмори тя, все още идваше на себе
си.
Не отговорих. Вместо това влязох в нея и започнах да тласкам в
опряното ѝ на вратата тяло, гърбът ѝ се удряше при всеки тласък,
шумът не оставяше никакво съмнение за заниманията ни. Исках
всички на шибания етаж да разберат.
– Върни се с мен в Лос Анджелис – казах, улових я здраво отзад
и продължих още по-разгорещено да влизам в нея.
– Моля? – прозвуча сякаш ми изкрещя, но ако беше ядосана,
нямаше да издава хълбоци напред всеки път, когато влизах в нея.
– Този град няма какво да ти предложи. Ела в Лос Анджелис,
когато разменим офисите. Работи за мен. Ще виждаш родителите
си през цялото шибано време. Аз ще те опъвам до омаломощение.
Лесно ще е и за двамата, Емилия.
– Не – рече напевно. – Не. Не. Училището на Роузи е тук.
– Тя може да се прехвърли – простенах, мамка му, с никоя жена
не се бях усещал толкова добре.
– Обичам Ню Йорк – задъхваше се Емилия.
– Не си била в Лос Анджелис. Ще ти хареса още повече.
– Няма да се местя – каза тя, на което отговорих:
– Мамка му, Емилия, мамка му! – удрях с длан над главата ѝ, но
продължавах да влизам в нея.
Мисълта да се разделим след три или четири дни беше
действителност, пред която знаех, че ще бъда принуден да се
изправя. Трябваше да се върна в Лос Анджелис, а тя искаше да
остане тук. От нея щях да имам нужда чак след смъртта на баща
ми. После възнамерявах да завлека задника ѝ в Калифорния, за да
наплаша Джо, преди на скъпата ми мащеха да ѝ хрумне да иска
парите на баща ми.
Но не можех…
Не исках….
Мамка му.
Тласъците ми станаха още по-силни и усетих как се стяга около
мен. Толкова близо бях. Както и тя. Обичаше да ме измъчва. Не
можех да повярвам, че някога така погрешно съм я преценил и
съм я имал за невинно южняшко момиченце. Дълбоко в себе си тя
беше зла и проклета.
– Мислиш, че можеш да минеш без това ли? – притиснах и
потрих тялото ѝ, докато всеки сантиметър от плътта ѝ не пламна.
Знаех, че татуировката ѝ вероятно още я боли, затова улових
главата ѝ и я притиснах към гърдите си, завъртях език около
мидата на ухото ѝ, докато се уверявах, че пулсиращата ѝ
изрисувана кожа не се допира до твърдото дърво. На вратата, не
моето.
И откога ми пукаше?
Тя простена отново, хълбоците ѝ се извиха, за да ме посрещнат
по-добре, искаха да заровя още по-дълбоко в нея, и го направих.
Коридорът през стъклените врати от двете страни на вратата
беше потънал в тишина и знаех причината.
Да знаят. Не ми пукаше.
– Преди да се появиш тук, си бях добре – гризна брадичката ми
със зъби и пръстите ѝ се вкопчиха в гърба ми, задраха
официалната ми риза. – И ще си бъда добре, когато си тръгнеш.
Ти ме прогони, Вишъс. Не трябва да ми заповядваш да се върна
само защото си си променил мнението.
Свършихме едновременно и се вкопчихме един в друг, малко
оставаше да паднем на пода. Отне ни цяла минута да се съвземем
от оргазмите, дишахме тежко и се държахме здраво. Тя не се
разсмя, нито се усмихна, както беше направила предишната
вечер, когато го направихме отново и отново, и отново. Не виждах
и никакъв чар в положението ни.
Работите започваха да се променят и не знаех какво да
предприема.
– И така… – първа заговори тя, прокашля се. – „Макдоналдс“?
– Няма сделка. Ти отказа. – Освободих се от презерватива и го
метнах до кошчето за боклук, натъпках ризата си в панталоните и
стегнах вратовръзката. Обърнах се и се върнах на писалището си.
– Вървете да ми донесете моя сандвич с пуешко и червени
боровинки, госпожице Леблан. Не се мотайте. Чака ни работа
преди Коледа, очаквам да сте се върнали до трийсет минути, не
по-късно.
Очите ми се върнаха към компютъра и документа за сливането,
чух как вратата на кабинета ми се затвори с трясък.
Освен това бях почти убеден, че я чух да казва: „Скапаняк“.

Глава седемнайсета
ЕМИЛИЯ
У СЕЩАХ КАКВО СЛЕДВА.
Буквално и образно, сама създадох кашата.
Честно, започвах да подозирам, че просто си падам по
грубияни. Или по този по-точно. За документацията по делото:
Дийн беше очарователен, мил и учтив към мен, а аз го зарязах не
веднъж, а два пъти. Вишъс беше пламенен и студен, груб и
жесток, а скочих в леглото с него. Четири пъти за шест часа. И
някои от тези случаи дори не беше в леглото, което ми се
случваше за пръв път.
Какво ми имаше, та му позволих да ме изкове до вратата на
кабинета си?
Видях как ме гледаха всички, когато излязох от кабинета му, за
да му донеса обяд. Пати ме изпроводи с поглед и извита вежда,
докато вървях към асансьора, подреждах роклята си с една ръка и
приглаждах разрошената си коса с друга.
После грабнах тъпия сандвич на Вишъс.
Ако бях честна със себе си обаче, трябваше да призная, че за
малко да свърша, когато ме покани да се преместя в Лос
Анджелис. Не защото ми беше интересна перспективата да се
преместя някога в този град – това си беше въпрос на принципи;
той ме изрита и нямаше право да ми нарежда да се връщам, – ами
защото той искаше да съм наблизо.
Разбърках кафето си с нагризаната химикалка и го наблюдавах
през стъклената врата от широката приемна, където стоях с Пати.
В сградата беше мъртвило, но той пак си настояваше да работим
цял ден.
Вишъс вървеше напред-назад в кабинета си, говореше по
телефона, включен на високоговорител, винаги на
високоговорител, въпреки че не можехме да чуем и дума отвън.
Пати попита дали бих могла набързо да вляза в кабинета му и
да попитам не би ли могла днес да си тръгне по-рано, защото
искаше да започне да готви за утрешната коледна вечеря.
– Хайде, кукличке – подтикваше ме тя. – Внуците ми имат
нужда от сладкиша от ронливо тесто на баба си. Не им харесват
купешките. Всички знаем, че сладкишите в магазините не струват.
– Защо сама не го попиташ? – намръщих се. Отговорът беше
очевиден, но знаех, че тя се заблуждава в предположението си, че
той ще бъде по-мил с мен.
– Моля те? – Както седеше на стола си, събрала ръце, очите ѝ
умоляваха иззад дебелите очила за четене. – Само искам да видя
усмивката на лицата им, когато ги изненадам. В момента майка
им преживява противен развод. Наистина очакват с нетърпение
вечерята с мен.
Спомних си отдавна отминалите Коледи, в които с моята баба
правехме печива.
– Добре. Ще помоля, когато приключи разговора си.
Пати обърна компютърния екран, за да го видя. Вече беше три
часът.
– Няма да мога да избегна задръстването. Метрото ще е
претъпкано. Моля те – повтори тя.
Потиснах въздишка и с натежали крака тръгнах към кабинета
на Вишъс, сякаш вървя на заколение. Почуках на вратата, той се
обърна и се намръщи към мен, което реших, че е неговият
вариант да ме покани да вляза. Въпреки факта, че току-що бяхме
правили секс до същата врата, която сега ни разделяше, не се
чувствах удобно да вляза във владенията му. Той все още говореше
по телефона, сложил ръце на кръста, излъчваше сила и
мъжественост.
Влязох неохотно.
– Добре де, тя да не ти сви оная работа, докато си спал? – изплю
в телефона Вишъс, направи ми знак с пръст да седна пред него.
Подчиних се, хвърлих поглед през рамо и видях как отчаяната
Пати вдига ръце във въздуха.
– Не – чух да боботи мъжки глас по интеркома.
– Тя изнасили ли те? – продължи той, лицето му се изкриви
нетърпеливо.
– Ами… не. – Човекът, с когото Вишъс говореше, въздъхна.
– Тя да не би да източи оная ти работа със сокоизстисквачка, да
е пъхнала топките ти в портфейла си, да е отмъкнала спермата ти
и да е избягала?
– Не, не, не! – извика другият ядосано.
 – В такъв случай съжалявам, Трент, но тя изобщо не те е
накиснала в гадости. Ти доброволно си я изчукал без презерватив,
а сега тя те изчуква юридически. Знам, че не това искаш да чуеш,
брат, но ако бебето е твое, свършен си.
Сърцето ми биеше тежко в гърдите. Трент беше забременил
някаква и очевидно не примираше от радост по този повод.
Вишъс ме погледна, после натисна дистанционното. Щорите в
кабинета му автоматично се затвориха и стаята потъна в мрак.
По дяволите. На Пати вероятно ѝ идваше да ни убие и двамата.
Отворих уста да му обясня защо съм дошла, но той ме спря с
махване на ръката.
– Иска петдесет хиляди долара за аборт – боботеше Трент.
Ченето ми увисна до пода, а Вишъс отиде до писалището, вирна
брадичка нагоре и притисна устни с намигване. Не изглеждаше
разтревожен за приятеля си.
– Добре – каза Вишъс. – Не съм човек, който може да ти дава
морални съвети, но всичко в това предложение на мен ми звучи
като „Мамичката му, ама не“.
– Мога да си го позволя – каза Трент, но простена.
– Знам – Вишъс постави едното си коляно между бедрата ми и
ги раздели, приведе се към мястото, където седях, и с пръст
проследи подгъва на роклята ми, наблюдаваше бельото ми
напрегнато, сякаш за пръв път го вижда. – Въпросът е искаш ли
го?
– Моля, според теб да я оставя да роди бебето, така ли? Да ти
напомням ли, че е стриптийзьорка със слабост към кокаина? –
Трент май беше кипнал.
Вишъс вдигна напълно роклята ми, откри гащетата и се наведе,
лицето му се оказа притиснато между краката ми. Ръцете ми
стиснаха подлакътниците на стола, докато той вдъхваше дълбоко
с хищна усмивка, целуна бельото ми.
– Звучи като яка свалка. – Захапа ядката ми през бельото и
бавно прокара зъби през мен, през цялото време ме наблюдаваше
с притворени очи и как прописквам от удоволствие. – И за какво
точно ми се обади?
 Губеше интерес към проблемите на Трент, вниманието му беше
насочено към мястото между краката ми.
– Правен съвет.
– Не съм семеен адвокат, но най-добрият ми съвет като приятел
е да използваш презерватив следващия път, когато се опиташ да
опънеш мацка, която нека е малко или повече в твоята графа
данъци. Най-добрият начин да избегнеш съдебните разправии в
драма с „майка-татко“. Сега ме извини, но следобедната ми
закуска току-що се появи. Весела Коледа, брат. – С тези думи
промъкна ръка зад себе си към бюрото, вдигна слушалката на
служебния телефон и с трясък затвори, главата му се движеше
между краката ми.
– Не съм в твоята графа данъци. – Веждите ми се вдигнаха и
извиха.
Той ми се ухили лукаво.
– Прекалено много ме мразиш, за да искаш да родиш бебе от
мен. Няма по-добро противозачатъчно от жена, която не иска да
има нищо общо със спермата ти.
Извъртях очи и погладих официалната му риза.
– Виж, Пати иска да си тръгне по-рано, за да започне
подготовката за коледната вечер, която трябва да приготви.
– Добре. Коя, по дяволите, е Пати? – попита той с цялата си
сериозност.
Ноздрите ми се разшириха.
– Рецепционистката.
– Никакво тръгване по-рано – тросна се той решително.
Приведе се към слабините ми.
– Вик… – дръпнах го за вратовръзката и притиснах устни в
неговите. Той веднага отговори, всмукна устната ми и облиза
всяко ъгълче на устата ми. Устните ни се разделиха с мокро
пукване.
– Ммм?
– Моля. Малко коледен дух няма да те убие.
– Само че ако взема да се размеквам със служителите, за компа-
нията ми ще бъде пагубно.
– Дори не става дума за твоя клон от компанията – уточних. – Тя
е служителка на Дийн, и то не задълго. Следващия месец се
пенсионира.
Той се отдръпна от мен. Изглежда, този довод го усмири.
– Защо си толкова добра? – Палецът му разсеяно потри ядката
ми през гащетата.
– Защо си толкова лош? – троснах се, зъбите ми изтракаха от
удоволствие.
– Забавно е, за това.
– Трябва да пробваш да си мил. Още по-забавно е.
– Съмнявам се.
Не спираше да ме трие. Надявах се, че ще ме остави да свърша
или ще спре да говори, защото не можех да водя разговор, докато
си играеше с тялото ми сякаш е любимата му играчка.
– Тогава да кажа ли на Пати, че може да си тръгва?
– Само ако ми позволиш тази вечер да те имам в джакузито.
– Това звучи като изнудване – прехапах долната си устна, за да
потисна стенание.
– Не. Звучи като забавление.
Безполезно беше да се опитвам да го отклоня от идеята. Исках
го толкова силно, колкото и той, ако не и повече. Нямах какво да
правя, когато се прибера у дома. Беше един ден преди Коледа и
нямаше да е трудно да изоставя първоначалните си планове за
вечерта, които включваха да си направя юфка и да рисувам до
припадък.
– Ще кажа на Пати, че ѝ пожелаваш весели коледни празници. –
Станах, той направи същото със стенание.
Приведе се на писалището, твърдата му като гранит възбуда
сочеше към мен през официалните му панталони.
Завъртях глава за последен път, ръката ми беше на дръжката на
вратата, усмихнах се.
– Наясно си, че всички ще ме гледат странно, защото спусна
щорите и ни скри?
– Осъзнаваш, че ми е все тая какво мислят хората и няма да
започвам да се притеснявам сега само защото на Пати и Флойд им
трябва и друга тема освен за рецептите с пълнеж. – Той махна
нетърпеливо да ме отпрати, мина зад писалището си и седна
рязко на стола. – О, и Емилия?
– Да.
– Направи още едно шибано кафе.

*
Счупихме леглото му.
Не знам как се случи, но се случи. Стана, след като поръчахме
пица и пресушихме две бутилки вино. Бях пияна, щастлива и в
настроение, когато скочих отгоре му. Мислех, че леглото ще го
издържи. Все пак беше от здрав дъб. Леглото изпука и матракът
увисна от едната страна. Ние след матрака. Той ме улови през
талията и ме придърпа към гърдите си, за да не се изтърколя на
пода, но все пак сърцето ми заби десет пъти по-бързо.
– Дори леглото ти иска да спрем – засмях се, отдръпнах се от
него, опряла длани на покритите му с белези гърди. Този път той
дори не трепна, когато прокарах пръсти по дългите розови
неравности.
Станах и тръгнах към банята. Вратата на голямата баня беше
отворена и огледалото пред нас показа, че се е подпрял на една
ръка, очите му бяха залепени за моята гола задна част, докато
вървях към душа.
– Казах ти, че трябва да го направим в джакузито.
– А аз ти казах, че два пъти е достатъчно. Започвах да
посинявам. Ей, Вик.
– Какво?
Обърнах се и срещнах погледа му. Той се усмихваше истински и
сърцето ми запърха заради него, защото тези мили усмивки
трябваше да се заслужат.
Къпах се няколко секунди в усмивката му, след това рискувах.
– Би ли искал… да слезеш за вечеря утре вечер? Не е среща –
побързах да наблегна, страните на лицето ми пламнаха. – Просто
си помислих, че и двамата ще бъдем тук, в Ню Йорк, и не исках…
искам да кажа, помислих си, че може би…
– Разбира се – прекъсна ме той. – Седем как ти се струва?
– Седем е чудесно. – Облизах устни, чувствах се странно
щастлива.
Той се обърна, грабна телефона от нощното си шкафче,
вероятно за да провери имейлите си. Очите му бяха на екрана,
когато каза:
– Гъби и риба не ям.
– Надлежно отчетено. – Пуснах водата на душа, зачаках да
потече топлата и зашляпах обратно за чиста кърпа от шкафа с
бельото до вратата.
– Може да бъде среща? – измърмори той от спалнята и обърнах
глава към него.
– Какво каза? – намразих как думите му накараха тялото ми да
се почувства така, сякаш току-що съм слязла от влакче на ужасите.
– Казах, че може да бъде среща, ако искаш да бъде. – Той все
още се взираше упорито в телефона си.
Поклатих глава, усмихнах се, затворих вратата зад себе си.
Приключих с душа, той не беше там. Тръгнах към кухнята, все
още само по кърпа, и там го нямаше. Апартаментът беше голям,
прекалено голям за един човек. Затърсих го из стаите.
Невъзможно беше да е излязъл. В банята бях само десет минути, а
той изглеждаше уморен и съвсем гол, когато го оставих в леглото.
Притесних се, облякох се, преди да започна да го викам по
прякор из къщата, и набрах номера му на мобилния си. Всяко
обаждане беше препращано към гласовата му поща. Какво, по
дяволите, ставаше.
Най-накрая, когато вече щях да се предам и да тръгна обратно
към апартамента си, го забелязах на дивана. На сребрист плюшен
килим, лежеше на пода и спеше дълбоко.
Облечен беше само по черните боксерки, гъстите му вежди се
открояваха като ветрилца на лицето му. Приличаше на дете.
Красиво, изгубено, останало без сили момче.
О, Вишъс.
Исках да му помогна да си легне на леглото. Но имах чувството,
че не ми е казал истината за своето безсъние и ако го събудя,
повече няма да заспи. Насъбрах завивки и възглавници и го завих
от глава до пети. Подпъхнах завивките, подвоумих се, но
последното, което му трябваше, беше да се събуди и да ме види да
го зяпам като някоя глупачка, докато спи.
Не че не исках. И това дори беше още по-голям проблем.
Когато влязох в дневната си на долния етаж, вече беше три сут-
ринта. Стативът ме гледаше от ъгъла, наполовина довършената
картина на смееща се жена с цветя в косите, изискваше
вниманието ми. Влязох в спалнята си, издърпах празна рамка и
такер и опънах платното, преди да го поставя на статива. Облякох
се в тениската, с която рисувах, вързах косата си с ластик и се
взрях в бялото платно.
И се взирах.
И се взирах.
И се взирах.
Когато най-накрая започнах да работя върху него, беше сутрин.
Не спрях да рисувам до ранния следобед. Не спах. Не ядох. Едва
дишах. И с всеки удар на часовника, който отминаваше без него
наоколо, започвах да си мисля все повече и повече за това какви
бяхме. Кои бяхме. Той се отнасяше отвратително с мен в
миналото, но точно в момента… внесе цветове в живота ми.
Акрилни? Маслени? Нямаше значение. Вишъс винаги се беше
възприемал като черен мрак, но истината беше, че той впръска
безкрайно много различни пигменти в съществуването ми.
Да вечерям с него вечерта на Коледа ми се струваше някак важ-
но. Не толкова обикновено като останалото, което правехме.
Вишъс имаше право. Аз бях лъжкиня.
Защото убеждавах себе си, че мога да го карам нехайно.
А нямаше нищо нехайно в чувствата ми към него. Нищичко.

*
Голяма суматоха беше да се пазарува за коледната вечер, но исках
да му взема нещо. Каквото и да било всъщност.
Вишъс разбираше много от музика, помнех го от времето в
училище. Всъщност единственото общо помежду ни беше
любовта към пънк рока и грънджа. Може би по тази причина се
усмихвах като глупачка, докато си тръгвах от музикалния магазин
с пъхнат под ръка албум на „Секс Пистълс“. Знаех, че той ще
схване майтапа. Сид Вишъс27.
Те всъщност имаха някои общи черти. Бяла кожа и черна коса,
пренебрежително поведение и пълна незаинтересованост към
чуждото мнение. Само се надявах Вик, след като беше Вишъс, да
не ме превърне в своята Нанси.
Докато приготвях важните дивидита, които да гледаме след
вечеря (нямаше да е Коледа като фон да не се чува Животът е
прекрасен, докато с усилия се противя на изпадането в кома
поради преяждане), си мислех за Вишъс като дете. Какво ли са
представлявали Коледите за него. Нямах неговите пари, нито
неговата власт, но имах семейство, което ме обичаше. То
удовлетворяваше всяка моя емоционална необходимост като дете.
В Тодос Сантос бях празнувала само една Коледа, но си
спомнях, че баща му и Джо я бяха прекарали в някаква ваканция
из Карибите. За Бъдни вечер той отиде в дома на Трент, но мисля,
че прекара самата Коледа вкъщи. Сам.
Дори тогава Вишъс беше прекалено горд, за да бъде
благотворителен случай. Но не беше прекалено горд, че да не
знае какво означава болката и за него не е било лесно да ни гледа
из имението си. Смехът ни е стигал чак до дома му, нямаше
съмнение. Майка и татко бяха много шумни в редките случаи,
когато пиеха по няколко питиета, а на Коледа с Роузи винаги
имахме състезание за коледни песни. Къщата ни беше пълна,
докато неговата стоеше празна. Същото беше и със сърцата ни.
Моето преливаше.
В неговото ехтеше.
О, Вишъс.

*
Отне ми час и половина да събера смелост, да се къча горе в
пентхауса и да почукам на вратата му. Преди това просто си седях
пред маса, пълна с вкусни ястия, за чието приготвяне отделих
целия следобед. Направила бях макарони със сирене, печени
пилета, ястие със зелен боб и заливката за царевичен хляб по
рецепта на майка ми. Дори купих кейк с яйчен пунш. Никакви
гъби. Никаква риба.
Той обаче не дойде.
Седях начело на масата и чаках като идиотка, защото бях
прекалено нервна, за да гледам телевизия, но също така
прекалено горда, за да проверя къде е. След това си спомних, че
последния път като го видях, той беше напълно изключил от
действителността, спеше на пода и ме заля вина. Трябваше да
остана с Вишъс. Трябваше да се уверя, че с него всичко е наред.
Докато се качвах към пентхауса, в асансьора се прокашлях
няколко пъти, защото не исках гласът ми да секне, когато говоря с
него. Някак все още не исках да разбира как ми въздейства.
Почуках на вратата му три пъти и два пъти натиснах звънеца,
нищо не се случи. Обърнах се и си тръгнах, когато една от
рецепционистките на сградата излезе от асансьора с опакован
подарък и цветя. Тръгна направо към неговия апартамент. На
пръстите ѝ се люлееха ключове.
Поздрави ме с учтива усмивка.
– Хубави празници.
– Благодаря на Бога, че сте тук – едва ли не се хвърлих към нея.
– Мисля, че с него се е случило нещо Може ли да отворите
вратата? Трябва да се уверим, че е добре.
– Кой, господин Коул ли? – тя свъси чело.
Моля?
– Не – гласът ми вече излъчваше хлад. – Вик… Господин
Спенсър.
– О. Той – устните ѝ се свиха, докато пъхаше ключа в
ключалката. – Видях господин Спенсър рано тази сутрин с куфар.
Вероятно заминаваше за Лос Анджелис. И без това доста дълго
време остана в апартамента на господин Дийн.
– Дийн?
Тя поруменя.
– Исках да кажа господин Коул. Оставям пратките за него,
когато го няма. Той ми даде ключ.
Устата ми пресъхна и примигнах.
– Този апартамент е на Дийн Коул, така ли? – поисках
потвърждение, чувствах се като идиотка. Не само заради въпроса.
Заради всичко.
Момичето кимна, усмивката ѝ стана още по-широка.
– Разбира се – тя пъргаво ме подмина и точно преди вратата да
се затвори в лицето ми, добави: – Отново приятни празници,
госпожице Леблан. Надявам се да си прекарате добре.
Само че вече беше прекалено късно. Коледата вече беше
ужасна. Най-лошата от всички.
Канех се да се върна по стълбите обратно в апартамента.
Нямаше начин да изчакам асансьора и не исках да вляза в него с
рецепционистката, защото се страхувах, че ще ревна пред нея.
Чувствах се достатъчно жалка без в цялата каша да добавям
унижението от рев пред непозната.
Стъпките ми към вратата на стълбището спряха, когато чух
телефонът да звъни в задния ми джоб. Извадих го, сърцето ми се
удари в гърдите, искаше да изхвръкне, изхвръкне, изхвръкне.
Молех се да е той. Молех се да има обяснение. Молех се всичко
това да е грешка. Не можеше да е толкова зъл. Изключено беше.
Взирах се секунда в екрана, разочарованието заля всяка частица
от мен, когато видях името на Роузи, преди да се засрамя.
Вишъс беше никой. Роузи беше от семейството.
– Весела Коледа! – поздравиха в един глас Роузи, майка и татко,
когато притиснах телефона до ухото си. Усмихнах се въпреки
натиска на ухото. Плачех, но не исках да чуят.
– Здравейте, всички! Много ми липсвате! Весела Коледа!
– Мили! – извика майка някъде отзад. – Моля те, кажи ми, че
сестра ти не излиза с рокер на име Плъх!
Положих всички усилия да прозвуча така, сякаш се смея,
въпреки празнината, която се разпростираше в мен и задушаваше
всяка емоция, въпреки болката.
– Роузи – навъсих се. – Престани така да объркваш и
притесняваш майка.
Поговорихме десетина минути, аз все още стоях на ръба на
стълбището, когато Роузи взе телефона в стаята си и зашепна:
– Мили – каза, – мисля, че трябва да знаеш нещо за Вишъс.
Сърцето ми като да спря да бие, когато тя произнесе името му.
Изпълниха ме поравно надежда и ужас.
 – Да?
– Байрън-старши е починал.
Изпуснах телефона си на пода, зяпнах.
Джо.
Завещанието.
Баща му.
Всичко щракна на мястото си като пневматичен чук и невидимо
оръжие застана насочено към слепоочието ми. Време беше за
спектакъла на Вишъс.
А аз щях ли да му помогна?

Глава осемнайсета
ВИШЪС

Н АЙ-ПОСЛЕ, МАМКА МУ – КАЗАХ И ОТВОРИХ вратата на

рейнджроувъра на Трент, после скочих. Хубава кола под
наем, предвид, че беше дошъл тук от Чикаго само за празниците.
Дръпнах слънчевите си очила „Рей Бан“ и го изгледах.
– Как „най-после, мамка му“? Тук бях двайсет минути преди да
кацнеш – Трент потегли.
Приличаше на парцал. По стандартите на Трент. Тоя нещастник
ловеше окото. С мургавата си кожа, структура на ръгбист и други
разни мазни качества караше жените да се подмокрят и вероятно
беше най-хубавият тип измежду четиримата партньори на компа-
нията. Само че в момента очите му бяха зачервени, имаше
тридневна брада и трябваше спешно да се подстриже. За вчера.
– Всъщност имах предвид смъртта на баща ми – отговорих,
завъртях се към задната седалка и извадих голямата си кожена
чанта „Армани“.
Освен това имах предвид и факта, че пътуването беше ад.
Всичко се скапа в мига, в който ми позвъниха с новината за
смъртта на баща ми. Така бързах да хвана самолета, че си
забравих зарядното. Телефонът ми се спихна, с часове нямаше
полети нито до Сан Диего, нито до Лос Анджелис. Най-после
преди кацането вече бях успял да намеря ново зарядно и
позвъних на Трент да ме вземе.
Извадих телефона си и проверих обажданията и съобщенията
от Илай Коул. Нямаше такива. Имаше две пропуснати обаждания
от Емилия. Тя можеше да почака. Най-напред трябваше да знам
кога ще четат завещанието. Нямаше смисъл да се свързвам с нея,
преди да съм разбрал кога точно ще ми е необходимо да си
довлече задника до Тодос Сантос. Изключително важно беше тя
да е в готовност да заложа клопката на Джо. Бясната възбуда,
която ме сполиташе всеки път, когато си мислех за Емилия, беше
съвсем друга история.
– Дали ще ти е възможно да се съсредоточиш за една шибана
минута върху тема, различна от проклетото ти наследство? –
поинтересува се Трент.
Още беше вкиснат заради изчукването на оная стриптийзьорка.
Извъртях очи.
– Да. Как е Валенсиана? – Името ѝ беше Валенсиана. И,
трагедия направо, това не беше артистичният ѝ псевдоним.
– Добре е, решихме да… нямах това предвид. Исках да кажа, че
би трябвало да си тъжен заради смъртта на баща ти.
Навлизахме в натовареното движение на изхода от Сан Диего,
посока Тодос Сантос. Почудих се дали Джо ще бъде у дома и ако е
така, дали ще е прекалено рано да я изритам оттам.
– Повярвай ми, той си е заслужил омразата ми честно и
почтено.
– Доста неочаквано ми идва. Никога не си споменал и една
лоша дума за него.
Въздържах се от ново извъртане на очи.
– Аз да не съм някоя петнайсетгодишна фръцла? Което ме
навежда на въпроса къде е онзи шибаняр Дийн?
– При родителите си, естествено. Днес е Бъдни вечер, на твое
място бих очаквал да намине и да ме поздрави. И много да ти го
начукам за това, че си наел бившата му приятелка. За какво е
цялата тая работа, Вик?
 – Трябваше ми лична асистентка – процедих. Десет години бяха
минали. Двойка бяха само семестър и половина. Откачах, че Дийн
беше изкарал историята такава, каквато очевидно не беше.
– Тя беше първата му и последна сериозна приятелка –
обвинително ми рече Трент.
– И беше моя – поясних равно, пъхнах джойнт в устата си и го
запалих в колата му.
Прозорците бяха вдигнати – зима беше все пак – и хич не ми
пукаше. Грешката си беше на Трент, че си навря задника в моите
работи.
Трент тупаше по волана.
– Проклет да си. Дай да си дръпна. – Подадох му цигарата.
Дръпна и ми я върна.
– Все повтаряш, че била твоя – от устата му излезе дим, – ти
обаче каза ли ѝ го? Друго освен да говориш гадости за нея и да я
тормозиш, щом е наблизо, не правеше.
– Извинявай, но ти да не би да си се осъзнал като женчо след
новината, че ще ставаш баща? Какви откачени приказки за
чувства ми разправяш? – Изпуснах дима през носа. – Кога каца
Джейми?
Най-добрият ми приятел пристигаше от Лондон за
погребението на баща ми.
– На Коледа. Ще остави Мел и Дария у дома.
Кимнах. Знаех си, че така ще направи.
– Според теб дали можеш да си затраеш за личната ми
асистентка и да насочиш усилията си върху това да не се начукаш
в поредната калтащина дотогава? – намръщих се към него.
Трент поклати глава и настъпи скоростта, зави към аварийното
платно. Полетя покрай задръстената магистрала със стисната
челюст.
– Да ти го начукам, Вишъс.

*
– Скъпа, прибрах се! – обявих на влизане в студената къща на
баща ми. Скоро щеше да е моя. Скоро щеше да е ничия, когато я
превърна в пепел.
Съгласен, добре. Технически, вероятно щях да използвам кран
за разрушаване. В крайна сметка замисълът ми беше да използвам
земята за построяването на прекрасна библиотека на името на
майка ми, Мери Колинс. Не Спенсър. Фамилията му за нея не
означаваше нищо.
Никой не отговори на поздрава ми, затова се качих по стълбите
до старата си стая и отворих чекмеджетата, засъбирах багажа,
преди да се сбогувам с това проклето място. Повечето от
простотиите бяха свързани с футбола.
Не бях кой знае колко сантиментален. Намерих писма, които
бях получавал от ревливи недорасли почитателки, осемгодишен
джойнт, който бях забравил да допуша, и нагризаните моливи на
Емилия. Лежаха на дъното в най-долното шкафче. Посегнах да ги
изхвърля в кошчето до старото ми легло, но после се запитах защо
да се пилеят?
Това си бяха шибани моливи, разсъдих. Нямаха срок на годност.
Докато събирах багажа, ми позвъни адвокатът на баща ми.
Търсех и него, така както и Илай, откакто ми бяха позвънили за
смъртта на баща ми. Проклети да са празниците и хората, които
имат истински семейства. Баща ми беше издъхнал в самота. Само
Слейд е бил тук да се грижи за него. Другият болногледач
празнуваше Бъдни вечер със семейството си. Джо беше на
почивка в Хавай с някакъв обявен за приятел.
Не беше до него така, както той не беше до майка ми.
Почудих се дали Джо някога го беше обичала. Истински. Не
знаех нищо за връзките, но нещо ми подсказваше, че майка ми е
била убита не заради голяма любов, а от откровена алчност.
– Моля? – притиснах телефона до ухото си.
Господин Витери, адвокатът на баща ми, беше пестелив на
думи.
– Денят след погребението – само каза.
Нямаше да се чака дълго.
– На кого още си изпратил копие? – попитах. Не че имаше
значение. Завещанията бяха публични документи.
– На теб, Джозефин и брата на баща ти, Алистър.
Алистър не играеше. Чичо ми беше на шейсет и живееше
обикновен живот в ранчо в тексаско градче. Ако не друго,
планирах да разделя фондовете с него, знаех, че не се интересува
от пари. Късметлия кучи син. Сега обаче знаех и че Джо със
сигурност присъства в завещанието.
– Можеш ли да изпратиш моето копие до Илай Коул? Дома му,
офиса му? – попитах.
Чувах дращенето на химикалката, докато записваше адреса.
– Съжалявам за загубата ти, Байрън – каза накрая, защото това
се казваше в такива случаи.
– Благодаря, за мен означава много – отговорих по абсолютно
същата причина.
Завърших със събирането на багажа, занесох него и нещастния
си задник до най-близкия петзвезден хотел, поръчах обслужване
по стаите и се напих с всичко, което имаше в минибара.
Търпение нямах да видя физиономията на Джо, когато се
изправя срещу нея с всичко, което знаех за стореното от нея и
брат ѝ. Когато я принудех да остави всяка пара, която баща ми ѝ е
завещал.
Търпение нямах Емилия да е отново до мен. Да ми носи храна.
Да ми помага. Да се чука с мен.
Потривах ръце при мисълта за онова, което предстоеше, когато
ми хрумна, че идеята личната ми асистентка да дойде в Тодос
Сантос е малко по-вълнуваща от тази да видя как шибаното лице
на Джо се гърчи в агония, докато ѝ излагам новите закони на
живота и я лишавам от парите, които по погрешка считаше за
свои.
Вдигнах телефона и позвъних на личната си асистентка.
Да кажа, че не ми отговориха, означаваше да омаловажавам
положението.
Тя не отговаряше на обажданията ми, нито на съобщенията ми.
Нито на Бъдни вечер, нито на Коледа, нито след Коледа. Звънях,
пращах съобщения, телефонът неизменно си оставаше ням,
идеше ми да размазвам. То и съобщенията ми не бяха точно
приветливи.
Какво, мамка му, се е случило с телефона ти? Отговори.
Баща ми умря. Трябваш ми тук. Звънни ми.
Чудя се как ще го даваш незаинтересовано, когато те насвия и
изкарам цялата ти грубиянщина за това, че не отговаряш на
шефа си три поредни дни.
Смешно беше. Седенето. Чакането. Копнежът.
Това трябваше да се промени. Трябваше да се разсея от тая
жена.
Знаех как да променя това положение.

*
– Остави го отвън – ревнах на обслужването по стаите от
вътрешната страна на апартамента си.
Нямаше кой да е друг, защото единственият човек, когото бях
поканил в хотела си – Джорджа, моята чук-и-чао мацка от
гимназията, – вече беше в стаята. Освен това ме влудяваше с
досадния си, виещ глас. Годините не ѝ се бяха отразили
благотворно. Естествено, тренираше и винаги беше навлечена с
маркови парцалки последна мода, но всичко у нея беше предвзето
като нея самата, найлоново и прекалено.
Трябваше да я изхвърля, преди да се е насочила към мен.
Смешно беше, предвид факта, че сам я бях поканил да дойде, за
да я изчукам, и така да изхвърля от организма си болезнения
спомен за Емилия.
Позвъних на старата си свалка, за да се поразсея, докато не
сложа ръце на завещанието? И какво.
Джорджа седеше на дивана срещу креслото ми и продължаваше
да дрънка за нещо си, дето се случило преди пет години в кънтри
клуба на Тодос Сантос. Не слушах – запалих джойнт.
– ... И бях шокирана, Вико, толкова шокирана. Имам предвид
хич нищо не искаше да дари на благотворителната ми кампания,
обаче безсрамно да ме обвинява, че съм основала цялата
организация само и само да може татко да изглежда по-добре по
време на кампанията си за Сената.
– Защо строши шкафчето на Емилия Леблан? – прекъснах я
неочаквано, димът излизаше от ноздрите ми.
Физически вече не издържах да слушам досадните ѝ простотии.
Долу, в бара на хотела, бяхме пийнали по едно и се навих, че
нямам нищо против дразнещия ѝ глас и дразнещите ѝ
физиономии, и дразнещата ѝ личност. За жалост бях допуснал
грешка. Не можех да пренебрегна нищо от изброеното. И то как
не можех.
– Емилия Леблан ли? – Джорджа врътна кичур от косата си с
пръст и запримигва към мен. Спиралата ѝ беше прекалено дебело
наслоена и се набиваше в очи. Убиваше всеки интерес и у без това
незаинтригувания ми в панталона.
– Да. Не се прави, че не си я спомняш. – Издухах дим към тавана
и завъртях китка, за да погледна ролекса си.
– Помня я, и то как. Изненадана съм, че ти я помниш. – Изви
вежда.
Вперих поглед в нея безизразно, потрих палец по слепоочието
си с ръката, с която държах джойнта.
– Тя намери учебника си по математика в моята чанта, помниш
ли?
Джорджа изсумтя.
– Защото ти ми го взе и ме заплаши, че ще ми съсипеш живота,
ако пак го направя!
– Ти си го изпроси, сладкишче. Държа се като малка глезла –
възразих ѝ, без да мигна.
Ново почукване на вратата. Кой, по дяволите, беше наел тоя
идиот? Защо не можеха просто да оставят храната отвън?
– Разкарай се оттук и си взимай вечерята! – ревнах. Вече не бях
гладен. И със сигурност не исках тя да остава да вечеря с мен. Но
онова, което най-много не исках, беше да я докосвам. Имах
обичай да изхвърлям съвършено добра мацка за една нощ, ако не
бях в настроение. Но със сигурност за пръв път се вбесих до
такава степен, че исках жената да изчезне завинаги от живота ми.
 – Вик, какво става? – Джорджа се усмихна смутено, изстреля се
от дивана и тръгна към мен.
Отново дръпнах от джойнта и я огледах. Намести задника си в
скута ми, поклатих глава бавно, очите ми бяха мъртви.
– Омитай си задника, Джорджа. Дигай се.
Ново почукване на вратата, този път се издумка грубо по
дървото. Станах да отговоря, тя се изправи на крака точно
навреме. И да беше паднала ми беше все едно.
Улови свободната ми ръка и я стисна.
– Малко неконтролируема бях. И какво? Всички бяхме. Тези
години са такива. Надраснахме този етап.
– Не искам повече да те виждам – казах и поставих джойнта в
сапунерката, която бях свил от банята. – Ти се държа като
противна кучка към нея и подозирам, че все още се държиш като
противна кучка към всеки, който е имал лошия късмет да остане в
този проклет град. Грешка. Тръгвай си.
Отидох до вратата със свити юмруци от двете си страни. Ако
това беше друг човек от персонала на хотела, който щеше да ми
вие, че не било стая за пушене, щях кръв да лея. Отворих със
замах вратата, готов да ревна на човека пред себе си. И замръзнах.
– Добре дошъл в Калифорния, кучи сине – Дийн ме бутна
навътре в стаята и мина покрай мен, сякаш е собственик на
мястото.
Малко по-висок беше, малко по-едър, малко по-хубав от мен.
Светлокестенявата му коса беше късо подстригана и спретната
напоследък, а стилът му беше далеч по-елегантен от моя.
Обичаше костюми от три части в ексцентрични цветове, също
като Жокера. Освен това обичаше да ме вбесява, също като всеки
друг в живота ми.
– Здрасти, Джорджа. Как е? – смигна ѝ.
– Тъкмо си тръгвах. – Грабна си чантата си от кръглата маса, на
която бях седял преди малко, и мина покрай мен, извила рамо,
насочи се към вратата.
Наблюдавах костеливия ѝ, дразнещ задник как изчезва в
коридора и затваря вратата след себе си.
 Дийн беше вътре, разполагаше се удобно, наливаше си алкохол
от минибара и си подсвиркваше ухилен.
– Щях да те питам искаш ли нещо, но се страхувам, че ще
помислиш, че ми пука дали искаш.
Опрях рамо на стената и го загледах, пъхнал ръце в джобовете,
чаках го да изплюе камъчето.
– И толкова? „Съжалявам за баща ти“ няма ли да има? –
подиграх се.
Дийн се обърна към мен, метна пълна чаша с уиски и ме
посочи.
– Забравяш, че имаше безкрайни срещи с моя баща в кабинета
му. Мислиш, че не мога да направя сметката ли? Упражнението
ми е ясно, Вик. Мразиш баща си. Мразиш Джозефин. Мразиш
целия свят. Дошъл си за парите и имението, нали така?
Грешиш, задник такъв. Дойдох за разплата.
Дийн отново напълни празната чаша.
– Къде е малката ни приятелка Мили Леблан?
– Където ѝ е мястото. В Ню Йорк, в пентхауса. В леглото ми –
излъгах. – Всъщност технически в твоето легло. – Пъхнах
наполовина изпушената цигара между устните си и нехайно я
запалих. – Ти обаче нямай грижа. Ще те обезщетя за матрака и
рамката, които впрочем счупихме.
Не изглеждаше изненадан. И защо да бъде? Знаеше, че я искам.
Исках тялото ѝ. Исках девствеността ѝ. Исках всичко. Той ми ги
отне, което си беше долен номер. Всички го знаеха. Трент и
Джейми все още го насвиваха, когато се напивахме. Да не
забравяме, че ако Дийн и Емилия наистина бяха родени един за
друг, Емилия нямаше толкова бързо да слага край на връзката им
всеки път, щом мигнех към нея.
Истината беше, че не го искаше. Искаше мен.
– Тя беше моя – изръмжа сърдито и пресуши втора чаша уиски.
Исусе. Отметнах глава и се изсмях. Изключено беше да си
вярва, нали?
– Стига. Престани да се самозаблуждаваш.
Дийн присви очи към мен, обмисляше следващото си действие.
Искаше да ме докопа. Да ме нарани, без да ме фрасва във
физиономията и да мърля. Мълчах си. Не шавах. В известен
смисъл наистина си бях заслужил един във физиономията заради
случилото се. Точно както той си го заслужваше, когато бяхме в
гимназията. Време беше аз да понеса удар, че го предадох.
Най-накрая отвори уста, на лицето му играеше лукава усмивка.
– Тя знае ли, че си безсърдечно копеле?
Свих рамене.
– Цяла година ходи на училище с мен.
Пресуши трета чаша и се надявах да не се сгромоляса на
килима. Всъщност исках да запазя отношенията си с баща му
непокътнати.
– Пита ли за мен?
– Не. Защо ще ѝ е да пита? Ти направи ли си труд да я откриеш?
– Тя ми каза да не го правя – Дийн свъси вежди.
– Да, добре, благодаря ти, че я забавлява, докато дойда – казах и
му махнах.
Само исках да сложа край на разговора. Той очевидно искаше
да ми хвърли един бой. И аз щях да го приема, защото си го
заслужавах. Просто си губехме времето. Но Дийн не тръгна към
мен. Още. Точно когато си мислех, че ще падне в несвяст на
леглото, се обърна отново и се изсмя.
– Чакай, не си ми благодарил, че я разпечатах за теб?
Мамка му. Изпроси си го.
Пръв замахнах към него. Стоварих юмрук в носа му и този път
се надявах докторът да не може да сглоби сладката му
физиономийка. Той ме улови за ризата и ме захвърли през стаята.
Гърбом паднах върху монтирания на стената телевизор. Дийн ме
докопа, прикова рамене към стомаха ми, притисна ме, докато
усетих как екранът пука зад нас. Изстенах и го ударих по
челюстта, но се въздържах да повторя.
Заслужавах си го.
Знаех си, че няма да е никак лесно.
Засипа лицето ми с удари, понесох всичките. След това ме
метна на пода и ме зарита в ребрата с островърхата си обувка. Но
все пак не беше Дарил. Той беше приятел, а аз бях сгазил лука.
Със сигурност му бях споделил мнението си и му бях фраснал
един, когато той преследваше Емилия.
Заборихме се на пода, прехапах устна да спра стенанието от
болка. Всичко пулсираше. Аз обаче предварително си знаех
накъде отиват работите.
– Наистина ли изчука бившата ми? – ревна той отгоре ми, в
гласа му се преплитаха бяс и неверие.
По-лесно е да се прости на враг, отколкото да се прости на
приятел. И това ми беше съвършено ясно.
Страдаше. Както и аз, когато разбрах, че са започнали да
излизат заедно.
Истината беше, че той се държа калташки, когато излизаше с
нея, а аз се държах калташки, защото я оправях сега. Само че тя не
беше неговата идея фикс. Порокът му. Шибаната му ахилесова
пета.
– Да. Ако бях на твое място, щях да нанеса още някой удар,
преди да си тръгна, защото няма да спра да я чукам.
Възнамерявам да я притежавам.
Отново ме изрита и едва се сдържах да не се свия. Знаех, че е за
последно, защото от носа му течеше кръв. Трябваше да спре пороя
и да намести този нос, преди да се е подул. Капки алена кръв
нашариха бежовия килим, знаех си, че трябва да платя и за тая
свинщина.
– Ставай – нареди той.
Издърпах се по ръба на леглото, надигнах се криво-ляво на
крака.
Дийн се усмихваше и приглаждаше изцапаната си с кръв риза.
– Добре изглеждаш – отбеляза.
Знаех, че най-вероятно и двете ми очи са насинени и имам
пукнато ребро. Кимнах.
– Ти също. Убийствено чак. Има ли още?
– Да, всъщност. – Приведе се на бюрото, където беше лаптопът
ми, и ме изгледа с онова победоносно изражение, което овладявах
с години. – Интересно ми е да науча как, по дяволите, мислиш да
се развият събитията? Следващата ти спирка е Лос Анджелис, а аз
се връщам в Ню Йорк. Да не вземеш сега да се косиш. Ще се
грижа за нея в кабинета ми. – Посочи с палец гърдите си и ми
смигна.
Разлюлях се от бяс, но си напомних, че само ме дразни, защото
играх подло срещу него. И все пак тая история трябваше да има
край.
– Омитай се оттука, преди да съм направил нещо, което ще ни
струва милиони и години срещи по претъпкани съдебни зали.
Вън.
Не помръдна. И настроението му се беше изпарило. Поех дъх.
– Уволни я, Вишъс. Не я искам в моя клон на компанията, не я
искам и в твоя. Тая мацка се опъна с друг, когато бяхме хлапета, и
дори не си направи труда да отговаря на обажданията ми.
Нищо подобно. Принудих я, затова си тръгна.
– Не става – казах, въпреки че нямах представа как да постъпя.
Тя нямаше да дойде в Лос Анджелис, това беше ясно, а Дийн
нямаше да ѝ позволи да работи в нюйоркския отдел. Не знаех как
ще продължа с нея. Само знаех, че трябва да го постигна.
– Напротив – отвърна спокойно Дийн, носът му продължаваше
да кърви на килима. По дяволите. – Мацката ме предаде.
– Не е – най-накрая изръмжах. Разперих ръце, използвах
малкото контрол, който все още имах, да не му се нахвърля
отново. Видях как запалената ми цигара прогаря дупка на
окървавения килим зад Дийн. Той видя накъде гледам и я
настъпи с марковите си обувки. – Не ти е прецакала живота –
повторих без толкова много жар. – Разкарах я с двайсет хиляди
долара. В замяна тя обеща да ти каже, че е избягала с друг и най-
вече да наблегне на нежеланието си да чува повече за теб.
– И откъде накъде е трябвало да те слуша? – Скръсти ръце на
гърдите си, скептично настроен, извил вежди.
– Заплаших я. Казах ѝ, че ще уволня родителите ѝ. Сестра ѝ
Роузи беше постоянно на лекарства. Трябваха им пари.
Помежду ни се настани мълчание, тежко и оглушително.
– Ти си адски откачен психар – измърмори.
Не отвърнах, той не питаше, изказваше наблюдение.
– Това обаче нищо не променя, Вишъс – Дийн най-накрая
тръгна към вратата, а когато се изправихме един до друг, аз,
уловил дръжката, а той, застанал на прага, погледите ни се
срещнаха. – Сбогуваш се с Мили и я уволняваш или ще те изритам
от управителния съвет. Приятна вечер.

Глава деветнайсета
ЕМИЛИЯ

Р ОУЗИ СЕ ВЪРНА от Тодос Сантос в понеделник сутринта,

усмихната до ушите и пълна с истории за новата шевна
машина на майка и странната слабост на татко по детските
конкурси за красота. Трябваше да призная, че малката Роузи не
беше изглеждала по-добре.
Усмихнах се въпреки болката, която изпитвах, и се постарах да
изглеждам като жена, която не си е изгубила ума по мъж, който
изрично постоянно ѝ повтаря, че си търси само някоя, която да
опъва.
Разговаряхме. Дълги минути, може би дори час, не я слушах.
Истински. Стаята се въртеше около мен като балерина на палци,
въртеше ли се, въртеше, всичко беше размазано, само той
съществуваше. Тъмните му очи. Навъсената му физиономия.
Надменността му.
Дразнеше ме дори когато отсъстваше.
– Видя ли Вишъс? – попитах най-накрая припряно. Намразих се
заради надеждата в гласа си и намразих, че всяко нещо, което бях
научила за него, ме караше да копнея по него още повече. Всичко
беше страшно глупаво, а аз бях идиотка, която трябваше да
погледне истината в очите – имах чувства към човек, на когото му
се носеше славата, че няма такива.
Роузи сви рамене.
– Намина на Бъдни вечер, след като ти се обади, и си взе някои
неща от старата стая. Аз му изказах съболезнованията си, той ми
показа среден пръст. Изглеждаше вбесен. Имам предвид, че
винаги изглежда вбесен, но този път имаше вид на човек, който
иска да избива с автоматично оръжие наред, без да жали дори
котенцата и кутренцата. Нали ме разбираш?
– Естествено. Това е обичайният му вид в службата – казах
равно.
– И като си дойдохме на темата, защо не си на работа? О, да,
днес е погребението. Свободен ден ли си взе? Ако си напуснала,
още по-добре!
Взирах се в пода, зъбите ми скърцаха.
– Все още се чудя.
Истината беше, че вече бях взела решението. По-лесно беше да
приема предложението за работа на Вишъс, когато бяхме двама
възрастни с общо минало, което не беше чак непокварено.
Откакто научих какво точно иска от мен – да наруша закона, да
излъжа Джо заради него – заедно с начина, по който изпращаше
онези свои типични, заповеднически съобщения, най-накрая ме
накара да се почувствам толкова незначителна, колкото искаше да
се чувствам, докато живеехме близо един до друг.
А най-много ме заболя, че спа с мен в леглото на бившия ми
приятел. Това беше най-унизителната част. Частта, която отчаяно
се опитвах да забравя, но така и не успявах.
Роузи се позасмя.
– Кажи ми, моля те, че не си спала с него, докато ме нямаше.
Изчервих се и лицето ми издаде отговора.
Сестричката ми знаеше всичко за мен.
Всяка малка тайна и мръсна мисъл, която ми минаваше през
главата.
Накрая пак щях да ѝ кажа, но беше очевидно, че на нея не ѝ
трябва да ѝ се изповядвам с думи, за да събере две и две.
– Мили, не – разтри с раздразнение чело. – Казах ти да не се
влюбваш отново в него. Човекът не си е в ред. Ама не по забавния
начин. Не като Джъстин Бийбър. По-скоро като… Мел Гибсън. Той
дори не изглеждаше тъжен заради смъртта на баща си. Имаше
вид на човек, който просто иска по най-бързия начин да се омете
от къщата.
Преглътнах.
 – Хората се справят по различен начин със скръбта. – Знаех по
каква причина не е тъгувал, защото наистина не е тъгувал. Но не
можех да кажа на Роузи, че Байрън-старши е позволил да
изтезават сина му. Това беше тайна на Вишъс. Наша тайна. И
колкото и да беше тъжно, да пазим една тайна беше като да
поддържам с него някаква близост, която не бях сигурна, че вече
съществува.
– Защо го защитаваш? – Роузи поклати глава невярващо. – Чуй
се само. Толкова пъти се държа зле с теб. Накара те да скъсаш с
приятеля си от гимназията два пъти. Изрита те от Тодос Сантос.
Нае те поради някакви тъмни причини. Какво още ти трябва?
Кимнах вяло, поех въздух и потънах в прегръдката, която ме
чакаше от моята сестричка. Казах ѝ за апартамента на Дийн и
Бъдни вечер, за срещата ни през деня, всички тайни, които бяха
мои и можех да споделя.
– Мухла – рече ми тя, докато ме галеше по косата, а аз ревях на
рамото ѝ, усещах как костите и мускулите ми омекват като желе.
Но не ѝ казах за Дарил, за Джо и дори за завещанието.
Не можех да спра да лъжа, станеше ли дума за Вишъс.
Лъжех света и най-вече лъжех себе си.

*
Денят на погребението мина бавно, стърчах на дивана, тъпчех се
с вредна храна и гледах филмов маратон с Джийн Кели. Имах
нужда от добър, приятен мъжки образ, в който да се потопя,
понеже се опитвах да забравя един особено зъл и мрачен герой.
Да, страдах, но не исках да си отмъщавам на Вишъс заради
начина, по който постъпи.
Изкушавах се да отговоря на обажданията му. Баща му беше
починал и – без значение на обстоятелствата и какво беше
отношението му към него – Байрън-старши си оставаше неговият
последен жив близък роднина.
Но всеки път, когато посягах към телефона, малката Роузи го
изтръгваше от ръката ми и клатеше глава.
 – Не! – Стоеше в дневната и ръмжеше – наистина ръмжеше –
към мен.
– Много му се събра – мрънках, но слабо и огорчено. А се
гордеех, че не правя нито едното, нито другото. Поне при
обичайните обстоятелства се гордеех.
– На него не му пука за теб.
– Дай ми телефона. – Започвах да се уморявам от тази работа. –
Смешно е. Той не заслужава подобно отношение, защото
безценното ми его е било наранено.
Този път обаче лицето на Роузи пламна от гняв.
– На него го кажи. Човекът снощи е бил в бара на хотел
„Винярд“, вечерта преди погребението, трябва да уточня, с
Джорджа, пийвали си двамата. Приятелката ми Ясмин работи
там. Лично им е поднесла питиетата. Качили се с асансьора в
неговата стая.
Изражението ми сигурно беше предало отвращението ми,
защото Роузи ми подаде телефона.
Само аз си бях виновна. Никой друг.
Усетих, че брадичката ми трепери. Ето това ми причини на мен
Вишъс. Съсипа ме. Постоянно го правеше. Опитвах се да се държа
настрана, но щом се завъртеше около мен, поддавах.
Край вече.
Роузи имаше право.
Този човек беше отрова на отровите и щеше да убие всичко
красиво в живота ми, позволя ли му. За моя вишнев цвят той беше
бурята.
Новината само засили решимостта ми да го изхвърля от живота
си веднъж завинаги. Прокарвах пръст през екрана всеки път,
когато Вишъс ми звънеше, и се отнасях безмилостно с него.

Глава двайсета
ВИШЪС
П ОГРЕБЕНИЕТО БЕШЕ ЦИРКЪТ, който очаквах.
Джозефин изпроводи съпруга си в последния му път с
получен в Хавай тен, черна рокля на „Версаче“ и фалшиви сълзи.
Дийн се появи и застана до баща си, отдаваше почит на
починалия, но не ме поглеждаше. Трент и Джейми изкараха
церемонията с шарещи погледи между мен и Дийн.
Състоянието на носа на Дийн и моите насинени очи разказваха
цялата история. Джейми и Трент знаеха точно какво се е случило.
Имах чувството, че ме обвиняват за всичко, но не искат да
повдигат въпроса, понеже аз съм опечален.
В известен смисъл.
Всъщност не чувствах нищо. Съществуването на баща ми само
натоварваше съвестта ми. Всеки ден, в който той беше жив, ми
напомняше, че майка ми е мъртва.
Много от всичко това беше заровено, когато ковчегът на баща
ми беше спуснат в трапа. С тях беше заровен и гневът ми към
него, но не и омразата. Омразата си остана, а с него и вътрешната
ми битка. Безпокойството, за което никой не биваше да подозира.
Това беше трагедия, но си беше моя трагедия. Не исках никой
да научава.
Когато се върнах в хотела, изпратих пак съобщение на Емилия
да ми се обади. Веднага.
Утре трябваше да разполагам със завещанието. Време беше да
си събере чантичката и да си довлече сладкия задник със
самолета. Възнамерявах да ѝ кажа и че трябва да остане в
Калифорния поне две седмици, за да ми помага в Лос Анджелис.
Дори възнамерявах да кихна още няколкостотин хиляди, за да
подсладя сделката. По дяволите, на тоя етап бях готов да ѝ дам
всичко, което поиска.
Само че Емилия не отговори.
Дали не се беше сгънала и не беше решила, че няма да излъже
заради мен? Усещах го като предателство. Чувствах горчивина и
тежест в гърдите си, на езика си, навсякъде, където се бяхме
докосвали.
Метнах телефона към стената. Мобилният се разби, паяжина от
безброй пукнатини плъзна по екрана. Логичното беше да помоля
личната си асистентка да я замени с друга, само че в момента
нямах лична асистентка, мамка му. Тя ми трябваше, а я нямаше.
Имах нужда от нея, но знаех, че бих умрял, вместо да го призная
на глас.

*
Извървях обречено разстоянието от моята взета под наем кола
до имението на семейство Коул. Времето се влачи в подобни
моменти. Или пък лети, не можех да реша. Ето за това живеех от
години. Ето това, което предстоеше, беше краят и началото на
нещо.
Завещанието.
Присъдата.
Великият шибан финал.
Преди да се осъзная, вече бях в домашния кабинет на Илай
Коул, пликът със завещанието още не беше пристигнал, а ме
завладя лошо предчувствие. Стаята със застоял въздух, натъпкана
с книги по право, стара кожа и стар човек, ми се струваше място,
на което не биваше да съм.
Илай вече не се държеше с откровено радушие към мен. Не
беше и нетърпелив, поведението му беше строго служебно. Когато
ме насочи към стол, не ми каза „синко“, както често ме наричаше,
и не настоя да ми поднесат кафе или чай, както правеше след
първия ми отказ. Вместо това ме гледаше така, сякаш е наясно, че
аз съм разкрасил физиономията на сина му, и това ме правеше
неспокоен.
След като куриерът донесе завещанието, той потри нос с
опакото на ръката си, плъзна очилата на носа си и сряза плика с
нож за писма, подчертано мълчалив. Позата ми на стола пред
писалището му излъчваше напрежение и готовност за отбрана.
Следвах зениците му, докато преглеждаше написаното. Остана
мълчалив, прекалено дълго и прекалено мълчалив, усетих как
горещата ми кръв бучи в ушите.
На погребението Джо изглеждаше твърде самодоволна. Не ми
беше проговорила и дума. Не се беше опитала да моли…
 Аз обаче бях проявил огромна предпазливост…
Страхотна лукавост…
Невероятно сговорчив бях с баща си през всичките изминали
години до последната ни среща, преди да умре, когато му казах…
– Байрън… – Илай не спираше да подръпва въображаемата си
брадичка, сякаш се опитва да изтрие притеснението от лицето си.
Тонът му ми каза онова, което не исках да чуя.
Поклатих глава. Това не можеше да се случи. Шибаните пари не
ми трябваха. Сам печелех милиони. Не беше и частица от онова,
което притежаваше баща ми, но все пак.
Важното тук беше на Джо убийството да не ѝ се размине.
Важното беше да не вървя по белия свят с чувство за празнота и
съзнанието, че са ме преметнали.
Важното беше възмездието.
– Дай ми го – посегнах към документа и издърпах завещанието
от ръката му. Запрелиствах листовете толкова бързо, колкото
можех, пулсът ми лумтеше бясно, сърцето ми щеше да се пръсне,
така ми се струваше. По дяволите, половината от дивотиите,
които четях, дори не ги отчитах. Но имаше едно-две нещица,
които веднага ми се набиха в очи: първо, завещанието беше
написано на ръка. Достойно за смях, кажи-речи, ако не беше
фактът, че наистина това беше почеркът на баща ми, а датата
беше далеч отпреди началото на болестта му. Прехвърлих към
последната страница с подписите на двамата свидетели. Не
разпознах нито едно от имената, но това не беше необичайно.
Адвокатите често викаха своите служители да бъдат свидетели.
Второто беше, че завещанието съдържаше клауза за лишаване
от наследство.
– Поставил е клауза за лишаване от наследство! – извиках и
ударих с юмрук по писалището на Илай.
Колкото повече четях, толкова повече кръвта ми възвираше.
Посочил беше Джозефин за изпълнител. Това не ме притесняваше
толкова, колкото основното условие, според което Джозефин
Ребека Спенсър (родена Райлър) наследяваше цялото му
имущество. Аз получавах нищожните десет милиона долара.
Условието за лишаване от наследство означаваше, че ако реша
да оспорвам завещанието, не получавах нищо. Поредното да ти го
начукам за обичния му син.
Джо току-що беше станала противно богата.
А аз току-що бях понижен от почти милиардер в човек, който се
справя добре, но скоро няма да влезе в който и да било списък на
„Форбс“. Не че ми пукаше. Парите изобщо не ми бяха важни.
Отмъщението беше.
Мълчах, Илай ме гледаше, лицето му беше сбръчкано и
разтревожено.
Останал бях сляп.
Баща ми през цялото време е бил наясно, че го мразя. По
дяволите, може би дори е подозирал за плановете ми. Не знаех
как, нито защо, само знаех, че Джозефин всеки път е крачка
напред. Преглътнах горчива топка гняв.
Илай мина откъм моята страна и седна до мен на другия стол.
Постави завещанието пак на бюрото си, двамата го изчетохме,
привели гръб. Завещанието беше от юни десет години по-рано.
Умът ми се изпълни с вихрушка от спомени. Лоша година. Лош
месец.
– Да се е случило нещо необичайно по това време? – като ехо на
мислите ми прозвуча въпросът на Илай. – Нещо, което да го е
накарало да промени мнението си относно условията, които е
уговорил в предбрачното споразумение?
Баща ми беше проявил откровеност относно предбрачния си
договор. Ако подадеше молба за развод, Джозефин губеше всичко.
Той използваше парите си, за да я задържи женена за него,
контролираше я чрез заплахата да остане без пари.
Затова тя не се разведе. Нямаше да съм изненадан, ако ѝ беше
оставил нещо след всички тези години. Но да ѝ остави всичко?
Май Джо го беше контролирала през цялото време. Това също не
би трябвало да ме изненадва. Шибаната Джо. Отново шепнешком
му беше подшушнала как да стане на нейното.
Завещанието беше направено малко след като завърших
гимназията. След като изхвърлих Емилия от Калифорния
завинаги и всичко отиде по дяволите. След като напълно излязох
от контрол…
 Дарил беше починал преди десет години.
– Да – смачках завещанието между пръстите си. – Джо
преминаваше през труден период. Брат ѝ беше починал.
Възможно е да му е въздействала емоционално. Аз просто…. –
поех дълбоко въздух. – Предполагам, че винаги съм го мразил, но
все пак ме боли от факта, че и той също ме е мразил.
– Не разбирам защо винаги предпочиташе Джозефин пред теб,
но е време да продължиш напред, синко. – На Илай му бяха
известни подробности от живота ми, за които приятелите ми бяха
в неведение.
Когато бях на двайсет и две, Четворката се прибрахме в Тодос
Сантос за Деня на благодарността. Всички останахме в дома на
Дийн и се изпонапихме. Тъкмо ме бяха приели да уча право,
затова идеята да се поразровя из кабинета на Илай посред нощ и
да поровя в юридическите му книги не ми се стори лоша. Той
беше там, а аз бях страшно пиян, страшно изгубен, страшно
тъжен и някак накрая му разказах всичко за тормоза и побоищата
над мен.
За смъртта на майка ми си държах обаче устата затворена,
точно както бях направил и с Емилия.
Избрах сам да въздавам справедливост и го правех. До днес.
Всичко се сриваше. Представлявах говорещ и ходещ призрак.
Един никой. Човек без кауза.
– Не позволявай онова, което са ти сторили, да те определи.
Намери нещо друго, което да те движи. – Гласът на Илай
трепереше от вълнение. Не ми се сърдеше вече, че съм прецакал
физиономията на сина му. Животът ми беше толкова прецакан,
колкото на Дийн никога нямаше да му се случи да бъде. – Живей,
Байрън. Живей добре. Не се обръщай назад. И никога повече не
ходи на онова място.
Говореше за имението, което възнамерявах да изгоря до основи.
Мястото, където щях да съградя библиотека в чест на майка ми.
Когато излязох от кабинета на Илай, се стоварих на стъпалата
към неговото патио и запалих джойнт. Измъкнах счупения си
телефон и позвъних на Емилия. Не отговори.
Пак ѝ позвъних.
 И пак.
И пак.
След това започнах да оставям съобщения на гласовата поща.
Съобщения, които дори нямаха значение и за които знаех, че ще
съжалявам. Телефонният ѝ секретар поздравяваше напевно със
сладкия ѝ глас, последван от сърдечния ѝ смях, когато стигаше до
основната част:
„Здрасти, тук е Мили! Да ви разкажа ли виц? Чук, чук! Кой е
тук? Аз не съм, затова ми остави съобщение и аз ще ти отговоря
веднага щом мога!“.
Не знам какъв ти е шибаният проблем, Помощничката, но
трябва да се върнеш при мен, защото… защото съм ти шеф.
Плащам ти добри пари. Чакам да ми се обадиш.
„Здрасти, тук е Мили! Да ви разкажа ли виц? Чук, чук! Кой е
тук? Аз не съм, затова ми остави съобщение и аз ще ти отговоря
веднага щом мога!“
Бясна ли си ми? Това ли е? Или е заради това, че не ти вдигнах
телефона, когато позвъни? Да ти напомням ли, че си имах
много важни проблеми, с които да се оправям, защото баща ми
умря? Освен това през цялото време бях откровен с теб. Това
не е връзка. При нас става дума за двама души, които се чукат,
за да си избият от главата другия, който му е идея фикс. Ела
при мен. Веднага.
„Здрасти, тук е Мили! Да ви разкажа ли виц? Чук, чук! Кой е
тук? Аз не съм, затова ми остави съобщение и аз ще ти отговоря
веднага щом мога!“
Емилия! Какво става, мамка му?
После най-неочаквано телефонът ми завибрира в ръката.
Въздъхнах и усетих лека топлина да се промъква в гърдите ми.
Бързо прокарах пръст по счупения екран.
– Щом дойдеш, ще ти откажа всеки шибан оргазъм, до който
почти ще стигнеш в продължение на седмица – изревах.
От другата страна на линията някой се прокашля.
– Опасявам се, че няма да е необходимо, Байрън – Джо беше, по
гласа ѝ личеше, че е почти развеселена. – Помниш ли, като каза,
че трябва по-често да си организираме срещи на вечеря и да
пийваме вино? Ами аз много бих се радвала тази вечер да те видя
на вечеря. Червено или бяло вино предпочиташ?
На челюстта ми се появи тик, идваше ми да засиля телефона
през патиото, но се въздържах, защото трябваше да чуя Емилия.
Затворих и закрещях, не спрях чак докато не дойде Кийли, едната
от сестрите на Дийн, и не ме завлече в къщата да се успокоя.
През следващите двайсет и четири часа жените от семейство
Коул се суетяха около мен и ме глезеха, а Дийн влизаше и
излизаше от къщата и ме гледаше лошо.
– Уволни я – чух го да си припява от кухнята, когато майка му
седеше до мен в дневната с чаша чай и изброяваше поотделно
всяка семейна трагедия, която можеше да си спомни, и
обясняваше как изведнъж по чудодеен начин работите тръгнали
на добре.
– Уволни момичето, уволни я веднага – невъзмутимо
продължаваше той.
Емилия прокарваше нов разлом между мен и Дийн, а дори не
отговаряше на обажданията ми. По дяволите, кой знае дали
изобщо щеше да ми помогне да съсипя Джо? Сериозно се
съмнявах. Не, останал бях сам.
Мислех си, че ще използвам Емилия Леблан, а вече не бях
способен да контролирам нито моите планове за нея, нито за себе
си. Тя беше единственият човек, с когото исках да говоря, когато
светът ми се срина. Без значение от казаното в завещанието, не
исках да я пусна да си иде от живота ми. Втори път – изключено.
Седях в дневната на бившия ѝ приятел, притиснал лице в
гърдите на майка му като дете, и осъзнах, че вече е прекалено
късно да се оттеглям.
Вече не исках историята ни да свършва.
Исках да я намеря.
Майната им на последствията.
 Глава двайсет и първа
ВИШЪС

Д ВА ДНИ СЛЕД КАТО ПРОЧЕТОХ завещанието, чух Джейми

да влиза в съсипания ми хотелски апартамент с картата
ключ, която му бях дал, за да идва и да си отива, когато му се
прииска.
– Исусе. От колко време не са чистили тук?
Кръвта на Дийн още си стоеше на килима.
Лежах на неоправеното легло, пушех и зяпах в тавана. Джейми
метна хартиена торба на нощното шкафче до мен, после извади
от нея вода, увити сандвичи, болкоуспокояващо и други
простотии, които беше решил, че ми трябват. С него и Трент се
бяхме напили, след като си тръгнах от дома на Дийн, и кой, по
дяволите, не би се отрязал, след като е научил, че е лишен от
наследство.
Изпуснах облак дим, а той грабна джойнта от пръстите ми,
загаси го и ме улови за яката на вмирисаната ми бяла риза.
Носът му се удари в моя.
– Още си милионер. Още си млад, богат и здрав. А всичко, за
което можеш да мислиш, е как мащехата ти е свила парите на
баща ти? Чудо голямо!
Изобщо не подозираше каква е истината, а аз не исках да му
споделям защо точно съм се сринал като някаква кифла в къщата
на Дийн. Само присвих очи към него.
– Никой не те е молил да ме спасяваш, принц Боклук!
– И какво мислиш да правиш, човече?
Приседнах, изправил гръб на матрака, и задърпах косата си.
– Ню Йорк – обявих, искаше ми се да си пуша от джойнта. – Ще
се върна в Ню Йорк.
– Така си мислех и че ще кажеш – Джейми седна до мен. Ухаеше
чудесно. На сапун и живот.
И аз миришех така хубаво, преди животът да ме надцака.
 – Не можеш да се върнеш в Ню Йорк, Вик. Този клон е на Дийн.
Той вече ти е бесен заради простотиите с Емилия, които натвори.
Не можеш да работиш с него в момента, кой, по дяволите, ще
ръководи офиса тук?
– Не ми пука. Отивам в Ню Йорк за моето си.
– И твоето си е Мили.
– Не – излъгах. – Имам предвид, че искам да работя в Ню Йорк.
Болен съм и уморен от Лос Анджелис – издадох брадичка напред,
предизвиквах го да спори с мен. Аз бях упорит кучи син и той го
знаеше.
Джейми отметна глава назад и се разсмя, а аз усетих как у мен
бълбука гняв. Какво ѝ беше смешното на ситуацията? Смехът му
заглъхна чак след минута.
– Чуй се само, Вишъс. Обсебен си от това момиче. Ти си влюбен
в нея, винаги си бил, още откакто осъзна, че нито се страхува,
нито се впечатлява от глупостите ти. Натъкваш се на нея в Ню
Йорк и първото, което правиш, е да я наемеш. В жестока заблуда
си. Ти искаш нея, абсолютно всяко шибано нещо, свързано с нея.
Излишно е да отмъкваш офиса на Дийн. Просто ѝ кажи.
Пак заклатих глава. Нямаше никакъв смисъл. Или поне инатът
не ми даваше да има.
– Отивам в Ню Йорк.
– Дийн ще побеснее – рече Джейми за милионен път.
– Много лошо. Самолетният билет вече е резервиран – дотук
бях стигнал.
Трябваше ми план. Спешно.

*
В Ню Йорк започнах с позвъняване до „Човешки ресурси“, за да
им кажа, че Емилия Леблан е в платена отпуска. Тя нямаше да се
появи на работа без някакво лично убеждаване – това бях схванал
от нейния отказ да отговори на моите обаждания, съобщения и
имейли. Междувременно поисках от управителя на отдела да ме
осведоми, ако Дийн се опита да мъти нещо около работата ѝ, и си
осигурих достъп до цялото служебно досие на Емилия за всеки
случай.
А това ми даде достъп и до електронния ѝ адрес в компанията.
Същото като в гимназията беше – аз ровя из пощата ѝ, за да
разбера какви са ѝ плановете.
Видях, че вече се е свързала с агенция за намиране на работа, за
да подсигури друг временен личен асистент, в случай че Дийн
или аз имаме нужда от такъв вид помощ. Честно казано, дори
това ме ядоса. На нея очевидно ѝ беше дошло до гуша от мен, а
дори не можеше да ми е бясна, без да направи всичко по силите
си останалите до един да са в прекрасно състояние на духа и да
им е удобно. На мен в това число.
Не бях прекалено притеснен. Надали щеше да стигне кой знае
колко далеч. Знаех къде живее, а тя нямаше и други възможности
за работа, освен пак да се намъкне в оная долнопробна униформа
на сервитьорка. Иначе нямаше да приеме работата с нещастник
като мен.
На Нова година се качих на самолета обратно за Ню Йорк. Не
знаех какво правя и къде ще отседна. Дийн се беше върнал в
апартамента си и беше ясно, че Емилия не иска да ми вижда
физиономията.
Много лошо за нея.
В Манхатън се настаних пак в хотел и този път дори не си
направих труда да разопаковам. Всички практично обзаведени
стаи се сливаха една в друга. Хотелите отравят душата. За мой
късмет моята вече беше погубена.
Набързо взех душ и се обръснах, реших, че отдавна е време
Емилия да обясни поведението си. Отидох до сградата на Дийн и
влязох в нея с неговия електронен ключ. Почуках на вратата ѝ три
пъти, крачех из коридора пред апартамента ѝ, ровех с пръсти из
косата си.
Нищо.
Отново почуках, този път задумках с юмруци по вратата ѝ.
– По дяволите! Най-малкото, което можеш да направиш, е да се
изправиш пред мен. Още съм ти шеф!
Довърших изречението, вратата се отвори и от другата страна
застана Роузи.
 – Къде е сестра ти? – усещах тика на челюстта си.
Тя прегърна вратата, издала напред брадичка.
– Всъщност не отворих, за да ти отговарям на тъпите въпроси.
Отворих, за да ти кажа, че всъщност вече не си шеф на сестра ми.
Тя си намери нова работа В неделя се местим. Благодаря за нищо,
тъпако. – Усмихна се сладко и се опита да ми тръшне вратата.
Трябваше да пъхна обувката си между вратата и рамката, точно
както бях направил първия път, когато отидох да видя Емилия.
Сестрите Леблан със сигурност не харесваха присъствието ми.
– Къде е тя? – повторих. Не повярвах на Роузи за новата работа.
Това не се случваше. Емилия нямаше да зареже скъпоплатената си
работа в компанията… или?
Мамка му. Естествено, че щеше. Това беше Емилия.
– Не – каза Роузи. – Не иска да те вижда повече. Първо, ти я
накара да скъса с приятеля си и я принуди да напусне
Калифорния… – Гласът ѝ заглъхна, възнагради ме с един от ония
нейни „иди да си го начукаш“ погледи, на които им се носеше
страшната слава. Гласът ѝ падна с октава. – Десет години по-късно
спиш с нея в леглото му. Каквото и отмъщение да си запланувал,
тя не желае да е част от него.
По дяволите. Знаеше за Дийн.
Но знаех също, че Роузи не говори за истинското отмъщение,
към което се стремях и беше свързано с Джо. Добър знак. Емилия
още пазеше тайните ми.
Проврях се в апартамента им, затърсих я с поглед. Нямаше я в
дневната, но имаше купища картонени кутии и вече бяха
запечатани и готови да бъдат преместени.
Роузи не лъжеше.
Нито за преместването, нито вероятно за новата работа на
Емилия.
– Трябва да говоря с нея – казах.
Роузи поклати глава.
– Вишъс, моля те. Тя никога няма да го признае, но мога да ти
кажа, че си ѝ скъп. Твърде много. И ако у теб има някакво късче
добрина, ще я оставиш на мира. Вие двамата се самоунищожавате
и ти го знаеш.
– Това са глупости – вбесих се. – Няма такова нещо.
Но знаех, че е права. Изпусках няколко парченца. Няколко
късчета изпусках, които ми трябваха, за да мога да съм в
състояние да обичам като нормален човек. Затова именно
съсипвах и затова изпитвах особено удоволствие да съсипвам
Емилия. Тя беше най-чистото същество, което бях срещал.
– Къде е? – пак попитах, не помръдвах. Нямаше да си тръгна,
докато не ми каже, а мислех, че и тя си го знаеше. – Къде е сестра
ти? Трябва да говоря с нея. Можем да продължаваме с тая дивотия
с часове и аз няма да спра да питам, докато не ми отговориш.
Роузи сведе поглед.
– Отиде на изложба в галерия близо до Хъдсън. Изложбата
„Висотата на огъня“. Започва работа в галерията в понеделник.
Една жена, на която продала картина и която работела в „Саачи“,
наистина харесва работата ѝ…
Останалото не ме интересуваше. Обърнах се и изхвърчах през
вратата, но Роузи ме догони като малък нинджа и ме улови през
кръста. Завъртях се, изгледах я студено. Тя примигна, както
правеха всички, които поглеждах по тоя начин.
Всички без Емилия.
– Недей, Вишъс. Тя е най-силната брънка в нашето семейство.
Грижи се за мен. Тя е причината родителите ми да заспиват вечер
с увереността, че ние сме добре в Ню Йорк. Не бива да ѝ взимаш
силите. Тя е нашата стена.
Поклатих глава и си тръгнах.
Бях като стенобойна машина.

Глава двайсет и втора

ЕМИЛИЯ

ОЩТА БЕШЕ ДЪЖДОВНА И студена, почти снежна, но не

Н съвсем. Радвах се за палтото, което си бях купила с част от
парите на Вишъс. Дори виновна не се чувствах.
Новият ми шеф Брент, мъж в средата на трийсетте, живееше
близо до апартамента, който щяхме да опразним, затова си
поделихме таксито и след това пихме по едно набързо, докато той
ми казваше какво да очаквам на изложбата.
Новата ми работа в галерията беше просто стажантско място,
заплащането беше ужасно, но когато Роузи видя изражението ми,
почти ме принуди да се съглася. Сестричката ми се чувстваше
много по-добре и се подготвяше за новата си работа като бариста,
която щеше да започне, щом се пренесем. Работа, в която
бакшишите бяха страхотни, а собственикът проявяваше гъвкавост
по отношение на часовете, които можеше да работи.
Опитвах се да не се тормозя много заради това, че се съгласих
да работя с Вишъс. Положението ми беше отчайващо – със
здравето на Роузи и всичко останало, но завинаги слагах точка.
Радвах се, че щеше да свърши тази събота и неделя, след като се
преместим на новото място. Умирах от желание да се освободя от
причиняващите болка нокти на Вишъс.
Беше Нова година и новогодишното ми решение беше свързано
с него. Приключвах с Вишъс.
С Брент бързешком изминахме разстоянието до галерията в
ужасното време и чух познат глас, който ме накара да спра.
– Емилия!
Първата ми реакция беше да не се обръщам, да продължа да
вървя, особено след като новият ми шеф беше тука. Но не бях в
състояние да пренебрегна никого. Дори него. Завъртях се бавно
на пети, върху лицата на двама ни валеше суграшица, а аз
поглъщах с очи Вишъс. Той притича през улицата, за да стигне до
мен, цялото му тяло се напрегна, когато забеляза Брент.
– Кой е тоя тъпак, мамка му? – навъси се той.
О, Боже.
Лицето ми пламна, обърнах се към Брент. Последното, което
исках, беше новата ми работа да започне по този начин. В себе си
проклех Роузи, че му е казала къде съм, защото знаех, че друг
начин да ме открие не съществува. След това проклех вътрешно
Вишъс за потрошения гейрадар, защото беше очевидно, че Брент
играе за неговия отбор, а не за моя.
– Съжалявам, Брент. Моля те, не му обръщай внимание –
продължих да вървя, обърнала поглед към входа пред нас.
Брент изви вежда, но, слава богу, не каза какво му минаваше
през ума в този момент.
Вишъс ни последва, настигна ни с големи стъпки, макар да
бързахме.
– Не ме интересува кой е шибанярят. Трябва да поговорим.
– Моля те, обърни се и си тръгвай, преди вечерта да е
завършила с ограничителна заповед. Много ще ми е неприятно да
съсипя бляскавата ти финансова кариера. – Изражението ми беше
напълно сериозно, а гласът ми толкова студен, че не бях сигурна
дали е мой.
Бързахме по тротоара, той подтичваше до нас на улицата,
ръцете му бяха пъхнати в мокрото му палто. Отказвах да погледна
към него, защото знаех, че със сигурност ще се огъна.
– Важно е – каза, пренебрегнал заплахата ми.
– Не толкова важно, колкото моята кариера.
– Не тръгвам от това място, преди да говориш с мен.
До мен Брент видимо се чувстваше страшно неудобно, по
лицето му се четеше, че умолява да му подскажа как да реагира:
трябва ли ми помощ? Искам ли да остана насаме за малко с този
човек?
Суграшицата валеше с настървение и по лицето ми се забиваха
ледени късчета, всяко беше като остра плесница.
Присвих очи към Вишъс.
– Стой тук, щом ти харесва. Превърни се на ледена висулка. Аз
влизам, за да работя.
Оставих вратата да погълне мен и Брент и докато вървях из
галерията, не се обърнах нито веднъж. Следващите два часа
изпих три чаши шампанско и обсъждах изкуство със запалени
колекционери. Но дори и новата ми работа и оживените кимания
на Брент на всичко, което казвах, не ме караше да се чувствам
добре. Умът ми постоянно се връщаше към Вишъс и факта, че той
се е върнал в Ню Йорк.
Вечерта се точеше. Бях много ядосана – бясна, ако трябва да сме
точни, – че успя и това да съсипе, че прекарах половината от
времето да замислям как да го обеся, докато търпеливо общувах с
непознати и обсъждах достойнствата на подредените за продажба
картини.
Когато дойде време да си тръгваме, извиках такси, което да ни
вземе с Брент. Двайсет минути по-късно шофьорът ни изпрати
съобщение, че чака отвън. Тръгнахме през вратите – виждах
жълтата кола в другата страна на улицата, – когато голяма сянка се
появи в периферията на зрението ми.
Вишъс.
Вир-вода беше, мокър до кости, стоеше под ледената виелица и
гледаше гневно към входа на галерията, потри длан в покритата
си с лед глава.
Поех дъх рязко и с хриптене. Той през цялото време ли беше
стоял тук? Дрехите му бяха прогизнали, а страните на лицето му
вече не изглеждаха порозовели от студа. Посинял беше.
Трепереше. Замръзваше.
– Върви – кимнах към Брент и посочих таксито. – Ще взема
друго. Трябва да се справя с това.
– Сигурна ли си? – Брент вдигна качулката на палтото си като
щит, който да предпазва главата му. Не изглеждаше да си умира да
обсъжда любовния ми живот в това време. И с право.
Използвах ръката си като козирка, за да скрия очи от ледените
късчета, и кимнах.
– Напълно. Той е просто… приятел от гимназията. – Лъжата
загорча на устата ми. – До утре.
Брент изгледа още веднъж любопитно Вишъс. Сигурно му се
беше сторил пълен лунатик. След кратко трясване на врата Брент
изчезна в таксито и отпътува, червените светлини танцуваха,
докато летяха след нощния трафик в Ню Йорк.
Суграшицата биеше лицата ни, докато стояхме един срещу друг,
мълчах. Той ме гледаше безпомощно, като изгубено кутре, а аз се
чудех как по-рано не го бях видяла. Пълната и върховна оголеност
на чувствата му. Болката. Страданието. Всичко, което правеше
този зъл човек зъл.
– През цялото време ли чака тук? – сподавих хлипане. Защото
наистина беше тъжно въпреки целия гняв, който чувствах към
него.
Той сви рамене, не отговори. Изглеждаше леко объркан. Сякаш
той самият не можеше да проумее как е допуснал онова, което
току-що беше направил. Да ме чака в зимна буря.
– Не искам да ти помагам с Джо – казах. Не исках, но
продължавах да искам той да получи справедливост. Опитах се да
убедя себе си, че Вишъс има и други възможности. Неговият
бивш психиатър… Илай Коул…
– Не съм тук за това. Тя наследи всички пари на баща ми. –
Гласът му беше както винаги отчужден. Едва успях да осмисля
новата информация, преди да хвърли нова бомба. – Не напускай.
– Вече напуснах. Изпратих писмото, с което напускам, по
пощата. Реших, че така ще е по-добре, предвид факта, че Дийн се
връща и всичко останало. – Гледах как затваря очи, сякаш това е
поредният удар, който не е очаквал.
Знаех, че Дийн се е върнал в града, защото ми беше оставил
залепена бележка на вратата, осведомяваше ме, че „постоянният
ми тъпкач“ е извън града, но аз все пак съм можела да се кача в
пентхауса и да изкарам едно родео, ако съм се чувствала самотна.
Противен тъпанар.
– Защо? – попита Вишъс.
– Защо ли? – за малко да се изсмея. Истинският въпрос беше
защо се бях съгласила изобщо да работя с него. – Защото имаш
проблеми, Вишъс. Отнасяш се към всички като към боклуци. Спа
с мен в леглото на бившия ми приятел, а след това си завел
Джорджа в хотелската си стая в нощта преди погребението на
баща ти.
Нали знаеш, накратко казано.
– Не ми пука за баща ми. Знаеш той какво допусна да ми стори
Джо.
– И затова ти се втурна у дома за парите? Изчезна, без да ми
кажеш и дума. Помислих, че си болен, че страдаш, когато не се
появи на Бъдни вечер за вечеря и не отговори на обажданията ми.
 – Не бях на себе си, когато ми се обадиха за баща ми – процеди
той, едва мърдаше уста, направи крачка към мен. Гърдите ни се
допряха, треперехме един до друг. – Ти беше права, разбираш ли?
Наистина имам безсъние, а понякога изпусках нещата от контрол.
После батерията на телефона ми падна, а аз си бях забравил
зарядното. На хората непрекъснато им се случва. А домът на
Дийн? Да, постъпих гадно, но не беше краят на света? Ти да не би
да умря? – изви една вежда.
Почти се засмях. Той изглеждаше съвършено сериозен. Все едно
аз бях онази, която вдигаше скандал от нищо.
– А за Джорджа… – продължи той. – Двамата с теб нямахме
изключителни права. Установихме го доста преди да те докосна.
Сърцето ми замря. Болката изпълни пространството помежду
ни, като черна дупка, в която и двамата се страхувахме да паднем.
– Така направи. А сега аз ти казвам, че си нямам работа с
необвързващи връзки. Искам да го приемеш, да го уважаваш и да
ме оставиш на мира. Ти даде ясно да се разбере, че не съм ти
приятелка. Хубаво. Но не мисля, че трябва да продължим да
поддържаме връзка. Ние сме си вредни. Открай време е така.
Поех дълбоко въздух, мислех за времето, когато бях
осемнайсетгодишна. Сама и уплашена, гледах света през широко
отворени очи, а сърцето ми биеше неравно и нямаше друг, който
да се погрижи за мен освен самата мен. Пътуването с автобус от
град до град. Писмата с „Добре съм“ до семейството ми. Болката,
срамът, страданието. Всичко по вина на Вишъс.
– Знаеш ли… – усмихнах се тъжно, без да обръщам внимание на
суграшицата, която заплашваше да ни вледени на тротоара. –
Преди те имах за злодей, но не си такъв. Ти си зъл само за себе си.
За мен беше урок. Важен и жесток урок, нито повече, нито по-
малко.
Лъжех, защото исках да си тръгне. Защото не бях добър човек
точно в този момент. Представата как сграбчва роклята на
Джорджа, същата, която тя носеше преди десет години, нахлуваше
в ума ми. След като ме докосна. След като ме беляза.
– Вече си имам работа в галерията. Този път ти не определяш
правилата. Този път, Вишъс, ти изгуби.

*
Тази вечер направих нещо, което не бях правила, откакто се
изнесох от дома на родителите си. Измъкнах Кутията за обувки.
Всички имат такава кутия с малки сантиментални тайни. Моята
беше различна, защото не беше пълна със спомени, които исках
да пазя. Беше пълна с такива, които исках да забравя. И все пак
навсякъде я носех със себе си. Дори в Ню Йорк. Опитах се да
убедя себе си, че я взимам с мен, защото не съм искала никой да я
открие, но истината беше, че е трудно да се освободим от това,
което бяхме.
От онова, което бихме могли да бъдем.
В малката и овехтяла кутия за обувки се криеше причината в
гимназията да съм влюбена в злия Байрън Спенсър.
В гимназията беше традиция да имаме анонимен приятел от
същото училище и от същия клас, с когото да си пишем в
продължение на година. Участието беше задължително, а
правилата прости.
Без грубости.
Без издайнически намеци кой си.
Никаква възможност за размяна.
Директорката Фолоухил, майката на Джейми, мислеше, че това
би вдъхновило учениците да бъдат по-мили един с друг, защото
човек никога не можеше да е сигурен, че не говори със съученика,
с когото си пише и си е изградил с писма приятелство. Учудващо
беше как една такава старомодна и отживяла игра удържа.
Учениците нямаха против да пишат на своите съученици, така се
оказа. Виждах изражението по лицата им – когато учителят, на
когото беше възложена задачата за деня, пъхаше пликовете в
шкафчетата, – искаха да скочат към този учител и да го попитат с
кого, по дяволите, си пишат и са приятели, без да знаят.
Безсмислено беше.
Директорката Фолоухил беше единствената, която знаеше кой с
кого си пише.
 Но учениците никога не разбраха. Писмата винаги бяха
напечатани, а не написани на ръка и трябваше да се подписани с
измислени имена, за да запазят самоличността им скрита.
Аз също се привързах към моя приятел, с когото си пишех, от
първото писмо, което получих през първата седмица в новото
училище. Може би защото никой не ми обръщаше внимание в
гимназия „Ол Сейнтс“. Черно беше решил да започне разговора
ни така:
Дали нравствеността е относителна?
Черно
Въпросът беше философски и обикновено не го задаваха
момичета и момчета на осемнайсет години. Не трябваше да
споделяме писмата си с другите ученици, но знаех, че повечето от
тях си пишеха за училището, домашните, търговския център,
купоните, музиката и обикновените теми, на подобни не пишеха.
Но беше началото на учебната година и аз се чувствах много
обнадеждена и много добре със себе си, затова отговорих:
Зависи кой задава въпроса.
Розово
На седмица трябваше да разменяме по едно писмо, затова
очаквах да получа писмото си само след два дни.
Добре отиграно, Розово. (Технически нарушаваш правилата,
понеже мога по името ти да разбера, че си момиче.) Има друг
въпрос за теб и този път се постарай да не се държиш като
мухла. Кога е приемливо, ако има такъв момент,
неподчинението на закона?
Черно
Засмях се, всъщност за пръв път, откакто бях дошла в Тодос
Сантос. Облизах устни и цял следобед обмислях въпроса, преди
да напиша отговора.
Добре, Черно (не виждам какво му е толкова различното на
Розово от Черно. Явно и ти нарушаваш правилата, защото по
името ти мога да позная, че си момче), ще ти дам директен и
изненадващ отговор: мисля, че неподчинението на закона
 понякога е приемливо. Когато е по необходимост, в извънредни
ситуации или когато здравият разум е по-силен от правото.
Като при гражданското неподчинение. Когато Ганди слиза към
морето за сол или когато Роза Паркс28 сяда в онзи автобус. Не
мисля, че сме над закона. Но и не мисля и че сме под него.
Мисля, че трябва да сме равни с него и да мислим, преди да
действаме.
П.П.
Да ме наричаш „мухла“ е нарушение на правилото срещу
грубостите, затова технически ти на практика си анархист в
царството на пишещите си съученици.
Розово
Отговорът дойде още същия ден и това постави рекорд по
бързина. Никой не си умираше да пише по-често от
задължителното, но на мен Черно ми хареса. Харесваше ми и
анонимността на проекта, защото започвах да вярвам, че Черно,
като всички други, се отнася към мен като към боклук през деня
само защото съм дъщеря на прислужници. Добре щеше да ми
дойде да имам един приятел.
Впечатлен съм наполовина. Може би трябва да нарушим повече
правила и тази вечер да дойдеш в къщата ми. Устата ми не я
бива само за философски приказки.
Черно
Изчервих се и смачках писмото му, хвърлих го в кошчето за бок-
лука до леглото на стаята ми у дома. Ето, помислих си, че говоря с
някого, който е забавен и умен, а той искал само да се добере до
гащите ми. Не отговорих на Черно, а когато вече се налагаше да
изпратя отговор за седмицата, отговорих със:
Не.
Розово
Черно също изчака до последния ден, преди да ми отговори.
Ти губиш.
Черно
 На следващата седмица реших да спра да си играя и му написах
дълго писмо. Седмицата беше лоша. Точно тогава беше станала
случката с учебника ми по математика. Почти само за Вишъс
мислех, затова се опитах да се разсея от мислите за него с друго.
Мислиш ли, че някога ще намерим отговор на проблема с
остаряването? Чудил ли си се дали пък не сме се родили
прекалено рано? Може би след сто, двеста години ще открият
лекарство за смъртта. След това всички ще се сещат за нас и
ще си мислят: „Ами били са прецаканите. Ние ще живеем
вечно!“. Ахахахаха.
Май съм в песимистично настроение, така ми се струва.
Розово
Той отговори на следващата сутрин.
Мисля, че е по-вероятно тези хора да си имат куп проблеми за
разрешаване заради замърсения свят, който ще им оставим,
понеже всичко сме прецакали и сме купонясвали здравата по
времето, когато те дори не са били сперматозоид и
яйцеклетка. Но да отговоря на въпроса ти: не, не искам да
живея вечно. Какъв е смисълът? Ти не се ли понякога гладна?
Нямаш ли мечти? Що за тежест и значение биха имали
мечтите ти, ако нямат краен срок за осъществяване? Ако не
се налага да ги преследваш днес, защото можеш да го направиш
и утре, след седмица, след година или след сто години?
Мисля, че си в реалистично настроение, а вероятно и голяма
откачалка.
Черно
Не му писах на следващия ден, защото се готвех за пореден
важен изпит, мислех да пиша вечерта. Закъснях. Черно ми написа
друго писмо.
Не го написах с лошо чувство. Да си откачалка не е лошо.
Черно
Обзалагам се, че това е някаква нова словесна хватка, за да ме
помолиш пак да отида в дома ти.
Розово
 Въздъхнах, надявах се, че това няма да означава нов сух период
за писмата. Но Черно ми писа след два дни.
Шансът се дава само веднъж, сладкиш. Повече няма да питам.
Изпусна влака. Освен това ме тормози чувството, че знам коя
си, и ако е така, не те искам изобщо близо до леглото си или в
къщата си.
Възможни ли са справедливите войни?
Черно
Сърцето ми биеше бясно в гърдите през целия ден. Оглеждах се
из коридорите, опитвах се да уловя някой да ме гледа странно, но
никой не го правеше. Всички се държаха постарому. Това
означаваше, че или не ми обръщаха внимание, или ми смееха
подигравателно. Само Дийн не го правеше. Дийн постоянно ме
следеше с поглед. Страшно ми се искаше да му кажа да престане,
исках да му обясня, че идеята е лоша, че не съм безразлична към
приятеля му, но даже аз осъзнавах колко жалко би прозвучало. Да
се разгориш по онзи, който се държи грубо с теб. Да копнееш за
някого, който те намира за противна.
Във всеки случай не отговорих на Черно. Реших да му пиша
накратко, когато вече е задължително, и да променя разговора
следващия път. Не успях. На следващия ден дойде ново писмо.
Зададох ти въпрос, Емилия. Мислиш ли, че войните могат да са
справедливи?
Черно
Сега вече със сигурност знаех кой ми пише и всеки път, когато
сядах до него в час по литература или го виждах в коридора,
отмествах поглед, някак се чувствах гневна на себе си, че съм
проявила такава откровеност с Черно. Струваше ми се, че Вишъс
притежава някаква много скрита част от мен, сега, след като
имаше достъп до моите позорни тайни. Което, естествено, беше
глупаво. И сякаш за да не остане никакво съмнение, следващото
писмо от Черно дойде само след два дни, но не ме чакаше в
шкафчето ми. Беше на бюрото в моята стая, в апартамента на
прислужниците.
 Защо никога не отвръщаш на ударите? Аз откраднах учебника
ти. Аз те тормозя. Аз те мразя. Възпротиви ми се,
Помощничката. Покажи ми от какво си направена.
Черно.
Разменяхме си празни листове до края на месеца. Моите писма
до него бяха лишени от думи, въпреки че понякога рисувах нещо
обидно, когато много ми беше писнало. Писмата му не съдържаха
нищо. Понякога миришех хартията, която ми пращаше. Понякога
я навивах между пръстите си, знаех, че и той я е докосвал.
А после започнах да излизам с Дийн.
През цялото време се чувствах зле, но все пак излизах с него. Не
го използвах, защото наистина го харесвах. Не го обичах, но
любовта не беше нещо, което да мисля, че непременно трябва да
изпитвам на толкова ранна възраст. Може би беше по-лесно да
мисля, че и Дийн не ме е обичал. Освен това ни беше добре
заедно. Забавлявахме се. И двамата искахме да отидем в училища,
които са извън щата, и това улесняваше отношенията ни и не ги
правеше толкова сериозни. Поне така си мислех.
Малко след като започнах да излизам с Дийн, Черно започна
отново да ми пише.
Можеш ли да кажеш каква е разликата между любов и похот?
Черно
Понасях го не защото исках, а защото се наслаждавах на всяка
възможност да общувам с него.
Похот е, когато искаш другият да те накара да се почувстваш
добре. Любов е, когато ти искаш другият да се чувства добре.
Розово
Следващия път, когато получих писмо от него, ръцете ми
затрепериха. В няколко месеца след това ръцете ми пак щяха да се
разтреперват, когато Черно се промъкваше в душата ми и се
настаняваше в дъното на сърцето ми, където се разполагаше
удобно.
А ако искам да причинявам болка на човека, това омраза ли е?
 Черно
Отговорих:
Не, това е страдание. Искаш да причиниш болка на някого,
който те е наранил. Мисля, че ако мразиш някого, просто ще
поискаш да си тръгне. Наистина ли ме мразиш, Черно?
Розово
Това беше най-смелият въпрос, който някога му бях задавала.
Отне му цяла седмица, за да ми отговори на него.
Не.
Черно
Искаш ли да поговорим очи в очи?
Розово
Отново измина седмица, преди да отговори.
Не.
Черно
Продължихме да си разменяме писма в остатъка от годината, да
говорим за философия и изкуство. Излизах с Дийн, Вишъс спеше
с други. Никога не споменахме отново кои сме в действителност.
Никога не го признахме открито един пред друг, нито лично,
нито в писмата, че сме тези, които сме. Но ставаше все по-ясно, че
сме съвместими.
И всеки път, когато го виждах да върви по коридора с ленивата
си ехидна усмивка и харем от мажоретки или съотборниците си
по футбол, които го следваха, аз се усмихвах на себе си. Усмивка,
която казваше, че го познавам по-добре, отколкото го познават те.
Казваше, че тези хора може и да бяха с него всеки ден и да
присъстват на глупавите му купони, но аз бях тази, която знаеше
какво наистина е важно за него.
Дори когато се опита да ме целуне онази нощ, ние не
обсъждахме Черно и Розово. На следващата седмица той ми писа,
все едно нищо не се е случило. Все едно Вишъс и Черно бяха
напълно различни хора.
Единственият път, когато призна, че е Черно, беше в деня, в
който напуснах завинаги Тодос Сантос. Задачата ни да пишем до
съученик беше приключила още преди седмици, но аз все пак
открих плик на куфара си. Почеркът беше непознат, но все пак
разбрах от кого е писмото. Отвън пишеше:
Отвори го, когато мислиш,
че вече може да ми простиш.
Все още не го бях отворила.
Дори след като спахме заедно, защото знаех, че не става дума за
прошка. Тук ставаше дума да премахна нуждата си от него. А сега?
Сега още не можех да му простя, но най-накрая любопитството ми
беше по-силно от волята ми да се владея.
Издърпах последното писмо от кутията за обувки, хартията
беше пожълтяла и се късаше лесно, и го прочетох.
Винаги си била моя.
Черно

Глава двайсет и трета

ВИШЪС

М ИНАХ ПРЕЗ ВРАТИТЕ от двойно стъкло на компанията, без

да обръщам внимание на втрещените лица на нюйоркските
служители, които си мислеха, че вече няма да си имат работа с
нещастния ми задник. Лицето ми беше спокойно, държах се
нехайно. Старият Вишъс си бях, независимо с какво имах да се
справям в личния си живот. Службата жужеше от следпразнични
телефонни обаждания, наслагващи се разговори, шума от
работещи принтери и хората, които пиеха изстиващите вече
кафета от тъпите си чаши с надписи „Най-добрият татко“ или
„Най-добрата майка“.
Влязох направо в кабинета на Дийн. Не можех да работя в него
в момента по очевидни причини – Дийн го заемаше, – но нямах
намерения да напускам Ню Йорк, защото не исках да съм на друго
място.
След като я видях на изложбата, докато седях във ваната, пълна
с вряща вода, и се опитвах да възстановя чувствителността на
премръзналите си крака, взех решение. Не си тръгвах, докато
Емилия Леблан не решеше да дойде с мен. Дори това да
означаваше, че върви в пакет с устатата си сестричка Роузи.
Емилия, моята природа е отмъщението.
Твоята е опрощението.
Ти си по-добра от мен.
Не те заслужавам.
Но те взимам със себе си.
Джейми обаче имаше право. Държах се като шибан тъпак,
опреше ли въпросът до нея, така че най-малкото, което дължах на
себе си, беше този път да не допускам да ми се измъкне от
пръстите по тази причина.
Отворих вратата към кабинета на Дийн, без да почукам, влязох
уверено и си настаних задника на стола пред кабинета му.
Дийн седеше там, говореше по телефона и преднамерено не ми
обръщаше внимание. Пишеше нещо на бележник с емблемата на
компанията, докато говореше:
– Разбира се. Ще предам на Сю и ще изпратим някой друг при
първа възможност. Няма да отнеме много време да се планира
подобно нещо.
Плъзна бележника през стъкленото писалище и посочи с пръст
към написаното от него, усмихваше ми се ехидно.
Изглеждаш като парцал.
Издърпах химикала от ръката му, грабнах бележника и
започнах да пиша, вдигнах го до безизразното ми лице да го види.
Сю изглежда като кофти свалка.
Той се разсмя, все още потънал в телефонния си разговор.
– Ами всъщност имам договор с човек в Лос Анджелис. Става
дума за един от изпълнителните директори на компанията. Казва
се Байрън Спенсър. Сю ще ви предаде как да се свържете с него,
както и нашето предложение. Как ви се струва?
 Подадох му бележника и химикала и той записа, откъсна
хартията от подложката и я плесна на гърдите ми. Махнах я от
костюма си и зачетох.
Мащехата ти е кофти свалка.
Няма да разменяме отделите.
Мой ред беше да пиша.
Добре. Аз ще се присъединя тук към теб.
Против да ти седна в скута?
Той ме изгледа, смигнах му.
Пак бяхме свадливите момчета от миналото. Преди Емилия да
дойде и да съсипе отношенията ни.
– Извинявай, Стивън? Съжалявам, че те прекъсвам. Чака ме
важен разговор по другата линия, личен въпрос. Може ли да ти
позвъня след десет минути? Благодаря. Става. Благодаря. И ти.
Пази се.
Тресна телефона на бюрото си. Забелязах, че някои хора
любопитно надзъртат откъм приемната към кабинета му, прииска
ми се да пусна автоматичните щори, но знаех, че не бива да
нагазвам по-дълбоко в територията му. Той би се изпикал и
насред кабинета си, ако беше уместно.
– Емилия напусна – изсъска ми той, отвори чекмеджето и метна
към мен оставката ѝ.
Не помръднах да я взема.
– Знам – свих рамене. – Може да прави каквото си иска. Никъде
не отивам без нея и ми трябва повече време тук.
– Кажи ми… – Дийн се приведе и сплете пръсти заедно. – Как би
реагирал, ако аз се държах така с теб? Ако ти кажех, че съм
накарал приятелката ти в училище да отпътува от града, защото
не съм искал да я виждам с теб, а десет години по-късно да я
оправя в кабинета ти, в леглото ти, по всичко мое? Пред очите ти.
Как би се почувствал, Вишъс? Започвам да вярвам, че си социопат,
задето не разбираш дълбочината на предателството. Вярно е, ние
двамата никога не сме били толкова близки, колкото ти си с
Джейми и аз съм с Трент, но ние бяхме, погледнато отстрани,
братя.
Мой ред беше да се приведа.
– Аз съм кучи син, Дийн, но ти го знаеше. Онази нощ на
купона, преди тя да дойда да те търси, за да излезете на първата
си среща? Разбра какво е отношението ми по въпроса. Но отиде и
все пак го направи. Бесен ти бях с години, но сега те разбирам. Тя
си е заслужавала. Емилия е непреодолимо желание. Просто я
искаш и майната им на последствията.
Макар че като се разровиш и размислиш по темата, трябва да
признаеш, че аз бях първи. Сърцето ѝ биеше за мен и ти го
осъзнаваше. Виждаше го в клас. Виждаше го в коридорите.
Начинът, по който ме гледаше в кафенето. Виждаше го, когато
идваше на мачовете ни, но само когато аз играех, въпреки че ти
играеше всяка седмица, докато аз седях на пейките през по-
голямата част от сезона. Тя изобщо не се вясна на тези сини
пейки, докато не започнах да играя редовно. Всички го знаехме.
Джейми знаеше. Трент знаеше. Ти и аз знаехме. Мисля, че
единственият човек, който не си даваше сметка, беше самата
Емилия. Ти продължи. Не би си седнал на задника заради нея и
днес, знаеш го. Прекалено много си падаш по разнообразието.
Мислеше върху думите ми, свел брадичка, приемаше ги.
– Не можем и двамата да сме в един и същи отдел. Офисът в Лос
Анджелис е прекалено важен, не можем да го пренебрегваме, а и
двамата да се разминаваме по тия коридори тук ще доведе до
борба за надмощие, която ни е излишна. Но, Вик, направо съм ти
бесен, в момента не мога и да те гледам. Не само за онова, което
си направил, когато бяхме на осемнайсет, но също така за онова,
което си направил в леглото ми. В дома ми. С нея.
Стиснах челюст, но не посмях да вдигна поглед. Така бях впил
поглед в него, че си помислих, че ще се сбием отново. Лявото ми
око все още беше лилаво, а носът му насинен от сблъсъка ни в
хотела.
Дийн проговори първи.
– Дай цена на престоя ми в Лос Анджелис, докато тичаш по
задника на Мили и я умоляваш да ти прости за гадната ти
природа.
– Кажи колко. – Знаех, че трябва да се направят жертви, исках
да ги направя. Оправдано беше. Разбирах го. Прецакал бях
положението и трябваше да изкупя греховете си.
– Продай ми десет процента от дяловете си – сви рамене Дийн.
– Събирам си багажа и ще изчакам в Лос Анджелис шест месеца.
– Това са седем милиона долара – процедих.
Всеки от нас държеше по една четвърт от дяловете. Силата ни
беше изравнена. Да продам дяловете си означаваше да се откажа
от властта, влиянието и всичко останало. Исках да му се изсмея в
лицето, но той изглеждаше прекалено сериозен. Впрочем ръката
му стискаше телефона, докато потупваше по устните си, знаех, че
говори съвсем делово.
– Зарежи. Сериозно ли, Дийн? – изпухтях. – Да не би сестра ти
да съм изчукал?
– Всъщност подозирам, че в един момент наистина спеше с
Кийли, но няма да разравям темата само заради теб. Поиска от
мен да назова цена, Вишъс, направих го. Приемаш или се
отказваш.
– Пет процента – отвърнах. Толкова бях свикнал с преговорите,
че си помислих, че мога да му продам нещо, което бих могъл да си
откупя на двойна или тройна цена.
– Десет процента за шест месец, а ако пак ми го заиграеш на
преговори, предложението ми става невалидно и двамата знаем
какво ще последва.
Да. Трент и Джейми щяха да долетят в Ню Йорк да се разправят
със сополивите ни задници. После Джейми щеше да ме завлече
обратно в Лос Анджелис, все едно съм някоя пищящо и дерящо се
тригодишно хлапе, и да я изгубя. Завинаги.
Тя беше моя. Не бях стигнал дотук, за да се обърна и да си
тръгна.
– Добре – казах най-накрая. – Десет процента. Утре ще съставя
договора.
– Няма нужда. Ще помоля адвоката си да го направи – обяви
Дийн. – Вече нямам доверие на задника ти. О, искам да задържиш
Сю. Имаше право. Тя е кофти свалка и иска да ме запознае с
родителите си, въпреки че ѝ казах, че не искам да ходя по срещи с
нея. Никога. В. Живота. Си.
– Добре – избълвах огън и затворих очи. Това беше шибан
кошмар.
Дийн продължи невъзмутимо:
– Освен това повече не те искам в апартамента си. Повече няма
да чукаш бившата ми приятелка в леглото ми. Можеш да се
нанесеш в апартамента, който си дал на Мили. Сега е празен.
Не казах и дума, осмислях чутото. Изражението ми може и да е
било оклюмало, защото усмивката на Дийн с всяка секунда
ставаше все по-широка.
– Мамка му, човек, ама ти ще го направиш, а? Наистина – метна
топка към мен.
Не мигнах, не отговорих. Проклятие, сключвах сделка с тоя
нахилен злодей.
Дийн стана от стола си и се наведе към мен.
– Колко далеч си готов да стигнеш заради това момиче, Вик?
Прокарах ръка през косата си, заскубах.
– Ами, мисля, че съм на път да разбера.

*
Следващите няколко дни бяха натоварени. Подписах договора,
подготвен от адвоката на Дийн (не баща му – някакъв окаян кучи
син току-що излязъл от училище, който беше съставил договор,
пълен с пролуки и начини, с които да се заиграя, когато му
дойдеше времето), преместих си багажа в апартамента на Емилия
на долния етаж. Дийн беше планирал да тръгне за Лос Анджелис
в края на седмицата. Казахме на персонала, че оставам, за да
подбера още двама адвокати за нюйоркския ни отдел и че ми
трябва време да ги обуча. Само наполовина беше лъжа. По
задачата вече от месеци се работеше, но така и не бях успял да ги
довлека в Ню Йорк.
Хората се хванаха. Само дето не ми беше изобщо ясно защо
трябва да обясняваме. Те работеха за нас. Джейми откачи, когато
научи, че имам само петнайсет процента в компанията.
 А Трент се смя и каза, че не изпитва никакво съчувствие към
мен, понеже съм се отнесъл към него като към боклук, когато ми
призна, че е опънал стриптийзьорката.
Дадох на Емилия два дни. Два шибани дни, преди да отида при
нея. Лесно открих къде живее. От фирмата трябваше да ѝ
изпратят чек със заплатата за последната ѝ седмица и
отговорникът ни за персонала имаше новия ѝ адрес.
Реших лично да ѝ връча чека, такъв си бях един любезен.
Истината беше, че хич никаква представа нямах какво правя.
Знаех, че я преследвам, че се отказвам от много, за да остана в Ню
Йорк заради нея, че отлагам отмъщението си към Джо и поставям
личните си цели на печката и ги паля, но не разбирах нищо от
случващото се. Опитах се да не наричам с никакви думи онова,
което чувствах към нея. Опитах се да не го тълкувам много. Както
казах, Емилия беше импулс. В момента знаех само, че действам
под негово въздействие. По инстинкт. Воден от нуждата ми. От
нещо животинско и изначално.
Тя се беше преместила в западнал квартал в Бронкс.
Апартаментът ѝ беше точно над китайски ресторант, който
миришеше на мазнина, пот и по стените имаше плочки за баня. В
квартала, където живееше, видях стари коли с потрошени стъкла
и чистачки. В канала се валяха мокри боклуци, мършави жени с
огромни очи мъкнеха припряно покупки, за да избягат от всяка
опасност, която може би ги чакаше зад ъгъла. Едно беше да
живееш в район, който не е точно търсен, защото имаш проблем с
парите в брой, съвсем друго беше да живееш в такъв, който
изглежда така, сякаш е мястото с най-голяма престъпност в града.
Какво, по дяволите, си беше въобразявала? Двете с Роузи си
бяха готови жертви. Дребни, красиви, невинни и сами.
Изчаках два часа пред вратата, която водеше към стълбището
нагоре, преди тя да се върне у дома. Адски досадно беше, затова
прекарах времето си в четене на имейли и телефонни разговори.
Болезнено се набивах в очи. Не ми пукаше.
Емилия се приближи към сградата и когато осъзна, че съм пред
входа на дома ѝ, извъртя очи и въздъхна.
– Върви си, Вишъс. Като някое кутре, което ме моли да го
осиновя и да го прибера у дома си. Само дето далеч не си толкова
сладък – сбърчи нос.
Не възнаградих дивотиите ѝ с отговор, само извадих чека ѝ от
джоба на гърдите си и ѝ го подадох. Тя се измъкна от пръстите
ми, огледа го. За един кратък миг си помислих, че ще ми го метне
във физиономията, но след това май си спомни колко е бедна.
– Благодаря – измърмори, пъхна чека в голямата си чанта.
– Не искам да живееш в този квартал – пристъпих към нея.
Скръсти ръце, докато ме оглеждаше.
– В такъв случай е много хубаво, че не ти влиза в работата.
– Откога си толкова сдържана?
– Откакто се появи отново в живота ми и имах глупостта да те
пусна – отново, – обещах си, че няма да има трети път. Какво
искаш, Вишъс?
Биваше си го въпроса. Прехапах долна устна и огледах дребното
ѝ тяло, облечено в палто на жълто-червено каре.
– Искам пак да спя с теб – простенах.
– Да спиш с мен или да ме използваш, за да си отмъстиш на
мащехата си?
– Не е за това. Майната им на парите. Майната ѝ на мащехата
ми – казах и осъзнах, че това е истината. Не ме беше грижа за
нито едно от тях. Особено при възможността да я изгубя.
Ако вече не я бях изгубил.
– Не ти вярвам.
– Никога повече няма да те помоля да направиш каквото и да
било в тази посока. Моля те само да ми отделиш време, за да ти
обясня.
– Благодаря, но не, благодаря. – Пъхна ключа в ключалката,
вмъкна се и затвори вратата, преди да успея да сложа крак в
пролуката, както умеех.
Стоварих юмрук в изрисувания метал. Поне вратата изглежда-
ше здрава.
– Сега, когато знам по кое време се прибираш от работа, ще те
чакам пред станцията на метрото и ще те изпращам, за да се
прибереш без произшествия.
Тя се разсмя от другата страна, студен смях, който беше усвоила
и усъвършенствала заради мен. Заради всичко, което ѝ бях
сторил.
– Ако искаш да си губиш времето, заповядай. Няма да ти
простя. А дори и да ти простя, няма да поискам да съм с теб.
– Ще видим. – Зачаках друг отговор, но този път имаше само
тишина. Подсмихнах се на себе си. Дърпането и тегленето се бяха
върнали. Тя можеше да се дърпа колкото си иска, но аз щях да я
придърпвам обратно там, където ѝ беше мястото. В ръцете ми.
Все още гледах вратата, когато някакъв мършав, бял младеж,
ветеран в друсането, ако се съдеше по гнилите му зъби и залутан
поглед, се затътри към вратата, носеше найлонова чанта.
– Тук ли живееш? – изръмжах.
Кимна смутено.
– Трети етаж. Ко’стаа, човек. Ше забиваш ли?
– Не, нещастнико. Аз съм шибаният ти кошмар. Стой далеч от
момичетата на втория етаж. Кажи и на ония дрисльовци,
другарите ти, и на всичко живо, дето познаваш в тая проклета
долна дупка, същото. – Набутах банкнота от петстотин долара в
ръката му. Мамка му, колко кална беше? Дори не исках да знам. –
За всеки ден, в който те живеят кротко и спокойно тук, ще
получаваш по стотарка. Разбрано?
Очите му се разшириха от недоверие, ченето му се откачи.
Надали беше чувал смислено изречение скоро, така ми се
струваше.
– Ясно, човек. Ясно.
Обърнах се и си тръгнах, надявах се да си е струвало.
Трябваше.
Имах чувството, че не е било напразно.

Глава двайсет и четвърта

ЕМИЛИЯ
 ЕРЕН НА ОБЕЩАНИЕТО СИ, Вишъс ме чакаше на изхода от

В метрото всяка вечер точно в осем. Тогава се появявах от

ледената станция и тръгвах до него по улицата. Вървяхме
мълчаливо.
Отначало се опитваше да ме разговори как е минал денят ми, за
новата ми работа, за новия ми шеф, мъчеше се да измъкне
сведения за живота ми. Нямах какво да му кажа. Най-накрая си
изградихме навик, според който не казвахме и дума, докато не
стигнем до вратата. След това гледаше как вадя ключа и отварям.
Всеки ден точно секунда преди да затворя, той ме молеше едно и
също:
– Ще ме изслушаш ли? Десет минути, само толкова искам.
Отказвах.
И това беше краят.
След първите две седмици той промени сценария от „десет
минути“ на „пет минути“. Продължавах да отказвам. Може би
трябваше да съм по-настоятелна, когато му казвах да се маха и да
спре да ме следи, но истината беше, че кварталът наистина беше
опасен и изпитвах благодарност, че ме изпраща до вратата всяка
вечер.
Неговата решимост и всеотдайност към каузата, без значение
каква беше каузата, ме изненада. Прекарали бяхме само два
блажени дни в леглото, затова горивото на страстта му се
очакваше да угасне всеки ден вече, нали?
Част от мен продължаваше да подозира, че става дума за
поредната му игра. Вишъс изобщо не го биваше да губи. Доказвал
го беше много пъти и продължаваше да го доказва. Когато искаше
нещо, си го взимаше, гореше мостове и изпепеляваше бойните
полета след себе си. Можех само да си представя какво замисля за
Джозефин, след като беше прочел завещанието.
Не бях сигурна какво иска от мен. Нещо повече, нямах доверие,
че пак няма да му го дам. Но наранената ми гордост намираше
утеха в това, че всеки ден ме чака. Особено след Джорджа. Все пак
все още не бях готова да го изслушам.
Месец след като се преместихме, Дийн се появи в новия ни
апартамент. Добре изглеждаше, ако си падате по секси,
американски „точно като Брадли Купър“ вид. По който си мислех,
че си падам, но очевидно бях по-скоро от оня тип момичета,
който си пада по „мрачния, всепоглъщащ Колин Фаръл“. Събота
беше и тъкмо се готвех да ида до бакалията на ъгъла. Отворих
вратата и той беше там, с огромна усмивка и чуплива холивудска
коса.
– Мили Боже! Дийн – стиснах по-здраво вратата, спомних си
бележката, която ми беше оставил. – Ако си дошъл да ме дразниш,
не се притеснявай, Вишъс те победи в тази част и е доста
настоятелен.
– Мили – изцъка, бутна вратата и влезе сякаш си е у дома.
Носеше бял пуловер с поло яка, тъмен деним, сиво туидено
палто и „по-добър съм от теб“ усмивчицата, с която Четворката
вероятно се бяха родили. Дийн спря, когато забеляза Роузи да
седи на дивана и да чете на стария айпад, даден ѝ от училището.
Очите му се присвиха към нея, а моите се присвиха към него.
Изключено.
– Виж ти, здравей, Роузи. Пораснала си голяма красавица. –
Смигна ѝ. Задавих се.
– Виж ти, здравей, Дийн. Пораснал си нагъл кучи син. – Смигна
му на свой ред, размърда рамене секси и добави: – Не, чакай
малко, ти винаги си бил нагъл кучи син. Моя грешка.
– Защо си тук? – попитах и завъртях раменете на Дийн, за да се
обърне с лице към мен. Не ми хареса електричеството във
въздуха, когато Дийн гледаше Роузи. Същото беше, когато стоях
близо до Вишъс.
Много бях размишлявала как бих се почувствала, ако Дийн
продължи с живота си, особено след като бях започнала да спя с
Вишъс. Мислех си, че бих почувствала срам, болка и съжаление,
може би дори тъга. Но стоеше в дневната ми и изпитвах само и
гняв и малко досада. Той ме гледаше така, като че сме непознати,
а не бивши.
В известен смисъл бяхме.
Дийн неохотно обърна поглед към мен, сякаш Роузи беше
причината да дойде.
 – Така. Само исках да ти кажа, ако изобщо има някакъв смисъл
от мнението ми, че напълно подкрепям връзката ти с Вик и не го
казвам, защото ме изрита от Ню Йорк, за да остане тук и да върви
по тебе като кутре и да ме умолява да говоря с теб.
Звучеше по-репетирано и от бродуейски спектакъл.
Извих вежда към него и скръстих ръце на гърдите си.
– И ти е все едно ли?
Той поклати глава. Имаше някаква лекота у него. Не само в
езика на тялото му, но и в изражението. Повярвах му.
– Бяхме деца. Той беше ревнив, а ти беше… – Облиза устни,
обмисляше думата.
Оставаше си моят първи. Първият ми любим. Първият ми
приятел, първият ми сексуален партньор.
Очите на Дийн се сведоха, когато тихо довърши:
– Ти не беше с точния човек. Изобщо не трябваше да се
намесвам между вас двамата, но го направих и не съжалявам и за
секунда. Хубава двойка бяхме, Мили, но ти и Вишъс…
Пак мълчание. Роузи слушаше зад нас. Лицето ѝ ми казваше, че
и тя е повярвала. Дийн просто си го умееше. Владееше
способността да звучи искрен и внушаваше доверие, без значение
какво казва.
– Очевидно беше, че сте един за друг. Дори и да не го вярвах
преди, вече съм убеден след жертвите, които направи. Това първо.
Последно. Дай му шанс, Мили. Най-малко това заслужава.
Хареса ми мълчанието, което настана след речта на Дийн.
Всички я осмисляхме. Всичко, което беше казано. Без да е
драматичен, Дийн ми каза, че е съгласен с онова, което
направихме аз и Вишъс. С онова, което бяхме и не бяхме. С онова,
което можехме да бъдем тогава и сега, ако поискам.
– Вероятно ще останеш за кафе – обади се Роузи, която все още
четеше на айпада си.
– Не – сви рамене, придърпа ме за ризата в здрава, задушаваша
прегръдка.
Хубаво беше.
Безопасно.
Най-вече беше платонично.
 – Ако остана, ще си падна по сестра ти и тогава наистина
кашата ще стане огромна, нали, Мили? – прошепна в ухото ми.
И трогателният момент се изпари.

*
На новата си работа се чувствах превъзходно. Брент беше
талантлив, имаше опит и знаеше всичко за всички. Всеки ден си
говорехме за изкуство и организирахме събитие – изложба, на
която планирахме да покажем двайсет съвременни картини за
природата и любовта.
Една от тези картини щеше да е моя.
И щеше да е доста интересна. Цъфнали вишневи дървета на нея
нямаше, а си бях мислела, че точно такива ще нарисувам.
Но щеше да изразява истинската същност на думата „любов“.
Роузи започна отново да работи като бариста. Чувстваше се
добре. Ядяхме много паста, но понякога носеше кайма и си
приготвяхме кюфтета. Тя знаеш колко важна е изложбата за мен,
затова ме оставяше да рисувам с часове и се затваряше в спалнята
ни. (Тя ни е само една и с радост я споделяхме.) Отварях всички
прозорци, макар да беше студено, и се надявах на най-доброто.
Имаше много въпроси, които исках да задам на Вишъс. Как така
все още е в Ню Йорк? Какво се случи с баща му? Той сега беден ли
беше? Добре, очевидно не беше беден. По-скоро не беше богат.
Какви му бяха плановете за Джо?
Но прехапах език и си премълчавах всеки път, когато излизах от
станцията и виждах високата му, широка фигура, увита в
прекрасен костюм и палто. Кимаше кратко и тръгваше до мен.
Два и половина месеца след като започна да ме изпраща до
вкъщи, се случи. Неизбежният момент, който очаквах, но от
който се страхувах до смърт.
Той не беше дошъл, за да ме изпрати до вкъщи.
Лицето ми посърна и мускулите ми омекнаха, когато осъзнах,
че не ме чака. Вече не беше мразовит студ – макар и топло да не
беше, – затова се измъкнах от палтото и бързешком обходих
улицата, за да огледам. Може би го бях изпуснала. Може би беше
отишъл до ъгъла с турската бакалия, за да си вземе чаша кафе. На
него му харесваше горчивото, гъсто кафе. Всеки път се връщаше
достатъчно навреме, наслаждаваше се на чашата кафе, която
пиеше, докато ме чака.
Освен това четеше Уолстрийт джърнъл и проверяваше
азиатските борси на телефона си. Изглеждаше така, сякаш е
уредил това време за малко спокойствие за себе си.
Огледах се, очите ми се плъзнаха по тухлените сгради, тълпата
хора, които бързаха насам-натам, старата пивоварна, която се
изпречваше насреща ми, и промишлените сгради, които се
издигаха от мръсния рушащ се бетон.
Нямаше го.
Сърцето ми замря. Трябваше да знам, че малката му мисия
имаше дата на годност. Един мъж не можеше да понесе толкова,
особено мъж като Вишъс, който никога дотогава не беше молил за
среща. Отказала бях да му дам десет минути от времето си, за да
го изслушам. Дори пет не му бях дала. Имаше причина да спре да
идва.
Знаех всичко това, но от него не ми ставаше по-добре.
Сложих си пак слушалките, пъхнах ръце в джобовете и тръгнах
към апартамента, минах покрай всички наркомани, които седяха
на тротоара до стените, изправили картони, разказващи
печалните им истории. Винаги ровех из джобовете и им давах
някакви монети. И винаги давах рестото на хора, които имаха
кучета.
Прекосих улицата и пресякох неправилно към апартамента,
почти бях на входа, когато го видях. Тичаше откъм метрото,
изглеждаше поруменял. Вишъс. Потиснах усмивка и издърпах
слушалките от ушите си. На около крачка от мен спря, изправи
вратовръзката си.
– Ей – каза. Косата му беше рошава, хареса ми. Много ми хареса.
Спомних си какво беше да е под ръцете ми, когато го
направихме в кабинета на Дийн. Прокашлях се и кимнах.
– Добре ли си? – попитах.
– Да. Да. Само исках да ти кажа, че следващата седмица, в
четвъртък, няма да успея. Нещо изскочи. Ще поръчам такси и ще
направя така, че да те вземе от работа.
– Няма нужда – казах. – Не ми дължиш нищо. И освен това
имам изложба в галерията същата вечер. Вероятно и без това ще
остана до късно.
Той ме изгледа странно, откъсна очи от лицето ми и насочи
поглед към сградата зад мен, сякаш се опитва да си спомни нещо.
– Дай ми пет минути? – поиска, както правеше всеки ден, пет
дни в седмицата, без почивните дни.
– Не. Довиждане, Вишъс – обърнах се и тръшнах вратата в
лицето му. Признавам, че не ми подейства добре. Още първия
път, когато го направих, се усетих зле, а с времето ставаше все по-
лошо и по-лошо. Вече мразех себе си заради това, което му
причинявах.
И все пак го направих.
Защото защитавах сърцето си от неговото и това беше най-важ-
но за мен.
Проблемът беше, че през цялото време имах право. Да обичаш
някого по същество означаваше да искаш да го накараш да се
чувства добре, а не да го нараняваш.
Без значение какво чувстваше Вишъс към мен, знаех точно
какво изпитвам аз към него.
И не го мразех. Изобщо.

*
Почти седмица по-късно ми се обадиха по телефона. След това си
взех почивката за обяд по-рано, скочих в метрото и се изстрелях
право към сградата с офиса на Вишъс. Рецепционистката във
фоайето на сградата ме позна от краткото ми време като лична
асистентка на Вик и ме пусна. Когато влязох в приемната на ком-
панията обаче, се натъкнах на новото лице, появило се на мястото
на Пати.
Знаех, че Пати вече се е пенсионирала, защото поддържах
връзка с нея, най-вече с електронни писма, затова не беше
новина, но нямах време за учтивости.
– Трябва да видя господин Спенсър? – почуквах със свити
пръсти по плота, друго обяснение не давах. Настръхнах цялата и
по гърба ми пробягваха горещи тръпки. Бях ядосана.
Младата, красива, отегчена и лишена от интерес жена трепна с
клепки няколко пъти към мен.
– Съжалявам, госпожо, имате ли уговорена среща?
– Не ми трябва уговорена среща – поех въздух и разперих ръце.
– Аз съм неговата… неговата… – Каква му се падах точно на
Вишъс? Приятелка? Не. Любовница? А! Бивша съседка? Но бях
повече от това. Поклатих глава, нямах повече желание да се
занимавам с този въпрос. – Той ще поиска да говори с мен. Моля,
кажете му, че Емилия е тук.
– Опасявам се, че не мога да го направя – Тонът ѝ не беше в
синхрон с душевното и физическото ми състояние. Изглеждаше
толкова преситена и заспала, че се усетих като царевично зърно,
което всеки миг ще се пръсне. – Не иска да го прекъсват, докато
работи.
– Вижте… – приведох се на плота, сериозно изкушена да я пипна
за яката на бялата риза. – Знам, че е гадняр и се страхувате, че към
вас ще се държи още по-гадно, ако не се подчините на правилата
му. Но ви казвам, че ако разбере, че съм тук и не сте ме пуснали,
ще ви уволни. Ето така – щракнах с пръсти. – Затова, моля, просто
му предайте, че съм тук и го чакам.
Тя впери поглед в мен с особено изражение, после натисна
бутона и вдигна слушалката към ухото си.
– Господине? При мен е някаква жена на име Емилия, която ви
чака. Казва, че било важно. – Изчака няколко секунди, мрънкаше
„ммм-ммм“, подчертаваше ги с кимане, после вирна рязко глава,
погледът ѝ срещна моя.
– Той казва, че не познава никаква Емилия, но познава момиче
на име Помощничката.
Проклет да си, Вишъс. Извъртях очи и облегнах лакти на плота.
– Кажете му, че е важно и че е кучи син.
Ченето ѝ увисна, светлокафявите ѝ очи ме зяпнаха, сякаш току-
що съм се опитала да я вербувам за член на SS.
Повторих спокойно.
 – Кажете му го.
Послуша ме.
И това за секунда почти ме накара да забравя колко бясна бях.
На устните ми заигра едва доловима усмивка.
Минута по-късно Вишъс отвори вратата и се появи в коридора
пред стъклената си врата. Отне ми по-малко от секунда да
осъзная, че новата му рецепционистка сериозно си пада по него.
Тя преглътна с мъка, когато очите ѝ огледаха тялото му, после ме
изгледа с омраза, когато видя изражението му, щом очите ни се
срещнаха.
– Липсвах ли ти? – подсмихна се наперено, докато вървях към
него.
– Даже хич – бутнах го обратно към кабинета му.
Той не започна кавга. Усмихваше ми се идиотски и смигна
многозначително на рецепционистката, докато стоях с гръб към
нея, а той вървеше заднешком. Тръшнах вратата в лицето ѝ, после
го бутнах да седне на дивана в кабинета му и се приведох, за да
може погледите ни да се срещнат. Той все още се хилеше, сякаш
съм дошла пак да се натискаме.
– Майка ти е уволнила родителите ми, защото съм работила за
теб – обявих равно.
Усмивката му беше заменена от смръщване.
– Каква кучка.
Кимнах, в очите ми пареха горещи сълзи.
– Как изобщо е разбрала? – попита.
Отговорът беше лесен. Обмислих го в метрото на път за насам.
– Майка ми го е споменала. Чуй ме, Вишъс, те няма къде да
отидат. Мащехата ти е единственият човек, който може да им даде
препоръки. Те са живели и работили в имението ти десет години.
Какво да направя? Бих отишла при тях, но изложбата… имам
предвид, бих могла. Ще го направя. Просто… – поклатих глава.
Вишъс няколко секунди размишлява върху думите ми, гледаше
надолу към ръцете си, преди да ме погледне решително.
– Ще взема следващия полет за Сан Диего и ще реша проблема.
Очите ми се разшириха.
 – Не каза ли, че имаш важен ангажимент в четвъртък?
Вече беше вторник следобед и – без значение плановете му тук
– много сложно щеше да е да успее навреме за онова, което
искаше да направи дотогава.
Сви рамене.
– Ще отложа плановете си.
– Какви бяха?
– Важно ли е?
За секунда се замислих над въпроса си. Имах ли право да искам
от него онова, което правеше? Не, предвид начина, по който го
отблъсквах и не му давах възможност да се изясни пред мен и за
пет минути.
Поклатих глава.
– Благодаря. Ще ме държиш ли в течение?
Той изви вежди, което, предполагам, означаваше „Ама какво си
въобразяваш?“, и тръгна към стъкленото си бюро.
Тук в кабинета си спомних, че доскоро бяхме различни. За
частица от секундата бяхме заедно и чувството беше божествено.
Не беше прекрасно. Не внушаваше сигурност. Не беше даденост.
Случи се за кратък, красив и болезнен, паметен миг. Като
дървото, от което бях обсебена.
– Нещо друго? – Отпусна се в директорския си стол и не се
опита да ме моли за още от времето ми. Натисна бутона на
интеркома.
– Сю, запази ми най-ранния полет до Сан Диего и ми донеси
сандвича с пуешко и боровинки. И, за бога, кажи на момичето в
приемната да престане да ми изпраща картички „Приятен ден“.
Всички знаем, че дните ми са отвратителни, защото тоя шибан
град направо скапва човек.
Затвори и наклони глава към мен.
– Още си тук. Искаш ли си мястото на лична асистентка.
Поклатих бързо глава.
– Не мога да си обясня как така можеш да си едновременно
приятен и състрадателен и ужасен задник– измърморих.
Усмихна се.
 – Работата е тежка, но все някой трябва да я върши.

Глава двайсет и пета

ВИШЪС

В РЕМЕ БЕШЕ ДА СЕ ИЗПРАВЯ ОЧИ В ОЧИ С ДЖО.

Трябваше. Не заради приключването, за да обсъждам нещо,
или някакви други психологически простотии, ами защото
трябваше да се справя със стореното от нея. Тя беше измамила
баща ми. Изпратила беше брат си да убие майка ми. А сега отново
разкриваше истинската си, отвратителна личност, като
уволняваше близките на Емилия.
Това трябваше да спре.
Трябваше да спре отдавна, но сега нямах време повече да
овладявам гнева си срещу нея. Трябваше да действам.
Планът ми не беше изискан. Не беше блестящ. Всъщност беше
почти глупав. Но с друг не разполагах в този момент.
Надявах се Джо да не е там, когато пристигна в града, защото
това щеше страшно да ме улесни, но знаех, че най-вероятно е в
имението и ме чака.
Полетът до Сан Диего мина бързо. Имах да наваксвам страшно
много простотии, понеже бях проспал по-голямата част от деня
преди два дни – това обясняваше и защо закъснях да изпратя
Емилия до дома ѝ. Поне видях истинското и искрено облекчение
по лицето ѝ, когато най-накрая стигнах, макар и десет минути по-
късно и когато вече беше на вратата.
Личният ни шофьор Клиф вече не беше на мое разположение,
защото баща ми вече не притежаваше колата, затова взех такси до
Тодос Сантос и пътьом се обадих на Дийн. Все още не бяхме
стоплили отношенията си, но да е новият най-голям собственик
на акции в компанията – подробност, която изобщо не се хареса
на Джейми и Трент – го правеше страшно отзивчив. Вече не се
преструваше на страдалец с разбито сърце, жалеещ по бившата си
приятелка, и ако не знаех истината, бих си помислил, че наистина
му харесва животът в Лос Анджелис.
– Къде има хубав мексикански ресторант в тоя град? –
измърмори, когато вдигна телефона, после се прозя. Беше седем
сутринта. Исусе, мамка му.
– „Пинк Тако“. Слушай трябва ми услуга.
– Пак ли? – простена Дийн.
Буквално видях как извърта очи в другия край на линията и
това ми подейства на нервите. Освен това буквално чух жена в
леглото му да стене към него да говорел по-тихо.
И още една.
Две. Мътните те взели, Дийн.
– Давай – въздъхна.
– Тази вечер ще дойда у вас към десет или по-късно. Ще
вдигнем купон. Ти ще организираш страшна веселба в моя
апартамент и трябва да поканиш куп хора. Да речем поне
петдесет души, нали?
– Защо?
– Дийн – предупредих го. Мразех да задава въпроси. Никога не
задаваше правилните. – Просто го направи.
– Добре, мухльо.
Затворих точно когато влизах в имението. Кодовете бяха
същите. Джо не си беше направила труда да ги смени по същата
причина. Не мислеше, че ще се върна. Естествено. Не знаеше, че
съм наясно какво причини на майка ми. И мисля, че според нея я
мразех, защото ми е конкуренция. За нейно нещастие истината
беше друга.
Първата ми спирка бяха родителите на Емилия в апартамента
на прислужниците. Почуках на вратата им и влязох. Те си
събираха багажа. Майка ѝ, Шарлийн, прибираше евтини
покривки и семейни снимки в кутия, а баща ѝ метеше пода. Все
едно шибаната Джо заслужаваше те да почистят къщата, преди да
си тръгнат.
– Трябва да дойдете с мен – казах им. Не ги попитах как са,
понеже отговорът беше очевиден, не им се и извиних, защото не
беше моя вината, че Джозефин е мръсна гад. Вместо това
предложих решения. Бързи. – Наех ви стая в хотел, наех и място в
склад извън града, където да оставите покъщнината си. Хайде,
таксито ни чака.
Майката на Емилия първа се насочи към мен. Тя спря каквото
правеше, тръгна мълчаливо към мястото, където стоях, и ме
зашлеви. Силно. Предполагам, че направи това, което дъщерите ѝ
се бяха опитали да направят на някакъв етап, затова го очаквах.
Наклоних глава настрани и я погледнах. По лицето ѝ свободно
се лееха сълзи. Каква само разлика от Емилия, която винаги
преглъщаше. Макар Емилия да приличаше на Джо на младини, тя
нямаше нищо общо с родителите си.
Шарлийн изглеждаше уморена и измъчена.
– Какво си сторил на дъщеря ми? – гласът ѝ трепереше.
Погледнах я в очите.
– Постъпих с нея така, както тя с мен, но ви обещавам, че
занапред ще се грижа за нея. Ако тя ми позволи.
Бащата на Емилия се намеси в този момент в разговора и
сърцето ми спря, когато го гледах как се приближава. Никога не
ме е било грижа какво си мислят родителите на някое момиче за
мен. Никога. Но имаше нещо у този мъж, което ме накара да
поискам да го умолявам за втори шанс.
Веждите му бяха свъсени, очите му бяха неспокойни.
– Никога не съм те харесвал – каза просто.
Кимнах.
– Не мога да ви виня.
– Не те искам близо до дъщеря ми, Байрън. Вреден си за нея.
– Тук мисля да ви възразя – влязох навътре в дневната и взех два
от големите им куфари. Тръгнах обратно към вратата, кимнах да
ме следват. – Ще разреша проблема с Джо и ще ви намеря друга
работа, междувременно се налага да уважавате желанията ѝ и да
освободите територията на имението.
Това беше заповед, на която бяха принудени да се подчинят.
Последваха ме по чакълестата алея в предната градина към
таксито, което чакаше пред вратата. Дадох бакшиш от двеста
долара на шофьора да ги настани в хотела, защото двамата Леблан
никога не бяха ходили в хотел, което отново беше болезнено
напомняне колко скромен е произходът на Емилия и как на нея
все още не ѝ пукаше за моето богатство.
След като се уверих, че семейство Леблан пътуват към „Винярд“,
най-добрия петзвезден хотел в Тодос Сантос, тръгнах към
имението, което беше мое, сякаш все още притежавам мястото.
Къщата беше отворена, което означаваше, че Джозефин е вътре.
Влязох право в кухнята и когато не я открих там, проверих
басейна.
Печеше се, лежеше на шезлонг, носеше огромни дизайнерски
очила и оскъдни бикини, които крещяха Още съм млада. И
лъжеха.
Минах тихо и се настаних на съседното място. Все още носех
костюма си. Беше рано сутринта и слънцето дори не беше
изгряло напълно, да не споменаваме, че беше средата на март, но
си спомнях как Джо обсъжда с нейните светски приятели
предимствата на естествения тен пред изкуствения и онзи,
получен от кремовете. Изнесла беше задника си навън да мръзне
на слънцето.
– Мислиш ли, че това ще размръзне студеното ти сърце? –
попитах равно.
Май очите ѝ са били затворени, защото, щом заговорих, тя
скочи и само дето не ме удари с чадъра зад нас. Седна, махна
очилата от лицето си и се навъси към мен.
– Какво правиш тук? Ще извикам полицията!
Пак можеше да я извика, но наистина ли? Заради доведения си
син? Нито ставаше дума за нахлуване с взлом, нито за
неправомерно влизане. А и аз не проявявах агресивност.
Все още.
Облегнах се на моя шезлонг и прекръстих крака, вперих поглед
в басейна с форма на бъбрек. Джо обичаше да плува в него.
Почудих се дали ще иска да го използва, ако научеше колко
хлапета се бяха изчукали там по време на моите откачени купони
в гимназията в продължение на четири години.
– Не ми ли каза, че искаш по-често да се виждаме на вечеря с
вино – тонът ми си оставаше спокоен.
Надуваеми дюшеци се носеха по повърхността на огромния
басейн като безтегловни балерини, имаха различни цветове,
форми и размери и всичко ми напомняше за книга на Брет
Ийстън Елис29. Богатите задници. Кучката мащеха. Всичко беше
прецакано до самата му сърцевина. Не че си търсех извинения, но
аз имах някакъв миниатюрен шанс да се превърна в нещо
различно от това, което бях в момента.
– Не си дошъл да си прекарваш времето с мен и независимо
какво ще ми поискаш, отговорът е отрицателен. Не ги искам в
имението си повече. И без това са твърде стари за работата –
Джозефин вдигна чашата с ледена вода и приближи сламката към
устните си, движенията ѝ бяха женствени и изискани.
Смешно беше да чуя подобни думи от нея. Родителите на
Емилия бяха на същата възраст, на която беше и Джо.
Единствената разлика беше, че Леблан всъщност си изкарваха
прехраната с труд. Не бяха безполезни твари. Като нея.
– Добре. Шарлийн ще готви за мен в Лос Анджелис, а Пол
трябваше да се пенсионира още преди две години. – Все още
трябваше да намеря къде да живеят, но се съмнявах, че Дийн би
създал проблеми. – Всъщност дойдох да ти издам една тайна –
усмихнах ѝ се.
Тя спря да смуче през сламката и изви вежда.
– О?
– Знам какво направихте с Дарил. Знам на какво се съгласи
баща ми. Знам как умря майка ми. Аз. Знам. Всичко.
Такава красота беше да видя как лицето ѝ побелява и зъбите ѝ
тракат, когато времето и студените ми думи най-накрая стигнаха
до тялото ѝ. Стъклото изтрака на плочите, ситните ледени
кубчета се разхвърчаха навсякъде. Отвори уста, несъмнено
искаше да отхвърли обвинението…
– Моля те, Джозефин. Стига толкова глупости. Единствената
причина, поради която през цялото това време не те предадох,
беше, че не заслужавах да ме влачат през всичката гадост с теб. –
Освен това планът поначало беше Джозефин да остане без
никакви средства.
И почти се случваше.
Никакъв съпруг.
Никакъв брат.
Никакво семейство.
Нищо никъде.
Освен пари.
– В Ню Йорк претеглях възможностите си, опитвах се да измис-
ля какво да правя с цялата ситуация. Добре, мисля, че най-накрая
реших. – Гласът ми беше съвсем нехаен, но изражението ѝ
помръкна.
Всичко по нея се опъна и сбръчка. Взираше се в мен в пълен
ужас и потрес, стискаше коравата канава на шезлонга.
– Байрън… – пълните ѝ с ботокс устни затрепериха. – Не знам
какво те кара да мислиш, че имам нещо общо със смъртта на
майка ти…
– Недей да ме лъжеш. – Примигнах веднъж, наблюдавах я
напрегнато, после поклатих глава. – Чух разговора ви с баща ми.
Чух проведените насаме разговори. Ти си доста убедителна, нали?
Всъщност никога не успя да ме заблудиш. Само въпрос на време
беше да нанесеш удара, а не дали ще го направиш.
– Разбрал си погрешно. Обещавам ти, семейство Леблан пак ще
работят тук, а ние двамата ще си поговорим за завещанието. Не
беше честно, че баща ти остави всичко на мен. Можем да
постигнем финансово споразумение…
Изключих я. Мислеше си, че става дума за пари. Колко тъжен
беше животът ѝ? Приведох се напред, улових лицето ѝ в ръце.
Внимателно. Дъхът ѝ секна. Очите ѝ се разшириха. Бях близо до
нея. Приведен към нея. Коленете ни се докосваха. В гърлото ми
забълбука горчилка, когато ѝ се усмихнах ведро. Откачено.
Действах като психопата, за какъвто открай време ме смяташе.
И може би бях. Може би тя беше човекът, който ме беше
превърнал в такъв.
– Джо? – замолих я внимателно. – Направи си услуга. Напусни
къщата тази вечер. Освен това те съветвам да не споделяш този
разговор с никого. Ти прояви смелост, Джо. Смело убеди баща ми,
че на Мери ще ѝ е по-добре да е мъртва, отколкото да живее в
това състояние. Иска ми се да видя колко смела ще си, когато
отида в полицията. Наистина все още можеш да се отървеш от
обвинението в убийство. Но дали ще рискуваш? Сега си продължи
със слънчевите бани – потупах я по страната на лицето и станах
от мястото си. – Кой ли знае? Може пък да ти е за последно.

*
Още като дете сънувах много живи сънища как подпалвам
имението на баща си. Просто си знаех, че трябва да се направи.
Знаех, че това ще успокои болката, ще я заличи. Не цялата, но
достатъчно, за да мога да живея. След като пораснах, дори вярвах,
че в това се коренят проблемите ми със съня. Просто исках
мястото да престане да съществува заедно със спомените как
Дарил ме удря, разговора на Джо и баща ми и всичко останало.
Но имението Спенсър се простираше на повече от хиляда и сто
квадратни метра. Огромно беше и построено с тухли, трудно
щеше да бъде подпалено.
И все пак човек не знае, докато не опита, нали?
Апартаментът на слугите беше само на стотина метра от
основната къща, не беше прекалено далече и макар Джо да беше
влизала и излизала от главната кухня по няколко пъти на ден,
никога не беше почукала на вратата на семейство Леблан. Затова,
след като си взех довиждане с изгубилата ума и дума Джо, аз се
върнах в дома им.
Влязох в стаята на Емилия, безгрижно както винаги. Тананиках
си „Нощен звън“ на „Кавински“, защото най-накрая ми беше
просветнало, макар и неочаквано, че Емилия харесва тази песен
заради мен. И събрах онова, което реших, че може да ѝ липсва.
Снимките в рамките. Спомените от гимназията. Любимите ѝ
книги. Събрах всичко, което все още не беше събрано от
родителите ѝ, и го напъхах в кутия.
Прекарах следващите три часа в пренасяне на кутиите на
Леблан в кола в гаража и го прекарах на три пъти до склада извън
града.
Кутията на Емилия запазих за себе си.
През цялото време виждах Джо през големите френски врати
на кухнята на имението. Ходеше напред-назад, пиеше чаша след
чаша вино и се изнервяше. Когато приключих, включих газовите
котлони на печката в къщата до басейна – и четирите – и си
тръгнах.
Нямаше да се подпалвам. Трябваше ми алиби. Но щеше да се
случи. Най-накрая.
Ако Джо решеше да остане в къщата и изгореше с нея, това си
беше неин проблем, не мой.
Предупредил я бях.
Повече нямах никаква друга работа, преди да се върна в Ню
Йорк – победил и привлякъл на своя страна господин и госпожа
Леблан.

Глава двайсет и шеста

ЕМИЛИЯ

Г ЛЕДА ЛИ НОВИНИТЕ? – Роузи се настани до мен на малкия

ни диван. Диванът вървеше с апартамента. Мястото беше
малко, но ни беше забавно да се седи на истинска седалка, докато
гледаме телевизия. Роузи защрака с бутоните, докато не стигна до
новинарски канал. Имението, което всички познавахме
прекрасно, беше обхванато от пожар, покривът рухваше в
бушуващи пламъци. Дълго се взирах в кадрите, знаех точно какво
означават.
Вишъс.
Когато бяхме последна година в гимназията, той подпали Ла
Бел – яхтата, която беше и ресторант и принадлежеше на друг
футболен играч, превърнал се във враг на Четворката. Вишъс
обичаше огъня. Може би защото беше толкова студен като човек,
харесваше топлината да танцува в дланта му. Неговият почерк
стоеше зад всичко случващо се.
Грабнах телефона си от масичката за кафе и скочих на крака,
набрах номера му. Исках да се уверя, че родителите ми са в
безопасност. Че той е в безопасност. Отговори на четвъртото
позвъняване.
Не казах нищо от това, което се канех да изрека, защото чух, че
е на шумно място. Купон? Ресторант? Чух женски смях и викове
на мъже. Сърцето ми замря.
– Здрасти – рекох дрезгаво. – Всичко наред ли е? Видях, че в
стария ти квартал има огромен пожар. – Говорех неясно, защото
знаех, че е изключено да ми разкаже цялата история по телефона.
Ако изобщо се стигнеше дотам. Прибрах къдрица от
лавандуловата си коса зад ухото, поставих ръка на тила си и
тръгнах напред-назад из апартамента.
– Родителите ти са във „Винярд“ – както винаги не се
разпростираше в приказки, дори когато всеки ден ме
преследваше. Отбелязах си да му благодаря за таксито, което ме
чакаше днес, когато не успя да ме изпрати до вкъщи. – Утре ще ги
закарам в Лос Анджелис, трябват ми хора, които да се занимават с
доставката на храна за отдела в Лос Анджелис, а майка ти е
идеална за работата.
Затворих очи, дишах трудно. Последното, което исках, е
благотворителната му дейност към семейството ми, но те не бяха
горди хора. Просто искаха да работят и да си печелят прехраната.
Притиснах нос с пръсти, мразех, че ми трябваше помощта му и че
ще я приема след всичко, през което преминахме.
– Благодаря – казах. – Добре, ще те оставя да си продължиш с
веселбата.
– Дочуване – каза той все едно нищо не се е случило. Все едно
не ми е спасил задника… отново.
– Чакай – разбързах се, преди да е затворил. Все още не беше
затворил, но не казваше нищо. Потрих ръка по бедрата си. – Кога
се връщаш в Ню Йорк?
– Не можеш ли просто да признаеш, че ти липсвам? Не е чак
толкова трудно – усетих усмивката в гласа му.
 Трепнах. Така беше. Липсваше ми. Страшно неприятно ми
беше, че днес не е тук.
– Искам да ти дам твоите пет минути – избегнах обвинението
му.
– Десет – възрази той. След всичкото това време.
– Осем – троснах се. Всичко беше игра. Бих му дала толкова
часова, колкото му трябват, за да ми обясни всичко.
– Кръгла нула си в преговорите – изцъка той. – Като нищо щях
да се съглася и на пет. Лека нощ, Ем.
Ем. Колеблива усмивка изкриви устните ми. Знаех, че тази
усмивка няма да се скрие дълги часове.
Нарекъл ме беше Ем.

*
В четвъртък за изложбата носех дълга до глезените рокля в бяло и
златно. Оставила бях гъстата ми чуплива коса да пада по голия ми
гръб. Брент беше взел под наем роклята за мен – под наем! –
защото знаеше колко ми е важна изложбата. Цяла нощ не можех
да спя от мисли за нея. Опитвах се да убедя себе си, че няма да е
голяма работа, ако никой не купи картината ми. За пръв път моя
картина щеше да бъде изложена за продажба в галерия – и то в
уважавана – и аз бях сред едни от най-добрите художници в Ню
Йорк. Трябваше са съм щастлива, че картината ми е там.
На съвършено бялата стена.
Гледаше ме. Усмихваше ми се. Търсеше вниманието ми.
Освен за картината за друго не можех да мисля.
Същия следобед говорих с родителите си по телефона. Вече
бяха в Лос Анджелис и живееха в апартамент в същата сграда, в
която беше и пентхаусът на Вишъс в Лос Фелиз. Не исках да знам
колко апартамента бяха купили Четворката през годините.
Майка все още беше разстроена от случилото се в имението на
Спенсър.
– Най-лошото – гласът ѝ отново потрепери – беше, че според
тях пожарът е тръгнал от готварската печка. Никога не оставям
печката включена. Знаеш го. Проверявам по три пъти, преди да си
легна вечер. Казвам ти, Мили, не е станало заради нас.
– Знам – отговорих, докато си решех косата пред огледалото,
минути преди Брент да ме вземе. – Не си ти причината за пожара.
Но кой знае? Може Джозефин да е влизала там? Може да са били
други хора, които работят за нея?
По разбираеми причини не споменавах името на Вишъс.
Майка въздъхна.
– Ами ако си помислят, че сме го направили нарочно, защото
ни уволни?
– Всъщност изобщо някой знае ли, че ви е уволнила?
– Не.
– Тогава да го оставим така – казах.
– Приятелят ти каза същото.
– Той не ми е приятел – леко се уморявах да го повтарям на
всички, най-вече защото исках да е вярно точно обратното.
– Добре, трябва да вървя, Мили. Дийн ще ни откара да си
купим разни неща за апартамента. Много е хубав. Просторен. Но
всички съседи са много млади. Наистина е странно да живеем
тук.
Дийн ли им помагаше? Прехапах уста, но не казах и дума. Това
беше основното при Четворката. До един се държаха като
истински задници, но дълбоко в себе си имаха огромни сърца.
– Пазарувай с удоволствие, майко.
А ето ме сега и мен, мечтата ми се превръщаше в
действителност, или онова, което трябваше да е мечта. Отново се
вгледах в картината си, държах висока чаша шампанско и поех
дълбоко дъх. Роузи трябваше да е тук, но взимаше двойна смяна в
кафенето. Не искаше, но трябваше да покрие болна колежка, а
Роузи знаеше какво е болестта да те повали. Не искаше другото
момиче, Ел, да си има проблеми.
Всичко беше наред. Не ми трябваше никой, за да празнува с
мен. Освен това си имах Брент.
Висока, красива жена в началото на петдесетте се приближи
към мен, облечена в черна рокля за коктейл, перлена огърлица и
червено червило. С усмивка разглеждаше картината ми на
стената.
 – Истина или любов? – заразмишлява. Просто искаше да
подхване разговор и нямаше представа, че аз съм човекът с
инициалите ЕЛБ в дъното на картината. Емилия Леблан.
– Любов със сигурност. Не е ли очевидно? – извих вежда.
Разсмя се тихо, сякаш казаното от мен е изключително забавно,
и отпи от виното си.
– За вас може би. Защо мислите, че е любов?
– Защото човекът, който е нарисувал картината, очевидно е
влюбен в модела.
– Защо да не е обратно? – Обърна се към мен с лукава усмивка.
– Погледнете лицето му. – Маникюрът ѝ мина близо до платното.
– Изглежда щастлив. Доволен. Може би той е влюбен в онзи,
който го рисува. Или любовта им е взаимна.
Изчервих се.
– Може би.
– Казвам се Санди Ричардс. – Подаде ми ръка, ръкувах се с нея.
Санди имаше вид на богата жена не само заради тоалета си.
Имаше излъчването на богата жена. По това ми напомняше мъжа
на картината.
– Емилия Леблан.
– Знаех си. – Тя посочи инициалите в дъното на картината.
Нямаше смисъл да отричам. Освен това се гордеех с творбата
си. Беше платното, което нарисувах на Бъдни вечер. Обмислях да
го запазя и да нарисувам друго за изложбата, но истината беше,
че не исках лицето на Вишъс да ме гледа всеки ден. Всеки път,
щом затворех очи, той беше там. Не ми трябваше друго
напомняне, че ми е идея фикс.
– Сигурна ли сте, че искате да я продадете? – Санди допря
студената чаша до лицето си, очите ѝ отново се насочиха към
картината.
Кимнах.
– Никога не съм била по-сигурна за нещо в живота си.
– Красив мъж.
– Красотата е преходна – казах. Моят личен вишнев цвят.
 – Тогава ще я откупя – заяви тя с вдигане на рамо.
Устата ми пресъхна, примигнах, за да се съвзема от шока.
– Така ли?
– Разбира се. Има нещо у него. Не прилича на модел. Просто…
изглежда интересно. Онова, което най-много ми харесва, е как сте
уловили бурята в погледа му. Усмихва се щастливо, но очите му…
издават страдание. Измъчва го нещо. Това ми харесва. Обзалагам
се, че този мъж има хубава история.
– Нищо подобно, чист боклук.
Чух глас зад себе си и веднага се обърнах. Там стоеше Вишъс в
един от своите морскосини костюми, от които сърцето ми
почваше да бие по-силно и разгаряха постоянна болка между
бедрата ми.
Не можех да повярвам. Успял беше за изложбата ми. И… какво,
по дяволите, държеше в ръка? Приличаше на билет.
Не знаех как да реагирам. Искаше ми се да му се нахвърля, да го
разцелувам страстно и да му благодаря, че е дошъл, но не бяхме в
такива отношения. На този етап не бяхме, може би никога
нямаше да бъдем. Напомних си, че последния път, когато го бях
попитала какво иска от мен, отговори, че искал да ме изчука. Този
път трябваше да внимавам със сърцето си.
Вишъс дойде при нас, пренебрегна Санди, пъхна пръсти в
оформената ми в прическа лавандулова коса, устните му бяха
странно близо до моите. Разговорите около нас спряха. Усетих, че
Брент ни наблюдава. Санди ни наблюдаваше. Всички в нас
гледаха.
Това явно е планирал за четвъртък. Знаел е. През цялото време
е имал намерение да дойде на изложбата.
– Попитай ме какво искам – измърмори Вишъс в лицето ми.
Откритата демонстрация на чувства от него – без сексуален
намек, без да тормози, просто чиста, открита обич – изпълни
сърцето ми с топлина, но се опитах да потисна надеждата си.
– Какво искаш? – обърнах поглед към неговия и изведнъж вече
не бяхме в Ню Йорк, в пълна с хора галерия. Озовахме се в
старата ми стая. Около нас нямаше тържество, светът беше
изчезнал, светът, който постоянно пренебрегвахме, щом сме
заедно.
– Искам теб – каза просто той. – Само теб. Нищо друго. Винаги
само теб – мъката му се изля във въздишка, затворил беше очи. –
Мамка му, Емилия. Теб.
Исках да го разцелувам като по филмите, но това беше истина,
а аз бях служител на работа и художничка, която все някак
трябваше да продължава да се държи. Но го придърпах към себе
си и вдъхнах неповторимото му ухание, позволих си да се опия от
него. Спотаих всички емоции, които ме заляха. Облекчението.
Щастието. Предпазливостта и любовта. Страшно много любов.
Когато най-накрая се отдръпнахме, сведох поглед към свитата
му ръка.
– Какво държиш, Вик?
– Това ли? Видях нещо, което ми хареса, затова го купих, докато
идвах насам. – Отвори юмрук и ми го показа.
Бележката за покупката на моята картина. Сърцето ми застина.
Стисна ръката ми в своята и се усмихна.
– В спалнята ми ще изглежда направо убийствено, ти какво
мислиш? Мога да те чукам и да гледам в себе си, докато го правя.
Има нещо наполеоновско в тая работа.
Това беше най-хубавата вечер в живота ми.
Вишъс не само остана през цялото време, но и ми позволи да се
потопя в признанието, което получих. През повечето време той
стоеше до мен с чаша уиски, занимаваше се с телефона си и
понякога ме снимаше, когато се усмихвах или смеех с някого.
Държеше се като любимия. Но не какъв да е. Любимият Вишъс,
какъвто трябваше да бъде, но не се беше случило.
А когато вечерта приключи, а аз се обърнах да му кажа, че
искам да карам полека, че повече не мога да му давам тялото си,
защото то вървеше ведно със сърцето ми и душата ми, но пак се
оказа крачка пред мен.
Вишъс ме задърпа към някакво такси, лепна нежна усмивка на
челото ми и затвори вратата му, с жест ми показа да сваля
стъклото. Направих го.
– Мислех, че ще ме изпратиш до вкъщи – извих шеговито
вежда.
– Сгрешила си. Котето ти в момента не ме интересува.
Интересува ме сърцето ти.
Винаги страшно жесток, дори когато беше сладък.
Потупа по покрива на колата.
– Гледай де се наспиш въпреки адреналина. Ти направо ги
разби, Емилия. Гордея се с теб. Утре в дванайсет ще те взема за
обяд. Приятна вечер.

Глава двайсет и седма

ВИШЪС

Т АЗИ СЕДМИЦА ВСЕЛЕНАТА беше на моя страна.

Дийн беше престанал да се държи като клисав шибаняр и
реши да ми помогне. Не само организира купон с десетки хора,
които ме видяха, като застраховка срещу слабата вероятност Джо
да се заеме да ме разследва за случилото се в имението, но и
закара семейство Леблан да си купят мебели и провизии. Със
смесени чувства наблюдавах как си общува с Шарлийн, защото
нещастникът си падаше омайник и тя наистина го харесваше. По
начина, по който го гледаше, разбирах, че ѝ се иска дъщеря ѝ да
беше останала с него. Ами на Шарлийн щеше да ѝ се наложи да
свикне с мен.
Джозефин не била в имението, когато къщата се подпалила.
Помолих един познат да мине със своя харли и със ски маска и да
хвърли една запалителна бомба в гаража. Направи го.
Излезе ми двеста хиляди долара.
Само че имението на Спенсър се изпари. Изчезна от лицето на
земята. Белезите по почернялата, кална земя бяха единственото
доказателство, че е съществувало.
 На следващата сутрин мащехата ми ми изпрати съобщение, с
което ме уведомяваше, че се мести в Мауи. Аз отговорих на
съобщението ѝ, че се налага да остави наследството си на място,
където да ми е пред очите, иначе с моите пари никъде не отива,
включително ада.
Не отговори, но съобщението беше ясно. Спечелил бях. Тя
изгуби. В живота. Във всичко, което имаше значение.
Не беше лесно да се върна в Ню Йорк навреме за изложбата.
Наложи се да си осигуря билет с подкуп. Платих двойно, но успях
да стигна навреме в галерията. А когато влязох, не бях сигурен
какво да ѝ кажа, тя беше свършила цялата работа сама.
Нарисувала ме беше.
И то не просто ме беше нарисувала (можеше да се отправи
възражение, че е докарала носа по-добре, отколкото този, с който
се бях родил), но и онова, което правех на картината, ме караше
да се хиля като мръсник. Държах джойнт и се смеех срещу
невидим фотоапарат – въпреки че очите ми си бяха все още
моите, малко нещо тъжни, мрачни и адски изплашени, – и носех
проста черна тениска, на която с бели букви пишеше „Черно“.
Фонът беше ярко, идиотско розово.
Аз бях нейният черен цвят.
А тя беше моят розов цвят.
Купих картината веднага, дръпнах шефа ѝ настрани. Гей,
благодаря, мамка му. И приятелят му беше там, Рой. Вече бях
забелязал, че Емилия стои до моята картина, обсъжда я с някаква
жена и се надявах, че не съм закъснял да я откупя.
Не бях.
Емилия все още не го знаеше, но щеше да нарисува друга
картина. На тази картина щеше да бъде тя с розова риза на черен
фон, а аз щях да я окача до моята.
На следващия ден пристигнах в галерията рано, на обяд.
Стоеше сред праха в моряшка рокля в синьо и бяло и оранжеви
половинки, чакаше ме усмихната. Толкова просто изглеждаше. В
този пролетен ден ми предлагаше на драго сърце онова, което бях
искал. Не изглеждаше толкова лесно, когато бяхме в гимназията.
Но сега разбирах, че Трент е имал право в нощта, когато разбрах,
че излиза с Дийн. Много гадост измъкнах от себе си, защото не
можех да призная един простичък факт.
Исках само тя да е моя, но не спирах да си мисля – да вярвам, –
че не съм достатъчно добър. Че такава разруха като мен не
заслужава безукорно момиче като нея.
Не забавих крачка след кафенето, където я чаках, давах си
време да оценя факта, че стои в другия край на пресечката.
Изгуби търпение и тръгна бързо към мен, едва сдържаше
усмивката на лицето си. Когато бяхме на сантиметри един от друг,
и двамата спряхме. Исках да я целуна, но моментът все още не
беше дошъл. Затова втъкнах къдрица зад ухото ѝ и преглътнах.
– Да вървим.
Взехме такси. Пролет беше. Великолепно време. Единственото
хубаво на Ню Йорк освен факта, че Емилия Леблан живееше тук,
беше онова, което възнамерявах да ѝ покажа.
– Къде отиваме? – дъвчеше долната си устна.
– Да се пързаляме с кънки – казах равно. – После искам да си
направя гигантска татуировка на задник върху челото, защото
този символ ме описва.
Тя се разсмя с оня гърлен смях, който ме караше да възвирам.
– Мога да ти нарисувам нещо – смигна ми.
– Идеята ми допада.
Таксито спря накрая на Сентръл Парк Уест, излязохме. Не бях
взел с мен нищо освен моята история. Нищо за излет. Нито дори
одеяло, на което да седим. Надявах се да е достатъчно. Емилия ми
изпрати една усмивка като на Мона Лиза, която се превърна в
лъчезарна, щом я улових за ръка и я поведох към цъфналото
вишнево дърво близо до малък мост. Дървото беше в пълен
цъфтеж. Много красиво, точно като нея, тя стоеше и го гледаше
мълчаливо.
Репетирал бях тоя момент вчера, точно преди да отида в
галерията. Броих стъпките, за да знам точно къде се намира
дървото и да се уверя, че ще е цъфнало. Сентръл Парк е огромен и
не исках нищо да оплескам. Стига толкова оплесквания с тази
жена.
 Тя се обърна с лице към мен.
– Вишнев цвят?
Свих рамене.
– Май схващам защо е цялата олелия.
Седнахме под дървото.
Мисълта да доверя на някого всичко случило се, дори на нея,
беше смразяваща. Адвокатът в мен искаше да ме улови за яката и
да ме измъкне от това положение. Но адвокатът в мен предаваше
богу дух близо до Емилия Леблан. Доказа го това, че я изчуках до
вратата на кабинета си.
Тя ме гледаше с очакване.
– Виж, не е необходимо да ми обясняваш каквото и да било –
избърбори. – Ние сме такива, каквито сме. Знаех кой е Вишъс
Спенсър, преди да реша да работя за теб. Знаех, че ще ме
преследваш. Знаех, че ще ме молиш за постъпки, които няма да
ми е лесно да извърша. И имаш право, ние не се бяхме уговорили
да сме само един с друг. Колкото и да е болезнено, имаш пълно
право да спиш с Джорджа…
– Мислиш, че съм спал с Джорджа, така ли? – навъсен я
прекъснах невярващо. – Не съм я докоснал. Опитах. Повярвай ми,
опитах. Но тя не беше ти. И знам, че не очакваш от мен да ти
давам отговори, но ще го направя въпреки това, защото малка
част от мен мисли, че може би, може би след това ще ми дадеш
още една възможност.
Имаше и една по-голяма част у мен, която подозираше, че ще се
обади на полицията и ще ме предаде. Въпреки това трябваше да
направя каквото бях намислил.
Помежду ни се настани мълчание. Очите ми попаднаха на
тревата, докато говорех. Така беше по-лесно.
– След като майка ми пострада при катастрофата, когато бях
дете, всичко се промени. Бракът на родителите ми и без това не
вървеше, доколкото си спомням, но след травмата на майка
престанахме да сме семейство. Повече нямаше вечери заедно.
Нямаше семейни почивки. Баща ми почти не ни отделяше от
времето си. Потопи се в работа. Когато бях на девет, най-накрая
баща ми реши да напусне майка ми заради Джозефин. Имаха
връзка, но той не можеше да се разведе с клетата ми
парализирана майка, нали така? Затова Джо го убеди да изпрати
един мъж, който да я премахне. Мъжът беше братът на Джо,
Дарил Райлър.
Емилия ахна, улови ръката ми. Продължих.
– Без да искам, чух разговор между татко и Джо, тя още му беше
секретарка, и защото бях на девет, не бях сигурен какво точно съм
чул. Забравих го. Няколко седмици по-късно се прибрах у дома
посред ден, бях болен. Видях Дарил да се измъква забързано от
спалнята на майка. Тя почина същия ден, а Джозефин и баща ми
се ожениха година по-късно.
Говорех и в устата си усещах горчив вкус. Все още не бях
преодолял факта, че ме е мразил до такава степен, че не ми остави
почти нищо.
– След случилото се с майка да съм щастлив беше като някаква
проява на злото. А Дарил… се превърна в постоянно присъствие в
дома ни. Като някоя стара, очукана, адски грозна мебел, която
искаш да изхвърлиш. Човекът беше пияница и понякога се
друсаше. Имаше слабост към кокаина. Освен това беше откачен
садист. Бях малък и съсипан, за него нищо не представляваше да
ме завлече в библиотеката и да ме налага с юмруци или да ме
реже. Нямаше на кого да се оплача. Убили бяха единствения
човек, който ме обичаше.
– Исусе – чух Емилия да мърмори, докато подсмърчаше шумно
и стискаше здраво ръката ми. Очите ѝ вече бяха пълни със сълзи.
– Това е ужасно, Вик.
И аз съм ужасен, така си мислех.
– Обмислях да ида в полицията и да им разкажа всичко, но на
онзи етап вече бях разбрал, че съм сам срещу света. Освен това
работата ставаше лична. Знаех какво ще направя. Имах план. Но
докато го привеждах в изпълнение, предполагам, закоравях. До
такава степен, че ми стана невъзможно да забелязвам красивото и
нежното, което ме заобикаляше.
Тук се появява Емилия Леблан. Знаех какво ще излезе сега от
устата ми. Опитах се да убедя себе си, че няма да е ужасна грешка.
Емилия не беше моето момиче. Тя дори не беше моя приятелка. А
аз щях да ѝ призная за постъпка, с която се оставях уязвим в
ръцете ѝ, надявах се да не ме пипне за топките и да стиска до
смърт.
– Трябваше да се играе една игра и аз я играех добре. Когато с
теб се видяхме за пръв път, Дарил вече беше спрял да идва в дома
ми. Отново се беше нашмъркал, а баща ми каза на Джо да му
вземе ключовете. От няколко години не ме беше пребивал. Вече
бях пораснал. Гонех двата метра на височина и играех футбол.
Докато той беше хилава, оплешивяваща дрога, въобразяваше си
обаче, че още може да ме сплашва. Когато те заварих пред
библиотеката, помислих, че си чула прекалено много, и най-
лошото беше, че щом те погледнах, видях Джо. Имаше нейните
устни и коса, нейните очи, осанка. Приликата ме накара да те
намразя.
Емилия избърса мълчаливите сълзи с опакото на ръката си и
скри глава в рамото ми. Позволих ѝ. Поех дълбоко от свежия
въздух, затворил очи. Трябваше да продължа.
– След като ти си тръгна от Тодос Сантос, всичко отиде на още
по-зле. Вече не ходехме в гимназията и не бях крал. Нямаше с
кого да играя на „Предизвикателството“, което доведе дотам, че
стаеният ми гняв забълбука в мен. Особено към мащехата ми и
брат ѝ. Исках да убия Райлър. Да го приключа. Отидох в къщата
му. Дори не ми се наложи да изритам вратата. Взимаше си гореща
вана, почиваше си със затворени очи.
Казах ѝ как го бях убил. Как спокойно отидох до него, седнах на
ръба на ваната и пуснах телефона му, който дотогава се намираше
на дървена поставка, във водата.
Аутопсията заключи, че Дарил се е удавил, защото е бил
дрогиран до ступор. Историята беше бетон. И освен това беше
вярна. Той се удави, но аз му дадох лекарствата, които да го
изстрелят в небитието.
След като приключих, останах неподвижен, дори не смеех да
поема следващата глътка въздух.
Тя не стана и не си тръгна.
Не ми се разкрещя.
Не издаде никакъв звук.
 Просто стоеше напрегната до тялото ми и прокара ръка по
моята, подтикваше ме да продължа. Въздъхнах и освободих
въздуха, който бях затаил.
– После беше време да се разправя с Джозефин и татко.
Златотърсачката заслужаваше да изгуби онова, за което беше
кроила толкова много планове. Фактът, че татко се разболя, се
погрижи за по-голямата част от задачата. Планът ми беше прост.
Баща ми се убиваше от работа, за да създаде своето могъщество.
Целта ми беше да се изправя срещу него, преди да умре. Да му
кажа, че през цялото време съм знаел за майка и че ще се
освободя от онова, което е построил, като се започне с имението,
което мразех.
– Ти си подпалил къщата – каза тя внимателно.
Кимнах, брадичката ми се заби в слепоочието ѝ. Почувствах се
някак по-лек. Надявах се, че изповедта няма да ме захапе за
задника следващия път, когато с Емилия се скараме, което
нямаше как да не стане, защо ние просто си бяхме такива. Тя
отдръпна глава от гърдите ми и впери поглед в мен. Оставих я.
Защото вече не криех нищо.
– Направил си много ужасни неща, за да отмъстиш за майка си
– прошепна. От дясното ѝ око потече сълза.
Кимнах. Можех да кажа, че съжалявам за постъпките си, но
щеше да е лъжа, която не заслужаваше да чува.
– И ми разказа всичко, защото…?
– Защото ти имам доверие. Защото искам да разбера дали все
още има възможност да знаеш кой съм, какъв съм в
действителност и пак да... – Не казвай да ме обичаш, не казвай да
ме обичаш. – Да бъдеш с мен.
– Искам да бъда с теб – каза, без да се поколебае, и, мамка му, от
това веднага стана много по-топло. – Аз знаех, че са ти
причинили зло и продължавам да те искам. Дори не искам да те
поправям. Искам те такъв, какъвто си. Белязан. Неразбран.
Нещастник. Искам истинската версия, мрачната, онази, която ме
накара да съм тъжна като никога в живота си, но и щастлива като
никога.
Сега беше моментът.
 Притиснах устни към нейните, те бяха топли, правилните и
бяха мои. Целувахме се под цъфналото вишнево дърво малко
преди устните ни да се отдръпнат, примигна към мен. Станах и ѝ
предложих ръката си.
Тя я прие.
Прие я, мамка му.
Знаеше какво съм направил и още беше до мен. Нещо повече,
беше непоклатима. Това беше истинската красота на това момиче.
Никога не се страхуваше. Винаги стоеше изправена и решителна,
знаеше какво е правилно и какво не е в нейната вселена. Винаги.
Това беше казала Розово преди всичките тези години. Че ние не
сме над закона, но не сме и под него.
Около нас имаше хора. Караха колела и се наслаждаваха на
излета си, снимаха, разхождаха кучетата си. Мястото гъмжеше от
живот, но аз бях приключил разговора си с нея за смъртта, която
причиних. Знаех, че в ума ѝ все още се въртят въпроси, затова
чаках, позволявах ѝ да ги изкаже.
– Какво ще предприемеш по отношение на Джозефин? – очите
ѝ ме стрелнаха и аз се усмихнах.
– Ще я ударя, където най-много я боли. Ще ѝ взема парите.

*
Направо не е за вярване колко бързо могат да литнат шест месеца.
Нямах право да се оплаквам от Дийн, защото той удържа на
думата си, остана в Лос Анджелис и дори помагаше на родителите
на Емилия да се установят, докато аз ухажвах дъщеря им.
Да, точно така, да я ухажвам.
Нямах представа как преминахме от момента, в който се
чукахме в кабинета ми във всяка известна на човека поза, до това
да ѝ държа чантата, докато я изпращам от метрото до окаяния ѝ
апартамент всяка вечер, но се случи. Попитах я дали иска да се
премести при мен заедно с Роузи, отново да се настанят в
апартамента си в Манхатън, който в момента аз заемах. Имах
повече от свободно място за трима ни, но след като тя отказа,
повече не повдигнах въпроса.
 Щяхме да направим нещата по нейния начин. Разбрал го бях.
Подходът ѝ пет пари не струваше, но исках да започна да уча как
да играя игрите на другите, щом ще искам да постигна нещо важ-
но в този мой живот.
Не бяхме казвали изрично, че излизаме, но със сигурност не се
чукахме, и все пак се виждахме всеки ден. Не казвахме, че през
почивните дни от седмицата сме заети и ги прекарахме заедно.
Рози беше с нас по-често, отколкото ми беше по вкуса, но поемах
ударите. Ходехме по музеи и на кино. Разхождахме се и дори
веднъж отидохме до Кони Айлънд. Роузи доведе приятеля си със
себе си в онзи ден – мазен тип на име Хал, – затова имах няколко
часа да замъкна Емилия зад една сграда и да съм с нея. Бетонът
остави алени следи по целия ѝ гръб от триенето, защото гърбът ѝ
беше опрян в него.
Роузи ме дразнеше за Хамптънс, питаше що за богаташ съм,
щом нямам там къща, най-накрая се предадох и наех място за
почивните дни, но не преди да обсъдя идеята с малката сестра на
Емилия и да ѝ кажа, че не доведе ли Хал, зарязвам окаяния ѝ
задник насред път към къщата на плажа, която съм взел под наем.
Седмицата преди пътуването отново отидохме да видим
цъфналото вишнево дърво. Цветчетата отдавна бяха увехнали,
което май беше малко потискащо. Още по-лошо, пролетта почти
свършваше и знаех, че времето ми приключва.
Онази нощ най-накрая отново си легнахме заедно и изобщо не
приличаше на онова от първите дни.
Роузи имаше нужда от апартамента в Бронкс, защото приятелят
ѝ преспиваше там. Съвършена възможност за мен. Попитах
Емилия дали иска да спи у дома и тя се съгласи. Не подредих
вечеря на свещи, нито ѝ подарих цветя, защото щеше да е лъжа, а
си бях обещал да не я лъжа. Но поръчах виетнамска храна от
ресторанта, който харесваше, и ѝ купих вино. Тя дойде след
работа и изрита високите си токчета – лимоновожълти със зелени
точки, – измрънка нещо как била на милиметри от това да се
предаде и да започне да носи маратонки с роклите, така както
правеха разните адвокатки и счетоводителки в Ню Йорк.
 Ухилих се и ѝ налях вино. Вече бях по джинси и тениска.
– Ммм, жени в костюми и маратонки. Тотално скапва
ерекцията.
Тя се разсмя и на шега ме замери с едно от токчетата, умишлено
не ме уцели с метър и нещо. Извих вежда, отидох до нея и ѝ
подадох едната от пълните чаши с вино.
– Напоследък си много агресивна. Сигурно е от сексуалното
напрежение – без да ѝ давам възможност да отговори, се обърнах
и започнах да отварям кутиите с храната за вкъщи и да сервирам
в чиниите ни.
Тя пи от виното, усещах погледа ѝ върху тялото си.
– Как спиш напоследък, Вик? – Тонът ѝ беше мил и
съблазнителен.
– Като проклето бебе. Благодаря, че попита.
Напоследък успявах да измъкна малко повече планиран сън,
най-вече защото не се притеснявах за всичко. Джо беше
единствената недовършена задача, но скоро и с нея щях да се
справя. Всичко останало вървеше гладко. Спях всяка втора вечер,
което си беше огромен прогрес. Не знам как се случи. Може би
защото сега имах някого до себе си.
Тя леко наклони глава и ме загледа унесено, обичах я заради
това.
Мамка му. Наистина.
Освободи чашата ми с вино от пръстите ми и я постави на
кухненския остров, сключи ръце зад врата ми и тогава осъзнах, че
през цялото това време, през цялото това шибано време, докато я
бях преследвал, всъщност я обичах.
Обичах я, когато я мразех.
Обичах я, когато не исках да имам нищо общо с нея.
Толкова бях луд по това момиче, че границите се сливаха.
Чувствата бяха смесени, емоциите се преплитаха.
Крадях ѝ моливите и химикалите, когато всъщност имах
отчаяна нужда от думите ѝ.
От всичките. От всяка буква и от всяка сричка. От всяка
глупава рисунка.
Ясно ми беше и тогава, в просторната бяла кухня, която не
харесвах особено, в град, който мразех, в апартамент, който
трябваше да освободя след три седмици, че съм влюбен.
Изпитвах любов, която носеше белезите на времето и беше
отдавнашна, но продължаваше да гори.
– Попитай ме отново какво искам – казах тихо и тя се ухили,
притисна устни към гърдите ми през тениската.
– Какво искаш? – измърмори тя. Косата ѝ миришеше
фантастично. На цветя и както щеше да ухае проклетата ми
възглавница тая вечер.
– Нищо. Приключих с исканията. Вече имам всичко, което ми
трябва. Попитай ме как се чувствам.
– Как се чувстваш?
– Влюбен – дишах тежко, зарових лице в косата ѝ. – Чувствам се
влюбен, страшно влюбен, мамичката му.
Не си изядохме вечерята. Вместо това я отнесох до новото
легло, същото, в което Дийн никога не беше спал, и я поставих на
матрака, по корем, наблюдавах сърцевидните ѝ форми отзад и
цялата тая лилава коса, която беше разпиляна по гърба ѝ и
възглавниците ми. Приведох се напред, целунах татуировката ѝ,
пъхнах ръка между краката ѝ, прокарах пръст по сърцевината ѝ.
Тя потрепери от удоволствие, но чакаше неподвижна.
Този път нарочно изчаках. Чаках да усетя, че всичко е наред. Да
ѝ покажа, че не става дума за свалка.
С език обходих разстоянието от врата ѝ до последната кост на
гръбнака ѝ, където спрях, обхванах дупето ѝ, като повдигнах
коленете ѝ. Сега стоеше на четири крака, извила глава над рамото
си, за да види какво правя. Откраднах си отчаяна целувка и
насочих лицето ѝ така, че отново да гледа към таблата на леглото.
– Не ми ли вярваш?
– Едва сега започвам. – Тя се разсмя бездиханно, а пръстите ми
потънаха отново в нея, усетих, че става все по-влажна.
Взех малко от този плам и го завъртях около ядката ѝ,
възглавничките на пръстите ми я удряха леко и почувствах как
страстно започва да се трие в дланта ми. Поставих едната си ръка
на кръста ѝ, притиснах я надолу.
– Не мърдай.
 – Все командваш – простена, но се подчини. Този път не
забравих презерватива. По дяволите, този път нищо не забравих.
Внимателно потънах в нея отзад, без да спирам да я разтривам.
Хубаво беше да съм в нея отново, но беше още по-хубаво да знам,
че този път това означава нещо.
Отначало се движех бавно. Отчаяно бавно. Дразнех я.
Умишлено я влудявах.
– Вишъс – умоляваше ме, главата ѝ падна на възглавницата,
когато въздъхна. – Моля те.
– Моля те какво?
– Моля те, не ме изтезавай.
Ускорих движенията си в нея, все още не ѝ давах онова, което
искаше. Емилия обичаше по-здравия подход. Харесваше ѝ да е
грубо и гневно. Именно по тази причина бяхме толкова
съвместими.
– Мисля, че на теб ти харесва да те изтезават – приведох се,
шепнех в ухото ѝ. – Мисля, че винаги ти е харесвало. Много.
Първата вълна на удоволствието я връхлетя, коленете ѝ и
лактите ѝ се подгънаха. Тя се срина, вече лежеше на леглото, но аз
продължавам здраво да блъскам в нея, пръстите ми бяха около
женствеността ѝ. Бях неуморим. И след като се бях лишавал
много дълго време от нея, имах причина да съм такъв.
– Вдигни се – наредих. Гласът ми беше с обичайния си студен
тон.
– Не мисля, че мога. – Тя звучеше така, сякаш всеки момент ще
изгуби съзнание.
Придърпах я, гърбът ѝ се прилепи към гърдите ми, триех
постоянно зърното на гръдта ѝ, описвах кръгове, докато смучех
татуировката ѝ.
– Знаеш ли как се чувствам? – ръмжах във врата ѝ. Всяка
секунда щях да свърша. Знаех го и за някои оргазми сте наясно, че
ще са като предишните. Но този? Имах чувството, че ми е
първият. Връх, който се случва веднъж на няколко години.
– Добре? – попита тя.
– И така също – усмихнах се до горещата ѝ, покрита с пот плът,
близнах я, за да опитам отново вкуса ѝ. С такава мощ я яздех, че
знаех, че ще пламне навсякъде, същото се отнасяше и до мен,
затова не ме беше грижа.
Държах я с една ръка, докато си играех с гърдите ѝ, с другата си
ръка издърпах коляното ѝ, за да имам по-добър достъп, и
продължих още по-мощно. Тя викаше силно. Всичко в нас
пулсираше.
– Чувствам те като изкупление. Знаеш ли на какво прилича?
Преобърнах я, но не спрях, а тя трепереше сигурно от третия си
оргазъм.
– Не. Кажи ми.
Свърших мощно в нея, чувствах освобождаването си в топлата
ѝ, стегната плът.
– На съвършенството, като теб.
Чуках с такава сила Емилия, че накрая гърбът ми създаваше
впечатлението, че се боря с шибана мечка гризли.
Рухнахме по гръб на леглото, тя се претърколи отгоре ми.
– Обичам те – проплака.
– Знам – отвърнах, защото знаех. Че кой друг изобщо щеше да
ме търпи, ако не ме обича?
– Това ме плаши – добави тя.
– Не го позволявай. Обещавам да те закрилям от всичко. Дори
от себе си.
Час по-късно я измъкнах навън на балкона – навън си беше
горещ, почти летен ден, – настаних голия ѝ задник на едното
място за хранене, разтворих краката ѝ на ширината на раменете
ми. Прокарах влудяващо език по мидата ѝ и отново почувствах
възбудата си. Пъхнах ръка между краката ѝ и тупнах ядката ѝ.
Хубаво беше да усетя плътта ѝ до моята отново. Вече знаех, че
ваканцията, която бях организирал в Хамптънс, щеше да е секс
маратон.
– Хората могат да ни видят – каза ми тя, и то не за пръв път. Тя
имаше право, разбира се. Ние бяхме на двайсетия етаж, но по
същия начин живееха и почти всички останали в Манхатън.
– Майната им – казах, угощавах се с нея, изпълвах я с език и
пръсти едновременно.
Извика името ми и страшно ми хареса как прозвуча на устните
ѝ, за малко да се пръсна. Устата ѝ стоеше отворена в остатъка от
времето, в което работех с език. След като свърши още веднъж,
станах и наведох тялото ѝ така, че отново да легне на масата, и я
чуках грубо, а приборите танцуваха до задните ѝ части, докато и
двамата не стигнахме до върха.
По време на вечерята с изстинала храна на масата вътре реших
да използвам новата си черта да съм честен и просто ще говоря с
нея направо.
– Продадох десет процента от дяловете си в компанията на
Дийн в замяна на шест месеца в Ню Йорк.
Приборите ѝ изтракаха на масата, мълчание изпълни въздуха.
– Стана през януари – продължих. – След три седмици ще
трябва да си събирам багажа и да се връщам в Лос Анджелис.
Няма да те питам за глупости, защото знам, че имаш свой живот
тук и че обичаш работата си, но… само ти казвам.
Вдигна рязко поглед и се задави с виетнамското ястие. Очите ѝ
блестяха от различни емоции, които все още не разпознавах ясно
поради тъпотата си. Ориентирах се обаче, че този път не ми е
бясна.
– Три седмици ли? – попита.
Кимнах сериозно.
– Мога да пробвам да продам още десет процента, но е
изключено Трент и Джейми да го позволят. Ще поставя в риск и
техните задници.
Пи от виното, вероятно за да си спечели време. След като омете
цялата чиния, примигна.
– Благодаря, че ми каза.
Не знаех какво да очаквам. Всъщност знаех. Очаквах тя да
обяви, че работата ѝ може да иде на майната си и че се мести при
мен.
Само че откъде накъде ще си зарязва кариерата, за да мога аз да
си гоня моята?
– Е, как! Ще ядеш ли този дим сум30? – посочих с пръчици към
чинията ѝ. Тя поклати глава, изведнъж натъжена. Взех го и го
напъхах в устата си, задъвках, за да не се налага да говоря повече.
– Бива го.

Глава двайсет и осма

ЕМИЛИЯ

П АК КАЗВАМ, ЧЕ СЪЖАЛЯВАМ – повторих собствените си

думи за дванайсети път, кършех пръсти, докато стоях като
наказано дете в кабинета на Брент. Всичко беше бяло освен
картините, които висяха по стените. Красиви бяха.
Картина на ягодово поле.
Картина на гол мъж, облечен с модни официални обувки.
Картина на плачещо оръжие.
И картина на цъфнало вишнево дърво.
Погледна към картината ми и въздъхна, бутна очилата си за
четене нагоре по носа си.
– Не знам какво да ти кажа, Мили, освен очевидното. Допускаш
огромна грешка.
Бих поспорила, но нямаше смисъл. Той вероятно имаше право.
Колко момичета оставяха всичко, което познават и обичат – своя
град, своята мечтана работа, своята сестра, за някакъв, дето им е
бил шута, когато са били на осемнайсет! Не ще да са много. И
въпреки това аз бях от тези момичета.
Проявявах безразсъдство, неблагоразумие, глупост и
непрактичност във всяко отношение… защото бях негова.
Затова продължавах да стоя на мястото и да потупвам нервно с
крак. Брент стана от стола си, отблъсна се от бялото бюро и
тръгна към мен. Различно беше от това да стоя пред Вишъс,
когато той ми беше началник.
Защото не се страхувах, само бях тъжна. Принасянето на жертва
е като пороците. Подчиняваш им се, отказваш се от нещо хубаво,
за да получиш нещо по-добро.
– Какво ще прави Роузи? – попита той. Не познаваше много
сестра ми, но я беше срещал два пъти и знаеше историята ни.
Свих рамене. Това беше най-болезнената част. Онази, която ме
караше да се чувствам като предател.
– Срещнала е някакъв тип. Хал. Остава тук в Ню Йорк. Иска да
продължи да учи в училището за медицински сестри.
Брент ме изгледа – погледът казваше: „Виждаш ли? И ти трябва
да останеш тук“, но го пренебрегнах и насочих очите си към
картината с голия мъж.
– Съжалявам, че те разочаровах – казах. И беше вярно.
– Не си – Брент се приведе към лицето ми и въздъхна. – Само се
надявам ти да не разочароваш себе си.

*
Отидох до офиса на Вик веднага след като подадох оставка. В
метрото си мислех, че досега не бях напускала толкова добри
работни места за толкова кратко време. Никога. Но знаех какво
искам и онова, което исках, беше да се преместя в Лос Анджелис.
Не бях ходила там, но нямаше значение. Той беше там.
Родителите ми бяха там.
Лос Анджелис беше моят дом, а аз още не бях ходила в този
град.
С бързи стъпки влязох в кабинета на Вишъс и, както
обикновено, рецепционистката ме изгледа криво, макар вече да
знаеше, че хич не трябва и да ме спира да вляза. През изминалите
няколко месеца безброй пъти бях влизала през вратата и по време
на пребиваването си там създавах шумове, които тя можеше да
чуе съвършено ясно. Шумове, които даваха ясна представа за
своего рода тежката кардиотренировка или нещо такова, на което
се бях отдала. В кабинета си Вишъс нямаше пътечка, така че
знаеше точно какво правим.
– Здрасти – кимнах ѝ.
– Ммм – отговори тя и прелисти лъскавото списание с
обработената на компютър снимка на Селена Гомес на корицата.
 Липсваше ми Пати. Работих тук само седмица, което не ми
попречи да се привържа. Тя беше забавна, дори когато ме
принуди да поискам Вишъс да ѝ разреши да си тръгне по-рано.
На младата рецепционистка ѝ отне точно три секунди, за да
осъзнае накъде отивам и най-накрая да се измъкне от
обгърналата я клюкарска омая, скочи от мястото си и размаха
ръце към мен.
– Не можете да влизате там!
Отдавна бях спряла да чукам на вратата на Вик. Откакто той ме
води да видя цъфналото вишнево дърво, ако трябва да сме точни.
След това помежду ни нямаше тайни.
Извих вежда и я погледнах озадачено.
– Защо?
Тя поклати глава, имаше отчаян и напрегнат вид.
– Той е… той е с онази жена. Последния половин час оттам се
чуваше много шум.
Тази се шегуваше с мен.
– Моля? – усетих как пребледнявам. Рецепционистката изпъна
гръб. Потеше се. Приличаше на човек, който не е сигурен как да
постъпи. Положението ставаше сериозно.
– Не знам, надявам се, той е добре. Аз…
Преди да си довърши изречението, завъртях ръчката и се
вмъкнах в кабинета му.
Там наистина беше шумно, само че крещеше друг, не той.
И той наистина беше с друга.
Последната жена, която очаквах да видя.
Джо.
Джозефин стоеше над бюрото му, вкопчила маникюрите си в
стъклото, крещеше, та се дереше, а Вишъс седеше съвършено
спокоен в директорския си стол. Погледът му се насочи от нея
към мен, свойската му усмивчица беше съпроводена с намигване.
Казваше „Радвам се да те видя“ и „Не се привързвай много към
тия гащички, ще ги разкъсам със зъби за секунда“ едновременно.
Брадичката му стоеше опряна на ръката, пак погледна към
Джозефин, която се обърна и се намръщи насреща ми.
 Отидох до нея и ѝ завъртях един шамар. Здрав.
Насилието никога не е решение. Но предизвикваше прекрасно
чувство, когато беше насочено към жената, превърнала в сирак
моя любим.
Слисано мълчание изпълни въздуха след онова шляп с дланта
ми, после Джо вдигна ръка и разтри почервенялата следа на
лицето си.
– Мразя те – казах, гледах я през пелена от непролети сълзи. – И
ще го защитя от теб. По всеки възможен начин.
Тя не помръдна, не можеше да се съвземе от слисването.
– Всичко е наред – махна с пренебрежителен жест към нея Вик,
стана от стола си и тръгна към мен.
Все още я гледах все едно е боклук, който съм забравила да
изнеса, а той ми лепна една целувка отстрани, събра косата ми на
опашка и я пусна по раменете ми.
– Емилия знае всичко и наистина имам предвид всичко, затова
можеш да говориш спокойно пред нея.
Все още не можех да отлепя очи от Джо. Наистина си
приличахме. Донякъде. И от това ме присви стомах. Как ли се
беше чувствал Вишъс, когато ме е гледал ден след ден и си е
мислел само, че тази жена е отговорна за смъртта на майка му.
Прегърнах го, после бавно тръгнах към нея. Гледах я с присвити
очи и тя почти се разпадна на късчета, както си беше облечена в
своята рокля на „Прада“, с висок ток и фалшиво скромно
изражение.
– Защо си дошла, Джозефин? Просиш си да влезеш в затвора,
така ли? – попитах.
Тя примигна към мен веднъж, сякаш е била уверена, че не мога
да говоря така само защото не съм гордата собственичка на
хиляда свръхнадценени рокли на прочути марки.
– Емилия? Мислех, че името ти е Мили, скъпа. Бог да те
благослови, освен това мислех, че чистиш нечия тоалетна в този
момент. Сещаш се, като родителите си? Ще ми говорят за
неблагодарност. Аз ти дадох покрив, работа и добро образование,
така ли ми се отплащаш?
 – Джозефин – предупреди я Вик, – не бих разстройвал моята
приятелка, освен ако не искам да напусна мястото разфасован.
– Прекрасно – изсумтя. – Дойдох за преговори, а не да ме
крадат. – Посочи разгорещено към Вишъс. – Нищо няма да ти дам.
– Напротив, освен ако не искаш да получиш обвинение за
убийство – разхлаби вратовръзката си.
Стоях като пуснала корени на пода, прекалено слисана, за да
предприема каквото и да било. Той беше толкова спокоен през
цялото време, че погрешно бях взела самообладанието му за
липса на чувства. Грешах. Вишъс беше пълен с чувства. Той беше
вървяща, говореща топка чувства. Само защото не разкриваше
сърцето си под път и над път, не означаваше, че това сърце не
кърви.
– Байрън, ако мислиш, че съм глупава, грешиш. Знам точно
какво си направил. Винаги съм си мислела, че смъртта на брат ми
настъпи в странен момент. Точно преди да отидеш в колежа, след
като вече беше станал по-силен физически и беше пораснал –
хъхреше тя и примигваше. – Винаги съм твърдяла, че в теб има
нещо сбъркано. Казах на баща ти, че не си наред с главата.
Вишъс сви рамене.
– Ама това е истинска прелест, мамка му. Нали разбираш, че
мнението ти няма абсолютно никаква тежест в съда. Госпожице
Заблудена? На теб ти трябва дреболийка, наречена безспорно
доказателство. Да ти се намира?
– Ами н… не… – запелтечи.
– Чух – прекъсна я той – как обсъждаш убийството на майка ми
с моя баща и тялото ми е покрито с белези. Сега си дай малко
време главата ти да побере чутото. – Замълча за повече ефект.
Подиграваше я, събра ръце зад гърба си и пое дълбоко въздух.
Продължи: – Имаше мотив. Дарил не беше ангел. Да добавим и
странното завещание, което остави баща ми, в което абсолютно
без никаква причина и без да информира мен или своя адвокат,
лишава от наследство единствения си син. Витери ми каза, че
новото завещание по чудодеен начин се материализирало в сейфа
му след смъртта му, а двамата подписали го свидетели били
мъртви.
 – Нямам нищо общо. Съвпадение. Колкото до тези лишени от
основания обвинения, никога на никого до този момент не си
казвал и дума. Съдебните заседатели ще разберат, че лъжеш. –
Завря в лицето му безцветната си кожа, покритите с тънък слой
студена пот вежди. – Ти нямаше никакви доказателства срещу
мен.
Напротив, имаше.
Имаше мен.
Размахах ръка с усмивка.
– Всъщност по време на последната година в гимназията с
Вишъс си разменяхме писма. Задължиха ни от училище. Той ми
разказа в писмата си всичко за теб и как го е изтезавал Дарил.
Документацията в училище ще го потвърди, а аз пазех тези писма
в кутия от обувки. Все още ги пазя – казах и свих рамене. –
Родителите ми също знаеха какво става.
Вишъс се беше обърнал към мен и ме гледаше втренчено, леко
изненадан. Не го очакваше. Ставахме двама.
Излъгах заради него.
Сви в юмрук ръка и се засмя.
– Свети Батмане, Джо, ама това са си доста доказателства срещу
теб. Чака ме сериозно събиране на вересиите, докато те закопавам
жива. Всъщност гледай само как ще посветя следващите две
години във висене по съдилища да те гледам да се потиш. И няма
да спра със завещанието. Ще накарам да ексхумират тялото на
майка ми. Удивително е какво могат да изнамерят като следи.
Знам за фармацевтичен гигант, който разполага с удивителни
възможности. Даже не се налага да бъдеш обвинена в убийството
на майка ми. Ще те съдя за смърт по непредпазливост.
Чуваше се само жуженето на климатика и как преглътнах. Джо
беше повехнала, трепереше и губеше равновесие, притиснала
восъчната си буза. Силно.
– Не можеш да ме оставиш без нищо. Дай ми два милиона.
– Пукнат петак не давам – отсече Вишъс. – И знам за всяка
банкова сметка и ретро кола, която баща ми е притежавал.
Тръгваш си с около две хилядарки и малкото дрешки, които не
изгоряха, затова най-добре е веднага да идеш до агенция за
безработни в Хавай, скоро ще ти свършат парите в брой. Ама
чакай, чакай, ти не си работила, откакто се вмъкна в живота на
семейството ми. Май е време да започнеш да търсиш работа.
Джозефин изглеждаше бяла, толкова бяла, че помислих, че ще
припадне. Извика гневно, викът отекна и отскочи от стените,
хукна към него и го заудря с юмруци по гърдите.
Остави я.
После я прихвана, когато коленете ѝ се подгънаха и тя рухна в
ръцете му като в прегръдка. Всичко беше толкова нереално. Не
знаех какво да мисля. Май нито един от служителите му не
знаеше какво да мисли, защото ги видях да се споглеждат
любопитно зад стъклената стена.
– Не мога – измърмори на гърдите му, вкопчена в дрехите му,
оставяше петна от грим по снежнобялата му светлосиня
официална риза. – Не мога отново да съм бедна. Байрън, моля те.
Байрън, ще умра.
– Шшш…. – потупа я по главата почти бащински. – Свърши се,
Джо. Страшен купон си направи в гонката, обаче колата е крадена.
Наистина ли си мислеше, че ще се измъкнеш? Какво говоря,
естествено, че това си си мислела, идиотка такава. Свърши.
Войната приключи и добрите победиха.
– Ти не си добър човек – подсмръкна.
Той се засмя.
– Майка ми беше.

*
Същия ден останах да спя в дома му. Все още не му бях казала, че
съм напуснала. Струваше ми се неуместно да говоря на подобна
тема след случилото се с Джо и освен това той проведе куп
телефонни разговори с Илай Коул, господин Витери и други хора,
които щяха да се справят с купищата документация, свързана със
задачата Джо да се откаже от имението на Байрън Спенсър-
старши.
Вишъс дори се погрижи мащехата му да върне бижутата и
скъпите дрехи, които беше измъкнала, преди къщата да изгори.
До едно. Изненадах се, че не предупреди всяка заложна къща по
Източното крайбрежие да не сключва сделки с мащехата му.
Потънал беше в осъществяването на отмъщението. Зает беше да
бъде лош. И аз го оставих.
Тази вечер правихме секс така, както правехме, преди той да
отлети за Тодос Сантос. Брутално. Гладно. Вишъс беше отчужден,
но на мен ми беше все едно. Знаех, че накрая ще се върне при
мен, и той го направи.
На следващата сутрин се събудих и открих, че ме чака закуска
от кисело мляко и плодове. Вишъс винаги се хранеше като
богаташ. Това ще рече, че не беше по въглехидратите и обичаше
ниско съдържание на протеини и зеленчуци, отгледани без
химикали.
– Къде са ми яйцата и беконът? – нацупих се на масата сякаш
храната ме обижда лично, но вътрешно се усмихвах. Той беше
подредил на масата кафе, портокалов сок и нарязал плодовете
внимателно, докато съм похърквала.
Вишъс ме изгледа студено над рамото откъм кухнята, извил
вежда.
– Мамка му. Тука ли си спала. Аз не ти ли извиках такси?
Ухилих се и се улових за стомаха, престорих се, че се превивам
от смях, после седнах и си взех лъжица от киселото мляко.
– Трябва да ти кажа нещо – говорех с пълна уста.
– Добре, аз обаче трябва да ти кажа нещо пръв. – Обърна се и
тръгна към масата, държеше чашата си с кафе. Челюстта му
трепна веднъж, преглътна. – Искам да сключа нова сделка с Дийн.
Обмислях да удължа престоя си с още шест месеца, но няма да
мога да му дам нови десет процента. Ако можех, щях да го
направя и майната ѝ на компанията, и на дяловите ми в нея. Не
става думи за пари. Джейми и Трент никога не биха се съгласили.
Може би ще успея да убедя Дийн да им продаде част от дяловете
си на тях…
Тук вече го спрях, защото говореше безсмислици, и макар да
оценявах жеста му, не исках да го гледам как изхвърля кариерата
си в тоалетната, за да мога аз да развивам моята.
– Напуснах – казах ведро.
 Той вдигна поглед да срещне моя. В очите му имаше надежда и
объркване.
– Моля?
– Напуснах. Идвам с теб. Роузи остава тук с Хал. Помолих я да
дойде с мен, но тя иска да даде възможност на връзката си и
освен това никога не би живяла на друго място освен в Ню Йорк.
Казах ѝ, че дори не е дала шанс на Лос Анджелис…
Той ме прекъсна.
– Емилия, без да съм неуважителен, ама на кого му пука за
сестра ти? Дай малко назад. Местиш се с мен в Лос Анджелис,
така ли?
Станах от стола си на несигурните си крака и се усмихнах
глуповато.
– Изненада…?
Грабна ме и ме подхвърли във въздуха сякаш съм малко дете,
завъртя ме, лицето му по-щастливо не го бях виждала. Поемах си
дъх между целувките, знаех, че ще преминат в нещо друго, в нещо
много повече, като му кажа какво условие имам. Защото имах
условие. И трябваше да бъде изпълнено.
– Има още нещо – казах.
– Каквото и да е – обеща.
– Искам да оставиш Роузи да се върне пак в този апартамент. Не
искам да живее в лош квартал. Мисля, че двамата с Хал ще
заживеят заедно, вероятно ще могат да си позволят наема.
– Няма да им се налага нищо да си позволяват. Може би
няколкостотин долара за юридически цели, но не всичко.
Обещавам ти. И тя може да остане тук. Имам грижата.
Кимнах.
– Ставам момиче от Лос Анджелис – Миг тишина. И двамата се
усмихвахме.
– Обичам те – усмихваше се Вишъс като момчето, което някога
така отчаяно исках да впечатля.
– Аз първа те заобичах – подразних го като момичето, което
дълбоко в себе си знаех, че и той винаги е харесвал.
– Изключено – целуна ме страстно, езикът му се плъзна в устата
ми. После той се наклони назад. – Аз те обичам, откакто ми каза,
че приятелите ти казвали Мили. Дори тогава, когато те хванах да
подслушваш, знаех, че няма да се обръщам с това име към теб,
защото нямаше да си ми приятелка. Съдено ти беше да си моя
съпруга.

Епилог
ВИШЪС

Два месеца по-късно

П ЪЛНА ГЛУПОСТ – ОБЯВИХ, ръцете ми бяха в джобовете, все

още стоях облегнат на стената пред родилната зала. Мразех
Чикаго. Мразех и Ню Йорк. Като се замислех, мразех почти всяко
място, което не беше Лос Анджелис или котето на моята
годеница. За мой късмет живеех на двете места.
– Може да отнеме два дни – Джейми издиша шумно и потри
очи, вървеше напред-назад. – Мелоди имаше контракции
осемнайсет часа преди да се роди Дария.
– По дяволите – Емилия вдигна глава от скицника на коленете
си и погледна към дребното тяло на Мелоди.
Някогашната ми учителка по литература, превърнала се в съп-
руга на най-добрия ми приятел, седеше до нас и четеше на
електронния си четец. Очите ѝ се вдигнаха от екрана. На устните
имаше усмивка.
– О, да. И раждането беше предизвикано. Тия мигове са
забавни.
– Никога няма да имам деца – Емилия поклати глава, устата ѝ
беше увиснала. Носеше светлосини джинси, зелено горнище, а в
розовата ѝ коса имаше цветя.
Извих вежда и издадох долната си устна.
– Благодаря за новината. Следващия път я излъчи по
национална телевизия.
 Всъщност не ми пукаше. Последното, което исках, е да деля
моята „бъдеща“ жена с друг. А децата могат до изискват много от
човек. Имахме да наваксваме десет години, в които се бяхме
държали като идиоти. Може би след три, четири, шест години. В
близко бъдеще? Никакъв шанс, мамка му.
Тя ми се усмихна хитро.
– Обсъдихме го. Ти мразиш деца.
– Мразя е силна дума. Безразлични са ми – свих рамене. – И,
мамка му, не мога да повярвам, че Трент ще става баща.
Точно го казвах и доктор в зелено облекло – или беше синьо? –
мина покрай нас по коридора и ме изгледа накриво. Май
трябваше да внимавам повече, като използвам на това място
разни взривоопасни приказки на всеки две секунди.
– Смешно е – съгласи се Джейми.
Чухме стъпки, по коридора се появи Дийн, тичаше към нас,
стиснал ръката на млада жена, която не познавах. Не можех да
реша кой си пада повече по жените, той или Трент. Въпреки че
сега, когато Трент ставаше баща, май много неща щяха да се
променят за него.
– Какво пропуснах? – задъхано попита Дийн.
– Нещо освен основни умения за общуване – Джейми го сряза с
поглед, после погледна нелюбезно към мацката, която беше довел
със себе си. – Без да се обиждате, госпожо, това дали е точното
място за първа среща?
– Имай малко милост към него – Емилия се прозя на стола си до
стената, без да спира да рисува. Вишнев цвят. Любимата ѝ тема. И
на мен също.
– На всички останали им е все едно.
Телефонът ми иззвъня, простенах.
– Налага се да отговоря.
Емилия се усмихна сърдечно и се представи на момичето, което
Дийн беше довел със себе си. Тя винаги се държеше любезно с
мацките, които Дийн и Трент влачеха на всички събития, на
които присъствахме и четиримата, макар да знаеше, че никога
повече няма да ги види. Това беше Емилия. Най-сладката. Най-
прекрасната. И… моя.
 Запуших с пръст ухото си, за да огранича малко от данданията в
коридора и се приведох към стената.
– Моля?
– Да – чух да казва господин Витери, той все така си оставаше
пестелив на думите. – Говорих с финансовия ви съветник. И така
вие отделяте шест милиона долара за онази галерия на Винъс
Бийч, нали?
– Искам да направите предложението тази вечер – потвърдих. –
Купете целия комплекс.
– На ваше име ли? – тонът на Витери беше предпазлив,
граничещ с услужливост.
Поклатих глава, макар да не можеше да види жеста.
– Емилия Леблан. Годеницата ми.
– Помня – рече през зъби ядосан Витери. – Същата годеница, за
която искате да се жените без предбрачно споразумение. Трябва
ли изрично отново да изразявам мнението си по този въпрос,
господин Спенсър?
– Не.
Обичах я. Толкова много я обичах, че от този брак щеше да има
само един изход освен смъртта и това беше, ако Емилия се събуди
някой ден и реши да се изчука с всеки тип от списъка ми с
контакти в телефона. Дори и тогава може би щях да ѝ простя.
Преди мислех, че хората, които не подписват предбрачни
споразумения – богатите хора, които не планират далновидно, –
са прекалено тъпи, за да имат много пари. Естественият подбор
на по-високите класи. Така го наричах. Сега разбирах. Разбирах
защо са постъпвали така.
Не са искали да мислят за „ами ако“.
Не са искали да допускат възможност за провал.
Защото за тях провалът просто е бил изключен.
Всичко, което знаех, когато паднах на коляно под цъфналото
вишнево дърво при пътуването ни до Япония, беше, че този път
Емилия нямаше да ходи никъде. Изобщо. Освен ако не е с мен.
Да приемеш, че обичаш някого толкова много, е далеч по-тежко
изпитание от това да си падаш по някого. Отнема време. И
смелост. Но когато използвах това време, ми дойде и смелост,
пуснах гарда и новото усещане беше впечатляващо.
Исках да създам цял нов свят и да го изпълня с нейния гърлен
глас и усмивките ѝ. С нейния смях, пъстри очи и гардероб на
откачалка. Тя беше хапчето щастие, което взимах всеки ден, за да
мога да спя, да се храня и да живея добре.
А аз правех всичко изброено. Благодарение на нея.
Затворих и се върнах обратно на мястото, където всичките ми
приятели бяха събрани. Момичето на Дийн седеше близо до
Емилия, ахкаше на рисунката ѝ. Изпъчих гърди от гордост.
Дийн ме смушка с лакът и с брадичка показа Емилия.
– Вие ли сте следващите? Дечица?
– Да ти го начукам – отвърнах, сякаш е предложил смърт, а не
създаването на нов живот.
– Впрочем обмислих и имам желание да ти продам обратно
дяловете. Реших, че си се изтормозил достатъчно с всички, на
които дължиш извинение.
– Колко? – попитах и се обърнах към стената, скрих се, докато
си свивам джойнт. Всичко това ми идваше в повече. Трент, който
ставаше баща, също ми идваше в повече. Отбелязах си да имам
грижата детето да получава редовни медицински грижи всеки
месец с тия двама негови родители. Поставих тютюн и трева в
хартията, разпределих я равномерно с пръсти.
– Седем, запетайка, пет милиона и извинение? – Дийн вдигна
рамо.
– Осем без извинение – казах.
– Осем и с извинение, защото си такъв задник, че не можеш да
си направиш труда да постъпиш правилно.
Разсмях се.
– Седем и половина с извинение – повторих. – Искаш ли да
падна на колене?
– Само ако си по-добър в свирките от приятелката си – разигра
вежди, а аз го ударих по ръката. Здравата.
– Мамка му? – трепна той.
– Чух го – обади се Емилия от столовете до нас, успокои ме със
сладкия си глас. – Лъже. И за твоя информация вече годеница –
размърда годежния пръстен на ръката си.
 Огромен, огромен диамант. Розов за моя Розов цвят, разбира се.
– Знам, че лъже, скъпа. Ела с мен на покрива! – помолих.
Кимна и стана, остави бележника си. Когато вратите на
асансьора се затвориха зад нас, поставих джойнта в джоба и я
прилепих към стената, целунах я страстно. Простена в устата ми и
скоро ръцете ѝ бяха в косата ми, ръцете ми бяха на кръста ѝ, а ние
бяхме две тела, сливащи се в едно въпреки дрехите си.
– Какво искаш? – попита ме.
Трябваше бързо да измисля нещо. През последните месеци бях-
ме превърнали въпроса в малка шега. Попитай ме… какво искам?
Премислих го набързо и казах:
– Искам да е в черно.
– Какво искаш да е черно? – дишаше тежко.
Пъхнах ръка в джинсите ѝ и я разтрих през бельото ѝ. Ако
имаше камери в асансьора, с нас беше свършено.
– Галерията ти на Винъс Бийч – казах.
Тя спря да ме целува. Спря да стиска косата ми. Вдигна очи и ме
огледа подозрително.
– Не – рече.
– Да – отвърнах. – Винаги съм се чудил защо галериите са все
бели, ти знаеш ли?
– Вик – устните ѝ трепереха, очите ѝ искряха от сълзи.
Щастливи сълзи. Защото сега я правех щастлива. През цялото
шибано време.
– Обичам те толкова много, че понякога имам чувството, че
вече не е истинско – призна тя.
Знаех точно как се чувства.
– Истинско е и си е наше.
Пушех трева, докато тя танцуваше на покрива и ми хвърляше
усмивки от време на време. Наблюдавах я ухилен. Животът беше
хубав. Още по-хубав щеше да бъде скоро, когато тази жена
станеше напълно моя.
И беше наред, защото баща ми беше мъртъв, Дарил беше
мъртъв, а Джо живееше в студио някъде в покрайнините на Сан
Диего. Работеше като сервитьорка, взимаше двойни смени. Така и
не успя да се добере до Хавай. Понякога се опитваше да ми праща
съобщения, да проси заеми. Не ѝ отговарях.
Прекарахме не повече от десет минути на покрива, преди да
слезем обратно в родилното, където всички чакаха
стриптийзьорката на Трент да роди, но коридорът беше пуст.
Нямаше никого.
– Сигурен ли си, че е този етаж? – Емилия се огледа объркана.
Приличаше на точното място. Но пък проблемът на болниците
беше, че в тях всичко изглеждаше еднакво.
Видяхме скицника ѝ на стола в коридора. Пълничка сестра
излезе забързано от една от стаите, оглеждаше бележника в
ръката си.
– Приятели на Васкез и Рексрот?
И двамата кимнахме.
– Поздравления, здраво момиченце. Да ви покажа стаята.
Буквално хукнахме след нея. Сестрата почука на някаква врата,
зачака и тогава Трент рече:
– Да? – и ни пусна вътре.
Емилия влезе първа, но аз я държах за ръка, бях точно зад нея.
Трент изглеждаше добре. Щастлив. Направо сияеше. Държеше
малко създание в ръцете си, увито в бяло одеяло с малка бебешка
шапка в светлорозово и синьо. Дъщеря му изглеждаше спокойна и
сладка. Валенсиана лежеше на леглото си, говореше на
португалски с майка си, която седеше до нея.
– Бразилка, афроамериканка и германка – представи ни бебето
си Трент, а Емилия стисна ръката ми.
– Това е доста дълго име. Да я наричаме само с инициалите за
по-кратко, а? – извих вежда, а Трент се засмя. Трудно беше да се
каже, но ми се строи, че дъщеря му е толкова хубава, колкото са
двамата ѝ родители, което беше ужасна новина за останалата част
от мъжкото население. Кожата ѝ беше светлокафява, а очите ѝ
сивееха. Като на Трент.
– Това си е наследство, отрепко.
– Трент! – извикаха всички в стаята, аз се ухилих, нали си бях
задник.
– Цъ-цъ – поклати глава. – И как ще я наречете?
Той подаде бебето на Емилия, без да я попита дали иска да я
гушка, но усмивката за малко да разцепи устата ѝ на две, знаех си,
че е навита. Притискаше здраво бебето до гърдите си и му
гукаше.
После Трент погледна Валенсиана и тя него. Помежду им
премина нещо. Известно ми беше, че не са двойка. Нещо повече,
подозирах, че вероятно бебето не е случайност. Трент беше един
от най-богатите хора в района на Чикаго, секси, на път да стане
още по-богат, понеже се разраствахме. Само че в този момент
всичко това нямаше значение, защото беше ясно, че въпреки
всичко те двамата бяха създали това бебе и я обичаха много
повече, отколкото някои женени родители обичат децата си.
– Луна – казаха и двамата.
Емилия щеше да припадне от щастие. Още малко погушка
Луна, усмихваше се и ѝ гукаше, мърмореше колко е хубаво името
за такова съвършено момиче.
Най-накрая дойде ред на Мелоди да погушка бебето и тя я взе
от годеницата ми, преди последната да избяга с нея. Стаята
жужеше от вълнение и смях, аз се отдръпнах назад, седнах до
Емилия и се усмихнах.
Това беше моето семейство.
Моята годеница.
Четворката.
Дори безименните мацки, които водеха с тях.
– Промених си мнението за бебетата – съобщи Емилия насред
данданията, привела се към мен. – Може би не сега, ами след
няколко години, но някъде напред, искам бебе. Мисля, че
наистина го искам. Ти какво казваш?
Ухилих се. Емилия Леблан от Ричмънд, Вирджиния, ме молеше
да я забременя.
Свих рамене и се приведох към нея.
– Не се притеснявай. Няма да спра с опитите да те забременя,
дори след като забременееш.
Тя се разсмя.
– Разбрахме ли се? – попитах.
– Разбрахме се.
 Благодарности

Т ази книга никога нямаше да се случи, ако не беше помощта на

много хора. Тук забравям четирийсет процента от тях, но все
пак ще положа всички усилия да спомена голямата част от
силните, дръзки, даровити дами, които ми помагаха при всяка
стъпка.
Съни Борек. Сериозно. Тази страхотна Мацка. Една от най-доб-
рите ми приятелки и единственият човек, който умее да ме влуди
и да ме кара да съм нормална едновременно. Благодаря за
четенето на предварителните версии на историята на Вишъс.
Благодаря, че го обичаше. Винаги беше там, където ми трябваше.
Но най-вече, че си себе си.
Читателките на работните версии: Ейми. Благодаря, че
изчиташе вариантите, даваше ми правни съвети и ме караше да се
смея, докато преминавах през огромни сривове. Лилиан, Пейдж,
Джозефин, Иланит, Сабрина, Ребека Греъм, Ава Харисън и Ела
Фокс. Невероятни сте. Огромно благодаря за вашето време,
търпение и усилия. Всяка една от вас допринесе за книгата и за
нейното усъвършенстване, така мисля.
Членовете на отбора от моята улица, сред които са: Джулия
Лис, Лин Таел Коен, Кристина Линдзи (която освен това
организира отпечатването и купона по този случай, защото
наистина е направо страхотна. Благодаря, че прекара дълги,
изтощителни часове върху рекламата на книгата, прекрасна жена
си!), Сонал, Джесика, Британи, Шер, Тамар, Ававит, Танака,
Ориана и много, много други. Няма значение къде съм, вие сте до
мен и ме подкрепяте. Вие сте част от живота ми и това ме прави
най-щастливото момиче на света.
Огромни благодарности на професионалния ми екип. Моите
редактори, Карън Дейл Харис, която прави всяка написана от мен
книга далеч-далеч по-добра от първоначалния ѝ вариант, и
Ванеса Лерит Бриджис. Благодаря на Стейси Райн Блейк за
прекрасното оформление и Летисия Хасер за чудесната корица
(весело беше да работим по нея, нали?).
 (На това място трябва да благодаря на моя съпруг и на сина си,
но се сещам, че точно те постоянно ме молеха да изляза от
кабинета, за да мога да им приготвя вечеря, закуска, да гледаме
телевизия или да ходим заедно на пазар. Не заслужавате
благодарност, момчета, но пак си ви обичам повече от всичко на
света.)
Огромна благодарност на всички блогъри, вие, които
споделяте, разгласявате, рекламирате и давате отзиви за тази
книга и изобщо за книгите ми. Не знам какво съм направила, за
да заслужа вниманието ви. Само се надявам да продължа да го
правя, защото сте безценни. Всеки един от вас – удивителни сте.
На моите читатели. Благодаря ви, че превърнахте мечтата ми в
истина, като купувате книгите ми. Всеки ден се събуждам с
огромна усмивка на лицето, защото знам, че си печеля хляба с
това, което обичам и към което изпитвам истинска страст, а вие
го превръщате в истина.
Най-вече искам да благодаря на всеки един, който е стигнал
дотук в книгата. Без значение дали ви е харесала или не, отзивът
ви е важен. Моля, помислете върху възможността да оставите
своето мнение, преди да се насочите към следващата ми книга
приключение.
Любов, прегръдки и неприлично вторачени погледи,
Л. Дж.
Ха-ха

1
Желязното дърво е дървесен сорт с изключително твърда дървесина. – Бел. прев.
2
От англ. All Saints – „Вси светии“. – Бел. прев.
3
От английски vicious – зъл, злобен, проклет, непоносим. – Бел. прев.
4
На англ. Stop Crying Your Heart Out, Oasis. – Бел. прев.
5
На англ. Fell in Love with a Girl, White Stripes. – Бел. прев.
6
На англ. Baby It’s You, The Smiths. – Бел. прев.
7
Муковисцидозата е генетично заболяване, което сериозно засяга белите дробове и
храносмилателната система. – Бел. прев.
8
Teardrop, Massive Attack. – Бел. прев.
9
Джаред Джоузеф Лето (роден 1971 г.) е американски актьор и музикант, носител на
награди „Златен глобус“ и „Оскар“. – Бел. прев.
10
Американска анимационна поредица, излъчвана от 1995 до 1998 г. – Бел. прев.
11
Алигзандър Уанг (роден 1983) е американски дизайнер с тайландски произход,
който през 2005 г. създава модната марка „Алигзандър Уанг“. В периода 2012 – 2015 г. е
творчески директор на „Баленсиага“. – Бел. прев.
12
Last Nite, The Strokes. – Бел. прев.
13
Йоко Оно (родена 1933) е японска певица и художничка, вдовица на Джон Ленън.
Счита се, че тя е била една от основните причини за разпадането на „Бийтълс“. – Бел.
прев.
14
Superstar, Sonic Youth. Оригиналът на песента е от 1969 г., а кавърът на „Соник Ют“ е
от 1994 г. – Бел. прев.
15
Харли Куин е героиня от поредицата „Батман“, любовница и съучастница на
Жокера. – Бел. прев.
16
Спортна организация на осемте най-елитни училища в САЩ. Сред тях са „Йейл“,
Колумбийският университет, „Харвард“, „Принстън“ и т.н. – Бел. прев.
17
Най-старата компания за продажба на дрехи в САЩ. – Бел. прев.
18
Гробаря (роден 1965 година) е професионален кечист, оттеглил се през 2020 година.
– Бел. прев.
19
„Оукланд Рейдърс“ е американски футболен отбор. – Бел. прев.
20
От фр. La Belle – Красавицата. – Бел. прев.
21
„Дони Дарко“ е американски трилър от 2001 г. – Бел. прев.
22
От испански Hola – „Здравей“; „Здравейте“. – Бел. прев.
23
Шарл-Едуар Дюбоа (1847 – 1885) е американски художник, роден в Ню Джърси, но
прекарал по-голямата част от живота си в Европа. Известен е със своите пейзажи. – Бел.
прев.
24
Съкратено от „Метрополитън“. Нюйоркският „Метрополитън“ е един от най-
големите и значими музеи в света. – Бел. прев.
25
На англ. Nightcall, Kavinski. – Бел. прев.
26
Героиня от криминална поредица, появила през 30-те години на ХХ век.
Многократно филмирана. – Бел. прев.
27
Сид Вишъс (1957 – 1979) е басист на английската пънк група „Секс Пистълс“. Има
връзка с бившата стриптийзьорка и бивша проститутка Нанси Спънджен, която намира
убита с нож в стаята им в Манхатън, Ню Йорк. Няколко месеца по-късно самият Сид
Вишъс умира от свръхдоза. – Бел. прев.
28
Роза Паркс (1913 – 2005) е афроамериканска активистка за граждански права на
чернокожите в САЩ. На 1 декември 1955 година тя отказва да отстъпи мястото си в
автобуса на бял мъж, постъпката ѝ води до най-голямото движение против расовата
сегрегация. – Бел. прев.
29
Брет Ийстън Елис (роден 1964) е американски писател, сценарист и режисьор. По
третия му роман, който е и най-известен, е заснет „Американски психар“. – Бел. прев.
30
Дим сум представляват тестени хапки с пълнеж. – Бел. прев.
 Л. Дж. Шен

ВИШЪС
(Sinners of Saint 1)

Американска

Първо издание

Отговорeн редактор: Христо Блажев

Редактор и коректор: Милена Братованова

Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

Сиела Норма АД

1510 София, бул. Владимир Вазов № 9

тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg

Книгите на СИЕЛА могат да бъдат закупени от:

Ciela Books & Music – Витоша 60, бул. „Витоша“ 60; Ciela Books & Music – Граф Игнатиев, ул. „Граф Игнатиев“ 44;

Ciela Knigomania Books & Music – Mall of So a, бул. „Стамболийски“ 101, ет. 2; Ciela/Книгомания/Комсед –

Paradise Center, бул. „Черни връх“ 100; Ciela Books & Music – The Mall, бул. „Цариградско шосе“ 115; Ciela Books &

Music – Park Center So a, бул. „Арсеналски“ 2, ет. 3; Ciela Books & Music – Подлез на Ректората СУ, бул. „Цар

Освободител“ 22; Ciela Books & Music – Park Mall Stara Zagora, бул. „Никола Петков“ (до главния път за Бургас);

Ciela Books & Music – Mall Plovdiv, ул. „Перущица“ 8, ет. 2; Ciela Books & Music – Plovdiv Plaza, ул. „Д-р Георги

Странски“ 3, ет. 2; Ciela Books & Music – Mall Ruse, бул. „Липник“ 121 Д; Сиела Фестивален и конгресен център,

Варна, бул. „Сливница“ 2; Ciela Delta planet, Варна, бул. „Сливница“ 185; Сиела – Панорама Mall Pleven, пл. „Иван

Миндиликов“ 1; Ciela Books & Music – Mall, Galleria Бургас, ул. „Янко Комитов“ 6; Ciela Books & Music – Свищов,

ул. „Алеко Константинов“ 1;

интернет книжарницa www.ciela.com,

както и от всички добри книжарници в страната.

Disclaimer
This eBook is licensed to Вилияна Попова on
07/03/2021
This ebook does not have any technical DRM restrictions and may be read
on several PCs, ereaders, tablets and smartphones by Вилияна Попова.
Reselling, uploading to the internet or any other way of digital distribution
is prohibited.
This eBook contains several visible and invisible marks, such as name,
email address and a transaction code, by which illegal distribution can be
traced.