Иван Вазов – “Аз пях за България, защото я обичах”

І. Позицията на Вазов в българската литература:

1. “Патриарх на българската литература” – най-краткото образно определение за Вазовото място
в бълг. литературноисторически развой; творчеството на Вазов – една от мерките за бълг.
литературна класика.
2. Живата връзка между Българското възраждане и следосвобожденското време – отстоява духа
и традициите на Възраждането; доизгражда възр. ценностни модели; утвърждава облика на
националния космос.
3. Първият професионален писател в бълг. културна история – превръща литературата в свое
призвание и съдба; възприема творческата дейност като изпълнение на една висока обществена
мисия.
4. Мислене и светоусещане, оформени в духа на предосвобожденската епоха – последният от
титаните на Бълг. възраждане; разгръща творческата си дейност в едно издребняло време, без
идеали; в произведенията си отразява непримиримия конфликт между идейно-етичните
характеристики на две исторически епохи; преплита основните развойни линии на два литературни
периода.
5. Творчеството на Вазов като “българознание” – своеобразен национален епос, разказ за бита и
народопсихологията на българина, за историческите сътресения и преломи в народната съдба.

ІІ. Животът на твореца:

1. Родно място и семейна среда – 1850 г. – Сопот (търговско-занаятчийско подбалканско градче –
едно от всички, които оформят представата за българското в последния период от Възраждането);
роден в многолюдното семейство на почтен и родолюбив търговец (8 синове и 2 дъщери), в което
владее атмосфера на строг ред и патриархална сърдечност, на уважение към религиозните традиции
и отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични пориви; завършва местното
Класно училище, в Калофер учи при Ботьо Петков, но няма възможност за системно и пълно
образование (цял живот попълва пропуснатото); 14-годишен започва да пише стихове и да
публикува в емигрантския периодичен печат в Румъния; покровителства го майка му (Съба Вазова),
но баща му не одобрява “тия дивотии” (за практичния търговец поезията не е подходящ начин за
препитание); целта на Минчо Вазов е синът да стане търговец като баща си; ранните стихове на
Вазов са несръчни, подражателни; събрани са в стихосбирката “Майска китка”; темите – от
интимния свят; основни вдъхновения – природата и любовта (интимна и пейзажна лирика).
2. В Румъния – изпратен от баща си при чичо му в Олтеница (да стане сериозен търговец), но една
нощ Вазон избягва от чичовата си кантора само с “два минца” в джоба и се озовава при браилските
хъшове (живее няколко месеца в кръчмата на Никола Странджата; в Румъния през 1872 г. публикува
стихотворението “Борът”, което му носи популярност (стихотворението е написано под
непосредственото впечатление от един съборен от бурята великански бор в двора на сопотския
мъжки манастир; възрожденската публика обаче разчита буквалния образ като алегория –
поваленият бор – символ на падналата под робство България; поетът осъзнава, че трябва да
пренасочи своите худ. търсения по посока на националните съдбини).
3. Завръщане в родния град – 1875 г.; става член на възобновения от Каблешков сопотски
революционен комитет; написва стихотворението “Новонагласената гусла” , което се чете от
критиката като програмно – заявява новата естетическа позиция на Вазов – да бъде писател
гражданин, да изпълнява висока обществена мисия; Априлското въстание избухва преждевременно,
Сопот не въстава, за членовете на комитета става опасно и Вазов емигрира.
4. В Румъния – става секретар на Българското централно благотворително общество; подготвя и
издава първите си стихосбирки – “Пряпорец и гусла” (1876) и “Тъгите на България” (1877)
5. Отново в България – по време на Руско-турската война Вазов работи като писар в Свищов (тук
получава тъжни новини за родния си град и за семейството си – Сопот е опожарен, баща му е заклан,
 а майка му и двете му най-малки братчета са в турски плен); възторга от Освободителната война
ражда третата му стихосбирка – “Избавление” (1878); командирован е от Свищов в Русе, където води
шумен и весел живот (семейството му е отново в Сопот, той има достатъчно средства, за да го
издържа); климатът не му понася и се премества в Берковица, където работи като съдия (един
любопитен съдебен процес, преплетен с народните вярвания, са в основата на създаването на
поемата “Грамада”); 1880 г. е поканен от няколко видни източнорумелийски дейци в Пловдив – да се
включи в изграждането на автономната област; участва в обществено-политическия живот; редактор
е на в. “Народний глас”, на сп. “Наука” и сп. “Зора” (първото българско чисто литературно
списание); заедно с Константин Величков издава през 1884 двутомна христоматия с произведения на
повече от 100 български и чужди автори (първият целенасочен опит за системно запознаване на
бълг. читател с европейската литературна класика).
6. В Одеса – през 1886 – 1889 започват преследвания на русофилите (на власт е Стамболов, който е
русофоб); Вазов емигрира в Русия (Одеса), където написва романа си “Под игото”.
7. Установяване в София – пише своите разкази, които отразяват следосвобожденската
действителност; редактира сп. “Денница”; за кратко е министър на просветата, а след това заживява
като професионален писател; през 1895 му устройват юбилей по случай 25-годишната му
литературна дейност (тогава е обявен за “народен поет”); през 1920 е отбелязан и вторият му
всенароден юбилей, на който цялата нация му засвидетелства уважението си; скоро след това умира
в София – 1921 г.
ІІІ. Творчество – разножанрово, разностилово, но единно – средище на търсенията – България и
българското:
епически произведения:
- разкази – “Една българка”, “Дядо Йоцо гледа”, “Иде ли”, “Тъмен герой”, “Кардашев на
лов”, “Епоха – кърмачка на велики хора”, “Травиата”, “Пейзаж”, “Сладкодумен гост на
държавната трапеза”
- повести – “Чичовци”, “Немили-недраги”, “Нора”, “Иван Александър”, “Митрофан и
Дормидолски”
- романи – “Под игото”, “Нова земя”, ”Светослав Тертер”, “Казаларската царица”
- пътеписи – “Един кът от Стара планина”
лирически произведения:
- оди – стихотворенията от “Епопея на забравените”, “Отечество любезно, как хубаво си
ти!”, “Българският език”...
- елегии – граждански – “Елате ни вижте”, “Линее нашто поколение”, “Апатията”,
“Пустота”...
- пейзажна лирика – “Към природата”, “При Рилския манастир”, “Под нашето небе”...
- балади и поеми – “Легенди при Царевец”
- интимна лирика – “Люлека ми замириса” (последната стихосбирка на Вазов)
драми:
- “Хъшове”, “Към пропаст”, “Борислав”, “Ивайло”; комедията “Службогонци”
 “Левски”
Иван Вазов

1. Място на творбата в стихосбирката – “Епопея на забравените” започва с “Левски”, въпреки

че по хронологичен ред делото на Паисий поставя началото на “българското летоброене”. Без да
омаловажава стореното от Паисий, Вазовата художествена концепция налага като свръхзначим,
представящ облика на епохата подвига на Левски, който за пръв път превръща така ясно идеята за
българската свобода в дело. Обяснение за Вазовото творческо решение предлага друг негов текст,
създаден през 80-те години на ХІХ в. – повестта “Немили-недраги”: “Левски е изражение на една
сила, излязла из цели векове страдания, из цял океан унижения”. Във Вазовата “Епопея” Апостола
е съвършеният пример за вписване на личността в Историята; той е свещеният образец за
апостолическа всеотдайност, за жертвеност в името на идеала.
2. Заглавие:
а) връзка със заглавието на цялата стихосбирка – Левски е включен в поредицата на “забравените”,
чийто подвиг трябва да бъде припомнен; заедно с другите текстове одата гради българската
епопея, опоетизира героичното минало, времето на “първите, на най-добрите” (Бахтин);
б) име на конкретна историческа личност – Вазов следва възрожденския култ към името (свързано
с проблемите за националната чест и достойнство); според поета имената на личностите водачи са
способни да означат върховите моменти в историята на нацията.
3. Структура – двумоделност на лирическия текст – две части, обособени тематично и
композиционно:
а) монолог на героя за същината на неговата вяра, за избора;
б) епически дистанциран разказ за Левски, представяне на чудотворния му подвиг.
4. Монологът на героя в началото – аз-изказ; самопредставяне; достоверност; разгръща мотива за
избора – личен, доброволен; направен след драматичен размисъл за отношението човек – общност;
прозрение за народното страдание и осъзнаване на необходимостта от смяна на ценностите:
а) започва с конкретизация на пространството – “Манастирът тесен за мойта душа е”; манастирът
като топос – място за покаяние и дистанциране от “греховния мир”, пространство, в което човек
търси връзката с Бога, отдава се на молитви за спасение на душата; молителят е в пасивна позиция,
признава своята слабост и търси спасение от небесата; подобна позиция не удовлетворява
лирическия герой; пространството на манастира го ограничава, не му носи “мир” – “Това расо, що
нося отгоре,/ не ме помирява с тия небеса”; нарушен е мирът между човека монах и върховната
инстанция; самата представа за Бога е трансформирана – Бог се вслушва не в химните, изпети в
храма, а в плачевните ридания на страдащите; художественото сравнение “И мойта молитва се
губи кат дим”, както и метафората “и Господ сърдит си затуля ухото/ за светата песен и за
херувикото” налагат необходимостта от преосмисляне на традиционните пътища за спасение;
християнската идея за смирението е изместена от гласа на съвестта: “Мойта съвест инак днеска ми
говори”; търпеливото послушание е заменено от разумното, действено човешко начало;
б) темата за разума – присъства в монолога чрез анафоричното повторение на “мисля”; активността
на мисълта довежда героя до прозрения за робското тегло, за същността на братството, за ролята на
духовния водач:
- темата за народното страдание в монолога е разгърната чрез позната възрожденска образност –
“вдовишкий плач”, “игото страшно”, “тежките окови” – изгражда се представа за осиротял свят,
лишен от свобода и справедливост;
- героят осъзнава, че е нужен нов път за спасение – химните и тропарите са “лишни”, по-кратък е
пътят “из света шумен”, който отвежда при ближните, нуждаещи се от “съвет и помощ”;
- монахът достига до прозрението, че страдащият народ има нужда от водач – това е “високата”
цел, която Бог му показва; водачеството е негово предопределение, съдба; библейската притча за
пастира и стадото аргументира и сакрализира избора: “мисля ази още, че овчарят същ/ с овцете
живее на пек и на дъжд”; изборът е в посока от личното към общозначимото; той предполага
преодоляване на границата (“таз ограда тиха, от света далеч”), смяна на самоличността (“не с това
расо и не с таз брада”), отправяне към другите и себераздаване за “светата правда”.
5. Лаконичното “Рече и излезе” разделя творбата; внушава категоричността на избора,
подчертава решителността на героя (и двете форми са в минало свършено време);
словосъчетанието (чрез съединителния съюз “и”) преплита двете същностни характеристики на
героя – слово и дело (“рече” е смислово свързано с обговорения в монолога размисъл; “излезе”
бележи началото на активното, действено осъществяване на избора).
6. Митът, историята и поетическото им пресътворяване в епическото изложение:
а) основен принцип на изображението в “Епопеята” е героят да бъде поместен в контурите на
историята; историческото е опора на поетическия разказ – за героя са приведени подробности от
биографията му (обиколките на Левски, предателството, обесването); личностно-биографичните
елементи обаче са поднесени пестеливо, с подчертано художествена условност (някои от
историческите сведения са неточни); целта на Вазовата ода (както и на целия цикъл) не е да следва
историческото, а да го надрасне, да доведе до истини от друг порядък; целта е разказаното да се
превърне в легенда, в народно предание, в национална памет;
б) изграждайки образа на Левски в същинската част на творбата, Вазов следва върховния
библейски архетип Христос; след Ботев (“Обесването на Васил Левски”) първата ода от “Епопея на
забравените” доутвърждава представата за Апостола като българския Спасител; поетическият
сюжет следва схемата деяния – мъченичество – смърт – възкресение:
- сътворяването на мита започва още с първата дума на изложението: “Девет годин той скита се...”;
в християнската числова символика 9 се утвърждава като число на спасението, на страданието и
всеотдайността, които водят до спасение (9 е числото на Христос); Спасителят Левски е този,
който ще спаси общността от слепотата и страданието, ще положи началото на едно ново битие –
свободно, смислено и пълноценно;
- Левски притежава всички характеристики на апостолическата личност – бездомен, скиталец,
“като дете прост” (носител на невинността, на чистотата), като “отшелник живееше в пост”;
“беден, гол, бос, лишен от имотът” е буквално повторение на библейския легендарен сюжет, в
който Иисус, облечен в окъсана одежда, обикаля Галилея, за да проповядва новото учение;
Апостола обитава необятното пространство (“под небето спеше”), което със своята безграничност
подхранва идеята за неизмеримостта на подвига му; следвайки библейския модел, Вазов обвързва
героя със светлината; и в тази ода, както в целия цикъл, е разгърнато противопоставянето между
мрака и светлината, но то е преосмислено, интерпретирано и от гледна точка на възрожденската
идеология – мракът е характеристика на робството, теглото, хаоса; той е смислово сдвоен със
слепотата (“робите слепи в робската страна”), а светлината е в смислова връзка с разума,
нравствеността, свободата (“и носи съзнание, крепост, светлина”);
- в епическото изложение Вазов вплита и легендарните народни разкази за превъплъщенията на
Левски; поетическото слово ги претворява чрез характерните за одическия стил антитези: “Тая
заран млад е, довечера стар,/ одеве търговец, сега просяк дрипав/...днес в селото глухо, утре в
някой град...”; откроени са и легендарните качества, с които народната памет свързва образа на
Апостола – неуловимост, прозорливост, способност да убеждава чрез слово;
- словото е неизменна характеристика на героите във Вазовата “Епопея”; в одата “Левски” образът
на словото споява отделните части на творбата, то осигурява непрекъснатостта и ценносттта на
делото; думите на Левски – “и прости, и кратки,/ пълни с упование и надежди сладки” наподобяват
проповедите на Христос, събуждането на вярата в невярващите; метафоричността в стиховете
(“надежди сладки”) насочва към въздействената сила на словото, свързаността му с надеждата –
универсалната ценност, без която е немислимо пълноценното човешко битие; в библейската
легенда слушащите Иисус трябва да повярват в чудото – в Божията сила; в одата на Вазов
слушателите на Левски трябва да повярват в свободата – тя е българското чудо, изцелението на
умовете и душите, тя е религията на Апостола Спасител;
- словото на Левски преобразява света; то реабилитира у своите слушатели достойнството,
националното самочувствие; връзката между водача и общността е отново потвърдена чрез
библейския код – чрез притчата за сеяча и семето: “И семето чудно падаше в сърцата/ и бързо
растеше за жътва богата”; словото извисява, премахва различията, обединява общността в едно
цяло: “И всякоя възраст, класа, пол, занятие/ взимаше участие в това предприятие”; “сладко и
опасно”, словото опиянява, защото е израз на съкровени надежди, то е откровението на свободата,
един нов език, който очертава ясно границите между достойното/свободното и
недостойното/робското поведение; чрез силата на градациите словото очертава новия морален
кодекс на пробудения, пожелал свободата човек – “че трябва твърдост, кураж, постоянство”,
“говореше тайно за ближний преврат,/ за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът/ и че време веч е
да въстане робът”; словото на Левски е съзидателно, то носи особена жизненост; излязло извън
манастирските стени, то се превръща в диалог, заживява чрез хората, то пробужда човешката маса
за нов живот;
- съществен елемент от модела на легендата у Вазов е сравнението; Левски е извисен чрез
поредица сравнения с велики мъченици на човечеството – Хус, Симон, Прометей, Колумб, Иисус;
сравнението във Вазовата “Епопея” има една особеност – българският герой не е просто като
другите, той е повече, “по-голям” от тях – Левски е готов “сто пъти да умре на кръста Христов”; по
този начин поетът поставя акцент върху изключителността на персонажа, върху уникалността на
неговата жертва.
7. Предателството – за да спази напълно библейската схема и да доизгради двуполюсния модел на
българския свят, разположен между “геройството” и “срама”, Вазов въвежда образа на предателя
поп; двойката Левски – предателя поп е аналог на библейската опозиция Христос – Юда; творбата
поставя акцент върху парадокса – свещенослужителят извършва измама, той е “пятно за храма”;
отново е подчертано преобръщането на ценностите, този път в негативан план; нравственият
подвиг на Левски трябва да надмогне низостта, за да докаже героят своето величие; предателят в
одата е представен чрез характеристиките на злото; метафората “черна измама” (антитеза на
“светлинната” образност, свързана с Левски) категоризира предателството като грях,
престъпление, а определението “мръсен червяк” откроява деформацията на човешкото, вследствие
на подлостта; разгръщайки темата за предателството, за пръв път и само в един стих, текстът
откроява противопоставянето минало – настояще: “И тоз човек още живей между нас!”;
възклицанието, подсилено от частицата “още” е упрек към недостойното време, което забравя
героите и подхранва аморалността.
8. Легендарната библейска схема изисква и момента на страданието, на мъченичеството;
“окован и кървав”, в тъмницата Левски е подложен “на мъки ужасни”; изпитанието е необходимо,
за да се докаже всеотдайността, жертвоготовността: “Ни вопъл, ни глас,/ ни молба, ни клетва, ни
болно стенание,/ не издаде в мрака туй гордо страдание”.
9. Във върховия момент – при възвеличаване на стоицизма – поетическият разказ е рязко
прекъснат и е поместено философско лирическо отстъпление; чрез изреждания (царете, тълпата,
мръсните тирани – Прометей, Сократ, Колумб, Хус, Иисус) е обобщено извечното
противопоставяне между тиранията и свободолюбивия човешки порив; образите символи и
метафорите (“мисълта, що грей”, “истината вечна, що вечно живей”) оформят територията на
безсмъртното; чрез тях се достига мярката за героя; въпреки че за него не се говори (с изключение
на лаконичното “Той биде обесен”), безсмъртието му принадлежи по право – той го е получил чрез
саможертвата си в името на святата кауза – свободата.
10. Бесилото и финалът на текста – смъртта на Левски е апостолска смърт; такава е тя за всички
герои от цикъла; в художествената концепция на Вазов смъртта е изпълнена със сакрално
съдържание, защото е преобразила светостта на човешкото съществуване в божествен акт;
участници в титаничната битка за възстановяване на националния космос, героите жертви застават
пред нея като пред велико причастие; смъртта им е чудодейна, тайнствено преображение; в
“Левски” тази идея е внушена чрез преосмислянето на образа на бесилото; вековен символ на
греха, на престъплението и наказанието, в творбата на Вазов бесилото е изравнено с кръста: “О,
бесило славно! По срам и по блясък ти си с кръста равно!”; Вазов дръзва да сакрализира
профанното, грозното в името на святата идея; той преобръща утвърдени знаци – около бесилото
се събират народните мъченици, които със смъртта си го осветяват: “Теб те освети смъртта на
героите. Свещено си ти!”; изказано е безусловното преклонение и поклонение пред героите; в
техния живот и смърт се сливат реалното и нереалното, земното и небесното, обикновеното и
божественото: “и смъртта на тебе, о, бесилко свята,/ бе не срам, а слава нова на земята/ и връх,
откъдето виждаше духът/ към безсмъртието по-прекия път!”; от върха на бесилото Духът открива
пътя към безсмъртието – това е тайнството, Чудото на възкресението и преображението; финалът
на текста е апотеоз на бесилото кръст, а смъртта на Левски се превръща в символ на бляна на една
нация за живот без край.
Обобщение: С одата “Левски” Вазов поставя началото на една поредица герои, които са част от
“другото” време, от “другия” свят. Героите в “Епопея на забравените” са светци, мъченици на
вярата, на българската свобода. Те са извисени, превърнати в духовен абсолют, който трябва да
служи за ориентир на българската нация във времената “преди” и “сега”, а стихосбирката е
религиозен текст за българина, който помни, че миналото на нацията е основа за нейното настояще
и бъдеще.
 Паисий” – Иван Вазов

1. Място на одата в цикъла – В “Епопея на забравените” Иван Вазов не следва историческата хронология на
събитията – целта му е да очертае не времевата, а нравствено-етичната дистанция между две епохи с различен
морал, с различно отношение към националните ценности. Започнал с едно име – легенда в българската история –
Левски, опоетизирал подвизите на Бенковски, Каблешков, братя Жекови, на самоотвержените перущенци, поетът се
завръща назад, в глъбините на историята, за да потърси основите на оная духовна сила, която издига народа роб до
върховете на славата. Одата “Паисий” е шеста в поетическата подредба, тя насочва към древното, доказвайки
Вазовата концепция за приемствеността в българската история.
2. Заглавие – Подобно на останалите оди, заглавието “Паисий” назовава личност – реално историческа, позната на
читателската аудитория. Според Вазов имената на личностите – водачи, пророци – са способни да означат
върховите исторически мигове и прояви на нацията. “Паисий” ориентира към първия български възрожденец, който
със своята “История” поставя началото на нова епоха в българското живеене, пробуждайки националното
самочувствие.
3. Епиграф – За епиграф на стихотворението Вазов избира откъс от “История славянобългарска” – най-силните
Паисиеви слова, които въвеждат темата за срама /”О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш
Болгарин?”/, но задават и изконно ценностното – “знай своя род и език”. Паисиевото слово Вазов цитира като
безспорен авторитет; призивът от миналото е ориентиран и към съвремието, забравило идеалите, нуждаещо се от
ново Възраждане. Цитатът кореспондира с разбирането на Паисиевата мисия като пробуждане на българското
достойнство чрез откриване на собствената история; като изграждане на национално самосъзнание, което е път към
национална самоидентификация.
4. Композиция – Одата е изградена от три части. В експозицията се разкрива обстановката, в която Паисий създава
своя труд. Средищната част представлява монолог на героя, в който се възражда величието на миналото.
Заключителната част е поетическа оценка на Паисиевото дело, обобщение на подвига на изключителната личност.
5. Експозиционната част:
а/ Началото на текста въвежда в света на мрака: “Сто и двайсет годин...Тъмнини дълбоки!”. Темпоралната
характеристика е конкретна, но тъмнината става и символен знак, бележещ хаоса, времето преди Сътворението. Със
символиката на мрака е обвързано и пространството – “вдън горите”, “убежища скрити”. Създава се впечатление за
пространствена затвореност, откъснатост от света, неизвестност. Мракът е смислово обвързан със съня, който носи
внушение за неподвижност, бездействие, статичност. Хронотопът създава представа за миналото – времето на
безпаметство, на духовно обезличаване на българите като народ. Тази мрачна неизвестност от одата “Паисий” е
обобщена в “Кочо” чрез началното определение на миналото като “епопея тъмна, непозната нам”. В експозицията
на “Паисий” обаче е извършен и първият пробив на тъмното, на сънната застиналост – “лампа жумеща” въвежда
мита за Сътворението – в мрака на хаоса се заражда светлината на новото.
б/ В началото на одата, сред тъмната неподвижност е въведен и образът на героя. Началните характеристики –
“монах тъмен, непознат и бледен”, го вписват в очертания свят на мрака. “Тъмен, непознат” насочват към образа на
старобългарския книжовник – скромен, анонимен. “Тъмен” обаче носи и значенията на тайнственост, загадъчност, а
“бледен” насочва към идеята за мъченичеството, за безрезервната отдаденост на вярата и делото. Обстановката, в
която е представен героят, поставя акцент върху обикновеното, незначителното; използвана е лексика от ниския
прозаичен пласт – “скромна килийка”, “лампа жумеща”, “драскаше”. В същото време всички глаголи, употребени в
началната картина, са пряко свързани с персонажа: “пишеше”, “драскаше”, “записваше”, “измисляше”, “мореше”.
Те насочват към действеното човешко начало, обвързано с писменото слово, с духовното, което ще преобрази света.
Риторичните въпроси доизграждат представата за книжовника, насочвайки към изключителното: “Що драскаше той
там, умислен, един?”, “Или бе философ? или беше луд?”. “Един” носи значенията на единствен, различен,
потвърдени от мотива за лудостта, за необикновеното, излизащото извън нормите на битовото, регламентираното.
в/ Раждането на “новото житие” бележи прехода от мрака към светлината, осмислено е като ново Сътворение. Този
момент е означен чрез репликата самохарактеристика на героя: “Конец!/ На житие ново аз турих венец”. Монахът
излиза от своята анонимност, чрез първоличното местоимение заявява за себе си, нещо повече – възприема
творението си като славна победа, достойна за овенчаване. Рязко се променя поетическата образност. На мястото на
мрака застава светлината – “искра”, “светлозрачен”, “свети”; тя тълкува създаденото от Паисий като нов живот, като
проглеждане и себепознание. Променят се и характеристиките на героя – ниският прозаичен пласт отстъпва място
на високо поетичното. Паисий е монументално извисен чрез библейски съпоставки: “кат някой древен библейски
пророк,/ ил на Патмос дивий пустинника строг”. Героят встъпва в ролята на демиург; словото му е тържествено,
пророческо: “и вдигна тез листи, и викна високо:/ “От днеска нататък българският род/ история има и става народ!”.
Паисий известява на света голямата истина за изведеното от тъмнината и хаоса човешко и народно достойнство.
6. Монологът на героя – също е изграден от три части:
а/ Първата част представлява обобщение на героя, което разкрива мястото и ролята на българската държава в
миналото: “и че сме имали царства и столици,/ и от нашта рода светци и патрици”. Подчертава значението на езика
и заслугата на българите към останалите славяни: “че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси словене книга да
четат”. Паисий изказва и надеждата за възвръщане на предишната слава на народа, за възраждане на гордостта от
името “българин”. Тази част от монолога прехвърля междутекстови връзки към второто предисловие на “История
славянобългарска” – от една страна, Паисий се обръща към обикновения човек, когото нарича “наш брат”
/метонимично назоваване на народа/, от друга страна, се обръща и към родоотстъпниците, на които говори гневно,
язвително: “Горко вам, безумни, овци заблудени,/ със гръцка отрова, що сте напоени,/ дето се срамите от вашия
брат...”. Словото му свидетелства за едно екзалтирано състояние на духа; то е призив за освестяване, грижа за
отстояване на българското, за завръщане на заблудените в правия път.
б/ Втората част е конспективно историческо повествование – то се противопоставя на първата част по признака
“срам – слава”. Паисий припомня древната слава, времето, когато “била велика българска държава”. Тонът е
апотеозен, тържествен, силно присъства признакът “святост” – “свети Борис”, “свети мощи”, “Крум преславний”.
Чрез анафоричното повторение “четете и знайте”, както и чрез обръщението “братя” се скъсява дистанцията между
герой и читатели. Обикновеният, почти прозаичен жест – “нá ви мойта книга” – допълва впечатлението за близост,
подчертава загрижеността на Бащата за народа. Чрез тази част от монолога Вазов възкресява възрожденската
влюбеност в българското и мита за Велика България като морална опора срещу националното безпаметство.
в/ Последната част от монолога е самопреценка на труда – Паисий определя своята история като “откровение”,
“божа благодат”; тя е неговият завет към българския род – “който я прочита, няма да се кае,/ който знае нея, много
ще да знае”. В думите на героя Вазов влага собственото си разбиране за Историята като познание и себепознание,
като висша опора на националното единство.
7. Във финала на одата героят е ситуиран в двата свята – на обикновеното и възвишеното. Изгражда се нова,
светска представа за светостта, която разчупва религиозния канон. Вазов снема ореола на аскетичната святост –
назоваването “монах” е заменено от “мъж” – и изгражда ореола на твореца, на човека, проправил пътя на една нация
към нейното самопознаване. Финалните стихове синтезират оценката на Паисиевия труд – героят е част от света на
тъмнината /времето “преди сто и двайсет годин”/, но поставя Началото на новия свят: “и фърляше тайно през мрака
тогаз/ най-първата искра в народната свяст”. Самото му дело е светлина, символизираща възраждането на
националната идея.
8. Заключение – Образът на Паисий в едноименната ода е изграден динамично – героят преминава от обикновеното
към изключителното. Патетичното и архаично слово поражда представа за силно романтизиран образ; подчертава
значимостта на едно дело, отдадено на род и родина. Със стихотворението си Вазов продължава историко-
литературната традиция, чийто родоначалник е Паисий, за да укрепи необходимостта от патриотичния подвиг като
свръхценност за българското битие.
 “Кочо” // “Защитата на Перущица”

1. Заглавие на одата – текстът е познат в българската литература с двете си заглавия – “Кочо” и

“Защитата на Перущица”. Първото е име на конкретна историческа личност, второто е обобщително
– насочва към преживяването на историческото събитие /Априлския бунт/ от общността на
Перущица. Вазов разчита на историческото знание на своите читатели – неслучайно първата дума в
заглавието е членувана /”Защитата”/. Двете заглавия раздвояват очакванията за лирическия персонаж
– и в самата творба читателят докрай не може да определи кой всъщност е главният герой – дали
избраният сред множеството “прост чизмар”, или цялото множество от бойци, от “русите главички”
до “белите власи”. В одата личността и общността се сливат в един героичен жест, за да се впишат
във Вазовата митология на славното минало – време на извисяване във висшите сфери на духовното,
чиито измерения са свобода, борба, чест, саможертва.
2. Началото на творбата – представлява разгърната антитеза, която разкрива Вазовото виждане и
оценка за Априлската епопея: “О, движенье славно, о, мрачно движенье, / дни на борба горда, о, дни
на паденье! / Епопея тъмна, непозната нам, / епопея пълна с геройство и срам!”. Четиристишието е
Вазовото художествено обобщение за противоречивостта и драматизма на една епоха, която е
едновременно “светла” и “тъмна”, “славна” и “срамна”. Антиномиите слава-мрак, гордост-падение,
геройство-срам очертават конфликтността на времето и доизграждат философския модел на
представения в “Епопеята” свят. Възхвалата на героизма в цикъла не изключва истините за страха,
мрака, теглото в робския свят. Негова основна характеристика е тъмнината – метафорично изражение
на всичко мъчително и тягостно, присъщо на едно робско време. Но “тъмна” в поетическото
пространство на “Епопеята” има и друго значение – на “непозната”, тайнствено привличаща. Мракът
освен това се намира в асоциативна връзка с хаоса. Митологично-библейският културен модел
възприема хаоса като състояние, което съдържа в себе си възможността за раждане. По този начин
национално-историческото себеосъществяване на българското е видяно като преодоляване на
битовото, робското, тъмното и възраждане, стремително извисяване до подвига, героизма, славата.
3. Изображението на конкретното събитие – след обобщителното встъпление текстът извършва
прескок във времето и се насочва към изображението на конкретното събитие:
а/ в началото е очертано пространството на действието: “Храмът беше пълен с деца и невести,/ с
въстаници бодри и бащи злочести”. Общността е отделена от битовото, профанното; събрана е в
сакралното пространство на храма. Митофолклорните характеристики на свещеното средище
бележат прехода от катастрофичното към героичното, от робската пасивност към безсмъртието и
славата. В това пространство е концентрирано цялостното човешко битие, представено от деца,
невести, бойци, бащи;
б/ времето – характеристики на сакралност има и лирическото време. Поетическият сюжет не
пресъздава цялата десетдневна история на Перущенското въстание – времето е сгъстено в три дни:
“Врагът от три дена наоколо храма/ гърмеше отчаян”. В митологично-фолклорната традиция
тройката се свързва с подвизите на героя срещу силите на злото; в библейския модел означава
божественото начало. Чрез символиката на числото, от една страна, се постига внушението за
напрегнатост, драматизъм, а от друга страна, се поставя акцент върху емоционално-идейния и
нравствен смисъл на събитието.
в/ битката:
- началната композиционна част на одата изпълнява функция на експозиция; изгражда образа на
народа в драматичен миг на изпитание. Героично-трагичната напрегнатост на ситуацията е
пресъздадена чрез антитези и контрасти, метафори и парадокси. Изключителността на мига заличава
различията и конфликтите на обикновеното живеене. Участие в боя вземат “болнави и здрави,
богати, сюрмаси”, цялата общност, метонимично обхваната – от “русите главички” до “белите
власи”. Общността е единна и сплотена / майката, синът, мъжът, старците/; видяна е като едно
семейство и една кръв. Единството е подчертано чрез местоименните форми: “всяко сърце”, “всякой
живот”, “всичките очи”.
- създава се представа за свят, който е загърбил обичайното, нормалното. Нарушен е порядъкът,
животът е преобърнал естествения си ход: “кръвта шуртеше / из женските гърди наместо млеко”.
Анжамбманът усилва усещането за парадоксалното, изключителното. В един стих текстът обобщава
екстатиката на боя: “Лудост бе пламнала във всяко око”. Мотивът за лудостта е познат от
възрожденския културен модел, където се свързва със загърбването на битовото, нормативното и с
възхождането на духа в сферите на идеалното. Темата се открива и в творчеството на Ботев, но
докато в неговите поетически творби “луди” са единиците, водачите, изключителните, в
художествения свят на Вазов “полудява” целият народ, пожелал свободата си и решил да отстоява
докрай своята чест и достойнство. Действеността на народа в творбата намира израз в засилената
глаголност, в наслагването на слухови и зрителни картини, усилващи напрежението и драматизма.
- българският бунт в одата “Кочо” е представен в апокалиптичен план. Класически
характеристики на Апокалипсиса са земетръс, огън, гърмежи, дим. Творбата изобилства от подобни
внушения – горещ въздух, барутен дим; стените на храма се разлюляват от внезапен звук, от
подземен трус.
- денят на Апокалипсиса Вазов моделира и чрез мотива за необичайното проявление на злото и
мощта на Антихриста. Библейският образ на Антихриста като звяр, който излиза от бездната,
обуславя доминиращото присъствие на темата за зверското начало у поробителя. Тираните са “диви,
побеснели”, “сган башибозуци”. Зверското е акцентувано чрез кръвта стръв, както и чрез
метафоричния образ на глада – сганта е “опита от лакома стръв, / и гладна за блудство, за месо и
кръв”. В същата посока действат и звуковите характеристики – враговете “фучеха”, “надаваха рев”,
гладната за кръв сган “изскърца със зъби”. При началното представяне на поробителите обаче, когато
се сблъскват с твърдостта на въстаналата общност, зверската физическа сила се трансформира в
слабост на духа: “надаваха рев/ и падаха мъртви във немощен гнев. / Главатарят техен, в кръв топла
оквасен,/ на таз жътва дива гледаше безгласен,/ и страхът неволно му обзе духът/ пред тез раи слаби,
що сееха смърт”. Обратно , слабостта на раите се преобръща в сила – идея, потвърдена и от
метафората “сееха смърт”. Вазов противопоставя нравствено бунтовниците на тираните, извисява
моралното превъзходство над врага. Метафоричното съотнасяне на смъртта с жътва възпроизвежда
библейската митологема за последния съд – “Жетвата е свършването на века”, пише Матей /13, 39/;
мотивът разчита жертвената всеотдайност на въстаналите като праведност, като Спасение, защото
“ония, които сеят със сълзи, с радост ще пожънат” / Псалтир 126:5/.
г/ следващият композиционен момент бележи обрат в действието, означен чрез рязкото “изведнъж” и
чрез смяната на глаголното време – от минало несвършено в минало свършено: “Изведнъж далеко, на
голите друми,/ войска се зададе с трясък, тичешком”. Сред общността в храма настъпва смут и
колебание. Това е моментът на завръзката – лирическите персонажи са поставени в ситуация на
избор – между “геройството” и “срама”, между отстояването на честта и предателството. Вазов
използва риторичните възможности на диалога, за да предаде драматизма на мига: “Ето царска сила,
да се предадем!/- Не щем!- Не!- Не бива! По-добре да мрем!”. Раздвояването на позициите е
моментно; единичният героичен жест на безименна жена /”Една жена викна:- Чуйте! Срам!- и пушна/
към войската царска и падна бездушна”/ довежда до твърдото и категорично решение: “Да се не
вдадеме на турските орди!”. Общността избира смъртта пред срама и безчестието. Трагизмът се
сгъстява чрез метафоричния образ на смъртта, представена като хала, чрез злокобното присъствие на
гробовното: ”и боят със гнев/ подзе своя страшен и гробен напев,/ но още по-страшно и още по-
гробно”. Вазов съзнателно детайлизира зловещата картина, за да наложи идеята за мъченичеството –
то не е проява на отделен герой /апостол или светец/, а е състояние на цял един народ, повярвал в
Спасението. Мъченичеството е подвиг, при който общността загива в името на своята вяра и идеал.
д/ кулминацията на поетическия разказ е отново означена чрез изненадващото “изведнъж” –
“Изведнъж видяха зидът там съборен”. Разрушена е границата между “вътре” и “вън”. Сакралното
пространство вече не може да бъде убежище и защита, то е превзето и поругано от демоничната сган
на Антихриста. Хоризонталният аспект на пространството в “Кочо” разкрива преминаването от
външното към вътрешното. В ценностен план това е нахлуване на чуждото в родното, на профанното
в сакралното. Пространството обаче има и вертикален план – той изразява преминаването от
катастрофичното към героичното, от смърт, “кърви и безчестие” към безсмъртие.
4. Затова именно в този момент Вазов прекъсва поетическия разказ; възторгът и преклонението пред
мъченичеството подвиг намират своя израз в разгърнато лирическо отстъпление. Апологията на
подвига е идейно-емоционалният център на творбата. Основна е темата за славата, въведена още в
началото чрез патетично обръщение и повторение на лексемата “слава”: “Перущице бледна, гнездо
на герои,/ слава! Вечна слава на чедата твои,/ на твоята пепел и на твоя гроб,/ дето храбро падна
въстаналий роб!”. В лирическото отстъпление поражението се осмисля мистично като възраждане на
погубеното добро, разбирано в унисон с апокалиптичните идеи. Това позволява падението да се
възприеме като ново Откровение за възникване на космоса от хаоса, предопределено от
Възкресението. У Вазов това е един нов свят, в който от мъртвилото се ражда живот, от падението –
възход. В “Кочо” тази идея е изразена чрез образа на гнездото – то активира семантиката си да бъде
първообраз на утробата, която ражда /алюзия за световното яйце/. С подобно значение е и образът на
пещта. Храмът в Перущица, моделиран като гореща пещ, ражда духовната победа на въстанието и
поема в себе си функцията да бъде горещото лоно на сътворението. Човешката саможертва е пътят
към това сътворение: “твойта гибел беше тържество за нас”. Идеята за раждащата смърт е
подкрепена и от мотива за словото: “защото ти падна със падане ново/ и в нашта история тури светло
слово”. Евангелие от Йоана започва с фразата: “В началото беше Словото”. Във Вазовата “Епопея”,
превърнала се в българска Библия, саможертвата на Перущица е отъждествена със Словото – начало
на новото българско битие. Така в лирическото отстъпление Вазов излага своето разбиране за
историческия, етичен и философски смисъл на перущенската съпротива. Затова в тази част на
творбата са най-силни въодушевлението и риторичността. Славословът се изгражда чрез типични за
одическия стил механизми – чрез възторжени обръщения /”Перущице бледна”, “Поклон на теб,
граде, пепелище прашно”/; чрез анафори на “и”, “защото”, които придават задъханост на изказа и
повишават емоционалността. Градивен елемент на прославата е антитезата: “защото ти сетня –
пример даде пръв”; силно функционални са символните стойности на светлината: “падна със
сияйност”, “нашта свобода ти я освети”, “ти блесна в синия простор”. Светлинната образност
утвърждава подвига като преход от тъмнината на хаоса към новото Сътворение. Чрез светлината като
знак за праведност и святост перущенската съпротива се сакрализира, вписва се във Вазовата
митология на възхождащия български свят. Апологията се доизгражда и чрез сравненията с имена и
събития от световната история – Перущица загива славно “както Прага, както Сарагоса”.
Сравненията в “Кочо” са неизменна част от общата стратегия на “Епопеята” – да се утвърди
националното самочувствие, да се изгради и защити българският кодекс на честта. Във Вазовата
художествена концепция българският подвиг е по-значим, по-славен от подвизите на другите,
“велики” народи. Той не повтаря образци – модели, не наследява “примери славни”. Перущица
въстава “със голи ръце, и без никой вожд”, но тя “Картаген надмина, Спарта засрами”. Вазовите
сравнения в “Епопеята” извисяват българската саможертва като уникална, неповторима; тя е повод за
национална гордост, достойна защита на честта, която “малките прави с великите равни”.
5. Индивидуалният подвиг на Кочо – организацията на поетическия разказ в одата “Кочо” повтаря
модела на класическите трагедии. Лирическото отстъпление в творбата изпълнява функцията на
ретардация, след която действието се устремява към своята страшна развръзка. Разказът се завръща
към трагичния миг на гибелта, за да докаже, че “сияйната слава” е изкупена чрез жертви и кръв.
Последната част на одата разгръща картината на разгрома и трагичното мъченичество. Едва сега, във
финалната част на творбата, изображението се насочва към конкретния герой – Кочо, чието име
служи за заглавие на одата. При цялото плътно обкръжение от невероятни с отчаяната си смелост
постъпки, е налице и съсредоточаване върху главния герой, стремеж за изчистване на фона около
него: “Във тоя миг Кочо – простият чизмар,/ наранен, отслабнал и бунтовник стар,/ повика жена си –
млада хубавица / на гърди с детенце със златна косица”. Самоубийството на Кочо и семейството му е
сюжетен център на поемата, който изпълнява ролята на композиционна развръзка. Кочо е лицето,
което ще поеме представителните функции за героизма на Перущица. Той носи чертите на
множеството, но не се слива, а се откроява сред него, фокусирайки върху себе си ужаса и възторга на
читателя от загиващото “гнездо на герои”. Той е национално представителен и индивидуално
неповторим; неговият героичен жест доказва Вазовото разбиране, че срещата на човека и народа се
извършва в историята.
Подвигът на Кочо разширява представите за границите на човешката личност; той далеч
надхвърля обикновеното и нормалното. Архетип на този подвиг е библейският разказ за Авраам, от
когото Бог изисква да принесе в жертва своя син Исаак. Кочо също извършва жертвоприношение, но
в името на една нова религия – честта и свободата. При това неговата жертва е тройна – пред олтара
на честта той принася в жертва и своя живот, и живота на жена си и детето си. Героят отхвърля
смиреното приемане на страданието и разкрива своето верую чрез действен жест. Действеността му е
подчертана чрез миналите свършени глаголни форми / “замахна”, “извади”, “падна”/, които
подчертават решителността на героя и категоричността на неговия избор. Подвигът на Кочо е крайна
форма за съхраняване на личното и националното достойнство. Той е и своеобразно постигане на
свободата. Когато тя е физически немислима, се избира смъртта, а чрез смъртта жертва човек се
освобождава от зависимостите на земното битие; той вече не е роб, а свободен дух. Затова при
изображението на мъртвия герой Вазов слива грозното и величавото: “падна обагрен, грозен,
страховит/ с отворени очи и със нож забит”. Лексемата “страховит” бележи тържеството на
победения, превръща поражението в нравствено превъзходство.
Смъртта е крайната степен в романтичния избор – и на индивида, и на колектива. Този избор не
отхвърля ценността на живота, а освобождава от страха за съществуването. След Ботев именно Вазов
осмисля жертвеността като висок и уникален символически жест на свободния човек.
Обобщение: С одата “Кочо” от цикъла “Епопея на забравените” Вазов опоетизира победата на
волята и духа на личността и на единната българска общност. Тази победа образува измеренията на
славата. Тя е и новото българско Сътворение – пепелище, от което се ражда животът. Жертвата на
Перущица осмисля историческото право на българския народ да има своя митология и свои
мъченици – герои.
 “Опълченците на Шипка” – Иван Вазов

1. Място на творбата в цикъла “Епопея на забравените” – Стихотворението “Опълченците на

Шипка” е последната ода от цикъла “Епопея на забравените”, с който Вазов си поставя
художествената задача да възкреси спомена за славното минало, за събитията и героите на
Българското възраждане, забравени в следосвобожденското време. Творбата насочва към конкретен
исторически факт – паратекстът /“11 август 1877”/ и пространственият определител в заглавието
обвързват одата със значим момент от Руско-турската освободителна война – защитата на
Шипченския проход от българските опълченци. Конкретното историческо събитие Вазов превръща в
легенда, в незабравим миг на извисяване на българските герои, водени от дълга към родината, от
мечтата за свобода и готовността за саможертва. Стихотворението завършва прославата на
героичното време; подвигът на опълченците е видян като последния, изключителен пример на
родолюбие, всеотдайност и духовна сила. Този пример според Вазов може да предизвиква
единствено възторг и преклонение.
2. Заглавие – За разлика от останалите оди в “Епопеята”, които имат за заглавия имена на конкретни
исторически личности от времето на Възраждането и националноосвободителните борби, заглавието
на последната творба насочва към колективния образ на опълченците. Този избор на поета е
конкретен израз на неговата концепция за “израстването” на българската общност, която, следвайки
примера на своите водачи, се издига до висотата на идеала. В този последен текст вниманието е
насочено към масовата саможертва; общността е издигната на върха, където доказва, че покорният
роб се е превърнал в духовно свободен човек.
3. Структура на одата – Текстът е изграден от три части, които са графически и смислово обособени
и всяка от тях има своя художествена функция. Лирическото встъпление съдържа размисли за
българската историческа съдба; средищната част представя напрегнатата, драматична тридневна
битка, а финалното четиристишие /лирическият епилог/ обобщава героизма, представя превръщането
на подвига в памет, във вечност. Особеност на структурата е, че във всяка отделна част се сблъскват,
противопоставят по две различни събития, състояния или оценки; конфликтността, драматизмът
характеризират целия текст, внушавайки идеята за нелекия, изстрадан път на българите към
свободата.
4. Лирическият увод:
а/ изграден е от две подчасти, които противопоставят две различни оценки за българската история и
свобода. Първата подчаст въвежда темата за срама: “Нека носим йоще срама по челото”. Началните
тринадесет стиха, групирани около анафоричното повторение “нека”, съживяват спомена за трагични
страници от българското минало – Беласица и Батак, старите окови и позорните следи от робството.
Поставяйки акцент върху пораженията, текстът разгръща тезата на отрицателите, на “другите”, за
които българската история е срамна; “оковите” и “дирите стидни” предизвикват присмех, клевети.
Обвиненията са градирани – от конкретните изяви на “срама” и “теглото”, през далечния пример за
трагично поражение /Беласица/ се достига до крайното, най-жестоко твърдение: “нека таз свобода да
ни бъде дар”.
б/ още в началото обаче чрез настойчивото “нека” зазвучава и гласът на лирическия говорител.
Формата на изказ е “ние” /1л., мн.ч./ - той се превръща в говорител на нацията. Лирическият Аз не
премълчава горчивите истини за българските поражения, които “в миналото наше фърлят своя мрак”.
Многократното “нека” е израз на мъчителното изживяване на мрачните спомени, на доблестта да се
признаят срамът и позорът на робството. Но в “нека” звучат и болката, и гневът, искреното
възмущение срещу драматичната съдба на един изстрадал народ. “Нека” е бунт, противопоставяне на
едностранчивите оценки на българската история, на “присмехите обидни”. Защото историята на
народа не е само “позор” и “тегло”, тя съдържа и други, по-дълбоки истини за миналото на
българите. Така анафоричното повторение представя тезата на отрицателите, но в същото време
разколебава убедителността й; умелият полемичен похват подготвя прехода към антитезата, изказана
във втората подчаст.
в/ след като са изчерпани упреците и обидите, лирическият говорител представя собствената си
позиция и оценка. Преходът от приглушеното достойнство към гордото заявяване на подвига и
героизма започва с категоричното “Нека! Но ний знаем, че в нашто недавно/ свети нещо ново, има
нещо славно”. На външния, повърхностен поглед на “другите” се противопоставя вътрешното
самопознание, съкровеното, което “гордо разтупва наште гърди”. Изказаното самочувствие е
последователно и убедително аргументирано. Негова първооснова е “едно име ново, голямо,
антично” – име символ на подвиг и жертва, достойно да опровергае всяка клевета и незаслужен
присмех.
г/ втората подчаст на лирическия увод е ярко контрастна на първата в своето образно построение. В
началото преобладават метафорите на мрака, тъмнината, сянката – символи на негативното – позора,
робството, срама: “в миналото наше фърлят своя мрак”, “да висне кат облак в наший кръгозор”. Във
втората подчаст доминира светлината – метафора на героизма, подвига, славата. В първа част в
метафоричен план движението е потискащо – отгоре надолу /”да висне кат облак”/; във втората е
въздигащо и извисяващо – “там нейде на връх планината”, “издига се някой див, чутовен връх”. При
това извисяването във втората подчаст не е само метафора, а е органично свързано с Балкана –
устойчив национален символ, пазител на изконно ценностното, на паметта и преданието. На Балкана
се издига “чутовният” връх, покрит “с бели кости и със кървав мъх”, превърнал се в “паметник
огромен” на безсмъртен подвиг. Името на върха, означено чрез оксиморонното съчетание “ново,
антично”, преплита миналото, настоящето и бъдещето на българите, за да изрази вярата на
лирическия говорител, че в борбата между истините и клеветите има устойчиви ценности, твърди
измерения. Станалото на върха текстът съпоставя с един от изключителните примери от световната
история – битката при Термопилите, за да утвърди идеята, че в историята на българите има моменти,
които правят малкия народ достоен за величието на големите. В припомнянето и увековечаването на
подвига е скрит отговорът на всички хули и ругателства. “Славното”, “голямо” име на върха измива
срама и позора на робството и “на клеветата строшава зъбът”. Метафората във финала на лирическия
увод оборва твърдението за недостойния народ и налага разбирането, че свободата е извоювано с
жертви и кръв морално право на българите.
5. Епическото изложение – заявил своята теза в увода, лирическият говорител я доказва
вдъхновено в епическото изложение чрез разказа за драматичните сражения на опълченците.
а/ втората композиционна част започва с обръщението възклицание “О, Шипка!”. За пръв път се
споменава името на върха; то е графически отделено в текста, обособено, за да се подчертае
изключителността на върха като пространство на подвига. Възклицанието е концентриран израз на
удивлението и преклонението на лирическия говорител, въвежда патоса като основно емоционално
състояние. Вниманието се съсредоточава “горе” – станалото “на върха” е осмислено като “върхов”
момент от българската история.
б/ епическият разказ уточнява времетраенето на битката – “Три деня младите дружини / как прохода
бранят”, “три дни веч се бият”. Числовото уточнение придава конкретност на изображението, но и
създава представа за наситено с драматизъм и напрегнатост време. Числото три във фолклора се
свързва с третия, най-важен подвиг на героя, възстановяващ изначалната хармония. В библейската
традиция три е числото на духовното единство – в текста на Вазов именно чрез своето единение, чрез
силата на духа опълченците ще устоят на изпитанието и ще извоюват своята победа.
в/ описанието на битката започва с пряк сблъсък между защитниците на върха и турските орди. Още
в началото на принципа на контраста се въвеждат двете сили, като противопоставянето непрекъснато
се задълбочава, антитезата става водещ механизъм за идейно-образното изграждане на текста.
Значеща в тази посока е пространствената опозиция – на тиранските орди принадлежи подножието,
“урвата дива”, а на опълченците – високото пространство – върхът. Опозицията “горе” – “долу” е
позната от древните, митологични представи за света и човека, според които “долу” е светът на
хтоничните сили, на демоничното, а “горе” са силите на светлината, на доброто. Върхът като топос е
изразител на духовната извисеност на опълченците, както и на високата отговорност на делото им.
Тази идея творбата утвърждава и чрез сравненията на опълченците с орли и лъвове: “българи,
орловци / кат лъвове тичат по страшний редут”. Орелът е господар на небесните пространства, лъвът
– на земните; символните сравнения защитават правото на българина да владее небето и земята на
своите деди.
г/ в епическото изложение неведнъж поробителите са назовани “орди”, сравнени са със “сганта на
Ксерка”, с лазещи вълни. Те са безлична маса, лишена от духа и съзнанието на съставящите
индивидуалности. Враговете са груба сила, готова да се разпадне и да отстъпи със страх при
сблъсъка с достоен противник: “идат като тигри, бягат като овци”. Антитезата “тигри-овци”
подчертава малодушието на поробителите. За разлика от тях опълченците действат както в
единството на “младите дружини”, “орляка юнашки”, така и чрез съзнателната воля на всеки отделен
воин – “всякой гледа само да бъде напред”. Контрастът между стихийността на враговете и
твърдостта на опълченците е осъществен дори на звуково равнище. Фаталистичното “аллах” и
мъжественото “ура” са противопоставени в одата както по смисъл, така и по място в съседните
стихове: “И “аллах!” гръмовно въздуха разпра./ Върхът отговори с друг вик: ура”. Метонимията
“Върхът отговори...” внушава не само силата на възгласа, но и сливането на опълченците с
непреклонността и национално героичната символика на Балкана. Впоследствие тази връзка
непрекъснато се утвърждава чрез метафоричното съотнасяне на защитниците с върха, със скалите, с
канарите: “героите наши като скали твърди”, “вълните намират канари тогаз”. Силата на волята
убедително се слива с конкретната образност на планината, а хаотичната безличност на врага – с
образност, която внушава неговата нравствена малоценност.
д/ картината на битката:
- изградена е хиперболизирано; представена е като буря: “Горските долини / трепетно повтарят на
боя ревът”. Като че ли хора и природа се сливат, за да се унищожи злото и да се замени с нов, по-
добър порядък.
- драматизмът на сражението е внушен чрез засилена употреба на глаголи – “налитат”, “падат”,
“мрат”, “идат”, “бягат” – те подсилват динамиката, ожесточението на сражението. Вазов избира най-
драматичния момент от битката, когато малобройните дружини осъзнават численото превъзходство
на врага, но не се отказват от боя, защото са водени от неистовата воля за свобода и победа. Окриля
ги призивът на генерал Столетов: “Млади опълченци,/ венчайте България с лаврови венци!/ На
вашата сила царят повери/ прохода, войната и себе дори!”. Стиховете съдържат мотива за
невероятния героизъм на опълченците – чувството за дълг към Родината, който в този момент може
да бъде изпълнен единствено с цената на саможертвата. Само ако опълченците защитят върха,
отечеството им ще получи лавровия венец – символ на победа и слава. Синовното чувство на героите
е подчертано и чрез персонификацията на родината: “България цяла сега нази гледа,/ тоя връх висок
е: тя ще ни съзре”. “България цяла”от последната ода на “Епопеята” е израз на българското
единомислие и единодействие; представя общото състояние на духа – готовност за саможертва в
името на свръхидеала – отечествената свобода. “О, геройски час!” – е Вазовото обобщение на
българската всеотдайност, която превръща всички твърдения за даром получената свобода в
недостойни клевети. Самоотвержеността на опълченците за втори път е сравнена с достойната гибел
на спартанците: “Те ще паднат, но честно, без страх-/ кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса”.
Сравнението е израз на Вазовата патриотична гордост от достойната защита на националната чест.
- напрежението на битката в средищната част непрекъснато нараства. След призива на Столетов
опълченците посрещат поредния последен пристъп на враговете с чувството, че не им остава друго
освен “до крак да измрът/ пред цяла вселена, на тоз славен рът”. И когато се свършват и последните
им средства за борба, настъпва кулминацията: “Няма веч оръжье! Има хекатомба!/ Всяко дърво меч
е, всякой камък бомба.../ “Грабвайте телата!” – някой си изкряска/ и трупове мъртви фръкнаха
завчаска”. Духовната сила на опълченците в кулминационния момент одухотворява, съживява
мъртвата материя – камъните и дърветата. Одата достига до най-потресаващата среща на живота и
смъртта – възкръсват мъртвите, “живи и умрели” се сливат в един устрем. Поробителите са обзети от
недоумение, от страхопочитание: “турците тръпнат, друг път не видели/ ведно да се бият живи и
умрели”. Вазовата метафора “ведно да се бият живи и умрели” е израз на апокалиптичното, странно-
прекрасното в нечовешката воля на българите да бъдат свободни.
- в този краен миг на извисяването, но и на погрома /“Йоще миг ще падне заветният хълм”/
неочаквано настъпва обрат – “Изведнъж Радецки пристигна със гръм”. След страшната неизвестност
между живота и смъртта идва известното – неизбежната победа в сражението. Изложението рязко е
прекъснато – изказът замлъква задъхан, обезсилен от величието на разказа. Творбата е достигнала
своя апогей, отвъд който никаква емоционална или духовна сила не може да добави нещо повече.
Текстът остава “горе” – при победата на духа, на волята за свобода и готовността за саможертва.
Най-важното е доказано – българите са храбър, свободолюбив и достоен народ, който заслужава
преклонение, а не презрение.
6. Лирическият епилог – одата завършва с образа на Балкана – символ на народната памет.
Неговите бури ще препращат в самата вечност спомена за Шипченския бой – “от урва на урва и от
век на век”. Те изравняват опълченците със славата, която заслужават единствено героите, защитили
на дело националната чест и достойнство. Националното окончателно се съизмерва с
общочовешкото, защото паметта на безкрайното време е най-достойната мяра за подвига на духовно
свободния човек.
 “Българският език” – Иван Вазов

1. Творческа история – Стихотворението “Българският език” е написано през 1893г., като в бележка под
текста поетът сам посочва конкретния повод за неговото създаване: “Написано в ответ на единодушните
почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците,
които пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите
българи”. Творбата звучи като полемика с тези твърдения, художествената цел на поета е да докаже
тяхната несъстоятелност и то точно във време, когато на българския народ, извоювал наскоро своята
независимост, е нужна вяра в националните ценности, чувство за чест и достойнство.
2. Темата на стихотворението е заявена още чрез заглавието – българският език. За Вазов като
продължител на възрожденските идеи езикът е едно от измеренията на националното. Заедно с историята,
земята, природата, героите той е ценност, на която се опират възрожденските творци, за да защитят идеята
за родното.
3. Структура на текста:
а/ Текстът е изграден на принципа на антитезата. Представени са две контрастни позиции – на лирическия
говорител, който защитава и прославя езика, и на хулителите, които отричат достойнствата на българското
слово. Тезата на отрицателите е разкрита в средищната част на творбата /в четвърта, пета и шеста строфа/;
позицията на лирическия говорител е разгърната в началните и в крайните строфи – тя “поглъща”
отрицанието и превръща стихотворението в апология – в силно емоционална възхвала на езика. В жанрово
отношение текстът придобива характеристиките на ода.
б/ Стихотворението е изградено и като диалог на лирическия говорител с езика. Творецът се обръща към
него като към живо същество, одухотворява го. Обръщенията придават усещане за съкровеност на
връзката между поета и родното слово. Говорейки на езика, той всъщност говори за него и чрез
определенията, с които го назовава, изгражда представа за родната реч.
4. В първите строфи на творбата преобладава прославата. Четири от стиховете започват с думата “език”-
анафората съсредоточава вниманието на читателя върху езика, откроява неговата значимост. В началото
на текста езикът е представен като неделима част от националната история и националната памет: “Език
свещен на моите деди,/ език на мъки, стонове вековни”. Той е свещен, защото е завещан от дедите и е
запазил жива българската традиция, въпреки изпитанията, на които е подложен народът страдалец. Езикът
е носител и на родовата връзка: “език на тая, дето ни роди”. Образът на майката подсилва идеята за
съкровената, изначална връзка на човека с родното слово. Чрез него всеки познава корените си, миналото
си, без което не може да изгради настоящето и бъдещето си. Така още в началото на творбата езикът е
отъждествен с всичко българско /род, памет, минало/; извисен е като една от светините на националното.
Прославата на езика е осъществена и чрез епитетите в инверсия “език свещен”, “език прекрасен”, които
означават най-високата степен на ценност.
5. С втора строфа се въвежда темата за “охуления език” и се очертават двете позиции – на възхвалата и
отрицанието чрез контраста “хули гадки” – “звуци сладки”. В четвърта, пета и шеста строфа диалогът се
преобразува в полемика.
а/ Полемичната част на текста разгръща образа на хулителите. Те са отчуждени от родното слово, не могат
да разберат и оценят красотата и звучността на езика. Нападките им са окачествени като “позор”, “думи
кални”. Хулителите са изобличени чрез образа на калта – в символен план тя бележи най-ниската степен
на аморалността, на човешкото падение. Отрицателите са обединени в “хор”, който обаче не възпява, а
принизява езика: “и чуждите, и нашите във хор,/ отрекоха те, о , език страдални!”. Възмущението на
лирическия говорител е насочено не толкова към “чуждите”, колкото към “своите”, към българите, чието
отношение към езика е равносилно на национално предателство.
б/ Обвиненията на хулителите поетът отхвърля с риторични въпроси: “кой те не руга и кой те пощади?”,
“Разбра ли някой...?”. Чрез тях собствените му твърдения звучат по-въздействащо и по-убедително. В
защита на родната реч той привежда като доказателства качествата на езика – “хубост”, “мощ”, “размах”,
“изразитост”. Подбраните думи и словосъчетания изграждат представа за красота, сила, мелодичност.
Звучността на езика е доказана и чрез алитерации и асонанси – “звънлива”, “гъвкава”, “жива”; “разкош”,
“размах”, “изразитост”. Метафората “руйни тонове” подсилва усещането за сила, жизненост, енергия, а
думата “разкош” обобщава идеята за богатството, ценността на българската реч. Утвърждавайки
качествата на езика, творецът опровергава недостойните обиди.
в/ Позицията на отрицателите е силно иронизирана: “Не си можал да въплътиш във теб/ създаньята на
творческата мисъл!/ И не за песен геният ти слеп - / за груб брътвеж те само бил орисал!”. Чрез иронията и
преизказните глаголни форми лирическият говорител подчертава своето несъгласие с отрицателите и
принизява тяхната позиция към езика, обявява я за нелепа, несъстоятелна. Неспособността на хулителите
да почувстват и оценят красотата на родния език ги превръща в духовни слепци, отчуждени не само от
българското слово, но и от българската душевност. Защото според Вазов езикът е най-яркият белег за
духовната сила на една нация, за способността й да брани собствената си идентичност.
г/ В полемичната част на стихотворението чувствата на лирическия говорител са в градация. Гневният
патос достига своята кулминация в шеста строфа, която отрича обвиненията на хулителите, че езикът е
недостоен да създаде “песен” – да се превърне в поезия, в творчество. Тези обвинения са наречени
”ругателство ужасно”, “низка клевета”. Експресивните епитети подсилват възмущението на твореца, той
става обвинител и съдник. Позицията му е открито заявена чрез аз-форма: “Туй слушам се, откак съм на
света!”. Изразяването в 1л. ед.ч. разкрива активното отношение на поета към езика; хулите на
отрицателите са негова лична болка и тревога. Творецът ги възприема като клевета срещу “всичко мило
нам и родно”, като отрицание на националната идея, която той пламенно защитава.
6. Обвързаността между езика и поета се разкрива и в последните две строфи на стихотворението, в които
творецът изрича своя обет към българското слово.
а/ Междуметието “ох”, с което започва всяка една от строфите, подсилва личната болка, страданието от
хулите към родната реч.
б/ Със силата и възможностите на самия език се осъществява интересна трансформация: “Ох, аз ще взема
черния ти срам/ и той ще стане мойто вдъхновенье”. Понятията “срам”и “вдъхновение” са антитезни – на
разбирането за грубостта на езика се противопоставя възприемането на словото като достойно за
поетическа прослава. Лирическият говорител превръща охуленото слово в оръжие; оказва се, че неговият
блясък, неговата красота могат да имат и наказваща сила: “и с удара на твойта красота/ аз хулниците твои
ще накажа”. Действителните възможности на езика са подчертани чрез синонимните изрази “чистий
бляск”, “светли звукове” – образите на светлината и чистотата утвърждават идеята за словото като
носител на доброто, прекрасното, святото.
в/ Финалните строфи на творбата осмислят защитата на езика като свят дълг и отговорност към
бъдещето /затова и глаголните форми са в бъдеще време/. Творецът изрича своя обет: “и в светли звукове
ще те предам/ на бъдещото бодро поколение”. Той възприема себе си като посредник между времената;
чрез творчеството си ще пренася истинската стойност на езика.
г/ Чрез противопоставянето “хулниците твои” – “бъдещото бодро поколение” в последните строфи на
текста се изгражда антитезата настояще – бъдеще. По този начин отрицателите на езика са представени
като временно, преходно явление, а посланието на текста е отправено към бъдещето и към младите
носители и пазители на българския език.
 “Елате ни вижте”

1. Вазов изживява болезнено негативните процеси в националното пространство след

Освобождението. С горчивина осъзнава, че високите ценности на Възраждането, както и
традиционните морални норми в новото време са разколебани и маргинализирани.
Материалната амбициозност, вглеждането само в собствената изгода, безпринципният
стремеж за власт заемат най-високо място в йерархията от социални ценности. Липсва
високоетичен обществен идеал, чрез който личността да утвърди не само своето достойнство,
но и достойнството на колектива. Воден от убеждението, че поетът трябва да бъде “син на
своя народ и на своето време”, Вазов осмисля творческата си мисия като нравствена
отговорност пред народа и потомците. Чрез редица творби, изобличаващи безнравствеността
и бездуховността на епохата, той поставя началото на нова линия в българската литература –
критичното вглеждане в съвременната действителност. Тревогата от случващото се в “новата
земя” ражда критическия патос на текстове като “Линее нашто поколение”, “Апатията”,
“Пустота”, “Елате ни вижте”, “Практическият человек”. Още в заглавията, а след това и
в самите текстове, се откриват повтарящи се знаци на времето – мрак, застой, бездуховност.
Възрожденската представа за българския рай в тези творби се заменя с представата за
българския ад.
2. В стихотворението “Елате ни вижте” образът на следосвобожденска България,
развенчан и депоетизиран, се идентифицира с картина на всеобща бедност, нищета.
Народното множество е подвластно на Злото; изоставено и безпомощно, то е обречено на
материална лишеност и духовно оскотяване. Единният възрожденски образ на родното е
разполовен – на екзистенциалната безизходност на обикновения човек е противопоставена
“ситостта” на неговите управници, чийто поведенчески модел се ръководи от
безотговорността, бездействието и самозабравата.
3. Заглавието, което е повторено в края на всяка строфа , звучи като своеобразен призив
от страна на множеството за съпричастие. Отправен е към властниците; тонът е колкото
молитвен, толкова и императивен. Призивът настоява за разбиране, за осъзнаване на
човешката драма, която обезсмисля съществуването, превръща го в хаос, в небитие.
4. Първата строфа е изградена върху мотива за пътуването – лирическият говорител
преброжда периферни, маргинални пространства, в които става свидетел на “плачевни”
картини на бедност и неволя. Хората обитават кръчми, хижи, бедни жилища – в назоваването
на топосите отсъства домът, защото той е загубил изконните си стойности да бъде уют, лоно,
да подслонява човешки значими неща. Сакралният патриархален дом се е превърнал в грозно
място, наподобяващо подземния ад. При изображението на картините са използвани само
съществителни и прилагателни имена, които подчертават застиналостта на битието, неговата
статичност: “Под – гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,/ тъмничен въздух; в полумрак
потопени/ човеци и дрипи...”. Човешкото е обезличено, изгубило е своето божествено
подобие – булките са “набърчени”, децата – “застарели”, а стопанинът е уподобен на скот
(“На също гноище лежи скот и стопан, духовно сближени”). Натуралистичните детайли и
гротесковото уподобяване подсилват внушенията за безсъдържателност на битието, за
деградацията на човешкото – то е сведено до първичното, примитивното. Животът в
периферията е трансформиран в елементарен опит за оцеляване: “къс ръжено тесто в
пушливо огнище/ загрява се там за гърла изгладнели”. Травестиран е сакралният образ на
хляба, преобърнат е и образът на огнището като средище на семейната любов и единството.
5. Текстът назовава директно причините за страданието: “Зла бедност! Неволя!”.
Бедността придобива алегоричния образ на “гост постоянни”, тя е изравнена със злото,
което не пропуска в бедното жилище радостта, смеха, песните. Нищетата лишава човека от
емоционалност, от духовност; най-горчивата констатация на лирическия говорител е:
“Човекът словесни паднал е до скота”. Следствия на нищетата са болестите, смъртта;
животът бавно “гасне”; светлината на надеждата е погълната от “дълбока нощ”. Епитетите в
инверсия “гост постоянни”, “бедност вековна”, както и наречието в стиха “И вечно труд
тежък и пот непрестанни” представят страданието в низините като постоянно, непреходно,
подсилват усещането за безизходност, безперспективност.
6. Очертал картината на зловещата бедност, в следващите строфи Вазов насочва погледа
към другия свят – на властващите. Техният образ е изграден на принципа на контраста.
Пространството, което обитават – палатите – е антитеза на “селското бедно жилище”; негови
характеристики са покоят, охолството, сигурността. Самите управници са представени чрез
иронични, дори саркастични назовавания – “мъдри велможи”, “богато платени”, “сити”.
Безкрайно отдалечени от социалната периферия, самозатворени в своя охолен свят,
властващите отказват да провидят безпомощността на малкия човек. Както в редица свои
разкази, посветени на следосвобожденската действителност, така и в “Елате ни вижте”
авторът изобличава драстичното разминаване между думите и делата на управниците –
“шумът” и “фразите” са маска, зад която са укрити безотговорността, безскрупулността и
егоизмът. И въпреки изказаната надежда за освестяване в последната строфа (“Тогаз за
народа се бихте смислили/ и срам, угризение бихте сетили”), цялостното звучене на текста
налага по-скоро идеята за невъзможното спасение на обикновения човек от злата му участ.
7. Стихотворението “Елате ни вижте” може да бъде определено като гражданска
елегия. В него Вазов разкрива разединението на българската общност, оформянето на
социални полюси, между които сближаването е невъзможно. В следосвобожденска България
утопията за единен национален свят не се е състояла. За обикновения човек, останал под
игото на бедността, робството на миналото не е преодоляно. Унищожаването на съзнанието,
непрогледната слепота, убиването на духа е най-тежкият грях на бедността. Този грях е
разпознат като вина на властимащите в нова България, които остават безразлични към
участта на собствените си сънародници.
 “Линее нашто поколенье”

Следосвобожденската действителност провокира у Вазов тревожни размисли за разминаванията

между възрожденските мечти и очаквания и ставащото в следосвобожденска България. След
опиянението от свободата идва отрезвяващото прозрение за изчезването на романтичните пориви,
на героиката на миналото. В стихотворенията си, посветени на следосвобожденската
действителност, поетът констатира, че “нов кумир” е заменил идеалите и “разчетът владей, не
духът”(“Пустота”). Усетът за криза на ценностите, за разпадаща се приемственост между “вчера” и
“днес” ражда критическия патос и на стихотворението “Линее нашто поколенье”.
Написана през 1883 г., творбата проблематизира съхраняването на ценностите, завещани от
миналото, и отправя послание, че липсата на идеал е пагубна за нацията. Идеалът е единственият
залог за достойно бъдеще. Лирическият говорител встъпва в ролята на пророк, той оповестява
нравствени истини, чрез които се опитва да изведе племето от мрака на застоя към светлината на
развитието.
Началният стих, който служи и за заглавие на гражданската елегия, въвежда мотива за
поколението, което е загърбило отговорността си към миналото и бъдещето. Първите две строфи
очертават контурите на един застинал свят, отъждествен с небитието: “навред застой, убийствен
мраз”. Застоят и мразът асоциират пустотата, смъртта; идеята е потвърдена и чрез метафората на
линеенето, изразяваща бавното умиране. Бездуховността на новото време е обобщена чрез
поредица отрицания: “ни топъл луч, ни вдъхновенье/ не пада върху нас”. Линеещото поколение е
лишено от разум (“не мислим твърде”) и от позитивни емоционални нагласи (“спокойно бият тесни
гърди”). Темата за безсъдържателния живот е доразгърната и чрез мотива за безпътицата: “посока
няма в наший път”.
Ако първите строфи са издържани в “ние” – изказ (лирическият говорител се приобщава към
поколението, споделя общата вина за безсмислието), то в следващите интонацията и гледната
точка се променят. Лирическият говорител се дистанцира от адресата, превръща се в съдник, чийто
гняв трябва да върне загубилото ориентир племе в правия път. Стиховете зазвучават призивно:
“Стресни се, племе закъсняло!/ Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!”. Поставя се въпросът за завета
– задължителен за приемствеността, припомня се отговорността на всяко поколение към бъдещето
на нацията. Чрез поредица риторични въпроси е изразено становището, че пътят на общността не е
приключил, а пред поколението стоят “задачи славни”, от решаването на които зависи съдбата на
отечеството.
Последните две строфи осъществяват нов обрат – гневът е смирен, лирическият говорител
изрича своята молитва към Бога: “Недей оставя, мили боже,/ без лампа твоя свет олтар...”. Чрез
библейска образност е извисен идеалът, отъждествен е със светлината – изражение на доброто,
прекрасното. Идеалът е сдвоен и с вярата и надеждата – непреходните ценности, които придават
смисъл на битието. Анафоричното повторение в стиховете от предпоследната строфа и градацията
пораждат усещане за молитвено заклинание, за извисяване на лирическия аз в упованието, че
мракът на безпътицата ще бъде преодолян от светлината на идеала. Молитвата е ритуално
действие с духовно сродяваща сила – тя е израз на Вазовата вяра в бъдещото единение на
общността в едно братство с обща цел и идеал.
 Природата в лириката на Вазов
“Отечество любезно, как хубаво си ти!”, “При Рилския манастир”

І. Природата в лириката на Вазов – темата за природата – разгърната в стихосбирките “Поля и

гори”, “Звукове”, “Скитнишки песни”, “Под нашето небе”; две тенденции:
- природните красоти като същностен национален символ; образът на българската земя рай – основа
за национално самочувствие и самосъзнание; природата – натоварена с морални стойности, тя е
специфично българска, уникална;
- пантеистичен модел на природата – видяна като вечно тържествуващо божество; коректив на
човешкото общество – средище на хармония, съвършенство и чистота (романтическият конфликт
природа-цивилизация)
ІІ. “Отечество любезно, как хубаво си ти!”:
1. Заглавие – въвежда образа на родината, отъждествява я с хубостта; възклицание, което
изразява възторга, преклонението на лирическия говорител.
2. Първите три строфи – възхвала на отечеството; изгражда се образът на земята рай
(красота, богатство, плодородие); обобщен пространствен поглед в първа строфа –
хоризонтално измерение – “весели долини”, “земята пълна с цвете”, и вертикално измерение
– “небе безкрайно”, “планини гиганти”, “небето със брилянти”; динамични картини (“Как
твоите картини меняват се омайно!”) – открояват разнообразието на природния свят; във
втора строфа чрез риторичен въпрос красотата, пъстротата и богатството на родното са
съпоставени с чуждите земи; българското е откроено като уникално, неповторимо; доказано е
неговото превъзходство; изобилието, благодатта са разкрити чрез изброявания (“хляб, свила,
рози, нектар, цветя, плодове”); образът на трендафила (розата) е опоетизиран като измерение
на природната красота (Вазов продължава възрожденската традиция – Л. Каравелов –
“Българи от старо време”), + пътеписа “Розовата долина и Тунджа” – превръща розата в
национален символ; трета строфа – силен емоционален израз на любовта към Отечеството
(междутекстови връзки с “Хубава си, моя горо” на Каравелов); въображаемо пренареждане на
вселенското – раят – преместен на Хемус; българското като свещен център на света.
3. Четвърта строфа въвежда антитезата – на прекрасната родина са противопоставени
чужденците, които я обитават; границата, очертана между родната земя и чуждите земи в
предходните строфи, сега се премества вътре в пределите на отечеството; оказва се, че
красотата на природата е странно невидима за българския човек, който като че ли сам се е
прогонил от рая; възмущението на лирическия говорител – насочено към слепотата на
съвременниците, към неосъзнаването, непознаването на ценностното; във финалната строфа е
посочена и причината за чуждостта между родината и децата й – нуждите на бита са
изместили нуждата от идеал; текстът е своеобразен упрек към сънародниците, че природната
хубост не достига до сетивата, че прагматизмът ги е превърнал в чужденци в собствения им
прекрасен свят; за Вазов изгубеният усет за красотата на родното е криза на нравствеността,
самообричане на празно, безсмислено съществуване.
4. При изграждането на стихотворението поетът използва различни средства за прослава
и за противопоставяне. Чрез метафори, риторични въпроси, рефрени е утвърдена идеята за
прекрасното отечество; чрез горчиви констатации е отречена духовната слепота,
равнодушието към родната хубост. Текстът защитава тезата, че България е територия на
идеалното, призовава към осъзнаване на Родината като свръхценност, чрез която може да се
постигне единството на общността.
ІІІ. “При Рилския манастир” – текст, в който двата символични модела – за родната природа и за
божествената, космическата природа – се сливат; идеята е зададена още чрез заглавието – Рилският
манастир е конкретен национален топос, но и внушава представата за святост, за духовно измерение
на битието; в стихотворението природата е възпята като първичен свят, но и като Космос – необятен,
вечен свят; творбата може да се определи като своеобразна духовна автобиография на лирическия
човек.
1. Природата като изражение на българското – конкретен определител в заглавието;
конкретно назоваване на планината и върховете – Рила, Еленин връх, Бричебор, Царев връх;
Вазов следва възрожденската традиция, като създава един обозрим образ на родното.
2. Планината като символ – в митологично-библейската традиция е височина и център –
свещено средище, високото място, на което може да се изкачи човекът, за да общува с
божественото; в текста придобива характеристиките на свещен храм – “свещен отраден
мир”, “пустиня горска, свята”; свързва се с чистотата, тайнството, вечността.
3. Планината като дом за лирическия субект – идея, внушена чрез рефрена “Сега съм у
дома” – придобива и значенията на лоно, уют, топлина; нейната прегръдка е отъждествена с
прегръдката на майката – “Природата отвред, кат майка нежна съща,/ навява ми песни,
любовно ме прегръща”.
4. Лирическият човек:
а) за него общуването с природата е своеобразен катарзис, тя възвръща духовното му равновесие
(“Духът ми се цери след жизнената битва”) ; лирическият Аз има сетива за красотата,
чистотата, съвършенството; и в този текст природата е коректив на човешкото общество,
противопоставена е на цивилизацията (“Световните злини, тревоги са далеч”); цивилизацията е
видяна като пространство на страстите, на тленното, преходното; природата е “нов живот”,
притежава силата да пречиства и облагородява; в нейния свят човекът преоткрива доброто у себе
си, постига блаженството на невинността – “усещам се добър, почти невинен веч”;
б) единението с природата се превръща и в поетическо вдъхновение за лирическия Аз; той
преоткрива своя “идеал величествен и прост”; възвръща способността си да се вслушва в
тайнствените гласове на всемира, да разчита природните знаци; пантеистичното съзерцание
провокира неговото преклонение, благоговение: “Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!/
Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!”;
в) достигнал до прозрението за божествената същност на природата, за нейното вечно величие,
лирическият Аз изказва и своя избор: “тук бих желал да тлея -/ под горский вечен шум.../ да
имам гроб, подир живот-синджир теглила,/ в величествените обятия на Рила”; най-
съкровеното човешко желание, свързано с преминаването във вечността, е предопределено от
дълбоката близост с природата; нейната прегръдка ще приласкае човека и в смъртта, за да
съхрани постигнатата хармония между неговия дух и света.
 “Дядо Йоцо гледа”
Иван Вазов

1. Особености на Вазовия разказ:

а/ ярко събитиен характер на сюжетите /разказва случки, станали неща/; разказът следва една проста
и ясна логика – логиката на случката, така както е протекла тя обективно;
б/ непрекъснато съотнасяне на героя с времето; героят интересува Вазов преди всичко като явление
на епохата;
в/ разказите, както и другите творби на Вазов, са “свидетелства на епохата”, на времето; мисията на
Вазов – да бъде “свидетел и съдник на епохата”; съзнателно търсено чувство за историческия
момент, за достоверност;
г/ силно авторово присъствие; авторски текст от 1 л. – уводи, отстъпления, коментари, забележки;
често напуска тона на анонимния повествовател и заговаря от свое име; случаи на директно
обръщение на автор към читател /морализаторски характер/;
д/ разказвачът – очевидец и тълкувател на видяното;
е/ старателно разчленяване на епизодите /фрагментарност на разказа/; всеки дял представлява
завършено и относително самостоятелно цяло, със свой събитиен център, със своя емоционална
атмосфера; тази постройка получава и графичен израз /части, обозначени с римски цифри или
звездички/;
ж/ моралният критерий в разказите – обърнат назад, грижата му е повече “охранителска” – Вазов
отстоява съхраняването или възкресяването на добродетелите от миналото.
2. Заглавие на разказа:
а/ дядо – следва се архетипът на стареца = опит, мъдрост, достолепие; носител на традицията, връзка
между поколенията и времената; насочва към връзката минало – бъдеще, която ще бъде изразена
чрез героя;
б/ “гледа” – насочва към мотивите за гледането и виждането:
- гледането е протяжен акт, който акцентува върху дистанцираността на субекта от
възприеманите обекти /синонимни понятия – наблюдение, външно опознаване/;
- виждането се свързва с реакцията, с преживяването на индивида по повод гледането;
виждането е краткотраен, но много активен момент;
- общият вход, чрез който се осъществява преминаването от едното състояние в другото –
очите – най-чувствителната граница между човешката субективност и света извън нея.
3. Жанрови и композиционни особености – стройна и логична постройка; следва хронологията на
събитията; образът на героя се разгръща в отделни, ярко обособени и графически отделени епизоди,
подредени в градация; авторовата реч – играе организираща роля между моментите и изяснява
идейния замисъл; авторът се идентифицира и с двете противоположни гледни точки в текста; в
началното встъпление изказът е “ние” – разказвачът се приобщава към дочакалите свободата, но
останали равнодушни към нея; въплъщава една сложна емоционалност – преплитат се
противоречиви чувства – радост от осъществения национален идеал и болка за онези, които не са го
дочакали; в същинската част разказвачът се дистанцира от съселяните на дядо Йоцо и същевременно
се идентифицира с неговата позиция чрез активно съпреживяване с героя.
4. Време и пространство:
а/ време - разположено на границата на две епохи – предосвобожденската и следосвобожденската;
граничността е функционална за противопоставянето на високите възрожденски идеали и
непълноценното им осъществяване в новото време; миналото – нравствен коректив на настоящето;
б/ пространството – затънтено селце, горе в планината /“глухо и далечно село”/; затворено,
изолирано пространство, останало извън националния и социалния живот; пътят до селото е труден,
затова и свободата, прогресът все още не са стигнали дотук; липсват държавните институции: “В тия
няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше; даскал нямаше, защото нямаше
школо; поп нямаше, защото нямаше черква; стражар не стоеше, защото нямаше община...”;
държавата е непроявена, отсъстваща; животът е безсмислен, равнозначен на небитие; нарушена е
диалогичността между хората, общуването им се изразява в “крамоли и глъчки”; те са с накърнена
сетивност и духовност, загубили са способността да ценят българското;
5. Противопоставянията в текста:
а/ опозицията дядо Йоцо – неговите съселяни:
- още в началото той е отделен от другите, въведен е чрез противоположния съюз “обаче”:
“Имаше обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната борба и който
възкръсна, не – а можа да изпита удивлението на един възкръснал при вида на освободена
България”; повторено е числителното “един”, което има смисъл на “единствен”; многократно са
повторени и личните местоименни форми, които подчертават персоналността – героят е
откроен от безличната маса;
- духовната безсъдържателност на селското живеене е противопоставено на активната,
диалогична позиция на дядо Йоцо; той е питащият човек – от употребените в текста 22 фрази
на героя 13 са въпросителни изречения; въпросите на дядо Йоцо следват неговата вътрешна
потребност да познае и “види” новото; ключовият му въпрос е: “Де българското?” - изрича го
под сянката на старите церове, съхранили родовата памет през столетията;
б/ сюжетните фрагменти в разказа редуват случване – неслучване, монотонност – активност,
синонимни на основното противопоставяне живот – смърт /дядо Йоцо е на границата между тях, по
протежение на целия разказ той обитава този неустойчив топос/; на граматическо равнище тези
редувания се осъществяват чрез глаголните форми – монотонността, безвремието, убогото
животуване на селцето са предадени чрез минали несвършени глаголни форми /те подчертават
протяжността, безсъбитийността/; епизодите на случванията, на събуждането от душевната летаргия
са разказани в минало свършено време – те открояват раздвижването, промяната; опозиции се
откриват и на лексикално равнище – от една страна, са наречията за повторителност “пак”, “все” и
определенията “същите”, “еднообразни” /обобщават скучното битие, еднообразието/, от друга
страна, са словосъчетанията “един път”, “един ден”, които придават рязкост, внезапност на
случванията, подчертават еднократността, различността;
в/ в творбата си Вазов използва и символната романтическа опозиция мрак – светлина /във
възрожденския дискурс тя е синонимна на робство-свобода, сън-пробуждане, слепота-проглеждане/;
творбата изравнява пасивното живеене с мрака, със смъртта /най-вече чрез метафората “тъмните
умове на тия тъмни хора”/; светлината озарява виденията на българското – във въображението на
дядо Йоцо образът на българския началник-паша “светеше като зарист блясък, като ясна звезда в
тъмна нощ” /след първата “среща” с българското/; “...някъде в дълбочините на душата му едно
слънце изгрява и осветлява всичко...” /след втората “среща”/; железницата си представя като
“чудовищен крилат змей, който пуща пламък” /след третата “среща”/; чрез образа на светлината
въображението на слепия старец пресътворява мрака на робския хаос в подреденото измерение на
националния космос.
6. Срещите на дядо Йоцо с българското:
а/ като човек на миналото дядо Йоцо носи българското в себе си като “неугасен таен копнеж”; в
робското време свободата е блян, идеал; сега, в новото време обаче, Вазовият герой се нуждае от
видимостите на свободата – тя трябва да се въплъти в нещо, да стане осезаема, докосваема; текстът
проследява превръщането на символното в предметно:
- силно емоционални са реакциите на дядо Йоцо при срещата с околийския началник –
той стои “в смирено положение, с наведена беловласа глава” /преклонение, благоговение/;
силен акцент е поставен върху жестовете му – “побара сукнения ръкав, похвана медните
копчета...попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на рамената му”; еполетите на
началника са материално осезаемата форма на ценността – дядо Йоцо ги целува, изричайки:
“Господи, видох!”;
 - сходна е реакцията при срещата с войника – “па му бара дебелия шинел, копчетата,
фуражката, хваща сабята и я целува”; сабята е вещта, която представя силата на българската
войска, защитаваща свободата;
- най-силни са чувствата, породени от новината, че българи ще строят железницата в
клисурата на Искъра /предадени са чрез метафорично сравнение – слухът “разтресе като с чук
душевната му летаргия”/; дядо Йоцо е поразен, смаян, душата му се изпълва с гордост –
“българска ръка сечеше планините, български ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”;
б/ текстът проследява срещите в градация – така постепенно се гради в съзнанието на дядо Йоцо
образът на Нова България, държавността с нейните устойчиви форми; при назоваването на
измеренията на българското парадоксално се съчетават български с турски думи – “български
паша”, “български сарай”, “български талим” – те са знак за необичайното, за “чудосиите” на
свободата, но са и сигнал за мъчителното, небезпроблемно пътуване на довчерашния турски поданик
от езика на чуждостта към автентично българското.
7. Мотивите за слепотата, детското, лудостта:
а/ слепотата – насочва към първообразите на пророците и ясновидците, на праотците /Яков, Тирезий,
Омир/; тя символизира способността за същинско виждане, за проникновение; дядо Йоцо е сляп за
бита, за отсъствието на промяна в политическия статус на нацията, но той вижда идеалното,
мечтаното; прониква в абсолютната ценност – свободата, отвъд несъвършенствата и деформацията
на следосвобожденската действителност /”Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам”/;
б/ старецът слепец се слива с детското в прозрението познание; “детинската радост” от българското е
израз на душевната чистота, невинността; слепотата и детската незлобивост са запазили “като с
броня душата му” от разочарованията на окатите от тъмните страни на новото време; затова и
повествователят го облажава: “Честит слепец!”;
в/ лудостта – за другите дядо Йоцовите радости са неразбираеми; махащият от скалата старец
предизвиква въпросите: “Кой е този човек...Някой луд?”; лудостта бележи различието; героят е
свързан с тъжната възрожденска констатация “свестните у нас считат за луди” /Христо Ботев/.
8. Мотивът за чудото – елемент е от механизма на сакрализация; разгърнат е на лексикално
равнище – “слуша чудосиите”, “белия божи свят, чудесно хубав”, “чудосии над чудосиите”, “да се
чуди и мае човек”; преплетен е с мотива за проглеждането /”Господи, видох!”/; в схемата на
чудесното е вписан митологичният образ на змея /железницата, която разгласява “силата, славата и
напредъка на свободна България”/; чудото протича и защото е затворено между две чудеса – дядо
Йоцо внезапно ослепява в началото на разказа и ненадейно умира на скалата в края; скалата като
топос извисява героя – той е над ежедневното, битовото, профанното; осмисля новото, свободата от
позицията на “другия бряг”, на вечното; скалата е символ на непреходното, неизменността; тя се
свързва и с чудесното, божественото /скалата в пустинята, от която бликва животворен извор –
Мойсей/; финалът на текста завършва мита за вярата и любовта към българското, а героят се
превръща в един от най-ярките Вазови символи на българската духовност – на родолюбието,
всеотдайността и националните добродетели, които според Вазов единствени могат да осъществят
свързаността между миналото и бъдещето на нацията.