«Обесването на Васил Левски”

1.Жанр – елегия: Защо за най-великия, Левски, Ботев избира жанра елегия? Подходящ ли е за
обезсмъртяване, каквато е целта на творбата?
2. Кой говори? – лирически говорител
3. На кого говори? – на майката родина – родината е централен герой в елегията
4. За какво говори? – за страданието и безнадеждността на родината след смъртта на Васил Левски,
единствения български син
5. Как говори? – съкровено, интимно обръщение към осиротялата родина
6. Анализ на текста
6.1. Заглавието - акцентира на «обесването» - факта на смъртта, което налага песимистичния
емоционален тон в цялата творба;
6.2. Композиция
 1 – 3 строфа: страданието на майката родина; гракът на гарвана – символизиращ смъртта;
 4 строфа – бесилото, мъртвия герой
 тоталният национален трагизъм – внушен чрез пустото и сковано в мраз природно
пространство;
6.3. Хронотоп
 Място – цялото национално пространство
 Време – зимната виелица символизира пълна пустота; безнадеждността внушава безвремие;
6.4. Образи
 лирическият говорител – съпричастен към националното страдание
 родината майка- жално, милно плаче; одухотворената родина въплъщава майчиното
страдание и безнадеждността на осиротялото семейство;
 човешкия свят – слабите, безсилните, липсва мъжкото начало / синът, мъжът е обеесен /
 гарванът – птицата вестител на смъртта, псета и вълци
 светът - пустота, самота , зимна умъртвеност и безпределна безнадеждност;
6.5. Основен мотив – плач, внушаващ мъката от безнадеждността;
6.6. Посланието / идеята / - националният трагизъм внушава величието на погубения герой;

Домашна работа: 1. Разгледайте скулптурата на Микеланджело «Пиета» и потърсете смислова

връзка между нея и елегията.

2. СЪПОСТАВЕТЕ « Обесването на Васил Левски“ с «На прощаване“ и „Хайдути“:

Кое е мястото на смъртта? Има ли отношение към определянето на смъртта като героична?
Каква е ролята на песента?

«Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски” са произведения, митологизиращи исторически

личности, в които представата за свободата на духа и за юначеството е намерило най-чистата и най-
възвишената си същност. Именно апологията на юнашкия дух го прави жив, а той от своя страна
гарантира оцеляването на народността.
Утвърждаването на изключителността на Апостола, на неговото величие и категорична
незаменимост, единственост са постигнати чрез жанра елегия. В отстъствие на всякаква романтична
идеализация, в подчертано графично пространство /бяло поле – черна робиня/, без възвеличаващия
мотив за песента от баладата, но чрез мотива за плача на родината, внушаващ непоносима
национална трагедия, творбата постига художествената си цел. Загубата на сина е криза и на целия
свят. Плачещият народ се представя от старците, загубили сина, от жените, загубили, съпруга, от
децата, загубили бащата. Националната трагедия е внушена чрез семейно-родовата трагедия при
загуба на мъжа - опората и силата на дома. В пищенето на децата, ощетени най-много, защото са
лишени от надежда са свобода и бъдеще, всенародният плач кулминира Създава се внушение за
пустота и хаос, за пълна безнадеждност, за тоталната невъзможност на живеенето без него – Сина
спасител на нацията, което пък определя единствената възможна реакция: „Плачи!”. Гракът на
гарвани, воят на вълци и псета, плачът на жени, деца и старци, лютият мраз и зимните вихри
изглеждат безконечни във времето и пространството, както безконечно е робството, злото.
Националното пространство наподобява пустиня – в зимната виелица заглъхват риданията на
хора и животни, остава само пустото поле с лудо подгонените тръни. Гарванът, митологичен гробар,
оповестява края на живота. Картината от елегията най-внушителният образ на националната
безнадеждност и същевременно най-внушителният начин за изразяване на националната
значимост на Апостола Васил Левски.
На внушението за тотален национален трагизъм се противопоставя само «страшната сила» на
обесения син и спасител. Този детайл, централно разположен в художествения текст, дискретно е
закодирал Ботевата надежда, че идеята за свобода не може да умре. А в живота на идеята за
свобода и е залогът за спасението на майката родина.
… и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила...
Левски виси на бесилото не безпомощен, както е според физическите закони, а със страшна,
неимоверно голяма, митологична сила, която ще надмогне смъртта. Силата на делото, на
грандиозната му националноисторическа роля извежда героя от реалното, за да го въведе в света на
легендарно-героичното простанство на вечно живите.