Детската литература след Освобождението.

Мотивът за родното в поезията на П. Р. Славейков и Иван Вазов.

Ако учебникарската книжнина отразява прехода от учебна към детска литература, тогава със сигурност можем да
кажем, че детската литература бележи своето начало след Освобождението. Това е период, в който се издават детски
списания, стихосбирки, които не са предназначени за училищната подготовка. Детската литература, създадена след
Освобождението, е закърмена от патриотичните идеали и има за цел да възпитава децата на любов към родното и
народа. От друга страна, тази литература се стреми да улесни задачите в училище, затова можем да кажем, че
първите детски произведения имат дидактичен характер. Преобладават стихотворения и къси разкази, които имат
поучителна тематика. С името на Васил Попович се свързва първата българска детска стихосбирка, наречена
„Детска гусла“ (1880). Важно е да отбележим, че тя е единствената детска литература, създадена от Попович, понеже
той твори предимно за възрастни. Попович се е опитал да открие свой собствен път към детската литература, път, по
който ще тръгнат много други автори след него. Стихотворенията в „Детска гусла“ са обединени от темата за
любовта към родния край, природата, живота. Попович се опитва да погледне света през детските очи, но в
стиховете „Майка и дете“, „Просяк“ представя лошата страна на живота, с което се отклонява от детския мироглед
за света. Авторът пише и за природата, като едно от най-известните му стихотворения е „Цвете мило“, написано в
диалогичен стил, а същевременно с това отразява съчувствието на детето към вехнещото цвете, естетическото
отношение към красотата на природата, както и неизбежният кръговрат. Друго стихотворение на Попович, в което
взаимно се обуславят човек и природа, е „Месец“. В него чувството за пълнота и хармония с природата преобладава,
детето спи спокойно, защото усеща закрилата на „месечинко“, който бди над него и свети „до зори“. Като цяло
стихосбирката „Детска гусла“ не блести със завидни художествени качества, в нея липсва метафоричният език, а
римите са тромави.

Авторитетно детско списание е „Звездица“(1892 – 1911), чийто редактор е Никола Беловеждов. В колектива на
списанието участват П. Р. Славейков, Ив. Вазов, Стоян Дринов и други, като основно се публикуват преводни
творби от Братя Грим, Толстой, Пушкин и други руски класици. Друго известно списание е „Светулка“(1904 – 1944),
създадено от Георги Стоянов, който е и учител. Списание „Светулка“ е силно повлияно от руското „Светлячок“,
като взема не само името му, но и превежда голяма част от материалите поместени в него. През 1920 редактор на
списанието става Елин Пелин, който успява да привлече най-добрите български детски писатели, и това става
причина в списанието да преобладават повече авторски текстове, за сметка на преводните.

Сред видните творци и първосъздатели на българската детска литература стои името на П. Р. Славейков. Още през
1871 той издава първото детско-юношеско списание „Пчелица“. Сред мотивите за създаването на списанието се
откроява необходимостта децата да бъдат закърмени от четива, които ще доразвият нравствената им система.
Славейков мъдро поучава своите читатели да се пазят от „лоши книги“, а главната му цел е да обогати общата
култура на децата в различни сфери. Списанието има силно изразен дидактически характер, специално място заемат
произведения с нравствено-поучителна тематика. Славейков среща доста трудности, първо, от турската цензура, а
също и от липсата на средства, затова списанието просъществува само една година. Дядо Славейков е от тези родни
представители, които смятат, че свободата е постижима единствено чрез просветата и духовното издигане. Той
подкрепя борбата за църковна независимост, включително и идеите за демократизиране на светските училища, в
които да се учи живият (говорим) български език. Година преди Освобождението се премества в Стара Загора и до
края на живота си се занимава само с литература. Стихотворенията му за деца могат да се групират в три основни
проблематични посоки: любовта към родния край, любов и признателност към Русия и не на последно място
любовта към труда и знанието. В стихотворението „Хубава си, татковино“ тонът е бодър и патетичен, а лирическият
герой също като „Белоногата“ милее за българското. Земята е „рай“, защото е необикновена, няма друга като нея по
света. Родината е представена с хиперболизирани граници „Дунав“, „Вардар“, „Струма“ и „Марица“, с което се
внушава, че понятието родина не се изчерпва само със значението на патриархално-битовия свят и на бащината земя,
а напротив, тя е нещо много по голямо и широко обхватно. Патриотичната триада: Мизия(Дунав), Тракия(Марица) и
Македония(Струма и Вардар), въплътена в текста, отразява възрожденския идеал за пълните граници на родината. С
това Славейков се отклонява от невинния детски поглед, мотивът за любовта към българското е силно изразен, но
това е нормално с оглед на… Финалният стих е представен като обет за вечна памет и любов „ще обичам аз от сърце,
таз земя и тоз народ“. Обет да обичаме и да помним родните граници на отечеството, обет да се обичаме и помежду
си…

Красотата на родната земя е описана в стиховете „Пролет“, „Марица“, „Балканът“, „Слънце“ и т.н. Специфичното
при тези стихотворения е, че те са написани в стила на фолклора и има цели заемки на образни конструкции, които
майсторски са въплътени в авторски идеи. На труда и учението Славейков посвещава следните стихове: „ Малък
Пенчо“, „Щурец и мравка“, „Пчелица“ и други. Темата на стихотворението „Малък Пенчо“ е изцяло построена
върху поговорката „Който не работи, не трябва да яде“, като същевременно с това се порицава и нежеланието на
Пенчо да чете. Подобна е и темата в „Щурец и мравка“, която служи да превъзпитава на любов към труда. Дядо
Славейков въвежда в детската литература и темата за социалното неравенство, с която цели да култивира у децата
съчувствие към онези, които са различни – сираци, бедни семейства („Майка и дете“), бездомници („Зима“). Темата
за признателността към руските братя ще открием в стихотворението „На Русия“, което звучи като интимна изповед
в устата на децата и възхвалява руската мощ, а руснаците са представени като кръвни наши братя, свързани с нашата
свобода.

Друг авторитетен основоположник на българската детска литература е Иван Вазов (1850 – 1921). Едва 18-годишен
Вазов започва да пише интензивно, учи руски, френски, гръцки и турски език. Пребивава в Букурещ, Браила, а в
Цариград се запознава с П. Р. Славейков. След като се завръща в родния Сопот, е заподозрян за участие в местния
революционен комитет и това става причина да емигрира в Румъния, където се запознава с Ботев и Каравелов. През
1883г Вазов издава стихосбирката „Стихотворения за малки деца“. През същата година Вазов пише и рецензия за
книгата „Писма за Сърбия“ на Тодор Икономов, в която отбелязва, че сърбите имат детска литература, нещо, за
което все още в България не е помислено. В лириката за деца Вазов описва българската природа с палитрата на
всички нейни багри, а в идиличната картина присъства битът, простонародната реч, обикновеният човек с
безкрайната му любов към бащината земя и труда. Като основна цел на стихосбирката е отново да възпитава децата,
да ги учи на преклонение пред родните светини и де се възхищават от тях, защото те ще бъдат строителите на нова
България. В този дух са написани стиховете „Аз съм българче“, „Родна реч“, „Де е България“ и др. С рефрена „Аз
съм българче“, Вазов подчертава чувството на гордост и самочувствие от потеклото си, вече не е срамно да се
наречеш българин, особенно, когато помниш историята „син съм на юнашко племе“ и знаеш своя език „обичам те,
българска реч/ звук сладък, най-мил в звуковете…“. Всеки ред е пропит с ценностите на възрожденските идеи, но
най-специално е стихотворението „Де е България?“, в което преобладават топонимите, които очертават границите на
целекупна България и болката към онези българи, които са отделени от своите „дето плачат и се молят/ се на същия
език“ (става въпрос за Източна Румелия). Вазов отново се опира на славното ни минало „стените Цариградски
треперали са тогаз“, а с обръщението „Вижте Търново, Преслава…“, авторът цели да докаже, че България е била
велика и от тази славна история има паметници и всичко, за което разказва в „Де е България?“ е истина. Както при
Петко Славейков, така и при Вазов все още се чува гласът на възрастния, който поучава децата да милеят за родното.
В своята лирика за деца Вазов използва най-често епитети, обръщения и сравнения, които служат да обогатят
текстовете. Друго по-известно стихотворение е „Кон“, в което се засяга темата майка – син и друга специфичност е,
че строфите са написани в стила на народната песен („коньо, вихрогоньо“, а от копитата му излиза „пламен“). Дядо
Вазов успява да излезе от строгите училищни догми и чрез идейно-художествени внушения да възпитава
естетически децата. Природата също присъства в лириката му за деца, като се развива в две насоки. От една страна,
поетът се прекланя пред родната земя(„Дунав“, „Вардар“, „Търново“, „Марица“ и др.), а от друга, се разгръща
връзката между човека и природата, в чиято основа стои човешкият труд.