1.

Одата „Паисий“ е част от цикъла „Епопея на забравените“ който включва 12

стихотворения, създадени от Иван Вазов. Тя е шестото по ред стихотворение в цикъла
Посветена е на написването на „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски и
ролята за национално осъзнаване на българския народ. В духа на романтичната
литература поетът очертава тайнствената картина на Атонския манастир. Както в целия
цикъл, и тук стихът, най-често дванадесетсричен, многословен в струпването на
определения, звучи храмово тържествено. Героят е въведен в поетичното действие с
епитета „тъмен” („монах тъмен”), който, за разлика от „тъмнини дълбоки” в началото,
тук носи съвършено различна информация – неизвестен.
2. Епиграфът е цитат от оригиналния увод на „История славянобългарска“ , който внася
елемент на документалност и достоверност. Мотото откроява основното послание на
Хилендарския монах за ролята на езика и народността в националното пробуждане.
3. В одата се открояват две основни композиционни части – авторовата характеристика
на Хилендарския монах, с която започва и завършва произведението и така се
изгражда художествената му рамка и монологът на героя, състоят ще от идеологията
на Възраждането и краткото историческо повествование за ключови събития и
личности от славното историческо минало. От една страна, читателят е препратен към
годината на създаване на текста в контекста на „Епопея на забравените“ . От друга
страна, още в самото начало на произведението поетът задава дистанция от 120
години и характеризира епохата, в която Хилендарския монах написва своята
„История“. От трета страна обаче, самият Паисий ни връща във времето на великите
български царе като Борис, Симеон и Асен – едни от най=славните години за
българския народ.
4. Поредицата от реторични въпроси създава напрежение на поетическа интрига. Чрез
въпросите авторът се опитва да разгадае кой е този монах „тъмен, непознат и бледен“
чрез различните действия които той може да извършва. По този начин се засилва
интереса у читателя.
5. За героя неговото произведение е нещо ново, нещо значимо, надхвърлящо грижата за
майката за първата и рожба. Начинът, чрез който Паисий насочва вниманието към
ролята на историята за преобразяването на българския род и народ ни показва че той
оценява неговото творчество. Той се любува на своята „рожба“ , която е описана като
„житие велико“.
6. Сравненията и метафорите в текста съпоставят делото на Хилендарския монах с най-
значимите събития в човешкия живот и постепенно рисуват около образа на монаха
ореола на изключителността. В тази одическа част на текста възхвалата на мисията е
най-ярко откроена. Тази мисия е „подвиг многолетен, на волята рожба, на бдението
плод“, „житие велико“. Паисий е сравнен с древен библейски пророк и е съизмерен
със свещеното дело на св. Йоан Богослов, сътворим една от най-значимите части на
Новия Завет.
7. Тъмнината се разпростира не само върху настоящия от гледна точка на Паисий момент,
но в още по-голям размер върху миналото, към което монахът е устремил погледа си.
Миналото е вече открито безформено, без признаци на битие то е като че ли само
понятие, зад което отсъствува реалният обект – „хаос тъмний“. В развитието на темата
се активизира признакът „непроницаемост“ дотолкова, че се получава синонимно
изравняване на хаос тъмний и звездния свят при което „звездния свят“ губи основния
си семантичен признак „далечна, неразгадана светлина“, „помръквайки“ под
влиянието на семантично по-силния съседен израз.
8. В монолога си героят се обръща към сънародниците му, за да насочи вниманието им
към свободата към славната българска държавност и така да очертае пред тях
хоризонтите на едно и също така свободно и славно бъдеще. В Паисиевите думи се
откроява идеята за национално себепознание и достойнство, което по-нататък в
монолога той аргументира и илюстрира чрез поредица от конкретни исторически
събития. В думите му се откроява посланието, че българите трябва да се гордеят със
своето минало, тъй като техните предходници са отвоювали важни географски и
духовни територии за своя народ.
9. Героят се обръща към българския народ и идните поколения. Той се опитва да
предпостави националното самочувствие и да трасира пътя на народа ни към
свободното и достойно бъдеще.
10. Метонимията „и от Византия приема поклони“ идеализира фигурата на българския ар,
превръща я в легенда. В този смисъл гърците нямат никакво основание да
пренебрегват и потискат българите да им налагат своя език и култура. Паисий
притежава остри чувства към отцеругателите, срамуващи се от своя език и култура.
Чрез споменаване на славните дела на отминалата историческа епоха той се опитва да
приобщи към истината и познанието за миналото своите сънародници. Паисий се
опитва да отвори техните очи, за да видят истината, да пренебрегнат укорите на
зложелателите и да усетят гордостта от славата и свободата на българите в миналото.
11. Първата част има тезисен характер, не се плъзга по повърхността на отделни събития, а
обобщава – границите на старата българска държава са очертани схематично – от
славний Будил до свети Атон“, – за славното минало на българите се казва най-общо,
„че сме имали царства и столици/ и от нашта рода светци и патрици“ .Значението на
българския език и заслугата на българите пред останалите славяни получава също
възможно най-лаконичния израз – „че и ний сме дали нещо на светът /и на вей
словене книга да четът“. По същия начин е изразена и надеждата за възмогването на
българския народ, възвръщането на предишната му сила и слава: „Нека той познае от
мойто писанье,/ че голям е той бил и пак ще да стане.“
12. Значението на българския език и заслугата на българите пред останалите славяни
получава също възможно най-лаконичния израз – „че и ний сме дали нещо на светът /и
на вей словене книга да четът“. Светостта на българския език рефлектира върху словата
допринесли за общото развитие на славянските народи.
13. Метонимията „и от Византия приема поклони“ идеализира фигурата на българския ар,
превръща я в легенда. В този смисъл гърците нямат никакво основание да
пренебрегват и потискат българите да им налагат своя език и култура.
14. А
15. На финала отговорът на начално поставените въпроси идва от само себе си, но вече е
на по-високо равнище. Разкрива се, че монахът, който „работи без отдих, почива без
сън”, е дал на рода си неизмеримо повече в сравнение с другите, по-прецизно
изпълняващи монашеския ред. Той може да е „за рая негоден”, но неговото дело го
възвисява до равнището на найправедните и свети мъже. Той не само се изравнява по
слава с античния Прометей, а и сам засиява в светлина. Защото: и хвърляше тайно през
мрака тогаз най-първата искра в народната свяст.
16. В поантата на произведението последните два стиха увенчават победата на Паисиевото
дело, за да остави поемата, отворена за светлината: „й хвърляше тайно през мрака
тогаз/най-първата искра в народната свяст.“ Тук най – ярко е откроена идеята на цялата
ода. Това е преразказаната история от монаха, която възкресява националното
самочувствие, поражда желание за нова държавност, за запазване на българската
национална свобода, но и която определя целта му