Между мрака и светлината

Пырвите години след Освобождението са време на преход към свободата,

изискваща отговорност и активни дела за укрепване на държавата и изграждане
на общността. Литературата от този период има за цел да подпомогне духовного
израстване на българина, да му зададе мярата за достойно поведение и да му
създаде представа за всичко българско, запазено през вековете на чуждо
господство. Любовта кьм родината, нейного минало, езика, традици-ите, културата
се превръща в основно чувство и внушение в творчествого на Иван Вазов. Докато
Захари Стоянов пресъздава мащабите на националноосвободителните борби и
насочва вниманието към драматичните мигове от Априлското въстание, Вазов
пише одите от „Епопея на забравените" и възхвалява
личността, която мисли и действа в името на народа. Така се оформят
едно-временно реалният и художествено извисеният образ на българина,
преминал през изпитанията на времето и извоювал свободата на своята родина с
цената на много жертви. В началото на пътя към този върховен миг на сбъдната
мечта поетът е поставил образа на светогорския монах, създал „История
славянобългарска" и задал посоката на знанието за себе си.
Между мрака на безпаметността и светлината на знанието се изправя фигурата на
Паисий, видян като библейски пророк и мьдрец. На фона на тьмнатамрачна килия
- място за смирено общение с Бога, Вазов е извел образа на възрожденеца,
прозрял необходимостта на народа от обединение чрез един-на представа за
миналото. Историческият разказ за царе и патриарси следва идеята за паметта,
която се съхранява чрез словото и се пренася през времето.
Незнанието е осмислено като мрак, безпросветност, хаос, а знанието е светлина,
пробуждане, подреденост, провокирани от труда на монаха, отдал себе си в
служба на народа.
Одата „Паисий" е поетичен разказ за възрожденеца, положил в основата на
национално освободителния процес идеята, че познавайки миналото, народът
може да гради бъдещето си. Началото на творбата насочва към пространството,
изпълнено с мрак, внушаващ представа за безпътица. Метафората ,тъмнини
дълбоки" отхвърля възможността за изход, затваря границите на видимото.
На този фон е посочена фигурата на светогорския монах, сливащ се с мрака около
бледата светлина на лампата, превърната в центъра на пространството и
смислово обвързана с идеята за ново начало.
В художествената литература светлината се сврзва с надеждата за спасе-ние, тя е
изход, посока, пробуждане. Неслучайно в Чинтуловата поезия юнакът зове: „от сьн
дьбок се сьбуди", защото така се разширяват границите на видимото и се откроява
пьтят. В одата „Паисий" Вазов е въвел мотива за светлината около фигурата на
лирическия герой и така е създал представа за него-вата святост, която идва от
всеотдайността му към делото. Поетът е обърнал внимание на пренебрегнатите
задължения на монаха, който работи „против канона и черковний звън". Както и в
другите оди от „Епопея на забравените" се налага представата за героя нарушител
на нормата. Оказва се, че пьтят кым свободата е взможен само ако се
пренебрегне установеният ред и се създаде нов. Примерът на Паисий е в
началото, той става мяра за отдаденост на делото и Вазов внушава представа за
него чрез сравняването му с „древен пророк", философ или луд. Във Вазовото
творчество мотивът за лудостта е знак за бунтарство, непокорство, които са в
основата на борбата за свобода. В одата лирическият човек е видян в контекста
на героите, които дръзват да се опълчат на установения ред и водят другите кьм
мечтаното утре.
Чрез словото на Паисий, изправил се на границата между мрака и светлина-та,
поетът пренасочва вниманието от фигурата на монаха към смисъла на неговото
дело. Думите: „От днеска нататък българският род / история има и става народ!",
са израз на осъзнатата роля на знанието за себе си. Преходът от род към народ
стои в основата на Възраждането и се сврзва с Паисиевата идея, че представата
за общото минало ще доведе до желанието да се възстанови българската
държава. Съпоставката с гърците и въведените чрез анафората на съюза „и"
моменти от историята на българите внушават гордост и вдыхновяват.
Гневният тон на Паисий в поетическия преразказ на „Историята" съответства на
интонацията от „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят
написаното в тая история". Така Вазов изгражда реалистична представа за автора
на първата възрожденска творба и поставя акцент вырху смисьла на неговия
трудда провокира интереса към себе си.
Наслагването на образи и сюжети от исторического минало на народа ни изпълва
пространството и постепенно хаосът и мракът от началото на одата се заместват
от подреденост, която се свързва с представата за светлината. Знанието за това
кои са Симеон, Борис, Крум, не е подредено хронологично, но поставя акцент на
онези български владетели, около които народът е бил единен и независимо дали
е преживял поражения, или победи, е отстоявал своята българска принадлежност.
Така Вазов е осъществил смислова връзка със своето време, когато народът ни е
имал нужда да повярва в силата на държавността и да се обедини в името на
свободната си родина. Запалената от Паисий искра на знанието е в основата на
борбата за освобождение, а одата внушава идеята за необходимостта и във
времето на Вазов от знание, което дава сила.
Жестьт на Паисий, заявен в думите: „На ви мойта книга, тя е вам завет", е израз на
осъзнатата потребност да се помни и да се пази представата за миналото.
Мотивът за завета е свързан с библейските мотиви за откровението и божията
благодат. По този начин е направена смислова препратка към словото като
сътворяваща божествена сила. Словото създава, подрежда, посочва пытя и по
този начин Вазов очертава значимостта на Паисиевото дело и задава мяра за
поведение, необходима в годините след Освобождението.
В края на одата поетът връща към пространството на килията и поставя акцент на
погледа, отправен към бъдещето. Така се внушава представата за пътуването
през времето и пространството чрез писаното слово. Нарушените правила на
монашеския живот са видени като необходимост, за да се осъществи делото на
живота.
Последните стихове поставят поетическия разказ в смислова и компози-ционна
рамка - посочени са годините, които делят Вазовото време от написването на
„История славянобългарска" - 120 години. Разстоянието е скъсено чрез образа на
дивия светогорец, който „фърляше тайно през мрака тогаз / най-първата искра в
народната свяст." Епитетьт див" се свырзва с представата за лудостта,
непокорството, които са в основата на борбата за свобода. Искра-та като символ
на знанието става част от ореола на светостта около образа на лирическия човек.
Парадоксално нарушителят на нормата е извисен в ранга на светец от поета,
което доказва идеята от одата „Левски", че служенето на Бога става чрез дела в
полза на народа. Само чрез такава отдаденост мракът на невежеството и
примирението може да се замени със светлината на знанието и жаждата за
възстановяване на силата на българина.
Мотивите за мрака и светлината са поставени от Вазов в основата на одата за
Паисий като смислови параметри на неговото дело - записаното знание за
былгарския род е отправна точка по пьтя на свободния български народ.
Поставяйки акцент върху личността на светогореца, поетът изгражда представа за
достойния човек, необходим във времето непосредствено след Освобождението.
Всички оди от „Епопея на забравените" наслагват черти към характера на
личността, превърнала се в модел за подражание - отдаденост на идеята,
готовност за саможертва, безстрашие и сила да се отстояват принципите. Тези
характеристики на човека поетът свързва с представата за светлината,
метафоричен израз на свободата и знанието.