Randi

Изкуството да ръководиш себе си
(Овладей емоционалната си интелигентност)

Ранди Б. Нойес
Изкуството да ръководиш себе си
Тази книга ще ви помогне да си изясните какво искате да постигнете в личния си живот и на
работното място и ще ви посочи начина да го постигнете. Ще можете да разпознавате, разбирате,
овладявате и направлявате своите чувства, за да мислите по-добре и по този начин да можете да
повлияете на себе си и на околните. „Изкуството да ръководиш себе си" ще ви помогне да достигнете
до вашата емоционална интелигентност и да я използвате.
Независимо дали търсите повече креативност или по-голямо удовлетворение в
професионалното си развитие, по-добри лични взаимоотношения или душевен мир - тази книга ще
ви покаже как да установите връзка с вашата емоционална интелигентност в хармония с вашия
вътрешен глас. Мислейки чрез чувствата, ние сме способни по-добре да ръководим себе си и другите
около нас. Чувствата могат да бъдат използвани като двигател, защото вместо да прикриваме
емоциите, можем да ги използваме, за да създадем живота, за който мечтаем.
Много хора, посетили мои семинари, не знаеха как да използват своите собствени чувства.
Затова не им беше известно какъв е методът, чрез който съзнателно да повлияят на дадена ситуация
или да вземат правилни решения. Често имаха и нужда от някого, с когото да поговорят, за да
тръгнат по дирите на успеха и смисъла, който търсят. Възприемайте тази книга именно като човек, с
когото можете да говорите.
Вървите ли по свой собствен път, ще постигнете това, към което се стремите. Пътят ви винаги
ще е безопасен, именно защото е вашият собствен. Опитате ли да вървите по нечий друг път, никога
няма да достигнете до душевен мир и всеки миг ще се отдалечавате от себе си.
Благодарности
Благодаря на Кристин Хетле, която допринесе изключително много за тази книга. Изказвам
благодарност за всички добри съвети, които получих от теб в процеса на писане, за професионализма
ти и за безценното приятелство, което създадохме. Благодаря ти, че ме научи как да пиша.
Бих искала също да благодаря на редактора на издателството, Туве Б. Гюлбрансон. Ти повярва
в книгата и помогна да предам посланието. Благодарна съм за твоята находчивост и проницателност,
които се оказаха още по-скъпи, след като ти се пребори с тежка болест.
Най-голяма благодарност получава синът ми Ерик. Благодаря ти за безграничната ти любов,
която ми даваше кураж. Благодаря за това, че ме научи да казвам истината.
Не на последно място благодаря на моя любим и съпруг - най-големият дар, който получих на
средна възраст. Ти ме подкрепяш по начин, за който не съм се и осмелявала да мечтая. Ти си толкова
истински, честен и грижовен. Благодаря ти, че проявяваш ентусиазъм към книгата и вярваш в мен.
И най-важно:
бъди на себе си във всичко верен
и както ден след нощ от туй ще следва,
че няма никога да се окажеш
неверен и към другите.
Уилям Шекспир, „Хамлет"
Предговор
Скъпи читатели, книгата, която държите в ръце, е помогнала и зарадвала хиляди хора. На
норвежки тя е отпечатана в шест издания с общ тираж близо 100 000 екземпляра. Книгата е излизала
в редица страни и различни издания. Може би това се дължи на темата, която е по-актуална от
всякога, тъй като живеем във времена на голямо напрежение и високи очаквания.
Откакто книгата за първи път излезе през 1995, всеки ден получавам писма, имейли и
телефонни обаждания от хора, които разказват как тя им е дала сили, надежда и мотивация, че ги е
вдъхновила да започнат да се развиват сами и да откриват нови възможности в живота. Дълбоко съм
развълнувана да науча какво означава тази книга за толкова много читатели - както за отделни хора,
така и за двойки и работни групи.
От колекцията на www.spiralata.net 1
Когато написах книгата, не бях убедена, че ще има стойност като тази на семинарите, които бях
изнасяла за фирми години наред. По същество тя е обобщение на систематични въпроси, които съм
задавала редица години към участници в семинарите, предимно в международни петролни компании.
Чрез нея исках да дам нещо обратно, така че всички, които искат, да почерпят импулси да повлияят
върху собствения си живот.
Хората казват, че книгата е леко четиво с дълбок смисъл. Препрочитат я много пъти, често
дълго време. Споделят, че методите им помагат и книгата им вдъхва кураж, дава им надежда, сили и
посока в живота. Всичко това ме прави щастлива и за мен е огромна радост, че творбата ми е толкова
четена. Получих позволението да бъда движеща сила, но вътре в себе си знам добре, че читателят е
този, който върши същинската работа.
Да ръководиш себе си на практика

Убедена съм, че всеки, който поиска, може да си създаде живота, към който се стреми. Изисква
се човек да открие посоката, но трябва и да работи повече това да се случи. Вие самите всеки ден сте
лидери, изпълнителни директори и управители на собствения си живот. Като личен учител и
слушател съм видяла достатъчно доказателства за това, че е възможно човек да въздейства на живота
си в положителна насока, да излезе от омагьосания кръг и да открие пътя към един по-смислен
живот.
Как да намерим сили да излезем от този кръг?
Как да получим собствена мотивация?
Какво искаме да постигнем в личния си живот и на работното място?
Как да стигнем дотам?
За всичко това ще прочетете в книгата.
Повечето от нас са се научили да мислят и чувстват по начин, който ни държи далеч от най-
съкровените ни мечти. Затова е важно през цялото време да усъвършенстваме своя набор от мисли. В
противен случай „гравитацията" ще вземе превес. Много от нас са открили, че имаме нужда да се
издигнем в своите собствени очи, за да можем да постигнем по-добър живот. Тази книга може да
помогне да разберете как да получите повече от себе си, за да можете след това да постигате повече
изобщо. Да получите повече от себе си означава да бъдете по-удовлетворени от себе си, така че да
може да дадете повече от вас самите на останалите. Добрият контакт със самите вас прави възможно
установяването на добри отношения и с най-близките ви, в личен и делови план.
Емоционална интелигентност (ЕИ)

Много от тези, които са присъствали на мои семинари, се чудят дали са достатъчно
интелигентни, за да постигнат в живота онова, което желаят. Но какво представлява интелектът? В
продължение на много десетилетия коефициентът на интелигентност (IQ) се използва като най-
важният критерий, чрез който да определим в какво ние, хората, сме добри. Но IQ показва
единствено къде се намираме ние спрямо средното ниво, що се отнася точно до този тип разрешения
на проблеми, които IQ-тестът включва. Високият коефициент на интелигентност не гарантира, че ще
бъдем щастливи или че ще сме успешни в това, с което се занимаваме. Благодарение на по-ново
изследване вече знаем, че без нашата ЕИ - емоционалната ни интелигентност - не можем да стигнем
далеч, без значение колко висок коефициент на интелигентност имаме.
Освен това емоционалният коефициент може да бъде измерен чрез научни критерии. През 1990
г. американските психолози доктор Джон Майер от Нюхемпширския университет и доктор Питър
Салоувий от Йейлския университет публикуваха две статии, в които формулираха първата научна
дефиниция за емоционална интелигентност (ЕИ). Според теорията на Майер и Салоувий ЕИ се
състои в това да се разсъждава чрез и за чувствата. Преди всичко се касае за това да можем да
разпознаваме, разбираме, овладяваме и направляваме своите чувства, за да мислим по-добре и по
този начин да можем да повлияем на себе си и на околните.
,,Изкуството да ръководиш себе си" ще ви помогне да достигнете до вашата емоционална
интелигентност и да я използвате. Съветите ми се базират на способността „да разбираме и да
разсъждаваме чрез чувствата, и то докато получаваме енергия от тях", както доктор Джон Майер се
изразява. Методите в тази книга ще ви помогнат не само да научите повече за ЕИ, но също така да
използвате възможностите, които тя ви предлага. Независимо дали търсите повече креативност или
по-голямо удовлетворение в професионалното си развитие, по-добри лични взаимоотношения или
душевен мир - тази книга ще ви покаже как да установите връзка с вашата емоционална
интелигентност в хармония с вашия вътрешен глас. Мислейки чрез чувствата, ние сме способни по-
добре да ръководим себе си и другите около нас. Изследването демонстрира как, използвайки
емоционалната си интелигентност, човек установява по-добри отношения и прави по-добър избор.
Много хора, посетили мои семинари, не знаеха как да използват своите собствени чувства. Затова не
им беше известно какъв е методът, чрез който съзнателно да повлияят на дадена ситуация или да
вземат правилни решения. Често имаха нужда от някого, с когото да поговорят, за да тръгнат по
дирите на успеха и смисъла, който търсят. Възприемайте тази книга именно като човек, с когото
можете да говорите.
Проучването и осведомеността позволяват човек по-добре да бъде приеман като отделна
личност със собствени мисли и чувства. Вече разбрахме, че чувствата могат да бъдат използвани като
двигател, че вместо да прикриваме емоциите, можем да ги използваме, за да създадем живота, за
който мечтаем.
Ето защо съм много щастлива, че доктор Джон Майер и доктор Стивън Коуви,
световноизвестни новатори съответно в сферата на емоционалната интелигентност и управлението,
дават своите най-топли препоръки за „Изкуството да ръководиш себе си".
Когато книгата се нареди на второ място в категорията „Бизнес" в раздела за награди в „Книга
на годината" в САЩ през 2001 г., бях изненадана и много благодарна.
Лидерството започва с ръководене на самите нас

По време на дискусии, свързани с управлението, често става въпрос за поведението на
останалите. ЕИ включва и умението да ръководим самите нас. Ако разгледаме чувствата като ядрото
на всеки отделен индивид и сме съгласни с твърдението, че даден човек може да въздейства върху
друг, можем да заключим, че чувствата са ключът към способността на хората да ръководят. Големи
лидери притежават умението не само да проявяват съчувствие по отношение на чувствата на другите,
но и да разпознават и овладяват своите собствени емоции съвсем съзнателно и градивно.
„Вече не вярвам, че най-важното за един лидер е да се научи да ръководи други хора, особено
подчинени. Това, което преди всичко уча от мен самия, е как да направляваме себе си."
Питър Дракър, американски бизнес лидер и автор на бестселъра „ Ефективният мениджър "
Средство за работа
В голямата си част тази книга е лесно четима. Читателят не бива да се изненадва. Някои от
историите тук могат да създадат впечатлението, че постигането на определена цел не е сложно, но ви
уверявам, че се изисква задълбочено изследване и взимане на важни решения, свързани с това дали
искате да живеете и дали желаете да живеете пълноценно. Необходимо е да прилагате методите,
посочени в книгата, дълго време. Опитайте да следвате написаното по свой начин. Ако понякога ви
обзема желанието да захвърлите книгата, вероятно сте на път да достигнете до важна информация,
касаеща вас самите.
Гледайте на това четиво като на делова книга. Много читатели разказват, че са чели както
цялата книга, така и само отделни части от нея многократно, и че книгата е подходяща за дискусии с
човека, когото обичате, или на работното място с ваши колеги. Упражненията в края на книгата
могат да бъдат от полза за всички нас - за да изкристализираме мислите си и да намерим повече
покой.
Книгата е издавана и в аудиовариант, така че да може да бъде чута важна част от нея, докато
човек шофира автомобила си, докато е във влака или в някой по-спокоен момент, когато е настроен
за това.
Възможно е един ден, подобно на Вигдис Финбогадотир, да си кажем: „Когато около мен
бушуват бури, аз съм напълно спокойна, защото знам коя съм и какво искам”.
Успех в начинанието.
С най-искрени поздрави
Ранди Б. Нойес
ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

Живяло някога малко слонче, което стояло вързано за дебело дърво пред един цирк. Било
толкова любопитно, колкото е голяма жаждата за живот. Искало да лови прелетни птички и
мухи, които щяло да зърне отблизо сред цветята, които растели наоколо. Искало да си играе с
децата, които ритали футбол на тревата ей там, вън. Животът бил приказка, която трябвало да
се изследва, и то без да се губи нито миг. Слончето подскачало, теглейки дебелото въже, но не
успявало да се освободи.
Всички ние сме попадали поне веднъж в такава ситуация, изпълнени с живот и кипящи от
енергия.
Малко по-нататък стояла майка му. Тя имала надянато съвсем тънко въженце около врата
си. То било вързано за тъничка вейка в земята. Само с един тласък можела да се освободи. Но тя
така и не опитвала, защото отдавна знаела добре, че е безполезно.
Много от нас са се отказвали, смятайки, че е безполезно.
Преди повече от двадесет и пет години ми се струваше, че всичко в живота ми е грешно. Току-
що се бях развела в САЩ, не получих никакви пари от фирмата, която бях продала, а приятелите ми
вече не ме понасяха, просто защото вече бях нещастна. Дори най-добрата ми приятелка вече не ме
понасяше, защото бях твърде меланхолично настроена и погълната от себе си. Семейството ми в
Норвегия беше много разочаровано от мен, а седемгодишният ми син, който усещаше отчаяната ми
борба, заяви, че не можел да ме търпи. Изпаднах в отчаяние, каквото нито преди, нито след това бях
изпитвала.
Какво щях да правя? Стигнах до момент, в който си задавах много въпроси. Защо имах успех на
работното място досега? Защо тотално се провалях в личния си живот? Търсех навсякъде принципи и
връзки: при кариерните си консултанти, при психолозите, в книги, при способните лидери. Бавно, но
сигурно общото и частното започнаха да придобиват форма. Но това, към което най-много се
стремях, бяха потисканите чувства на страх, отчаяние, агресия и безсилие. След време открих начин
да работя със себе си, чрез който да имам по-ясна представа за това коя съм и който ми даваше
изобилие от информация в ситуациите, когато наистина се нуждаех от това. Беше вълнуващо
приключение и именно по време на него осъзнах, че имам желание да го споделя с вас. Защото
получих много и дори не бих дръзнала да мечтая за повече от това. Вие също може да го постигнете.
Освен това в началото и в края става дума, че трябва да се себераздаваш щедро, но тогава нямах
представа, че съвсем не е толкова трудно да даваш от себе си.
Днес е вълнуващо за мен да се връщам към всички клопки, в
ВСИЧКИ хора попадат които попаднах, без да разбирам това. Четейки тази книга, ще си
в капани, разликата е откриете капаните, на които самите вие сте се натъквали. На пръв
единствено във времето поглед може да ви се струва, че преминаването през такива капани е
което им е необходимо болезнено и трудно, но щом откриете къде са те, измъкването от тях
за да се измъкнат от тях. ще е много по-лесно. Такава възможност ми се иска да ви предложа
чрез книгата си. Всички хора попадат в капани, разликата е
единствено във времето, което им е необходимо, за да се измъкнат от тях. Става дума за
закономерности или връзки в битието, които функционират независимо дали ние знаем за тях, или
не. Подобно на ябълката, която пада надолу, а не нагоре, и ние имаме нужда да живеем в хармония
със закони, които ни тласкат към напредък, а не към нещастие.
Не вярвам, че съществуват лесни разрешения на проблемите. Но когато познаваме достатъчно
добре картата и терена, можем без много усилия да открием краткия път дотам по-лесно, отколкото
сме предполагали. В работата ми с мениджъри през цялото време наблюдавам как хората могат да се
издигнат. Сега е ваш ред да го направите.
Много хора не живеят в пълния смисъл на думата. А ако човек само и единствено съществува,
то това съвсем не означава, че живее. Харесвам как Карстен Исаксен се изразява - да бъдеш „витален,
кипящ от живот човек". Знам, че вие и аз сме креативни хора, които сами са създали живота, който
имаме днес, и че сме способни да го превърнем в нещо още по-добро, стига да пожелаем. Знам също,
че нашите мисли и решенията, които взимаме, формират нашата реалност. Смятам, че е важно
наистина да се възприемаме като активно съзидаващи хора.
Убедена съм, че всеки човек е напълно неповторим, че всеки се различава от останалите и
върви по свой собствен път. He съществува такова нещо като верен отговор. Правилният отговор за
едни не винаги е такъв за други хора. Целта ми е да ви помогна в подобряването на личностните ви
качества и на вашия индивидуален избор в дадена ситуация, въпреки че те се случват на базата на
моя избор.
Много пъти съм виждала как „невъзможното" става възможно, както в собствения си живот,
така и при другите. Вярвам, че всеки отделен човек има шанса да открие радост, спокойствие,
близост и любов.
ОПОЗНАЙТЕ СЕБЕ СИ
Вашият вътрешен глас

Живеем във времена с все по-високи изисквания за ефективност и умения. Конкуренцията на
работния пазар непрестанно нараства, тъй че няма гаранции, че точно вие ще задържите работата си
при следващи съкращения или реорганизации. Според мен в такава суматоха е важно човек да има
цел и да е наясно с това какво иска да получи от живота. В противен случай ще се почувствате като
жертва на настъпилите промени.
Спомням си, че когато бях по-млада, си задавах въпроса: „Какво иска светът аз да искам?" Беше
изключително трудно, тъй като светът около мен непрестанно си менеше мнението за това какво
иска от мен или за това какво аз би трябвало да искам. Невероятно облекчаващо е да престанеш да
мислиш толкова много относно това какви очаквания има светът към теб, въпреки че би било
глупаво да спреш да наблюдаваш заобикалящия те свят и да го анализираш, доколкото можеш.
Фактът, че нося отговорност за своя живот, ме поставя в позицията на шофьора. Аз съм
безспорният лидер на живота си и никога не мога да бъда уволнена. Това означава, че в края на
краищата аз и никой друг направлявам живота си. Така че - какво искам, какво е важно за мен, когато
съм в хармония със себе си? Кое е съществено в дългосрочен план?
Когато се научите да използвате емоционалния си интелект, не само ще намерите отговорите на
тези въпроси, но и как да правите по-добър избор във всяка ситуация.
Ако не сте наясно с това какво искате, за другите е лесно да поемат контрол над вас. Ако сте
отделили време да откриете какво искате, вие сте движещата сила в живота си. В случай, че не сте,
безпокойството започва да ви обзема.
Как да разбера какво искам? Както вече споменах, години наред ме вълнуваше какво очакваха
другите от мен. Сега е лесно да разбера какво искам - в този момент, при тази среща, по време на
този разговор или чрез тази книга. Но се изискваха много време и усилия, за да се запитам именно
това.
Всички хора притежават такъв източник или вътрешен глас в себе си. Проблемът се крие в това,
че той може да стане толкова слаб, че почти да не може да бъде чут. Вътре в себе си ние знаем какво
е важно за нас, но сме напълно убедени в това, преди всичко когато сме в душевен мир със себе си.
Само когато имаме спокойствие, можем „да чуем" вътрешния си глас. Често обаче такава хармония
ни липсва и ние се въртим в омагьосан кръг, заблуждавани от противоречиви сили, които се борят, за
да вземат превес над нас. И това е колкото объркващо, толкова и изморително.
Това, което ви се струва важно, когато сте в душевен мир със себе си, вероятно наистина е от
изключително значение за вас. Цялата стабилност и ефективност в лидерството в края на краищата
идва от самите вас, вашият вътрешен глас, а не от книгите или от други хора. Можете да вземете
добри идеи от книгите или от околните, но всичко това, всяко отделно впечатление трябва строго да
бъде отсято по ваши собствени критерии, така че да разберете какво би могло да ви бъде от полза.
Невъзможно е да се отървем от отговорността за нашия собствен живот - тя пада върху нас,
независимо дали ние искаме да я поемем или не. Всички други видове отговорност са подвластни на
нашия избор във всеки един миг, но отговорността за живота ни е в собствените ни ръце през цялото
време.
Използвайки емоционалния си интелект, вие откривате ключа към ръководене, което идва от
вашата същност. Убедена съм, че у всеки един от нас е залегнала способността за ръководене и ние
знаем точно в каква посока да предприемем следващата си стъпка, знаем какъв трябва да бъде
нашият следващ избор. Необходимо е единствено да започнем да си задаваме тези въпроси и да си
дадем достатъчно вътрешен мир.
Най-доброто, до което можем да достигнем, е да открием кое е правилно за нас, защото никой
не знае какво е добро за друг човек. Можем да си мислим, че го знаем, но на практика това е
невъзможно. Защо? Защото всички ние сме различни и правилният за нас избор може да бъде
напълно погрешен за други.
За да направим емоционално интелигентен избор, е важно да сме сигурни, че действително
следваме своя непоклатим и уравновесен вътрешен глас. Ако сте в хармония със себе си, когато го
„чувате", и той непрестанно ви изпраща едно и също послание, вероятността това наистина да е
вътрешният ви глас е много голяма. Не бъркайте емоционалните импулси с вътрешния си глас.
Подобни временни състояния могат да доведат до хаос. Емоционалната интелигентност е
противоположното на емоционалния хаос; тя означава емоционална яснота. Когато разум и чувства
са в съзвучие един с друг, вие се намирате в пълна хармония със себе си. Това е силното,
недвусмислено послание на вътрешния ви глас. Можете да му се доверите, след като сте
канализирали негативните си емоции и се чувствате спокойни и балансирани. Трябва да сте работили
по посока на позитивните си усещания, за да може изцяло да повярвате на вътрешния си глас.
Познавам един мъдър човек. Той казва: „Ако ме следваш и правиш каквото аз правя, ще
полудееш. Последваш ли себе си, значи си поела по правилния път."
В Норвегия подобно на Фердинанд Фине ние казваме: „Пътят е там, докато вървиш по него."
Тази фраза е удачна, тъй като илюстрира това, че нашият път се появява тогава, когато ние действаме
в съответствие с нашия собствен глас. Тръгнем ли срещу този глас, пътят става все по-тежък и по-
тежък. Вървим ли по свой собствен път, няма опасност. Пътят ви винаги е безопасен, именно защото
е вашият собствен. Опитате ли да вървите по нечий друг път, никога няма да достигнете до душевен
мир и всеки миг ще се отдалечавате от това състояние.
Но, разбира се, е невъзможно да сте в душевна хармония през цялото време. Когато
безпокойството и болката ни обземат, ние започваме да си задаваме нови въпроси и се изправяме
пред нов избор.
Спокойствието ни се връща в момента, в който направеният от нас избор е правилен.
В едно нейно интервю след завръщането й полярната изследователка Лив Арнесен е запитана
какво е нравела в миговете, когато се е съмнявала в нещо насред ледената пустош. Тогава тя
отговаря: „Осланям се на интуицията си. Никога не споря с нея. При подобни обстоятелства това е
въпрос на живот и смърт. Принудена съм да разчитам на интуицията си, защото тя е всичко, което
имам."
Лив Арнесен се изправила сама срещу природните сили и
За да направляваме можела да се уповава единствено на себе си. Това се отнася и до нас,
живота си, ние въпреки че сме заобиколени от хора, много от които искат
разполагаме с вътрешния постоянно да ни съветват и да решават вместо нас. За да
си глас. направляваме живота си, ние разполагаме вътрешния си глас.
Когато приятели на Лив прочетоха първото издание на тази
книга, решиха, че ние трябва да сме приятелки, след като мислим толкова еднакво. Когато Лив научи
това, пожела да се свърже с мен - нещо, което постави началото на чудесно приятелство и на
вълнуващо сътрудничество. Докато пиша тази книга, Лив осъществява антарктическа експедиция -
този път заедно с Ан Банкрофт от Съединените щати. Двете прекосиха цяла Антарктида с напълно
заредени с провизии шейни и малка палатка, в която да нощуват. Може би на нас, околните, подобно
начинание е лудост, но Лив и Ан последваха мечтите си и по този начин вдъхновиха милиони
ученици, които следяха случващото се в интернет, за да се осмелят самите те да мечтаят, да послушат
вътрешния си глас, да съберат кураж, за да изживеят мечтите си. Мечтите ни са от решаващо
значение за изпълнен със смисъл живот и до всеки един от нас достигат важни послания от
вътрешния му глас. Вие вероятно имате желание да направите нещо, чийто смисъл другите не
разбират, но най-отличителната черта на емоционалната интелигентност е да се следват разумът и
сърцето - вашият собствен вътрешен глас.
Господ не произвежда дефектни стоки

Когато бях на дванайсет, стана ясно, че имам проблеми с четенето. Тогава изобщо не можех да
прочета цял урок на глас. Беше ми трудно да приема това разкритие, срамувах се, че не можех да
чета добре. Спомням си, че тези, които можеха да четат безупречно, бяха възприемани от останалите
като интелигентни. Много исках хората да ме смятат за интелигентна, но шансовете ми бяха
безпочвени, мислех си аз. Молех се на Господ със запотени ръце под чина да не се налага да чета на
глас пред останалите, защото щеше да ми е неприятно да ми се подиграват.
Започнах да гледам на себе си като на дефектна стока, „развалена кола", и болката, която
чувствах, беше огромна. Помня как вървях наоколо и непрекъснато се сравнявах с другите - кой е по-
добър, кой е по-лош, по-красив, по-грозен, по-бърз... Беше кошмарно. По-късно срещнах много хора,
които бяха изпитвали същото, но тогава смятах, че съм съвсем сама с тези ужасни чувства.
Но ето, че се случи нещо, което дойде като облекчение за мен. Изпратиха ме на логопед и в
последния момент се разбързах с едно съчинение, което бях написала. Все още помня последното
изречение: „Ако пътят можеше да говори, щеше да разкаже много истории, но той не се издава в
изпълнената си с тайни тишина." Смятах, че е много добро. На това мнение беше и логопедът, затова
ме изпрати при една актриса - госпожа Сиси Апенес, която трябваше да се погрижи това надарено
дете да получи експертна помощ в четенето.
Трябваше да поискам да науча името на този мъдър човек, защото той дръзна да ми покаже, че
бях интелигентно дете независимо от мъчителното ми поражение.
Госпожа Апенес се появи в живота ми като божия благословия. Четяхме заедно, въпреки че
всеки път ми беше много тежко. Но започнахме да четем поезия и аз се научих да рецитирам. Много
ми харесваше! Така се компенсираше неумението ми да чета пред други. Бях нейната любима
ученичка, а тя беше мой приятел, който се осмели да повярва в мен. Научи ме на повече от това да
мога да компенсирам, че не четях добре. Тя откри в мен силни страни и ми ги показа. Вярвам, че с
това тя спаси едно дете.
Горчивината и болката, че не се справях с четенето, обаче си оставаха. Но след известно време,
когато се научих и започнах да развивам свои умения и заложби, това постепенно отшумя. Замислях
се как Господ би могъл да направи толкова голяма грешка, да се провали, създавайки ме, и аз да съм
дефектна стока. Но един ден, може би благодарение на това мое убеждение, което госпожа Апнес
насърчаваше, всичко си дойде на мястото. Изобщо не бях дефектна стока, просто бях избрала да
вярвам в това. Ако Господ е искал да бъда добра в четенето, щеше, разбира се, да ме създаде
другояче. Бях удивително облекчена, когато на 19 години стигнах до това прозрение. След това вече
можех да се концентрирам върху откриването на силните си страни, а не върху слабостите си. Пред
мен вече се откриваше нов, изпълнен със смисъл свят, в който аз имах свое собствено място.
Вашата сила се крие в това, което харесвате
Много години по-късно моето схващане ме доведе до това, с което се занимавам днес. Помагам
на хората да открият своите силни страни и да залагат на тях, вместо да се фокусират върху
слабостите си. Всеки един от нас има силни и слаби страни. Сигурно е обаче, че ние хората изобщо
не сме дефектна стока; че трябва да се възползваме от това, в което сме природно добри, това, което
харесваме и което толкова облекчаващо и смислено.
В продължение на много години се занимавах с внос на ски-
Залагайте на това, което екипировка, докато живеех в Америка. Пътувах до Европа няколко
харесвате иначе в противен пъти в годината, за да купувам, и в самолета към Европа и обратно
случай винаги разговарях с човека, седнал на съседното място (повече
ще бъдете посредствени. мъже, отколкото жени летяха със самолет над Атлантическия океан
през 70-те). Без да знам с какво се захващам самолетът се превърна в
моя лаборатория за систематично изследване на нас, хората. Не
можех да престана да задавам въпроси на човека, седнал до мен - какво харесва да прави, какво
копнее да прави, какво не обича да прави, но въпреки това му се налага да прави... Скоро открих, че
повечето хора искаха да бъдат добри в нещо, което не обичат да правят и съветът ми винаги беше
един и същи: залагайте на това, което харесвате и за което копнеете. В противен случай ще бъдете
посредствени. Преди да кацнем в Копенхаген или Бостън, човекът до мен вече беше наясно какви са
силните му страни. Това беше невероятно уникален за мен шанс да разбера в по-голяма дълбочина
човешката природа. Изключително вълнуващо е, мислех си. Обикновено пътуването продължаваше
повече от седем часа, затова човекът седеше там и не можеше да каже: „Трябва да тръгвам."
По-късно обаче се случи нещо странно. Започнах да получавам писма и телефонни обаждания
от най-различни места по света. Хората благодаряха за помощта, която бяха получили в самолета.
Залагаха на силните си страни много повече от преди и им беше необходима много по-малко
енергия, за да пожелаят да бъдат други.
Мъжът, който ми се обади от Ню Йорк, на 56 години беше отворил своя собствена фабрика, за
да произвежда чорапогащи за възрастни дами. Жената, която ми помагаше в чистенето, когато бях
омъжена, започна да следва философия. Детегледачката ни се захвана с производство на дамски
чанти.
Когато пристигна писмо от Гана от жена, която беше предприемач във фирма с 30 служители, и
получих телефонни обаждания от Париж и Ню Йорк, разбрах, че имам идея, с помощта на която мога
да изкарвам хляба си и която със сигурност ще даде смисъл и радост както на мен самата, така и на
другите.
Сега знаех, че има какво да дам, нещо, за което копнеех. След време за мен стана ясно, че ще
изнасям семинари, свързани с човешката същност. Исках също да водя курс за разработване на цели -
нещо, което винаги бях смятала, че е трудно, но важно.
Оттук насетне трябваше само да се захвана с това и да работя систематизирано. Имаше толкова
много за четене, толкова въпроси, които очакваха своя отговор. Обърнах се за помощ към
консултанти и психолози. Заровете бяха хвърлени - с мен работеха добри мислители и топлидери
както от Норвегия, така и от САЩ. При съвместната си работа с един психолог разработих тестове за
идентифициране на източници. По това време все още не бях разбрала напълно как можем да
използваме емоционалния си интелект, но бях начертала основната линия.
Първият семинар от серията „Хората на фокус" се проведе през есента на 1980 година в дома на
моя приятелка. Това беше тестът. Хората се вълнуваха, чувстваха, че са научили нещо важно, и аз
знаех, че вече притежавам продукт, въпреки че концепцията трябваше да се доразвие още с времето.
Ето защо направих реклама и така се състоя първият ми официален семинар. Тъй като пресата отрази
събитието, аз получих над 80 обаждания, но само един-единствен човек от обадилите се можеше да
си позволи разговора! Въпреки това започнах - семинарът се проведе.
Дълбоко в себе си знаех, че именно с това искам да се
Изкуството се състои в това да занимавам. Знаех също, че всичко зависи от мен, за да се
отделим време и усилия, за да осъществи. Да изнасям семинари за развитие на потенциала,
развием в себе си своите силни за откриването на силните и слабите страни, се оказа нещо
страни, вместо да губим време да напълно естествено за мен заради моята собствена борба.
подобряваме качества в нас, Знаех, че никой не е дефектна сто- качества. Знаех, че моята
които не са толкова силни. собствена кариера, предишните ми сътрудници, хората, с
които бях разговаряла по време на самолетните полети, и
техните отговори бяха затвърдили становището ми: Всички хора притежават потенциал, който да
използват като база, върху която да стъпят. Изкуството се състои в това да отделим време и усилия,
за да развием в себе си своите силни страни, вместо да губим време да подобряваме качества в нас,
които не са толкова силни. Този начин, според мен, ще доведе до по-бързи и добри резултати и
същевременно ще донесе удовлетворение. Вторият начин провокира посредствеността. Това беше
нещо като аксиома. Но по това време философията на бизнеса беше такава, че всеки трябваше да
умее всичко и се влагаха неимоверни усилия, за да бъдат превърнати хората в нещо, което не са.
Смятах, че виждах добре трагедията и равносметката от това.
Един от добрите ми съветници беше Урсула Уилис - безкрайно топла и здраво стъпила на
земята жена. Тя беше кариерен консултант и помагаше на хората да открият потенциала си и да се
котират по-добре в сферата, подходяща за тях. Спомням си колко голямо впечатление ми направи,
когато тя разказа как карала клиентите си да напишат това, което обичат да правят, на жълти
листчета, по една дума за всяко, и това, което желаят да харесат, на сини парченца хартия. След като
упражнението е на лице, тя сядала на перваза на прозореца и прочитала на глас какво пишело на
жълтите листчета, едно по едно, с радост, подреждайки ги едно върху друго в спретната купчинка.
Сините прочитала бавно и изхвърляла едно по едно през прозореца. Историята дава невероятно
успокоение. Понякога самата аз се затормозявам с някое „синьо листче", но за щастие накрая винаги
го изхвърлям.
Някои хора още от деца знаят какви искат да станат, „когато пораснат". Но много от нас се
стремят към образование и работа, без изобщо да си дават сметка какво искат, тъй като не са убедени
какви качества притежават. Още по-лошото е, че често смятаме, че има нещо нередно в това, че не
сме достатъчно добри в дадена сфера. Разбира се, това е съвсем в реда на нещата, защото ние не
притежаваме всички видове заложби, умения и способности, които съществуват. Да искаме да имаме
всички умения на света, е път, водещ към задънена улица, капан. Това, което е от полза за нас, е да се
фокусираме върху най-силните си страни и да продължим да ги развиваме, вместо да влагаме
прекалено много време и енергия в опити да станем способни в нещо, което не ни е присърце. Много
лидери идват при мен, за да изтъкна силните им страни и нещата, за които в действителност копнеят.
Често те не съзнават, че това е задача, която заедно решаваме. Идват, защото се опитват да открият
повече смисъл в живота, а и не биха отказали по-голям просперитет в своя бранш.
Колко често ви се е искало да имате нечий друг талант или сте завиждали на чужди дарби?
Когато се съпоставяме с други хора и техните силни страни, това също е клопка, защото в тези
случаи ние просто се превръщаме в тяхна лоша имитация. Би било като да не обръщаме внимание на
такъв човек, на уникалните качества на отделната личност. Когато сме убедени в собствените си
способности, ние в много по-малка степен се чувстваме застрашени от факта, че другите умеят нещо
по-добре от нас. А със самочувствието ни идва и способността ни да разберем, че всеки е различен.
Тогава за нас тази разлика става вълнуваща, а не застрашаваща. Винаги ще бъдем различни. Защо го
забравяме така лесно?
Заложете на силните си страни
Не бива да искаш всичко.

Ти си една малка част само.
В света ти имаш свой малък свят.
Него ти трябва да направиш богат.
Пит Хайнс
Много хора искат останалите, най-вече шефовете им, да открият къде са силните им страни. Но
да се откриват заложбите на другите е нещо, което малцина умеят. Аз самата не бих се възползвала
от възможността да възложа задачата на някой друг да търси в мен заложбите и потенциала ми. Това
е нещо, до което бих искала сама да достигна. Има, разбира се, хора, които са много подходящи за
участници в дискусия в процеса, но никой не ви познава толкова добре, колкото вие самите. Вие сте
тези, които трябва да поемете отговорността за откриването на личния ви потенциал. Отговорността
е само и единствено ваша. Нека ви помогна по пътя към тази цел.
На пръв поглед може би често ни се струва, че двама души имат еднакви таланти, но на
практика не е така. Да се анализират заложбите на хората е като да се сравняват отпечатъците от
пръсти - различават се от тези на всички останали. Изпитвам безмерна почит пред дарованията,
които сме получили, за които обаче ние често забравяме да благодарим; или в които не отделяме
достатъчно време да се вгледаме по-отблизо; или дори по-лошо - които сме възприемали като
„дефектна стока". Убедена съм, че ние, хората, би трябвало да бъдем точно такива, каквито сме. И
колкото по-бързо успеем да дефинираме работата, която съответства на личността ни, толкова по-
добри резултати ще пожънем. Ще усетим, че се справяме значително по-добре на работното си
място, както и че постигаме успех в това, което правим.
Как да узнаете кои са силните ви страни? Вие вече добре знаете това, напълно сигурна съм,
просто все още не можете да го изразите с думи. Много хора се противят на идеята сами да потърсят
личните си качества, тъй като до голяма степен сме свикнали да насочваме вниманието си към това
какво не можем или къде не сме достатъчно добри. Много от нас са изгубили способността си да
разпознават красивия „диамант", който имат и който е с такава неповторима форма, каквато светът
преди това не е виждал. Мнозина все още не са открили безценните съкровища в себе си и
следователно не могат да ги предложат на света наоколо им.
Задайте си следните въпроси: Какво обичате да правите? За какво копнеете? Какво ви носи
радост? Кое намирате, че е лесно за вас? Намерите ли отговорите, то значи сте близо до своя
потенциал. Това, което обичате да правите, е именно такъв потенциал, а това, което обожавате да
правите, е вашата най-силна страна. Потенциалът ви произтича от самите вас, независимо дали го
искате, или не. Кое, например, е онова, което ви липсва, когато сте на почивка? В какво ви упрекват
най-много? Имате ли отговорите на тези въпроси, вие сте близо до някой свой потенциал.
Да открием в какво сме наистина добри, може да се окаже трудна задача, защото не можем да
се видим отстрани. Възприемаме заложбите си като даденост, а не като нещо, с което бихме могли да
се похвалим. Приканвам ви да помислите за нещо, което ви носи радост, защото по този начин ще
откриете свой талант, потенциал. Но често смятаме, че това, което ни прави щастливи, не е
достатъчно „сериозно". Ето защо се надявам, че това ще ви даде нужния опит, който ще отбележите в
списъците най-отзад в книгата. Запомнете обаче, че това не са списъци с желания - трябва да
отбележите това, което обичате да правите, и качествата, които знаете, че притежавате. Важно е да
оцените високо това, което обичате да вършите.
След като сте отбелязали думите, които смятате, че ви описват, прегледайте списъците още
веднъж и поставете кръгче около думите, които толкова добре
Убедена съм, че ние хората пасват на същността ви, че пулсът ви се ускорява всеки път
трябва да бъдем точно такива, щом ги прочетете – думите изразяват вас, описват ви и вие сте
каквито сме. И колкото по-бързо двигателят на своя живот. Проведете разговор със себе си
успеем да дефинираме работата, относно думите, в които се разпознавате, за да ги проучите
която съответства на личността по-обстойно. В какви случаи обичате да пишете и да
ни, толкова по-добри резултати планирате, например, и по какъв начин го правите? Обърнете
ще пожънем. внимание как сте се отнасяли до сега към това, което сте
отбелязали. Какво харесвате и какво не? Глупаво е да залагате
в дългосрочен план на онова, което не обичате да правите, тъй
като в тази сфера вие бихте могли в най-добрия случай да бъдете посредствени. На мнозина са
необходими много години, за да станат или да бъдат нещо, което не харесват. Може да се дължи на
натиск от страна на родителите, например, които искат да реализират своите неосъществени мечти
чрез децата си, или може да е стремеж към престиж и признание, но в подобни усилия ще липсват
удоволствие и смисъл.
Отбелязвайки по този начин, вие ще откриете две или три групи източници на потенциал. Сега
сте на път да намерите ваш индивидуален модел, а с това ще разберете и кои всъщност сте вие. Сега
всички ще могат да виждат вашия „диамант", така че ще можете да разказвате на останалите как
изглежда той.
От този момент нататък можете да започнете да създавате планове, които да бъдат реалистични.
Едва тогава ще можете да се котирате на пазара по атрактивен начин - вие сте наясно какво обичате
да правите и как ви харесва да го правите. Това е вашият „диамант". Може да ви бъде в голяма
помощ да прехвърлите топката към някой, който ви познава и ви желае доброто, след като вече сте
отбелязали нужното в списъците. Но не забравяйте в края на краищата да отсеете това, с което
добронамереният към вас човек е допринесъл, защото само вие знаете какво харесвате и
следователно какво ще отбележите. Харесва ли рационалното ви „аз" това, което сте открили? И
което е по-важно - правилно ли е? В крайна сметка, вие сте свой собствен източник на мъдрост. Да
разберете това означава да се доближите до онова, което емоционалната интелигентност
представлява.
Някои хора са в по-голяма или по-малка степен разочаровани още от самото начало на процеса,
защото смятат, че непременно ще открият някакъв голям нов свой талант. Ние винаги намираме
голям талант, но само ако гледаме и приемем това, което всъщност сме. Полагайки усилия да
пожелаем да бъдем нещо различно от това, което сме, ние хвърляме сянка върху нашия собствен
талант. Онова, което е най-силно в нас, не се вижда толкова ясно.
Неотдавна ми позвъня моят приятел Хенрик, молейки ме за съвет.
„Ранди, какво да правя? Ужасно съм раздвоен. Мисля, че трябва да започна собствен бизнес,
защото имам такъв богат опит, а скоро ще бъда твърде стар, за да се занимавам с това."
„Тук не става дума за възраст или опит, Хенрик. Наистина ли имаш желание да се захванеш със
собствен бизнес?" - попитах аз.
„Мисля, че би било разумно, защото се уморих да оставям почти всичко, което печеля за
компанията, да отива в джобовете на другите."
„Хенрик, никога не съм изтъквала силните ти страни, но имам няколко въпроса към теб. Откога
искаш да започнеш свой бизнес? Често ли мислиш за това, или е нова идея?"
„Ами, просто си мислех, че може би е добра идея."
„Добре, намираш това за добра идея, но как ти се струва започването на самостоятелен бизнес?"
За кратко от другата страна нямаше никакъв отговор. Предположих, че в момента разсъждава над
въпроса ми. „Не ми се струва особено удачно!"
„Вярваш ли, че можеш да имаш успех в нещо, което не ти се вижда удачно?"
С Хенрик проведохме дълъг разговор за това кои са силните му страни и как би могъл да
изживее мечтите си по начин, по който сам пожелае. И той успя да направи точно това.
Ужасно е да се занимаваме с нещо, което не харесваме. Понякога нашите мечти стават все по-
непреодолими с течение на времето. И когато усещаме, че това е напълно в реда на нещата, то е
защото е правилно да последваме мечтата си. Можем да се вдъхновим да открием какво наистина
искаме, като следваме съветите, които големият немски поет Райнер Мария Рилке веднъж дал в
„Писма до един млад поет ":
„Питате ме дали стиховете Ви са добри. Вие ме питате. Преди това сте питали други.
Изпращате ги до списания. Сравнявате ги с други стихотворения и сте разстроен, когато
редакторите отхвърлят работите Ви. Сега, след като искате моя съвет, аз Ви умолявам да се
откажете от всичко това. Вие търсите навън, а именно това би трябвало най-много да избягвате.
Никой не може да Ви посъветва или да Ви помогне, никой. Има едно-единствено нещо, което може
да направите. Концентрирайте се над себе си. Открийте причината, поради която пишете;
проверете дали тя дълбоко се е вкоренила в сърцето Ви, открийте дали наистина бихте умрели, ако
Ви забранят да пишете. И преди всичко, запитайте се в най-тихия час на нощта: „Трябва ли да
пиша?"
Потърсете дълбоко в себе си отговора. И ако този отговор се потвърди, ако посрещате този
сериозен въпрос със силно и недвусмислено „Да, трябва ", тогава постройте живота си според
тази необходимост. Така ще се доближите до природата. Така ще изследвате, сякаш сте първият
човек, който казва какво вижда, преживява, обича и губи."
За съжаление, много от нас са получили „помощта" още в детството си да потискат
естествените си наклонности. C най-добри намерения вероятно родителите ни са ни насърчавали да
следваме сигурното, вместо да залагаме на талантите, които искаме да развием в себе си. Някои от
нас също вече са научили, че това, което имаме, няма цена.
Спомням си случая с един инженер, който веднъж дойде на мой семинар. Беше толкова
креативен. Постоянно задаваше въпроси от гледна точка, която никой друг нямаше. Но задаваше
въпросите с голяма доза агресия. Оценявах въпросите му, защото ни стимулираше през цялото време
да мислим по съвсем нов начин. Но защо беше толкова агресивен? Когато разбра, че аз искрено ценя
въпросите му, но не проумявам агресията му, той разказа, че майка му винаги го укорявала, че задава
прекалено много въпроси. Трябвало да се научи да си държи езика зад зъбите. Можех да си представя
какво любопитно дете е бил - дете с добрата способност да задава въпроси. По време на разговора ни
той премина през много настроения. За мен беше вълнуващо, когато той започна да разбира, че да
задаваш въпроси, както той правеше, беше един от неговите най-богати източници на потенциал.
Продължи да задава въпроси, но без агресия. Днес той се занимава с разработване на продукти, преди
всичко защото притежава умението да задава въпроси от различни гледища и да бъде „адвокат на
дявола".
Спомням си и друг семинар преди много, много години. Докато отбелязвахме думите, които
най-добре описваха онова, което обичаме да правим, се случи нещо неочаквано.
Предварително бях казала на участниците, че нещата, които наистина обичаме да правим, са
източник на потенциал, и че не бива никога да имат съмнения в това отношение.
Тогава една жена, участваща в семинара, на 30-годишна възраст, вдигна ръка с молба да й
помогна в отбелязването на думите. През целия ден не беше обелила и думичка. Когато прошепна
своя въпрос в ухото ми, тя ужасно заекваше: „Аз о-о-обичам да иг-иг-ифая, това да-дали е мой
източник на потенциал?" На ум си казах: „Мили Боже, помогни ми!" И за малко щях да й кажа, че не
съм сигурна, тъй като тя заекна толкова много. Но в последния момент разбрах по странен, но
недвусмислен начин, че актьорството със сигурност е източник. Това много й хареса. Изглеждаше
облекчена, когато й отговорих.
Преди да се разделим, разпределих задачите за следващия ден. Попитах жената, която
заекваше, дали не би искала да държи 20-минутна реч за това, което копнее да прави, нещо, което е
много, много важно за нея. Тя прие задачата, но докато я обсъждахме, тя заекваше ужасно.
На следващата сутрин се беше облякла с нови дрехи и си беше подстригала косата. Ясно беше,
че моментът е важен за нея. Стоеше там пред всички нас, обикновено сме 12 души, и държеше пред
себе си ръкопис.
И така тя зачете внимателно:
„Когато бях на четири години, за пръв път започнах да за-заеквам." (Всички притаихме дъх -
как ли щеше да продължи това?) Забравихме къде се намираме, както и тя, защото историята, която
разказваше, беше толкова увлекателна. „Мама и татко ми казваха, че не бива да заеквам, но аз само
се влошавах. Помолиха чичовците и лелите ми да се погрижат да престана да заеквам. Но цялото
това внимание, което беше отделено на заекването ми, само утежни ситуацията още повече."
Разказваше как това се задълбочило, как не можела да спре да заеква и хората постоянно я
подкачали. Когато пораснала, заекването й било толкова сериозно, че когато видела неин познат да
върви по улицата, се преструвала, че не го познава и изчаквала в някоя странична уличка, за да
избегне разговора.
Заекването ставало толкова тежко, че накрая тя разбрала, че трябва да предприеме някакви
действия по въпроса. Решила да отиде на логопед и до известна степен това й помогнало. И сега
искала да направи нещо, каквото и да е, за да се отърве завинаги от своя проблем. Почувствала, че
има нужда да направи това, от което най-много се страхува - да говори пред многолюдна аудитория.
Със смесени чувства на ужас и радост, тя стоеше пред нас. Заекна само в първите две
изречения, а след това и тя, и ние забравихме, че заеква. Беше силно и положително преживяване за
всички ни. Дори не помръдвахме. Тя се пребори със заекването си, оставяйки го зад себе си. Оттогава
повече не заеква.
Не много след това започнала да изнася презентации във фирмата, в която работи. Получих
дълго и щастливо писмо от нея.
За да правим това, което искаме да правим, понякога имаме
За да правим това, което нужда да преминем през големи препятствия. Аз също изпитвах
искаме да правим, понякога ужас да говоря пред много хора. Отне ми много време да открия
имаме нужда да преминем свой собствен начин, по който да го правя. Стотици пъти бях
през големи препятствия. изплашена до смърт.
Стана нещо обичайно за мен да правя това, което по
принцип не би трябвало да правя, и мотивирам другите да правят същото. Така се отприщват
положителни сили.
Спомням си как преди повече от десет години щях да изнасям първия си семинар пред водещи
лидери. Трябваше ми половин година, за да се подготвя. Ужасна задача е, мислех си. Всеки път,
когато се къпех през тези шест месеца, медитирах във ваната и си представях, че лидерите са пред
мен. В представите ми те бяха или строги, или намръщени. Капки пот ме избиваха само при мисълта.
С всяка следваща вана успявах да си представя как лидерите малко по малко започват да се отпускат
и да се усмихват повече. Когато самият семинар дойде, вече предварително бях преминала през
страха и несигурността, които ме измъчваха. Семинарът протече много добре, лидерите бяха чудесни
и позитивно настроени хора. След време страхът ми напълно изчезна.
Вие и вашата работа

В екип, който ще работи съвместно, е изключително необходимо да се определи как всички
„диаманти", най-силната страна на всеки един от участниците изглеждат. В противен случай това
няма да може да се използва по най-добрия за тях и за фирмата начин. Удивителен и дълбоко
смислен процес е да се потърсят най-богатите източници на потенциал в екипа, за да може всеки
отделен служител да дава повече от себе си и да се занимава повече с това, което го прави щастлив.
В много малко фирми и на малко работни места се провежда тиймбилдинг. Докато повечето
компании се занимават с противоположното на тиймбилдинг, те ще играят на сляпо. Недейте да
стоите със скръстени ръце в очакване да се появи някой, който да дойде и да открие вашия източник
на потенциал и талантите ви. Вгледайте се сами в способностите си. Научете се как изглеждат те,
научете се да разпознавате, че точно те са важни. Така е идеално! Запомнете също, че това, което на
вас ви се струва лесно, не е непременно толкова лесно за другите и няма да бъде.
Следващата фаза се състои в това да приемем, че не сме
Никой от нас не може да се еднакво силни във всички области, че от естествена гледна точка
изправи срещу постоянно не владеем всички сфери толкова добре. Винаги ще бъде така, но
пременящия се свят, без да е напълно безполезно да го заявяваме пред всички. Ние, хората,
открие своите силни страни и имаме склонността веднага да посочваме какво не умеем, вместо
след това какво иска. да го пазим в тайна и да изтъкваме това, което можем. Във
времена с високи изисквания на работния пазар, трябва да умеем
бързо да се приспособяваме към всякакви реорганизации и да посрещаме много промени и
предизвикателства по динамичен и конструктивен начин. Моят първи съвет е да опознаете себе си,
своите собствени интереси, умения, заложби, мечти, навици и стил. Единствено тогава ще имате
достатъчно стабилност, за да намерите реалистична представа за това как точно можете да се
справяте с предизвикателствата. Защото можете да използвате себе си като изходна точка -
стабилното, силното, постоянното във вас. Нуждаете се от място, където да се чувствате в
безопасност.
Вигдис Финбогадотир, четвъртият президент на Исландия, казва: „Когато около мен бушуват
бури, аз съм напълно спокойна, защото знам коя съм и какво искам."
Никой от нас не може да се изправи срещу постоянно променящия се свят, без да открие своите
силни страни и след това какво иска. Запомнете: вие сте точно такива, каквито трябва да бъдете!
Отговорност за вашия собствен живот

Преди много години, когато все още бях омъжена и имах много проблеми, бях твърде заета да
прехвърлям вината за нещастието върху съпруга си. Разполагах с толкова много аргументи, които ми
даваха основания да мисля, че съм права. Той имаше също толкова много примери да упреква мен. И
така беше постоянно.
Влагах много време и усилия да вменявам вина, докато един ден внезапно не се измъкнах от
този омагьосан кръг:
Бях навън и шофирах, когато изведнъж чух един глас по радиото да казва, че хората носят
отговорност за собствения си живот. Дойде ми като гръм от ясно небе, отекваше в съзнанието ми и
никога не го забравих.
Интуицията ми подсказваше, че гласът имаше право. Бях потресена из основи.
Но какво означаваше това? Какво означаваше, че нося отговорност за живота си? Означаваше
ли, че родителите ми и съпругът ми нямат отговорност? Да, означаваше, разбрах веднага, че точно
това значеше. Единствено аз носех отговорност за живота си. Единствено аз! Другите можеха да
идват с претенциите си изискванията на хора, носещи отговорност, но аз вече знаех, че отговорността
на живота ми е моя и само моя. Никой друг нямаше вина. Висях на косъм и бях сама.
Първоначално се уплаших. Бях съвсем сама в Щатите, нямах нито пари, нито работа и всички
постоянно искаха нещо от мен. Бях поела отговорността за малкия си син. Но тогава почувствах
огромна сила, енергия, която извираше от вътре. Това беше моят живот и моята отговорност. Вече
съвсем сама щях да избирам това, което смятах за правилно. Аз бях единствената отговорна за
случващото се. Какво облекчение изпитах! Появеше ли се баща ми с искането да избера друго, щях
да му предложа да плати сметките ми. Никой друг няма да определя нещата в живота ми, освен ако
не плати за моите грешки! Смеех се радостно. Щях да заживея според собствения си избор, с
чувствата си, с вътрешните предпоставки, а не с хорските претенции. И сама щях да плащам за
всичко това.
Какво на практика означава да носим отговорност за собствения си живот? На този въпрос ще
търсим отговор в книгата. Надявам се проучването ни да ви даде такава свобода, каквато и аз успях
да почувствам.
Що се отнася до нас, хората, и отговорността ни за собствения ни живот, ние с удоволствие
изпитваме внезапна свобода, както се случи с мен. Но в следващия момент се чувстваме така, сякаш
огромен товар пи е повалил на земята. Има толкова много области, в които не притежаваме
абсолютно никаква компетентност! Не можем да направим каквото и да е по отношение на
детството, което сме имали, или спрямо хората, които са ни направили нещо, нито пък можем да
променим нещо в икономическата ситуация или това, че сме изгубили работата си, и така нататък.
Трябва ли да носим отговорност за всички тези неща?
И тук правим късо съединение. Защото Вие и аз няма да
Да носите отговорност за
носим бремето на целия свят върху плещите си. Никога не
собствения си живот, означава
можем да го контролираме. Въпреки този факт, ние
във всеки един момент да имате
определяме това като предпоставка да променим нещо в своя
свобода да избирате как да се
полза: „Само ако беше едикак-си, а не така..." Ако се
отнасяте към житейските
замислите, има един единствен човек, върху когото може да
обстоятелства, които ви
упражнявате контрол, и това е този човек, за когото носите
заобикалят точно сега
отговорност - Вие самите. (Повечето от нас избират да носят
отговорност за децата си, докато те не станат достатъчно
големи, за да поемат сами отговорността си.)
Да носите отговорност за собствения си живот, означава във всеки един момент да имате
свобода да избирате как да се отнасяте към житейските обстоятелства, които ви заобикалят точно
сега . Това е и единственият начин, по който да промените тези предпоставки. Помислете си
обратното - че вие по никакъв начин не носите отговорност за живота си, и че никога, в нито един
момент не можете да избирате какво да мислите или правите, защото отговорността, или иначе
казано властта да се прави избор, не е във вашите ръце. В такъв случай, вие сте жертва. Какъв е
смисълът на живота тогава?
Така че когато си зададете въпроса: „Кой носи отговорност за живота ми?", вътре в себе си вие
знаете отговора. Нека заедно открием какво означава това и как да се справим в ситуацията, така че
това да ни донесе радостта и свободата, които можем да имаме. Защото без значение дали поемате
отговорността за живота си, или не, нищо не се променя.
Преди няколко години получих писмо от Брита, която тогава беше на 28, и беше преминала
през много трудности в живота си:
„ Разбрах колко е важно да поемеш отговорността за собствения си живот след като
прочетох книгата. Не си бях давала сметка, че имам пълната отговорност за живота си, въпреки
че в известен смисъл това ми беше ясно. Сега, когато отворих очи, знам, че е важно човек да
разбере какво иска. Готова съм да ръководя себе си и да сграбча здраво живота си. Преди сядах на
задната седалка, а не на шофьорското място. В един момент разбрах, че именно аз управлявах, но
след това се върнах крачка назад. Влюбих се и тогава съвсем очевидно аз се върнах обратно на
задната седалка. Беше ужасно. Не разбрах веднага какво се беше случило. Сякаш бях заспала.
Когато се събудих, отново заех шофьорското място. Беше много по-добре, тъй като бях успяла
кажа на приятеля си, че желая сама да напътствам живота си; че той е свободен да избере това,
което е добро за него, но само аз мога да решавам кое е правилно и кое е нередно в живота ми.
Благодаря ти, че отвори очите ми. Сега, когато знам, че съм свободна да избирам какво да правя,
съм много по-оптимистично настроена. Надявам се да не избера отново да се върна на задната
седалка, защото искам да създам добър живот за себе си и тези, които обичам. Само при условие,
че поема отговорност за живота и чувствата си, ще има какво да давам на останалите. Това ще
ми помогне да дам на останалите наистина много."
Съществуват много видове отговорност. Спряхме се на най-основния и важен тип:
отговорността за собствения ни живот. Сдобивайки се със свободата, която тази отговорност ви носи,
вие можете да дадете повече: вие ставате по-честни, грижите се по-добре за себе си, не обвинявате
другите, ставате по-земни хора и проумявате смисъла на избора, който постоянно ви се налага да
правите както за себе си, така и за останалите.
Проблемите ни възникват, когато действаме сякаш не ние, а някой друг носи отговорност -
родителите, съпрузите, шефовете или обществото.
Поемайки отговорност за живота си, се запитайте: „Какво избирам да направя за семейството
си, за децата си, за обществото?” Това ще ви помогне да решите, чия друга отговорност бихте поели
и да разберете къде, кога и как да се ангажирате.
Отговорност за вашия собствен живот

Очакванията винаги са големи – както тези, които имате към самите себе си, така и на другите
към вас. Често обаче се оказва, че другите нямат онези очаквания към нас, които ние сме
предполагали, но по-добре е да не го знаем.
Но именно защото ние носим отговорността за собствения си живот, можем да избираме дали
да покрием изказаните и неизказаните очаквания на останалите или не. Това е трудно и важно
упражнение.
Тук е мястото да се направи едно разграничение – ние не избираме да заемем позиции по
морални, религиозни или правни въпроси. Всичко това трябва да се случва от само себе си.
Толкова е лесно да си представим света такъв, какъвто би трябвало да бъде, за да се чувстваме
ние добре в него, или какъв трябва да е партньора ни, за да имаме добри взаимоотношения с него,
или какво е трябвало да направи шефа ни, но не е. Това посред мен наистина е забавно колко пъти
употребяваме думичката „трябва”. За мен беше голямо облекчение, когато открих, че светът
построен върху „трябва” съществува единствено във фантазията ми. Каквото е трябвало да се случи,
не се е случило. Шефът ви не е постъпил както сте очаквали, той просто е такъв, какъвто е.
„Трябва" ни отдалечава от действителните ни взаимоотношения, от реалността. Колкото по-
бързо приемем това, което наистина се е случило, толкова по-лесно ще успеем да се справим с
действителността.
Сега сме по-близо до възможността да повлияем собствения си живот, да поемем отговорността
да живеем в реалността, а не в свят на илюзии. Отне ми много време да мисля по въпроса, докато
разбера как в живота това ми помага да си създам ясна представа за реалността възможно най-бързо,
защото така имам връзка със заобикалящия ме свят.
Пер от много време се ядосваше на баща си. Смяташе, че баща му отдавна трябва да е планирал
финансирането на следването му. Да, сигурно така е било наистина. Няколко месеца беше сърдит на
баща си, защото гой трябваше да постъпи другояче.
Попитах Пер дали му харесва да е толкова ядосан. Баща му вече нищо не можеше да промени.
На Пер това костваше много, защото не разбираше и не приемаше това, което баща му беше
направил.
Американците имат един израз, който много ми допада - „скрита благословия". Когато в крайна
сметка Пер пое последствията от случилото се, стана ясно, че това, което баща му не беше успял да
направи, а именно - да поеме отговорност за финансите на сина си, създаде съвсем нова възможност
за Пер. Той успя да си намери работа покрай ученето, което му предлагаше ценна практика по
специалността му, и което му отвори вратите за чудесна работа след като завърши. Той реши да се
захване с нещо позитивно, за да подобри финансовото си състояние. Не е толкова интересно какво
бащата „трябваше да е направил". Това, което беше важно за Пер, беше да си зададе въпроса какво
той самият искаше да прави, предвид създалата се ситуация.
Най-големите очаквания поставяме спрямо себе си. Много хора всекидневно се обвиняват,
защото смятат, че би трябвало да бъдат по-ефективни, че би трябвало по-често да посещават
възрастната си майка, че трябва да отслабнат, че трябва да бъдат по-мили, по-добри и въобще, че
трябва ДА СЕ ВЗЕМАТ В РЪЦЕ! Парадоксално е, че колкото повече мислим върху всичко, което е
„трябвало" да направим, толкова повече в очите ни този проблем се задълбочава. Всички сме го
изпитвали. Никога не ядете толкова много, колкото когато си мислите, че „трябва" да отслабнете.
Странно ли ви се струва? Човек огладнява от това, че постоянно
Да бъдем добри и търпеливи се самообвинява! Всяка промяна и подобрение започват, когато
спрямо себе си, е изцяло приемем себе си и ситуацията такава, каквато е.
необходимо, за да можем да Когато живеем с непрестанната мисъл „трябва", ние през
бъдем добри и към другите. цялото време се чувстваме не на мястото си. „Трябва" ни
Това е най-важното по пътя отдалечава от самите нас, от това, което сме и което можем, и
към един щастлив живот. така подкопаваме вярата в собствените си сили. Нужно е да
бъдем по-толерантни и да прощаваме по-лесно. Трудно е да
живеем, изцяло да бъдем човека, който бихме искали да бъдем.
Нека приемем, че понякога не сме толкова добри, и че понякога имаме право на това. Да бъдем добри
и търпеливи спрямо себе си, е изцяло необходимо, за да можем да бъдем добри и към другите. Това е
най-важното по пътя към един щастлив живот. Ние сме такива, каквито сме, били сме такива,
каквито сме били. И това е чудесно. Но утре, само след миг избираме да бъдем себе си в още по-
голяма степен. Парадоксът е, че започваме да живеем по-лесно живота си, когато престанем да
очакваме, че ние и останалите сме различни от това, което сме. В света на „трябва" има много видове
разрешения на проблемите ни. Но именно там сме извън всякаква връзка с реалността и сме
неспособни да повлияем бъдещето си по динамичен начин.
Детето е съвършено
Децата ни са съвършени. Източникът им на потенциал е съвсем видим. Но започнем ли да ги
сравняваме с чуждите деца, нещастията ни застигат.
Спомням си как един ден моят собствен син се върна с бележника си. Имаше една-единствена
добра оценка, всички останали бяха ужасни. Бях така разочарована. Понякога да се сблъскаш с
истинския живот, може да бъде трудно, и именно пред такова предизвикателство бях изправена
самата аз. Аз, която упорито твърдях, че сме идеални каквито сме, трябваше да преосмисля
гледището си.
Тук ставаше дума за това да се насърчи позитивното. След момент се върнах на предишното си
становище: „Колко си добър по математика! Толкова се гордея с теб!" Наистина го мислех. За мое
голямо облекчение, изпитвах голяма гордост от сина си, който се справяше така добре с
математиката. Затова продължих, и заради себе си, и заради него, да изтъквам всичко, което
оценявах, пред сина си - че е добър приятел, че е дипломатичен, че се справя добре с рисуването...
След време списъкът стана дълъг, възприехме като игра да търсим силните си страни.
За мен беше огромна радост да виждам как самочувствието му постепенно растеше от това,
ставаше по-смел и искаше да опитва още и още неща. Да залага на силното в себе си му даваше
кураж и самочувствие да развива и други свои страни. Днес той вече е завършил висшето си
образование и има непрестанната нужда да живее и да се учи.
Помня, когато моят племенник Якоб беше малък. Той израстна толкова различно от останалите
деца в семейството. Той нито сядаше, нито пълзеше, стигаше му само да си лежи. Какво ли щеше да
стане с това момче? „Такъв ще си остане" - казваше мама. „Няма нищо нередно в това." След време
Якоб се оказа малкият философ в семейството, по свой особен начин. Когато беше на пет годинки, с
радост в гласа ми разказа: „Знаеш ли какво, лельо Ранди? Когато се срещам с хората, те ми разказват
всичко, което знаят, и тогава и аз им разказвам всичко, което знам, и така и те, и аз ставаме два пъти
по-умни! Не е ли хитро?" Разбира се, че е хитро. Родителите на Якоб го оценяваха такъв, какъвто е, и
днес той е един прекрасен млад човек, който е поел в свои ръце отговорността за живота си.
Толкова е тъжно, когато ние, родителите, смятаме, че има нещо нередно в децата ни, вместо да
ги приемаме такива, каквито са.
Елън Гудман е способен журналист в американския вестник „Бостън Глоуб". В една от статиите
си тя подчертава смисъла на това да се стимулират децата и младите и съветва родителите да
прекратят с тенденцията да търсят, както тя се изразява, „възможности за сравняване". Ако децата
имат добри заложби за спорт, родителите започват да ги сравняват с тези, които са добри в
теоретичните науки. Ако децата четат и учат много, родителите ще се разтревожат дали те имат
място в училищния отбор. Ако младежите показват музикални способности, родителите ще се
притеснят дали те ще се справят със следващото контролно по математика. Усърдните и сериозни
деца веднага биват сравнявани с тези, които са по-ведри. Но станат ли прекалено щастливи,
родителите ще се разтревожат дали децата им са достатъчно сериозни.
Често разказвам историята за едно малко момиченце, което срещнах във Флорида преди
няколко години. Беше на около годинка и половина и седеше в бебешка количка. Не спираше да ме
зяпа, и то така усилено, че ми се дощя да се скрия някъде. Когато хората излъчват нещо така силно,
нещо, което не могат да потиснат, тогава от опит знам, че съм близо до източник на потенциал. Но в
конкретния случай не можех да кажа какъв точно източник беше това. Не го разбирах. Вместо да се
скрия, реших да говоря с майката. Казах й: „Какво прекрасно дете имате, тя има талант, но за какво,
все още не мога да кажа." „Това е чудесно - каза майката, - колко жалко само, че още не може да
говори."
Такова изречение казва много за нас, родителите. Не ни представлява никаква трудност да се
фокусираме върху онова, което детето не може, вместо върху онова, което то е. Понякога даден
източник на потенциал може да бъде дразнещ. Тогава задачата на родителя е да определи как този
източник може да бъде използван конструктивно. Само ако шефовете го знаеха! Тогава биха могли
да използват нещо, което изглежда негативно, като нещо позитивно. Веднъж един мениджър ми
разказа за жена, от която всички колеги се оплаквали, защото обичала да има контрол върху всичко и
всички. Това правело съвместната работа с нея трудна. „Но тя стана най-добрата фондова
управителка, която можете да си представите!" - смееше се той. Беше направил правилния избор да
открие как едно качество, което е възприемано много отрицателно, би могло да бъде от полза.
Майката на момиченцето разказа, че самата тя се занимава с
Само ще спечелим, ако изследване, в работата на което се включвало с часове да гледа под
изненадаме децата в нещо, микроскоп. Изведнъж ми просветна. Детето можеше да вижда.
което те правят наистина Имам предвид, че детето наистина можеше да вижда всички
добре. детайли, нюанси, всичко. Беше наследило тази заложба от майка
си, която я използваше в работата си. Много малко хора могат
наистина да виждат. Опитайте се да нарисувате пет квадратни сантиметра от ствола на някой бор и
ще разберете колко е трудно да виждаш. Една-единствена способност, а имаме толкова много. Само
ще спечелим, ако изненадаме децата в нещо, което те правят наистина добре.
Не оценяваме достатъчно това, което сме, и се наказваме заради това. Вместо това, ние
предпочитаме да се вглеждаме в онова, което не сме и което не можем. Защо поне веднъж не бъдем
щастливи и благодарни? Силното ми желание е вие и аз да се научим да виждаме силните страни в
себе си и околните.
Връзката с майката и бащата
Много, ако не всички, психолози са на мнение, че трудните и болезнени наши състояния се
коренят в детството ни. Някои предпочитат да го кажат така: първо са ни наранявали и тъй като не
сме могли да изразим с думи болката си, тя се превърнала в гняв, а понеже не сме имали отдушник за
него и думи, с които да ю опишем, много от нас са изпитали страдание.
БОЛКА - ГНЯВ - СТРАДАНИЕ
И вие, и аз сме получили много душевни рани още когато сме били деца. Не защото родителите
ни или околните непременно са искали да ни наранят, а защото ние, хората, нямаме безкрайна любов
по всяко време. След време детето ще се почувства наранено от случващото се. Някои смятат, че тези
душевни рани са изборът, който правим. Всички ние страдаме от „болестта" липса на любов, въпреки
че много психолози са по-склонни да вярват, че в изходната точка стои детето, което се ражда
изпълнено с любов.
Има стотици теории по въпроса. Това, което намирам за
Всички ние страдаме от интересно, е, че учените все още не могат да стигнат до
„болестта" липса на любов, единодушие. Ето защо аз самата започнах да вярвам, че ние сме
въпреки че много били преизпълнени с обич, когато сме се раждали. Възприемам го
психолози са по-склонни да като конструктивен начин, по който да мисля. Никой от нас не знае
вярват, че в изходната със сигурност къде се крие истината. Има теории и мнения. В
точка стои детето, което се Библията пише, че сме създадени по Божие подобие; казва се също,
ражда изпълнено с любов. че Бог е любов.
Лично за мен детето е любов. Но тук се появява и голямото
предизвикателство: съвместният живот с майката и бащата. Докато изучавах психология, не вярвах,
че майките и бащите ни въздействат върху живота ни в такава голяма степен, в каквато след това се
убедих, че ни влияят. Много хора, присъствали на семинарите ми, получават внезапни прозрения,
докато заедно дискутираме по въпроса за майката и бащата и какво огромно влияние имат те и други
доминиращи личности в нашия живот, понякога след като вече сме станали възрастни.
Бяха казани и още неща ще се кажат по темата. Нека накратко ви очертая общ преглед на това
какво е важно да разберете.
Не можем да имаме душевен мир, добър живот и същевременно да негодуваме срещу важните в
живота ни хора. Това не само не е просто, но е и противоречиво. Ако не сме успели да се освободим
от родителите си, то тогава сякаш те живеят вътре в нас и ни контролират. Превръщаме се в тези,
които не бихме искали да бъдем. Но няма да се освободим, обвинявайки родителите си, а само ще
бягаме от истината, че сме точно това, което не харесваме в родителите си.
Преди вярвах, че 30 процента от нас имат нерешени проблеми с родителите си. Сега смятам, че
това касае повече от 99 процента.
Когато някой човек, който много страда, дойде на мои семинари, аз отивам направо на въпроса
и го питам дали се сърди на майка си, или на баща си. Този метод е безпогрешен.
Но тук идва и заблудата. Често чувам неща от copтa: „Преди няколко години си казах, че те
просто са такива. Няма смисъл да се опитвам да ги променям." Това често е разумно заключение,
подчертаващо чувствата, на които би трябвало да дадем воля, за да получим истинско облекчение.
Растежът може да се окаже в застой.
Друга честа заблуда срещам при хората, които говорят какви изключителни родители имат.
Една жена на 34 години е все още с майка си и баща си, защото те били „направо фантастични".
Оставих я на мира, всички имат право да мислят каквото пожелаят, а и родителите й си бяха много
добре. Това, което беше ясно за мен, е, че тя не беше успяла да се освободи. А беше в пълното си
право да го направи. Имаше уважение, мир, спокойствие, защото всички заслужават това, което
мислят, чувстват и което решат, че е правилно за тях. За мен уважението е важно. На следващия ден,
след обяд, тя внезапно се появи на семинара ми: „Мразя ги!" „Кого мразиш?" - попитах аз малко
объркана, миг, след като бяхме говорили за нещо съвсем различно. „Майка и татко. Мразя ги!"
Може би сте провокирани от прочетеното. Но са ни научили, че трябва да почитаме родителите
си, защото това е за наше добро и ще имаме дълъг живот. Но според мен, за да можем наистина да
уважаваме родителите си и да ги обичаме каквито са, ние имаме нужда да признаем какво чувстваме
към тях и да го кажем на глас.
Жената написа много ядосани писма до родителите си, но не им ги изпрати. Не бих го и
препоръчала. Напишете стотици писма за каквото пожелаете, но не пращайте и едно писмо, преди да
сте се заредили с истинска доброта, идваща от вас самите, след като сте излели чувствата си и това
ви е достатъчно. Така чувствата на обич ще спаднат и ще сте способни да уважавате баща си и майка
си. Не защото чувствате, че „трябва", а защото това ви се струва правилно и естествено.
Жената премина през период, в който все повече и повече събираше смелост да посрещне
чувствата си лице в лице, вместо да ги отбягва. Така започна да живее живота си по свои собствени
правила.
Спомням си и Джери. Той правеше точно обратното на жената, за която досега ви разказвах.
Всъщност много си приличаха, разликата беше, че жената беше потискала агресията си. Джери беше
ядосан на всичко и всички, в това число и на мен, разбира се. Аз го слушах и слушах, и слушах...
След известно време доверието му към мен нарасна.
Започна да показва и другите си страни. Разказа, че агресията му идвала от четиригодишната му
дъщеря. Много се ядосвал, когато откажела да си измие зъбите. Няма нищо лошо в това да сме
ядосани, но не е честно спрямо беззащитното дете. Джери беше един ядосан мъж, защото вътре в
себе си беше много наранен човек. Причината за гнева му беше залегнала някъде дълбоко в него.
Взаимоотношенията му с родителите бяха изключително лоши. Когато идвали на гости к дома му,
той направо излизал от кожата си. Как може да канализира целия този гняв?
Джери писа и писа, и писа. Много му помогна. Сега вече той бе открил безопасен начин, по
който да излее чувствата си. След време му препоръчах едно ментално упражнение. Освен това го
посъветвах да потърси психолог. Да се подложиш сам на терапия може да бъде тежко и трудно.
Смятам, че е много отговорно решение да потърсиш професионална помощ, това е равностойно на
поемане на отговорност за собствения си живот.
Джери пожела да запази в тайна това дали иска да потърси помощ, или не. Той ходеше на
допълнителен курс и общо събиране. Там той даваше да се разбере, че нещата с него се оправяха, и
че вече не се страхуваше от собствените си чувства.
За тези процеси е необходимо да си дадем време. Трябва да се гордеем със себе си всеки път,
когато се сблъскваме лице в лице с чувствата си.
Много хора се страхуват от упражнението да покажат враждебност спрямо родителите си, но те
разбират, че не могат да се надяват на живот, изпълнен с радост, ако не се изправят пред този избор.
Ще ви бъде от полза да поработите над това всеки път, когато почувствате, че сте в безизходица,
ядосани или наранени.
Почувствате ли се в безизходица, ядосани или наранени, обърнете внимание на чувствата си,
признайте ги пред себе си и ги анализирайте. Опитайте се да ги откриете къде в тялото ви се намират.
Какво изпитвате? Какви други чувства се крият за тези, които първо са ви направили впечатление?
Какво ви казват те? Бъдете търпеливи със себе си – работите с важно пособие, което ще ви помогне
да приложите в употреба своята емоционална интелигентност.
Като възрастни ние имаме език, с който да изразим себе си, когато се чувстваме наранени.
Когато като деца сме били наранявани, не сме имали тази възможност. Ще се чувстваме наранени по
друг начин, когато някой докосва предишни наши рани. Мнозина ще кажат, че е невъзможно да се
чувстваш наранен, ако не си бил нараняван преди. Без значение къде се крие причината за
страданието ни, да го опознаем, ни дава възможност да го заличим. С времето всички наши
емоционални рани могат да бъдат излекувани. Неконтролираният гняв може да бъде знак, че сме
близо до стара рана. Нашите чувства са винаги разумни, те ни казват какво се случва и е мъдро да ги
вземаме насериозно. Това, което правим, когато чувствата ни започнат да бушуват, може би не
винаги е толкова разумно, но е хитро да се вслушаме в посланията, които те ни отправят. Гневът ни
дава чудесни следи, за да разрешим емоционалните конфликти и да открием пътя към зародиша на
проблема. Тогава можем да разберем откъде идват гневът и страданието ни.
Връзките ни се развиват и подобряват, когато разкрием
Връзките ни се развиват и
раните си и споделим причината за страданието си с някого. Така
подобряват, когато разкрием
другите по-лесно ще ни разберат.
раните си и споделим
Когато страданието изцяло се изживява, защото сме се
причината за страданието си
задълбочили в него, изучаваме го, вътре в него сме, плачем заради
с някого.
него, едва тогава душевната ни рана започва да оздравява. Така
изживяваме всички свои чувства, свързани със страданието ни оттогава досега, и един ден раната ни
е изчезнала, оздравяла е и ние отново сме силни.
Без да сме имали контакт с всички чувства, свързвани с наша душевна рана, без отново да
преживеем случилото се, то тази рана ще си остане. Да изберем да бъдем уязвими, да изпитаме
всички чувства, свързани с раната, ще ни помогне да станем по-малко уязвими, защото се
пречистваме от страданието и го загърбваме. Така, преминавайки през болката, а не покрай нея, ние
ставаме по-силни хора.
Когато водя дискусия с някой лидер, ние набелязваме душевните рани, получени по пътя му.
Винаги откриваме нещо и лидерът става по-добър мениджър, неутрализирайки опасните зони.
Следващото ниво е всекидневно да наблюдават внимателно какво изпитват, за да могат да се справят
с чувствата, когато те ненадейно изникват. Ключът е да признаем чувствата, изцяло да им се отдадем
и да се вслушваме в тях. Така се научаваме наистина да се вслушваме в самите нас и да получаваме
сигнали, идващи от нас и от околните. Това е метод да ръководим себе си, който трябва да развием,
използвайки емоционалния си интелект.
Винаги е облекчаващо да споделяме с някого, когото обичаме. Тогава душевните рани
заздравяват много по-бързо. Попитайте някого, когото обичате, дали ще бъде до вас в труден момент
и наистина се вслушайте в това, което казвате, в това, през което по-рано сте преминали. Кажете на
човека до вас, че имате нужда от някого, с когото да споделяте проблемите си, но не очаквате той да
ви каже нещо или пък да ви даде съвет. Че ви стига дори само да бъдете изслушани.
Негативните емоции дават негативни резултати

През тези двадесет години, в които изнасям семинари, съм задавала на много хора въпроса как
успяват да продължат напред въпреки трудностите по пътя. Отговорите варират и методите са малко
или много ефективни, смятат те.
Как продължавате напред, след като сте имали тежък ден? Какво правите, когато се намирате в
труден период?
Това, което ми стана ясно, е, че различните хора имат различни начини и това, което помага на
един човек, невинаги би помогнало на друг. Важно е също да признаем, че другите хора не могат да
ни помогнат. Често съществува илюзията, че няма проблем в това вместо да се изправим на крака, да
продължим да „лежим на земята".
Някои от нас са смятали, че сме способни да помогнем на други хора. Това е поредната заблуда.
Ако човек не иска да получи помощ, той няма да излезе от
Ние сме това, което сме и безизходицата си. Не казвам, че това е умишлено, но, за щастие, на
сме такива заради избора, практика не чуждата, а нашата собствена воля и избор дирижират
който постоянно правим, какво да се случва с нас. Но в много случаи си мислим, че чуждото
съзнателно или не. мнение е решаващо за нас.
Ние сме това, което сме и сме такива заради избора, който
постоянно правим, съзнателно или не. Волята и изборът ни предопределят какво се случва с нас.
Някои смятат, че изцяло зависят от чуждия избор. Въпреки че на много от нас това може да се стори
вярно, ние сме също толкова отговорни за собствения си живот и не зависим от другите. Можем да
помолим за помощ, но същинската работа трябва да свършим ние. Ние имаме влияние и можем да
направим нов избор, който на свой ред ще доведе до нови резултати.
Повечето лидери, които се обръщат към мен, са заети да развиват управленческите си умения.
Те вече са успели в работата, с която се занимават. От време на време при мен идва някой потиснат
шеф. Внимателно избирам с кого искам да работя. Гледам на тях като на хора, готови да платят
цената - да правят каквото трябва, за да се доближат до живота, който желаят. Мога да им дам способ
и да им задам подходящите въпроси, за да ги отведа по правилната следа, но не и да върна някой
друг обратно на крака. Мениджърът трябва да изпълни няколко задачи, които заедно сме
формулирали, за да си осигури напредък. Уча клиентите си сами да се изправят на крака.
Микаел, който беше мениджър на компания, използваше следния образ - да бъдеш под и върху
масата. Нуждаехме се от методи да се качим върху масата и дори по-високо. Един такъв метод е да
изкрещим, да „влезем в чувствата", да ги преувеличим, така че постепенно те да затихнат, а ние ще
забележим, че започваме да се изкачваме на масата. За да проверите точно къде се намирате в
момента - дали под масата, по ръба й, върху нея или още по-нависоко - един добър тест е това как се
чувствате. Здравословно е да проверяваме чувствата си в течение на целия ден. Тогава ще можете да
се изправите срещу тях, да ги обедините и да продължите напред. Това е начин да се подсигурите, че
използвате емоционалния си интелект върху себе си и заобикалящия ви свят така, както искате.
Има огромна разлика между чувствата, които носим в себе си в даден момент - те варират от
щастие, радост, спокойствие до дълбока мъка, горчивина, агресия и раздразнение, от което не можем
да се избавим. Всички негативни емоции могат ни тежат и да ни държат в лошо настроение, но по
различни начини.
Как можем отново да се изправим на крака, стига да го искаме?
Често прилаган метод да се отървем от напрежението, особено що се отнася до мъжете, е
джогингът. След известно време нивото на ендорфините спада, идва като глътка свеж въздух и
животът ни се струва по-лек. Други се разхождат, трети слушат музика, а четвърти правят фигурки
от дърво. Някои секат дърва и им става весело, представяйки си, че това е шефът им или съпругата
им. (Чудесна терапия!) Един мъж сподели с участниците в семинара, че онанирал всеки път, когато
чувствал, че е под стрес. Има хора, които обичат да говорят много. Има много начини да се справим
със стреса.
Дори аз не спирах да говоря с приятелите си в периода преди развода, когато се чувствах
наранена или ядосана. Не разбирах, че болката и гневните ми чувства товареха и останалите. Беше
като да се „изповръщаш" върху този, с когото говориш. Не ме издържаха дълго време и трябваше да
открия други и по-добри начини да превъзмогна тези ужасни чувства.
Спомням си за един участник в семинарите, който имаше проблеми в работата. Между него и
един от хората, с които трябваше да работи заедно, имаше сериозен конфликт. Сблъсъкът им
продължи повече от година. Въпреки това той не чувстваше, че съществува проблем. Казваше, че
проблем има този, с когото трябваше да работи. Когато поговорих с жена му, се оказа, че той си го е
изкарвал върху нея, „повръщал" е върху нея повече от година и сега тя не можеше да го слуша
повече. Той смяташе, че е нарушение на брачния договор, но жената казваше, че затъвала все по-
дълбоко с всяка следваща негативна история, която мъжът й разказвал за своя „невъзможен" колега.
Съпругът не допускал, че той е бил този, който е имал проблем. Било му толкова лесно да
излива нещастието си върху своята съпруга и да се смее, когато всичко с него се оправяло.
Попитах го как е любовният му живот и не бях изненадана от отговора. Никак!
Негативните емоции дават негативни резултати.
Когато съпругата му вече не искала да слуша за несгодите му, той бил принуден да търси нови
методи. Ако отидел на психолог, можел да открие проблема си, но човек не отива толкова лесно на
психолог. Много психолози, подобно на огледало, отразяват какво казваме, за да открием сами
проблема.
Какво е можел да направи мъжът, който безспирно се оплаквал на жена си и мислел, че вината е
в сътрудника му, за да разреши своя проблем? Сътрудникът му бил просто катализаторът за
проблема (и не бил дори наполовина виновен за случващото се).
Без значение дали се оплакваме от обстоятелствата, тичаме, сечем дърва или се занимават с
дърводелство, за да освободят напрежението, ние сме еднакво далеч. Никой от тези начини не
премахва проблема, а само временно ни носи облекчение. Да не говорим, че това не са дейности,
които могат да ни донесат искрена радост.
„Тревожните" емоции
„Мисли с главата си" - казваме често. „Бъди разумен!" или „Мисли позитивно". Но за този,
който иска да промени живота си, чувствата са най-важният инструмент. Твърдя, че чувствата, които
изживяваме като негативни и които ние не искаме да оставим да ни обземат, можем в най-голяма
степен да използваме като движеща сила. Стига да се научим как да ги използваме в своя изгода.
Позитивните емоции са недвусмислени, за нас те не са сложни и ги възприемаме като нещо
хубаво. Позитивните емоции са от полза както за нас, така и за околните. Чувстваме се в безопасност,
обичащи, щастливи, имаме самочувствие и спокойствие. В това състояние ние даваме на другите със
самото съществуване. Чувстваме се близо - както до себе си, така и до другите. Можем да видим
потенциала си. Въобще можем да кажем, че позитивните емоции повлияват по положителен начин
заобикалящата ни среда.
Негативните емоции не са толкова недвусмислени. Когато сме в близост до тях, може би се
чувстваме тъжни, уплашени, ядосани, раздразнени, може би завиждаме, усещаме безпокойство,
липса на безопасност и самочувствие. Но е важно да бъдем в контакт и да разпознаваме негативните
чувства, защото можем да ги превърнем в свое оръжие. Моята
Но е важно да бъдем в
работа се състои в това да ви показвам как можете да използвате
контакт и да разпознаваме
негативната енергия, за да се отървете от чувството на
негативните чувства,
безпомощност, чувството за вина и безпокойство, за да си създадете
защото можем да ги
един по-добър живот.
превърнем в свое оръжие.
Това, което наричаме възпитание, в голяма степен се състои в
умението да потискаме и прикриваме чувства. Но чувствата рядко
са недвусмислени. Ние може би си мислим, че имаме контрол върху тях и че те не са видими, но не е
така. На дадено равнище в нас самите ние разбираме чувствата на останалите и те разбират нашите,
въпреки че невинаги е лесно да ги изразим с думи или да ги разберем на съзнателно ниво.
Ако не всичко се въртеше около нашите чувства, животът би бил много, много по-лесен, но и
невероятно скучен.
Всички хора имат вариращи чувства. Понякога сме заредени с най-положителни емоции, а
други пъти - с много отрицателни. Ние сме сложни същества, никой от нас не е само добър или само
лош. И двете се борят в нас - великодушието и дребнавостта, любовта и омразата, безразличието и
отговорността, радостта и мъката, както и всички техни нюанси. Не е нещо нередно да имаме
негативни емоции, не е нито лошо, нито хубаво, че имаме чувства. Всичко е наред с тях. Това, което
можем да кажем, е, че негативните емоции често водят до негативни резултати или негативно
влияние върху другите.
Но какво да правим с негативните емоции? Простичко казано има три начина да се справим с
тях: да ги задържим в себе си, да ги излеем върху околните или да ги изкараме от себе си, без да ги
прехвърляме върху другите. За последната алтернатива става въпрос в тази книга; това е
емоционално интелигентният начин да превъзмогнем чувствата.
Или още - „Татко удря мама, мама удря мен, а аз удрям котката". Има много мъдрост в подобни
поговорки. Но истината е, че татко, мама и аз преди всичко удряме себе си. В противен случай
нямаше да ни се налага да удряме другите.
Чувствата, които се задържат в нас и не намират външен израз, са разрушителни за нас.
Повечето от нас са научени, че не могат да бъдат ядосани или раздразнителни. Вместо да изкараме
навън негативните чувства, ние ги задържаме в нас. Погребваме ги дълбоко в себе си, в
подсъзнанието си. Те са там и живеят свой собствен живот. Те ни карат да се чувстваме зле,
нараняват ни, правят ни пасивни, а в най-лошия случай ни разболяват. Ние знаем всичко това, но
въпреки това продължаваме да се ядосваме на себе си. А да сме ядосани на себе си, означава, че не
разполагаме с нищо позитивно, което да дадем на другите. Можем да даваме на другите повече или
по-малко от това, което даваме на себе си.
Благодарение на съвременната психология ние вече знаем, че е здравословно да даваме израз на
чувствата си. Важно е да казваме какво мислим, да „си взимаме живителна глътка въздух", да
изпускаме парата от време на време. Дилемата се появява от факта, че получаваме обратно това,
което сме дали, така че когато излеем чувствата си върху другите, можем да смятаме, че ще ги
получим обратно под някаква друга форма.
Спомням си Арне. Той често казваше какво му има, когато беше недоволен, раздразнен от нещо
вкъщи или в работата. Дори смяташе, че е здравословно и правилно да бъде директен и да казва
какво чувства. Резултатът беше, че често пораждаше конфликти както у дома, така и на работното си
място. Въпреки че самият той се чувстваше облекчен, след като е излял чувствата си, той влияеше
много отрицателно на околните и по този начин получаваше много негативизъм обратно.
Арне беше прав, че е здравословно да изразяваме чувствата си. Но има много начини, по които
да го правим, без това да се отразява на околните. Именно това е възможността, от която много
малко хора се възползват, защото повечето не я виждат. Това, което обикновено виждаме, е
възможността или да бъдем ядосани и раздразнени, или да задържаме чувствата в себе си,
преструвайки се, че не съществуват.
И двата начина водят до нещастие, конфликти и трудности.
Не можем да дадем повече от това, което имаме като положителни емоции, нито пък можем да
вземем повече, от това, което вече имаме. Не е ли плашещо? Но как да се измъкнем от омагьосания
кръг от негативни емоции така, че да можем да даваме повече и по този начин да получаваме повече
в замяна?
Нека опитаме да бъдем благосклонни спрямо негативните емоции, след като те ни създават
толкова много грижи и ни карат да мислим, че губим контрола и самочувствието си. Но нека първо
се спрем на трудната част от негативните чувства, а след това върху позитивните възможности,
скрити в тях, ако бъдат използвани по конструктивен начин.
Когато сме ядосани и сърдити, когато се обвиняваме за нещо, когато сме в лошо настроение
или изпитваме завист - и просто позволяваме тези чувства да останат в нас - ние сме в безизходица.
Това означава, че сме се изолирали и нямаме достъп до ясната, полезната и позитивна информация,
която се намира в нас. Губим картина, а си мислим, че виждаме всичко. В известен смисъл
оглупяваме, без значение колко сме интелигентни в действителност. Заради негативните си емоции
ние все повече блокираме реалния си интелект, цялата информация и знание, които се намират в
подсъзнанието ни. Отдалечаваме се от важни страни в самите нас.
Тъй като живеем в култура, в която сме научени, че не е редно да бъдем ядосани, много от нас
ще обърнат гръб на негативите емоции, вместо да признаят, че ги имат. Така попречваме на
собственото си развитие и на своите възможности, като с това си отнемаме свободата в живота. Само
истината в самите нас може да ни освободи, а нашите чувства са важна част от тази истина, които
трябва да излеем навън, за да имаме развитие, радост, яснота и сили.
Преди смятах, че негативните емоции идват отвън заради това какво някой е казал или какво се
е случило. Сега със сигурност знам, че чувствата идват от мен самата, а вашите - от вас. Може да има
различни мнения по въпроса защо се чувстваме по определен начин, но съм убедена, че позитивните
чувства само могат да ни помогнат. Също толкова сигурна съм, че негативните емоции, които
задържаме в себе си, създават трудни ситуации. Ето защо за мен чувствата представляват огромен
интерес, тъй като именно оттук започвам да съзидавам. Моите чувства и мисли съзидават живота ми.
„Чувства и мисли работят заедно - чувствата помагат на мислите, а мислите могат да
анализират чувствата. Емоционалната интелигентност е способността да се използват чувствата, за
да разрешаваме проблемите и да имаме по-добър живот" - казва доктор Джон Майер.
Всички знаем какво е да „се събудиш с главата наопаки". Тогава всички пътници в автобуса са
сърдити, колегите нищо не разбират, шефът ни е глупак, а децата са невъзможни... Накратко казано,
влюбени ли сме, започваме да гледаме света през розови очила, не е ли вярно? Реалността, която
възприемаме, е такава, каквито са и чувствата ни.
Ние носим миналото в себе си

Нека ви задам един наистина глупав въпрос: какво има вътре в един лимон? Лимонов сок,
разбира се. Тогава питам защо лимоновият сок излиза от лимона. Дали е защото вие или някой друг е
стиснал лимона, или защото лимоновият сок е вътре? И двете, ще кажете вие. Това е един прост
модел, но нека го изпробваме.
Нека си представим, че всички сме лимони. В лимона се намира нашето бъдеще и настояще.
Там се намира това, което създава радост и което ни прави тъжни; там има много доброта и много
агресия. От време на време изстискваме своя или нечий друг лимон и позитивните чувства излизат
навън, а друг път излизат негативни емоции.
Може би ще се съгласим, че всичко, което излиза от нашия „лимон", идва от нас самите и
следователно е наше. Това, което излиза от вашия „лимон", е ваше.
Да изберем да видим, че Може би ще се съгласим, че лимоновият сок преди е бил в лимона,
нашите чувства ни но вече не е, тъй като някой го е стиснал. Най-важното е да видим,
принадлежат, е най-важният че всички наши чувства са наши и идват от нас. Ако не приемаме,
избор, пред който сме че чувствата ни идват от нас и са наша отговорност, никога няма да
изправени. можем да създадем живота, който искаме. Спрете за малко тук и се
запитайте дали сте способни да признаете, че вашите чувства идват
от вас самите и са ваша отговорност. Защото ако чувствата ни
идваха отвън, нямаше да можем да влияем на живота си. Когато прехвърляме отговорността за
чувствата ни на другите, ние заявяваме, че сме безсилни. Да изберем да видим, че нашите чувства ни
принадлежат, е най-важният избор, пред който сме изправени. Имаме най-различни видове чувства и
всички те могат да изскочат от лимона. Всички чувства са естествени и няма нищо нередно в това, че
ги изпитваме.
Но какво да правим с отрицателните емоции? Отрицателните емоции са най-вълнуващото,
което имаме, защото чрез тях, а не без тях откриваме истинско щастие, близост, успех,
проницателност и яснота. А кой би могъл да ръководи себе си без яснота? Кой би могъл да ръководи
останалите без яснота?
В негативните чувства се крие нашият реален потенциал. И наистина имам предвид, че се крие.
Като изкарваме от себе си негативните емоции, вместо да ги задържаме, ние откриваме ценното в
себе си, нашето истинско познание. Ако се преструваме, че нямаме негативни чувства и ги
задържаме в себе си, ние сами си поставяме бариери. Ще ми се да можехме да се радваме на
отрицателните си емоции, така че да можем да ги посрещаме с отворени обятия, да преминаваме през
тях и да откриваме ценното, скрито в тях. Ние трябва напълно да опознаем тези чувства, за да можем
да се избавим от тях и така нататък.
Нека ви илюстрирам какво имам предвид с една история:

Когато Сюзън била малка, тя се криела всеки път, когато чувствала болка или тъга. Стисвала
здраво зъби и не разговаряла с никого за това, което я измъчвало, въпреки че можела да говори. Това
бил успешен за нея начин да преживява в по-ранните си детски години. Когато се уплашела, просто
отивала и се скривала зад пердето и оставала там, докато не почувствала, че опасността е преминала.
Чрез този вид реакция тя успявала да се справя с негативните чувства през целия си пубертет и дори
като възрастна. В нея обаче си оставали неизразените чувства на страх, агресия и гняв, които
оставали несподелени, тъй като тя била решила да „стиска зъби" и да не казва за това на никого.
Докато Сюзън растяла, била много мил, но упорит човек, смятал баща й. Той очевидно
предпочитал брат й, който бил екстровертен и очарователен. Майката се чувствала виновна за
малката Сюзън, защитавала я и направо я задушавала от обич.
Когато Сюзън пораснала, имала приятел, който се отнасял към нея зле. Отивала „зад пердето" и
тихо се отдавала на страданието си. Натискът върху нея станал толкова голям, всички предишни
чувства, които криела от детството си, се примесили със сегашната й болка, довеждайки я до
депресия. Но се случило нещо. Най-сетне чувствата излезли навън. Писала толкова много, че ръката
започнала да я боли, и най-сетне започнала да споделя с приятеля си какво имала предвид. Било
борба на живот и смърт. Ставала все по-силна и по-силна, осмелявайки се все повече и повече да дава
израз на емоциите си. В този процес тя успяла и да изрази с думи и да премине през всички лоши
чувства, които таяла към баща си. Поставила граници на тенденцията на баща й да приема помощта й
за даденост. Изправила се срещу властния си баща и го поставила на мястото му. Направила го с
известна агресия, каквато всичко облекчаващо ни носи. Този пречистващ процес спомогнал двамата
да създадат топла, крепка и изпълнена с уважение връзка.
Сега вече се чувствала добре. Агресията, от която се освободила, отприщила много източници
на потенциал в нея. Започнала да следва и получавала най-високите оценки - нещо, което било
непознато за нея преди. Била поела отговорността да дава израз на всички свои негативни емоции,
които й пречели от много години.
Но имало и още. Когато баща й починал, тя отново отишла и се скрила „зад пердето". Брат й,
който мислел, че можели да разчитат един на друг, решил, че е изгубил двама от най-близките си
хора наведнъж - баща си и сестра си. Било почти предвидимо, че сестра му ще поиска да отиде да се
скрие при трудна ситуация, защото си била такава.
Когато този път отишла и се скрила, болката мигновено станала толкова голяма, че тя отново
почувствала, че се бори за живота си. Избрала да признае чувството на болка и страх, което се било
натрупало в нея, и да се изправи срещу него. Казала на брат си: „Не ме задушавай от любов". В нея
все още стояло загнездено болезненото чувство, свързано с обсебващото й поведение. Майката била
починала преди 20 години, Сюзън все още пазела спомените в себе си.
След като Сюзън се съгласила отново да премине из основи и обстойно през негативните си
емоции, слънцето сякаш изгряло. Почувствала се силна и пречистена. За първи път в живота си тя
знаела какво иска - искала да си върне обратно своя брат и да поеме фериботната компания на баща
си. Винаги била притежавала способността да се занимава с нещо, но способностите й никога досега
не се били проявявали, още по-малко пък волята й. Сега наистина се
Ако сте способни да
чувствала жива. Използвала себе си.
признаете отрицателните
Ние сами създаваме своя свят. Ако отново не изживеем
емоции, вие вече сте на път
негативните емоции, оставяйки ги да излязат навън, винаги ще
към един по-добър живот.
бъдем подложени под един и същ натиск и ще получаваме един и
същ резултат година след година. Отново ще изградим миналото си,
защото сме насочили поглед към бъдещето си, а настоящето ще променим чрез миналото.
Преминавайки отново през отрицателните емоции, все повече и повече ще неутрализираме
негативното в миналото и ще можем да изградим много по-позитивно бъдеще.
Как човек да промени негативните емоции, как да ги неутрализира? Има много начини, но
всички включват връщането обратно към тези емоции, повторното им и пълно изживяване (без
значение колко „забранени" са те), както и да ги изразим с думи. В тази глава ще се занимаваме по-
обстойно с практически упражнения без празнодумие.
Когато изразим какво изпитваме, ние сме на път да премахнем безизходното състояние, в което
се намираме, и ще можем отново да виждаме по-ясно. Ще станем по-спокойни и самочувствието ни
ще нарасне. Ние, хората, непрестанно попадаме и излизаме от ситуации, в които сме „блокирани".
Тайната е да признаем, че това е така и да се държим по начин, сякаш през цялото време ние се
тренираме да изпитаме своите собствени чувства, научавайки се да изслушваме самите себе си.
Тренирайте се да си казвате: „Чувствам..." и изследвайте внимателно всичко. Ако сте способни да
признаете отрицателните емоции, вие вече сте на път към един по-добър живот.
Когато негативните чувства са канализирани - и това при всички случаи трябва да стане когато
сте насаме със себе си - ние се доближаваме до нашите неограничени позитивни емоции. Всички
хора имат достъп до позитивни, нежни чувства вътре в себе си, особено когато негативните емоции
са канализирани. Мнозина са затруднени да повярват точно в това. Страхуваме се, че светът ще
открие ужасяващата истина за нас, какви всъщност сме. Строги сме спрямо себе си и мислим, че сме
някакви нещастни същества. Знам, че притежавате безмерна доброта и душевна красота вътре в себе
си. Знам, че вие и аз заслужаваме да бъдем обичани - от себе си и от другите.
Докато напътствах Карл, който беше мениджър на един голям концерн, той ми разказа: „Сега
ако съм тъжен, не се съвземам по начина, по който правех преди. Вместо това се връщам обратно в
офиса, затварям вратата и се оставям на чувствата си. Не ми отнема много време да се отърва от
тъжното си настроение и отново се чувствам позитивно зареден. Така отново мога да се вслушам в
разума и сърцето си и да се гордея със своята проницателност."
Трябва внимателно да преминем през всеки слой на агресията си, за да се доближим до любовта
в себе си. Мнозина не биха искали да чуят точно това, защото са научили, че негативните чувства са
неприятни. Но негативните чувства са необходими, за да израснем. Всеки път, когато забележите, че
сте раздразнени, че завиждате, че сте ядосани или дребнави, можете да откриете хиляди гледни
точки, вместо да се самообвинявате. По този начин няма толкова лесно да загърбвате чувствата си.
Когато успеете да изучите чувствата си, да ги изпитате и да ги изразите с думи, вие канализирате
негативните емоции и ставате по-силни и по-свободни. Колкото е лесно, толкова е и трудно!
Когато успеете да изкарате от себе си негативните чувства, без да ги „изливате" върху
околните, ще се натъкнете на скрити източници на потенциал. Така по-добре ще разберете самите
себе си и ще получите по-голяма яснота в живота си, вместо да бродите из една объркана каша. Ще
виждате кристално.
Един лидер, който посещаваше семинарите ми преди няколко години, ме попита защо отделям
толкова много време да говоря за отрицателните емоции. Той искаше да говорим за позитивното и да
бъдем позитивни. Някога и аз мислех точно като него, бях толкова „позитивна", че за малко не умрях
от това. Но само мисълта или волята не могат да премахнат лошите или отрицателните чувства. Не е
достатъчно само „да мислим позитивно". Можем да се вземем в ръце и да бъдем позитивни до такава
степен, че да отричаме другите страни от същността си, и понякога това може и да е удачно. Но е
изключително важно да интегрираме негативните чувства. Трябва да преминем през тях и да ги
изкараме от себе си. Опитате ли да ги забравите, те ще заживеят свой собствен живот вътре във вас.
Измъкнете ги от себе си, разгледайте ги добре, изследвайте ги и те ще се превърнат в източник на
сила и радост и ще ви помогнат да разберете кои сте, какви източници на потенциал притежавате и
какво искате. Поемайки отговорността да канализирате негативните си чувства, ще се домогнете до
чувства на обич - това е най-голямата отговорност, свързана с вашия живот, която можете да
поемете, и предпоставка за това да можете да давате на другите.
Контакт със собствените ни емоции

Живот без „тревожни" чувства би могъл да бъде чудесен, а да прекратим контакта с чувствата
си може да изглежда практично разрешение на проблема, но това е като да се откажем от богатството
на живота. Не съществува истинска близост, когато премахнем и изместим чувствата си, а само
неуловими илюзии за близост, както например чрез секса. За да изживеем истинска близост, трябва
да преминем отново през чувствата, за да излекуваме раните, които са вътре в нас.
Без да влезете в контакт с чувствата си, не можете да приложите в употреба своята емоционална
интелигентност. На вашето познание ще му липсва дълбочина. Ще започнете да мислите, че това е
борба за доближаването ви до добра лична връзка и за това да бъдете добра майка или добър баща,
шеф, колега или служител.
Мнозина избират да се отдалечат от емоциите си, защото в определен момент те са твърде
болезнени, за да се справят с тях. Още на съвсем ранен етап от живота си те са научили, че чувствата
са нещо, което човек трябва да запази за себе си, че не е съвсем правилно да ги показваме. Други са
ядосани и агресивни през цялото време. Индиректно те търсят любов, нежност и разбиране.
Ако сме се затворили за чувстват си и нямаме контакт с тях, те живеят свой собствен живот в
подсъзнанието ни. От там те влияят върху живота ни, независимо дали ние признаваме, че ги има или
не.
Да нямаме контакт със собствените си чувства, означава на първо място, че нямаме връзка със
себе си и не се познаваме. Зад всяко отделно чувство се намира важна информация за нас и нашето
минало. Означава също, че се лишаваме от шанса да повторим онова, което по различни причини ни
е донесло душевни рани.
За да можем да водим пълноценен и богат живот е
Да живеем, наистина да необходимо първо да опознаем себе си. Да живеем, наистина да
живеем и да опознаем себе живеем и да опознаем себе си е предпоставка да опознаем и
си е предпоставка да другите. Ние опознаваме себе си единствено свързвайки се с
опознаем и другите. чувствата си и изживявайки ги отново. Чувствата трябва да получат
външен израз.
Ако сме разкъсвани от собствените си чувства, това може да ни доведе до конфликти, които
самите ние не разбираме, защото изпращаме сигнали, които не са ни ясни. Тялото има свой собствен
език, който ни казва истината за душевното ни състояние. Тялото никога не лъже. Езикът на тялото
ни казва много повече, отколкото ние самите. Когато сме разкъсвани от своите чувства, езикът на
тялото ще каже на околния свят как всъщност се чувстваме. Излъчваме двусмислени послания,
независимо дали го искаме или не. Защото въпреки че нямаме контакт със собствените си чувства,
ние ще комуникираме със заобикалящия ни свят. По същия начин на едно несъзнателно ниво ние
разчитаме чуждите „двойни" сигнали.
Ако сме разкъсвани от чувствата си, това може да ни докара до болест. Всички чувства, които
не са успели да излязат навън, ще могат да се обърнат срещу нас и да създадат плодородна почва за
психосоматични нарушения.
В определени периоди от живота си много от нас бягат от своите чувства. Тогава може би ще
усетим как тялото ни възпира, разболявайки ни от един сериозен грип, например. Една настинка
може да бъде същото като това тялото ни да плаче; когато в даден момент не сме взимали достатъчно
насериозно чувствата си и не сме ги изразявали, ще потече не само носът, но и сълзите ни. Често
настинката ни се появява в петък след работа, защото тогава най-сетне даваме на тялото да си почине
и да поплаче.
Когато се занимавах с ментално обучение на футболния отбор Улф, играчите говореха за това
как тялото им олеквало, когато изкарвали от себе си чувствата си. Един безупречен спортист е изцяло
зависим от това да има контакт с чувствата си и да може да ги канализира.
Някои от хората, посещаващи семинарите ми, имат толкова лоша връзка с чувствата си, че
телата им са напълно вкочанени.
Помня добре Кристиан.
Срещнах го едно лято, докато се разхождах на плажа. Той дойде при мен и това, което видях,
беше една много вкочанена фигура. Разказа ми, че е безработен и че новата му работа била да си
намери работа. Поговорихме си и аз си мислех какъв чудесен, силен и добре развит източник на
ресурс има в този мъж. Но защо така се беше вцепенил? Ще ми се да можеше да закрещи и да
поплаче малко, за да изкара от себе си цялото напрежение, на което се дължеше неговата скованост.
Той беше като бомба, която чака да избухне, и не беше съвсем комфортно да бъдеш с него.
Попита ме с какво се занимавам и аз му разказах, че изнасям семинари за личностно израстване,
развитие на ръководните умения и тиймбилдинг. Той прояви голям интерес. Наскоро беше прочел
много книги за личностното израстване и за ръководенето. За пореден път получих потвърждение, че
книгите сами по себе си не помагат, докато човек не започне да прави упражнения, за да помогне на
своя собствен свят от чувства. Повечето от нас „могат" много, но това, от което имаме нужда, е да
поработим върху чувствата си, за да можем да стигнем и по-далеч. Именно тези негативни чувства,
върху които Кристиан не беше работил, го спираха. Те имат способността да излизат на
повърхността, когато изгубим работата си, или ни потискат по някакъв друг начин. Той
изразходваше много енергия, за да държи чувствата си в шах. (Беше на път да се срине.) Съчувствах
му. Той се усмихна с ледена усмивка: „Човек трябва все пак да бъде позитивен, по дяволите".
Реши да дойде на мой семинар и няколко месеца по-късно той смело седеше там заедно с
останалите участници.
Защо бягаме?
Всички ние искаме да си създадем добър живот, но не спираме да бягаме от проблемите. Когато
сме прекалено заети, ние губим контакт с чувствата. Дочуваме сигналите, които те се опитват да ни
дадат, вместо да отделим време да ги изживеем. Нашите чувства са носители на съобщения,
съдържащи „интелигентна" информация и насоки, но хората, които бягат, не ги получават.
Светът изисква много от нас, но най-много изискваме от себе си самите ние. Ако искаме да
приложим в употреба своята емоционална интелигентност и тя да ни бъде полезна, трябва да забавим
темпото и да бъдем внимателни. Защото няма да е особено разумно от наша страна да допуснем
сърцето или разумът да действат против нас.
Йенс „бяга", когато говори по телефона. Неприятно е да бъдеш от другата страна с човек, който
е толкова забързан. Липсващата у него чувствителност си проличава и от имейлите, които той
изпраща. Често те са абсолютно несвързани. Според самия него притежава много емоционална
интелигентност и може би това е така, но от полза ли му е? Ние не можем да я използваме, докато
бягаме непрестанно. Способността да чувстваме е способът, който ни е необходим, за да можем да се
възползваме от емоционалната си интелигентност.
Когато сме истерично забързани, оставаме с впечатлението, че разговорите, които водим с
другите, надвишават ограничението на скоростта и с охота започваме да мислим върху идеи за десет
нови проекта, преди още да сме завършили с първия. Преди много години такава скорост силно ме
впечатли; сега виждам, че тя е само пречка за нашата ефективност, когато става дума за постигане на
целите ни. Трябва да намалим скоростта и да насочим вниманието си изцяло по посока на
емоционалния ни интелект и вътрешния ни глас, за да създадем смислен живот. Ние можем
единствено да се вслушваме и да се гордеем с вътрешния си глас, когато сме спокойни и
съобразителни.
Преди няколко години бях партньор в разговорите с Лео, бивш мениджър на концерн. Току-що
беше изгубил работата си и беше напълно смазан. Сега нямаше къде да бяга. Анализираше живота си
от всички ъгли и сортираше това, което беше важно за него. След време започна да живее отвътре
навън - нещо, което не беше правил от много години, или изобщо не беше правил. После Лео се
превърна в един от най-силните лидери, за които знам. Стана мениджър на голяма международна
компания и като такъв се ползва от самочувствието си и уважението на служителите си. Научи се да
бъде отворен и да споделя опита си. Той е откровен, показва съчувствие и говори от сърце. Лео е
много директен и има смелостта да казва истината. Не е особено приятно за някои, но той смята, че
човек трябва да е прям спрямо себе си и околните. Тъй като за Лео стана от изключително значение
да може да използва емоционалната си интелигентност, той превърна в своя цел да осведоми по този
въпрос и служителите си.
На Лео му отне година да изгради себе си отново и да започне да показва от себе си повече,
отколкото досега. Той плати цената да стигне дотук. Той винаги е бил прекрасен човек, но никога до
този момент не го бе показвал по такъв начин. Беше бягал прекалено бързо, за да си даде време и
пространство да бъде умен. Да използваш емоционалния си интелект е същото както да станеш по-
умен. Когато Лео постъпи па новия си пост, компанията губеше пари. Но всички заедно успяха да
обърнат загубата в печалба.
Готови за залог
Елен става в 6:30 всяка сутрин, и зиме, и лете, като си облича дрехите за тренировка. Върви
десет минути, след което започва да тича в бавно темпо. Двадесет минути по-късно тя си взима душ.
Там тя си говори: „Как си, Елен?" Чувства с цялото си тяло. Дали е под стрес или напрегната? Ако
отговорът е „да", тя се оставя на чувството, докато то не изчезне. След това се оставя чувствата да й
„говорят" и да й кажат как да се справи. Ако е ядосана, тя крещи под душа, докато не усети, че
гневът го няма. След спокойна и приятна закуска тя е готова да отиде на работа. В осем часа тя вече е
там - пречистена и готова както физически, така и психически.
Ако нещо неочаквано пробуди чувствата в нея, тя се усамотява за малко и оставя чувствата да
се покажат на повърхността, пише за тях, докато отново не намери покой. Проверява често чувствата
си, за да разбере как върви денят й и дали има контакт с тях. Така Елен може безопасно да ръководи
другите, защото може да ръководи себе си.
Всички лидери, които напътствам, всекидневно прилагат различни методи, за да се справят с
чувствата си - методи, които им помагат постоянно да използват силата и насоката, която получават
от емоционалния си интелект. При различните хора методите варират - ако например трябва да
изпращате децата си на училище всяка сутрин, вероятно ще имате по-различен подход от този на
Елен. Но всички ние сме топлидери в собствения си живот и носим отговорност за резултатите,
които постигаме. За да можем да си осигурим добри резултати, може би трябва да „измием" себе си и
да се подготвим за работния ден по повече от един начин.
Близостта е нещо, което се изгражда

Знам, че всички искат едно нещо. Знам, че знаете какво е то, защото и вие го искате - близост.
Но странното, според мен, е, че толкова бързо го забравяме. Все повече се стремим да намираме
заместители. Това да обвиняваме някого няма да ни донесе близост, нито пък обратното. Не с всички
хора бихме искали да бъдем близки, но има един човек, с когото бихме искали да сме близки през
цялото време, и това сме самите ние. Да бъдем близки със себе си и за мен означава да имам пълно
спокойствие в душата си и съм забелязала, че такъв покой ни липсва, когато сме раздразнени,
ядосани, агресивни, завистливи, кисели, когато се чувстваме виновни спрямо себе си или се
самообвиняваме за нещо.
Нека сега споделя всичко, което знам, така че всички да знаят
Има един човек, с когото от самото начало: не можем да бъдем близки с друг човек, ако
бихме искали да сме нямаме близост със себе си. А за да можем да сме близки със себе
близки през цялото време, си, трябва да изкараме от нас всички негативни емоции.
и това сме самите ние. Спомням си най-първия път, когато почувствах близост с
приятеля си – беше като нирвана и знаех, че искам още от това.
Имах пълен душевен мир в себе си.
Затова почувствах, че се нуждаех от това усещане, ни то не се появи. Бях леко раздразнена, че
нищо не се случваше. Отне ми малко време да разбера – как, по дяволите, исках близост с него като
таях раздразнение в себе си? Невъзможно. Ново прозрение.
Човек не може да бъде раздразнен и да има близост в един и същи момент. Напълно
противоречиво е. И понеже за мен близостта беше важна цел, нещо, за което бях копняла през целия
си живот, аз започнах да проверявам чувствата си. Бях ли раздразнена от нещо, от някого или от себе
си, пишех за това свое чувство и така го изживявах. Когато бях „прочистила” системата си от всяко
раздразнение, ставах спокойна и близостта идваше от само себе си.
В основата си бях избухлив човек, затова имаше много писане и пречистване.
Разбрах, че след всеки процес на пречистване имах какво да давам, и мисля, че точно за това
става въпрос. Също вярвам, че както вие, така и аз можем да вземем много, ако дадем много от себе
си. Когато сме се избавили от всички тъжни и неприятни чувства, и сме поговорили за проблемите
си, сме постигнали близостта със себе си. Само тогава ще можем да имаме близост с онзи, когото
обичаме.
От всичко на тази земя близостта е това, което най-много искам, но е изкушаващо да вярваме,
че хубав автомобил или много пари ще ни накарат да се почувстваме на върха. А именно около това
се върти нашият свят.
Трудни хора
През дълъг период от живота си исках всичко да се обостри, така че да го разбирам по-добре.
Трябваше ми много малко, преди да се възмутя от това, което другите казваха или правеха. Получи
се така, че почти всички, с които общувах, ме дразнеха и трябваше да се променят. Аз бях
единствената, която постъпваше правилно, за разлика от всички други.
Беше много изморително за мен да превъзпитавам всички и смятах, че нямаше резултати. За да
успея, трябваше да уча 252 милиона американци, а в Норвегия бяха четири милиона. Най-сетне видях
смешното в това да опитвам да се справя с такава задача. Вместо това реших да започна от себе си.
Все още работя по въпроса!
Сега знам едно нещо - щом човек е такъв, значи може да бъде такъв. Единствената ми задача е
да се науча да се отнасям към него или към нея такъв, каквито е, вместо да се опитвам да го
променям. Това е удивителна задача, защото срещайки се с останалите, на повърхността в мен се
надигат дълбоко таени чувства и ми носят информация за мен самата. Ако в някой друг има нещо,
което не ми харесва, или което не приемам, то много често е, защото виждам в този човек нещо от
себе си, но отказвам да погледна истината в очите.
Колкото повече опознавам себе си, толкова по-голям контрол имам. От всичко на този свят ние
се нуждаем да имаме контрол единствено върху себе си. Ако го
От всичко на този свят имаме, ще имаме контрол и върху това как искаме да се отнасяме към
ние се нуждаем да имаме човек, който в нашите очи е студен, труден, неучтив, дразнещ или
контрол единствено нещо друго отрицателно.
върху себе си. Другите хора често са наш огледален образ. Най-добрият начин
да получим контрол над себе си, е да се приемаме каквито сме - той е
такъв и тя е такава точно в този момент. Но най-важното, което правя, за да се справям с така
наречените трудни хора, е да проверявам, че съм се пречистила от всички негативни емоции, които
тая към тях, като например ги елиминирам преди идващата ни среща. Може би трябва да напиша
много писма до този човек, за да съм сигурна, че всички мои стари лоши чувства ще излязат на
повърхността, преди да видя съответния човек отново. Но е важно да се отбележи, че не ги
изпращам.
По време на един полет седях до мениджър на фирма с двадесет служители. Той имал шеф и
служител, чиито „физиономии не можел да понася". Какво щял да прави? Бил си взел няколко
свободни дни, защото повече не можел да издържа. Ако не бил твърде стар, щял да е приключил с
тази работа. Отпуската въобще не го накарала да се почувства по-добре. От сутрин до вечер можел да
мисли единствено за авторитарния си шеф и за „злия" си сътрудник. Бил съсипан и изтощен. Какво
можел да направи? Обикновено не участвам в подобни разговори в самолета, но за него беше важно
да сподели историята си, когато чу, че се занимавам с развиване на лидерските умения.
Не вярвам, че мъжът се е прибрал у дома и е излял върху парче хартия чувствата си на гняв,
защото не беше сигурен, че съществуват толкова силни думи, с които да изрази какво всъщност
чувства. Така чувствата ще си останат в него и ще бъдат в негова вреда. Всички негативни емоции,
които се натрупват в нас, вместо да излязат навън, ще ни направят слаби. Да заобиколим чувствата е
лесна задача. То е същото като да не правим нищо. Негативните чувства, които държеше в себе си
този мъж, създаваха негативно влияние върху шефа. Ако беше детонирал бомбата в себе си, пишейки
и оставяйки се на чувствата си на страх, болка и гняв, преди да отиде в офиса, шефът му нямаше да
чувства враждебност от негова страна. Той смяташе, че шефът му не знае какво чувства, но това е
чудното при нас, хората, че винаги се „вижда" какво чувстваме. На някакво ниво в себе си знаем дали
другите са опасни за нас, така че шефът абсолютно несъзнателно ще действа отбранително, защото
не иска да бъде в безопасност. Ето как чрез чувствата си влияем на околния свят, независимо дали
приемаме, че това е така, или не.
Много от нас, норвежците, погрешно са смятани за учтиви (този мъж беше един от тях).
Смятаме, че можем да живеем с негативните чувства в нас, без да ограничаваме другите. Но да
напишем ядосано и пропито от болка писмо - без да го изпратим, за да детонираме бомбата, да
прогледнем и да проясним ума си и отново да се успокоим, не, това не върви, честно казано, тогава
човек се цивилизова!
„Трудният" шеф е всъщност скрит подарък - той бе освободил лошите чувства в моя спътник,
които вече са били натрупани в него, и така бе получил възможността да ги изкара от себе си и да се
вгледа в това, което се крие в предишни преживявания от детството му (помните ли „лимона"?).
Докато седяхме там, изведнъж ми просветна, че той всъщност е имал авторитарен баща и че самият
той има авторитарна нагласа. Затова и конфронтациите с нечий друг авторитарен стил го засягаха
много по-дълбоко, отколкото си даваше сметка. Беше изправен пред интересна задача, даваща му
възможността да бъде по-освободен, щастлив и завършен човек, отколкото е бил преди да се появи
новият шеф. Беше получил възможност. Но всичко, което той виждаше в това, беше заплаха, защото
някой се конфронтираше със собствените му чувства на страх, болка и гняв. За някои от нас не е
лесно да се справят с такава задача.
Много от лидерите, които идват при мен, трябва сериозно да поработят над авторитета в
различни отношения. Трябва да се сблъскат със стари рани от нерешени проблеми, свързани с
авторитарни личности от тяхното детство. Често се отнася до бащата, но могат да бъдат и други
доминиращи личности от детството. Процесът може да отнеме време, но интегрирайки и
конфронтирайки се с тези чувства, ние ги неутрализираме и лидерът отново може да поеме
ръководството.
Когато се изправяме срещу себе си отворени и с разбиране, можем да открием сила,
упражнявайки се в самоконтрол и самодисциплина. Ставаме силни, когато прехвърлим
отговорността за взаимодействието си с другите от тях върху самите нас. Правейки го, можем да
открием нови и по-добри начини да се отнасяме към хората, които смятаме за студени, неприветливи
или дразнещи, без да влагаме енергия да променяме нещо, което така или иначе е извън нашия
контрол.
Да се научим да приемаме хора, които ни дразнят, отнема време, но можем да успеем. Всички
знаем израза „понасям го мъжки" и вероятно все някога сме били принудени да го направим. Но ако
трябва да се отнасяте добре дълго време към някой човек, с когото сте принудени да работите
заедно? Тогава тази стратегия е неефективна и сме заставени да открием бързо разрешение, за да
създадем благоприятна работна обстановка.
Едно от най-важните неща, които можем да направим във връзка с „трудните" хора, е да се
пречистим от всички негативни емоции, свързани с тях, преди да ги срещнем отново. Лесно
упражнение е в писмо да напишете всичко, което чувствате към тях (и наистина казвам всичко) - това
ще ви донесе удивително облекчение и ще ви избави от гнева и негативизма. Може би ще ви се
наложи да напишете много такива писма, преди да сте съвсем пречистени и да можете да се срещнете
със съответния човек, без да имате враждебно отношение. Но няма напълно никакъв смисъл да
изпращате писмата!
Защо писането на писма помага? Писането ни помага да признаем всички чувства, които
изпитваме към даден човек, помага ни да ги изживеем и да ги интегрираме. Следващата стъпка е да
прочетете писмото и да анализирате написаното от вас. Това ще ви позволи да погледнете по-ясно на
ситуацията. Мислите водят до думи, които ще доведат до нови мисли. След време ще започнете да
гледате на другите в нова светлина и ще разбирате по-добре себе си. Давайки израз на мислите и
чувствата си, вие получавате възможността да работите съвместно с другите без старото усещане за
нежелание.
Няма друг начин да се освободите от неприятните емоции, освен да преминете през тях и да ги
изследвате. А писането е подходящ метод за това. Но да поемете отговорност за собствения си живот
означава също да поемете отговорността да поискате помощ, ако ви се наложи. Ако ви се струва
тежко да преминавате през чувствата сами, може да бъде разумно решение да се обърнете към
психолог, за да получите помощ и да освободите чувствата си, да поработите над тях.
Можем да бъдем катализатор за плюсовете и минусите на другите, които носим самите ние.
Животът е удивителен, защото можем да влияем върху собствения си източник на сила и по този
начин да повлияем върху живота на други хора. Чувствата или източникът ни на сила имат много по-
голямо влияние от това, което казваме или правим. Дайте си малко време, за да „прехвърлите
топката" към себе си и другите. Опитайте се да откриете примери от собствения си живот.
Да признаем и да дадем външен израз на негативните си чувства, които други хора събуждат,
невинаги означава, че ще сме страшно изненадани от случващото се след това. Получава се така, че
имаме неутрални отношения с дадения човек. Ако моят спътник от самолета имаше толкова
неутрално отношение към шефа си, колкото към тухлите в комина, всичко щеше да бъде чудесно.
Така той нямаше толкова често да изпитва чувство на страх, болка или гняв спрямо шефа си.
Хубавото при този начин на работа е, че той се отнася до всеки тип междучовешки
взаимоотношения, защото работи само един човек. Другият ще бъде неутрализиран отведнъж,
защото той няма да иска повече да се чувства под натиск или застрашен от негативните ни чувства -
тях няма да ги има вече.
Подобен процес може да отнеме много време, но ще постигнем успех, ако изберем такъв начин
да мислим и да действаме.
Законът на вълка единак
В Норвегия познаваме добре закона на вълка единак: „Не бива да се мислиш за нещо кой знае
какво".
Защо се отнасяме по този начин към другите? Аз самата съм го правила много пъти в живота
си, дори все още ми се случва понякога и това не ми харесва. Знам, че когато го правя, се опитвам да
„изчистя плевелите", но истината е, че така само се появяват още плевели. Когато отблъскваме
някого така, това означава, че даденият човек удря по самочувствието ни. И обратното - колкото по-
позитивно говоря за другите, толкова повече това говори за мен.
Каквото даваме от себе си, това получаваме в замяна. Някои смятат, че величаят себе си,
мачкайки другите, но на практика те само се унижават.
Всеки от нас е бил „мачкан", но то няма никакво значение, стига да разбираме, че това, което се
казва, не говори за нас, а за другите. Да мачкаме околните означава само, че им казваме: „Несигурен
съм в себе си, затова вие трябва да стоите на по-ниско и комфортно ниво, защото в противен случай
ще ме застрашавате." Мачкате ли даден човек, то той ще се почувства „смачкан" само ако го позволи.
Само нашите собствени негативни мисли за самите нас могат да ни потиснат, като по този начин
даваме сила на другите да ни мачкат. Да таим агресия спрямо другите е същото като да им дадем
правото да ни мачкат, защото негативната енергия спрямо даден човек му дава сила над нас.
Вие сте нещо значимо, аз също. Ние сме уникални. Важно е да запомним това и да вярваме в
него. Смятах, че нямам влияние върху начина, по който другите се отнасят към мен. Че всичко е в
ръцете на отсрещния човек, че изцяло завися от неговата или нейната милост и доброта. За мен беше
изключително облекчаващо да открия, че мога да избирам как другите да се отнасят към мен.
Ключовият израз тук е да се поставят граници.
Берит имаше съпруг с много характерни за един психопат черти. Когато тя дойде на мой
семинар, беше изтощена и привидно слаба. На семинарите работим много над това да се научим да
откриваме силните си страни. Видях колко силна беше тя и й го каза. Тя ме погледна, невярвайки.
Година и половина по-късно я срещнах на ски-разходка. Тя изглеждаше толкова зашеметяващо.
Искаше да поговорим. Стоеше там силна и с изправен гръб и ми разказа как се е съвзела и е намерила
надежда, пишейки за целия си гняв и болезнените чувства, които таяла в себе си. Това бяха чувства,
които й бяха отнели силите и я бяха направили слаба. Изливайки ги на хартия, тя бавно, но сигурно
беше успяла да се изправи отново и да постави граници спрямо мъжа си: „Повече няма да се отнасяш
към мен така." Решила да се разведе. На пръв поглед мъжът й изглеждал много чаровен и привидно
интелигентен мъж. Обикалял около нейните слабости и се опитвал да я смаже, търсейки грешки в нея
и във всичко, което правела. Така тя станала безсилна и изчерпана. Толкова се зарадвах, когато
научих, че е успяла да се откъсне от него и да вземе със себе си
дъщеря си.
Ние носим отговорността за
Ние носим отговорността за това как другите се отнасят към
това как другите се отнасят
нас, защото единствено наша е отговорността за живота ни. Ние
към нас, защото единствено
сами трябва да разберем докъде стига границата и да определяме
наша е отговорността за
как искаме да се отнасят към нас и как не искаме. Винаги можем
живота ни.
да избираме как да се държим в определена ситуация. Ние
притежаваме това право и няма нужда да искаме разрешение за
това, защото носим отговорността за живота си. Само ние можем да поставяме граници. А това е
много по-лесно, ако сме успели да премахнем от себе си негативните емоции.
Да се поставят граници на работното място може да бъде трудно. Познавам един шеф на банка.
Той много беше израснал като личност през последните години, но бе смятал, че има една област, в
която не се справя добре - да поставя граници. Обичал работата си и от касиер станал шеф само за
няколко години. Но сега се чувствал напълно изтощен, изхабен и празен. Обсъдихме всички начини,
по които той може да се грижи за себе си, за да може да създаде нещо позитивно. Той каза, че да
бъдеш амбициозен не означава задължително положителна черта. Щях да се съглася с това, ако той
не успееше да постави граници там, където беше правилно според него.
Смятам, че сега той сериозно е поел ръководството над себе си и че ако не се поставят граници,
това ще доведе до крачка назад. Да се научиш да поставяш граници изисква много тренировки,
защото трябва да работиш над страха си да не бъдеш обичан и приеман, ако не правиш всичко, което
смяташ, че другите очакват от теб, било то съпруг, приятел или работодател.
Спомням си една жена, която посети мой семинар преди много години. Тя имаше двама шефове
и правеше всичко възможно, за да покрие очакванията им. Помолих я да седне на друг стол. Тя го
направи. Помолих я да седне на трети стол и тя се премести, дори на четвърти. След това имахме
разговор за това кой всъщност я е накарал да сменя столовете - тя или аз. Тя не беше сигурна, затова
я помолих по един спокоен и учтив начин да скочи през прозореца. Бяхме на осмия етаж. Тя се ядоса
и побягна в коридора. (Престанах да казвам подобни неща на семинарите. Напрежението е голямо
както за другите, така и за мен самата.)
След пет минути отидох в коридора, където седеше тя. Беше сърдита: „Искам да скъсам
всичките копчета на хубавия ти костюм". Беше лесно да разбера защо.
Когато всички отново се събрахме, тя говори за своето преживяване с поставянето на граници.
Тя не избра да скочи през прозореца и разбра, че по нейна воля и избор се беше местила от стол на
стол, а не по моя. Изборът ми говори само за мен. Вашият избор говори само за вас.
Като мениджъри ние сме изцяло зависими от това да знаем,
Често не съзнаваме напълно,
че хората, които ръководим, правят положителен избор. Не
че нашият избор кара нещата
можем да избираме вместо някой друг, всеки избира за себе си,
да се случват в наша полза.
но често не съзнаваме напълно, че нашият избор кара нещата да
Вместо това се оставяме на
се случват в наша полза. Вместо това се оставяме на другите да
другите да поемат
поемат инициативата.
инициативата.
Няколко седмици след семинара получих писмо от тази
жена, която много добре беше разбрала, че нейният избор я ръководеше, нейният избор поставяше
граници и че тя носеше отговорност за своя собствен живот. Така тя многократно беше направила
съзнателен избор. Вече не трябваше да ходи на работа. Не трябваше да прави нищо, тя избираше
всичко. Избра да замине в чужбина, където се влюби в един човек и където я очакваше нова работа.
Преди не беше успявала да прави такъв избор, защото бе смятала, че трябва да прави съвсем друго.
„Задължение" е думата, която често употребяваме, за да се отървем от отговорността за своя живот,
от отговорността да живеем.
Ще усетите, че към вас се отнасят с уважение, ако не позволявате да се държат зле към вас.
Колкото по-лошо е отношението към вас, толкова по-често и други хора ще се отнасят така към вас.
Създаваме порочен кръг, защото негативните чувства в нас, дават негативни резултати.
Когато сами поставяме граници, останалите трябва да се държат другояче. Ако не поставяме
граници, в най-добрия случай всичко ще бъде както преди. Смятам също, че да поставяме граници в
живота си е трудно. Питам гласа в мен какво искам и как искам да се отнасят към мен, и след това го
заявявам ясно. Ако сами не поставяме граници, не поемаме отговорност за своя живот.
Да обвиняваме другите или себе си

Как да си създадем добър живот - както в личен, така и в професионален план? Как да
получаваме много неща? Имаме само един живот на тази земя. След като вече сме разбрали, че
носим отговорността за своя живот, трябва да поработим над това да разберем какво всъщност
включва то във всички области на съществуването ни. Имах силното усещане, че това ще ми донесе
свобода, вътрешен мир и сила да се справям, и не на последно място - смисъл в живота.
Имаше много въпросителни: как може всичко в работата да върви по мед и масло, а в личния
живот да е ужасно? Възможно ли е да повлияя на себе си и околния свят, има ли нещо, което мога да
се науча да разбирам и което все още не съм разбрала, попадала ли съм в капани, без да знам за това?
Когато бях малка, в семейството ми беше много важно да открием изкупителна жертва, когато
се случваше нещо лошо или нередно. Кой не беше заключил външната врата? Кой не беше затворил
капачката на пастата за зъби? (Сега наистина затварям капачката на пастата за зъби, но това е нещо
съвсем ново.) Този начин на „разрешаване" на проблеми започнах да използвам в живота си и аз, но
бързо проумях, че ако продължа да поддържам тази линия на работното място, това би ме довело
само до лошо сътрудничество, конфликти и неприятни резултати. След време за мен стана ясно, че
ако исках да получа добри резултати, трябваше да престана да обвинявам нещо или някой друг.
Важно е да се дефинират проблемите, истинските проблеми, и енергията да се използва, за да се
достигне целта, вместо някой да бъде обвиняван. Този начин на мислене е ефективен и дава добри
резултати, но отнема време. Винаги е необходимо време, за да може дадена мисъл да стане
съзнателна.
Лесно можем да попаднем в капана да обвиняваме другите или външните обстоятелства, вместо
да открием какъв е истинският проблем. Не бях успяла да пренеса този начин на мислене в личния си
живот и не ми беше хрумвало да повярвам във възможността до известна степен да повлияя на
връзката със съпруга ми. За мен беше напълно ясно, че вината е негова и бързо се стигна до решение.
Тогава не бях наясно, че хората израстват, че връзката израства. Мислех, че всичко ще е розово.
Обърнахме се към брачен консултант, който да спаси брака ни, и там изложихме взаимните си
оплаквания един спрямо друг. Не бяха малко. След като беше опитал да ни посредничи, един ден
брачният консултант ми каза: „Съпругът ти следва влаковите релси, а ти - малки усукани пътечки".
След този ден ми просветна - не е толкова интересно кой е виновен, главната идея беше всеки да
следва пътя, който смята за правилен. Беше ли вина на мъжа ми, че беше избрал път, различен от
моя?
Вината никога не води до нещо добро. Ако искам да създам нещо, да заживея живота, към
който се стремя, е важно да не обвинявам нищо или никого, в това число и себе си.
„Толкова ми е тежко на съвестта!"

Чувството за вина е нещо, с което всички се борим. Както видяхме, трудно е да се изправяме
срещу истинските проблеми, обвинявайки другите. Но повечето хора обвиняват един и същи човек
повече, отколкото другите, а именно себе си: „Толкова ми е тежко на съвестта!" И това дотолкова се
е загнездило в нас, че ние никога не сме толкова добри, колкото „трябва" да бъдем, никога не правим
това, което „трябва" да направим; че гледаме подозрително към човек, който няма чувство за вина.
Що за безчувствено същество е той? Не се ли чувства поне малко отговорен?
За съжаление, ние всеки ден се самообвиняваме за нещо. Това е извинението ни да не правим
онова, което всъщност нямаме желание да правим, като същевременно уверяваме околните колко
прекрасен човек сме въпреки това. Тъжното обаче е, че след време, вместо да се възползваме от това
бреме на все повече и повече „трябва" и „ще" върху плещите си, ние свикваме да го носим и не
мислим за какво бихме могли да прилагаме силите си. Да се отървем от бремето си означава да
приемем себе си такива, каквито сме точно сега и да престанем да използваме „трябва". Това
означава да се запитаме какво е редно да направим. Мисля, че когато почувстваме т. нар. „угризения
на съвестта", това е сигнал, че се сблъскваме с онова, което вътрешно знаем, че е правилно за нас.
Следващия път, когато кажете „угризения на съвестта", се запитайте: Дали е защото се опитвам
да принудя себе си да направя нещо, което смятам, че другите очакват от мен, или е защото правя
нещо, което до дъното на душата си знам, че не отговаря на ценностната ми система? След време,
когато вече сме се научили да се вслушваме в себе си, а не във въображаеми или чужди очаквания,
все по-рядко ще се изкушаваме да се извиняваме с „чувството си за вина". (Сега само ви липсва да
почувствате угризения на съвестта, че изпитвате угризения на съвестта, нали?)
Няма нищо лошо в това да изпитвате чувство за вина, така както изпитвате и други чувства. Тук
става въпрос да се сблъскате лице в лице с чувствата си и да им дадете израз, вместо да ги носите в
себе си. Рядко произтича нещо добро от чувството за вина. Представете си например да поканите
някого, когото всъщност не харесвате, защото смятате, че така „трябва" да постъпите. Така цяла
вечер ще страдате, водейки безличен разговор и молейки се човекът час по-скоро да си тръгне. Но
най-сетне имате чиста съвест! Струвало ли си е? Би било лошо спрямо гостите да ги молите да
прекарат време заедно с някого, когото не харесват. И каква радост ви е донесло гостоприемството
всъщност? Животът не е ли прекалено кратък за такъв вид съвест?
Когато растем, ни учат на нормите, които мама и татко следват. Когато на по-късен етап в
живота изпитаме „чувство за вина", това много често се случва, защото сме нарушили въпросните
норми. Но тъй като ние носим отговорността за живота си, мога да скъсам с тези норми, стига да
искам. Можете да изследвате обстойно и многократно тези норми, докато решите дали ще ги
следвате, или ще ги отхвърлите. Някои ще ни се струват добри и съвсем правилни, за други ще се
колебаем известно време, а други ще ни се сторят напълно безсмислени, когато внимателно се
вгледаме в тях. Този вид преоценяване не се постига за един ден,
Чувствата ни никога не са защото е част от болезнените напътствия, които сме получавали от
правилни или грешни. родителите си. Зад нашето мъдро, пораснало „аз" се крие детският ни
Тях просто ги има. страх да не бъдем отхвърлени от мама и татко.
Чувствата ни никога не са правилни или грешни. Тях просто ги
има. Не можем да ги избираме, но можем да избираме как да се
справяме с тях. По време на семинарите отделяме време да говорим за чувството за вина и угризения
на съвестта. Често се смеем на себе си и всичко, заради което изпитваме угризения на съвестта. Не се
смеем на тежестта на бремето, която някои хора носят до такава степен, че не могат да се
наслаждават на живота си и изгубват способността да се радват и да обичат.
Чувство за вина и самоомраза

Спомням си един човек в Щатите, който ми направи много силно впечатление. Преди двадесет
години той се беше събудил в болница след злополука с лодка и разбрал, че младата му съпруга е
била убита. Три дни след нещастието той получил писмо от полицията, в което обвинявали него.
Самият той карал лодката, но не си спомнял нищо нито от разходката с нея, нито от злополуката. От
двадесет години той изпитва ужасна вина, която всеки ден се превръща в болка.
Когато взе участие в семинара, видя как през всичките тези години е използвал силите си,
заключвайки се сам в затвора на самообвинението. Той достигна до дълбокото прозрение, че нито
той, нито семейството или работата му са допринесли за това обвинение. Помня, че ме помоли да
говори насаме с мен точно след като беше открил последицата от това, което беше задържал в себе
си през последните двадесет години – само отрицателни емоции, никаква радост и почти нищо, което
да даде на близките хора.
Когато затворихме вратата зад нас, той избухна в сълзи. Толкова дълго плака, изля от себе си
всичко, за което не бе говорил с никого, всичко, което бе таил в себе си досега. Беше хубаво да видя,
че той си разреши сам на себе си да споделя.
Оттогава той реши да дава израз на всички свои чувства. Щеше да пише писма, описвайки
всяко свое чувство. Взе решение също да издири роднините на починалата си съпруга, за да сподели
с тях всичко, което го бе измъчвало през последните двадесет години. Сега щеше очи в очи да се
изправи срещу чувствата си и да каже и направи каквото може. Причината за избора му беше, че той
искаше от цялото си сърце да изкара от себе си всичко болезнено, за да може отново да се зареди с
положителни емоции, които да дава на новата си съпруга, децата и колегите си. Но първо трябваше
да пише и да говори, да премахне тъгата си, за да може по този начин да даде нещо позитивно на себе
си. В противен случай няма да има позитивни чувства, които да даде на другите. Да носиш вина в
себе си е същото като това почти да няма какво да дадеш на света.
Традиционно хората смятат, че да усещаш вина е нещо благородно, може би защото го бъркат с
поемането на отговорност за собствените си действия. Но преди да се справим с чувството си за вина
и да се съвземем, ние не можем да дадем каквото и да е на другите. Именно това прозря и той.
Ето един труден въпрос - ако един човек убие друг или го осакати, или, накратко казано, го
нарани, тогава виновен ли е този човек? Нека поясня какво имам предвид. Изходната ми точка е, че
всеки носи отговорност за своя живот. Ако съзнателно причиня на друг човек нараняване, дали аз със
своята воля съм причинила станалото? Не съм имала ясен поглед върху ситуацията и любов в себе
си, но все пак съм го направила. За да ви илюстрирам накъде може да поеме посока случката оттук
нататък, ще ви разкажа какво сполетя една жена, която познавам, преди много години. Нека я
наречем Марит.
Марит станала майка едва на седемнайсет години. Родителите й не й помагали, а бащата на
детето изчезнал. Марит обикнала момченцето си от първия миг и никога дори и за секунда не се
поколебавала дали е постъпила правилно, като го е задържала. Въпреки това, тя често се чувствала
обезнадеждена, поемайки съвсем сама отговорността за малкия си син. След като месеци наред
детето я будело нощем с плача си, тя се почувствала напълно изтощена. Една нощ, докато детето
пищяло и плачело, тя изведнъж побесняла. Взела детето на ръце и го хвърлила с всичка сила на
леглото, така че то останало без дъх. Ако главичката му се беше ударила в ръба на леглото, можеше
да се случи най-лошото. Марит успяла да накара детето отново да започне да диша, но била извън
себе си от отчаяние и чувство за вина заради случилото се. Каква майка била, след като за малко не
убила собственото си дете? Тя не спирала да плаче и била ужасена от мисълта, че това можело да се
случи отново.
Това обаче не се повторило повече и когато двадесет години по-късно Марит ми разказа тази
история, ми каза защо според нея не се е случвало повече: „В отчаянието си инстинктивно разбрах,
че единственият ми шанс е да си простя. Трябваше да призная пред себе си, че съм го извършила, че
не можех да го променя, но същевременно трябваше да видя измореното и уплашено малко момиче,
да го успокоя и да му простя, защото нямаше кой друг да го направи. Успях да си кажа, че съм го
направила, но не съм такава. Ако бях продължила да се самообвинявам и да мисля: „Това не трябва
да се случва повече, това не трябва да се случва повече", щях винаги да мисля, че съм такава и щях да
поставя началото на един порочен кръг."
Да се освободим от чувството за вина означава да не бягаме от отговорността за стореното.
Означава веднага да го признаем, за да може така да изживеем чувството за вина и да си простим.
Така се нарушава порочният кръг, в който омразата към себе си ражда още такава омраза, а
насилието ражда насилие.
Никой друг не може да премахне вместо вас чувството ви за вина. Това е ваша отговорност,
защото вие сте тези, които носят отговорност за своя живот.
Да се отървем от ненавистта - най-трудната част

За хората, които най-малко искат да се отърват от ненавистта си, е най-важно да направят
именно това.
Защо е важно да премахнем ненавистта? Между нас и човекът, към когото таим ненавист, зее
пропаст. Това често може да ни се струва хубаво, но е ужасно, че тя създава проблеми в нас самите.
Тези проблеми правят така, че ние губим контакт с най-доброто от себе си, с нашия мъдър вътрешен
глас.
Предпочитам да възприемам откъсването от ненавистта като начин да работим над лошите
емоции и да се подготвяме за тях. Много хора смятат, че да простиш, означава да приемеш това,
което другият е направил против теб. Не това означава да простиш, според мен, а че повече не
трупаш ненавист; означава, че си приключил с негативните чувства и те са се неутрализирали.
Какво се случва с нас, когато не премахнем ненавистта? Усещаме, че носим тежък товар. Тъй
като всичко лошо, което сме преживели в живота си, остава в нас и занапред, всеки ден, ако не се
справим с него.
Понякога може да бъде трудно да видим, че още носим ненавист, но когато даден конфликт
продължава, отново има ненавист. И тъй като носим тази омраза навсякъде със себе си, това е
същото като да носим огромен товар на гърба си. Този товар е толкова тежък, че взима от силите ни
през целия ден - от сутрин до вечер. Той е с нас докато сме сутрин в банята, докато закусваме, на
работа, в тоалетната, на срещи, при пътувания, на почивка, навсякъде. Дори докато спим, този товар
ни разкъсва и често когато се събудим, се чувстваме изморени. Носим този товар със себе си, без да
знаем, че той ни изтощава и ни прави нещастни. Никой не може да даде максимума от себе си - нито
в личния си живот, нито в работата, с такъв товар на гърба си. Нито пък може да бъде родителят,
когото има потенциал да бъде. С други думи, не можем да достигнем своя потенциал в никоя сфера.
За някои хора този товар само става по-голям и по-голям, докато други избират да го намалят, като
работят систематично над различните видове ненавист, които откриват, че хранят.
Истината е, че ние никога не можем изцяло да приемем себе си или другите, докато
продължаваме да носим в нас този товар. Той съдържа цялата ненавист, която сме натрупали в
живота си.
Когато се чувстваме в застой, това често се случва, защото
Ние сочим с пръст към имаме нужда да премахнем от себе си ненавистта или някое друго
другите, искайки да ни чувство, за да продължим. Вместо да признаем, че в нашата ненавист
обяснят защо страдаме. е проблема, ние предпочитаме да направим нещо съвсем различно –
сочим с пръст към другите, искайки да ни обяснят защо страдаме. Но
така не постигаме никакъв напредък. Това е капан, в който всички често попадаме. Нашата собствена
омраза ни кара да страдаме, а заобикалящата ни страна само подсилва чувствата, които всъщност
идват от нас. Чувствата произтичат от нас и ни нараняват, докато не ги признаем и изживеем.
Когато работя с лидери, приемам техния начин на мислене, защото той формира живота ни.
Когато установя, че те таят ненавист, им давам някакви задачи. Горчивината и липсата на воля
трябва да се изпитат и овладеят. В противен случай лидерът няма да има енергията да създаде
кариерата и живота, към който се стреми. Лесно можем да разберем дали някой се е разделил с
ненавистта си или не, защото тя е магнит за неприятности. Когато някой храни ненавист, не е
необходимо много време, за да се появят проблемите.
Един мой познат физиотерапевт ми разказа за някои от пациентите си. За него беше ясно, че те
биха имали по-добър живот, ако успеят да премахнат ненавистта. Той го сумира по следния начин:
Напрегнати мускули + скован врат + ненавист = тъжни, болни хора
Друг случай е да започнем да изпитваме вина към себе си, като с това и другите започват да
мислят, че сме виновни - „Тя ми каза това и това, той направи това и това, не е ли ужасно?", „О,
горкият ти! Той наистина ли го каза?"
Тази игра се казва „Не е ли ужасно, че...? И не е ли моя вината?"
Да продължим напред
Преди много години на мой семинар дойде една млада жена. Имаше син на седем години.
Разказа ми, че бащата на детето избягал в мига, в който научил, че тя е бременна. Тя решила да
задържи детето. Каза, че щяла да му покаже, че се справя и все още опитвала. Лесно е да й влезем в
положението и да си дадем сметка през каква болка трябва да е преминала. Това била и причината да
е навъсена. Моята работа беше да й помогна да се измъкне от този капан, но не можех да го направя
само разговаряйки с нея.
Всъщност ние се наслаждаваме на вниманието на другите и на тяхното съжаление. Може да ни
бъде трудно да се откажем от него - точно като наркотик. Аз й припомних, че е живяла е тази болка
седем години. Колко още смяташе да търпи и да я носи в себе си? Попитах я също какво мисли, че
печели, задържайки горчивината. Но хората наистина я съжаляваха и ако тя се откажеше от своята
ненавист, те щяха да престанат да се отнасят към нея по този начин. Възхищавах се на нейната
искреност и прямота.
В края на разговора ни аз я помолих да помисли още колко време възнамерява да „използва"
болката. Предложих й да напише някое гневно писмо до бащата на детето, за да изживее яростта,
която таеше, и да се отърве от натрупаната горчивина, но да не изпраща написаното. Тогава болката
щеше след време да изчезне, а тя щеше да се почувства свободна. Бях много развълнувана какво ще
реши. Щеше ли да избере отново да изживее лошите емоции, написвайки какво изпитва в писмо, за
да обърне гръб на ненавистта, или щеше да избере да запази горчивината си, да носи своя товар, за да
може още някой да я съжали?
Запомнете, че който съжалява другите, се зарежда със сили от това, но този, който бива
съжалявай, става все по-слаб и по-слаб.
Когато три седмици по-късно й позвъних, тя вече беше надмогнала агресията си, пишейки за
нея. Беше изпитвала много агресия както към бащата на детето, така и по отношение на мен. Тя беше
невероятно горда със себе си, много облекчена и радостна. Отново почувствах огромна благодарност
и уважение спрямо нейния избор. И аз изпитах огромно облекчение. Тя ми благодари, че не се
съгласих с нея, защото това й беше помогнало да се изправи срещу проблемите си.
Ние сме такива каквито сме, именно заради избора си, който през целия си живот правим –
съзнателно или не.
Всички хора, които искат да израснат, трябва да открият своята собствена ненавист и да
поработят над негативните емоции, които тя крие.
Никой от нас не може да Няма полза от това да сме сърдити и агресивни, а по-скоро
загърби ненавистта и да обратното – такива ще си останем. Само ако можехме да
прости, без преди това да е запомним, че трябва да канализираме агресията, за да не
успял да изрази агресията си. нараняваме околните. Важното е да решим, че искаме да се
отървем от ненавистта на всяка цена. Само така ще бъдем
пълноценни и щастливи хора. Никой от нас не може да загърби ненавистта и да прости, без преди
това да е успял да изрази агресията си. Да оставим ненавистта зад себе си, без да сме оставили зад
себе си негативните емоции е невъзможно. Да канализирате своите отрицателни емоции е най-
положителното, което може да направите за себе си и за тези, които обичате.
Някои хора са преживели отвратителни неща. Спомням си например как майката на един мъж
сервирала в кашата му карфици, когато бил малък. Ясно е, че този мъж носи огромна ненавист в себе
си. Кой не би изпитал огромен гняв на негово място? Този мъж се нуждаеше от помощ на психолог,
за да премахне гнева си. Когато преживяното от нас няма толкова драматичен характер, ние сами
можем да канализираме омразата си. Но е добре да потърсим помощ от добри професионалисти, ако
сметнем, че имаме нужда. Това също е начин да поемем отговорност за своя живот.
Надявам се, че сте се научили да искате помощ. Мисля, че всички, които са усвоили трудното
изкуство да молят за помощ, имат повод да се гордеят със себе си!
Да признаем своята омраза е първата стъпка към по-добър живот.
Когато е неприятно, че имаме право
На даден етап от живота си много от нас са си построили крепост с дебели стени от омраза и
агресия. Били сме наранени и не искаме някой отново да успее да го направи. Почувствали сме, че
зад тези стени сме защитени. Но там сме били много самотни и е било болезнено да сме там. Затова
ще постъпим мъдро, ако започнем да признаваме своята ненавист. Премахвайки тези чувства, ние все
повече се отдалечаваме от дебелите стени, зад които сме заключени в своя собствен затвор. След
известно време ни става много по-леко да живеем и повече не сме самотни. Сами може би, ако
искаме, но не и самотни. Всички хора могат да превъзмогнат ненавистта.
Въпросът е дали искаме да имаме право или да сме щастливи. Едното изключва другото. За да
бъдем щастливи, трябва да се откажем от това да имаме право. На надгробната плоча на самотните
пише: „АЗ БЯХ ПРАВ!" А също би могло да пише: „Никога в живота си не изпитах любов, нито
близост, свобода, радост, НО БЯХ ПРАВ!"
Помислете върху това. То се отнася до всеки от нас. Аз също обичам да съм права и това ме
плаши, поглеждайки върху другата своя страна.
Във всеки от нас живее малко момче или момиче, което заслужава да бъде обичано и да е
щастливо. Животът е безкрайна възможност да обичаме себе си и околните. Да се избавим от
ненавистта – това ще отвори вратата към любовта, за която копнеем.
Запитайте се към кое за вас е най-трудно да престанете да изпитвате омраза, колко голяма е
болката, която пазите в себе си, имате ли желание да продължавате да я таите или искате да изкарате
вън от себе си. Почувствайте цялата болка. Гмурнете се в нея и я обследвайте. Бъдете старателни,
почувствайте колко е мъчителна. Сигурни ли сте, че още можете да продължавате да я търпите?
Дойде ли ви до гуша от нея? Оставете й се за малко, почувствайте колко е мъчителна.
Да се отървем от ненавистта си е дар за нас, защото това ни превръща в свободни хора. Когато
ние самите не искаме да си направим този подарък, ние ще продължим да живеем в миналото. Това
ще рече, че без да знаем, отново ще създаваме същите болезнени конфликти. Нещо, с което ще
нараним себе си и най-близките си хора, които няма да получават нашата любов, тъй като тя ще
остане заключена в нас. Човекът, към когото таим ненавист, вероятно не знае колко ни боли. Ако той
също изпитва омраза спрямо нас, той също изпитва болка. Да изпитваме омраза спрямо другите,
означава да им позволяваме да имат контрол над нас! Не е ли ужасно, че доброволно даваме контрол
на другите над нас? Знам, че вие сте способни да премахнете омразата
Но само отказвайки се във вас, стига да го поискате. Знам също, че заслужавате да бъдете
от омразата, можем да обичани. Но само отказвайки се от омразата, можем да получаваме
получаваме любов. любов. Не мисля, че е грозно да таим ненавист, нито пък, че е хубаво, то
просто е така. И знам със сигурност, че това е болезнено!
Ако отделите време, за да се пречистите от негативните емоции, които трайно са се установили
у вас, животът ви ще стане много по-лек и изпълнен с радост. Изберете този начин, който ви пасва
най-добре. Не пестете сили! Възнаграждавайте се за всяко негативно чувство, което сте успели да
изкарате от себе си.
Никой не може да прости или да се откаже от ненавистта, преди всички негативни чувства да са
получили външен израз. Да се откажем от омразата не означава да преглътнем отрицателните
емоции, а да ги изживеем.
Тежка задача е да се отървем от омразата, много тежка задача. Но е още по-трудно да живеем с
тази омраза, защото така товарът ни само става още по-тежък.
Да простим непростимото
Спомням си за една жена на семинарите в САЩ. Тя всекидневно беше сексуално малтретирана
от баща си от четиригодишна. На единайсет тя развила епилепсия, за да може, както тя твърди, да
избяга от разрушителното поведение на баща си.
На зряла възраст тя вече искала добър живот, но разбрала, че нямало да може да го има, преди
да е успяла да остави зад гърба си немислимите жестокости, на които баща й я бил подлагал.
Няколко години посещавала психолог, за да получи помощ и да премахне болезнените чувства от
себе си, които постоянно я съсипвали, и всичко, което й напомняло за това. Тя се нуждаела както от
терапия, така и от свои собствени методи и средства, за да може да продължи напред и постепенно да
се съвземе и да излезе от калта, в която била затънала.
Невъзможно е да имаме добър живот и в същото време да изпитваме ненавист, защото
негативните чувства водят до негативни резултати, ако не се работи върху тях и те не бъдат
неутрализирани. И отново повтаряме - да се откажем от омразата не означава да приемем това, което
са ни причинили, а че сме се освободили от него.
Болезнените чувства или отрицателната енергия могат да бъдат солидна движеща сила, която да
предизвика желание за промяна. Може да ни донесе толкова много страдание, че повече да не сме
способни да го търпим! Запознах се с тази жена на етап, когато тя вече беше работила и беше успяла
да я загърби толкова много омраза, презрение и болезнени емоции, че беше успяла да се отърве от
огромна част от ненавистта, носена с години. Беше почти свободна. Имаше добър живот.
Разказвам тази история на семинарите си. Тя толкова силно ме впечатли. След като наистина
успее да прости на баща си за всичкото отчаяние, до което я е довел, ще можем ли вие и аз да
простим всичко на всеки?
Но защо, по дяволите, бедната жена би простила, често ме питат на семинарите, при положение,
че не тя е направила нещо нередно? Тя се отказа от омразата, за да има добър живот. Ако не го беше
направила, щеше да живее в миналото, щеше сама да се обрече на деградация и живот, изпълнен със
скръб. Много хора не виждат връзката, затова не променят нищо цял живот.
Имаме нужда да поработим и да преминем през болезнените чувства спрямо човека, към когото
най-малко бихме искали да премахнем омразата. Когато те най-сетне прелеят чашата ни, а омразата е
изчезнала, едва тогава ние сме свободни. Само тогава ще можем да имаме близост със себе си и
другите хора.
Чух как една млада еврейка разказваше историята си във връзка с 50-годишния юбилей по
случай освобождаването на Аушвиц. Мисълта за нея не ме оставя на мира. Била едва деветгодишна,
когато била екстрадирана в концентрационен лагер, където изгубила всичко. Тя обаче се спасила,
защото била използвана за медицински експерименти. Лекарят, който провеждал експериментите,
сега е мъртъв. Жената междувременно успяла да се срещне и да разговаря с друг лекар, занимаващ се
със същото, но в друг концентрационен лагер. Показаха и двамата по телевизията. Той разказа как
онзи път нямал силата да откаже поради страха си да не му бъде отнето правото да практикува
лекарската професия. Имал съпруга и деца, за които трябвало да се грижи. Жената споделяше за
вътрешната болка и омраза, която носела след преживените зверства в лагера. Научих също, че
издействала среща с един от лекарите от онзи период, за да получи писмено признание, че това,
което е направил, е нередно. След това разказа как най-сетне след много разговори с него и след
писменото му извинение, тя успяла да му прости. „Сякаш цялата ми болка в миг изчезна и получих
мир в душата си" - казва тя.
Тази жена избрала да прости, за да живее в покой. Можем да мислим, че такива ужасяващи
посегателства не могат да бъдат простени, че са непростими. Тук си струва да се отбележи какво
казват много от оцелелите от нацистките зверства: „Трябва да простим, но не и да забравим." Да
простим или да загърбим омразата не означава да приемем стореното. Важно е да разберем
разликата, за да може да работим над чувствата, да освободим себе си и да продължим напред.
Но можем да простим само от свое име, от ничие друго. Никога не можем изцяло да се
поставим на мястото на някой друг. Ето защо трябва да покажем уважение и към този, който все още
не е готов да се откаже от ненавистта. Изисква се време.
Имаме свободна воля, но последствията от избора, който правим, рефлектират върху живота ни.
Ние живеем според своя избор! Но не живеем според чуждия, освен ако не го позволим на
съзнателно или несъзнателно ниво. Да не изберем също е избор.
Изборът е свободен.
Имаме ли право да допускаме грешки?

Знаем, че не можем да живеем без да правим грешки. Въпреки това за повечето от нас е трудно
да приемат, че ни е „позволено" да грешим. Неловко и болезнено е и влияе върху представата ни за
себе си. Понякога грешките водят до последствия, с които е трудно да се живее. Въпросът е как се
отнасяме спрямо грешките, през които сме обречени да преминем, точно защото сме живи хора. Да
имаме право да допускаме грешки е, разбира се, еднозначно с това да имаме право да сме хора.
На теория в бизнеса на всички по-големи компании се допуска правенето на грешки. Дори се
смята, че ако не си сгрешил, значи не си се възползвал от шансовете. Спомням си как една компания
обяви, че нейните служители правели най-много грешки, защото търсели инициатива,
систематичност и креативност. Колко пъти е сгрешил Едисън, преди да открие електрическата
крушка?
Можем да правим различни видове грешки. В отделни случаи просто няма място за грешки,
защото последствията биха били сериозни. Ако един хирург изпусне скалпела си, това далеч не е
същото както, ако сервитьорът разсипе сос върху новата рокля на клиентка. Аптекарят трябва да
притежава болезнена точност, защото в противен случай ще изгуби много клиенти. На практика,
когато става въпрос за човешки живот или за здраве, се взима предвид, че никой няма да сбърка.
Рецептата в аптеката е под контрола на много хора, хирургът не действа сам, винаги има двама
пилоти в самолета.
Понякога може да бъде много забавно да наберем грешен номер, защото тогава проличава по
колко различен начин можем да приемаме грешките. Някои са по-спокойни и го приемат с чувство за
хумор, а други проявяват раздразнение. Ако два пъти звъннете по погрешка, реакцията от другата
страна става още по-удивителна. Някои хора са много нетолерантни. Можете да познаете по гласа
им, че във всеки случай не може една и съща грешка да се допуска два пъти. Тряс!
В много семейства много по-често хората взаимно се обвиняват, вместо да признаят
собствените си грешки. Родителите, които смятат, че авторитетът им се гради върху това, че са
смятани за безгрешни, възпитават децата си по същия маниер.
Спомням си първия път, когато възрастен човек призна, че е допуснал грешка спрямо мен.
Беше драматична гледка. Той каза: „Сгреших!" Какво можех да му отговоря? Не обелих и дума.
Нямаше какво повече да бъде казано. Той беше изпуснал въздуха от балона. Въпросът беше
приключен. Малко объркана, аз подхванах друга тема на разговор. Той само каза: „Сгреших!", но
оттогава всичко сякаш не беше на мястото си - и така беше наистина! Измъкваме се от ситуацията,
признавайки грешката си и получавайки шанса да продължим напред.
Разбира се, един ден аз допуснах грешката, която преди много години се бях страхувала да не
допусна. Забравих за важна среща. И за да направя ситуацията още по-неловка, бях поканила двама
лидери на обяд. Когато са дошли на уговореното място, аз съм стояла вкъщи доволна и щастлива и
съм пишела книга. Когато телефонът звънна и те ме попитаха къде се губя, в същия момент аз се
сетих за срещата. Никак не ми беше забавно.
Разбрах също и защо бях забравила точно за тази уговорка, но нямаше абсолютно никакъв
смисъл от извинения. Въпросът е, че бях допуснала грешка, която много ме натъжи. Беше напълно
невъзможно да поправя стореното. Такава беше ситуацията, но как исках аз да се отнеса към нея?
Незабавно изпратих цветя и на двамата с картичка, в която казвах колко съм разстроена от
допуснатата от мен грешка. Следващата ми задача беше да помисля как бих могла да избегна точно
тази грешка други пъти.
От историята излиза, че това са двама възрастни, които ми дадоха възможността да направя
грешка. Познавах добре единия лидер. Тази жена прояви голяма снизходителност в ситуацията, което
ме накара много да я харесам. Едва сега видях какъв човек бе тя.
Странното е, че повечето проблеми, които имаме, и грешките, които допускаме, могат да се
превърнат във възможности. Хората, които работят сами, са
Никога не знаем каква толерантни спрямо чуждите грешки, защото знаят, че това са
реакция ще изберат грешки, които самите те са допускали и от които са се поучили, с
другите, но можем да които са израснали и са станали завършени хора. Необходимо е да
изберем как да се отнасяме грешим, за да се развиваме. Това са грешки, от които се учим. Ще
към собствените си грешки. ни помогне да си дадем малко време, за да разберем по-добре какво
означава това.
Преди много години бях много сурова спрямо себе си. Ако бях
направила същата грешка тогава, изходът от ситуацията щеше да
изглежда другояче: „О, не! Как можах да забравя! Как можах да направя нещо толкова глупаво!
Ранди, ти си идиотка!" След като бях поднесла куп извинения, щях да изчакам другата страна да се
вслуша в тях. През останалата част от деня щях да се изяждам от яд. Някой щеше ли да има полза от
това? Не, никой! Също щях силно да се разтревожа какво двете жени мислеха за мен. Въпреки че
това е нещо, върху което нямам контрол. Другите реагират така, както пожелаят спрямо нашите
грешки. Имат това право. И ние не можем да направим нищо по въпроса. В този случай аз извадих
късмет. Може би ви се е случвало хората да не искат да ви виждат повече, ако сте направили нещо
като мен. Никога не знаем каква реакция ще изберат другите, но можем да изберем как да се
отнасяме към собствените си грешки.
Ще си позволите ли да грешите или ще се самообвинявате? Колко време възнамерявате да
продължавате така? Кой печели от това? Никой не вярва, че самонаказвайки се, ние ще станем „по-
добри". Това не е вярно. Като хора ние израстваме именно защото признаваме, че сме допуснали
грешки, и защото след това прощаваме на себе си. Тогава ставаме по-склонни да прощаваме и на
другите. Както казва моят приятел Александър, когато го попитам как е: „ Е, благодаря, препъвам се
в живота". Всички ние го правим.
Никога няма да се научим да живеем живота си, ако не допускаме грешки. Изкуството се крие в
това да признаем, че животът е такъв. Бихме могли да ставаме все по-добри във всички области само
ако правим грешки.
Толкова се радвам, че ни е позволено да правим грешки!
Всеки иска да бъде хвален

Смятам, че хваленето е нещо хубаво. Кой не би се съгласил? Но ние не получаваме достатъчно
хвалби. А се хвалят странни неща. Рядко ни хвалят по начина, по който ни се иска. Хвалбата идва
или твърде рано, или прекалено късно; или пък я получаваме от грешния човек; или пък думите не са
съвсем удачни; или този, който отправя хвалбата, не казва това, което е имал предвид, или пък е
трябвало да го каже с много повече патос. Ние, хората, сме странни същества. Аз например, съм се
превърнала в, както аз му казвам, „хвалбохолик". До такава степен се пристрастих към хвалбите, че
те никога не са ми достатъчни. Смятах, че хвалбите сами по себе си ще ми донесат самочувствие. Но
реших да не разчитам напълно на това, защото ако девет души дойдат и започнат да ме хвалят за
едно или друго нещо, а десетият се появи и каже: Не", познайте на кого ще се доверя. Разбира се, че
на последния. Много ми костваше да се излекувам от тази болест. Хвалбите, които исках, бяха
заместител на моята собствена способност да преценявам нещата, на която не бях успяла да се науча
да вярвам и в която не се вслушвах.
Защо търсим заместител? Мисля, че когато усещаме в себе си празнина, а не спокойствие и
любов, можем само да изпитваме силна нужда от заместители. Можем да даваме само това, което
имаме, и можем да получим само толкова, колкото имаме.
За да го кажа по-просто - има два начина да ръководим живота си. Единият е посредством
вътрешния ни глас. Другият е да се оставим това, което смятаме, че ще ни донесе хвалебствия и
признание, да ни води. Мисля, че всички ние ползваме комбинация от двете форми. Фокусирането
върху хвалбите може да се превърне в голям капан, който да ни струва много и да ни отдалечи от
нашия собствен път. Една история може да илюстрира точно това:
Джон беше заместник-директор на една от най-големите компании в Щатите. Имаше тежки
периоди и изглеждаше, че фирмата не можеше да избегне уволняването на няколкостотин души.
Джон беше на път да подпише договор, който Питър, директорът на фирмата, не смяташе, че трябва
да се приема. Джон обаче не се предаде и в крайна сметка получи договора. Беше изключително
горд, докато вървеше към офиса на Питър, за да му каже за хубавата новина. Питър беше много
земен човек и не беше по многото приказки, ето защо рядко хвалеше някого. Непосредственият му
коментар беше: „Добре". Джон беше мечтал за този момент от години. Как татко, т.е. директорът, ще
каже: „Ти си толкова способен! Поздравления! Това е чудесно. Ти спаси компанията. Не знам как да
ти се отблагодаря!" Но той не го каза. Вероятно мнозина ще се съгласят, че е „трябвало" да го каже,
но тъй като светът на „трябва" не съществува, трябва просто да приемем, че той е казал „добре".
Джон направо излезе извън кожата си, беше сърдит и разочарован, направо бесен. Два-три
месеца продължавал да се чувства така, докато жена му не казала, че трябва да престане. „Излей
гнева си и забрави случилото се" - му казала тя. - Повече не ми се слуша за това."
Джон погребал всичко това дълбоко в себе си. Пренасял цялата тази агресия и страдание на
работното място, смятайки че го прикрива добре, но не успявал. Ние комуникираме с чувствата вътре
в нас, независимо дали искаме, или не. Негативните емоции водят до негативни резултати. Било
трудно да се работи заедно с Джон, но в крайна сметка той послушал съпругата си и отключил
негативното в себе си.
Лесно е да попаднем в подобен капан. Обяснимо е да искаме да променим главния директор, но
никой друг освен него не може да го направи. Не можем да променяме другите хора. Може би сме
способни да им повлияем, но не и да ги променим.
Ако бях на мястото на Джон, мисля, че в подходящия момент бих казала, че съм много доволна
от постигнатите резултати и това, с което са допринесли за компанията. И наистина Джон е доволен.
Трябва да се научим сами да хвалим себе си, защото има смисъл. Не е опасно. Когато сме щедри към
себе си, можем да даваме повече на околните.
Много хора посещават семинара по ръководство и научават, че лидерът трябва да хвали
служителите си, тъй като така се мотивира и стимулира нарастването на усилията. Когато се връщат
на работа, хората обръщат внимание, че шефът им не ги хвали и се дразнят, понеже той „би
трябвало" да ги похвали. Но да търсим похвала е опасен капан. За сметка на това пък не е опасно да
хвалим. Мисля, че е важно да разберем разликата.
ДА ПОСТИГНЕМ ТОВА, КЪМ КОЕТО СЕ СТРЕМИМ
Разрешаване на проблеми
Днес е популярно да се казва, че няма проблеми, а предизвикателства. Звучи толкова
позитивно, но може да бъде заблуждаваща игра „Да бъдем щастливи", която не ни помага да
виждаме ясно, нито пък да се взимаме насериозно.
Познавам един мъж, който говори точно така. Той е много дебел и става още по-дебел. Не се
чувства добре на работното си място. Но самият той казва, че няма проблеми.
Разбира се, че имаме проблеми; ще попаднем в опасен капан, ако го отричаме. Не се ли състои
голяма част от живота ни именно в обсъждане и търсене на разрешения на проблемите ни?
Ако не признаем, че имаме проблеми, става трудно да ги разрешим. Не можем да разрешим
проблем, който не знаем, че имаме, и който не сме дискутирали.
Забелязала съм, че когато казваме, че имаме проблем, винаги веднага се появява някой, който
да каже: „Няма никакъв проблем!". Добрите шефове умеят да изслушват служителите си и не се
опитват да отричат, когато сътрудниците им имат проблем. Най-нормалният въпрос е: „Какъв е
проблемът?". Помислете си как щяхте да се почувствате, ако съпругът ви не иска да изслуша какъв е
проблемът ви или, още по-лошо, ако каже, че това не е проблем. Това, което на вас ви се струва
проблем, е проблем за вас. Това, което партньорът ви смята за проблем, е проблем за него или нея.
Така е наистина.
Често опитваме да заобиколим проблемите и да се преструваме, че не съществуват. „Не бива да
се караме, след като ни е толкова хубаво!" - казва мама (обикновено тя заема тази роля) по време на
съботната или неделната вечеря. Или може би самите вие го казвате. Смятаме, че фасадата е важна, а
така само се отдалечаваме повече едни от други, защото не се осмеляваме да говорим нормално
заедно за това, което виждаме като проблем. А преструвайки се, че няма проблем, ние само го
правим по-голям. Това се отнася както за малките, така и за големите проблеми. Това научих преди
няколко години от ментора си, консултант по развитие, Ле Рой Малуф, който казваше: „Ако
подминаваш проблемите и се стремиш само към позитивното, нищо позитивно няма да се роди, а
проблемите ще станат по-големи". Мъдрите му думи промениха и помогнаха както на организации,
така и на връзки. Ако отричате проблемите в дадена компания, тя ще фалира. Ако отричате
проблемите в една връзка, тя също ще фалира по свой начин. Когато желязната завеса падна между
Изтока и Запада, за един ден се появиха и всички проблеми в бившите комунистически страни.
Властимащите в бившия Съветски съюз и другите страни от Източния блок отричаха както вътре,
така и навън проблемите в съответните си страни, защото това се отнасяше до поддържане на
представата, че комунизмът по дефиниция е безпогрешен.
На семинарите ми използваме камъни, за да онагледим проблемите. Тогава никой не може да
дойде и да каже, че нямаме проблеми, понеже ние вече сме го изразили: „Както виждаш, аз имам
проблем, който е толкова голям и тежък, колкото този камък". Има камъни с всякакви форми върху
масата на всеки един от участниците на семинара.
„Кажете ми нещо - с какво се занимават всички тук ? Геолози ли сте?" - попита веднъж една
сервитьорка, носеща кафе. „О, имате предвид камъните. Те онагледяват проблемите" - отвърнах. Тя
ме прекъсна: „Говорите за проблемите, които носим в себе си?" Кимнах утвърдително. Тя продължи:
„Знаете ли какво правя аз с тях? Отнасям ги със себе си в леглото, когато си лягам, и не успявам да
заспя. Има толкова много „камъни", че за мен почти няма място в леглото. Когато стане четири
часът, ставам и правя кафе и когато дойда на работа, съм напълно изтощена." „И при нас е точно
така" - казах. - Ние работим, за да се опитаме да го избегнем, като дефинираме и сортираме
проблемите си, за да можем да подходим отведнъж към даден камък."
Два месеца по-късно срещнах сервитьорката отново. Тя дойде при мен с огромен ентусиазъм:
„Сега вече мога да спя нощем!"
Това, което много от нас все още не са научили, е че когато
Това, което много от нас все
проблемът е правилно дефиниран или разбран, той е наполовина
още не са научили, е че когато
решен. Проблемите, които не се дефинират и признават, не
проблемът е правилно
могат да бъдат решени. Ако крием в себе си много проблеми, на
дефиниран или разбран, той е
които не сме отделили време, за да ги разясним или разберем,
наполовина решен.
няма да можем да ги разрешим, защото няма да знаем в какво се
състоят. Само след като отделим време, за да разберем какъв е
истинският проблем, ще можем да видим в какво се състои предизвикателството.
Предизвикателството е да разрешим проблема, затова първо трябва да дефинираме този проблем.
Следователно няма да стигнем далеч, ако твърдим, че не съществуват проблеми, а само
„предизвикателства".
Смятам, че в себе си ние знаем каква е разликата между предизвикателство и проблем.
Предизвикателството може да бъде малко плашещо, но то освобождава сили и е движено от желание
- както когато сте постъпили на нова работа, например. В новата си работа вие използвате свои
страни, които иначе не сте свикнали да прилагате в действие, едновременно сте радостни и се
страхувате, но го искате и влагате енергия в това. Но проблемът от своя страна „изсмуква" тази
енергия. Той е залегнал във вас като буца, около която неспокойно кръжите. Само след като сте
открили в какво се състои проблемът, вие ще можете да гледате на него като на предизвикателство.
Вашата емоционална интелигентност невероятно много ще ви помогне в разрешаването на
проблемите. Учените Джон Майер и Питър Салоувий ни демонстрират, че точното разбиране на
нашите чувства ще ни направи по-способни в разрешаването на проблемите. Като мениджър, аз знам,
че казаното от тях е вярно.
Така че какъв е проблемът? Какъв е действителният проблем?
Интересно е да се види какво се случва на семинарите, когато се опитаме да разберем какъв е
проблемът. Задаваме въпрос към някой от участниците в момент, след като той (или тя) е споменал
за някой от своите проблеми. В нашата общност сме се споразумели, че имаме право само да
задаваме въпроси, свързани с този конкретен проблем. Също така сме се разбрали, че никой няма
правото да дава съвети. Само задаваме въпроси, а този, който има проблем, отговаря.
Междувременно питам: „Какъв е истинският въпрос?" Опитът показва, че често се случва това, което
съответният човек смята за свой проблем, да не е истинската му тревога. Проблемът променя
формата и съдържанието си.
„Имам проблеми в работата."
„Какъв е проблемът?"
„Отегчен съм, чувствам се толкова уморен."
„Защо се чувстваш по този начин?"
В крайна сметка може би човекът решава да предложи промени на работното място, може би
всъщност въпросът е в какво състояние е нейният или неговият брак, а може би ще направи нещо
съвсем различно с живота си. Задаваме въпроси през цялото време, докато не видим, че човекът,
имащ проблем, е доволен и напълно е осъзнал какъв е действителният проблем или
предизвикателство.
Не е толкова важно какво пише на етикета. Това, което наистина е от значение, е какво има
вътре в бутилката.
Ако не срещахме проблеми и предизвикателства, нямаше в какво да „впием зъби", тогава
нямаше да имаме движеща сила в живота. Би било ужасно скучно. Вълнуващо е да се сблъскваме с
предизвикателства. Понякога цялото това вълнение може да ни дойде в повече!
Точно както вашия живот, и моят винаги е бил изпълнен с проблеми и предизвикателства. С
времето обаче става по-лесно да живеем - според мен. Това е така, не защото проблемите стават по-
лесни за разрешаване, трезво погледнато, а защото за нас дефинирането и разрешаването на
проблемите се е превърнало в спорт.
Да разрешаваме своите проблеми е наша отговорност
Преди няколко години по време на полет със самолет се запознах с шведски мениджър на
компания. Разговаряхме за семинарите по ръководство. Той ми разказа, че е бил на много семинари.
От всеки семинар той обикновено научаваше нещо, което би могъл да използва. Затова го попитах
кое е най-поучителното за него. „На един семинар научих, че всички проблеми, през които
преминавам, са моя отговорност, с която трябва да се справя. Това ме изпълни с надежда!"
Често се случва така, че стоим и чакаме другите да разрешат нашите проблеми. Но това, което
смятаме за проблем, изобщо не изглежда такъв в очите на другите. Чудесно е да знаем, че това, което
намираме за проблем, е наша собствена отговорност, с която трябва да се справяме. Тогава какъв е
истинският проблем?
Всички ние живеем, за да разрешаваме проблеми. За това ни плаща нашият работодател.
Поразително е как на моите семинари тези, които имат големи проблеми, отричат този факт.
Мнозина от нас не са свикнали да гледат на проблемите като на нещо, което трябва да разберем и с
което трябва да се конфронтираме, за да продължим напред. Тук се натъкваме на нещо вълнуващо и
полезно. Проблемите ни са скрити благословии. Те са като кутия, пълна с изненади - когато сме я
отворили и сме разбрали какви са, сме научили нещо ново, върху което да надграждаме. Проблемите
ми са като мои приятели, които ми желаят доброто и искат да ме отведат към следващото
предизвикателство.
Когато вече сте наясно какъв е проблемът или предизвикателството и сте признали и поели
отговорността да направите нещо за тях оттук нататък, следващият въпрос, който изниква е: „Какво
искате да направите с тях?". Имате три алтернативи:
Можете да направите нещо с камъка сега! Можете да се заемете с проблема и да направите с
него това, което се нуждаете да направите, за да го решите.
Можете да заровите камъка. Но в такъв случай е важно да изберете дата, когато отново да го
изровите. Когато не решим веднага да правим нещо с проблема, той ще остане в подсъзнанието ни,
откъдето ние започваме автоматично да работим с него. Разликата е, че чрез преосмислянето
позволяваме на подсъзнанието ни да заработи по-ефективно за нас. Защото сме отделили време да
помислим и да поговорим за проблема си. Ние сами можем да решаваме какво да мислим Когато
мислите за проблема, вие изравяте „камъка" навън. Да получите контрол върху мислите си се
превръща в най-важната задача занапред. (Вижте главата с упражненията, с които можете да
контролирате мислите си.)
И най-накрая за третата, можете да хвърлите камъка. Мнозина усещат, че проблемът им става
все по-малък и по-малък, когато разберат какъв е той. Други установяват, че са се нагърбили с чужди
проблеми. Пример за това е когато приемаме нечий друг живот за своя отговорност. Да речем, дали
сме съвет на приятел или близък роднина и виждаме, че те не се вслушват в думите ни. Смятаме, че
носим отговорността за тези хора и силно сме разтревожени, защото той или тя са постъпили
различно от това, което сме ги посъветвали. Всички ние разбираме, че тук не става дума за
отговорност, а за нещо съвсем различно. Когато смс казали това, което мислим, другият човек има
пълното право да избира, защото неговият живот е негова отговорност. Като партньор в разговорите,
аз съм напълно наясно, че не нося отговорност за чуждите проблеми. Задавам въпроси от всички
гледни точки дотогава, докато клиентите ми не намерят своите собствени отговори.
Няма чак такова значение какво се случва в живота ни, а как ние избираме да се отнасяме към
това, което ни се случва. Моя отговорност е да разрешавам своите проблеми. Така някои пъти може
да бъде хитро от наша страна да получим помощ от хора, които са свикнали да помагат на околните.
Дали се нуждаете от лекар, психолог, инженер, градинар, адвокат, финансов съветник или
водопроводчик? Всички се нуждаем от добри съветници и партньори в дискусиите, понякога извън
кръга от най-близките ни хора. Но за повечето проблеми нямаме нужда от помощ. Най-важното,
което трябва да се запомни, е, че вие носите отговорност за разрешаването на проблемите си. Това е
вашето предизвикателство!
Целта като движеща сила
Ако ви остава една година живот, какво щяхте тогава да направите? Нека си представим, че
през тази една година имате достатъчно пари и сте здрави. Това е само упражнение за вземане на
решения. Отделете време да помислите над следните въпроси:
Ще останете ли на досегашния си пост и ще се занимавате ли със същата професия?
С кого ще прекарвате своето време?
Ще отделяте ли повече време отколкото сега, за да останете насаме със себе си?
Ще пътувате ли?
Имате ли нужда да помолите за прошка за нещо?
Нуждаете ли се да поговорите с някого?
Колко време ще отделяте за хобито си?
Знаете ли какво ви носи най-много радост?
Кого бихте искали да зарадвате в оставащото ви време?
Какво най-много ви липсва отпреди?
Мислили ли сте да предприемете действия, за да преживеете отново нещо?
Ще живеете ли заедно с настоящия си партньор?
Ще живеете ли там, където живеете в момента?
Кое е нещото, за което винаги сте си мечтали и все още не сте осъществили?
Имате ли достатъчно близост в живота си?
Какво е необходимо да простите?
Ако има голяма разлика между начина, по който живеете
Не знаем нищо за утрешния сега, и това, което бихте направили, ако ви оставаше една година
ден. Ето защо е важно да живот, е важно да промените нещо веднага. Не знаем нищо за
живеем така, както искрено утрешния ден. Ето защо е важно да живеем така, както искрено ни
ни се живее – сега. се живее – сега.
Много хора не се ангажират с цели. Аз самата мисля, че това
е така, защото те самите все още не са разбрали колко много енергия и радост могат да получат, като
разберат какво искат и какво е важно за тях.
Ние, хората, сме такива, каквито сме, и сме резултат от доминиращите мисли, които са в
съзнанието ни. Изпитах това в период, когато аз самата имах затруднения. Изискваха се усилия и
беше болезнено да призная, че сама си бях създала живота, който водех. Но мисълта, че може би има
други, които са създали този живот, беше много по-непоносима. Защото тогава нямаше да мога да
променя живота си към по-добро! За мен смисълът беше ясен. Аз бях създала живота си до този
момент - с мислите в главата ми.
Когато разбрах за възможността да повлияя съдбата си, избирайки по-съзнателна връзка с
моите собствени мисли, се почувствах много щастлива и облекчена. Следователно не бях жертва на
нечия чужда намеса. Щях да бъда жертва, само ако изберях да повярвам в това.
Когато избрах да повярвам, че аз изграждам живота си, беше наистина вълнуващо да живея.
Можех да избера да вярвам, че външните обстоятелства контролират живота ми и тогава нямаше да
имам шанса да му повлияя.
Какво всъщност исках - ако съберях смелост да бъда искрена със себе си? Ако съберете кураж
да бъдете искрени със себе си, тогава какво всъщност искате? Да си зададем подобен въпрос е
наистина облекчаващо.
„Вашата мисъл е свобода!"

Една от книгите, които са ми направили най-голямо впечатление, е „В търсене на смисъла" на
Виктор Франкъл. В нея еврейският психолог Франкъл описва своите преживявания по време на
пленничеството си в концентрационен лагер по време на войната. Това, което ме смайва най-много в
неговото повествование за това как хората са запазили смелостта си при отвратителното отношение,
е, че той разбира, че никой не може да му отнеме свободните мисли. Пазачите в лагера можели да
правят каквото поискат, но вътре в себе си Франкъл бил свободен, въпреки че се намирал в затвор.
Препоръчвам книгата на всички, които искат да имат по-голяма свобода и контрол върху своите
собствени мисли въпреки трудностите в живота.
Най-важното, което научих във връзка с това колко съществени са мислите и целите за нашия
живот, ми беше демонстрирано по време на състезанието „Ски за светлина" в САЩ. Щях да правя
компания на Жан Емер, който беше на 32. По-рано слаломите били неговата стихия - състезавал се в
отбора на Франция, заедно със златния медалист от Олимпийските игри Жан-Клод Кили, но ослепял.
Щяхме да тренираме заедно до голямото събитие, което щеше да се проведе седмица по-късно. 72
слепи скиори на дълги разстояния щяха да вземат участие.
Карах ски редом до Жан. Задачата ми беше да му казвам дали пътеката поема наляво или
надясно и да му казвам колко дълги са склоновете. След като бяхме изминали два километра от
първата тренировъчна дължина, изведнъж чух ужасен звук, идващ от дробовет е на Жан. Сякаш
почти беше останал без дъх. Спрях го и попитах какво не беше наред: „Не можеш да продължаваш в
това ужасно състояние, страхувам се като те слушам!" „Ти нищо не разбираш! - каза ми той. - Имам
диабет и не ми остава много да живея, но след седмица ще спечеля състезанието!" Правилно
разбирах - мъжът показа какво иска. Единственият ми въпрос беше дали не му достигаше дъх заради
болестта. „Не, това е, защото пуша и пия много." Пфу, беше трудно.
Договорихме се през тази седмица да не пуши и пие, в замяна на което аз всяка сутрин щях да
ставам по изгрев слънце, за да тренираме и да му помогна да спечели. Каква изморителна работа
само! Само от време на време спирахме, за да направим почивка. Носът и очите потичаха. Веднъж
дори изгуби протезата си в снега.
Един следобед той ме помоли да му опиша слънцето по планините и сенките в снега. Разказа ми
за ски-училището за незрящи младежи, което беше отворил. Бяхме задъхани и продължихме да
пъшкаме, но имахме все по-голям напредък.
Един ден след продължителни тренировки всички незрящи ски-бегачи и техните помощници
щяха да се срещнат в полите на големия хълм за слаломи.
Жан щеше да ни направи демонстрация. Спускаше с пълна скорост надолу по склона и се
завъртя на 360 градуса - и после още веднъж!
Тогава осъзнах. Аз бях тази със затрудненията, не той. Не бях събрала смелост за каквото и да
е, само бях живяла спокоен и безопасен живот, но не бях живяла. Дори не знаех какво искам. А как,
по дяволите, можех да имам пълноценен живот, след като не знаех какво искам?
В крайна сметка Жан спечели второ място на състезанието. Почина две години по-късно.
След това преживяване с Жан избягах у дома в Ню Хеймпшир и разказах на всички, които
имаха желание да чуят. Не бяха много. Но аз бях напълно завладяна от историята на Жан и как той
ме накара да помисля над това, че именно тези от нас, които не събират куража да живеят, всъщност
имат недъг.
Седнах и започнах да нахвърлям скица на живота, който исках. Жан вече ми беше казал първия
принцип. Ставаше дума за това да бъда толкова наясно и толкова сигурна какво искам, че нито аз,
нито другите да имаме каквото и да е съмнение.
Исках да направя нещо, което ще просветли мен и околните. Осъзнах, че мога да давам повече
на другите, ако успея да се развия, да имам повече достъп до своя потенциал и да бъда откровена със
себе си. Разбрах, че мога да давам и да получавам най-доброто, само ако съм склонна на пълна
искреност и реална самооценка. Хрумна ми, че имам нужда да направя това, което преди не се бях
осмелявала да направя, за да надмина границите си и да се почувствам свободна в живота си преди да
умра. И изведнъж смъртта започна да ме мотивира! Защото само едно нещо знаех със сигурност -
един ден щях да умра и преди това да стане, щях да се погрижа да съм живяла и, надявам се, да съм
дала от себе си нещо стойностно. Беше важно да се взимам насериозно като активно създаващ човек.
Исках да създам живот, пълен с любов, в който да приемам себе си и другите такива, каквито са.
Единственото, което ми стана ясно, беше, че искам да помогна на хората да открият своя
собствен път и да се доближат до целта, към която се стремят. Оттогава винаги ми е носело огромна
радост да виждам как другите успяват да поемат по своя път и да достигнат целите си в синхрон с
чувствата си.
Жан ми показа, че не можем да чакаме да направим живота такъв, какъвто го искаме. Животът е
кратък. Какво искаме вие и аз да дадем на околните за това кратко време? Какво чакате? Какво
искате?
Да се осмелим да бъдем откровени със себе си

„И най-важно: бъди на себе си във всичко верен и както ден след нощ от туй ще следва, че няма
никога да се окажеш неверен и към другите" - се казва в „Хамлет" на Шекспир. Ако сте откровени
към себе си, вие сте откровени и към другите, или обратното - ако не сте откровени със себе си, няма
да можете да сте откровени към другите.
Искате ли хората в живота ви да бъдат искрени? Искате ли самите
Сърцето ни знае и може
вие да сте искрени в сърцето си? В Библията се казва: „И ще познаете
да ни каже какво е
истината и истината ще ви направи свободни." (Йоан, 8, 32). Нашата
вярно за нас.
истина идва от сърцето ни, когато имаме душевен мир в себе си.
Проблемът е в това, че много от това, което сме научили по пътя си, не
е вярно, но сърцето ни знае и може да ни каже кое е вярно за нас. Свикнали сме да питаме околните
какво е правилно за нас, но само ние можем да отговорим на този въпрос.
Всички хора имат различни цели и винаги ще бъде така, защото по начало всички сме различни.
Това, което за вас е правилно, е това, което вътре в себе си, в сърцето си считате за правилно.
Ето защо мнозина смятат, че е егоистично да мислим само за това, което ние искаме. За мен е
важно само да бъдем откровени. Ние не сме малки разглезени деца, които непременно обмислят
какво да поискат, над нашите възможности. Целта на първо място е да бъдем откровени. След това
можете да вземете решение дали искате да отделите внимание на целта сега или не.
Позволете си да разсъждавате и да мечтаете! Бъдеге щедри със себе си. Изживейте напълно
мечтата си!
Силите и яснотата идват, когато опишем целта си. Почти магия е да усетите каква сила ще ви
даде - нещо като да постигнете форма и образ на собствената си душа! Това е като че ли да дадеш
инструкции на подсъзнанието си накъде да поеме.
Поемете контрола върху живота си

Само знаейки добре какво искаме от своя живот, ние не можем да дадем ясни напътствия на
подсъзнанието си. Така няма да успеем да активизираме и „автопилота" в нас. Трябва да сме толкова
наясно, че да можем да напишем своите цели.
Много хора няма да отделят необходимото време, за да открият какво е важно за тях. Ако ние
сами не поемем контрола, ще се появят достатъчно много хора, които ще искат да се намесят и да го
поемат вместо нас. Лесно е да поемеш контрола над човек, който не знае какво иска. А има
невероятно много хора, на които тази роля силно ще им се хареса. Те ще ви казват какво „трябва" и
какво не „трябва" да правите. Важното тук е да запомните, че вие носите отговорност за своя живот,
другите нямат такава отговорност и никога няма да я получат. Трябва да поемете последиците от
това, че сте позволили на други да ръководят живота ви. Ваша е отговорността за живота ви,
независимо дали изберете да я поемете, или не. А важна част от това да поемете отговорност за своя
живот е за какво ще я използвате.
Цел и магия
През 1953 г. в Йейлския университет в Щатите постъпва нова група студенти. Три процента от
студентите имали ясно дефинирани и написани цели. През 1973 г., 20 години по-късно, станало ясно,
че трите процента, които били направили това, били постигнали повече цели от останалите 97
процента.
Има нещо магично в това да се напишат целите. То е точно като да получим необходимата
информация - да разберем какво искаме. Вратите се отварят пред нас по най-необяснимите начини.
Срещаме точно хората, от които имаме нужда. Идеите как да постигнем целите си идват от напълно
неочаквани места. Животът е чудо. Когато посредством своя вътрешен поглед можем да „видим", че
целта е постижима, ние вървим напред и приемаме живота си какъвто е. Но същевременно търсим
нови възможности, чрез които да достигнем целта си, малки нови стъпки, които да предприемем. С
ясна за нас цел ние можем да действаме в хармония със своя вътрешен глас.
Често не знаем пътя, но ако продължим напред и се
Когато виждаме ясно целта, доверим на вътрешния си глас, ние ще сме на правилния път
ние сме на път да я постигнем и към постигане на целта. Когато виждаме ясно целта, ние сме
тя е на път да дойде при нас. Да на път да я постигнем и тя е на път да дойде при нас. Да
изгубим от поглед целите си е изгубим от поглед целите си е същото, както да изгубим
същото, както да изгубим силите, силите, с които да създадем желаното за нас.
с които да създадем желаното за През цялото време важна предпоставка е вашата цел да
нас. идва от сърцето ви. Разгледайте целта от всички страни.
Важно е обаче тя да не се превръща във ваша фикс-идея.
Така ще държите тази цел далеч от себе си. Необходимо е да видите целта, след това да се отпуснете
и да й дадете пространство, така че тя да дойде при вас по естествен начин. Да виждате ясно целта е
същото като да създадете предварително бъдещето си!
Пътят е целта
Обядвах заедно с един мой стар приятел. „Е, как върви при теб?", попита ме той. „Много добре,
много ми харесва пътешествието" - му отговорих, - „мисля, че е удивително и поучително". „Значи
вече си разбрала, че това е най-голямото пътешествие, а не достигането на целта?" „Да" - признах аз,
- „но то нямаше да е изпълнено с толкова смисъл, ако не се бях ръководила от своите съзнателно
поставени цели." Той кимна утвърдително и се усмихна.
„Не целта и смисъла на нашето пътешествие, а самото пътешествие е това, за което си струва
битката", пише Карин Бойе в своето прекрасно стихотворение „В движение".
Наслаждавайте се на пътешествието, защото в противен случай животът ще мине покрай вас.
Да откриете своята цел е важно, за да знаете срещу какво тръгвате. Но този човек, в който вие сте се
превърнали по време на своето пътешествие, е най-важният „продукт", когато то приключи.
Целта, идваща от сърцето ви, като източник на енергия

Не рядко срещам хора, които имат малко радости и енергия. Хората около четиридесетте и
петдесетте често могат да бъдат такива. Те започват да се изтощават. В един момент те престават да
виждат смисъл в това, което правят. Тогава е важно да си дадем спокойствие и време да премислим
добре ситуацията, в която се намираме.
Не е достатъчно само да имаме цел, за която сме копнели. Трябва да продължим силно да се
стремим към нея. Че за какво всъщност копнеете днес? Какво е важно за вас? Какво ви носи радост?
Коя част от работата ви радва най-много? Можете ли да я увеличите? Никой от нас не е ефективен,
когато прави нещо, което не му харесва. Но откриваме всевъзможни извинения, за да не правим тези
неща. Така започваме да изпитваме угризения на съвестта, попадайки в порочен кръг. Негативните
резултати се появяват навсякъде – не на последно място дори във взаимоотношенията ни с тези,
които най-много обичаме.
Освен да използвате упражненията в тази книга, за да изкарате от себе си чувствата си и да
преминете през тях, е важно да достигнете до истинска цел, идваща дълбоко от вас самите, от
сърцето ви. Тогава моторът отново заработва, защото вие отново вървите по своя собствен път.
Някои хора смятат, че вече просто ще стоят и ще се възползват от вече пожънатите резултати. Но
като си помислим, вероятно радостта е по-голяма, ако можем да дадем нещо на другите, когато
споделяме и имаме близост - и когато имаме предизвикателства и успяваме изцяло да използваме
своя потенциал. Това не се ли отнася и за вас?
Не трябва да правите нищо!

Проблемът, който мнозина имат, е, че смятат, че трябва да правят много неща. Да мислим, че
трябва да направим нещо, е убийствено становище, освен това изобщо не е вярно, че трябва да
правим каквото и да е. Ние избираме. Ако наистина трябваше да правите каквото и да е, вие нямаше
да сте отговорни за своя живот. Тъй като имате отговорността за своя живот, вие винаги можете да
избирате. Последствията от вашия избор ще си проличат. Ако изберете да не предприемате нещо
ново, последствията отново ще бъдат налице. Вие сте такива, каквито сте, и сте стигнали дотук
заради избора, който постоянно сте правили досега -съзнателно или не. Ето защо става важно да
правите избора си съзнателно. Какво искате, след като имате свободен избор? Защото вие сте тези,
които могат да избират, и никой друг не носи отговорност за вашия живот. Не е нужно да искате
разрешение. Защото вие и само вие носите отговорност за своя живот - ето защо вие имате правото
да избирате!
Това е средищната точка, където вашите чувства започват да работят заедно с мислите ви -
когато някое добро емоционално състояние ви накара да мислите позитивно - и там се появява
емоционалният ви интелект. Необходимо е да приложите в употреба емоционалния си интелект, за да
правите по-добър избор, който от своя страна ще ви изгради по-добър живот.
Направите ли на себе си подаръка сами да правите избор, това може да бъде съкрушително за
вас, ако не сте свикнали. Може да ви помогне да направите основна равносметка на живота си до
този момент, за да откриете кога сте били най-щастливи. Правейки какво, сте се чувствали най-добре
в живота си досега? Потърсете пет такива примера. Концентрирайте се върху тях и бъдете в пълно
съзнание точно какво ви е донесло радост. Не се изненадвайте, ако е способност, която сте
използвали, способност, която е част от вашия „мотор" и ваша движеща сила.
Когато сте отделили достатъчно време, за да разберете какво наистина обичате да правите, идва
най-важното - да разберете защо то ви прави щастливи. Подсигурете се, че знаете защо искате да си
поставите нови цели. Сега вече ще знаете защо искате да
Никога не се отказвайте от
направите това, което искате, животът ви ще придобие смисъл, а
цел, която резонира в
силите просто ще извират от вас. Никой не може да поддържа
сърцето ви - това ще е
огъня горящ и живота изпълнен с радост и енергия, ако не е
същото да се откажете от
наясно защо си е поставил определени цели.
живота си.
Може да бъде благословия да бъдете неудовлетворени или
изтощени, ако това ви накара да направите равносметка, за да се
върнете обратно в своя истински и смислен път.
Не мисля, че вие или аз ставаме от леглото бликащи от радост, знаейки, че го правим, за да
плащаме сметки. Целите, които имаме, трябва да бъдат толкова „сочни" и привлекателни, че да
получат нашето внимание. Психолозите ни съветват да си поставяме малки и реалистични цели. За
някои цели това наистина трябва да бъде така, но си позволете да мечтаете на воля отвъд границите,
които сте установили. Борете се, сграбчете целта, която кара сърцето ви да пее, а кръвта ви да тече
по-бързо във вените ви!
Имате ли смелостта да постигнете целта си? Какво ще си кажат хората? Може би някои ще се
смеят, а други ще злорадстват, че не сте имали успех. Никога не се отказвайте от цел, която резонира
в сърцето ви — това ще е същото като да се откажете от живота си. Не се отказвайте от цел, която на
пръв поглед изглежда непостижима, ако идеята ви вълнува. Когато определена цел ви ентусиазира,
вие получавате невероятна сила. И тогава можете да направите дори „невъзможното"!
Тестът с люлеещия се стол

Когато остарявате и сядате в люлеещия се стол с одеяло върху коленете, започвате да си
спомняте с радост за всичко, за което сте се осмелили. Това, което сте се осмелили да кажете, това,
което сте се осмелили да направите, избора, който сте се осмелили да направите, защото сте знаели,
че вашият живот е ваш! Знаели сте също, че да се осмелите да бъдете искрени със себе си е същото
като да бъдете искрени спрямо другите.
Никога няма да забравя как присъствах на една вечеря по случай годишнина. Юбилярят стоеше
точно пред мен - той празнуваше, че беше работил повече от 50 години за една и съща компания.
Това предизвика силно уважение в мен.
„Как се справяше през тези години?" попитах аз внимателно. „О, ужасно е!" отговори той
веднага. Забеляза колко тъжна станах. Но как беше възможно това? „Но нямаше ли нещо за тези
петдесет години, което да ти хареса да правиш?", попитах. „Напротив, имаше един период, в който се
занимавах с дърводелство. То ми харесваше." Аз обаче не се отказвах: „Но защо тогава не продължи
да се занимаваш с това?" „Ама аз веднъж опитах да се захвана с една дърводелница, но не се получи."
„Не се получи, не се получи -опитал си един-единствен път. Защо не си пробвал сто или двеста
пъти?", помислих си аз. „Ранди, трябва да си замълчиш, той има право да избере каквото иска. Това е
неговият живот, отговорността е негова." Трябва да е разбрал колко се бях натъжила, докато седях
там и гледах големите красиви дървени фигури, които той беше изработил. „Ей, не бъди тъжна" -
каза ми, -„защото си купих дърводелски струг."
Помислете само колко много хора си отиват от този свят, без да са избрали да използват своите
„дърводелски стругове"!
Когато вярваме в нещо, то се случва. Не вярваме ли в него, то няма да се случи. Когато вярваме,
че сме прекалено млади, ние сме прекалено млади, а когато вярваме, че сме твърде стари, ние сме
твърде стари. Важно е в какво избираме да вярваме, защото то се случва! Нашият избор е
определящият.
Научих нещо удивително в деня, когато разбрах, че мислите ми формират моя живот. Както
вече споменах, нямах пари, но осъзнах, че ако успея да видя ясно някаква цел и наистина започна
силно да копнея за нея, ще я постигна, ще получа желаното. Действителната и най-тежка задача за
мен беше да бъда откровена със себе си и да се осмеля да призная какво искам!
Не се отказвайте, само защото никой от вашето семейство или от съседите ви не е правил това,
което ще правите. Не попадайте в капана да смятате, че не можете да го постигнете, понеже никой от
познатите ви не е успял. Вие сте уникални и никой не може да направи това, на което вие сте
способни, по начина, по който вие можете. За другите ще бъде трудно да ви кажат кое е реалистична
цел за вас. Те са различни от вас и следователно нямат толкова добра представа какво е правилно за
вас. Удивително е на какво сте способни, когато искате нещо и имате волята да поемете цялата
необходима инициатива, за да постигнете целта си.
Преди няколко години имахме възможност да се насладим на една голяма музикантка по
телевизията. Тя е глуха. Когато била малка, казвала на учителя си, че иска да стане музикант. „Не
можеш" - отвърнал учителят, - „защото си глуха." Тогава тя му казала: „Вие сте различен от мен. Не
знаете какво мога." Това е, мислех си аз, какъв прекрасен отговор! Никой не ви познава толкова
добре, колкото вие самите.
Има три вида цел

Целта да притежаваме: Забавно е да си пожелаете нещо. Светът на запад е наводнен от
материалното. Да си пожелаеш някаква вещ е усещане, което всички ние добре познаваме. Забавно е,
докато това трае. По-скоро бих стояла в уютен красив дом, тъгувайки, отколкото на тъмно и
неприветливо място. За мнозина вещите са от голямо значение. Кой не си спомня радостта, когато
най-сетне успеем да си купим своето първо колело, след като сме спестявали цяла вечност?
Някои изтъкват, че сме продължавали с това прекалено дълго. Няма да се превръщам в
морализатор по темата за радостта от това да притежаваш нещо. Но няма да израснем като хора, ако
вещите са единственото, към което се стремим. Освен храната и покрива над главата, останалите
материални неща са само забавление. Когато това забавление ни отегчава, проблемът е, че чувстваме,
че все повече се нуждаем от нещо ново.
Целта да постигаме: Никога няма да забравя Николай. Той беше много сърдит мъж и имаше
много идеи, които работодателят му не подкрепяше. Той се чувствал неразбран и усещал, че се
отнасят зле с него (не е лесно да се приемат идеите на ядосаните хора). Когато отбелязахме неговите
заложби и способности и му казахме, че ще си остане такъв, какъвто е, той се зарадва. Той призна, че
това, което го беше разяждало отвътре, бил жестокият му гняв. Но гневът е също чудесна движеща
сила, ако бъде канализиран по правилен начин.
Защо той беше толкова ядосан? Какво щеше да прави със себе си? Много години Николай беше
работил като литературен критик за един вестник. Ползвал се с голямо признание, бил невероятно
проницателен. По всяко време можел да говори за страстта си към литературата. Но това, което
никога не се осмелявал да признае пред себе си, било, че самият той искал да бъде писател. Нищо
чудно, че бил ядосан! Сега най-накрая се осмелил да си признае какво искал - искал да бъде писател.
От този момент насетне той поел пълен ангажимент към целта. Днес той вече е издал няколко книги.
Не всички са еднакво добре приети, но това не спира Николай. Защото сега той знае, че прави това,
което иска. Най-важното, разбира се, е, че той обича това, с което се занимава. Магията да открием
какво всъщност искаме да правим е смайваща.
Един ден открих невероятно нещастен човек на мой семинар. Той бе директор, но вече не се
чувстваше щастлив на работното си място. Той беше, както аз се изразявам, „резултат от своята
психология" - от предишни свои осъзнати и неосъзнати решения. Би могло да е всичко. В себе си
имаше множество конфликти, особено поради липса на независимост спрямо един от родителите си.
Всичко било много тежко и той бил изтощен. Всичко, което трябвало да направи, било да издържи
пет години. Това била целта му.
Задавах му въпроси от всички гледни точки. След три срещи и след като бяхме набелязали
неговите заложби и способности, стигнахме до неговите мечти. С какво бяха свързани те? Ами
мечтата му беше да заживее в Испания и да научи испански за половин година. Искаше да поработи
над своето собствено освобождаване за това време с помощта на техниките, на които го бях научила.
Сега той щеше да се изправи срещу себе си и своите собствени чувства, за да може да остави зад
гърба си някои важни пречки.
Обсъждахме всичко това, докато целта не беше поставена. Той я откри дълбоко в себе си.
Удивително време настана. Той се почувства толкова облекчен, след като беше направил
избора. Съпругата му, с която той имаше добри взаимоотношения, го подкрепяше. Много дълго
време тя беше наблюдавала колко безсилен и затруднен е бил той. Искала той да направи нещо със
себе си, защото повече не можела да продължава да го гледа толкова потиснат.
Но какво щял да каже работодателят му? Не искал и да си помисля за реакцията му. Нямал
никакви шансове. Затова написал своите мисли и използвал ментални упражнения за срещата.
Изразил своето искане за половингодишна отпуска силно от душата си - имал нужда от време за себе
си, за да може да допринесе повече за фирмата.
Този мъж фактически е важен модел за ролята в една фирма и вече все повече хора се
съгласяват с това. Някой трябва да проследи пътя му. Обсипан е с положителни оценки.
Целта да бъдем: Аз мога да реша кой искам да бъда и е важно да направя този избор, защото в
противен случай ще се подхлъзна и ще изгубя почва под краката си. Какво е важно за мен да бъда?
Мога да отговоря само за себе си. Ще бъда откровена. Искам да бъда лоялен приятел. Искам да бъда
искрена със себе си. Искам да бъда смела. Искам да бъда професионалист в своята област. Искам да
бъда обичаща, търпелива, гъвкава, отворена към израстване и промяна. Искам да съм състрадателен
човек. Искам да съм много други неща, но често не успявам. Понеже знам коя искам да бъда, мога да
се върна обратно на своето място. Мога да стана такава, каквато смятам, че е важно да бъда, стига да
знам именно каква. Невероятно е да ръководиш сам себе си. Този избор могат да направят всички
хора, но това, което е правилно за мен, може би няма да е подходящо за вас.
Това, за което всъщност копнеем, е близост, както и умението да използваме себе си по своя
път. Материалните неща никога няма да могат да запълня т празнината вътре в нас. Ако сме себе си,
изправяйки се лице в лице с чувствата си, ако прощаваме и сме откровени със себе си, ще стигнем до
същността и смисъла на живота. Дълбоко вътре в себе си ние имаме завършеност и душевен мир.
Като се сблъскваме и сме откровени със себе си, ние виждаме двете страни на личността си. За да
открием светлата си страна, ние сме изцяло зависими също така да видим и да изживеем неща от
другата си страна и да се зарадваме на това. Необходимо е да признаем, че то заема най-централното
място, що се отнася до откриване на контакт с източник на безкрайна енергия - по-голяма от нас и
същевременно намираща се вътре в нас. Да бъдем това, което сме точно сега, съвсем не е лошо,
просто е така. Усещайки тежката ръка на тъмната си страна, ние вървим срещу светлината. Истината
ни освобождава.
Ане е красива жена около петдесетте. „Тя искри от здраве" - помислих си аз, когато, срещайки я
за първи път, седнах и я наблюдавах. И тогава чух историята й. Четири години Ане се чувствала като
в капан - в затруднена ситуация на работното си място с двама шефове, които не можели да се
понасят един друг. Била подчинена и на двамата и смятала, че зависи от милостта им, за да върши
работата си. За нея било трудно и стресиращо да балансира и да се справя с цялото им „бълване".
Тогава Ане открила, че има рак. Първите три дни, след като научила диагнозата, плакала. Но
лежейки там, на нея й просветнало: „След като успях да си докарам болест, ще успея и да се
излекувам." Целта била да оздравее.
Както вече говорихме, човек трябва да вярва в това, към което се стреми, защото в противен
случай няма да се получи нищо. Като цяло Ан се борила да подсили вярата си, която така лесно
можела да изчезне, а именно вярата, че е възможно да оздравее. Статистиката била срещу нея, а
лекарите просто забравили, че никой не е статистика, че статистиката си е статистика. Ане обаче
избрала да вярва, че е възможно да се излекува. Някои лекари обаче не се предавали, напомняли й
постоянно, че нямало смисъл. (Би трябвало да има сурови наказания за подобни деяния! Нямаме
правото да отнемаме на другите хора това, в което се нуждаят да вярват.)
Понякога след посещение при лекаря вярата й много трудно оставала да живее в нея,
изтлявайки в бледа сянка.
Ане заминала за Центъра за възстановяване в Осло - място, където болните от рак идват, за да
помогнат както на себе си, така и на другите да възвърнат вярата си. Тук тя отново и отново
изхвърляла от себе си своя страх, агресия и усещането за безнадеждност. Борела се, защото искала да
живее - и мъжът й и нейните приятели се борели заедно с нея. Задължили себе си да се борят за
вярата и надеждата, защото от това имала нужда Ане. Опасно е да се оставиш на другите да те
ръководят, особено когато те не вярват в това, в което ти вярваш.
Ане показала на всички, че „невъзможното" е възможно. Тя оздравяла!
Вие сигурно също много пъти сте чували хората да казват: „Ако не беше този тежък период,
нямаше никога да науча толкова много за себе си и за живота. Тогава аз се научих да се грижа за себе
си. Никой друг няма тази отговорност. Научих се да поставям граници. Научих се да бъда откровен
със себе си, вместо да правя това, което смятам, че другите очакват от мен. Научих кое е съществено
и кое не. Научих, че любовта и близостта са най-важни. Научих кои са моите приятели и кои само се
преструват на такива. Научих, че животът е важен за мен и не трябва да бъде приеман за даденост.
Научих се да се грижа за тялото си, да се натоварвам и да почивам колкото е необходимо. Научих се,
че животът се случва сега! Научих се, че няма какво да се чака, научих се, че животът е чакал мен..."
Затова нека всички проявяваме смелост по свой собствен начин, нека изберем да живеем!
Любовта
Първо място може би заема страхът,

след това агресията,
после страданието и мъката,
и накрая любовта?
Любовта е безкраен и живителен оазис вътре в нас. Тя никога няма да умре, а само чака да
проникнем в онези слоеве, които я потискат, за да може скоро да се появи. Това е лукс, с който
всички хора се раждат и в който можем да се къпем, стига да искаме да поставим любовта на първо
място в дневния си ред.
Когато имаме мир в душата си, можем да постигнем чудеса. Ние сме като лъч светлина,
достигащ до места, до които нищо друго не прониква, можем да постигнем „невъзможното", да
изградим мир, да дадем много сигурност на най-близките си хора, на колегите и клиентите си. В
оазиса на любовта всичко е възможно, добри неща ни се случват и стават около нас през цялото
време.
Когато сме забулени в гняв, страх, агресия и страдание, ние излъчваме толкова много
отрицателна енергия, че резултатите също стават негативни. Тогава е по-добре да си останем в
леглото вкъщи. При всички случаи е по-безопасно, защото тогава другите няма да се почувстват
застрашени и нападани, докато ние застрашаваме и нападаме себе си. Нашите негативни чувства се
отразяват на заобикалящия ни свят. За да получим нещо истинско, не е важно какво правим, а какви
сме ние, докато го правим.
Това, което сме, докато обичаме и имаме мир вътре в себе си, позволява на другите да
съществуват. Може би не трябва да правим чак толкова много. Превръщаме се в катализатор, който
създава синергичен ефект сред колегите, в семейството, в заобикалящия ни свят. Има нещо, което не
може да бъде дефинирано, нещо невидимо, което излъчва светлина, което прави така, че да се
случват „чудеса" около нас. Неща, които никога не се случват, се сбъдват.
Такава стена между Изтока и Запада падна. Смятам, че Горбачов имаше много от тази любов,
от която се раждат чудеса. Имали са я и Иисус, и Ганди. Истинската власт и личната сила са същото
като любовта. Ако нямаме контакт с любовта, с позитивната сила в нас, ще усетим безсилие.
Да поставим любовта на първо място означава наистина да работим, за да направим света по-
добър. От момента, в който изберем да се пречистим, защото любовта се е превърнала в цел номер
едно - още същия ден всичко ще си дойде на мястото както у дома, така и в делови план. Скоро ще
открием, че тази „покривка" от негативизъм ще започне да изчезва по-бързо, отколкото сме
предполагали, и ние трябва отново и отново да се изправяме срещу
За да получим нещо негативните си чувства, да работим над тях, така че любовта да може да
истинско, не е важно получи достатъчно свободно пространство.
какво правим, а какви Един участник в семинарите каза: „Това е точно като да чистиш от
сме ние, докато го плевели всеки ден." Посмяхме се малко всички заедно, но се съгласихме
правим. със сравнението му.
Да бъдем обичани каквито сме

Спомням си как един уикенд отидох на манастир.
Сестра Ирене е фантастична, помислих си. Разговаряше с нас с такава доброта, че беше лесно
да й разкажем какво ни тежеше на душите. Мисля, че това беше първия път, когато като голям човек
се разкривах напълно. Излях толкова много от отчаянието и мислите си, а докато говорех сестра
Ирене излъчваше толкова любов, че успях да се почувствам много по-добре. Това беше чудесен
подарък. Тя ми позволи да бъда такава, каквато съм, без да ме порицава или да ме осъжда по какъвто
и да било начин.
Монашеската ми килия беше малка и спартанска. Там вътре аз плачех от радост, че получавам
толкова много любов. Под душа същата вечер оставих топлата вода да се стича по мен, докато си
давах сметка колко много любов, идваща от другите хора не е достигала до мен, защото не съм била
способна да я получа. Тогава оставих просто водата да се превърне в символ на цялата обич, която
ми е била давана и която преди не съм можела да получа. Беше прекрасна да получа цялата тази
любов!
Когато видях сестра Ирене на вечеря, ми се прищя да я вдигна и да я завъртя наоколо, но се
овладях. След няколко дни щяхме да се сбогуваме. Видях сестра Ирене – толкова малка, радостна и
лека, толкова красива с бялата си препаска на главата и дългата светлосиня монашеска роба. Този
път вече не успях да се удържа. Вдигнах я и започнах да я въртя наоколо, докато тя не запищя от
радост. Сестра Ирене беше на 70 години. Имаше много неща, за които да й бъда благодарна. Тя само
каза, че сме достатъчно добри, независимо какво сме направили. Всички заслужаваме да сме
обичани.
Какво е любовта? Темата е толкова безкрайно обширна и вероятно ще получим толкова
отговори на този въпрос, колкото хора попитаме. При сестра Ирене почувствах, че трябва да бъда
приемана каквато съм, без никакви условности, че в себе си бях достойна за любов.
Любов или контрол

В Библията се казва, че „любовта не търси своето" (1. Кор. 13,5). Въпреки това често бъркаме
любовта с контрола. Много деца са възпитавани с думи от рода на: „Ако се справяш в училище, ще
те обичам; ако обаче не си добър ученик, за съжаление, няма да мога да те обичам." „Ако направиш
това, за което те помоля, ще те обичам, но ако не го направиш, няма да те обичам."
Мнозина израстват с чувството, че трябва да живеят според някакви условия и задължения,
защото в противен случай другите няма да ги обичат. Това аз наричам контрол.
Мисля, че любовта звучи така: „Ако се справяш добре в училище, ще те обичам, но и да не се
справяш, аз пак ще те обичам също толкова много." „Ако направиш това, което искам, ще те обичам,
но предпочетеш ли да направиш друго, аз пак ще те обичам толкова много."
Ще ми се да можем да си казваме един на друг: „Направи това, което смяташ, че е редно." Ако
не бъдем искрени със себе си, никога няма да можем да сме такива с някой друг.
Любов или задължение

Нещо, което според мен е наистина трудно, е да направим разликата между това да бъдем и да
действаме.
Много от участниците в семинарите ми имат доста възрастни родители. Често виждам колко са
разстроени, че трябва да се грижат за възрастните си родители, които очакват да бъдат посещавани,
без значение дали вкъщи или в болницата. И синът или дъщерята (по-скоро дъщерята) изпитва
агресия, безсилие или чувство за вина. Това е труден проблем, с който се борят както родителите,
така и децата.
Спомням си за една жена, чиято майка била в старчески дом. Била толкова изтощена и отчаяна.
Първоначално по време на семинара тя мислеше, че е тежко да чуе, че носи отговорност за своя
собствен живот. После обаче й се видя облекчаващо да види, че има правото на избор, което я
направи по-щастлива и така можеше да дава повече топлота на своята възрастна майка.
Повечето хора смятат, че да действаш и да даваш е едно и също, но не е задължително. Тази
жена беше изтощена и ядосана вътре в себе си, когато посещавала майка си. Мнозина смятат, че
негативните емоции не се виждат, но мога да ви уверя, че не е вярно. На някакво ниво в себе си ние
можем да определим дали дадено чувство, идващо от близък за нас човек, е позитивно или
негативно. Това забелязала майката на жената. Давала ли е дъщерята нещо на майка си, отивайки
всеки път изпълнена с отрицателни емоции? Не мисля. Тя не е имала какво да даде; да правим
невинаги означава да даваме.
Ние избираме
Спряхме се върху възможностите за избор, които дъщерята е имала. За да й дадем
възможността да избира, ние преминахме през едно малко провокативно упражнение.
Кажете си: „Не трябва да правя нищо. Няма нито едно нещо, което трябва да направя." Първия
път звучи малко смешно, но си поиграйте с тази мисъл известно време. Може би това е нещо, което
трябва да направите. Какво може да е? Ако сега сте провокирани, ви разбирам добре, но не се
отказвайте, защото тази игра е помогнала на много хора.
Тогава може би ще си кажете: „Трябва да ям." Не, казвам аз. Историята показва, че не трябва да
ядете, мнозина са умрели от глад. „Но трябва да ходя на работа." Не, смятам аз, това е просто нещо, в
което вие вярвате. Много хора не ходят на работа, затова и вие не трябва. „Нещо толкова глупаво,
разбира се, че трябва..." Не, не трябва да правим нищо. Изключение на едно-единствено нещо.
Трябва да умрем. Никой не се измъква жив - така че трябва да умрем.
Не трябва да правим нищо, ние избираме всичко и каквото изберем има своите последствия.
Ние сме свободни хора и не трябва да правим нищо, защото носим отговорността за своя живот. Ако
други хора имаха отговорност за нашия живот, щяхме да сме принудени да правим много неща. Но
тъй като това не е така, ние сме напълно свободни да избираме във всяка секунда от живота си.
След всичко това заваляха въпросите към порасналата дъщеря - какво всъщност искаше тя, не
искаше ли да посещава майка си? Напротив, искаше. „Колко често ходиш при майка си, защото така
си избрала?" „Два пъти в седмицата е добре?" „Имаш ли желание да го правиш?" „Всъщност, да, и
мисля, че вече ще става по-лесно за мен да изпитвам доброта и ще имам какво да й дам. Нямах какво
да й дам месеци наред." Сега тя използва както сърцето, така и разума си, за да намери разрешение на
своята дилема.
Да поемаме отговорност за своя собствен живот е същото като
Да поемаме отговорност за да има какво да даваме на околните. Забелязвам, че се появяват
своя собствен живот е критични ситуации, в които е по-разумно да даваме повече, но ние
същото като да има какво имаме отговорност за своя живот, за това да се грижим за себе си,
да даваме на околните. защото в противен случай няма да има какво да даваме на другите.
Отговорни сме за своя собствен избор.
Нашето любимо „аз"

Всички хора копнеят за любов и близост - нещо, което всеки един от нас иска най-много. Защо
тогава това не се превръща в най-важната цел, към която да се стремим? То е същото като да
забравим, че най-много искаме любов. Защо?
Вътре в себе си ние имаме безкрайно много любов, идваща от детето, което все още живее в
нас. Единственият ни проблем е да успеем да се домогнем до тази любов - а то ще се случи, когато
премахнем пречките по пътя си.
Много хора на семинарите казват, че всичко, което си пожелават, е мир в душата. Можем да го
имаме само ако любовта е наша цел номер едно. Параноята, лудостта, объркването ни са резултат от
задържането на страха, гнева и раздразнението, Когато изберем първо да търсим любов, вместо
здраво да се впиваме в гнева и страха си, ще постигнем душевен мир. Любовта ни, която по начало е
заложена в нас, никога няма да умре или да изчезне - тя само се крие зад страха, гнева и страданията.
Тези слоеве страх и гняв, с кои то са ни научили да потискаме любовта, ни правят агресивни,
парализирани или нападателни хора. Без контакт с любовта вътре в нас действията ни стават много
ирационални и при всички случаи неразумни. Без досег с любовта, ние няма да можем да
притежаваме никаква мъдрост. То защо моята цел номер едно е да канализирам всички негативни
чувства, за да мога да достигна до любовта, която се крие под тях. Любовта е спокойствие - да се
отдалечим от нея означава да си причиним болка.
Нашият най-голям враг не е обществото, нито майка ни, баща ни или съседът, а самите ние.
Само ако можехме да спрем да се гневим толкова много на себе си! Моят собствен негативизъм беше
толкова голям, че мислех, че ще умра, толкова малко радост изпитвах от себе си. Но реших, че
заслужавам да се отнасям към себе си с любов. Отне ми време. А отнасяйки се зле към себе си, аз
само влошавах нещата - имах все по-малко и по-малко да давам. Сега обаче за мен любовта е цел
номер едно всеки ден и когато си припомням това, всичко си идва на мястото. При любовта няма
условия. Любовта (и това е добре да се запомни) означава, че винаги заслужаваме да получаваме
обич точно сега и винаги. Ще забележим, че ще получаваме любов, само когато първо сме способни
да я дадем от себе си. Можем да получаваме любов всеки ден, без да го осъзнаваме. Помислете си
колко много изпускаме, когато не знаем това. Представете си колко богати ще сме, когато сме наясно
с това! Осъзнавайки любовта, ние ще разбулим негативните емоции. Те не са нещо нередно - тях
просто ги има. Но ни отнемат познанието, което имаме в себе си. Затова трябва да ги разкрием, за да
можем да виждаме ясно, за да живеем в позитивна и изпълнена с любов действителност. Любовта е
интуитивно познание за нашия собствен вътрешен глас. Любовта е приемане, спокойствие,
съчувствие, доброта; тя е в даването, в липсата на предразсъдъци.
Да се отдалечим от този вътрешен глас означава да си донесем болка. Означава също да
полудеем. Важно е да вярваме, че любовта е вътре в нас; важно е да превърнем достигането до нея в
своя цел номер едно, защото тогава всичко си идва на мястото - работа, взаимоотношения, всичко.
Да се фокусираме върху любовта в нас е фантастично и възнаграждаващо пътуване от болката
към вътрешния мир. Мнозина трябва да преминат през нетърпима болка, преди да стигнат до
любовта.
Всички ние сме родени с любов вътре в себе си, никой не прави изключение. Вие имате много
любов в себе си. Вие обичате и сте на път да бъдете обичани.
Имаме свободната воля да избираме какво искаме да мислим, но не е толкова лесно.
Негативните мисли изникват като плевели в съзнанието ни и отговорността да ги изкореним е наша.
Всички мисли са съзидателни. Отрицателните мисли създават нещо негативно по един или друг
начин. Позитивните мисли, мислите, изпълнени с любов, създават по един или друг начин позитивни
неща. Чудесно е, че имаме този избор, но когато любовта или позитивните мисли станат
второстепенна за нас цел, става съвсем ясно колко бързо започват да избуяват плевелите и колко е
важно да ги изкореним. Да имаме плевели не е нещо нередно, но тогава големите красиви цветя
започват да губят своите сили. Ужасно глупаво е да игнорираме плевелите, защото те могат да
израснат толкова големи и силни, че най-красивите рози в миг да изгубят очарованието си.
Плевелите могат просто да вземат връх. Така беше и в моята градина, а и все още има малко плевели.
Но няма проблем, трябва още малко да поработя в градината си. „Плевенето" е единственият начин
да отворим очи. Аз се отървавам от плевелите като пиша, така че красивите цвета, любовта и
позитивните мисли да получат добри условия за живот.
Любовта - най-високата степен на отговорност

Най-високата степен на поемане на отговорност за живота ни е да се домогнем до любовта, до
положителното в нас. Това е също да поемем отговорността за всички други. Помислете как това да
имате спокойствие и любов в себе си е от полза за всички хора в живота ви! Войните и конфликтите
в целия свят биха престанали, ако всички се съгласяха да поемат подобна отговорност.
От дете имам една мечта. За мен тя е важна мечта, която ме мотивира всеки ден. Може би и вие
можете да вземете участие в нея, така че да стане наша обща мечта.
Това най-добре може да се илюстрира чрез една история, която някога прочетох, наречена
„Стотната маймуна". На един остров живеели хиляди маймуни. Веднъж една от маймуните открила,
че можела да използва камък, за да обели картофите, преди да ги изяде, за да престане да яде пръстта,
полепнала по тях. „Това е добре" - помислила си маймуната и тогава другите маймуни около него
започнали също да почистват картофите си. И когато стотната маймуна обелила картофа си по този
начин, на следващия ден станало ясно, че всички маймуни на острова вече правели същото.
Може би бихме могли да бъдем полезни на света с нещо, стига да сме съгласни постоянно да
плевим своята градина. Представете си, че цялото човечество започне да го прави един ден. Важно е
човек да мечтае и да се надява.
Веднъж запитах един учител по философия какво всъщност знаем ние. „Единственото, което
знаем -каза той, - е, че трябва да вървим напред с надежда."
Не е ли важно, че ние можем да създадем безопасен, изпълнен с любов, свят, стига да „плевим"
тревата. Моята мечта е всички да превърнат в своя цел номер едно любовта и да поискат да
изкореняват плевелите. Може би е трудно да се живее, но това е удивително, само трябва да помним,
че любовта е цел номер едно за нас.
Смисълът на живота
Винаги и навсякъде хората са се питали какъв е смисълът на
Всички имаме едно и живота. „Кой съм аз?" „Защо ме има на тази земя?" В търсенето на
също естествено право да отговор на такива големи въпроси, свързани със съществуването,
задаваме въпроси, но всички сме на равен старт атомният физик и детето, бездомникът и
никой не може да изисква милионерът, свещеникът и домакинята, мюсюлманинът и
да получи правилния християнинът. Всички имаме едно и също естествено право да
отговор за друг, освен за задаваме въпроси, но никой не може да изисква да получи правилния
себе си. отговор за друг, освен за себе си.
А може би животът няма смисъл. Не знам, но ми се струва, че е важно за качеството на нашия
живот да му придадем някакво значение, съответстващо на това, което чувстваме вътре в себе си.
Там ще открием своя тайна или някакъв смисъл.
Когато даваме смисъл на съществуването си, нещо смислено стои зад всичко, което правим.
Смисълът на моя живот, такъв, какъвто го изживявам, е да култивирам скрити източници в мен и
останалите. Това е делото на живота ми и ми носи радост. Другите могат да мислят каквото си искат
по въпроса, но за мен то е важно и истинско, това е достатъчно за мен. Вярвам, че всеки носи вътре в
себе си мисия в живота си и когато осъзнае това, животът става по-лесен, по-богат и не на последно
място, по-смислен.
В продължение на десет поредни години системно задавах един и същи въпрос на шофьори на
таксита. Избрах тази професионална прослойка напълно естествено, тъй като пътувам много и често
се возя в таксита.
„Харесвате ли работата си?" - питах ги аз. Ако отговорът им беше безразличен и хладен („Това
е просто работа"), разбирах, че те бяха далеч от онова, което вибрираше в самите тях, източника си
на сила или смисълът на техния живот.
Ако отговореха утвърдително, започвах да проявявам интерес. „Какво харесвате в работата си?"
И тогава се появяваха най-разнообразни отговори. Беше удивително да достигна до ядрото на онази
част от работата им, в която те откриваха смисъл.
Спомням си един шофьор на такси в Щатите. Той предпочиташе да кара през нощта. Смяташе,
че е важно да бъде там, където някой има нужда от него. Наясно беше, че принадлежеше към
„невидимата" социална система, за която никой не говори. Но му стигаше да знае, че е опора и в
помощ на хора, които са депресирани или самотни и се чувстват изгубени.
Той ми разказа, че имал най-добрата работа на света, но много малко хора разбирали това. Но
на него му стигаше, че той го разбира. Този човек притежаваше огромна движеща сила и смисъл в
живота си..
Един шофьор на такси тук, в Норвегия, смяташе, че е добре да се помага на по-възрастните,
защото често те са самотни и може би нямат с кого да поговорят. Чувствал се много щастлив от
работата си.
Третият не беше от разговорливите, но беше лесно да разбера, че въпреки това той харесваше
работата си. Детска количка? Люлеещ се стол? Седем куфара и букет цветя? Само малко помощ във
всичко това и... Той беше практичен човек, който можеше да поправи повечето неща. Това беше
неговият начин да дава и той видимо му носеше радост.
И след това се появява шофьорът, предпочитащ да кара по-голямо такси, защото така можеше
да има и по-голяма публика, повече истории и песни.
Всички ние сме мотивирани по различни начини, но съм убедена, че можем да придадем
смисъл на това, което правим. Какво ви носи радост? Ето тук се крие движещата сила и смисълът за
вас, за вашия живот.
Една от предишните участнички в семинарите ми, Осе, е пример за човек, който току-що е
започнал да осъзнава смисъла на своето съществуване. Имаше моменти, в които въпросната жена не
искаше да живее, но сега тя започна да вижда, че всичко, през което беше преминала в живота си, я
беше надарило с прозорлив поглед върху човешкия ум. За нея да споделя това с другите беше
смисълът на живота й. По професия тя е учителка и започна да пише разкази за деца относно
човешката природа. Сега тя смята, че е на тази земя, за да пише и за да споделя за своите
преживявания и за себе си посредством писането.
А вие защо сте тук? Вътре в себе си знаете отговора. Задавайте си
Какво ви носи радост?
този въпрос, докато не достигнете до отговора. Може да отнеме време.
Ето тук се крие
Какво дава смисъл на живота ви/ Какво ви прави щастливи? Какво кара
движещата сила и
сърцето ви да се смее?
смисълът за вас, за
Ние, хората, сме деликатни същества и в нас има много пречки,
вашия живот.
които ни разделят от това, което дълбоко вътре в себе си знаем, че може
да ни прави щастливи и ни дава смисъл.
Вземете например Осе, за която току-що ви разказах. Писането й носи радост. Но нещо й пречи
да се отдаде изцяло на задачата си. Изпитва „катастрофално чувство", смята, че ще бъде наказана, ако
стане прекалено щастлива. Тя се страхува, например, да не изгуби най-близките си. Знае, че е
ирационално, но чувството й е истинско.
Осе посещава психолог и заедно работят над това тя да премине през страха си от щастието и
страха да не изгуби някого. Този страх стои като пречка по пътя към нейното цялостно развитие, но
тя преминава през своите чувства и все повече се доближава до целта си.
Само вие можете да осмислите живота си

Приятно е да знаем, че сме полезни за другите. Това пи дава смисъл. В дълги периоди на
безработица много хора се чувстват така, сякаш няма полза от това, което могат да дадат. Лесно е да
се отчаем и да изгубим смисъла. Тогава е важно да се сетите, че в края на краищата само вие сте
способни да дадете на живота си смисъл и съдържание. Трябва да знаете, че сте от полза за другите,
въпреки че мястото, което сте смятали за ваше, вече не ви принадлежи. Вероятно ще сте
провокирани, но съм напълно сигурна, че ако нямаше полза от вас, нямаше да ви има на тази земя.
Открийте някой, който има нужда от вас.
„Тук става въпрос да открием какъв вид работа има нужда да бъде свършена" - смята Магда. Тя
е част от гръбначния стълб на Норвегия, занимава се с риболов в Северна Норвегия повече от 30
години. Цитатът е от водещ норвежки вестник, който е направил интервю с нея и съпруга й през
лятото на 1993 година. Те разказват за живот, пълен с тежък трудно и много любов. Когато се
запознали, било „сякаш се споихме завинаги един към друг" - казва Петер, който нарича съпругата си
„ чудо сред жените". Заедно се впуснали в живота, създавайки семейство, за което се грижели и в
добро, и в лошо. Животът бил изпълнена със смях, но и изморителна приказка, споделят двамата.
Никой от тях не възвеличава прекалено „смисъла на живота", но когато четем за тях, забелязваме, че
двамата виждат ясно един смисъл - да работят за себе си и своята общност и да го правят с любов.
Сигурна съм, че са узнали, че животът им е от полза за тях и ключът се крие в това, което Магда
казва - какво има нужда да бъде направено.
Някои хора толкова малко вярват в себе си, че изобщо не смятат, че има какво да дадат на света.
Това ме кара да мисля за Арне. Не съм го срещала, но прочетох книгата му. „Това е моят живот" се
казва книгата и е изцяло необикновена автобиография, защото Арне Тайгланд страда от синдрома на
Даун. Той смята, че животът му е толкова богат и удивителен, че иска да го сподели с другите. Той е
помощник в столова, пощальон, клисар и актьор, и никой, който се появи на пътя му, не е продължил
нататък без прегръдка. „Аз съм щастливо момче" - казва Арне.
Да четеш за Арне означава да прочетеш за един смислен живот. Той радва себе си, радва тези,
които се появят в живота му, и по един или друг начин е допринесъл на всички хора, които са му
помагали, да открият своя смисъл. Той е светъл пример за това, че има полза от всички нас и имаме
какво да дадем.
Всички, които имат смисъл в живота, по някакъв начин дават от себе си.
Ние толкова сме свикнали да мерим своите и чуждите качества по това, което правим, и
наградата, която получаваме за тях, е под формата на пари. Но ние даваме също толкова много,
правейки, бидейки. Може би си мислите, че причината да сте тук е да давате любов и доброта. Тогава
вие ще носите това и в магазина за хранителни стоки, и на улицата, в асансьора, в чужбина,
навсякъде.
Да откриете смисъл там, където сте точно сега, е може би най-важното, защото настоящият
момент е всичко, което имаме. Защото един момент вече изчезна. И още един. Очакваме голямото
прозрение, но в действителност моментът е всичко, което имаме. Веднъж четох за един индиец. Той
казваше за нас, западняците: „Когато седнете, чакат е да се изправите, а изправите ли се, чакате да
тръгнете. Но когато ние в Индия седим, значи седим, когато вървим, вървим, а когато лягаме,
лягаме."
Като малки, ние сме се радвали да тръгнем на училище. В училище нямахме търпение да
завършим, след това да следваме, да се оженим и да имаме деца, така че после децата да пораснат и
да се пенсионираме. Едва тогава животът най-сетне може да започне! Хубаво е човек да има радости,
да има цели, за които да работи. Но е тъжно живеенето да се отлага, само защото смятаме, че всичко
ще бъде много по-добре след това.
„Не забравяйте да обичате, докато се осмелявате да обичате, не забравяйте да живеете, докато
сте живи " казва Пит Хайн.
Единственото, което имаме, е настоящото. Майка ми казваше да се вглеждам в уникалните
малки моменти, да ги взема и да ги поставя в златна рамка в сърцето си. Добре е окото и сърцето да
бъдат тренирани да виждат, че точно сега пред тях се разкрива такава гледка.
Имам двойка приятели, с които често пътувах. Мъжът с
Няма нищо, което би
изненада разглеждаше всички места, които посещавахме. Жена
трябвало да бъде другояче, то
му винаги си мечтаеше за източното крайбрежие, когато бяхме на
е такова каквото е, а във
западното, липсваше й слънцето, когато валеше, а дъждът й
всеки момент, който имаме,
липсваше, когато грееше слънце: „Само ако всичко беше
богатството ни гледа право в
другояче, щях да съм много по-щастлива". Научих много от нея.
очите, само ние да изберем да
Няма нищо, което би трябвало да бъде другояче, то е такова
го видим.
каквото е, а във всеки момент, който имаме, богатството ни гледа
право в очите, само ние да изберем да го видим. Да бъдем в
настоящето означава да живеем сега. Няма причина да отлагаме живота си. „Всички тези дни, които
идваха и си отиваха, аз не осъзнавах, че бяха самият живот” – се казва в едно стихотворение.
Животът е загадка, в която ние се забъркваме. Именно тази загадка прави животът вълнуващ и
му придава смисъл. Ние се учим както от себе си така и от останалите. Надявам се никога да не
открием напълно какво означава да бъдеш човек и да живееш, защото тогава много от смисъла за мен
ще се изгуби. Ако разберем всичко и нещата си дойдат на мястото, тогава можем просто да умрем.
Преминаваме през живота по различни начини, за щастие, с различни преживявания и ценни
богатства, които си даваме един на друг. Стига да искаме, можем да открием много неща, които да
празнуваме. Нека повече да празнуваме и да осъзнаем, че сега животът има смисъл, защото сме
избрали да видим този момент. Нека да празнуваме днес!
УПРАЖНЕНИЯ И ПРИМЕРИ
Упражнения за овладяване на емоциите
В тази книга многократно се повтаря, че чувствата трябва да се признаят и да се работи върху
тях като предпоставка за личностно израстване. Така изграждаме основата, върху която да стъпим, за
да ръководим себе си. На много места в книгата споменавам за упражнения, които могат да са ви от
помощ в различни ситуации. В тази глава ще направя преглед на упражненията, които са дали най-
добри резултати при участниците в семинарите ми и при мен самата.
Всички ние сме на различни емоционални етапи в живота си. За някои животът е спокоен, със
съвсем леки вълни, появяващи се на повърхността от време на време. За други той е буря с огромни
вълни. Повечето от нас се намират някъде по средата. Тази книга е написана за всички нас. Открийте
тези упражнения, които най-добре работят за вас. Когато започнете да се справяте с най-
провокативните и предизвикателни за вас чувства, лесно ще можете да приложите в употреба своята
емоционална интелигентност.
1. Упражнение „Изпитайте"
Влезте е контакт с чувствата си
Опитайте да правите това упражнение няколко пъти на ден, за да сте сигурни, че сте в контакт
със своите чувства. Ако не знаете какво чувствате и не проверявате, няма да може да използвате
емоционалния си интелект. Да не чувствате почти нищо е лош знак – може например да сте се
изолирали от чувствата си, защото „бягате” прекалено бързо или сте си поставили твърде големи
амбиции. Това може да ви попречи да виждате сигналите, които изпращате наоколо. Може да ви
попречи и във взимането на мъдри решения, които са в съответствие с разума и сърцето ви. Може да
се отрази и да спре контакта ви с други хора и да се превърне в пречка за вашето влияние върху тях
такова, каквото го искате, защото сте изгубили единствения способ, който може да ви е от полза –
чувствата ви. Може да си мислите, че се справяте великолепно, но следете това, което действително
се случва във вас. Можете да показвате чувствата си на другите, но нямате представа какво ви казват
чувствата. Лидерите, с които работя използват този метод абсолютно всеки път.
Проверете какво чувствате. Да сте забелязали, че тялото ви се опитва да ви каже нещо? Дали то
е напрегнато, неспокойно или отпуснато? Къде в тялото си усещате това? В стомаха или в сърцето?
Идентифицирайте чувството. Независимо какво чувствате, почувствайте го – дали сте
уплашени, огорчени, облекчени?
Идентифицирайте го и стигнете до първото чувство – какви чувства се крият зад него?
Изпитайте ги. Наранени ли сте? Радостни ли сте? Самотни ли сте?
Информация: какво ви разказва чувството?
Информация: кой начин според рационалното ви „аз” е добър за справяне с чувството?
Двойна проверка: струва ли ви се правилно или има и по-добър начин?
Действия: не се отказвайте, докато сърцето и главата ви не са в унисон едно с друго.
2. Писмено упражнение
Опишете чувствата си
Това е отличен метод, когато емоциите ни залеят. Да пишем за емоциите си е чудесен начин да
ги премахнем от себе си и да научим нещо за себе си, защото ни дава възможност да се погледнем
„отвън".
Можете да пишете когато и колкото поискате.
Напишете точно какво чувствате.
Недейте да се цензурирате. Ако сте ядосани, напишете точно какво изпитвате. Напишете
всичко, което мислите, но нямате смелостта да изкрещите. Не бъдете предпазливи, сграбчете колкото
можете по-силно чувството.
Пишете така, че да се пречистите напълно.
Прочетете какво сте написали, за да видите какво наистина чувствате и мислите.
Вгледайте се в новото за вас: това е вашето „бяло петно", което вие имате нужда да разгледате
добре. Всички ние имаме бели петна.
Скрийте или скъсайте на парченца написаното от вас.
Не изпращайте това, което сте написали, на човека, на когото сте ядосани.
Прочетете го още веднъж, за да проверите дали всичко негативно е изчезнало. (То варира в
зависимост от това колко пъти имате нужда да пишете.)
Колкото повече пишете, толкова по-облекчени ще се чувствате. Колкото повече напрежение
освобождаваме, толкова по-ясно ще започнем да виждаме. Ние буквално имаме нужда „да видим
чувствата" черно на бяло. Тогава те няма повече да ни заслепяват. Правейки това, ще излезете от
порочния кръг и ще достигнете до любовта и покоя вътре във вас. Важно е да запомним, че ще
получим обратно това, което дадем. „Недетонираните" чувства ни заслепяват.
Признаването означава да погледнем себе си. Вглеждайки се
Признаването в себе си, ще получим сила, възможност за избор и напредък.
означава да погледнем Чувствата ви са „интелигентни”, те никога не лъжат и съдържат
себе си. Вглеждайки се в важна информация за вас и вашия живот. Позволявайте си по-
себе си, ще получим сила, често да бъдете ядосани и пишете за своя гняв всеки път. Важно е
възможност за избор и да пишете, за да се отървете от гнева. Резултатът от писането е
напредък. свобода и сила (ако пишете за чувствата си, за да се вкопчите
здраво в тях, вместо да се отървете от тях, ще затънете още повече
в проблемите си.)
Направете тези упражнения, за да можете да използвате своята емоционална интелигентност.
Сега вие сте поели ръководството на живота си, по-силни сте, може би се чувствате на върха на
щастието, вместо „на дъното" (във всеки случай поне за малко - важно е да пишете всеки път, когато
ви залеят чувствата).
3. Упражнение със записване

Дайте израз на чувства и мисли с помощта на някакво записващо устройство (например видео,
компютър, касетофон).
Много хора смятат, че не могат или не искат да пишат. Добра алтернатива е да говорите за
чувствата си, записвайки гласа си с някакво устройство. Хубавото при този вариант е, че не
наранявате останалите, а можете да кажете точно какво чувствате така, сякаш го казвате на
определен човек. Гледайте този човек, докато говорите по микрофона.
Отидете на място, където сте сигурни, че никой не може да ви чуе.
Не се отказвайте лесно, нека думи, заседнали в гърлото ви, излязат навън.
Говорете, викайте, крещете - не задържайте повече в себе си!
След това можете да се върнете и да прослушате записа колкото искате пъти. Може да ви е
необходимо, за да можете наистина да чуете какво самите вие казвате, тъй като вашите чувства ви
пречат.
Един лидер, минаващ през изпитателен срок, използваше този метод. Той успя да намери думи
за всички свои чувства и да изкара навън много агресия. „Знаеш ли - каза ми той, - не успях да събера
смелост да прослушам записа преди да бяха минали няколко дни." Смяхме се заедно от сърце -
отново се чувствах толкова добре.
4. Упражнение с удряне
Удряйте, докато всички чувства не изскочат навън!
Задържаните чувства не са само в душата ви. Те се отразяват и на тялото ви под формата на
стрес, главоболие, сковани мускули и различни видове болка. Затова да си позволите да удряте с
всичка сила може да бъде начин да влезете в контакт с болезнените чувства. Особено за жените в
началото това може да бъде странно и трудно, защото дори като деца ние, жените, не се бием в
такава степен, в каквато мъжете. Нито пък физически сме свикнали да изразяваме себе си по този
начин. Единственото, но и най-важното, за което трябва да внимавате, когато удряте, е да не удряте
каквото и да е живо същество, включително и себе си.
Открийте място, където, ако е необходимо, можете да крещите.
Намерете нещо, което можете да удряте и което със сигурност няма да ви нарани - един матрак
ще свърши чудесна работа. Можете да използвате и вестник, който да удряте в стената или в масата с
всичка сила.
Удряйте, докато не можете повече.
Викайте с все сила без всякакви задръжки.
По време на упражнението или след него ще дойдат и сълзите. Поплачете колкото е
необходимо. Говорете силно, викайте за всичко, което е във вас, ако ви се иска. Незабавно пишете
или си записвайте всичко, което имате нужда да изразите така, както е описано в точка 1. и 2. Но
само удрянето не е достатъчно, за да работите върху чувствата си.
Автомобилът може да бъде подходящо място, за да крещите необезпокоявано. Там можете
както да удряте седалката, така и да пишете, докато не се успокоите. (Една моя приятелка смята, че
увеселителните паркове могат да бъдат отлична алтернатива - никой няма да ви гледа странно, ако
викате във влакчето!)
Открих, че удрянето е помогнало на много хора да „изпуснат парата", но също, че е важно да
бъде последвано от работа върху чувствата по други по-спокойни начини, за да има ефект.
5. Упражнение под лупа

Изправете се срещу чувствата си
За да можете наистина да влезете в контакт с чувствата си и да се доближите до себе си, това е
една добра техника, но често изисква повече практикуване. Препоръчвам преди това известно време
да действате с лист и химикал или със записващо устройство. Предимството при тази техника е, че
след време ще можете да я използвате когато и където поискате.
Бъдете наясно, че се борите. Вие няма да чувствате.
Вдишвайте и издишвайте няколко минути, правете всяко вдишване и издишване съзнателно.
Така сте в течение на случващото се и имате контрол над себе си.
Представете си, че разглеждате чувството под лупа.
Вгледайте се отблизо в чувството, опитайте се да се изправите срещу него и изцяло да
проникнете вътре.
Задръжте здраво чувството, „влезте" в него, признайте, че го има, докато не изчезне, или се
вглеждайте все по-отблизо и по-отблизо в него, докато вече не можете да го понесете.
За това упражнение пише доктор Джон Уелуд в своята книга „Пътуването на сърцето": „Вместо
да продължавам да бъда нестабилен от тези турбулентни мисли и чувства, аз мога да накарам
съзнанието си да се върне обратно към тях като увеличително стъкло и просто да призная пълната
болка, която използвам. Когато мога да го направя, ще мога да се измъкна от този ад, който иска да
ме погълне и в който аз сам съм се вкарвал."
Все още мога да почувствам колко е горещо там, но повече няма да ме изгаря. С други думи,
когато мога да направя място за моята болка, така че тя да живее там, и когато мога да бъда в
съзнание с нея, по ръба й, аз ще открия своето място. Това ще ми донесе облекчение.
Когато цялото чувство е преживяно, то ще изчезне напълно.
За да израснем, не можем да минем без чувствата. Трябва да преминем през тях. Досега сме
мислели, че трябва да разбираме толкова много неща, но „разбирането" ще се превърне в такава
голяма заблуда, ако преди това не се изправим срещу чувствата си. Само тогава ще можем наистина
да видим собствената си истина, защото ще сме в контакт със самите себе си.
Доктор Уелуд казва още: „Вече не съм разкъсван от противоречия. Вместо това имам по-голяма
яснота. Забелязвам, че когато ме боли, не драматизирам заради този факт. Имам повече свобода да се
движа, защото не се задълбочавам да реагирам на болката. Развивам се по-бързо, защото сега съм в
контакт с това, което е истинско за мен."
Можем да вземем пример за трудна ситуация, в която е лесно да се разпознаем. Да си
представим, че връзката с любимия ви човек приключи:
Може би първото, което ще изпитате, е облекчение. Не е толкова болезнено, минава добре.
По-късно започвате да изпитвате тъга. Раздялата ви се струва тежка, но не искате да
почувствате колко е болезнена - борите се с това, болката обаче нараства. И тогава, може би в
последния момент, преди да сте премахнали чувството и да сте го прехвърлили обратно в
подсъзнанието си, ще си кажете: „Избирам да се изправя срещу чувствата си."
Наблюдавате дишането си няколко минути, така че се вглеждате внимателно в чувствата си,
внедрявате се в тях, за да можете да оставите тъгата зад себе си.
Мъката е болезнена, но чувствата нямаше да са се появили, ако не бяха във вас отпреди. Сега
посрещате чувствата си с отворени обятия, освобождавате старите чувства и същевременно себе си.
Дръжте се здраво и се изправете срещу чувствата си.
На всички ни се е случвало да загубим някого. Аз самата съм преживявала загубата на една от
най-близките ми приятелки. Тя почина от рак. Скръбта беше безмерна и аз посрещнах всички тъжни
емоции. С приятелката ми бяхме близки в толкова много отношения и загубата ми бе голяма.
Часове наред се връщах към миговете, в които сме били заедно. Тя беше до мен, тя беше
искрена, тя беше мъдра. Плаках много, чувствах огромна скръб от загубата й. След време тежките и
тъжни емоции отстъпиха място на много дълбока благодарност, че съм имала възможността да
преживея всички прекрасни моменти с нея и да познавам толкова богат на таланти човек.
Често трябва да прилагаме упражненията много, много пъти, за да може най-накрая да бъдем
напълно свободни. Моята приятелка ще живее в мен през целия ми живот, както и искам, но тъгата
ще преживея, за да може тя да излезе от мен. Мнозина смятат, че трябва да запазят скръбта си и че
това е начин да почитат мъртвия. Да се поддържа скръбта е същото като да нямаме какво да дадем на
света.
Нужно е да си дадем време и да изживеем цялата скръб, защото така тя ще изчезне. Ако не се
изправим срещу тези свои чувства и не ги изживеем напълно, с всички неизживени емоции и при
следващата болка чашата ще прелее. Тогава е възможно животът да стане по-тежък, отколкото
можем да понесем.
Животът невинаги е лесен, но кой е казал, че трябва непрестанно да е така?
Много кураж се изисква от нас, за да се изправим срещу чувствата си такива, каквито са. Но
още по-голяма свобода и радост ни очакват.
Ако нямате голям опит в това да приемате чувствата си, първо ви препоръчвам упражнения 1
или 2, евентуално заедно с 3 по-късно, когато имате достатъчно време, може да опитате да
използвате и упражнение 5. Но правете това, което ви се струва правилно.
6. Креативно упражнение
Изразете себе си посредством изкуство
Когато изпитате чувства, които е трудно да изразите чрез другите упражнения, позволете на
креативността ви да се намеси. Можете да чертаете, да рисувате или да оформите това, което
чувствате. Но изкуството не се ограничава до тези форми на израз. Можете да изразите усещанията
си посредством музика, танц, готвене или дърворезба.
Моята приятелка Трейси изразяваше своя гняв и потиснатост като усилено копаеше в
градината. Доставяше й удоволствие да сади нови цветя и храсти, а почувстваше ли се не на място, тя
ги преместваше. Тъжеше ли за някого, когото обичаше, засаждаше цветя, които знаеше, че
съответният човек е харесвал приживе. Градината на Трейси се промени много през годините и
наистина това е нейното най-голямо дело на живота. Градината е радвала много хора и е сдобила
Трейси с прекрасен начин да изразява себе си.
Изразяването посредством изкуство може да има и терапевтичен ефект. Тогава наистина
можете да преживеете чувството, да го оставите да бъде част от нас и когато то вече намери външен
израз, вие ще имате свидетел на случилото се.
Майката на Пол разказваше: „Спомням си когато Пол беше на петнайсет. Изведнъж стана
много тъжен и затворен. Той преживя своята първа емоционална криза. Толкова му беше зле, че
понякога му позволявах да си остане вкъщи, вместо да ходи на училище. Единственото, което го
интересуваше, беше рисуването. Излязох и купих нови бои. Реших да седна и да порисувам заедно с
него. Пол обаче не посегна към красивите бои, които бях купила, използваше само черно и кафяво.
След няколко дни започна да се спира на повече и по-светли цветове."
Рисуването беше начинът на Пол да преживее и поработи над чувствата си. Това е прекрасно
упражнение, което ви дава контакт с подсъзнателното и ви позволява да се изправите срещу чувства,
които се крият някъде във вас. Наслаждавайте се, изразявайки се креативно – това не само ще накара
вас да се чувствате по-добре, но и тези, които са около вас.
7. Упражнение за споделяне
Да споделяш, означава да живееш.
Изведнъж Пол открил тайната – да споделя. Той бил задържал толкова много мисли и чувства в
себе си, но един ден чашата преляла. Имал проблеми в любовта и много страдал. Имал нужда да
поговори с някого и отишъл при Петер, негов колега. Знаел, че трябва да се разкрие пред някого,
защото в противен случай животът щял да стане напълно непоносим. Имал прекрасни
взаимоотношения с Петер.
За най-голяма изненада на Пол, Петер също започнал да му
Каквото изпратим навън споделя подобен проблем и било съвсем ясно, че се радвал да го
към останалите, ще го сподели, след като бил изслушал приятеля си. Пол се почувствал
получим обратно. много по-добре. Да споделяш с някой, който ще бъде до теб и има
желание да те изслуша и който след това на свой ред ще разкаже нещо
за себе си е богато и облекчаващо преживяване за теб.
Изисква се кураж, за да започнеш да споделяш, но ефектът е вълшебен. Да споделяш означава
да живееш. Но тук се крият няколко капана. Мнозина от нас смятат, че споделят, когато в
действителност ние просто „си го изкарваме" на другите, докато не можем повече да се държим на
крака. Важно е да се научим да виждаме разликата. Идеята ми е, че често може да бъде хитро да
вземем най-силната негативна емоция от споделеното, като сме преживели преди това всичко
отрицателно. (Използвайте това упражнение или някое от останалите, което ви действа най-добре.)
Така споделеното от вас ще е също толкова истинско, но няма да застрашава този, който ви
изслушва. Всеки от нас може да слуша за някакъв проблем в любовта и да бъде до страдащия. По-
лошо е да слушаме колко неправилно сме постъпили спрямо споделящия, докато той все още ни е
ядосан. Това е прекалено натоварващо за повечето от нас, за да го слушаме внимателно. Ако въпреки
това изберем да продължим да „си го изкарваме" на другите, е важно да го насочите към много хора,
а не само към онези, които най-много обичате. Твърде трудно е да се приема споделянето с
отрицателен заряд за много дълъг период. Както един лидер ми каза: „сякаш вътре в мен се затръшва
врата, когато някой ми говори гневно." Най-добре е да се преживеят най-силните негативни чувства,
преди да сме ги споделили с другите. Много е важно да запомним, че каквото изпратим навън към
останалите, ще го получим обратно.
8. Ментална тренировка
Да си дадете 15 до 20 минути спокойствие преди денят, някаква среща или тежък разговор да е
започнал е най-доброто решение, което може да вземете. Ако прекалено много неща ви тежат, първо
използвайте упражнението с писането или със записването, или понякога упражнението „под лупа”.
Използвайте онова упражнение, което ви помага най-добре. След някое от тези упражнения може да
продължите с менталната тренировка.
Има много видове ментална тренировка. Има един вид, който многогодишния ми опит е
показал, че помага на хората, за да виждат ясно. Това ще ви помогне, когато сте на косъм да
попаднете в капан, бързо да се върнете назад. Ще забележете, че решенията на проблемите и
предизвикателствата след известно време ще се появят на повърхността, идвайки от мъдро място
вътре във вас.
Менталната тренировка ще влезе в контакт с лидера във вас. Тя ще заличи заучените модели и
негативните мисли. Упражнението ще ви направи по-обективни спрямо собствените ви проблеми.
Методът може да ви доведе до медитативно място, тихо място вътре във вас, където вие знаете какво
е най-добре да направите. Това е вашият сигурен компас.
Можете изцяло да се доверите на посоката, която сте видели, след като известно време сте
прилагали ментална тренировка. Така вътрешния ви глас ще стане спокоен. Вслушайте се в този глас.
Той ще ви посъветва, как да ръководите вашия живот.
Срещнах се с една дама на 91 години. Беше опитвала многократно до се домогне до вътрешния
си глас, търсейки покой всеки ден. „Представете си, ако се бях вслушвала във вътрешния си глас,
когато бях млада” - казва тя. Отличава се с ясен разум и координация, които правят впечатление.
Миналата година тя се качи на покрива на къщата си и боядиса комина.
Обърнете внимание на всички мисли, които се въртят в главата ви. Спрете се за момент и се
вслушайте. Невъзможно е да получите пълна яснота, ако мислите ви светкавично се стрелкат в
главата ви. Трябва да прекратите този поток от мисли, за да можете да достигнете до своя вътрешен
глас и да станете обективни спрямо проблемите си.
Съществуват много техники и насоки в менталната тренировка. Много от тях изискват лично
ръководство.
Това е техниката, с която съм имала най-добър опит:
Седнете на спокойствие за 15-20 минути.
Затворете очи.
Вдишайте и издишайте дълбоко няколко пъти.
Опитайте се да не мислите за нищо.
В случай, че не успеете, опитвайте, докато не се получи и не видите, че мислите изчезват, а
душата ви се успокоява.
Може да ви отнеме дълго време да достигнете желания резултат. От помощ, за да премахнете
мислите, може да ви бъде да се фокусирате върху един от пръстите си в даден момент.
Седнете в стол без облегалки.
Затворете очи.
Вдишайте и издишайте дълбоко няколко пъти.
Оставете дясната ви ръка да се отпусне свободно надолу.
Отведете внимателно мислите си към своята дясна ръка.
Позволете на мисълта си да се фокусира върху един от пръстите ви отново и отново.
Когато ви моля да бъдете внимателни, то е защото не е необходимо да се принуждавате да се

концентрирате. Оставете мисълта ви да тече по лек, „ефирен" начин от пръст на пръст в продължение
на 15-20 минути. Когато мислите изчезнат от пръстите ви, не се ядосвайте на себе си. Отведете ги
обратно към палеца, показалеца, средния пръст, безименния до кутрето и отново към палеца.
Продължавайте така. Почувствайте как след кратко време покоят се установява във вас.
Да си дадете 15 до 20 минути спокойствие преди денят, някаква среща или тежък разговор да е
започнал, е най-доброто решение, което можете да вземете.
Ако ви се струва прекалено трудно, можете да започнете с упражнението с писането или със
записващото устройство, или да се възползвате от упражнението „под лупа", ако така е по-добре за
вас и след това да преминете към менталната тренировка.
След време ще развиете своя собствена система. Вашият вътрешен глас ще ви каже от какво
имате нужда. Каквото и да направите или да не правите, опитайте се в себе си да бъдете спокойни
всеки изминал ден от живота ви. (Тоалетната може да бъде един тих оазис за вас, ако имате твърде
малко място.) На спокойствие можете да се почувствате в безопасност, дори и в най-сложните
ситуации, с които ще се сблъсквате.
Забелязвам, че повечето хора, които опитват да работят над
Във вашия глас е скрито себе си, прочитат книга след книга. Тази книга няма да може да ви
изкуството да ръководите помогне по най-добрия начин, ако не се възползвате от
себе си. Той ще ви даде упражненията, които могат да ви доведат до собствения ви
яснота за това кой избор е вътрешен глас. Във вашия глас е скрито изкуството да ръководите
правилен за вас.
себе си. Той ще ви даде яснота за това кой избор е правилен за вас. Вашият спокоен глас знае. Вие
сте тези, които знаят каквото им е необходимо.
Има много начини да откриете своето спокойствие и вътрешния си глас. Аз ви предлагам меню,
което много пъти е опитвано, давайки добри резултати. Само вие можете да изберете да използвате
упражненията. Никой друг не може да свърши тази работа вместо вас.
Много хора бягат от тишината. Може да бъде неприятно да погледнем себе си. Трябва да се
вгледаме ясно в себе си, за да можем да поемем ръководството на собствения си живот. Не го ли
направим, ние ще бъдем глупави хора с липса на съзнание, които не виждат собствените си чувства и
своя собствен избор. Важно е да запомним, че винаги сме изправени пред някакъв избор. Цял ден
правим избор. Да станете тази сутрин е бил ваш избор. Да си останете в леглото също е ваш избор.
Да не направите избор също е избор. Ние избираме съзнателно или несъзнателно всяка секунда от
живота си. Ние сме такива, каквито и където сме, заради всеки свой избор, който сме правили досега
- съзнателно или не.
Ако смятаме, че това, което се случва с нас, няма нищо общо с нашия избор, а само с външни
влияния, ние няма да имаме шанса да повлияем върху своя живот по положителен начин.
Каквото и да се случва, аз мога да избирам как да се отнасям към случващото се. Мога сам да
избирам какво да направя.
Невинаги е важно какво се случва, а по-скоро какъв избор правя по отношение на случващото
се.
Вие сте уникални. Никой никога не е бил и няма да бъде като вас. Важно е да откриете какво
искате. Само вие носите отговорност за своя живот. Вие сте свободни, защото имате правото и
възможността да избирате.
ПРОВЕРЕТЕ
Открийте своите заложби

Отбележете онези думи, които най-добре описват вашите умения и заложби. В това, което
обичате да правите, се крие вашата сила.
Да чета Да планирам
Да пиша Да организирам
Да убеждавам Да говоря
Да уча наизуст Да помня
Да действам Да събирам
Да пояснявам Да превеждам
Да прилагам Да изписвам
Да описвам Да избирам
Да извличам Да се движа
Да създавам Да присъствам
Да започвам Да използвам
Да комуникирам Да допринасям
Да проучвам Да работя в екип
Да анализирам Да ръководя
Да решавам Да дискутирам
Да подреждам Да преценявам
Да продавам Да пояснявам
Да опростявам Да откривам
Да координирам Да формулирам
Да координирам Да давам
Да изчислявам Да идентифицирам
Да насърчавам Да предвиждам
Да съветвам Да илюстрирам
Да предпоставям Да делегирам
Да оценявам Да подобрявам
Да събирам Да разраствам
Да служа Да играя с
Да нареждам Да решавам
Да категоризирам Да забавлявам
Да променям Да уча
Да продавам Да обобщавам
Да скицирам Да забелязвам
Да класифицирам Да интервюирам
Да разпознавам Да локализирам
Да дефинирам Да ориентирам
Да демонстрирам Да проверявам
Да конструирам Да комбинирам
Да събирам Да питам
информация
Да рисувам Да меря
Да модифицирам Да оперирам
Да давам заповеди Да изяснявам
Да подготвям Да отбелязвам
Да реорганизирам Да докладва
Да взимам участие
Повече информация за вас

Отбележете думите, описващи това, което чувствате, добавете свои собствени думи, ако не
ги намерите тук:
Ориентиран към детайлите
Ориентиран към хората
Ориентиран към групите
Инат, неотстъпчив
Полезен
Независим
Ориентиран към конкуренция
Практичен
Авторитарен
Говорител на промените
Обичам да планирам
Мечтаещ
Не се предавам
Обичам да получавам заповеди
Обичам да координирам
Систематично ориентиран
Зависим
Прецизен, точен
Техничен
Артистичен
Социално обвързан
Мотивиращ
Изпълнителен
Работя усилено
Обичам да подкрепям другите
Добре организиран
Обичам да контролирам и да доминирам над хората
Организатор
Обичам да взимам решения
Ориентиран към идеи
Ориентиран към игри
Консервативен
Аналитичен
Пълен с фантазия
Социално необвързан
Мързелив
Систематичен
Работя стабилно
Прям
Вербален
Мислител с богато въображение, креативен
Лесно се предавам
Обичам да давам заповеди
Вашият личен ресурс

Когато сте нахвърляли своите собствени заложби, можете да се опитате да намерите думи, с
които да опишете силните си страни и някои от нещата, които сте направили и постигнали и които са
ви доставили много голямо удовлетворение. Вашият „диамант" се крие в това, което най-много
обичате да правите, това, което копнеете да правите.
Изградете живота и работата си върху това, което наистина обожавате да правите, защото в
противен случай ще бъдете посредствени. Така ще достигнете до повече смисъл и ще се радвате на
по-голям успех, отколкото някога сте си мечтали.
Дайте си достатъчно време и бъдете откровени със себе си!
Способности, заложби:
Образование:
Мечти, най-дълбоки желания:
Неща, които сте направили и постигнали и които са ви дали много голямо удовлетворение:
Какво щяхте да направите, ако ви оставаше само година живот?
Ясна дефиниция на най-голямата ви цел точно в момента:
ИСТОРИИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
Тук следват няколко истории, които са ми разказвали и които илюстрират как можем да
оказваме влияние и да поемаме ръководството в различни ситуации.
Сблъсък преди важна среща

Един мениджър току-що се беше ударил с чисто новата си маркова кола. Беше издрал цялата й
страна в една гаражна подпора. Нямаше никакво време и само след час го очакваше една от най-
важните срещи, които някога бе имал. Бе позеленял от гняв! Как може да е толкова безотговорен!
Щетите бяха големи. Той се чувстваше толкова зле, че мислите му се въртяха в кръг. Не можеше да
се концентрира върху срещата.
Но после се сетил, че се беше научил да пише за болезнените си чувства. Беше му помагало
преди. Грабнал ожесточено една химикалка. Написал всичките си чувства на листа хартия. Целта
била срещата да мине добре.
Сякаш чувствата се изливали от него: „Ола, как може да си такъв идиот! Да се блъснеш в греда!
По дяволите, не разбра ли, че може да ти се случи! Ужасно глупаво е да се блъснеш по такъв начин.
Колко неприятно, колата беше съвсем нова и лъскава."
Така продължавал, гмурвайки се в болезнените си чувства, докато те не изгубили контрол
върху него. Разказа ми също, че проумял, че може да греши, а пък и това е само кола, казваше си.
Самият той отново се чувстваше добре.
Ентусиазирано разказваше колко ефективно е било упражнението за него. Отнело му едва 20
минути да се раздели с неприятните чувства, за справянето с които обикновено щели да са му
необходими три дни. Той допълни, преди да затворим телефона: „Страшно е да си помисля колко
неефективни сме ние, хората, когато не сме премахнали от себе си негативните емоции."
Любимият не позвъни
Най-лошото, което Солфрид знаеше, беше, че любимият й никога не й се обаждал, когато тя
искала. Тъй като половинките имат склонността да не звънят, когато това се очаква от тях, тя била
обзета от най-лошите чувства, които й били познати. Когато най-накрая се обадила, поставила на
мястото му бедния човек.
Лесно е да се досетим, че любовта им не траяла дълго и се изпарила.
Нещата не се оправили и при следващия мъж. Какво да прави тя? Никога не й звънял в
правилното време. Всички ние се посмяхме, докато тя разказваше, защото нямаше нито един мъж
или жена, които да не разпознаят себе си в тази история. Много е дразнещо и когато половинката не
се обажда, можем много да се ядосаме.
На Солфрид й беше писнало. Не искаше да „минава" през още приятели. Сега беше открила
мъж, когото смяташе да задържи. Той имал толкова много добри качества. Нещата били сериозни.
Много време била издържала да не му отмъщава по някакъв начин, но се опасяваше, че това все
някога ще стане, тъй като на него също му било трудно да „подуши" кога тя очаква да й звънне. Като
цяло, въпросът с чувствата е трудната част от живота - смяташе тя. Нейният начин на изразяване
накара всички ни да се усмихнем и да кимнем утвърдително.
Докато минавахме през различните упражнения, тя въздъхна с облекчение. Можеше да си
помисли дали да не запише на лента гнева си, за да открие най-доброто в себе си, преди той да се
обади. Така може би имаше шанс да го задържи.
В един прекрасен момент тя се позамисли дали да използва телефонната слушалка. Ние с цяло
гърло се засмяхме.
Най-доброто в цялата история е, че тя започна да гледа на себе си като на личност. По-късно ни
довери, че добре разбира, че половинките й изчезват един след друг. Беше слушала записа, за да се
чуе как се кара. Не можеше и дума да става да позволи на някого да се отнася по този лош начин с
нея. Беше хубаво да излее чувствата си на лента. Така тя се научи да уважава своите чувства и
неговия избор.
Да изнасяш лекции пред хора, които не те харесват

Харалд отдавна изпитваше ужас. Щеше да изнася половиндневна лекция по ориентиране за
инженери в същия отдел, в който работеше. Беше се занимавал повече от половин година с този
конкретен въпрос и между другото си беше набавил опит сред експерти в Германия. В момента
климатът в отдела не беше най-добрият. Имаше известно мърморене - по-специално от страна на
един инженер, който беше изключително недобронамерен напоследък. Чувстваше се преследван.
Да правиш презентации понякога може да бъде страшно. Помагаше му фактът, че беше добър в
своята област, и чувстваше, че има важни материали, които да представи, но беше притеснен заради
недобронамерения си колега. Какво нямаше да хареса той?
Посъветвах го да напише няколко прилично груби писма, адресирани до негативно настроения
инженер, за да може да изживее всички свои чувства на страх и агресия предварително. Проблемът
обаче беше, че този негов колега можеше да го контролира, докато Харалд храни негативни чувства
към него. Ако Харалд имаше също толкова спокойно отношение към инженера, колкото и към
останалите, както и към тавана в стаята, щеше да се справи отлично. Трябваше да признае, че не
харесва инженера, затова реши да пише до него, докато той му стане безразличен. Вероятно написа
нещо подобно: „Не мога да понасям мутрата ти. Спри да се бъркаш в нещата ми и престани да бъдеш
толкова негативно настроен към мен. Стой настрана, идиот такъв. Толкова ме е страх да не провалиш
презентацията ми, тъпак такъв!"
Писмата ставаха дълги и много на брой, но никое от тях не беше изпратено. Харалд можеше
също да избере да отиде и да говори с инженера, след като всичката му агресия го бе напуснала, но
реши да не го прави.
Преди презентацията Харалд бил малко нервен, но въпреки това се чувствал добре. Щяло да
има кафе-пауза след час. Така че той щял да предостави възможност за задаване на въпроси и за
дискусии. Точно преди кафе-паузата той усетил: можел да се раздразни от инженера във всеки един
момент и щял да изгуби. Побързал да стигне до хотелската си стая, която се намирала в другото
крило. Овладял се. Раздразнението кипяло в него. Дори не знаел какво бил сторил инженерът. Но
просто бил толкова негативно настроен и скептичен, че Харалд не можел повече да издържа. Харалд
бил бесен и се оставил целият му гняв да го обземе. Имал точно 10 минути преди кафе-паузата да е
приключила и да трябва да се върне в онзи ад. Трябвало да се отърве от гнева си, в противен случай
бил дотук. Трябвало да се освободи от агресията и да се успокои по време на задаването на въпроси и
дискусията, иначе щял да пропилее целия си труд през последните месеци.
Целта била ясна: искал да се избави от своето силно раздразнение, за да успее със задачата си,
искал да постигне оптимален резултат. Удрял матрака колкото може по-силно, фокусирайки се върху
инженера. Станало му по-добре. Не му било нужно много време, преди да почувства, че се
успокоява. Имало ефект. След това си сресал косата и си сложил малко афтършейв. Бил готов за нова
битка. Било така, сякаш инженерът се бил предал.
Получила се позитивна и удивително конструктивна среща. Това била една истинска и не по-
малко поучителна победа за Харалд.
Бащата „ помогнал " на своя син

Бащата беше на семинар. Там се научи да изразява с думи своите болезнени мисли и чувства.
Имаше много неща, които той не се бе осмелявал да изрече на глас през всичките тези години.
Най-сетне той можеше да го напише на лист хартия. Беше прекрасно да се пречисти. Не приемаше
нищо негативно обратно. Пишеше точно какво е усещането да бъдеш използван от своите бивши
делови партньори. Почувства се облекчен!
Оставил писмата да престоят на безопасно място за една нощ. Когато прочел какво бил написал
предния ден, почувствал как болезнените и агресивни чувства, които имал, били много отслабени.
Най-лошото било преминало. Продължил да пише, докато чувствата не станали неутрални. След това
разкъсал на парченца написаното. Било като да махнеш от плещите си огромен товар.
После обаче станало така, че синът преминал през развод. Бащата видял колко тежко било това
за сина и колко бил тъжен. Разказал му за упражнението с писането, за което бил научил от
семинара. Синът жадно се вкопчил в съвета да напише какво чувства. Невинаги е толкова лесно да се
запомнят всички детайли на добрия съвет. Синът писал и облекчил сърцето си. Бил страшно ядосан
на съпругата си. Думите „потекли". Не пестял обиди! Колко добре се почувствал! Но всичко било
чудесно, докато жена му не открила писмото и не го прочела. Баща му забравил да му каже колко е
важно да се унищожават подобни писания. Те не са подходящи за четене на глас нито от съпруги,
нито от когото и да е друг.
След това имало много писане. Писмата били внимателно изгорени.
От ревност до близост
Джуди току-що се била омъжила за втори път. Било много хубаво, но тя не смятала, че бившата
жена на мъжа й Скот, Сюзън, трябва да бъде занимавана с проблемите им. Скот имал дете от
предишния си брак. Джуди нямала никакви деца. Тя разбрала колко е важно Скот и Сюзън да си
помагат, не на последно място защото малкият Сам бил едва на пет. Проблемът бил обаче, че Джуди
много ревнувала от Сюзън. Можете да си представите, че тя не можела да се държи като възрастен
човек, въпреки че според свидетелството й за раждане била на 41 години. На какъв живот се била
обрекла? Надявала се, че това болезнено чувство щяло да изчезне само ако Скот станел неин.
Обаче ставала по-ревнива и по-ревнива. Не можела повече да живее по този начин. Трябвало да
заличи ревността си, за да може да се почувства по-добре във взаимоотношенията си със Скот. Имала
нужда от вътрешно спокойствие по отношение на Сюзън. Но не го осъзнавала, преди да започне да
посещава семинарите за саморъководство, които неин близък приятел й препоръчал.
Много пъти писала за своите болезнени чувства по отношение на Сюзън веднага след семинара.
Всеки път й помагало по малко. Тя била колоритна жена с доста силен начин на изразяване. Когато
писането започнало да я отегчава, понеже най-неприятните чувства вече били изчезнали, тя не
рискувала и решила да опита всичко. Взела най-големия лист за рисуване и най-дебелите цветни
моливи. Веднага започнала. Нарисувала една голяма дебела Сюзън с черен цвят. Възползвала се
изцяло от възможността да направи Сюзън достатъчно грозна и безформена. През цялото време се
била оставила на чувствата си. Изпитала и най-лекия нюанс. В другата част на листа тя нарисувала
себе си. Колко била хубава! Отделила много време да рисува своя собствен образ. Решила да закачи
автопортрета си, а рисунката на Сюзън да разкъса на парчета, но й се видяло още по-добре да й
нарисува допълнителен корем и малко поприведена глава. Тя „виждала" ясно как Сюзън не спирала
да плаче.
Отведнъж разбрала, че задачата е завършена. Усетила в себе си как напрежението се
освободило и тя се успокоила. След кратък период нов приток на мисли я изненадал; не било лесно
да бъдеш на мястото на Сюзън, нито пък...
Споделила преживяването си със Скот. Лесно забелязала облекчението, което се изписало на
лицето му. Сега вече осъзнала колко била заслепена. Едва в този момент тя разбрала, че ревността й
била тежък товар и за него. Говорили си за това с часове. Вечерта двамата били по-близки един с
друг, отколкото когато и да било преди. Да споделяш означава да живееш!
Да споделяш означава да живееш

Чарлс бе сдържан човек и това му костваше много. През целия си живот постоянно бе крил
нещо в себе си. Не бе споделял почти нищо. Сега се намираше в началото на петдесетте и животът
му бе прекалено тежък. Всички на семинара бяха споделяли за своите проблеми, но Чарлс беше
мълчал през целия ден. Не промълви и думичка, но лицето и тялото му сякаш сами казваха колко е
напрегнат.
Попитах го дали иска да поговори с мен. „Да" - каза той. „Сигурен ли си?" - попитах аз. „Да" -
отвърна той. Беше трудно да получиш от Чарлс отговор, който да не е едносричен, но можех да видя,
че му се говореше. Аз само послушах вътрешния си глас и така открих правилните въпроси.
Най-накрая се появи въпрос, при който той срещна затруднения и по който той имаше желание
да поговори с някого. Видях, че това го облекчи. Присъстваха повече мъже. Бяха се осмелили да
говорят за себе си и своите проблеми по различен начин. В групата цареше невероятно доверие.
Много хора по света са хващали съпругата си с друг мъж в леглото си, но малцина са тези,
които биха чакали 20 години, за да споделят нещо толкова болезнено. Ето, че той го разказа, първо
говореше предпазливо, но после чухме още. Чакахме търпеливо, докато думите се появиха. Можехме
да видим как лицето му става все по-оживено и все по-червено, колкото повече ни споделяше.
Чарлс бе откъснат от собствения си живот в продължение на много години. Това беше важна
стъпка. Когато останахме сами, му предложих да установи контакт с психолог, за да може да говори
по различни теми. Той се съгласи. „Никога не се научих да говоря за онова, което е важно" - каза той.
„Сега веднага ще отида в хотелската си стая и ще пиша" - рече той в момента, в който се сбогувахме,
и аз го попитах каква ще е следващата му стъпка. Изглеждаше облекчен, когато си тръгваше. Разказа
ми, че вероятно ще му отнеме дълго време да се стабилизира, но се чувства все по-жив и по-жив и
по-близо до другите хора. Идеята му хареса и вече много по-често щеше да споделя. Беше станал
„видим" за себе си и останалите.
ИСТОРИИ ЗА ДЕЦА
Ние, възрастните, можем да помогнем както на своите собствени, така и на чуждите деца да
канализират навън болезнените чувства. Ирене Салвесен е учителка в начално училище и беше така
любезна да ми сподели за своя опит:
„Ще го убия!"
Айнар, едно от момченцата ни от втори клас, се по-яви след междучасието извън себе си от
гняв. Бяха го разтървали в побой с едно от другите момчета и крещеше: „Ще го удрям, ще го убия!"
Трудно се задържах около него, казвайки му: „Ти знаеш, че не ни е разрешено да удряме
другите или взаимно да си причиняваме болка по какъвто и да било начин тук, в училище. Обаче
виждам, че си ядосан и вероятно имаш право да се чувстваш така. Ще се опиташ ли да порисуваш и
да напишеш нещо в дневника си? (В „дневниците" си учениците могат да рисуват и пишат за каквото
поискат - неща, заради които са тъжни, щастливи, ядосани.) Опитай се да напишеш колко си ядосан."
„Да! Но така ще изразходвам всички страници в тетрадката" - каза Айнар и се върна обратно в
класната стая при другите деца.
След около десетина минути той отвори вратата. „Елате да видите!" - ми каза той с усмивка. На
първите две страници беше изрисувал две доста перверзни и гротескни картини на своя „враг" Нилс.
На следващите две страници имаше рисунки на побоя им, в който самият Айнар имаше надмощие.
Накрая имаше рисунка на Нилс, който плачеше, защото Айнар го беше ударил.
„Ядосана ли си ми, че нарисувах толкова много грозотии?" - ме попита Айнар. „Не, разбира се,
че не! Това е позволено, за разлика от удрянето" - отговорих му. „Сега вече не съм ядосан на Нилс" -
каза Айнар, отиде си на мястото и извади учебника си по математика.
„ Учителката е вещица!"
Беше мрачен февруарски ден, имаше суграшица и дъжд. Беше последният ми час за деня с
първи клас.
В малкия коридор пред класната стая се натъкнах на смайваща гледка! Три момченца и две
момиченца пренасяха вода от езерото отпред навътре в коридора. За да загребват водата използваха
ботушите си! Вместо да ги накажа, донесох кофа и парцали и спокойно ги помолих да подсушат
наоколо, понеже нито аз, нито чистачката бяхме виновни за разлятата вода.
След оглушителни протести те веднага се захванаха да подсушават. 10-15 минути по-късно
бяха готови. Една от петте, момиченце, дойде при мен и каза: „Беше съвсем правилно да ни накарате
да подсушим, защото ние разляхме водата."
Но останалите четирима въобще не бяха съгласни. Те продължаваха да са все така ядосани на
своите глупави и несправедливи учители.
Затова дадох на всеки от тях по един голям лист за рисуване и ги помолих да напишат и да
нарисуват нещо във връзка с яда си към мен. Всичките четирима имаха желание да го направят. И
след известно време се появиха вещици и чудовища с моето име.
Но изведнъж едно от момченцата разкъса листа си на парченца и седна обратно при другите
деца от класа. Очевидно беше приключил с гнева си от тази случка. Веднага след това останалите
двама последваха неговия пример.
Но последното момиченце продължаваше усилено да рисува. Беше нарисувала грозна вещица с
ножове, забити в сърцето и стомаха, и червени сълзи, които се стичаха надолу по бузите й.
„Ти явно си ми много ядосана, затова продължавай" - казах аз предпазливо. „Да!" - отвърна тя.
След това започна да драска с черния цвят върху всичко, което беше нарисувала. Не спря, докато
целият лист не стана черен. И когато децата поискаха да си вървят, това момиченце както
обикновено ме прегърна за довиждане!
„ Дяволът " Ирене

Силйе, която е на осем и половина, и аз сме добри приятелки. Но един ден когато тя ми дойде
на гости, вдигна толкова много шум, докато „свиреше" на лампите, чашите и по масата с
ксилофонова пръчка. Ние, възрастните, едва издържахме шума, затова аз я помолих да спре със
„свиренето".
Силйе беше силно наскърбена, седна на един стол и се нацупи. „Виждам, че си ми ядосана.
Искаш ли да нарисуваш глупавата Ирене?" - попитах аз. „Да, ще те нарисувам като дявол!" -
отговори Силйе.
След известно време съсредоточена работа тя дойде при майка си и мен и ни показа резултата.
Най-горе на листа беше нарисувано: „Ирене, дяволът". А под заглавието, разбира се, се мъдреше
дявол с рога и всичко останало. Но около рогата на дявола Ирене имаше нещо жълто и светещо.
Освен това тя държеше в ръце нещо блестящо. Пред дявола Силйе беше нарисувала пощенска кутия.
Когато попитах какво е жълтото нещо, тя примирено отвърна: „Ами златни бижута! И сега ти ще
изпратиш по пощата някои от тях на своите приятели." „Но защо, след като съм дявол, ще изпращам
златни бижута?" - попитах невежо. „Защото ти си дявол, който дава!" - заяви малката ми приятелка и
доволно запълзя в скута ми.
Ирене Салвесен е мъдра „госпожичка". Когато госпожичката не успява да е толкова умна, ние,
родителите, можем да се опитаме да помогнем.
Сега идва ред на история, която веднъж един татко сподели с останалите участници в семинара:
На малкия Андеш не можело да се има вяра

Малкият Андеш бил на седем годинки и животът му бил тежък. Проблемът бил, че госпожата
не му вярвала, когато кажел, че не се чувства добре. Не получавал от нея разрешение да звънне у
дома на мама. Било много трудно да бъдеш на негово място! Да се разболее не било по-лошо,
отколкото да не му вярват. Сестра му била болна миналата седмица, затова той бил сигурен, че е леко
болен. За щастие, Андеш имал умен татко, който приел проблема му насериозно и имал желание да
го изслуша, когато се върнал вкъщи. Чувствал се толкова обиден и го болял стомахът, главата и
едното коляно. Помогнало му, когато татко му го изслушал.
Когато на следващата сутрин Андеш се събудил, не се чувствал много добре, но не бил и точно
болен. Просто бил толкова ядосан на госпожата! Таткото му дал съвет. Донесъл една голяма
възглавница и попитал Андеш дали може да си представи, че тази възглавница е госпожата. Андеш
имал богата фантазия, затова не се затруднил да си представи, че пред него стои госпожата. После
бащата го попитал дали й е много ядосан. Да, много! Затова помолил Андеш да повтаря след него:
„Много съм ядосан на госпожата!" и заудрял по възглавницата. Андеш го изричал все по-силно и по-
силно и удрял колкото можел по-здраво, докато вече нямал нужда да го казва. Не искал и да удря
повече. Андеш се бил отървал от своя гняв. Вече въобще не бил ядосан на госпожата, а дори
напротив -много я обичал.
Същия ден преди да отиде на училище, прошепнал в ухото на баща си, докато се прегръщали:
„Татко, кракът вече не ме боли!"
Хубаво е да имаш такъв татко и да излееш гнева си преди да отидеш на училище.
ОЩЕ ЗА ЕМОЦИОНАЛНАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ

През 1990 г. доктор Джон Д. Майер и доктор Питър Салоувий формулираха първата научна
дефиниция за емоционалната интелигентност (ЕИ). През 1997 г. те публикуваха обновена и по-точна
дефиниция: „Способността да обхващаш чувствата, да получаваш контакт и да създаваш емоции, за
да можеш по този начин да подкрепяш мислите, да разбираш емоциите и емоционалното познание и
посредством размисъл да регулираш чувствата, за да можеш по този начин да постигнеш
емоционално и интелектуално израстване."
Тази книга се гради върху тяхната формулировка. Какво ще рече това на езика на лидерите?
Означава, че за да постигне желаните резултати, един лидер трябва да може да установява контакт,
да разбира и направлява както своите, така и чувствата на останалите. Като съветник и помощник в
развитието на лидерските способности, аз комбинирах академичните си изследвания върху ЕИ с
двадесетгодишния си опит, за да създам използваем метод за развиване на ЕИ. Следващите четири
дяла са базирани на публикации на Майер и Салувих.
1. Да идентифицираме и разпознаваме своите и чуждите чувства

Да може да идентифицираме и признаваме чувствата е най-важната част и предпоставка да
можем да развием останалите три елемента от ЕИ. Напълно задължително е да имаме контакт и да
изследваме чувствата си за да достигнем до своята ЕИ. Един широк спектър от чувства – радост,
страх, гняв, страдание, любов – е признак на здраве. Да изпитваме и признаваме своите чувства е
всъщност метода, чрез който да развием своята емоционална интелигентност. Чувствата са
интелигентни и от време на време ни изпращат важни послания за самите нас и света наоколо.
Да признаваме своите чувства е предпоставка за съпричастност – да изпитваме състрадание към
чувствата им и да разбираме поведението им. Чувствата могат да бъдат разпознати по изражението
на лицето, тона на гласа и езика на тялото. Дори хора, които смятат, че могат да усещат чуждите
емоции, невинаги напълно разчитат тези сигнали.
Съпричастието или съчувствието ще ви помогне да се идентифицирате чрез другите така, че да
можете да създадете смислени взаимоотношения с тях. Способността да разбирате чуждите сигнали
за това от какво се нуждаят или какво искат, ви позволява да участвате, да работите и да играете по
по-задоволителни начини. Ако можете да усетите какво изживява някой друг, ще ви помогне да
разберете неща от чуждата гледна точка - безценно качество за родители, учители, шефове, търговци.
Вие живеете в социален свят, в който през цялото време се сблъсквате с предизвикателството да
общувате с останалите. Посредством емоционалната си интелигентност вие можете да се изправяте
срещу предизвикателствата. Високото ниво на ЕИ - добре развитата емоционална способност - дава
като резултат добри взаимоотношения, прави ви по-добър „съотборник" и увеличава възможностите
ви да получите награда. Ниското ниво на ЕИ ще ви дърпа назад.
2. Да използваме чувствата, за да насърчим мисленето и мотивацията

Това означава да се научим да интегрираме и канализираме чувствата си така, че да можем да
подобрим своя мисловен процес и да постигнем резултатите, които искаме. Изисква се постоянно
внимание върху емоционалното ни състояние. Канализирането на чувствата ви освобождава и ви
позволява да ги изразите открито и по подходящ начин, вместо да ги потискате и да изгубите
контрол над тях - нещо деструктивно в дългосрочен план.
Когато обръщате внимание на своите чувства, докато правите нещо, което наистина харесвате,
вие можете да ги използвате, за да ви мотивират. Чувствата ви са двигателят, който ви дава енергия,
вие сте непобедими, когато ги приложите в употреба. Вашите мисли се нуждаят от силата на
чувствата ви, за да ви водят напред. Нищо съществено не е било създадено без тази сила.
Когато се почувствате емоционално мотивирани, вие сте способни да мотивирате и другите -
използвайки чувствата си, за да повлияете чуждите мисли и чувства. Харизматичните лидери
отлично владеят способността да използват своите мотивиращи чувства, за да вдъхновяват
останалите. Когато искате да започнете някаква идея за нов продукт или услуга, вие желаете да
създадете една „нажежена" атмосфера, която да зарази колегите ви. При сериозен разговор с клиенти
обаче един по-спокоен израз на чувствата ще бъде по-подходящ. Дори това - да бъдем негативни при
дадени ситуации, може да бъде резултат от емоционалната интелигентност. Ако можете да
канализирате чувствата си, вие сте на път да се справите с неочакваното и да овладеете трудни
ситуации, използвайки онези чувства, с които постигате най-добрите резултати. Умението да
накарате другите да изпитват това, което вие чувствате, е характерна черта на всички големи лидери.
3. Да разбираме чувствата: от признаването на чувствата до умението да тълкуваме

посланията, които носят
В своята статия „Емоционалната интелигентност като дух на времето" Майер и Салоувий
споменават, че при древногръцкото мислене стоиците отхвърляли чувствата, които били прекалено
субективни, за да заслужат внимание. За щастие съвременни проучвания показват, че нашите чувства
са посредник на смислени и универсални послания при социалните взаимоотношения. Какво се
опитват да ви кажат вашите чувства? Кои по-дълбоки чувства се крият зад най-видимите? Ако имате
контакт с чувствата, отговорите на тези важни въпроси ще се появят. Чувствата ви се опитват да ви
кажат какво е важно за вас. Тяхното послание е откровено и ценно. Ако се преструвате, че не
изпитвате някакво чувство, което всъщност изпитвате, ще се лишите от съществена информация,
която ви е необходима, за да направите по-добър избор. Струва си труда да разчитате на чувствата си
- те са интелигентни и винаги казват истината за нас. Изпитайте ги и ги анализирайте, задайте си
въпроса какво, което можете да използвате, за да продължавате напред по по-хитър начин, сте
научили.
4. Да напътстваме чувствата
Тук ще стане дума за това да бъдем в съответствие - да действаме в хармония с разума и
сърцето си. Това е най-високото ниво на емоционалната ви интелигентност, защото включва
справянето и напътстването както на собствените ни чувства, така и тези на другите. Необходимо е
да сте в състояние да се фокусирате върху цел, която да дефинирате, цел, за която копнеете, и да
насочите своите чувства и енергия по посока на тази цел. Вътрешните ви ресурси могат да освободят
силни чувства, които служат като катализатор за успех. Собствената ви мотивация е предпоставка да
успеете и зависи от добре развитото емоционално съзнание и приемане.
За да ръководите останалите, оказвайки влияние върху техните чувства, трябва съзнателно да
направлявате своите собствени емоции. Подобно на мама, татко, учителя, шефа или някой друг
мениджър, трябва да предизвикате у тези, които ще ръководите, същите чувства, които са се появили
преди това във вас. За да насърчите своята креативност, трябва да създадете среда, която да поражда
отвореност и доверие, като първо трябва да изградите такава среда в самите себе си. Това е същото,
както има нужда от подкрепяща, мотивираща или силна атмосфера - лидерът трябва да изгради тази
атмосфера в себе си, преди тя да се прехвърли на другите. Подходящото разрешение на дадена
ситуация може да варира, но независимо от това да можете да напътствате своите чувства е нещо,
което ще ви помогне да откриете правилната стратегия, за да постигнете онова, което желаете.
Големите лидери работят над това да могат да разпознаят и да направляват своите чувства
съзнателно и конструктивно и развиват способността си да разбират и да изпитват съпричастност
към чуждите чувства.
Ако не сте в контакт с чувствата си, вие нямате контрол над живота си; емоциите ви
контролират. Ако не можете да напътствате чувствата си, няма и да успеете да ръководите, нито пък
да вдъхновявате себе си или другите. Ние сме тук, за да даваме, но не по задължение, а защото това
радва сърцата ни. Емоционалната интелигентност ни позволява да действаме в съответствие със своя
вътрешен глас. Най-силното ми желание и моя голяма мечта е всички ние да изберем да правим нещо
добро и да изпълним онова, което в крайна сметка е наша обща задача - да оставим след себе си света
по-добър, отколкото е бил преди ние да се появим.
ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ
Какво представлява емоционалната интелигентност ?
Това е способността да разсъждаваме чрез чувствата и да ги използваме, за да мислим по-добре.
Това е способността да разбираме своите чувства и да ги използваме, за да постигнем каквото
искаме. Емоционалната интелигентност е осъзнатото взаимодействие между мисли и чувства, сърце
и разум. Това е способността да използваме силата на чувствата като източник на информация,
мотивация и личен контакт.
Какво може да означава емоционалната интелигентност за мен?
Използвайки своята ЕИ, вие ще получите помощ в разрешаването на проблеми и ще живеете
по-богат и удовлетворяващ ви живот. Това ще ви помогне да правите по-добър избор и да общувате с
хората по по-разумен начин.
Може ли ЕИ да ме направи по-способен и по-щастлив?
Методите в тази книга ще ви помогнат да използвате повече своята интелигентност - както
коефициента на интелигентност, така и емоционалната интелигентност. Ако разпознавате, разбирате
и се справяте с чувствата си, ще бъдете по-хармонични и удовлетворени и ще можете да се преборите
с вътрешната си празнота и безпокойство.
Може ли ЕИ да ми помогне да си намеря по-добра работа или да бъда повишен?
Какво означава по-добра работа? Която може да впечатли другите хора или която ви прави по-
щастливи? Използването на вашата ЕИ ще ви помогне да откриете или да имате работата, която е
точната за вас, защото ще си изясните по-добре кои са силните ви страни, а използвайки по-силните
си страни, вие ще бъдете по-щастливи.
Може ли ЕИ да ме направи по-продуктивен и ефективен в работата?
Когато използвате своята ЕИ, за да се фокусирате върху силните си страни, вие можете да
предложите най-доброто от себе си, вместо да се преструвате, че представлявате нещо, което
всъщност не сте. Така ще станете по-продуктивни и ефективни във всичко, което правите.
Може ли ЕИ да ме направи по-добър колега?
Да. Изследванията показват, че се нуждаем много от емоционалната си интелигентност, за да
бъдем добри колеги. Във всеки отделен колектив е необходимо да разбирате и да се справяте както
със своите собствени чувства, така и с тези на партньорите ви.
Може ли ЕИ да подобри моите лични взаимоотношения, да ме направи по-добър приятел,
„половинка", съпруг или съпруга?
Използвайки емоционалната си интелигентност, можете да спечелите доверие и да бъдете
искрени със себе си. Това е от първостепенно значение, за да развиете по-добро приятелство и
трайни взаимоотношения. Ако не умеем да разпознаваме и направляваме собствените си емоции,
няма да можем и да имаме пълна представа за това как влияем на околните. Нито пък ще можем да
работим съвместно с другите заради самочувствие, независимост и състрадание.
За автора
Ранди Б. Нойес е пионер в практическото приложение на умението да ръководиш сам
емоционалната си интелигентност. Като личен инструктор тя е повече от 25 години партньор в
дискусии за лидери и получава най-добри отзиви от компании като Есо, Филип Петролиум и
Статойл.
Получила учителско образование, Ранди Нойес заминава за Щатите, където създава семейство
и след няколко години открива своя фирма за внос на ски-екипировка. Посредством дейността на
компанията тя влиза в контакт с много хора, както бизнесмени, така и служители, като интересът й
какво мотивира нас, хората, и какво да правим, за да имаме смислен и удовлетворяващ живот се
задълбочава. Когато осъзнава, че мнозина, с които преди това е разговаряла, са мотивирани да
започнат свой бизнес или да предприемат други промени в своята кариера, разбира, че притежава
талант, който иска да доразвие. Напуска ски-бранша и залага на саморъководството и тиймбилдинга
с фирмата Business Presentation, Inc. Основната й цел е да организира семинари по саморъководство.
През 1995 година излиза първото издание на „Изкуството да ръководиш себе си”. Книгата
пожънва успех и в момента се подрежда на четвърто място сред преиздаваните заглавия с общ тираж
над 100000 екземпляра. Освен това е издавана в страни като САЩ, Великобритания, Швеция, Южна
Корея, Португалия и други. През 2001 година книгата получава първа награда в категорията „Бизнес"
в САЩ.
Ранди Б. Нойес е търсен лектор, експерт по развитие на лидерството и инструктор. Чрез своята
фирма Leadership International AS съвместно с Mintra AS тя се превръща в пионер в разработката на
нови технологични решения в развитието на лидерството и обучението. Полага основите на
интерактивен обучаващ метод, който се базира на тази книга и е лесно достъпен в мрежата. Повече за
това и за дейността на Ранди Б. Нойес можете да откриете на:
www.leadershipinternational.com
www.dine-coach.no .
Василена Старирадева, превод
ИК „Персей”

Randi

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Randi

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Изкуството да ръководиш себе си

(Овладей емоционалната си интелигентност)

Да ръководиш себе си на практика

Емоционална интелигентност (ЕИ)

Лидерството започва с ръководене на самите нас

ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

Вашият вътрешен глас

Господ не произвежда дефектни стоки

Вашата сила се крие в това, което харесвате

Заложете на силните си страни

Не бива да искаш всичко.

Вие и вашата работа

Отговорност за вашия собствен живот

Отговорност за вашия собствен живот

Негативните емоции дават негативни резултати

Ние носим миналото в себе си

Нека ви илюстрирам какво имам предвид с една история:

Контакт със собствените ни емоции

Близостта е нещо, което се изгражда

Да обвиняваме другите или себе си

„Толкова ми е тежко на съвестта!"

Чувство за вина и самоомраза

Да се отървем от ненавистта - най-трудната част

Имаме ли право да допускаме грешки?

Всеки иска да бъде хвален

ДА ПОСТИГНЕМ ТОВА, КЪМ КОЕТО СЕ СТРЕМИМ

„Вашата мисъл е свобода!"

Да се осмелим да бъдем откровени със себе си

Поемете контрола върху живота си

Целта, идваща от сърцето ви, като източник на енергия

Не трябва да правите нищо!

Тестът с люлеещия се стол

Има три вида цел

Първо място може би заема страхът,

Да бъдем обичани каквито сме

Любов или контрол

Любов или задължение

Нашето любимо „аз"

Любовта - най-високата степен на отговорност

Само вие можете да осмислите живота си

3. Упражнение със записване

5. Упражнение под лупа

Когато ви моля да бъдете внимателни, то е защото не е необходимо да се принуждавате да се

Открийте своите заложби

Повече информация за вас

Вашият личен ресурс

Сблъсък преди важна среща

Да изнасяш лекции пред хора, които не те харесват

Бащата „ помогнал " на своя син

Да споделяш означава да живееш

„ Дяволът " Ирене

На малкия Андеш не можело да се има вяра

ОЩЕ ЗА ЕМОЦИОНАЛНАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ

1. Да идентифицираме и разпознаваме своите и чуждите чувства

2. Да използваме чувствата, за да насърчим мисленето и мотивацията

3. Да разбираме чувствата: от признаването на чувствата до умението да тълкуваме

You might also like