ДИМИТЪР ТАЛЕВ – „ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК“

Разказите, романите и публицистичните статии на Димитър Талев разкриват творческа нагласа,

основаваща се на ретроспективата – онова предразположение за вглеждане в миналото, резултат
от вътрешното убеждение, че то е времето на истински значимите хора и събития. В обръщането
назад авторът открива възможност да се идентифицира родното, да се осъзнае кое можем да
определим като свое и в какво се състои неговата ценност. Талевият пиетет към някогашното носи
белезите на митологичното мислене – настоящето придобива стойност единствено чрез
способността си да размишлява върху опита да се вслушва в оная мъдрост, на която ни научиха
преживените страдания (статията „Съдбоносният момент“, 1930 г.). Арестите на Талев след 1944
г. и неколкократното му затваряне в трудови лагери показват колко е остър в този момент
сблъсъкът между властта и литературата. В десетилетията на тоталитаризма властта се стреми да
„превъзпита“ литературата, като я подчини на собствения си идеологически хоризонт. От
системата на строг надзор не се изплъзва и Талев, заставен да се покае за „грешките“ си от
миналото, като порицае ВМРО. За него – свързания през целия си живот с македонската
освободителна кауза, интелектуалеца, отстоявал винаги своята независимост, тази принуда е „най-
тежкият кръст“, спомня си неговият съмишленик Коста Църнушанов. Но принудата онагледява и
факта, че писането е via dolorosa – път на страданието, който човекът на перото решава да измине
в търсене на своите истини.
Романът „Железният светилник“ възниква във време на безкомпромисна идеологизация на
обществения и художествения живот. Смята се, че литературата е призвана „да отразява
действителността“, и то така, че да доказва истинността на властващата доктрина. Убеждението,
че естетическите процеси са управляеми, ражда през 50-те години на XX век така наречените
случаи – констатирани от официозната критика разногласия на определени творби с наложения
литературен канон и настояване тези творби да бъдат „поправени“. Публично огласените
предписания какво и как трябва да се пише, принуждават всеки автор да търси форми, в които да
изрази възгледите си въпреки догматичния надзор. Талев съумява да каже своята истина, като
търси основанията на човешката общност не в социалното, а в етническото. Романът „Железният
светилник“ осъществява тип митологизация на родното, напомнящ Вазовия. Този подход се
основава на разбирането, че идентичността произтича от способността да се отстояват присъщите
на етноса представи за смисъл и стойност. Като извежда на преден план етнокултурната
свързаност между хората, романът негласно се противопоставя на официалната идеология , която
провъзгласява социално-класовата общност като единствено значима.
Книгата представя носталгично-утопичен модел на българското, от какъвто се нуждае четящата
публика в онзи момент. Този модел митологизира единението, като за сметка на това
потиска идеологическите езици и общностните проблеми, които модерността е донесла. Романът
прави опит да заличи от паметта сблъсъците от предходните десетилетия, като преоткрие
химерата за смислово монолитния свят на родното. Романът на Димитър Талев изразява интереса
към историческите и социалните причини, които формират човека и определят неговата съдба –
интерес, присъщ на българския роман от 50-те и 60-те години на XX век . „Железният светилник“
онагледява естетиката на романовата „вълна“ в този период – епичност, стремеж да се изобразят
детайлно множество житейски явления и разнообразни обществени среди, както и успоредяване
на процесите, протичащи в масовото и в индивидуалното съзнание. Подобно на „Тютюн“ (1951) от
Димитър Димов, „Мъртво вълнение“ (1961) от Ивайло Петров или „Случаят Джем“ (1967) от Вера
Мутафчиева той изгражда драматични образи, чрез които „ хуманизира“ историята, като дава
човешко лице на социално-етическите сблъсъци. Вниманието към личността на твореца сближава
книгата на Димитър Талев и с представителни творби за периода като „Празник в Бояна“ (1950) от
Стоян Загорчинов и „Летопис на смутното време“ от Вера Мутафчиева (1965 – 1966).
1
ЖАНР

„Железният светилник“ притежава някои от същностните характеристики на жанра роман –

изобразява човека и света като непрекъснато променящи се, представя множество гледни точки и
включва в структурата си множество други жанрове (например новела, притча и историческа
хроника). Често героите на Талев искат повече от това, което може да им предложи средата ,
усъмняват се в общоприетото, търсят друго амплоа. Бягайки от родното си село, Стоян Глаушев
спонтанно отрича предопределението си да бъде роб. Султана не приема предписаната й от
патриархата смирена пасивност и се превръща фактически в глава на семейството. Като отхвърля
социалните роли, които е в състояние да му предложи средата – учител или свещеник, Лазар
Глаушев, подобно на Климент Венков преди това, създава за себе си нова позиция в преспанското
общество – духовен водач, инициатор на необходими промени в мисленето и поведението на
своите съграждани. Рафе Клинче и Катерина оспорват патриархалните представи за морал, ред и
житейски смисъл. Самата етнокултурна общност се оказва типичен романов герой – променяйки
се, тя изразява неудовлетворение от своята исторически възникнала роля на роб и разкрива
намерението си да я изостави.
В творбата на Талев са откроени и изразени чрез присъщите им жанрови и стилови форми
множество гледни точки. В полупряката реч, чрез която се описва например чумата в Преспа (I,
III), в откъсите от народни песни – най-често епиграфи, и в диалектния оттенък в изказа на героите
се проявява мисловността на фолклорния човек. Перспективата на летописеца е заявена чрез
хрониката на Султаниния род, на събитията в малкия македонски град и събитията извън него (
„От някое време далеко нейде, през море, се биеха Русия и Турция“ – II, VIII). Наблюденията
върху човешките реакции, доловими в говора, мимиката и жеста, напомнят психологически
етюди, а интересът към бита, нравите и поведението на общностите оформя отчетлив
етнографско- социологически пласт в повествованието. Речта на повествователя и речта на герои
като рилския монах, Климент Венков и Лазар Глаушев са стилизирани в духа на възрожденската
реторика с присъщите й антитези. Наименованията на отделни части, както и самото заглавие на
романа, използват характерните противопоставяния тъмнина – светлина, сън – пробуждане („В
тъмни времена“, „Народ се пробужда“). Полулегендарната история на Марковия род е определена
като „сказна от далечно, тъмно време“ (I, VIII). Към опомняне – отърсване от заблудите и
самоидентификация чрез своето, призовава духовникът от Рилската обител: „Отвори очите си,
дете, пази се от чужди заблуди, познай себе си и своя народ.“ – (II, VIII).
Чрез изображението на човека и света като незавършени, чрез многото гласове и жанрове, които
включва в себе си, творбата на Талев представя различни аспекти на родния свят, подчертавайки
по този начин многозначността на самото понятие за родно.

ЗАГЛАВИЕ

Насловът на романа символизира контрастите на българския свят от XIX век – той е суров,
първичен, „железен“, но носи и порив към свет-лина, към просветление. Двата компонента –
„желязото“ и „светлината“, метафорично представят родното съответно като веществено,
осезаемо, поддаващо се на рационализиране и като нематериално, абстрактно, трудно уловимо. В
контекста на творбата обаче тези противоположности се осъзнават като преливащи една в друга,
тъй като повествованието предлага и други примери за въплътяването на духа в материята –
цветовете и фигурите в шевицата на Султана са „свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и
прекрасна мисъл“ (I, V); храма и неговия иконостас. По този начин заглавието онагледява подхода
към своето – съзерцание на неговите материални форми и социални регламенти, което търси
идеята, модела и смисловата му структура.

СЮЖЕТ И КОМПОЗИЦИЯ

2
 Романът „Железният светилник“ представя съдбоносна промяна в родния свят. Личността
постепенно осъзнава своята връзка е етнокултурната общност, а самата общност проглежда за
необходимостта да създава собствената си участ. Творбата е изградена в четири части, назовани
съответно Хаджи Серафимовата внука“, „В тъмни времена“, „Народ се пробужда“, „Корени и
гранки“. Тези заглавия очертават повествователната логика – от единичното към общото, при
което постепенно се разширява обхватът на изображението. Първата част разказва изцяло за
отделно семейство (това на Стоян и Султана), а останалите части, без да губят от поглед това
семейство, изобразяват живота на общността. Структурираща роля имат епиграфите в началото на
всяка част на романа. Откъсите от народни песни открояват основното събитие в частта и
изразяват метафорично същността на романа. Наред е това те представят случващото се в
митологична перспектива, подчертавайки по този начин универсалното в него.

ТЕМАТИКА

Характерните теми за българската романистика - индивид и общност, безвремие и история, са

интерпретирани в „Железният светилник“ чрез темата за родното. За да внуши обхвата на
родното, творбата търси различни негови образи.
Приказно-легендарен образ на своето създава монахът от Рилския манастир, навестил Преспа,
за да събира пожертвования за своята обител. Той представя същевременно възрожденския модел
за осмисляне на родното, основан на езика, етноса и произхода. Липсата на собствено име и глас е
представена като състояние, сравнимо е животинското ( „безименно стадо и овци безмълвни“ - II,
VIII). Противоположност на това състояние е самоидентификацията, разбрана като осъзнаване на
собствената принадлежност към славянската етнокултурна общност. Значението на подобна
самоидентификация е утвърдено и чрез приказно-легендарен разказ за тази общност. Този разказ
създава нагласа за осъзнаване на родното като чудо, като въплъщение на изключителното и
невъобразимото и задава емоционалния регистър на неговото преживяване в диапазона на
възторга и преклонението.
В Талевия роман родното е обект на различни повествования, възникващи в разнообразни
контексти. Разпознаването на чуждото и своето в разказа на рилския монах е основано на
историческия опит, но е и ситуативно свързано е конкретния исторически и политически момент.
Кримската война, отглас от която достига в Преспа, отключва митотворческата фантазия.
Политическото наивно се мисли чрез категориите на етиката и мита. Обратно, културното се
свежда до политика – гръцката култура целенасочено се отъждествява единствено е
„фанариотите“, като се забравя например нейната роля на посредник между Западноевропейското
просвещение и Българското възраждане. Фактът, че понятието за родно се изработва съобразно
конкретен момент и контекст, проличава в твърдението на Лазар, представящо родното като
самотен остров в света: „Народ сирак сме ние“ (II, X).
Талевият модел на родното се основава на етническото, от което про-изтичат специфична
етика, култура и светоглед. Романът утвърждава, че разпознаването на своето и чуждото е един от
факторите, формиращи етнокултурната общност в епохата на Възраждането, но и подчертава, че
родно и свое невинаги съвпадат – в родната среда е възможна появата на ценности и типове
поведение, които не са й присъщи, и в този смисъл се осъзнават като чужди.
Образът на родното, създаден от Талев, е едновременно идеализиран и огрубен. Той е съставен от
идилични щрихи като приятелството между Андрея Бенков и Лазар Глаушев или свенливата
взаимност между Лазар и Божана. Но той включва и отблъскващи елементи като тесногръдия
ропот на роднини, съседи и съграждани, предизвикан от независимостта на Султана, дръзнала
сама да си избере съпруг, или откритата враждебност на занаятчиите към Стоян, осмелил се да
отвори своя работилница.

ПРОБЛЕМАТИКА

Романът „Железният светилник“ поставя проблеми, които стоят винаги пред една национална
литература. Като наблюдава различни аспекти на родното и чуждото, той пита за механизмите,
3
чрез които ценности, нагласи или типове поведение се разпознават като присъщи на едното и
другото. Опитва се да разбере как се променя представата за своето и чуждото в досега помежду
им. Изобразявайки драматичната съдба на родния свят, творбата се стреми да прозре неговата
вътрешна логика, да установи силите, които удържат целостта му, както и факторите,
предизвикващи промени в него. Тя изправя читателя пред въпросите как може да бъде дефиниран
този свят с оглед на категориите „време“ и „пространство“ и какъв тип повествование може да
изрази неговата специфика. Вглежда се в отношението между индивида и общността, за да
проумее как те взаимно определят своя житейски жребий.

ХУДОЖЕСТВЕНО ВРЕМЕ И ПРОСТРАНСТВО

Родното в романа на Талев е и самобитна народопсихология, изразена чрез художественото

време и пространство.
Жанрът роман разгръща времето и пространството като взаимосвързани и като израз на
определен светоглед. Градските пейзажи в Талевата творба не са само необходимият декор на
действието, но и характеризират представите за време и общност. Първоначално Преспа се
оформя стихийно от текущите потребности на отделния стопанин – обстоятелство, което
подсказва липса на осъзната общност и на проект за бъдеще. „Всеки бе строил, както е искал и
доколкото сърце му е давало и съзнание е имал, мислил е за обществени нужди“ (I, III). Свързани
преди всичко икономически, жителите смътно осъзнават етно- културната си близост. Образувано
от безредно сплитащи се улици, хаотичното градско пространство е лабиринт, който непряко
изразява усещането, че самият свят е смислов хаос, непроницаем за човешкия разум.
Високите порти, малките прозорчета, „обковани с железни решетки“, които „надзъртат“ към
улицата (I, III), изразяват и друга народопсихологическа особеност на българския човек от
първите десетилетия на XIX век, както и на традиционната култура въобще – „прибраност“,
затвореност на човека в себе си, резултат на непрекъснато очакваната опасност от външния свят и
на липсващия обществен живот.
Градската територия обаче постепенно се структурира. Подреждането на физическото
пространство е съпътствано от устройване на социалното чрез съответните регламенти. Новата
църква и читалището се превръщат в центрове на общностния живот, придавайки същевременно
форма на неугледното доскоро селище. Обществените отношения се регулират чрез правилата за
устройството и работата на занаятчийските задруги и за общинското управление, които създава
Лазар. Първообраз на законодателство, тези правила изразяват новия момент, настъпил в
историята на етноса – той изпитва необходимост от образование и духовност, основани на
собствената му традиция и език; от друга страна, появяват се действени хора, които чрез участието
си в градската управа се стремят да осигурят по-добър живот на своите съграждани.
Структурирането на физическото и социалното пространство изразява съживяването и
„проговарянето“ на българския човек след векове на безмълвно бездействие. Уреждането на
материалната среда и социалните отношения изразява възникващото у него усещане, че
човешкото усилие може да хуманизира света.
Подобна промяна претърпява и художественото време – от цикличното митологично към
линейното историческо време. Първоначално то е идиличното време на рода, измервано
единствено със събития от битов характер, и безвремие, лишено от общественозначими събития.
„Минали бяха векове и всеки нов ден приличаше на отминалия“ (I, X), отбелязва повествователят,
изграждайки чрез множество подобни констатации представа за родното като „бавно“ или дори
спряло време, асинхронно спрямо събитията в големия свят, където „бяха станали революции,
съдбоносни преврати, свободният човешки дух отбелязваше епохални завоевания“ (II, X).
Българското време е белязано от провинциалност, културна отдалеченост от „света“ – от онези
центрове на събитийността, в които с пълна сила се проявява човешката действеност. Усещането
за „затвореност“ на своето, създадено чрез първоначалните изображения на градското
пространство, се потвърждава и чрез очертаването на представата за време. Родното време се
изживява като затворено и в друг смисъл – то е циклично, каквото е времето в мита. Оприличени
на „колело, което се върти равномерно и безспирно“ (I, XIV), монотонно протичащите години са
4
белег на един мистичен, неисторичен, самодостатъчен свят, осъден вечно да възпроизвежда себе
си.
Постепенно обаче времето се осмисля като линейно - моделът на повторителността губи
смисъл за общността и тя започва да преживява времето като насочено към бъдещето
благодарение на съзидателните си усилия. Тя опитва да преобразува космическото време, чиято
логика е непонятна за човешкото съзнание, в човешко време, белязано от целенасочена
действеност. Така от ситуацията „те мереха и помнеха времето през цели векове според
бедствията и епидемиите, които ги сполетяваха“ (III, VIII) се стига до проекта за бъдеще, очертан
от Лазар в диспут с гръцкия наместник (III, VIII). Духовният водач на преспанци очертава
верските, образователните и нравствените параметри на този проект – самостоятелно откриване на
вярата (
„Ще вървим към Христа по свой път“), създаване на автентична книжовност и култура, осланящи
се обаче и на световния културен опит, въздигане на духа и нравствеността, опазване на
собственото културно наследство („крадецът не ще успее да ни ограби“), духовно просветление (
„ще запалим светилници да ни светят“).

ОБРАЗНА СИСТЕМА

Образите в романа на Димитър Талев очертават противостоянията в българския свят от средата

на XIX век, произтичащи от усилията за създаване на светско образование и стремежа към
църковна независимост. Персонажите представят типични възрожденски фигури, но и
олицетворяват естествени човешки нагласи като свободомислие и консерватизъм, уравновесеност
и неблагоразумие, идеализъм и цинизъм, примирение и съпротива. Нерядко образите са
библеизирани – явно или дискретно са съпоставени с библейски персонажи, вследствие на което
придобиват способността да изразяват драматизма на човешкото въобще.
Библеизиран е образът на Лазар - името на героя, отделни епиграфи и епизоди, напомнят сцени и
персонажи от Новия завет. Цялостното му присъствие в сюжета създава нагласа за възприемането
му като вдъхновител и пророк, подобен на библейските. Името на героя създава алюзия за
библейския Лазар, чудодейно възкресен от Исус. То носи послание за възкръсването на
българския народ изпод руините на историческите му поражения.
Образът на Лазар е изграден чрез преплитането на мотивите слово, знание и светлина. Със
словото, с книгата той е свързан от най-ранните си години. Жестът на рилския монах, който при
сбогуването му дарява две книги („светли прозорци към истинската истина“ - II, VIII), сякаш
благославя пътя му. Момчето бързо усвоява познанието – говори гръцки, знае и „славянско
писмо“, чете и препрочита книги на различни езици. Озарено от светлината на познанието и
душевната му сила, неговото лице напомня образ на светец, подсказва, че той „живее повече с
душата си“ (II, X). В думите и делата му личи апостолска отдаденост. „В мъката на телото душата
става по- свободна“ (III, II), споделя той с Божана. С вдъхновеното си слово народният апостол
хвърля светлина в сърцата и умовете на своите съграждани. В неделя след църковната служба той
изнася беседи, към които преспанци проявяват необикновено голям интерес. В неговия образ се
разпознава просветителят водач, насърчаващ ближния да прогледне за същностните ценности,
първостепенна сред които е свободата. „Искам да бъда свободен... – заявява той. – Да науча и
другите да бъдат свободни“ (III, IV).
Библеизиран е и образът на Рафе Клинче, макар че името, което носи майсторът, отпраща
едновременно към религиозната символика и към идеологията на Ренесанса. Въплъщение на
идеята за изцеление и просветление, резбарят лекува, като възвисява умовете с творбата си.
Асоцииран с ренесансовия художник и архитект Рафаело, той олицетворява обновлението в
изкуството и душевността на възрожденския човек.
Майсторът е своеобразен двойник на Лазар Глаушев – въплъщаващи свободния човек, и
двамата живеят според собствената си мяра; и двамата (целенасочено или не) оказват с
поведението си силно въздействие върху жителите на Преспа. Синът на Стоян се стреми да
пробуди гражданско чувство у тях, да провокира тяхната действеност. Владеещият длетото
въплъщава независимия индивид, осъзнал своето достойнство и правото си да избира. И двамата
5
олицетворяват една другост, непозната на родовия човек – непрагматична, стихийна,
съзерцателна, тя изразява друга етика, друг смислов хоризонт. Образът на Лазар обаче
свидетелства, че тази другост се заражда в самата общност, а образът на Рафе я определя като
идваща отвън.
Преспанската община възлага на майстора да изработи иконостаса за новопостроената църква –
елемента във вътрешното пространство на храма, който символично разделя видимия и невидимия
свят, тялото и душата, духа и материята. В частния си живот обаче Рафаил Клинче заличава тази
граница – неговите творчески търсения са съпътствани от плътски желания; стремежът да се
създаде рамка за излагането на иконите се сплита със стремежа да се изживее любовта и в
непозволените й от патриархалния морал форми. Фактът, че според романовата логика именно
грешникът от гледна точка на този морал е призван да създаде символичната преграда пред
олтара, огласява догадката, че изкуството се ражда в прекрачването на границите , в трагичното
раздвоение между морал и желания, между норма и индивидуална истина. Тази догадка активира
романтическия възглед за твореца като белязан от трагизъм , като саможертвена фигура, която не
само носи огъня на просветлението, но и сама изгаря. Оспорвайки несъзнателно разделянето на
душа и тяло, резбарят косвено изтъква, че духовността се проявява и във форми, различни от
каноничните.
Чрез образа на Рафе Клинче е изведен друг аспект на отношението свое – чуждо.
Художникът е чужд на патриархалния морал, но е свой за Новото време. Патриархалната среда
го отхвърля като чужд, защото той разклаща психологическите устои, на които се крепи нейният
ред – провокира усещането за сигурност, която дава повторяемостта, както и разбирането, че
категории като добро и зло са установени веднъж завинаги; че човешкото е окончателно
дефинирано. Така у читателя се изгражда усещането, че понятията свое и чуждо непрекъснато
менят значенията си, защото самите представи за свят и човек подлежат на постоянно
преразглеждане.
Съществен за разбирането на родното в по-интимните му измерения е образът на Султана –
съпруга и майка, стожер на дома. Нейният властен характер е изразен чрез името й, идващо от
мюсюлманската владетелска титла. С воля и упоритост хаджи-Серафимовата внучка създава
семейство и го води към определена съдба, като планира, пресмята, предвижда и действа. Тя
оформя обществения образ на своя съпруг , заставяйки го да постъпва извън дома така, сякаш
притежава нейната решителност и независимост. След като приема в дома си този наскоро озовал
се в града селянин, тя го изпраща в общината да даде обяснения за тяхното съжителство, по-късно
го подтиква да отвори своя работилница и да отстоява правото си пред останалите занаятчии.
Всевластен господар в дома, Султана въплъщава женското начало, на което традиционното
общество не позволява обществена изява.
Съпругата на Стоян олицетворява неизменността на родното. Чрез нея то е представено като
консервативно, вгледано в миналото, тегнещо към усядане и безвремие. То притежава светогледа
на всяко затворено общество – една философия на оцеляването чрез „прибиране“ в себе си, чийто
спонтанен израз е и градското пространство в началото на романа. Нуждае се от повторяемост, от
удържането на един светогледен модел, основан на идеята, че на човешкия свят е
предопределено да се възпроизвежда без промяна.
Наред е това тя въплъщава характерното за традиционното общество самоотричане на
индивида, вследствие на което той осъзнава и изразява себе си единствено чрез своята
принадлежност към общността. Психологически тип, роден от етиката на патриархата, Султана
наподобява икона – строгите черти на външността й изразяват отреченост от чувственото и
вътрешна устременост. Застинала в мисълта да съхрани семейството и верността към родовите
повели, тя напомня аскетите, презрели плътта и всяко усъмняване в собствената истина.
Султана е самата противоположност на промяната, риска и търсенето. В този смисъл нейният
образ детайлизира представата за родното, като изтъква способността му да изразява себе си и
чрез хората на общността като Лазар, и чрез тези на дома като Султана; и чрез напусналите своята
обикновеност търсачи на съвършеното като Рафе, и чрез „прибраните“ в себе си.