Героите на романа „Ноев ковчег“ като мяра за човешкото

12.12.2020, 00:11 ч.
ГЕРОИТЕ НА КНИГАТА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО
„НОЕВ КОВЧЕГ“, ЙОРДАН РАДИЧКОВ

Основната последица от това, че книгата на Йордан Радичков не следва структурния

принцип на класическия роман, е фактът, че в нея няма герой. Най-характерната черта на
традиционния роман е, че той проследява съдбата на някой човек, като в причините и следствията
на събитията, случващи се с героя, се търсят художествените внушения. В „Ноев ковчег“ такова
нещо няма. Най-напред защото липсва една основна история, която да се проследи от началната
до финалната ситуация. Повествованието е мозайка от най-различни сюжети, във всеки от които
действат свои персонажи. Някои от тях обаче прескачат от фрагмент към фрагмент. Към други
разказвачът се връща в размислите и коментарите си. Трети пък изпълняват служебната функция
на рамка, осмисляща цялото повествование. Това, което ги обединява, е, че в своята
множественост те изграждат един цялостен образ на света. А в този свят човекът вече не е център
, а само част. Затова функцията на персонажа е пряко или иносказателно да означи някоя страна
от образа на трудно разгадаемия свят. Нека представим по-важните от тях.

Героят, задаващ смисловата рамка на повествованието, е космическият удавник. Твърдейки,

че раните по раменете му са получени от откъсването на крила, Радичков ни връща към
митологичния герой Икар, чието любопитство го води към слънцето. В някакъв смисъл Икар е
противопоставен на Ной – когато човек загуби крилата си, той пада сред бурните води на живота.
А там, ако няма опора, неизбежно се удавя. Докато Ной, стъпил на палубата на своя кораб ковчег,
все пак успява да пренесе живота през изпитанията на потопа. С образа на космическия удавник се
мотивира нуждата от построяване на Ноевия ковчег – това е начинът, по който всеки човек
поотделно, а и човечеството като цяло могат да оцелеят сред бурния океан на битието.

На второ място сред водещите персонажи в книгата са образите на творците на живота –

Богът и Дяволът. Макар и често да се споменава името на Бога като творец на вселената, оказва
се, че в повечето случаи тя е сътворена от Дявола. Това твърдение възкресява древното
еретическо вярване, че Бог е сътворил само духовните неща, докато земният свят е дяволско
творение. Радичков като че ли е съгласен с това, подкрепяйки тази своя увереност с библейския
разказ за Ноевия ковчег – Бог наказва хората, защото са забравили неговия закон и Божия Дух.
Пряк израз тази идея получава в разказа за Небесния пришелец, който се появява в образа на Бога,
но падайки на земята, изведнъж се превръща в дявол. А за да не бъде това превращение толкова
патетично-драматично, накрая дяволът се превръща в папуняк. Така Радичков иронично ни
подсказва да не възприемаме света чак толкова сериозно и драматично – той трябва да се
посреща и със смях.

Основен символ на това сериозно-иронично възприемане на света, както и на законите, които

го управляват, е хлебарката. Разказвачът казва, че това е най-жизненото същество – то може да
оцелее и в най-трудните условия. В същото време винаги е около човека, защото се храни от
трохите на неговата трапеза. Хлебарките са наистина навсякъде в „Ноев ковчег“ – те се крият в
тъмния трюм, щъкат дори и под божията трапеза, четат „между редовете“, написаното от автора.
Хлебарката е символ на неизтребимия инстинкт за оцеляване. Но изобразявайки го чрез този
гротесков образ, Радичков сякаш иска да ни каже, че не оцеляването на всяка цена е задачата на
човешкия живот.

Проблемът с оцеляването е централен мотив в книгата. Много от нейните персонажи са

разпънати между този инстинкт и безмилостния природен закон. Изразители на тази трагична
разпънатост между живота (често безсмислен) и смъртта (най-често също безсмислена) са герои
като въшкарчето, глиганът, щъркелът, еднооката лисица, мишлетата и още много други. Съдбата
на тези персонажи, измерена с човешките представи за добро и зло, в повечето случаи е трагична.
Но измерена с логиката на природния закон, който не познава добро и зло, е израз на идеята за
обречеността на земното, за всесилието на смъртта като единственото сигурно нещо на този свят.
Тази идея е защитена най-ярко в съдбата на двамата „побратими“ от плевнята – щъркелът и
еднооката лисица. Те попадат в плевнята по различни причини – щъркелът като гост, а лисицата
като пленница. В началото влизат в схватка, в резултат от която щъркелът избожда едното око на
лисицата. После обаче, водени от всеобщия закон на „блюдото“, те са принудени да се
побратимят. Краят им също е показателен. Селянинът, който по отношение на щъркела е
благодетел, спрямо лисицата се явява злодей – използва животинския й инстинкт за размножаване
(една от формите на оцеляването), за да убива ухажорите й. Докато един ден по погрешка не
убива и своята помощница. Щъркелът пък, независимо че се е спасил с помощта на човека, пада
под ударите на своите просто защото оцеляването на ятото изисква в него да не се допускат стари
и недъгави. Понятия като „милосърдие“, „справедливост“, „човещина“, „последно стъпало на
еволюцията“ се оказват не просто неуместни – те са израз на трагичната ирония на битието.

Ето защо и човекът като персонаж от „Ноев ковчег“ също е показан в неговите две страни –
като духовно и като природно същество. Така той също не е пощаден. Вековната традиция да го
възприемаме като център и господар на света е подложена на преоценка. Оказва се, че човекът е
много повече природа, т.е. дяволско изчадие, отколкото дух – божествено творение. Затова
смърдящото на мърша куче го възприема като сродно същество, което може да се покани да
сподели трапезата, състояща се от мърша. А и в зъбите на човека може да се намерят парченца от
дрехата на най-близките – хищническият инстинкт у него е много силен. Човекът е и в образа на
къпещите се жени, които не се поколебават да убият преоблечения като жена каракачанин, и в
образа на онези, които винаги са „невинни“, и в този на нагажданите, на ровещите в снега търсачи
на бели меджидии...

Знаково изключение от това правило са останалите в паметта мъртви. В тази група са

българският Апостол, бащата, братът, майката, приятелите като Емилиян Станев, Григор Вачков и
Методи Андонов, молещите се над снежния отпечатък жени, неизвестният пътник, покрил с чула
си снежния отпечатък. Това са хората, които носят надеждата за все още живото човешко. Вярно,
повествователят признава, че някои от тези образи са плод на въображението му. Но фактът, че
човешкото въображение има нужда от тях, е показателен.

Израз на основната идея на книгата за въшкавостта на живота и всесилието на смъртта са

образите на мащехата и благодетелката. Разказвачът често се обръща към живота с
обръщението „мила моя мащехо“. Това абсурдно словосъчетание изразява противоречивата
същност на живота. От една страна, той е „въшкав“, незначителен, безсмислен, отнася се към
човека не като към рожба, а като към заварениче – затова е „мащеха“. Но това не пречи да ни е
мил и да се стремим да го запазим. А защо смъртта е благодетелка? Защото единствено нейната
перспектива е това, което може да осмисли живота, оприличен на малка лодчица, плуваща по
страшните води на потопа. Тя, от една страна, ни освобождава от безсмислието на
съществуването, но от друга – придава смисъл на човешките усилия да пренесем нещо „отвъд“. В
света на истинските, а не на „въшкавите“ ценности. В този смисъл смъртта е едновременно и
надежда, и безнадеждност.

Отказвайки на човека привилегията да бъде в центъра на света, а вследствие на това – главен

герой на повествованието, „Ноев ковчег“ не му отказва правото да осмисля, оценява и коментира
света. Такава е функцията на разказвача, обединяващ пъстрата мозайка от разнообразни истории,
изграждащи книгата. Разказвачът е едновременно око, което е способно да извади от анонимност
и най-дребния детайл, и душа, преживяваща различните житейски драми като свои, и разум,
осмислящ странните превращения на човешката съдба, и памет, съхраняваща и пренасяща през
времето натрупаната мъдрост на човечеството. Той е едновременно реална човешка личност с
биография, семейство, приятели, лични преживявания и всевиждащ разказвач, способен да
проникне навсякъде, да обединява времената, да съчетава реалност и митология, да хвърля мост
между света на живите и света на мъртвите. Неговото присъствие е онова, което превръща
пъстрата мозайка от разнородни повествования в единно символно и смислово пространство.
Може би затова книгата все пак е наречена „роман“. Защото една от претенциите на романа е, че
показва живота в неговата пълнота и всеобхватност.

@bgmateriali.com