АРМЕНЦИ

Пейо Яворов
„Арменци“ е стихотворение от Пейо Яворов, написано през 1896 г., според други източници през 1899 г. и
публикувано за първи път в списание „Мисъл“ през 1900 г.
Стихотворението е написано в резултат на случки в малка кръчма на гара Скобелево и гара Стралджа,
където става свидетел на тъжни песни и неволи на арменски заселници в България след масовите убийства
на арменци в Османската империя при управлението на султан Абдул Хамид ІІ.
За първи път стихотворението е преведено на арменски език от Степан Хиндлиян. През 1909 г. е
публикувано в списание „Ширак“, издавано в Истанбул. През 1918 г. е препечатано в истанбулското списание
„Шант“.
По стихотворението „Арменци“ композиторът Павел Стефанов прави песен, която е изпълнена за първи път
по Българско национално радио през пролетта на 1941 г. от хор „Гусла“.

Изгнаници клети, отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Един от най-драматичните и трагични поети в модерната българска литература – основоположникът на
символизма у нас Пейо Яворов, създава творчество, белязано от страдалческата участ на личността.
Раздвоението на твореца и на неговия лирически субект е провокирано от непреодолимия конфликт между
човека и заобикалящия го свят – свят, символизиращ изначалното Зло, самотата и непостижимата хармония.
Този конфликт се задълбочава в късните текстове на символиста Яворов, но още в ранните му творби (през
90-те години), към които принадлежи и елегията „Арменци”, личи психологическата проникновеност на един
от най-ярките представители на кръга „Мисъл” и на човека с бунтарско сърце, болезнено приел съдбата на
угнетените като своя лична участ. Наред със социалните мотиви „реалистичен период” присъстват и
национални проблеми, свързани с несретната участ на бореца за свобода и мотива за изгубената родина .
Образът на бореца за свобода в Яворовите „Арменци” напомня Ботевия, но неговата драма е много по-
силна: той дори е лишен от възможността да се пожертва за родината. Самотници, страдалци, несретници,
Яворовите арменци се опитват да забравят страдащата си родина,но същевременно, с това съзнателно
обезсилване чрез виното, проумяват и невъзможността родината майка да потъне в забрава.Трагизмът на
стихийния им бунт, скован от жестоките обстоятелства, може да се изрази единствено чрез песента.
Принудени да напуснат родината след потушаване на въстанието им от турците през 1896 г., арменските
бежанци се прощават с нея завинаги. Мъчително, протяжно безгранично, лирическото време в произведението
създава илюзия за безвремие. Пробивът към бъдещето не носи светлина, а сгъстява трагизма (глаголните форми
„щат спомен удави”, „заспа ще дух болен”, „глава ще натегне”, „изчезна ще” вещаят покруса, угасване на
душевните сили, стопяване на надеждата, забрава и смърт). Пространствените реалии в текста също вещаят
трагизъм в изгнаническото битие. Измеренията на родното са белязани от идеята за жертвата на всеки отделен
народ, но и от универсалната обобщеност, свързана с раждането на хуманистичните идеали на цялото
човечество. Конкретиката на историческото събитие и етническата принадлежност, изрично назована в
заглавието, противостоят на универсалните послания в текста.
Образът на родината е събирателен и обобщено – метафоричен. Нейната отдалеченост е фиксирана с точни
пространствени определения („далеч от родина”, „в край чужди събрани”). Образът блян изплува в спомените
на емигрантите със своята болезнена напрегнатост („майка робиня”, „нещастна родина”, „майчин страдалчески
лик”). Изображението на родината остава в регистъра на отвлечените психически представи – спомен, видение,
мечта. Образът на родното се стеснява и негативира (родина – бащин си кът – край чужди – порутен бордей).
„Чуждият край се раздобрява на „порутен бордей” и „механа”, а това са знакови топоси на социална
отхвърленост и самота.
Винаги скръбна годишнина - „всички сме арменци“
 Образът на лирическите персонажи също съдържа контрастни характеристики. Чувството им за отговорност към
родината води до мъчителното раздвоение. Тяхната слабост и невъзможност за действие се сблъсква с неизменната
им храброст и готовност за подвиг. Трагизмът им се засилва от вътрешния драматизъм, очертан чрез разработката на
двата мотива – за пиенето и пеенето. Идеята за забравата на поражението и страдащата родина е свързана с
кипящото вино, удавящо спомена. Причината за страданието на борците е невъзможността да изпълнят дълга си и
това очертава елегичното чувство в текста (метафората „тънат сърцата им в рани” засилва болката, а сегашното
време на глагола „тънат” очертава безкрайната агония в страданието). Наред с безсилието обаче прозира и гневът
(метафората „злоба ги дави” и инверсията „в кипежа си бесен”). Темата за слабостта неизменно е съпътствана и от
идеята за духовната сила на родолюбците – сила, образно – метафорично представена чрез песента на бурята и
слятата с нея бунтовна песен на арменците. Митологичният образ на бурята (Апокалипсис и Сътворение, рушене и
съзидание) универсализира посланията, придава абстрактно-романтични изменения на лирическото пространство,
измерения, достигащи до безкрая. Глобализирането на художествената идея, че героите търсят изход не само в
„кипящото вино”, но и в „кипежа на борбата” (образ метафора), издига в култ неудържимия човешки порив към
свобода. Образният паралелизъм между бурята в душите на бунтовниците и бурята като природно явление създава
усещането за всеобхватност на борбата, а апосиопезата (в края на пета строфа) засилва драматизма, но и величието
на този порив. Повторението в началото на всеки стих (анафората „и все”) нагнетява напрежението, сгъстява
тъмнината, но и усилва мощта на колективния бунт.
Арменско цивилно население, ескортирано
от въоръжени османски войници през град
Харпут (днес Елязъг), към затвора в Мезире,
април 1915 г.
 Финалът обединява двата мотива и връща към началната точка на безизходност (кръговата
композиция не е белег на духовно безсмъртие, както в „Хаджи Димитър” на Ботев), а бележи
безизходност. В липсата на изход обаче творбата носи и някаква надежда: песента като символ на
борбата притъпява страданието и акцентира върху колективната сила на протеста на угнетените.
Разбира се, тази съпротива е потопена в сълзи и елегизмът продължава да доминира. Мъката на
борците, макар и стоическа, носи трагизма на раздиращото усещане за края.
Звуковите картини засилват покъртителните зрителни такива още в четвърта строфа и създават
усещането за задушаваща скръб. Асонансът (повторението на гласната „ъ”), както и алитерацията
(струпването на съгласните „р”, „з”, „с”, „ж”) като средство от звукописа, хармонично се вписва в
идейно-емоционалния план на текста и доизграждат и чрез структурата на творбата разтърсващата
визия за едни отритнати, ненужни хора – обречени, безутешни, самотни. Тоталната бездомност на
личността е обвързана с идеята за лишеност от родина. С ореола на святост („майка”), но, за жалост,
и „робиня”, тя е десакрализирана и поругана от поробителя, което мотивира стихийния бунт на
лирическия субект, способен на „чутовен подвиг”.
 За осъществяване художествените послания на текста от изключително значение е и образът на тиранина,
провокиращ потребността от саможертва. Епитетите „беснеещ”, „безпощаден”, дадени при това в инверсия,
както и сравненията със „звяр гладен”, разкриват нескритата омраза на лирическия говорител към
виновниците за бездомността на патриотите.
И двата образа (този на борците и този на родината) са представени многоаспектно – ту реални и
конкретни, ту символно обобщаващи, което очертава трагизма на човешкото съществуване – живот, изпълнен
със страдание, но и с неизменната готовност за трансформация на битието. Яворов стъпва върху конкретно
историческия факт, свързан с унищожаването от турците на 1,5 млн. арменци, за да достигне до художествено
обобщение на ролята на недоволния човек – бунтар, несретник, загърбил личните удобства и посветил се на
родината. Въпреки родолюбието на своите герои, „единният и раздвоен” Яворов като модерен творец
акцентира върху страданието и съдбовната обреченост на отделната личност, което прави саможертвата
мъчителна, изстрадана и особено свята. Наред с това обаче лирическият говорител в „Арменци” е
дистанциран от героите и тяхната родина, представени в третолична местоименна форма „те”. Въпреки
съчувствието към бездомните страдалци, във философския подтекст на творбата като че ли е изведено
заключението, че окаян пред Бога е този, който е оставил в беда нещастната си родина. Студенината на
чуждия край е отреденото му разпятие, а мъката му - изкупление.
 Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

„Арменци” се превръща в символно обобщение на страданието на човека, отлъчен от

своята родина; превръща се в универсално послание към всеки, чиято активна намеса в
обществото ще промени света. Само така борбеният човек ще се превърне в модел на
осмислен достоен живот – живот, посветен на другите, на голяма благородна кауза, която
е различна в различните епохи, но винаги има своята цена. И ако днес в България не е
необходимо да жертваме живота си, за да бъдем полезни на хората около себе си, то
достатъчно е всичко, до което се докоснем, да бъде направено с любов. Невинаги
обществената ситуация изисква подвиг като този на арменските патриоти, но никога
патриотизмът не е излишен, а, надявам се, не е и „мръсна” дума. От друга страна,
патриоти – много, родината е само една...
Благодаря за Вниманието!

Николай Цеков 10 А клас