32.СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ – гр.

София

Общински кръг на Олимпиадата по Философия

Учебна 2022/2023 година

Философско есе на тема

„Птицата се мъчи да излезе от черупката си. Яйцето е светът. Който иска да се
роди, трябва да разруши един свят. Птицата лети към бог. Богът се казва
Абраксас”
от Херман Хесе, Демиан

Дата: 03.01.2023 Изготвил: Сиана Руменова Колевска

I
 Първото нещо, което в повечето случаи ти прави впечетление за една книга е
нейното заглавие. По мое мнение някои писатели изобщо не си дават сметка колко
отговорна задача е именуването на дадена творба. Този процес далеч не опира до това
дали заглавието хваща погледа и те кара да обърнеш книгата, за да прочетеш
резюмето, и след това, в най-добрия случай, да решиш да я прочетеш. Името е
резултатът от наслагването на различните сюжютни пластове в една творба. Заглавието
трябва да е това, което иска да каже авторът изобщо - това, което е самата книга,
изказана на един дъх.

Нека подхванем заглавието Демиан. Преди да прочетеш самата книга, всъщност, не

може нищо повече да прозреш, с оглед на това заглавие, освен линвистичното значение
на думата „демиан“. Името Демиан произлиза от гръцкото име Damianos, което
означава „могъщ човек“ или „човек от народа“ или „да опитомяваш“, „да покоряваш“,
също и „неопитомен“. Проверявайки набързо това в речник, вече под някаква форма
започваме да си изгражаме очаквания към книгата и нейното съдържание. Някой от
героите вероятно се казва така и ще притежава подобни характеристики? Ще съзрем
някой “неопитомяем”?

Романът на Херман Хесе – Демиан, разказва историята на младо момче на име Емил
Синклер и неговото детство по време на периода преди Втората световна война. Той
призовава хората да не се влияят толкова от това кое се смята за добро и кое зло, а да
възприемат други закономерности за оценка. Голяма част от израстването на Синклер е
неговото разбиране, че е добре да се наслаждаваш на неща от царството на мрака,
неща, които човек може да нарече зли, което в последствие му изиграва лоша жега.
Централната тема на Демиан e именно това, както разпадането на буржоазната
идентичност и пътя към себеоткриването. Всяка една глава представия размишленията
на главня герой, вече като голям мъж, относно развитието на личността му тогава,
заради което гледам на творбата като на един спомен. Сюжетът не е нещо толкова
динамично или нечувано. Видиш ли, романът е особено спокоен, а когато минеш през
целия разказ, ти трябва време за да го осмислиш. Хесе използва много символична
дикция, за да даде добре илюстрирано представяне на Синклер и конфликта му между
правилно и грешно.

За начало нека обърнем внимание на основни моменти от сюжета, за да сме способни

да извадим необходимите за темата елементи. Нямам намерение да разглеждам всеки

II
аспект от романа, разбира се, за това далеч не очаквайте това. Насочвам се изцяло
върху това как основните сюжетни линии, изграждат смисъла на следния цитат:

Птицата се мъчи да излезе от черупката си. Яйцето е светът. Който иска да се

роди, трябва да разруши един свят. Птицата лети към бог. Богът се казва Абраксас.
Всичко започва докато Емил е на десет и посещава училище в родния си град. Вече
Емил е започнал да вижда, че действителността не е само това, с което е свикнал и
отраснал - пространство на неговите родители и тяхната закрила. Пред очите му
започва да се разкрива свят на неморални ценности. Домът на Синклер, където са
майка му, баща му и сестри му, е много важен символ в романа. Той нарича дома си
„царство на светлината“ и заявява, че той и семейството му принадлежат към този свят.
Като всяко дете той се идентифицира със своите родители, приема тяхната същност за
собствена и я свърза с цялостното си съществуване. Детското наблюдение на Синклер
е, че два свята съществуват заедно и се пресичат. Единият е "светлият свят” на
неговите родители, традиционният морал и ред. Другият е "тъмен свят” на
неморалност, скандал и нечестност. Всички тези мисли започват да го тревожат, все
повече и повече. Една от задачите на Синклер по пътя му към себеосъзнаването е да
остави този детски възглед настрана и да интегрира своите два свята в един. Цялото
това осъзнаване и счупване на старото възприятие и неговото изоставяне, Хесе го
представя като преродената личност, което е ключът към темата на това философско
есе.

Там два свята тичаха един през друг, денят и нощта идваха от два полюса.../...А най-
странното бе как тия два свята граничеха, колко близко един до друг бяха!
Първият му истински осъзнат „грях“ е, когато лъже, че е откраднал ябълки от
градината на фермер, само, за да впечатли свой съученик. Десетгодишното момче се
чувства хванат между забраненото и позволеното, което е представено като „светлия и
тъмния свят“. Всичко, което му се случва причинява объркване, за това кое е правилно
или грешно. Започва да си задава множество въпроси, на които за момента сам не може
да си отговори. В един момент от младежките си години той до такава степен губи
контрол над себе си, че поема по пътя на обезличаването. С други думи – всичко до
един момент води до неговото падение и изключването му от "Градината" - Синклер
често нарича пространството на родителите си така. Обвързването с Райската градина
и първият грях на момчето, когато лъже, че е откраднало ябълки от градината на

III
фермер, Хесе използва библейска илюзия и задава религиозен тон на романа. Както
символиката, така и тонът ще останат доста религиозни през останалата част, като това
е едно от средствата, използвани от Хесе, за изграждане на напрежение.

На малкото момче му е трудно да определи ролята си, защото не може да приеме, че

напълно се е откъснал от същността на родителите си, но и сякаш той вече никога не
може да е до толкова част от тях, колкото е бил преди. Синклер започва да се чувства
като аутсайдер, представител на нещо забранено в царството на праведното, на
родителите си. Макар и крайно и някак твърде бинарно, това са разсъжденията на едно
дете, която двоичнос има именно като задачата да остави зад себе си.

В училището на Синклер се появява нов ученик - Макс Демиан. Син на богата

вдовица на име Фрау Ева, новодошлият е една година по-голям от Синклер. Майка му
Ева е изключително важна за съзряването на Емил, като се явява негова анима, но в
това есе няма да се концентрираме върху това. Демиан понякога изглежда като
истински герой със свръхестествени качества, а в други моменти той изглежда по-
скоро като плод на въображението на Синклер или може би като негово подсъзнание,
отколкото като реален човек. Даже би могло да се каже, че Макс не принадлежи на
логично обяснение. Може да се каже, че служи като демон на Синклер или вътрешен
глас, който прераства към вдъхновение, което служи за активиране на по-дълбоките
кътчета на ума на Синклер. Макс вероятно е някъде по средата - реалност и мечта. Тук
може да бъдат намесени други аспекти, обвързващи темата за психоанализата и
самонаблюдението в романа, които са внедрени от личния опит на самия Хесе.

Образът на Демиан е от особена важност за Синклер по пътя към себе си, но и за

цялостното повествование и налага по-задълбочено разглеждане. Демиан вероятно е
най-многопластовия образ, включващ в себе си множество противоречия. Служейки
като фигура, подобна на Христос, която води Синклер в неговото търсене, Демиан е и
говорител на философското влияние на Ницше върху Хесе. Противопоставяйки се на
ницшенската философия по отношение на християнските традиции, но и именно
вкарвайки разсъжденията на немския философ, се постига парадокс, който
допълнително усложнява романа.

Демиан е описан като с ефирен, онзи тип човек, който притежава особено излъчване,
а лицето му съдържа характеристики както на мъжественост, така и на женственост.
Той изглежда стар, изглежда млад, а все още неостаряващ. Емил казва, че дърветата

IV
или животните могат да изглеждат по този начин, но не и хората, което директно
обожествява образа му. Макс споделя нестандартните си идеи за религията, които
едновременно смущават и пленяват Емил, който сам започва да поставя под въпрос
собствената си вяра.

...като цяло бог от Стария и Новия завет е една наистина отлична фигура, ала не е
това, което всъщност трябва да представлява. Той е доброто, благородното,
бащинското, красивото, също и възвишеното, сантименталното — съвсем правилно!
Но светът се състои и от другото. И всичко останало просто се приписва на дявола,
една ненакърнена половина от света, завършена част, бива скривана и смъртно
премълчавана. Точно както те прославят бог като баща на всеобхватния живот, а
целият полов живот, върху който се крепи битието, просто убийствено
премълчават и доколкото е възможно, го обясняват като дело на дявола и
греха.../...Но мисля: трябва да боготворим и смятаме за свято всичко — целия свят,
не само тази изкуствено отделена, официална половина! А тогава би следвало заедно
с богослужението да имаме и дяволослужение. Това бих намерил за правилно. Или би
следвало да се създаде бог, който да включва в себе си и дявола и който не трябва да
затваря очи, когато на света се случват най-естествените неща.
Емил рисува рисунка на ястреб, която наполовина е успяла да излезе от земното
кълбо, като наподобява процес на излюпване. Той изпраща рисунката на Демиан. Не
след дълго Емил получава отговор, обаче е предаден по загадъчен начин. Той му пише:

Птицата се мъчи да излезе от черупката си. Яйцето е светът. Който иска да се

роди, трябва да разруши един свят. Птицата лети към бог. Богът се казва Абраксас.
Писмото интерпретира изображението в картината, предполагайки, че птицата е
Синклер или някой, който се опитва да постигне себереализация, а яйцето е
предишната реалност на човека, която трябва да бъде разглобена, за да позволи да се
роди нова реалност. По нататък в повествованието, Синклер се запознава с органиста
Писториус, който може да сподели точно знанието си за Абраксас, от което Синклер се
нуждае, за да изтълкува загадъчното писмо, изпратено му от Демиан. Ръководството на
органиста при обучението на Синклер за божеството е друг важен аспект от романа.
Разбирайки повече по темата от новия си приятел, той започва да си обяснява много
неща. Синклер е объркан, но заинтригуван от новото знание, защото то отваря нова
мистерия, но и го насочва към ново търсене – Абраксас.

Демиан засяга много теми и проблеми, но всичко все успява да се сведе до това
причудливо наименование - Абраксас. Значението на „абраксас“ в определения речник
гласи: съществително; Древен талисман, съставен от гръцки букви: първоначално се
е смятало, че има магически сили и е изписван върху амулети и т.н., но от втори век

V
на Новата ера е олицетворен от гностиците като божество, източник на
божествени еманации.

Това определение далеч не е достатъчно обаче. Начина, по който Абраксас бива

споменаван в романа, като чели, не се припокрива само с подобно значение. От къде
Хесе се вдъхновява за това божество? Обърнах се към друг източник за още разяснения
и там пишеше, че Абраксас е важна фигура от книгата на Карл Юнг от 1916г. - Седем
проповеди към мъртвите. Разбирайки това, бе неизбежно да не се докосна
самостоятелно до написаното от Юнг:

Има Бог, за когото не знаете нищо, защото хората са го забравили. Ние го наричаме
с неговото име: Абраксас. Той е по-малко определен от Бог или Дявола. ... Абраксас е
дейност: нищо не може да му устои, освен нереалното ... Абраксас стои над
слънцето [-бог] и над дявола. Ако Плерома можеше да има същество, Абраксас щеше
да бъде негово проявление. — 2-ра проповед
...Абраксас произнася онази свята и проклета дума, която е живот и смърт
едновременно. Абраксас ражда истина и лъжа, добро и зло, светлина и тъмнина в
една и съща дума и в едно и също действие... — 3-та проповед

В повествованието на Демиан съвместното съществуване на позволеното и

забраненото оказва голямо влияние върху живота на младото момче. Както вече бе
отбелязано, неговото възприятие се дели на две половини - светът на светлината и
тъмнината. „Светът на светлината“ беше по-познато царство за него, защото се
състоеше от родители, религия, добри обноски, чистота, любов, благоговение и
мъдрост. „Светът на мрака“ се промъква в дома му чрез прислужничките и
работниците с „истории за призраци, слухове за скандали, кланици, затвори, убийства
и самоубийства“. И двата свята съвпадаха един с друг в дома му – неговото най-
сигурно място. Балансът на двете царства, живеещи заедно в един свят, от тук нататък
ще наричам Абраксас.

Трябва да зададем някои ключови въпроси, които не зададох по-рано – защо

излюпването от яйцето да се приема като себереализация и защо вече пропуканото
яйце да е предишната реалност на човека? В какво се състои тази себереализация и
какво представлява тази предишна реалност? Успеем ли да изясним тези въпроси,
всъщност, ще можем да обобщим каква е причината Демиан да изпраща тези думи в
отговор на рисунката.

VI
 Като следващ етап от това изложение, ще се концентрирам върху влиянието на
Ницше, върху Хесе като по конкретно мотивите в „Демиан“, разбира се. За никой не е
тайна, че Ницше е сред философите с най-голямо влияние върху творчеството на
Херман, започвайки от възгледите на тогавашното немско общество и Първата
световна война, но и идеите му за моралната дихотомия. „Отвъд доброто и злото“ от
Ницше чисто и просто като заглавие отпраща към куриозност. Каква е основната идея
на Ницше тук? Той цели да отидем отвъд концепциите за добро и зло. Какво означава
това? Исторически философите са работили с предположението, че всяко дадено
действие е или добро, или зло. Това е преценка за морална стойност. Когато кажем
„той направи добро нещо“, ние правим комплимент на някого, а злото действие се
разглежда като противоположност на доброто. В заглавието Нейцше ни кани да
погледнем отвъд този бинарен начин на мислене. Както и после в самата книга се
вижда, че Ницше не твърди, както са правили философите преди него, че доброто е
противоположност на злото. С други думи, Нейцше отхвърля дихотомията на доброто
срещу злото. Доброто се е разглеждало като нещо съвсем различно и противоположно
на злото, а Нейцше от своя страна ще атакува тази презумпция. В по-широк смисъл той
ни приканва да погледнем отвъд всяка двойка противоположности, а не само доброто и
злото. Ницше също ни кани да погледнем отвъд видимостта и реалността, отвъд волята
и разума - самата идея за противоречие.

Може да се каже, че той е най-известният скептик към злото, като твърди, че

концепцията за него трябва да бъде изоставена, защото е опасна. Но защо това да е
така? Ницше твърди, че концепция трябва да бъде отхвърлена като валидна, тъй като
тя не описва морална реалност, а вместо това просто се използва за демонизиране на
враговете. В допълнение, той също така твърди, че концепцията за злото е опасна,
защото има отрицателни ефекти върху човешкия потенциал, като насърчава слабите по
дух и потиска силните.

В „За генеалогията на морала“ Ницше се насочва към размишлението, че

концепцията за злото е възникнала от негативните емоции като завист, омраза и
негодувание. С това той именно обявява безсилните и слабите са създатели на това
бинарно схващане, за да може така да отмъстят на своите потисници. Той вярва, че
понятията за добро и зло допринасят за нездравословен възглед за живота, който
оценява облекчението от страданието като по-ценно от творческото себеизразяване и

VII
постижение, като единствено това се отразява на постигането на истинския човешки
потенциал. (Ницше 1886 и 1887). Вдъхновен именно от тези негови мисли, Демиан казва:

„Никога не трябва да се страхувате от хората... такъв страх може да ни унищожи

напълно. Просто трябва да се отървете от него, ако искате да се превърнете в някой
достоен. Разбираш това, нали?“

Но пък в крайна сметка, дори от части да съм съгласна с Ницше, някак ми се струва,
че виждането му е повече от крайно. Трябва да си зададем въпроса всъщност дали
напълно трябва да изоставяме концепцията за злото, защото, каквото и да си говорим,
само концепцията за злото може да улови моралното значение на действия, герои и
събития. Как ще осъждаме в съда серийни убийци например, ако решим изведнъж, че
няма да се ограничаваме с парадигми за това, кое е морално или неморално?

Като аргумент в полза на концепция ще кажем, че само като се изправим срещу злото и
реално го разграничаваме или иначе казано – като зачитаме неговата природа и
произход, може да предотвратим появата на бъдещи злини и да живеем един по-добър
живот. Това е изключително важно за света, в който живеем. Ако злините са най-
лошите видове морални грешки, трябва да дадем приоритет на намаляването на злото
пред намаляването на други грешки, като например дилеми за неравенства. Също като
категоризираме действията и практиките като зли, ние сме по-способни да поставим
граници на законните отговори на злото. Като имаме по-добро разбиране за природата
на злото, ние сме по-способни да се предпазим от отговор на злото с нови злини.

Хесе твърди, че несъответствието е основен компонент на добрия живот. За мен

Хесе тук коментира неизбежността на именно наличието, както на зло така и на добро.
Щом несъответсвията за неизбежни вероятно по-скоро има предвид, че балансирането
на двете полета – добро и зло, всъщност би спомогнало за добрия живот. От тук идва
другия въпрос, а именно - как се балансира добро и зло? Изобщо има ли нещо като
балансиране на подобни противоположности?

Тук ще се хвана за „несъответствието е основен компонент на добрия живот“.

Неуспорим факт е, че доброто е навсякъде около нас, но в същото време злините по
света също се лутат наоколо, колкото и да не ни си иска. Тук именно идва темата за
едновременното съществуване на моралното и неморалното като философски проблем.
Злото идва в много форми и по същия начин, за философите, поставя много въпроси,

VIII
особено чрез съществуването или несъществуването на Бог. Нека разгледаме
логическия проблем на злото.

Теистите могат да помогнат, само ако признаят, че светът е пълен със зло. Важно е да
отбележа, че под „зло“ тук разбирам всякакви лоши неща – от Холокоста до силното
земетресение, което би могло да погуби стотици, дори ако си пожелаем порязване с
хартия. Много теисти вярват в онзи всезнаещ, всемогъщ, всеблаг Бог. Атеистите от
своя страна твърдят, че това създава противоречие - набор от вярвания, които не могат
да бъдат верни едновременно. Можем да кажем, че са прави, защото злото е лошо само
по себе си, независимо дали става въпрос за природни бедствия, геноцид или
епидемии. Така че, ако там наистина има всезнаещ Бог, той знае за цялото зло, видиш
ли, той дори може да знае за него, преди да се селучило. С тази логика идва, че ако е
всемогъщ, то той може да го спре. Също така, ако беше толкова добродушен, колкото
се внушава, тогава би искал да прекрати всички нещастия. Въпреки това той не го
прави – човешките мъки продължават.

Философски рационалните хора не би трябвало да поддържат противоречиви вярвания,

така че атеистите твърдят, че ще трябва човекът да се откаже от Бог. Някои теисти
обаче поемат по различен път. Те избират да се откажат от божествен атрибут за
всемогъществото на Божия образ. Те твърдят, че Бог не е достатъчно силен, за да спре
злото, или дори не е достатъчно осведомен, за да знае за него, или може би дори не е
достатъчно добър, за да се погрижи и да го спре.

Някога чували ли сте за Бог, който е завистлив, дребнав или ревнив? С допускането на
подобни характеристики, всъщност бихме могли да приемем, че той изобщо не е
благосклонен. Именно в Стария завет има Бог, който притежа някои проблеми с гнева -
или такъв, който изобщо не се противопоставя на унищожаването на цялото население
само заради някакво лошо поведение. И все пак, въпреки това скептично
доказателство, много теисти са посветени на Божиите омни-атрибути и по този начин
се придържат към проблема.

Но все пак проблема за съществуването на злото по света трябва да се разреши по

някакъв начин като логически проблем, дори от теистите. Ако някои реши да прави
това, то той предствя това, което е известно като теодицея. Девиницията за теодицея е:
опит да се покаже, че съществуването на злото не управлява възможностите за
съществуването на Бог. Най-популярната теодицея се нарича защита на свободната

IX
воля. Този аргумент твърди, че Бог е увеличил доброто в света, като е създал свободни
същества. А погледнато така, да бъдем свободни означава, че имаме избор да вършим
зли неща – избор, който някои от нас упражняват. Тази теодицея казва, че Бог не
създава зло, но не може да бъде избегнато, без да ни лиши от нашата свобода. А свят
без свобода би бил по-лошо място като цяло. Това обяснение запазва Божията доброта,
защото той е създал най-добрия възможен свят, а също така запазва неговото
всемогъщество и всезнание, защото, въпреки че не знае за злото и може да го спре, той
има основателна причина да не гарантира нашата свобода.

Проблемът е, че защитата на свободната воля наистина се отнася само до това, което е

известно като морално зло, извършено умишлено от хората. Със сигурност ние хората
сме отговорни за много лоши неща, случващи се по цялата планета, но не може да се
обвиняваме за всичко. Ние не можем да носим отговорност за факта, че понякога
плочите на земята се изместват, причинявайки разрушителни земетресения или че буря
може да събори дърво, което може да падне върху нечия къща. Това е неутрално зло, за
което ние не носим отговорност и защитата на свободната воля не може да разреши
неутралното зло. Едно нещо обаче е ясно, а именно, че доброто не може да съществува
без противоположното. Идеята тук е, че не можем да разберете концепцията за
удоволствие без болка или неприязъм. Не знаем какво е чувството да ти е топло, ако не
ни е било студено. Не можем да разберем усещането да си напълно сит, без никога да
не си бил гладен.

Тук идва въпросът – нужно ли е изобщо да следваме модела на Юнг за това, че

Абраксас е бог. Разбирам, че е приет за гностически Бог много отдавна, но някакси
разсъжденията могат да бъдат изменени. Юнг твърди, че образа на Абраксас е
хармония и по мое мнение, именно защото е хармония е нещо, което постигаш, а не
балансираш тепърва. Тук е важно отново да се вметне, че Абраксас е баланс между два
полюса, едно цяло между доброто и злото – Бог обединител. Това виждане е особено
засегнато в книгата.

С други думи – Абраксас вече е, единствено трябва да бъде достигнат. Следвайки тези
разсъждения може да приемем Абраксас за състояние на духа, към което може всички
да се целим. Тук идва въпроса, за това, дали трябва да го правим всъщност - Абраксас
като стремеж? Или пък той е просто неизбежен?

X
 Сега нека се обърнем към романа, за да си отговорим на някои неща. Развитието на
Синклер преминава през няколко етапа. За да премине към следващия си етап на
развитие, той първо трябва да си даде сметка какво представлява той в дадения
момент. Той първо анализираше себе си, от който анализ си вадеше изводи. По този
начин той знаеше какво иска да промени. Хесе представя идеята за преминаването
отвъд сегашното състояние като ново раждане. В случая става дума за яйцето.
Приемайки, че яйцето е възприятието, личността, от която Емил вече трябва да си
тръгне, за да продължи да развива себе си. Той трябва да счупи вече старите норми,
детските възгледи за света. Той се излюпва към новото си Аз – по мъдро, по-
възвишено. Обаче, както казах става дума за така наречената осъзнатост, за това кой си
ти. За Хесе истинско себепознание води до това всъщност успешно да излезеш от
яйцето, старото възприятие и да продължаваш да се развиваш. А целият този според,
него е възможен само с познаването както на доброто, така и на злото.

Демиан първи представя по ясна идея на Синклер относно концепцията за ястреба –

образа на Абраксас. Именно Демиан е носителът на идеите на писателя и всичко в него
обобщава всеки един елемент от романа, за това той е толкова важен. Образа на това
божество, носи идейния център на романа. За всяко добро има зло и за всяко зло има
добро, тоест те съществуват едновременно. Отричайки злото, човек отрича себе си -
тръгва срещу себе си, а това по мое мнение е истинския грях. Следователно злото
трябва да се разбира, но и от, което да преминеш отвъд него. С други думи казано – да
не оставияш ограниченията на съзнанието да възпира прогреса на личността.
Разбирането на злото създава осъзнаване. Подобно съзнание е способно да достига
нови хоризонти на възприятието. Ако човек приеме само доброто и отхвърли
останалото, само половината от света, няма да се чувства в синхрон със себе си и
околните, следователно приемането трябва да бъде изцяло. Хесе иска да предаде
посланието у читателя, че всеки притежава в баланса в себе си – Абраксас.

XI
Библиография
Хесе, Херман. Демиан. ДИ „Народна култура“, София, 1988.

Ницше, Фридрих. Отвъд доброто и злото. Изд. Захари Стоянов, 2000

Jung, C.G. (1916). VII Sermones ad Mortuos (Seven Sermons to the Dead). Translation by Stephan A.
Hoeller, © 1982

Taliaferro, Charles, "Philosophy of Religion", The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Winter 2021
Edition), Edward N. Zalta (ed.), URL =
https://plato.stanford.edu/archives/win2021/entries/philosophy-religion /.

Calder, Todd, "The Concept of Evil", The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Winter 2022 Edi-
tion), Edward N. Zalta & Uri Nodelman (eds.), URL =
https://plato.stanford.edu/archives/win2022/entries/concept-evil/.

Marcoon, Bruce L. CliffsNotes on Demian. 29 Dec 2022

https://www.cliffsnotes.com/literature/d/demian/about-demian.

Hankamer, Jorge S. (1966). Nietzschean themes in Hermann Hesse's Demian. Rice University. Re-
trieved February 1, 2021. https://scholarship.rice.edu/bitstream/handle/1911/104519/RICE2154.pdf?
sequence=1&isAllowed=y.

Reichart, H. (1975). The Impact of Nietzsche on Hermann Hesse. In Friedrich Nietzsche's Impact on
Modern German Literature: Five Essays (pp. 88-118). Chapel Hill: University of North Carolina
Press.

Roberts, P. (2009). Education, Society, and the Individual: Reflections on the Work of Hermann
Hesse. The Journal of Educational Thought (JET) / Revue De La Pensée Éducative, 43(2), 93-108.
Retrieved February 1, 2021, from http://www.jstor.org/stable/23765432.

Co-existence Of Good And Evil In Demian. (2002, January 20). In WriteWork.com. Retrieved 11:46,
January 01, 2023, from https://www.writework.com/essay/co-existence-good-and-evil-demian

Batteiger, Stephan. CharliesNames UG https://charlies-names.com/en/.

Koester, Rudolf. “Terminal Sanctity or Benign Banality: The Critical Controversy Surrounding Her-
mann Hesse.” The Bulletin of the Rocky Mountain Modern Language Association 27, no. 2 (1973):
59–63. https://doi.org/10.2307/1346559.

XII
Резюме
Ницше започва, като поставя под въпрос волята за истина, която ни прави толкова
любознателни създания. От всички въпроси, които тази воля възбужда в нас, ние рядко
поставяме под въпрос стойността на самата истина.

Ницше се изправя срещу това, което той нарича „вяра в противоположните ценности“.
Това е вярата, че светът може да бъде разделен на противоположности, като се започне от
противопоставянето на истината и лъжата. Ницше предполага, че може би връзката между
така наречените "противоположности" е много по-сложна. Често нашите „истини“ се
раждат от предразсъдъците ни, от желанието ни да заблуждаваме; те са родени от нашите
лъжи.  Заблудата за моралността на само единия свят. Каунер…

Например, съзнателното мислене обикновено се противопоставя на инстинкта, но Ницше

твърди, че повечето съзнателно мислене има тенденция да бъде информирано точно от
инстинкта. Инстинктивно ценим истината пред лъжата, но може би лъжата може да бъде
ценно – дори незаменимо – условие за живот. Докато философите като цяло биха искали да
провъзгласят своята обективност и незаинтересованост, техните инстинкти и
предразсъдъци обикновено са това, което ги информира. В дъното откриваме куп стари
предразсъдъци, наречени „истини“, и цяла система от философия, изградена постфактум,
за да оправдае тези „истини“. Ницше вярва, че всяка философия е по същество изповедта
на един философ и ни дава повече представа за характера на този философ, отколкото
всичко друго.

За да развие тази точка, Ницше разглежда редица различни философи, като се започне със
стоиците. Тези философи, които ни призоваваха да живеем „според природата“, не се
опитваха да ни пресъздадат по образа на природата (което Ницше твърди, че е абсурдно), а
по-скоро се опитваха да пресъздадат природата по образа, който желаят. Философията,
"най-духовната воля за власт", казва Ницше, "винаги създава света по свой собствен образ;
тя не може да направи друго." Тази воля за власт, според Ницше, е нашият основен
инстинкт, по-фундаментален дори от инстинкта за самосъхранение.

Ницше също прави дисекция на антиреализма, кантианството и материалистичния

атомизъм. Той твърди, че ##Кант## никога не дава нищо повече от кръгови причини да се
вярва, че има способност, способна на синтетични априорни преценки. Независимо от това,
трябва да вярваме в синтетичните априорни преценки и ще вярваме в такава способност,
въпреки че всъщност я нямаме.

Друг предразсъдък на философите е вярата в „непосредствените сигурности“, най-

известната от които е твърдението на ##Декарт##, че той не може да се съмнява, че мисли.
Тази сигурност само отразява липсата на размисъл върху това, което се има предвид под
„аз мисля“. Защо съм толкова сигурен, че "аз" мисля? Че аз съм причината за мисленето?
Не ми ли идва мисъл, нали мисълта мисли? И как мога да знам, без допълнителни
предположения или сигурност, че мисля, а не желая, чувствам или нещо друго?

XIII
 Ницше е особено суров към нашата концепция за „свободна воля“. Първо, той твърди, че
волята е много по-сложна, отколкото я представяме: думата "Аз" замъглява и обединява
цял комплекс от командващи и подчиняващи се воли. Тази "свобода" на волята идва само
от идентифицирането на това "Аз" като източник както на командването, така и на
подчинението. Концепцията за свободна воля също разчита на погрешните представи за
причина и следствие, които виждат нашата воля като "причина". Причината и следствието
са част от по-голямата картина на физиката, според която природата се управлява от
закони. Ницше твърди, че това е тълкуване на природата от демократ: ние също можем да я
видим като напълно беззаконна, управлявана само от неограниченото отстояване на волята.

Коментар
Разбирането на Ницше за „истината“ е фино и дълбоко. Логически погледнато, „вярно“ и
„невярно“ се отнасят за изречения и предложения, а не за неща, воли или хора. Всяко
твърдение, което претендира да е вярно, може да се разглежда като изразяващо определена
гледна точка. Според Ницше никоя гледна точка не може да разбере абсолютната истина: има
само различни гледни точки, от които човек може да види даден въпрос. Ако човек гледа на
даден въпрос само от една гледна точка, той вижда изкривена и непълна картина. Истината,
бидейки нещо изразимо само в твърдения, изисква гледна точка, определена перспектива и,
като претендира за истина за тази перспектива, изкривява по-голямата картина. Истината,
можем да кажем, фалшифицира цялостната картина. След като изоставим вярата в
абсолютните истини и абсолютните лъжи, връзката между истината и лъжата става по-богата и
по-сложна.

Графични новели на SN: Хамлет

Нашите „истини“, според Ницше, не са абсолютни, а са по-скоро частни интерпретации на
това, което виждаме. Например Ницше твърди, че е „вярно“, че природата работи според
закони, само ако възприемем особено демократична перспектива към работата на природата.
Ницше вижда същата закономерност в природата, но не тълкува тази закономерност като
правилното управление на закона, а като постоянството на господството на по-силните воли
над по-слабите. Дискусията на Ницше относно завещанията ще бъде обсъдена скоро.

Нашата интерпретация на опита в крайна сметка се основава на гледната точка, която

избираме, а гледната точка, която избираме, до голяма степен се основава на морални
предположения и предразсъдъци: ние виждаме света така, както искаме да го видим.
Философите се опитват да оправдаят виждането на света по свой собствен начин и измислят
причини защо светът трябва да се разглежда от тяхна гледна точка, а не от някаква друга. В
крайна сметка те виждат моралните си предразсъдъци и гледната си точка за нещата като
„истини“. В резултат на това философията е също толкова автобиография, колкото и всичко
останало: философите се опитват да оправдаят и да убедят другите в това, което ги движи и
мотивира.

XIV
Очевидното и понякога оправдано възражение срещу многото приказки за относителни истини
и перспективи и други подобни е: „Но няма ли някои неща, които са просто верни или просто
неверни? Че 1 + 1 = 2 не зависи от моите перспектива." Достатъчно вярно. За да разберем какво
има предвид Ницше, трябва да разберем неговата концепция за волята за власт.

Според Ницше важният факт за Вселената е, че тя винаги се променя. Философията на фактите

и нещата само засилва погрешното схващане, че вселената е фиксирана. Ницше идентифицира
волята като агент на всички промени във вселената и така фокусира своята философия повече
върху волята. Всички воли се борят за господство, независимост и власт една над друга, което
е източникът на промяната във Вселената. Така тази промяна се осъществява от това, което
Ницше нарича „воля за власт“, борбата за независимост и господство над другите воли. Ницше
вижда хората не като "неща" или "аз", а като комплекс от воли, всички борещи се една с друга
за господство. Той нарича философията "най-духовната воля за власт", защото тя е опит от
страна на философа да наложи своите предразсъдъци и допускания - своя "дух" - върху всички
останали. Философът иска неговата воля да бъде „истина“.

За да се върнем към по-ранното възражение, 1 + 1 = 2 без съмнение, но тази истина е прост

факт и получаваме само част от картината, освен ако не попитаме кой я твърди и защо. Защо
един математик би посветил целия си живот в преследването на подобни истини? Какво говори
това за математика? Какво тогава казва за истините? Какви воли играят, коя воля е
доминираща в заниманията с математика? Това са въпросите, които интересуват Ницше, като
философ на волята, а не на фактите и нещата. „Истините“ на философите са израз на тяхната
воля, а не прости факти. Определена гледна точка, взета върху истината, е доказателство за
определена воля, претендираща за господство.

Едно от любимците на Ницше е влиянието, което граматиката, и по-специално формата субект-

предикат, има върху философията. Например, Ницше ни обвинява в погрешното разбиране на
„аз мисля“ като внушаващо, че има „аз“, което е отделна същност, и мисленето, което е
действие, предприето от „аз“. На първо място, както обяснява Ницше, това "аз" изглежда само
като стабилно нещо на повърхността, но по същество е комплекс от конкуриращи се воли.
Освен това, предполага той, мислите идват при нас: ние не ги създаваме. Въпреки че е
невъзможно да се намери задоволителен израз в езика, може би е по-добре да заменим „мисля“
с по-малко простото изречение: „волята за мислене стана доминираща над другите воли на
такова и такова място и време“.

--

Глава 1, Предразсъдъците на философите, се занимава с разглеждане на историята на

философията и заявява, че традиционната философия сега лежи в руини. Преди да преминете
към разглеждане на ключови теми, представени в глава 1, имайте предвид, че BGE (Отвъд
доброто и злото) има ясна структура. Състои се от девет части: започвайки с предговор и
завършвайки с „Заключителна ода“, тя е разделена на първите три части, които се
занимават с философия и религия, глава 4 като „Интерлюдия“ от много кратки афоризми и
глави 5- 9 се занимават с политика и морал. Важността на Глава 1 се основава на
убеждението на Ницше, че неговите произведения могат да бъдат оценени и разбрани само от

XV
малцина: ако успеете да преминете през Глава 1 и сте оцелели, тогава можете да бъдете
посветени в следващия етап.
Раздел 1 от глава 1 е един от най-известните в книгата. Започва с нещо като бомба: „Като се
има предвид, че искаме истината: защо да не предпочетем неистината?“ Тук Ницше поставя
под въпрос това, което се смята за основен двигател на философията: волята към истината. Да
приемем стойността на истината за човешките същества означава да приемем, че има съгласие
между истината и нашата природа; че истината е неразделна част от нашата природа. За Ницше
обаче истината е смъртоносна. Философското търсене на „истината“ не е нищо друго освен
мит, лъжа, която е станала незаменима за нашето оцеляване. Ницше в началото излага задачата
пред себе си: ако човечеството е живяло върху „лъжата“, че трябва да търсим „истината“,
тогава как да се откъснем от тази вяра?
Ницше, като всички нас, е хванат в капана на ограниченията на езика. Като филолог Ницше
признава силата на езика и е ранен предшественик на Витгенщайн в неговите възгледи за езика
като налагащ „реалност“ на света. Голяма част от нашия език, съдържащ такива понятия като
„Бог“, „истина“, „душа“ и така нататък, са продукт на примитивната психология и тепърва ще
приемаме, че тези термини са излишни. Както отбелязва Ницше:
„Езикът, по своя произход, принадлежи към ерата на най-елементарната форма на психология.
Ние навлизаме в царство на груб фетишизъм, когато осъзнаем фундаменталните предпоставки
на метафизиката на езика или, казано с прости думи, на „разума“... страхувам се, че няма да се
отървем от Бог, докато не се отървем от граматиката“
(Здрачът на идолите, III)
Читателите често намират Ницше за объркващ, когато той критикува търсенето на истината
или, както в раздел 12, говори за необходимостта да се отървем от концепцията за душата, но
също така призовава за „нови и усъвършенствани версии“ на концепцията за душата. Когато
Ницше говори за „неистина“, той не предполага, че всички ние трябва да живеем живот на
лъжи, по-скоро че това, което се смята за „истина“, е лъжа. Номерът, когато четете Ницше, е да
знаете кога той говори за своя възглед за истината и кога използва думата във връзка с
търсенето на минали философи като Платон и Кант. В идеалния случай Ницше би искал
напълно да се отърве от такива термини като „истина“ и „лъжа“, тъй като, както той казва в
Раздел 4, „Ние не възразяваме срещу дадено съждение само защото е невярно; това вероятно е
най-странното в нашия нов език. Въпросът е по-скоро до каква степен присъдата насърчава
живота, запазва живота, запазва вида, може би дори култивира вида...”
Ницше атакува Платон и Кант заради техните методи за търсене на истината, но тъй като
Ницше вярва, че философията има бъдеще, че може да действа като ръководство за
човечеството, той наистина има възгледи за това какво е истина. Тези възгледи са свързани с
волята за власт, основният двигател на човечеството. Волята за власт се споменава четири пъти
в глава 1 по отношение на самата философия, след това по отношение на биологията („науката
за живота“), на физиката („науката за природата“) и на психологията („науката за човешката
душа“). Това е последното, човешката „душа“ – имайки предвид какво Ницше разбира под
термина „душа“… обратно към проблема с езика – Ницше вярва, че ни дава привилегирован
достъп до „реалност“, до „истина“ споделяни от всички същества. Любопитно е, че въпреки че
Ницше често е критичен към Платон, той също така споделя много от същите цели и методи,
както по отношение на реабилитацията на философа и неговото значение, така и за тези от вас,
които са запознати с известната пещера на Платон алегория, сократовото „обръщане“ към
истината.
Това „обръщане“ обаче не е привидно метафизично, не сочи към звездите за отговори. За
Ницше психологията е „кралицата на науките“ и наистина Ницше е бил толкова психолог,

XVI
колкото и философ. Ницше се заема да открие какво означава да си истински човек. Неговата
критика към такива някогашни приятели като Вагнер е, че те са престанали да се отвращават
от лъжите и вместо това са се отдали на тях. Отново, за разлика от затворниците в пещерата на
Платон, е много по-удобно да живееш в света на сенките, отколкото да бъдеш влачен нагоре
към реалния свят. За Ницше това означаваше съществуване, което беше без работа, без жена,
без деца, без дом и без гражданство. В крайна сметка това може да му е коствало здравия
разум, въпреки че, прозаично, това може да е било неизбежно медицинско състояние.
В Раздел 6 Ницше твърди, че „инстинктът за познание“, тоест волята за истина, не е „бащата на
философията“, а че има по-основен инстинкт. „Всеки инстинкт е тираничен; и като такъв се
стреми да философства.” Философиите (и философите) търсят едно нещо: майсторство, което
да бъде крайната цел на цялото съществуване. Това майсторство е това, което Ницше има
предвид под Воля за власт, въпреки че той запазва използването на самия термин до Раздел 9.
Философията е движена от жаждата да се управлява, страст, която може да се използва както
за добро, така и за лошо. Ето защо Ницше придава на философията такова значение, тъй като,
за разлика от другите „учени“ (тоест учените), философите имат допълнителния бонус да
бъдат духовни и интелектуални. За Ницше най-добрата философия е „наука с душа“.
Разбирането на Ницше за волята за власт може да бъде разбрано най-добре по отношение на
неговия собствен произход. Ницше учи и преподава филология, която е изучаване на език и
литература. По-специално, Ницше се занимава с класическа филология. Говори се, че когато
изнасял лекции в Базелския университет, неговите студенти почувствали, че този човек
буквално е бил пренесен във времето от древна Гърция; такова беше неговото знание и
обяснение на темата. Ключово усилие на BGE е да възстанови гръцката мъдрост преди Сократ
и Платон; „Омирово видение“, прославено в своите трагедии. Ницше вярва, че платоническото
разграничение между реалния и привидния свят, за една метафизична истина, заменя тази
предсократова мъдрост не защото е вярна, а защото е безопасна. Ницше вярва, че неговата
философия е рисково приключение, поредица от „опасни може би“. Науката за психиката,
особено според него, може да направи действителни открития, които са едновременно опасни
и обещаващи. Това е пътуването на един нов Одисей, който рискува опасността от
корабокрушение заради надеждата за цял нов континент от открития. Темата за „ново
пътуване“ е била повтаряща се тема с Ницше, както може да се види от този цитат в The Gay
Science:
„Ние, философите и свободните духове, всъщност се чувстваме при новината, че „старият Бог
е мъртъв“ сякаш озарени от нова зора; сърцето ни прелива от благодарност, учудване,
предчувствие, очакване – най-после хоризонтът отново ни изглежда свободен, дори и да не е
светъл, най-после нашите кораби могат да излязат отново, независимо от опасността, всяко
дръзко начинание на знанието е отново позволено, морето, нашето море отново лежи там
открито пред нас, може би никога досега не е имало такова „открито море““
(The Gay Science, 343)
Ницше не е нихилист в смисъл, че не заключава, че тъй като няма Бог, тогава „нищо няма
значение“. Той не говори за края на всички ценности, а за преоценката на всички ценности. В
раздел 13 Ницше твърди, че „самият живот е волята за власт“. Биологията греши, като вярва,
че самосъхранението е основният инстинкт. Вместо да запази живота, „Живото същество иска
преди всичко да освободи силата си.“
Ницше се интересуваше от теорията на Дарвин и също имаше влечение към научното
познание, оттук и неговата почит към Коперник и Бошкович. Ницше не е нито идеалист, нито
материалист, а философ, който има за цел да даде обяснение на света, основано на
интерпретациите на физиката и биологията. Заровен в древногръцката мъдрост, Ницше

XVII
тълкува физиката като рационално изследване на пътя на човешките същества, като „физис“:
той не е привърженик на съвременната физика, на разчитането на материализма, а на
„психиката“ и човешката природа, какво означава да бъдеш човек.

Глава 2: „Свободният ум“

24

Волята за знание се допълва от волята за незнание  усъвършенстване

Волята на човека към невежеството, към несигурното и неистинното е много по-мощна воля от
волята му към знание. Тази воля за невежество е това, което съставлява основата на нашия
опит. Волята за знание е вложена в съществуваща воля за невежество, която е по-загрижена за
постигането на живот на лекота и простота. Но волята за знание и волята за невежество не се
противопоставят една на друга. (24)

Езикът има начин да настройва мислите ни тромаво и ни принуждава да сравняваме тези две
воли като противоположности, когато всъщност те съществуват в градационна скала. Ницше
концептуализира морала като лицемерие, което принадлежи на „непобедимата плът и кост“ и
се надява, че ще намерим начин да го преодолеем. Понякога можем да видим гората от
дърветата, но дори и най-доброто знание може да се превърне в средство, чрез което да се
обвържем в лекотата и простотата на нашата воля към невежеството. Ние изграждаме реалност
за себе си, която е склонна към грешки и фалшификации, защото обичаме живота и това са
основни аспекти на самия живот. (24)

В младостта ние бързо правим положителни и отрицателни преценки и се хвърляме в

сигурност за нещата, защото ни липсва изкуството на нюансите. По-късно в живота, в някакъв
момент, ще бъдем принудени да се покаем, че сме направили такива преценки. (31)

Един млад човек в своята наивност има свободата просто да стига до изводите на други хора,
вместо да изработва свои собствени като „истински художник“. Тази тенденция кара младите
хора да бъдат „залъгвани и малтретирани“ и лесно да бъдат пометени в дневния ред на други
хора. (31)

XVIII
Младите хора често са склонни към ревност и гняв, които се канализират към определени идеи
и неща. Бихте могли да опишете това като идеологическо притежание до известна степен. (31)

Но с течение на времето и децата растат, техният възглед за света се подлага на изпитание от

самата реалност. Това, което се случва със самия Синклеар  Когато човек порасне и открие,
че реалността не е в съответствие с неговите неизбежно наивни заключения за света, човек
може да очаква да се разочарова. Младежката слепота е нещо, което всеки трябва да
преодолее, това не е нещо, което се случва доброволно, но причинява голяма болка и може да
накара човек да хвърли подозрение и угризения върху себе си. (31)

С напредване на възрастта започваме да изпитваме недоверие и да се съмняваме в собствените

си чувства и ентусиазъм. Съвестта ни започва да ни се струва опасна, сякаш пречи на
способността ни да бъдем честни със себе си. Започваме да заемаме страна срещу „младите“,
само за да разберем, че целият този процес е бил „младеж“ през цялото време. (31)

Изглежда има някаква цикличност в израстването, както по отношение на възрастта, така и по

отношение на усъвършенстването на нашите идеи. Какво мислите, че Ницше цели тук? Това
резонира ли с вас? (31)

Резюме
Ницше започва с предположението, че нашето знание разчита на опростяване на истината,
което я прави изразима на език и разбираема за всички. Следователно по същество нашата воля
за знание е изградена върху и дори е усъвършенстване на нашата воля за невежество.
Философите най-вече не трябва да се представят за защитници на истината или знанието.
„Истините“ на философите са просто техни предразсъдъци и нито един философ дори не е бил
„доказан“ прав. Философите са в най-добрия си вид, когато се питат и освобождават духа си от
своите предразсъдъци.

„Свободните духове“ сред нас процъфтяват в изолацията и независимостта, въпреки че това е

труден и опасен живот за следване. Сам човек се изправя пред непознати опасности, които
никой друг няма да разбере. Успехите и провалите са изцяло негови и не могат да бъдат
споделяни. Мислите на тези свободни духове могат да бъдат погрешно интерпретирани и
опасно неразбрани от по-низшите хора. Все пак свободните духове, посветени на знанието, ще
се ангажират да се откажат от своята независимост и да се смесят с другите. По отношение на
знанията правилото е по-интересно от изключението.

XIX
SN Plus финали
Ницше прави кратък контраст между "предморалните" общества, където стойността на едно
действие се намира в неговите последствия, и модерните "морални" общества, където
стойността на едно действие се намира в неговия произход. Днес ние възхваляваме или
обвиняваме дадено действие главно въз основа на неговите мотиви. Ницше идентифицира в
това напредък спрямо „предморалната“ оценка, тъй като този „морален“ мироглед поставя
акцент върху самопознанието. Въпреки това, той също гледа отвъд нашия „морален“ свят към
„извънморален“ свят, който признава, че истинската стойност на едно действие се намира под
съзнателното ниво в непреднамерените нагони, които го мотивират. Трябва да „превъзмогнем“
морала, като осъзнаем, че намеренията и мотивите за действия са само повърхността на много
по-сложен набор от мотиви, които трябва да бъдат разкрити и анализирани.

След скептична атака, в която Ницше поставя под съмнение стойността на мисълта, истината,
морала и почти всичко останало, което е служило като основа на философията, той предлага да
не признаваме нищо за „реално“, освен нашите нагони, желания и страсти. Мисълта, например,
предполага той, в крайна сметка е просто връзката на различните ни нагони един към друг.
Можем ли, пита той, също така да обясним работата на механичния, материален свят,
използвайки само нашите двигатели като данни? Ако само един агент на причинно-
следствената връзка - ще - обяснява цялата промяна, не е необходимо да търсим допълнителни
причини.

Можем да тълкуваме материалния свят не като отделен от органичния свят, а като примитивна
форма на органичния свят, от която извира органичният живот. Волята не засяга нервите или
мъртвата материя, а само другите воли. Въпреки това, ако можем да проследим всичките си
стремежи обратно към фундаменталната воля за власт, както предлага Ницше, тогава можем да
интерпретираме света и неговия „разбираем характер“ въз основа изцяло на волята за власт.

Ницше завършва с връщане към природата на свободните духове и дълбоките мислители. Тези
хора често имат нужда от „маски“, за да прикрият истинската си същност. Повечето хора не са
в състояние да ги разберат и затова непременно ще ги разберат различно от това, което са в
действителност. За да бъдат независими, те трябва непрекъснато да изпитват себе си и да не си
позволяват да се привързват към нищо, било то други хора, отечество, наука или дори самият
дух на необвързаност или добродетелите, на които се възхищават в себе си. Ницше
идентифицира новия вид философи, които той вижда като "опитващи се", свободни духове,
които ще избягват догматизма и ще прегърнат трудностите на независимостта на ума и духа.

Коментар
Критиката на Ницше на истината и знанието в тази глава се основава до голяма степен на
твърдението, че всичко, което е направено разбираемо за мнозинството от хората, непременно
е било изкривено и опростено. Следователно истината и знанието са изкуствени уверености, на
които хората могат да се опрат. Както Ницше предполага в предишната глава, нашите
„истини“ се основават на основата на предразсъдъците.

XX
Тъй като повечето хора остават обвързани с предположения и предразсъдъци, те са склонни да
разбират погрешно наистина дълбоки мисли. Можем да разберем нещата само на ниво, на
което нашият интелект е способен да се справи, и сме склонни да опростяваме и
карикатурираме идеи, които са над нас. По този начин, предполага Ницше, свободният дух
трябва да изглежда „маскиран“ за масите: хората не могат да разберат такава свобода на духа и
затова я тълкуват като нещо съвсем друго. Тази гледна точка е особено подходяща за Ницше,
чиито писания бяха толкова неразбрани и погрешно тълкувани - особено от нацистите, които
наложиха четене на Ницше, което беше в противоречие с неговите намерения. Ницше има за
цел да преоцени толкова много от нашите предположения, че е склонен да бъде тълкуван
погрешно. Карл Ясперс ни подсказва как да четем Ницше, когато казва, че никъде не трябва да
сме доволни, докато не сме „открили и противоречието“.

Пълен текст: Франкенщайн

„Свободните духове“ се наричат така, защото не позволяват да бъдат обвързани с никоя от
увереностите или „истините“, които се основават на предразсъдъци. Те се ангажират с
радикален скептицизъм, който ги кара да поставят под въпрос всичко. Получаваме добра
представа какво може да доведе този скептицизъм в дискусията на Ницше за „екстраморален“
мироглед. Сегашният ни морал се основава на произхода и намеренията, така че ние казваме,
че определено действие е добро или лошо в зависимост от духа, в който е извършено. Ницше
вижда опростяване на фактите в начина, по който тази позиция предполага, че нашите
намерения са прости и прозрачни. Точно обратното, той предполага, че нашите външни
намерения са просто повърхност, която прикрива голяма част от несъзнателната мотивация.
(Например, добротата на един човек към друг може да бъде мотивирана от несъзнателно
желание от страна на първия човек да се почувства по-добър от другия.)

По-късно в главата Ницше твърди, че новата порода философи със свободен дух ще бъдат
„опитващи“ (или „експериментатори“, в зависимост от превода). Това заглавие може да се има
предвид като контраст с по-ранното етикетиране на философията на Ницше като догматизъм.
Докато предишните философи са изградили сложни системи, имащи за цел да оправдаят
основните предразсъдъци, тези „опити“ ще бъдат забележителни със своята гъвкавост и
внимателно избягване на всички предразсъдъци. Те непрекъснато ще жонглират с нови идеи,
никога не ги отхвърлят поради тяхната непривлекателност, но винаги ще ги поздравяват с
отворен ум. Откриваме, че Ницше дава пример за този експериментализъм с обсъждането си на
волята за власт.

Ницше предполага, че ако можем да идентифицираме една ефективна причина, която може да
обясни всички явления, ние сме по-добре, отколкото ако трябва да разчитаме на много
различни причини. Ницше подозира, че волята за власт може да служи като тази единствена
ефективна причина и предлага да проверим тази хипотеза експериментално. Той вярва, че
цялото човешко поведение е продиктувано от тази воля, така че, например, мисълта не е
идеално рационална и незаинтересована дейност, а е по-скоро борба между различни нагони в
мислителя. Това, че мисля, че едно нещо, а не друго, е просто знак, че едно желание доминира
над друго в мен. Ако тази воля за власт управлява и стремежа ни към възпроизводство и

XXI
хранене, можем да я разглеждаме като мотивираща за целия цикъл на живота на тази планета.
Освен това той предполага, че волята за власт не присъства само в живите същества, но може
да се намери и в мъртвата материя. Скалите и водата просто нямат организацията и
сплотеността на човешкото тяло и следователно им липсва фокусирана воля за власт, но дори и
там волята за власт действа.

Ницше далеч не е внимателен или прецизен в това, което има предвид с всичко това, но
неговото обсъждане на волята за власт има за цел само да покаже как неговият
„експериментален метод“ може да бъде приложен: това не е предназначено да бъде пример за
това. Разбира се, Ницше изпада в разочароващия навик на повечето философи да предполагат,
че можем да изработим детайлите, но никога не си прави труда да свърши сам детайлите.
Вместо това той остава на нивото на общите неща, ниво, което винаги е по-податливо на
грешки. Докато „експериментът“ на Ницше може да се основава на смело и гениално
упражнение на творчество, липсват строгостта и детайлите, които експерименталният метод на
науката изисква.

XXII