Творбата „Арменци“ е написана през декември 1899 година, когато Яворов работи в Анхиало (Поморие).

Първата й публикация е в списание „Мисъл“ през 1900 година. По страниците на списанието се отпечатват
само стойностни литературни творби. След това поетът прави някои редакции на творбата и я включва в
първото издание на стихосбирката „Стихотворения“ от 1901 година и във второто издание от 1904 г. Яворов
става известен в българската литература именно с тази книга. Наблюденията на Яворов за живота на
изгнаниците са от времето, когато работи като телеграфист. Той споделял през своя брат, че е виждал
всекидневното страдание на арменските бежанци. Именно това е причината в основата на творбата да стои
споменът за арменските бежанци, които са принудени да напуснат родината след кланетата през 90-те години
на 19. Век. Така се раждат замисълът за написване на стихотворението „Арменци“, което е сред ранните
Яворови творби. Много бързо то добива популярност и е сред най-често рецитирани те му творби. Иван Вазов
дава висока оценка за творчеството на Яворов и посочва, че той е „сред поетите, които се четат с удоволствие.

Арменците са назовани единствено в заглавието на творбата. В цялото стихотворение е изграден обобщен

образ на страдалците, които са принудително откъснати от родината.

„Арменци“ е лирическо произведение, в което се откриват елементи на елегия. Елегията е стихотворение, в

което доминират тъжните чувства. В творбата обаче усещането за безнадеждност и печал е примесено с гняв
срещу незаслужената участ на арменците, като дори и болката не заглушава техния яростен бунт.

Творбата се отличава с прецизна композиция, като в нея повторенията и рамката имат важна роля за
изграждането на смисловите внушения. Стихотворението се състои от шест строфи, всяка от които съдържа по
осем стиха. В първата строфа е въведен образът на изгнаниците. Втората строфа започва с мотива за
пиянството, а четвъртата - с мотива за песента. В шестата строфа двата мотива се обединяват в едно: „Те пият
и пеят“. От третата и петата строфа става ясно каква е съдбата на изгнаниците. Те са сравнени с „гонено стадо“,
а бурята в петата строфа „подема, издига, разнася бунтовната песен“. Именно образът на бурята има за цел да
издигне в култ неудържимият човешки порив към свобода. Творбата има циклична кръгова композиция, в
която последната строфа почти дословно повтаря първата.

В „Арменци“ се разгръща темата за изгнаничеството. Народността на героите присъства само в заглавието.

В самото стихотворение никъде не откриваме конкретно назоваване на насилника. Той е представен като
враждебна сила, издигнала „за всякога меч“ над героите. За творец като Яворов не от значение само да
представи вярно и точно отделните събития, а да изобрази универсална ситуация. Именно липсата на
възможност за връщане в родната страна лишава от смисъл живота на тези хора. Другата причина за болката е
това, че те не са изпълнили своя патриотичен дълг. Нараненото им човешко достойнство засилва техния гняв
срещу поробителя. В творбата „Арменци“ се размишлява върху раздвоението между обществения идеал и
осъзнаването, че той е непостижимо. В Яворовото стихотворение е показана слабостта, покрусата от
преживяното поражение и гневът срещу онзи „тиранин беснеещ, кръвник безпощаден“. Представен е
колективният образ на арменците. Герои са въведени посредством употребата на личното местоимение „те“.
Още от възрожденската литература образът на родината майка постоянно присъства в съзнанието на нейните
чеда. Стихът „изчезна ще майчин страдалчески лик“ показва, че се търси как да се забрави този образ,
надеждата да се затворят раните на страдалците, но забравата се оказва невъзможна. За Яворовите
„изгнаници клети“ всичко е приключило. Те вече са победени, откъснати са от родината и не вярват, че някога
ще се завърнат.

Лирическият говорител в стихотворението „Арменци“ не е безпристрастен наблюдател на случващото се, а

състрадава на тяхната болка. Налице са някои препратки към Ботевата творба „В механата“. В Ботевата творба
лирическият Аз казва: „пием, пеем буйни песни“, като чрез пиенето и пеенето представя мъчителните
преживявания на всички онези, които търсят как да забравят мъката по неосъществения копнеж по свободата.
Общото между двете творби е, че в тях пиенето е обвързано с желанието за забрава. И в двете творби на
лирическият герой не може да спре да чува това за помощ на останалите в робство. В поезията на Ботев
пеенето е видяно като фалшив патриотизъм, докато в „Арменци“ пеенето е възвишен акт, който съединява
човешкия и природния свят. За изгнаниците пеенето е знак за борба и желание за активност, докато пиенето
внушава желанието за забрава на собственото безсилие.