Петко Рачов Славейков - "Изворът на Белоногата" - анализ

04.09.2019, 21:46 ч.
ЛЮБОВТА КЪМ РОДНОТО - НРАВСТВЕНА КРАСОТА НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ

Романтичният ореол на древна фолклорна легенда обгръща художественото пространство на

Петко-Славейковата поема „Изборът на Белоногата”. Обаятелният образ на красивата българка
изпълва с възхита творческия поглед на автора, обърнат към духовната старина на народната
памет. Петко Славейков споделя „видяното" във фолклорната дълбина на времето с всеки един от
читателите на своята творба. Той влиза в диалог едновременно с миналото, но и с настоящето.
Поетичното обръщение в началото на поемата е искрено и непринудено:
Видиш ли долу в полето,
дет се мержеят, чернеят
десетина дървя върбови?
Там било село Бисерча
в стари години, отколе;
там се родила, живяла
мамина мила Гергана.
Читателят е въведен в пространството на лиричния диалог между древната легенда и
съвременната творческа интерпретация на познат фолклорен мотив - вграждане на духовния
спомен за нравствената красота на българката. В поемата на Петко Славейков тя е конкретно
назована - „мамина мила Гергана". Лирическото присъствие на героинята е внушено с познатите
фолклорни средства на външно портретно описание, което деликатно и ненатрапващо говори
повече за вътрешна нравствена хубост, отколкото за външна физическа красота. Посланията са с
традиционно устойчиви, естетически стойности, които внасят в портретната характеристика на
героинята познатия, характерен „щрих" за разпознаване на индивидуален женски образ сред
общото поетично звучене на творбата:
Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
първо й либе Никола -
вакло огиче пред стадо
помежду селски ергени!
Песенните фолклорни сравнения: „пиле шарено", „кротко агненце", доуплътняват поетичната
характеристика. Външно-описателното играе ролята на своеобразна творческа предпоставка за
изграждане на художествен образ с индивидуални лирични внушения: „бисер между мъниста".
Той носи внушенията на наследствената поетична традиция и на индивидуалния творчески поглед
на автора към красотата на българската душевност. Като „бисер между мъниста" е неземно
красивата Гергана. Тя е различна по хубост от останалите. Носи художествения белег за
избраничество. Красотата на Гергана е по-скоро естетическо внушение, докоснало съзнанието на
читателя с дребната сила на митологичното предание, отколкото реално земно възприятие.
Естетическото въздействие на красотата е поетично стилизирано. Във фолклора хубостта е
неразривно свързана с темата за любовта. Два песенни мотива: любов и красота, вплита Петко
Славейков в сюжетното действие на своята поема. Любовта в българската песенна традиция е
трагичната предвестница на смъртта. Такава съдба вещае и легендата за „Гергана, пиле
шарено,/Гергана, кротко агненце".
Традиционно устойчивият фолклорен образ на обичащата силно и чисто девойка в
индивидуалната интерпретация на Петко Славейков прераства в нова поетична категория.
Душевността на „белоногата" Гергана е художествен израз на типичното за родовата и нравствена
сила на българката. Изграден е силно въздействащ лиричен образ - универсално обобщение на
красивата устойчивост на българския дух пред посегателствата на чуждото.
Вътрешният духовен свят на Петко-Славейковата Гергана е показан в развитие. Етапите на
вътрешно нравствено съзряване имат своя поетична мотивация, органично свързана с интимно-
личното в преживяванията на героинята, отделена от множеството по хубост и нравствена
добродетел. В интимния свят на Гергана има място единствено за Никола - най-личен момък
„помежду селски ергени". Познатата от народната песен любовна интрига приобщава читателя
към съкровено-личното в преживяванията на лиричната героиня. Тя обича. Душата й е изпълнена с
красота:
Гергана още Никола,
двамата лика прилика,
като два стьрка иглика,
двамата млади зелени -
един за други родени,
един у други влибени,
влибени верно, примерно.
Фолклорните определения и сравнения, използвани от автора, не са случайни. Те въвеждат в
красивата атмосфера на митологичната старина на преданието, което вещае прокоба, надвиснала
над човешката съдба на влюбените. Радостта им е кратка. Трагична е тяхната орис. Душата на
Гергана разчита прокобния знак на съдбата:
време е сега потайно,
грозна, невярна полунощ;
звезди блещукат над нази
веди прелитат над нази -
змееве, змейски духове
и самодиви - нощянки -
ще видят, ще ни завидят!
Митологичната старина въвежда читателя във времето на робството. Тогава любовта е „потайна",
а „змееве, змейски духове" потискат съзнанието. Душата е несвободна, изпълнена с робски
страхове. Радостта и щастието носят беди, вещаят трагично бъдеще. Силите на злото,
материализирани от фолклорното съзнание на българина, са знак на реално предчувствие, че
интимната радост от взаимно споделеното чувство между Гергана и Никола е само миг на щастие.
То е неизживяно. Прекъснат е поривът на душите, готови да изповядат обичта си. Любовта не им
принадлежи. Съдбата е отредила трагична раздяла за Гергана и Никола. Поетът съчувства на
двамата влюбени и затова директно поднася своята лична оценка за злата орис, сполетяла
героите:
Черна им честта, горките,
черна веда ги подслуша,
подслуша, та им завиде,
на зло око мернала,
сторила да ги погуби.
Със средствата на фолклорното пророчество Петко Славейков предрича националната родова
участ чрез личната човешка съдба на трагично орисаните герои. Техният път към бъдещето е
митологично обвързан с красивата жертвена смърт на Гергана. За нея подсказва и анафората:
„черна им честта... / черна ги веда подслуша". Неизбежна е трагичната съдба на красивата,
нравствено извисена душевност на обичащата българка. Нейната любов е обвързана с родното
пространство. Без „бащини, мили двори" нейният духовен свят е немислим. Там е сърцето и
душата на Гергана, там е и „първо либе Никола". Но родното пространство е погазено от чуждо
присъствие. Българските духовни извори са в опасност. Надеждата в народнопесенната традиция
винаги е с трагични стойности. Гергана тръгва към избора на своята обич с „тъмно" предчувствие в
душата:
Росна е китка набрала
и я на чело забола.
Дига кобилца на рамо,
та си на извор отива;
не сваря тамо Никола,
най-сваря бели чадъри -
нощя е везир пристигнал,
с войска си тука застанал.
Петко Славейков естетизира по нетрадиционен начин фолклорната знакова символика. Белият
цвят е синтез от контрастни стойности. „Бели" са „чадърите" на всемогъщия везир, с които
заплашва сигурността на българското родно пространство. Но и Гергана „вода налива" и „бели си
крака измива". Духовна чистота и нравствено насилие са символно изразени с белия цвят, който
едновременно изразява неподкупната сила на родовото чувство и на трагичната като „бяла смърт"
зависимост на българката от обстоятелствата на робското време. В него единствен и
пълновластен господар е везирът със своите „бели чадъри". Естетизираната художествена
„белота" в поемата на Петко Славейков става носител на нравствения конфликт между
„белоногата Гергана” и възхитения от красотата й владетел на българската земя. Мотивирана е
необходимостта от поява на диалог между главните действащи лица в поетическото разгръщане
на лирическия сюжет с основна тема - защитата на родово-българското нравствено пространство.
Само то изцяло принадлежи на Гергана. Вътрешният й духовен свят е неприкосновен. Той е
нейната лична обител. Родната земя е под робство, но душата й е свободна. За тези невидими
„простори” на българския дух ще се бори Гергана, отстоявайки родовите корени на личното си
достойнство. Те са силни, чисти и красиви като самата нея. „Бели" и неомърсени са нравствените
„извори" на душата й. Тази особена красота, съчетала външно-зримото и вътрешно невидимо-
духовното, съзира везирът. Той има сетива за красивото. За него Гергана е „бяла българка" - най-
хубавата сред всичко прекрасно, видяно от всемогъщия владетел до този момент. Тя му
принадлежи по право като господар на родната й земя. Затова и не се свени да заяви открито
желанието си да притежава „бялата” българка:
Я хайде, бяла българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат.
Предложението е ултимативно, не търпи възражение. Той е владетелят и думата му е закон за
всеки. Но хубавата „бяла българка" има силата да защити себе си и рода си:
- Добре съм, аго, аз тука
при стари баща и майка...
Макар и доводът, деликатно поднесен от Гергана, да е наивен с изтъкнатия мотив, отказът е
категоричен. Красивата девойка проявява дързост. Осмелява се да противоречи, защитава свое
мнение и позиция. Това доказва вътрешната й свобода, която е мяра за човешко достойнство.
Себеуважението на Гергана е вече знак за отхвърлено робско чувство в душата й. В това
пространство на свободния дух тя се чувства силна и още по-здраво свързана с родното, българско
пространство. Тя е „бяла българка" със свободен личностен и родов дух. Волята на везира е
безсилна да промени избора на душата й. Прозрял истината за нравствения й свят, той става
подвластен на гнева и насилието. Негативните емоции, които ескалират в него, разкрива
отчетливо поетичната интонация. Тя е повелителна, макар и все още овладяна:
- Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш с мене на Стамбул,
ще дойдеш - друго не бива.
На нескритата агресия Гергана отново противопоставя категоричността на избора си. Сама
очертава двете полюсни пространства: тук - на родно-българското, и там - на чуждо-
насилственото. Те са алтернативните измерения на един съдбовен избор, вече направен в душата
на българската девойка. Гергана отново излага своите мотиви за отказ пред везира:
- Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка;
…
Тез живи цветя няма ги
в вашите, аго, градини!
Там всичко расте на сила
и дето расте, там вене...
хубаво всичко на село,
охолно, аго, на воля!
Там - в чуждата, нередна земя, душата помръква като стрък изсъхнало цвете. Поетични са
доводите на Гергана. Тя предварително изживява своята духовна смърт. Неслучайно всички багри
на красивата българска природа разцъфват в душата й като най-убедителен аргумент за защита на
родовия й избор, който е единствено възможен. Гергана е категорична:
- Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена,
а най-хубави сараи -
там онзи моя бащин дом.
Безкраен е духовният простор на родното пространство. Той дава усещане за вътрешна свобода и
независимост. Гергана се чувства обичана и закриляна под бащината родна стряха. Не би я
заменила с робството на духа, затворена в „най-хубави сараи" „с триста прозорци джамлии".
„Бялата" хубава българка изповядва най-интимните трепети на душата си. Те са свързани с
родното пространство:
Що ми са много капии,
когато мога от една
да ходя и да дохаждам?
Що ми са триста прозорци,
богато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечна
с мильони звезди около?
Човешкото щастие на Гергана да усеща дъха на родното, да е сред близки и свидни за сърцето й
„баща и майка" и „първо либе Никола”, авторът поетически проектира към космогонното,
естетизирано пространството на небесната вис, еднакво красива денем и нощем. През деня
величественият слънчев диск огрява „мили ливади" и „мала градинка", пробужда виталните сили
на радостта в бликащата от щастие душа на девойката. А вечер романтичната светлина на „ясен
месечка" обгръща родното пространство и всичко утихва в уюта на почувстваното човешко
щастие. Тази по детски наивна, но така искрена и неподправена картина на родовите усети,
притаени свенливо във вътрешния свят на Гергана, е нейната опора и защита срещу замогванията
на везира, все по-настойчив в повелителните си искания към „бялата" българка. Той отправя гневни
упреци към Гергана:
- Младо, безумно момиче,
ти още нищо не знаеш!
Мене повярвай, послушай
да си намериш късметът:
бяла ханъма да станеш,
злато, коприна да носиш,
в светли хареми да седиш,
жълти жълтици да нижеш
размесом с дребен маргарец.
Различни са ценностните представи за човешко щастие на хубавата „бяла" българка и на
всемогъщия везир. Нищо не може да замени болната радост на сърцето, почувствало буйния
прилив на любовта. Гергана обича и това е най-силният й аргумент не само за защита на личния й
емоционален избор, но и за отстояване на човешкото й достойнство свързано с духовните извори
на родното. Те са в нея, дават й сила и увереност да заяви:
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е:
първо ми либе Никола -
първо венчило той ще е...
Ритуалното любовно обричане е човешкият личен избор на родното за духа на Гергана. Тя се
врича във вярност не само на „първо... либе Никола", но и на родната българска земя. Това
всъщност е и първата, ясно осъзната от Гергана, стъпка към трагичната й съдба. Тя разбира, че е
обречена. Това, с което не може да се примири и продължава докрай да защитава, са красивите
„извори" на родовия дух. Гергана предпочита те да останат неомърсени от чуждо посегателство,
да ги запомни „бели" и чисти, макар и да избира оброчния път към смъртта. Пред тази
непоколебимост на българския дух гневът на везира е израз на човешка слабост и безсилие:
- Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?
Всемогъщият владетел е загубил в спора за родното с Гергана. Тя е спокойна и овладяна.
Направила е своя избор, защитила е любовта си към родното и към „първо либе... Никола". В
пространството на лично-интимното Гергана открива свидния образ на българското, осъзнава
своята родова и национална принадлежност:
Гергана дума продума:
- На живот си ми господар,
но на волята не ми си!
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце, студено...
Последните думи на Петко-Славейковата героиня са най-съкровената изповед на душата й. Тя се
прощава със свиден роден дом и надежди за лично щастие. Гергана остава безмълвна, потънала в
скръбта си. Хубавата „бяла българка" вече не принадлежи на себе си, а на мита и легендата за
нравствената устойчивост на българина. В народната памет остава споменът за Гергана, вграден
като „бял" извор в духа на поколенията. Нейното духовно величие заслужава почит и уважение,
оценено по достойнство от всемогъщия везир:
Смая се везир с Гергана,
вярност в любов й почете,
…
после за помен поръча
изворът чешма да стане.
Жертвената смърт на Гергана е опоетизирана. Тя губи живота си, но оставя „бяла" нравствена диря
в духовната история на родово-българското:
Дюлгери чешма градили,
в село са дума разчуло,
че са Гергана вградили.
Финалът на поемата е своеобразен лиричен реквием за жертвената сила на българската
душевност. В интимните трепети на сърцето се чувства болката по родното пространство, сякаш
опустяло след смъртта на Гергана. Споменът за нея остава, но заедно с него расте и тъгата на
Никола. Скръбта по любимата завинаги обсебва душата му. От нейните вопли се раждат
скръбните, „тъмни" тонове на „цафарата"му, изтръгнати сякаш от „белия извор" на българската му
душевност. Никола „изповядва" в тъжния напев на „рукналите" скръбни тонове, идващи дълбоко
от неутешимото му сърце, любовта си към Гергана, но и към обичания от нея необятен свят на
родното. Силата на чувството е с национални художествени измерения. Прозвучава новият
песенен мит за нравствената красота на българския дух, творчески интерпретиран от Петко
Славейков в поемата „Изворът на Белоногата":
Счува се само дълбоко
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана
там, на чешмата седнала,
на месечинка да преде.

@bgmateriali.com