Димитър Талев (увод)

Димитър Талев – един от четиримата български писатели епици (наред с

Георги Караславов, Димитър Димов и Емилиян Станев) по времето на възхода на
романовата традиция след Втората световна война, е роден в град Прилеп. Като дете
преживява Илинденското въстание. Любовта му към Македония, за която страда през
целия си живот, се превръща в негова писателска кауза. Самият той споделя, че става
писател, защото чувства нужда да разкаже за Македония, да сподели своята обич към нея
и мъката си, породена от трагичната й съдба.
В българската литература няма друг писател, освен Вазов, който така фанатично да е
отдаден на една единствена тема в творчеството си. Талев прави своя ценен принос в
жанра на историческия роман с трилогията за цар Самуил и края на Първото българско
царство (1958-1960 г.). Негов е и един от малкото сполучливи биографични очерци за
Гоце Делчев (1942 г.). Книгите на писателя представляват художествената история на
Македония от Самуил до борбите с новите окупатори – сърби и гърци – след 1913 година.
Но като най-значимо произведение на Талев се откроява тетралогията, написана между
1952 и 1966 г. : „Железният светилник”(1952 г.), „Преспанските камбани”(1954 г.),
„Илинден”(1953 г.) и „Гласовете ви чувам”(1966 г.).
Писателят като продължител на епическите традиции още от Вазовия роман „Под
игото”, възкресява в четирите си романа отминалите времена чрез човешките съдби в
техните ежедневни битови и духовно-психологически измерения. Драматизмът на времето
(от дрезгавините на Възраждането, борбата за българска църква, за българско училище до
големите революционни движения в началото на ХХ век) Талев въплъщава в семейния
живот на Глаушеви и отразява през социалните контакти на рода с общността.
Романистът разкрива десетилетната жажда на българския народ за просвета и
свобода не като героична епопея, а като мъченичска голгота. Образът на железния
светилник в първия роман от тетралогията става символ на единението на рода, на
неговата устойчивост срещу бедите и превратностите на външния свят, както и на
просветлението.
Жанрово „Железният светилник” се определя като епически роман. Това е
своеобразен епос за отминалото време на дедите, „народна библия” (Стамена Димова). В
произведението се открояват три времеви пласта, свързани с три конкретни исторически
събития: Голямата чума (от 1833 г.), Кримската война (1853-56г.) и борбата на
българската интелигенция с фанариотите през 60-те години. В романа се наблюдават две
основни концепции за времето – циклична (свързана с дома и рода) и линейна (свързана с
пътя). Както отбелязва Иван Станков: „Сагата на Глаушеви е сага за Дома, построен на
Пътя на Историята”.
Композиционно „Железният светилник” се разделя на четири части, всяка обособена
с отделно заглавие („Хаджи Серафимовата внука”, „В тъмни времена”, „Народ се
пробужда” и „Корени и гранки”) и с един или два епиграфа (от народни песни).