Трудът като дар – „Песента на колелетата“

Творчеството на Йордан Йовков се вписва в 20-те – 30-те години на ХХ век – време, в което
българският свят след войните преживява своята криза. Разколебана е представата за устойчивостта
на света; разколебани са традиционните ценности; душата е болна, изоставена, самотна. Тя чака
своя спасител – някой, който да посочи правилния път, да открие верния брод. Йовков идва в
литературата по повеля на времето – чрез своите разкази той предначертава пътя към
себепостигането и спасението. Текстовете на писателя утвърждават вечни, общочовешки ценности
– доброто, красотата, любовта, творческото вдъхновение – те са силите, които могат да преподредят
света и да спасят човешката душа.
В разказа се поставя проблема за преходността на материалните ценности.Героят е много богат и
злочест - той е изгубил двамата си сина и единственото упование ,което намира, е в труда. Ключово
събитие е не женитбата, а проглеждането на Сали Яшар за себапа, който той иска да направи на
хората, намирането на отговор на въпроса, кои са ценностите, които придават пълнота и
смисленост на краткия човешки живот и водят до спокойствието и удовлетвроението на човека.
Любовта му към труда и творчеството е онази сила ,която подхранва постоянно енергията
му ,направлява вечно търсещия му дух.Това, за което копнее е да остави добри спомени в сърцата
на хората, неговото дело да заживее в рамките на непреходното.
Множество са знаците в началото на текста, които представят героя - Сали Яшар – като
„двуизмерен човек” човек, обвързан и с двата свята – на ясното, видимото и на тайнственото,
мистичното. Начинът, по който е въведен персонажът, напомня конструкцията на вълшебната
приказка – майстор, който няма равен на себе си: „Такъв майстор като него никога по-рано не беше
имало в Али Анифе, кой знай дали щеше да има и отпосле“. Пространството, което обитава, е град,
намиращ се в „средата на безкрайна равнина” (в сакралния център според митологичния модел).
Градът е сравнен със звезда, а тя изобразява сияещия като светлина човек сред мрака в света на
непосветените. Сали Яшар е сред посветените Йовкови герои, той е белязан, издигнал се е над
всички „по божа дарба”. Той е ковач – в митологичната традиция ковачът е демиург, надарен е със
свръхчовешка власт, пазител е на небесните тайни. Така героят още в началото е представен като
обикновен, „прост човек” (чрез изцапаните ръце и правенето на каруци), но и като различен – чрез
недореченото, премълчаното и скритото; чрез искрите и отблясъците на вътрешното огнище, които
греят в замислените очи на Сали Яшар. Той обладава мъдростта, до която достигат съзерцателните
души.
Сали Яшар – много богат и същевременно много злочест. Майсторът се радва на честа и славата,
но те не могат да осмилят битието му. Погребал е двамта си синове, мъртва е и любимата му жена.
Като че ли пълноценният му живот вече е изтекъл и му остват само радостта от труда и
вглъбяването в почивката. Но и тук го спохождат сенките на миналото, чуството за загуба. Когато
майсторът се оттаде на почивката, тя става мъчителен размисъл, терзание за изгубеното щастие –
„Идеха часовете когато сали яшар преставаше да гледа навън и обръщаше мислите си към самия
себе си. И прави бяха хората от Али Анифе: имаше нещо, което мъчеше Сали Яшар, и всяка вече по
това време той си мислеше за него“. Така героят е своебразно представен пред безсмислието на
своето съществуване. Процесът на самоосъзнаване у епическия герой е обвързан с нуждата му да
направи “себап“ – безкористно дело, чрез което той ще осмисли живота си и ще остане в паметта
на хората. Но дори себапът, който иска да стори, като че ли е невъзможен – не може да реши дали
това да бъде чешма, кладенец или мост. Като носител на някакво свръх умение, Сали Яшар
подхожда грешно, търсейки себапа в света на материалното.
„Пътуването” на героя към прозрението, към спасението започва в гранична ситуация – заболява
тежко. От боледуването на героя започват развръзките на текста. Първата е моментът със
завръщането на Шакире. Дъщерята връща щастливото време на домашен уют и пълнота. А нейното
пристигане е оповестено от пеещите колела на нейната каруца. Втората е срещата на Сали Яшар и
Джапар, когато става ясно, че благодарение на дарбата на майстора – пеещите каруци, жената и
децата на Ибрям Чауш, когото всички мислят за мъртъв, познават, че той се завръща. Именно в този
ключов момент се стига до голямто откритие, възцаряващо в душата на Сали Яшар – „… каруците
дето ги прави себап са“. Разбира, че каруците, които прави – освен че пеят, освен че са шарени – са
и носители на добра вест, че могат да смаляват времето на раздялата между близките хора, могат да
събуждат радостта у човека от предстоящата среща с обичания. Сали Яшар осмисля, че пълнотата
на живота се постига, когато споделиш таланта си, който е „божа даржба“ с ближните. Не случаен е
фактът, че дарбата не героя да прави каруци е сравнена с тази на лечителя, връщащ болните към
живота. Така е придаден смисъл, който далеч надхвърля призванието просто „майстор“.
Чрез темата за труда и творчеството творбата „Песента на колелетата“ на Йвоков се вписва сред
произведенията на българската литература, които поставят непреходните въпроси за смисъла на
човешкото съществуване. Лирическият герой със своите търсения и терзания обобщава сложността
на битието и насочва читателя към завършено послание: Смисълът на човешкия живот е оправдан
и значим само ако е подчинен на императива да се твори добро.