„Ноев ковчег“ като инструмент за изграждане на чувства,

убеждения и нагласи
12.12.2020, 00:44 ч.
„НОЕВ КОВЧЕГ“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ

„Ноев ковчег“ се появява през 1988 г. Повечето от посветените на книгата рецензии излизат
през лятото на 1989 г – броени месеци преди комунистическият режим да се сгромоляса. До
голяма степен този факт обяснява подчертано песимистичния тон на художествените внушения.
Комунистическият разказ за света, съгласно който човекът ще се пребори с всички тъмни страни в
душата си и ще се появи новият човек, който по определение не може да постъпва зле, все повече
и повече се сблъсква с реалността, в която злото не само че не изчезва, но като че ли се и
умножава. Нека си припомним финала на „Малашевските гробища“:

Три дни поред мама ходи на Малашевските гробища. На третия ден тя се върна много
притихнала и ми каза замислено: „Знаеш ли, че са откраднали фенера от гроба на брат ти!“
Тази кражба бе работа на живота. Дори там, посред сиромашиите Малашевски гробища,
животът се беше промъкнал тихомълком, надничаше като някой дивак иззад гробовете и ни
показваше сипаничавото си, пъпчиво и грубо лице.
Скръбно, нали!

Та този „въшкав“ живот с грубо сипаничаво лице трудно се вписва в оптимистичната картина
на комунистическата утопия. В „Ноев ковчег“ Йордан Радичков, макар и иносказателно, споделя
своето вече напълно осъзнато прозрение, че човекът е повече природа, отколкото дух и
нравственост. Той не само е смъртен, но е и жесток, способен е сам да причинява смърт. Човекът,
уплашен от смъртността си, непрекъснато се мъчи да си осигури безсмъртие, извършвайки най-
ужасяващи престъпления, показващи колко всъщност е жалък, макар че си е играл с живота на
милиони (Мао Дзедун). А в душата на човека се крие хищническата му природа, така както между
зъбите му се крият парчета от дрехата на ближния.

И все пак, макар и да посочва колко несъстоятелна може да е вярата в човека, „Ноев ковчег“
носи и надежда. Тази надежда идва от все още незагубената ни способност да търсим път, да
открехваме прозорците на душата си, за да нахлуят в нея въздушните течения, които не
позволяват на живота да заприлича на неизлечим болник, легнал на смъртен одър. Но и от
способността на човека да разбира и да прощава. С което наистина се доближава до Бога. Защото
истински човешкото е в умението никога да не забравяме прошката. А не я забравя само онзи,
който е изпълнен с любов. Или, както казва Апостол Павел – „Любов ако нямам, нищо не съм!“.

@bgmateriali.com