ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

ПОТОМКА
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
 
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
 
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
 
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
 
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
 
Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Стихотворението е изградено като изповед, в която се долавят най-съкровените размисли, тревоги и

мечти на лирическата героиня.
Заглавието „Потомка” ни потапя в атмосферата на темата на стихотворението. Потомството е
унаследяване на характерни черти и качества от своите прадеди. Заглавието насочва към смисъла на
творбата, че верността и предаността към рода и своите предци са начин да разбереш собствените си
стремежи и желания, да се утвърдиш като личност, която успява да осмисли живота си. Това е белег
на човешката същност, защото чрез поглед в миналото индивидът се чувства по-сигурен и уверен в
себе си и амбициите му се разпростират все по надалеч.
Стихотворението на Елисавета Багряна „Потомка” е публикувано в сп. „Златорог“, а през (1925) е
включено в първата стихосбирка на поетесата - „Вечната и святата” - книга, с която тя заявява едно
ново присъствие в българската литература. Стихотворението е посветено на Маня М. , дъщеря на
Любомир Милетич, която я запознава с Боян Пенев.
„Потомка” на Елисавета Багряна е творба-образец именно за вътрешно противоречивата
приемственост на „новите” гласове спрямо едно духовно наследство, мислено като традиция.
Стихотворението е изградено по схемата: теза-антитеза-синтез - композиционна метафора на
неспокойната в себе си традиция, на излизащата отвъд себе си приемственост. Още заглавието -
„Потомка” - обещава една история за родовата връзка. Творбата е издържана в духа на родовото
сказание: прародителските портрети, фамилната книга, родът, заветите, древната кръв, прабабата -
това са все реалии, характерни за описанието на рода. Но как са подредени те. Следва антитезата,
представяща всичко, което е свое, присъщо за лирическата героиня на Багряна.  На официозната
родова история от първа строфа е противопоставена истинската, усещаната от героинята душевност.
Не става дума просто за зачеркване на миналото, а за противопоставяне на два вида минало - на
своето, почувстваното минало срещу очакваното според каноните на традицията.  Така духът на
скитничеството, на личния бунт, на битийната свобода става новата родова история на лирическата
героиня. Героинята на Багряна преобръща модела на наследяване - тя се оказва потомка именно на
прабабата, изключение от традиционния ред - на пра родителката, излязла извън представите за
правилно, редно, добродетелно. Тя не се вписва в общоприетия образец, а сама избира представата за
рода си, идентифицирайки се именно с отклонението от нормата. Тя отстоява правото си на свободен
избор, сама определя своето поведение, ръководейки се от емоционалната си натура. Прояви на тази
тенденция са мотивите за скитничеството („скитническа, непокорна кръв”); за греха; за среднощното
бягство (нощта в патриархалния космос е времето, в което праведните спят, а „бесните” будуват). В
тази последователност място има и контрастът: „прабаба тъмноока” избягала с „чуждестранен,
светъл хан”. Съответно в своето пространство тук са „крайдунавските равнини”, а праотците са
закриляни от вятъра, наместо да живеят в дом. Модерната жена открива своята двойница назад във
времето и смята , че е наследила нейните черти. Сродяват ги духовната свобода, жертвоготовността
в името на любовта, личната воля, следване на избраната житейска посока, независимо от
препятствията и трудностите. Зрителните и слуховите представи изграждат необятният свят към
който е устремена жената. Във финала на стихотворението волната скитница обобщава чертите на
своя нравствен облик. Тя осъзнава, че избраното от нея поведение е греховно, но не желае да
промени своя избор. Показана е като силна личност, която не изменя на убежденията си. Жената е
представена като дъщеря на одухотворената майка земя, от която черпи сили. Така закономерно
следва синтезът на творбата. Историчното и интимното битие на героинята се сливат. Така се стига
до крайното обобщение на творбата: „аз съм само щерка твоя вярна,/ моя кръвна майчице-земя”.
Героинята най-сетне назовава истинската си пра родителка - земята. Свързаността със земята,
изначално женското е нейният корен.
Модерната жена не се примирява с наложените ограничения, не иска да изпълнява обичайните си
роли в дома и да загуби духовната си независимост, затова избира скиталчеството като единствения
път към спасението.
Жанр- стихотворение
Композиция: Творбата се състои от шест строфи с по четири стиха. Специфична композиционна
особеност е „диалогичната насоченост на монолога“. Творбата е разделена условно на три смислови
части. Първата строфа въздейства чрез отрицанията, втората въвежда смислов обрат и на незнанието
противопоставя интуитивното познание за миналото, а следващите стихове изграждат една условна
ситуация, в която звучат идеите за наследеното от предците.
Лирическият Аз е жената, която разсъждава за своята връзка с миналото и с родното. Тя е дръзка,
свободолюбива и в същото време е вярна дъщеря на майката земя. Героинята е лишена от видими
следи за връзка с предците, но в нейната памет оживяват образи и усещания за съдбовна свързаност.
Лирически герой е и прабабата, избрала любовта и свободата и последвала порива на сърцето си
въпреки риска. Преобладаващи чувства са на волност, свобода, на връзка с предците.
Мотивите: за дома и пътя, за диалога между поколенията, за скитничеството и непокорството, за
греха и бунта, за любовта и свободата.
Послания и идеи: Стихотворението представя новото светоусещане за жената, която преодолява
стереотипите на традиционната си обвързаност с бита и заявява духовната си реализация чрез
любовта и свободата и чрез връзката си с предците и майката земя. Героинята е с право на избор,
бори се за любовта и щастието, мамят я волността и скитничеството. Тя избира волността и пътя
пред уюта на дома. Изборът на лирическата героиня не е направен по силата на външни
обстоятелства, а е дълбоко почувствана и осъзната свързаност с предците чрез силата на кръвта и
родовата памет. Друг аспект на избора е отказът да се следват традиционните патриархални модели,
а да се върви към женската свобода. Раздвоението не е проблем за лирическата героиня, защото тя
не робува на предразсъдъци, а е уверена в избора, който прави.