»

А В Г У С Т ШЕ НО А

\
(Т
I
лг* '*Р ' 81 Ал се и ь ’ не н е п о - к " л
п с о . е н ^ я Т ук
0

Р О М А Н

п р е в о д от с ъ р б о х ъ р в а т с к и яа
МАРИЯ и СТЕФАН З НЕПОЛСКИ
Üîiavno izd a^ ^ pct' at*Kc '
Zagreb
\95\

i
/
 1

Беше ти т следобед в края на февруари, лято гослодне

Д564. Скехьт ко планините се бе вече поразтопил под сил­
ните слънчеви лъчи. От прииж дането н а планинските во­
ди С ава течеше по-буйно в своето корито, като се р азл и ­
ваше ш ироко по равнината под замъка Сусед. До висок
прозорец в една малка стая на замъка седеше възстара,
но още енергична жена, ц ялата в черно. Ако русата й про­
ш арена коса не бе вчесана от двете страни на нейното ви ­
соко и обло чело, човек би казал, че това е мъжка глава.
Лицето й бе голямо, челюстите — развити, носът — дъ­
лъг и малко извит надолу, устата — ш ирока, устните —
бледи и тънки, жълтите вежди — гъсти и свити, а под
тях гледаха втренчено две загадъчни, две бледосини,
почти тъжни очи, по които напразно би се опитвал
да гадаеш какви чувства вълнуват нейното сърце, какви
м исли проблясват в нейната глав-а. Н аистина бръчките по
бузите, около очите и устата показваха, че в сърцето й са
буш ували силни страсти. С ега обаче жената бе спокойна
като кам енна статуя и по строгото и лице н е се забелязва­
ше ни следа от женственост, а само твърда, несдомйма во­
ля, силен дух и непреодолим а реш ителност. Н ейното сил­
но и високо тяло бе облечено в набрана рокля от черно |
сукно, обш ита с тъм на коприна. О коло пояса й се обви­
ваш е м асивна сребърна вериж ка, на която висеше връзка
голем и ключове. Сухите твърди пръсти на жената почи­
ваха върху сребърно сандъче, което стоеше н а масичката
пред нея. П огледът й се спираш е ту на голата гора и на­
воднената р авн и н а под крепостта, ту пак върху сандъчето.
О т врем е н а време на устните й затрептявзш е злобна ус­
мивка и пръстите й по-силно стискаха сандъчето, сякаш
това бе л ъвица, която п ази тук своите малки. ¥
Е дин слуга, в л я зъ л през голямата врата, н а й -с е т н е ^
пробуди от унеса. Ж ената обърна леко глава и ^ п н т а с
пресипнал глас:
I
о
 — Какво има, Иво?
— Извинете, благородна госпожо о т го в о р и п о к о р ­
но слугата, — пред замъка току-що дойде к о н н и к , гго го­
вора — унгарец, а по външен вид — б л аго р о д н и к .
— Как се казва? Откъде идва?
-* Това не ми каза, а само ми зап о вяд а д а и зв е ст я на
ваша милост за него. Казва, че трябва д а се я в и п р е д вас,
понеже имал да ви говори нещо/ важ но.
— Унгарец? Дворянин? И м ал да ми го во р и н ещ о важ ­
но? Да видим дакво щ астие ни носи то зи у н гар ец ! Кажи
му, че може спокойно да влезе при! мене. И сл у ш ай , отве­
ди коня му под навес; дай му зоб и сено, колкото иска, та
унгарецът да не се оплаче от х ъ рватски те б лагородни ци.
Върви!
Слугата се поклони и излезе. С лед н як о л к о м и н у ти ло
каменния под на стаята зазвъ н тях а ш п о р и те н а непозна­
тия гостенин. Влезе висок, сух човек, с м алка, обръсната
глава и продълговато, брадато л и ц е. П о д д ългото му ка­
фяво наметало се виждаше си н кава сукн ен а дреха, закоп­
чана на гърдите със сребърни копчета. Л я в ата му р ъ к а бе­
ше под наметалото, а в дясната държ еш е кож ен калпак.
— Слава на Исус и М ария, б лагород н а госпожо! —
поклони се унгарецът леко и смело.
Госпожата го измери от гл ава до пети и след малко
отвърна спокойно:
— Навеки, амин! К ой сте, господине? О ткъде сте? К ак ­
ва вест ми носите?
— Аз, слуга на ваша милост, съм М ихай ло П алф и, ун­
гарски благородник. Щ астлив съм, че по мене м оят мило-
л стив господар, достопочтеният княз А ндрия Б атор, крал­
ски съдия, изпраща поздрав и поклон « а б лагородната си
сродница Уршула Хенингова.
— Виж, виж! Благодаря му, благодаря — подхвана
Уршула, усмихвайки се. — Я го моя м ил господин род­
нина как добре си спомня за мене! Т ова е хубаво от него­
ва страна. Седнете, господин Палфи; освободете се от н а­
металото и калпака. Виждам, че сте много изм орен от да-
ч лечния път.
\ Дошлият стори, както му каза госпожата, след което
* -подума:
§ ~~ -всичко моят достопочтен господар ми запо-
|а я д а да съобщава ваша милост колко силно* го е заболял©
сърцето, когато смъртта е грабнала милия му сродник,
госшУдин Андрия Хенинг, вашия скъп съпруг.
— Колко милостив е господин кралският съдия към
мене, клетата вдовица! Дори и това не е забравил въпре­
ки толкова важци работи, и то в такова бурно време. Да,
да. Лани, на осемнадесетия ден на месец октомври, моят
многоуважаем съпруг Андрия напусна този свят и мене,
горката — и то в най-лошо време. А благородното сърце
на моя мил роднина и досега още страда! Каква прекрасна
душа! Благодаря му много. Но кажете ми, е£1Ч^1е ас по-
ЬШ$ сю тте!, само затова ли извървяхте толкова път, за
Да ми донесете вест за скръбните сълзи на своя господар?
За нищо друго ли не ви е говорил?
— Да, ваша милост, господин кралският съдия ме из­
прати заради замъка Сусед и Горна Стубкца — да пого­
воря с вас дали не би могло да се уреди по-добре общото
имение.
— Ех, драго ми е, че господин Андрия се е опомнил,
макар и малко късно, но и така е добре. Щом погребах
своя покоен стопанин, веднага изпратих на Андрия Батор
писмо, с което го молех да ми бъде в помощ, понеже ни е
някакъв роднина, а и без това Сусед и Стубица са общо
имение на моето и неговото , семейство. След това му пи­
сах още десет пъти, но нито веднъж не получи.« отговор
от него. Вместо помощ той ми създаде пречки, като назна­
чи за свой управител Джуро Всесветийски, който по-пра­
вилно би било да се нарича В^еДяволски. Този сливар.
който няма ни два чифта волове, се е надул, понеже брат
му Стипо е загребски каноник — сякаш притежава замъ­
ците на Зрински и Франкопановия герб. Откакто попадна .
тук, в Сусед, като муха в мляко, разпорежда се като госпо- |
дар, слага ми пръти между кол елетата и плячкосва под §
носа ми, сякаш цялото имение е Баторово, а аз и клети- ■
те ми дечиЩа като че ли се намираме тук само на прехра­
н а и квартира по чужда милост.
— Извинете, ваша милост — продума малко неспокой- :
но унгарецът, комуто този поменик никак пе се харес- |
ваше. |
-- Оставете ме да довърша, господин Падфи -- пре- ;
късна го остро госпожа Уршула. — Най-първо трябва да ;
чуете всичко, па тогава съдете. Господин Всесветийски* 4
казвам: ви, е същински разбойник, който има край себе *
1 Уважаеми и благородни господине.

Д
 си двама верни ортаци —■Янко Хорват и Никола Голуби*.
у В замъка постоянно идват нещастни крепостни селяни, за
■1 да се оплачат на мене, тяхната господарка. Тази бясна бан-
I да напада мирните селяни с пушка и сабя и ги ограбва
| безогледно. Веднъж на един мой крепостник при Кралина
| разрушили воденицата, на друг в Яковле взели всичкото
Й жито, а в село Търговина, тук под Сусед, Всесветийски
| отвлякъл на домакина ми двете най-хубави крави. Пови-
|| ках го да ми даде сметка за стореното, защото иначе ще
|| се разправям с него със сила, а той ми се изсмя, казвай-
ки, че не се страхува от баба и че господари на замъка са
7' Баторовците. След това събра всички пушки, лумбарди и
целия барут и ги постави под свой ключ, макар че това
оръжие е общо. Целият приход от имението трябва да се
!• дели поравно, нали? Но Всесветийски ме лъже и с жи­
тото, и със сеното, и с виното, а когато му направя забе-
| лежка, той ми казва с присмех, че за него нямало нита
съд. нито закон, тъй като неговият господар бил най-вис-
шият съдия, комуто бабешката правда не можела нищо да
направи.
— Но вярвайте ми, ваша милост — прекъсна я унга­
рецът, — всичко това не е ставало по желание на моя до-
стопочтен господар.
— Не е вярно, господин Палфи — кресна жената и
очите й заблестяха по-живо, — не е вярно! Нали ви ка­
зах, че за всичко това писах подробно на сродника си Ан-
дрия, а той — ни дума. Обратно, този безбожник Всесве­
340768

тийски ми показа писмо от него, в което Батор го хвали

и му казва да не обръща внимание на моите укори. Е,
какво ще кажете за това, мой благородни пратенико? —
викна Уршула и скочи бързо, като шибна с поглед унга­
реца, така че той сведе очи и смутено замълча.
— С мене — продължи с треперещ глас Уршула, ката
застана пред него — не е мъчно да береш орехи, когато
си честен, но когато някой плете примки зад гърба ми, то­
гава забравям, че съм жена. А волята ми е силна, по-сил­
на от оная на господин Батор — тоя пръв съдия на ун-
дгареката корона. Повече от сто години Хенинговци вла-
\..кеят Сусед и Стубица, повече от сто години те са госпо­
д а р и тук. Вижте оня женски портрет, който виси над ка-
|| мината: това е нещастната Дора от стария хърватски род
рАрландовци, която се омъжила за Андрия Хенинг Първи
4
и донесла за своето потом ство С усед и С ту б и ц а1, а н ей ­
ната вн учка К ата, м ай к а н а м оя мъж , се о м ъ ж и л а за гос­
подин Тойфенбдх, н а когото е било п р ех въ р л ен о името и*
имението н а Х ен и н го в д и . П о к о й н и я т м и м ъ ж #к аз изтег­
лихме доста м ъки и д оста п а р и и зх ар ч и х м е, докато и зтр ъ г­
нем С усед и С ту б и ц а от р ъ ц ете н а р а зб о й н и ч е с к и те вел ­
можи, които с и зм ам а бяха и з м ъ к н а л и от н о в и я к р ал Ф ер­
д и н ан д а к т з а д ар ен и е. У спяхм е д а и з г о н и м от н а ш а та ба­
щ и н и я н а т р а п н и к а -и с п а н е ц дон П ед р о де Л а з а , м о гъ щ и я
епископ Ш им ун Е рдьод, п р о т е с та н т с к и я б ар о н И в а н У нг-
над и ген ер ал а К а ц и а н е р . К о гато к н я з Н и к о л а З р и н с к и
сп равед ли во о т р я за гл а в а т а н а т о зи п р е д а т е л , ц я л о т о и м е ­
ние бе загр аб ен о от к р а л с к а т а х азн а, о т ч и и т о н о к т и с м ъ к а
мож ахме д а и зтр ъ гн ем С усед и С ту б и ц а, а Ж е л и н бяхм е
п ри н уд ен и д а о ст ав и м в р ъ ц е т е н а г р а б и т е л я Б а к а ч . Т о л ­
кова м ъки п ретегли х м е, т о л к о в а н ещ о и згу б и х м е! С ед ем
деца н оси х п о д съ р ц ето си и м ного се н а те тл и х ; е д и н ст в е­
ния си с и н и згуб и х , и згу б и х м ъ ж а си, а от ш естте д ъ щ е р и
едва три се за д о м и х а; к л е т а в д о в и ц а съм! А сега в н а ш е то
старо гн ездо- се р а з п о л а г а ястр еб и се ст а р а е д а и зг о н и м е­
не, н е щ а стн ата к у к у ви ц а, ч е р н а т а в д о в и ц а . И к о й е т о й ?
М о ят род н и н а, в ъ р х о в н и я т съ д и я н а у н г а р с к а т а к о р о н а —
А н д р и я Б ато р . Горко н а стр ан ата, к ъ д е то п р а в о с ъ д и е т о се
н а м и р а в т ак и в а ръ це! А л а п и ш ете, го сп о д и н П ал ф и , н а
своя господар, че к р и в и са см етки те му! П и ш ет е м у, че г л а ­
в а т а н а стар ата Х е н и н г о в и ц а е от к а м ъ к ; че Х е н и н г о в и ц а
е п р о у ч и л а в си ч к и те свои п р а в а , к о и т о се с ъ х р а н я в а т в т о ­
в а сребърно сан д ъ ч е; че п о зн а в а вси м ки те з а ш и л а т и н ­
ск и хи трости като н я к о й п р о к у р о р , та не щ е м о ж ете д а я
п реведете ж адн(а п р е з в о д а т а ; к а ж е те му, че до м е н са
ю начните м и зетьове М и х ай л о К о н с к и , М ат о К ер еч ен ь и
С тй еп ко Г р е го р и ан ец , си н н а п о д б а н а А м б р о з. Т а к а че
ако н а Б а т о р му е остан ал о н ещ о от вр ем ето , зает о във
в о й н а с ту р ц и те, за д а д ел и м е гд а н с ж ен и , добре т о га­
в а — и У р ш у л а щ е съум ее д а и з с т р е л я н я к о я лу м б ар д а
по т е зи л ъ ж л и в и съ д и й с к и в е зн и , п о н еж е е д ъ щ ер я на
М е к н и ц е р — п о г р а н и ч е н в о й в о д а . Н о к ак во сме в зе л и
тук д а се п р е п и р а м е ! О щ е м и н а л а т а го д и н а аз подадох
две ж ал б и . Е д н а та п о д ад е м о ят зе т М и х а й л о К о н ски в де­
н я н а С в ети М а р т и н до бан П е т ъ р Е р д ь о д и ср ещ у Бато-
р о вц и , а д р у гат а — п р о т и в Д ж уро В о есзети й ск и — аз из-

1 Виж обяснителните бележки.

i;
 / I върши разследване. Нека най-лърво си каже думата съ-
! /дьг, пък тогава, ако дотрябва — и пушката.
Благородният господин Палфи бе поразен от словес-
[ иия порой, който се изливаше върху главдтл му от уста-
. та на Х енинговица. Той гледаше смаян тази странна же-
I на, която с пламнало ли ц е и святкащи очи крачеше бър-
| зо насам-натам из стаята, дето сега се чуваше само тро-
, пането на нейните токове по каменния под и тежкото ди-
I шане на разгневената й гръд. След миг унгарецът се по-
* съвзе.
— Ваша милост — започна той бързо, — съжалявам
искрено, че неволно станах причина да се разш евите тол-
^ косва много. Вие сте справедлива жена, вдовица сте и
I майка. Неправдата ви причинява болка и това е естестве-
5 но. Казахте важни, тежки думи, изброихте големи не-
у справедливост и и аз, уважавайки вашия благороден гняв,
няма да се съмнявам в казаното от вас. Моят милостив
I господар ми разказа подробно откъде идва и чие е пра­
вото върху Суеед и Стубица. Но макар и всички неспра­
ведливости, които сте претърпели тук, да не могат да се
пишат като грях на моя достолочтен господар, а повече
на безредието, което настъпи в кралството и в У нгария
^ сл ед злощастното поражение при Мохач, господин крал­
ският съдия признава и съжалява, че може би и той е до-
някъде виновен, но не толкоз поради зъл умисъл, кол-
кото поради жестокостта на нашето развратено време и
; лошите съвети на негодните служители. Той съжалява за
I това и е решил твърдо1да поправи всичко. Аз съм, значи,
* пратеник на мира и ви моля. благородна госпожо, да ме
изслушате една минутка спокойно.
, Пялфи млъкна в очакване какво ще отговори гоено*
жа Уршула.
— Говорете бързо и кратко! — отговори жената, без
да се обърне към пратеника, и със скръстени ръце се за ­
гледа през прозореца в равнината.
Тогава унгарецът започна:
— Имението, за което става дума, т. е. Сусед и Горна
Огубица, е голямо и плодородно. То се простира от село
1Стеньев«ец чак до щирийската граница на Сутла и от
Ступник — близо до Бистрица. В него има ниви, лива-
и, лозя, гори, пасбища, чифлици, хижи, воденици, два

4
 крепени замъка и голям брой зд р ави , р аб о т л и в и к р еп о ­
стни селяни. Следователно н и к ак не е чудно, че м н о зи ­
на са се лолакомили за него, но н ям а н и к ак во съ м н ен и е
кой има право на него. По наследство то п р и н а д л е ж и п о ­
ловината на семейство Х енингови, а п о л о в и н а т а — на
Баторови, понеже покойната госпож а К ата, р о д ен а Р оз-
гонь и майка на господин кралски я съ дия, по ж ен ск а л и ­
ния е бил?! от Х енинговия род. Но това н е о сп о р и м о п р а ­
во, както и самичка казахте, бе грубо н ар у ш ен о п р е з о н о ­
ва злощастно време, когато Ф ер д и н ан д Х аб сб у р гск и и
Иван Заполя се бореха за унгарската корона, а п р ез то ва
време турчинът грабеше т ази земя. В так о ва у с и л н о в р е м е
е трудно да защ итиш и най-безспорното си п р аво . К огато
някой владетел посегне за нова корона, п ъ р в ата му г р и - /
жа е да привлече на своя страна колкото се мож е п о в е ч е )
силни привърж еници и в тяхна п олза, но и в своя и зго д а (
ще изтръгне безразборно по н якоя стран ица от к н и г а т а /
на справедливостта. П ри такива м еждуособни борби т ой)
нехае за принципа: „qulid j u r i s “1, а се придърж а о н а ч а ­
лото: „Do lit d e s.“2 М оят Господар стана пр и въ р ж ени к
на Фердинанд, а такъв бе и покойният господин А ндция Х е -
нинг или както по-рано се е наричал по им ето на своя
род Тойфенбах, което е съвсем естествено, понеж е е
бил от немско потекло. Но крал Ф ердинанд подари им е­
нието най-първо на своя коняр. Това не бе никак чудно.
Испанецът бе сладкодумен ласкател и винаги придруж а­
ваше краля. След това го даде на загребския епископ Ш и-
мун Ердьоди — което също не бе чудно. Родът на Ердьоди
е богат, силен, храбър, а рядко някой от този род е бивал
толкова твърд и несломим, толкова упорит и смел, канта
покойният епископ Шимун — главният стълб на Иван З а ­
поля в Хърватско. И Фердинанд би му дал не само Сусед
и Стубица, но много повече, за да го привлече на стра­
ната на Хабсбургите. За генерал Кацианер кралят мис­
леше, че е мощен и способен да изгони турцнте, докато
не се разбра, че турците са го подкупили. Ето виждате * J
навсякъде се е питало кой е* бил полезен на новия в л а д е -|
гел, а в никой случай — кой има по-голямо право. Най-
сетне Баторови и Хенингови отново победиха всички нат­
рапници. В 1559 година в Линц крал Фердинанд пот-12

1 Това, което е законно.

2 Давам, за да ми дадеш .

15
 върди на родовете Баторови и Хенинго^и правото да вла­
деят имението Сусед и Стубица.
— Да — добави госпожа Уршула, като обърна леко
глава, на всеки род половината от дохода, и то за нас­
ледниците по мъжка и женска линия.
— Но как стана това и кой го издействува, благо­
родна госпожо?
— И Батори, и моят покоен съпруг — заедно.
— Наистина — отвърна Палфи — и Баторови, и Ан-
дрия Хенинг подадоха молба до краля. Но тази победа на
вашето право — извинете, ваша милост, за тези думи —
бе спечелена най-вече благодарение на авторитета на вър­
ховния съдия на кралство Унгария. Сега, когато крал Фер­
динанд е удържал победа над Ивана, моят господар же­
лае, щото правото на родовете да бъде сигурно и постоянно
и нито на ум му идва да посяга върху половината, която
принадлежи на Хенинговия род.
— Тоест — обърна се съвсем госпожата — имението
е неразделно и родово и както полвуването му, така и до­
ходът трябва да се делят поравно между нашите родове.
Такъв е смисълът на кралския акт за подаряването и та­
къв договор сключи моят покоен съпруг с господин Ба-
тор в Стубица.
— Да, да — отвърна унгарецът малко смутен.
— Трябва да ви кажа и това — продължи госпожа
Уршула, — че в 1559 година аз дадох в заем на моя по­
коен съпруг Дндрия седем хиляди унгарски форинта от
моето майчино наследство 'й откупих заложеното право
върху една четвърт от цялото имение. Не забравяйте и
туй, че когато взехме имението, върху него тежеше дълг.
Кредиторите барон Клайнах, Яков Секелъ и Ладислав
Керечень досаждаха немилостно на моя покоен съпруг.
За щастие намери се добър човек — господин подбанът
Амброз Грегорианец, който изплати на тия пиявици дълга
от две хиляди тридесет и три унгарски форинта, естест­
вено като залази за себе си заложното право, което, по-
късно прехвърли на сина си Стйепко, когато последният
се ожени за дъщеря ми Марта.
— И това ми е известно, ваша милост, но всичко
това аз не мога да тълкувам другояче, освен че този дълг
тежи върху Хенинговата половина.
— Мълчете — викна госпожа Уршула, като тропна с
крак върху пода, — тук няма половина. Дългът тежи върху

16
вялото имение. И нито кралският съдия, нито самият
жрал ще могат да разделят с нож на две нашата бащиния,
докато главата ми е на раменете, макар че това двойствено
владение на една земя ми прилича на онзи чудноват дву­
глав орел, едн 'а глава на който гледала надясно, а дру­
гата — наляво.
— Ех, та точно така, ваша милост! — викна Палфи,
ка го скочи на крака и същевременно очите му светнаха
с чуден блясък. — Разбира се, разбира се! Така мисля аз,
така мисли и моят достопочтен господар. Нека оставим по­
дозренията и обвиненията. Да завършим този спор, който
продължава вече цял час. Господин кралският съдия не
желае работата да дойде до съд, защото и той е съдия и
смята, че такива съдебни процеси между роднини са съ­
щинско проклятие.
— Аха! — засмя се злорадо госпожа Уршула. — Зна­
чи, моят мил роднина се страхува от съд! Добре, да имам
пред вид това. Той поне знае законите. От това личи. че
неговото право виси на косъм. Но да чуя, господин Палфи,
вашите условия.
Скръстила ръце, госпожа Уршула започна да се раз­
хожда из стаята с отмерени крачки, като гледаше в пода,
а до нея крачеше Палфи, който се кланяше непрекъснато
и махаше с ръце.
— Pro primol — каза унгарецът, като вдигна палеца
си, — Джуро Всесветийски трябва да се отстрани. Той е
груб човек — може би от усърдие в полза на своя госпо­
дар, а отчасти и за кесията си. Но щом като той не се
нрави на ваша милост, трябва да се отстрани. Пък и без
това е твърде слаб и болен. Това ще бъде и наи-добрият
повод да го отстраним.
— Bene2 — рече госпожата, — говорете по-нататък,
— Pro secundo3 — продължи унгарецът, вдигнал по­
казалеца си, — за свой управител моят достопочтен гос­
подар ще постави Гърго Домброй, човек учен, тих и спра­
ведлив, който няма никакви роднини тук наблизо, а е и
Женен. На него ще предаде по опис колкото има вино,
добитък, сено, покъщнина — доколкото те спадат към по­
ловинката, принадлежаща на моя милостив господар.
— Bene! — повтори госпожата. — Но и тези злодеи
1 Първо.
2 Добре.
3 Второ.

17
 Хорват и Голубич също трябва да се махнат, чухте ли?
~ Ма всяка цена! Незабавно ще ги изпъдим, вац^ j
милост — съгласяваше се унгарецът. — P ro te rtio 1, ице.
®ŁJ нието остава quoad dominium et possessionem et отпц
ju ra possessionaria* неделимо. Трябва само да се намерд
начин това двойствено владение да се уреди ло-разумяо,
гл<' — По-нататък — рече Хенинговица, като поглед^
ле- под око пратеника.
— Работата не е така трудна, както изглежда на лръ8
Р° поглед. Преди всичко не трябва да се забравя, че но закон
целият приход трябва да се дели на две. Но ще се съгла­
сите с мене, че е твърде трудно на едно място да управ-
ДР ляват двама господари. Това изобщо не е никакво управ­
ия лепне, понеже ще си пречат един на друг, пък и никак
бе ле е достойно за ваша милост да ви досаждат някакви си
хо домакини и кастелани3, както е правил например Всесве-
Ди тийски. Следователно аз бих предложил така: на целия
ла fundus instructus4 ще се състави опис, с оглед никога да
и не намалява. След това трябва да се пресметне приходът
ni от отделните участъци и крепостни селяни и да се раз­
дели на две еднакви половини. Едната половина ще упра-
вливате вие, милостива госпожо, а другата — управителят
хс на моя достолочтен господар. Инвентарът ще се преглеж-
Т* да всяка година; в единия, и то по-хубавия замък ще жи-
К1 веете вие, милостива госпожо, а тук, в Сусед, ще живее
т0 Баторовият управител.
— А! — викна госпожа Уршула. — Значи, вие пак
започнахте да делите, господин Палфи. А с какво ще ми I
У) _ се обезпечи правото на владение в Сусед? Никога, никога! )
кс — Успокойте се, ваша милост — продължи простоду-
м< шно унгарецът, — върху това и аз съм мислил и считам,
че е съвсем правилно да се осигурите и в това отношение,
ту макар че Баторови са ваши роднини. Сега не ви говоря «
К: като представител на кралския съдия, а като ваш приятел.
К За да ви бъде осигурено владението, тук в замъка м ож еха
живее един ваш подкастелан — верен и честен човек, дво-
А рянин, който ще защищава на самото място вашето право.
01 Всичко това можем да изложим писмено, във вид на дого-
ве вор, задължителен и за двете страни.
КТ _______
CC 1 Трето, i
2 По отношение на владението и на всички собственически права.
Г(г 3 Домоуправител. |
4 Инвентар. |

\
К 18
 — А защо аз да не остана в Сусед? — каза Уршула
след кратко мълчание. — Тук е истинското гнездо на Хе-
нинговия род.
След тези думи Уршула загледа под око унгареца» кой­
то в първия момент се бе смутил, но бързо се съвзе и за­
говори енергично:
— На ваше място не бих и повдигал този въпрос.
Вие и без това пребивавате ту в Сусед, ту в Стубица, а
стубичката част от имението е несъмнено по-хубава от су­
сед ска та. Като съставяме опис, няма да претегляме на вез- ;■»
ни всяко зърно; моят милостив господар е съгласен дори
и на това, in majorem vim juris * да прекарвате всяка го­
дина по два месеца в Сусед, а той няма да изпраща ни­
кого от своите хора при вас в Стубица. Ще запитате защо
господин кралският съдия е избрал Сусед? По-близо е до
Загреб, намира се на щирийската граница, близо до Кра­
ня. В Загреб той има приятели, които ще наглеждат име- :
нието. Вие не продавате своите произведения далече, а
Батор живее в Унгария, в Пожунския окръг; на него му
трябват повече пари и той ще може по-лесно да продава ;
своите произведения в съседните места. Мисля, че тоза
предложение е искрено и честно, а може би и тю-неизгсд- г
но за моя господар. Но той изрично ми заповяда да пред- *
ложа такива благоприятни условия, за да види ваша ми- |
лост, че Батори не желаят зло на Хенингозци. нита пък |
искат да ги мамят, а напротив, че хранят в сърцето си
любов към роднините, макар и донякъде в свои ущърб, |
Съдете сами, благородна госпожо.
. Застанала с кръстосани ръце на гърдите, вдовицата
гледаше упорито с бледосивите си очи господин Палфзц
като се опитваше да долови някак по лицето му лъже ли, ;t
или говори искрено. Ала пратеникът издържа погледа й. Ł
Уршула наведе глава и започна да размишлява. Преддо- ?
жението беше доста изгодно: стубитката част беше много
по-хубава. Вдовицата започна тайно да пресмята: догово­
рът бе дори твърде изгоден. Най-сетне тя жадуваше и за
спокойствие. Бурни, неспокойни бяха първите години на
нейния брак. Двама крале в кралството, две разбеснедн се
партии на велможите, два враждуващи лагера на благо- .■
родниците; законите не значеха почти нищо — сабятаi

i За по-голям о затвърдяване на правото с а .

 раздаваше право, а боздуганът бе съдия. Покойният Ан-
дрия Хенинг беше слаб човек и тя с шестте си дъщери
стана плячка на каква ли не разбойническа алчност, която
въ се прикриваше зад някакъв хитро доставен кралски доку­
мент. Да се впусне в нов съдебен процес ? Нима със силния
де
Лндрня Батор, който е приятел и любимец на крал Фер­
динанд и в чиито ръце се намира върховният съд?
гл Изведнъж Уршула вдигна глава и рече на Палфи спо­
ле
койно:
— Благородни господине! Работата, за която толкова
Р< много приказвахме, е твърде важна и се отнася до цялото
ми семейство. Аз разбирам донякъде от вашите закони,
но, първо, тази работа трябва да се пообмисли и, второ,
Д] трябва да поговоря с останалите роднини. Ще се посъвет­
в/
ва м със зетьовете си и е подбана Амброз. Повече очи по-
б(
добре виждат. Затова потърпете малко. Не казвам, че про­
Х<
сто отхвърлям предложените условия, нито пък — че ги
д:
Л; приемам. Обаче бъдете ми гост; чувствувайте се тук като у
и дома си и като че ли целият замък е ваш. След някой ден
п ще можете да съобщите на достолочтения господин княз
Андрия Батор какво сме уговорили; но понеже мъжете
« са по-хладнокръвни и по-опитни, грижата за целия дого­
вор ще поверя на своя зет Михайло Конски, който мина­
X
лата година подаде от мое име жалба пред бана. Той за­
1
к почна войната, той нека сключи мира, ако това е възможно.
— Ще бъда щастлив — отговори унгарецът, усмих­
X
вайки' се угоднически, — ако успея да сложа печат под *
•примирието между двата толкова славни рода. А моето
добро предчувствие ми казва, че ще има мир.
— Каквото и да стане, господин Палфи — завърши
остро Уршула, едно запомнете вие, нека запомни и ва­
шият господар, че Уршула Хенингова не обича шегите и
излезе ли наяве в тази работа дори най-малка измама,
кълна се в божиите рани, лошо ще бъде, кръв ще се лее
безогледно. А сега лека нощ!
Уршула махна на Палфи с ръка, а тс}й се поклони дъл­
боко на тая странна жена и отиде да почива в стаята, коя­
то Иван бе приготвил за него в задната кула на замъка.

20
%
 2
Четири дни след разговора си с госпожа Уршула, в
ранно утро, господин Михайло Палфи се метна на коня
си пред замъка Сусед и махна ръка за сбогом на Михайло
Конски — човек висок, едър, който бе излязъл пред вра­
тата да изпрати унгарския гост.
— Сбогом, едге£:е сю тте! — усмихна се Баторозият
пратеник, — скоро пак ще се видим.
— Ще ми бъде приятно — отговори сериозно Конски,
като се поклони.
— И мене ми е приятно, че се разделяме като прия­
тели. След два днр ще дойда пак и ще доведа Гърго Дом-
брой. Ще бъде много хубаво, ако дотогава се изготви опи­
сът за инвентара.
— За това не се грижете. Аз ще се постарая.
— Е, благодаря ви и сбогом! — завърши унгарецът,
като се поклони и препусна с весело лице към Загреб.
Господин Палфи никак не щадеше коня си. Той заби­
ваше немилостиво шпорите в ребрата му, от което се виж­
даше, че много бърза. Без да се озърне наляво или надя­
сно, той премина селата Стеньевец, Врабче, Черномерец
и лицето му се разведри още повече, когато на фона на
утринното небе зад планинския склон се показа камбана­
рията ка черквата „Свети Крал*.
Като дръпна нервно юздата и се наведе към шията на
коня, той препусна още по-силно, така че селяните, които
вървяха край градините на Илица на път за града, го гле­
даха зачудени. Без да се озърне, профуча през площада
Тридесетница, мина под Каптолската врата и се спря пред
масивната къща на каноника12, недалеч от мъжкия мана­
стир. Без да чака някой да му отвори, той скочи бързо
от коня, отвори страничната вратичка и влезе в нея, като
теглеше след себе си коня за юздата. След като го завърза
за стълба, той се изкачи с бързи крачки по стълбите а
отвори първата врата.
До прозореца в стаята седяха двама души: на една пей­
ка — дебел господин с голямо шкембе; подбрадникът му
се спускаше под лицето върху черното му каноническо
1 Уважаеми господине.
2 К а н о н и к — духовно лице у католиците.

21
 расо, а малките му сиви очи святкаха весело над големия
му и широк Hôc. На стола до него седеше сух и блед чо­
век с ниска коса и подстригани мустацрг. Той гледаше в
земята прегърбен, така че изпод гъстите му вежди не мо­
жеха да се видят очите му.
— Слава на Исус! — викна весело унгарецът, като
отвори вратата и хвърли шапката си върху голямата гли­
нена печка до вратата. ч
— Во веки веков, амин! — отвърна каноникът. — Ваше
благородие връхлетя в дома ми като гръм от ясно небе.
— Какъв гръм! — засмя се от сърце Палфи. — Хей,
admodum domine4, каква хитра лисица сте. Стипо Всесве-
тийски се наричате, държите се като светец, а в същност
от тихата вода три дявола си подават рогата. Не сте ме
очаквали, не сте, а?’ Ха, ха, ха! Вие, хърватите, като че ли
сте наумили преструвките от турците.
— Ех, да знаете, egregie amice12*4— усмихна се канони­
кът, като попримижа, — ако не от турците, то от вас ун­
гарците сме се научили. Поне вие сте майстор, а също и
вашият господар. Хайде, говорете как свършихте работата
си и с какво мога да ви бъда полезен.
При тези думи каноникът стана и като се лрозина, за­
гледа дошлия. Сухият му другар пък нито се помръдна, а
само стрелна унгареца под вежди.
— За работа ме питате, admodum reverende amice P
По дяволите работата! От Пожун дотук разтърсих безми­
лостно костите си върху коня. И, domine4 канонико, на ка­
къв късмет налетях? Да ми се удадеше поне с турчина да
премеря силите си, както и да е! Но да играя на миш-маш
с някаква прегърбена бабичка, това е прекадено много за
един мъж и бих предпочел трева да паса . . . Но, както и
да е, да започнем, в името на бога, ако ви е угодно.
— Както ви е угодно — отговори каноникът.
— Ала, моля ви, вижте да не ни безпокои някой нека-
нен гост.
— Добре — каза Стипо, — ще кажа на моите хора да
не пускат никого при мене, даже и.самия свети Петър.
Дебелият каноник се заклати към вратата и излезе от
стаята.
1 Почитаеми господине.
2 Уважаеми приятелю.
8 Твърде почитаеми приятелю.
4 Господине.

22
 — Ergo, domine Georgii* — рече П алфи, засуквайки
мустаците си. — Казахте ли на брат си Стипо за какво се
отнася?
— И да, и не — отговори сухият, каш ляйки. — Н е му
казах подробно, а само отдалеч му загатнах. Не се уда-
а,е подходящ случай. С поред ваш ето нареж дане потеглих
от Сусед за Загреб, щом пристигнахте там. К азах пред
хората, че отивам в града да се съветвам с л е к ар я за боле­
стта си. Всички повярваха, дори и старата У рш ула, този
тявол в женски образ. Па най-после не е и чудно, тъ й к а ­
то треската ме държ и като с клещ и. П ъ р ви я ден не нам е­
рих брата си. Той беше някъде към Св. И ван pro tesfcimo-
nio fide digno12. А втория ден тук нахлу ц я л а сю рия пре­
л е т н и господа каноници. Н ай-първо дойде бъбривият
траскач Антун Врамец, който говори само за бабеш ките
лтлетни, след това кресли вият Ф ранъо Ф илипович, който
: езика си отсича глави те на турци те, а после К ърсто М и-
<улич, И ван Домбрин, Джуро Х ереш инец и как ли още се
тарича цялото това ш ествие. П ри тия свидетели естестве-
то аз не посмях и да гъкна за ж елан ието на господин
ф ал ск и я съдия. Сега долетяхте вие, egregie domine, и ви
е чудя, че дойдохте така скоро. Б аб а У рш ула е твъ р д орех
: ц я л адвокат. Аз доста се мъчих с нея, но ни как не мо-
:<ах да и и зл яза наглава. А как завърш и всичко?
— Добре, domine G eo rg ii — усм ихна се унгарецът. —
Ï аз н аи сти н а се чудя сам н а себе си, че . . .
В този момент каноникът се върна.
— С ега все едно, че сме погребани в земята, egregie ас
obilis dom ine3, з^ащото моите хора ще к азват всекиму, че
аноникът С типо Всесветийскц се н ам и р а на своето имение
Б иеник. Да започнем — рече каноникът, като постави
лебедите ръце върху корем а си.
П алфи кръстоса крак върху крак, подй ря глава на дле­
тата си ръка и засуквайки м устака си, започна да говори
'ака :
— В аш ият брат, admodum reverende amice, вероятно ви
загатнал какъв е meritum4 н а н аш ата работа.
} К аноникът ким н а с глава.
— Bene! Н о за да бъде тъканта по-здрава, ще ви под-

1 И тъй, господин Георги!

2 За достоверно свиде‘гелствуване.
3 Уважаеми и благородни господине.
4 Същност.
 редя още веднъж нишките. Ето, значи, в какво се състо^
главната ви задача: на моя благороден господар, АндрИя
Батор, принадлежи половината от Сусед и Стубица
eeuncluin donationem domini régis Ferdinand^.
— Зная — потвърди каноникът.
— Bene — продължи унгарецът, — моят господар по­
лучаваше половината от прихода, а другата половина по­
лучаваше семейството Хенинговци. Баторовият дял се
управляваше от вашия брат Джуро Всесветийски, когото
старата Хенмнговица хули, ругае и обвинява.
— Зная — потвърди отново каноникът.
— Но онова, което вие, препочтени amice мой, не знае­
те, е следното: моят господар, judex curiae2, живее в По-
жун. Вашето Хърватско, ergo и Сусед, и Стубица, е по
дяволите далече. Турците ви казват: „Добро утро!‘ Вие,
разбира се, се биете и се браните, но щастието е циганка:
може така да се случи, че турските коне да се молят богу
всред Загреб, а от Загреб до Сусед не е далече. Ех, вие
сте юнаци, но за юначество са потребни и жълтици, а
кралската кесия е празна, ergo моят magnificus4 се стра­
хува за Сусед и Стубица, защото те наистина висят на
косъм. Той с удоволствие би се избавил от това имение/,
но без да изгуби нещо. В това е трудността. Quid consiliiS?
Да продаде всичко това, да го продаде хубаво! Нали? Per
se!6 Но това не е така лесно. Старата Уршула има остър
език и още по-остри нокти. Тя, братко мой, е изпечен ад­
вокат. Моят господар дълго размишлява върху това, дори
и купувач е намерил, съвсем случайно.
Пречестният господин Стипо слушаищ разказа на Бато-
ровия пратеник все по-внимателно. От учудване малките
му очички се отваряха все по-широко и по-широко, но не
каза нищо.
— Ето как се случи — продължи Палфи. — На 8 сеп­
тември миналата година в Пожун нашият прссветъл госпо­
дар Фердинанд коронясвал своя син Макс за апостолически
крал7. От вас хърватите е присъствувал цял отред начело
с княз Никола Зрински. Кралските знаменосци стояли точ-
ł Съгласно дарението на господин краля Фердинанда.
2 Куриален съдия.
* Следователно.
4 Пре възвишен.
6 Какво да се нрави?
6 Разбира се.
7 ^Свснрийши император. — Б. р.

24
но покрай малкия хълм, където се извършвало коронясва­
нето, а начело на тях, държейки унгарското знаме, е бил ве­
ликият коняр Ф-раньо Тахи, по рождение също хърватин,
макар че дядо му е бил от чиста унгарска кръв. Но госпо­
дин Тахи е забравил своето потекло, преминал е съвсем на
ваша страна и заедно с вас сd бие против турците.
— Да, да — добави каноникът, — господин Тахи е
същински дявол. Юнак наистина, но своите се страхуват
от него също както и турците, защото където стъпи него­
вият крак, там трева не никне.
— Докато великият коняр, държейки знамето, се потял
върху коня и мръщел лице от подаграта, пристигнал на
вран кон judex сипае, моят господар, и се обърнал към
господин Франъо: „Здравей, братко Франъо! Откога, за
бога, ке сме се видели! Ти като някаква стара мечка ли­
нееш в своя кът между Сава и Драва. Как си?“ — „Никак,
брате кралски съдия!“ — „Какво те е сполетяло?* — „Три
беди ме сполетяха, брате Андрия. Най-първо — подагра,
която безжалостно ме. щипе; второ — турците, които ни
притискат все по-силко, и трето — моят мил шуреи Никола
Зрински. Той подари Божяковина на сестра си Елена, а та­
зи година чрез измамничество връхлетя върху яи и изхвър­
ли оттам и мене, и сестра си. Прекрасен брат, нали? Никола
е по-лош и от турчин!“ — „Зная за тази ви разправия. Ех.
Никола си е Никола. И кралят се страхува от тгзи. Зрия-
ски. А ти обикновено къде живееш?“ — „Където се случи,
като циганин. Ту в Меджумурие1, ту в Заблач, ту в замъка
Щенберг в Щирия2, ту в своя чифлик в Верен. Слава богу,
имам доста и без Божаковмна, ала никъде не мога да с б и я
за себе си истинско гнездо, пък и моята жена Елена вече
се сърди безкрайно.“ Тогава Батор се позамислил и изви- ■
кал като на шега: „Братко, имаш ли пари?“ — „Намерил *
би се, слава богу, при мене по някои грош“ — отговорил
Тахи. — „Чуй — продължил Батор, — владея половината
от две имения там накрай света — Сусеп и Стубица.
Сусед се намира на Сава, точно на средата между Щирия
и Шомодж. Бог като че ли е създал това местенце
за себе си. Мене не ми служи много, далече ми е. Бих искал
да купя имение някъде тук. Купи Сусед и Стубица^ —
„За колко продаваш твоята част? “ — запитал Тахи. —
„Евтино, всичко продавам за 50,000 унгарски форинта.“
I Област между Драва и долни Мур. — Б. р,
За Щирия виж обяснителните бележки.
 ахи завъртял глава и искал да каже нещо, но в тоя миг
тръбите затръбили, младият крал се изкачил на хълмчето и
знаменосците започнали да се събират. Виждайки, че всред
тези викове засега разговорът не може да продължи, на
раздяла моят ^господар викнал на Тахи: „Ела довечера при
мене да си поговорим!“ Така се разделили, а на другия ден
моят господар ми предаде целия им разговор, като добави,
че е продал на Франьо Тахи половината от своите хърват­
ски имения за 45,000 унгарски форинта. Какво ще кажете,
. amice канонико?
Господин Стипо някак си замислен търкаше носа си.
— Аз мисля — проговори най-сетне той, — че от това
могат да произлязат триста беди!
— Защо, admodum referenda amice?
— Защото на прага на Сусед седи госпожа Уршула, а
тази баба е зъбата като змей. Как ще въведеш господин ко-
няря във владение? Хенингови смятат това имение като ро­
дово jure haereditariol, което на всяка цена трябва да остане
в семейството, така че своята част можеш да продадеш са­
мо на роднини. Госпожа Уршула ще се защищава с нокти.
— Това е лесно — усмихна се подигравателно унгаре­
цът. — Какви чудни хора сте вие хърватите! Кое е закон­
но? Всичко е законно, само трябва да се намери подходяща
формула. Според нашите закони чрез формулата можеш
да оправдаеш всичко.
— Да чуем — рече Стипо.
— Какъв jus faaiereditarium? Кралят е подарил полови­
ната от имението иа Хенингови, а половината на Баторови.
Ergo, кралят може да позволи на моя господар да прехвър­
ли своята половина на друг. Фердинанд е голям приятел
на моя господар, а също така и на Тахи, защото знае, че
само благодарение на Батор унгарският престол може да
се осигури за младия Макс. Той му е почти обещал това.
А да се въведе във владение? Вие навярно знаете какво е
това vis legalis12? Аз сключих договор с Уршула, ето го.
И Палфи измъкна из пазвата си документа, подаде го
на каноника и смеейки се, прибави:
— Четете, канонико! Умно ли е? Написа го Конски, зе­
тят на старицата. Чуден човек! Аз намазах дългите му
хърватски мустаци с меда на моите приказки и този за­
горски будала повярва всичко. За Тахи, разбира се, не ка-
1 Л о наследствено право.
2 С ила на закона.
зах ни дума. Вашия брат, естествено, ругах колкото за
лице и казах, че веднага ще го отстраня. Това ги примами
и се хареса на старата. Уршула ще отиде да живее в пла­
нината, в Стубица. Сусед ще бъде очистен. Вече научих
Домброй как трябва да се държи. Наредих му да се кланя
на старицата, за да не се досети вещицата, след това не­
надейно ще въведем кралския коняр във владение.
— Но — отговори каноникът, като върна документа —
според законите на кралство Славония този документ
трябва да се обяви в събранието на съсловията, и то в при­
съствието на бана.
— Остави ти своите славонски закони — махна с ръка
унгарецът, — лесно ще преминем през това препятствие.
А банът? Боже мой! Кой е бан? Княз Петър Ердьодй.
Първата банова жена не беше ли дъщеря на Тахи? Макар
и тя да умря и банът след това да се ожени за Яка Ала-
пичева, тъстът и зетят си останаха приятели, и то добри
приятели.
Да, да — рече замислено каноникът, — но на стра­
ната на Хенинговица е подбанът Амброз Грегорианец, а
той е силен човек.
— От това най-малко се страхуваме. Амброз е бил ка­
ете лан на Никола Зрински. Никола и Петър не се гледат с
добро око, откакто синът ка Никола изостави бановата
дъщеря, ergo Петър мрази Амброз, а отгоре на това банът
не иска да погледне подбана, откакто жестоко се скараха
заради самоборските граници. Банът ще бъде на страната
на Тахи, а Алапичи — на страната на бана. Е, каноник о.
сега ясно ли ви е всичко?
— Ясно, но какво общо имам с всичко това аз?
— Вие ще въведете господин Франьо във владение.
— Какво? Аз? — И каноникът отстъпи две крачки.
— Вие, вие! Почакайте, докато Уршула се преседи в
Стубица. Ще получите договора от Батор и ще вземете
със себе си жупанийския* съдия, чието име ще ви съобщ?
по-късно с писмо. Когато всичко бъде чисто, в Загреб ще
дойде Тахи с един отред свои канижки2 войници и с не­
колцина приятели. През нощта ще потеглите за Сусед. Ще
го въведете във владение и никой няма да протестира.
Тахи ще завземе замъка, ще напълни ломбарднте, ще за-
1 Ж у п а н и й с к и — от Жупания — някогашна администра­
тивна област. — Б. р.
2 От град Канижа. — Б. р.

27
 твори вратите, пък тогава госгйзжа Уршула нека д о й д е/ак о
й са сладки железните ябълки. Естествено ще се образува
съдебен процес, който ще продължи дълго. М ежду това
Хенинговица може и да умре, хърватският бан е Тахов
зет, а Андрия Батор е кралски съдия.
Каноникът стоеше мълчаливо пред Палфи, който бе
вперил в него остър поглед, докато в същото време упра*
вителят Джуро Всесветийски повдигна глава и започна да
гледа ту брата си, ту Михайло Палфи.
-• Не мога -- процеди най-после каноникът, — тая ра­
бота е опасна; не, не мога никак. Това би било явно нару­
шение на законността.
— Не мислете постояно за своите сухи формули —
викна унгарецът и скочи на крака, — помнете, че силните
хора, към които се присъединявате, в никой случай не
ще ви изоставят. От името на господаря си княз Андрия
Батор ви давам честна дума, че не ще ви се слу'чи нищо
лошо. Ето ви ръката ми.
— Не е ли това същата ръка, която подписа договора г
с Уршула Хенингова? — запита сериозно каноникът.
Палфи стрелна с поглед свещеника и от яд започна дд 1
дърпа мустака си, след което заговори по-енергично:
— Да говорим откровено, канонико. Clara pacta», boni
ат ,,i.i Моят достопочтен господар не ме е изпратил тук
за шеги. Той твърдо е решил тази работа да се свърши по
един или друг начин. Пък ако не искате вие, ще се намери
може би друг, например Франьо Филипович, съвестта на
когото не е окована със стомана. Но познавайки брат ви
*■ Джуро, пожелах на вас да възложа тази работа. А защ о?
У
Нужен ли е отговор? Вашият брат има много деца, им а и
жена, която — да говорим откровено — е разсипница.
— Ваша сънародничка — промърмори каноникът, като
трепереше.
f A-, — Все едно — отговори хладно Палфи. — Задлъж нял
е до гуша. Неговите кредитори се наричат княз А ндрия
Батор и Франьо Тахи, барон Щетенбергски. Чудно съвпа­
дение! Джуро Всесветийски е живял, значи, от щедростта
на кралския съдия, а тази щедрост е голяма и може би
преголяма. Моят господар взе брат ви за управител на Су-
сед, а Сусед е млечна крава, но брат ви не само е доил ;
_______ %
1 Чисти сметки, добри приятели. |

оо
|кравата и за себе си е задържал по-хубавото мляко, ко
егой я е доил до кръв. Той е мамил своя господар.
* Каноникът затрсиера, а свитият му брат още повече
наведе глава и застена отчаяно.
— Да, мамел -- продължи разгневен унгарецът. — От
писмата на госпожа Уршула ние знаем как е крал, знаем и
много повече. Вие, d o m in e ad m o d u m referen d e, обичате
брата си, обичате неговите деца, сърцето ви боли за тях —
зная прекрасно това. Псмислет: само какво може да стане
с него; представете си цялата беда, цялата неволя, целия
позор, който хце го смаже, ако кралският съдия си помръд­
не само пръста. Имотът му ще се продаде; децата му ще
останат в неволя, а дворянското му име ще бъде опозорено.
Искате ли, ad m o d u m re feren d e d o m in e, вашият герб да
бъде окалян пред хората, може ли сърцето ви да понесе
плача на невръстните деца?
Палфи, скръстил ръце, сс наслаждаваше от затрудне­
нието на каноника, който стоеше пред него безмълвен и
гледаше в земята. Най-сетне свещеникът прошепна:
— Господин Палфи, вие сте жесток човек, който няма
сърце !
— Я го виж! Без сърце? Наистина чудна шега! А нима
ЙЩбрат ви имаше сърце, когато крадеше? Нямал съм сърце!
Боже мой! Когато човек има разум, казвате му, че нямз
сърце. Моят господар иска на всяка цена Тахи дд бъде
въведен във владение. Това трябва да стане, разбирате ли,
канонико, това трябва да стане! А аз съм пресметнал ра­
зумно как би могло да се извърши това. Но да не удъл­
жаваме разговора. Ръка ръката мие. Вие или ще въведете
Тахи във владение или не. Ако го въведете, греховете на
5 рата ви ще се простят — нещо повече, ще му се простят
и дълговете, а банът и Тахи (който има много привърже­
ници сред вашето съсловие) ще се погрижат вашият събор
да го избере за съдия. Ако не го въведете, ех. тогава ще
отиде имотът, честта и брат ви вместо на съдийски стол
що седи в съдийската тъмница. Тук няма шеги, няма па­
зарлъци. Да или не, канонико? Говорете!
Стипо Всесветийски смъртно побледня, по чедото му
се появиха големи капки пот и той притисна с ръка сър­
цето си. Джуро, братът на каноника, се изправи бавно нз
крака. Лицето му беше пожълтяло, мускулите на бузите
му силно потрепваха от мъка. Разширил големите си бели
очи, той гледаше втренчено брата си, в очакване да чуе от
 устата му дума за спасение или смърт. Каноникът мъд.
чеше. Най-сетне Джуро пристъпи една крачка, коленичц
пред брата си, прегърна колонете му и зарида със сърце­
раздирателен глас:
— Брате! Брате! Голям грешник съм аз. Зная, че щ
съм достоен за милост, но смили се над децата ми, над
моите нещастни дечица, на които си кръстник. Те в нищо
не са виновни.
И плачейки, Джуро Всесветийски отпусна глава между
коленете на брата си.
- Боже! — въздъхна каноникът. — Ти виждаш тази
беда и неволя. Ако сгреша, не правя това за своя полза, g
заради нещастните дечица. Боже! Прости ми този грях!
Стани, брате Джуро! Успокой се! Ето какво стана! Говорещ
ти: откажи се от хубавата черноока унгарка; гореща е
кръвта й, но лек е умът й, ще ти изневери. И змами те,
остави те, напусна рожбите на своето сърце, а ти би оста­
нал нещастен, опозорен пред хората, ако брат ти не те
спаси със своето честно име!
Топли сълзи течаха по лицето на стареца, докато в
същото време брат му продължаваше да рлаче и целува
ръцете му. А Палфи, скръстил ръце, гледаше през прозо-
реца със студено лице, със студена душа, с ледено сърце .
— Господин Палфи! —- прошепна каноникът с мъка.
— Какво има? — запита студено унгарецът, като
обърна глава.
— Кога ще дойде в Загреб господин кралският коняр?
— Не зная. Ще ви пиша, amice канонико. По всяка ве­
роятност не по-рано от два-три месеца. Тогава трябва да
се действува. Решихте ли се?
— Да — прошепна едва чуто каноникът, като кимна
с глава. *
— Bene! Честна дума! Дайте си ръката! — каза Палфи,
като подаде на Стипо десницата си, която той пое плахо,
с наведена глава.
— Още днес ще съобщя на достопочтения си господар
вашето решение — продължи пратеникът -- и се надя­
вам, че ще му бъде твърде приятно. Ето ви договора между
кралския съдия и върховния коняр. Когато се свърши ра'
ботата, господин Батор ще върне на Джуро всички свои И
Тахови полици. Но трябва дено да гледате напред и ире'
ди всичко трябва да мълчите, за да не се усъмни старата
Хснинговица, защото тя би могла да провали всичко.
 Обаче вие, adm odum referende am ice, бъдете спокоен. Вие,
Джуро, утре в зори се върнете в Сусед. Не трябва да ня
видят за едно. Аз заедно с книжовника Гърго Домброй дру-
ги ден ще пристигна там. Пригответе инвентарната кни-
га, за да се запише и предаде всичко in optima formal.
Заплатата ви остава досегашната. Можете да живеете в
Загреб, Аз ще изчакам, докато се предаде всичко по опис,
за да не се разколебае огнево Хенинговида. Сега, amice
каноник, сбогом! Преди да напусна Загреб, лак ще се ви­
дим. Ще отида да потърся Домброй, Много се радвам, че
всичко се' свърши така хубаво. Сбогом!
Палфи се поклони с достойнство и забърза надолу по
стълбите, до които каноникът го изпрати мълчаливо.

3
Третата неделя след Великден. Огряна от пролетно
слънце, по хълмовете на хърватското Пригорие се зеле­
нее млада гора, а из зеленината се подават бели госпо­
дарски замъци. Блеснала на слънцето, Сава стремително
се извива сред младите жълти върбалаци. Следобед е я
слънцето преваля на запад. По синьото небе се носят
леки пурпурни облаци, които от време на време закриват
слънцето; на места по равнината към югоизток се силят
иззад облаците жарки слънчеви лъчи, а на места облаци­
те стелят по нея огромни сенки. Въздухът е кристално
чист. Докъдето ти виждат очите — навсякъде млади
жита, свежа зеленина от буйните ливади и горички, а
всред тази равнина можеш надалеч да видиш как млада
невяста ходи по полето, как конник препуска по пътя, как
висока стройна топола, изправена самотно сред разното
поле, хвърля своята сянка върху светлата зеленина.
Там на юг се възвишават гигантски грамади с множество
светли и тъмни дипли. Това е Окичка планина. От нея
се отделя самотно бърдо и на върха му, на фона на яс­
ното небе, се издига замъкът Окич. По-близо и ниско под
планината се гушат като гълъбици къщиците на градчето
Самобор. Над Сдмобор блести ламаринената камбанария
на черквицата „Св. Ленарт“. На запад от Окич се прости­
рат Краньските планини. Гъстите им гори се преливат
 ф
в тъмната руменина, през която се подават сивите кръ­
гли кули на Мокрпчкия замък и приветливото село Йесе-
кице, където се намира корабът на господин Грегориа-
нсц. 11а изток небето бавно бледнее и върху него се очер­
тават тъмносините Загребски планини, които се спускат
до Сава. Тук на брега се издига хълм и върху него — за­
мъкът Сусед, по чипто стени играе пурпурната слънчева
светлина. Б средата на този край се намира село Бърдо-
вац. То едва се вижда. Дървените селски къщи, подобни
на побелел и старици със своите стари сламени покриви,
се крият зад гъсти овощни градини, които са покрити с
цвят. През тях рядко прониква по някой лъч в дворо­
вете, където слънчевата светлина трепти в локвата, около
която се клатушкат множество жълти пухкави гъсета.
Само черковната кдмбанария издига над овощните гра­
дини червената си шапка. А каква глъчка и викове на ли-
вадката зад селото! Погледни дечурлигата. Ж ълтдта им
коса е като класове пшеница, пълните им лица — като
червени ябълки, върху себе си те имат само по една р и з­
ка, препасана с ремък. Скачат, викат, пляскат с ръчички и
хвърлят с тояги големи топки. Оглушителни крясъци.
Д ори и дръзкият врабец, който е кацнал въ р ху цъфналия \
жив плет и дебне златистите мушици, се изплаш и и пре-
хвръкна през плета. Приятно е и топло, цветята благоу­
хаят и човешката душа се разтваря като цвят. Вече за­
млъкна черковният орган, народът се връщ а от вечерня.
Селяни и селянки вървят бързо между ж ивите плетищ а.
Само тук-таме на портичките се е спряла по някоя жена,
облечена в бяло и с червена забрадка. Тя бъбри със съсе­
да си за студа, за преждите, за сватбите, както е свикнал
да говори за това женският език.
На края на селото всред сливова градина се намира
селска къща, до нея обор, плевня и курник. Б яла е като
млада булка през първата седмица, покрита с прясна сла­
ма. Сливовата градина е гъста, само1по гребена на п о кр и ­
ва и -по върховете на дърветата трептят слънчевите лъчи,
а долу е приятна хладина. К рай дървен навес наравно със
земята се вижда голяма врата. Това е кръчма* П ред вра­
тата — маса и две дървени пейки. На полянката под сли­
вовата градина, около дремещо къдраво куче, се прескачат
деца; на стълбите под навеса седи котка, която мие с лапа \
бялата си муцунка, а от близкия обор се показва любопит- '
ната глава на черна крава. По всичко се вижда, че тук има

32
божа благословия и човешко щастие. И това тихо щастие
сияе най-ярко по руменото лице на красивата здрава жена,
която, подпряна на навеса с кръглите си голи лакти, гледа
с черните си очи този кът от семейно блаженство. Тялото
й е бяло като облеклото; успите й са сочни и румени като
гъстия наниз корали, които падат по буйните й гърди; пъл­
ното й лице е без бръчки, черната й коса, събрана под ме­
ден гребен, няма бял косъм. На дългите й клепки и на соч­
ните й устни от време на време потрепва усмивка, която
разкрива белите й зъби. Усмивката й говори, че' в този
момент и сърцето й е трепнало от радост. Но очите й за­
почват да блестят още по-живо, когато погледнат мъжа,
който седи до масата под трема с весела компания. Той
не е вече млад, но е силен и представителен. Той е тол­
кова висок, че трябца да се навежда дори и когато влиза
през черковната врата. Под бяла разкопчана риза се по­
казват широките му, сякаш изваяни от желязо гърди, а на
стройната му шия стои голяма кръгла глава. Русата му ко­
са е остригана, брадата —* обръсната, само по енергични­
те му устни се спускат дълги посивели вече мустаци, най-
хубавото украшение на това широко и дълго лице, от ко­
ето проблясват две тъмносини очи като два планински
огъня. Боже, колко бури са профучали по това лице. колко
дъждове са го мили, колко жега го е пекла! То е мургаво,
сякаш е изваяно от мед, но е красиво и юначно. Човекът
има на себе си само риза, гащи и нови цървули. Личи, че
е у дома си. С лявата си ръка се е облегнал на стената на
къщата, а с дясната — на хълбока и е прехвърлил крак
върху крак. Той стои така и гледа със спокойно лице три­
мата мъже, които си бъбрят край пръстената кана, пълна
с вино „Голяк“. Той говори малко, слуша внимателно и
ту се замисли, ту* се усмихне, ту сръбне както трябва от
каната.
— А какво се е случило там у вас в Сусед? — запита
мъжът със звучен глас слабичкото мургаво конте с продъл­
говато лице, което седеше на стола и удряше краката си,
за да се виждат красивите му островърхи чизми и белите
везани гащи.
— Е — отговори контето, като накриви наляво чер­
ната си шапчица и прогони мухата от яркочервения си
елек, — преселваме се, куме Илия, т. е. изселват се нашата
старица и госпожиците Софийка, Ката и Анастасия, а аз и
господин кастеланът Франьо Пухакович оставаме в Сусед3

3. Селското въстание 33
 г за семе. Така заповяда нашата милостива госпожа Уршула.
" Самата тя утре или други ден се преселва в Стубица.
— Чудна работа промърмори хилав, дребен, сух чо­
век, чиято глава приличаше на стара чвореста върба', а ри­
жата му коса —- на суха водна трева, — чудно — повтори
той и подпрял се на лактите си, гледаше втренчено в кон­
тето, - че старата сова се е оставила да бъде изхвърлена
от своето гнездо.
— Е — каза контето, като цъкна с език, — дори и моята
глупава глава не може да проумее това. Мене все пак ми
се струва, че някаква унгарска хитрост я изкарва от Сусед.
И да не бъда Андрица Хорват, служител на нейна милост
госпожа Хенингова, а черен циганин, ако не е така.
— А кажи ми, драги Андро — подхвана домакинът
Илия Грегорич, — какво казват за всичко това господа зе­
тьовете?
— Бог ги знае — повдигна рамене Андро, — не мога
да разбера одобряват ли всичко това или не. Господин
Конски през нощта дълго говори с този унгарски търтей,
който бе изпратен от Батора, а на раздялата се сбогуваха
приятелски; господин Керечень го няма, а господин Стйе-
пан Грегорианец пристигна неочаквано от М окрице и сл и ­
зайки от коня, удари страшно слугата с бича си и, чини
му се, беше много сърдит. След това чухме как се кара
със старата Уршула и Конски и как удря по масата. Дя­
волска кръв, това е вече негов навик.
— Да, да — потвърди бърдовачкият селски съдия Иван
Хорват, сгърбен старец с подстригани бели мустаци, обле­
чен в дрехи от синьо' сукно, който досега седеше спокойно,
сложил двете си ръце на бастуна, и гледаш е вторачено дре­
мещото къдраво куче, — да, да, господин С тйепан е дявол­
ска кръв. Това знае цялото Пригорйе, а знаят и оттатък
Сава крайнчаните йесеничани. Откакто се ожени за наш ата
млада госпожица Марта, в Сусед всичко тръгна наопаки.
— Лесно му е — проговори сухият, риж ав М ати я Гу-
г' шетич и се засмя, показвайки белите си зъби като въ лк в
гората, — та това е по господарски, на господарите е поз­
волено всичко.
— Бях слушал някъде — продължи съдията, — че е
тежко да се служи на двама господари, и на собствените
си гърбове изпитахме, че това е вярно. Аз ето вече тр и д е­
сет години как се мотая по съдийските работи и бог ми е
свидетел, че често буквално не съм знаел мъж ли съм и л и

34
жена, толкова ми е шумяла главата от тия господари. Еди­
ният дърпа на една страна, другият на друга, а ние стоим
като разпънати и от двете страни се сипят удари по нашия
гръб.
— Не бойте се, драги съднико — засмя се Андро, —
сега .ще получавате удари само от едната страна. Сусед-
чани и бърдовчани са под влдстта на Батор, а стубичани —
под властта на моята милостива баба. Аз и господин Пуха-
кович ще гледаме вместо Хенинговица отстрани как ун­
гарските мишки ядат ндшата сланина. Ние сме тук само на
стража.
— А кой ще управлява вместо Батор? — запита Гушетич.
— Та нима ти още не го знаеш, мой глупав Матия —
плесна с ръце контето, — още ли не си видял дебелия
Гърго, господин Гърго Домброй, който дойде на мястото
нд Джуро Всесветийски? Това е някакъв междумурец —
не можеш да разбереш унгарец ли е или хърватин, ала по ^
шкембето се иижда, че тежи колкото хранен вол. Кума
Като — обърна се контето към жената на чардака, — па­
зете си гъските, пуйките и прасетата, защото новият Бато-
ров управител ще изпояде всичко заедно с перушината и
четината. Неговият стомах е същинска попска торба. Чест­
на дума, никога не съм виждал подобно нещо. Този добър
Гърго през едната половина от деня яде и пие, а през
другата хърка и вместо с острото перо да записва сметки­
те той маже островърхите си мустаци със смрадлива лой.
Ще бъде едно стопанство, сякаш скакалци са нападнали
Бърдовац,
— А какво става със стария управител господин Все­
светийски? — запита на свой ред Ката, жената на Илия
Грегорич.
— Дявол го знае — отвърна контето. — вятърът го от­
несе безследно през нощта. Казал, че бил болен и трябвало
да върви в Загреб и не зная още какво. Знаем ние каква
е тази странна болест, когдто здравият е принуден да пие
горчиви лекарства. Но вее пак аз не разбирам всичко това.
Всесветийски, да го вземат дяволите, наистина крадеше и
грабеше като марто лоз1, но винаги работеше в полза на
Батор, даже и под носа на Хенинговица, която го обичаше
както дяволът тамяна. А сега Батор го изпъжда. Непонят­
ни сметки, премного преплетени, за да могат да се разбе­
рат от нашите прости глави.
1 Австрийски пограничен стражар на турската граница.

35
 _ тп
ь, както и да е проговори Илия. — Зная, че ние,
селяните, няма да дочакаме рай под властта на нашите го­
сподари, но все пак донякъде хубаво е, че водата е отне­
сла стария управител, защото беше грозен разбойник,
истински престъпник, който грабеше на воля нашето бед­
но имущество — и той, и двамата му помощ ници Янко и
Никола . . .
— Ах, да — извика Андро, — насмалко щях да забра­
вя. И те трябваше да се разболеят и да заминат подир ста­
рия управител за Загреб.
— Какво е хубаво, какво щастие? — усмихнд се язви­
телно Гушетич. — От ден ка ден за нас става все по-лошо.
Каквото посадиш, мраз го унищожава; каквото не уни­
щожи мразът, Сава го отнася; каквото Сдва не отнесе, взе­
мат ти го господарите; каквото господарите не вземат, за-
грабва го управителят, а ако си поскрил нещо от управи­
теля, то тази последна трох,а ще ти изяде пожунският бир­
ник. Когато житото ти е узряло за жътва, извикат те:
хайде, жъни най-напред господарското жито; когато е вре­
ме да ореш, жупанийският съдия те кара да ходиш под
Иванич или Колривница да копаеш окопи; когато е време
да береш гроздето, карат те на война с турчина и ако се
върнеш в къщи със здрава глава, ще намериш празен дом.
По дяволите такъв живот!
— Е, мой Мато — усмихна се Илия, здсуквайки муста­
ка си, — вярно е това, което казваш, тежко се живее и
всеки крепостник носи своето бреме. Бог вижда това, но
мене ми се струва, че ти си унищожил повече бъклици,
отколкото еничери, а би било хубаво, драги съседе, дла­
ните ти да са поожулени малко повече. Тогава лунат,а не
би ти надничала през покрива, а слънцето — през опин­
ците.
— Я вижте господина — скръцна със зъби Матия, като ,
стрелна с поглед домакина, — какво те интересува тебе,
Илия, моята скъсана дреха — не си ми я купил ти! Или
мислиш, че си по-добре, защото над главата си имаш пряс- .
на слама? Ти си лоспечелил нещичко, ала внимавай, куме,
още не е била за трети път черковната камбана: ще се ^
намери някое господарско куче и за твоя кокал . . . Моята Ш
кесия е празна, а където нищо няма, и царят нищо не f|
взема. Не се хвали, след неделята идва петък. Jj
— Ие се заяждайте един с друг — промърмори съди-

36
ята. — Какъв дявол ви е взел? Илия казва право — добре
е, че Всесветийски се е махнал; поне за него зная какво го­
вореше за Илия — и той, и Никица Голубич. „Само вед­
нъж да видя Илия на бесило“ — казваше управителят.
~ Не е трудно да се отгатне защо — усмихна се кон­
тето, като погледна жената под око, — управителя го
бяха заболели очите да гледа Катиното лице, та дошъл
при нея да търси лек за болестта си.
— Но Ката попари нечистите му ръце с вряла вода,
когато се докосна до нея — рече живо жената, като се из­
черви.
— А Илия благослови гърба му с бухалка — засмя се
от сърце Грегорич. — Зная, че господин Джуро бе готов да
ме изяде за това, ако не бях войник с гореща кръв в
жилите си и ако не ме защищаваше така добре госпожа
Хенинговица, а господин подбанът Амброз — ако не ме
пазеше от чумата.
— Говорете, каквото си искате — отряза равнодушно
Гушетич, — обръщайте чувала, както щете, нито зрънце
добро няма да изтърсите от него.
— Ех, че си черен пророк, куме Матия — отвърна спо­
койно Илия, — та кой би искал да живее, ако не се надя­
ва на по-хубаво? Знаеш ли колко беди са се струпвали на
главата ми, но аз все пак съм се измъквал щастливо.
— Добре, добре — махна с ръка Гушетич, — още не
е дошъл краят на всичко. Помни, Илия, какво ти казах.
Дай боже да се лъжа, но сърцето ми не предчувствуза
нещо добро.
Така си говореха за своите мъки и надежди събраните
пред къщата на Илия Грегорич, когато изведнъж се пока­
заха две твърде различни една от друга фигури, които
вървяха по пътя край живия плет. Млада, около четирина­
десетгодишна девойка водеше след себе си с тояга сляп
старец. Девойката крачеше бързо и свободно с босите си
крака. Беше пълна и едра като череша, а лека като птица.
Руменото й, пълно, продълговато лице, по което се четеше
смелост и пъргав ум, бе изложено на лъха на пролетния
вятър; черните й искрящи очи гледаха весело в цъфнали­
те цветя, а две черни плитки падаха върху предницата на
бялатд й блуза, извезана с червени конци, както бе изве­
зана и бялата фуста, която се увиваше под червения пояс
около гъвкавата снага на девойката. В румените и устни
имаше бял глогов цвят, а на гърдите й, между пурпурни
 .4
►рл.ти, йлестеше малко огледалце. Тя вървеше по път^ ]
пъргаво; да имаше к р и ле, щеше да полети. Моминските
гърди се повдигаха, очите й святкаха; да нямаше цвете $ '
устати, би запяла като чучулига. Подир девойката, дър.
жп' кн се ял тояга, се клатушкаше старецът, сгърбен и сух
11а затопилото му хлътнало лице се виждаха следи от б*.
. л брада и някакво спокойствие, което е в състояние да
понесе всичко, всяко страдание; спокойствие, което не щъ
та има ли разлика между щастието и нещастието. Широ­
ката износена шапка на стареца се бе смъкнала на врата
му; на гърба си освен бремето на годините той носеше чу.
вал, а на бедрото му се мяташе шарена торба. Беше беден,
но чист. Преди двамата да минат край къщата нд Грего-
рич, Ката извика гласно от чардака:
— Хей, Я но! Накъде така летите с тдтко си, като че ли
курш ум ви носи?
— Благодаря, кума Като, връщаме се от село в
къщ и — отговори девойката, въртейки в устата си цветето,
и се спря, а старецът промърмори нещо.
— А какво се е случило в къщи, та толкова бърза­
те? — каза пак Ката. — Хайде, отбийте се за малко при
нас; зная, че на Ю рко няма да навреди една капчица
„ Г о л я к “.
Старецът се усмихна, кимна с глава и пак промърмори
нещ о.
— Да се отбием ли, татко? — попита Янд стареца,
като обърна глава към него.
— Е, па в името на бога, като е неделя, а и кума Ката
е добра душа.
Бащ ата и дъщ ерята влязоха в двора.
— Слава на бога и божията майка! — поздрави го­
стите девойката, а старецът пром ърм ори след нея:
— С лава на бога!
— А мин! — отговори И лия. — Седни, Ю рко, седни!
П и й н и си, колкото ти душа искд.
С тарец ът обърна глава към страната, откъдето дойде
отговорът, вдигна лицето си нагоре, сякаш искаш е да по-
гледне дом акина, и усмихнат добродушно, прош епна:
— Б ог да те възнагради, И лия!
М еж ду това дъщ ерята свали чувала от гърба му и шап-
ката от главата и му помогна да седне на пейката, д съ д и я­
та му подаде каната. Ю рко сръбна два пъти, млясна с език

36 38
и като върна каната на съдията, избърса с ръкав муста­
ците си.
Яна бегом се изкачи по стъпалата при кума Ката и се
подпря край нея на чардака, нехаейки, че контето Акдро
иска да я изпие с поглед.
~ Как си, Юрко? — запита Илия. — Не съм те виж­
дал от Великден.
— Как? — усмихна се старецът. — Както е тревата
без роса, така е и човек без очи. Никой те не връзва, а си
в тъмница, пред тебе се простира път докрай света, а ти
не можеш да отидеш по-далече от носа си. Нещастие е,
драги хора, нещастие, когато не виждаш нито слънцето,
нито месечината, нито белия ден! Отдавна не си ме виждал,
да, да! Не излизам. И защо? Като не виждаш, защо да по­
казваш пред хората нещастието си? Ала благодаря на бога
и за това, че Яна е край мене, моята Яна. Ето през мина­
лия месец станаха десет години, откакто черната сипаница
ми взе зрението. Още беше жива покойната ми съпруга, а
Яна скачаше по двора с пилетата. Колко бях щастлив то­
гава! Виждах и слънцето, и зелената трева, и живите
хорски лица, и бога на олтара. Сега нищо, съвсем нищо
Жена ми умря, не съм видял даже и гроба й. само поня­
кога Яна ме води на гробищата и аз попипвам с ръце
кръста на покойната. Да, Яна, Яна е истинска душа, хуме
Илия. С нейните очи гледам, с нейните ръце се храня, по
нейните стъпки вървя, бог да я благослови! Ако нямах нея,
или бих умрял, или (бог да ми прости греха) бих по­
лудял.
— Но, скъпи татко — извика му девойката, като се из­
черви, — защо ти на всички постоянно говориш за мен**
Има сто други работи, пък и не съм ли ти дъщеря?
— Но такава като тебе, Янице, няма — отговори ста­
рецът, — няма от Загреб до Бъраовац.
— Остави, Яно — каза кума Ката и помилва девой­
ката по главата, — нека говори баща ти. истина е. Добро­
тата не е никакъв позор, а който прави добро на старите,
той си гради път на небето. Да даде бог децата на твоя кум
Илия да бъдат като тебе.
— Хубава кумичка ви е дал бог, куме Илия — засмя
се Андро, — а Юрковият зет няма да получи трън за шап­
ката си. Чуй, Яно, твоите очи са по-бистри от тези на тат-
ка ти, дали са се спрели вече на някой мъжки мустак?
Девойката наведе глава и не отговори нищо. Вместо
нея отговори Ката:
 — Ей, Андро, нечист езико! Какво ви интересуват Яни- \
с ните очи? Да не мислите, че са огледалце за безсрамното *
с ви лице? Не расте за вас това цвете и благодарете на
I бога, ако имате днес-утре щастие да затъкнете на шапката
ь си поне коприва. По думите ви личи, че сте постоянно
I всред господарите и слушате нечестиви думи. Не ви е
срдм!
Е
Ой! Ой! Куме Като — отговори по-спокойно Ан-
дро, — защо моята шега ви бодна в сърцето? Постите нали
Р
минаха, свърши и вечернята и езикът вече може да играе
свободно. Но чуй, Яно: сега ти какво ще правиш.? Старатд
X
Ь господарка се преселва в Стубица, а с нея и госпожиците
Ката, Анастасия и Софийка, твоята сестра по мляко. Сеца
п
м при кого ще ходиш в замъка и кой ще ти дава подаръци?
Побледняла леко, девойката погледна Ката и едри
г
т сълзи бликнаха в очите й.
— Ах, да! — рече плахо Яна. — Аз не вярвам на
н
X Андрю, Андро лъже, щом си отвори устата.
— Вярно е — обади се Гушетич, който досега гле­
м
V даш е спокойно пред себе си.
Д евойката отстъпи една крачка и без да мръдне, гле­
д.
даш е Ката с насълзени очи.
— Да, да, Яно. Този път Андро не лъже — потвърди
П
Ката.
Д евойката не каза нищо, но притисна с ръка сър­
к; цето си.
ВС
— Наистина ли госпожа Уршула се преселва? — запи­
м та Юрко, като повдигна глава и отвори уста. — Какви
01
са тези новини? Защо се преселва и кой ще дойде вместо
Н1
нея? Да ни пази бог от всяко зло, но нещо ми се мъти
6у пред очите. Подочух и аз в село, че в Сусед ще бъдат
Ц1
господари само Баторови и че старите господари зами­
нават. Казвам ви, деца, зло ще настане. Аз съм стар,
ст зна& аз това. През моята побеляла глава са преминали
И. много лоши години, както водата през камъните в по­
М* тока, и като река да преброя всичките ония черни дни,
на които е преживял старият Сусед, не биха стигнали пръс­
01Х тите от цялото село. Не се ли намесва тук Дора?
на — Каква е тази Дора? — запита Андрия с любопит­
кес ство.
взе — Ти поне я знаеш, Андрия — отговори слепият, —
та нали служиш в замъка!
— Аз зная само за нашата дебела млекарка Дора от
36
40
Яковле — засмя се слугата. — Зла е, бога ми, и поня­
кога ме е издрасквала, когато съм; искал да погледна
дали са й сраснали веждите, но заради тази дебеЛуша
навярно няма да настъпят лоши дни за целия край.
— Присмивай се, присмивай се на стария човек, ти,
зелено момче — продължи ядосано старецът. — Какво
знае твоята зелена глава за онова, което е било някога,
в онова старо време! Според тебе това са бабини при­
казки, нали?
— Но, татко Юрко, и аз не зная нищо коя е тази
Дора, а през тези двадесет години, откакто съм се засе­
лил тук, най-малко сто пъти съм бил в замъка — каза
Илия.
— И ти — усмихна се Юрко. — Вие сте слепци, вие,
а аз виждам добре. Елате по-близо да ви разкажа — до­
бави тихичко старецът.
Това било отдавна, преди да се роди моят дядо н
прадядо, да, преди. Цялото мъжко поколение в Сусед из­
мряло, останала само една девойка — Дора. Казвали я
хубавата Дора, понеже била хубава като бял сняг и ру­
мена ягода. Но сърцето й било змийско, кръвта й —
грешна. Съгледала ли някъде младеж — бил той дзоря-
нин или крепостник, — грабвала го при себе си и го
държала в ноктите си, докато изцедела кръвта му, а
след това, за да няма свидетели на срама й, тайно го от­
равяла. Край Сусед живеела една старица, клета вдо­
вица, но тя имала свой хранител, единствен син. Бил
силен, красив — нито един княз в цялото кралство не
можел да се сравнява с него. Дора съгледала и него.
Горко му! Хубав бил младежът, хубава била и Дора. Пре­
лъстила го. Когато кръвта побеснее, не пита кей е бла­
городник, кой крепостник. Хора сме. Майката предупре­
ждавала сина си: пази се от змията! Да! Пази се, когато
си сляп и глух. Веднъж синът отишъл в замъка. И за­
почнал да ходи там всеки ден. Майката чакала до пладне,
синът го няма; чакала до мрак, няма го; чакала до зори,
пак го няма. Обзело я лошо предчувствие. Знаела, че
змията е гладка и шарена, че очите й са като бисер, а
зъбите — отровни. Отишла в замъка; промъкнала се до
Дора. Поиска*ла сметка за живота на сина си. Дора се
закикотила гръмогласно. „Глупачко — рекла, — наси­
тих му се, счупи си врата, търси костите му!*4 — „Олеле! —
писнала майката и рекла: „Ох, безсрамнице! Огън да
 е изгори' Не мога да ти сторя нищо, аащото си силна,
аз съм слаба бабичка, но може бог, който вижда и
чу ма всичко. Топ е надял твоя грях, нека чуе и моята
клетва. Ако подириш мъж, да по го намериш; ако го
намериш, да нямаш мъжка рожба; ако родиш мъжко чедо,
да пресъхне семето му в първото коляно, а дъщ ерите да
се дърпат за наследство, както вълчиците за мърша.
Жени да владеят този замък, а мъже да им го отнемат.
Проклет да са тези кървави палати, проклета да си и
ти. жестока кръвопийко! Бог да не ти даде пито рай, нйто
покои в гроба. Да бродиш но тези проклети дворци като
I
нощен призрак. Сама изплашена, страх да задаваш на
•Ь
господарите; да бродиш прокълната тук, по този го­
н
сподарски дом, докато не остане от него камък върху
м
камък, докато божи гръм не го разсипе!“ Така ба­
г
т
бичката проклела Дора, но тя се смеела. Дора се омъж­
н
вала два пъти и имала един син. Да, и нейният син Иван,
X се оженил за дъщерята на бана. Но и Дори я налегнала
м слабост и старост. Бесовете я напуснали, кръвта й и з­
V стинала, но в паметта й останали спомените за миналите
грехове; в сърцето й останал червеят, който гризе човека,
д.
В' докато е жив и който го изяжда, когато умре. Дора ила-
П чела, постела; биела се с камшик д о кръв. Тя полудяла
и луда бродела по замъка като някакво плашило, докато
един ден се хвърлила от същия прозорец на кулата, от
к;
който хвърлила някога сина на старицата. И както я про­
вс
клела старицата, така и станало. Синът й имал пет деца,
м
от които двама хубави синове, но преди да им порасне
07
брада, те умрели. Останали девойките — родът се пре­
Hi
кратил. Кръвта станала мляко, но отровно. Дъщ ерите се
61
дърпали за наследство, дошли чуждоземци, текла кръв,
Ц1
много немирна кръв. В замъка грабели, убивали, а нещ а­
стните крепостници напразно викали до бога от своите *
ст страдания. Но когато и да се яви нов господар, когато и
и. да заплашат нови нещастия, през нощта се явява Дора, \
Mi бледа, безумна, и плаче, плаче, за своите грехове; от сър­
на цето й излиза златна змия и моли бога да разсипе зам ъ­
оп ка. М алцина знаят тази история. Знаят я старите госпо­
на дари, но я крият от хората. Виждали ли сте старинния
кес портрет в стаята на госпожата? Красива жена, изобразена
взе на старо платно. Като че ли и сега я гледам. О блечена е
в черно, нали? На главата й — златна корона, около ш ия­
та й — бисер, а п ръката й — ябълка, дяволски подарък,
36
42
Когато гледаш тези възчерни сладки очи. тръпки те по­
биват и стоиш като закован. П огледай я, Андро, погледай.
И знаете ли! Преди известно време старата Дора ми се при-
съни, Сто пъти съм виждал този портрет, когато покой­
ната ми жена беше дойна на госпожица Софийка, и сега *
тя в съня ми се показа пак като на портрета, само чг от
сърцето й излизаш е златна змия Всичко това беше вече
изчезнало от старата ми пам-т. но когато онзи унгарец
дош ъл при наш ата господарка и когато разграбвали жи- .
лищ ето, портретът паднал от стената. В нимавайте, Дора ,
се раздвиж и. Това ми каза И ван Сабов от замъка, а на
другата нощ видях Дора насън. Внимавайте, лошо ще
стане!
Н астъпи гробно мълчание, само кума Ката прошепна:
„П ази ни, боже, от зло!“ И като се прекръсти, заведе
Я на в къщ и.
— А-а, сега зная! — обади се пръв Андро плахо. —
Това е старинният портрет в ’стаята на госпожа Уршула.
Ей богу, вярно е казал Сабов. Ние разтребвахме жили­
щето, портретът падна и госпожата се изплаши. Наис­
тина падна. Виждаш! Не знаех дали това е Мара, или е
Дора, нито пък знаех за всички тези ужасии Бог да ни
пази!
— Амин — добави старият съдия. — За всичко това
което ни разказа сега Юрко, не знаех, но някакво про­
клятие тегне над замъка. Никога няма мир и спокой­
ствие, вечно спорове и свади, та понякога на човека м>
се иска да сложи старите! си кости в черната земя Жи­
веем тук и броим дните, а те един от друг по-черни. Си­
нът пита бащата: „Как е било някога7“ Бащата казва
„Лошо, както и сега.“ Бащата питал дядо си: „Беше ли
щастлив?“, а дядото отговарял: „Никак!“ — и ето пи­
там: можем ли ние да кажем на своите деца нещо по-ху­
баво, или пък децата ни ще разказват ли на нашите внуци
за някакви щастливи дни7 Хм. струва ми се. че Юрко
-говореше истината. Тук има проклятие Пази ни, свети-,
бож е!
Гушетич слушаше всичко това спокойно Само от ,
време на време върху лицето му се показваше подигра­
вателна усмивка. Накрая той посегна към каната, сръбна
както се следва н като удари с юмрук по масата, извит: -
- Глупци! Каква Дора! Какъв призрак- Какви дя-|
воли! Какви ангели! Всичко това е вятър, а Юрко е бил!
 с Ьтияп, когато е сънувал. Никакъв призрак не ни носи
" с нещастие, носят го живите хора, носят го господарите.
i Зная аз, бил съм по света. Господарите, господарите,
f които жена е раждала, както и нас, които поп е кръстил,
ъ както и нас, и които ще отидат по дяволите.
•F — Както и ти — рече сърдито Юрко.
— Нека — отговори разгорещено Мато и рум енина
i се разля по жълтото му лице, — там няма да ми бъде
р по-лошо, отколкото тук. И ако наистина не знаех, че м е
е кръстил пол и че мога да слушам черковните органи и
т вечернята, бих считал себе си за добиче, даже и от до-
j биче по-лошо, понеже господарите дават на добичетата
u поне сено, а ние . . . — при тези думи Гушетич отново
^ сръбна от каната — можем да глозгаме голия камък,
г който лежи край пътя. Коя е тази Дора, която ни бие,
т мотае, тъпче! и беси? Това е нашето робство'. На, крань-
н чаните — това са хора, — които няколко пъти вече са
х прогонвали своята Дора. Бил съм там. Разказвали са ми
* м как е било всичко. Когато немските господари започ-
р вали да им забиват гвоздеи под ноктите, те грабвали
д своята „стара п р авд а“ — дебелата тояга — и удряли п о
в господарските гърбове. А когато щ астието ги довеждало
П до някоя каменна къща, те са я подпалвали, тia господа­
рите и през зимата са се потели. Това са хора!
к. — Мато, Мато — забеляза Андро. — От виното ти
В( са се явили мехури в мозъка. П озадържай езика си, за-
м щото той дяволски скача. Аз, разбира се, няма да те из-
01 дам, нито някой от нас, но ако някой господарски син
Н1 позачуе каК приказваш за старата правда, може да по-
чувствуваш на кого носи въжето добро, а на кого зло.
щ ■ — Какво от това? — отсече Гушетич. — П о-хубаво
да умра като човек, отколкото да живея като скот. Вече
ст ти казах, че ми е все едно, ако ме отнесе дяволът. А сега
pj сбогом, хора!
мг След тези думи Мато скочи, нахлузи шапката на гла­
на вата си и клатейки се, се запъти към селото . . .
ощ Тежко стана на душата на всички.. Винцето ^някак си
на заставаше в гърлото.
— Да вървим и ние — каза съдията, — да даде бог
ке(
всичко на добро да бъде! Сбогом, куме Илия.
взе
При тези думи той подаде ръка на домакина и тръ­
гна с Андрия за село, а малко след туй Яна поведе за
тоягата слепия си баща, като пееше на тръгване.
36 4 .
44
 койио старият свещеник. — Да не се забравяме, когато
всичко е добре, и да не губим сърцето и душата си, ко­
гато е зле. Средният път е най-добър. И по него има ями,
тръне и камъни;, ала кой смъртен човек е без нещастие?
I Но спокойната душа знае, че всяко добро и всяко зло на
този свят има свой край и че всеки ден не трещят гръмо­
тевици. Божият син е носил своя кръст, носим го и ние.
— Ех, ваша милост — завъртя глава селянинът, —
носили сме го за двама.
— Зная — кимна глава свещеникът, — но бог ще се
намеси и всичко ще бъде добре. Търпен, спасен!
— Ох, вече много продълж ава това търпение! Един
господар ни хвърля в ръцете на друг, като че ли сме ма­
мули, и в ръцете на всекиго остават по няколко зъ рн а и
така в края на краи щ ата ние излизам е като голи стъбла.
Х енингови наистина не ни пият много кръвта, но, вяр­
вайте ми. па.родът по селата е недоволен.
Вече се бяха приближ или до село Бърдовац и на
фона на небето вече можеше да се види черният силует на
черковната кам банария, когато изведнъж иззад храста
край пътя изскочи едър човек и като вдигна ръка, из­
вика:
— Спрете, хора!
И лия дръпна юздите с едната ръка, а с другата по­
сегна към пояса, където беше пищ овът му. Талигата спря,
а свещеникът в нея бързо скочи на крака.
— Кой си? — извика сърдито И лия. — Защ о ми пла­
шиш конете?
— Свали ръката си от пояса — отговори спокойно
непознатият, — няма нужда от това. Аз не съм нито тур­
чин, нито разбойник, а честен човек. Да ви помага бог и
свети Никола, божи хора, и не съж алявайте, че ви пре­
пречих път в тъмната нощ. За бога, отговорете ми, как-
вото ще ви питам.
— Говори — рече свещеникът, като продължаваше
да стои спокойно в талигата.
Едрият човек се приближи и понеже луната се бе из­
дигнала над планината, а светлината й падаше върху чо­
века, можеше да се види добре какъв е. Беше висок и
сух. М акар чз лъчите на нощното светило падаха върху
лицето му, трудно беше да се каже какво е то. Човек би
казал, че то е продълговато, кокалесто лице с орлов нос,
под който дълги черни мустаци се спускат върху гър-

47 I
А-
1;
 il ve му, че разголените му гърди са от тъмна орехова
хора Ha главата си непознатият имаш е черен кожен
калпак c червен език. 1Га раменете му висеш е я м ур лук,
« н< а лУняата светлина чудно трептеше в черните м у очи, по
3] сребърните копчета на елека, по ножа и п и щ о ви те на
^ к< пояса и по тънката цев на дългата му пуш ка, която чо-
...
к< векът беше наметнал през рамо.
— Право да ви кажа, божи хора започна непоз­
натият войник, като с^гожи дясната си ръка въ рху тали-
с, гата, —! аз съм Марко Ножина, ускцк-войник от С ош ица.
п М оят началник, капитан Йоса Т урн от К раня, ме из-
е праша с писмо до господин бана. Не зн ая какво става,
: в но струва ми се, че в К райна нещо се мъти, м ак ар че
' £ нашият пресветъл император е сключил м ир с турците.
1п Вие знаете колко може да се вярва на ту р ц и те и че
Iс срещу тях пушките ни трябва да са винаги в готовност.
I 5 Но както и да е, нося писма^по заповед. На тръгване гос-
1 г подин капитанът ми каза: (,Ето писмото, М арко, зан еси го
I- , на бана. Зная, че и самият дявол не може да ти го от-
*, неме, та камо ли турчин. Но, казвам ти, не се ш егувай,
>- юначе, пропадне ли писмото и главата ти ще отиде. “ И
I } така аз поех пътя. Но, божи люде, и хрътка се изм орява,
л, та камо ли човек. Като стигнах до вашето село, почув-
в ствувах силна умора и започнах да р азм и слям д ал и не
Г би се намерил някой добър човек да ме при ем е да пре-
нощувам и в името на бога да ме нахрани и напои,
к Трябва да ви кажа, че щ о селата в тюзи кр ай им ам доста
В( стари познати, с които съм се борил срещ у турц и те под
м бановото знаме. Но тук, щом кокош ка легне на дървотоь
ог всичко заспива като заклано, сякаш босненският п аш а три
ш дни и три нощи е грабил и с изтреб и л всички човеш ки
61 същества. Чукай тук, чукай там, отникъде човек не се
ц] обажда, а само кучета джавкат, като че л и те е родил
антихрист. Нещастен, аз се заврях в един трън ак с на-
С1 дежда бог да се погрижи за мене. В това време чувам
талига — и ето ви тук. Заклевам ви в здравето, не оста-
м вяйте мен християнина на нощ ната роса. П овярвайте ми,
ш не съм жена; доста дъжд ме е м окрил и слънце пекло, та
01 не искам да зная, щом като е необходимо и щ ом. кап и -
ш танът заповядва, Но защо да се трепеш без нужда? Т о ва
е, а вие покажете, че имате сърце.
К£
вв Докато ускокът говореше така и ги молеш е в им ето
на бога да го подслонят през нощта, свещ еникът се успо­
кои и седна, а Илия се наведе и запита странника:
— Ако ти си Марко Ножина от Сошице, тогава кажи
къде си воювал?
— За много ме питаш — отвърна ускокът, — аз друго
и не върша. Но ще ти кажа, че се бих с антихриста Фер-
хат при Йелина — вече е седма година оттогава — под ко­
мандата на Иван Алапич и Иво Ленкович. Това заслужава
да се спомене, а за дребните престрелки по чардаците и
без това никой не пита.
— А кой ти беше войвода? — продължи да разпитва
Илия.
— Огнян Страхинич.
— Така. А познавал ли си някой войник, който има
къща в това село, а е родом от Лика?
— Да, кълна се. Навярно мислиш за Матия Гушетич.
Не е едър човек, но "сабята му милост не знае.
— Е, наш човек си — рече Илия, — виждам, че го­
вориш истина. Мате ми е говорил по нещо за тебе — че
си храбър и честен човек. Седни в колата до мене. Ще ми
бъдеш гост, понеже и аз съм прекарал по някой кървав ден
под знамето на бана. Сядай, Марко!
След това Илия се обърна към свещеника:
— Не се укорявайте, милостиви господине, до гласа
го познавам, че е добър човек.
— Заведи го в дома си, синко — каза старецът, — ще
сториш добро дело. Бог е заповядал да нахраним гладните,
да напоим жадните и пътника да подслоним. Приеми го.
Ускокът скочи в талигата, а Илия я подкара бързо в
селото и каза на свещеника енергично:
— Зная, господин свещеник, че у вас вече спят всички
и няма огън, защото мислят, че ще се върнете едва след
два дена. Зная, че и вие сте гладен и жаден. И щом като
ми се е удал такъв хубав случаи да нагостя, в името на
бога, такъв добър юнак, не се сърдете, като каня и вас на
своята бедна трапеза. Не бих се осмелил да ви поканя, ако
вече много пъти не сте удостоявали с посещението си моя
беден дом.
— С удоволствие, драги И лия — кимна одобрително
с глава свещеникът, — нашият спасител е чупел хляба
не само у богатите, но и под покрива на сиромасите. Съ­
гласен съм, защото твоят хляб е чесген хляб.
След тези думи Илия свърна в своя двор и в същия
миг Ката се показа на чардака на къщата. Селянката доста

4. Селското въстание 49
г
г сс зачуди, като ви дя в този късен час толкова н е о ч ак в а­
ни и чудни гости, но бързо се хван а за работа, щ ом И л и я
и каза какъв човек е М арко и как са го п р и б р а л и на пътя
жаден и гладен. И лия не ж ивееш е в зад р у га, а сам с ж ен ата
и децата си, защ ото нито той, нито К ата бяха родом от този
край. Затова и стопанството им беш е по-хубаво, и к ъ щ ата
по-чиста от другите. Гостите се н астан и ха в ш и р о к ат а стая
около дъбова маса, която стоеше в ед и н и я ъгъл, д о като дру­
ги ят ъгъл беше зает от голям а гл и н ен а печка. М ал к о по-
далече от печката се нам и раха две ш и р о ки л егл а, д ва ш а­
рени скрина и разбой, а над м асата висеш е и к о н ата на св.
И лия, пушка, два турски пищ ова и кож ена торба.
— С вали оръж ието, приятелю — зап очн а И л и я , — до­
ста си го носил.
— Да — усм ихна се М арко, като показа го л ем и те си.
бели зъби, па хвърли ям урлука, чантата и пояса върху сан­
дъка, а пуш ката подпря до прозореца. След това се п р о ­
тегна и седна до свещ еника, който се беше н астан и л спо­
койно в ъгъла. Докато гостите се настаняваха, от п остелята
се показаха две ри ж и главички, които надн ичаха отстра­
ни като м иш ки, но- когато ускокът се протегна, те бързо се
скриха под завивката. Но не се и зп л аш и третата глава,
която се подаде и ззад голям ата печка. Това беш е черно-^
косо шестгодишно момченце с голем и черни очи, в п л ат­
нена риза. С ложило ръцете си отзад, м ом ченцето застан а
пред мустакатия М арко и започна да го р азгл еж д а съвсем
спокойно.
— А чий си ти, синко? — зап и та го вой никът.
— Аз съм Стйепко Г ри горич — отговори м ал к и я т се­
риозно, без дори да мигне.
— Е, бог да те пож иви, синко! Т и послуш ен л и си?
Знаеш ли да се молиш на бога?
— Зн ая — отговори детето, — а ти кой си?
. — Аз, синко, съм вой ник.
— А защ о ти е пуш ката?
— Да убивам турците.
— Я виж оная пушка — к а за м алкият, като посочи с
пръст към стената — и моят татко е у б и вал турци те.
— Ела тук, синко — каза во й н и к ъ т и като пое с двете
си ръце момченцето, постави го на коленете си. М ал к и ят
мълчеше и ту гледаше дългите му м устаци, ту пипаш е с
пръсти лъскавите копчета. В този момент К ата донесе вече­
рята, а И лия — кана вино.

50
 — Върви в леглото — сгълча Ката сина си, — защо
досаждаш на гостенина! За тебе не е нужна вечеря, а по-
стеля.
— Оставете го, кума Като — прекъсна я Марко, като
милваше малкия, — нека седи малкото юначе. Ей богу,
красавец е, метнал се е на майка си!
— Затрябвало му да ви досажда, както сте изморен от
пътя, куме — забеляза Ката, поруменяла от Марковата
ласка.
— Оставете. И аз имам момченце у дома. Казал бих,
че очите му са трънки; силен и здрав е като дрян. И кога-
то, бродейки по света с оръжие в ръка, срещна такова со-
колче, сърцето ми се радва и аз го целувам вместо сина си.
В очите на юнака се показаха скрити сълзи и той целу­
на момченцето по челото, след което добави:
— Ех, какво да се прави! Майка ми не ме е родила да
гледам спокойно как расте потомството ми, а да кося по
света турски глави.
— Хайде, хайде, куме Марко — пошегува се Ката, —
оставете турците и турската кръв и се заловете с моя ка-
чамак и с нашето вино.
Марко наистина се залови — ядеше и пиеше като ис­
тински юнак, а и господин свещеникът се подкрепяше за­
едно с ускока, сякаш и него е родила планинска майка.
Говореше малко и се усмихваше някак си щастливо. Пък
и нямаше кога да приказва, понеже винцето бе развърза­
ло езика на Марко, и той започна да разказва юнашки
разкази за княз Юрий Слунски, за бан Никола, З а Лен-
кович 1 и как се е бил при Вировитица, как е разбивал
Винодол и как в Лика е създавал грижи на турците; как
при Й елина турска сабя го рязнала по рамото, а как дру­
га в Кърбава нагиздила лицето му. Говореше юнакът, като
че ли самодива говори, и при това пиеше като Крали
Марко при кръчмарката Яна, а детето го слушаше с отво­
рена уста, сякаш слуша попа в черквата. Най-после Мар­
ко рече весело: »
— И тъй, брате Илия, тебе бог добре те е наградил.
Кажи ти, свети отче! — обърна се той към свещеника. —
Не е ли И лия добре, не живее ли като пчела в пълен
кошер?.
— Бог добре го е наградил, юнако — каза свеще-

1 За трим ата виж обясни телни те бележ к и. — Бч р.

51
 никът, защ ото И ли я е добър човек, п о н ася т ъ р п е л и ^
страданията и умее да преодолява всяка несгода.
»
- Така е, кълна ви се в честния кр ъ ст — въ зк л и к ,4
01
ускокът и така удари с юмрук по м асата, че м ом ченцето ^
к< изплаш и съвсем, — вижда се, че е д о б ъ р човек. Н о чуй ?*
к. И лия, за бога, братко, твоят м ал к и ят к аза, че и ти си стр;„
лял турците. По всичко изглеж да; че м а л к и я т не лъд%.
защ ото ето там на стената им а пуш ка и п и щ о в и , обкова; ^
с със сребро. Н аистина хубаво оръж ие. Т ак о ва о р ъ ж и е не ле
п придобива, като се върви поди р плуга, н и то пъ к с него
е стрелят гарги. Главата си давам, че то зи ф ин среброкова,*
•в пищов е стоял на пояса на някой т у р ч и н -гр ан и ч ар и моят
б И лия му го е отнел в двубой.
Iп — Така ще да е — заб ел яза свещ еникът.
гс — И наистина е така, брате М арко — п о твъ р д и Трито
I I рич, който седеше до К ата.
1 1
— Т огава как си захвъ рлил оръж ието и си се залови,*
*1
за плуга, куме? Х айде, р азкаж и ми!
>I
— Като ме питаш — отвърна И л и я. — щ е ти к а ^
истината и да не съж аляваш , ако засегна далеч изминал:
д години. Трябва да ти кажа, че аз не съм се родил в то . ^
в село, а в Рибник — там далеч, зад Д убовац, във владени
Г то на Ф ранкопаните. Ф ранкопаните не са лош и господа] I
за крепостниците. Там ням а бич. нито тояга. Н о Ф ранк
к паните са юнаци, буйна кръв. Воюват с ц е л и я свят. А къд I
в« то те се озоват със сабя в ръка, там са и техните крепос' !
м ници с пушки и копия. Бях, братко, на двадесет годиш \
(У кръв млада. П роклетите турци владееха Л и ка, а наш ш |
Н1 често и охотно отиваха при турците на к ъ р вав п и р . Зг /
б! палих се и аз. Ходех и както се казва, п о л ек а-лек а научи
ф се да боравя с пушката и ножа и понеже бях м лад и буе:
неведнъж получих похвала от по-старите. В еднъж (беи
през 1535 година) ц ш е навлязохме до О бровац. Турци.
С1
атакуваха, изгубихме О бровац и м алцина от нас спаси:
и главите си, а мен ме хванаха турците ранен. Б ях предст
м
вителен и буен младежГ) Това се хареса на ту р ц и те и ' \
ш всички завикаха в ед и н гл ас: „Обрежи се, потурчи с е !“ I *
О!
от майка си съм възпитан като добър християнин и не пр
ш давам душата си за парйГ]Но робството е голямо нещасти
кс а турското робство е цяла смърт. О ковават те, б ият с л
В£ държат те жаден и гладен: не знаеш човек ли си и л и ку^. |
П о ло ж ен о то ми беше тежко, знаеш, много тежко. К а к * | к
да правя?\К азах на турците: „Съгласен съм, ще бъда ван
3^
52
А те, будалите, повярваха. Свалиха ми веригите, нахраниха
ме, напоиха ме, дадоха ми пари, а един техен мръсен поп за­
почна да ме учи колко голям светец е техният пророк. Аз
слушах всичките тези магарешки поучения, сякаш ме бе
родил самият Мохамед. На утрешния ден предстоеше да ме
обрязват и аз да погазя кръста. Беше нощ, тъмна нощ.
През деня бях се веселил, черпех турците, ругаех (бог да
ми прости греховете) християнските благородници, пиех
и турците помислиха, че съвсем съм се упял. Затворих очи,
а те пак помислиха, че спя пиян. Но когато те захъркаха,
аз отворих очи, станах, взех един пищов, нож и кесия с це-
кини. Пълзях по корем до река Зърманя и все покрай реката
се добрах до морето. Намерих ладия, дадох на моряка по­
ловината от своите цекини и той ме докара до Сень, от-
където се завърнах в своя роден край. Сбогом, Мохамеде!
Но аз, разбира се, не можах да стоя спокоен. Отново взех
оръжието. Със своя отред стоях в Дубица. Това беше през
1538 година, когато бан беше Петър Кеглевич. Господарите
Зрински, понеже Дубица беше тяхна, ни заповядаха да
я браним юнашки. Бяхме отбор мом:ци, избрани като гълъ­
би, но бяхме малко, а турците — цяла гора: десет срещу
един. Помня като днес. Нас, двадесет зрински стрелци,
капитанът ни изпрати да заемем горичката над пътя. къде-
то трябваше да минат турците. Потеглихме с песен към
хълма, макар че душата ни не беше твърде весела, поне­
же главите ни бяха в торба. Всеки от нас застана зад ня­
кой храст, напълни пушката си и . . . зачака да види как­
во ще стане. Вероятно беше около полунощ. Луната стое­
ше над река Уна и аз гледах как светлината блести във во­
дата. Изведнъж се дочу далечен шум, а в далечината не­
бето започна да почервенява. Погледнах — черквата на
другия баир гори. След малко по шосето се вдигна прах.
Нямаше съмнение, че идват турци. Приклекнах зад един
дъб и сложих пушката на коляното си. И ето в облак прах
се показаха няколко конника. Можеха да се видят добре
чалмите им, а копията им светеха на луната. Напред под­
скачаше на врания си кон мургав момък. На седлото му
висеха две кървави глави. Сърцето ми затуптя, кръвта ми
закипя. Чакай! Прицелих се, натиснах спусъка. Гръмна.
Турчинът закрещя „аман“ и падна по гръб на земята, но
конят му се подплаши и започна да бяга, влачейки след себе
си за стремето полумъртвия конник. Иззад дъбовете блесна
мълния след мълния — и все в турската орда. Тук падне
 ■ кон, там конник. Г1 о 1анците се заб ъ р к ах а. Р угаеха, вика.
ха. но ние стояхме високо, а те бяха сам о к о н н и ц и . ТурццТе
прииж даха все повече. Н аредиха се под хъ лм а, опънаха
лъковете и дъжд от стрели полетя към г о р и ч к ат а. Чувах
к< как свистят стрелите, как пращ ят к л о н и те и к ак п а д а т лис­
к, тата. Х върлиха и втори път. Три стр ел и се за б и х а в моя
дъо. четвъртата прониза ш ията на съседа ми. И зд ъ х н а на
място. Но наш ите пуш ки събаряха т у р ц и те к ато градушка.
с Всеки миг по някой кон се и зп р авяш е на за д н и т е си крака,
п всеки миг падаше по някой конник. Н ай -сетн е те слязоха
е от конете си и с рев „ал л а х “ ордата се вту р н а н аго р е. Пър­
в вите повалихме, но дойдоха втори, след това тр ети , все по­
е вече и повече, а по пътя се носеш е ц я л а тъ л п а по посока
1п на Дубица. И мах само четири фиш ека. И зв и к а х н а друга­
Iс рите да се върнем в крепостта. О тстъпихм е към Дубица.
I I Твърде късно! Бяха ни пресекли пътя. В го р ата изгубих
1 г другари те си. Л утах се, лутах, заслуш ан к ак неверниците
I ^ ни търсят по гората. Да заги н а н ап р азн о ? Н е! Н е искам!
>1 С крих се в един храсталак. О ттук можех да чуя д о б р е сил­
* на стрелба. Н ай-лосле Д убица плам на. П ревзеха я турците.
I : Н а разсъм ване аз се спуснах на ш осето и се о т п р ав и х към
Т]
К о стай н и ц а, понеже всичко вече беше спокойно. Д ори и
В
пуш ката си не бях заредил. Но и зведнъж п о д и р е ми поле­
Г тях а двам а конн иц и бош наци.
— Стой, гяурино! — и зви к а п ъ рви ят. Аз се*опитах да
к се защ итя, ала в миг д ругият с боздугана си и зб и пуш ката
В1 от ръката ми. Вече зам ахна да ми пръсне гл авата, но дру­
м ги ят му рече:
О' — О стави го, Юсуфе, щ е го продадем като роб!
н. Взеха ми ножа, пуш ката, ям урлука и ф иш ец ите и аз
б\ тръгнах пеша между двам ата конн иц и по пъ тя за Д убица.
Щ Беше ми мъчно. Сто пъти съм се бил на нож и кръстосвал
сабя с турците по К рай на, а сега паднах в плен, без дори
С1 да успея да гръмна. Ех, защ о ням ах кон! И зведнъж д руги ят
и > к аза на Юсуф:
м — С луш ай! Аз ще сляза долу при Уна да напоя коня,
ш 1 а ти почакай тук и пази гяурина.
01 — Добре, И брахиме — отвърна бош накът. И И брахим
ш отиде. С еднах на един пън край пътя. Юсуф пък слезе от
КС коня и ми рече:
Вс — С луш ай, гяурино! Ела тук да ти върж а ръцете! - —
и като свали рем ъка от коня, пристъпи към мене. К ато
го изм ерих с поглед, казах си: „И лия, бога ми, ти си по
1! 3(
силен“ и нещо ми блесна в главата. Аз уж протягам ръце
към него, но в същия миг наведох глава и се залетях
между краката на турчина. Юсуф се катурна през мене. а
аз светкавично се обърнах седнах на гърба му, извадих
изпод него ножа му и го забих в ребрата му. Ибрахим беше
доста далече и не можеше да ни види. Свалих от мъртвия
оръжието, доламата и чалмата, хвърлих трупа зад гъстия
храсталак, посипах кървавите следи с пръст, вьзседнах
коня и се понесох по посока на Костайница. Изведнъж чух
подире си да се вика:
— Хей, Юсуфе! Х е /, човече! Къде си? — И видях к^к
Ибрахим полетя подире ми. Не биваше да му показвам
гръб. Обърнах коня и препуснах срещу него. Турчинът с-
сепна. Вижда чалма, вижда долама, вижда копие, но не
вижда гяурина. Бяхме още доста далеч един от друг
— Къде ти е гяуринът?
— Ето го — викнах аз и гръмнах с пищова си в глава-
га на коня, който падна и притисна конника. Дълго чувах
<ак Ибрахим ругае и псува, ала аз бързо отлетях в Ко­
стайница. Когато княз Никола Зрински чу за тази^моя дя­
волия, подари ми десет цекина и два пишрва и ми заловяла
la служа при него. И аз му служих достойно. Приятно е и
елужиш на юнак, а Никола Зрински, братко, е юнак какъв-
то няма между Драва и Сава. С него съм отбранявал Зрнн.
с него ходих до Пеща. Боже мой, каква радост бе, когато се
нахвърлихме срещу еничарите! Трябва да кажа. че те са
добри войници, по-скоро са готови да загинат, отколкото
_;а отстъпят дори една педя. Но са и смешни! Всеки втикнал
. шапката си лъжица, а шапките им като чували. Дотук
1Сичко беше добре и аз се промъкнах невредим между вси­
чки ломбарди, стрели, пушки и саби. Но както се казва, дя­
волът не спи. Беше точно в годината, когато княз Никола
стана бан. Ние в Загреб точехме сабите си, защото на турчи­
на никога не може да се вярва. Кълна се. беше ми омръзна­
ло да безделнича. Една нощ тръбите затръбиха сбор. Моят
хазаин, обущар, у когото живеех, се изплаши много, а аз
грабнах сабята, калпака, копието и му казах: „Лека н о щ /
Водеше ни сам банът. Ей богу, мислех си. че ще се лее
Жръв, защото щом Никола възседна коня, няма шега. Аз
Служех в бановата конница. Вървяхме на север, като че ди
т т носят самодиви. Едза успявахме да нахраним конете.
Доколкото си спомням, вървяхме край река Крапнна. При
Запреш ич към нас се присъединиха щирийеки конници;
 водеше ги някакъв дълъг шваба със страшна брада. По път*
моят началник на отреда Мийо Ковачич, честен загорец,
ми каза, че турците са превзели Мославина, че навярно
вече са преминали Крижевци на Свети Иван и че се насоч­
к, ват към Вараждин. Стигнахме до замъка Коншчина, недалеч
от река Крапина. Разположихме се в равнината, а зад нас
имаше гора. Казаха ни, че в тая посока ще дойдат турците,
с и бога ми, дойдоха. Отдалече забелязах дяволските им тик­
п ви. Все конници с копия. Щирийските бронирани кон­
е ници седяха спокойно на конете си, ала ние, зринските
в катани1, никак! Сражение още нямаше, но ние си поиграх­
:е ме на шега. Моят отред се промъкна отстрани към турците.
1п В тази игра много чалми останаха празни. Банът ни по­
Iс хвали пред своя зет Тахи, който беше с него, като ни на­
II рече юнаци, но заповяда да спрем шегата, защото сключил
11 с турците примирие. По дяволите примирието, когато си
*1 дошъл да се биеш! Моят отред остави копията, привърза
>I конете и катаните започваха да пият загорско вино. Също­
*• то стори и другата войска. За турците много не мислехме.
13 Тези неверници бяха в насрещната гора. Както бях сърдит,
д легнах по корем в тревата до коня си, който бях привързал
в за един закържавял габър. Слънцето гореше гърба ми, а аз
Г гледах наоколо. Както си лежах, край мене мина на кон
банът: „Ей, Илия — извика, смеейки се, — какво лежиш
к ти тук по корем и безделничиш?“ — „Ваша милост — от­
В1 говорих, — аз искам да се бия.“ — „Почакай, и това ще
м бъде“ — ми каза банът.
ог. И не беше нужно дълго да чакам. Изведнъж се разне­
Н] соха такива викове и крясъци, сякаш всички дяволи бяха
б! избягали от ада. Измами ни турчинът, наруши мира.
Ф — Бог да го убие! — викна Марко, като удари с юмрук
по масата, а очите му засвяткаха като на дива котка. — А
ст. платихте ли му за това?
и > — Платили сме му дяволите — продължи Илия, — той
М1 | ни плати. Аз в същност и не зная как стана това. Видях
Н£ само, че турците пъплят като мравки из гората. Подлецът
ои сключил примирие, докато му дойде на помощ силна вой"
ш ска. Скочих на коня, грабнах копието, калпакът ми падна,
ке но кой ти гледа, и гологлав се хвърлих срещу турчина.
вз Святка се, прах се вдига, гърми, виждаш само копия, саби
и стрели. Всичко това се мотаеше в някакво кълбо, докато
1 К ъ т а н и — конници. — Б. р.
36
-I 56
не долети между нас някоя желязна ябълка и разпръсне
тълпата. Сабята на бана святкаше като светкавица. Побес­
нях. Отначало, когато отиваш да рискуваш главата си, ко­
жата ти се наежва, но след това ставаш звяр. Нашите ката-
ни летяха като дяволи през храстите, през мъртвите коне
и хора, а щ ирийците така биеха турците, че гората ехтеше.
Но изведнъж (ах, едва не заплаках!) виждам нашата пе­
хота бяга безредно пред турците. Страхливци! Бог да ги
убие. Хвърляха пушки, фишеци, торби и шапки, сякаш ги
сеят. С голи саби ние ги върнахме назад и аз със собстве­
ните си очи видях как банът отряза главата на един ар-
кебузир1. Всичко напразно. Бягат, страхливци такива! Бя­
гат в гората, завлякоха и нас. Турците връхлетяха отпред,
отдясно и отляво. Бяха безчет. И ни разбиха подлеците с
измама.
— А ти? — запита Марко.
— Аз, разбира се, с другата тълпа отстъпих към гората.
И почти да се спася. Но за нещастие куршум събори коня
ми. Паднах, ударих се в един пън и изгубих съзнание. Ко­
гато се събудих, разбрах, че съм паднал в плен на турците.
Наздраве, Илия! Нямах кога да размиш лявам за своето не­
щастие. Нас, пленниците, ни събраха като добитък и ни
подкараха оковани към Дубица, след това в Баня Лука*
Травник, Дринополе и най-после в Ц ариград, където живее
турският Султан. По пътя ни съблякоха по ризи, биеха ни
с бич. Спяхме върху камъни под открито небе; хранеха ни
с парче твърд черен хляб. Оковите ни разраниха до кръв,
половината от нас загинаха по пътя. Боже мой, колко земи
нещастен аз преминах, но*не видях почти нищ о освен
своето нещастие. Но и тук не беше краят на страданията.
В Ц ариград ни хвърлиха в едно смрадливо подземие с цел
оттук да ни разпределят по галери, където приковани, ще
трябва да гребем до смъртта си. П ритъмня ми. Настана
денят, когато щ яха да ни закарат на корабите. Изведоха
ни в двора. Аз се свих и сгърчих като същински Лазар ж
започнах да оплаквам себе си. В този момент при мене
дойде някакъв стар турчин, офицер ли, що ли, и ме за­
пита на хърватски:
— А какво пищиш, страхливецо?
Сякаш гръм ме удари. И как не, когато между чуждото
лаене чух родна реч.

1 Аркебу 8 и р — стрелец, въоръжен със стара пушка.

е
з.:.
 - Н алегна ме тежка болест, господине — отговорих
на турчина, — реже ме и боли, не мога да се държ а на
к р а к а т а си.
— А откъде ,си ти, гяурино?
Х ърватин съм, честити аго, от франкопановото вла-
дени е.
Т урчинът се замисли, погледна ме под око и каза на
часовоя няколко думи на турски. Не зная какво е говорил,
но привечер часовоят ме изведе от двора и по тесни ули­
ц и ме заведе до един голям дворец. Тук той плесна с ръце,
предаде ме на вратаря-негър, който ме заведе п р и госпо­
д а р я си в горните стаи. Това беше същ ият оня стар тур­
чин, който ми бе заговорил хърватски.
— Чуй, гяурино — каза старецът, — ням а да отидеш
на галера.Т и си мой роб и ще работиш в гр ад и н ата ми.
П редставете си, господин свещ еник, колко бях щ астлив.
В този момент забрави х тежките си окови, забрави х, че
стоя пред своя господар, сърцето ми се зар ад ва и аз за­
питах стареца:
— А ти, честити аго, не си ли син на наш и я ро д и на­
ш ата зем я?
С тар ец ът побледня, поруменя, обърна гл ава и ми
м ахна с ръка:
— В ърви си!
О т този момент вече не го ви дях и п р ек ар ах д ни те си
з а д високия зид, поли вайки цветята и скубейки бурените.
Боже, каква глупава работа за един юнак! О т скука и от
гняв аз започнах понякога да отсичам глави те н а цветята,
като си представях, че това са турци. Н ие, робите, много
пъти отивахме с ш ейха в града да купувам е от дю кяните
някои нещ а за господаря. Х одейки така на п а за р а , запо­
зн ах се с един венециански моряк, който р азб и р а ш е хър­
ватски, понеже беше далм атинец. Р азк азах му какво н ещ а­
стие ме е сполетяло, а той ми рече:
— М оже да ти се помогне, зем ляко.
— К ак?
— Тук с пари можеш всичко. Щ е пом исля!
С лед няколко дни отново го срещ нах и той м и к а за :
— Ето, дръж. Това е шише раки я, която е п ек ъ л сам и ят
дявол. П очерпи вратаря и гр ад и н ар я така, че те да падн ат
като зверове, а аз ще те чакам пред двореца.
Т а к а и сторих. Упих черните п и ян и ц и . Р ак и я т а ги съ­
бори, а аз грабнах секирата, разбих оковите, так а че кръв
бликна, и счупих вратата. Далматинецът изпълни обеща­
нието си. Под прикритието на тъмнината се домъкнах на
неговия кораб и след два дни вятърът ни донесе към ро­
дината. Когато нашите ме видяха, зачудиха се, че мърт­
вият е станал от гроба. Но аз казах: „Жив съм и стига,
наситих се вече нГа шегите. Бог помага до три пъти, а
четвъртия път би могъл да се намеси дяволът * Тогава се
отказах от войниклъка, но оттогава ми остана прякорът
„Беглецът“, понеже три пъти съм бягал от турски яде.:.
— Ей богу, ти си юнак и дори гкиголям от мене --
добави Марко, като гледаше възхитен Илия. — Жалко,
че си захвърлил пушката, защото такива хора не се раждат
всеки ден. Хей, върни се във войската!
— Какво придумвате мъжа ми, Марко 7 — намеси се
възбудено Ката, като хвана Илия за ръката.
— Не бой се, душо Като — усмихна се спокойно
Илия, — в живота си претеглих достатъчно мъки и сега *
искам да почивам до моята мила.
У скокът отпусна глава и се замисли.
— Да — каза той накрая. — човек прилича на кор­
ково дърво, което плува по водата. Водата го подхвърля
ту тук, ту там. Щастлив е този, който изплува на някой
бряг! Нали е така, свети отче?
— Човек предполага, а бог разполага. Божата милост
е велика и тя не изоставя добрия човек — отговори све­
щеникът.
— А как си попаднал тук? — запита войникът.
— Ей така, случайно. Познавах този край от по-рано.
В къщи, в Рибник, измряха всички мои освен брах ми Ни­
кола, с когото не мога твърде да се похваля. Баяът ме
освободи от крепостничество и ми разреши да служа, къ-
дето желая. Преди деветнадесет години дойдох тук да
служа на госпожа Хенингова по препоръка на господин
подбака Амброз. Най-после ми дадоха този имот и по­
неже тук се почувствувах самотен, казах си: жени се. Илия,
Скоро се удаде случай. Веднъж отидох по господарска ра­
бота в Пищ ец в Щ ирия, в къщата на някои си Освллд,
който купуваше вино от нашите господари. При Освалд
служеше едно хубаво момиче от добро семейство — ей тази,
моята жена. Очароваха се очите ми и аз я попитах: »Като,
би ли се омъжила за м ен?“ А тя свали черната щиринска
пола, обу опинци и облече риза. Така се намерихме, така
се оженихме. На поклади изтекоха девет години оттогава

59
 и, ей богу, нито насън не съм съжалявал, че от щирияка
направих хърватка.
— Да, прекрасно е всичко това/ Бог да ви даде щастие/
Бог да ви поживи/ — и ускокът вдигна каната. — Пре­
красен човек си ти, Илия, и ако си съгласен, нека се раз-
| целуваме юнашки и да се побратимим.
— Съгласен съм, Марко/ — каза Илия и му подаде
ръка. **
— За юнашко здраве, за юнашка чест, драги Илия/ Ето,
слагам ръка върху главата на твоя син и ти се кълна в
името на бога и на свети Никола, че ще ти бъда брат в
добро и зло, ще бъда брат на твоята жена и вместо баща
на децата ти. Моята десница — твоя опора, моята юнашка
чест — твоя защита. И ако наруша клетвата, бог да не
дава щастие нито на мене, нито на моето потомство. А
ти, свети отче, благослови/
— Давам честна дума предлога! — отвърна Илия.
— Амин/ — завърши свещеникът с благо лице и бла­
гослови старите юнаци и нови братя.

Край стария градски дом, срещу женския манастир

„Света К лара“, се намира дворецът на князете Ердьоди.
На първи август 1564 година тук набързо пристигна бан
Петър от своето имение Желин. Вероятно по спешна ра­
бота. Ядосан, сложил ръце отзад и с наведена глава, той
ходи насам-натам по широката стая. Ясните му сини очи
са устремени в каменните плочи на пода. Той ту поглажда
дългата си руса брада, ту прекарва ръка по ниската си
коса и високото си сплеснато чело, което от време на време
потрепва. Петър Ердьоди е висок, широкоплещест, възедър
човек. Лицето му е посърнало, пожълтяло. Вижда се, че е
преживял много. Той е замислен, някаква грижа го измъч­
ва. Не обръща внимание, че дългата му вишнева дреха е
изпратена, че тюркоазните копчета тук-таме са разкопчани,
че високите му ботуши от груба кожа са кални. Той дори
не забелязва жената, която седи до прозореца върху шарен
сандък и държи на ръцете си около тригодишно мъжко
дете. Жената може би има двадесет и седем години. Тя
е пълничка, с румено лице и черни коси. Очите й са като
черни череши, но в тях няма душа. Чертите на лицето й
*
са грубовати, челото й не издава ум, но около дебелите й
устни, около късия й нос има нещо, което' подсказва, че
е горда, дори високомерна. И как да не е горда? Тя е
жена на бана, втората жена на Петър Ердьоди и дъщеря
на славния юнак Иван Алалич Великокалнички. Не е умна,
но е навярно лукава както всички евини дъщери. И личи
й, че е жена на бана, болярка, макар че току-що е при­
стигнала от път. Облечена е в контош сп черен дамаск,
краищата на който са обшити с кожа от бялка. Под коп-
тоша се раздипля набрана пола от вишневочервена ма­
терия, а изпод полата се показват кръстосани доста дебели
крака в островърхи обувки от жълта кожа. Под гушата кон-
тошът е закопчан с две излети от сребро плочи. Върху
едната плоча се вижда половин елен върху половин ко­
лело — гербът на Ердьоди, а върху другата — желязна
ръка над корона, замахнала със сабя срещу звезда —
гербът на Алапичите. Малка кадифена шапка, извезана с
бисер, покрива буйната й коса. Навела глава, жената на
бана се е загледала в своята рожба, която се дърпа от
майчините прегръдки, и глади с ръка златокосата му гла­
вица. Майката гледа с любов своето синче, поусмихва се
леко и лицето й се озарява от нежно чувство. Може
би в този малчуган тя вижда залога на своето щастие. Из­
веднъж тя повдигна глава, отвори широко уста ш като
устреми поглед към бана, му рече:
— Господин Петре, друже мой! Какво ви е? От Желан
до Загреб не чух ни дума от вас, а и сега ходите по стаята
ням, замислен, сякаш тук не е нито вашият син, нито ва­
шата жена. Какво ви е?
— Барбаро, госпожо — отвърна банът, пристъпи къ\.,;
нея и помилва сина си, — не М е питай. Такива грижи,Де
се побират в женска глава, за тях се иска желязна глава,
мъжка глава. "
— Ето — продължи Барбара нежно, — значи, твойт*«.
жена не струва за нищо? Тя е глупава, нали? Но та не са
прав, господине мой! Ти не знаещ какво е жената. Жен­
ското сърце не може да тупти спокойно, когато е мрачно
челото на мъжа; женското око чете лесно в душата ви, при
все че не го е осветил свети дух.
— А какво чете твоето око? — запита Петър.
— Да отгатна ли?
— Отгатни, госпожо бановице! — усмихна се банът.
— Вие мислите какъв ли ще бъде новият крал Макс.
— Горе-долу. А по-нататък?
 - С ърдите се на Н икола З р и н с к и .
— Не ми говорете за него — отсече ядоса :о Петър и
се обърна бързо към прозореца.
— Ето, отгатнах — каза Барбара живо. — Да, вие се
. сърдите на княз Никола, който ви създава постоянно
пречки. И вярно е. Този лихвар, този цинцар ви отравя
живота. Не ви ли измами като същински разбойник? Сгоди
сина си Джуро за дъщеря ви Анка и по тоя случай вие му
предадохте унгарските си замъци.
— Всичко това скрои неговата покойна жена Ката
Франкопанка и моята покойна жена Маргарита Тахова,
която бе за тая цел подучена от леля си Йела, сестра на
Никола. На мене пък ми трябваха пари.
— И до какво доведоха тези женски кроежи? Твоята
Анка остана с пръст в устата. Джуро се ожени за немки-
нята госпожица Арко, а Никола не ти върна нищо, а само
те заплете в съдебен процес с Грегорианците.
— Да оставим това, Баро — отвърна банът, — това
е стара история, за нея не ме боли глава, затова и се по­
мирих със Зрински.
— На думи, но не и от сърце — забеляза язвително
жена му, — но мене ме боли главата, мене, понеже аз и
моите синове Петър и Томо сме ограбени. Не искаше ли
алчният Никола да ми отнеме и Цесарград, когато ти го
прехвърли на мое име преди четири години? Та почакай
още някой месец, докато Никола се ожени за гиздавата
чехкиля Ева Розенберг, която, както казват, има пражки
грошове с крини. Тъкмо тогава колко много ще се надува
осалският господар! А нямат ли и сега зъб на тебе Гре-
горианците?
у — Вярно е — отвърна банът, — никога няма да за-
бравя, че княз Никола опозори моята кръв, Бакачевата дъ­
щеря, и не мисля, че нашите два рода ще се сближат ня­
кога искрено, но аз съм достатъчно силел, за да обуздая
Грегорианците. За всичко това не се безпокоя. Но аз мразя
Никола, защото той навсякъде се излречва на пътя ми и
се държи така, сякаш за него аз не съм бан. Бил е бан,
отказал се от банството; бил е кралски KannTąH, отказал се
и от това. Крал Фердинанд се страхувал от него. Уби Ка-
цианер и нищо не му сториха; самички турците казваха на
краля, че са го подкупили. Аз не вярвам това, но се надявах,
че поне поради съмнение кралят ще го лиши от благово­
лението си, но пак нищо не му се случи, дори получи ця-
3ć 60
62
лото Междумурие. Миналия месец умря Фердинанд Син-Пт
му Максо, както чувам, е свикал в Пожун държавния съвет
на съвещание във връзка със заплашващата опасност от
турците. Повика ли мене, бана? Не! А е повикал Никола,
пак Никола, който е „храбър, славен и именит“. Този
човек ту действува, ту бездействува: затвори се в някоя*
от своите крепости, отказва се от почести, упорствува пред
краля — па току изведнъж скочи, пръска пари, бие тур­
ците и народът го слави. Никола се държи спрямо краля
като девойка, която уж се дърпа и крие от своя любим, за
да го подразни по-силно. Казвам, на пътя ми се изпречва,
засенчва ме, а не мога нищо да му сторя, защото той е
юнак, защото е могъщ, защото има зад гърба си силна
партия. Затова го мразя.
— Но нима не може да се разбие тази партия? — за­
пита Барбара.
— Трудно. Може би! Ще се опитам.
— Как? — запита любопитно тя.
— Никола се е скарал люто със своя зет Тахи. Тахи
има тук много привърженици, има приятели и в кралския
дворец; той ще бъде на моя страна, ще ме подкрепи. За­
ради него и дойдох.
— Заради него ли? — зачуди се жената.
Петър вече се тъкмеше да отговори, но изведнъж обърна
глава към вратата, зад която се чуваше висок разговор.
Влезе слугата и доложи, че господин подбанът и някаква
стара госпожа искт да дойдат при бана. Малко смутен. 6а-
нът отговори сериозно:
— Кажи, че не искам.... не, че не мога, че имам бърза
работа... в никой случай, в никой случай!
Ала в този момент вратата зад слугата се отвори. В
стаята влезе висок, красив старец — плешив и мургав, с
дълга бяла брада и сериозно и гордо лице. Той отстрани
слугата и излезе напред, а след него в стаята влезе гос­
пожа Уршула Хенингова, бледа, сърдита, с разплакано
лице. Петър се сепна, пребледня.
— Magntifice domine бане — продума старецът спо­
койно и ясно, — извинете! Чух, че имате важна работа.
Но по-важна от оная, която ще ви съобщя, нямате. Из­
върши се нещо нечуто — разбойничество. Банът в каша­
та родина е вместо крал, той трябва всякога да брани
правдата; за него по-важна работа не съществува.
Банът сви вежди и стрелна дошлия със сърдит пог*

63
 SJ

ед, ала старецът повдигна гордо гл ава и гледаш е спо­

койно Петра мушнал ръка в ш ирокия сребърен пояс, който
опасваш е черната му дреха.
— Какво искате, doniine A m b ro si? — зап и та сериоз­
но П етър стареца, докато неговата ж ена гледаш е плахо
ту подбана, ту неговата другарка.
— За себе си нищо! — отговори А м броз Грегориа-
иец. —- По аз съм ваш зам естник и доведох п р и вас тази
с благородна госпожа, която щ е иска много . . .
u — Която ще иска всичко — в ъ зк л и к н а У рш ула, едва
е ди ш ай ки от ярост. — Всичко търся, бане, защ ото нищо
1 Е нямам. Н авярно знаете коя съм.
1
е Петър кимна с глава и рече с п о л о ви н глас:
1 гз — Говорете, госпожо Х енингова.
рс — Да, бога ми, щ е говоря — пл ам н а Урш ула, като
I I вдигна глава и постави ръка на р азвъ л н у ван и те си гър­
I I ди. — Не зн ая откъде да започна, какво да каж а. Змия
i , се е свила в сърцето ми, мъка и го р ч и ви н а стягат гър­
35 ) лото ми. И звинете! Грехота е това, срам но е от бога! Но
> вие щ е ме изслуш ате, н ал и ? Вие трябва да ме изслушате,
I защ о то сте бан, защ ото сте благородник, защ о то сте чо­
д век. Вие трябва да ме изслуш ате, защ ото съм ж ена, вдо­
в в и ц а , м айк а, защ ото аз мога да бъда и л ъ в и ц а. Чуйте ме,
1
м о л я ви! А ко ви нападне човек в гората и свали златния
н ан и з от ш ията ви, щ е каж ете: р азб о й н и к е — това му
е зан аятъ т; ако го хванем , щ е го качим на бесило. Ако
В( 1 зи м е върху вас се н ах въ р л и гладен вълк, щ е каж ете: ням
м < и бесен звяр е, такъ в му е н р авът — и щ е пронижете с
0Г. * курш ум гл авата му. Ако бесен ту р чи н ви нападне сред
Н] С полето, ще каж ете: вр аг е н а кръ ста и на м оята свобода
б! д и с ю наш ка сабя щ е му свали те гл авата. В сичко това е
Ц1 к'
естествено, твърде естествено. Н о какво щ е каж ете, кога-
п<
то кръстен човек изм ам ва клета ро д н и н а с ю динска це­
СТ НС
л у в к а, когато първият съдия в д ър ж авата и зм ъ к н е с из­
И Щ м ама договор от една вдови ца и след това го разкъса,
М1 в а стъпче и плюе върху своя стари нен герб? К ак во ? Какво
на и з щ е каж ете, когато белобрад велм ож а, ко й то редом с кра­
че
ои ля носи държ авното знаме, през тъм н а нощ , тай н о като
не
ш разбойник, изхвърля една нещ астна вд о ви ц а с дечицата й
са*
ке от тяхната стара бащ иния на голата зем я, на твъ рди я ка­
дет
вз мък, без нищ о? Това не е естествено, то е нечовеш ко, то
е п*
чер е зверско, то е сатанинско. Какво ще отговорите на това,
боггмпе бане, какво? '

36 60
64
>
 Петър Ердьоди не каза нищо.
— Виждам, че не ме разбирате —• продължи Уршула, —
аз навярно говоря глупаво! Езикът се заплита, изгубих
ума си. И как да не го изгубя? Та аз почти изгубих вярата
си в бога. Ще се постарая да се успокоя. Чуйте! Ето как
е работата. Батор сключи с мене договор. Това навярно
знаете.
— Зная ~~ отговори банът, като гледаше спокойно ра­
зярената жена.
— Според договора аз отидох да живея в Стубица —
и това знаете.
Банът потвърди, че знае.
— И ето какво се случи. До едно време всичко вър­
веше спокойно, както бяхме уговорили. Бях щ астлива, че
настъпи мир, бях луда, та повярвах. Има една седмица,
откакто отидох с децата си на гости в Брезовица. Там жи­
вее с втората си жена, Дора М ърнявичева, господин Гре-
горианец, свекър на моята дъщеря. Тръгнах да се връщам.
Пристигам в Загреб. Тук при мене долетя блед, изплашен
зет ми Стйепко и извика: „Тъщо, бог да ги убие, ограбиха
ви! Чувам, че Батор тайно е продал на Тахи цялото име­
ние — и своята, и вашата част. Онзи ден с измама са от­
странили вашите хора от Стубица. През нощта са дошли
каноникът Всесветийски и съдията М ойсей Хумски и са
въвели Тахи във владение на цялото имение. Вашите
неща изхвърлили вън. Никой не протестирал. Тахи се
настанил във вашето бащино огнище. Всичко това узнах
в града, в къщата на княз К о н с к и / Така каза зет ми
Стйепко. Притъмня ми. Викнах: „Зете, полудял ли си,
лъжеш!“ И насила се засмях гласно. Но.това не беше лъжа,
а самата гола истина. Седнах в колата и се отправих за
Сусед. Гледам, на кулата се вее знаме — нито Баторово,
нито Хенингово — черен лъв на синьо поле; та вие го
познавате — знамето на първия ви тъст. И когато се изка­
чих до замъка, когато почуках на вратата, показа се на
прозореца дяволът Петър Петричевич и извика: „Вървете
си с мир, госпожо! Това е замъкът на достопочтения Ферко
Тахи, а аз съм негов кастелан.“ Вратата остана затворена,
а под хълма намерих ранен своя слуга Андрия Хорват, ко­
гото Тахи изпъдил от замъка. Слугата потвърди всичко,
което ми каза Стйепко. Сърцето ми закипя, но аз мъл­
чах. Какво можеше да сторят една жена и три момичета
срещу укрепен замък, който е пълен с въоръжени хора?

5 Селското въстание 65
 I

w ' " I
През нощта пристигнах в Стубица, в своята Стубица. И £
отново ми извикаха от замъка през смях: „Тахов е “, а ця- ‘
лага моя бедна покъщнина стоеше под замъка, под открито
небе. Нямах нито къща, нито подслон, нямах дори кол-
кото последния мой крепостен селянин. Боже! Грях си
сложих на душата. Проклех деня, проклех нощта, проклех
света, проклех всичко! Ох, да не дава бог нито вам, нито
c на децата ви да доживеят и преживеят такава нощ. Мене
u не ме огъва всеки ветрец. Но тази стрела разби цялата ми
e душа. Господин Джуро Рашкай ме прие да пренощувам:
след това отидох в Мокрице при зет си Стйепко, а днес
e ида при вас, domine бане, и викам с целия си глас: „Вър­
1Г
нете отнетата ми бащиния, защитете вдовицата, отбра­
Ic нете сираците, съдете бързо с меч; докажете, че на света
II още има правда, че алчният звяр не може да отнема от
"J 1 устата на нещастните насъщния им хляб. Бане, в името на
i , това кралство Славония аз обвинявам пред вас Тахи, че
3! е разбойник. Дайте ми правда, дайте!“
Пресипналото гърло изневери на жената. Треперейки
1 от глава до пети, Уршула стоеше пред бана, като притис­
Л каше силните си ръце върху пламналите си гърди. Ли­
B цето й гореше, устните й трепереха, очите й светеха. Край
Г нея стоеше като статуя подбанът Амброз. Той каза кратко: t
— Всичко, което тази благородна госпожа каза, е са­
мата истина, кълна се в честта си!
» 1 Банът гледаше и мълчеше. Най-после той проговори:
M e — Възможно е; вярвам, че всичко това е истина. Гос­
O' * подин Тахи не е постъпил разумно. Но ние, слава богу,
Hi c имаме в това кралство съдии и закони, а съдия вместо
6i д краля съм аз. Ала тук не е съд и вие, благородна госпожо,
Ц] Kl ще трябва да докажете всичко, което току-що казахте.
IN Съдебният процес трябва да се води правилно. Освен това
Cl f 4C трябва да се провери доколко княз Батор е нарушил за­
И И1 кона и доколко не е. Трябва още да ви кажа и то.ва, че
ва judex curiae не е подсъден на банския съд. Всичко това,
M
из значи, трябва да се проучи добре.
ш
че Уршула отстъпи две-три крачки, разтвори очи и пог* \
OL
не ледна бана. Старият Амброз пък навъси чело.
Hi
eai — Това ли е вашето правосъдие, това ли е вашият !
ке де!
вз е п съд? Да докажа всичко? Нима трябва да се доказва, че
слънцето свети на небето? Доколко Батор е имал право? ;
чер Питате ли вие убиеца колко право е имал, когато е убил 1
човек? Редовен съдебен процес! Ох, зная какво ще рече j
зе 60
66 i
I
 това. Познавам аз пътищата на вашето правосъдие. Те са
криви, дълги, тесни и на всяка крачка зее дълбока про­
паст. Редовен съдебен процес, казвате вие, хърватски бане?
Нима разбойникът заслужайа нещо повече от бесило? Ва­
шият редовен съдебен процес ще продължава сто години,
а аз и моите деца можем да умрем от глад — писна Ур­
шула и покри с ръце мокрото си от сълзи лице, — ио каз­
вам ви, бане — сопна се тя рязко, — че не говорите право!
Това не са думи на хърватски бан, а на Таховия зет. това
не е правосъдие juris civilisi, това е насилие, това е леда
•infidelitatisz, това е престъпление, за което и вие стазате
виновен. . .
— Госпожо Хенингова — пламна Петър Ердьоди и
лицето му се покри с тъмна руменина, — обуздайте езика
си, не забравяйте, че пред вас стои кралският заместник
и че в мое лице вие оскърбихте краля.
— Не се страхувам от вас, драги мой бане — кресна
Уршула, като вдигна юмрук. — Прикривайте свободно
своите себични сплетни с мантията на негово кралско ве­
личество, не се боя от вас; аз ще ви смъкна това възви­
шено прикритие и ще раздрусам стълбовете на зашата
фалшива правда — да се знае, че ръжда е изяла везните
на вашето правосъдие, а червей — вашите закони! Вие
се биете с турците в името на светия кръст, а криво сте
се клели, вие самите сте турци! Защо се мъчите? Бане
Петре, вашето престъпление ще падне върху вас, върху ва­
шата жена, върху вашите деца . . .
В тоя миг жената на бана скочи, като притисна по-
силно детето към себе ри и побледня. В черните ш очи за­
пламтя бесен огън.
— За това ваше пожелание да изсъхне езикът ви гос­
пожо Хенингова! — извика тя на Уршула.
— Стига — загърмя Петър, като пристъпи към Ур­
шула, — казвам ви, че тук не е съд. Подайте тъжба, както
повелява законът. Имате и адвокат. Господин Амброз е
опитен юрист.
Веждите на подбана трепнаха, лицето му поруменя.
Той рече спокойно, но силно:
— Magnifiée domine! Госпожа Хенингова каза пра­
вилно. Това не е спор за имот, това е престъпление. Бане!
Не мислите ли да помогнете на тази вдовица?12
1 Според гражданското право.
2 Знак на вероломство.
 — Via junisli — отговори сухо банът. — Т ова е всичко,
което мога да ви кажа, господин адвокате!
Лмброз трепна, ноздрите му се р азш и р и х а, устните му
K се стиснаха. Помълча един миг, след това продум а:
K ~ M agnifiée domine бане! Да, ще й бъда адвокат,
защ ото виждам, че богинята на ваш ето п равосъ ди е куца’
Аз ви казвам това, подбанът казва* това. Роднинските
c връзки са замъглили погледа ви. Горко на родин ата, горко
U на народа, където обикновената изм ам а, ж естокото раз­
e бойничество дръзва да се скрие под сянката на закона! Па
■в макар и да сте княз П етър Ердьоди, па ако щ е ж езълът ви
: C да сипе и мълнии, аз ще го хвана и щ е го счупя, за да не
1 îi позори повече благородническото съсловие и за да не
<c бъде тази сто пъти стъпквана зем я п л ячка на господар-
1 i ската алчност.
1 i — Ха, ха! — засмя се смъртно пребледн ял банът. -
i- i Ето от замъка М едвец зави старият вълк, сподвижникът
>i на Н икола Зрински! Но този бивш лукав кастелан нека
се пази от моя железен юмрук.
I — Да — каза Амброз, — в люта срещ а стари ят вълк
Д ще отмъсти за поруганата правда.
в — Да, кълка се в Исуса — викна У рш ула, — и Хенин-
Г гова щ/е се вдигне на крака. Сбогом! Готви се, бане!
М оите зъби са железни.
K — Сбогом — ви кн а банът. — П етър Е рдьоди не се
страхува нито от бабеш ки пристъп , нито от старчески
Bl (
M клетви !
or. 1 Аброз и У рш ула бързо изл язо х а на двора, а Петър,
Ш C изнемогнал, прош епна на Б арбара:
61 * — Ето, пушката гръмна! Знаех, че се н ади га тази
Ц] *
ÎI буря. Тахи е мой и- аз щ е докаж а на тези страхливи ели-
* 4« вари , че Петър Ердьоди е бан, па м акар и бой да има и
CTf «V кръв да се лбе!
и Bc
в1]
M] 6
Ht 4e
OIJ не Н а един-два изстрела зад горностубичката черква, по
ш cai посока на село Голубовац, се нам и ра н его л ям а къща,
ке де: сякаш подпряла ее до хълма. Трудно е да определи човек
вз е xi селска ли е или благородническа. И ззи д ан а е с тухли и е
чер покрита с дъсчици. Зад нея по хълма се зеленее лозе:

1 По юридически път.
3Ć60
малко встрани зад храстите се вижда обор, хамбар и
преса за грозде. Пред нея хълмът постепенно се спуща
към пътя. Този неравен двор е ограден с летви, по които
пълзи иовет. По поляната тук-таме е посаден слънчоглед
и мак, по къщата се катери бръшлян, а всред двора е раз­
простряло клоните си старо орехово дърво. Пладне отда­
вна е минало, слънцето се е наклонило на запад, по доло­
вете на Стубичката планина бавно се спуска мрак, само
но върховете още играят златисти лъчи. На пейката под
ореха седи мъж и дялка ярем за воловете. По всичко
личи, че е стопанин на къщата ,^но не знаеш дали е крепи-
е свободен селянин. Ако съдиш по облеклото,
трудно е да рлииш — крепостните не се обличат така.
Шаячените му панталони са хубави, ботушите му са от
тънка кожа — светли и островърхи; ризата — бял а и
везана, на тъмния му елек се виждат гъст ред сребърни
копчета, около шията му е завита червена копринена
кърпа, а на главата си той има калпак от кожа на бядка.
Ако съдиш по снагата и лицето му — още по-трудно е.
Той е висок, тялото му е снажно като дъб, мишците му
са сякаш от камък, раменете — равни, широки, а гърди
има колкото за двама. Вратът му е силен, главата — голя­
ма и назад малко продълговата. Лъскавата му кестенява
коса е в чесана над челото на две; над крупния му нос се
издига високо чело, долу тясно, горе — по-широко, с две-
три надлъжни бръчки по него. По челото му се протягах
равни, гъсти вежди, тъмните му очи блестят чудно. Пог­
ледът му издава мъжки ум и женска меланходичност»
Лицето му е възшироко, продълговато, закръглено при
брадата. Той е обръснат и само над устата си има под­
стригани мустаци. Лицето му е спокойно, безстрастно; ле
потрепва нито мускул — както у човек, който много
мисли, малко се сърди и от нищо не се плаши. Той не е
нито белолик, нито мургав. Работи упорито, но лицето
му почти не се променя дори и тогава, когато твърдото
дърво не се поддава на секирата му. И все пак сегнз-та-
гцз изражението му се променя. Човек би рекъл, че раз­
мишлява за нещо. От време на време благо се усмихне
като жена, като дете, а от време време лицето му става
сериозно, погледът му потъмнява, както се случва, когато
някой умен човек почувствува дълбока болка. И тоц
започва тогава да дяла по-усърдно, за да прогони нерадо­
стните си мисли. Благородник ли е този човек? И да не
е — неговото лице е благородно.
64
 Изведнъж гой пусна секирата и погледна към Стубица>
откъдето идеше с бързи крачки млад, слаб, черноок селя­
нин. По всичко личеше, че има бърза работа. Той влезе
к в двора и се приближи до домакина.
к — Слава на Исуса Христа! — поздрави младежът.
— Во веки веков! Джуро! Какво се е случило? Защо
толкова си бързал, та едва дишаш? При мене ли си се
с затичал? — запита по-възрастният.
п — Да, драги вуйчо — отвърна младежът. — Чакай
е да си поема дъх. Да знаеш какво се случи! Прокле. . .
;Е — Седни, Джуро, съвземи се и казвай!
:б — Ох, ох, вуйчо, самият дявол ни е довел новия гос­
1п подар. На бога чак му се плаче. Чуй! Ти 'знаеш онази
1с клета вдовица Ката Марушичева от Запрешич.
I1 — Зная.
1I — Пет невръстни деца висят на шията й. Мъжа й
р, закараха във войската и там турците го убили. Страда,
>I мъчи се горката, а всеки я знае, че е честна душа.
ъ — Е?
1 — Дошъл при нея Таховият слуга Петър Бошнак, бог
д да го убие. Шушнел и нашепвал този антихрист на Тахо-
в вата жена, че Марушичева хвалела старата господарка и
Г говорела против новите господари. Наистина госпожа
Марта и госпожица Софийка често са се отбивали при
к, Марушичева и безброй пъти са я дарявали, но да е
В(
1 хулила госпожа Елена — не е вярно; предпазва се жената
м от такива работи. Но лъжата е като трън: където падне'
2
от зърното му, за една нощ трънак ще покрие цялото поле.
Н] С
И какво станало? Представете си, вуйчо! Госпожа Йела,
б! д
к а и този наш нов господар повярвали на празните при­
ш казки на Петър и беда сполетяла Марушичева. Петър
п
41 дошъл в Запрешич с група нехранимайковци като. него.
ст щ „Ще ти дам аз госпожа Уршула — извикал със смях
и вг Петър. — Ще видиш кой е твоят бог, некръстена кучко!“
М1
И2 и така ударил вдовицата с юмрук по гърба, че тя паднала
не че по очи. Разбойниците разбили вратите, задигнали всич­
ОП не кото жито, елдата, царевицата и един охранен вол, който
ш саг получила подарък от старите господари. Нещо повече.
ке : дет Взели й хубавото лозе; разбили избата, задигнали виното.
вз е п Клетата, сега седи на един камък пред къщата и плаче,
чер плачат и децата й, та сърцето ти да се пръсне.
— Истина ли е това? — запита Матия Губец, като
побледня, хвърли секирата и скочи на^кракаТ
36 60
I
70

Ш:
 — Такава жива истина, каквато е, че аз се казвам
Джуро Могаич; такава жива истина, каквато е, че аз
нямам нито баща, нито майка и че вие, вуйчо, още от ран­
ното ми детство сте ми хранител и защитник. Днес бях
в Запрешич, видях клетата вдовица и сълзи ми потекоха.
Нима тия господари не се боят от бога? Питайте само
запрешичаните Гърго Зделар, Стйепан Йелакович и ста­
рия (Мата Ябучич. Те ще ви разкажат това по-добре; те
са видели всичко със собствените си очи.
— Видели със собствените си очи? — запита Губец
гневно. — А какво са правили с ръцете си?
— Какво да правят? Роптаели, разбира се, и дори се
насъбрали и други. Но каква полза? Наскоро в селото
дошъл цял отред стражари, въоръжени с остри копия.
Настанили се при съдията. Тук цяла нощ пили. разбили
всичко, а съдията мълчал. Боже мой! Сила!
Губец наведе глава и прехапа долната си устна.
— А такива черни вести, вуйчо, пристигат и от други
места — продължи Джуро. — Старият Тахи е същински
сатана. Който не дойде за ангария преди зори, бият го
пред Сусед, а закъснее ли минута домакинът, поставят го
във фалага и го оставят цял ден да се пържи на слън­
цето. Да, и на Мато Мандич в Бърдовац взели къщата,
нивите и лозето и го изпъдили от земята му с бой като
куче.
— Ох! — въздъхна яростно Губец.
— Лошо е, вуйчо, лошо! Нещо повече, господарите се
заканват, че ще бъде още по-лошо и само който смее да
писне, ще изгуби главата си. Разпитват навсякъде около
Сусед, в Търговина, Яковле и по другите села, кои е оста­
нал верен на старата господарка и след това ще дойде
бич. Старият сивобрад Тахи е сатана, а и неговата жена
Елена е рогата. Бедният черковен крепостник на Пушча
имал само едно прасе. На госпожата й се приядо печено,
та закарали в Сусед и последното прасе. Но най-бесен от
тях е младият господар. Гавро. Той стреля с пушката си по
кравите и конете на крепостниците и винаги води със
себе си цяло множество кучета, които насьсква срещу
селяните. О нзи ден за малко не са разкъсали стария
Юрко от Бърдовац. И щ ели да го разкъсат, ако моята
Яна не ги е ударила с тояга по муцуните.
Губец стоеше замислен със скръстени ръце. Потънал
бе в м рачни мисли, а в гърдите му сякаш се водеше
необикновена борба.
71
 w
— Да - продължи младежът малко плахо, — аз дой­
дох при тебе, вуйчо, и по своя работа; и за мен се крои
X’ нещо лошо, при все че не съм крепостник, а свободен.
к ~ Какво се е случило, Джуро? — запита Губец, като
к повдигна глава.
— Моля ви, вуйчо, ще изпратите ли най-после мои
сватове за Яна?
е — Не бой се, и това ще бъде! — успокои го Губец.
о — Ах, драги вуйчо, „ще бъде“ е циганска дума. Че
е аз няма да се откажа от Яна, вие знаете това много добре.
Пък и тя се е привързала към мен, а и вие не сте против.
; Е
: С Не сте чули нищо лошо нито за мене, нито за нея. Моето
1Е
стопанство, слава богу, не е от най-лошите. Построил съм
Iс
си хубаво жилище. Моите домашни ме мразят и ми зави­
I I ждат. Те не ме обичат. И така аз съм, ей богу, самичък
1 1 като дърво посред равно поле. Веднъж само да се тури
t , край на това положение, защото- вече ми е тежко да
*1 чакам.
> — Ето ти го момчето — каза Губец, — тежко^му било
I да чака. Виж го ти! Къде ти е брадата? Седни на пейката
д и слушай!
в Джуро седна ядосан, а след него и Губец. Вуйчото се
Г понаведе, сложи ръце на колене и заговори спокойно на
младежа.
. — Вярно, ти си още голобрад, но ето прехвърли осем­
В< надесетата си година и вече не капе мляко от устата ти.
м А Когато покойната ти майка, моята сестра, умираше, повика
ог. ме до постелята си и ми рече: „Брате! Моята е вече свър­
н. С шена, трябва да напущам този свят. На гърдите ми сякаш
е. г лежи камък, много ми е зле. Но нека е слава на бога, щом
«* П не може другояче. Но в името на бога, брате, моля те за
- ч едно. След мен остава единственият ми син Джуро; бащи­
ст е ; ните му очи отдавна се затвориха, а сега ще се затворят
и Вс и майчините. Не ще има кой да го закриля и да се грижи
ш не за него. В моята къща живеят роднини, но понеже на моя
№ че син се пада половината от наследството, те му мислят
°“ не лошо, лошо говорят и зло ще му сторят, щом им се удаде
т са случай. Бъди му вместо баща и майка, ти и нашата ста­
ке де. ра майка. Пази детето ми, защото моите кости няма да
вз е г. намерят покой в гроба, ако от това дете не стане добър-
4ej човек. Закълни ми се, че това ще бъде твоя грижа и твоя
мисъл, закълни ми се и спокойно ще умра.“ Заклех й се,
чуваш ли, на смъртния й одър се заклех в честта си. То-
зе бо i
72;
 гава тя се обърна и спокойно заспа навеки! И каквото обе­
щах, изпълнявах непоколебимо. Хранех те и те защищавах
както от чужди хора, така и от роднините в твоята къща.
— Да, вуйчо, и благодаря ви за това.
— Ето виждаш, Джуро, че ти желая доброто. Затова
уповавай се на мене. За тебе постоянно мислим аз и баба
ти, моята майка. Бих те взел и в своя дом, но ти си сво­
боден, а аз съм крепостен. Биха могли и тебе да закре-
постят. И по-добре, че живееш на своя земя, защото,
както ти казах, твоите роднини са алчни за земята ти.
Нещо ти е замътило главата — сърцето ти е пленено от
Юрковата Яна. Бедна е, но това няма значение — честна
е и работлива. Твоите роднини те карат да се ожениш
за богата; аз ти казах: вземи си без колебание Яна, за­
щото някои девойки носят богатството в дрехите, а
други — в сърцата си. Но всичко до време, синко мой,
вярвай ми, ненапразно ми е пораснала брада. Лесно
се намира невяста, която да ти народи деца, но за сто­
панството са нужни здрави ръце, за да не се разруши
родната стряха. Много сте млади, още сте деца, тя на пет­
надесет, а ти на осемнадесет години; самата тя би трябва­
ло още да суче, а не други да кърми. Почакайте още малко.
— Ех, драги вуйчо — младежът се почеса зад ухото, —
зная, че говорите разумно, защото целият край ви слуша
повече от,попа и съдията, но . .. хм .. . аз все се страху­
вам, че би могло да бъде твърде късно за това, за което
на вас вй се струва, че е твърде рано. Не съм дошъл да
ви говоря наизуст. Старият господар Тахи е назначен за
капитан във Велика Канижа и затова той събира конници
от всички краища, нещо с пари, нещо с „длъжен си". Не
беше отдавна, когато този стар вълк ме срещна на пътя
край Яковле. Отивах с кон в Загреб. Тахи ме спря и ме
запита кой съм и какъв съм и аз му казах: „Джуро
Могаич, (свободен селянин от Стубица.“ Тогава той каза
на спътника си Петър Петричевич: „Това момче като да
е 'създадено за конник. Запомни името му, Петре! И
отмина. Представете си какво ми беше на душата. Аз, ей
богу, не съм страхливец и ако дотрябва, бих се борил с
вълк и на Сретение господне! Ала сега, боже мой, когато
Яна е постоянно в мислите ми, да седна на кон и да под­
неса главата си на турчина! Това боли. Съгласете се!
— Не бой се, синко — отвърна Губец, — ти си сво­
боден човек на своя земя. По закон Тахи няма право да
те вземе в своя отред.
73
 I

~ Зная -- отвърна ядосано Джуро, — но пред Тахи

законът слабо помага, като да не е писан за него. Преди
няколко дни Тахи извикал в замъка всички селски ста-
к рейш ини и им заповядал да кажат на неговия писар име­
к ната на всички неожененн крепостни и свободни младежи,
които са подходящи за конници. Когато бърдовачкият
съдия му забелязал, че още от старо време свободните
с не влизат в тази сметка и че той знае това, понеже много
и пъти е преброявал по комини мъжете, годни за войската,
е
старият Тахи му креснал, казвайки, че и свободните се­
г ляни са селски кучета, както и крепостните, и че той сам
С ще създаде закон, а „старият глупак“, т. е. старейшината,
1г да държи езика зад зъбите си. Виждате, вуйчо, че не съм
1с дошъл при вас за удоволствие, а защото се страхувам, че
1 ] зло ме дебне; ами че нашият старейшина е посочил да
1 1 запиш ат и моето име, а после ми разказа всичко, което
£, се е случило в Сусед. Оженете ме, вуйчо, и ще се сложи
51 край на моите страхове. Ако и да съм млад, не съм луд,
> а вие сте разумен и ще бъдете край нас. Не бих желал
1 дам в Унгария да дам главата си на турците.
Д — Ожени го, ожени нашето Джуренце — обади се от
В къщ и слабичък глас.
Г. На прага се показа стара селянка с набръчкано, увех­
нало лице и бели коси. Държейки се с двете си ръце за
к. вратата, старата Губец бавно пристъпяше към сина и
В( внука си и седна на пейката между тях. Тя хвана младежа
( за ръка и рече на сина си:
м 2
от — Хайде, Мато, ожени го! И твоят баща не беше по-
С възрастен, когато ме доведе в тази своя къща от Пушча.
Н1
Д Яна е добра девойка. Бедна е наистина, но и аз нищо не
б! к
Ц1 съм донесла в къщи. Така е, когато двама се намерят; не
п върви винаги всичко гладко, както е смятал и навикнал
4
С1.Г ж човек. Това е стара приказка. Какво ще правиш, когато
И : в< бог ни е създал такива. А особено сега, когато горкия
М] ж искат да го откарат срещу турците. Да не дава бог!
Н£ че Губец сви вежди, прекара ръка по главата си и нещо
ОП не се замисли.
Ш са — Добре, мамо — каза той най-после, — нека бъде
ке де па вашето, щом е толкова наложително. Аз зная, че по
ВЗ' е I закон господин Тахи не може да вземе Джуро га войник.
че] Но право каза момчето — какво е днес закон? Бичът,
сабята и бесилката. Ще отида при стария Тахи. По
съм съгласен да изгубя най-хубавата крава, отколкото да
зебо
74
отида при него, но ще отида, щом съм се заклел пред
Джуровата майка, при все че в същност не зная дали
този стар властник е тук господар или не. Не ще му се
моля, нито ще му се кланям; ще кажа само истината.
Утре, значи, ще захапя тази кисела ябълка. Ти, Джуро,
кажи на домашните какво сме решили и утре можеш да
отидеш в Бърдовац да кажеш на Юрко и Яна — нека бъде
на вашето и нека девойката се приготви. Добре ли е така,
мамо?
—• Да, синко — отвърна старицата, — прави, както
си знаеш. Зная, че разумно ще постъпиш.
— Ех, благодаря ви, благодаря, драги вуйчо — скочи на
крака младежът. — Сега — край на мъката! Ах, Яно,,
Янице, душо моя! Ако даде бог, догодина заедно ще бе­
рем грозде!
Младежът хвърли шапката си нагоре от радост, но в
този миг откъм Голубовац се зачу тропот от конски
копита.- Мато погледна нататък и нещо се сепна, след това
рече на младежа;
— Ето, смрачава се. Върни се в село, Джуро, и напра­
ви, както ти казах, а вие, драга мамо, влезте, моля ви,
в къщи, скоро и аз ще дойда след тебе.
— Добре — каза весело Джуро, — сбогом, вуйчо,
сбогом, бабо, и лека ви нощ!
След това той, подскачайки, тръгна към селото, а
бабичката бавно се затътри в къщи.
Губец слезе надолу по хълма към оградата. След две-
три минути пред вратата спря конник на вран кон, загър­
нат с дълго черно наметало, с червен кадифен калпак,
накривен над ухото. Това бе здрав, черноок млад мъж,
от чийто огнен поглед и твърди черти на едрото му лице
можеше да се разбере, че е буен човек.
— Добър вечер, Мато! — извика дошлият, като скочи
от коня.
— Вие ли сте, милостиви господарю! — запита зачу­
дено Губец.
— Да, аз — отговори кратко младият мъж, — чудно
ти е, че Стйепко Грегорианец идва при тебе, нали? Отво­
ри вратата да въведа вътре коня. Искам да ти кажа две-
три думи, насаме, разбираш ли? Тук сами ли сме?
— Освен майка ми наблизо няма никого — отговори
Губец, като гледаше под око господина, и отвори вратата
на оградата. Конникът и конят влязоха в двора. Стйепко

75
 \ t/ !

З а в ъ р з а в р а н и я к о н за е д н о дъраво ух сл сд и-дпа

п е й к а та п о д ореха
- Седни, Мато — каза той, като разгърна широко
наметалото, под което се виждаше широка сабя, а на
к пояса — два пищова. Мато седна.
к — Не бих искал — продължи Стйепко — да ме видят
тук хората на Тахи. Затова и не минах през Сусед, а
идвам от другата страна.
с — Какво ще заповяда ваша милост? —запита Губещ
11 !; — Дойдох да те питам драг ли ви е новият господар?
е — А кой ни е господар?
t — Нима още не сте почувствували неговия бич! —
С каза хапливо Стйепко.
1г — За Тахи ли питате? — рече Губец. — Да, чувству­
1с ваме неговия бич; той ни е наранил до кръв.
1] — И вие ще продължавате да го слушате?
i i — Кого да слушаме? Кой е по право наш ижшодар?
i ,
— Нима не знаеш на чия страна е правото?
>i — Какво знаем ние? Ние сме крепостни. Ваш е зако­
1 нът, ваш е съдът. Да видим какво ще каже съдът.
д — Не се преструвай, Мато — продума нетърпелива
в младият господин Грегорианец, като опря лакти върху
Г коленете си и гледаше в земята. —Ти не си крепостен
като другите, ти си умен човек. Съд! По дяволите съдът,,
к когато е несправедлив.
В( — Тогава вие, господарите, направете той да бъде
м справедлив.
Ог: — Именно това искаме. Ти си тукашен човек, а всяко-
Н1 дете тук знае, че Стубица е законно владение на моята
6i тъща.
Ц1 — Зная, че беше така.
—И че и сега е, пред бога и пред хората! Знаеш същс„
ст че Тахи й го отне по разбойнически начин.
И — Зная, че работата не беше чиста, защото той дойде
м: през нощта, а не посред бял ден.
— Добре. Е, кажи, моята тъща мъчеше ли ви; ние,,
че нейните зетьове, тъпчехме ли ви?-
01 не
— Не сте.
ш са
ке де — Ето виждаш, Мато. А сега какво става, кажи сам?"
в: е д Сам кажи. Тахи ви ограбва и дере, отнема ви добитъка*
че] земята, а сега ще закара синовете ви да се бият с турците.
Чух всичко. Според вас това справедливо ли е?
— Не е — отговори спокойно Губец.
3(60
76

: f ■■
I
 — И вие мълчите?
— Какво да правим? Кажете вие! — отсече Губец и
погледна спокойно болярина.
— Търсете справедливост!
’ — Кой ще ни я даде? Защ о вие не кажете това всичко
на бана, на съда?
— Това сторихме. Но слаб цяр е това.
— Какъв е този бан, който не се гриж и за справедли­
востта? Когато вие, господарите, не можете нищ о, как ще
можем ние, селяните?
— Лесно. . . Вие сте много. Имате ю мруци, коси, пуш ­
ки. Удряйте!
— А вие с Тахи ще се помирите и щ е ни бесите.
— Кълна ти се в господа-бога — няма. Н е ида аз само
от свое име и от името на моята тъща. И моят баща, под-
банът, мисли така.
— И вашият баща? Чест и уважение нему. Справедлив
господар, наш човек.
— Виждаш, че дой дох заради справедливостта.
— Но кажете ми, милостиви господине, какво е това:
банът казва едно, подбанът друго, кой казва истината?
— Банът е зет на Тахи.
— Вярно е, право казахте — усмихна се Губец гор­
чиво. — И господарите понякога се отклоняват от правия
път. Нашите гърбове знаят това и вече много пъти кръвта
ми е закипявала, защото ние, селяните, не сме ням до б и ­
тък. Но защо тъкмо при мене, при Матия Губец, дойдохте,
милостиви господарю?
— И още питаш? Ти знаеш това по-добре. Крепостник
си, но по целия край селяните те слушат повече, отколко-
то своя болярски домакин или кастелан, повече от самия
местен владетел. Каквото ти кажеш, това щ е стане. Когато
селяните се скарат, те идват при тебе на съд, защото си
умен, защото знаеш повече от другите. И не са ли се вече
оплакали при тебе?
— Да.
— Не забравяй, че старите господари бяха милостиви
към тебе, че те зачитаха като човек.
— Какво трябва да направя? — запита селянинът,
като стана.
— Кажи по една дума на своя кум Илия и на хората
по другите села. След някой ден Тахи ще отиде с отреда
си в Каниж. Замъкът ще бъде празен, защото какво пред-

77
 I // !

ста влява Таховата жена? Не се давайте, бог ви е дал

мншхш и всичко ще бъде добре.
н — Всичко ще си остане по старому. Чуйте ме, мило­
3 стиви господине. Аз имах един роднина свещеник. На
к младини служех при него. Той умря твърде рано. Да не
к бе умрял, може би и аз щях да нося черно расо. Малкото,
което зная, съм научил от този почтен старец. „Бъди човек
с разум и сърце — ми казваше този старец — и бог не
с ще те остави. Но едното без другото- не донася щастие и
п работата ти няма да върви, ако вложиш в нея повече ра­
е зум или повече сърце. Еднаквата мярка е най-добра.“
£ Този човек ме научи и да чета. Да пиша за съжаление не
' е мога. Когато старецът умря (беше беден), от него ми оста­
1г на само една стара книга — светото писание. Тази книга
Iс често-често четях през дългите зимни нощ и и ми ставаше
1 ] леко на душата. И сега я чета. Всичко, което се пише в
1) нея, е съвсем различно от това, което става в живота, ч
ь, — А защо ми четеш сега тази проповед? — запита
У , ядосано Стйепко, като гледаше учудено селянина.
& — Почакайте, ваша милост, сега ще разберете защо.
I Библията казва, че всички хора — значи, благородници
д и крепостници — произхождат от Адам и Ева, че всички
в хора са братя, следователно ние и вие сме една кръв. И
Г когато синът на Адам убил своя брат, бог го проклел. А
нима нашият спасител не е казал: човек да обича ближ­
ния си както себе си; не е ли казал, че тия, които са ви­
соко, ще бъдат понижени, а тия, които са ниско, ще се
м възвисят? Когато по-късно узря умът ми, разбрах, че и
от аз съм Адамово чедо и че моят род е толкова стар, колкото
Н1 и на всеки княз, само че князът има записано на кожа как
б! са се наричали неговите прадеди, а ние, крепостниците,
Ц1
нямаме. По-късно наблюдавах живота и виждах как благо­
родникът-брат убива своя крепостен брат и го измъчва до
кръв, па си рекох: „Това не е право. Бог говори другояче;
светът е построен неправилно. Ще дойде божи съд и
всичко ще изправи.
— Защо говориш това? -- втренчи Стйепко поглед в
Губец и скочи на крака.
— Казвам ви това — рече спокойно селянинът, — да
знаете как мисли Матия Губец. Какво искате вие, госпо­
дарите, от нас? Защо не ни позволявате да станем поне
наполовин хора, щом като вашите писания казват, че вие
сте по-добри, а ние по-лоши? Само когато дотрябва наша-
3(60
73
 1 а помощ, когато хърватският сел ян ин трябва да д а д е
гръвта и парите си, тогава е добъ р — иначе той е к репа-
U тен, той е смет. Д ой дохте пак да търсите нашата помощ :
@ дин болярин насъсква селяните против д р у г болярин в
ащита на своите права. И аз м разя Тахи .— п родъ лж и
убец с глух глас и погледът му пламна, — м разя го,
>ащото смята себе си за бог, а нас за кучета. Н о ако тряб­
ва да проливаме кръвта си за вашите права-, н и е какви
трава ще получим, ние — хората-просяци п р ед д а р и т ел я ?
— Давам ти моята честна дум а — започна С тйепко,
' тато гледаш е с известно уваж ение селянина, който беш е
здигнал гордо глава, — когато тъща ми се върне в С у с е д у
т и уще получиш свобода, ще станеш свободен.
— Благодаря, г о с п о д и н е — усм ихна се селянинът, -р
тима мислите, че аз искам отплата за своята пом ощ ? Л ъ - |
кете се. Какво съм аз? А з съм самичък и ще остана сам и -f
1ък. Но като гледам как наоколо беднотията плаче и въз-.*
W щша, сърцето ме боли.
3 * “■ Чуй, Губец, кълна ти се, че ако н ие получим отново
наш ето имение, щ е се гриж им за вас и никога н е щ е в и
тставим.
^ — Вие се кълнете? — запита селянинът строго б о л я -
" рина.
— Кълна се в живия бог и в спасението! — отговори
младият мъж.
— Нека лоразм исля три-чети ри дни и тогава щ е пови­
кам някой ваш човек да му кажа какво щ е правим.
— Добре! Повикай дом акина Стйепан или И ван С а-
бов, който ж ивее в Бърдовац, откакто Тахи го и згон и от
V замъка. Значи, след три дни?
— С лед три дни — отговори селянинът, — а сега лека
'•’! нощ, ваша милост!
** — Лека нощ — отговори Стйепко, като п одаде ръка
на крепостника и тръгна.
1/; След малко в нощ ната тиш ина се чу как препуска кон
I по посока на Голубовац и как тропотът му все повече за -
глъхва между хълмовете. Н о Губец ощ е дълго седя под
ореховото дърво, подпрял глава на длан, търсейки ср ед
мрачната нощ бъдните дни.
ł Докато той размиш ляваш е така, от С тубица към С усед
9вървеше пъргаво възстар човек. Това бе А ндро М огаич,
еди н от домаш ните на Д ж уро, негов чичо. Ощ е същата
нощ той се яви при владетеля в замъка.
<•-
ti
79
 Когато на другата сутрин около девет часа Матия Гу.
бец стигна до Иванец край шосето, един познат му казц(
че Джуро Могаич е минал оттук още преди половин час
и се отправил към Крапинския мост. А когато дойде до :?
селото под Сусед, имаше какво да види. Чуваше се голям 1-.
шум и врява. За дървените стълбове бяха завързани много
коне, на пътя и по къщите викаха някакви странни хора:
маджари, щирийди, славонци, посавци —- всички с кал­
паци и в сини долами, с необикновени, дяволски лица, ■
цял отред, който сякаш гаргите от целия свят са домък­
нали в това приветливо село. Йела Филипчич, която току-
що излизаше от къщи, обясни по пътя иа Губец, че това
са канижките 1 конници на господин Тахи и че те са истин­
1 1 ска напаст, понеже из цялото село не е останала вече
ь, гъска, ни кокошка, а девойките и младите жени не смеят
>, да се покажат на къщния си праг; тя самата пък, слава
I N богу, е стара и затова няма защо да се страхува от тези
\ разбойници. 2 а щастие, добави тя, цялата тази сган след
д три-четири дни ще замине за Унгария заедно с господаря, ^
в но преди това ще има още доста плач, тъй като Тахи въз­
Г намерява да наблъска в своята конница неоженените мъже
от всички села и нека бог се смили над бедните майки.
к, При тези нейни думи тръпки побиха Губец, но без да се
ВС I интересува повече от шумните конници, той каза на ста*
м : рата Йела „сбогом“ и пое нагоре към замъка. Външната
О') с порта беше широко отворена; крепостници, слуги, офи­
Н1 I цери и войници сновяха с викове и шум насам-нат,ам.
61 ь Поради това Губец можа безпрепятствено да влезе в пър­
щ п вия двор. Недалеч от портата, подпрян на стената, стоеше ^
*ч малък дебел човек в тъм-но облекло, с надуто лице, със||-
сц д засукани черни мустаци и е малко остър нос. Той наблю-
И в. даваше внимателно какво става по двора.
м и — Чуйте, драги човече — рече Губец, като се прибли­
Ш Ч( жи до слугата.
01 Ш А? - извика слугата, като изгледа селянина (Л ■
ш са глава до пети.
кс де Къде е милостивият господар Тахи? — запита Губец/
в; е ) - Ей го викна отново слугата, като показа с ггръс!
че стареца, който стоеше всред двора, и продължи да се иулг
1 От град Канижа и Унгария.
31 60

60
 в хората. Губец погледна, където му посочи слугата.
Всред първия двор на зам ъка стоеше възстар човек със
среден ръст, с къси ръце и крака, но на вид необикновено
силен. На високите му рамене стоеш е голям а островърха
глава; над тясното му високо чело се изви ваш е дълга бяла
рунтава коса. Л ицето му беше червено и сурово, носът —
сплеснат, ноздрите — ш ироки, устните — дебели, а б рад а­
та и мустаците — дълги и бели. П од голем ите му, подо­
бни на метлички бели вежди гледаха две к р и в о глед и
малки сиви очи — пронизващ и, но ви н аги м алко п р и тв о ­
рени. Надлъж по челото му минаваш е червена р я зк а , а
от ноздрите към устата му се спускаха две черти, така че
върху това лице постоянно играеш е злорада усм ивка. Но
, това бе лице на свиреп човек, който би удавил и дявола.
Това бе Ферко Тахи, барон Щ етенбсргски. Д ясната си
ръка бе муш нал в разкопчан зелен халат, а с лявата д ъ р ­
жеше отзад бич. Беше разк р ач и л ш ироко краката си, обу­
ти в кожени панталони и високи ботуши, и гледаш е как
един чернокос, луд младеж, облечен в синьо сукно, укро-
тяваше буен кон, като псуваш е и проклинаш е. М ладеж ът
бе наблю даван от прозореца на вътреш ния зам ъ к и от друго
лице: това бе възстара, белолика, черноока, чернокоса
дама, върху чийто фин нос и повдигнати устни личеш е
високомерие и следа от рода на Зри н ски . А ко се съди по
лицето й, дамата, облечена в светлозелена ро кл я и с бяла
шапка на главата, беше по всяка вероятност м ай к ата на
младежа. Да, дамата беше Елена Зри нска, по м ъж Т ахова,
а младежът — нейни ят син Гавро. Т ой бе по-скоро м ом ­
ченце, отколкото младеж, по-скоро дяволче, отколкото
болярче. М алко по-далеч от господаря стояха н яколко
гологлави селяни. Тук стоеше и една селянка, която д ъ р ­
жеше в ръцете си невръстно дете и плачеш е горчиво.
— Х айде, Гавро де, Гавро! В ъзседни го, заю зди го! —
викаш е Тахи с д резгав глас, без да обръщ а вн и м ан и е на
селяните. Б ялото конче -*■ турска порода — бе неукро­
тимо. То се изправяш е като бясно, заставаш е на задните
си крака и разтърсваш е гр и вата си, но м ладеж ът стисна
крака, сви се върху ш и ята му и п ри леп н а н а нея като р е­
пей, като змия.
— Ето така! — ви кна бащ ата и ш ибна с бича и коня,
и сина.
— Ето така! — ви кна и госпож а Елена от прозореца. —
Ех, дръж го, дръж ; не се д авай !

6. Селското въстание 81
 — Това твой кон ли е? — обърна се Т ах и към селяни-
ко н то стоеше наблизо' и гледаш е п л ах о какво става.
— Да, ваш а м илост — отговори сел я н и н ъ т. — Губец? Губец?. . . — запита той. — А, да! Ти си
от Горна Стубица, нали така?
к — О ткъде у тебе такъв кон?
— Да, ваша милост,
к — Т урски е, ваш а м илост, отнех г о н а един турчин
~ Оня лъжлив пророк, оня селски бог — забеляза
п р е з м и н ал ата война. подигравателно господарят, — мой крепостник.
— З а какво ти е толкова п о р о д и ет кон ? запита — Крепостник на владетелите на Стубица — отго­
с Т а х и . — Това не е за селяни те. А з щ е ти о к аж а милост. вори спокойно Губец.
п Н а то зи кон аз щ е зам и н а за К ан и ж а. Т о й е по-хубав от — Какво искаш ти, рядък гостенино, каква милост? —
е М ъ р к а ч а на м оя ш у р ей Н и к о л а . Р а з б и р а ш л и , този кон запита Тахи. — Горд си бил, чувам; още не съм те видял.
Е е м ой! — Не дойдох да търся милост — продължи селяни­
- с — Но, в а ш а м и л о ст — заго в о р и ж ал н о б и вш и ят кава­ нът, — а право.
Iг л е р и с т н а бана. — Крепостник — право! — учуди се Тахи.
гс — Махай се оттук! — викна Тахи. — Благодари на — Да, ваша милост. Чух, че ваша милост записва
I ] бога, че си жив. Заминавай! нашите младежи за конници.
1) Горкият селянин наведе глава, хвърли още веднъж — Да. И какво от това?
£ поглед към хубавия кон и тръгна с поглед в земята. Тогава — Чух, че е записан и Джуро Могаич от Стубица, син
X. към Тахи се приближи жената с детето. на моята сестра.
— А да! Могаич! Да! — спомни си Тахи.
> — Ваша милост — едва проговори тя през плач.
— Но Джуро е свободен селянин — каза Губец, — той
1 — Х ай де, Гавро, прекарай го още веднъж през двора - . не е длъжен да служи другаде освен във войската на бана,
д викна Тахи, сякаш не чува жената. пък и той сега се готви да се жени.
в М ладежът полетя като луд, а жената повтори: — Тебе всичко това какво те интересува?
Л — Ваша милост. . . . — Аз съм му вуйчо, вместо баща и майка съм му! На
— Какво има? Коя си ти? — запита Тахи. моите грижи е, та дойдох да напомня на ваша милост.
К; — А з съм М арушичева, от Запрешич. — Какво, че е свободен! — кресна Тахи. — Много ме
в< < — Е? е грижа, ще дойде с мене в конницата. Той не може да се
м — Вашите хора ми отнеха цялото мое бедно имуще­ жени, разбра ли? Трябва да дойде с мене. Той е негодяй,
оч с ство. размирник.
Н1 у — По-малко грижи ще имаш — засмя се Тахи. — — Той е свободен човек — отговори спокойно Гу­
л бец, — не е задължен да иде във войската и може да се
бъ в К арай, Гавро!
Ц1 л жени.
— Н о аз съм гладна, гола и боса, всичкото беше мое. — Ферко — закрещя от прозореца госпожа Елена, —
ч — Твое ли? Защ о твое? Нищ о не е твое. А, сега си и всичко това ти. слушаш спокойно!
ст и
спомням. Търси охранения си вол от госпожа Уршула. — Не е задължен ли? -- пламна Тахи и вдигна
и В;
В тоя миг Гавро полетя с коня към мястото, където бича. — Не е задължен ли, селско куче! — и той замахна
М1 н.
стоеше жената, и насмалко щеше да я стъпче заедно с де' с бича върху Губец.
ч< — Стойте, господине — отвърна селянинът и като по­
01 НС
тето. Но неочаквано скочи Губец и хвана коня за юздата,
а жената си отиде с плач. Конят се спря. Старият.Тахи се гледна сериозно Тахи, вдигна ръката си. — Не съм удрян
ш са от никого освен от турска сабя в службата ми на краля.
к< де смая и погледна селянина.
Суседският господар отпусна ръка. Примижа и стрелна
в: е } — Кой си ти? — запита Тахи.
с ’поглед селянина, който рече:
че — Матия Губец — отговори селянинът спокойно, н<> — Кажете ми, милостиви господине, какво възнамеря­
смело. вате да правите с Джуро?
Господарят измери Губец с поглед.
31 60
83
82 €
Й
ЙГ.
Ш:
I
 Това скоро ще в и д и ш , н е го д н и к о . А сега ти казва*
да задърж аш кучия си ези к/ Ие и з л и з а й от къщ и , защото
иначе ще наредя да те впрегнат в яр ем на сам ден неделя
к пред стубечката черква — кресна Т ахи и с б ъ р зи крачки
к тръгна към вътрешна та част на зам ъ ка.
Но селянинът стисна зъби, сви ю мруци, погледна кън
високата крепост и п р о ш еп н а :
с — И ти скоро щ е видиш , кр ъ во п и ец о /
и След това забърза надолу към селото.
С
' I
: (
Iг
*с Високо над Б ърдовац плаваш е луната и неподвижните
1 1 листа блестяха в лунните лъчи като сребро. Ж ива душа 1
I I не се чуваше. П розорците на цялото село бяха тъмни, само 2
I' в една колиба трептеш е запалена борина. З ад оградата ж
> на тази колиба стоеше Яна, а пред нея — м ладият Джуро Щ
N М огаич. Девойката се подпираш е с лакти на оградата, а
I лицето й бз обърнато срещу луната. Ч ерните й очи горяха
д с чуден пламък; те постоянно гледаха в небето, а лицето
в й се усмихваше, сякаш младата девойка сънува рая. Джу-
Е .ро се бе подпрял на стълба, гледаше девойката и не може­
ше да й се нагледа.
к; — Яно — рече той нежно, — доволна ли си, че всичко ш
вс така се нареди? щ
м — И още питаш, Джуро/ — отвърна девойката, усмих- *
2
от вайки се. — Аз знаех, че няма да ме излъжеш, защото си Ш
с
Н1 честна душа, но и насън не съм мислила, че толкова ско- ^
X ро ще бъда твоя. Просто ме е страх и почти не вярвам в
бг к
ш п това близко щастие. 9
ч — Нима се боиш от мене? — запита младежът. ЦГ
ст н — Виж го! Мислиш, че се боя от тебе? О, не/ Аз не
И в. се боя от никой мъж. И защо да се боя? Ала някак си
м: и. главата ми се завъртя, когато ми каза, че искат да те
ш Ч{ закарат да воюваш срещу турците и след това, че трябва
01 ш да се венчеем набързо. Не знаех да плача ли, или да се
н<‘ са смея. Просто се обърках.
кс де — Не бой се, Яно, и тази грижа ще мине, а след ня­
в; е ] колко дни ще видиш, че всичко това е напълно истина.
че — Гледай ти —■продължи полушеговито девойката, -
излъга ме! Боже мой, какво неудобно положение/
3(60
— Какво неудобно положение? — зачуди се Джуро-

84

7
 — Ех, аз съм прилежна предачка и, слава богу, доста
съм напрела, ала малко е изтъкано, а ощ е по-малко е
съшито. Просто ме е срам!
— За това, Яно, не се безпокой. И после щ е има
време.
— Да, после, но какво щ : кажат домаш ните ти? Щ е
почнат да броят на пръсти ризите и при всеки залък ще
ми подхвърлят, че съм дошла гола във вашия дом. Но,
ей богу, аз не съм виновна за това. А з исках да приготвя
всичко хубаво и всичко щеше да бъде готово, ако баща
ми не казваше: „Не си разваляй нощно време очите; ти
не знаеш колко голям дар от бога са те, а със сватбата мо­
жеш да почакаш и до трета ж ътва.“ И аз горе-долу така
си мислех и доста плаках, а ето сега сватбата чукна на
вратата ми, а преждата ми още виси в ъгъла. М ного ми е
мъчно.
— Нима ти е мъчно, че ще се ожениш за мене?
— Върви — поразсърди се девойката и чукна с длан
годеника си по гърба, — какви са тези отвратителни
шеги? Не те ли е страх от бога да извърташ всяка дума?
Не знаеш ли, че ако ми е мъчно да се ж еня за тебе, не
бих се и оженила. Но ми е мъчно, че ще дой да в къщата
ти такава. Ако съм бедна, не съм просякиня.
— Виж, виж, как изкипя това гърне — засмя се
Джуро, хвана девойката за двете рамена и я погледна ве­
село в лицето. — Ех, Яно, душ о моя, не мотай сега тази
прежда. Само да си моя, и пак моя. За друго не ме е гри­
жа. И само някой да посмее да ти каже една дума, ще му
изпочупя костите.
Девойката леко се изплъзна от ръцете му и отстъпи
две крачки, а той продължи:
— Бога ми, наприказвахме се от сутринта. . . Виж къде
е луната, а къде е Стубица. Сега вече наистина трябва да
тръгна.
— Е, хайде, сбогом, мили мой! Щ астлив път и пази
се! — каза нежно девойката.
— Сбогом, Яно, лека нощ! — отговори младежът,
като й подаде ръка, която тя пое с леко н аведена глава и
тихо прошепна:
— Л^ка нещ , Джуро!
Така се разделиха младите. Девойката бавно се върна
през градината в къщи, а младежът, при ясна лунна све~

85
 тлина, пое бързо пътя за село Зап ретни , от Запрешич
към моета през Кранина и по-нататък през Кранина под
опира до Иванец, за да отиде оттам към Бистра. На сър­
цето му беше весело, краката му го носеха леко, нощта
к беше ясна, а горещата му кръв не чувствуваше нощната
хладина. Всичко наоколо бе спокойно, тихо, не се чуваше
нито чурулика не на птичка, пито шум от капчица; гората,
с храстите, къщите, всичко сякаш се е превърнало в черен
г камък. Зад село Иванпца пътят минава под баира, а
е гората се спуща до самото шосе. Пътят се протягаше в
•I далечината напълно бял от лунната светлина; никакво
'' < тъмно петно не се виждаше по него.
1I Изведнъж зад храста сякаш нещо изшумоля. Джуро се ,
N спря. Наведе глава, ослуша се един миг. Нищо. Не се чува
г ни полъх. Тръгна напред. Но ето! Пак нещо като мър- |
т
морене на човешки глас. Сърцето на младежа се сви. Сти- I
Т
спал по-здраво дряновицата, той започна да стъпва по- |
X
леко, та почти чуваше как бие сърцето му. Но скоро кръвта !
N
нахлу в лицето му от срам. Поизкашля се, закрачи по-бързо \
1
и по-уверено и запя с половин глас някаква пссенчица. Ми- \
д
в наваше край един голям храст, който се беше привел на
Е пътя. Младежът налравидве крачки, но изведнъж се зачгу
изсвирване. Неуспял още да се озърне, пред очите му при-
тъмня и някой така го дръпна, че той падна възнак на
к;
земята. Почувствува, чг някой хвърли някакво платно вър­
В(
1 ху главата му и след това го повали на земята. Изплашен, |
м
той започна да се брани е ръце и крака. Н апразно. Извън |
ш
Н1
( 'себе си от ярост, той долови, че нападателите са мнозина. |
бг •х Силни ръце му завързаха с въже ръцете и краката и за- ]
Ц1 Лв ( мотаха по-здраво платното около главата му, така че той
не можеше нито да вижда, нито да чува, пито пък да вика.
■ч | Изпод покривката се чуваше само глухо стенание. Неви­
ст ш .
и В, Р димите наладателй натовариха вързания младеж на кон
м;
и с бърз тръс го понесоха ту нагоре, ту надолу. Известно
и, > време вървяха по нагорнище. Джуро долови, че се отвори
Нс
Ч( * някаква голяма порта и че конете влязоха. С валиха го от
О! не (
ш еа 1 коня и го понесоха нанякъде. Най-после той почувствува,
К( де.' че го сложиха на твърда земя и му р азвързаха краката. |
в; е : Неизвестна ръка свали от главата му платненото було. |
че Пред очите му затрептя пламъкът на факел, държ ан висо-1
ко от мургав, чернобрад момък с ж елязна каска. Джуро се
огледа. Той лежеше върху голата земя в някаква подзем*
3(60 на, ниска, каменна килия без прозорци. К рай него стояха

86
!
д вам а душ и, о б л ечен и в си н и в о й н и ш к и д р ех и -- е д и н и я т
слабичък и червенокос, с къ д р ава брада, а д р у ги я т
д е б е л , съ с с р е д е н р ъ с т и д ъ л г и ч е р н и м у с т а ц и . В е р о я т н о
т е з и д в а м а д у ш и го б я х а х в а н а л и . М л а д е ж ъ т з а с т с н а :
— П у с н е т е м е, р а з б о й н и ц и , п у с н е т е м е. К а к в о и с к а т е
от м ен ? К а к в о с ъ м ви с т о р и л ? А к о и м а т е б о г а , о т в ъ р ­
ж е т е р ъ ц е т е м и . П у с н е т е м е, р а з б о й н и ц и !
М л ъ к н и , куче! викна дебели ят во й н и к и така
у д а р и м л ад еж а с въ ж ето по гл а в а т а , че м у п о т е ч е к р ъ в .
В ъ р з а н и я т с в о б о д е н м ъ ж с я к а ш п о б е с н я . С к о ч и к а т о б .с е н ,
н о в с ъ щ и я м и г ч е р в е н о к о с и я т в о й н и к го у д а р и с д р ъ ж ­
к ата на к о л и ето в гъ р д и т е и м л ад еж ъ т п а д н а в ъ г ъ л а , к ато
а а с к ъ р ц а съ с з ъ б и . В т о з и м о м е н т се о т в о р и в р а т и ч к а ,
п р е з к о я т о се п о к а з а д е б е л а г л а в а с о с т ъ р н о с и з а с у к а н и
м у с т а ц и . Т о в а бе г л а в а т а н а П е т ъ р Б о ш н а к .
— У ловихте л и п ти ч к ата? — зап и т а Б о ш н ак .
— У л о в и х м е я, П е т р е , у л о в и х м е - з а с м я се ч е р в е н о к о ­
сият войник, като п о казваш е с п ръст Д ж уро. — Т о зи м лад
ш а р а н в л е з е в м р е ж а т а н и п о д Б и с т р а и с е г а се м я т а к а т о
д я в о л , к о га то го п о т о п и ш в с в е т^ н а в о д а .
— Н е се п роти в и , гълъбче — п о д х в а н а П етъ р Б ош н ак
п р еди зв и к ател н о, — дор и се р ад в ай . Ех, какъв п р ек р а сен
конник щ е стане от т еб е! И как щ е с з радва м и л о ст и в и я т
госп од и н Т ахи , че си се за п и са л в н егов ата в о й ск а .
Г ъ р ди те на м л адеж а се и зд и г а х а теж к о .
— М ълчи, зл о д ей ! — викна Д ж у р о . — А з н я м а да о т и ­
д а в Т аховата войска, аз съм св о б о д ен , щ е се о п л а ч а от
н его на краля.
— О плачи се, оп лачи се, гъ л ъ бч ето мм — п р о д ъ л ж и
П етър, —- н о ето, за съ ж а л е н и е т а зи тв оя ст аи ч к а н ям а
п р о зо р ц и и кралят ням а д а те чуе. З н а м каКво т е б о л и : н а
м л адеж а му се иска да се ж ен и .
— Я н о моя, Я н о! — и зх л и п а м л а д еж ъ т о т ч а я н о .
— П очак ай — п р о д ъ л ж и Б ош н ак , — о щ е си м лад.
С л ед пет-ш ест годи н и , когато се въ рн еш , п т и ц а т а щ е и м а
п овече п ера. Т огава щ е им аш в р ем е ,да се ж ен и ш , ак о т у р -
ц и т е н е ти отр еж ат главата. Х а й д е , м о м ч ета , д а в ъ р в и м !
А н а т еб е, с в о б о д н и ч ов ек о, ти ж е л а я л ек а и п р и я т н а н о щ .
В о й н и ц и т е и зл я зо х а с л е д П етъ р , к о й т о за к л ю ч и вра­
тата, а Д ж у р о остан а сам и ч ъ к на г о л а т а зе м я . а м р а ч н а та
т ъ м н и ц а на Ф р ан ьо Т а х и , в за м ъ к а С у с е д . С т е н е й к и т и х о
от отч ая н и е, т о й с л о ж и г о р е щ а т а си гл ав а в ъ р х у с т у д е н и я
камък, за да не п о л у д е е , м о л е й к и б о г а д а м у з а п а з и р а з у ­
м а, за д а м ож е д а отм ъ ст и .
87
1* 8

Силен плач на нещ астни м ай к и се р а зн а с я ш е по села­

та; ю рчиви сълзи мокреха зем ята на х ъ р ватск и те селяни.
О тред груби Тахови войници к ар ах а з а в ъ р з а н и взетите
във войската крепостни и свободни м ладеж и. Х и л я д и про­
с клятия се отправяха от селските гърди към в и со к и те кули
i на Сусед. За Джуро М огаич к р ъ во п и й ц и те не се интере­
е суваха, но за него се интересуваш е Губец, интересуваш е
■i се Яна. Напразно! От Джуро никъде н и следа, ни вест.
i Тръгнал през нощта от Бърдовац, а в С ту б и ц а не е стиг­
Ч нал. Няма го, сякаш вятър го отнесъл.
1с Губец стоеше всред своя двор, подпрял р ъ ц е н а хълбок,
i
и гледаше мрачно в земята.
i
• — Да — шепнеше си той с половин глас, — к аза ми:
£■
„Това скоро ще видиш “, и аз му отговорих: „И ти ще
К видиш скоро.“ Да, да, това са Таховите нокти.
1 Пред Губец стоеше Яна и плачеш е, а на пейката под
ореховото дърво седеше с наведена глава Ю рко. Яна, при­
Д
В
тискайки ръце към гърдите си, стенеше с пъ лен глас.
Г. Обилни сълзи се лееха от подпухналите й очи по лицето
й. Най-после тя коленичи, протегна отчаяно ръ це към кра­
ката на Губец, после се хвана за главата и запищ я:
к.
В( — Заклевам ви в живия бог, заклевам ви в кръвта на
м Исуса, помогнете, куме Мато! Ако вие не помогнете, и
от ангелите небесни не ще помогнат.
ш — Успокой се, Яно — каза Губец, като сложи ръка
бъ върху главата на нещастната девойка, и едра сълза се по­
Щ каза на очите му, — ще се опитам още веднъж.
и
ч За втори път се отправи Мато към Сусед, а с него тръ­
СТ! п гна и бьрдовачкият свещеник Иван Бабич. В замъка и
И в около замъка сновяха конници. Още тази нощ господин
м И Тахи щеше да замине с отреда си за У нгария. Суседският
ш 4t , господар ги пусна при себе си. Най-първо му говори Гу­
OJ Н( бец, а след това свещеникът; те го молеха в името на бога
н. еа ? да пусне Джуро. А Тахи отговори спокойно:
к‘ де — Чудя ви се, че търсите Джуро от мене, по-скоро аз
в: е би трябвало да го търся от вас и да ви питам къде е той.
че На тебе, Мато, се бях много разсърдил, но след това раз­
мислих. Вярно е, Джуро е свободен селянин, не ми е ну'
3<60 жен. Няма го в замъка ми. Нека се жени свободно. Сбогом!

88
 Крепостникът и свещеникът се върнаха в Бърдовац. „Не
излъга ли този господин? — се питаше селянинът. —
Да, несъмнено.“
Б този момент край тях мина младият Андрия Хорват*
изгоненият от Тахи слуга на госпожа Хенингова.
— Андро — извика го Губец, — ела тук, имам да ти
кажа нещо. Тази нощ Тахи ще потегли с отреда си за
Унгария.
— Е? — запита Андро.
— Затичай се, колкото крака ти държат, до Сусед-
Скрий се в гората над пътя, по който трябва да мине
войската от селото.
- Защо?
— Искаш ли да отмъстиш на Тахи?
— Сто пъти! — пламна Андро.
— Добре; направи, както ти казах, и когато минава
войската, извикай от гората, колкото ти глас държи:
„Джуро Могаич, Яна те вика." Внимавай добре дали ще се
обади някой. Поразпитай също колко войници са оста­
нали в крепостта. След туй се върни тук, колкото се може
по-скоро, и ме потърси в къщата на Илия Грегорич.
Андро отвори уста и един миг гледа удивен Губец, след
това зажумя, кимна с глава и полетя по пътя към За-
прешич. Губец пък се сбогува със свещеника и се отправи
към къщата на своя кум Илия.

Бавно течаха нощните часове, а Мато и Илия седяха

до масата и разговаряха тихо. Децата отдавна бяха ле­
гнали. Една борина вече бе догоряла и Ката запали втора*
като търкаше сънливо очите си. Изведнъж кучето залая*
селяните вдигнаха глави и веднага след това някой по­
чука на прозореца. Ката отвори вратата и в стаята влезе
Андро — изпратен, запъхтян. Отпусна се тежко върху
пейката и като въздъхна: „Ах!“, бършеше с ръка потта от
челото си.
— Говори! — викна Мато, като се понадигна от
масата.
— Дайте вино! — заекна Андро, посегна към каната
и я изпи до дъно. — Слава богу, че съм тук. И така, чуйте!
Стигнах до Иванец. Тук се отбих от шосето и тръгнах на­
горе по хълма. До средата на хълма се промъквах край
шосето между шипки, храсти и тръни. Вижте, ръцете ми
са само в кръв. При черквата „Свети Мартин“ се спуснах
89
 п 15 дефилето, а след това се изкачих на противоположния
* склон, точно над шосето за Загреб. Той е д о ста стръмен, а
гората е гъста. На другата страна на х ъ л м а се виждаше
3
Сусед с. осветени прозорци, приличащ на черен рогат ко­
ь тарак с огнени очи. Долу в селото горяха огньове, а около -
ъ тях сновяха войници на коне. Чувах добре как викаха и
ругаеха, как звънтяха сабите. Качих се на един стар дебел
габър и легнах между клоните по корем като котка, когато
( дебне врабци. Изведнъж от замъка се зачу тръба, а след
I нея от селото се обадиха десетки тръби. Конниците се
построиха, сабите и копията заблестяха на лунната свет­
) лина. Портите на замъка се отвориха и оттам излезе
]1 шествие. Цачело яздеше едър конник с голям калпак.
Виждах само черния му силует по склона на хълма. Беше
!< Тахи, бог да го убие! След него вървяха въоръжени кон­
I
1 ници, но имаше и пешаци без оръжие, които конниците
I караха пред себе си вързани. Това бяха нашите момчета,
> които Тахи насила отвлече във войската! Ух! Гърлото ми
IV гори. Дайте ми вино.
I — Пий и разказвай по-нататък — извика Губец, втрен­
Д чил поглед в Андрия. р-
в ■— Сега — продължи Андрия, след като се подкрепя
Г. и млясна с език — целият отред и Тахи потеглиха по шо­
сето за Загреб. Вече почти целият отред беше под мене. Ай
к, промъкнах главата си между клоните на габъра и извика:;
В( с цяло гърло: „Джуро Могаич, Яна те вика. В този миг
м от отреда се отзова болезнен вик: „Яно, моя Яно! и един
О1] ' от пешаците сз строполи на земята.
ш 1 — Ха — удари бясно Губец с юмрук по масата, — то­
б !; ва е бил Джуро, моят Джуро.
Ц г1 — Не зная кой е бил — отвърна Андрия, — но видях
как го сграбчиха и го натовариха на кон. Двама-тримй.
души изпразниха пушките си по посока към мене. Хва­
ла богу, куршум не усетих; само чух как отеква между
склоновете. Отредът отмина и всичко утихна. Тогава
м и слязох в селото и там Филипич ми каза, че в крепостта
Ич
има около шестдесет войника' с пушки и доста топове. А
0 н
н е. после — ето ме при вас. Това ли е твоето отмъщение.
Губец?
К Д(
^ — Чу ли, куме Илия — викна Губец, като сви юмру'
£ е
на масата, — това е бил моят Джуро, моят Джуро! Отвля
ч«
коха го разбойницитз като куче. А кръвопиецът Тахи м1
каза, че го няма в крепостта. Боляринът каза това, благо
редникът излъга!

90
 Илия Грегорич отговори спокойно:
— Не се ядосвай, куме Матия. Сега ние знаем точно
каква е работата и какво трябва да правим.
— Да — отговори Губец замислен, — в името на бога,
ще действуваме! Андро, кажи на Иван Сабов, нека дойде
утре при мене в Стубица. Ти, Илия, знаеш своите хора;
позаобиколи Запрешич, Ступник, Стеньевец, Търговина;
аз ще работя там, зад планината, а ти, Андро, ще отидеш
в Мокрице и ще кажеш на господин Стйепан, че след осем
дни е новолуние и че в новолуние ще се вдигне кирка и
мотика.
Така нареди Губец. Илия и Андро се съгласиха с него.
Ката изпрати кума Губец до сенника и му пожела „лека
нощ“-
Минаха осем дни. Тахи вероятно е вече в Унгария. Це­
лият край е спокоен. Никъде селяните не проявяват непо-
слушание, никъде не роптаят. Животът си тече както обик­
новено. Всички мълчат като неми. „Кучетата станаха аг­
нета!“ — каза на шега Петър Бошнак на Петър Петриче-
вич, кастелан на Суседската крепост.
Настана нощ, на небето се показа новата луна. Селото
при Сусед беше като мъртво, всичко сякаш спеше. А и з
замъка всички спяха освен часовоя на кулата и госпожа
Елена. Жената на Тахи седеше до голяма маса в една
малка стая, тапицирана в синьо. На масата гореше све-
тилник, слабата светлина на който трептеше в полумрака
на стаята и играеше чудно върхът старинния портрет на
Дора Арландова.
Облечена в дълга бяла рокля, с широка шапчица на
главата, госпожа Елена седеше бледа, подпряла глава с
ръка. Черните и очи блуждаеха по майсторски изрису­
ваната книга, която лежеше пред нея. Тя четеше вечерната
си молитва сред нощната тишина. Изведнъж -се чу топовен
гърмеж. Госпожата се сепна, пребледня и скочи на крака.
Чу се втори, трети гърмеж. В селото зазвъня камбаната
на черквата „Свети Мартин“, Елена се разтрепера. Зачу-
ха се викове и звън на оръжие. Силно изплашена, Елена
полетя към прозореца и го отвори с шум.
— Олеле! — изпищя тя.
Луната освети страшна картина. Целият суседски хълм
бе покрит с копия, коси и пушки. Викове, писъци и рев се
разнасяха в тъмната нощ. В този момент в стаята се втур­
на полуоблечен нейният син Гавро.
91
 Майко — заплака отчаяно той, — изгубени см е!
Селяните нападнаха замъка.
Нека нападнат извика яростно Елена и очите п
заблестяха, — ще се браним.
-- Напразно — отвърна младежът. — Те вече разбиват
със секнри крепостните врати и се изкачват по стените
с подвижни стълби.
— Нека открият огън с тонове по тия кучета — зарева
Клена.
— Напразно. Та Петричевич и Петър вече правят то­
ва. Снарядът лети в тълпата, десет души от тях паднат, а
стотици отново йападлт.
Още по-силно заби камбаната, още по-силно зарева
тълпата. Сега вече гърмят малки пушки и само от време
на време по някои топ. Изведнъж нещо се сгромоляса и
бурни викове отекнаха до небесата. Портата бе разбита
п разярената селска тълпа нахлу като порой в замъка. В
стаята се втурна блед и окървавен Петричевич.
— Спасявайте се, милостива госпожо, за бога, спася­
вайте се! — викна той. — Селяните изклаха нашите вой­
ници. Иван Гушич предвожда селяните. Петър Бошнак е
ранен, на командира на войниците Браткович отрязаха,
главата с коса, на кулата се развява знамето на Уршула
Хенингова. Спасявайте се!
—Не —отвърна Елена, разтреперана от гняв, но горда,—
нека дойдат! Ти, сине, и вие, Петричевич, останете тук.
Все по-слабо ставаше дрънкането на оръжието, камба­
ната замлъкна, само от време на време гръмваше пушка или
се разнасяше вик. Но човешкото множество шумеше на­
вред като море. Тълпата се приближи още повече, вратата #
се отвори и влезе едър войник със секира в ръце. Той се •
^обърна срещу разярената тълпа, която искаше да нахлуе
в стаята, и яростно въртеше секирата около себе си. Е д и н /
два, десет селяни паднаха от неговите удари, но изведнъж
изгърмя пищов и верният войник падна мъртъв и окър­
вавен пред краката на Елена, която от страх се хващаше
за стената.
— Смърт на Тахи, смърт на Таховица! — гърмеше из
коридорите на замъка и вътре нахлу разярен отред селяни.
— Стойте! — викна силен глас. Селяните притихнаха.
Черен, разярен и с кървава сабя в ръка, в стаята влезе
Стйспко Грегорианец, а заедно с него, цялата пламнала от
вълнение, влезе госпожа Уршула. Бледосините й очи

92
святкаха, лицето й гореше, а устните й бяха стиснати.
— Госпожо Елена Тахова — започна Стйепко, като
бършеше кървавата сабя от наметалото си, — доведохме
в този замък истинската му господарка. Уртула Хенин-
гова. Вашето величество свърши.
— Да, високомерна зрииска щерко! — викна Урит/-
ла. — Стъпкахме главата на дяволската змия. Бащините
ми дворци отново са мои. Здравей, Доро Арлаядова —
обърна се тя към портрета, — виждаш ли сега, че леген­
дата лъже? А вие, добри хора — извика тя на селяни­
те, — вземайте, грабете, аз не искам нито трохичка от
имуществото на кръвопиеца.
Елена сг вкамени, само в очите й гореше яростен
пламък.
— Госпожо — каза Стйепко, — истинските господари
си дойдоха, незаконните трябва да се изселят. Нека Пе-
тричевич спокойно заведе вас и вашите синове в Загреб,
тъй като и Стубица е вече наша. В селото ви чака кола.
Елена повдигна глава и каза спокойно:
— Госпожо Уршула! Грабителко.’ До гроба си няма да
ви забравя за това, Легендата за Дора не лъже. Запомне­
те думите ми. Зъб за зъб, кръв за кръв до последна капка?
Като хвана сина си за ръка, Елена, придружена от кае-
телана, напусна замъка, под чиито стени селяните с в и к о в е
деляха Таховото богатство. И когато изгонената госпожа
беше вече доста далеч от Сусед, до нея все още достигаха
в нощта викове:
— Смърт на Тахи!

В Мокрице днес беше твърде весело. Господин подба-

нът празнуваше своя рожден ден в кръга на роднини и
приятели, хърватски велможи и благородници. Тук бегле
неговият син Стйепко, същинска фурия, със своята жена —
нежната черноока Марта; тук бе и вторият му син, слабо*
ватият и хилав Балтазар, а също и втората жена на под-
бана Дора Мърнявичева. И госпожа Хенингова пристигна
от замъка Сусед, където живееше самичка, докато нео­
мъжената й дъщеря, хубавата девойка София и двете мо­
мичета Анастасия и Ката, за по-голяма безопасност в това
неспокойно време, живееха в Мокрице при господин
Стйепко Грегорианец. Но тук им аш е и далечни гости -
чак 01 Загора е бяха пристигнали за веселието сестрите на
М арта: гордата и сприхава Анка със своя мъж Михайло
Конски от Коншчина, богатата К унигунда със съпруга си I
Мато Керечень от Турнище. Освен тях присъствуваха и
чужденци, братята М ихайло и Лука Секель от Ормужд.
Гашо Друшкович и Фране М ърнявич,"поджупани на слав­
ната Загребска жупания, М ийо Вурнович — сериозният
турополец, юначният благородник Томо М илич, Ми-
хайло — свещеник от „Св. Н еделя“, отец Дидак — гвар- |
дианин 1 на самоборските фратри и още много светски и |
духовни лица. За чудо всички бяха само хървати. Отец |
Дидак, който седеше през време на обеда до господин |
Конски, се чудеше не малко на това. 3
ч
— Как така, е § ;^ 1 е сюгшпе — запита гвардианинът
съседа си, — днес краньските господа ни изневериха? |
Мокрице е на краньска земя и точно под носа на госпо- Ц
дата от Костаньевица, Турноград и Кърш ко. Не виждам |
тук нито Йошко, нито Вук Турн, нито В алвазор, нито *
Ауершперг, нито Ламберг. Обикновено тези господа^идват ^
тук с удоволствие, особено капитанът на ускоците Йошко ^
Турн, който много обича чимшира на господин Амброз. |
Как така? £
— Не сме ги и поканили — отговори господин Кон- Ш
ски; — отнася се за наша домашна, хърватска работа, така
че краньските ни съседи няма какво да правят тук. Моля
ви, почтени отче, та й без това тг са само немци.
Гвардианинът кимна с глава и не посмя да разпитва
повече за тази неясна работа, а продължи да глозга къл­
ката от тлъстата пуйка.
Пищната гощавка бе вече към края си. П ри гръмкия
вик: „Vivat dominus Ambrosius! “2 още веднаж зазвънтяха
пълните чаши; компанията стана, гвардианинът прочете
молитва, а гостите започнаха да излизат със смях и
шеги по дългите коридори, пространния двор и хладния
парк на Мокришкия замък. И на господин Амброз също
му се поиска да подиша малко пресен въздух и затова той
слезе по широките каменни стълби в двора, където цяла

1 Г в а р д и а н и н — католически монах, който бди върху по-

ведението на монасите в„ манастира. — Б. р.
?< Да живее господин Амброз.

94

'ft?'"1-
група благородни госпожи се бяха впуснали във весели
приказки. Сред тях бе и Марта Грегорианчева.
— Госпожо снахо — извика подбанът, като видя Мар­
та,' — добре, че те намерих. Остави женските приказки и
ела с мен, имам да поговоря сериозно с тебе. Хайде на­
сам, на моето любимо място под сянка.
— На вашите заповеди, господин свекре — поклони се
покорно Марта и тръгна подир Амброз.
По една от стените на замъка се разстилаше чак до
втория етаж огромен бръшлян, който покриваше с тъм­
ните си листа и стълбовете на сводестите чардаци. Под
сянката на бръшляна имаше маса и три каменни седалки.
Тук господин подбанът обичаше да седи през горещите
дни. Тук седна той и сега, а до него и госпожа Марта*
Амброз се подпря с единия си лакът на масата, прехвърли
крак върху крак, прекара ръка по посивялата си брада и
заговори на Марта:
— Виждаш ли, драга снахо, оня блед черноок младеж,
който стои мълчалив хе там до стълбата между дворяните
и обръща малко внимание на духовитостите на пийналия
почтен гвардианин, а все встрани гледа как подскачат мо­
мичетата по двора? #
— За Томо Милич ли говорите, господин свекре?
— Да, мила снахо! Как ти харесва младежът? Нали
е хубав юнак?
— Да — отговори Марта.
— И е добър.
— Хвалят го, господин свекре. Аз поне не съм чула
нищо лошо за него.
— И заслужено го хвалят. Виждам, ти ме гледащ ня­
как учудено защо те разпитвам за красивия младеж. Ти
си мислиш: „Какво ме интересува този Милич, аз вече
съм взела своя дял.“ Но, питам те, защото си умна и ма­
кар че имаш женска глава, по-лесно се говори с тебе,
отколкото с твоя мъж, моя Отйепко, който винаги е като
заредена пушка. Помогни ми.
— Заповядайте, господин свекре и татко мой — ус­
михна се Марта.
— Добре. Томо е син на моя покоен приятел Иван. Ми-
личи са добро семейство, стар хърватски род и честни
хора. Наистина те не са велможи, а са само сливари, но
са добри стопани, големи юнаци, набожни хора и нищо
лошо не може да се каже за тях. При това господа Зринскн
 са им големи приятели и защитници. Аз и Томовият баща
се побратимихме на младини. Когато сг ожених за пър-
ката си жена Вероника Стубичка (бог да даде мир на ду­
шата и), Иван ми беше кум. И двамата служехме на гос­
подата Зрпнски, и двамата бяхме скромни благородници.
Когато бях зрински кастелан в Лукавац, бях изпаднал
в тежко положение. Случи ми се нещастие, а аз се бях
охарчил съвсем. Откъде да взема пари? Оплаках се на
побратима си. А той? Заложи едно свое имение, донесе
ми две торбички жълти цекини и ми ги даде без зало.г,
•без лихва, само на честната ми дума. Спаси ме! Кажи,
не беше ли честен човек? Помогна ми бог. Забогатях,
станах велможа, върнах му парите, но му останах длъж­
ник, защото, кажи сама, това благородно сърце не се из­
плаща със злато. Нямах случай да му се отплатя. Иван
умря и ме остави настойник на единствения си син. Това

■ЩХ-1
е свято и пресвято мое задължение. Не бих бил спокоен
в гроба, ако не изпълня дълга си, ако не направя пове­
реника си щастлив. Томо се метнал на баща си. Честен е,
добър и заслужава да бъде щастлив. А къде расте ща­
стието, питам аз? Нима по нашите събрания и съдилища, 1
- където господата се давят като кучета за кокал? Н има по
кървавите бойни полета, където главата ти е в торба?
Славата цъфти там, да, но славата не е щастие. Единстве­
ната градина на щастието, драга снахо, е покривът, под
който те очаква вярна жена. Твоят дом е като божи храм,
а жената — негов ангел хранител, само ако, n o ta bene1,
не е сатана и ако има добри намерения. На гърдите на
жената човек забравя всички грижи и ядове; да, и през
сълзите на жената човек вижда да проблясва божият рай.
Затова и карам мъжката челяд под вашето сладко иго,
щом й поникнат мустаци, за да не живеят като цигани-
скитници. Ей богу, затова накарах и Стйеско. Т и знаеш
какъв е ветрогон и че понякога женското въж енце му е
полезно. И, слава богу, добре улучих, защото вие, Хенин-
говите, сте добри девойки. Ето, тук е краят на краищ ата.
Досещаш ли се, снахо?
— Вашите думи не са ми съвсем ясни, драги татко.
— Ала нещо ти проблясва, нали? Чакай да ти стане
още по-ясно. Би ли искала Томо да ти стане зет?
— Нима за Софийка? — запита учудена М арта.

1 Важна забележка.
 — А за кого? Вие зрелите сте се омъжили, а Стазика
и Катица едва са изскочили от люлките.
— Но как се спряхте на Софийка?
— Така, както Софийка се е спряла на Томо,
— Не ви разбирам, господин свекре,.
— Ой, мъдра Марто! Къде ти е умът, къде са ти очи­
те? Да, наистина! Ти си омъжена, майка си, отслабнало
ти е зрението. Томо би заклал турския цар, но от женска
пола се плаши като мишка от котка. И ако има нещо в
ума си, по-скоро би прегризал езика си, отколкото да про­
дума някому. Само на мен казва всичко, както на попа
при изповед. И всичко ми каза. Ой! Ой! Да беше чула
тази литания! Сполетяло го е като треска и аз просто
се посмях на младите му мустаци. Томо чрсто идва тук,
Софийка също е тук, а ти знаеш какво се случва, когато
младеж и девойка се срещнат на пътя-си и когато и два­
мата са млади и луди. Кремък и огниво, снахо моя! Как
няма да се яви искра? Той, разбира се, не е ни гъкнал, тя
също. Но Томо ми дума, че тя го е погледнала някак си
чудно и бързо отклонила погледа си от него, мълчала, из-
червявала се и говорела несвързано, „Щом е така, То­
мо — рекох му, — случило се е нещастие, защото и два­
мата сте полудели, и само попът може да ви излекува у м а /
Започнах и аз да наблюдавам Софийка отстрани. Снахо,
вярвай ми, сестра ти е рибка, която скача на въдицата
и се радва, че рибарят я е уловил. Виждаш, драга Марто,
когато станаха ясни за мен чувствата на двамата млади, '
сърцето ми просто се зарадва и аз си казах: „Ако даде
бог, тук ще има работа за попа и няма да мирясам, до-
като не ги наредя под един покрив/ Кажи ми, Марто,
харесва ли ти Милич, би ли го искала за зет?
— Що се отнася до мене — отговори Марта, — на
драго сърце, господин свекре, защото щом вие заговори­
те в полза на някого, той трябва наистина да е злато чо­
век. Особено ако Софийка го иска. Но аз се сърдя на не­
годницата: инак всяка друга дреболия ми казва, а за
тази работа ни думица не ми е прошепнала; дори си
спомням как тя два-три пъти се подиграваше с Милич.
— Ето на! — засмя се от сърце Амброз. — Това е
истинска женска политика, па нека не е истина, че Ева
в рая е взела ябълката от змията! Такива сте всички
Марта се поизчерви, а след това продължи:
— Но тук има голямо затруднение.

7. Селското въстание 97
 — Какво, за бога?
Не зная какво ще каже за това госпожа майка ми.
Та вие я познавате най-добре, господин свекре. Много
държи на своето благородство. Тя не е жестока, но е из­
вънредно горда и не иска за зет друг освен болярски или
богаташки син. Сто пъти съм слушала от нея това. А во­
лята й е упорита, не би отстъпила от своето дори и пла­
нина да се срине върху и. Към това я подтиква и сестра ми
Анка, която, като се ожени за господин Конски, стана
голяма болярка. От това се страхувам.
— Не бой се, дъще моя — успокои Амброз снаха
си, — за тези две жени аз вземам грижата. През живота си
съм изправил ло някоя неправда. Ей богу, ще съумея да
покръстя и тези две жени. Болярин! Виждаш. Глупости!
А какво са били Хенинговци или Грегорианци? Слива-
ри, снахо, дребни благородници, а след това с божия по­
мощ станаха магнати. А това може да постигне и Томо.
Благороден е този, който има по-добро сърце и повече
благородство, а истински болярин е онзи, който самичък
е станал такъв, а не този, който е наследил болярството.
Ти, снахо, най-напред повикай при себе си Софийка и
надникни човешки в сърцето й. Недей заобикаля, а и за­
говори направо, на душата й. Ако малката наистина се е
запалила, ти отдалече намекни на майка си. Ти знаеш как
и по-лесно ще спечелиш госпожа Уршула с разума си, от- .
колкото Анка със своето господарско високомерие. Зная,
че тя на тебе повече вярва. Постъпи така, това е моето же­
лание; а бог ми е свидетел, че желая доброто на сестра
ти. Ще направиш ли това, Марто? — запита Амброз, като
се изправи и помилва Марта по лицето.
— Ще направя, господин свекре, вашето желание е
закон за мене. Зная, че истинското щастие може да се
гради само върху сърцето и че любовта е от бога. Щ е по­
ложа всички усилия да ртане всичко по ваш ата воля.
— Благодаря ти, добра душо — каза старецът, като
целуна снаха си по челото. — Бог да благослови тебе и
твоето потомство. Сега да отида при господата, понеже
имаме още важен разговор, а ти постъпвай, както знаеш,*
Подбанът се запъти право към групата мъже, които
разговаряха твърде оживено всред двора.
Господа и братя — каза той, — време е да поговорим
преди вечерята. Затова ви моля, елате с мене в горния
етаж на замъка, а вие, млади хора, можете да се повесе-

98
лите с женския свят. Ще дойде време, когато грижите за
държавата ще легнат и на вашите плещи.
По-старите господа и някои от синовете им тръгнаха
подир подбана по стълбите, а младежите се пръснаха из
градината. Марта се поозърна, обаче Милич вече не беше
в двора; нямаше ги и девойките. Тогава младата госпожа
излезе от замъка да потърси по-малката си сестра в го­
лямата градина. Търси я навсякъде — под големите дър­
вета, под сянката на огромните ели и клекове, зад цъф­
налите храсти, но от Софийка никъде ни следа. От време
на време я спираха и заприказваха дамите, които се раз­
хождаха из градината и се смееха на веселите шеги на
отец Дидак. Най-после (беше вече привечер ) Марта стигна
до края на годината, където тя се спуска към шосето.
Дочула отдалече малко по-висок разговор, както и гласа
на София, тя се скри в сянката на габъра, откъдето може­
ше незабелязано да види всичко. Пред сянката стоеше Со­
фия със скръстени ръце, с наведена глава — нежна де­
войка с пълно лице и златоруса коса, която се разсти­
лаше по нейните рамене върху светлосинята й рокля.
В черните й очи трептяха сълзи, а малките й румени устни
бяха свити в сладко-горчива усмивка. Край нея Марта
съгледа Милич как говори почтително с нея, а пред нея
мълчаливо плачеше Яна, дъщерята на слепия Юрко от
Бърдовац. Милич проговори:
— Извинете, госпожице, че ви спрях тук. Когато гос­
подата се готвеха за разговор, аз слязох от замъка на
пътя. Там срещнах тази разплакана девойка да обика­
ля около замъка и плахо да гледа към него. По облеклото
познах, че е хърватка, и я запитах какво търси тук. От­
говори ми, че търси вас, но се бои да влезе в замъка, къ­
дето днес има толкова господа. Предложих й да я доведа
при вас — и ето я!
— И благодаря ви за това, млади господине, да сте
жив и здрав — каза през сълзи Яна. — Сега вече аз не
се боя, сега съм при сестра си, при госпожица София,
— При своята сестрица, да, драга Яно — каза благо­
родницата нежно, като подаде ръка на селянката. — Дот
бре ми дошла и щастие нашла. Отдавна не сме се виж*
дали, горкичката ми. Виждаш, лоши хора не ни позво­
ляват да живеем спокойно в Сусед с госпожа майка ми,
та съм принудена да стоя тук, при сестра си Марта. Го­
вори, Янице, за какво ме търсиш, какво щастие те води
насам?
99
 — Уви, не е щ астие - п оклати гл ав а с е л я к Л И г -
голямо, голямо нещастие.
— Н ещ астие? Боже мой! К акво н ещ асти е, клетни це
моя? — запита бързо София, п р и б л и ж и се към Я на и
сложи ръка иа рамото й.
— Та ние нищо ли не сте чули, н и щ о ? — п огледн а я
плахо селянката.
— Нищо, душо, говори!
Яна наведе глава и мълчеше. Л и цето й се зачерви ,
обилни сълзи бликнаха в очите й и тя, гл ад ей к и п р е сти л ­
ката си с трепереща ръка, хвърли поглед към М и л и ч .
— Говори — повтори София, —■не бой се, той е д о ­
бър господин.
Яна вдигна очи и погледна София с такъв тъж ен по­
глед, сякаш сърцето й се къса.
— Ще ви кажа, госпожице — п роговори с плач
Яна, — трябва, затова и съм дош ла. Готвех се д а се
омъжа. . .
— Да се омъжиш? За кого?
— За Джуро Могаич, свободен селянин от С тубица.
— И?
— И . .. и . .. ох .. . всичко пропадна. Господин Тахи
го отвлече нощем във войската. Н яма го, н ям а никаква
вест от него. Може би той е ранен, а може би, боже мой,
и да е мъртъв, мъртъв — и девойката, като зак р и лицето
си с ръце, заплака с глас.
— А ти обичаш ли този младеж?
— Дали го обичам? Ох! След бога той м и е най-
мил в света. Вие не знаете това, ваш ето сърце още не
си е намерило любим.
София леко затрепери и поруменя.
— Който не е почувствувал в сърцето си това, не
може да го разбере. И аз не го разбирах. Все мислех,
че хората се женят по навик. Ала сега, когато го изгубих,
сега зная какво е, когато мъж завладее сърцето ти: да
не можеш нито да ядеш, нито да пиеш, нито да работиш,
нито да спиш, нито богу да се молиш, без да помислиш
за него. Боже, боже! Какво ли съм сгреш ила, нещ астната
аз, та точно върху мене се стовари такова нещ астие, ко­
гато стоех (на прага на своето щ астие! Ох, сестрице —
хълцаше Яна, забравила се съвсем и хван ала с две ръце
ръката на София, -- помогни ми, за бога! Ти си м и сестра
по мляко, господарска дъщеря. Търсих те в Сусед, но не
ви намерих, благородна госпожице. При майка ви не по­
смях да отида, защото госпожата е строга, а аз съм си-
рота. Нямам никого близък от господарски род освен вас. 1
И ето дойдох тук. Заклевам те, освободи ми го! Стори
това заради млякото, което си сукала. Помогни ми, за­
щото иначе скръбта ще ме погуби. Когато един д^н и
твоето сърце почувствува какво е да имаш мил на сър­
цето си, тогава ще разбереш колко е злочеста и как стра­
да душата ми,
Плачейки, Яна отпусна глава върху гърдите на София,
а тя я притегли към себе си. Сълзи блеснаха в очите на
младата благородница и тя, милвайки с ръка Яниното
чело, започна да я утешава:
— Не плачи, сестрице, успокой се! Мога да си пред­
ставя колко остър трън се е забил в сърцето тя. колко
страда душата ти. Тежко е, когато изгубиш това, което
обичаш. Но ще направя всичко, каквото мога. Ела, за I
идем в замъка. Ще поговоря с господин подбана, той
най-много ще помогне. Нали може, господин Милич? — I
обърна се тя към младежа, който наблюдаваше с трог­ т

нато сърце тази сцена.

— Може, госпожице — отвърна той, — и трябва. Из­ I
вършено е беззаконие с Янияия годеник. И давам зя
честна дума, че и аз ще се погрижа за тази клетница.
—• Благодаря ви, господин Милич — каза девойката
и в насълзените й очи блесна цялата прелест на момин­
ската й душа. |
— Аз не съм заслужил вашите благодарности, гос­ ¥|-
пожице — отвърна бързо младият човек, — нещастие е
за света, че природата ражда такива изроди като Тахн,
изроди, за които чуждото нещастие е най-голяма радост.
Но за щастие има и честни хора, които считат за свой
дълг да излекуват чуждата болка, следвайки само божия
закон, закона на любовта. Останете със здраве, госпожице.
— Няма ли да дойдете с нас в замъка’ — залита
плахо София.
—• Не мога — отговори младежът, — долу в селото ме
чака слуга с кон. Утре сутринта трябва да осъмна в За­
греб, а имам да уредя още някои работи в имението си.
— Тогава, сбогом, господин Томо — каза девойката
със заглъхнал глас и нерешително подаде ръка на младе­
жа. Тома я пое — за първи път в живота си. Затрепера,
сякаш го бе докоснала мълния. Кръвта му се развълнува

101
 V

счлно* трьпки полазиха по тялото му. Т о й с т о е ш е " непо­

движен, сякаш краката му бяха потънали в земята, и така
изправен гледаше в очите на девойката, стискайки мал­
I ката и мека ръчпца, като че ли в ръцете си държи та­
] лисмана за своето спасение.
| Малката ръка трепереше, трепереше и София с наве­
дена и извита встрани глава. В очите й светна някаква
необикновена тайнствена светлина, като звездата Зорни­
ца след тъмна мъгла; лицето й поруменя като пролетна
роза, а устните и помръдваха, като да шепнеха молитва.
— Сбогом? — прошепна девойката и не си тръгваше.
— Сбогом? — промълви младежът.
Девойката бавно повдигна очи, зениците й чудно за- *
блестяха; по лицето й едновременно изби радост и скръб |
и тя рече едва чуто: I
— Сбогом! Елате скоро, елате . . . утре! — след това ]
изтръгна ръката си, хвана Яна и тръгна бързо към за­
мъка. Всичко пред очите й се въртеше, небето и земята
се сливаха и тя прошепна на Яна през сълзи:
— Сестрице, разбирам, разбирам колко си нещастна!
Тъкмо щеше да свърне в алеята, когато ненадейно
пред нея излезе госпожа Марта. Девойката трепна и на- '
веде глава.
— Откъде идеш, сестро! — запита Марта. — Отдавна ^
вече те търся по целия парк. Е
— Аз — отговори смутено Софийка, — ето доведох '»
бедната Яна ...
— Яно — каза Марта, — ти върви към замъка, а ние
£ 10

сега ще те настигнем.
Когато селянката се бе вече отдалечила, Марта запита
сестра си сериозно:
— София, какво става с тебе?
— Ни... ни ... що — заекна София.
Но Марта продължи строго и кротко:
— Ти обичаш младия Милич, нали?
Но София не отговори нищо. Тя разтвори ръце, хвър­
ли се на гърдите на сестра си и застена през сълзи:
— Сестро, мила моя сестро!
Марта хвана развълнуваната девойка под ръка и *
поведе мълчаливо към замъка.

1- I 132

Ф
I
 1
Беше вече привечер. Дневната светлина едва проник­
ваше в голямата зала на Мокричкия замък, където около
дълга маса заседаваха събраните хърватски благородници, %
старци и зрели мъже. Това бяха силни и сурови хора.
изпитани герои, понякога и грубовати, но с добри сърца ^
На челното място на масата, на висок стол, седеше Амброз, £
спокоен и внимателен. Човек би казал, че бялата му бра- Щ
да е от камък. Ръцете му лежаха върху масата. Зад него ф
стоеше Стйепко — буен, необуздан. Погледът му шаре­
ше неспокойно из залата. Той бе като заредена пушка,
всеки момент можеше да пламне. Малко по-далеч, с на- «
ведена глава дремеше по-младият син на Амброз Балта
зар — незрял, блед, сънлив. Той малко мислеше и нищо
не говореше. Турополецът господин Вурнович гледаше
спокойно пред себе си, като засукваше мустаците си Бо­
гато някой говореше, той само го стрелваше с малките
си, пронизващи очи, които се подаваха от голямата му
глава както у къртицата. Но кога то сам заговореше, той
режеше с острия си ум като със сабя дамаскиня. Свеще­
никът от „Света Неделя“, човек с едро, червено лице и
черни коси, спореше в ъгъла, шарейки с очи като рис.
Господин Конски, изтегнал се на своя стол. говореше
хладно и отмерено, като придружаваше сзоите разсъжде­
ния с движения на показалеца, докато баджанакът му
Керечень, с четириъгълна загорска глава и тясно лице,
святкаше с котешките си очи и повече удряше по масата
с юмрук, отколкото разсъждаваше. Плешивият старец
Фран Мърнявчич, с къси мустаци и дълъг нос, одобря­
ваше или отхвърляше чуждите мисли само с утвърдител­
но или отрицателно поклащане на гтава, докато строй­
ният му брадат приятел Дружкович изсипваше на един
дъх по десет съборни параграфа. Най-яростни бяха кра-
пинските братя Секели; и двамата мургави, и двамата зли
като рисове, когато говореха, разсичаха въздуха с ръце.
Зад тези хора се беше събрал кръг от по-дребни благород­
ници, които стояха или седяха, горещяха се иди разсъж­
даваха спокойно, мълчаха или викаха.
Н акрая Амброз прекъсна бурните разговори и каза
със звънък, спокоен глас:
— Да, благородни братя и господа! И бог би запла­
кал, когато погледне останките от нашите печални крал-

103
 ■ ства. Късат нърче по пърче от наш ето ж иво тяло. К акво
бяхме някога и какво сме сега? Не дотегна ли злото и на
най-голем ия юнак княз Н икола З р и н ски ? Не се ли от­
казва вече няколко пъти от почестите? А сега отново ни
застраш ава зло. Турчите се раздвиж иха, наруш ават м ира.
Проклетите занолски1 рани още не са зазд р авел и , а ние
се ядем помежду си като вълци. З ащ о ? П о р ад и пусти
егоизъм. Ох, родино, какво дочака; П етър Е рдьоди е
юнак, но той не е бан на място; правдата не се р ед и със
сабя. Домъкна се тук и господин Тахи. Д а ви и зб роявам ли
неговите злодеяния?
— Знаем ги, знаем! — се чуха гласове.
— С помощта на бана — продълж и подбан ът — Т ахи
иска да стане господар в наш ето кралство. У вещ ава
приятелите, подкупва слабите. Дойде л и н а вл аст Т ахи
и неговата партия, край на закона, край н а п р аво съ д и е­
то, край на честността. Та нима той вече не п о гази з а ­
кона? Нашите селяни загиват, изпадат в отчаяни е. Го­
ворете, каквото искате, но и селянинът носи бож и образ
и той има душа и сърце. ^Удря го турската сабя, бие го
| господарският бич, убива го гладът. Ако той се възп ро-
j тиви, откъде ще вземем войска, жито, ц а р и и какво ще
! стане с нашата славна родина? Какво ни оч ак ва? Т урско
*робство. Тахи би се прим ирил с това,, той би стан ал тур-

)
i ски бей, както бошнаците, но ще продадем л и н и е р о д и -
|н а т а си заради лични облаги? '

^ — Никога! — загърм яха гостите, а Ф ран М ъ р н я вч и ч

завъртя глава.
— Добре! Тогава да действуваме. Д а се об ърн ем към
иай-висш ия съд, към събора. *Идете всеки в своя к р а й ;
разяснете на хората, каж ете им, че З р и н ск и и Ф р ан к о -
пан и са с нас. Когато получим покана от бана, ц сички
заедно да се отправим в Загреб на събора, за д а свал и м
Гахи. Н ека си отиде той в своя Ш омодж ки чиф ли к. С ъ ­
гласни ли сте с това, което казах?
— С ъгласни! V iva t dom inus A m b ro siu s! — за в и к а х а
благородниците.
— Добре ~ каза Амброз, — аз ще . . .
В този момент вратата се отвори ш ироко и в за л а т а
се втурна запотен, и зп р а те н , запъхтян б л аго р о д н и к ъ т
И ван Гушич.на Всички
1 Борбите се сепнаха.
Ш ал Заполя за престола. — Б. р.

304
 — Чуйте, господа — рече влезлият, като дишаше теж­
ко. — Тая сутрин отидох от Сусед в Загреб. Имах работа
в съда. Като я свърших, отбих се в кръчмата. За моя из­
ненада, тя беше пълна с въоръжени хора, почти всички
пияни. Не ме познаваха и не знаеха, че съм на страната
на госпожа Хенингова. Заврях се в ъгъла. Слушам как
ругаят, как се заканват. Чукнах се с пияния съсед и го
запитах какво става, а той ми отговори: „Ех, брате, ние ^
сме бандериалци1. Подир два дни банът ще ни поведе ]
против онази стара вещица в Сусед. Ще вземем със себе \
си и големи пушки.“ Аз се измъкнах, метнах се на коня *
и побързах да ви съобщя това, за да можете да се при­
готвите, докато е време.
— Аха! Измяна! — разгневиха се благородниците.
В залата се надигна буря.
— Господа! — викна развълнувано Амброз. — Преди
няколко дни банът ми каза, че не ще посегне върху моята
сваха, че ще остави делото да върви по своя път. Потазл
думата си. Вдигайте се да посрещнем бана насред пътя.
— Вдигайте се! — викаха благородниците, като се
разотиваха от залата.
— Стйепко — каза Амброз, — кажи на тъща си, че
ще дойда с нея в Сусед, нека се приготви, а ти натъкми
момчетата тук. Другите ще дойдат с мене. Поръчай на.
Милич да дойде . . .
Залата беше почти празна. Вътре се втурна Марта,
цялата побледняла.
— За бога, какво става? — запита тя.
— Битка, снахо! — отговори подбанът. — Разгеяе!
Каза ли на майка си за Милич?
— Да.
— А тя?
— Тя отговори: „Да дам дъщеря си на сливан0 Ня-
кога!
Амброз трепна.
— Ще видим — каза той, като целуна снаха си по
челото. — Сбогом, дъще! Сега трябва да се действува.

1 Б а н д е р и а л ц и — войници на феодалните владетели, със

самостоятелно командуване.

105
 10
В онзи кът, къдсто река Крагшна, идвайки от север,
се влива в Сава, се простират последните западни раз­
клонения на Загребската планина. На края на последния
склон, до река Сава, се намира крепостта Сусед, която
с построена по нареждане на крал Карло Роберто още
около 1316 г., за да бъде и митническа кула, и за отбра­
на на този край. От Загреб чак до Сусед, от главното
планинско било към равнината, се простират планински
разклонения във вид на обработени просеки и хълмчета,
покрити със села, колиби, лозя и пасбища. По-нататък
пък зад тях се издига по-тъмна гориста планина, поле­
гатите върхове на която се очертават в синьото небе в
леко нагънати линии. Между хълмовете, през прохладни
клисури, малки поточета бързат към Сава. Но на мястото,
където планината докосва Сава, нейните склонове са по-
стръмни, по-диви, клисурите са по-тесни, потоците — по-
малки, а гората — по-гъста. Пред доста стръмна урва,
между две бърда, до самата Сава стои самотен хълм, по­
крит с ниски дъбове, габъри, къпини, трънки, шипки и
папрати.
Главният път от север, който иде от Загреб, отделя
тоя хълм от планината; на юг от него протича Сава, така
че водата мие края на ниската гора. Хълмът не е висок,
но е дълъг. На източната страна от селото той се издига
постепенно, като че ли на стъпала, а на запад се сниш а­
ва полека и се губи до шосето, което зад възвиш ението
отново извива към реката. Но на юг и север той е стръ­
мен и непристъпен. На източната страна, върху удълж е­
ния гръб на хълма, се издига висока скала, върху която
се намира самият замък Сусед, който е дори сам по себе
си крепост поради своята уединеност. Центърът на С усед
е голямо четириъгълно здание на два етажа. Тук са гос­
подарските жилища, старият зимник и подзем ните тъм­
ници — малки ниски каменни стаи, в яоито не прониква
яито лъч от божията светлина. По-нататък около скалата
се протягат на четири страни каменни стени и на всеки
1 ехен ъгъл се издига по една голяма кула. Н ай-здрава
•е кръглата, която се издига на югозапад до самата Сава.
В това пространство има нов зимник, обори, стопански

1иб
 ii ■ » - -

постройки, помещения за войниците. Тук има значите­

лен брой железни топове и двуцевки. Към селото и пътя
от Загреб, на източния полегат склон, е изкопан дълбок
ров, укрепен с плет и остри колове. На север от възви-
шението между два хълма е зинала тясна клисура. Скло­
новете на хълмовете са стръмни, покрити с тъмнозелена I
гора, из която тук-таме край пътеката се виждат голи,
сиви скали. По клисурата, под храсталака и между мъх- %
Ł натите камъни лъкатуши бистър поток, а край него кри- *
воличи пътечка. На места хълмът преминава в голи, ка-
меини пространства, а минеш ли по тази пътечка зо-на- ч
татък, където се чува само плисъкът на водата и тайн­
ственият шепот на листата, пред тебе се открива плодо­
родна долинка, всред която край реката се лудеят волно
сребролисти върби, а над нея по височините се виждат ;
разпръснатите колиби на село Доля. При устието на кли­
сурата, недалеч от пътя, клопотят две-три дървени мел­
ници, а навлезеш ли по-нататък в хладната планинска *
урва, ще видиш как старата черквичка , Свети Мартин*
сред акац ии и брези се е прилепила върху сивата гола
скала.
Чудна старина е тази къщичка на Свети Мартин. Вън­
ш ната й половина е дървена, а тая, която е скрита з пла­
нинската утроба, е каменна. Отвън се виждат сивите е
стени, малките прозорчета, дървеният почернял покрив
и малката й кам банарийка с голям купол. Влез. Тук е
преддверието. Вляво в скалата зее дълбока пещера; вдяс­
но се издигат ш ироки стъпала, изсечени в камъка, а
горе — готическа вратичка. Оттам можеш да излезеш в
планината. Под стълбите стои стар четириъгълен амвон
от груб камък, а върху него неопитна ръка е издълбала
звезда, подобна на Соломонова буква. Ниска врата под
амвона води към олтара на простичката пърквяца. Тук
е така тихо, че почти страх те хваща. Между камъните
прониква в пещ ерата по някой слънчев лъч; тук-таме из I
пещ ерата се подава по някоя зелена фиданка. Понякога |
в преддверието пръхва лястовица, а понякога изпод дър­
вените ребра на покрива изхвръква изплаш ен прилеп.
Т акъв е зам ъкът Сусед, такива са околностите му, |
театър на много кървави драми. Н о от онази нощ. когзто I
У рш ула нападна и изхвърли от замъка Елена и Таховнте
синове, всичко бе спокойно. О плаквания и недоволства
рядко се чуваха и всеки дори мислеше, че така ще си

1QT

w
 остане и благодареше на бога,, че водата бе отнесла в една
нощ Таховата напаст. Но старата Х енинговида беше
умна глава и никак не вярваше на това зловещо спокой­
ствие. „Бан Петър мирува — каза старата, — значи, въ л ­
кът в леговището си събира ум и оръжие! Да не забра­
вям никак това!“ Затова Уршула остави неомъжените си
дъщери в Мокрице при госпожа Марта, а сама прегледа
крепостните стени от върха до основите, зае от господин
Амброз четири нови топа, купи тридесет плочи олово,
четири бъчви едър барут и голямо количество копия от
оръжейната на Зрински. За кастелан на крепостта тя н а­
значи благородника Иван Гушич, а за негови пом ощ ни­
ци — Франьо Пухакович и Иван Сабов.
Отдавна бе минало вече полунощ, когато силна тръба
от кръглата кула пробуди контето Андрия Хорват, вра­
таря, който хъркаше в малката караулна при главната
порта. Веднага след това се зачу силен шум и хлопане.
Андрия скочи на крака, наметна гунята си, зап али бо­
рина и излезе от караулната, но преди да спусне моста*
* отвори прозорчето на портата и извика:
ь — Кой е?
I — Свой — чу се отвън гласът на Уршула.
Р Подвижният мост заскриптя, портите се отвориха и
Андрия, вдигнал високо борината, остана смаян, като
видя колко много хора на коне нахлуват в двора. Н ай-
+ напред яздеше старата Хенинговида, след нея подбанът,
господата Керечень и Конски, кастеланът на крепостта
Гушич, към двадесетина благородници и около четириде­
сет въоръжени конници — всички с факли.
— Андрия — каза му госпожата, като спря коня, —
събуди бързо Пухакович, Сабов и управителите. Н ека
дойдат при мен. Настани тези конници, колкото можеш
по-добре. Нареди да се оседлаят четири коня. Бързо*
момче, а след това ела в замъка!
Андрия опули от учудване сънливите си очи, но вед­
нага се поклони. Верният слуга не пита, а само слуша.
Като затвори главната порта, той изпълни всичко, което
му заповяда госпожата. До късно през нощта, почти чак
до зори, светяха прозорците на Сусед. Сенките, които
се движеха насам-натам, показваха, че господата в гор­
ните зали са заети със сериозна работа, б т време на вре­
ме през нощта подвижният мост се спускаше и всеки път
от крепостта излитаха в разни посоки по двама кошници-

108
-г
I
 Едни — през реката Крапина към Запрешич, други —
на север към Стубица, трети — по посока на Стеньевец.
Андрия, след като разговаря дълго с Амброз, потегли пра­
во за Загреб.
Следващият ден започна и премина спокойно, но за
учудване главната порта на крепостта остана затворена.
Виждаше се само как госпожа Уршула обикаля по сте­
ните. Вече започваше да се смрачава, луната стоеше над
Сава. Тогава по всички бели пътища като че ли плъзнаха
мравуняци. Това бяха хора, които вървяха към Сусед.
Тълпа подир тълпа — все селяни, въоръжени и без оръ­
жие, на коне и пеша, бързаха по пътищата. Говореха мал­
ко, вървяха непрекъснато. И господин Стйепко долетя с
четирима конници, но веднага пак замина. Всред двора
гореше голям огън. Над него висеха на вериги котли, а
малко по-далеч стояха три големи бурета. Червенината
на пламъка и бледата светлина на луната играеха зьрху
дългите железни топове, разпределени по стените, върху
сивата ламарина на кулите, върху грамадното знаме, кое­
то се развяваше в нощния мрак над замъка; играеха и
върху пъстрата маса от стотици селяни, които стояха, се­
дяха или ,лежаха по двора. Самата госпожа Уршула оби­
каляше между тях и им предлагаше ядене и пиене. Слу­
гите донасяха от замъка цели вързопи пищови, секири.
копия, а Пухакович и Сабов ги раздаваха на селяните.
Гушич тича насам-натам: тук пред конюшнята брои осед-
ланите коне, там разпределя въоръжените селяни з от­
реди. Но въпреки голямото движение врявата е малка,
чува се само шум като от далечно море. Към разсъмване
портите се отвориха. В утринния мрак започнаха да се
спускат надолу по хълма отред след отред. Първият, съ­
стоящ се от сто конници, петдесет пешака с пушки и две­
ста с копия, се предвожда от Амброз, който язди на кол.
Отредът излезе в планинската клисура. След малко гос­
подин Керечень изведе петдесет души по западния склон
на крепостния хълм. Отредът се скри в шубраците. Хо­
рата забиха в земята по две железни вили и върху тях
наместиха тежка двуцевна пушка, насочена към шосето на
север. Около командира се въртеше Илия Грегорич, който
проверяваше всяко оръжие. Слънцето изгря. Уршула стое­
ше неспокойно на прозореца. Изведнъж тя плесна ръце и
извика на зетя си Конски:
— Слава богу, и те идват!
109
 Откъм самоборската страна се движеш е към Сава голям
въоръжен отред. Начело на отреда яздеха двама конници:
Томо Милич и едрият свещеник от „Света Н ед ел я “. На бед­
рото му висеше сабя, в пояса му блестяха два пищ ова, в ръ­
ката си държеше прът, а на него — синя кърпа. О тредът
премина със сал на другия бряг на реката, където го по­
срещна господин Конски. И този отред изчезна с бързи
крачки в клисурата. След това всичко утихна и денят мина
спокойно. Само следобед, целият изпотен, долетя на кон
контето Андрия Хорват и отиде право при госпож а Ур-
шула.
Настъпи вечерта. Окичката планина и край нски те въ р­
хове потъмняха, а над планинския гребен гореш е вечерната
руменина, преминавайки постепенно в ж ълто сияние, което
се изгуби в бледната небесна синевина. По върб алац и те на
долината се влачеше лека бяла мъгла, през която от врем е
на време блясваше завоят на Сава, а по-нататък към П оса-
вина цялата околност се губеше в сив, неясен сумрак. Вър­
ху Сусед спокойно се вееше Хенинговото знаме, а тук-там е
по кулите и по стените, на фона на бледото вечерно небе,,
се очертаваха силуетите на стражите. Госпожа У рш ула сто­
еше на прозореца на своята стая, подпряла с р ъ ц е бле­
дото си лице, по което не трепваше нито един м ускул. С я­
каш бе мъртва. Само светлосините й очи горяха като въ г­
лени и гледаха вторачено в камбанарията на село С тенье-
вец, която се издигаше из сивя полумрак като черен стълб.
Но я виж! Върху стеньевечката кам банария блесна свет­
лина. Изведнъж жената скочи като ударен от курш ум зв я р .
Бузите й поруменяха и тя викна така, че викът й се. р а зн е ­
се по цялата околност. л
— Ставайте! Идват!
От крепостта гръмна топ и отекна далече в п л а н и н а т а .
След няколко минути господин К онски се спусна в сел о то
с петдесет конници. Луната блесна на п ол ови н небе. О т­
към Загреб се чуваше глух шум. Това бе банът, т о в а бе
неговата войска. Дишайки тежко, Урш ула д олеп и ухо д о
прозореца, а след това, като се обърна към п о р т р ет а, и з----
ви ка яростно:
— Чуваш ли, Арландова Доро! И дат да ни о тн ем ат з а ­
мъка, чуващ л и ? Не позволявай! Не позвол явай ! П омогниГ
О тредът на Конски се спря зад ж и вия плет. Ч у се т р о ­
пот. В селото долетяха двама бански хусари. В д ясн ата си
р ъ к а всеки държ еш е сабя, а в лявата — пи щ ов. С п р я х а
 всред селото; огледаха се. Зад оградата се изгърмя: еди­
ният хусар падна мъртъв, а другият побягна назад. След
малко се показа конник с бяло знаме и с него тръбач.
Всичко бе спокойно. Двамата се изкачиха на хълма до
вратата на крепостта. Тръбачът засвири. На бойницата
над вратата се показа Уршула:
— Кои сте? Какво търсите? — запита жената.
— Аз съм Иван Петричевич от Микетинац — каза мъ­
жът със знамето. — Изпраща ме господин банът и ви за­
повядва, благородна госпожо, да му преда дете този замък,
който сте отнели разбойнически, а също така и цялото
имущество и оръжие sub poena notae infidelitatis1. Ако не
го преда дете, банът ще ви го отнеме със сабя и копие, с
пушка и топ cum brachio regni2.
— Благородни господине от Микетинац — отговори
Уршула подигравателно, — кажете на своя бан, нека дойде
в замъка. Чакам го на хубава вечеря както него, така и не­
говия brachium^.
Пратеникът се върна обратно. Измина четвърт час. Из­
веднъж затръбиха тръби, забиха барабани. Бановата вой­
ска се приближи до селото. Отдалеч на лунната светлина .
- блестяха дълги редици копия и пушки и отвсякъде се чу­
ваха късите заповеди на командирите. Войската бързо зае
равното пространство между Сава и крепостния хълм. От­
деление бански хусари нахлуха в селото в галоя, но пред
гях се хвърли с отреда си Конски. Засвяткаха саби. изгър­
мяха няколко пищова, зачуха се няколко болезнени вика.
Конски отстъпи на шосето зад замъка. В един миг три от­
деления хусари под командата на Гащо Алапич и отред
_ бакачки свободни селяни на коне връхлетяха със силен
тръс и заеха шосето на север и устието на клисурата при
мелниците. Иваничките топчии поставиха върху могалка-
та над мелниците четири топа, насочени срещу замъка. Че­
тири отреда харамии4 и две дружинки немски мускетари се
разположиха под хълма срещу входа на крепостта, а към
: западния склон на крепостния хълм забърза отред ускопи.
Зад харамиите седеше на кон с шлем на глава и мрачен
бан Петър, а до него — Иван Алапич с райското знаме.
Банът махна със сабята, Алапич вдигна знамето и изко­
мандува;
1 Под страх от наказание за вероломство.
2 с държавна сила.
3 Сила; ръка.
4 Харамии — войници от хърватската народна войска..

111
 Огън от лумбардитс!
В миг гръмни топ, след него втори, трети, четвърти и
отново пламна мълния след мълния, отекна гръм подир
гръм ; планината тътнеше от екове. Бял дим се кълвеше в
дъбовите клони и сс спусна в тъмното устие на кл и су р ата.
Снарядите един след друг удряха в крепостните стени и
раздробени камъни се сипеха като градуш ка. Б а н ъ т от­
ново махна със сабята и викна гръм огласно:
— Двата отредя харамии напред! В атак а! Срещу вр а­
тите па замъка. Мускетарите плява!
Забиха барабани. Отредите зареваха страхотно. Д вата
първи отредя в засилен тръс настъпиха н аго р е по хълм а.
Размахвайки сабя, предвождаше ги кап и тан В лаш и ч, Те
стигнаха средата па хълма. Нищо не се сл учва. „На­
пред!“ вика капитанът. И те летят п о -н ат ат ъ к . П ак
нищо. „Напред!“ Ехо ги вече пред сам ата стена. С пи рат.
Но изведнъж. . . шест гръма ревнаха от кр еп о стта. Във
въздуха се разнесе ужасен вик и под бели я д и м се зал ре-
ниваха петдесет окървавени трупа. Но сред г ъ р м а и сто­
новете от крепостта за кряска женски глас:
— Хей, байо пи юнаци! Сладка ли ви е я б ъ л к а т а ?
Първата атака пропадна. Влашич отстъпи стр ем гл аво с
остатъците си към бака.
Гръм и мълнии! — скръцна със зъби Петър и дръп­
на юздите на коня. — Господин Пстричевич, побързайте
по-скоро към шосето на запад! Щ ом затръби тръбата, уско-
нитс да атакуват, а свободните селяни да се спешат и да
се опитат да се изкачат на северния склон на хълма!
Офицерът бързо отлетя да изп ълни за п о в ед та.
— Капитане — извика банът към командира на муске­
тарите, -- вие от юг се промъкнете нагоре по хълма бли­
зо до стената и обсипвайте самата стена с пушечен огън.
Капитанът отиде на мястото си. Един миг само и банът
махна със сабята си, тръбачът до него затръби, планината
проехтя. !
— В атака от всички страни! — загърмя банът. — То­
повете — огън! Пехотата напред! Удряйте, с бога напред!
Грохот, тътнежи, сгромолясване, трясък, пукотевица,
святкане. Харамиите летят, скачат, пълзят като дяволи.
— Vivai banns! Напред! — В дола бумти барабан, сви­
ри иронизително тръба. „Напред, юнаци!“ — крещи Вла­
шич, а от другата страна реват ускоците: „Ой! Ой! Ой! ;
Удряй!* Гърлата на теловете сипят адски дъжд. Мускета- |

112 1
 рите, приклекнали зад прикритието, събарят всяка глава,
която се покаже на стената.
— Удряйте, харамии! — кънти нечий глас, а от стени­
те на зам ъка нещо проблясва, чува се пукот и тътен. Гръм,
мълнии, стонове, скърцане, викове: „И сусе!“, „М арио!“,
„Н апред!“ П роклятия, трясъци въздиш ки — но все напред
през купищ а ранени братя, през окървавени трупове, уд­
ряй, удряй! К ръвта-кип и, главата беснее, но всред белия
дим, всред огнения трясък банът стои като черна м рам ор­
на статуя. И ето харам иите са отново под стените на зам ъ­
ка. Куршумите пищят, стрелите свистят: „Държте се!“ —
крещ и дрезгаво женски глас. Редиците падат като снопи.
Ето, там един ранен се хващ а за дъбови корени, друг из-
писква и пада по гръб, трети клюмва и се сваля на коле­
не, а четвърти се хващ а за сърцето, завъртва се на токове­
те си и пада с лице към зем ята. К акво от това! Н апред!
Да живее банът! Топовете весело играят, пуш ките удрят,
стените треперят. Виж, виж! Ето че издигат стълба, изкач­
ват се на стената, напред е Влаш ич. Сега той ще забие зна­
мето. Н ад него блесна секира. Ох! Сабов зам ахна и му р а з­
цепи главата. От стената се сипят купищ а камъни, чува се
плясък на гореща вода. А тук? О т м алката вратичка един
отред връхлетя върху мускетарите. К опията се заб и ват в
ребрата, земята се изплъзва изпод краката и м ускетарите
се търкалят един след друг надолу по стръм нината в река
Сава.
А ускоците? П ълзят по корем, в зъбите си им ат нож о­
ве, а в ръцете — пищ ови. Гръм и ад! О т засада ги ухапа
зм ия: от храсталака И л и я Г регорич стреля с двуцевките.
П оловината от харам иите паднаха, но те дяволи те още
се бият. К ръвта нахлу в гл авата н а бана. Т о й гр аб н а т р ъ ­
бата от тръбача и започна да тр ъ би така, че гъ рд и те му
едва не се пръснаха. С лед това грабна знам ето от А лапич
и викна:
— В атака! В атака! У дряйте! Т оповете! Н о какво е то­
ва? Топовете м ълчат.
Гашо долетя ранен на кон.
— П роклятие! — ви к н а то й . — О ткъ м го р ата, от за­
сада, и зб и х а то пч иите ни , изгу б и х м е топовете.
— В атака! — закрещя като луд банът.
— Vivat b a n u s ! — в и к н ах а ощ е ведн ъ ж вой н и ц и те.
— Vivat Хенинг! — отекна от планинската клисура.
— Помощ, помощ!

8. Селското въстание m
 И з тъ м н ата клисура се носи неи звестн а войска.
- А лаиич! — затреперя банът. — Виж ! Н и м а това са
дяволи?
Злодеят Амброз ни обкръжи! — в и к н а П етр и ч еви ч ,
ко й то долетя запъхтян.
С абите звънтят, хората охкат, А м броз сече. Б а н д е р и а л -
ци те отстъпват. Ето и ускоците бягат. П о д и р т я х л е тя т щ и-
рийските конници (предвож да ги С т й е п к о ): б и ят, колят,
газят, помитат всичко пред себе си. Ето у ск о ц и т е се
вмъкнаха във водениците, откъдето сип ят см ъ р т въ рху се­
ляните. Pio водениците плам наха.
— V iv a t Х енинг! — се разнесе за д сел ото ю наш ки
глас. М илич и другарят му свещ еник п р е з к л и с у р а т а об­
ходили планината и водят нов отред от С тен ьев ец .
— П робивайте път към Загреб! — в и к н а б ан ъ т и п р и ­
шпори коня. Н апразно. О тхвърлен е н азад . О т в сяк ъ д е го
обгради смъртен обръч. В ойската му е с ъ б р ан а н а к у п пред
клисурата. Не може да стреля, не мож е да сече — р ъ к а до
ръка, кон до кон, човек до човек. К о н сгазв а с к о п и т о пе­
шака, пеш акът, побеснял, пробож да коня. Н а д теб е б езм и ­
лостно небе, около тебе — смърт, под тебе — о к ъ р вавен а
земя, а от крепостта в купа фучат сн ар я д и , т а к а ч е глави
се пръскат, костите се трош ат, к р ъ в та се п е н и . А банът?
,Да го пленят! Д уш ата му се вл ед ен и . Д а п а д н е в ръцете
им, да стане тяхно посм еш ищ е! А о т м ъ щ е н и е то ? С ам о сво­
бодата дава възм ож ност за о тм ъ щ ени е! Т о й с ъ г л е д а черк-
вицата „Свети М а р т и н “. Д а. Т о й сл е зе н е з а б е л я з а н о от
коня, сви знам ето и скр и ш о м се п р о м ъ к н а к ъ м ч ер к вата.
Но зад себе си чу кон ски тро п о т. О б ъ р н а се. П р есл ед ваш е
го старец-конник. Т ова бе А м бр о з. Б а н ъ т и з м ъ к н а сабята
си, но А мброз в съ щ и я м и г я и зб и от р ъ ц е т е м у.
— Спри, dom ine бане, х в ан ах те — к а з а А м б р о з спо­
койно.
— Подбанът — бана?
— Ч естният човек — р а зб о й н и к а .
И той слезе от коня. В този миг се зачу да се прибли­
жават група войници.
— Да влезем в черквата — рече Амброз, — ще ви
пленят.
И той хвана бана за рамото и го въведе в черквата.
Пред разпятието трептеше слаба светлинка.
Петър стоеше блед и ням.
— Ето — подхвана Амброз, — адвокатът спечели пр°'
 I цеса против бана, който п о гази п равото, зако н а, п о гази
1 своята дума. Д айте тук това знам е — и зв и к а той и и зтр ъ г-
# на знамето от П етър, — то е оцапано, к а л н о е. Т о з и белег
г- на вероломството и неправдата, който поведе б рат проти в
I брата, не може повече да се р а звява п р е д славната х ъ р ват­
ска войска.
И като сграбчи знамето за двата края, той счупи д р ъ ж ­
ката върху коленете си, р азкъ са ч ервен ата му к о п р и н а и
го хвърли пред олтара. Б анъ т зар ева от ярост:
— Злодей, дай ми меча да прем ерим си ли те си?
— Ти не си достоен за меч.
— М ечът ми още веднъж щ е блесне н а д гл авата ти —
вд и гн а надменно глава П етър.
— Така ми говори П етър Е рдьоди сега — к а за с т ар е­
цът, — когато е в ръцете ми, когато е д остатъчна сам о
една моя дума, за да го р азк ъ сат яростните м и отреди. Н о
не искам. Р ъката ми ням а да посегне върху н евъ о р ъ ж ен
човек, няма да посегне върху х ъ рватски я бан. И сках д а з а ­
щ итя своите роднини от н еправдата и това м и стига. П о­
вече не искам. Върви, бягай! П ред черквата стои м оят кон.
И зм ъкни се през тази клисура накъм Загр еб . П р ез н ея не
те застраш ава опасност.
П етър тръгна към вратата.
— Бане П етре — спря го А м броз, — ощ е едно. Ч у й ме!
— К акво обичате, господин Г р его р и ан ец ? — з а п и т а
банът студено.
— Ето, бане, тук сме сам и, д вам а си л н и м ъж е п р ед ■
р азп ъ н ати я бог. Н е ти л и се струва, че от бож ите р а н и от­
ново протече к ръ в? Ох, мене так а м и се струва. П о т е з и
хълм ове се лее кръ вта н а н аш и я н ар о д , д р аго ц ен н а к р ъ в,
която би трябвало да пестим за н а ш а та м ай к а, за н а ш а ­
та родин а, срещ у която от вси чки стр ан и р ъ м ж а т д и в и зв е ­
рове. Ах, брат е убил брата си! Б ане! Н е д о к а зв а т л и бле­
дите л и ц а на о къ р вавен и те трупове, че сме К а и н о в о п л е ­
ме, че не сме достойн и за т а зи ху б ава р о д и н а ? Н е д о к а з ­
ват л и ти, че сме засл у ж и л и бича, к о й то съ д б ата н и го т­
в и ? Роби сме, ви н аги чуж ди ро б и , защ о т о см е р о б и н а '
своите страсти, на своята алч н ост. Н а д н и к н а л съм в ста—
р и н н и те кн и ги — в м и н ал о то н а н а ш и я н а р о д : п и с а н и са
с кръ в и са и зп ъ л н е н и със зл о б а. О п и п а л съм п у л са н а
н аш и я народ, п р и сл у ш в ал съм б и ен ето на н его во то съ р ц е.
С траст, ярост! И ма^ш сме к о р о н а , сам и см е я с м ъ к н а л и от
гл авата си, пон еж е не е м о гъ л всеки д а бъд е к р а л . П л а к а л
 съм , съ рцего ми се е къ сало от т е зи сп о м ен и . Т о и сега се
къ са, защ ото, каж ете, сме л и днес п о -д о б р и ? Н и м а сме з а ­
с л у ж и л и дървото на щ астието и м и р а д а н и п р е д п а зв а със
своите клон и? Човек на зако н а съм и щ ом в и д я , че б езче-
стието го потъпква, кръ вта ми зак и п я в а и а з п о б есн я вам .
С помощ та на сабята и си л ата н а р о д и т е с т ав ат си л н и ,
| славни, но не стават щ астли ви . Б ан е — продължи с т а р е ­
цът, — виг сте богат, умен,, славен, от п р о с л а в е н род , и м а ­
те желязна воля, вие сте Е рдьоди, ви е сте к н я з, бан , но за
момент забравете всичко то ва, заб р авете себе си и п о м н е­
те само, че сте син на нещ астн ата м ай к а — н а Х ъ р в атск о .
Помнете това. С ред т а я къ рвава нощ аз, п о б е л е л и я т ста­
рец, ви заклевам пред спасителя на света: тр ъ гн е те п о друг
път, забравете роднинските изгоди, вд и гн ете зн ам ет о на
справедливостта, обединете около себе си в си ч к и б л аго ­
родни хърватски сърца, сложете край н а у ж а с н а т а к ъ р в ав а
приказка и ни поведете в бой за свободата и щ асти ето на '
нашата бащ иния. Заклевам ви! — к а за р а зв ъ л н у в а н о ста­
рецът Амброз, като хвана ръката на бана и с ъ л зи за т р е п ­
тяха върху белите му клепки. Но П етър д р ъ п н а р ъ к а т а си
и отговори студено:
— Да, аз съм Ердьоди, аз съм бан! Ч етете в и е старите
книги, dom ine Амброз, аз пиш а нови със саб ята си, но в
тях ще има една страница, върху която потом ството щ е че­
те кървавите слова: „О тмъщ ение на А м броз Г р е г о р и а н е ц “.
— Пишете — каза спокойно А м броз, — и зп ъ л н ете
своето отмъщение, но знай те: ще дойде ново п о к о л ен и е и
вашето перо, тази юнашка сабя, ще р ъ ж д ясва н а д ваш и я
прах, а по ваш ия гроб ще газят креп остн и ц и те. В еличието
се превръщ а в прах, властта п рем ин ава, но сп о м ен и те вну­
ците ги поставят на везни. И кой знае на ч и я стр ан а ще
натежат повече — на П етър или на А м броз! Ч у й те ме . . .
— Не искам — дръпна се надменно банът, — никога!
Сбогом! Довиждане . . .
— На бойното поле на правосъдието! Б я га й т е , бане!
t Време е.
Банът излезе и избяга с коня през к л и су р ат а, а Амброз
потегли пеша към крепостта.

В зам ъка Сусед звънтят златни чаш и. В ой вод и те чест'

вуват победата, виното се пени, червено вин о, като сеЛ'
ската кръв.
 В замъка У рш ула стои п р ед Д орини я портрет. Разголе­
ните й гърди се надигат бурно, коравото й ли це гори.
— Д ор о, Д оро — викна тя, — благодаря ти, светице
моя!
Вратата се отвори. В лезе А м броз. У рш ула се спусна
към него с протегната ръка.
— Б лагодаря ви, domine Ambrosi — каза тя, — хиляди
пъти ви благодаря. С вободна съм. Н икога няма да
забравя това. И скайте от мен, каквото ж елаете, всичко ще
сторя по вашата воля.
— Честна дум а? — отвърна сер и озн о А м броз.
— Заклевам се в бога — каза жената, вдигайки три
пръста.
— Д обр е . . . — каза подбан ът, ала в този миг влязоха
зетьовете на У рш ула.

В мрачната кл исура банът лети на кон, на коня на своя

н еп р и ятел , п о б ед ен , без меч, без зн ам е. А в клисурата по­
токът ш уми: „ П о зо р !“
И банът продълж ава да лети. К рай пътя като великан
се и зд и га мрачната клисура и сякаш с подигравка казва
на бана: „ П о зо р !“
Банът п р и би р а нам еталото и продълж ава да лети.
С р ебр ол и сти те върби в долин ата се лю леят п о д лунна­
та светлина като н ощ ни д ухове и шептят: „П озор !“
И банът преп уск а, препуска.
Н о от н ебето се пул и в него бледата, зловещ а лун а и
в н еп од в и ж н и т е й черти четеш : „П озор !“
— П о зо р , п озор ! — се н оси отвсякъде, а в съ рц ето на
бана се лю пи зм и ята на отм ъщ ението.

Н а м оги л ата п ок рай С усед, сам с р е д ти хата нощ , седи

човек и се в зи р а в д о л а , в кървавото б о й н о п ол е. Това е
^ а т и я Г убещ Т о й гл ед а и пита сам себе си:
— Ч и я е кръвта, която трепти върху тревата като нощ ­
на р оса? Н аш а.
— Ч и и са о н е зи бл ед и тр уп ов е с кървави к оси , с кои­
то си и г р а е н ощ н и я т вятър и в стъ клени те очи на които
л ъ щ и л ун ата? Н аш и .
— Ч и е е он ов а ч ер н о п о ж а р и щ е, къ дето п од пепелта е
п о г р е б а н о щ а ст и ет о на ц я л е д и н ж и вот? Н аш е,

117
 — Ч и й е оня к ъ р в ав м еч, ко й то б л ести в т р е в а т а ? Н аш .
— Л ч ие е цял о то то в а п р о к л я т и е ? Н аш е.
И човекът зап л а к а с го р ч и в и с ъ л зи , з а к л а т и г л а в а като
л у д и при ти сна с ръ це л и ц е т о си, п р и т и с н а го, бож е м ой,
за да не виж да ни щ о , за да не ч ува н и щ о . Н о к о гат о н ад
гл ав ата му загр ач и гар в ан , чо век ъ т се сеп н а, ско ч и н а к р а ­
ка като вели кан и грабн а от тр ев ат а к ъ р в а в и я м еч. Т о й за-
м ахна срещ у луната и и зв и к а п р ез к и к о т :
— Х ей, гарване черен! И н аш и те с ъ р ц а л и и с к а ш ? Н и ­
кога! Н икога!

11

Вестта, че под стените на Сусед бан П етъ р е б и л побе­

д ен от подбана А м броз и че знам ето н а б ан а, т о з и сим вол
на хърватското ю начество в борбата ср ещ у п ол ум есец а,
разкъ сан о и счупено леж и в калта, р а зт ъ р с и к а т о трус сър­
цата на хърватското дворянство. В п ъ р в и я м ом ен т всеки се
смая от този нечуван позор и всеки, б ил то й б о л я р и н или
благородник, забрави д ал и го свързва с б ан а и л и подбана
родство или изгода. В п ъ р в и я м ом ент всеки п и таш е сам-о
за едно: „Кой им а п раво? К акво щ е с т а н е ? “ Н и к о й не
можеше да отговори, д ори и м ъ д ри ят к н я з Д ж уро Д раш ко-
вич, най -ловкият х ъ р вати н на своето врем е, ко й то след*
смъртна на М ати я Б рум ан седна на д р ев н и я т р о н н а За-
гребската епископия. Ч ерни пред чувстви я за в л а д я х а вси­
чки сърца, потаен страх и зп ъ л ваш е всяка д уш а. Д а, всеки
със страх и трепет д олавяш е, че к ъ р в ав и я т ю нски ден на
1565 г., когато от стар и я Сусед се и зси п а въ рху гл ав ат а на
бана целият човеш ки позо р , че то зи зл о к о б ен д ен щ е ста­
не източник на много к ъ р в ав и дни, след ко и то н о в и те гре­
ш ки ще доведат до старото п р ок л яти е. Н ад р о д и н а т а ви­
сеше черен облак, готов да и зси п е у н и щ о ж ен и е *’и гибел
върху нещ астната хърватска зем я: у ж асъ т н а т у р с к а т а вой­
на, по-страш на сега, когато на и зто к и згр я в а ш е кървавата
звезд а, вел и ки ят везир, по прои зход от н аш род , но чума
за н аш и я народ — М ехмед С околови ч. К ато д ал е ч е н гръм
се носеха черни вести: ту р чи н ът се н ад и га. И всеки из­
тръпваш е при м исълта, че стран ата отново щ е потъне в
к ъ р ви и че яростта н а неум олим и я Д авор п ак щ е отнеме
х и л яд и нови ж ертви. И в този момент, когато в т е зи „жал­
ки о с т ан к и “ от славното хърватско кр ал ство всяка ръка

118
 на герой беше неоценима, когато всяка капка юнашкакръв
струваше злато; в този момеят, когато всички сърца на
юначния народ трябваше да се слеят в едно гигантско сър­
це, когато всички благородни хора трябваше да дишат с
един дъх — с въодушевлението за свободата на своя олтар
и огнище в този момеят — о позор/ — клюмна бан­
ското знаме. И не на юнашкото бойно поле на старата
хърватска слава, а в егоистична разпра поради лична ал-
чностсе биха за грабеж двете глави на кралството. Сами
побеснели, със своята кървава разпра те отново събудиха
от ада всички бесове, които в продължение на векозе уни­
щожаваха нашата прекрасна и нещастна родина.
Какво са турците? Какво са немците? Какво е Соко­
ловия? Какво е законът? Какво е правото? Какво е сво­
бодата? Какво е родината? Какво е всичко това? Нищо.
нищо! Плячка, грабеж, завист, алчност, бяс срещу бяс, кръз
за кръв, ужасна, дълбока ненавист, онази отрова на човеш­
ката душа, която не щади ни брат, ни баща, ни майка,
нито самия бог!
В страната всичко беше .спокойно и тихо, шепнеше се
само с половин глас, но това глухо спокойствие потискаше
всяка честна душа като задух пред буря, В Хърватско се
разтвори пропаст толкова дълбока, че дъното и не може­
ше да се види —■ само кръв, само родна кръв може да я
изпълни. Цялото благородническо съсловие, опомнило се
след първия удар^ се раздели на два лагера. На едната
страна бе Петър, в душата на когото бушуваше вулкан, а
с него: Тахи, Кеглевичи, Алапичи, Бедековичк, Погледичн,
Петричевичи, Буковачки и цялата гурополска група благо­
родници; на другата — Амброз, беловлас исполин, и с
него Зрински, Конски, Секели, М ърнявчичн, Кереченн.
Църнковичи, Закмарди, Забоки и цялата войска загорски
сливари. И едните, и другите бяха еднакво оскърбени,
еднакво разярени, еднакво „силни, с еднакво остри саби —
лъв против лъв, рис против рис, — да, и змия против змия.
И двете страни със заредени пушки. Но отстрани стоеше
княз Джуро Драшкович, който гладеше дългата си черна
брада и наблюдаваше под око тази бясна бъркотия. В
неговата възбудена душа никнеха златни предчувствия,
но мъдрата му глава ги укротяваше, мълчеше и тайно на­
шепваше на сърцето си: „ Ти ще бъдеш deus ex machina!*1

1 Неочаквана добра развръзка.

119
 Е д н о голям о, прекрасно съ рц е т уп теш е в т о з и век — то б е
в гъ р д и те на Н икола З р и н с к и . Н о т о й н е в и ж д а ш е и н е
чуваш е нищ о. Н еговият д у х се в ъ з в и с и о щ е п о в е ч е и п о ­
гледът му се взираш е на изток , о т к ъ д е т о щ еш е д а г р е й н е
кървавото слънце; устн ите м у ш еп н е х а д е н и н о щ : „ М е ­
ж ду1 нас и турците няма и ст и н ск и м и р .“ Н и к о л а о б и ч а ш е
А м броз, но по н е о б х о д и м о с т п ов еч е о б и ч а ш е р о д и н а т а и
човечеството. Какво беш е п о л о ж е н и е т о н а т и я д в е б л а г о -
роднически партии? Н а чия стр ан а б е ш е п р а в о т о ? Н и,ма
на страната на П етър, п а зи т ел я на за к о н а , к о й т о п о г а з и
правдата зар ад и тъста си и хв ъ р л и с а б я т а с и в ъ р х у в е з ­
ните на светата сп р ав ед л и в ост? Н и м а н а с т р а н а т а н а А м ­
броз, когото бл агор од н ото у в л еч ен и е п о с в е т о с т т а н а з а ­
кона накара да п о б е с н е е и той р а з б и в ъ о р ъ ж е н а т а с и л а
на кралството и п о г а зи с крак с и м в о л а н а н а й -г о л я м а т а
чест? Н а чия? Всяка п а р т и я вик аш е: „ П р а в о т о е н а м о я
стр ан а“, защ ото т а зи света д у м а н а й -ч е с т о с е и з г о в а р я от
он ези , които я ням ат в съ р ц ето с и . В с ек и о ч а к в а ш е . З н а е ­
ше се, че пуш ката щ е пукне, н о н е се з н а е ш е о т ч и я с т р а ­
на. Зн аеш е се, че по ч и сл ен ост и с и л а д в е т е п а р т и и са
равни, но не се зн аеш е к ол ко н а д е ж д н и и к о л к о п р е в ъ р т -
ливи страхливци им а всяка от тях.
Един следобед, в началото на месец юли, бан П етър с
шурея си, гърбавия Гашпар Алатич, влезе в стаята на же­
на си Барбара, която седеше на един скрин и прилеж но
предеше, разговаряйки живо с госпожа Елена Тахова. Ба-
нът много рядко прекарваше лятото в Загреб, но този
път важни държавни работи не му позволи ха да се отдаде
на почивка в село.
— Здравейте, мила гостенко — п озд рави банът Еле­
на, — надявам се, че се чувствувате добре в м оя дом.
— Много добре, господин Петре, понеж е в ъ в ваш ия
дом аз намерих приют, а гриж ите н а м оята м и л а посе­
стрима госпожа Барбара ме карат за м иг да заб р авя м лю­
тите рани, които зли хора ми причиниха.
— Вашите рани са и мои рани — отговори банът, а
Гашо подхвърли весело:
— Тъкмо дойдохме да ви попитаме, б л аго р о д н а госпо­
жо, дали господин Тахи вече е п ри готви л л ек за т а зи ви
болест. Вие бързо ще оздравеете, госпож а Е лен о, защ ото
във вас тече зринска кръв и сте зд р ава н ату р а, но моят
драг зет, Ба1уа аисю гН а!е ЬапаН 1, така се у д ар и с глава 1
1 За да спаси авторитета на баиа.
в тези проклети суседски стени, че и досега стои издути­
на на челото му, както на мен на гърба.
— Братко — кипна Барбара почервеняла, — за какво
са тези ш еги?
— О стави го — каза спокойно банът, — ти никога не
ще изгладиш този език.
— Вярно, господин зете — засмя се Алапич, — как- f
то и моята гърбица. Грапъв съм, такъв съм.
— Но да оставим сега шегите — продължи банът. —
Н ие, госпожо Елено, наистина дойдохме при вас, както
подхвърли на шега Гашо. Кажете ни дали ви е съобщил
нещо господин Тахи? Б ил ли е при краля да се оплаче,
писал ли ви е нещо за нашите работи?
— Н ищ о, съвсем нищо не зная — отговори Елена, ■—
но казала бих, че той скоро ще дойде, защото от Унгария
ми писа, че ще се яви пред краля и ако до 8 юли не по­
луча писмо, непременно да го чакам в Загреб, а ето днес
е десети.
— Добре — каза Петър, — по всичко изглежда, че
скоро ще дойде; дали ще донесе добри или лоши вести,
бог знае, тъй като зная, че и Амброз е вдигнал хайка пред
кралската светлост против нас.
— Ех, от това не ме е страх — каза Гашо, като махна
с ръка, — чувал ли си, зете, за приказното животно хи­
мера или за змията-лъв? Такъв е и Тахи — и змия, и лъв.
За него няма пречки. Дявол и пак дявол. Той би хванал
за гушата и самия крал. Пък и Батор му е приятел. Кра­
лят Максо е в голямо затруднение. Какъв дявол ще пита
той на чия страна е правото? З а него е прав този, който
ще бъдеще него,. Ergo, мисля, че господин Ферко ще донесе
в торбата си цяла гръмотевица против нашите противни­
ци. Но, драги бане и зетко, да вървим. За събора имаме
още много работи и съвещания.
— Да. Сбогом, Барбаро! Сбогом, госпожа Елено! —
каза банът. — Щом дойде Ферко, веднага да дойде при
мене.
— Ч акай, господин Петре — спря Барбара бана на
излизане, — Елена иска да ти каже още нещо.
Банът се спря, а Елена стана, отвори голям сандък и
извади от него знаме от червена коприна, извезано със
злато. На едната му страна стоеше гербът на Ердъоди, а
на другата — три малки герба — гербовете на кралствата
Далмация, Хърватско и Словения.

121
 — Б ан е — започна п р е з съ л зи Е л ен а , — к о г а т о я р о ­
стта на лю тата вълчица У рш ула ме и з п ъ д и от м оя д о м ,
вие ми д ад охте подслон като на р о ж д е н а с ес т р а . К ак да
с е отплатя за д обр и н ата ви? О ск ъ р би ха ви, п р е д а д о х а ви ,
р азк ъ саха банското ви зн а м е. Ето ви д р у г о . И з р а б о т и х
го със собствените си р ъ ц е. З н а й т е , че в с е к и б и с е р в ъ р ху
него е една моя сълза; че п р и всяко з а б о ж д а н е н а и г л а та
чувствувах, сякаш заби в ам н о ж в с ъ р ц е т о н а о б щ и я н и
неприятел, а от сп раведли в гняв л и ц е т о м и г о р е ш е , как-
то се червенее това зн ам е. В зе м е т е го като д а р от Е л е н а ,
носете го п обед он осн о и у н и щ о ж е т е п о д н е г о н а ш и т е о б щ и
врагове.
Банът пое зн ам ето и като ц ел у н а р ъ к а н а Е л е н а , к аза:
— Б лагодар я на т а зи н еж н а ръ чи чк а, к о я т о , д в и ж е н а
от н ай -ч и сти п о д б у д и н а съ рц ето, м и е и з р а б о т и л а такъв
хубав подарък, и ви обещ авам , б л а г о р о д н а г о с п о ж о , че
го вин аги щ е бъде за м ене зн ам е н а с л а в а т а .
— Друже, Петре! Стой! — изправи се Б арбара и очи­
те й пламнаха с гняв. — Върху този нов залог за твоето
величие закълни ми се, че ще отмъстиш на Грегориан-
ците . . .
— Заклевам се, Барбаро — отвърна банът, поставил
ръка върху герба си.
— Че ще ги преследваш, Петре — продълж и Б арба­
ра, ~ за държавна измяна, която извърш иха с погазва­
нето на банското знаме.
— Заклевам се — повтори банът.
— Че няма да се спреш, докато не смажеш главата на
тази змия Уршула, докато посестримата ми Е лена не вле­
зе отново като господарка в Сусед.
— Заклевам се в живия бог — завърш и банът.
— Слава богу — въздъхна Елена, поставила ръка на
•сърцето си.
— Амин *— кихна Гашо, като се завъ ртя н а пети. ~
Хайде, бане, няма време за губене.
И двамата мъже излязоха от стаята.

Гашо остана дълго в стаята на княз Петър, дълго зет

и шурей разговаряха тихо, като разглеждаха получените
писма, броеха гласовете на представителите на събора и
съставяха кратки послания до велможите и благородни­
ците. Беше вече доста късно, когато Гашо Алапич се раз-
д ел и с бан П етър. На тръгване гърбавият кааа:
И мам ощ е една грижа на сърцето сн — това са
благор одните господа турополци. Т ези костураш и1 са мно- \
го, а всеки от тях има право на глас. Те са единственият |
ап1;1с1о1шп2 против твоите съседи драганичевци, които
грегорианците и самоборците подбудиха против твоето вла-
дичество. К огато неотдавна, след злополучната сеч около *
С усед, от която едва спасих главата си, бях в своя замък ;
във Вуковина, събрах турополските господа около себе си, I
нап оих ги и ги въртях както Л уцифер грешната душ а. Жу-
панът е йаш, П огледичите — също, и аз си мислех, че ко- *
гато те кихнат, цялото благородно общ ество ще каже:
„Н аздраве!“ Н о се излъгах. Господин Вурнович, този пре- *
ф инен хитрец , е продал душ ата си на дявола Грегорианеп Г
и тайн о разруш ава всичко, което аз с мъка съм изградил.
Т ия селски благор одн и ц и не слушат вече жупана. Това е
гриж ата ми. Трябва на всяка цена да ги впрегна под своя
ярем и да грабна от устата на Вурнович тлъстото печено.
— Как? — запита П етър.
— Ех, остави ти на мен! Н а д у х а х един сват, когото
щ е им пратя за сватосване, това е моят „глас на в сш ш -
щ и я “, а когато благородните тикви поомекнат, ще дойда
д а ги сваря и зц я л о на каша.
* — Д объ р успех, Гаш о, и лека нощ — отвърна баньт
и зет и ш урей се р азд ел и ха.

Тъкмо когато гърбавият господин Гапшар и зл езе ог

бачовата къща на Господска ули ц а, край Д верци зад р ъ н ­
ка „звънецът на к р ад ц и те“ и извести на добросъвестните
гр аж дан и , че е уд ар и л девет часът и че всеки честен чо­
век трябва вече да е в леглото си. Н о Гапш ар н е потърси
мястото з а нощ уване, което банът му беш е приготвил в
др угата своя къщ а, а се отправи п р ез М арков п л ощ ад към
К ам ен н а у л и ц а . И н и кой не м ож еш е да го в и н и за това:
вукови нски ят вл адетел , п одобн о н а пр илеп, най-много
оби ч аш е д а и з л и з а нощ но време. Т ой беш е ерген, гърбав,
д р е б ен н а ръст, гр озен , някак си прокълнат от природата.
Н ев ед н ъ ж в общ еството на бл агор однич ки той обичаш е
да казва: „Зн ая, че в и е бл агор од н и те д ев и ц и се плашите
от голям ата гъ р б и ц а н а малкия Гаш ица и едва ли някоя
1 Подигравателно наименование за селяните-благородници.
2 Противоядие.

123
от вас би ми предлож ила венчален пръстен. Но, п овяр­
в а й т е ми, от това не ме боли глава; дош ъл съм в света
т ак ъ в, какъвто ме е родила м айка ми; но когато се дойде
ad fractio n em pan isi, аз не питам за греб и, вяр вай те м и,
и граж данската, и селската кръв на ж енския пол им а не­
що човешко в себе си. Ева си е Ева, н езави си м о д али е
благородничка или н е.“
Господин Гашо, подобно на лаком ите оси, крадеш е мед
от всеки кошер и понякога поради това ядеш е и бой, но на
едно място неговата гърбица бе в безопасност — в кръ ч ­
мата на кума Яга, под първия свод на К ам ен на улица.
Ягиният мъж някога бе служил като коняр п ри Гаш па-
ровия баща, а жена му — като слугиня. Я ги н и ят мъж
обичаше виното, а Гашпар — законната ж ена на Я ги ния
мъж и всичко се уреждаше добре и без укор, за бог да
прости. М акар и да бе дързък болярин, Гашо обичаш е да
прекарва вечерта в стаичката на Яга, зад кръчм ата, вм е­
сто на някоя богата вечеринка на болярски госпожи. Към
тази стаичка той се отправи и сега. В кръчм ата разбиваха
главите си градските безделници, а © ъгъла хъркаш е бив­
шият коняр. Гашо влезе; на вратата го посрещ на хубава,
едра, черноока жена със запретнати ръкави. Т рябва да
имаше около тридесет години, а следите от мустаци под
носа показваха, че преди раждането си тя е искала да
бъде мъж.
— Ехе, ваша милост, къде по дяволите се губихте тол­
кова време? — поздрави го жената. — Все ми се струва,
че ходите по някакви криви пътища, каквито за съжале­
ние в Загреб има много. Пазете се. Страхотен скандал ще
стане, ако узная, че сте прескачали нечия ограда в Заг­
реб. Когато сте вън от Загреб, не искам да зная, нека ви
носи мътната, щом като гърбавите са такива дяволи.
— Мълчи, бабо — разсърди се Гашо, — дръж си ези­
ка зад зъбите и не дрънкай! Донеси вечеря и вино. Нямам
желание да слушам твоите проповеди. Не ме ли търси
Таховият слуга Петър Бошнак с някакъв човек?
— Да — отговори кръчмарката, — вън пият. Сега ще
ги повикам.
Жената излезе, но веднага се върна и постави пргд
Гашо печено пиле, хляб и кана вино.
— Върви, Яго — смигна гърбавият, като заби вили- 1
1 До чупеното на хляба (т. е. до самата съ щ н ост).

124

I
 цата в пилето, — изпрати ги тук ония мошеници, а ти
^ остани в кръчмата, докато те повикам.
М устакатата жена изпълни заповедта и след малко в
Я гината стаичка, където вуковинският господар се под-
слаж даш е с ядене и пиене, влязоха двама души.
П ървият, Петър Бошнак от Сусед, се поклони ниско и
рече с усмивка:
— Ето, ваш а милост, човека, за когото ви говорих.
Гашо, държейки на вилицата парче от пилето, вдигна
глава и погледна дошлия. Това бе крехко, ниско на ръст
човече. На тънката му шия се клатушкаше плеш ива, по­
добна на диня глава, на която стърчаха тук-таме несре-
сани руси влакна. Посред сплеснатото му луничаво лице
се червенееше буцест нос с подкожно изпопукали се кръ­
воносни съдове. Под носа му стърчаха рижи, подобни на
метлички мустаци, а сънливите му жълти очи се пу­
леха все в една точка. Н а изкривените си като сабя крака
бе навлякъл окъсани чизми; зеленият му, опасан с канап
кафтан бе вече пожълтял, а някога черната му шапка —
позеленяла. Дошлият стоеше мълчалив, като въртеше в
ръце ш апката си. Ц ялото му държане беше толкова глу­
паво, че човек можеше да се усъмни дали наистина не е
глупак.
— Откъде измъкна това окъсано плашило, Петре? —
запита Алапич.
— Кожата ми е одърпана — каза риж ият, — но умът
ми е цял. Кожата може да се кърпи, а умът не може.
— Как се казваш , чий си, какъв си? — запита отново
Гашо.
— К азват ме Ш имун Дърмачцч. Ч ий? Е, ваш а милост,
това нека ви каже моята неизвестна майка. Във всеки слу­
чай родил съм се някъде около Сутла, защ ото там за пър­
ви път започнах да крада кокошки. Какъв съм? Всичко
по нещ о и нищ о, d ig n a cum re c e ren tia , ilhistrissim eM
— C какво се храниш , мошенико, исках да кажа аз —
каза учуден Алапич.
— С хляб и ракия.
— А кой ти дава пари?
— М оят ум и чуждата глупост, stultitia hum ana?.
— О ткъде знаеш латински?
— Това е цяла история. Като дете водех за тояга един
1 С пълно уважение, пресветли господине.
2 Човешката глупост.

125
 сл еп ец . Т о й м и даваш е на д ен по т р и п о р ц и и б о й . О с т а ­
в и х сл еп ец а в еди н трап. Т огава м о н а с и т е от К л а н ь е ц м е
в зе х а да ме учат за пастир. К огато с в ъ р ш и х п а с т и р ск а т а
ш кола, станах послуш ник. З а м алк о щ я х д а с т а н а ч естен
човек. Я д ен е и п и ен е м н ого, р а б о т а — н и к а к в а . Н о м о ­
наш еск ото зел е п р ем н ого см ъ р д еш е и к о г а т о б р а т ъ т -п а ­
зач на питиетата скри и к л ю ч овете от з и м н и к а , е д и н д е н
а з откраднах зи м н и те ч и зм и н а г в а р д и а н и н а и г и п р о д а ­
д ох за ракия. Ехе! М о н а с и т е о т к р и х а т о в а . А з и м д о к а з ­
вах, че и свети К р и ш п и н е п о с т ъ п и л к а т о м е н е . В с и ч к о н а ­
пр азно. С вали ха м и м он аш еск ото р а с о и а з се п о ч у в с т в у ­
вах в света като рак, когато м у свал ят ч е р у п к а т а . И л о ш о
щ еш е да бъ д е с м ен е, ако н е бях се н а у ч и л д а ч ет а и
пиш а и д а р а зб и р а м по н е щ о л а т и н ск и . Т о в а м е и с п а с и —
станах адвокат.
— Т и , м ош ен и к о, ад вокат? — з а с м я с е Г а ш о .
— Щом бръснарят може да се нарича доктор, защ о аз
да не се наричам адвокат? Ходя от село на село и нося
в кухия си бастун перо, мастило и хартия. Едно заявле­
ние струва грош или чаша ракия; така се и прехранвам
като врабче на бунище.
— Забавна история! — викна Алапич, като сръбна от
каната.
— Да — отвърна Дърмачич, — аз р азказах на ваша
милост целия си мошенически curriculum vitae1, за да спе­
челя доверието ви.
— А разбираш ли ти, крадецо, от работата, за която
те извиках?
— Да отида като агитатор между турополските косту-
раши? Разбира се.
— Познаваш ли Турово поле?
— Всеки храст, всяка кръчма от турски я окоп на Одра
до Лекенишката кула и от Ракитовац до п ослед ната дуб-
ранска колиба; също познавам и славн и я „В исок хълм“,
който всеки заек може да прескочи.
— Е, тогава ти, чорлави domine К р и ш п и н е, помъкни
своите копита към „Високия х ъ л м “ и н асъ ск ай костураши-
те против господин Вурнович.
— Ad servira paratissimus2, но копитата ми не са под'
ковани.21
1 Биография.
2 Напълно съм готов на услугите ви.

126
 — С други дум и , clom inatio v cstra i — каза Алапич, —
чука по моята кесия. Н али така, крадецо?
— Р азби р а се — поклати глава Ш имун, — clara pacta*
boni amici. Ha целия свят е известно, че агитацията се
нуж дае от златна и сребърна примамка. П огледнете ме. В
частната си практика аз нехая за изпокъсаните си чизми
и протърканите лакти, но на господарска служба трябва
да си умит и вчесан, auctoritatis gratia2.
— Hâ! — засмя се Алапич, като хвърли на Ш имун го­
ляма кесия. — Умий се и се вчеши. Утре в зор и заедно е
П етър тръгни ‘за Г ориц а. Н о да не ми заспиш в някоя
кръчма, защ ото щ е те натъкна на ръжен.
— Н е се страхувайте от това мършаво печено,
m a g n ifiée , прекадено тлъст клиент сте.
— Върви!
— Servus humillimus dominationis vestrae^ _ поклони
ce Ш имун, като сл ож и кесията в дж оба си, и и зл езе с П е­
тър от стаята, в която веднага влезе Ягица.
— Слава богу — въздъхна Гашо, — publico-po^tica*
свърш их, сега идват privatissim aS. Сега съм твой. Я гице.
И т ой прегърна кръчмарката.
Н ад града се разстилаш е тиш ина: всичко спеш е, само
гласът на стражата се чуваше всеки час: „Господари и го­
сподарк и, п азете се от пож ар, п р иберете ж арта в огнищ ето,
за да не отнесе котката искра с края на опашката с и .“

12

На Св. Яков, т. е. на_ 25 юли 1565 година, бая Ш тър_

Ердьоди покани цялото благородническо общество на съ­
бор в свободния, благородния град Загреб. Тази вест етре-
сйаТПзлагородаиците като мълния. Сега щеше да се раз­
рази буря. Носеше се слух, че Тахи е донесъл от краля
важни писма, но не се знаеше тяхното съдържание. Пра­
веха се със ст!рах някои предположения. Изтъкваше се, че
именно Тахи е донесъл писмата и колебливите хора, кои­
то се кланят* само на силата, започнаха да въртят глави.1*345
1 Ваша милост.
3 За авторитет.
3 Най-покорен слута на ваша милост.
4 Обществено-политическите работи.
5 Частните.

127
 Един дон препи Св. Яков (беше неделя) господин Ам­
броз пътуваше от Брезовица за Загреб. Н едалеч от К рал­
ски брод на Сава той срещна голяма група турополски
благородници, препасани със саби; те отиваха със знаме
към Загреб, а пред тях яздеха на коне братята Якоб и
Блаж Погледич от Куриловац. Като видя подбана, Блаж
махна с ръка и цялата група започна да вика: „Vivat
Ambroslius!“ След това Блаж долетя до екипаж а н а Амброз,
поклони се и каза:
— Egregie domine! Всичко е добре! Н ие сме с вас!
Утре банът ще ни даде сметка.
Амброз благодари и Блаж се върна при своята група,
като каза, че неговите хора още малко щ е си починат в
ближното село, преди да преминат Сава.
Като стигна в Загреб, подбанът веднага се отправи за
къщата на господин Конски до Каменна врата. Щ ом вле­
зе в двореца, той намери около м асата ц я л а компания:
най-първо домакинята Анка, госпожа У рш ула и трим ата й
зетьове.
Всички станаха едновременно, за да п озд равят подбана.
— Слава на Исуса! — каза Амброз. — Вие, както виж­
дам, острите езици за утре! Дори и ж ените, които нямат
право на глас в събора! Какво ново? П реброи хте л и наши­
те гласове?
— Та господата ето вече два дни друго и не правят -
каза Анка Конска. — Ех, да бях мъж!
— Какво е положението ни? — зап и та А мброз, като
седна на високия стол.
— Добре е, татко — отговори ж иво С тйепко. — Госпо­
дин Вурнович е спечелил турополците, те и м ат мнозинст­
вото от гласовете.
— Spect ab ilis domine — започна Конски, —■макар и да
cq надявам, че мнозинството ще бъде на наша страна, мо­
ля ви утре да не отивате на събора. Ние ще говорим вме­
сто вас.
Всички се изненадаха, а подбанът вдигна глава и зали­
та учуден:
— Защо?
— Ще се говори за вас — отговори бързо Конски, -
моля ви, не отивайте!
-- Да не си полудял, баджо — извика гневно Стйепко,
като удари с юмрук по масата, — на нас ти не каза ниШ°

128

i
за това. Трябва да смъкнем маската от лицето на под­
леците!
— А защо банът може да участвува в събора? Нима не
започна пръв той със сила? — намеси се живо в разговора
Уршула.
— Банът е глава на събора — отговори Конски спокой­
но, — ние ще ви защищаваме, ще ви съобщим всичко,
domine Ambrosi! Но заклевам ви, не отивайте.
Подбанът изгледа строго господин Конски, след това
махна с ръка и каза:
— Излезте за малко! Да остане само Конски.
Всички излязоха.
— Господин Конски — продължи Амброз, — вие сте
узнали нещо. Говорете!
— Ще говоря — отвърна домакинът. — Епископът
Джуро Драшкович ви съветва да не отивате на събора. Той j-
узнал важни основания за това. Може да се разрази буря, :
сбиване. Родината е в опасност: сега е необходим сговора
и подготовка за война. Затова ви моли епископът. Не по­
жела да ми каже нищо повече. Подозирам, че Тахи е спе-
челил краля против вас. За богаГне отивайте!
Подбанът се замисли един момент, след това запита:
— А къде е епископът?
— Отишъл е в Тракошчан, за да се отстрани от бурята
на_събора.
— Повикайте госпожите и господата вътре — каза
подбанът.
Конски изпълни искането му.
Господа и братя — обърна се подбанът към влез­
лите, — утре аз няма да отида на събора.
— Заклевам ви в божите рани! — извика извън себе
си Урмула, като хвана ръката на стареца. — Вие ни изо­
ставяте на произвола на съдбата. Недейте, за бога!
— Татко! — завайка се Стйепко, като падна на коле­
не пред Амброз. — Заклевам ви в синовната ми любов —
не правете това. Един косъм от вашата бяла брада струва
повече от стотици техни думи.
Но подбанът вдигна глава и каза рязко:
- Няма да отида!
Тогава Конски скочи, целуна ръка на стареца и извика:
— Благодаря ви, благородни мъжо! Ще ви защища­
вам до последен дъх. А вие останалите бъдете търпеливи.
Всички ще видят колко е благородна душата на Амброз
Грегорианец.
9. Селското въстание 129
 Беше предиобед на деня на Св. Я ков — времето за от­
криване на събора. Старецът А мброз се разхож д а из стаята
в къщата на господин Конски с наведена гл ава и с ръце
отзад. Той е мрачен и неспокоен. Разхож да се насам-на-
там по стаята като лъв в клетка. О т време на време се спи­
ра и поглежда през прозореца. Гледа к ак п ослани ците оти­
ват на събора през Каменна порта. Н якои , разговаряйки
живо, вървят бързо, за да не закъснеят; д р у ги — полека
и мълчешком, сякаш не им се \т и в а . П еш ац и, конници,
велможи, сливари, свещеници, селян и-благородниц и от
Калник, Драганичи и Турово поле в син и д олам и под на­
металата. А Амброз не може, не се осм елява. Ц ел и я т мра­
чен, той сви вежди и от очите му се тъ р к у л н а едра сълза.
Самичък е. М ъжете от къщи отидоха на събора. Анка е в
своята стая при майка си Уршула, която я тресеш е треска.
Самичък е с белите си коси и с честното си сърце, което
го бе увлякло поради чужда нечестност. С ърц ето м у сега
тупти по-бързо и по-силно. К акво щ е стан е? Ч асовете пъл­
зят бавно като червеи; тихо е, само от врем е н а време се
чуват викове от М арковия площ ад. Т ова е_съборъ т,-Кр&го ^
заседава в двора н а градския дом. М и н а п л ад н е, стана един
часът. Тогава от улицата се зачу тропот, ш ум , в и к . Подба-
нът се приближи до прозореца. П обесн ели , разярени, с
червени лица, сърдити ил и засм ени, п о с л а н и ц и т е излиза­
ха от събора. В коридора се чуха стъпки. В р атата се отво­
ри, в стаята се встурна Стйепко, к о й то к о л е н и ч и пред ба­
ща си и изпищ я:
— Татко мой! Татко мой! К акъв п о зо р !
След него влязоха Б ал тазар , К еречен ь, К о н ск и , Друш-
кович и Вурнович — бледи, р а зт р е п е р а н и , отчайни. При
вика на Стйепко в стаята се вту р н а У р ш ул а — трепереща
от треска, с горящи очи. С нея бе и Анке?
— Какво има, за бога? — и зв и к а Х е н и н г о в а и се за*
тече към Стйепко.
— Мълчете, жени! — зап о вяд а сп ок ой н о Амброз. —
Сега ще чуете всичко. Н ека гово р и г о с п о д и н К онски!
След това той седна, а К о н ски за п о ч н а със задавен
глас: ~~~
—• Сутринта ние тръгнахм е за съ б ора п ъ л н и с надежди*
Бяхме преброили гласовете. Н ие и м ах м е болш инството и
това болшинство ще съумее да о тк л о н и с т р е л а т а от наиште
 глави, па макар и да идва от престола. Марковият площад
I беше пълен със съборяни, но нямаше нито глъч, нито ви­
кове; чуваше се само глухо бръмчене и шум, хората се гле­
l даха под око. Виждаше се, че се готви буря. Когато ни ви­
дяха, т. е. мене, Стйелко и Керемчп», започнаха да шепнат
и всички очи се обърнаха към н«с. Но ние не се спряхме.
Поздравявайки се с някои, ние се отправихме наяраво към
градския дом, за да заемем удобно място. Така беше уго­
ворено снощи. В двора бяха съорани доста много дворяни,
и техни, и наши, но повече наши, доколкото можах да раз­
бера в първия момент. След това от Марковия площад се
стекоха още хора. Дворът е малък, беше истинска блъска­
ница. Ние се вмъкнахме в дясната страна, а след нас бра­
тята Секели, Закоби, Дружкович, Мърнявчичи, Павлян-
ският абат, посланикът на Загреб Томо Микудич, гражда­
ните от Крижевци и Вараждин и селските благородници
от Калник, особено самоборските.
Срещу нас стояха, смеейки се някак си злорадо, госпо­
дата Мато и Ши ме Кеглевич; до тях — Джуро Всесветий-
ски, с наведена глава, а също и брат му каноникът Стйе-
пан, който се кланяше сладко и угоднически пред мечката
Шимун Кеглевич. Ладислав Буковачки, сложил ръце вър­
ху корема си, гледаше вторачено пред себе си. Иван Пет-
ричевич, размахал ръце, тичаше от един човек до друг и
показваше с пръст към нас, докато Иван Форчич, навирил
гордо пиянския си нос, махаше от дсламата си всяка пра­
шинка. На тяхната страна се бяха събрали много дребни
дворяни и Петричевич непрекъснато отговаряше на поз­
дравите с климано на глава и разперваше във въздуха де­
сетте си пръста. Зачу се врява и викоес . Пристигнаха дра-
ганичанците. със знаме! Всички до един се присъединиха
към нас. Ние гледахме мълчаливо пред себе си, но аз бях
малко учуден, че но виждах нито Погдедич, нито Вурно-
вич, нито пък един турополец. Та нали всички ни бяха
обещали? Затръби тръбата — пристига банът. Цялото дво-
рянство се сепна, сто глави се вдигнаха нагоре. Със са­ ь
мур-калпак, във вишнева кадифена дреха, влезе банът, по­
дир него Алапич, който носеше ново копринено знаме,
след това, усмихвайки се и въртейки глава — гърбавият
Гашо, а редом с него — Тахи. На главата му стърчеше
островръх калпак, а в дясната си ръка държеше ножницата
на широката си сабя. Вдигнал бе високо глава, отпуснал
вежди и изпъчил долната си устна. Банът седна край ма-
\ У
(131 .1 у
 сата всред двора, до него главният нотариус Дамян; един
стол остана празен — вашият. Настъпи тиш ина. Погледнал
противополож ната страна. Там стоеше Тахи, навиваш е не­
спокойно около един пръст дългата си брада и ни гледаш е
с усмихващ се дяволски поглед, а зад дебелите му устни
се показваха белите му зъби. Ердьоди заговори. Гласът му
трепереше, но той говореше енергично. П риветствувайки
съсловията, каза колко се радва сърцето му, че толкова
благородници са се събрали в такъв сериозен момент, ко-
гато врагът на християнството готви нова беда за родината
ни. Той знае, че съсловията са готови на всяка необходи­
ма жертва и ще докажат своята вярност към корон ата и
родината. Но за да се изпълни тази възвиш ена зад ач а (тук
Ердьоди з а т в о р и по-силно и всичките му п ри върж ени ци
започнаха да ни гледат), нужно е да се зач и та властта и
законът и трябва да се изкорени, макар и с меч, буренът,
който заплаш ва да задуши справедливостта. Т ак ава е во­
лята на негово кралско величество, който е готов да уни­
щожи всеки насилник, а банът ще и зп ъ л н я ва волята на
владетеля, защото, каза той: „Justitia fundaimentum
regnorum.“1
— Justitia! — усмихна се горчиво Амброз. — Продъл­
жавайте.
-- Задухът от полкова хора — продължи Конски —
беше така голям, че мозъкът на човека можеше да се пръ­
сне. От нетърпение кръвта на всички кипеше. Стшго Все-
светийски одобряваше бановите думи с кимване на глава,
а нахалникът Тахи при последните думи извика: „Така е!
Да живее кралят!“ Заедно с него извикаха още неколцина
благородници. Нашата страна бръмчеше и кипеше. Лука
Секель избухна срещу Тахи: „Ето, вижте ангела на правда­
та!“ Глъчката утихна, но се чувствуваше глух кипеж. Глав­
ният нотариус, покашлювайки, прочете кралското писмо, с
което потвърждаваше решенията на последния събор. Се­
ляните се прозяваха при това безконечно четене на латин­
ски език. Благородниците, шепнейки си, гледаха нагоре,
където под свода на първия етаж, облечена в разкошно
облекло, жената на бана наблюдаваше събора, а до нея се­
деше Елена Тахова. . .
— Елена! — изръмжа гневно Уршула. — Зете, разказ­
вайте по-бързо!
— Банът — продължи Конски —• като че отлагаше по-
1 Справедливостта е основа на държавата.
важните въпроси и все поглеждаше към входа. Същото
правех и аз в нетърпеливо очакване на турополците. Събо­
рът определи размера ira димния данък, избра боляри за
банския съд, постави Мойсея Хумски за ексактор1; реши,
че крепостните ог Бедековичевата околия се задължават
да укрепят Крижевци и започна да се говори за укрепява­
нето на Копривница, но в този момент с викове и с изва­
дени саби влезе тълпата на туропслските благородници,
а пред тях Вурнович, братя Погледичи и жупанът Арба-
нас. Групата се настани в средата между лявата и дясната
страна, а Яков застана отпред така, че всички можеха да
го видят. Сърцето ми заби радостно, а Стйепко, потри­
вайки ръце, изгледа яростно Тахи, който му отвърна със
съвсем спокоен поглед. Банът също никак не се смути,
а. Гашо Алапич, който до тоя момент гледаше зее в зе­
мята, даже повдигна глава и замижа като котарак, та аз
просто се зачудих. Настана гробна тишина. Банът бързо
стана, извади от пояса си писмо с голям печат и го пре­
даде на Дамян. Дамян разряза плика. Всички притаиха
дъх. „Nos Maximilian-us secundus. . . “ 2 _ започна"да чете
нотариусът, а именно: че кралят с наранено от болка
сърце узнал от своите верни съветници каква тирания да­
рува в Сдавония; че някои велможи и благородници, като
потъпкали под краката си закона и справедливостта, са
вдигнали престъпна ръка срещу кралския заместник, сре­
щу . . . бана, а начело на всички . . .
— Подбанът Амброз Грегорианец, нали? — извика
Амброз, като скочи на крака и очите му чудно заблестяха.
— Да, Амброз Грегорианец — продължи Конски, — но
в този момент се разнесе ропот и очите на дворянжте плам­
наха със заканителен поглед. „Кралят — продължи нота­
риусът — е решил да отмъсти за това злодеяние и диша­
на подбана от длъжността
— Олеле! — извика Уршула, удряйте с ръка челото
си. — Всичко пропадна. Такова е, значи, възвишеното пра­
восъдие! Фуй!
Стйепко стоеше в ъгъла, скърцаше със зъби и стиска­
ше сабята си, а в очите му блестяха сълзи. Амброз под­
скочи, но веднага седна, направи с ръка знак на Конски и
като подпря главата си, каза:
— Продължавайте, продължавайте!
! Е к с а к т о р — кралски орган по събирането на данъци­
те. — Б. р.
и Ние, Макоимилиан II. -—s
^ 133
 В събранието зареваха викове и възгласи. Ш ум,
бръмчене, пляскане, бучене, дрънкане със саби, заплаш ва-
не с юмруци. Банът побледня, нотариусът зам ълча. Банът
махна с ръка. Всички се усмириха и секретарят продълж и
да чете, че кралят е заповядал да се накаж е подбанът и
всичките му съучастници заради злодеянието. Едва той из­
рече тези думи, банът стана и и зви ка високо: „Щ ом като
подбанът е изгонен по волята иа краля, да изберем нов!
Съгласни ли сте?“ — „Да изберем !“ — загърм я Тахи.
„Да изберем!“ — загърмяха съседите му. „Н е!“ — извиках
така силно, та ребрата ми щ яха да се п ръсн ат и щ яхме да
усмирим бурята, но Яков П огледич вдигна к ал п ак а и за­
крещя: „Да изберем! Vivat barrus! Долу Г р его р и ан ец !“ —
и цялата негова селска тълпа загърмя в един глас: „Vivat!
Долу Грегорианец!“ Кръвта зам ръзна в ж и л и те ми. Стйел-
ко беше готов да извади сабята си, Вурнович см ъртно поб­
ледня и хвана Погледич за гърдите: „П редадоха ни , про­
паднахм е!“ — разнесе се като буря над гл ави те ни яростен
вик. И в тази бясна врява срещу нас се у х и л и дяволското
лице на суседградския тиранин, а отгоре се впи в нас са-
танинският поглед на онова черно зм ий ско око на Елена
Тахова. Аз скочих на пейката, исках да го во р я. П огледич
махна с ръка. „Долу! — зарева тълпата. К еречен ь скочи
и размаха юмруци срещу бана, но той в и к н а: „И скате ли
И ван Форчич за п о д б а н ? “ — „И скам е!“ — за р е в а събра­
нието и Кеглевичи вдигнаха на рам ене н о сести я Ф орчич.
„Wivat Ф орчич!“ — загърм яха селяните по д а д е н и я от Пог­
ледич знак и Ф орчич седна на ваш ето м ясто. „ Т и ш и н а !“ —
загърм я в този миг глас, кой то п р о н и за с ъ р ц а т а н а всички.
Треперейки, смъртно бледен, п ред бана стоеш е т о я мой
при ятел Вурнович. Беш е блед, сякаш бе и з л я з ъ л от гроба.
О чите му горяха като огром ни н аж еж ен и д и ск о в е. Той
у д ар и със сабя но масата. „Т иш ина — к а з в а м а з, — хър­
ватски благородник, ч ийто свободен гл ас не се п л аш и от
ваш ата ярост. Вие сте и зл ъ г а л и к р а л я , и з т р ъ г н а л и сте с
изм ам а писмото, скрили сте от него, че Т а х и о г р а б и с изм а­
ма кл етата вдови ц а; вие сте п о г а зи л и п р а в о т о , о к а л я л и сте
старата хърватска почтеност; в и е сте и з м а м и л и неуките
б л аго ро д н и ц и с м ръсен подкуп, ви е сте з а р а з и л и с ръжда
зл а т н и я венец на п р авд ата, вие, зл о д еи , п р и к р и в а т е с в о й '
те злодей ства с п у р п у р н ата м а н ти я ,но а з , п р о с т и я т благ<у
р од ник, протести рам п р о ти в то ва н а с и л и е и з л о б а , против

134
тая измама и бяс. Не бойте се, сега тази сабя няма да се
вдигне срещу вас, защото съм я наострил за турците, за-
щото сега родината зове. Но горко ви, щом победим тур­
ците. Вие стъпкахте благородното сърце иа стария хърва­
тин, разрушихте семейното щастие, ограбихте вдовицата!
Горко ви!“ Така говореше Вурнович. А банът, поизправил
се леко, се подпираше с ръце върху масата, пулеше сс с от­
ворена уста в смелия благородник, трепереше с цялото си
тяло и не можа да проговори от гняв. Тахи почервеня це-
лият; бялата му коса се вееше като грива и като скочи с
ярост върху стола, извика: „Долу Вурнович! Тук ние сме
господарите! Аз надделях! На вашата Уршула аз ще пода­
ря просяшка тояга!“ — „Бог ще те съди, кръвопиецо!“ —
отговори нашият приятел, но в този миг над главата му
блеснаха саби; той обаче се отдръпна към нас и напият
юначен отред, размахвайки саби около себе си, излезе от
събора — и ето ни тук. Ох, благородни господине! Защо
ми се падна аз да ви съобщя това, защо трябваше да дожи­
вея този ден . .
Всички .занемяха. Уршула седеше на пейката. Тя бе
облегнала главата си на стената, гърдите й се надигаха,
устата и бе полуотворена, а очите й блуждаеха от треската.
Анка, отпуснала глава, се подпираше с една ръка на маса­
та, а с другата се държеше за сърцето. Керечень мълчали­
во гризеше мустаците си, а останалите сякаш бяха онеме­
ли. Само Амброз бе спокоен. Той се доближи до Вурно­
вич и като му подаде ръка, каза:
— Благодаря ти, приятелю!
— Простете ми — и Вурнович се хвърли на гърдите на
Амброз с плач, — и мене ме измамиха моите братя. Чрез
таен подкуп Алапич подведе неуките хора. Прости на мене
и на народа!
Но в този момент вратата се отвори. В стаята влезе но­
вият поднотариус на кралството, Иван Петричевич. Той се
поклони студено и предаде на Амброз и на Уршула писмо.
— Негово кралско величество пращ а тези писма на
подбана — каза той, поклони се и си отиде.
Всички се гледаха в изумление. Амброз отвори писмо­
то и започна да чете разтреперан:
— „Nos Maxiimiliarms . . . “ Слушайте! — засмя се гръ­
могласно той. — Кралят вика на съд мене, Уршула и ней­
ните зетьове за държавно предателство и оскърбление на
особата му, а вие, госпожа Уршула, по неговата заповед
трябва да върнете на Тахи цялото имущество.
 — Никога! — викна жената, като скочи на крака.
Трябва . . . засега — каза Амброз, — кралият запо­
вядва.
— Пр едатели! — закрещяха всички в ужас, събрали
се около стареца. Но като скала всред бурно море Амброз
изправи глава, смачка в ръката си писмото и като го вдиг­
на срещу слънцето, което светеше през прозореца, каза
тържествено:
— О, слънце, което сияеш и над праведниците, и над
грешниците, прочети това писмо, надникни в сърцето ми и
потъмней! Успокойте се, деца. Аз вече не съм подбан, сега
съм адвокат, брат на законодателя Павел Грегорианец.
Кълна се в Честта си, че кралят сам. ще разкъса това свое
писмо.

На третия ден след Св. Яков Тахи встъпи във владение

на Сусед и Стубица. Целият край в страх и ужас от въз­
гласа на тиранина: „Хей, сега аз съм ви господар!

13
На Сретение 1566 година беше страхотен студ. Госпо­
дин Франьо Тахи с мечешкия си нрав, който беше още
повече загрубял след толкова люти боеве, никак не се бое­
ше нито от студа, нито от снежната виелица. Но измина­
лата година беше толкова люта и за него, и за цялата
страна, от която османските турци бяха отнели Костай-
ница и Крупа, та Тахи търсеше през зимата почивка за
своите кости, които подаграта беше започнала да пощип-
ва. Той знаеше добре, че бойната тръба ще го призове от­
ново, щом се стопи снегът, защото крал Макс престана да
плаща данък на турците и се говореше, че сам султанът ще
поведе войските си срещу Виена. Тази зимна почивка беше
изгодна за Тахи и затова, че му даваше възможност да
укрепи своята власт в този край и да превие вратовете на
твърдоглавите селяни, които бяха причинили нему и на
законната му съпруга толкова неприятности; накратко —
да отмъсти на всички, които бяха дръзнали да се вдигнат
против неговото жестоко господство. Ето затова господин
ФерксР, протегнал краката си, седеше с весело разположе­
ние до пламтящата камина, а срещу него — госпожа Еле­
на, която бродираше копринен пояс на своя син Гавро.
Двамата разговаряха твърде оживено.

136 }
 — Та така да знаеш, Елено — каза Тахи, — бановата
дъщеря се омъжва. г-
— Възможно ли е? — запита любопитно госпожата,
като спусна бродерията в скута си.
— И аз се учудих. Мислех, че ще остане стара мома,
след като твоят племенник Джуро я изостави, но ето, че ^
банът е спипал някакъв си Степан Държфи, унгарец, ко­
мандир на дунавската кавалерия. Годеж вече направили, а |
до есента, ако сме живи, ще има сватба. Получих писмо от
Унгария, в което Батори ми съобщават това.
• — Нищо ли не ти пишат за нашите съдебни дела и от­
носно следствието за държавна измяна, заведено против %
Уршула и Амброз?
— Пишат, че съдебните дела спят — засмя се Фер-
ко. — И как да не спят? Амброз, разбира се, подтиква
делото.против мене колкото се може по-бързо, но кралят
сега има голям спор с турците, в Аугебург се примолва
за пари на немските господа, та няма време да съди. А
от това следствие едва ли ще излезе нещо.
— Как така?
— Е, тук е пак твоят мил брат Никола, който е успял
да отдели време от своето капитанство в Сигет и по стар
навик да напише на Максимилиан обширно писмо в за­
щита на своя любимец Амброз. И работата така ще
замре. Затова и не отидох на Пожунския събор, понеже
съм премного ядосан, пък имам доста работа и у дома —
трябва да уредя имението и да укротя тия селски ското­
ве. Аз ще им очукам рогата. Престанах да се интересу­
вам от въпроса за държавната измяна, само имението да
остане наше. И без това така ударих стария мошеник
Амброз, че ще ме помни до гроб.
— Ах, да — подхвана Елена, — като спомена сел­
ските скотове, кажи какво ще стане с Х екинговия упра­
вител Стйепан, когото тези дни хванахте н а шосето при
Бърдовац?
— Какво ще стане с него? — засмя се Ферко. — П о-
добре питай какво стана с него! R equiescat in pace!1 —
При тези думи Ферко взе ножиците на жена си и като
преряза един конец, каза: — На, така стана. Щ е покажа
аз на проклетите сливари как си играят на съдия.
— Хайде, разкаж и ми!i

i Мир на праха му.

137
 — Заслужава ли да се говори много за такава дре­
б о л и я ? Ето как стана. Шимун Дърмачин ми съобщи, че
С тйепан си живее господарски в Бърдовац, а при това
се заканва, че щели да се върнат старите господари. К а­
за ми, че насъсквал селските кучета против теб, че при
това имотецът му бил значително голям. И сках да го
съдя, но страхливецът поджупан Джуро Рдш кай каза, че
Стйепан е благородник и подлежи на благороднически
съд. Добре, казах, аз ще подам срещу него жалба, па
вие го съдете. Да видим! Събрали се те на съ д в Бърдо­
вац и решили, че Стйепан е прав и ч и ст./Т ак а д пред­
полагах. Затова заедно с Бошнак и Антун Гереци при­
чакахме Стйепан след съда. Грабнахме го, доведохме го
тук и аз съобщих на Рашкай, че сега аз щ е го съдя. Съ­
дихме бързо. Ти още спеше. Моят Антун донесе секира,
замахна и . .. фръц — главата му отиде. К ъщ ата н а раз­
бойника Стйепан дадох на Антун Гереци затова, че така
майсторски му катурна кратуната. Аз ще им покаж а кой
съм, ще измета цялата тази благородна и неблагородна
смет, та да бъде чисто като на този под — завъ рш и Фер-
ко, като удари с крак върху каменната плоча.
— Ами ако те дадат под съд? — и зп л аш и се Елена.
— Кой? — вдигна глава Тахи. — Б ан ъ т ми е в ръ­
цете, моята партия е силна, на кр ал я сме нуж ни, не може
да ни се сърди. В Хърватско аз съм господар. К ой ще
ме даде под съд? П ред кого?
— Татко! Татко! —- втурна се в стаята Гавро. — Пет-
ричевич току-що докара в замъка един бос човек във
вериги.
Тахи стана бързо и излезе на трема, за да види какво
има. Посред двора стоеше гологлав и бос човек, облечен
сдмо в риза и гащи, окован в тежки вериги. Човекът тре­
переше от студ като вейка, черните му коси висеха по
бледото му лице, а от устата му течеше кръв. До него
стоеше на кон Петър Петричевич с двама войници и ад­
вокатът Шимун Дърмачич, облечен в обърнат наопаки
кожух, докато краката му бяха завити в слама.
— Кои е този? — викна Тахи отгоре.
— L a tru n cu lu s p ravissiim u s!i — отговори Дърмачич,
като повдигна глава. — Този препочтен господин, ваша
милост, се нарича Иван Сабов, когото майка му е родй'
ла само за бесило. Навярно го познавате!
1 Истински разбойник.

138
.nv-iP

— Xo, xo! Иван Сабов! — засмя ce Суседският гос­

подар. Значи, хванахте го!
— Utii figura clocet1, ваша милост — продължаваше да Г *
бъбри Шимун, — но при това с мъка заслужихме хляба си.
Тахи влезе в двора и застана пред треперещия нещаст­
ник, който гледаше непрекъснато в земята.
— Ти си Иван Сабов? — запита го Тахи. *
Човекът повдигна гордо глава, погледна болярина с
) проницателен поглед и каза:
— Да, аз съм благородникът Иван Сабов!
— Виж — намеси се Дърмачич, — не знаех, че си
благородник. Значи, и благородническата кожа може да
се ежи? Казал бих, че не ти е топло. t*
Сабов изгледа адвоката презрително и не каза нищо.
— Ти — каза Тахи — в полза на Хенинговица си
бунтувал селяните против мене и с оръжие в ръка си на­
паднал Сусед.
— Да ■— отговори пленникът.
— Ти с меч си защищавал крепостта против бана и
си убил капитан Влашич?
— Да! I
— А защо си извършил това, драги мой?
— Защото служех на Хенинговица, защото и бях дал
честна благородническа дума, защото зная. че Сусед е !W
нейната бащиния, която вие ń отнехте незаконно. --
— А, така — каза Тахи, клатейки глава, — но ти,
братко, си стрелял от своя прозорец срещу моите хора и
си убил коня, който ми е три пъти по-скъп от тебе, раз-
бойнишка душо.
— Стрелях — отговори Сабов, — защото вашите вой­
ници против божия и човешки закон нахлуха в моя бла-
городнически дом, за да ми отнемат цялото имущество.
Аз съм благородник, независим човек.
— А защо си избягал?
— Защото изпратихте срещу мене силен отред. Ис­
ках да се скрия на сигурно място и да подам жалба срещу
вас пред благородническия съд.
— А-ха! Така, така! — усмихна се Тахи. — А къде го
хванахте, драги мой? — обърна се Ферко към Петриче-
вич.
— В една колиба близо до Стубица — отговори Пе-
тричевич.

1 Както се вижда по лицето му.

139
 — Да — продължи Шимун, — втурнах се аз през нощ­
та в неговата къща, намерих чифт негови ботуши и из­ — Лека нощ, nobilis domine — закикоти се адвокатът.
мерих стъпките му. Намерих ги отпечатани в снега и Пленникът падна на колене и обърна поглед към не­
тръгнахме по следите. Оставих след себе си скрити въоръ­ бето, но войниците го отвлякоха насила. Господин Тахи
жените хора в засада и 'тръгнах към колибата на своя се изкачи по стълбите с весело настроение и в топлата
стар познайник Иван. Той се смути, но се успокои, като стая продължи да бъбри с госпожа Елена, която между
му казах, че ида от Стубица при господин Грегорианец другото му каза, че сутринта при нея е бил свещеникът
и го моля да ме приеме да пренощувам. Говорихме 'за Бабич и питал къде се намира младият Джуро Могаич,
различни служебни неща и той ми каза, че би предпо­ защото хората със сигурност знаят, че е отишъл в На­
чел да умре, отколкото да вкуси троха хляб или глътка нижа.
вода от кръвника Тахи (така каза той). Настъпи нощта, — Кажете му, госпожа Елено ~ отговори Тахи, —
дойде Петричевич подире ми и уловихме мишката. Съб­ pro primo, че турците са хванали Могаич и може да са
лякохме го, за да не се поти, бедният, по пътя. А сега е направили от него евнух, pro secundo, нека дяволският
във ваши ръце. поп избягва да се явява в къщата ми, защото ще, го
— Ех — каза Тахи, засуквайки мустаците! си, - тресна по светата тонзура1. Той е хайдутин, сам е от
виждаш ли, мой драги, ти си ми дошъл на гости и аз крепостнически род и е куче, както и цялата останала
не мога да те пусна от къщата си в този студ, защото, не крепостническа смет.
дай боже, по моя вина да се простудиш! Ще ти дам и квар­
тира, и легло, но щом като не искаш от мене нито троха
хляб, нито глътка вода, нека бъде по твоя воля. Няма да Изминаха пет дни от Сретенйе. Господин Ферко обил­
те насилвам, би могло да ти приседне. но се беше насладил от златните капки на виното, което
Сабов вдигна глава и устреми поглед в Тахи, без Д1 неговите хора бяха оллячкосали от избата на Иван Са­
разбира какво се кани да прави. Най-сетне се сеяна в бов в Бърдовац. Бузите му горяха, очите му пламтяха.
Той скочи радостно на крака. Имаше дяволско настрое­
каза:
ние. Накриви шапката на лявото си ухо, спусна се по
— Господин Франьо Тахи! Аз протестирам против стълбите и извика силно:
това насилие. Пуснете ме! Аз съм благородник. — Петре! Хей! Петре! Къде си, мошенико?
— Бог те знае — завъртя глава Тахи, — най-първо Петър Бошнак се показа в миг и се поклони ниско.
тряова да потърсим благородническите ти документи. А — Донеси ключовете от каменната стаичка, да видим
дотогава трябва да потърпиш. как се весели нашият гост Иван Сабов. Да, вземи със
— Това ще бъде трудно, ваша милост — засмя се себе си и парче пресен хляб!
Дърмачич, — след като той избяга и когато изгонихме Слугата изпълни заповедта на господаря и те слязо­
жена му и децата му, ние лренощувахме в неговата кг ха по извитата стълба. Петър носеше напред свещ, хляб
ща. Тогава аз палих печката с някакви книжа, между и ключовете на подземната тъмница, а след него върве­
които имаше и една шарена магареш ка кожа. ше господарят Тахи. По тъмния подземен к о н д о р те стиг­
Пленникът изтръпна, хвана се отчаяно с ръ ц е за гьр наха до желязната врата. Петър я отключи и влезе вътре,
дите, така че веригите му зазвънтяха, и глухо застеяз а след него Тахи. Когато Петър вдигна свещта, можеше
от болка, гняв и ужас: да се види тази ужасна стая. Из тази каменна кутийка
„ , „ , „ към вратата лъхна влажен и смраден въздух. Голите ка-
». — Боже! Боже! — ррече тои с дрезгав
^ глас. — ям* менни стени бяха * покрити тук-таме с мъх и плесен, а на
ли си. места — с влага. В ъгъла, върху гн и л а слама, трепереше
— Петричевич. — заповяда Тахи. Заведигос някакво кълбо — може би живо същество, а може би и
кина ми в долната стаичка, погрижи се за негокя*1 _ _ _ _ _
Трябва И помни: Иван не ще от мене Н И ТО капкаВ 0 № 1 Т о н з у р а , — о б р ъ с н а т а част н а темето у католическите све-
нито троха хляб — значи, нищо не трябва да му се Л ^ щешщв.
' g
\ f * 142
140
 човек. Да, да. човек ще да е. Изпод окървавените, зако­
равели парнали ее виждаше човешка плът, червеносини,
отеклл и измръзнали крака. Виждаха се и ръце, сухи у
бледи, които се бяха впили конвулсивно в сламата. Око-
ло ръцете и краката му се извиваха студени железни
вериги. Може би това е звяр? Ка всеки случай това е
живо същество, запхото от време на време потреперва,
от време на време изпъшква. Може би това е било човек.
Навярно, защото под черната къдрава коса, която се бе
залепила към челото, се виждаше бледо като пръст лице.
Сякаш усойници са изпили кръвта му. Сините му суха
устни се поотвориха, а зад тях надникнаха зъби като на
тигър. Тъмните му очи светеха и се въртяха като на бяс­
но куче. От време на време живото кълбо ту въздъхваше,
гу глухо изръмжаваше. Но сякаш бе приковано за земя­
та. И как да не е? Човекът пет дни нищо не е ял, нито
е пил. Тахи. сложил ръце ка хълбоците си, стоеше пред
кълбото като куче пред мъртъв дивеч. В очите му забле­
стя омраза, презрение и жестокост.
— О! Мили гостенино! О, Иване! Как си ми, добре
ли ти е тук? — запита подигравателно Тахи.
— Вода! — застена човекът, ококорил очи.
— Я дявол да го вземе, забравихме я — отговори Ъг
хи. — но ето ти пресен хляб; бял е, яж, куме! Ти щ
да си гладен.
И хвърли хляба на пленника. Той се сепна и сякап
движен от някаква вълшебна сила. седна, сграбчи хляб*
с две ръце като маймуна и мърморейки, започна да дъв­
че и гълта пресния хляб; изгълта го до последната тро­
ха. След това започна да диша тежко, понадигна глазз
и завика плачливо:
— Моля ви, моля ви, дайте ми хартия . . , завеща­
ние . . . за жената . . . за децата . . . Ох! Ох! Дайте!
Тахи не отговори нищо.
— Моля ви, моля ви — вдигна пленникът ръце, раз-
перил сухите си пръсти, — свещеник, свещеник ми №
ведете, в името на бога, свещеник!
— Татко, нека извикат попа — чу се зад Тахи глас*
на Гавро, който се беше домъкнал от любопитство
— Махай се оттук, безумно момче — кресна Тахи 0
сина си. — Мислиш ли, че попските вълшебства ще е*
ворят небесните врати на това дяволско псе? Никога!
Пленникът трепна, започна да трепери все по-си**;
 и по-силно, устните му се отвориха, на устата му се по­
каза пяна, клатушкайки глава, изправи се и зарева:
— Вода .. . вода . . . стомахът ми гори ., . хлябът го­
ри . . . вода . . . во .. . — и като камък пада върху камъка..
В миг настъпи тишина. Петър прилепи ухо до гърди­
те на пленника.
— Готов е — каза Петър
— Но — засмя се Та хи — този и в ада ще ме помни!
Но когато погледна мъртвеца, чиито изцъклени очи
се пулеха в него от ъгъла, сърцето му затрепери и той
излезе.
Какво ли сънува тази нощ Та хи?

14

Двадесет и пети септември 1566 година беше мрачен:

ден. Небето бе покрито със светлосиви облаци, из които
от време на време заросяваше есенен дъжд. По жълтите
и червени листа на горите бавно се стелеше мъгла, об­
лаци бяха обгърнали и върховете на планините. В това
мрачно време малък конен отред се изкачваше бавно към: J
Сусед. Далеч пред него яздеше господин Тахи, а редом |
с него Гашпар Алапич. И двамата бяха загърнати в тъм- |
ни наметала, и двамата гледаха мълком пред себе си |г
изпод нахлупените върху челата им мокри калпаци. Вър- f
ху лицата на господата, които обикновено бяха доста зли,
сега можеше да се забележи някакво- тъпо спокойствие, f,
някакво мрачно настроение. Особено лицето на гърбавия I
Гашпар беше извънредно бледо. От кулата се разнесе |
звукът на тръба, крепостните порти се отвориха широко
и мрачният отред влезе мълчаливо в замъка. Група лов- -
джийски кучета започнаха да скачат около господаря,
слугите покорно свалиха шапки. Най-после в двора из- I
тича госпожа Елена, облечена в черно, заедно със сино­
вете си Гавро и Стйепан и с дъщерите си Клара Грубер-
ка от Самобор и Маргарита Оршичева от Славетич. Го­
спожа Елена беше страшно бледа и отслабнала; черната
й коса беше по-силно прошарена, а в черните и очи про­
блясваше и печал, и страх, и безпокойство. Тахи махна
с ръка на жената и децата си, слезе от коня и мълчаливо
се разцелува с цялото си семейство, а след него Гашо се
поклони на госпожата. Някаква уплаха, някакъв ужас бе

14$ г
обхванал сърцата на всички и затова никой не продума
ни дума, докато цялата дружина не влезе в сам ата сгра­
да на замъка, където синовете и дъщерите забързаха да
свалят от баща си и гостите оръжието и мокрите пътни
наметала. Тахи погледна старинните портрети, които ви-
сеха по мрачните стени на двореца, въздъхна, прекара
ръка по червеникавата си коса и рече:
— Слава богу, отново съм в своя дом. — И като хва- ■.
на с две ръце жена си, продължи: — Здравей, жено, здра­
вейте, деца мои! Отдавна ме нямаше тук и мислех, че
никога вече няма да се видим, защ ото немилостивата
съдба жестоко ни удари и ние още не сме дош ли съвсем
на себе си. Получи ли писмото ми от К ани ж ? — запита
накрая Тахи, като седна на пейката.
— Да, господарю мой — отговори Е лена и в очите ц
бликнаха сълзи.
— В него ти бях писал всичко за кървавия ден седми
септември, за поражението при Сигет и за юнашката
смърт на твоя брат Никола. През последните години Ни­
кола не ми беше приятел, той дори бе доста несправед­
лив и към мене, и към тебе, но това е друга работа, de
mortuis mil nisi bene1; той се защищава юнашки, загина
юнашки и заслужава славата, а тези, които с лудостта си
го напуснаха, които не искаха да ме послушат, нека...
Но повече не искам да говоря за това, главата ми гори.
Ако искате да узнаете нещо повече, разпитайте скъпия
ни гост, господин Алапич, който всичко видя с очите си
и едва спаси кожата си, защото и той вече беше в тур­
ските нокти.
— Да, бях — въздъхна някак си тъжно Алапич. -
Аз, благородна госпожо, ще ви разкажа всичко подробно,
след като поизправя изпребитите си ребра, тъй като,
разбирате, неволно отидох на храна и квартира при про-
клетите безверници, които ме пуснаха на свобода само1за­
това, защото се бях преоблякъл като прост войник. Да
бяха узнали, че съм същият човек, който при Шиклош
така немилостиво разбиваше тиквите им, кълна се в глава'
та си, че моята глава вече не би стояла на раменете
ми. Всичко ще ви разкажа, но сега, ей богу, не мога
Гняв ме разяжда и идва ми да се пръсна само като са
помисля как глупаво изгубихме Сигет и вашия брат, до'

За мъртвите се говори само добро.

144
 кат<" войската на краля се маеше и тъпчеше на едао
м /до някъде около Джур. Но сега е безполезно да се вай­
каме, такава е била волята на бога. Да се надяваме на Г -
по-щастливи времена.
Госпожа Елека изслуша всичко това на вид спокойна,
но едри сълзи капеха от очите й и при последните думи
на Алапич тя покри с ръце лицето си и захълца:
— Беше ми брат, брат! Говорете ?ие и изреждайте,
каквото си искате, но той беше Зрински, по-велик, по-
славен от всички други. Той не бе заслужил такава ужас­
на смърт. Да се надяваме на по-хубаво? На какво? На
брата ми лоши хора отрязаха главата, защото беше юнак,
а сина ми Михайл турците плениха в Крайна и бог знае
какво ще стане с него. Франьо! Франьо! Помисли ли за
своя син, за своята кръв? Франьо! Ето, изгубих своя брат,
не допускай да изгубя и сина си!
— З а сина не се вълнувай — рече спокойно Тахи, —
зная къде е: той е в Баня Лука. В своята канижка тъмница
имам двама паши и понеже получих писмо за размяна,
то скоро ще освободя сина си. Но ти готви се за път след
някой ден. Вече писах на вдовицата на Никола — Ева.
и на синовете му. Тя ще отиде в Чаковац. Там скоро ще
пристигне главата на твоя нещастен брат. Турците я пре­
дадоха на генерал Салма. Опяха я в джурската черква,
а ни,е ще я погребем в семейната гробница в „Св. Елена“.
Господин Алапич сз поклони на госпожата и се от­
тегли в определената му стая, също и Тахи скоро отиде
да си почине след уморителния път и още повече след
кървавите дни, които завършиха със загубата на Сигет-
ската крепост и със смъртта на юнака Никола Зринеки.
С ънят му беше тежък. Тахи се надяваше, че ще бъде и
сладък: но цялото напрежение, всички изживени страда­
ния не заличиха в него кървавите спомени. Той сънува­
ше и в съня си виждаше страхотен призрак — Дора Ар-
ландова как води за ръка блед мъртвец, от сърцето на
когото течеше алена кръв и който, впил втренчен поглед
в Тахи, прошепваше отчаяно: „Вода! Вода! Свещеник!
С вещ еник!“
Безмълвно течеха дните в Сусед. Госпожа Елена пла­
чеше и се приготовляваш е за път. Тахи не искаше да я
безпокои. Седнал с Гадш ар при кана огнено вино, той
се стараеш е да отпъди всички неприятни грижи от ми­
налото и всички м рачни предчувствия за* бъдещето. Един
ден той каза: ф

10. Селското въстание 145

I
 „ . „ r-miriap, вярвай ми, сит съм вече н а съл­
зи- самсГоще да извършим церемонията н ад Н и к ел о в ат а
глава и след това да помислим какво щ е став а в наш ия
дом. Предчувствията ми подсказват добро. К о гато бях в
кралския лагер в Джур, с помощта на Б ато р и н а други
приятели издействувах от крал М акс д онация^ и по този
начин адвокатът Амброз изгуби гл ав н и я си коз, който
би му послужил срещу мене пред съда. И о т к р о в ен о ка­
зано, смъртта на Никола за мен е добре д о ш л а. Т о й беше
мой враг, за него се държаха всички м ои в р а го в е . Зрин-
ски беше славен и богат, имаше п р и ятел и и в д в о р ец а и
умееше да разбърква плановете на бан П ет ъ р . Никола
ладка, ръцете на бана са развързани, аз и м ам к ак ъ в да
е titulus juris2, нашата партия е по-силна от в ся к о га, мое­
то семейство (колкото и да е странно) е у в а ж а в а н о точно
поради това, че жена ми е сестра на си гет ск и я ю нак, ко­
гото всички славят: синовете на Н икола са о щ е д ец а . За­
това, господин Алапич, аз очаквам с н е т ъ р п е н и е бана
Петър. Ще се върне ли скоро?
- Не бих могъл да ти кажа тбчно — отговори Га*
шо. - Щом кралят реши да се разпусне войската и го­
лямата опасност бе отминала, банът предаде ръководст­
вото на княз Франьо Слуйски и побърза със сестра ми и
дъщеря си Анка за Унгария, за да празнуват сватбата с
Държфи. Зная, че ще мине цял месец, докато се върнат,
но на всеки случай той ще,ми извести е писмо аа при­
стигането си в Загреб, така че ние можем да дочакаме
моя зет там, защото наистина е вече време и удобен слу­
чай да въведем в страната ред, напълно по наша воля и
желание.
Десет дни след този разговор владетелите на Сусед
потеглиха за Чаковац, а вуковинският господар се скри
в стаичката на загребската мустаката кръчмарка, аа да
лекува там раните си, получени в турския плен.

I Господин Гашпар броеше дните зле, та дори не забе-

р
ляза, че бяха вече изминали тридесет дни и че листата
щ
i на дърветата бяха окапали. И как да забележи? Нали
<: I |
К v 1- очите на любовта са вързани. Един следобед бановият
куриер му донесе писмо, в което сестрата на Гашпар Я!
/
1 Акт за подаряване. — Б, р.
2 П пяпп оп ( з а к о т ^ о Ь о с н о в а н и е .

346
\ съобщаваше, че банът се
и че подир четири д н и щ е п р и с т и г н а *
дин Гашо написа въ р х у п л и к а н а п и с м о т о : „ćJa
на благородния господин Ф ер ко Т а х и “ и о т п р а в и к у р и е р а
за Сусед, След н я к о л к о д н и г о с п о д и н Т а х и п р и с т и г н а в
Загреб с госпожа Е лена и се наст ани в к ъ щ а т а н а б а н а .
Измина цяла нед еля, а от бан П етър н и вест . Т а х и з а г
почна да се тревожи, но Гаш о го ут еш а ва ш е:
т — Не си блъскайте главата, в и с о к о б л а г о р о д н и г о с п о ­
ш дине, по пътя за За гр еб им а м н о г о б о л я р с к и с п и р к и , т а
моят господин зет се е п о з а б а в и л н я к ъ д е н а г о с т и . П а л и
знаете как става това у н ас/
I При това утеш ение Т ах и се п о у с п о к о и и н а д р у г и я
ден посети с жена си лозето н а к а н о н и к а С т и п о В с е с в е -
тийски в Буков-ад, където о б щ ество о т о т б р а н и г о с т и с е
веселеше до късно през нощ та. И г о с п о д и н Гахпо б е п о ­
канен на това веселие, но то й се и з в и н и , че хгкес н е е з а
пред общество, тъй като м ного го б о л и г л а в а . И т о й л е ­
куваше болестта си в ую тната с т а и ч к а н а к р ъ ч м а р к а т а
Яга. Вън вече бе падн ал м рак, но Г а ш о м а л к о с е п и т а т е
дали е светло или тъмно, а се и н т е р е с у в а ш е с а м о з а б л я ­
съка. на старото вино и ж ен ск и те о ч и . Т ъ к м о б е з а п о ч н а л
да разказва на своята ^Яга к а к т у р д и т е б е з м и л о с т н о с а
го влачили като пленник, р о г а т о б а н о в и я т в р а т а р н е н а ­
дейно мушна главата си й р ез п р о з о р е д а и и з в и к а :
— За бога, благородни% дгаоди1ге, е л а т е б ъ р з о у д о м а !
Виждайки бледото л и ц е % А ш у гата, Г а ш о и з т р ъ п н а ,
катурна каната на м асата и без^Ща п и т а п о в е ч е , з а б ъ р з а
към баиовата къщ а. П о р тата бе ш и р о к о о т в о р е н а . В д в о ­
ра стояха два екипажа, но ж и в а д у ш а н е се в и ж д а ш е . Г а ­
шо изтича по стълбите. В к о р и д о р а се б я х а с ъ б р а л и в с и ч ­
ки слуги и слугини, ко и то п л а ч е х а и н ф е ж д а х а . Г аш о * с и
проби път с лакти, вту р н а се в с т а я т а , п о г л е д н а и с е
вкамени. Всред гол ям ата з а л а н,а п о д а с т о е ш е ч е р е н п о ­
гребален ковчег, над ко й то се бе н а в е л а ж е н а , о б л е ч е н а
в черно — ж ената н а бана. Т я бе с к л ю ч и л а р ъ ц е и с л о ­
жила челото си върху к о вч ега. О т в р е м е н а в р е м е п р е з
глухо ридание се чуваш е о т ч а я н в ъ з г л а с :
— Ох! Ох! Петре, друже мой!
— Барбаро! За бога, какво се е с л у ч и л о ? — извика
Алапич, като се затече към се стр а с и .
Като чу гласа на брата с и , ж е н а та н а б а н а с е с е п н а , и з ­
прави се с писък, хвърли се н а гъ р д и т е н а Г а ш п а р и з а н а -
режда:

147
 — Брате! Брате! Той е мъртъв, мъртъв! А аз съм вдо­
вица, клета вдовица!
Гашо заведе сестра си до стола, където тя седна и хъл­
цайки, гледаше пред себе си с разплакани очи. Брат й
стоеше до нея, мълчалив, загледан в слабия пламък на
свещта, който трептеше на масата и хвърляше жълта свет­
лина върху погребалния ковчег. В двора се чу шум от ко­
ла. След миг на прага се показаха Тахи и Елена.
— Нима е възможно? — запищя Елена; като се зате­
че към приятелката си.
Тахи, смъртно блед, остана на прага с наведена глава.
. — Дали е възможно? — въздъхна жената на бана, вди­
гайки глава. — Дали е възможно? Уви, истина е, грозна,
страшна истина! Ето, в този ковчег лежи мъртъв бан Пе­
тър, лежи мъртъв моят мъж, моят мъж! Олеле! — И вдо­
вицата закри лицето си с ръце.
— Но как се случи това? — запита изплашен Тахи.
Жената на бана отпусна ръце на масата, повдигна гла­
ва и продължи с хълцащ глас:
— Сватбата бяхме изкарали благополучно. Дойде вре­
ме за връщане. Като пътувахме по равнината, върху нас
връхлетя страшна буря! Петър нахвърли върху мене всич­
ки дрехи, които носехме със себе си, а той седеше в кола­
та само но кафтан. Укорявах го за това му лекомислие, но
той ми се присмя. Късно през нощта пристигнахме в Ча-
ковац. Останахме там да пренощуваме. Аз написах писмо
на Гашо, но в този момент Петър започна да се оплаква
от бодежи. Легна. Главата му гореше като нажежено желя­
зо. Започна да бълнува. Изплаших се, изпратих в срия за
лекар. Беше вече късно. След три часа той издъхна — и
ето го, ето! Мъртъв! Ох, нима съм заслужила това наказа­
ние от негова страна?
— Господин Тахи — каза с половин глас Гашо, при­
стъпвайки към суседския господар, — моля ви, помогнете
ни в този страшен час.
— Аз? — промърмори Тахи. — Самият аз трябва да
търся помощ. Бан Петър Ердьори е мъртъв, моите смет­
ки се объркаха. Какво ще стане сега?
Гашо заведе баноЕата жена в спалнята. Тахи и Елена
останаха сами до ковчега. Тогава Елена пристъпи и сложД
ръка върху рамото на мъжа си.
— Господин Франьо — каза тя тихо, — не е ли този
ковчег за нас пръст божий?

148
 Но Тахи се сепна сърдит я отговори:
— Госпожа Елено, струва ми се, че чрез вас отново
говори оня проклет бърдовачки поп,
— Memento mori!1 — разнесе се в същия момент от­
към вратата проникновен глас. И влезе свещеник, малък
на ръст, с дълга черна брада — епископът Джуро Драшко-
вич. — До мен стигна тъжната вест — продължи той, —
че на всемогъщия е било угодно в този съдбоносен момент
да отнеме главата на кралството. Дойдох да посетя този
дворец на черна скръб и да се помоля за душата на покой­
ника.
Драшкович коленичи пред ковчега и започна да се мо­
ли гласно и когато изговори ясно и високо: „АминГ, не­
що стисна Ферко Тахи за сърцето.

15

Докато Тъжният камбанен звън се разнасяше над Заг­

реб, известявайки, че кралството е изгубило бана, в двора
на бърдовачкия свещеник седяха двама души: домаки­
нът — свещеник Иван Бабич, и един висок, строен миря­
нин с живи, кестеняви очи, с открито, смело изражение на
лицето и с дълги мустаци. Това беше господин Стйепан
Гърдак от Филетинац, крижевачки благородник, пратеник
на негово кралско величество.
— Благодаря ви, отче свети — каза благородникът нз
свещеника, — за сведенията, които ми дадохте. Негово
кралско величество ме изпрати тук нарочно, за да упраз-
лявам Хенинговата половина от владението от името на
кралската хазна до приключване ня делото. Никак не се
съмнявам, че госпожата ще победи поне за половината,
тъй като това е най-сетне нейна бащиния, която Тахи
заграби par fas et nefas?. И в двореца знаят много добре,
че този господин върховен конюшник е безподобен ди­
вак, но аз все още се страхувам от някоя беда, при все че
кралят е малко по-справедлив от своите алчни съветници,
които господин Тахи съумя да си подсигури чрез своето
приятелство. Да ви кажа право, те никак не възнамерява­
ха да въвеждат това временно фискално управление, но
казват, че се страхуват от кръв. Възможно е, но хазната с12
1 Не забравяй смъртта.
2 По законен и незаконен нът.

149
 %
удоволствие е готова да прибира през това време златни- Ц
те плодове. Тя върши това с удоволствие, защото касата Ч
й е винаги празна. В този край не познавах никого освен
вас, когото още от малък познавам като честен човек. За­
това дойдох с молба при вас.: моля, помогнете ми в тази
трудна задача, защото искам в това свое може би кратко
пребиваване да въведа отново ред и законност, които,
доколкото чувам, при Тахи не цъфтят.
— Да, за жалост, не цъфтят! — потвърди свещени­
кът. — Бог ми е свидетел, господин Стйепане, че ви казах
самата истина и слава богу, че дойдохте, защото все пак
ще бъдат принудени да слушат кралския човек.
— Не зная дали ще искат — завъртя глава Гърдак. —
Когато пристигнах сутринта в Сусед и се представих с
кралското писмо, Таховите служители веднага започнаха
да ми поставят пръти между колелетата. Петър Петрович
не ми даде ключовете, всички ме избягват и аз през целия
ден стоях там, да ми прости бог, като осъден под бесило.
Но господата се лъжат. Гърдак не ще се смути от никакво
господарско държане. Аз не ще отстъпя и ще вървя по пра­
вия път.
— Така и трябва, господин Стйепане, и това е един­
ственият път да спечелите уважение. Особено обръщам
вашето внимание на бедния народ, който се поти под иго­
то на Тахи с кървава пот. Кълна се к честта си, че човек
никога не е виждал такъв ужас, какъвто търпят от Тахи
крепостниците. В края на краищата почти всички боляри
са тирани — това е техният нрав; но Тахи сякаш не е бил
осенен от светия кръст, а в гърдите сй сякаш носи камък
вместо сърце. Какво ли не съм опитвал! Аз, разбира ее, не
обичам да се бъркам в господарските работи, но свещеник
съм, длъжен съм. Та кой ще защити стадото от вълците,
ако не пастирът? Заради народа аз съм се унижавал не­
веднъж. Аз съм изповедник на госпожа Елена Тахова и
неведнъж съм й говорил и остро съм я укорявал. Елена,
при все че и тя е много опака, все пак има сърце и моите
укори като че ли въздействуват отчасти върху нейната
душа. Но Ферко Тахи е звяр и целият край го проклина.
През целия си живот не съм виждал такъв изрод, най-го-
лямото удоволствие на когото е да измъчва до смърт неща'
стния народ. Казах ви за Могаич, за Стйепан, за Сабов 0
за другите му злодеяния; но това не е нито половината от
извършеното. Крепостникът не е сигурен за нищожната с0

150
собственост, защ ото Тахи може да изпъди половин село от
имота му без всякаква причина и да си присвои земята
или да я подари на престъпните си слуги. Данъците е уве­
личил незаконно един и половина пъти, във всяко имение
е издиш ал бесилки и казва, че обедът не м / е сладък ако
не е видял някое „селско куче“ да виси на въжето. С една
дума, тук няма ни съд, ни закон, ни душа, ни бог! Нашият -
народ няма лошо сърце, но кръвта му е го реша; народът V
ни е недоверчив, защото вижда, че господата, които съдба­
та му е определила за господари, са вълци и турци че
онези, които би трябвало да дават пример на народа и да ъ
го възпитават, погазват всичко свято. Чудно ли е, че наро­
дът се озверява? Страхувам се, че някой ще пострада ако *
тлеещ ият народен гняв не се угаси с добро.
— И аз съм благородник — отвърна Гърда*, — но
моята люлка не е стояла в някакъв висок каменен дзорещ
а пад дървен благороднически покрив. Заклевам ви се, по­
чтени отче, че ще защ ищ авам тоя нещастен народ, кой:оч
както и ние, носи образ божи.
— Бог да ви възнагради — каза Бабин.
— Но кажете ми какви са Грегорианците? — запита
Гърдак.
— Грегорианците? Ех, Амброз е добър човек, от стара
хърватска кръв. Но на Стйепко аз не вярвам. И той се до­
карва пред селяните, но ако успее да победи, и той ще бе ­
си крепостните както Тахи. Това е бесен човек, който ще
издрати и добрата си жена в гроба.
— Имайте вяра, в мене — завърши Гърдак. — какаото
казах, ще го сторя. Щ е съумея да укротя господин Тахи;
и л и аз, или той!
— Дай боже! — завърш и свещеникът.

16

Господин Тахи днес угощаваше господин подбана Иван

Форчич, който с удоволствие отиваше на гости под госпо­
дарските покриви, което можеше да се види от пръв пог­
лед по големия му корем и по червения му нос. Подбанът
твърде много се бе измъчил на богатата трапеза и непре-*
станно изтриваше потта от носа си. Двамата мъже седяха
на масата и приказваха за държавните работи, а госпожа
Елена, облечена в мека шуба, седеше край камила га и еду-
 шаше. Лицето и бе бледо и посърнало. Тя гледаше себе си
със свити устни и наведена глава, а в погледа й от време
на време проблясваше онзи тъмен трескав пламък, който
предвещава близка смърт.
— Нека лаят — извика, смейки се, Тахи, след като
свърши обеда, — нека викат, аз ще правя, каквото ми ха­
ресва, Тия селски кучета трябва да целуват земята пред
мене и тогава ще бъдат спокойни. Ако Хенинговица ги е
укротявала с камшик, аз ще правя това със скорпиони.
Зная, че са побеснели, зная, че целият край кипи, но не
съм ли аз главният конюшник? Все ще съумея да укротя
и тази селска паплач.
— Optime, spektabilis dominei — ухили се подбанът и
същевременно малките му пияни очички заблестяха като
на язовец. — Разбира се, със скорпиони! Това им трябва,
това! Та не сме ли господари?
— Разбира се, кралската камара ми метна на ш и я т а .
този разбойник Гърдак, който се разхожда по къщата ми
като таралеж. Но нека! Така ще подклада аз на този съг­
ледвач на камарата, че той ще избяга поради самото главо­
болие и ще се погрижа моите пожунски приятели да ме
избавят от тази чума.
— Optime dixiisti!2 — засмя се пияният подбан.
— Кажи ми, amicissime frater^ — запита Тахи, — не
си ли чул кой ще ни бъде бан?
— Ни . .. нищо! — запелтечи Форчич.
— Всеки ден се носят различни слухове. Говори се
ту за един, ту за друг. Тези нови банове никнат като гъби
в една нощ. Стараех се в Пожун да убедя кралските съвет-
ници да бъде назначен или старият Алапич, или Мато Ке-
глевич; и вероятно така и ще бъде.
— Това би било добре. Те са наши.
— Всеки ден — продължи Тахи — очаквам писмо от
господин Батор, който по всяка вероятност ще ми съобщи
на какво можем да се надяваме.
В този миг слугата съобщи, че кралският управител
Стйепан Гърдак желае да види господин Тахи.
— Гърдак? *— извика сърдито Тахи. — Какво пак иска
от мене тази дървеница? Да ми приседне яденето ли? Ал»1
1 Прекрасно, достойни господине.
2 Прекрасно казахте.
3 Прелюбезни брате.

152

I
!
X нека влезе; поне ще видиш, amice подбане, с какъв тип
съм принуден да деля тук властта.
В стаята влезе Гърдак, поклоня се на господата и на |~ %
госпожа Елена. Тахи изгледа презрително дошлия от гда* ?
вата до петите и рече подигравателно:
— Какво има пак, domine Гърдак? Къде вя боли? Гле­
дате някак си кисело, Зная, че пак ще има да чуя някаква %
камарна проповед.
— Аз желая да говоря с вас по сериозни въпроси„ m a­
gnifiée domine, и то го нареждане на кралската камара-.
— Говорете свободно — каза Тахи, като изпразни ча­
шата, — тук е само жена ми и моят побратим лолбаяът
— Да, да, говорете! — замърмсри Форчич. |
— Извинете, че ви досаждам, -magnifiée, яо вече че- !
тири пъти поисках да се явя пред вас, обаче аие постоянно-
избягвате срещата, а аз ида като човек на кралска служба.
— Да чуя — лрозина се Тахи, като изгледа отново уп­
равителя, който стоеше пред него.
— Известно ви е — продължи спокойно Гърдак — за­
що съм изпратен тук, тъй като още около Коледа сте по­
лучили писмо от негово кралско величество. Изпратен съм
да управлявам от името на хазната половината от цяло­
то имение, докато се свърши делото с госпожа Уршула
Хенингова. Но, извинете, вие, или може би вашите слуги,
забравихте кралското писмо, както и това, че вие тук не
сте единствен господар.
— По-нататък, по-нататък* — ухили се Тахи, докато
в същото време Форчич, сгушил се, гледаше под око дръз­
кия управител.
— Тази земя не е само ваша. Засега тя е и кралска.
Крепостниците не са само ваши роби, а и кралски пода­
-

ници. Дойдох тук преди няколко месеца, вие не искахте

да ми предадете половината от владението, нита да съста­
вите опис на имуществото. Обърнах се към вашия управи­
тел Джуро да разпитам за доходите, но благородната гос­
пожа Елена му е заповядала да не ми казва нито думичка.
— Да — пламна Елена. I
— И добре сте направили, госпожо — кимна Тахи. —*
Да чуя по-нататък!
— Вместо да ми предадете половината от замъка, вие
ме стеснихте заедно с хората ми в две малки стаички из­
вън замъка.
‘Кралска к а м а р а — централен орган, създаден от унгар­
ските крале по въпросите за Хърватско. — Б. пр.
- 15а
 ~ Аз. плисе. имам голямо семейство, а замъкът е ма-
-тьк — засмя се Тахи, — а какво мога да ви дам освен една
•стаичка, щом еге чиновник на камарата?
— За себе си аз бих понесъл всичко това — започна
отново Гърдак. — но аз не мога да премълча това, което
става тук. През време на пребиваването си тук аз се на­
слушах н нагледах на доста ужаси. Не питам за миналото:
за главата на Стйепан, за Иван Сабов: за това отговаряй­
те пред бога. Но аз се ужасявам от това, което видях със
собствените си очи. Вие, йШ^пШее, сте въвели тук неза­
конно седем нови данъка.
— Да.
— Вие сте събрали от крепостниците десятъка за Кап-
тод1, похарчили сте го и сега нещастниците трябва да го
плащат втори път.
— Да, защото те са мои роби. .
— Откакто владеете тук, вие сте отнели насилствено
от крепостниците всички воденици на Крапина и по този
начин лишавате краля от всякакъв приход.
— Да.
— Вие масово изгонвате селяните от имота и къщите
им, отнемате им лозята, нивята, добитъка, като че ли всич­
ко това е ваше. Което е по-хубаво, задържате за себе си, а
по-лошото давате на разпасаните си слуги, особено на ка-
•стедана Иван Лолич. Не ограбихте ли на Мато Белинич
край Сусед и последната му риза, та нещастникът се ски­
та сега с просяшка тояга от село на село? Не заграбихте
ли целия имот до последната троха на крепостниците
Войвода, Мато Майдич, Иван Чачкович от Бърдовац, Пе­
тър Бедерлич от Оток и Мартин Филипчич от Пушча, та
останаха без покрив и подслон и се скитат гладни, боси и
нещастни?
— Да — изкрещя Ферко, като скочи и удари с юмрук
по масата, — и на стотина други селяни отнех всичко, за*
тцото бяха бунтовници, защото помагаха на Хенинговица.
— Навярно и вдовицата Марушичева, която загива с
децата си от глад, също е била бунтовничка? А кажете по'
нататък, вашите слуги не разбиха ли със секири всичка
селски колиби и ги изпразниха до последната дрипа? Но
какво говоря! Вие сте и милостив: когато ви трябват кър'
дави грошове, вашите хора хващат по пътищата бедня1*

1 Данък за духовенството. — Б. р.

154
селяни и вие ги пускате само в Загреб, за да вземат назаем
в името на бога пари от гражданите, та да се откупят от
вас. Идете между загребските граждани, споменете им за­
мъка Сусед и всяка християнска душа ще затрепери.
Аз не мога, аз нямам право да мълча. Докато селяните
трябваше да работят на кралската земя, вие ги карате
във Фарно, за да ви изграждат нов господарски дворец
върху пепелищата на опожарените селски къщи. Земята
стои необработена, селата са пусти, народът е ограбен
и няма с какво да изплати задълженията си към краля.
Идете в селата между народа, послушайте какво се го­
вори от всички. Всичко ври, всичко кипи, така че страх
ме хваща от по-големи злини. Затуй дойдох тук, защото
аз, като управител от името на кралската камара, не мога
да търпя да се намаляват доходите на краля, да се ограб­
ва кралската земя, да се подлагат на смъртни мъчения
кралските хора. И ако от това произлезе нещо лошо, от­
говорността пада върху вашата глава.
— Ферко! Ферко! Ти слушаш всичко това и мълчиш! —
закрещ я смъртно бледа Елена.
При тези думи на жена си Тахи затрепера като вейка.
Когато Гърдак завърши, тиранинът захапа долната си
устна, мушна ръце в джобовете си и като застана съвсем
-близо до управителя, рече спокойно:
— Свършихте ли? Да. Дяволът ви е дал такъв език,
че дори и змията не би могла по-добре да съска. Ако не
бяхте кралски Чиновник, бих ви обесил, както ще обеся
всеки селянин, който посмее да ми гъкне. А сега аз ви каз­
вам, че се наричам Франьо благородник Тахи, главен ко-
нюшник, царски камериер, господар на Сусед и Стубипа,
барон Щетенбергски, канижки капитан и велможа. А вие
.как се казвате, нещастнико?
— Слава богу, не се казвам Тахи.
— Вие искате кавга, amice Гърдак?
— Аз искам правда!
— Внимавайте правдата да не ви счупи ребрата, ако
«подстрекавате селяните!
— Аз ви говоря от името на кралската камара.
— А аз ви казвам: махай се, сливар такъв!
— Добре — каза Гърдак, отивайки си, — помнете, че
:вие оскърбихте един благородник. Щ етенбергският барон
аце отговори по-учтиво на кралския комисар.
— Та този човек е излязъл от торбата на дявола —

155
каза Форчич, ококорил очи, когато Гърдак беше вече из­
лязъл от стаята.
— Не бой се, Иване — засмя о& гръмогласно Тахи„
блед от гняв, — и този заек ще се набоде на моя ръжен.
От гняв госпожа Елена бе обхваната от треска и тя
едва се отмъкна в спалнята си. Когато в двора Тахи кач­
ваше на коня неизтргзнелия си гост, каза му:
— Моята госпожа Елена, amice, съхне като стара вър­
ба и в главата й се роят светци като мухи. Някак си линее
и бог знае . . .
Но той не завърши думите си, тъй като в този миг до­
летя на кон, клатушкайки се, дебело подпухнало чове-
чище с къси крака и сплеснат нос — управителят Иван
Лолич.
— Ваша милост, нося ви важно писмо. Получих го от
вдовицата на бана в Загреб, където е пристигнало.
Тахи разпечата писмото. Форчич протегна любопитно
глава.
— От Батор — прошепна Тахи, четейки.
— Кой е бан? — изтърва се Форчич.
— По дяволите — затрепера Тахи, — вместо езд
бан имаме двама.
— А какво ще правя аз? — зяпна подбанът.
— Поп Джуро Драшкович и сабяджията Франьо Фран*
копан Слунеки са наши банове. Триста дяволи! Нашите
кандидати се провалиха.
— Но и техните — заключи подбанът'.
— Слава богу — каза Тахи, — това е tertiius aliquis1,
— На чия страна ще бъдат?
— Която по-първа ги капарира. Попът е умен, гла­
дък и сладък. Но. аз умея да го наглася. Той е често*
любив до лудост. Тук ще го хвана и ще бъде наш. Франьо
Слунеки само се бие с турците и не го е грижа за поли*
тиката. Утре заминавам за Загреб да се поклоня на Драш*
кович. Хайде, сбогом!
Подбанът тежко подкара коня надолу, но Тахи му из-
вика:
— Чакай, брате! Лолич нека те придружи до Загреб,
да не закъсаш по пътя. Чу ли ме, Лолич? Утре може*
да вземеш Зукаличевата воденица на Крапина. Р^2'
бра ли?

1 Някой трети.

156
I
 — Да. Лека нощ, ваша милост — примигна дебеданът
и се запъти подир климащия подбан, който, клатушкайки
се на седлото, се пулеше в залязващото слънце.
Господин Тахи влезе в замъка и почука на вратата на
жилището на кастелана, недалече от входа. След това
влезе. Всред стаята стоеше млада черноока жена с малък
нос, дебели устни и пълни гърди. Сложила ръце на кръста,
тя сви гъстите си вежди, замижа с едното око и започна
да се смее.
— Ех, че хубаво, ваша милост, отпратихте моя глупав
Лолич! Гледал всичко през прозореца.
— А не подозира ли той нищо, душице? -- запита
Тахи.
— Вятър не подозира! — закикоти се жената, като по­
кри с ръка лицето си, уж се срамува. — Мисля, че знае
всичко. Но давайте му пари и воденици и той няма да се
интересува дали жена му чете светото писание.
— Така е добре — моята воденица нека е негова, а не­
говата жена — моя.
— А госпожа Елена? — запита Лоличева, като гле­
даше под око разгорещения старец.
— Спи или се моли на бога — отговори Тахи.
— Добре е — засмя се Лоличева, — нека я оставим
да чете светотр писание.
Тахи обхвана буйната талия на кастеланицата, а тя
отпусна глава и удари в сподавен смях.

17

Господин Амброз Грегорианец седеше край масата в

!улата на Мокричкия замък, където беше дошъл рано праз
пролетта на 1567 година на посещение за продължително
време. Той не бе дошъл за развлечения и веселби, а за­
ради своето и суседското съдебно дело. Узнал за злодей-
ствата на Тахи, той искаше да види всичко отблизо, да
чуе всичко от очевидци. Беше се навел над голяма дебела
книга, върху която падаше дългата му брада, а очите му
бързо летяха по черните печатни редове. Той размишля­
ваше върху различието между славонското и унгарското
наследствено право, тъй като кралският съд специално бе
запитал за това. Тъкмо взе хартия, за да запише няколко
думи, и в стаята влезе господин Михайло Конски, облечен

157
 W пътно облекло. Старецът повдигна глава и подавайки
На дошлия двете си ръце, извика:
Здравейте, скъпи приятелю мой! Какво щастие inj-
носи и Мокрице?
Бог да ви дава здраве, domino Am brosi — каза
Конски.
Не зная дали е щастие или нещастие, но във всеки
случай важна новина.
— Да чуя — отвърна Амброз, като седна отново на
стола.
— IIabemus papain*, имаме си бан или по-добре да
кажа; имаме двама баиове.
— Двама? Кои? — стана пъргаво Амброз.
— Епископ Драшкович и княз Ф раньо Франкопак
Слунски.
— Истина ли е това? — запита Амброз. — Моят Стйеп-
ко всеки ден ми донасяше от Загреб все нови имена на
банове. Много се говореше за Матия Кеглсвич.
— Истина, пълна истина е — отговори Конски, — то­
ва ми го каза господин епископът, мой познайник; вчера
сам той разказваше и аз побързах тук с жена си, за дд ви
съобщя тази новина.
— Значи, Драшкович! — замисли се Амброз и за­
почна да глади бялата си брада. Никой не предпола­
гаше това. Епископът нс принадлежи към никоя партия,
този славен тридентински оратор 2 нс се бъркаше в нашите
държавни работи. Той е мъдър, гладък и сладък, но не е
пристрастен или гневлив. Е, не е лошо. А защ о двама ба­
нове?
Драшкович е pro civiliibus3, Франкогган pro militari-
bus*.
— Княз Слунски е млад, но е голям юнак и честен ЧО'
век — продължи Амброз. А говорихте ли с епископа
за нашите работи?
-™ Разбира се.
— И той ?
—* Е, вие го познавате. Той е изискан и умей; преди#3'
липите му думи като чс стъпват по лед, а когато иска $

1 Имам« uajfa.
2 Епископ Драшкович се прославил като оратор на Три дек**
ския събор през 1562 г. срещу протестанти ама. —. Б. р*
3 За гражданските работи. ;
* За воешгите работя. Ti

158
 прикрие нещо, тогава цитира думи от евангелието или от
някой латински класик. Аз му разказах всичко подробно.
Следейки спокойно, той ме изслуша, без да каже ни чер­
но, ни бяло. Когато свърших, той ми отговори: „Относно
делото за държавна измяна не се страхувайте. Този голям
съдебен процес ще бъде погребан я архивите. Това, което
ми казахте за Тахи, аз го зная и сам. Но, вярвайте ми,
Тахи има и кралския дворец влиятелни приятели, в стра­
ната има много привърж еници, а негово кралско величе­
ство се нуждае от пари. От това се вижда, domine Михай-
ле, че този гордиев пъзел нб бива да се разсича, а трябва
внимателно и изкусно да се развърже. Не бързайте, за
бога! Имайте търпение. Делото нека си върви по обикно­
вения ред в банския съд. Та аз не съм Петър Ердьоди, зет
на Т ахи .“ След това епископът дълго време мисли, гла­
дейки брадата си. Изведнъж като че ли се досети за нещо,
повдигна глава и рече: „Какво прави вашата госпожа
Анка? Отдавна вече не съм я виждал. Нима е забравила,
че аз съм неин кръстник? Кажете й да дойде при мене; не­
ка дойде още днес. А вие бъдете предпазлив; кажете това
и на господин Амброз Грегорианец. Не забравяйте да пре-
дадете на моята кръщелница, какаото ви казах“ — завър­
ши епископът, като вдигна показалеца си и ме освободи.
— Да, да —* усмихна се Амброз, — това е негов ма­
ниер, Да се развърже. А какво е казал на Анка?
— Казал й, че при него е бил Тахи, че му се поклонил
ниско и възхвалявал мъдростта на краля, който е назна­
чил. за бай най-мъдрия хърватин,
--- Я виж ти — каза Амброз, — вълкът умее да се пре­
върне в лисица.
— Да — продължи Конски, — Тахи, както чувам, се
хвали по Загреб, че бапът бил с него твърде любезен, че
съдът щял да бъде справедлив и че той строго ще защ и­
щава правото на всскиго.
— Драшкович е по всички посоки гладък, ibis redibisi.
Лисицата лисица надхитрила. Но нека изпълняваме съ­
ветите му, защ ото са в наша полза. Да отидем да съобщим
всички тези новини на госпожа Уршула, да се договорим.
Кажете й и вие да се държи разумно.
— Урш ула може би вече знае всичко — каза Кон­
ски. — Ж ена ми отиде право при. нея.1
1 Буквално: „Ще отидеш/ ще се върнеш“ (двусмислен отговор
на Делфийския оракул). (Преносно: „Ловък, хитър — и тъй, я*
тъй .“ — Б, р. ' 4 V "
 — Защото незабавно щяхте да започнете да броите
Госпожа Уршула се разхождаше в градината на замъ­ звездите.
ка, разговаряйки живо с госпожа Конска. — Ах, какво да говоря?
— Планът на епископа — рече Конска — е твърде ра­ Особено пък като видите София, нали? — И тя по­
зумен, но изисква голяма предпазливост. Дори и на мъжа гледна изпитателно младежа.
си не съм казала ни дума за това, защ ото зная, че той е' София се зачерви, а Милич отговори:
приятел на Амброз, който иска на всяка цена да сгоди — Да, когато я видя, езикът ми се схваща. Нали е така,
София с Милич. За младия сливар работи и М арта, на­ госпожице?
шата мълчалива Марта. Следователно не бива да се дей- — За жалост —- отвърна девойката, като се овладя и
•ствува направо, а по околни пътища, защ ото не бива да вдигна глава, — винаги си мисля, че трябва да съм стра­
обидим Амброз. шно плашило, щом като господин Милич толкова се стра­
— Не, не, душата ми се противи — каза Уршула, като хува от мене. Аз бъбря, бъбря за слънцето и луната. а той
въртеше глава, — аз съм против тази ж енитба със сли- гледа мълчалив пред себе си, сякаш търси нещо на земята.
варя, но лък да се помиря със заклетия си враг! .. . —’ Не се сърди, сестро, той дири само тебе и не вижда
— Не мислете, майко, за отмъщение — каза Конска нищо друго освен тебе. Това се казва мъжки пол, такива
студено, — а мислете хладнокръвно за своята изгода. са всички юнаци. Но успокойте се деца — продължи
Уршула се замисли. Марта, — аз съм изповедник на вашата любов, потърчете
— Истина е — каза Уршула, — изгодата е голяма. и аз ще ви изведа до спасението.
— Следователно не отлагайте повече. М арта ми раз­ — Ах, благодаря ви хиляди пъти — каза М илич, —
каза цялата история за Могаич, който гние в турски плен. но вие разбирате, благородна госпожо, колко е тежко да
се чака.
Хванете влюбения Милич на въдицата на рицарското бла­
— Търпен — спасен, млади господине — каза поучи­
городство и той ще загази. По тоя начин щ е се отървем от телно Марта. — Любовта е като орех: отвън горчива об­
него. вивка, а отвътре сладка ядка. Когато узнах, че вие със
— Милич е тук — каза Уршула, — беше по работа Софийка плетете зад гърба ми любовна мрежа, аз се р аз­
при господин Амброз, а сега е при М арта. сърдих и благодарете на бога, че господин Амброз бе на
— Ето щастлив случай — и Анка хвана майка си за ваша страна. След това спечелихте и мене. защ ото се уве­
ръка — да се запретнем сега и да свърш им бързо тази рих, че рицарят е почти полудял, а госпожицата е изгу­
работа, да не би Амброз да се изпречи на пътя ни. била ума си. Тук, значи, няма друг лек освен: „Вземете
— Нека бъде — каза решително У рш ула, — Хенинго- се/“ Но госпожа майка ми не е толкова мека. Отначало >га
ви са боляри. каза: „Не!“ Когато й припомних отново след Суседската
битка, тя не отговори нищо, по-късно каза: „Е. щ е видим К
Значи, полека! Капка след капка и камъка издълбана.
Докато господин Конски разказваше на Амброз ■ва* Майка ни ще стане по-мека, понеже е нещ астна.
ните загребски новини, на другия край на замъка, в стаята Томо целуна ръка на М арта, а София през сълзи и
на госпожа Марта, се забавляваше малка компания. Ма* смях се хвърли на шията на сестра си и каза:
п »
дата жена на Стиепко намотаваше прежда край« масат* л)г3 — Сестро, р златна сестро/
* Карай
г ми се, колкого искаш,
т ттт^оттто о „плгглтгтхтт т\лл,^ л/ГтГтттхтг
София шиеше старателно, а господин Томо Милич стоеШ* Напразно. Аз исках да изгоня от сърцето си този човек, но
той е по-силен и не се дава.
до прозореца, впил поглед в девойката, която сякаш', _ Да ме ИЗГ0Ш1Д? _ 3£шита с нежен укор Милич
всеки изминат ден цъфтеше и ставаше по-прекрасна. Девойката обърна главицата си, показа през смях бе-
Ех, господин Томо пошегува се Марта, оправя лите еи зъбки, погледна младежа с насълзени очи, пода-
ки нишките, - жалко, че сега не е нощ. де му ръка и каза с нежен глас:
— Защо, благородна госпожо? — запита младеж*1
П, С ел ск ото въ стан и е 1 6 1
160

I
 — Ш егувам се! Ш егувам !
— Да ви изпъ ди — п л есн а с р ъ ц е М а р т а . — Т а тя
би поставила три катинара на с ъ р ц е т о с и , с а м о д а не и
избягате. Аз чух, като говор еш е т о в а в с ъ н я с и .
— Сестро! — и девой ката п о б у т н а н е ж н о М а р т а , като
поруменя цялата.
Тъкмо младият бл агор од н и к с е г о т в е ш е д а с е сбогува,
когато в стаята влезе У р ш ула с в е с е л о л и ц е , при др уж ен а
от Анка. "I
— Анко — скочиха сес т р и т е , — т и о т к ъ д е ? :
— Деца — зап очн а стар ата Х е н и н г о в а т ъ р ж е с т в е н о , -.
Анка ни донесе р адостн а н о в и н а . Г о с п о д и н епископът -'
княз Джуро Драш коЕич, А н к и н и я т к р ъ с т н и к , е с тан ал бав;
и ако даде бог, н и е ск ор о п ак щ е с и в з е м е м семейното
имение.
— Слава богу — в ъ зк л и к н аха М а р т а и С о ф и я . .
— Н о, дец а — п р о д ъ л ж и м а й к а т а , — а з ж е л а я да от-'
празнуваме т о зи светъл д ен с т ъ р ж е с т в е н а к т . В и е , госпо­
дин М илич — объ р на се тя към м л а д е ж а , — о б и ч а т е моя­
та дъщ еря София и М арта м и е г о в о р и л а х у б а в и неща за
вас. Д обре, щ е ви я дам . . .
Всички трепнаха р ад ост н о, а С о ф и я к о л е н и ч и пр ед май­
ка си и започна да ц ел ув а ръ к ата й , к о я т о т я б ъ р з о измъкна,
'. — Но щ е ви я дам п р и е д н о у с л о в и е . К о г а т о покой-
\ ният ми мъж Ееднъж беш е т еж к о б о л е н , о б е щ а х п р е д бои,
! че моят син щ е о с в о б о д и от т у р ск о п л е н н и ч е с т в о едн а хри­
стиянска душ а. С и нъ т м и у м р я о щ е м а л ъ к и н е можа
да изпълни обещ ан и ето. В и е и с к а т е д а с т а н ет е мой
син — вие, скром ният б л а г о р о д н и к , и с к а т е д а стан ете ми
на болярска дъщ еря! И зп ъ л н е т е т о з и м и о б е т , прослави*
името си. Ч ух, че сте о б е щ а л и н а С о ф и я д а освободил
М огаич. годеник а на С о ф и и н а т а с е с т р а п о м л я к о , кого!;
турците са взел и в п л ен . Д о б р е , о с в о б о д е т е т о з и човек!
когато ми го д о в ед е т е, С оф и я щ е б ъ д е в а ш а . Б о ж е помоз!
Всички остан аха като в к а м е н е н и , а С о ф и я изпидо
пребледня см ъртно и п а д н а в б е з с ъ з н а н и е в р ъ ц е т е на с?
стра си М арта.
Н о госп од и н М и л и ч за с т а н а п р е д г о с п о ж а У рш ула
ден и спокоен и каза:
— Б л а го д а р я в и , б л а го р о д н а г о с п о ж о ! А з обичам
шата дъщеря повече от своя живот и затова с радост
поставя живота си на карта, за да получа неината'ръка'

162
 — Томо! Томо! Какво правиш ! — и зв и к а А м броз,
който чу на вратата последните думи на м ладеж а. Но без
да обръща внимание на този вик, м ладеж ъ т вд и гн а р ъ к а
и завърши:
— Кълна се в живия бог, че ще тръ гна да освободя
Могаич; кълна се в бога и в моята любов, че сам о с него
ще се върна или изобщо няма да се върна.
— Кой стори това? — извика отчаяно А м броз.
— Това е ТЕое дело — прош епна М арта на госпож а
Конска, —бог да ти прости този грях!
— Да, и никога няма да съжалявам за това — отгово­
ри тихо Анка със спокойно лице.
— Сбогом, Софийо — извика младежът, като к о л ен и ч и
пред примрялата девойка, — аз ще се върна п ри тебе, п ри
своето съкровище. Сбогом!
И благородникът покри ръката на девой ката с го р ещ и
целувки.
18

Настана страстната неделя, „свето врем е на успокое­

нието, когато измъченото тяло на спасителя по ч и ва в сту­
дения каменен гроб, .когато християнският н ар о д см и рен о
' и с покаянре се надвесва над отвърстието на ч ер н и я гроб,
от който след някой ден ще хвръкне в синьото небе като
златна гълъбица светото сърце на бож ия син, което бие с
еднакво милосърдие и за праведния, и за гр еш н и я, защ о то
от това сърце извира първият — н ай -ви сш и ят за к о н н а
целия свят — любовта.
Сега е страстната неделя. Небето е ясно като стъкло,
въздухът е топъл и спокоен, само лястовички те, в е с ти тел к и
на пролетта, го раздвиж ват нежно с к р и л ата си. П оточе­
тата подскачат весело като палави деца. О т зем я та се по­
дава буболечка, за да види дали е врем е за и зл и за н е . Го­
ричката се раззеленява, цветята порум еняват, а н а р о д ъ т ?
Народът е коленичил пред светия гроб с н ав ед ен а гл а в а и
през сълзи шепне на божия син: „Исусе бож е, не си л и
избавил и нас? Твоите свети ран и не са л и п о б е д и л и а д ­
ските сили ? “
Сега е велика сряда. Н а м о ли твен ата п е й к а в своята
спалня е коленичила госпожа Е лена. Т я стиска сухите си
бледи ръце и навежда увехналото си л и ц е п р е д р а зп я т и е -

163
то. Тя се мами и плаче, моли се с устни, а в душата си
проклина извора на своите ядове — Уршула Хенингова. — Вониш mane, reverende domine* — закаш ля се Ло­
Сега е велика сряда, времето е приятно, а в дома на * лич, като хвана коня за юздата, — накъде сте се запъ­
кастелана йод Сусед седи господин Ферко Тахи. Очите му тили?
блестят, лицето му пламти, загцото на гърдите му почива — Слава на Исуса — отговори бързо свещ еникът. —
буйната млада кастеланка. И нейното кръгло, румено лице Отивам в Загреб за светото миро. Нали знаете, утре е в е­
гори, и нейните черни сладострастни очи пламтят. Стоти­ лики четвъртък.
ци пъти я целуна Тахи и сто пъти му се усмихна Лоли- — А защо ви е кон? — пошегува се кастеланът. — Вие
чева. вероятно знаете, че апостолите са ходили по света пеш а,
— Взе ли си твоят мъж Закуличевата воденица? — за­ а и самият божи син е яздил само на магаре. Вие по-до­
пита Тахи. бър от тях ли сте?
— Да — кимна утвърдително глава каете лайката. — Аз съм слаб и стар — отговори свещ еникът разтр е­
— А крепостникът не се ли е въ зпротиви л? перан.
— Да', господарю, но Лолич го цап н ал по главата и се­ — Та какво? Помъчете cel Помъчете cel З а какво му
га вече не се противи — засмя се ж ената. — Н о ти, гос­ е на попа кон? Слизайте, reverende arnice!
подарю, само на Лолич даваш, а на мене н и щ о . Нима аа Свещеникът изтръпна и се хвана за ш ията н а кон я, но
не струвам нищо? Х а, ха! Ти много добре знаеш , че аз Лолич бързо се затече и така блъсна стареца в ребрата,
струвам повече от госпожа Елена. Дай, д ай цекини - че той се залюля и се строполи на земята.
— Ела тук, жено! Ето ти кончето! — засм я се гръ м о­
протегна малката си ръка кастеланката и загл ед а мило- гласно кастеланът.
видно Тахи. — Виждаш ли, утре аз щ е и д а в Загреб щ Ж ената дотича, яхна коня по м ъж ки и го подгони н а ­
си купя копринени панделки за В еликден, а н ям ам грош долу по целината край пътя. Лудо подскачаш е кон чето,
Лолич е скъперник, държи всичко п од клю ч и само поня­ лудо го стискаше с крака ж ената и п р ев и в ай к и се от смях,
кога ще изкрещи: „Нека ти даде стар и я т Т а х и и без туй викаше: „Хопа, конче, хопа! По д явол и те оти д е п о п а !“
той нищо не дава д аром .“ А старият свещеник се и зп рави , застен а със ск р ъ стен и
— Тахи ще даде, душице — каза старецът и постави ръце и гледаше с насълзени очи об езу м ял ата ж ен а.
в малката ръчичка пет цекина, — на, вземи и ме целуни' — М оля ви, дайте ми коня — м олеш е се св ещ ен и ­
• — Ех — извика жената, като мдясна стареца в уста­ кът, — не мъчете нещ астното ж и вотн о.
та, — какъв накит ще имам за Великден! И ще кажа на — О не, попе — к а за Л олич ева, — като се сп р я п р е д
всички, че това е подарък от тебе, господарю! Но, виж, стареца. — Т ова конче ми харесва, то е м ое. Х о п а , к о н ч е
виж! Какво е това плашило на кон? — И Лоличка започна хопа! По дяволите отиде попа! П лю й, старч е, н а п е т и т е с и \ 1
да се смее гласно, като показа с пръст през отворения про* Вие нямате ли душа — запита старецът. — Разбой-
зорец. — Поп язди кон. — Хубаво конче; жалко, че е наници ли СТ01 та наСред пътя да ми вземете това, което е
стария плешивец от Пушча. мое? Не се ли боите от бога?
— Ей богу, жалко — съгласи се Тахи, чакай,® _ з ащо? _ засмя се жената, показвайки зъбите си. —
има смях! И без това аз имам зъб на този дяволски п® Къде е писано в светото писание, че ти трябва да имаш
понеже той постоянно ме клевети. Ела с мене! кон? Право ли казвам, милостиви господине —обърна се
На хубав-о конче яздеше сух старец, облечен в чер® тя към Тахи, който в това време се бе приближил към тях
Това беше свещеникът Антун Кнежич от Пушча, ко$ и гледаше свещеника с подигравателен поглед,
отиваше в Загреб за светото миро. Старецът повдига® — Право, право! Намажи копитата си със свето миро
безгрижно глава и гледаше този прекрасен свят, а дълг® и ще ти израснат криле! — отговори Тахи.
му крака висяха почти до земята. И зведнъж пред него^
скочи кореместият Лолич, а по-нататък видя Тахи й * 1 Добро утро, уважаеми гошодине.
ната на кастелана.
165
164
 *— Знаете ли какво, попе — засмя се Лоличка, — мене
не ми трябва кон — и без това в Сусед има много. Но па­ щите трябва да се съберат и да предадат ключовете от
ри ми трябват за великденски сладкиши. Колко ще ми да- своите винарски изби. Сусед и Бърдовац са ограбени, сега
дете за моя кон? е редът на Стубица. Управителят Гърдак казва да не да­
— Аз да купя своя кон? — опули очи Кнежич. ват ключовете, а Тахи казва: „Който не даде ключа, ще
— Е, няма какво да се прави — каза Тахи, — жената изгуби главата си!“ Стубичанинът е твърд; вдигна глава
е твърдоглава, вади кесията. Зная, че е пълна. и каза: „Не давам!“ И Тахи е твърд; той седи в своя за­
Старецът бръкна в пазвата си с треперещ а ръка, изва­ мък, повдигна глава и каза: „Длъжен си!“ Събра се мно­
ди копринена кесия с пет талера и като я подаде на налуд­ го народ. Мъжете гледат мрачно пред себе си, а жените
ничавата жена, каза: се молят, плачат и въздишат. В ъгъла до старата си м айка
— На, вземи, Ваалова хцерко! Това е цялото ми богат­ е коленичил и М агия Губец. Бавно се разнесе последното
ство, което бях спестил за Великден. „Алилуя“, свещеникът благослови народа, органите з а ­
— Кесията ти е мършава като тебе — подиграваш е се млъкнаха. Богослужението свърши, но народът остана ко­
Лоличева, като скочи от коня. — Н ека те носи мътната! леничил и не се помръдва от черквата. П ред черквата стои
Да не е олово? Истински ли са монетите? Ц и н ! Ц ин ! Цин! на кон Тахи. Той чака нетърпеливо и дърпа брадата си.
Да! Е, за сладки ще стигнат. Конят тъпче неспокойно, сърцето на Тахи също бие н е­
Натъженият старец се качи на коня и потегл и към За- - спокойно. На площада се строява отред щ ирийски м уске­
греб, а Тахи, кастеланът и жена му викаха п о д и р него през тари от Щетенберг. Ш омполите на пушките им стърчат.
гръмогласен смях: — Е, няма ли да свършат попските молитви? — и зк р е ­
— Хопа, хопа, хопа! П разен си отиде попа! щ я Тахи, а Петър Бошнак му каза, че народът не иска да
излиза от черквата.
Но в това време до господаря се п р и б л и ж и П етър Бош-
— Добре! Мускетари, напред! Изгонете кучетата от
нак и каза: тдзи свята дупка!
— Милостиви господарю! С тубичаните се бунтуват, де Мускетарите се втурнаха към черковната врата. Тежки-
искат да дадат ключовете от колибите си. те стъпки на въоръжените войници отекваха в черквата,
— Ще видим — вдигна глава Ферко, — ще ме слушат вопли и стонове огласяха високия черковен свод.
ли кучетата! Петре, ние ще празнуваме Великден в Сту- — Боже, помогни! Исусе, спаси ни! — пищят жените
бица. и децата, а мъжете скърцат със зъби. Свещеникът стоеше
блед пред олтара, издигнал сключени ръце към небето.
Разнесе се ропот. С приклади, с юмруци, с псувни и клет-
Настъпи Великден, празник на изкуплението, възкре* ви мускетарите гонят навън мъжете — все невъоръжени
сение на божия син, възкресение' на цялата природа. По хора, изпъждат ги от божия храм като добитък. Подир мъ-
хълмовете се разнася ясният звън на камбаната на горно' жете се тълпят, плачейки и пищейки, бледи, изплашени
стубичката черква, която се намира на площада всред се- жените, а свещеникът се просна пред божия олтар и съл-
лото, в подножието на здравата стубичка крепост. Срб зите му взеха да текат върху хладния камък. Войниците,
младата зеленина се белее облеклото на хърватския & кръстосаха копията си пред черковните врати. На пло-
лянин, червенеят се алените забрадки и пурпурните к-ор *Чада стоеше цял отред войници, а пред тях се тълпеше
ли. Старо и младо, мъже и жени бързат към черквата,"1 отчаяният и изплашен народ. Щетенбергският барон вдиг-
която се носят веселите възгласи „Алилуя!“ на високо глава и викна:
— Хей, кучета! Знаете ли заповедта? Предайте ми
Наистина ли са весели? Ох, тези гръмки звуци на ор*а
ключовете си! Ти, Лолнч, записвай кой на кого е.
на не се разливат днес като небесна музика, а като с#' Тогава пред Тахи излезе висок беловлас старец с ши-
шна буря, м едната кам б ана н е пее к а т о а н ге л с к и гЛ^с’лроко лице и живи очи — старейшината Мийо от сел о Г о -
звъни като на ум ряло. К о га т о св ъ р ш и б о ж и я т а служба 6овац _ и каза СПОКОЙН01 като сл о ж и р ъ к а н а съ р -
така заповяда го сп о д и н Т а х и , — в с и ч к и с т о п а н и на * ц ето с и ,
167
166
 — На краля даваме това* което е кралево, на господа- ь
ря — то:.а, което е госнодарево, но това, което е наше, не щ
го даваме! |
— Вие не искате да дадете ключовете? —- заскърца със
зъби Тахи.
— Не даваме, кълнем се в бога! — викна Губец, като
вдигна ръка, докато в същото време м айка му го дърпаше
за раменете.
— Не даваме! Не даваме! — зарева в един отчаян вик
целият народ.
— Eli, хора — изрева Тахи, като подкара коня към
своя отред, — стреляйте, бийте кучетата!
Гъстата маса народ изтръпна, пуш ките се насочиха.
Дим, пламък, гръм! „Ох! Исусе!“ — разнесе се страшен
вик чак до небето. Тълпата се разпръсна. Т у к пада мла­
деж, а тук залита жена, хванала се за сърцето; там се кла­
тушка старец, а по-нататък се гърчи смъртно ранено дете.
Кръв се лее, невинна кръв по черната зем я, кръ в пред ли­
цето на бога, в светия ден на неговото възкресение! Вой­
ниците побесняха, връхлитат върху народа, удрят, бият и
грабят. Приклад разби главата на стареца М ихайло, ра­
нен клюма Губец в прегръдките на м айка си. А Тахи се
изправи на стремената, гъстите му веж ди потрепваха от
радост, устните му се ш иреха в зл орада усм и вка, а очите
му играеха като на змия усойница. Т ой гледаш е радостно
тази кървава сцена — как жена п регръщ а м ъртЕ ия си мъж,
как майка вдига останките на закланото си дете, как хо-
рата скубят косите си и се удрят в гърди те, но той не чува
нищо, нищо не чувствува. И той се втурна в тъл п ата, втур­
на се към черковната врата, където м ай к ат а н а Губец бе
отмъкнала ранения си син, и зам ахна със сабята, но стари­
цата се изпречи пред него като л ъ в и ц а и в п и л а в него го­
лемите си насълзени очи, к аза:
— Удряй!
— Махни се, бабо! — извика Тахи и отново замахна.-
Но в този момент пред черквата излезе свещеникът и ка$
вдигна високо сребърното разпятие, извиква с вопъл:
— Върху този камък ще съградя църквата си и я°Р
тите адови няма да й надделеят!
Тиранинът трепна, ръката му се отпусна, обърна ко^.'
сърдит и полетя към замъка. Тогава се появи поджуп^^
¥■ ‘ Джуро Рашкай, който пристигна бързо от Загреб по
Г=- i ' f
\:М
168

I
 кане на Стйепан Гърдак, и от името на бака заповяда н и -
кой да не смее да докосне селяните.
Великден е, помен за кървавите жертви. Т ъж но отеква
погребалният звън. В Стубичката черква леж ат труповете
на мъртвите селяни; край тях е коленичил свещ ен и кът и
се моли за невинните души, а по хълмовете отекват сто­
новете на вдовиците и плачът на осиротелите деца.

На третия ден на Великден пред олтара на б ъ р довач -

ката черква стояха ка колене трим а селян и — е д и н и я т
от Стубица, другият от Сусед и третият от Б ъ р д о в ац .
— Деца! — извика свещеникът Бабич, като б лагос­
лови селяните. — Бог да ви благослови, бог да в и п о ­
мага! Аз написах в писмото за всичките ви болки. З а ­
несете го пред светлото лице на негова кр ал ск а м илост,
открийте му сърцата си. К ралят некча в и помогне, то в а е
единствената ви надежда. А ти, праведни боже, п р о светл и
сърцето на владетеля!

19

Настана хубаво лято, в цялата област царува гробно спо­

койствие. Мъченическата кръв пред стубичката черква из­
чезна, селските пратеници се върнаха от кралския дворец»
където им бе казано, че короната ще направи всичко, кое­
то е необходимо. Селяните се свиха, мълчат, едва дишат.
Тахи е господар. Тахи е силен. Чудни дни настъпиха в
замъка Сусед. Госпожа Елена като че ли я бяха изпили
усойници. Тя се гърчи болна на леглото си под портрета
на Арландова Дора. Бузите й горят от смъртна треска; тя
обръща очи и стиска зъби, за да не избяга душата й, та
да не може да отмъсти на неверния си мъж. Всичко бе
узнала, всичко. Смъртта я приковава на леглото, ледена
предсмъртна пот избива по бледото й чело, а Тахи в съ­
щото време се топли на буйните гърди на младата, раз­
вратница. „Ох, искам да живея, да живея!“ — въздиша
Елена. Напразно! Смъртта я влече в гроба, а ревност я
спира пред гроба. Гърчи се отчаяно, моли се, кълне, плаче,
въздиша: „Искам да живея! Искам да живея!“ Но Тахи
нехае! Драшкович му се усмихва любезно, Батор го за­
щищава, царят е далеч, небето е високо. Тахи се смее и

169
 пие: смее се, когато него, смахнатия старец, го целува по
набръчканото лице красивата развратница; сме се и то­
гава, когато някой селянин се люшка на бесилото. Си­
нята светлина на луната трепти през отворения прозорец.
Хей, месечинко! Виждаш ли бялата пълна ръка на касте-
ланката? Тя се обвива около шията на стареца като змия.
Ех! Как го прегръща, как го целува, как черната й раз­
пусната коса пада върху снега на старческата глава, как
се събират устните й, как примират от страст очите й, как
гори и пали дъхът й. А старецът, почивайки на гърдите
й, започва да се кикоти и показва с пръст през прозореца
към^ниския хълм.
— Виждаш ли, душице — вика той, — там на лунната
светлина нещо се люлее на дървото? Това е селско куче.
Каза, че си развратница. Сега виси. Ха, хи, ха! Виж! Око-
До него летят гарвани! За ваше здраве, черни приятели! —
йзвика Тахи, стана и изпи до капка канче вино.
И той я прегръща, целува, целува, а развратницата въз­
клицава и гарваните грачат!. . . Синята лунна светлина
трепти пр лицето ца госпожа Елена и по Д ориния порт­
рет. Госпожата се повдигна, отвори уста и обърна бледото
си лице към луната. Чуй! Елено! Чуй! Гарвани грачат!
Смъртта иде, смъртта! А Тахи? Къде е той? . . . Той се це­
лува! Страшно!. . . Тахи се ц ел ува. .. Елена умира.
В замъка долетя от Загреб чужденец на кон.
— Къде е господарят? — запита слугите.
— Не зная — отговори Петър Бошнак, който беше из­
лязъл пред вратата.
— Хм, може би играе ролята на кастелана Лолич -
засмя се тихо Дърмачич, който дотогава играеше с Петър
на зарове.
— Заведете ме веднага при него! В името на'краля! -
каза чужденецът.
Петър запали борина. Той заведе чужденеца до жили­
щето на кастелана и почука на вратата. Пред него изско­
чи Тахи.
—- Кой се одързостява да ме безпокои в този късев
час? — викна Тахи, като изгледа гневно чужденеца.
— Homo regtius. . Л — отговори чужденецът. — Вие ли
сте достопочтеният господин Тахи, върховният кралскВ
конюшник?

Ц а р с ш човек.
• де*’1

170

I
 — Да — каза учуден Тахи.
— Ето ви писмо, запечатано с голям печат, от к р ал ­
ския прокурор Блажо Хазафи.
— От кралския прокурор? Какво иска от мене?
— Четете сами! Сбогом! — каза чужденецът и си
отиде.
Тахи грабна борината от слугата, върна се бързо в стая­
та, разгъна писмото и започна да чете, да побледнява и да
трепери.
— За бога, какво има? — изпищ я Лоличева.
— Какво? — закипя Тахи. — Виждаш ли онзи, щ о в и ­
си на бесилото? Той подал жалба срещу мене. С ел ян и н
подава жалба срещу мене. Чуваш ли, гарване? Т ой и ск а
моята глава, моята глава!
— Да не сте изгубили ума си, господарю? — и зп л аш и
се Лоличева.
— Аз? — засмя се гръмогласно старецът. — Аз съм
здрав и с ума си. Кралят ме вика на съд, къпето се съди
кръв за кръв. Ах! Вие от засада хвърляте своите гръм ове,
страхливи богове! Излезте на открито! Ето ме! Ч ер ви вата
ви правда ще отскочи от душата ми, както турските курш у­
ми отскачаха от железните ми гърди!
Тахи се изкачи с бързи крачки на горния етаж . Н а п р а­
га го посрещна блед и изплашен слуга.
— Младият господин Гавро върна ли се от З а гр е б ? —
запита мрачно господарят.
— Не е, ваша милост — отговори слугата, — но гос­
пожа . . .
— Остави ме, махай се — и Тахи махна с ръ ка.
!Тахи неволно тръгна към спалнята на ж ена си. П р ез
:прозореца проникваше лунната светлина. Т ахи се сп ря на
прага. Елена трепна, повдигна се и обърна къ м м ъ ж а си
мъртвешкото си лице. Той изтръпна и наведе гл а в а. Е л е­
на облещи трескавите си очи в Тахи, свали от р ъ к а т а си
•.венчалния пръстен и като изкрещ я: „Бъди п р о к л ет, р а з ­
вратнико! Да те удуши А рландова Д о р а !“ — т я х в ъ р л и
пръстена в краката му. Пръстенът зазв ъ н тя по к а м ен н и я
под, жената се хвана с двете си ръ ц е за гъ р д и те, за х ъ р к а,
зина, въздъхна и падна мъртва в ъ зн а к ^ '
Тръпки полазиха по кож ата на Тахи.
Чудна светлина играеше по мъртвото лице и около
лортрета на Дора, сякаш Арландова се смее злорадо, а
вън гарваните грачат: „Кръв за кръв! Кръв за кръв!“

171
 Цялото кралство сс слиса от почуда. Тахи, силният и
всемогъщ Тахи, бе повикан да отговаря пред кралския съд
за злоденствд. Заместник кралският надзорник Михайло
Мерси се обърна с писмо към каптола на катедралната
загребска черква да изпрати свой свещеник рго 1ез1лтопю
ПЬе бгщпо! и да избере кралски човек, който да разкрие
всички злодеяния, разбойничества, убийства и насилия,
извършени от господин Ферко Тахи, върховния кралски
конюшник. А каптолът, подчинил се на кралската запо­
вед, избра за кралски човек поджупана Гашпар Друшко-
кич от Друшковац и му даде в помощ свещеника Франьо
Филипович, за да разкрият пред негово кралско величест­
во всички престъпления на тирана. Болярите се развълну­
ваха, по низшето дворянство потайно се смееше, селяните
въздъхнаха, а бан Драшкович свиваше рамене. Всички се
чудеха, че все още съществува правда в света. И всред
това всеобщо учудване банът Франьо Франкопан каза на
другаря си бан Драшкович:
— Вие се учудвате, геуегепсНзвипе соНе^а*, откъде
дойде този неочакван гръм. Добре! Слушайте! Засега по-
политически съображения вие искахте да залазите Тахи,.
макар да зная, че неговите злодеяния са ви дотегнали. Ех„
правдата си е правда, а неправдата е проклета. Това е
моята политика! Аз хубаво го наредих в двореца — този
суседски вълк. Зная всичко, което е извършил. Управите­
лят Гърдак е човек на място и когато започна да ми изоб­
разява всички ужаси на Тахи, кръвта ми закипя! Виждал
съм със собствените си очи как турчинът ограбва земята
ни, как унищожава народа ни, но, вярвайте ми, некръсте-
ните поганци не са по-лоши от Тахи. И как ще искаме на­
родът да брани заедно с нас нашата родина, когато вижда
как загива под християнското управление на своите госпо­
дари; как народът да не пожелае да попадне без кръв под
турска власт, когато знае, че там не го очаква по-лошо
робство? Аз съм войник, искрен съм, душата ми не понася
такава тирания и затова чрез своите приятели склоних
краля да заповяда разследване.1

1 За достоверно свидетелствуване.
2 Уважаеми колега.
Щ — Ех, уважаеми приятелю мой! — усмихна се еписко-
щ път. — Мислите ли вие, че и аз не желая да се отърва от
Щ тази чума, от този непоправим грешник, който посяга
0 дръзко и на божията светиня? Никога няма да забравя как
е малтретирал стария свещеник, как с оръжие в ръка е
нахлул в божия храм. Кълня се в спасението на душата си,
и мене ме боли за народа. Но много хубаво познавам света
на придворните. Днес те са едни, утре — други. Тахи има
в кралския дворец силни приятели; в събора мнозинството
от дворяните са с него, на главата ни е турската напаст, а
първата ни грижа трябва да бъде да спасим страната от
християнския враг. Че аз ще сс погрижа да разкъсам сил­
ните връзки на Тахи с двореца и да от клоня от него на­
шето дворянство. Но за това се иска предпазливост, трябва
да се изчака удобен момент. Ви: вървите по прекия път.
Добре! Но внимавайте вашият огнен меч да не се счупи о
каменния череп на Ферко, о щитовете на мощните му за­
щитници.
— Ще видим/ — каза Слунски. — И ако правдата не
възтържествува, тогава гръм и мълнии нека . . . — и кня­
зът стисна гневно зъби.
! На втори юли кралските хора започнаха да обикалят
I от място на място и да събират всички черни грехове на
жестокия болярин, всички кървави страдания на нещаст­
н и я народ, отначало в Загреб, а след това в Сусед, в Сту-
*бица, в Стеньевец и в Каптол. И подигнаха се с писмени
обвинения всички достойни и уважавани хора: Кръста Ми-
кулич, каноник-четеи, Иван Домбрин, каноник-певец,
Мирко Великинич, архидякон на камарата, Джуро Хере-
шинец, каноник-пазач и съдия на благородническия град
Гричка Горица, Антун Кнежич, свещеник от Пушча, Иван
Бабич, свещеник от Бърговац, Джуро Рашкай и Фран*Мър-
навчич, загребски поджупани, Мате Църнкович от Църнко-
вац. Всички поставиха ръка върху разпятието и извикаха
е гняв: „Тахи е кръвопиец, Тахи е виновен!“ След тях се
вдигна целият край; триста селяни се стекоха пред крал­
ските хора и разказаха всичките си страдания и нещастия,
казаха всичко ясно, викайки, та да се чуе до бога: „Спра­
ведливост/ Дайте ни справедливост! И ние сме хора! А ето,
избива ни този господарски звяр!“
А когато в деня на съда и правдата народът сс събра в
Стубица, крепостникът М атия Губец вдигна смело глава
пред кралските хора, сложи ръка на сърцето си и каза:

173
 N

— Господа! Б.агснарим па просветлил крал, че той чу

и нас, нещастните сиромаси. И пие сме хора, имаме сърце
и душа! Искаме справедливост, за да можем да дишаме и
да живеем! Идете по целил кран, питайте всеки просяк:
„Защо сн просяк?“ Тон ще ви отговори с плач: „Тахи ме
направи просяк!“ Питайте всяка бесилка в целия край: „Кой
гс издигна0“ II тя ще ви отгевори: „Тахи, за свое удовол­
ствие.“ Питайте раните по нашите тела: „Чии следи сте?“
Раните ще отговорят: „Ние сме следи от Т аховия бич, от
Таховия меч.“ Ние искаме справедливост! Това е нашето
спасение. Не позволявайте отново да потече кръв от ста­
рите рани, защото кръвта кръв ражда, кръвта обръща
християнина в див звяр. Тези думи поставете на крал­
ския скут, нека нп съди право, нали той е поставен от бога!
II честният Друщкович записа точно всяка сълза, всяко
страдание, изписа три аршина хартия с Тахови грехове и
ги изпрати на краля.

} Привечер свещеникът Иван Бабин стоеше на вратата

на черковния дом и държеше ръката на управителя Гър-
дак.
— Приятелю — каза през сълзи старецът, — благода­
ря ви, вие сте истинска хърватска душа. Ако не бяхте вие
с доброто си сърце, не би дошъл за Тахи този съден ден.
Ох, колко сълзи и кърви спестихте на нещ астния народ!
Ако вие не бяхте вдигнали гласа си пред лицето на кра­
ля, нямаше надежда народът да се избави от ноктите яа
този жив сатана. Бог да ви благослови, както ви благосла­
вям аз и целият този нещастен, забравен народ.
— Отче свети — каза Гърдак, като ц елун а ръка на
стареца, — да, в моите гърди тупти старо хърватссйсо сър*
це, което ми остави в наследство честният ми баща. Аз
приемам благословията ви. Нека тя ме креп и в свещената
борба за правда и ако даде бог, ще счупя гл авата на чудо­
вищ ния разбойник в Сусед! Сбогом, отче мой!
Изпълнен от свято вдъхновение, благородникът краи­
ще към своя дом, а изпод дървения покри в на свещени*'
се и здиш а към небето м олитвата н а с т ар и я свещекосл)'
жител:
— Благодаря ти, спасителю н а света, когото слав^|
всички народи по земята. Боже, за п а зи м оя народ! £

174 1
/■-а
I*
I
 •*

20
Шимун Дърмачич е широка душа. Сукнената шапка е
кокошо перо е кривната над лявото му ухо, червеният му 1
нос блести като роза под утринна роса, брадичката му не­
прекъснато трепери, а от замъглените му очи изскачат ис­
кри, Той се е върнал от църковно тържество и клатейки
се, стои пред суседската кръчма край пътя и с лявата си
ръка тегли подир себе си Петър Бошнака.
— Шимуне — каза Петър, — ти си пиян.
— Ха! Ха! Ха! — засмя се адвокатът. — Аз пчям, Ш и­
мун Дърмачич пиян! Суседската кръчма няма такава бъч­
ва, в която би се удавил моят разум. Когато умра. ще тя
завещая утайките от изпитото вино да ги продадеш на
крайчанците. Ще станеш богат човек, amice! А ето виж­
даш, аз още се държа на краката си . . . и, nota bene, жа­
ден съм.
— Жаден? — започна да се смее Петър. — Нима ти
нямаш дъно?
— Кълна се в Парциункула1, гърлото ми е сухо като
бъчва, приготвена за гроздов сок. Ела да влезем вътре.
Аз ще платя. Не ме карай да помисля че наистина си ма­
гаре.
— Е, нека е твоята воля — сви рамене Петър и влезе
подир пияницата в кръчмата.
Стаята беше мрачна, дългите дървени маси бяха праз­
ни, а в ъглите дремеше дебелата кръчмарка.
— Майко — викна Шимун, — дай ни две канчета от
некръстеното, защото, макар да съм добър християнин,
не обичам кръстено вино, а ти умееш да го кръщаваш
особено когато човек е пиян.
— Не бойте се, куме — пошегува се насила дебелата
жена, — вие сте трезвен.
— Нали съм трезвен? Виждаш ли, Петре, че си мага­
ре — засмя се адвокатът и седна на масата, на която се
беше наместил и неговият другар.
Кръчмарката постави пред гостите две канчета и из­
лезе вън. Като огледа стаята, адвокатът надникна в кан­
чето и като вдигна нос, каза на дебелия си приятел:

1 П а р ц и у н к у ла — черквлчка в Аспзи (.Италия), посветена на

св. Богородица. — Б. р.

175
 — Виждаш ли, Петре, когато остана така самичък и
кида цветистия си нос във виненото отледало, обзема ме
някакво чудно настроение и аз започвам да философству- продължи със смях: - Ако не ме задържа тук жената,
избягал бих.
вам, т. е. започвам да прекарвам в мисълта си всичко,
— Жената? — запита учудено Петър. — Кога си се
кое, как и защо става на този свят.
ож енил ти, изпъдени калугеро?
— За какво мъдруваш? - Аз се женя всеки ден, аш/:се, ха-ха-ха! — за хили
— За всичко, брате Перо! ЕхешрН gratia! за нашия се Шиме, отпуснал глава. — Не знаеш ли, че ж и в е я като
стар вълк в Сусед. Кажи ми, този човек не е ли продал врабче по чуждите бунища?
душата си на дявола? Дори и царят нищо не може да — Та на коя, п о д я в о л и т е , си й затрябвал? — за­
му стори. Ето, мина вече година, откакто бяха тук коми­ пита по-внимателно Петър.
сарите. Какъв вик беше тогава! Аз вече мислех, че ще -- Л о л и ч е в а ! Лоличева! ~ прошепна Шиме.
одерат кожата на милостивия ни господар. Та онази — Лоличева! — сепна се Петър. — Та тя . ,
поджупанска тиква не беше ли написала цял чаршаф, с — Има си нашия господар! Има си и Л о л и ч ? Ха, ха,
който биха могли да се покрият младоженци в първата ха! Разбира се! — п и я н и я т удари с юмрук по масата и
си нощ? И какво стана? Нищо, абсолютно нищо! Тахи започна така да се кикоти, че сълзи потекоха от очите
м у . — Д а , да! Ферко дава пари на нея, а тя — на мене.
си седи спокойно, глади си мустаците, дере кожите на
Н и м а никога не си погледнал лицето и ? Т о в а ти е
селяните и не помръдва дори с ухо, когато оня хрът на ШШ:се, жена-турчин, жена за трима мъже. Питай % за
камарата Гърдак лавне срещу него. Това не е ли чудно? м е н е ! О х , д а п и е м ! — И Ш и м г о т н ово у д а р и е ю м р у к д о
Нас биха ни обесили десет пъти за това. масата, докато Петър го слушаше внимателно.
— Нас! — засмя се Петър, начевайки второто канче. — — Разбираш ли, това ме д ъ р ж и в С у с е д — п р о д ъ л ж и
Разбира се! Но с нашия господар сметките са други. Гос­ ■ Ш и м е , — н о аз ще съумея да си доставя кап и т ал. Тахи
подата имат за кум самия дявол. Когато дойде на нашия ще о т в о р и к е с и ят а си.
господар онази голяма попара и когато умря жена му — К а к така ? — н а к л о н и към него глава Петър.
Елена, той непрестанно скърцаше със зъби, пиеше вода Ш и м е стана, наведе се през масата и п р о ш е п н а на
и жени не разваляха постите му. След това той ходи в ух от о на Петър:
Пожун.Погледнах го под око, когато се върна. Засукваше — Та това е г о . . . голяма тайна. Да? Да? Селските
гадове отново съзаклятничат. А кой знае къде им е гла­
мустаци, смееше се, пиеше вино за двама и целуваше же­
вата, къде е коренът, кой? Аз зная това — изтъчи се
ните и в делник, и в празник. Добре е, мислех си. Гръм адвокатът, като се удари гордо в гърдите, — аз.. Ш имун
не пада в коприва и ние можем да продължаваме да си Дърмачич? А този, на когото аз кажа, той ще може да
живеем тук весело. смаже главата и - д а изтръгне корена на бунта. Ей тъй*
Дяволите весело! замърмори адвокатът, като Кръц! Но _аз ще кажа само на този, който ми плати
смъкна шапката си на челото. — Ето, когато служех на добре.
малкия Гашо в Турово поле, е х . . . тогава имаше злато — А къде по дяволите си узнал всичко т о в а 9 Ти
до гуша. Но тук? Б-р-р-р! Работа, да не можеш да № наистина си философ. Но онова за Лоличева всепак не
дъхнеш и винаги слагаш главата си в торба. И какво ти вярвам.
получаваш за това? Какво? Всекидневното коматче хл»6 - Не вярваш, никакво - викна Шимун, като хвърли
и няколко счупени динара. Винаги се мотаеш на еди» на масата бродирана кесия - ето, гледай. Тази кесия
и също
■к, ' -йКЕлена е подарила на Тахи, Тахи — на Лоличева, Лоди-
^ място. Мене вече ми е тясно, ^дяволски тясно ту*
~ чева — на мене, ^ ааз —на теое, насвоя пооратим. ~ Сега
при този дявол-скъперник — духна пред себе си пй* ВЯрВаш ли?
ният Шимун, като изпразни третото канче; след то$ — Вярвам, Шиме — каза Петър и скри бързо ке-
----------- сията в пазвата си.
Например.
2. Селското въстание 17!
176
 П о , реГ a u to re m П е И , т и П е т р е , ;щ щ о n e с е ж е н и ш Щ
u o т о н н а ч и н ? 'l'a да не с и с п и п а к ь о и а и а к о б и л а ! \
Е , на б и х ! И м а с а п а д е в о й к а ту к . п К ь р д о п а ц
Ю р к о в п Н и а.
Л , а! и а д в о к а т ъ т п о с т а в и п о к а з а л е ц а с и н а ч е­
л о то , С п о м н я м с и ! К ъ л н а се а с н е т а Б о г о р о д и ц а , х у ­
б а в о п и л е е. U ?
Н е д а в а д а и се д о б л и ж а . В е ч е н а н я к о л к о п ъ т и
м и опърли м устац и те.
Ф ю и ■» пас ми се Ш п м е , - а к о т и н е д ъ р ж и ш
м н о го за j u s p r ’u u a e n o e Ü s 2 t щ е т и се п о м о г н е л е с н о . Д о ­
к а ж и я н а T a x u , T o il р а з б и р а т е з и р а б о т и . А п о с л е т я щ е
о м е к н е . К о с а т о б у р е т о е н а ч е н а т о , о т н е г о м о ж е д а ние
всеки дявол.
— Е , то в а не е гл у п а в о !
.. К а к щ е е г л у п а в о , к о с а т о к а з в а м т о н а а з , Ш и м е
Д ъ р м а ч и ч ! О х , а з . . . а з . . . а з . . . — а д в о к а т ъ т с е уд ар я
г. гъ р д и т е и п а д н а в б е з с ъ з н а н и е н а м а с а т а .
Н е г ъ р о с т а в и п и я н и я и с б ъ р з и к р а ч к и с е о т п р а в и за
зам ъ ка. Т а м то н п о тъ р си П е тъ р П с т р н ч е в и ч .
Г о с п о д и н П с т р н ч е в и ч —• к а з а т о й , — а з з н а я , че
вие м р а з и т е Л о л и ч , к о й т о н и в з е м а в с е к и д е н кокъла
под носа.
- Д а!
— Който се вмъкна като пор на служба при госпо­
даря и управлява като господар, защото жена му е побе­
дила нашия господар. Господин Петре! Аз зная тамян, с
чийто пушек ще можем да изгоним от Сусед този под­
лец. Вие самият ще станете кастелан. Искате ли?
— Искам, н о . . .
Дайте си ръката! Нс питайте нищ о повече. Моят»
пушка не бие погрешно.
— Е добре! — завърши Петричевич и подаде ръкав»
Бошнак.

11а другата сутрин в долния двор на Сусед имаше го

ляма олелия. Всред двора стоеше разярен младият госпо­
дар Гавро и държеше в ръката си дебела тояга. Ли#
му гореше, а черните му очи пламтяха от ярост. Цел#1
трепереше. Пред него стоеше и плачеше възрастен 41
\ век, който държеше с две ръце главата си, по ко#!
® 1 Ча бога,
2 Право аа първата нощ,
 *груошс кръв, а гт двора скачаха е диви скокове необуз­
дани коне.
/ Разбойнико! никна Ганро. Ще те науча аз
/к а к се докосваш до моите благородни коне, всяко влакно
на които ми е по-скъпо, отколкото цялата ти глупава
глава.
—- Този удар ще ви струва скъ о - скръцна през
болка човекът, като изгледа с гневен поглед младежа, —
така постъпват разбойници, а не барони.
Младежът побледня, зал :ч яростен към човека и за-
махна с тоягата, но нечия желязна ръка хвана изотзад
ръката му. Младежът обърна глава и видя пред себе си
управителя Гърдак, който навреме бе дотичал на помощ.
Как не ви е срам, млади господине каза упра­
вителят спокойно. — Това господарска постъпка л я е
да нараните до кръв човека, кш а го изпълнява споите
задължения?
— Какво е това? - закрещя с дрезгав глас 'Гали.
който слезе с Петричевич и Бошнак в долния двор.
— Татко, защитете ме от този човек ■ каза трепе­
рещ младежът.
— Какво се е случило? — каза Тахи, като и згл р т ^
гневно Гърдак.
— Този никаквец, този скот — викна младежът —
е изгонил конете ми от конюшнята.
— И правилно е постъпил — каза спокойно Гьр-
дак, тъй като вие, млади господине, сте изгонили крал­
ските коне от кралската конюшня, която не е ваша. Вие
имате за себе си доста конюшни. Аз му наредих да на­
прави, това, а вие ударихте така кралския слуга, та
кръвта му шурти, и ако не бях аз, сигурно щяхте го
убиете.
— Върви в замъка, синко, и остави тези простаци —
процеди гневно Тахи и след това се обърна към управи­
теля: - Хей вие, както виждам, старателно пазите всич­
ко, което е кралско. Но добре би било, ако прахосвате
-по-малко кралско вино и ядене за гостите еи, които го­
щавате господарски. Добре би било да не раздавате тот*
кова кралско жито на бесните селяни.
— Никой не ми е идвал на гости освен брат ми Шиш*
мак и моят роднина нотариусът Михаил от Загреб. А
жито раздадох само на ония селяни, които вие сте така
ограбили, че нямат ни троха хляб.
 Н( ги:, 1)1411' м ах н а с р ъ к а Т а х и , к ато се у с м и х н а
зл орадо, в и е отново щ е п о д ад ете ж а л б а п р о т и в м ен е
з а р а д и '*а я р а з б и т а ти к ва, к ак то ме к л е в е т и х т е м и н а л а т а
го д и н а, но и аз щ е д о н еса, че к р а д е т е и р а з п и л я в а т е
к р а л е к о т () 6<) га тсти ()
1 исп о л и н Т ах и - п л ам н а Г ъ р д ак , с в и в а й к и ю м ­
рук, това е непочтено.
В епе, b ene о тго во р и Т ах и сп о к о й н о , ваш ият
р аб о ш е пълен. З а л а г а м си гл ав ат а, че н и е д в а м а т а и е щ е
ум рем под един п окри ». Д а въ р ви м , д е ц а —- о б ъ р н а се
след това Ф срко към с л у ж и тел и те си, — сега н и е и м ам е
но-важ на работа.
й Гърдак въведе р ан ен и я въ тр е, а Т ах и , п ъ х н а л р ъ ц е в
дж обовете, се зап ъ ти п о -н ататъ к .
— Ц етричемич к а за то й , - д о вед и м и Ш и м у н а.
С лед м алко м ал к и ят ад во к ат се д ом ъ к н а с м ах м у р -
д иво безгри ж но л и ц е и се поклон и ни ско.
— В аш а м илост - к аза, п р о з я в а й к и се, Ш и м у н , —
им а ли за мен никаква р аб о та?
— И мам отговори лю безно Т ахи , ~~ но за това
ш еле, Но кажи ми, д р аги III и му не, к ак си ? И м а л и н я ­
какви новини ?
11**#';-;.? % . Кх усмихна се III и ме, п р и м и гв а й к и , и ощ е к а ­
кви! Но топа, ваша милост, не в л и з а в о б и к н о вен и те н и
г ' ■Ą сметки. З а това трябва да ми се п л ати отделно.
ч' (, Bein', earissime — ки м н а Т ахи , мож е би искаш
* i
да получиш кап аро?
(
11а дайте, ваш а милост — протегна р ъ к а Ш им с
с наведена глава, аз при ем ам всичко, което ми дават.
Веждите на Тахи затрепериха, зен и ц и те му се р а з ­
н и щ и х а, дпъв нахлу в главата му и той изрева*
Дай му капаро! и нам игна па П етричсвич.
Ш имс се дръпна изплаш ен, но в този м иг П етричсвич
[го сграбчи за раменете отзад, повали го по очи и седна
На главата му; Ьоиш ак го хвана за краката, а други
квам а слуги започнаха да зам ахват високо с дебели на-
ркренн въжета п да удрят немилостиво по гърба на
адвоката, който се гърчеше, ревеш е и забиваш е зъби и
нокти в земята,
Сладко ли ти е, Ш и му ие? — засмя се бясно
Тах и. Х айде пак!
И въжетата заудряха отново.
Държи ли те жена па служба при мене, врабче

л :
Лш,
 мое на чуждо бунище? Хайде!
И ударите отново ааплющяха по Шимуновия гръб.
— Ще кажеш ли тайната? Хайде пак!
И слугите с цяла сила замахяаха с въжетата за пет­
десети път,
— Щ е. .. ще ,. . ще кажа! — зарева адвокатът, —
Милост!
Тахи махна с ръка и слугите се отстраниха от не­
щастника, който, застанал на колене, се превиваше и ре­
веше като ранен звяр с посиняло лице и налети с кръв очи.
— Казвай! — загърмя Тахи. — Целувал ли си касте-
ланката ?
Шиме потвърди с глава.
— Казвай, какво знаеш за заговора на селяните!
— Ще кажа — едва прошепна Шиме, клатейки гла­
ва и махайки с ръце — . . . вода . . . вода, умирам . . .
вод . . . — Той трепна и падна в безсъзнание на земята.
— Занесете го там до стената, дайте му вода! — за­
повяда Тахи. — Като свършим другата работа, ще го раз­
питам, а довечера — на крушата!
Слугите сложиха полумъртвия адвокат до стената, а
. Тахи и придружаващите го*се запътиха за жилището на
кастеланката, която още сънуваше сладък утринен сън. %
— Останете пред вратата, докато не ви повикам. А тя,
Бошнак, доведи магарето! — каза господарят.
Утринните слънчеви лъчи грееха през прозореца и
играеха по руменото лице на младата жена, която спеше е
полуотворена уста и с ръце под главата, а двете й буйни
*ерни плитки падаха по хубавите й рамене. Тахи се до­
ближи до леглото и впи поглед в жената. Очите му свет­
наха, лицето му поруменя, но той в миг се сепна в поблед­
ня. Старецът бръкна в пазвата си, извади блестящи ио-
фкици и в миг отряза прекрасните плитки на жената. Же­
ната изписка и скочи сънлива:
— Кой е? Кой е? — но като видя господаря, отпусна
аава и скръсти бели ръце върху гърдите си.
— Гълъбице — каза Тахи със задавен глас, — поиска
ай се да те зарадвам; купих ти хубава нова кесия, върни
,ги старата.
| Жената побледня.
' — Дай кесията! — закрещя Тахи и впи железните си
у ь с т и в буйното рамо на грешницата.

Жената започна да трепери.

181
 Т ази ли е? Н а кого си я дала? — зар ъ м ж а Тахи
озъбен, държейки в треперещата си ръка старата кесия на £
t
Елена, която бе извадил от пазвата си. |
Вторачените очи на жената сякаш бяха готови да из­
скочат от орбитите си. Бледа, тя се притисна с глава и
ръце до стената край леглото.
— Пю! — плю на Тахи. — Женска смет! Чакай! Ох!
Чакай . . Иетричевич!
В стаята нахлуха слугите с въжета. Ж ената изпищя и
хванала се с ръце за главата, стоеше коленичила в леглото.
— Напред! — викна Тахи.
От жилището на кастелана кънтяха такива страхотни
писъци, че на селяните под хълма застиваше кръвта; сър­
цераздирателни писъци, диви стонове и равномерни теж­
ки удари и всичко това придружено от смразяващ ия ки­
кот на Тахи.

Пребитият адвокат повдигна глава. П робуди го стра­

шен вик. Тялото му още трепереше. По двора се скитаха
спънати коне, а пред вратата на жилището н а кастелана
бе завързано магаре. Нямаше никого освен един сл^та,
който минаваше през двора. Адвокатът се повдигна на лак­
ти и извика със слаб глас:
— Лука, донеси ми. вода!
— Ще ти донеса — отвърна слугата, — отивам в гор­
ния двор.
Адвокатът се огледа наоколо като котарак. Нямаше н»
кого. Започна да пълзи по корем. Спря се.
— Не, не може, магарето е бавно! — прошепна той.
Допълзя бавно до първия кон, извади ножче, преряза
въжето и сякаш някаква дяволска ръка го вдигна, ме$
се на коня, прегърна шията му, сграбчи гривата и пол?
тя надолу към отворената врата. *
— Дръжте го! — викаше Лука, носейки ведро в<%
•— Дръжте го! — викаше Гавро от прозореца на ^
ния замък, където го бяха привлекли писъците на
та. При виковете излетяха Тахи и неговите помощниШС
— Шиме избяга! — викна Гавро. ^
— Грабвай пушката, Гавро, пушката! — завика
хи. — Стреляй по него! *
— Жал ми е за коня — отговори младежът.
— Стреляй, дявол да го вземе!

182

I
 .Гавро изчезна от прозореца и след мцг отново се появи
с пушка. Конят на Шиме се спъна о един пън. Гавро се
прицели. Гръмна.
— Ха! Ха! Ха! — се разнесе кикотът на малкия ад­
вокат. — Несигурна ръка имаш, голобрадче! Почакай, ще
те посетя пак!
Адвокатът се понесе като стрела и изчезна без следа.
След малко селяните от село Сусед излязоха пред в р а­
тите си, за да видят чудно зрелище.
Размахали високо брезови метли, двама войници от
замъка караха през селото магаре, върху което се гърче­
ше младата кастеланка, обърната с лице към опаш ката.
Косата й бе отрязана, ръцете — вързани. На себе си им а­
ше само една риза и цялата бе в кърви от безброй рани .
Но пръчките свистяха и жената пискаше, че небето би
могло да се срути. Така слугите развеждаха Л оличева и з
цялата околност на Сусед. И зпъдиха и мъжа й, на когото
Тахи отне целия имот. А селяните стояха с наведени гл а­
ви и шепнеха непрекъснато.
— Боже! Боже! И това са каш ите господари!

21

Един следобед някъде към средата на май 156*.! годи­

на бан и епископ Джуро Драшкович се разхождаше сър­
дит насам-натам по стаята си, а пред него стоеше Гашпар
Алапич и наблюдаваше внимателно епископа, който бе
смъкнал шапката си върху мрачното си чело.
— Вие ме извикахте, reverendissime — започна гърба­
вият, — но като че ли съм дошъл в неудобно време, поне­
же, както виждам, нямате настроение.
— Да — отговори обикновено спокойният епископ, —
и как да имам настроение? Турците ни заплашват, уско-
ците ограбват, бирниците глобяват, селяните се бунтуват,
съсловията крещят в събора, където толкова мъки пре­
теглих, и когато едва-що успях да успокоя всичко това по­
не временно и да отдъхна, милият подбан Форчич ми до­
веде делегация от горния замък Крижевци с тъжба про­
тив долния замък, че данъкът бил неправилно разделен
между двата замъка. Цял час подбанът post ргашкиш

183
 sumptunU, конто навсякъде е бил за сметка на крижевча-
ни, размахваше ръка под носа ми, като* ми държа страш­
на реч, доказвайки, че спорът за тези жалки крижевачки
динари е по-опасен от турската напаст. Добър човек из­
брахте! Този Форчич, sit venlia verbo2 е магаре.
— Зная — усмихна се Гашо, — че огненият език на.
светия дух не сияе над неговата глава.
— Но да оставим това. Ad <rem.5 Седнете! Извиках ви, i2 3
защото вие сте умен човек. Съсловията, domine Алапич,
се оплакват от безчинствата на бирниците.
— И с пълно право, i everendissime, данъците са страш­
ни, а бирниците смъкват кожата на селяните и гражданите.
— Наистина, nobilis amlice, данъкът е несправедлив,
страната е изтощена, бирниците са пиявици, но пиявици
са и местните владетели. Селянинът и кръв вече няма.
Чудно ли е тогава, че навсякъде по страната той вдига
глава в отчаяние?
Гашпар не каза нищо.
— Ето например Тахи — продължи епископът. — За
a да угоди на двореца и да прикрие греховете си, той се
Il пъчи в събора, дава за войската пари., жито, сено, матерна-
KBJ ли, работници, но ограбва селяните като разбойник, та %
I СМ( ребрата им пукат. Селяните отново подадоха тъжба до *
краля. А вие, господна, какво направихте в събора? Реших-
I Да те навсякъде по кралството бунтовниците да се наказват
жестоко. Тахи предложи това и вие, господа, всички се
С Н присъединихте към него — той е господар и владетел в
събора. Но определихте ли наказание за господарите-
П11ГГ кръвници?
? — Зная, че Тахи е тиранин — отговори Гашо. — Пре­
ди няколко години ние прибързахме, особено покойният
го ( бан Петър. Но Тахи е съюзник на онази силна дворцова;
на партия, която е против ерцхерцог Карл, който иска да
унищожи „свободните на нашето кралство . Затова засе- >
la ние все още го поддържаме. |
адве — Свободните? — засмя се горчиво епископът. — Свочр
НОК1 бода да можете да ограбвате и да плячкосвате, нали?
редът? А правото? А законът? Аз искам ред и мир. Зна«'
Tax* те ли това, d o m i n e Алапич? Затова ви извиках.
И
1 След изобилен обед.
2 Нека ми бъде позволено да го ка*«а.
3 На въпроса.
1 — На ваш ите услуги, ге\гегепс}1:551гпе — поклони се
Р гърбавият.
I — Най-първо, идете п р и сестра си, вдови цата на бана.
I Чувам, че нейните оф ицери в Ц есарград измъчват народа,
^ както вавилонците са изм ъчвали евреите, а в Ястребарско,
където пребивава госпожа Барбара, народът ж ивее като
в ад. Предупредете я от мое име, нека тя, за бога, има по­
вече душа. Та жена е! Кажете й да бъде по-мека.
— Ще й кажа, геуегеп6/1551т е — каза Гашо.
— Втората работа е по-важна. О бещ айте ми, че ням а
да издадете моите нам ерения!
— Честна дума, няма.
— Аз трябва да махна Т ахи от Сусед. Селяните з а я ­
виха пред краля, че повече не ще му се подчиняват, че
предпочитат да умрат. Делото с У рш ула върви много бав­
но и може, по стар обичай, да продълж и още десет го д и ­
ни. Разногласието между дворяните ще се увеличи, селя­
ните ще въстанат с оръжие и туоците щ е нахлуят. И ска­
те л и да доживеем този ужас?
— Да ни пази бог/ — каза Алапич.
— Този възел трябва бързо, спокойно и вним ателно
да се развърж е и главната задача в тази работа се пада
на ваш ите опитни ръце, господин Гаш пар. Аз наполовина
, успях да склоня наследниците на Н икола З р и н ски да въ р ­
нат на Тахи за ползуваяе Бож айковина, която преди ш ест
години Н икола му отне. Старият Т а хи да отиде да ж ивее
там. Таховият син Гавро да се ожени за София, дъщ ерята
на Уршула Х енингова, която ще живее с м ладож енците в
Сусед и Стубица. Уршула да върне к а Ферко 20,000 фо­
ринта. По такъв начи н ни е щ е отстраним Ферко от С усед
и ще помирим двете семейства, които вдигнаха цялото
'кралство на кървава разпра. Какво мислите за това?
— ЦеуегепсЬ:551те — поклони се Гаш пар, р азш и р и л
учудено очи, — удивлявам се на държ авни ческата ви м ъ­
дрост. П ланът е зам ислен чудесно. Но доколкото познавам
страстната натура на госпожа У рш ула . . .
— З а това не се гриж ете — засм я се епископът, — У р­
ш ула е съгласна.
— Съгласна? — отстъпи учуден Гаш пар.
— Да — ким на Д раш кович. — Вашата зад ач а е да убе­
дите Т ахи,. когото познавате добре. Н о действувайте бър­
зо, п реди Амброз Г регори ан ец да се завъ рн е от събора
в Пожун. Зная, че той е против моето нам ерение. В тази

185
работа особено ви препоръчвам да се договорите с госпо­
жа Анка Конска, която успяла да склони майка си да
приеме този план. Съгласни ли сте?
— Съгласен съм, господин бане, честна- дума. Ще дей­
ствувам съгласно с вашата заповед — каза Гашпар.
- — Бог да ви благослови, господин Алапич — вдигна
ръка Драшкович и освободи благородника.
След няколко минути в стаята влезе вторият бан, Фра-
ньо Франкопан.
— Навреме дойдохте, domine -eollega — каза еписко-
път, — току-що получих писмо от Пожун. Четете! Излезе
на моето. Голямото следствие против Тахи стана на пух
и прах; почакайте още един месец и ще опулите очи от
учудване. Ние не можем да лишим суседския тиранин от
кралската защита по пряк, а само по околен път.
Франкопан прочете писмото, сви устни, хвърли листа
на масата и каза:
— Право казахте, ieverend'issime, ние, военните, сме
като деца в държавните работи, защото мислим, че веч­
ната правда никога не спи.

22

Следобед в деня на Света Маргарита (беше прекрасен

юнски ден) през портата на СуседСкия замък влезе голя­
ма пътническа карета. Господарят Тахи, който, изглежда,
очакваше гости, слезе по стълбите, посрещна дошлите
твърде любезно и ги поведе в своето жилище. Бяха двама
души. Ако се съди по извитите им мустаци и по лошия ла­
тински говор, бяха чужденци. Единият от тях, угоен ве­
ликан е цъфтящо лице и червен нос, се наричаше Джуро
Хосу, а другият — сух, дребен, кашличав и с жълт
цвят на лицето, носеше името Андро Майтени. И двама­
та бяха унгарци, и двамата бяха митнически чиновници
от Неделишче, които кралската камара бе изпратила като
свои пълномощници да разгледат и изгладят спора меж­
ду хората на камарата и Тахи. Толкова можа да се узнае
за тях от разказа на техния кочияш, междумурец. Унгар-
ските господа малко се интересуваха да разгледат замъ­
ка и когато на другата сутрин Стйепан Гърдак отиде в.
замъка да им се представи, узна, че още в зори пълно-|
мощниците заедно с Тахи са отишли на лов към Стуби-
 да, откъдето едва ли ще се върнат по-рано от осем дни.
Н а десетия ден пред крепостта се разнесе силен кучешки
лай. Ц яла глутница кучета нахлу в двора, а след тях на
коне — комисарите и Тахи със сина си Гавро, който и з­
вика на Бошнак да каже на Гъодак да дойде следобед в
замъка при господата и да донесе със себе си сметките и
всички ключове.
Следобед в Сусед седяха около масата господин Хосу,
който гледаше втренчено пред себе си и си чоплеш е зъ ­
бите, Майтени, заврял гърбавия си нос във въ рзоп писма,
и Тахи, който със светнало лице пълнеше чашите на ко­
мисарите.
— Ergo, m agnifiée — започна М айтени с бавния си
писклив глас, — договорът за наем е подписан, наш ата
задача е изпълнена. Сега само да извикаме Гърдак за отчет.
— Благодаря ви, благородни господа, за ваш ата до-
брота и справедливост — каза Тахи. — Аз отделно ще и з­
каж а своята благодарност и на негово кралско величество.
Този скромен подарък, който ви дадох, е само част от
благодарността, която ви дължа. Щ е имам грижата да ви
се отплатя по-пълно.
М айтени благодари с поклон, а Хосу забеляза:
— Ей, че хубави ловджийски кучета имате, magnifiée.
Аз разбирам от тези работи, ловец съм.
— Ще избера за вас един чифт английски кучета,
domine Хосу — отговори Тахи. — Аз не се интересувам
много от това, то е главното заним ание н а моя Гавро.
— Dr'a tl:as, magmficei — каза Хосу, — ваш ият син е
прекрасен младеж.
Но в този момент в стаята влезе господин Гърдак и
се поклони. Хосу го изгледа презрително от главата до
петите и управителят поруменя.
— Вие ли сте Гърдак? — запита М айтени.
— Да, господа.
— Донесрхте ли ключовете от всички сгради — по­
втори малкият унгарец.
— Ето ги — каза Гърдак, като сложи на масата връ з- £
к а ключове.
— А сметките? — вдигна нос М айтени.
— Как е възможно, господа, в няколко дни д а при­
готвя сметките за три години? На мене (никой нищо не
1 Б лагодар я. #
ж
1S7
 ми е казал, д за тази работа са необходими поне три ме­
сеца. Имайте пред вид и това, че сега сме в най-усилена
работа в стопанството.
, — Ех, сапзалпе — продължи дребният унгарец, като
потъркваше ръце, — ние не можем да чакаме три месеца
без работа. Чуйте нашето решение. Ние прегледахме име­
нията Сусед и Стубпца.
— Кога, господа? — сопна се Гърдак.
— И Стубица — продължи Майтени, — и установих­
ме, че вие слабо защищавате интересите на кралската
камара.
— Че лошо водите стопанството — прибави Хосу.
— Аз? — пребледня Гърдак.
— Че угощавате гости, грижите се за джоба си и че
сметките ви не са в ред — изтърси Хосу.
— Господа — викна гневно Гърдак, — бъдете спра­
ведливи, изслушайте ме . . .
— И затова — каза Майтени, без да обръща внима­
ние на думите на управителя — ние решихме от името на
камарата да дадем подведомствената ней половина от
това имение под наем на високоуважаемия господин Тахи
за 2.400 унгарски форинта годишно и сега официално му
предавам ключовете.
— На господин Тахи? — смая се Гърдак и погледна
Ферко, който седеше неподвижно и впиваше в управителя
жаркия си котарашки поглед. — На господин Тахи? А
знаете ли вие какво правите? Кралската камара забра­
ви ли. моите писма и разследването от подминалата го­
дина? Нима на нея е така безразлична съдбата на не­
щастния народ?
— Негово кралско величество проучи всичко
каза Хосу — и умее да различи съмнението от доказа­
го телството.
— Съмнение? — скръцна със зъби Гърдак и наведе
глава. — Нима можем да се съмняваме, че слънцето грее
на небето? А какво ще стане с мен?
— Вие можете да отидете, където желаете! — отго-
^ И и /Д С . IV Д<1 '

но, вори с досада Майтени

— Но моята заплата, моята кървава заплата? — запи-
*ра. та Гърдак с треперещ глас, като се хвана за главата. —
От 1566 година се потя тук и не съм получил нито счу­
пен динар.
— Ако имате да получавате нещо — каза Хосу, — Ше
»
188
 го получите, след като се прегледат сметките, защ ото бог
знае . . .
— Да, бог знае, че съм честен човек — вдигна глава
Гърдак — и че не съм изм ам ил краля нито с бобово зъ р ­
но. Аз виждам тук цялата мрежа, господа: това е клевета
на господин Тахи, всичко това е негова п ъ клен а клевета.
Ще си отида, аз няма да се оправдавам пред вас, защ ото
вашата душа е глуха. Щ е си отида и ваш ще бъде грехът,
ако под този кървав замък избухне пожар и унищ ож и
цялото кралство. Но кралят трябва да узнае всичко, з а ­
щото, знайте, хърватският благородник не се страхува от
унгарски митнически чиновници.
М аджарите наведоха глави, но Тахи скочи на крака
и изкрещ я:
— Подлец, вън от замъка! Тук аз съм господар!
— И тук ще те достигне стрелата на божието п раво­
съдие, кръвопиецо! — отвърна Гърдак, като вдигна глава.
Обиден, разгневен, бивш ият управител напусна за ­
мъка и когато дойде до вратите на крепостта, м ладият го­
сподин Гавро извика с кикот подпре му:
— Ха! Ха! Ха! Лека нощ, amice! Сега знаеш ли какво
значи барон?
Гърдак потегли на кон по посока на Бърдовац. Пред
дома на свещеника той запита за стопанина. К азаха му, -
че е при Грегорич.
Той полетя натам и влезе право в двора. Пред къщ ата
седяха свещеникът, И ли я Грегорич и съдията И ван Хор-
ват.
— Помози бог! — поздрави го старецът Бабич. — ^
Какво щастие ви носи в Бърдовац, господин Гърдак?
— Нещастие, отче! — отговори с насълзени очи упра­
вителят. — Просяк съм, без подслон,, без имущество.
— Какво е станало, за бога? — изплаш и се свеще­
никът.
— Какво? — усмихна се горчиво Гърдак. — У нгар­
ските митнически чиновници ме изпъдиха като куче
заради вярната ми служба и предадоха цялото имение
на суседския кръвопиец.
' И тримата пребледняха смъртно.
— Цялото имение на Т а х и ? — скочи на крака Илия. —
Ех, значи, това се нарича правда!
— Боже, смили се над нас — каза свещ еникът, като
издигна молитвено ръце.
 k
г \ърцето ми подсказва — започна с развълнуван
глас Илия, — че кръв ще се лее. Бога мп, щс се лес.
А Хоряат грабна съдийския си бастун и като го счупи
върху коляното си, хвърли го далеч ог себе си.
—• Върви по дяволите — заскърца със зъби, — щом
като сатани раздават правосъдие. Срамно е за кръстения
човек да носи името съдия.
— А какво ще правите вие, бедни приятелю мой? —
?.-• й ! запита Бабпч Гърдак.
— Отде да зная. Нищо нямам, нищо. М алкото мое име­
ние в Унгария, което наследих от майка си, Б а торови ми
отнеха насила. Моят брат има много деца, а малко земя,
но пак при него ще отида, дока то >си намеря служба.
Тогава Грегорич му каза:
— Не ми се сърдете, благородни господине, за това,
което ще ви кажа. Вие сте благородник, аз съм крепо­
стник, но все пак и аз съм човек. Вие ст-е, иокрено ви
казвам, много честна и добра душа. Ц елият край се моли
на бога за вашето щастие, а ето че дойде нещастие. Но
нищо. Нашите сърца знаят добрините, които сторихте
за нас. Ние сме записали това така дълбоко в сърцата си,
че и сам дяволът не ще може да го заличи. Всяко дете у
нас знае колко беди отстранихте от нашите глави, а и този
мой беден дом щеше да бъде ограбен, ако не бяхте вие.
Не се срамувайте от моето предложение. „Ти на мене, аз
на тебе и бог да благослови* — казва старата поговорка.
В Рибничкия край имам земя и къщичка. Закрийте се там,
тук ще бъде опасно за вас. Тахи е лют звяр. Живейте
т,ам, както можете, докато не се намери по-добро щастие.
Извинете ме, господине, но предлагам ви от сърце. Тук. . .
тук. .. — продължи селянинът — тук, както виждам, ще
станат всевъзможни неща.
Гърдак хвана голямата ръка на селянина и проговори
трогнат:
— Съгласен съм! Приемам, честна моя душо, за да
не те обидя. Ти си човек, истински човек. Благородникът
ще работи на крепостника, докато не получи справедли­
вост от краля.
Отпуснал глава, свещеникът наблюдаваше мълчаливо
Таз тази сценд, след което вдигна глава, издигна ръцете към
небето и каза:
— Обърнете сърцето си към бога, нещастни приятелю
мой! Трудни са пътищата на живота, тежко е изкуше-

190
 Л нието, което бог ни изпращ а. Но носете см ирено кръста
Г си, защ ото унижените ще бъдат в ъ зв и с е н и , а горско н а
Ц. о нзи човеш ки син, който е и збъ рсал от сърцето си н ай-
ф хубавите думи на спасителя: обичай ближ ния си, както
самия себе си; горко му, защото ще дойд е съд за п р а в е л -
| н дди т.: и за 1 р а т н и ц и т е . Д а, в и ж дам , щ е д о й д е съд, ужа-
Л сея съд, защ ото ръката на човешката справедливост е
Ц клю мнала; защото светят е потънал -в грях. Н ека с п р а в е л -
ливипт бог ви плати за вс и ч к и д о б р и н и , с които о б л е к ч и х -
£ те тежкото робство на н ещ астн и я народ.

23

— М ного се радвам, госп ож о м айко — к а за А нка

Конска на У рш ула Х ен и н гов а, — че д о й д о х т е със С оф и я
да ми гостувате за и зв естн о врем е в З а г р е б . В и е п о зн а ­
вате мечтателната природа на хУГарта, която съ в сем би
объркала нашата София. Д ев ой к ата и б ез това се е страш­
но изм енила. Няма н а стр о ен и е, м ъ л ч и , д р а з н и с е и п р о -
. дължава да очаква своя М ил и ч, к о й т о и б е з това н я м а д а
се върне.
— Н яма да се в ъ р н е? — за л и т а бързо У рш ула.
— С и гурн о няма да с е въ рне. Само ме и зслуш а й т е ,
майко. А з м ного пъти съм го во р и ла с А л а п и ч за н а ш а т а
работа. Т о й м и каза как в еч е н я к о л к о м е с е д а н а в и в а
Т ахи и колко труд му струва това. А з пък от своя с г р а н а
му се оплаках от н аш ето н еп р и я т н о п о л о ж е н и е , че д о с е г а
ощ е н и щ о н е оме п о см ел и д а к аж ем к а С о ф и я и че с т е
обвързана с клет ви пред М и л и ч , та за т о в а т р я б в а д а
узн аем на всяка ц ен а к ъ де е т о зи м л а д е ж и д а л и и з о б щ о
е ж ив. С лед к ато п о м и с л и и зв е ст н о в р ем е, А л а п и ч м и
обещ а, че и в това о т н о ш ен и е м о ж е би щ е се н а А чери и з­
х о д . А з п озн ав ам , к аза, е д и н т в ъ р д е л ук ав ч ов ек н а и м е
Д ърм ачич, н а б е д е н п и сар уш к а, к о г о т о Т а х и е и з г о н и л о г
служба. Т о зи човек н е се стр а х у в а и о т с а м и я д я в о л . Щ е
го и зп ратя д а р а з у зн а е за М и л и ч , за к о г о т о г о с п о д и н
А м б р о з разпитва н авсякъ д е. И А л а п и ч и зп р ати : т о з и ч о в ек .
*— И какво н ап р а в и тоя ч ов ек ? — п р е к ъ с н а я б ъ р з о
У рш ула.
— Завърна се вчера , м ам о.
— А М илич?
— Ж ив е, н о е в п л е н .
— К ъде ?
 Ще ми рммкмжа, Шпионинът пп Аланич се пиуспал
Наслуки н н а ш h iv кряшцм, н конто младеят турцитс, и
започнал да рлмпигмл къде сг намират пленниците, които
са пленени прели няколко години при Капижл, Човекът
сп е правил сметка напълно правилно. '1|»яб'иало най-
първо да потърси Могаич. 1>лимо до него нороятпо nie

4g ?§g
е и Милич, ако не е загинал. Отпраиили го и Коетлйпи
оттам и Дубпцл и пай-после м Влия Лука. Дърмачич
почнал л.а разпитва монасите, конто сигурно знаят
християнските пленници. И не се налагал. Монасите
кимали, че м дама на някой си бег и Ваня Лука от около
пет години рлбума .млад помак па име Могаич. Преди
три години през Сама доип.л друг номек и донесъл на (йчд
откуп за Могаич, но умният турчин задържал и тоя човек,
Милич. Това. е всичко, което мога да ми кажа ал утешение,
По псичко изглежда, че нашият рицар няма да ее върне,
тъй като имотът му, който et1 управлява от Амброз, е отру­
пан с дългове, направени за Могаичсиия откуп. Затова на­
шата душа може да бъде спокойна и аз се надявам, че
нишката, която преда сто мече трета година, me изпредем
до края. Тахи, клкто чух, е поомскнал след съдебното
дело, което отново сте з,авели пред. бана и върху което
е могат да ял пият ле голите пожунски приятели.
А Амброз?
- О т него. не се стр ах ув ам у с м и х н а се А н к а . —
Струма ми се, че и то й са/м ият с с е о тч а я л за съ д бата
на слоя любимец, тъ й като в си ч к и те м у и з д и р в а н и я оста- I
наха напразни . Н о все л ак тр я б в а да б ъдем п р е д п а зл и в и , i
О т тази страна нас ни за щ и щ а в а С т й е п к о , к о й то е съг- I
ласси Соф ия да се ом ъж и за Т а хоп и и с и н . И т а к а , всичко
е приготвено, госпож о м ай ко . В и е д о ста д ъ л го ч а к а х те и
най-носле гл ав н ата н и за д ач а с е га е да с л о м и м съ п р и ти - ;
вата на Соф ия. Н е сте л и я п о д го т в и л и н я к а к ? |
- Говорих й за ж е н и тб а и зо б щ о , Т а х о в и я с и н , раз- |
бира се, ие спом енах.
А тя?
■— З ап л ак а, обърна се и к а з а : „ М а й к о м оя, заклевам
ви, не м и говорете за то в а. А з съ м пазителка п а ваш ата
честна дум а. Вие се за к л е х те н а М и л и ч , че щ с м и бъде
мъж, а аз му се заклех, ч е щ е му б ъ д а ж е н а : А з съм
вярна па в а ш а та и св о я та к л е т в а , з а щ о то б о г м и е свиде­
те л , че обичам то зи човек, че ден и н о щ м и с л я само за
него. Т р и го д и н и леш ; го н о ся в съ р ц е то с и и щ е го нося

192
 т а м ощ е т р и , щ е ю н о с я т в е ч н о f“ „Д ъ щ е к а з а х и, •-
<:;го з о л к о в а в р е м е м и н а , а о т н е ; о н я м а н и к а к в и и з н е c i и и
и но всичко и з г л е ж д а , че н я м а д а се върне, ч е е за-
ги н а л .“ „ П с е, м а й к о проплака тя, -- с ъ р ц е т о м и
к а з в а , не н е е з а г и н а л . „Н о ако е з а ги н а л — к а з а х
ля, аз се з а к л е х д а те д а м н е м у , а к о с с в ъ р н е , н о н е се
з а к л е х , ч е н и к о м у н е щ е те д ам , а к о н е се в ъ р н е . А з ие
искам да о с т а н е ш a а р а мома и л и д а с т а н е ш к а л у г е р к а .
Т о н а не е д о ж и в я л а п и т о е д н а Х -сн и н го ва. Щ е п о ч а к а м е
о щ е м а л к о , а с л е д то н а т и т р я б в а д а се п о д ч и н и ш н а м а й ­
ч и н а т а см в о л я , з а щ о т о т а к а з а п о в я д в а б о г . “ С о ф и я п о ­
б л е д н я , п о к р и л и ц е т о е и е. р ъ ц е и и з л е з е от с т а я т а . В и ж ­
д а ш , т а к а в а е тя .
В с и ч к о т о н а с а все о щ е М а р т и н и ф а н т а з и и - м ахна
е ръка А н к а , но почакайт е, майко, нека остан е някоя
■ с е д м и ц а в м о я та ш к о л а , щ е с т а н с п о - м е к а .
Дай б о ж е ! завърш и У р ш у л а.
Щ е т р ъ г н а по н е я ; т р я б в а н а й - н а п р е д д а о т в е д а
д е в о й к а т а ср е д о б щ е с т в о т о , на за б а в и , д а се поразсее
малко.

А н к а с т а н а и т р ъ г н а к ъ м в р а т а т а , н о в м и г се с т ъ п и с а ; ?
в р а т а т а се о т в о р и и п р е д н е я с е п о к а з а г о с п о д и н А м б р о з .
Ж ен 11те с е с м у т и х а .
С л а в а на И сус — поздрави А м броз ж ените за­
чуден. В и е к а т о че се и з п л а ш и х т е о т м е н е . В л я з о х н е ­
о ч а к в а н о в д о м а ви. Д о й д о х п о - р а н о , о т к о л к о т о о ч а к в а х т е ,
н а л и ? Е, така с т а н а , П о ж у н с к и я т с ъ б о р се р а з о т и д е и
с т о ме/ В я х вече и у л о ма в Б р е з о н и ц а , о б и к о л и х и м е н и е т о
с и к р а й В р е ж ц е , о т б и х се и в М о к р и ц е , з а д а в и с ъ о б щ я
н е щ о за в а ш е т о с ъ д е б н о д е л о , и н а к р а я — п о с л е д и т е в и ,
д ойд ох тук. К ъ д е е С о ф и я ?
В къщ и с о тго во р и см утен о А н к а , — н а в я р н о
е някъде по работа. ♦
I [ о т ъ р с е т е я, г о с п о ж о А н к е . /
е но ж а А н к а п о г л е д н а з а м и г м а й к а с и , с л е д к о е т о
е от с т а я т а . А м б р о з п ъ к се о т п у с н а н а с т о л а .
Госпож о У р ш у л о — продум а той, като вп и остър
» д в ж ената, — вие ом ъж вате С о ф и я ?
К о й ви к а з а т о в а ? — и з ч е р в и с е У р ш у л а .
Ч е р в е н и н а та по в а ш е то л и ц е , го сп о ж о , и М а р т а в
1 ннце, на к о я т о С о ф и я се е о п л а к а л а .
А з м исля — пром ьш са в д о в и ц а та , — че тя вече е
га за б р а к .

(Скгнч) вьстанио 193

 — А Милич, -нещастният Милия, -когото вие така хитро
отстранихте, който вероятно чезне незнайно где и на кого­
то вие дадохте клетва? Къде е съвестта ви?
— Не ме укорявайте несправедливо, господин Амб-
роз — каза Хенингова с наведена глава, — 'минаха три
години, а от Милич няма вест и той вероятно не ще се
върне. Жал ми е за него, но времето тече, а дъщеря ми е
вече съвсем узряла. Искам девойката ми да се задоми, не
искам да вехне без обич. Нима това не е разумно?
— Да, разум без сърце, госпожо. Сърцето ми се къса,,
като си помисля какво нещастие сполетя този прекрасен
младеж; сърцето ми се къса, като гледам как София вехне
за него. Аз съм му настойник, търся го навсякъде. Н а­
празно. И не ще мога спокойно да сложа старите си кости
в гроба. Но все пак може би той е жив, може би!. . .
— Може би? Нима София трябва да вехне още три
години? — запита язвително Хенинговица.
Старецът я стрелна с поглед. Стана и каза тържест­
вено:
— Госпожо Уршуло! Спомняте ли си онзи ден в за­
мъка Су:сед, когато заради вас аз въстанах срещу бана,
когато заради вас щз поставих на карта честта, имота и
дори главата си? Спомняте ли си?
— Спомням си — каза Уршула побледняла.
— В онзи ден вие ми се заклехте, че ще изпълните
всичко, каквото поискам. Така ли беше?
— Да — прошепна учудена жената.
— Добре тогава! Днес си искам дължимото. Вие*
както сама казахте, трябва да чакате М илич три години,
а аз ще се погрижа за своя нещастен герой. След, това
нека бъде по ваша воля. Закълнете се!
Уршула изтръпна. Едва диш айки от гняв, тя изрече:
— Кълна се!
— Благодарете на бога, че Амброз дойде навреме, за-
щото иначе щяхте да станете клетвопрестъпница пред
бога и пред хората.

24

— Аз съм господар на Сусед! — бе се провикнал

Тахи с целия бяс на своята душа. И той действително беше
и господар, и закон, и власт, и право. И ли по-право,
нямаше нито заш н, нито право. Всяка сълза падаш е върху

194
твърд камък, всяка въздишка се разнасяше от ветровете»
Унгарците му предадоха цялото имение. Двете години от­
тогава пропълзяха по проклетия край като две люти змии,
които оставят подире си отровна следа. Да, да, бог е за­ г
личил от паметта си този край! Тахц живееше в Сусед
сам. Жена му умря, синовете му бяха във войската, Гав-
ро — на учение, дворянството постепенно го изоставяше,
Драшкович бе подал пред краля жалба против него, Амброз
го поставяше натясно със сво-ето съдебно дело, народът вди­
гаше срещу него отчаян юмрук, развратницата бе му изне­
верила, а подаграта му причиняваше големи страдания.
Той бе сам, сам между старите, проклети стени, сам с
усамотението си, със своята мъка, със страховете си. със
своите угризения. И той започна да беснее от мъка, да се I
задълбочава, да беснее от досада, да беснее, защото самата
му природа бе побесняла. В събора той сипеше с пълни ше­
пи пари за войската, за да заслепи кралската светлост, но у
дома си газеше с железен крак по селските шии, та кръв
пръскаше до небето. А народът? Народът се смееше с поди­
гравка към своето нещастие, присмиваше се на света, кой­
то не заслужава да ,мъкнеш по него нещастните си кости.
( Това бе ужасен смях! Така се смеят зверовете. Сърцето на
народа закоравя, душата му замря, ръката му изостави
плуга. Бягаше далеч от черквата и се кикотеше, когато у
му споменяха бога. И настъпи глад, ужасен, неумолим 1
глад. Порой отнесе пролетните посеви, мраз изгори ло­
зята и желъдите, слънцето пресуши потоците и изгори
ледниците. И настъпи глад, който тласка кръвта ти в
мозъка, от който те тресе ледена треска, който, подобно
на нажежено желязо, жари стомаха ти. Небето е ясно
като гладка стъклена плоча, в която се оглежда целият
ужас на човешкото нещастие. Върховете на планините
са безоблачни, дърветата стоят неподвижни като камък,
листата с,а се свили и пожълтели; в коритото на пото­
ците лежи сух чакъл, тинята в полето се вкаменява, из­
под изгоряла кестенява трева се показва жадната земя и
непрекъснато се пука; лозите са почернели — никъде не
се вижда облак, няма помощ, няма бог!
В село Бърдовац е пусто. Измършавели кучета с наве­
дени глави блуждаят по пътищата, добитъкът реве в обо­
рите, защото няма храна, няма паша, а слънцето пече
така, че дъхът ти ще се запали. Ката Грегоричева стоеше
пред къщата си с бледо лице, с мътен поглед, гледайки

195

ш
 подир Илия, който се беше запътил с кума си Губец към
^ двора на свещеника, а децата я дърпаха за полата и викаха
с плач:
■о — Мамо, мамо! Дай ни хляб! Хляб! Гладни сме.
т В очите на жената се показаха сълзи.
— Почакайте — хълцаше Ката, — слож ила съм го
Р във фурната.
г — Охо! — показа се зад плета скулестото лице на
в Гушетич. — Та вие имате хляб във фурната? Е, вижда
в се кои са господари. Внимавайте селяните да не ви раз-
ь бият фурната.
— Да, хляб — отвърна през сълзи селянката, — от
м трици и дъбови кори. Това, боже, прости ми греховете,
з божи дар ли е? А трябва да го давам на децата по малко,
п за да не ми умрат от този камък.
в — А аз, разбирате, съм по-умен — отвърна Гуше­
тич, — аз се храня е ракия. Разбира се, откраднах я от
г( Загреб, но ним а пита гладът къде е расло житото? Но
все пак вие сте щастливи, другаде и за трици хората
в( биха се изпоклали. Слушайте! Слушайте!
В този миг в утринния въздух се разнесе тънкият звук
М' на погребалния камбанен звън и след малко край огра-
к< дата преминаха четирима селяни, които носеха погре-
Д( бален сандък, .покрит с черно сукно.
— Хей, кого носите? — извика Гушетич.
— Н осим Бистричева. Днес това е вече трета, а вчера
бяха осем — отговори един от селяните.
— Какво й беш е?
— Каквото е на всички — отговори селянинът, — не
е имала какво да яде. Вчера мъж ът й донесъл от Щ и р и я
самунче хляб. Х о д и л десет часа далеч оттук, а тя и зял а
всичко до троха и паднала мъртва.
— Наздраве й — засмя се ГуЩетич. — Да, днес при^
нас само две същества са сити! /Гяхи © Сусед и червеят в.,
гроба. Но и пие ще се поканим на угощение. Сбогом,
кума Като! Да, наистина, кажете на Яна да се пази.
Петър Бошнак се върти около нея като ястреб около пиле.
Зная, че тя е почтена, но на Бошнака е кумувал самият
дявол , ако не е сам Тахи. М оже и (беда да се случи.
Сбогом!
— Не се ст р а ху ва м за Я н а , к ум е ! С б о го м ! — отвърна
Кат а и влезе в къщ и.
 В селото долетя на кон Петър Бош нак с двама души,
всеки от които водеше на ремък глутница ловджийски
кучета. Спряха се пред къщ ата на старейш ината Иван -
Х орват, а кучетата започнаха да скачат, да вият и лаят. ?
— Къде е старейш ината? — викна слугата от коня.
Н а вратата се показа стопанинът.
— С ъбра ли от селото храна за господарските ку­
чета? — изкрещ я Петър.
— З а бога — склопи ръце старейш ината, — защ о ни
водите тук тези кучета, когато ние сами гинем от глад?
Т а днес погребахм е вече трим а.
— К акво ме интересува това? — засмя се слугата. —
М ене не ме е гр и ж а за вас, а за кучетата на моя господар.
Т а к а в а е заповед та: длъж ни сте да храните кучетата, а
откъде — не се интересувам .
— Н о откъде храна, когато сам ички глозгаме дъбова
кори?
— Х ей , зн ая ви аз, подлеци! В аш ият поп не ви ли
д о н ася хляб от З а гр е б ? Не ви л и го дава госпожа М арта
от М о к р и ц е ? Д айте х р ан а за кучетата!
— В ярно, свещ ен и къ т к и донесе м алко хляб, за да
го р а з д е л я м еж ду болните.
— Дай храна за кучетата! Напред,момчета, в къщи! —
викна Петър и удари старейшината с бич по лицето.
Слугите нахлуха вътре и след малко изнесоха кош- *
ничка с черен хляб.
— Аха! Виждащ ли, разбойнико? Дайте насам кош-
ничката! Куц-куц! — завика Петър, като чупеше всяка
хлебче ка две половини и започна да го хвърля на куче­
тата, които подскачаха бясно около коня. — Куц-куц!
Сладко да ви е! Ха-ха! Яжте, плюекайте! Ехо и попът ви
нахрани веднъж.
Ръмжейки, кучетата се дърпаха за хляба; хълцайки,
старейшината закриваше нараненото си лице, А малко
по-далеч стояха селяни — жени, деца, старци, — сухи,
бледи, с отворени уста. Налетите им с кръв очи се пулеха
в тази кучешка гощавка, сякаш ще изскочат от орбитите си.
Кучетата ръмжат и ядат, погребалната камбана звъни, а
П етър вика:
— Куц-куц!

197
 — Отче свети — каза Губец на Бабич, седейки до ма­
сата в скромната къща на свещеника, докато И лия стоеше
до прозореца със скръстени ръце, — повече така не може.
Не, господата повече не ще могат да ни мамят със своята
правда. Няма правда на света. По вашите съвети ние до­
ста чакахме. Чашата на търпението преля. Душата ни е на
езика, кръвта ни нахлу в главата и ако ние не вдигнем
навреме ръка, този стар '.кръвопиец от Сусед ще изсмуче ц
последната капка кръв, та ръката ни ще стане твърде сла­
ба, за да забие ножа в сърцето му. Господарите казват, че
ние не сме хора. Добре. Ние ще им докажем, че сме, това
потъпкано селско сърце има в себе си кръв, както и боляр­
ското; ще им докажем, че не сме скотове. Да, отче свети,
знайте, че от името на целия наш край ще се вдигне
срещу Сусед кирка и мотика. Селяните ще се вдигнат
не за да проливат кръв, а за правда, не за да избият гос­
подарите, а само да запазят честния си живот.
— Деца мои — започна кротко свещеникът, като
сложи ръка върху рамото на Губец, — чуйте защо в и /
извиках. Бъдете търпеливи!
— Търпеливи! — пламна Илия. — А докога, поч­
тени отче? Ние сме голи, нещастни. Нима не виждате как
мре народът от глад? Господарските хамбари са пълни,
а ние глозгаме кори и сме длъжни да храним господар­
ските кучета. Ако умре някое куче, селяните трябва да го
платят. Господарските плевни са препълнени, а ние ако
имаме сено едва за някой ден, и трябва да храним госпо­
дарския добитък; ако умре някое господарско добиче, ние
трябва да го платим.
— А чуйте и по-нататък — продължи Губец — какво
ее случи при нас. На Тахи се развалило хиляда ведра
вино. И за оцет не го бива. Той ни взе нашето хубаво
вино. Изведнъж разгласи по целия край, че ще ни дава
вино, та селяните да дойдат в Стубица със съдове. Той
раздаде на селяните хиляда ведра вино и заповяда за
осем дни всички да му платят по три шкуда1 за всяко
ведро! Господине, по три. шкуда за помия, докато хуба­
вото вино не струва повече от една! Н ародът побесня,
разля помията на Тахи и отказа да плати, Но дойдоха

1 Дребна едновремешна италианска монета — скудо. — Б. р.

198
 Таховите кръвопийци. За виното откараха от къщите до­
битъка, конете, птиците, всичко, всичко. Така Тахи си взе
своето. Тогава някои села се вдигнаха. Отготорът бе кам­
шик, кол, бесило. Ох, защо се молим на бога? Защо ни е
раждала майка? Защо газим тази земя? Затова ли, за да
служим на този, който изтръгна сърцата от гърдите ни?
Не, не, и хиляди пъти не! Ако кучето има зъби, котката
нокти, гарванът клюн, за да се защищават, ние имаме
ръце, тези здрави селски ръце. Ние имаме нещо повече
от кучето, котката и гарвана — имаме ум като господа­
рите, имаме сърце и душа като господарите, създадени
сме по образ божи, както и господарите, а нашият селски
род е по-стар от господарския и нашият праотец Адам е
бил селянин. Ние не искаме да отиваме под секирата като
стадо бикове. Ние търпяхме, молихме се, вайкахме се. но
едновременно и мислехме и мислейки, острехме сабите.
Всички ще се вдигнем наведнъж, с единен удар. Ние яе ис­
каме да служим на този дявол, ще го стъпчем, но само него.
Ние сме хора християни и искаме само мир. искаме да
живеем. Почукахме на вратата на съда, Тахи започна да
ни ограбва; почукахме при бана, Тахи започна да ни раз­
стрелва ; почукахме при краля, Тахи започна да ни беси.
Сега, кълнем се в кръвта на Исуса, ние ще почукаме с же­
лезен юмрук на вратата на бога. Та навярно не е изгубил
и той сърцето си!
— Бог да ти прости за тези думи — отвърна свеще­
никът спокойно, като отпусна глава. — защото това е вик
на ранена душа. Всяко твое страдание отеква в моето сър­
це, всяка твоя сълза има сестра в моето око. И аз съм се
родил под селски покрив, ваш съм и на бога. Да, вие »сте
мъченици, деца мои, но вярвайте, че божията правда не
спи; тя брои с будно око човешките дела и когато чашата
прелее, ще дойде съдната нощ и зората ще донесе спасе­
ние. Не отмъщавайте сами, бог е справедлив и отмъети-
тел. Нека той съди. Кой е страдал повече от божия син?
А той, издъхвайки, прости на враговете си! Помислихте
ли какво ще стане с вас, с вашите жени, с вашите деца, |
с целия народ, ако вие се вдигнете с оръжие срещу госпо- 5
дарите? Помислихте ли за всички ужаси?
— Да — отговори хладно Губец, — ще бъде страшно,
но по-страшно, отколкото е сега, не може да бъде. Обми­
слихме всичко и се договорихме всички крепостници от
Крапина чак до Ястребарско, а и народът отвъд Сутда,
V
199
който страда под камшика на немските господари, не ми- |
еди другояче. Господарите, разбира се, не подозират нищо, 1
тъй като всичко това ние таим в сърцата си. Ние не сме
разбойници, ние сме честни хора, но не искаме повече
да служим на Тахи, а искаме да се върнем под старите
господари. Това е нашето твърдо решение.
— Та дори и небето да се срути върху нас — добави
Грегорич, — така трябва да бъде!
— Да бъде така — каза старият свещеник, — аз за­
това и ви повиках. Но нека стане без кръв. Бях в Загреб
при господин бана, епископа Драшкович, и му разказах
за страданията, които понасяте. Той много се натъжи и
ми обеща лично да пише на негово величество и ми каза
и вие да изберете помежду си двама души, които да
изпратите при царя. Каза ми още, че другият господин
бан, княз Франкопан, ще ходи във Виена и устно ще раз­
каже на краля за всички ваши страдания и ще го моли
да ви, върне под старите господари. Направете така. Из­
берете двама души, а писмото за краля ще напиша аз,
за да бъде всичко точно и ясно. Ако даде бог, ще мине
без кръв.
Губец се замисли един миг, след което рече:
— Дай боже всичко да мине без кръв! Ох, колко же­
лая това и аз! Колко пъти съм чел аз книгата на вечната
правда и на любовта и съм се учил от нея на честност,
справедливост и добра обноска. Моята душа се е очистила,
сърцето ми се измени. И когато дойдеха при мен нещаст­
ни, отчаяни хора, когато ми викнеха: да колим, да се­
чем, тогава и аз им казвах: потърпете, защото не е въз­
можно да е умряла правдата. Напразно. Аз искам да има
мир, но сърцето ми предсказва кървави дни. Господарите
нямат душа. Но нека бъде на вашето, но^ само за ваша
угода. Ще изберем хора и ще ги изпратим. Да видим,
може би пък божията ръка ще махне облака от пред очите
на краля, може би! Но ако не намерим лек? — вдигна
глава Губец.
— Нека се изпълни волята божия! — отговори свеще­
никът, като скръсти ръце.
— И нашето отмъщение! — завърши Илия, вдигнал
юмрук.
Кумовете се върнаха в къщата на Илия. Луната вече
се беше издигнала високо на небето, когато Матия се
сбогува с Илия, за да се върне у дома си. На тръгване
I

п ред къ щ н и я п р аг той му к а за :
— Т ака щ е бъде най-добре, куме! Н и е сам и те д а н е
отивам е. Н ие тр яб ва да о стан ем тук и д а б ди м н а д н а ­
рода, някой да не и зм ен и и л и д а не п о б есн ее и д а о ц ап а
ръц ете си с кръ вта н а н ев и н н и хора. А з п р е д л а га м д а и з ­
пратим М ати я Б и стр и ч оттук и И в а н а С в р а ч от П уш ча.
Т ези хора им ат зд р ав разум .
— Д обре — каза И лия, — но д а почакаме още някой
ден. Утре аз щ е отида в Ж ум б ерак да в и д я д а л и м о ят
брат Н ож ина се е въ р н ал от Т у р ц и я и д а л и н и е д о н есъ л
вест за М огаич. М и н ах а повече от два м есеца к а к от-
съствува от къ щ и. И добре щ е бъде да у зн аем к ак в о м и с­
лят ускоците. По пътя ще се отбия и п р и С тй еп ко Г ре-
го ри ан ец в М окрице. Вече тр и пъти ми п о р ъ ч ва д а оти д а
п ри него.
— И ди, иди, куме И л и я — каза Губец, — и м и съоб­
щи какво им а. Щ е и зп р атя п р и тебе П а с а яа ц , защ о то
не бива да се п о к азвам тук често. Т аховите ш п и о н и биха
м огли да се усъмнят. Да, но преди д а отидеш , н а всяка
ц ен а каж и на Я на, нека се пресели с Ю рко п р и мене,
ако е възм ож но пр ез д ругата неделя. Т а к а щ е бъде по-
добре за нея. Т и чу какво ми каза К ата. Т а к а , така? М оля
те същ о така да следиш х о рата да не гр абят, да н е палят.
Н и е се борим за своето п р аво и не б и ва д а в ъ р ш и м не­
правди и зл и н и . А сега, лека нощ , кум е!
— Ж ел ая ти щ астие, кум е — о тго в о р и И л и я . Губец
пое п рек и я път до р е к а т а К р а п и н а , м и н а я с лодка и се
отп рави за С туби ца.

25

Н ад ц е л и я к р а й зад у х а си л ен южен вятър, който го­

неш е по небето я та т ъ м н о с и н и об лац и . Беш е тихо като
в гроб и н еп о н о си м о задуш н о. О блац ите се натрупаха
еди н до друг, д о като ц я л о то небе не се покри с тъмно
було, от което не м ож еш е да се в и д и нито едно синьо
късче от небето. С л е д то ва започнаха д а падат едри калки
д ъ ж д все по-често и по-често и н ак р ая върху земята се
и зс и п а п р о л и в е н д ъ ж д , подобен на гъста мъгла. Листата
затреп ери ха, д ъ р в е та т а и зп р ав и х а клони, по бързеите на .
п о тоц и те за в ъ р в я б яла пяна, гъските излетяха от дворо­
вете с весело в д и гн а т и гл ави и разперени широки крил..,

201
 I

а веселите дечурлига с крясък поставяха русите си глави

под дъждовните струи. Ц ели два часа дъж дът се ля като
от из ведро. След това блеснаха слънчевите лъчи, които по­
тс златиха краищата на сивите облаци, и дъж довните капки
все по-рядко падаха на земята като златни зърна.
На прага на Ю рковата колиба се показа Я на и дър­
а £

жейки се за вратата, погледна към небето. Тя беше свежа

както и преди, само че сега върху лицето й не се виж­
даше онзи палав, безгрижен пламък на п ъ р вата младост,
а някаква тайна тъга. Ъ глите на сочните й устни от време
на време потреперваха в горчива усмивка, която изда­
ваше дълбока, неизкореним а болка и преж ивяно голямо
страдание.
Пред къщ ата дойде домакинът от Сусед и к аза:
— Яно, господарят заповяда всички девой ки от Бър-
довац утре да дойдете да окопавате ц ар еви ц ата при ре­
ката Крапина.
— Девойките? — запита зачудена Яна.
— Да, защото мъжете са лениви, а твоята къ щ а и без .
това не би могла да прати мъж.
— И аз трябва да отида и да оставя слепия си бащ а?|р;
— Да, и ти - такава е заповедта. '%
— Добре, добре, куме, ще дойда. Сбогом!
Домакинът отмина, а девойката влезе в коли б ата и |
каза на стареца: |1
— Татко! Вие утре трябва да отидете на гости п р и !
И лия. Аз трябва да ида на работа, а вие не можете да |
останете ц ел и я ден сам в колибата. %
— Та и ти ли трябва да отидеш ? Какво значи това? — ‘ |
• зап и та старецът, като в дигна глава и разтвори ш ироко
угасналит е си очи. I
— Да, такава е заповедта. Но какво от това? Утре *
щ е загъ р л и м царевицат а, а в други ден щ е се преселим 1
п р и М а тия. 1
Старецът наведе гла ва , като че ли се зам исли . |
— Яно, върна ли се онзи Ножина? |
— Не зная, татко. Вече три пъти питах при Илия, но £
още не се е върнал от Жумберак. Не искам и да мисля за
това — продължи девойката, като избърса сълзите си. —
Ах, татко, аз се надявам и чакам от година на година,
а него все го няма. Такваз ми е била съдбата. .. но по-
добре да мълчим — въздъхна Яна, като сложи ръка на
сърцето си. — Джуро мой! Джуро мой! Виждаш ли ти това

202
слънце, което гледам аз? Сега аз всичко съм изпрела,
сега всичко е готово, а сватбената ми риза жълтее в сан­
дъка.
— Но ако Джуро не се върне? — запита старецът. —
Не би ли. . .
— Да се омъжа за друг? — изпревари го Яна. — За
Петър, нали? Недейте, татко! Обрекла съм се на един,
негова ще бъда или ничия. И всички ангели небесни да
дойдат, не биха ме предумали. Аз не продавам сърцето си.
— Е добре, добре — потвърди с глава старецът, —
нека бъде на твоето.

Утро е вече, хубаво, ясно утро. Свежата зеленина

трепти под дъждовните капки, птиците се вият весело
из въздуха, а човекът диша с пълни гърди, за да поеме
е тях повече живот. На нивата край реката К рапина се
виждат редици селски девойки, които окопават с мотики
ниския зелен кукуруз. Облеклото им се белее, поясите им
се червенеят, плитките им се мятат по гърбовете на бе­
лите им ризи. С един замах те се навеждат и забиват
лъскавите мотики в черната земя. И Яна е между тях, но
тя е по-румена и по-пълна от другите. Зап ретнала е ръ ­
кави над пълните си ръце, моминските й гърди потре­
перват, тя леко и пъргаво вдига и спуска м отиката. Де­
войките пеят, песента бавно се разлива по р азн и н а та и
се носи във вид на провлечени звуци по план ин ата. А ла
Яна мълчи; тя гледа в земята, като да е онемяла. Вече н а ­
ближава пладне. Тогава от Сусед долетяха двам а к о н ­
ници. Девойките вдигнаха глава.
— Господарят иде — заш епнаха те изведнъж .
И наистина долетя на кон Тахи, а с него слугата му
Петър Бошнак. Лицето на стареца бе побледняло. И з по­
синелите подочни кръгове потрепваха две о гн ен и очи,
бузите му бяха набръчкани, а устните му от врем е н а
време затреперваха сякаш от болка. Я на п о в д и гн а очи.
Видя Петър. П оруменя и сякаш н аж еж ен н о ж се заб и в
сърцето й. Но отново продълж и да р аб о ти . Г осподин
Тахи, обхождайки на кон работни чки те, дойде и до Я на.
Петър смигна и посочи с пръст Я на. Т а х и сви веж ди,
очите му светнаха и той ким на.
— Слуш айте — к аза Т ах и , — днес м ож ете да об яд ­
вате в Сусед. З н ая, че и без то ва у дом а н я м ате хляб,
пък и заслуж или сте.
203
 В то зи м и г б ъ р д о вачклта к а м б а н а и з в е с т и п л а д н е . Д е.
войните хвъ р ли ха м о ти к и те и се п р е к р ъ с т и х а .
— А сега, хайде в С у с е д ~~ п р о д ъ л ж и Т а х и . — Д обре
поработихте. Н о да д о й д е те в с и ч к и , т а к о в а е м о е то же­
лани е.
Н а Я н а сърцето за б и п о -си л н о , н о и т я п о с т а в и мо­
ти к а та на рам о и с н а в е д е н а гл а в а т р ъ г н а п о д и р др у­
гите.
Следобед тр ябваш е да се в ъ р н а т н а р а б о т а . Б а в н о и з­
лизаха от п о р ти те н а за м ъ к а б е л и те ф и гу р и н а се л я н к и те .
И Я н а искаш е да и зл е зе , но в т о з и м и г п р е д н е я за ста н а
едър сл уга и к а за :
— Д евойко, п о ч ак ай м ал ко !
— М ах н и се о т п ъ тя м и — о тв ъ р н а д е в о й к а т а , — \ не
ми е до ш е ги , бързам за р або та.
— П о ч акай , казв ам ! — п о в то р и с л у г а т а и п о сегн а
към нея, но д ев о й ката ц я л а та п о ч е р в е н я , о тс к о ч и и като
зам ахна с м о ти к а та , в и к н а ср ещ у н е го гн е в н о :
— М а х н и се о т п ъ тя м и , п р о стак о , и л и щ е т е ц ап н а
с м о ти ката!
Н о в съ щ и я м и г д р у г сл у га и з т р ъ гн а м о т и к а т а о т ръ ­
цете й, а П етъ р Б о ш н ак , х и л е й к и се, з а т в о р и в р а т а т а н а
зам ъка.
— П у сн е те ме, зл о д еи ! — п и с н а д е в о й к а та , тр еп е­
рей ки от страх.
— Н е бой се от м ене, гъ л ъ б и ц е — за см я се П е тъ р , —
м и л о сти ви я т го спо д ар п и т а за теб е.
— Го сп о д а р я т л и ? Л ъ ж еш ! К а к в о щ е и с к а о т мене
го сп о д ар я т?
— И м а с тебе н я к а к в и см е тк и — з а х и л и се П е тъ р и
см и гн а на сл у ги те .
В м и г те х в ъ р л и ха н я к а к в о су к н о п р е з гл а в а т а н а де­
во й ката, един о т т я х я гр а б н а п р е з к р ъ с т а и я п о н есе в
го р н и я зам ък, в ж и л и щ е то н а го с п о д и н Т а х и . С л о ж и л
ръ ц е отзад, го сп о д ар я т ги д о ч ак а в п ъ р в а т а с та я . О ч и те
м у го р яха, устн и те м у п о тр е п в а х а . Д е в о й к а т а стен еш е и
се съ п ро ти вяваш е. Т а х и см и гн а . С ъ с с и л н а т а си р ъ к а П е ­
НО', тъ р см ъкна облеклото о т д е в о й к а та , к а т о й о с т а в и сам о
тъ н к а та р и за. Т а х и н а п р а в и з н а к с р ъ к а . С л у г и т е и зл я ­
\ Та: зо ха, а д ев о й ката м ахна су к н о то о т г л а в а т а си . Т ъ м н а
р ум е н и н а обля л и ц ето й. Р е с н и ц и т е й тр е п е р е х а , о ч и те й
■ ч
св яткаха гневно , у с та та й беш е о тв о р е н а . К а т о м ъ л н и я тя ,
' .к^ о тско ч и в ъ гъ л а, ови рам ене и за к р и с р ъ ц е р а зго л е н и те

204
 ■
— Доведи го!
Конска излезе и след малко доведе за ръ ка С оф ия, а
веднага след това влезе и Дърмачич. Той застана до в р а ­
тата, като наблюдаваше пол око ту Уршула, ту София,
която седеше до майка си и гледаш е плахо голтака.
— Ваша милост — поклони се адвокатът, — благово­
лили сте да извикате при себе си мене, недостойния
грешник.
— Да — каза Уршула, — и знаеш ли защ о?
— Зная — отвърна със скръбно лице Ш име, — по по­
вод господин Милич.
— Милич! — извика София, като поруменя и скочи
на крака, но майка й я хвана за ръка и със сила я накара
да седне на стола.
— Какво знаеш? — запита Уршула.
— Ех, 'зная всичко, но по-добре беше да не знаех н и ­
що — и Дърмачич отпусна глава. — М акар и да съм про­
паднал човек, все пак и в мен има частичка християнско
сърце. М илич бе в плен в Баня Лука.
— Ж ив? — трепна радостно София.
— Нечестивите турци — продължи Ш име — така по­
тискат нещастните християни, че и на бога да се приплаче.
Милич, тази благородна душа, гледал всичко това със соб­
ствените си очи. И по негов съвет християните се догово­
рили да нападнат една нощ кръвопийците, а М илич да ги
предвожда. Проклето предателство! — И адвокатът удари
с крак в земята, а София, втренчила поглед в него, тре­
переше като вейка.
— Да — продълж и Ш име с разп лакан глас, — издал ги
един другар, християните п адн али в робство, а на М илич ...
— Какво? — скочи София, като протегна към адвоката
двете си ръце.
— О тсекли му главата — отговори Ш име, като по­
гледна спокойно девойката.
/ — Ох! — изпищя отчаяно девойката и падна в без­
съзнание в ръцете на сестра си.
— Кой ти каза това? — запита строго Уршула.
— Бедният монах, който е погребал останките на до­
стойния герой.
— Наистина ли?
— Заклевам се в спасението си! — вдигна три пръста
. ^адвокатът.
— Върви си! — махна с ръка Уршула и пристъпи до
(София, която Анка *бе положила на леглото.
* 207
Ш '
 — Засега това е доста, мамо — прошепна Анка, — па­
зете я, тя ще дойде на себе си. — След това се обърна
към адвоката и каза: — Ела с мене, ще ти дам писмо, кое-
го да занесеш на господин Алапич във Вуковина.

Малкият Шиме Дърмачич седеше на върбов пън край

Сава да се подкрепи по пътя си за Вуковина. Той извади
бавно от джоба си шишенце ракия и глътна два-три пъ­
ти. Но заедно с шишето от джоба се изплъзна и писмото.
което падна на земята.
— Охо! Насмалко да го изгубя — промърмори адво­
катът. — На, стой тук! — И той остави писмото върху
шапката си, която лежеше до него на тревата.
Този път Дърмачич беше твърде жаден, та изпразни
цялото шишенце и по навик започна да философствува:
защо София изпищя, като чу за смъртта на Милич? Това
беше този път темата на Шимевата философия. Както гле­
даше надолу, погледът му падна върху писмото. От пис­
мото би могло да се узнае това. И той посегна с ръка, но
бързо я отдръпна, Замисли се. Ех! Да го отвори ли? Да?
Не? Да! Започна той да брои копчетата, отвори бързо
писмото и взе да чете следното:

„Egregie domine!
Вие вероятно знаете, че Амброз почина. Сега е
по-лесно да се осъществи женитбата на Гавро Тахи
с моята сестра, която вече у'зна чрез Дърмачич за
смъртта на Милич. Действувайте вие от ваша страна,
а Стйепко — от своя. Тахи все още се колебае. Тря­
бва да ви съобщя, че крепостниците около Сусед
силно се бунтуват. Стйепко ми съобщи това преди
няколко дни. Не се тревожете много от това, тази
беда скоро ще премине. Ние лесно ще потушим бун­
та, но за нас това е добре дошло, понеже то ще на-
кара стария вълк да поомекне. Във връзка с това ;
действувайте, както намерите за най-добре. След по­
гребението на Амброз майка ми ще отиде в Мокри']
це при Стйепко, та оттам да минира Сусед. Това за]
ваше знание, с поздрав и поклон.
На вашите услуги
Ана Конска
от Коншчина
208
 Охо! скочи на крака Шиме, — Тахи и Уршула
се помиряват зад гърба ми, та Тахи и в бъдеще да седи з
Сусед? Добре, че узнах това. Аз ще дам да позлатят тре­
тото ми копче. Ха! Ха! Ха! — засмя се той. — Значи, и ;?
господарите могат да бъдат мошеници? Bene! Сега посо­ а
ката на пътя ми се променя.
Адвокатът постави писмото в пазвата си, мина на дру­ iл
гия бряг на Сава, но не отиде във Вуковина. ъ
Н’
27 щ,
СĆ1
На втория ден след Свети Дух в 1572 година над целия fa*
край се спусна тиха нощ; чуваше се само плисъкът на Са­
ва, над която трептеше бледата луна. До самата река, бли­ ш
зо до Запрешич, между гъсти високи върби се намира
дървена запустяла воденица. Преди много години войни­ I
ци-бегълци бяха убили тук воденичаря. От това време во­
деницата е пуста и хората я заобикалят отдалеч. Запусте­
лите отворени прозорци зеят в нощта, а водата играе с
шум около дървените развалини. Слабата лунна светлина
прониква през листа и клони в прозорците на воденицата.
Но вътре се движат някакви призраци, чува се шепот, чо­
век би помислил, че нощни духове са си устроили тук
среща. На разстояние един хвърлей от воденицата под
един храст лежи нещо подобно на проснат пън. Но от вре­
ме на време то помръдва и тогава може да се види, че на
земята лежи човек, който от време на време се припавди-
га и се вслушва. Във воденицата не шептят духове, а живи
хора. В средата върху воденичен камък седи Матия Гу-
бец. Той е блед и посърнал, лицето му е мрачно, но спо-
койно; в очите му гори чуден пламък. На земята до него
е приклекнал Илия Грегорич, подпрял лице на коленете
си. Той гледа мълчаливо пред себе си. Пред Губец лежи ?
по корем Гушетич и злорадо се усмихва. |
Върху повалена* бъчва седи груб, мрачен мъжага с *
остригана коса — Иван Сврач от Пушча, а до него стои
сух, нисък човек с рижа коса и остър нос — Матия ?
Бистрич от Търстеник на Сутла. В ъгъла се е подпрял до |
стената висок сух човек с калпак от бялка — Иван Тур- \
кович от Запрешич, а зад Губец е изпъчил гърди пде- I
щест, мургав човек със сурово лице и живи очи — кре- Г
постникът Пасанац от Стубица. ^
— Братя! — проговори спокойно Матия Губец. —
В тази тиха нощ ние се събрахме-да като |
14. Селското въстание 209 %
I-
 братя и хора! Вие »сипки знаете какво ни мъчи и боли —
нас крепостниците в суседското и стубичкото владение,
Ос ма година е вече, откак Тахи със сила и, измама из­
гони старите господари, осем кървави години живеем ние
като разпънати мъченици в тази твърда, безжалостна
земя. Мъчихме се, а Тахи ограби мъката ни; работихме с
пот на чело, а потта ни отиде за Тахи. Той изяде нашето
жито, той изпи нашето вино, той ограби нашите сиро­
машии грошове, нашия добитък, той ни ковеше вериги,
нанасяше ни кървави рани, отрязваше главите ии, па­
леше къщите ни и довеждаше вдовиците до просяшка то­
яга. Когато дойде сушавата година, задължи ни да хра­
ним неговия добитък; настана глад, задължи ни да хра­
ним неговите кучета. Оплакахме се пред съда, но за
селянина няма съд; обърнахме се към бана, банът обеща,
но не удържа обещанието си; два пъти ходихме при са­
мия крал, за да открием нашето кърваво, наранено сър­
це и казахме на краля, че предпочитаме да служим на
самия дявол, отколкото на Тахи. Кралят изпрати коми­
сар, изпрати унгарски епископ. Преди един месец той
ни разпита и ние отново разкрихме пред него всички
свои сълзи и страдания. А какво направи епископът?
Предаде нашите жалби на местните благородници, между
които Тахи е пръв. Господин епископът изпрати агнето на
изповед пред вълка! И в своя събор в Загреб господарите
решиха, че »съдът трябва да ни преследва и беси като
разбойници и че трябва да бъдем изхвърлени от цялото
християнско общество.1 Освен това господарите постано- | (
виха ние — селяните от Сусед и Стубица — да идем да /
градим крепостта Иванич, да оставим плуг, жена и деца,
и то точно сега, след като няколко години ни разоря-
ваше градушка, мраз, наводнение, глад; сега, когато след
толкова дълго време земята вика нашите мазолести ръце
да приберат изпратения ни от бога дар! Но това не е
всичко! Простено е на кръвника да ни отнема житото, (
виното, добитъка, къщите, даже главите, но не му е про* *
стено като див звяр да изнасилва нашите жени, нашите*
девойки. Това ние никога няма да му простим!
Губец скочи на крака, лицето му пламна, а в очите му
блесна свещен огън.
— Никога! — пламнаха селяните.
— Идете по селата — продължи Губец И ЛОСЛУ'

1 Върху тезм събития виж допълнителните пояснения на края

кййгата. — Б. р.
тайте плача на озлочестените девойки. Показахме ги на
комисарите, а те -нищо. Погледнете Яна, единствената
опора на слепия Юрко: полудя! Не, не искаме да бъдем §
яГивотни, не искаме в ШШТЯ Крепости ическа утроба да се 1
смесва проклетата Тахова кръв! Земята ни напуска, не­
бето се е затворило, за нас няма правда! Затова да въ­ I
станем, братя. Всички като един — с една душа, с едно к-_ .
сърце, е един юмрук!
— Да въстанем! — зЛгърмяха селяните. *
— Закълнете се, че ще скъсате кръвнишките вериги!
— Заклеваме се!
~ Закълнете се в кръвта на Исуса Христа, че ще се
сплотите един до друг като брат до брата в щастие и в не­ И.
щастие! К
Заклеваме се! п
— Закълнете се, че ще си отмъстите само на винов­
ника, че ще зачитате чуждото, че ще убивате само в бой ♦
и че ще се усмирите, щом прогоним Тахи!
— Заклеваме се! — отговориха единодушно селяните,
като вдигнаха ръце.
В този момент се чу провлечено изсвирване. Селяните
скочиха на крака. До брега на Сава спря голяма лодка,
от която излязоха мъж и жена. И двамата бяха загър­
нати в дълги наметала. Те влязоха във воденицата. Лу­
ната блесна в прозореца и освети стоящите всред селя­
ните Стйепко Грегорианец и Уршула Хенингоаа.
— Здравейте, хора — каза Стйепко, — както се бяхме
уговорили, дойдох при вас с госпожа Уршула. Съгласни
ли сте да въстанете против Тахи?
— Съгласни сме — отговори Губец.
— Да го изгоните и да възстановите старите госпо­ I
дари?
— Съгласни сме. Това иска целият край от Стубида
до Самобор, от Стеньевац до Сутда.
— Твърда ли е вашата дума?
— Твърда, заклеваме се пред бога — каза Губец, като
сложи ръка на сърцето си. — Докато вие бъдете с нас и ние
ще бъдем с вас! Докогато вие постъпвате честно с нас н
ние ще бъдем честни към вас.
— А кога възнамерявате да въстанете? — запита
Уршула.
— Това не знаем точно — отговори Губец, — трябва
всичко да се подготви както трябва, за да се вдигнат всич­
ки в един миг.
! ОТ 1 .
С 1У
 — А къде ще започнете? — запита Стйепко.
# — Не ни питайте, господине — отвърна Илия, —
‘това е вече наша работа и наша уговорка. За вас е доста­
тъчно делото да се извърши.
— Имате ли оръжие? — запита Стйепко.
— Имаме нещо — каза Губец.
— Аз ще ви изпратя — избърза Уршула, — а олово
и барут?
— Малко.
— Ето ви сто сребърни шкуда, купете! — каза бързо
Хенингова и предаде една кесия на Грегорич. — Но ако
изневерите, ако не въстанете?
— Не бойте се — усмихна се Губец, — срам ни е, че
не сме въстанали по-рано и ако не въстанем и сега, не
бихме заслужавали името хора.
— Това е вярно — каза Уршула, — не се давайте, не
отстъпвайте! Грабете, рушете! Тахи не бива да ви бъде
господар. Надявайте се на нас, ние ви желаем доброто и
от нас ще получите всяка помощ. Давам ви честна дума.
Ние дойдохме тук, за да ви уверим в това!
— Но мълчете — продължи Стйепко, — не спомена­
вайте нашите имена.
— Само ако извадят сърцето ни — каза Губец, — ще
могат да намерят в него вашите имена.
— Долу Тахи! — и Уршула протегна ръка на Губец.
— Долу! — и крепостникът пое болярската десница.
— Да бъде така к бог нека ни бъде съдия — добави
Илия Грегорич.
Промъквайки се бавно между храстите, двамата стиг­
наха до брега и лодката ги пренесе обратно на другия бряг.
— Братя — заговори Губец, — всеки от вас познава
своя край. Зная, че целият народ е готов като заредена
пушка, но необходимо е още убеждаване и договаряне.
Обикаляйте, действувайте във всяко село, но така, че
нищо да не се забележи. Всеки да бъде таен като гроб. .
Не посвещавайте слабите или малодушните, за да не ни
издадат.
— Губец — вдигна се Пасанац, — ти си по-умен от
нас, ти си справедлив и грамотен човек. Ц елият народ е
записал твоето име в сърцето си. Ние вдигаме войска,
но без глзза тя не струва нищ о. Братя! Н ека ни води Ма-
тия Губец, нека той бъде наш главатар! И скате ли?
— Да! Да живее наш ият войвода Губец! — извикаха
всички в един глас.
 ( — Съгласен съм! Аз ще ви водя — каза тържествено
Губец, като вдиша ръка, — ще ви водя в бой за старата
народна правда и ще бъда с вас до последно издихание.
Заклевам се пред бога!
— Ха! Ха! Ха! — разнесе се подигравателен смях а
на вратата се показа измършавялото лице на Дърмачич,
осветено от луната,
— Предателство! Дърмачич! — скочиха селяните и в
миг блеснаха десет остри ножа.
— Бре, че сте юнаци! Убийте ме — засмя се адвока­
тът, — аз съм самичък. Подуших вашето събрание и тръг­
нах по следите ви. Можех да ви издам. Биха в и избесилн.
Не направих това. Искам да бъда ваш, за да отмъстя на
стария кръвопиец за тежките рани и удари. За всяка рана
нека почувствува по сто мъки. Ваш съм, заклевам се з
бога. Но какво мислите да правите? Искате да се върнете
при старите господари?“’БепеТ От трън — та на глог?
Докато съществува господарска пасмина, ще се лее селска
кръв "и" селски сълзи. Долу господарите! Унищожете ги
всички!
— Мълчи — каза Губец, — ние не сме рзоойници.
— Ой, ой, крепостнически мъдрецо — засмя се Дър­
мачич, — ти знаеш ли, че Уршула и Тахи се помиряват
зад вашия гръб, че София ще се жени за Гавро и че Тахи
и Уршула ще останат в Сусед?
— Лъжеш! — викна Губец побледнял и селяните се
нахвърлиха върху Дърмачич.
— Чети, Губец! Ти умееш да четеш — каза спокойно
адвокатът и подаде на селянина писмото на Анка.
Селяните запалиха борина. Губец започна да чете.
Побледня. В очите му пламна ярост и той извика:
— Да, Дърмачич! Наш си. Вярно ет братя! Старите го­
сподари се съюзяват с новия кръвопиец против нас. Ой,
черно господарско коварство! Нашето въстание трябва да
открие път към тоя съюз. Проклети да са предателите,
които само преди малко ни се къднеха във вярност, крией­
ки змия в сърцето си. На крака, братя! Долу господарите!
Да живее само една правда! Нашата свобода!
— Нашата свобода! За нея ще живеем и мрем — вик­
наха разярено селяните и под тайнствения шум на во­
деницата, и под златната светлина на луната тези потъп­
кани борци за божията правда и за човешкото достойн­
ство подадоха един на друг мазолестите си ръце.

213
 28

К р ай един о т п р о зо р ц и те н а м о к р и ш к и я з а м ъ к седи
С оф ия Х снингова. Т я е и звъ н р ед н о п о с ъ р н а л а . П о д бле-
д и н ата на неж ното й л и ц е се в и ж д а т с и н и в е н и . Косите
й падат разб ъ р к ан о въ рху рам ен ете, а м ъ т н и т е й о ч и гле­
дат в земята. С амо и зр яд к о тя ги п о в д и га, о б г р ъ щ а с по­
глед чудния к р ай , ко й то се п р о с ти р а п р е д нея, и поглеж ­
да на изток. Т о га в а м ал к ата й р ъ к а се д о б л и ж а в а до
сърцето, н а д ъ л ги те й к л еп к и б лясват с ъ л зи , а бледните
й устни се стисват п о-си лн о. Госпож а У р ш у л а бе досвела
София тук, за да се пооп рави , тъ й като в естта з а страш ­
ната см ърт на М и л и ч бе н а р а н и л а сърцето й. Н о подир
м айката и сестрата дойде и госпож а К онска, за д а доведе
докрай своя хитър п л ан . По ц ял ден С оф ия сед и и гледа
м ълч али ва п р ед себе си, а п р ез д ълги те н о щ и м о к р и въз­
гл авн и ц ата с горощ ите сълзи. С ам о по н яко га тя с л и з а със
сестра си М арта в град и н ата, за д а облекчи б о л к ата си
сред уханието на зелен ата гора.
В стаята е и У рш ула и госпож а А нка.
— М и ла дъщ е — проговори м ай к ата, като пом илва
с ръка челото н а тъ ж н ата си дъщ еря, — и зс л у ш а й ме.
Имам да поговоря с тебе за нещ о м ного в аж н о . Т и си
добра и послуш на и се надявам , че щ е се п о к о р и ш на
м айчината си воля.
— Говорете, м айко — отговори тихо д ев о й к ата, като
поглади с ръка скута н а и згл ад е н ат а си р о к л я .
— Докато имаш е и к ап к а н адеж д а — п р о д ъ л ж и м ай­
ката — да се върне твоя несъден годеник, аз ч ак ах спо­
койно и не исках да се докосна до твоето съ р ц е, въпреки
че в мене отдавна беше и зч езн ал а всяка н адеж д а. Веднъж
ти споменах, че би тр яб вал о д а п о м и сл и ш з а д р у га же­
нитба, но ти се р азсъ р д и и а з зам ълчах. Днес е по -д р у ­
го, днес ние знаем, че ч ер н ата зем я кр и е н а щ а с тн и я м ла­
деж , а м ъртвите не се в р ъ щ а т от гроба . . .
Госпож а У рш ула зам ъ л ч а за м иг. Г ъ р д и те н а София
си лн о се повдигаха и тя зап о чн а да р и д ае. С л ед малко
У рш ула отново започна:
— Доста се наплака м л ад а за п о к о й н и я си любим.
— З а веч н и я лю бим — за х ъ л ц а С оф ия.
— Д о б ^ '”^ ^ ^ в е ч н и я 1 Т и знаеш , че беш е д о б ъ р и с

214
благ характер. Зная, че никога в живота си няма да оби­
чаш друг. . . .
— Никога! — простена девойката.
-- Но твоят мил, който ни гледа от небето, ако мо­
жеше да ни проговори, би казал: „Послушай майка си!*
— А какво искате от мене? — разтвори очи девойката.
— Да поставиш своята вечна любов — каза госпожа
Конска, която стоеше мълчалива зад стола на София —
върху възвишен, благословен жертвеник.
— Не р азб и р ам .
— Да се омъжиш — каза кротко Анка.
— За кого? — запита бързо девойката.
— За Габриел Тахи — отговори спокойно госпожа
Уршула.
— За Га. . . за сина на кръвопиеца и злодея’ — скочи
София, пребледняла смъртно. — Да не сте изгубили ума си? %
— Да, за сина на Тахи — каза решително Аяка. *
— Да стана робиня на непознат, необичан човек, чий-
то баща е кръвен враг на моето семейство!
— Да — каза Анка.
— Никога! Никога! — махна с ръка София.
— А знаеш ли ти, сестро — запита Анка. — колко
безсънни нощи е прекарала в сълзи твоята майка поради
насилията на Тахи?
— Зная.
— А знаеш ли ти, сестро, колко мъки изтърпя кле­
тият народ от безчинствата на Тахи, а и ти колко горчиви
сълзи проля за него?
— Зная.
— А искаш ли твоята майка отново да се усмихва ве­
село и да живее спокойно в своето имение, в своите вла­
дения?
— Искам, кълна се в душата си.
— Искаш ли да се смъкне от шията на измъчения на­
род кървавият ярем, да пресъхнат сълзите ти, да те бла­
гославят хиляди майки, жени, деца и старци? Искаш да,
Софийо?
— Искам, но к а к . . . — отговори зачудено девойката.
— Омъжи се за Габриел Тахи, защото ако се омъжиш, г
старият кръвник ще напусне този край. ще върне име­
нието на майка ти и при нея ще живееш ти със своя
мъж. От твоята жертва зависи нашето спасение.
Дишайки тежко, София стоеше всред стаята мълча­
лива, с наведена глава.
 :0Т.Г..
' %
• ~ Ти се колебаеш? Не вярваш? — запита Анка. — 1
Добре. Ще чуеш. |
Госпожа Конска отвори бързо вратата на съседната I
стая. I
— Влезте, господа! —викна тя !
В стаята влязоха Стйепко Грегорианец и Гашо Аланич. '
— Кой ви праща, благородни господине? — запита
Анка.
— Франьо Тахи — отговори гърбавият.
— А по каква работа?
— Да съобщя на госпожа Уршула, че Тахи ще й върне
цялото й имение срещу обезщетение и ще напусне този
край, ако госпожица София Хенингова се омъжи за мла­
дия господин Габриел Тахи.
— Чу ли, сестро? — каза Анка. — Колебаеш ли се
още?
— Софийо, съгласи се! За майка си! — добави Стйе­
пко.
— Софийо! Дъще моя! — зарида Уршула, като хвана
ръката на девойката. — Нима не обичаш майка си?
Девойката притисна с ръце сърцето си. Гледайки в
земята, тя завъртя глава и като разпери ръце, избухна
в силен, отчаян плач:
— Да, да, да! Вие наранихте сърцето ми! Ето ви го,
стъпчете го! Ще се омъжа за сина на кръвопиеца, ще се
пожертвувам за нещастния народ! Вземете ме! Убийте ме!
Ще се омъжа.. . ала сега ме пуснете, пуснете ме — и
девойката полетя в отчаяние към вратата.
Тук тя се сблъска с Марта.
— Марто! Сестро! Душо! Отведи ме със себе си, на
въздух, отведи ме, за бога... ще полудея!
Сестрите слязоха в градината. Със сълзи, въздишки,
плач и болка девойката разказа всичко на сестра си, а
със Софиините сълзи потекоха и М артините. И те стиг­
наха до мястото пред беседката, където девойката за
първи път стисна ръката на младежа, където за първи път
на устните й цъфна усмивката на любовта. София въз-
дъхна дълбоко, прислони главата си върху Мартините
гърди и каза:
— Тогава беше привечер, а и сега полека се смрачава.
Аз стоях тук, а той — там. Цветята цъфтяха, птичките
пееха, над нас се усмихваше синьото небе. Той ми гово­
реше и всяка негова дума беше за сърцето ми като капка
-

216
 роса за алената роза. И той стисна ръката ми. Ох, то­
гава сякаш пред мене се разтвори небето. А сега? Сега
небето тъмнее, цветята увяхват. Аз стоя на същото това
място, но змии пият сърцето ми. Продадена съм, стъп­
кана, а . - . той? Ох, сестро — за рида София, като се хвър­
ли на гърдите на Марта, — никога вече не ще го ви дя...
никога.
Марта обхвана с двете си ръце главата на сестра си,
целуна я и едри сълзи взеха да падат като роса върху
златните къдрици на София.
— Съвземи се — прошепна изведнъж Марта, — чу­
ваш ли, конски тропот се приближава насам?
София се озърна.
— Да се приберем в замъка — каза девойката.
— Я виж — отвърна Марта, — трима конници сли-
4 зат от конете си. Войници ли са, какво ли? Ето ги идват
насам. Да се махнем!
С бързи крачки сестрите влязоха в замъка, в ста­
ята на Уршула, където господин Алапич. старата Хенин-
гова, Анка и Стйепко обсъждаха брачния договор.
— Стйепко — каза Марта, като влезе, — някакви
военни хора идват тук.
— Какви военни? . . . — запита Стйепко. Но той едва
бе изрекъл тези думи и на вратата се показаха трима
въоръжени брадати мъже, един от които беше облечен
като у скок.
Всички домашни станаха зачудени.
— Слава на Исус! — проговори с треперещ глас
първият от дошлите — блед, хубав мъж.
София трепна. Сякаш мълния я докосна. Отскочи
една крачка напред, разтвори очи, кръвта нахлу в ли­
цето й и тя залитна и затрепера като вейка.
— Кой сте? — запита строго Стйепко.
— Томо Милич — отговори непознатият.
Всички се вкамениха.
— Милич! Ти . . . ти . . . — извика София като спа­
сена душа — да, да, ти . . . ти . . . ах, любими мой, ох,
раю мой!
И девойката полетя към дошлия, обви ръце около
шията му и сложи глава на геройските му гърди, а той
обхвана с десницата си девойката, целуна я по челото
и каза тържествено:
— Госпожо Уршуло! Томо М илич доведе Джуро Мо-
 гаич. Томо Милич изпълни вашия завет. София е моя.
~ Ох, да, да, твоя — плачеше от радост девойката,
като се притискаше още по-силно до гърдите му.
Няма сила, която би могла да ме откъсне от твоето сърце.
Дай — продължи тя, като хвана с две ръце главата му —
да те видя дали си ти? Ох, ти си, ти си, мой единствен,
мой любим — и тя целуна през плач двете му очи.
— Здравейте, господин Милич — поздрави го
хладно Уршула. — Колко сте се изменили, не можах
да ви поздая в първия момент. Да, съгласно с моята
клетва София е ваша. Вие я заслужихте. Но очевидци
казаха, че сте загинали в Баня Лука. Нали така, Анко? —
обърна се Уршула строго към дъщеря си. — А сега виж­
дам, че тези очевидци са лъгали. Нали, Анко?
— Да — въздъхна Анка, побледняла до смърт.
— Лъгали са, благородна госпожо, за да ми отнемат
тази скъпоценност, за която жертвувах живота си, но бо­
жията милост и геройството на този честен ускок разва­
лиха тъмните им сметки. Когато ме изпратихте за мла­
дия Могаич, влязох в дирите му и щях да го откупя. Но
турската подлост хвърли и мене в плен. Робувах, чезнех...
ох... дълго,, дълго време. Всичко, което човек може да
изстрада на този свят, претеглих и аз. Ден след ден, го­
дина след година минаваше, а за нас — отникъде спасе­
ние. Веднъж един монах ми каза, че за мене е питал чо­
век от моя край, но веднага изчезнал. Мислех си, че
съм проклет и жив погребен завинаги. Една сутрин
(оттогава има месец) монахът ми предаде лисъмце; про­
четох го, зачудих се: следващата нощ аз и Могаич да
сме готови, помощта е близко. Настъпи нощта. Не можех
да си намеря място. Всички заспаха, само ние двамата
бдяхме. Около полунощ се чу вик: „Пожар! Помогнете!“
В миг пламна чардакът на нашия господар-бег. В този
момент гръмна пушка. Турците едва успяха да дойдат на
себе си и изневиделица нахлу дяволски отред — десет
ускока, които сечеха турците и викаха силно нашите
имена. Ние се присъединихме към тях и докато турците
се бранеха от огъня, ние благополучно се вмъкнахме в
гората и . . . какво да ви разказвам подробно — така
дойдохме насам. А ето този юнак, Марко Ножина, водеше
отреда ускоци. - ------—»
Всички мълчаха вкаменени, никой не можеше да про­
говори ни дума. "V

218 /
 — А къ де е го с п о д и н А м б р о з? — за п и т а Т о м о .
— Умря — отговори Стйепко с наведена глава.
— Умрял! Ох, и това — захълца юнакът, като се
удари с длан по челото. ~ Колко е жестока съдбата, ко­
ято в чашата на радостта налива горчива капка пелин.
Ох, татко мой, добродетелю мой, защо не мога да пре­
гърна и тебе?
— Вместо бащата очаква ви синът и неговата жена —
каза сърдечно Марта, която му подаде ръка. — Починете
си, господин Милич. Бъдете наш гост, а и вие, добри хора,
за колкото време ще ви бъде угодно. #
— Благодаря, госпожо — поклони се Могаич, — за
тази нощ ние приемаме вашата покана, но утре в зори *
ще тръгнем, защото и нас ни очакват любещи сърца. ^

В двора Алапич се сбогуваше със стопанина и с

тоспожите Хенингова и Конска.
— Съжалявам от сърце, че бановият план не даде
резултат и че се връщам с празни ръце. Бог е искал така.
Страхувам се да не би от този любовен пламък да избух­
не ужасен пожар. Бог да ни пази!
— О х, ако зн а е х тов а — в ъ з д ъ х н а А н к а, — н о к а ­
ж е т е м и , г о с п о д и н Г аш п ар , н а и ст и н а л и н е сте п о л у ч и л и
м о е т о п и см о ?
— Н е съм го п о л у ч и л — за т о в а за к ъ сн я х .
— А къде е Дърмачич?
— Н е зн ая . И зч е зн а л е. З л о д е я т щ е д о й д е , к о г а т о
о с т а н е гл а д е н и ж а д ен . Н о с ега л е к а н о щ , б л а г о р о д н и
го с п о ж и .
Т р оп от ъ т н а А л а п и ч е в и я к о н в еч е с е г у б е ш е в д а л е ч и ­
ната, а т р и м а т а в се о щ е п р о д ъ л ж а в а х а д а стоя т в д в о р а .
— З л о за н а с, г о с п о ж о т ъ щ о — н а м р ъ щ и с е С т й е ­
п к о, — с ега н е н и остав а н и щ о д р у г о , о с в е н о щ е п о -с и л н о
д а п о д б у ж д а м е сел я н и т е .
— Да — одобри У рш ула, — аз с н еудоволстви е щ е
д а м д е в о й к а т а н а М и л и ч , н о съ м п р и н у д е н а д а с т о р я т о в а .
З а селян ите се п огр и ж ете в и е. А н к о — п р о д ъ л ж и У р ­
ш ула, като хвана дъ щ еря си за р ъ к а, — ти и зм а м и
м айка си, ти си лъ гал а за см ър тта н а М и л и ч . Т и н я ­
м аш д у ш а . Б о г н и с е с к а р а .

219
 ■*

Лунната светлина трептеше над план ин и и долини,

над храсти и дървета, като разстилаш е сребърното си
самодивско було по равнината и играеш е подобна на
диамантни лъчи но завоите на Сава. Беш е тихо, спокой­
но, само славей на някое дърво в парка пееш е нощна­
та си любовна песен. Нежно, лекичко зап ява птичката,
след това започва да пее все по-бързо и по-бързо, все
по-силно и по-силно, та глухата нощ затреп тява от уми­
ление. Така все по-бързо и по-бързо тупти младежкото
сърце при първия пламък на любовта. До отворения про­
зорец отново седи София. Златната лунна светлина блести
в стъклата на прозорците, играе по нейни те коси, по
щастливото й лице, отразява се в м илващ ите й очи. И
щастливото сияние на тези очи влива н еизм ерим о бла­
женство в очите на младия блед човек, който седи до
краката иа девойката. Този човек е М илич. Б елите пръ­
сти на София с трепет се вплитат в ч ерни те коси на
юнака, върху които от време на време пада блестяща
моминска сълза.
— Сутринта — започна девойката — ум ирах от скърб,
а сега чезна от щастие. М ой, Томо, сърце мое, живот
мой! Ти ли си това, ти ли си? В ръцете си д ърж а твоята
мила глава, да, да, твоя е. Аз не бих я дал за ц е л и я свят.
Ах, този безсърдечен, бездуш ен свят! И зм ам и ха ме, пре­
дадоха ме, искаха да ме дадат на друг. К азаха, ^е си
мъртъв. Ох, благодаря ти, боже, ж ив е, ж ив! Почти не
вярвам! Чат<ай да затворя очи, ще сънувам, че съм нещаст­
на, че ти си умрял — девойката затво р и очи, но
бързо ги отвори. — Ето — к аза тя — аз се събудих, ти
не си мъртъв, ти си жив, ти си тук, ти си м ой, навеки
мой! Сестро — обърна се девойката към госпож а М арта,
която седеше малко по-далеч в м рака и наблю даваше
младите щастливци. — Сестро! Все пак бог е добър и
п ре добър. Благодаря му от сърце за всичките ми страда­
ния. Та щях ли днес да преж ивея такова блаженство,
ако не бях претърпяла толкова м ъки?
— Да — отвърна М арта, — бог е добър и днес с
чудотворната си сила той д о казва на грубите душ и, че
правдата още бди от небесата.
— Говори, р азк азвай —■ м ълвеш е д евой ката на годе­
ника — какво си претърпял, колко стр ад ан и я си пре-

220
 живял заради мене, да, заради мене? А з щ е плача, щ е
плача с радостни сълзи, за да ти се издължа.
— По-добре да мълчим — прош епна юнакът, без да
снеме поглед от девойката. — Остави ме м ълчаливо да
гледам милото ти лице, да му се нагледам за всичките
години, през които не съм го видял. О ставих пъпка,
а иайдох разцъфнала роза, Аз нищ о не съм страдал,
всичко забравих; аз тепърва започвам да ж ивея, защ ото
гледам тебг, защото ти си моя. И зчезнеш л и от п о глед а
ми, ще ослепея, умрзш ли, аз ще умра от скръб за тебе,
както близнак за близнака.
■— Ох! Ти вечно ще виждаш, вечно ще чуваш, вечно
ще живееш — извика девойката. — Погледни близнаците
на небето, те са наша лика-прилика.
И девойката отпусна нежно глава на главата на м л а­
дежа. Очарователно шумеше реката, по-сладко пееш е
славеят на зеленото клонче, по-ярко блестеше луната в
Сава. А в мрака седеше М арта; в очите и се показаха
сълзи и тя пошепна тихо:
— Ето! Гледай ни, татко Амброз. и почивай спокой­
но. Твоето желание се изпълни.

29

На другия ден в зори хората, които идваха о т Бърдо-

вац за Запрешич, бяха доста учудени, като видяха двама
конници, които препускаха по пътя на малки турски коне.
Ако се съди по облеклото, единият от тях бе ускок, а
другият — блед и брадат — беше облечен в турски дрехи.
Само по калпака и по дългата му коса можеше да се
разбере, че е християнин. Те яздеха м ълчаливо един
до друг и бяха се приближ или вече до селото, когато
по пътя настигнаха едно дванадесетгодишно момиче, което
носеше голяма бъклица.
— Помози бог, девойко — викна у скокът, като
дръпна юздата на коня, — ще ми дадеш ли да п и я?
— Да! — отговори девойката, като погледна под око
войника и му подаде бъклицата.
— Бърдовчанка ли си? — запита М огаич и спря
коня си.
— Да.
— Знаеш ли — продължи М огаич —дали слепецът
Юрко и дъщеря му Яна са у дома?
 Момичето изгледа младия юнак някак си учудено и
след това каза:
-- Те вече не живеят в Бърдовац, а са отдавна при
Матия Губед в Стубица.
— В Стубица? — изплаши се Могаич.
— Е да - потвърди девойката.
— Марко — каза свободнякът на другаря си, — да
обърнем конете, да отидем в Стубица.
— Бог те знае — усмихна се ускокът, — защо толкова
бързаш? Да отидем в селото при кума Грегорич, а след­
обед ще отидем при Губец.
— Не, искам веднага при Губец — възрази Могаич
и обърна коня.
— Е, нека бъде на твоето — сви рамене ускокът. —
Сбогом, девойко, и благодаря ти.
И другарите в миг отлетяха обратно на пъргавите си
коне, а девойката гледаше след тях учудена.
В Горна Стубица точно зазвъни пладне, когато Мо­
гаич и Ножина препускаха през селото. Ускокът, без да
обръща внимание на някого, гледаше гривата на коня,
но Могаич вдигаше високо глава и се взираше във всеки
кът на своя роден край, който очите му не бяха виждали
толкова дълги години. В душата му се пробуждаха чудни
^спомени; идваше му да плаче и да се смее. Най-сетне
“е стигнаха и до къщата на Губец.
— Да слезем! — каза Могаич, като скочи от койя и
го завърза за стълба на оградата. Ножина стори същото.
Влязоха в двора. Жива душа не се чуваше. Минаха
край ореха и се отправиха към къщата. Разтреперан,
Могаич се спря и показа с пръст нещо. Пред къщата,
на голям камък, седеше млада жена. Обвила ръце около
краката и подпряла на колене лицето си, тя гледаше с
втренчен поглед. Разпуснатата й коса падаше по бледото
й чело, на пожълтялото й лице не личеше ни следа от
чувство, а в загасналите й очи не се забелязваше ника­
ква мисъл.
— Марко — прошепна с ужас Могаич, — виждаш
ли онази жена?
— Виждам, слава богу.
— Ти познаваш ли Юрковата Яна? —продължи сво­
бодният селянин, като хвана другаря си за ръка.
— Само по име, от твоите разкази.

222
 — Ела, ой, ела! — трепереш е младеж ът и поведе
войника подире си. Той се доближ и до жената.
— Яно! — извика М огаич, като се хвана за главата
и втренчи в нея изплаш ен поглед. — Яно! Боже мой, ти
ли си това?
Ж ената нито трепна.
— Яно! — извика младеж ът по-силно и слож и ръка
на рамото й. — Яно, аз съм . . . аз . . . твоят Джуро . . .
да, Джуро М огаич.
При докосването девойката се сепна, озъби се, спря
втренчен поглед на младежа и се изкикоти.
— Х а! Х а! Ха! С тари господине, ние окопавахме ц а р е­
вица и камбаните пееха! Дзин! Дзин! Слуш ай! З ащ о сте
дош ли?
В очите на девойката светна див пламък, тя скочи и
извика:
— Защ о си дош ъл пак, проклети вълко! Т и си дош ъл
да ядеш отново сърцето ми, да пиеш кръвта ми? — Тя
сграбчи грубо със силната си ръка Д ж уро за гърдите и
заскърца със зъби. — Ха! Х а! Х а! С луш айте, сватове
идат за мене, за А рландова Дора! Виж, виж — ш епнеш е
Яна, п оказвайки с пръст дърветата в двора, — виж даш
л и сватовете? Един, два, три; гледай това е кумът, а
това е старият сват. П ом ози бог, господа! Тихо, тихо,
сърцето спи, хей, спи. Не го будете!
И зтръпнал, Джуро се дръп на и се хван а за Н ож ина,
който гледаш е девойката побледнял.
— М арко — прош епна свободният селянин, тр еп ер ей ­
ки, — това е Яна, това е моята годеница.
— Н ещ астни сине — наведе гл ава вой никъ т, — на
нея не и трябва годеник, виж как горят очите и. Т я
е полудяла.
— П олудяла! — ви кна с плач м лад еж ъ т и за к р и с
ръце очите си. — Х ристе боже! З ащ о и зб ави мен н е щ а­
стния, та да гледам тоя уж аст? Да в и д я как м оята лю бим а
се е превърнала в нямо ж ивотно! Я но моя! К акво ти сторих!
Тъй нареж дайки , м ладеж ът се х в ъ р л и на зел ен ата
трева и притисна челото си в ч ер н ата зем я. А д ево й ­
ката вдигна глава, вдигна пръст нагоре, р а зш и р и очи и
заш епна на вой ника:
— С луш ай! С луш ай! В го р ата ви е вълк. З д р а в е й ,
вълчо, здравей ! Щ е ти дам неговото съ рце, щ е т и 'г о дам.
Ето, н а ! Взе л и го, взе л и го? С ти сн и зъби! Я ж , братко

223
 вълчо, яж! Ох, и той ме ухапа тук, тук, силно, силно •-
и като сложи ръка на сърцето си, девойката започна да
плаче така горко, както плачат децата.
Марко стоеше мълчалив, главата му се отпусна на
гърдите, загорялото му лице се изкриви от неизмерима
скръб и сълзи оросиха ресниците му.
— Кой божи човек е тук? — чу се глас от пътя.
Ускокът обърна глава, а Джуро скочи, сякаш м ълния го
бе докоснала.
— Вуйчо! Вуйчо! Ето го твоя Джуро! Дойде от ада f
в пъкала!
Разперил ръце и залитащ , младежът се хвърли н а гър­
дите на вуйчо си Губец, който бе влязъл бързо в двора и
стоеше, изпулил очи; после извика от радост и скръб, стис­
на младежа в своите железни обятия до гьрдцте си и
въздъхна:
— Ах, Джуро! Сине мой! Окъпи, сине мой! Откъде
те донесе бог?
Джуро вдигна глава.
— В името на петте Исусови рани не питайте, а ка­
жете, това Яка ли е, моята Яна?
— Да — потвърди тъжно крепостникът.
— Но кой направи от моята Яна тази Я на?
— Тдхи — отговори Губец.
— Тахи — зарева младежът, та гората затреперя и
в миг посегна към пушката.
— Чакай, момче! — хвана го за ръка крепостникът. —
Слушай ме и ти, брате М арко! Н енадейната скръб разкъс­
ва вашите сърца, моето вече е закоравяло като камък, Та­
хи оскверни насила твоята годеница и девойката полудя.
Вие дойдохте навреме, навреме ви освободи бог!
Обгърни с поглед тези планини, обходи м ислено тези
долини! Във всяко сърце горят твоите рани. Но погле­
дни по-нататък, където небето се синее зад планината,
на запад — под Сусед и Ястребарско, на север — под Це-
сарград и Крапина; сърцата на ц ели я народ бият ведно
с твоето! Погледни още по-нататък, където к р а й Сава
кранските върхове опират в небето, където под немския
бич пъшка щ ирийският крепостник, навсякъде, кълн а се
в бога, от всяка колиба се пулят лудите очи на Яна, пулят
се и пламтят, а в душите на крепостниците н ад л ъ ж и шир
клокочи бумтящ поток: стига са ни р азп ъ в ал и , стига
предателство! Долу господарите! Не само Т ахи ; Тахи е

224
 сам о е д и н от к а м ъ н и т е От т а з и к ъ р в а в а к у л а . Д а я р а з р у ­
ш и м ц я л ата? Б о г щ е се в д и г н е д а съ д и , с е л ск ат а д е с н и ц а
му носи меч. Щ е и зт р ъ гн е м от д я в о л с к и т е р ъ ц е т е з и
р ъ ж д и в и в езн и , щ е и зг о р и м к н и г и т е н а т е х н и т е л ъ ж л и в и
п р о р о ц и и с м еч щ е н ап и ш е м за к о н , сп о р ед к о й то в секи
човек д а бъде ч о век п р е д бога и х о р а т а! Я н о ! — и з в и к а
Губец, о т п р а в и л п о гл е д къ м д е в о й к а т а .
Л у д ата в д и гн а г л а в а, х л ъ т н а л и т е й б у зи л ек о п о р у м е ­
няха, б езсм и слен а у см и в к а о за р и б езч у в ств ен о то й л и ц е .
И като скр ъ сти р ъ ц е на гъ р д и и н ав ед е г л а в а , т я п р и ­
стъпи покорно къ м Губец.
— К акво, Г аб р и ел е, а н ге л е м о й —. к а з а л у д ат а, ц е л у ­
вай к и р ъ к а на кр еп о стн и к а, — ти пееш т а к а п р е к р а сн о !
О, п р о д ъ л ж а в а й да пгеш ! Т о в а м и е п р и ятн о , м н ого м и е
при ятн о . С тр у ва м и се, че пак имдм съ р ц е. А з го и згу б и х .
Б я х в п л а н и н а т а , в и ж д аш , там ви со к о , къ дето е бог. Н а ­
всякъ д е тъ р с и х съ р ц ето си. Н е го н ам ер и х . П и т ах з в е з ­
дите и те м и о тго в о р и х а : тъ р с и и щ е го н ам ер и ш ! П и т а х
п ти ц и те и те м и о т го в о р и х а : тъ р си , щ е го н ам ер и ш ! И
н ам ер и х тебе, ан гел е Г а б р и е л е! О х, ти п а зи ш под к р и л о то
си моето съ р ц е. Ох, д ай м и го, м о л я те, д а й м и го! З а да
бие то отново, както в о нова д ал еч н о , д а л е ч н о врем е,
к огато ощ е не бях А р л а н д о в а Д о р а.
Губец слож и р ъ к а в ъ р х у г л а в а т а н а н е щ а с т н ат а д е ­
в о й к а и к а за на м л а д е ж а :
— В иж, б езу м и ето н а т в о я т а н е щ а с тн а г о д е н и ц а с ъ ­
буди в нас, сел ян и те, чувството за чест. Н и е се за к л е х м е ,
че н я м а д а се успокоим , д о като не о тм ъ сти м за Я н а , до-
като не о тм ъ сти м и за тебе, и ето д а в а м ти ч ест н а д у м а
п ред бога, че М а т и я Г убец не щ е се п о м и р и , д о к а т о н е
и зп ъ л н и кл е тв а та . Н а ш и те б р ат я са го то в и ; с е л а т а ч ак а т.
О щ е н я к о й м есец — и щ е н а с т ъ п и съд. Д о то га в а м и р у в а й ,
защ о то т и н я м а ш п р ав о със своето п р е ж д е в р е м е н н о о т м ъ ­
щ ен и е д а в ъ зп р е п я тс т в у в а ш о т м ъ щ е н и е то н а ц е л и я н а р о д .
Аз щ е во д я н а р о д а , т а и без т о в а а з н я м а м н и к о г о освен
тебе. М а й к а м и у м р я, а и Ю рко, Я н и н и я б а щ а , п о гр е б а х .
— Д обре — к а з а съ кр у ш ен о Д ж у р о , — с л у ш а м в а ш а т а
зап овед , ву й ч о . Щ е и зт е г л я с а б я т а си з а е д н о с в а с и до
вас, ако д ад е бог, щ е за г и н а . А з в е ч е н я м а к а к в о д а т ъ р с я
н а т о з и свят, т а к а п о н е н а д р у ги т е щ е п о м о г н а .
И м л а д е ж ъ т се п р и б л и ж и д о Я н а , ц е л у н а я п о ч ел о т о
и п р о ш еп н а п р е з с ъ л з и :
— Т ебе и н и к о я д р у га . Т и з а г и н а , н е к а з а г и н а и а з !

15. Селското въстание 225

 I
’* Девойката го изгледа е широко отворени очи.
— Братя - каза Ножина, — ако нямате нищо против,
и аз ще се присъединя кьм вас, и аз ще се наредя със
своите бедни братя, които загиват от глад, очаквайки
заплака.
— Приемаме те, честни юнако! — поздрави го Губец
Да влезем в къщи да поприказваме, да чуя твоите страда­
ния, да подготвим спасението. Пусни девойката, Джуро.
Така тя ще бъде по-спокойна.
Селяните влязоха вътре, а Яна, пеейки, тръгна към
гората да търси своето сърце.

30

Край самия щирийски бряг на Сава, точно срещу пло­

щада на Кършко в Краня, на края на планинските възви­
шения се намира селището Видем, а зад него се' издига
доста висок хълм, на върха на който се издига към
небето черквицата „Св. Маркета“. На полянката на тоя
хълм, от която се виждат на запад Кършко и Сава между
планините, на изток — равнината около Брежице, а по-
далеч — Самоборската планина, стои самотна между хвой­
ните голяма къща. Наравно със земята е издадено мазе, а
над него — солидно дървено здание със стръмен почернял
покрив. Къщата е заобиколена от дървен навес, под който
в гъсти редици висят жълти кочани царевица.
Беше празникът Беи светители в 1572 год. Вече започ­
ваше леко да се смрачава. Небето беше тъмно; силен
влажен вятър въртеше по шосето пожълтелите листа, а
когато поспреше, валеше дъжд. В това време едно раз­
нообразно общество беше се събрало в задната просторна
стая на туши самотна къща, чийто господар беше Никола
Кробот, широкоплещест едър щириец, с широко червено
лице, известен като богаташ, но и с буйна кръв. До дома­
кина, който бе заключил елзд себе си вратата, край малко
кандило седеше Илия Грегорич, до него ускокът Ножина,
а) а срещу него трима твърде различни хора. Единият беше
Джуро Планинец, обущар от Кършко, малко сухо човече с
остро лице и остър нос, чиито сиви очи непрекъснато
играеха; на Главата си имаше шапка, а в устата — зъл
език. Съседът му беше среден на ръст, червен, набит, жи­
лав човек. На кръглата му глава стърчеше остра черна
I л л
4 -3 1
226
 коса, имаше дълга брада, а изпод белия му рунтав калпак
гледаха втренчено в светилника големите му кръгли счи.
Тава беше ковачът Павел Щерц от Свети Петър при
щирийския Куншперк. Третият беше Андрия Хрибар, ко­
жар от Радичи в Краня, сух, тънък и висок момък, който
постоянно гледаше с изкривени очи гърбавия си нос и с
вечна усмивка прикриваше тайните си мисли. В ъгълз пък
край печката седеше Шиме Дърмачич и гледаше непрекъс­
нато каната, която стоеше на земята до него, докато луни-
чавото, русокосо и пълно човече, бакалинът Никола До-
рочпч от Метлика, стоешком грееше гърба си на печката.
— И така, братя — каза Илия, — изредих ви всичко —
какво ни боли и защо въставаме, а мисля, че и вие в Кра­
ня и Щирия не сте много по-добре.
— Дяволите по-добре — загърмя обущарят, — чудя се,
че кастеланът на замъка в Кършко още не си е поръчал
чизми от моята кожа.
— Ние сме зле, вие сте зле — продължи Илия, —
удари сг сипят и отсам, и оттатък Сутла и Сава. Ние сме
съседи, братя сме, говорим почти един език, еднакво се
гаврят с нас, та хайде да въстанем заедно. И не само сре-
гг щу един господар, а срещу всички.
— Против малките и големите пиявици — потвърди
с юмрук обущарят.
— Вие нямате нужда от много поучения — продължи
Грегорич, — вашите брешчани и метличаяи са показвали
с чука си неведнъж, че знаят да кръщават по „стария за­
кон“. Но трябва да ви кажа какво искаме ние — хърва­
тите — и как го искаме. Говоря ви това от името на Гу-
бец от Стубица, който е наш войвода. В стубичкото и
суседското владение всички села са готови. Имаме пушки,
копия, барут и олово, а и секирата ще свърши работа, за-
щото сме много. Всяка къща ще даде по един мъж. И з­
брахме си и капитани по селата, които са ви добре извест­
ни, тъй като вие често идвате по търговия при нас. Губец,
Пасанац и Могаич ще водят стубичаяите, аз — бърдовча-
ните, Никола Купинич — суседчаните, Иван Туркович —
крепостниците от Запрешич, Павел М елинчевич — хората
от Пушча, Иван Карлован — стеньевчаните, а Павел
Фратрич — ступничаните. Когато настъпи уреченият час,
всеки капитан ще събере своя отред, па каквото бог даде.
Но това би било недостатъчно и бързо биха ни смазали.
С нас ще тръгне и целият народ, закрепостен при госпожа

227
 Барбара Ердьодова, този дявол в женски образ. Ястребар-
ско, Окич и дворяните-драганичани са също с нас, а за
народа около Цесарград и Тухля също не се страхувам.
— И не трябва да се страхувате — проговори Ножи­
ца, — аз идвам от този край. На нашето хоро ще се хва­
нат не само крепостниците, но и дребните благородници,
които ръмжат против господарите Кеглевичи. Ще ги води
Гашпар Бенкович, благородник от Забок, а сметководите- !
лят на господин Секел, Иван Доловчак от Крапина, |
ни е обещал и големи пушки. За хората на господа Зринскд |
в Озалъ не съм сигурен, защото тези господари не мъчат *
селяните.
— А твоите ускоци, М арко? — обади се от ъгъла Дър.
мачич.
— Те са вече наполовина мои, соколе мой — отговоря
ускокът. — Те, слава богу, не са крепостници, но гладуват
и умират с нищожната си заплата от държ авата.
— Виждате ли, братя — продълж и И лия, така ще ?
действуваме ние. Ще бъдете ли вие с нас?
— Но какво искате вие, хърватите? — запита ковачът
— Глупак! — и обущарят удари с юмрук по масата. -
Ще избием всичко, което носи господарска дреха. -
— Не — завъртя глава И лия. — Ние не даваме да се
пролива нашата кръв, но не искаме да проливам е и чужда*
та. Ние защищаваме своето, но не посягаме на онова, което
не е наше. Ние служим на един крал и не искаме никого ос*
вен краля; не ни са нужни сто господари. Не искаме ни ад*
гария, ни връхнина върху лозята, ни десятък, ни митници,
не искаме ни камшик, ни ф алаги1. Н ие искаме еднакво
право за всички хора, които добрият бог е създал по свои
образ. Ще въстанем и най-първо ще дойдем горе при вх
в планините. Вие ще се присъедините към нас. Ние саИ
бодни — и вие свободни. Н яма да вървим като прост*]
тълпа, няма да грабим и опож аряваме, а ще бъдем как|
брат до брата, селяк до селяка, силна воля, здрав ред
Пък когато във вашите планини нарасне войската ни, 0 \-
се насъберат хиляди свободни хора и тогава ще потегля?
срещу Загреб. С метла ще изметем голем ите господа,
да не остане от тях ни следа; ще и здигнем царската др0.
да, която ще трябва да съди всички еднакво; сами ще лаз*^
границата от турците и ням а да слагам е в джоба си по&)

1 Фа л а г а дървени окови. Б. р.

228
I

вината от царските пари, както това правят господарите.

Така ли е, брате ковачо?
— Да, брате хърватине! — протегна през масата ръка
Павел.
— Ех, и аз ще съдя господарите! — закани се хилавият
обущар. — Всеки ден по някой такъв негодяй ще седи
пред къщата ми във фалага.
— А откъде ще дойдете при нас? — запита Хрибар. —
Къде мислите да започнете въстанието?
— Да тръгнем направо срещу Загреб не можем — пояс­
ни Илия. Бихме били твърде малко. С турците има мир и
господарите биха противопоставили срещу нас доста много
обучена войска. А как? Аз ще се вдигна пръв, ще няхлуя
тук в Брежице и Кършко. Ще вдигнем народа тук. Едни не­
ка отидат от Кършко в Костаньевица, там нека се съединят
с ускоците и с ястребарския отред и нека завземат Метлина
и Ново место. Лично аз ще отида към Севница; оттам в П ла­
нина, Куншперк и Пилщайн, а на Сутла ще ни посрещ­
нат цесарградчаните. Губец ще стои при Златар и Сту-
бица да пази в центъра тила ни и да не позволи
на вашите и нашите господари да се съединят против
нас. А когато, с божията помощ, силата ни нарасне, ще
се съберем под Сусед при Сава и оттам ще ударим на
Загреб. Вие пък вдигнете целия край, където преминем,
а вдигнете народа и по-далеч, към Любляна и морето,
за да залисате там своите господари. Да не се записва
нищо, за да не ни влязат в дирите. Знак нека ни бъде
перо от петел. Не приказвайте наляво-надясно, острете
ножовете мълчаливо, но когато наш човек дойде в селото
в»и с перо от петел на шапката си, тогава вадете ножа и
вдигайте народа. Всички вие, които присъствувате тук, сте
ни стари познайници; знаем, че и вие мразите господарите.
Затова и поканихме тъкмо вас тук, под този почтен покрив,
затова ние, хърватите, дойдохме при вас, щ ирийците и
краньчаните!, за да почукаме на вашата врата и да ви по­
питаме искате ли да въстанете заедно с нас за старата прав­
да? Отговорете, ще се борим ли заедно с $ас или без вас?
Защото ние трябва да въстанем. Господарите отново из­
пратиха свои хора при краля да им даде войска срещу нас.
— Искаме! — скочиха на крака словенците. — Ще
въстанем за вашата правда, за нашата правда!
1Щ ири йди и к р а н ь ч а н и — словенци в областите
ХЦирия *и Краня. — Б. р.

229

" '• % - -
 — II нека бъде проклет този, който изневери —добави
ковачът.
— Аз ще бързам по селата от Кършко през Лесковачко
поле до Коетаньевица — обади се обущарят.
— Аз ще привлека Бр-ежице — извика домакинът.
— Аз гарантирам за Метлика — каза Дорочич.
— А аз — за Бощань и Радичи — добави Хрибар.
— Що се отнася до планинския край от Сутла до Лащ-
ко и Целье, аз ще го поразпаля със своя мях — загърмя
ковачът.
— И преди всичко, братя — каза Илия, — завземете*
всички кораби на Сава, за да прекъснем превоза на госпо- I
дарите. I
Досега Дърмачич слушаше мълчаливо разговорите, ;
като от време на време глътваше по малко вино, но пра
последните думи стана и проговори: ‘
— Чуйте, хора, една умна приказка. Н ие ще бъден ?
много, но ние не сме това, което е войската; а народът,
както знаете, се обръща като вейка на вятъра. Могат да ни
разбият. Ами ние да сграбчим господарите едновременно I.
, отпред и отзад, за главата и опашката.
— Не разбирам — каза ковачът.
— Да се съюзим . . . — продължи адвокатът.
— С кого — викна обущарят.
— С турците. Аз там съм донякъде п озн ат и с радост
ще ви свърша тази работа. Н ие отгоре, турците отдолу,;
— Проклетнико — пламна Илия, — да изпъдим дявола,!
за да доведем сатаната? Да робувам е на безверниците?!
Ти християнин ли си?
— Слушай ти, драскачо — каза ускокьт, като застана^;
пред адвоката с вдигнат юмрук, — тази сатанинска шега]
повече да не се чуе от поганската ти уста, защото I
стисна черепа ти между тези два ю мрука, та мозъкът ти,
изпръсне. С турците! Не познаваш ли ти тези неверници?1
Върви по дяволите!
Адвокатът побледня, сви рам ене и не каза нищ о.
— Не, братя, ние ще действувам е сам и — викна кова-
чът, като вдигна каната, — само като честни, хора за своя­
та свобода! Да пием всички от т ази кана като истински
братя от б о г а . З а н а ш е т о з д р а в е , за н аш ето щ астие! Бог$<
ни помага!
— Бог да ни помага! — отгов ор и ха всички и все$|
глътна от каната.

230
 Мигновено всички пристъпиха един към друг, прегър­
наха се и се разцелуваха.
—* Братя, да се разотидем — каза И лия, — вечз е къ­
сна нощ, а денят не бива да ни сварва тук. Лека нощ! А
когато в селото пристигне петльовото перо . . .
— Ще знаем — стисна ръката му ковачът, — че
петелът е поздравил зората на нашата правда, на нашата
свобода.
— Дай боже, амин! — завърши ускокът.

31

Настъпи нощта на заговезни 1573 година. Звездите

трептят в ясното небе като скъпоценни камъни. По пла­
нините и долините дебелият сняг лъщи на лунната свет­
лина, чудно блести скрежът по сухите клони, както и леде­
ните висулки под сламените стрехи на селските колиби,
чиито малки прозорци светят като червени очи, а над
покривите им весело се вие бял дим. В бърдовачката
кръчма пламтят факли от борина, скрибуцат малки и
бръмчат големи гусли, народът пие и се весели. И в къща­
та на свещеник^ гори свещ. На колене пред свещеника
стои селянинът Илия Грегорич. Той е изповядал своите
грехове и моли за благословия.
— Отче духовни — каза Илия, — очистете ме от гре­
ховете. Жената и децата изпратих при Освалд в Пишец.
Там те са в безопасност. Аз съм свободен и силен. Сега
нека изгрее правдата. Благословете ме!
— Бог да те благослови — отвърна старецът с на­
сълзени очи. — И нека господ, справедливият съдия, ви
очертае пътя. Бъдете справедливи като него. Върви, синко,
с мир и нека ангелите те закрилят. Бог знае дали ста­
рите ми очи ще те видят още веднъж, но моята душа и
моята молитва ще те придружават. Сбогом!
Недалеч от къщата на свещеника И лия се срещна с ви­
сок мъж.
— И лия — каза чужденецът, — ида от Губец; дове
дох ти четиридесет души с хубави пушки.
— Добре. Постави хората зад кръчмата и като ти дам
знак, нападай. Губец приготвил ли е всичко?
— Той точно в този момент ще се вдигне.
— И така, внимавай! — завърш и И лия и тръгна към
кръчмата.
 Сред белия дим на кръчмата седяха множество селяни и |
пиеха. Светлината на борината весело играеше по главите J
им Гуслите скрибуцаха в ъгъла, лееше се вино, за да бъде ||
весело, и всред стаята се виеше лудо хоро. На масата сре- |
щу вратата седяха Гушетич, Ножина и Бистрич. Гушетич
наблюдаваше хорото доволен и пиеше. Ножина мълчаливо J
гледаше пред себе си, а адвокатът Дърмачич кършеше снага
във веселото хоро и подвикваше. Весел народ! Щастлив
народ! Нищо не му тежи. В този момент влезе Илия
Грегорич. На калпака му трептеше петльово перо, на ра­
менете му висеше дълъг кожух.
~ Да живее Илия! — завика разигралият се народ.—
Да бъде жив и здрав на веселите з<аговезни!
— Веселете се, братя — усмихна се сериозно селяни­
нът и седна до Ножина.
И отново засвириха гуслите и зазвънтяха чашите, а
хорото се вие и вие, сякаш дяволът го е подгонил. и
— Иха! Скочи, девойко! — закрещя адвокатът, тюд-
скачайки като козел. — Дори и Луцифер в ада няма по- !>'
хубаво веселие.
На вратата се втурна девойка и прошепна със^страх:
" — Идат от Сусед!
Хората трепнаха, хорото спря, гуслите замълчаха. В
стаята влезе Петър Бошняк с четирима въоръжени дру­
гари.
— Добър вечер, хора! — каза снизходително той. —
Но де, де! Веселете се! Това е добре. Кръчмарю, три кани
вино! Да пием до насита.
Селяните мълчаха като неми. Тогава погледът на
Петър се спря върху адвоката, който като котарак гле­
даше втренчено Таховия слуга.
— Охо — засмя се Петър, — каква вода те е довляк-
ла тук, пребити мошенико? Забрави ли, че тук растат бе­
силки?
— Дойдох, Петре — каза злорадо адвокатът, като
застана пред Бошняк, — да съобщя на тебе и на твоя
господар, че ребрата ми заздравяха и че тоягата има два
края, а въжето не пита дали шията е крепостническа или
болярска.
— Какво, мошенико — скочи гневно Бошняк, — ти
хулиш моя господар! Момчета — обърна се той към дру­
гарите си, — вържете това куче!
Дърмачич се дръпна, въоръжените другари на Бош- ^.
1
232
 няик пристъпиха напред, селяните скочиха на крака, като
роптаеха. Бошняк изсвири и в стаята нахълтаха десет
въоръжени слуги.
— Вържете кучето! — викна Бошняк. — А вие, кре­
постни мошеници, да не сте посмели да се мръднете от
местата си!
Но в този миг стана Илия, разкри гърдите си, на кои­
то се виждаше кръст от бяло платно, вдигна каната и каза
гръмогласно:
- — Време е, братя! За нашата свобода и правда се
вдигат кирка и мотика! Селянинът е вече господар на себе
си. Долу Тахи! На крака!
— На крака! — зарева народът и в миг в ръцете на
всички блеснаха саби и пушки.
Бошняк побледня.
— Вържете ме! — закикоти се Дърмачич.
— На крака! С божия помощ! — викна Ножина и из­
празни пушката си през прозореца. В миг в кръчмата нах­
луха четиридесет въоръжени селяни и след миг слугите
на Тахи лежаха вързани на земята. Пушка след пушка
загърмя, черковната камбана биеше все по-силно и по-
силно, а в далечината се обаждаха други пушки и други
камбани. По целия край се вдига народът на оръжие и
по целия край през нощта на заговезни се понесе гръмо­
гласен вик:
— С божия помощ, за старата правда се вдига кирка
и мотика!

32

— За бога, какво сте се изплашили, сине! — запита

Уршула Стйепко, който току-що се бе върнал от Загреб
в Мокрице.
— Лошо е — отговори боляринът, като ходеше не­
спокойно насам-натам по стаята.
— Какви новини донесохте? Селяните въстанаха ли?
— Да, за съжаление въстанаха — каза боляринът, като
гледаше в земята.
— Говорете, за бога!
— Изплъзнаха ни се юздите от ръцете. Не зная какво
да мисля. Лоши вести като черни гарвани долитат от
всички страни към двореца на бана. П роклетата селска

233
 вълна се раалива но целия край като порои. Нс сс бун*
тупат само Тахопитс селяни п Сусед и Стубица. Крепостни- ^
ците на вдовицата на бана в Цесарград също вдишаха ‘
бесните си глави. Кастсланът им оказал съпротива, но се- [
лянитс запалили замъка, пленили топовете и кастсланът
изгуопл главата си. В Окнчката планина и около Кер> ь'
стпнсц народът се събрал и разрушил керестиначхия дво- |
рец. Драганнчкнтс благородници сс отправят под свое |.
знаме към Ястребарско, за да нападнат вдовицата на бана. %
Кръвопиецът Тахи е затворил вратите на Сусед и е на-
сочил големите пушки, за да се охлади яростта на кре- _
постниците о кървавите стени. Но селяните не нападнаха
Сусед. Навсякъде но снежната равнина се вижда как се
движи и се извива като черна змия дългата върволица
разярени селяни и как лъщи като остри шипове светлото ;
им оръжие. Навсякъде се чува жалният звън на черковните |
камбани, навсякъде пламтят Таховнте дворци. Минах бързо й
през Ступник. В селото почти няма мъже. Всички отишли |
във войската — защото сега те имат войска. Група се съе- I
динява с група и се образува отред, отредът — с отред и |
се образува войска. И всичко това е въстанало в един мит, I
/ като мълния. I
— Не отиват към Сусед, срещу Тахи? Та накъде оти- {
ват? — запита Уршула.
— Отде да зная! Отиват на запад. Чух, че са навлезли г
през Сутла в Щирия.
— А какво търсят хърватите там, в Щ ирия? Там поне ,;
го няма Тахи.
— Отде да зная? — И Стйепко удари сърдито с
крак. — Но слушайте! Какво е това? Камбаните бият.
Чувате ли викове?
Стйепко се затича към прозореца и го отвори: ^
— Боже мой! Та това е в моето владение! V
В стаята се втурна разтреперан мокришкият кастелан. •
— Господарю — каза той, — лоша работа! Войската на
хърватските селяни под командата на Илия Грегорич се
намира при Дубова и тръгва срещу Брежице. Две хиляди (
въоръжени хора. Щ ирийците навсякъде се присъединява?i
към тях. Но злото достигна и до нас. Вашите йесеничаяи!
разрушиха митницата и плениха господарския кораб. 0*1
Брега на изпъдиха вашите икономи и бият всички камба'1
ни. По селата летят конници, мъжете -се събират с оръжия

234
 и и и кат, че вече нямат господари и че отиват в Дубова
при хърватите.
— Ьожс мой - зачупи ръце Уршула, — загинахм е!
— Кастелаие — каза изплаш ено Стйепко, — затворете
вратите на замъкз, насочете топовете и съберете хората!
Колко души са?
— Около четиридесет.
Няма повече?
— Няма.
— Почакайте! Ще занесете писмо на господин подпол­
ковника на ускоцнте Йошко Турн в Костаньевица. Р а зк а ­
жете му какво става и нека изпрати бързо 300 ускока и два
чувала барут. А Сарач в замъка ли е?
— Да.
— И зпратете го тук! А вие вървете бързо!
Кастеланът излезе и след малко при господаря се яви
селянинът Иван Сврач.
— Какво желае, ваш а милост? — запита селяни нът
хладно, поглеж дайки под око Стйепко.
— Какъв дявол е влязъл в селските ви глави ? К акво
търсите в Щ ири я и К раня? — извика боляринът.
— Огде да зная — сви рамене селянинът, — знаете,
че бях тук на работа.
— Но ти трябва да знаеш какво въ зн ам ер яват да
правят.
— К азах ви, че не зная, господарю, питайте ги сам и.
— И ване — каза по-меко Стйепко, — взем и коня и иди
бързо в Дубова при И лия. З ак ъ л н и го да си при пом ни н а ­
шето споразумение, нека се върне, нека нападне Сусед.
— Добре — отговори след малко колебани е И ван, —
не зн ая. само дали ще иска.
След тези думи селянинът се изм ъкна от стаята.
— Аз ще отида долу в селото, тьщ о, за да спра сел я­
ните. Не казвайте нищ о на М арта, за да не се и зп л аш и .
— З а бога, Стйепко, недейте! — м олеш е го У рш ула.
— М ислите ли, че С тйепко Г р е го р и ан ец се стр ах у ва?
Щ е видим. Сбогом!
Ч асовете м и н аваха един след друг, а госп ож а У рш ула
в смъртен страх броеш е м инутите, у т еш ав ай к и себе си и
лъж ейки д ъщ еря си. Вече н аб л и ж аваш е н о щ та. Н ай -п о сл е
господарят се въ рн а и п о ви ка т ъ щ а си.
— Какво им а? — запита ж ената м рачния си зет.
— В ърна л и се к астел ан ъ т?

235
 - Не.
— Всичко върви наопаки. Чума да ги затрие — скръцна
Стйепко, свил юмрук. — С десет момчета препуснах до мя­
стото за преминаване. На брега на Сава се тълпяха стотици
селяни, всички въоръжени, всички приготвени сякаш за
далечгн път. Петдесет по петдесет те всички преминаваха
Сава. Извиках им да спрат и ги запитах къде по дяволите
отиват. Но те — нищо. Пришпорих коня, препуснах до ко­
раба да преградя пътя на селяните. „Къде отивате, моше­
ници?“ — извиках им. „При своите братя — отговори ми
един стар йесеничанин, — за своето право.“ — „Против
кого?“ — „Против господарите.“ — „Не знаете ли, злодеи,
че аз съм вашият господар' - „Бяхте — отговори ми
старият проклетник, сега е друг ред. Отстранете се от
пътя, защото иначе може да стане и нещо лошо I" каза
старецът и посочи с пръст стотина копия, които бяха насо­
чени към мене. Поколебах се един миг, но между тълпата
се появи открит ропот и навалицата ме изтласка по-далеч
от брега.
Уршула едва дишаше.
— Не се ли върна Сврач? — прошепна тя уплашено.
— Върна се.
— Какво е отговорил Илия?
— Че вече е твърде късно; че няма да се върне; че ние
сме измамили народа, като сме искали да се помирим с
Тахи. Сега те въстават против всички господари.
— А кой дявол ни издаде? — затрепера Уршула.
— Ох, да го зная! — вдигна юмрук Стйепко. — Из-
пратих Сврач за втори път да му каже, че за споразумение
с Тахи не може да става дума, защото София се омъжи за
Милич. Да им каже да се върнат, защото иначе ще ги на­
бия на кол.
А какво съобщи Сврач?
— Не се върна вече — отговори Стйепко с отпусната
глава.
— Ножът се обърна против нас — изпъпгка Хенинго-
вица. — Помогни ни, господи!
Та!

$• •
*.* Гашпар Посингер, управител на замъка в Брежице, е
целият в ярост. Той е наредил, чрез биене на барабан,
4 4 всички жители на селото да дойдат в крепостта, за да я
защищават от хърватските селяни, чиито отреди се носят

236
 стрем ително откъм Дубова. Д ойдоха само десети на душ и.
О станали те заяви х а: „Не искаме.
Н а 3 ф евруари 1573 година, около пладне, на брежиш -
кия площ ад долетя конник. Т ова бе селян и н ъ т Ш анталич.
На себе си имаш е обърнат кожух, н а ш апката му потреп­
ваш е перо, в дясната си ръка държ еш е сабя, а в л яв ата —
бяло знаме.
— Ей, хора, бреж ичани! Честни граж дан и! — ви кн а
селяни нъ т на народа, който с викове излетя н а къщ н ите
прагове. — Чуйте! И зп р ащ а ме при вас кап и тан И ли я. Н а ­
ш ата войска идва насам, но вие не се бойте! Не ви ж елаем
зло! Н ие сме ви братя и при ятели . И дем срещ у госп ода­
рите. Не искаме данъци , не искаме м итни ци , не искам е
бич!
— Ple искаме бич! — загъ рм я народът.
— Д обре — п род ъ лж и Ш анталич, — при съ ед и н ете се
към нас, п редай те ни селото.
— С ъ гл асн и сме! Н ие сме с вас! — викаха бреж и чан и.
В този м и г м еж ду н арода се изтърси малко, тлъсто чо­
вече. Т ова бе б реж и чки ят ж упан Ю ре, който зап очн а да
крещ и с вси чки си ли :
— У бийте п и я н и я хъ рватин! Чухте л и ? Т о зи п о г а н е ц н и
бунтува срещ у наш и те м илостиви господари. У бийте го
и л и ще ви арестувам ! — И ж упанът вд и гн а гневно юмрук, а
от крепостта силно и згъ р м я оръдие.
— Х а! Х а! Д олу ж упанът! Д олу ли ц ем ерът! — беснееш е
народъ т. — Х ъ р вати н ъ т дойде точно наврем е! С ега к р а й
на госп одарите и техните к р ъ во п и й ск и слуги — загъ р м я
Н и к о л а К робот и уд ар и ж упана с р ъ к а в стом аха с т ак ава
си ла, че той в м и г ц елун а зем ята.
— Б р еж и ч ан и — и Н и к о л а вд и гн а една сопа, — ви е
м ъж е л и сте?
— М ъж е сме.
— Б р еж и ч ан и ! И скате л и и сега ощ е в аш и те н ем ск и
госп одари да ви н а л а гат по гърбовете и д а б ъ р к ат въ в в а ­
ш ите к еси и ?
— Н е искам е!
— Д олу госп о д ар и те! Н ек а д о й д а т х ъ р в ат и т е! Н а л и
т ак а, б р атя? Д а д о й д ат х ъ р вати те! — за к и п я н ар о д ъ т.
С лед един час с б а р а б а н и и ви к о ве, с бяло зн ам е, н а
когто бе и зв е за н ч ер ен кръст, н а ко н е и пеш а, в сел о то в л я ­
зо х а две х и л я д и х ъ р в ат ск и и щ и р и й с к и сел я н и , н а ч ел о с
И л и я Г р его р и ч . Н и к о л а К р о б о т у д ъ р ж а д у м ат а си, б р еж и -
чани бяха спечелени и руйното вино от бъчвата на дебелия
жупан отново освети старата правда. Но Грегорич викна
гръмогласно: „Напред, братя, напред! Далечен път ви
чака!и

От Стара Вас до Видем гърмят барабани. От време на

време гръмва пушка и отеква глухо по снежната равнина
Щ ирийките изтичват на вратите. И дват хърватите, идват
срещу господарите. Безброй са като просо. Дълго и без­
крайно множество. Не се вижда нито началото, нито краят
им. Едните газят снега пеша, а другите са на коне. Какви
чудни хора, какви мустакати' мъже. Едните имат широки
шапки, другите — кожени калпаци; едни са с опинци.,
други с ботуши; едни с наметала, други с обърнати ко­
жуси, трети с везани кафтани от грубо сукно, а четвърти
с ямурлуци. На мустаците им виси скреж. Всички гледат
весело напред. Та те са свободни! Някой носи пушка, ня­
кой копие, някой сабя, някой коса, някой секира, а има ги
и с чукове и тояги. Всеки има на гърдите си бял кръст,
сами казват, че са кръстоносци; на всяка шапка или калпак
потрепва перо, а над всички се развява бяло знаме с черен
кръст. До знамето, устремил спокоен поглед напред, язди
воеводата Илия Грегорич. Това ти е човек! Поглед свобо­
ден, на пояса му блестят сребърни пищови, от нищо не се
бои. Имат и четири топа на колелета. И зпратили са им ги
селяните от Цесарград. Имат и десет тежки железни пушки.
Те бият барабани, сякаш отиват на черковен празник, стре­
лят, сякаш са тръгнали на сватба, и пеят чудна провлечена
лесен, като че пеят вигилия1. Вече стигнаха до Видем. „Тук
трябва да чакаме — каза Илия, — подслонете се кой как
може — в къща, в кошара, в хамбар, в черква или просто
чакайте на снега/ Настана мрачна м ъгловита вечер. От­
въд Сава в прозорците на къщите в Кършко светят све­
тлинни, хълмовете се издигат стръмно в мъглата, в зимния
въздух стърчат сухите клони, навсякъде дебел сняг. Но как­
во ти пречи мъглата и снегът, когато си свободен? Видем
е изпълнен с народ като картофи в картофена нива. Най-
голяма е навалицата пред къщ ата на селския жупан. Тук
са топовете, тук до вратата е подпряно и знамето. Врати­
те са отворени. Капитаните влизат и излизат, сякаш тук
е кръчма.
1Вигилия — черковно бдение.

238
 — Какъв дявол чакаме тук — запита стоящият пред
вратата стубички капитан Павел Фратрич, — каква ли
каша ни готви отново Илия?
— Разбира се, каша — засмя се стеньевачкият капитан
Иван Карлован, като хукаше в измръзналите си ръце —
за големите господари. Ще има какво да сърбат.
В голямата стая на жупана гореше печка. На пейката
до нгя се е изтегнал Ножина. Пушката му лежи на пода.
В ъгъла на земята седи Мато Гушетич, реже хляб и гледа
Никола Кробот, който се чука ка дългата маса с Никола
Кулинич, а до прозореца седи малкият адвокат и шепне
на метличанина Дорочич нещо важно. След малко в стаята
влезе Иван Сврач, мокър, измъчен от пътя.
— Охо! Ти ли си, Сврач? — завикаха всички.
— Къде е Илия? — запита дошлият, като посегна към
каната.
— Отвъд, в Кършко — отговори Гушетич, — преговаря
с гражданите да се присъединят към нас.
— Кучешко време — каза Сврач, като се отърси от
снега, — вече не усещам костите си.
— Е, какво има? — запита адвокатът.
В същия миг на прага се показа Илия заедно с обущаря
Юре Планинец и шивача Освалд, граждани от Кършко.
— Помози бог, братя! — поздрави Илия. — Щастието
ни помага. Разбрахме се добре с гражданите в Кършко. Те
са с нас. Заклехме се едни на други и ето за потвърждение
те изпращат при нас тия честни хора.
— Заклевам се в честта си — и обущарят се удари
гърдите, — аз съм почтен човек. Да се изкривят всичките
ми токове, ако съм непочтен. Искам да ушия чифт чизми
от господарска кожа.
— А, Сврач, ти си дошъл? — продължи Илия. — Какви
новини ни’носиш?
— Не трябва да се страхуваме нито от усхоците, нито
от зринските конници. Може без страх да вървим напред.
— Добре — каза Илия, — утре сутринта можем да ми­
нем Сава. Ти, Кутшнич, ще водиш войската, а с тебе ще
бъдат Туркович, Фратрич, Никола Бартоднч и Гърга Дър-
воделич. Ще вземете със себе си хиляда души. Вземете пет
големи пушки и два топа.
— А ти, капитане? — запита Кулинич.
— Аз ще продължа към Севница, а оттам в планината
Пилщайн, където ни чака Щерц. Вие от Кършко през Дре-

239
 нова ще навлезете в Ускочките планини. От другата
страна там ще дойдат ястребарчаните и тогава удрете на
Метлика, която ви чака. Там от нищо не трябва да се
страхуваме, защото жумберчани са с нас. Да, Дърмачич,
седни да напишеш писмо, Ножина да го занесе при уско-
цитс. Обещали са ни и няма да изневерят. Но нека видят
черно на бяло, че ги каним на хорото като братя.
Дърмачич седна да напише писмото, а И лия хвърли
кожуха и седна на масата. В този момент вън се чу силен
плач.
— Какво има? — скочи на крака капитанът.
В стаята се втурна разплакана една щ ирийка. ,
— Добри хора! — започна да говори тя с плач. — В
моята бедна къща се вмъкна ваш човек. Той разби с брадва
сандъка и ми взе всичко.
— Кой е бил? — пламна Илия.
— Ето го — викна от вратата К арлован, водейки за
яката блед селянин.
— Кой си ти? — запита Илия.
— Стйепан Шафарич — промърмори селянинът.
— Ние турци ли сме, разбойнико? Да крадем ли въ­
станахме? Обесете го на дървото, тук пред къщата, нека
види всяка разбойническа душа какво я чака. •
Селянинът изпищя, но след няколко м инути тялото му
се люлееше на сухата ябълка пред къщ ата на жупана. Но
в суматохата Иван Сврач се измъкна от къщ ата и изчезна
в нощта.
— Къде е Сврач? — запита след малко Гушетич. -
Ти, Илия, не знаеш ли, че Сврач взе на ж ената на жупана
в Брежице десет цзкина?
— И той ли? — разгневи се вой водата. — Къде е,
потърсете го! И той ще виене така, па чийто син и да е.
Напразно! Сврач бе изчезнал без. следа.
— Ха, ха! — засмя се обущарят. — Умен е; вони му
въжето.
— Е т о т и п и с м о т о з а Н о ж и н а — к а з а а д в о к а т ъ т на
Илия, — добре би б и л о д а т р ъ г н е в е д н а г а .
— Д о бр е, н е к а т р ъ г н е ! Б р а т к о М а р к о , с т а в а й ! Н а път!
У с к о к ъ т ск о ч и , п р о т е г н а с е , п ъ х н а п и с м о т о в п а з в а т а си
и м е тн а п у ш к а т а п р е з р а м о .
— П р а щ а т е ме то ч н о п р и в ъ л ц и т е , н о н е к а ! Н еотлож но
е и б о г щ е п о м о гн е . Щ е з а д е с а п и с м о т о н а б р а т я т а , нека
и м го п р о ч е те п о п ъ т и а з щ е с ъ м в и н о в е н , а к о д о някой

240
 ден в Жумберак не полетят искри от кремъка.
— Кажи на братята — посъветва го И ли я — да се
спуснат от планината и да побързат към Кършко.
— Бога ми, ще им кажа! Ако даде бог, и сам ще дойда
на юнашка сватба. Сбогом, Илия, побратиме скъпи! Ж е­
лая ти щастие! Сбогом, братя и хора! Щ е се срещнем от­
ново на весела среща.
Ускокът се разцелува с И лия и излезе; метна се на коня
и препусна по пътя за Ускочка планина.
Беше вече късно и сън бе налегнал войската, когато
недалече от Сава двама души се срещнаха в нощната
мъгла.
— Дорочич — прошепна единият, — ти ли си?
— Аз съм, Дърмачич, какво има?*
— Ти утре отиваш ли в Метлика?
— Да.
Реши ли се? Глупавите селски глави са в нашата
торба. Господарите ще ни платят за тях скъпо, знаем мре­
жата.
Ха! Вярно, ябълката е хубава, но нашата клетва?
— Та трябва ли да се спазва клетвата, дадена на
разбойници! Защото според закона това са разбойници.
Значи ?
— Добрге. Но как?
— Лесно. Ще ти напиша писмо. Ти ще го занесеш на
Алапич в Ястребарско, където е брат ти. В Метлика няма
да отидеш. Аз ще дойда донякъде с тебе. Ще кажа, че ще
отида да разуча околността. Ще повярват.
— А после?
— Ще се върна при селяните.
— Но. . .
— Мълчи! Чувам хора. Ти върви насам, аз нататък.
Значи, утре! Лека нощ!

Денят настъпи ясен.Слънцето светеше в бледното зим­

но небе като нажежено, пурпурно кълбо, а снегът и екре-
жът блестяха като стъкло. На щ ирииския бряг на Сава е
построена селската войска. На крайнския бряг се тълпи
народ, за да види какво ще стане. А от замъка над Кър-
шко, затворил здраво железните врати, се показа и госпо­
дарският управител на крепостта. Скоро от крайнския
бряг се отдели голяма лодка и отиде на щ ирииския бряг.

16. Селското въстание 241

 Тук стоеше И лия, а около него — селските к ап и т ан и ,1 ^
И лия проговори с. развълнуван глас: . щ
— Братя! Ние напуснахме къщ ите си, за да извоюва- |*
ме нашата свобода. Дойдохме в този кр ай и намерихме |г’
свои братя. Ние сме силни, защ ото наш ето дело е право.
Тук нашите пътищ а се разделят, но делото ни е общо.
М оже би вие или ние ще имаме щ астие да се срещ нем с
господарска войска. Н ека не клю мва сърцето ви, покаже­
те, че сте мъже! — В ойводата сне кал п ака и отправил
поглед към небето, каза: — Боже! Ти ни виж даш да стоим
тук на студа в чужд край! Боже! Т и знаеш , че искаме
доброто, че не ни води лошо сърце. Б лагослови ни, боже!
Дай ни щ астие! Сбогом, братя, до срещ ата под Сусед!
Сбогом!
— И ли я — пристъпи кап и тан К уп и н и ч и п олож и три
пръста върху сабята си, — заклевам ти се, че ж ив няма
да изпусна тази сабя, че ще се бия, докато в сърцето си
имам поне капка кръв. Сбогом!
И капитаните се прегърнаха.
Един подир друг отредите прем и наха с кораб през
Сава. С първата група прем инаха адвокатът и метлича-
нинът и когато последният кораб спря под К ърш ко, Илия
и зви ка на своята войска:
— С името на бога, напред, хора, към С евн иц а! Сбо­
гом, братя! Сбогом! — И той м ахна с ш ап к ата си за после­
ден поздрав на братята от д р у ги я бряг.
— Сбогом! — отговориха хи л яд и гъ р л а от крайнския
бряг.
А войската на И л и я п р о д ъ л ж аваш е да въ р в и на щи-
рийска земя към запад. И дълго ощ е м еж ду планините
край Сава сз чуваш е барабан, дълго ощ е се разнасяше
провлечено тъж ната м елодия н а х ъ р ватск ата песен.

От Кършко към село Д рен ова в Л еско вско поле летяха

двама конници. П ърви ят беш е м ет л и ч ан и н ъ т Дорочич,
а вторият — набеденият ад во к ат Ш и м е Д ъ р м ач и ч . Като
стигнаха до мястото, където п ъ т ят се р азд ел я ш е — еди*
ният за към Брегана, а д р у ги я т — към К остан ьевиц а, —
адвокатът спря коня, а след н его и м ет л и ч ан и н ъ т.
— И така — каза Ш им е, — тук т р я б в а д а се разделим.
Т и тръгни на изток п р ез С ам о б о р къ м А л ап и ч , а аз Ше I
продължа по своя път. )
 — Къде?
— Не питай, а само предай писмото на Алапич. Сбо­
гом и на добър час! I
И недочакал отговор на поздрава си, Шиме мушна \Д,
коня си и без да се обърне, препусна на юг, докато дру- €Д
гарят му изви накъм Самобор. ^
Вече се смрачаваше, когато след уморително пъту- бил
ване Шиме влезе в улиците на Костаньевица. Той оста- съ
ви Коня в хана, разпита къде живее барон Йошко Туря, г пр
подполковник на Хърватска Крайна и командир на уско- °Рч,
ците, и отиде право при него. Пред къщата стояха некол- Шег
цина ускоци-пехотинци и погранични стрелци. Шиме се Ула(
обърна към един мъж, висок на ръст, с дълга черна, бра- 1
да и дълги черни коси, облечен в сив забуя1; той погле-
ждаше изпод широката си шапка и почукваше с пръсти
по дългия си меч.
— Ваша милост — поклони се адвокатът, — високо-
уважаемият господин барон Турн у дома ли си е?
— Да — отговори Черният Матияш, началник на хър-
ватските стрелци, като изгледа адвоката от глава до пети. V
— Моля ви заведете ме при него, и то веднага; имам
да му съобщя много важни вести. г<
— А кой си ти? — запита черният юнак.
— Човек твърде услужлив и предан на господин 5 а -' ? 4
рона. Моля ви, заведете ме, тъй като всяка минута е
скъпа.
Офицерът направи знак на адвоката и го поведе наго­
ре по стълбите към стаята на Турн. След като се позаба­
ви няколко минути при началника, Матияш извика Ши­
ме в стаята, а сам той излезе.
Господин Турн, едър човек с продълговато мрачно
лице и с дълги мустаци, облечен в долама на пограничен
офицер, седеше до масата, на която имаше калпак, меч,
писма и малък светилник. В това време господин Турн
пишеше дълго писмо, а зад него стоеше сух русокос погра­
ничен офицер, Ласер, бихачки2 капитан, и преглеждаше
куп писма. Началникът вдигна глава.
— Кой си ти? Откъде си? — обърна се баронът към
Шиме на хърватски език.
— Беден писар от Хърватско, откъм река Сутла.

1 Къса горна дреха без ръкави. — Б. р.

2 Капитан (командир) в гр. Бихач, на р. Уна, в Босна. — Б. пр.

243
 — И какво искаш от мене? I
— Аз не искам нищо от вас, ваша милост. Вие трябва [
да искате от мене. Е
— Аз от тебе? — засмя се баронът. — Да чуя! I
— Вие вероятно сте чули — продължи Ш име, — че
хърватските порове са нахлули във ваш ия кокошарник?
— Ти говориш за хърватските бунтовници? Зная вси­
чко — стана бързо Турн.
— Тоест, дочули сте нещо, понеже селяните шумят
доста силно, а и вашите ускоци някак странно си шущу.
кат зад гърба ви. Внимавайте! Но вие, извинете, изоб­
що нищо не знаете, а аз зная всичко: как, кога, къде, в
каква посока, защото се бях вмъкнал между тях и зная
всичките им планове. £
— Значи, и ти си бунтовник? — плам на Турн. X
— Моля ви, ваша милост, погледнете хилавите ми г
кости! Аз и бунтовник! Мислех, че ще бъда полезен на г
властта, затова и^щ пионирах селяните. '
— Е, разказвай! —“ каза Турн, но Ш име се усмихна :
и отговори:
— Тоест, аз съм беден човек, а ръка ръката измива.

-11и‘11У«« Щ'»
Най-първо ми дайте честна дума, че ням а да ми се случи
нищо.
— Добре! Честна дума. А за да изм иеш ръцете си, ето
ти капаро. — При тези думи офицерът хвърли на масата
кесия.
Усмихвайки се, адвокатът я сложи в джоба си, извади
от пазвата си писмо, предаде го на барона и каза:
— Тук съм написал всичко подробно: и началниците,
и отредите, и пътищата им, и намеренията им. Четете, |
а след това вземете мерки как най-добре да им свиете I
врата. Ш .
Турн започна да чете, а Дърмачич седна на пейката в |
ъгъла и навел глава, взе да наблюдава барона, чийто г
поглед летеше по черните редове с все по-голямо вни- §
мание. Накрая той скочи и.извика по немски, за да не ?
го разбере Дърмачич: ’ ,\
— Четете, господин Ласер! Бога ми, тук трябва се­
риозно да се запретнат ръкави. Това не е шега, това не е
проста селска тълпа, това е много по-сериозно, отколкото I
ми съобщи Стйепко Грегорианец. Още днес един куриер
трябва да занесе писмо от мене на велможкия съвет в Лю-

244
бляна, да се вдигне на крак опълчението. Друг куриер ще
занесе съобщение на управителя на Цельския окръг. Аз
още тази вечер ще отида с тридесет конника в Жумберак,
за да не ми излъже хората този дявол Ножина. Обаче ще
занеса и свои пари, та поне временно да ги успокоя. Утре
ще се върна. Черният Матияш да бъде готов със своите сто
стрелци, а и вие, капитане, съберете конниците си. Аз ще
се постарая да събера възможно повече ускоци. Щом се
върна, ще нападнем Кършко, защото в никакъв случай не
бива да допуснем тази чума да продължава да се шири
между селяните. Банът, господин Халек и хърватските
велможи, както Еинаги навярно нищо не правят. А къде
ще отидеш ти? — обърна се той на хърватски към Шиме.
— Ще се върна при селяните — ухили се адвокатът.
— При селяните0 Какво ще правиш там?
— Мисля, че е добре да имате свой човек в змийското
гнездо? Пък и не ще ли ви бъде приятно да получите гла­
вата на Илия?
— Да.
— Колко ще дадете за нея?
— Петстотин талера.
— Честна дума ?
— Честна дума.
— Добре. Лека нощ, милостиви господарю — вдигна
се Шиме, — трябва да се върна бързо, за да не подушат р
предателство. Но аз съм заслужил повече от капарото.
— Ето ти петдесет талера. |
— Благодаря. Не забравяйте едно — селяните мислят, |
че ускоците ще се присъединят към тях. Това е хубаво |
като самоизмама. Лека нощ. !
Предателят си замина, а скоро след това барон Йошко
Турн пое пътя към Жумберачките планини.

33

Там, дето Сава, след като е текла между щирииските и *

крайнските планини, излиза при Видем от клисурата в 4
равнината, на крайнския бряг срещу Видем се простира
като предпланина доста голяма планинска верига, пре­
сечена от долини й клисури. Там, дето реката при завоя I"
си се допира до планината, бреговете са доста стръмни, Ę,

245
 почти отвесни, и между планината и реката е остана^
само толкова място, колкото да може малкото търговско
селище Кършко да се прилепи към брега. От двете стра.
ни на единствената улица около стара островърха черква
са наредени скромни словенски къщ ици. Дървените им
покриви са почернели, прозорчетата им са малки, мал­
ки са и дървените им стрехи, та ти се струва, че това
са малки пилета, притискали се от страх около квачката,
сякаш над тях се вие хищна птица. И действително се вие.
- Из правен, като ястреб върху скала, стои укрепеният замък
на немските господари, надвесен над словенското селище.
На изток и на юг ог Кършко започва равнина, през която
Сава влачи водите си към Брежице. Отвъд нея се простира
до Сутла щирниското Пригорйе, а отсам, на другия край на
равнината, се виждат Ускочките планини, в подножието на
^ които е разположено селото Костаньевица и лъкатуши ре­
ката Кърка, забързала към Брежице. Ако тръгнеш покрай
планината през Кършко на юг, ще видиш на хълма да се
издига замъкът Турн. На поляната зад него е разположе­
но приветливото село Лесковац, а по-нататък, в полето,
лежи Дренова. Тук пътят се разделя. Единият отива на юг,
през брод, до Костаньевица, другият — на запад, в Чатеж
и през М окрице, в Хърватско.
Сутринта на 5 февруари 1573 година над този покрит
със сняг край се стелеше гъста бяла мъгла. Слънцето още
се бореше с нея. Нямаше страшен сух с^уд, а влажен, про­
низващ до костите мраз.
През булото на мъглата се показваха черните силуети
на колибите, сухите тънки храсти и дървета, оголен жив
плет или по някой разнебитен комин, а на щирийския
бряг, над непрогледната ж ълтосива пустиня стърчеше само
камбанарията на видемската черква. Въпреки лошото вре­
ме в Кършко цареш е оживление като през черковен праз­
ник или на панаир. В непрогледната мъгла гъмжаха мно­
жество черни силуети. К ърш ко бе претъпкано от народ. И
^ как да не е! Н али тук е разполож ена хърватската селска
войска в очакване на братята ускоци, които, както съоб­
щи Дърмачич, връщ айки се от К останьевица при Илия,
днес ще се присъединят към сел ян и те.\Т о й каза, че жум-
берчаните са изгонили Турн и сега баронът бяга към Но­
во место. Войската е и зп ъл н и л а всички къщ и, но сели­
щето е малко и затова тя се е р азп о ло ж и л а под открито ^
небе по улицит е и д о лу под Л есковац до Д ренова. В мъг- '&■
лата се червенеят множество огньове.; Край тях почиват
селяните в очакване на братята ускоци. Те са безгрижни,
от нищо не се страхуват. Защо? Защото далеч наоколо ня-
ма никаква господарска войска. Виж как весело пламти
огънят! В голям кръг около него снегът се е разтопил и
се е показала черната земя. Край огъня е приклекнал
пастир, наметнат с ямурлук и с бял агнешки калпак на
главата. Бузите му са се надули и почервенели* той свири
н,а кавал. Около огъня се вие кръшно хоро. Струва ти се,
че е Ивановден. Хърватските момци, въз везани каф-
тани, накривили калпаци, подскачат ситно, хванали през
кръста едри словенски девойки. Гърдите на девойките пот­
репват, очите им сияят и те, наклонили глави, се усмих­
ват, усмихват се крадешком на хърватите! А по-далеч ле­
жат, седят или са приклекнали по-старите хързати, загле­
дани в котлите над огъня или в ръжена, на койго се пече
младо агне. По-старите крайнчани, в дълги кожуси и рун-
тави калпаци, гледат хорото, чудят се и се усмихват. Сън
ли е това? Не е! Пий, братко! Бъклицата преминава от
ръка в ръка. Иха, ха! Днес е празник, утре е празник, все­
ки ден е празник, защото вече няма господари, няма кам­
шик! Огънят пращи, водата ври, кавалът ечи, хорото се
вие, земята се тресе. Встрани е струпано оръжието. Весе­
ло е, братко, никакви грижи, никакъв страх!
А да видиш в селото! Как ври и кипи там! Глава до
глава, юнак до юнака. Отред след отред прииждат зъо-
ръжени в селото: това са крайнчани от околните села. Под
хълма стои голям господарски подслон. Той е със зида­
ни стени и вътре е мрачно, но в средата му гори огън,
който топли и осветява. Около огъня на слама седят ка­
питаните и тихо разговарят. Купинич седи спокойно, не­
подвижно, Фратрич говори нещо^живо, тук са и Турко-
вич, и Дърводелич, и Бартолич. Пламъкът трепти по ли­
цата им и се разстила из обкръжаващия ги полумрак,
където струпалите се около капитаните хора бръмчат и
шумят. Пламъкът осветява мрачни брадати лица, очи
с див поглед, свити юмруци, блестящо оръжие, бела
кръстове. Пламъкът осветява и група граждани от Кър-
шко, които гледат със замислен поглед тази дива тълпа,
а между тях, подскачайки и махайки с ръце, снове мал­
кият обущар. Очите му играят, а калпакът му подскача.
Полудял ли е младежът.
 — Хей' — извика обущарят, като удари по рамото
съседа си шивач. — Това е живот, това е господарство я!
За какво ни е раят? Благодари на света Розалия, ръждива
игло, че си се родил точно сега. Сега ние кроим гащи, сега
шапката е нашаI Всичко е наше, чак до морето, чуваш ли,
чак до морето! Н икакви данъци, никакви налози, никакви
фалити, никаква власт. Ядеш и пиеш на своя воля, а за
работа никой не те пита.
— А откъде ядене? — запита засмян воденичарят.
— От господарите, мой воденичен камъко! — отго-
вори обущарят и продължи да приказва на ш ивача: — Хей,
ще представя аз сметка на господарите. К ълна се в обу­
щарското си шило, че графовете ще ни платят не само
за всичките наш и м азоли, но и онова, което са им отра­
ботили наш ите бащ и и деди. Запомни това, яренце мое,
и окачи конците си на пирон, защото днес не се шие,
днес се разп аря. Ух! — продълж и той, като запретна ръ­
кави. — Защ о седим тук като на покаяние? П ръстите ми
играят. И ска ми се да се бия, да се бия.
— Тиш ина, братя — каза с ясен глас Купинич, като
повдигна глава.
И всички замълчаха.
— Н и е, народните капитани — продълж и Купи­
нич, — се съвещ авахме за наш ата работа. Д али да отидем
в Ж умбера, или да чакаме тук? И реш ихме да чакаме.
Вие чухте как Д ърмачич съобщи, че ускоците ще дойдат
тук при нас. И така ще бъде по добре. Н ие сме много, пла­
нината е стръмна, няма пътищ а и всичко е покрито със
сняг. Пък и планинската беднотия къде ще нам ери тол­
кова храна за нас? Бихм е я изпояли. Трябва да ви кажа
още и това, че от Самобор е дош ъл наш ият брат Бистрич
и ни каза, че ястребарчани и окичани идват при нас през
М окрице. Не бива да ги оставим. Зато ва нека чакаме. Така
е по-добре. Но ето отдавна завърш и р ан н ата литургия, а
ускоците още ги няма. Ако не дойдат до пладне, ще и з­
пратим брата Бистрич към К останьевица да ви ди какво
става. Добре ли е?
— Добре е! — отговориха селяните.
— А как е при вас, брате А ндрия? — обърна се Ку­
пинич към Хрибар, който стоеше зад него.
— Всички от Бощань до Радичи са нап ъ лн и ли пуш­
ките си. Само чакат петльовото перо.
— Добрз, брате А ндрия — продълж и Н ико, — занеси г
 им го. Тръгни веднага. Нека се вдигнат в името на бога!
— Ще тръгна, капитане! — отговори Хрибар. — Сбо­
гом, братя, желая ви щастие!
— А вие, хора — обърна се към народа Купинич, след
като замина Хрибар, — не губете разсъдъка си, не пълнете
главата си с всевъзможни неща и не изпускайте сабите
от ръцете си. Трябва да има ред и мир, аащото врагът
плете мрежата си .то всички ъгли.
В този момент обущарят се върна в групата, която беше
оставил, държейки високо голям нож, а след него двама
селяни донесоха на дървен ръжен печено теле.
— Господа! — викна Планинец, като застана пред огъ­
ня, щом селяните оставиха телето *га земята. — Господа,
защото днес ние сме господа, мъчно ми е, че чакаме, но
вие казвате, че така трябва. Добре. Тогава да не губим
време. Вече удари единадесет часа и за да подкрепим
своите бедни стомаси, гражданите изпратиха в чест на
вас, капитаните, това печено теле. Телето е господарско,
вижте само муцунката му. Докато щастието не ни даде да
удряме с юмруците си по господарските гърбове, нека то­
чим нож за това господарско теле.
— Да точим! Да точим! — викаха селяните, докато обу­
щарят силно прегръщаше и целуваше капитана Фратрич.
Селяните вече посягаха към този печен дар, но Пла­
нинец се изпречи пред тях и загърмя:
— Стойте! Да не искате този печен болярин да зами­
не от този свят направо в нашите дълбоки и широки сто­
маси бзз всякаква тържественост? Не! Чакайте да го опея.
Забил ножа си в печените ребра, обущарят запя с тъ­
нък^ глас:
— Magnifiée, spectabilis domine! Cireumdedemm me!
Requiescati в стомаха. Амин!
— Амин! — закикотиха се сто гърла в гръмогласен
смях и цялото множество зашумя радостно.
— Амин! — извика със смях обущарят, вдигайки ви­
соко ножа.
Гръмна пушка. Чуха се викове. Какво е това? Наро­
дът трепна. Командирите скочиха. Обущарят пребледня.
Отново гръмна пушка, втора, трета, десета.
, — Срещу нас идва войска, войска! — чу се отвън.
Купинич скочи като лъв; погледът му заблестя и като
замахна със сабята си, загърмя:
— Напред, братя. В името на бога!
^ 1 Възвишени (И славни господине! Обкръжиха ме! Почивай а
мир . . .
 Край Лесковац в мъглата пламти огън. Селяните
, пият, огънят пращи, кавалите свирят, хорото се върти все
; по-бърже и по-бърже! Весело е! Далеч наоколо няма го­
сподарска войска, а и братята ше дойдат. Радвайте се, хо­
ра! Свободни сме! Радвайте се, братя!
Гръмна пушка.
— Ох! Боже помогни! — изпищя хороводецът, хвана
| се за сърцето и падна мъртъв.
С Гръмна втора, трета пушка. Какво е това? Народът се
изплаши като ято диви гълъби. Из мъглата се показваха
някакви черни фигури. Калпаците им са високи. Това са
ускоците. Радвайте се! Братята ни идват на помощ.
— Спрете, братя! — викна един старец, като се из­
прави пред тях. — Не се заблуждавайте! Ние сме ваши
бра . . . — Чу се гръм, селянинът падна.
— Хей, удри! Сечи! Пали! — се разнесоха диви ви­
кове' и из мъглата черните отреди налитаха един след
друг. Това са ускоците и хърватските стрелци, а сред тях
яа кон е и барон Йошко Турн. Страх обзе невъоръжения
народ. Като диво стадо взе той да бяга по пътя за Кърш-
ко. Гръм след гръм трещи, куршум подир куршум свири,
селяните падат един след друг. Те бягат, а подир тях уско­
ците летят като дяволи. Ето настана блъсканица пред вхо­
да за Кършко и вече тълпата изви зад скалите, където е
навеян дебел сняг. Барабанът ехти, черковната камбана
бие. От селото долетя конник.
— Спрете, братя! Защищавайте се! Предадоха ни!
Удрете! — загърмя конникът. Това бе капитан Фратрич.
Тълпата се спря. Вече пламнаха от ускочка ръка пър­
вите къщи в Кършко. В най-тясното място на селището
селяните чакат със заредени пушки и насочени копия.
Кълбото на ускоците препуска с рев срещу тях. Ето, те са
вече близо, на един хвърлей. Разнесе се гръм от селските
пушки. Кълбото трепна. Тук-таме пада по някой у скок,
тук-таме почервенява снегът.
— Напред! — крещи Турн.
С наведени напред глави летят ускоците и стрелят.
Вече са съвсем близо. Те се втурват като порой, но селя­
ните ги дочакват спокойно. Отново се разнася гръм и
смъртта покосява първите редици. Но ускоците прииждат
като мравки, а от селото прииждат селяните. От време

■ 250 / ч

г
на време гръмне по някоя пушка, едвам се чуе по някое
охкане, но рев разтърсва въздуха. Сега са вече съвсем бли­
зо едни срещу други. Пушките замълчаха; блесна ханджа- . ♦
рът, светна косата, заскърцаха зъбите; д,
— Удряй! — реве дрезгавият глас на Турн. ед
— С нас е бог! — гърми от коня Фратрич с пламтящ А
поглед, размахвайки със секирата си. тл
Вече се сблъскаха група с група, гърди с гърди, пре­ съ
плетоха се крак с крак, ръка с ръка, ръката сграбчва гър­ лр
лото. На пътя зад живата ограда до брега закипя кървав •ри,-
бой. Отред с отред, група с група се вплитат бясно в едно ЖгЦ
кърваво кълбо, което се гърчи, търкаля, пищи. стене, ру­ ДЛ.
гае, коли и гине. Като мълния блясва в мъглата но­ у!
жът, като змия съска във въздуха косата, вие се кърваво т
хоро, снетът се разстила надалеч и по него надалеч
се червенеят кървави следи. Турн беснее и удряйки с
меча си, вкарва своите отреди в кървавата сеч. Напразно! *
Селянинът не се дава: където стои, там и пада, където I
стои, там и коли; рис захапал риса, рис се вкопчал в ри­
са. Напразно! Земята ще се продъни, но рисът не ще съ­
бори риса. Все по-силно и по-силно бие черковната кам­
бана, все по-често и по-често ехти барабанът. Изведнъж
яа север от селото затръби тръба.
— Какво е това? По дяволите! — извика Фратрич. —
Ние нямаме тръба.
Сега вече гърмят големи пушки, трещят малки. От се­
верната страна връхлита силен отред крайнска конница.
Той е заобиколил планината, за да удари селяните в гръб.
Високо се развява знамето им, бясно тръби тръбата, на
широкополите им шапки трептят пера и във въздуха бле­
стят мечове. Те летят като бесни, предвождани от бихач-
кия капитан Данило Ласер от Вилденек. Срещу тях се
хвърли с група селяни Кудинич. Конниците яростно се­
кат селяните, но срещу тях иззад оградите и от прозорците >■
селяните сипят смъртоносен огън. Всред селото се издига I$
стара кула. Дърводелич се вмъкна в нея с петнадесет •# %
души. V.
' — Виждаш ли този пернат дявол? — каза на Зърво-
делич синът на бърдовачкия ковач Никола, като показ­
ваше Ласер. — Чакай! Този заек е мой.
Той наведе глава и се припели. Гръм! И Ласер се стро­
поли надолу с главата, а разяреният кон го повлече за стре­
мето по кървавия сняг. Весели викове се разнесоха всред
групата.
 Ей, улучих го посред челото — засмя се червеноко­
си ят син на ковача. — Продължавайте да стреляте, мом­
чета !
И от кулата отново започна да се сипе смърт върху
конниците. Една трета от тях паднаха. Брадва събори зна­
меносеца, а копие прободе тръбача. Но враговете продъл­
жават да се врязват в селската маса, като секат надясно и
наляво. Купинич коси от коня като бесен. Той е ранен в
лявата ръка, но не обръща внимание, а продължава да
коси. „В името на бога, удрете!“ Но ето всред селото се
яви отред ускоци и нападна в гръб. Той се е промъкнал
незабелязано край реката, зад къщите, и е нахлул в се­
лото. „Огън!“ — реват ускоците. „Сечи!“ — викат конни­
ците. Навсякъде кипи борба. Чува се само пукотът на
оръжията, звън на саби и стонове. Фратрич още се дър­
жи при входа на селото. Черният М атияш настани стрел­
ците в една голяма къща край пътя. Оттук те стрелят така
упорито, че селяните падат като снопи в снега. Побесня­
ха. „Разрушете къщата!" — викат селяните и се нахвър­
лят със секири върху убежището на М атияш. В тила още
по-силно затръби тръбата. Ох! Един ускок разби с при­
клад главата на Фратрич. Конниците пробиха и нападна­
ха в тил. Селяните са обкръжени, притиснати. Ускоците
нахлуват в къщите. Селото пламна в страш ни пламъци.
„Стреляйте с топовете!“ — извика Турн. Блесна мълния,
едрите снаряди трещят и разнасят на парчета цели групи
селяни. Селяните бягат, а ускоците летят с рев подир тях
през'кървавите трупове и ги гонят с ножове в пламтящите
къщи и в студените води на Сава. Всички паднаха, раз­
бягаха се или бяха пленени. Виждаш л и онази каменна
къща на могилката? От прозореца се показва желязната
цев на тежка пушка. Тук още се държ и последната група,
петдесет души, начгло с Купинич. Т ой е блед, окърва-'
вен, но въпреки това стои спокойно до пуш ката. „Атака!
У дри!“ — реве Турн и бясната тълпа се втурва нагоре по*
хълма. Разнесе се гръм. Двадесет ускока паднаха мъртви,
но в този миг Купинич с меч в р ъ к а полетя срещ у уско­
ците, последван от цялата си група.
— В името на бога! З а старата правда! — викна ка­
питанът. Но вече куршум го прониза, той падн а на колене
и десет ножа се забиха в геройските му гърди. Н ито един
от неговите другари не остана жив. В сички паднаха край
своя вожд, пред горящата къщ а. ;
 Туря победи! Въздухът затреперя от див рев. Сега хо­
рата ги обзе бяс, ужасен зверски бяс! Ох, как конниците
гонят селяните ка групи в Сава! А уско-ците? Барабанът
ги вика на сбор. Грижа ги е, те си имат друга работа. %
Д, ;
Ох, горко ти, ако си имал къща — опожарена е, ако си гд
имал добитък — изклан е, ако си имал дете — удушено А >
е. Горко ти, ако си имал жена . . . 5ил
Пладне отдавна бе минало. Време е камбаната да бие С-Ъ *
„Ave M aria“.1 Or кулата се разнесе звън. За „Ave Л1апа '
ли бие, за пожар ля бие, или това е погребален звън? Над
целия край пада мрак. Войниците още летят по селото <аее&
като вълци, които търсят плячка, и извличат от къщите 'ДаГ
ужасените жени. Ето всред снега се чернеее пожарище.
Пред него седи и плаче майка, а по-нататък от хамбара lta>f
f
още излизат пламъци. Над селото се стеле дим. Накъдето
и да погледнеш, снегът се червенее от кръв. Зад всяка ог­
рада и на пътя лежат бледи, кървави трупове; в ръцете си 'ÎT
имат нож или пушка, а там, където купчината трупове е V*
най-голяма, там е паднал и малкият обущар. Половината от
селяните загинаха, малцина успяха да избягат. Но на мър­
твите е по-добре. Горко на живите, които паднаха в ръцете
на Турн! Те стоят завързани за дърветата, а между тях са
капитаните Туркович, Бартолич, Дърводелич. Ох, горка им!
— Чакайте, кучета — викна им Турн, — за всяка
капка от благородната кръв на Гасер — по една кучешка
селска глава!
Тихо текат сълзите по техните бузи. тихо тече Саза по
снежната равнина и отнася със себе си стотиците мъртви
хървати; носи ги назад, към родината им. Нима ги носи
при техните майки, жени, деца?
Господин Турн е събрал пред черквата войската си.
— Водачите на селската сган — каза на Матияш —
утре под силна стража изпратете в Любляна. Вие ще оста­
нете тук със стрелците, а аз с останалата войска, щом се
зазори, ще отида в Хърватско на помощ на бановата вдо­
вица. Но чакайте — завърши подполковникът, — трябва
да се отбележат кучетата, които вдигнаха глава срещу нас.
Отрежете на всекиго от тях носа и лявото ухо и нека но­
сят този белег за страх на другите. .
В мъглата се виждат многобройни огнъозе. Около ог­ *’
ньовете са приклекнали хърватските пехотинци и крайн-
S*
■ 1 Молитва на Богородица: „Радвай се, Марио* — с която богомол­
ците се призовават на молитва.

253
 ските конници. Те пият, пеят, играят хоро. Човек би по­
мислил, че е Ивановден. През гъстата мъгла се чува ужас­
ният вик на нещастните пленници, на които ножът на ус-
коците поставя кървави белези. Ала над пурпурния пла­
мък, над снежната пустиня се вие черен гарван и грачи.*
„Ей, стара правдо! Ей, свободо, къде си? Под чуждо вла­
дичество, за чужд господар хърват уби хървата, словенец
словенеца, брат брата! Хей, радвай се, черни гарване! За
тебе остана тяхното сърце. Ти ще пиеш черните им очи!“

34

На 7 февруари 1573 година, когато кулата на Свети

Крал удари пладне, силни конни отреди влизаха в спо­
койния Загреб, където и без това гъмжеше от банови пе­
хотинци. Пред конния отред на бял кон, облечен в броня
и с железен шлем, на който трептяха бели и сини. пера,
яздеше Гашпар Алапич, бански наместник след смъртта
на Франьо Слунски. Гашпар беше блед, изнурен, конят и
оръжието бяха кални. Уморени бяха и неговите конни от­
реди, а конете им — измъчени. Подир наместника на бана
в безпорядък караха тръс сините1 свободни селяни на
Барбара Ердьоди, зелените копиеносци под знамето на
Зрински и турополските благородници. П оследният отред
караше пред себе си тълпа боси, бледи и окъсани селяни,
завързани с въже. По Петринското шосе конниците стиг­
наха до площада Хармица и тук се строиха в редици, а
епископската стража дочака завързаните селяни и ги по­
веде в епископския дворец. Алапич тъкмо се готвеше да
направи проверка на отреда, когато от К аптолските порти
долетя капитанът на банските хусари Л адислав Пловдин,
поздрави Алапича и каза:
— Високоблагородни господине! П речестният госпо­
дин бан, узнал, че сте пристигнали в града, заповяда вед­
нага да дойдете в неговия дворец.
- Добре, господин Ладислав! Веднага щ е дойда с
вас — отговори лениво Алапич, а след това викна със
строг глас: — Юнаци! Чакайте тук, докато дойде заповед
от господин бана.
И като пришпори коня, Алапич полетя към Каптол­
ските порти.
1 Облечени в сини носии. — Б. р.

254
 В залата иа епископския дворец, над дълга маса се­
деше замислен и мрачен епископът Драшкович и прехвър- ^
ляше писма. Край него бяха подбанът, поднотариусът гд
Петричевич и великият загребски вараждински жупан, ед
които разговаряха оживено, а наоколо стояха капитаните д
на харамиите1, командирите на банските хусари и муста- £ил
катите войводи на ускоците. Когато на прага зазвънтяха съ:
шпорите на малкия Гашпар, всички трепнаха, а еписко- »
път стана, тръгна към вратата и протегна двете си ръце <ющ
на Алапич. аже^
— Ave, шиклошки и керестински рицарю — привет- ула*-'
ствува го епископът, - благодаря ви, герою наш! Вече а
чух, че кк носите хубави новини. Седнете, изморен сте. кн^
— Бога ми, изморен съм — поклони се Алапич, като ^
свали каската и избърса потта от челото си. — И не е пи(
чудно, reverendissime — продължи той, като седна до
бана. — Макар вчерашният ден и да не е записан в кален- шт,
дара като празник, ей богу, той беше червен. *
— Разказвайте — каза епископът, — или не, елате в го
моята стая, а вие, господа, чакайте тук моята следваща
заповед. , т
В стаята на бана Гашо свали бронята и оръжието ск, с
седна до печката и докато Драшкович по навик се разхож-
даше насам-натам, малкият Гашо, като преметна крак а
върху крак, започна: ^
— Тук няма шега, reverendissime. По всички краищ а
селяните кипят като вряла вода. Идват срещу нас. Да ви т
кажа накратко: Окич, Самобор, Ястребарско, Керестинац 51!.
и драганишките костураши се вдигнаха против сестра ми 0 .
в същия миг, когато бърдовчаните преминаха Сутла. Т ази
вест ми дойде като гръм от ясно небе. Сестра ми успокоя- |
вала крепостниците. Напразно. Сестра ми помолила Турн ;>•
да й изпрати ускоци от Жумберак, но Турн й отговорил,
че са му необходими на самия него и че и те самите ня- *
как си се бунтували. Крепостните кучета й запалиха Ке­
рестинац. Събрали се две хиляди, за да отидат в У скоч- у
ките планини и по-нататък в Краня. Тогава си плюх на £.,/
ръцете. Понабрах турополци, събрах свободните селяни J
на моята сестра, заех конници от господин Зрински и г
пътя под краката. Излезе по-лесно, отколкото предпода- i
гах. Първо, разбойниците нямаха достатъчно пушки. Второ*

1 Войници на хърватската народна войска.

 метлнчашш Матия Дорочич и ми съобщи всичките им :
планове. Той имаше в селската войска един познат ко- 8
мандир Никола. Моята кесия го купи, а селяните го счи­
таха за срой бог. Никола убедил селяните да не отиват в
планината, а през Самобор по равнината да отидат в
Краня. Аз разгласих, че отивам в Ястребарско, а в същ­
ност скрих войската си в гората при Керестинац. И вчера
в зори селяните преминаха безгрижно оттам на тълпи |
като добитък. Тогава, 1'|е\гегепс1:88ПТ1е, моите конници връх­
летяха върху им като дяволи и заудряха добитъка отпред
и отзад, та труповете им покриха равнината. Три часа ги
бихме, шестстотин от тях поносихме, но и на нае ни стру.
ваше по някоя глава, защото крепостниците са хапливи
като кучета. След това бях в Мокрице. Там намерих Тури
и неговия отред, който онзи ден е разбил бунтовниците
при Кършко. Искал да ни дойде на помощ, но ние вече
не се нуждаехме от него.
— А Грегорианец? — запита епископът.
— Седи в кашата, която самичък си свари и в която
се опари. Преди беше като бесен пес, а сега маха опашка
като птичарче.
— Злодей, той хвърли кралството ни в кръв. А уско-
ците ?
— Сега се успокоиха. Още малко и щяха да се присъе­
динят към селяните. Но Турн дошъл навреме. Хвърлил
в гърлата им няколко кесии цекини, хванал водача на
бунта, Ножина, който се бил побратимил с Илия, обесил
трима, наредил да се разстреля един поп и сега ускоците
са му верни. Но тази дяволска лудория още не е свър­
шена. Трябва да се страхуваме за Ново М1есто, за Мет-
лика, за Озаль. Чак до Целье гори пожар. Грозница тресе
щирийските и словенските барони. Крас и Горенско се
вълнуват, а чумата прониква и в К аринтия. Горичките,
триестките и каринтийските господари събират войска, а
в Краня и Щ ирия опълчението е на крак.
— Зная — каза сърдито епископът, — писаха ми щи*
рийците, а също така и императорът и ерцхерцог Карл.
Обвиняват ме, че нищо не върша. Честна дума, сит съм
вече на това банство. Колко пъти писах съдът да махне
Тахи, тази напаст в нашето кралство, който е виновен за
всички кръвопролития. Та не изпратихм е ли Кеглевич и
Бързай при краля да искаме помощ против селяните? И

256 I
 пак нищо. Заклевах пограничните генерали Вид,
и Ауерсперг да ни пратят погранична войска: „Не Д J
отговориха, докато не дойде кралска заповед. А
ведта не идва и аз почти мисля, че немците биха бил
волни, ако ни изколят селяните. И пак виновен съ
нали? И ето, слушайте по-нататък! Сега, когато се пр
ва толкова невинна кръв, когато цялото кралство гори,
гато въстанието се разпростря до Вараждин и КрижеГ
аз получих царско писмо да въведа Хенингова Уршула>
владението на половината от Сусед и да гледам да yi
Тахи да предаде и другата половина за пари. Нужн|
бяха за това девет години?
— Това е политическа мъдрост — засмя се Алапи
Кълна се, аз бия немилостиво селяните и ние трябв
ги смажем напълно, защото се вдигат против боляр
но сърцето ме боли, като гледам как отчаяният народ
ума си. Ако имаше повече справедливост, откодкото
лост, можеше ла мине и без това.
— Да, domine Гашпар, и аз не съм от камък, но т
отровен трън трябва да изтръгнем от корен, защото с
сае за главите на цялото болярство, защото сатанинс-
дух е влязъл в крепостниците. Като видях, че няма
мощ от немците, аз извиках от Загреб опълчението
кралство Славония. Затова извиках и вас тук. Вие тр
ва да предвождате войската. В Загреб събрах пет хил*
отбрана войска — харамии, ускоци, бански хусари
топчии. И вие доведохте хубав отред. Затова, с името
бога, потеглете на път, и то още утре.
— Още утре?
— Да — отговори решително епископът, — при С:
бица и Златар са се събрали около шест хиляди селяр
предвождани от стубичашша—Магия Гу&ац Целият i
род чак до Меджумурието чака и ако Илия Грегорич
Щ ирия се съедини с Губец, лошо за нас. Трябва да осу
тим това. Затова не губете нито минутка. Нека докажа
че сами можем да потушим бунта, че тук ние сме гоа
дари и че не се нужлаем от помощта на немците.
— Bene, reverendissim e, нека бъде по вашата аапов
Утре ще потегля за Стубица, но утре на обед. Нека г
чине и войската, а и на моите грешни кости е нуз^
почивка.
След един час по улиците на Загреб затръбиха тръби
и забиха барабани. Офицерите полетяха от двореца ка

17 .Селското въстание Ъ
 към своите отреди да им съобщят всички да се
етза утрешния ден, защото войската ще тръгне в
а север.

35

^рубичката долина се намира в котловина, опасана

^.анински възвишения. Отдясно и отляво се протягат
Федно планински вериги. Отляво по-стръмни, а от-
Д се спущат към долината във вид на малки хълм-
4#Устието на долината при Стубичке Топлице е ши-
но по-нататък планините постепенно се прибли-
*т, долината се стеснява, а още по-нататък, зад село
йл Стубица, над което на хълма се издига замъкът на
й, те се съединяват и затьарят долината. Всичко е пок-
. със сняг — и вълнообразните възвишения, по които
накацали малки къщици, и дърветата, и покривите
селските къщи. В тази долина и по тези хълмове при
рата „Св. П етър“ е разположена войската на Губец —' .
ф*хиляди селски глави, в очакьане на И лия Грегоричj
еговия отред.
Кдмна нодц. Облаците се гонят по небето, вятърът сви-
долини и планини, черен мрак покрива света. В
'Хи^ия мрак подобно на искрици проблясват светлинните
^леките къщи, по долината горят огньовете на селя­
ни, които, притиснати един до друг около пламъка, спят
•{тпуснати глави. Понякога край огньовете преминава
^шк, който проверява спящите отреди и бързо потъва
Урака, а от време на време в нощта се разнася продъл-
релният вик на стражата: „О й“ — и отеква нататък
глината и по хълмовете.
Й а хълма срещу Топлице се намира селска колиба. Тук
щният пост. Пред Ератата е забит висок кол, а на
му е завързан сноп слама. В колибата капитан
ак
т р и я Пасанац грее ръцете си на огъня и гледа пламъка.
. земята лежат момците му, а при отворената врата седи
ин селянин, загърнат с кожух и с пушка в ръце, и се взи-
в тъмната нощ. На полегатия хълм в подножието на пла­
ч л а т а отдясно, където долината е най-тясна, се намира
ерквица, а в снега около нзя се показват дървени кръс­
тове. Това са гробища. Оттук може да се наблюдава цялата
рлина. Всред гробищата се развява голямо бяло знаме

ИМ

1
 с черен кръст. Около гробищата се издига насип от пръст,
а зад него стоят четири железни топа на колелета. Вратата
е отворена, в черквицата гори борина. На пода е постлана
слама, а върху нея — ямурлук, върху който спи девойка.
Тя е свила сухите си ръце под главата, а бледото й увех­
нало лице е обърнато към борината. Това е Яна. До нея
седят двама души. Единият, седнал на камък, е възрастен,
с прошарена коса, но млада душа. Погледът му гори.
На черния му калпак стърчи високо перо и се белее сре­
бърен кръст. На жилетката му блестят сребърни петелки.
На гърба си е наметнал хубав кожух, а ръцете му са под­
прени върху широка, обкована със сребро, сабя. Това е
Матия Губец. На земята пред него седи млад, блед човек.
Това е Могаич. Той е обгърнал с ръце коленете си и впил
поглед във войводата.
— Никаква вест от Илия — проговори Губец, — а
каза, че ще ми съобщава всичко. Дали знае, че при Кере-
стинац нашите претърпяха поражение? Лошо. Имало е
предателство. Разбира се! Кой най-първо ще те предаде?
Свой човек. Но нека — повдигна глава селянинът, —
Илия и Матия още съществуват и господарите трепе­
рят. Зная. Треска ги тресе, когато им викнем, чз и ние
сме хора.
— Вуйчо — каза Могаич, — ти си истински, чудесен
човек. Ти струваш повече от граф. Народът те има за све­
тец. А знаеш ли какво ще ти кажа? Каквото не подозираш.
Капитаните имаха съвещание.
— Съвещание? Без мен?
— Без тебе, но за тебе! Те решиха утре да те провъз­
гласят за крал. Ще те венчеят с корона и ти да управля­
в а ш селяните.
— Капитаните са полудели. Нима всеки честен човек е
достозн да бъде крал? А няма ли стотици по-добри от ме­
не? На света има само един крал!
— Кой? *
— Бог. Негов е скиптърът и негово а царството на
света. Казвам ти, капитаните са полудели. Предай им
|това от мое име. Нима ние въстанахме и поставихме гла­
вите си на карта, за да си играем на управители и крале?
За какво ни е това? Извадили сме меч. за да можем да
дишаме по-свободно, както другите хора; за да може на
воля да тупти радостно сърцето ни; въстанахме, за да
можем да вървим свободно по света, за да не гледаме роб-
 ски в земята пред човек, който се е родил от също т&.
кава немощна утроба, от каквато сме родени и ние. В бо­
жите ръце е и нашето щастие, и нашето нещастие. Надявам
се на бога да победим. Но дори и да ни сполети нещастие,
ние пак не ще пролеем кръвта си напразно. Хиляди го­
дини са протекли, а хората са блуждаели в тъмата на ези-
чеството. Но най-после дойде спасение, дойде божият син
и ни научи, че човек трябва да обича човека като брат
брата. Нека ни стъпчат господарските копита, нека се за­
бие върху челата ни мъченическият венец! Нашата кръв ще
бъде залог за по-щастливо време! Нашата кръв ще вика до
бога и ще дойде ден, когато ще възтържествува еднаква
справедливост и за палата, и за колибата! Но ние трябва
да се борим! Да се борим до последна капка кръв! Нека се
види, че и нашият юмрук е силен. Ние трябва да се бо­
рим, макар и да паднем, защото честният човек мисли
не само за себе си, а и за тези, които ще дойдат след него.
Та не всеки ще може да бере плод от дървото, което той
е посадил. Да мислим, синко, за нашите внуци и пра­
внуци !
Младежът слушаше думите на войводата с наведена
глаЕа. Но изведнъж в далечината се чу глух пушечен из­
стрел. Губец вдигна глава, а Могаич полетя към вратата.
ш — Вуйчо — извика Могаич, — пред поста ка Пасанац
пламна сламата, сигнал за опасност. Да разбудя ли вой­
ската?
— Почакай — каза Губец — да чуем най-първо какви
известия са пристигнали.
Подир четвърт час в черквата долетя грамадният Паса­
нац, а с него един малък хилав човек, облечен в кожух и
с кожен калпак, нахлупен над ушите.
— Капитане — каза силно развълнуван Пасанац, като
хвана ръката на войводата, — този човек се е промъкнал
от Загреб през планината и ти носи вести.
— Какви вести носиш? — запита Матия, като стана
на крака.
— Загреб е пълен с войска — въздъхна хилавият, като
отърси леда от мустаците си. — Алапич пристигна вчера
от Ястребарско и сега иде срещу тебе. Тази нощ той по-
тегли от Загреб.
— Е, да го посрещнем с името на бога! — каза вой'
водата.
ПОЛИШ
— Колко войска има?
А
260
 —- И ма повече от гхет хиляди.
— К аква?
— И ма и банова войска, и свободни сел ян и , и хусари ,
и ускоци, има и голем и топове.
—■ Добре — ким на Губед. — Джуро, съ б у ди вой ската!
М огаич в м иг зап ал и пръчка и полетя към топа п р и
оградата. М ълния блесна, в нощ та и гръм се р азн есе по х ъ л ­
мовете. В миг плам наха р ед и ц а слам ени снопове в д о л и ­
н ата и г.о баирите. В н а й -б л и зк и я отред гръм на пуш ка.
Н а п ъ рви я отред отговори вторият, тр ети ят и все по-далзч
и по-далеч. П ровлечено пробуча в нощ та п асти рски рог, а
барабанен грохот се разнесе по д оли н ата. К р ай нощ ни те
огньове се ви ж да как като м равки се движ ат човек до чо­
век. Все по-ясно се чуват виковете, а край огньовете се но­
сят на коне четири ф игури; в п л ан и н ск ата котловин а к а т а
че л и забучаха черни въ лни. Н а гр о б и щ ата се събра сту-
бичкият отред; хора средни на ръст, сухи, с остри л и ц а, но
см ели. Н а поясите си им ат секири, а в ръ ц ете си държ ат
пуш ки. Води ги П авел Б резовачки , същ о от С тубица. Д о й ­
доха ощ е двадесет п о-възрастн и, но си лн и селяни от р азн и
|| к р аи щ а, бивш и банови топчии. Всеки п р и стъ п и към своя
топ. О коло Губец, н а зем ята в черквата, седят к ап и тан и те
А н д ри я П асан ац, Джуро М огаич, В инко Л епоич — пле-
щест, остриган момък с м алки очи и със смеещ о се лиц е.
Н и кол а П озебец — красив м ладеж с ж иви си н и очи, Г ъргя
Вагич, гл аш атай от О рославле и П авел Б р езо вач к и от С ту­
бица.
— Б р атя — рече Губец, като се вд и гн а, — госп одата
идБат срещ у нас. Води ги Г аш п ар А лапич. У тре щ е се лее
кръв. Т рябва д а запретнем р ъ к ави . С л ава богу, доста сме
и не щ е ни у н и щ ож ат с един зам ах. Ако д ад е бог, н и е тях
щ е покосим . И зви к ах ви, за да ви съобщ я то ва, та да м о­
ж ем да се при готвим , преди да ни н ап ад н е вр агъ т. В диг­
нахте ли всички отреди ?
— Да, е с и ч к о е на к р ак , под о р ъ ж и е — об ад и се П а­
санац.
— Д обре, братя — п р о д ъ л ж и Губец, — а сега да се
у говори м по братски как да р азп р ед ел и м с и л и т е си, к а к да
н ап ад ам е и как да се отб ран явам е.
V — Аз м и сл я — ви к н а В агич, като у д ар и по ш и р о к ата
? си сабя, — че вси чки заед н о тр яб ва д а т р ъ гн ем ср ещ у тях.
Ж — К ъде ти е ум ът, Г ъ р го — за в ъ р т я гл ав а Б р езо вач -
1 ки, — искаш л и да х ван еш б есн ия бик за р о гат а, та да те
® х в ъ р л и на зем я та ?
261
 — А какво мислиш ти, войводо? — запита Позебец
Губец. — Ти си най-умен от нас. Нека говори Матия!
Нали, братя?
— Говори! — извикаха капитаните.
— Ето какво мисля аз. Войската идва от Яковле и по
необходимост ще се спусне край черквата „Свети Петър“
в Стубичката долина. Не можем да я спрем, нито пък мо­
жем да я посрещнем под хълма. Ние отдолу, а те отгоре!
Това би било лудост, биха ни отвлекли като порой. Пра
Топлице долината е широка, там не бива да ги посрещнем.
Те имат много конници, а низ — малко. Трябва да ги
привлечем между планините, където ще бъдат като в кле-
щи. Там ние ще бъдем господари. Те ще се блъскат, ко­
нете щз се мятат, а ние върху тях.
— Така е добре — потвърди Пасанац.
— Аз мисля, че ние трябва да разпределим силите си
така : Пасанац със своите стрелци да остане на върха при
черквата „Свети Петър“. Когато войската на господарите
започне да се спуска по хълма, стреляй по нея, колкото мо­
жеш, и после се оттегли към нас. Вагич с конницата да
остане при Топлице. Сражавай се малко, но не се ^увличай,
а отстъпвай и ги примами между баирите. Позебец щз
държи позиции по хълмчетата отляво, аз, Могаич и Брезо-
вачки — тук, по десните хълмчета, а Лепоич ще се вмък­
*! Д-
не в селището Стубица, където зад окопа при потока
има топове. Когато тяхната войска се хвърли подир Вагич
и влезе в дефилето, вие от хълмовете открийте огън срещу J
и: тях с топовете, а ти, Лепоич, ги приветствувай в селото. |
Ние ще се спуснем от двете страни и ще стиснем тия бо- |
лярски юнаци в нашата груба шепа. Добре ли е така,
братя?
— Добре е, войводо — съгласиха се всички.
— Вече се развиделява, братя — изправи се Губец, -
всички на крак! Време е. Бог да ни даде щастие!
Капитаните излязоха от черквицата. На изток денят
светлееше, облаците се разнесоха, студът стана още по-
силен, Само Могаич се забави в черквицата. Светлинната
Та; от догарящата борина трептеше върху лицето на спящата
девойка. И юнакът коленичи, наведе се над нея и про­
шепна:
— Днес е твоят ден, моя Яно! Бог да ни помага! -
Джуро я целуна по челото и като изтри сълзите си, излезе
подир другарите.

262
 —. С б о го м , М а т и я ! — П а с а н а ц с т и с н а р ъ к а т а н а в о й -
в о д а т а . — А з о ти в а м н а св о е то м я сто . С б о г о м , б р а тя , до
щ а с т л и в а ср е щ а!
В д о л и н а т а , в п о д н о ж и е то н а х ъ л м а , с т о я т р а з п о л о ж е н и
о т р е д и ; по в и с о ч и н и т е п а з я т к о н н и ц и , п е ш а ц и с п у ш к и ,
с к о п и я , г р у п а до г р у п а , гл а в а до г л а в а . Т е в с и ч к и г л е д а т
м ъ л ч а л и в о п р ед себе с и . Т о в а са с е р и о з н и , см е л и х о р а . Н а
н е б е то вече се п о к а з а п у р п у р н и я т к р ъ г н а с л ъ н ц е то . В и ­
со к о по д п ъ р в и те л ъ ч и н а с л ъ н ц е то се р а з в я в а ш е зн а м е т о
с к р ъ ст а . У т р и н н и т е л ъ ч и п л а м тя х а по т е з и м р а ч н и , б р а ­
д а т и л и ц а и по б л е стя щ о то им о р ъ ж и е ; у т р и н н а т а с в е т ­
л и н а се р а зв и в а ш е н а д гл а в и т е н а к а п и т а н и т е , к о и то
с т о я х а н а х ъ л м а около зн а м е то . В с р е д т я х е и с п о л и н ъ т
Г у б е ц . О т у т р и н н о т о сл ъ н ц е п е р а та н а к а л п а к а му р у ­
м е н е я т и с р е б ъ р н и я т к р ъ с т б л е с т и . Л я в а т а си р ъ к а т о й е
о п р я л в ъ р х у б о зд у га н а , д е с н и ц а т а си сл о ж и л н а съ р ц е то ,
а се р и о з н и те м у тъ м н и о ч и г л е д а х а с е л с к а т а в о й с к а . Т о й
з а го в о р и гр ъ м о гл а с н о и г л а с ъ т м у се п о н е с е н а д с е л с к и т е
гл ав и :
— Б р а тя м ои! Е т о на и зто к и згр я в а сл ъ н ц ето , н ад п л а ­
н и н и т е за п о ч в а сл а в е н ден и гл е д а н и т у к под св е щ е н о то
з н а м е , гл е д а н а с , п о т ъ п к а н и я х ъ р в а т с к и н а р о д , к о й т о с т о и
т у к с п у ш к и и са б и в р ъ к а . И п и т а н и : „ З а щ о о с т а в и х т е р а ­
л о то и п л у г а , ж е н и т е и д е ц а та с и , за щ о с т о и т е т у к в с н е г а
и с т у д а ? “О , т и , св е тъ л д е н ! Ч е р н а т а н е в о л я н и д о к а р а т у к !
З о в е н и св о б о д а та , с в я т а т а св о б о д а! Н и е см е ч е с т н и х о р а .
Н и е р а зк ъ са х м е о к о в и те и и з к о в а х м е с а б и , р а зб и х м е п л у ­
го в е т е и и з к о в а х м е к о п и я . Ч о в е ш к а т а п р а в д а е п а д н а л а .
Н и е отно во я в д и га м е , н и е , б е д н и те к р е п о с т н и ц и ; и в и к а м е
д а се чуе до б о га : „ Д а й н и св о б о д а! С п р а в е д л и в о с т н и
д а й . о бож е, з а щ о то и н и е н о си м б е з см ъ р тн а д у ш а и о б р а з
б о ж и , з а щ о то и н и е см е тв о и д е ц а ! Н и е в ъ с та н а х м е за св о ­
б о д а т а и в се к и от н а с я н о с и в с ъ р ц е то и в р ъ ц е те с и . С р е -
ш у н а с и д в а т го с п о д а р и т е , ср е щ у н а с н а с т ъ п в а с и л н а в о й ­
с к а , за да и з т р ъ г н е с ъ р ц е то н и и да п о г а з и ч естта н и .
С к о р о по т е з и въ р хо ве щ е з а б л е с т и т я х н о т о о р ъ ж и е . А л а
н е б о й те се о т б л я съ к а н а т е х н и т е с а б и . Н а т я х н а с т р а н а
«е с и л а т а и с а т а н а т а , н а н а ш а с т р а н а е п р а в д а т а и б о г.
Б ъ д е т е и с т и н с к и м ъж е! В д и г н е т е ч е л а т а си , н е к а д н е с се
в и д и к о л к о с т р у г а ю м р у к ъ т н а с е л я н и н а . Б ъ д е т е м ъ ж е,
д р ъ ж т е се зд р а в о н а м е с т а т а с и и у д р я й т е к а т о гр ъ м , за
д а се в и д и к а к в о м ож е с в о б о д а т а д а н а п р а в и о т р о б а !
Б и й т е се г е р о й с к и , з а щ о т о в и е се б и е те з а с в о и т е ж е н и ,

263
 деца, майки, бащи, за своята справедливост! Борбата е
живот или смърт! Бийте се, за да победите, защото ако д0.
паднете отново под ярема на господарите, горко ви! Д0ри
самият дявол в ада не може да измисли мъченията, коцТо |
господарите ще измислят за вас: всеки ден ще ви донас* I
ново проклятие, всяка нощ — нови мъчения и вие ще м0. i
лите бога да се разтвори под вас земята, по която ходи^ :
Затова да не се предаваме живи до последната си капка ^
кръв! Аз ще ви водя и се заклевам пред това свято зна.
ме, че ще бъда с вас до последното си издихание и че
дам живота си за святата свобода! Кълнете ли се и вие?
— Заклеваме се — загърмя долината.
Тогава Вагич изтича пред Губец и викна с вдигната
сабя :
— Матия! Бъди наш крал!
— Млъкнете! — викна Губец. — Аз ще бъда само сво­
боден човек. Но да не забравяме небесния крал и към ?
него да обърнем сърцата си! *
И като свали калпак, войводата коленичи; коленичиха
капитаните, коленичи и целият народ. Губец рече:
— Боже праведни! Боже милостиви! Ето, на твърдата ,,,
земя пред теб стоят на колене твоите нещастни деца. От й
дълбочината на сърцата си ние викаме към небето: смили
се, чуй ни, освободи ни! Отворено е пред тебе нашето сър
це, ти виждаш, че ние сме прави. Простри над нас мило-
стивите си ръце, да се прославим под твоето знаме. Осво*
боди ни! Амин.
— Амин! — промълви народът. — Амин! —шепнеха |
бледите устни на Яна, която беше коленичила със скръсте* |
ни ръце пред черковната врата и гледаше Матия Губец.
От изток се чу изстрел, по височините заблестяха'гос- |
подарските копия. |
— На крака, братя! — скочи Губец. — Господарите |
идат! Добре дошли! На крака! За старата правда, за свя'|
дДГ МРИ тата свобода, в името на бога! 1
нш

Таз Откъм Яковле се чува чуден шум — като море, като!

буря. Това е войската, която се движи като валяк и полека |
пълзи по снега като черно тежко чудовище. Близо до черк-g
вата „Свети Петър“ се показа отред бански хусари с голи!
саби в ръце. Те вървят бавно, като се оглеждат вляво и 1
IŚ
f вдясно. Ето ги на склона под стръмния хълм. Там има ко-1

264 J
I 1
 I

либа. Веднъж, два, три пъти се гръмна от колибата и един,

двама, трима конници паднаха в снега. Но долетя по-голям
отред. Зад живия плет край колибата се показват селски
калпаци. „Огън!“ — вика Пасахац и оловен град се из-
сипва върху хусарите, събаряйки ги един след друг. Хуса­
рите отстъпиха.
— Чуйте! — каза Пасанац. — Приближава барабан.
Това са пехотинци. Приготвихте ли всичко?
— Приготвихме.
Под звука на барабани на шосето се показа силен от­
ред руси харамии. От колибата гръмнаха пушки и първите
харамии паднаха в снега. „В атака“ — викна поручикът
на войниците и с викове пехотинците почнаха да се изкач­
ват по хълма, но отгоре гърмежите се еипят един след друг
и войниците един след друг се търкалят надолу като
снежни топки. „В атака!“ — викна поручикът и падна р а ­
нен. „В атака!“ — викаше, като издъхваше в снега. Вой­
ниците отн-ово се втурнаха. Всичко утихна. Аха, навярно
разбойниците нямат вече барут. Ой! Ой! Ето войниците
се изкачиха вече на хълма, до колибата. Те разбиха затво­
рената врата. Ето селяните бягат. Колибата е удобна за
прицел. Тя вече е пълна с войници. И .. . се разнесе гръм,
светна огромен пламък и колибата полетя нагоре заедно с
войниците, а ръце, крака, глави, оръжието на войниците
се посипаха като дъжд по кървавия сняг. Пасанац ги вдиг­
на във въздуха с барутен заряд. Ужас и ярост обзе вой­
ската.
— Напред! — изкрещя Алапич, долетял на кон до
първите отреди.
Войската се повлече напред. Отредите се разливаха на­
долу по хълма като черна река. Конниците бавно напред­
ваха по шосето,' пехотинците, с насочени пушки, вървяха
разпръснати на групи, а подир тях се влачеха топовете, те­
глени от волове и подпирани от иваничките топчии. Ето
вече войската се разгъна в полето край Топлице пред ус­
тието на долината.
— Спрете отредите! — извика Алапич на командирите,
като препускаше успоредно на редиците. Ето зад Т опли­
це в полето се намира силен отред селяни. Трябва да сме
нащрек.
Тръбачът на Алапич затръби и след малко команди­
рите на отредите се събраха около Алапич.
— Господа — им каза той, — моля ви, бдете кад

265
 "• -■щат
'1
.-4.1
своите отреди, да не се посрамим. Селяните са яростни!
и са добре въоръжени. Сега слушайте: пехотинците 1
харамиите и ускоците ще бъдат в центъра, на десния и |
левия фланг — конниците, на десния фланг ще бъдете вие 1
господин Пловдин, с банските хусари, а на левия — гос­
подин Арбанас с турополците и господин Фаркашич със
зринските копиеносци; топовете ще вървят отдире. Пе­
хотата ще настъпва направо напред, а конниците ще на­
падат отстрани. Сега войската нека почине два часа, а
след това — каквото даде бог. За всеки случай, господа,
поставете предна стража.
* 4Г'Ус
\ », н
Трябва да беше около 9 часът преди пладне на 9 фев­
руари 1573 год., когато по редиците на опълчението за­
биха барабани и затръбиха тръби. „Строй се! Внима­
■съ ние!“ — чуваха се гласовете на офицерите, които стояха
<кака пред своите отреди с извадени саби. Като сребърни кла­
сове се полюляваха на зимното слънце редиците на пехо-
тинските пушки и копия. Весело трептяха перата на кон­
*' f XI ниците. Алапичевият тръбач затръби, а след него и всички
егов останали тръби. Знаменосецът вдигна банското знаме, а
след него се вдигнаха знамената на всички отреди.
— Напред! — заповяда Алапич и войската тръгна на­
пред, като се разгъваше все повече и повече и заплашваше
да стегне в клещи Вагич. Вече започна престрелка на пред­
ните стражи. Прислонени зад дърветата, селяните се при­
целваха в конниците. Отляво зад Топлице, през храсти и
тръни, господин Арбанас полетя с турополците, за да об­
гради Вагич отдясно. Напред весело подскачаха сините дво-
ряни, но в лош час, защото иззад снежните окопи върху тях
се изсипа смъртоносен град куршуми и конниците отстъпи­
ха към главните сили. По-яростно връхлетя Пловдин, бан­
ските хусари полетяха като стрели към левия фланг на се­
ляните, но в средата на пътя им срещу тях се хвърли от-
аД1 IW рИ ред селска конница. Люто се сблъскаха двата отреда, *
но; зеу почти се смесиха, но скоро банските хусари взеха връх,
ТЯ Ci
!в тъ
ч Лпата
черкви
сечейки наред селските конници, които паднаха до един
мъртви в снега. Все по-бърже гърми барабанът, по-често
тръби тръбата. Гърмят и пушки. Вагич отстъпва все по-
бързо и по-бързо, човек би казал, че бяга към изхода. Ура!
юве. Т Подир него лети Пловдин. Ето отредът на Вагич вече се ^
блъска към изхода на долината. Хусарите са близо, но в I

266
 I
миг отредът на селяните се обърка, обсипа с п уш ечен о гъ н
хусарите, а от стръмния хълм Позебец зау д р я с д в ат а то п а,
които сипеха едри снаряди в банските хусари. Н о П л о в д и н
нехае. Хусарите падат като скопи, но п р од ъ лж ават д а секат
и се натискат напред, начело със своя ком андир. „Н ап р ед ,
юнаци! Удряйте селските кучета!“ — ком андува к а п и т а н ъ т
и току да замахне върху Вагич, но нов залп от сел ск и
пушки прореди отреда и един куршум п рон и за гъ р д и те н а
юнака Пловдин, който издъхна под копитата на со б ствен и я
си огред. Като видяха, че падна хусарският кап и тан , се­
ляните раздадоха радостен вик, а хусарите се о гъ н ах а
за миг.
Алапич, който препускаше на кон сред гъстите о тр ед и
на пехотинците, почервеня от гняв. Очите му горяха, уст­
ните му трепереха. Той грабна от ръцете на зн ам ен о сец а
банското знаме, замахна с меча си и извика:
— Напред! Удряйте, страхливци! Позор! Вие ли, ю на­
ците, ще се изплашите от тези торбари, от тези пр о сти
нехранимайковци, които са оставили плуга, за да гр аб ят?
Напред, копиеносци! Напред, ускоци!
Над тясната долина грееше слънце, надалеч наоколо
блестеше снегът, а слънчевите лъчи сияеха по светлото
оръжие на хилядоглавата пъстра маса, която се блъскаш е,
буташе, премяташе се в тая котловина и проливаш е кр ъ вта
си в борба на живот и смърт. Като буря профучаха с н а ­
сочени копия зелените зрински конници, пом и тайки п р ед
себе си отредите на крепостниците, но от всяка яма, и з з а д
всеки храст и всяко дърво гърми изстрел след и зстр ел
и сваля по един конник. С бърз тръс нахлуха в д о л и н а та
мрачните ускоци с калпаци. Кабаниците им се червен еят
като ален мак. Води ги Страхинич. Но от край н и те х ъ л ­
мове зарева топ след топ и снарядите бухнаха в тълп ата,
която мигновено се разпръсна и след това м игновено п ак
се сгъсти. Стигнаха до дървената колиба край пътя. Т р и
пъти се хвърлиха в атака и три пъти отстъпиха, на ч ет­
въртия пьт огромното множество като м равуняк п о к р и
колибата и удави всички селяни. В гъсти редиц и бавно
настъпват харамиите със спуснати пушки. С ин ите туро-
полци се притискат до тях на коне. П ри завоя н а ш о ­
сето, край горичката, върху благородниците сз н а х в ъ р л и ­
ха селски конници и в миг като огнени зм ии блеснаха с а ­
бите и се кръстосаха, а боздуганите падаха като м ъ л н и и
върху чупливите щикове. В горичката зад всяко д ъ р во е

267
 4’1

приклекнал селянин. Той се прицелва и събаря врага, с*.

баря п пак се прицелва, конете се изправят на задник
си крака, конниците падат. Навсякъде в долината кипц
развълнуваното море от глави, а оръжието святка над гда.
вите като сребърната пяна на гребените на вълните. Ала- I
пич вика и подтиква: $
— Напред, напред! ?
Стуб Бановата войска, изтласквайки пред себе си отреди^
на Вагпч, вече бе изминала половината от теснината. Те са
вече близо до селото Стубица. Но отредите на Вагич Се
отклониха едни вляво, други вдясно и пред гъстата банова
4*У с войска се показа поток, а зад него високи землени построе­
Ш, н ния, върху които се бе разположил Лепоич с десет топа
, 2 л две хиляди селяни. Десет пламъка пламнаха, десет топа
с изреваха и бял, сребрист дим се разстели по земята..Мал­
тс ките пушки гърмят, стрелите свистят. Първият отред на
съ ускоците представлява мъртво, кърваво кълбо. Редиците1
нака на харамиите клюмнаха, конниците, поразени, започнаха ?
с ел с да отстъпват в безпорядък.
^ ат — Топчиите, напред! — ревна Алапич.
Х1 И ззад гъстата ограда на градината блеснаха срещу око*т
егов иа една след друга големи железни цеви, чийто огън по*1
мете от насила селските глави. Дим покри бойното поле "

Iш т
като огромен облак, зад който едва се виждат почервене­
лите, кървави хора как стрелят и беснеят.
— В атака! — изкомандува Алапич.
И пехотата се хвърли към окопа. Тя пълзи по земята,
катери се нагоре по стълби, хваща се с нокти, реве, пада
и стене. Но ето че в тоя миг отдясно и отляво се разливат
разярени маси селяни, които летят в гъсти редици надолу
по хълмовете във фланг на войската на бана. Откъм чер-
квицата се втурват стубичаните, начело им летят на коне
Губец и Могаич.
— В името на бога! За старата правда! — разнася се
рха гласът на войводата. И стубичаните като рисове се хвър­
щ ри лят срещу харамиите. Секирите блясват и секат, пушките
г зеУ гърмят, очите на Матия сипят стрели, боздуганът му хвър­
г* я с< ля мълнии, а редом до него Могаич сече като ангел да
I в тъ смъртта. Един отред харамии вече е обкръжен от селя- -
ните. Той иска да се измъкне. „Разпръснете крепостни- |
черкви ческата сган!“ — викна банският капитан и се хвърли |
^ове. 1 напред, но пищовът да Могаич го повали на земята. Об-1
ЧЦ0ЛИН; ръчът на селяните се стегна по-силно и по-тясно; той бие* В

268 I
Е коли и сече. След малко отредът на харам и ите се пре-
1 върна в планина от трупове. „Отдушник! О тдуш ник н и
Ц трябва! — викаше Алапич, лицето на когото бе почер-
| няло от дима, а куршум бе отнесъл перото му. — М омчета,
в атака, всички в атака, ще ни притиснат проклетите селя-
^ ни.“ В миг всички утихнаха, а след това изведнъж заб и ха
барабани, затръбиха тръби и подобно на разяреното море,
' което се удря в крайбрежните скали, гъстата маса вой ска
удари с рев върху стубичкия окоп. Войниците побесняха,
полудяха. Те забравиха смъртта. Снаряд подир снаряд з а ­
удря от окопа в тълпата, куршумите се сипят като дъж д
в разярена тълпа, камъни се търкалят отгоре и разбиват
главите, чупят костите. Но напразно, дяволите прод ъ лж а­
ват да се катерят. Секирата сече главата, ножът се заб и ва
в ребрата, мъртвите падат възн.ак, но другите пак реват и
викат и отново се катерят и пълзят един през друг, като
живите се прикриват зад мъртвите. Ох! П ървият ускок се
изкачи на окопа, вдигна нож, залюля се и падна стрем-
± главо надолу. Но изкачи се втори, трети. Боже! Топовете
■ мълчат. Войската нахлу в окопа. Селяните бягат и хвър-
лят оръжието. Бягат! Лепоич, подъл страхливец, им из-
I вика от страх: „Да бягаме!“ Предател, страхливец! Бог да
г го убие!
■Г — Победа! — викна Алапич. — Сега имаме отдушник!
г Като широка река войскада потече през окопа в селото;
тя коли и сече и се разгърна нашироко.
~ Юнаци, върнете се — загърмя Алапич, — сега ние
да нахлуем в теснината.
В гъсти редици войската се втурна като северна буря, а
разпръснатите сгляни литнаха пред нея като сухи листа.
Тук-таме още се отбраняваше юнашки по някой отред, но
витото копие на зринските войници бързо разгром и тези
малки групички. Стубичаните още се бият мъжки. О коло
тях се издига цяла грамада мъртви войници. Два пъти под
; командата на Алапич пехотинците се нахвърлиха срещ у
тях, двата пъти селяните ги отблъснаха ожесточено, но по­
деха трета атака. С пламнал поглед М огаич извика:
— Братя, не се давайте! — и прободе офицера, но р а ­
неният, падайки, гръмна с пищова си и улучи героя в
гърдите. Могаич клюмна и падна. Стубичаните побесняха
и отблъснаха четвъртата атака. Тогава Губец вдигна бле-
^ дия ранен младеж, метна го на коня си и изви ка на дру-
| гаря си Пасанац:

269
 — Д р ъ ж се, брате! Е й сега щ е се въ р н а. Трябва да |
с л о н я м л ад еж а. аа' |
Т о й п о л етя б ъ р зо н а го р е к ъ м ч ер к в и ц ат а, слезе и вне 1
в ъ т р е Д ж уро. Н о Я н а я н ям аш е. Г уб ец слож и младея^ ^
зе м я т а , р а з к о п ч а д р е х и т г му. О т ю н аш ки те му гърди
чеш е а л е н а к р ъ в . Г у б ец к о л е н и ч и и се наведе над Джур0
М л а д е ж ъ т о т в о р и м ъ т н и т е си о ч и .
— В у й ч о — п р о ш еп н а то й , — п а р и , пари!
— П о ч а к а й , си н к о — в ъ з д ъ х н а просълзен войвода
та, — д а т и п р е в ъ р ж а р а н а т а .
— О с т а в и , н е к а теч е к р ъ в т а, ту к н я м а лек — усмихаа
се Д ж уро, — н е к а тече, т о в а е сем ето за свободата на %
ш и т е в н у ц и . А к ъ д е е Я н а, м о я т а Я н а ? — вдигна главара.
неният.
— Не зная, не зная, синко — каза Матия, като огледа
наоколо, — няма я тук.
— А х, ц е л у н и я з а м ене! П а з и я, м оля те! Зле свър.
ш и х м е . О х, Л е п о и ч , Л еп о и ч ! Н о чуй т а з и пукотевицаа
д о л а , н а ш и т е о щ е се бият.
— О щ е — и Г у б ец се н а в ед е н а д м ладеж а, — това е
п о с л е д н о т о и з д и х а н и е н а н а ш а т а свобода, последното!
Б ож е!
— З а щ о , ох, за щ о . . . в у й ч о . . . п а р и . . . — Младежь:
з а т р е п е р а , с т и с н а р ъ к а т а н а Г убец, очите му заискри
и т о й се п р о т е г н а м ъ р т ъ в .
Г у б е ц з а к р и л и ц е т о си с р ъ ц е и зап л ак а. Той плав
го р к о , к о л е н и ч и л н а д м ъ р т в и я ю нак.
В и к о в е т е се п р и б л и ж а в а х а все по вече и повече. Стубя-
ч а н и о т с т ъ п в а х а н а г о р е , б и е й к и се, стр ел я й к и , но от в Сиче
с т р а н и о к о л о х ъ л м а з а в ъ р в я в о й с к а . С ел ян и те са вечезаз
о г р а д а т а н а г р о б и щ а т а , о т б р а н я в а й к и се яростно. При от
с т ъ п л е н и е т о П а с а н а ц бе р а н е н и п л ен ен . Н ям ат вода, ДО
м а т б а р у т , н и т о о л о в о . Д ве т р е т и от тях вече паднаха.^
к о ц и т е се н а х в ъ р л я т к а т о г л а д н и в ъ л ц и , в ръцете им свят
к а т н о ж о в е. В г р о б и щ а т а веч е се к р ъ ст о сах а секирии^
ж о в е, п о г р о б о в е т е се в о д и б ой , ч о в ек срещ у човек, юмр)1
но: зет- с р е щ у ю м рук, г л а в а з а г л а в а , д у ш а з а душ а, а по надгр?
мн с н и т е м о г и л и се ч е р в е н е е к р ъ в , с я к а ш по снегап^ъфтят роз}
Та: В Т1 С е г а в е ч е с т у б и ч а н й т е з а щ и щ а в а т отце~~черкоднат,а вра15
Д^1 С1Т£ Т а м те са з а с т а н а л и в к р ъ г и р а з м а х в а й к и секирите, ко^
зерквх ускочките глави .
ю ве. Т — С трахливци —■ изкрещ я Алапич, който долетя, >
олин удрете, и зби й те ги! |

/2 ? 0 ;
I
I
|( — Спрете! — разнесе се глас от черквицата и на пра­
га се показа войводата Губец, държейки в двете си ръце
по един пищов.
Селяните отпуснаха оръжието, отпуснаха го и вой-
ниците.
— Ти ли си водачът? — обърна се Губец към Алапич*
който гледаше с учудване това неочаквано появяване.
— Да.
— Чуй ме! Подари свободата и живота на тези хора
от Стубица, за да не загинат напразно, защото те имат
жени и деца, а за отплата ще ти кажа къде се крие Матия
Губец, подбудителят и главатарят на въстанието.
— Ще ми предадеш селския крал! — викна радостно
Гашо. — Нека бъде! Те ще получат свобода и милост,
щом ми предадеш Губец.
— Закълни ми се в кръвта на спасителя.
— Заклевам се в кръвта на спасителя — вдигна три:
пръста Алапич.
— Ето ме, вземи ме — каза спокойно войводата, ка­
то хвърли оръжието, — защото Губец съм аз!
— Ти? — побледня банският наместник.
— Да, аз, подбудителят на въстанието, главатар на.
войската, аз, защитник на свободата.
— А знаеш ли какво те очаква? — запита го Алапич.
— Зная — отговори Губец, — да вървим, води ме*
където искаш.
— Заведете го в замъка Стубица, а тези селяни пазе­
те ^^ся к ак во посегателство!
^ Сбогом, братя! — обърна се Губец към последните
храбреци от своя отред, които бяха коленичили около-
него с просълзени очи. — Станете. Само пред бога се
превива коляно. Изгубихме борбата. Такава е била воля­
та на бога. Аз ще загина, но вие живейте, върнете се
при своите, да не загине нашето племе. Не падайте ду­
хом! Бог ще помогне и ще дойде денят на светата свобо­
да. Благославям ви, а вие ми простете! За едно ви моля:
на вас оставям Яна; нещастното сираче оставям на ва­
шите грижи. грижите ли за нея?
— Ще се г р и ^ т ! Ще се грижим! — отговориха про­
сълзени и с наведени глави селяните, като целуваха ръ­
цете на своя вожд.
— Сбогом, братя! Сбогом, свидна свободо! Сбогом*
? люлко мила моя! — заплака Губец, откъсвайки се от се-
&ляните. — Господин началник, ето ме, води ме!
I ' .
, Д 271;
 По върховете пад Стубичката долина се разливащI
бледа лумна светлина. Докъдето ти поглед стига, снецт|
трептеше като безброй елмагш, а по цялата долина
ху снега цъфтяха кървавите рози на смъртта. Шест часа1
и гази долина се биха свободата и силата, шест часа Сщ.I
[ Стуб стеше тук първият лъч от съзнанието на хърватския над
ППШ1И род и . . . потъмня. Хървати унищожиха хърватската сво­
1(%ед бода. Повалени сякаш с един замах на коса, тук лежат^
дълги редици бледи мъртви герои. Лицата им са една«-
ви, еднакви са чертите им, една ги люлка л:оляла, раз.
лично е облеклото, но еднакво е проклятието им. В си !
н;ото сияние на нощта се червенеят пожарите на горя- /
щите села, от които ускоците задигат своята плячка. @
нощта се разнасят воплите на отчаяните жени, а дърве--
та та край пътя сред зима са дали страшни плодове; на ;
всеки клон виси, »кочаней от студа, обесен от ускоците
селянин.
В Стубичкия замък с весело. Господин Алапич е р \
троил пир на офицерите, С потъмняло лице гърбавиятсе-
ди всред пияната компания, пълни чашите, пее пеш!
вика и ликува, празнувайки с вино гибелта на селскап!
свобода. Господин Алапич угощава своите офицерис|
руйно вино, с вкусно печено, с бял хляб и селски дево»
ки, които ускоците са довели насила в замъка. Виното «I
лее, очите греят, песните ехтят, а от светещите прозорци
ма Стубичкия замък нищи отчаяно, та се чува до бога,
а:
потъпканата невинност на народа. На гробищата
мъртвите герои, ио една душа с жива. На прага на чер*
вицата седи бледа Яна и държи на коленете си мъртвото
тяло на несъдеиия си годеник. Девойката го целува, пр«'
гръща, глади косите му и със сълзи му шепне на ухото:
~ Мой! Мой! Мой! г
Един прозорец на кулата на Стубичкия замък е тъмен.
Две здрави ръце, оковани във вериги, са се хваналия!
дебелите железни решетки, а зад тях едно бледо лице йГ
взира тз пустото поле, покрито с мъртъвци. Губец! То<|
чува песните и смеха на господарите*заедно с плача!
стоновете на селяните. В очите му затрептяха сълзи и ка|
то вдигна поглед към звездите, той зашепна в нощта;
— О, щастливи златни звезди! Хиляди години
гледате над света и хиляди години още вашият мил поН

272
 лед ще сияе над него. Оа колко сте щ астливи, зв езди , за-
щото моето сразено сърце ми нашепва, че вие един ден
ще хчяедате моя хърватски народ свободен и щ астлив.

36

Докато хърватските господари се събираха, за да п о­

тушат селската буря, на щирийския бряг на Сава селата
се вдигаха едно след друго. Опиянението развълнува
словенската кръв и наводнението се разля в мощни вълни.
Въстанаха селяните в Бланци; в Райхенбург селяните оста­
виха на болярите само твърдите стени на замъка, а в равни­
ната край Севиица беше разположена войската на Илия.
Бощань в Краня пламна, Андрия Х рибар донесе петльо-
вото перо в Радичи, а крепостниците на граф Л амберг се
вдигнаха с оръжие в ръка под водачеството на своя жупан.
Напразно управителят на крепостта Янко Гведич ги закли­
наше да останат верни и да защ ищ ават крепостта. Граж­
дани и селяни потеглиха към Зи дан и мост и Лашко и про­
гониха назад Гведич, който беше долетял подир тях. На
шести февруари петстотин души от хората на Илия д о ­
стигнаха щ ирниското село Лока на Сава. Тълпата нахлу
в двора на свещеника Якоб Келек в Слап, разби избата и
задигна виното. Селските отреди, завзеха всички госп одар­
ски кораби по реката. Като мравуняк се стичаше народът,
за да се присъедини към хърватите, „Долу данъците, дол у
митниците, долу ангарията, долу господарите, ние сами
сме си господари!“ — викаше навсякъде словенският н арод
и наемниците на немските барони се свиваха плахо. Но п о-
силно и по-буйно закипя селячеството по горите на щ и-
рийските стръмнини на север от Сава. К озй е, П илщ айн,
Планина, IIищ ец, Куншперк се хванаха на юнашко хоро,
та затреперя от страх и замъкът Ц-елье. Твърдият като кре­
мък ковач Павел Щ ерц вдигна в П ланина свещ еното зн ам е
на свободата и загърмя по словенските планини и д о л и н и
от хиляди гърла грамогласният вик: „С вобода в им ето на
б о г а “ и разяреният народ се нахвърли срещ у своите т и ­
рани, От малката ковачница в село П лан и н а и зр и гн а х а
към небето искри и в миг от тях пламна ц ели ят край. К аш -
п ар М артун и Й ож а Скомин п р едв ож даха н ар ода от м а н а ­
стира „Свети Ю ри П л ан и н ск и “; около зам ъка Х е р б у р г е
събрал отреди Юре Зупан; в Б и зел ск до С ава к ом андува

3$« С елското »’ъст«иие 273

 р Кърсто Пустак, а в Пишоц вдига крепостните Филип Ь«-I
шерич. На всички е дотегнало робството, като горски л0 1
тоци народът приижда йод знамето на ковача, викайки; |
„Настана старата правда! Хърватите идат! Всички ще лър. *
в им с братята хървати!“ Тънките ели затрептяха от учуд.Ь
ване, орелът полетя изплашен от своята скала, по-весело
с туб заблестяха старите кристални снежни преспи изпод древ­
ния ярем, защото изглеждаше, че бурята щг отнесе всич-
ки камъни на господарското гнездо, че ще изгрее зората,
както някога, когато Людевит Посавски е смазвал фран­
#У , ките1; изглеждаше, че ще се върнат дните на Самовата
Н корона, защою далеч над снежните валози на планините,,
£ §Т, , далеч из тъмната зеленина на еловите гори се разна- ?
Ьа ( сяше чаровният възклик: „Свобода!“
т<
' Съ На обед на 5 февруари 1573 год. набожните монаси'
*акг в манастира „Свети Юри Планински“ бяха обзети от ужа-1
селс'' сен страх. Беше обед и братята монаси седяха околоЙ
дългата маса в манастирската трапезария, подслаждайки!
!•’ XI се със златните капки на лютембергското вино и с жи­
тията на светите отци, които им четеше един набожег,
Вй1 брат, седнал до голямата нагорещена печка. В този момеш-
долетя блед като смъртник дебелият брат-вратар, който
А в страха си едва можа да процеди през дебелия си под­
Р *с брадник ужасните думи:
% к — Братя! Селяните от Планина идат срещу нас! За­
фпу< пази ни, боже, от дяволската сила!
НИК Изгументът изпусна ножа от ръцете си и като нахлупи
урак черна шапка върху бялата си глава, се заклати надолу
[.релт към портите на манастира, пред които се чуваше глуха
глъчка, и надникна през отвора на портата. Пред светия
дом се тълпяха въоръжени селяни, а начело им стоеше
мургав, черноок човек. Калпакът му стоеше накриво,1
рха върху него трептеше петльово перо. Едрото му тяло бе
кри облечено в забун от черно кадифе, а на гърдите му се бе­
I зеъ лееше платнен кръст; на бедрото му висеше сабя, на поя­
чн с са — пищов, на рамото му — внушаващ страх железея;
в тт чук. До него биеше силно своя барабан барабанчик, облек­
жлт< чен в окъсана дреха на войник от държавната войска ис*;.
черква широка шапка, а зад него над главите на множеството се&
тове. 1 издигаха секири, коси, саби и пушки. В този миг мъ^'1
олин гата стъпи на един камък и викна: I
№ 1 Около 819 г. — Б. р. ||
 /
— Б ратя! П р ед и сто г о д и н и в а ш и т е д е д и в д и г н а х а
ю м рук срещ у го сп о д ар ск и те к р еп о сти и и м и з в и к а х а г р ъ м ­
ко: „Ч уйте! Н ие, м ак ар и д а не см е го сп о д ар и , н е см е к у ­
чета. Д ай те ни стар ата п р а в д а !“ Н о го с п о д а р и т е се н а д с м я ­
ха и потуш иха бунта н а в а ш и т е д ед и . С е г а д у х а н о ^ в я т ъ р .
Д нес ни е не вд и гам е ю мрук, а ж ел езен чук, з а щ о т о н а го­
сти при нас и д ат х ар в а ти те , н а ш и те б р атя! А ко сте б аб и ,
х въ р л ете пуш ките и к о л ен и ч е те п р ед го с п о д а р с к и я бич!
А ко сте мъж е, отхвъ р лете в ер и ги т е, н а то ч ет е саб и те, с л о ­
м ете госп од арски я бич!
— Д а слож им бича! Д а в д и г н ем чука! — р а з н е с е се
ш и р о к о по . л а н и н а т а и о коло св е ти я дом .
— Д обре! О творете! — в и к н а в о й в о д а т а П а в е л Щ е р ц ,
к ато у д ар и с чука в п о р тата.
И гум ен ъ т се п о к а за р а з т р е п е р а н .
— К акво ж елаете, д е ц а ? —* з а п и т а ст ар ец ъ т .
— Н и щ о лош о — о т го в о р и к о вач ъ т, — н я м а д а д о к о ­
снем ваш и я свет дом , н и то щ е о п о ж а р и м в аш и т е ч и ф л и ц и .
Н е се стр ах у вай те от нас! Д о ш л и см е д а в д и г н е м н а р о д а
по п л а н и н и т е ! В секи д а бъде свободен , н е к а в с е к и б ъ д е
човек. Т а к а к а зв а и госп од-бог, н а л и ? С т и г а д а н ъ ц и и
гл о б и , сти га тъ м н о робство. С ега н и е си р а з ч и с т в а м е см ет­
к и т е с го сп о д ар и те! А ви е, ако н а и с т и н а сте б о ж и х о р а,
а к о сте от н а ш а та кръв, к ач ет е се н а ч е р к о в н и я а м в о н и
о б яв ете н а ч ет и р и т е ст р ан и н а света: б ог и с к а н а р о д ъ т д а
е своб од ен ! И зн а й т е : н и е д о й д о х м е п р и „С вети Ю р и “.,
защ о то сме ж а д н и и гл а д н и . Б о г а т а е в а ш а т а к у х н я, ш и ­
р о к а е в аш ат а в и н а р с к а и зб а. Н е гр а б и м , а м о л и м . О т д е ­
л ете нещ о за х о р ата, к о и то се го твят за п ъ т к ъ м -П л ан и н а,
отхъдето д о й д о х и аз! Т ам щ е д о й д а т и х ъ р в а т и т е .
И и гу м ен ъ т о тд ел и , но н е к а з а н и щ о , а с е л я н и т е , л е ­
ж е й к и пред „С вети Ю р и “, д ъ л г о н а л и в а х а м о н а ш е с к о
в и н о и п ееха: „Д а сл о м и м б и ч а, да в д и г н е м ч у к а, с н ас
и д е н а ш и я т б р ат х ъ р в а т и н .“ Д а л е ч е по х ъ л м о в е т е се р а з ­
н а с я ш е п есен та н а с е л я н и т е п р е д с в е т и я д о м , а в м а н а ­
с т и р а у стн и те н а м о н а с и т е н а ш е п в а х а т и х и м о л и т в и . Т о ­
г а в а к о в а ч ъ т в д и г н а ч у к а, о к ъ с а н и я т б а р а б а н ч и к з а у д р я
с и л н о б ар аб ан а, а сл ед т о в а П а в е л Щ е р ц к а з а :
— С богом , м ом чета! А з т р я б в а д а о т и д а н а п р е д ! В и е
у т р е ме п о с л е д в а й т е в П л а н и н а .

275
 г
В щ ирийското село Планина, недалеч от Козйе, в в ^
кото широко помещение на селската кръчма, всред КОяс’
виси на тавана светилник, шуми народът. Все словенци ° ^
високи хора, с дълги строги лица, с дълги кожуси и
^-Стуб жени калпаци. Те пият вино с кани, удрят с юмруци '
плани масите и чакат водача си — ковача, който отиде да вдцг
чЬед не народа около м анастира „Свети Ю ри“. Между тдд *
<5 с и Й ожа Скомин, сух, кокалест момък. Помещението
^У с ниско и мрачно, светлината е слаба, едва може да се раз
н личи движ ението на главите. Но ето на прага се показ,
слаб човек, ко 2 то държеше ръцете си в джобовете. с*,
ща (
дейки по облеклото, човек би казал, че е хърватин.
— Добър вечер, братя — поздрави чужденецът сед,.
4, т<
ните.— Тук ли е П авел Щ ерц?
* съ
накг
— Не е — отговори Скомин, — отиде в планините
сел с
но ще се върне. Ти си хърватин, седни тук.
.ват Х и л ави ят седна до капитана и пийна от пълната кана.
— Х ърватин съм — отговори човечето, — аз съм
^ Х1 адвокатът Дьрмачич, — хърватин от войската на Илия
&гог
— Щ е дойде ли И лия при нас?
— Не зная — сви рамене адвокатът.
— К ак да не знаеш? Поне така ни извести.
— Хм! Да! . .. И звести — потвърди Дърмачич.
— Т огава? Ти защ о си дошъл?
— Бягам.
— Защ о? Говори!
|ш к
Урак
— Не искам. Вие бихте ме заклали.
!%ел! — Говори! Н ищ о няма да ти сторим — каза Скомин,
'<?ЖОЛ
— М ога ли свободно да говоря? Честна дума?
— Честна дума, говори!
(Ь
*рха
— Бягам, защ ото не искам да вися обесен. Да, да!
Не ви харесва? Вие сте въстанали против господарите
£дри
си, н али ? З а нас, хърватите?
зе>
— Да — викнаха селяните в един глас.
— Ех, че сте юнаци! Къде сте купили своите кожи
,чн с
в тт
та ги продавате толкова евтино заради другиго? Аз ве
^^дат-с
бих п р ави л това. Не съм луд. Затова бягам. Мене т^
зе р кв т ми зам и р и са на мърш а. И м а и гарвани, та вероятно Ш {
ю ве. 1
им а и бесилки. В Кърш ко вече ги има. !
,Д 0 Л И Н
— К акво е станало в Кърш ко? — вдигнаха глави
ляните.

V
ч 276
 ~ Питайте гарваните! Те са пирували. Турн е избил
и избесил всички селяни.
— Избесил! - ужаси се народът; чу се ропот.
— Лъжеш, мошенико! — И Скомин хвана адвоката
за гърдите.
— Е, добре! Сбогом! — И Шиме сгана.
— Остави го да говори! — зашумяха селяните.
— Да, той ни избеси всички — продължи, стоейки,
Шиме, — половината ги отнесе Сава.
— Вярно ли?
— Вярно, да не видя рая, ако не е вярно! Какво ли
само не се говореше тук? Че ускоците щели да ни по­
могнат. Вятър! Хубаво ни помогнаха! Чухте ли за Но-
жина ?
— Да — каза Скомин, — той е честен човек.
— Ако той е честен, тогава аз съм граф. Ха, ха! Че­
стен човек. Честно ли е, ако някой ти даде клетва, а
после излъже? Честно ли е, ако някой ти обещае, че ще
убеждава някого в твоя полза, а след това пирува с вра­
говете ти? Честно ли е, че Ножина е разкрил на барон
Турн всичките наши планове, че го е завел в Кършко и
е допуснал да избият народа като добитък, че е . . . ох,
идва ми да заплача, като си помисля как ускоците из­
биха до крак нашите братя и опожариха селото.
— Опожарили? — побледня Скомин, като се хвана
за главата, а между селяните се понесе шепот.
— На прах и пепел — викна адвокатът и очите му
светнаха. — Така ще стане и с вас. И вас ще ви бесят
и давят. Вепе! Защо не мирувате? Но вие се надявате. На
кого? Брешчани и петличани свиха опашки. На войската
на Илия? Надявайте се на Илия, който забърка тая каша
и ще нахлуе с гладните си отреди във вашия край, за да
изпояде всичко. Вепе! Къде е умът ви?
— Прибери езика си, куче! — викна Скомин и вдиг­
на юмрук върху Дърмачич. Но адвокатът прескочи ма­
сата като котка и застана всред стаята. Двадесет юмрука
се вдигнаха срещу скомин с викове.
— Остави го да говори! Нека чуем! Той говори
истината.
В това време селяните, които стояха до вратата, за­
почнаха да се измъкват от стаята.
— Няма да мълча — засмя се дръзко Дърмачич, по­
ставил ръце на хълбоците си. — Всичко ще ви кажа.

277

/'К
 Кого чака Илия? Кого чака вашият мил войвода Щерц?
Чака приятелите си! Турците!
— Турците! — възнегодува народът.
— Да, турците подкупиха вашите капитани със злато!
Неверникът вече ограбва от другата страна на Сутла
пали, откарва в плен господарите и селяните. Излъгани
сте. Турците ще унищожат господарите, а след това и
вас; Павел, Илия и Губец пък ще избягат с кървавото
злато. А? Сега какво ще кажете? Затова ли сте сложили!
главите си в торба и затова ли продавате кожите си?|
Турците ще дойдат и с П ланина ще стане това, коетр!
стана с Кояшчина — няма да остане от нея камък върху!
камък.
Народът кипна. Скомин побледня, затрепера като
вейка, грабна каната и я хвърли срещу адвоката, но той
се наведе и парчетата се пръснаха върху пода.
— Предател! Убийте го! ?
— Не, не! — загърмяха селяните. — Той е наш, наш.|
Вие срещу подкуп ни предадохте на поганците!
Но точно в тая суматоха на прага се показа ковачът,
който се бе върнал от манастира „Свети Ю ри“.
— За бога! Какво се е случило, братя? А, това а
ти, Ш име? Къде е И лия?
Но адвокатът мълчеше, гледайки втренчено ковача.!
Изведнъж той се сепна, показа с пръст Щерц и извика!
— Той е истинският антихрист! Убийте го! >
Да убием подлеца! загърмяха селяните.
— Да не сте полудели? — побледня ковачът, като
стъпи една крачка.
— Поумнели са — засмя се гръмогласно адвокат
тът, дръжте го
Като глутница вълци се нахвърли тълпата върху
водата си. Ще.рц събори с юмрук един, втори, но адвока!
тът се хвърли пои краката му. ковачът се спъна и падна.|
Разгневените селяни го обкръжиха и започнаха да вр*
ват водача си с ремък.
— Така трябва — плесна Ш име, — а сега заведе«!
тт турчина в замъка на П ланина, при господин управитеДО|
, Зяатг Зибенрайхер! Той щг приготви за вас вечеря, а з»|
черквг него — въже.
юве. 1 Бясната тълпа селяни с псувни и удари повлече кь?
долин зави я Щ ерц към господарския замък, а адвокатът
%
•-Г мачич изчезна в нощ та.
*-ч
278
 37

Н а запад от търговското селищ е С евн и ц а и на север от

С ава се издигат малки полегати хълм ове в поднож ието
на планината, покрити с висока хвойнова гора. П од един
от тези хълмове под дървен островърх навес на ч ети р и
стълба стои грубо изработена статуя на св. Б о го р о д и ц а,
чието сърце пробождат седем меча. Тук на полян ки те бе
разполож ена селската войска, а в поднож ието н а с т а р и н ­
ната статуя седеше войводата И л и я Грегорич, п од п рял с
ръ ка главата си. До него селянинът Гуш етич се бе опрял
на стълба и гледаш е в зем ята.
— А къде е този Д ърм ачич? — пр о го во р и недо во лн о
И ли я. — О нзи ден го и зп р ати х в П л а н и н а да съобщ и на
Щ ерц за моето п ри стиган е и да ми извести готово ли е
всичко. Слънцето е вече високо, а него ощ е го ням а.
— Защ о не и зп р ати м ене? — зап и та Гуш етич.
с' — Защ ото кръ вта ти лесно кип ва, а в тази р аб о та
I трябва да се действува спокойно и р азу м н о — отговори
| вой водата.
Г — Но и честно — добави селяни нъ т. — Т и вя р ваш л и
; н ап ъ лн о на Д ърм ачич? Т върде много зъ л е, пък и ал ч ен .
— В ярвам му — к аза И л и я. — К акво го доведе п р и
Г нас? О тм ъщ ени ето. Д окато не отм ъсти на Т ах и , той щ е
| ни бъде верен. А след това . . . и не щ е н и тр яб в а повече.
I — Е добре — усм ихн а се Гуш етич, — то ва е тво я р а-
| бота, ти си вой вод а, но в н и м ав ай да не те и зм а м и като
он зи мош еник Н о ж и н а.
\ — Да, Н ож ин а! — у д ар и се в челото И л и я . — Ах, бях
г готов да дам за него д яс н ата си р ъ к а. П р и ех го в к ъ ­
щ ата та си, п о б р ат и м и х сз с него, а той, бог да го убие,
; вместо да п ри вл еч е ускоц и те, о тб л ъ сн а ги от нас и п р е ­
даде наш ите братя н а Т урн . Л ош о. Н а юг се п р о в ал и х м е,
като че ли н и о т р я за х а д я с н а т а р ъ к а. К р а й н ч а н и т е щ е
се и зп лаш ат, п о л о в и н а т а от н а ш и т е за ги н а х а , у с к о ц и т е
стоят на п ъ тя ни, а н а х о р а т а от Я стр еб ар ск о п ъ т я т е о т р я ­
зан. О т д р у гат а с т р а н а н а С а в а н з н и о ч ак в а щ асти е, но
ако даде бог, тук щ е и м ам е щ асти е. О тту к щ е и д ем в
| щ ирий ските п л а н и н и . Т а м н и о ч ак в а Щ е р ц със сво и те
I хора. В н е го в и т е гъ р д и би е съ р ц ето н а ц е л и я н а р о д и
\ той е в д и г н а л н а р о д а н а к р ак . П а в е л щ е т р ъ г н з с нас

279
 лрез Сутлд за Стубица, където ни очаква Матия. Ще ви­
диш, Гушетич, как ще разтърсим света!
— А защо чакаме тук и губим време? — запита Гу­
шетич. — Защо ще чакаме Дърмачич, който може би спи
в някоя кръчма по пътя? Ние имаме в нашата войска
щирийци, които познават пътя, а и ти го знаеш от по-рано.
Да тръгнем за Планина! В планините тилът ни ще е по-
сигурен, отколкото тук край Сава. Да тръгнем веднага!
Съгласен ли си, И лия?
— Право казваш — потвърди войводата, — и без това
знаем, че се е вдигнал целият край. Върви, кажи на капи­
таните, че ще потеглим на път към север!
След малко край Севница забиха барабани, отредите
се строиха около войводата, знамето се вдигна високо и
войската потегли, огласяйки въздуха с викове като стогла-
ва змия, и скоро изчезна между снежните планини на
щирийския бряг.

Над планините се червенее небето. На запад денят гас­

не и през стройните стволове на зелените ели озарява с
последните си червени лъчи огромните степи от планин­
ски сняг. Войската бавно се извива през дебелия сняг по
стръмния път, по хлъзгавото надолнищ е и се влачи с на­
ведена глава през планинските села. А къде е народът?
Никой не ги очаква. Всички врати са затворени и само
тук-таме зад прозорците поглежда по някое мургаво, лю­
;I ^гпу бопитно лице. Никъде не се виждат хора, никъде не се
п: ник чува приветствен възглас, отникъде не се разд ава радостен
вик. Между приятели ли се нам ира или между чужденци?
Така ли е подготвил селяните П авел Щ ерц? Вечз стиг­
наха върха на едно самотно възвиш ение. На върха се на­
мира черквица, заобиколена от горичка. Х ората са изне-
могнали. Нямат сили да вървят по-нататък. Трябва да си
отпочинат. С всяка изм ината м инута мракът става все по-
гъст. Отредите тук-таме вече зап али ха огньове. Бяха
близо до селото П одгорйе. Т огава откъм север долетя се­
лянин-конник.
Та 'В тъ — Къде е Илия, ваш ият вой вода? — запита той.
Заведоха го при главатаря.
% / черква — Кой си ти? — рече И ли я.
1 ю в е. 1 — Капитан Скомпн, борец за старата правда.
— Какви новини носиш ?

280

I I
 — Лоши новини. За бога, тръгнете веднага за Плани­
на. Не губете нито миг! Бог да убие вашия пратеник!
Преобърна народа. Каза, че сте предатели и че сте прода­
ли тази страна на турците.
— Ние? — скочи разгневен Илия.
— Виждаш ли своя ангел, Илия? — засмя се Гуше-
тич.
— Елате хървати — заклинаше ги Сконан, — народът
ни ще се разбяга. Нашите селяни предадоха Павел Щерц
в ръцете на немците!
— Павел! — простена Илия. — Напред, момчета в
Планина, да спасим Павел! Иначе сме пропаднали. Ох,
проклета змио, що съм те топлил в пазвата си!
В миг войската се вдигна. Беше още тъмна нощ, хога-
то в Планина се зачу врява. Народът се изплаши. Отда­
леч се виждаше как от снежните планини надолу се спус­
кат към селото цели тълпи хървати, които осветязаха пътя
си с горящи хвойнови клони. Разсъмна се. Илия долетя
под силната крепост с 40 конника и поиска от управителя
Зибенрайхер да им предаде пленения Павел. Но немецът
се изсмя зад здравите стени на крепостта.
— Потърсете вашия Павел в крепостта Целье, хъдето
го изпратих снощи под конвой.
Проклятие! Немците са взели Павел, взели са сърцето ^
на народа! Вече няма спасение! Мрачно ги гледат сирий­
ските селяни.
— Напред, братя — викна отчаяно Илия с насълзени
очи, — към Пилщайн, към Клаяьец, в Хърватско, за да
не ни откъснат немците от Губец. Напред, защото от Це­
лье иде войската на господарите!
— И палете всичко, което е господарско? — извика
Гушетич.

П л а м н а х а ф акли ! Т ова вече не бяха б о р о в а клона.

Г ор я ха в б у е н п л а м ъ к госп одар ск и те ч и ф л и ц и , х а м б а р и ,
п л ев н и , к о и т о о св ет я в а х а пътя н а хърватската вой ск а о т
П л а н и н а д о К о з й е , от К о зй е до П и л щ ай н и п о -я а т зт ъ х
н а д о л у п о С у т л а към С в. П етъ р. Ей я С утла в ср ед сн ега ,
ей ги х ъ р в а т ск и т е планини*.
— Н а п р е д , м о м ч ет а ! — скърцаш е съ с зъ би И л и я , ка­
то л ет еш е с к о н я си . — Г у б ец н и чака! Тук, в ч у ж д к рай ,
н ям а с п а с е н и е за н а с . Е то я хърватската зем я!

281
 Войводата лети, ободрява, насърчава и войската, едва
н дишайки, се промъква през дълбокия сняг. Хората падат
от умора. Никой не се интересува за тях. Студът ще ги
.1 убие, немците ще ги избият, гарваните ще ги изядат. По­
ради големите баири и снега те изоставиха топовете. „На­
пред, ей го Хърватско!“ — викна войводата, вика и не*
говият другар Гушетич. Те са вече недалеч от Св. Петър,
близо са до границата. Тук между баирите има долина и
премръзналата войска се спусна в нея. Тя е мълчалива и
озлобена, роптае и мърмори. Но Илия я успокоява, убеж­
дава, утешава. Още малко и ей го Хърватско. Само да
прехвърлим оня баир при устието на долината. И наро­
дът вече се изкачва нагоре към устието на долината. Но
виж, там в планинската теснина нещо светна. Не светна­
ха ли мечове? Не се ли чува тръба? Да, да! Гръм да ги
погуби! Това е войската на капитан Джуро Шратенбах,
това са цельските войници с ризници. Селяните се стрес­
наха, затрепераха. Твърде късно. С рев на тръбите и с
диви викове желязната сила полетя надолу срещу гладни­
те, нещастни селяни и като мълния взе да унищожава
всичко. Но ето в тил се явиха други дяволи. Гра£ Дитрих-
щайн води срещу изнемощелите селяни силен отред наем­
на конница. Наемниците спуснаха копията и желязното
ято с рев взе да забива своите ръжени в селските сърца,
Заобиколени отвсякъде с врагове, селяните се събраха в
купчина. Те нямат коне, нямат топове, гладни са и жадни;
силите им ги напускат.
— В името на бога, ей ги хърватските планини —раз­
нася се надалеч гласът на Илия и Шанталич вдигна висо­
ко светото знаме с кръста.
Народът се опря отчаяно. Отчаяно се вдигнаха още
веднъж изнемощелите ръц^ и пушките загърмяха; сабите
секат, косата покосява наемната войска. Удари, трясъци,
^ха охкания, звън на оръжие разтърсиха въздуха. Я! Виж!
Първият отред си проби път — отредът на Илия. СегаЩ«,
успее и вторият — напада, отстъпва и пак напада. Ах, не|
може, не може по-нататьк! Вече са притиснати от всички!
страни. Шратенбах сече и бие, Дитрихщайн пробожда в|
поразява. Железните конници са високо на конете и от'1
горе удрят гладните и голи пешаци. Вълци, вълци ра3'I
късват струпаното стадо — защото сабята е къса, слаба е|
косата, пушката е празна. Няма изход! Няма! А войвода!
та? Никъде го няма. И те хвърлиха пушките и саби^я
хвърлиха косите и чуковете, бягат, бягат! Накъде? Никъде
няма спасение, никъде изход! Викове и стонове изпълнят
долината, кръв обагри снега, нашир и длъж коси смъртта!
Няма я вече войската на Илия — има само поле, покрито
с мъртви и петстотин нещастни пленници, които капи-
тан Джуро Ш ратенбах с голямо тържество, с оглушителни
викове и тръби отвежда в Целье под зеленото знаме на
Щ ирийската област.

Надолу край Сутла по лунна светлина бягат двама

души, двам а въоръж ени хърватски селяни — Грегорич и
Гушетич. П робиха си пьт и сега бягат, газейки 2 ълбокяя
сняг. Конете им паднаха. Гушетич се отпусна върху една
пън в снега.
— Не мога повече, не мога.
— Още малко, още малко — шепнеше му Илия. —
Ето селото, не виждаш ли светлините? Съвземи се! Не ис­
кам да мг хванат жив.
— Не мога.
— М алодуш ник! А аз? Раната з дясната ми ръка гори,
та бих полудял, но да вървим. Ставай!
Гушетич стана и влачейки се бавно по снега, стигнаха
първата къщ а при черквата. g Ą
— Да спрем тук — каза Илия, — това е къщата на"
свещеника.
— Какво ще правим тук? Ще ни убият. Да починем
някъде в сеното, па след това да се прехвърлим през Сут­
ла — в Х ърватско. Познавам лодкаря.
— Не искам — отговори Илия, — аз трябва да се от­
бия в П иш ец да видя още веднъж жената и децата.
— П олудял ли си! Как?
— П очакай! — прошепна войводата и удари със
сабята по вратата.
На прозорец а се показа свещеникът.
— С тарче — викна му Илия, — отвори конюшнята,
дай ни коне.
— Кои сте?
— Д обри хора в неволя.
— М ахнете се оттук — отвърна свещеникът, — вае
стг разб ой н и ц и .
— Попе, дай ни ко н е— викна Илия — или ще пламне
колибата ти. Н е съм безверник, но немците ни дреедез-

283
 ват. Дай ни коне, ние сме хърватски кръстоносци! Кълна к
се в бога, ще ти ги върнем.
Разтреперан, старецът слезе до вратата, даде ключа на
Илия и каза:
— Ето конюшнята! Вземете!
— Благодаря ти, попе! — отговори Илия. — Подир
шест дни ще си получиш конете. Благодаря ти! Ти спаси
живота на двама честни хора.
Луната стоеше високо на небето и гледаше в зимната
нощ как двама души препускат край Сутла. •

г
38

Един следобед пред вратаря на Мокричкия замък се

яви старец от францисканския отред и попита дали си е
у дома господин Стйепко Грегорианец. Вратарят каза, че
си е у дома. С бавни крачки среброкосият старец се из- *
качи на горния етаж на замъка, почука тихо на вратата
на стаята и влезе, сякаш отдавна тук всичко му беше поз­
нато. Край масата в малката стая седеше господарят и с
неспокойна ръка прелистваше някакви писма. При нео-
чаквания поздрав на монаха Стйепко се сепна.
— Слава на Исус! — поздрави го монахът.
— Во веки веков! — отговори Стйепко. — Кой си ти,
свети отче, и какво желаеш?
— Нося ти поздрав, господин Грегорианец.
— От кого?
— От двама мъртви.
— М ъртви.. . — зачуди се господарят и стана.
— Седи и слушай! — махна с ръка белоглавият ста­
рец и Стйепко го послуша. — Ти ме познаваш? Нали? ,
Аз съм братът Бонавентура от манастира „Св. Франциск*
в Загреб. По-рано се наричах другояче, наричах се Иван
Бабич.
но зе> — Бърдовачкият свещеник? — стана зачуден Стйепко,
чн с като се хвана за облегалото на стола.
Та в XI — Да, синко, отгатна. Бях бърдовачки свещеник. Ка- ]
„ ^натг заха ми, че съм сгрешил, че съм разбунтувал селяните.
‘черква Нека е така. Затвориха ме временно в манастира, а аз
л. ■ аове. 1 останах в него завинаги, за да изкупя своите грехове. Се­
аолин га се наричам брат Бонавентура. Дойдох при тебе. Нося
»
чК г Ц
х ХГ*** 284 \

I Г
ти поздрав от двама мъртви, от баща ти Амброз и от Ма-
тия Губец — селския крал.
— Не те разбирам — отговори Стйепко, навел глава.
— Ще разбереш , слушай! Настъпи смьртният час на
баща ти. Нямаше нито синовете му, нито снахите му, бях
само аз. С тарецът бе повикал мене, своя приятел, да го
утеша в последните минути на живота му. Спохяяч ся
всичко като сега. Той лежеше в леглото., като държеше
осветена свещ. Аз стоях на колене до него молейки се
богу. В стаята беше спокойно, тихо. Едва се чуваше диха­
нието му. Тогава старецът се повдигна. Лицето му гореше*
погледът му сияеше. Струваше ми се, че гледам през себе
си светец. И той рече: „Стари приятелю, божи служите­
лю! Ето какво ще ти кажа. От пързата ся жена Вероника
имам син, Стйепко. Може би го знаеш. Кръвта му е го­
реща, твърде гореща. Виждам, че настъпва смъртта ми а
че ще оставя децата си. Балтазар, по-малкяят ми скн, е
хилав, той не ще донесе ни слава, нито потомство на моя
род. Ала, моля те, грижи се за по-стария. Днес-утре тоя
ще стане напълно зрял човек. Жалко би бяло, ако поради
буйността си потъне в зло. А това може да се случи лесно,
лоши са времената днес. Нека го придружава твоят пог­
лед, защото те е вдъхновил светият дух и ти позназаш
всяко сърце. Ох, отче мой, на теб го оставям и косато
Сгреши много, когато падне в най-голям грях, или при
него, извикай му: „Спри! По лош път си тръгнал Верни
се!“ Докосни сърцето му, възвиси го до бога. Трябва са му
кажеш и това: да помни винаги, че е дзоряния. но да не
забравя, че неговият род е произлязъл от народа. Наро­
дът е нашата сила и без него ние, дворяняте, сме безпо­
мощни като леките облаци на небето, които вятърът гони
нагоре-надолу. А ние постъпваме лошо, притискаме и из­
мъчваме народа и в сърцето му поникза отровният
трън — омразата. Ох — продължи старецът с пророчески
глас, — виждам, че ще доГ.де зловещ ден и цялата ни ро­
дина ще потъне в кръв. Косата тогава няма да коси тре­
ва, ще коси глави, селският чук ще стане чук яа смъртта.
Ох, блазя ми, че тогава аз спокойно ще чакам в гроба го­
сподната тръба, но моят син ще бъде жив. Кажи му тога­
ва да не товари с грехове душата си, а да има сърце, както
го имах аз, защото господарската власт е лист, който се
зеленее, но и увяхва, а честното* благородно сърде е цвят.
който цъфти и не увяхва навеки, понеже го оросява сълза

2S5

ТГ' -
 от божето око!“ — Така говореше баща ти. Умната му
глава се отпускаше бавно на възглавницата и на лицето
му затрептя усмивка, предвестник на вечното блаженство.
Аз му се заклех, че ще изпълня, каквото ми каза. И есо
днес дойдох при тебе, като въпиещ глас от бащиния ти
гроб, дойдох, защото си паднал в най-страшен грях, дой­
Сту! дох да ти извикам: „Спри! По лош път си тръгнал! Вър-
т ттпаш . ни се!Iи
— Аз съм паднал в най-страшен грях! — пребледнял,
щ ■ <6 ( Стйепко пристъпи към монаха, но старецът махна с ръка
и Грегорианец отстъпи.
— Да — продължи старецът. — Чуй една страшна при­
‘) 1 казка! Това беше преди една неделя. Беше събота и аз, ко­
;
*т. леничил, се молех в стаята си. Тогава при мене дойде
!■_ &а < пратеник от съда и ми каза, че ме вика един човек, когото
*, т трябва да подготвя за смъртта. Тръгнах с него, като взех
• ст
нак; райски хляб — преобразеното тяло на божия син. Стигнах­
селс ме в замъка, в мрачен дом, в черна тъмница. Тук, върху
ва? камък, седеше човек, ръцете и краката на когото бяха око­
1 вани в тежки вериги. Светилникът едва светеше; пламъ­
х. _ & х:
его! кът трепереше и пращеше, а затворникът беше вперил
4 * поглед в свещта. Едва влязох, затворникът коленичи пред
# с V** мене, скръсти ръце на гърдите си и каза:
1':
— „Отче, утре трябва да умра. Бог така е отсъдил. Не
•( д Фшп
съжалявам. Слава богу, аз умирам невинен, а бог е спра­
с к ведлив и аз се надявам да отида при него. Прости ми,
*тлу духовни отче, че те извиках в този час, когато ми под­
П1 йиъ насят последната кървава чаша. Исках да бъдеш ти при
мене в последния ми горчив час, защото сърцето ми стои
пред тебе като отворена книга. Ти чети и съди дали съм
виновен! Но това сърце, което с честите си удари отброява
последните ми минути, това сърце ми нашепва: ,Д’и си
грешен и всички хора са грешни, но ще изгубиш главата
си невинен, защото търсеше справедливост, а те уби неспра­
*Л (дри ведливостта.“ Да — каза затворникът, като скочи на кра­
зе> ка и оковите му зазвънтяха, — бог окрили душата ми, за
йчн с да мога да полетя до звездите, бог ми е дал горещо сър­
В ТТ це, за да съчувствувам на всяка сълза, на всяка въздишка
^ е,£%иТ< на народа, от който съм поникнал. Обичам народа, който
черква ме е родил ,обичам земята, която ме храни, и това е при-
Ю ве. 1 чината за моята смърт. Но когато чашата на сълзите
лолин преля, когато народната въздишка се разрасна в буря, то­
4 гава повдигнах народа на своите криле, тогава вдигнахме
I

юмрук срещу лъжливата господарска правда. Ние бяхме

поьедени. Погуби ни нашата доверчивост, погуби ни пре­
дателството на наши хора. Твърде рано сме се ядддл.
Младата фиданка още не е израстнала в дърво. Но вре-
м то тече като вечна струя и зад непроницаемия мрак на
бъдещите дни аз виждам да трепти звездата на спасе­
нието на моя народ. Ръката на вечността ще изравни на­
пълно всички синове на човечеството и което ще бъде ху­
баво за един, няма да бъде лошо за друг. £то тази моя
вяра е грехът ми пред хората. Ох, ето им моята глава, не­
ка тържествува тяхната правда, нека ме подхвърлят на
мъки. Разбира се, глупава клевета ще се разнесе по света,
че съм злодей и изрод на човешкия род. Но след векове,
когато слънцето на правдата разпръсне мъглата, всеки
честен човек ще каже: „Той е бил честен човек. Вечна да
бъде паметта му! Но да оставим земята, към небето се
стреми душата ми — продължи затворникът, като коле­
ничи. — Отче, моля те, разчисти ми пътя до рая, освободи
душата ми от греховете. Ще ти изповядам всичките си
грехове. Наистина имах основание да намразя господа­
рите, но и господарите са мои братя, хора са, а омразата
е 1рях. Бог да прости на мен и на тях. Най-много намра­
зих един от тях — Стйепко Грегорианец. Той подстрека­
ваше селяните, изкушаваше ги, окуражаваше ги, той им
бутна ножа в ръцете, той се закле на селяните, той ги из­
мами и предаде, той е клетвопрестъпник, заради него се
проля селската кръв, заради него ще изгубя без съд гла­
вата си. Без съд, отче! Защото ако се изпразя пред съда,
макар и пред съда на господарите, аз бих им казал гръм­
ко истината, бих изброил многобройните им грехове. От
това се страхуват те, затова ме премахват така бързо и не
записват нищо, за да не достигне позорът им черно на
бяло в ръцете на 'бъдещите времена. Но когато вятърът
разнесе изпод ръцете на палача моя прах на всички стра­
ни, ти, отче, иди при Стйепко Грегорианец, поздрави го
от мене и му кажи, че аз му прощавам от все сърце, про­
щавам му, задето ни напусна и измами, задето погази
своята клетва . ..
, Затворникът изповяда със съкрушена душа всичките
си грехове и аз му ги опростих, подкрепих го с небесна
храна, като се молих с него на колене през цялата нощ.
Настъпи неделя. В утринния зрак се разнасяше камбанен
звън и в него сякаш се чуваше риданието на погребален

287
I
 стон. В тъмницата влезе стража и тъмиичарят пики*-
„Да пърлим! Време е!“ Още веднъж осъденият коленичи"
още веднъж а а ндигнах пад него ръцете си за благосло'
пия. И тръгнахме от тъмницата заобиколели от въоръже­
ни хора. Па площада пред черквата „Снети Марко*" бръц.
чеше голямо мнозинство народ, човек до човек, Любопит»
ни хора аяпаха също от прозорците и покрилите. Град.
ският съдии вървеше пред пас с жезъл и ръка, а от джщ
ни страни два реда градски стражари; с нас вървеше
окопаният селянин Пасанац, а след. нас и джслатско об­
лекло - палачът и нетните помощници. Моят осъдел
пърдеше с гордо »дигната глина и гледаше любопитното
чонечнко множестно, което напираше и шепнеше:
„Виждате ли, топа е Губец, селският крал!“
Всред площада се разкри празно място, обкръжено ot
-банска войска, а »сред него огьп и колело. Стигнаха
там. Tor а па съдията излезе пред народа, вдиш а жезъла си
и никна:
„Народе, слушай! Пред пас е Магия Губец, стубичк*
крепостник, разбойник, злодей, подпалвач, чиято нрееш-
на ръка се плисна против божии и човешкия закон, про
тил краля и местните дворини, А това е Андрия Пасанац
съучастник' на злодея Губец и сам злодей. Но правдата
победи и за злодеите дойде съд. Пасанац най-първо ще
бъде разчекнат на колелото, след което ще изгуби глава­
та си, а Магия Губец, чиято зла робска душа е дръзнал«
да играе на крал, ще получи кралски почести: върху на­
жежен тpop той щ-е бъде венчан с нажежена корона и след
тона ще бъде разсечен, на четири.
Губец побледня, затреперя, стисна зъби и погледна я*
рода. Народът трепна, а съдията хвърли счупения бял же-
зъл пред краката на осъдените и отново извика:
„Палач! Те са твои, почни!**
Пасанац цилуна Губец, коленичи пред мене, като гле
даше в земята, но е д в а -що го благослових и палачите се
нахвърлиха върху него и в миг го свиха на колелото, и*
което се показаха остри шипове, Палачът замахна високо
t* r с железен лост и пречупи на две всички кости на ръце?«
'kepm n
\om *f и краката /да селянина, При всеки удар въздухът се оглЗ'
ШОЛИН
сяше с ужасен пик, конто се откъсваше от сините, трепе
рещи устни на селянина, Скоро го свалиха от колелото *
косато смазаният човешки труп се простря на земята,
№
 I
,м о щ п ик'ьт )üi и плича %п и H U î fя с я и я ц sa *Ш длгц д аЛ" i
' м а х н а е? Mt ч а >1 п о к а з а н а н а р о д а mp/tanat* му глщ&я.
H p vu ц я л ОТО apvHv i'yfim V f W W * б л е д И 'МЪЛЧИ А х ц g f t r j
кичъп и глпдпшп народа. С ам о при яс-едя лял на дегомд
': ДрУ( ;Ч> fi очите му т рвпиаше сълза,
|. „Отче, сега е м о я / р п д --■ н р о ш ш н ш той, о*м»р*4'
g лекият 'i р у и c v ( т р о п о л и на земята, бш да ми д т я ; м *
Ь po t ли п о м а г а п а н а р о д и * * Палачът с* л о ^ л л ж х * о
\ i y tien, м а х н и е ръка; „ М а х н и се, жг&м да се п о и з л я Бл~ •
* нп,лови мс, o'i ч.е !“
f Гой к о л е н и ч и , п рекръ сти се а каза гла-.ио'
р „Боже! Д а й ми. с м е л о с т , лай ми сила! Не де/одлг.гай
; с 'iялото л а з а г и н е и душ ата. Ат ш.тядах та правда и еао*
? йода, за хих и у м и р а м . И а всички прощавам ■ и яа 1 .*х,п
и на I р его р и а ш щ . Б лагослови ме, отче!-
? llo cia im x р а ц е в ъ р ху главата му, а струваш* ми се
=.-*■ че асми'!а щ е се р азтв ор и ,
? „Синк-о, о т и д и с и спокоен, греховете c e тя яростеаи* ~
, р е к о х а а.
5 „А мин!“ в ъ здъ хн а осъденият.
Палачът го г^аф** »
? започна да р а зк ъ св а др ехите му. Насила го поставиха на
трона от н а ж е ж е н о ж елязо, Бузите му почервеняха ■ Т о*
затрепера. П ал ач ъ т п р и с т ъ п и с нагорещ ени клещи и л *
I почин да го щ и п е е тях но ръцете и р аз:одсиите му гърди.
f . При исяко щ ш ш а и е с е о т в а р я ш е к ъ р в а в а р а н а , тя л д е о му
аа тр е ш ф а , ч е л о т о м у се п о к р и с едри к а п к и пот, а от гъ р ­
д и те м у се о т к ъ с в а ш е гл у х о стеш ш и е, И а к < т к л * палачът
в д и гн а с к л е щ и о т о г ъ н я к о р о н а о т н а го р е щ е н о ж ед л зо .
«Кто ти, кралю, корона !» викна палачът и сложи на-
жеже.чото ж е л я зо в ъ р х у гл ав ата ка Губен, Кож ата му се
напука, б л и к н а к р ъ в , б л ед и те му устни затрепереха, ечърт-
на блсдост п о к р и л и ц е то му. Още веднъж -не шгледаа
рш то ранен зв я р и п р о ш е п н а :
„Сбогом, отче!“ — и след това очите му започнаха да
:изтичат.
А з п о б я гн а х , К р ъ в т а м и кипеш е, Ч елото м и се пт рш
спот, тр ъ п к и п о л а з и х а по тя л о то ми. П о б ягнах като пиян,
[Като л уд , к а то б е з у м е н . К о л е н и ч и х пред бога за се код*.
: Не м о ж ах. П а д н а х н а зе м я та в стая та си и плаках, ада*
!ках, п л а к а х о т м р а к до зо р и . Ох, боже! Защо ме оста­
ви да д о ж и в е я т о з и д е н , к о й то р азкъ са сърцето нщ който
•ми р а зк ъ са н е р в и т е и о тр о в и д уш ата м и? Защ о остави
да ме п о гл е д н е т о з и с е т е н поглед^ това ум иращ о кърваво

Ш б Седенето И».етанис 2ЙУ

- ' t ’f,- .' ::
 око, което ще гори сърцето ми, докато съм жив? Стйепа- 1
не, чу ли тази кървава приказка? Почувствува ли страха I
и ужаса на този страшен час? Слуш ай! От селския крал |
ти нося поздрав и опрощение, клета душо. Наведи от сран ? -
глава, о нищожни велможо! П огледни наш ата нещастна г -
родина, преброй опустелите пож арищ а и трепери, преброй »
окървавените трупове и трепери, преброй разплаканите
майки и жени и чезни от страх! Ти си виновен за всичко I
това, клетвопрестъпнико черен, ти и твоят кръвопиец ‘
Тахи. Вашите стъпки лепнат в кръв, над главите зи *
святка проклятието. Н а колене, силни болярино, грозен ч ■ .
грешнико! Р азкай вай се ден ,и нощ, защ ото твоите грехо- М-
ве са като пясъка в морето, като капките в дъжда. Обър­
ни коравото си сърце към народа, превързвайч раните му,
лекувай ги с мехлем, постарай се да станеш достоен заГ
божия образ, който носиш! До себе си имаш ангел — же- Е
на си. Склони се под крилото й. Р азк ай се! Преди да из­
мине година, ще дойда отново от светото си заточение, г
за да опростя греховете ти или да те прокълна навеки! *
М онахът излезе, а Грегорианец, колен и чи л с наведеш; Ч
глава и със скръстени ръце, остана сам всред мрачната С1 V
стая и дълго стоя коленичил, треперейки от страх, защото
из мрака се взираш е в сърцето му у м и ращ и ят поглед на,
селския крал.

39

Под хълма край П иш ец се н а м и р а висока дървена къща;

с трем. Това е къ щ ата н а господаря О свалд. Нощ, тъмно,;
едва се виж да как луната бяга за д черните облаци. По;
трема до пътя стои въоръж ен хъ рватски селян ин и държ;
два коня. Това е Гуш етич. Н а стъ п ал ата на трема сто$
друг хърватин, снаж ен въ о ръ ж ен м ъ ж — И лия. Той
обвил ръката си около кр ъ ста на ж ен ата, която се е наБела!
към него от трема с дете в ръцете, а до нея стои мом{
ченцг.
Жено, душо в ъ зд и ш аш е И л и я. Да, всичм
зерквт пропадна, всичко. Губец за ги н а. Б р а т м и обесиха в Бре
ю ве. г жице. Тахи изгори къ щ ата н и . С ам и я т аз едва спасих гла|
цолин вата си. П редаде н и п р о к л ет и я т зл о д ей Дърмачич, п|
1Л С даде ни и Н ож ина. З а м ене тук н я м а ж ивот. Трябвд д|
Ч * . <1 бягам, гонят ме, и н аче щ е за ги н а . З а себе си не се гриж{
 I

а за тебе, К ато, за т е зи н ев и н н и деца. Отивам към Тур­

ция. Там се во д и бой! Т а м н и ко й не ме познава. Да спестя
нещичко, па след т о в а щ е избягам е при венецианците.
Ето, вземи т а зи к е с и я зл ато , п ази го!
— И лия! Д руж е! — п лачеш е ужасена жената. — Как
да остана без тебе аз, нещ астн ата, без тебе, живот мой?
А какво щ е каж а н а д ец а та , когато питат за баща ся? Ох.
остани, иначе, в я р в а й ми, ще умра. Но не, не, бятай, за
бога! Тук биха м о гл и д а те за в а р я т и да те убият. Ох, зло­
честа майко, защ о си ме р од ила!
— Сбогом — п р о ш е п н а И л и я, — сбогом! — и той це­
луна малката си р о ж б а, след това хвана главата на мом­
чето, притисна у с т н и т е си къ м невинното му чело и пре­
гърна жена си. П р е гр ъ щ а ш е я дълго, дълго и силно, ся­
каш я прегръщ аш е за ц я л а година.
— Сбогом — п р о м ъ р м о р и с плач, като се откъсна от
Ката. — Сбогом, д о н о в а срещ а, душо моя!
— Сбогом . . . сбогом! — хълцаш е в нощта Ката, като
прегръщаше п о -си л н о сво ята рожба, когато двамата конни­
ци вече бяха и з ч е з н а л и в м рака.

И отново е нощ. По пътя около замъка Ясеновац бър­

зат двама въоръжени пешеходци: Грегорич и Гушетич.
Конете те оставиха в Загорйе при един свой по'знат, дворя-
нина Розалич, за да ги върне на щирийския свещеник, за-
щото, като пътуват на коне, правят впечатление всекиму.
Те вървят бързо, гледат пред себе си и мълчат. Вървят
далече от селата, които светят в далечината, страхувайки
се да не ги познаят ускоците, които тук са доста много.
— Илия — каза Гушетич, — не си ли гладен?
— Гладен съм, но не обръщам внимание на това.
— А аз обръщам внимание. Гладен съм и жаден. Сто­
махът ми гори.
— Почакай, не сме далеч от границата. Там ще мо-
жеш да се наядеш до насита на турска сметка.
: — Но преди това ще умра тука от глад.
\ — Да не си баба? Не знаеш ли, че са по следите ни?
Юъвземи се!
— Не мога. Не ;съм баба, но не съм и птица небесна,
която господ на своя сметка храни.
— И какво искаш? Да им попаднем в ръцете?
■ — Не, изслушай ме. Ето там зад гората има усамотена

291
> *-
 кръчм а. З н а м я от п о -р а н о . И м а л о ш о и м е, тя е хайдуцц^
с б о р и щ е . Д а се о т б и е м там . Щ е се н а п и е м , щ е се наяден,
щ е се н а с п и м д о у т р е и а з о т н о в о щ е б ъ д а н а себе си.
И л и я се п о к о л е б а м а л к о , н о с л е д т о в а се съгласи
— Х а й д е — р е ч е т о й , — н е к а б ъ д е н а т в оето, само ^
н е бъде л ош о.
— К акво т и л о ш о — з а с м я с е 'Г у ш е т и ч , — д а ядещ .
да п и еш л ош о л и е?
Д в ам ата с ел я н и , в ъ р в е й к и п о , с т р а н и ч н а пътека, забър.
за х а . Л у н а т а с т о е ш е в и с о к о и о т д а л е ч е се в и ж даха, щра>
зе н и н а ф она н а н е б е т о , с у х и т е в ъ р х а р и н а дърветата, а
м е ж д у тях — ч е р в е н а и с к р и ц а — с в е т л и н а от кръчмата
Т е се о т п р а в и х а н а т а т ъ к н а п р а в о п р е з п о л е т о и след малко
и з ч е зн а х а м е ж д у д ъ р в е т а т а .
П о д и р о к о л о ч ет в ъ р т час н а с ъ щ о т о м я с т о пристигна^
к о н н и ц и . Т е бя х а ч е т и р и м а у с к о ц и н а к о н е , е д и н с широ.
ка ш апка, к ат о че б е ш е о ф и ц е р , а д о н е г о я зд еш е малк0
ч овеч е, к о е т о б еш е н а х л у п и л о п е р и ф е р и я т а н а шапката еи
н а д ч ел от о, та л и ц е т о м у н е се в и ж д а ш е . Г р уп ат а се спря
в с р е д п ъ тя .
— Да се върнем — рече сърдито офицерът, — защо®
мъчиш тук, всред кал и сняг? О ткаж и се от Илия, негон
самият дявол не може да го открие. Бог знае къде е. Навяр.
но вилнее някъде в Т урция. Ето сновем и се мъкнем тука
ходим като мечки, зав ъ р зан и н а твоя ремък, и напразно.
с *ЧЬ, в Да се върнем.
тгпу — Не искам, господин поручик — възпротиви се мал­
|НИ1
кият, — малко ли м ъки ни струваш е, докато влезем в да­
1*Урак рите им, а при П иш ец, където ж ивее ж ената на Илил
{•^ел! едва-що не ги хванахме. Те непременно ще да са минал
Ъ%ол
оттук скоро. Т а н ал и сега, глупците, вървят пеша. В«
знаете добре заповедта н а господин Т урн. Ние трябва I
ед
рха ги заловим. П очакайте м алко — п род ълж и той, като слез
от коня, — да видя. Ето на, в снега две мъж ки стъпки. То
■гдри
ва са те. Виж, тук са св и л и в полето — наведе глава чове
, зев
чето. — Останете малко ту к и дръж те коня ми. Аз си
чн с
; В Т1 ще проследя стъпките, да в и д я къде свърш ват.
^ _ яат; — В ърви и нека те в зе м ат дяволи те! — избъбра $
верквг ручикът, като се загъ р н а п о-силн о с наметалото. — А ^
"юве. г Йоване, п рез това врем е п о д р ъ ж к о н я н а този мошен#
10ЛИН Човечето се отдалечи в п олето къ м .гората, като се
раш е все в зем ята, а ко н н и ц и те, заст ан ал и на пътя, та#1
пикаха през зъ б и н я к ак в а п есен ч и ц а и гледаха подире ^
 I

След четвърт час те видяха как малката фигура бърза от­

към гората през полето.
— Ха, ето го! — к а за Й ован. — Жалко, че не си е
счупил по пътя главата. Ш пионин е.
Човечето пристигна.
— Ето — викна то, — нюхът ми е добър. Те пият в
кръчмата зад гората.
— Наистина ли са те? — запита офицерът.
— Ц ели-целенички — потвърди малкият. — Гледах
; ги отвън през прозореца. Да вървим! Но оставете конете
" в гората да не ни усетят негодниците по тропота.
[, Групата препусна п р ез полето към гората. Тук те при­
вързаха конете за д ъ рветата и един от тях остана на
: стража. Скоро те стигнаха кръчмата.
5 _ Да я обкръжим — к аза малкият.
’ Ускорите и оф ицерът се пръснаха широко около са-
► мотната къща. Човечето хвана офицера за ръка и тихо го
I доведе до прозореца.
{ — Погледнете, господине! Ето седят до масата и ядат.
Онзи мустакатият е И лия. Той трябва да остане жив, а
другият е Гушетич. Н его за шега можете и да го заколите.
Двамата седяха с гръб към прозореца. Стъклото за­
звънтя, прозорецът и зп р ащ я и в стаята гръмна пушка.
Двамата селяни скочиха на крака, грабнаха пушките си
и ги насочиха през прозореца, пред който стояха двама
[ ускоци, закрити зад дърветата.
е — Кой си, д яволе? — викна И лия и гръмна. Уекоци-
^ те отговориха с пуш ечна стрелба, обаче с халосни пат-
: рони. Завърза се престрелка и в суматохата зад гърба на
I селяните вратата се отвори тихо и като рисове се хвър­
лиха върху тях ускоц ите и офицерът. Боят беше кратък.
[След няколко м ин ути селяните лежаха на калния под н а
| кръчмата с въ р зан и р ъ ц е и крака, докато кръчмарят пре­
спокойно наливаш е ви н о н а оф ицера и неговата група.
— А кой ще м и п л а т и виното, що изпиха тези негод­
ници? — запита кр ъ ч м ар я т.
— Аз! — засм я се Д ърм ачи ч, който се показа на прага,
защото видя, че сел ян и те са вързани . — Аз ще платя за
своя приятел И л и я. Д о бъ р ©ечер, куме, как си? От Сев-
ница не сме се в и д е л и .
— Куче — скръцна със зъби Илия.
— Е, братко — застана пред него адвокатът засмян, —
(кал ми е за драгоценната ти глава, но още повече бих

293
Щ0
 жалил за 500 те талера, които ми е обещал за нея госц0
дин Турн.
След това той седна до Йован.
— Ето ти наградата! — и офицерът хвърли пълна ке.
спя с талери на шпионина, който започна да брои парцт
н накрая рече, смеейки се:
— Пълни петстотин! Точно. Скъпа глава. Нали, Йова.
не? На, ето .ти една шкуда!
— Юда! — измърмори Йован, като се отмести от мал.
кия адвокат. — Не се докосвай до честния човек!

40

В началото на 1573 година, след като се бе влачил

почти пълни десет години, се реши поне наполовина оже­
сточеният спор, който струваше на хърватския народ тол­
кова сълзи и толкова кръв. Бавното правосъдие, опетнено]
от подкупи и приятелство, каза своята дума едва тогава,
когато цялото кралство бе пламнало, когато съдиите сама
се отвратиха от последиците на своята несправедливост.
Едва когато се разнесе ужасният вопъл от отчаяните сър­
ца, стъпкани от злобата на Тахи; когато пред очитг на
I Д всички се разкри страшната бездна; когато законът и!
редът се клатеха, а оскърбеното човешко достойнство
селяните се опита да премахне греха против природата,]
т. е. привилегиите на болярите, едва тогава те напуснаха
Ферко Тахи, който със своята жестока душа и яростно
сърце, с немощното си тяло, подхвърлян на мъки от боле­
стите, всред общата бъркотия живееше самотен в СуседI
като изнемощял вълк в своята бърлога. Злобата му ки­
пеше и той беше бесен, като гледаше от високата кула)
как докъдето погледът стига, се вдига пОд небето пламъ­
кът на селския гняв. Още по-яростен стана той, когато
банът му съобщи решението на съда и волята на краля,]
които искаше под угрозата на хвърляне в немилост щ
I " се върне на Хенинговица половината от владението -
онази Хенинговица, която се би с него на живот и смърт)
и която нарани в сърцето надменния болярин, като обели
да даде дъщеря си за неговия син, а след това я омъжи за|
малък, неизвестен благородник. Комисарите отново въ-|
ведоха Уршула в замъка Сусед. Гордата вдовица вди:
високо главата си, а от лицето и очите й лъхаше злорад
 I
усм ивка, когато влизаше в замъка, от който несправедля- "
востта я бе изхвърлила. А Тахи се беше свил с наведена
;; глава до своята »камина, загледан в гладкия каменен под,
Р и скърцаше със зъби от злоба. Двама врагове живееха 0
| под един покрив, две злобни души ~ в един ад. У,
Само веднъж още излезе Тахи пред света. На 13 а.
I руари 1573 година, няколко дни след емъртта на Губещ *-
л Загреб заседаваше съборът на кралство Далмация, Хър­
ватско и Славония. Когато болярството се беше разшумяло, а
неочаквано на събранието се домъкна беловлас, прегърбен и
старец, с жълто, увехнало лице, движещ се с патерици и е
подпиран от сина си. Това беше Тахи. В миг шумът утих- *
на, в залата се чуваше само глух шепот. Старецът застана
пред поставения на по-високо място стол на бан Лрашко-
вич,. който гладеше брадата си и сърдито отправяше към
него своя язвителен поглед. Като вдигна сухата си десни­
ца, Тахи прого-вори с треперещ глас:
— Високоуважаеми и лречестни господин бане! Ува­
жаеми съсловия и редове на кралството! Пред вашето ли­
це се явява един слаб, изнемощял старец, пред вас. конто
сте върховен съд в тази страна, и търси от вас справед-
; ливоет. Аз съм заслужил вашата защита, зашото съм сду-
, жил вярно на трима краля, защото тази ми ръка е из­
немощяла в размахване на сабята при защита на родината
Припомнете си всички люти битки; във всяка от тях се е
проливала кръвта на Тахи. Сега съм изсъхнало стъбла.
; Не искам нищо друго, освен да прекарам последните дн::
от бурния си живот спокойно, под свой покрив, и спохоп-
г но да умра. Но враговете не ме оставят. Те вдишаха сежжра
=. срещу тоя сух, изтлеял пън — срещу мене. Аз не мега да
говоря много. Немощен съм. Но вие знаете за какво ви
моля. Когато злобните души подбудиха срещу мене ярост­
та на зверското селячество, комисарите насилствено въ­
ведоха госпожа Уршула Хенингова във владение на по-
! довината от моето имение. Казвам моето, защото съм го
купил със собствени пари. Това е неправда, крещяща ке-
[ правда. Не им стигна, че ме ограбиха, опожариха, глобиха
; и че ме заплаш ваш е смърт. Отгоре на туй трябва и да
деля с тях. К азвам, това е неправда — завъртя гневно
глава старецът, — аз не признавам комисарите, аз приз­
навам само -вашия съд. Бъдете справедливи, върнете ми
това, което е мое! Аз протестирам против насилието, па
макар и да идва от краля!

295
 Старецът вдигна глава и погледна с мътен поглед бана.
— Уважаеми господа! — пламна гневно Стйепко Гре-
горианец, който до тоя момент седеше в ъгъла с наведена
глава, а сега скочи на крака. — Уважаеми господа! При­
нуден съм да протестирам от името на моята тъща гос­
пожа Хенингова. Какво? Дотам ли стигна? Нима съдът
и законът не значат нищо -в тази страна? Нима е позво­
лено на разбойника да взема чуждия имот? Малко ли
М*Г*

бяха кървите и страданията? Нима са нужни още? Съдът

произнесе своето решение, кралят заповяда, комисарите из­
пълниха. Кой смее да се противопостави на краля? Имения­
: 1 ад*!,/

та Сусед и Стубица са семейно владение на Хенинговия

род, а чуждата кукувица се вмъкна в тихото гнездо и го
отне по разбойнически начин. Той подтискаше и задушава­
ше немилостиво целия край, та воплите се чуваха до бога.
Бие бяхте свидетели на кървавите събития, вие знаете,
че гневът на селяните застрашаваше да унищожи правата
на цялото дворянство. А кой бе виновен за всичко това,
кой? Тахи! Да, той! И сега, когато толкова хора загинаха
във вътрешните междуособици, когато половината от на­
шата страна се превърна в кървава пустиня, сега, когато
след толкова нещастия дремещото правосъдие се е про­
будило, сега източникът на всички тези нещастия търси
някакви свои права. Къде е съвестта на този човек. Къде
е неговата чест? Позор! Грях! Сега, когато комисарите
постъпват според закона, той не ги признава, а ги приз­
наваше, когато извършиха беззаконие и против закона му
предадоха цялото имение. И още смее да пристъпи този
свещен праг? И има кураж да застане пред бана? Къде
е честта му?
— Спри — викна разтреперан Тахи, облещил очи и
озъбил се като тигър, — обуздай отровното жило на своя
език! Кой разбунтува селяните, кой ги подмами? Ти! Аз
не говоря на тебе, говоря на цялото дворянство за своето
право, което кралят потвърди собственоръчно. А ти по-
добре изправи собствените си грехове и върни на брата
си Балтазар неговото наследство, което открадна от него —
малоумния! Да, открадна му го ти — неговият брат, не­
говият настойник.
— Лъже, Тахи, лъже — беснееше Стйепко с вдигнат
юмрук, — аз заложих Медведското имение, за да подобря
нашия имот . . .

296

1 1
 __ Господа — викна Тахи, аз протестирах против на-
сили СТО, признайте ми лравото! Признайте!
Старецът обхвана с поглед целия събор, който слуша­
ше мълчаливо свадата между двамата разгневени боляри.
— П ризнайте ми лравото! — скърцаше със зъби ста­
рецът.
Но същото това болярство, което някога викаше като
лудо само от един поглед на Тахи; това болярство, за което
някога Тахи беше господар и бог, сега мълчеше като гроб.
Мраз опали душата на стареца и той отпусна глава. То­
гава банът каза:
— Господин Тахи! Кралят и съдът казаха своето и така
ще бъде. Щ е ви кажа още какво ми поръча кралят: Хе-
нингова да ви върне парите, които сте дали на Батор, а
вие напуснете Сусед. Това е съветът на краля, а също а
моят съвет.
— Никога! — викна Тахи и като докоснат от мълния
вдигна глава. — Никога, па макар и кралят да е казал'
В Сусед ще умра, чухте ли? Да вървим, синко, да вървим:
Тук няма живот, няма справедливост. Да вървим, за да не
гледам тези отровни змии.
Облягайки се на сина си, Тахи бавно излезе от зане­
мялото събрание. Но когато стигна до вратата, всред глу­
хата тиш ина се разнесе като из гроб гласът на господин
Бурнович:
— Това ти е за Амброз Грегорианед!
Тахи се разтрепери като ухапан от усойница и падна
в ръцете на сина си.

41

— Какво каза банът? — запита Уршула ле търпеливо

^ зетя си Стйепко, който беше пристигнал от Загреб в Сусед.
— Тахи не иска — отговори ядосано дворянизът на
тъща си, която седеше до прозореца и зад която стоеше
вярната й слугиня Лоличева, която решеше косите на гос­
подарката си. — От свое име банът му предложи да по­
лучи всичките пари, които е платил на Батор, а да се
изсели оттук. Но Тахи не иска, макар че немилостивата
болест го е притиснала.
— Аз трябва да се отърва от него на всяка цена —
отвърна сърдито Уршула. — Само да зная . . .

297
 »
- М Госпожо — прошепна Лолнчева, — забравихте ли
кнкгш ви казах за моето отмъщение, което моят Дърмачич
гака хубаво е измислил?
— Го е прекалено ужасно — махна с ръка Уршула.
— Оставете това на мене — усмихна се Лолпчева, -
аз сц отмъщавам, за вас ще бъде добре дошло. Лудата
девойка, която хората намериха на пътя, живее постоянно
в замъка. Трябва да си отмъстя за толкова жестоките
оскърбления. Аз разгледах хубаво портрета и приготвих
всичко. Разрешете ми да действувам. Моля ©и! — наведе
се жената, по чпето лице и сега още можеха да се видят
следи от по-раншната красота.
— Да чуем какво ще каже Стйепко — каза вдовицата,
наклони глава към зетя си и му пошепна няколко думи.
Погледът на Стйепко блесна.
— Чудесно — скочи на крака боляринът, — да, съгла­
сен съм.
— Добре — рече Уршула на Лоличева, — прави, как-
вото знаеш! Аз измивам ръцете си.
Слугинята кимна с глава, смеейки се, и излезе.

На 4 август 1573 година над целия край сияеше хубава:

ясна нощ. Златната лунна светлина трептеше чаровно над:
върховете на зелените гори и над сребърните извивки на,
Сава. Далеч на кръгозора върху ясносиньото небе се очер­
таваше черна планина. Приказна, вълшебна тишина про­
стираше над земята своите мрежи, а от пъстрите цветя се
разливаше наоколо благоухание. Беше ©ече късно, всички]
спяха сладък сън. Само един човек беше буден: Ферко Тахи.
През сияещата мрежа на зеления бръшлян златната лунна]
светлина сипеше лъчите си във високия прозорец на кри-1
лото на Суседския замък, където живееше Ферко Тахи. Чудй
но блестеше светлината върху стъклата на отворения про­
зорец и върху гладкия каменен под на стаята, по който се,
очертаваха черните сенки на бръш ляновите листа; по-на-]
Та. татък тя трептеше в старинния портрет на Арландова
Дора, след това падаше върху увехналото брадато лице на
‘8 * 4 белоглавия старец, който лежеше в леглото си, а още по-
нататък, в полумрака, лунната светлина- блестеше върху |
лъскавото оръжие, което висеше над главата на стареца.
| г ин Тахи лежеше в леглото си самин. М ускулите на жълтото]
му лице от време на »време потрепваха, а в мътните му о1Ш
>

298

ц |ц Щ »
 I

осветени от луната, се четеше ужасна болка. Кръстосал

[ ръце на гърдите си, той от врече на ярзж аьздъхдаше
у дълбоко или стискаше устни и мръщеше чело. Целият се
' ,• сгърчил. Подаграта пълня по костите му като змия и го ИJ
J. щипе, щ ипе до полуда. Той лежи и мълчи, мълчи и тсргш. *с-
опулил очи в свстлоеияята нощ и е стар<яяяя в-ортрет. та
И му се струваше, че портретът се усмихва и ката че ли
сочи с пръст в тъмния ъгъл, в който се гухя бледолърва- т-
яо чудовищ е с нажежена корона на главата *<
Тихо е. Но ето че вратата скръцна , . нещо хглгпояя.
Tax и вдигна глава. В сянката до вратата стои черни» яе- ;'е
лсна фигура. Тя се движи. Това е живо същество. Та хи
затвори очи и отново ги отвори. По тялото му нива лек
трепет. К ръвта му зашумя и му се стори, че черепът му
щс се пръсне, а кожата му настръхна от студете тръпки.
Ето по пода скръцнаха стъпки и черната фигура ад; да
се приближ ава. Тахи зина от ужас Ето. . . ето . . фхтурата
излезе от мрака, лунната светлина освети лицето й Еетле
жена, облечена в черно. Върху черните й коси сияе златна
корона, около шията и блестят сели бисери. Сухото й лице
е бледо и жълто, сякаш е станала от гроба. Устните й са
бледи и полуотворени; върху тях играе болезнена усмлака
Ч ерните й очи проблясват като блуждаещ огън над -бл*с^.
Бавно пристъпва, полека, тихо, наклонила напред глазата.
си, р азп ер и л а сухите си пръсти и се примъква, примъква...
— Исусе! — изрева Тахи и се изправи.. — Призра­
ко . . . кой си . . . кой си? Дора ли си . . . Яна л з си
С тудена пот покри челото му. очите му сяхалт лд± изс­
кочат от орбитите си.
Ж ен ата се сепна, като да се пробуди от сън погледна
п о р трета, забеляза Тахи и викна като грешник в ада
— А з . . . аз . . . Ха-ха-ха! . . . Аз Дера а Яна , . а
-ги . . . ти си Тахи . . . ох! Тахи . . злодеят на мля жи­
вот . . . Тук. . . тук беше . . . Ха-ха-ха! Радвай се. Арллндо-
ва Доро!
Л уд ата ж ена се изпречи пред него, тъмните й зенитен
се р азт в о р и х а широко, пламнали з неизмерима spoer Без­
ум ното, увехнало лице затрепера конвулсивна. белите й
пръсти се свиха на лунната светлина като ноктите на днв
зв я р и тя се хвърли срещу Тахи като стрела.
— Д ай м и сърцето си да го изям. да го изям! Дай ми
ж и в о т д а се пробудя! Дай! Дай! Дай! — ревна Яна с гръ­
м огласен смях.

лоа

f ' ?*•*"***$* < #

 Тахн събра всичките си сили. Той се изправи и от«
чаяно посегна за пушката над главата си. Ето вече ще я
достигне . . . Ето . . .
— Ох! — изрева той от болка и падна назад. Не мо­
же. Жената се наведе над главата му. Трескавите очи се
пулят в него, острите и нокти го заплашват. Глухо хъхрене
възвря в гърдите му. Той се сви, цял се сгърчи. Жената
заскърца със зъби, ледените й пръсти докоснаха шията
му. Тахи изрева, затреперя и падна мъртъв. Студената
пот още трептеше на челото на мъртвеца, а Яна с кикот
скачаше под лунната светлина и викаше:
— Ето ти го, Арландова Доро! Ето го!
Така скачайки, лудата се качи на прозореца и в миг
‘ £Т,
изчезна, а от дълбочината се разнесе страхотен писък.
*, i Сутринта намериха Тахи мъртъв в леглото, а под про­
' ст зореца — останките на лудата Яна, облечена като Арлан­
teaK дова Дора.
i селс Така си отмъсти Лоличева.
1 -F' 42
* Ех
* его]
Сразен бе хърватският народ, задушен бе словенският
народ; загасено бе пламъчето на проблясъка на човешкото
съзнание, което изпод ярема на хилядолетната измама и
изпод кръвнишкия меч вдигаше ръце към небето, за да
напомни на бога за най-нещастните му деца; онова съз­
нание, което се вдигна на краката си като исполин, за да
унищожи с железен юмрук предразсъдъците на вековете.
Но твърде рано грейна тази пролет на света. Мраз по­
пари първите клонки на свободата, която в няколко дни
премина над страната като сън и остави подире си само
кървавите следи на действителността. Селяните въстанаха
и паднаха. Въстанаха като хора и паднаха като герои.
И не можеше да не паднат, защото срещу тези две-три
ивици хърватска и словенска земя край Сава и Сутла,
зе? където хората дръзнаха да заявят на света, че всички
1 чн с Адамови синове са равни, се вдигна войската и боляр-
В Tl ството от цялото царство. Голяма беше яростта на госпо­
« г-^ат; дарите, страшно беше господарското отмъщение. В Заг­
4еркв 1 реб, Целье и Любляна тъмниците бяха пълни със селяни.
ю ве, г В Загреб, Целье и Любляна човешка злоба под маската на
светото правосъдие подхвърли селяните на кървави мъки,
за да изтръгне от душата им и последната искрица на

300

i I
!
тайната, но от треперещите устни като от една душа от­
говаряше само един^вик; „Искахме да бъдем хора, искахме
да бъдем свободни! ти-
Павел Щерц изгуби главата си в цельския замък, В д v
тъмницата на загребския епископ чезнеха Позебец и Ле- >с-
иоич. И Позебец загина на дръвника, а Леяоич бе спасен 1та
от своето малодушие, понеже при Стубица той пръв на- за­
пусна селската войска. Кралят го помилва по молба яа te-
Джуро Драшкович. Войската доведе Илия Грегорич и Гу- за
шетич в Загреб, където бързата ръка на банския съд за-
твори завинаги устата на Матия Губец, за да не излязат те
наяве зверствата на болярите. Но другояче бе съдено на зз.
Илия. Царят заповяда да доведат него и другаря му пред
съда на Виена. Тук немските господари разтягаха край- *-
ниците на нещастните хърватски селяни, тук ги стягаха
жестоко в преси, но и немските господари чуха от устата ~
на полумъртвите хърватски селяни само едно: „Искахме да :"
бъдем хора, да бъдем свободни!“
И когато всички зверства на болярите бяха записани
черно на бяло, когато неумолимата ръка. която отбелязва,
съдбата на света, постави вечно клеймо върху челтгс на
господарите, тогава изтласкаха Илия и другаря му ст
царската съдебна зала с изпочупени кости з ги изпратиха
оковани във вериги обратно в Загреб.
Измина една година от смъртта на Тахи. Гушетдч бе
издъхнал от раните, получени при мъченията, зо Илия
остана жив и като последна жертва на селското въстание
главата му падна на площада Св. Марко от меча на пала­
ча, защото царят бе забранил по-жестоките смъртни на­
казания, а забрани ги и страшното угризение, което стя­
гаше сърцата на господарите след кървавия съд.
Ненапразно се проля селската кръв! Боляринът почув­
ствува силата на селския юмрук д човешката >гу съвест
се сепна, а селяните вече не търпяха такива зверски мъ­
чения.
Още една малка група пъшкаше в Люблязскаха тъм­
ница — хърватските селяни Бистрия, Сврач. Дързоделнч.
Бартолич, Туркович и уекокът Марко Ножнна, който де
заловен от Йошко Турн. Но в нощта преда изпълнението
на смъртната им присъда Нождна им рече:
— Братя! Утре ще ни избеежт. Ще загинем позорно.
По-дрбре е да загинем днес, но да паднем геройска. Не
ме е грижа много за собствения ми живот, но аз съм честен

301

^ - "■
■
■^
 човек и съм обещал на И лия, че ще се погрижа аа жеиат1
и децата му. Тоод ме мъчи и аз не бих могъл да уМр!г
спокойно. Стражата е слаба, а един от часовоите е нащ
човек; през нощта той ще забавлява другарите си с вино
Да си пробием пьт пък каквото даде бог и юнашкото ща­
стие.
— Да си пробием, Марко!
Рано сутринта господарите нам ериха вратата разбита,
оковите разкъсани, а на земята часовоя завързан. Хър­
ватите избягаха щ астливо за ужас на краниските госпо­
дари, които получиха сурово н аказан и е от ерцхерцог Карл
заради пияната стража.
И Суседградският съдебен процес, който бе причина
за кървавото въстание, кай-после завърш и. У рш ула се спо­
годи с децата на кръвника, зап лати на Гавро Тахи, бан­
ски с ъ п и я , 40.000 форинта и влезе във владен ие на ця­
лото имение.

43

В Клаяьец имаше черковен събор. Пъстър свят — хър­

ватски и щирийски селяни сновяха насам-натам — търгу­
ваха, пееха, викаха и се шегуваха. Н икой не споменаваше
за въстанието, минало отдавна. Най-много хора се тру­
паха около слепия граничар в изпокъсани дрехи. На зе­
мята седеше спокойно мургав, брадат мъж, който теглеше
лъка по стенещата г у с л а и пееше с дрезгавия си глас
юнашки песни за това, как е паднал Н икола Зрински и
как се прославил Янко С и б и я н и н 1. С тр ан н о звучеше пе­
сента, странно се клатеше главата на слепеца, гуслата сте­
неше, в шапката на слепеца се сипеха динари.
-- Аз съм виждал някъде този човек през живота си —
рече ка съседа си в кръга пред слепеца малък, риж чо­
век в селски дрехи. ~~ Не си спомням къде, нито пък мога
да го видя добре, понеже посивяла брада покрива лицето
му. Аха, зная — продължи той, — но то гава той не беше
сляп. Хайде, сбогом, куме! Вечернята мина и аз трябва да
вървя. Имам доста път до моето село, пътеката минава
през планината, а и жената ме чака.
— Ех, не се шегувай, съседе, че ж ената те чака. Има,

1 Унгарският крал, борец срещу турчите, Янош Ху-

яят. — Б. р.
 чаИа богу, три годи:!ги, откакто тя катг/сиа службата при
,0гп(»жа Хенишова, за да се омъжи ва тебе, а и тогааа
<сче беше вдовица. Навярно яете п- сте лудя-млаяа. А »
»в си мъж, когото вятърът доста е рааиасял яо света
— Мълчи — каза малкият, -• бяло и преминало. €<т
0 »щата ми е добре наредена. С неголямата '.ум* от >Х>
докуда си уредих стопанството и сега, слада бо;у. съм са-
«4осто ят е л е н.. Сбогом.
При първите думи на малкия слепецът л>ко тг>л;на,
д-ькът му се плъзгаше по-бавно и той сякаш цад&алш ?
У*и към оная страна, гъдего стоеше малкият, Иодсллъж
той мушна лъка зад струните, при.ора, шапката си и реч-
на народа:
-■• Благодаря, братя, за динарите, за мидоеъръстто. ,
даянис и никога господ да не си лиши от яреми*,. До/и
кощ!
Слепецът се промъкна през народа и като туш х е дс ;т
себе си с тояга, се отправи към планината.
Беше вече доста тъмно, кота.’., малкият ри агакое селя­
нин, който вървеше' с бързи крачки, стисна зърна на тяс­
ната планинска пътека, отдясно на гоя то си и зд и г а т
гъста гора, а отляво зееше дълбока пропаст. Косато стигна
на върха, малкият селянин видя, до под един дьо до самия
път седи човек и. яде. По-гледна го отели и, д^ди ч-г
,това беше оня слепец. Като видя отдавна познатос, г.-..;-
на граничаря, селянинът изтръпна, но съд ъ се л т
щом си спомни, че човекът е сляп. Топ пост оса да :■■■■-■ о т­
мине и да се спусне по другия склон на бърдото.
— Стой! — извика неочаквано слепец ьг.
Селянинът се стресна от този познат глас и се ст-рл
неволно. Понечи да продължи, но граничарят "ред
не го: и го загледа втренчено с дивите сд и за дочуел
гледащи -очи.
~ Здравей, Ши ме Дърмачич! Драго ми е, че след ссд
кова време отново се срещаме. Дълго те дирих. п. е та**
богу, намерих те. Познаващ ли ме, куме* — каза грани­
чарят, като удари селянина по рамото.
Рижият кито гъкна, а само гледаше блед в земята
— Не ме ли познаваш' — викна граничарят. — Еж,
колко е слаба паметта ти! Ще ти кажа. Помниш д * уси : ,
Марко Ножина, а?
4р*Ш->

- Помня - въздъхна Шиме Дърмачич.

— Радвам се, че не те е напускала паметта аръ-

30 :=
 бави подигравателно Марко. — Ела, седни до мене, имаЛ
да ти »кажа няколко думи. — И като хвана селянина aJ
ръката, завлече roi до дъба и го натисна да седне на зе.!
мята до себе си, след което рече спокойно. — Навярно щ
си забравил как селяните при Сава въстанаха против гос.
подарите. Ти беше там, там бях и аз. З а последен път се
видяхме във Видем, нали? Занесох писмо до ускоците,
да въстанат и те. Всичко вървеше добре и братята щя*а
да въстанат, но една сутрин в зори, като излязох пред
вратата си, посрещнаха ме група войници, грабнаха ие,
оковаха ме и ме заведоха в тъмница в Любляна. Някой ме
беше предал. Един мой познат от стражата, която ме при-
дружаваше, ми каза, че в Коетаньевица при подполков­
ника е идвал някакъв хилав селянин. От думите му раз-
брах, че това си бил ти. Нали?
Дърмачич мълчеше.
— Ти ли беше? — викна Иожияа, като извади от паз-
вата си пищов.
— Да — прошепна Дърмачич с наведена глава.
— Е, виждаш ли, не съм се излъгал. Слушай по-ната­
тък. В Люблянската тъмница бях оставен само на сух хляб
и вода като куче. Нищо не знаех каква е съдбата на бра­
тята. Но един ден доведоха цяла група селяни във вериги
и от тях чух, че при Кършко Туря е разбил Купинича, а
Дърводелич ми каза, че е имало предателство. Чуваш ли,
предателство! Тогава започна за нас още по-страшно мъ­
чение. Всеки ден ни водеха на разпит, разпъваха ръцете
и краката ни, стягаха крайниците ни в железни стеги,
ето, виж, още личат белезите по ръцете ми! Предстоеше
да ни обесят. За себе си не бих се грижил, но разбрах,
че моят побратим Илия е разбит и заловен. Жената и
децата ми имат подслон при роднини, но Илиевите ня­
мат. Беше ми мъчно за тях. И решихме да разбием затво­
ра. Щастието ни помогна. Разбихме и избягахме. Аз се
отделих от другите и се скитах по планините и горите
като горския вълк. Търсех семейството на Илия. Тогава
узнах в една планинска кръчма, че в Планина ти си раз­
бунтувал народа против нас и си предал Павел Щерц в
ръцете на господарите. След това в този край узнах, че
■> предателството в Кършко си приписал на мене. Говори,
Н- черкв!
J^iose.f така ли бе, така ли? — викна Марко с горящ поглед, като
* «ол и н насочи пищова си.
: ? \ф — Да — въздъхна треперещ селянинът.

304
 - В и ж д а т , ч е г о в о р я и с т и н а т а . Д е .ч е ч с л я х з х р а с т и -
те, а н о щ е м хо д е х и т ъ р с е х д е ц а та н а И л и я , Д о й д о х д а
О си а л д о и а та к ъ щ а в Н и ш е ц Го сгго д ар л те к а л ъ т ил и О с ­
на л д а, з а щ о то б и л п о д с л о н и л д е ц а та на б у н то в н и к а . К а т а .
у м р я л а , а д с ц д т з п р о с е л и н о селата С ъ б р а х г и и г и з а ­
ведох пр и ш ш р я к и н а М и л и ч и и л а ь и д а та под О и и ч . Н я ­
к о г а а:.» го бях и з б а вил от тур с х о р о о с т в о . П о м о л и х г о з а
о т п л а т а д а с е {р и ж и з а д е ц а т а н а И л и я .. И с д а в а богу. т о й
г и п р и е . Поисках оп ц - д а в и д я своите. т р ъ г н а х а д а т и т е
п л а н и н и . Д о й д о х в с е л о п р е з е д н а и о щ В и д я х , че м о ял
ч и ч о , с в е щ е н и к , с е г р и ж и д о б р а з а т я х Ц е л у н а х :«*. О х . .
н и к о г а н е с ъ м г и ц е л у в а л т а к а . И м -я т ч и ч о . с в е щ е н и ­
к ъ т , м и с ъ о б щ и , ч е И в а н К о в а ч е в и '* м у р а з к л а л , ч е Г р е -
г о р и ч е х в а н а т при Я с е н о в а :;., че н я к о й си. Д ъ р л а ч и ч е
п о л у ч и л з а т о в а 5 0 0 г а л е р а . 1 а к а л и о -и хе , каж и.-' — в и .,
н а ускокът о з ъ б е н и н а с о ч и л д и о д а в п ер ли те на 1ь
м ачич.
— Да . . . да — трепереше селинидът. с я п л щ;
ш е тр еск а.
— Ьх, виждаш ли, куме — скочи на крауа ускокът, ~
ти си виновен, че и досега още съм жив. Ако не беше ти
МИ 7греже глазатн
)СИul кума Ш дц Д
аЖеШ. Га нали зсч.**
гиде на ум: пуснах
;:х оч;и. като се пра-
струвах на сляп, взех яворова гусла и започнах да лея на*
народа по панаирите и съборите. Беден слепец в дрипи
кой би му обърнал внимание, кои т е го познае, та* въста­
нието отдавна е минало! Свирейки на гусла, аз ходех о:
място на място, от село на село, да търся тебе ~ чуваш
ли, тебе!
Ускокът замълча. Луната стоеше зисо:: над от:вещ­
ното бърдо и лъчите и чудно блестяха в черните о ч и а п т
мургавото лице на граничаря. Но още по-чудно играеха
те по бледото лице на селянина, който се беше с в и л пот
дъба.
— Чух, че живееш в този край, че си вече заможен
селянин, че си се оженил. Искаш да живееш спокоен жи­
вот, нали? С кървавата награда? Дойдох тук. И днес ме­
жду множеството познах гласа ти, поотворих очи, познае
те и ето сега те дочаках, куме, за разплата.

20, Селското въстание

305
 Вперил черните си очи в селянина, граничарят едва 7
дишаше. ?
— Е, куме, какво, ще кажеш? — васмя се Марко. !
— Ще ти дам сто талера! Пусни ме! прошепна се- 1|
лянинът. 4
— Малко са.
— Ще ти дам двеста.
— Малко са.
— Ще ти дам половин от своето имущество — тре­
переше Шиме.
— Малко е, малко — загърмя граничарят, — да ми
дадеш цялото кралство, пак би било твърде малко. Гла­
вата си дай, душата си дай, животно, за всички сълзи, за
цялата кръв, която се е проляла поради твоето предател­
ство. Дай си главата! — скръцна със зъби граничарят и
като вдигна с ръка селянина н а крака, заведе го до края
на пропастта, в която в нощ ната тиш ина шумеше планин­
ски поток.
— Погледни в тази пропаст. С калата' е отвесна като
отсечена. До дъното има тридесет разтега, а долу е камък >
и скала. Добра постеля, нали? И мене ми се спи. Моят
побратим загина, а аз съм преследван звяр, сух клон, от- |
сечен от дървото на своите мили, от ц ели я свят. Иска ми
се почивка. Скачам хубаво, а и твоите крака са леки. Как­
во ще кажеш?
Ледена пот покри челото на Ш име; устните му трепе- ^
реха, погледът му блуждаеше наляво и надясно, като че ,
търсеше изход. Ш име отстъпи една крачка и се опря на *
левия -си крак, но в този миг ускокът вдигна глава и ^
ръце, обви ги като ж елезни крещ и около м алкия селянин ||
и двамата полетяха стремглаво в черната дълбина. От­
чаян вик разцепи въздуха, отчаян ви к отекна в горския
гъсталак и всичко утихна. Само горският поток в про- 1
пастта шумеше и пееше погребална песен, само луната I
*д едри стоеше над баира и се взираш е в кървавите вълни на |
но % зег потока. . р
-‘ чне
Та В ТТЧ 44

|е р к в 1 Като пъстра, златокрила пеперуда долърха в страната

дове. г пролетта. От младата зелена п лан и н а забликаха през ме­
злин кия мъх накъм дола сребристо-пенливи струи; като сра­
межливи девици подаваха навън гл ави ц и те си благоухай:
 ни цветя; весели ята птици прелитаха от полянка на по-
ляика, от храст на храст; в планината гората е така жива
и зелена, а слънчевото злато трепти нежно ло върховете
^ на старите дъбове и вплита вълшебните си лъчи в под­
младените клони.
Далеч от света, в дъното на Окичката планина, върху
един малък хълм се намира старинен дървен дворец. Това
е родното място на дворянина Милич. По къщата чак до
покрива са се покатерили зелени трендафилови клони, а
по тях пламтят безброй столистни рози, Върху стария по­
чернял покрив расте мъх и се вижда растението гръмо-
бран, който пази къщата от гръм. Изпод стряхата из­
хвръкна лястовица, която въоти до всички страни любо­
питната си глава, а златни пчели излитат от кошера си
на рояци и се носят от роза ка роза. по старите липи
пред двореца и по белите и розови цветове на овошките,
които се нижат надолу по хълма около дворепд. В подно­
жието на хълма под островръх покрив се намира дървен
кладенец, около който се узива дебел бръшлян. Всичко е
така чисто и подредено, така мило и приятно! Като по­
гледнеш в малките прозорци на двореца, върху които
трептят слънчевите лъчи и зад които се показват бели .за­
веси, просто душата ти се смее. А и високите тополи,
които, позлатени от слънцето, се издигат около имението,
като че ли потрепват от радост и приветливо навеждат
глави към двореца. Вечер е, тиха ясна вечер. Планината
се синее, небето червенее. На каменна пейка пред двореца
седи снажен, възстар човек с живи очи, а към него се е
навела възрастна, но хубава жена, която гледа мило два­
мата стройни младежи, седнали на земята пред нея. и
младия хубав свещеник, който стои пред нея с наведена
V
у- \
глава.
Старецът затвори голямата книга, що стоеше на холе-
') нете му, и рече на свещеника:
I — Синко! Ето, прочетох ти за бурните събития на кър-
\ вавото селско въстание. Записал съм ги със собствената
I з си ръка, както ми ги разказаха очевидци, защото лично
не съм видял тези ужаси. Когато избухна нещастието, аз
у се отдалечих с жена си в този планински кът. за да не си
1 - цапам ръцете с невинна селска кръв. В тази книга е за­
писано името и на Илия Грегорнч, твоя баща, който
загина. Не плачи! Той беше честен човек. А прочетох ти
всичко едва сега, защото вече си свободен човек, защото

21* 307
 си трудолюбив и умен, защото си божи служител, за да
знаеш как е било и как би трябвало да бъде. Не плачц|
Откакто ускокът донесе в моя дом вас тримата, аз ви "бях
вместо баща, а моята жена ви беше като майка. Братята тц
са трудолюбиви и щастливи селяни, свободни хора, на кои­
то подарих къща и земя до моето имение. Ти искаше да
станеш свещеник, за да се молиш през целия си живот за
душата на своя баща и на своята майка. Това е хубаво
но то не е всичко. В твоята десница Тори факелът н„
истината, над главата ти витае силата на светия дух; о*
устата ти се рони сладката мана на закона на любовта,
който ни учи, че всички хора са братя пред бога. Ох, вър
ви между' народа, от който си излязъл, и го изправяй н-
крака както милосърдният самарянин! Докосни с ангел­
ски крила душата му, отвори душата на това напуснат*
цвете, нека се разнесе мирисът му по света! Остави ре
1 *’ 1 сата на божията любов, на човешката доброта и на дс
1Ш « С1 бродетелта да пада върху сърцето на нашия народ. Ако
У йак сега кората му е твърда, ако клоните му не са гъвкавг
сел<; ако е израснал бодлив трън, знай, че по природа той н
] . е такъв. Баща ти загина, загинаха и стотици други, н
I ,ж Г х
от тяхната кръв пониква ново семе. И сега вече почва д
г * его] отслабва грубата сила на тиранията, но подир дълги ш
1 с
радостни години ще дойде ден, когато бог ще поправ.
това, което хората са сбъркали, когато селянинът ще и:
прави свободно главата си както благородникът. Твоя
баща предчуветвуваше в мечтите си това ново време и
поиска да го доживее. Беше твърде рано. Но ти върв;:
подготвяй този ден с пламъка на молитвите, със силата
на любовта. А пък вие, деца — обърна се дворянинът къ^
синовете си, — не забравяйте, че сте хора и че всичн
хора са братя. Помнете, че истински благородник е саг
онзи, в гърдите на когото бие благородно сърце; че добрд
детелта на дедите не може да заличи злодеянията на вну
ците. Бъдете кротки и добри! Пътят от люлката до гроб?
е къс и само един е пътят на човечността и за дворянинд
и за крепостника, а в рая и царят, и просякът седят еа-
накво на божията маса. Обичайте народа, както съм го
Та обичал аз!
В очите на младия свещеник се показаха сълзи, той
коленичи и целуна стареца, а на* госпожата целуна ръкг
— Да, заклевам ви се — възкликна свещеникът, ка
сложи ръка на сърцето си, — ще бъда апостол на добр

308
тата и любовта; ще сея в сърцата на хората златното семе
на братството, за да тръгнат по пътя на Авел, и нито бо­
гатият, нито крепостният да не станат като Каин. До
последния миг на живота си ще се моля за вашето щастие
и щастието на вашето семейство.
Тогава младите дворяни скочиха, прегърнаха младия
свещеник и извикаха:
— Прегърни и нас и ни благослови, брате!
В очите на госпожа София затрептя златна сълза.
Беше тиха вечер. Залязващото слъице гледаше нежно
добродетелния дворец и добрите хора Беше тихо само
ароматът на цветята благоухаеше наоколо. В същото вре­
ме на близкото дърво заграчи гарван, но младият благо­
родник скочи, извади от пояса си пищов и се прицели.
Гръмна. Черната птица падна мъртва на земята и в нощ­
ната тишина се чуваше само песента на славея, който
поздравяваше от горичката златните звезди на небето.

45

Всред селото Стубица има стара черква и в нея под

свода вляво има голяма каменна плоча. Това е нечий гроб.
Да. Върху камъка е изобразен едър човек в дебела броня.
Брадата му е дълга, мустаците също, косата му е чудно
рунтава, устните — дебели, дебел е и носът му. Наведи
глава и чети: Тук почива Ферко Тахи и госпожа Елена.
Славен човек! Поне камъкът така говори. Прославил се
за Унгария при царуването на три краля — казва камъ­
кът. Но е потискал хърватския народ. Беше достоен, че­
стен, щастлив — казва камъкът. Ох, никому бог да не
лава такова щастие! Но когзто нощта покрие планинската
солина, костите в гроба се разтърсват и от камъка скача
роклетата сянка на конника и бяга от черквата. Доста е
пъшкал през целия ден под тежкия каменея ярем в божия
дом, който не е негов; стига селският крак е газил по
костите му, стига е гърмял през стените черковният орган
като тръба на последния съд. Ех, да можеше поне да за­
личи от камъка името си, да изчезне от човешката памет!
Не! Нека се чете това проклето име до еъдния ден, нека
този камък със сатанински присмех се подиграва със сла­
вата, добродетелта и честността. И сянката бяга от черк­
вата в нощта. Но, ах! При всяка буца краката му се под-

309
 „ в а т при всяка стъпка се л еп я т по тях селските
Седнал на камъка п р е д ч ер к в ата, т о й плаче, ПДае ^
нош Ето на изток се развиделяла, по върховете"
зората. Още веднъж брониран и ят вдига глава, За
гледне' хълма над селото, да п огл едн е гордия Си
гледне По-
Ужас го обзема. Няма го вече кам енния замък. П о х Г 4
където някога се развяваш е гордото знам е „ а ГОспо
Тахи, сега върви подир плуга селянин, и пее весела
Да СП°Дй“
на песен. Сянката на болярина трепва и влиза в УтРиц.
под проклетия камък, а свиииднага п есен се р азн ася ^ 8
леч, далеч по зелената планина, където се разлива сияй.
ната руменина на пробудената зора, където на небето по­
никват рози от мъченическата кръв на хърватския и сло­
венския народ, които високом ерната ярост потъпка в Пр0.
блясъка на златната свобода. Цъфти, р о зо алена, цъфти,
свещено цвете! И звивай се над гробовете н,а нещастните
хора, които вдигнаха меч срещ у закона на измамата и
лъжата и в борба за закона на свещ ената природа. Цъфти,
защото се е р одил младият ден и чиста роса, росата на
#нак добротата и братската любов, пада върху сърцето на на­
сел$ рода. А ти, мой хърватски млад соколе, откъсни това цве­
ва' те, затъмни го на шапката и се гор дей е него през веко­
вете и пред света.

сЪ

аЛ

чн С

10ве.
ЛОЛИН