Анализ на стихотворението ,,Аз искам да те помня все така...

“
16.09.2021, 23:06 ч.

Анализ на стихотворението ,,Аз искам да те помня все така...“

Творбата е написано през 1913г. и излиза за първи път в сп. „Смях”, г. III, бр. 15 от 3.09.1913г.
Посветено е на рано починалата от туберкулоза учителка Мара Василева – Звънчето. Този факт и
съдържанието на творбата я определят като любовна елегия.

1913г. е фатална година за Дебелянов. Тогава умира майка му, а той болезнено изживява
трагичното поражение на България във войната. През тази година поетът е преместен в Школата
за запасни офицери в Княжево. Всички тези събития отекват дълбоко в душата му и ,,спомагат“
той да напише поредната си творба, в която разкрива душата си, наранена от несправедливостта
на живота и любовта.

Заглавието на творбата се заиграва с времето, като посочва бъдещо действие, свързано с

миналото. Бъдещото спомняне на аза е насочено към миналото. От него изплува образът на
любимата. Миналото е свързано с щастие и любов. Настоящето е изпълнено с болка и колебание
и препраща към незнайното и несигурно бъдеще.

Идеята за оплакване на някого или нещо е водеща за жанра на този тип творби. И тук азът
оплаква загубата на любимата и невъзможната любов. Това тъжно чувство рязко контрастира с
красивата картина, която описва любовта. Тя е бленувана, но и неосъществима. Любовта е
безвъзвратно изгубена в миналото и вече няма да се върне. Тук се ражда трагизмът. Споменът за
нея е сякаш ,,тук“ и ,,сега“, но той не е радостен, а печален, подхранван от раздялата.

Любовта е красиво описана с жестовете на влюбените:

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

В образа на любимата азът намира сродна душа. Тя е скръбна, унила и безнадеждна.

Епитетите внушават идеята за двойник на лирическия аз. Той иска да съхрани този образ, да го
запази за бъдещето. Тук се открива мотивът за жаждата, който поражда скръб и неутешимост.
Душата на аза се лута между надеждата и отчаянието. Редом с мотива за жаждата, копнежа,
творбата подхваща и мотивите за раздялата, смъртта и спомена. Изцяло ново е демонстрираното
отношение към спомена, който в другите Дебелянови творби е представен като ненужен: „Аз
искам да те помня все така...”.

Още първата строфа маркира мъката от прощаването с любимия. Ръцете са вплетени и пламнали,
ликът на любимата е скръбен, трепнат дървесата в унисон с вълненията на влюбените. Любовта е
горе на хълма, сякаш поставена на пиедестал. Това внушение допринася за изграждането на
сакрализирания образ на любовта. Азът помни именно тази чиста и силна любов. Долу, накъде
надалеч, е градът. Неговият образ е често срещан в Дебеляновата лирика и представлява зловещ
декор за красивата картина, която се осъществява горе при осеяния с дръвчета хълм. Градът
тръпне в дим, тоест неговата поквара е непозната за висшите чувства, които изпитват влюбените.
Той е замъглен и сякаш ненужен. Но тук той не е основната пречка пред щастието на аза. Тук се
откроява образът на раздялата. Тя е неизбежна. Причината за раздялата не е назована, но е
загатната обречеността на любимата.

Драмата се ражда в диалога между двамата. В него се ражда образът на смъртта, която е
спомената само с местоимението Тя. Основният проблем, който поставя творбата, е как може да
бъде понесена смъртта на любимия. Страхът на аза е свързан именно с това, да не изгуби образа
на любовта си. Затова той се стреми да го запази. Азът до последно иска да съхрани надеждата си,
като уверява любимата си, че любовта им ще е вечна.

Кръговата композиция на творбата рисува това лутане на аза през времето и

пространството, между надеждата и отчаянието, между радостта и страданието. Всичко това ще
продължи до настъпването на смъртта.

Образите на смъртта и раздялата са детайлно изобразени в третата строфа. Нощта пада

все по-страшно, когато идва моментът за раздяла. Азът осъзнава своето безсилие. Той знае, че
вече ще остане сам, защото неговата любов си заминава. Раздялата е трагична. Любимата е
безпомощна, изгубила сили. Точно такава иска да я запомни лирическият говорител. Азът
активира не само зрителните си сетива, а усеща допира на любимата. Моментът на раздялата е
сакрализиран. Любимата тръгва в тъмнината, а той остава сам. От творбата лъха абсолютна
меланхолия и скрита тъга. Тук може да се направи междутекстова връзка с Ботевото ,,Майце си“.
И там, и тук азът не знае какво да прави. Той е обречен и не знае как да живее.

Но любовта ще продължи да живее в бъдещето. Тя заема основно място в спомените на

аза, който ще я носи със себе си, докато не го застигне и него участта на любимата му.

В текста се откриват оксиморонни конструкции, контрастни образи и символи.

Оксиморонната конструкция във втора и трета строфа показва отчаянието на лирическия
говорител. Той хем увещава любимата си, хем сам не вярва на самия себе си. Лирическият
говорител и любимата са представени метонимично - чрез части от тялото - душа, ръка. Денят и
зората контрастират на нощта и тъмнината. Емоциите на аза са обвързани също с тези картини -
когато той е с любимата си, е ден, настъпва зора, но когато идва печалният момент на раздялата, е
тъмнина, мрак, нощ. Красивата пролет, която е символ на живот и ново начало, контрастира с
образа на смъртта. Образите на прилепите спомагат за изобразяването на картината. Тези птици
чертаят мрежи, които сякаш оплитат аза и не му позволяват да пристъпи напред.

Скръбта е метафорично представена чрез образа на нощта. Присъстват и реторични

възклицания във втора строфа, редом с анжамбман, които придават драматичност на изказа и
очертават ситуацията на безнадеждност и обреченост:
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай - пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

Инверсиите лик склонила, тръпнат дървесата, взор прощален спомагат за изобразяването

на важните послания, които носи творбата, а апосиопезата показва, че има нещо недоизказано
между двамата, че азът си е изградил цялостна представа за любимата, използвайки спомените си.

Основната тема на творбата, а именно за изгубената любов, се свързва с цялостното и

звучене - то е мрачно и даже трагично. Като цяло творбата е интровертна- насочена към
вътрешния свят на аза, показваща неговите емоции. Ключов за внушенията на творбата се оказва и
образът на пътя, чрез който се изгражда представата за окончателната раздяла. Любимата поема
по пътя към смъртта, към неизвестното, мрачното, а за аза единствена алтернатива е да запази
спомена за красивите мигове.

Ивайло Парев

@bgmateriali.com