Още с „Железният светилник“,

първия роман от четирилогията,

Димитър Талев предизвиква възторга на
читателите и достойно и трайно се
вписва в българската литература.
 Домът и родът са устоите на битието,
чрез тях оцелява българското в годините
на робството. Там съзрява семето на
новото, за да стане достояние на
обществото, а чрез него да се внедри и в
историческия процес.
Кочо Манда Нона Лазар Катерина

Стоян Султана
 До голяма степен успехът на творбата се дължи и на
образната система, чрез която оживява и добива плът
времето на ранната възрожденска епоха.
Личният живот на Стоян и Султана Глаушеви се
развива на фона на живота в града. Домът укрепва,
разширява се, за да приюти децата им, които израстват
защитени от стабилността на семейството. От децата им
на преден план са изведени Лазар и Катерина. И
двамата обаче са представени като нарушители на
патриархалната норма.
 Пленителен е образът на Катерина – най-
малката и най-обичана дъщеря в семейството.
Тя е непокорна и устремена към личното си
щастие, което се явява нарушаване на
нормата. Нейният тип поведение се появява
твърде рано от историческа гледна точка и
съдбата ѝ е предопределена да е трагична.
Жертва е на патриархалния ред и на
разбирането за чест на рода.
 „В тъмни времена“
Най-малкото девойче – на около
осем години – беше много хубаво,
някаква неясна още сила имаше в
хубостта на лицето и на буйната му,
леко накъдрена коса, изтеглена назад и
стисната в дебела, лъскава плитка.
Какво криеха тия широки изпъкнали
чела и тая неузряла още хубост? –
мислеше си монахът, мъчеше се да
открие и вярваше, че открива.
 За първи път Катерина се появява в
романа, когато рилският монах идва в
дома на Стоян и Султана. През неговия
поглед е зададен както образът ѝ, така и
предчувствието за трагизма, който носи.

Монахът забелязва хубостта и

неясната сила, която излъчва детето.
 Султана усети, че детето не спи, тя се
приповдигна, наведе се ниско над хубавото му лице и при
едва доловимия зрак, който идеше откъм прозорците,
забеляза, че то се усмихваше със затворени очи. То
изеднаж промълви:
– Какви големи и бели ръце има той... Султана не
разбра тия думи, както не ги разбираше и детето, което
ги изрече, но тя смътно долови техния далечен истински
смисъл и се скара със сподавен глас на малката хубавица:
– Спи, Кате, спи.
Малката Катерина, която през цялото време тая
вечер следеше като забавна игра движенията на ръцете
на монаха, бледото му лице, движенията на устните му,
преливащия се и припламващ блясък на очите, се обърна
към баща си и вече заспиваше все тъй усмихната.
 След тази вечер детският свят на Катето
завинаги е нарушен. Неспокоен е сънят ѝ,
изрича думи, които не разбира, но Султана
смътно долавя греховен смисъл в тях.
Сутринта, когато идва ред на Катерина да
се сбогува с монаха, той като на себе си
изрича думи, имащи силата на молитва:
„Боя се за тебе, и за всички, които ще те
срещнат... Запази я, Боже, от грях и да не
става оръдие на греха.“
 Началото на третата част на романа се
отличава с неподправен лиризъм. Образите
на Катерина и нейните приятелки Ния и
Божана внасят очарование и насищат с
магическа сила атмосферата на битовия
живот.
 „Народ се пробужда“

Катерина Глаушева събираше като матица

девойчетата от махалата, които вече се
момееха. Те идваха при нея да поработят заедно,
да се посмеят, да попеят, да споделят
невинните си тайни.
В грубата домашна работа Катерина бързо се
уморяваше и отчайваше, макар да беше голяма
чистница, но умееше с голямо изкуство да плете
кенета, да везе на гергеф, пееше хубаво, беше
сладкодумна и дръзка в приказките и шегите си.
И беше хубава – дребничка като майка си, но
стройна, гъвкава като фиданка.
 Катерина е дребна на ръст като майка
си, но е много красива, дръзка, жизнена.
Неукротимият ѝ смях я разграничава от
строгите патриархални норми, в които е
възпитавана.
Тя иска всичко да узнае, да вкуси от
всичко, включително и от плодовете на
греховната любов.
 Когато малко по-късно Лазар Глаушев въведе
госта в бащиния си двор, първа ги посрещна
Катерина. Майстор Клинче много се смути, като
видя хубавата девойка.
 Името произхожда от гръцки и
означава „чистота, непорочност“
 Появата на майстор Рафе Клинче в
Преспа не е случайна. Когато Лазар го
въвежда в бащиния си двор, той вижда
Катерина най-напред и се смущава от
нейната красота. Той е различен от
другите, нарушава канона на общуване
още с пристигането си, греховността на
Катерина ще бъде споделена с него.
 Майка ѝ не харесва майстор Рафаила, не
може да го търпи, а той е един чуден човек и
такъв огън има в очите му, господ да го убие!
 Според критериите на патриархалния канон
Катерина изневерява на своето име, но според
критериите на живота – не. Тя се движи
единствено от позициите на любовта, но не и на
егоизма, пръска красота и обич навсякъде около
себе си, опитвайки се да примири крайностите, тя
умее да се възхищава като истински естет на
хубавото около себе си.
Единствено тя разбира ранимата душа на
Рафе Клинче. Възхищава се на „златните“ му
ръце. Разбира самотата и страданието му и го
обича безрезервно.
 Султана с подозрение и недоверие се
отнася към майстора. Водена от някаква
смътна опасност, непрекъснато напомня на
Лазар да каже на майстора да си намери
друга квартира. За посещенията на дъщеря си
при резбаря тя така и не научава, защото
Лазар се опасява да не предизвика буря над
главата на неразумната си сестра.
 Бременността на Катерина и молбата на Лазар да я
омъжат по-скоро срещат непреклонността на Султана. В
нейните очи Рафе Клинче е човек без род и дом и затова не е
подходящ за Катерина. За майката моминската чест е не
само задължителна нравствена норма, но и орисия, с която
жената трябва да свикне, за да не срами своето семейство.
Този свой морал тя налага безкомпромисно на околните.
Катерина трябва да пометне – тогава ще я женят.
На укорните думи на Лазар, че Катерина може да умре, тя
отговаря: „Направих го, а пък аз ѝ съм майка. Никого нема да
боли повече от мене. Аз си знам колко ме боли и как се
страхувам за живота ѝ. Но и сега да требва да почна – пак
ще го направя. Не искам моята щерка да роди копеле. Кой
както иска, така да ме съди.“
 Катерина извършва непростим за времето грях и не
успява да отстои правото си на щастие. Конфликтът
между поколенията е сведен до отношенията на
Султана и Катерина, когато дъщерята прекрачва
нормите на нов етап в сравнение със своята майка.
Султана приема в двора и дома си младия Стоян, но
след женитбата си с него успява да си върне авторитета
и мястото сред своите. Катерина забременява и за нея
пътят към патриархалния свят е отречен. Тя умира
заради грешка на майката, но в контекста на
романовото действие умира, защото времето за такива
драстични крачки на самостоятелната личност още не е
дошло.
 След смъртта на Катерина Рафе Клинче изчезва, но
след това се връща, за да изпълни обещаното – да
завърши олтара в новата църква за сватбата на Лазар и
Ния.
В изработката на иконостаса резбарят се ръководи
от канона и с вещина е издялал „плитки от цветя и
листа“ така, че „ако подухне ветрец, ще затрептят и
зашумят листа и клонки“. Ренесансовият реализъм е
откроен в начина, по който го възприема клисарят:
„Сички тия птичета сека сутрин ми пеят, а като
узрей гроздето …“
 Птичките пеят, зреят гроздовете…
Душата ми е в това дърво. Като мине време,
като потъмней, ще стане още по-хубаво.
Виждаш ли, погледни! По това ще ни познават
людете некога, ще ни знаят …
 В духа на християнското изкуство са и иконите на светци
по олтара, но именно тука по силата на творческата си
същност Рафе Клинче допуска отклонение от канона. С
трепет и вълнение младият майстор осветява пред
„учудените и доверчиви“ очи на Стойна „между клонките
и листата две елипси една под друга“, а в тях издълбани
два образа – на Катерина и неговия.
Художникът е изобразил любимата си като светица,
защото вярва, че любовта ѝ не е била прелюбодеяние, че
двамата са се обвързали в свещен съюз по силата на своята
чиста обич. Сега, след осветяването на олтара, в чието
пространство завинаги ще бъдат един да друг, те са
благословени от Бога и любовта им ще бъде вечна.