си Вазов концептуални акценти – у него е засилен драматизмът на взаимо-

отношението личност – род – народ, разкрит е бунтът на личността срещу

традиционните патриархални норми и в същото време смирението на чове-
ка пред историческата необходимост.
Романовата тетралогия на Талев синтезира в себе си черти на тради-
ционно епическо и модерно психологическо повествувание, на семеен и
битов роман, в него се преплитат хроникално-епическо и романово-пси-
хологическо художествено време. Това е широка епическа фреска за на-
ционалната съдба през призмата на историята на един род, отделните ”ро-
мани„ (на Султана, на Катерина и Рафе, на Лазар и Ния, на Борис, на Рай-
ко Вардарски и др.) вплитат в своето течение съдбите на още десетки хо-
ра, които превръщат романовото пано на Талев в богата галерия от чо-
вешки образи, обединени от съпричастността си към едно свещено над-
лично цяло – Отечеството.
Вече канонизиран (от широката читателска публика) като жив кла-
сик, Талев пише тритомния роман летопис за края на първата българска
държава ”Самуил„ (1958–1960), повестта ”Братята от Струга„ (1962) и ро-
мана ”Хилендарският монах„ (1962). В тях се чувства перото на зрял по-
вествувател, но те са вече лишени от очарованието на македонската му
сага, без да престават да бъдат ценни образци на българската историчес-
ка проза. В годините, когато се появяват последните творби на Талев, бъл-
гарската историческа проза вече набира сили за скок към едно модерно
историческо повествувание, Димитър Талев остава ”последният възрож-
денец„ в традицията на българския роман.

Емилиян Когато през октомври 1950 година Емилиян Станев

Станев (псевдоним на Никола Стоянов Станев) започва своя
1907–1979 голям епически роман ”Иван Кондарев„, над който ще
работи цели 14 години, той е вече утвърден разказвач и
новелист, създал класически творби както в разказа, така и в повестта (”Кра-
децът на праскови„). Доромановото му творчество го представя като майс-
тор в изображението на провинциалния бит, задълбочен психолог в разкри-
ването на човешките драми на безкрило и унило еснафско съществувание и
като най-добрия български анималист (”Вълчи нощи„, 1943, ”През води и
гори„, 1943, ”Дива патица„, 1946, ”Повест за една гора„, 1948, ”Когато скре-
жът се топи„, 1950, ”Чернишка„, 1950). Тези две насоки в неговото творчес-
тво ще продължат – и като изобразител на провинциалния бит (до повестта
”Търновската царица„, 1974), и като анималист (от ”Януарско гнездо„, 1953,
до ”Вълкът„, 1973).
И без ”Иван Кондарев„ (т. I–II, 1958–1964) Емилиян Станев би бил
класик на новата българска литература, но този роман не само е една от
най-забележителните български творби и шедьовър на епическото време
на 50-те години, но и носи белезите на един подмолен исторически драма-
439