ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ.

Лъжефилософски и лъжебиографичен роман

СТЕФАН ГЕЧЕВ

Тази древна сентенция сме чували всички още от гимназията и сме я приемали като една от
баналните, може би дори мухлясали, мъдрости, които възрастните набиват в главите на младите,
които се стремят към независимост и изява, за да ги подчинят на традиционното мислене и начин на
живот.
И аз, като всички млади навремето, съм чувал и чел неведнъж тази заръка, изказана май от Сократ,
и съм я приемал като нещо естествено, познато, като народна пословица. Докато не отидох в Делфи.
Тогава бях на 26 години.
От година живеех и работех в Гърция сам, без близки. Вече имах приятелка на 21 години, която
превръщаше мъжете на слънчогледи и на улицата, и в заведенията. Това момиче имаше и друга
дарба: умееше да открива подробности. Веднъж отидохме с нея в музея в Епидавър. Докато аз
съзерцавах безглавата статуя на Артемида с късо хитонче, сякаш развявано от бързината на
движението и от хармонията на божественото тяло, Ирина се беше зареяла някъде. В един миг я
усетих до мен. Хвана ме леко за ръката и пошепна: “Ела.” Заведе ме при едно парче дялан мрамор,
обработен отвътре стъпаловидно от четирите страни. В дъното оставаше малко четвъртито
пространство с дупка в средата. Погледнах Ирина въпросително.
Знаеш каза тя, с такива мраморни късове са били облицовани таваните на богаташките къщи. В
дупката била закрепена златна розетка. Представи си такъв таван (тя погледна нагоре възхитена,
сякаш го виждаше) и розетките блещукат като звезди, и, за да стигнеш до тях, трябва да слезеш по
толкова стъпала...
Да се качваш казах. Звездите са горе!
Да слизаш повтори тя усмихнато. Не разбираш ли?
Поклатих глава.
Добре усмихнах се снизходително. Да кажем: да слизаш, като се качваш?
Не усмихна се и тя така. Да се качваш, като слизаш.
Вдигнах рамене.
Та с тази същата Ирина отидохме в Делфи.
Странно място: високи планини, по които бавно се разстилат белезникави мъгли; дълбоко долу
синевата на морето, горе синевата на небето. Между двете сини храмът на Аполон, от който са
останали самотни руини.
Преди да дойдем тук, бях прочел нещо за него. Като вървяхме с Ирина, разказвах четеното. А като
се изкачвахме по безбройните стъпала, тя започна да ми го описва такъв, какъвто мисли, че е бил.
Знаеш ли какво било написано на фронтона? “Познай себе си!” С големи златни букви. Като че
богът е поздравявал влизащите с този съвет.
Когато вечерта седяхме в ресторанта, без да говорим, изпълнени с впечатления, внезапно Ирина ме
попита с най-обикновен глас:
Какво значи според теб?
Кое?
Това “Познай себе си”.
Ами то е ясно: да знаеш качествата, недостатъците си, как се отнасяш с другите, какво можеш да
направиш. Това. Защо?
След малко тя каза, вече с по-друг глас:
Само това ли?
Че това малко ли е? учудих се аз.
Не, не е. Но сега си мисля, че има още нещо, което трябва да знаем за себе си.
Моето красиво философче! засмях се аз.
След месец се разделихме. Стана така: не ми се беше обаждала десетина дни (винаги тя се
обаждаше). Една привечер позвъня и поиска да се срещнем при статуята, наречена “Ксилотравстис”
(“Секач”). Обясни ми, че се явила добра партия за женене млад секретар във външното
министерство. Родителите й настоявали. “Хубав е, знае езици, има връзки и не е много глупав”,
1
обясни тя. Замълча. Очевидно очакваше моето решение. Казах, че ще ми бъде много мъчно и й
пожелах щастлив брачен живот. Тя каза тихо “добре”, целуна ме по бузата и си отиде. Дълги дни,
седмици тя беше главното действащо лице в самотните ми мисли. После, естествено, започна да
избледнява. Като стара снимка.
Веднъж, като четях вечерта една кримка, съвсем внезапно си спомних: защо тогава, в Делфи, след
като й обясних значението на онова “Познай себе си”, тя каза: “Само това ли значи?” Какво искаше
да каже? Ако някой друг би задал така въпроса, може би нямаше да се сетя за него. Но към Ирина
изпитвах освен чувство за вина, още и искрено възхищение от интуицията й. От желанието да й
докажа, че съм и аз мислещ човек, реших да намеря онова “още нещо”, за което спомена.
Тъй като не бях особено запознат с древногръцките философи, порових се из енциклопедии да
разбера как са тълкували те делфийския надпис. Някои смятали, че да познаеш себе си значи главно
да си дадеш сметка за грешките си, за да не ги повтаряш. Но Сократ (и някои други), който е
поставил сентенцията като един от основните камъни на философията си, разширява много
значението й: този, който иска да познае себе си, трябва да има ясна идея за силите и
предопределението си. Сократ е смятал, че няма нищо по-важно за човека от това да изучава себе си
и другите. “Неизследваният (чрез разума) живот не е истински живот за човека”, заявявал той.
За известно време това ми беше достатъчно. Стараех се (когато не забравях, а на младите това често
се случва) да си давам сметка за действията си, за причините, които ме карат да имам разни
отношения към другите, и техните към мен. Освен това се улавях в мисли, които в никакъв случай
не бяха мои. Например получих съобщение от София, че един мой много близък роднина, заможен,
неженен, възрастен (над шейсетте), когото обичах много, бил тежко болен. Сърцето ми се сви при
мисълта, че мога да го загубя. Взех телефона да попитам за състоянието му. Докато чаках линия, у
мен изскочи една такава мисъл: “Той сигурно ти е завещал голяма част от състоянието си; както
сега имаш нужда...” Възмутих се от себе си, изхвърлих от съзнанието си тази мисъл като гаден
мъртъв плъх и се наругах жестоко. От разговора научих, че родственикът бил по-добре и искрено си
отдъхнах. А през нощта се замислих. “Добре казвах си аз. Да очакваш смъртта на близък човек,
защото ще получиш материална полза, разбира се, е лошо.” Но този глас е просто гласът на
абсолютния егоизъм, който се грижи за моето материално добруване, без оглед на нормите на
съвестта. Въпросът е да му докажа, че има по-висш егоизъм: да искаш близкият ти човек да живее
дълго, защото го обичаш и защото знаеш, че и той те обича! Да, това също произхожда от егоизма,
но издигнат до висша духовност. “Затова аз те отричам, познавам те, мой нисък “аз”, не ти се сърдя,
нито те осъждам, защото, като те познавам, зная, че вече съм те опитомил и никога няма да ти
позволя да се представяш за самия мен.” След тези мисли спокойно заспах. Нека добавя, че не съм
съвсем сигурен, че така логично и ясно съм се изразил тогава или че сега, след толкова години, не
обличам в логична форма тогавашните си мисли. Но съм убеден, че още тогава започна да се
оформя у мен идеята за различните маски, които си слагат разклоненията на егоизма ми, който се
оказа, както ще се види по-нататък, единственият принцип, който определя всички действия на
живите организми. Спомням си, че тогава се сетих за “двойните мисли”, за които говори княз
Мишкин, и с известна гордост си помислих, че може би съм открил произхода им. И още: може би
това тъкмо е пътят, за да отговоря на въпроса, който ме занимаваше значението на онзи надпис в
Делфи “Познай себе си”.
Когато човек е сам, в чужда страна, е някак по-лесно (стига да е ходил с Ирина в Делфи) да мисли
по тези сложни въпроси. Да мисли; не непременно да намери решение. Важното е да намери
верните въпроси, тогава отговорите идват сякаш по-лесно. Много хора мислят, че правилният
въпрос съдържа в себе си поне два правилни отговора, макар понякога противоречиви. (Вж. Закона
за допълнителността на Нилс Бор.) Тогава още не знаех това; или не бях го осъзнал и дълго време
задавах неправилни въпроси. И, естествено, най-често получавах неверни отговори. Например тези
мои “аз”-ове, които ми внушават отрицателни мисли, мои ли са или това са гласовете на дявола,
който винаги е изкушавал хората, които искат да живеят добре? (Помните ли израза на хан
Омуртаг?) А аз исках да живея добре, защото исках да достигна до едно дейно спокойствие, като
опозная “себе си”. Започнах да се интересувам от образа на дявола в различните религии. Оказа се,
както на читателя сигурно е известно, че почти всички религии съдържат идеята за един лош бог.
Даже за повече. Например в религията на Месопотамия всички богове (и добри, и лоши) са били
страшни за хората. Страхували са се от тях. Затова са им принасяли жертви и са ги умолявали да не
им причиняват зло. В една книга прочетох няколко древноасирийски стиха, които гласят така:
2
 “Това, което се струва на човека добро,
за някой бог е зло.
Това, което за човешкия разум е зло,
за неговия бог пък е добро.
Кой ще разбере съвета на небесните богове?
Планът на бога е вода дълбока.
Кой може да я измери?
Къде човекът е успял някога да разбере как
и защо боговете се отнасят с него?”
Това е отчаяние. Отчаянието на мислещия човек, който не разбира защо и по какви критерии Бог
определя съдбата му. Даже в поемата “Гилгамеш” се усещат ясно отчаянието на героя-цар за това,
че ще умре и напразният му стремеж да надвие смъртта, да остане вечен. Много по-късно този епос
ми даде подтик да разбера (не без чужда помощ), че човекът е единственото животно, което знае
още от малък, че ще умре. И затова прави невъзможното да продължи живота си с което го скъсява.
Но затова по-късно. Да прибавя само, че жителите на Месопотамия са се надявали, че все пак
техният личен бог, като посредник между тях и върховните богове, би могъл (при условие че се
подчиняват на законите) да им осигури някакво продължение на живота.
След това се залових да изуча, доколкото ми бе възможно, египетската религия. И тук се натъкнах
на едно явление, което по-късно забелязвах в цялата история, включително тази на религиите.
Историците четат и коментират старите текстове от гледна точка на собствените си идеи и
идеология. Така християнските коментатори намират достатъчно доказателства да твърдят, че
египетската религия е била единобожеска, като различните богове са прояви на отделните аспекти
на Единния. Те са главно три светата троица на Египет, като в различните области на страната са
носели различни имена. Божествената троица на християните не е ли отзвук от египетската? Други
изследователи (по-късни) смятат, че египетската религия е съдържала много богове, които са
управлявали живота на хората и дори на икономиката. (Бог Нил, от когото е зависело
благоденствието на страната, например.) Но всички приемат, че са вярвали и в един лош бог, когото
са наричали Сет или Тифон. Той е този, който убива Озирис (според някои негов брат), за да може
след това, когато сестра му Изида събере разпръснатите му части, да възкръсне. То значи в края на
краищата, надделява доброто над злото; животът над смъртта; надежда за хората.
Като се ровех из енциклопедиите, открих, че и в скандинавските митологии има един бог на злото
Фенрис, също така и в Индия Сисиах (Змията); както и в християнската религия богът на злото
взема образа на змия, за да съблазни първите хора в райската градина.
Но, както е известно, най-ярко е изразена тази двуполюсна схема в Зороастрианството. Двата бога
богът на Доброто (Ормузд) и богът на злото (Ариман), са равнопоставени. Те са във вечна борба и
от нас, хората, зависи кой от двамата ще победи. Тази идея по-късно минава в сектата на Мани, а
оттам, със смесица на християнски елементи в нашето богомилство. Навсякъде богът на злото е
достатъчно мощен (и привлекателен), за да привлича хората и да ги кара да вършат зло.
Нашата християнска религия също има своя бог на злото, който води началото си от книгата на
Енох. Според преданията, след като ангелите останали верни на Бога и под водителството на
архангел Михаил победили въстаналите си събратя, те ги захвърлили в ада и ги превърнали на
дяволи. Но те получили разрешение от Бога да влизат в хората, да ги подлагат на изпитания, да ги
тласкат към зло и така да осигуряват “кандидати” за Ада. По този начин, твърдят теолозите, на
човека се дава от Бога свободната воля да избира между доброто и злото. Между другото, дяволите
учели хората да правят магии.
Би било естествено тук да си задам въпросите: какво е добро, какво зло, кой човек е добър и кой
лош? Но тогава още не бях стигнал до онзи стадий, когато човек разбира, че най-баналните въпроси
и истини са най-трудни за обясняване. Кой не знае какво е добро и какво зло! казваме си ние. А кой
знае наистина какво е добро и какво зло? И знаем ли ние, когато мислим, че правим добро, не
правим ли всъщност зло? Примери колкото искате. Искам да разкажа една случка с мен, като моля
за прошка, че се отклонявам пак.
Ние живеехме бедно, когато се преместихме в София през 1928 г. Майка ми беше останала вдовица
през 1916 г., с две малки деца и живеехме от нейната учителска заплата, която не стигаше. Затова тя
преподаваше частни уроци по френски. Въпреки това, трудно й е било. Аз износвах гимназиалния
3
шинел на братовчед си Михаил. За зимата имах едни стари плетени ръкавици и ръцете ми мръзнеха
жестоко. За Коледа майка ми ми подари едни чудесни нови кожени ръкавици, топло подплатени.
След ваканцията, още първия ден, когато започнахме училище, аз тръгнах с новите ръкавици, с
които бях много горд. Беше много студено. Рано сутринта. Изведнъж пред мен застана човек
невероятно слаб, окъсан, с треперещи ръце. Спря ме и изрече: “Братко, умирам от глад... Седмица
не съм сложил залък... Дай ми няколко лева... Ще ме спасиш от смърт... Моля ти се...” Нямах пари в
джоба си (рядко имах), а човекът ме гледаше с широко разтворени очи, трескави и чакащи. В миг
реших. Свалих топлите си ръкавици и му ги дадох. Казах му да ги продаде и се нахрани. Той грабна
оголялата ми ръка, целуна я, преди да я дръпна, и каза, че цял живот ще се моли на Бога да ме
благослови със здраве и богатство. Бях много горд от постъпката си, спасих един човешки живот.
Нищо, че ще постудувам малко със старите ръкавици. А майка ми ще разбере. Когато на обяд
разказах случката на майка си, тя забеляза само, че е добре друг път да помагам на хората със свои
средства. “Но нали аз ще студувам!”, казах аз. Тя сложи леко ръка на главата ми и с това епизодът
се приключи.
Едва по-късно случайно разбрах, че човекът бил отчаян пияница и че много пъти се е представял,
понякога даже по два пъти сутрин, за умиращ, особено пред младежи, за да изкопчи нещо и се
напие. И аз се питах отчаян дали съм му направил добро, като съм му подарил ръкавиците си, или
по-скоро зло, като съм му дал възможност да се напие още един-два пъти. И да пукне.
Но да се върнем към идеята за злия бог, за дявола. Като млад, а и по-късно, съм бил склонен към
мистицизъм, от една страна, и към умерен рационализъм и скептицизъм от друга. По времето, за
което говоря в Гърция и четенето на книги с различни митологии, особено ме привличаха тайните
мистични учения (доколкото имаме литература за тях) и установявах, че вярата, която
проповядваха, и доказателствата, които дават за безсмъртието на душата и усъвършенстването й
чрез ред прераждания, възбуждаха у мен не само чиста радост, дълбока и силна (по-късно си я
обясних), но и желанието да се уверя чрез личен опит в това, което тайните учения проповядваха.
Вече знаех, че от най-дълбока древност са съществували тайни общества (мистерии) в Египет и в
Гърция, а и не само там (у келтите, например). Бях чувал също така, че и досега съществували
тайни общества, където посветените, адептите, усвоявали тайните учения и придобивали знание за
миналите си прераждания. А най-издигнатите можели да правят и чудеса, ако се наложело. Много
ми се искаше да вляза в допир с някой от тези посветени. Само че нямах представа как би могло да
стане това. И съвсем внезапно случаят, или тайнствената гръцка богиня Тюхе, ми дойде на помощ.
Размишлявайки по тези въпроси, аз, разбира се, не пренебрегвах реалния живот с всичките му
радости и удоволствия. Така още от пролетта, особено през лятото, ходех всеки ден към 10 часа на
един плаж край морето, наречен Неон Фалирон. Тогава (1937 г.) морето при Атина беше чисто,
теменужно, така както го е нарекъл преди 30 века Омир “талата иоидеа”. Най-често ходех сам. Бях
си избрал удобно място там, където пясъкът беше по-ситен. Около час, след като се настанявах, на
плажа, недалече от мен, идваха двама младежи девойка и момък. Изглеждаха на двадесетина
години. Високи, дългокраки, със златистокафяви тела и двамата чернооки; момичето със смолиста
къдрава коса, скулеста, с карминови устни, зад усмивката се белееха едри здрави зъби. От това
момиче се излъчваше аура на силен женски чар. Приятелят й беше мускулест, но не грубо без
капка тлъстина. Имаше нещо много мъжествено и едновременно меко в израза на лицето му. И
двамата плуваха като правнуци на Посейдон. Навлизаха много навътре в морето, едва се
забелязваха белите им каучукови шапки. Всички на плажа им се възхищаваха жените завиждаха на
момичето, мъжете (включително и аз) естествено, на младежа. А те двамата бяха толкова заети със
себе си по един здрав и весел начин, че сякаш не обръщаха внимание на нищо наоколо. Освен на
морето, разбира се.
Един ден момичето дойде първо и се настани на обичайното си място недалече от мен. След малко
се зададе и приятелят й, само че не спря при нея. Отмина и отиде далече, към края на плажа.
Никаква реакция от нейна страна. А моята реакция беше смесена, но преобладаваше неясно
радостно чувство. След малко станах и влязох в морето. То ме прие в хладните си
слънчевокадифени води. Не бях кой знае какъв плувец. Доскоро българинът не е обичал много
морето. Страхувал се е от него. Още от средновековието България не е имала флота. Иначе Симеон
щеше да превземе Цариград и цялата световна история щеше да поеме по други, кой знае какви
пътища. Обърнете внимание на старите къщи в Созопол, Мичурин и т.н. те показват на морето
калканите си. И още един факт: в Света гора единствените манастири, които не са край морето и не
4
виждат морето, са двата български Зограф и Хилендар... Извинявам се, читателю, за честите
отклонения, но щом си решил да четеш тези мои писания, значи имаш свободно време или си стар
пенсионер, или юноша.
И така, доплувах до дървената платформа на около стотина метра от брега, качих се и се излегнах
на топлите гладки дъски. Притворих очи срещу слънцето. Не след дълго чух, че някой се изкачва на
моята платформа. Погледнах и какво да видя? Онова прекрасно момиче седнало на два метра от
мен. То извади банския си каучуков шлем, разтърси глава, за да освободи къдрите си, и се излегна.
След малко започна да върти на пръст банската си шапка. Изведнъж тя изхвръкна и падна в морето.
Скочих и се приближих до края на площадката, за да видя къде е паднала шапката, и, докато се
тутках, момичето скочи от двата метра, гмурна се, намери шапката, качи се обратно и каза с
полуусмивка: “Благодаря за желанието.” Тогава не разбрах иронията. Просто бях щастлив, че тази
млада богиня ми заговори първа. Избърборих нещо в смисъл, че не съм помогнал. После се
излегнахме пак на дъсчената платформа (сега малко по-близо). Попита ме от каква народност съм
(навярно по акцента). Каза, че никога не била виждала българин и се радвала, че вече познава един.
От разговора разбрах, че е студентка по филология, но е без майка; че баща й е много учен и
уважаван човек и че тя боготвори Достоевски. Като излязохме на брега, минахме край приятеля й,
който лежеше със затворени очи. Тя не го погледна. Продължихме да бъбрим още малко, после за
мен дойде време да се връщам в Атина. Тя предложи да ме закара с мотоциклета си. Развиваше
замайваща бързина, косите й ме удряха по лицето. Стигнахме много рано и я попитах дали би
приела да обядва с мен. Съгласи се веднага. Докато обядвахме, я попитах как обединява любовта си
към Достоевски със супербързия си мотоциклет. Тя ме погледна някак странно и отвърна: “Нима не
разбирате?” Разделихме се към три часа и тя каза, че навярно ще се видим утре пак на плажа. Беше
яхнала мотора си и, без да дочака отговора ми, изчезна сред дима от ауспуха и трясъка на мотора.
Гледах още малко след нея, после се запътих към местоработата си. Чувствах се като човек, който е
направил непростим гаф. Но се успокоих с мисълта, че този лек флирт с мен навярно се дължи на
желанието й да ядоса приятеля си.
На другия ден той дойде пръв, хвърли бегъл поглед към мен и отново се настани на далечния край
на плажа. След доста време, през което едва потиснах тревожното си нетърпение, Навсикя (такова
Омировско име имаше) се появи, помаха ми отдалече и се настани до мен. Беше весела, очите й
блестяха, косите също. Заговори, като че бяхме стари приятели. Между другото каза, че съобщила
на баща си, че се запознала с един българин и той изявил желание да ме види. “Това е нещо рядко за
него обясни тя. Обикновено той не кани хора, нито ходи на гости. Вкъщи идват само няколко
негови приятели. Нашите стаи са напълно отделени.” Щял да ми съобщи чрез нея кога да го посетя.
Малко се учудих на тази покана, но естествено изпитах удоволствие, че ще се запозная с баща й. И
понеже тя самата създаде между нас пространство на приятелство, когато пак обядвахме след плажа
и тя ме заразпитва за мен, аз й разказах за моите усилия да си отговоря на неразрешими въпроси.
Затова се занимавам с история на религиите. Тя слушаше внимателно, с леко набръчкано чело и,
като свърших, каза, че може би баща й ще ми помогне.
Той е много дълбок и мъдър прибави тя сериозно. Аз самата не го разбирам винаги добре.
После минахме на други теми. Казах ли, че беше много хубава? Значи нищо не съм казал. Тя имаше
агресивна хубост, ако мога да се изразя така. Започнах да си създавам някакво чувство за
малоценност от нея и вероятно затова я попитах какво се е случило между нея и приятеля й, та се
държат като непознати. Тя се намръщи.
Ние се познаваме от деца обясни тя. Ходехме заедно на училище. Бяхме чудесни приятели. Той
записа архитектура. Замълча малко, тръсна глава, очите й заблестяха гневно и подигравателно. И,
представете си, преди няколко дни ми се обясни в любов! Каза, че не можел да живее без мен.
Каква глупост! Отговорих му да престанем да се виждаме, да видим дали наистина не може да
живее без мен!... Както виждате, живее! Тя ме погледна строго и каза рязко: Мразя големите
приказки. Когато човек каже нещо, трябва да го изпълни.
Искахте да се самоубие ли? попитах.
Поне да беше направил опит! отвърна тя и се разсмя с весела злобичка.
Преди да се разделим, Навсикя ме предупреди, че през следващите два дни няма да идва на плажа.
Вероятно на третия ден.
Но аз още нямах правото да разпитвам.
Следващите дни преминаха отново в очакване, съмнения и подозрения такъв ми беше характерът.
5
Спомням си, че желанието да се срещна с необикновения (по нейните думи) баща на Навсикя беше
не по-малко силно от копнежа да я видя. И понеже тя не се яви на синия фон на морето нито на
третия, нито през следващите два дни, реших, че всичко е свършено (като че ли беше започнало
нещо!) и си дадох дума, че от следващия ден ще започна да посещавам друг плаж, ако не се яви и
тогава.
А тя се яви. Всъщност беше дошла преди мен. Помаха ми енергично. Щом я зърнах, обзе ме много
приятна спокойна радост, като тази, която изпитва човек, когато знае, че много скоро ще му се
случи нещо много, много хубаво.
Съблякох се в кабинката и се излегнах до нея. Тя се наведе над лицето ми и тихо каза, че се била
затъжила за мен.
Знаеш ли защо? Заради тъмносините ти очи. Омръзнали са ми тези наши чернооки и чернокоси
мъже.
Излегна се и замълча. Не ми каза защо я нямаше толкова дни, а аз не я попитах. Много по-късно,
като отидохме на площадката в морето, тя каза, някак между другото:
Баща ми ще те чака утре в 9 часа вечерта. Гледай да бъдеш точен.
Признавам си, че се вълнувах и потрепвах вътрешно, когато позвъних в къщата на Навсикя точно в
9 часа вечерта. Беше доста усамотена къща в едно предградие с градина, в която се издигаха като
стражници мрачни кипариси.
Вратата отвори Навсикя със слънчева усмивка, хвана ме леко за ръката и ме въведе в обширен хол с
малък фонтан в средата и високи писани прозорци. Тя обясни тихо:
Наляво, тази врата е страната на баща ми. В дясната врата съм аз. Ако искаш, след разговора с
татко можеш да се отбиеш при мен. Сега ела.
Тя почука леко на високата синкава врата вляво, подаде глава през пролуката и каза: “Българинът.”
После се обърна към мен: “Влез.”
Сред обширен салон стоеше аскетично слаб човек със среден ръст, смугло лице, гол череп, облечен
в къс халат. Без възраст. Покани ме с кратък жест на ръката да приближа и посочи стол. Седна
срещу мен, сплете тънките си нозе, положи ръце на облегалката на стола, впери очите си, потънали
в орбитите, които някак светеха, и ме гледа така минута може би. Помислих си, че ме оглежда като
човек, който иска служба при него или като бъдещ зет.
Тракиец каза той изведнъж, сякаш на себе си. После попита: Защо сте изявил желание да ме
посетите?
Собствено аз... дъщеря ви... Може би наистина... Вашата дъщеря ми каза, че сте много мъдър човек
и аз...
Не мъдър прекъсна ме той. Знаещ. Мъдрите са едностранни. Какъв е проблемът ви?
Бих искал да разбера... не зная как да обясня...
Не се смущавайте. Говорете спокойно.
Исках да разбера какво всъщност означава онова “Познай себе си” на храма на Аполон в Делфи.
Четох, търсих, но все мисля, че не ми е ясно.
Попаднал сте на самия въпрос. Сякаш се усмихна едва забележимо. Ако си отговорите, ще
откриете началото на пътя. Само зависи откъде сте започнал.
Започнах да чета Платон...
Грешка. Платон е Ехо.
Щом казвате... Не разбрах много... После започнах да изучавам религиите. За да разбера... кой ми
внушава злите мисли. Демонът на Сократ или...
Също грешно. Вие сте тракиец. Трябваше да се обърнете към вашия учител. Той знае как да
стигнете до отговора. Нашият също. Питагор. Те двамата. Всемъдри. Събрали в едно всички
отговори.
За кой... наш учител казахте? Главата ми беше пламнала от напрежение.
Може ли да не знаете? Вие сте бил някога край него.
В настъпилото живо мълчание той ме гледаше с огромно напрежение, което усещах като повеля,
която не можех да разгадая.
Разбирам. Тогава още не си търсил. Приемал си с чувство. Сега си тук. Неслучайно. Опитай се да
разговаряш с Питагор.
Как... да разговарям?...
Да. Мълчание. Най-напред чрез текста му. После чрез достигане.
6
 Но, доколкото си спомням, той... не е писал нищо. Или може би нищо не е запазено...
Грешно. Така мислят лаиците. Мълчание. Ако желаеш истински, мога да ти дам. Едно от най-
важните. Как да опознаем себе си. Начало на отговора на твоя въпрос. Не сега. Следващ път. Той
разплете краката си и се изправи. Дотогава ще мислим и двамата. Защото той спря за миг и
довърши бавно, като наблягаше на всяка дума, ако решиш да тръгнеш връщане няма.
Отклоненията се наказват. Довиждане.
Станах, стиснах костеливата му ръка, без да искам се поклоних, и отстъпих заднишком към вратата.
Когато се намерих в хола с фонтана, усещах трескавата нужда да видя някакво реално, обикновено
същество. Навсикя!
Почуках тихо, чух ясното “Влез” и влязох. Тя седеше, подвила крака под себе си в огромно кресло.
Усмихна се шеговито:
При условие че ще се държиш прилично!
Какво говориш! отвърнах все още объркан.
Посочи друго кресло в неголемия салон със стени, тапицирани със синя коприна на жълти нарциси.
Как мина срещата с баща ми? Разкажи!
Ужасно отговорих. Показах се пълен невежа. Не разбрах почти нищо от това, което ми каза.
Лицето й доби сериозен израз, очите престанаха да се усмихват.
Винаги е така с него каза замислено Навсикя. Трябва да знаеш и да внимаваш много, за да
разбереш какво казва. Даже аз често не разбирам. Какво ти каза най-напред, помниш ли?
Да, мисля, че каза “тракиец”.
За теб ли?
Предполагам. Но аз не съм. Родът ми е от Балкана.
Навсикя ме погледна с мека, майчинска усмивка.
Той е искал да каже, че си древен каза тя. Още от...
Да, каза нещо, че съм бил до учител.
Навярно е мислил за Орфей. Нали той е тракиец. Той признава само двама Орфей и Питагор. Даже
веднъж чух да казва, че били едно. Не разбрах какво значи това.
Навсикя ме гледаше съсредоточено, сякаш очакваше нещо от мен.
Но как съм могъл аз да бъда близо до Орфей?
Може би си бил един от зверовете, които той укротявал с лирата си каза тя със замислена усмивка.
Лъв или тигър... Не, може би елен? И понеже не отвърнах, тя продължи: Покани ли те да дойдеш
пак?
Отговорих й, че да и че накрая ме предупреди: ако тръгна по пътя, връщане не може да има.
Знаеш ли какво значи това? завърших нервно.
Мисля, че разбирам отвърна тя сериозно. Одобрил те е.
И след малко мълчание добави развеселена:
Хайде да играем на митологични приказки. Знаеш ли какво си ти сега? Ти си Одисей. Наистина!
Знаеш ли как се казва баща ми? Алкиной! Аз съм дъщеря му Навсикя. Някакво корабокрушение те е
изхвърлило на нашия остров. Аз те намерих на брега на морето, помниш ли? Доведох те при моя
царствен баща. Ако те одобри, можеш да се ожениш за мен и един ден да станеш цар. Помисли,
преди да решиш да отплуваш.
Тя скочи, плесна с ръце и извика:
Наистина, виждаш, всичко съвпада, нали? Решаваш!
Тя се приближи до мен, пошепна:
Не си мърдай ръцете.
Сложи длани на раменете ми и докосна с устните си моите. Дълго. После внезапно се отдръпна и
каза с отегчен глас:
Стана късно, приспа ми се. Ще се видим на плажа.
Прибрах се вкъщи, взех студен душ, излегнах се и започнах да слагам ред в обърканите си (меко
казано) впечатления от тази единствена вечер и да търся смисъла им. Усещах някакво раздвоение.
От една страна, си мислех, че може би този човек може не само да разреши проблемите, които ме
занимаваха, но и да ми посочи път... Към какво? Към самопознанието? От друга страна, скептикът у
мен ме съветваше: “Внимавай. Може да те оплетат да се ожениш...” Самата тя не намекна ли доста
ясно? Нарече ме Одисей... Само че, опънах се вътрешно, ако ще играем на Одисей, аз няма да
остана при Навсикя... колкото и да ми харесва. И отново се обади онзи мръсен глас: “Забеляза ли
7
колко разкошна е къщата?... Богати хора, нали?” Но веднага го накарах да млъкне: “Няма да си дам
свободата, за нищо...” И пак отново този глас: “Можеш някак да ги надхитриш!” В скоби казано,
забелязал съм, че българинът (и само той ли?) изпитва по-голямо удоволствие да надвие някого с
хитрост, отколкото по друг начин... Реших, че още утре ще сменя плажа. Винаги мога да се върна.
На сутринта си спомних нощните си объркани разсъждения и ги намерих прекалено необмислени,
емоционални. Какво всъщност се беше случило в онзи дом, та съм се разтревожил? Един малко
енигматичен разговор с бащата на Навсикя, но, погледнато обективно, благоприятен за мен, защото
ми обеща да ми даде напътствие, за да си отговоря на въпроса, който ме вълнува. А той беше
очевидно мъдър и начетен човек. Да, каза даже, че съм бил близък до Орфей. Ако вярва човек (а аз
бях склонен тогава да вярвам) в идеята за прераждането, аз може би в далечните бездни (или
върхове?) на миналото наистина съм бил вече мислещо същество. Така можех да си обясня
желанието да узная същността на съществуването (си). Защо трябваше да пропусна възможността,
която случаят ми предлагаше, да се издигна малко повече, като науча как да се самопозная? И
заплаха ли бяха онези думи на бащата на Навсикя, че “няма връщане”, ако поема по някакъв път,
който ми се предлагаше, или бащинско предупреждение? Сега бях склонен да приема второто. И,
разбира се, “онзи глас” се приспособи веднага към новите ми мисли, като одобри решението ми:
“Ще спечелиш от мъдростта на бащата и ще имаш възможност да се радваш на любовта на
дъщерята. А като всичко това ти омръзне, нали си Одисей?” Възмутен, го стиснах за гърлото и го
накарах да млъкне. След това реших все пак да отида на плажа не заради нея, а за да чакам кога ще
ми съобщи, че баща й ще поиска да се видим. За всеки случай, реших да се държа с нея по-
независимо, от дистанция.
Напразно чаках на плажа до три часа. Навсикя не се появи. Нито на следващия ден, нито на по-
следващия. Не виждах и приятеля й. Ревността, която не признавах, ми нашепваше, че вероятно са
се сдобрили и тя е решила, за да не се постави в неловко положение, да смени плажа. Уверявах се,
че това е без значение. Все едно, че нищо не е било.
На деветия ден бях се примирил с очевидното. Реших да се разходя край искрящото море. Стигнах
до края на плажа. Там имаше лодкари, които можеше да наемеш за малка разходка из морето. Казах
на лодкаря да направи голяма дъга в морето и да ме остави на другия край на плажа, който
обикновено беше пуст, защото там пясъкът приличаше повече на дребен чакъл. Потеглихме.
Изтегнах се в лодката, затворих очи, не мислех за нищо. Тялото ми беше щастливо, че плува в тази
стара лодка по искрящото море под теменужното небе. Древно море, древно небе, винаги млади,
винаги древни. Какво спокойствие и сигурност!...
Събуди ме гласът на лодкаря. Бяхме стигнали. Слязох и се излегнах съвсем до морето, където
пясъкът е по-дребен. Не зная колко време съм лежал така, когато един глас ме събуди: “О, богове!
Кой ли е този млад мъж, изхвърлен от вълните на нашия бряг?”
Изправих глава. Беше ниско наведена над мен. Обгърна ме усмивката й. “Виждаш ли, че си
наистина Одисей и аз те намерих на брега? Ела да те заведа в моя дворец, прекрасни чужденецо.”
Смеейки се, тя ме хвана за ръката и ме повлече да тичам с нея. Бях толкова щастлив, че тичах, без
да мисля, изпълнен с чувството, че всичко вече ще е добре.
Къде се губи толкова дни? попитах малко запъхтян, като се излегнахме на обичайното място.
Чаках Одисей да попадне на нашия бряг! отвърна с гърлестия си сексапилен смях.
И добави:
Програмата е такава: ще обядваме някъде, към 6 ще отидем вкъщи, ще влезеш при мен, а в 8 часа
ще се срещнеш с баща ми. Така нареди той. Съгласен?
Можех ли да не съм съгласен при тази двойна съблазън: мъдростта и красотата.
Обядвахме в Сунион. После се качихме до храма на Посейдон. Който е бил там, знае. Който не е
бил, трудно е да се разкаже: златисти мраморни колони на върха на една скала, а долу в бездната
същото онова Омирово теменужно море, в което е царувал богът с неговите безбройни дъщери.
Една от тях беше сега до мен с развяна от вятъра вълниста смолиста коса. Всичко това ме
изпълваше със сладка вътрешна тръпка. Очакване на нещо много хубаво, ново и радостно. Навсикя
сложи ръка на рамото ми и облегна глава на нея. Така стояхме дълго пред огромното море, без да
забележим как геометричните сенки на колоните отмерват някакво друго, хармонично време.
Около седем часа стигнахме в “двореца” на Навсикя. Въведе ме в покоите си. Показа ми
библиотеката си, в която между гръцките класици и модерна литература видно място заемаше
любимият й Достоевски. Завидя ми, че съм го чел в оригинал. Питаше ме кои произведения
8
харесвам най-много. Разговаряхме сериозно, тя правеше коментари. Най-голямо впечатление й
беше направил княз Мишкин. Малко се учудих: този образ беше толкова далече от ясните строги
линии на гръцката цивилизация. Казах й това. Тя се усмихна пак и отвърна: “Питаш ме, както по-
рано за мотоциклета и Достоевски. Тъкмо затова!” И след миг добави: “Мисля, че ти малко му
приличаш. Не външно, разбира се. Вътре в теб има нещо от неговата чистота... и наивност.” Погали
ме леко по бузата. След миг дискретен звън. Навсикя погледна часовника си. “Осем. Татко те чака.
Ела.”
Той ме чакаше прав, сух, с очи, потънали в орбитите. По черепа му блестяха отражения от полилея.
Посочи ми стола, седна насреща, омота краката си и ме загледа мълчаливо. Мълчах и аз. Може би
от стеснение, благоговение или страх. Чаках.
За да отговориш на въпроса на Бога, трябва да знаеш какъв отговор са дали мъдрите. Да речем,
Пиндар. Отговорът му: “Сън на сянка е човек.” Разбираш ли?
Мисля, че да отвърнах. И, като събрах смелост, добавих: Но това е колкото отговор, толкова и
въпрос.
Той кимна леко:
Обясни, за да видя, че си разбрал.
Добре. Човекът е сън на сянка. Сянка на какво? На кого? Това навярно никой не може да отговори.
Или пък има стотици отговори. Например: сянката на Бога, сянката на Съществуването, сянката на
Нищото. А ако има сто отговора на един въпрос, е все едно, че няма нито един. Затова ми се струва,
че няма отговор. Говорейки, се учудвах сам на собствените си думи, за които не знаех изобщо, че
съществуват у мен.
Мислил си каза той след малко. Самотен. Имало е хора, които са знаели отговора. Има ги и сега.
Кои са те?
Посветените в мистериите.
Доколкото съм чел, никой днес не знае какво точно е ставало там.
Грешно. Така говорят учените лаици. Аз мога да ти дам нещо, което ще те въведе. Ако пожелаеш.
Вече казах: връщане няма.
Съгласен съм реших веднага.
Погледнах го. Вдлъбнатите му очи светеха. Стана, отправи се към стената и мина през нея като...
Като почти невидим облак. Останах вцепенен. Не мислех. Изпитвах ужас. И някаква съмняваща се
радост.
Той се появи отново там, откъдето беше изчезнал. В ръката му имаше някаква подвързана с кожа
книга, със закопчалки. Подаде ми я и каза:
Ще отвориш, когато истински решиш. Сега си върви.
Станах, поклоних се и, замаян, излязох. През вратата. Не бях съвсем на себе си, когато се намерих в
онзи тържествен хол с фонтана. Какво исках сега? Да. Исках... Приближих се до вратата на
Навсикя. Само тя можеше да ми даде някакво обяснение.
Почуках и веднага чух свежия й глас: “Влез!” Влязох.
Навсикя стоеше права срещу мен. Абсолютно гола. С мила, невинна усмивка. Изгледа ме и каза,
привидно загрижена:
Какво ти е, любимо мое момче? Изглеждаш разстроен. Ела при мен. Беше невероятна. Почти
зловещо красива. В миг поисках да се спусна към нея, да я прегърна, да я хвърля на килима. Или...
защото усещах нещо... Избягах. Панически. Прекалено много ми дойде: бащата (баща й ли беше?)
минава през стени, за да ми покаже, че е чист дух, а дъщеря му ме посреща съблазнително гола!
Моят български триизмерен разум не можа да понесе тази комбинация.
Нека кажа отсега (навярно ще се връщам и по-нататък към тези преживявания), че много по-късно,
като си спомнях много пъти историята с Навсикя и баща й, съжалявах, че се уплаших тогава и
избягах. Не само защото изпуснах случая да спя с най-красивото женско тяло, което бях виждал, но
и защото изпуснах може би случая да тръгна по път, който щеше да ме доведе (ако притежавах
достатъчно смелост и търпение) до намиране отговор на въпроса, който ме вълнуваше. И вероятно,
за да успокоя съжаленията и упреците към себе си, си казах, че може би голата Навсикя е била
първата съблазън по пътя, за който споменаваше баща й. А аз не се поддадох. Значи не сила ми е
липсвала. Колкото до този неизвестен “път”, който онзи човек щеше да ми покаже, нямаше ли той
да ме доведе до някакви дяволски познания, които можеха да застрашат безсмъртната ми душа (ако
имах такава)? И най-главното щях да получа може би отговора на въпроса за Ирина, който беше
9
станал вече мой въпрос (“само това ли?”) наготово, когато усещах, че аз, че всеки от нас трябва да
намери отговора сам. Разбира се, със странична помощ на хора, книги и размишления. Но които
трябваше да минат през моята цензура... Тогава това бяха навярно утешения. Но сега, от височината
на годините, се превърнаха в сигурност.
Не стъпих повече на оня плаж. Изобщо престанах да обикалям атинските плажове. Страхувах се да
не срещна Навсикя на някой плаж, вървяща весело с приятеля си, която хвърля бегъл поглед към
мен като на напълно непознат човек, и на несмелия ми въпрос дали се казва Навсикя тя ще вдигне
рамене и ще каже: “Откъде ви дойде това на ума? Името ми е... Ели.”
Почти година след това трябваше да напусна Атина. Като прибирах багажа си, намерих онази книга
с кожената подвързия и закопчалките. Още щом се върнах тогава, я бях заключил в едно чекмедже
и не я бях пипал. Исках да я забравя.
Сега я държах в ръце. Стори ми се прекалено тежка за книга. Какво ли имаше вътре? Онова нещо,
което щеше да ми посочи пътя. Но аз бях избягал. Стоях и се колебаех. Можете да си представите
какво беше любопитството ми. В следващия миг я поставих в чанта и излязох. Когато стигнах до
дома на Навсикя, се молех да не я видя. Вратата отвори слаб прислужник със строго лице. Подадох
му книгата. “За господаря ви”, казах набързо и почти тичешком се отдалечих. След два дни
заминах.
Много пъти съм си мислил дали все пак не трябваше да видя каква е тази книга (книга ли беше?). И
винаги съм стигал да заключението: показах се страхлив, но поне не нечестен.
=========================
Следващите няколко години (19391945) бяха толкова пълни със страшни, съдбовни събития за света
и за всеки човек, те толкова силно ме вълнуваха, че просто нямах нито спокойствието, нито
вътрешното изолирано пространство, за да се съсредоточа в търсене отговора на онази делфийска
загадка. Когато хората се изправят пред въпроса на Хамлет даже в най-ниското му значение, те
престават вече да мислят, а действат под диктовката на емоциите си.
Въпреки че не ми се иска да разказвам външните събития в живота ми, който зависеше до голяма
степен от тях, налага се да спомена някои факти, които са като фон на това, за което говоря,
главното.
От 1942 до 1945 г. бях на работа в нашата легация (тогава още нямаме посолства) в Братислава.
След 9.IX.1944 г. бях повикан в германската легация, която тогава беше истински управител на
страната. Заведоха ме пред един военен, когото не познавах. Той ме попита дали съм с
“комунистическото правителство” в София, или с “патриотичното” правителство на проф. Цанков
във Виена. Аз бях отдавна свързан с прогресивните среди на нашите студенти в Словакия, защото с
цялото си сърце и ум бях против хитлеризма и войната. Затова отговорих спокойно, че първо съм
българин и второ, че правителството в София не е комунистическо, понеже в него участват
различни демократически партии. Немецът ме изслуша мълчаливо и ми позволи да се оттегля. След
четири дни получих съобщение от словашките власти, че в срок от 24 часа трябва да напусна
жилището си в Братислава, като съобщя къде ще се преместя. Тогава моето семейство се състоеше
от жена ми, баща й и майка й, моята майка и сестра, домашната ни прислужница (която пожела
категорично да сподели изгнанието ни) и аз. Благодарение на нашия посланик Белинов бе
продължен срокът ми с три дни. Преместих набързо цялата си покъщнина в сградата на легацията и
с пари, които щяха да ми стигнат за месец-два, се преместихме в красивото курортно градче
Пиещайни на 70 км от Братислава, където бях ходил на почивка преди това. Внушено ми беше, че
ако искам да пътувам извън него, трябва да поискам разрешение от тамошното Гестапо. Част от
живота си там описах в романа “Мост” (който излезе през 1983 г. благодарение на застъпничеството
на поета Анастас Стоянов). Сега ще разкажа за онези хора и преживявания, които имат връзка с
темата на този текст значението на делфийската повеля, за която бях почти забравил, залисан с
грижата за оцеляването ни, за бъдещето на хората (и моето) след онези страшни и мрачни дни,
когато никой не знаеше какво ще му поднесе следващото утре. В Пиещайни живях от октомври
1944 г. до май 1945 г. месеци, които бяха натежали от толкова мрачни събития, че се влачеха по-
бавно от десетилетия.
В градчето се запознах чрез сестра ми с една млада жена, Мария, интересно и културно момиче. В
скоби казано за мен културният човек не е този, който е натрупал голямо количество информация, а
този, който използва получената от него информация като трамплин, за да разсъждава по
проблемите, които го интересуват. И главно да задава правилно въпроси, както ме беше учил моят
10
велик и почти непознат учител в Атина.
Около Мария се беше образувал малък кръг от хора, интернирани, от различни националности и
различни специалности. И те, както и аз, изпитваха нужда да забравят тревожното настояще и още
по-тревожното бъдеще. Нека прибавя, че в града имаше силна антихитлеристка опозиция, съставена
от комунисти и протестанти. Благодарение на тяхната дискретна помощ успяхме да преживеем
някак тези месеци.
Хората, с които се срещахме почти постоянно, главно у Мария (и по-рядко у другите), бяха
следните: един американец физик, който по неизвестни (за мен) причини беше работил известно
време в Германия. Казваше само, че бил дошъл да слуша лекциите на Шрьодингер; италианецът,
който носеше тривиалното име Джовани; беше се обявил срещу Мусолини и го бяха изгонили от
Братислава. Той беше нещо свързан с киното, но изобщо имаше голяма ерудиция, добре познаваше
историята. Особено римската и древногръцката. Младият словак Миро, който беше участвал в
Банско-Бистришкото въстание и се укриваше тук у приятели. И един учител по биология, пан
Смрек, около 60-годишен, но с много вътрешни и външни сили, въпреки че беше доста сух. Всички
бяхме повече или по-малко влюбени в нашата обща приятелка Мария. Тя не беше красавица, но
имаше някакъв чар, смес между женственост и остър ум, който импонираше тъкмо на такива мъже
като нас. В големия си дом беше превърнала тавана в обширно ателие, където най-често се
събирахме. У нея винаги имаше нещо за пиене, тя притежаваше и богата колекция от грамофонни
плочи с произведения на най-големите композитори Бах, Моцарт, Бетовен, Брукнер, Цезар Франк,
Чайковски, Дворжак. Често я карахме да ни черпи с хубава музика. Мисля, че това беше един от
немногото начини да забравим отчайващото положение, в което се намирахме. От изток
настъпваше Червената армия. Немските части държаха още територии на изток от нас. Говореше се,
че щели да се опитат да задържат напредването на Червената армия на няколко километра от града.
Това означаваше да се озовем почти на фронтовата линия, което пък значеше обстрел с артилерия,
въздушни бомбардировки, а по-късно несъмнено отстъпление на хитлеристите, което можеше да
бъде съпроводено с ликвидиране на “врагове” като нас. Чувахме, че такива неща са ставали и
другаде. Губещият загубва и разума си от злоба и страх, както печелещият от радост и
превъзходство. Но и да оцелеехме, знаехме ли какво ни очаква, когато се появи тази Червена армия
надъхана с омраза и жажда за мъст срещу всичко, което е “запад”, т.е. за тях Германия. С две думи,
намирахме се в мрак без хоризонт. Зад нас нищо, пред нас жестока неизвестност. Ето тъкмо това
чувство ни свързваше, нас тези няколко души, и тъкмо това чувство на смъртна безизходица се
стараехме да забравим на нашите срещи.
Още виждам обширното ателие на Мария с пречупен таван, няколко високи етажерки с книги на
различни езици с пъстри подвързии, овална полирана маса в средата с кръгли следи от чаши и
няколко кристални пепелника, оградена с четири кресла и едно канапе. И ние, насядали наоколо, с
конячени или винени чаши и цигари между пръстите. Всички пушехме освен пан Смрек, а Мария
пушеше за двама. Но когато слушахме музика, нито пиехме, нито пушехме, такъв ред се беше
установил.
Разговаряхме за разни неща. Някой разказваше отделни моменти от миналото си така, сякаш
говореше за някакъв много далечен спомен или за тревожното настояще. Ако съдя по това, което
разказвах за моя живот, предполагам, че всички са поскривали нещо и са поукрасявали друго, това е
толкова човешко! Трябва да добавя, че като се изключи Миро, словакът, огромен млад мъж с
наивно лице, винаги готово да се разсмее, безумно влюбен в Мария, който беше завършил само
първи курс в университета, останалите бяха и интелигентни, и културни хора не само в своята
специалност, а и със сериозна обща култура.

Мартенска привечер, вън небето беше увиснало като сиво мокро платнище, в ателието беше
приятно топло. Слушахме симфонията на Дворжак “Из новия свят”. След като свърши, известно
време мълчахме и палехме цигари след дългото доброволно въздържане. В тишината, съвсем
внезапно (или може би несъвсем) Мария зададе въпроса, който непрестанно витаеше около нас и в
нас и който се стараехме да не си задаваме нито гласно, нито тайно:
Какъв ще бъде светът след войната?
Сред мълчанието, което сякаш беше спряло времето, се чу бойкият глас на Миро:
Съвсем различен от досегашния, естествено! След толкова жертви и ужаси! Ще бъде...
11
 Какъв? попита кротко физикът мистър Смит, както беше навел глава, загледан в цигарата си.
Справедлив, мирен, добронамерен! Нов свят. Хората разбират, че ако искат да няма вече войни и
ужаси, ако искат да живеят... като хора, трябва да променят... всичко! Нали, Мария? Той
завършваше обикновено изказванията си с този въпрос.
Не знам. Затова питам.
Съмнявам се заговори пан Смрек, учител по биология. Съмнявам се, че ще се създаде истински
нов свят. Ще го правят хора. А хората не се променят лесно. Ако изобщо се променят добави след
малко.
Когато променим живота, и хората ще се променят! каза убедено Миро. Той имаше очи като
незабравки под жълто-червеникавата трева на веждите.
Ами ти очакваш, че ще станат коренни, революционни промени ли? попита Джовани.
Просто ще стане революция!
И мислиш, че тя ще промени света ли? Италианецът беше едър мъж със смолисточерна коса,
лъскави черни очи с присмехулни искрички и кръгло пълно лице. Само за сведение: всички
революции са завършвали с диктатури и реставрация. Познавам добре историята и древната, и
новата. Не съм ли ви казвал, че бях почнал да следвам история, преди да попадна в Чинечита?
Но не и тази революция! Тя доказа себе си вече почти 30 години!
Там всъщност не е ли диктатура? попита все така тихо мистър Смит. Беше слаб, с дебели очила и
остър нос.
Може би. Но диктатура на болшинството, на народа, над неговите експлоататори...
Вие се отклонихте от въпроса ми прекъсна го Мария. Миро, всички знаем, че си комунист. Всички
симпатизираме на Съветския съюз най-малко защото очакваме от него свободата си... ако оживеем.
Какво мислиш, Стефане, по моя въпрос? Тя ме погледна съсредоточено.
Може би съм склонен да се съглася с уважавания пан Смрек. Докато не се променят хората...
Те не могат да се променят, драги каза биологът. Те са животни, както всички други: хранят се,
размножават се, водят борба за оцеляване. Само че всичко при хората е станало по-сложно, защото
поради каприза на еволюцията са започнали да живеят в колективи. Развили са способността да
получават и излъчват информация чрез езика. Животът в колектива ги е принудил да прикриват
импулсите си на свободно животно в природата поради страх от наказанието на закона на
общността. Но щом имат възможност да проявят инстинкта си безнаказано, както във война или
революция, например, те с радост го задоволяват убиват, грабят, изнасилват...
И при диктатурата може би.
По принцип. Зависи от диктатурата вметна Джовани. И Солон е бил диктатор, Цинцинатус също.
И все пак човекът в основата си остава биологично същество, камуфлирано благодарение на това,
което се нарича цивилизация. Така че не очаквайте рай след войната.
Не е много успокояващо, учителю забеляза Мария.
Все пак казах, не можем да твърдим със сигурност, че хората са останали съвсем животни. През
всички векове е имало хора, които са успявали да надвият животинските инстинкти. Джовани
посочи двама. А те са много. Имало е дори школи, през които са минавали тези стремящи се да се
издигнат духовно...
За мистериите ли говориш? каза Джовани.
И за тях. Може би те и сега съществуват. Помълчах, като се поколебах, после продължих: Когато
живеех преди войната в Гърция, посетих Делфи. Както навярно знаете, там са руините на
някогашния храм на Аполон, където...
...е пророкувала Пития добави Джовани.
Точно. На фронтона на храма имало надпис: “Познай себе си.”
Кажете, учителю, може ли едно животно да си зададе такъв въпрос? попита мистър Смит нашия
биолог. Той не отговори.
Искам да кажа продължих, че ако хората разберат дълбокото значение на тази повеля, тогава
наистина ще се променят.
Тази сентенция не е ли изказана от Талес Милетски? попита Джовани.
Той може би е повторил словото на бога.
Ти успя ли да намериш дълбокото значение на тази фраза? попита почти предизвикателно Мария.
Ако го бях намерил... Правех толкова различни опити. Четох древни мъдреци. Даже се запознах с
един необикновен човек чрез дъщеря му...
12
 Разбира се усмихна се Мария.
Отминах иронията и продължих:
Та той предложи да ми покаже пътя, по който човек може да постигне собственото си опознаване.
Само че аз се уплаших и... избягах.
Защо?
Ще разкажа друг път... Може би не бях узрял още. Древните философи са прекалено сложни за
разбиране, поне за нашето може би крайно рационално мислене. Например Пиндар казва в една ода:
“Човекът е сън на една сянка.”
Това е много красиво! каза Мария.
Сигурно. Само че какво значи? На коя сянка съм сън? Кой ме сънува? Като зададох този въпрос на
оня мъдрец, който ми цитира този стих, той отвърна: “Когато си отговориш на този въпрос, ще
знаеш.”
Какво по-точно ще знаеш? попита американецът. Тънките му устни бяха леко свити в усмивка.
Не знам.
В настъпилото мълчание се обади отново старият биолог:
Грешката ти е в подхода, драги мой. Започнал си от обратния път от сложното към простото. А
трябва, напротив, да започнеш от простото, за да стигнеш до сложното. Както става в природата.
Ето че пак не разбирам. Обяснете казах аз.
Друг път. Ако наистина се интересуваш.
Не мисля, че трябва да се следва този път каза Джовани. Не всичко може да се постигне със
средствата на логиката, ако съм разбрал вярно вашата забележка.
Може би наистина в началото на едно голямо откритие не логиката играе главна роля, а
интуицията. По-късно обаче е необходима логиката, математическата логика, за да се облече в
реална форма откритието. Така е поне във физиката добави Смит.
Миро издуха шумно дима от цигарата си и каза:
Мисля, че се увлякохме в абстрактни области. Мария зададе конкретен въпрос какъв ще бъде
светът след войната. Значи как ще живеят милионите обикновени хора? Те не се увличат от
проблемите на философията, а от своя, реалния живот. Нали, Мария?
Светът ще бъде такъв, какъвто го направят политиците... и учените. Ако това е някакъв отговор
допълни физикът.
А тогава значи, че никой не може да отговори отсега на въпроса ти, кара Мария допълни Джовани.
Но може би ти имаш отговора?
Миро, чашите са празни каза тя малко сърдито. После се обърна към Джовани: Питах, защото
искам да живея свободно, да уча, да се осъществя. Мислиш ли, че ще мога?
Много вероятно е, ти да можеш. Но не всички. Ако на обществото тук, у вас, се наложи държавната
структура, която сега побеждава, за да се осъществиш, ще трябва да се нагодиш към нея. За теб, за
Миро, това няма да е трудно. Но сигурно за много други ще е мъчително, или поне неприятно. Така
е винаги в подобни случаи.
За науката обади се Смит, обществената структура е без значение. Науката търси и открива
големите истини независимо от обществената структура. Разбира се допълни след миг,
структурата може да използва откритията за свои, не много възвишени цели. Но за това не е
виновна науката...
Доказателство тайното оръжие на Хитлер засмя се Джовани. И след малко: В гимназията се
интересувах от новите открития във физиката. Айнщайн, Ферми, Бор, Хайзенберг. По-късно веднъж
ми дойде наум такова сравнение. Някой от вас, физиците, измисля хипотеза и обявява: “Открих
истината за формата на морето.” Взема дърво или ламарина, прави някаква форма, да речем куб, и
казва: морето има точно такава форма. Ако не вярвате, елате с мен. Отива на брега на морето,
подлага направената форма, морето се плисне и я напълва. И той заявява тържествено: “Ето,
видяхте ли?” После друг прави друга форма, морето пак я пълни и този пак тържествува: “Не онази,
а моята хипотеза дава истинската форма на морето.” И т.н. А морето продължава да се плиска, да се
вълнува, велико, безкрайно. Такива истини откривате. Не се сърдиш, Смит, нали? Аз съм лаик и не
вярвам, че нашата логика може да открие някаква голяма, истинска истина!
След малко Смит каза замислено: “Твоят пример може в краен случай да се отнася до
математиката... Но не мисля, че и за физиката.”
Ами какво, младеж обърна се старият биолог към Джовани, ти сериозно ли мислиш, че науката не
13
е открила нищо досега? Това е лекомислен абсурд!
Вие сте биолог подметна Джовани. Открила ли е вашата наука досега как се е създал животът? И
какво е животът? Искам да кажа: да, науката открива дребни, малки, понякога съмнителни истини,
но не и голямата истина.
Пан Смрек погледна строго италианеца и каза троснато:
Да. Аз например съм открил как се е създал животът. И защо е.
Може би минута никой не проговори. Думите на биолога сякаш още трептяха във въздуха и се
блъскаха в ушите ни. После Миро каза:
Иска ли някой коняк?
И тъй като никой не отговори, пан Смрек внезапно стана.
Старият човек трябва да си върви, Мария. Лека вечер, младежи.
Ще дойда да ви изпратя казах. Той кимна. Като излизахме, Мария се обади:
Ще се върнеш, нали?
Беше мрачно време, между вечерта и нощта. Улиците бяха още неосветени, студени, пусти. Само
някъде се чуваха твърди отмерени стъпки на подковани ботуши. Изпитах невероятното желание да
се уверя, че не сънувам. Чух, че питам: “Наистина ли сте открили истината за живота, пан Смрек?”
И отговорът: “Да.” После: “Мога да ти го докажа, ако искаш, някой път. Намини към къщи.”
Вървеше до мен слаб, леко прегърбен, с гъста прошарена коса. Вървеше с хванати отзад ръце.
“Наистина, много бих искал да чуя вашата теория!”, казах. “Това не е теория, чух гласа му. Това е
истината за живота, еволюцията, човека. Ако усвоиш добре моето откритие, ще можеш да си
отговориш на онзи въпрос, който спомена преди.” Не знам защо нещо сви сърцето ми. Като
стигнахме до дома му, се разделихме мълчаливо. Той се изкачи бавно по няколкото стъпала,
отключи и влезе. Живееше сам. Мисля, че не беше се женил или че жена му била умряла много
отдавна.
Не ми се прибираше вкъщи. Там ме чакаха всекидневните грижи и проблеми на семейството, а
някак си не ги исках сега. Реших да се върна у Мария. Заварих само Миро. Той и Мария се
зарадваха на появата ми. Оживиха се. Напълнихме чашите. После попитах какво е мнението им за
нашия биолог пан Смрек.
Според мен дава малко фира. Освен това е реакционер. Но е симпатичен старец иначе каза Миро.
Нали, Мария? Ти го познаваш всъщност най-добре.
Не си прав, Миро каза Мария и издуха дима с вдигната глава. Беше ми учител. Според мен той е
много умен и дълбок човек, но е саможив, неконтактен и затова не е успял в живота. Казвали са ми,
че е преподавал даже за малко време в университета в Прага.
Има ли печатани трудове... по специалността си? попитах.
Мисля... Не знам каза Мария.
Има такива хора обясни Миро. Пълни със знания, но нямат воля или търпение да ги изложат
писмено. Май и аз съм от този тип хора, нали, Мария?
Не знам дали си чак толкова тъпкан със знания забеляза тя. Наздраве пихме. Стефан, ще ни
разкажеш ли какъв беше този човек, за когото спомена, че си се запознал чрез дъщеря му? Тя
хубава ли беше?
Заинтересува ме категоричното изявление на пан Смрек, че е открил истината за живота казах.
Попитах те друго нещо. Не чу ли?
Понеже онзи човек там, в Гърция, беше обещал, че ще ми даде възможност да си обясня тази
епиграма, а пан Смрек също, затова ги смесих.
Това са... празни работи намеси се Миро. Съветската наука отдавна е открила всичко за живота.
Може би казах. Но не и за появата му.
Сигурно и за появата му. Досега бяхме откъснати от тях. Сега ще научим за техните велики
открития.
Значи мислиш, че няма смисъл да чуем какво откритие е направил пан Смрек? попитах.
Е, защо... в края на краищата може да се... позабавляваме.
Миро! каза строго Мария. Не бива да бъдем крайни в нищо. Стефан ни разказваше за
древногръцките скептици, нали помниш? Някой беше казал, че съмнението е начало на познанието?

Със съмнение не се гради новият свят. Гради се с вяра!

След като помълчахме и пушихме, аз довърших чашката с коняк и станах.
14
 Трябва да вървя казах. Става късно. Моите ще се безпокоят. Довиждане, Мария. Благодаря.
Тя стана да ме изпрати. Миро тръгна с мен. Като излязохме в мрака, попитах:
Защо си толкова строг с пан Смрек? Защо каза, че е реакционер? Той нали е против сегашната
фашистка власт в Словакия?
Защото е протестант, само затова отвърна Миро и добави: Прав си де, понякога се увличам.
Видях, че и Мария се разсърди.
Трябва да бъдем по-толерантни с хората, особено с по-възрастните казах. Освен това той изглежда
че е не само учен, а и мислещ човек.
Ама ти наистина ли вярваш, че е открил всичко за живота? И всъщност какво толкова има за
откриване? Животът си съществува, породил се е, еволюирал и толкова. Не е ли така? Важното е да
го направим хубав, разумен, щастлив за всички. Другото са излишни теории.
Все пак казах, преди да се разделим, аз лично бих искал да чуя неговата теория. Мисля, че
практика без теория не може. Марксизмът го е доказал.
Нямам нищо против каза примирително Миро. Чакай, ще те изпратя до вас. В тези времена всичко
може да се случи.
Едрият му силует в полумрака до мен беше наистина успокояващ в пустите, студени улици.
Благодарих му.
Вкъщи спяха, аз направих същото. На сутринта научих, че Червената армия е започнала нова
офанзива с масова употреба на катюши и авиация, с които обсипваха отстъпващите немци. Научих
също, че вкъщи липсват провизии. Освен това следобед идвал немски полицай и питал за мен.
Всичко това представляваше една част от онова мрачно и безнадеждно тресавище, в което бях
попаднал, а дори не знаех дали ще изляза някога, или ще потъна в него. И все пак тези грижички
бяха полезни: трябваше да уредя нещата, което значи да мисля за всекидневни работи, а това е
винаги и успокояващо. Но след това се връщаше страхът и за да го прогоня, за да изляза от всичко
това, си представих храма на Аполон в Делфи със златния надпис, въздъхнах с носталгично щастие
и се усмихнах. По пряка асоциация се сетих за биолога Смрек и реших, като свърша всичко, да го
посетя.
Беше късен следобед, когато стигнах у тях. За щастие той беше вкъщи. Макар че изглеждаше
намусен, ме покани да вляза и като му предложих да си тръгна, настоя да остана.
Бях сигурен, че ще дойдеш каза той. А на въпроса ми отвърна: Разбрах, че ти сериозно си се
замислял по въпроса за същността на човека и твоята. А ти, мисля, не сметна, както другите, че
моето твърдение е резултат от... трите чашки коняк. Така ли е?
Кимнах утвърдително. Той ме покани да седна. Стаята беше малка, а изглеждаше още по-малка,
защото беше претрупана със стари мебели масички, кресла, етажерки със зле подредени книги и
едно огромно писалище. Той седна зад него. Помълчахме.
Мисля, че и другите се заинтересуваха от вашето откритие казах. Снощи разговаряхме. Биха
искали, предполагам, да го чуят и те.
Така ли мислиш попита.
Кимнах:
Кой не би се интересувал да научи как се е създал животът и какво е той?
Един немски физик казал неотдавна, че животът е един ред, който се противопоставя на ентропията
каза пан Смрек. Само че той, както и всички биолози досега, поставя каруцата пред коня. Аз
единствен поставям коня пред каруцата. Затова успях да разреша проблема.
Това, което е казал този физик, е интересно казах. Макар че не зная точно какво е ентропия.
Някакъв закон беше.
Закон на термодинамиката. Вторият закон. Той гласи, просто казано, така: всяка организирана
система се стреми към хаос.
Да, спомних си, от гимназията казах. Струва ми се, че имаше и друга версия: че животът е такава
организирана материя, която е способна да обменя информация с външния свят. Нещо такова.
Точно така. Пак каруцата пред коня! Той тупна с длан по бюрото.
А как поставяте вие коня пред каруцата?
Много бързаш. Ако искаш да достигнеш до това, трябва да започнеш отначало.
“В началото бе слово.” Оттук ли да почна? пошегувах се аз. И за мое учудване той отвърна не само
сериозно, но и развълнувано:
Точно. Но за да стигнем дотам, трябва да започнем отдолу. Защото ти, предполагам, знаеш: за да
15
стигне до познанието, човек има възможност да почне от две начала долното и горното. Ние с теб,
момко, сме още такива, че се налага да започнем от долното. Разбра ли ме? Помълча, после каза
замислено: Преди да почнем, ще ти открия нещо. Онази книга, дето ти я дал оня човек в Гърция,
мисля, че не е било книга.
А какво? не сдържах тревожното си любопитство.
Било е квадратно парче стъкло.
Не разбирам.
Някой ден, дай, Боже, ще разбереш. Ами то е ясно. Изявил си жаждата да намериш начин да
“познаеш себе си”, нали? Най-добрият е да се видиш в огледалото. Само че, за да превърнеш
стъклото в истинско огледало, трябва да умееш да правиш амалгама. А ти не си знаел. Сега аз, ето,
ще те науча!
След дълго мълчание, през което се мъчех да разбера казаното, като усещах тръпно някаква
отдалечаваща се радост, изведнъж си спомних един стих, без да зная автора. Почти несъзнателно го
изрекох гласно:
“Ако око желае да се опознае,
във око чуждо трябва да се види.”
Кой беше казал това?
Вярно чух гласа на пан Смрек. Но това е вторият етап, по-трудният. Както казахме, ще почнем от
началото.
Разговорът досега беше толкова странен за почти педанта биолог, че бях смаян. Струваше ми се, че
пред мен сега седи и говори съвсем друг човек. Дори гласът му сякаш беше променен. Миг след
това той заговори и сега беше пак познатият пан Смрек.
Е, ти, предполагам, знаеш от гимназията различните теории за появата на живота. Да ги припомним
ли?
Струва ми се, че Аристотел е учил, че от влажни парцали се пораждат мишки или нещо подобно.
Тези теории ги остави. Ние не знаем точно какво са мислили древните. Защото не умеем да
тълкуваме правилно техните слова. Мисля, че не знаем дори различните значения на думите, които
тогава са употребявали. Ти знаеш стария гръцки. Може би не съм прав.
Напротив. Аз също съм мислил по този въпрос. Прав сте според мен.
Така. Та да минем по-нататък. Много по-лесно и логично обяснение за зараждането на живота е
така наречената панспермия.
Сега той беше съвсем учител по биология: стана и започна бавно да се разхожда из стаята, както
някога между чиновете в класната стая.
Панспермията предполага, че в цялата Вселена съществуват “заспали”, така да се каже, семена и
спори. Те издържат и на най-екстремални условия. Когато попаднат на благоприятна почва, каквато
е съществувала преди 34 милиарда години на нашата земя, започват да се развиват. Той млъкна,
погледна ме строго и изтърси: Пълна глупост!
Защо?
Като че не разбираш! Ами нали някога някъде тази спора е трябвало да се създаде? Пилатовска
история!
Вярно. Прощавайте.
Така. Той отново започна даскалската си разходка. Навремето учените се бяха разделили на два
клона: идеалисти и материалисти (виж им само ума!). Като че има идея без материя и материя без
идея. Материалистите твърдяха, че животът се е зародил тук при съвсем специални, неизяснени
засега условия. Идеалистите пък твърдяха, че за да се зароди и еволюира животът, в неживата
сложна материя се е появила така наречената вис виталис или жизнена сила. Тя била спусната
свише.
Нали и Библията твърди, че Бог е създал всички животни и растения, включително човека?
Ти Библията я остави. Там е друго, там е пълно със символи, които никой досега не е разяснил
истински... Да се върнем към нашата наука. Той вдигна кокалест пръст. По-сериозна е теорията,
която ще ти изложа сега. Какво е животът? питат и си отговарят: животът е начин на съществуване
на белтъчините. Състои се в непрекъснато обновяване на техните химични състави чрез хранене и
отделяне, т.е. обмен на веществата с околния свят. Този обмен се различава забележи добре! от
обмяна на веществата в неживата природа. При последната се променят свойствата на отделните
16
съставки. Така две части водород с една кислород като се съединят, се превръщат на вода нещо
съвсем различно от съставките й. При живата материя обаче обмяната, напротив, се извършва
задължително с цел да се запази съществуването й в дадената форма. Да се запазят белтъците. Без
този обмен няма живот. Щом обмяната престане, живото тяло умира. Ясно ли говоря? Разбираш ли?

Горе-долу. Не може ли...

Всичко поред. Така... При обмяната живата материя поглъща някое вещество от външната среда,
като го използва за фабрикуването на съединения, необходими за живия организъм. Това науката
нарича асимилация. Но в живото тяло се разпадат постоянно вещества, които то изхвърля в
околната среда. Това пък наричат дисимилация. Учените много обичат да си служат с древни
гръцки и латински думи. Стават по-убедителни... така. И при двата тези процеса се изработва
енергия, необходима за продължението на живота на организма за да продължава да съществува.
По този начин съставните части на живите същества се самообновяват непрестанно. Благодарение
на обмяната на веществата се проявяват и другите характеристики на живота: растене,
размножаване, движение, развитие, старост, смърт. Какво означава това? Много просто. Животът
поне такъв, какъвто е създаден на нашата Земя може да съществува само при наличността на
белтъци и обмяната им с външната среда. Така ли е?
Изглежда логично отвърнах. Само че това обяснява развитието на живота, а не как се е появил.
Изложих ти преди малко някои стари хипотези. Той седна зад писалището си. Сега ще ти разкажа
и за някои други, без да вземем отношение към тях. Това предлагам да направиш ти. Той положи
длани на бюрото. Ако се окаже трудно, ще ти помогна. Аз само кимнах. Слушай. Според учените
материалисти животът като особена форма на движението на материята се заражда по
необходимост в течение на нейното развитие. Съветският учен Опарин създаде неотдавна една
теория, която се възприела от много учени по света. Състои се в следното: преди милиарди години
при условия, напълно различни от днешните, са се образували в топлите или умерено горещи води,
най-простите въглеродни съединения. С течение на стотици и хиляди векове те придобили
способността да влизат в сложни химични реакции, които довели до появата на още по-сложни
органични съединения. Именно тяхната особена химична природа им осигурила възможност да се
свързват с други елементи и в резултат се появяват белтъците. Това се е извършило чрез физико-
химични процеси, при които белтъците се обособяват като микроскопични телца, които могат да се
делят и съединяват едно с друго. Наричат ги кооцервати. Той млъкна за момент, погледна ме остро
и каза: Навярно всичко това ти е доста скучно, а?
Слушам внимателно. Само че тези коо... не знам какво... как са станали жива материя?
Според теорията на Опарин те се усложнявали все повече и създали определена вътрешна
организация, като влизали в разнообразни обменни връзки с онзи първичен бульон или супа, в
който са се създали и отделили, а това е довело до органичния обмен на веществата, който е вече
функция на живия организъм. По-нататъшното развитие на живата субстанция водела до
създаването на клетката, до едноклетъчни живи същества, а още по-късно, чрез тяхното
обединяване, и до многоклетъчните организми, та до човека.
Той млъкна, загледа ме съсредоточено, после попита:
Е, какво ще кажеш?
Не знам отвърнах смутено. Тези неща са съвсем нови за мен, как мога да имам мнение... Струва
ми се, че тази теория като че ли не обяснява ясно как се е създал животът. Онази супа там, добре,
кооцервати, добре. Но как от тях, които не са живи, се създава живата клетка, която, доколкото си
спомням, е нещо невероятно сложно. Нали в нея се намират онези телца, които са запечатили и
управляват възпроизвеждането на животното?
Добре си спомняш. Това са гените, съставени от дехидрорибонуклеинова киселина, ДНК. Още не е
проучена тяхната структура напълно. Та какво искаше да кажеш?
Помислих си, като ви слушах... как е станало така, че мъртвата, инертна материя, макар и
извънредно сложна, е усетила необходимостта, като си вземе материали отвън, да създава пълно
свое подобие? То е все едно да натрупаме тухли, да ги поставяме при различни условия и да чакаме
те самите да се подредят в къща. Не е ли така?
Налучкваш! Налучкваш! каза възбудено биологът. После?
Исках да кажа, че тази теория на Опарин, така беше, нали, като че ли не обяснява точно желанието
на сложната органична материя да се самопроизвежда. Защото, доколкото си спомням от химията
17
(като ученик много обичах органичната химия), тя може да създава извънредно сложни съединения,
вериги, молекули, но никоя не се е превърнала в... амеба или просто в жива клетка. Откъде се е
взело това желание или този инстинкт да се самовъзпроизвежда? Това не е ли нещо като най-
примитивно съзнание, което си поставя определена цел? Освен ако допуснем, че и в мъртвата
материя съществува нещо такова. Но това е абсурд.
Така, така клатеше глава пан Смрек и потупваше ритмично с длан по бюрото. Доближаваш се!
Само че нищо не мога да измисля. Това е само въпрос, който възникна у мен, като ви слушах.
Защото продължих, ако приемем, че тази съвсем особена организирана материя изведнъж добива
желанието да се стреми към нещо, да има цел, ще трябва да приемем някаква извънматериална
намеса. А това са недоказуеми неща, религия. Така ли е?
Той ме гледаше мълчаливо известно време, после попита:
Значи ти не допускаш интервенция свише. Мислиш, че това е попщина?
Вижте, уважаеми пан Смрек. Аз като обикновен човек имам своята недоказуема с логиката вяра.
Но човек на науката като вас, предполагам, че борави с методите на науката. А те, доколкото зная,
отричат недоказуемите теории. Вие, разбира се, имате вашата религия или вяра, но съм убеден, че
не допускате тя да ви налага своите хипотетични аргументи, когато разсъждавате по научни
въпроси. Моля, простете добавих развълнувано, ако думите ми са прозвучали по неуважителен
начин.
Той ме изслуша почти намръщен, вперил набръчканите си очи някъде над мен. След малко
мълчание попита:
Огладнял ли си?
Какво? стъписах се аз.
Часът е осем. Или може би искаш да отидеш у Мария?
Показах ли с нещо, че разговорът не ми е интересен?
Напротив, но отговорът на въпроса, който ми зададе косвено, е дълъг и изисква време. Да го
оставим за следващия път.
Предпочитам сега да чуя обяснението ви, ако нямате нищо против.
Добре. Той наведе глава. Виждах гъстите му прошарени вежди. После внезапно изправи глава и ме
погледна свъсен. Аз съм християнин, млади приятелю. Вярвам във всички постулати на моето
лютеранско вероизповедание. Но когато работя и мисля научно, забравям всичко това. А когато
твърдя (защото аз го твърдя!), че в живата материя е заложено развитие с определена цел, мога да го
докажа със средствата на научната логика.
Ще ми бъде интересно вметнах аз.
Ти имаш ли някакво понятие от последните открития в астрономията и физиката?
Почти никакво.
Тогава трябва да почна от началото. През 1924 година американският астроном Хабъл доказа, че
нашата Вселена се разширява.
Какво значи това? Направих учудена гримаса.
Не разбираш ли? Ами щом едно нещо се разширява, значи преди това е било по-свито, с по-малък
обем, така ли е?
Сигурно. Започнах да се чувствам все повече като не особено интелигентен ученик. Да не
забравяме, че този разговор ставаше през 1945 година, когато теориите на Опарин и Хабъл бяха
известни само на малцина специалисти.
Така. Като се връщаме все по-назад, ще предположим, че то е било все по-свито и по-свито. Можем
следователно да предположим с голяма вероятност, че в един начален период цялата материя на
Вселената е била кондензирана в нещо с безкрайно малки размери. Едно състояние, където не е
имало нито време, нито пространство, нито, ако щеш, и материя в нашия смисъл. Това е логично да
се допусне, нали? Добре. Като приемем това, можем да си зададем втори въпрос: как и защо това
“нещо”, тази точка, в която няма време, пространство, материя, в даден момент започва да се
разширява?
Не разбирам казах. Какво се разширява и къде, щом не е имало нито материя, нито пространство?
И откъде този учен се е убедил, че Вселената наистина се разширява?
Ще започна с втория ти въпрос. Хабъл е наблюдавал околните галактики (предполагам, че знаеш
какво е галактика!). Така. И е установил, че в светлинния им спектър има едно отместване към
червения цвят. Разбираш ли какво значи това? Не? Ще ти обясня с пример. Ти стоиш на гара и
18
чуваш, че свири приближаващ влак. С приближаването свирката му става все по-остра, по-висока.
Влакът отминава и ти чуваш, че звукът започва да става все по-нисък.
Да. Забелязвал съм. Но не съм се замислял защо. Значи от отдалечаването?
Именно. При светлината е същото. Когато едно излъчващо тяло се приближава до теб, чертите в
спектромера се отместват към виолетово, най-високо. А когато се отдалечава, започват да се
отместват към червеното. Сега разбра ли?
Горе-долу.
Добре. Значи Хабъл е установил, че всички галактики се отдалечават от нас и всяка от всяка. Какво
друго може да означава това освен че пространството на Вселената се разширява? Схвана ли?
Представи си едно детско балонче, по което са налепени късчета хартийки едно до друго. Като
започнеш да го надуваш, те започват да се отдалечават всяка хартийка от всички други. Сега ясно
ли е?
Да, сега е ясно казах, като си представях балончето и налепените по него хартийки.
Така. А сега на първия въпрос. Защо това “нещо” е започнало да се разширява е проблем, който,
мисля, никой никога няма да може да разреши с научни средства. Интуицията ни, висшата ни
интуиция, която още не сме развили, поне огромното болшинство от хората, би могла евентуално да
ни нашепне някакво обяснение. Но ти, предполагам, знаеш, че интуицията не си служи с думи и
когато се опитваме да изразим нашепванията й с езика, почти винаги не казваме най-важното. Или
погрешно тълкуваме. Или измисляме.
Все пак какво ви казва на вас интуицията? Защото, мисля, че както талантът в изкуството и в
науката има развита или, както казахте, висша интуиция. Например, щом не е съществувало нищо
нито време, нито пространство и т.н., това “пра-нещо” къде се е намирало?
Очевидно рече той навъсен, не ме бива да обяснявам такива екстремни ситуации. Разбери, че в
онова състояние нищо от нашите понятия не е имало смисъл! Твоят въпрос е зададен с оглед на
нашите човешки представи, разбираш ли? Добре. И след дълго съсредоточаване продължи: Но на
може би шеговития ти въпрос за това какво ми нашепва интуицията... Не протестирай, казах: “може
би”... ще отговоря: да, чувствам отговора. Ще ти го предам с думи и те няма да означават онова,
което знам вътре в мен. Той посочи с ръка гърдите си. Но може би моите думи ще възбудят твоята
интуиция. Дълго мълчание, през което очевидно търсеше подходящи думи. Свиваше устни и
мърдаше вежди. Виж погледна ме той. В това “нищо”, където се е съдържало всичко най-важно за
бъдещето, е спял един план за метода на създаване на Вселената, на галактиките, звездите,
планетите и на всички възможни форми на движението и еволюцията на материята чак до появата
на живота. Нещо като ген или по-скоро като спора, в който се съдържа планът за бъдещото
същество. Представи си едно безкрайно малко семенце, в което е кодиран планът за огромен дъб.
Така. Щом тази спора (планът) се е събудила (не зная защо), е започнало това, което наричаме
съвсем условно съществуване. Но внимавай! Не става дума нито за Бог, нито за Велик Разум. Бог се
явява по-късно в момента, когато планът е бил пуснат... не, когато се е самозадвижил. А това е
станало, защото се е явила Необходимостта. Той наведе пак глава. Повече нищо не мога да ти
обясня.
В какво се проявява този план?
Какво ли? Ами най-просто: основните закони, които откриваме днес и които ръководят материята,
Вселената: гравитацията, инерцията, всички константи; например “е” заряда на електрона. Цялата
тази система от неумолимо действащи закони, които казано с човешка дума са целенасочени към
една някаква цел съществуването на план, за който ние знаем само едно: че съществува. Ако не си
доволен от този отговор, няма да разговаряме по-нататък, помисли и ми кажи. Ако решиш, тогава
ела пак.
Но вие не казахте нищо за вашето откритие, за това какво е животът и тайната на създаването и
съществуването му.
Нали затова ти казах, както решиш. Предупреждавам те обаче: много по-ясно не мога да говоря.
Тълкуването на мислите ми, облечени в несъвършени думи, оставям на интуицията ти. Сега
довиждане. Когато и ако искаш, ела. Но сам. Нямам нищо против тях. Ходя при тях, защото искам
да бъда сам. Може би като теб.
Той ме изпрати до вратата.
Вън беше нощ, но реших все пак да се отбия за малко у Мария. Дали защото наистина исках да
остана сам след този дълъг диалог с пан Смрек? Прозорците на ателието светеха през оголените
19
клони. Позвъних. Както обикновено, вратата отвори малката сестра на Мария и съобщи, че “горе е
само американецът”. Смит учеше Мария на английски с помощта на един том на Е. А. По (?!),
когото Мария беше чела на френски. Трябва да си призная, че изпитвах някаква тънка ревност към
тези техни самотни уроци. Защото бяхме помолени да не се явяваме, докато траеха.
Качих се и почуках на вратата. Мария отвори и ме покани, защото урокът бе свършил и Смит се
готвеше да си отива. Помолих го да остане и след като Мария ми наля чашка коняк, го попитах:
Мистър Смит, съществува ли американски физик, Хабел мисля, който бил открил, че Вселената се
е зародила от една точка или зърно, после започнала да се разширява?
Едуин Паул Хабъл е един от най-видните астрофизици на нашия век. Слушал съм негови лекции.
Той откри в спектъра на галактиките т. нар. отместване към червено, така наречения Доплеров
ефект. То може да означава действително разбягване на галактиките една от друга и следователно
разширение в известен смисъл на Вселената. Някои приеха това, други учени дадоха други
обяснения на факта. Например с остаряването на фотоните, но за някакво създаване на Вселената от
точка или от нищо, разбира се, нито Хабъл, нито някой друг би се осмелил да говори. Той помълча
след тази скучна тирада и ме погледна. Знаете ли, Стефан, напоследък след Айнщайн и развитието
на атомната физика с нейните налудничави идеи всеки започна да предлага какви ли не хипотези.
Тази, която изложихте, се отнася по-скоро към религиозните вярвания за сътворението от Бога. Но с
науката, мисля, няма нищо общо. В науката има само един начин да се докаже правотата на една
хипотеза: математиката. А иначе най-интересни хипотези са били изказвани винаги от мили
дилетанти. Такава е и вашата хипотеза за зараждане на Вселената от... нищо. Той стана. Ще
дойдете ли с мен?
Мисля да остана един момент, ако Мария няма нищо против.
Мария няма нищо против, щом е за един момент каза момичето и излезе да изпрати Смит. Като се
върна седна насреща ми и ме погледна меко: Слушай, майсторе (наричаха ме така с Миро
полушеговито, защото знаех гръцките философи).
Мария, мила...
Ако имаш намерение да ми се обясняваш в любов, моля ти се, не днес. Ще бъдеш третият. Твърде
много за един ден.
Сигурно казах, като се вгледах в очите й с цвят на зелено орехче със светли фасетки. Надявам се,
че още не си дала на някого окончателен отговор.
Не съм. Чакам да се изредят всички супиранти и тогава. Но можем да разговаряме сега за други
неща. Тя подви крака и се настани удобно на канапето с чашка в ръка, която хвърляше кафяви
искрици, когато Мария я движеше. И в този миг усетих колко много я харесвам и че никога няма да
й кажа.
Е, слушам те. Гласът й ме стресна.
Извинявай... Да, искам да ми кажеш всичко, което знаеш за твоя учител по биология.
За пан Алоиз Смрек? Защо? Кафявите й лъскави вежди се вдигнаха високо.
Ще ти кажа после. Сега говори ти. И докато течеше разговорът, подсъзнателно се мъчех да разбера
кои са двамата, които й се бяха обяснили в любов...
Всъщност започна тя, сега като ме питаш, не знам дали зная много за него. Дойде в града преди
три години. Казваха, че преди това бил в Прага лектор или доцент в университета. После немците
го подгонили и той успял да се измъкне и да дойде тук. Той е словак, макар че смесва чешки думи.
Назначиха го тук вероятно с помощта на нашите антифашисти. Когато дойде, аз бях в последния
клас. Всички ние, ученичките, се влюбихме в него: разказваше толкова интересни неща. Говореше
сочно, с любопитни примери от други науки, от литературата... Другите учители твърдяха, че бил
завеян, оригинал някакъв...
Защо?
Виж, в известен смисъл той наистина е малко... луд. С неговите фантастични теории... Предполагам
че тази, за която говорихте със Смит, си чул от него, нали?
Моля те, не споменавай пред него, че съм разисквал тази хипотеза тук. Апропо, един от двамата
Смит ли беше? попитах неочаквано даже за мен самия.
Ако ти беше един от двамата, щеше ли да ти е приятно да знае това някой трети? Кажи сега защо се
интересуваш толкова от моя любим и уважаван учител пан Смрек?
Спомняш си, че той пред нас онзи ден заяви, че знае всичко за живота. Заинтересува ме. Знаеш, че
си падам по такива абстрактни проблеми.
20
 Уви...
Какво? Какво искаш да кажеш? скочих аз.
Съвсем нищичко. Тя се усмихваше с вледеняваща усмивка. Продължавай за пан Смрек.
Поех дълбоко дъх, запалих цигара, усетих, че се успокоявам и заговорих:
Когато онази вечер излязохме заедно, аз го попитах дали наистина знае всичко за живота. Той каза
“да” и допълни, че е готов да ми изложи теорията си (каза “познанието” си), ако реша да го посетя.
Защото, Мария, стори ми се, че тогава той изрече така категорично това, че знае всичко за живота,
за да направи впечатление на всички нас, и най-вече на теб. Той е по-стар от нас, може би изпитва
нещо като комплекс за малоценност.
Прави чест на интуицията ти. Невинаги знаех дали тя говори сериозно, или се шегува, или е
саркастична. Във всеки случай той има голямо предимство пред теб в моите очи: не е женен.
Трябваше да реагирам.
Пфу! Каква еснафщина! Не очаквах това от теб!
Колко още неочаквани неща ще откриеш у мен... ако имаме време, разбира се. Ще отидеш ли?
Къде? У пан Смрек? Сега ще си отида вкъщи.
Крайно време. Боя се, че жена ти ще почне да те ревнува.
Тя винаги ревнува и никога не го показва.
Щастлив съпруг. Е, довиждане. Тя стана, приближи се и ме целуна по челото. Лека нощ, Стефан.
Иди си със здраве.
Както вървях в мрачната улица, изведнъж си спомних, че едно друго момиче ме беше целунало по
челото, като Мария, отдавна, преди векове. Почти в подобно положение.
==============================
Като се върнах вкъщи и си легнах, пред мен се появи изневиделица лицето на пан Смрек. Гледах в
полусън как той прави характерните жестове, сваля и вдига глава, гледа ме съсредоточено с някакви
не негови вглъбени очи. И неговият образ сякаш започна да се изменя малко по малко и започна да
се превръща в лицето на онзи невероятен човек, бащата на Навсикя. Излязох насила от полусънното
състояние и си казах: “Тогава избягай не ще издържа.” Нали си спомняте как и вие в полусънно
състояние сте изричали думи, чийто смисъл в първия миг (а може би и никога) не можете да
разберете.
А войната наближаваше трясък, гръм, желязо и кръв с жестока бавност.

========================
Няколко дни не ходих у Мария. Бях зает с трудния проблем за осигуряване изхранването на
голямото ми семейство. Навярно е имало и други подсъзнателни причини, свързани с последния
разговор с Мария. Но когато сестра ми каза, че Мария питала дали не съм болен, реших да се появя.
Отидох към 6 часа и заварих клуба в пълен състав. На въпроса им защо не съм се явявал тези дни,
отговори Мария:
Може би аз съм виновна.
След последвалото мълчание Джовани каза:
Не вярвам, ти си толкова добра!
Ако е комплимент, той е жалък. Като ирония почти великолепен.
Джовани се разсмя с топлия си южняшки смях:
Не, ти си уникална, карисима! извика той.
Даже Смит се полуусмихна. Пан Смрек, потънал в едно кресло, сякаш не беше при нас. Миро го
попита дали иска да пие нещо и едва когато въпросът бе повторен, биологът поклати пръст за отказ.

Уважаеми учителю обърна се към него Мария. Вие заявихте неотдавна тук, че сте открили
тайната на живота. Защо не я споделите с нас? Стефан отдавна мисли по такива абстрактни
въпроси, мистър Смит е физик-теоретик, пълен с отвлечени идеи, мисля. Джовани е човек на
изкуството, следователно надарен с богато въображение. А ние с Миро сме млади хора, жадни за
знание. Нали, Миро?
Съвсем вярно!
При това добави момичето, имам чувството, че сте фаворизирали Стефан.
Нищо подобно извиках.
Да каза след известно мълчание пан Смрек. Разговаряхме онзи ден. То е, защото той единствен се
21
заинтересува искрено от моята теория. Не зная, драга моя ученичке, дали имаш правото да говориш
от името на всички тук.
Физикът каза:
Защо да не чуем? Би било интересно.
А Джовани допълни:
Всяка нова идея, даже не съвсем вярна, възбужда мисленето и въображението.
Щом настоявате... старият биолог по обичая си наведе глава. После ни огледа един по един.
Всъщност аз съм открил единния принцип, който отличава живата от мъртвата материя и диктува
поведението на живите същества от амебата до Айнщайн.
Смит го погледна с любопитство.
Прощавайте, че ви прекъсвам. Като казахте Айнщайн. От 1920 година досега той се занимава с
теория, която да обедини в един принцип гравитацията, електромагнетизма и инерцията. Доколкото
ми е известно, досега не е успял. Ще бъде интересно да чуя, че сте постигнали в биологията
обединението на всички най-разнообразни прояви на живата материя в единен принцип. Правилно
ли съм разбрал?
Съвсем правилно. И този принцип, който отличава живата от неживата материя, валиден за всички
нейни прояви, се нарича условно инстинкт за оцеляване заяви с развълнувана тържественост пан
Смрек и пак ни огледа бавно, сякаш очакваше наша възхитена реакция. Този, който познава
основно тази теория, може безпогрешно да обясни всяко действие на човека.
Известно време мълчахме, после Смит каза замислено:
Мисля, че това се отнася главно за действията на животните и за човека-животно. Колкото до
хората, струва ми се, че за да се обяснят действията им, едничкият метод е статистическият или
законът за неопределеността. Разбира се, не във физическия му смисъл.
Пан Смрек изслуша тирадата на физика с наведена глава, като промърмори:
Най-напред се запознайте, после критикувайте.
Обади се Джовани:
Инстинктът за оцеляване... Това е известно. Той важи напълно за животните, както каза Смит. Но
за човека? Нима Леонардо е рисувал Мона Лиза, за да оцелее?
Ако ме оставите да продължа, може би ще ви стане по-ясно... Така. Инстинктът за оцеляване налага
на живия организъм да прави всичко възможно, за да съществува в дадената форма колкото може
по-дълго. По възможност вечно. Възражения? Няма. Продължавам. Съществуват само два пътя за
изпълняване на този императив: обмен на веществата, т.е. хранене и репродукция, т.е. създаване на
поколение, което всъщност е подмладяване на клетката. Защото в поколенията продължават да
живеят родителите чрез наследствеността, кодирана в гените. Говоря на лаичен език, за да бъда
разбран. Добре. Но за да си осигури храната и размножаването, индивидът трябва да се бори с
конкуренцията. Това значи, че за да оцелее, за да се храни и размножава, индивидът трябва да
притежава известни качества, които да го правят колкото се може по-конкурентоспособен. Трябва
да бъде по-силен, по-хитър, с по-бързи рефлекси. Или, когато е по-слаб, да създава по-голям брой
поколения. И да се обединява в колективи. Защото, когато живее в колектив, тогава инстинктът се
разпростира върху целия колектив, т.е. индивидът оцелява чрез колектива, постига безсмъртието си
чрез безсмъртието на колектива.
Смрек млъкна. Ние чакахме да продължи, но той отново бе навел замислено глава.
После? попита Мария.
Това е биологът погледна строго момичето.
Дарвин не е ли разработил този въпрос? попита Смит.
Дарвин е обяснил механизмите на естествения подбор, създаващ конкурентоспособни индивиди,
които оцеляват. Но той не е обяснил целта на подбора. Загатнал е, че това води до оцеляването на
индивида и вида. Нищо повече.
Все пак каза меко Джовани, не разбрах какво общо има Мона Лиза с инстинкта за оцеляване.
Ако помислите логично и разберете добре, и сте наблюдателен, знаейки, че индивидът трябва да е
по-силен във всички значения на тази дума “силен”, т.е. включително и конкурентоспособен, ще
намерите сам обяснението защо Леонардо да Винчи е нарисувал Мона Лиза. Разбира се, трябва да
не се забравя, че инстинктът при хората често се прикрива поради много условни причини,
понякога съзнателно, друг път несъзнателно.
Слушах го и изпитах някакво неясно чувство на разочарование. Това ли е “великото” откритие на
22
пан Смрек, обясняващо тайните на живота? Инстинктът за оцеляване! Кой не знае това?
Аз мога да загатна само една от причините Леонардо да нарисува Мона Лиза.
И тя е? Кажете!
Подчертавам: една от причините. Както е известно, той е бил влюбен в тази жена. То значи, че е
искал да се... съеши с нея, за да създаде поколение, т.е. да си осигури безсмъртие. Нещо като
усмивка пробяга по тънките му устни.
Какво говорите! извика италианецът и разпери ръце. Та кой не знае, че Леонардо е бил
девственик?
Това не значи, че инстинктът не го е подтикнал да търси жена. Само че той, както повечето хора, не
си е давал сметка за подмолното нашепване на “долния” инстинкт. Навярно сам би се ядосал, ако би
го разбрал, и сигурно щеше да го отрече. Вероятно тъкмо за това е решил да остане девственик за
да се пребори и надвие този инстинкт.
Не, с това не мога да се съглася. Та вие отричате всякаква висша... всякакъв висш идеал. Това е
фройдизъм от най-долна проба!
Смрек се изправи.
Стана късно рече той. Трябва да се прибирам. Казвам: мислете всички. Анализирайте
всекидневните си постъпки. Ако сте искрени към себе си, ще разберете. Лека нощ, Мария.
Тя излезе да го изпрати.
Този наш уважаван приятел не е нормален! заяви разпалено Джовани. Той е готов да обясни даже
жертвата на Исус с някакъв клон от своя “всемогъщ” инстинкт! Каква глупост!
Знаете ли забеляза физикът, като сви замислено устни. Може би той не се изрази достатъчно ясно.
Може би той има богати допълнителни наблюдения, които не успя да разкаже.
Мария влезе.
Какво ще кажете за теорията на моя учител? попита тя. Изобщо това теория ли е? Негова ли е?
Мария заговори изведнъж Миро. Той бе мълчал през цялото време, но забелязах, че слушаше с
интерес. Смрек иска да сведе човека до животното, за да обясни защо е излишно да се правят
революции, за да се създаде общество, в което, разбираш ли, ще се получат условия, при които не
само човекът, но дори и звярът да стане човек! Това е реакционна теория!
Ти какво мислиш, Стефан? погледна ме Мария.
Трудно ми е да кажа. Мисля, че мистър Смит е прав. Трябва да се запознае човек по-основно с
теорията и тогава... да съди.
За мен той е пределно ясен! заяви Миро.
Да го помолим следващия път да даде повече обяснения? каза Мария и добави: Като казах това
нещо, се сетих. Чухте ли? Американците са засилили бомбардировките над Германия. Имало много
жертви сред цивилното население. Защо ставате?
Жестоко е каза Джовани.
Но е необходимо допълни Смит. Тази война трябва да свърши бързо. Иначе ще се дадат
несравнимо повече жертви.
Те бързат обясни Миро, защото искат да предвардят навлизането на Червената армия в Райха.
Няма да успеят.
Разделихме се на мрачната студена улица. Джовани и Смит тръгнаха за хотела си. Миро не
предложи да ме изпрати. Тръгнах сам. Имах чувството, че мракът е много гъст, с мъка си пробивах
път през него. Като си легнах, изведнъж реших: утре ще посетя отново пан Смрек. Не може това,
което изложи тази вечер, да е точно теорията му. И после трябваше да се старая по някакъв начин
да забравям идващите страшни дни.
Посетих го на другия ден, защото трябваше да отида в съседното село при един българин-градинар
за продукти и малък заем. Върнах се следобед уморен и доста унизен и не ми се излизаше, нито ми
се говореше с хора. Майка ми, която слушаше почти денонощно радио, ме попита дали наистина
Хитлер имал някакво страшно оръжие, с което щял в последния момент да спечели войната. И аз
бях чувал нещо такова. Реших да питам нашия физик по въпроса.
На следващия ден към 15 часа се запътих за дома на пан Смрек.
Още миг след позвъняването вратата се отвори.
Знаех, че ще дойдеш днес каза той, като се настанихме в малкия му кабинет. Погледнах го
учудено. Разбрах, че не остана доволен от моите обяснения онази вечер и ще си помислиш добре
дали заслужава да продължим нашия разговор, правилно ли съм разбрал?
23
Той не беше разбрал съвсем правилно, но беше доловил нещо. Затова отговорих утвърдително.
Смрек продължи доволно:
На онези господа не можех, а и не исках да обяснявам истински моята теория. Те не са с открити
сърца, защото са убедени, че знаят повече от нас. По-добре да кажа, мислят, че като знаят добре
една част от знанието, знаят всичко. А и сърцата им са замъглени от тревоги и грижи за бъдещето
им. Ти си друг човек. Ти искаш да си задаваш въпроси и да търсиш отговори. Затова реших да
разговарям с теб.
А Мария?
Мария е умна. Но сега е объркана емоционално. Известен вид емоции обикновено замъгляват
чистата мисъл. Колкото до младежа комунист, той също не е глупав. Но е еднопосочен и обладан
като всички, които приемат емоционално, даже мисловно една идеология. Тълкуват всичко от нейна
страна. Стават фанатици. Е, ще разговаряме ли?
Готов съм да слушам.
Добре. И пак наведена глава с длан на масата, и пак остър поглед, и пак пан Смрек започна:
Спомняш си навярно, че стигнахме до необходимостта...
Която създава Вселената...
Не! Поради която се създава Вселената! Но за да се появи животът, тя не е достатъчна. Трябва да й
дойде на помощ една друга сила: Случайността.
Някакви далечни асоциации се размърдаха в съзнанието ми и ме изпълниха с любопитно учудване.
Извинете казах. Вие навярно познавате древногръцката митология?
Не в подробности. Защо?
Древните гърци са вярвали между другото и в две тайнствени божества Ананге и Тюхе, т.е.
Необходимостта и Случайността. Не са им издигали храмове, не са им ваяли статуи. Но са вярвали,
че те ръководят съдбините на света, на хората, даже на боговете. Нима вие сте ги преоткрили
отново?
Смрек ме гледаше замислено.
Не знаех това. Значи древните наистина са отишли много, много далеч... И така...
Извинете, но не разбрах. Нима животът се е зародил благодарение намесата на Случайността?
Разбира се! Необходимостта изисква да се създаде живот. Случайността избира къде и как да стане
това. Разбираш ли?
Не съвсем. Може ли по-конкретно?
Например?
Например: кой е вложил в живата материя онзи всемогъщ инстинкт за оцеляване, за който
говорихте онази вечер. Случайността ли?
Случайността си е играла милиони години с материята, докато постигне едни химични съединения,
годни да се организират в жива материя. Да речем: свързването на аминокиселините в
полипептидни вериги... Все едно, ти не знаеш, пък и те са научни тези подробности. Важното е, че
след като Случайността ги е създала, отново се е намесила Необходимостта.
Необходимост за какво?
Необходимостта тази сложна материя да се превърне в жива! За да изпълни онзи план, за който
говорихме миналия път. Този, заради който се е създала Вселената от онова “нищо-всичко”.
Между другото, пан Смрек, нашият физик, когото попитах за откритието на този Хабъл, каза, че
той наистина е открил разширяването на Вселената, но не е споменавал нищо за това, че тя по-рано
е била точка или нещо подобно. Смит може би не знае за последните открития?
Той не може да знае откритието, което предстои да направи някой друг учен със свободна мисъл и
въображение!
Значи това всъщност е ваше предположение?
Мое откритие. Но тъй като не съм физик, нито астроном, предоставям на някой от тях да го
направи в бъдеще. Разбра ли?
Вие сте открил нещо, което ще бъде открито, така ли? Вие твърдите, че се осланяте на логиката.
Това логично ли е?
Драги господине той ме загледа свъсен. Аз ли трябва да ви казвам, че има различни логики?
Спомнете си какво ви е казал вашият странен познат в Атина! Спомнете си, ако щете, какво нещо е
изкуството. Мислите ли, че с математическата логика може да се обясни например Мона Лиза? А тя
не е абсурд. Тя има своята логика, висша логика, която няма нищо общо с нашата, триизмерната.
24
 Онзи ден вие дадохте по-различно обяснение за Мона Лиза...
Тогава аз подчертах, че обяснението, което давам, е само едно от многото обяснения! Той удари с
длан по бюрото. Но съвсем не съм казал, че е единственото! Не помните ли? И после едно е
причината, поради която е създадена, и друго дълбокото значение на резултата. Той няма нищо
общо с човека Леонардо!
Вероятно.
Тогава да продължим. И пак навежда глава, и пак острия поглед под вежди. Казахме, че с втората
намеса на Необходимостта сложните органични съединения се превръщат в организирана жива
материя. Нали? Ето как. Самата Необходимост се внедрява в нея! И тя се самоограничава и се
превръща в необходимостта живата материя да се стреми да живее вечно. Или поне толкова,
колкото ще живее Вселената в настоящия й облик, който не познаваме. Защото забележи!
Вселената вече не може да съществува без живота! И като погледна встрани, добави: Разбира се,
това са само жалки човешки слова, които не изразяват почти нищо от върховната действителност.
Но ние предварително се уговорихме за това... И все пак, някак си се загатват...
За да прекъсна мълчанието, попитах:
Значи Случайността вече престава да се намесва в играта?
Съвсем не. Тя се намесва съществено в онова, което наричаме естествен отбор. Тя е безмилостна.
Тя открива, че за да се изпълни планът за просъществуването на живия индивид, той трябва да се
научи да се противопоставя на увеличението на ентропията, т.е. на двата основни закона, на които е
подчинена неживата материя: инерцията и гравитацията.
Не разбрах.
Слушай. Живият организъм се движи нагоре, надолу, встрани и прочее. Когато си вдигнеш крака,
за да направиш крачка, ти се противопоставяш на закона за гравитацията. Никой камък не може да
се вдигне без чужда помощ от мястото си. Когато спреш или тръгваш в обратната посока на дадения
ти отвън тласък, ти се противопоставяш на закона за инерцията. Запомни го, защото у човека
всичко това се трансформира и в духовен план. Ще дойдем дотам... Макар че може би добави
замислено Смрек, животът е частен случай именно на този закон за инерцията... Все едно. Живият
организъм се противопоставя чрез горните си свойства на втория закон на термодинамиката, както
и чрез способността си да обменя вещества с околната среда и с подмладяването си чрез деление на
клетката, значи създаване на поколение. По този начин най-крехката, най-уязвимата форма на
материята успява да се противопостави на стремежа към хаос и да просъществува извънредно
дълго. Отнася себе си в необозримото бъдеще. Това не е ли ужасяващо чудо?
Наистина.
Само че не е! Защото там, където има План, няма чудо!
Този ваш План казах след малко, не е ли все пак нещо като друго име на Бога творец? А двете
явления Случайност и Необходимост изпълнители на неговата воля?
Той поклати бавно глава.
Значи още не си разбрал. И изведнъж почти извика: Бог се явява едва тогава, когато се е появил
човекът! Дотогава са изминали милиарди години!
Значи преди това не е съществувал?
Може и да е. Но не се е намесвал в работите на двете сили. Чакал е или по-добре, разбрал е, че е
дошъл часът му тогава, когато за пръв път един Човек е забелязал, че има звезди. Но това са
проблеми, които не е нужно да разглеждаме. Поне не сега. Кратко мълчание. После: Случайността
е създавала най-различни варианти живи същества. Много видове са изчезнали, защото не влизали в
работа на Необходимостта. И чак когато се появили животни, от които е могъл да се пръкне човек, е
започнала истинската еволюция.
Към какво се стреми тя? Един учен беше казал, че материята създава живота, за да опознае себе си.
Това са глупости! отсече пан Смрек и стана. Слушай: ако материята знае, че като създаде живота,
ще опознае себе си, каква нужда има изобщо да го създава? Не. Целта на еволюцията на живота, ако
изобщо има някаква разбираема за нас цел, не е известна и може би никога няма да ни стане
известна. Освен ако... но това е друга работа. Сега трябва да почнем изследването на човека. Но
понеже часът е седем и аз имам работа, ще го оставим за някой следващ разговор. Ще отидеш ли
при Мария? Ако идеш, кажи й, че няколко дни ще отсъствам. Тя се безпокои за мен, за всички нас.
Надявам се добави той, че германците и после руснаците ще ни оставят време да довършим нашия
разговор. Трябва да ти кажа, че при разговора и аз самият изяснявам някои подробности. И така,
25
довиждане.
Вървях и мислех върху това, което бях чул от биолога. Моята логика протестираше срещу някои
неясни до абсурд моменти от теорията му, докато нещо друго в мен им се радваше. Така залисан в
мисли се озовах вкъщи и прекарах вечерта с близките си. Разговаряхме за всекидневни грижи, за
страховете от бъдещи опасности. Сестра ми и аз се стараехме да внесем малко ведрост в душите на
нашите старци.
Следващите два дни не отидох нито у Мария, нито при Смрек. Превеждах. В свободното време
четях един роман от Кронин в немски превод “Дамата с карамфилите”, от който не помня нищо,
освен че ме разсейваше приятно. На втория ден привечер се появи Миро.
Какво става с теб? загърмя гласът му. Мария се безпокои, другите също...
Мария се вижда всеки ден със сестра ми и знае от нея, че съм здрав. Влез.
Донесох му чаша коняк и вода. Бяхме сами в хола. Той изпи на един дъх коняка, после водата и
каза:
Знаеш много добре, че е влюбена в теб.
Тя ли ти каза? попитах.
Няма нужда да ми казва, всички го знаят.
Освен аз. И знаеш ли, Миро, ти просто си измислил това, защото ревнуваш.
Той сведе леко сламените си вежди.
Разбира се, че ревнувам, но ако и ти нея... тогава от все сърце ще ви пожелая щастие. И на сватбата
ви ще дойда!
Засмях се:
Само че ако си спомняш, аз имам законна съпруга!
Той ме погледна неразбиращо, после се разсмя:
Сакра! Съвсем забравих! После, сериозно: Значи ти затова я избягваш. Прави ти чест.
Скочи, прегърна ме, потупа ме с лапата си по рамото и пак седна. Налях му втори коняк.
На другия ден към обед отидох да купя хляб и срещнах Мария. Приближи с нехайната си крачка и
весела усмивка.
Трябва да благодаря на съдбата, че ме срещна с вас, мили приятелю. Направи малък реверанс. Как
живеете напоследък? Отдавна не съм ви виждала.
Къде отиваш?
Канена съм на обед в хотела. От сеньор Джовани. Искаш ли да дойдеш?
Надали е удобно. Вероятно иска насаме да ти се обясни в любов.
Той вече направи това. Така че...
В този момент край нас с твърда стъпка мина немски патрул. Мария замълча, докато заглъхнаха
железните ботуши, после каза:
Защо не се опиташ и ти? Или предпочиташ да слушаш теориите на моя уважаван и малко завеян
учител по биология?
Ако си свободна, Мария, надвечер ще мина да те видя.
Боже! Как ще живея до довечера! Сервус!
Никога не знаех кога се шегува и кога говори сериозно. Много по-късно разбрах, че често зад
едното се крие другото. И обратно.
Привечер отидох при нея. Учудих се, че е сама. Даже Миро го нямаше. Посрещна ме със сериозно
лице, почти церемониално. Седнахме и тя заговори:
Ти каза веднъж, че си започнал да търсиш начин да опознаеш себе си. Успя ли досега? Поклатих
отрицателно глава и тя продължи: Аз мисля, че успях. Не се учудвай. (Пауза.) За да опознаеш себе
си, трябва да се научиш да си даваш сметка за емоциите си. Без срам и без страх. Гледах я
мълчаливо. Не ти ли е любопитно как успях? Ще ти обясня, защото поводът си ти.
Аз?
Ти. (Пауза.) Още щом се запознахме, усетих влечение към теб. Но го потисках. Най-напред, защото
да се влюбиш в женен мъж е едно от табутата на морала, който ми е внушаван от малка. Второ:
едно момиче не бива никога да показва чувствата си към някой мъж явно. Трето: едно момиче не
бива никога да се обяснява в любов на мъж. Все забрани, внедрени от векове у жената от
определена класа, които тровят душата й. Усетих, че започвам да се изчервявам. Но след като ти
загатвах няколко пъти, че, както се казва условно, не си ми безразличен, а ти не реагираше,
започнах да разсъждавам. Защо да е забранено аз да ти изкажа ясно чувството си към теб? То е
26
красиво, но ме прави несмела, потиска ме, пълни съзнанието ми с неизвестност. Тревожи ме. Не е
ли по-добре за мен, вместо да го потискам, да го изразя просто и ясно? В този случай има няколко
вероятни резултата: първо ти също ме обичаш и можем да изживеем една чудесна обща радост. А
това ни е толкова нужно в тези дни, когато върху душата ни тежи мракът на страшната може би
неизвестност. Втора възможност: ти изпитваш някакво чувство към мен, но поради това, че си
женен и честен човек няма да си позволиш да уболиш жена си и мен, тъй като не след дълго ще
трябва да се разделим. При този вариант ще усетя някаква мъка, но ще зная все пак, че чувство към
мен у теб има и това ще ми донесе една по-друга, може би по-чиста радост. Тя прекъсна дългото си
обяснение и с едва потреперващи пръсти запали цигара и ме погледна със светли очи. И третата
възможност е да ми кажеш, че съм ти много мила, че изпитваш дълбоко чувство на приятелство и
благодарност към мен. Значи просто не ме обичаш, както аз искам. Разбира се, мъката ще е силна,
но ще знам поне, че съм надвила запрещенията на традиционния морал и тази гордост ще очисти
душата ми. Свърших.
Цяла поруменяла, Мария ме гледаше с нежно предизвикателство. Станах бавно, приближих се до
нея, взех внимателно ръката й и я целунах. После се върнах и седнах на креслото си. Тя ме гледаше
с помътени от смущение очи.
Какво значи това? попита тихо.
Значи, че не си открила всички възможни отговори. Значи, че не е достатъчно да си дадеш сметка
за емоциите си, за да се самоопознаеш и да опознаеш другите, мило, чудно момиче. Помисли.
Тя наведе глада и след малко каза:
Моля те, иди си.
Станах и излязох. Тя не ме изпрати.
Вървях из тъмните улици с едно изцъклено небе над мен, по което мъждукаха анемични звезди и
галактики, и си мислех. Защо постъпих така? “Хайде, нали и ти искаш да познаеш себе си? Това
момиче ти харесва: стройно, интересно, много умно (доказа го преди малко), с чувство за хумор,
даже злъчен понякога. Мечтаел си да... завържеш връзка. То значи и тя да те хареса. А когато преди
малко го каза, ти се отдръпна. Даже не мълчаливо, а с една кратка тирада, пълна с чувство за
превъзходство, то значи обидно за нея. Защо?... Най-вероятно защото подсъзнателно си изпитал
чувство за малоценност пред другите й “ухажори”, а и спрямо нея. И когато тя честно и открито ти
призна любовта си, ти предпочете мъжката си гордост пред едно... интересно щастие. А може би се
е намесила и еснафщината ти: твоите близки ще се досетят за тази авантюра, а ти се боиш от
усложнения. Или онова атавистично чувство, пак еснафско, че само мъжът има право да бъде
агресивен, а когато и жената е, тя губи от стойността си. Пфу! Каква глупост! Ти си отвратителен. С
право те изпъди!” И кой знае по какви пътища на асоциациите реших утре да посетя пан Смрек.
Отидох при него в 3 часа следобед. Той не беше вкъщи, макар че обикновено си почиваше след
обяд. Вече си тръгвах, когато една съседка се появи на прозореца.
Вие пан Щефан ли сте? Пан Смрек заръча да го почакате. Ще се върне към четири. Вратата му е
отворена.
Влязох и се настаних в малкия кабинет, отрупан с книги и мебели. Седнах и погледът ми привлече
една рисунка, окачена на стената зад бюрото. Тя представляваше две човешки тела, едно с главата
нагоре, другата надолу, разкрачени, с прострени ръце, така че образуваха шестолъчна звезда.
Смътно си спомних, че съм виждал някъде тази рисунка и че някой ми бе обяснил, че това е
рисунка на Леонардо и имала мистично значение. Затова се учудих, че точно такова нещо беше
окачил на стената ученият биолог. Спомних си също, че при по-ранните ми посещения не бях
забелязвал рисунката. Приближих се да я разгледам отблизо. И внезапно чух гласа му:
Окачих я вчера, защото очаквах, че ще дойдеш.
Обърнах се бързо. Смрек беше влязъл безшумно.
Седни каза той. Ще разбереш по-късно защо.
Откъде сте знаел, че ще дойда, и то днес, и то преди четири часа?
Знаех, че си преживял нещо напоследък, което е оставило въпросителни у теб. Прав ли съм?
Кимнах мълчаливо, малко смутен от неговото странно ясновидство. Стори ми се невероятно Мария
да е споделила с него това, което се случи между нас. Но нали той беше нейният уважаван учител?
Добре си постъпил каза той внезапно. Не реагирах, но усетих някакво успокоение. Да разбереш
човека, да вникнеш в пружините, които го карат да действа по един или друг най-сложен начин,
трябва да познаваш основно моята теория. Казвам това съвсем отговорно. Мисля, че желаеш.
27
 Желая, да. Искам да опозная себе си чрез хората. Или хората чрез себе си. Стига вашата теория да е
успяла да разгадае тайната “човек”!
Доста развълнуван си. Това е нещо ново за мен. А може би и за теб. Запуши, успокой се. През това
време ще ти повторя някои неща. Собствено по-голямата част от моята теория са известни, би казал
човек, банални постулати. Новото е, че от тези отделни елементи аз съм успял да създам едно
хармонично, единно цяло!
Докато палех цигарата си, той се съсредоточаваше. После започна:
И така Необходимостта се появява, както казахме, чрез Инстинкта за траене. Говорих онзи ден за
това с какви средства живото същество се стреми да отговори на този императив на Инстинкта.
Храни се, размножава се, старае се да бъде по-силен, по-издръжлив от другите индивиди от своя
вид, а по възможност и от другите видове. Това важи за всички, абсолютно всички живи същества.
Но със създаването на по-висши животни мозъкът им се увеличава и усложнява така, че съумяват
да намерят нови начини за задоволяване на Инстинкта. Успяват да се приспособяват по-ефикасно
към промените на средата. Знаеш, че различните динозаври, които са били владетели на земята
преди шейсетина милиона години, са изчезнали главно защото не са могли да се приспособят към
промяната на климата. А не им е дошло също на ума да пазят яйцата си от появилите се вече тогава
гризачи: снасяли яйцата си и ги зарязвали на грижите на слънцето. Чудесна храна за новопоявилите
се хитри зверчета, млекопитаещите. Необходимостта ги е отхвърлила като възможност за по-висша
еволюция, без да се сърди на посестримата си Случайността, че й ги предложила. Така...
Простете, пан Смрек казах. Внезапно си спомних, че последния път вие казахте и подчертахте
една мисъл, на която тогава не обърнах внимание, но сега, не знам по каква асоциация, се яви в
съзнанието ми като нещо неразбрано. Казахте, че след появата на живота Вселената вече не може да
съществува без него, нещо такова. Какво значи това? Че вече навсякъде Вселената гъмжи от живот?

Не знам дали Вселената “гъмжи”, както ти се изрази малко непочтително, от живот, но знам, че
даже той да се е появил само тук, на нашата Земя, Вселената вече не може да съществува без него.
Защо?
Тя е създадена според Плана да породи живот. Ако той не беше се появил, или изчезне, Вселената
губи смисъла си. Не разбираш ли? Естествено додаде след малко сега животът губи смисъла си без
Вселената.
Защо?
Защото няма да има какво да... Няма да има в какво да се проявява. Поне за известни периоди.
Помълчахме, после каза: Да се върнем на темата... Така. Предполагам, познаваш от гимназията
геологичните ери, когато са се появили маймуните и човекът?
Само че гимназията е за мен едно отдавна минало преживяване забелязах с въздишка.
(Несъзнателно се стараех да се показвам наивен?)
Впрочем за нашата работа тези неща не си ни нужни в подробности. Просто да си припомним
появата и развитието на човека. Така... Човекоподобните маймуни се появяват в края на
мезозойската ера, то значи, около 6070 милиона години, по-точно в терциера. А след около 3
милиона години в квартернера вече на сцената излиза човекът. По всяка вероятност най-напред в
Африка... Може би и в Азия. Чувал ли си за синеантропа на Тайар дьо Шарден?
Надали.
Няма знание... Тук се появява обаче един важен въпрос. Макар и страничен... Дарвин и почти
всички учени антрополози твърдят, че човекът бил произлязъл от един клон на човекоподобните
маймуни. Чрез естествения подбор в течение на стотици хилядолетия. Пряко доказателство за това
те нямат. Прочутото звено питекантропът така и не се намери. Защо тогава да нямаме правото да
кажем, че човекоподобните маймуни са произлезли от някой клон на първобитния човек, който не е
бил податлив на еволюцията, която Необходимостта е изисквала да създаде помощничката й?
Искате да кажете, че човекът е произлязъл от друг клон на развитие на висши млекопитаещи, а
после от този първобитен човек са произлезли маймуните ли?
Нещо такова.
Има ли това значение за вашата теория?
Има. Макар и косвено. Слушай. Този прословут питекантропус еректус, маймуночовек, който
никой не е открил със сигурност, както споменах, е вероятно съществото, което е еволюирало до
човека. Това значи, че човек е плод на отделно развитие. Не става въпрос за някаква племенна
28
гордост, а за факти. Виж: никой от видовете маймуни, които съществуват днес, не е развил никое от
качествата, отличаващи даже първобитния човек. Всъщност главно: нямат разум.
Има много интелигентни животни забелязах аз.
Какво значи това? Най-много да научат автоматично някои умения. Това се отнася до първата
сигнална система. Човешкият разум е нещо съвсем друго.
Какво по-точно?
Според мен това, което наричаме разум, се е формирал въз основа на развиващата се у
първобитния човек способност да асоциира. Ще обясня. Той пак наведе замислено глава. Гледай.
Освен обмяна на веществата с външния свят живият организъм обменя още и информации.
Животното получава информацията. Веднага неговият мозък се задейства, за да установи дали
получената информация е в негова полза, дали е против него, или е неутрална. В първите два случая
животното реагира веднага под диктовката на Инстинкта за траене. То не запомня ситуацията,
защото инстинктът знае винаги как то трябва да реагира и ще го накара да действа в части от
секундата: как да се спаси от врага или как да го убие и т.н. Само че невинаги. Ситуациите се менят,
а инстинктът невинаги може бързо да се ориентира в неизвестното, новото положение. Човекът,
който далеч не е имал физическата сила на големите хищници, е бил посъветван от нашата велика
приятелка Необходимостта да направи между другото две неща, за да оцелее: да развие паметта си,
за да си спомня различни ситуации, да ги свързва с различните възможности и да действа съгласно
тях; и, второ, да си създава оръжия, за да увеличи чрез тях мощта си на ловец, да убива враговете
си, а много по-късно, когато е станал земеделец оръдия, за да обработва земята. И изведнъж се
развика: Онези мъдри учени заявяват важно, че човекът се различавал от животните, защото се
научил да изработва оръдия на труда! Ако брадвата и стрелата са оръдия на труда, тогава и
картечниците и танковете трябва също да са оръдия на труда, така ли! И, най-важното, човекът
преди сто хиляди години се е научил да асоциира, то значи да мисли и благодарение на тази
способност е разбрал, че ако иска да оцелее, трябва да си създаде оръдие за убиване. Най-напред
причината: способността да разсъждава (макар и примитивно), а после резултатът: оръжието. А те
пак каруцата пред коня!
Значи според вас това, което отличава хората от животните, е разумът, така ли?
Първо това не е само според мен. Второ много неща, които произлизат от способността да
разсъждава. Създава се езикът. Усвоява се огънят. Това са известни неща. Само че, когато човекът е
бил свободен ловец, той се е подчинявал само на забраните, които му налага природата. От тази
гледна точка той е все още хищно, хитро, примитивно мислещо животно. Природата не признава
добро и зло. За отделния индивид добро е това, което му предлага възможност да продължи да
живее, и то по възможност при по-добри условия, защото те удължават живота. Като животното и
човекът е убивал спокойно, за да се спаси от врага, или да се нахрани, ограбвал е по-слабия, вземал
е женската, която му допадала. Без изобщо да му мине през ума, че с това си поведение вреди на
другия. Щом другият е по-слаб, естествено е да загине. Или да се подчини. Конкуренцията! И
Императивът на инстинкта. Нищо друго. И това до ден-днешен!
Все пак забелязах, хората от векове знаят кое е добро и кое е зло.
Да. Но как е стигнал до това съзнание?
Не е ли, защото изобщо цялата наша Вселена е двуполюсна! И тази двуполюсност е внедрена във
всичко?
Казахме преди малко: доброто и злото за всяко живо същество се определя от неговия инстинкт, от
егоизма му. Но примитивният човек не се е замислял, че онова, което за него е добро, т.е. полезно,
може би е било зло за другия! Защото същинското основно значение на “добро” и “зло” е:
“полезно” за мен (за моите близки, за моето племе, за моя господар и т.н.) добро, и “вредно” за мен
(за моите близки и т.н.) “зло”. Ако анализираш постъпките си и тези на другите, ще видиш, че и до
днес те са синоними! Така... А когато човекът заживява в колектив, когато племето се
съсредоточава в село, те започват да разбират, че тяхното оцеляване е свързано с оцеляването на
племето, на селото. И понеже не всички членове имат еднакво това съзнание, колективът създава
забрани, за да се защитава от околната природа и от собствените си членове. Така се оформя
колективният инстинкт за оцеляване. Далечни наченки на такъв инстинкт се забелязват във всички
животински колективи. Но при човешкия членовете му са принудени да се откажат от пълната си
свобода, в която са живели хиляди години преди, когато са били свободни сред природата. Така
поради забраните човекът е бил длъжен да потиска инстинктите си от страх пред наказанието на
29
закона. Да речем: някой член на колектива влезе в състояние на остра конкуренция с друг.
Атавистично той би желал да го убие, свикнал е да убива врага. Но понеже знае, че ако изпълни
повелята на инстинкта, той сам ще бъде наказан със смърт или изгонен от колектива, което вече е
не по-малко страшно, той най-често ще потисне желанието си. Така у човека е започнало да се
образува това, което днес наричаме подсъзнание, или по Фройд несъзнание. погледнах го учудено.
Точно така! Вие сте свикнали да свързвате по Фройд несъзнанието със секса. Съвсем неправилно!
Слушай. Ти познаваш ли теорията на Фройд?
Доста бегло. Той прави психоанализи, нали?
Той твърди, че подсъзнанието се създава у човека, когато у него се развива така нареченият едипов
комплекс. То значи когато синовете, които искат да се съвкупляват с майката, убиват бащата.
Така ли? Къде казва това?
В книгата си “Тотем и табу”. Ако искаш да се посмееш или да се възмутиш, прочети я.
Какво по-точно казва?
С няколко думи следното. Сви устни, помълча и продължи: Знаеш какво е тотем, нали? Животно
или растение, от което се смята, че е произлязло племето. Било забранено да се убива животното
тотем. Далечен прадревен спомен за произхода на човека, но не, това Фройд не го задоволява.
Според него тотемът провокирал страха у децата, затова те го свързвали с бащата. Кажи ми как
можеш да свържеш бащата с едно растение!... Защото има растителни тотеми... Както и да е. Оттук,
пак според този мъдрец, произлизали и две табута да не се убива тотемното животно и да не се
взема жена от същия тотем. А това пък слушай само! съвпадало с двете престъпления на Едип,
който убил баща си и взел за жена майка си. И като венец това да убие баща си и да се съвкуплява с
майка си били двете най-първични желания на детето! Следователно тотемизмът се бил създал
поради едиповия комплекс, който се намирал у детето. Как ти се струва! Той ме загледа с възмутен
израз.
Не знам... Така ли твърди?
Точно така!
Доколкото си спомням казах малко несигурно, Едип не е знаел нито че ще убие баща си, нито че
ще се ожени за майка си. Баща му е знаел, затова го е... махнал... Значи той не е могъл да има такива
желания, нали?
Разбира се, че не! Само че за Фройд това няма значение. Като събира оттук-оттам различни факти
уж и хипотези, той изгражда една такава картина: синовете се съюзяват, за да убият баща си
(тотема) по две главни причини: бащата е недостъпен; те искат да си присвоят жените, които той
притежава. С този акт човешката “орда”, както я наричат, преминавала към по-висш етап, тогава се
създавала обществена организация, морални ограничения и религията! Как ти се струва? Оставям
настрана неясната идея, че след това се създала някаква нова инстанция “Свръхаз”. Освен това
убийството на бащата предизвиквало постфактум чувство за вина и разкаяние. Защото синът
усещал към баща си едновременно и омраза, и любов!... И като си помислиш само, че фройдизмът
се приема от много хора като откровение!
Вие смятате, че в неговите теории няма нищо вярно, така ли?
И да има, то е толкова объркано, че не може да се различи от купищата неистини. Вземи, да речем,
обяснението за разкаянието. Какво е разкаянието? Много просто: то е недоволство от самия себе си,
когато човекът е престъпил закона, в който вярва или от който се бои. Има ли нужда от пример?
Един човек убива врага си в момент на силна емоция. Той вярва в божествения закон, който гласи
“не убивай”, и се страхува от човешкия, който също забранява отнемането на живота под страх от
наказание. Но за да се стигне дотам, най-напред трябва да бъде създадено добре организирано
общество, една добре организирана религия, които да са внушили на хората какво е добро и какво
зло, т.е. да се създаде онзи списък-императив на забранените деяния спомни си скрижалите на
Мойсей! който наричаме “съвест”. Това състояние на обществото и отделния човек в него може да
се постигне само след дълга еволюция. А у Фройд е тъкмо обратното: най-напред синовете убиват
бащата, разкайват се и тогава се появява организирано общество! Пак каруцата отпред! Но да се
върнем към въпроса за подсъзнанието. И друг път ще говорим за Фройд. Така... Значи когато
свободният ловец, за когото говорихме доста, става член на селото, както казвам аз, когато личният
инстинкт за траене отстъпва част от себе си в полза на колектива, понякога доброволно, а по-често
по принудата на божествения и човешкия закон, които си съвпадат...
Значи религията се създава за запазване на колектива?
30
 Религията се създава тогава, когато човекът, който е единственото животно, което знае
предварително, че ще умре... След малко ще говорим по въпроса!
Да, прощавайте.
Та значи всички онези свободи, които естествено си е позволявал някога, сега е принуден да ги
потиска от страх пред наказание. Така се създава подсъзнанието. Да речем, един син вижда майка
си гола и това естествено възбужда желанието му за съвкупление. Но обществото е установило, че
кръвосмешението води до създаване на нездраво поколение, а и до огромни конфликти, затова го е
забранило. Синът по принуда се старае да потисне желанието си. Същото се отнася и до други
близки роднини брат, сестра и т.н.
Доколкото си спомням вметнах аз, в Египет фараоните са се женили за сестрите си, нали? Дори
думата “сестра” е означавала на древния им език още и “любима”.
Това е по-висш стадий на обществено развитие. Тъй като фараонът е бил божествен, за да не се
смесва неговата божествена кръв с човешката, е било установено така. Но това са изключения.
Много по-късни и по-сложни структури... Да, тези желания за сексуални отношения, забранени от
закона, са били потискани и тук Фройд е прав. Но подсъзнанието е много по-широко понятие. В
него са прибрани всички желания да се пристъпят забраните. Колкото обществото става по-
организирано и цивилизовано, толкова повече най-различни забрани си създава то. Значи толкова
по-трудно е член на обществото да се прояви такъв, какъвто примитивно е. Все повече и повече
хора с маска. Но затова по-нататък. Така... Най-важният фактор за оформянето на човека като човек,
това е сигурното му знание, че рано или късно един ден той ще умре. Това не е мое откритие. Още
Волтер го е знаел, само че не е успял нито да обясни как е станало, нито да проследи резултатите от
това познание. А това познание се противопоставя категорично на инстинкта му за траене, за
вечност! Това човек не може да си позволи. Всемогъщият инстинкт му го забранява! Затова именно
се създават религиите. А нашият приятел Зигмунд Фройд твърди, че религиите можели да се
сравняват с човешките болестни неврози!
Така ли твърди?
Тъкмо така. Той ме посочи с кокалест пръст. Все едно. Истината е, че даже най-изостаналите
някога африкански племена като пигмеите например са вярвали, че мъртвите им деди и прадеди ги
покровителстват и им помагат в лова. Оттам тотемите. С течение на вековете започват да се
създават примитивните митологии. То означава най-напред онези духове, които населяват
непознатото след смъртта. По-късно тези примитивни вярвания се организират от магьосниците и
след това от жреците в религия, която установява съществуването на богове, т.е. на всемогъщи
духове, които ръководят човешките дела и съдби. Всичко това са отдавна познати неща. Кое е
новото? Религиите, които се развиват от примитивните вярвания, със самото си съществуване
обещават на хората най-напред защита от зли хора и духове и после някакъв живот след смъртта. И
точно това е привличало хората към различните религии: те са обещавали при известни условия
безсмъртие, което значи задоволяване на Инстинкта!
Да разбирам ли попитах кротко, че вие смятате, че идеята за бог е създадена, за да задоволи
инстинкта? И че бог не съществува?
Съвсем не! Нали казахме вече: Бог се е появил тогава, когато се създава човекът! Но Бог е
снизходителен. Той приема такива образи, каквито хората са могли да разбират и понесат при даден
стадий на развитие и да му се подчиняват от преданост или от страх пред неговото наказание... Или
от любов към него. Обикновено страхът и любовта вървят заедно... Така... И тук достигаме до един
много важен етап от културното развитие на древния човек: кодифицирането на Божиите
запрещения Божиите заповеди! Така се създава стройната двойна система на табутата:
Божественият закон и общественият закон. И двете имат една цел: намаляване на ентропията на
обществения организъм. Като имаме предвид, че древните хора са вярвали от страх пред смъртта и
от наказание след смъртта в съответните религии и нейните забрани; като имаш предвид, че старите
общества са били строго йерархични, пирамидални и че обикновено владетелят е бил повече или
по-малко (по-скоро повече) обожествяван, ще разбереш защо хората са се подчинявали на двата
закона от страх и от надежда. А това за тях е означавало да си осигурят обещание за оцеляване не
само на този свят, но и след смъртта. Стана ли късно за теб? Часът е вече седем.

Тази реплика ме измъкна от света, в който биологът ме беше разхождал. Не съвсем неизвестен, но
изпълнен с някаква по-нова светлина. Някак хаотичен, но с възможен вътрешен порядък.
31
 Значи казах, и двата закона са били създадени под диктовката на всемогъщия според вас
Инстинкт, така ли?
Разбира се. Но забележи: този хомо сапиенс в колектива се отказва от пълната си природна свобода
и се подчинява на двата закона, защото усеща, че един добре организиран колектив ще му позволи
той да оцелее по-сигурно, отколкото когато е бил сам сред природата. Семейството му също нещо
много важно. Колективът му осигурява защита и прехрана срещу труда и подчинението му. Това е
нужно особено за по-слабите индивиди, които в природата не са оцелявали. А по-силният индивид
се възползва от по-слабите, за да си осигури власт над тях. Зародиш на това развитие се забелязва и
у животинските колективи, разбира се, на инстинктивно равнище. Известно... Знам, че не ти казвам
нищо ново... Малко се уморих... Важното е да разбереш, че всичко това индивидът прави само и
единствено под диктовката на всемогъщия Инстинкт. Ако отидеш у Мария, извини ме. Лека вечер.
Той наистина изглеждаше изтощен, с увиснало лице и посивели очи. По всяка вероятност беше от
онези мълчаливци, които обикновено говорят от “кожата” на мислите си. Но когато намерят добър
слушател, са готови да му излагат с часове натрупаните с години мисли и знания, нещо, което
изчерпва енергията им. Особено когато не са в първа младост.
Потънал в такива мисли, стигнах до луксозния хотел, където живееха двамата чужденци. Стаята на
мистър Смит беше обширна, завеса скриваше леглото. Имаше няколко удобни кресла. На пода
пъстър килим.
Заварих дружинката в пълен състав. По обичая си Джовани ми извика:
Ма дове сей! като разтвори ръце.
Обясних, че съм бил у пан Смрек, който ми е разказвал по-подробно своята “знаменита” теория.
Сложих думата в кавички, за да придобие разказът ми леко ироничен смисъл, и веднага се укорих за
тази своя подлост. Затова добавих:
Това, което ми обясни нашият пан Смрек, е още доста хаотично. А и много неща от биологията и
антропологията не са ми известни. Но ми се струва, че има една основна теория, чиито подробности
за мен бяха нови и наистина интересни.
Джовани попита:
Например?
Според нашия биолог само човекът има подсъзнание. Никое животно няма отвърнах.
Не е съвсем вярно възрази Джовани. Всички животни, които живеят в колектив, изпитват
тежестта на запрещенията и се страхуват от наказание, трябва да имат нещо като подсъзнание. Е
веро? Да ви дам пример. Навремето имах котка. Тя знаеше много добре, че няма право да се качва
на масата в кухнята, защото ще яде бой. Но винаги, когато знаеше, че не я гледам, използваше
момента и скачаше на масата. Това не е ли нещо като потиснато желание, което се осъществява,
когато котката мисли, че не е заплашена от наказание?
Всъщност пан Смрек също допуска, че при висшите млекопитаещи, когато живеят в колектив или с
хора, може да се появи нещо като подсъзнание. Само че у човека това е невероятно по-сложно
вметнах аз.
Значи теорията на Смрек не е нещо кой знае колко ново и оригинално. Нали, Мария? забеляза
Миро.
Този негов навик да иска винаги одобрението на момичето беше доста смешен. Мислил съм си, че
Миро го прави главно, за да унизи себе и да издигне Мария като негов арбитър две съвсем излишни
неща. Този път тя обаче реагира:
Ако разбрах добре това, което ни разказа Стефан, моят учител е искал да обясни голяма част от
реакциите на хората с подсъзнанието. Така ли е, Стефан? Като каза това, тя ме погледна (за пръв
път, откакто бях влязъл) с най-делови поглед. Беше облечена с кадифената си тъмнокафява рокля,
която я правеше извънредно привлекателна.
Това трябва да е някакъв вид фройдизъм каза Смит и, като се изправи, продължи: Няма ли да
вземете нещо от скромната ми трапеза?
На дългата маса бяха наредени чинии с различни закуски риби, студени меса, салати, майонези.
Смит наля в чашите от бутилката червено вино. Въпреки войната в хотела все още се намираше
всичко за ядене. Известно време мълчахме, заети с вкусните закуски. Сред това дъвчещо мълчание
се обади Джовани:
Пир по време на чума...
Никой не се засмя. Миро се обади:
32
 ...На война. Същото е. Ще издържим.
Смит, който беше седнал до сестра ми, я попита:
Имате ли такова чувство? Тя се усмихна. Мисля, че Джовани трябваше да цитира нещо друго от
Бокачо, по-весело.
Сега всички се засмяхме. Даже Мария.
Какви други тайни за човека ти откри моят уважаван учител? попита тя, след като престанахме да
ядем. Чашите светеха рубинови пред нас. Въпросът можеше да се вземе като ирония, но тонът на
Мария беше сериозен.
Всъщност той говореше главно за разликите между животното и човека. Една от най-съдбоносните
според него е тази, че човек, за разлика от всички други животни, знае още от ранна възраст, че ще
умре и, за да успокои инстинкта, създава религии, които му обещават вечен живот. Доколкото
разбирам обърнах се към Смит, това не е точно по Фройд. Макар че пан Смрек също обяснява
зараждането на религиите с примитивните магични вярвания. Но и те са присъщи само на човека.
Сега си спомних. Един приятел в Щатите имаше сиво папагалче. Живееше в клетка. Приятелят
отваряше понякога вратичката на клетката и с пръст започваше да закача птичето. Беше окачил в
клетката на тел голямо синьо мънисто. Веднъж, при игра, папагалчето се отместило зад мънистото.
Приятелят си дръпнал веднага ръката. Това се повторило няколко пъти: папагалчето разбрало по
някакъв начин и винаги, когато се уморяло от играта, заставало зад мънистото, убедено, че там е в
безопасност. Сам съм го виждал. Папагалчето гледаше победоносно към приятеля, скрито зад своя
дух-пазител. Приятелят беше уверен, че това е начало на създаване на митология още у животните.
Той имаше специалност нещо като психология на животните, не си спомням точно.
Смит млъкна, изтощен от дългия монолог. Представях си ясно сцената с триумфиращото папагалче
зад синьото мънисто. Чух сестра си, която каза:
Само че е имало някой, който с действията си е убедил птичето в свръхестествената сила на
мънистото.
Искаш да кажеш, че приятелят е бил нещо като бог за папагалчето?
Изобщо някаква външна сила...
Аз не вярвам в никакъв бог и все пак съм човек! отсече Миро.
Само не започвай да обясняваш защо религията е опиум за народите предупреди го Мария и се
обърна към сестра ми: Предполагаш, Катя, че някаква външна сила, Бог или дявол, все едно, се е
проявила и в нашия “кафез” и ни е убедила, без сами да съзнаваме това, в магичната сила на...
мънистото?
Нямам понятие. Може би пан Смрек е прав, че религията играе голяма роля за успокояването на
страха ни, че ще умрем и затова хората вярват?
Познавам хора забеляза Смит, не религиозни, които са приемали смъртта с достойнство.
Има и безверници, които съзнателно са жертвали и жертват живота си в името на един велик идеал!
каза Миро.
Но има и хора, които са жертвали с радост живота си в името на своята вяра. Като първите
християни например добави Джовани.
Техният случай е малко по-друг обадих се аз. Те са били убедени, че ще отидат в рая след
мъченическата си смърт. Няколко мига страдание срещу цяла вечност небесна радост.
Точно така! заяви Миро. А хората, дето жертват даже сега, в този момент, живота си за една идея,
за бъдещото щастие на другите, без да вярват в някакви задгробни животи и подобни небивалици,
къде остава тогава прочутата теория на Смрек за някакъв всемогъщ инстинкт за оцеляване? Цялото
му лице сияеше.
Може би те са уверени, че ще живеят в паметта на бъдещето като герои. Пак вид безсмъртие
забеляза Смит. Но не зная как можем да си обясним нашите американски гангстери. Те знаят с
положителност, че рано или късно някоя друга банда ще ги убие, както и са убивали други
гангстери. А все пак продължават да се занимават със своята... дейност. Къде остава инстинктът им
за оцеляване? Може би са уверени, че няма да бъдат убити?
Обяснява ли учителят Смрек такива случаи? попита Мария.
Още не. Може би в следващия разговор.
Ти си наистина привилегирован...
Просто съм добър слушател.
За разлика от нас вметна Джовани. Всъщност аз също бих чул по-подробно...
33
В този миг вън, в мрака, завиха сирените заплашително-тревожно. Миг след това угаснаха лампите.
Но Смит вече драсна кибритената клечка и запали трептящото пламъче на трисвещника, поставен
на ниска полирана масичка. Имаше нещо зловещо в дуета между вой на сирените и люлеещите се
пламъци на свещите. В страхливата тишина се чу гласът на Миро:
Това са сигурно руски самолети. Те никога не бомбардират цивилни обекти!
Ако беше тук пан Смрек обади се Джовани, щеше да ти обясни, че казваш това, за да успокоиш
уплашения си инстинкт за оцеляване... като и нашия, естествено.
Свещите бяха малко по-ниско от нас и колебаещата светлина играеше по лицата някак отдолу и
това им придаваше зловещ израз. Затворих очи. Разбрах, че изпитвам неясен страх. Защо? Ами
защото се страхувах, че може да има бомбардировка и че мога да... В този миг чух шепота на сестра
ми до мен:
Дали не трябва да си отидем? Знаеш колко се страхуват старите, и за нас.
А няма ли да те е страх да вървиш по тъмните улици с възможни бомби над теб? попитах тихо.
Сестра ми отговори:
Да, разбира се. Но за да успокоя мама...
Сега се чу, съвсем далеч, сънувано бръмчене там, някъде над нас. Продължавах да стоя със
затворени очи много дълго време. После чух гласа на Джовани:
Можем да слезем в скривалището?
Мария попита:
Не вярвам някой тук да го е страх? Мен във всеки случай не.
Може би у теб прочутият инстинкт на пан Смрек не е така всемогъщ чух гласа на Смит. У мен
също.
Миро стана и се приближи до високия прозорец. След малко се обади:
Отминаха. Не се чуват вече.
После Джовани каза:
Питам се дали нашият биолог е успял да надвие инстинкта си.
Не знам защо, се усетих длъжен да отговоря:
Биологът Смрек може би се страхува. Но вярващият не.
И в този миг тъжният провлечен вой на сирените възвести края на алармата. След миг
електричеството светна и трите пламъчета на свещите станаха мило абсурдни.
Всички се изправихме. Сбогувахме се с нашите чужденци. Вън пред хотела Мария каза:
Ако няма да ходиш утре при моя учител, Стефан, моля те да минеш към четири. Искам да ми
дадеш един съвет.
Разделихме се. Пътьом сестра ми каза:
Гледай, ако можеш, да не уболиш Миро. Той много я обича.
Не реагирах.
=========================
“Защо отивам, питах се, като вървях на другия ден към Мария. Може би защото вече се показах
силен и сега не ме е страх?... Страх от какво? Да не реша, ако се появят някои обстоятелства, че
щом вече съм се показал силен, мога да се покажа великодушно по-слаб. То значи да задоволя
желанието си към това момиче. Но това ще бъде подло... Защо “подло”! Тя има отношение към мен,
аз също. По различни причини предпочетох да се въздържа... Но едно малко щастливо преживяване
и забрава сред този океан от страхове, в който се намира нашето островче... И изобщо този Смрек
ми обърка естествените мисли и емоции...” И малко преди да позвъня: “Нали искаше да познаеш
себе си? Хайде, познай защо идваш тук!”
Мария ме посрещна някак сериозно, делово. След като се настаних на креслото и отказах
предложеното питие, тя също седна и ме загледа съсредоточено.
Исках да поискам съвета ти по един много важен за мен въпрос започна тя. Той е следният:
Джовани ми предложи да се омъжа за него и да заминем веднага след войната в Рим, където той
има намерение да продължи работата си като сценарист и режисьор. Колебая се. От една страна,
знам езика, обичам старите градове и особено киното. При това Джовани е много умен и
емоционален човек, обича ме. И аз... бих могла да изпитвам към него подобни чувства. Но
продължи тя след миг, от друга страна, не зная дали бих живяла в една съвсем чужда страна, все
пак... Тя ме загледа въпросително.
Толкова повече отвърнах спокойно, че доколкото ми е известно, Джовани има семейство в
34
Италия.
Тя вдигна смаяно вежди:
За пръв път чувам! Той никога...
Мария, ами че аз знам това от теб! Ти ми го каза още щом ме запозна с Джовани. А веднъж той ни
показа снимка на жена си и двете деца.
Един миг тя остана мълчалива. После изведнъж устните й се отдръпнаха в усмивка, от която
светнаха зелените й очи:
Колко глупаво от моя страна... каза тя. Като измислих тази сцена, наистина бях забравила.
Прощавай.
Какво мило дете си ти, Мария! Като всички нас. Само че ти си и смела, и умна. Кажи сега, какъв
съвет искаш да ти дам.
Бих могла да го накарам да се разведе каза тя замислено, сякаш не ме беше чула. Но няма да го
направя, разбира се... След доста дълго мълчание, през което гледаше някъде настрани, тя ме
погледна изведнъж: Ще ти обясня. Макар че е ужасно глупаво... Нищо. Ти ще разбереш... Знаеш, от
малка съм свикнала всички да се възхищават от... мен, по-късно да се влюбват... Не знам защо, аз
не съм красавица... Изведнъж се появи ти... Единствен, който... не само че... ами даже ме отхвърли...
Не говори нищо!... И реших да играя тази комедия... Естествено знаех отлично, че ти знаеш, че
Джовани е женен... Макар че ми се обясни в любов... още на втората среща... Е, добре! Щом знаех,
защо играх тази сцена? Може би защото исках да се надсмея над себе си? Как мислиш? Ама
честно...
Намирах се в много сложно положение. Не исках да я обидя, не исках да я лъжа, не исках и да бъда
съвсем искрен. Какво трябваше да отговоря? Оставих на инстинкта да ми помогне.
Завиждам ти казах. Ти си отишла много по-напред в опознаването на самата себе си от мен.
Наистина!
Какво искаш да кажеш? във въпроса имаше някаква далечна отсянка на надежда.
Това че си решила да се надсмееш над себе си и над надменната си сигурност показва, че си
разбрала много неща за себе си. Наистина ти завиждам! Колкото до моето отношение към теб...
Знам. Само че не искам да мислиш, че със самоосмиването си съм целяла непременно да... да те
накарам да ми се възхищаваш! Нали не мислиш така?
Признавам, че в първия миг си помислих. Но сега не, честна, наистина честна дума!
Тя стана със светнало лице и се приближи до мен. Станах и аз. Тя ми подаде ръка, която целунах
внимателно.
Сега сме наистина приятели каза тя. Завинаги. Благодаря ти. Ох, наистина ти благодаря. Ако
искаш, нека пийнем за този единствен случай, поне за мен.
Пихме по един коняк. Мария беше весела и оживена. Даже ми разказа два вица за унгарските
графове Боби и Доби. После погледна часовника си. Станах. Беше пет. Тя имаше час по английски.
А аз се запътих, не знам точно защо, към дома на моя биолог. Не знам и защо, бях в малко
потиснато настроение. “Може би защото не бях искрен, помислих. Но нима Мария беше искрена?
Маски...”
Пан Смрек не беше вкъщи. “Къде ли ходи тоя човек?”, помислих с досада, като тръгнах за вкъщи. И
ето че от един магазин за дрехи излезе той. Помаха ми с ръка. Без да ме пита, ме хвана под ръка и
ме повлече към дома си.
Търсих да си купя чорапи обясни той. Добре че те срещнах.
Вървейки, реших да му разкажа току-що разигралата се сцена у Мария. Той ме изслуша внимателно
и на въпроса ми дали с неговата теория може да обясни и нейното, и моето държане отговори:
Не си прав. И тя, и ти сте били в известен смисъл искрени. Защото, не забравяй има различни
етапи на искреност. Като навлезеш повече в теорията, ще разбереш какво искам да кажа. Само още
това: има искреност, която замаскира неискреността. А има неискреност, през която прозира
искреност.
След като се настанихме в малкия кабинет, Смрек започна:
Мога да ти обясня най-подробно подбудите и на двама ви, но няма смисъл. След като овладееш
добре теорията, сам ще си даваш сметка за твоите и чуждите действия. Не можеш да си представиш
дори какво удоволствие изпитва човек при това познание. Така. А сега да продължим, ако нямаш
нищо против. Отговорих, че нямам и той седна зад бюрото си, постави длани на него и започна: И
така, да припомним: всяко живо същество (ние знаем вече кое е живо същество) се ръководи винаги
35
и при всичките си действия от Инстинкта за траене. Той му заповядва да прави всичко възможно, за
да се запази в материалната си форма колкото е възможно по-дълго време, по възможност вечно.
Иначе казано, да забави ентропията и ако може, дори да я спира. Даже да я връща назад. За тази цел
той има две възможности: обмен на веществата и делене на клетката, т.е. хранене и размножаване.
Но за да задоволи тези две нужди, е необходимо при силната конкуренция да надвишава другите
индивиди със сила или по различни други начини. Всичко това казахме. Казахме още, че колкото
по-усъвършенствани стават животинските видове, толкова по-сложни са и реакциите им. Докато
дойдем до човека. Прощавай погледна ме изведнъж, че повтарям казаното, но искам, преди да
пристъпим към най-сложното, да изясним историята. Така. Човекът сред природата, свободният
ловец, както го наричам, се подчинява почти единствено на запрещенията, които му налага
природата. Когато се организира в малко племе и особено след като става земеделец, нещата се
променят. Колективът, за да просъществува, налага ред нови забрани, които е задължително да се
спазват, иначе или колективът ще се разпадне, или индивидът ще бъде отстранен от него.
Потиснатите свободи на свободния ловец създават подсъзнанието му. Тези забрани се оформят по-
късно в закони налагани от вожда-магьосник и тези, които оформилата се религия диктува на
поведението на индивида. Страхът от наказание го кара да потиска прадревния си стремеж към
пълна свобода, на която се е радвал в далечните епохи на свободния живот. Така...
Вие сте разстроен нещо казах внимателно.
Защо мислиш така?
Ами... повтаряте неща, които вече казахме...
Той наведе поглед.
Да, може би... Извинявай. Стана и се приближи до прозореца с плътна тъмносива завеса. Постоя
така доста време. После се обърна и ме погледна с едва усмихнати набръчкани очи. Знаеш ли защо?
Ще ти кажа. Малко ми е мъчно за моята любима ученичка... Тя винаги е била непредсказуема... Все
едно. Тя не слуша никого. Даже себе си. Той седна пак зад бюрото. Значи да се върнем все пак на
нашия въпрос. Така... С разрастване на селото и на колектива в течение на хилядолетия обществото
започва да търси все по-висша организации, която да задържа колкото се може повече неговата
ентропия, т.е. да продължава живота му по възможност вечно. Така се създават прадревните
пирамидални държави. Да... В такъв колектив, разбира се, се увеличават все повече и повече
забраните, то значи, че се отнема понякога (най-често насилствено) голяма част от свободата на
отделните членове на колектива. Това означава увеличаване обема на подсъзнанието. Понякога се
случвало човек да остави подсъзнанието му да мълчи. Тогава у него настъпвало пълно примирение,
а това го превръщало в жив труп. Това се случва и сега. Само че стремежът към свобода, към
прекрачване на забраните се проявява в обществото по друг начин: чрез увеличаване силата на
индивида, стремежа му да заеме първо място сред другите сред хората с една професия от едно
племе, в държавата. Царят или вождът, или каквото там може да си позволи всичко, макар той също
да е подчинен, поне привидно, на божествените забрани. Така се създава божествената монархия.
Но вдигна той пръст, тук, в тази структура, започват да се проявяват ярко някои особености на
човешката психика, които не съществуват у животните или само в зародиш. На първо място това,
което днес наричаме “амбиция”. Какво е това?
Желание да се издигнеш като направиш нещо... по-голямо.
Общо взето да. Ето какво. За да задоволиш двата първи императива на ИТ: хранене и
размножаване, както и желанието да уредиш материалната среда, в която живееш, да е
съответстваща на инстинкта, е необходима борба с конкуренцията. Или, както каза ти, да се
издигнеш над другите поне в твоята група занаят, изкуство, идеология и, разбира се, доколкото е
възможно над другите мъже (или жени), то значи да си намериш партньор или партньори за
възпроизвеждането. Та за какво са тези най-странни моди у жените, тези облекла, които показват
или полуприкриват женското тяло? Нали да привлекат сексуален партньор? А при вече по-
културните индивиди външните белези се допълват или дори заместват с други привлекателни
качества ум, талант, пари, власт и тъй нататък. Така... Та говорихме за амбицията, стремежа да си
първи ако имаш достатъчно разнообразни сили или, забележи добре това, да си втори след първия,
ако имаш достатъчно сила, гъвкавост и чувство за реалностите, което в известен етап на развитие
започва да липсва съвсем на първия ако, разбира се, го е имал някога. Защото обикновено великите
“първи” са идеалисти и мечтатели. Спомни си само историята с Александър Македонски и неговите
верни пълководци. Когато поема с малка войска пътуването към Азия и някой го попитал защо е
36
раздал владенията си в Европа и какво е оставил за себе си, той отвърнал: “Надеждата.”
Великолепно! Той е бил обладан от мечтата да създаде единната световна империя един идеал,
който човечеството може би ще постигне някой ден. А вторият след него? След смъртта му те
просто си разделят империята на Александър, разкъсват я на парчета, за да бъде всеки от тях пръв и
да трупат съкровища!... Собствено ти знаеш това по-добре от мен. Нали си полугрък? Той се
усмихна едва-едва. После продължи: Та ние започнахме с Леонардо. След всичко, което говорихме
досега, ти сам би могъл да обясниш и защо е нарисувал Мона Лиза, и защо Айнщайн е създал
релативистичната теория.
Не знам дали ще мога така основно вметнах аз.
Добре. Да свършим с Леонардо. Неговият инстинкт, като е имал предвид реалностите, т.е. и
произхода, и склонностите, и таланта му, е разбрал, че не може да се издигне нито като папа, нито
като аристократ и политик. Самоизключил се от този свят. Затова пък е бил наясно с дарбата си на
художник нали от дете се е учил за такъв. И решил, че именно в тази област може да стане пръв,
най-великият, най-уважаваният и адмирираният. Освен това имал странни, но оригинални идеи за
създаването на различни машини летателни уреди, танкове, хидравлични съоръжения. И за двете
тези области бил надарен и с нещо важно със силно, оригинално въображение, което значи също
забележи това и дарба да предвижда бъдещето! Единствен, който могъл да му оспори това
първенство тогава в неговата област, бил Микеланджело. Но Леонардо се чувствал над него, може
би именно заради своите изобретения. Затова пък Микеланджело го мразел, което забележи!
съвсем не е доказателство, че Микеланджело е бил по-далеч от Леонардо като художник. А бил и
поет! И все пак Леонардо е бил върхът. Пръв между колегите си. Принц! Папа! Повече! Защото
папите и принцовете се забравят, а Мона Лиза не! Разбира се, това първенстващо място му давало и
материални възможности, да живее ограден от ученици и да доставя всичко необходимо за
творчеството си. Не е ли така? Оставям настрана, разбира се, дълбокото значение, което е успял да
въплъти в творбите си. Това е проблем, който засега не можем да дискутираме.
А какво ще кажете за онези творци, които са живели в бедност и почти неизвестност, защото не са
искали да се харесват на силните, нито даже на широката публика?
Дай пример.
Ами... да кажем... Ван Гог.
Ван Гог? Кой беше той? Художник, модернист?
Да. Гениален. Не е искал нито да излага, нито да продава картините си. Самоубил се е...
Казах, че при всеки случай на самоубийство, ако искаме да го разнищим основно, трябва да сме
запознати с всички подробности за човека от раждането до смъртта му. Но и без всичко това можем
да кажем със сигурност: този Ван Гог е бил толкова уверен в гениалността си, въпреки че е бил
неразбран от съвременниците, че е разчитал на безсмъртието си в бъдещето. Уверен е бил, че
идващите поколения ще го оценят, ще го сложат на първо място. Даже ако се е съмнявал понякога.
Но ако се е разколебал в тази своя абсолютно увереност поради някаква причина... може би среща с
друг гениален художник, който е могъл да го измести в бъдеще от върха, сиреч ако се е почувствал
в безизходица да задоволи инстинкта за безсмъртие, в такива случаи вече субектът не разсъждава
логично и нормално, защото е обзет от абсолютната жажда за величие, безсмъртие; тогава е съвсем
вероятно да се самоунищожи.
Бил е приятел известно време с друг велик художник, Гоген...
Ето, сам виждаш.
Настъпи доста дълго мълчание. Пан Смрек беше навел глава, замислен. После ме погледна. Очите
му бяха станали светли и пронизващи.
Всичко, което Инстинктът изисква от теб, синко, не е цел, а средство произнесе той с някакъв
друг, дълбок глас.
Цел за какво? попитах.
Това всеки сам трябва да реши. За себе си. Разбра ли?
Той застана пак до прозореца при пердето с гръб към мен. Не знаех трябва ли да си отида. Вече
ставаше много късно. След минута-две той се обърна. Отново едва забележима усмивка в леко
присвитите очи.
Знаеш ли защо ти говоря всички тези неща във връзка с моята теория? попита той. Ще ти кажа:
защото и аз се поддавам на нейния императив. Искам поне един човек да знае колко велико е
откритието ми и да го разкаже на поколенията. Пак гонене на безсмъртие...
37
 Но вие отказахте да имате по-широка аудитория възразих.
Не се лъжа. Избрах само теб, защото знаех, че само ти от всички други ще слушаш внимателно и
може би ще ме разбереш. А сега стана късно. Уморен съм. Трябва...
Скочих, сбогувах се и бързо излязох. Вън беше тревожна нощ. И аз бях тревожен. Не зная дали
нощта ми придаде тревогата си, или аз й предадох своята. Но както вървях и се опитвах да сложа
някакъв ред в натрупаните мисли, които се извиваха като змийчета в съзнанието ми под влияние на
чутото от пан Смрек, изведнъж започнах да изпитвам нещо като яд или гняв, който се изрази в
някакво такова изречение: “Какво ме интересува мен под какъв диктат върша нещо, щом то е добро
за мен или ми прави удоволствие?” И веднага, в същия миг, кой знай защо, изпитах чувство на
срам. И също така, без да зная защо, пред очите ми се появи образът на Мария, застанала близо до
мен. И без да си дам сметка, веднага се опитах да отместя този образ. Успях едва когато влязох в
хола, където бяха събрани моите близки. Лъхна ме топлина и уют под техните радостни погледи.
Разтревожихме се за теб каза жена ми. Знаехме, че не си бил у Мария и се чудехме...
Добре, сега всичко е наред.
Гладен ли си? попита майка ми.
Целунах й ръка, погалих леко по тъмнокафявите коси жена си и намигнах на сестра си. Всичко
беше наред. Бях вкъщи. Усмихнах се и казах:
Ходих на гости у пан Смрек. Той е способен да говори с часове... много интересни работи.
Вечерята ми в кухнята ли е?
Докато ядях, мислех дали наистина пан Смрек не беше малко откачен с тая своя теория. В края на
краищата да анализираш подсъзнателните си импулси е нещо, което и аз съм правил понякога, без
да имам нужда от някаква специална теория. И после... Сега, когато очаквам да се реши съдбата ни
след дни или месец, какво значение има всичко останало, освен страхът ще оживеем ли, ще видим
ли края на ужасите. После... Спрях. Не исках, тръпно и неприятно ми беше да мисля за това
“после”. Може би и фактът, че отказвах да мисля за това “после”, беше някаква магия... според
теорията на пан Смрек?
Тази нощ спах дълбоко, без сънища. Когато се събудих, в главата се беше оформила ясно една
мисъл: “Няма да ходя повече на събранията у Мария.”
Целия ден бях зает със семейни работи. Освен това трябваше да посетя един българин-градинар,
който великодушно ме снабдяваше с картофи, лук, праз и по малко домашна ракия. Върнах се леко
пийнал. Беше пет часа, когато стигнах до къщи. И изведнъж спрях. Защо пък да не отида у Мария?
С удоволствие бих изпил чашка хубав коняк. Освен това, казах си, отказът да я видя показва...
слабост. А аз съм силен и волеви човек. Обърнах се и се запътих за къщата на Мария.
Тя беше сама. Обясни, че двамата чужденци били намерили в хотела партньори за бридж.
И предпочетоха бриджа пред мен... искам да кажа пред нас, представи си! Тя ме погледна
намръщено: За този афронт си виновен, разбира се, ти, Стефан!
Права си. Сещам се защо.
Кажи, да видя.
Те двамата са разбрали, че си недостъпна. Почувствали са се унизени. А може би и ревнуват.
От кого?
Ами да кажем... от Миро.
Ако е така, имат право тя ме дари с усмихнат поглед. След малко добави: А може и да са научили,
че съм еврейка.
Ама ти еврейка ли си? учудих се аз.
По майка.
Не вярвам да са антисемити. И американците, и италианците са много смесени народи, затова са
били винаги толерантни. И внезапно ми хрумна една мисъл: ако майка й наистина е еврейка,
словашките фашисти отдавна биха я депортирали. Имаха даже специална служба за тази цел. И
Мария, и майка й отдавна нямаше да ги има.
Баща ми беше унгаро-словак и близък със сегашните управници отвърна тя на незададения въпрос.
И след известно време: Много хора имат известно физическо отвращение от евреите, нали?
Не знам. Аз поне нямам.
Наистина ли?
Можеш ли да се съмняваш! възмутих се аз.
Просто се питам засмя се тя. Искаш ли коняк? Или вино?
38
 Защо не. Днес гостувах на нашия бай Стамат, градинаря, почерпи ме със сливовичка, но не вярвам
да се напия.
Ти никога не се напиваш. Мария стана, извади от шкафа бутилка “Хенеси” и две чаши. Сложи
едната пред мен и се наведе с бутилката, за да налее. При това движение косата й се докосна до
бузата ми. Кожата ми настръхна леко. Едното й око се обърна към мен. Чу се звънец. Тя остана така
още секунда, неподвижна, после рязко изправи глава.
Това е Миро каза тя. За щастие той не играе бридж.

====================================
Пан Смрек, знаехте ли, че Мария е полуеврейка?
Седях в малкия кабинет два дни след последното ми посещение у Мария. Биологът сви учудено
устни:
Полуеврейка? Кой ти каза?
Ами тя самата, онзи ден. Майка й била еврейка.
Смрек направи учудена гримаса.
Майка й е дълбоко вярваща католичка! каза той. Може би някоя прабаба... По какъв повод ти
направи това признание?
Просто така разговаряхме и между другото заяви, че била полуеврейка.
Цялата дружинка ли бяхте?
Не, бяхме сами.
По обичая си Смрек наведе глава, постоя така в размисъл, после ме погледна, както ми се стори,
строго.
Ти вече познаваш доста теорията, не можеш ли да си обясниш? И, понеже замълчах, продължи:
Много просто. Внимавай. Първо, Мария е свикнала да я харесват почти всички мъже. Това я
поставя над другите жени и й дава възможност да избира партньора си за създаване на поколение,
т.е. за спечелване на вид безсмъртие. Второ. Тя среща един мъж (в случая теб), който не й обръща
внимание, на което е свикнала. Трето. Тя решава да направи първата крачка, като рискува да се
унижи или да спечели. Но ти не реагираш според очакванията й. Четвърто. Тя се замисля. Иска да
си обясни държанието ти, за да си възвърне някак самочувствието. Отхвърля възможността да си
хомосексуалист. Друга причина може да бъде, ако си дочул, че има еврейска кръв. А може би, ти си
от тези, които имат известни предразсъдъци. Затова решава да започне този разговор. Тя навярно би
била доволна, ако се окажеш такъв. Тогава щеше да те отпише и да си върне самоувереността.
Или...
Или какво?
Или да продължава да се надява! И всичко това, за да не се чувства по-слаба, принизена по нейните
критерии за слабост. Защото според логиката на инстинкта й, щом се е намерил един мъж, върху
когото нейният женски чар не действа, няма гаранция, че няма да се намери и втори. А това
означава катастрофа за нейното чувство на превъзходство. И, несъзнателно, на възможността за
подбор. С две думи засегнат е клонът на ИТ за по-силния индивид, който по-лесно задоволява
другите два императива на инстинкта. Разбира се додаде той, това са подсъзнателни дълбочини. Тя
просто се усеща некомфортно, принизена и иска някак да върне самочувствието си. Ясно ли е?
Добре, а аз какво мога да направя?
Не си дете. Като знаеш всичко това, сам трябва да решиш. И след малко: Мария е чудесно
момиче. Смрек стана и се изправи пред прозореца, след малко се обърна. Имах предвид каза той,
че в подобни случаи силните индивиди, за да си върнат самочувствието на по-силния, са длъжни по
различни начини да победят този, когото смятат, че ги е унизил. Не знам дали Мария ще търси
непременно реванш. Но имай предвид изобщо, като знаеш теорията, че в отношенията си хората
непрестанно, съзнателно или подсъзнателно се конкурират и търсят всякакви възможни начини от
най-бруталните до най-изтънчените, да се издигнат (и най-напред в собственото си съзнание) над
другите. Ако свикнеш да анализираш постъпките им от позицията на Инстинкта, ти ще имаш най-
напред ползата да обясняваш и разбираш вместо да съдиш, и второ ще се чувстваш вътрешно над
другите, без да правиш никакви външни усилия да постигнеш това. Нещо повече: ти вече можеш да
си позволяваш привидно да показваш на другия, че признаваш превъзходството му, без всъщност да
се унижаваш, защото ти знаеш целия механизъм на действията му, които той самият не познава.
39
Разбираш ли сега?
Искате да кажете казах, след като помислих, че да речем в случая с Мария аз бих могъл да й дам
да разбере, че изпитвам към нея силно чувство, но поради други причини, това че съм женен или
прекалено честен може би, не съм посмял да отговоря на нейното предложение? Това би ли я
успокоило?
Може би. Опитай. Но бъди много внимателен и като станах да си ходя, пан Смрек попита: Ти
наистина ли не я харесваш достатъчно? Защо?
Не знам. Навярно защото обичам най-много спокойствието си.
Пан Смрек ме погледна, усмихна се и ме потупа по рамото. Не разбрах дали това беше лека ирония,
или похвала.

============================
На другия ден привечер реших да се явя при Мария. Отидох към седем. С учудване забелязах, че
Мария ме посрещна на вратата доста възбудена.
Имаме нов член на дружинката каза тя. Влез.
На канапето до Миро седеше млад мъж със светлоруса коса и и дълго аристократично лице, облечен
в елегантен тъмнокафяв костюм. Там бяха и Смит, и Джовани. Мария ме представи на новия гост:
Стефан, запознай се с граф Замойски. Това е Стефан каза тя, като ме посочи с ръка.
Графът се вдигна чевръсто и ми подаде ръка с блестяща усмивка.
Искрено се радвам. Вече чух много хубави работи за вас. Надявам се, че ще станем приятели. Вече
сме, по съдба.
Мария веднага сложи пред мен чаша и наля коняк. Имаше и някакви сладки. Кимнах към другите
двама. Джовани беше широко усмихнат, Смит пушеше съсредоточено цигарата си. Очевидно бях
прекъснал интересен разговор. Графът прехвърли крак върху крак. Мария седна до мен и попита:
И какво е станало по-нататък?
Господинът не е в течение. Да му обясня с две думи, може ли? Добре. Той се обърна към мен:
Току-що разговаряхме за ролята на съдбата в живота ни и понеже господин Смит твърдеше, че
всичко зависи от човека, позволих си да разкажа една истинска случка. Мой познат учен, много
интелигентен и крайно независим човек, твърдеше пред всички, че той не разчита на съдбата и
случайността и че всичко е постигнал благодарение на своята съзнателна работа и безупречна
логика. Една заран на улицата намерил стар портфейл. Взел го, огледал се. Улицата била пуста.
Разгледал съдържанието на портфейла. Имало няколко дребни банкноти и един билет от
държавната лотария с най-голяма печалба от милион марки. Никакъв адрес, нито указание за
притежателя на портфейла. Моят приятел се върнал вкъщи и пътьом подарил парите на първия
срещнат просяк и се учудил какво да прави с билета. Дотук бях стигнал, нали? Да-а. Можел да го
подари на някого, да го унищожи или да го запази. Последното отхвърлил с възмущение: както
казах, той по принцип не разчитал на случая. Да го унищожи също не му се искало. Нито да го
подари. Графът имаше приятен тенорен глас, говореше с хубави жестове на добре поддържаните си
ръце. Гледаха го с усмихнат интерес. Този човек носеше атмосфера. Особено Мария слушаше и го
гледаше с цялото си внимание, нещо, което усетих ме подразни леко. Между това графът
продължи: Той решил значи да намери друго решение. Намерил го: ако билетът спечели нещо, той
ще подари сумата на някой беден човек. Добро решение, нали? Като решил така проблема, взел
билета, поставил го в една книга (той имаше огромна библиотека), като записал номера и серията в
бележника си, така, просто от куриоз. Поне той така обясни жеста си. Трябва да прибавя още две
щрихи към характера на моя приятел: той беше разсеян като всички истински учени; обичаше да
освобождава периодически библиотеката си от излишни книги, които подаряваше на съседна
публична библиотека. Графът млъкна интригуващо. По-нататък сами се досещате. Все пак...
Не-е! каза Мария. Възможно ли е?
Точно така, уважаема госпожице. Минават дни, докато негов роднина му съобщил, че е спечелил
някаква сума от последния тираж на лотарията. Нашият приятел си спомнил историята с намерения
билет. Поискал да му намерят вестника с печелившите билети. Той ни огледа усмихнат. Има ли
нужда да ви казвам какво е открил? О, бих могъл, ако искам да бъда оригинален, да съобщя, че е
открил... че намереният билет не печели нищо! Но за да се придържам към истината, станало тъкмо
обратното: нашият разсеян приятел установил, че намереният билет печели милион марки!
40
 Какво е направил с тях? попита мрачно Миро. Той изобщо беше някак намръщен. На него винаги
му личеше.
По всяка вероятност не е намерил билета, нали? каза Мария. Как е реагирал?
Джовани се обади:
Той навярно е преровил трескаво книгите, за да намери билета, но по всяка вероятност не го е
намерил. Защото се оказало, че тази книга е била между ония, които е подарил на библиотеката.
Тази история е готов сценарий за филм!
Смит, който досега мълчеше, се обади:
Могъл е да отиде в библиотеката и да поиска да прегледа подарените напоследък книги. И да
намери печелившия билет освен ако е решил, че това е под логическото му достойнство.
Графът изслуша това с приятна усмивка.
Всички познахте. Той наистина отишъл в библиотеката. Оказало се, че всички книги, които е
подарил последния път, били там.
Може би с изключение на една? обадих се аз.
Точно! той ме посочи с пръст.
Добре. Но в библиотеката навярно са записали кой е я заел! провикна се Джовани. Той е могъл да
намери човека.
Може би това е било противно на идеите му каза Смит.
Направил го е каза графът.
И какво? попита Мария с огромен интерес.
Оправдал се пред себе си, че търси да открие печелившия билет, за да подари сумата на страдащи,
бедни хора. Какво е станало по-нататък, моят познат не пожела да ми каже. Има най-различни
варианти за края на това наистина странно приключение. Ако нямате нищо против, нека всеки от
нас се постарае да намери някакво решение и следващата среща да решим кой от вариантите е най-
интересен. Мистър Джовани беше прав, че от тази история може да стане чуден сценарий за филм.
Съгласни ли сте? И без това трябва да се запълни някак нашето напрегнато очакване. И понеже
никой не реагира отрицателно, графът стана и заяви, че за голямо съжаление трябва да си отиде,
защото щял да вечеря със секретаря на италианското посолство, който също бил въдворен в хотел
“Термия”. Джовани стана с него. Мария ги изпрати.
Кой е този граф...
Замойски каза Миро. Доведе го Джовани. Някаква тъмна личност според мен... Може да се е
набутал между нас да донася на Гестапо...
Той твърди, че е работил в германското посолство в Рим и поради някаква грешка бил отстранен и
интерниран обясни Смит. Казвам, каквото знам от Джовани.
Очевидно и тримата не бяхме възхитени от новодошлия.
Струва ми се някак... изкуствен... започнах аз. В този миг влезе Мария.
Нали е чудесен! извика тя. Толкова умен и занимателен! И понеже никой от нас не се присъедини
към нейния ентусиазъм, тя седна, взе чашата си и изпи голяма глътка коняк. Или вие не намирате,
че съм права?
След настъпилото мълчание Мария ни огледа едва ли не предизвикателно. И следните думи на
Смит прозвучаха странно:
Никой не може да направи такова зло на някого, както той сам на себе си.
Мария го погледна въпросително.
Това по какъв повод? За графа ли?
Смит вдигна глава и отвърна с неловка усмивка:
О, не. Това беше изказване на глас на мои мисли. Извинявам се. Той стана. Ще вървя и аз.
Довиждане, Мария. Ще се видим тези дни.
Докато Мария го изпращаше, Миро каза:
Провокатор! Сигурно! А Мария е такава... наивна! Трябва да й отворим очите! Нали?
Ще те оставя да й ги отвориш ти казах. Но и теб не съветвам. Остави я. Тя сама ще разбере. Аз си
тръгвам.
Поне да беше излязъл със Смит чух гласа й. Непрестанно трябва да изпращам. Не мога да си
изпия коняка.
Не се безпокой казах. Знам пътя. Доскоро.

41
Защо бързаш? попита тя леко усмихната.
Цял ден не съм се мяркал вкъщи отвърнах. Довиждане.

Като вървях и мислех за случилото се у Мария, изведнъж си спомних теорията на Смрек и неговите
обяснения. Ами да! Мария може би използва неочакваното появяване на този блестящ граф, за да
възбуди ревността ни. Особено моята. Как трябваше да постъпя аз? Реших, че имам две
възможности: да се представя на ревнив (а че ревнувах малко беше несъмнено). Тя щеше отново да
придобие чувство на превъзходство над мен и щеше да бъде доволна. А можех и да се направя, че и
аз се възхищавам от графа, да сипя похвали към него. Тогава Мария щеше да разбере, че нямам
наистина никакво чувство към нея и за да не се усеща унизена, може би щеше да се хвърли (не само
образно казано) в прегръдките на този непознат човек. Целият въпрос беше да реша дали аз
наистина имам някакво по-силно чувство към нея... Това трябваше да реша скоро.
Вкъщи заварих цялото семейство (без сестра ми) в хола. Слушаха новини от Би Би Си. Жена ми
стана да ме посрещне. Тя беше стройна, може би не красива, но с много големи тъмносини очи. Не
знам защо, внезапно ми хареса. Целунах я леко по ланитата. А през нощта се любихме по мое
желание, нещо, което отдавна не се беше случвало. По-късно си обясних това: исках да се
подсигуря, за всеки случай, че няма да страдам кой знай колко, ако Мария направеше това с графа.
Защото имах до себе си една млада и предана жена. И разбрах колко вярна е теорията на моя учител
Смрек. И, признавам, изпитах чувство на превъзходство не само спрямо другите, но дори и спрямо
себе си. С ирония.
========================
На другия ден разказах на пан Смрек случилото се миналата вечер и анализа, който бях направил
съгласно неговата теория. Той ме изслуша видимо доволен. Повтаряше:
Така, така, правилно! и накрая попита: Е, кой вариант реши да приложиш?
Още не съм решил отвърнах. Много е сложно. И отговорно.
Така е. В природата всичко е просто, но когато живееш в общество, и то от векове, различните
забрани, които ти налага законът на морала, на религията, на обществото, ако щеш степента на
културата и цивилизацията, всичко се усложнява много. Ето защо трябва да познаваш основно
моята теория за да откриваш не само причините на постъпките, но и начина да постъпваш сам по
най-правилния възможен начин. Той сви устни замислен, после ме погледна строго. Ще постъпиш,
разбира се, както искаш, трябва да имаме право на избор. Но ако мога да ти дам един съвет, бих ти
казал да се въздържиш от преувеличени хвалби за новия човек, а и да не показваш ясно отрицателно
отношение. Собствено аз ще дойда някоя вечер у Мария, за да си съставя лично впечатление.
Държанието му ще ми разкрие причините, поради които се е появил и се старае да се сближи с вас и
особено с Мария. Биологът седна пред писалището си, сложи длани на него и със съвсем друг тон
каза: Искам да допълня някои важни елементи от теорията. Само една забележка: трябва винаги да
се вслушваме в желанията, които проявява подсъзнанието ни, но трябва да ги анализираме добре,
преди да решим дали да ги изпълним, или отхвърлим.
Въз основа на какви критерии? попитах.
Ползата за теб, без сериозна вреда (за предпочитане също полза, но това е трудно) за Другия. Така.
Та да се върна на темата. Ние казахме започна той с даскалския си похват, че различни учени са
изтъквали различни белези, които отличават човека от висшите маймуни. Като например “човекът е
животно, което умее да изработва оръдия на труда”. Нали помниш? Или “човекът е единственото
животно, което може да предава и получава информация чрез език”. Това пък е направо невярно.
Стеснява понятието “език” до членоразделната човешка реч. Защото всички живи същества имат
възможност да комуникират помежду си по най-различни начини. Може би знаеш, че и насекомите,
които нямат гласни струни, са намерили начини да си съобщават известна информация. Истина е,
че благодарение на езика човекът се е научил да дава имена на всички неща и явления. Това е също
огромна разлика между него и другите животни. Освен, разбира се, ако те нямат свои начини,
неизвестни за нас, да правят същото. Аз се съмнявам. Така... Съществува обаче едно нещо, което
наистина със сигурност отличава човека от другите живи същества, покрай другите белези огъня,
земеделие и т.н. Знаеш ли кое е то? Изкуството!
Пан Смрек ме погледна почти тържествено. Аз мълчах.
Не разбра ли?
Само че не знам как ще обясните появата на изкуството с вашата теория.
42
Той помълча със свъсени вежди и свити устни.
Знаеш ли кога се появява изкуството?
Мисля, че знам. Тези фрески в пещерите в Испания, ако не се лъжа. Отпреди хиляди години...
Между 15 и 10 хиляди години, в палеолита. Може би си виждал репродукции. Рисунки на коне,
риби, бизони, слонове. Но не на хора. Или да кажем на триизмерни хора като животните, а по-скоро
скици хора, очертани с няколко линии, нещо като хората на Маньяско. Виждал ли си ги?
Не. Кой е Маньяско?
Италиански художник от късния Ренесанс. Няма значение. Ония, древните, обаче са ваяли хората в
камъка или от камък. Навярно си виждал статуетки на огромни дебели жени с огромни гърди и
голям полов орган. Много важно.
Кое е важно? попитах с полуусмивка.
Ето кое. Когато са рисували животните по стените на пещерите, те са ги изобразявали такива,
каквито са ги наблюдавали в природата. (А каква памет са имали само, а? Представи си, рисуват в
тъмна пещера!) Но фигурите, издялани или изваяни в камък, особено тази жена, нямат нищо общо с
подражаване на природата. Разбираш ли какво значи това? Той вече не имитира природата, познава
я добре, нещо повече знае вътрешното значение на обекта и го деформира, за да изяви точно тази
идея, която е искал да покаже. Това вече е творчество: Изкуство!
А с какво задоволява то вашия всемогъщ инстинкт? попитах невинно. Не знам защо, започнах да
изпитвам желанието да му опонирам, да го накарам да признае, че невинаги е прав. Или поне да го
затрудня. И той наистина изглеждаше затруднен. Седна зад бюрото и наведе замислено глава.
Знаеш ли какво е “магия”? погледна ме той.
Мисля, че знам. Да се повикат някакви свръхестествени сили чрез ритуали, заклинания, движения
или еликсири с някаква цел, най-често не особено добра.
Какво по-точно?
Да унищожи враг, да придобие нещо важно... Разбирам. Искате да кажете...
Какво?
Че онези хора преди 20 хиляди години са рисували животните в пещерите си, за да ги омагьосат и
да ги убиват по-лесно, нали? Затова са се стараели да ги изобразят такива, каквито са в
действителността.
Онези хора са живели в един свят, пълен с неизвестни сили, от които вярват, че зависи тяхното
съществуване. Хората са живели в природата в постоянен контакт не само със самите растения,
животни, реки, скали, небесни светила, а с техните духове. Често враждебни. Невинаги. Ако човек
умее да ги опознае, той ще намери начин да ги покори или умилостиви. Така той успява да се
приспособи сред това духовно единство на природата и нещо повече да я променя в своя полза.
Чрез магически актове човекът се е стремял да задоволи желанията си. И колкото по-примитивен е
той, толкова по-непосредствено свързани са те с пряко задоволяване на инстинкта: по-обилна храна,
по-лесно убиване на врага, по-лесно задоволяване на половия нагон. За по-сложни случаи се
обръща към знахаря, магьосника, който е в непрекъснат допир с духовете. Това по-късно, но той, да
речем, неандерталецът, подчинява целия си живот на магически ритуали. Избягва да ходи на лов
нощем, ако луната е нащърбена... Ами ние? Ние пък гледаме черна котка да не ни пресече пътя. Или
си гадаем на карти и кафе, по звездите, за да узнаем ще се случи ли нещо, което желаем, нещо
полезно за нас. А картите или утайката от кафето едва ли имат по-голяма връзка с бъдещето,
отколкото нащърбената луна с успешния лов. И това не е чудно: ние сме живели сто и повече
хиляди години сред омагьосания свят на природата и едва девет-десет хиляди години сред някаква
цивилизована среда, а тя пак е била подчинена на магиите, на религиите. И досега въпреки школата
на рационализма, през която минаваме вече повече от четири хиляди години. Но аз се увлякох.
Прощавай. Ние говорехме дали статуетката на онази огромно дебела жена има връзка с инстинкта
за оцеляване. Разбира се. Както казахме, тя не е копие на действителността, а на нещо друго:
символ. Олицетворението на принципа на раждането, на плодородието. Земята. Онази стихия, която
ражда и храната на човека, и самия човек. Значи всъщност онези два принципа, по-скоро
императива на Инстинкта: обмяна на веществата и деление на клетката. Двата клона на инстинкта,
които олицетворява тази несъществуваща жена. Майка. Богиня. Превърната в амулет. Не си ли
съгласен? Той застана пред мен с насочен пръст.
Не знам отвърнах колебливо. Може би, съвсем оголено да има истина в това. Но мисля, че
усещането за красивото е също така нещо, което отличава човека от животното, и то може и да няма
43
нищо общо с вашия всемогъщ инстинкт.
Свързано е, разбира се. Слушай. Всяко животно, включително човекът, като получи информация от
външния свят, в момента я квалифицира според инстинкта: благоприятна, неблагоприятна,
безразлична. Това го казахме още в началото. Така. Да речем, кучето подушва месо и започва да
размахва радостно опашка. Ти също, като усетиш приятна миризма на любима гозба. Или като
видиш хубаво момиче, особено ако е, както казват сега, сексапилно. Храна и полов акт. А?
Но аз се радвам и когато гледам една красива картина, когато слушам хубава музика!
Първо: самата дума “радвам се” показва, че тези произведения на изкуството поставят организма
ти в състояние, което наричаме еуфорично, радостно. Значи сетивата възбуждат различни химични
и електрически реакции в организма ти, които са благоприятни за съществуването му. Разбира се
след 67 хиляди години културно развитие чисто чувствените възприятия започват да се
одухотворяват. Искам да кажа, че се превръщат в едно по-висше преживяване. Ти си грък, да
вземем гръцкото изкуство. Като всяко изкуство и то е свързано главно с религията. Те са давали на
боговете си образи на синтеза на красотата, мъжествеността, силата и т.н. Но за какво служи, ако
погледнеш по-дълбоко, красотата мъжка или женска, все едно? Съвсем просто за привличане на
половете. Нали сега е останал навикът да наричаме жената, която се стремим да спечелим,
“богиня”? Съгласен ли си? И понеже не отговорих, той каза някак развеселен: Разбирам. Ти като
полугрък се възмущаваш, че смъквам боговете от Олимп до обикновени хора. Но, момчето ми, за да
се изкачиш до Олимп при боговете, трябва да се научиш да слизаш! Да можеш да минаваш през
подземното царство. Нали това са научавали посветените в гръцките мистерии?
Погледнах го учуден. Какво знаеше биологът Смрек за мистериите, за които тогава, както и днес, се
знаеше много малко, нищо подробно? Той сякаш улови мисълта ми, застана до прозореца с гръб
към мен и каза:
Чел съм нещо по въпроса. После се обърна тромаво и добави: Като психобиолог съм длъжен да
зная доста неща за човека.
Психобиолог ли? попитах. Че има ли такава наука?
Той се усмихна по-скоро с очите си.
Щом аз съществувам, значи я има! И след миг: Не стана ли време за вечеря?
На вратата пан Смрек каза:
Може би ще се видим скоро. Най-напред у Мария. Ще отида утре.
Вървях по пълните със студен мрак улици към къщи. И изведнъж си спомних фразата на биолога:
“За да се изкачиш, трябва да се научиш да слизаш.” Къде по дяволите бях чувал нещо подобно? И
едва като заспивах, нещо светна в главата ми радостно. Ами да! Ирина!... Епидавър... квадратния
камък, издълбан отвътре стъпаловидно, със златната звезда долу, в средата...
На сутринта се събудих още веднъж с готово решение, че известно време няма да посещавам
вечерите у Мария. Бях доста занемарил превода си на Теогонията на Хезиод.
============================
Следващите три-четири дни седях вкъщи, слушахме Радио Лондон, следяхме развитието на бойните
действия на нашия фронт и участието на България във войната. Всичко това ме отдалечи някак и от
Мария, и от Смрек, и от цялата настръхнала тукашна действителност. Към нея ме върна неочаквано
Миро. Дойде към пет часа, очевидно възбуден може би и от известно количество алкохол.
Щефанко каза, дай да влезем в някоя стая сами.
Поканих го в спалнята. Преди да свали палтото си, извади от огромния си джоб бутилка сливова и
поиска чаша. След като я изпи на един дъх, ме погледна с позачервени очи.
Какво става? попитах.
Става това, че загубихме Мария!
Как така? Какво искаш да кажеш?
Чалнала се е по онзи граф! Вчера ми нареди да не се мяркам при нея няколко дни. “Щефан разбра
каза, и, както виждаш, не идва. Нито другите. Никак не си тактичен.” Можеш ли да си представиш?
Кой е тоя идиот, отде се навлече? Сигурен съм, че е провокатор. Той си наля втора чаша, изпи я,
обърса с ръка устните си. Ще го убия! С два пръста ще го удуша!
Смит, Джовани и пан Смрек наистина ли не идват?
Биологът идва веднъж, постоя, помълча и си отиде. Тогава Мария се държа прилично. И Джовани
беше.
Какво значи “прилично”?
44
 Не можеш да си представиш. Обикновено тя сяда до графа, гледа го с прекалена възхита, поддаква
му. Абе, ясно! Хлътнала е по най-глупав начин. Но не вярвах, че може да е толкова груба с най-
добрия си приятел! Страдам, човече, разбираш ли? Той ме погледна и с учудване, и със съжаление
видях, че сълзи набъбват в очите му.
Миро, хайде да отидем у Мария казах аз, като станах.
Не. Тя ме изпъди. Иска да е сама с него.
Да видим дали ще ни изпъди двамата.
Като вървяхме по улицата, Миро каза:
Ще ти призная нещо... Помислих си, че ще се съгласиш да отидем двамата и... тя няма да не пусне...
теб. И след малко спря. Слушай. Тя ще помисли, че аз съм те накарал да дойдеш с мен и ще
побеснее... срещу мен. По-добре аз да не идвам, а?
Глупости. Ще кажа, че съм те срещнал на улицата. Тръгвай.
Пред вратата Миро застана зад мен. Мария отвори и лицето й светна с широка усмивка. Тя извика:
Стефан! Каква изненада! Помислих, че си се разсърдил нещо, затова изпратих Миро да те доведе.
Благодаря, Миро! Ти си приятел. Влизайте!
В ателието заварих само Смит. Той беше някак по-оживен, даже се усмихваше, като се ръкувахме.
Мария каза:
Преди да дойдете, Смит ми разказваше забавни истории за физици, за Айнщайн и за... кой беше
другият?
Нилс Бор, знаменит датски физик.
Да. Започнете отначало, да чуят и другите, моля. Тя ме погледна за секунда някак
съзаклятнически. Не разбрах защо.
Знаете, предполагам, кой е Нилс Бор обърна се Смит към нас. Едногласно с Миро отвърнахме, че
не знаем. Един от най-великите физици, един от основателите на атомната физика. Известна е
неговата копенхагенска школа. През нея са минали много млади физици. Даже аз за малко време
допълни някак колебливо и продължи: В двайсет и шеста през лятото дошъл там младият
Хайзенберг, тогава открил закона за неопределеността, един много важен закон. Той написал двете
си уравнения през нощта. На другата сутрин отишъл при Бор, сложил пред него на масата лист и
казал: “Това е съвсем налудничаво нещо.” Нилс Бор се усмихнал и отговорил: “Да видим дали е
достатъчно налудничаво, за да обясни природата.”
Всички се засмяхме. Но Мария каза:
Чакайте! Това не е смешно. То е може би велико!
Браво, Мария почти извика въодушевен мистър Смит.
Звънна се и тя отиде да отвори.
Знаеш ли, че Мария наистина е права казах. Трябва да си много луд, за да обясниш явленията и в
природата, и в човека.
Мария влезе с Джовани. Той ни поздрави и седна.
Граф Замойски се извинява, няма да може да дойде каза той.
Мария каза:
Ах, колко жалко и се обърна към Смит: Бор навярно е искал да каже, че да си обясним природата,
трябва да приложим не нашата обикновена логика, а някаква друга, която на нас ни се струва
безумна, нали Смит?
Той кимна.
За какво става дума? попита Джовани.
Разказахме му и той също намери мисълта на стария физик за много оригинална.
Не друга логика каза, а може би висша интуиция.
Помълчахме малко. Отпихме от чашите, запалихме цигари. После Джовани каза:
Като говорим за физика и логика, четох веднъж за това, че по всяка вероятност във Вселената
съществуват и други планети, на които има живот, повече или по-малко приличен на нашия, и ми
дойде такава блестяща идея: Вселената е безкрайна, материята, енергията, времето също. Тези
безкрайности се движат. Атомите в пространството, както казва Демокрит. Комбинират се,
съединяват се, разрушават се и така нататък до безкрайност. Ва бене! Защо, щом е така, да не е
възможно тези безкрайности от материя да създадат поне две съвсем еднакви и по форма, и по
време комбинации? Същите такива хора като нас, в същия този момент да стоят в същото такова
ателие при една прекрасна Мария и да говорят същите думи? Би било много интересно, нали? Той
45
се смееше весело.
Би било ужасно! каза Мария. Значи аз не съм единствена и неповторима! Значи всички имаме
двойници, а може би и тройници? Не, това е наистина ужасно!
За щастие, невъзможно обади се Смит.
Защо? попита Джовани. При всички тези безкрайности!
Работата е, виждаш ли, Джовани, че няма никакви безкрайности.
Как, нима Вселената не е безкрайна? Или материята...
Още Айнщайн доказва, че Вселената е безгранична, но не е безкрайна.
А, да. Този анекдот, който ни разказа Смит за коафьора, който пита Айнщайн засмя се Мария.
Това е още една лудория на учените! вметна Джовани.
Материята продължи спокойно Смит, също не е безкрайна. Има даже опити да се изчисли точната
й маса във Вселената.
Но поне времето е вечно, нали? попитах.
Нито то. Предполага се, че то спира, когато едно тяло се движи с бързината на светлината.
Защо? попита Мария.
През цялото време Миро вземаше радостно мълчаливо участие в разговора, като местеше
възбудения си поглед към говорещия.
Дълго е за обяснение. Това е един резултат от частната теория на относителността.
Значи моята великолепна идея се оказва глупава каза Джовани с комичен израз на отчаяние.
Жалко, на мен ми беше някак... уютно. Е, нищо, ще измисля друга.
Жалко че го няма графът рече Мария. Той сигурно щеше да намери сполучлив отговор да ви
обори, Смит.
Съмнявам се отвърна този сухо.
Настъпи мълчание.
Аз съм го виждал само веднъж започнах аз, но ми се стори умен, културен, с чувство за хумор. Да
не говорим за мъжката му красота. Наистина рядък екземпляр на човешкия вид.
Нали? възкликна Мария. А Миро твърди, че бил едно “излъскано нищо”. Как не те е срам!
Вземам си думите назад каза нацупено Миро.
Не му се сърди, Мария. Той ревнува каза Джовани.
Да, ревнувам! изкрещя внезапно Миро. Ако беше някой... свестен нямаше... Яд ме е, че Мария...
Той скочи и сред неловкото ни мълчание излезе. Мария го проследи със странен, сякаш насмешлив
поглед. По-нататъшното ни стоене беше трудно. Станахме почти едновременно и тримата. Джовани
каза:
Прощавай, Мария, аз съм виновен с моята необмислена забележка...
Мария махна с ръка и каза:
Можеш ли да останеш две минути, Стефан? Искам да се посъветвам с теб... Нали не се сърдите?
Тя им се усмихна мило. Смит поклати отрицателно глава. Аз останах. Бях спокоен. Даже се
усмихвах вътрешно. Мария седна срещу мен, погледна ме някак тревожно и каза:
Наистина, това ли е мнението ти за граф Замойски?
Мнение е неточна дума отвърнах. Нека кажем по-добре: впечатление. Да, моето впечатление за
разлика от това на другите е по-скоро положително. Човек, който има своеобразно обаяние, красив,
възпитан, занимателен, културен. Такъв ми се стори, но все пак човек не може да опознае другия от
едно виждане, нали?
Това твое мнение искрено ли е? попита много сериозно Мария.
Нали казах, не мнение, а впечатление. Надявам се, че не съм се излъгал. Защо питаш?
Ние с него се виждахме няколко пъти. Признавам ти, очарована съм от него. Но добави тя, като
наведе глава и светлината сложи блясъци в косите й аз не познавам добре хората. Нямам тази
дарба, нито достатъчно опит. Страх ме е да не съм се излъгала. Миро е на обратното мнение.
Попитах те, защото ти си обективен и... Нали?
Не знам. Ако той или ти имате някакви по-далечни намерения, тогава разбирам защо се
интересуваш от него толкова. За никого от... групата не си била толкова озадачена.
Тя вдигна глава и ме погледна мило:
Прощавай, че те задържах. И когато вече си тръгвах, добави: Мислех, че щом ти не се яви толкова
дни, това е било, защото не ти е бил приятен.
Работих върху превода на Хезиод. Просто исках да се откъсна за малко от действителността и да
46
потъна в моята любима гръцка древност. И когато вече прекрачих прага на къщата, не се сдържах:
Какво прекрасно дете си всъщност, Мария. И без да дочакам реакцията й, потънах бързо в мрака.
Бях доволен от себе си. Разбрах, че съм научил нещо от моя стар биолог. Бях убеден, че съм
постъпил по най-правилния начин: дадох й да разбере едновременно и че я смятам много близка, и
че уважавам нейния избор. С изключение може би на последните думи. Но когато анализирах по-
късно държанието си, помислих, че все пак може би е трябвало да бъда по-внимателен.
Реших да не ходя пак никъде известно време. Дадох си сметка, че всъщност с онзи вчерашен
разговор отново съм унижил Мария и това ме правеше гузен. А може би просто си представях от
гордост, че тя проявява толкова прекалено предпочитание към тоя граф само за да предизвика в
края на краищата моята ревност? Може би Мария наистина го харесва? Реших, че не. Защото ако е
така, тя не ще има нужда да ми разказва колко го харесва и да пита за мнението ми, като че ли той
вече й е предложил едва ли не брак! Но тогава наистина съм я унизил с онова мое “какво дете си,
Мария”, защото така съм показал, че съм разбрал цялата й игра, която ми се стори прекалено
наивна. Започна да ме мъчи съвестта. Затова не се сдържах, привечер се запътих към дома на моя
учител пан Смрек. Къщата му беше тъмна. “Като че никога не е била обитавана”, каза нещо в мен.
Сетих се за съседката и звъннах на вратата й. “Пан професор отцестовал”, каза тя (“професорът
замина”). На въпросите отговори, че днес следобед, около три часа, го видяла да излиза с малка
чанта в ръка. Друго не знаела. На въпроса ми дали друг път е “отцестовал” така внезапно, тя
отговори, че може да се е случвало. Това беше всичко, което научих. Останах няколко минути на
сивата улица с мисълта, че нещо се е случило с пан Смрек. Реших, че може би Мария ще знае
повече, затова тръгнах към дома й. Отвори ми нейната сестра Йоли и ми съобщи, че Мария била
сама. Не искала да види никого, защото работела нещо. “Чакай да й кажа, че си дошъл все пак.”
След малко се върна и каза, че Мария помолила да се кача. Реших, че трябва да поговоря от сърце с
Мария. Това ще бъде добре и за нея, и за мен.
Тя ме посрещна на вратата със сериозно лице. Извиних се за неочакваното посещение. Тя отговори
с едно странно “Нищо. По-добре.” След като се настанихме, попитах я дали знае къде е заминал
“нашият учител”, разказах й какво ми каза съседката. Мария не се учуди много.
Той и друг път е изчезвал така за известно дреме. Не се безпокой. Или имаш бърза нужда от него?
Въпросът беше удобен увод за това, което исках да говоря с нея. Докато се готвех, тя каза: Слушах
днес Радио Лондон. Изглежда, че освобождението няма да дойде скоро. Съветската армия напредва
бавно на север и на юг, в Унгария. Това не те ли тревожи?
Аз казах:
Така или иначе хитлеристите са загубили войната. Рано или късно свободата ще дойде... или поне
спокойствието, мирът.
Да, но може би ние няма да го видим? Може би това са последните ни дни или седмици?
Може би. Но древните са ме учили да не се тревожа за бъдещи събития, на които нямам начин да
влияя. Освен чрез магия. Само че нямам понятие от тази велика наука.
Докато говорех, я разглеждах. Беше седнала насреща на канапето с подвити под себе си крака. Под
роклята се виждаха добре закръглените й колене. Имаше великолепно тяло: тънък кръст, не много
едри, но стегнати гърди, които личаха под роклята, малко груби, но дълги и изразителни пръсти.
Великолепни златисти кестеняви очи и коса около светломатовото лице. И нещо друго. Нещо, което
се излъчваше от нея и което неотразимо привличаше не само мен. Какво трябваше повече?
Съгласна ли си да си говорим съвсем искрено и открито, Мария? казах с най-кроткия си възможен
глас. Както тогава, когато ти ми говори тук, преди десетина дни, помниш ли? Тя кимна. Добре.
Искаш ли?
Говори каза тя и, като се облегна назад, ме погледна с едва притворени клепачи. Готова съм да
слушам.
Тонът й не беше това, което наричах “искрен”, но бях решил.
Искам да ти кажа веднага, че за недоразуменията в нашите отношения виновен съм аз...
Какви недоразумения? попита тя някак отдалечена.
Добре казах търпеливо. Просто те моля да ме изслушаш. След това... ще решиш ти. Така. Още
щом те видях, почувствах много силно влечение към теб. Мисля, че просто се влюбих. Щом си
дадох сметка за това, реших, че не бива в никакъв случай да ти показвам чувствата си. По много
причини. Най-напред ние сме една малка група хора, изтръпнали от очакване на неизвестното, и
имаме нужда всички от всички. После, защото аз съм женен, тук съм с голямо семейство и всяко
47
усложнение в емоционалния ми живот може да доведе до неприятности, които само ще утежнят и
без това тежката атмосфера. И на трето място, виждах колко безумно влюбен е в теб Миро и не
исках да го огорча. Толкова повече, че той може да ти предложи един цял живот, докато аз нямам
намерение да се развеждам. Когото ти така великолепно обясни отношението си към мен, имаше
миг, когато ме обзе невероятно желание да... да... Разбираш какво искам да кажа. Говорех това с
наведена глава. Сега я погледнах. Тя ме гледаше със светнали очи и толкова сериозно лице, че
почти беше погрозняла.
Продължавай каза тихо.
Нямам какво друго да кажа. Тогава се стегнах и те обидих. С мълчанието си. Сега разбираш защо.
Не само най-лесното, не само най-приятното, но и най изобщо “най” щеше да е, ако нещата се бяха
развили, както и двамата искахме. Не можеш да си представиш как цялото ми същество, от главата
до... петите, и душата в него, се стремеше. И все пак успях да се сдържа. Ти, разбира се, не можеше
да знаеш всичко това, което сега знаеш. Почувства се унижена и за да докажеш, че много по-
прекрасни мъже са готови да коленичат пред теб, щом им дадеш знак с пръст, си изиграла тази
малка комедия с великолепния граф Замойски. Не казвам, че не ти е харесал, мисля че той се
харесва на всички жени...
Той е педераст. Погледнах я. Беше закрила лице с дългите си пръсти. Стори ми се, че хлипаше. Но
когато ги свали, видях, че тя се смее приглушено. За щастие добави.
В първия миг останах смаян, после се разсмях и аз. Не злобно, не иронично, разсмях се весело.
А Миро умря от ревност казах, че и аз почти!
А няма ли да ме попиташ откъде зная? каза тя все така засмяна.
Не обичам да задавам въпроси, на които не знам отговора отвърнах и Мария скочи, приближи се
до мен и сложи ръце на раменете ми (бях станал) и след като ме предупреди да не мърдам, започна
да приближава пълничките си устни все по-силно до моите. Може би минута. После се оттегли и
каза почти до ухото ми:
Сега можеш да си отидеш. Благодаря ти.
========================
Следващите два дни усещах постоянно спокойна радост. А когато реших да потърся причината,
радостта се понамръщи: “Бъди щастлив, че съм с теб и не рови много, защото може да ме
задушиш.” Реших да я послушам. Вкъщи атмосферата се прочисти от постоянните слаби и средни
нервни напрежения поради страхове и очаквания. Стараех се да бъда внимателен към всички, без да
прекалявам. Въпреки това жена ми усещаше промяната и скришом ме поглеждаше със синкав
въпрос в очите. А сестра ми, която се е отнасяла към мен винаги с обич, подправена с малко
съмнение, издебна мига насаме и каза тихо: “Оправил си се с М., нали?” Бях готов да избухна, но
радостта ме спря както Атина Палада своя любим Ахил. “Направих го заради... Миро”, казах и ми
стана приятно, че сестра ми ме погледна силно учудена. Усмихнах се.
Чак след четири дни реших да потърся пан Смрек. У Мария минах само веднъж за малко. Преди да
стигна до дома на биолога, срещнах неговата любезна съседка сравнително млада, нисичка,
закръгленичка, светлоруса и усмихната. Щом ме видя, извика: “Вратил са, пан професор са вратил!”
Той ме посрещна на вратата. Не посмях да го питам къде е бил, а и той не ми каза нищо. Мисля, че
ми се зарадва. Попита ме какво ново и аз му разказах сцената с Мария най-подробно. Изслуша ме
внимателно. Като свърших, помълча, после каза:
Обясни ли си защо си радостен? И понеже кимнах, каза: Кажи да видим.
По две причини започнах. Едната е, че успях, мисля, без да лъжа, да накарам Мария да не се
чувства вече унизена. Нито аз се унизих. Второто е, че успях да поставя нашите отношения така, че
те да не създават усложнения нито за нея, нито за мен. И трето, мисля, че независимо от
сексуалното влечение, едно хубаво чувство носи друг вид удоволствие. Особено когато то не
изключва в известен момент и сексуални връзки. Дори очакването им е интересно преживяване.
Независимо дали ще се осъществи, или не. Млъкнах и погледнах въпросително възрастния човек.
Той ме наблюдаваше мълчаливо. Приближи се и сложи ръка на рамото ми,
Браво, момче, ти си на път да станеш... да започнеш да разбираш какво значи “да опознаеш себе
си”. Нали това беше голямото ти желание от доста години? Мисля, че аз не мога да те науча на
нещо много повече. Освен... някои подробности. То ще стане някои от тези дни. Но отсега искам да
ти поставя една задача. Това е началото на нов стадий. Слушай: защо и как човек е създал или как
се е създал разумът и за какво го употребяваме. Това е въпрос, на който трябва да си отговориш.
48
Ако искаш да вървиш още по-нататък. Когато си готов, обади ми се. Запомни, нали? Добре. Сега
довиждане. Преди да изляза, той каза нещо такова: Може би пак няма да ме намериш тези дни. Уча
се да преминавам през стената на времето. И затвори вратата след мен.
Останах озадачен, смаян. Какво искаше да каже? И защо това преминаване... Ами да!... Кой е
всъщност този наш добре известен, малко смахнат даскал по биология? Вървях почти като насън.
Много приятен сън, който, като го сънуваш, на сутринта си го забравил, а ти е останало само
някакво светло чувство. Не зная колко време съм се скитал из улиците, из парка. В съзнанието ми се
повтаряше една фраза, нещо такова: “Нима наистина има път?” И след това: не се ли радвам
толкова, защото сякаш имам доказателства, че нищо не свършва? Пак онзи инстинкт за безсмъртие?
Почти бях стигнал до къщи, когато не знам защо, се обърнах и тръгнах за Мария. Позвъних. Минаха
минути, преди тя да ми отвори. Погледна ме и радостно, и учудено.
Стефан! Знаеш ли колко е часът?
Погледнах часовника си на бледата светлина на коридора. Единадесет!
Не може да бъде! казах.
Тя ме погледна с тревога.
Има ли ти нещо?
Прощавай, мила. Бях толкова радостен, че изведнъж ми се поиска да споделя радостта си с някого.
Не. С теб! Извини ме.
Влез все пак за момент. Да ми разкажеш.
Не, Мария, то е дълго. Важното е, че ти казах, че съм радостен. Просто радостен, Може би защото
всичко е така, както е. Не знам. Довиждане, Мария. Спи спокойно. Бъди радостна.
След като изрекох всичко това, без да съм го мислил, си тръгнах. “Как не те е срам каза нещо в
мен. При целия този ужас, в който живееш и ти, и светът!” И веднага друг глас: “Ами, разбира се!
Точно в този ужас!” Кой знай защо аз се съгласих с последния глас и веднага заспах.
=========================
Като отидох на другия ден в немската комендатура (бях задължен да се явявам там поне веднъж
седмично), усетих някаква тревога у военните немци. Може би се движеха по-бързо, удряха с
токовете по-отсечено, говореха по-рязко и по-високо. Или така се стори на страха ми? Още по-
неприятно впечатление в първия момент ми направи начинът, по който ме посрещна групенфюрер
Мюлбергер, при когото се явявах. Обикновено беше сух, намръщен, неразговорлив. Не се учудвах
за него бях враг. Днес той изглеждаше по... как да кажа приветлив. Попита ме за семейството и
дори имам ли нужда от нещо. Отначало си помислих, съгласно латинската пословица “Боя се от
данайците даже когато ми носят дарове”, че този офицер на нацистите вероятно ми готви нещо
недобро. Може би изпращане в концлагер някъде? Но като излязох и вървях по улицата, си казах
внезапно: разбира се, че не! Той се страхува и иска да се посближи с мен. А това значи, че дори този
глупав Мюлбергер, както го наричах в себе си, беше разбрал, че губи войната и че може да има
нужда в даден момент някой да свидетелства, че се е държал хуманно с изселените. Извиних му се
мислено и му обещах, че никога вече няма да го наричан “глупав”, щом и той е разбрал, че с тях е
свършено, а с това и с ужасите, и с войната. Той не ми се подмазваше, стараеше се да запази
някакво достойнство може би защото все още се надява, че може да стане чудото. Учудих се, че
така лесно си обясних държането на Мюлбергер. Дали това се дължеше на уроците на пан Смрек?
Усетих, че у мен се заражда някакво чувство на увереност и дори превъзходство. Когато се прибрах
вкъщи, казах на моите хора: “Немците вече знаят, че са загубили войната.” Това мое заявление не
предизвика особен интерес. Навярно мислеха, че щом ние знаем, знаят и всички, даже немците. Все
пак сестра ми попита:
Имаш предвид някакво ново сведение ли?
Просто реших така отвърнах с вътрешна усмивка.
Когато вечерта у Мария направих същата констатация, а именно, че “вече и немците са убедени, че
ще загубят войната”, тя предизвика много по-голям интерес.
Откъде знаеш? попита почти трескаво Мария.
Обясних, като разказах за срещата си с Мюлбергер и наблегнах на сдържаното, едва ли не
благосклонно държание на немеца.
Много тънко психологическо проследяване! каза Джовани. Вие, драги, можете да станете добър
автор на психологически романи. Нещо като Пруст например.
А не мислите ли вметна Смит, че този немец нарочно се прави на любезен, за да приспи
49
вниманието ви? Ако готви срещу вас, а и срещу всички нас някаква мръсотия?
Всички погледи бяха обърнати към мен.
Мислех и за това отвърнах спокойно. Ако наистина искаше да прикрие зли намерения, той щеше
да бъде несравнимо по-любезен, явно любезен. А той изрази съвсем дискретно промененото си
отношение. Като че се боеше да не го забележа много и да пострада личната му и национална
гордост.
Това е точно така! каза след миг Мария. Не сте ли съгласен, Смит?
Той присви вежди. Миро се обади:
Стефан, няма нужда от такава дълбока психология. Ясно е, че всеки нормално мислещ човек е
убеден, че немците... капут! Тоя Мюлбергер е среднотъп хитлеристки буржоа и все трябва да се е
сетил, че нибелунгите са се обърнали в стадо уплашени плъхове! Нали, Мария?
Те разчитат, както се чува, на някакво тайнствено оръжие. Значи още не са загубили войната каза
Джовани.
Това са трикове да поддържат морала на войниците си забеляза Миро.
Смит каза:
Такова оръжие би могло да съществува. Поне на теория.
Какво е то? попитах.
Още през двайсетте години се появи идеята, че атомът може да се цепи, при този процес се отделя
огромна енергия. По-късно по въпроса работеха в Германия много физици. Докато бях там, мисля,
че никой не беше успял. Разбира се, аз нямах възможност да зная много тайни. Той млъкна някак
мрачно.
Не мислите ли, че съюзниците знаят тези планове? попитах.
Смит се усмихва едва-едва.
Навярно са взели мерки каза той. Иначе Мюлбергер нямаше да бъде така сдържано любезен с вас.
Мисля, че повечето от нас въздъхнаха. По различни причини вероятно. После Джовани се обърна
към мен:
Този анализ на държането на Мюлбергер е прилагане на теорията на пан Смрек, а?
И понеже не разбрах дали това беше ирония, или лека завист, или и двете, отговорих:
По всяка вероятност. Но и без всякаква теория можеше да се извади такова заключение.
Хайде да послушаме музика, искате ли? предложи Мария с по-решителен глас от необходимото.
Тя стана и след малко се чуха звуците разтърсващи и привличащо страшни на “Мъртвешки танц”
на Сен-Санс. Известно време след като поемата свърши, мълчахме. После аз попитах Мария:
Това предупреждение ли беше или магия?
Може би страх отвърна тя усмихната.
Не разбрах какво говорите каза троснато Миро.
За да правиш магии, трябва да си изгонил всякакъв страх от сърцето си каза Джовани.
Следователно е било опит за предупреждение.
Смит каза:
Германците са логични хора. Майка ми беше германка. Човек не се бои от нещо логично. Като
неминуема смърт например. Значи Мария все пак беше права.
Вие сте прекалено интелектуални за мен отсече Миро и стана.
Станахме всички. На излизане Мария ми връчи, като се ръкувахме, някаква хартийка. Вкъщи я
прочетох. Молеше ме да отида у една нейна приятелка, която живееше на края на градчето. Знаех
къде е. Трябвало да ми каже нещо важно. И веднага се поправяше: “Излъгах, просто искам да те
видя сам. В 11 часа.”
“Защо иска да се видим, започнах да се питам. Насаме. Значи наистина тя има някакъв проблем,
който желае да сподели само с мен. Трябва да отида.” Заключих така и се успокоих, собствено се
успокоих напълно, когато си казах: “Ти си мръсник! Не можеш ли да си представиш, че момичето
наистина има нужда от съвет, от подкрепа? И после в единадесет часа, почти по обяд!” Изключих
сексуалните нашепвания и се опитах да заспя. Помислих между другото, че хората могат да се
задоволяват по всеки час на денонощието, както съм го правил самият аз и се разсмях на
собствените си страхове. Тогава заспах.
Преди да изляза на другия ден, казах на жена си, че отивам при бай Гено, друг български градинар,
който ми услужваше с малко пари, и веднага се учудих: почти никога нямам навика да съобщавам,
преди да изляза, къде отивам. “Гузен съм”, реших с отвращение. Но нямаше от какво да съм гузен!
50
Отивам да се срещна с Мария, която има нужда от приятелски съвет или помощ. И нищо друго!
Къщата беше почти съборетина, мръсножълта, с олющена мазилка и с малък запуснат двор с два
високи чимшира пред вратата. Още преди да звънна, вратата се отвори и в полуздрача забелязах
Мария, която ми кимна. Влязох.
Тя ме хвана за ръка и ме заведе в малка стая със стари, някога хубави, но сега жалко овехтели
мебели. Сложи ме на едно кресло и седна срещу мен. Дълго време ме гледаше с полуусмивка. Аз
също я гледах мълчаливо. После станах, приближих се до нея, хванах главата й с две ръце и я
целунах. Тя ме прегърна. След миг усетих, че изпитвам непреодолимо желание. Вдигнах я,
притиснах я до себе си. Тя също се притисна. В мига, когато се опитах да приближа към едно
тъмнокофяво канапе, тя се отдръпна съвсем леко.
По-добре ме остави прошепна. Имаме много... време. Много. Спомни си.
Трябваше да направя огромно усилие, за да се оттегля.
Защо ме повика тогава попитах глупаво.
Тя ме погледна с лек упрек.
Нима не разбра? Исках да се уверя. Благодаря ти. Ще се видим довечера. В хотела.
Вървях, без да мисля. Усещах физически тялото на момичето плътно притиснато до моето. Едва
като се приближих до къщи, в мен избухна пак тази фраза: “По дяволите и Смрек, и теориите му.”
Спах лошо. Неясни кошмари. Знам защо. И защо се събудих с чувство за потиснатост. Реших да
изляза, да походя сам, по пътя край реката, която водеше на изток. Реших, че ако се опитам да
облека с думи неприятното чувство, ще го надвия. “Добре, казвах си аз, знам, че в основата на
чувството ми към нея се крие желанието да правя секс и още по-дълбоко несъзнателно, да създам
поколение, което да ми осигури някакво безсмъртие. Но нима винаги, когато спим с жена, правим
деца? Глупости! Чувството, което наричаме “любов” съдържа в себе си много страни, и само една
от тях е сексът! На мен ми е приятно, радостно, ведро, когато съм с нея, когато разговаряме, когато
усещам излъчването й. Много често дори не ми идва на ума за сексуална връзка!... Значи има
случаи, когато прочутият инстинкт на пан Смрек не играе никаква... да, никаква роля в
отношенията между мъж и жена. Има си хас той да мисли, че приятелството е също скрита проява
на сексуални желания!” След това реших да отида при биолога и да го предизвикам към обяснения.
Изпълних се с вътрешно задоволство при мисълта, че ще се намери все пак проява в живота на
човека, която да е извън обсега на действията на неговия Инстинкт за траене.
Вървях по-бодро по пустия път под небето, пълно с надвиснали сребристи облаци, а в ума ми се
оформяха различни примери в подкрепа на моите съмнения. “Добре. За животните в природата
неговата теория може да е абсолютна. Но за нас, за хората, не! Особено когато имаме работа с
чувства като обич, приятелство, чувства, които са напълно противоположни на егоизма, който е
основа на неговата теория! Ние сме животни, но не сме само животни! Нито прикриващи се
животни!... Да, разбира се. Например неправилно наричаната платонична любов, идеалната любов
на средновековните рицари... Даже да вземем хомосексуалистите: те са влюбени, правят секс един с
друг, като знаят много добре, че няма да се създаде от това никакво дете! Къде остава основната цел
на секса според пан Смрек?”
Като се върнах вкъщи, бях пак възбуден, но някак спокойно-агресивен.

Смрек изслуша развълнуваните ми обяснения и възражения със спокойно мълчание. Накрая казах:
Как ще обясните факта, че човек може да се влюби в една жена за това, че е умна, културна,
чувствителна, ако щете талантлива, да разговаря с нея, да спори с нея, без изобщо да мисли за секс?
Къде е мястото на вашия инстинкт тук?
Наистина, къде е? каза замислено пан Смрек. Имам една позната, много културна, умна, духовита,
казва си човек: каква жена! Но като я гледаш и слушаш, изобщо не ти идва наум за секс. Сещаш ли
се защо? Седемдесет и двегодишна е. Така ли ще е, ако тя беше на тридесет или даже на
четиридесет? Нямаше ли, докато разговаряте възвишено, да погледнеш краката й или се вслушаш в
намеците, които усещаш в репликите й? Или си на друго мнение? Ако би могъл да изпитваш
някакви сексуални желания към моята стара приятелка, тогава страдаш от психичното заболяване,
което се нарича геронтофилия. Навярно си чувал.
Добре, добре! извиках. Как ще обясните това? Онзи тип, геронтофилът, знае много добре, че с
тази старица няма начин да си осигури безсмъртие чрез... поколение. Тогава?
Да говорим сериозно. Смрек седна зад писалището си и положи бавно длани на бюрото. За да
51
бъде още по-сигурна в относителната вечност на живота, Необходимостта е придружила
създаването на поколение с едно от най-силните и желани удоволствия. Прадревно. Вечно.
Подвежда го. Защото всъщност животното (и особено човекът) се стреми към женската, за да
изпита тази велика наслада. Въпреки че човекът знае, че “омне анимал пост кониунктум тристе”.
Разбира се, нормалният човек знае вероятно резултата от съвкуплението поколение, безсмъртие и
при известни обстоятелства го желае... Наистина, представи си, колко умно е уредено така, че
зачатието на новия живот да се съпровожда с толкова голямо и възвишено удоволствие!... Да...
Обаче у хората. Жаждата за секс у младите и не само у тях! се възбужда болезнено в известни
случаи дълга липса на жена, генетично болезнено сексуално желание, трудност за намиране на
партньор по обективни или субективни причини, всичко това кара някои субекти да стават
агресивни, да търсят с всички средства, включително и насилие, сексуален партньор. А дългият
живот в цивилизованото общество с неговите забрани, със специалните условия на живота
изкривява до такава степен естествения полов нагон, че го дегенерира до най-различни
извратености с цел да изпита колкото се може по-силно и ново удоволствие от секса. Така. Сега
конкретно за случая с геронтофила. Освен изброените фактори при тях играе роля още един
болезнено чувство за физическа или психическа слабост или и двете. Такъв слабак се бои да
нападне младо, здраво момиче усеща или знае от опит, че може да не сполучи да го изнасили:
момичето ще се съпротивлява, ще вика, а това понякога води до убийство на женската. Самотната
стара жена е много по-лесна тя е немощна, не може да се опъва много, понякога дори може да е
поласкана, а в края на краищата актът на съвкуплението, изхвърлянето на мъжкото семе, се
извършва в органа на жена. То значи инстинктът е задоволен чрез измама, за която не е виновен
никой. Това е тайната на геронтофилията. Същото е и при педофилията. В този случай играе роля
крехката младост на изнасиленото дете. Разбира се, при подобни случаи имаме работа с изроден,
изкривен инстинкт. Такива изродени прояви са характерни изключително за хората, за тях са
виновни отново по косвен начин, както казахме, забраните, налагани от обществото. И все пак
диктатът на инстинкта е очевиден стремеж към съвкупление, което по принцип има за цел
оплождането и огромното удоволствие, изпитвано при осъществяването му. Убеден съм, че в
повечето от тези случаи, ако обектът не е вече с безнадеждно дегенерирали рефлекси, ако получи
възможност за нормални сексуални отношения, може да се върне към естествения полов живот.
Защото забележи! при по-дълго използване на насилието то се превръща в допълнително
удоволствие при този акт. Жестокостта, която понякога придружава половия акт хапане, драскане,
дори убийство се среща понякога и при животни и насекоми, както правилно е разбрал това още
Сад. При педофила слабият индивид се отървава от чувството за слабост, проявява превъзходството
на силата и упоритостта си. Особено ако в живота се усеща систематично потиснат, унижаван. Като
имаш всичко това предвид, ще можеш да си обясниш всички отклонения от нормалните сексуални
отношения между хората, дори най-странните и най-жестоките. В корена е пак инстинктът, но
дегенерирал и обезсмислен от обстоятелството, че живеем сред забрани. И от дългото съществуване
при ненормалното за животните състояние на цивилизацията.
Нима искате да кажете, че цивилизацията е виновна за перверзните извращения, за които говорите?
Ами нали цивилизацията е създала велики духовни учители Платон, Питагор... да не говорим за
Исус!
Първо: зависи от качеството на цивилизацията. И второ, най-важното: нали всяка монета има две
страни? Не забравяй никога това. Казваш Платон. Велик мислител. Хомосексуалист. Питагор.
Велик мислител. Импотентен. Същата тази цивилизация създава и Херострат. Исус. Но и Юда.
Всички цивилизации са двуполюсни, както Вселената. Поне досега добави Смрек.
А при коя цивилизация ще бъде иначе?
Това аз не мога да знам каза той с крива усмивка. После стана и застана пред прозореца с гръб към
стаята. Може би, ако хората овладеят... ако разберат... Той се обърна и посочи с пръст онази
гравюра с двете тела, оплетени в хексаграма.
Какво искате да кажете? попитах със сянка от надежда.
Това е далечно бъдеще. Сега е важно мислещите хора да опознаят теорията, за да си дават сметка
за подбудите, които ги карат да действат по един или друг начин. Това значи да чистят
подсъзнанието си. За да се освободят един ден от него. Просто да нямат подсъзнание. Затова те
трябва да свикнат да анализират и разбират действията на другите, преди да ги осъдят. Защото,
когато разбереш защо другият е постъпил точно така, в този процес изключваш емоционалния
52
елемент и предоставяш процеса на разума... А, да. Сетих се: ти отговори ли си на въпроса, който ти
бях задал последния път?
Беше нещо във връзка с разума, нали?
Как се е създал и за какво го употребяват хората. Значи не си мислил още.
Наистина, не отвърнах малко смутен. Бях зает с много други въпроси...
Зная... Няма значение. Искам само да ти напомня... Той спря и ме погледна с някакъв нов поглед.
Ти не се сърдиш, че понякога се държа с теб като с ученик, нали? Старият учител избива понякога...

Не, разбира се! отвърнах несъвсем искрено.

Та исках да ти напомня, че разумът е започнал да се проявява, когато някой човешки индивид, кой
знае преди колко хилядолетия, е бил свидетел на някакво явление, което е възбудило у него
съмнението, че някоя “божествена” заповед, в която е вярвал изконно и се е подчинявал, може би да
не е истина.
Прощавайте, че се връщам малко. Този символ с монетата може би не е най-верният. Все пак
монетата е монета. От двете й страни има една стойност. Нали?
Едната й страна е материалната стойност. Другата един символ. Не разбра ли?... Така. Какво
искаше да кажеш?
Да, за разума... Добре, когато човекът е създал оръдия, когато е планирал как да си построи колиба
или...
Стой. Смесваш две неща, за които нашият славянски език, май единствен, си е създал две понятия:
разсъдък и разум. Раз-и-съдя. Значи: разглеждам различни практически възможности, за да
постигна нещо, и отсъждам кой е най-добрият начин за реализиране на това, което искам.
Но онзи, както казвате, се е усъмнил в някоя религиозна заповед, също би могъл да разгледа
причините, които са го накарали да се усъмни и да отсъди...
Да отсъди какво? Дали богът му е постъпил правилно в дадения случай? Оня древен човек би
умрял от страх, ако се опита да отсъжда действието на бога си. Напротив, той ще се постарае
колкото може по-скоро да забрави съмнението си. Но то остава...
И какво прави?
Скрива се в себе си и въпреки всичко чувството за несправедливост започва да го гложди. Този
процес, скрит в човешкия мозък, трае векове. Докато настъпва епоха, когато вече не е толкова
страшно да се прояви. Макар че зад вратата може да го чака чашата с отрова или струпаните дърва
на площада.
Къде остава тогава вашата теория? казах с капка въпросителна ирония. Той изстреля поглед към
мен.
Помниш, че казахме: Необходимостта се въплъщава или, нека уточним, едно от въплъщенията й е
Инстинктът за траене. Тя го внедрява въз всеки индивид. Но не се интересува по-нататък от него.
Дала му е средствата да се стреми към вечност и толкова. Нека се оправя сам. А тя бди непрестанно
само върху вечността на живота.
Без никакво изключение? Дори не за по-великите? Орфей, Буда, Исус?
От такива същества навярно се интересува някой друг. Там Необходимостта се оттегля.
Значи и Инстинктът?
Смрек дълго мълча с наведена глава. После каза тихо:
Може би. Това не мога да кажа.
Защото не искате или не знаете? попитах с упорита настойчивост.
Може би някой ден ще успееш да разбереш.
Нищо не разбирам заявих след малко.
Един ден каза той замислено, може би ще разберем.
Нищо не разбирам повторих след миг.
Аз съвсем малко повече от теб засмя се биологът и стана. Трябва да свърша някои работи. Ако
отиваш у Мария, поздрави я. И Миро.
На вратата спрях и го попитах:
Преди дни споменахте, че се опитвате да минавате през стената на времето. Това поетичен израз ли
е или означава нещо... реално? Тогава какво е тази стена?
Твоят познат в Гърция минавал, казваш, през материални стени. Защо да не можем да минаваме
през стената на времето? То също е отчасти материална субстанция. Всички можем, само трябва да
53
налучкаме как.
Вие знаете ли как?
Един от начините е да се постараем да отговорим на един въпрос как да опознаем себе си. Това
говори ли ти нещо? Хайде, със здраве. И той затвори вратата.
=====================
“Какво представлява всъщност този пан Смрек, питах се, като вървях към Мария. Беше ранна
привечер със сиво-синьо небе и една лекотрепереща бледа луна. Понякога даскал, друг път
притежател на тайни. Някакъв Янус? Или, най-просто самотник, който търси търпеливи слушатели,
за да им излага обърканите си теории и мисли... Объркан ли? Не се ли усеща сред тази обърканост
някаква система, ред? Наистина, колко е сложен човекът... Но ако приложа неговия Инстинкт, за да
обясня поведението му, навярно ще открия гордост от откритието му, което го издига над другите
биолози и мислители и му обещава безсмъртие в паметта на... Той сам загатна веднъж за това.” Тук
вратата отвори сестричката на Мария. Тя ми съобщи тайнствено, че всички са отдавна в ателието,
даже сестра ми Катя, и били много весели. Посрещнаха ме с възгласи.
Ма дове сей! извика пак Джовани.
Сестра ми примигна усмихната. Преполовената бутилка коняк на масата и доста гъстият синкав
димен въздух обясняваха настроението. Мария ме хвана под ръка и ме доведе до креслото.
Разговаряме интересно, Стефан. Джовани съжалява, че нямал кинокамера, за да заснеме нашите
вечери и разговори.
Ма е вера! извика той. Помисли: такава пъстра група интересни хора, различни нации, в такива
съдбовни мигове, такива необикновени разговори и всичко това изчезва в нищото! Не е ли това
много несправедливо? И внезапно нашият приятел и велик учен Смит заявява, че това не е вярно, че
нищо не се губело във Вселената. Сега се готви да ни обясни какво означава тази тайна.
Миро се смееше със светещи очички. Той извика:
Смит казва, че не историята, не мемоарите, нито паметниците, тогава какво? Какво означава
споменът?
Може би някакви лъчи, които излизат от нас каза Мария, като ми наливаше коняк, поставила ръка
на рамото ми.
Браво, Мария! кимна към нея Смит. Познахте. Да обясня ли? Е, добре... Всички светещи тела,
включително и нашата планета, излъчват електромагнитни вълни, тоест светлинни лъчи. Те се
устремяват в пространството с 300 000 км в секундата. Ако имаме възможност да се движим с
бързина, по-голяма от тази, ще настигаме в пространството последователно излъчванията все по-
назад и по-назад чак до създаването на нашата Земя. Ще наблюдаваме различни исторически
събития на живо, включително и нашите срещи и разговори. Това е нещо като памет на Вселената
завърши полушеговито.
Умълчахме се, стараехме се да си представим как пътуваме в Космоса с гръб и настигаме картини
от миналия живот на земята и хората.
Само че когато лъчите срещнат тъмна преграда, те изчезват забеляза Джовани.
В Космоса няма чак толкова прегради за лъчите, щом ги виждаме, дошли от най-затънтените му
краища. Освен това, както забеляза Мария, освен светлината има и други излъчвания, които
минават през всички прегради. Както рентгеновите лъчи, например, или неутриното.
Остава само историците да се научат да летят по-бързо от светлината и ще могат да напишат
истинската ни история каза замечтано сестра ми. Тя беше завършила история преди войната.
Има само една малка пречка, за да се осъществи това, Катя каза Смит. Съгласно частната теория
на относителността на Айнщайн, бързината на светлината, около триста хиляди километра в
секунда във вакуума, не може никога да бъде надмината от тяло, което притежава даже минимална
маса в покой.
Защо?
Защото при такава бързина масата му ще стане безкрайно голяма, а времето ще спре. Един вечен
миг.
А откъде знаем, че цялото съществуване не е просто един вечен миг? каза Джовани.
Това са буржоазни теории! отсече Миро.
Защо? попитах.
Когато създадем такъв обществен строй, който да освободи хората от тежкия труд и грижата за
утрешния ден, ще се създаде и новият човек, свободен! Той ще се развие духовно, ще овладее
54
силите на природата, собствените си сили! Това е...
Пан Смрек казва, че твоят бъдещ човек ще може да лети даже без апарат забелязах аз.
Не знам... Това са мистицизми... намръщи се Миро.
Това не е мистицизъм, драги Миро обади се Смит. Просто трябва да се усъвършенства
възможността да се надвива гравитацията. Такава сила притежаваме всички.
Така ли? учуди се сестра ми.
Смит се усмихна.
Много ясно. Като ходиш, не надвиваш ли гравитацията? Никое неживо тяло не може да се издига
самостоятелно, със свои сили.
Учудих се, че Смит повтаря думите на биолога.
Но с другия крак си помагаш каза Мария.
Ами като скачаш, тогава с какво си помагаш? каза Смит. Малкото количество енергия, с което
разполагаш сега, не ти позволява да останеш по-дълго във въздуха. С усилието, което правиш тук,
на Луната ще скочиш много метри, просто ще летиш. Сигурно е, че тук можем да получаваме много
големи количества енергия от Космоса. Стига да намерим начин добави той замислено. Настъпи
миг мълчание. Това е в полза на твоите предвиждания, Миро. Наистина човек трябва да престане
да изразходва силите си в борбата за живот. Само че... не по начините, по които хората са се
опитвали да го постигнат. До сега.
Именно? попита Миро.
Искам да кажа не чрез революции... Знам той вдигна длан към Миро. Не си съгласен. Не искам да
споря. Ти имаш твоите доводи, аз моите. Важното е да се постигне това... преобразуване на човека
в много далечно бъдеще, разбира се.
И как може да стане това според теб? попита Джовани.
С развитието на науката, със създаването на машини и с откриването на нови енергийни ресурси,
така ще се освободи човекът от ръчния труд и ще се превърне в управляващ ум.
Само че това при капитализма не може да стане! отсече Миро.
Значи вие и двамата сте уверени, че някога в бъдещето хората ще се развият дотолкова, че ще
могат да летят без апарати до далечни планети? Може би няма да има нужда и от храна, а ще черпят
енергия от Космоса? извика весело Джовани. Какъв футуристичен филм! Хайде да напишем
сценария и веднага след края на войната аз ще го реализирам в Италия. И обещавам добър хонорар
за всички!
Най-голям за Миро! Той пръв даде идеята за бъдещите хора каза оживено Мария.
Да пием за новия филм на сеньор Джовани обади се с усмивка сестра ми.
Всички пихме по голяма глътка и в установилото се мълчание си помислих: “В този миг в тази
приятелска атмосфера къде е егоистичният инстинкт за траене на Смрек?” След като се прибрахме
вкъщи, този въпрос пак се натрапи. “Ето как. Бяхме радостни и създадохме атмосфера на
приятелство и обич, най-напред защото въпреки абсурда си представяхме такава възможност хората
(и нашите потомци, значи отчасти и ние) да живеят в свят, където човекът ще бъде почти напълно
свободен и почти всемогъщ, мечта на всеки. А в по-нисък план перспективата, макар и невероятна,
да се направи такъв филм, с който ще се прочуем, а ще спечелим и пари. Естествено ние знаехме, че
това са фантазии, но те ни дадоха възможност да се почувстваме комфортно, да забравим
страховете и грижите на близкия ден. Организмът има нужда от такова еуфорично състояние, така
се поддържа телесното и духовното здраве. Разбира се, ние не осъзнаваме това. Инстинктът се крие
в суфльорската си будка и ни диктува думи и поведение. Това е ужасно!... Значи какво сме ние?
Кукли, които Инстинктът разиграва в пиеси и по сценарии, които си мислим, че уж ние създаваме?
И след като всеки от нас изиграе ролята, която му е отредена, Инстинктът (Необходимостта?) го
захвърля ненужна парцалена кукла. Ужасно!”
Размишлявах така, седнал в хола срещу майка ми, която плетеше някаква дантелена покривчица.
Изведнъж я видях: набръчкано лице, увиснала кожа на врата, избелели устни и очи, посивели вежди
и коси. А колко хубава беше в детския ми спомен: стройна, с чудесни сияещи светлокафяви очи и
тъмноруса коса. И сега всичко е тук, само че... Затворих очи. Боже! Нима всичко е толкова ужасно
банално? Раждаш се, защото родителите ти, подчинени на инстинкта, искат, без дори да съзнават,
да си осигурят вечност, раждат те със същия инстинкт, вроден в теб, растеш, същият този инстинкт
те кара да си търсиш по-добро място в живота в борба с конкуренцията, затова трябва да си по-
добър, по-умен или по-хитър, по-злобен и жесток или по-нагаждач от другите (всичко заедно още
55
по-добре) и при това да се правиш на съвсем друг човек толерантен, добър, даже алтруист, да
играеш роли, да си слагаш маски само за да осигуриш по-богат живот, защото колкото по-пълно
задоволяваш нуждите си, толкова по-дълго ще живееш... Разбира се, жената... Тя ще ти осигури
сексуалната жажда, ще ти създаде уют и най-главното ще ти осигури някакво безсмъртие, като ти
народи деца. Разбира се, всичко това камуфлирано поне колкото се отнася до такива като теб в
пищните одежди на идеал, чиста любов, дълбоки богати на нюанси мисли и чувства! Всичко това,
за да накараш женската да ти легне. Добре, да речем красавицата или избраницата. Нещо като
Мария... Играем двамата сложни игри главно защото мен ме е страх от неприятности вкъщи, а може
би и от намалената ми сексуалност поради страха от края на войната, който е неизвестен... Добре, да
речем, че се уреди нещо с Мария. И какво? След няколко месеца ще открия всичките й недостатъци
(както и тя моите), които сега слепите ми от секса очи не виждат (както и нейните) и ще забравя
всичките й качества (както и тя моите). И ще се получи същата история, както с Невена, жена ми. А
след десетина-петнайсет години от красотата й ще остане само спомен (като и от моята) и ще
изкараме живота си, като се стараем да се понасяме, защото (или ако) сме “възпитани” хора. Това
наистина е ужасно! Инстинктът е подвел тялото ти, ума ти, чувствата ти са му свършили работата
продължил си живота по-нататък никой няма нужда от тях, те могат да изчезнат... Като куклите,
които разиграва безмилостно проклетия инстинкт-вантрилог на проклетия Смрек. Защо...
Молиш ли се, преди да заспиш, Стефане? Въпросът на майка ми ме измъкна рязко от моите
спекулации. Погледнах я учуден.
Какво? Защо?
Нали помниш онази молитва, която ви бях научила да казвате като бяхте малки? Или си я
забравил?
Как ти дойде на ума да ми задаваш такъв въпрос?
В жестоките времена, в които живеем, при тази неизвестност за бъдещето, единственото ни
упование е само в една висша Сила, която ни покровителства. Трябва да бъдем в контакт с нея.
Най-напред, майко, и всички тези милиони, които загинаха и продължават да умират всеки миг,
сега навярно също са се молили на висшата Сила да ги спаси. Освен това да се молиш да те спаси
Бог теб и близките ти, е доста егоистично. Не намираш ли?
Майка ми помълча малко, после, без да вдига очи от плетивото си, каза:
Мисля, че ако нашият егоизъм, както казваш, не вреди на никого, няма защо да се срамуваме от
него. Нито да се боим.
Може би си права казах след дълго мълчание. В мен изгря мека светлина. Станах, приближих се до
майка си и я целунах по наведеното чело. Тя не реагира. Когато си лягах, си казах: “Трябва да имам
това предвид, когато се самоосъждам.”
============================
Чувствах се объркан през целия следващ ден. От една страна, знаех, че в моите песимистични
мисли за това, че ние, хората, сме само кукли, които инстинкт-кукловод разиграва, за да има
представление, т.е. живот, са доста верни. Но и думите на майка ми като че ли дадоха някаква
възможност, ако не да я противопоставим на егоистичния инстинкт, то поне да го трансформираме
в нещо по... хайде, без големи думи, да кажем по-приемливо... за мен поне. А защо не, защо да е
невъзможно куклата да оживее и да се отскубне от опитните и всемогъщи ръце на кукловода, за да
заживее по свой собствен сценарий, свой собствен живот? Докато вървях по улицата, оградена със
стари дървета, си спомних една странна фраза, която беше произнесъл Смрек и която тогава някак
мина покрай мен: “Най-великото беше казал той, би било да надвиеш инстинкта, без да умреш. На
това никой не може да те научи.” Реших да отида да го попитам.
Заварих го на вратата, изпращаше една млада жена стройна, руса с много големи теменужни очи и
бяла кожа. Тя ми хвърли кратък поглед, преди да се отдалечи с чевръста крачка. Биологът ме
покани.
Коя беше тази красавица? попитах, като се настаних в старото кресло.
Моя някогашна ученичка отвърна той някак сухо и промени темата: Имаш нещо специално да ме
питаш или просто минаваш?
Цитирах му думите, които си бях припомнил и го попитах какво точно е искал да каже. Смрек се
усмихна едва забележимо:
Аха. Настъпил си в периода на бунта.
Все пак казах, малко обидно е човек да се чувства като кукла, която някой кукловод разиграва по
56
банален сценарий, измислен... да речем от вашите всесилни две богини, и след представлението да
бъде захвърлен на боклука като мръсен парцал, не ли? А понеже вашите думи дават надежда, че
човек може да се отърве от това... унизително положение, исках... да ми обясните наистина ли
никой не може да ме научи?
Пан Смрек стана и по обичая си се изправи пред прозореца с гръб към мен. Постоя малко, после се
обърна:
Има един начин, много прост. Използват го често, не знам с какъв успех: да сложиш сам край на
живота си. Но не от отчаяние или от безумна смелост. Просто за да се отървеш от “робството”. Но
както казах, това не е истинска победа. Истинската победа продължи той след малко, е да се
освободиш от императива на инстинкта, без да умреш. Нали така казах?
Наистина ли никой не може да ме научи?
Има едно същество, което може.
Кое? Някой велик учител?
Ти самият.
Аз самият? Как?
Ако си попаднал на истински път, сам ще стигнеш. Другите срещнати са само разни пътни знаци.
Но внимавай с тях: някои са лъжливи.
Вие от тях ли сте? попитах усмихнат.
Като продължаваш по пътя, ще разбереш.
Той седна зад бюрото, наведе глава. Настъпи дълго мълчание. Неловко.
Може би сте зает? попитах плахо.
Той вдигна глава и ме погледна строго.
Можеш да идваш, когато искаш... Още известно време.
Станах и си излязох, без той да ме изпрати.
=========================
Вървях и си мислех: защо Смрек беше толкова резервиран и дори малко наежен към мен? Да не би
защото при неочакваното си посещение заварих при него една красива жена? Но възможно ли беше
биологът, шейсетгодишният стар човек, да има още някакви женски... истории? В края на краищата
защо не... Въпреки всичките му теории и познания за човека. При тази мисъл се усмихнах с някакво
меко злорадство.
По широката улица се движеха сиви военни коли с доста голяма скорост, фаровете им вече светеха.
Спрях за малко, докато колоната отмине. Погледнах часовника си: седем и десет. Дали има вече
някой у Мария? И какво значи това забързано движение на немски военни коли? Реших да проверя.
У Мария заварих Джовани, Смит и за мое голямо учудване онзи граф Замойски, хомосексуалиста.
Разговаряха оживено. Мария стана да ме посрещне.
Ела, Стефан, има големи новини.
Наистина лицата на гостите бяха възбудени, Джовани бе порозовял.
Казвах, че според сигурни сведения обърна се към мен графът, съветските армии се насочват през
Унгария към Братислава и Виена. Разбирате какво значи, нали? Ако немските части останат в
Централна Словакия, ще попаднат в чувал и ще бъдат унищожени. Единственият им шанс е да се
изтеглят колкото е възможно по-скоро на запад.
Това е също и единственият шанс за нас каза оживено Джовани. Можете да си представите как
бихме се чувствали притиснати между двете армии с непрестанни бомбардировки и сражения около
нас!
Нека се надяваме, че германците ще бъдат достатъчно умни и ще си вървят. Аз съм оптимист заяви
графът и се усмихна.
За да се присъединя към оптимизма ви, графе прибавих аз, ще съобщя един дребен факт: преди
малко видях дълга колона военни коли и камиони, които се отправяха извън града в западна посока,
мисля.
На вратата се появи мощната фигура на Миро.
Сервус! каза той и се тръшна на креслото, което въздъхна дълбоко. Защо сте се умислили
толкова? Той очевидно беше вече пийнал леко. Мария, защо не си почерпила гостите?
Затова пък ти си се почерпил и за нас отвърна иронично момичето
Само за кураж! Изглежда че настъпват решителни събития. Срещнах един приятел, току-що идва
от Братислава. Там била ужасна паника и хаос. Цялата власт взели немците. Депортирали,
57
арестували, паникьосали са се. Готвят се за отстъпление. Червената армия настъпвала откъм
Унгария. Ако е вярно, те не могат да останат тук. Ще ги изловят като плъхове! Ще бягат, уверявам
ви!
Но може и да решат да се бият, за да спрат армиите, идващи от изток. Не знам какво ще реши
тяхното командване и налудничавият им фюрер каза замислено Джовани и добави: От нас не
зависи нищо, нали?
Да казах аз тихо. нищо не зависи от нас. Ние сме кукли, които някой разиграва в един
трагикомичен спектакъл. Накрая ще ни захвърли... на бунището на историята.
Не може да говориш така, Стефан! Ти, който винаги си бил такъв оптимист! почти извика Мария.
И не е вярно, че ние не можем да направим нищо каза Миро. Можем.
Можем какво? попита графът.
Можем да... да се скрием... да се пазим, да се бием! В околните планини има партизани, те са
силни! Можем при тях! Нали, Мария?
Това са героични пожелания, почти неосъществими каза Смит.
Мария, аз съм бил винаги умерен оптимист казах. Защото крайният оптимизъм е толкова зловещ,
колкото и крайният песимизъм. Хайде да не говорим повече за това. Като дойде Мигът, ще решим.
А сега да ви кажа една клюка. Погледите се обърнаха с някаква тайна надежда към мен. Искате ли?
Слушайте. Днес отидох да посетя нашия приятел биолога. И какво заварих у него? Познайте!
Немски офицер? попита с усмивка графът.
Съседката? обади се Мария.
Не точно. Една млада сексапилна красавица!
Как се казва? попита заинтересована Мария.
Не знам.
Не те ли запозна?
Напротив: моментално я отпрати.
Я го виж ти нашия стар философ! намигна лукаво Джовани.
Защо трябва да мислим най-лошото? казах аз.
Лошо? подскочи Джовани. Да имаш интимни връзки на 60 години с една красавица? Ти наричаш
това “лошо”? Това е великолепно! Това издига сеньор Смрек над всички нас!
Джовани, аз изобщо не съм споменавал за интимни отношения! Казах просто, че заварих у пан
Смрек една красавица, нищо друго!
Немалко млади жени са склонни да се влюбват във възрастни мъже забеляза Смит. Според Фройд
търсят бащата.
Наистина ли беше толкова красива? попита Мария. Млада? Колко млада?
Не повече от двадесет и пет-шест години.
Руса? Синеока? попита все така настойчиво Мария.
Точно такава. Ти я познаваш?
Може би е дъщеря му.
Дъщеря му? извикахме в хор. Каква дъщеря? Нали не е бил никога женен? И в този миг нахлу в
стаята зловещият вой на сирените. Светлината угасна. В мрака беше още по-зловещо. Когато воят
спря, настъпи настръхваща тишина. Прекъсна я викът на Миро:
Не се бойте! Това са те! Руснаците! Идват!
И отново настъпи призрачна тишина. Сега се чу ясно далечното непрекъснато бръмчене, което ни
върна в нашите човешки измерения и ни изпълни с ужасяваща радост. Не се виждахме. Представях
си как всички сме се превърнали в голямо напрегнато ухо. Самолети... помислих и спрях: огромна
детонация разтърси далечно въздуха.
Какво е това? попита някой.
Бомбардировка каза женски глас тихо.
При втората детонация ме обзе примитивен страх. Престанах да мисля. Само вътрешен трепет. Чух
смътно, че Миро извика нещо. Изведнъж си помислих за нашите там, на края на градчето. После ми
се мерна Смрек. И само при мисълта за него усетих внезапно странно успокоение. “Бомбардировка,
и какво? Страх да не умреш от жестока смърт? Има ли смърт? Помисли, надвий прадревния ужас.
Не бъди като тези около теб... Страхуват ли се те? Мълчат в мрака, няма ги, но са някъде тук и
изпитват същия вътрешен трепет на страха като мен преди миг...” И сега чух изведнъж вика на
Миро:
58
 Казвам ви, не се бойте! Те бомбардират немските конвои! Не бомбардират никога население!
Стига, Миро чух резкия глас на Мария.
Остави го каза гласът на Смит. Така той надвива страха си.
После настъпи тишина и вътре, и вън. Дълга тишина, черна и равна, върху която изтеглиха
безкрайна сива линия уморените сирени за отбой. Миг след това лампите светнаха. След малко
Миро отвори местната радиоточка, откъдето съобщиха, че “вражески самолети са бомбардирали
околностите на града. Разрушения и жертви не са открити.”
Нали ви казах! извика възбудено Миро.
Всички бяхме станали.
Защо си отивате? каза нервно Мария. Останете да пием за щастливото...
Аз трябва да вървя казах. Искам да видя какво правят моите хора.
Но нали казаха, че нищо не е станало? възпротиви се Мария с тревожно вдигнати вежди.
Не аз за тях, те ще се безпокоят за мен отвърнах.
И когато Мария тръгна да ме изпрати, другите насядаха. Долу на вратата тя хвана ръката ми:
Не се страхуваш, нали, Стефан? Ти няма от какво да се страхуваш, уверявам те, мили!
Обърнах се учуден:
Не се страхувам. Даже не разбирам защо казваш това. Все пак, благодаря ти... мила.
Тя ме целуна леко по бузата и затвори вратата. Тръгнах бавно по неосветените улици за вкъщи и
усещах някакво ново безпокойство. “Какво значеха тези думи на Мария? Като че ли тя се страхува
за мен. И знае, че и аз се страхувам. От какво?...” Спрях и в мрака чух далечно бучене... сякаш на
море или... на коли? Насилих се да не му обръщам внимание. Трябваше да помисля: дали се
страхувам от идващата свобода? Имам ли грехове пред нея, които другите не знаят? Не мисли.
Държал съм се достойно, без да правя сериозни компромиси... Възможно ли е някой да е пуснал
клевета срещу мен, която би могла да ме компрометира... Трябва да говоря с Мария. Още утре!
Вкъщи заварих майка, сестра ми и жена ми, която беше отвела родителите си в тяхната стая.
Посрещнаха ме с облекчение. На въпроса дали са се уплашили, отговори майка:
Аз няма от какво да се плаша. И да се случи, не дай, Боже, нещастие с мен, като зная колко хиляди
и милиони загиват, за да дойде свободата и мирът, един живот повече е нищо. Страхувам се за вас,
младите. И след малко: Но не бих искала вие да се страхувате. Защото продължи тя с поглед,
обърнат към затъмнените прозорци, въпреки привидната несправедливост в отделни случаи,
съществува и една голяма справедливост.
След малко сестра ми каза:
Една голяма справедливост вътре в самата несправедливост. Нали, майко?
След малко майка стана.
Е, време е за сън. А преди да излезе, се обърна към сестра ми: Макар че го каза по-сложно, мисля,
че е така.
Винаги съм си казвал, че майка ми е строг стоик, докато сестра ми е кротък стоик. Мисля, че
последният вид е по-опасен.
=========================
Заспах късно. За да изгоня натрапчивите идеи, свързани с намеците на Мария, които в по-отчаяна
перспектива ми вещаеха доста неприятно бъдеще, използвах една стара хватка: представях си, че
Смрек ме запознава с онази пикантна красавица (дъщеря му?) и си измислих малък любовен
сценарий, преди завършването на който заспах. А на другата сутрин се събудих с твърдото решение
да отида в немската комендатура при Мюлбергер. От седмица не бях се мяркал.
Срещнах на нашата врата немски войник, който ми предаде заповедта на групенфюрер Мюлбергер
да ме заведе при него. Последвах войника със стегнато сърце. Такава заповед не бях получавал
досега. Паметта ми напомни веднага това, което казвал приятелят на Миро, който се бил върнал от
Братислава, че там вилнеели немците. Може би подобна заповед са получили всички военни части,
преди да се изтеглят, да ликвидират враговете на Райха? Съжалих, че не съобщих вкъщи къде
отивам. Но какво можеха да направят те?
Във военната му канцелария заварих Мюлбергер прав. Беше средно висок, четиридесетгодишен, със
строги очила, спретнат в доста овехтялата униформа. Покани ме да седна на дървения стол, настани
се зад простото си дървено бюро и започна мълчаливо да ме гледа неподвижен. Дълго, почти
изнервящо. “Като че взема решение”, мярна се в уплашения ми ум. И след миг: “Възможно ли е,
справедливо ли е, моята лична съдба да зависи сега от този... нищо и никакъв човек само защото
59
има пълната груба сила?” И тогава той заговори:
Повиках ви, хер секретар, за да ви съобщя следното. Той се намръщи и сви строго устни. След
няколко дни ние... се изтегляме. Мълчание. Ако на мое място беше друг, нямаше да имате
възможност да се радвате. Разбирате ли? Вие и вашите приятели имате шанса, че аз не съм нацист.
Аз съм само германец. Кръглите очила се бяха втренчили в мен. Ние, истинските германци, ще
имаме нещастието да загубим може би и тази война. Но ние никога няма да загубим морала и
достойнството си. И чувството си за справедливост. Отново тежко мълчание. После групенфюрер
Мюлбергер се изправи тежко. Аз също станах. Той ми протегна учудващо малката си ръка с
дълбоко изрязани нокти. Сбогом, хер секретар. Пожелавам ви тези орди, които ще дойдат след нас,
да имат подобно чувство. Но се съмнявам,
Бях вече до вратата, когато се обърнах:
Благодаря, хер Мюлбергер. Аз също желая да има за вас справедливост.
Когато излязох на свежата улица, въздъхнах с отдавна неусещано облекчение. Дадох си сметка, че
то не е само защото се отървах от страшна опасност, а и защото накрая успях да се издигна малко
над човека, от когото зависеше съдбата ми. Вървях с лека крачка към къщи.
Цялото семейство беше събрано в хола освен жена ми, която навярно готвеше в кухнята.
Къде беше? попита майка ми.
В комендатурата отвърнах и всички погледи се обърнаха тревожно към мен.
Нещо ново? продължи мама.
Нищо особено отвърнах почти небрежно. Мюлбергер ми съобщи, че си отиват.
Отиват си? Как? Кога? зачуха се недоверчиви въпроси.
Мисля днес, най-късно утре.
Искаш да кажеш, че вече няма опасност? Че сме свободни? попита сестра ми. Мюлбергер ли ти
каза?
Аха.
Слава тебе, Господи извика тъща ми. Венче обърна се към жена ми, която влизаше, чу ли?
Немците си отивали! Няма да има фронтове, нито бомби... Слава Богу!
Това трябваше да се предвиди обади се майка ми. Иначе щяха да попаднат в чувал и да бъдат
унищожени. Добре, че още имат малко ум.
Сред настъпилото радостно мълчание се обади сестра ми:
И ти ни съобщаваш това с такова безразлично спокойствие? Не е в твоя стил, мисля.
“Наистина защо, питах се, като седнах пред масата, на която работех в спалнята. Аз самият бях
неизмерно радостен от това, че избегнахме огромна опасност. Сигурно с този почти нехаен тон, с
който съобщих голямата новина на близките си, съм искал да им покажа (а и на себе си!) колко съм
силен и безстрашен. Издигнал съм се над тях: ето, те се радват като деца, докато аз пет пари не
давам. При това ставам вестител на щастлива новина. Едва ли не ангел... Пфу! Пак този инстинкт,
който те кара непрестанно да се издигаш над другите... И чак след като преведох десетина стиха от
“Раждането на боговете”, се усмихнах леко: може и така да е, но нали донесох на тези близки хора
радост и надежда? Щом егоизмът не е във вреда на другите... Моята мъдра майка... Ами не
трябваше ли да съобщя новината и на Мария?” Но реших, че тя навярно вече я знае. Тя и Миро
имаха много и различни връзки. И все пак тръгнах към 5 часа около час по-рано от обикновеното за
ателието.
Бях дошъл пръв. Мария четеше някаква английска книга, която сложи на дивана и стана да ме
посрещне. Ръкувахме се и изведнъж тя се доближи и ме целуна... по челото. Очите й сияеха. Както
бях предположил, тя вече знаеше. След като помълчахме, попитах:
Мария, какво означаваха твоите думи снощи, че не трябвало и нямало нужда да се страхувам?
Тя ме гледаше с много обич.
Означаваше това, което вече знаеш, те си отиват и нямат нито желание, нито време да направят зло
на някого. Нито даже на теб.
А ти откъде знаеше още вчера?
Тя наведе поглед.
Не знам. Ще ти каже Миро. Той ми съобщи снощи.
Внезапно станах. Мария ме погледна учудено.
Ще се върна след половин час казах. Забравих, че трябва да свърша нещо важно.
Жалко отвърна момичето кой знае защо.
60
Но в момента нямах време да мисля за това. Бързах да съобщя новината на пан Смрек. Срамувах се,
че го бях забравил. Усещах, че му дължа това.
Знаех отвърна той кратко, след като му разказах срещата си с Мюлбергер. Все пак, благодаря ти,
че дойде да ми съобщиш.
Изглежда че всички са знаели преди мен и се явявам просто като вестител на стари новини.

Смрек ме загледа със свити вежди.

Знаеш ли защо хората обичат първи да съобщят някоя новина? попита той.
Зависи от новината отвърнах. Ако е добра, то е защото човек иска да зарадва другите. Не знам
дали на някого прави удоволствие да съобщава лоши новини.
На повечето хора отвърна спокойно Смрек. Погледнах го учудено. Не си ли забелязал как някои
хора, щом научат за смъртта на познат близък, бързат да съобщят на други близки на покойния?
Спомни си добре. И понеже не отговорих, той продължи: Ако си бил наблюдателен и ако имаш
добра памет, не може да не си забелязал. Така... И знаеш ли защо? Защото човек вътре в
подсъзнанието си се радва винаги на смъртта на другия, на другите. И знаеш ли защо? Защото всяко
висше животно би желало да остане само то и единствено на земята! То и женската.
Това е абсурдно! извиках. Ами ако няма живот освен него, то ще умре от глад!
Това го казваш ти, мислещият човек. Инстинктът обаче иска да нямаш конкуренти, за да живееш
вечно. Без опасности. Казахме вече, че у животните, които живеят в колектив и специално у човека,
инстинктът се изкривява, деформира поради забраните на колектива. Това може да доведе при
крайни случаи и до масови убийства, извършвани в мирно време от отделни индивиди, до
изпитването на радост при процеса на убиване. Това е вече човешки патент... Както и да е.
Благодаря ти, че си побързал да ми донесеш добрата новина.
Все пак не разбирам. Възможно ли е нормален човек да се радва на смъртта на близък, приятел...
Нали това ни напомня ясно, че и ние ще умрем? Това не е ли...
Така е, знаем. Само че ние вярваме в смъртта на другите, никога в нашата. С разума си знаем, че ще
умрем, но Инстинктът ни заповядва да не вярваме въпреки всичко.
Това не е ли някакво доказателство, че все пак има нещо у нас, което не умира? попитах.
Като човек на науката отговарям: не знам. Като вярващ християнин съм длъжен да отговоря
утвърдително. А като психобиолог разсъждавам така: изправен пред трупа на близък, човекът,
разтърсен от страха, започва да допуска, че един ден и той ще легне в ковчег. Тогава за някои хора
страхът става повод да търсят. Какво? Да се уверят в лъжата за безсмъртие или да докажат, че това
не е лъжа! Щом отмине погребението, огромното болшинство се връщат в живота и той с
проблемите си полека-лека ги кара да забравят. Той замълча миг някак отдалечен от всички. Ако
еволюцията на живота има някаква цел, трябва да решим каква би могла да бъде тя. И да действаме
съответно.
Вие решил ли сте?
Смрек застана пред прозореца с гръб към стаята. Дълго мълча, после заговори:
Създаването на нов биологичен вид. Той ще се различава толкова от днешния хомо сапиенс, от нас,
колкото ние от неандерталеца. Обърна се и ме загледа строго със свити вежди.
В какъв смисъл? попитах плахо, като се почувствах пак като ученик пред строг учител. Ще бъде
много по-духовен, по-съвършен? С невероятно развита техника?
Аз не творя научна фантастика отсече той. Естествено ще се различава от нас и физически. Не
може иначе поклати той глава сякаш на себе си.
Може би започнах колебливо, спомняйки си бегло по-раншен разговор със Смрек, онзи далечен
наш праправнук ще е развил различни вътрешни сили, които навярно спят у нас... Например ще
може да лети без апарат?
Това е вероятно, но не е важно! Той сви сърдито устни. Разни фантасти са писали какво ли не...
Важното е Смрек насочи показалец си към мен, най-важното е, че той ще се отличава от нас по
своя нов научен метод. Не разбираш! Слушай: всичко, което нашата наука е постигнала при
разкриване на природата, го е направила, като си е служила с наблюдение и логика: анализ,
абстракция, синтез. Само че този метод по дефиниция изисква наблюдаваният, изучаемият обект да
бъде убит! И дисектиран!
Не разбирам,..
Анализът, нали казахме! За да опознаем обекта, трябва да го раздробим на съставните му части
61
(дали са и съставни!). То значи да го убием! И когато след отхвърлянето на някои излишни (според
нас!) части пристъпим към синтеза, ние съединяваме какво? Части от едно дисектирано тяло! Това
вече дори не е труп! Смрек се облегна тържествено на стола си.
Все пак науката особено през нашия век с този метод е постигнала много при разкриване...
Много! В сравнение с какво? Със Средновековието? Я ми покажи само едно постижение на
науката, което да разкрива същността, истината за Сътворението!... Използваме електричеството,
без да знаем какво е електричеството всъщност. Изучаваме живота чрез живите клетки под
микроскоп, боядисваме ги, установяваме, че имат ядро, протоплазма, хромозоми, гени а не знаем
какво е живот! И така нататък!
Добре, а какъв метод предлагате вие?
Той взе молив и на лист пред себе си започна да рисува нещо. Като свърши, се пресегна и ми подаде
листа. На него беше нарисувал една окръжност и едно човече пред нея. Доста неловко. Погледнах
го учудено.
Ще ти обясня, спокойно отвърна той. Слушай. Плоскостта има две измерения, така ли е? Да.
Представи си сега, че съществуват някакви човеци двуизмерни. Като този на листа. Той се разхожда
и изведнъж се намира пред една окръжност. Човекът е любопитен. Иска да стигне до центъра на
окръжността. Какво трябва да направи, а? Много просто: трябва да пререже окръжността, нали?
Сега внимавай. Ние, които живеем в три измерения, какво ще направим, ако искаме да видим
центъра на кръга? Много просто: ще минем в трето измерение и ще стигнем до него, без да режем
окръжността! Той ме гледаше някак гордо изправен. Разбра, нали?
Да казах озадачен, но какво общо...
Търпение. Сега ще обясня... Така. Ние, ние сме триизмерни същества, нали? Добре. Вървим и
срещаме една сфера. Искаме да стигнем до центъра й. Как? Трябва да я разрежем, нали? Но ако...
Ако съществуват четириизмерни същества, те ще могат да стигнат до центъра на сферата, без да я
разрязват, нали така? казах бързо.
Великолепно! Не съм се излъгал в теб, момко! Това е началото на метода на истинското познание.
Да, но все пак... не разбирам...
Ти разбра най-важното. Какво?...
Не разбирам съществува ли реално такова измерение или е само логично-математическа
измислица. Не мога да си представя... Може би някакво друго състояние на съзнанието?
След миг той каза:
Като се научим да минаваме в четвърто измерение, ще може да стигнем до центъра на сферата, без
да я режем. Тъкмо това е новият метод, който бъдещата наука ще се научи да използва, за да стигне
до центъра, до същината на изучавания обект, т.е. да го опознае такъв, какъвто е, без да го убива,
“ан зих”, както казваше старият Кант, който понякога, може би случайно, достигаше до основни
истини.
Може би ги е откривал, когато, без да знае, е минавал в четвърто измерение? усмихнах се аз.
Не се смей. Това е сериозна мисъл. Да, има хора, които несъзнателно умеят това и казват, че нещо
ги е озарило. Такива са истинските ясновидци и пророци. Замълча дълго, сякаш искаше сам да
дооформи мисълта си, после ме погледна: Ти отиваш у Мария, нали? Предай й моите поздрави и
пожелания. Може би ще се видим пак преди събитията.
Това означаваше, че трябва да си вървя. Преди да отвори пътната врата, Смрек сложи ръка на
рамото ми:
А защо не и физически? каза той тихо. Може би твоят някогашен познат в Атина да е знаел
техниката?
И затвори вратата след мен.
====================
Здраченият въздух трептеше едва забележимо от далечно равномерно бучене. Улиците бяха тъмни
и пусти, прозорците на къщите слепи. Тихата светлинка горе на прозореца на ателието ме изпълни
с умиление.
Цялата компания беше тук. Въздухът пълен с дим и с гласовете, които ме поздравиха. Макар че
чашките бяха полупразни, усетих, че хората са възбудени, но някак сериозни. Мария стана да ме
посрещне.
Има новини за теб каза тихо. После: Джовани ни кани, щом свърши войната, да му отидем на
гости в Рим каза тя високо.
62
 Тутти, тутти! извика Джовани.
Седнах, огледах хората: Миро изглеждаше не само трезвен, но някак необичайно сериозен.
Джовани радостно възбуден. Даже Смит изглеждаше леко зачервен, очите му лъскави зад
стъклата. Единствено графът се беше облегнал назад в креслото си и беше странно мълчалив.
Сестра ми с меката си усмивка следеше разговорите.
Джовани малко избърза с поканата каза Смит. Тук ще постоим още време. Може би много време.
Докато се разберем с новата власт. И докато намерим начин да заминем. Мирът за нас още не е
Мирът, Джовани.
Кога се очаква да дойдат съветските войски? попита графът тихо.
Миро отговори, че ще дойдат не по-късно от вдругиден. Вече били забелязани в околностите от
разузнавачи.
И знаеш, Щефан, немците са повредили релсите. Идиоти! Като че това може да спре Червената
армия!
После всички станаха. Преди да си тръгнем казах:
Бях у пан Смрек. Той не може да дойде, но каза да ви поздравя всичките.
След миг тишина Смит каза:
Звучи странно. Значи ли това, че няма да се видим с него вече?
Вдигнах рамене:
Предавам думите му. Нищо повече.
Графът се сбогува с Мария преди мен.
Сбогом, Мария каза той и Мария вдигна вежди:
Защо сбогом? Вярвам, че ще се виждаме още.
Следващият път ще се видим в един по-добър свят отвърна той и Миро се провикна:
Той наистина ще бъде много, несравнено по-добър!
Графът леко кимна и заслиза по стълбата.
Щефан, Катя ще ти каже новините. Утре рано ще мина край теб каза Миро, като слизахме.
След като се разделихме с другите, сестра ми и аз поехме към къщи. Пътьом тя ми съобщи, че
местната тайна антифашистка организация (за която знаех, защото бяхме отчасти във връзка с нея) е
запланувала организирането на временна власт след идването на Червената армия. Понеже бях
единственият тук, който знаеше руски, били решили да ме поканят да стана преводач при съветския
военен комендант, нещо като посредник.
Надявам се, че ще приемеш добави сестра ми с най-незабележимата възможна ирония.
Но аз вече бях предупреден.
=====================
На другата заран Миро дойде и ме заведе в дома на председателя на организацията един от най-
видните хора в града. Бяха събрани представители на прочехословашката протестантска партия и на
организацията на компартията. Благодариха ми за съгласието да бъда полезен и ми направиха
комплименти за моето честно държание по време на хитлеристката окупация. Собствено аз съм
казал всичко това в романа “Мост”, който излезе през 1984 г.
Следобед реших да отида при пан Смрек и да му разкажа последните събития, които той може би не
знаеше. И също така да чуя мнението му. Беше станало така, че усещах нуждата да споделям с него
всичко по-важно. Към пет часа излязох. Изведнъж изпитах някакво странно чувство на нереалност.
Една вътрешна и особена радост, каквато не бях изпитвал напоследък. “Свободата, помислих. Вече
никой не може да ми направи нищо. Немците ги няма. Няма ги! Само ние, обикновените свободни
хора!” Струваше ми, се че редките минувачи ме гледат със същата радост в очите. При това беше
изгряло меко слънце. Вървейки, срещнах един от българските градинари, той се бе запътил за къщи.
Беше разтревожен. Чул, че съветските войници грабели, каквото им попаднело, и искаше да се
застъпя пред тукашните власти да се защитят градинарите и евентуално да се компенсират загубите
им. Дълго време трябваше да го успокоявам. Когато се разделихме, беше вече шест часът.
Позвъних на вратата на пан Смрек. Обикновено той отваряше почти веднага. Сега вратата остана
затворена. Позвъних втори път и реших да си вървя, когато вратата се отвори бавно. Показа се
млада жена. Стройна, с руса къдрава коса. Ами да, това беше същата онази, която бях видял, като
излизаше от дома на биолога... дъщеря му, както беше предположила Мария. Сега тя ме гледаше
леко усмихната. После каза:
Влезте.
63
 Аз собствено... исках да видя... пан Смрек.
Влезте повтори тя и ми протегна ръка. Забелязах, че беше облечена в светлосин пеньоар. Въведе
ме в една непозната, друга стая, нещо като всекидневна с канапе, две кресла, тъмносин килим и
графики по стените.
Седнете каза тя, като ми посочи канапето.
Чувствах се неловко, сякаш се бях намерил в друга непозната къща.
Исках да видя пан професор Смрек повторих. Тук ли е?
Тя продължи да ме гледа с големите си модри очи, които се смееха в здрача на стаята. Светеше тихо
златната й огромна руса коса. (Като косата на древната Вероника.)
Щефан, нали? Разказвал ми е много за вас. Гласът й беше топъл и нисък, като звук на обой.
Струва ми се, че ви цени повече от всички други ученици. Казваше, че притежавате ум и интуиция.
И вътрешна сила, която умеете да скривате. А сега виждам продължи тя с лека усмивка, че освен
всички тези качества, вие сте и привлекателен... по особен начин. Тя стана, отвори шкафче и извади
бутилка и две кристални чашки, които постави на масичката пред мен. С приближаването й ме
обгърна някаква вълна от аромат не парфюм, някакво женствено излъчване, “миризмата на тялото
й”, се мерна в ума ми. Невероятно е женско тяло да има приятен мирис. И докато тя пълнеше
кристалните чашки с гъста безцветна течност, за да се успокоя, казах с колкото ми бе възможно по-
овладян глас:
Видях ви преди няколко дни, излизахте от къщата. Сторихте ми се много красива.
Наистина ли каза тя леко приведена над чашите до мен. Това е коантро, френски ликьор, знаете
го. Има дъх на портокали, нагряни от южно слънце в една златна и зелена страна с добри весели
мулати. Разбира се, те говорят смешен френски! Тя се засмя с мек, гърлен смях. Взе чашата си и (за
щастие) седна пак насреща. Баща ми казваше, че вие говорите перфектно френски. Обожавам този
език.
В миг осъзнах, ами тя беше дъщеря на моя уважаван учител! Това охлади малко мъжките ми
чувства. Тя прехвърли крак върху крак, робата й се отвори и очите ми видяха прекрасни бедра. За
миг, защото тя ги покри внимателно, като продължаваше да ме гледа със същата усмивка. После
изведнъж заговори замислено:
Баща ми е странен човек. Възхищавала съм се винаги от него. Въпреки че не разбирам неговите
теории. Той казва, че вие ги разбирате напълно. Завиждам ви!
Кратко мълчание, после попитах:
Не съм ви виждал друг път... тук.
Не живея с татко. От малка съм с майка си. Те са... разделени отдавна. Като пораснах, започнах по-
често да го посещавам. Имах нужда от баща. Тя вдигна чашката към мен и ме погледна.
Забравихме да пием. За ваше здраве. Радвам се, че се запознах с вас.
Усещах се смутен и объркан. Тази млада жена ме привличаше непреодолимо. А фактът, че беше
дъщеря на моя пан Смрек с неговата теория, която бях на път да възприема, действаше като мощна
задръжка. “Не трябва ли да си отида веднага, помислих. Или... да поведа разговора далеч от
досегашните... намеци. Ами да! Какъв глупак съм наистина!”
Вашият баща вкъщи ли е... попитах с леко заекване. Тя се разсмя и стана още по-привлекателна.
Благодаря ви за комплимента, Щефан!
Какъв комплимент?!...
Мило момче, ние седим половин час тук, разговаряме за какви ли не неща, а вие едва сега се
сетихте защо всъщност сте дошъл. Което показва моля ви се, не отричайте! че моето присъствие
ви е накарало да забравите целта на посещението си. Макар и временно...
Тази жена имаше такова самочувствие, че не се колебаеше да казва нещата такива, каквито ги
мисли. Реших и аз да бъда искрен, най-напред към себе си.
Това е вярно. Вие сте много привлекателна. Навярно сте чували това стотици пъти...
Зависи кой го казва рече тя замислена. Радвам се, че ме харесвате. Защото и вие ми харесвате. М-
н-о-г-о добави бавно. По тялото ми премина позната сладка тръпка. Вече ставах, когато тя добави:
Татко трябваше да замине. Помоли ме да остана до утре, за да ви предам нещо много важно.
Какво е то? попитах нетърпеливо.
Бързате ли?
Защо? Не...
Е, тогава не бързайте засмя се тя пак. По-добре обяснете ми простичко какво представлява
64
теорията на татко. Искам да знам по-специално как тълкува той отношението между мъжа и жената.
Доколкото съм разбрала от него, той твърди, че като всички други животни целта на тези
отношения е създаването на деца. И нищо друго. Така ли е ?
Почувствах се, кой знае защо поласкан. И малко смутен.
Не съвсем. Разбира се, в края на краищата, това е целта, която инстинктът иска да постигне. Но при
хората става различно. Те са се отделили от животинското развитие, създали са разум, чувство за
красота, известна независимост от строгите изисквания на егоизма... сложна психика поради
развитието на цивилизацията... Всичко това им дава възможност да... да гледат на... отношенията
между мъжа и жената не само и не толкова като необходими за създаване на поколение, а и по-
скоро като... като едно преживяване, сливане, което доставя... силна радост...
Чудесно казахте: радост прекъсна ме тя. А според теорията на баща ми това неправилно ли е? Вие
разбирате добави тя някак забързано, че не ми е удобно да разговарям с него по тези въпроси... по-
подробно, нали?
Баща ви не съди. Той констатира и обяснява отвърнах аз и внезапно изпитах чувството, че някак
съм влязъл в ролята на самия пан Смрек. Той оставя на всеки, който се запознае с теорията му, да
определя сам своето поведение.
Тя ме изслуша замислено, помълча, после ме погледна:
Не ви ли се струва, че ако решите да се придържате стриктно към теорията на баща ми и да сте
честен спрямо този инстинкт, рискувате да се обречете на... монашество. Дори по-лошо... на
извратености.
Не разбирам. Защо?
Много просто: ще си позволявате да изпитвате тази радост, както се изразихте преди малко, само
когато решите да създадете поколение, три-четири пъти в живота ви. Във виолетовите й очи
просветна лека иронична усмивка. За животните разбирам. Но ние, хората, имаме свободата и
правото, което сме си извоювали чрез цивилизацията, да изпитваме онази радост, както и когато
искаме. И да обичаме красотата, която се съдържа в... сливането. Защото то е не само физическо, а
мисля и духовно. Не е ли така, Щефан. Докато говореше с алтовия си глас, усещах как в погледа и
в гласа й трептеше някаква вече непреодолима привлекателна сила.
Без да мисля, станах. Трябваше да се освободя от магията на тази жена. Направих крачка към
вратата, когато чух гласа й:
Какво ви стана? Лошо ли ви е? Тя също се изправи.
Нищо ми няма отвърнах. Трябва да свърша някои работи. Довиждане.
А писмото на баща ми?
Спрях.
Моля, дайте ми го казах.
Но тя леко усмихната, поклати глава.
Вижте какво пише на плика. Извади от джоба на халата си един плик и ми го показа. Приближих.
Прочетох: “За Стефан. Да се предаде в девет часа вечерта.” Ако искате да получите писмото каза
тя, като ме гледаше с иронична усмивка в очите, ще трябва да дойдете довечера. В девет ще ви
чакам. Довиждане. И ме изпрати до вратата.
Ще гледам да мина казах аз, без да се обърна.
Трудно мога да опиша в какво състояние се намирах. В мен ръмжаха и лаеха едно срещу друго две
злобни кучета. Ето как: от една страна, сладострастният Елпинор, който решително искаше да се
възползва от благосклонното внимание меко казано на тази невероятно сексапилна красавица да
се отзове на поканата й тази нощ. “Ама, мръснико, крещеше ученикът на пан Смрек, ти не разбираш
ли, че цялото й държание, бележката върху плика и всичко останало са само различни форми на
изкушението? Смрек иска да провери доколко си успял да се опознаеш, да владееш страстите си?”
“Нищо подобно, ръмжеше Елпинор. Не помниш ли, че самият Смрек ти каза веднъж, че да се
владееш съвсем не значи да станеш скопец? В края на краищата на кого ще навредиш, ако отидеш
довечера и задоволиш желанието на тялото си и на душата си”, добави лукаво той. “Ти си мръсник!,
кресна ученикът. Напротив, учителят Смрек иска да провери доколко съм успял да опозная себе си,
което значи да не живея повече като животно, което щом подуши женска, и започва да обикаля с
вирнато... онова!” “А ти си глупак, отвръщаше иронично Елпинор. По Мария беше полудял и
какво? Момичето ти предложи удоволствието, ти се отказа. Сега става същото. Започвам да мисля,
че се съмняваш в собствените си мъжки способности!” Известно време двамата се гледаха с оголени
65
зъби. Тогава аз се намесих. Тъкмо може би преди да се нахвърлят един срещу друг. “Стига!,
извиках вътре в мен. Не помните ли Атина? От едната страна един мъдрец и чудотворец, само дух, а
насреща дъщеря му гола, с протегнати ръце. Само плът. Тогава избягахме. Защото трябваше да
направим избор. Направихме го. Сега е друго. Сега между бащата и дъщерята има нещо: едно
писмо. Един плик. В него може да има един празен лист, но може и да съдържа някакво послание за
пътя. Трябва да рискувам! И може да бъдете уверени и двамата, че ще постъпя така, както...” “Както
какво?”, попита малко лукаво Елпинор. “Както сметна за най-правилно. Независимо от вас. Млък!
Вече сме вкъщи!”
Изглежда съм бил доста разстроен, защото, след като се прибрах в спалнята, без да спра в хола,
жена ми дойде и ме попита плахо дали не съм болен. Доста гневно й отговорих, че ми няма нищо и
че не разбирам изобщо откъде й е дошло това на ума. Смутена, тя обясни:
Прощавай, стори ми се, че си разтревожен. Не отговорих. Тя продължи: Помислих, че се
тревожиш за... утре... или вдругиден... Не се сърди, Стефане... Толкова ми е тежко, че ти увиснаха
на врата и моите родители... Но нали вече... като дойдат руснаците, ще бъдем свободни, добре... И
ти...
Тя ме гледаше с молба и тревога в очите. Стана ми неприятно, че се развиках така. Дойдох при нея,
сложих ръка на рамото й и казах кротко:
Прощавай. Наистина съм малко развълнуван от това, което ще настъпи утре или вдругиден. Но и
съм убеден, че вече ужасите са минали. А за родителите ти... не те ли е срам добавих с усмивка. Те
са чудесни хора! Значи всичко е на ред. Обърнах глава към превода на Хезиод на масата. Чух, че
отваря вратата и внезапно се обърнах към нея. Вени, тази вечер ми съобщиха, че има заседание на
комитета ли, какво ли, във връзка с посрещането на Червената армия. В девет часа. Така че може да
закъснея. Да не се тревожите допълних с усмивка.
Трябва да хапнеш нещо преди това.
Може. И след миг: Както виждаш, ставам важен човек.
Ти винаги си бил важен човек за всички, които те познават.
Докато говорех, изпитах такъв срам, че даже нямах сили да се попитам защо наговорих такъв куп
лъжи, които много лесно можеха да бъдат разкрити. От Миро например. Заех се да превеждам, но
усетих, че би било светотатство сега да се докосна до великата поема на Хезиод. Станах, изправих
се пред прозореца и се загледах в здрачния пейзаж отвън, с тъмните остри борове на другия край на
реката. Погледнах часовника си. Беше седем. Реших, че трябва да изляза. Тръгнах край реката.
Стараех се да не мисля. В един миг обаче един от двата песа ученикът, мисля зададе кротко
въпроса. “Обясни ли си защо излъга? И защо не се спря при майка си, като излизаше?” И понеже
мълчах, продължи: “Да ти кажа аз защо защото си гузен, защото знаеш, че ще се поддадеш на оня
инстинкт, които искаш да подчиниш, за да опознаеш себе си. А още при първото...” “Млъкни!,
извиках вътрешно. Ако излъгах, то е само защото още не съм решил! Разбираш ли? Още не съм
решил!” След това се обърнах и се върнах вкъщи. Невена беше в кухнята. Погледна ме някак
учудена.
Венче казах, току-що срещнах един от комитета. Заседанието няма да се състои днес. Срещнах и
онзи учител Смрек. Той ме покани да намина по-късно, искал да ми предаде нещо, защото утре
заминавал. Така че може би ще се забавя... все пак.
Тя се усмихна със зелените си очи.
Добре, мило. След час можеш да вечеряш.
Погледнах часовника си: беше 7.30. Влязох в спалнята и започнах да препрочитам преведеното
напоследък.
Искам да отворя малка скоба. Много пъти по-късно съм си мислил във връзка с това, което казах на
жена си, колко такива полулъжи са успокоявали съвестта на такива полусъвестни хора, какъвто бях
тогава. Помислих си, спомнете си колко пъти и на вас ви си е случвало да се успокоявате с такива
полуистини. Моята: наистина отиване в дома на Смрек и наистина ще получа нещо от него (макар
не лично от него). Но, както по-късно разбрах, тази полуистина можеше да ми послужи като алиби,
ако някой ме видеше, че влизам или излизам от дома на Смрек. И докато чаках вечерята, изведнъж
ми дойде на ума, че целия този следобед изобщо не помислих нито за миг за Мария. Какво беше
изличило образа й от съзнанието ми? И веднага почти императивно нещо ми забрани не само да се
помъча да дам отговор на въпроса, а изобщо да мисля за Мария. И без да знам защо, нещо в мен се
успокои.
66
Жена ми сложи пред мен чиния с картофена яхния и седна насреща. Заговорих припряно. Казах, че
се надявам, щом нещата се оправят, да отида в Братислава. С прекален оптимизъм обясних, че след
края на войната, който вече се вижда, моето антифашистко държание ще бъде оценено и се надявам
да получа добър пост в някое по-важно дипломатическо представителство. Намекнах, че съм
мислил и за родителите й. Накрая изразих убеждението си, че София ще намери начин да изплати
заплатата ми за последните 67 месеца. И тогава ще бъдем богати. Отдавна не бях разговарял така
откровено по тези въпроси за нашето бъдеще с Невена и усещах, че тя беше малко учудена, а и
поласкана. Тя живееше напоследък със страха, че след войната може да я оставя. Избягвах да се
питам защо тъкмо сега, когато се готвех да отида в дома на Смрек, бях толкова... споделящ с нея.
Усещах вътре отговор и за голямо учудване вече не се срамувах. Доядох храната, погледнах
часовника си. Беше 8.30. Станах.
Пан Смрек ми дава интересни идеи и съм любопитен да видя какво е приготвил. Надявам се, че
няма да се забавя; зависи, не се тревожи.
Жена ми ме изпрати до вратата. Вън нощта се люлееше от силен раннопролетен вятър. Улиците
бяха самотни, пусти.
Вървях бързо, без мисъл. Внезапно един от гласовете в мен (някои от тези на Инстинкта) се изказа
приблизително така: “Е, като се натиска толкова, ще я свалиш и тя ще е доволна, и ти. Бива си я. И
без това няма да я видиш вече.” И след миг: “Нали от утре започва новият живот... Така де.” За мое
учудване никой друг глас не реагира. Само нещо като “Не знам, зависи. Не знам. Зависи”, отекваше
глупаво в мозъка ми.
Къщата на Смрек беше тъмна. Прозорците на съседите също бяха ослепели. Дали се бояха от
настъпващата армия със самолетите й? Или спяха? Но защо и домът на Смрек? Там ме очакваха.
Спрях за миг, но реших. Изкачих трите стъпала. Преди да посегна към звънеца, забелязах, че
входната врата е открехната. От мрака в процепа до слуха ми дойде едва забележим шепот:
Влез. Не бях чувал никога по-нежна и по-безпрекословна заповед. Тя заповядваше направо на
движенията ми. Вратата се затвори зад мен и попаднах в абсолютно пълен мрак без прашинка
светлина. Ще останеш, нали?
Ще остана отвърна някой в мен.
Ела.
Усетих, че една ръка, лека като птица, кацна на ръката ми и ме поведе. Едничкото, което се мерна в
съзнанието ми беше: “Възможно ли е да съществува такъв непрогледен мрак.” И това не беше
въпрос. После всичко изчезна.
Това не е литературен израз. Колкото и да се старая сега да си спомня какво се случи през
следващите часове, колкото и да се опитвам да подредя спомените си в някаква последователност,
нищо не постигам. Само отделни моменти, отделни думи, отделни усещания. Някои от тях са много
важни за мен. Навярно затова паметта ми ги е запазила.
И още нещо: защото се намирах в онзи пълен мрак, нямах и не можех да имам никаква инициатива.
Чужд дом, непрогледна тъмнина и едно невидимо присъствие, което ме води, едва ли не прави с
мен каквото иска. (Разбира се, щом доброволно съм се съгласил на тези условия, в които съм
попаднал съвсем неочаквано. Защо съм се съгласил?) Много мислех по-късно. Най-напред,
всемогъщият инстинкт на мъжкаря да търси женска. Нещо колкото животинско, толкова и човешко.
Второ непобедимо тръпно любопитство. Но и наум не ми идваше за най-важното.
Един мрак, оживяван от тих глас на виола, мирис на женско присъствие и усещането за жива плът
по края на пръстите, по ръцете, по устните, по цялото ми тяло.
Спомням си, че когато я усещах цялата до мен, под мен, след дълго мълчание изведнъж попитах:
Как се казваш?
Тя пошепна до ухото ми:
Не знам. Татко казва, че като дадеш име на нещо, на някого, ти го изваждаш от нищото. Създаваш
го. Хайде. Дай ми име. Създай ме. Тогава ще мога да ти се подаря. Ще те подаря на теб самия.
В мига, когато почувствах, че влизам в нея, прошепнах:
Елена.
Елена. Сега съществувам. О-о, съ-ще-ству-вам...
Усетих нещо, което никога не бях усещал, с никоя жена: тя ме всмукваше в себе си. Все по-дълбоко.
Престанах да съществувам. Не знаех кой съм. Тя или аз. Двамата. Хермафродит... (Всъщност това
сравнение с хермафродита дойде много по-късно, когато споменът ме връщаше в онази митична
67
нощ. Тогава имаше само невероятното усещане на пълно сливане.)
Не зная колко време след това лежах по гръб и усещах дланта й върху гърдите ми.
Защо беше толкова, толкова невероятно... хубаво пошепнах.
Чух гласа й до главата ми.
Ти си цитирал някакъв древен поет, който казал, че ако око поиска да се опознае, трябва да се види
отразено в чуждо око. Може би затова.
Мога ли да те целуна?.
След като намерих устните й, за да се уверя, че съществува още, се отдръпнах, след малко чух пак
гласа й.
Нали разбираш. Това няма нищо общо с животинското, то превръща душата в плът. А ние се
опитахме и, мисля, успяхме...
Да превърнем плътта в творчески дух. Нали, Елена?
Знаеш, това е истинското ми име. Тя се допря със цялото си тяло до моето. Беше прекрасно, може
би дълго, може би миг. После каза: Време е за теб и за мен.
Време за какво? учудих се аз.
Усетих усмивка в думите й.
Мили, време е да се разделим.
В първия момент усетих болка, после действителността подаде главата си на медуза.
Няма ли да те видя вече, Елена?
След няколко часа заминавам. А теб те чакат вкъщи. Ще изляза, ще запаля лампата да се
приготвиш. Затвори очи.
Миг след като чух да се отваря вратата, лампата светна. Облякох се и в момента, когато се
приближих до вратата, отново угасна. Вратата се отвори. Една ръка се сложи на рамото ми. Преди
да отворя външната врата, две ръце ме прегърнаха, две устни се докоснаха до моите.
Сбогом, Стефан. Ще се видим... пак... вероятно прошепна тя.
После се намерих в светлия мрак на улицата.
Аз съм емоционален човек. Но винаги разумът ме е спирал, когато е имало опасност да се оставя да
действам под диктатурата на емоциите. В оня миг, когато вървях през тъмнината, мисля, че просто
не бях аз. Това преживяване може би това мисля сега инсценирано съвършено, за да ме отдели от
самия мен, не знам с каква цел (много по-късно разбрах, че е имало цел) ме беше изпълнило
толкова силно, че както вървях, бавно, все по-бавно, усещах как с всяка крачка се отдалечавам от
най-прекрасното същество и от най-прекрасното преживяване, което исках да запазя и което знаех,
че не мога да запазя. Не знам как да го обясня. Имах чувството, че е свършено с всичко хубаво в
живота. С живота. Като че ли сърцето ми беше свързано с онзи пролетен мрак с тънка връзка, която
с всяка своя крачка го стягаше все по-силно. Изпитах физическа болка. Спрях. И тук стана нещо
странно. Изведнъж, кой знае как и защо, се сетих, че преди да отида у... пан Смрек, бях вечерял
картофена яхния, и не си бях измил зъбите. “Нима Тя е усетила тази яхниена миризма, този
сладникаво-кисел картофен дъх, като ме целуваше? Ужас! И изведнъж се разсмях. Вървях все по-
бързо и се смеех. “Измий си най-напред зъбите и после се връщай там”, подиграх се на себе си.
Съжалявам, но се налага да направя още малко обяснение във връзка с преживяното. Както всички
млади хора, и аз съм имал сексуални отношения с доста жени. Но за разлика от други младежи съм
предпочитал винаги качеството пред количеството. Освен това съм държал между жената и мен да
съществува нещо малко повече от обикновено сексуално привличане. И все пак всичко е минавало
главно под знака на половата необходимост, мисля и при двамата партньори. Всичко е ставало
съвсем нормално и естествено, без никакви особени анализи и вътрешни коментари. Едно-
единствено изключение случката в Гърция, за която разказах по-рано. Е, разбира се, и първата
ученическа любов. Освен това не обичах усложненията, особено след като се ожених. Като
прибавим сложното ми в момента положение, присъствието на майка ми и страшната несигурност
за бъдещето, ще стане ясно защо се държах така с Мария. А най-важният фактор все пак беше
теорията на пан Смрек, която ми даваше възможност да разделя примитивните прояви на неговия
всемогъщ инстинкт и сложните пътища, по които той се проявява у човека. Особено у такъв човек
като мен. И аз бях започнал да се уча как да откривам същинските подбуди зад театралните думи и
жестове на другите и моите. Имах някакво почти неясно убеждение, че теорията на Смрек може да
бъде компас, който да насочи мисълта ми в пътя, който би ме довел до отговора на онзи основен
въпрос (“Познай себе си”). Защото за мен това беше все още Въпросът.
68
И ето че изведнъж тази нощ забравих всичко това и спах с една непозната и невидима жена, без да
мисля за последствията, без дори да мисля каквото и да било. Може би защото беше... И тук
изведнъж си спомних: ами нали отидох, защото тя ми беше обещала, че ще ми даде плика с писмото
на баща й до мен? И ме бе накарала чрез магия да забравя всичко. Даже защо отидох там. Сега беше
свършено. Изпитах яд и мъка. Но не можех да се върна. Бях пред вратата на дома си.
В хола заварих майка ми и Невена. Поздравих нормално. Чувствах пълно спокойствие. Майка ми ме
погледна изпитателно.
Доста дълго посещение си направил у твоя Смрек.
Да, разговорът беше интересен казах. Минали са два-три часа, без да разбера.
Погледни си часовника, синко каза майка ми.
Погледнах го. Беше пет без четвърт.
Наистина, колко незабелязано минава времето, когато разговорът е толкова интересен. А и пан
Смрек заминава, така че имаше да ми каже много полезни неща.
Майка ми стана и, преди да излезе, каза:
Бих искала да зная какво ви учи този Смрек не сега. Друг път. Лека нощ, синко.
Последното беше казано с някаква едва доловима нежност. Като останахме сами, казах на Невена:
Почувствах се уморен от толкова дълго бдение. Имаш ли нещо против да спиш тук, в хола? Утре
искам да полежа по-дълго.
Не, разбира се отвърна тя, но не знам дали ще можеш. Миро мина за минута. Търсеше те да ти
каже, че по всяка вероятност Червената армия ще дойде утре, значи днес. Готвят посрещане и имат
нужда от теб. Тя млъкна за миг, после додаде някак плахо: Мария и другите се чудили къде си...
изчезнал, търсили те навсякъде. И след миг добави: И у пан Смрек, но там било тъмно...
Не са звънели казах. Седяхме в тъмното. Пан Смрек се боеше да не би германците да бомбардират
града, ако разберат, че руснаците са вече тук.
Невяна въздъхна леко и каза с полуусмивка.
Виж това не им е дошло на ума. Всичко е наред. Можеш да си лягаш, ако искаш.
Нито за миг не се посвених, че лъжа и това беше много чудно. Като събличах сакото си, усетих
нещо в него. Извадих: плик. Онзи, който ме накара за велико щастие да отида втори път в дома на
пан Смрек. Огледах го внимателно. Беше запечатан и за мое огромно учудване нямаше и следи от
бележката за часа, в който трябва да ми се връчи. Пликът не беше плътен. Гледах го и се колебаех.
Не знам защо, реших да не го отварям. Не още. Сложих го в чекмеджето на масата, на която
работех. После легнах и почти веднага заспах, потънал в нежно спокойствие. Отворих плика след
двадесет години.
А след няколко часа делегация, представители на антифашистките сили, посрещна извън града
първите разузнавателни части на освободителната Червена армия. Радостта ни беше толкова
голяма, че всичко останало беше забравено. Даже това, че на мотоциклетите и камионите вместо
икона стоеше образът на Сталин.
Само в един момент между светлите облаци на радостта се промъкна сива светкавица като
въпросителна: защо пан Смрек и... дъщеря му не бяха между нас? Но това беше само миг. Идваше
новият шумен и бурен живот. Пред него те бяха вече спомен.
Втора интермедия
Колкото и да е скучно за любознателния ми читател (ако има такъв), налага се да разкажа накратко
живота на моя герой през следващите двайсетина години, преди обстоятелствата да се сложат така,
че да се върне отново към онзи въпрос, който си беше поставил да разреши още на младини: какво
означава всъщност древният условен императив “Познай себе си”. Казвам “моят герой”, защото,
макар че разказът досега и в бъдеще ще се води от първо лице, трябва да се изясни, че той е колкото
“аз”, толкова и “не-аз”. В смисъл, че аз съм го наблюдавал и го наблюдавам като друго лице, с което
много рядко усещам общи черти. Най-простият начин да се разбере какво искам да кажа е следният:
той мисли и преживява, аз отбелязвам само мислите и чувствата му. Даже не съм убеден, че той
знае за моето съществуване. Тъкмо това ми дава смелостта да продължавам да пиша от първо
(негово първо) лице. Може би, защото така искам да прехвърля върху него цялата възможна
отговорност и вина.
========================
Още на другия ден след идването на частите на Червената армия в града влязохме във връзка с
командването, което се установи. Аз бях придаден към коменданта като преводач. Задачата ми,
69
общо взето, не беше особено приятна. Повечето словаци, наплашени от хитлеристката пропаганда,
бяха се барикадирали в домовете си от страх от насилия. Често при коменданта, млад капитан с
грубовато чувство за хумор, се явяваха хора с оплаквания от някои действия на съветските войници.
Един ден в комендантството се яви дебела грозновата жена над 50 години и с плач и викове се
жалва, че съветски войник влязъл в дома й и я изнасилил. Капитанът обеща, че ще накаже
виновника, щом го залови. Поуспокоена, жената си отиде, а капитанът се обърна с почти детска
усмивка към мен:
Вместо да е благодарна, че младо момче е обслужил тази вещица! Сигурно е бил пиян.
Наистина войниците пиеха. Бях наредил на моите хора вкъщи да не се заключват и да посрещат
приятелски съветските войници, ако почукаха на вратата ни. Един ранен следобед някой позвъни.
Отворих. Млад войник, русоляв, с много сини, малко кръвясали очи върху бяло лице, отговори на
въпроса ми “Что вам угодно?” с контра въпрос: “У вас машина (кола) есть?” Казах, че нямам. “А
велосипед?” “Тоже нет.” Той помълча замислено, като се поклащаше леко. “Какой же вы буржуй,
раз у вас нету машина?” “Да я не буржуй”, отвърнах. “Йерунда, рече той убеден. Тут все буржуй.”
Постарах се да го разубедя. Той ме изслуша разсеяно и попита: “А пить ест?” “Сейчас принесу.”
Изнесох почти пълна бутилка сливова и чаша, понечих да налея, но гостенинът рече: “Не надо”, взе
бутилката и я долепи до устата си. И пред смаяния ми поглед я изпи бавно до дъното. Треперех, че
всеки миг може да падне мъртъв и аз щях да съм виновен. Той свали бутилката, щракна с език,
обърса устата си с ръкав, върна ми бутилката, каза “Спасибо” и, поклащайки се, се отдалечи. Не
вярвах на очите си. Литър 45-градусова ракия!... Като разказах случката на коменданта, той се засмя
снизходително:
Това е нищо. Преди атака им даваме по 100 грама чист спирт.
По-късно се оказа, че това е истина.
И още един спомен от онова време. Поканихме в дома на Мария трима по-висши офицери, хора към
4550-годишни. Бяха сериозни, сдържани. Мария поднесе кафета със сладки и коняк. Но гостите не
се докоснаха до тях. Разбрах: отпих от кафето, хапнах от сладките и изпих глътка коняк. Малко
след това те направиха същото. И станаха по-разговорливи. Преди да си отидат, единият каза:
Не всички са приятели.
След десетина дни руските части се изтеглиха. Замени ги румънска войска. Местните хора ги
приеха сърдечно. Европейци! Нашата група също. Между тях имаше млади, красиви офицери.
Момичетата бяха ухажвани, завързаха се връзки. Даже Мария се увлече по един лейтенант със
звучното име Балеану. Нямах време да се замисля защо не само не изпитвах ревност, но даже бях
някак доволен от флирта на Мария. Изобщо хората около нас заживяха в радостно, трескаво време,
бързаха навярно да забравят страховете, да се радват на спокойствието и на пъстрите хоризонти на
бъдещето, които светеха след края на войната в Европа.
Щом се възстанови железопътната връзка, заминах за Братислава. В сградата на легацията се бе
настанил руски щаб под кодовото название “Акация”. Успях да се свържа с коменданта около 60-
годишен полковник, очевидно от старо добро семейство, учтив и културен. Обясних му кой съм и
го помолих да се постарае да запази имота на приятелската страна (мебели, картини, роял, сервизи и
пр.). След като се разговаряхме за Толстой и Чехов (Достоевски той не харесваше), обеща и
изпълни обещанието си. След изтеглянето на щаба констатирах, че са изчезнали главно дантелените
пердета, които женският военен персонал (както ми обясни готвачката българка) взели, за да си
ушият комбинезони. Настаних се в сградата и започнах веднага да действам. Трябваше да се
защитят правата на стотиците български градинари и студенти, да се свържа със София и т.н. Затова
се представих на руския комендант в Братислава. При една от срещите с него бях свидетел на
следната случка.
Докато разговаряхме в кабинета му, вратата се отвори със замах, нахълтаха двама от военната
милиция, като тласкаха едно войниче с много бяло лице и сини зачервени очи, мъртвопияно.
“Таварищ комендант, человек убил, на улице”, извика единият милиционер. “Стрелял и убил”,
“Разстрелят!” отсече комендантът. Убеден съм, че войничето не разбираше нищо. Изтласкаха го
грубо. След малко попитах:
Какво значи тази заповед, другарю комендант?
Каквото казах отвърна той спокойно.
Прощавайте, не разбирам... младо момче, след края на войната... пияно...
Той се намръщи леко.
70
 Знаете ли, другарю, ако не употребяваме строгост, тези наши войници ще създадат много и много
компликации с нашите съюзници. Да беше убил човек в немски град, нищо. Но тук, в братска
страна, никаква прошка.
Докато слизах по стълбите, докато крачех по улиците, не можех да се освободя от видението това
18-годишно момче на земята, обляно с кръв. Страхувах се, че този кошмар ще ме измъчва дълго. Но
се излъгах. Вкъщи моето голямо семейство беше останало в градчето, докато уредя завръщането
им в България заварих Мария и Миро. Не бях ги виждал повече от месец. Спомените за онези дни
на очакване вече бяха избледнели доста пред динамиката на новия живот и неговите императиви.
Бяха радостно възбудени. Миро заминавал вечерта за Прага да уреди следването им в университета
наесен. Той използва краткото излизане на Мария, за да ми съобщи с радостен шепот, че тя “май се
съгласи и сега сме нещо като сгодени! Ще живеем заедно в Прага!”

Към 9 часа вечерта изпратихме Миро на гарата. След като влакът замина, Мария каза:
Не знам просто какво да правя. Да се връщам в Пиещайни, ще стане късно, влакът е в 11. На хотел
сама не ми се ходи. Ако имаш една стая в твоя малък дворец...
Разбира се, Мария. Ще вечеряме и Милка (прислужничка и готвачка) ще те уреди. Бъди спокойна.
Милка приготви набързо вечеря. Настанихме се в столовата с маса, дълга около 20 метра, на двата й
края, както бях виждал в аристократичните филми. Мария каза:
Хайде да не сме чак толкова... официални. Иначе ще трябва да ни свържат с телефон.
Милка разреши въпроса, като ни настани пак един срещу друг, но в средата на масата футболно
игрище. Докато вечеряхме, Мария разказа, че Смит заминал неотдавна за Виена, а Джовани се
обадил с телеграма от Венеция. За граф Замойски не знаела нищо. Нито пан Смрек се обадил, което
я учудило. След вечерята в салона ни поднесоха кафето; попитах я дали иска коняк. Тя отказа.
Епохата на коняка отмина добави тя. Аз съм много уморена.
Сутринта трябвало да свърши някои работи. Целият ни разговор, държанието ни беше като между
добри приятели и това ме изпълваше с приятно спокойствие, в което едва различавах капчица
разочарование.
Към 11 часа я заведох в спалнята с двойно легло, което Милка беше приготвила за гостенката. На
мен ми беше постлала на дивана в работния ми кабинет. Но Мария отказа решително да ме “лиши
от спалнята ми” и настоя тя да спи в кабинета. Съгласих се. Преди да се разделим, тя каза, че ще
стане рано сутринта да си свърши още няколко работи, така че може да не се видим. Благодари ми
за гостоприемството и ме целуна приятелски по бузата. Легнах си, угасих лампата и образната ми
мисъл си представи отново онова нещастно войниче, потънало в кръв. “Но може би така трябва,
утеших се аз. Може би такава армия има нужда от сурова дисциплина. А може комендантът да е
показал прекалена строгост пред мен и е отменил заповедта си след това. Сигурно.” Така се
успокоих. Спомням си, че изобщо не помислих тогава, че Мария е тук, в другата стая. Сама.
Усетих я едва когато легна до мен. Мушна се под завивката и ме прегърна. Топло и силно.
Интересно е, че изобщо не се учудих. Навярно защото нещо у мен е знаело. Затова и не съм мислил,
че е тук. Беше нежна, чисто човешка прегръдка. Удоволствието от сливането ни обгръщаше в
синкава светлина, прорязвана от розови светкавици и светли стонове. Но въпреки това потъване в
отдавна желаното и от двамата преживяване усещах подсъзнателно една прелестна, наивна
неопитност у Мария, която я правеше още по-мила.
След като полежахме мълчаливо един до друг, чух гласа й за пръв път откакто беше дошла:
Може ли да запалиш лампата? Светнах. Беше обърнала лицето си към мен със затворени очи.
Приближи глава и ме попита: Сърдиш ли се?
Разбира се.
Тя отвори широко златистите си очи.
Защо?
Можеше да дойдеш по-рано отговорих, като си простих извинителната за състоянието ни
баналност. И си дадох сметка, че съм станал отново цялостен.
Като закусвахме, я попитах:
Доколкото разбрах от Миро, вие сте почти сгодени?
Тя наведе поглед, след миг каза:
Това няма нищо общо с тази нощ, нали?
Да, няма отвърнах. Тази нощ беше едно неосъществено минало, което се осъществи и си остана в
71
миналото.
След малко каза:
Значи ли това, че не искаш да дойда пак? Думите бяха изречени някак остро.
Защо не? Само че моите хора ще дойдат скоро, защото ще се върнат в София. А Катя и Невена ще
заминат за Париж.
Преди да си отиде, тя ме целуна някак жестоко и със зъби. Навярно, за да си отмъсти за силата ми.
Не съм изпитвал никаква вина спрямо Миро. Но тогава нямаше време да се самоанализирам.
=============================
Събитията се развиваха бързо. И за света, и за мен. През 1946 г. бях назначен за представител на
нашето Министерство на ВнР пред чехословашкото министерство до идването на наш посланик.
Бях принуден да пътувам често до Прага. Запознанства с нови хора, официални и неофициални,
мъже и жени, връзки и срещи служебни и неслужебни. Изобщо трескав и доста отговорен живот с
перспективи в близки хоризонти. След пристигането на нашия посланик останах консул в
Братислава. Бях товарен с различни задачи. Между другото, да спечеля симпатиите на словашката
общественост в наша полза: предстоеше подписването на мирния договор с нас в Париж и всяка
добра дума за нас съюзници на немците, беше ценна. Тук много ми помогна Миро. Той познаваше
културния елит на Братислава: писатели, художници, журналисти. Канех ги често и те идваха с
удоволствие не само защото у мен имаше винаги доста за пиене, но и защото станахме приятели и
водехме интересни разговори. Тогава във словашките вестници се пишеше доста за България. Ако
имам още дни, ще напиша спомените си за тези словашки приятели, които уви си отидоха един по
един от нашия сложен свят.
През есента на 1946 г. в Братислава на път за Варшава се отби новоназначеният там наш посланик
Павел Тагаров. Той остана два дни при мен. Разговаряхме дълго. Известно време след това получих
нареждане от София, че съм назначен за секретар в нашата варшавска легация и трябваше да се явя
там веднага. Бях изпратил вече старите в България заедно с личните ми вещи, а Невена и сестра ми
се намираха още в Париж. Между другото: с Мария не се видяхме повече тя беше заминала за
Прага.
===========================
Варшава представляваше огромно пространство, пълно с разрушени и полуразрушени здания с
малки изключения и между другото два хотела. Кварталът “Прага” на източния бряг на Висла беше
цял. Немците бяха разрушили систематично зданията при отстъплението си. Имаше само пет-шест
улици, през които можеше да се мине с кола. Но властите разчистваха енергично града. Животът
беше млад, бърз и напрегнат. Тук се срещаха интересите на Изтока и Запада. Важен пост особено
при очертаващата се вече ясно студена война.
Понеже аз единствен в легацията знаех няколко чужди езика, бях натоварен със задачата да
поддържам контакти със западните посолства, за да сме в течение с техните гледища по световните
и главно полските въпроси. Освен това посрещахме често наши делегации, а поддържахме и
постоянни връзки с полските министерства и организации. Като добавя, че министърът и аз бяхме
единствените, които трябваше да се справят с всичко това, ще се разбере защо нямах никаква
възможност и време да се връщам към проблема, който е темата на досегашния разказ. Понякога се
улавях дори че изпитвам чувство на носталгия към онези бавни месеци на трепетно очакване, които
преживях в Пиещайни в разговори с нашата група и особено с пан Смрек. Понякога се хващах, че
прилагам до известна степен уроците му за поведението на хората и подбудите им и това ми даваше
възможност да опознавам по-добре лицето, с което имах работа. Само веднъж се намерих в едно
странно положение, когато трябваше да разговарям по въпроса за значението на сентенцията
“Познай себе си”.
Интересен начин на себепознаване
На един прием се запознах с млада жена около тридесетте, дъщеря на виден политически мъж, висш
член на полската партия. Често я бях виждал на приеми, но не бях имал възможност да се запозная
лично. Бях чувал, че е прекарала няколко години в СССР с баща си. Знаеше добре руски. Беше
винаги обградена с ухажвания. Беше слаба, със заострен нос, остра брадичка, кестенява права коса
и тесни зелени очи. Стройна и дългокрака. Не би казал човек, че беше красива, но имаше
привличащо излъчване. Особено за определен вид мъже, които не си падат по пищни красавици.
Като мен. Не беше разговорлива, но докато танцувахме, се поотпусна. При бюфета (тя не яде почти
нищо и едва отпи глътка от чашата водка) ме попита дали обичам Толстой. Отговорих й, че не
72
особено. Тя се почуди и ме попита защо.
Това е дълъг разговор казах, който не е много на място в тази шумна тълпа. Добавих, че ако
желае да разговаряме, бихме могли да се срещнем някой ден.
Значи обичате Достоевски реши тя и допълни (за мое учудване), че няма нищо против да
поговорим по тези въпроси. Съгласи се спокойно да дойде на гости в моята хотелска стая. Трябва да
добавя в очакването ми за тази среща вземаше връх любопитството може ли такъв тип жена да
бъде добра в леглото, но не и на последно място, възможността да се посближа с баща й. Повечето
полякини ме бяха разочаровали.
Уговорката беше за 6 часа, но аз бях задържан в легацията по неотложна работа. Прибрах се към
6.30, уверен че си е отишла и се чудех как да я намеря, за да й се извиня. Заварих я в стаята ми
(голяма, разделена на две със завеса зад нея спалнята, отпред нещо като салонче-кабинет с работна
маса и етажерка с любими книги, които с дни не пипвах).
Христина се беше настанила удобно на работния ми стол пред масата, с разтворена малка книга:
“Анхели” от Словацки, една от книгите, които отдавна носех винаги със себе си. Обърна глава и ме
погледна с едва забележима усмивка в тесните си очи.
Помолих дежурната да отвори стаята ви, защото не ми беше удобно да ви чакам в коридора. Не
знаех кога ще се върнете. Да добавя, че разговорът се водеше на руски.
Извиних се за закъснението и докато стиснах тънката й ръка със заострени пръсти, се питах защо
дежурната по етаж е отворила вратата ми в мое отсъствие, когато това беше изрично забранено.
Живеехме с ясното съзнание, че сме наблюдавани и от приятели, и от противници и по
необходимост бяхме станали внимателни и подозрителни. Изглежда че гостенката улови мислите
ми, защото добави със същата полуусмивка:
Обясних на дежурната коя съм. Името на баща ми е ключ, който отваря даже вратите на чужди
дипломати като вас. Между другото предполагам знаете, че тези дежурни в хотела са всички към
държавна сигурност, нали?
Беше облечена в много дълга светлосива рокля, косата й беше вчесана скромно зад ушите.
Вие трябва да знаете това по-добре от мен казах, като се засмях.
Тя каза:
Позволих си да прегледам книгите ви, защото пословицата казва: “Кажи ми какво четеш, за да ти
кажа кой си.” При условие, разбира се, че се интересувам да науча кой сте. А аз се интересувам.
Попитах защо с най-невинен израз. Тя пак се усмихна с очите.
Слово хонору, не за да докладвам на баща си. Мисля, че той знае за вас повече, отколкото вие сам
знаете. Такава му е работата, с която аз нямам нищо общо. Не отговорих. Тя каза след малко:
Хайде да оставим тези излишни разговори и да минем към същественото. Нямате нищо против,
нали?
Не, стига да знам какво разбирате под съществено отвърнах.
Тя сви леко тънките си вежди.
Не ви ли е срам! Аз съм ви гостенка!
Очевидно резките забележки се дължаха на остър характер, но и до голяма степен на властта, с
която се ползваше баща й. Това е даже естествено.
Прощавайте казах с въздишка, но ми се струва, че по-скоро сама търсите неособено... тактични
значения на думите ми.
Тя ме изгледа с още по-присвити очи, после се усмихна намръщено и каза:
Стига сме се надигравали. Хайде започвайте.
Не разбирам казах. Какво да започвам?
Тя въздъхна някак отегчено, сякаш имаше работа с не особено умен ученик:
Не помните ли по какъв повод ме поканихте да се срещнем онзи ден, на приема?
Просто исках да ви видя. Сторихте ми се умно и интересно момиче.
Глупости отсече тя. Вие казахте, че не обичате Толстой, а Достоевски. Като ви попитах защо,
отговорихте, че не е място на приема, сред тълпа блестящи глупаци, пред бюфета с ядене и пиене да
се разискват такива въпроси. Съгласих се и ето ме тук. А вие се правите, че не си спомняте нищо!
Ако не искате да говорите, по-добре да си вървя. Тя се изправи и се упъти към вратата. Печелите
точка за “Анхели” сред всичките тези гръцки книги добави, без да обърне глава.
Защо сте нервна? попитах, без да стана.
Тя се обърна.
73
 Глупости! Просто...
Не си отивайте казах. Седнете спокойно, разбира се, че знам много добре за какво сте дошла.
Няма защо да бързаме, ще направя кафе и ще говорим.
Тя ме изгледа дълго със зелените процепи на очите си, въздъхна леко, върна се и седна.
Обичам силно кафе каза тя наставнически.
По вкуса ли ви е? попитах, след като отпи от кафето. Тя кимна. Тогава можем да започнем.
Искахте да знаете защо обичам Достоевски.
И защо не обичате Толстой.
Добре. Най-напред, защото Толстой съди и отсъжда. А Достоевски анализира и разбира. Щом
разбереш, не може вече да осъдиш.
Значи според вас не трябва да осъждаме, а само да разбираме? Къде отива тогава цялата съдебна
система, обществото? Къде отиват религиите? В тона й имаше нещо прокурорско. Усмихнах се
почти снизходително.
Мила Христина, ние говорим за две съвсем различни неща. Обществото има винаги правото чрез
съдебната си система и други защитни институции да осъди и накаже този, който престъпва
определените от него табута, които наричаме закони. Така то се защитава: спира или намалява
ентропията, която го тласка към хаос. Но за мен човекът, който се е опитал да опознае себе си и
чрез себе си хората, проблемът е различен: когато аз установя защо даден човек постъпва така или
иначе, изпитвам към него съчувствие, разбиране. А ако постъпката му е неизвинима от гледна точка
на закона в мен, на моя вътрешен морален кодекс, който невинаги съвпада с този на обществото,
тогава аз отхвърлям тази личност вън от обсега на живота си. Това е моето наказание.
Докато държах това слово, един присмехулен глас ми пошепна, че аз пък говоря като адвокат.
Изобщо стана процес. А кой беше обвиняемият? И дълбоко, на границата на подсъзнанието си,
усещах радост. По-късно си дадох сметка, че това чувство се породи, защото се бях върнал
внезапно към главните въпроси, от които всекидневният живот ме беше отклонявал. Аз ли бях
подсъдимият?
Искате да кажете, че вашата справедливост е по-висша и от тази на религията ли? В гласа й се
усещаше високомерна ирония и и това започна да я отдалечава от специалния ми интерес към нея.
Вижте, няма смисъл да спорим. Вие ми зададохте въпрос. Отговорих ви: Достоевски се старае да
навлезе дълбоко в подсъзнанието на героя си, за да открие подбудите, които го карат да действа по
определен начин. За Толстой Расколников е убиец, все едно какво го кара да убие бабата лихварка.
Достоевски го анализира и намира, че не е убиец. Той убива бабата, защото за него тя е образът на
злото, въплътено в парите и безчестието, с които се печелят. А любовта на Соня го кара да вникне в
себе си, да се опознае и да самооткрие постъпката си като вик на гняв срещу социалната неправда.
И да разбере, макар и мъчително, че не този е правилният път. Защото в началото желанието му е да
се сдобие с капитал, както иска обществото му.
Вие комунист ли сте? попита Христина след доста дълго мълчание.
Не съм член на партията. Но вярвам, че един ден ще се създаде такова общество, когато хората ще
са спокойни за утрешния си ден. Тогава престъпления като това на Расколников ще бъдат
невъзможни.
Тя стана и отиде до прозореца.
Няколко пъти споменахте за опознаване на себе си. Какво значи това?
Това означава отвърнах, във всеки момент или поне всеки ден да си давате искрено сметка защо
сте постъпили така, защо сте казали това или онова, защо сте изпитали определено чувство. Така ще
изчиствате постоянно подсъзнанието си.
Вие сте фройдист значи? забеляза тя, без да се обърне. Тънкият й сив силует се открояваше на
фона на тъмнеещия прозорец.
Доколкото неговият метод на лекар е понякога ефикасен. Но с неговата философия никога не
можете да опознаете себе си.
Аз нямам нужда да опознавам себе си заяви тя.
Защо?
Тя се обърна рязко.
Защото зная, че Бог съществува!
Лицето й беше напрегнато. Очите й отворени широко светкаха със зеленикава светлина.
Излъчваше нещо фанатично... или пророческо? Тишината беше млъкнала. Като нас. Насилих се и
74
казах колкото се може по-делнично:
Мисля, че вярата в Бог не пречи, а дори изисква да си дава сметка човек за себе си, за деянията си.
Ако щете да си обясни защо вярва в Бог. Не е ли така?
Тя седна бавно и наведе глава, тъмната й коса имаше светлинни ивици. Наведена, тя каза бавно и
тихо:
Вие нямате понятие какво значи да знаеш, че Бог съществува. Повечето хора също. Иначе щяхте да
знаете, че няма нужда да се мъчите да се самоопознавате. Защото Бог ви познава. Едничък той знае
всичко за нас. Затова, когато Той ни определя как да живеем, да се радваме, да страдаме, да грешим,
е все едно, че ние сами определяме живота си. Защото Той ни самопознава. Трябва само да си
създадем слух, за да чуваме какво ни съветва. Какво се съветваме. Вдигна глава и ме погледна с
остър поглед. Сега разбрахте ли защо е излишно и глупаво да се опитваш да се самоопознаваш?
Когато съществува Друг, който те познава така, както ти сам никога не можеш да се опознаеш.
Щом Бог познава всички и им нарежда как да действат, и убиецът ли изпълнява волята Му?
попитах по-скоро от любопитство, отколкото с ирония.
Тя отговори много сериозно:
Може да има две обяснения: или такава е била волята Му, или убиецът не е имал още остър слух, за
да чуе точно. Тя се замисли и продължи, сякаш говореше на себе си: Мисля, че има два вида
човеци тези, които знаят, че Бог съществува и че Той знае някакво велико съвършенство. И онези,
които не знаят. Нямат нещо необходимо, за да узнаят. Първите са хора. Другите... Може би защото
на едните Бог подарява едно атомче от безкрайната Си душа. Другите се раждат без нея. За тези
няма нито ад, нито рай. Те просто се стопяват в нищото.
Последвалото мълчание ми натежа, не знам защо. Усещах, че трябва да реагирам някак.
Вие сте живели доста самотно чух се да казвам с глас, който идваше от всекидневието.
Тя ме погледна неразбиращо. По израза й усетих, че се връща бавно от своя свят.
Извинете, не чух. Какво казахте?
Вие сте мислещо момиче, нещо толкова рядко днес. Правите ми чест, на мен, че ми дадохте
възможност да чуя вашите толкова... необикновени идеи за хората... и за Бога.
Тя ме изгледа някак учудено. После се усмихна с ъгъла на устните си:
Това значи ли, че трябва вече да си вървя? попита тя съвсем естествено.
Ами не! Защо?
Тя стана и направи крачка към вратата. Спря и се обърна към мен:
Казахте, че съм живяла самотно ли? Защо?
Може би се лъжа отвърнах примирително. Обикновено мислещите хора са самотни. В нашия свят.

Тя се обърна внезапно, като се завъртя така, че дългата й сива рокля образува за миг около
глезените й кръг. Седна обратно на стола срещу мен, погледна ме почти презрително и каза:
Аз единствена решавам кога да бъда сама и кога не! Имам достатъчно възможности да създавам
живота си по мое желание! И, понеже не реагирах, попита: Искате ли да ме поканите на вечеря?
Вкъщи ще бъда сама. Баща ми и майка ми заминаха за Лодз за два дни.
За мен ще бъде удоволствие отвърнах. Не зная само дали за вас би било удобно да ви видят на
една маса сама с чужд, макар и приятелски, дипломат? Знаете какви злобни клюкари са
дипломатите, журналистите и прочие.
Оставете на мен да решавам въпросите, които се отнасят до мен и светския ми живот. За който не
давам пет пари. Значи?...
Помълчах, преди да отговоря. Изразът й ставаше все по-остър.
В кой ресторант бихте желали да вечеряме? попитах любезно.
В “Каналето”, разбира се отвърна тя, като се опита да прикрие въздишката си на облекчение. Да
вървим или да ви чакам в хола, докато се преоблечете?
След пет минути съм долу казах, като отворих вратата.
Тя излезе. “Каналето” беше един от малкото луксозни заведения във Варшава. Там се срещаха
главно чуждестранните дипломати и високопоставени полски чиновници и политици. Собствено
глаголът “се срещаха” беше по-скоро условен: целият салон беше разделен на сепарета, изолирани
от останалите с тъмносини завески, които можеха и да се отдръпват. Ние с моята странна
компаньонка се настанихме в едно от тях. Тя пожела да не отдръпвам напълно завеската. След като
се настанихме, тя се усмихна с тънките си устни и каза мило:
75
 Предполагам знаете, че тук навсякъде има инсталации за подслушване?
Може би отвърнах аз също мило, но това е все едно. Нямам какво да крия от никого.
Тя каза:
Нито аз и се зачете в менюто. След като келнерът учтив до подозрителност прие поръчката и се
оттегли, Христина каза: Предполагам, че знаете също, че тук всички келнери са уши на Държавна
сигурност, нали?
Нямам нищо против това умно и полезно учреждение отвърнах и прибавих: Хайде да поговорим
за по-интересни неща.
Добре отвърна тя. Разкажете ми повече за себе си.
Въпреки нежеланието ми, което тя квалифицира като суетна скромност, трябваше да се подчиня.
Разказах накратко дипломатическата си кариера Гърция, Словакия, сега Варшава. Тя ме изслуша
мълчаливо с присвити тесни очи и каза:
Значи така. Доста безличен живот. Чудно е какво лошо мнение имате за мен все пак. Ами, разбира
се. Нима мислите, че въпросът ми се отнасяше до вашата кариера? Това мога да науча от досието ви
в нашето министерство. Замълча и понеже не реагирах, попита съвсем ни в клин, ни в ръкав:
Вашият министър-председател щял да направи посещение у нас? Кимнах. Тя продължи: Знаете ли
кога?
Датата не е уточнена, но не по-късно от края на месеца.
Значи ще бъдете много зает каза тя някак замислено загледана зад мен (аз седях с гръб към
полузатворената завеса) и съвсем внезапно скочи и, като я разтвори, извика: Йежи!
Мъж на около 40 години, възпълен, но много елегантен, който беше застанал пред нашето сепаре и
разговаряше с млад човек, обърна глава и лицето му светна с истинска усмивка:
Ей, Христа! Какво удоволствие!
Той пое протегната тънка ръка и я целуна ритуално. В полушепот, доста ясен все пак, за да го чуя,
тя му обясни, че била поканена от един интересен български дипломат и желае ли той да се
запознае. Беше невероятно мила и гальовна, като влюбена котка. Тази жена наистина имаше много
лица. За щастие Йежи отказа. Дочух, че си уреждат някаква среща. После тя се върна, седна и
продължи, сякаш не беше прекъсвала разговора:
Значи известно време ще бъдете много зает.
В отговор на тъжната ми физиономия тя се засмя и попита дали наистина нашият министър-
председател е толкова знаменит, както се разправя. После, без да дочака края на отговора ми,
погледна часовника си и заяви, че е закъсняла.
Нали вашите родители не са във Варшава? попитах.
Тъкмо за това не искам да закъснявам отвърна тя. Ще ме заведете до къщи, нали?
В колата мълчахме. Тя се обаждаше само за да ме насочва. Когато спряхме пред дома й стара къща,
добре реставрирана, тя каза:
Много ми се иска да се видим още веднъж, преди да ви грабне вихърът на дипломатическите ви
задължения. (мълчание.) Бихте ли ми дошъл на гости, да речем идния вторник?
Ще ми бъде много приятно отвърнах. Стига да не безпокоя...
Имам една малка къща в Подкова Лешна. Улица “Домбровсиего” 5. Там каня обикновено личните
си гости. Ще ви чакам, към седем например? Добре. Запомнихте ли?
“Домбровсиего” 5 повторих.
Браво. Няма нужда да излизате от колата. Благодаря за вечерята. Лека нощ. Беше почти излязла,
като добави: Този Йежи в ресторанта твърди, че е толкова влюбен в мен, че дори бил готов да се
оженим. Искрен ли е, как мислите? Вие все пак познавате мъжката психология. Като имате предвид
и общественото ми положение. Помислете. Ще ми кажете във вторник. И тя затръшна вратата на
колата.
Вкъщи дълго не заспах. Разглеждах колкото мога по-хладнокръвно отношенията, които се
създадоха или по-скоро, които Христина създаде толкова внезапно между нас. Очевидно тя искаше
да се сближи с мен. Първата причина можеше да бъде да получава сведения. Сред
дипломатическите среди беше известно, че поддържам приятелски отношения и с представителите
на СССР и Чехословакия, и с посолствата на САЩ, Франция, Англия и Италия. Никак не беше
чудно, че поляците нямаше да имат нищо против да научат това, което аз успявах да узная от моите
контакти, за да сверяват собствените си информации. Но възможно ли беше да ми подставят именно
Христина дъщеря на видния си баща? Че аз веднага бих се усъмнил и бих се затворил. За такава
76
цел се използваха съвсем друг тип жени да речем като журналистката Хелена Х., която беше
направила подобен опит, като се изяви пред мен като близка до тайната опозиция. И аз се поддадох
в първите моменти. Докато в една интимна вечер тя сама си призна косвено, разбира се. И повече
не я видях. Не. Тук с Христина имаше нещо друго. Какво означаваше тази сцена с нейния
обожател? И защо трябваше да ми прави такива признания за него, на мен, един почти непознат
човек? И най-важното, какво означаваше тази тайнствена среща? Може би съм станал неудобен за
някого тук и това е клопка, за да бъда изложен? Бях станал подозрителен и това е естествено в
онези следвоенни времена. Но отхвърлих и този вариант. Моето положение на секретар не беше чак
такова, та да има нужда от сложни сценарии, за да бъда отстранен. Най-лесното и нормалното нещо
в такъв случай би било от полското външно министерство да намекнат на нашия посланик, че би
било по-добре може би, ако бъда заменен. И щях да бъда. Толкова повече, че бях безпартиен. И ако
ме държаха на работа, беше заради опита ми и познаването на чужди езици. Оставаше една най-
вероятна причина: тази жена беше нимфоманка. Ако това е вярно, не беше ли по-добре да се
въздържа от тази среща? Това би било най-разумното. И навярно затова знаех със сигурност, че ще
отида. И не само от любопитство.
Ранната пролетна привечер беше оцветила това варшавско предградие с тъмносиньо, златисто и
зелено. Тишината трептеше радостно. За разлика от мен.
Намерих улицата, паркирах колата си на двадесетина метра от къщата и, крачейки бавно, я огледах.
Беше малка, двуетажна, с двор отпред и по два прозореца на двата етажа. Завесите на долния етаж
бяха вече осветени. Поогледах се наоколо. Нямаше нищо подозрително. Никой не пазеше къщата.
Часовникът показваше седем. Влязох през полуотворената градинска врата, изкачих двете каменни
стъпала и позвъних. След миг вратата отвори Христина, кимна и ме покани. Влязох в малък
вестибюл, мебелиран с две стари дълбоки кресла, дълга масичка, дълъг шкаф до стената и няколко
картини репродукции на стари майстори по стените.
Радвам се, че дойдохте каза тя, като седнахме. Беше облечена в също такава дълга рокля, само че
бледорозова, възтясна, тя отиваше странно на зелените й тесни очи.
Много е уютно у вас казах, за да прекъсна мълчанието, което ставаше почти неудобно.
Всичко, което видяхте тук, е най-скъпото за мен. Оцеляло през страхотиите на войната. Дошло е от
изчезнал свят. Пълно със спомени, не само мои. Разбирате, нали? Тези спомени живеят. Това е една
от причините да не се усещам никога самотна.
Кимнах. След известно време, през което тя продължаваше да ме гледа някак изпитателно, попитах:

Ще ми кажете ли защо... на какво дължа честта и удоволствието да бъда гост в личния ви дом?
Мислех, че това е ваше желание. Ако съм сгрешила...
Разбира се, че не! реагирах веднага.
Тогава въпросът ви е съвсем излишен каза тя и се изправи. В тази дълга до земята тясна розова
рокля изглеждаше по-слаба и по-висока. Кафе? Или питие? попита с официална любезност.
И двете рекох и тя се усмихна.
Добър признак каза, преди да излезе.
Когато съм се намирал в присъствието на жена, която ме интересува, винаги по-късно съм
установявал, че разговорът и действията ми са се извършвали без активната намеса на разума и
логиката. Инстинктът, облечен в одеждите на емоцията, се е настанявал на ръководния пулт и ме е
водил до целта да бъда харесан от жената с всички последствия от това. Наистина понякога
дочувам протестиращия възмутен или предпазващ глас на разума, но кой в такива случаи му
обръща внимание... Понякога може и да съм го послушвал, но само ако ми се стори застрашена
кариерата или съществуването ми. В сегашния случай вече нямах такова усещане. Вместо него
чувствах едно приятно потръпващо любопитство. “В края на краищата какво губиш”, заключи
гласът в мен (на разума или на нещо, което се преструва на разум?) в мига, когато Христина
влизаше с поднос кафе и бутилка “Хенеси”.
Едва след като изпихме чашите с коняк, тя проговори:
Учудихте ли се, когато ви попитах дали трябва да вярвам на чувствата и на матримониалните
намерения на моя приятел Йежи Слонимски?
Трябваше ли? казах невинно.
Разбира се. Та вие изобщо не го познавате. Видяхте го, нали? Красив мъж. Може би затова се
съмнявам в чувствата му. Не знаете колко жени го гонят.
77
 Съмнявам се в съмненията ви казах. Иначе би трябвало да предположа, че имате комплекс за
малоценност. А вие нямате, напротив.
Така ли? Очите й станаха две зеленикави чертички. Грешите. Защото имам комплекс за
малоценност, затова се държа, като че ли имам обратния.
Прави ви чест, че се стараете да се анализирате, да опознаете себе си казах аз. Но, ако позволите,
бих добавил нещо към вашия самоанализ. Може ли?
Обожавам да се занимават с мен интересни мъже рече тя. Слушам ви най-внимателно. Внезапно
стана, коленичи до мен, сложи ръка на облегалката на креслото ми и вдигна глава с тънка усмивка
към мен. Започвайте каза тихо.
Трябва да призная, че по различни обективни и субективни причини в мига, когато Христина се
намери толкова близо до мен, усетих съвсем нетолкова естествено, но много силно... влечение. То
спуща розова завеса над разума и започваш да действаш спонтанно, под диктовка на Онази. Хванах
бавно с две ръце лицето й, наведох се и приближих устните си до нейните. Без да искам, забелязах,
че зелените звездички се скриха зад облака на клепачите. После тя полуотвори уста, после усетих
зъбите й, които бавно се впиваха в устните ми. Ръцете й стегнаха нежно врата ми. После настъпи
лудостта. Дори не си спомням кога и как... Преживявайки този спомен сега, след толкова години,
мисля, че никога не съм участвал друг път, и то активно, с цялото си желание, страст и ужас в
такава сексуална буря.
Късно, може би към сутринта, след дълго спокойствие тя сложи тънката си ръка на голите ми гърди.

Бедното ми момче каза тя с невероятна нежност, като ме погали, виж само какво ти е направила
твоята фурия. Едва сега, когато докосна леко с пръсти раничките от зъбите си по гърдите и врата
ми, усетих болка. Страхувам се, че у мен спи май някаква вампирка продължи тя все така тихо и
неясно. После се наведе да докосне с устни и език раните. Лежах отпуснат, почти безсилен. Когато
усетих, че тя отделя устните си от мен, отворих очи. Не гледай! каза тя. Обличам се. Отивам да
приготвя какво? Вечеря или закуска? Или все едно. И е великолепно, че е все едно. Затварям ти
очите. Тя ме целуна по очите. Беше великолепен чух шепота й.
След малко станах. Изправих се пред огледалото. Потръпнах: наистина, четири-пет ранички. Вече
не кървяха, но се виждаше ясно къде са се впивали зъбите й. Гледах тези ранички и изпитах нещо
като ужас, оцветен сексуално. И нещо като срам от това чувство.
Беше поставила на дългата масичка в хола кафе, два сандвича, бисквити. Държеше се като любяща
съпруга. Докато закусвах, ме попита кога ще пристигне министър-председателят и изрази топла
надежда, че ще срещнем на приемите. Изобщо приятен светски разговор.
Между това завесите на прозорците започнаха да светлеят. Казах, че е време да си вървя. Тя се
усмихна тънко и отвърна, че съжалява, но ме разбира добре: работа. Готвех се да стана, когато тя
заговори изведнъж, с почти строг тон:
В нашите разговори вие повтаряхте много пъти, че човек трябва да се стреми да опознае себе си. И
аз мисля така, само че вървя по мой си път, използвам мои методи. Например: зная, че в мен спят
разни зверчета и зверове. Не се старая да ги гоня, нито да ги уморя от глад. Напротив. от време на
време ги освобождавам и ги наблюдавам. За да ги опозная. Надявам се, че така бих могла да ги
опитомя, да ги накарам да ме слушат. И да ми служат. Тя млъкна. Тънките й устни пак се изпънаха
в усмивка и добави: Затова съм ви благодарна за тази нощ. Мисля, че сега ще ме разберете. И ще
ми простите.
На вратата ме целуна съвсем леко.
След това я виждах често по официални приеми. Но нито тя, нито аз правехме опит да се
приближим и разговаряме. Само леко безразлично кимане. Вероятно нямахме какво повече да си
кажем?
Още тогава обаче, помня, мислех доста върху последните думи на Христина. Бяха ли извинение към
мен и към нея? Или беше казала една своя истина? Тези нейни “зверове и зверчета”, това бяха
прадревните инстинкти, отдавна затворени в подземието на несъзнанието поради табутата на
обществото, които обаче избуяват, както казваше моят пан Смрек, когато настъпват (или ние
създадем) благоприятни обстоятелства. Вместо да се изтръгнат от клетките, без, дори против нас, не
трябва ли да им позволим да излизат понякога по наша воля, за да ги опознаем по-добре и дори да
ги опитомяваме? Може би и това е един начин човек да опознае себе си? Само че не съм съгласен
някой като панна Христина да прави тези опити на моите гърди. И досега даже имам вече почти
78
невидими два-три белега спомен от една нощ, когато една жена опознаваше сексуалното зверче,
което ръмжеше глухо в подсъзнанието й. Къде остана теорията й, че няма нужда да се самопознава,
понеже Бог знае всичко за нея? Трябваше да я питам някой път. Но не се яви такава възможност.
После ме отзоваха.
Интермедия
В началото на 1950 г. получих нареждане да се върна в София. По това време у нас се беше
установила диктатурата на В. Червенков. Някои мои приятели, западни дипломати във Варшава, се
съмняваха, че ще мога да работя като дипломат най-малкото, защото не бях член на
комунистическата партия. И предполагаха, че няма да остана във външното министерство. Но в
онова време, веднага след войната, когато у нас, както и в Полша, и в други страни бяха започнали
основни промени въпреки диктатурата, която ги налагаше, мнозина идеалисти, между които и аз,
мечтаехме, че тези промени ще доведат след известно време до създаване на едно по-справедливо
общество. Затова реших да се върна в родината си да помогна колкото и с каквото мога за
постигането на тази цел. Нека днешните хора не се учудват: по онова време, веднага след войната,
влиянието на социалните идеи и структури идваха от СССР страната, която допринесе най-много
за победата над силите на злото, както се казваше тогава. Хората по света живееха с надеждата за
дълбоки социални промени, които щяха да ни приближат до земния рай. Мечтата на човека откак си
е измислил, че е бил изгонен от рая. И преди това дори.
Не мога да кажа, че бях посрещнат добре от властта. Още през първия месец съответните органи се
явиха в жилището ми рано-рано и извършиха щателен обиск. Не взеха нищо. С всичката си
наивност на човек, живял в друг свят, се оплаках от това “недоверие към един чиновник на МВнР”
на партийния секретар. Той ме успокои, каза, че това било рутинен преглед за всички, завръщащи
се от чужбина, и ми изтъкна, че като прогресивен човек трябва да разбирам колко важна е
бдителността при това международно положение.
Продължих да работя в министерството и на 9 септември манифестирах окичен с червена лента
през рамо с напечатана с едри черни букви думата “ОТЛИЧНИК”. А през ноември ми връчиха
заповед за уволнение с устното обяснение, че нямат нищо против мен, но било решено в МВнР да
служат само членове на партията. Така в края на годината останах без работа.
Бях отсъствал от родината петнадесет години, почти нямах връзки с хората. Съучениците отдавна
се бяха настанили тук-там; в университета, където навремето щях да работя, бяха влезли други
хора. Благодарение на един мой братовчед, млад поет и виден партиец, влязох в средата на поети,
писатели, художници от различни поколения. Почти всяка вечер ходех в Клуба на журналистите,
където се събираше тази прогресивна интелигенция. Никой не знаеше нищо за мен. Мнението,
което се беше създало: културен човек, знае езици. И толкова. А след ноември, още: уволнен от
МВнР. Няколко месеца правех различни опити да си намеря работа, но без резултат.
Бях почти отчаян. Нека добавя, че в тази вихрушка от нови впечатления, в нова действителност, при
нови обстоятелства бях почти забравил моите опити да “позная себе си”, поуките на пан Смрек,
както и самочувствието си на някога добър дипломат. Когато случайно си спомня това минало,
струваше ми се сякаш далечен сън. Всичките ми мисли и сетива бяха претрупани с всекидневните
грижи, затъмнени от мрачните хоризонти, с които бях обграден.
Някъде към март или април на следната година ми се обади моят братовчед, за който стана дума, и
ми каза, че ми намерил работа. Можех да постъпя в редакцията на сатиричния в. “Стършел”. С
главния редактор Челкаш се познавах. Длъжността ми беше документатор. Трябваше да чета
чуждестранни списания, които се получаваха в редакцията, и да търся материали за фейлетони за
редакторите. Разбира се, приех, макар че изпитвах чувство на унижение. То ми припомни теорията
на пан Смрек. Стегнах се вътрешно. Питах се защо това чувство. Хората бяха достатъчно добри да
дадат работа на един човек без определено положение нито професионално, нито обществено, при
това уволнен от едно важно министерство. В скоби казано, много по-късно редакторът в “Стършел”
Вородот ми разказа с каква мъка било дадено съгласие за назначаването ми “отгоре” поради крайно
отрицателното ми досие. Така че, заключих в мислите си аз, не бива да се чувствам унизен. Просто
трябва да се изявя по някакъв начин, така че хората да си съставят по-определено мнение за мен.
Можех да направя това най-напред като преводач от гръцки, главно на поезия. Освен това, тъй като
работех сред хора, които пишеха фейлетони, реших да опитам и аз. Помня, че зимна отпуска
прекарах в Боровец, в тамошен хотел. Като се върнах, написах материал за тамошни неуредици.
Предложих фейлетона във вестника и бе приет. Продължих да пиша, главно на чужди теми
79
(използвах материали от американски и други чуждестранни списания).
С преводите не ми потръгна, но към края на петдесетте години СБП реши да издаде антология на
гръцката поезия. И понеже аз бях единственият по-културен българин, който знаеше гръцки, бях
поканен да осъществя това. Така се създаде вече едно по-определено мнение за мен: знае езици, а и
превежда добре поезия.
Продължих да пиша разкази и фейлетони. И което беше чудно дори за самия мен, стихотворения.
Къси стихчета със странни понякога метафори и доста подтекст. Разбира се, не ги предлагах за
печат: нямаха много общо със соцреализма, който беше закон за творци и критици, нито по тема,
нито по форма. По този начин с всекидневието с неговите изисквания, страхове и тук-таме малки
радости се нижеха годините. Почти свикнах с положението си. И ако все пак си държах носа над
водата, то беше защото добих пак навика да анализирам своите и чуждите действия, въоръжен с
най-практическата страна на теорията на моя пан Смрек, ме поставяше вътрешно над хората
наоколо. Някои дори го чувстваха и ме намразиха.
Трагедията на мислещия циник
В края на петдесетте години се запознах с един лекар-гинеколог д-р Йордан Каменов. Стана така:
една моя близка беше забременяла и трябваше да направи аборт. Не беше никак лесно: абортите
тогава се разрешаваха само при редки, крайни случаи. Приятел ме свърза с този лекар, доцент в
реномирана болница. Обясних му трагичното положение, в което беше изпаднала жената. (Мъжът й
работеше от една година в Либия и щеше да се върне след месец.)
Доцент Каменов беше строен, 4550-годишен, с лице прорязано от дълбоки мъжествени бръчки. С
остри очи. Говореше кратко, рязко, употребяваше нецензурни думи без стеснение. Забелязал съм, че
много лекари, особено хирурзи и гинеколози, говорят така от някакво мъжко лекарско кокетство.
Съгласи се да извърши аборта. За доста голям за онова време хонорар. Всичко мина благополучно и
приятелката беше щастлива, даже се закле пред мен, че вече никога няма...
Това стана някъде през ранно лято. А през ранна есен, както обикновено, заминах на почивка в
Созопол. Всеки ден отивах пеш до републиканския плаж, където през това време на годината беше
слабо населен. Една заран лежах и се припичах на мекото, топло есенно слънце, когато нещо ме
засенчи. Отворих очи. Едно наведено над мен лице ме оглеждаше. Това лице ми се стори познато:
тези остри бръчки... надигнах се.
Нали вие сте онзи писател ли бяхте, журналист, с онази загазила булка? каза той и приседна до
мен. Попита ме как е пациентката и аз му обясних, че е добре, щастлива и благодарна.
И ти не си вече първа младост отбеляза той. Трябва да внимаваш като връткаш. Взимай мерки. Да
няма компликации. Уверих го, че в случая нямам вина. Той ме погледна с крива усмивка и рече:
Жалко тогава. Женчето си го биваше. Да знаех, че не си ти...
Първо реагирах аз доста остро, тя не е такава жена и второ, е жена на приятел!
Той ме погледна косо.
Глупости отсече. Всяка жена иска да се чука, да усети, че й правиш удоволствие. А колкото до
това, че не била “такава”, както се изрази, защо тогава дойде при мен да я спасявам?
За нейната изневяра имаше сериозни причини обясних аз. Най-напред мъжът й отсъстваше повече
от година. Второ, беше научила, че там, в Либия, имал любовница. Разбирате, че една почтена жена
може да се почувства унизена и да... да пожелае да отмъсти на мъжа си за изневярата. Това е не
физическа, по-скоро морална изневяра. След нея се е почувствала вече отмъстена. И може спокойно
да посрещне мъжа, който пръв й е изневерил. Да бъдат равни. Разбирате ли?
Той ме изслуша, както се беше излегнал на хавлията си. Известно време мълча, после отсече:
Глупости.
Кое по-точно? попитах не без известна ирония.
Всички тези психологии и литератури. Ти нали си писател? Журналист? Е, простено ти е.
Наложих си спокойствие и казах:
Забелязал съм, че лекарите, особено гинеколозите, са груби женкари и доста цинични. Навярно
защото се интересуват от тялото на пациентките, без да обръщат внимание на тяхната психика, на
духовния им живот. Само че така вие всъщност нямате понятие от човека срещу вас. Това не е
правилно, даже от медицинска гледна точка. Защото мъчно можете да излекувате тялото, ако не
познавате душата!
След доста дълга пауза, през която се чуваше тихият плясък на вълните и далечни младежки
гласове, докторът каза:
80
 Какво значи душа? Ако става въпрос за психиката на пациента дали е нервен, дали е спокоен и
прочее, разбира се, че го изучавам. Разбирам го от пръв поглед. Дълъг опит, драги. (Пак мълчание.)
Колкото до чукането, да не мислиш, че аз се занасям по всички хиляди жени, с които съм спал?
Направим си кефа и адио.
Това е, извинете животинско! възмутих се аз с надигната глава.
А какво сме ние, хората? Даже не животни. Дегенерирали животни! Това сме ние и дори вие,
поетите.
Той също се беше надигнал, може би защото се чуха млади викове. Към нас тичаше група младежи.
Вие сте циник казах.
Това пък какво значи отвърна той, като продължаваше да следи с поглед тичащите две момчета и
три момичета по бикини, със златистобронзови кожи. Те викаха и косите им се развяваха. Бяха
стройни и изглеждаха красиви. След като се отдалечиха, продължи: Значи да казва човек нещата
каквито са е цинизъм, така ли?
Ние сме дегенерирали животни казах, само че в съвсем друг смисъл: престанали сме да бъдем
истински животни.
Да, да. Добре каза той, като се изправи чевръсто. Ще поговорим друг път по този въпрос. Сега ще
вляза в морето. Беше строен, мускулест, средно окосмен, с широки рамене. Ще остана тук до края
на месеца. Ако не се видим сега, вечерям в “Черно море”. Довиждане.
Той се затича с широка крачка, навлезе във водата, гмурна се и заплува. Гледах го известно време с
някакво смесено чувство на раздразнение и любопитство. И както правех понякога, опитах се да си
обясня това чувство. Раздразнението ми реших идваше от безпрекословната, бих казал цинична
самоувереност на доктора. Това дразни, защото другият в случая аз се чувствам принизен. А
любопитството? По всяка вероятност, защото в думите му се усещаше, че той има своя... философия
или да кажем възглед за живота и човека, която би могла да съдържа нещо интересно. Което
означаваше, че ами да. Въпреки че толкова време, улисан в борбата си за оцеляване и утвърждаване
в неблагоприятната среда, в която живеех, бях забравил често онази чудесна цел, която си бях
поставил много отдавна, може би в някакво друго прераждане, ако има изобщо прераждане да
открия пътя към себе си, все още този въпрос беше жив в мен. Животът ме беше срещал с някои
хора, които даваха свое тълкувание на въпроса. Ето че сега отново се срещнах с човек, който може
би ще допълни по някакъв начин с една нова система, ново стъпало може би...
Залутан в тези мисли, бях се изолирал напълно от външния свят. Затова почти се стреснах, когато
чух високи разговори, които приближаваха. После някой спря. Отворих очи: докторът вземаше
хавлията си. Встрани група младежи. Докторът ми помаха, като ми извика:
Значи довечера в ресторанта! и се присъедини към младежите и бързо се отдалечиха. Стана ми
малко смешно за доктора: изглежда беше от онези застаряващи хора, които желаят да се събират с
младежи, за да се усещат като тях. Кой знае защо тази мисъл премахна малкото неудобство, което
усещах при мисълта, че ще разговарям с него довечера.

===========================
Винаги когато отивах на почивка, носех някакво започнато произведение, което довършвах далеч от
всекидневната врява на София. Сега пишех криминален роман, идеята за който ми беше дал един
симпатичен работник от криминалната. Пишех обикновено следобед и след почивката. Този
следобед започнах да описвам един епизод, при който бандитите се запознаваха в един ресторант с
човек на средна възраст, автор на криминални романи, който по-късно се оказваше приятел на
инспектора. Действието се развиваше през лятото в един ресторант. Увлякох се в писането и
свърших в 8 часа главата. Бях доволен от работата си и с повишено самочувствие взех якето си и се
отправих към ресторанта.
Терасата беше пълна и шумна. Като оглеждах пъстрите хора, малко заслепен от силната светлина,
съзрях една вдигната мургава ръка. Приближих се бавно, като се провирах между столовете. Моят
доктор ме посрещна с усмивка която никак не подхождаше на острото му лице, макар че и тя беше
остра. На неговата маса седеше едно девойче с кафяво лице и тъмносини очи и дълга тъмноруса
коса. Помислих си, че то трябва да е едно от момичета, които минаха край нас на плажа.
Сядай! рече той и се обърна към момичето, което ме гледаше с меко любопитство в сините очи.
Това е моят приятел поетът, за който ти казах. Генов, нали?
Точно отвърнах. С малки разлики: не съм поет, а журналист и не съм Генов, а Гечев. Момичето се
81
усмихна към мен.
Журналист, поет, все същото. Боравиш с писалката, както аз боравя със скалпела, все туй дали
режа апандисит или киста. Това девойче го примамих да вечеряме заедно, защото й казах, че ще я
запозная с един поет. Така че не ме излагай. Признай, че си поет и толкова.
Доктор Каменов се отнася с пренебрежение към поетите казах на момичето. Признава само своето
изкуство. Даже ми заяви, че никога не е чел нито едно стихотворение.
Не съм ти казал такова нещо, но е вярно. Стихотворения, музика, поезия, това са нежни работи,
трябва да оставим нежния пол да се занимава с тях. Ние сме мъже. Да си гледаме мъжките работи.
Нали така, Стела? Той сложи ръка на голото рамо на момичето. Навярно не беше на повече от 20
години.
Докторът не признава изкуството. Нито някаква духовност у човека заявих аз с лека ирония. Вие
сам го заявихте, докторе.
Виж какво, драги рече той. Това са сложни проблеми, не се разглеждат в тази лятна вечер, сред
тази шумотевица по масите и особено в присъствието на такова красиво девойче. Ето келнера,
поръчай си, кажи и една бутилка мискет и дай да се радваме на мига. Така ли беше? последното
наостри вниманието ми. Нима този невежа е чел “Фауст”?
След около час момичето каза, че трябва да си ходи. Докторът плати цялата сметка, не искаше и да
чуе за моите протести и каза:
Ще ида да изпратя девойчето. Ти, ако искаш, можеш да ме почакаш. Ще се върна може би скоро. В
един момент ми се прииска да отида и аз, но усетих нещо като срам и останах.
Той се върна почти след час. Между това хората бяха пооредели и над морето се беше появил
полумесец като жълта наклонена лодка в тъмносиньо море. Докторът седна. След малко каза:
Пикантничко, но още не е жена. На мляко мирише. Погледнах го въпросително. Така де, иска
разни сантименталности... отпиши я... А додаде той, като ме погледна някак присмехулно. Ти
може да опиташ. Твърди, че младите хора не са й интересни. А ти си и поет отгоре. Ще пием ли още
една бутилка?
След като наля чашите, казах:
Грешката ви е, че смятате, че всички имат същата идея за хората че са опитомени животни.
Дегенерирали животни! почти кресна той. Изгубили са здравите си инстинкти и са ги заменили с...
кофти цивилизация!
Последната дума беше изречена с гневна ирония и придружена с остър като гвоздей поглед. След
доста дълго мълчание, през което докторът вдигаше от време на време чашата с дългите си пръсти,
аз мислех внимателно. Реших, че си е пийнал доста (аз също) и че мога да му говоря така, както ми
се иска.
Очевидно, докторе, не всички жени са на мнение, че между любов и секс няма разлика. Вие сте
останал с такова впечатление защото сте... да кажем контактувал главно с ваши пациентки, които не
са имали от вас никакви... телесни тайни. Без да се интересувате от тяхната психика, от духовния им
живот...
Пак духовен живот! прекъсна ме той. Какво си ти? Какво е всяко животно? Какво? Едно парче
органична материя, организирана така, че да се стреми да оцелее, като се храни и главното, като
създава поколение. Нищо друго! А че едно от животните с течение на вековете се е превърнало в
човек, който създава наука, изкуства, цивилизация, това не го променя с нищо! Създание на глупава
случайност, това си ти! Всички! Само че аз използвам всички удоволствия на дегенерираното
животно.
Думата случайност ме върна към интересните и толкова важни за мен някогашни разговори с пан
Смрек.
Колкото на случайността, толкова и на необходимостта забелязах спокойно.
Разбира се, отговорът беше отново:
Глупости! Даваш ли си сметка как си се родил? Баща ти е срещнал случайно на някоя вечеринка
или на екскурзия, или Бог знае къде, все едно, майка ти, видял я леко облечена, разголен крак или
гърди и естествено се възбудил. Но тъй като по това време нравите са били еснафски, той започнал
да я ухажва, да й се обяснява в любов, да й пише стихчета, докато я свали, или я направи законна
жена. И в момента, когато и двамата са изпитвали най-голямото удоволствие, неговият
сперматозоид се намърдва в нейната яйцеклетка и ето че се пръкваш на тоя свят. Ти! Е, кой си ти?
Ами ако баща ти беше видял краката на някоя друга и се оженеше за нея, кой щеше да се пръкне?
82
Ти ли? Или ако майка ти беше харесала някой възрастен богаташ, кой щеше да се роди? Ти ли? Ами
ако баща ти беше ялов, кой нямаше да се роди? Ти ли? Помисли малко, не си глупак! За каква
необходимост ми говориш? Всичко е абсолютна случайност! Даже това, че разговарям с теб тази
вечер. А онези там истории с душа, задгробен живот, прераждане и подобни глупости, това знаеш
ли защо са го измислили? За да утешат страхливците, които се боят от смъртта. Ако си страхливец,
вярвай си колкото щеш, пиши си стихчета и въздишай под прозореца на любимата, докато някой я
чука. Пфу! Разбърборих се, ама ти си виновен.
И момичето, което изпрати допълних кротко аз.
Е добре де, и момичето. Утре ще го забравя. Жени така. Хайде да вървим, че се ядосах.
Дълго не можах да заспя. Удоволствието, че момичето очевидно не се е отзовало на предложенията
на доктора, бледнееше пред онази тирада за човека и случайността. Наистина какво съм аз?
Случайно съединение на някой мъжки и женски зародиш. Но те наистина са могли да се свържат в
безкрайно много комбинации. Щях ли да бъда “аз”, ако само единият или другата са се
комбинирали с други? Ами тогава къде остава дълбоката ми вяра в нещо у мен, което е
неповторимо и безсмъртно? Кой съм аз, когато бих могъл да бъда толкова много други? И дали
необходимостта играе някаква роля при осигуряване на безсмъртието не на индивида, а на живота?
Защо не съм при пан Смрек да го питам? Станах, опипом намерих кутията с цигари, кибрита,
запалих и излязох на балкона сред топлия полумрак на смълчаната нощ. Едва се чуваше тихият
плисък на морето и той правеше мълчанието още по-величествено. След залязващия месец небето
се пълнеше с геометрични звездни съчетания. Димът от цигарата ми се издигаше полегато към
невидимото присъствие отвъд балкона. Стоях дълго така, без мисъл. Преди да вляза обратно в
стаята, изведнъж казах: “Добре. Може наистина и аз да съм плод на една случайност. Но аз съм част
от целия океан от живот. А той не е случаен, не.” Легнах и веднага заспах.
Събудих се с чувството за лекота. Но, не зная защо, реших да не ходя на Републиканския плаж, а на
Харманите. Отидох на най-далечния край и се настаних до един огромен пън, огладен от морето,
със странна форма на разкрачен човек без глава. Водата се плискаше о близката тъмна скала.
Излегнах се по гръб и затворих очи срещу слънцето. Топъл пясък. Мека светлина върху клепачите,
тих плисък, приспивен, ритмичен. Лятна радост в гърдите. Отдалеч млади гласове, свежи като
морския въздух. Почти се усмихвах. Разбрах, че тази радост беше ме изпълнила, защото вече
изгряваше споменът за далечните младежки дни на брега на теменужното гръцко море. Ирина.
Навсикѕ... Изведнъж над мен женски глас:
Нали вие бяхте снощи с доктора?
Отворих очи. Наведеното лице на момичето, оградено с висящи тъмноруси коси.
А, вие казах, като се вдигнах. Не сте ли с младежката си компания?
Тя присви устни.
Те са прекалено шумни и агресивни за моя вкус. Аз пък съм прекалено скучна за тях. Мога ли да
седна? Просна тъмносиня хавлия и седна. Освен ако искате да сте сам. Може би и вие сте избягали
от вашия агресивен и любвеобилен приятел. Доктор... Каменов?
Тя не дочака отговора ми, излегна се по гръб и затвори очи.
Няма да говоря каза тя. Все едно, че ме няма.
Не ми пречите казах след малко. Напротив.
Много дълго мълчание, после чух гласа й:
Наистина ли сте поет?
Отговорих без желание:
Журналист съм, работя в редакцията на “Литфронт”.
Тя каза:
Чудесно.
Може би беше млада поетеса, бездарна като повечето такива и толкова по-амбициозна, и иска да
използва навярно случайното ни запознанство, за да ме отрупа с ръкописи в София, а може би и тук.
Станах и влязох в морето. Плувах бавно отпуснат, морето беше гладко като хладна коприна. Бях
решил да остана колкото се може по-дълго във водата с надеждата, че тя ще разбере и ще си върви.
След двадесетина минути реших да изляза. Тя беше седнала и гледаше към мен. Помислих, че
всъщност девойката досега не ми е дала повод да се отнасям толкова... подозрително към нея,
независимо че (не знам защо) не ме привличаше, не ми беше интересна. Спомних си, че такива
хубавици често са лишени от това, което наричахме тогава сексапил. Докато се изсушавах с
83
кърпата, казах, че морето е топло, меко като ръцете на сирена. Тя ме погледна възхитена:
Като ръцете на сирена? И казвате, че не сте поет?
Измислих това сравнение, за да не ви опровергая отвърнах усмихнат, легнах на пясъка и затворих
очи.
След малко чух гласа й:
Странен човек сте вие.
Така казват тези, които слабо ме познават. После си променят мнението.
След като полежах по гръб, се обърнах по корем. Тя беше седнала с брадичка, облегната на ръцете
й, с лакти на коленете, загледана с присвити очи към морето.
Следвам журналистика каза тя, без да ме погледне. Обичам да чета поезия.
Навярно пишете стихове добавих аз.
Да, само че това беше отдавна, когато бях млада.
Сега колко сте стара?
Двадесет и четири. Тя ме се усмихна.
Аз съм два пъти и нещо по-възрастен.
Не ви личи, честно.
Нито на вас.
Засмяхме се. Този общ смях някак ме приближи с нея: момичето имаше чувство за хумор.
Към дванайсет и половина станах да си вървя. Тя също. Разказваше ми за университета. Не беше
доволна от професорите.
Не знаят нито един чужд език освен руски, и то как! Мисля, че един журналист трябва да знае поне
още един или два чужди езика, нали?
Вие? попитах.
Знам френски, уча английски. Руски знам доста добре. Погледнах я учудено. Освен това
(забелязах, че обича да употребява думата “освен”) се интересувам много от литература, от история.
Обичам живописта, не мислите ли добави, че един журналист трябва да разбира от всичко или
поне отчасти?
Нашето време е на специализациите. Не може да разбирате основно от политикономия и от Бодлер.
Освен ако сте гениална, разбира се.
Вървеше с наведена глава, която се поклащаше в ритъма на стъпките й. Беше вързала косата си на
висок кок. Ухото й беше голямо.
Много ми се иска, ако имате малко време, да поговорим за вашия опит в журналистиката.
По-скоро в публицистиката.
Още по-добре. Вие сте културен и опитен, мога да науча много от вас. Може би съм нахална?
добави тя, като обърна кръглото си светлокафяво лице със сини очи към мен.
В момента работя още. Но сутрин, на плажа... защо не. Стига вие да не желаете да сте с колегите...
Ох, оставете, нали ви казах. Те си представят, че всяко момиче... Вашият приятел, докторът, също...
Аз съм тук спря тя. Тук е столът ни. Довиждане. До утре, нали?
Кимнах и продължих към стола на писателите. Позабавих се, защото се разговорих с няколко
познати. На улицата срещнах доктор Каменов: къси панталони, бяла разкопчана риза, от която се
виждаха мъжки космати гърди. Спря пред мен и намигна някак присмехулно.
Нямаше те на плажа. Да не си болен? Отговорих, че съм искал да бъда сам, да измисля нещо. Да,
ама май не си бил. И пак намигна. Видях те преди час с едно женче. На плажа ли го хвана? Мярна
ми се хубавичко.
Ти го познаваш, мисля отвърнах, като се чудех дали се шегува, или е зле с очите.
Тъй ли?
Ами момичето, което беше снощи с теб.
Той смръщи вежди и щракна с пръсти.
Вярно бе! Стори ми се познато отдалече, но не се сетих. Снощи бяхме пийнали доста. Къде я
изкопа?
Тя ме намери отвърнах и му разказах целия епизод.
Слушаше някак разсеяно. Спрях пред моята квартира. Той извърна глава и ме изгледа със
съсредоточено любопитство. Поклати глава, усмихна се и продължи с едно “До утре”.
Другата сутрин, макар че по небето се носеха кафяви облаци, отидох пак на същото място на плажа,
при онзи пън, който морето скулптор беше превърнало в човешко безглаво тяло. Вълните бяха
84
малко по-високи, с гриви от пяна. И си представих конете на великия бог Посейдон, който
разлюляваше с тризъбеца си не само морето, но и земята. И се улових, че онова “нещо” в мен се
надяваше, че момичето ще дойде, както бе обещало, и се учудвах, защото наистина не изпитвах
никакво влечение към нея, както и към всички тези красиви млади жени, у които всичко е почти
съвършено. Може би затова. А може би и защото бях почнал да старея? Освен при нея и по-
големите уши може би, усмихнах се иронично. Но иначе имаше качества: интелигентна, доста
амбициозна. Е, за компания тук, където бях сам, може. Оттук по пряка асоциация се питах пак защо
докторът се направи, че не е я познал, като ни е видял заедно. Може би с това искаше да покаже
пренебрежението си към нея, защото го е “отрязала” снощи. Унизила го е и той си го връща:
толкова малко впечатление му е направила, че даже не я е забелязал. Доста наивно, помислих не без
капка злобничко задоволство. И веднага разбрах защо: бях изпитал спрямо него чувство за
малоценност (виждах у него много по-“истинския мъж”) и “предпочитанието” на момичето към
мен, а не към него, макар вероятно професионално, ми помагаше да преодолея това чувство.
“Боже!, помислих, колко отдавна съм загубил някогашния навик да бъда винаги наясно със себе си!
Уроците на моя пан Смрек...” В този миг над мен падна сянка. Отворих очи: беше докторът.
Здравей, поете. Сам ли си? Може ли да седна? Докато казваше това, вече седна направо на топлия
пясък. Да не би да чакаш вдъхновение? попита той с нескрита ирония. Няма да преча. Ще мълча.
След малко стана и влезе в морето. Гледах го: не можеше да се отрече, имаше здраво мускулесто
мъжествено тяло. Плуваше великолепно. Погледах го, после се излегнах по гръб. След малко над
мен чух мекия глас:
Здравейте, как сте?
Надигнах се на лакти.
Добър ден. Седнете. След малко добавих: Нашият доктор е тук.
Тя смръщи носа си.
Не ми е приятен. Нали ви казах?
Не съм го канил обясних. Вчера следобед го срещнах. Видял ни заедно. Попита ме къде сме се
срещнали и трябваше да му разкажа. И ето че дойде. Изглежда че ви е харесал добавих. И се е
почувствал обиден в мъжката си гордост.
Не ме интересува нито той, нито гордостта му каза неочаквано троснато момичето. Искаше ми се
да поприказваме по някои въпроси, но сега... Не ми се иска да остана. Къде е?
Посочих морето.
Ето го, връща се. Красив мъж, няма съмнение.
Мъжкар. Такива не мога да понасям.
Сега няма да е добре да си отидете казах. Докторът ви е видял и може да изтълкува бягството ви
по различен начин.
Тя каза след малко:
Добре, ще остана за малко. Не разбрах какво искате да кажете.
Ами то е ясно: човек бяга от нещо неприятно, но бяга и от нещо опасно съблазнително.
Аз й се усмихнах. Тя обърна глава към брега.
Кого виждам! прогърмя малко хрипливият глас на доктор Каменов. Стела, как разбра къде ще
бъда?
Ако бях разбрала отвърна момичето с мило-спокоен глас, бъдете уверен, че нямаше да ме видите
тук.
Искаш да кажеш, че предпочиташ да ме видиш другаде, само двамата. Той ме посочи с глава. Така
ли?
Тя замълча. Чувствах се съвсем неловко и си казах... В този миг чух гласа й:
Другарю доктор, сега си отивам само защото не искам да разваля окончателно мнението, което
имам за лекарите. За вас аз вече знам: вие сте най-неприятният човек от мъжки пол, който съм
срещала досега през живота си.
Тя го погледна с мила усмивка, после стана, взе си хавлията и сандалите, кимна към мен и се
отдалечи с бавни стъпки, затъващи в пясъка. Известно време лежахме мълчаливо, след това казах:
Какво си му направил на това мило момиче, та толкова ти се е разсърдило?
Пикла! изтърси той и се надигна. Такива полудевственици, които пищят, щом ги пипнеш... по
ръката. Такива искат да въздишаш по фустата им, да им четеш стихчета, да им даваш цветя. Пфу!
Като че ли в края на краищата няма да си отворят краката!
85
 Има различни жени, както и различни хора изобщо казах след малко. Не всички хора са на твоето
мнение, че са всъщност животни.
Де-ге-не-ри-ра-ли животни! подчерта той. Това, което наричате цивилизация, всъщност ги е
накарало да забравят всичко хубаво, което го има у животните, без естествено да са станали нещо
друго. Това, дето му казвате духовно, ти не разбираш ли, човече, макар че си там поет ли,
журналист ли, не знам какво, но все пак имаш капка ум в главата не разбираш ли, че всички наши
действия, целият ни живот е подчинен на един инстинкт, който ни кара да работим, за да се храним,
да спим и да... чукаме, за да им създадем удоволствие и... поколение. Точно както всички животни,
нищо повече! Той се тръшна по гръб на пясъка.
Известно време мълчахме. После аз заговорих.
Това че сме подчинени на инстинкта за оцеляване е вярно. Както всички живи същества. Само че,
докторе, същият този животински инстинкт, който те кара да гледаш на работата си като на начин
да живееш охолно... не възразявай, сам го каза! Да гледаш на жената като инструмент за сексуално
удоволствие, с една дума да задоволяваш грубия си егоизъм, е карал други хора да се отричат от
егоизма си до такава степен, че да жертват даже живота си за другите!
Попщина! отсече той, като махна презрително с бронзовата си ръка.
Ти влюбвал ли си се някога? продължих упорито. Усещал ли си желанието, нуждата да видиш
една жена, просто да я видиш, да разговаряш с нея, да бъдеш много нежен, да жертваш много за нея
не даже защото е красива, може и да не е, а защото... защото е Тя с главна буква?
Да, и след въздишките, й отваряш краката и й го набутваш изръмжа той.
Естествено, но тогава това е просто допълнение към онова красиво и неегоистично чувство, което е
породила у теб тази жена. Ти дори не можеш да си го обясниш. Още по-малко с твоята гинекология.

Или обратното каза той и скочи внезапно. Навяваш ми скука с твоите проповеди, поете.
Довиждане.
Той закрачи чевръсто край морето. След като се поотдалечи, внезапно се обърна и ми помаха. Не
знам защо не се учудих. Стана ми приятно: очевидно искаше да покаже, че не се е разсърдил чак
толкова от моите проповеди.
Вечерта ме втресе леко. Заваля дъжд. Така че четири дни не ходих на плажа. Пишех романа си и
понякога си мислех за онези, двамата, толкова различни: Стела и доктор Каменов. Дори се хванах в
мръсничката мисъл, че “с продължителна обсада и най-добрата крепост пада”, което в случая
можеше да значи, че Стела се е правила трудно достъпна само за да повиши цената си. Накрая се е
предала. Но се възмутих от себе си и започнах да се уверявам, че момичето не може да бъде
“такова” и че грозната ми мисъл е породена от ревност и към двамата поради чувството за
малоценност, което не изпитвам рядко, откакто се върнах тук. Писането ми вървеше и хазяйката ме
обграждаше с грижи.
На петия ден към 11 часа реших да отида на плажа, който предполагах, че вече е изсъхнал.
Настаних се пак при белия пън-човек без глава и мрачната морска скала. На дългия плаж имаше
малко хора, около мен никой. Постлах две хавлии, излегнах се, затворих очи срещу слънцето.
Чувах тихия плисък на вълничките, които ми върнаха пак стари гръцки спомени. Бях почти
щастлив.
Усетих кога е дошла по някакви тихи човешки движения около мен. Надигнах се. Тя ме погледна с
наведените си небесносини очи и попита тихо:
Нали може? Кимнах и се излегнах отново, някак безразлично. Веднага разбрах защо и ми стана
приятно. Утре сутринта заминавам каза тя. Исках да ви видя преди това. След дълго мълчание,
както беше излегната, се обърна към мен (забелязах, че гърдите й не са големи, но стегнати). Знаете
ли, той ми предложи брак.
Кой?
Доцент Каменов.
Мълчание. Трябваше ми време да разчета правилно новината. Още миг и щях да извикам “не може
да бъде!” Вместо това попитах глупаво:
Кога?
Снощи и след малко: Тези дни настояваше да се виждаме. Държеше се по-човешки, по-възпитано.
Разказваше интересни неща... Между другото, каза за вас, че не сте бил чак толкова... глупав. Това
за неговия начин на изразяване беше по-скоро комплимент. Тя замълча в очакване на моя реакция,
86
но понеже не реагирах, продължи след малко с тихия си равен глас, без да се запъва на почти
изискан език. Не мога да кажа, че се извини пряко за нахалното си държане (пауза). А снощи, в
ресторанта, заговори съвсем внезапно: “Какво ще кажеш, ако ти предложа да се омъжиш за мен? Аз
съм богат, още не съм стар, пътувам често в чужбина, имам кола. Ще живеем царски. Е?” Добави,
че не се бил женил досега.
Какво отговорихте? попитах след малко. Вътре в мен анализаторът работеше трескаво.
Казах му, че неговото предложение е съвсем неочаквано. Трябва да помисля. Той отговори, че иска
да реша и да му отговоря, преди да замина. Значи тази вечер. И след малко: Как мислите, защо
такова внезапно предложение от страна на този опитен и зрял мъж? И циничен женкар? Нима само
защото за пръв път среща жена, която му е отказала? И иска по този начин да я... спечели? Значи от
гордост, от амбиция? Тя ме гледаше с тревожен въпрос в сините очи.
Вие сте умно момиче заговорих. В предположението ви има много истина. Но... съществуват и
други възможности. Какви ли? Например. Докторът е имал работа досега главно с жени повече или
по-малко като него: цинични, за които сексът е единственото възможно отношение между мъжа и
жената. А сега среща едно момиче, красиво, а и с това, което наричаме “морални принципи”. То е
убедено, че може да спи само с мъж, когото обича и който е също така почтен. И докторът решава, в
треската на съвсем нови за него чувства, че в никакъв случай не трябва да изпусне това непознато
съкровище. Като имаме предвид, че той не се е женил досега, защото е познавал главно жени, които
изневеряват на мъжете си, той навярно се е страхувал, че и него ще го сполети същата участ, нещо,
което той не може да приеме поради гордостта и самочувствието си на мъж. И изведнъж намира
вас, едно красиво момиче, което е запазило в себе си кодекса на морала и което ако се привърже
към него няма да... да му слага рога. При това усеща, че вече не е първа младост и че е време да...
да създаде поколение. То значи да си осигури безсмъртие. Всичко това завърших дългата си
тирада, има вероятност да е станало причина да ви направи предложението си. Очевидно той е
импулсивен и емоционален човек. Макар че е много известен лекар.
Тя слушаме замислено.
Да, може би има такова обяснение каза. След малко добави: Мислите ли, че трябва да приема
предложението му?
Е, това аз не мога да кажа. Вие сте все пак голямо момиче, имате пред себе си тези варианти, ще
трябва да решите сама. Освен добавих, ако му кажете, че искате да се посъветвате и с родителите
си. Имате родители, нали?
Тя кимна. Мълча дълго, загледана в морето с далечните си сини очи. После изведнъж каза:
Вие сте прекрасен човек. Жалко че не можах да се сближа с вас. Може би, в София... И след това
стана. Да, така ще направя. Ще му кажа, че трябва да говоря с родителите си. Това е чудесен съвет.
Ако се съгласи, добре. Иначе... Тя ми подаде ръка. Тънка мургава ръка с дълги пръсти. Радвам се,
че се запознах с вас. До скоро виждане. Вие сте близки с доктора, нали?
Не особено отвърнах. Добър път. Пожелавам ви да вземете правилното решение.
Тя се усмихна с малко тънките си устни и дълго след като си отиде, усмивката й още трептеше
някак в слънчевия въздух. Гледах след нея. Тя не се обърна да ми помаха. Това също, не зная защо,
ми причини нещо като задоволство.
Вечерта реших да се почерпя с хубава вечеря. Отидох в най-добрия ресторант и седнах на терасата.
Над мен небесното тъмносиньо море, в което малката небесна златна лодка се готвеше да потъне.
Бях вече привършил с яденето и допивах последната чаша от бутилката “Тамянка”, като се
удоволствах, слушайки разсеяно откъслечните фрази и смехове на околните маси. И в този миг на
празния стол срещу мен се тръшна докторът. С бяла риза, която правеше лицето му още по-черно.
Вместо поздрав зададе въпрос:
Каза ли ти?
Кой да ми каже? Какво? отговорих, като изиграх леко учудване.
Значи ти е казала заключи той. Очевидно си й дал добър съвет.
Защо?
Защото преди час срещнахме се за малко, детето искаше да си легне рано, че отговорът е по-скоро
“да”, но трябва да разговаря с родителите си. Това е според техните еснафски закони. Съгласих се.
Ще пием ли една? По случая допълни със самоирония. Е, какво ще кажеш? Дойдох да те намеря
само за да ти дам повод да тържествуваш. Използвай го, после може да е късно. Той присви очи.
Бронзовото му лице беше изрязано с две вертикални бръчки. Продължавах да мълча. Той поръча
87
бутилка вино, наля чашите и каза: Е, за наше здраве.
Докторе, много се радвам за теб, това показва... че си прав, като сравняваш човека с... дегенерирало
животно. Само че става въпрос какво разбираш под “дегенерация”. Ако това означава, че понякога
се освобождаваме от императива на грубия инстинкт и той дегенерира в жертвоготовност, приемам
с възхищение такава дегенерация: отказване от личния егоизъм в полза на другия.
Искаш да кажеш, че аз съм направил нещо такова ли? попита той с много спокоен тон.
Нищо не искам да кажа. Просто Стела ми загатна, като се видяхме за малко сутринта, че си
предложил брак. Отначало се учудих, после се зарадвах заради теб. Да направиш такова
предложение, ти, като те познавам, трябва да си изпитал онова чувство, което ние, обикновените
“поети”, наричаме любов. А от опит знам, че то е прекрасно чувство. Освен, разбира се продължих
след кратко мълчание, като го гледах внимателно в тъмните очи, ако това не е просто един начин
да задоволиш мъжката си амбиция.
Той мълча дълго със свити устни, като държеше чашата в ръка.
Слушай какво, поете. Не зная какво е това, няма значение името. Наистина, такова момиче не съм
срещал досега. Не че е красиво или умно. Това момиче ми вдъхна доверие. Как да ти кажа... Знам,
че може да се разчита на думата му. Като каже “да”, то е “да”. Не не. Знаеш в какъв свят живеем...
Това е. Усещам нуждата да имам такава жена. Не за да ми помага да вярвам на себе си. Аз си
вярвам. За да вярвам на другите. Ако разбираш какво искам да ти кажа. Изпи чашата си, сложи я
твърдо на масата. Това е. Да не говорим повече. След малко каза: Оставаш ли? Добре. Аз си
тръгвам. Стана и ми протегна ръка. В София ще те намеря. Може да те поканим за кум.
Довиждане. Тръгна и когато беше вече по стълбите на терасата, спря, обърна се, приближи се до
мен и пошепна с жестоко лице: Сигурен да си: като ми омръзне, ще я натиря. Разбра ли?
Не го видях вече в града.
Докато все още се радвах на созополското спокойствие (Градът на спасението!), често мислех за
тази всъщност странна история. И дойдох до заключението, че наистина, след като я “обладае”,
макар и с малък компромис женитба, ще усети унижението си (изневерил е на принципите, на
целия си стил на живот!) и ще я зареже. Той имаше пари и връзки, винаги можеше да уреди развода
си. Горкото момиче... А може и то да бъде по-доволно да се махне от този стар циничен ерген?
Стела наистина... А може изобщо и да му откаже в София? Във всеки случай аз бях доволен, че
макар за миг, циникът беше прогледнал... съвсем малко. Все пак това ще остави у него един спомен,
който с годините ще му действа някак пречистващо. Ако, разбира се, не продължи да се дави в
разврата. Но не вярвах. Все пак доктор Каменов беше мислещ човек.
Като се върнах в София с работата и всекидневието, забравих това преживяване. И щях да го
забравя напълно, ако не се случи следното.
Беше минало повече от година. Късна есен. Отидох в Клуба на журналистите, където понякога
вечерях. Нямаше много хора. На съседната маса седяха трима души. Младежи. Единият ми беше
познат по лице. Работеше в някакъв вестник. Едро момче, с телосложение на спортист. Другият
напротив, слаб с доста дълга тъмноруса коса, продълговато бледо лице. Но не те бяха важни, а
жената. Жената беше Стела. Седеше с гръб към мен, но в един миг се обърна. Лицето й беше още
леко бронзирано. Очевидно след морето. Спортистът ме погледна и се наведе към нея. Тя се обърна
изведнъж, усмихна се и ми кимна. Върнах й поздрава. След около половин час тримата станаха.
Двамата мъже продължиха, Стела спря пред мен. Сините й очи бяха още по-сини на кафявото лице.
Какво стана? попитах.
С какво?
С... с доктор Каменов. Отказахте ли му?
Не каза тя, оженихме се.
Значи все пак той... той ли ви е... изоставил? Както предполагахме?
Не отвърна тя. Аз го зарязах. Ще ви разкажа някой ден. Сега трябва да вървя. Ще ви се обадя.
Беше интересно. Доскоро. Тя се усмихна още по-мило и бързо настигна двамата, които я чакаха на
изхода.
Тази среща естествено ме върна към миналогодишното лято и главно към метаморфозата на доктор
Каменов. След зловещото обяснение на момичето не можах да не си задам въпроси бях много
тясно свързан с историята. И на първо място защо не той, а тя е излязла силната. Ето до какви
заключения дойдох.
Доктор Каменов си беше изработил въз основа на своята опитност една твърда житейска
88
философия, която се състоеше в следното: човекът е вид животно, което поради различни
обстоятелства по време на хилядовековната си еволюция е създало общество със забрани и
цивилизации като отдушник. Това го е отделило от нормалното поведение на животно и го е
превърнало в дегенерирало животно.
Като осъзнал това, докторът е направил, каквото е могъл, за да отхвърли всичко, което е превърнало
човека в дегенерат всичко, което се нарича “духовност” (в рамките на позволеното, разбира се),
като оставя да направлява отношенията му към другите здравият инстинкт на животното.
Запазвайки все пак вече човешкия инстинкт за търсене на преживявания, носещи удоволствия на
тялото: главно секс, но и хубава храна, питиета (умерено), красива обстановка; колкото до славата
на добър лекар, тя задоволява по-горе споменатите му изисквания плюс удоволствието да се
чувства над другите. С други думи тип на човека на моя пан Смрек.
Срещата с красивата и недостъпна Стела го поставя пред съвсем нова за него ситуация. Разбира се,
може да се откаже от нея, както се опита да направи в началото. Но първо го възбужда с това, че не
е повлияна от мъжествеността му, както толкова жени дотогава, и второ тя и без това го възбужда,
а пренебрежението засилва стократно желанието да се наложи: иначе би трябвало да се признае за
победен, което би означавало края на мъжката младост и началото на старостта. Това той не може
да позволи. И понеже е добър хирург, има бързи рефлекси и е длъжен да вземе бързи решения, той
решава веднага: ще се ожени за момичето и в определен момент ще го зареже. Ще бъде победител.
А какво се е случило? Ако е вярно това, което ми каза Стела, не той, а тя го е напуснала. Усетих, че
това беше колкото учудващо, толкова сякаш съм го очаквал. Защото още тогава, през последвалата
вечер в Созопол, почувствах, че докторът беше започнал да се влюбва в нея не само и не вече само
от кръста надолу, а някъде нагоре, малко вляво. А това означава, че без да съзнава е станал слабата
страна. Сега той вече не действа според здравия си инстинкт на мъжкар, а като застаряващ
полуимпотентен влюбен човек: ревност, моментни скандали и следващи молби за извинение до
другия скандал. Тя може да не му е давала реален повод, но подозрителността и ревността на
объркания човек са изостряли всяка невинна случка. И понеже той е физически силен и вероятно
опасен в момент на гняв, Стела е решила може би и от страх да се махне от него. Така ли е било?
Защо тогава в заявлението й, че тя го е напуснала се усещаше тихо тържество? Може би за да ми
покаже, че именно тя е излязла силната? Че тя е победила, тя, кроткото крехко момиче. И кого?
Този мъж, силен, богат, известен!
И все пак не бях сигурен в моето обяснение, затова реших да се срещна със Стела и да чуя от нея
какво е станало. Тогава щях да отгатна истината. “Долен клюкар!” наругах се с усмивка и реших да
се откажа да я търся. Навярно тя ходи от време на време в Клуба на журналистите. Нали е
журналистка? Случи се обаче, че преди да срещна нея, там се сблъсках с доктора. Пред входа на
клуба. Канех се да вляза, когато го видях че се приближава с енергична походка. Като ме видя, спря
някак внезапно.
Ей, поете, какво правиш? Къде изчезна? В клуба ли отиваш? Поканих го да дойде с мен. Той се
поколеба, но се съгласи. За половин час. В 8 съм зает.
Салонът беше полупразен. Седнахме на странична маса. Изразът му беше все така спокоен и
самоуверен, само в наведените краища на устните му се привиждаше капка горчивина.
Не ми изглеждаш много добре каза той, като ме оглеждаше. Подутини под очите... Май пиеш
повече?
Затова пък ти изглеждай съвсем във форма. Брачният живот ти допада, а ?
Той смръщи устни.
Какъв брачен живот? Какво знаеш?
През лятото срещнах случайно Стела. Каза ми, че сте се оженили и че била щастлива. Бързаше.
Келнерът донесе поръчаните ракии. Пихме. Докторът мълчеше. Най-после каза:
Разделихме се.
Тъй ли? Натири я, а?
Той ме изгледа подозрително. После каза внезапно:
Зает ли си?
Ти каза, че ти си зает.
То си е моя работа. Хайде да те водя вкъщи. Вместо тая гадост посочи чашата, ще пием
“Балантайн”. Тръгвай.
Признавам, че и да имах много неотложна работа, щях да я зарежа, и то не заради балантайна.
89
Навярно щеше да говори. Иначе защо внезапно тази покана.
Салонът, в който ме въведе, беше не само богато мебелиран, но и с неподозиран вкус. И креслата, и
канапето, и пердетата, и килимът бяха издържани в мекокафяви оттенъци, което създаваше
атмосфера на топлина и интимност, въпреки че помещението беше доста обширно. Докторът
отвори тъмнокафявото барче, извади две високи чаши и бутилка “Балантайн”, после излезе и се
върна с лед и две бутилки сода. Постави всичко на кафявата полирана масичка пред мен, седна
насреща, наля уиски и сода, вдигна чашата си към мен и отпи голяма глътка. Всичко това в пълно
мълчание. Запалих цигара. Той прехвърли крак връз крак и се отпусна назад на стола си. Лицето му
беше станало още по-остро.
Ти май ме пита нещо? каза той, като се вглеждаше в чашата си.
Не отговорих. Той ме изгледа дълго с навъсени вежди. После лицето му някак се отпусна.
Тя се оказа девствена чух го да казва.
Какво?
Добре си чул. Той стана и започна да се разхожда с бавни крачки. И аз... И аз не повярвах на очите
си. На двадесет и четири години! Значи затова е отблъсквала мъжете. Искала е да се запази за
съпруга си. Еснафщина, да. Но как да кажа... глупаво и... трогателно за нашето време, невероятно. И
знаеш ли, поете, стана с мен нещо. Усетих, че за пръв път в живота си, дето толкова жени са ми
минали... Усетих, че тази е моя. Разбираш ли, мое притежание! Нещо, което никога не съм
помислял за друга. Той пак започна бавната си разходка. И оттам пак непознато дотогава нещо:
щом е моя, не трябва да бъде на никого другиго. За пръв път чувство за притежание към жена! И
освен това, някакво бебешко умиление... Стараех се да й дам всичко, каквото можех, започнах да я
гледам в очите... макар че не го... Стараех се да не го показвам ясно. Той млъкна, седна, изпи
остатъка от питието си, наля си пак. Няма на кого да ги разправя тези работи, а ми тежат мръсно.
Понеже ти беше още отначалото, затова. Няма как. Ти си писател, ще търпиш. Тази ирония беше
по-скоро към него самия и това беше толкова неочаквано за човек като него. Отначало всичко беше
чудесно... Е, в леглото беше, сещаш се, щом дотогава... Само че и това беше нещо ново...
трогателно... За мой срам ще кажа... нещо автентично, разбираш ли? Заговориха атавизми някакви...

Да... после продължи той, след като направи още няколко крачки с чаша в ръка, сякаш вече
говореше не на мен, а на себе си после се появи една болест, която никога не предполагах...
Започнах да се съмнявам... Щом вратата е отворена, значи всеки може да влезе... Каква гадост...
Само че много вероятна... Това е микробът, после идва болестта, с висока температура и
бълнуване... Можеш ли да си представиш мен, коскоджамити мъж на петдесет години, здравеняк,
непукист, с ясна философия за човека, мен, хирурга, които се справя с най-сложни операции
хладнокръвно, рефлекс, знание и ревнивец! А? Погледна ме с обвиняващ поглед, после продължи
разходката си.
Можеш да си ме представиш заговори той някак кротко, мен, да проверявам дали наистина е
отишла там, където ми е казала... Един приятел... от милицията, излъгах го нещо, все едно... да я
следи. Какъв срам, а? И след много дълго мълчание, през което крачеше бавно с наведена глава, се
отпусна на стола срещу мен: Е, сега можеш да тържествуваш с твоите... теории за велики любови и
всякакви дивотии. Ето ме, пред теб, жертва на тези... страшни глупости.
След дълго мълчание аз попитах:
Какво стана? Как се разделихте?
По най-срамно банален инцидент. Един ден се върнах вкъщи неочаквано и за мен рано. Влизам.
Там, където ти седиш, се настанил един хлапак от тези младоци. Тя срещу него. Не се смути никак.
Стана и каза: “Кире, да те запозная с мъжа ми, този е Кирил Коджа-не знам кой, състуденти сме.
Журналист.” Хлапакът се посмути, защото сигурно го гледах намръщено. Продълговато лице,
къдрокос, големи черни очи. Интересно лице. От тези твоите, интелектуалци. Тогава избуя яд в мен:
никога досега не си беше позволявала да води... вкъщи. Или може да е водила, когато ме няма.
Знаеш колко съм зает... Кипях от гневен страх... Хлапакът усети и веднага си тръгна. Тя го изпрати.
Върна се. Аз стисках зъби. Не исках; заговорех ли, щях да избухна. Но тя заговори. По навика си,
колкото по-остри думи, толкова по-мек глас. Нямали сме общи интереси, аз съм търсел у нея само
секса, бил съм твърде възрастен, за да се променя. Мълчах и слушах. Накрая ми заяви, че с Кирчо се
разбирали именно по тези въпроси и ако съм искал бракът ни да продължи, трябвало да се съглася с
нейни духовни приятелства и с други колеги, млади хора. Можеш ли да си представиш... Не
90
издържах. Креснах, идеше ми да я наплескам по дупето здравата и да я изхвърля от къщата си. За да
не стигна дотам, отидох в стаята си (ние имахме отделни стаи, нощем тя при мен или аз при нея,
после отделно). Стисках юмруци, стисках зъби. На мен, на мен да ми слага рога! Мен, представяш
ли си... Не, не искам да лъжа продължи той след малко с друг глас. Онази нощ беше нещо съвсем
ново за мен. Как да ти обясня... Колкото повече я ругаех, толкова повече усещах... Усещах нещо
като... влечение ли да го наречеш, как ли... На няколко пъти се запътвах към стаята й. Псувах се и се
сдържах... За пръв път може би се успах. Събудих се в осем. Приготвих се набързо. Не я видях
никъде из къщи. Отидох в стаята й. На масата намерих бележка. Не можела да живее с мен,
връщала се при родителите си. Баща й щял да дойде да прибере вещите й. Казах си: майната й!
Даже се усетих някак свободен. В болницата всичко вървеше нормално. Чак като спрях колата пред
къщата, се сетих, че... вече я няма. Обикновено ме посрещаше. Апартаментът беше, как да кажа...
зловещо празен. Излязох. Отидох в Руския, намерих приятели. Пийнахме. Като се върнах, тръгнах
за стаята й, но се сетих и влязох в моята. И представи си, като облякох пижамата си, се запътих пак
за стаята й. Исках да проверя... От пиячката, естествено. Но все пак отворих вратата. Лъхна ме нещо
на застояло. Върнах се... Млъкна, седна срещу мен и с издадена напред глава каза с отровен шепот:
Знаеш ли, че оттогава... ми е гадно да спя с жени? Още по-гадно: започна да ми опротивява моето
изкуство! Като видя тия разголени меса... Как ти се струва, а? С твоите приказки за любови духовни
и не знам какви майни! Такива като теб трябва... Хайде, говори! кресна той внезапно. (Имах
усещането,че играе старомодно някаква трагична роля.) Кажи! Обясни!
Не те разбирам казах привидно спокоен. Ти ми излагаше философията си за живота като поредица
от часове на работа и часове на удоволствие, главно сексуални, далеч от всякаква духовна любов,
сантименталности, поезия. Помниш как иронизираше всичко за духовно преживяване, особено
любовта и поезията. Ще ти кажа, между другото, че с твоите теории ме накара да се замисля отново
по тези въпроси, които мислех, че съм разрешил за себе си веднъж завинаги и безвъзвратно. А сега
се явяваш съвсем друг човек. Влюбил си се внезапно и безнадеждно и това те е извело далеч извън
твоите строго и научно определени възгледи. Докато говорех, той беше станал и стоеше пред
прозореца с гръб към мен. Прощавай, че ти говоря така, но ти ме пита, не, ти ме обвини и настоя да
ти кажа какво мисля. Замълчах. Той не реагира и подхванах. Всъщност ти не си се променил, ти си
се разболял, докторе.
На мен ли ще ми кажеш! извика той и се обърна рязко. Знам, трябва ми психиатър, само че ме е
срам.
От какво? попитах.
От моята наука, от колегите...
Болестта, от която страдаш, обикновено хората я прекарват на 1617-годишна възраст: първата
голяма и нещастна любов. Само че ти си я прихванал чак сега. А ти знаеш по-добре от мен, че
младите организми обикновено се справят много по-лесно с болестите. Той пак се обърна към
прозореца. Освен това продължих, у теб е усложнена от амбиция и гордост. Спомни си: ти още в
Созопол се влюби като хлапак, макар че не го признаваше вътре в себе си.
Откъде знаеш?
Кое? Че беше влюбен ли? Най-напред съвсем внезапно предлагаш ти, заклетият ерген! брак на
едно непознато девойче. А след това пред мен се закани да я изпъдиш, щом й се наситиш. С това
направи отчаян опит да запазиш някак мъжката си гордост. Млъкнах, но реакция не последва.
Може би продължих след известно време, си щял да се поддадеш на гордостта си. Но тук се случва
нещо вече наистина съвсем неочаквано: тя се оказва девствена! (Колкото повече говорех, толкова у
мен оживяваше споменът на моя пан Смрек и това ме правеше отговорно радостен.) Мога да си
представя какъв шок е било това за теб (а и не само за теб)! Колкото и да сме надвили (особено
лекари от твоята специалност) еснафските предразсъдъци, ти си бил потресен: една млада жена на
24 години в нашия век да се запази непокътната за своя законен избраник съпруг! Велика
идиотщина.
Избраник. Глупости! Тя изобщо не е имала никакво чувство към мен озъби се той. Да, избрала ме
е, защото съм известен, богат, с високи връзки. Че аз я наредих в “Поглед”!
Не си прав отвърнах спокойно. Тя положително е имала някакво чувство към теб. Освен интереса.

Вятър! Откъде знаеш?

Още като сте се запознали с нея в Созопол, тя е приела да вечеря с теб. Предпочела те е пред онези
91
младежи. Не е ли така? Самата тя призна, че предпочитала по-възрастните мъже...
А ти помниш ли как на плажа тя кро-тич-ко ме наруга пред теб?
Чакай малко. Преди да дойдеш тогава, тя ми загатна, че си се държал с нея, като си я изпращал, по-
нахално, отколкото е могла да предположи. Разочаровала се била от теб. Помисли сега: за да изпита
човек разочарование от някого, трябва преди това да е бил повече или по-малко очарован от него.
Или поне любопитство, интерес. Ако е била безразлична към теб, ако не си й направил никакво
впечатление, нито щеше да изкаже така явно разочарованието си. Направи го, за да те накара да
разбереш, че не си й безразличен. Ако не беше така, щеше ли да приеме да се виждате следващите
дни, когато ти си променил държанието си? Щяла ли е да приеме веднага предложението ти?
Не веднага. Чак след месец, в София.
Приела е веднага, но е искала, как да се изразя, да кажем най-просташки, да повиши цената си. И да
те накаже за първото ти отношение към нея като към... леко момиче. И след всичко това твърдиш,
че Стела не е имала никакво чувство, никакво отношение към теб!

Той се беше обърнал и ме слушаше с лице, изразяващо и съмнение, и надежда. “Къде беше изчезнал
самоувереният, нахакан доцент Каменов, свалячът на хиляди жени!”, помислих със съжаление, в
което усещах и капка доволно превъзходство.
Той седна срещу мен, наля си уиски и каза някак троснато:
Значи само аз съм виновен според теб?
Виновен си, защото не си разбрал, че това момиче е почтено, че никога няма да те изложи, да ти
слага рога, защото те уважава и теб, и себе си. Не си разбрал, че нейната професия на журналист,
литератор, по необходимост ще я карат да контактува с млади хора, колеги, които споделят
интересите й. А тя е виновна, защото не е разбрала твоята почти болезнена любов, помислила те е
просто за стар ревнивец от онези, които правят живота на жената и своя собствен всекидневен
пъкъл. И е решила въпреки желанието си може би да си отиде.
Защо пък въпреки желанието си? Ако е имала желание...
Защото тя разбира добре, че много трудно ще намери всичко това, което има при теб: здрав, още
сравнително млад мъж, богат, известен, който при това я боготвори. За такова нещо мечтаят всички
жени. Ако я беше разбрал правилно, щеше да имаш съвършен брак. Доколкото може да съществува
нещо съвършено в нашия грешен свят.
Той стана с чашата в ръка и започна да се разхожда замислено.
Мисля, че не бива да съжаляваш продължих кротко. Напротив. Изживял си едно прекрасно
чувство и физическо, и духовно: обикнал си една жена истински. Опитност, която е била толкова
красива и болезнена, че няма никога да я забравиш. А това е променило твоите толкова грубо
материалистични възгледи за любовта.
Настъпи мълчание. Той продължи да крачи. После приближи и застана срещу мен. Ноздрите и
устните му бяха жестоко свити. Погледът остър, злобен. Почти се уплаших.
А не мога ли аз да тегля една майна на всичка тези глезотии и дивотии, и на онази, и на такива като
теб! изсъска той, обърна се и пак ми обърна гръб. Станах. Излязох, като затворих безшумно
вратата.
“Горкият човек”, помислих, като влязох в клуба. Там ме чакаше едно момиче, моя приятелка от две
години, която не след дълго щях да направя моя жена, макар че също беше доста по-млада от мен.
Досега не бяхме говорили по въпроса, но и и двамата знаехме, че това ще стане. Бях й разказвал за
доктора и Стела. Докато чакахме кебапчетата, аз й описах срещата ми с Каменов. Тя ме изслуша с
интерес (има замислени тъмносини очи) и като свърших, попита:
Какво мислиш, че ще направи сега докторът?
Момиченце, в никоя област на Съществуването не е валиден толкова напълно законът за
неопределеността на Хайзенберг, за който съм ти говорил, както за човешкото поведение. Особено
в такива екстремни ситуации.
Какъв беше този закон?
Отвърнах:
В случая може да гласи така: “Колкото повече познаваш човека, толкова по-малко знаеш как ще
постъпи в подобно положение.”
А не може ли да ти помогне твоят всемогъщ инстинкт за оцеляване? попита тя с мила ирония.
Не е мой, а на пан Смрек и не е за оцеляване, а за траене. След това уточнение отговорът е: зависи
92
какво ще постави на главното място гордостта или любовта. При първия случай...
Тук ме прекъсна приближаването на двама приятели, седнаха при нас и единият (журналист)
започна да разказва последните похождения на известен писател. После дойдоха още трима, стана
шумно и всекидневно. Едва към 11 часа, като изпращах Анна, тя ми напомни, че чака отговора на
въпроса си.
Ако докторът постави на първо място гордостта си, ще се постарае да умножи любовните си
похождения и да се издига още повече, да става още по-ценен в изкуството си, да печели пари и да
псува още по-страстно разните там “поезии”, “духовности” и тути кванти (както той се изразяваше
пред Стела). Но ако любовта и носталгията по момичето набъбват непрестанно, могат да го доведат
до крайности, от които и той би се уплашил; ще ме повика, ще поиска да се срещна със Стела и да я
убедя да се върне при него при условия, които тя постави.
Ти ще се съгласиш ли?
Може би, макар че не би трябвало.
Защо?
По две причини: или историята ще се повтори, или в някой екстремен момент може да я убие.
А тя ще се съгласи ли?
Не бих й пожелавал да се съгласи.
Защо?
Е, ти си умна, можеш сама да си отговориш.
Замълчахме. Преди да се разделим пред вратата, тя ме целуна и каза:
Много си умен.
Знам отвърнах скромно.
Интермедия
Шейсетте години на века бяха за мен години на сравнително утвърждаване. Особено след като бях
назначен в списание “Пламък”. Бях издал една антология на новата гръцка поезия, излезе Кавафис и
А. Диктеос, публикувах статии и рецензии, изобщо престанах да съм “паднал от луната”, бях издал
две книги разкази, както и два криминални романа. Продължавах да пиша моите кратки стихчета.
Изобщо доста бурен, отчасти объркан и доста алкохолен живот. Да, бяхме се оженили с Анна.
Всичко това не ми оставяше много време за любимите ми някога занимания върху темата “Познай
себе си”. А и как да “опознаваш себе си”, когато след сватбата трябваше да се уредим с апартамент,
да го обзавеждаме, да се срещаме с приятели, за да съм в течение на непрестанните решения от ЦК
за нашата култура, даже и на клюките за възможни промени и т.н. Наистина аз не бях забравил
уроците на моя пан Смрек и умеех да ги използвам, за да анализирам и разбирам поведеното на
хората около мен (по-рядко моето собствено). Но често се забравях, подвеждан от различните
главно отрицателни емоции, които външните събития възбуждат у човека и го карат най-често да
действа не по най-правилния начин. И трябваше да се случат в края на 60-те години две много
важни за мен събития, за да се върна в пътя, който навярно ми е бил предопределен.
Първото събитие
Една моя приятелка, известна поетеса, която беше редактор в издателство “Народна култура”,
предложи през 1966 г. да ми издадат стихосбирка с тези малки стихчета, които пишех от време на
време и които тя много харесваше. Книжката излезе през пролетта на 1967 г. Не след дълго тя беше
строго разкритикувана от най-високо място. Веднага се появиха съкрушителни статии в
литературния печат, след това няколко издателства ми съобщиха, че по различни причини анулират
подписаните с мен договори за преводи и оригинална литература. Аз вече бях успял да се
пенсионирам на 55 години, така че доста внезапно се намерих изхвърлен от активния живот с
някаква минимална пенсия. Анна работеше, но с нейната заплата трябваше да се изплаща
апартаментът и да се преживява някак. Но най-тежкото за мен (естествено!) беше, че може би
години и години нямаше да мога да издавам нищо нито мое, нито преводи. Това безспирно
размътваше спокойния ми иначе висш дух. Някои приятели тихомълком се отстраниха от дома ни,
но други продължаваха да ме посещават, като избягваха тактично “моята” тема. И те обаче
разредиха посещенията си. Аз пък започнах да избягвам съвсем заведенията, в които се срещах по-
рано с тях. До голяма степен ми помагаше младата ми жена. Стараеше се да ме убеди, че нищо
съдбовно не е станало, че трябва да продължавам да пиша, защото според нея забраната не може да
трае дълго. Даваше ми за пример други подобни случаи, когато критикувани са били бързо
“амнистирани”. Всичко това приемах, но вътре в мен (тогава очевидно съм бил загубил контрол и
93
разпознаване на вътрешните си аз-ове поради отчаянието, което беше забрадило в сиво чистото ми
съзнание) гласове се надпреварваха да ми доказват, че с мен като творец вече е свършено: “Не си
вече нито първа, нито даже втора младост, мизерията настъпва бавно и неумолимо, напуснаха те
най-добрите ти приятели; и най-вече всички онези красиви неща, които искаше да напишеш, даже
и да събереш сили да го направиш, ще събират праха и ще жълтеят из чекмеджетата, а това значи,
че животът ти е минал напразно.” С една дума бях застанал до прочутата сива стена на отчаянието.
И ако все пак не ми се искаше да я ударя с глава, то беше заради моята Анна, която с толкова
преданост и нежност запълваше празните ми часове със светли лъчи на надежда.
Но дните минаваха, започнах да привиквам някак с новото си положение на изгнаник, може би и
затова, че трима-четирима от най-добрите ми приятели продължаваха да ме навестяват. Така се
изнизаха месеци, мина година и половина от заточението ми, с което започвах да свиквам (не без
помощта на алкохола).
Един ден към обяд, съвсем неочаквано дойде един от най-добрите ми приятели и някак смутено ми
каза приблизително следното: “Знаеш, скоро ще се женя. Обещаха ми постоянна работа в едно
списание. Кандидатствам за член на партията. Сам разбираш, време е да уредя живота си, докато
съм още млад сравнително: четиридесетак.” Последва неловко мълчание. После продължи: “Знаеш,
че те уважавам и обичам. Но при това положение ще се наложи да престанем да се виждаме. За
известно време поне. Мисля,че разбираш защо.”
Поклатих мълчаливо глава. Той стана и когато излязохме в коридора, каза тихо: “Ако мога да ти
дам един съвет: разкарай тези хора, които идват често при теб. Със сигурност някои донасят.” Той
помълча, като пристъпваше неловко от крак на крак, и добави: “Да ти кажа още нещо. Защо не си
направиш една самокритика? Сигурен съм, че нещата с теб ще се оправят. Мина доста време. Не да
ходиш някъде да се разкайваш, просто повтаряй пред познати и приятели, че започваш да схващаш,
че си сбъркал... е, знаеш как, няма аз да те уча. Казвам ти го, защото ми е мъчно за теб. Хайде,
довиждане. Не ми се сърдиш, нали? Ти сам си ни учил, че преди да отсъдим, трябва да разберем.
Чао. Много здраве на Ана”.
Почаках, докато стъпките му заглъхнаха по стълбите. Прибрах се. Седнах. Усещах се като че някой
ме е ударил по главата. Но това беше физическо усещане. Отърсих се и започнах да мисля. Не, не се
сърдех на Иван. За себе си той е прав. Още е млад, трябва да уреди своя живот, макар и с
компромиси. Какво да прави? Цял живот е пред него. Той даже не беше длъжен да ми дава
обяснения, нито предупреждения. Направи го, за да ми покаже,че е истински приятел. Според
неговите разбирания. Подозирал съм някои от тези, които идваха в дома ми, но съм се стараел да си
доказвам, че съм просто подозрителен. Сега вече знаех... Но това, което най-много ме смая, беше
съветът му да си правя самокритика наляво и надясно. Как беше възможно Иван, който винаги се е
възхищавал от моите поетични текстчета, сега да ме съветва да се отрека от тях? Надяваше се, че
това ще помогне онези “горе” да се покажат снизходителни и така да вляза отново в живота? В кой
живот? Или е мислил, че ако направя такъв компромис, на него щеше да е по-лесно, че е направил
своя?
Запалих цигара. Излязох на терасата. Погледнах Витоша и синьото небе. Влязох обратно.
“Добре казах си. Да помислим спокойно. Иван знае какво говори. Може би този съвет не идва от
него, а от някъде другаде чрез него. Той просто мисли, че ако наистина ми се даде възможност да
публикувам, бих намерил начин да се отплатя за компромиса... А не значи ли това, че този мой най-
добър приятел също някак е свързан с онези горе?” Усетих тънка тъга като мъгла. Значи аз
всъщност нямах нито един приятел. Бях сам... Е, да, и Анна. Но това е в друга плоскост...
Звънна се на външната врата. Не така, както звъняха приятелите. Почудих се кой може да звъни по
това време. Може би грешка. Станах.
Съвсем неочаквано посещение.
Бях в такова състояние, че дори се поколебах дали да отворя. На вратата стоеше млад човек, доста
висок, със светло лице и големи внимателни светлокафяви очи. Не го познавах.
Господин Стефан? попита той с леко чуждо произношение.
Да. Какво обичате?
Нося ви едно писмо от един ваш стар познат от много години.
Кой познат?
Пан Алоиз Смрек.
Кой пан Смрек! почти извиках. Онзи, моят... Моля, влезте! И докато влизаше, попитах възбудено:
94
 Пан Смрек? Жив ли е? Седнете...
Гостът седна, без да бърза, и отвърна:
Спомина се. Преди половин година. Доста стар, деветдесет, мисля.
Със същите внимателни и спокойни движения извади от вътрешния джоб на светлосивото си сако
един плик и ми го подаде. Усещах се почти нереално: най-напред Иван с невероятните му
разкрития, веднага след това писмо от моя някогашен приятел и... да, учител на... докато
разглеждах плика, забелязах, че младият човек ме наблюдаваше с добронамерено любопитство.
Моят дядо ми е разказвал много за вас.
Дядо? Нима вие сте внук на.... пан Смрек?
Син на дъщеря му Елена. Може да си спомняте?
Усетих, че тъмнорозово смущение нахлу в главата ми, без да разбирам причината. Но успях да
отвърна спокойно:
Мисля, че си спомням... бегло. Виждал съм я само един или два пъти. Оттогава минаха толкова
години. Как е майка ви?
Тя се е споминала почти при раждането ми отвърна гостът все така спокойно, като продължаваше
да ме гледа внимателно със светлокафявите си меки очи. Промърморих думи на състрадание.
Младежът кимна леко и след кратко мълчание каза: Дядо ми казваше, че моята майка ви е предала
писмо от него, след като той е заминал от градчето. Спомняме ли си?
Усетих, че се изчервявам. “Трябва да кажеш истината”, чух вътре в мен един глас (познавах този
глас, не съм му се подигравал никога).
Да, спомням си. За съжаление в онези дни се случиха толкова съдбоносна събития... просто съм...
забравил, не, всъщност знам, че в залисията забравих да го прочета... тогава. Но мисля, че съм
запазил това писмо, добре че ми напомнихте.
И да не го намерите, сега не е така важно, мисля каза той с мека усмивка, която някак ме успокои.
“И откъде у мен това чувство за вина?”, ядосах се на себе си и навярно за да го подчиня, попитах
младия човек:
Дълго ли ще останете а София?
Може няколко години.
Ще следвате тук?
Той се усмихна по-широко:
А, не, аз съм завършил университет. Аз имам двайсет и пет години.
Изглеждате по-млад... Какво ще правите тук?
Аз съм чиновник в нашата амбасада.
Следвал сте дипломация?
Не точно. Аз съм преводач от български и на български. Изучавал съм езика в университета. Имам
приятели българи градинари, студенти. Да учиш език в университет е едно, а да говориш с хора
друго. Нали?
Съвсем вярно вие употребявате хубави народни думи. Научил сте ги от градинарите.
Благодаря. Сега аз отивам. Той стана. Като прочетете писмата, ако желаете, можем да говорим. Аз
работя в амбасадата до 15 часа. Благодаря.
На вратата се сетих да го питам как се казва.
Щефан отвърна той. Така искала майка ми додаде, като слизаше по стълбата. Щефан Смрек.
Застанах сред стаята зареян в спомени... Не, в един спомен, една нощ с една жена, която наистина
ми предаде едно писмо... Трябва да го намеря... Но реших най-напред да прочета последното. Може
би наистина няма да има нужда да търся онова, отпреди 26 години. В плика имаше една страница,
прегъната на две. Прочетох следното:
“Мили Стефан,
Както ти бях съобщил в първото си писмо, което ти беше предадено според указанията ми, аз
уредих нещата така, защото исках да не прекъсва нашата връзка. Сега ти я пращам. Аз съм го
изучил и отчасти научил. Убеден съм, че ще си бъдете от полза. Той е млад, но съвсем нетолкова.
Притежава спокойствие и тиха, но твърда увереност. Ти през тези 25 години си придобил важен
човешки опит, без който не може. Добре ще бъде да го задържиш при себе си както намериш за най-
приемливо в условията, в които живееш. Той няма в нищо да ти бъде тежест. Знае всичко и те
обича. Както и ние.
Не се съмнявам, че като познаваш теорията, си излизал винаги невредим от отчаянията и от някои
95
удоволствия. Сега, вярвам, ще ти бъде малко по-лесно. Имаш път.
Твой Алоиз Смрек.”
Останах дълго без активна мисъл, с чувството на радост, която ме обзема някак от долу на горе.
Когато стигна до гърлото ми, се засмях и казах гласно: “Глупости! Онази... красавица кой знае с
колко души след това... и сега дядото иска да му намери... да го легализира някак пред самото
момче.” И веднага усетих срам и гняв. Отдавна не бях позволявал подлият мръсен и страхлив глас,
който да ръководи мислите и действията на толкова хора и който наричах “не се минавай”, да се
обади.
Като го изчетох, излязох на терасата, успях да овладея несигурната си радост с лека самоирония,
после заключих: “Дай сега да помислим сериозно. Но преди това прочети внимателно писмото.
Още по-добре, намери онова, първото. Може би след това второто ще стане по-ясно (то и без това
беше ясно, но разумът ми не искаше да бърза). Знаех, че не съм го унищожил. Издърпах горното
чекмедже. Под две папки намерих голям плик с надпис: писма от известни хора. Отворих го.
Второто беше онова. Познах го веднага: остаряло и посмачкано от стоенето в джобове и надписа
“За Стефан”. Сложих го на бюрото си. Все пак да отвориш и прочетеш писмо, писано преди 26
години от покойник, не е всекидневно преживяване особено когато бих могъл да се окажа... Може
би от него щях да узная дали съм... каква е връзката ми с този момък. Знаех, разбира се, че
неконтролираната радост беше резултат от всемогъщия инстинкт за безсмъртие... Кураж! Взех нож
за рязане на книги и внимателно отворих плика. Извадих листа, разтворих го внимателно. Прочетох
следните няколко реда:
“Това, поето се е случило, е по общо желание на тримата. Не трябва да те изоставяме. Предвиждам,
че един ден ще стигнеш до важен кръстопът, когато ще ти трябва пътен знак. От настъпващите
събития не се бой. Аз не се боя за теб. В трудния миг ти винаги ще опознаваш себе си. Бъди здрав.
Твой приятел А. Смрек”
След като прочетох отново двете писма, стоях объркан. Най-напред в тях “моят” пан Смрек,
биологът, рационално мислещият все пак човек, в писмата се изявяваше в съвсем друго лице:
Пророк? Мистик? Знаещ? Но си спомних, че в някои мигове от нашите разговори той пак внезапно
се променяше и изричаше понякога дори неразбираеми за мен мисли и твърдения. Този човек...
искаше да ми внуши, че младежът, когото ми изпраща, е... какво? Дори се боях да изрека думата...
Трябва да се върна много години назад, за да се разбере още една причина за колебанията ми. Като
юноша, не знам защо, бях решил никога да нямам деца. Може би, както съм мислил по-късно, за да
не се поддам на изкушението на онзи първичен животински инстинкт, както бях решил тогава, а
може би и заради егоизма си. И при двете ми женитби, преди да ги осъществя, бях предупредил и
двете момичета за това мое решение. И двете се бяха съгласили. Като съм наблюдавал какви
неудобства изпитваха мои роднини и приятели с тревоги и грижи за децата си, съм изпитвал може
би егоистична радост, че не съм се поддал на клопките на инстинкта.
И ето че сега, след толкова години, още при смътното предположение, че този млад, красив младеж
може да е... мой син, внезапно усещах нещо като неизпитвана досега радост не по сила, а по особен
цвят вероятно радостта, че нещо от мен ще ме продължи във времето. Точно според повелята на
Инстинкта за траене на пан Смрек... И навярно свързано с това чувство нещо като недоволство от
писмата на пан Смрек, но не от недомлъвките и неяснотите в тях (при други обстоятелства щях се
радвам да ги разгадая), а защото не казваха ясно и недвусмислено какви са отношенията между мен
и този момък... И неочаквано, макар и логично, потънах в миналото, в една вечер, онази вечер,
когато отидох да взема писмото на Смрек от дъщеря му, цялата нощ, думите, които светваха в
мрака; когато след миг може би, се върнах в сегашното, се чух да казвам: “Все едно. Аз или някой
друг знае.”
Имаше и нещо добро в тази несигурност: щях от чисто сърце да избегна да огорча макар че не съм
виновен младата си жена. Тя може би нямаше да реагира външно, но непременно щеше да си
помисли нещо такова: Стефан ми заяви категорично, че не иска деца и аз се съгласих, макар че щях
да бъда щастлива да имам. А ето че сега е готов да приеме за свой син един непознат младеж, само
защото онзи някогашен негов пан Смрек му съобщил това. И непременно щеше да се почувства не
само огорчена, а и някак излъгана; а това щеше вероятно да промени чувството й към мен. Жените,
които главно усещат отговорност към продължението на рода, т.е. да осигурят, траене във времето
за двамата, са особено чувствителни в подобни случаи. Подсъзнателното заключение: не тя,
съпругата, е продължила съществуването на мъжа си, а някоя друга. А за Анна по вина на съпруга
96
си остава смъртна.
Само че при несъвсем ясните писма на Смрек аз нямаше нужда да казвам на Анна, че този млад
човек е може би мой син (а не можеше да не ги запозная). Толкова повече че, както пишеше пан
Смрек във второто си писмо, “добре ще е да го задържиш при себе си, както намериш за най-
справедливо в условията, в които живееш”. Старият мъдрец очевидно беше предвидил и това.
Жена ми се върна от работа към 4 часа и, както обикновено, в стаята стана по-светло. Следобедното
кафе беше приготвено. Между другото каза, че срещнала един виден академик, мой някогашен
съученик, който загрижено я разпитвал за мен. Ако ми бе казала това вчера, щеше да ми бъде
приятно, но сега, кой знае защо, отминах това като нещо съвсем без значение. После Анна ме
попита дали има нещо ново.
Има отвърнах. Не казах нищо за посещението на Иван, което ме бе разстроило толкова. Просто го
бях забравил. Към 12 ч. дойде един странен, симпатичен млад човек, който се представи като внук
на пан Смрек, сещаш се, онзи биолог...
Разбира се, че се сещам. Толкова си ми говорил навремето за него. Някакъв малко чудат мъдрец. Е,
и?
Дядо му бил умрял преди година. Разказвал му за мен...
Чакай, чакай! Ти си имал някаква авантюрка с дъщеря му, ако си спомням добре! Стар любовник
такъв!
Тази дама казах малко засегнат, съм виждал само веднъж. Беше ден преди идването на съветската
армия. Тя ми предаде писмо от баща си, който беше заминал преди нея. Признавам, че беше много
красива добавих, и понеже това ставаше преди да те познавам, не бих имал нищо против...
Тогава си бил пак женен... А си ми разказвал и за една Марта ли, не, Мария...
Това са стари истории отсякох. Майка му починала при раждането му.
По какъв повод е тук?
Работи в чехословашкото посолство. Възпитано момче.
Охо!... Трябва да го поканиш някой път. Да го видя.
Непременно. Заради дядо му. Той ме научи на много неща.
Втора среща с Щефан Смрек
Десетина дни по-късно, към обяд, когато правех салата в кухнята и си мислех, че всъщност не бях
излъгал Анна по отношение на явлението Щефан (от доста време си бях наложил да избягвам да
лъжа), се позвъни. На вратата усмихнат самият повод за размишленията ми. Извини се, че не е
предупредил. Поканих го и му обясни, че и без това съм щял да го търся, за да го поканя на вечеря
някой от тези дни, когато му е удобно. Отвърна съвсем искрено, че винаги ще му бъде радостно да
се среща с мен. После замълчахме. Беше пролетно пладне, далеч долу се чуваха минаващи коли и
трамваи. После той заговори:
Разбрах, че сте издал книга с поезия.
Това беше отдавна казах. Няма значение.
Той ме погледна внимателно, после каза:
Намерих книгата. Стихотворенията са много интересни и хубави.
Вие сте май единственият, който мисли така...
Вие сте получил тежки критики; но много не са съгласни. За вас това навярно е било все едно, вие
сте знаел, че вашата поезия е красива и полезна. Вие сте мъдър човек, както казваше дядо.
За съжаление, невинаги.
Само като трябва. Всеки ден човек да е мъдър е малко скучно, за него и за тези около него, нали?
Вие сте мило момче и с чувство за хумор казах, защото наистина в момента го почувствах много
близък. Тази забележка за мъдрия можех и аз да я направя.
Благодаря. Наведе поглед, помълча, после вдигна очи към мен. Четохте ли писмата?
Да. Намерих и старото.
Много хубаво.
Дядо ви ми предоставя свобода... Според условията...
Разбира се. За мен е главното да бъда близо до вас, да ви разкажа какво каза дядо. Да науча много
неща от вас. Обърна големите си светлокафяви очи към прозореца. Знаете, за мен сега не е така
важно относно родителите. Станало, каквото е трябвало. Нали?
Имам един приятел лекар казах след малко, за да скрия някакво смущение. Той твърди, че всичко
в живота, включително и раждането на човека от родителите му, е резултат на чиста случайност.
97
Той се усмихна.
Дядо казваше и най-невъзможната случайност е необходима.
Дядо ви беше мьдрец казах убедено.
Вие сте му разказвал за две гръцки богини, които създават всичко.
Не, той ми обясняваше, че има две изначални сили, които са създали всичко случайност и
необходимост. Тогава му казах, че древните гърци наричали тези сили с имена на две богини Тюхе
и Ананге. Просто направих сравнение.
Много искам да науча добре стар гръцки. Вече започнах малко. Може би ще ми помагате, когато
сте свободен?
С удоволствие.
Не се безпокойте. Няма да досаждам. Когато имате време.
За теб натъртих аз, винаги ще имам време.
Той кимна сериозно и стана.
Когато искате да дойда, ето моята картичка с телефон. Остави я на масата и тръгна. На прощаване
ми стисна ръката с топла почтителност.
============================
Следобед излязох да отида в едно издателство, което ми беше намекнало, че могат да ми дадат да
преведа един роман от френски. Не се надявах много: и друг път ми бяха обещавали. На ул. “Ангел
Кънчев” срещнах моя стар познат д-р Каменов. Не бях го виждал може би две години. Той ми се
усмихна широко:
Е, поете, какво става с теб? Къде се губиш?
Напоследък излизам рядко отвърнах.
Нещо те бяха ударили за поезията, а?
Откъде знаеш? То беше отдавна.
Стела ми казваше.
Погледнах го учуден.
Стела? Ами нали тя... нали вие...
Ние отдавна се събрахме пак отвърна той весело.
Как стана това? Ти ли я потърси?
Нито аз нея, нито тя мен. Срещнахме се случайно, поговорихме. Без взаимни извинения. Просто тя
ми каза, че и двамата сме сбъркали, аз се съгласих. Прие веднага да се върне. Сега живеем добре.
Може и аз да съм се променил малко. Без ексцесии, но и без много цинизъм. Тя разбра, избягва да
ме дразни. Кажи-речи, щастие. Доволен ли си? Трябва да ни дойдеш на гости, непременно. Стела
много те цени. Хайде...
Поздрави я казах, аз и теб те поздравявам.
Има защо рече той и помаха с ръка.
Мислех още за доктора и Стела, като се качвах по стълбите на издателството. Умно момиче, тая
Стела. Разбрала е, че е по-важно да имаш богатство, високо положение, здрава подкрепа, отколкото
да въртиш любовни историйки с младоци. Доколкото си спомнях, тя не беше от много сексуалните.
За Щефан се сетих малко по-късно: когато въпреки първоначалните си съмнения, не се учудих
никак, когато главният редактор намръщен, както винаги, ми поднесе да подпиша приготвения
договор. Разбира се, аз се усмихнах иронично на оня глас в мен, който вярваше в магии, добри и
лоши, а все пак ми стана приятно, ако беше прав. Защото тогава може би щях да имам сериозна
надежда не само за всекидневните неща; и не само за мен.
=============================
След седмица поканих Щефан на вечеря. Така реши Анна. Той дойде с десетина минути
закъснение, облечен в тъмносив костюм, синя връзка и огромен букет от различни цветя, който
поднесе на Анна, като й целуна ръка и каза, че е щастлив да се запознае с нея. Като наблюдавах
сцената, усетих лека носталгия. Разбира се, не аз, а онзи в мен, който съжаляваше, че отдавна вече
не е дипломат. Но в чувството имаше и сянка от гордост: Щефан беше напълно изискан млад човек,
хубав, с големите си светлокафяви очи и леко къдрава тъмноруса коса. Забелязах, че Анна беше
някак доволна и поласкана, макар че не го показваше явно. Разговорът водеше главно тя.
Разказваше на Щефан, че като да познава лично дядо му, толкова много и образно аз съм говорил за
него.
Стефан беше споменал, мисля, и че се е запознал с майка ви, когато тя му предала писмо или нещо
98
друго от дядо ви. Казваше, че майка ви била много красива добави тя.
Така казват тези, които са я познавали отвърна той. Но тя си е отишла много рано. И след миг
мълчание каза: Дядо ми много обичал вашия съпруг, казвал ми е, че е много умен и културен.
Той ли ви насочи да изучавате български?
Може не направо, но аз учех славянските езици и трябваше да специализирам някой.
Харесва ли ви у нас? попита Анна.
О, да. Българи и словаци имат много еднакви черти. Когато си тръгваше, каза, като погледна мило
Анна: Много съм радостен, че господин Стефан има такава жена като вас: умна и красива. Това не
е комплимент прибави усмихнат.
Елате пак, когато сте свободен каза Анна на сбогуване.
Благодаря, ще се възползвам.
След като си отиде, Анна каза:
Много мило момче. Прилича ми на някого, не се сещам на кого. И след малко, като ме изгледа
дълго: Пък и не искам да зная.
Разговори с Щефан
На четвъртия урок аз му обясних неправилните гръцки глаголи (бях ги прегледал в граматиката
преди това) с известно увлечение. Щефан слушаше внимателно. И в един миг съвсем внезапно ме
прекъсна:
Извинявай. Може ли да питам нещо?
Разбира се, казвай.
Дядо Алоиз разказваше, че ти, още като млад, си решил да отговориш на въпроса какво значи да
опознаеш себе си. Когато беше в Гърция.
Да отговорих аз.
Ще ми кажеш ли дали си постигнал? Ако желаеш.
Този въпрос беше колкото неочакван, толкова и неизбежен. В същия миг ми се явиха неясните
намеци в писмата на Смрек. Това ме изпълни със спокойна радост, подобно дълъг път към
дъговидна далечина, трептяща от звуци, които почти не чувах. Всичко това в един миг. Щефан
продължаваше:
Мисля, че си го постигнал. Ако да, бих помолил да ми посочиш пътя. Дядо каза, че можеш. Искаш
ли?
Замълчах малко, не за да организирам отговора си, а за да разбера какво знаех и как можех да го
дам.
Мисля, че дядо ти е надценил развитието ми, Щефан. Това, което съм постигнал, е, че зная, усещам
какво означава да опознаеш себе си, но мисля, че още не съм го осъзнал. И най-главното ако го
постигнеш, как ще ти послужи. На теб и на другите. Може би ще постигнем повече, като
разговаряме, като се опитвам да ти помогна.
Разбирам. Откъде трябва да започна?
Предполагам, че дядо ти те е запознал със своята теория за Инстинкта за траене?
Разбира се.
Значи знаеш, че човекът е едничкото животно, което има подсъзнание. И как е станало това.
Да. Поради забраните, които му налага човешкият и Божият закон, нали?
Така. Първото нещо, което трябва да постигне този, който иска да се самоопознае, е да намери
входа, да влезе в подсъзнанието си и да определи кои са “вампирите”, “дяволите” или
“съблазнителите”, които живеят там и следят внимателно мислите и вълненията ти, породени от
допира с външния свят. Когато някой от тях забележи причината за твоето душевно състояние, той
започва да ти поддаква, да те съветва как трябва да постъпиш, за да постигнеш “нещото”. Ако се
вслушаш в гласа му, ако му се поддадеш, той те обзема цял, без да усетиш. Кара те да се
идентифицираш с него и да действаш според неговото желание. Той става ти. Даже когато са
добронамерени, те все пак са гласове на егоизма ти и трябва да се внимава. Застанах пред
прозореца. Още преди да продължа, ми дойде на ума, че говоря и жестикулирам почти така, както
някога пан Смрек пред мен. Това ми се стори и смешно, и приятно. “Защото си вече в ролята на
учител”, казах си аз. Седнах пак и заговорих: Виж, искам да ти обясня. Както знаеш, ние постоянно
получаваме информация отвън. И веднага компютърът тук посочих главата си, анализира
постъпилата информация и я квалифицира: плюс, минус или нула. Иначе казано, информацията е в
моя полза, в моя вреда или няма отношение към мен. Мерилото е моят инстинкт за траене. Ако
99
информацията ме засяга, решавам, че трябва да действам. Подтикът е емоцията положителна в
случая “плюс”, и отрицателна в случая “минус”. А онези същества в подсъзнанието веднага се
възползват от слабостта ти поради емоцията и се опитват да те ръководят.
Прощавай прекъсна ме меко Щефан. Емоцията винаги ли довежда до слабост?
Колкото и парадоксално да ти прозвучи главно отрицателната емоция обикновено довежда... е, ако
не до сила, то поне до желание за действие, докато положителната емоция далеч не е толкова
активна. Това се обяснява лесно, нали?
Искаш да кажеш заговори той внимателно, че ако някой да кажем те е обидил, инстинктът ти
казва, че те е унизил и те подтиква да възстановиш по-ранното положение на твоята личност пред
теб и главно пред другите.
Точно така. Но ако информацията е положителна, ако някой те е похвалил, то значи издигнал, ти си
доволен, щастлив (положителни емоции). Най-многото, което би те подтикнал инстинктът да
направиш, е да благодариш на този, който те е похвалил.Това е по-скоро нова положителна емоция:
“Аз не само че съм това, за което си ме похвалил, но съм и възпитан, умея да ценя приятелите.”
Разбира се, има много случаи, когато похвалата може да възбуди желанието да помогнеш на
приятеля, ако е изпаднал в беда. Това е пак пошепване на инстинкта, но и в този случай трябва да си
зададеш въпроса, който си задаваш ти, който вече знаеш какво се крие в подсъзнанието ти: ако
направя това, което ми нашепва този глас, ще навредя ли на някого или не? В случая това е ясно:
изказването на благодарност като отговор на нещо направено в твоя полза от другите не вреди
никому, нито помощта на приятел естествено. Следователно направи го. Само че ние се увлякохме.
Мисълта ми беше, че понякога дори при положителна информация емоцията може да те доведе до
отрицателно действие.
Отрицателно и положително, това по какъв критерий? попита той.
Нали казахме преди малко? Само че има и друг: отрицателен или положителен за кого? Нали
разбираш? Това е трудното да установиш за кого, без да обръщаш внимание на нашепванията на
онези гласове. Пример: получаваш искрена похвала от някой много виден човек. И веднага един от
гласовете започва: “Щом този човек те цени, защо не се възползваш да му поискаш например...
висока служба? Ти я заслужаваш.” Много хора биха се поддали на този глас. При това имат
оправдание: не вредят никому, дори принасят полза.
Това вярно ли е?
Почти. Но има нещо грозно в това да са възползваш от искреното хубаво чувство на един човек
към теб, и да поискаш да го превърнеш в груба полза за теб... Само че пак се отплеснах...
Какво означава това? попита Щефан усмихнат.
Искам да кажа, че се отделих от главното. Всички тези дяволи или гласове са всъщност различни
метаморфози на инстинкта, сиреч на твоя егоизъм. Когато осъзнае човек тази проста истина, когато
овладее тези гласове, като ги накара да замълчат или ги възприемаш само доколкото изпълниш
съвета им, няма да навредиш на никого, тогава според мен си направил първата стъпка към онова,
което искаш себеопознаването.
Настъпи доста дълго мълчание. Вън грееше топло пролетно слънце. Небето беше съвсем синьо с
малко разтопен кармин. Бях се загледал в него с чувството на спокойно задоволство. После чух
тихия внимателен глас на младежа:
А защо трябва да опознавам себе си?
Погледнах го малко учуден. Очите му бяха светлокафяви като небесна земя, чисти и ясни на
красивото бяло лице.
Нали казахме? отвърнах. За да можем да овладяваме дяволите на инстинкта и да станем добри!
Той кимна леко и каза, като наведе поглед към ръката си, поставена на масата до чашката с кафе:
Само за това ли?
Споменът се яви с бързината на спомена. За мигновение видях пред себе си едно момичешко лице с
големи черни замислени очи. Само че сега нямаше да отговоря както тогава.
Не е ли време за теб да отидеш на работа? Часът е един казах със съвсем делничен тон. Щефан ме
погледна с леко учудване и стана. А на въпроса ти ще отговоря следващия път.
Той кимна и излезе.
Сега разбрах защо дядо му понякога в най-интересния момент на разговора постъпваше с мен по
същия начин: за да ми даде възможност да се замисля защо не е искал да отговори на въпроса ми.

100
=========================
Колкото и да се борех с това, чувството на много запълнен и оцветен с радост живот не ме
напускаше. Наистина, казах си, за да се оправдая, аз не съм искал поколение, от егоизъм ако щеш,
но и от алтруизъм. Положително нямаше да имам възможност да работя така, както съм работил,
ако около мен врещяха и шумяха деца. И навярно заради тях щях да направя компромиси... А ако
след като пораснат трябваше да се грижат за мен, това навярно нямаше да ми е много приятно. С
Щефан ако предположа, че наистина ми е син, в което продължавах да си налагам да се съмнявам
(навярно правех магия), положението беше съвсем различно; някой друг го е отгледал и възпитал в
уважение към баща му (все едно кой), като е насочил интересите му в посока, подобна на моите.
Той има добра работа няма нужда да се грижа за него, аз горе-долу живея той също няма нужда да
се грижи за мен. Но имах някаква вътрешна сигурност, че винаги би ми помогнал, както и аз на
него. Идеален син! (Ако беше.) Дори нещо повече: очевидно той носеше послания от дядо си. И да
съм искрен със себе си, винаги съм го чувствал някак си не като син, а по-скоро като съученик.
Последният му въпрос доказваше това. Той повтори онзи въпрос на моята гръцка приятелка в
Делфи, който стана причина за цялата тази авантюра, която започнах и още продължавам, без да
мога да предвидя края й.
И след всичко това ми стана ясно, че няма да мога да дам пълен отговор на въпроса. Защото, ако
знам този отговор, няма да имам нужда от никого. Но някакво начало на отговор може би щях да
намеря, въпреки че още не знаех какъв. Но не се чувствах сам, макар да съм предпочитал това
досега.
===========================
Сутринта беше мрачна. Немирни пролетни облаци се гонеха лудо. Аз не обичам много такива
облаци: не знае човек какво носят. Чувствах се неудобно, даже след като звънна Щефан. Той седна
и ме попита как съм. Казах му. Той се усмихна замислено и каза, че и на него бурните облаци и
ветрове не му са любими. Налях му кафе. Поговорихме за събитията в неговата страна след
неотдавнашните нещастия. После казах:
Ти ми зададе последния път един въпрос, на който нямах време да ти отговоря. Сега имам. Искаш
ли?
Може би не зададох правилния въпрос каза замислен Щефан.
Ти зададе правилен въпрос. Подобен ми беше зададен преди много години от едно момиче в
Гърция, а нейният въпрос определи по-нататъшното ми развитие. Имам надеждата, че и сега ще
стане нещо подобно. И така въпросът ти беше: само за да овладеем бесовете на егоизма и станем
добри ли трябва да се стремим да опознаем себе си. Нали? Той кимна. Ще започна с контравъпрос:
малко нещо ли е човек да стане независим от характера на бесовете му добър? Отговорът не е
еднозначен, защото зависи от значението, което влагаме в думата. Ако под израза “добър човек”
разбираме един кротък, добродушен, отстъпчив човек, който не прави зло никому и е готов да
прости и отстъпи на всеки по-агресивен, тогава наистина въпросът е правилен. Но мисля, че ти
нямаше предвид само това значение, нали? Щефан пак кимна, като ме гледаше с внимателните си
очи. Така. Виж сега. Знаеш, че в природата не съществува добро и зло, нито при мъртвата, нито при
живата материя, нали? Всяко живо същество се стреми да се запази, то, себе си, без оглед на това
какъв ще бъде резултатът от това негово поведение за другите, а то е обикновено унищожението на
другия или собственото му унищожение. Единствено ние, хората, сме развили у себе си съзнанието
за добро и зло, и то тогава, когато сме заживели в общности, които налагат забрани под страх от
наказание. И не само от страх, често и поради съзнанието, че ще оцелеем по-лесно в обществото
заедно с него поради забраните му. Предполагам, че дядо ти ти е разяснявал подробно всичко това.
Както и на мен. Поради тези забрани човекът, който живее в общество (“хомо социалис”), е готов да
се откаже от част от егоизма си в полза на другите, на обществото. Само при екстремни случаи той
е готов да забрави това и, обзет от онези дяволи или бесове, които дремят в подсъзнанието му
откакто съществува подсъзнание, изведнъж се събуждат, обземат го и той започва да действа както
преди милиони години, когато е бил сам в природата. Разбира се, той може да извърши злото по
косвен, неоткрит начин и това за съжаление се случва най-често. Но тези, които познават себе си,
винаги познават користта. Да, този, който опознае себе си, всичките етажи на съществото си, той
никога няма да се поддаде на тези бесове, нито на хитростите им. Така. Но това не значи, че той
никога няма да извърши една, обективно погледнато, силна, жестока постъпка. Това не значи, че
той ще се съгласи с твърдение, което е противно не само на неговото мнение, а на дълбокото
101
познание на човека и обществото. За да бъде присъдата му истинска обаче, той трябва вече да е
постигнал себепознанието, което му позволява да разбира и преценява постъпките на другите. Пак
повтарям: той има правото да се нарече добър човек, когато е опознал себе си и другите и без
гордост и надменност може да отсъди кога има правото да прощава и кога да не прощава деянията
на другите и собствените си. Казвам да не прощава, а не да осъжда. Защото тъкмо в тази разлика
между “не прощава” и “осъжда” се намира онова състояние, което наричам “доброта”, а човекът,
който умее да прави тази разлика “добър”. Мисля, че това вече е нещо, което трябва да постигнем,
нали?
Настъпи мълчание. Щефан гледаше някъде над мен. После ме погледна съсредоточено и каза:
В началото малко беше сложно, но сега разбрах. Да гледаш на злия не с презрение, не с ненавист, с
укор, а може би със съжаление. Или не, и това е осъждане. А как?
Да го отхвърлиш от себе си казах. Ако ти си се самоопознал достатъчно, за да различаваш
спокойно и обективно кое е зло и кое добро (не за теб!), тогава ще знаеш, че човекът извършил зло,
ако не е случайно, а съзнателно, той вероятно ще го повтори и тогава някой друг ще му наложи
съответното наказание. Но не ти! Разбираш ли? Не ти. Щом ти не си му простил, той сигурно ще
бъде наказан. Макар че това теб, опозналия себе си, вече не те интересува. Замълчах за малко, като
очаквах негова реакция, но ми дойде нещо интересно на ума и продължих: Знаеш, при
изследването на поведението на другите, което за нас е необходимо, има една опасност, ако не сме
много сигурни в нашето вътрешно спокойствие: има престъпления, които са много съблазнителни.
Понякога и не страшни. Събуждат съответното дяволче у теб. Това е една сериозна опасност и
трябва да внимаваме. Какво искаше да кажеш?
Това, което предупреди, е много важно за мен каза Щефан бавно, сякаш още го осъзнаваше. Сега
спомням някои такива случаи с мен, когато съм осъждал някого за лошо дело, а съм усещал, че и аз
бих искал да мога да го направя. Да кажа ли? Кимнах. Един приятел употреби любовта на едно
момиче, а после го остави. Осъдих го, но усетих, че и аз бих искал да направя така. Това е случай,
дето го спомних. Добре че ми каза. Много важно повтори той, погледна ме и се усмихна. Много
мога да науча добави той. Друго има, нали?
Бях забелязал, че когато Щефан е развълнуван, той започва да говори не много правилно на нашия
език. Докато в спокойно състояние езикът му е почти безупречен. Значи сега той беше развълнуван
от разговора Това ме изпълни с радост.
Да, момчето ми, има и други причини, за да искаме да опознае човек себе си. Нека най-напред да
започна с един фрагмент от Хераклит (чувал си за този философ, нали?) Той кимна. Той казва
така: “Вроден е у всички хора стремежът да опознаят себе си и да станат свои собствени господари.
За да станат свои собствени господари! Как трябва да разбираме това? Ти как мислиш?
Това не означава ли същото, каквото казахме? Когато човек опознае подсъзнанието си и онези
бесове, както казваш... Или може и добри гноми... Тогава той се владее във всички действия и
мисли и емоции... Става свой господар, защото никой не му диктува освен сам той на себе си.
Така, добре! казах. Продължавай!
Значи опознал и подчинил своя инстинкт във всички негови образи и форми. Тогава става
свободен, нали?
Тъкмо така: свободен и вътрешно, и външно. Защото овладяването на Инстинкта означава още и
най-главното може би да овладееш спокойно мисълта за смъртта. И още нещо добавих възбуден,
защото това ми хрумна съвсем внезапно, да се откажеш изобщо от Инстинкта за траене във
всичките му изяви, но без да умреш!
Какво значи това? попита след малко Щефан.
И аз не зная точно. Просто тази мисъл дойде отнякъде. Може и да не е вярно. Може би по-късно ще
я разберем. Станах и се изправих пред прозореца. Беше започнал да вали светъл дъжд. Нека сега
обърнем внимание на друго твърдение на Хераклит. Той казва, че желанието да се самоопознаеш е
вродено у човека. Мислиш ли че е така?
Мисля че е така, да. Само не зная кой го е вродил.
Да направим предположения. Например това, че законът за духовната еволюция, който е успореден
със закона за еволюцията на формите на живот, се изразява все по-ясно, докато се осъзнава от най-
съвършеното животно засега човека. Когато го осъзнава истински, той получава душа.
Но аз не разбирам. От кого получава душа? Ако е Бог, защо трябва толкова дълга еволюция?
Ти идваш с въпроса си до второто предположение: това че съществува нещо извън нас, което знае и
102
което в определен момент у някои хора се съединява с тях. И те разбират или той им внушава, че
трябва да започнат нова еволюция, като се самоопознаят.
Бог?
Гьоте е казал: човекът е бог в процес на създаване. Това е и вярно, и не. Искаш ли да продължим
или вече е време за теб?
Този път наистина е време усмихна се той и стана. Ще си мисля за това, докато се видим пак.
Когато си отиде и останах сам, усетих, че много неща трябва и аз да обмисля до следващия път.

===========================
Може би не трябва да вмъквам в разказа си такива епизоди, но те дават по-ясна представа за начина,
по който живеехме тогава, през седемдесетте години. Ето какво се случи:
Една заран се появи на вратата ми непознат човек на около 40 години, облечен с костюм и връзка, с
безизразно лице и очи. Той ми показа мълчаливо картата си и ме попита дали искам да поговоря с
него. Поканих го, разбира се, като недоумявах на какво дължа това посещение. После ме попита
дали поддържам връзка с някои чужди посолства. Отговорих веднага, че не и дори се учудих на
въпроса.
Уверен ли сте? Спомнете си добре каза той, като ме фиксираше и натърти на думата “добре”.
Разбира се! Няма защо да мисля повторих аз.
Той помълча със свити устни, после каза:
Например с някой чиновник от чехословашкото посолство?
Тонът беше подозрително ироничен. Трепнах.
А, това ли? засмях се аз. Говорите за Щефан? Ами вижте, той е внук на един мой стар... приятел,
пан Алоиз Смрек. Преди да дойде в България, дядо му му е предал да ми донесе писмо, той дойде,
аз бях близък със семейството на дядо му и го приех като... като наше момче. Изобщо не съм го
свързвал с посолството!... И после, даже и да е, нали това е все пак приятелско посолство?
Той ме изслуша мълчаливо, замисли се, после попита:
По какви въпроси разговаряте?
Той се интересува от нашата литература и особено от старогръцки. от време на време му помагам в
изучаването на езика. Ние сме приятели, както бяхме с дядо му и с... майка му. И двамата са
покойници. Това е.
След дълго мълчание странният гост каза бавно и натъртено:
Ние бихме желали, ако този младеж се интересува от политика, от нашите международни
отношения, от икономика, да го знаем.
Господи, ами аз не разполагам с никакви поверителни сведения! почти извиках. Това, което бих
могъл да му кажа, той може да прочете в “Дело”!
Предупредих ви каза той като стана. Имайте предвид.
Изпратих го до вратата. Беше ми тъжно и смешно. И малко неприятно, разбира се. Замислих се. Кой
е могъл да донесе, че при мен идва чужденец? Не вярвам да ме следят пряко, нито Щефан. Някой е
донесъл и те са се заинтересували, но кой? При мен идваха напоследък малко хора. Изброих ги. И
изведнъж ми дойде на ума, че Щефан си отиваше, когато по стълбите към мен се изкачи стар
приятел П. Нима той? Навярно той. И се учудих много, когато приех този факт без раздразнение
към Петър, без възмущение. “То си остава за него, помислих с усмивка, направил го е от страх или
да се подмаже. Той ще отговаря. Ако е той.” Когато дойдох до това заключение, усетих дълго
спокойствие. И след миг звънна Щефан.
Той седна, погледна ме. Изглежда че усмивката още е била изписана на устните ми, защото попита:
Нещо ново?
Не се поколебах нито за миг.
Да казах, нещо ново, което се касае до теб. Той вдигна вежди. От нашата държавна сигурност се
интересуват от нашите отношения.
Неприятност за теб? за пръв път ми говореше на ти.
Ами, каква неприятност. Страхуват се да не ме подтикнеш да направя “софийска пролет” засмях се
аз.
Може би не трябва да идвам така често?
Щефан, не се бой. Аз знам как да се оправя с нашата действителност отвърнах, като се постарах да
предам на гласа си съвсем искрена увереност. На теб те нищо не могат...
103
 Значи както досега? попита той някак успокоен.
Разбира се отвърнах. Да започваме с нашия проблем. Какъв беше той?
След малко мълчание Щефан заговори:
Онзи ден ти каза, че Хераклит казва, че е вродено у всеки човек да иска да опознае себе си. У всеки
ли? Как мислиш?
Разбира се не казах. Ето например: този човек, който дойде заради теб. Той не само че не познава
себе си, нито има желание да направи това, защото иска да “опознава” другите, тоест да опознава на
всяка цена у другия главно подозрителния враг. Такива хора са безнадеждни, защото са уверени в
силата си. Страшно нещо е, когато замениш обичта със силата. А това се случва много често,
особено в общество като нашето.
Това ти каза много вярно каза той замислен. Значи Хераклит е прав?
Той е прав отвърнах замислен. Само че хората, улисани в проблемите на живота, нямат нито
време, нито желание да се замислят над такива въпроси като нашите, защото трябва да се грижат за
оцеляването си. И главно те не знаят, че основната им задача като Хора е именно тази да се
самоопознаят. Затова над вечните въпроси се замислят само юношите и някои старци двете
безгрижни възрасти.
Ние с теб правим изключение, нали?
Ние сме едни от изключенията поправих го аз. Несъмнено има и други хора, които се замислят по
въпроса за самопознаването било по интуиция или по външен повод. Като аз например, навремето.
За да се събуди у много хора вроденият стремеж към себепознаване, трябва най-напред да се
промени обществото.
Мислиш ли, че обществото като в нашите страни е по-добро?
Съвсем правилно разбра. Трябва хората да живеят в едно общество, което да им осигурява
утрешния ден във всяко отношение. Само че такова общество не се постига с революции, които са
се извършили в името на свободата и равенството и са завършили с повече или по-малко кървави
диктатури.
Истина. А защо мислиш, че става така?
Виж сега. Струва ми се, че причините са много, но една от най-важните е следната: водачите на
тези революции Робеспиер, Кромуел, Бланки, Ленин все едно, носят в себе си идеала, който искат
да въплътят в живота с помощта на грубата сила на тълпите. Но след като революцията
възтържествува, когато дойде ред да се построи това идеално общество, водачите установяват, че
въпросът е много по-сложен, отколкото са си го представяли и отколкото са обещавали на народа
си. Разочарованието на масите може да доведе до контрареволюция и до реставрация. За да
избегнат това, те са принудени да затегнат дисциплината и заменят лозунга “свобода за всички” с
друг: “Няма свобода за враговете на свободата.” Като лъжат наивно себе си, че щом се изгради
горе-долу новото общество, хората ще вкусят от сладостта му и тогава диктатурата ще отпадне.
Само че тези хора не познават себе си, те дори не познават всемогъщия инстинкт за траене на твоя
велик дядо, още по-малко неговите превъплъщения. Едно от тях е жаждата да владееш над другите
или, както знаем ние да се издигнеш над другите да живееш (уви, не!) по-дълго във физическия
свят или в историята. Затова те съзнателно или несъзнателно се уверяват, че именно те са
предопределени от съдбата да доведат хората до мечтания рай. Понякога, както в случая с
Робеспиер, те стигат дотам, че се виждат в ролята на създатели на нова религия. Или както при
Сталин, предизвикват гнева на Бога, за да си докажат, че няма бог и че той самият е всъщност бога
на хората.
За бог ли се е мислил наистина?
А как? Спомни си само какви чудовищни грехове извърши. И след всеки грях си е казвал: ако
съществуваш, Господи, хайде, покажи се, накажи ме! А наказание не идва. Напротив: нали той беше
признат за баща на народите; нали всяко слово, произнесено от него, се превръщаше в
действителност, също като това на Бога? Нали пред него се кланяха или се страхуваха, или
благоговееха най-силните на земята. Е, как след това да не се мисли за бог?
Да, да каза замислено Щефан.
След малко той си отиде, като ме предупреди, че ще отсъства известно време. И наистина той не се
яви много дълго време, може би месец. Няма да кажа, че не ми липсваше.
При белите отшелници

104
Като се върна след около месец, Щефан ми разказа накратко, че се е запознал с двама монаси, които
му се сторили мъдри. Не разпитах повече, защото усетих, че не му се говори много по този въпрос.
Но понякога той сам ми разказваше за тях че ги открил в една полуизоставена обител в Родопите,
някъде високо над Широка лъка. Казваше ми, че като разговарял с тези монаси, разбрал или поне
така му се сторило, че те биха могли да дадат интересни отговори на някои от въпросите, които ние
сме засегнали в някои от нашите разговори. Аз бях изказал известно леко съмнение, но също така
казах, че не бих имал нищо против да се срещна с тях. На което Щефан се зарадва. Този разговор
ставаше през февруари, а днес той внезапно заяви, че ако нямам нищо против, бихме могли тези
дни да отидем при тях. Сега неочаквано у мен изскочиха няколко въпроса, по които тогава, през
февруари, не бях и мислил: как е станало така, че Щефан се беше срещнал тъкмо с такива странни
хора? Насочил ли го беше някой или тук е играла случайността? Сега беше късно да ги задавам.
Отговорих, че нямам нищо против да се видя с тях, когато на него му е удобно. Този ден беше
понеделник. Уговорихме се да пътуваме в събота рано сутринта.
След като стигнахме Широка лъка, Щефан остави колата в един малък гараж. Както ми беше казал,
нагоре нямаше път, а пътека. Тя се извиваше в гората доста стръмно. Вървяхме мълчаливо, само от
време на време разменяхме по някоя дума за чистотата на планинския въздух и за тайнствения
горски живот. Вървяхме дълго, без да бързаме. Понеже денят започваше бавно да се изморява,
попитах повторно Щефан. Той каза:
Не се безпокой, предупредени са и сами желаят да се срещнем. Когато и да отидем, ще ги намерим.

“Моят” Щефан започна да става тайнствен.

И както вървях и си мислех, че тази гора е безкрайна, тя се разтвори. Пред нас се проснаха кротко
полегати поляни, зелени, обградени със сини върхове и хълмове. Духаше лек, познат вятър. Познат:
идваше от Бяло море. Погледнах Щефан, той се усмихваше с разбиране.
А сега надолу каза той след малко и тръгна вдясно, където имаше нещо като долинка, обградена с
меки зелени линии. Нямаше пътека. Слизахме, слизахме, не се виждаше никакъв знак на човешко
присъствие. Докато при един завой видях ниска постройка, с кръст на покрива, която се сливаше
със зеленината наоколо по някакъв необикновен начин. Стигнахме каза тихо Щефан.
Сградата (изглежда беше малко, старо манастирче) беше обградена с немного висок зид. Вървяхме
край него, докато стигнахме до една дървена вратичка, доста нисичка, та и двамата трябваше да
влезем с наведени глави. Но този поклон имаше смисъл. Влязохме в един неголям двор с лехи от
най-невероятно красиви цветя. Мисля, че никога не бях виждал такива цветя и във всеки случай
никога така подредени и по цветове, и (това разбрах по-късно) по ароматите, които излъчваха така,
че да се образува една цветно ухаеща хармония.
На една дървена маса седеше възрастен монах с бяло расо и къса бяла брада. Друг, по-млад, беше
застанал пред една леха и изглежда наблюдаваше цветята, израснали в нея, които приличаха на
нашите гергини, но много по-големи и по-пъстри. Той усети присъствието ни и се обърна. Известно
време двамата ни наблюдаваха. После старият стана, двамата се приближиха на известно
разстояние от нас и се поклониха до пояс. Ние отговорихме със същото. После с бавна крачка те ни
заведоха до сградата, отвориха старата дървена врата и ни поканиха да влезем. В коридора, където
леко миришеше на тамян, отвориха друга врата и старият заговори (гласът му беше изненадващо
младежки):
Вие сте уморени. Починете се, помислете, после ще се видим.
В стаята имаше две постели, дъсчени, но с мек дюшек. Щефан каза:
Те са прави. Трябва да си починем и да помислим, за да можем да разговаряме и да слушаме, както
е нужно.
Не можех да си представя колко време мина, откак бяхме в тази килия. Но когато отворих вратата,
вън беше пролетна сутрин. Главата ми беше невероятно бистра.
На тъмносиньото небе голям облак беше взел формата на трон. “За Господа”, помислих аз с
радостно чувство. А в градината при онези незнайни красиви цветя на маса седяха нашите
домакини. Те ни поканиха да седнем при тях, после младият ми каза:
Дали има Бог, не знаеш, но тронът му е наистина красив. Погледни.
Вдигнах очи, големият облак се беше превърнал на глава с дълга бяла брада.
А вие знаете ли? попитах аз.
Ти той ме погледна остро, би трябвало вече да знаеш.
105
 Какво? попитах аз.
Че няма Бог в човешкия смисъл на думата да се грижи, бди и наказва. Дали има Творец, План,
Самопознаващо се Присъствие ние не знаем и с нашето сегашно знание никога няма да узнаем, ако
използвам неправилно думата “никога”. Защото дори и да има такова съществуване, то е завинаги
недосегаемо за нас.
Искаш да кажеш, че Бог не съзнава обекта?
Доколкото има съзнание за собственото си съществуване, дотолкова има съзнание за обективното
Съществуване, включително нашето. Но дори да го има, ние не можем да знаем нищо за него и
затова по-добре да не се замисляме по това, поне на това стъпало
След известно мълчание аз попитах:
Щом според вас Бог не съществува, значи няма безсмъртна душа и няма безсмъртие?
Разбира се, че няма безсмъртие и няма безсмъртна душа, каквито си ги представят хората, дори и
такива хора като теб. Дали това Съществуване изобщо знае нещо за нас, или желае да знае за нас,
това ние не можем да знаем. Освен ако е част от нас. Това значи, че сме сами и да не чакаме помощ
от никъде.
Значи казах аз, усилията ни да се усъвършенстваме в името на някаква вечност са напразни?
Тогава какво можем да постигнем ние самите в един невероятно кратък живот, който дори не умеем
да използваме както трябва? А единственото, което знаем, е, че ще умрем, ще изчезнем завинаги!
Колкото до смъртта каза той с едва забележима усмивка в тъмната брада, ние не трябва да се боим
от нея. Най-малко ние. Защото тя е съществуващо полусъществуване. Ти знаеш: умира формата.
Нищо не остава завинаги, освен формата в различните й значения. Ти сам ще се увериш в това,
защото може да си близо.
Станах и започнах да крача бавно из градината. Всичко беше красиво подредено, до най-малките
подробности.
Вие живеете отдавна тук, нали? казах аз.
Ние живеем там, където има възможност да срещнем хора, които са нужни.
Нужни? попитах. За кого?
Ето това е въпросът, до който трябваше да стигнем каза по-младият.
Аз казах:
Не разбирам.
Преди малко ти беше почти отчаян, затова че не съществува твоят човешки бог и че следователно
не съществува цел в живота на човека, например постигане на безсмъртие чрез усъвършенстване.
Само че това не е вярно. Казваме, че няма човешки бог, защото искаме да има човеци.
Какво значи това? попитах.
Това означава, че ние не се нуждаем от Бог, за да постигнем великата цел: да организираме такова
човешко общество, в което днешните забрани, наложени от всякакъв вид закони, да се превърнат в
радостна необходимост.
Погледнах Щефан, който попита:
Значи ли това да се освободим от тях вътрешно?
Не, момко, трябва да се съсредоточим във висшия смисъл на думата, за да опознаем и овладеем
вселенските сили, заложени в тялото ни. Успеем ли да направим това, ще постигнем не само
неотразима свобода, но и истинско дълголетие. Защото и най-голямото безсмъртие е само едно
много дълго дълголетие. Само че по този метод ще дължим безсмъртието си не на висша сила, а на
самите нас. Погледнах го въпросително. При това продължи той бавно, това ще означава не да се
откажем от заложеното у нас още от началото на съществуването на живота желание за вечно
съществуване, но и да го очистим от самото него.
Как може да се постигне това? попитах аз, макар че дълбоко в себе си усещах началото на
отговора.
За да постигнем и двете цели, е необходимо, както знаете, на първо място да изчистим
подсъзнанието си от дяволите, но и от ангелите и да превърнем силите, които сме събудили или
придобили, за да ги обуздаем, да превърнем, казвам, тези сили в послушни сътрудници. А това че
нашето тяло във всичките му форми има възможности и сили, които да го направят свободно и
дълголетно, се доказва между другото с факти, дори такива, подбрани на най-ниско равнище. Първо
това, че за живия организъм вселенските закони, на които се подчинява безпрекословно мъртвата
материя, не са винаги задължителни. Той ги преодолява макар и временно (всичко във Вселената е
106
временно). Да речем ентропията и гравитацията. Това ти знаеше, но не знаеше как може да се
използва. А не забравяй, че по-дългото преодоляване на ентропията означава забавяне на времето.
И на твоето време.
Разбрах какво още неустановено нещо се беше установило у мен, когато той започна да говори.
Направи ми впечатление, че за пръв път от началото на нашия разговор старият, който слушаше с
наведена глава, я поклати убедително. И странно нещо, тъкмо този убедителен знак породи някъде
дълбоко у мен убеждението, че трябва да слушам с внимание, интуиция и размисъл.
Съществуват много по-обикновени човешки факти, които доказват това: поведението на човека в
съня: той лети, намира се едновременно на различни места независимо от разстоянията. Сам се
променя сред магически променящи се предмети, самопоставя се в неживяна или още неживяна
действителност. Знае се, че някои сънища са спомени от отдавна изживяно минало (от индивида
или от някой друг от близкото или по-далечното бъдеще). Знаеш добре за съществуването на
доказани пророческа сънища. Те са и намеци за възможността да се преминава и не само с нашето
човешко съзнание във вертикално време. А това означава възможност да се преминава във и се
овладява времето във всичките му измерения. И най-после доказаните пророчески, лечителски и
други такива дарби у някои хора. Нашата цел е всички тези вродени, вложени в нашето тяло сили и
възможности да могат да станат организирано постигани у колкото се може повече хора. Той
млъкна и в настъпилото мълчание имаше голяма тежест. А сега най-неоспоримото заговори той
бавно, погледна ме и продължи: Животните пак млъкна. Те знаят, без нищо да знаят, какво им
трябва, за да живеят, и за да живеят повече, вършат чудеса също без да знаят. Ще ти дам само един
между милионите примери. Съществува едно животинче наречено бавноходец. То е забележително
с това, че може да издържа на най-невероятни състояния. Като се изсуши, то може да живее 120
години, и то при невероятни температури: от само няколко градуса над абсолютната нула до 150
градуса над нулата. Ние не знаем какви начини използват, за да оцелеят при такива невероятни
условия, но ако знаехме (а един ден може и да узнаем), тогава нищо няма да ни пречи например да
се движим във вселенското пространство.
Въпросът е само как да се пригоди да изпада в такива състояния казах аз.
Най-напред отвърна остро той, не става въпрос да открием бързо тези странни тайни. Това ще
стане с усъвършенстването на нашето себепознание и после със създаването на новата
четириизмерна наука, основана на пълен висш разум и усъвършенствана интуиция. Такава, каквато
имат животните, но с осъзната целенасоченост.
Един от пътищата за постигане на тази цел е следният: да се създаде едно общество, организирано
и ръководено от такива като нас, в което хората няма да имат грижа за утрешния ден в материален и
духовен смисъл. Това, както знаеш отдавна, се постига чрез отказ от голяма част от целия наш
егоизъм, дори по-възвишения. В такова общество ще се създават школи за деца, притежаващи
различни доказани дарби, за които говорихме преди малко. В тях те се обучават в дисциплини,
целящи осъзнаването от учениците за възможностите и различните сили, вложени в човешкото тяло
(по-правилно в човешките тела), и начините за подчиняването им. По-късно завършилите тези
школи ще оглавяват различни области на голямото Знание и начините за ръководене на по-малките
братя към усъвършенстване целта на всеки човек да стане творец и откривател във видимия и
невидимия свят. Тази цел е още неразбираема за множеството от хората, но не и за вас. Вие вече
имате право на избор. Хора като нас а ние не сме чак толкова малко трябва да започнат с всички
средства да разпространяват вярата във възможностите за създаването на тази цивилизация.
Може би наистина сме мислили казах аз замислено, но досега не съм бил никак сигурен, че ще се
осъществи в повече или по-малко видимо бъдеще.
Право говориш: във видимо или невидимо бъдеще.
Знаеш от какво зависи: видимото от нас и нашата духовна сила на убеждение. Невидимото от
бъдещата война. След нея сигурно, защото хората ще осъзнаят каква цена са платили за егоизма си
и сами ще потърсят и намерят пътя, то значи нас.
Ако още сме тук усмихнах се аз.
Ние винаги ще бъдем тук отвърна старият, изричайки думите бавно. Нещо ме подтикна да направя
възражение. Може би защото исках да запазя известна независимост.
Не мислите ли казах аз кротко, че такова общество, в което хората се занимават само с наука и
открития, няма да бъде... да кажем... малко скучно едно такова безконфликтно общество?
Ти би трябвало да знаеш отвърна младият, че щом има неразрешен проблем, не може да няма
107
конфликти. Разбира се, те ще бъдат от съвсем друг вид, който трудно можем да си представим.
Нещо като твоето възражение допълни той, като ме гледаше усмихнат. Не заради конфликта, а за
да е поставен такъв конфликтен въпрос, който може да доведе до разрешение.
Почувствах се леко засрамен. Настъпи дълго мълчание, изпълнено с въпроси и възможни решения.
Чуваше се само невидимата мелодия на слънчевите лъчи. Тогава старият вдигна глава и ме
погледна с мека строгост.
Повиках ви рече той тихо, с надеждата да имате възможност да разберете нашия Път за
усъвършенстване, защото вече сте изминали голяма част от Пътя. Той има разклонения. Ти той ме
посочи е пръст, си най-вече. Не те убеждавам. Доколко знам, всички разклонения водят към една и
съща цел. Нашият открива възможности за всички за пълна духовност с течение на вековете, той
изисква жертви. Затова го възприехме. А и на теб ще ти е полезен, защото ще ти помогне да
укротиш единия егоизъм и да възбудиш за действие другия. За хората. Освен ако избереш другия
Път.
Нещо ме подтикна да кажа:
А какво трябва да правим? Как трябва да действаме?
Вместо отговор той продължи:
Не се съмнявам, че с времето ще разбереш и опасностите и ще откриваш възможностите да ги
избегнеш. Замълча и след малко продължи: Ти си разбрал вече, че тръгвайки по пътя, който ти
предлагаме, се отказваш от онова дълголетие, което с нашата система ще помогнем да получат
онези далеч след нас, но ти не може да не усещаш необходимата красота на жертвата. Ако това е
жертвата добави той, като се изправи бавно. Станахме всички. Каквото и решение да вземете
продължи той, то ще ви накара да действате, колкото до твоя въпрос преди малко добави той, като
ме погледна някак строго, ако си убеден в нашата система, просто продължавайте; които са готови
или почти готови да опознаят себе си истински, те ще разберат колко вреден е егоизмът за самите
тях. Всеки, който осъзнае истински тази истина, е кандидат за нашето общество, което вие може да
му опишете постепенно, внимателно, истински в цялата му красота. При тази работа не бива да
изпитвате нито отчаяние, нито радост, защото ще знаете предварително.
Щефан и аз се поклонихме мълчаливо и тръгнахме по пътеката към града. Когато се изкачихме на
височината, Щефан се обърна.
Виж рече той.
Обърнах се и аз: манастирчето и градината бяха изчезнали, сякаш никога не бяха съществували.
Щефан гледаше с лека усмивка.
По време на пътуването за София мълчахме. Като наближихме, Щефан се обади:
Мислиш ли, че планът им е наистина един важен път?
Той има много отговори и задава много въпроси. Ще поговорим, като се върнем. Трябва да се
обмислят нещата.
В главата ми изникваха въпроси, на които не можех да отговоря. Това отчасти стана след няколко
дни, когато Щефан дойде у нас. Седнахме на терасата. Той ме гледаше с очакване.
Разговор за белите отшелници и техния план
Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен казах аз. Ти ме заведе при тях. Откъде се свърза с тях?
Заведох те, за да чуеш и ми кажеш истина ли е? отвърна Щефан някак неловко. Сбърках ли?
Никак, момчето ми. Това, което чух, е нещо, което много отдавна се е въртяло в главата ми, без да
съм го довеждал до една ясна система. Нещо, което те (или някой зад нас) са сторили. Няма
съмнение, че някакво такова висше общество трябва да се организира, но, както казаха и те, това ще
стане в течение на столетия. Най-вероятно след последната война. Тук са напълно прави.
Какво те безпокои тогава?
Главно това, че се отказват от Бога.
Не мислиш ли заговори Щефан след малко, че така искат да съсредоточат всичките духовни
усилия на човека към създаване на онова тяхно почти съвършено общество? А вярата в Бог може да
отклони голяма част от духовната им енергия към абстрактни и извънземни пътища?
Това е възвишено, но само за силни избрани хора. Законът на Бога все пак задържа хората от
греха... понякога. Забелязах, че Щефан се усмихна. Ти си прав, до голяма степен. Наистина днес
хората вярват все по-малко. Те по-скоро вярват в създаването на едно общество на равенство, в
което ще живеят безгрижни и щастливи, нещо като Златния век, както някога, както винаги. И то
създадено от техния егоизъм. Но... ние знаем с теб, че Той Е и можем да го открием даже в
108
безбожния план на тези двама отшелници. Ти не ми каза откъде си влязъл във връзка с тях?
попитах повторно.
Е, искаха да говорят с теб отвърна той, като наведе глава. Сбърках ли?
С изчезването си те искаха да ни накарат да им повярваме. Разчитат на чудото, за да ни привлекат.
Ти си ми казвал, че онзи грък мъдрец също е направил пред теб чудо каза Щефан с лека усмивка.
Само че те не знаят, че ти никога не си се влияел от чудото, нали?
Много пъти съм мислил за това. Искаше ли този човек да ме насочи към пътя чрез чудото? Но защо
тогава ми даде онова нещо като книга, което аз от страх, че може да бъде пак чудо, му го върнах?
Дядо ти ми обясни какво е било: огледало без амалгама, но в онова време не бих могъл да разчета
символа. Ако бях го запазил, сигурно щях да си спестя много загадки. Затова той е знаел навярно за
нашия разговор с Ирина в Делфи. Той просто искаше чрез чудото да ми докаже, че няма чудо.
Всъщност той е един от малкото човеци, за които мечтаеха двамата бели отшелници.
Щефан ме гледаше със светнало лице.
Но ти си намерил пътя каза той. Въпреки първата ви среща.
Аз съм рационален човек казах, и трябваше да вървя от долу на горе. Беше дълго, но все ми се
струва, че съм на път да стигна някой немного отдалечен ден.
Докъде? попита Щефан.
Ти знаеш не по-зле от мен.
Дядо каза, че ще го постигна под твое ръководство.
По всяка вероятност е искал да каже, че бих могъл да те доведа до началото на пътя. След като си
опознал достатъчно себе си.
След дълго мълчание казах:
Знаеш ли какво ме учуди всъщност? Това, че цялата им прекрасна система има една цел: да подари
на хората (тъй като не вярват в Бога и безсмъртие) едно малко дълголетие, което всъщност отговаря
на императива на Инстинкта за траене. А това означава, че тези бъдещи хора ще се подчиняват на
Тялото си. На телата си. Все едно.
А как? попита Щефан.
Ако знаех отговора на въпроса ти, момчето ми, може би нямаше в този миг да бъдем заедно.
Щефан ме погледна учудено, но аз не продължих. Едва като си отиваше, на врата той каза тихо:
Казах ти, че дядо почина. Не точно. Той изчезна.
Как изчезна?
Мисля, че излезе от къщи. Търсихме го цели дни. Не го намерихме.
Той слезе бавно по стълбите. Останах дълго в плен на някакъв спомен, който не можех да си
спомня.
Началото на края
Бяха минали около две години от идването на Щефан при мен. Един хубав пролетен ден седяхме на
терасата, след като бяхме свършили урока си по старогръцки. Щефан беше много напреднал,
учудващо много в старогръцки и особено в новогръцки. Знаех, че учеше и при една много добра
преподавателка. Освен това беше завързал връзки с колеги от гръцкото посолство. Похвалих го и
той обясни, че се стараел да научи добре езика, защото много желаел да отидем двамата в Гърция.
Имаш ли нещо против? попита той. Да кажем, другата седмица. Предполагам, че формалностите
ще се уредят бързо. Иска ми се непременно да отида с теб. А срокът за престоя ми тук намалява
полека-лека.
Разбира се, исках, но се съмнявах, че ще получа паспорт за толкова кратко време. Като по чудо
всичко се уреди някак съвсем бързо. Искаше ми се да дойде и Анна, но тя не можеше да се откъсне
от работата си. Така сутринта на 17 май заминахме с колата на Щефан. Спряхме в Солун за един
ден, на другата сутрин потеглихме за Атина. По време на пътуването между другите разговори
Щефан намекна, че имало една малка вероятност, тъй като знае горе-долу гръцки, да го пратят в
тяхното посолство в Атина. В един миг си помислих, че усилният му труд да научи езика не е бил
съвсем безкористен. Той изглежда усети това, защото много по-късно каза между другото, че
знаейки от дядо си, че аз познавам гръцкия език, бил решил да го научи и той, “за да бъда достоен
за теб” допълни той. Погледът му беше съвсем чист и светъл, когато каза това.
Още от София Щефан беше уредил предварително всичко, свързано с престоя ни в Атина; беше се
снабдил с карти и планове, така че намерихме лесно хотела, в който беше резервирал стаи. Аз не
можех да му бъда много от полза, защото през тези 40 години градът се беше променил много.
109
Разбира се, след ден-два се ориентирах и можех да се чувствам по-спокоен.
На сутринта се качихме на последния етаж на хотела, където беше ресторантът, да закусим. Влязох
и останах смаян: цялата грамадна стъклена стена представляваше величествена рамка на Акропола.
Не знам защо това зрелище ми подейства някак особено. Най-напред забравих напълно за закуската.
После на екрана на спомените се появиха образи най-напред на Ирина, такава, каквато беше в
ресторанта, когато ми зададе ОНЗИ въпрос. После образът се промени в този на Навсикя. Застанала
на вратата на дома на баща й с двете колони. После баща й. Усетих една неизпитана досега болка по
невъзвратимата възможност, която ми беше дадена тогава и която не използвах. Може би от страх
от чудото. Не зная след колко време видях светлите очи на Щефан, които ме наблюдаваха
любопитно. В тях имаше много обич, от тази, която разбира.
Ти не си изяде закуската каза той. Акрополът? Не отговорих. След малко станах. Слязохме в
стаята и делово направихме план за разглеждане на града. Щефан не можеше до отсъства повече от
десет дни, затова не запланувахме по-далечни пътувания, нито даже на островите. Щефан се
съгласи спокойно. Някой друг път каза той.
Няма да разказвам за повече или по-малките туристически обиколки из града и околностите. Когато
една вечер се прибрахме в хотела, Щефан, който беше мълчал почти целия ден, ме попита:
Гръцката религия има ли лош бог, почти равен на добрия, както другите религии?
Може би Хадес отвърнах.
Но той не взема душите на лошите, не ги хвърля в ада, нали? Той просто ги приема в царството си
всички и добри, и лоши. Защо е така?
Това е дълъг разговор казах, ще трябва някога да разгледаме въпроса. Той е много сложен.
Посетихме два пъти археологическия музей. Щефан се застояваше най-дълго пред най-древните
находки като критските статуетки, сфинкса от XIII в. Помъчих се да му обясня смисъла на тази
маска.
Тогава още са търсили пътя към хармонията каза той, а на Акропола са го намерили.
И после пак са го забравили допълних аз.
Той кимна и, като излязохме, каза:
Но пак ще го намерят, нали?
Алтернативата е бавно или бързо унищожение.
Когато разглеждахме черквата в Дафни, след като гледаше дълго и внимателно куполния Христос,
каза:
Всъщност защо не? Хората могат да станат по-добри от надеждата за възмездие, но и от страх. Не
мислиш ли? Особено когато заплахата идва от самия Бог на кротостта и любовта.
Дните на престоя ни се изнизаха много бързо, запълнени от впечатления и идеи. Предпоследния ден
преди заминаването, кой знае защо, решихме да обикаляме из по-странични улици и квартали. Като
се движихме из една на вид почти изоставена улица, изведнъж видях вляво онзи дом с двата стълба,
ограден с градина и желязна ограда. Накарах Щефан да спре колата.
Ето в такава къща живееше онзи странен човек, за когото съм ти разправял. Оттогава са минали
почти четиридесет години. Дали са живи хората, които живееха тогава в него? Ако е същият дом,
разбира се.
Искаш ли да проверим? попита Щефан.
Може би ще е неудобно, ако живеят други хора.
Не се тревожи, ще проверя аз.
Той излезе от колата и се отправи към желязната врата. В същото време от дома излезе прислужник
слаб, с черен панталон и жилетка на жълти райета. Той ли ми отвори тогава? На него ли бях предал
онова “нещо”, което ми беше дал господарят му? Усетих някаква странна приятна тревога.
Между това прислужникът се приближи до градинската врата, отвори я и каза ясно и високо:
Господарят ви чака.
Щефан се обърна към мен. На лицето му трепна някаква нова усмивка. Не каза нищо, почака ме да
изляза от колата, тръгнахме заедно. От онзи миг с мен стана нещо съвсем неочаквано. Движех се,
действах, говорех така, сякаш друг човек бе влязъл в мен и беше поел всички функции на тялото и
духа ми. Но аз знаех със сигурност, че този човек бях пак АЗ.
Влязохме в същия хол със сребърния водоскок. Там стоеше Навсикѕ, същата както преди толкова
години. Тя се приближи, целуна ме и каза:
Татко те чака. После се приближи до врата вляво, почука тихо, полуотвори вратата и добави:
110
Татко иска да види само теб.
Отворих внимателно вратата и влязох.
Той седеше в същото кресло, оплел тънките си крака, облечен в същата сива дълга блуза. На сухото
му лице светеха вдлъбнатите очи. Всичко беше както ТОГАВА и това съвсем не ме учуди.
Той ми показа стола отсреща. Седнах. Известно време ме наблюдаваше мълчаливо. Най-сетне
проговори:
Поканих те каза, за да довършим разговора, който прекъснахме отчасти по моя вина. Бях решил да
те насоча към Пътя чрез чудото. Обикновено когато хората са свидетели на чудо, те най-напред се
плашат, а после започват да вярват. Спомни си само чудесата на Иешуа. С теб стана така: искаше да
повярваш, то значи да стъпиш в пътя на Познанието, но се уплаши. Външно от страх пред
ирационалното. Вътрешно от неосъзнатото ти познание, че можеш да намериш пътя и без чудо. Ти
не знаеше колко дълъг може да бъде той. Усещал си, че си на по-високо ниво. И много по-късно
осъзна, че едно чудо е необходимо. В един миг от живота. Знаеш ли защо? Като те привлече и те
насочи, като тръгнеш, ще започнеш да разбираш, че това, което малките братя смятат за чудо, не
съществува. Няма чудо, когато стигнеш до първия етап. Тогава ще разбереш, че то е истинско
познание и сила. Тогава ще разбереш, че то е познание, сила и благоволение. И сега вече знаеш, че
до познанието се стига по два пътя: от долу на горе или от горе на долу. Ти избра първия път,
труден, пълен с препятствия. И постигна това, към което се стремеше. Знаеш ли какво? Дългото ми
мълчание не беше незнание. То беше нужно, защото за разлика от пътя, където те наблюдава
Учител, по твоя път ти си сам. Едва накрая се появи твоят син нетолкова да те учи, а да те насочва
сам да откриеш съединението на двата Пътя, а те и двата водят към една и съща цел.
Мисля, че опознах себе си до известна степен, като овладях Инстинкта си.
Гласът ми сякаш не беше моят. Човекът ме погледна някак изпитателно. После проговори и думите
му влизаха в съзнанието ми като Откровение.
Твоят пръв учител ти загатна отговора на един въпрос, който стоеше в теб, без да го съзнаваш, а
именно, че човек може да стане безсмъртен, т.е. истински човек, когато се откаже от Инстинкта си
за траене. Ти намери един отговор на този въпрос така: човек може да стане безсмъртен, като
премахне Инстинкта си за безсмъртие. Сега ще ти кажа как и това ще бъде твоето начало: това
означава да се откажеш от съзнанието си и да останеш със съществуването си. Какво означава това,
ти ще разбереш скоро. Той затвори очи и лицето му заприлича на кафява маска. Очевидно
трябваше да се оттегля. И в този миг той заговори, без да отваря очи: Сега близо до Орфей. Сега
мой ученик.
Последвалото дълго мълчание ми пошепна, че сега е време да изчезна. Не знаех къде, но изпитах
онова спокойствие, когато завесата се разтваря и ти онемяваш от възторг. Спокойствието на
знанието.
В хола стояха един до друг Навсикя и Щефан. Те се приближиха към мен. Навсикѕ заговори:
Стана това, което трябваше да се осъществи преди тридесет години. И той е Стефан, и ще остане
при нас, за да съкрати пътя до теб. Той няма да ти липсва, защото няма да имаш нужда от него.
Тя се наведе и целуна ръката ми. Щефан сложи длани на раменете ми, целуна ме и каза:
Ние не се разделяме, татко.
Упътих се бавно към вратата. Колко време беше минало? Усещах, че изчезвам. Стопявам се в едно
невероятно спокойствие, в което нямах нужда от своето АЗ.
“Това Нирвана ли е?”, беше последната ми мисъл. Преди да изчезна.

111