Описанието на Онегин:

Начало:
II
Така обесник млад в колата
си мислеше по пътя днес,
наследство придобил богато
по воля божия на Зевс.
На вас, другари на Руслана*,
героя важен на романа
вий позволете в тоя час направо да представя аз:
Онегин - мой добър приятел,
на север край Нева роден.

III

Служи баща му благородно

и с много дългове живя,
дава три бала ежегодно
и се разсипа от това.
Съдбата над Евгений бдеше:
подире му Madame* вървеше,
след туй я бе Monsieur* сменил;
Евгений бе игрив, но мил.
Monsieur l'abbé*, французин беден
детето да не измори,
го учеше надве-натри,
моральт бе въпрос последен,
за всяко буйство - упрек благ
и в парка на разходка пак.

IV

Когато младостта метежна

героя взе под своя власт
с надеждите, с тъгата нежна,
Monsieur прогониха тозчас.
Евгений сам свободен ходи;
остриган по последна мода,
цял dandy в лондонски костюм,
видя света по своя друм.
По френски можеше перфектно да пише и говори той, учтив бе нашият герой, танцуваше
мазурка леко.
И още? Бе светът решил,
че умен бил и много мил.

V
Ний учили сме малко-много
по нещичко в далечен час,
възпитани сме, слава богу,
та лесно се блести у нас.
Онегин - мислеха мнозина
 (съдии строги от години) –
е момък учен, но педант;
той имаше щастлив талант –
естествено във разговора
да се намеси изведньж
и с вид на знаещ, учен мьж при важен случай да не спори.
И да разсмее дамски свят
със епиграма в стих крилат.

/VI
Латински днес не е модерен, но нека бъда тука прав: той по латински с усет верен прочиташе и
епиграф, говореше за Ювенала* завършваше писмата с vale
и помнеше едва-едва от Енеидата стих-два.
Да рови, нямаше охота в хронологична старина до тьмни, древни времена, но много стари
анекдоти от Ромула* до наши дни той в паметта си съхрани.

VII
Без висша страст и без идея
как поетична реч звучи,
той нивга ямба от хорея
не можеше да различи.
Руга Омира, Теокрита*
прочиташе Адама Смита*,
дълбок икономист той бе,
тоест разбираше добре
държава как забогатява,
с какво живей, защо за чест
не й е нужно злато днес,
щом много стоки притежава.
Баща му туй не проумя
и даваше в залог земя. /

VIII
За знанията на Евгений
не бих ви всичко тук предал;
но туй, с което беше гений,
което беше овладял
и от науката по-здраво
и бе за него мъка, слава,
което пълнеше цял ден
живота му, преминал в лен –
бе знание на страсти нежни,
които бе възпял Назон*
отколе свършил без подслон
века и дните си метежни
от роден край далече, в мир,
сред глухата молдавска шир.

X
Как знаеше да лицемери,
да се надява, в ревността
за вяра думи да намери,
да бъде мрачен пред света,
да се показва горд, послушен,
любезен или равнодушен!
Как беше тъжно-мълчалив
и пламенно-красноречив,
в сърдечните писма небрежен!
В едничко влюбен, с дъх един,
забравяше се той самин!
Как погледьт му беше нежен,
ту плах, ту дързък - някой път
послушни сълзи заблестят!

XI
Все нов, умееше несменно
с шега да смайва младостта,
да плаши с горест мигновено,
да забавлява със лъстта,
да хваща миг на умиление,
годините на предубеждение
да обуздава с ум и страст,
да търси ласки всеки час,
да чака изповед гореща,
да чуе пръв сърдечен звук,
любов да търси там и тук,
да се сдобие с тайна среща
и да й дава в самота
уроци той по любовта.

XII
А как тревожеше отрано
прославени кокетки той!
Решеше ли да не остане
прах от съперници безброй,
язвителни слова мьлвеше!
Какви ли мрежи не плетеше!
Но вий, мъже блажени,
пак дружехте с него, и то как:
съпруг го хвалеше лукаво,
на Фоблас* древен ученик,
и подозрителен старик,
и рогоносец величави,
щастлив в домашна тишина
от своя обед и жена.

XV
А случваше се, сутрин рано в леглото носят му писма.
Това какво е? Три покани?
Любезно канят го в дома: тук бал, там детски празник става.
Къде ли той да се отправи?
Отде да почне? Той поред ще наобиколи навред!
Облечен в утринни премени и на главата с боливар
по многолюден булевард
върви на воля сам Евгений,
дорде часовника навън
за обеда отрони звьн.

XVI
Щом мръкне, сяда той в шейната.
"Лети!"
- разнася се вика.
Сребрее скрежът в здрачината по бобровата му яка.
Отива кьм Talon*, уверен, че го очаква там Каверин.
И влиза: тапа излети, избликне вино, заблести.
Пред него roast-beef пресен, ален и трюфли - тъй бе в младостта - на френска кухня гордостта,
пирог страсбургски, идеален, лимбургско сирене с дъх чист и пресен ананас златист.

XVII
Тук силна жажда умолява
да се залее тльст котлет,
ала брегетът известява,
че бил започнал нов балет.
В театъра законодател,
непостоянен обожател
на прелестни актриси в плам,
гост задкулисен често там,
Евгений хуква кьм театра,
де всеки с цялата душа
с възторг посреща entre-chat*
освирква Федра, Клеопатра,
на „бис" Моина* пак зове –
да блесне с тия викове.
Стр15?

XXV
Мъжът зает пак може често
с ноктете да се занимай:
нима с века се спори лесно?
Налага ни се обичай.
Чадаев втори, наш Евгений,
от страх пред публичното мнение,
бе в облеклото си педант
или направо - беше франт.
Три часа дневно ще намери
пред огледало да стои,
а после бьрзо излети,
тьй както ветрена Венера,
когато в мъжкия костюм
върви на маскарад сред шум.
XXVI
Към дрехите му с вкус кроени,
привличам погледа ви днес,
бих могъл аз пред просветени
костюма да опиша с чест,
разбира се, било би смело,
ала това е мойто дело:
жилетка, панталон и фрак
на руски да предам, но как?
Пред вас признавам си вината:
стихът ми, беден без това,
с по-малко би блестял слова –
чуждици, влезнали в страната,
макар че гледах с навик стар
в Академичния словар*

XLIV
LII

Описанието на имението, което получава по наследство:

Селцето, де скуча Евгений,

чудесен кът за отдих бе;
там жадния за наслаждения
благословил би туй небе.
Тих, господарски дом в полето,
със хълм, закрит от ветровете,
стърчеше край рекичка тук,
зад него с равен полски звук
се люшкаха нивя, ливади,
села димяха зад рида,
в поляни бродеха стада;
а спуснал сянка и прохлада,
се шири паркът - мирен кът,
де хубави дриади* бдят.
II
Бе замъкът почтен иззидан
с високи каменни стени;
градеж спокоен и солиден
по вкус от умни старини.
Високи стай за отмора,
с тапети гостната просторна,
портрети царски вред висят,
във шарки печките блестят.
Днес туй е овехтяло, чуждо,
самият аз не знам защо;
да, за приятеля ми то
сега бе твърде малко нужно –
нали преди, в града живял,
в модерни зали бе скучал.

III
Той в тая стая се засели,
де селският стопанин сам
четиресет годичи цели лови мухи,
издьхна там.
От дъбово дърво бе пода,
два шкафа, маса старомодна
и от мастило - ни следа.
Онегин в шкаф един
видя тефтер с числа приходоносни,
а после в другия видя
гърнета с плодова вода
и календар - година осма:
старикът, в труд века провел,
не беше други книги чел.

VI
А ето в селото тогава
помешчик нов се появи
и на съседите лукави
той даде повод за мълви.
На име бе Владимир Ленски,
с душа направо гьотингенска*
красавец и левент напет, на
Кант поклонник и поет.
Чак от мьгливата Германия
донесъл бе наука той:
най-дързостни мечти безброй,
дух пламенен и мисли странни,
едни възторжени слова
и черни къдри на глава.
VI
В света бездушен от разврата
не бе той още изсушен,
затоплена му бе душата
от дружба и момински свен;
той по сърце бе мил невежа,
живееше с надежди свежи,
животът с блясък нов и шум пленил бе младия му ум.
Тешеше той с мечтата сладка
съмненията си в гръдта;
на нашия живот целта
за него бе една загадка,
над нея блъскаше глава
и чудо чакаше в това.

VIII
Той вярваше, с душа любима,
че ще го свърже любовта,
че в мъката неутешима
го чака всекидневно тя;
че са другарите готови
за него да лежат в окови,
че са решени в дързостта
да смажат всяка клевета;
че на света избрани има
на хората другари вред,
че са безсмъртни и безчет
и че с лъчи неотразими
те ярко ще ни озарят
и със блаженство надарят.
IX
А недоволство, съжаление,
любов към чиста доброта,
на слава сладкото мъчение -
вълнуваха му тъй крьвта!
Той с лира бродил бе в живота;
с жарта на Шилера и Гьоте
душата му горяла бе
далеч под тяхното небе;
и вдьхновеното изкуство
щастливецът не опетни:
той в песни гордо съхрани
възвишеното вечно чувство,
прекрасната си простота и светла,
девствена мечта.

XI
Тук, де единствен в пустотата
Евгений би го оценил,
бе Ленски сам от господата
и от обедите странил;
не слушаше беседи шумни
и приказки благоразумни
за кучета, за роден гост,
за вино и за сенокос;
те не блестяха с просто чувство,
ни с поетична топлота,
ни с ярък ум и острота,
ни със съжителско изкуство;
далеч по-малко го плени
умът на техните жени.

XII
Така богат и хубав, Ленски бе за жених навред приет, по селския обичай женски
за полуруския съсед
тъкмяха майки дъщерите;
пред него бъбреха прикрито
за скука и за пустота
и за ергенска самота;
поканват го при самовара,
на Дуня, що налива чай,
шептят; "Внимавай, Дуня, дай!"
А после й дадат китара
и писне тя (да пази бог!):
„Ела ми в златния чертог!...“

(XIU
Но Ленски нямаше желание окови брачни да влече, по-скоро искаше да стане с Онегин близьк
по сърце.
Видяха се. Вълна и камьк,
горд стих и проза, лед и пламьк не са така различни тук.
В началото един от друг обзе ги скука безпределна; бе после всеки възхитен, сьбираха се всеки
ден и бяха вече неразделни.
В живота тъй се отдаде: сдружим се отнемай-къде.)

XX
Той любеше, тъй както свято
не люби никой в наши дни,
тъй както на поет душата
от любовта се пламени.
Изпитваше едно мечтание,
едно нестихнало желание,
печал нестихнала една.
Ни хладната далечина,
ни дългата раздяла, скука,
нито на муза прелестта,
ни чуждоземна красота,
ни весел шум, нито наука –
душата не смразиха, знам,
затоплена от девствен плам.

(XXI
Пленен от Олга в ранно детство, сърдечна мъка не познал, самин от близкото сьседство в
игрите той я бе видял; и там, в прохладните дъбрави, бе с нея споделил забави, за тях и
сватбени венци гласяха родни и кумци.
И там, сред тишината мила, в невинна прелест тя цъфтя, за свойта майка беше тя сълза
моминска, подранила - незнайна в полските треви за пеперуди и пчели.)

XXIII
Все скромна, искрена, послушна,
все весела като зора,
като поета простодушна,
като целувката добра,
с очи като небето сини,
с усмивка, къдрици - коприна,
мил глас и лек, подвижен стан..
Но който искате роман
вземете вие - ето верния
портрет, така безкрайно мил,
преди и аз сьм го любил,
ала омрьзна ми безмерно.
Но нека думи подбера
за по-голямата сестра.

Татяна+малко за Олга:
XXV
Та казваше се тя Татяна.
Ни с Олгината красота,
ни с прелест като утрин ранна
тя не привличаше света.
Печална, дива, мълчалива,
като сърната - боязлива,
във своя дом през младостта
девойка чужда беше тя.
Не знаеше да се погали
на свойта майка и баща,
дете отрасло в самота,
игрите детски не познала –
а до прозореца в дома
седеше тиха и сама.

XXVI
Замислена Татяна беше –
от свойто ранно детство
тя в мечти живота си красеше
всред тая селска самота.
А прьстите й нежни, бели,
не бяха там игла видели
и тя не съживи с везмо
едно копринено платно.
Личи за властвуване знака:
със кукла малкото дете
играе на шега, расте,
подготвя се така, не чака,
повтаря то сьс поглед строг
на мама вечния урок.

XXVII
Но даже в детските години
Татяна с кукли не игра,
не им говореше невинно
и мода тя не им избра.
Тя чужда бе на лудории
и разни детски поразии.
Обичаше да слуша тя
страхотни приказки в нощта.
Когато събереше няня
за Олга вън рояк деца,
връстници с весели лица,
в игра не влизаше Татяна.
Досадно беше й сред тях,
сред оня лек и звънък смях.

XXVIN
Обичаше тя на балкона
да среща изгрева сама,
когато чезнат в небосклона
звездите с нежната тъма,
когато тихо засветлее
и вятър утринен повее,
и зазорява бавно ден.
Когато зиме мрак студен
наполовин света покрива
и дълго в пуста тишина,
под замъглената луна,
почива изтокът лениво,
бе будна в час привичен тя
при светлината на свещта.

XXIX
Отрано влюби се в романи;
те я плениха в тоя дом;
обикна тя с лъжите странни
Жан Жак Русо и Ричардсон*.

Бе нейното въображение
и в нега, и в горчивина
отдавна жадно за храна;
отдавна с трепетно томление
таеше сладката мечта –
другар любим да срещне тя.
И той дойде... С очи открити
изрече тя: това е той!

XVII
„Не ми се спи: ах, душно стана!
Прозореца открий, седни."
- Що, Таня? -
.,,Скучно ми е, няня,
да спомним миналите дни."
- Та що ли, Таня? В младините
предания аз пазех скрити
и за било и не било,
за духове, що вършат зло;
днес всичко ми е тьмно, Таня:
що знаех, все забравих. Да,
дойде на лошото реда!
Забравям..-„Разкажи ми, няня,
за твойте младини, тегла,
дали си влюбена била!"

XVIN
- Ex, стига, Таня! Ние, мила,
не бяхме чули за любов;
то иначе би ме пребила
свекървата със нрав суров.
“А как се ти омъжи, няня?”
Дохожда сватя две недели у нашите, накрай надви - и татко ме благослови.
А колко сьлзи сьм пролела!
С коси разплетени тогаз във черквата отидох аз.

XIX
Но май не слушаш никак ти,
„Ах, няня, няня, аз тъгувам,
мен, мила, мъка ме гнети:
ридание ще ме задави!"
- Дете, ти май не си ми здрава;
помилуй, господи, спаси!
Каквото искаш, потърси….
Ще ти подам вода светена,
гориш. „Не болест... в тоя час, ах, няня... влюбена съм аз.”
(»Да, влюбена съм . .. - продължава
да шепне тя с печален глас.
- Ах, мила, ти не си ми здрава.)

- От бог да си благословена! –
и няня кръстеше така
Татяна с мършава ръка.

Татяна в що е по-виновна?
Затуй ли, че в невинността
лъжата не видя съдбовна,
повярва в своята мечта!
Затуй ли, че обикна с чувство,
дълбоко, страстно, без изкуство,
че вярва с много чистота
и че е надарена тя
с вьображение метежно,
със воля и със разум жив,
с характер скромен и красив,
с душа и пламенна, и нежна?
Кой няма да прости от вас тук лекомислената страст!

XX
“Сама ме остави сега
Перо и книга дай ми, няня,
самичка искам да остана,
прости." И ето в тишина
седи под ясната луна.
Облегната Татяна пише,
Евгений вижда тя в копнеж,
в писмото, пълно с порив свеж,
моминската й обич диша.
Писмото запечатва тя..
Кому отдава любовта?
ПИСМОТО НА ТАТЯНА ДО ОНЕГИН
Сега ви пиша... Друго що ли могла бих още да мълвя?
Аз зная, днес е ваша воля да ме презрете за това.
Ако кьм моята неволя остава капка жал у вас, не ще ме мъчите ни час.
Реших да бида мълчалива
в началото; и моя срам
не бихте вий узнали, знам,
да бях с надеждата щастлива,
че ще ви виждам в село аз
в неделята ведньж у нас,
че ще следя речта гореща,
че думица ще ви мълвя,
ще мисля, мисля за това
и ден и нощ до нова среща.
Говорят, че сте саможив;
било ви в село скучно, душно,
а ние.. без живот красив,
приемаме ви простодушно.
Защо дойдохте между нас?
Тук в село, в глухата забрава, не бих ви опознала, не бих горяла в скроб такава.
Смирила чувствата тогава (кой знае?), в нашите села другар бих срещнала без друго, била бих
вярна аз стпруга и нежна майка бих била.

На друг! Не, никому за нищо сърцето си не ще отдам!

Присъдено е от всевишния да бъда само твоя, знам; живота бе залог да мога да срещна тебе
сред безброй.
Аз знам, изпратен си от бога, до гроба ти пазител мой...
Дори насьн при мене беше, невидим, бе ми станал мил и твоя взор ме бе пленил, и твоя глас у
мен звучеше.
Не, сьн не беше, боже мой.
Ти се яви и в миг аз цяла се вцепених и запламтяла молвях на ум: това е той!
Нали те слушах в тишината, нали бе с мене - не греша, щом хранех бедните в махлата,
услаждах сьс молитва свята тьгуващата си душа?
И в тия мигове свещени не ти ли, прелестно видение, яви се в глухи тьмноти и спря се тихо до
леглото?
Нима за обич на ухото не ми нашепна думи ти?
Но кой си? Ангел ли хранител, или коварен изкусител:
съмненията ми разбий.
Или напразно губя сила,
измама моя, може би!
Съдбата друго е решила...

Но все едно! На теб сега

аз участта си поверявам,
изплаквам своята тъга,
за помощ тебе умолявам...
Представяш ли си: сам-сама
и никой тук не ме разбира,
разсъдъка у мен замира
и мълком гасна у дома.
Очаквам те. Със поглед нежен
надежда в мене ти вдъхни
или съня ми прекъсни
макар и с укор неизбежен!
Край! Страшно е да прочета..
От срам и ужас занемявам...
Но аз ви вярвам на честта и смело й се доверявам...