Появата на Елисавета Багряна в българската поезия е знаменателна и

впечатляваща. Поезията и е ярко художествено въплъщение на порасналото

самосъзнание и самочувствие на личността и контрастира на доминиращия до онзи
момент символизъм. Книгата и „Вечната и святата“, част от която е и стихотворението
„Потомка“ , е белязана с изключително въздействащи желания към съкровеното в
душата на човек и към неговата чувствителност.
„Потомка” е една от най-представителните за Елисавета Багряна творби. Писана
е през 20-те години на ХХ век и е жанрово определена като лирическо стихотворение.
То заема важно място в българската литература като опит жената да се
еманципира, да се освободи от общоприетите ограничения и обществен морал. Образа,
който то гради, е на обичащата свободата и волността жена, която носи силна и
непредвидима като стихия същност. Тя има право на свой живот, изграден според
собствените представи, и е неподвластна на правила и норми, но има право на свое
място в обществото, което сама защитава и отстоява.
Героинята на творбата не притежава материален спомен за своите предци и съди
за наследството, което те са ѝ оставили, единствено по чертите на своя характер. Той е
нейната връзка с миналото и родовия ѝ корен, който я отвежда към общочовешкия за
всеки от нас прародител- земята.
Заглавието на творбата поставя идейния акцент върху родовите корени, но
първите две строфи са антитезисни на тази идея.

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.

Героинята не знае нищо за своите предци. От тях не са останали нито портрети,

нито „фамилна книга”, които да свидетелстват за техния живот. Тя не познава
завещаното от тях. Липсата на знание и спомен за своя произход я превръща в човек
без минало, но не и без наследство и характер. Затова героинята на творбата излиза от
общоприетите рамки и търси по-всеобхватна и дълбока връзка и категорично се
противопоставя на стереотипните представи за родовата памет, защото според нея
връзката с миналото не е задължително да бъде асоциирана с преки предци, а с
първичното, емоционалното, свободолюбивото женско начало.
Съдейки по чертите на своя нрав, тя е способна сама да изгради своя представа
за прародителите си, които са отдалечени във времевото пространство. Там където се
отсъстват, се появява кръвната връзка, напомняща настойчиво за своята значимост.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
 Образът на кръвта е святата връзка с дедите ѝ. Вярвайки че чрез нея се
унаследява характерът на човека, тя прави заключения за себе си, като изгражда и
облика на предците си.
Героинята осъзнава свободолюбивия си нрав на скитница и прави
предположението, че прабаба ѝ е имала буйна и непокорна кръв, че е проявила
невероятната за една жена смелост- да избяга с „чуждестранен, светъл хан“. Този грях е
нарушение на „неписаните закони” на обществото. Но героинята на творбата го приема
като право на една жена да се бори за свободата си, дори това да е в разрез с
общоприетите норми. Затова и в този обрисуван от нея въображаем свят, силната обич
спасява двамата влюбени от наказанието за тяхното престъпление.
С въвеждането на образа на прабабата, е представен мотивът за бунта срещу
сковаващите човешката воля и душа морални закони. По този начин на преден план е
изведен волният дух, на който е подвластна жената, и се изразява позицията за правото
ѝ да следва неговите повели.
Съюзници на любовта са нощта, вятърът и конят.Архетипните образи в 4-та и 5-
та строфа способстват за реализирането на значими смислови послания и метафорична
образност.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.

Героинята обича конския тропот и вятъра, простора на полето, които са символи

на свободата. Необхватните с очи поля, които пленяват погледа ѝ, са обширно
пространство, земя без граници, отворен хоризонт. Привързаността ѝ към тях я
разкрива като свободна личност, която обича простора и ненавижда оковите на
ограничаващите родови правила.
Така, природата и въображението съчетават сили, предоставяйки на героинята
врата към освобождение и нов начин на битие.
Шестата- финалната строфа, представлява личното самопризнание на
лирическата героиня, която не отрича да е „грешна и коварна”. Тя осъзнава, че прабаба
ѝ е престъпила и изменила на повелите на рода, и че като наследница на нейната
смелост, е способна да повтори грешката ѝ:

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя -

Тя отчита възможността да измине отново пътя на своята прародителка, но

разкрива и друг мотив за своето поведение, който отвежда към древната, извечна и
обща за всички нас връзка- тази с майката земя. Думите ѝ звучат и като оправдание, и
като обяснение на непокорния ѝ характер:

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

С това, поетесата чертае образа на жената като потомка на една от четирите

стихии и ни убеждава да следваме зова на кръвта си, защото той е най-верният и
естествения повик на сърцето ни, който може да ни свърже с нашите предци.
Стихотворението „Потомка“ преплита темите за родството и жената и
разширява представата и разбирането за тях. Според творбата, миналото може да бъде
изградено чрез силата на въображението. Жената е свободна да го измисли,
проследявайки отпечатъците и наследството, които то е оставило в характера ѝ.
Следвайки зова на кръвта си, тя постига разбиране за източника на своята сила и той се
корени в изконната връзка с майката земя.