Героите на притчата „Приказка за стълбата“ като страни в

конфликта
12.12.2020, 20:06 ч.
„ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА“, ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
ГЕРОИТЕ НА ПРИТЧАТА КАТО СТРАНИ В КОНФЛИКТА

          Конфликтът в „Приказка за стълбата“ има две страни. Първата, която нарекохме „епическа“,
е свързана с изначалното противопоставяне на двата свята – света на плебеите и този на
патрициите. Според комунистическата логика единият от тези два свята трябва да изчезне,
защото е присвоил всички житейски блага и е оставил останалата част от човечеството да търпи
неизмерими страдания. В притчата представителите на тези два свята са посочени съвсем ясно.

          За да се аргументира по-убедително необходимостта на бунта, светът на унижените и

оскърбените е обрисуван подробно и живописно. Образите, е които Смирненски представя света
на плебеите, до голяма степен са ни познати от неговата поезия. Виждаме сивите тълпи, които се
вълнуват, издигнали гора от сухи черни ръце и посипани с облаци жълт прах. Сред този прах се
открояват някои по-ярки силуети като познатия от „Зимни вечери“ приведен старец, воден от
синеокото усмихнато момиченце, което познаваме от „Босоногите деца“. Различават се и други
фигури – пеещите погребални песни тълпи; свирещ с уста младеж; безумец, който се кикоти
високо и дрезгаво. Единствената задача на този колективен портрет е да покаже колко грозна е
земята и колко са нещастни хората, имали лошия късмет да се родят в този зле устроен свят.

          На другия полюс са патрициите – тлъстите князе, пируващи във висините. С образа на

разблудния празник, който познаваме от „Бунта на Везувий“, поетът иска да внуши колко излишен
е светът на богатите, защото е потънал в разврат, фалш и злина, а времето му отдавна е изтекло и
затова трябва да бъде изхвърлен на бунището на историята.

          Този почти митологичен образ на безвъзвратно разделения свят очертава основната рамка на
притчата, която мотивира действията на момъка бунтар, който иска да освободи човечеството от
неговите мъчители. Именно той е в центъра обаче на втората страна от основния конфликт.
Неговата борба с Дявола е и сърцевината на сюжетното действие. Както казахме обаче, тази борба
трудно се вмества в нормалния героичен модел, при който представителят на „добрите“ побеждава
представителя на „лошите“ и така постига спасението на своите. И проблемът е в много
проблематичната фигура на Дявола. Кой е той?

          В притчата „Приказка за стълбата“ Дяволът не е познатият от християнската космогония

изразител на абсолютното зло, Антихристът, въплъщаващ обратната страна на божествения
промисъл. Дяволът от притчата прилича повече на змията изкусителка от разказа за
грехопадението. Но какво представлява изкушението? То не е равнозначно на насилие. Не,
изкусителят просто предлага две възможности. Едната от тях е да не се изпълни това, което
човекът иска да постигне. Например да стигне до върховете на властта, за да отмъсти. Тази
възможност обаче не устройва юношата. Той на всяка цена иска да се изкачи до върха на стълбата.
Това обаче може да стане само при определени условия, поста-вени от Дявола. Кой обаче е дал на
Дявола тези правомощия? Патрициите? Но нали именно тях иска да унищожи бунтовният момък,
защото ги смята за виновници за несправедливо устроения свят, който трябва да бъде разрушен?
Защо ще се съобразява с реда, наложен от тези, които иска да унищожи? Очевидно не тлъстите
князе са онези, които са упълномощили Дявола да ги пази. Тогава кой?

          Притчата не дава отговор на този въпрос. Можем само да предполагаме, че тези правомощия
са естествено присъщи на Дявола по силата на световното устройство. Но нали точно това
устройство младежът иска да промени? Защо се съобразява с него, защо позволява на Дявола да
го постави под своя власт, да му иска подкуп, да се пазари? Нещо повече – защо се съгласява на
споразумение с Дявола, след като в началото е готов „да сложи главата си“, за да постигне целта
си? Клопката е в това, че „слагането на главата“ означава смърт, а момъкът иска да стигне до върха
жив. Но от друга страна, само смъртта е тази, която може да съхрани идеала. Катеренето по
стълбата нагоре изисква компромиси, изисква, както казваше един от разказвачите в „Бай Ганю“,
говорейки за машинациите около конституцията (също идеал), хепидже да се покътне, даже
съвсем да се разглоби и пак да си остане н е п о к ъ т н а т а... Същото наблюдаваме и в
поведението на момъка. До последно той твърди, че иска да се изкачи горе, за да промени света.
Междувременно обаче се съгласява да подмени слуха си, очите си, сърцето си, паметта си. И така
да загуби всичко човешко, както самият той се досеща. Но въпреки това се съгласява. И с това
окончателно губи битката. От герой, устремил се да променя света, се превръща в човек на
статуквото.

          Всъщност оказва се, че Дяволът не е някаква външна фигура, носител на абсолютното зло.
Не, Дяволът от „Приказка за стълбата“ е изразител на тъмната, компромисната страна от
личността на юношата. Той на практика води борба (по-скоро пазарлък) със самия себе си. И с
приемането на поредния компромис все повече и повече се отдалечава от себе си, докато в един
момент вече не е плебей, а принц „по рождение“. Настояването, че е плебей или принц „по
рождение“, е резултат от първоначалното условие, че светът е фатално разделен на две половини,
между които всяко разместване е невъзможно. Това обаче е светът на епоса. А притчата е
наречена „приказка“. Именно в приказките героят се изкачва от социалното дъно до социалния
връх. Но това се случва, защото в хода на действието героят доказва, че е достоен, като най-
важната му заслуга е „доброто сърце“. И ето че в нашата притча последният откуп е именно
сърцето... Нито героичният епически модел, нито преминаващият успешно през
предизвикателствата приказен модел са приложими, за да опишем поведението на младия момък.
Неговата история е тази за грешните морални решения и това е нравственото послание на притчата.

@bgmateriali.com