Железният светилник

(Резюме)

І. Хаджи Серафимовата внука

І
През 1833 г., след „голямата чума”, Стоян Глаушев избягва от родното село
Гранче, отива в близкия град Преспа 1.
Стоян е двайсетгодишен момък, най-младият мъж от Глаушевците, които
наброяват петдесет и шест души и живеят заедно, в една къща. Прехраната на
многолюдното семейство не се осигурява лесно. Стоян е здрав, силен, работи много (на
нивите на местния бей и у дома). Но той като че ли не е забелязван от близките си; дядо
му и баща му дори са забравили да го оженят рано, според обичая; за него мислят само
майка му и двайсет и три годишната му сестра Благуна. Младият мъж често се чувства
потиснат от отношението към него и от неблагодарния труд; страхът, който изпитва от
турците, засилва мъката му.
Един ден, привечер, Стоян прибира воловете от паша. С него е и близкият му
четириног другар Шаро. Когато минават покрай къщата на Махмуд бей, две ловджийски
хрътки се нахвърлят върху малкото куче. Пред портата е едно от децата на бея – около
десетгодишно момче, което се забавлява, наблюдавайки случващото се. Стоян се опитва
да предпази Шаро, но не смее да прогони с думи или с камъни бейските хрътки; хваща с
ръце една от тях за врата и стиска силно, за да не й позволи да захапе с острите си зъби;
усеща, че тялото на животното се отпуска, освобождава го от захвата си и побягва.
Момъкът се скрива в един дол. При него дотичва и Шаро. И кучето, и стопанинът
имат наранявания от ноктите и зъбите на хрътката. Но не това притеснява Стоян. Той си
дава сметка, че след стореното беят ще го търси да го убие; решава, че не може да остане в
селото, ще избяга в града. Изплашен, младият мъж не се обажда, когато чува гласа на
Благуна, която го търси; не извиква, за да върне кучето, което тръгва след нея. Останал
сам, той мисли за града, където е ходил само няколко пъти и където хората и животът са
различни от тези на село, всичко е по-хубаво.
Стоян се промъква в мрака до бащината си къща; научава от майка си, че вече са го
търсили; споделя намеренията си и я моли да не казва на никого; сбогува се с нея и с
Благуна; взема от дръвника една секира и тръгва. Усеща пареща болка в сърцето и върви
„като насън”. Вече отдалечил се от селото забелязва, че след него куцука Шаро.

ІІ
Стоян стига до покрайнините на града и решава да изчака утрото. „Притиснат от
мъката си, уплашен, разколебан, отчаян”, той прекарва времето свит в кожухчето си. Още
преди да се съмне, гладен и премръзнал, без никаква представа къде отива и без пари у
себе си, момъкът почуква на вратата на един дюкян, в който работата вече е започнала.
Майсторът го пуска вътре да се сгрее, а Стоян със съжаление оставя Шаро навън.
Младият мъж отменя момчето, което бърка сапунената каша да се сгъсти. Лъжицата е
твърде малка за неговите големи, силни ръце; предупреждават го да внимава да не събори
тенджерата. За работата получава две петачета 2. Похарчва първо едното, а след това и
другото за хляб, с който двамата с кучето утоляват глада си.

1
Изобразеният в романа град Преспа се свързва с родния град на Димитър Талев – Прилеп.
2
петаче – дребна медна или никелова монета

1
 Утрото е студено, но слънчево. Стоян, вече „бодър, стоплен и сит”, върви по
градските улици следван от Шаро.

ІІІ
Преспа е „град със стара слава”, с „тесни и криви” улици, площадчета, пазари и
чаршия 3; уреден и поддържан от жителите (между десет и петнадесет хиляди) според
разбиранията им за „чистота, ред и хубост”. Стоян е объркан и развълнуван от новите за
него „чудеса”, от множеството хора по улиците; проявява любопитство към всичко. Той
привлича вниманието на чираците, а и на по-възрастните мъже от чаршията и става обект
на закачки и шеги.
Докато обикаля, неочаквано се озовава на мрачна и пуста покрита уличка. В самия
й край пред него застава стар турчин, който му нарежда да върви след него, и Стоян,
„занемял от страх”, го последва, защото знае, че няма право да не се подчини.

ІV
Стоян върви покорно след турчина; изплашен е; не знае къде го водят. Минават
през турската махала и невръстно дете хвърля по него камък, а младият мъж само навежда
очи. Страхът му се засилва и той си мисли, че отнякъде може да се появи Махмуд бей или
някой от кехаите 4 му.
Турчинът го завежда в дома си и го кара да премести от едно място на друго
голяма камара камъни. Стоян се справя с работата за около два часа. Когато свършва,
стопанинът го отпраща, като преди това подхвърля няколко парчета хляб на Шаро, който
показва, че е гладен. Младият селянин не получава нищо.
Стоян се озовава сам на улицата, уплашен и объркан; знае, че възможно най-бързо
трябва да се излезе от турската махала. След известно лутане стига до чаршията и вижда
нещо познато – хана, в който обикновено отсядат мъжете от неговото село, когато идват
по работа в града. Влиза вътре, хапва хляб и стара бобена яхния и остава да нощува. На
другия ден ханджията го принуждава да каже истинската причина за идването си в града и
го отпраща, като го съветва да се прибере у дома.
Стоян, следван от Шаро, излиза на пътя, който води към Гранче. Но градът го
привлича по някакъв странен начин; младият мъж не разбира защо, но свързва Преспа не
само със страхове и несгоди, но и с някаква надежда. Вижда, че приближават двама
конници. Това може да са Махмуд бей и неговият кехая Осман. Момъкът скача в близкия
дол, побягва приведен и се скрива под дървено мостче. Кучето също е с него. Турците
минават по моста, без да ги забележат. Тази случка слага край на всички колебания – за
Стоян вече няма обратен път към дома. Без да се замисля, той тръгва към Преспа. А Шаро
го следва. Над тях прехвръкват снежинки.

V
До следобеда снегът затрупва градските улици и къщите. Духа силен вятър. Хората
са се прибрали по домовете си. Стоян и Шаро вървят без посока, „уморени, премръзнали,
прегладнели”. Неочаквано някой извиква по име младия мъж. Гласът е на жена, която се
подава през полуотворена порта. Тя леко се смущава, когато вижда, че непознатият
селянин е млад, но преодолява притеснението си и казва, че имат дърва за цепене. Стоян
влиза в двора, а стопанката вече се е прибрала. Не след дълго от къщата се показва
старица, която му посочва плевнята, където са дървата, и пита колко ще иска за работата.

3
чаршия – търговска улица или площад
4
кехая – надзирател

2
Стоян отговаря: „Колкото дадете, толкова” и се захваща с цепенето. При него отива
младата жена, за да изяснят плащането. Момъкът се осмелява да поиска хляб и подслон –
да му разрешат да нощува в плевнята, а той ще помогне и с друга работа. Тя го пита
откъде е, женен ли е и след като получава отговори, бързо се прибира. Малко по-късно,
докато сече със замах здравите цепеници, на Стоян му се струва, че някой го гледа през
един от прозорците на къщата.
Къщата е голяма, стара, част от покрива й е почти рухнал. Това е домът на Султана
– около двайсет и пет годишната внучка на покойния хаджи Серафим, и нейната баба.
Двете жени живеят скромно, с много лишения, защото неголямото богатство, оставено от
хаджията, бързо се топи и те скоро няма да имат с какво да се издържат. Бъдещето
тревожи младата жена. Трудно е да се намери жених за нея, защото е „сирак и толкова
бедна”. Появата на Стоян я навежда на мисълта да се омъжи за него. Не се осмелява да
изрече това на глас. Взема ръкоделието, с което се занимава всеки ден, щом свърши с
чистенето и подреждането на къщата; продължава да разсъждава за живота, който водят и
който им предстои; все повече се убеждава, че няма много възможности за избор, но се
опитва да се предпази сама от прибързани решения.
Привечер, когато Стоян свършва с цепенето на дървата, Султана му дава хляб,
сирене и стара черга, с която да се завие. Момъкът, силно притеснен, успява да попита
откъде е знаела как се казва, за да го извика от улицата. Тя обяснява, че поне половината
селяни са Стояновци. Той я пита за нейното име и след като го научава, се отправя към
плевнята, следван от Шаро. Весело му е, поделя храната с кучето и му говори.

VІ
На следващия ден утрото е ясно, меко; снегът и вятърът са престанали. Стоян се
събужда рано; не дочаква стопанките да се покажат навън; оставя чергата на чардака 5 и
тръгва към чаршията. Там е оживено. Младият селянин е тъжен и гладен, чувства се
безпомощен. Спира пред една казанджийска работилница и с удивление наблюдава
обработването на медта; иска му се да хване един от големите чукове. Казва това на
стареца, подал се от дюкяна, и се озовава в редицата на мъжете, които коват горещия
метал. Впечатлява майстора със силата си, той дори му прави забележка да удря по-леко.
Когато работата приключва, Стоян пита дали да отиде отново на следващия ден. Старецът
му казва да е по-рано там, но без кучето и му плаща за труда. Момъкът веднага похарчва
спечелените пари – купува цял хляб, който отново поделя с Шаро. Чувства се сит и
доволен.
Когато се здрачава, притеснен дали ще му позволят да нощува пак в плевнята,
Стоян тръгва към къщата на хаджи Серафим. Още щом влиза в двора, вижда чергата,
преметната малко по-встрани от мястото, където я е оставил. Взема я, оглежда се с
надежда Султана да се подаде, за да й каже за работата, която е намерил, но тя не излиза.
Стоян тръгва към плевнята и забелязва в снега следи от стъпките на младата жена по
пътеката; усмихва се, без сам да знае защо. Той ляга отново в яслите 6 и заспива „уморен,
сит и с неясни, но хубави надежди в сърцето си”.

VІІ
Минават две седмици от деня, в който Султана извиква Стоян от улицата, за да
нацепи дърва. Младият мъж работи в казанджийницата; всяка вечер намира чергата,
оставена за него на чардака, и нощува в плевнята. Стопанката вече е позволила кучето

5
чардак – покрита отгоре площадка пред стаите на къща
6
ясли – подобно на корито оградено място, където се слага храна за добитъка

3
свободно да се разхожда из двора, за да не е вързано по цял ден; дала е възглавница на
момъка. Двамата рядко се срещат и разговарят. Неделя е и той мисли да поработи в
градината, но чака Султана да се покаже, за да му разреши. А тя отсича: „Следобед”.
В дома идва родственик на Султана – вуйко Тасе. Той проявява враждебност към
Стоян и влиза в къщата. Младият селянин чува, че вътре разговарят на висок глас, и си
мисли, че кавгата сигурно е свързана с него; има неясно усещане, че от внучката на хаджи
Серафим зависи нещо повече от временния му подслон. На излизане възрастният мъж се
обръща към момъка и му нарежда да си върви, но младата жена твърдо казва, че той ще
остане. Старецът си отива разгневен.
Султана изпраща Стоян да копае в градината, като му дава подробни напътствия.
Опитва се да бъде както обикновено „сдържана, строга”, но гласът и външността й
показват, че е развълнувана от нещо. Младият мъж работи усърдно, умело, с лекота, а
около него тича Шаро. По едно време стопанката идва и го извиква да обядват. Тя е
пременена в „празнични дрехи” и Стоян за пръв път забелязва в очите й „мекота и дори
покорство”; тръгва след нея към къщата.

VІІІ
Прапрадядото на Султана, Марко, е заможен търговец, който обикаля Македония и
извън нея, за да продава и купува стока. Той е много усърден в търговията, „смел, суров
човек”, „алчен за богатство”; изисква от жена си и осемте си деца постоянно да работят.
При пътуванията си е ограбван няколко пъти и накрая е убит. Търговията трябва да
продължи единственият му син – Огнен, който е „кротък човек със слабо здраве”, много
различен от своя баща. Работата спира; пет от дъщерите на Марко се разболяват и умират;
Огнен омъжва другите си две сестри; самият той също създава семейство и по настояване
на жена си отваря дюкян, за да не изпаднат в бедност, когато свърши спечеленото от баща
му. Огнен има само едно дете – Серафим, който се справя много добре, докато учи в
Охрид, но не продължава образованието си, защото баща му умира и той много млад
трябва да поеме дюкяна. Серафим бързо е завладян от „търговската страст”, разширява
работата и натрупва имане; прави голяма къща; отива с жена си и с единственото им дете
Васил до Йерусалим 7. Хаджията предприема смели търговски начинания; два пъти губи
значително богатство и успява да започне отново. Но когато синът му се пропива и умира,
той е съкрушен. Не след дълго умира и жената на Васил. Хаджията и хаджийката остават
сами с малката си внучка Султана. Възрастният мъж вече не може да работи, продава
всичко и купува дюкяни. Но в един зимен ден на чаршията се разразява пожар и дюкяните
му изгарят. Хаджи Серафим, който през цялото време наблюдава пожара, се разболява и
не след дълго умира.
Султана, едва шестгодишна, остава „самотен цвят на върха на едно дърво”. Хаджи
Серафимица не може да живее в немотия, а вуйчото на момичето – Тасе, от когото се
очаква да помага на племенницата си, по-скоро се възползва от неголямото богатство,
оставено от хаджи Серафим, предприема и необмислени начинания, с които
допълнително утежнява положението на наследниците на хаджията. За седем-осем години
парите свършват, момичето и баба му изпадат в „пълна бедност”. Султана взема нещата в
свои ръце – прибира малкото пари и накитите, скътани от хаджийката, и с тях години
наред осигурява най-необходимото за един „мъчен живот”.
Когато Султана е шестнайсетгодишна, идват да я искат за жена на момък, когото тя
проучва и не одобрява. По нейно настояване баба й отказва да я даде. Девойката

7
Йерусалим – град в Близкия изток, свято място според юдейството, християнството и исляма;
поклонниците, които го посещават, се титулуват хаджии

4
продължава да се бори с трудностите, да се грижи за себе си и за хаджийката. Годините
минават, но никой повече не идва да я иска за жена; смятат я за „люта и горделива мома”;
не подхожда на бедните ергени заради произхода си, а на богатите – заради бедността си.
***
Появата на Султан Глаушев е възможност за Султана – „да съживи наново тоя
запустял дом, да си създаде семейство, да си намери сигурна опора”. Младата жена се
стреми да проучи и опознае момъка, преди да направи решителната крачка, и не съзнава,
че едновременно с това у нея се заражда непознато до този момент чувство.
Пребиваването на селянина в дома на момата предизвиква много одумки и „обща
съпротива” в града. Един „несторен грях” поражда „жесток присмех, високомерен гняв и
много лицемерие”. Султана приема и премълчаните, и изречените упреци безмълвно, с
достойнство. Тя е решена да извърви докрай пътя, по който е поела.

ІХ
Една сутрин, когато Стоян прекосява двора, за да отиде на работа, Султана го
извиква от чардака на къщата. Тя иска да знае какво е чул да се говори за тях и какво
мисли. Младият мъж първо се смущава, но след това някак решително отговаря: „Каквото
кажеш ти, това ще бъде”. И става така, както е решила внучката на хаджи Серафим.
По-късно същия ден тя два пъти отпраща общинския слуга, изпратен от градските
първенци, като отказва категорично да се яви пред тях, защото смята, че само бог може да
я съди. От очите й потичат сълзи, но не се разколебава.
Султана иска да се предпази от грях и споделя терзанията си с поп Данаил – стар,
мъдър и справедлив свещеник, прогонен от църквата, защото не служи в храма на гръцки
език. Той я уверява, че намисленото от нея заслужава благословия и сам ще я венчае, след
като мине наближаващият Великден.
В оставащите до празника две седмици внучката на хаджи Серафим изчиства и
варосва цялата къща; преправя дрехи на дядо си за Стоян; кара бъдещия младоженец
(развълнуван и радостен като дете) да си купи нов фес и кондури 8; научава го как да обува
тия кондури.
На Томина неделя 9 поп Данаил ги венчава. Той довежда хора със себе си, та да
имат повече гости младоженците. От близките на Стоян идват само майка му и сестра му
Благуна. Вечерта вече пуши и втори комин на къщата, гори още един огън – в стаята на
новото семейство.

Х
Женитбата на Султана и Стоян нарушава еднообразието в живота на преспанци,
внася смут, поражда безпокойство и дори гняв у някои от гражданите.
В деня след венчавката съседката Николица наднича от своя двор и когато
внучката на хаджи Серафим се показва, тя излива „поток от думи”, „бодливи, зли”, но
младата невеста успява да запази самообладание и й дава да разбере, че не иска и няма да
я слуша. Пристигат и група жени – според традицията, да пият „блага ракия”. Султана
дръзко отпраща и тях, като преди това обяснява, че е нямало кой да й приготви благата
ракия, показва им брачната си риза и накрая язвително ги съветва да пазят собствените си
дъщери.

8
кондури – обувки
9
Томина неделя – неделята след Великден; на този ден възкръсналият Христос се явява на учениците и
неверният Тома слага пръст в раните му, за да се убеди в неговото възкресение

5
 На другия ден идва общинският слуга, за да съобщи, че Султана и Стоян трябва да
се явят в общината, да изслушат общинарите и да платят джеза 10. Внучката на хаджи
Серафим е твърдо решена да не отива, тя е жена и няма работа там. Изпраща да извикат
Стоян от чаршията; кара го да облече новите дрехи, с които е бил на венчавката; дава му
една жълтица и наставления как да се държи. Мъжът й я изслушва покорно, като дете, и
тръгва. Той се явява смутен и малко объркан пред големците; когато вижда, че там е
вуйко Тасе, се обръща радушно към него, но родственикът на жена му остава безмълвен,
показва презрение; единствен поп Данаил подкрепя младия мъж. Стоян дава жълтицата
като дар; плаща със спестени от него пари наложената им джеза; отговаря на някои от
въпросите, но през повечето време само слуша мълчаливо. Когато му казват, че може да
си върви, той се сбогува почтително, а навън, където стои слугата, не се сдържа и с
огорчение и мъка изразява недоумение „какви люде” са гражданите.

ХІ
Преспанци дълго време не приемат Стоян Глаушев като един от тях. Младият мъж
също трудно свиква с новия начин на живот, с града, който така силно го привлича. Той
полага усилия „да се погражданчи”; придобива повече смелост и гордост, но понася и не
малко обиди и огорчения. Понякога изпада в униние, спомня си за родното село, за майка
си и сестра си, тъгува за земята, но в неговата душа надделяват радостта от новото в
живота му и надеждата за онова, което предстои. Вслушва се в наставленията на жена си,
която е единствената му опора, и по детски се бои от нея.
Скоро след сватбата бабата на Султана умира. Погребват я според „реда и всички
обичаи”. Смъртта на старата хаджийка като че издига някаква преграда към миналото и
хората спират да говорят за венчавката на нейната внучка.
Един ден Стоян се разминава с Махмуд бей на чаршията, но турчинът не го
познава. Това дава увереност на младия мъж, че вече е „друг човек” и може да не се
страхува, че ще бъде разпознат и наказан за убитата хрътка на господаря.
Както и преди женитбата си Стоян Глаушев продължава да върти най-тежкия чук в
различни казанджийници. Показал е, че е силен работник, и го търсят. Но Султана му е
поставила „ясна, определена цел” – да учи занаята, за да отвори един ден свой дюкян.
Това не е лесно, защото майсторите и калфите не му позволяват да наблюдава работата
им, все го отпращат. Стоян е „търпелив и добродушен”, но отношението към него
наслагва в душата му „мъка, обида, гняв, пък и злоба срещу людската злоба”. Веднъж
един калфа му позволява да погледа и когато Стоян се навежда, уж случайно, на шега, го
удря с дървения си чук; от носа на младия мъж потича кръв. Стоян се разгневява, хваща
своя тежък чук и изпочупва всичко в работилницата. Хората наоколо онемяват. Старият
майстор, в чиято казанджийница първо работи селянинът след пристигането си в Преспа,
го извиква при себе си. Той успява да го успокои и му обещава да го учи на занаята.
Когато се прибира, Стоян не влиза в къщата, а дълго седи на стъпалата и плаче. Не
споделя за случилото се със Султана. Едва на следващата сутрин, преди да излезе, й казва,
че е пробил „дебела стена” – „с голема сила, с голема мъка и сълзи”, и се е намерил вече
майстор, който да го учи. Не намира достатъчно думи, за да изрази усещането си за нещо
добро, ведро, което предстои.

ХІІ
Две години след пристигането си в Преспа Стоян Глаушев се установява в
казанджийницата на майстор Кочо и започва да учи занаята. Подтикван от Султана и вещо

10
джеза – глоба

6
наставляван от стария казанджия, той бързо и добре усвоява работата. Майсторът е
доволен и на Димитровден 11 му определя годишна заплата от шестстотин гроша. Султана
казва, че са малко, да поиска повече, но Стоян не намира подходящо време и начин да го
направи; за него това, което имат и което изкарва, е достатъчно.
Точно преди Божик 12 Султана се отделя да спи сама край огнището, оставя мъжа
си нощем сам в стаята им. Стоян е озадачен, чувства се самотен, но знае, че щом жена му
така постъпва, така трябва да бъде. Той забелязва промяна в лицето, в очите и в снагата й,
ала минава доста време, преди да се досети, че ще става баща. Изпитва „детинска, глупава
радост”, но не я показва пред никого. В една февруарска нощ чува суетене из къщата и
плача на новороденото, но не излиза от стаята; не се осмелява да отиде да види Султана и
детето. Чак вечерта, когато се прибира от работа, научава от жената, която е бабувала 13, че
имат момиче. На следващия ден черпи с ракия в дюкяна, защото другарите му го
подкачат.
***
Когато минават четиридесет дни, Султана се връща в общата им стая; там е вече и
люлката, в която спи детето. Стоян започва да изпитва топло чувство към малкото
създание; осмелява се да се доближи до него, да го докосне, но тайно от жена си. Изпитва
и радост, и гордост. Захваща се да разчисти порутената част от къщата и решава да извика
майстори да довършат работата; Султана одобрява намеренията му.
През лятото детето се разболява и умира. Стоян е сломен. А жена му отново
проявява твърдост и виждайки го как страда, с въздишка изрича, че „човек требва да се
държи”. В отговор той за пръв път я нарича „жено” и казва, че „детето е рожба от сърце,
от сърцето се откъсва”. И на чаршията забелязват скръбта му; дълго време усмивката не се
връща на неговото лице.
По Димитровден Султана го кара да иска осемстотин гроша заплата от майстор
Кочо, защото е напреднал в работата, а и „ако е рекъл бог”, ще имат друго дете. Стоян е
изумен и за пореден път се убеждава колко „чуден” е животът, „в скърби и радости”.

ХІІІ
В късна пролет, малко преди празника на цар Константин 14, Султана ражда момче;
кръщават го Коста. Детето е едро и силно, досущ като баща си. Майката става от
постелята и поема къщната работа още на третия ден след раждането; не може да търпи
чужди жени и безредие в дома си. Тя се уповава на вярата си, че Богородица ще я пази, и
всяка вечер пали кандилото пред иконата.
Стоян почерпва още по-щедро в дюкяна, но все гледа да не показва голямата си
радост. Накрая не се стърпява и говори с майстора за детето; казва му, че е кръстено на
него. На следващия ден Кочовица посещава родилката. Султана е много доволна от тази
почит и от разговора, в който научава, че майсторът все хвали мъжа й. Това й дава повод
да каже на Стоян, че от следващия Димитровден вече наистина трябва да поиска
осемстотин гроша. На Стоян му става драго, като чува за хвалбите, усмихва се, но не
намира думи, с които да обясни на Султана приятното чувство, което изпитва от работата.
За пореден път остава неразбран, а поведението му изглежда наивно, детинско.
Но вероятно внучката на хаджи Серафим е осмислила донякъде казаното от него.
Един ден тя споделя с въодушевление, че иска не само да върне богатството на дядо си, а

11
Димитровден – отбелязва се на 26 октомври; тогава обикновено майсторите наемат наново калфите и
чираците, договарят се с тях
12
Божик – Бъдни вечер (24 декември)
13
бабувам – помагам при раждане
14
Денят на свети Константин и света Елена – чества се на 21 май

7
и да види мъжа си сред първите в града. Но у Стоян отново остава усещането за нещо
недоизречено. Той иска и получава от майстор Кочо по-високата заплата; изпълнява
заръките на жена си, покорява й се; за него по-важното е, че продължава да работи в
казанджийницата.
Макар че живеят „сговорно, задружно”, Султана и Стоян са много различни. Тя се
грижи детето да е нахранено, преоблечено и приспано навреме; бърза да засади зеленчуци
в градината и се радва на първите плодове, които откъсва от овошките; мисли за нова, по-
голяма къща. Той държи детето „блажен” и играе с него, ужасява се, когато е болно;
работи „с наслада” земята, сади цветя и дървета, радва им се, като растат; поддържа и
краси старата къща.
Преди Коста да навърши две години, в семейството се ражда втори син – Лазар. На
четиридесетия ден Стоян тържествено донася у дома изработено от него медно блюдо 15,
украсено със сложна плетеница. Султана казва, че е хубаво, но веднага пита колко ли ще
му удържи майсторът от заплатата за него и добавя, че по-добре би било да направи два
сахана 16. Доволна е само, че мъжът й наистина става умел в занаята.
Една неделна сутрин тя извиква Стоян да седне до нея при огнището и му показва
дванайсет жълтици – последните от богатството на дядо й, които е успяла с много
лишения да запази. Те са за дюкян; ако спестяват по две-три жълтици на година, след
няколко години мъжът й може да отвори своя работилница. Стоян посреща думите й с
характерната за него усмивка, а погледът му е „светъл, чист”, блуждаещ надалече.
Внучката на хаджи Серафим за пореден път е раздразнена от това изражение; сопнато
изпраща мъжа си за дърва. Той послушно излиза.

ХІV
Една сутрин, в деня на малък празник, Стоян не бърза да отиде на чаршията.
Закусва седнал на стъпалата на къщата; угрижен е, гледа тъжно. Към него приближава
Шаро и той започва да му говори, припомня си пътя, който двамата са извървели от
напускането на родното село до този ден. Случили са се толкова много неща, двамата са
станали „граждани” и като че ли вече нищо не ги свързва с Гранче; Махмуд бей е мъртъв;
починала е майката на Стоян; само Благуна си спомня за своя брат и от време на време му
гостува, а домакините я карат да събува цървулите си отвън, та да не цапа. Годините са
минали някак неусетно, еднообразно; животът в Преспа „под чужда власт” е като живот
„по милост”; и мъките, и радостите, и смехът на хората са тихи, спотаени. През това време
на Султана и Стоян са им се родили осем деца, от които пет са останали живи – двама
синове и три дъщери. След осмото дете Султана се разболява, отслабва и се състарява, не
може вече да ражда, но запазва своята „будна мисъл” и „душевна сила”. А Стоян е все
още младолик и силен, малко понатежал и понаедрял, вече с дълги руси мустаци.
Предната вечер внучката на хаджи Серафим за пореден път е убеждавала мъжа си,
че е време най-после да отвори свой дюкян. Както през всички изминали години тя е
настоятелна, твърда, подтиква го като „остен зад гърба му”. И щом се появява на вратата,
без да му каже нищо, той става и тръгва към чаршията. Когато свършват предвидената за
деня работа и майстор Кочо освобождава хората си, Стоян не бърза да излезе от дюкяна.
Старият майстор разбира, че иска нещо да му каже, и го подканва да говори. С видимо
притеснение неговият първи калфа и помощник споделя намеренията си, използва думите
на Султана и си мисли, че по-добре би било тя да е там в този момент. Възрастният мъж
го изслушва внимателно и му посочва проблемите, които ще срещне – съпротивата на

15
блюдо – голям плитък съд за ястия
16
сахан – плитък съд за хранене, паница

8
еснафа 17, привличането на купувачи, управлението на свои работници. Обяснява му, че
само майсторските умения, които е придобил, не са достатъчни; говори му с бащинска
загриженост, съветва го; накрая развълнуван дава благословията си и обещава помощ.
Стоян му целува ръка; очите и на двамата мъже се насълзяват.
Още преди да е отворен дюкянът, срещу младия майстор се надига „голяма
вражда”. Но майстор Кочо е до Стоян – подкрепя го и го наставлява. Дюкянът отваря
врати след Димитровден. Мъжът на Султана се залавя за работа заедно с трима
помощници – две опитни момчета и големия им син Кочо. Обаче пред неголямата
работилница се събира тълпа, чуват се викове, обиди и заплахи. По съвет на майстор Кочо
Стоян затваря и се прибира у дома заедно със сина си. Но Султана нарежда веднага да се
връщат обратно. Тя нахоква Стоян, че не се държи като мъж; казва му, че трябва да вдигне
дърво срещу тълпата, а не да бяга и да плаче. Той я послушва, както винаги. Никой не се
осмелява да се изправи срещу него, когато застава с „дебело, тежко и пет аршина дълго”
дърво на вратата на своя дюкян. Стоян запалва отново огнището и работата се подновява.

ІІ. В тъмни времена

І
В близкото минало Преспа е сполетявана от големи злини – чума, земетресение,
„нездрави, сушави и безплодни” години. Но след това идва време на „благодат и
изобилие”, градът се съживява, хората се замогват. Започва да се строи. Турската управа
на Преспа изгражда насред чаршията висока кула с камбана и часовник; парите за нея са
събрани от гражданите. А християнската църковна община взема решение за
построяването на нова църква.
Идеята за строежа на църква е на Климент Бенков – бързо замогнал се житар 18;
неуморен, деен човек; най-младият общинар, който с влизането си в управата нарушава
реда и спокойствието на старите чорбаджии. Климент Бенков е сериозно болен, кашля
много лошо, но това не променя буйния му нрав и не отслабва действеността му. Негов
основен противник сред градските първенци е Аврам Немтур – над петдесетгодишен,
заможен търговец, който не се бои от рисковани начинания в работата си; горд и прикрит
човек.
Предложението да се изгради нова църква старите чорбаджии посрещат
мълчаливо, нерешително, но бързо се увличат от идеята. Противи се само Аврам Немтур,
и то заради враждебното си отношение към Бенков; настоява, че трябва да се пита
владиката. Но когато Климент Бенков обявява, че дарява хиляда гроша за новия храм,
Немтур обещава две хиляди гроша; на свой ред Бенков удвоява дарението си.
Вестта за решението на общинарите бързо се разпространява из целия град.

ІІ
Решението за градежа на нов храм се обявява пред преспанци в църквата.
Общинарите избират Климент Бенков, наместника 19, хаджи поп Спиридон и Аврам
Немтур да събират даряваните средства и да ръководят строежа. Някои не одобряват този
избор, а други смятат, че враждата между Климент и Аврам ще се превърне в надпревара,
ще е полезна за голямото начинание. Бенков, макар и заядливо, сам предлага Немтур да
събира средствата, защото умее „да държи чужди пари”, а Аврам Немтур на свой ред
17
еснаф – сдружение на майстори и калфи от един занаят
18
житар – търговец на жито
19
наместник – представител на владиката

9
казва, че на Климент Бенков му приляга да се занимава с градежа. При владиката отиват
подходящите пратеници – наместникът и Немтур, и получават височайшата благословия.
За кратко време са събрани около деветдесет хиляди гроша и строежът може да започне.
Първо решават църквата да бъде издигната на високо място, в запустялата след
епидемиите и земетресението турска махала, недалеч от полусрутена джамия. Но турците
в града остро се противопоставят на това намерение и общинарите смирено се насочват
към християнските махали, събарят се две големи къщи, а стопаните им биват
обезщетени. Християните в Преспа следят с вълнение всичко това; радостта им е голяма,
но често помрачавана. Намесва се каймакаминът 20; обвинява общинарите, че не зачитат
султана, не признават властта и законите в империята; заплашва с „бесилка”.
Чорбаджиите успяват да го умилостивят с три хиляди гроша рушвет. Каймакаминът ги
насочва към мутесарифина 21 в Битоля (това им струва още четири хиляди и двеста гроша
за подаръци и рушвети). Оттам молбата на преспанци е препратена в Цариград. Тази вест
е донесена в Преспа от новоназначения владишки наместник.
Пристигането на нов наместник в града е посрещнато със смесени чувства – едни
го възприемат като израз на уважение и внимание от страна на владиката; други не
одобряват смяната, защото старият наместник е техен съгражданин, с когото добре се
разбират, макар че е доста възрастен, а новият е архимандрит 22, обаче не е българин, а
грък, не знае дори езика им. Но всички се примиряват. Единствено Климент Бенков не
скрива недоверието си както към наместника, така и към самия владика.

ІІІ
Новият наместник се проявява като „сдържан, благовъзпитан и търпелив човек”, но
изглежда някак прикрит, неискрен. Затова не успява да спечели лесно доверието на
общинарите, продължава да е като „чужд” сред тях. С него бързо се сближава само Аврам
Немтур. А Климент Бенков става все по-недоверчив, подозрителен – не му вярва за нищо,
дори допуска, че архимандритът всъщност знае езика им, но се преструва, за да си мислят
другите, че не ги разбира какво говорят.
С поведението си наместникът успява постепенно да спечели уважението на
общинарите и на гражданите на Преспа; чорбаджиите започват да му се подчиняват и да
му вярват. Той взема в свои ръце всичко, свързано с новата църква; среща се
неколкократно с владиката в Битоля; уверява хората, че скоро ще се получи чаканият
султански ферман 23. Само Климент Бенков продължава да е недоверчив и враждебно
настроен към архимандрита. Затова, когато наместникът съобщава, че трябва да изпратят
в Цариград осем хиляди гроша рушвет, Бенков се противопоставя и тръгва лично за там,
на свои разноски. Той си идва в Преспа след четири месеца със султанския ферман и
връща пет хиляди гроша от дадените му осем хиляди за рушвети.
Общинарите отиват при каймакамина и му показват султанския ферман. Турският
управник казва, че трябва да обмисли добре значението на документа, да изясни заедно с
кадията 24 дали се дава право на преспанци да имат една църква (а те вече имат), или да
построят втора. Проблемът се разрешава с още хиляда гроша за каймакамина и петстотин
гроша за кадията.

20
каймакамин – околийски управител
21
мутесарифин – управител на окръг
22
архимандрит – сан на духовник в православната църква, по-нисък от епископ
23
ферман – указ, писмена заповед
24
кадия – духовно лице при мюсюлманите, което изпълнява служба на светски съдия

10
 Ферманът се прочита от църковния амвон 25 и целият град научава за него. Зима е и
строежът не може да започне, но се подновява събирането на средства. Преспанци пак
започват да носят пари и подаръци в общината.

ІV
Още щом отваря дюкяна си, Стоян започва да води със себе си Кочо, за да му
помага и да учи занаята. Момчето е посещавало две години училището на даскал Божин и
това е достатъчно; не е добър ученик, не е напреднал много; в игрите и в казанджийницата
е по-усърден. Работата в дюкяна става все повече и Стоян иска да вземе за помощник и
по-малкия си син. Но Султана не е съгласна, тя има други планове за него – Лазар е много
добър ученик при даскал Божин и трябва да продължи в елинското училище. „Прозорлива
и грижовна”, майката вижда, че момчето не е надарено с физическа сила, а „с по-голям
ум, с повече душевни качества”; не иска да го остави в „средата на баща му и по-големия
му брат”, макар да не знае точно към какво да го насочи. Тя смята, че като продължи да
учи, Лазар сам ще може да реши по какъв път да поеме. Макар че се гордее със занаята си
и е убеден, че той може да осигурява прехраната и на синовете му, Стоян не настоява
Лазар да работи в дюкяна, защото вярва, че жена му е наясно как трябва да се постъпи, а и
заради „простодушното страхопочитание”, което изпитва към знанието.
По едно време новият наместник решава да посети училищата в Преспа. Заедно със
своя предшественик и двама други общинари той отива първо в елинското школо, което
се помещава на приземния етаж на частна къща, в две тесни, задушливи стаи с чинове.
Двамата учители – единият грък, другият преспанец, са изненадани; за пръв път им идват
такива гости. Гъркът ги посреща почтително, не успява да прикрие притеснението си, а
преспанецът се държи свойски. Архимандритът не остава доволен нито от условията в
училището, нито от работата на учителите.
Българското училище се помещава в някогашна плевня, намираща се в един от
дворовете на крайна градска махала. Денем в помещението учат около тридесет момчета,
а нощем то служи за подслон на кокошките и петела, които посетителите виждат да се
разхождат наоколо и от време на време да смущават работата на децата. Посещението е
изненадващо за учителя и неговите възпитаници. Както винаги даскал Божин, седнал на
ниското миндерче до стената, шие нещо, докато учениците четат или пишат. Той следи
работата им; намесва се, когато е необходимо; служи си с пръчките с различна дължина,
наредени в близост до миндерчето, за да поддържа реда и да налага наказания. Децата са
насядали на ниски трикраки столчета, пънчета или дъски, а някои – на земята; до всяко от
тях има някакъв глинен съд, в който палят донесените съчки, за да се топлят. Момчетата
си носят и храна, от която отделят за учителя; родителите им му плащат по шестдесет
пари на месец. Когато гостите влизат в помещението, децата започват още по-усърдно да
сричат на глас. Между тях се разхожда Лазар – „височко и бледо” момче, „с голямо чело и
живи, умни очи”. Той помага на другарите си и ги поправя, ако грешат. Даскал Божин го
извиква да почете пред големците; наместникът е впечатлен, а учителят се просълзява от
умиление. Архимандритът се интересува кое е момчето; похвалва работата и училището.
След като гостите си тръгват, даскалът освобождава момчетата, като строго им напомня
да не закъсняват на другия ден.

V
Следващата неделя владишкият наместник и Аврам Немтур отиват в дома на Стоян
и Султана. Те хвалят Лазар и убеждават гордите и развълнувани родители, че синът им

25
амвон – издигнато място за проповеди в черква

11
трябва да посещава елинското училище; обещават да поемат разноските, а по-късно да
изпратят момчето в Атина или другаде, в по-голямо, по-добро училище. Султана (която
стои права встрани, както е редно) се намесва, за да откаже помощта – те сами ще
издържат сина си.
Малко след като гостите си тръгват, идва Климент Бенков, който е съсед на Стоян
и Султана; видял е, че са имали посетители. Той разпалено обяснява, че намеренията на
архимандрита и на Немтур не са чисти; ако им се доверят, те ще направят сина им грък,
ще му „вземат душата”. Бенков предлага да заведе Лазар заедно със своя син Андрей в
Охрид, там да учат при много добри даскали, българи. Казва, че разноските няма да са
много по-големи, отколкото в Преспа. Султана познава Климент от дете, израснали са
заедно; мисли, че може да му се довери. А и вижда как се разпалва Стоян, съзнава, че този
път няма да може „да превие дебелия му врат”. Вечерта самата тя успокоява дошлата в
дома й Бенковица, която плаче, че ще се раздели със своя син и ще остане само с дъщеря
си Божана. Внучката на хаджи Серафим я уверява, че и нейната мъка не е по-малка; тя
има повече деца, но „за секо боли сърцето еднакво”.

VІ
Климент Бенков завежда сина си и Лазар в Охрид. Докато отсъства от Преспа,
Аврам Немтур успява да настрои общинарите срещу него. Това не е трудно, защото
Бенков, с младостта, упорития си нрав и действеността си, уморява старите чорбаджии,
нарушава спокойствието им. Като се връща, още при първото събиране в общината, той
усеща, че съзнателно го пренебрегват и изолират; пита открито и остро какво се случва.
Големците са решили да правят ново елинско училище. Климент категорично се
противопоставя, защото според него е по-добре да се погрижат за своето, българското
училище, а и още доникъде не са стигнали с църквата, нямат сили и средства за две
начинания. Заявява, че някои от общинарите се поддават на опитите хората и децата им да
бъдат „направени” гърци. Упреква владиката и новия му наместник, че недобросъвестно
се месят в делата на преспанци. В отговор Аврам Немтур заплашва Бенков, който искал
„руско царство”. Климент първоначално се смущава, защото знае, че тайно изричаните от
него думи са опасни, но бързо събира смелост и ги потвърждава, дори подканва Немтур да
отиде при каймакамина. Аврам не спира дотук, обвинява своя съгражданин, че в Цариград
може да е ползвал от общинските пари за свои нужди. Бенков е потресен, опитва се да
отговори, но получава тежък пристъп на кашлица и излиза.
По пътя към дома си Климент продължава да кашля, повръща кръв. Прибира се и
ляга. Седмици по-късно споделя с жена си, че причината за болестта му не е настинка;
отровили са го с думите и поведението си владишкият наместник, Аврам Немтур и
останалите общинари.
Силите на Бенков започват да се възвръщат чак след няколко месеца, през
пролетта. Той започва да излиза, но не стои в дюкяна си (оставя търговията на калфите),
избягва хората, защото смята, че е опозорен пред тях. Скоро обаче разбира, че те го
познават добре; знаят, че няма да злоупотреби с общински пари; не вярват на думите на
Аврам Немтур. И Климент Бенков, отново „с дигната глава”, започва още по-яростно и
открито да говори против архимандрита и старите общинари. Привлича около себе си по-
будните преспанци.
Но в края на пролетта болестта се връща с нова сила. Климент Бенков умира.
Скоро учебната година свършва, Андрей и Лазар се прибират от Охрид. Синът на
Климент, едва тринадесетгодишен, поема бащината търговия, а синът на Стоян става
помощник в казанджийницата.

12
 VІІ
Сметките на общинарите и на най-добрите майстори в Преспа показват, че
строежът на църквата още не може да започне, събраните пари не са достатъчно. А
всички, които могат да дарят, вече са го направили. Един ден, през лятото, владишкият
наместник свиква тайно първенците от малката общност на влашките преселници в града,
все заможни хора, и ги убеждава да дадат още пари за църквата; по думите му така
преспанци ще престанат да гледат на тях като на чужди, ще започнат да ги почитат.
Власите събират и даряват около десет хиляди гроша; получават благодарности от
общината и похвала от владиката. Работата по храма започва; вече могат да се направят
поне стените и покрива.
По същото време в Преспа се появява млад монах, който събира дарения за
възстановяването на Рилския манастир, опожарен и изграден отново. Преспанци дават
скромни суми и вещи; обясняват, че строят нова църква; духовникът взема парите, а за
останалото само записва и казва, че ще дойдат други да го приберат. Той влиза и в дюкяна
на Стоян Глаушев. Казанджията първо дарява медни съдове, но после, впечатлен от
мисията и образоваността на монаха, добавя една жълтица, след това втора и трета. С
гордост казва да се запише името му, както и имената на жена му, на неговите синове и
дъщери. Духовникът благодари за щедростта и си тръгва.
Работата в казанджийницата приключва след смрачаване. На път към къщи
майсторът и синовете му виждат рилския монах – стои сам на един ъгъл, не знае къде
може да пренощува. Стоян развълнуван го поканва в дома си и изпраща Кочо и Лазар
напред, да предупредят Султана.

VІІІ
Рилският монах е посрещнат в дома на Стоян Глаушев с особена почит; Султана
му целува ръка „с тиха, сдържана тържественост”; целуват му ръка и всички деца.
Младият духовник наблюдава домакините и реда в къщата; установява приликата между
децата и родителите, характерните черти на всеки от тях; мълчаливо ги опознава. След
вечерята той отговаря на очакванията им, които е прозрял – разказва за Рилския манастир
и за живота на свети Йоан. Всички слушат притаили дъх, а в стаята гори железният
светилник, поставен над огнището. Монахът неусетно сменя темата, започва да говори за
силата на славянския род; за робската участ и невежеството; за заблудите и лъжите на
гърците, които вливат „вража, гибелна отрова” в душите на хората; за свободата и
необходимостта от обединение на народа. Лазар е най-развълнуван, опиянен от думите,
които чува. А у майка му се прокрадват съмнения; тя не може да разбере защо този човек
се опитва да разколебае вярата й, че живеят праведно. Стоян се държи като дете, иска да
чуе отново историята за свети Йоан. Но монахът разбира по погледа на Султана, че
семейството трябва да ляга вече, и слага край на разговора.
Всички са развълнувани, не заспиват веднага. Манда, най-голямата дъщеря, дълго
се моли пред иконата. Катерина, най-малката, лежи между родителите си, усмихва се със
затворени очи, впечатлена е от големите бели ръце, от бледото лице и блясъка в погледа
на монаха. Майка й я смъмря, трябва да спи вече. Стоян също е буден, обзет от
„неизпитано вълнение, от болка и сладост”, породени от житието на светеца и от
обаянието на монаха. Султана се скарва и на него, не остава време за сън. В другата стая
Лазар сякаш чува отново пламенните думи на госта и решава, че трябва да стане калугер в
Рилския манастир. Събужда Кочо и му казва това, но по-големият брат мисли за работата,
която го чака на следващия ден, не споделя вълнението му. Тази нощ нарушава завинаги
покоя в дома на Стоян Глаушев, поставя началото на „нов живот” в него.

13
 ***
На сутринта семейството изпраща с още по-голяма почит своя гост. Монахът
благославя дома и дава на Султана икона на свети Йоан, който да бъде техен закрилник.
На Лазар казва, че „благородните и чисти вълнения” пречистват душата, и му подарява
две книги, дошли от Русия, в които се съдържа „истинската истина”. Задържа ръката на
Катерина и моли бог да я предпази от греха, като избягва да срещне хубавите й тъмни очи.
Стоян го кани да нощува у тях и следващата вечер, но духовникът отвръща, че няма да
замръква отново в града им.
Появата на рилския монах нарушава привидното спокойствие в Преспа, което е
настъпило, след като е отшумяло вълнението от вестите, достигали до гражданите по
време на Кримската битка26. Владишкият наместник извиква пришълеца в общината и
смутен от неговата дързост, веднага след разговора им отива при каймакамина. Не след
дълго едно заптие с бич в ръка се нахвърля върху духовника, за да го прогони. Преспанци
виждат как младият монах напуска града с разкървавено лице и този образ се запечатва в
паметта им.

ІХ
Идва Петровден 27 - денят, в който ще се освещават основите на новия храм. В
старата черква се събират много хора – мъже, жени и деца. Там е и Стоян Глаушев със
синовете си. Всички се вълнуват. Свещениците държат високо кръста и църковните
хоругви 28; заедно с общинарите повеждат народа към мястото на градежа. Но пътят им е
препречен от група заптиета, които казват, че е забранено да продължат нататък. Аврам
Немтур говори с началника им. Разбира, че няма да може да го склони да пусне
шествието, и убеждава чорбаджиите от общината, че всички трябва да се върнат обратно.
Стоян Глаушев е „като в треска”; има усещането, че трябва да направи нещо. Отива
при Аврам Немтур и другите градски първенци и дръзко, с треперещ глас заявява, че е
готов да отвори път, за да мине народът. Чорбаджиите са изумени от поведението му;
скарват му се, че иска да предизвика бунт; бързо го отпращат. Казанджията се засрамва,
но в същото време си мисли за делата на светците и апостолите. Изрича с тих, но твърд
глас своите мисли пред синовете си и добавя: „Не сме, не сме достойни”. Историите за
славни дела, които мъжът на Султана е чул от рилския монах, са го впечатлили силно; той
копнее да бъде мъченик „за род и вяра”, но сега като че ли сам се изплашва от собствената
си дързост.
Хората си прибират по домовете си тихо и мирно. Наместникът и общинарите
отиват при каймакамина, но не получават разрешение да продължат начинанието си.
Турският управник приема действията на преспанци за размирни; смята, че църквата
трябва да е по-малка и по-ниска, отколкото е замислена. Чорбаджиите решават да не
харчат повече пари за рушвети, а да напишат нова молба до Цариград. Народът се
примирява, че пак ще трябва да чака, и оставя работата изцяло в ръцете на общинарите.

Х
Минават четири години, през които не се случва „нищо изключително” нито в
Преспа, нито в дома на Стоян Глаушев. В една есенна вечер семейството седи около
огнището; в стаята гори с ярко пламъче железният светилник. Султана и трите момичета
се занимават със своите ръкоделия; Кочо дялка нещо; Лазар чете; на Стоян му се иска да

26
Кримската битка – Кримската война (1853–1856 г.), започната от Русия като руско-турска война за
господство в Близкия изток
27
Петровден – Денят на светите апостоли Петър и Павел, отбелязва се на 29 юни
28
хоругва – черковно знаме с изобразени на него библейски лица или сцени

14
изпуши една лула, но се страхува от жена си, която не одобрява тази негова нова
привичка. Мълчанието е особено тягостно за него и за немирната Катерина, вече
единадесетгодишна. Именно нейният неочакван смях нарушава тишината. Майка й я
смъмря, а баща й я праща да му донесе лулата и тютюна.
Подхваща се разговор. Стоян подканва Лазар да им разкаже какво чете. След три
години обучение в Охрид младежът вече е най-ученият от връстниците си в Преспа. Той
помага в работилницата на баща си, отказал е службата на писар в общината и не казва с
какво мисли да се занимава в бъдеще, но родителите му очакват да ще стане свещеник.
Тази вечер момъкът е умислен, вглъбен; след няколко думи за делото на апостолите
започва да говори за безсилието на поробения народ, за невъзможността му дори да
построи една нова църква. Стоян се намесва, за да каже, че след смъртта на Климент
Бенков трябва „некой от майка роден” да се заеме с църквата, а и да поведе хората. Лазар
не намира сили да изрече на глас, че той ще е този човек. Само Султана забелязва
вълнението му, но и тя не продумва нищо.
Краткото мълчание отново е нарушено от Катерина. Този път тя пита майка си
вярно ли е, че скоро ще женят Кочо, а после – Манда. Султана отново я смъмря, дори я
плясва през устата. Момичето е прозряло тайните й мисли. Жената на Стоян Глаушев иска
да задоми децата си, но едновременно с това да сроди семейството с големи, заможни
родове. Мисли поред за четирите си пораснали деца; най-лесно ще й бъде с Лазар –
забелязала е, че той вече е привлякъл вниманието на две хубави и богати девойки –
Божана, дъщерята на Климент Бенков, и Ния, дъщерята на Аврам Немтур.
Гласът на Катерина прекъсва мислите й. Девойчето прегръща брат си Лазар и го
пита ще стане ли апостол. Обстановката се разведрява, лицето на Султана вече не е
намръщено и Стоян бърза да напълни повторно лулата си.

ХІ
През пролетта в града настава оживление; мнозина от преспанци се захващат да
строят или дострояват нещо из дворовете си; Стоян Глаушев е наумил да направи още
една стая – за Кочо, като се ожени. Това раздвижване показва на Лазар, че е време
наистина да започне и голямото общо дело, а самият той трябва да поведе съгражданите
си. Младият мъж няколко седмици обмисля кога и как да заговори пред хората, какво да
им каже; много се вълнува, изпитва и страх, и трепетно въодушевление.
Една неделя, след като прочита част от Апостола 29 пред събралите се в църквата,
Лазар се качва по-близо до владишкия престол и започва, първоначално плахо, а след това
със силен глас, да говори за голямата им вяра и за недовършеното дело – новата църква,
чиито основи „зеят като отворен гроб”. Той призовава преспанци като „благочестиви
християни” да продължат започнатото. Хората напускат храма въодушевени, а по-будните
между тях разпореждат придвижването да става „на малки групи”, „с план”, „с ум и
разум”.
Скоро на мястото на строежа се струпва много народ. Започват да работят и никой
не идва да ги спре. Следобед общинарите, свещениците и някои чорбаджии се събират и
пресмятат колко пари и материали още са нужни, определят кой какво трябва да свърши.
Решават да се съобразят с волята на каймакамина.
По това време каймакаминът е болен и не се противи много; взема три хиляди
гроша рушвет; единственото условие, което поставя, е църквата да не надхвърля десет
аршина 30. За да го спазят, преспанци изкопават по-дълбоки основи на храма. Хората

29
Апостола – част от Новия завет в Библията, която включва деянията и посланията на апостолите
30
аршин – турска мярка за дължина, равна на 68,75 см.

15
подемат и повтарят помежду си казаното от Лазар Глаушев – това ще напомня, че
църквата е „градена в тъмни, робски времена, в обща неволя”.

16