Анализ ,,Дакемерон’’

СЮЖЕТЪТ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО

На кои въпроси иска да отговори разказаната история?

Общата представа за сюжет ни задължава да отделим две сюжетни линии в „Декамерон“, понеже
не само в книгата като цяло, а и във всяка отделна новела се срещат два свята. Единият е свързан с
разказа за седем млади дами и трима млади мъже, които по време на чума напускат града и
прекарват две седмици сред природата. Тяхно основно занимание е да си разказват истории по
зададена тема, за да мине по-леко времето, а и да научат нови неща, докато бездействат. Вторият
свят трудно може да бъде определен като единен, тъй като се изгражда от един мозаичен образ,
отразен в разказаните 100 новели. Връзката между двата сюжета е самото разказване. И двата
съдържателни пласта както на книгата, така и на всяка една новела се занимават с естествения
живот на човека – също и в разказа за младите хора, обединени срещу общата заплаха, в случая
чумната епидемия. В света на „Декамерон“ на тази заплаха се противопоставя едно жизнено, но с
овладяна мярка общество на културни млади дами и кавалери. А в новелите, които те си
разказват, се срещаме с най-пъстри ситуации, в които разни хора се надлъгват, мамят,
побеждават, радват, скърбял... Тоест, правят всичко онова, което може да се прави от човешките
същества на нашата земя.

От „Встъпление“-то към книгата научаваме, че основна тема в нея са „забавни и тъжни любовни
истории и други необичайни случки“, които авторът е събрал за утеха на влюбени дами. С други
думи, „Декамерон“ не се стреми да предизвиква възторг и почитание, както правят това високите
жанрове от онова време – химн, епос и други подобни, а е <em>книга за разтуха, насочена към
интимния читателски опит и по-точно към любовните и моралните измерения на човешкия живот.
В този смисъл „личните поуки“, които читателят извлича за себе си, му помагат да се ориентира в
един новосъздаващ се свят. Например да се стреми към качества, които е развила рицарската
култура – да е благороден, да умее да служи на дамата, която обича, да умее да се изразява
културно, а не с уличен език и т.н. Патосът на подобно четиво според „Заключението на автора“ е
насочен срещу лицемерието, защото не е лошо, когато се говори откровено за нещата – лошо е,
когато ги върши и прикрива покварен ум.

Освен към земния живот и откровеното отношение към него, творбата насочва вниманието на
читателя и към самото слово. Представяте ли си какво би могло да се случи, ако в историята, която
прочетохме, Мелхиседек не умееше да говори свързано, разбрано и умно, а бидейки обикновен
лихвар, можеше само да смята и да нагрубява онези, които му искат пари назаем! Настъпили са
времена, в които не може да се съществува само с помощта на меч или на кръст. Какво биха
помогнали те на един търговец, който иска да продава и на хора, които не изповядват неговата
религия. А и когато същият този търговец тръгне по пътищата на света, са му необходими
доверени хора, които да го посрещнат и упътят. Как се постига доверие между непознати? По
какво можеш да разпознаеш дали да се довериш на човека срещу теб? Това са все въпроси, на
които един успешен нов човек – гражданин (защото градовете възникват около пазарите, а
търговията е основата на тяхното богатство и сила) трябва да знае отговорите. И понеже не може
да научи всичко от собствен опит, книгите, които чете или слуша, ще го научат и ще му помогнат.
Тоест, като общува със света чрез слово, човекът има по-големи шансове за успех.

Отговорите на тези въпроси, които са били важни по времето на Бокачо, бихме могли да
определим като налагане на нов културен модел за човешко поведение при прехода между
Средновековието и новите времена.

КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

Кои ценности на човека и обществото са включени в конфликта?

Кои герои са представители на гледните точки в конфликта?

На символично равнище конфликтът в книгата „Декамерон“ може да се обобщи като

противопоставяне на болния чумав свят и естествено-природния свят. Това е една нова проява на
вечния сблъсък между живота и смъртта. Новият стил на живот, изобразен чрез историята на
десетимата разказвачи, не е карнавално-вакханален, както често погрешно се свързва с израза
<em>„пир по време на чума“, а е строго подреден, със своя йерархия, която хармонично съчетава
лична свобода, отговорности и функции в общността. Духът на новото живеене е определен от
думите <em>„да се веселим и развличаме, но с мярка“, а единството на общността не се поражда
от съсловни или родови принципи, а от духовното родство, определено от благовъзпитаността и
образоваността на всеки човек. В рамките на този утопичен образ на общността от разказващи и
слушащи хора героите говорят с един хуманистичен език и носят елинизирани имена – също по
хуманистичен вкус. Наистина те се срещат в църквата <em>„Санта Мария Новела“, в която търсят
спасение, но новият им светоглед ги извежда сред природата. Това обаче не е дивата природа, а
парк. В представите на Ренесанса паркът е съчетанието на природата с човешкия разум – място на
красота, постигната с намеса на умела човешка ръка, място за наслада на сетивата, но и на ума. С
други думи – земен рай.

В прочетената новела липсва същински конфликт. Защото няма нищо нередно в това, когато
някой, който няма пари, иска да вземе заем от онзи, който дава пари назаем. Като конфликт може
да бъде възприето противопоставянето на религиите. Този сблъсък е бил важен по времето на
кръстоносните походи. Но и в тази ситуация разказът не насочва вниманието на читателя към
противопоставянето, а към разбирателството. Но за да се стигне до него, трябва да се мине през
конфликтна ситуация, в която ще си дадат среща характерите на героите.

ГЕРОИТЕ НА НОВЕЛАТА КАТО МЯРКА ЗА ЧОВЕШКОТО

Каква е основната характеристика на героите, която ги прави представителни

за&nbsp;хуманитарните търсения на епохата?

Изключително характерна хуманистична черта на произведението е решението на Бокачо да

избере разговора и разказването като израз на изваденото от анонимността на средновековния
свят индивидуално човешко съзнание. Новото световъзприятие е отразено в колективния образ на
разказвачите и в техните разкази: какво се разказва, как се разказва, защо се избира тази или
онази тема или история, как се възприема разказаното. Обществото на разказвачите в
„Декамерон“ е поетическо отражение на идеите и мислите в литературния свят на хуманизма.
Самите имена на разказвачите (както сам авторът пише, са имена, „които... се покриват с техните
качества“) са взети от вече известни творби на Бокачо. Филострато например е заглавието на една
негова поема за любовта между Троил и Кресида, а жената, на която е посветена поемата, се
нарича Филомена. Името й има старогръцки произход и съчетава думите <„приятел“ и „сила,
мощ, власт“. За читателите на „Декамерон“, които познават и други творби на Бокачо, тези имена
подсказват, че героите са родени и живеят в литературен свят. Това „ново общество“ образно бяга
от чумата в средновековна Италия. То се „ражда“ в божия храм „Санта Мария Новела“, но живее
извън манастира, замъка и града – в големи и красиви къщи сред природата.

& В същото време мозаичният свят на новелите е населен с разнообразни герои. Авторът е извел
като положителни човешки качества изобретателността и инициативността на самоосъзналия се
като индивид човек. Но разказвачите оценяват положително тези качества само когато уменията
да се справяш с живота не са свързани с насилие, с лицемерие или егоизъм, а с естествените
земни желания или със социално-градивни категории като вярна любов, дружба, щедрост,
великодушие. В най-общи линии героите на „Декамерон“ може да се разделят на две групи.
Първите са умели и находчиви завоеватели на земните радости. Вторите – наивни, заблудени от
средновековните представи необразовани и природно диви хора. Пъстротата и смесицата от
противоречия в стоте новели е противопоставена на култивираната атмосфера в обществото на
разказвачите. Но духът на насладата от живота, на отсъствието на страх пред смъртта обединява
света на земния човек (героите от разказите) със света на новия духовен елит (разказвачите).

В прочетената новела разказвач е Филомена. Тя насочва вниманието на събеседниците си към

нуждата „да слезем на земята“, към това, как „глупостта“ може да стане причина да „изпаднеш от
благополучие“ и към съвета „да внимаваш как отговаряш на зададени въпроси“. Силата на тази
разказвачка е в утвърждаване на земното начало, в отричането на глупостта и в насочването на
вниманието върху общуването между хората. Централните герои на нейния разказ са султан
Саладин и евреинът Мелхиседек. Единият е част от рицарското съсловие, сарацински крал, а
другият е гражданин, който дава пари на заем с лихва, днес бихме казали – банкер. Качествата на
двамата герои се разкриват отчасти чрез думите на Филомена, отчасти чрез мотивите, които ги
карат да действат по определен начин. Но в новелата има още герои – тези от притчата за трите
пръстена: един баща, тримата му синове и един изкусен майстор. Ако&nbsp;Филомена като
литературен герой е плод на авторството на Бокачо, а Саладин и Мелхиседек са познати имена от
историята и библейските сказания, героите от притчата нямат имена, те са типове – баща,
неговите наследници и един майстор. Тоест, чрез различните типове герои Бокачо постига
следното построение: чрез Филомена той разказва за ситуация, в която се срещат Саладин и
Мелхиседек, а в устата на Мелхиседек слага една притча, т.е. разказ с поука. Тази техника
„разказ в разказа“, характерна за цялата книга „Декамерон“, подсказва, че има два типа
разказване – в единия случай е важно какви са характерите на героите и какви са последствията от
техните действия, а в другия е важна пряката поука. Това е и подсказване към читателя да направи
разлика между „новелата” като нов и „притчата“ като стар жанр. За новия тип разказване е важна
художествената фантазия (например авторът да създаде герой с определена характеристика -
Филомена, и чрез него да изложи своето разбиране), а старото разказване повтаря нещо, което
може да се научи наизуст, за да изрази една веднъж завинаги дадена поука.

ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ НОВЕЛАТА ЗА ТРИТЕ ПРЪСТЕНА

Какъв е образът на света, изобразен в новелата за трите пръстена и „Декамерон“ като цяло?
Поетичността на ренесансовия тип творчество се свързва с разбирането за четенето и слушането
като част от празничното настроение, т.е. като успокоение, удоволствие, разтоварване от
държавни, политически и други дела, а не като църковно, училищно или университетско
поучение. Почти един век преди тази нова литературна представа да се наложи масово,
Бокачовият „Декамерон“става неин основен израз. Новият жанр новела отразява действията на
отделен човек в земната му близост с околните. Ситуацията, в която се разказва и слуша, е
празнична – сред гастрономически, танцови и песенни удоволствия – за по-голяма наслада.
Езикът е народен – флорентинско наречие. Основното нещо, за което се разказва, е любовта във
всичките й (преобладаващо земни) проявления, а положителният герой не е средновековният
аскет, устремен към божественото, а умелият, активен земен човек, който живее тук и сега.

Много ясно бихме могли да откроим новия начин, по който Бокачо създава образ на света в
своята новела, като сравним новела №73 от сборника „Новелино“ и трета новела от първия ден на
„Декамерон“. Чрез подобно сравнение можем да наблюдаваме как Бокачо е обработвал текста
първоизточник.

В „Новелино“, където няма рамка, текстът е въведен с изречението „За това, как един султан,
който се нуждаел от пари, искал да намери предлог, за да осъди един евреин“, а в „Декамерон“ –
със „С притчата за трите пръстена евреинът Мелхиседек се спасява от голяма опасност, готвена му
от Саладин.“Две са очебийните разлики: 1. анонимните фигури в първия случай са подменени от
герои с имена във втория; 2. първото изречение насочва към отношенията между две фигури, а
второто към спасението чрез притча (т.е. с мъдър разказ) – с други думи, първото очертава
ситуация, а второто – начин на човешко поведение.

Новела 73 започва директно: „Един султан, който...“, а в Бокачовия вариант е въведена

посредством гласа на Филомена (героиня с овладяно темпераментен характер). Той насочва към
връзката между божественото и земното – „вече се изприказваха много (дотук са разказани само
две новели) хубави приказки за Бога и за истината на нашата вяра, та аз мисля, че няма да бъде
излишно, ако слезем на земята и се позанимаем със случките и делата на людете“. С други думи,
Бокачо поставя ударението върху практическото („делата“). Гласът на всевиждащия разказвач
коментира случката, като я поставя в контекста на многообразния свят: „както глупостта често
става причина някой да изпадне от благополучие в най-окаяно състояние, така и умът може да
помогне на мъдрия“. Чрез противопоставянето „глупост-мъдрост“ е изведена новата идея, „че
разумът може да бъде причина за утеха “. Понеже е нетрадиционна, тази идея се нуждае от
доказване. Доказателство ще е самият разказ. Така слушателите се подготвят за среща с новела
доказателство, която ще укрепи вярата в разума.

Следва самата новела, в чието начало стои името на султан Саладин. Много популярно за
времето на Бокачо (вижте например и девета новела от десетия ден, в която Саладин е отново
главен герой), то се свързвало с представата за мъдър владетел от Изтока. За нас е важно и това,
че името определя времето, в което се е развила историята – краят на ХП в. (Саладин е коронован
в Кайро през 1174 г., а умира през 1193 г.). Малко по-късно е определено и пространството –
Вавилония, Александрия. По този начин общото и схематично („един султан", „един евреин“)
повествование от новела 73 е уточнено исторически и дава на читателя конкретни знания и
представи.
 По същия начин са конкретизирани и характерите. За султана от новела 73 не е ясно защо се
нуждае от пари. Не става ясно и кой го съветва. В този смисъл фигурата му се свежда до
инструмент за създаване на ситуация. Докато при Бокачо нещата не стоят така: Саладин е
изключително храбър; дал е парите си за „воини и разкош“, т.е. за онези неща, които символично
определят величието на един владетел; изключителен е като човек според тогавашните представи
на гражданството (към което е насочен разказът и цялата книга), защото „се е издигнал от
обикновен смъртен до султан“. Освен това не е обеднял завинаги, а му трябват „много пари“ и то
„веднага“ – явно за нещо конкретно, а не просто да забогатее отново. Сам той се сеща за
Мелхиседек и не желае да използва насилие. Но пък „славата“ на евреина е, че е скъперник и
затова не би помогнал доброволно. Султанът взема решение след размисъл. Така той се проявява
като мъдър владетел – не по своя воля, а по необходимост трябва да прибегне до насилие и за да
„го прикрие с известно благоразумие", стига до идеята за въпроса. Този сюжетен ход предава
мотивацията на героя, която води към ситуацията и така я конкретизира. Това вече не е
схематичното противопоставяне между султан и поданик, между сарацин и евреин, между
неактивен и ловък човек, както е в новела 73, а е ситуация, която може да претърпи различни
обрати. Тя е изпитание и за двамата участници. Всъщност това се и случва поради човешките им
качества – силният се разкайва за опита си да прибегне до насилие, още повече, че действията на
лихваря не отговарят на представата, която другите разпространяват за него.

Действието и в двете новели протича по един и същи начин. Султанът извиква евреина лихвар и
му задава въпроса. В текста на новела 73 султанът разсъждава „на глас“ единствено за да
ориентира читателя за естеството на уловката, а евреинът отговаря „наготово“. При Бокачо
„вътрешният глас“принадлежи на Мелхиседек – мотивите на Саладин вече са ясни. По този начин
характерът на героя се саморазкрива: неговите основни качества са прозорливост, пресметливост,
самонаблюдение, бърза реакция.

Самата притча за трите пръстена също е разширена. С първото изречение Мелхиседек подготвя
своето слово, като се обръща към търпението и разума на Саладин. По този начин новелата
изостря вниманието на слушателите (читателите) към скорошната развръзка – т.е. как ще реагира
Саладин след края на притчата. Така става ясно, че притчата е важна за изхода и читателят трябва
да насочи вниманието си към нея. Докато в новела №73 притчата е въведена неутрално, Бокачо
умело я обвързва със структурата на самата новела. Обработката се извършва в много посоки: –
приказно-разговорна интонация в началото: „неведнъж, ако не ме лъже паметта, съм чувал да
разправят, че едно време живял... ", снабдяване на пръстена с жива (човешка) история: мотивите
за решението на бащата са определени от размислите за тримата му сина, критериите в тези
размисли се определят от добродетели („почтен, достоен човек, обичал... “), които, както се
вижда, могат да доведат човек не само до блаженство, а и да го изправят пред проблемна
ситуация. Финалът също търпи промяна и става отворен: ако вариантът <em>„Само Бог Отец знае
коя от тях е по-добра, всеки от нас, неговите синове, приема за най-добра своята.“ сякаш
приключва с въпроса, къде е истината (при последната инстанция – Бог, разбира се), то
<em>„въпросът, кой наистина го притежава, остава открит, също както при пръстените“, т.е.
Мелхиседек не дава отговор, а провокира мисълта, а с това и поведението на Саладин – той не
предопределя изхода от ситуацията, а дава възможност за продължение.

Във варианта от „Новелино“ разказът свършва там, където е започнал – никой не казва на султана
какво да прави по-нататък, той освобождава евреина и нещата се връщат по старите си места:
<em>„Един султан, който се нуждаел от пари...". Промяна не е настъпила – на насилието е
противопоставен ловък отговор и равновесието е възстановено. От събитийна гледна точка не се
случва нищо ново.

При Бокачо очакваното развитие се реализира в няколко изречения, но те рязко изменят целта на
разказването – Саладин променя първоначалното си решение, признава замисленото и моли за
помощ. При „играта на криеница“ двата характера са се обозначили като притежаващи
определени качества и това „разпознаване“ им позволява да контактуват като равни по разум
люде. Освен това за втората си постъпка („услужил веднага с необходимата сума“) евреинът
получава своята печалба – „скъпи дарове“. А комбинацията от мисловно и материално
разбирателство създава приятелство и доверие между героите („и го назначил при себе си на
висока и почтена длъжност“). Парите вече не са абсолютна ценност. Не те, а разумът при
боравенето с тях дава власт и уважение. Можем да заключим, че развръзката идва с промяната у
Саладин, но разказът продължава – макар и вече схематично – за да постигне нещо ново, което е
продукт на комбинацията от качествата на героите и ситуацията, в която попадат.

С други думи, вместо неопределена схема с участниците, които приличат на пионки, в новелата
на Бокачо се представя конкретен конфликт между два очертани характера и действие, което
довежда до промяна в света. Изграждането на характери и динамиката на разказа не само правят
историята по-убедителна, но създават такава структура, която изисква от читателя да вземе
отношение. Тоест, не му внушава вечни истини, а го предизвиква да осмисля и разбира
многообразието на живота. Именно тази активност на различните равнища в разказа (действия,
характери, въздействие върху читателя) носи идеята на новото време. В допълнение –
конкретността на героите и обстоятелствата подсказва пътя към реалистичното изображение,
преодоляващо схематичната средновековна литература.