Майце си

Още 1-вата поетична Ботева творба визира съдбовната роля на

майката в живота на възрожденския българин. Поставени са
основните теми и проблеми, които ще намерят трактовка в по-
нататъчното му творчество. Елегията „Майце си“ закодира в
заглавието, което има същността на посвещение, два основни
смисъла: от една страна то е обозначаване на адреса, от друга –
придава съкровено-интимен характер на изповедта пред майката.
Заглавието е в дателен падеж и означава „На майка си“. Поетът
налага като основен художествен похват диалогичното начало. Във
въображаемия диалог между дистанцирания от родината млад
българин и мълчаливо изповядващата го майка се постига
внушението за дълбоката духовна връзка между двамата. Основна
тема – самотата е разработена чрез два мотива за скитничеството и
за носталгията по родния дом. В своето лирико-драматическо
обръщение Азът изповядва носталгическата си болка от раздялата с
отечеството неудовлетворението от живота в чужбина. Чрез
смисловите признания на младия човек се маркира проблем за
изключителната връзка майка-дете.
Творбата започва с реторични въпроси в 2 последни строфи.
Първите 2 стиха на елегията са изградени върху принципа на
синтактичния паралелизъм. Анафората в тях „Ти ли си“ въведжда
мотива за майчината клетва. Обръщението „мале“ е характерно за
народната песен. То е заредено с много нежност и топлота. Първите
2 и последните 2 стиха изграждат композиционната рамка на
произведението. Фолклорното словосъчетание „жално пела“
разкрива връзката на майката с житейската драма на сина.
Страданието му е откроено чрез търсенето на причината за него във
вероятното майчино проклятие, което според народната митология
преследва човека до гроб: „ти ли си мене три години клела“
Мотивът „три години“ е взаимстван от фолклора. Той е застъпен, за
да се постигне внушението за силата на отрицанието както на
майката, така и на сина. Лирическият герой се идентифицира като
„скитник...злочестен“, който не може да намери реализиране на
мечтите си далеч от дома. Лексемата „скитник“ е своеобразна
самохарактеристика. Това е образ алегория на душевната драма.
Епитетът „злочестен“ е в инверсия, за да се акцентира върху силата
на страданието.
Не получил отговор на своите въпроси от майката, героят сякаш
чувства мълчаливия й упрек за нарушената родова хармония. Азът
търси отговор за проблема на своето създание и в разбирането за
неизпълнения дълг към рода. Вината за изоставения дом е внушена
косвено от майката. Алегоричните стихове „Бащино ли съм пропил
имане, / тебе ли покрих с дълбоки рани“ са едновременно и питане,
и чувство, и мисъл за изгубения рай на дакечната родина. Тези
„грехове“ не са действителни, а предполагаеми. След като се
изповядва сина изгнанник очаква да бъде опростен от майката, но
не открива отговор на своите болезнени въпроси. От антитезните
словосъчетания „младост зелена“ - „съхне и вехне“ разкриват
контраста между законните радости на младостта и изпепеляването
на мечтите и надеждите. Това е внушено с метафората „съхне и
вехне“ както и с метафората „люто язвена“ това са образни изрази,
взаимствани от народните песни. Лирическият герой се е изтръгнал
от родовата общност и затова душевната му криза се задълбочава.
Той е привидно весел, но смехът му е маска за душевните рани.
Откроява се противипоставянето между лице и душа, видност и
същност. Ботев използва много популярен и ефектен похват
противопоставянето между външното и вътрешното:
„Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!“
Идейното внушение в тези стихове е великолепно постигнато чрез
метафората „Весел ме гледат“ - „но те не знаят“. Далеч от майката и
близките, лирическият субект се чувства безкрайно самотен и
отхвърлен от обществото метафората „аз веч тлея“. Събужда
представата за огън, който изгасва, причината за непостигнатото
щастие е в липсваща близост „Приятел нямам“. Личната драма на
прекъсналия връзката с рода, млад българин е в загубените
екзистенциални опори – майката и родината.
Внушението за възникналия казус се получава от разрастването на
елементите в библейската триода „вяра, надежда и любов“
„Освен тебе, мале, много мечтаех
щастие, слава да видим двама;
сила усещах – що не желаех?
Но за вси желби приготви яма!“
„Любов“ е поставена на 1-во място, „вяра“ на 2-ро, а на 3-то
„надеждата“. Така се представя представата за хаоса в душата на
героя и в обществото. Драмата на личността е представена и с
метафората „сърце догаря“. Синекдохата „сърце“ отвежда към
идеята за гасненето на живота на младия човек. Цялата творба е
изградена във фолклорния стих – в нея откриваме специфични за
народното творчество елементи: местоименна форма в дателен
падеж „аза“, повторенията на „та“, метафорите „съхне и вехне“,
„младост зелена“ и „слана попари“.
Идеалът на лирическия герой е свързан със съдбата на майката
родина:
„Много аз, мале, много мечтаех
Щастие, слава да видим двама;
сила усещах – що не желаех?
Но за вси желби приготви яма!“
Азът е обхванато свойство за безнадежност, защото без връзката с
родината майка животът се обезмисля. Метафората „за вси желби
приготви яма“ свързва безутралното чувство с образа на гроба,
който в случая е означен с метонимията „яма“.
Прави впечатление, че в тази творба още не е избистрен
революционен идеал. В случая той е само „щастие, слава да видим
двама“.
Падането в майчините прегръдки е символ на копнежа за спасение
от мъките на неприютния чужд свят. Образът на майката
въплащава границата между дома и пътя. Майчината прегръдка се
приема като знак за прошката младият българин жадува, да се
приюти в света на родното:
„Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!“
Прегръдката на най-близките същества бащата, братята и сестрата
означава възторг на родовата общност. Метафорите „измръзнат
жили“