ИВАН ВАЗОВ

/1850 – 1821/

І. Епоха
Вазов живее и твори в рамките на две епохи – епохата на Българското
възраждане и първите години след Освобождението.
ІІ. Жизнен път
* Роден на 27 юни 1850 г. в Сопот в патриархалното семейство на търговеца
Минчо Вазов
*Майката Съба Вазова формира у него интереса към художествената литература
*Учи в сопотското класно училище, през 1865 г. постъпва в калоферското
училище, където главен учител Ботьо Петков.Чете произведенията на Пушкин и
Лермонтов в богатата училищна библиотека
*През 1868 г.Вазов отива в Пловдив по настояване на баща си, за да се заеме с
търговските му дела. Минчо Вазов е недоволен от увлечението на своя син по поезията,
но Съба Вазова го покровителства и насърчава да твори.
* През 1870 г. е изпратен в Олтеница /Румъния/ при чичо си, който е търговец. В
средата на 1871 г. Вазов избягва от Олтеница и прекарва няколко месеца с хъшовете в
кръчмата на Никола Странджата в Броила.
* По-късно става учител в Мустафа паша /Свиленград/.
* Отива в Перник, където работи като преводач на френски инженер,
ръководител на строежа на железопътната линия София – Кюстендил.
* През1874 г. се завръща в Сопот. Става член на революционния комитет.
* Установява се в Букурещ. Пише стихосбирките “Пряпорец и гусла” и “Тъгите
на България”
* През Руско-турската война Вазов е писар на свищовския губернатор Найден
Геров. Създава стихосбирката “Избавление”.
* След Освобождението заминава за Берковица, където става председател на
Окръжния съд. Пише поемата “Грамада”.
* Заминава за Пловдив.Редактор е на в. “Народний глас”. Издава списание
“Наука” /1881 – 1884/. Пловдивският период на Вазов е особено плодотворен в
творчески план.
* Поради гоненията на русофилите при управлението на Стамболов Вазов
напуска родината и заминава за Русия. През 1887 г. е в Одеса. Подтикнат от
носталгията по отечеството, творецът започва да пише романа “Под игото”.
* През 1889 г. се завръща в България и отпечатва романа си.
* през 90-те години на ХІХ в. са създадени едни от най-добрите Вазови разкази и
пътеписи /”Дядо Йоцо гледа”, “Една българка”, “Великата Рилска пустиня” и др./.
* През1895 г. тържествено е отбелязан 25-годишният творчески юбилей на Иван
Вазов, който е обявен за народен поет.
* От 1897 г. до 1 януари 1899 г. Вазов е министър на народната просвита.
* Иван Вазов умира на 22 септември 1922 г. в София.
ІІІ. Творчество – няма литературен жанр, до който да не се е докоснало перото на
твореца. Творчеството му е събрано в 22 тома.

Стихосбирки:

 Пряпорец и гусла (1876, издадена в Букурещ, свързана с Априлското въстание)

 Тъгите на България (1877)
 Избавление (1878)
  Майска китка (1880)
 Първи стихотворения (1870–1876)
 Стихотворения, печатани през 1877–1880
 Гусла (1881)
 Епопея на забравените (1881 - 1884)
 Стихотворения за малки деца (1883)
 Поля и гори (1884)
 Италия (1884)
 Сливница (1886)
 Звукове (1893)
 В лоното на Рила
 Скитнишки песни (Впечатления и усещания в Малката и Голямата Стара
планина) (1899)
 Под нашето небе (1900)
 Стихотворения, печатани през 1900–1910
 Под гръма на победите (1914)
 Песни за Македония (1913 - 1916)
 Нови екове (1917)
 Какво пее планината (1917)
 Люлека ми замириса (1919)
 Не ще загине (1919)
 Стихотворения, печатани през 1913–1921 г.

Романи :

“Под игото”, “Нова земя”, “Казаларската царица”

Повести:

“Митрофан и Дормидолски “, “Немили-недраги “, ”Чичовци” (Галерия от типове и

нрави български в турско време), “Нора”

Разкази: Пътеписи:

* “Повести и разкази” Т. 1 – 3 * ”Един кът от Стара планина”

* “Драски и шарки” Ч. І – ІІ * “В недрата на Родопите”
* “Видено и чуто” * “Великата Рилска пустиня”
* “Пъстър свят”
* “Утро в Банки”
Драми, комедии:

* “Хъшове”
* “Вестникар ли?”
* “Службогонци”
* “Борислав”
* “Към пропаст”
* “Под игото”
* “Ивайло”
* “Казаларската царица”
 Ако желаете да научите повече неща за Вазов, може да посетите следните
адреси:
www.slovo.bg/vazov/
http://litclub.com/
http://www.znam.bg/
http://liternet.bg/publish/vazov/
 Одата “Българският език” – защита на родното слово

1. Особеностите на Вазовото творчество и неговата специфика през

следосвобожденския етап.
Основен мотив в творчеството на Вазов е мотивът за любовта към родното.
Възхвала и защита на всичко свое определят патоса на Вазовите текстове. Но в
следосвобожденските творби на поета към възторга и опиянението от “своето” се
прибавят болката от потъпкването на националния идеал и гневът от
чуждопоклонничеството.
2.Първа публикация – стихотворението е написано през февруари 1883 г. и е
публикувано в стихосбирката “Поля и гори” /1884 г./
3. Творческа история – в бележка към стихотворението Вазов обяснява
конкретния повод за създаването му: “Написано в ответ на единодушните почти
тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от
чужденците, които пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях
повтаряха това и самите българи.”
· Езикът и вярата са фундаментът на науката, предпазил българската
народност от асимилация през петте века на чуждо владичество. Затова Вазов им
посвещава едни от най-забележителните си творби. На езика – това стихотворение, на
вярата – разказа „Една българка”.
4.Особености на жанра на одата – едновременно възхвалява и утвърждава.
5. Основни мотиви:
* свещеното майчино слово;
* връзката на езика с драматичната народна съдба;
* хулите на чуждопоклонниците; срамът поради клеветите;
* родното и чуждото;
* вдъхновението на поета, гражданската мисия на родолюбеца, отговорността
пред потомците;
* красотата и творческата сила на българската реч, светлината, блясъкът;
* бъдещето.
6. Непримиримостта на поета към потъпкването на националния идеал и
подчертава мисленето за езика като за същностен национален белег:
А. Обръщението към езика – усещане за съкровеност на връзката с родното
слово и значимостта му, а определението “свещен” недвусмислено изразява почит.
Обръщението е типично за стилистиката на одата, а “ти”-формата принципно е
натоварена с усещането за преклонение и пиетет;
Б. Открояването на връзките между езика и образите на предците и на майката
внушава идеята за изначалната свързаност с езика /”език свещен на моите деди”, “език
на тая , дето ни роди”/;
В. Акцентирането върху връзката на езика с трагическата участ на българският
народ придава на посланията на текста философска дълбочина /”език на мъки, стонове
вековни”, “език страдални”/.
7. Одата “Българският език” откроява достойнствата на родното слово –
изразителност, музикалност /”прекрасен”, “звуци сладки”, “гъвкава и звънлива”,
“руйни тонове”, “размах и изразитост жива”/.
8. Текстът на стихотворението оборва позицията на хулителите
родоотстъпници:
А. Реторичните въпроси съдържат нетърпимостта на лирическия говорител
към обидите, опетняващи родния език, и презрението му към тези, които нямат сетива
за достойнствата и красотата на българското слово;
 Б. Квалификациите “хули гадки”, “думи кални”, “ругателство ужасно, модно”,
“низка клевета” свидетелстват за Вазовото отношение към отказа от родния език.
Липсата на уважение и почит към родното слово са равносилни на предателство и на
бездуховност.
9. Стихотворението заявява Вазовото разбиране за мисията на поета – да
представи прелестите на езика чрез собствените си текстове и да реабилитира
позицията на словото в духовното пространство на нацията:
А. Трагичната участ на словото се мисли като източник на вдъхновение.
Б. Поетът е посредник между поколенията.
В. Поетическото слово е способно най-добре да изяви възможностите на езика.
Г. Най-убедителният аргумент за несъстоятелността на нападките към родния
език е красотата на родното слово.
10. Особености на поетическия стил:
* анафора, възходяща градация, обръщение:
Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни /…/
* инверсия: “Език прекрасен”, “речта ти гъвкава, звънлива”, “изразитост
жива” ;
* градирани реторични въпроси:
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
* символни образи, внушаващи представата за антитезата между грубите хули
и истинската красота на българския език: “думи кални”, “калта” – “чистий блясък”;
* многообразието на различни по цел на изказване синтактични
конструкции като доказателство за богатството на родното слово – съобщителни,
въпросителни и възклицателни изречения; синтактичен паралелизъм, градирани
еднородни части; включване на синоними и антоними, изявителни и преизказни
глаголни форми: “ругателство ужасно, модно” – “какъв разкош, какъв размах;
“песен” – “груб брътвеж”; “Не си можал да въплътиш във теб / създаньята на
творческата мисъл /…/.”
 “ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ”

1. Прочувствена и възторжена възхвала, истински патриотически

славослов на родината.
Написано в Хисар 1882 г.
Познатият мотив за земята-рай – най-красива и най-богата, която
лирическият аз винаги би избрал за своя родина. Истинската патриотична обич.
2. Критическата тема за естетическото ослепяване на следосвобожденския
българин към природните красоти.
Чуждеенето на човека от природата според Вазов е знак за кризата на
националното му чувство, от една страна, а от друга – показател за нравствената
криза изобщо. Лирическият говорител с горест отбелязва, че отечеството и
неговите богатства не са оценени както подобава, че святото му име не рядко ни
срами.
3. Възвеличаването на природата се превръща в основен елемент на
Вазовата патриотична стратегия – поетът цели да превърне художественото
познание, което дават стиховете му за красотите на родината, в патриотично
съзнание на неговите читатели, т.е. във вечен извор на национално
самочувствие.
4. Представянето на природата като географски образ в много
следосвобожденски Вазови творби има и идеологическа мотивация /описание на
реалната територия на политически накърнената ни териториална цялост/,
защото без собствена територия няма собствена държава. Това определя
особения ценностен статут на природата.
5. Художествени средства за постигане на внушението: реторични въпроси,
оценъчни епитети /”хубава”, “чудно”, “омайно”/, сравнителни степени и
съпоставки, непосредствено изразени лирични и емоционални възторзи,
ключово значение на образи и понятия, внушаващи представата за религиозна
обич и преклонение /”рай”, “свята”/.

В индивидуално-психологически и биографичен план органичното и

неизкоренимо чувство към природата не може да се разбере, ако не се обвърже с
формирането личността на Вазов в детството му, с благотворното влияние на
майка му върху възпитанието на неговите чувства. Поетът си спомня: “Майка
ми беше поет по душа при лицезрението на природата, такава си остана
докрай. Тя често ми разказваше, че България е най-хубава земя на земята /а тя
не беше виждала никоя друга земя/, и затова, казваше тя, всичките народи ни
завиждат, всичките царе искат да я превземат. И аз ù вярвах тогава…И в
моята крехка душа отрано се вкорени убеждението, че България, моето
отечество, е най-хубавата земя на светя.” Дори и този кратък цитат е
достатъчен, за да се види, че възвеличаването на природата у Вазов не е
риторична поза, нито данък на времето, а израз на първично чувство, на дълбоко
убеждение, на съдбовна свързаност и предопределеност.
 Родната природа – убежище на Духа

“ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР”

1. Любовта към природата във Вазовата поезия.

В художествения свят на Вазов доминира едно чувство, което се превръща в
емблема на неговата визия за света – любовта към родното. В традицията на
Българското възраждане доброто, красивото, прекрасното се измерва чрез осмислянето
на своето. Най-съкровените авторови изповеди съдържат ключови фрази: “Всичко
българско и родно любя, тача и милея”, “На теб, Българийо свещена, покланям песни
си сега”, “Аз пях за България, защото я обичах”. Затова и сред тематичните опори на
Вазовата лирика се открояват българската история, българският език, българските
нрави, българската природа.
2. Жанр - ода
3. Стихотворението “При Рилския манастир” – възторгът и преклонението на поета
към родното. Възхищение, безмерна любов и почит към българското изпълва всеки
стих, всяка дума, всеки звук. Родната природа се мисли не в нейните чисто природни
измерения, а като дом. Образът ù е наситен с всички изконни внушения, произтичащи
от представата за дома – уют, сигурност, разпозната идентичност, хармония:
А/ Анафоричното повторение “Сега съм у дома”, бележещо началото на всяка
строфа, многократно декларира разбирането на твореца за природата дом и
предопределя прочита на текста като преосмисляне и допълване на представата за
родното.
Б/ Лирическият АЗ се самоописва като принадлежащ към родното
пространство, чиито осезаеми ориентири са природните топоси - планини и върхове,
гори, “потоците кристални и пенливи”. Очертавайки релефа на родното пространство,
поетът откроява мащабите. Не дребният детайл, който интересува например Пенчо
Славейков, а най-гигантските природни обекти привличат Вазов. Защото чрез тях
народният поет гради не представата за съкровените трепети на модерната душа, а
представата за родината като за големия български дом. И не статични състояния,
съотносими с дълбините на интимното, а динамични процеси, отразяващи
устойчивостта на родното, привличат поета. Върховете “стърчат”, горите “шумят”,
потоците “бучат”. Зрителните и слухови природни картини открояват величието и
силата на българската природа. “Живот кипи на всичките страни”.
В/ Природата се възприема “кат майка нежна съща”, а в подкрепа на
представата за човешкото общуване между личността и нея, се отличават образите на
майчината песен и на любовната прегръдка. Както винаги у Вазов, досегът с родното е
предизвикан от любов и поражда любов.
Г/ Конкретните топоси във втора строфа – Еленин връх, Бричебор и Царев
връх – бележат осезаемостта на отечественото пространство. Отново върховете на
българското занимават съзнанието на лирическия Аз. “Лазурният свод”, “здравият
дъх” допълват усещането за сила и за живот. Пейзажът е грандиозен – “ели и бори
великани”; върхът се издига “огромен”. Грандиозно и светлото е и чувството, което
общуването с родната природа поражда:
Сега съм у дома, сега съм в моя мир –
мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази,
по-светло чувствувам; свещен, отраден мир
изпълва ми духът, от нов живот талази
нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья,
от прясна сила, мощ и тайни песнопенья…
 Д/ Пробуждането на творческите заложби на личността сред природата:
Сега съм у дома, сега съм пак поет.
Е/ Отдал се на общуването с природата, човекът е осенен от най-висшия дар
– да разбира езика на мирозданието:
Разбирам на леса любовний тих привет,
на струите шума, на бездната мълвата.
Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит във техния живот.
За личността, намерила своето място сред универсума, пространствените граници
между земното и небесното са преодолими, космическите езици са достъпни, животът е
извор на радост:
Ж/ Родната природа се идентифицира със свещеното убежище:
Световните злини, тревоги са далеч –
за тях е тя стена до небесата турила.
З/ Родната природа е храм, оброчището, където личността се пречиства и се
домогва до най-висшите измерения на човешката нравственост:
Усещам се добър, почти невинен веч.
Духът ми се цери сред жизнената битва,
вкушавам сладък мир във песни и молитва.
Образите на песента и на молитвата – най-висши форми, които откъсват словесността
от делничното общуване и я превръщат във форма на общуване с Бога, се раждат във
взаимното проникване между човека и природата.
И/ Творението – песента на поета – се слива със “звучната песен” на
бистрата река, а интелектуалното занимание се превръща в постигане на висше
познание:
Мечтая ил чета…ил кат орел надвесен
над бездната стоя, и моят ум хвъркат
блуждае в хаоса, до господа отива,
на мирозданието във тайните се впива.
На това място Вазовият текст сякаш излиза от рамките на националното културно
съзнание и споделя източните представи за медитацията като път за постигане на
познание. Образът на орела се вписва в традиционните представи за полета на
човешкия дух, но своеобразната му статичност /”над бездната надвесен”/ отвежда към
усещането за хармонично сливане с вечността чрез съзерцанието и чрез отделяне на
душата от тялото. Отсъствието на каквито и да било ориентири за телесност подкрепя
впечатлението за безплътност на човешкото същество и още веднъж подчертава
устойчивостта на природното.
Й/ Опозициите “свое-чуждо” и “дом-тост” – лирическият Аз многократно
/чрез анафората “сега съм у дома”/ потвърждава своя избор, осмисляйки го, откривайки
различните му аспекти, себедоказвайки се чрез величието на преживяването.
К/ Възторг и преклонение пред природата.
Финалът на творбата е естествен завършек на един процес на себеоткриване в
пределите на своето, родното, природното пространство. С присъщата за Вазов
декларативност и тенденциозност, с характерната за стилистиката му патетичност,
лирическият говорител синтезира посланието на творбата:
Природата всегда, но буйната природа,
що пълни я с живот, шум, песен и свобода,
бе моят идеал величествен и прост.
Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!
Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!
Изминал своя път от пристъпването към природата до сливането с нея, постигнал
завръщането на човека в средата на родното, направил своя избор между изконно
съществуващото и цивилизацията, лирическият говорител дава директен израз на своя
възторг и преклонението си пред природата. В традицията на възрожденското говорене
Вазов изразява своето чувство чрез директното обръщение. За разлика от други
лирически творби обаче тук родното е назовано чрез природни елементи, чрез своята
география, която е призната за най-устойчивия ориентир на българското пространство.
Л/ Изборът за съществуване във вечността:
…тук бих желал да тлея –
под горский вечен шум – дълбока епопея –
и на Еленин връх под вечно будний взор;
да имам гроб, подир живот – синджир теглила;
в величествените обятия на Рила.
Най-съкровеното човешко желание, свързано с прехождането във вечността, отново е
предопределено от дълбоката близост с родната природа. Нейната любяща прегръдка
ще приласкае индивида и в смъртта, за да съхрани хармонията между неговия дух и
света. Житейските неволи /”синджир теглила”/ ще потънат и ще бъдат надмогнати
“във величествените обятия на Рила”.
 Образът на “другата” България във Вазовото
стихотворение “Елате ни вижте”

1. Творческа история .
Признанието на поета за творческия подтик, извикал на живот “Елате ни
вижте!”: “Направиха ми впечатление мизерния живот на селяка в балканските
пущинаци, забравени от всинца ни. За жалост, краят на тоя нещастен живот не се
предвижда скоро”.
2. Заглавие.
Заглавният израз притежава стойност не само на ориентир за смисловите насоки
на произведението, но е и неразлъчен елемент от неговата структура и съдържателна
реализация. Преминаващ като лайтмотив през цялата творба, този апел играе ролята на
обединяващ значенията в произведението. Чрез последователната повторителност той
отграничава, и градира, и обобщава отделните фрагменти в общата картина на
националното страдание.
3. Пространството на България и съдбата на българина са обвързани с
бедстващите социални низини:
А. Образът на бедстващите е обозначен и конкретизиран още в първата строфа
чрез топосните определения –“кръчми”, “хижи”, “селско бедно жилище”, както и чрез
оценъчното обобщение “картина плачевна”. Последвалите им разгръщане и
детайлизиране протичат, като всеки цялостен предметен и битов фрагмент се
подчинява на идейната чел на обрисовката – апелът за “виждането”, забелязването,
противопоставянето.
Б. Картината на всеобщата бедност и мизерия. Натрупването на ключова
семантика, ориентирана към означенията на повсеместния недоимък и социалната
трагедия /”под – гола пръст”, “смрад, дим, стени окадени, тъмничен въздух”,
“бедност”, “неволя”, “тегло”, “запустенье”, “болести”, “смърт”, “оскудия”/, е
водещият принцип в постигането на внушенията. Съчетан с експресивна и
метафорична оценъчност /”зла бедност”, “дълбока неволя”, “дни окаянни”, “бедност
вековна”/, той не само откроява конкретните форми на реалността, но внушава и
представата за тяхната всеобхватност, за протяжността им във времепространството;
заявява човешката и творческа съпричастност на поета към пресъздаването.
Наслагването на образи определения, основаващо се на мозаечно-фрагментарния
принцип, почти последователното отсъствие на глаголни форми, накъсаната,
синтетична фразеологичност на изказа, както и употребата на множество възклицания
свидетелстват за напрегнатата и емоционално обострена рефлексия на реалността в
душата на лирическия говорител. Изпаднал в състояние на откровен човешки потрес,
той сякаш е отворил сетивата и речта си единствено за израженията на Злото.
Огрубената изразност, лишеният от евфемистични замествания натурализъм /”също
гноище”, “души затъпели”, “набърчени булки, деца застарели”, “тор мръсен смърди”/
са естественият и адекватен израз на покъртителна, незаслужена и неоправдана
българска орис.
В. Духовното “оскотяване” на човека:
И вечно труд тежък и пот непрестанни,
и пак оскудия и дни окаянни.
…………………………………………...
И чупи се воля и дух под хомота
на нужди в дълбока нощ гасне живота:
ни луч от съзнанье под покрива нищи!
Човекът словесни паднал е до скота.
 Използването на метафорично-алегорична образност /”чупи се воля и дух под
хомота”, “в дълбока нощ гасне живота”, “ни луч от съзнанье”/, акцентът върху
времевата повторяемост и продължителност /”и вечно”, “и пак”/ по художествен път
постигат внушението за причинно-следствената обвързаност между битово-
материалната нищета и духовното оскотяване на човека. И като че ли именно от това
духовно принизяване, от емоционалното опустошаване на личността и от
дехуманизацията на битието произтича голямата болка на съпреживяващия Аз.
Г. Лайтмотивният израз “Елате ни вижте!” е адресиран конкретно към
социалния субект, отговорен за народната съдба, но безучастен към нея – мъдрите
“велможи, от нази гоени”, “ситите”, “дето в покой и в палати стоите”.
Смисловата промяна в лирическата постройка /от изобразителност и предметно-
духовно възсъздаване към диалогичност и задочно полемизиране/ се откроява още чрез
позиционната трансформация на императива “Елате ни вижте!”. Ако в предишните
строфи той неизменно е полаган като финализиращо обобщение, в случая му е
отредено място на встъпление:
“Елате ни вижте!” – той моли и стене, -
вий мъдри велможи, от нази гоени…
За миг напуснете там вашто тържище
на шум и на фрази богато платени –
елате ни вижте!
* Контрастният образ на управляващата прослойка утвърждава
представата за “ситостта”, богатството и охолството на втория свят в разполовеното
съществуване на българското. Белязан от злъчна оценъчност /”гоени”, “богато
платени”, “вий славни, вий сити”/, той свидетелства не само за дълбоката обществена
диференциация /мизерия – охолство/, но и за непреодолимата духовна и човешка
отделеност между народ и управници, заявена в многократната повторителност на
второличното обръщение “вий”.
Д. Наивният и утопичен характер имат финалните стихове:
Тогаз за народа се бихте смислили,
и срам, угризение бихте сетили,
и вашето сърце със болка заби-ще.
 "Линее нашто поколенье..."

1. Мястото на стихотворението във Вазовото творчество.

Не навсякъде във Вазовото творчество родното и българското са така единосъщни и
така възторжено възвеличени както в "Аз съм българче". Несъвпадането между "всичко
българско и родно любя, тача и милея" и изреченото в "Линее нашто поколенье..." е
съвсем видимо. Не "тача", а "осъждам", не "милея", а "отрицавам" определят патоса на
това слово, което в рамките на шест четиристишия сменя и адресата си, и формата на
изказ. Осмислянето на граматическата, интонационната и, да я наречем,
комуникативната нееднородност на поетическия текст е път към заложеното в него
послание. То, на свой ред, приобщава стихотворението към други знакови Вазови
творби, които в различни посоки проблематизират вездесъщата възрожденска тема за
българското.

За епохата на Възраждането българското е основополагаща ценностна категория и

тъкмо в това негово качество, в тази негова призваност, то се налага като предмет на
осъзнаване. От Паисий насетне съпричастността към българското е равнозначна на
извисяването до определено ниво на съзнание и самосъзнание, а условие за достигането
му са знаенето на историята, на "своя род и език". Паметта - Езикът - Идеалът са
ценностните опори на българското и във Вазовата литература, а незачитането или
отхвърлянето им - най-непростимите измерения на българския позор.

2. Основният мотив в стихотворението е протестът на писателя срещу липсата на

идеал, който да осмисли живота на поколението и бъдещето на нацията.
3. Лирическият говорител сочи тежките грехове на “поколеньето” - безмислие,
безпаметство, духовна безпътица и отсъствие на самосъзнание.
4. Двойнствената позиция на лирическия говорител.
Самият той заема двойствената позиция на част от това недостойно и самонизвергнало
се поколение, но и на дистанциращ се от него съдник. За това свидетелстват
различията във формите на изказ в първите три строфи (то - ние - ти). Втората от тях
бележи дори усилване на усещането за принадлежност към укоряваното поколение и за
споделяне на обща отговорност с него. Ако в първото четиристишие това е изразено
чрез притежателното местоимение "нашто", в следващото вече е подчертано чрез
първото лице, множествено число на глаголите. Реторическият ефект от подобно
говорене не е еднолинеен. Приобщавайки се към тези, които изобличава, лирическият
говорител всъщност още по-категорично се разграничава. Моралното му предимство
пред тях е, така да се каже, двойно потвърдено. От една страна, печели убедителност,
като не се самооневинява, от друга, подчертава различността си от тях, право за което
му дава изразеното чрез първоличния изказ съзнание за всеобщото пропадане в
"застой" и "убийствен мраз". Със същото право той се обръща с недвусмислената
категоричност на императива "Стресни се" към своето "племе закъсняло" и
безкомпромисно изрича неподлежащата на оспорване тъжна констатация:

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

5. Промяната на името, с което е назован адресатът на осъждащата реч: от

"поколенье" в "племе".
В семантиката на "племе" вече не може да се удържи донякъде утешителното
допускане, което "поколенье" позволява: че духовната непрогледност и
безперспективност, тревожно възвестени в стихотворението, са временни, че те засягат
това поколение, че не са постоянно възпроизвеждаща се гибелна нагласа на "племето".
Но освен че отменя възможността представената в творбата реалност да се приема само
като еднократен, поколенчески проблем, лексемата "племе" носи значения, които
дълбинно подкопават и възможността възрожденският идеал да се мисли като
постигнат. Най-същественият исторически проект, чието осъществяване достигането до
този идеал предполага, е именно преобразяването на българите от племе в народ, т.е. в
обединена от знаенето на своето минало, род и език общност, способна да бъде субект
на инициативата и отговорността за собствената си съдба. На символно ниво на това
преобразяване съответства преходът от робство към свобода в националното битие.

В светлината на тези наблюдения се вижда ясно, че смисловите отношения между

"Епопеята" и "Линее нашто поколенье..." (създадени в един и същи период) не се
свеждат единствено до противопоставянето преди и сега. Не само сегашният,
следосвобожденският български човек линее, изгубил светлината на идеала.
Люшкането между трудно припомняне и лесна забрава, между мъчително бавно
проглеждане и мигновено ослепяване, между осъзнаване на потребността от идеал и
малодушното му изоставяне се проявява не само при сравнението между
предосвобожденското и следосвобожденското, но и в границите на самото
предосвобожденско време, въпреки признатото му, дори митологизирано величие в
"Епопея на забравените".

6. Обратите в речта на лирическия говорител.

От тъжно-констативния тон в първите две строфи се преминава към
обвинително-призивния в третата, където референтът (това, за което се говори) от
предишните две се превръща в адресат (този, на когото се говори):

Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

Тъкмо знаенето на това, което други от линеещото поколение не знаят, обосновава

промяната от ние към ти в речевата позиция на лирическия говорител. От неговата
гледна точка на "знаещ" е видима закъснялостта на племето, неговото позорно
изоставане от духовните предначертания на идеала, който, както се заявява в края на
стихотворението, единствен осигурява на народите смислено живеене. Но българският
в означеното в творбата свое настояще е пак белязан от сочените и в "Епопеята" като
знаци на деградацията немислене, непознаване, неосъзнаване на духовните начала на
личното и общностното битие. Затова и мисълта за бъдещето, за "потомството" изпълва
лирическия говорител с тревогата, с която са заредени реторичните въпроси в трета и
четвърта строфа:

След теб потомство иде цяло –

какво ще да му завещайш?

Ил твоят път се веч изравни?

Ил нямаш други ти съдби?
Ил нямаш ти задачи славни
и цяло бъдеще с борби?

7.Отправените молитви към Бог.

Още неотзвучали с настойчивостта си тези питания, и речта променя рязко както
адресата си, така и интонационния си облик. Обвинителният патос е изместен от
молитвено смирение, словото е отправено вече не към племето, а към Бог.

Освен на безгранично желание, молитвата винаги е израз и на усещане за собствените

предели на човека. За това, което не е по силите му и не зависи от волята му, той се
надява да измоли висша подкрепа. И молитвата, с която завършва Вазовата творба,
говори за почувстваното от лирическия говорител безсилие с енергията на собственото
си слово да "стресне" закъснялото племе, да освети мрака, в който то доброволно тъне.
Но неговият финален речев жест носи и друго внушение. Той е знак за рязък отказ да се
говори на племето.

Сякаш няма вече надежда, че то само ще се опомни и ще потърси (или ще си спомни)

своя идеал, че ще осъзнае отговорността си за духовното осмисляне на своето
съществуване. Остава единствено упованието в чудотворната божия намеса. Като
тази в одата "Каблешков", където "Каблешков избухна" и "Дух един потаен навред
прохвърча" едва след отчаяния възглас на небесата към бога: "Докога ще дремят, о,
господи благ?"
Човекът не може без вяра, народите – без идеал, така както морякът не може без
звезда и птицата – без утро...
 НАЦИОНАЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА УНИВЕРСАЛНАТА ТРИАДА
ЛИЧНОСТ – НАРОД – ИСТОРИЯ В ОДАТА “ЛЕВСКИ”

1.Социална мисия на цикъла “Епопея на забравените”:

А/ Импулс за създаването – сериозните разочарования на Вазов от
следосвобожденската действителност;
Б/ Социална задача – чрез възраждането на спомена за най-светлите личности и
събития в историята ни, които съсредоточават духовните измерения на нравствеността,
да представи мощта и духовния ръст на нацията и да ги противопостави на времето, в
което “кумирите” заменят “идеалите” /статия във в.”Народний глас” от 5 януари 1883
г./.
2. Творческа история:
А/ Идея – провокирана от цикъла оди за шведски патриоти на Рунеберг;
Б/ Конкретен повод – статията на З.Стоянов “Имената на българските
въстаници, които са посегнали сами на живота си”, публикувана във в. “Работник” от
1881 г.
3. Жанрови и композиционни особености на цикъла:
А/ Названието “Епопея” – съчетава жанровата идентификация /голямо епическо
произведение, посветено на преломен момент от “абсолютното минало”; сакрално
национално предание/ и метафорично внушение по думите на В.Мутафчиева за
монументалност на образите и величавост на събитията /да сътвори национален
“Пантеон на безсмъртието”, да проектира българското величие на фона на
общочовешкото/;
Б/ Епопейната дистанция – обусловена не толкова от времевата отдалеченост на
събитията, колкото от отдалечеността между идеалите на миналото и настоящето,
които се разминават в йерархията на ценностите;
В/ Жанр – доминира синтезът между ода и поема, осъществен и на
микро- /”Левски”, “Каблешков”, “Паисий”/ и на макроравнище /”Кочо”/; някои
произведения носят и белезите на балада /”Бенковски”, “Волов”/;
Г/ Композиционен строеж – жития на светци /обект на възхвала: изключителни
личности – будители, апостоли, пророци, мъченици/; образите са очертани в едър план,
монументални, романтично извисени, героически идеализирани; героите са
представени в драматичен момент, между живота и смъртта, изправени пред съдбовни
нравствено-етични дилеми; сближава ги извънмерната любов към родината и тяхната
собствена изключителност /надрасли времето си, титани по дух, мисъл и слово/;чрез
образите на тези свети мъченици за българската свобода Вазов утвърждава
саможертвения подвиг като национална и общочовешка мяра за безсмъртие;
Д/ Герой – макар и изградени около прославата на отделна личност, в одите се
открива един общ герой – народът; отношението герой-народ е представено
многопосочно – герой и народ, герой от народа, народ герой;
Е/ Подредба на одите в цикъла – художественият свят проектира значим етап от
историческото развитие на нацията – Възраждането – в неговите най-върхови моменти
и с най-ярките му представители; поетическата линия тръгва от зората на
Възраждането /”Паисий”/ и стига до възкръсналата за нов живот нация /”Опълченците
на Шипка”/, проследявайки процеса на самосъзнание, съзряване и единение; при това
определяща е не хронологическата, а идейно-емоционалната градация /ако Левски
въплъщава идеала на народа за личност, то с подвига си на връх Шипка народът е
достигнал висотата на идеала си/;
 Ж/ В цикъла Вазов търси националните измерения на универсалната триада
личност-народ-история, разкрива влиянието на отделната личност върху народното
съзнание и ролята ù в историческото битие на нацията.
4. Място и роля на одата “Левски”:
А/ Открива цикъла; идейни и нравствени основания за подобен избор – Левски е
едновременно персонификация на идеала за личност, емблема на
националноосвободителното движение, единица мярка за непостижимост и най-висша
еманация на народа си; чрез образа на Апостола поетът очертава нравствените и
духовно-психологическите характеристики на българина;
Б/ Събитийно-биографичният план е поднесен лаконично, често със съзнателна
промяна на историческите факти, защото преследва не документална автентичност, а
поетическа и нравствена оценка на историята; отмества художествения поглед от
физическия портрет на героя към изображение на духовните и нравствените му
характеристики;
В/ Поставя и решава универсални за целия цикъл философско-етични проблеми:
за смисъла на човешкия живот, посветен на хуманни цели и възвишени идеали; за
дълга на отделната личност пред времето и обществото; за съвестта като висш
критерий за нравственост и подтик за действие; за човека като най-висша мяра за
святост;
Г/ Задава основните нравствени опозиции “робство-свобода”, “позор-слава”,
“безчестие- чест”, “страх-геройство”;
Д/ Утвърждава като непреходни ценности свободолюбието, родолюбието,
добротворството, всеотдайността, себеотрицанието, жертвоготовността.
5. Монологът:
А/ Патетичен увод към целия цикъл; поставя проблема за нравствения дълг на
личността;
Б/ Разкрива богатата душевност и изострената социална съвест на героя;
доказателство е за израстването на личността, което започва с духовното ù
разкрепостяване /”Манастирът тесен за мойта душа е”/, минава през прозрението за
отговорността пред другите и издига човека в най-висша мяра за святост, за да стигне
до идеята за пълно себераздаване; показва пътя на себепознанието и преоткриването на
вечните стойности в човешкото битие; внушава, че нравствените корени на
християнството се опознават не чрез догматично служене, примирение и молитва, а
чрез съвестта и сърцето; извежда ключови понятия за целия цикъл “душа”, “сърце”,
“съвест”;
В/ Оръжието на Апостола е словото; то се превръща в жертвен знак на
нравствената личност и се съизмерва с подвига, то променя хората и ги превръща от
роби в свободни хора; то се издига на единно ценностно равнище с най.висшите за
Възраждането понятия: свобода, борба, смърт, бъдеще и е белязано с положителна
конотация /опозицията “слово-мълчание/;
Г/ Със словото е свързан и апостолският избор, който е съзнателен /анафорите
“мисля”, “че”, “и”/, категоричен /скъсения стих “Рече и излезе”, обособен на нов ред/,
единствено възможен и проява на действена обич към свободата и съпричастие с
народа.
6. Образът на Левски:
А/ Разкрит в конкретна среда, чрез пресъздаване на ярки и силни моменти от
живота му на революционер и чрез проникване в душевния му свят;
Б/ Очертан чрез всеотдайната му апостолска дейност, която доказва единството
между слово и дело; характеризиран пряко, чрез отношението на другите към него и
чрез одухотворената природа;
 В/ Като въплъщение на народния идеал – безукорно честен, скромен, смел,
целеустремен, исторически прозорлив; съпоставка с Ботевата визия – службата на
отечеството е “подвиг свят”, а смъртта за неговата свобода – “ближна обща веселба”;
Г/ Представен в два плана – в битово-прозаичен план, като част от народа и
негово най-висше въплъщение, и в библейско-митологичен, като нов Месия, трагично
извисен, самотен и недостижим; иконизиран; естествено преплитане между фактически
подробности, разказ и величаво-патетичната одическа възхвала;
Е/ В контраст с образа на предателя; чрез контраста се разгръщат опозициите
“героизъм-срам”; “възвишено, красиво-мерзко, низко”.
7. Смъртта безсмъртие:
А/ Залавянето на Апостола провокира широки идейно-философски обобщения –
по ботевски смъртта е естетизирана и се превръща в свята мярка за нравственост и
величие на духа; проблемът за безсмъртието на подвига;образно внушение чрез
метафори, повторение на еднородни думи, анафористична антитеза; националното
жертвено просторанство се успоредява с общочовешкото /съпоставка с образи символи
на жертвеното страдание в името на човечеството – Прометей, Сократ, Колумб, Хус/;
Б/ Идейна и емоционална кулминация на одата – апологията на бесилото; то е
едновременно символ на робството и свободата, позора и славата;
В/ Подвигът на Левски – съизмерим само с този на Христос – най-светият
апостол, аскет и мъченик / и на двамата пътят към безсмъртието минава през смъртта,
символизирана от кръста и бесилото; със смъртта си на бесилото Апостола изкупва
срама от робското минало на българите, подобно на Сина Божий, изкупил със смъртта
си на кръста греховете на човечеството; жертвата им е необходима, за да повярват
хората в тях и да ги последват/.
8. Особености на поетическия стил: символни образи, контраст, сравнения,
възходяща градация, хипербола, оксиморон, анафора.
 “ПАИСИЙ”

1. Мястото на одата “Паисий” в цикъла “Епопея на Забравените”.

Самите заглавия на одите актуализират знанието за ред изявени личности и за

основните събития, в които те са участвали. Моделират определен времеви,
исторически и културен образец, който в сгъстен вид представя същността на
Българското възраждане. И действително - отец Паисий Хилендарски поставя
началото, свързано с националното самоосъзнаване на българите, с консолидирането
им като народ и нация. Той трасира посоките в по-нататъшното им развитие, като
според проф. Боян Пенев чертае три основни задачи: 1) развитие на българската
национална просвета; 2) извоюване на църковна независимост; 3) политическа свобода.
В този план, обръщайки се към личността на хилендарския монах, в “Паисий” Иван
Вазов задава ключа към осмисляне и възприемане на Възраждането в неговата
сложност.

2. Творческа история. Говорейки за самата ода “Паисий”, Иван Вазов споделя:

“Великото значение на Паисия познавах още от статията на Дринова в браилското
“Периодическо списание” (Шишманов 1976: 232). Става дума за статията на проф.
Марин Дринов “Отец Паисий, неговото време, неговата “История” и учениците му”
(1871 г.). Запознат с наблюденията на известния историк, както и със самия текст на
светогорския монах, повлиян от “тържествения, възвишения, философския тон”, от
“патоса и формата” на одите на Виктор Юго Иван Вазов посвещава своята творба
на 120-годишнината от завършването на “Историята”, или според пълното ù
заглавие: “История славеноболгарская о народах и о царех и святых болгарских и о
всех деяния и бытия болгарская”.

Конкретния повод поетът посочва неколкократно: 1. В метатекстовото

пространство: веднага след мотото той посочва годината на завършване на Паисиевата
книга (1762-ра), а в края на своята творба маркира времето - 1882 г., и мястото -
Пловдив, свързани с появата на одата. 2. Още с навлизането в художествената тъкан на
творбата, в първия стих, внезапно и ударно отсича: “Сто и двайсет годин...” - изразът
завършва с многоточие, в което творецът побира вълнение, възхита, преклонение, своя
дълбок поклон пред делото и прозренията на великия светогорец. А после и във
финалната поанта: “тъй мълвеше преди сто и двайсет годин”. В контекста на тази,
привична за Иван Вазов, демонстрирана документалност се вписват и останалите
метатекстови знаци:

* Заглавието - директно отпраща към личността на хилендарския монах.

* Мотото, цитиращо откъс от втория, авторския, предговор на неговата

“История...”. Един пространен цитат, натоварен с особени по значимост функции.
Цитат, чрез който живото Паисиево слово зазвучава с характерната си непримиримост
към родоотстъпничеството, със страстно желание да провокира, да събуди, да изостри
усета за национална идентичност и национална гордост.

3. Композиция. Поемата се състои от две части: 1/ портрет на Паисий и описание на

обстановката, в която той пише своя труд; 2/ монолог на Паисий, в който той излага
основното съдържание на своята история. Втората част се вклинява в първата, в
определена – умело избрана – точка от портретуването на героя, надхвърляйки по
размер целия “авторов” текст в поемата /съотношението между двете части в стихове е
52:64/.

4. Основни мотиви:

* “тъмното” минало, което е непознато за съвременниците на поета; забравата

на родолюбивото дело на възрожденския будител;

* мракът и светлината; отдалечеността от светската суета, покоят в природата

и творческият акт на неуморния книжовник;

* историческата памет; знанието за подвизите на дедите; споменът за славното

минало и пророческото откровение за бъдещето на отечеството;

* приносът на българския народ в европейската културна история; националната

гордост;

* заблудата и безумието на отродилите се българи; срамът, породен от

недостойното им поведение;

* формирането на народностното самосъзнание; Паисиевата книга – свещен

завет към потомците.

5. Идейни внушения:

А. Родолюбивата мисия на възрожденския книжовник, който възкресява

картината на величавото минало и разкрива вдъхновено духовната сила на българския
народ; патриотичният стремеж на будителя да извлече от дълбините на историята
спомена за героични събития и да изгради народностното самосъзнание, да утвърди
непреходните национални ценности; всеотдайността на монаха, посветил своя живот на
изключително творческо дело, което е свързано не с традиционното изпълнение на
църковния канон, а с осъществяването на грандиозен, необикновен за епохата замисъл;
акцентът върху мащабността на сътвореното от Паисий, което няма аналог във
възрожденската епоха – “житие ново”, “житие велико”; внушението за стойността на
новаторския акт;

Б. Драматичните призиви на възрожденеца към истинските патриоти да

осмислят уроците на историята; митологизирането на историческото минало,
представянето му като възвишен битиен модел, който трябва да бъде възстановен;
неразривната връзка между славната старина, будеща чувството за национална гордост,
настоящето, белязано със знака на внушителна трансформация: “българският род /…/
става народ!”, и бъдещето, в което ще се възвърне някогашното величие на нацията;
своеобразието на провиденциалното в екстатичните слова на въодушевения
книжовник, в чието съзнание се очертават контурите на бъдното, на възкресеното
народно могъщество; оптимистичният дух, който изпълва Паисиевата пророческа визия
за съдбата на родината; противопоставянето мужду родното и чуждото, българската
бойна слава и гръцкото коварство; възвеличаването на нашите предци, които са
доказали своето нравствено превъзходство над вековния си противник; актуалните за
епохата на Паисий послания за съхраняване на опитите за духовна асимилация;
 В. Синтезът на апология и полемика, възторжена възхвала и гневен укор;
категоричното несъгласие с действията на онези българи, които се поддават на
измамни внушения и в своята заблуда достигат до срамното, жалко
отцеругателство; сатиричната присъда над отродяването; страданието на
родолюбивия възрожденски будител, който желае да бъде превъзмогнато
разединението сред народа и се стреми да поучи заблудените, да им посочи
спасителния път; преплитането на болката и надеждата,гнева и любовта;

Г. Посланията на одата “Паисий”, отправени към следосвобожденската

действителност – гордост от българското във всичките му измерения – история,
език, култура, народопсихология; защита на националното достойнство; себеуважение,
основано на значимия принос на дедите ни в европейския културен процес; култ към
духовното знание като щит срещу денационализаторските стремежи на хулителите и
отрицателите на родното; вяра в силата на народа, който е преминал през многобройни
исторически изпитания и може да изгради своето ново, достойно за възхищение, битие.

6. Особености на поетическия стил: метафорични изрази, контраст, архаизми,

инверсия, синтактичен паралелизъм, възходяща градация, сравнения, синекдоха,
обръщения, анафора.
 Величието на националния дух във Вазовата ода “Кочо”
от цикъла “Епопея на забравените”

1. Триадата “личност – народ – история” – основна философска концепция на

целия цикъл, а народът е главен герой и творец на историята.
В одите “Паисий” и “Раковски” народът реално не присъства – масата е цел, идеал и
кумир, в името на когото личността променя историята, в “Левски” множеството е
готово да следва своя водач, в “Каблешков” народът, вече преодолял духовните
последствия от робството, е прогледнал и реабилитиран, то в “Кочо” отделният човек
вече е узрял за свободата си и е готов да заплати нейната цена. Одата носи идеята за
несломимия български дух и изключителния, граничещ с безумие, народен героизъм,
въплътен в образа на Кочо Честименски.
2. Заглавието /”Кочо”/ насочва вниманието към конкретния герой. Подзаглавието
/”Защитата на Перущица”/ не само посочва времето и мястото на действието, но и
внушава масовия героизъм на перущенци. ОТ една страна, Кочо носи характеристиките
на на множеството – макар и назован, той е един безименен герой; от друга – той е
ярко индивидуализиран и драматично откровен, фокусира върху себе си ужаса и
възторга от най-трагичната и най-героична изява на българския дух.
3. Жанр – и ода, и поема.
Наличието на ясно откроени лирическа и епическа част на творбата прави трудно
еднозначното ù определение в жанрово отношение и дава основания да се разглежда и
като ода, и като поема.
4. Емоционално встъпление – преплитат се героични и трагични интонации.
Обръщението, реторичните възклицания, разгърнатите антитези и поредицата от
безглаголни изречения открояват величието на епохата в нейното противоречие:
О, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни, на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея пълна с геройство и срам!
Очертани са основните за цялата “Епопея” нравствени опозиции: “позор-слава”,
“чест-безчестие”, “геройство-срам”.Антитезните противопоставяния внушават
абсурдността на ситуациите и изключителността на историческия миг, пресъздаден в
творбата. Те сгъстяват емоционалното напрежение на поетическото слово и с осезаема
релефност открояват порива към национална независимост. Одата е доказателство, че
прославата в цикъла се осъществява сложно, нееднолинейно, чрез последователно
разгръщане на образи и събития, чрез сблъсък и съпоставяне на контрастни чувства –
на гневно отрицание и на безграничен възторг, чрез който Вазов дава отпор на
позорните твърдения, че българите са получили свободата си даром, че не са узрели за
нея.
5. Драматични моменти от неравната и жестока битка при защитата на
Перущица.
Храмът – сакралното пространство, в което се намират перущенци, е противопоставен
на пространството около храма, което обитава врагът. Границта между тези две
пространства е и граница между живота и смъртта, достойнството и унижението:
А/ Бранителите на храма – заличени са всякакви различия, няма отделни хора,
има народ. Динамиката на боя е внушена чрез засилена глаголност и натрупване на
зрителни и слухови детайли. Градацията “врагът” – “пещ” – “глад” – “уплашени”
подчертава драматизма на ситуацията. Битката се води в пряк и преносен смисъл – с
врага и със собствения страх /”Борбата кипеше отвътре, отвън”/. Омразата и яростта
мотивират перущенци за нечувани подвизи, по силите само на обладаните от “лудост”
и свободните духом. Лудостта става синоним на невиждана саможертва, на крайно
себеотрицание, на вътрешна готовност за героична смърт и се асоциира със светостта.
Тя е противопоставена не само на гледната точка на врага – националния поробител, но
и на “разума” на страхливците, еснафите, конформистите.Картината на всеобщата
лудост е потресаваща /”Във всички очи пламтеше огън…Лудост бе пламнала във всяко
око”/. Съзнанието за обреченост, обратно на здравия разум, превръща слабостта им в
сила. Величавото им поведение се откроява още по-ярко в контраст с това на враговете,
“диви, побеснели”, обзети от страх “пред тез раи слаби, що сееха смърт”.
Б/ Завръзка – с наречието “изведнъж” се дава тласък на действието.
В най- решителния и трагичен момент на погрома, чрез диалога между защитниците, се
осъществява диалогът между робската психика /”- Да се покорим ли?”/ и свободния
дух /”-Не щем! – Не! – Не бива! По-добре да мрем!”/ и намира отговор въпросът за
националната чест. Късите изречения звучат ударно, гневно и са израз на спонтанна
решителност и готовност за борба до смърт. Достойният избор на защитниците е знак,
че макар и за мигове робството е надживяно.
В/ Трагичната сюжетна кулминация:”Изведнъж видяха там зидът съборен”.
Г/ Идейна кулминация, обособена в лирическо отстъпление – възторжена
прослава на националния дух:
Перущице бледна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чадата твои…
Анафорите /…слава!”, “Слава теб…”/, емоционалните обръщения
възклицания /”Перущице бледна”, “Поклон на теб, граде, пепелище страшно”/,
разгърнатите резки антитези /”и бори се в пушек, и падна със сияйност”; “ти сетня –
пример даде пръв”/, ярките хиперболи /”Картаген надмина, Спарта засрами”/,
патетичните сравнения /”славно както Прага, както Сарагоса”/, възходящите
градации /”... и нищожна, тъмна, без крепост, без мощ/ и с голи ръце и без никой вожд/
без минало славно, без примери славни/ що малките правят с великите равни…”/,
характерни за одическия стил, придават тържествено звучене, внушават силата на
чувствата в неговата динамика, осъществяват апологията на националното жертвено
пространство и го проектират върху световното.
Делото на перущенци става съизмеримо с безсмъртието. Колективната
жертвоготовност доказва високия духовен ръст на българина, превърнал се в личност.
А народ от духовно свободни личности заслужава свободата си и не може да не я
отвоюва, макар и с много жертви.
Д/ Величавият образ на Кочо – синтезира в себе си най-възвишените
добродетели на българина. Той носи чертите на на множеството, но не се слива, а се
откроява от останалите. Това го прави и “национално представителен и индивидуално
неповторим” /Б.Ганчева/.
Епизодът, описващ доброволната смърт на Кочо и неговото семейство, е не
само сюжетен център на одата, но и връх на патриотично-нравствения патос на
творбата, метафора за безграничната духовна сила на българите. В мига на
страшната смърт, когато ужасът на обезумелите майки и предсмъртни писъци на
невинни дечица вещаят края, Кочо извършва велик подвиг.
Лаконично, без патетични словоизлияния и интонационна усложненост, е
показан страшният, изключителен избор на героите. С покъртителна сила е представен
жертвеният край. Вазов не смекчава жестоката истина. Дори напротив. Картината се
отличава с натуралистични подробности, които извикват човешка болка и провокират
хуманистичен протест. Психологическата дълбочина на драмата е разкрита максимално
пестеливо.
 Даже мъртъв – “обагрен, грозен, страховит, с отворени очи и с нож забит” –
той е страшен със своята самопожертвувателност и категоричната си решимост за
национално самоотстояване, с порива си към свобода. Самоубийството на Кочо става
израз на действен патриотизъм, а не на малодушна слабост. Героят извършва двоен
грях – извършва убийство и самоубийство. Така героят извършва двоен грях и то в
Божия храм, но тъкмо това грехопадение доказва неговото национално достойнство и
морално превъзходство. Така, в контекста на национално-героичното, “грехът” на Кочо
се трансформира в символ на най-възвишена саможертва и подвиг.
Е/ Финалът на творбата – един задочен диалог с традицията. В традиционен
план високото пространство – небето, се свързва с героичното, възвишеното,
духовното, а ниското пространство – земята, символизира робското съзнание,
малодушието, тленността. Одата “Кочо” преобръща националния пространствен модел:
истински извисеното и безсмъртното е това, което става долу, в храма. Страховитите
натуралистични сцени на разсечени тела и реки от кръв са жертвеното изкупление на
един духовно свободен народ, пречистването му от греховното покорство. Сцената
алюзира библейския мотив за Христовата жертва, с която синът Божий изкупува
греховете на човечеството и гарантира неговото бъдеще. Към това тълкуване насочва и
финалното двустишие:
И Господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим…
Това изненадващо на пръв поглед обобщение утвърждава и извежда на ново
равнище идеята, заложена и осъществена в творбата – от примирен и покорен роб, “без
примери славни” и “без никой вожд”, българинът е израснал до горда и неподвластна
личност с категорични представи за национална чест и достойнство; от жертва на
историческите обстоятелства народът се е превърнал в творец на националните си
съдбини.
 “България цяла сега нази гледа”
/Анализ на одата “Опълченците на Шипка”/

1.Заглавието
А/ Как то се тълкува, как чрез него се заявява централният лирически образ?
Б/ Каква е разликата и приликата при озаглавяването на одите от цикъла
Върху какво акцентира Вазов, извеждайки чрез заглавията фигурите на великите
личности?
2. Жанр
* ода – патетична апология на героичния подвиг; съпоставка на Шипченската
епопея с велико събитие от древността – битката при Термопилите; употреба на
реторични езикови средства;
* присъствие на елегичното в лирическия увод – огорчението на поета,
причинено от жестоките, несправедливи обвинения на недоброжелателите на родното;
открояване на трагични моменти от нашата история.
3. Основни мотиви:
* срамът и славата; позорът и честта;
* клеветите на хулителите на българското;
* мракът и светлината;
* миналото и бъдещето на отечеството;
* робството и свободата;
* смъртта, саможертвата на героите и безсмъртието на подвига;
* историята и легендата;
* родното и световноисторическото;
* полетът, песента, върхът;
* бурята.
4. Разглеждане на основните художествени образи в одата и тяхната роля за
постигане на идейно-естетическото внушение:
А/ Образът на лирическия говорител, разкрит в лирическия увод. Гледната му
точка за българската история.
Б/ Какво е душевното му състояние, какви противоположни чувства го
вълнуват и от какви обективни обстоятелства са породени те?
В/ Равноделното , но контрастно по образност и чувства построение на
лирическото встъпление, как то подчертава тезата на лирическия говорител, че
свободата не ни е дар.
Г/ Двата основни мотива, които се сблъскват в лирическия увод – за срама и
дарената свобода и за славата и достойно извоюваната свобода.
Д/ В какъв контекст се използвани думите: “спомен”, “история”, “име”,
“срамът”? Кои са определенията км тях в двете подчасти на увода и как чрез контраста
им се постига противополагането по смисъл?
Е/ Внушения и метафорична натовареност на образите на “мрака”, “хомота
стар”, “синила от бича”;
Ж/ Образи от втората подчаст, които противостоят на предходните и тяхната
роля, за да се постигне възвисяването, въздигането на българската саможертва и да се
утвърди идеята за заслужено придобитата свобода.
З/ Други нива на идейното противопоставяне:
* пространствено – чрез глаголи като “висне” и “издига се”;
* времево – “миналото наше” и “В нашто недавно свети нещо ново”;
* чрез различното синтактично изграждане на изреченията в двете подчасти.
 И/ Образът на Балкана – чрез него се спояват в едно минало, настояще и
бъдеще.
Й/ Идеята за моралната сила, устойчивостта и бодрото държание на младите
дружини:
* мотивите, които пораждат гордото и смело поведение на защитниците;
* контрастното изграждане на образите на турците и опълченците.
К/ Поведението на опълченците в най-напрегнатия момент от боя е знак за
високото им чувство за дълг пред родината:
* ролята на съдържателната промяна, свързана с изключителния превес
на описанието на опълченците;
* емоционалното въздействие на думите на Столетов;
* каква е реакцията на “шъпата спартанци” и от какво е провокирана тя;
* как е внушена решимостта им за саможертва;
* лирическият говорител изразява тезата си, че това е знак за духовната
свобода на българите, че страхът е проява на робска психика, а бягството означава
срам.
Л/ Третата и най-драматична картина на боя – ролята на баладичното, как то се
вписва като елемент в стремежа на лирическия говорител да открои подвига в името на
България като чудо.
М/ Чувството на лирическия говорител и как е изразено то.
Н/ Героичния и трагичен миг на неизбежната гибел. Вазов използва
целенасочено напрегнатото сгъстяване на изображението, за да може във финала на
лиро- епическия разказ да утвърди идеята си, че историята запечатва победите, но е
важно не само дали ще победиш, а дали ще посрещнеш с достойнство поражението и
дали ще се бориш с пълна всеотдайност.
О/ Неочакваното пристигане на генерал Радецки увенчава моралната победа и
с физическа.
П/ Епилог – идеята за безсмъртието на подвига. Одухотвореният образ на
Балкана.
Други образи, които имат характер на устойчиви символи и тяхната функция
за осъществяване на идейните внушения.
5. Поетически средства и похвати, типични за одаичния стил, благодарение
на които се постига чувството на възторг, преклонение и благоговение пред подвига на
националните ни герои.
А/ Многословие /плеоназъм/, която най-често се поддържа в структорно
отношение от съчинителната връзка. Така героите биват осветени от всички страни
чрез прибавянето на нови и нови черти, на нови и нови нюанси в чувството на възторг.

Б/ Контрастът – основно изобразително средство. Той е основополагащ при

разгръщането на сюжета и идеите на одата. Широко се използва при съпоставката на
противоположни символи.
В/ Паралелизмите като своеобразна форма на контрастите. Традиционно това
са тъждествени синтактични конструкции, при които има променлив член.
Въздействащият смислов и емоционален ефект се дължи на яркия контраст между
повтарящите се ритмични цялости и на акцента върху променливия член, който
обикновено е в краестишие.
Г/ Ролята на градациите, хиперболите и метафорите.
Д/ Своеобразното повторение на една и съща фраза с малки изменения –
намалява епическото звучене и засилва неопределеността, така типична за лириката.
Е/ Мястото и значението на емоционално-експресивните средства.
 Да видиш и да гледаш българското
/ Анализ на Вазовия разказ “Дядо Йоцо гледа”/

1. Първа публикация - в сборника “Видено и чуто” през 1901 г.

2. Творческа история
Най-вероятен повод за създаването му – биографията на Ботев, написана от
З.Стоянов, в която се споменавах един старец – дядо Йоцо, единствен свидетел на
смъртта на четници и черкези при битката край Милин камък.
След напускането на поста министър на народното просвещение Иван Вазов
предприема през 1899 г. пътуване в Стара планина. Плод на впечатленията му от
срещите с балканското население са разказите “Дядо Йоцо гледа” и “Една българка”,
както и стихосбирката “Скитнишки песни”. Творецът споделя пред проф. Иван
Шишманов: “Направи ми впечатление мизерният живот на селяка в балканските
пущинаци, забравен от всинца ни. За жалост, краят на тоя нещастен живот не се
вижда скоро.”
3. Жанрови и композиционни особености; хронотоп, авторова позиция:
А/ Стройна и логична постройка; следва хронологията на събитията;
образът на героя се разгръща в отделни, ярко идейно обособени и графически откроени
епизоди, подредени в градация;
Б/ Авторовата реч – организираща роля между моментите и изяснява
идейния замисъл; авторът се идентифицира и с двете противоположни гледни точки в
текста, но в същинската част авторът се дистанцира от съселяните на дядо Йоцо и
същевременно се идентифицира с неговата позиция чрез активното съпреживяване на
ставащото с героя;
В/ Време на действие – на границата на две епохи: предосвобожденска и
следосвобожденска; противопоставянето на високите възрожденски идеали и
непълноценното им осъществяване в новото време; миналото – нравствен коректив на
настоящето;
Г/ Пространство – затънтено селце, горе в планината, затворено,
изолирано пространство, неподвижно; откъснатостта – изолация от българското
социално и политическо пространство, нарушен диалог между хората, но и накърнена
сетивност на хората, загубили са способността си да ценят “българското”; продължават
да носят бремето на духовни лишения, на инерция и социална пасивност, онаследени от
робството.
4. Опозицията “гледане-виждане”:
А/ Парадоксът ”виждащият слепец”. Слепотата в началото е синоним
на умирането; с умирането на очите умира и духовната същност на човека;
повествованието доказва обратното – дядо Йоцо е единственият, съхранил своята
духовност; слепотата – устойчив архетипен модел, свързан с по-висок духовен статус,
богоизбраност, дарба да “вижда”, прозира и тълкува неща, недостъпни за сетивата на
“гледащите” простосмъртни; “възкръснал” – смърт, оживяване /прераждане/;
Б/ Осъществява се чрез противопоставяне на главния герой – дядо Йоцо,
и останалите;
В/ Разгръща се и чрез синонимно противопоставяне “неслучване-
случване”, което съответства на еднообразното, скучно, повтаряемо битие в селцето, на
безвремието и събитията в живото на героя; чрез трите срещи на героя с “българското”
Вазов очертава модела на българската държавност;
Г/ Чрез приоритета на “виждането” над “гледането” – глаголът “вижда” в
текста е свързан с “българското”, “свободна България”, околийския началник, войника
и железницата и носи позитивна конотация, докато глаголът “гледам” и неговите
производни /”гледаме равнодушно”, “поглед безжизнен” и др./ провокират негативни
чувства; авторът отправя сериозен укор към съвременниците си, изменили на светлия
възрожденски идеал и неоценили прогресивното значение на Освобождението, но с
болка разкрива и прозрението си, че само слепият, който не може да познае реалността
с нейните недъзи и живее със субективната си представа за нея, може да ù се зарадва
/пряката авторова намеса в кулминацията – “Честит слепец”/.
Смъртта на дядо Йоцо – внушение за невъзможната съпоставка на видимия
свят и виденията за него, за неосъществимото пренасяне на възрожденската ценностна
йерархия в новото време; умира във високото пространство /на скалата/ - метафора за
високите идеали на героя, изпълнил духовната си мисия, създал света на българското.
 “Чичовци”

І. Първа публикация – в списание “Зора”, кн.1-5, 1885 г. Подзаглавие “Картинка от

типове и нрави български в турско време”.
ІІ. Творческа история – в разговорите си с проф.Иван Шишманов Вазов
споделя:”Смехът от време на време ми е необходим…Не знам как съм имал кураж да
осмея толкова свои съграждани в тая хумореска. Защото под Мичо Бейзадето,
Иванчо Йотата, хаджи Смион, Иван Селямсъзът, господинх Фратю, Мирончо, поп
Ставри, Мунчо и др. се крият живи типове, които всеки можеше да познае по онова
време.”
ІІІ. Жанр – хумористична повест.
ІV. Тема и идея – повестта отразява времето на 60-те години на ХІХ в. В повестта има
един основен конфликт на личностна основа /Варлаам Копринарката – Тарильома и
неговия съсед Селямсъза/. Покрай този личен конфликт е дадена една цяла картина на
предосвобожденскато общество през 60-те години на ХІХ в., с многообразието на
социалните прослойки. Галерията на образи типове въплъщава нашата национална
характерология: от една страна – дребнавостта, грубия прагматизъм, духовната
изостаналодт, а от друга страна е деятелността, виталността и желанието да се достигне
свободата, макар това да личи само в речите на г-н Фратю в кафенето. В “Под игото”
някои от героите се повтарят – Иванчо Йотата, Мунчо, г-н Фратю, но там страхът е
потиснат, дори при хъшовете /”Немили-недраги”/ изобщо не съществува.
ІІІ. Композиционни и езиково-стилни особености:
* Композицията е изградена, от една страна, чрез личния конфликт Тарильома-
Селямсъза и ответното им поддържане от техните приятели; а от друга е конфликтът на
обществена основа междуелинисти и волтерианци за съществуването на “й” /йотата/, за
Наполеон, за отдавна отминали събития или напълно изопачени факти, свързани с
европейската история;
* Основният елемент за изобразяване на героите е речта, действията и
постъпките им, като се използва похватът на антитезата, на ироничните
противопоставяния на героите; всички степени на хумора, пародиране на ситуацията,
на речта, на характерите: роля на травестията.

ІV. Заглавието на творбата е натоварено изцяло с локално-родова семантика и

определя повестта като битова. Подобна жанрова регистрация може да бъде оспорена,
тъй като в центъра на изображението стои не семейството, а обществото. При това
сферата на семейните взаимоотношения е подчинена на порочния кръг на
междуродовите вражди. „Измисленият” конфликт в основата на сюжета функционира
единствено като обединител за тази „галерия от типове и нрави български в турско
време”. Но повече от ясно е, че интригата е само необходимата условност, която отваря
периметър за изява на характерите, стоящи в центъра на авторовото влияние.

V. Повестта пресъздава малкия живот на нацията във време на робство. Тя е

продължение на традициите на Каравелов от „Българи от старо време” и на Гоголевата
сатира. Същевременно кореспондира с някои разкази на самия Вазов (например
„Хаджи Ахил”) и с герои, които намират място в „Под игото” със същите имена и със
сходно поведение.

* Героите живеят в едно затворено пространство, което алюзира робското. Те

са ярки индивидуалности, но с изразените белези на типа. От сблъсъка между
индивидуалното и типичното се ражда особеното (Снежана Зарева). Ако в
произведения като „Епопея на забравените”, „Немили-недраги” и „Под игото” Вазов е
показал активното съпротивление срещу робството и извисяването на човека до
сферата на подвига и до пространството на историята, в „Чичовци” е разкрито
пасивното съпротивление, начинът, по който се оцелява.

* Всичко в „Чичовци” е разкрито на нивото на пародийното – и разговорите

в Джаковото кафене, и размислите за науката и „правописанието”, и спорът
между елинисти и волтерианци. Изключително пародиен характер има враждата
между Тарильомът и Селямсъзът, породена от спора за един капчук. Страхът от
поробителя е вездесъщ, героите са му подвластни изцяло, но образът на бея –
„господарят на мексиканеца”, в чието лице е въплътен поробителят, също е пародийно
представен. Истинските стойности са подменени с фиктивни, както историята – с
нейния битово-пародиен вариант.
VІІІ. Идейни внушения:
А. Комичният опит на битовия човек да осмисли и тълкува международната
политика и националното революционно движение; смешната словесна изява на
чичовците, разкриваща истинската им негероична същност; разминаването между думи
и дела, гръмки, заредени с бунтовен патос, декларации и конформистичен тип
житейско поведение, в което доминира благоразумното подчинение на властта
/господин Фратю, Хаджи Смион, Мирончо и др./; хумористичното преплитане в
разговорите на героите на мащабното и делничното, голямото и
незначителното /”захващаха да си бъбрят мирно за това и за онова, за политиката, за
кокошките или за преждата…”/; внушителното историческо събитие /боевете на четите
на Филип Тотю и Хаджи Димитър/ е коментирано от персонажи, които са в плен на
издребнялото всекидневие, на непроменящия се провинциален бит; изпълнено с
комизъм съпоставяне на изключителна по своя духовен мащаб личност, обитаваща
високото пространство на героичния подвиг, и лишен от подобен ореол герой: Хаджи
Димитър – символ на възвишената саможертва, и Хаджи Смион – олицетворение на
благоразумието и страха; прославеният войвода на чета Филип Тотю и богобоязливият,
склонен към абсурдни философски умозаключения, Варлаам Копринарката, заподозрян
от бея, че е във връзка с комитите; парадоксалните аналогии между чичовците,
затворени в своя малък свят, и знаменити фигури от световната история или митология,
което още повече откроява непреодолимата дистанция между колоритните нашенци и
недостижимата територия на грандиозното: Селямсъзът е оприличен в словесната си
битка с Варлаам на великия пълководец Наполеон, а по ръст е сравнен с митологичния
великан Голиат; главният учител Гатю, който разпалено се противопоставя на
филологическия традиционализъм и консерватизъм на наречените от повествователя
“елинисти”, е представен като “волтерианец”, т.е.последовател на прочутия със
свободомислието си философ от епохата на Просвещението Франсоа Волтер;
пародийният паралел между парламентарните дебати в напредналите европейски
държави и нескончаемите “прения” в своеобразния “законодателен орган” в градеца –
Джаковото кафене;
Б. Типизирането на героите, изграждането на художествените образи като
въплъщение на определени черти от националния характер; Иван Селямсъзът и
Варлаам Копринарката – дребнавост, егоистично, достигащо до абсурд, отстояване на
личния интерес, отмъстителност и стремеж да бъде компрометиран противникът;
Иванчо Йотата – честолюбие, болни писателски амбиции, претенции за многоученост и
ерудираност по езиковедските въпроси; Хаджи Смион – хамелеонщина, стремеж да се
избягват всякакви конфликти и спорове, промяна без душевни сътресения на
собствената позиция според мнението на събеседника; Мирончо – доморасъл философ
и заклет ерген, чието ръководно начало е да не се съобразява с общественото мнение и
да живее безгрижно в един “лъжовен свят”; господин Фратю – опиянява се от
високопарната си революционна фразеология, но проявява малодушие в момента,
когато трябва да демонстрира самообладание и сила на духа; чорбаджи Мичо Бейзадето
– изразява разпалено любовта си към Русия и упованието в мощта на нейното оръжие,
въодушевява своите съграждани с вярата си в пророческите предсказания за скорошния
край на робството; поп Ставри – жизнелюбието на свещеника, който не може да устои
на изкушението да опита парливата ракия на дядо Нистор; умението на повествователя
да разкрие отличителното за героя чрез една характерна реплика, превърнала се в
емблематична за персонажа: Коно Крилатият за “ерудицията” на Варлаам
Копринарката: “Много чело, много знай.”; Мирончо: “Не ме е грижа от никого!”;
Иванчо Йотата след злощастното изгаряне на съчинените от него литературни
“съкровища”: “За народа загуба велика.”; Хаджи Смион: “Човек за една чест живей!”;
господин Фратю: “Братя! Въздухът трепери!”;
В. Позицията на белетриста – снизходителна насмешка, добродушна
ирония, нескрита симпатия към чичовците; отсъствие на сатиричнато начало при
представяне негероичното битие на човека, свързан тясно с бита; способността на
писателя да вникне в същността на този малък, но прелестно мил свят, да го разбере и
приеме, без да го съди и заклейми; възприемането на героите като изразители на
определена страна от облика на “българското”, специфична за описваната
предосвобожденска епоха – интерес към значимите проблеми на времето: робството и
свободата, политиката на великите сили по Източния въпрос, движението за църковна
независимост, обществената роля на училището, филологическите спорове,
предшествали изграждането на книжовния език; открояване на културния кръгозор на
персонажите, които, макар и ограничени в битовото пространство на провинциалния
град, се вълнуват от идеите, изразявани във възрожденската литература и публицистика
– Мирончо се въодушевява от посланията на “Горски пътник”, господин Фратю крие в
ракла тази поема на Раковски и историческата драма на Добри Войников “Райна
княгиня”, подидаскал Мироновски и главният учител Гатю получават от Букурещ
бунтовни вестници; противоречивият свят на чичовците, които, от една страна, са
комично разединени в дребнавото делнично съществование – от разпрата за капчука, от
въпросите за “правописанието”, от препирнята за смъртта на Максимилиан в Мексико,
но, от друга страна, не са равнодушни към съдбата на отечеството и оценяват
значението на народното единство; индиректното внушение на Вазовия текст – без
груба тенденциозност, за необходимостта от превъзмогване на ненужното, а често и
безсмислено противопоставяне; мъдрите слова на дядо Нистор: “И Тарильомът, и
Селямсъзът са учени и почтени, но нямат согласието, а без согласието, като няма него,
всичко пропада.”
 “Под игото” – епично повествование за историческия и
духовен живот на нацията в “предвечерието на Освобождението”

1.Творческа история на романа и времето, отразено в него

Времето е една година /1875 – 1876/ от това блестящо десетилетие на 70-те
години. Романът е написан в изгнание, в Одеса, когато Вазов е изгонен от
стамболовистите.
През 1889 г. излиза първа част в “Сборник за народни умотворения, наука и
книжнина”, а през1890 г. в същия сборник излизат останалите части. Като отделна
книга излиза през 1894 г.
“Когато наченах в Одеса да пиша романа си, мен се мяркаше да съчиня нещо
подобно на “Клетниците” НА Виктор Юго /…/ Поставих си за чел да изобразя
живота на българите в последните дни на робството и революционния дух в епохата
на Априлското въстание. С усърдие и въодушевление аз се предадох на работа и
заживях с образите на своето творческо въображение, усещайки голям подем. много
от епизодите в романа са плод на личните ми спомени и наблюдения. Повечето от
действащите лица са истински личности от Сопот, с други или преиначени имена.
Чорбаджи Марко – това е баща ми. Описвам го с всичките му физически и
морални качества, с всичките му привички, слабости и силни страни.
Д-р соколов беше от Сопот и се казваше Кошников. Той беше служил като
фелдшер в един турски табор и знаеше италиански. Д-р Кошников беше голям приятел
с онбашията, с когото пиеше ракията си. Наистина имаше в стаята си едно мече.
Бойчо Огнянов е синтез от Левски и Заимов, който също беше избягал от един
анадолски затвор.
Чорбаджи Юрдан е синтез от двама сопотски първенци: Кирко Петров и
Танчо Дамянов, и двамата известни като туркофили.
Кирияк Стефчов се казваше Ив.Кирков. Бяхме комшии.
Мичо Бейзадето – истинското му име беше Мичо Кючукът; фанатик русофил,
най-добрият приятел на баща ми. Кючукът беше заклан от турците през 1877 г.”
2. Тема на творбата – последните години от турското робство. Авторът я определя в
подзаглавието: “Из живота на българите в предвечерието на Освобождението”.
3. Характерни особености на романа епопея “Под игото”:
- епична широта – една централна сюжетна линия, свързана с подготовката на
въстанието и съдбата на главния герой – Бойчо Огнянов; в 400-те страници на романа
има 40 герои – представители на различни социални прослойки;
- дълбока проникновеност в характери и конфликти – използва се романтичният
похват на контраста, на сензацията, почерпан от френския романтизъм;
- динамичен повествователен тон, увлекателност на фабулата и изключителна
свежест на изображението.
4. Идеята на романа – да предаде патриотичния подем и народното въодушевление.
Да се докаже, че българинът е в състояние сам да извоюва свободата си.
5. Жанрова определеност - роман епопея.
А. Произтича от тематичните насоки – разказ за целокупния национален
живот в точно определен момент от развитието му;
Б. Обуславя се от многообразието на смисловите пластове:
* исторически – свързан с хронологическата уточненост на епохата и с
полагането в основите ù на конкретно значимо събитие /Априлското въстание/;
обвързан с вмъкването на документални елементи в повествованието и с пълноценно
пресъздаване на атмосферата на времето/период на духовно и политическо
пробуждане, на национално самоосъзнаване/;
* битов – разкриващ всекидневния живот на българина, националните
традиции, обичаи и нрави, променящото се и устойчивото в тях;
* социално-психологически – пресъздаващ патриархалното устройство
на живота, социалните му норми и закони, духовните и политическите му потребности,
промените, обсебващи индивидуалното и колективното съзнание.
Обобщение:
Романът отразява многообразието и целостта на националния живот в един
изключителен момент. Творческото внимание е насочено не само към реалните факти,
но и към тяхното битово и социално-психологическо осмисляне. Това определя
многостранността на изображението и превръща произведението в епично
повествование за обективното и духовно битие на нацията в последните години на
робството.
6. Смислови и композиционни особености на творбата – внушението за големите
исторически процеси, за социалните и духовно-психологическите изменения,
настъпили в съзнанието на българина, Вазов постига чрез разказа за индивидуалното и
колективното “живеене” в Бяла черква:
А. Бяла черква – типизиран минимодел на възрожденска България:
* свят на патриархално устройство и социално разделение, на робска
зависимост и духовно разкрепостяване, на вековни традиции и назряващи нови
тенденции;
* политическите и социални конфликти, духовният и културен живот в
града – израз на характерния за времето дух: изостряне на историческите противоречия,
нарастващи граждански и културно-просветни потребности на българина, процес на
национално самоосъзнаване и порив към национално самоопределение.
Б. Повествованието в романа – формално подчинено на разказа за живота
на Бойчо Огнянов; произтича от Вазовата концепция за ролята на
изключителната личност, даваща тласък за исторически промени в общностното
съзнание:
* отправна точка в разказването – идването на героя в града; финал на
повествованието – смъртта му;
* сюжетна основа – свързана с приключенията и перипетиите в съдбата
на персонажа; със средата, в която живее; с контактите, които има; с идеалите, на които
се е посветил.
Обобщение:
Проследявайки Огняновата съдба, Вазов внушава истината за духа на времето,
откроява процесите и измененията в националния живот, разкрива спецификата на
епохата.
7. Пресъздаването на националнообобщаващото чрез индивидуалночовешкото –
основен похват за постигане на идейните и художествените внушения:
А. Истината за робската действителност – внушена чрез разказа за съдбите
и всекидневието на героите. Изследване и осмисляне на:
* житейските биографии на Огнянов и Соколов; конфликтите, в които
влизат; случките и събитията, които наблюдават, или в които участват;
* атмосферата, която цари в града, в семействата, в домовете;
* събитията, в които героите са представени като безправни и подложени
на произвол и насилие роби;
* епизодите, които разкриват същността на политическата власт,
принципа на осъществяването ù /насилието/, нейните поддръжници.
 Обобщение:
Робството се разкрива чрез формите на всекидневния живот, чрез атмосферата, която
витае в делника, чрез духовно-психологическите изживявания на героите. В тях и чрез
тях се пресъздават новите исторически тенденции – политическото и духовното
самоосъзнаване на българина, идейното му съзряване.
Б. Новите духовно-политически процеси в действителността:
* колективно “пробуждане”, разширяване на културния хоризонт,
стремеж към просвета, наивен порив към изкуството, потребност от приобщаване към
световните ценности и достижения /разговорите в чорбаджи-Марковото семейство,
подредбата на гостната стая в дома му, изпитът в училището, театралната постановка/;
* нарастваща политическа активност – повишен интерес към
съвременните събития, към световните тенденции и явления /разговорите в Ганковото
кафене/;
* политическо самоосъзнаване и приобщаване към идеята за свобода и
революционна борба;
* етапите в движението за национално освобождение – тайни заговори,
съзаклятия, събрания; организирана борба /комитети, подготовка на въстанието,
въоръжаване/; масово въодушевление, подем, възторг, опиянение, патриотична
всеотдайност и жертвоготовност /”Пиянството на един народ”/.
В. Изменения в съзнанието, в нагласата и философията на чорбаджи Марко
– индивидуално човешко изражение на големите исторически процеси:
* чорбаджи Марко – представител на средния българин, изразител на
неговата психология и характер;
* трайни черти в психологията на героя: родолюбие, съчетано с трезв и
практичен реализъм, грижа за имота, семейството и близките, скептицизъм –
предопределени от социалното му положение /заможен, авторитетен, влиятелен/;
* духовно-психологически етапи в развитието му – отричане на идеята за
въстание, трезва преценка на обстановката, мотивираща скептицизма му /не вярва в
успеха, предвижда финала, съзнава какво може да загуби/; преосмисляне на оценката,
зараждане на надеждата и вярата във възможния успех – обуславят се от нарастващото
общо въодушевление и патриотичния подем /”Около един труп”/; приобщаване към
колективно значимата идея и присъединяване към всеобщите усилия за нейното
осъществяване – обусловени са от промяната в общностните нагласи, от
разколебаващата се позиция на турските властници, от укрепващото самочувствие на
българина и съзряващата му самоувереност /”Новата молитва на чорбаджи Марко”/.
Обобщение:
Чрез духовно-психологическите превъплъщения на чорбаджи Марко творецът
означава процеса на историческото съзряване на българина, превръщането му от
практично мислещ и политически зависим роб в разкрепостен и самоутвърждаващ се
социално активен човек.
Г. Образът на Боримечката – носител на представата за движещите сили на
въстанието:
* типизиран герой – въплъщава силата, стихийността, неподвластността
на селската душа;
* похват за изграждане на представата – хиперболизация, чрез която се
заявява възгледът за силата и могъществото на селските маси, за тяхната действена
роля като реални творци на историята и живота;
* символно-знакова стойност на името на героя /Боримечката/;
* типични черти в образа му: първичност, недодяланост, неподправеност,
но и чистосърдечност, доброта, преданост.
 Д. Истината за политическата, социалната и духовна диференциация в
българското общество, пресъздадена чрез образите на чорбаджи Юрдан, Стефчов
и Мичо Бейзадето:
* представят двете полюсно противоположни ориентации – туркофилство
и русофилство;
* изясняват разделението като плод не само на социални, но и на
психологически и нравствено-етични причини;
* поведението на чорбаджи Юрдан и Стефчов – израз на
верноподаническата психология, на съглашенчеството и раболепието;
* чорбаджи Юрдан – противоречив образ: верен блюстител на
установения политически, социален и морален ред /ясно изразено негативно отношение
към въстанието, безкомпромисност към бунтовниците/, о и радетел за спасението на
Бяла черква от погром и разорение; предателство спрямо идеите и целите на борбата,
но стремеж към опазване на града.
Обобщение:
Мотивите за поведението на героя са обвързани преди всичко с неговия социален
статус – цели да запази имота си, името си, влиянието и положението си, авторитета си.
* поведението на Стефчов – резултат не от социалната му
принадлежност, а от личните му нравствени и етични черти: болезнено честолюбие,
суетност, амбициозност, отмъстителност, грубост, жестокост,закърняло чувство за
национална принадлежност;
* Мичо Бейзадето – носител на възрожденски наивната и чистосърдечна
привързаност към Русия, на вярата в нея.
Обобщение:
Изразявайки чрез героите различните духовни, социално-политически и нравствени
пристрастия на епохата, творецът се стреми да постигне многостранното и правдиво
внушение за историческите ù особености. Акцентирайки върху всеобхватната сила на
революционните идеи, върху масовото и безрезервно приобщаване към тях, писателят
утвърждава безкористния патриотизъм, искреното родолюбие като стимул за
историческото развитие на нацията и като определяща черта в народния характер.
Е. Интелигенцията – водач на въстанието:
* образът на Бойчо Огнянов: основен похват за изграждането му –
последователната и безусловна идеализация, която превръща образа му в схематичен и
едностранчив /дори интимните човешки изживявания са подчинени на идеологията/;
социален статус – интелигент водач, превърнал бунтовничеството в своя професия, в
поприще за житейска реализация; нравствени черти – свободолюбие, искрен
патриотизъм, морална безкомпромисност, доблест, всеотдайност, себеотрицание,
смелост и жертвоготовност, непоколебима вяра в смисъла на делото, твърдост,
решителност, фанатична преданост;
* Образът на Соколов – за разлика от този на Огнянов, е жизнено
пълнокръвен и психологически убедителен; авантюрен тип нагласа; ведър,
жизнерадостен, витален, бохем; склонност към крайни чувства и изживявания;
способност да се отдава с еднаква страст както на примамливите житейски
удоволствия, така и на общностно значимото дело; смел, всеотдаен жертвоготовен,
предан; житейски правдиво доуплътнява представата за образа на революционера.
Обобщение:
Разглеждани в своето единство, образите на Огнянов и Соколов взаимно се допълват,
като изразяват представата за активната сила на идеите /Огнянов/ и за житейски
правдоподобната им реализация /Соколов/. Рисувайки две различни лица на една
исъща историческа и социална конкретика, Вазов постига по-вярна и по-убедителна
представа за характера и особеностите на времето, за ролята на човешкото присъствие
в сътворяването на епохата.
8. Погромът на въстанието – представен чрез етапите на разколебаване,
обезверяване и отчаяние /”Въстание”, “Духът в укреплението”, финала на
романа/.
Обобщение:
Чрез тези етапи творецът пресъздава процеса на охлаждане на патриотичния възторг,
на отрезвяване от родолюбивото опиянение, на осъзнаване на горчивата реалност.
Психологическата правдивост в отразяването на човешките изживявания се дължи на
проникновеното познаване на народната душевност.
9. Пресъздаването на народната душевност и българския характер в романа –
подчинено на желанието за утвърждаване на трайните и неизменни черти в тях:
А. Жизнената устойчивост, въпреки изпитанията и робството /”Силистра
Йолу”/;
Б. Вътрешната предразположеност към крайни емоционални и психологически
изживявания – преплитане между грубия, трезв реализъм, между житейската
прагматичност /от една страна/ и патриотичното въодушевление, безразсъдната и
чистосърдечна всеотдайност /от друга/;
В. Духовна щедрост, доброта и отзивчивост /пребиваването на Огнянов във
Веригово/;
Г. Изображението на бита, нравите, обичаите и традициите: в патриархалната
родова атмосфера /семействата на чорбаджи Марко/, в народните празници, събирания,
обреди /тлаката в Алтъново/.

Обобщение:
Пресъздаването на народните вярвания и обичаи, проникването във фолклорните
кътчета на съзнанието свидетелстват за многостранния Вазов интерес към всички
аспекти на националния живот. Не логиката и същността на конкретноисторическото
събитие, а осмислянето му като елемент от целокупния национален живот интересува
твореца.
10. Заключение.
Макар и повлияно от романтичната изключителност, произведението
представлява правдиво и реалистично изображение на духовното и историческото
битие на нацията в последните години от унизителната ù робска съдба.
Със своята смислова многопосочност, с богатството на образната си система, с
психологическата правдивост и интригуващия си сюжет “Под игото” придобива
стойност на първия пълноценен роман в българската литература, както и на едно от
най-популярните и превеждани в чужбина български произведения. Творбата полага
основата на плодотворна и богата традиция, която наследяват и от която се учат
впоследствие поколения български писатели романисти.