ОТ ПОЗОРА ДО ВЕЛИЧИЕТО

“Опълченците на Шипка” – ода от Иван Вазов

Историческата мисия на българския народ,

“състояла”се след пробуждането и излизането от робското безвремие е
обект на Вазовото внимание в одата “Опълченците на Шипка”.
Увод: Поемата е заключителната лироепическа творба в цикъл от
дванадесет произведения, озаглавен “Епопея на забравените”. Вглеждайки
се в героичното минало чрез подвига на опълченците, поетът припомня
забравени идеали от времето на Възраждането, за да пробуди заспалата
съвест на своите съвременници и възкреси паметта за времето, когато
“родолюбие “ не е било празна дума, а понятие, изпълнено със смисъл.
Чрез Вазовото слово одата заговаря на езика на мита, открояващ
мислената и желана представа за родното като героично, достойно,
върховно чрез “едно име ново, голямо, антично”.
Художествената реализация на противоречивата истина за
българската история включва както срама и позора, така и величието и
славата, които дават възможност на читателя да осмисли своето минало в
национален контест /смисъл/. Подвигът на опълченците на връх Шипка
измива позора на петвековото робско търпение и утвърждава истината за
свободата, извоювана с кръвта на българите. Това я прави заслужена, а не
подарена и “на клеветата строшава зъбът”.
Тръгвайки от позора на робството, одата извежда /стига/ до величието на
подвига.
Теза: Вазовата ода разкрива героизма на опълченците в боя на връх
Шипка, за да открои идеята, че свободата на българите не е подарена, а
извоювана с кръвта на синовете на родината. Те не само са осъзнали
потребността от свобода, но геройски се жертват за нея. Най-ярко одата
отправя това послание в лироепическата част на творбата.
Доказателствена част: Композицията на творбата е
триделна. Тя включва начален лирически увод, представящ два /различни/
възгледа за българското минало; лироепическо изложение - разказ,
разкриващ подвига и героизма на опълченците, и одически финал –
поанта / лирически епилог/, който оценява събитието отвъд конкретността
на времето, т.е. от гледна точка на вечността.
Смислово лирическият увод е разделен на две части. Те
очертават /влизат в/ една поетическа полемика /спор/ и затова условно
могат да се нарекат теза и антитеза. Тезата въвежда многобройните
обвинения спрямо българите, изтъквайки робския срам и позор на един
народ, носил покорно своите окови пет века. Като най-тежко обвинение
към българите в тезата зазвучава твърдението, че свободата ни е подарена
– “нека таз свобода да ни бъде дар”, а не извоювана. Антитезата, откроена

1
чрез противопоставителния съюз “Но”, въвежда своите аргументи,
оспорващи тезата, като определя казаното в нея като хула, клевета.
Седемкратното повторение на “нека”- като анафора /шескратно/ и
епифора /еднократно/ настоява на заслужения срам и позор, ала осмото,
графически отделено “Нека!”, разколебава този смисъл. Нещо повече:
антитезата контрастно преобръща смисловите внушения на тезата. Така
например художественото пространство в тезата е моделирано по начин,
който поражда внушение за стесняване на простора и за притискане към
земята – “да висне кат облак в наший кръгозор”. Докато пространството в
антитезата е необятно, безкрайно, а “кръгозорът” – ведър, необятен,
непомрачен – “там нейде, навръх планината”. Антитезата откроява и
образа на Балкана – символ на юначество и геройство, “на безсмъртен
подвиг паметник огромен”, свързан метонимично с връх Шипка – “едно
име ново, голямо, антично”, което във възходяща градация чрез
одическото слово съгражда мита за националния епос.
Контрастна в лирическия увод е и символиката на цветовете: срещу
“мрак/а/” от тезата стои “светлината” от антитезата, мотивът за която е
широко разгърнат, означен с глаголи като “свети”, “грей”, имащи
метафорично значение. В опозицията мрак-светлина като смислово
значима се откроява светлината. Лирическият увод в контрастния си
принцип на изграждане не прави изключение от цялата ода. По този начин
става възможно художественото реализиране на противоречивата истина
за българското минало и история, която включва както срама и позора,
така и славата и величието. Уводът дава възможност на читателя да
осмисли две гледни точки, преди /чрез епическото изложение/ да бъде
“спечелен” на страната на една от тях…
Епическата част на одата не разколебава смисловите
внушения на антитезата, а чрез акта на събитието експресивно заговаря за
величието на подвига и героизма на опълченците. Тя започва с характерно,
графически отделено одическо възклицание:”О,Шипка!”. То събира в себе
си възхита, преклонение и възхвала и подготвя читателя за това, което ще
говори творбата по-нататък.
Младите опълченски дружини бранят прохода вече “Три
деня”, “информира” лироепическият говорител. “Три ”обаче придобива и
символичен смисъл, налагайки асоциация със сакралното значение на
числото три в Християнството, където то символизира Света троица –
триединството на Бог Отец, БогСин и Свети Дух. По този начин защитата

2
на върха от набезите на турците се осмисля като защита на българското
чрез православната вяра. Християнско, българско и патриотично могат да
бъдат разбирани като едносъщни в текста, който противопоставя
българите християни на турците мюсюлмани. В баталната сцена набезите
на османците са означени чрез “Дванайсети път”, с което християнската
символика се препотвърждава, припомняйки светостта на дванадесетте
апостоли – Христови следовници и ученици. Силата на вярата и духа на
опълченците е подложена на изпитание, както и на самите апостоли в
отношението им към Учителя. Надмогнали робското съзнание, българите
са способни да се противопоставят на грубата агресия на “чуждото”/
турците/, обзето от фанатизъм.
Отново в художественото пространство опълченците са
разположени “горе”, на върха, а османците са “долу”,в подножието, като
тази опозиция заявява конфронтация /сблъсък/ и принадлежност към
“висото” и “ниското” в метафоричен смисъл. В потвърждение на казаното
турските орди са назовани “сърдити”, възгласът им “аллах” не е въведен с
верско уважение от лирическия говорител, а зазвучава фанатично и
агресивно. Контрастно му се противопоставя метонимията “Върхът
отговори с други вик: ура!”, израз на увереността на бойците опълченци в
справедливостта на каузата им. Тя се затваря в едно понятие – свобода.
Затова героите на Шипка връхлитат врага “с нов дъжд куршуми,камъни и
дървье”, а лироепическият наблюдател назовава дружите “наши”, с което
не скрива своята съпричастност към делото им.
Тази батална сцена е словесно интерпретирана /тълкувана,
видяна, изобразена/ така, че създава впечатление за грандиозност и
епичност. Динамиката на боя е постигната чрез глаголна наситеност
/насипи налитат и падат, и мрът;”/, чрез инверсия /” и гърди геройски на
смърт за изложи”/, изброяване в градация /”не сещат ни жега, ни жажда, ни
труд”/, синтактичен паралелизъм / “идат като тигри, бягат като овци”/,
хипербола /”и трупове мъртви фръкнаха завчаска”/. Сцената поражда
идеята, че опълченците доблестно, мъжествено и храбро, жертвоготовно и
всеотдайно се обричат в една неравна, но съдбовна борба, на гибел. Ала
това те сторват не от безразсъдсво, а с ясното съзнание, че свободата иска
жертви и те са готови да бъдат едни от тях. Българите не се страхуват от
смъртта и доблестно се сражават. На смелостта им текстът противопоставя
страха на врага – “бягат като овци”. Епическият “разказ” обобщава през
погледа на лироепическия говорител, че “Щурмът е отчаян, отпорът е
лют”. Одическият текст припомня времетраенето на боя /”Три дни веч се
бият”/ и констатира, че “помощ не иде”, както и че “взорът надежда не
види”. Това обаче не разколебава волята на опълченците, чиито доблест,
храброст и чувство за дълг и чест са сравними с тези на спартанските
воини герои. В кулминационния момент на боя думите на генерал
Столетов вдъхват морални сили на българите, като им припомнят, че

3
славата е тази, която ще съхрани във времето чрез подвига героичното им
дело. Съзнанието за род, народ и родина е определящо в поведението на
опълченците, подхранвано от идеята за най-святото - свободата.
В лироепическия текст следва ново одическо възклицание:
“О, геройски час!”, което събира времето в един миг на героика и вечност,
подготвяйки смисловата и композиционна кулминация. Одата продължава
да говори в градация, чрез контраст и хипербола за моралното
превъзходство на опълченците, за които смъртта се превръща в "сладка
радост”.
Аз-говоренето преминава в ние-говорене, когато героите
заявяват своята беззаветна жертвоготовност, знаейки, че свободата на
България в този миг-вечност в това крайно и безкрайно пространство –
Шипка зависи от тях. Така се стига до кулминацията чрез императива:
"Грабвайте телата!”. Този призив зазвучава хиперболично, нереално, като
налага асоциации /връзки/ с въображаемата представа за ада чрез образите
на “демони черни” и тавтологията “трупове мъртви”. По реакцията на
враговете османци читателят осъзнава абсурдността на ситуацията.
Животът и смъртта са изправени лице в лице, като тази сцена откроява
безмерния героизъм и жертвоготовността на опълченците, назовани и чрез
метонимията “ желязото срещат с железни си гърди”. Тя откроява
духовната устойчивост на борците и съзнателната им саможертва.
Лироепическият говорител описва ситуацията
реалистично, в цялата й суровост:
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
След това обаче одическият текст премълчава развоя на събитията по-
нататък. Това премълчаване е мотивирано от идеята на творбата, че
българите са извоювали свободата си със собствени жертви, което я прави
заслужена, а не подарена, т.е. друг вид робство.
Финалната част с патос оценява подвига на опълченците,
откроявайки неговото величие и значимост от гледна точка на вечността.
Славата на връх Шипка е “дивна” и споменът за нея се съхранява във
времето чрез паметта на поколенията. Тя обема пространството – “ от урва
на урва” и изпълва времето чрез безкрайността – “от век на век”.
Заключение: Одата обезсмъртява величието на подвига на
опълченците и стимулира чувството за национално достойнство у
българите чрез припомнянето на един исторически миг, който е способен
да заличи позора и неоснователните упреци на недоброжелателите, защото
за него говори не просто безстрастната история, а словото, което сътворява
история - помни и съхранява живота в свобода .

4
 ЕЗИКЪТ – СРЕДСТВО ЗА СЕБЕПОЗНАНИЕ
Одата “Българският език” от Иван Вазов

Одата е лирически жанр, името на който идва от

старогръцки език и означава песен, т.е. подобен лирически текст е въз-
пяващ, въз-хваляващ, утвърждаващ с патос /страст, чувство/. “Българският
език” е одическа творба, която “среща” две гледни точки за “своето” и
“родното” – диаметрално противоположни. Едната от тях – на
клеветниците и хулителите на родното слово е обективно несъстоятелна,
но въпреки това творбата не я подминава с мълчание, а “гласно” й се
противопоставя, за да отстои непреходни ценности и да утвърди знанието
за “себе си”, като път към себепознанието и самоуважението.
Според немския философ Мартин Хайдегер “езикът е
домът на битието” или казано по друг начин, ако нещо не се “случва” на
нивото на езика, значи то въобще не се “случва”, отсъства, дори не
съществува. В този смисъл българинът и българското могат да се “случат”
само на нивото на българския език. Родният език е средство за
идентификация /себенамиране/ , за заявяване на националност, култура,
самоопределеност, самобитност. Одата “Българският език” отстоява едно
висше духовно и ценностно право – да познаваш и цениш езика си, за да не
си бездомник и безродник, за да не си лишен от битие.
Началната трикратна анафора на “език” в първа строфа
на стихотворението откроява три значими достойнства на българския език.
Той е “свещен”,т.е. сакрален /съкровен, за посветени, божествено
тайнство, висша ценност за цяла общност/, той е и език на дедите – има
вековна история, съхранявана и отстоявана във времето. Устоял на
изпитания, родният език е оцелял в съдбовни ситуации и така се е
себедоказал като родова памет. Изконно достойнство на българския език е
и това, че е “майчин”, т.е. роден, близък, скъп, свой за българите.
Четвърти стих обаче откроява казването на лирическия аз, че човекът-
българин е роден за “ядове отровни”. Яснота “защо” внасят втора и трета
строфа, които чрез риторични въпроси въвеждат мотива за хулите и
ругателствата, за неоснователните упреци, отправени срещу българския
език. Лирическият аз избира за свой адресат на говорене родния език,
защото го оразличава като стойностен и достоен диалогичен партньор.
Заговаряйки на езика, той говори за самия него, като с любов изтъква
неговата мелодичност в “звуци сладки”, неговата “хубост,мощ” и назовава
речта му “гъвкава, звънлива”. Българският език според лирическия аз е
“прекрасен”, той се откроява с “размах и изразитост жива”. Родният ни
език е утвърден не само като нравствена, но и като естетическа ценност.

5
Бидейки Божие творение, българският език е съвършен и категоричната
оценка на лирическия говорител е заявена чрез инверсия, открояваща
съзнанието за святост на родното слово.
Неспособността на хулителите /които също са носители на езика/
да видят неговите достойства, извиква обидата, гнева и възмущението на
лирическия човек в одата, който отчаян от глухотата и слепотата на
клеветниците, в четвърта строфа, обратно на правилата, дава директен
отговор на риторичните питания: “Не, ти падна под общия позор,…”.
Достойнствата на нашия език са отречени от “нашите и чуждите”. Обидите
срещу майчиния език са отхвърлени като неистинни и злословни чрез
възходяща възклицателна интонация, но и чрез преизказните глаголни
форми в пета строфа.
Всеки език, в частност родният ни, е неспособен сам да се защити
от невежеството и глупостта, от безкултурието и непросветеността и в
пряко обръщение е наречен от поета – лирически аз “о, език страдални”.
Характерното одическо “о” тук по-скоро е израз на духовна болка и
недоумение, на неспособност да бъде разбрано и оправдано нелепото
отношение към родното слово.
Емоционалното движение в одическия текст от гняв преминава в
ирония, когато лирическият аз въстава срещу нелепото твърдение, че
българският език е неподходящ за изразяване на “творческа/та/ мисъл”.
Той нарича подобни твърдения “ругателство ужасно, модно”, “низка
клевета” – сродни по смисъл епитети, отправени срещу “всичко мило нам
и родно”. “Модно” и “родно”, “свещен” и “низко” са в смислова
опозиция /противопоставяне/, провокирана от себенеуважението и
самопринизяването на човека – българин, който е готов да заличи
границата между добро и зло, между красиво и грозно, между “свое” и
“чуждо”, т.е. да загуби критерии и устои, да се самозаличи. Човек не може
да очаква зачитане, уважение и почит от другите, когато не се отнася с
достойнство към себе си, а израз на неговото духовно, културно и
национално “аз” е езикът му. Така тези българи – ругатели на родното
слово несъзнателно заявяват себе си като "никои" чрез своите твърдения.
Светът, моделиран в одата “Българският език” е
противоречив, като в него “звучат” различни и противопоставящи се
/антиподични/ гласове за “всичко мило нам и родно”. Над езика е
надвиснал “общия позор”. В този конфликтен свят родното слово
съществува между прославата и охулването и не свързва, а разделя
лирическия говорител от другите.
Преизпълнен с обида, срам и възмущение, лирическият аз в
стихотворението основателно иронизира клеветниците на българския
език, като заявява своята гледна точка, ангажирайки се с един духовно
значим жест. Той е по силите и съвестта на твореца и е разгърнат
поетически във финалните две строфи на творбата. Връзката Поет – Слово

6
е сакрална, тя е даденост-тайнство, което прави Поета избран,
“извънземен” в света на не-словесните. Той е създател на свят чрез словото
подобно на Бог, за когото в “Евангелие от Йоана”,гл.1 се казва: “В
началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.”, защото
Бог / според Стар завет, Тора, Битие, гл.1/ сътворява света чрез Слово / “ И
Бог каза”… “И стана” /. Като Него Поетът е посветен в тайнството на
словосъздаването и надарен свише да бъде творец на словосвят. Красотата
на българското слово Поетът защитава с творческо вдъхновение, защото
добре осъзнава, че духовността и културата са висши ценности, които
живеят и пребъдват чрез свещения роден език. Знаейки, че “В началото бе
Словото…” и че “Голи са без книги всички народи…” / “Проглас към
Евангелието” от Константин Кирил Философ/, защото без писменост няма
държавност, цивилизация, културна и национална памет, пребъдване във
времето, Поетът – лирически аз се наема с духовната мисия да накаже
клеветниците, като ги опровергае чрез красотата и блясъка на българския
език, предавайки го “на бъдещото бодро поколенье”. Неговата сила е във
владеенето на Словото и познаването на Езика, чрез който то сътворява
Битие. Гласът на лирическия аз сега вече е ярко откроен от
предполагаемото “ние”, което в първите строфи звучи по-отчетливо. И ако
в полемиката на одата “ние”- “вие” е опозиция, снемаща два възгледа за
“родното” и отношението към него, то в последните две строфи ритуално
говори Аз-ът, спасител и гарант за пребъдването на Езика. Езикът открива
автентичната си същност в поетическото слово, а Поетът е този, който чрез
творчеството на роден език и за роден език съгражда ценностен свят,т.е.
езикът говори чрез словото на Поета.Смислеността на единството Поет –
Език се разгръща в полемиката чрез обединителните и разединяващи
социални функции на родното слово.
Така, обединявайки полемика /спор/ и прослава, одата
“Българкият език” се превръща във възхвала на родното слово и очертава
границите на един лирически свят, в който значимостта на родната реч е
внушена с любов и вяра от талантливия творец. Лирическата творба
открива пред съвременния читател прекрасната възможност да се вгледа в
себе си, за да извърви пътя на собственото себепознание чрез
отношението си към родния език.

,,ЛЕВСКИ”

Одата ,,Левски” открива цикъла ,,Епопея на забравените” и изразява

характерното за него разбиране за националната ни история и мястото на

7
изключителната личност в нея. Творбата е посветена на един от най-
забележителните дейци на националната ни революция, на неговия
житейски път и на неговата саможертва, дарили го с безсмъртие, с вечно
присъствие в паметта на нацията. Цялостната художествена организация
на тази ода-реквием е насочена към това да изгради образа на
изключителния герой - идеолог и организатор на националния бунт,
,,отключил” пътя към Освобождението.
Портретът на Апостола, сътворен от Вазов, съчетава конкретното и
достоверното с белезите на универсалната героичност. Целта е читателят
да възприеме нашия национален светец като въплъщение на идеалното в
човека изобщо и с гордост да впише родната ни история в общочовешката,
да я осмисли като проявление на вечния човешки стремеж към свобода и
справедливост. Редом с това в образа на Левски Вазов изтъква уникалното,
извънмерното, несъпоставимото със съществуващите представи за
историческа саможертва. Така още в първата ода от цикъла е заложена
идеята за българското като ,,единствено”, ,,нямащо равно”,
,,неповторимо”.
Героят на одата е въведен в момент на драматичен житейски избор -
когато решава да се откаже от монашеското си поприще и да посвети
живота си на своите страдащи сънародници. Неговият монолог отхвърля
традиционната представа за служене на Бога. Във версията на Вазов
разбирането за богоугодно поведение не съвпада с каноничното
християнско схващане. То изисква отказ от поетия монашески обет,
защото той изолира вярващия от света и от страданията на другите. Героят
на одата отрича индивидуалното духовно спасение в границите на
църковната институция. За него смислен и възвишен е само живот,
изразяващ активно съпричастие към страдащия ближен и готовност да се
пожертваш за него. Затова той избира пътя не от светското към
църковното, а обратно - от затвореното пространство на манастира към

8
света на всички страдащи и нуждаещи се от духовна подкрепа и надежда
сънародници. Като се ангажира със съдбата на нацията, Левски се отказва
от всичко лично и се побратимява със смъртта, приема участта на мъченик
в името на националното спасение.
В одата на Вазов образът на Апостола е подчертано митологизиран.
Той се опира върху легендарните разкази за свръхестествената способност
на Левски да се преобразява, да пребивава ,,под вънкашност чужда и под
име ново”, да бъде неуловим и всеприсъстващ - ,,демон вездесъщ”. Редом с
това е изтъкната и неговата ,,простота” (,,кат дете прост”), която в
контекста на одата е синоним на аскетизъм, святост, душевна чистота. Но
тя носи и значенията ,,обикновен”, ,,естествен”, ,,разбираем”, ,,по детски
невинен”. Неслучайно определението ,,прости” ще се появи и като
характеристика на онези, към които е насочено словото на Апостола -
,,селяните прости светец го зовяха”. Така се залага възможността за
разбиране, гарантира се резултатът от героичната мисия - духовното
сродяване на обикновените с необикновения.
В разказа за дейността на героя са вписани знаци, познати от житията
на християнските първоапостоли и мъченици. Подобно на тях Левски се
поставя над всичко материално, над всяко притежание, над житейската
суета. Вечен бродник и скиталец (,,бездомен, без сън, без покой”), героят
достига до крайно себеотричане в името на изключителната си житейска
цел - свободата на отечеството. В него телесното е само временна обител
на духа - ,,превърнал се беше на дух, на огън”. Затова и изтезацията на
тялото, познати ни от житията на първите християнски светци, не могат да
сломят духовно героя. Те, както в житийните текстове, са елемент от
сюжета на мъченичеството, който изтъква неуязвимостта на вярата.
Проповедта на Левски също като онази, от която тръгва християнството,
преобразява духовно, сплотява, вдъхва вяра и надежда. Словото на
Апостола притежава и едно от най-важните качества на месианското слово

9
- то е пророческо, способно е да предизвестява бъдещето: ,,В бъдещето
тъмно той гледаше ясно”. Всички тези препратки към първостроителите на
християнската църква всъщност са ориентирани към легендарния образ на
Иисус, чийто живот ,,повтарят” не само неговите ученици, но и героят от
одата на Вазов. И за да се закрепи докрай аналогията в съзнанието на
читателя, творбата въвежда мотива за предателството, като изравнява
предалия Левски с предателя на Иисус - ,,който равен в ада има само
Юда”. По този начин образът и съдбата на Левски вече пряко се съотнасят
с евангелските разкази за пътя и саможертвата на Богочовека.
Според лирическия говорител Левски е име на стойностното и защото
в съдбата му възкръсва опитът на много герои на човечеството. Когато
говори за смъртта на Апостола, той разширява нейното значение, разраства
го отвъд границите на националното ни битие, ,,отваря” го към
митологията и историята на европейската цивилизация. В ,,житието” на
българския апостол Вазов вижда въплътен вечния сблъсък между
несправедливата власт и борещия се с нея в името на един по-добър свят.
Тази моделна за човешката история ситуация е илюстрирана чрез участта
на Прометей, Сократ, Колумб, Ян Хус, Иисус. Но сравненията, използвани
в одата, не са само опит ,,своето” (в лицето на нашия национален герой) да
бъде изравнено по значимост с ,,чуждото”. В някои от тях е подчертана по-
високата жертвоготовност у първомъченика на националната ни
революция. Левски не само приема саможертвата като Божия син - той е
,,готов сто пъти да умре на кръста Христов”. Дякона не е просто като Хус
или Симон, а е и като Иисус, и като Хус, и като Симон - решен да понесе
всичко, изстрадано някога от мъчениците за правда. Използваните при
сравненията глаголни форми в несвършен вид (,,да гори” вместо ,,да
изгори”, ,,да мре” вместо ,,да умре”) поставят акцент тъкмо върху
изключителността на българската жертва. Тя е готовност за многократно и
непрекъснато преживяване на непоносимото. В този смисъл, сумирайки

10
духовните качества на известни герои образци, нашият национален герой
се оказва ,,по-голям” от всеки един от тях. Той надминава всички познати
примери за героично поведение, надраства изключителността на
изключителното, спрямо него общоприетите критерии за героичност
изглеждат недостатъчни.
Следователно съдбата на Апостола в одата на Вазов изписва
българския исторически опит като уникален и формира ,,нашата”
неповторима мярка за стойност. Ако за другите народи бесилото е знак на
позорната смърт, на наказаното престъпление, то за нас то е страховит
култов предмет, знак на славата, смислов двойник на най-високия
християнски символ - разпятието: ,,О, бесило славно!/ По срам и по блясък
ти си с кръста равно!”. В трагическите условия на робството понятията
,,слава”, ,,безсмъртие”, ,,святост” получават само ,,наш”, уникален смисъл,
който не е достъпен за другите народи.
Одата ,,Левски” гради както образа на конкретния национален герой,
така и модела-образец на героично поведение, който ще се разгръща и
повтаря в останалите оди от цикъла. Личността на Левски и неговото дело-
начало ще бъдат ,,разроени” в множество образи и героични деяния -
Каблешков, Волов, Бенковски и др. Всеки един от следващите в цикъла
герои ще бъде изписван в подразбираща се тъждественост с образа на
Първия, ще се мисли като негово повторение и продължение. Така се
формира представата за нашето историческо развитие като процес на
пренасяне на изключителното и на неговото разрастване до границите на
общонационалното - ,,Опълченците на Шипка”.

11
 ,,ПАИСИЙ”

Поемата ,,Паисий” заема особено място в цикъла ,,Епопея на

забравените”. Тя е опорна точка на цялата идеологическа концепция на
Вазов, защото фигурата на Паисий е осмислена като свързващо звено
между епохите в националната ни история.
В тематично и композиционно отношение поемата ,,Паисий” се дели
на две части. Първата гради портрета на героя и обстановката, в която той
създава и довършва своя труд ,,История славянобългарска”. Втората
представлява пространен монолог на Паисий, който надхвърля по обем
,,авторовия” текст - съотношението между двете части в стихове е 52:64.
Първата част започва със стиха: ,,Сто и двайсет годин… Тъмнини
дълбоки!”. Той посочва времето на случващото се в поемата (1762) спрямо
момента на нейното написване (1882). Но изразът ,,сто и двайсет годин”
изисква и съпоставяне с времето на съвременния читател, което е различно
от това на Вазовия съвременник. Поемата отпраща читателя все по-назад
във времето - от неговото сегашно към Вазовото време, а после и към
времето на Паисий. От своя страна и Паисий в своя монолог припомня
далечното, предробското минало. Това създава впечатлението за
постепенно потъване в архаичните пластове на нашето битие.
В първата част на поемата е изтъкнат признакът ,,тъмнина” както в
неговото буквално, така и в преносното му значение. Възклицателното
безглаголно изречение ,,Тъмнини дълбоки!” подсилва внушението за
отдалеченост на описваното в поемата време - то е непознато, неясно,
неизучено. Останалият текст от въвеждащата част помества героя в
определено пространство, като поражда илюзията за сякаш стесняващия се
план на изображение. Описанието се движи от големия пространствен
обхват (,,вдън горите атонски високи”) към скромната монашеска
,,килийка” и нейния бегло очертан интериор - ,,лампа жумеща”. Тук отново

12
се напластява внушението за тъмнина - подсказано е, че действието
протича през нощта. Редом с това в стиха ,,един монах тъмен, непознат и
бледен” определението ,,тъмен” съседства с ,,непознат”, което наслоява
върху прякото значение (облечен в тъмно расо) и преносното - никому
неизвестен, анонимен, невзрачен, с нищо незабележим. Конкретно-
пространственото значение на ,,тъмнина” се разширява и в друга посока.
То по асоциация се свързва с признаци като ,,затънтеност” и ,,затвореност”
- ,,тамо вдън горите”, ,,убежища скрити”, ,,в килията скрит”.

,,КОЧО”

През 80-те г. на ХIХ в. Вазов написва цикъла ,,Епопея на

забравените” /1881 – 1884/. С него поетът цели да събуди у сънародника си
паметта за преживяното от нацията в навечерието на Освобождението и
така да възроди патриотичното съзнание, разколебано в условията на
,,новото” време.
Една от най-силните творби в цикъла е одата ,,Кочо” – текст,
пресъздаващ мъченическата съдба на Перущица в необикновената и
паметна 1876 година. Както и останалите произведения от Епопеята,
,,Кочо” израства върху конкретни исторически факти – случилото се в
перущенската черква ,,Св. Архангел Михаил” при потушаването на
Априлското въстание. Лирико-епическият разказ се съсредоточава върху
най-драматичния момент от защитата на храма – последния, трети ден,
когато съпротивата на въстаналите е сломена от врага. Макар да говори за
гибелта на разбунтувалите се българи, одата ги описва не само като
понасящи неописуеми страдания, но и като намерили сили да опазят
своето национално и човешко достойнство. Тази идея е илюстрирана най-
убедително чрез смайващото поведение на Кочо Чистеменски – реално

13
историческо лице, превърнато в централен герой на творбата. Осъзнал
безизходността на ситуацията, той убива жена си, детето си, а след тях и
себе си. Неговият потресаващ избор е страховито и величаво постигане
свободата като право да предпочетеш достойната смърт пред
недостойната.
Уводната част на одата емоционално подготвя читателя за един
трагико-патетичен разказ чрез реторическите възклицания, в чийто
синтаксис липсват сказуемите: ,,О, движенье славно, о, мрачно
движенье,/ дни на борба горда, о, дни на паденье!/ Епопея тъмна,
непозната нам,/ епопея пълна с геройство и срам!”. Но в границите на три
от четирите стиха се долавя смислово противоречие, известна
антитетичност, които подсказват сложна, напрегната и нееднозначна
гледна точка към пресъздаваното минало.
От една страна, то се натоварва с противоположните етически
оценки на ,,геройство” и ,,срам”. Съполагането на ,,високото” и
,,ниското”, на славното и позорното в нашата история е според стратегията
на цикъла начин да се осъзнае уникалността на българския исторически
опит. За да постигне смисъла на своя духовен подем, българинът трябва да
помни и знае и позорните страници от своето минало. Те са онзи
необходим фон, на който ярко изпъква необикновеното и смайващото в
националната саможертва.
От друга страна, борбата за национална свобода е определена
като ,,тъмна”, ,,непозната нам”, което буди недоумение, понеже цикълът
разказва за събития, свидетели на които са били неговите първи читатели –
Вазовите съвременници. Метафоричният епитет ,,тъмен”, употребяван с
различен смислов пълнеж в зависимост от контекста, заема важно място в
поетическия език на Вазов. В Епопеята той най-често определя отдалечени
във времето обекти, натоварени с неопределено, неясно съдържание. Но
мотивът за тъмнината в цикъла на Вазов е свързан и с мотива за

14
лудостта, т.е. с проявите на изключителното и необикновеното както в
поведението на отделната личност, така и в колективното историческо
поведение: ,,Тъмният” колектив, от друга страна, също влиза в
националната история през прага на своето ,,пиянство” и ,,сюблимно
безумие”, през лудостта на масовото самоубийство в Перущица, през
колективната саможертва на опълченците от връх Шипка” /М. Кирова/.
В ,,Кочо” епитетът ,,тъмна” в съчетание с ,,непозната нам” говори по-
скоро за моралната и психологическа дистанция, отделяща
следосвобожденските българи от предосвобождеското време: ,, ... в
поетическото виждане на Вазов епохата на Българското възраждане и
националноосвободителни борби е ,,непозната” не поради отдалечеността
си във времето, а поради обстоятелството, че е изпълнена с пориви и дела,
които със своя обществен идеализъм и историческа мащабност са вече
чужди на хората от издребнялата и меркантилна следосвобожденска
действителност” /М. Цанева/. Тъкмо тази разлика в светоусещането и
самоусещането на сънародника творбата се опитва да заличи.
Още първите изобразителни щрихи на последния и трагичен ден от
защитата на Перущица въвеждат образа на колектива в ситуация на
върховно изпитание. Текстът гради онази представа за Априлското
въстание, която Вазов защитава и в други творби от Епопеята, и в ,,Под
игото”. Бунтът според Вазовата концепция води до чудодейно сплотяване
на нацията в порива й към свободата. Той изтрива всички възрастови,
социални и психологически различия, създава усещането за заедност,
цялостност и монолитност на общността. Въпреки безнадеждността на
ситуацията, в която са се оказали перущенци, те във версията на Вазов
проявяват необикновена решителност и душевна твърдост - ,,Борбата
кипеше отвътре, отвън./ Във всичките очи пламтеше огън”. Описанието
на тяхното поведение подчертава странното, неестественото,
изключителното. Всеки един сякаш се е отказал от онази социална роля,

15
която му предписва мирновременният живот в контура на семейството –
майката, призвана да опазва живота на своите деца, окуражава своя
сражаващ се син и му подава ,,напълнена пушка”, бабата вместо да
приспива в скута си внуци носи куршуми, старците търсят пушки ,,с
трепетни ръце”. Именно тази промяна в семейно-родовите отношения,
това масово изтръгване на българина от традиционния ред, това рязко,
сюблимно преодоляване на морално-психологическите граници бележи
грандиозния духовен скок, осъществен от нацията по време на бунта. Така
читателят се подготвя и за онова, което предстои – масовото самоубийство,
надскочило законите на кръвта. В тази част на одата действията на героите
са изразени в минало несвършено време, т.е. те представят обобщено най-
характерното в поведението на перущенци по време на тридневната битка.
Следва поетически скок в пространството, който пренася читателя в
башибозушкия стан, за да бъде представено случващото се от гледната
точка на врага. Тя е необходима за по-яркото открояване на българския
героизъм, проявил се в чудодейното преобразяване на ,,тез раи слаби” в
горди и несломими духом противници, предизвикващи страх у врага: ,,И
страхът неволно обзе му духът/ пред тез раи слаби, що сееха смърт,/ и
вместо молби, плач, пущаха куршуми”. В ,,Кочо”, както в много от
останалите оди от цикъла, духовната сила на българите е обратно
пропорционална на техните обективни възможности, а вярата им в
ценността на подвига расте с обречеността им. Доказва го продължението
на епическия разказ, което съобщава за появата на редовната турска войска
в подкрепа на башибозуците. Оттук нататък времето започва шеметно да
тече в своята трагическа необратимост, което е подчертано чрез смяната на
миналото несвършено с минало свършено време.
Действието навлиза в нов, преломен момент, чийто първи израз са
смутът и колебанията, настъпили в редовете на въстаниците. Те са
изразени експресивно и лаконично – чрез отделни реплики, представящи

16
сблъсъка на различни мнения. Следва героичният призив на безименна
жена, която загива, стреляйки срещу турската войска. В него прозвучава и
укорната фраза ,,Срам!”, която подхваща вече въведената във
встъплението тема за срама и я доразвива. Тази тема присъства в почти
всички творби от цикъла, представена колкото противоречиво, толкова и
многозначно. Все пак, може да се твърди, че срамното в ,,Епопея на
забравените” се свързва най-вече с робските стереотипи на мислене и
поведение - с малодушието, страха, паниката, предателството, липсата на
историческа памет. Удивителното в ,,Кочо” е, че именно една жена
пресича колебанието на сънародниците си и ги въвлича отново в битка
срещу поробителя. Нейният горд и самоотвержен жест въздейства
решаващо върху психиката на останалите и ги тласка към най-възвишената
проява на героичното – когато човек се бори вече не за физическа, а само
за морална победа.
Когато стига до най-драматичния момент в разказа - ,,Изведнъж
видяха там зидът съборен”, лирическият говорител прекъсва
повествованието, за да изрече възторжената възхвала на подвига, извършен
от обикновените българи: ,,Перущице бледна, гняздо на герои,/ слава!
Вечна слава на чедата твои,/ на твоята пепел и на твоя гроб,/ гдето
храбро падна въстаналий роб!...”. За да изтъкне изключителната стойност
на масовия български подвиг, одическият говорител сравнява Перущица с
Прага и Сарагоса – два града, които символизират колективната
жертвеност в новата европейска история1. По този начин българската
драма се помества в перспективата на преживяното от света, нарежда се
сред образците на универсален героизъм, става част от възвишения
общочовешки опит. Нещо повече, делото на перущенци си набавя особен,
уникален смисъл, защото, както твърди говорителят, то е проява,
1
През 1620 г. край Прага става кръвопролитна битка между чешките войски и
баварската армия, след която Чехия губи независимостта си. През 19. в. испанският
град Сарагоса се прославя с героичната си отбрана срещу френските окупатори.

17
немотивирана от наследени ценности и устойчиво историческо
самочувствие - ,,без минало славно, без примери славни,/ що малките
правят с великите равни...”. Тъкмо заради тази смайваща необяснимост на
своето героично осъществяване, Перущица не само повтарля ,,образците”,
но и ги надмогва, като налага нова мяра за героическото - ,,Картаген2
надмина, Спарта засрами”. Тази възслава напомня за композиционната
схема на класическата трагедия, при която действието съзнателно се забавя
точно преди мига на развръзката, за да открои по-ярко нейния трагизъм.
След нея текстът се завръща към епическия разказ и проследява
последните моменти от битката, в които вписва подвига на Кочо
Чистеменски.
За Вазов той е важен не само с необикновения си трагически
потенциал, намерил израз в надмогването на съпружеската и бащината
обич, но и като илюстрация на идеята за проявата на изключителното в
изглеждащото обикновено, в ,,простия чизмар”. Всъщност едва ли е точно
твърдението, че Кочо надмогва обичта си към своите близки. По-скоро
тяхното убийство е върховният жест на тази обич, екстремното
въплъщение на съпружеския и бащинския дълг, което събира в себе си
ужасното, противоестественото и прекрасното, трагически възвишеното.
Литературните критици отбелязват специално един на пръв поглед
незначителен детайл в описанието на Кочовото самоубийство: ,,и падна
обагрен, грозен, страховит,/ с отворени очи и със нож забит”. Героят
умира ,,с отворени очи”, което въздействаща езикова асоциация. Фразата
се използва за човек, недочакал онова, за което е копнял. В смъртта си той
остава без утеха, че жертвата му е имала смисъл, без надежда и без
награда. Това подчертава нейния трагизъм, но и нейния патетико-героичен

2
Древна република в Северна Африка, която през III в. пр. н. е. воюва с Рим и търпи
поражение след поредица блестящи победи.

18
аспект, защото подобна смърт убедително бележи моралното тържество на
победения над победителя.
Във финала поанта са изписани два стиха, които дават лаконичен, но
пределно драматичен израз на чувството за изоставеност на
българското: ,,И Господ от свода, през гъстия дим,/ гледаше на всичко
тих, невъзмутим!...”. Очевидно завършекът на одата споделя с читателя
болката от преживяното, случило се тъкмо в божия храм, и отправя
емоционален упрек към останалия безучастен спрямо българските
страдания християнски Бог. Този упрек сякаш разколебава вярата във
висшата религиозна инстанция, която е символ на доброто,
справедливостта и разума, управляващи битието. Но този жест не извежда
окончателно текста отвъд границите на християнското световъзприемане -
и Иисус, понесъл непоносимото, пита Бог защо го е изоставил. В този см.
финалът подчертава по-скоро българското мъченичество, като дискретно
го изравнява с кръстната саможертва на Божия Син. В това се долавя и
внушението, че страданието на българите по особен начин ги отделя от
останалите нации, прави ги уникални до пълна самотност сред
човечеството.

,,ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО”

Стихотворението на Вазов ,,Отечество любезно” (1882) е създадено

само четири години след Освобождението, когато още не са утихнали
патриотичните възторзи и не е заглъхнала радостта от сбъдването на
колективната българска мечта. Творбата разработва темата за родината и

19
отношението на твореца към нея. Нейната актуалност в
следосвобожденския период се обуславя от близостта му до
възрожденската епоха, когато се формира и укрепва националното
съзнание и съдбата на родното става водещ проблем на груповото
съществуване. Именно през Възраждането родината и любовта към нея е
темата, която поражда и поддържа желанието за българска идентичност и
сплотява сънародниците ни в усилията им да постигнат своята културна,
църковна и политическа независимост. Следователно чрез ,,Отечество
любезно” Вазов изразява настроенията на времето, когато българинът
съзнава принадлежността си към националната общност и я възприема
като водеща ценност в своя живот.
Цялото творчество на Вазов е подчинено на усилието да утвърждава
значимостта на българското и да укрепва националното единство. В него
образът на родното получава разнообразни проекции, една от които е
моделирането на родната природа. Верен на патриотичната си нагласа,
Вазов неизменно идеализира хубостите на българската земя, като ги
обвързва с конкретни географски обекти. Представително с оглед на тази
тенденция е ранното Вазово стихотворение ,,Де е България?”. Неговата
композиция напомня гатанка, чийто отговор изброява характерни за
българската природа обекти - Дунав, Черно море, Стара планина, Вардар,
Рила. Те очертават пространството на българското, посочват неговата
необикновеност, обособяват го на фона на останалото. В ,,Де е България?”
образите на родната природа са подчертано идеализирани и
персонифицирани - действат и живеят, пластично одухотворени са. Това ги
превръща в дълбинни проекции на българската душевност и национално
единство. В поетическата визия на младия Вазов родната земя приема
облика на ,,райско” пространство - красиво и плодородно, което излъчва
хармония, сигурност и топлота, дарява с блага. Но родината е и място,
където почиват дедите, тя носи паметта за накогашната сила и слава на

20
българското, които набавят на поробения човек национална гордост и
историческо самочувствие.
В ,,Отечество любезно”, както и в други следосвобожденски творби
на Вазов, родната природа е представена в процес на възторжено
преоткриване. Тя поразява със своето разнообразие, пъстрота и
плодородие. В текста преобладава богата поетическа фразеология, чиято
употреба цели да въздейства нравствено и емоционално върху читателя. В
него отечеството е ,,любезно”, небето му се синее по неповторим начин, а
красотите на родната природа отново изтеглят представата за нея към
,,райското” и към грижовното майчинско начало. Общуването с родното
предизвиква състояние на екстаз и блаженство: ,,… горите ти са пълни с
хармония и хлад,/ долините с трендафил, гърдите с благодат”. Райското в
него се свързва с неговата утопизация, с превръщането му в благодатно
място без зло и страдание, в пространство на радостта, вдъхновението и
насладата. За разлика от ,,Де е България?” този текст не вписва в себе си
знаците на българското историческо минало и не събужда спомена за
героичните победи на българското оръжие. В него обаче е формулиран
упрек към съвременниците, отчуждили се от красотата на родната природа
и неспособни да я оценят по достойнство: ,,Ти рай си, да; но кой те
прилично оценява?”.
Полемиката с националния нихилизъм е основна реторична нагласа в
творбите на Вазов, създадени след Освобождението - ,,Епопея на
забравените”, ,,Българският език” и др. Чрез нея се утвърждава високата
ценност на родното и се отхвърлят проявите, принизяващи в една или
друга степен неговите достойнства. ,,Отечество любезно” разгръща тази
полемика, като по особен начин интерпретира опозицията ,,свое - чуждо”.
Лирическият аз открива в поведението на сънародниците си отчуждение от
родното, което ги ограбва духовно, превръща ги в ,,същи чужденци” в
собствената им родина. Стихотворението напомня, че красотата и

21
ценността на българското не се намират ,,наготово”, а трябва да бъдат
открити. За да се изживее пълноценно общуването с родната природа,
трябва да се събуди вътрешното зрение за нея, желанието да я опознаеш,
воден от любовта и чувството си за принадлежност към нея. В този мотив
се долавя характерната за цялото Вазово творчество метафорична
опозиция ,,зрение - слепота”, която атакува безразличието на съвременника
към възвишените измерения на родното поради затъването му в слепотата
на битово-прагматичното живеене: ,,… но ний не видим нищо, нам нищо
не ни тряба,/ доволно е, че даваш покривката и хляба,/ и ние в тебе, майко,
ще умрем чужденци!”.
В следосвобожденското време Вазов преживява дълбоко
разочарование от налагащите се у нас егоистични стремежи и порочни
социални и политически практики. Създадените през този период негови
творби раздвояват представата за родното - идеализираната с
възрожденски патос родина се сблъсква с нелицеприятния образ на едно
заличаващо християнските нравствени ценности общество. И все пак за
Вазов пороците в социалния и политически живот изглеждат временни и
поправими, докато родината и нейния възвишен образ, способен да
вдъхновява и обединява, остават вечни. Именно с проявата на ,,здрав”
възрожденски оптимизъм се обяснява привързаността на Вазов към
поетически разхубавения образ на родината и в частност на родната
природа в ,,Отечество любезно”.

,,ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ!”

В следосвобожденското си творчество Вазов мисли и моделира

родното не само в апологетичен аспект. Творби като ,,Практическият
човек”, ,,Средство да нямаш врагове”, ,,Линее нашто поколение” и ,,Елате
ни вижте!” изграждат нова поетическа версия за българското, която

22
влиза в противоречие с възрожденската му идеализация. В тях
доминира критико-изобличителният патос, горчивината на безкористния
патриот от следосвобожденското време, в което възрожденските идеали и
ценности се оказват пренебрегнати, забравени или просто потъпкани.
Ако в ,,Епопея на забравените” българите, устремени към свободата,
са видени като единна общност, то в ,,Елате ни вижте!” (1899) родното
вече се разпада на несъвместими и трагично разединени социални
светове - на мизерията и страданието, от една страна, и на
самодоволното охолство, от друга. Това е подчертано чрез натрапчивата
повторителност на рефрена ,,Елате ни вижте!”. Този призив, излъчван от
бедните и отрудени обитатели на ,,хижите”, подсилва внушението за
огромната дистанция между двата свята и липсата на диалог между тях.
Това е гласът на болката, но и реторичният израз на необходимостта
социалното страдание да бъде ,,показано”, видяно и преодоляно.
Творбата натрупва доведени до натурализъм картини на лишението,
нищетата и житейската безизходица, които превръщат родното в
пространство на болката, социалната несправедливост и безразличието към
мъката на ближния. Особеното е, че поетическият лексикон на
стихотворението напомня фигуративния език на Ботев - бедните низини и
шумните тържища на богатите са сближени в морално отчайващите
пространства на ,,скотското”. Финалната строфа мечтае за изход от
социалната драма, който няма нищо общо с революционния
катастрофизъм. Тя изказва надежда, че ,,видяното” и осъзнатото страдание
ще предизвика срам, угризение и съпричастие у ,,ситите”, което би могло
да възстанови моралното единство на българското. Всъщност краят на
творбата издава морализаторската позиция на поетовия глас, прикрит зад
гласа на социално бедстващите сънародници. Именно Поетът се оказва
говорител на страдащите в държавата. Той призовава ослепелите от ситост
да ,,прогледнат” за собствения си морален провал и да спасят човешкото в

23
себе си чрез завръщане към възрожденския етически кодекс, който изисква
безкористно служене на общността, емоционална и нравствена
ангажираност с проблемите на отечеството, със съдбата на сънародника.

,,ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНЬЕ”

Творбата, написана през 1883 г., е отпечатана в стихосбирката ,,Поля
и гори” (1884), в която излизат и последните седем произведения от
,,Епопея на забравените”3. Поставена редом с одите, изграждащи
величавия образ на възрожденското ни минало, тя откроява дълбокото
разочарование на Вазов от следосвобожденското време. На фона на
безкористната жертвоготовност на героите от ,,Епопеята” поведението на
свободните вече българи изглежда на поета недостойно и егоистично,
лишено от общностни идеали и възвишени ценности.
Стихотворението изгражда непривлекателния образ на цяло
поколение, затънало в морална апатия и егоизъм, застрашено от духовно
израждане. Първите две строфи говорят за емоционалната опустошеност
на Вазовите съвременници (,,навред застой, убийствен мраз”), за тяхната
отчужденост от високиs възрожденски идеал и за лишеното им от
общностна цел съществуване - ,,посока няма в наший път”. Интересното е,
че в тези строфи лирическият текст е формулиран в 1-во л. мн. ч., т.е.
субектът на словото се мисли и оценява като част от порицаваното
поколение и сам подлежащ на порицание.
Третата строфа обаче променя изказа: ,,Стресни се, племе
закъсняло!/ Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!”. Реторическото обръщение
разподобява говорещия от адресата и установява тяхната морално-
психологическа неравнопоставеност. ,,Племе закъсняло” съдържа важна за

3
Първите пет оди от цикъла са публикувани през 1881 в стихосбирката ,,Гусла”.

24
разбирането на творбата метафора, откроена и чрез инверсията. Спрямо
какво и кого това поколение е определено по този начин? Думата
,,закъсняло” може да се тълкува различно – като контекстов синоним на
,,изостанало в развитието си”, ,,неадекватно на историческия момент” или
дори като намек за връщане към робската апатия отпреди саможертвената
борба за освобождение. Поставено в контекста на одите от ,,Епопеята”,
това обръщение с тревога подсказва разпадналата се връзка между
поколенията в националната ни история, т. е. между духовно ,,порасналия”
народ от ,,Каблешков” и ,,тесногръдието” на новото поколение.
Лирическият аз се опитва да изтръгне своите съвременници от
състоянието на духовна летаргия, като им напомни техния дълг спрямо
потомците. От позицията на бъдещето проявяваното безразличие към
съдбата на нацията изглежда пагубно. То нарушава градивната логика в
колективната история, основана върху преноса на общностни ценности и
идеали върху оста на времето: ,,Ил твоят път се веч изравни?/ Ил нямаш
други ти съдби?/ Ил нямаш ти задачи славни/ и цяло бъдеще с борби?”.
Струпването на реторически въпроси, въведени анафорично, придава
повишена експресивност на съдържащите се в тях укори. ,,Изравненият
път” е метафора на живот, затънал в безличното всекидневие и отчужден
от целите на високия възрожденски проект, за които напомнят
споменатите ,,задачи славни” и ,,борби”.
Последните две строфи са молитвено обръщение към Бога, което
косвено изрича надеждата, че българският свят може да се промени.
Поантата на творбата посочва най-важното липсващо на народа ни –
идеала, който сплотява и вдъхновява индивидите в общия им исторически
път. Верен на възприетата културна роля – да бъде духовен наставник на
нацията, Вазов и в това стихотворение критикува, за да възпитава
читателите си в духа на родолюбието и отговорността спрямо бъдещето на
националната общност.

25
 ,,ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР”

Стихотворението, създадено през 1891 г., е първо от цикъла ,,В

лоното на Рила” от стихосбирката ,,Звукове” (1893). Творбата е построена
върху романтическия мотив за завръщането в лоното на майката природа,
възприемана като антитеза на разочароващия социален живот.
Още първата фраза - ,,Сега съм у дома”, повторена още седем пъти в
началото на всяка от останалите строфи, метафорично изравнява
описваното място (назовано в заглавието) с дома, символ на спокойствие и
хармония. Да обявиш природата за свой дом, означава да се върнеш към
човешката си първосъщина, да възстановиш връзките си с Естеството и
Естественото, да отхвърлиш всички наложени от цивилизацията
условности и предразсъдъци, да заличиш границата между социално и
праначално. Целият текст развива аргументацията на този в голяма степен
утопичен порив за вторично приобщаване към изконните полагания на
човека в света, който в случая се двои между родното и универсалното,
всеобщото.
Доказва го фактът, че образът на природата, въведен в началото на
стихотворението, се колебае между обобщеното и конкретното,
динамичното и статичното. Редом с това той е и одухотворен чрез
сравнението, което го свързва с архетипа на обичащата, нежна и грижовна
майка: ,,Природата отвред, кат майка нежна съща,/ напява ми песни,
любовно ме прегръща”. Срещата с Рилската природа се преживява от
лирическия субект като символично потъване в майчините обятия,
което носи усещането за райско блаженство.
Състоянието, в което изпада лирическият аз, съчетава физическата
бодрост - ,,тук волно дишам ази”, обновената чувствителност - ,,по-светло

26
чувствам”, и събудените духовни жажди - ,,отраден мир/ изпълня ми
духът, от нов живот талази/ нахлуват в мен” . За лирическия герой на
Вазов да бъде в своя свят-дом, в ,,сърцето” на Рила, означава да се
пречиства вътрешно и извисява духом, като преоткрива способността си да
разбира езика на природата и така да се чувства част от нея, дори повече –
част от мирозданието изобщо: ,,Разменям тайна реч с земя и синий свод/ и
сливам се честит във техния живот”.
Петата строфа въвежда познатата от романтизма опозиция ,,природа-
цивилизация”, която свързва природата с невинността и нравствената
чистота, а цивилизацията – със злото и покварата. В края на строфата е
подсказано и възприемането на природата като храмово пространство -
,,Духът ми се цери след жизнената битва,/ вкушавам сладък мир във
песни и молитва”. Тя е свещено място, в което човекът влиза в контакт с
Бога, докосва се до вечността.
Този мотив е доразвит в следващата, шеста по ред, строфа, във
втората част на която лирическият аз символично се извисява до Бога и се
докосва до тайните на ,,мирозданьето”. Той си набавя някакво царствено
величие, изразено чрез сравнението ,,кат орел надвесен/ над бездните
стоя”. Фигурализацията актуализира митопоетическите значения на орела
– символ на властта, духовното надмощие, но и на връзката между земния
и небесния свят. Дописването на строфата прави психологически достъпно
за човека предначалното състояние на света - ,,хаоса”, което го превръща и
в условен съзерцател на Сътворението, т.е. в себевъобразен свидетел на
повтарящото се движение от космическия безпорядък към космическия
ред.
Следващата строфа осъществява сякаш обратното смислово
движение – героят на Вазов се завръща към земната си, човешката си
същност, която, съизмервайки се с величието на природата, осъзнава
своята малкост, нищожност и незначителност - ,,Поклон, скали, води!

27
Поклон ели гигантски!/ Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!”.
Това логически отвежда към идеята за смъртта, пожелана като приютяване
във ,,величествените обятия на Рила”.
Стихотворението подчертава, че общуването с природата помага на
човека да преоткрие доброто и възвишеното в себе си, да укрепи своята
светла същност. Всяко завръщане към нея е равнозначно на духовно
пречистване и сливане със смислите на битието.

ПОД ИГОТО
роман от Иван Вазов

Творчеството на Иван Вазов заема гранична позиция между

Възрожденската и Новата българска литература. То осъществява
тематичната, идологичната и аксиологичната свързаност помежду им.
Литературният Патриарх чрез творчеството си осъществява българското в
различните му смислови аспекти. Вазов се вглежда в съдбовни за
българското битие събития, възприемайки родното като свръхценно.
Като моделира по този начин представата за историческото ни случване,
творчеството на Патриарха участва в създаването на българската
национална митология.
Водеща роля в това дискурсивно/словесно, речево/ “ставане” има
романът “Под игото”, фиксиран върху драматичните събития от
1876година. Самото въстание – избухване, развитие и кърваво потушаване
са встрани от повествователния център на романа. Смисловите му
послания са насочени към подготовката на въстанието, към драматичния
акт на дръзването българинът да пожелае свободата и да се ориентира към
нея като към водеща ценност. Уникалността на историческото
осъществяване на българския човек е в драматичното му усилие да
преодолее санкциониращите механизми на робствотов самия себе си, да
канонизира свободата в словото и да я превърне в смисъл на битието си.
Духовното пробуждане чрез езика и копнежът на българина да

28
премине границата между робското безвремие и историческото
случване, е проява на героичното в романа.
Романът “Под игото” не може да бъде еднозначно жанрово
определен, защото съдържа елементи от битовия, приключенския,
историческия и епопейния роман. Но същностно за него е проектирането
на историята в полето на бита. Това обяснява и факта, че творбата
започва с главата “Гост”, която въвежда в емблематичния свят на
българина – домът на чорбаджи Марко. Изобразявйки един ритуализиран
епизод от битово-интимния свят на семейството, събрано около трапезата,
повествованието представя рамката на българското живеене под робство.
В българския образ на света домът е ценностно маркиран топос,
неприкосновена, автономно територия. “Тук”, заключен между високите
зидове, над които турчин не може да мине, българинът се чувства
относително свободен. Отделен от външния робски свят, той живее със
самочувствието на личност. Екзистенциално човекът е включен в строго
патриархален свят. В него властват култът към дома, традицията,
просвещението, честта и достойнството. Този дом- свят е отграничен от
пространството на “чуждото”, където владее “хаосът” на робството. Домът
е подреден, осветен, огласян и е един контрапункт на игото, на тъмнината
и тишината, обгърнала “мъртвия град”. Той е един своеобразен оазис сред
пустинята на базсъбитийността, свят, маркиращ робското битие.
Но това статично състояние, още в началото на романа, е
проблематизирано чрез речеви жестове, които задават смисловата
перспектива на повествованието. Така например функцията на страха се
откроява в думите на баба Иваница, която плаши децата със страшните
турци. Така страхът се оказва цензура и активен озаначител на
психологическото робство. Апелът на чорбаджи Марко да не се плашат
децата с турците е индиктор на освобождаването от страха като
екзистенциална норма. Този повествователен детайл онагледява границата
между летаргията и будността. Чорбаджи Марко пожелава да чуе разказ за
историята, която касае българското битие – жестът откроява отварянето
към историческот време и нетърпимостта към робското безвремие чрез
“нещо за Русия”, открояваща параметрите на избавлението.
Именно в този момент в патриархалния български свят нахлува
Краличът – различният, външният, чуждият спрямо общността на Бяла
черква, гостът. Така в тишината на мъртвия град прокънтява трясъкът на
съборените керемиди от Марковия зид. В експозицията на романа се
извършва едно символно действие: границите на този апатичен, затворен
патриархален свят се пропукват. В него дръзко нахлува енергията на
“чуждото”, нахлува дръзкият, различният с неговия нов език. Внезапната
му поява от мрака носи информация за един от ужасяващите знаци н
робствто – Диарбекир – заточение, преследване бягство. Тя е ясен сигнал
за уседналия и самодостатъчен български свят да бъде променен. Но

29
идването на Кралича само по себе си не е достатъчно да промени този свят,
но той се явява катализатор в психиката на етноса. От друга стран
Марковият ермитаж говори, че българинът е запачнал да се променя –
портретите на руските генерали, сцените от Кримската война
потвърждават това. Чорбаджи Марко не е господин Фратю от “Чичовци”.
В “Под игото” еретичните идеи за свобода постепено започвата да добиват
публичност, да се изговарят, вакар все още в защитените зони на дома.
Огласяването на идеята за свобода и преминаването й в идеология,
преминава през ралични фази на публичност и обитава различни топоси –
от сакралния дом към символнот пространство на училището. В
българския образ на света то е едно от “светите места”, чиято функция е да
съхранява националната идентичност. Под иконата н асв.св.Кирил
Методий там се извършва свято дело – просвещението. В този ценностно
маркиран топос блянът по свободата е изговорен от едно дете и придобива
публичност. На урока за миг общността в Бяла Черква заживява с
усещането за обща идея. Така урокът по история, започнал в Марковия
дом, се превръща в изпитание за общността в публичносното пространство
на училището. В едно гранично време, когато все още властват
мисловните стереотипи и поведенчески награси н а робството, в
драматичното битие на словото, изговарящо свободата, се проявява
възмжността за изява на националното като копнеж. Ето защо в
смисловата структура на романа – на езикова ниво – Ганковото кафене е
следващият ценностно означен топос. Тук словото за свобода се превръща
в доминанта за битието на българина. За него кръчмата е символнот
място на комуникацията, осъществяваща свързаността със социума.
Кафенето се превръща в “малък парламент”. В очаравотелната наивност на
белочерковци за философстване и “разплитане” на историята се оглежда
съдбовната среща между двете лица на възрожденския език – битово-
светското и национално-ценностното.
Така, пронизала пространството на дома, училището и кафенето
-кръчма, мисълта за свобода обсебва цялата общност на патриархалния
свят на българите от градчето. В главата “Представлението” тя вече излиза
от сянката на плахото изразяване на националното. Моралната схема в
“Многострадална Геновева” – доброто побеждава и за страданието има
избавление – екзалтирано привлича българина, раздвоен между хикция и
реалност. Една опасна и непредсказума игра “го превръща в бунтовник “ –
светла и желана роля. Тя го включва в “театъра” на действията и го
извежда на “сцената” на историята. След като свободата е изговорена и
изпята дори пред “господаря” в робската “нощ” се долавя утрешното
“пробуждане”…
Повествователната стратегия на романа откроява опозицията
робство – свобода, готовността да се преодолява робското в себе си и
бунтът да се изправи срещу инстикта за самосъхранение и робския страх.

30
Героите са натоварени с функцията да обобщават различни типове
социално поведение, подчинено на националната идея в пределната
ситуация на бунта. Такъв герой е чорбаджи Марко, който живее с чувство
за вътрешна свобода и самочувствие на личност. Отговорен пред себе си и
другите, той запазва скептицизма си чрез въздържане при радикалното
отхвърляне на робството – “Ние сме в чрево адово…”, “Империя лесно ли
се сваля…”; почти докрая на роман той мисли бунта в причинно-
следствена, рационална свързаност. Главата “Писмото” доказва, че това,
което го променя е могъщата сила – свобода, а в главата “Около един
труп” се вижда как Марко е готов да подложи на изпитание себе си.
Давайки черешата си за топ, той се включва в еуфорията на бунта, на
делото, белязано от “лудостта”. Образът на чорбаджи Марко заговаря зя
възрожденския човек, за когото свободата става свърценност и дав смисъл
на българския живот.
Чрез реакциите на отделните герои романистът откроява
трансформациите в поведенческия модел на българската общност. В
дискурса на романа доближаването до границата робство - свобода е
назовано “Пиянството на един народ”. Кака Гинка, Рада Госпожина, т-н
Фратю, Милка Тодорчина – са различните “лица” на свеобщото опиянение,
на българското “либерте”. Сред едно пъстро общество, обладано от
копнежа и екзалтацията на бунта, Бойчо Огнянов е единственият герой,
зададен като образец, очертаващ приключенско-романтическата идея за
герой. В този смисъл той е различният и идеялният спрямо другите и Бяла
Черква. Функцията му е да пренесе еретичната идея, да пробуди
българския човек от роб към свободен, да ускори хода на историята. И
идеята за свобода заразява и преобръща света н българина. Дори
маргиналът Мунчо е обсебен от образа н Русеян, в който разпознава
избавителя, Спасителя. В романа границите за изява на героичното за
всеки персонаж са различни и повествователя на измества “хоризонта на
очакване”, в който те са зададени. Всеки има своя миг за среща с историята
и затова, че “Турция ке падне!1876г.”. Чрез хумора в текста се извършва
симбиозата между високото и ниското. В главата “Силистрайолу” в речта
на оратора парадоксално се смесват пиянският ентусиазъм и
историческият романтизъм. Вазовият хумор е разбиращ и мъдър,
снизходителен; той предпазва героите от възможността да преминат в
зоната на идеалното, достъпно само за избраници като Огнянов и
Каблешков. В навечерието на Априлското въстание българинът е изправен
пред исторически избор, предстои съдбовна ситуация. Главата
“Пиянството на един народ” предствя въстанието като поредния крах на
неподготвения да извоюва свободата си народ. Заедно с това е
националносебепостигащ миг, защото фиксира акта на дръзването на
един народ да пожелае свободата, да я превърне в център на своето
битие. За Вазов борбата е ужасен провал, но тя е довела до съдбовна

31
промяна за българина. Променя се нагласата му към робството и езикът
определя българския свят чрез бляна за свобода. Тази глава първо
представя метафоричната лудост, а после връща в сферата на обективното
случване, в сърцето на събитието.
Така романът затваря един исторически цикъл – от
дръзването през опиянението и лудостта до мъртвата тишина на един
невъстанал град. Вратите на Бяла Черква се затварят и повествованието
сe завръща в първоначалната мъртва зона, фиксираща робството –
трагична ситуация от гледна точка на историята. Историята не се случва за
Бяла Черква; случва се единствено митът за април 1876г. Романът
завършва негероично със смъртта на идиота Мунчо – последният, останл
верен на лудостта герой след шока на “Пробуждането”. С последната
останала лудост се затваря цикълът “живот” за българския човек, който се
завръща обрано в константността на кръ

,,ПОД ИГОТО” (1889, 1894)

Подзаглавие: ,,Роман из живота на българите в предвечерието на
Освобождението”

Романът ,,Под игото” е една от най-емблематичните български

творби, през която изграждаме представата си за ,,своето”, мислим и
оценяваме себе си като част от историческото битие на нацията, към която
принадлежим.
В съвременната критика се е наложило схващането, че ,,Под игото” е
национален епос, който изразява върховите стойности на българското
предосвобожденско битие .
Действително, в ,,Под игото” отсъства задължителната за
епопеята ,,абсолютна” времева дистанция между събитията, за които се
разказва, и момента, към който се отнася самото разказване. Тя придава на
повествованието в епопеята легендарен ореол, затваря го в непостижимата
отдалеченост на някога случилото се, което няма вече да се повтори.
Романът на Вазов, връщайки първите си читатели към недалечното

32
минало, говори за него като за общо, споделено, съвместно изживяно и
неизгубило своята актуалност. Повествователят в ,,Под игото” заема
не позицията на епическия разказвач, дистанциран и респектиран от
пресъздаваните събития, а на свидетеля, разказващ за неща, които
познава и помни. Той дискретно съотнася ,,тогава” и ,,сега”, верен на
нагласата да търси връзката между етапите в националната ни съдба, с
която е и морално, и емоционално ангажиран. Неепическа е и
стратегията, според която се моделира представата за битието в
романа на Вазов. ,,Под игото” е разказ не за мъдрите уроци на Живота,
а за драматичното историческо изпитание на българския дух, зареден с
напрежение и полемична интонираност. Този усет за екстремното и
кулминативното в българското съществуване от предосвобожденското
време намира израз и в темпоралната и пространствената организация
на фикционалния свят във Вазовата творба. Фабулното време в ,,Под
игото” за разлика от широко ,,разливащото” се епопейно време е
подчертано ,,сгъстено” и преломно. То е ,,стегнато” в един годишен кръг -
от май 1875 до май 1876. Художественото пространство е съзвучно на
времето - то е ограничено в няколко топоса 4 (Бяла черква, Клисура,
Алтъново) и остава относително затворено. Като се изключи началният
сюжетен тласък (появата на Бойчо Огнянов), движение между ,,тук” и
,,там”, между ,,свое” и ,,чуждо”, ,,вътрешно” и ,,външно” няма. Като гради
един панорамен образ на българското живеене ,,под иго”, романът на
Вазов посочва и тълкува опита на етногрупата да надскочи
утвърдения регламент на подчинено живеене, да случи себе си като
субект на историческата активност. Този опит според внушенията на
,,Под игото” е едновременно ,,велик” и ,,жалък”. Той явява изконната
нееднородност и противоречивост на българския свят, разпнат между

4
Топос - пространствен обект.

33
своето ,,робско” самосъзнание и неговото оспорване, а също и между
историческото ,,искам” и ,,мога”, между пожеланото и неговото сбъдване.
Разказът за всичко, което предшества въстанието, е организиран
около идеята за надхитряването на поробителя в ежедневието. Това
разколебава схващането, че българският бунт е предизвикан от
непоносимата тежест на робството. От друга страна, текстът на Вазов
отказва да мисли организацията на въстанието според онзи
следосвобожденски мит, който силно преувеличава неговата подготовка.
Романът видимо усложнява представата за случилото се през април 1876,
като остро поставя проблема за вината на водачите пред народа и на
народа пред водачите. Според други критически гласове, прозвучали в
края на ХІХ век, ,,Под игото” твърде прилежно следва модела на
авантюрния роман, което обяснява успеха на творбата на Запад, но я
лишава от сериозна идеологическа стойност за българския читател.
Романът наистина разработва една архетипна повествователна
схема, използвана често в авантюрната проза. Според И. Пелева тъкмо
това го прави интересен за европейския читател и го превръща в ,,идеален
медиатор между българското и западното”. Ядро на авантюрността в
литературата е идващият ,,отвън” герой - пришълец, странник и нарушител
на морално-поведенческите норми. В ,,Под игото” такъв герой е Бойчо
Огнянов. Като нахлува в устойчивото битово пространство, той със своята
различност и странност, със своята ,,другост” поставя под съмнение
неговата нормалност. Врязването на Огнянов в надеждно устроения
патриархален свят се превръща в катализитор на невероятни процеси. То
променя ценностните ориентации и освобождава социална енергия, която
взривява еднообразния ход на живота: ,,Текстът поддържа представата за
великия пришелец, който трябва да запали барутната сила на масата”
(Бистра Ганчева). След преживения катаклизъм в края на романа сякаш е
възстановено изходното равновесие. Но финалът не бележи абсолютно

34
завръщане към началната ситуация. Във взривно сгъстения свят на ,,Под
игото” сблъсъкът между роби и поробители, между спрялото робско и
вихреното революционно време се разрешава в ,,нещо трето” (Н.
Георгиев). Краят на творбата изчерпва динамичния потенциал на сюжета,
но утаява в себе си спомена за нарушаването на реда, опазва знаците на
преживяното, говори за необратимостта на промяната, случила се в
националното съзнание.
Използваният повествователен модел - ,,равновесие - неравновесие -
ново равновесие”, дава възможност на Вазов да усложни представата за
българския бунт, представяйки го в неговата многомерност и
нееднозначност. Той е белязан с величие и трагизъм, с възторг и покруса.
Творбата разгръща една особена фабулна ситуация - пробуждане от
съня на робството, което води и до пробуждане от наивната вяра в
лесната достъпност на свободата. Следователно ,,Под игото” тълкува
Априлското въстание като преломно събитие в колективното българско
битие, което е важно не толкова с обективните си исторически измерения,
колкото със съпровождащото го голямо духовно преобразяване -
психологическото прераждане на роба в бунтовник, екзалтирано надценил
силите си. Това според Милена Кирова е роман за приключенията на
колективния дух, ,,за полудяването на един трезв и практичен народ”.
Но това е и роман за погрома, последвал революционното ,,пиянство”
на нацията, за горчивите поуки от преживяното, които ни заставят да
се замислим и за ,,тъмните” страни на нашата народопсихология.
Но творбата описва и нахлуването на новото, на революционния дух
в битовото пространство на роба, което разрушава неговата устойчивост и
изтръгва българина от познатите модели на мислене и поведение. Светът
в ,,Под игото” пулсира между Бита и Бунта, между сигурността на
стария патриархално-родов ред и безразсъдната активност на

35
бунтовния устрем, между ,,трезвостта” и ,,пиянството”, между
робското здравомислие и революционната лудост.
Тази ситуация на преходност и неустойчивост в националното ни
битие се отразява и в начина, по който романът представя бита и
душевността на българина от ,,предвечерието на Освобождението”. В тях
се забелязва подчертана двойственост и двусмисленост, които правят
възможно промяната, но едновременно с това подсказват и нейната
проблематичност.
От една страна, творбата описва робското ежедневие, в което
българинът е лишен от елементарна сигурност, права и защита -
,,Бурята”, ,,Бог високо, цар далеко”. Робът поначало не притежава ,,свое”,
недостъпно за поробителя пространство. Той винаги е ,,под погледа на
своя господар в цялата откритост и ,,голота” на безправието си” (В.
Стефанов). Това го превръща в идеален обект за надзираване и
санкциониране. Но българинът в света на ,,Под игото” сякаш е успял да
опази като независими определени територии в своя бит, в които се
възпроизвежда и самоорганизира.
Такава автономна битийна зона за него е домът. Той е микромоделът
на патриархалния космос. Неговите зидове и здрави врати символизират
защитеност, укрепеност и укритост от външния свят, те ограждат
пространство, в което турците са сякаш ,,външни”. Изобразената в
началото на романа вечеря у бай Маркови въвежда именно образа на
българския домашно-интимен свят като непоразена от робството
структура на ,,нашето” съществуване.
В ,,Под игото” домът е представен като пространство на робската
предвидливост, което се изплъзва от прекия надзор на поробителя.
Неговата вътрешна уредба напомня лабиринт с многото си
,,конспиративни” помещения - малки стаички, килери, тайници и др.
Тяхното предназначение е да правят домашния свят на роба недостъпен за

36
контролиране. В романа на Вазов не само отделният дом, но и системата от
къщи и дворове, свързани с комшулуци, осигурява укритие и защита от
турската власт. Така се очертава една по-голяма зона на робското
сътрудничество и съмишленичество. Но тази ,,скривалищна” способност
на българското битово пространство издава и робския страх,
лукавството на ,,снишаващия” се човек, който избягва погледа на
поробителя.
Двусмислието на ситуацията ,,затваряне в дома” впрочем е изтъкнато
отново в началото на романа, когато Бойчо Огнянов ,,щурмува” зида на
чорбажди Марковата къща. Така той поставя на изпитание семейната
граница, нейната укрепеност и сигурност. Този епизод подсказва и
функцията на Огнянов в сюжета на романа - да атакува робското
пространство и да задвижи поредицата от събития, които ще доведат до
неговото разрушаване.
С двойственост са белязани и някои ритуализирани прояви на
националния живот, обединени от топосите на трапезата и черквата.
Това са местата, където българите осъзнават и изживяват своята етническа
слятост и религиозна солидарност, своята различност от поробителя.
Например ритуализираната практика на колективното хранене,
представена в различни епизоди от романа, подсказва формираното
общностно самосъзнание. С функциите на обединяваща церемониалност
са натоварени и общото черкуване, задължителното присъствие на
молитва, изповед и др. Повторението на тези групови действия, завещани
от миналото, изпълнява духовно-защитна роля. Тяхното възпроизвеждане
набавя на поробения българин усещането за сплотеност и екзистенциална
сигурност. Но те ,,легитимират” и покорството, говорят за живота ,,под
иго” като за възприета форма на нормативно съществуване.
Редом с тези ,,ритуали на оцеляването” романът на Вазов отбелязва
и появата на нови форми на колективен живот. Например в кафенето -

37
мъжкото светско пространство, се обсъждат общинските въпроси и
политическите събития на Балканите и в Европа. Тук се проявява не
толкова социалният феномен на ,,заедността”, колкото разномислието в
нашето възрожденско общество, обособяващата се субектност на неговите
членове, раждането на аз-а и на стремежа му за словесно
себеутвърждаване пред публика. Неслучайно Ганковото кафене шеговито е
наречено ,,малък парламент”. Това назоваване придава на кафенето
някаква особена, надбитова семантика, превръща го в топос, където се
сблъскват различни мисловни хоризонти и социални проекти.
Училището е мястото, в което крепне и се калява българският дух.
Там се формира националното ни самочувствие, звучи родната реч и
детското съзнание оптимистично дописва нашата история. Показателна за
това е сцената на годишния изпит, когато Събка, дъщерята на чорбаджи
Мичо, простодушно изрича: ,,От гръцко робство избави българите цар
Асен, а от турско ще ги избави цар Александър от Русия”. Това неволно
нарушаване на социалните забрани издава тайните надежди на няколко
поколения българи и според Милена Цанева е вече ,,един малък
революционен акт”. Така училището се оказва топосът, където се отменят
старите правила на общуване и се подкопава робското благоразумие. Но
спонтанното изявление на Събка издава и вековната свързаност на
българина с битовото пространство. Именно тя подхранва идеята за
спасение ,,отвън”, мита за Дядо Иван, който ще ни ,,подари” свободата.
Затова не е учудващо, че един от най-достойните патриоти в романа -
чорбаджи Марко, разпалено заявява: ,,Бунт? Такова нещо, не дай боже, то
ще бъде пропаст! …Няма да остане камък на камък тука…”.
В битието на българина от ,,Под игото” навлиза и една нова форма
на колективен културен живот - театърът. Епизодът, описващ
представлението на ,,Многострадална Геновева”, е измежду най-веселите в
романа. Той предизвиква жизнерадостен, пречистващ смях. Комичният

38
ефект се ражда от неспособността на гледащите да приемат докрай
условността на спектакъла. Ставащото на сцената се възприема ту като
измислица, ту като истина. Накрая общата емоционална приповдигнатост
естествено кулминира в патриотичен подем, обединил актьори и зрители.
Колебаещата се граница между играта и живота се заличава с качването на
Каблешков на сцената, от една страна, и със закрепянето на прозвището
Графа към името на Огнянов, от друга. Макар и наивно-примитивен,
контактът на българина с театъра обогатява социалното му поведение и
психоемоционалната му нагласа. Той способства и за първоначалното
възприемане на бунта като потапяне в някакво празнично, театрализирано
пространство, където старият начин на живеене се заменя с нов - възвишен
и възхитителен.
Но смислов център на ,,Под игото” не е идеята за постепенното
психологическо прераждане на българина в бунтовник. Обратно, романът
внушава схващането, че духовната промяна, тласнала българина към
бунта, е рязка, мълниеносна, дори чудодейна. Неслучайно в
главата ,,Пиянството на един народ” Вазов прибягва до самоцитиране.
Той включва в нея финала на одата си ,,Каблешков” от цикъла
,,Епопея на забравените”, който съдържа впечатляваща поетическа
хипербола на ,,порасналия” български дух: ,,И в няколко деня тайно и
полека/ народът порасте на няколко века...”. Описаната невероятна
метаморфоза е в разрез с патриархалното здравомислие и по своя устрем
граничи с безразсъдството. За да достигнат до жертвената решимост на
бунтовници, Вазовите обикновени българи трябва да се откажат от стария
начин на живот, от своите притежания, от всичко сигурно и ценено в
орбитата на родово-патриархалното битие. Те трябва да преодолеят
гравитацията на битовата сигурност и да прекрачат в друго битийно
измерение.

39
 В романа на Вазов тази трансгресия5 е задвижена от персонажите,
които са ,,безбитни” (Иван Хаджийски), т.е. не са обвързани с
материалното и ежедневното, със стереотипите на битовото живеене.
Такива герои са Огнянов, Соколов, Муратлийски, Кандов и др. Те нямат
дом, челяд, имот, не притежават нищо и следователно не са застрашени от
драмата на раздялата с материално-битовия свят. Да си спомним думите на
чорбаджи Юрдан: ,,Тия чапкъни горят и правят прах и пепел, ама кое? -
Чуждото. Те нямат кол побит тука”. В душите на тези герои бунтът,
взривяващ битовия ред, не може да породи колебание, страх или
предателство.
Огнянов и неговите помощници са моделирани според
представата за романтическия тип бунтовник - бродник, човек без
корен и чужденец (не толкова в пряк, колкото в преносен смисъл). Те са
обвити в тайнственост, недоизказаност, обвързани са с някакви далечни и
непознати пространства - Диарбекир (Огнянов), Русия (Кандов), Черна
гора (Соколов). Само такива личности - външни спрямо света на Бяла
черква, са в състояние да ,,отключат” промяната. За мирните султанови
поданици те се оказват смислово и ценностно двойствени - ,,свои” и
,,чужди”, обичани и мразени, шанс и заплаха. Със своята ,,другост” и
надпоставеност спрямо традиционното мислене и поведение тези герои
разчупват границите на робския свят, разграждат го ,,отвътре” и
стимулират вихреното му преобразяване (неслучайно природна емблема на
Огнянов е ,,бурята”).
Към групата на ,,странните” герои гравитират слепецът Колчо,
идиотът Мунчо и блудницата Милка. Те също в една или друга степен са
чудати, различни, не се вписват в нормите на общността и обитават
периферните й зони (буквално и преносно). Техните образи представят
традиционния романтически интерес към аутсайдерите, които по-лесно

5
Преход

40
преодоляват общоприетите норми и поведенчески граници. И тримата не
са здраво прикрепени към битовото пространство и действат обикновено в
пределно напрегнати, екстремни ситуации, изпълнявайки ролята на
посредници между ,,безбитните” и ,,битните” персонажи.
В Колчо физическата слепота парадоксално се съчетава с някакво
,,вътрешно”, пророческо зрение. Той е един от първите, духовно
прогледнали за свободата и поставили се в служба на революционното
дело. Повествованието го натоварва и с особената, митологичната роля на
посредник между живота и смъртта, на герой обитаващ границата
между ,,тукашното” и ,,отвъдното”. Именно той спасява Огнянов от арест в
черквата, два пъти съобщава на Рада за неговото ,,възкръсване” и в края на
романа я отправя към воденицата, където я чака смъртта.
,,Кроткият идиот” Мунчо чрез лудостта си също стои отвъд
благоразумния ред. Поведението му е израз на невъзможността да се
понесе поруганието и по особен начин посочва ненормалността на
ситуацията, обитавана от другите. Мунчо е персонификация на мотива за
омразата и отмъщението, на потисканите в подсъзнанието на роба тъмни,
стихийни страсти. В безумието на Мунчо метафорично се оглежда
революционната лудост, която в същността си е опит да се прекрачи от
света на робските регламентации в света на дръзкото, несъобразяващо се с
тях поведение.
Милка Тодоричкина е отхвърлена от местното общество, защото е
,,безчестна”, т.е. аморална, ,,пропаднала”, не е като другите. И тъкмо
фактът, че е изгубила традиционното си място в патриархалния свят, я
прави безстрашна, способна на рисковани жестове - тя ,,няма за какво да се
бои, какво да губи, какво да жали…”. Затова именно Милка, а не някой
от ,,добродетелните” жители на Бяла черква, отваря портата си за дирещия
убежище Соколов.

41
 Чрез своите действия Колчо, Мунчо и Милка първи преминават в
авантюрното и предсказват всеобщото ,,полудяване”, което ще изправи
преклонените глави в стихиен бунтовен устрем.
Резкият преход от кроткото родолюбие към революционното
опиянение се описва в романа посредством евангелски мотиви и образи.
Събитията се подвеждат към устойчиви метафорични редове, които
препращат към новозаветния текст и придават специфичен смисъл на
опозициите ,,разум - безумие”, ,,трезвост - пиянство”, ,,слепота -
проглеждане”, заемащи ключово място в концепцията на романа. Огнянов
и другите апостоли на националната революция често се асоциират с
християнските първоапостоли - проповедници на новата вяра и нейни
мъченици. В ,,Под игото” това е вярата в свободата, превърната в свещена
ценност. Приобщаването към нея е възможно само по мистичен начин - не
чрез доводите на разума, а чрез тайнството на духовното проглеждане, на
спонтанното вътрешно преобразяване. Затова и революционното слово е
натоварено с характеристиките, които притежава апостолското слово в
Новия завет. На него му е приписана не убеждаваща, а внушаваща,
сугестивна функция: ,,То е ,,отвъдно”, трансцендиращо слово, в което се
срутват логическите връзки и ,,правилността” на нормалното съществуване
изобщо” (Бойко Пенчев). Това се потвърждава от факта, че проповедта на
свободата е представена в романа косвено - чрез хипнотичния ефект, който
тя предизвиква у слушателите. Магическото въздействие на
революционното слово предпоставя и ,,неразумността” на вярата в него.
Тя, както всяка вяра, не се вмества в рационалната подреденост на живота,
в рутинното и прагматичното съществуване и не се нуждае от емпирични
доказателства. А това също е в духа на евангелския текст: ,,Бог избра
онова, що е безумно на този свят, за да посрами мъдрите”. В този
контекст ,,лудостта” и ,,пиянството на един народ” се оказват съпоставими

42
с някаква висока духовна мисия, поставени са сякаш под знака на Божията
благодат.
Усещането за смислопораждащи връзки с евангелските текстове се
поддържа според Добрин Добрев и чрез имената на героите. В контекста
на романа фамилията Огнянов препраща към новозаветното значение на
огъня като свещена стихия, която пречиства и преобразява духовно.
Ключовото място, което чорбаджи Марко заема в творбата, се подкрепя и
от съвпадението на името му с това на евангелиста Марко. Подобно на
него Вазовият герой е и свидетел на основните събития, и мъдър
тълкувател на скритите зад тях смисли. В името на чорбаджи Юрдан
анаграмно е вписано името Юда, което автоматически полага героя в
смисловото поле на предателството.
Революционната вяра извисява българина до някакво необикновено,
еуфорично състояние, изтръгва го от еднообразното ежедневие, превръща
го в надбитов човек. Тя из основи променя нравствената му ориентация,
приобщавайки го към нов морал, определен от Милена Цанева като
,,исторически”. Той оправдава традиционните християнски грехове -
измама, кражба, убийство и др., със свръхценността на свободата. Нещо
повече, в навечерието на бунта религиозното самосъзнание изцяло се
измества от националното и понятието ,,българин” се изпълва с високо
нравствено съдържание. Да се държиш като българин и да се жертваш в
името на България започва да се възприема като висша морална повеля. Тя
заличава всички имуществени, възрастови и психологически различия,
изравнява граждани и селяни, ,,цървулани и университанти, и гугли и
фесове, и калимявки и капели”.
Настъпилата грандиозна промяна в мисленето и поведението на
българина преди въстанието го заставя да се откаже от традиционните
форми на живеене - селяните изоставят нивите си, гражданите зарязват
търговията, жените шият копренени знамена, а бабите пекат сухари за

43
бунтовниците. Това са все симптоми на революционната ,,лудост”. Към
тях могат да бъдат прибавени изненадващото превръщение на ,,българския
предател” Заманов в защитник на революционната конспирация (,,Един
шпионин през 1876 година”), както и неочаквано разкрилата се щедрост на
известния като скъперник отец Йеротей, чиито спестявания отиват ,,за
полза на България” (,,Зелената кесия”). Кулминация в разказа за
патриотичния екстаз, обхванал българския свят, бележи нечуваната
дързост на подпийналия чизмар Безпортев, който ,,пред очите на целия
сбор” яхва минаващия оттам турчин (,,Новата молитва на Марка”).
В тази поредица анормативни прояви се вписва и реакцията на бай
Марко, когато открива в дома се цял оръжеен склад (,,Новата молитва на
Марка”). След първия пристъп на гняв той вдъхновено благославя
революционното дело, всенародната ,,лудост”: ,,Лудите, лудите - те да са
живи!...”. Този герой най-убедително илюстрира взривната промяна в
колективната психика, понеже до този момент той последователно е
изграждан като привърженик на разумния патриархален ред. Чорбаджи
Марко дава израз на онова разбиране за ,,лудостта” на нацията, което
романът се опитва да ни внуши. Той осъзнава, че промяната на света
започва с промяната в духовната организация на човека, с отказа му да се
съобразява със старите правила на живеене. Това радикално скъсване със
стереотипите на робското мислене открива неосъзнати дотогава
възможности за себеосъществяване на личността, която вече започва да
живее според мечтите си, повярвала сякаш в тяхната реалност.
Грандиозният духовен скок, описан в ,,Под игото”, може да бъде
разчетен и през топосите на дома и пътя. По време на бунта българинът
напуска своя дом, за да излезе на пътя, където се изправя срещу погледа на
поробителя. Той пробива черупката на робското си малодушие и достига
върха на своята национална и духовна еманципация. Отказът от
битовата ,,окопаност” в дома, съграждан с усилията на няколко поколения,

44
намира патетичен израз в жертвоприносителния акт на неговото изгаряне -
,,Запалихме сами къщите си”. Това е жест, който отменя завръщането и
абсолютизира пътя както в буквалното му значение, така и в неговия
метафоричен смисъл - като път духовен, мъченически, ,,кръстен”.
Но романът прокарва рязка смислова граница между готовността за
саможертва и нейното практическо осъществяване. Още преди появата на
врага в лагера на въстаниците настъпва униние, ентусиазмът се изпарява,
страхът обсебва душите. Бившият роб осъзнава, че не може нито да приеме
отново ролята на султанов поданик, нито да предотврати неизбежния
погром над въстанието. Това според Валери Стефанов превръща
въстаналите в ,,хора, невъзможни за битовия свят”. Те са вече жертвените
агнеци на революцията, нейните мъченици, които ще попълнят новия
български Мартиролог.
Описанието на погрома доразвива една заложена вече в текста
метафоричност, която свързва уседналото, битовото живеене с ,,камъка”, а
бунта - с ,,огъня”. В описанието на тлеещата и разрушена Клисура
,,камъкът” се е превърнал в ,,пепел”. Последствията от въстанието се
изразяват не просто в разграждането на дома като пространство на
робската защитеност, а в окончателното му заличаване, в рухването на
градежа, в премахването на всички граници между поробители и роби. За
оцелелите жители на Клисура единствена възможност остава бягството,
бродничеството, съдбата на бездомните. Това обаче не е динамичната
неуседналост на обладаните от духа на революцията персонажи. Това е
трагичното безприютие на лишени от убежище клетници. Разрушеният
град е сравнен с ,,пресен труп”, върху който башибозуците се спускат
,,като черни рояци врани”. Но тази образност на смъртта и тлението
получава в контекста на романа възвишен, метафизичен смисъл. Тя бележи
мъченическия път към националното спасение и нравственото прераждане,
защото, твърди повествователят, ,,жертвите няма да останат безплодни”.

45
 В контраст с трагичната съдба на изпепелена Клисура изпъква
материалната опазеност на невъстаналата Бяла черква. В нея вземат връх
робският страх и верноподаническата смиреност, надделява
притегателната сила на сигурното, битовото съществуване. Романът обаче
внушава, че оцеляването на Бяла черква е равнозначно на национално
обезличаване. То е формулирано от идеолога на робския конформизъм -
чорбаджи Юрдан: ,,Ние сме били толкова стотин години под сянката на
султановия трон и добруваха и дедите ни, и бащите ни, и ние, па и унуците
ни по-добро няма да намерят...”. За да заличат нарушенията в робския
режим на живот, жителите на Бяла черква рязко отхвърлят размирните
персонажи - Огнянов, Соколов: ,,Пришълецът, дошлият отвън, насилилият
домашните зидове бива ритуално убит отвъд стените на града” (В.
Стефанов). По този начин е възстановено робското статукво, градът се
завръща към ,,разумността” на стария порядък. Но текстът изненадващо
сравнява спасилата се Бяла черква с ,,парясано гробище”. Така нейното
материално оцеляване се превръща в синоним на моралната й смърт -
морална в онзи висш националноисторически смисъл, който придобива
това определение в цялостния контекст на романа. Недокосната от
жертвените пламъци на бунта, Бяла черква остава неприобщена докрай
към тайнството на духовното прераждане и ,,безумието” на възвишения
порив към свободата. Тя се връща към познатото и ,,трезвото”
съществуване, което е проядено от срам и малодушие.
Пълните с възторг и молитвена надежда думи на чорбаджи Марко
- ,,Лудите, лудите - те да са живи!”, са иронично преобърнати във финала
на романа. Той описва смъртта на Мунчо: ,,Обесиха го на касапницата./
Този луд беше единственият човек, който се осмели да протестира”. В
първия случай лудостта е синоним на възхитителното извисяване на духа
над бита и робството. Във втория тя откроява безсмислието на всеки
протест в свят, безславно завърнал се към бездуховността и смирението.

46
Така в края си ,,Под игото” изтъква трагическия разрив между
просветлението и ,,трезвостта”, геройството и срама. Това изявява
концептуалната сложност на Вазовата творба. Тя представя и оценява
българския бунт като едновременна проява на национална доблест и
безчестие, на саможертвен героизъм и малодушие, на висше ,,безумие” и
робска ,,разсъдливост”. Следователно ,,Под игото” се раздвоява между две
версии за април 1876. От неговите страници излизат два противоположни
гласа - на възхвалата и упрека. Това според И. Пелева превръща романа
в ,,тотален текст”, т. е. способен да обслужва многозначните и
противоречиви образи на българското.

ПОВЕСТТА „ЧИЧОВЦИ” и разказът „Дядо Йоцо гледа”

от ВАЗОВ

Пътят на Ив. Вазов към разказа преминава през по-обемните

повествователни жанрове. Преди да създаде своите най-известни сборници
с разкази - ,,Драски и шарки” (1894-1895), ,,Видено и чуто” (1901) и
,,Пъстър свят” (1901), той написва повестите ,,Немили-недраги” (1883),
,,Чичовци” (1885) и романа ,,Под игото” (1889).
Вазов написва ,,Чичовци” през 1884 г., когато вече са публикувани и
част от одите, включени по късно в цикъла ,,Епопея на забравените” -
от ,,Паисий” до ,,Опълченците на Шипка”. Очевидно се опитва да изгради
несъвпадащи, дори алтернативни образи на българското минало, да го
моделира като нееднозначно и подлежащо на сложни трансформации. В
Епопеята и в ,,Немили-недраги” доминира героиката и трагиката, макар
тяхното осмисляне да е различно. В тези творби предосвобожденското
време се свързва с изключителни личности, чиято саможертвена готовност
чертае съдбините на нацията. В ,,Чичовци” българският доосвобожденски

47
свят води безсъбитийно, монотонно съществуване, вкопано в
патриархалния бит и изключващо всякакви героични жестове.
Заглавието на повестта подсказва какъв човешки тип ще занимава
писателя. ,,Чичо” назовава роднината, близкия по кръв, но това може и да е
фамилиарно обръщение към земляка, съседа, използвано в роднинско-
провинциалните пространства. Подзаглавието на творбата - ,,Галерия от
типове и нрави български в турско време”, подсказва нейната ,,мозаечна”
композиция. Тя се изразява в сравнително слабата повествователна връзка
между главите за сметка на тяхното обединяване по принципа на
съотнасянето. Повестта събира множество портрети на странни и чудати
герои, които са ярко индивидуализирани чрез тяхната реч, мимика и чрез
поведенческите им навици. В ,,Чичовци” особеното в човешката природа е
размножено под различни лични имена, които са изнесени в заглавията на
отделните й части - ,,Варлаам Копринарката”, ,,Иван Селямсъзът”, ,,Хаджи
Смион”, ,,Иванчо Йотата”, ,,Господин Фратю”. Във всеки от тези герои е
изтъкната някаква съвкупност от черти, които го правят ,,екзотичен” и
запомнящ се. Хаджи Смион например винаги се съгласява с всички и не е
способен да формулира лично мнение. Мирончо е местният философ -
,,епикуреец”, песнопоец и ,,музикант”. Иванчо Йотата е честолюбив
полемист, вечно спорещ с другите, чиято любима тема са правоговорът и
правописът.
Често персонажите са свързани в оригинални ,,дуети” на
съмишленичество, вражда или трайна дружба. Сдвоеното им портретуване
придава релефност на техните образи и ги слива в чудесни комични
съзвучия. Такива комични двойки образуват вечните антагонисти
Селямсъзът и Копринарката, неуязвимите приятели Мирончо и хаджи
Смион, Селямсъзът и неговият несменяем ,,адвокат” - Йотата,
Копринарката и утешителят му хаджи Смион.

48
 Героите в ,,Чичовци” са показани и като група, като общество (в
Джаковото кафене, по време на разходката, при бея и др.). Повестта гради
колективния образ на доосвобожденския българин, в който има немалко
странни от гледна точка на възрожденските нагласи при изобразяване
на ,,своето” места. Вазовите ,,чичовци” не са представени според модела
,,страдащ българин”, нито пък в групата им са откроени някакви социални
напрежения (например сблъсъкът между ,,бедни” и ,,богати”, характерен за
творбите на Каравелов и Ботев). ,,Чичовци” не изтъква и
етноспецифичното в живота на героите - не показва сцени на трудова
дейност, не поетизира фолклорни нрави и обичаи. В повестта присъствието
на турското също е твърде различно от начина, по който най-често го
представя доосвобожденската ни литература - то не е дискриминиращо и
потисническо (образът на бея). В този смисъл творбата предлага
подчертано оригинална и типично Вазова визия за българското ,,преди”
като свят сякаш монотонен, ,,херметизиран” и застинал във времето.
Негови устойчиви характеристики са повторителността в общуването,
потъването на човека в споровете и кавгите, в разточителното
,,философстване”.
В ,,Чичовци” робството е осмислено като активизиращо родовото
съхранение - то е съществуване, ,,заредено със себепроизводство” (Сн.
Зарева). Това въвлича творбата в особени, до голяма степен контрастни
отношения с ,,Под игото” и ,,Епопея на забравените”, които представят
кулминативни моменти от националноосвободителната ни борба. Ако
художественото време в ,,Под игото” е преломно, напрегнато и
драматично, то в ,,Чичовци” то е протяжно, битово уталожено,
равнозначно на безвремие. Това внушение произтича от факта, че в
повестта отсъстват изключителните и необикновени събития. Случващото
се по-скоро пародира възрожденската представа за социално и национално
значимо действие - легендарната кавга между Копринарката и Селямсъзът,

49
бягството на хаджи Смион и Йотата, суматохата около мнимата
прокламация. Преживявани от героите като драматични и съдбовни, тези
събития се оказват псевдосъбития, ,,много шум за нищо”. Дори проявите
на патриотично вдъхновение (,,Разходката”) са иронично поднесени чрез
последвалия ги панически страх - те се оказват неавтентични,
имитативни, ,,игрови”. Вазовите ,,чичовци” не могат да съберат в едно
слово и действие, да проявят решителност, да прекрачат от сигурността на
традиционното живеене в други битийни измерения, както например
чорбаджи Марко от ,,Под игото”. За тях времето сякаш е спряло,
втвърдило се е в черупката на патриархално-битовите навици и
стереотипи. Това внушение се подкрепя и чрез композиционната рамка,
която затваря повествованието в пространството на Джаковото кафене.
Започналият там в началото на повестта спор в края й сякаш се подновява
и ,,чичовците” отново потъват в уюта на безначалното и безкрайно
говорене.
Съвременните изследователи на повестта единодушно отбелязват,
че нейните герои, бидейки пасивни или псевдоактивни, компенсират
своето бездействие с говорене. В творбата на Вазов словото запълва сякаш
цялото битийно поле, затлачва реалността, не оставя пространство за
случването на нещо наистина важно в съществуването им. Дори повече,
в ,,Чичовци” говоренето се превръща в начин на съществуване и
себеосъществяване. Животът, ословесен по различен начин, получава
разнообразни и най-често комични измерения не само в речта на отделните
герои, но и в тази на повествователя. Например нелепото бягство на
Йотата и хаджи Смион е разказано с езика на героичното в писмото на
Иванчо до отец Амвросий. Така невинната всъщност случка получава
неприсъщи й героико-патетични измерения. Но повестта разказва и
обратния случай - когато изречените героични слова по време на
разходката са неадекватно ,,преведени” в действията на героите. Например

50
,,ехтенето на доловете” от ,,реванието на балканский окований лев” (речта
на Фратю) комично се оглежда в страховития вик на изплашения до смърт
Иванчо, от който ,,Балканските долове ехтяха”. Бягството на Фратю също е
иронично описано през кода на героичното, което обаче се реализира в
,,лют бой със затърнения плет” и оставя ,,славни рани по сетрето му”. И
така, в ,,Чичовци” живот и слово са категорично разлъчени. По-точно,
героите предпочитат да съществуват във и чрез словото, защото това е най-
безопасният начин да се живее. Освен това той дава възможност да се
измислиш, да създадеш пред другите себеобраз, който съответства на
желаното от теб.
Редом с това, в света на ,,чичовците” липсва диалогичността,
реалното общуване, ,,чуването” и ,,разбирането” на изреченото от другия.
За Вазовите персонажи приказването най-често е двуборство, съзтезание,
съперничество. То обаче неизменно се изражда в стремеж към
надприказване, при която всяка от страните остава затворена в своята
монологичност. Така при цялата си словоохотливост героите се оказват
негодни да общуват, търсещи не събеседник, а слушател. Иначе казано,
разговарящите чичовци не умеят да бъдат заедно, въпреки че телата им са
толкова плътно едно до друго. Когато описва националната революция и
нейната подготовка, Вазов ги представя и като преодоляване на
разноречието и приобщаване на всички към единния език на бунта. В
,,Чичовци” светът се разпада на равнозначни и крайно индивидуализирани
в речевото си поведение персонажи, които не могат да установят
пълноценен контакт помежду си. В Епопеята и ,,Под игото” тази ситуация
се променя чрез налагането на определена йерархия - появява се героят от
апостолски тип, който говори на мълчащи, но чуващи и разбиращи
революционното слово (Левски, Каблешков, Огнянов). ,,Под игото”
включва познати от ,,Чичовци” герои, но сега българският свят е

51
метаморфозирал в ново качество. Неговото разбиране става по-пълноценно
в контекста на вече написаната и публикувана повест.

Разказите на Вазов са опит за художествена реконструкция предимно

на следосвобожденската ни епоха. В тях са представени различни аспекти
на тогавашния български живот - бит, морал, политически нрави, социални
конфликти. Повечето от Вазовите разкази споделят разочарование от
следосвобожденската действителност и излъчват разообразни упреци към
държавата, нейните управници и обществото. Някои от тях звучат особено
остро - в тях и чрез тях писателят съди своите съвременници заради
моралната им деградация, заради жестокостта им към ближния и
неспособността им да действат в името на общобългарските ценности и
интереси Като цяло, Вазовите разкази градят ,,калейдоскопичен”,
панорамен образ на новото време, съставен сякаш от отделни фрагменти,
които могат да бъдат допълвани и надграждани:: ,,У тях винаги
съществува ,,отвореност” не само към жизнените реалии, но и към
възможност за ново повествователно продължение и циклизиране”
(Светлозар Игов). Нагласата за ,,сглобяване” цялостния образ на нашето
следосвобожденско битие се проявява дори в композицията на някои
произведения.
За съхранилото се стойностно в българскя свят и българина говори и
разказът ,,Дядо Йоцо гледа” (1901). Той излъчва своеобразен призив -
историята на слепия старец, открил за себе си смисловите измерения на
понятието ,,свобода”, приканва читателя да помни и цени придобитото с
жертви и труд в историческия живот на нацията. Неговото желание да
знае: ,,Де българското?” напомня питането ,,Де е България?”, което Вазов
избира за заглавие на едно от най-популярните си предосвобожденски

52
стихотворения. В новата социална и историческа ситуация, за която
разказва творбата, възрожденската представа за родното е изгубила своето
очарование, тя се нуждае от преоткриване и преосмисляне. Свободна
България се е превърнала в ежедневна очевидност, в амортизирано
всекидневие за съселяните на Йоцо. Само за него, слепеца, тя е обект на
възторжено опознаване и източник на патриотична гордост. Всички знаци
на ,,новото”, на българската свобода, се възприемат от Вазовия герой през
въображението и обичта, които съхраняват високата стойност на
понятието ,,родина”. Разказът се опитва да изведе читателя от
равнодушието към българския свят, да събуди сетивата му за него, да му
помогне да пресъгради своята привързаност към родното и вярата си в
неговото достойно бъдеще. (Вж. анализа на ,,Дядо Йоцо гледа”)
Разказите на Вазов изиграват значителна роля за развоя на малките
прозаически форми в българската литература. В тях стремежът към
всеобхватно изображение на ,,новото” време предопределя специфичното
моделиране на героите и случванията. Вазовите кратки наративи най-често
открояват типичното, духът на епохата. Оттук произтича и усещането за
известен апсихологизъм в творческия почерк на разказвача Вазов, който
търси повече общозначимото, социално и национално представителното,
отколкото индивидуалното, човешки неповторимото. ,,За Вазов - пише
Искра Панова - героят никога не е затворена духовно-нравствена единица,
както за Йовков. За него той е интересен най-вече като явление на епохата
и въплъщение на чертите на времето”.

53
54