Dmitry Glukhovsky on Instagram: @glukhovsky

Dmitry Glukhovsky on Twitter: @glukhovsky

Dmitry Glukhovsky on Facebook: @glukhovskybooks

ПОСТ. СПАСТИСЬ И СОХРАНИТЬ

© Dmitry Glukhovsky
Agreement by www.nibbe-literary-agency.com

© Васил Велчев, превод от руски

© Живко Петров, адаптация на корицата
© Сиела Норма АД
София • 2022
ISBN: 978-954-28-3877-7
СЪДЪРЖАНИЕ
Епизод 1 5
Епизод 2 33
Епизод 3 65
Епизод 4 95
Епизод 5 127
Епизод 6 151
Епизод 7 193
Епизод 8 229
Епизод 9 261
Епизод 10 295

Епизод 1
1.
 – Вие нали бяхте приятели със стотник Кригов? А, Юрий Евгениевич?
Полковник Сурганов поглежда Лисицин в очите топло, добродушно, но Лисицин знае цената на този поглед.
Какво значи „бяхте приятели“? Защо „бяхте“? Не означава ли този въпрос лукаво предложение за отричане от
приятелството?
Когато въпросите ги задава началникът на армейското контраразузнаване, отговорите трябва да се обмислят
грижливо – и бързо. До ума достига най-важното: правилният отговор е известен на полковника, той сега само
проверява честността на Лисицин.
– Тъй вярно. И защо „бяхте“, господин полковник? Ние и сега сме приятели.
Той се стараеше да не отмества поглед от строгите червени очи, от загорелите повдигнати вежди, от извитите
нагоре ъгълчета на устните. И да го гледа по същия начин в отговор – приветливо и учтиво. Сякаш не е чувал нищо за
чистките в армията, които точно Сурганов дирижира.
– И сега сте приятели. Ами хубаво.

2.
Георгиевската зала на Големия кремълски дворец беше изпълнена с кожено скърцане и пресипнал шепот, остър
като нишадър офицерски одеколон и ароматна махорка.
Чакаха Повелителя.
На белия мрамор на стените се открояваха само златни войнишки кръстове. От тавана светеха със стотици свещи
огромни бронзови полилеи, под ботушите сияеше хлъзгав изрисуван паркет. Покрай стените бяха наредени
облицовани с червено кадифе пейки, но разбира се, на тях не можеше да се сяда; забранено беше и мотаенето из
залата. Позволено беше пристъпването от крак на крак.
Чакаха вече час и половина, но бяха готови да чакат още цяла вечност; казаците умееха да запазват строя.
– С две думи, представи си, оказа се девственица! – въодушевено шепнеше Сашка Кригов в ухото на Юра
Лисицин. – Върви ми на девственици, не знам защо!
– Е, ти умееш да си романтичен – отвърна Лисицин. – Усещат, че могат да се доверят на такъв. А когато осъзнаят,
че са загазили, вече е късно да се отметнат.
Лисицин беше много развълнуван, беше се будил пет пъти през нощта. А на Кригов като че ли му беше все едно.
– Палят се по униформата. Особено по фуражката – споделяше Кригов. – Като видят на масичката в кафенето
фуражка, направо се разтапят. Сами идват.
– Просто си късметлия. Аз колкото пъти и да си оставям фуражката, само полицаи идват да ми проверят
разрешителното за отпуска. А мадамите нещо се назлъндисват.
– Защото ти си селянин, Юра. Сигурно веднага ги черпиш със семки?
– Да, и какво толкова?
– А, нищо. Довечера ще ти обясня как трябва да се действа в Москва. Ще ти покажа къде кълват. Ще ги ловим на
свежа глава.
В този момент се хлопна вратата – в залата притича армейски старшина с посивели мустаци.
– Равнис! Мирррнооо!
Шепотът веднага престана. Изхрущяха портупеите, опъвайки се на изпънатите рамене, на изпъчените гърди.
В далечината по полираното дърво затракаха ситно токове. Императорът влетя със свитата си.
Гвардейците на вратата се строиха в редица, поеха си дълбоко въздух и отвориха двете крила, както преди това
бяха направили в Александровската зала, а още по-рано – в тронната гербова Андреевска, а преди нея – в уютната,
застлана с килими Кавалергардска.
– Негово Императорско величество, Повелителят император и Московски самодържец Аркадий Михайлович!
Лисицин не дишаше. Кригов не дишаше. Четиресет и осемте останали стотници, есаули и подесаули, избирани за
церемонията от цялата армия, от цялата държава, не смееха да си поемат дъх.
На всеки му се искаше повече от всичко на света да подаде поне на сантиметър носа си от строя, за да види
Повелителя пръв, но никой не смееше.
И ето че той влезе.
Нисък, прегърбен, неочаквано млад. Парадните портрети го караха да изглежда по-зрял и солиден, правеха го по-
строен и добавяха осанка, но точно затова са необходими портретите.
Зад него – адютанти, ординарци, двама казашки генерали, едноръкият Буря и Стерлигов, както и изоставащият от
кавалкадата шкембест командващ – атаманът на Московската армия Полуяров. Звънтене на медали, дрънкане на
шпори, тропане на саби.
Изпънаха се.
 Не можеше да не се гледа към Повелителя. Войсковият старшина казваше: „Не зяпайте!“, но всички поглеждаха
крадешком.
Да, нисък и прегърбен. Не плешив, но с плешивини, макар и млад. Ала от първия момент ставаше ясно защо
всички му се подчиняват безпрекословно. От първата му дума – тихо, но много ясно произнесена – те побиват
тръпки.
– Здравейте, орли!
– Здраве желаем, Ваше Императорско величество! – изгърмя строят в един глас.
Той леко се отдалечи – така, че да може да обхване с поглед едновременно всички тук. Мундирът му беше съвсем
обикновен, полеви полковнически, ботушите му – захабени, видели какво ли не.
Лисицин чувстваше, че се изпотява – както не се беше потил никога в окопите, както не се беше потил никога в
прочистванията на арбечките аули, обърнат с гръб към къщите с пусти прозорци.
– Аз помолих Владимир Виталич, вашия атаман, да доведе при мен днес най-добрите от най-добрите – започна
Повелителят. – Всички, които са се отличили в боевете. Които не са щадили себе си, за да спасят другаря си. Които
са били доброволци на предната бойна линия. Които са напирали към фронта от лазарета. Казах му – дай ми
петдесет такива бойци, Владимир Виталич, и аз ще обърна света с тях. И ето ви тук, подбрани.
Лисицин чуваше как бие собственото му сърце.
– Нашето Отечество преживя сурови, тежки времена. Хилядагодишни завоевания на нашите велики предци бяха
заграбени от враговете ни. Вината за това не е ваша и не е моя. Но покойният ми баща, светла му памет, успя да
пресече тази кражба, а на мен се падна да събера откраднатото обратно. На мен и заедно с мен – на вас, ако не ми
откажете да ми служите. Какво? Нали няма да ми откажете?!
– Съвсем не! – изграчи развълнувано строят.
– Нашата империя е изграждана от казаците. Без казаците с Русия нямаше да бъдат нито Сибир, нито Камчатка,
нито Чукотка, а и Кавказ нямаше да бъде наш. Без Ермак, Пьотър Бекетов, без Семьон Дежнев историята на Русия не
би я имало. И сега, когато искаме да издигнем от Московия отново цялата Русия, няма да минем без казаците! По
душа ли ви е това?
– По душа ни е!
– И на мен ми е по душа. Вие сте тук петдесет, нито един по-малко и нито един повече. Няма да крия – имам
планове за вас. Нашето време наближава. Знайте, че Повелителят и Отечеството не забравят онези, които ни служат
с вяра и искреност. Но най-важното е, че народът няма да ви забрави.
Той се обърна към своя ординарец, в чиито ръце лежеше сандъче, облицовано с червено кадифе и със златни
кантове.
– След мен.
Тръгна начело на редицата.
Извади от сандъчето златния Георгиевски кръст и го закачи на първия в стоя, изпития есаул Морозов. Разтърси му
ръката. Попита го как е службата. Онзи, щастлив, само закима.
Повелителят тръгна между вирналите нагоре брадички казаци. Около него сякаш имаше невидимо кълбо от
статично електричество, движеше се напред, зареждаше с вълнение всички, към които пристъпваше Повелителят,
изправяше косите на тила на казаците.
Дойде редът на Лисицин.
Императорът му стигаше до брадичката; основата на носа му носеше следи от счупване, в ушите му се виждаха
косъмчета, а мирисът на Повелителя беше смесица от хубав вносен тютюн и мъничко коняк. Но Лисицин запомни
всички тези човешки характеристики по-скоро с изумление: беше странно, че Божият помазаник изобщо може да
има някакви отличителни белези като от полицейско досие. Лисицин ги запомни и веднага се постара да ги
забрави. Щеше да разказва на внуците си за друго. За ясното усещане за щастие и с нищо несравнима гордост от
това, че се е оказал тук в този момент.
– Как е службата? – попита го Повелителят, забождайки му топлийката на ордена.
– Стараем се! – изграчи Юра.
Императорът го потупа бащински по рамото и премина към Кригов. Лисицин се опитваше да успокои
разтупалото се сърце и съжаляваше само, че този миг се беше оказал толкова кратък. „Повелителят император ме
попита как е службата… А аз, тъпакът…“
– Няма ли оплаквания? – усмихна се царят на Кригов. – От всичко ли си доволен?
Лисицин продължаваше да го следи с крайчеца на окото си, не можеше да откъсне поглед.
– Честно ли трябва да отговорим, Всемилостиви Повелителю? – каза изведнъж Кригов.
Юра потрепери. Какво правиш, Сашка, глупак такъв, негодник? Как смееш така с царя…
 – На Повелителя винаги трябва да се отговаря честно – отвърна с усмивка императорът.
– Допусната беше несправедливост.
Повелителят вдигна очи към него.
– Така.
– Вместо мен тук трябваше да стои друг човек.
– И кой?
Атаманът Полуяров и едноръкият генерал Буря понечиха да се наведат напред, вслушвайки се, но се сдържаха.
– Баласанян Вазген. Служихме заедно. Бяхме ранени в една и съща битка. Дагестан. Той ме измъкна изпод
куршумите.
Кръвта в ушите на Лисицин отново забарабани.
– И какво с твоя Вазген? – Императорът гледаше сериозно Кригов. – Не доживя?
– Не премина отбора.
– Какъв отбор, братко?
Лисицин не успя да се сдържи, леко се обърна към Кригов, към императора. Защо той това тук? Защо пред
императора за това? Нима не разбираше?!
– В последния момент беше отсеян. Понеже е арменец.
– Как така?
– За да не разваля общата картина. Славянска. Тържествена. На награждаването. Аз, ако Повелителят позволи,
бих му дал своя кръст.
Атаманът Полуяров чу всичко, старият пръч. Сбърчи вежди, потри устни с юмрука си.
– И кой реши така?
– Не мога да знам.
Атаманът на Московската армия гледаше така Кригов, сякаш се мереше в него със сабята си. Кригов не виждаше
това, но Лисицин виждаше всичко.
– Как така не можеш?
– Не мога да знам, Всемилостиви Повелителю.
Повелителят примижа, изучавайки Кригов, широко отворените му честни сиви очи, пшеничната му брада и
безцветните му вежди, изследваше как е извита устата му, как диша. И така улови погледа, който Кригов по
погрешка хвърли към атамана. Веднага се обърна към него и забеляза, че Полуяров сведе поглед.
– А има ли тук още някой, служил с този Баласанян? – попита императорът. – Който разбира за какво става
въпрос?
Полуяров веднага пристъпи към него, пламнал.
– Позволете на мен, Всемилостиви Повелителю…
– Почакайте, Владимир Виталиевич, почакайте. Е? Някой тук може ли да потвърди думите ти, а?
Кригов гледаше в една точка, Лисицин също гледаше в една точка.
Баласанян не те е молил за това, идиот такъв, мислено крещеше Юра на Кригов. За какъв дявол ти е такава
справедливост? Царят ще кимне и веднага ще забрави за това, малко ли царски дела си има, а Полуяров няма да
прости – нито на теб, нито на Баласанян няма да ви се размине. Край и с двамата.
– След като можем да приемаме арменци сред казаците, след като можем да ги молим да пролеят кръвта си за
нашето Отечество – какво значение има дали той е арменец, или татарин, или, прости ми, Господи, евреин – значи
те са ни равни във всичко. Достоен е не онзи казак, който е роден от казачка, а онзи, който не е опозорил мундира
си. Излиза, че някой от твоите командири мисли другояче? Сериозни обвинения, сериозни… А, Владимир
Виталиевич? Да се посегне на казашкото равенство, на братството?
– Нека още някой потвърди, Всемилостиви Повелителю… Нека поне още един мерзавец тук се реши да подкрепи
тази клевета! – захриптя атаманът Полуяров.
Кригов погледна косо към Лисицин. И двамата знаеха защо на Баласанян, който беше изпратен заедно с тях за
Георгиевския кръст в столицата, му се наложи от сутринта да тръгне по кръчмите – в печален запой.
Защото на Полуяров не му стигаше едно място да запише племенника си в списъка с наградените. А може и
изобщо да не беше племенник – за младия подесаул се носеха всякакви слухове, както и за пристрастията на
Полуяров. Никога не е късно да станеш за резил.
Устата на Лисицин пресъхна, езикът му се залепи за небцето.
Полуяров командваше Московското казачество от самата Реставрация, той беше абсолютно непоклатим.
Справяше се с лекота с враговете си, защото можеше да изпрати всеки на смърт.
– Добре. Ще се погрижите ли за това, Владимир Виталиевич?
 Разбира се, той щеше да се погрижи.
На следващия ден Кригов щеше да се върне в Кавказ, където щеше да бъде хвърлен в същинска месомелачка, и
след няколко дни щяха да го предложат за награждаване с вече трети Георгиевски кръст – този път посмъртно.
Сашка, Сашка. Тъпунгер.
Лисицин изучаваше върховете на обувките си. Лъснати до блясък.
Колко радостна тревога имаше днес, докато се готвеха за проверката. Велик ден! Разбира се, когато Баласанян
узна, че няма да го вземат, тресна вратата, на улицата се разкрещя, че е южняк, буен човек… Повика, повика и му
мина.
А сега и на него ще му видят сметката.
Кригов понесе предателството на Юра. Не взе да го моли за помощ, даже не го побутна с лакът. Не пожела да го
помъкне със себе си в ямата. Добър човек си ти, Кригов. И верен приятел.
Прощавай.
Повелителят вече беше пристъпил нататък – към някакъв архаровец от друг полк.
– Всемилостиви Повелителю…
Изведнъж Лисицин чу своя собствен глас. Но в същото време и чужд – хрипкав, грачещ. Сухият му, тромав език
едва изговаряше думите.
Императорът като че ли не разбра, затова пък Полуяров разбра веднага. Тръгна към Лисицин, давайки да се
разбере, че ще го схруска безмилостно.
– Всемилостиви Повелителю!
Сега това беше неговият си глас, на Лисицин. По-звънък, по-силен.
Императорът се обърна.
– Да?
Юра изграчи:
– Стотник Лисицин. Потвърждавам всичко, казано от стотник Кригов относно Баласанян. Беше представен за
наградата, но командироването му беше отказано в последния момент именно под предлога, който посочи Кригов.
Пред мен.
– От кого от командването? – попита подкупващо Повелителят.
Лисицин мълчеше. Знаеше – няма да му го простят. Да спасиш приятеля си, е едно, да посочиш виновния – съвсем
друго. Повелителят се беше вторачил насмешливо в лицето му, вече сам досетил се кого прикриват офицерите.
Сърцето му се сви. Храбростта му си отиде, налегна го предчувствие за беда и осъзнаването на нелепия начин, по
който двамата с Кригов бяха погубили живота си.
Полуяров се прокашля.
– От мен, Всемилостиви Повелителю. Готов съм да ви обясня лично.
– Май ще се наложи. Защото ние не можем да учим на такива неща нашите офицери и войници, Владимир
Виталиевич. Защото Велика Русия е била и отново ще бъде страна за всички народи, които са живели в нея и желаят
отново да влязат в нея. Общ дом, общо дело – иначе никога няма да успеем да я съберем от отломките ѝ. Аз тук си
дера гърлото, Владимир Виталиевич, обещавам помилване на бунтовниците, които се разкаят и се върнат, а при нас,
оказва се, право тук такова нещо… Право под носа ни.
– Позволете лично, без свидетели, Всемилостиви Повелителю…
Атаманът Полуяров пламна, започна да заеква.
– Аз те помолих, Владимир Виталиевич, за петдесет бойци, с които може да се обърне света. Повярвах ти. А се
оказва, че след теб всичко трябва да се проверява. Моля те, предай си сабята – ето, на Буря.
– Повелителю… Аркадий Михайлович…
– Да не си посмял!
Императорът се обърна към едноръкия генерал Буря.
– Александър Степанович. Поемете временното командване. А после ще видим.
Генерал Буря – сух, жилест – примигна и рязко пристъпи към Полуяров, като протегна единствената си ръка за
атаманската сабя.
– Моля, предайте, Владимир Виталиевич.
И всичко това право пред Лисицин, право пред Кригов, право пред очите на всичките петдесет, в гробовна
тишина, сред белия мрамор и бледото злато на Георгиевската зала. Всички казаци гледаха някъде в далечината,
никой не смееше да погледне Полуяров.
Полуяров неловко, през тлъстия си хълбок, през огромните като писти на летище пагони, се зае да смъква ремъка
със сабята, закачи се някъде, после се зае да откопчава сабята от ремъка и през цялото това време строят мълчеше; и
Повелителят мълчеше. Най-накрая Полуяров се справи, Буря пое безполезната сабя, всички затаиха дъх.
– Казачеството е братство на петстотин години. Не кръвта е направила казака казак, а доблестта и верността към
Отечеството, воинските традиции. Няма да възродим родината, ако не тачим нашите традиции. Няма да се
въздигнем от пепелта, ако предадем предците си. Няма да се изправим от коленете си, ако не помним историята си!
Тази униформа, която са ви ушили, която носите, са я носили и вашите прадеди. Не бледия тесен камуфлаж, който
не опази Русия. Не зеленото сукно на безбожниците. А онези мундири, на които е пишело: съвест и чест, доблест и
вярност! Съвест, Владимир Виталиевич, и чест. Напуснете.
Разжалваният атаман направи кръгом, за да излезе от залата с марш, понечи да положи дясната си ръка върху
дръжката на сабята, но ръката му пропадна в пустотата. На вратата се спъна в килима. Строят мълчеше.
Генерал Буря не забелязваше нито Кригов, нито Лисицин.
Повелителят повика с кимане ординареца, отвори сандъчето и продължи награждаването.
– Как е службата?

3.
Вечерта същия ден Лисицин, заедно с Кригов и Баласанян, излезе на Патриарши пруди – през „Колцевая“ от
бившия хотел „Пекин“, където сега се намираше щабът на казашката войска.
Москва беше великолепна. Толкова огромна, сякаш не я бяха строили хора, а някакви древни циклопи, тя сякаш
беше и направена за циклопи – твърде широки улици за дребните хора, твърде високи сгради, твърде тържествена за
обикновените хора: и гранит, и мрамор, и злато. Маршируваш из нея и гърдите ти се изпълват с такава гордост, че си
частица от всичко това, че си московски гражданин, че си част от тази древна мощ, от силата, могла да построи
такова нещо. Достатъчно беше просто да се разходи човек по „Садовое колцо“, за да почувства: ние не сме някакъв
боклук, не сме безполезни вехтории, ние стоим на раменете на титаните от миналото и тези титани ни гледат от
полумрака – ласкаво и взискателно.
Вечерта беше изпълнена все още с нежна юнска топлина вместо тежката юлска жега. Бавният вятър омиташе
покрай тротоарите пуха от младите тополи, засадени неотдавна на мястото на овъглените дънери. Сградите
миришеха стипчиво, като лекарства, на свежа боя, звънът от камбаните на стоте московски храма се смесваше с
гласовете на посетителите на кафенетата и смеха, който падаше от отворените прозорци леко, като пух.
На Патриарши пруди светеха всички улични лампи, на пресечките дежуряха градските стражари, опитващи да
изглеждат навъсени, но всъщност размекнати от несериозните проблеми и въпроси на тукашните обитатели.
Девойки в свободно дишащи рокли кръжаха на рояци около входовете на ресторантите, като обсъждаха кавалерите
си и стрелкаха с погледи минувачите. Кавалерите, всичките до един цивилни с костюми, седяха важно по масите,
вече поразмекнали се от вечерната топлина и пенливите вина, и гледаха тримата казаци в парадни униформи
иронично и с лесно доловимо чувство за превъзходство. А и казаците се чувстваха неуютно тук – освен кореняка
московчанин Кригов, разбира се.
Бащата на Кригов беше хирург, майка му работеше в архива, жилището им – където поканиха Лисицин да полее
ордена – беше право на „Садовое“, но от вътрешната страна, така че се водеше към сребърния пояс, и беше тяхно,
самостоятелно; те се гордееха със сина си до забрава и също толкова се тревожеха за него. Край Дребент Кригов
беше дворянче, московчанче и заради това вечно се навираше в самия пъкъл само и само да докаже, че е от класата
на ростовците. Затова пък тук, в Москва, беше като риба във вода.
А на Лисицин не можеха да му придадат нужния за вечерна Москва кураж нито ушитият точно по мярка мундир,
нито първият му Георгиевски кръст, нито погълнатите на изхода на щаба сто грама. За него, както и за Баласанян,
във вътрешността на московския сребърен пояс започваше толкова удивителен, толкова различен от всичко познато
живот, че му се струваше като сън.
Настоящето беше там, край Дербент, в боевете с чернобрадите абреки, в прочистването на каменните им села, в
обходите на техните надупчени с проходи ронещи се градища, където всичко може да се срути всеки момент – така
бие сърцето, така приижда адреналин, толкова ярък е от него светът: и сивият бетон, и черните планини, и млечната
мъгла! А това… Това беше като филма за стария довоенен свят, за неосъществима паралелна реалност, който той
беше гледал на древен таблет с издраскан и счупен екран. Искаше да повярва в него, но не се получаваше.
И ето защо не можеше да се разтвори в тази вечер: денят не го пускаше.
Кригов се смееше, дърдорейки някаква възмутително-възхитителна безсмислица, Баласанян кисело му
пригласяше, а Лисицин само изопваше лицето си. Беше му черно на душата. Юра си спомняше това, което Кригов не
беше видял: очите на бившия атаман Полуяров, когато Повелителят му каза да сдаде сабята.
Полуяров се славеше със своята злопаметност.
„Има такива змии, на които като им откъснеш главата, тя и вече мъртва може да те ухапе и да ти впръска отрова“
– каза Лисицин на Сашка Кригов по време на обяда при родителите му. Но Кригов само махна с ръка.
След като се изсипаха в някаква подземна кръчма, Кригов поръча шампанско за всички – да полеят Георгиевските
кръстове. Баласанян, от когото засега криеха случилото се през деня, съвсем посърна. Извадиха кръстовете,
полюбуваха им се – Лисицин унило, Баласанян завистливо, Кригов закачливо – а после Кригов поиска да си
разменят чашите.
Даде му своята, с кръста в нея, и взе неговата. И я пресуши, преди Баласанян да успее да разбере какво става.
После разказаха на Вазген цялата история – за награждаването, за царя, за разжалвания атаман, спънал се в килима.
Кригов, тъпакът, се разкикоти. Лисицин разказваше всичко, както си беше.
– Пррраво лично самият Повелител така? – възхити се Баласанян, удължавайки “р“-то по арменски.
– Полуяров няма да остави това да ни се размине – предупреди ги Лисицин, като си вземаше от вътрешния джоб
печени семки, които беше донесъл в голямо количество.
Но поръчаха водка, после още една и още – и Вазген накрая се съгласи да окачи златния кръст на гърдите си на
шега, да го пробва.
– Вярвам в мъдростта и милостта на Повелителя! – заяви той.
Пиха за това. Замезваха със семки. Баласанян се кикотеше. Ех, глупако Баласанян, мислиш ли, че наистина можеш
да получиш златния кръст така, а не само от самия самодържец! Тази скръб трябваше да бъде удавена колкото се
може по-скоро, така че Лисицин отиде на бара за следващия залп от водки и там срещна Катя.
Тоест тогава той още не знаеше, че това е Катя, а просто видя на барплота ръка с удивително тънка китка, почти
детска, и пръсти, дълги и много красиви, но съвършено безплътни, хванали дръжката на чаша. Чашата беше пълна с
вино с цвета на изстинала венозна кръв, а ръката беше съвсем безкръвна. На Юра това му се стори лош знак и той се
вторачи в ръката на Катя и в чашата ѝ тежко, изпод вежди.
Тази ръка не беше предназначена за това да хваща и държи нещо. Да свири сонати на пиано – възможно. Но да се
вкопчи в нещо или да мъкне някъде нещо с такива пръсти – със сигурност не би могла.
Тогава девойката пусна чашата, побарабани по плота с пръсти, наблюдавайки напрегнатата реакция на Юра, а
после направи с тях знак V. Виждайки знака за победа, Юра въздъхна с облекчение и едва тогава започна да търси
погледа на притежателката на тези пръсти на пианистка. Дори и не забеляза веднага златния пръстен на показалеца
ѝ.
– Само победа – каза Лисицин на бъдещата Катя.
– Амин – отвърна тя.
Тя цялата се оказа толкова лошо приспособена за живота извън „Садовое“, както и нейните китки и длани.
Раменете ѝ бяха твърде слаби, шията – твърде лебедова, ключиците, скулите и гръдният кош – всички кости
изглеждаха толкова тънки, сякаш направени от два слоя бяла хартия. Очите бяха болезнено големи – сякаш, докато е
растяла, бъдещата Катя ги е запазила учудени и широко отворени, каквито са били в детството ѝ.
Нито една казачка не би видяла съперничка в тази туберкулозна балерина; там, по границите на Московия,
живееха различни жени – с коси и нерви, здрави като жици. Китките и бедрата им бяха като на московските мъже, а
мъжеството – двойно повече. Всяка една казачка би могла само да съжали тази Катя, тази прозрачна муза.
Именно затова Лисицин, самият той жител на пограничието, издраскан от тамошната грапава любов, не можеше
да не се влюби в Катя. В преливащата в цветовете на бара опиваща мъгла той разглеждаше правото ѝ чело, дългите ѝ
до раменете коси, зелените ѝ очи.
– Ти какво, казак ли си? – запита тя и се засмя.
– Точно така – каза той. – А вие?
А тя наистина се оказа балерина. Служила в Болшой театър, в кордебалета.
Фактът, че балерините също служат, развесели и разчувства военния Лисицин.
– Значи служиш като редник?
– Всеки редник носи в раницата си маршалски жезъл – съобщи му Катя. – Но в твоята, изглежда, има семки?
И едва тогава Лисицин престана да ги люпи.
– Ами да… Затова пък са екологични, донесох ги от Ростов. Ох, всичко засипах с люспи…
– Нима няма да предложите на дамата, есаул?
– Аз съм стотник, не есаул… Какво, да не искаш семки? – обърка се Лисицин.
– Ами хайде да поосвободим място в раницата ти, може и да се побере жезъл.
Тя подложи своята неподходяща за целта длан. Той ѝ сипа шепа ароматен слънчоглед.
– Собствено производство? – поинтересува се Катя.
– А, не… Ние правим мед. Татко има пчелин.
– А мед не носиш ли със себе си?
 – Напразно се подиграваш. Сега е времето на меда от кестени, знаеш ли какъв е? А после идва сезонът на
акацията, да си оближеш пръстите. Ще ти донеса следващия път.
Катя повдигна вежди.
– А казват, че мъжете не обичат да чертаят далечни планове.
Приближи се Кригов. Почисти от устните на Лисицин залепнала люспа.
– Е, как е? Там на другарите ти им свършиха боеприпасите, а ти тук… О! Здрасти. Простете. Стотник Лисицин
има самоотлъчка. Военнополевият трибунал го чака.
– Лисицин – това съм аз – обясни Юра.
– А аз съм Катя.
Така Катя от бъдеща стана настояща.
Когато Юри отиде да пуши с Кригов, онзи го хлопна по гърба с всички сили.
– Хич не е зле. Катюша. Точно като за теб, а?
– Ти майтапиш ли се с мен?
– В смисъл?
– Та тя е московчанка. И отгоре на това със златен пръстен. Ти си този, братко, който се е родил с московско
местожителство. А на мен след три дни командировката ми свършва и пак обратно да тъпея на село.
– Ами ти се ожени за нея и точно местожителството ще ти кацне! – посъветва го Кригов.
– Какви ги говориш? Аз не мога така – рече Лисицин. – Ти к’во, не ме ли познаваш?
– Кʼво, кʼво. Познавам те: ти си глупак. Вярно не можеш.
– А и за чий съм ѝ притрябвал? Балерина. От Императорския балет! И аз, простакът.
– Ако не ти трябва, аз я вземам! – предупреди го Кригов.
– Ей, внимавай! – закани му се Лисицин.
В този момент вратата хлопна и се появи Катя с цигара.
– Стотник Лисицин! – рече тя. – Имам едно предложение. Предложение челиндж1.
Кригов ѝ даде огънче. И пак той я попита:
– Какво?
– Утре има бал. Бла-бла-благотворителен. Балът е утре, а аз нямам партньор. Тоест кавалер.
Лисицин погледна безпомощно към Кригов.
– Как такава звезда може да е без кавалер? – попита Кригов.
– Отлетя – отвърна Катя. – Но аз не говорех с вас. Стотник Лисицин! Ще помогнете ли на дама в беда?
– Аз… аз не умея? – обърна се Юра към Кригов.
– Аз умея – заяви онзи.
– Аз ще те науча – каза Катя.
– А къде е този бал? – измънка Лисицин.
– В „Метропол“.
– Това е… Във вътрешността на „Булварное“?
– Това е на две крачки от Кремъл.
– Няма да ме пуснат.
– Мен ще ме пуснат – вметна Кригов.
– Аз ще се погрижа за това – каза Катя.
Лисицин я гледаше объркано, обезкуражен от веселия ѝ натиск.
Катя изглеждаше доста добре. Даже не доста добре, а направо си беше красива. Лисицин я гледаше уплашено,
боейки се да не я подплаши с глупава дума или непредпазливо движение. И хвърляше заплашителни погледи към
Кригов, който не възнамеряваше да ги оставя насаме, а кръжеше наоколо, изчаквайки Юра да се откаже.
– Ти си като пеперуда – каза неуверено Юра на Катя. – Красива. Страх ме е да не те подплаша.
– Романтично. Благодаря, че не каза пчела. Та какъв ти е отговорът?
Тя беше пияна, но и Лисицин също беше пиян. Това уравновесяваше шансовете – докато и двамата бяха пияни.
Докато и двамата бяха пияни, той можеше да си въобразява, че ще отиде утре с нея на бал, че тя може да се
заинтересува от него не само от глезотия и любопитство, че ще отговаря на писмата му и някой ден – може би, нали
такова нещо е възможно?...
Защо ти е тя, Сашка? Та ти какво, в живота си не си ли виждал балерини и няма ли да видиш още сто?! Иди си,
брат! – зверски намигаше Юра на Кригов, но онзи сякаш беше ослепял и не забелязваше изобщо сигналите на
Лисицин.
– О! Нашите!
 Баласанян, изоставен от приятелите си, също беше излязъл да подиша чист въздух и видя пръв онези. През
шумната тълпа, разбутвайки цивилните настрани, право към тях се движеше казашки патрул.
Лисицин веднага изтрезня, стегна се, вторачи се в далечината, над главите.
– Да не са за нас?
– Мания за преследване? – изкикоти се Кригов. – Мания за величие?
Но Лисицин вече знаеше, че не, не е мания – той се вкопчи в погледа на командира на патрула и вече не можеше
да се откопчи. Онзи, когато забеляза Кригов и Лисицин, ускори крачка и сега вървеше не просто напред, а именно
към тях. Есаул, а с него – двама стотници. Това не беше никакъв патрул. Идваха да ги арестуват.
Сега дори Кригов разбра това. Приглади разрошените си коси. Придаде си сериозно изражение.
Да бягат? Да се крият?
Нямаха оръжие: в отпускните пунктове в Москва не допускаха дори със саби. Лисицин, успял да се вземе в ръце,
реши, че най-важното е да запази достойнството си. Той погледна към Катя.
– Ти най-добре сега си тръгни.
– Какво?
– Моля те!
Късно.
Есаулът, сложил ръка на дръжката на сабята, се спря срещу Лисицин. Удари с ток. Намръщи се.
– Стотник Лисицин, стотник Кригов?
– Тъй вярно, Ваше Високоблагородие.
– Моля, елате с нас.
Лисицин чакаше това още от момента, в който атаман Полуяров се спъна в килима в Георгиевска зала. И ето че
сега отсечената змийска глава ги хапеше и двамата – той засега не знаеше къде ще бъде ухапването, но знаеше, че ще
бъде смъртоносно.
Кригов погледна есаула.
– Задържате ли ни, Ваше Високоблагородие?
Катя упорито продължаваше да стои там, не си тръгваше. Мръщеше се, не искаше да се прощава с Лисицин.
– Да ви задържаме? Не.
Есаулът погледна към Катя със съмнение.
– Не ми се искаше пред цивилни… Генерал Буря… Атаманът ви вика. Новият. Предишният… Полуяров… Току-що
се е застрелял.

4.
На следващия ден Лисицин водеше несръчно Катя през парадната зала на „Метропол“, където се провеждаше
същият този бал. Той отново беше с парадна униформа, пагоните на стотник стояха здраво на местата си. Катя
носеше бяла рокля: бална, но наподобяваща сватбена.
Докарваха гостите до хотела с майбах – лакирани лимузини, естествено, довоенни модели, но ремонтирани
безупречно от таджиките в нелегалните им работилници. Посрещаха ги добре обучени портиери с камизоли и
цилиндри, с бели ръкавици, облечени неизвестно по каква мода, но доста внушителни. После ги предаваха на
сервитьорите, които им сервираха хайвер и кримско шампанско в кристални чаши. През резбованите дъбови врати
се чуваха духовите инструменти и литаврите на подготвящия се оркестър.
Лисицин се стараеше да потисне треперенето си.
Преди това беше танцувал само в дискотеките в микрорайона; е, и в офицерския клуб разучаваха нещо
класическо, подходящо за белогвардейските кокарди; в делниците – курсове по правилен говорреч и история на
Руската империя, през уикенда – кадрил. Но кадрил, не валс.
Катя му нареди да не се бои. Хвана го решително и преструвайки се на порцеланова статуетка в ръцете му, го
поведе из залата. Беше му до гърдите, безтегловна – казала му беше, че в балета трябва да бъде такава, за да е лесно
на партньора да я носи на ръце.
Лисицин много се боеше от валса въпреки нареждането ѝ.
За да не се изложи съвсем, двамата с Катя се уговориха да се срещнат първо сутринта – и репетираха три часа в
някаква бомбардирана сграда отвъд „Садовое“. За това време той успя да се влюби безвъзвратно в нея, но се научи
да се движи по-добре. Но тя му постави желязно условие: вечерта да бъде в „Метропол“.
Той изобщо не можеше да разбере за какво ѝ трябва това. Със сенки и с драматични мигли, с оголени рамене и с
някаква съвсем детска талия, в тази странна рокля, тя беше предназначена за някого от тлъстите дърти перковци във
фракове или за някого от зализаните млади контета, които ги докарваха до входа с кюмюреночерните майбах, но в
никакъв случай не и за Юра – простак, войник и провинциал.
Юра знаеше това и поради тази причина се потеше, спъваше се и не можеше да изръси нито една свястна шега. А
Катя се носеше над земята, даряваше присъстващите с усмивки и безполезно представяше Лисицин на някакви свои
приятели бохеми с трудни за произнасяне и запомняне имена.
Мигът на позора наближаваше: излезе разпоредителят, позвъни с камбанка, помоли по-скоро да се приключи с
шампанското и да се върне кристалът на сервитьорите, защото до самия бал оставаха вече минути. Юра върна една
чаша, веднага взе друга и я изля в устата си.
И в този момент към него се приближи някакъв неприятен още от пръв поглед човек, който би бил висок, ако не
беше прегърбен, и който би изглеждал младолик, ако не се беше гримирал така, и с дрезгав глас поздрави Катя.
Лисицин почувства, че тя хем се радва да го види, хем не се радва. Човекът не поздрави Юра, той изобщо гледаше
през него, сякаш стотникът Лисицин носеше не парадна униформа, а костюма на сервитьор.
– Виждам, че бързо си намерила замяна – рече той.
– Не съм търсила. Повиках първия от опашката – наклони глава Катя. – Опашката е оттук до Болшой театър.
– Ами да. Първият от опашката. Ти никога не си била придирчива.
Катя направи реверанс.
– И ти си живо свидетелство за това.
Прегърбеният човек изобрази жлъчна усмивка.
– Курвичка. Жалка.
И в този момент Лисицин, отпускайки най-накрая свиващата се с всяка дрезгава дума пружина, изстреля в
мерзавеца отработена боксьорска двойка, като вторият удар беше право в челюстта. Нокаут.
Долетя охраната, хванаха го под лактите, изхвърлиха го от „Метропол“, заплашиха го, че ще извикат полицията – и
само от уважение към униформата не го направиха.
Той стана, примижа, запали цигара. Постоя някоя друга минута – Катя не се появяваше. В душата му беше някаква
каша. Поне нямаше да се налага да се излага с този проклет валс, помисли си. Облекчение.
А Катя все не излизаше и не излизаше. Може би е паднала пред този вампир на колене, плиска му лицето с
водичка.
Нали точно затова беше помъкнала Лисицин – да го навре в лицето на това свое татенце, да си отмъсти. Ами
извинявайте, не прецених. Тупаница като тупаница. И сега тя се извинява пред него за дивака.
Да си гледа работата!
Не, как така? Не биваше да я изпуска… Тя е добро момиче и умее да бъде естествена, когато си поиска: когато в
онзи разрушен двор го учеше на крачките, на бърза ръка го учеше на валс, беше нетърпелива, но добродушна, не
високомерна, смееше се на глупавите му шеги… Нима всичко беше заради това дефиле, за да премине с нея на
каишка пред онази гадина?
Ето – днес го вълнуваше само тя. Предишния ден вълненията бяха други: очакваше отмъщението на всесилния
Полуяров и несправедливото наказание. А когато наказанието беше отменено, когато то престана да изглежда
възможно, веднага му стана интересно какво става там, в живота, и какво го чака.

5.
Генерал Буря, сега вече пълноправен атаман, извади от чекмеджето на чуждото бюро кутийка, измъкна оттам
неловко, с едната си ръка, Георгиевския кръст и заби карфицата на гърдите на Баласанян. Не можа да го закопчае.
– По-нататък се оправяй някак сам. Това е, тръгвай, страшно вониш, братко.
Баласанян, щастлив, изсумтя и излетя навън.
– Ти също можеш да тръгваш, Лисицин.
Юра погледна Сашка Кригов. Онзи чакаше. Буря му кимна:
– Кригов. Познавате ли се с полковник Сурганов?
Приличащият на месар полковник, позволяващ си да се протяга в креслото пред атамана, се изправи.
Саша се обърна към Юра и му кимна, отпращайки го: върви, какво повече можеш да направиш тук? Лисицин
отдаде чест, но при вратата леко се забави, надявайки се да чуе началото на разговора.
– След днешния инцидент Повелителят император се заинтересува от вас. Иска да ви види още веднъж. Има
особено поръчение за вас. Ти забрави ли нещо, Лисицин?
Юра притвори тежката врата след себе си.
Кригов така и не му разказа какво е това особено поръчение; след няколко дни дойде в щаба с подесаулски
пагони. Не успяха да го полеят – на Лисицин му беше наредено да се връща в Кавказ, а на Кригов – да остане в
Москва. Не се видяха повече.
 Юра си тръгна към Дребент със странно чувство, което не му беше познато: струваше му се, че Повелителят е
обърнал внимание не на точния човек, доверил се е не на точния човек. Какво толкова беше направил Кригов? Беше
разказал за Баласанян и това е. А защо? Защото той и така си имаше всичко, беше и московчанин, и лекарски син, и
истинско образование имаше. А Лисицин защо премълча? Защото беше трудно да стане стотник и щеше да е
страшно, ако излети обратно при редниците. И ето че отново всичко е за Сашка: и званието, и особеното поръчение,
и императорското лично благоразположение. Лисицин най-много ревнуваше Повелителя от Сашка.
Само една утеха остана на Юра. Катя.

6.
Катя изскочи на улицата след пет минути. За тези пет минути Лисицин вече беше успял да се прости с нея
завинаги и да се върне с разбито сърце към службата в Кавказ, зарече се повече да не се влюбва и взе твърдото
решение, че дори и да не отиде след уволнението си в манастира, да не се свързва с никоя, освен с проститутки, при
които поне всичко е ясно предварително.
Катя мигновено унищожи решимостта му.
Веднага го целуна по устните и каза, че отдавна никой не ѝ е правил такъв чудесен подарък. Че поваленият от
Лисицин мерзавец е виден меценат, важен дарител на Императорския балет, който в замяна на своите дарения си
избира жертви сред балерините, не си прави труда да ги ухажва, нарича кордебалета свой кокошарник и след като
унищожи репутацията на някоя балерина, веднага се захваща за следващата. Но ето че косата беше ударила в камък
точно при нея, каза Катя. Меценатът не можеше да прости такова нещо и се зае с унищожаването на кариерата на
Катя и дори и това да е било краят ѝ, поне е било красиво.
Тя го целуна отново и той ѝ повярва безрезервно.
До връщането му в Кавказ оставаха два дни.
Малко време, страшно малко. За да не го пилеят напразно, те изобщо не излизаха от леглото. На перона на
Киевската гара, откъдето, разбира се, отдавна не тръгваха никакви влакове към Киев, Катя не плака. Тя постоянно се
шегуваше – сурово и смешно – и на прощаване помоли Лисицин за ръката му и сърцето му.

7.
Полковник Сурганов, на вид подобен на месар, а по длъжност – началник на контраразузнаването, кимва тъжно.
– А знаеш ли нещо за задачата, която трябваше да изпълни стотник Кригов?
– Съвсем не – отговаря честно Лисицин.
Месарят го гледа внимателно и добродушно.
– Стотник Кригов възглавяваше експедицията, която Повелителят изпрати към източните ни граници. Отвъд
Волга.
– При метежниците?
– Ами… ние смятахме, че там отдавна вече няма никакви метежници. Или са измрели, или са подивели…
Толкова години минаха. Нито се чуха, нито се видяха.
– Тъй вярно.
– Но експедицията на Кригов изчезна безследно. А бойците там бяха отбрани, от деветнайсета бригада. И което е
още по-лошо…
Сурганов вади скъпа вносна цигара от пакет, неизвестно как придобит и как доставен в Москва от враждебния
Запад.
Лисицин си мисли, че Саша Кригов със сигурност трябва да е жив. Сурганов пали цигарата. Не предлага на
казака.
– И което е още по-лошо, има сведения, че срещу нас се е разбунтувал крайният граничен пост на тази
железопътна линия. Ярославският.
– Бунт? Защо?
– Ами така. Ние тук… Сгафихме. Заради пертурбацията… Не решихме навреме проблема със снабдяването… А
те се оказаха… Мда. Макар че лично аз допускам и друго. Нещо по-лошо. Проникване на провокатори от
оттатъшната страна на Волга. Така или иначе… Ние бихме искали да поръчаме на теб тази задача.
Той поглежда Лисицин многозначително. Лисицин стои, опулен. Полковникът чака.
– Да въведа там ред? – огласява Лисицин.
– Или поне да изясниш какви дяволщини се вършат там. – Сурганов издишва дима. – Е, и да въведеш ред, ако се
удаде. И в идеалния случай да разбереш къде там се е запилял твоят приятел Кригов.
 – Тъй вярно.
Месарят кима.
– А ти, братко, наистина ли не си чул нищо за това какво се върши там, отвъд моста? И какво е било там по време
на войната?
– Съвсем не, господин полковник! – отговаря честно Лисицин.
– Ясно. Е, ще ти разясним. И още нещо. Не планирай нищо за утре. Утре, братко, ще те приеме самият Повелител
император.
– Мен? Лично?
На Лисицин му се зави свят от това.
– Теб, братко, теб. Така че бъди така добър днес да не купонясваш много. Наспи се.
– Аз… Аз непременно, Ваше Високоблагородие…
– И ако искаш, Лисицин, ми викай Иван Олегович. Някак по-свойски е. И какъв ти е пръстенът, сребърен? Дай го
тук, ето ти златен, поноси го до отпътуването.

Епизод 2
1.
По време на целия спектакъл той постоянно поглежда часовника си и с гръмък шепот пита съседите си кога
свършва. Шъткат му, а някакво конте през ред от него, за да впечатли туберкулозната си дама, му се заканва, че ще го
изхвърли от залата, ако Лисицин веднага не престане.
Но Юра трябва да знае точно кога ще е краят, защото седи чак в галерията, а трябва да си проправи път до сцената
с огромния букет, чиито бодли със сигурност ще се закачат за всичките тези воали и коприна. От нерви люпи семки
и целият под около ботушите му вече е застлан с люспи.
Изпълняват „Спящата красавица“, „opus magnum на Владимир Варнава, понастоящем несъмнен класик, а в
младостта си прочут като хулиган“, както научи Юра от брошурата с програмата. Катя не го беше канила на
представлението – той искаше непременно да я изненада и изобщо не ѝ каза, че ще бъде в Москва. Намери си сам
билет за Болшой театър и бяха останали само такива – най-отзад.
Успява да открие Катя сред приятелките ѝ чак по някое време, и то с помощта на полевия бинокъл, който в щаба
на шега му бяха предложили да вземе, а той се беше съгласил. Всички тези шъткащи хора наоколо, разбира се, гледат
към него като към идиот – той седи, изпънат като бастун, в пълна казашка парадна униформа, люпи семки и се пули
в грамадния си бинокъл, сякаш сцената е фронтовата линия, а нишата на оркестъра – окоп, от който е изскочил и се
е хвърлил на щурм врагът.
Затова пък в този бинокъл се вижда Катя. Той така или иначе не разбира какво става там, в балета, затова не
откъсва поглед от нея. Ядосва се, когато другите танцьорки я засланят, радва се, когато се отдръпват встрани,
позволявайки ѝ да се покаже. Ревнува от партньорите ѝ, ревнува от прѝмата. Партията на Кати е незначителна. На
нея често, почти винаги ѝ се налага да върши същото, което и останалите – синхронно, като в строй, сякаш не могат
да ѝ поверят нещо по-важно, с което тя да блесне!
Лисицин помирисва букета – ухаят ли розите? Когато ги береше, като че ли ухаеха, но сега целият аромат е
изветрял; или може би той просто е привикнал към него?
Вече половин година, откакто са уж заедно, макар че службата му продължава да е в Кавказ – но през тези дълги
месеци имаше триседмичен престой в столицата, поканата за който беше изпратена на Юра от Катя.
Три седмици се разхождаха по булевардите и крайбрежието, вечеряха в най-добрите ресторанти и закусваха с
шампанско и през цялото това време той я ревнуваше от московчаните – сити, обезпечени – всеки от които,
естествено, щеше да започне да посяга на Катя, веднага щом Лисицин потеглеше отвъд Трешка. Той разбираше, че
ревността му го кара да изглежда глупаво, но когато вечер се напиеха, Юра вече не можеше да държи в тайна
съмнението си, че е достоен за нея, и се хвърляше да се бие с всеки, който я зяпа твърде лепкаво. Два пъти с него се
занимава военната полиция и само очарованието на Катя караше полицаите да пускат Лисицин, без да заведат дело.
Катя го бранеше за безобразията му и му прощаваше; но това не му придаваше увереност в себе си и в нея.
 И ето че той се пита: а чака ли го тя?
Ще тръгне той сега към нея с тези рози, а няма ли да излезе и някой друг от партера и докато Юра се спуска от
балкона, няма ли онзи да ѝ подари своя букет, по-разкошен, целувайки ръката ѝ и бузата ѝ?
Не беше ли глупаво и самонадеяно от негова страна да иска да я изненада? Дали нямаше други планове за тази
вечер? Нали предишния път тя беше предупредена от него по-рано – и успя да се организира така, че да впише в
любовното си разписание пребиваването на Лисицин. Но толкова ли беше скучен столичният живот, че да няма
абсолютно никакви претенденти за времето и душата на Катя?
В антракта той обхожда с бинокълен поглед първите редове, търсейки някого, подобен на онзи пръч, който беше
получил оставка от Катя на благотворителния бал. Макар че съперникът може да изглежда как ли не. Лисицин
изучава особено внимателно всеки, който седи с букет като самия него.
Ето онзи зализан мустакатко например – приела ли би тя неговото ухажване? А този хлапак? Не е чак толкова
млад всъщност… Катя е на двайсет и девет, а този… Е, на двайсет и нещо. Дребен дрисльо.
Трябваше да ѝ каже предварително!
Може би да си тръгне? Да си тръгне, да ѝ се обади след представлението, да ѝ каже, че пристига утре, да ѝ даде
време за подготовка…
Но хич не му се иска да губи тази вечер. Защото експедицията потегля за Ярославъл още вдругиден и остават само
две вечери. Дявол да го вземе.
Той все пак се надига от мястото си предварително, разбутва възмутените театрали и одрасква с бодлите на букета
техните вещици, приведен като под обстрел тича към сцената и там чака още петнайсет минути балетът да свърши,
за да метне цветята към Катя пръв, преди някой сивогривест лъв с Андрей Първозвани на шията – може би
министър? – връчи строгия си букет на изчервилата се прима.
Катя ахва.
С гръмък шепот му нарежда да я чака тук, под сцената. След десет минути, когато залата вече е почти пуста,
притичва до него разгорещена и отвежда Юра зад кулисите да пие шампанско с другите танцьорки – безтегловни
като ученички, женички с обезобразени стъпала. Всички те гукат, обкръжили Юра като гълъби – старец, който им
чупи трохи хляб, но Лисицин се интересува само от Катя.
После, разбира се, ресторант и вино, и смях, и танци до три през нощта. Страхът и съмненията отстъпват с всяка
усмивка на Катя, а думите, които е възнамерявал да изрече точно днес вечерта, все не могат да се изтръгнат от него.
Не намира подходящ момент за тях, някак все ги отлага за после.
А после тя го помъква към жилището си, двамата влизат на пръсти, за да не събудят съседката на Катя, също
танцьорка, а после някак забравят за намерението си да секретничат и да я щадят; забравят всичко до биенето на
сутрешните камбани и едва тогава, пушейки в леглото, Лисицин признава на Катя, че ще остане при нея само още
една нощ, след което ще тръгне подир Сашка Кригов да хване дявола за рогата.
Страшно се изкушава да ѝ разкаже, че утре ще го приеме самият Повелител, но се сдържа и не се раздрънква дори
в следлюбовната умора, когато споделят с Катя в леглото нейната цигара с мундщук.

2.
Когато започват да бият курантите, народът вече чака, свалил шапка и пристъпвайки от крак на крак.
Снегът пада тихо и тържествено: макар че през ноември би могъл да се очаква лош вятър, в този ден се е укротил.
Снегът е мек, но гъст – и Спаската кула вече не се вижда от половин километър зад белия тюл.
Снежинките се сипят върху непокритите глави на възрастните и седящите на раменете им деца и не бързат да се
топят – така че в мига, когато камбаните удрят за дванайсети път и Йерусалимската порта се разтваря под съпровода
на всеобща възторжена въздишка, събралата се на Червения площад тълпа вече изглежда цялата белокоса.
Отначало по двойки бавно излизат на накипрените си коне кавалеристи с калпаци – личният ескорт на Негово
Императорско величество. Третият и четвъртият конник имат в ръцете си знамена: черно-жълто-белия трикольор и
бяла хоругва с пурпурен кръст.
Жребците са могъщи, едва ли не един и половина пъти по-големи от обикновените товарни коне, и ездачите им
прилягат. Козината на конете е светлосива, сребриста и ако не са черните им очи, те биха изглеждали прозрачни в
снеговалежа и кавалеристите с извадени саби биха се носили сякаш във въздуха.
Първата двойка, втората, третата – и в този момент в полумрака на кулата се запалва блед пламък – фитилът на
фара на царския ландолет. Чудноватото транспортно средство е боядисано в бяло. Шофьорското място е покрито, а
покривът над задните седалки е сгънат, прибран. На дългия капак има флаг – императорски щандарт.
Тълпата се подава напред, градските стражници, които я държат като верига, хванали се за ръцете си в парадни
бели ръкавици, стискат зъби и с пъхтене я притискат обратно. И ето – появява се цялата кола.
 Повелителят император стои, хванал се с едната си ръка; в другата държи момче, което е облечено по същия начин
като самия него – в препасан с портупея полеви шинел, с кожен калпак с армейска кокарда.
Юра се вглежда напрегнато във фигурата му. Не може да повярва, че вечерта на него – на него, стотника Лисицин
– ще бъде оказана великата чест да съзерцава и слуша Повелителя лично. За какво му е оказана тази чест? Какво ще
му каже императорът?
– Ох! – оплаква се Катя. – Какво си се вкопчил така?
– Извинявай, извинявай… – той отпуска менгемето, в което е стисната ръчичката ѝ.
В кулата се пробужда глас. Над Червения площад се разнася:
– Негово Императорско величество, Московският самодържец Аркадий Михайлович, и Негово Императорско
височество, великият княз Михаил Аркадиевич!
Високоговорителите му пригласят от Историческия музей, от ГУМ, от „Софийска крайбрежна“, от Манежния
площад, от „Илинка“, от „Лубянка“, от „Тверска“, от „Варварка“ – отвсякъде, където сега са се събрали хора в чест
на светлия празник.
След лимузината вървят в крачка още дузина конници – по двойки, всичките с извадени саби, обгърнати от парата
от конските ноздри, меко пристъпват по снега.
– Слава на Повелителя император! Многая лета!
Кой пръв е извикал това, не е ясно, но след няколко секунди възторгът като вълна се разнася от разчистения от
стражниците проход, от първите редове, които могат да съзрат зарята лично, към онези, на които не им е провървяло
и сега са притиснати в дълбините на тълпата.
– Многая лета! Многая лета!
Изглежда, че тук са се събрали всички, които могат да ходят, всички, които имат златен пръстен. Императорът не
се появява често пред хората, а наследника си показва само веднъж в годината – на големия православен празник,
деня на Архангел Михаил и Всички безплътни сили. Архангелът покровителства великия княз, както е
покровителствал дядо му Михаил Първи, основателя на династията.
Лисицин си мисли – ето, това е точният момент!
– Катя, аз…
Предложението за ръката и сърцето ѝ, което тя на шега му беше направила преди половин година на гарата,
остана увиснало във въздуха – Лисицин уж го прие, но при предишното му пристигане и двамата сякаш не си
спомняха за това един вид сгодяване. Сега той трябва да направи това предложение отново, наистина и на сериозно.
Но прекалено го е страх, че тя ще му откаже. Така че беше мислил цяла нощ как да построи разговора. Първо да ѝ
съобщи, че него, стотника Лисицин, сина на селския пчелар, го призовава при себе си самият Повелител – и то
спешно, още днес. И едва тогава, когато Катя ахне, да се възползва от нейното объркване и да извади пръстена. И
после осъзнава: по удивителна и щастлива случайност това се случва в деня на Арханел Михаил и на царската
обиколка. Сцената е подходяща за действие повече от всякога: не може да отлага повече!
– Повелителят император ме призовава днес – съобщава Лисицин на Катя. – Лична аудиенция.
Катя му хвърля напрегнат поглед. А може би възхитен.
– Охо!
Навярно възхитен.
– И за какво ще е разговорът?
– Не мога да ти кажа. Държавна тайна.
Тя се повдига на пръсти, поглажда го по гладко избръснатата буза.
– Ти си толкова мил.
И Катя не прави повече опити да изтръгне от Лисицин държавната тайна, а той гадае: това пък за какво.
– По повод експедицията е – казва Юра.
– На която по-добре да не тръгваш.
– Остави.
– Аз не оставям своите.
– Не се радваш за мен, така ли?
Катя свива рамене.
– Радвам се, разбира се! Но… не си ли мислил какво става с твоя приятел там?
– Мислил съм. Сашка никъде няма да пропадне. Всичко ще е наред с него.
– Защо тогава ми е страшно?
Юра се мръщи и маха с ръка.
– Та това е просто експедиция. Просто задача.
 – Ако беше просто задача – възразява Катя, – едва ли щеше да те приеме лично Повелителят. Ако приемаше
всички стотници, приемната щеше да се продъни.
Обръщат се към тях и им шъткат. Лисицин се бави, въртейки в джоба си купения втора ръка годежен пръстен, и не
може да се реши да го извади.
Белият императорски ландолет с горящите огньове бавно кара между хилядите протегнати за благословия ръце, а
царят с махане на облечената в черна кожа длан ги дарява с тази благословия – и лицата на хората се озаряват, и
снегът върху главите им започва да се топи. Престолонаследникът Михаил Аркадиевич седи в ръцете на баща си
стабилно, надеждно, не се върти и гледа поданиците сериозно на петгодишната си възраст.
– Такова странно момче – казва Катя на Лисицин.
– Като свято – отвръща Юра.
– Като здраво пердашено.
Най-близкият до тях стражник, изглежда, дочул разговора им, сега се вслушва с подозрение и упрек. А и самият
Юра се чувства обиден за Повелителя.
– Знае, че народът вижда в него царя.
– Той и когато седи при нас, в Болшой, в ложата си, е толкова надут.
Кортежът ги отминава и се оправя покрай ГУМ към Манежния. Юра го съпровожда с поглед, Катя се смее,
тълпата се събира зад конските опашки, въздухът звънти от усещането на току-що случило се чудо, свидетели на
което са били всички тук събрали се.
– Катя…
Той стиска в джоба си венчалния пръстен. Но Катя със своите шегички го е подплашила и ето че кортежът вече
беше отминал и конските опашки бяха замели този миг, а бавният сняг го бе затрупал и той не беше успял.
– А?
А кога той ще попадне пак тук? За днес има пропуск от полковник Сурганов за златния пояс – утре трябва да го
върне обратно. Катя с червеното си печатче може да ходи всеки ден на Червения площад: тя служи в Болшой театър
и живее в „Леонтиевска переулка“, на нея ѝ се полага и заради едното, и заради другото. И всички тези хиляди хора,
облепили императорския кортеж по пътя му от Йерусалимската порта до Сретенския манастир – всички са с такива
печатчета на показалците. А Лисицин е излишен тук. Той не я заслужава.
Хайде, страхлива гадино, осмели се!
– Аз исках да ти кажа нещо друго…
– Какво?
Той успокоява дишането си и в края на краищата предлага:
– Може би да отидем да пийнем по коняк?
По-добре вечерта. В ресторанта. След аудиенцията.

3.
От Манежния императорският ландолет с кортежа си потегля надолу към „Пушкинска“. Кавалеристите не
отпускат ръцете си от сабите, Повелителят не отпуска ръцете си, в които държи наследника. „Многая лета!“ се носи
заедно с кортежа като снежна топка по запълнената с хора „Тверска“, все повече и повече възторжени гласове и
усмихнати лица прииждат – и на „Пушкинска“ градските стражници едва успяват да сдържат натиска на
галванизираната тълпа.
– Многая лета!
Към заскрежените прозорци се притискат челата на деца: във вътрешността на „Булевардное“, в златния пояс, не е
останала нито една неостъклена сграда, а и във всичките отоплението работи. Хората от топлите жилища гледат
Повелителя с благодарност и всички, които са се изсипали на улицата, са излезли по своя воля. Сабите в ръцете на
кавалеристите проблясват като играчки на елха в празничните илюминации, преминаващи напряко на „Тверска“; а и
ползата от тях е като от играчки – само за показност. Никой тук не желае зло на Повелителя и той знае това, ето
защо се движи сред народа с тази бутафорна охрана, затова безстрашно показва на народа малкия велик княз –
крехкото божество, в което блещука така лесният за гасене свещен огън на получената от Бога власт. И хората гледат
това огънче с нежност и обожание. Когато дойде времето, когато престолонаследникът бъде готов да стане цезар, те
също ще бъдат готови.
– Многая лета!
Знаменосците се приближават към „Пушкинска“, към булеварда – към невидимата граница. Тук златният пояс
свършва, започва сребърният. И по тази граница стои много по-плътна и внимателна тълпа: в сребърния пояс влиза
всичко, което е между булевардите и „Садовое“, гъсто заселен е – доста от сградите са комуналки, всички се
стремят по-близо до Кремъл. Всички, които нямат златен пръстен, се стремят поне към сребърния. А тук, покрай
булевардите, изглежда, че са се строили всички, които имат сребърен пръстен.
На „Пушкинска“ кортежът завива надясно и тръгва покрай тънките млади дървета, по преобразените булеварди –
първо до „Дмитровка“, после до „Петровка“. Те също са украсени с белите знамена с пурпурни кръстове в чест на
деня на Архангел Михаил. Градските стражари в зимни шинели с лъскави копчета стоят с лице към скупчилия се
народ, както се полага – но и тук сред хилядите лица няма нито озлобени, нито сърдити. Всички стоят без шапки.
Всичко, което им е нужно, е просто да погледат към Повелителя или поне подире му – към вихрещия се зад бялата
лимузина, зад конските опашки сняг, който в цветната празнична илюминация изглежда като изсипани от колата
бонбони, божествена манна, искрици щастие.
Хората, които стоят тук, знаят, че не бива да отиват отвъд булевардите – по-нататък, в златния пояс, могат да ходят
само онези, които имат на пръста си червено злато с царския герб. И никой не се опитва да наруши реда, да пробие
прозрачната мембрана. Всеки си знае мястото и именно за благодарност за послушанието Повелителят идва в деня
на архангела до онези, които стоят търпеливо край булевардите.
Момчето в ръцете му започва да мръзне, да потреперва, но не сдава позициите; и самият император го държи
неуморно. Налетелият порив на вятъра развява знамената, сабите със свистене порят сгъстилия се въздух, конете
пръхтят, хората ръкопляскат.
– Слава на Повелителя император! Слава на Великия княз!
Но кортежът няма да премине през всички булеварди – на „Петровка“ той отново завива надясно и се понася към
Болшой, покрай строилите се за приветствие войници от Михайлоския и Аркадиевския гвардейски полк. Народът
продължава да ръкопляска на снежния вихър и на конските опашки, а после се разотива по празничните сергии,
наредени по дължината на булеварда – да пие глинтвайн и да споделя радостта си с онези, които не са смогнали да
видят преминаването на кортежа.
А императорът, придвижил се по „Петровка“ покрай застиналите гвардейци, отново се радва на сърдечност – на
Театралния площад го чакат с хартиени цветя, които ще хвърлят под копитата на белите коне и под влажните черни
гуми на ландолета.
– Нима не го е страх, че ще му хвърлят бомба? – пита в тълпата някой пришълец, оказал се във вътрешността на
булевардите със златен пръстен за гости на града.
– А от кого да се бои? – отговарят му. – Той управлява с чиста съвест, а наследника ще го предпази Архангел
Михаил.
Площадът е облепен с плакати на „Борис Годунов“ и „Лешникотрошачката“, императорът отминава покрай тях
нататък, към сградите на Тайната полиция, жандармерията и залепената за тях „Детски свят“, която впрочем не се
отличава от другите по нищо освен по надписа. Там императорът приветства строените покрай „Детски свят“,
жълтия блок на Тайната полиция и белия блок на Жандармерийския корпус курсанти на Тайната полиция – до един
дворянски деца; ландолетът най-накрая излиза на „Голяма Лубянка“, там пътят му скоро ще свърши.
Сретенският манастир – със златните луковици на бетонния храм „Воскресение Христово и новомъчениците и
изповедниците на Руската църква“ – се мярка в пролуките между сградите на казармите, приемните, затворите,
офицерските жилищни квартири, като всички са разбъркани по такъв начин, че само посветените могат да се
ориентират.
Портата на манастира вече е отворена за Повелителя и Михаил Аркадиевич и на стъпалата на Храма на
новомъчениците и изповедниците ги посреща самият Патриарх в подобаващи за случая одежди: зелена мантия върху
монашеското расо. Златни серафими гледат строго от белия кукол. Останалите йерарси стоят зад гърба на
владиката, шепнат си: те виждат императора рядко, разтъжили са се.
След влизането си през портата конниците се строяват в полукръг. Белият ландолет спира, адютантът изскача
пръв, отваря вратата и Повелителят слиза, оставя треперещото момче на земята, изтупва снега от каракула и от
напрашените пагони, пристъпва напред към Патриарха и вместо поклони двамата топло се прегръщат. Патриархът,
прегърбен старец, по възраст би могъл да е баща на императора, но не проявява бащинска снизходителност:
взаимното им уважение е очевидно.
Владиката погалва по главата престолонаследника и ги вика бързо вътре да се сгреят. В храма вече всичко е готово
за празничната служба. По пътя връчват на Великия княз горещ чай в чаша със сребърна дръжка и му дават геврек;
останалото угощение ще е след службата.

4.
Преди из Москва да се разлее бронзовият звън от Храма на новомъчениците, прегърбеният старец в белия кукол
се спуска на едва успялото да се сгъне коляно пред сериозното сивооко момче със зачервени от мраза бузи. Гледа,
усмихвайки се, как то отпива от чая и бърза да изяде геврека под насмешливия поглед на баща си.
– Вече ти разказах за Архангел Михаил миналата година. Но на вас, дечурлигата, всяка година паметта ви се
нулира. Ще ти разкажа още веднъж, на мен не ми пречи.
Момчето кима. Старецът го отвежда до напуканата икона, от която се ръсят златисти люспи. На иконата има
красив човек с криле, неруски тъжни очи и дълги къдрици. Очите му са тъжни, но в ръката му има меч. Мъжът е
нарисуван с черна боя върху златото.
– Михаил го наричат Аристратиг, защото той командва цялата света ангелска войска. Под неговото командване
Войнството на светлината, което ние наричаме безплътните сили, е разбило напълно войската на демоните,
войската на мрака. Виж, в едната му ръка има копие, а на него знаме, виждаш ли? Това не е обикновено знаме, а
хоругва. Хоругвата е бяла, това е цветът на Бога, а на нея има червен кръст, по-точно ален. Знаеш ли защо на
хоругвата е нарисуван кръст?
– Защото той вярва в Христа!
– Ех! Забравил си все пак. Добре, ще ти подскажа. С това копие той е убил Змея, Сатаната. Помниш ли тази
история? Сред ангелите Господни е имало един на име Деница – най-близкият му, най-прекрасният от всички
ангели и най-силният… И точно той решил да предаде Господ, да го свали и да заеме мястото му. Горделивост! И
започнал да подстрекава останалите ангели към бунт. И една трета от ангелите тръгнали след него. Предатели. Но
един от тях излязъл и казал: „Кой може да се сравнява с Господ?“. „Кой е като Господ?“, а на староеврейски: „Ми ка
ел?“. Кой може да се сравнява с Господ, а, Михаил Аркадиевич?
Владиката поглежда лукаво към престолонаследника.
– Не знам – свива рамене момчето.
– Никой. Никой не може да се сравнява с Господ. Никой на света. Така и са го нарекли – Михаел, или Михаил по
нашенски. И останалите ангели, две трети, послушали Михаил, станали негова армия, а той станал техен
главнокомандващ – точно това означава на гръцки „аристратиг“. А Деница нарекли Сатана, което значи „враг“. Враг
и на Бога, и на човешкия род. На небесата имало жестока битка и с това копие Михаил ранил Сатаната, който приел
образа на змей. А между другото той има и огнен меч, и щит с кръст, и доспехи, после ще ти покажа. И така той
повалил Сатаната, ангелите предатели станали демони, а нашите ангели, добрите, ги победили и ги изхвърлили от
небето на земята. И в чест на тази велика победа на Михаил Аристратиг на хоругвата е нарисуван червен кръст. Ето
какъв свят защитник имаш, твое Императорско височество – говори нежно на момчето Владиката. – Този, който е
успял да защити и самия Господ Бог. Да отидем сега и до онази икона.
Той се изправя с пъшкане, прогонвайки с жест помощника си, който се опитва да му подложи лакътя си за опора.
Момчето поглежда към баща си, онзи кима: иди, не се бой.
Патриархът взема в набръчканата си ръка дланта на престолонаследника и те отиват малко по-нататък. Там виси
икона, която е различна, не от изгнило дърво, чиста, нова, нарисувана за вечни времена върху блестящ метал. На нея
се мръщи крилат воин, тръби с рог, а около него многобройни по-дребни хора, всичките изплашени.
– Ето го пак него, Архангел Михаил. Тръби с рога, призовава мъртвите на Страшния съд. А какво държи в другата
си ръка?
– Торбичка? Пликче?
– Не, твое Височество, не е торбичка. Везни. Така са изглеждали везните някога. Той ще претегля на везните
човешките души. При грешниците те са по-тежки – значи отиват в ада, на вечни мъки. А на праведниците са по-
леки от перо – те могат да бъдат пуснати в рая. Но везните са си везни, а Михаил се застъпва пред Христос за хората.
Моли го да бъде милостив към тях. Помага му да реши кой може да попадне в рая, на кого може да се прости. Ето
такъв покровител имаш, Михаил Аркадиевич.
Повелителят стои зад гърбовете им, също слуша, усмихва се.
– Ето на кого си кръстен – казва Владиката. – Така че…
– Аз съм кръстен на дядо! – прекъсва го престолонаследникът. – Дядо ми е бил Михаил Първи, а аз ще бъда
Михаил Втори. Като порасна.
– Всички Михаиловци са кръстени на архангела – засмива се Патриархът. – На онзи, който пръв е казал: „Кой е
като Бог?“. А кой е като Бог, а? Кой е главният му?
– Никой – клати глава великият княз.
– Ето! Най-важното го запомни! Никой.
Старецът целува момчето по темето.
– Е? Сгря ли се? Да вървим сега на службата.
Той кима на помощника си и след минута из цяла Москва започват да звънят камбаните.
 5.
Черната кола с черни армейски номера пристига в казашкия щаб точно в уреченото време. Стъклата ѝ са
непроницаеми, не може да се каже какво очаква пътника вътре.
Лисицин се спуска надолу в парадната си офицерска униформа, ризата е изгладена и колосана. В лицето го удря
виелица – привечер се беше надигнал вятър. През целия ден Юра се беше старал да сдържа вълнението си,
успокояваше се и се шегуваше със себе си, но сега, когато е време да седне в колата и да поеме на среща със съдбата
си (Велика? Ужасна?), започва да го тресе.
Часовоят с калимявка на главата му козирува и му отваря вратата, Лисицин се навежда, за да седне, и осъзнава, че
няма да пътува сам. На задната седалка се е настанил полковник Сурганов. Вратата измлясква, колата сухо изкурква,
потегляйки.
– Как мина денят?
Сурганов е любезен.
– Такова… В приготовления. Ваше Високо…
– Така, така, хайде, и аз ще те подготвя малко.
Лисицин ухае на одеколон, Сурганов е несвеж и небръснат, под очите му има торбички. Отпред седят двама,
шофьорът и съпровождащ, и двамата са в същата униформа като полковника – военното контраразузнаване.
Шофьорът включва сигнализацията, разнася се крякане. Заради черната кола постовият затваря Тверска и
автомобилът профучава покрай застиналия поток на специалното платно. По-нататък лети направо към Кремъл.
– Слушай внимателно всичко, което Повелителят ще ти каже. Отговаряй на въпросите му честно. Ти не задавай
въпроси.
– А на вас може ли? Един въпрос.
– Ами давай.
– Аз бих… Вие не знаете ли за какво… За какво точно ще бъде разговорът?
– Разговорът…
Сурганов се бави, изважда юмруците си на светло, започва да ги оглежда. Кокалчетата са подути и напукани. Едва
ли това е било сбиване – лицето на полковника е недокоснато.
– Тази експедиция, на Кригов, отвъд Волга… беше под личния контрол на Повелителя. За това, че на Ярославския
пост се е случило… нещо… са му докладвали със закъснение. И фактът, че вече няколко дни никой не се свързва с
нас, е доста, доста тревожен. Като се има предвид, хм, историята.
– Вие за бунта ли, Иван Олегович?
Сурганов се бави с отговора.
– Като се има предвид историята. Метежът. Войните. Това как точно смазахме метежа.
Той отмества поглед от ръцете си, за да изучи физиономията на Лисицин. Потапя юмруците си в тъмнината,
сякаш за да ги отмие в нея.
Лисицин чака продължението – знае за войната на източните граници само от уроците по политинформация.
– Помниш ли какво стана там?
– Аз ли? Ами… Когато настъпателната ни операция се прекрати… Федерацията, тоест… Метежниците,
изглежда, се канеха да тръгнат към столицата… И после… Аз бях само на десет тогава. Всичко ми е малко
объркано, кой знае защо, си спомням за чудото с иконата на Архангел Михаил… Която изнесли на моста през
Волга. Така ни разказваха… След молебена… Там при тях като че ли започнаха междуособни войни?
Лисицин заеква, обърква се – чувства се отново като ученик пред дъската. Полковникът се навъсва. През
прозореца се мяркат реклами: водка, рокля, набор в доброволческия корпус. Там, където започва златният пояс,
колата се забавя за секунда, за да може постовият да провери номера и да отдаде чест.
– Та и те, общо взето, отстъпиха. Метежниците. Заеха се да си режат гърлата друг другиму. Така и не минаха през
моста, отстъпиха назад. Това е. Дори и да не се вярва в чудото, в иконата… Фактът си е факт. Макар че аз като
православен човек… Да. И оттогава никой не е безпокоил източните граници. Наистина, и федералният
експедиционен корпус нали… Не се върна. Това е. Като че ли е всичко. Аз повече го разбирам юга, господин
полковник. Нали съм служил там.
– Да, знам къде си служил, знам, Лисицин. Само като си отвориш устата, става ясно – присмива му се Сурганов.
– Изглежда…
– За иконата, виждаш ли, братко, помниш. А за спасителя на Отечеството не помниш? За Михаил Първи, за
таткото на Аркадий Михайлович? Който спря метежа?
– Ами такова… Това някак само по себе си… За Повелителя император нали всеки…
 – Ама разбира се. Само по себе си. Само не забравяй за това по време на аудиенцията.
– Та как може…
– Всякак може. Та ти даже от мен се притесни. А кой съм аз? Винтче. А като застанеш през светлите очи, веднага
ще се разпаднеш.
Долавяше се подигравка, но Лисицин отказваше да я чуе.
Колата, достигнала Манежния, завива наляво, по „Охотний ряд“. Лисицин се размърдва: Кремъл се отдалечава,
заметен от ледената суграшица, автомобилът минава между бившата Дума и бившия хотел „Москва“ както между
Сцила и Харибда, които всеки момент ще се притиснат помежду си. Иска му се да попита защо не отиват в Кремъл.
Ако не в Кремъл, то къде?
– Велика чест за мен… – старае се да произнесе Лисицин, но сдъвква думите.
– Повелителят прие и твоя приятел Кригов, преди до го изпратим там, отвъд моста – кой знае защо, казва
Сурганов.
– Няма да ви подведа – казва Лисицин.
– И Кригов така говореше. Ех… Слушай. Ще тръгнеш с петдесет души. Ако срещнете там нещо страшно… Нещо…
непонятно. Тогава, братко, най-добре веднага се връщай обратно.
– Нали казахте, че там има бунт? – опитва се да съобрази Лисицин. – На Ярославския пост?
– Казах бунт, да. Те не получаваха храна, понеже командването на тила крадеше доставките и прибираше в
чекмеджето сигналите от постовете. Докато научим…
– Значи бунт, така ли? Въстанали са от глад?
– Да, като че ли бунт.
Сурганов потрива брадичката си.
– А ти чуй и какво ще ти каже Повелителят. И ако видиш там нещо странно… Такова, което не можеш да
разбереш… Връщай се веднага.
– Тъй вярно.
– Поне някой от вас трябва да се върне, ясно?
– Разбрах.
Колата пристига на Стария площад, спира се пред висока чугунена порта с решетки и шипове. Прозорците се
спускат и в салона поглеждат бойци в кевлар. Шофьорът показва пътен лист, удостоверение. Онези светят в лицата
на всички с фенери без никаква почтителност, заслепяват ги. На раменете им висят картечни пистолети. Гости от
миналото.
Едното крило на портата се отваря, следва друга. След нея – трета, и преди всяка – проверка.
– Къде отиваме?
– Това е личната резиденция на Негово Императорско величество. Имаш честта да си поканен на гости. На чай.
– Аз… Велика чест… Аз…
Лисицин онемява.
– Остави, не се вживявай.
– И все пак… Защо точно аз?
– Ти ли? Ами така. Хареса му тогава Кригов. И теб те е запомнил, че беше готов да си рискуваш главата за
приятеля си. Така че благодари на Кригов.
– Когато го намеря, непременно, Иван Олегович!
– Тръгвай, тръгвай…
Вратите се отварят от караулни със сини шинели с астраганени маншети. Сурганов предава Лисицин на капитан с
такава осанка и външност, сякаш току-що е слязъл от героична батална картина.
– Нататък сам.
– Тъй вярно.
Сърцето на Лисицин бие така, сякаш в момента участва на Олимпийски игри.

6.
След три линии лична охрана най-накрая се отваря вратата на апартамента: като че ли старомосковска квартира с
високи тавани. Анфиладата от стаи тъне в уютен полумрак – дворцовите полилеи са угасени, пада мека светлина
само от нощните лампи с платнени абажури. От дълбините се чува тихо свирене на пиано – ученическо, отново и
отново опитващо се да се справи с труден музикален трел.
Лисицин стои на прага в стойка „мирно“ и като омагьосан слуша пианото, без да смее да пристъпи нито крачка
нататък.
 Някъде издрънква телефон – чува се неразбираем мъжки глас… Известили са Повелителя за пристигането на
госта. И ето че се чуват стъпки.
Той се появява в самия край на анфиладата, която заради вратите на стаите изглежда като верига от отражения в
две поставени едно срещу друго огледала. Той носи офицерски кител, панталони с лампази и – Лисицин забелязва
това със смайване – меки плъстени чехли.
Юра не се изпъва, превива се, изтропва с токове, държи фуражката в ръка.
– Стотник Лисицин?
– Ваше Императорско величество!
– Ела, братко, ела.
Полуусмихнат, той се обръща и тръгва първи, показвайки на Лисицин пътя през огледалните портали. Стаите са
изпълнени с гравирани мебели от оранжево чворесто дърво, подобни на водопади кристални полилеи, маслени
портрети в златни рамки – вляво лицата на предишната династия, Романовска, а от дясно, лице в лице срещу тях,
сегашната, Стояновска.
Вече не се виждат охрана и прислуга. Музиката става по-ясна и настойчива. Най-накрая влизат в голяма гостна –
килими, дивани, маса за шестима с тежки дървени столове, възглавници с ресни, огледала. Пианото, зад което стои
десетгодишно момиче: Великата княгиня Мария Аркадиевна. От масата, застлана с учебници и тетрадки, вдига очи
към госта момче – самият престолонаследник.
– Здравейте – поздравява то първо.
– Ваше Императорско величество – отново траква с токове Лисицин.
– Знаеш ли на кого приличаш? – засмива се иззад пианото момичето и се заема да свири нещо друго, енергично.
– Маня, престани! – прави ѝ забележка момчето. – Тя свири „Марш на оловните войници“ от
„Лешникотрошачката“! – обяснява той на изпънатия в стойка „мирно“ Лисицин.
– Сядай на масата, братко, не стой така. – Повелителят издърпва един стол за стотника, но той продължава да
стои.
Устата му е пресъхнала.
– Сядай де. Не стой като наказан.
Най-накрая Лисицин сяда. Великата княгиня, след като изтраква докрай оловния марш, се връща към своите
екзерсиси, престолонаследникът се потапя в уроците, баща му го погалва по тила и най-накрая се взира
изпитателно в Лисицин.
– Ще пийнеш ли чай?
– Тъй вярно.
Повелителят се усмихва, позвънява със сребърно звънче. Появява се спретната възрастна жена с престилка и боне,
улавя погледа на Повелителя, прочита жестовете му. Кима и се изпарява.
– Съпругата ми не се чувства добре – казва императорът. – Помоли да я извиниш.
Лисицин само опулва очи – дано да е излязло съчувствено! – и кима.
Донасят чая в сребърен поднос – в порцеланов чайник, с кристална ваза, пълна с гевречета; престолонаследникът
моментално си открадва няколко и ги набива в устата си, баща му не му прави забележка – и купичка с кехлибарен
мед. Лисицин гледа меда, усмихва се.
Веднага щом врялата вода е налята, Лисицин отпива голяма глътка и си опарва езика. Момчето забелязва това,
разстройва се за кавказеца.
– Внимателно! Аз така се изгорих!
– Ще внимавам – промърморва Лисицин с грапавия си безчувствен език.
Момичето се разкикотва. Упражнението сега не му върви особено гладко, защото то постоянно поглежда през
рамо към оловния войник в казашка униформа.
– Е, разкажи ми за себе си, братко – моли го Повелителят.
Трябва да се взема в ръце, казва си Лисицин. Да не цъкам, да не мънкам, да не допускам чуждестранни паразитни
думи, да говоря, както се опитваха да ми набият в главата в училището, като достоен руски офицер.
– Аз съм ростовец, Ваше Величество. Родителите ни имат четири деца, мен ме дадоха във военно училище. После
служба, после офицерското висше. Отново служба, Чечня, Кабарда, Осетия, сега Дагестан. Раняван съм два пъти.
Имам награди, включително Георгиевски кръст лично от Ваше Императорско величество.
– Да, помня, помня.
Помни!
Лисицин замира в очакване на онова, което императорът ще му каже за бъдещия му живот. Онзи си сръбва от чая.
– А ти само чай ли ще пиеш? Ето, виждам, че не откъсваш поглед от меда! Гладен ли си?
 – Съвсем не, Ваше Императорско величество… Не съм гладен. Просто се опитвам да разбера какъв е този мед.
Кориандров или кестенов.
– Виж ти! Разбираш ли от мед? Ами опитай го.
Лисицин се подчинява, сковано протяга сребърната лъжичка към купата, взима си от лепкавия мед, наподобяващ
смола. Вкусва.
– Кориандър.
– Ти разбираш! Има и такива, и онакива. А на мен каквото ми поднесат на масата, това ям.
– Баща ми има пчелин, Ваше Императорско… Кестенът е друг, той има особен аромат. За истински ценители…
Тоест… Моля за извинение, Ваше Величество. Случва се и букетът да даде такъв вкус, кво… какво…
– Помня, като дете купувахме алтайски мед, точно различни полски цветя и треви – кима замислено императорът.
– Къде е сега този Алтай…
– Тъй вярно. Но кестенът точно тогава, когато е свеж, у кошера… С нищо не може да се сравни. В кошера, исках
да кажа.
Повелителят го гледа насмешливо, но в тази насмешка има повече симпатия, отколкото пренебрежение.
– Нищо, нищо, остави. Хубаво говориш, чисто. Добре ви учат в офицерското. Приятно е за слушане. Речта не е
замърсена.
– Старая се!
– Това е добре, добре е, че се стараеш, братко. А кажи ми, само че честно… Когато се учеше там с другарите си…
някой от вас надсмиваше ли се над това, че бойните офицери ги карат отново да учат родната си реч, да я чистят от
заемките?
Лисицин бързо допира порцелана до устните си: Сурганов му нареди да не лъже Повелителя, но все пак трябва да
си събере мислите.
– Тъй вярно – съкрушено признава той.
– А относно историята? Че историята на Руската империя трябва да се учи отново, че трябва да се чете Соловеев?
От това оплакваха ли се?
– От това по-малко, но…
– Ех. Но нищо, ще търпите. Дворянството и офицерството са длъжни и да говорят правилно, и да знаят историята
добре. С простия човек няма проблем, той е лековерен, ще отиде, където го повикат. Но пастирите, пастирите му
трябва да са учени. Ето – Повелителят кима към момчето, – Михаил Аркадиевич учи, и вие ще поучите.
– Скучно! – подкрепя престолонаследникът Лисицин.
Императорът се усмихва. После си придава строг вид.
– Без минало няма бъдеще. Дъбът е силен в корените си, затова е и толкова непоклатим, живее повече от другите
дървета и има широки клони. Ако не се държеше така за почвата с корените си, стволът му не би понесъл такова
тегло, всеки полъх на вятъра би го повалил. Ясно ли обяснявам?
Лисицин кима, макар че въпросът е зададен на престолонаследника – той мрънка, без да се откъсва от
учебниците:
– Ясно, ясно!
– Това не е преструвка и не е игра! – казва Повелителят. – Какво означава „Реставрация“? Възстановяване.
Историята само изглежда като руини. Тя не е руини, тя е фундамент, без който няма да възстановим крепостта си.
Този фундамент трябва да се прочисти от мръсотията, от наносите, да се укрепи – да си спомним за всичко, да
затвърдим. Той е оцелял хиляда години и ще оцелее още толкова, само върху него можем да построим отново
великата руска цивилизация. Разбираш ли, стотник?
– Разбирам.
– Нищо не разбира той! – кикоти се Великата княгиня.
– Той всичко разбира! – застъпва се за казака наследникът. – Даже аз разбирам!
– Хайде сега! – мръщи се на децата Повелителят. – С уважение към офицера! Ние стоим на неговите рамене, на
раменете на другарите му! Ех… По-строго трябва с тях, а?
Лисицин предпазливо свива рамене.
– Бог знае как е правилно да се възпитават царе – въздъхва Повелителят. – Ето, какви е по-добре да ги направиш?
Добри или справедливи? Хитри или честни? За какъв живот да ги подготвяш? За какво царуване?
– Аз съм за справедливостта – изтръгва от себе си Лисицин.
– Да, помня – смее се Повелителят. – Дали да не те взема да го учиш на справедливост?
– Не заслужавам такава чест! – отговаря Лисицин с грапав език.
– Дай Боже тепърва да заслужиш! Справедливост… Нужно качество. А какво още, Михаил Аркадич? Какъв трябва
да бъде Повелителят?
– Честен! И храбър! – изрича звънко великият княз.
– Така, така. Всичко е правилно. И честен, и храбър. Но все пак най-важното е да има добра памет. Да помни кой
му е сторил добро, и никога да не забравя. Да помни кой е управлявал държавата преди него и е държал в ръцете си
скиптъра, колко са направили всички те за Отечеството. И да се старае да е достоен за тях, разбираш ли? Ти нали не
си се взел от въздуха, а от мен, твоя баща. Твоят дядо спря метежа, спаси столицата, аз събирам държавата от
отломките ѝ – за теб, за народа. Ти си длъжен да продължиш делото ми, за да я предадеш на децата си още по-
голяма, по-силна… Романови са устояли триста години, ние също трябва да издържим толкова.
– Ние трябва повече! – заявява момчето. – Например петстотин четиресет и три!
– Ето това е приказка! – смее се Повелителят. – Ти си пий чая, стотник, пий, твое благородие.
Лисицин отпива.
– Така. Жалко, че на вас в училище така… говорят. Това не е превземка, не е подражание. Това е връщане към
извора. В почвата има сила. Жизнени сокове. Този, който всяка сутрин се събужда с амнезия, ще тъпче на едно
място, защото забравя всичко, което е знаел и умеел. Затова в настоящето няма нищо друго освен настоящето, а в
миналото е бъдещето.
– Тъй вярно.
– Това, братко, е нашият особен път. И нека заради него ни държат, ако искат, още сто години в блокада, ако щат и
още хиляда. Тази блокада е за наше добро. Ние сме тук, да, зад стъклото, но там при тях е студено, а при нас – топло.
Ние в нашия парник по-добре ще прихванем и по-бързо ще укрепнем. Те ни лишават от технологии, мислят, че това
е наказание. Но точно тези технологии ще ги развалят, разложат и разрушат. Ние поне знаем, че този свят, в който
живеем, е надежден – както са живели предците ни, така живеем и ние. А те там… Нравственото им съзряване
изостава от техническия прогрес. Растат, растат, а отвътре изгниват живи. Ще изгният и ще се пръснат, преди да
узреят.
Повелителят разбърква захарта си, почуква със среброто в порцелана – нервно, припряно.
– Блокада… Мамицата ви! Че и да наказват са се заели!
– Татко! – протестира Великата княгиня. – Това беше неприлично!
– А ти не подслушвай! – сърди се Повелителят. – Разглезил съм ви… Ако дядо ви беше жив, нямаше да се лигави с
вас! Как ще ви предам държавата?
Те мълчат. Лисицин чака какво още ще каже императорът, чуди се дали си струва сега да заговори той самият – за
Кригов, за това, че е благодарен на Повелителя, задето ги е спасил тогава от разправата на Полуяров. Но си спомня
думите на Сурганов и решава да се въздържи.
Повелителят пуска лъжичката в меда, върти я замислено в кехлибарената гъстота.
– Алтай… Как мислиш, подесаул, ще бъде ли Алтай отново наш? Урал поне ще бъде ли пак наш?
– Ще бъде, разбира се, Ваше Императорско…
– Ще бъде. Непременно ще бъде, каквото и да стане, ще бъде. И ако казаците не ми върнат Урал и Сибир, вече
никой друг няма да ги върне.
Той става, потупва Юра по рамото.
– Кажи, Лисицин, а ако трябва да си заложиш главата за мен, ще го направиш ли?
– Тъй вярно!
Лисицин скача на крака с грохот.
– Добре, добре.
Повелителят въздъхва, пристъпва към прозореца.
– Е, да вървим да те изпратя. Децата вече трябва да си лягат.
Но насред анфиладата, след като се оглежда и се уверява, че никой не ги слуша, Аркадий Михайлович слага ръка
върху пагона на Лисицин.
– Чуй ме. Искам да отидеш там, да видиш всичко със собствените си очи, да се върнеш оттам невредим и да ми
разкажеш всичко. Да ми разкажеш истината, разбираш ли? Какво става там. Защото около мен има много хора,
които ме лъжат. И аз избрах именно теб, защото ти по никакъв начин не си свързан с тях. Трябва да знам точно.
Загряваш ли?
Лисицин само се пули и кима, даже не може да намери думи.
– И не казвай на никого за тази моя молба.
На вратата императорът подава ръка на казака – по мъжки, със замах, стиска неговата кратко и силно и оставя
Лисицин на стълбището, където вече го чакат съпровождащите.
 7.
– Какво каза? – е първото, което пита Сурганов.
Черната кола излиза през чугунената порта.
– Говори за историята. За короната. За паметта. Поучаваше децата. Там бяха Великият княз и Великата княгиня…
За блокадата.
– А за поръчението ти нищо ли?
– Съвсем не. Само готов ли съм да си отдам за него живота. За Повелителя.
– Ясно. За Кригов нищо?
– Нищо.
Сурганов се извръща, гледа през прозореца. Лисицин си позволява да помисли за това в кой ресторант да покани
днес Катя, за да ѝ връчи купения набързо (непремерен, на око!) годежен пръстен.
– Значи така. Обстоятелствата при нас се промениха. Ще тръгнете не утре, а още днес, след връщането в щаба.
Вещите събрани ли са?
– Тъй вярно – зашеметено произнася Лисицин.
– Това е добре. Твоите бойци вече ги събраха, докато ти пиеше чай. Ще разполагаш със сто, петдесет може и да са
недостатъчни. Ще имаш подчинени двама стотници, Жилин и Задорожни.
– А как ще ги командвам? Нали и самият аз…
– Ти, братко, сега си подесаул. В щаба ще получиш пагони, отиди веднага да си ги зашиеш.
– Ама как? Иван Олегович… Благодаря!
– Не на мен трябва да благодариш, тъпчо. Такива са времената, всичко е на бърза ръка. Само не се главозамайвай,
разбра ли? Обстановката там може да не е весела. Ти ето какво. Не слушай никого там, на място.
– Аз… Разбрах.
– Какво разбра?
– Че обстановката там е трудна, че трябва внимателно… Ваше Високоблагородие.
Полковникът изкривява уста.
– Нищичко не си разбрал. Не слушай никого. Запомни и това е. И относно Кригов, между другото. Имай предвид,
че там всичко може да се случи, в този Ярославъл. И ако внезапно твоят приятел Кригов се намери и е жив, и
изведнъж ти се наложи да го убиеш, убивай го без колебание. Като бясно куче. Това поне разбра ли го?
– Защо?
Лисицин чувства натиск в тила си, чувства как по ръцете му пробягват тръпки.
– За нищо. Просто запомни какво съм ти казал, на място ще се ориентираш. Ще запомниш ли?
– Тъй вярно.

8.
– Здравейте. Търся Катя! Аз съм Юра. Нейният Юра.
Той стои насред задименото помещение на офицерския клуб, наоколо се развикват и се кикотят, чукат си чашите
гръмко, като пистолетни изстрели или удрящи се една в друга билярдни топки. В целия клуб има само един
телефон, за него има опашка – стотниците и есаулите пристъпват от крак на крак и си подхвърлят шеги, докато им
дойде реда да си уговорят среща с някоя московска красавица за вечерта или да извикат на далечните си деца „Лека
нощ!“ през шумоленето на износените проводници.
Тя идва при телефона.
– Здрасти.
– Здрасти, Катя. Юра е.
– Какъв Юра?
Тя прави пауза, после започва да се кикоти.
– Е, как е Повелителят? Ще ми разкажеш ли по време на вечерята?
– Не мога. Тръгваме още сега, Катя. Прости ми. Не исках да стане така.
– И кога се връщаш?
– Не знам. Може би скоро. Няколко дни или нещо такова.
– Тогава няма нищо страшно. Ще те почакам?
– Наистина ли ще ме почакаш?
– Съмняваш ли се в мен?
– Не! Аз – не!
 – Ами тогава това е. Нека да отложим разговора до срещата. Нали знаеш, че не обичам по телефона.
– Почакай, Катя. Почакай за секунда.
Лисицин се озърта – към пристъпващите наоколо скучаещи войничета, които ги мързи дори да се престорят, че не
са наострили слух. Не му се иска излишни уши да чуват това сега…
– Катя, прости, че така… Че сега. Накратко, да.
– Какво „да“.
– Ами ти тогава ми направи предложение. И аз ти казвам „да“. Ръката и сърцето.
– А! Отлично.
– Ами… тоест, ще се омъжиш за мен?
– О! – заема се да крещи някой наблизо. – Лисицин се жени! Лисицин на ръце!
– Кучият син на ръце! – пияно и възторжено го подкрепя някой друг.
– Като се върнеш – ще поговорим – смее се в слушалката Катя. – Аз те почаках – и ти ще почакаш.

Епизод 3
1.
Откарват ги до Ярославската гара с черни урали на жандармерията; командването ги е издействало, за да не се
ангажират сили на личния състав за размотаване из Москва. Петте добре поддържани камиона с огромни колела
вместват в себе си всичките сто казаци.
Под командването на Лисицин са двама стотници, Задорожни и Жилин, всеки от които команда по петдесет.
Лисицин е взел при себе си в кабината Задорожни, който изглежда по-съобразителен.
– Какви са твоите момчета? – пита го Лисицин, плюейки люспи в шепата си.
– Тулци.
– Воювали ли са?
– Бяха на западната граница, при Великите ливади. Там какво ли не се е случвало, разбира се, но да воюват пряко
– не, не са воювали, ваше благородие.
– А другите петдесет? Искаш ли семки?
– Благодаря. – Задорожни подлага шепата си. – Тези на Жилин? Те са рязанци, от базата на бившето десантско
училище. И той самият е от десантчиците. С чело разбива керемида, това е всичко. Затова и се задържа сред
стотниците.
– Затова пък е с опит, а?
– Воювал е с татарите, които останаха от нашата страна на Волга. Точно във Волга ги е хвърлял. А какво, ваш’ б-
родие, ще ни се наложи да постреляме, а?
– Там има бунт – съобщава Лисицин. – Местният комендант е предал, че те там сега са си сами за себе си, и
срязал връзката. Като такъв там е командвал Пирогов, бивш полковник от милицията. Двайсет години си седял
тихичко, а сега изненада.
– А каква войска имат там?
– Въшлив гарнизон. Двайсет души, нещо такова. Границата е спокойна.
– А защо тогава изпращат сто от нашите?
Лисицин се споглежда с него.
След „Садовое колцо“ свършва красивата Москва и започва обикновената Москва: обитаеми занемарени сгради
съседстват с порутени и изоставени, в някои свети само в по един апартамент на последния етаж – сигурно някоя
старица, която не иска да изостави дома, в който е преминал целият ѝ живот, и продължава упорито да мъкне
бидони до последния етаж, преминавайки покрай изоставените разнебитени чужди жилища. Пътищата тук са по-
лоши, отколкото във вътрешността на сребърния пояс, но камион би преминал с лекота. А виж, отвъд бронзовия
пояс, след Трешка, през която минава границата на столицата, вятърът разнася боклуци по тъмните улици, а
мирните жители гледат да са близо до блокпостовете.
– Разправят, че Кригов е бил ваш приятел? – пита, без да дочака отговора, Задорожни.
 – Беше и е – отговаря твърдо Лицицин.
– А за него нищо ли не се чува, ваш’ б-родие?
– Нищо. Изчезна заедно с експедицията. А ти стига си ми викал благородие, Задорожни, нали знаеш, че едва днес
сложих пагоните. Юра.
– Вадим тогава – усмихва се онзи. – Разбира се, това беше рисковано намерение – с петдесет отвъд Волга…
– Държавно намерение – отвръща му строго Лисицин. – Разузнаването.
– Е, ясно. Но ние нали не се каним също отвъд Волга? Да не ни изненадат в последния момент!
– Няма такава информация – отвръща Лисицин още по-строго.
– Ясно, ясно. Е, аз така попитах. За всеки случай.
По „Садовое“ се приближават по проспекта на Реставрацията, завиват към района на трите гари.
– Бързо пристигнахме – въздъхва Задорожни; оглежда кабината, почуква торпедото. – Да имахме и ние такива
всъдеходи, а?
– Така си е.
– Но всички не можеш да угодиш. Явно жандармерията повече се нуждае.
Шофьорът – самият той от жандармерията, със син мундир – не ги поглежда, но слуша внимателно всичко.
– Още не е минало много време – отговаря Лисицин на предишния въпрос на любознателния Задорожни. – Кригов
имаше безсрочна експедиция. Ще се върне, няма къде да се дене.

2.
Докато бойците скачат от уралите на жандармерията и се строяват в две редици, като вадят картечниците и
лентите с патроните, Лисицин оглежда площада. Тук е започнат огромен строеж и работата върви дори сега, през
нощта, под скъпата електрическа светлина. Размахват мачтите си кранове, псуват оранжеви работници, докато
превозват с колички лепкав цимент, пръскат искри заварчици с шлемове, пищят, карайки назад, самосвали,
натоварени с кафява засъхнала пръст.
– Какво строите, братя? – пита петнист казак, като духа дима от смърдящата си самоделна цигара към уморения
таджик.
– Строим база за вас. Какво, не знаеш ли?
– Тъкмо ме прехвърлиха, още не съм в течение.
Лисицин е в течение: на площада строят укрепен район. След възстановяване на железопътните линии оттук ще
тръгнат бронирани влакове и товарни вагони с казаци: от Казанска гара – към Казан, от Ленинградска – към Питер,
от Ярославска – към онзи край на света.
Той потупва петнистия по рамото, онзи крие качака в дланта си и козирува.
– Кръгом! Ходом марш! – изкрещява Лисицин, отминавайки.
Стоте души се обръщат като един, редицата се превръща в колона. Бойците – и тулските, и резанските – са
подбрани много добре. Здрави, сити, добре обучени. Те тропат с токове зад него синхронно, в крак, като на парад и
този звук изпълва Лисицин със спокойствие и решимост. Зад гърба му има сила, на която може да разчита, и той
самият е част от тази сила.
Преминават през Ярославската гара. Осветлението вътре вече е запалено, но причината е, че бояджиите вече
избелват залите – бъдещите казарми и складове, чертаят на стените казашките гербове. Скоро тук ще се заселят
измъчилите се в офицерските пушални на „Пекин“ есаули и стотници, пероните ще се изпълнят с бойци, очакващи
да се натоварят на влаковете си. Нека сега доучват основите на ръкопашния бой и стрелбата – в Тула, в Рязан, в
Ростов, в Твер. Нека засега офицерите да слушат вдигащите духа речи на ръководителите по политическата част и да
пушат сладкия столичен тютюн. Скоро изпратените от Московия във всички посоки разузнавачи ще се върнат и
тогава ще дойде и тяхното време. И тогава въстаналият от пепелта двуглав орел ще разпери над страната
укрепналите си криле. А дотогава завиждайте на подесаул Лисицин, безделници. Завиждайте на този, комуто се е
паднало да действа.
Сега пероните все още са пусти, коловозите са пусти. На тях, под единствения фенер, стои само един червено-
зелен локомотив, към който са закрепени два вагона от електричка.
Лисицин се поздравява кратко с началника на влака, човече с хлътнали очи, с кожа, крехка като изтляла хартия, и
с ракова гуша. На бойците е наредено да се качват – по петдесет във всеки вагон.
– А какво е толкова спешно? – пресипнало пита онзи.
– Утре трябва да сме там. На разсъмване.
– Е… Утре, дай боже, ще бъдем.
Казаците се настаняват по изрисуваните пластмасови седалки, Лисицин отива в кабината на машиниста.
Жепейци в черна униформа дават сигнал за потегляне, влакът изпищява, за да се отдръпнат хората от него, раковият
началник-влак помества от мястото ѝ омотаната със син изолирбанд ръкохватка – и платформата бавно се понася
назад. Оставил зад гърба си единствения светофар, влакът се озовава в тъмнина – но в този момент машинистът
включва главните фарове и отпред се появява коловозът: двата блестящи проводника на релсите и приплъзващите се
отпред стълбове – отметките на рулетката, разчертани от началната точка на пътуването до безкрайността.

3.
В кабината на локомотива са четирима – гушестият началник-влак, Лисицин със своя ординарец и машинистът с
рядка брада, в камуфлажни панталони, протрити на коленете.
Лисицин люпи семки. Началникът на влака го поглежда неодобрително и Юра му протяга шепата си.
– Искаш ли семки?
– Не искам. По-добре да не люпиш тук, атаман.
Лисицин замита с върха на ботушите люспите.
– Аз искам – моли машинистът.
– Взимай, взимай смело.
– Значи какво, имате един вид наказателна експедиция? – пита началникът на влака Лисицин.
Онзи се постарава да го погледне строго и да отвърне сухо:
– Експедиция по въвеждане на ред.
– Ами да.
Раковият отпива от очукана алуминиева манерка. Не предлага на Лисицин. Пътуват, без да разговарят – през
тъмнина, но не през пустота: тук-там в светлината на фаровете се виждат някакви хамбари, къщурки, постройки.
По пътя от Кавказ до Москва е същото. Народът се струпва около железопътната линия, главно край нея има
живот.
На места светят прозорчета, хора, излезли на верандите, примижават, слагат длан над очите, гледат във влака, а
мнозина и му помахват – ето го, преминава доказателството за това, че те не са самотни някъде във вселената, а са
граждани на страна, която е била и отново ще бъде велика.
Машинистът ги прогонва от коловозите с протяжен сигнал. После се налага да бучи още веднъж, когато пред тях в
мрака изниква ръчна дрезина, натоварена с някакви бидони.
– Намали! Ето там, виж! Намали, сега ще ги отнесем! – крещи началникът на влака на недовиждащия машинист.
Влакът със скърцане се забавя, едвам успява, за да не отнесе вехтата дрезина и нейния екипаж. Тя се мъкне
убийствено бавно, на ръчките се мъчат двама немощни старци и не могат да ускорят дори мъничко.
– Едва дишат, дяволите! – кипва Лисицин. – Имаш ли мегафон?
– Нямам тук.
– Посвири още!
– Каква полза?
– Хайде тогава да викна момчетата, ще ги отместим от релсите ръчно.
Началник-влакът го поглежда неодобрително.
– Къде ще ги отместиш? А после кой ще ги сложи обратно на релсите?
– Нека сами си се слагат! Аз имам срок – на разсъмване трябва да съм в Ярославъл. А на тях не им е спешно с
техните лайна в бидоните. Виждаш ли, страх ги е да не ги разплискат!
– Хората си имат свой живот! – казва осъдително раковият. – Ти какво, отскочил си дотук от Москва и всичко
знаеш?
– Това пък какво общо има? И аз изобщо не съм от Москва, а ростовец!
– Но тогава още повече! Тази линия не е тук за вас, а за тях, за да могат, както ти се изразяваш, да возят по нея
лайната си насам-натам! Защото други пътища няма! Как да живеят хората?
– Наглееш, батка! – Лисицин отпуска ръка върху нагайката.
– А ти попътувай тук с мен – извръща се началникът на влака. – И тогава ще се отнасяш към хората по друг начин!
– Аз съм пътувал по такива места, каквито ти не си и сънувал! И сега пътувам към такова, ако искаш да знаеш,
така че не се туткай!
Раковият отново допира манерката към устата си, черпи и машиниста. Старците на дрезината свалят шапки,
помахват им извинително, съвсем ослепели под светлината на локомотива. Посочват с шапките си някъде напред.
Машинистът разгръща залепена с тиксо карта.
– Там скоро има разделяне – казва с извинителен тон. – След три километра. Те явно ще минат на другата линия.
За вас също ще е по-добре… По-бавничко малко. За да стигнем точно на разсъмване.
 Лисицин се замисля, кани се да се развика, но се вглежда в двете старчета на дрезината – кабината на локомотива
сега е увиснала точно над тях – и само цъква със зъби, издишвайки излишния въздух.
– Добре.
Началникът кима, но и сега не предлага манерката си на казака. А на Лисицин сега нямаше да му е излишно.
Прекалено много неща му се бяха случили през този безкраен ден.
Мъкнат се поне още три четвърти час след съборетината.
Раковият иска още да намали светлината на фаровете, за да не заслепява екипажа, но това вече Лисицин не му го
позволява:
– Дявол знае какво е там, отпред.
– Ами същото, което и тук – измънква началникът на влака. – Та Русия, братко, навсякъде е еднаква, като не
броим Москва. Не знам какво сте се юрнали да завладявате там. Да бяхте първо въвели ред навсякъде тук.
– Не си пъхай носа, където не му е работа!
Началник-влакът свива рамене, а Лисицин, дал му отпор, продължава да мисли над отговора.
– Длъжни сме да съберем обратно всичко, което е било загубено.
– На кого сме длъжни?
– На нашите бащи!
– Дължиш на баща си само едно – да го надживееш, за да не му се налага да те погребва! – въздъхва началник-
влакът. – А смисълът на тези завоевания е в друго.
– И в какво? – Лисицин се опитва да изобрази усмивка.
– Просто в самите завоевания. В Русия няма никакъв друг смисъл, освен да се прави по-голяма. Всички жертви,
всички лишения винаги са били заради това. За да продължава да расте. Защо го търпим? За да не ги е срам бащите
ни за нас, виж те колко са награбили. А за какво толкова са грабили? Защо са живели в глад, по опашки? За да не се
срамуват дедите за тях. А на дедите защо им е била толкова земя? Защо са търпели страха, залагали са си главите на
фронта, гинели са в лагерите? За да не се срамуват прадедите за тях – а те пък колко земя са награбили! Няма друго
оправдание. Трябва да се расте, пък каквото ще да става.
Началник-влакът поглажда гушата си.
– А попитай някого за чий ни е толкова земя? Какво ще правим с нея?
– Ще я предадем на децата си – отговаря Лисицин. – И изобщо какви са тези разговори?
Той вече върти нагайката си в ръце, иска му се раковият да я види. Сам я беше плел, беше я варил в пчелен восък.
На върха ѝ беше направил четчица.
– Е, аз не съм военен човек, а цивилен, така че не ми е забранено да имам собствено мнение! Та така… Работата
не е в децата, приятелю. Работата е там, че веднага щом се спрем да лапаме, тя веднага ще започне да се разпада.
Защото такъв живот може да се търпи само докато има смисъл. А смисълът е да продължава да се надува. Друг
смисъл няма.
Той се изплюва на пода.
Лисицин продължава да върти плетената си нагайка в ръце, но някак не може да я вкара в употреба. Само казва на
началник-влака:
– За всичко лъжеш, мръснико.
– Ами хубаво, лъжа. Мини тогава през онзи мост и виж какво има там. Какво се готви да налапа там Аркад
Михалич. Дали не е това, което неговото татенце в кръв…
Лисицин не може да изтърпи повече. Размотава нагайката и удря гадината по мутрата, разсичайки скулата му с
четчицата.
Началник-влакът пада на пода, притиска раната си, между пръстите му шурти кръв.
– Да не си посмял! Да не си посмял да говориш за Повелителя император, гадино! Да не си посмял да говориш за
монаршеското семейство!

4.
– Ей! Ваш-брод! Ставайте, скоро пристигаме!
Лисицин потрепва – отваря очи. В ръката си все още стиска дръжката на нагайката. Над железопътната линия се
издига червеното слънце. Земята е гола, бедна, няма сняг, няма трева. Отпред в мъглата, наподобяваща дим от барут,
има пуст град. Обикновен град – всичко е нахвърляно тук-там. Отстрани на линията стои часовой. Началник-влакът
с бинтована глава – върху бинта е избило червено – се извръща. Машинистът гледа подесаула плашливо,
подмилкващо.
– Бил ли си тук? – пита Лисицин машиниста, търкайки очи.
 – Отдавна.
– Къде е техният пост?
– По-нататък, на самия мост през Волга.
– Намали. И спри там по-раничко. Първо ще изпратим хора напред.
Лисицин отваря вратата, настръхвайки от хладния вятър, чака да му отворят от вагона. Там всички го зяпат сънено
освен стотника Жилин. Жилин е бодър и бойно настроен.
– Наближаваме! – съобщава му Лисицин. – Нагласи картечниците, разузнавачите при мен, буди втория вагон.
Пълна готовност.
Отварят първите странични врати, в отворите подават жилата си пехотните картечници. Казаците се
присъединяват към тях – да попушат. Въздухът отвън нахлува във вагона. Хората се споглеждат с недоумение.
– Усещаш ли какво лъха?
Лисицин също усеща: мирише на кисело. Неподготвените очи даже започват да сълзят – а той беше помислил, че
това е от студения вятър.
Колкото повече напредват, толкова по-лош става въздухът. Даже вече им се струва, че и кожата ги щипе.
Коловозите стават все повече и повече – разделят се, сплитат се; върху ръждивите релси стоят цистерни. На
кръглите им стени има знаци „огнеопасно“ и язви, проядени от корозията. По-рано са превозвали по железните
артерии гъста черна кръв, а тук е бил важен възел, едно от сърцата на грамадното туловище – Родината; то отдавна е
затихнало, не бие – и изоставените цистерни тук са като тромби. Наоколо няма никого. Няма хора, няма бездомни
кучета, няма птици. Освен потракването на колелетата не се чува нищо.
Преминават покрай зацапаната и очукана сграда на гарата. Боядисана в пилешко жълто, тя изглежда весело на
мъртво сивия фон на останалата част от града, като акордеонист на погребение.
За какво им е трябвало да се бунтуват тук, мисли си Лисицин. Защо? За да завземат всичко това за себе си? На
Какваз, да допуснем, поне има добър климат. Планините изхранват, могат да се пасат овцете. Лесно е за
отбраняване, трудно за нападение. Натрупали са се триста години обида към руснаците, която абреките никога не са
умеели да крият. Просто е – твърде различен народ, те гледат на нас като на зверове, а и ние на тях. На Кавказ поне е
ясно защо винаги има метеж и война. Но тук?
Ето че веселата гара вече се е изгубила назад в мъглата, точат се някакви бели тухлени постройки, неясно дали
гаражи, складове или човешки жилища; според картата остава съвсем малко. Лисицин вика със себе си стотниците
и разузнаването, прекрачва обратно в локомотива.
– Ами ето там е по принцип – казва им машинистът. – Виждаш ли корпуса пред моста? Там по-рано имаше завод
за гуми. А сега е постът.
Лисицин вдига театралния си бинокъл и се вглежда напред.
– А каква е тази мъгла?
– Това е от Волга – обяснява му машинистът. – Волга диша. Не усещате ли как щипе очите?
Това не е мъгла, а непроницаема зелена стена с такава гъстота, сякаш е направена от памук. През нея не може да
се види какво има там, от другата страна на Волга. А и какво е на стотина метра от този бряг, не може да се
разгледа. Тежкият железопътен мост се потапя в зелената мъгла, сякаш над киселинно море е направен огромен
трамплин.
От такава димна завеса може да излезе какво ли не, даже цяла дивизия – нито ще я видиш, нито ще успееш да се
приготвиш. Може би това не е бунт? Може би постът е превзет?
– Усещам. Добре, спирай – командва Лисицин. – За да не вземат да ни катурнат тук. Хайде, спри до този хангар,
тъкмо ще се прикрием.
Композицията със свистене спира, скрита изцяло зад грамадното уродливо здание, боядисано с оранжеви ивици.
Дори и от поста да са забелязали приближаването на влака, зад този хангар могат да го уцелят само отгоре, с
миномет. Лисицин скача върху замръзналата почва, взема със себе си стотниците и разузнаването, озъртайки се,
пристъпва покрай оранжевите стени, готви се да чуе свистенето на миномета.
Тишина.
Стигат до ъгъла, отново допира до очите си бинокъла.
Ярославският пост – ронещи се заводски корпуси с огромни прозорци без стъкла, наподобяващи пещери в
скалите, и тухлени жилищни постройки – е обграден с висока бетонна ограда с бодлива тел отгоре. Промишлените
райони трябва да се обграждат с такава ограда, не крепостите! Но това си е промишлен район…
Лисицин инструктира стотниците и разузнаването: бунт, саботаж, численост и екипировка на предполагаемия
противник.
– Засега все още не ни е ясно всичко. Преди да прекъсне връзката, комендантът – фамилията му е Пирогов –
предявил някакви искания. Но такива, несвързани. Да речем, заплашвал, че ще прати Москва по дяволите.
– А защо? – пита Задорожни. – За какво е цялата тази суматоха?
– Там като че ли е имало проблеми със снабдяването. Но не е минало без провокатори… Та ето какво, братя…
Най-важното е да се помни: ние не сме наказателен отряд. Ние сме тук, за да въведем ред. Да им предложим да се
предадат с добро преди началото на щурма. Да не закачаме жените и децата при никакви обстоятелства. Ако някой
вдигне ръце – нека излиза. Това са свои, руски хора, макар и заблудили се. Не са зверове все пак. Нашата задача е да
хванем или ликвидираме инициаторите. Ясно? Жилин? Предайте това на своите момчета.
Той започва да кашля – от зеления въздух го стяга гърлото.
– Разбрано.
– И още нещо… Ако видите нещо странно – викате мен. Е, Бог да ни помага!
Той пуска напред разузнаването. Изучава с бинокъла си поста: изглежда изоставен, но в заобиколения от дъга
окуляр се появява знаме. Обикновено имперско знаме, издигнато високо на флагщок, развява се на вятъра. Ако това
е бунт, казва си Лисицин, то знамето трябва да е спуснато, нали?
Около поста е струпано какво ли не: къщи на кокоши крака, бараки, наподобяващи гръцки храмове, жилищни
панелки, някакви изгорели тролеи или автобуси. Има къде да се укриват – вървят към дупките в оградата
предпазливо, без да се подават на открито. Ако ярославци са се разбунтували, би трябвало да очакват гости от
Москва: та не може да си мислят, че Повелителят ще им прости метежа току-така? А ако очакват, то сега
разузнавачите му са на мушката и на други окуляри освен този на Лисицин.
Те вече са стигнали до поста.
Една от фигурите застива на релсите – при черен чувал, навежда се над него. Лисицин фокусира образа:
изглежда, човешко тяло. Останалите двама разузнавачи, приведени, тичат към портите. Къде?! Но откъм поста –
нито изстрел, нито вик. Капан?
Сгъстява се мрачно, лошо предчувствие.
В бинокъла се вижда как казаците се заслушват през портата към онова, което става зад стените. Единият повдига
другия, онзи се качва нагоре, поглежда зад оградата, после прерязва с клещи бодливата теб, скача от другата страна.
Ето, сега. Сега ще се случи нещо.
Лисицин поглежда към Жилин и Задорожни.
– Едната петдесетица тук, другата да се готви за десант с влака – ще опитаме да стигнем до портите. Ще ги
прикриваме с картечниците. Напред.
Стотниците изтичват да раздават заповеди, локомотивът се пробужда. Сега ще се започне. Лисицин стиска и
разтваря юмрука си, облечен в черна кожа. Обръща се към казаците. Прошепва им:
– Е, мъжаги! Не ме подвеждайте!
Жилин дава знак с нагайката си – неговата петдесетица се изсипва покрай изоставените здания, обтича ги като
разлят живак, за да се събере отново в тежко кълбо и да пробие дупка във вражеската отбрана.
И в този момент над Ярославския пост се появява черен облак.
Разтревожени врани с крясък се издигат над стените, над заводските корпуси – и се заемат да кръжат над двора
тежко и лениво, без да желаят да напуснат удобното за обитаване място.
Предчувствието за беда става непоносимо. Киселият въздух прояжда очите.
Приближава се засилващият се влак и Лисицин в движение скача на стъпалото на локомотива, хвърля поглед към
насочените картечници, на увисналите като гроздове от отворените врати бойци… Сега.
Ярославският пост се приближава към тях от това зелено зарево, безмълвно изплува като удавник, раздува се пред
очите им…
Но изведнъж портата му се разтваря.
– Целете се!!! – крещи на картечарите Лисицин вместо стотниците.
Някой маха оттам, от поста.
На портата стоят двамата разузнавачи. Показват: всичко е чисто.

5.
– Порта към ада – шегува се пъпчивият подхорунжий, още съвсем младо момче, който е влязъл вътре първи.
Изглежда блед: току-що е повръщал и сега се опитва да се шегува.
Лисицин се е спрял при портата на Ярославския пост, оглежда се, вслушва се. Това ли беше предчувствал? Не, не
това. Такова нещо е невъзможно да се предвиди.
Под краката му лежи гола жена, омазана в кръв, намигва му: едното ѝ око е облещено, другото – изкълвано. До
нея лежи дете, също мъртво, главата му е размазана в ъгъла на постройката – там всичко е омазано в сиво-кафяво.
Жената държи детето за крака, вкопчила се е. По тялото ѝ има дупки, кòси, като от сабя. По-нататък също има тела –
разхвърляни навсякъде.
Лисицин все пак пристъпва напред. После отново. Останалите тръгват след него.
Тук има хора, загинали от куршум.
Старци, млади, жени, мъже. Мнозина са голи, мнозина полусъблечени.
А има и много такива, които са умрели от друго. Не може да се разбере от какво.
На мнозина им е разбита главата или строшен вратът. На мнозина ръцете и краката им са изкълчени. Сякаш ги е
размятал някой огромен, зъл и безмозъчен, който нищо не разбира, и нетърпеливо, сякаш са кукли, е извивал
крайниците им, трошил ставите и раздразнено ги е захвърлял.
А насред заводската територия лежи влак – дълга пътническа композиция с поне петнайсет вагона; локомотивът е
изхвърчал от релсите и е паднал настрани, сякаш влакът също си е строшил врата и е умрял от това.
Тук не е останала нито една жива душа. Враните, уморили се да летят, се спускат все по-ниско, крякат недоволно,
опитват се да кацнат обратно, едва не докосват главите на казаците, искат да продължат да кълват своите хора.
Къщите около влака са пусти, някъде прозорците са затворени, другаде – широко отворени, хлопат с капаци.
Никой не поглежда от тях, никой не се интересува от страшното казашко войнство. Имперският флаг се поклаща,
издува се на вятъра. Слънцето се издига в небето, посърва, от червено става бледобяло.
– Какво е станало тук? – пита Жилин, кашляйки в юмрука си.
От лютивия тукашен въздух очите му са станали червени, влажни – изглежда, сякаш е готов да се разплаче за
мъртвите.
Лисицин свива рамене.
Дявол знае какво. Но е станало съвсем неотдавна. Може би преди два дни?
– Да отидем да видим – решава той накрая. – Поне да хвърлим поглед на влака.
Неохотно, поглеждайки към къщите, тръгват.
Първото, което се набива на очи – прозорците на влака са замазани с боя, всичките са слепи. Но тук-там са
счупени и разбити, надупчени от куршуми. И през дупките се виждат решетки. Прозорците са зарешетени отвътре,
сякаш тази композиция е превозвала някакъв зверилник или затворници. Но ако са били затворници, са били такива,
които по-добре да не знаят къде ги возят, защото прозорците на вагоните са боядисани.
– Сякаш е направено за смъртници – досеща се Задорожни.
– А тогава това какво е? – пита Лисицин.
На вагоните са нарисувани кръстове. Червени кръстове на бял фон.
– Спа… Спа… си. И… Съх… рааа-ниии – прочита старателно на глас пъпчивият подхорунжий и също кашлюка.
Задорожни сваля калпака си, почесва се по челото.
– Влакът някакъв грамаден… Не като нашия, а? Ето, локомотивът двоен… Откъде ли е дошъл?
Вратите на вагоните също за затворени, толкова здраво, сякаш са заварени отвътре. Какво толкова има там?
Жилин скача на стъпалото при пробития прозорец. Приближава око към стъклените отломки, надниква във
вагона.
– Мамицата ти – въздъхва той. – Там също всичко е покрито с трупове, Юрий Евгениевич… Какъв ужас… Пфу…
 – Какъв е този бунт? – подсвирва Задорожни.
Лисицин отново свива рамене.
– Ето там вратата като че ли е отворена… Хайде…
Тръгват към тази отворена врата – Лисицин със стотниците, пъпчивия подхорунжий и още някой от хората на
Жилин; останалите войници се тълпят около портата, озъртат се и се кръстят.
– И… прооо… стиии… ни… – отново чете на глас пъпчивият.
– Ей, подхорунжий! Да се беше научил да четеш, а? – злобно го прекъсва Лисицин. – Откъде се взе такъв дебил,
тоя твой ли е, Задорожни, или на Жилин?
– Уча се, ваше благородие – обидено се сопва пъпчивият. – Няма как в училище, налага се сам.
– И прости ни дълговете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници! – раздразнено прочита Лисицев. –
Тъпак!
– Нали затвориха училищата, Юра – свива рамене Задорожни. – С указ от най-високо място. Когото могат,
обучават родителите… или сами.
– Ти също! – изревава му Лисицин. – Така… Жилин, помогни да се кача!
Жилин му подлага рамото си и Лисицин се покатерва на наклонения вагон. Пристъпва в коридора… Удря го
миризма на изпражнения и урина. Но първото, което се набива на очи, е кръвта.
Кръвта е изсъхнала, замръзнала – всичко е залято с нея, омазано, целият под е в нея, целите стени. И мъртъвци,
мъртъвци. Мъже и жени, омешани. Такива, както и навън – полуголи, полуоблечени. Кожата е нахапана, надрана.
Някои са по очи, някои приседнали, обгърнали коленете си и така умрели. Лисицин си поема дъх и преминава във
вътрешността, за да разгледа телата.
Всички са застреляни. По няколко куршума във всеки: първият – където се е паднало, последният – в главата. Това
е било именно екзекуция. Това е било касапница. Возели са някакви хора, в конвоен влак, докарали са ги до
Ярославския пост и тук са ги избили всичките.
Просто някаква адска гадост, прости, Господи.
А откъде ги возеха? През Волга или откъм Волга? Защото не биха се събрали толкова местни, нали? Ако се вярва
на Сурганов.
Лисицин се обръща, проверявайки строен младеж само по панталони. Брадата му е слепена с кафеникава
субстанция, скулата му е обърната – оттам е излязъл куршум; очите му се примижали… А там… какво е това на
рамото?
Татуировка. Кръст. Едната чертичка е казашка сабя, другата – свита нагайка. Отдолу сиви букви: БП. По врата на
Лисицин пробягва хлад. Той знае какво означава това: „Бог да прости“.
Ако сега нареди на стоте да навият ръкавите си – половината от тях ще имат такава татуировка. Командването не
позволява, но момчетата въпреки това си я правят: отбелязват бойното си кръщение. Една от онези казашки
традиции, които не се налагат отгоре, а сами растат като плевели.
Казак. Убит. В този влак.
Тогава Лисицин влиза по-навътре във вагона – размърдва мъртъвците с ботуш. Обръща към себе си един от тях,
друг… Някакви зловещи физиономии.
– Е, какво става там, Юрий Евгениевич? – викат отвън.
Още един с татуировка. Също млад, обрасъл с четина, с гол задник и войнишки жетон на шията. Това не може да
бъде, да е без гащи... Не бива така. Все пак има устави… Що за простотия… Лисицин се навежда към убития –
дупката в челото му се е спекла – и сваля жетона.
„Отд. Каз. 19 бриг. Макаров А. Н.“
Отделна казашка деветнайсета.
– Ваше благородие!
– Жив съм, жив съм! Нека да дойде някой тук… Задорожни!
Отделна казашка деветнайсета – та нали от нея набираха бойците за експедицията на Кригов. Тоест…
Задорожни се приближава неуверено, слисано се оглежда.
– Давай момчетата тук. Ще товарим хората. Има наши, от деветнайсета. Тях ги слагай отделно, ще ги откараме
обратно, на майките им.
Отпред има още дявол знае колко такива вагони. Работа до вечерта. Вагон след вагон и навсякъде същата работа.
Вие му се свят от тежкия въздух, сладникав от урината и започналото гниене. Но тази работа трябва да се свърши.
– Своите определено трябва да ти откараме… И търсете живи!
Олюлявайки се, влиза в тамбура. Осъзнава, че без да намерят живи, няма да се оправят тук. Няма да разберат
какво е станало в Ярославския пост. А може би все пак някой в този влак е оцелял? Във Великата отечествена нали
хората в окопите за разстреляни са лежали по няколко дни под труповете, недоубити, а после някак все пак са
изпълзявали и са продължавали да живеят.
Саша със сигурност трябва да се е измъкнал от тази касапница. Касапницата, разбира се, е сериозна, но Кригов е
човек със стоманено сърце, него не можеш току-така да го спипаш.
Лисицин се измъква навън, на въздух.
Кригов, Кригов. Не си оправдал, излиза, братко, най-високото доверие. Ето, твоите хора лежат разстреляни. Ти,
излиза, дори не си минал Волга. Как така? Кой ви е причинил това и защо? Нима онзи комендант, Пирогов? Но как?
Как би могъл да избие петдесет казаци? Освен ако не с предателство?
Казаците се качват във влака. Избиват вратите на вагоните, изпускат тежкия въздух навън. Захващат се за работа,
кръстейки се. Лисицин стои, гледайки вцепенено как покрай влака започва да се реди верига от трупове. На някой
му се повдига, някой ругае. Търсят живи. Всички неохотно, всички бавно, надявайки се, че подесаулът ще размисли
и ще ги отзове.
Ти не може да си сред мъртвите, Сашка. Ти трябва да си сред живите. Ние с теб тепърва ще се веселим на моята
сватба. Та нали ти ми нареди да се оженя за моята балерина, така че бъди така добър да се окажеш жив.

6.
Няма какво повече да се мисли: Сурганов, изглежда, точно нещо такова беше имал предвид. Ако видиш нещо
странно – връщай се веднага, докладвай.
И съдбата на казашката експедиция като че ли също се беше изяснила: ето я експедицията, отишла е с
пътническия влак право в преизподнята.
Но все пак трябва да се огледа тук. Сурганов със сигурност ще разпитва кое как е. Със сигурност. Каза веднага
обратно, но ще разпитва. Не са го направили за това подесаул, да напълни гащите тук и веднага вкъщи.
Лисицин обикаля целия влак, качва се в кабината. Кабината лежи настрани, отвътре изглежда като жилище след
земетресение: в нея лежат разни чайници, някакви пуловери, тенджери… Дявол знае. Карти няма, няма бордови
журнал, изобщо никакви записки. На стъклото лежат накриво броеници с кръстове, някакви икони на разни мургави
светци зяпат ококорено и нищо повече. Богомолци, скука.
Той влиза навътре, рита разни стъкленици, тенджери, разни буркани… Навежда се, вдига тежка тенекиена кутия.
Поднася я към очите си, прочита надписа: „Останкински месокомбинат“. Позната консерва. Варено месо. Самите те
носят със себе си такива провизии. Лисицин измерва с ръка килограма месо. Това е на Сашка. Тежко.
Запалва цигара. Оглежда вяло през стъклата на локомотива територията на поста. Бели тухлени постройки,
гаражи, работилници. Течението от прозорците издухва завесите навън. Това не е никаква крепост, не е укрепление.
Обикновен двор в обикновена руска глуха провинция, зад обикновена бетонна ограда. Тук нямаше от кого да се
охранява границата, не бяха очаквали никакви нападения… Но виж, да се разбунтуват…
Какъв бунт, по дяволите?
Това е всичко друго, но не и бунт.
В прозореца се появява Жилин, маха му да се спусне. Лисицин поглежда навън.
– Ние тук намерихме… Юрий Евгениевич… Нещо.
По лицето на Жилин си личи, че находката не е от най-приятните – и по начина, по който мънка, Юра сам
започва да се досеща какво именно са открили.
– Ето.
– Това не е той – веднага казва Лисицев, но вътре в себе си разбира: той е.
Лежи Саша Кригов с разбито чело и счупен нос, направен на решето от куршуми, с изцъклени очи, гледа към Юра
и някъде покрай него, може би в очите на самия Бог. Гледа без страх, без омраза… С някакъв такъв кравешки поглед.
Покорен.
– Ето му го жетона, как да не е той?
– Върви на майната си със своите жетони, Жилин!
Юра застава на колене до Сашка и му затваря очите. Поспи, Саша, отдъхни. Поспи.
Не исках да умираш, Саша. Случвало се е да си мисля – сега аз трябваше да съм на твоето място! Защото съм имал
по-тежка служба и повече заслужавах! Аз трябваше вместо теб да бъда произведен пръв в подесаул! И Повелителят
трябваше първо да забележи мен! И да изпрати мен на тази експедиция за Волга. И гледай какво… Какво е това?
Аз не съм те молил да умираш. Ти сам реши да умреш за мен.
Той прекръства Кригов и го целува по разбитото чело, без да се гнуси.
Задорожни и Жилин, и двамата го гледат странно – стоят над него, гадовете, вместо да се извърнат.
– А вие какво зяпате?! Така! Нашите, значи, ги товарим тук при нас, както казах. Ще върнем момчетата вкъщи.
 – Тук такова, Юрий Евгениевич… – прочиства гърлото си Задорожни. – Тук, сред убитите… Има едни такива
странни хора… С химическа защита.
– А?!
Отначало Лисицин не ги чува, мисли си за свои си неща.
– Какви хора?
– Ами с химзащита. С респиратори. И тези кръстове на локомотива… като че ли все пак са медицински.
– И какво?
– А ако… Ами… Ако са болни? Всичките?
Лисицин поглежда сащисано заспалия Кригов. Избърсва устните си.
– Болни от какво?
Жилин и Задорожни се споглеждат.
– Дори и да е сифилис – шегува се Задорожни.
– Вие какво, идиоти ли сте?
Те мълчат.
– Къде те там имат… Язви, не знам… Торби под очитe? Поне нещо! Всички са нормални… Какво, чума? Вие
виждали ли сте чумави? Холера? Какво? Всички бяха… здрави. Горе-долу. Ако не се броят счупванията и раните от
куршумите…
– А защо тогава на влака има кръстове?
– Не са медицински тези кръстове. Виж там – молитви! Вие поне умеете ли да четете, тъпаци? Това е кръстът на
Архангел Михаил! Също червен.
– Тъй вярно – казва Жилин.
– И кой тогава е това? – пита Задорожни, свел очи, сякаш се обръща към Кригов. – Какъв е този влак?
– Кой… Кой! Там нали имаше такава история, с икона! Чудотворна. Която бяха изнесли на моста. Иконата на
архангел Михаил. Самият Михаил Първи Генадиевич. Или той беше летял отгоре с хеликоптер. След което
настъплението на метежниците… секнало. Известна история! Не сте ли я учили? А?!
– Ами нещо такова… – мърмори Задорожни. – Нещо такова – да.
– Ами ето… Това може да е някакъв местен култ…
– А с нашите какво?
Лисицин свива и отпуска юмруци.
– А аз откъде да знам! Откъде да знам?!

7.
На стълбището също има кръв, също тела.
Хора с разбити глави, с изкълчени крака, с откъснати уши. Лисицин се качва по стълбите, със стечкин в ръка. По
стъпалата се виждат мъртви деца. Набързо изоставени жилища, широко отворени врати.
Ако това е бунт, казва си Лисицин, то кои са бунтовниците и кои са онези, против които са въстанали? Тук няма
нито червени, нито бели, само цивилни, всеки срещу всеки, човек срещу човека, безразборно, звяр срещу звяра.
Спира се срещу една отворена врата – изглежда, училището. Как са могли да не пощадят децата? Децата пък за
какво са виновни?
Неохотно влиза в класната стая.
Столовете са преобърнати, чиновете са разместени така, сякаш са се опитали да се барикадират вътре с тяхна
помощ. Дъската е изписана с бели тебеширени букви. Ето, поне тук са ги учили на грамотност, казва си Лисицин.
Приближава се към дъската, мръщейки се. Там няма нито азбука, нито аритметика – всичко е оцапано на бърза ръка
с наклонения почерк на възрастни хора. Писали са едно върху друго, бършейки с ръкави вече написаното.
„Чука се“. „Оглушала съм“. „Не отваряй“. „Трябва да ги вземем оттук“. „Аз също“. „Сам го направих“. „Знам къде
е безопасно“. „Казват, че Егор“. „Бомбоубежище“. „Само така може“. „Важното е да не ги слушаш!“. „Там със
сигурност нищо не се чува“.
Лисицин бърше потта си от челото, от шията. Поти се, защото усеща: не може да реши тази задача, не може да се
досети какво се е случило тук и как. И защото опасността е тук, наблизо, никъде не се е дянала. Уж няма от кого да
се боят, но това е измама, засада. Трябва да се разбере, трябва… Той прочита още веднъж надписите, опитва се да ги
подреди – но така и не успява да разбере за какво е ставало въпрос. Някой се е криел в класната стая, докато на
двора са убивали хора. Криел се е, а после се е опитал да се измъкне – в някакво бомбоубежище. Само че едва ли се
е добрал дотам.
Написва на дъската: „Има ли някой жив?“. Излиза от класната стая.
 Върви по стълбите и си мисли: да не слуша Кригов. Защо? Какво толкова би могъл да му разкаже Кригов? Ти не
може да си бил предател, Саша. Теб може да са те предали, измамили, подмамили в капан… А ти – никога, за нищо
на света.
Юра се спира при прозореца, отново пали цигара, поглежда навън.
Поглежда през прозореца. Около целия влак се точи редица мъртъвци. Трябва да им каже да редят цивилните на
купчини. Цивилните трябва да се изгорят.
– Жилин! – Юра се подава през прозореца. – Жилин! Реди цивилните на купчини.
– Какво?
– Цивилните! Като дърва! Ще ги изгаряме!
– Като дърва, Юрий Евгениевич?
– Да!
– Разбрано!
– А нашите ги давай при нас във влака!
Лисицин проследява още как стотникът предава заповедта му на казаците, как те въртят глави, смилайки чутото.
Развалят редицата, мъртъвците се готвят да се скупчат в тълпа.
Излиза, че Кригов също са го пленили. Пленили са го и са го карали някъде с влака. А тук, на този пост, са решили
да избият всичките. Макар че може и да са убити по-рано и докарани тук. Или оттук са искали да карат отвъд
реката? Казали са им: хайде, значи, товарете се, за нула време ще ви откараме, където трябва – и всички тихомълком
са ги избили. Възможно ли е такова нещо? Не, разбира се.
Ех, Сашка, Сашка, да му се не види! Защо пък да не трябва да те слушам?
Връща се на стълбището, качва се на горния етаж. Отново поглежда през прозореца: казаците са застинали.
– Какво става там?
– Ей сега!
Хлопва се входната врата. По стъпалата тропат ботуши. Дишайки тежко, до него дотичва Задорожни.
– Те там такова, Юра… Отказват да товарят нашите във влака.
– Как така?! Какво значи това?!
– Ами ти нали ги видя… Как са изпотрошени всичките… И лицата.
– И сега какво?
– Казват, че трябва да се изгорят тук всичките. Да не возим никого никъде.
– Как така? Това пък защо?
– Страх ги е. Разправят, дяволска работа някаква. И, и влакът е целият в молитви… Решетки. Ти също помисли,
сам помисли, Юра, струва ли си… Да ги запалим и готово.
Пред очите на Лисицин стои смеещото се лице на Сашка.
– Мммлък! Всички! Не Юра, а господин подесаул! Ще ме юрка той мен, мамка му! Нашите момчета всички ще се
приберат вкъщи!
– Тъй вярно!
– Кой там се бунтува?
На бегом, докато не му е отминал ядът, Лисицин се спуска по стълбите, стискайки нагайката в ръце, пръстите му
чак са побелели, и се врязва веднага сред саботажниците – ето ги, стоят, кръстят се пред труповете.
– Кой тук отказва да погребе своите братя по християнски? Кой казва да ги горим?
– Ние няма да ги докосваме, ако искате, сами ги товарете, вашбродие – навъсен му отговаря обръснат нула номер
мрачен мъжага.
– Така! Така! Ние тях тук няма да ги оставим! Аз дори теб, мерзавецо, не бих те зарязал тук! Те са наши, загинали
са тук за нас и ние сме длъжни да ги откараме на майките им, за да ги оплачат и да ги погребат по човешки! Разбра
ли? Който ще товари – тук, който не иска – нека да стои с тях!
По-голямата част преминава там, където Лисицин събира съгласните. С бръснатия остават петима души, всичките
такива мрачни като него.
– Тези да се бичуват. По пет нагайки на всеки! Жилин! Чу ли?
– Тъй вярно, Ваше благородие!
– Не отлагай! Тук, пред мен!
Казаците плюят, псуват едва чуто, но се подчиняват – заемат се да свалят шинелите, да ги сгъват прецизно – или
за да удължат времето до наказанието, или за да запазят достойнството си, а другите, назначените за палачи,
издуват бузи, показвайки, че ще бичуват без удоволствие, даже се шегуват с наказаните, за да запазят дружбата си.
Строяват се, изваждат нагайките, накланят ги, замахват; останалите наблюдават, жалостиво и увлечено, някои
използват времето, за да дръпнат по цигара. Раз! Иии… два! Жилин следи да се бичува честно. Задорожни броди с
поглед из зяпачите: за да няма много-много състрадание. Офицерски труд.
Лисицин се вслушва в себе си: какво става там?
Боде го нещо. Но олеква.
– А това там какво е? – показва изведнъж един хорунжий прозорец на третия етаж.
Там, зад огънати решетки, някой броди.
Броди някой жив в този нежив пост.
Лисицин начертава мислена линия от прозореца до входната врата и както си стои с ръка на кобура, веднага
тръгва.
– Двама с мен! Задорожни! Жилин – довърши докрай!
Влизат през входа на бегом. Качват се нагоре по стълбите, оръжията вече са в ръцете им.
Отгоре се чува някакъв шум. Иззад врата. Сякаш там са преместили и катурнали нещо.
– Чу ли?
– Чух…
Лисицин се изкачва крадешком по стълбите до третия етаж – пред желязна врата. Задорожни върви след него.
През стълбите минава широка червено-кафява ивица… Оставена е от жена с изкормени черва – пълзяла е нагоре със
счупени крака.
Пътували бяха към преизподнята, пуф-паф, и ето че пристигнаха право в нея.
Лисицин се спира пред вратата. Отвън към нея е заварено резе и освен това във вратата е направена шпионка. До
нея на стената с пирон е изстъргана рисунка на мъжки член с криле. Резето е сложено. Затворили са някого там,
вътре. Задорожни сваля предпазителя на пистолета.
– Какво е това, карцер ли?
Шумът се повтаря. Нещо там зад вратата се мести.
Юра внимателно се приближава към шпионката, допира око до нея – тя е замазана отвътре, изглежда, с кръв. Той
притиска ухо към студеното желязо, вслушва се: дочува стон. Споглежда се със Задорожни. Удря с юмрук по вратата
– кънти звънко, като камбана.
– Ей! Кой е там?
Стонът се усилва, но си остава нечленоразделен. Този, който е затворен вътре, сякаш се опитва да им каже нещо,
но не може.
– Ще ме прикриеш ли?
Отново стон – сега по-отчетлив и като че ли по-силен, сякаш онзи, който го издаваше, се беше приближил повече
към вратата.
Шумът зад вратата става по-тих, по-слаб. Лисицин дърпа премръзналото резе: веднъж, втори път – и то накрая
поддава, вратата изскърцва и неохотно тръгва напред. Лисицин прехвърля пистолета си в дясната си ръка.
Задорожни повдига цевта.
От какво да се боим тук, казва си Лисицин. Няма от какво.
Пред тях има пусто жилище. Тъмен коридор, кухня – решетки на прозорците, в края на коридора има стая. На
пода лежи мъртвец в монашеско расо. На шията на човека има кръст на верига. Веригата е усукана много пъти,
впила се е дълбоко в шията на мъртвеца. Удушили са го и малко е останало и да му отрежат главата с тази верига, с
такава сила и омраза са я усуквали.
Лисицин пристъпва в жилището, тихо върви напред – оттам се чува шумолене. Крачка, крачка, крачка, стечкинът
в протегнатите ръце броди наляво-надясно… Стая. Зад гърба му излиза и Задорожни, диша тежко.
– Ръцете!
Затънала в мръсотия стая, отвън пада бледа светлина, разделена от решетката на прозореца на клетки, може да се
играе на кръстчета и нули. На пода седи човек, набит мъж. Очите му са затворени, кракът му е прострелян, наоколо
кръв. Стене, сглобява разни думи от отломки, но всичко е неясно, неруско. Лисицин не може да разбере защо не
вдига ръцете си.
– Ей, мъжаго! Задорожни, помогни тук.
Двамата се навеждат над човека, пляскат го по бузите. На човека има мундир от стария режим, с полковнически
пагони. Той потрепва – и най-накрая отваря очи.
Разлепва изсъхналите си устни. Мръщи се. После хрипливо се обръща към Лисицин:
– А ти пък, мамка му, що за звяр си?
– Подесаул Лисицин. А ти кой си?
– Полковник! Пирогов! Сергей Петрович! Комендантът!
 Лисицин и Задорожни се споглеждат.
– И какво ви е сполетяло тук, полковник?
Пирогов тръсва натежалата си глава, идва на себе си. Подпухналите му очи, наподобяващи бойниците на бетеери,
се проясняват.
– Какво е сполетяло? Кого е сполетяло? А? Ти за кое, казаче?

Епизод 4
1.
Неудобно е да се ходи по траверсите, но по насипите е още по-трудно. Траверсите поне отговарят на размера на
малка детска крачка; и децата ходеха по тях, колкото можаха, докато се държаха на краката си. На Егор му беше
трудно да свикне със ситните траверсни крачки, а когато пристъпваше през две, децата не успяваха да го настигнат.
От това краката му оттекоха и се умориха двойно повече, сякаш беше изминал не трийсет километра, а шейсет.
Сякаш вече беше стигнал до Ростов – а до него имаше още толкова много път по замръзналата ноемврийска почва,
по черните хлъзгави траверси.
Крачките не се чуват и заради това изглежда, че сякаш бродят насън. Целият свят е онемял, а без звуци в него е
трудно. Трябва през цялото време да се обръща назад, постоянно да гледа настрани: току-виж някой от Поста ги
преследва, току-виж Егор не е убил всички там. За да си говорят помежду си, чертаят букви с пръсти във въздуха: не
им се получава да четат по устните, само се озлобяват. Озлобява ги и това колко бавно е да говориш по въздуха с
пръсти; по-добре да мълчиш.
Но най-трудното е да се разговаря с децата. С Алина и със Сонечка. Ваня Виноградов поне може да чете, него на
Поста го бяха смятали за вундеркинд. Алинка изобщо не знае буквите – родителите ѝ не са я учили. Затова тя реве
непрекъснато, в началото и риташе, правеше муцунки като риба: мама, мама. Това Егор успя да го разчете. Мишел
отначало я галеше по главата, уговаряше я беззвучно, после се нервира, започна да я дърпа, след това и Егор не
издържа и плесна глупавата Алинка по врата. В края на краищата Алинка се смири, така и неразбрала нищо, и
тръгна покорно с чуждите хора, ридаейки, далеч от родителите и от дома, нанякъде по железопътните релси.
Не бяха успели да разкажат на децата, че мамите им и татковците им вече ги няма, когато се наложи да им спукат
тъпанчета с пирончета. А сега те не чуват. На Ваня му написаха, Соня като че ли също прочете, кимна. Алинка така
и не разбра нищо. А и другите двама, естествено, нищо не разбраха. Как е възможно такова нещо изобщо да се
разбере?
Егор си мисли за майка си. Нейното тяло не се намери там, в двора, колкото и да преобръщаше останалите
мъртъвци. И зад портите не беше. Изчезнала е? Тръгнала си е? Скрила се е? Ще се намери?
Когато си организират кратък гладен отдих, Мишел му написва във въздуха:
БАБАОСТАНА.
Баба ѝ, точно така. Остави бабата там. Не провери. По дяволите. Сърцето му се свива. Но после си казва: бабата
нали е парализирана, никъде няма да се дене. Ще полежи, ще полежи и сама ще опне петалата. Ако вече някой не ѝ
е видял сметката всъщност. Така разсъждава Егор, но после по посърналия поглед на Мишел се досеща: тя няма
предвид това. И тогава ѝ написва с въздушни букви:
НЯМАКАКСНАС.
Мишел примигва.
СЪЖАЛЯВАМ.
Дръпва брадичката си. Жалко. Вдига пръст – ръката му трепери от умора.
ТЕВСИЧКИСАМЪРТВИ.
Кима ѝ: разбираш ли поне това? ВСИЧКИ. Там не е останал никой. Няма къде да се върнат. Това вече го няма
никъде – няма го Поста, няма ги баба ти и дядо ти, няма го Серьога, няма го Ринат, няма го едноокия Лев Сергеевич,
няма и няма да го има Полкан и само майката на Егор се е изпарила.
Мишел се извръща.
Алинка, упоритата проклетница, се е възползвала от разговора им, от това, че не са гледали към нея – и бяга с
всички сили обратно към Поста.

2.
Все отлагаше с Полкан. Реши, че неговият ред ще дойде в самия край. Когато минаваше от вагон във вагон,
сменяше засеклите от прегряването калашници един с друг, когато улавяше в подскачащия мерник човешките глави,
когато за стотен, за двести път получаваше откат в рамото, когато наблюдаваше как застиват телата, току-що щъкащи
и дуднещи, как кръвта изтича от тях на тласъци, а после спира; когато се подхлъзваше в димящата киша, падаше,
ставаше и продължаваше да се движи нататък, си мислеше – после ще се оправя с него. После, накрая.
В началото мислеше за друго наистина. Че всичко това трябва да се направи, необходимо е, тук не той решава, че
просто не може иначе. За това, че нататък по железопътната линия е Ростов, след Ростов – други градчета, села и
накрая самата Москва, и всичко това ще загине, ще пропадне и нищо няма да остане от тях – както нищо не беше
останало от Поста и от жителите му – ако Егор не направи всичко, което е длъжен да направи. А беше длъжен да
направи следното: да стреля в хората, един по един, без да бърза, без суматоха, за да не пропусне нито един.
Всичко тези хора вече не бяха хора, макар че някои не беснееха, не пулеха очи, не подаваха езиците си, а после се
криеха от куршумите зад другите, зад обсебените. Но Егор вече ги знаеше, знаеше в какво се превръщат, в какво са се
превърнали и какво ще направят с всички останали, ако той сега съжали тук дори един от тях. Само в първия вагон –
или в двайсетия, ако се брои от другата страна – той се заставяше да стреля, обясняваше на себе си защо убива хора.
Когато се приспособи, престана да размишлява, работата се оказа тежка и еднообразна, като да се копае яма в
глина. Добре че тъпанчетата му бяха спукани и главата го болеше диво – не се чуваха виковете им, и от болка в него
кипеше омраза. Той изстрелваше тази болка заедно с оловото, тя летеше на съсиреци, хапеше хората и ги
укротяваше. Излезлите от строя автомати ги хвърляше право във вагоните, само им сваляше пълнителите.
И от време на време все пак си спомняше за Полкан. Боеше се от срещата им.
Там имаше жени, имаше старци, но най-много имаше млади момчета – може би защото бяха най-жизнените.
Мнозина изтръгваха облеклото от себе си, Егор ги виждаше как се гърчат в него; но по някои все пак оставаха
парцали. Там имаше и казашки униформи. Отначало той започна да брои казаците, за да разбере дали тук са се
събрали всичките, които бяха тръгнали през реката, но после обърка бройката и се отказа. Търсеше Кригов, но не го
намери или не го позна.
След десетия вагон, точно по средата, го домързя да доубива падналите. Ако някой вече не се движеше, Егор не го
довършваше с контролен изстрел. Това безразличие дойде от умората, такава като при някого, замръзващ жив.
Единайсетия вагон го мина отгоре-отгоре, некачествено, но в самия край един от лежащите го хвана за ботуша със
силата на мечи капан. Тогава Егор все пак постоя, подиша и тръгна обратно по вагона, като на всички, дори най-
безнадеждните, им допираше дулото до главата и натискаше спусъка.
Когато стигна до края на влака, едва се държеше на краката си. Не можеше да вдигне ръцете си – трепереха.
Излезе навън, седна на стъпалото. Погледна черните си, изнурени ръце. Плю на дланите си, опита се да изтрие от
тях саждите и мръсотията.
Дълго гледа в прозорците на сградите, освен в един от тях. В двора нямаше никого, макар и дворът да беше
застлан с хора. Люлееха се завеси, капаците се движеха насам-натам. Започна да пръска дъжд. Хората постепенно
затъваха в кал. Егор набираше сили и засега дебнеше – току-виж излезе още някой. Никой не излизаше. Тук беше
останал само още един жив: Полкан. Егор най-накрая погледна и към неговия прозорец.
Зад решетката на изолатора се мяркаше сянка – ту по-близо към прозореца, ту по-далеч. Егор все се чудеше ще му
стигне ли умът на Полкан да се хвърли към арматурните пръсти, с които беше заварен прозорецът? Защото сега
имаше повече от достатъчно сили, за да ги изтръгне. Но той вече се беше превърнал съвсем, сега в него имаше
толкова ум, колкото в една риба.
Трябваше да се качи при него веднага, щом приключи с влака. Тогава Егор беше толкова прегорял, че би могъл да
застреля пастрока си в движение, по инерцията, останала от последния вагон. Но докато успокояваше дишането си,
докато изучаваше покритата си със сажди длан и опипваше набитото от приклада рамо, в главата му се вмъкна онзи
Полкан – старият. Който вземаше китарата на Егор и му я връщаше, който го тъпчеше с консерви варено месо и го
угощаваше с водка против волята на майка му, показваше му, намигайки, тайни ходове, питаше го за неща от
кръстословиците; с когото майка му се успокои и започна да живее отново и който, общо взето, никога не беше
проявявал жестокост към Егор.
Егор поседя на стъпалото и когато изтръпването в ръцете поотмина, слезе от него, сложи в автомата пълен
пълнител и тръгна да убива Полкан.
Качваше се по стълбите с усилие. Видя по пътя Ритя Бялата с изтърбушени вътрешности, също пълзяла някъде
нагоре. Спря се при желязната врата на изолатора. Ето го члена с криле, който Ванка Воронцев беше нарисувал с
пирон по мазилката; а Ванка лежи на двора с уста, пълна с кал. Касата на вратата беше изцапана в червено-кафяво –
тук Егор беше премазал пръстите на отец Данил с желязната врата.
Погледна през шпионката.
Видя отец Данил, който тихо лежеше на пода, хванал се с ръката за шията и така се вкочанил. Значи Полкан все
пак е видял сметката на гадината, удушил го е. Така му се пада на кучия син.
Егор искаше да се ядоса на пастрока си, да си спомни как само преди няколко часа го мразеше за това, че му
завеща да разстреля двайсет вагона с хора, а самият той полудя – и край; ето тогава Егор можеше да го убие като
нищо. А сега вместо това пред очите му застана друга картина – как Полкан прегради пътя на носещия се влак и не
искаше да отстъпи, как се съпротивляваше, как дълго време не допускаше в себе си тази дяволска безсмислица, с
която го беше заразил обгореният от влака. Мъжага.
А сега трябва да застреля и него така, както онези от влака.
Полкан се появи в шпионката. Сновеше напред-назад из изолатора като звяр в клетка. Но вече не се мяташе, а се
разхождаше – бавно, провлачваше крак, постепенно се задъхваше, тресеше тежката си глава, сякаш се опитваше да
изтърси от нея безумието. Едвам пристъпваше от умора, както и Егор. После изведнъж се сепна, усещайки, че го
наблюдават, и се затътри към вратата, като прикриваше червеното петно на крачола си. Егор го гледаше като
омагьосан, прилепил се за шпионката.
Пастрокът му се приближи плътно към вратата, подуши и му каза нещо. Нещо двусрично, гледаше Егор право в
очите през стъкълцето. Сякаш го викаше по име, само че Егор не чу нищо с надупчените си уши. Тогава Полкан
вдигна омазания си в кръв пръст и го прекара по шпионката, боядиса се.
Той няма да излезе никога оттук, каза си Егор. Никъде няма да се дене оттук. Ще умре сам, без храна и вода. И
няма да може да зарази никого.
Едно е да убиваш непознати хора, които не са съвсем хора. Но това тук е съвсем друго.
Беше уморен. Съжали го. С две думи, прояви малодушие.

3.
Колкото и да бързат, не успяват да стигнат до Ростов до мръкване. Краката на децата са протрити до кръв,
напердашената Алинка е престанала да се бори и да бяга, но едва-едва се влачи, вече не реагира на дърпания и
щипане. Сонечка Белоусова не спореше, слушаше Мишел за всичко, вървеше бързо, колкото можеше, а после просто
изгуби съзнание и рухна на земята; на Егор му се наложи да я вземе на ръце, после на гръб – когато тя вече можеше
отново поне да се държи за гърба му.
Спират се на някакъв прелез, в изоставено караулно, до две вдигнати нагоре бариери. По-нататък полето свършва,
разклонените смърчове стигат съвсем близо до насипа, гората се опитва да се затвори, да прорасте в просеката.
Нощем не им се иска да влизат в тази гора, дори и по железопътните релси.
А тук това караулно.
Стъклата са си на мястото – което е хем добре, хем подозрително. Ако тук не живееше никой, прозорците щеше да
ги счупи или преминаващ човек, за да си припомни с веселия звън на стъклото, че съществува и може да променя
света. А ако някой живееше тук и просто отсъстваше, то след връщането си можеше да убие неканените гости за
всеки случай, тъй като спят и няма да молят за милост.
Но и ако останат навън, могат да умрат. Това е лотария, разбира се.
АЗСЪМДОТУК – написва Мишел във въздуха и слага точка накрая. Егор също е дотук, няма сили да спори. Влизат
в караулното, намират продънени дивани и се просват безсилни. Децата нямат сили даже да плачат, дори не молят
повече за храна. Нощта настъпва веднага.
Егор успява само да се помоли вагоните да не се връщат в съня му, и му се показва съвсем друго. Той седи на
покрива на дома си и гледа надолу, към двора – лято е, учениците имат ваканция, момчетата гонят кърпена кожена
топка, мъжете се наливат в пожарната кола до караулката, вятърът издухва зелената мъгла обратно към реката, диша
се леко. В ръката му като че ли е китарата, Егор докосва струните.
Спри времето. Спри вятъра.
Спри Земята. Стига сте расли, деца.
Стига си остарявала, мамо. Не залязвай, слънце.
Не си тръгвай, татко. Мамо, а той ще се върне ли?
А аз ще се върна ли, мамо, от похода ми?
Срещу мен са ветрове, срещу мен са години,
на всичките реки течението, на планетите въртенето.
Спри Земята. Спри времето.
 Той свири и слуша китарата, пее и слуша себе си. Изведнъж към него се присъединява друг глас – нежен,
девически. Той се обръща – Мишел. Седи накрая, спуснала крака от покрива, усмихва му се, примижавайки срещу
слънцето.
– Песента е страхотна – казва тя. – Особено музиката. За кого е?
– За мен – отвръща Егор. – Е, и за теб също.
– Ще ме вземеш ли със себе си? – пита Мишел. – В своя поход?
– Разбира се. Ще дойдеш ли?
– С теб където поискаш. Дори на края на света.
– Хайде в обратната посока – предлага Егор. – В Москва.
– Окей.
Тя прехвърля краката си обратно – коленете ѝ са загорели, вятърът се вмъква под роклята ѝ, тя със смях се опитва
да го покори – и се приближава до Егор. Накланя се към него, ухае на ягоди. Целува го по бузата, в крайчеца на
устата, по устните. Това е и сестринска целувка, и майчинска, и любовна; такава, от която Егор не се изпълва с
похот, а сияе от щастие; топло щастие от това, че са го допуснали, почувствали, разбрали и приели завинаги.
Събужда се с усмивка. Песента, която току-що е пеел наизуст, се разтапя като буквите, написани с пръсти във
въздуха, и след няколко секунди е забравена завинаги. Но медната топлина от съня е заляла всичките рани вътре в
него, всичко е обезболила, всичко е обеззаразила.
В прашния и заскрежен прозорец се виждат слабата луна и голите дървета, в сградата попада малко светлина, като
на дъното на кладенец. Но Егор вижда Мишел добре. Двамата лежат един срещу друг. Мишел е заобиколена от
децата, Егор е сам. Нейното лице е омазано с кръв и сажди, набраздени със засъхнали русла от сълзи. И въпреки
това тя е много красива; Егор усеща към нея такава нежност, която вероятно още не е изветряла от съня, че се
пресяга през сумтящите деца и внимателно докосва бузата ѝ, погалва я. На нея сега никой не ѝ е останал, никой и
нищо, освен Егор, и значи тя сега ще бъде с него, ще бъде негова, а той ще принадлежи на нея, защото той също вече
няма съвсем нищо; не могат да заплатят по-голяма цена, за да бъдат заедно.
Мишел потрепва. Той отдръпва ръката си.
Тя отваря очи. Кимва му безмълвно: какво?
Той се надига, сяда при прозореца. Диша към стъклото и написва върху изпотяването: „Ти си много красива“.
Мишел се намръщва сънливо, изкривява устните си. Сочи му сърдито косите си, лицето си: аз съм плашило.
Извръща се. Той остава да седи, без да отмества поглед от нея. Тя се върти в леглото си, после отново поглежда
недоволно към него: усеща го. Също се надига. Написва на стъклото: „Стига си зяпал!“.
И край: медът прокисва, свива се, плесенясва на мига и всичко се стоварва върху него отново. Всичко, което е
видял, и всичко, което е направил. Все още се опитва да се вкопчи в онази Мишел, не глухата, а онази, с която беше
разговарял в съня си. Мишел изтрива с ръкав надписа на Егор и му пише: „Хайде, спи. Аз трябва да се наспя. Искам
утре веднага в Москва“.
Егор я прекъсва: „Ще отидем заедно“. Показва ѝ децата. Тя ги поглежда озадачено, сякаш ги вижда за първи път.
Някак се стяга, настръхва.
Той рисува по скърцащото стъкло: „Няма да те оставя!“. Мишел се опитва да се усмихне, но ѝ се получава зле.
Седят така мълчаливо, голите клони зад прозореца се движат, чертаейки със сенките по лицата им. Мишел се
вглежда подозрително в Егор, той си мисли: „Нима тя така и не е разбрала, че няма да мога без нея?“.
Издишва върху стъклото: „Обичам те“.
Това му се удава трудно, пръстът му трепери така, сякаш Егор току-що е излязъл от последния вагон. Довършва
рисунката, застива. Тя също мълчи. После вдига раменете си и ги отпуска.
Егор написва по-надолу, под признанието: „Какво?“.
Мишел – също встрани – пише неохотно: „Аз не мога“.
Той усеща как черната гъста мътилка, с която се е нагълтал там, във влака, между двайсетия и първия вагон, която
уж някак се беше утаила, започва да се надига в него, да кипи.
А сега какво ти пречи?! Ние с теб останахме само двамата, трябва да живеем, онзи твой казак умря! Загина там,
зад моста, а може и аз да съм го убил в движение, без да го позная, защото от смел красавец се е превърнал в
нечовек! Няма го вече! А нас с теб ни има, ето ни! „Какъв е проблемът?“
Мишел не отговаря.
Светлите ѝ коси са оплетени, червеното синтепоново яке е закопчано догоре, Мишел е скръстила ръце на гърдите
си, скрила е мекотата под броня, гледа Егор враждебно.
Той – на глас – вика:
– Боже мой, ти си го виждала само веднъж! Е, изчукали сте се, хубаво, майната му, прощавам ти, окей? Прощавам
ти, макар че адски ме болеше! Каква е тази твоя велика любов към него, от пръв поглед чак до след смъртта?! С
нищо ли не мога да я победя? Та той просто си играеше с теб! Поразвратничи малко и продължи нататък да разбива
живота на други такива глупачки като теб! Защо не заслужавам твоята любов?
Задъхва се. Мишел клати глава: не чувам. Егор удря по масата с юмрук, Сонечка започва да се върти.
Той ядно избърсва от стъклото за любовта, духа върху него и ѝ съобщава: „Него вече го няма!“. Мишел, след като
помисля малко, най-накрая също се решава – трудно, както той се беше решил – да направи признание: „Знам“.
Въздъхва бавно, добавя: „Бременна съм от него“.
Егор млъква. Ляга. Извръща се към стената. Свива се. Сега не му е останало съвсем нищо.

4.
Но не може да заспи.
Кожата гори, сърби го. Всичко, което му се е стоварило през последните два дни, я разяжда. Той се върти върху
продънения диван, опитва се да намери поза, в която няма да усеща тялото си, но не се получава: заради глухотата
останалите сетива са се изострили. Нищожната лунна светлина терзае очите, чувства сърбеж във всяка пора, в
надупчените му уши ехтят викове. Уморените мускули, обзети от непрекъснати спазми, вибрират. Земята вибрира.
Егор докосва пода, заслушва се с пръсти. Земята вибрира. Масата леко трепери. Той се досеща, скача на крака,
отваря вратата. Точно така: влак! Мишел става подир него: какво се е случило?!
Към тях от Москва идва влак и това се усеща не само по вибрациите на релсите – в горската тъма се запалва бяла
звезда. Тя расте, лети към Егор, към караулката, раздвоява се и земята под краката му започва да се тресе в такт с
железните колела: пуф-паф, пуф-паф, пуф-паф.
От Москва към Ярославъл идва истински влак. Не дрезините, с които са им возили припасите – а огромен
локомотив с вагони, каквито, както се оказва, в Москва също е имало, просто по-рано не е било необходимо да си
правят труда да ги пращат на ярославци. Може би това е помощта, за която беше помолил Полкан. Може би са
провизиите, които им бяха толкова необходими онзи ден. Разтревожили са се все пак, изпратили са някого. Полкан
мислеше, че Москва ги е изоставила, Егор също не разчиташе на Москва. Разчиташе само на себе си.
Полкан.
Ако те наистина идват тук, на Поста… Полкан няма да успее да опне петалата, както се беше надявал Егор. Та той
нали е там, прозорецът му гледа право към двора. Ще разследват, ще обискират жилищата, ще го намерят… И тогава
какво… Тогава всичко е било напразно, всичко, което Егор направи, е било напразно? Само защото не се реши на
последното?
Той излиза на релсите и вдига ръце.
Вдига ги и ги отпуска, Мишел го гледа от вратата, зиморничаво завила се в разкъсаното одеяло под мразовития
вятър. Пита го без думи: какво искаш?
Трябва да ги спра, ето какво. Не всички са мъртви там, на Поста. Излъгах те. Този влак не бива да стига там, в
Ярославъл, който и да се вози в него, каквото и да вози там. Те не бива да отиват там.
Егор стои на пътя на влака, разперил ръце: Полкан така спря влака с обсебените при самия мост. На Полкан му
стискаше да не се помръдне от релсите, и Егор ще успее. Мисли за това как тези хора, сега задружни и весели,
носещи се към Поста на помощ, след няколко часа ще се разкарват, както ги е майка родила, и ще изтръгват едни на
други ръцете и краката си. А после ще плъзнат от Поста във всички посоки, включително и към Москва.
Локомотивът се разраства от двете звезди в ревящо чудовище за една кратка минута. Егор му маха, за да го спре,
вече съвсем ослепял в светлината на фаровете, но влакът не намалява – бучи и лети право към него.
Не ти стиска, казва си Егор, треперейки, и събира крака, за да не напълни гащите. Ето, на Полкан му стискаше.
А на теб не ти стиска?! Той замижава. Влакът ще спре. Ей сега ще започне да намалява.
Поглежда. Не. Не намалява. Не спира.
Защо? Егор и без това вече направи всичко, за да спаси хората. Не беше длъжен никому, а стовари всичко това на
своите рамене.
Полкан го избутаха от релсите Егор и Коц, спасиха го. А Егор няма кой да го избута. Мишел го гледа още отсега
обречено, клати глава, но не помръдва. Ти какво, не разбираш ли защо стоя тук? За да запазя за теб шибаната ти
Москва!
Нима толкова не ѝ пука за него, че е готова даже да му позволи тук сега, право пред нея, да пукне? Кучка! Хайде,
вземи ме оттук, виждаш, че не мога да оставя поста сам!
Но Мишел не иска да го спасява. Не отмества кръглите си сънени очи от него, гледа като омагьосана, секунди все
още се точат, но скоро ще се пръснат, вече се надига вихърът от долитащия локомотив, той няма да се спре, всичко е
напразно, защо Егор да умира?! Той е направил каквото е можал, изпълнил е дълга си, направил е каквото е могъл,
направил е!
– Не бива! – крещи Мишел, но няма кой да я чуе.
Егор скача от релсите няколко секунди преди тежкият гърмящ локомотив да прелети край него на пълна скорост.
Егор успява да види зад стъклото на кабината човек с окървавено лице, упорит и зъл, който кара късата композиция
напред. След локомотива гърмят два вагона: в светещите прозорци се виждат спящи казаци. Калпаци, дулата на
автомати.
Идват на помощ.
Егор се обръща към Мишел. Докосва гащите си: сухи.
Влакът се превръща в комета и след няколко минути угасва в пустотата, а Егор се връща в леглото. Извръща се от
Мишел и пропада в чернотата. Вече няма сили за сънища.

5.
Будят ги децата: искат да ядат. Ядосват се, че възрастните не разбират рибешкия им език, не се досещат веднага да
посочат устата си, корема. Няма храна. Храната е в Ростов. Още двайсет километра до него, четири часа ходене за
възрастен човек. Слабото слънце осветява на стъклото остатъците от вчерашната кавга: „… съм от него“.
Благодарят на този дом.
Умиват се с бодливия мразовит въздух, премятат автоматите по-удобно, привеждат в ред децата – Алинка, още от
сутринта разревана, е набрала сили, отново изтръгва ръката си. Възрастните не са прибавили много живец през
нощта, краката са протрити, коремите им се свиват от глад.
Егор се старае да не гледа в Мишел дори когато ѝ пише букви. Невъзможно е да гледа в нея, в кучката.
Добре… Нали не заради нея направи всичко това. Не заради тази путка заспала, както се изразяваха мъжете на
Поста. Не заради нея стреляше в главите на хората. Бременна. Не заради нея толкова народ загина… И майка му
пропадна, и Полкан си отиде…
Кригов, гадино, как можа да ми я отнемеш така, че не я пускаш даже след като пукна?! Защо не те застрелях
тогава, Кригов, мисли си Егор и мъкне, мъкне безпощадно мъничката Соня напред, вбесен от това, че тънките ѝ
крачета не смогват и се препъват, защо не ти разпознах лицето, преди да стрелям?!
Добре. Не заради нея наистина. А заради останалите хора, за да живеят. За да не се повтори всичко в Ростов и
после в Москва.
Да ги предупредя. Да разкажа. Да ги науча как да се защитават, да се предпазят. Как да опазят това, което е
останало от страната. Да ги опазя. За да има бъдеще.
Да достигна, да дотичам до Ростов – да им разкажа за това, което ги очаква вече скоро. Ако Полкан зарази
казаците, колко имат да се мъкнат до Ростов от Ярославъл? И защо да се мъкнат – нали могат и да тичат…
Добре, добре. Полкан може и да е умрял вече, да се е изразходвал изцяло и да е пукнал. Може да са го довършили
веднага, да са видели, че е побеснял, и да са го застреляли. Не е задължително всичко да се развие по възможно най-
лошия начин.
Егор въздъхва, успокоява се.
Във всеки случай още не е късно да се оправи всичко. Трябва просто да стигне до Ростов пръв, преди надигащата
се вълна да доплува. Там командва чичо Коля Рихтер, другар на Полкан. Той познава Егор. Веднага при него, веднага
да доложи всичко. Без подробности. Просто: случи се това и това, ние оцеляхме, останалите – дявол знае какво
става с тях. Скоро сами ще видите.
Егор крачи най-отпред, за да има само гора, сиви смърчове, млечно небе пред очите му. Е? Това е. Успокои ли се?
Успокои се като че ли. Престава да дърпа Сонечка толкова жестоко. Поглежда я, засрамва се. Хваща я под мишница,
сляга я отново на врата си. Ще я носи колкото може. А после нека пак ходи сама.
Там животът ще е съвсем различен.
Ще разкаже в Ростов за всичко, което се е случило с Ярославъл, те ще успеят да се подготвят, ще известят Москва,
ще измислят нещо, ще изпратят още войска, предварително оглушена, ще наградят Егор, ще го вземат в Москва, е, и
там… Малко ли момичета има в тази Москва? Всичко ще се нареди. Децата, ето… Е, ще ги отгледа. Някак си. Ето,
Ванечка със сигурност може да го вземе със себе си.
В този момент го потупват отзад по гърба.
Мишел.
Задъхана, ядосана. Децата са изостанали, Алинка седи на земята, Сонечка хлопа със заледените си мигли.
Блъска го с ръка в рамото. Крещи беззвучно. Какво?!
ТИКАКВО?КЪДЕ?
Прекалено бързо е крачил, осъзнава Егор. Тя и децата не смогват.
 НЯМАДАМЕОСТАВИШ, написва му тя и му показва среден пръст; кучка, колко е красива все пак и особено
когато е вбесена! Решимостта на Егор да преживее просто така целия си живот без нея, мигновено се изпарява. Той
също ѝ показва среден пръст и написва с този пръст:
НЯМАВРЕМЕ.
Но продължават да вървят нататък редом – блъскайки се, но редом. И Егор разбира, че няма да може току-така да
ѝ намери замяна в Москва. И може би въобще никога няма да може да ѝ намери замяна.
После в главата му отново се промъква неканена картина: ето, той се обажда в Москва, ето, пристигат хора да
разследват, канят го в командването – оглушал, но изпълнил дълга си – окачват му някаква награда на гърдите,
разрешават му да живее в Москва и даже му дават жилище. Ето тогава ще си говорим. Ето тогава ще видим.
Тези картини се овъгляват в камерата му за вътрешно горене, дават му сили за следващата крачка и за следващата.
А Мишел, пита се той, какво ли хвърля в пещта си, какви са мечтите ѝ?
Любовта и омразата горят еднакво добре.

6.
Ростов започва така, както започват всички градове: с бели тухлени гаражи, с безпорядъчни вилни зони, с
триетажни олющени сгради с бели рамки на прозорците, с увиснали жици, с плетеници от разбити пътища, които
се носят след железопътните линии, с крайпътни гари, които се състоят от перон и лавка за бира, и цялата тази
прежда се сгъстява все повече и повече в релсово вретено, докато не се превърне в самия град.
Патрулът ги спира на прелеза почти при самата гара – точно пред мястото, където релсовият път започва да се
разклонява; приближават се мъже с ушанки, налайват ги немски овчарки, тикат дула, задават беззвучни въпроси.
Егор посочва ушите си, после вдига ръце нагоре. По усет, без да чува себе си, произнася:
– Оглушах. Всички тук сме глухи. Децата също.
Дежурните се споглеждат, усмихвайки се: цяла делегация глухи, виж ти! Децата мънкат за храна, но Егор им
шътка: само това остава, да ги вземат за просяци!
– Ние сме от Ярославския пост. Аз съм син на Пирогов. Син на коменданта. Сергей Петрович Пирогов.
Правилно ли каза всичко? Разбраха ли го?
Те като че ли сменят физиономиите си – от подигравателни на недоверчиви. Мърморят нещо неразбираемо. Чудят
се как да се разберат с глухите. Егор ги съветва: пишете. Единият отива на капепето, намира там някакви стари
вестници и огризка от молив. Написва на хартията: „Какво се случи?“.
Егор му отнема молива – вече няма сила в пръстите да въвежда разтапящи се във въздуха букви. Надрасква:
„Постът ни е превзет. Само ние оцеляхме. Отведете ме при началника. При Рихтер!“.
„А Пирогов какво?“.
Егор драска с пръсти по гърлото си: убит.
Тогава още веднъж ги оглеждат и сега сякаш ги съжаляват.
Пускат ги на капепето да сгреят премръзналите си ръце и се помъкват от гарата на някаква дрезина. Откарват ги
на големия пост, на главната ростовска гара, в продълговато бяло здание с кръгла кула на единия край, наподобяващо
изплувала насред равнината подводница или паметник на загиналия ѝ екипаж.
Предлагат им чай, да се разсъблекат, някакви жени вземат децата със запечена кръв в ушите, за да ги лекуват и да
ги нахранят, Мишел отива да стърже кожата си с миризлив сив сапун, а Егор се отказва от всичко. При началника, да
доложи. Всичко останало после.
Водят го в кабинета на Рихтер – хората в коридорите го зяпат, шушукат си, вече са плъзнали слухове. Вкарват го в
стая, по-голяма и по-богата от онази, която Полкан имаше за щабквартира. Появява се самият Рихтер – гладко
избръснат, сресал на линия редките си сиви коси, миришещ на одеколон. В ръката си държи бележник, защото вече
са го уведомили за всичко и е подготвен. Подготвен, но когато вижда Егор, лицето му се променя, сякаш са докарали
в кабинета му Егор в ковчег.
С красив почерк, като в образците за краснопис, той пита върху хартията: „Какво е станало? Защо всички вие сте
оглушали?“.
Егор хваща бележника и се заема да рисува:
„Нападнаха Поста ни през реката. Избиха всички, само ние се измъкнахме. Убиха Сергей Петрович. Може да
дойдат тук“.
Рихтер му взима бележника: „Кой?“.
Егор се чуди как да му обясни. Съмнява се. Пише: „Обсебените“. Проверява: как там е лицето на Рихтер? Знае ли
за обсебените, за бесовската молитва? Онзи се чеше по главата, нищо не разбира.
„Болест, оттатък реката. Не болест, а секретно оръжие. Заразява с думи. През слуха. Ако слушаш, можеш да
полудееш. Подивяват. Нападат другите. Убиват!“ – изрежда Егор, поглеждайки към Рихтер, който се мръщи,
неспособен до проумее.
Егор осъзнава, че това, което му пише, прилича на безумие. „Нормален съм! Всичко това е истина! Питайте
момичето! То ще потвърди!“
Рихтер сега го гледа със съчувствие, но разбира се, не може да повярва в това. Егор сам не вярва в него дори след
като е видял как негови познати се превръщат в обсебени право пред очите му.
„Някаква тъпотия“ – пише му направо дядо Коля Рихтер, военният.
„Не е тъпотия! – протестира Егор. – Позвънете в Москва, те трябва да знаят! Трябва да ги предупредите! Трябва да
се подготвят!“
„Как да се подготвят?“
„Да си пробият ушите! Тъпанчетата! Като мен! За да не ги чуват!“
Сега вече Рихтер гледа Егор, сякаш е полуразумен – не умее да се преструва. Егор всичко разбира.
„Нуждаеш се от лекар. Имаш кръв в ушите. Ще стане замърсяване. Трябва да се обработи. Трябват антибиотици“ –
написва му чичо Коля рецепта.
„Няма! Докато не позвъните в Москва! Там ще потвърдят! Та нали оттам изпратиха казаци! До Поста! Те знаят, че
там стават гадости! Трябва да им се каже!“ – бърза Егор да наговори колкото може, преди да са го тикнали в
лазарета.
В тъмните очи на чичо Коля се размърдва съмнение. Въздъхва. Придърпва към себе си телефона с гербов орел –
същия като на Полкан. Вдига слушалката. Казва нещо в нея, поглеждайки неспокойно Егор, казва още нещо. Чака
дълго. Играе си с молива. Егор го следи непрекъснато. Веждите му, устните, движенията на очите. Мисли си за
Полкан, който бродеше зад решетката на изолатора като бесен глиган. За това как беше замазал шпионката със
собствената си кръв. Прощаваше ли се с Егор по този начин, или се криеше от него?
Изглежда, някой в слушалката се пробужда, Рихтер потрепва, започва да реди нещо, прикривайки устата си с длан
– сякаш се бои, че Егор ще го разбере, дори и глух. Слуша отговора, но толкова кратко, че Егор започва да го
подозира в измама: със сигурност сега в слушалката е или тихо, или се чува сигнал заето, а Рихтер със сериозна
физиономия продължава да имитира разговор с Москва.
„Какво казват?“ – пише му Егор.
Чичо Коля му маха с ръка, сякаш от онази страна на линията наистина му дават някакви инструкции, после кима
и затваря. Придърпва към себе си бележника с Егоровия въпрос и написва: „Какви ги бълнуваш? Изобщо не разбират
за какво говориш. Казват да не им заемам линията“.
„Не вярват?“ – не може да повярва Егор.
Рихтер, извил крайчетата на устата си надолу, кима със сресаната си глава. Егор бързо написва: „Но вие нали
пропуснахте казаците нататък? Към Ярославъл? Влак с два вагона?“ – Егор поглежда в трапчинките му.
Онзи кимва.
„Защо?“
„Не са ни давали отчети.“
Ето! Егор тика в лицето на Рихтер мръсния си пръст. „Те знаят!“.
„Ако знаят, значи знаят. Казахме ли им? Казахме им – разперва ръце Рихтер. – Това е, хайде в лазарета!“
И наистина – той съпровожда до лазарета Егор и докато там му чистят кръвта от ушите, наливат йод в раните му и
бинтоват главата му, кореспонденцията им продължава. Рихтер иска да знае как е загинал Полкан и на Егор му се
налага да измисля какво ли не, да продължава с лъжите. Лекарят се интересува какво е станало с ушите на Егор.
„Вие също ще трябва да направите това. Всичките. Или край.“
Рихтер прави физиономия на лекаря: не го слушай, говори глупости.
„Край с всички“ – пише Егор.

7.
Двамата с Мишел седят един срещу друг, сърбат гореща супа. И двамата са с пречистени рани, памук в ушите и
омотани глави. Готвачката и дебелият готвач поглеждат към тях през прозорчето на гишето и безгласно кудкудякат.
Над главите им има часовник, дванайсет е.
Мишел сърба известно време и се отказва на средата на супата. Мрачна, нервна.
НЕМЕПУСКАТ.
Къде? – кима Егор, поглеждайки към готвачката.
ВМОСКВА.
Дълго, неловко, ядосвайки се един на друг за кривите букви и за неразбирането, те изясняват, че Мишел е опитала
да се уговори веднага – и преди лазарета, и след това – отказали са ѝ. После двамата измислят да сипят на масата
сол и да чертаят по солта – буквите са по-малки, по-ясни и разговорът потръгва по-бързо.
Защо не ме пускат, пита Мишел. Какво им разказа? Егор се обижда: той няма нищо общо тук, разказал е точно
какво е било, пред него са се обадили в Москва и там са сметнали историята за глупост; е, сигурно ще трябва да
повисят още до изясняване на обстоятелствата. Нали все пак не са ги хвърлили в затвора – лекуват ги, хранят ги, ето
и за децата се грижат.
„Ще избягам“ – упорито написва Мишел.
„Аз ще дойда с теб“ – пише Егор.
Тя смесва солта. Поглежда през прозореца. Връща се към него.
„Защо?“
„Ти така или иначе ще бъдеш моя.“
Тя се усмихва. Изпраща му въздушна целувка. Отдалечава се. Излиза – но на вратата я чака часовой, прегражда ѝ
пътя, не ѝ дава да си тръгне. Егор скача – мисли да си пробие път до Рихтер, но там ги охранява не един човек, а
цели трима. Не искат да го слушат, избутват го обратно в столовата – не злобно, но настойчиво. Показват му: ходи,
ще хапнеш още нещо.
Егор взима допълнителното и го натъпква в себе си; Мишел седи, скръстила ръце, изобразявайки презрение:
казаха ти да плюскаш и ти плюскаш? А Егор: да, плюскам и върви на майната си.
„Така или иначе ще бъдеш моя.“
Поглежда към часовника, там пак е дванайсет, стрелките са заседнали. Тук при тях времето е спряло, мисли си, в
Ярославъл препуска напред тройно по-бързо. Те ще дойдат тук, мисли си, така или иначе ще дойдат рано или късно,
защото в Ярославъл вече се изяждат взаимно, вече са изтръгнали от себе си пагоните и калпаците и врещят онази
своя ерес с цялото си гърло.
Тя сигурно вече се носи насам, а тези идиоти не му вярват.
Нищо. Сега трябва да се наплюска в запас. А после да се измъкне и да търси онези, които ще са готови да го
изслушат.

8.
В полудрямката на Егор при него идва майка му.
Той не я вижда, но тя му говори от съседната стая: не се притеснявай, с мен всичко е наред. Той отговаря, че така
и е смятал, понечва да стане, да отиде при нея, но няма сила в краката. Майка му го моли: не бива, лежи, отпочивай.
Егор възразява: искам да те видя, домъчняло ми е. Няма нужда да ме гледаш, спомняй си ме такава, каквато си ме
запомнил, казва му майка му.
Егор все пак събира сили в памучните си крака, за да се надигне, да отхвърли някак си тежкото като гробищна
пръст одеяло, изправя се и отива в съседната стая, която цялата е отрупана с някакви прашни вехтории – но майка
му я няма там, гласът ѝ отново е зад вратата. Той тръгва към нея сякаш по дъното на езеро, толкова му е трудно, а тя
му казва строго: не ме търси, казах ти. Не бива. Казвам ти, с мен всичко е наред, аз умрях и това е. А ти трябва да
живееш, така че се връщай в завивките и хайде спи, отпочивай.
Той ѝ казва твърдо „не“ и се помъква обратно към завивките си, едва когато заспива отново, осъзнава, че тя е
умряла. Какво хубаво има в това, пита. За всеки е различно, шепне му тя в ухото. Ти трябва да живееш, а виж, моят
Серьожа по-добре да беше умрял, напразно го остави да се мъчи.
Егор се дръпва и се събужда.
Мишел го гледа изпод вежди: при нея сънят не идва. Тя държи в ръце някаква дебилна детска раница. Егор върти
глава – вижда онзи дебелак, готвача, който зяпа мазно Мишел и все се опитва да я подкачи с гнилозъбата си
усмивка.

9.
Изведнъж махат караула от столовата.
С бърза крачка влиза Рихтер, с кимане вика двамата със себе си. Отзад се строява конвой, цялото високомерие на
Мишел се изпарява; къде ни водят, пита тя Егор с изплашените си очи.
Влизат в главната сграда на гарата, дават им чисти дрехи, бутат вратата…
На първия коловоз стои същата тази къса композиция, която Егор през нощта се е опитал да спре с тялото си.
Само че сега тя има не два вагона, а три: прибавен е трети, от влака с обсебените, изрисуван с кръстове и молитви,
прозорците му са с решетки, вратите са завинтени.
 Как е възможно? Как са се върнали? Значи Полкан е умрял все пак? Умрял е, слава Богу! Пукнал е, така и без да
предаде това безумие на никого.
Спрял е чичо Коля Рихтер този влак за Егор; успял е да направи това, което Егор не можа. Хубаво е да си началник
поне на нещо.
Рихтер ги отвежда при висок казак със счупен нос. На хълбока му има огромен кобур, в ръката си върти някакъв
бич, на главата му калпак, изпод него се подава тъмен перчем. От долу нагоре Егор не вижда пагоните, но е ясно, че
този също е началник: стои свободно, люпи семки, а до него е адютант в стойка мирно.
Чичо Коля побутва Егор към този казак, а Мишел тръгва към него сама. Той ги измерва и двамата с погледи,
проверява времето в часовника на ръката си, потрива носа си и се съгласява да влезе вътре, в гарата.
Чакалнята се ремонтира – стените са боядисани наполовина, на пода има дъсчена настилка. Егор и Мишел сядат
пред атамана на паянтови столчета зад паянтова масичка, дават му хартия. Атаманът се старае да се държи строго,
но Егор, откакто е без слух, вече е свикнал да улавя треперенията на хората, да чете нервните им тикове. Изглежда
бледичък този казак. Бил е все пак на Поста?
„От Ярославъл ли си?“ – пише атаманът на листа си. Егор кима: „Тъкмо оттам идваме“.
„Знаеш ли какво се е случило там?“
„Докладвах вече. Оттатък моста ни нападнаха хора. Дойдоха на влак. Докараха хора – Егор се откъсва от хартията,
хвърля поглед към атамана, – някакви болни, заразни.“
Атаманът потрива ръце, мърда неспокойно.
„Но не са обикновени болни. Като нечовеци са. Обсебени са – със съмнение написва Егор. – Заразяват чрез думи.
Хората полудяват и започват да се убиват взаимно. Нарича се бесовска молитва. Това е било едно такова секретно
оръжие. С него от Москва са ударили по далечните региони. Ти какво, не знаеш ли?“
„Какво ти е на ушите?“
„Сам се оглуших. За да не ги слушам. Ако ги слушаш, ще се заразиш. Те така ни отмъщаваха за това, което сме
направили с тях. Там, отвъд моста, разправят, няма живот. Обвиняват нас за това.“
Казакът гледа Егор странно, прехвърля погледа си на Мишел: „А ти какво ще кажеш?“.
Тя свива рамене. „Ние оглушахме и не се заразихме. Никой друг не се спаси. Вие от Москва ли сте?“
Атаманът се намръщва, почесва счупения си нос, посяга в джоба си за семки. Започва да ги люпи, после ги
протяга към Мишел – искаш ли?
Тя си взима.
„Сега вече от Москва. Връщаме се там.“
„Там имаше ваши, казаци, на този влак – заема се да пише Мишел, като избутва с лакът Егор, вперва очи в атамана
и побързва да продължи. – Командваше ги Александър Кригов, Саша.“
Атаманът веднага се изпъва, свива семките в юмрука си, събира вежди.
„Познавате ли го?“ – вълнува се Мишел.
Онзи накланя глава.
„Аз съм неговото момиче.“
Той се усмихва – мислейки, че го прави незабележимо.
„Бременна съм от него.“
Лицето му застива. Егор посяга, иска да ѝ вземе молива, но казакът прегражда от него Мишел с ръчището си.
„Вземете ме със себе си, моля ви – пише тя. – Трябва да отида в Москва.“
Това е. Най-важното е казано. Тя се вкопчва с огромните си очи в този шапкар, в този тъпунгер, а той диша с
отворена уста, гърдите му се повдигат като ковашки мях.
„Сашка загина.“ Лицето му е такова, сякаш ѝ връчва покана за погребение. Сашка, прочита Егор косо през масата.
Служили заедно, дружили? Мишелка прави прискърбен вид, сиреч знае. Егор се старае да я хване във фалш.
Позволено му е да се бърка в кореспонденцията му, да подслушва – това засяга и него, нали те сега се уговарят да се
избавят от него и да живеят нататък без него.
„Ще опитам да направя нещо“ – обещава атаманът.
Тя му се усмихва. „Как се казвате?“ – пита.
Егор чувства как се отнася нанякъде, чувства се така, сякаш е стигнал до средата на безкрайния мост през
мъртвата река в зелената мъгла и там е осъзнал, че не може да стигне нито до единия, нито до другия бряг, зелената
мъгла ги е изяла, останало му е само късчето твърдина под краката му.
„Лисицин, Юрий – решително чертае атаманът. – Подесаул.“
„Аз се казвам Мишел – съобщава му тя. – Много ми е приятно.“
Не даже есаул, а някакъв си подесул, кикоти се наум Егор. Някакъв дрислив подесаул, какво си се вкопчила в него,
глупачке?! Неговото име, на Егор, го няма в техните хартийки, той си остава безименен, сякаш изобщо не
съществува, сякаш не той беше свършил вместо тях цялата мръсна работа, за да могат сега да се върнат на шибания
си парен локомотив в шибаната си Москва!
Докато тези двамата не могат да се нагледат един друг, той измъква от тях хартията и надрасква бързо на нея:
„Вие първо се обадете в тази ваша Москва и им кажете, че скоро ще им се разкаже играта! Че тяхното секретно
оръжие се е върнало от другия бряг! Нека да се готвят!“
Атаманът присвива очи, опитвайки се да разбере криволиците му. Егор добавя: „Пред мен се обадиха в Москва, те
не вярват. Но вие нали сами видяхте какво е там! Същото ще стане и тук! Кажете им!“
Казакът се замисля. Обръща се към Рихтер, който стои встрани и напрегнал клепачи върху недовиждащите си очи,
се опитва да надзърне в немия разговор. Говори му нещо, разперва пръсти, имитирайки телефонна слушалка. Онзи
леко кима, посочва вратата, предлагайки му да премине през нея.
Атаманът се отдалечава, като намига ободряващо на Мишел и сякаш още веднъж измерва Егор на някакви свои
везни; излиза след Рихтер, двамата остават сами на кръглата маса в чакалнята на гарата. Пред Егор е хартията, на
която е написано: „Лисицин, Юрий, подесаул“ и „Аз се казвам Мишел, много ми е приятно“. В гърдите му сякаш
кипи катран, издува ги като тенджера под налягане. Мишел хваща хартията и я смачква.
Егор плюе под краката ѝ и забива поглед в разположеното откъм перона мръсно стъкло. По-рано през него са се
виждали скоростните пътнически влакове: тръгва един, прави път на втори, а след тях – трети… Имало е къде да се
отиде. А сега право под прозореца стои една композиция, и то осакатена. Пред нея пристъпват от крак на крак,
пушейки самоделно свити цигари, казаците; отиват към Москва – единствената посока, която е останала.
Отпътували са дотам, където земята свършва, и са се върнали с празни ръце.
Влакът има три вагона. Първите два са с обикновени прозорци, в които същите такива скучаещи казаци седят,
играят карти, хилят се безшумно. А третият е с решетки, с разбити прозорци, през които ноемврийският вятър
вкарва снежна суграшица. Защо са го закачили, чуди се Егор.
Гледа към този вагон и сякаш отново минава през него. И чувства от това такъв студ, сякаш прозорците на гарата
също са избити и мразовитият вятър духа в лицето му и набива ледена каша във врата му.
Забравя за Мишел, застива, гледайки зеления вагон и червените кръстове, чете прекъснатата молитва, нашарена
като по шаблон по дължината на борда; нима всичко това се беше случило наистина с него? Нима наистина беше
направил всичко това? Сякаш се беше раздвоил: нов Егор беше дошъл да смени стария и да му помогне; свикнал със
смъртта и безчувствен към болката. Глух. А онзи Егор, който умееше да чува, е останал само някъде вътре в главата
му, в сънищата.
Когато там, зад решетката, някой се размърдва, той даже не обръща внимание. Мишел го пробужда с потупване,
сочи му прозореца. Лицето ѝ е страшно пребледняло. Егор вдига поглед към вагона – а там, зад стъклените отломки,
зад заварената на кръст арматура към него гледа Полкан.
Гледа, усмихва се, маха с ръка.
Егор се надига – прикрепените към него конвоиращи моментално се обръщат, пристъпват, но той не ги забелязва.
Приближава се до прозореца, притиска чело към него, за да не му пречат да съобразява прахта и скрежът.
Полкан определено се превърна там, на Поста, определено озверя, пипна тази бесовска лудост, пускаше пяна, уби
отец Данил с голи ръце и ръководеше останалите обсебени през прозореца на третия етаж.
Как е възможно той сега… Ами дори просто да познае Егор?
Егор се вглежда в лицето на пастрока си – сега между тях има само пет метра, от такова разстояние веднага става
ясно – всичко си е наред с Полкан. Сякаш нищо не е било.
Егор също му се усмихва, също му маха с ръка: здрасти!
Полкан събира ръцете си във фуния, крещи нещо, казаците на перона се обръщат към него, крещят му – млъкни,
разкарай се; на нещо такова прилича беззвучното им бърборене.
Полкан не ги слуша, продължава да крещи нещо на Егор, без да маха длани от устата си, и Егор забелязва
белезниците, сковали китките му. Все пак са го арестували. Арестували са го, но не знаят кого са арестували.
Мислят, че е човек.
Защо е нормален? Възможно ли е такова нещо?
Може да се е случило чудо?
Егор маха на Полкан, посочва ушите си, разперва ръце: не те чувам, не чувам! А същевременно трескаво
прехвърля в ума си всичко, което е успял на научи за обсебените от отец Данил, докато онзи още беше уверен, че
победата му е в кърпа вързана.
Той говореше небивалици, че уж Егор е избран за големи дела. Разправяше, че той сега е свързан с Егор, макар и
против Егоровата воля. Всичко това на Егор му се иска да го забрави, но то е първото, което му идва наум. Не, това е
просто измама, съблазън, вербуване, не беше сработило и трябваше да се зачеркне. А какво още?
От такова може ли обратно да се стане човек? Не може. Той нали ясно каза – не може. Как беше там? Мислели са,
че могат да ги отърват, да измолят спасение, а всичките отново се сатанисвали. Отново се сатанисват, така беше
казал. Отново… Тоест… Щом отново… Значи са опитвали да ги усмирят и може би понякога това дори е вършело
работа. Или обсебените сами… са се измъквали… Ставали са нормални. За някакво време… Отпускало ги е…
Помрачаването е отминавало…
Казаците се качват във вагона при Полкан, отблъскват го от прозореца, а той се улавя за решетките, запира се с
краката. Но никой не прихваща заразата от него.
Засега.
Помрачаването е отминавало, а после се е връщало.
Конвоиращите идват и при Егор, слагат го да седне обратно на стола. Той маха на Полкан и от стола. Носът го
сърби, в очите му щипе. Това пък от какъв зор? Та той е Полкан, просто Полкан.
Просто Полкан и това е. Нищо повече.

Епизод 5
1.
Нали не може той да си мисли, че те могат да бъдат заедно само защото никой от Поста освен тях двамата не се е
спасил?
Мишел поглежда към Егор, когато той не я вижда, и си мисли: нима не разбираш? Да, ние се оказахме в една
лодка, да, ти ми помогна да се измъкна, да, благодаря, но аз не те искам и не мога да те искам.
Тя си беше измислила какъв ще е животът ѝ, отдавна вече си беше измислила прекрасен и блестящ живот – във
великолепната и невероятна Москва. Ще се разхожда по процъфтяващите булеварди, ще властва на баловете, ще
опитомява и дресира горделивци и красавци, придирчиво избирайки от тях най-достойния, а после самата тя
безпаметно ще се влюби в някой граф, гвардейски офицер или художник. В този живот ще ѝ подаряват цветя с
опияняващ аромат, постоянно ще я канят в театри, приятелките ѝ ще бъдат умни и изтънчени и Мишел ще бъде сред
тях свой човек – защото по рождение принадлежи на Москва, на този огромен град, където е възможно всичко,
където никой никого не познава, но нея ще я знаят всички.
Ето какъв живот си беше измислила, докато през всичките тези години – петнайсет, двайсет? – висеше на Поста.
Тя сто пъти би се обесила там от тъга и досада, ако я нямаше тази измислена Москва и този измислен далечен
живот.
Саша Кригов – нахалник, казашки атаман с руса брада, мощен, със сиви очи точно като нейните – подхождаше на
този живот, той можеше да стане проводник за нея в този живот, а тя би станала негов спътник в изкачването му до
върха и би го теглела след себе си, когато му свършат силите, и би го удържала, когато се хлъзга от ръба на ледника.
Биха се гледали един друг, очи в очи, всеки от тях – отражение на другия. Той подхождаше, а Егор – не.
Да, този живот тя вече никога няма да го има, но ще има друг.
Саша го няма. Това не може да се проумее и Мишел нямаше време да свикне с него, така че просто го прие за
сведение.
Всичко, което беше останало от Саша, беше отломка, кълн.
И тя трябваше да го отнесе цяло, живо – през бурята, през ада – при онези, на които то ще бъде нужно толкова
силно, колкото и на нея. На Сашините родители. Те щяха да приемат Мишел, защото освен пусналото в нея корени
семенце нищо друго не им беше останало от сина им Саша. От този, когото те толкова обичаха и когото почти беше
успяла да обикне Мишел.
Прости, Егор.
Прости – прощавай.
Хилав, навъсен, с кървав бинт около главата, Егор завистливо и ревниво надзърта в нейната преписка с подесаула.
В чакалнята на гарата е пусто и студено, наоколо стоят въоръжени хора, зад големите прозорци се вихри белота. Те
седят около кръглата масичка, тримата: Егор, Лисицин и тя.
 Мишел предчувства: на тази маса сега се решава съдбата ѝ. Срещата я е заварила неподготвена – главата ѝ е
бинтована, изпод бинтовете стърчат коси, слепили се в кълчища, дрехите ѝ са омазани кой знае с какво – лепне и
вони ужасно. Тя изглежда жалка, а по-малко от всичко на света ѝ се иска Лисицин да я съжалява. Татко ѝ някога ѝ
беше казал, че тя винаги трябва да се държи като царска дъщеря, и Мишел никога не забравяше думите му.
Той изобщо не прилича на Кригов. Саша беше весел, макар и да умееше да си придава строгост, беше уравновесен,
макар и да можеше да се престорва на бесен, и въобще беше добър, макар че навярно убиваше, без да се трогва. А
Лисицин, подесаулът – със същото звание, както и Саша, между другото – рязък, счупен и някак си отново слепен. С
него наоколо няма да бъде спокойно, от него не приижда равномерна топлина, може да се опари от такъв човек,
предчувства Мишел – не тя, естествено, а онази жена, която ще го обикне. Но затова пък и самият той може да се
влюби отчаяно. Той се поколеба, преди да даде на Мишел бележката: „Ще се опитам да направя нещо“. Поколеба се,
защото, след като веднъж е обещал, такъв човек ще е задължен да опита и ще се постарае да го направи.
Когато той ѝ пише името си – първо името и едва тогава званието – тя се усмихва, макар че секунда преди това
Лисицин ѝ е съобщил, че Саша е загинал; не може да се сдържи.
Свикнала е да се харесва на мъжете.
Когато си красива, ти се струва, че светът е по-добър, отколкото е в действителност. Той наполовина е изпълнен с
усмихващи се хора, които все се стремят да ти угодят: постоянно ти подаряват нещо, някъде те викат, слушат те
внимателно, каквито и глупости да дрънкаш, смеят се на шегите ти и самите те през цялото време се опитват да те
разсмеят.
Ето и тук, в Ростов: тлъстият готвач е успял да ѝ пробута сандвичи „за из път“ в шарена ученическа раница. Тя
благодари и ги взе.
И с Юра е съвсем уверена: може да го омагьоса.
Юра. Юра е добър, красив по свой начин. Мишел не може да не отбележи това. Съвсем не прилича на Кригов, и
при това неуловимо с нещо е подобен на него.
Егор иска от него да се обади в Москва, иска там незабавно да признаят, че не е полудял, че всичко на Поста се е
случило точно така, както го разказва. Мишел не може да разбере защо е тази истерия, защо е това бързане: нали там
всичко е свършило. Ето, и казаците са отишли там и са се върнали живи и здрави. Нима не могат да се отложат
сериозните разговори до Москва?
Когато Юра отива да звъни, Егор се заема с кисела физиономия да препрочита преписката им и Мишел скрива
хартията от него. Тя не е виновна, че той там нещо си е въобразил. Благодарна му е, че я е спасил, че е спасил
дечурлигата – Сонечка, Ваня, Алинка. Благодарна е наистина! Но това не означава, че сега трябва да осиновят
сирачетата и да заживеят като едно задружно семейство!

2.
Тя забелязва Полкан първа – Егор се е вторачил в прозореца със стъклени неживи очи. Вижда го и не може да
разбере как е възможно това. Егор нали всичките ги беше погребал, беше казал, че там не е останал никой.
И ето го Полкан.
Тя тупа Егор по рамото, пробужда го. Той скача, притиска лице към прозореца – смее се, разпознал пастрока си,
заема се да му маха, да му дава някакви знаци. Онзи също му маха, също се кикоти, вика иззад решетките.
Мишел остава седнала. Цялата енергия, която е имала преди малко – да се бори, да очарова, би стигнала да крачи
пеша до Москва – всичко се разсейва за секунда. Егор не беше останал сам, беше измъкнал от оня свят пастрока си,
макар и не любим, но близък. А на нея каза да върви и да не се обръща.
Тя гледа Егор, а вижда пред себе си баба си, чува я как зубри своя Есенин, поредното му сълзливо нещо. Спомня
си само това:
Онзи ураган отмина. Малцина издържахме
на проверката на дружбата с години.
Завръщам се в страната си осиротяла,
където не съм бил от осем години.
На кого да се обадя? С кого да споделя
тъжната радост, че съм останал жив?2
И нататък има още; баба ѝ винаги на това място се объркваше и спираше, така че и Мишел не беше запомнила
какво следва. Тръгна си, без дори да я провери. А ако е била жива, когато са тръгвали? Беше я оставила без помощ,
без вода. Мишел се извръща от прозореца, гледа някъде в прашния мрак.
Как ѝ пречеше баба ѝ, как я дразнеше с молитви, с миризмата си на гнилоч, с вечните си домогвания до дядо по
един или друг повод, с дрезгавия си глас и острия си слух, с вечното си безпокойство за всичко на света! Баба ѝ беше
хомот, камък на шията, точно заради нея Мишел не можа да отиде в Москва по-рано. До появата на Кригов планът
беше само един, зловещ и унил: да дочака смъртта на баба си.
– Бабо… – казва Мишел в прахта, в тъмнината – без звук, сякаш гласът ѝ е парализиран. – Прости ми, бабо.
Тя беше желала да загинат и баба ѝ, и целият Пост. Беше го желала.
Докато Постът беше истински, Москва си оставаше призрачна. Нямаше място на света и за едното, и за другото.
Постът беше скроен и ушит от тухли, желязо, от кудкудякащи кокошки и котешки лайна, от течащи тръби и детска
глъчка, от мъжка пот и сгурия, от проклетото консервирано варено месо и бабините оплаквания, тоест от жива
материя. И докато беше толкова осезаем, толкова плътен, толкова вонящ и шумен, плахата Москва си оставаше
мъгла, измислица, призрак. Москва цял живот беше мъждукала за Мишел като мираж, въобразена от почти
стопилите се детски спомени, от старите снимки в изгорелия ѝ айфон и най-сетне от единствения фантасмагоричен
разказ на Саша Кригов. Москва цял живот я беше викала, Мишел се беше опитала да избяга, но знаеше, че Постът
няма да я пусне; ще я привлече обратно, ще я обкръжи и ще я затвори в себе си.
И едва когато унищожиха Поста заедно с шантавите младежи и отраканите девойки, заедно с всичките ѝ любими
и нелюбими занятия, вечерните разговори и нощните молитви, с кокошарника и детската градина, заедно с дядо ѝ и
баба ѝ, с цялата толкова скъпа за нея оскъдица, с която ѝ се беше налагало да се съобразява цял живот, едва тогава
Москва започна да разцъфва, да набира плът и сила, да става все по-ясна, все по-ярка – с всяка крачка, която Мишел
правеше към нея по изгнилите траверси.
И затова, от една страна, Мишел повярва в гибелта на Поста веднага: край, това е минало, то изгоря, значи трябва
по-скоро да избяга в бъдещето; а от друга страна, Постът не се беше дянал никъде и макар уж да беше безвъзвратно
унищожен, упорито се мъкнеше след Мишел като просяк.
Та нали Постът бе загинал не защото Мишел милион пъти си бе пожелавала това? Нали тя не е виновна?
Не е виновна. Хората от влака казаха – а после Егор ѝ обясни още веднъж с пръсти – кой е виновен: това беше
някаква бесовска молитва, от Москва я бяха използвали срещу останалата част от страната, мислели, че е изчезнала,
но тя там продължавала да покосява хората и ето че се бе върнала – оглушалите са превели обсебените обратно през
моста, за да унищожи всичко и от тази страна, ако искаш вярвай, ако искаш – не, за да унищожи и Москва. А Постът
просто беше попаднал пръв на пътя ѝ и ето че го бяха помели. Какво общо има тук Мишел? Не е заради нейна
магия, не е заради желанията ѝ.
И дядо ѝ, ако беше тук, би ѝ казал: хайде сега, каква глупост. Ти нали и без това почти избяга от нас в своята
Москва, Мишелка. Ти нямаш нищо общо тук и ние нямаме нищо общо. Ти нали и без това вече заплати за това, че
можеш да живееш по-нататък – изгуби слуха си. Това е голяма цена, за нея можеш да си купиш не само живот, но и
щастлив живот, такъв, какъвто ти сама си измислиш. Сграбчвай го и бягай!
Но дядо ѝ беше загинал, полудял, беше си разбил главата в решетката, в главата на Кригов – и с пробито чело беше
паднал от влака върху насипа; от факта, че Мишел беше видяла това със собствените си очи, ѝ беше хем по-зловещо,
хем по-леко. Докато виж, баба ѝ…
Трябваше да я провери, преди да тръгне.
Сега вече тя никога няма да умре. И ще дойде с нея чак до Москва.
„Ти нали каза, че той е умрял! Че всички са умрели“ – пише яростно Мишел на Егор върху смачканата хартия.
Егор я измерва с поглед, лицето му леко се сгърчва и се отпуска. Взема молива от нея и отговаря:
„Не го намерих. Времето изтичаше.“
„Защо не се е заразил?“ – продължава да пита Мишел.
„Откъде да знам? Скрил се е някъде, изчакал е!“
Егор разперва ръце: какво?!
Мишел почуква с молива, после притиска графита върху листа.
„Ами нищо! Може и баба ми също, а ти…“ Графитът се чупи. Егор свива рамене. Мишел захвърля онемелия
молив. Той въздъхва, сякаш се разкайва. Докосва ръката ѝ – тя отхвърля пръстите му със злоба, която сама не е
очаквала от себе си.

3.
Някъде, изглежда, се хлопва врата – по дъсчената настилка, през масата достига ударна вълна; и после дъските
под краката започват да подскачат – още преди да стане ясно кой удря ботушите си в тях с такава омраза.
Юра влита в залата целият червен, след него крачат, едва насмогвайки му, четирима казаци и Рихтер. Лисицин
дава нареждания на казаците си, лае беззвучно, размахва ръце, с брадичката си подчертава – да се задържат, да се
отведат. Мишел търси очите му, но там няма очи, подесаулът постоянно се държи странично или с гръб към нея.
 Казаците ги хващат под мишница, двама Егор, двама нея, сякаш са някакви буйстващи, не им дават време нито да
попитат, нито дори да се учудят.
– Юра, Юра! – вика Мишел, но вика безгласно – никой не се спира.
Самият Лисицин вече не се вижда. Пътят напред го указва комендантът на ростовския пост, зализан старец в
мундир. Казаците стискат силно, просто от скука не пропускат възможността да помъчат хората – Мишел не е и
мислила да се съпротивлява! Егор го мъкнат отпред – той да, мята се, но не му стигат силите срещу двамата
конвоиращи, само ще ги разядоса, глупакът. Сивокосият комендант бяга напред по коридорите, оглежда се, мъкне ги
като плъх в леговището си, сивата боя по стените се лющи, редките лампи се клатят на прокъсани кабели,
човешките сенки се клатят насам-натам като люлки; поемат надолу по стълбите, грубо изблъскват Мишел в мазето,
най-накрая се спират при някакви врати.
Чакат нещо, извърнали се от Мишел.
Тя отново се опитва да им каже на глас: „Пуснете ме! Той ми обеща? Къде ни доведохте?“, но те тук всички са
оглушали. Чакат нещо. Комендантът отключва една от вратите и веднага уплашени жени довеждат изплашените
деца – Сонечка, Ваня Виноградов, Алинка, преоблечени в чисти дрехи, умити и ги вкарват в тази отключена от
коменданта стая.
В нея няма нарове, прозорци, няма нищо. Соня се дърпа към Мишел, тя не издържа, също ѝ протяга ръка – но
конвоиращите я хващат, Соня изчезва в стаята, хлопат вратата, превъртат ключа и веднага вкарват Егор и Мишел в
съседната килия – също такава пуста, само нар, също такава тъмна и безнадеждна. Хвърлят ги на пода, казаците
отстъпват и в килията веднага настъпва нощ – хлопат вратата, заключват я; процепът на ключалката свети още
малко, после угасва и той.
Обхваща ги пълна, непрогледна тъмнота, а всичко, което са успели да си обменят преди това, са само объркани
погледи. И Мишел, не веднага, а едва когато ѝ се удава леко да укроти разтуптялото се сърце, разбира: те повече
няма да могат да си говорят. Нямат възможност нито да обсъдят това, което е станало, нито да се уговорят какво да
правят по-нататък. Това е наистина страшно – да не виждаш и да не чуваш едновременно.
Мишел протяга ръка, напипва стената. Върви до стената, докато не се добира до вратата. Разпознала я, започва да
барабани по нея с юмруци и да крещи; крещи, докато не започва да я боли гърлото, но заради това, че сама не може
да чуе своя вик, се предава по-рано, отколкото би могла да издържи. Вратата си стои на мястото, никой не откликва
на воплите ѝ; неясно е има ли изобщо някой от другата страна, или са ги затворили в мазето и са си тръгнали.
В килията е топло, мирише на течащи тръби и някакви парцали, навярно котелната е някъде наблизо. Заради
глухотата и слепотата на Мишел ѝ се струва, че плава във вана, пълна с ръждива вода, и на света няма нищо повече.
Ако искаха да ги убият, щяха да ги убият веднага, убеждава себе си Мишел. И със сигурност нямаше да ги слагат на
топло. Защо да хабят топлина за смъртници? Сигурно това е просто до изясняване на обстоятелствата. Може би са
се появили някакви нови обстоятелства… Навярно са казали нещо на Юра по телефона – нали той се появи,
неприличащ на себе си, и постоянно се извръщаше от нея.
Сякаш му беше неприятно да гледа Мишел. Сякаш беше научил за нея нещо такова, което беше обърнало всичко
надолу с главата. Но в какво могат да обвиняват нея с Егор, в какво могат да ги подозират? Че и децата на всичкото
отгоре!
Става ѝ горещо, когато си спомня протегната ръка на Соня и как искаше по-скоро да се отърве от малките, когато
стигнаха до странната сграда на Ростовската гара, приличаща на нещо средно между айсберг и заснежен гроб.
Боеше се, че дребосъците сега съвсем ще се залепят за нея, че напразно ги е съжалила – сега ще се наложи да влачи
за ръка цял живот чуждите дечурлига.
Спомня си и това как Соня си беше направила в двора на Поста мобилен телефон от трески и седеше с него, за да
прилича на Мишел.
Опитва се да съобрази коя от стените на килията им граничи със стаята на децата. Тази отдясно на вратата.
Притиска се към тази стена. Но после какво? Да прави пасове с ръцете, да праща невидими лъчи до децата? Всички
тук имат продупчени уши, така спасява хората Егор.
Мишел намира нара: там, разбира се, Егор вече се е настанил. Тя го бута сляпо – отмести се! Той разбира,
освобождава ѝ повече място. Седят един до друг, но поддържат дистанция. Той е виновен, тъпакът, затова че ги
затвориха, сам прекрасно разбира това. Защо им трябваше да си търсят белята!
Мълчат цяла вечност, пльоснати в тази сляпа ръжда.
Ядът надделява над страха, но когато ядът заспива, страхът допълзява по-близо. Защо се бяха отнесли толкова
грубо към тях, та те нищо не бяха направили? Защо не ги попитаха нищо, а просто ги хвърлиха тук? Защо не им
оставиха включено осветление? Не можеше да намери отговор на тези въпроси сама. Сам не можеш да победиш
страха.
 Тя протяга внимателно ръка надясно – там, където в тъмнината плава Егор. Напипва дланта му, взима я в своята –
рязко, строго, за да не си въобрази нещо, глупакът. Разтваря дланта му като лист и с пръстите си започва на сляпо да
чертае върху нея букви. Той отдръпва ръката си, настръхнал от гъдела, но тя го сръгва: стига!
ЩЕНИУБИЯТЛИ?
Когато Мишел довършва, той отблъсква пръстите ѝ, сам взима дланта ѝ и гъделичкайки я, рисува на дланта ѝ:
КАКВО?
ЗАЩО – започва тя, но дланта му внезапно като раковина обхваща пръстите ѝ. Леко. Гали я грапаво между палеца
и останалите пръсти, внимателно, като сапьор мина – кой знае защо, Мишел си спомня думите на дядо си. Тя иска
да измъкне от Егор дланта си, но той не я пуска. Другата му ръка на сляпо се тика в шията ѝ, прегръща я отзад,
заравя се в косите ѝ. Мишел замира, не знаейки какво да прави – а той, хванал я в тъмнината, с рязко движение се
оказва съвсем близо: устни до устни. Преди тя да успее да се отдръпне, я целува – яростно и неумело, като не я
уцелва, но не отстъпва. Мирише на пот – вече съвсем зряло, вече като мъж – и на онази кислоч, с която ги бяха
нахранили на обяд.
Най-накрая Мишел идва на себе си – стиска зъби, отблъсква Егор, чието лице в чернотата започва да ѝ се рисува с
въображаеми бели линии като нечия уродлива муцуна; тя забива пръсти в тази муцуна, за да го отблъсне от себе си,
пръстите ѝ се хлъзгат в устата му и изведнъж той я ухапва. Тя крещи, отскача, пада на пода и преди той да успее да
скочи след нея, изпълзява назад.
Тя крещи: „Помощ!“, но по вибрациите на пода и стените усеща, че никой не се е забързал да ѝ се притече на
помощ; усеща и друго – как гребе сляпо по пода Егор, опитвайки се да я замете.
Той е със седем години по-млад от нея, но по-висок и жилест и сега, когато тя не може да го отреже с презрителна
гримаса, вече не ѝ се струва жалко хлапе. Мишел изведнъж разбира, че той ще надделее над нея. И закрещява
възможно най-гръмко: „Помогнете!“.
Свива се в ъгъла и той я намира там след по-малко от минута. Хваща я за глезена, издърпва я от ъгъла в средата на
стаята, като на ринг, ляга върху нея, запушва устата ѝ с длан. Тя драска с нокти в очите му – той извива ръцете ѝ,
причинявайки ѝ остра, силна болка, докато тя не престава да се съпротивлява. Тогава я хваща за косите, отмята
главата ѝ назад така, сякаш се кани да ѝ пререже гърлото, и бързо разкопчава ципа на якето ѝ.
Мишел се върти, мята се, удря с юмруци в пустотата, като само веднъж уцелва и плъзга ръка по бузата му; тогава
той вкопчва железните си пръсти в шията ѝ, притиска гърлото ѝ, тя се старае да напрегне мускулите си, за да си
запази поне мъничък отвор за дишане, но е прекалено болезнено и въздухът не идва, завива ѝ се свят, нарисуваното
с бели линии чудовище се разраства, набъбва, притиска я под себе си, а тя може само да пищи и да стене: „Недей,
недей, недей“, а той изтръгва от нея пуловера ѝ, полазва като железен паяк под тениската ѝ, напипва гърдата ѝ,
впива се в нея и от това съвсем обезумява.
Души я, с алчни пръсти човърка копчетата на дънките ѝ, те се предават едно след друго, той веднага пъха ръка в
гащичките ѝ, вклинява се между стиснатите бедра, щипе я там, за да поддаде тя, души я отново, притиска я към
дъсчения под, изтръгва дънките надолу, надолу, надолу, вони на пот, на звяр, на лук, на кръв, на злоба.
„Не съм твоя!“ – крещи му тя, а може само да ѝ се струва, че крещи; той вкарва тези свои пръсти в нея, навътре, в
мекотата, и те потъват там, нея я боли, боли я, но там от страх е горещо и мокро – Мишел мрази себе си за това, иска
да изгуби съзнание, за да не отговаря за нищо, да не чувства, че е виновна в нещо тук. Дънките са смъкнати, висят на
единия ѝ крак, чернотата клокочи, той я държи за косата, докато шава там, смъквайки панталоните си. Тя
продължава да се опитва да се измъкне, но той я държи здраво, заровил пръсти в кока на тила ѝ, главата ѝ се мята,
сякаш е куклена, и тогава той вмъква голото си коляно между бедрата ѝ и вкарва в нея самия себе си, в живото,
мокрото, като я разтваря, изгаря, разтяга, запълва.
Едва сега тя разбира, че се случва това – с нея, сега, наистина, че я изнасилват. Мишел удря това прозрачно в
чернотата чудовище по неговите бели подскачащи очертания, в главата ѝ всичко се оплита, опитва се да го изблъска,
да го извади от себе си и тогава той също започва да я бие на сляпо, попада в корема ѝ, в гърдите, в лицето. Тя
отслабва, той набира сили, приковава ръцете ѝ и на сляпо не уцелва, суетливо влиза отново в нея, движи се напред и
назад безсмислено, безмозъчно, раздира я, мачка я, сковава я, болката преминава в изтръпване, в ужасен сърбеж, не,
не, не, крещи му тя, не бива, не искам, това не е твое, мерзавец, гадина, подлец, твар, животно, излез, не, махай се,
не бива, моля те, не искам, не съм твоя, не!
Опитва се да си представи, че това е Саша, че Саша се е върнал от мъртвите, толкова много ѝ липсва. Опитва се да
превърне черното чудовище с бели танцуващи контури в неговите очертания, но киселата миризма, ръждивата
миризма, вонята на лук прогонват този Саша обратно. А после силите ѝ свършват, тя се предава, вцепенява се,
отлита от себе си. Връхлита я вълна, отнася тялото ѝ, връхлита я още една, размята я. Тя плаче или знае, че плаче; на
очите ѝ е горещо, но и долу е горещо, той животински лиже лицето ѝ, тя се извръща, задъхва се, а той все се мята, тя
губи съзнание, но никак не може да изпадне в забрава и това продължава вечно, докато ударите му не стават твърде
слепи, твърде бързи, докато последният от тях не извива тялото му в гърчове; вътре в нея плисва горещина и
чудовището затихва, натежава, омеква, трепери, опитва се да си поеме дъх – и се отмества. Отпълзява.
Мишел се докосва между краката – там е горещо и лепкаво. Кой знае защо, помирисва ръката си: от миризмата ѝ
се повдига; нещо ядивно и ръждиво. Застава на четири крака, започва да повръща нещо кисело.
Коремът я боли, долната част на корема, нещо е повредил в нея, нещо е счупил. Мишел иска да се скрие, иска да
напипа отново ъгъла и да се свие в него, но се заставя да се изправи на крака. От нея чете нещо горещо, прогаря
коленете ѝ. Докосва се там: течно… И нещо в тази течност… Нещо… Тя напипва нара, намира на него Егор,
обезсилен, вял, унил, и се заема да го млати с мокрите си топли юмруци – по главата, по лицето, по шията, където
свари, а той не спори, свива се, скрива само лицето си, подлага тила си. Тя крещи, но няма звук.
Няма звуци.

4.
В столовата часовникът беше спрял, не вървеше, и в килията също беше спрял. Никой не дойде за тях, никой не
попречи на Егор да я насили, никой не попречи на Мишел да го пребие. Не ѝ стигна смелост и сила в пръстите да го
удуши, тя го избута от нара на дъсчения под, сви се на кълбо и заплака; болеше я коремът, светеше в тъмнината в
алено, в очите ѝ се въртяха слънчеви протуберанси. После край, нищо не остана. Тя потъваше, люлееше се в същия
този прибой, който я изхвърляше мъртва на брега, за да я връхлети поредната вълна. Дънките ѝ отначало бяха мокри,
после изсъхнаха.
И ето, утринна звезда: светлина в отвора на ключалката.
Гори и не изгаря.
Мишел така я е чакала, че я забелязва дори през отеклите червени клепачи. Очите ѝ вече толкова са привикнали
към мрака, че тънкият лъч от ключалката е достатъчен, за да щрихира цялата килия, да обозначи контура ѝ.
Надежден контур, сив.
Тя се пробужда. Егор лежи на пода – също подвил крака, също свит на кълбо. Мишел го заобикаля, протяга се –
все още я боли – приближава се до вратата и се прилепва към ключалката. Там има някакви гърбове, хора носят
някакви чували, някой засланя с широкия си задник това иглено око; тогава тя започва да удря със свити юмруци по
кънтящия метал, знаейки вече, че пак няма да я чуят, но изведнъж през вратата преминава скърцане, дребно
потрепване – и тя се отваря и в нея нахлува толкова светлина, че прилича на локомотив, светнал с фаровете си право
пред нея.
На прага стои Лисицин.
Лицето му е бяло като хартия. Бузата му потрепва сама, отделно от останалата част от тялото му. Очите му са
червени, сякаш ги е търкал. В ръката му има тежък голям пистолет, не някакъв глупав макаров, а направо хищник.
В килията дотичват казаци, хващат Егор за яката, изправят го на крака. Цялата му муцуна е омазана в кръв, ръцете
също. Пули сънено очи, не може да разбере нищо. Извличат го навън и го помъкват нанякъде по коридора. Лисицин
оглежда Мишел странно, тя също се вглежда в себе си: дънките ѝ са в червеникавокафяво от кръста надолу, ръцете ѝ
също са целите в същия цвят.
Но Лисицин е някак ошашавен, невнимателен. Търси из джобовете си, намира огризка от молив, пише на стената:
„Добре ли си?“. Мишел, кой знае защо, кима, просто радостна, че той въобще я пита.
„Сега ще те взема заедно с тях оттук, ще те закарам. Слушай, не задавай въпроси. Всичко ще бъде наред.“ Той
прикрива ситните си букви с длан, за да не ги види никой друг. Тя бърза да кимне, съгласява се с всичко.
Тогава той наслюнчва пръста си и избърсва всичките си писаници от стената. Договорът им остава единствено в
спомените на Мишел.
Тя взема изпуснатата и загубена в тъмнината раница със сандвичите. Лисицин я гледа мътно и сляпо.
Повиква казаците, извеждат я в коридора.
Вратата към детската килия също е отворена – Мишел успява да надникне в нея, но там е пусто. В коридора, освен
конвоя, има още хора – сресаният комендант, някаква лелка с мокри очи, прикрила устата си с кърпичка, всичките
са диви и страшни. Казаците стискат Мишел за раменете, избутват я в коридора. Тя гледа под краката си – там има
върволица от червени мъниста, като разсипани боровинки, само че на места тези боровинки са размазани в алени
поточета: прозрачна, течна нечия кръв.
По поредица от коридори и се измъкват на перона, под мъждивата утринна светлина, но не там, където стои
влакът на казаците, а някъде накрая – там чака голяма моторизирана дрезина с караул от петима души, всичките
настръхнали, с ръце на автоматите. На дрезината вече е Полкан с белезници, ръце зад гърба, пребит и някакъв
помътнял. Блъскат Егор към него, а той даже не го познава веднага. Лисицин настанява Мишел и скача вътре
последен, машинистът пуска двигателя – с шнур, като бензинов трион, и дрезината потегля. Тръгва към Москва.
Къде ги карат? Защо?
Полкан се опитва да каже нещо на Егор и в този момент Мишел забелязва, че устата му е запушена с някакъв
мръсен парцал, той се опитва да каже нещо дори през този парцал, личи си, че му е много нужно, но го блъскат с
приклади, за да се откаже.
Както се оказва, Егор също е с белезници. И само Мишел не е завързана, само от нея не се боят. Решили са да ги
изпратят в Москва за разследване? Защо тогава в тази дрезина, защо не във влака заедно с всички? Ще замръзнат,
ако така пътуват до Москва, ето вече се надига виелица.
Мишел търси отговор в Лисицин, но той се извръща, увива се в шинела си – яката му е вдигната, калпакът е
спуснат ниско – затваря се в себе си. Останалите казаци са насядали така, че никой от арестантите да не може да
скочи.
Бялата грамада на ростовската гара, все пак подобна повече на гробищен камък, отколкото на айсберг, се
отдалечава в млечната мъгла. А нататък се появяват някакви дървени къщурки с паднали огради, редки измръзнали
дървета, разкривени хамбари зад бетонни огради и масивни гаражи от силикатни тухли – постепенният преход от
града в ничия земя.
Егор страхливо и виновно поглежда към Мишел, за първи път я вижда ясно след вчерашното. Гледа окървавените
ѝ дънки. Зениците му чак се разширяват. Той клати глава въпросително: с теб нали не се е случило нищо такова…
лошо?
Тя също изучава дънките си, по принцип светлосини, а сега със страшни петна, от вътрешността на бедрата,
надолу до земята. Синята тъкан е мека, а тъмночервеното я е втвърдило като броня. И ръцете ѝ целите са премазани.
Много кръв е изтекло.
И в този момент до нея достига окончателно всичко. Като бомба.
Тялото ѝ само започва да се тресе, очите ѝ се взривяват от сълзи, от гърлото ѝ се надига вълчи вой, който чуват
всички, освен нея и Егор; казаците се споглеждат и само свиват рамене, Полкан тъпо зяпа изпод вежди.
Мишел иска да каже на Егор: случи ми се най-лошото, най-страшното, ти го направи, ти ми го причини, мерзавец,
убиец, нищожество, жалка твар! Сега съм празна, сега у мен не е останало нищо, нищо от Саша, ти го изтръгна от
мен, защо, защо?
Но тя не може да каже това на глас, няма право да разкрива тази тайна на Лисицин.
Това дете на Сашка в корема ѝ беше неин талисман, неин пропуск в Москва и изобщо в живота, единствената
причина, поради която към Мишел имаше особено отношение; непременно атаманът трябваше да продължи да
вярва в него!
Егор се смущава. Извръща се
Защо той направи това с нея? Защо?!
Ту се вкопчва в рамото му с нокти, в бузата, принуждава го да погледне към нея. Казаците се отдръпват от тях,
Лисицин понечва да посегне, но не се намесва – Егор понася всичко, значи Мишел не се нуждае от защита. И когато
Егор е принуден да гледа, принуден да чете, тя му написва във въздуха: АЗНЕСЪМТВОЯИНИКОГА…
– Аз не съм твоя! Ти нищо не постигна с това! И няма да постигнеш! Разбра ли?!
Той плюе в краката ѝ – нищо не е чул, но е разбрал всичко.
Полкан започва да се върти неспокойно – обръща се към тях и мучи нещо в парцала си, дъвче го, напряга се. Егор
забелязва това, опитва се да го успокои, говори му нещо утешително навярно – поне казаците не се намесват. Те
също са някакви сконфузени, навъсени.
Мишел заставя дробовете си да дишат равномерно, заставя сърцето си да се успокои, заставя се да изглежда като
царска дъщеря. Дори сега тя не иска да я съжаляват. Иска да ѝ се възхищават. Заставя сълзите си да спрат.
Полкан като че ли се смирява от уговорките, но Егор не отмества поглед от него. После оглежда казаците, Мишел,
Лисицин. Недобър поглед, измъчен. Сякаш те ръга с нож, такъв е погледът. Нещо му се върти в главата. Готви се да
бяга, мисли си Мишел.
Полкан отново се раздвижва, дърпа ръцете си в белезниците, сякаш се надява да разкъса веригите. Тревожността
му се предава на казаците, Лисицин се изправя, разпуска бича си, удря с него Полкан по широкия гръб.
Егор се усмихва накриво, намига на Мишел.
Дрезината преминава покрай някакви силикатни гаражи, когато Лисицин скача, дава знак да се намали. Свалят
Полкан пръв от дрезината, казаците го хващат под мишница, двама го мъкнат напред към гаражите, едвам се справят
с него. След него трябва да водят Егор, но един от конвоиращите се замисля, забелязал е нещо в небето, раздвижва
устни. После се сепва, избутват Егор в замръзналата кал, също го помъкват зад гаражите и накрая самият подесаул
подава галантно ръка на Мишел.
 Къде са пристигнали? Какво има тук?
Между гаражите има проход, белите тухли са изрисувани с пениси, старите покриви се рушат, на земята са
разхвърляни стари гуми и строшени стъкла, от обърната количка са се изсипали въглища. Изправят Полкан до
тухлена стена, той е в ступор, сякаш нищо не разбира.
И тук Мишел осъзнава къде са. Къде и защо.
Разбира, че напразно е мъкнала със себе си училищната раница, напразно е взимала сандвичите, напразно се е
готвела да продължи да живее.
Егор се опитва да се изтръгне, но се подхлъзва и пада, веднага го ловят за косата и го бутат към пастрока му.
Мишел също я слагат до изрисуваните тухли. Тя се опитва да улови погледа на Лисицин: „Как така? Нали имахме
уговорка?!“, но Лисицин е зает – вади от кобура си пистолета, проверява патроните.
Мишел чувства как коленете ѝ треперят. Тресат се. Юра беше казал, че всичко ще е наред. Главното е да не издаде
на другите заговора им. И тогава всичко ще е наред. С нея всичко ще е наред. А с Полкан? А с Егор?
Атаманът вика към навъсените казаци. Те се строяват. Той като че ли рецитира нещо наизуст, обръщайки се към
Полкан. Казаците са застанали така, че трима един до друг са насочили дулата си, като наказателен отряд от
филмите са, а двама пазят фланговете, за да не се опита някой да избяга.
Долитат гарги, гледат хората заинтересовано.
В този момент Егор започва да им говори нещо, мърда устни. Кима към Полкан, който едва стои, вече нищо не
може да съобразява. Моли за нещо. Лисицин свива рамене: давай.
Тогава Егор пристъпва към Полкан – биха се прегърнали, ако и на двамата не им бяха оковани ръцете зад гърба.
Притиска просто гърди към него, подпира брадичка на рамото му. Полкан е ням, Егор е глух, едно такова
прощаване.
Казаците наблюдават равнодушно.
Егор целува Полкан по устата. Лисицин се мръщи, някой от казаците се изхрачва встрани. Дълга целувка. Мишел
се заглежда – и вижда: Егор е изтръгнал със зъби парцала от устата на Полкан и стои вцепенен.
А Полкан говори нещо, бърбори – сякаш изобщо не е бил със запушена уста. Не гледа хората, не гледа Егор, гледа в
краката си. Лисицин се мръщи, изкривява лице: какви ги дрънкаш, боже мой?
А Егор диша тежко, но гледа бодро. Изплюва парцала на земята.
И произнася нещо весело – гръмко, ясно, от устата му излиза облаче пара; в него кипи радост, някаква зловеща
радост. Усмихва се до ушите.
Блъска пастрока си в рамото. Онзи сякаш спи и бълнува – уж говори нещо, но не е ясно на кого. Лисицин вика
към казаците, иска нещо от тях. Казаците са се разбъбрили; събрали са се тук да разстрелват хора, а изглеждат,
сякаш почти спят в движение.
Най-накрая вдигат автоматите си, но не стрелят. Нито едно от дулата не е насочено към Мишел, а само към
мъжете.
Ще я съжалят все пак?
Полкан вдига тежката си глава, прицелва пламтящото си око към палачите и започва да говори нещо такова, от
което самият той започва да трепери, а те се объркват. Даже и Лисицин.
И едва тогава Мишел най-накрая разбира, разпознава в Полкан Кригов, разпознава дядо си. Разпознава
поведението им, нечовешките им маниери.
– Стреляй в него! – крещи тя на Лисицин. – Стреляй по-бързо!
Юра вдига ръката с тежкия си пистолет и послушно стреля. Стреля безшумно, почти към Мишел; тя вижда
дулото, две бледи припламвания, синкаво облаче, месинговите гилзи встрани – туп, туп, и ето че Полкан се срутва,
превръща се в чувал с цимент, зад гърба му на бялата стена остава червена ивица.
Егор се привежда, гмурка се под дулото, побягва покрай гаражите, но в този момент скача един от конвоиращите
и го шибва с откос по гърба като с бич. Егор пада по лице върху счупеното стъкло и въглищата.
Лисицин крещи на казаците, маха им – връщайте се на дрезината! – и те някак се строяват, някак идват, като по
пътя си палят самоделни цигари с непослушни запалки.
А Юра хваща Мишел за рамото и я повежда натам, към убития Егор, хайде, не се бой. Тя се спъва в паднали тухли,
във въглищата, не разбира: да вярва ли на Юра, или да не вярва? Може той сега и нея в гърба? Показва му корема си,
говори – дали не е твърде тихо?
„Аз съм бременна, от Саша съм бременна, Кригов. Аз съм бременна, мен не бива, чуваш ли? От Саша Кригов нося
дете!“
Той клати глава: да-да, ясно-ясно, ще се оправим.
Обръща се към своите – дали всички са стигнали до дрезината, никой ли не се е задържал? Преминавайки покрай
падналия по очи Егор, се прицелва в основата на черепа му и пак – туп-туп – гилзите проблясват под слабото
ноемврийско слънце и лъхва на изгорял барут. Егор потрепва още веднъж, при първата гилза, а при втората вече му е
все едно.
Лисицин отвежда Мишел зад гаражите.
И когато вече не виждат дрезината и със сигурност не могат да бъдат видени от дрезината, Юра стиска ръката на
Мишел и стреля във въздуха. Подбира един въглен и написва: „Скрий се, после ще те намеря. Не ходи в Ростов, беше
наредено да се отстранят всички“.
Тя побързва да кимне: да, да, всичко разбрах, няма там, ще направя всичко както трябва. Юра ѝ целува ръката и си
тръгва, олюлявайки се.
Мишел сяда в тишината, обгръща коленете си с ръце, поглежда мъртвия Егор. Така ти се пада, казва. Гърлото ѝ е
свито толкова силно, сякаш Егор я души. Така ти се пада, идиот. Мерзавец. Жалко нищожество. Жалко… жалко…
Сълзите ѝ отново потичат.
Тя покрива главата си с ръце и заридава, забравила, че няма право да плаче, защото нея нали току-що също я
убиха.
Но казаците навярно вече са отпътували, защото никой не идва да я довърши с изстрел в тила.
Мишел все пак решава да преброи до хиляда, преди да излезе от укритието си. Хиляда – това е дълго време.
Хиляда стигат, за да застреляш когото и да е, да попушиш и да отпътуваш да закусваш.
Тя преминава над Егор, като му казва просто „чао“, боейки се да го обърне с лице нагоре. Преминава край
безформения Полкан, от когото целият кипящ живот се е излял през две мънички дупчици. Поглежда към
железопътната релса.
Дрезината стои на мястото си.
Върху нея стои гол човек. На неговите рамене седи гол човек. Държи в ръцете си някакъв къс месо, обвит в зелено
сукно. Един, олюлявайки се, върви обратно към ростовската гара, откъдето току-що бяха дошли за разстрела. А
други двама тичат с невъзможна за човек скорост – сякаш летят над релсите, над траверсите – към Москва.
Към Москва.
– Не. Не. Не – мърмори Мишел. – Не бива. Само не това!
Не бива да стигат до Москва, за да я сварят неподготвена и да я изядат и унищожат.
– Защо го направи?! – крещи тя на лежащия Егор. – Защо го направи?!
Трябва да ги предупреди, трябва да успее да се добере дотам и да разкаже…
Мишел избърсва лицето си с ръкав.

Епизод 6
1.
– Край, решено е. Худрук го утвърди, за празника поставяме „Лешникотрошачката“! – съобщава на трупата
Варнава. – Колко години не я е имало в Болшой, искам шибан фурор.
Варнава си говори сам и се радва сам – като дете. Изобщо него е по-лесно да го зарадваш, отколкото да го ядосаш;
удивително качество за балетмайстор. Невисок, обръснат нула номер, за да пресече вече приказките за плешивостта
си, с бели лъчи около очите на загорялото дори през зимата лице, в облечения тази вечер свободен спортен костюм,
Варнава е като баща на всички балерини, както Суворов – на войниците.
Катя си мисли: „Лешникотрошачката“.
Заради „Лешникотрошачката“ тя е тук сега, заради нея е в балета. Заради онзи път, когато двете с мама тичаха още
на стария спектакъл – също преди Нова година – към метрото, показваха десет пъти на патрулните документите си,
билетите; Болшой театър работеше, когато вече нищо друго не работеше, когато и телевизията пропадна завинаги, и
интернет с анимационните филми – Болшой, състоящ се само от хора, продължаваше да работи без комуникации,
без отопление, с примигващо слабосилно електричество, Вълшебна лампа; единственият останал портал за бягство
от скучната и зловеща военна действителност.
Малката Катя беше поразена от „Лешникотрошачката“.
 Тя не знаеше, че хората могат да се движат така: да летят например. Че жената може да стане толкова красива, да
достигне този предел на изяществото. Хората около нея бяха увити в парцали: магазините вече отдавна не работеха,
моделиерите шиеха франкенщайни от модни колекции от предишните години, едва ли не се използваше цвекло
вместо червило. И в този момент – коледен бал, оживели кукли, кръжащи с оловни войници, разкошни рокли,
възхитителната, прекрасна Мари, която беше играна от самата Шевцова.
Тогава Катя реши, че трябва да стане Мари.
Върнала се вкъщи след полунощ – на улицата им направо стреляха, наложи се да чакат гвардейските бронирани
коли – тя не можа да заспи още няколко часа. Майка ѝ после търси и едва успя да намери за нея на черния пазар
аудиоприказка с музиката на Чайковски и Катя, която слушаше диска до прегряване, си представяше себе си като
Мари, тромавия герой Лешникотрошачката, Захарната фея Драже, мерзкия и страшен цар на мишките, подобния на
убития ѝ татко Дроселмайер.
Другите момичета в балетната школа ги уреждаха майките им, тъгуващи по празните години на безполезния си
живот, с надеждата, че дъщерите им ще станат звезди вместо тях. Катя си пожела занятията по балет сама – на
десетия си рожден ден. И сама накара майка си да ходи на тях, докато светът не се върна, до възцаряването на
Михаил Първи – а след това вече пътуваше сама.
Но за тези пет сезона, през които Катя танцуваше в Болшой, не бяха поставяли „Лешникотрошачката“.
– Така. Мари ще бъде Антонина. Лешникотрошачката – Зарайски. Дроселмайер – ти, Ваня – разпределя ролите
Варнава. – Кордебалетът, всичко е ясно, играчки, плъхове, цветя.
Антонина се усмихва и продължавайки движението на устните си, се прозява.

2.
Катя се появява иззад ъгъла, когато Рубльова почти е изчезнала в дълбините на коридора. Катя носи цвички,
нежни меки лапички, и Рубльова не би могла да я забележи. Там, където коридорът свършва, на стената виси
телефон и този телефон е издрънчал, привиквайки я.
Вратата на личната гримьорна на Рубльова остава полуотворена; да подмине тази врата, е свръх силите на Катя. Тя
застива срещу отвора и вклинява зацапаната си копринена пантофка.
На стената виси плакат: „Антония Рубльова, прима на Императорския балет“ – Тонка в ръцете на Зарайски. Бял
тюл, оскъден фон, умореният гей Зарайски размята във въздуха безполезната Рубльова, която така или иначе е
загубила битката със земното притегляне още когато се е родила. Не най-удачната снимка, но най-важното тук е не
какво е изобразено, а какво е написано.
На закачалката има кожено палто от норка с къс ръкав, пасващ си с любимите на Рубльова кожени ръкавици до
лактите, на масичката – няколко списания. Катя задържа дъха си, хвърля бърз поглед в коридора. Тя се връща от
репетицията последна, останалите вече са отминали, нищо не би трябвало да ѝ попречи.
Тя се плъзва по змийски в гримьорната на Тонка, мигновено оценява залежите от списания: Vogue, L’Officiel,
Numéro, още един Vogue, от септември. Откъде Рубльова ги има толкова много и за какво са ѝ! Завива ѝ се свят,
както след онова безкрайно фуете в „Лебедово езеро“. Колебанието трае не повече от секунда. Катя взима един
Vogue – по-новичък, и след като се вслушва в тишината на коридора, се измъква.
Но после ѝ се налага да тича с всички сили към тоалетната, защото Рубльова, след като се навиква на някого в
слушалката и я трясва злобно, като буря се носи обратно. Катя се затваря в кабината, молейки се Господ да не я
подведе поне сега, сваля фаянсовия капак на резервоара за водата и като навива списанието на тръбичка (колко
хубаво, че не се полакоми и не взе гигантското Numéro!), го скрива вътре, беззвучно спуска тежкия и хлъзгав капак,
пуска водата и излиза с възможно най-невинна физиономия.
На една от мивките стои Рубльова и припряно трие потоците от туш; поглежда към Катя като към мишка – с
опасение и боязън. Катя, поддържайки легендата, мие ръцете си, среща погледа на Рубльова в огледалото.
– Няма да дочакаш! – подхвърля ѝ Тонка.
– Ще дочакам – учтиво отговаря Катя.
Връща се за списанието, когато вече гасят осветлението в сградата, след като се е уверила, че Рубльова се е качила
в дошлата предварително лъскава кола с номер 717 – щастливото число на княз Белоногов, за което, естествено, знае
цялата светска Москва.
Катя напръсква списанието с парфюм и се понася с него към къщи – при Танюша. Но го показва на съседката си
не веднага: първо си налива просеко, после си пуска издраскания диск на Stromae и най-накрая изважда
списанието.
– Ти какво? – ахва Танюша. – Какво е това… „Вог“? Това на френски ли е?!
– Парижки брой! – изрича гордо Катя. – От септември!
 – Тази година? – не ѝ вярва Танюша.
– Ами виж сама! – Катя очертава датата с нокът.
– Защо! – спира я Таня. – Що за вандализъм! Разгледа ли го вече?
– Не, разбира се. Чаках теб.
– Откъде го намери?
– Откраднах го! От Сторубльова!
– А тя откъде го има?
– На нея Белоногов ѝ го вкарва контрабандно от Париж. Те имат любов.
– Тогава за любовта!
Чукват се и отпиват от киселото бледозлатисто просеко, давейки се в мехурчета. Сега вече могат да го отворят.
Списанието все още не може да се изправи напълно, гланцовите страници в него не са много – самите французи
отдавна са преминали на електроника, хартията за тях е все още отдаване дан на традицията; но електронният брой
е невъзможно да се прочете заради блокадата, а и в Москва няма работещи компютри сред цивилното население.
Освен ако Белоногов има, изсумтява Катя.
Но и тези немногобройни страници са им достатъчни, за да разберат как живее сега Европа. Какво носи.
Хората на снимките изглеждат странно и даже може би диво. Костюмите с панталони са твърде широки, роклите
са твърде къси, ботушите са твърде високи, цветовете твърде ярки, до сълзи ярки и дръзки. Изобщо не приличат на
това, което е прието да се носи в Москва през този сезон.
Катя и Таня прелистват отначало безмълвно, после правят пауза – за втора глътка, която се получава вече по-
гладка, по-топла – и тогава Катя се решава.
– На мен ми харесва ето това.
– Та в това ще ти се изсмеят на улицата.
– И също това.
– А в това може и жива да те изгорят. Ти какво, не познаваш ли нашенеца?
– Наистина, Таня. Нормална рокля. Тоест рисковано е, разбира се, но…
Танюша въздъхва, вдига списанието по-близо до очите си.
– И колко време ми даваш?
– Не знам. Искам да съм с нея, когато Юра се върне.
– А той кога ще се върне?
Катя се навъсва. Отново поднася чашата към устните си и отпива толкова голяма глътка, че засяда в гърлото ѝ.
– Трябваше да се върне преди седмица.
Таня я поглежда разтревожено и ласкаво, погалва я по ръката.
– Ако намеря плат. Ето това, струва ми се, е вълна, а това не знам какво е. Но и ти сама разбираш, тук няма
кройки, така че ще бъде приблизително.
– Холмогорова! Ти цялата „Петрушка“ ни уши на око, ти си гений, е? И аз ще се опитам да помогна с плата,
разбира се.
– И списанието е мое – поставя финалното условие Таня.
– Твое е! – заклева се Катя.
Продължават да прелистват Vogue нататък. На страниците му има един свят, удивително приличащ на истинския и
същевременно коренно различен от него. Свят, който, откъснал се от Московия, се е понесъл из космоса по някаква
своя, странно извита траектория и вече е отлетял толкова далеч, че просто плаши със своята чуждопланетност.
Рекламите на странните стоки, които продават, са непонятни даже за Катя, която общо взето разбира френски:
заразила се с франкофония от балета. Дрехите са непонятни даже за Танюша, която, между другото, се слави като
най-големия авангардист сред дизайнерите на дрехи.
Изобщо хора ли живеят сега във Франция?
Катя е благодарна на Рубльова, благодарна е на княз Белоногов, благодарна е на списание Vogue, благодарна е за
сладката безпаметност, за воаяжа на европейския астероид, за това, че те я отвличат от мрачните мисли; може би ще
успеят да разведрят с пъстрота и черните ѝ сънища.

3.
– Катерина! Бирюкова!
Катя се обръща: Филипов.
Заместник художествен ръководител. Охранено конте с черно под очите от нощните запои и всички излишества,
произтичащи от това. Едва се побира във вълнения си костюм и е така парфюмиран, че още от вратата лъха на
сладникаво и на гнилоч.
Катя се обажда на плешивия Варнава, излъчващ щастие и набръчкан от веселие, отдалечава се от стойката и
ситни към вратата. Очаква мъчения и публична екзекуция заради списанието: със сигурност Антонина я беше
заподозряла и за всеки случай я беше натопила. Филип я вика в кабинета си.
Катя се прокрадва след него, гледа ласкателно.
– Да, Константин Константинович?
– Затвори вратата. Мда.
Той хапе ноктите си някак стеснително, разклаща коняка на дъното на чашата си.
– За теб постъпи питане.
Катя пламва.
– Какво значи това? От… Тайната полиция?
– Не! Не, не. Лично питане! – Филипов се размърдва, сякаш се кани да запее. – От… От княз Белоногов.
Конфиденциално.
– Какво?
Катя престава да играе и се впива в очите на дебелака.
– Негова Светлост иска да те покани на вечеря.
– Мен?
Филипов вдига вежди: наистина ли е необходимо тя да пита всичко това?
– С каква цел? – упорито продължава да пита Катя.
– С цел да се запознаете лично, както можеш да се досетиш.
– Аз съм във връзка – заявява категорично Катя. – А и той е във връзка, доколкото ми е известно.
Заместник-директорът раздвижва сланините си, гложди и плюе огризките от ноктите си, усмихва се с мерзката
усмивка на Чеширския котарак.
– Не знам нищо за това – отвръща той. – Не се бъркам в личния живот на своите артисти. Мога да кажа само, че
Негова Светлост е много широко скроен човек. А и нали вечерята понякога си е просто вечеря.
– Вие говорехте така и за Бистрицки, Константин Константинович – отбелязва Катя. – А в края на краищата ми се
наложи…
– Разбирам, че ти се е наложило – чеширската усмивка изчезва. – А ти помниш ли как на нас ни се наложи да
заглаждаме онзи инцидент в „Метропол“? И аз смятам, може би наивно, смятам, че ти все още си ни в дълг, след
като продължаваш да служиш тук. Но както и да е. Меценатите са едно нещо, Катенка, а държавните деятели –
съвсем друго. Още повече князете. И повярвай ми, Белоногов не е такъв човек, че да принуждава балерините за
каквото и да било.
– Вярвам.
– Но и не е такъв, на когото може току-така да се откаже вечеря.
– Имам репетиции до края на седмицата, Константин Константинович.
– Ах, да. „Лешникотрошачката“? Какво си там? Плъх? Кукла?
– Приятно е, че знаете всичките ми роли – показва му зъбите си тя.
– Просто отгатнах, това не беше трудно. Но ето какво, Бирюкова. Плъховете и куклите са много, а и в кордебалета
няма незаменими. Но на Негова Светлост кой знае защо, му се е приискало да вечеря непременно с теб. Не знам как
да се изразя още по-праволинейно. Особено като се има предвид дългът ти.
Филипов примижава, млъква. Плюе настрани. Катя чувства как леко ѝ се повдига.
– Мога ли да помисля?
– Помисли.

4.
Катя закъснява – нарочно, а той вече чака. Кадифено сако, копринен шал на шията, пръстите в пръстени, риза със
спираловиден монограм: АБ – Андрей Белоногов. Държи се изпънат и изглежда по-млад от своите шейсет и осем
години, но не се подмладява нарочно – сивата грива пада върху раменете му и няма никакво намерение да маскира
плешивината си, както правят другите закъснели ценители на женската красота.
При вида на Катя той галантно се надига, целува ѝ ръката, както изглежда, без изобщо да се смущава от
служителите и многобройните гости на заведението. Какво се е случило с Рубльова, пита се Катя. Нима оставка?
– Благодаря, че намерихте време – казва Белоногов. – Вече не се надявах.
Катя навежда главицата си, повдига леко крайчетата на устата си, внимателна е.
– На какво дължа честта?
 – Забелязах ви в „Спящата красавица“.
– Наистина ли? Та аз нали не солирам там. През повечето време стоя отстрани и гледам възхитено танца на
феите.
– Когато излизахте да се поклоните. Един такъв мъжествен военен ви подари едно такова безвкусно огромно
букетище. От тия, дето стават само за полагане пред вечния огън.
Катя мълчи.
– Военния наистина си го биваше. Ако трябва да сме честни – любезно добавя князът.
– Това е годеникът ми.
– Така си и помислих. Изглеждахте много щастлива.
– Дълго не го бях виждала. Той служи в Кавказ.
– Е, в Кавказ сега се поуспокои… Какво пък, човек може само да му завиди. Маестро, може ли менюто с вината?
Възрастен служител с болни стави му дава щампован със злато картон.
– Каква патриотична селекция имате. Южна Русия и Кавказ. Ето за какво е воювал вашият годеник – подхвърля на
Катя Белоногов. – А кажете – той понижава глас – нямате ли нещо нелегално? Някое калифорнийско, плътно тяло,
обло?
Маестрото със съмнение поглежда под око Катя, кашля в посивелия си юмрук.
– Госпожицата е с мен, може да ѝ се има доверие – боботи меко Белоногов, намигайки на Катя. – Зинфандел,
пино ноар? Напа вели?
– Има зинфандел – кашля в юмрука си служителят, оглежда се с опасение даже към сервитьорите. – Но ще бъде в
бутилка от кагор.
– Главното е не формата, а съдържанието – отвръща му шеговито Белоногов.
Носят тайнствения зинфандел и някакви ситни чудно миришещи салати – „Какво е това? Трюфел!“ – и нежно,
като женски устни по време на целувка, червено месо в компанията на соеви кълнове, общо взето – ах!
Катя едва вкусва виното, едва докосва месото.
– А сега той замина на изток – казва тя. – В Ярославъл. И повече нито се чу, нито се видя.
– В Ярославъл? – смръщва князът високото си чело. – Не е най-доброто място в момента.
– Знаете ли нещо?
Тя оставя прибора си.
– Това-онова, но не много – въздъхва той. – Нали знаете, аз съм малко настрана от двора. На мен покойният
император ми дари дворянската титла по дружба, а не по служба. Макар че той самият беше точно от служба. Така
че синята кръв хем ревнува от мен, хем ме подозира в какво ли не.
– По дружба? – пита Катя, позволявайки си да набоде на вилицата си още едно късче месо.
Княз Белоногов вече е пресушил трета чаша, моли за нова бутлка лъже-кагор.
– Да. Ние с покойния повелител бяхме познати от училище, можете ли да повярвате? Играехме заедно футбол след
уроците, играехме „Контра“ в компютърния клуб… Можете ли да си представите колко към стар? Мда. А сега Миша
Стоянов, не стига че беше император, но и към светците ще бъде причислен. Неведоми са твоите пътища, Господи…
– Ще го канонизират ли? – изумява се Катя. – Вярно ли?
– Да! Вдругиден ще го има във вестниците. Ще видите. Да, владиката ще обяви. Решението вече е взето,
церемонията ще се състои преди Рождество.
– Не може да бъде.
– Може и ще бъде. Спасителят на Отечеството, основателят на Московия, съзидателят на новата руска държава…
Отдавна беше време. Ако основателят е свят, то и държавата е свята. Още повече че разполагаме и с чудо… Ех,
простете ми, Катерина, на вас това сигурно изобщо не ви е интересно. Аз по инерция продължавам разговорите от
правителствената пушалня, а с вас би било по-добре за изкуство.
– О, не, какви ги говорите…
Катя разсипва соевите кълнове и бързо се заема да ги събира.
– Къде освен в „Спящата красавица“ може да ви види човек?
Тя се откъсва от соята. Примигва няколко пъти.
– В „Лешникотрошачката“. Варнава тъкмо ще я поставя за зимния празник. Нямам търпение вече. Аз заради нея
започнах да се занимавам с балет. И сега мога да изтананикам Чайковски, целите два часа – усмихва се Катя. – Но
ми се наложи да почакам доста. Нея сигурно не са я поставяли в Болшой театър от десет години. Но нищо, дочаках,
и то даже преди пенсия.
– Каква партия ви предлагат там? – учтиво се интересува Белоногов.
– Ами аз нали съм в кордебалета. Какви партии могат да ни предлагат там? Масови. Ще съм гост, после играчка,
после мишка.
– Аз също я чакам тази „Лешникотрошачка“, знаете ли? – откликва князът. – Та аз съм голям поклонник на
Варнава още от древни времена. Отдавна му беше време да я преосмисли, не мислите ли?
– Аз съм за.
– Да. Иска ми се нещо по-свежо. Нещо ярко. Млада кръв.
– Но Варнава…
– Значи вие кой сезон танцувате? – прекъсва Катя Белоногов.
– Пети.
– Несправедливо. Играчка… Заседели сте се в кордебалета, Катенка. Несправедливо е. Едни и същи лица блестят,
а блясъкът вече е посърнал.
Катя сякаш се задавя с виното, изцапва кремавата си рокля, Белоногов я тупа по гърба заедно със сервитьора, за да
я спаси, а самият той се усмихва. По време на тази пауза тя се овладява.
– Аз не бих искала да си помислите… Ако можете да направите нещо за мен, бих искала да ви помоля за друго.
Князът слуша внимателно.
– За моя годеник… Лисицин, Юрий, подесаул. Може би имате възможност да узнаете… Какво става с него…
Белоногов пъхва в устата си къс нежно червено месо и бавно започва да го дъвче, гледайки Катя право в очите.
– Бих могъл да опитам. Но не бива да надценявате равнището на моята въвлеченост и осведоменост –
предупреждава той.
– Ще ви бъда много признателна – казва Катя. – Много.
Откарват Катя вкъщи с лъскава кола с номер 717.

5.
И ето че балетмайсторът вика страдащата от лек махмурлук Катя при себе си, меко я хваща за лакътя. Както
винаги, тя е първа: в залата са само тя и десетината ѝ отражения.
– Катюша, струва ми се, че вече е време.
– Какво?
– Искам да научиш партията на Мари.
– Каква Мари? – Катя оглупява от ужас и усещане за коледно чудо.
– Партията на Мари, Клара, от „Лешникотрошачката“. Е?
– Главната? Но нали нея я играе Антонина?
– Е, ти засега като дубльорка, разбира се. Но да я знаеш. Време е и ти да направиш крачка напред. Пети сезон ти е
все пак.
– Вие… – Катя иска да научи дали Варнава сам е решил изведнъж да ѝ предложи това, но се бои да не прогони
чудото. – Да, разбира се. Благодаря!
– Естествено, ще ти се наложи да поработиш. Остана по-малко от месец.
– Аз… Готова съм. Наблюдавах я, а старите балети ги знам наизуст. Танцувала съм ги вкъщи – чурулика Катя.
– Ами добре, прекрасно. Хубаво, после ще го обсъдим. За танците по двойки ще помоля да остане Зарайски, той е
опитен, ще помогне.
– Дори и да е Зарайски!
В този момент притичват вече и останалите: Калинкина, Труш, Лялина, Смородченко, Киршенбаум, Воронина,
Касимова, двете Никишови, Непевойда, Набилицкая, Стон и Амбарцумян. С трика, с клинове, със спортни сутиени,
косите отзад на кок, моряшка походка.
Нито една от тях не е разчитала да заседне в кордебалета, всички са си мечтали да солират. Всяка е виждала себе
си на зърнестите монохромни плакати „Прима на Императорския балет“, на държавния Новогодишен бал, в
светлината на прожекторите, излизаща последна да се поклони пред аплодиращата двехилядна тълпа, обсипваща я с
цветя. И какво? Какво се беше получило с всяка от тях? Капка в дъжда, мравка в мравуняка, нота в симфонията.
Защото Филипов беше обяснил на всички защо могат да заврат амбициите си по-надълбоко в душата си и повече да
не ги развяват. Без фон няма шоу, артистите от кордебалета не са между другото, а са рамка и това е всичко.
През четвъртия сезон, през петия, през шестия хората се примиряваха с това, че мястото им е в строя, а не пред
строя, че им е достигнал блясък само за да попаднат в Болшой, но не и за да засияят в Болшой. Отказваха се да се
стремят нагоре и вместо това се заемаха да измислят как да пазят сили за собствения си живот – за всичко, ставащо
извън стените, които в Болшой наричаха с въздишка и благоговение тези стени. Убеждаваха се, че техните мечти и
страдания, виковете и униженията от страна на педагозите, стойката и дресурата вместо детство – всичко е било
заради това: за да бъдат капки.
 Някои още през третия сезон се предаваха и захвърляха амбициите си в антресола. Но Катя от самото начало не
очакваше чудеса и възнамеряваше да се бори до края.
Приближават се до Катя, целуват я по бузата и тя също ги целува.
Последна се появява Рубльова. Не поздравява никого, дори не поглежда никого, освен Варнава. И се държи така,
сякаш тук няма никого освен него и сега ще има индивидуално занятие.
Тя още не знае. Никой тук още не знае.

6.
– А защо изобщо да трябва да се откажеш? А? – Танюша налива чай, реже деликатесния салам. – Е, от какъв зор?
А? Колко си мечтала за тая роля?
– Ами колко! Цял живот.
– Е, тогава всичко е ясно! – резюмира Таня.
Рижа, румена, с широки бедра и пълни гърди, до Катя тя изглежда така, сякаш са ѝ добавили изрязаното от Катя
месо и нейната веселост и обичайното жизнелюбие на младите, оставяйки Катя само с жилите ѝ, с дяволската ѝ
упоритост и с неутолимата жажда да докаже себе си. Катя гледа Танюша и си мисли: създадена ли съм аз изобщо за
щастие?
Катя прекарва ръка по косите си – те са още мокри, снежинките са се разтопили. На улицата е виелица, хората се
свиват в полушуби и пухени палта от стария режим, останали им от родителите, под светлината на фенерите се
вижда особено ясно как гъсто вали; малобройните коли плуват по Тверска бавно, сякаш срещу течението, а в
прозореца, гледащ към Леонтиевска, е долетяла снежна топка: учениците безчинстват.
– За списанието не направиха ли разследване? – пита Таня.
– Антонина като че ли даже не е забелязала. Изглежда, там, при нея, се разиграва антична трагедия. Днес дойде
цялата подпухнала.
– Когато узнае за вечерята ти с мъжа ѝ, тогава ще подпухне. А това сега е само репетиция – успокоява я Танюша. –
Виж, тук имам и пушена скумрия – ще си оближеш пръстите! Хайде, иди си измий лапичките и налитай!
Катя си мие ръцете и изучава внимателно огледалното си аз: ти нали засега не си направила нищо такова, което
си се клела никога да не вършиш в живота си? Нищичко.
– Е, а аз нищо такова не съм направила! – оправдава се тя от банята. – Вечеря в неутрални тонове, подложих му
бузата си, веднага му декларирах Юра! И с Варнава също – е, да, съгласих се да опитам. Но нито едно животно не е
пострадало!
– Ами тогава всичко е наред.
Катя се връща в кухнята, пуска изтъркания диск на така и останалата ненадмината от никого Били Айлиш,
записан нелегално от някакви занаятчии преди десетина години, когато пиратите все още имаха работеща техника.
За почти две десетилетия блокада в Москва беше останала само тази електроника, която произвеждаха тук, на
място, тоест военна и секретна, безполезна и недостъпна за цивилните.
– Чу ли, Михаил Първи ще го причисляват към светците? – споделя Таня, докато разгръща обвитата във вестника
скумрия и чете новините под рибната мазнина. – Пишат, че ще бъде свети Михаил Защитник.
– Таня, почакай. Какво си омаза целите ръце? Исках да те помоля да ми покажеш роклята. Върви ли?
– Върви. След вечеря ще ти я покажа.
Докато Катя похапва от скумрията, докато си отпива от горещия сладък чай, Таня все дрънка, дрънка. Чете на глас
за канонизирането: голям ден, отдавна беше време и само скромността и даже известно противодействие от страна
на император Аркадий Михайлович, бла-бла-бла, единодушна молба от страна на Патриаршията, бла-бла-бла,
предстоящият Вселенски събор, несъмненото чудо, сътворено от покойния Повелител още преди възкачването му на
престола, бла-бла-бла, съхраняващите се в Сретенския манастир мощи, самите те вече отдавна станали предмет на
поклонение, основател на съвременната руска държава, истински герой, спрял движението на метежниците към
столицата и с това бла-бла-бла, Аркадий Михайлович беше принуден да се примири с натиска на обществеността и
Църквата, които – рядък случай! – настъпиха в единен фронт. Патриархът възнамерява да проведе церемонията в
последните дни на декември, няма никакви видими пречки за това.
– Аз впрочем съм за – казва Танюша. – Добър човек беше и жалко, че умря рано. И чудото беше съвсем истинско, с
тази икона на архангела. Дявол знае какво щеше да стане с всички нас тук, ако той тогава не беше полетял над
метежниците с иконата.
– Таня… – Катя облизва устни. – Ти тогава на колко беше?
– На колко? Ами пет? Шест?
– Ти сериозно ли сега говориш за чудото?
 – А какво?
Катя си долива чай и вече си поема дъх, за да отговори на приятелката си, но после си прехапва езика.
– Ами нищо. Щом е чудо, значи е чудо.
– Както и да е, относно светците – сменя темата Танюша. – Нас това не ни грее. Ти по-добре ми разкажи по-
подробно за Белоногов. Да не мислиш, че току-така те храня тук със скумрия?
– Няма нищо за разказване – свива рамене Катя. – Обеща да ми се обади, ако има новини за Юра. Явно засега
няма такива.
И в този момент в антрето започва да звъни старият им телефон – бяла слушалка с бутони, закрепена над
продънено атлазено кресло.
Катя скача и полита към него.
– От името на Негова Светлост княз Белоногов – произнасят в слушалката гъгниво и важно. – Покана за среща.

7.
– Новините не са утешителни. – Белоногов пренарежда някакви книжа.
Колата чакаше Катя до входа, асистентът на Белоногов строго ѝ каза, че разговорът не е за телефон и че князът ще
я приеме в дома си.
Панорамните прозорци на петстотинметровия апартамент гледат към Москва река, която очертава с непреодолим
ров алените кремълски стени; но от тази височина Кремъл изглежда като лежащ в дланта на Белоногов.
Асистентът се изпарява, като затваря плътно вратата след себе си, Катя присяда на края на дивана за гости, а
князът излиза иззад огромното бюро от червено дърво и се заема да дърпа тежките като театрални завеси пердета
със златен тюл и пискюли. Отново носи изящно кадифе – този път с винен цвят – и пасващ си с него копринен шал
на врата.
Катя го наблюдава с нарастващо безпокойство и още някакво друго чувство. Безсилие? Обреченост?
Предвкусване? Предвкусване – на какво? И ужас.
След като затъмнява стаята напълно, князът се приближава до Катя.
– Отрядът, командван от подесаул Лисицин, е изчезнал безследно в пълния си състав. Има всички основания да се
смята за загинал. Но не очаквайте погребение. Експедицията беше секретна, учуден съм, че въобще знаете толкова
много за нея.
Катя започва да примигва учестено, вслушвайки се в себе си: скъса ли се нещо там, вътре? Иска ѝ се да се е
скъсало. И при това страшно не ѝ се искаше Юра да е загинал.
– Какво е станало с тях? Нима няма никаква надежда? – прекъсва тя собствените си мисли.
– Няма връзка с Ростов. Няма възможност да се установи какво се е случило – изрича князът сухо. – Ще ви помоля
да не казвате на никого за това, Катя. Работата е сериозна. Аз съм цивилен, забърках се заради вас в неща, които не
са моя работа, и ми остава само да се надявам, че всичко ще си остане между нас. Разбирате ли ме? Добре ли ме
разбирате?
Катя седи със сухи очи.
Защо очите ми са сухи, пита тя самата себе си. Нима не трябва сега да заридая? Какво не е наред с мен?
Тя се старае да си представи Юра – смешен, нервен, толкова влюбен в нея, твърде сериозен и твърде боящ се да не
я загуби, явяващ се без предупреждение на спектакли, хвърлящ се заради нея в битки с досаждащи московски
мъжленца, яростен и глупав в леглото. Спомня си за предложението, което ѝ беше направил по телефона в нощта на
тръгването. За това, че тя обеща да му отговори, когато той се върне.
Когато Катя си спомня колко я обичаше Юра, очите ѝ започват да парят.
Мисли си, че е обичала в него само любовта му към нея. Мисли за това, че мрази себе си. Пита се дали сега не
кокетничи с мъртвия Юра, като уж се разкайва и мрази себе си.
– Разбира се. Няма да кажа на никого.
Тя се изправя, покланя се.
– Много съжалявам – изрича Белоногов. – Не исках това.
Когато Катя вече стои до вратата, той я хваща за ръката.
– Всичко това са новини, които получих в последния момент – казва. – Надявах се да ви успокоя. А изобщо, исках
да ви поканя на маскараден бал, организира го граф Иванов. Но сега явно това вече би било неуместно…
– Би било неуместно – потвърждава Катя, меко измъквайки от него пръстите си.

8.
 – Кучка! – изсъсква ѝ Антонина. – Коварна усойница! Мислиш си, че нищо не знам ли? Нищо не разбирам?
Мислиш си, че съм идиотка, а? Мислиш си, че Зарайски не ми доложи още същата вечер? Мислиш си, че си го
очаровала, а, нищожество?
Катя застива, цялата предварително репетирана тирада пресъхва в гърлото ѝ, не излиза навън. Антонина се
приближава още една крачка към нея, още една – и Катя против волята си отстъпва.
– Мислила ли си защо той го прави?
– Кой?
– Кой! Белоногов. Белоногов! Ти за коя ме вземаш? Ти, подмосковска муцунка! Той го прави само заради едно
нещо и искам ясно да разбереш това. Той просто иска да ми докаже, че може да ме смени с всяко едно лайно с едно
щракване на пръстите. И ето, че е намерил теб, лайно пар екселанс, за да ми стане ясно всичко веднага и
окончателно. Мислиш си, че с теб води диалози? Той води диалог с мен, чрез теб! Гумена кукла!
– Тоня, ти какво? Ти за кое?
– За дублирането. Ти сега си ми дубльорка, нали? Подсигуряваш ме, нали? И списанието съм сигурна, че ти си ми
го откраднала, кучко завистлива!
– Бълнуваш – отговаря ѝ Катя.
– Къде си се наканила да отидеш? Във висшия съвет? Искаш да скочиш над малката си глупава главичка? Та ти си
войнишка подлога, ти по своята същност си фронтова курва, къде си тръгнала, какво си забравила там? А къде е
твоят тъпкач с калпака, не го ли дочака?
Катя пристъпва към Антонина и ѝ залепя шамар с кратък злобен замах.
– Аз ти взех списанието. Ще ти взема и останалото. Гори в ада.
Тръгват към различни краища на големия театър – за репетиция.
Когато Рубльова се качва на сцената, бузата ѝ все още пламти. Добродушният Варнава, който се приближава само
за да поправи извиването на ръката ѝ, получава за това плясване по верижката на китката.
– Ти ходи да учиш тази там – тя дори не се обръща към Катя, – а аз ще се справя някак. Аз съм се учила от
великите, мухльо.
– Тонечка – Варнава престава да сияе, – ти може би е по-добре да отдъхнеш днес? Ако не си в настроение? А Катя
ще изтанцува партията.
Кордебалетът застива в изплашен и любопитен рояк. Балерините гледат с огромни очи. Танцьорките смутено
оправят триката си.
– А ти самият, Володенка, не искаш ли да отдъхнеш днес? – бясно и ласкаво му отговаря Рубльова. – И въобще не
се ли умори да работиш толкова, ти нали не си млад вече? Нали не ти решаваш при нас кой отдъхва и кой работи,
Володенка, кого заблуждаваме? Бистрицки решава повече от теб, попитай момичетата, всяка ще потвърди. Която е
по-сговорчива, тя получава партия. Нали, момичета?
Балерините стоят безмълвни.
– Драги мои. Ето кого трябва да канонизират – вас, вас, сладки мои, мои верни приятелки.
– Не мога да те позная, Тоня – огорчава се Варнава. – Какво ти е?
– Белоногов я е зарязал – обяснява му някой от рояка.
– Първо на първо, Белоногов не ме е избирал! – гневно я срязва Рубльова. – Ако някой ме е избирал, това е таткото
на настоящия Повелител император, а Белоногов, той така, само ме утешаваше!
На сцената настава зловеща тишина.
– Какво зяпате?! – изкрещява им Рубльова. – Сякаш не сте го знаели!
Катя разбира: ако отиде да разкаже това на Филипов, който е прикрепен към театъра, край с Рубльова. За такива
думи, казани на глас, казани публично, няма да ѝ простят. Тайната полиция има хватката на булдог. Тя просто ще
пропадне и край. Просто ще изчезне.
Ето го краткия път към победата, казва си Катя. Да се кача след репетицията при Филипов и да му преразкажа
целия разговор.
– Какво зяпате? – вика отново Рубльова, без сама да знае каква страшна грешка е направила току-що. – Край,
приключихме. Хайде най-накрая да се хващаме за работа.

9.
Разбира се, Катя не отиде при никого да направи донос срещу Антонина. Дори на Танюша не каза нищо за
издънката на Рубльова. Беше много страшно, че такъв силен човек може да се окаже толкова крехък, беше много
страшно да я унищожи с подлост. Катя избра да остане себе си.
Но първото нещо, което прави след прибирането си вкъщи, е да вдигне слушалката и да набере номера на
асистента на Белоногов.
– Негова Светлост ме покани на бал – твърдо изрича тя. – Маскараден бал. Предайте му, че ще дойда.
 След като казва това, тя задържа още малко даващата сигнал свободно слушалка и се замисля за това, че не беше
отвърнала на Юра нищо, когато той ѝ се обади преди тръгването; беше държала слушалката точно по същия начин и
се чуваше точно същият сигнал, когато той затвори.
Хубаво или лошо е, че не беше успяла да му обещае себе си?
В непонятния ѝ живот той беше като етикет за еднозначност. Отдадена на балетната школа за двайсет и пет
години, след които тя, както всяка балерина и всеки спортист, трябваше просто да се самоунищожи, Катя никога не
си беше позволявала любов. Любовта беше за нея не смисъл на живота, а вид развлечение. Любовта не можеше да
претендира за това да подчини живота на Катя със своите капризи. Любовта за нея винаги беше в строг нашийник;
тя отпускаше юздите ѝ по време на ваканциите, но позволила ѝ да се налудува, отново я оковаваше, а ако не ѝ се
подчинеше, изобщо я приспиваше заради подозрение в бяс.
С Юра – именно заради неговата едноклетъчна простота, заради неговата убеденост, че от целия свят могат да се
изведат някакви ясни изводи и че той е направил единствено верните, заради неговата готовност да я обича
безусловно и заради това, че единствените му съмнения относно Катя се заключваха в това дали той е достоен за
нея (о, това му беше написано на челото!), тя изведнъж беше започнала да се забравя. Очароваше я неговата любов
към нея; това, което не можеше да изпита в кордебалета – своята уникалност – го чувстваше, когато излизаше на
Патриаршие пруди в компанията на провинциала, казака и простака. Може би това беше лош вкус – добре, може би
Катя беше вулгарна по своята същност, може би мечтаеше вътре в себе си за простата роля на фронтова приятелка,
но тази роля беше стократно по-привлекателна от ролите на плъхове и кукли.
– Можете ли да уточните каква е темата на маскарада? – добавя Катя. – Трябва да си подготвя костюм.
– Ревящите трийсетте години – отговаря ѝ асистентът.
В този момент Катя си спомня за роклята, която Таня ѝ шие за връщането на Юра. Замисля се за секунда – дали
да отмени поръчката, или да не я отменя, но решава, че не си струва да я отменя, защото иначе ще последва ураган
от въпроси, на които Катя няма право да отговаря.
Научена е да пази тайни.

10.
Танюша едва успява да вземе назаем подходяща рокля в незатопления и полутъмен Сатиричен театър, където е
втората ѝ работа на половин работен ден. Там играят „Майстора и Маргарита“ и имат изобилие от рокли, ушити по
модата отпреди сто години.
Лимузината с номер 717 акостира до дома им откъм „Леонтиевски“; князът чака вътре. Той е облечен по
професорски: в немарлив класически костюм, бялата му грива нарочно е разрошена, на носа му има кръгли очила с
тънки рамки, в зъбите – лула, на шията – неизменният копринен шал.
– Кой сте вие? – пита го Катя.
– Средно аритметично между Айнщайн и Айзенщайн – усмихва ѝ се князът. – Абстрактен чужденец. А вие?
– Аз помолих да откраднат за мен роклята на Маргарита – признава си Катя. – Но някой вече я беше свил. Това е
просто костюм на статист. Затова пък е ушит точно като за мен.
– Отлична рокля – оценява Белоногов. – И няма нищо страшно. Има ситуации, в които човек е по-добре да е
статист, отколкото в главните роли. Повярвайте ми.
Колата излиза на „Тверска“, обръща при „Риц“ и бавно тръгва обратно към „Садовое“. Вали мокър сняг.
Витрините на магазините вече са окупирани от Дядо Мразовци, седящи сред клоните на елхи като в засада.
Уличните работници сменят празничните украси: свалят посветените на деня на Михаил Аристратиг и окачват
новогодишни.
– При нас винаги е празник – отбелязва князът, гледайки суетливостта им. – При нас винаги е карнавал.
– А що за карнавал ще бъде днес? У графа?
– На руското дворянско общество. Ще видите.
Достигнала „Садовое колцо“, колата завива наляво и покрай хотел „Пекин“ се отправя към „Смоленска“. Катя
изпъва лебедовата си шия, съпровождайки „Пекин“ с прощален поглед. Белоногов, забелязал тъгата ѝ, отваря
сребърна пудриера с напрашено огледалце.
– Искате ли?
– Да – с благодарност отговаря тя. – Ах!
Преминават покрай Императорската болница, Императорския зверилник.
– А още много ли път има?
– Вече пристигнахме. Ето това здание, Американското посолство.
– Какво посолство?
 – Ами по-рано тук имаше посолство. Ето това голямото, което е с бяло и жълто.
– Та то горя! Нима е обитаемо?
– Необитаемо е. Точно затова маскарадът е тук.
Лимузината спира. Князът изпълзява пръв – леко изохква, но веднага се стяга. Подава ръка на Катя.
– Разбира се, могат да използват всяко бивше посолство – въздъхва Белоногов, оглеждайки почернялата от сажди
важна десететажна „сталинка“. – Френското би било по-подходящо за балове. Така или иначе стоят празни. Но тук,
разбира се, е по-весело.
– И наистина е весело!
Портиерите са облечени с червеноармейски кожуси. Белоногов им подава визитката си – слонова кост, със златен
вензел, те сверяват името със списъка и ги съпровождат вътре.
– Качете се на третия етаж – съветват ги те. – Там прозорците са цели, топло е. А на втория и четвъртия само ако
се греете около огъня, там има шишчета!
На Катя, възбудена след пудриерата на княза, всичко много ѝ харесваше. Шишчетата на втория етаж на бившето
посолство, мариновани в нещо сладко ( „В кока-кола!“ – кикоти се един от хората на опашката) и опушени, са
възхитително вкусни, чуждите кавалери в отблясъците на огъня изглеждат загадъчни и демонични, другите жени,
обвити в кожи – недосегаемо прекрасни, иска ѝ се да разговаря с всички тях, да се сближи, да бъде причастна към
това удивително празненство.
Отиват на третия, остъкления етаж. Там работи гардероб, може да се остави връхната дреха, там светят
електрически лампи и хората най-накрая се виждат лице в лице.
– Граф Воробьов, княз Ерошкин, граф и графиня Жевакини, барон Краевой, княз Билялов, граф Борзухин –
безспирно изброява усмихващите му се хора Белоногов и запознава всички тях с Катя. – Екатерина Бирюкова.
Танцува в Болшой.
Сред останалите гости князът изглежда като бяла врана: той е цивилен и професорските му стъкла подчертават
някаква негова безпомощност – а повечето са избрали за костюми някакви исторически военни униформи, които
при това им стоят като излети. Мнозина, след като чуват каква е професията на Катя, се усмихват, но тя не чувства
неудобство, окрилена и поласкана от това, че я представят по име и фамилия.
– А ето го и домакина на тържеството, Борис Палич!
– О, Андрей Алексеевич! Благодаря, че ме почетохте.
Към тях се приближава човек със зелена тясна униформа, светлосиня фуражка с червен кант и сини шалвари.
Лицето му носи белези от шарка; просто, но умно.
– Каква красива униформа! – възторгва се Катя. – Чия е?
– Наша е – намига Борис Павлович на княза, потупвайки го по рамото. – А вашата, Андрей Алексеевич, чия е?
– Важното е не формата, а съдържанието – отговаря му шеговито Белоногов.
– Златни думи! – одобрява граф Иванов.
Сега Катя забелязва, че голяма част от гостите са облечени точно като домакина – сини панталони и сини отгоре
фуражки.
– Носталгична вечер се получи – разперва ръце графът, забелязвайки лекото объркване на Катя.
– На всички хора е свойствено да идеализират миналото – казва Белоногов.
– И да го романтизират! – добавя Катя женска реплика.
– Именно! – кикоти се граф Иванов. – Ние, руските хора, винаги търсим в миналото нашия златен век, винаги сме
недоволни от настоящето. Но тъй като това е общочовешко, няма от какво да се притесняваме. Княз Белоногов ще
ни опрости греховете.
– Само мястото тук е някакво странно – продължава Катя светската беседа. – Неустроено.
Мястото наистина е дивичко. Тук-там са сложени продънени кресла и дивани, а стените са драпирани с червени
знамена и са прикрити с плакати с безсмислени лозунги отреди сто години, но заради тях изглежда различно: по
варта и по тухлите са нарисувани с боя и въглен пениси от всякакви видове и размери и нецензурни призиви да се
приключи с безчинствата на американската военщина и надмощието на американския капитал.
– Тук беше скуат – обяснява ѝ граф Иванов. – Малко поразкарахме момчетата за времето на мероприятието. Но
искахме да запазим техния дух, само малко да го поразработим. После ще ги пуснем обратно тук, нека да
продължават да мърсят.
– Ясно – кима Катя. – Какво пък.
– Варварство – въздъхва Белоногов. – Диващина. Да се потъпкват така отношенията със Запада…
– О, умолявам ви! – включва се в разговора още един княз със светлосиня фуражка, пресипнал и подобен на
Кашчей. – А това, което те направиха с нашите посолства, не е ли варварство? Та там се случи истински геноцид с
руския народ! Зад граница не остана нито един човек, който поне да може да говори на руски! Целият руски свят е
унищожен, загина! Това е по-лошо от варварство. Да изтребят всички! До един! Това на какво ви прилича? Вие тях
ли ще защитавате?! Още повече че ни е известно, че лично вие не всички отношения сте потъпкали!
– Не защитавам никого – оправдава се Белоногов. – Освен това, Василий Илич, вие много добре знаете, че
относно този геноцид има различни мнения… Относно съдбата, застигнала рускоезичните в чужбина.
– Тук не може да има две мнения!
– Нима? А не сте ли вие сами виновни за всичко? Вие и нашите?
– Ние? А за такова нещо и на дуел могат да ви предизвикат!
– Него не може, Василий Илич, той нали е от цивилните по принцип, вие забравяте – напомня на Кашчей
домакинът, наблюдаващ внимателно разпрата.
– Тогава нека не си позволява такива изказвания, след като не е готов да отговаря за тях!
– Аз пред когото трябва и когато се наложи, ще отговоря – изрича студено Белоногов.
– Ако имахме член за отсъствие на патриотизъм, вие вече отдавна да сте увиснали, Андрей Алексеевич! –
подхвърля му Кашчей. – Добре поне, че остана членът за контрабанда, а тя често върви ръка за ръка с шпионажа,
повярвайте ми, като на експерт.
Белоногов мълчи, само се усмихва учтиво. Но Кашчей не иска да се спира. Насочва очите си към Катя.
– Така че, госпожице, по-добре да си изберете друг кавалер! За всеки случай!
Катя уплашено хваща княза за лакътя.
– Нищо, нищо – насила се усмихва той. – Това е обичайна размяна на любезности между мен и генерал Клятишев.
– Ха-ха – обажда се граф Иванов. – Вярно е. Е, развличайте се.
Пристигат нови гости, шампанското и конякът не спират да се леят, свирят Утесов в танцувален аранжимент, по
тъмните ъгли смъркат с носове, вече тихо простенват, започнали са да се разпръсват по стаите, където са сложени
същите такива дивани и кресла и където можеш да разтвориш в соковете си и други хора. Катя се хваща за княза и
двамата тръгват през задимения мрак.
– А и на нас нищо човешко не ни е чуждо – казва Белоногов и изведнъж се протяга с устни към Катя.
Тя отначало му позволява да я целуне, но после се отдръпва.
– Не разбирам защо ви е нужно това. Нали си имахте Антонина?
Белоногов се усмихва тъжно.
– С нея се чувствах старец…
– Вие още не сте стар! – протестира Катя.
– Старецът от приказката за рибаря и рибката. Знаете ли я? Не искам да съм повече царица, искам да съм
владетелка на морето.
– Но нали примата на Болшой и без това има по-висок ранг от владетелка на морето.
– Именно.
– Така че нека сега седи и да препрочита приказката?
– Именно.
Катя кима: ясно.
– А аз в такъв случай танцувам партията на разбитото корито, до което тъгува низвергната морска владетелка?
– Струва ми се, че вече репетирате партията на потомствена дворянка, която няма търпение да стане царица –
отговаря Белоногов.
Воденицата на карнавалната веселба носи покрай тях хора в маски и костюми, трие гърбовете им един в друг като
пшенични зърна, които вече нямат търпение да се разпаднат и да се слеят едно с друго.
– Лично мен ме устройва и съдбата на потомствена дворянка – уверява Катя Белоногов.
– Всички потомствени дворянки говорят така отначало – усмихва се той. – Казват, че просто са обикнали стареца
заради красивата му прошарена коса и добрата душа. Добре, котенце, да вървим. Нещо тук ми развалиха
настроението. Ще ви откарам вкъщи.
– Наистина ли? Аз бих останала още – разстройва се пияната Катя, със съжаление оглеждайки целия вертеп и
гостите му.
– Ами тогава останете – произнася сухо князът.
И се отдръпва от нея.
– Какво пък, просто е чудо, че се намери жена, която напълно я устройва съдбата ѝ. Значи тук няма нужда да се
вършат никакви други чудеса.

12.
 Болшой театър наистина е твърде голям за Москва, мисли си Катя, измервайки с балетни крачки разстоянието от
своята квартира до Театралния площад за трихиляден път. Някога той точно си пасваше на страната, но сега
изглеждаше като фуражка на загинал баща, която дребосъче пробва пред огледалото. Макар че ако не беше тази
фуражка, ако няма с кого да се равняваш, мисли си Катя, тогава откъде да знаеш как да растеш, какъв да станеш?
Тя влиза през служебния вход, тича по полутъмните коридори – заради маскарада ѝ беше трудно да заспи вчера, а
днес да се събуди – и все пак закъснява. Притичва в залата задъхана, когато всички вече са се събрали, и веднага
разбира, че нещо е станало.
Оглежда своите: Варнава си шепне със Саня Кликова, останалите също шушукат по ъглите; Антонина я няма.
– Какво е станало? – пита Катя.
Гледат я мълчаливо.
– Така. Катя. За ролята на Мари сега ще готвим и Саша – съобщава ѝ вместо отговор Варнава. – Такава е
ситуацията.
– Саша? Вместо кого? – пита тя престорено равнодушно.
– Вместо Рубльова.
– А какво е станало с Рубльова?
Варнава гледа някъде в огледалата, някъде в прозореца, зад който е надвиснало сивото московско утро.
– Засега не можем да разчитаме на нея.
Кликова повдига вежда, разперва ръце: ами така е. Не гледа враждебно, но лошо ѝ се удава да скрие радостта си, а
когато една балерина има повод за радост, друга има повод за тъга. Целият балетен живот е изграден върху
противоречия, всичко е точно балансирано: ако в него имаше достатъчно щастие за всички, нима някой би се
изтощавал и измъчвал по такъв начин в него?
Е, добре, Кликова, мисли са Катя, а с теб как се получи?
Чрез кого?
И коя от тях сега дублира другата: Катя – Кликова, или Кликова – Катя?
Защо именно тя?
– Така, това е. Строяваме се, работим – разпуска събранието Варнава, като произнася р-тата в леко френски
маниер. – „Лешникотрошачката“ няма да се репетира сама!
Катя го послушва, но не може да се успокои.
– Какво е станало с Тоня? – шепне тя на Зарайски, който я отделя от останалите, за да танцуват па-дьо-дьо.
– Арестуваха я – отговаря той с обичайния си драматичен фризьорски тон.
– Какво?
– Каквото чу. Арестуваха я и я отведоха на „Лубянка“.
– Как така?
– Много лесно.
На Катя ѝ се сгъстява кръвта; едва се тласка през слепоочията, с мъка, краката ѝ остават без сили. Значи все пак
някой е направил донос. Някой от своите, от тези, които бяха на онази репетиция. Тонка, високомерна глупачка! Как
можа така… Носеха се слухове, да, хората си шепнеха, но за слухове не арестуват, все пак не живеем в людоедска
държава, а така, както тя… Що за глупачка!
Е, ще се види, може все още… Може да ѝ се размине? Белоногов ще се застъпи. Ще ѝ прости за това, за което се е
обидил, и ще я спаси.
Катя се връща от залата за репетиции последна. Минава по същия този път край личната гримьорна на Рубльова…
Вратата отново е отворена.
Върнала се е!
Катя се спира при процепа на вратата, вслушва се – някой там вътре се движи. Тя набира кураж и почуква на
вратата, готвейки се да се покае и да поиска от Рубльова прошка за женската завист.
Вътре се мотае тлъстият Филипов.
Разкъсва плаката „Антонина Рубльова – прима на Императорския балет“. Плакатът е бил залепен здраво, смъква
се на ивици. Главата на Рубльова вече е откъсната, тялото още танцува.
– Какво има, Бирюкова? – пита Филипов.
– Аз по повод ролята на Маша в „Лешникотрошачката“, Константин Константинович. Вие Кликова ли утвърдихте?
– Ние още никого не сме утвърдили, Бирюкова – отговаря заместник-директорът. – Виждаш какви неща стават при
нас.
Извръща се и откъсва краката на Антонина.
 13.
Катя се решава на това не веднага.
За храброст си пийва коняк, съгласува всичко с Танюша, после само отива до телефона. Набира номера.
– Катя е. Бих искала да говоря с Андрей Алексеевич. Бирюкова, от Болшой. Да. Лично е. Благодаря!
После тя чака – дълго, дълго, докато асистентът предаде на Белоногов, че звъни тя, че непременно иска лично, че
точно сега чака на линията.
– Да?
– Андрей Алексеевич… А вие свободен ли сте тази вечер? Или мога утре?
– А какво има?
– Ами… Исках да ви поканя на среща.
– На среща? Така значи.
Той се замисля – твърде продължително! – и после въздъхва, сякаш капитулира.
– Утре. Ще изпратя кола за вас.
– До скоро виждане!
Катя оставя слушалката – и разбира, че се вълнува така, както не се е вълнувала от седемнайсетгодишна. Откъде
накъде, дърпа се тя. Та нали тя беше тази, която не се даваше, измъкваше се и се изплъзваше… Тя решаваше как ще
бъде – и го държеше на такова разстояние, каквото ѝ беше удобно. Защо изведнъж тази паника? И какво да облече?
Тази вечер тя трябва да води. Тя трябва да е неотразима. Не да примигва, не да играе момиченце, не да се
възхищава и да се смайва, а да стане отново самата себе си – и да спечели тази партия.
Трябва да бъде облечена така, че да се чувства като богиня и да бъде богиня.
Връща се в кухнята, където Таня поглъща горещ ябълков пудинг.
– Танюша… А нашата рокля готова ли е?
– От „Вог“? – Таня избърсва захарната си ръка в хълбока. – Почти.
– Ще ми трябва утре. За вечерта.
– Да не се връща Юрка? Стига, бе!
– Не. За друг.
Таня предъвква това, което е в устата ѝ, и сега вече я гледа сериозно.
– Е, щом за друг, значи за друг. Ела да я премерим.

14.
Заради тази рокля – извънземна и удивително точно пасваща на Катя – ѝ се налага спешно да се подстриже,
защото обикновените ѝ руски коси не се връзват с парижкото битие. С ласкателства и обещания тя заставя фризьора
Рауф да намери време, подстригва бретона си косо, намалява косата отзад и когато всичко приключва, не може да се
познае.
Къде ли ще я повика Белоногов?
Страх я е да излезе в такъв вид от къщи, страх я е, но и същевременно много ѝ се иска да излезе така. Прекарва
пред огледалото десет, петнайсет минути, уверявайки се, че в такъв вид властва над всичко.
Нека да я зяпат, сякаш е гола, нека да ахкат и да се кикотят зад гърба ѝ. Този ресторант, където вечеряха първия
път, ще пасне идеално: там е спарено като в Сретенския манастир, а Катя се чувства днес като Жана д’Арк.
– Къде отиваме? – пита тя шофьора, едва седнала в лимузината на Белоногов.
– На „Софийска крайбрежна“ – отговаря онзи. – Вкъщи.
Преминават покрай Болшой, преминават край „Лубянка“, преминават покрай Стария площад, спускат се в
замръзналата река. Минават около Кремъл, под червените му стени, под златните му орли. Излизат на Каменния
мост, обръщат при Дома на крайбрежна, сега известен като Дворянското гнездо.
Апартаментът на Белоногов е от другата страна на сградата.
… Когато Катя влиза в кабинета му, пердетата там са плътно дръпнати. Князът носи копринен халат с тънки
шарки, шията му е скрита зад шал, косите му са прибрани назад. Той е сух, спретнат и в гръб могат да му се дадат…
е, петдесет години, така си казва тя.
Белоногов прогонва асистента си като муха, с махане на ръката. Затваря вратата сам отвътре. Спира се пред нея с
чаша уиски в ръката.
– Мислех, че ще вечеряме някъде с вас…
– Интересен вид…
– Благодаря. Отива ли ми? – пита тя, макар да се е зарекла да не го пита за това.
 – Много. Дайте палтото. – Той ѝ помага да се съблече и отстъпва крачка назад. – Пийнете си.
Катя взема чашата.
– Андрей Алексеевич. Аз… Бих искала да ви помоля за Антонина Рубльова – изрича тя. – Нея я арестува Тайната
полиция.
Белоногов я измерва с поглед.
– Знам.
– Нима не можете да направите нищо, за да я пуснат? Тя изтърси глупост, но това беше просто глупост, срещу нея
са направили донос и със сигурност са го поукрасили…
– Всичко знам.
– И какво?
Той свива рамене.
– Но вие нали бяхте близки с нея!
– Затова ли дойдохте тук? – пита той сякаш някак лениво. – Да се молите за нея?
– Не, но… Също и за това.
– Вие през цялото време ме молите за нещо – казва Белоногов. – И все не за каквото трябва. Защо го правите?
– Какво имате предвид?
– Виждате ли, аз не изпълнявам всички желания. Аз не съм добър вълшебник, котенце.
– Не разбирам.
– Как да ви го обясня? Аз съм като Дроселмайер. Притежавам дарбата да съжалявам куклите, да ги превръщам в
хора. Но само защото ми е по-интересно да си играя с живи хора.
Белоногов я хваща за ръката и я придърпва – тя си мисли, че е към канапето, но не – към високата лампа с абажур,
единственото светло петно в полутъмния кабинет. Когато довежда Катя при източника на светлина, той застава така,
че да вижда по-добре лицето ѝ.
– Не се опитвайте да изглеждате по-добра, отколкото сте.
– Аз и не се опитвам.
– На мен ми харесват точно мръсниците.
– Какво?!
Той прекарва палеца си по скулата ѝ, по бузата ѝ и се спира на крайчеца на устата.
– Относно Антонина. Какъвто и да е покровителят на примата на Императорския балет, след такова публично
оскърбление, след такава инсинуация той не може да я измъкне от Тайната полиция – казва Белоногов, без да
изпуска от поглед Катя. – Свършено е с нея.
Катя мълчи, без да е наясно как да каже другото, заради което е дошла тук, освен клетата Тонка. Бои се да отърси
ръката му от себе си.
– Това ли е всичко? – пита я князът.
– Не. Не. Нали вие бяхте този, който спомогна да ми предложат да я дублирам в главната роля на
„Лешникотрошачката“?
– Ето – одобрява той. – Ето това е. И? И какво?
И вкарва палеца си в устата ѝ. Тя послушно я отваря. Палецът е грапав, кисел на вкус, мирише на тютюн.
– И какво ще стане сега с тази роля? – пита неясно тя.
– А какво трябва да стане? – той дърпа с палеца си бузата ѝ.
– Кой ще я играе? – произнася тя с рибарската кукичка в устата си.
Белоногов се усмихва. Катя стои пред него с този свой кос бретон, с марсианската френска рокля, от която никой
така и не се беше поразил, с ботуши с високи токове. Просителка. Той измъква палеца си от устата ѝ и го избърсва в
халата си.
– Събличайте се.
– Какво?
– Свалете тази глупава рокля. Това е от котюр, а не прет-а-порте, в реалния живот никой не носи такова нещо. Не,
ботушите ги оставете, само роклята.
Катя, вече чувствайки се като гола, се заема да напипва сама кукичките, които мъжът би трябвало да намира по
нейни насоки, неловко ги разкопчава, под светлината на абажура се чувства така, сякаш са откарали нея на
„Лубянка“ и там я събличат – за да ѝ подхвърлят после затворническа роба или веднага да я изправят до стената.
– Бельото също. Ботушите оставете.
Тя послушно си сваля гащетата, като ги прескача с токчетата си, и му ги подава след роклята. Той стои безмълвно,
гледайки я. В кабинета е топло, но Катя усеща как през тялото ѝ пробягват тръпки.
 – Не се прикривайте. Какво има там, което не сме виждали? Ето така. Ръцете зад гърба.
После и той разтваря халата си: гърдите му целите са сиви, коремът е сив. Сваля от шията си копринения шал.
Шията под шала се оказва набръчкана като на костенурка, с провиснали от самата брадичка две дълги гънки кожа.
Той е много стар.
– Застани на колене – нарежда ѝ той. – Хайде, хайде. Не се гнуси. Ти нали не си от гнусливите. Разбрах това
веднага, когато те видях. Там, на сцената. С онези цветя.

15.
Танюша я буди внимателно, в очите ѝ има страх.
– Катя… Катя…
– Ти какво, да не си ми майка? Едва девет е, днес мога да спя до обед!
– Отидох за пресен хляб отрано, реших да взема вестник, „Известия“, там близо има лавка. И ето тук… Такова.
Катя едва отлепва очи, обръща се и става със замах. Разгръща жълтите страници на вестника, всичките на петна
заради разтапящите се снежинки.
– Приготовленията за канонизирането на покойния император Михаил Генадиевич са в пълния си ход… Първият
причислен към светците от новата руска държава… Прехвърлянето на казашките войски в Москва от юг е отдавна
запланирано, затова… Предновогодишната премиера на новата „Лешникотрошачка“ на Владимир Варнава обещава
да стане главното светско събитие за декември… Това, нали? Обещават присъствието на самия Повелител… Виж ти.
– Не, не тук. Там, отдолу, малкото. – Танюша намира нужното място, тика дебелия си пръст.
„Заместник-министърът на търговията, тайният съветник княз А. Белоногов беше арестуван днес по подозрение в
държавна измяна. Според сведенията, с които разполага „Известия“, Белоногов е задържан в следствения изолатор
на Тайната полиция на Лубянския площад. Неговият арест не е първият във веригата подобни събития, които
наблюдателите наричат „чистка на дворянството“, макар че службите още не бяха стигали до фигура от такъв
мащаб. Първият министър княз Орехов вече обяви, че Белоногов е отстранен от длъжността си в правителството,
тъй като предявените му обвинения са твърде сериозни.“
Катя оставя вестника, няма сили да чете повече.
Стаята се залюлява, Танюша я вика беззвучно.
Връхлита я предчувствие за скорошна гибел. Пред нея се надига черна стена, но Катя няма къде да избяга, трябва
покорно да тръгне към тази стена и да влезе в нея.
За три хиляди и трети път тръгва по същия маршрут – от „Леонтиевски переулок“ към Болшой театър. Отначало
надолу по „Тверска“, после от другата страна на улицата, после по „Камертерски“, покрай МХАТ, после надолу по
„Дмитровка“.
Мисли си най-вече за това колко глупаво беше всичко и колко отвратително, и колко напразно. Чуди се за какво да
се подготви сега – за това, че всички ще ѝ се изсмеят в съблекалнята? Или изобщо ще я изхвърлят от балета?
Преоблича се бързо, без да поглежда към никого, изтичва като мишка до репетиционната зала, застава при
стойката, хваща се за нея с двете си ръце и вижда в огледалото идиотското си изражение: този скосен бретон,
направен да си пасва със злочестата рокля от несъществуващ свят; изплашеното лице, кръговете под очите.
– Катя. Бирюкова. Викат те при Филипов – приближава се към нея Варнава.
Катя се вкопчва в стойката, сякаш се надига ураган и ако сега не се задържи, той ще я отнесе право в пастта на
смъртта.
– Иди.
И тя се понася нататък – нагоре по мраморното стълбище, в дълбините на застланите с алени килими коридори,
покрай огромните прозорци, през които не влиза жива светлина, към кабинета зад дъбовата врата. Неспособна да
мисли, тя влиза вътре.
Филипов, който оправя мазните си коси и трие гнойните торби под очите си, ѝ нарежда да седне. До него стои
онзи същият Кашчей от маскарада в американското посолство. Само че сега униформата му не е бутафорна, а
истинска – униформата на Тайната полиция. Стои на него като излята.
– Казвам се Клятишев – представя се той. – Ние с вас сме се виждали.
Катя разбира: не се е бояла от каквото трябва.
Бояла се е от някакви глупости, от някакви чудовищни дреболии – да не загуби ролята си, да не загуби работата
си. Сега нея просто ще я смачкат като хартийка, ще я разкъсат на парчета като Антонина, ще я изхвърлят на боклука
и ще забравят за нея. Без причина, просто за компания, просто така.
– Може ли да седна? Не ми е добре – моли тя.
– Сядайте, сядайте, защо не.
 – Нищо не съм направила – мънка Катя.
– Генерал Клятишев искаше да ви съобщи, ако още не сте научили, че вашият покровител княз Белоногов е бил
арестуван днес.
Катя веднага решава да не отрича.
– Четох. В „Известия“.
– Освен всичко друго, подозираме княза в разгласяване на държавна тайна. Катерина Александровна, случайно да
сте чули от него нещо за секретно оръжие, което е било използвано в гражданската война за усмиряване на
метежниците?
– Не.
– Може би сте чули от него някакви клюки, опорочаващи честта и достойнството на покойния повелител
император Михаил Генадиевич?
– Не – казва Катя. – Не! Ние просто се видяхме няколко пъти… Само няколко пъти…
– Видели сте се няколко пъти. Говорил ли ви е нещо за причините за геноцида към руските общности в чужбина,
катастрофата на руския свят, казвал ли ви е по тези теми нещо подобно на нещата, които ни се наложи да слушаме
заедно на онова мероприятие?
– Не! Не сме обсъждали политиката! Не бяхме толкова близки!
– Не сте били близки.
Клятишев започва да я изучава от очите, но после се спуска надолу, към тънката шия с гримирани синини, към
малката гръд на Катя под репетиционния пуловер, някъде към корема – бавно, постепенно, желязно. Тънките устни
се изкривяват в кисела усмивка. После той, също така без да бърза, връща тежкия си люспест поглед обратно на
лицето ѝ.
– А относно вашия годеник, подесаул, струва ми се, Лисицин, Юрий? Той не се ли е свързвал с вас в последно
време?
– Не. – Катя се старае да не мига. – С него всичко ли е наред?
И генералът не мига – само като че ли дъвче нещо. Секундите се точат.
– Засега това е всичко. Можете да тръгвате – решава Клятишев.
Катя се изправя.
– Къде да тръгвам?
– На репетиция, предполагам – свива огромните си рамене Филипов. – Откъдето си дошла, там и отиди.
Катя се хваща с ръце за вратата, олюлява се. Струва ѝ се, че в коридора я чакат хора в униформа, че Клятишев и
Филипов я пускат само на шега, а когато тя повярва, че е спасена, ще извикат да бъде арестувана.
– Да продължа ли да репетирам?
– Продължавай, репетирай. Нали, Василий Илич?
– А какъв всъщност е въпросът? – прицелва Клятишев острия си поглед в Катя.
– Катерина се готвеше да танцува главната роля в новата „Лешникотрошачка“. Готвеше се да замени Антонина
Рубльова.
Клятишев разтяга тънките си устни, показва едрите си зъби, жълти от пушене и болни.
– А, Рубльова. Да, Рубльова. Рубльова е добра. Точно тя всъщност ни даде показания срещу Белоногов. Да.
В гърдите на Катя се събира студен ужас, надига се към гърлото ѝ, докато Клятишев отклонява вниманието си от
нея и обръща рибешките си очи навътре, за да си спомни Тоня. Тя мълчи почтително, оставяйки го да се върне от
залата за разпити обратно в кабинета на Филипов.
– Не, тя няма да се върне към изпълнение на ролите си в близките години. А що се отнася до вас, то – засега –
нямаме повече въпроси към вас, Катерина Александровна. Да. Така че идете, засега танцувайте.

Епизод 7
1.
Лисицин отваря очи.
 Студено. Полумрак. В него – странни форми: като велосипедни колела, някакви сандъци, ръждив скелет на малка
нелепа машина. Прозорче с решетка, през него в този гараж се процежда мъничко светлина. Свободното място е
малко, Лисицин се е притаил върху натрупани стари гуми.
Изправя се, като едва не си удря главата в ниския таван, намира вратата. Залостена е – с някакво резе или нещо
подобно. Чука по нея с превързаните си ръце. Защо превързани? И се вижда кръв през парцалите.
– Ей! Ей! Кой е там?
Някой се мярка в прозорчето. Той се изправя, приближава се – там, зад прозореца, като че ли има женско лице,
девическо. За миг му се струва, че това е лицето на Катя, за която вече му е домъчняло – и като че ли го беше видял в
съня си? Но откъде може да се вземе тя тук? Той прогонва привидението, но девойката в прозореца продължава да
го разглежда. Някаква друга девойка – хем позната, хем не.
Тогава Лисицин – за да не я изплаши – се усмихва в прозорчето. През мръсотията се вглеждат напрегнато в него.
После тя изчезва. Юра изругава, но в този момент резето на вратата започва да скърца, отвън изтраква катинар.
Вратата се отваря. През това време Лисицин е успял вече да се свие, да се приготви за скок и се удря в силуета
насред светлия квадрат като куршум в мишена. Поваля го на земята, притиска го, веднага се озърта – къде са
останалите? И едва тогава проверява кого е хванал.
Познато лице… Блондинка, млада, на двайсет и няколко, косите събрани в опашка, червено яке, на гърба –
раница. Би си спомнил, ако главата не го цепеше.
– Аз съм Мишел! – с някакъв странен, нежив глас се обажда тя – твърде гръмко. – Аз съм момичето на Саша
Кригов.
Саша Кригов. Точно.
Лисицин отслабва хватката.
– А Сашка къде е? – пита той строго.
– Не чувам – хрипти тя. – Оглушах.
Но Лисицин вече сам знае: Кригов е убит. Той беше стоял над тялото на Сашка в двора на Ярославския пост,
помагаше да го качат в добавения вагон заедно с останалите загинали.
Така. Той нали командва сто бойци. Влакът му стои на ростовската гара. Два вагона с казаци и един с трупове.
Пуска девойката, изтъркулва се встрани от нея, изправя се. Оглежда смаяно околността. Изглежда, тя наистина е
сама тук. Страшно му се пуши. Пъхва ръка в джоба, напипва шепа семки. Протяга ги към тази госпожица, Мишел.
Кима ѝ.
– Искаш ли? Ростовски.
Тя – с кръгли, уплашени очи – предпазливо си взема няколко семки от дланта му, но не бърза да яде.
Юра опипва колана си: нито нагайка, нито пистолет. Какво се е случило?
– Къде ми е оръжието?
Тя не разбира, той ѝ показва с жестове. Тя само свива рамене: няма представа. Или сутрин, или вечер е, цари
някакъв сумрак. Няма вятър, небето е сухо. Наоколо стърчат хангари, гаражи.
– Аз теб едвам те намерих! – крещи тя в лицето му; е, не крещи, а така, говори твърде високо, като на глух, думите
се забиват в ушите му.
– По-тихо! – Лисицин допира пръст към устните си. – Чувам всичко.
– Едвам теб те намерих – повтаря тя по-човешки. – Мислех, край.
– А какво е станало с мен? – несъобразително я пита той на глас, тя клати глава, прокарва пръсти по въздуха:
напиши.
Той намира парче от тухла и започна да скърца с него по боядисаното желязо на гаражната врата като с тебешир
по черна дъска: „Какво е станало с мен?“, а докато пише, си спомня някаква класна стая – чиновете са преобърнати,
дъската е изписана със странни фрази, сякаш някой е разговарял с помощта на тебешира. Какво имаше там? „Не ги
слушай, това е най-важното!“, „Не отваряй“… Още за някакво бомбоубежище, че там е безопасно, някакви имена…
И ето впрочем… „Оглушах“. Случило ли се е това, или така му се струва? Откъде изобщо са тези картини пред очите
му? Сън ли са, или видени наяве?
– Тук имаше бой! – забравила се, отново крещи Мишел. – Твоите казаци един срещу друг! Теб те повалиха,
замъкнаха те някъде! Аз се скрих, видях! После някого убиха, някои се разбягаха! Аз тръгнах да те търся! И ето, че те
намерих. Ти как си, наред?
Лисицин вдига бинтованите си ръце, разглежда ги отново. Главата го боли. Засега не разбира онова за казаците,
убиващи се взаимно, трудно му е да мисли.
„Кой ме повали? Кой ме замъкна?“ – драска той на вратата.
– Някои от твоите! – Девойката размишлява, примигва. – Може би едните са искали да те убият, повалили са те, а
другите са те скрили от тях?
„Къде са всички те?“
– Тук няма никого! Само мъртви!
– Да бе, да!
Той пристъпва на дървените си крака – всяка крачка му се удава трудно, като след спазма – тръгва да оглежда тези
гаражи и хамбари. Наистина – проснати са. Първо някакво хлапе по очи, във въглища и счупени тухли, после
масивен мъжага със сиво лице и пяна на устните. Лисицин се спира. Навежда се. Преобръща онзи, който лежи по
лице в тухлите. Съвсем вкочанен е, лежи по казашки и по казашки се преобръща. Още е юноша, половината му чело
е отнесено, стреляли са в тила му. Веждите му са в скреж, очите му са се вледенили.
Вторият има полицейски мундир с полковнически пагони.
Тази Мишел ги гледа така, сякаш са ѝ близки. Едва не се разплаква. И на Лисицин те също като че ли му се
струват познати.
„Кой е този?“ – пише той сега с въглен по избелелите тухли, недалеч от кървавите ивици с ширината на човешки
гръб.
– Егор.
„А кой ги застреля?“.
Мишел тика пръст в гърдите му: ти.
О, така ли?
Той смръщва чело, опитвайки се да си спомни как ги е убивал. Мярка му се в ума този мъжага как се спуска по
стената, боядисвайки я в червено. Димящ пистолет в ръката. Имаше такова нещо, да. А момчето, изглежда, някой от
бойците го застреля? Когато побягна? Но не, явява му се пред очите: пистолетът, прицелът, тилът. В лежащия. Пак
той, пак Лисицин.
Защо?
– Той крещеше нещо, преди да го разстрелят! – казва монотонно Мишел. – Крещеше нещо на мен и на вас! Не
помниш ли какво каза?
Лисицин изучава замръзналото лице. Мисли напрегнато. От утринната мъгла изплуват петима бойци, строени в
редица: наказателният отряд. А тези двамата смотаняци – до стената на гаража. Така. Хлапето крещеше нещо,
вярно.
„Прати ни на…“ – написва Лисицин на стената. Спомня си: все пак тя е момиче. И дописва: „майната си“.
Обхожда стената с поглед, за да си припомни как е станало всичко. „И каза още: край сега с вашата Москва“. Не го
беше казал така, а много по-изразително. Но тя все пак е момиче.

2.
– Ние с теб трябва в Москва! – все така монотонно, гръмко говори тази Мишел. – Трябва да отидем в Москва и
там да им разкажем всичко!
Гласът ѝ е неприятен, защото не набляга на точните звуци.
Лисицин кимва, съгласява се. Ще отидем, ще разкажем.
За какво ли ги е разстрелял? Дали за омраза към Москва?
Лисицин отново тъпо разглежда превързаните си ръце. Заема се да размотава парцалите. Девойката стои по-
надалеч, изчаква. Последният слой плат се маха трудно, напоен е със засъхнала кръв. Махането му е болезнено, но
Лисицин кой знае защо, трябва да научи какво е станало с ръцете му. Сякаш тогава ще разбере и всичко останало,
което се е случило.
Ръцете му са нахапани. Дълбоки рани, вижда се месото, цеди се сукървица. Той обръща сиво-кафявите си юмруци
пред очите си. Кръгло ухапване, зъбите са тънки. Човешки. Започва да навива парцалите обратно.
Така. Така.
Отпред, на железопътната нишка, е заседнала дрезина. До нея е проснат като чувал човек. Униформата е родна,
казашка. В кашата си от мисли Лисицин успява да доплува отново до онова, което девойката беше казала: че
казаците са се убивали взаимно. И са се опитали да убият самия Лисицин. Как така?
Той започва да мести краката си, задвижва тялото си напред – към железопътната линия, към дрезината. Около
тази девойка също има нещо странно. Нещо не е наред с нея, Лисицин някак знае това. Но какво точно?
Ето я и дрезината.
При нея, като пред ешафод, на колене стои казак. Едната му ръка е изтръгната заедно с парцали от месо, ръкавът е
разкъсан, костта стърчи. Главата му е обърната настрани, очите са облещени, течните коси шават, вятърът ги
разрошва. Лисицин си го спомня: беше му наредил да вземе със себе си още четирима и да слезе с него в мазето, в
карцера. Така. А къде са останалите? Под негово командване имаше сто казаци, къде са всички останали?
Нито в едната посока, нито в другата в сумрачното поле не се вижда никой.
Топлата мъгла започва да го отпуска, главата му се прояснява и мразът боде кожата му: та тук под негово
командване се е случило нещо страшно, нещо, което Лисицин, новоизпеченият подесаул, е допуснал, което е
недогледал.
Той отдръпва безръкия от дрезината, избутва го върху насипа. Вдига от прахта ненужния автомат. Девойката се
приближава към него.
– Откъде дойдохме? – пита я Лисицин.
Тя маха с ръка.
– Качвай се.
– Да тръгваме към Москва! – казва тя. – Ние трябва в Москва!
Да, да, кима ѝ той. Скоро ще тръгнем. С влака. Заедно с останалите.
Трябва да се върне, да събере бойците. И тогава вече ще потеглят. Хайде, качвай се, показва той на девойката с
дулото. Тя, като гледа с опасение косо към автомата, се качва при Лисицин на дрезината. Той дърпа шнура,
машината започва да кашля, пуска сладък син дим и се отмества от мястото си.
Наоколо няма жива душа, всичко е неподвижно, сякаш се движат по снимка.
Тя защо го гледа така?

3.
Защото той трябваше да разстреля и нея. От сладкия дим, от студения вятър в лицето в главата му леко се
прояснява.
Имаше заповед: да се отстранят всички. Сурганов каза: всички, които са оцелели на Ярославския пост, трябва да
се ликвидират, никой да не остава жив. И внимавай да не се уговорят, добави той. Лисицин тогава попита в
слушалката: нима не трябва да се изясни какво е станало в Ярославъл? Ние задържахме коменданта, Пирогов, той е
жив и здрав, возим го в Москва на разпит, той се прави на ударен, разправя, че не знае нищо, освен че е имало влак
през моста, от другата страна на Волга, а във влака е имало туберкулозни, затова на бордовете са нарисувани
червени кръстове, и хората от влака са настоявали да ги пропуснат до Москва на лечение. А какво се е случило по-
нататък, комендантът не знаеше. Не знаеше и защо целият му двор е осеян с трупове. Е, разбира се, знаеше, но не
искаше да говори. А виж, хлапето говореше нещо… За бесовска молитва, за глухота… Достатъчно, отряза го
Суганов. Всички под ножа. Изпълнявай. Сигнал свободно.
Около мен има много хора, които ме лъжат, беше казал на Лисицин Повелителят. А аз искам ти да ми разкажеш
истината. Отиди там, узнай какво всъщност се е случило, и ми доложи всичко.
Лисицин нареди да затворят ярославци на тъмно, за да не си говорят по своя си глухоням начин. Зае се да звъни в
императорската канцелария: дано Повелителят нареди да не ги екзекутират, да разреши да изчакат, да разследват, да
потърсят истината. Дано да му разреши да не се подчини на командира. Но не го свързваха. Не беше възможно да се
обади човек на Повелителя току-така, от улицата. Лисицин настояваше, умоляваше, заплашваше – накрая
телефонистът се съгласи само да запише съобщение. Лисицин помоли императора да му се обади, сам разбирайки
целия идиотизъм на ситуацията. И все пак чака обаждането цяла нощ.
На разсъмване се разнесе звънене. Обаждаше се Сурганов – на ростовския комендант. Проверяваше изпълнена ли
е заповедта му, всички ли са отстранени. Лисицин накара коменданта да излъже, събра наказателен отряд и отиде в
мазето за осъдените. Уж изпълняваше заповед, а се чувстваше така, сякаш се е присъединил към заговорници, сякаш
предава царя.
– Вие всички наши ли убихте? – обръща се девойката към Лисицин. – Които дойдоха от Ярославъл?
Той се намръщва.
– Ние дойдохме с деца. С нас имаше деца, три. Съвсем малко. Не сте ги убили, нали?
И го гледа така жално, обречено.
Лисицин размишлява. Спомня си сивото утро, сигурно днешното, но в същото време съвсем от някакъв предишен
живот.
Не, клати глава. Не сме ги убивали.
Девойката му кима щастлива.
– Та децата изобщо не са опасни! Какво ще направят? Това са просто деца. И освен това са глухи.
За глухотата, да… Лисицин не мисли повече за децата, мисли за глухотата.
Нали онзи хлапак, когото той довърши зад гаражите, му обясняваше, искаше да му разкаже…
– Ти как оглуша? – пита той девойката.
 Посочва ушите ѝ, тя се досеща.
– Стреляха над ухото ми! Изгубих си слуха! А децата ние сами ги продупчихме. С пирончета им пробихме
таковата… Тъпанчетата! За да не се заразят.
– От какво? От какво? – Лисицин вдига вежда, върти ръка, чертае буквите и въпросителен знак.
Девойката настръхва. Изговаря грижливо и монотонно:
– Онова там… Бесовската молитва. Която са им пратили от Москва. По време на войната. Егор разправяше, че
това е секретно оръжие. От него хората полудяват. Заразяват се взаимно чрез него. И твоите казаци… Тях Полкан ги
зарази. Комендантът на нашия пост. И ето че са се изяли взаимно.
– Що за глупости!
Ако това беше истина, ако имаше подобно нещо, Сурганов щеше да знае. А ако знаеше, беше длъжен да
предупреди поне Лисицин като командир. Та нали не беше ставало дума за никаква война, за никакво секретно
оръжие! Нали? Да. Но го беше предупредил за друго: да не слуша никого в Ярославъл.
На Лисицин му загорчава в устата. Изхрачва се на думите на това откачено девойче, но храчката пада върху ботуша
му.
Защо не я уби там, заедно с останалите?
Защото е бременна от Сашка. От неговия Сашка. Защото самият Сашка лежи във вагона, вкочанен. Защото той
също беше тръгнал така – някъде, никъде – и беше загинал. С него се беше случило нещо такова, за което той също
не се беше оказал готов. И за което може би също не го бяха предупредили, пращайки го на последния му поход.
Но Сурганов все пак трябваше да знае нещо, след като му беше казал да отстрани всички до един. Лисицин
попита: а как с децата? Всички под ножа, ето как. Изпълнявай.
Те отидоха първо при децата.
– Прости ми, Господи.
Лисицин държеше в ръка своя пистолет „Стечкин“, с него бяха още трима. Включиха осветлението. Още беше
рано, децата не искаха да се пробуждат. Бяха се струпали заедно като кутрета, спяха свити на кълбета едно върху
друго.
Иваков попита да ги будят ли, или така.
На вратата стърчеше назначената гледачка, кой знае защо, лепнала се за конвоя. С тях беше и изпратеният от
коменданта домакин. Гледачката викаше децата от вратата, забравила, че са глухи.
Лисицин си помисли, че няма да ги отвежда никъде. Стоеше с пресъхнала уста, гледайки ги: спяха като убити.
Гледачката каза, че вчера са изкъпали и преоблекли децата. Попита трябва ли да вземат топли дрехи със себе си.
Лисицин нареди на Иваков да я изгони. А на Гончарук – да стреля. Направо тук, докато не са се събудили.
Гончарук, вдигнал дулото, стоеше и го гледаше глупаво. Гледачката нададе вой. На Лисицин му пламна главата.
Сурганов беше наредил това. Сурганов беше поел този грях. А Повелителят не отмени заповедта. Сурганов каза:
всичките. А децата? Всичките.
Главата му се взриви. Гончарук все се мотаеше. Гледачката крещеше в коридора, биеше се там с Иваков. Глухите
деца не чуваха нищо, спяха. Лисицин вдигна ръка и стреля в кълбото няколко пъти. Гърмежите бяха непоносими.
Кълбото се размърда. Тогава Гончарук също направи каквото трябва. Вече не толкова гръмко. В ушите на Лисицин
звънеше.
Това е Сурганов. Това е заповед. Наложи му се сам да я изпълни. Наложи му се да си сложи грях на душата.
Гледачката пищеше ужасено. Лисицин нареди на Иваков да ѝ затвори устата. Онзи я удари или нещо такова. Тя
млъкна. На пода стана тихо.
В ушите му звънтеше. Гончарук посочи лицето на Лисицин. Той се избърса: кръв. Беше прехапал устната си и не
беше разбрал това. Притичаха още от момчетата. Лисицин им нареди да почистят килията, да отнесат онези. Всеки
вземаше по едно дете на ръце и така ги понесоха, сякаш им разказват приказки, слагат ги да спят. Две от децата бяха
момиченца. Един от казаците даже кой знае защо, се хвана за главата, макар че всичко вече беше свършило. На пода
капеше.
Лисицин стоеше като умрял. Като лунатик. Прости ми, Господи.
Сурганов нареди. Той по-добре знае. Той беше наредил, Лисицин беше изпълнил.
Гончарук попита какво ще правят по-нататък. Лисицин се пробуди.
По-нататък трябваше да се разправят с възрастните.
Отвориха, изведоха, поведоха. Ярославският комендант започна да ломоти някакви глупости. Запушиха му устата
с парцал.
Довършиха мъжете зад гаражите, а той съжали момичето.
Защото то беше бременно от Сашка Кригов. И ето защо още, спомня си сега Лисицин: за да му обясни то по-късно
какви изобщо се вършат тук. Защото Повелителят лично му нареди да проучи ситуацията.

4.
– Глупости говориш!
Момичето с раницата се извръща.
Гарата.
Ето я, надига се от мръсната почва, самата тя мръснобяла, като разтапящ се леден блок. Влакът им стои върху
релсите, фаровете му са мъртви и всичко наоколо е също безжизнено. Не светят прозорци, не се извива дим, от
всички страни ги обгражда памучна тишина, нарушавана само от тракането на мотора на дрезината. Иска му се по-
скоро да заглуши двигателя, за да не ги издава. Макар че – на кого да ги издава?
На никого. Казаците ги няма. Местните също ги няма.
Сякаш черно ръчище стиска гърлото на Лисицин. Къде са бойците му? Къде са хората, чието командване са му
поверили и за които сега трябва да отговаря? Ако наистина се е случило нещо с тях, Лисицин го очаква трибунал.
Дрезината се приближава към перона, Лисицин заглушава двигателя и приготвя автомата си. Момичето се свива,
стои цялото пребледняло. Клати глава: няма да дойда с теб, и все пак излиза подир Лисицин.
Предпазливо се доближават до сградата. Гарата мълчи, панорамните стъкла отразяват хилавото залязващо слънце.
Преди да дръпне затворената врата, Лисицин се приближава до прозореца, прилепва дланта си като козирка към
челото, поглежда в мътното огледало.
Отначало не може да види нищо: очите му засега привикват.
После те започват да виждат, но не разбират какво виждат, и Лисицин продължава да се взира в някакво
белезникаво шаване, постепенно разпознава в него хора и чувства как вътре в него всичко застива, как се стягат
червата му и притихналото му допреди миг сърце започва да тупти бясно.
Чакалнята, леко осветена в пурпурно през мътното стъкло…
Под мъждивото осветление се вижда кипяща човешка маса. Тук са неговите казаци, почти всичките сто. Мнозина
са голи, някои само с ботуши или само с калпак. В началото изглежда, че масата кипи без никакъв смисъл, но после
Лисицин проумява този смисъл.
Това е хоровод. Даже няколко хоровода един в друг.
В най-големия, външния кръг, хората са изцяло мъже, само бойци на Лисицин – пълзят по голи кореми върху
мръсния под. Пълзят обратно на часовниковата стрелка един след друг, като всеки се опитва да хване за петите онзи
отпред. Безкрайно, без да се спират.
Във вътрешността на този кръг има друг, по-малък, въртящ се в обратна посока: голи хора и такива в разкъсани
униформи бързат един след друг по кучешки, на четири крака, и по кучешки завират носове в белите задници на
онези, които са отпред.
Във вътрешността на втория кръг има трети. В него казаците му бродят, хванали се за ръце и превили се в поклон.
Изглежда, че силите им са на привършване, защото някои едва влачат краката си, на други им се налага да ги
придържат. Движението там е отново обратно на часовниковата… И всички са омазани в нещо.
А в средата на целия този кръговрат стоят неподвижно трима. Като вретено, като ос на света. Стоят, наведени
един към друг. Опрели чело в чело. Единият от тях държи в ръката си сабя – такава, каквато се полага на
стотниците. И всички те – и тримата – са тъмнокожи. Откъде са се взели тук неруснаци?
Иска му се да гледа.
Някой безпокои Лисицин, вика го. Той подскача; нишките, чрез които сърцето му е свързано с останалите
вътрешности, се късат, всичко пропада надолу.
Онова момиче.
Дърпа го за ръката, реве, моли го да се махат.
Лисицин го отблъсква. Той трябва да разбере, длъжен е да разбере какво става. Затова Повелителят го беше пратил
тук – за да разбере. За да може със собствените си очи… И да доложи лично.
Един от пълзящите изведнъж се надига на четири крака и влиза в по-малкия кръг. А един от бягащите по
кучешки, избутан от него, се изправя на крака и се присъединява към вътрешния кръг. А един човек от вътрешния
кръг пристъпва в самия център, където стоят тримата прегърнати.
Единият от тях му предава сабята. Другите двама хващат онзи, който се е разоръжил, за ръцете. Онзи, който току-
що е влязъл при тях, замахва – и му отсича главата. С един удар. Силата на този удар сигурно е чудовищна. Кръвта
удря нагоре като фонтан. Излива се от горе надолу върху тримата. Отсечената глава се губи в хоровода. Но безглавият
не пада, продължава да стои – другите трима го прегръщат, придържат го.
Фонтанът бие на тласъци, оцветя танцуващите в близкия кръг, после става все по-слаб и по-слаб, накрая секва.
 Когато не остава повече кръв, тримата в центъра предават обезглавения на онези начело на хоровода – и те го
мъкнат в кръг със себе си, като го придържат за безсилните, увиснали ръце.
После го предават по-долу: там той също пречи и след като го превъртат веднъж или два пъти, го избутват навън, в
кръга на пълзящите.
Те се прехвърлят през безжизненото туловище, като го избутват отстрани, където са проснати и други такива
изцедени червени чували.
И тогава един от пълзящите по външния кръг застава на четири крака и се присъединява към онези, които тичат
по кучешки. Долният кръг малко се стеснява.
Трите мелнични диска се въртят едновременно, всеки вътре знае какво прави, никой не се съмнява и не нарушава
ритъма. Очите гледат напред, устните се мърдат. Какво правят, пита се Лисицин. Правят нещо, но какво е това?
Оттам се чува някакво мучене. Бучене на рояк. Хор. Лисицин се вслушва.
Странно чувство се рои във вътрешностите му като червей, като глист. Че всичко това, което се случва зад
витрината на гарата, че целият този ужас е нещо правилно, то има смисъл, който трябва да се разгадае, а за да го
разгадае, трябва да продължи да гледа.
Щрак – лети нова глава.
Какъв фантастично силен удар – а го изпълнява вече друг човек. Кой ги е учил на това?
Те не го забелязват, а Лисицин – против здравия разум, против чувството за самосъхранение – иска да го
забележат. Какво пеят те там?
Внезапно солена слюнка изпълва устата му, Лисицин в последния момент се накланя и разяждащата каша,
раздрала гърлото, се излива от устата му на земята. Той поглежда към девойката. Избърсва се с ръкав.
– Що за дяволщина се върши там?
– Да вървим! Да вървим! – моли го тя, плачейки. – Не бива тук… Да вървим.
Той клати глава.
Вдига ръка, почуква по стъклото.
Там най-накрая му обръщат внимание. Спира се един от кръговете, спира се втори, замира третият. Към Лисицин
се насочват очи – немигащи, чучелски. После най-близкият до прозореца човек – риж младеж – се затичва и скача
върху Лисицин, сякаш между тях няма дебело стъкло; врязва се в прозореца, като си счупва носа и обагря стъклото в
червено. Отдръпва се – и отново се хвърля напред; по стъклото плъзват пукнатини. Друг – Гончарук! – също побягва,
за да скочи през стъклената сетна, после трети – момичето крещи, дърпа Лисицин за ръкава, залепва му шамар – и
едва тогава той се пробужда.
Хукват към дрезината – отзад звънти разбито стъкло; на студа се изсипват голи хора, оцветени в червено. Понасят
се към тях – по-бързо, отколкото може да тича човек; Лисицин дърпа шнура: веднъж, два пъти, три пъти; дрезината
се помръдва от мястото си неохотно, без да бърза, премазаните твари летят към нея, скачат от перона върху релсите,
като в движение приспособяват крачките си към траверсите, почти ги настигат. Лисицин едва успява да вдигне
автомата, натиска спусъка, черната стомана подскача в ръцете му, мяркат се гилзи, един от голите хора се препъва,
после втори, но там след дрезината се носят десетина, някои изостават, някои падат, свършват се патроните, а двама
все още са на крака, скачат с диви, невъзможни скокове, после единият се откъсва напред – Задорожни.
Лисицин вече се подготвя за това, че онзи сега ще скочи на дрезината, мярка му се мисълта – как да се бори с тях,
след като са толкова силни – но Задорожни само поддържа дистанция от няколко крачки и вкопчва поглед в
Лисицин. Отваря уста, затваря я. Какво говори?
– Махай се! – крещи му Лисицин, хваща автомата като тояга, за дулото, за да удря с приклада.
Задорожни му отговаря, но тракането на мотора и свистенето на вятъра го надвикват, заглушават го.
Но нещо все пак долита до Лисицин. Отломки.
– Какво? – пита той Задорожни. – Какво?!
Онзи е облечен до кръста, повече прилича на човек, на краката му има ботуши, навярно затова продължава да
тича, когато другите са изостанали.
– Повтори! Повтори!
– Аваааадоооншшшииихрууууурмааааавет…
Лисицин го обзема вцепенение – и по тялото му се разлива топлина – като човек, умиращ от замръзване.
Думите стават по-ясни, разделят се, разтварят се, разцъфват…
Задорожни повтаря, повтаря, както Лисицин го е помолил, иска да му предаде своето знание, да му съобщи…
И изведнъж се премята и пропада.
Лисицин потрепва. Като омагьосан гледа в тъмнината, която толкова внезапно е погълнала Задорожни. После се
оглежда. Това беше изстрел. Беше го разбудил изстрел.
 Зад гърба му стои онази девойка – Мишел. В краката ѝ лежи отворената училищна раница. А в протегнатите си
тънки ръце държи изчезналия стечкин на Лисицин.

5.
Тези човешки воденични колела стоят пред очите му, накъдето и да погледне: кожени мръсни цистерни, триещи
се една в друга с ръце зъбци, като полека-лека мелят самите себе си. На Кавказ Лисицин беше видял какво ли не, но
за всяко от онези неща, ако се постараеше, можеше да намери обяснение. А тук нямаше никакво обяснение – просто
адът беше дошъл на земята.
За нищо такова не беше чувал по-рано, никой не го беше подготвил за това. Те всичките се бяха преродили в нещо
нечовешко, неговите бойци. Той ги изостави, да, но там вече нямаше кого да спасява. В този зловещ Ростов, който
носеше същото име като неговия донски Ростов, вече навярно не беше останал никой. Всички бяха такива… като
Задорожни.
Никой не го беше подготвил за това, освен онова хлапе, което беше застрелял зад гаражите. И тази девойка.
Той прибира в кобура отнетия от нея пистолет. Казала му беше, че го е вдигнала от земята, бояла се е за себе си.
Хитрува дребната кучка… Макар че може да я разбере. Ако наистина е видяла там как неговите казаци се разкъсват
на части…
Лисицин стяга кобура.
Девойката му протяга нещо – в юмрука си, после разтваря пръсти. Той вади запалката си, щрака и хвърля топла
светлина върху мръсната ѝ длан.
Там лежат два тънки пирона за мебели с широки месингови шапки. Остриетата на пироните са изцапани.
– Какво е това? – пита той.
Дрезината се мъкне в тъмнината, фенерите ѝ не стигат далеч, от двете страни на железния път се е струпала гора,
напира, приближава се, после се отдръпва, мярка се прелез, мярка се пусто селище – защо е пусто, когато по пътя на
отиване като че ли всички бяха обитаеми? – и отново дърветата се приближават, а сред дърветата може да се крие
какво ли не.
– А?!
– Какво е това? – повтаря Лисицин и ѝ пише по въздуха, както Мишел го е научила; свети си със запалката, но
после тя кипва и му опарва ръката.
– Забий си ги в ушите! Ето така! Пробий ги!
Тя взима пироните, слага ги в ушните си раковини с острото навътре и му показва как със замах да хлопне по
ушите си с длани.
– За да не ги чуваш! Да не чуваш обсебените!
Лисицин взима пироните. Разглежда ги. Клати глава.
– Не мога!
Тя разбира, че той се отказва.
– Защо? Трябва! Иначе ти също ще откачиш като всички тях!
– Нищо… Някак ще се оправим. Току-виж и не откача.
– Какво?!
– Ти как си го представяш това, мила? Закъде съм без уши? Що за войник ще бъда, мамка му, без уши, що за
командир? Това е инвалидност, това е за уволнение!
– Какво?! Не те чувам!
– Такова, мамка му! Какви ги дрънкаш, драга моя! За къде съм с продупчени уши? Писар в щаба? Дори това не!
Нали на писаря трябва да му диктуват, а на мен как ще ми диктуват? Край, само на пчелина, да си говоря с пчелите.
Не! Неее! Майната му! Аз съм казак, разбираш ли? Казак! А така – какъв ще бъда?
– Ти трябва да ги пробиеш! Ушите! Разбираш ли?! Иначе ще се заразиш! Всички се заразяват! Само да си
поговорят за минута с теб – и край! Свършено е с тебе! – крещи му момичето. – Та нали видя! Ти сам видя!
– Видях! Да! И какво?! Видях, чух! И нищо – ето ме, стоя си – нормален, говоря си с теб! Не, благодаря, майната
им на твоите пирони!
Той замахва, за да хвърли пироните в тъмнината, но девойката хваща ръката му, разтваря пръстите му с бясна сила
и си взема пироните.
Лисицин се мръщи, загръща се по-плътно. Студено е тук, вятърът пробожда.
Потеглил беше смел подесаул – а да се върне глух инвалид? Тогава можеше да забрави за Катя. Тя неслучайно още
от самото начало му говореше за маршалския жезъл в раницата: такива, ако се омъжат за лейтенант, ще е само за да
израснат с времето до генералши. Изпратеният в запаса глух няма да е достоен за нея, тя танцува в Императорския
балет, на нея ѝ е нужна подходяща партия. Дай Бог да отърве трибунала заради загиналите бойци, дай Бог в Москва
поне някой да му повярва за случилото се… Не, трябва да се върне с остър слух и ясна глава.
Защото срещу него ще бъдат тези, които са го изпратили на сигурна смърт. И него, и преди това Сашка Кригов.
Метежници там, бунт… Какъв бунт, мамка му?!
Знаел ли е Сурганов на какво го изпраща? Знаел е.
Когато говореше: не слушай никого там, когато му предлагаше да застреля Кригов – знаел е. Тогава защо не го
беше предупредил честно? Защо не го беше инструктирал как да се бори с тази гадост?
Сугранов е виновен за всичко. И онези, които са там заедно с него. Беше предал Лисицин, беше предал бойците
му – защо?! Може би е искал да си направи опит с тях? Дали ще се справят с тези твари, или не?
Сурганов. Такива като него трябва да отидат на трибунал, трябва да ги бесят. Щабен плъх, коварен гадняр. Ето, сто
казаци си отидоха. Такъв резултат ли очакваше?! Доволен ли си, твар?!
И за това, че детските глави висяха от ръцете на казаците, люлеейки се, и останалото там, в килията, и че
казаците му се превърнаха в тази каша, в този кошер и че Задорожни тичаше след него със страшна сила… За това
също той е виновен. Нима не можеше да каже къде ги изпращат?! Може би всички те сега щяха да са живи! И тази
зараза нямаше да се разпространява наоколо. И нямаше да пълзи по петите на Лисицин към Москва.
Така или иначе трябва да се добере до Москва възможно най-бързо. Ако тази… бесовска молитва… стигне там
преди него…
Той отново си мисли за Катя.
Катя на сцената на Болшой – навежда се за цветята, цялата мокра от пот, цялата трепереща от умора и радост.
Катя на вечерна светлина, протягаща устните си към неговите устни, стенеща, безтегловна… И при Кремълската
стена – дръзка, летяща, създадена не за Юрка Лисицин, но крачеща с него ръка за ръка през виелицата.
Трябва да се върне при нея.
Трябва да я предпази от този ад.
После си спомня Задорожни: какъв беше потеглил от Москва и какъв беше станал. Лицето му, когато скачаше по
релсите след дрезината. Да се превърне в такова… Лисицин се разтреперва. А какво, ако самият той не издържи,
ако не му провърви и с него се случи същото като случилото се с неговите сто бойци?
Какво, като го намерят после гол, осакатен, обезобразен, с изтръгнати ръце, с избити зъби? Какво ще кажат на
Катя – и ще ѝ кажат ли нещо изобщо? Какъв ще го запомни тя? По последния им разговор?
А ако го види превърнат? Такъв, както той беше видял бойците си?
Не. Ако ще загива, нека е така, че тя да си го спомня без омерзение.
За да може и след смъртта му да продължи да го обича.

6.
Успешно се откъснаха от преследвачите: поддържаха висока скорост час или повече, движеха се из пустош, само
веднъж преминаха край светлинки. Когато ги отминаваха, момичето се обърна към Лисицин:
– Не трябва ли да им кажем?! Да спрем, да им кажем да се махнат?!
Лисицин потърка челото си.
– Трябва в Москва. Трябва да предупредим Москва, това е най-важното. Москва, разбираш ли?! – той посочи
натам, накъдето отиваха.
Тя настръхна, съпровождайки с поглед светлинките, но разбра.
Той вече си мислеше, че са изпреварили вълната, докато на пътя им не се появи човек. Стоеше, клюмнал глава,
сякаш спи прав, с гръб към тях. Фаровете на дрезината го достигнаха, когато до него оставаха само около петдесет
метра. Нямаше време за реакция. Лисицин му извика да слезе от релсите, но онзи не отговори нищо Стоеше като
сомнамбул, неподвижно.
Успяха да се спогледат с девойката – тя поклати глава: не спирай! – човекът не помръдна дори когато го
връхлетяха с пълна скорост, петдесет километра в час. Той изхрущя шумно, сви се, отлетя – Лисицин се обърна – и
като че ли тръгна след тях, вече потрошен, но беше съвсем тъмно и не можеше да се каже със сигурност.
След това още около двайсет минути горивото бълбукаше в бидона, а после двигателят започна да се задъхва и
скоро умря. Фаровете също заспаха. Двамата скочиха от дрезината и тръгнаха по ронещия се насип в пълна тъмнина;
девойката напипа ръката му и здраво я стисна с пръсти. Лисицин отначало не ѝ отговаряше, после си спомни: тя
нали е и глуха, дявол да го взема, сигурно ѝ е страшно. Тогава си позволи леко да стисне пръстите ѝ, за да почувства
тя човешка топлина.
Боровете се люлееха и стенеха, понякога съвсем като животни, вятърът ходеше сред тях и навяваше нещо не от
този свят. Сенките живееха свой живот, откъснали се от клоните и стволовете, прескачаха неканени насам-натам.
Лисицин се чудеше: този, когото бяха блъснали, обикновен човек ли беше, или обсебен? Ако не беше обикновен, то
къде изобщо отиват сега те двамата и защо? Може би там, пред тях, вървеше същото такова нещо като останалото зад
тях.
Пред тях нещо започва да просветва. Улична лампа на забравено от Бога селище. Но все пак – живо
електричество, значи живеят хора. Момичето стиска ръката му.
– Аз не мога повече. – То не вика, както обикновено, а шепне. – От сутринта съм на крака, всеки момент ще
падна. Нека да влезем.
Приближават се: мъничко селище, от три схлупени къщурки. Напират кучета – вързани за жица около кривата
ограда огромни овчарки.
Лисицин излиза на жълтото петно под фенера, досещайки се, че от къщите, от тъмните прозорци вече със
сигурност надничат – през ажурно вързаните зацапани завеси. Гледат ги внимателно и с опасение.
– Стопани! Императорски казашки войски! По служба! Не се бойте! – уговаря и тях, и себе си Лисицин. – Пуснете
ни да се сгреем!
Кучетата го прекъсват, реват и се зъбят, но Лисицин има добро усещане: ако онези се бяха добрали дотук, кучетата
вече нямаше да ги има. Щяха да са изядени или разкъсани на парчета.
И наистина – в двора светва.
Скърцат резета, предпазливо се отваря врата. На прага стои дъртак с карабина. Но не насочва оръжието към
Лисицин, само присвива очи през счупените си очила.
– Сам ли си?
– С момиче.
– Урал! Фу! – спира кучетата старецът. – Свои!
Те преминават през вратичката на оградата, която се държи само на магия, покрай приглушено ръмжащите
песове, по скърцащи рушащи се стъпала – в къщата, обикновен старчески кисележ. Мирише спарено на отиващ си
живот, неапетитно, но все пак по човешки. А зад гърбовете им, там, където е тъмният Ростов, сега мирише по друг
начин.
Тапети на цветчета, изрязана мушама на масата, календар с котенца за година, в която на стареца все още му се е
искало да следи времето, варак с нарисувана картина – зимни върхове блестят с алуминиев сняг. Точно до входа има
нещо средно между диван и легло – на него е приседнала сънена бабка с разпасана жилетка, присвива очи.
– Гости, Наталия! – крещи старецът на бабката.
– Здравейте! – казва Лисицин.
В червения ъгъл – Николай Чудотворец със сива брада и меден ореол, над него – Богородица, притиснала бебе,
наоколо също варак, отдолу свещичка. Варакът е евтин начин да се направи животът по-приятен. Лисицин се
прекръства срещу иконата.
– Ох, а аз съм разсъблечена! – вайка се старицата. – Хайде, ще сложа чай!
Не успява да се вдигне на крака от първия път – сънливостта я занася; мести омекналите като памук крака, тътри
се към кухнята, там гърми с нещо, пламва синкав пропанов огън, започва да почуква кипващата вода.
– Вие откъде? – пита ги дядото.
– От Ростов.
– Случило ли се е нещо? Страшно сте бледи.
– Случи се, дядо. Ти не гледай момичето, то не може да чува.
– Аз съм Мишел – казва то.
Не крещи, а изговаря думите едва чуто, сякаш с усилие. В топлината Мишел изведнъж се е разтопила, протекла;
оглежда се с искрящи очи, върти глава. С продължителен поглед съпровожда в кухнята старицата, не сваля очи от
стареца.
– Аз съм Валерий Николаевич – отговаря дядото.
– Тя не чува – напомня му Лисицин. – Контузена е. Кажи, Валерий Николаевич, как е тук при вас, спокойно ли е
засега?
– Всичко е спокойно. А как да бъде? Къде чак е границата. А Москва е близо.
– Всичко е спокойно! – вдига палеца си Лисицин към момичето. – Можем да си отдъхнем!
– Какво?
Лисицин се отпуска на стола. Няма сили отново да рисува по въздуха.
– А няма ли случайно молив и хартия? – пита той домакина.
– Ще потърся.
– Ще вечеряте ли? – кудкудяка старицата. – Твоята госпожица виж я само, едва си стои на краката!
 Чайникът изсвирва. Старецът донася бележник, химикалка. Лисицин пише на девойката, че тук всичко е
спокойно, че могат да изчакат. Тя сяда на дивана, затваря очи.
Лисицин върти химикалката в ръце и изведнъж измисля. Трябва да напише на Катя писмо, ето какво. Да ѝ напише
всичко онова, което не е успял да каже и е запазил за себе си. Ако го убият или загуби човешкия си облик, да ѝ го
доставят.
Откъсва от бележника жълти листчета, стиска химикалката по-удобно в несвикналите си пръсти и се заема да
рисува букви, да ги свързва в думи. В къщата е топло, не може да повярва какво се твори само на няколко десетки
километри оттук.
Бабката им носи твърдо сварени яйца, купичка с меко жълто масло, сив комат. Погалва момичето по главата.
– Миличка…
Онази се пробужда, озърта се объркано. Поглежда през рамото на Лисицин към писмото.
– На кого пишеш?
– На моето момиче.
Девойката не успява да прочете думите по устата му, но успява да надзърне – и кима, усмихвайки се. Лисицин се
мръщи, скрива написаното.
– Виж се само, дъще – говори старицата на момичето. – Цялата си се измърляла. Ела, поне ще ти дам чисти дрехи.
И ще се умиеш. Ела.
Онази я гледа безпомощно, после става. Лисицин бърза да допише.
От стаята, където те тракат с дървени чекмеджета, момичето бъбри:
– Трябва да се приготвите. Трябва да се махате оттук.
– Чак пък. Почакай, не бързай, ще хапнеш и тогава ще поговорим. Закъде да бързаме? Е, добри ли са
чорапогащите? Ама какво е това, кръв ли имаш тук?
Бабката излиза от стаята, връща се с чайник и леген, затваря вратата след себе си, повече не се чува нищо.
Лисицин се мъчи с писмото, върви тегаво. После, след като довършва, се връща бавно от заснежената Москва в
истинския свят. Обръща се към дядото:
– Имате тук генератор, нали? Бензин или солар? Токът откъде е?
– На вятър сме тук.
– Мамка му…
Жените излизат от стаята – замислени, разтревожени. Старицата насила слага девойката на масата, поднася ѝ
храна, тя се дърпа.
– Трябва да тръгнете с нас! – казва пак. – Те скоро ще дойдат.
– Кой ще дойде, дъще?
Лисицин удря голямо яйце в ръба на масата, лющи черупката с мръсни пръсти.
– Да си беше измил ръцете поне! – разстройва се бабката. – А ти яж, дъще, яж!
– Трябва да се бяга оттук!
– От кого? – мръщи се старецът.
Как да им обясни такова нещо? Лисицин посолява яйцето и отхапва; жълтъкът е посивял, яйцето засяда в гърлото
му. Пише на хартията адреса и адресата, прибира я в джоба.
Мишел отмества настрани угощението.
– Оттам идват… Оттам идват обсебени! Ярославъл го няма вече, Ростов също го няма, те идват насам, моля ви!
В очите ѝ има сълзи, гледа в старицата, която се смущава.
– Трябва да се приготвите, трябва да тръгнете с нас…
– Какви ги говориш, дъще? Какви са тези обсебени?
Старецът също се надига, тревогата се предава и на него, бабката упорито налива чай в очуканите чашки. Идва
сива котка на ивици, извива се в дъга, трие се в крака на бабата, в надупчените вълнени чорапогащи, мърка, проси
си ядене.
Лисицин налива в гърлото си врялата течност.
– Обсебени – потвърждава той, обречено знаейки, че няма да му повярват, а не може да докаже такова нещо. –
Няма го вече Ростов.
– Те се заразяват един друг… С думи… Полудяват. Ядат хората и такова… Правят заедно някакви неща… Не
знам… Трябва да се махате… Всичките… – реди девойката.
Лисицин набързо маже с масло откъснато парче хляб. Има усещането, че това е последното му ядене – предстои
екзекуция; и изведнъж, макар и вече да няма смисъл, изпитва зверски апетит.
Момичето вече почти ридае.
 – Не ми вярвате, нали? Питайте него! – настоява тя. – Той също видя, той видя всичко!
Лисицин тъпо тъпче в себе си сухия жълтък. Времето минава, а силите са го изоставили. Лампата под тавана
примигва. Жужи унила стара муха, на която са позволили да живее до пролетта. Когато затвори очи, вижда
въртящата се пирамида от човешки тела, вижда как главите се откъсват от телата, а телата остават прави и
изстрелват от себе си кръв. И вижда килията, в която спят децата. Тъпче в себе си сивия жълтък, синия белтък, иска
да се застави да погълне всичко, без да заспи.
Старците се споглеждат. Бабката се прекръства, прегърбва се.
– Казвах аз, че всичко ще им се върне. Ето, че им се връща.
Дядото се отпуска върху стола, сякаш са му извадили костите.
– Толкова години нищо не се чу – възразява той. – Мислех, че всичко е свършило.
– Кое ще се върне? – пита Лисицин.
– Ние сме виждали такова нещо по-рано – обяснява старицата. – Хората да се побъркват взаимно с думи и да се
изяждат живи.
– Къде? Как?
– На оттатъшния бряг. Та ние сме оттам. Ние сме бежанци оттам, по време на войната успяхме да се доберем
дотук.
– Какво говорят те? – пита момичето. – Какво говорите?!
– Избягахме цялото семейство. Синът ни успя да ни качи на лодка, тогава реката още можеше да се преплава. Нас
ни качи, а той самият… се превърна в такова.
Котката скача на коленете на Лисицин, започва да трие грива в гърдите му, гледа в очите му със зелените си
очища, мърка. Той отмества встрани празната чиния.
– И откъде се е взело всичко това?
– Москва го пусна. Москва използва срещу нас тази реч – кашля дядото. – Помня го, все едно сега се е случило.
Пуснаха го през системата за оповестяване на гражданската отбрана. От всички високоговорители. А после веднага
електричеството изчезна. Някак спряха електроцентралата от Москва. И край, започна мракът. Бързо се
разпространи. Всички градове веднага се взривиха. Деца ядяха родителите си, брат – брата, и така нататък.
Превърнатите мигом пометоха всички, после започнаха да играят танците си, после започнаха да се убиват взаимно.
Нашата дъщеря също се превърна така, едвам се спасихме от нея. Такива работи. Добре поне, че спряха тока.
– Защо? – пита Лисицин тъпо.
– Поне речта спря да се предава. Защо радиото ти в Москва още не лови нищо, и телевизорът? Ето защо. За да не
ни заразят оттам обратно с речта.
– За пръв път чувам такова нещо. Че е имало такова оръжие… Та това е…
– Е, а ние сме чували – усмихва се старецът.
– Аз още тогава ти казвах – охка старицата. – Ще им се върне.
– Не вярвам – казва Лисицин.
– Защо не? Ти си военен, сигурно си виждал какво ли не…
Девойката отново хваща бабата за ръката.
– Пригответе се. Да вървим! Те идват насам!
– Ами щом идват, нека идват – клати глава бабата. – Нямаме сили да бягаме пак, дъще. Значи те все пак ни
достигнаха.
– Какво?! Защо?!
Котката на коленете на Лисицин изведнъж впива нокти в месото му, вторачена някъде в пустотата, в стената;
козината ѝ се изправя; умолителното мъркане престава. Втренчена, тя издава странен звук – продължителен, тих,
недобър, а после скача на жълтия шкаф.
След което кучетата на двора започват да лаят.
Лисицин се надига.
– Да вървим – казва той на девойката.
Тя не пуска ръката на старицата. Бабката я гледа тревожно и нежно.
– Вървете, вървете! – маха тя с ръка.
– Няма да тръгна сама! Няма да тръгна без теб! – крещи Мишел на старицата. – Няма да те оставя тук! Те ще ви
изядат! Ще ви изядат!
Лисицин проверява колко патрона са му останали.
– Аз няма да смогна, дъще, оттук до най-близкото място има десет километра, а мен не ме слушат краката! – тя
посочва своите нозе валенки, уморено поклаща глава. – Иди ти, на теб краката са ти млади…
 Кучетата навън преминават във вой.
– Вас той ще ви носи! – Момичето изтрива с юмрук влагата от очите си. – Той е здрав! Ще я носиш ли?!
Лисицин въздъхва, поема си дъх. Гледа към Мишел. В гърдите му нещо се преобръща.
– Хубаво, дай да опитаме – кима той, осъзнавайки, че така обрича всичките.
– Ето! Той ще помогне!
– Зарежи! – решително се обръща дядото към Лисицин. – Ние ще се залостим тук, ще издържим. Това е просто
женска истерия. Тръгвайте, а? Ето, кучетата вече побесняха, не чуваш ли? Тръгвайте!
Старицата гали ръката на Мишел, повежда я към изхода. Момичето се съпротивлява, но на прага се предава. Вади
от джоба си пирончетата, подава ги на бабата.
– Трябва да си пробиете ушите! За да не полудеете!
Но бабката затваря пръстите ѝ, кара я да стисне пироните.
– Аз и без това съм почти глуха. Тръгвайте. Ако стане нещо, имам и игли. Ще се справим. Всеки си има своето
време, дъще.
Тя целува Мишел по челото. Девойката цялата се тресе. Лисицин им хвърля последен поглед.
– Не вярвам. За какво им е това?
– Как за какво? Ние искахме сами, да живеем без Москва. Няма да ни пуснат, я? – Старецът сви рамене. – Нека
вече идват.

7.
Бягат по насипа в тъмнината, държейки се за ръце. Кучетата ги съпровождат с вой; след известно време той се
превръща в лай, после в нещо като писък, после вятърът издухва всички звуци като свещ. Изчезва в тъмнината и
звездичката на фенера на селището.
Луната е обвита в облаци, млечната ѝ светлина едва се процежда пред малките процепи – това е такава тъмнина,
към която очите не могат да привикнат. Релсите под краката едва просветват, добре че наскоро казашкият влак ги е
полирал с всичките си тонове тежест. По тези отблясъци се ръководят.
Девойката мърмори нещо. Лисицин се заслушва:
Онзи ураган отмина. Малцина издържахме
на проверката на дружбата с години.
Завръщам се в страната си осиротяла,
където не съм бил от осем години.
На кого да се обадя? С кого да споделя
тъжната радост, че съм останал жив.
Тук даже мелницата, птица от греди,
с единствено крило стои, склопила е очи.
Тук на никого не съм познат,
които са ме помнели, отдавна са забравили.
А там, където беше родният ми дом,
само пепел и прах са останали…
После тя млъква, повтаря последния куплет, навярно опитвайки се да си спомни какво следва нататък, но се
отказва. Чернотата ги следва по петите, карайки ги да бързат. Девойката, която неотдавна едва се държеше на
краката си, сега не изостава и на крачка от него, само се вкопчва в пръстите му все по-силно, бои се да ги отпусне
дори за миг – разкачат ли се, ще се изгубят.
Само на едно могат да се надяват, казва си Лисицин: че обсебените ще се отклонят от линията или ще заспят
прави като онзи, когото бяха прегазили. Задорожни ги преследваше с гигантски скокове с невъобразима скорост,
трийсет километра в час, ако не и четиресет; ако тези твари хванат следата им, ще ги настигнат за броени минути.
И им провървява: тъмнината се кълби зад тях цели два часа, но не ги връхлита. Може би сега изяжда оставената
зад гърба им къща с упоритите старци, които дрънкаха нелепости, че са избягали от другия бряг на Волга. От
обсебените. И са избягали преди много години.
Защо Сурганов знае за това, досеща се, а Повелителят не се досеща? Защо го държат в неведение? Защото това е
заговор. Заговор против царя.
Кой там участва в него, е неизвестно, но заговорът се плете. Контраразузнаването със сигурност. Може би и
Тайната полиция, може дори и казашкият щаб.
Та нали не Сурганов беше избрал Лисицин за особеното поръчение и не Сурганов беше избрал Кригов.
Повелителят сам им беше хвърлил око на награждаването и лично беше отделил и единия, и другия. Без участието
на командването, на Тайната полиция и армейското контраразузнаване. Сам ги беше вербувал, преди да го направят
другите. И беше помолил да не се казва на никого за особеното поръчение. Само да се доложи лично.
Тъй вярно, шепне си Лисицин. Тъй вярно, Всемилостиви повелителю. Благодаря за оказаното доверие. Няма да ви
подведа.
А след два часа достигат до обитаема станция.
Зад бетонна ограда с бодлива тел стои малка гара, наподобяваща нещо средно между приказна селска къща и
сграда на селсъвет; станцията се нарича „Берендеево“, по пътя на отиване Лисицин или не я е видял, или я е
проспал. Там също гори светлина – засега.
През портата се вижда камион ГАЗ с покрита каросерия.
Оттук би трябвало да започват нормални пътища, проходими за товарен транспорт. От Александрова със
сигурност, а тя е следващата гара, спомня си Лисицин инструктажа.
Почукват по тази порта: отново се разлайват кучета. Животът без кучета в пустошта въобще е невъзможен: хората
се прокрадват и грабят. Излиза охраната, носят ватенки вместо униформи. Няма имперско знаме, забелязва
Лисицин. Това навярно не е пост, а така, прилепили са се някакви човечета към магистралата, за да не бъдат
отнесени в руския космос.
Виждат казашката му униформа, калпака и пагоните, виждат и кобура и ги пускат. Цялата гара е разделена на
помещения, като в комуналка. Някъде хъркат, другаде ругаят.
Щом влиза в гарата, Лисицин първо пита:
– Чия е тази газка там?
– А защо? – питат недоброжелателно в отговор.
Той се обръща към гласа.
– Реквизирам я. От името на Повелителя император на казашките войски.
– Да, бе! – изсмиват му се.
– А вие всичките се вдигате и тръгвате. Скоро тук ще има касапница.
– В какъв смисъл касапница? Кой с кого?
– Трябва да тръгвате! – намесва се Мишел. – Насам идват обсебените.
Местните се споглеждат.
– Какви обсебени? Какви ги дрънкаш?
Лисицин губи търпение. Слага ръка на кобура си.
– Чий е камионът, питам? Да пристъпи напред и да даде ключовете! Който иска да живее, може да дойде с нас!
На останалите ще им видят сметката, но това си е техен проблем!
– Развоювал си се, а, казаче?
– Ти сигурно си мислиш, че твоите пагони много ни впечатляват, а, мамино синче? – изсумтява човек, чиято
ватенка не може да се закопчае. – Така ще командващ там в Москва другите ролеви играчи като тебе, а тук се дръж
по-прилично!
– Тук сега ще дойдат обсебените!
Гледат я с интерес, хищно. Лисицин отмества девойката зад гърба си. Измъква стечкина си от кобура.
– Като ни отнемеш камиона, с какво ще живеем после? – обажда се някаква жена. – С него караме картофи за
продан в Москва!
– Виж какво, ваше благородие, защо да не вземеш да се върнеш на студа? Ние те пуснахме тук по човешки, а ти се
каниш да ни конфискуваш имуществото…
– В Москва ще си го получите обратно! – опитва се да ги увещава Лисицин.
– Повелителят император ли ще ни го даде обратно? Бива си те в измишльотините! Той досега само ни е отнемал.
– Да не си посмял за Повелителя! – Лисицин вдига дулото. – Да не си посмял!
Отпред излиза брадат мъж с ловджийска карабина в ръцете.
– Ти какво, да не си помисли, че си ни изплашил? Не, братко, ако знаеш колко ни е писнало да се плашим…
По ъглите вече се раздвижват, дрънка желязо.
– Не бива! – Мишел се показва иззад гърба на Лисицин. – Ние с вас тук сме на една страна! Вие всички трябва да
се приготвите! Трябва да си пробиете ушите. Ето, аз тук имам… пирони… Ако чувате, ще се заразите от тях… Ето
така трябва, вижте…
– Момичето е побъркано! – казва тлъстият. – Не пипаме момичето!
– Напротив! – съветва го някой. – Побърканите винаги са най-пламенни!
На Лисицин му става горещо. Яката на шинела му отеснява, впива се в шията, не му дава да диша. Той щрака с
предпазителя.
 – Да, да! Стреляй, кучи син! – Тлъстият разтваря ватенката си. – И дотук ли стигнахте, гадове! И тук ли ще ни
тикате в гърлото вашия цар?! Къде изобщо може да се живее без него! Щом ви харесва, можете да се шибате с него
отзад! Къде още да се бяга от вас, кучи синове! На края на света?!
Червена мъгла.
Мелничните колела. От шията шурти кръв.
– Авааааадооон – изтръгва от себе си Лисицин киселинните, драскащи гърлото думи. – Шииииихррууууур.

8.
– Тя те чака. Тя те обича и те чака. Твоята Катя. Липсваш ѝ. Нали помниш колко е красива? Помниш колко ви е
било хубаво заедно? Трябва да се събудиш, Юра. Трябва да станеш същият като преди. Заради нея. За да бъдеш пак
заедно с нея. Чуваш ли ме?
Лисицин отваря очи.
Нещо му пречи да гледа. Иска да го махне, да избърше мръсотията – ръката не му се подчинява. Иска да стане – и
не може да се надигне. Белезници на китките, закачени за радиатора. После всичко започва да плува…
– Юра! Чуваш ли ме! Кимни, ако ме чуваш.
… Лисицин отново идва на себе си, отново се заставя да разлепи подпухналите си клепачи, кимва с натежалата
си, цепеща го глава. Присвива очи и се вглежда. Пред него е гаровата чакалня, разделена на жилищни клетки. По
пода има кръв, проснати хора. Слънце в разбитите прозорци. Откъм улицата духа вятър.
На пет крачки, обгърнала се с ръце, стои Мишел. Да, точно Мишел. Зад нея – още някаква непозната девойка,
омазана в червено, зяпа го.
– Ами добре. Ами чудесно – казва му ласкаво Мишел. – Значи сега вече може да продължим, нали? Към Москва.

Епизод 8
1.
Мишел не знае успял ли е той да се зарази, когато едвам смогва да го влачи по земята, по боклуците, по разбитите
тухли и въглените до отворения гараж – добре поне, че не е далеч. Той диша, но е в безсъзнание. Всеки момент би
могъл да отвори очи и в тях може да има всичко.
Тя бинтова изпохапаните му ръце, а откраднатия му пистолет го държи под ръка – преди да бинтова Лисицин,
изучава непознатото оръжие, намира предпазителя, опитва се да разбере много ли се различава от макаровия на
дядо ѝ.
През целия ден се крие зад гаражите, яде бавно втвърдилите се сандвичи и през минута поглежда в прозорчето:
дали не се е събудил?
Ако се събуди и е себе си, Мишел ще се добере до Москва – той ще я защити и ще я съпроводи, ще я представи на
семейството на Саша Кригов и ще обясни, че тя не е самозванка, ще ѝ помогне да разузнае какво е станало със
собствените ѝ родители. Ако е обсебен – край с нея.
Тя ходи напред-назад покрай мъртвия Егор, разговаря с него, глупака, дори веднъж го изритва под слънчевия
сплит, но после ѝ става страшно и срамно от направеното. Защо той беше постъпил така с нея? Какво изобщо му
стана? Защо я лиши от Сашиното дете? Тя никога не му беше обещавала нищо, беше си негов проблем, че не знаеше
къде да насочи любовта си. Това беше нечестно, беше болезнено. Беше подло и безчестно. Мишел сяда в ъгъла, с
гръб към тухлите, и се опитва да спре сълзите си, но те не искат да спират.
– Идиот! – говори му тя отново. – Идиот!
Жал ѝ е за него, но за себе си ѝ е по-жал. За всички ѝ е жал.
Жалко е на пчелата на трътката3, казваше дядо ѝ. Тя се усмихва, после отново се разревава. После се стряска, че
някой може да я чуе, скача и отива да погледне – не се ли е върнал тук някой от обсебените?
Не. Разбягали се бяха в разните посоки на железопътната линия. Да засяват това свое… Безименно.
Чува почукването на кост по желязото със собствените си костици: казакът се е свестил. Дочака го. Сега ще се
реши всичко.

2.
Тя не иска да се връща към ростовския пост. Там няма живот, Мишел знае това с кожата си, косите си, месото си.
Тя е видяла как е у дома, в Ярославъл. Юра не е виждал, но тя е виждала. Но той взима дрезината, а нея я е твърде
страх да остане сама в надигаща се тъмнота.
Тя може да го предупреди, може да го научи как да се предпазва. Трябва да отидат там, налага се да се върнат на
гарата, да търсят казаците му. Мишел не го слуша какво ѝ говори, налага ѝ се постоянно да го гледа в лицето, да
лови израженията му, телесните намеци, неизказаните още намерения. Тя се беше доверила на този човек така,
както още не се беше доверявала на никого. И да, в раницата ѝ е пистолетът ѝ и тя трябва да отгатне, без да го чува,
ако започне да говори странни неща.
Когато се приближават до гаровите прозорци, зад които се въртят зловещите хороводи от голи войници, Мишел
сваля раницата си от рамото и пъха ръка в нея. Юра не ѝ вярваше и тя трябваше да го остави да се убеди, че не го е
лъгала; но ако започнеше да се вслушва в обсебените, ако успееше да ги чуе – щеше да се наложи да стреля бързо в
него, право през раницата.
Мишел не беше очаквала от себе си такава разсъдливост. Сякаш не действа самата тя, а някакъв спокоен глас ѝ
подсказва какво да прави. Как да постъпи, за да останат живи, да се измъкнат от този ад и да стигнат Москва.
Но после тя забравя, че се е канела да стреля в него.
После тя вижда тези нещастни нехора, които бесовската молитва върти като кукли и ги кара да вършат нещо диво
и непотребно, заставя ги да убиват и да издъхват, без нищо да съобразяват и без нищо да чувстват, и си мисли за
Саша. За Саша Кригов, който седи гол на раменете на друг гол войник в преддверието на вагона, сред кръв и
повръщано, дори не оскотял, а изобщо някак разчовечил се. И да, това е страшно, той е зловещ, но и жалък –
изпотрошен от някаква неразбираема дива сила за едното нищо, безсмислен и пуст. Жал ѝ е и за него. Жалко.
Да беше останало поне късче от него, да ѝ беше останало детето, което щеше да израсне, подобно на него,
сивооко и русокосо; а сега – само картина в паметта ѝ, която ѝ се иска да забрави възможно най-бързо.
После тя разбира, че Юра се опитва да чуе какви ги дрънкат те там, зад стъклото, в чакалнята. Дори и да не се е
превърнал вече, всеки момент ще се превърне. Трябва да го отведе, да го отведе колкото се може по-скоро, защото
иначе ще се наложи да го застреля. Тя го умолява да тръгнат, но той – край, вече е затънал, въртележката от месо го е
очаровала, хипнотизирала, той вече иска също там, при другарите си. Чука им, иска да го вземат при себе си…
Мишел плаче и сваля предпазителя на пистолета на Лисицин.
И в този момент той се събужда, слава богу, събужда се.

3.
От иконата, от лежащата на дивана бабка, от старческата кисела миризма Мишел още от прага чувства буца в
гърлото. Старецът е висок, прегърбен, почти изцяло оплешивял – не прилича на дядо ѝ, а старицата прилича на баба
ѝ само дотолкова, доколкото всички старици си приличат. Но сега и тази прилика ѝ е достатъчна.
Тукашната старица умее да ходи. Шета, слага чайника, поднася им на масата – собствената баба на Мишел беше
такава преди десет години, когато самата Мишел се превръщаше от момиче в девойка. Изобщо този техен дом – с
топлата жълта светлина, с иконите и мъркащата котка, която се трие в крачетата на масата – ѝ изглежда сън; или сън
е всичко това, което ѝ се беше случило през последните три дни?
После бабата я води в задната стая да се преоблече – вижда, че целите дънки на Мишел са омазани, вижда
засъхналата кръв, но изобщо не се издава пред мъжете. Рови из гардероба, вади от него някаква проядена от молци
вълна, но намира и чисти тениски, и чорапогащи, и пуловер.
– Не бива да оставате тук… – мърмори Мишел, докато се съблича.
Кой знае защо, не се стеснява да се съблича пред чуждата старица. И без думи разбира какво ѝ говори бабата:
какво е станало? Той ли теб така? Мишел иска да защити Юра от подозренията.
– Не е той. Той е добър. Води ме в Москва, при семейството ми. Друг ме изнасили. Бях бременна. Загубих…
Загубих…
Бабата я прегръща, целува я по главата. Бае нечуто на болката. Донася ѝ гореща вода, парцал и докато Мишел с
треперене избърсва от коленете и бедрата си кръвта, бабата ѝ кима и шепне нещо, гледайки в ъгъла; Мишел обръща
глава – там също има икона.
Бабата ѝ посочва – и ти да се беше помолила, току-виж олекне; така поне може да се предположи – всички
старици започват подобен разговор, и нейната баба го беше водила с Мишел сто пъти. Но там, в Ярославъл, на
Поста, Мишел би казала просто и ясно: остави ме на мира, бабо! А тук вдишва, издишва и кима: добре, ще се
помоля, щом така искаш.
– Само че трябва да дойдете с нас, разбирате ли? Не бива да оставате тук…
Има такива, които не могат да бъдат спасени. Някои за заседнали в миналото. Но останалите трябва да се опита
да ги измъкне.

4.
Той сам ѝ дава това свое писмо.
Когато мъжагата с пушката излиза напред, когато по ъглите цялата измет започва да шумоли, да я зяпа и да се
кикоти с гнили зъби, Юра прикрива Мишел със себе си, побутва я назад; в едната си ръка държи пистолета, а в
другата – онази хартийка, писмото, което беше написал до момичето си в къщата на старците.
И тъй като тя стои зад гърба му, не съобразява веднага какво се върши право пред очите ѝ. Без да може да слуша,
не разбира и заради какво е възникнал спорът. Това не я и вълнува, сега я е грижа само за едно: тези хора, които
нощуват тук, които живеят в глупавата къща на станцията с приказно название „Берендеево“, трябва да научат по-
скоро как да останат хора, как да не пропаднат. Но те не искат да я слушат, не искат да ѝ вярват, а тя не може да ги
чуе и не знае как да ги убеди.
А после към тях пристъпват онези мъже – трима, четирима – единият има пушка, другите засега държат ръце в
джобовете и говорят нещо ядосано; Мишел не знае какво и не знае, че Юра им отговаря – само вижда как той
изведнъж се извива, все едно има епилептичен пристъп, и чувства как я побиват тръпки. Тези идиоти започват да
крещят, да го зяпат, да го тикат с пръсти, но един след друг млъкват; през лицата им преминават гърчове, които
веднага ги лишават от всичко човешко, прилично – Мишел тогава закрещява с всички сили:
– Запушете си ушите! Не го слушайте! Пробийте си ушите! Не го слушайте или ще умрете!
Тя хуква навън, успява да дръпне за ръката някаква жена, тя също помъква някого, Мишел крещи – просто крещи,
поне за да надвика бърборенето на Лисицин.
Блъскат някакви врати, отначало Мишел води тях, после те – нея, тя едва успява да погледне през рамо: там хората
удрят глави в стените, търкалят се по земята, вият се като червеи, а Юра дирижира всичко това, въртейки се като
пумпал…
– Ела тук! Ела тук! – крещи тя на жената; това дори не е жена, а девойка някъде на нейната възраст.
Вади пирончетата си и когато онази се навежда към нея, за да я чуе, прави всичко вместо нея – със заучено още от
ярославския заводски бункер движение. Те не се решават сами, да си разкъсаш сам ушите с пирони, е много трудно.
Мушва пироните – не бой се! – и веднага ги хлопва с длани от двете страни.
Онази се изпъва като струна – болката е адска – и веднага припада. Младежът, който е с нея, гледа Мишел, сякаш
е малоумна, замахва към нея с юмрук, мисли си, че ще я изплаши с това, а тя му се изсмива в лицето, плъзва се на
пода, напипва падналите си пирони и го вика при себе си:
– Ела, не се бой! Ти мъж ли си, или какво?!
Той отстъпва от нея – крачка, втора – към вратите. И се вижда, че до него долита вече през процепа този техен хор,
защото страхът го напуска, а го обхваща нещо съвсем друго, хваща го с ноктестата си лапа като котка – мишка, и го
измъква навън от дупката.
– Напразно… – шепне след него Мишел. – Напразно, напразно…
После тя започва да размества мебелите, трябва да успее да се барикадира тук, докато те танцуват и се изяждат
взаимно или каквото ще правят този път. Мишел вече не може да направи нищо, само да се скрие, само да се завре в
миша дупка, само и само да преживее бурята.
Ех, Юра, Юра. Не беше ли по-добре да стреля в него през шарената ученическа раница на ростовската гара? Тя
бягаше от чумата – и сама доведе чумата тук, на собствените ѝ крака.
Сградата се тресе, напират и тук, където по очи лежи Мишел, прегърнала се с изгубилата съзнание девойка,
напират, но не знаят как да отворят вратата, защото вече им е излетяло от главите какво е това врата и как се отваря,
зверовете са прогонили оттам хората; а и там са се заселили не зверове, а някакви членестоноги, съществуващи по
свои собствени закони, неизвестни и противоестествени за хората.
Трябва да се изтърпи. Нали това ще свърши все някога.
Те или ще се избият, или ще се впуснат в танц, или ще влязат в онова сънено състояние и тогава Мишел и
момичето ще могат да се измъкнат тихомълком? Може би. Има надежда, поне малка надежда има.
Лампата под тавана примигва, но не угасва. И там сега, в онази зала, също свети… Но не бива да мисли за това.
Не бива да мисли за това, което е било със Саша, а сега се случва с Юра. Него Мишел не можа да го спаси, беше
твърде късно – а и да му беше предложила по-рано пироните си, той пак щеше да се откаже от инат. Защото как без
слух ще дава нареждания на своите, без слух не е войник. Глупав, глупав… Юра, ти, Юра; Юра, ти, Юра.
За да не се бои, вади писмото му.
Ето сега е добре, че не чува нищо.

5.
„Катенка,
Има неща, които се стесняваш да кажеш, докато си жив. Каниш се да ги кажеш на глас, а после се улавяш, че
мислиш, че това е твърде гръмко, твърде банално, твърде фалшиво. Да си признаеш на някого, че го обичаш, е
истински кошмар. А наистина ли я обичам? А тя ще повярва ли? А иска ли да чуе това? А трябва ли веднага да се
направи и друго признание, че искаш да се ожените? А ако тя не каже в отговор, че също те обича? А любов ли е
това, което чувствам? А как мога да съм уверен? Ето, и други са се клели в любов, а после са се скарвали.
Проклинали са се взаимно и не са жалели сили, за да си направят колкото се може повече мръсотии след раздялата.
Така че дори и да те обичам и дори и ти да ме обичаш и да сме се договорили за това, нататък какво? Е, и всякакви
подобни неща. В себе си аз, разбира се, не съм се съмнявал особено, защото ти си просто най-хубавото нещо, което
ми се е случвало. А в теб се съмнявам, защото за какво съм ти нужен такъв? Затова и не се решавах да ти предложа
женитба, защото току-виж кажеш „не“ и магията ще се разсее. Аз вече не мога да лъжа себе си, че имаме някакво
бъдеще, и тогава какво ще стане нататък? Но ако са ти предали това листче, значи няма как да имаме повече някакво
бъдеще, защото мен самия вече ме няма. А ако няма бъдеще, то няма и отговорност и мога честно и искрено да ти
кажа: ти си най-хубавото, случило се с мен в този живот. Най-добрата, най-необичайната, най-странната и най-
прекрасната жена, най-красивата. Най-най. И даже каква „най“, по дяволите, при положение че след като се
запознах с теб, другите въобще ми изветряха от тиквата? Просто забравих за тях. И ми беше странно дори да мисля
за тях. Всичките ми приятелки станаха чужди хора, а в главата ми и в сърцето ми остана само ти. Толкова съм
храбър, защото съм мъртъв, иначе не бих ти споменавал никакви приятелки тук! Имам предвид, че си не „най“, а
изобщо единствената. Пиша ти това писмо, защото може да си отида във всеки един момент. Разбрах това сега и
реших да ти пиша веднага, защото може и да нямам друга възможност. Когато дойдох без покана на твоя спектакъл,
ме беше толкова страх, че някой друг ще ти поднесе цветя преди мен или че те няма да ти харесат, или че вече имаш
уговорена среща тази вечер, защото винаги съм знаел, че ти си истинска богиня. Все не мога да проумея защо ти
тогава в бара ми обърна внимание, с какво съм го заслужил. Не съм ти казвал това по-рано, защото мислех, че е
глупаво, че прилича на ласкателство, че истинският мъж не бива така. А и просто мислех, че ще успея още сто пъти
да го кажа, но сега разбирам, че може и да не успея, значи сега мога да не се стеснявам. Когато съм лежал под дъжд
от куршуми, съм си мислел за теб, когато не съм можел да заспя, съм си мислел за теб, когато Повелителят ме
призова при себе си, седях в дома му и си мислех какво впечатление ще ти направи това, как ще ти разкажа всичко.
И си мисля за теб, когато съм в банята, прости ми за пошлостта. Всичко е насочено към теб като през телескоп или
като при прицел. Ето и сега… Прощавам се само с теб. Помни, че съм те обичал. И съм ти предложил брак. Твой
Юра.“
Мишел прочита писмото още веднъж и още веднъж. Има време – докато още има ток, докато обсебените са заети
със себе си, не са започнали да си търсят други. Лежи, свила се под купчини вехтории, прегърнала чуждата девойка,
подала изпод нечие мръсно одеяло само хартийката и носа си – чете за любов.
Мисли си: ето, Лисицин успя да напише на своята госпожица. Имаше време да се подготви за смъртта. А у Саша
не са се намерили тези двайсет минути – в стаята, под светлината на лампата. Сигурно го е връхлетяло внезапно.
Иначе може би и той щеше да ѝ напише нещо такова.
При четвъртия прочит вече ѝ се струва, че чете писмото на Саша до нея. При петия вече го знае наизуст.
Благодаря ти, Юра.

6.
Когато девойката идва на себе си, на Мишел ѝ се налага да я прегърне двойно по-силно – заедно със съзнанието
при нея се връща и болката, болка, която сега вече никога няма да изчезне напълно, която ще замени слуха ѝ – но
затова пък ще ѝ даде защита от безумието.
Мишел е готова за пробуждането ѝ. Поровила се е из стаята, намерила е с какво и на какво да пише: счупен молив
и късчета от вестници. Когато девойката отваря очи, Мишел ѝ показва: „Не викай, иначе ще ни убият“. За добро
утро, бля.
И после: шшшшшт, тихо-тихо-тихо… Зад стената все още бродят, дъсченият под се тресе. Девойката разбира, че е
оглушала, иска ѝ се да вие от ужас, а Мишел ѝ забранява. Прегръща я, а после, когато онази притихва, ѝ помага да се
изправи на крака и я води на пръсти към залостената с мебели врата: там има пролука.
В пролуката се вижда: трима души стоят на ръце, с главата надолу, клепачите им са запечатани, физиономиите им
са яркочервени, още няколко лежат като мъртви и още няколко скачат на място. Девойката ахва от страх – видяла е
своето момче може би сред нехората – и веднага онези, които стоят надолу с главата, отварят очи. Мишел ѝ затиска
устата с длан, мъкне я обратно в убежището. Вади вестника си, пише ѝ новина:
„Тези – край, свършено е с тях. Ако ти имаше слух, също щеше да се заразиш. Наложи ми се. Аз самата съм глуха.“
Онази седи мълчаливо, предъвква информацията.
Тя е руса, косите ѝ са отрязани до раменете, тъмноока и слаба е, остри черти, само бодли без цветчета. Седят в
ъгъла зад разбит бюфет, покрити с разкъсани одеяла; стаята е сляпа, нещо като склад. Не е ясно дали отвън е ден,
или нощ – цялата светлина е от примигващата крушка.
Мишел ѝ надрасква на стария вестник всичко, което знае. За бесовската молитва, за това, че е от отсамния бряг,
че това е секретно оръжие, че тази зараза е отнесла целия Ярославъл, а също и Ростов и че няма друг начин за
спасение. Трябва да се бяга.
Сега, когато Лисицин се беше превърнал, ѝ трябваше някакъв спътник. Сама не можеше да оцелее, а две, макар и
глухи, можеха да се опитат…
„Когато те, тези… – тя кима към вратата – измрат или си тръгнат, ще опитаме да продължим нататък – обещава ѝ
Мишел. – Към Москва.“
Девойката се е взела в ръце, гледа навъсено.
„Ти изобщо можеш ли да четеш? Как се казваш?“
Онази се нервира, най-накрая взема от Мишел вестника и молива.
„Вера“. Посочва залата, където хората стоят на челна стойка: „Това значи е някаква болест? Заразна?“.
„Май психическа – отговаря Мишел. – Те още и ядат хора!“
Вера потреперва. „Там са баща ми и приятелят ми!“
„Край с тях, свършено е. Наистина – написва Мишел. – Моите също… Всички умряха.“
Но на Вера не ѝ се иска да вярва в това. Тя отхвърля вестника, отдръпва се от Мишел, отива при вратата, притиска
се отново към процепа, поглежда в него, гледа. Гледа. Обръща се – устните ѝ са прехапани, очите ѝ са червени.
Гледа към Мишел с омраза. Казва нещо беззвучно, но Мишел се досеща какво е:
– Това е заради вас!
Мишел притиска пръст към устните си – не шуми, не шуми… Събира молитвено длани: прости.
„Те така или иначе биха дошли след два-три часа! Те сега са навсякъде! Трябва да се бяга! Трябва да се бяга в
Москва!“
Вера отмята отново спусналия се бретон, измъква молива на Мишел и чертае бясно под носа ѝ: „Аз в никаква
Москва не отивам!“.
Мишел се изумява: защо?
„Не бива да оставаме тук. Те ще тръгнат оттук сега. Ще заразят всички. Трябва да успеем да ги изпреварим.“
Вера не отговаря. Потрива ушите си, гледа кръвта върху дланите си. Проблясва със зеници, стяга се. Замисля се и
взема пак молива.
„Значи тук ще умрем.“
„Защо?“ – дърпа молива от ръцете ѝ Мишел.
„Защото в Москва е свършено с мен. Хванат ли ме, ще ме обесят.“
„Защо?“
„Татко е враг на народа.“
„В смисъл?!“
„В смисъл! Ти какво, вчера ли си се родила?“ – през болката си Вера се усмихва на глупостта ѝ. „Когато царят
дойде на власт, всички, които са били срещу него в гражданската, ги избиха. Заедно със семействата им. ВРАГОВЕ
НА НАРОДА. Ние едвам успяхме да избягаме. Но те помнят всички, знаят всички. Не бива да се връщаме.“
Мишел взима молива; в полетата на вестника не е останало толкова много място, а и графитът вече се е затъпил.
„Заедно със семействата? И децата?“
„Все пак беше война. Всички. Ти всъщност защо там?“
„Аз самата съм оттам.“
„Отдавна ли не си ходила?“
„От гражданската“ – назовава тя войната с думата на Вера.
„И защо избягахте тогава от Москва?“
„Родителите ми останаха там. Само мен ме отпратиха.“ Мишел изписва буквите все по-бавно, все по-замислено.
 Вера тупа Мишел с червената си длан по рамото, усмихва се.
„А може би и ти не си струва да ходиш в Москва?“
Мишел се отдръпва от нея, отпуска ръка. Вътре в нея всичко застива. Колко пъти се е питала: защо за всичките
тези години нито баща ѝ, нито майка ѝ, нито любимите чичо и леля не са се опитвали да я намерят, защо просто са я
натресли на баба ѝ и са ѝ сложили кръст? Защо дядо ѝ не можеше да отговори нищо смислено на въпросите ѝ и не ѝ
разрешаваше да се върне в Москва?
„Там, когато царят взе връх, имаше страшни чистки. Никаква милост. На бащините ми приятели целите семейства
ги изправиха до стената, ние се измъкнахме с фургон, под трупове.“
Дали не е защото и бащата на Мишел е враг на народа?
И дали не я качил на влака, без дори да успее да се прости, защото се е опитвал да я спаси от разправа? Нея е
предпазил, а самият той е останал… И край. После са се добрали до него… И до майка ѝ. И до всички от
семейството, останали в Москва.
Ако дядо ѝ беше жив, би могла сега да се залепи за него, да го разпита. Ако дядо ѝ беше жив… Ако баба ѝ беше
жива.
И сега какво?
Какво може да я очаква в Москва, дори и да се добере дотам, дори и по чудо да се измъкне оттук? Ще я хванат ли?
„Колко години са минали – пише Мишел на Вера. – Със сигурност всичко вече е забравено!“
„Не знам – отговаря онази. – Баща ми се боеше. Ако искаш, питай го сама.“
Тя посочва барикадираната врата.

7.
Когато тропането престава, те изчакват още, не бързат да изкушават съдбата. После Мишел се доближава до
процепа…
Няколко са проснати бездиханни. Двама на крака са застинали в стойка мирно, със затворени очи. Единият от тях
като че ли е Лисицин, ако се съди по униформените панталони – торсът е гол, той е и бос; а другият изобщо няма
дрехи. Прозорците са избити – може през тях да са избягали останалите – и през тях се вижда, че е ден.
А точно на мястото, където Юра я засланяше зад гърба си, на пода лежи захвърленият му пистолет.
Ето къде трябва да отиде. При пистолета. Не е успял да изстреля патроните, молитвата е сработила бързо.
Двете заедно започват да отместват мебелите – бавно, предпазливо. Лисицин и онзи, другият, засега не
помръдват.
Раклата драска пода, диванът скърца – по краката се вдигат вибрации. Дали е гръмко? Ще ги разбуди ли? Мишел
открехва вратата едва-едва, плъзва се навън… по разклатените дъски, които навярно също стенат – както стенеше
изсъхналият паркет в жилището на баба ѝ. Крачка, още една и още…
Приличащият на Лисицин човек стои тих, с гръб към нея. Изглежда, че диша – ако се беше вкочанил, стоейки, би
паднал, нали? Но дали спи, или се преструва? Пистолетът е само на няколко метра от него.
Преди да хукне към оръжието, Мишел се оглежда за последен път.
От някого е изтекло на пода червено, с маслен отблясък. Със същото са омазани и стъклените парчета в
прозорците. Всички, които са стояли на челна стойка, лежат мъртви със синьо-червени подпухнали глави.
Вера се прокрадва след нея. Разпознава в един от подпухналите – същия онзи брадат мъж, който беше заплашил
Лисицин с пушката – някой свой близък. Пристиска ръка към устата си. Може и да плаче – Мишел не чува.
Тя минава на пръсти покрай голия човек… Поглежда в лицето му…
Юра Лисицин.
Той стои замижал. Лицето му е издраскано с нокти, сякаш е искал да си извади очите.
Вторият гол човек също не вижда нищо – той е успял да се добере до очите си. Мишел, без да откъсва поглед от
Лисицин нито за секунда, прикляква и загребва пистолета му. Веднага притичва по-далечко, проверява пълнителя –
все още е наполовина пълен.
Ето това е.
Тя вдига пистолета към непознатия човек и натиска спусъка. Онзи се просва като чувал. Дулото се премества към
Юра.
Лисицин е потрепнал при изстрела, но не се събужда.
Вера – при мъртвия си баща – гледа към Мишел отмъстително и настоятелно: след като уби нашия, убий и своя.
Но Мишел не иска да стреля в Юра.
А ако все още може да се съвземе? Ако още може да оздравее?
А ако когато го е мъкнала в гаража, вече е бил обсебен? А после е дошъл на себе си? Ето, Полкан нали пристигна
нормален, преди пак да се превърне?
Може би и Юра може да се поправи? Може би тя може да го върне?
„Всичко е насочено към теб като през телескоп или като при прицел. Ето и сега… Прощавам се само с теб.
Помни, че съм те обичал. И съм ти предложил брак. Твой Юра.“
Пистолетът е тежък, тегли ръката надолу. Мишел подлага и другата, за да не слезе дулото по-долу от гърдите на
Юра.
Вера кима: е, хайде, а?
Мишел се обръща към Вера, върти невидим волан: умееш ли да караш? Онази клати глава.
Ами ето. А той умее. Мишел хваща стечкина за дулото, приближава се към Лисицин изотзад и със замах го удря с
дръжката по тила.

8.
– Тя те чака. Тя те обича и те чака. Твоята Катя. Липсваш ѝ. Нали помниш колко е красива? Помниш колко ви е
било хубаво заедно? Трябва да се събудиш, Юра…
Колко време му говори така? Половин час, един?
Той опитваше да отвори очите си, но в тях се носеше мътилка. И едва сега в тях проблесна нещо смилено:
човешко, а не животинско.
Лисицин се опитва да се надигне от пода, но белезниците – Вера ги е намерила отнякъде – го спират. Поглежда ги
неразбиращо и ядосано, но това вече си е обикновена човешка досада.
– Как си? – пита го Мишел.
Той отваря уста беззвучно, забравил, че тя няма да го разбере. Показва ѝ прикованите си китки. Познал я е,
изглежда.
– Това бяха те – казва му Мишел. – Сега ще потърся ключ. Аз самата едва успях да се скрия. Слава Богу, че си жив.
Не казвай нищо, не говори, аз съм глуха, нали помниш?
Но той не помни. Мига, унася се, пак омеква. Но въпреки това Мишел знае: той се е съвзел.
Вера идва след нея в стаята.
„Ела с нас. Ще вземем камиона и ще тръгнем.“
„Татко казваше, че те помнят всичко.“
„Всичко са забравили. Даже за тази бесовска молитва не помнят нищо.“
Вера се колебае, отмята бретона си. Бърше с ръкав носа си. Очите ѝ са червени. Ревала е над баща си. После се
взема в ръце.
„Двете заедно със сигурност ще се справим с него. А ти не бива да оставаш тук. Ако твоите се върнат. Тук имаше
куп народ. Всички са се разбягали. Какво ще правиш?“
Вера кимва към вратата – към окования към радиатора Лисицин. „Той всеки момент може отново да стане такъв.“
„Аз ще го наблюдавам. Ако трябва, ще го гръмна – въздъхва Мишел. Добавя: – Може изобщо да е оздравял!“
Вера все не може да се реши.
„Мислиш ли, че мен самата не ме е страх? – пише Мишел. – Може моите родители също да са врагове на народа,
откъде да знам! Но не бива да оставаме тук. Трябва да тръгваме!“
Вера най-накрая навежда глава.
– Става ли? – пита я Мишел, усмихвайки се.
– Не.
„Моя приятел го няма тук. Ще остана. Трябва да го изчакам. Може той също да отрезвее.“
В този момент моливът съвсем се счупва.
Мишел дрънчи ключа от камиона като глухоняма – с жестове; Вера се прави, че не разбира, докато не ѝ омръзва
да унижава Мишел – и едва тогава бърка в джоба на човека с подпухналата глава, който незнайно защо е забравил да
се съблече.
Мишел застава над Лисицин, държи униформата му в ръце. Мисли си: да го облича ли, да не го ли облича? После
я разстила пред него. Отключва белезниците, сваля ги внимателно. Отстъпва крачка назад.
– Юра! Чуваш ли ме? Кимни, ако ме чуваш.
Лисицин потрепва, отваря очи, кима. Примижава. Усмихва ѝ се. Познал я е.
– Ами добре. Ами чудесно – казва му Мишел. – Значи сега можем да продължаваме, нали? Към Москва.
Той тежко се изправя.
Разсеяно събира униформата си, вкарва сдървените си ръце в ръкавите. Прокарва пръсти по разбития си тил,
объркано гледа сукървицата, смръщва се от болка. Вера стои наблизо и наблюдава.
 „Какво стана?“ – пише той на стъклото.
– Ти се сби с местните – отвръща Мишел. – А после дойдоха обсебените. Някои бяха изядени, други избягаха. Аз
се скрих.
Юра чисти пагоните си, изтупва праха от униформата, разстроено съдира струпеите от калпака, дъхва върху
кокардата. Опитва се да закопчае медните копчета на шинела с непослушните си пръсти. Опипва празния си кобур.
Поглежда към Мишел с подозрение. Тя свива рамене.
– Има ключове. Ще караш ли?
Той се съгласява. Но се движи бавно, като контузен. От носа му капе червено.
Излизат на двора. Вера – след тях; лицето ѝ е сбръчкано, сякаш не е на двайсет години, а на шейсет. Вятърът гони
насам-натам вратата на сградата с надпис „Берендеево“. Лисицин объркано крачи към камиона. Качва се в кабината,
мушка ключа. Въздухът се оцветява в синкавосиво, започва да мирише на приключение.
Мишел отива да отвори портата. Тя е опустошила това място, донесла е тук беда. Пистолетът на Лисицин дърпа
раницата ѝ надолу.
Вера се тътри след нея – ядът и бойното настроение са я напуснали, тя се готви за самотата. Когато портите са
отворени, тя хваща Мишел за ръкава. Пише с валенката си върху снега с такива големи букви, сякаш трябва да ги
прочетат от самолет: ПОМОГНИ С ТАТКО.
Мишел стои, отначало не иска да отговаря. Камионът вече дими, Лисицин е вербуван, може да скача вътре и да се
понасят към Москва. Как да ѝ помогне. Да го погребат? Да човъркат сега замръзналата земя? Е, не.
Тогава Вера свива очи, хваща Мишел с два пръста за брадичката.
– Защо?!
– Кое защо?! – тя се измъква.
Вера показва кървящите си уши, тика пръст в Мишел. Защо направи това с мен?! Лицето ѝ е опустошено: няма
сили за омраза, напират сълзи. Мишел се кани да се възмути: та аз те спасих! А после си мисли: а дали точно за нея
това е спасение? Ето, тя ѝ проби ушите, хубаво, но сега тази Вера ще остане сама на станцията си. Какво може да е
по-зловещо, по-жестоко от това?
Навежда глава.
– Добре! – маха тя с ръка.
Москва ще почака.
Пробват да човъркат червено-кафявата почва с лопата и лост, но силите им скоро свършват. Дори Лисицин се
задъхва – изразходвал е всичките си сили по време на затъмнението. Тогава решават просто да докарат с количката
пясък от купчината до сградата – подготвен е за бетон, канели са се да вдигат пристройка. Слагат таткото на Вера в
плитката яма, която се е получила, и правят отгоре могила от тъмножълт едър пясък. Вера сама засипва лицето му,
останалите се стесняват. Някак нелепо и неуверено слага кръст на хълмчето.
– Откъде се взе всичко това? Защо се оказа тук? Защо на нас ни се случи? – обръща се Мишел към Лисицин.
Той я гледа изпод вежди, не разбирайки.
Е, това е всичко. Сега вече могат да оставят Вера тук.
Мишел и Лисицин се връщат в камиона, отново палят, излизат през портата. Мишел хвърля поглед назад, през
треперещото странично стъкло.
В него е непознатата ѝ и напразно спасена Вера, стояща сама, изгубена, и този кафеникав хълм със стърчащата от
него дъска. Тя излиза на пътя, прави крачка след камиона, после се спира.
– Спри, спри! – вика Мишел.
Той удря спирачките.
Мишел отваря вратата, показва на Вера: отзад, отзад!
Там тичат след камиона. Полуголи мръсни хора насекоми. Вера побягва от тях. Лисицин дава заден ход, Мишел ѝ
протяга ръка, успява да я улови, камионът дава газ – само дано Юра да не ги чуе отново! – и се понася напред, в
движение хлопвайки врата, понася се по пустия път, под знака „Ярославско шосе, Москва“. На четиресет километра
в час потерята все още не изостава – момичетата я следят в огледалото. Чак при шейсет най-накрая се скрива.
Лисицин примигва, но кара. Той също гледа онези в огледалото.
„Моето момче беше там“ – написва Вера по запотеното стъкло.
Лисицин примигва отново. После се заема да шари по джобовете. Обръща се към Мишел и само с устни,
безшумно, я пита:
 – Къде ми е писмото?

9.
Ярославското шосе тук-там е разбито, тук-там е задръстено с изгнила техника, налага се да заобикалят по
банкета. Наоколо не се виждат нехора, но не се виждат и хора. Русия-Московия е рядко заселена, извън постовете и
станциите, както се оказва, е изоставена. Дори в тази куца разпаднала се страна, отломка от предишната империя,
земята е твърде много, за да може да се наглежда, и тя прашлясва без човешко внимание. И Мишел е обзета от
гордост, че всичко това, което се носи покрай нея в прозореца на газката, е нейната родна държава, но чувства и
тъга.
Засега изпревариха мътната вълна, казва си Мишел, трябва да доплуват преди нея до Москва, до брега. За да
предупредят хората. За да ги научат, както тя научи Вера. Тя поне е жива, идва с тях. А после – е, някак ще се
приспособи към новия живот. Всички някак се приспособяват.
Вози се в топлия камион, напомня си Мишел, а вози със себе си в Москва чума. Тя поглежда косо Лисицин – седи
до него. Държи ръката си в раницата. Вера е в края. Кабината се тресе в дупките. Шинелът на Лисицин е свален, на
коленете на Вера е. Калпакът е под ветреното стъкло, кокардата гледа еднооко в Юра, бди. И Мишел бди.
Хубаво. Тя е неуязвима за дрънканиците му. Пътят до Москва с камиона е само няколко часа. Той със сигурност
ще издържи. Ако тя беше пеша, имаше да ходи сигурно седмица. Когато стигнат – тогава. Тогава ще се види.
Лисицин – издраскан, изтощен – мисли за нещо свое си. Мишел му беше върнала писмото, той беше забравил за
пистолета. Също поглежда към нея. Думите му не са весели, въздъхва, гризе ноктите си вместо свършилите се
семки.
По едно време потупва Мишел по коленете. Тя потрепва: какво?
Той забавя, дъхва върху стъклото. И ѝ написва: „ако аз също стана такъв“, после го избърсва с ръкав, дъхва отново:
„по-добре ме убий“. Наблюдава я – дали няма да наведе глава, да се смути? И добавя с големи букви: НЕ ИСКАМ.
Явно идва на себе си, започва да си изяснява какво е станало в Берендеево.
– Окей? – пита я той.
– Окей! – отговаря тя.
Знае, че Вера всичко вижда. Но тя не добавя нищо свое в разговора им: правете каквото искате. Вместо това
поглежда към прозореца – вали сняг, покрива непочистената след хората земя, опакова я. Със снега всичко изглежда
по-добре, отколкото е в действителност. Изглежда.

10.
Срещат хора едва при Сергиев Посад. Мишел чука по панела, моли за спиране. Хора като хора.
– Насам идват обсебени! – вика им тя, подавайки се от прозореца. – Трябва да си пробиете ушите! Ушите!
Тъпанчетата! С игли, пирончета! Иначе ще се заразите! Чувате ли? Предайте на всички! Набодете си ушите и се
скрийте! Само така ще се спасите!
Жените в скъсани рокли се споглеждат, кикотят се, но на Мишел ѝ е все едно. Където види дори един човек,
протяга се през Вера и вика. Тук също има хора, не само Москва трябва да се спасява. Който чуе – чуе, успокоява тя
себе си.
Тя крещи това на хората и в Красноармейск, и в Пушкино, където камионът засяда във вдлъбнатина на пазарния
площад и всички заедно го избутват. Хората разпитват, но Мишел не приема въпросите. Само им бърбори: пробийте
си тъпанчетата с пирончета, ще боли, но ще се спасите. Сега си мислите, че съм се побъркала, но скоро ще
разберете.
„Викат ти Миша – съобщава ѝ Лисицин на стъклото, пушейки. – Лудата Миша.“
– Хич не ми пука – свива рамене Мишел. – Най-важното е да направят всичко както трябва.
„Няма да повярват на луда. Само на властите ще повярват!“ – спори с нея Лисицин, но не ѝ пречи да си говори с
хората.
Не вярват, но търговците избутват камиона им от калта. И съжалили девойките, им тикат някакви дребни
подаръчета. В каросерията се качват и петима спътници – така и така отивате в Москва, ние също сме за там, поне
до МКАД.
Но колкото по-близо са до Москва, толкова повече се бои Мишел, че Вера ще се окаже права. Че в столицата
никой не я чака, а ако се заеме да търси там роднините си, то ще се натъкне на злопаметни хора. Откъде да знае
дали не е заедно с пропадналия си баща в списъка на враговете? Може би там я чака не живот на принцеса, а липса
на отметка в списъка на разстреляните. От толкова много години, но тези документи може би нямат срок на давност
– стига да се появи в града, да се обяви, и край.
И все пак тя отива в Москва – по път от трошици хляб, от избелели снимки в изгорелия телефон, връща се във
въображаемата страна, от която са я прокудили като малка.
И остава само съвсем мъничко: вече са отминали Корольов. Корольов е като Ярославъл, Ярославъл е като Ростов,
Ростов е като Сергиев Посад: само храмовете са различни, а къщите навсякъде са едни и същи. Мишел гледа
мръсните църкви с ограбени куполи и все си мисли за какво да помоли Бог. Баба ѝ беше казала, че трябва да помоли
Бог за нещо…
А когато вече почти са влезли в Митищи, с Лисицин пак се започва.
За малко съвсем да не стигне до Москва.
Пребледнява, вкопчва се с всички сили в кормилото и Вера побутва Мишел с лакът.
Тя започва да го уговаря, да му бърбори отново за Катя, за любовта, как тя го чака и как ѝ липсва – и така му
помага да стигне до някакъв двор. Той целият се гърчи и погледът му се премрежва; двете с Вера измъкват от
каросерията изплашените пътници и качват там Лисицин, докато не е заговорил на чуващите.
Вера, която е видяла последната молба на Юра върху стъклото, пита Мишел с гримаса: е, ще направиш ли каквото
обеща? Но Мишел не може да изпълни обещанието си. Тя успява да измъкне писмото отново – благодаря, че ми
помогна, ето и аз ще помогна на теб.
Вера я гледа строго: идиотка, щом сама не можеш, дай ми пистолета и аз ще го убия вместо теб. Но Мишел
превърта в главата си редовете от писмото и не ѝ го дава.
Затваря Юра в багажното отделение, мушка някакво желязо вместо катинар, гони пътниците колкото се може по-
далеч – и там вече успява да дари някого с избавление. Те са видели малко от превръщането на Юра и започват да
вярват, че могат да се спасят с пирончетата.
Газката е достигнала до изоставен двор. Мръснорозови пететажни сгради, мръсносини дванайсететажни, заяла
въртележка, тенекиени гаражи.
Постой малко тук, Юра.

11.
Оттук до МКАД има пряк път.
Вече отново се мръква, снегът се сипе меко, размазаните следи се точат във верига от изоставения камион и в
заснеженото небе не се вижда нито отиващото си слънце, нито изгряващата луна: без ориентири изглежда, че светът
се върти сам по себе си.
Вървят в тълпа – и Мишел, и Вера, и всички пътници за столицата. Три жени, забравили нещо в Москва – две по-
възрастни и една трийсетгодишна, отракана, каквато беше на поста им в Ярославъл Ленка Рижата, после някакъв
дрипав старец и тийнейджър. Тийнейджърът е целият в пъпки, постоянно поглежда към нея и Вера – лакомо и
срамежливо. Старецът върви трудно, опирайки се на бастун. Жените са весели, макар и да се кикотят без звук,
закачат се една с друга; не е ясно какво отиват да продават в Москва – ръцете им са празни. Може би напротив – за
покупки?
Жените вече са били по-рано в Москва, вървят уверено, показват пътя. Возили са продукти за продажба, както
разбира Мишел. Разбира ги трудно – тях ги мързи да чертаят букви по въздуха, само изобразяват нещо с пръсти.
Благодарността им за това, че Мишел ги е докарала, приключва бързо.
Сградите тук вече са огромни, истински бетонни кутии, облицовани с плочки. Много от постройките са
изоставени: сметките са били за живот и размножаване, не са се оправдали. Сега всичките тези многоетажки, като
кухи канари, развеселяват плоския унил пейзаж на Средна Русия. А за Мишел, която е прекарала целия си
съзнателен живот в тази невесела плоскост, Митищи е преддверие на главозамайващо високата Москва.
Върху тези канари се спуска мъгла, остава видим само правият път клисура – Ярославското шосе. И отпред тази
мъгла изведнъж започва да свети – сякаш като стена се изправя жълта електрическа аура. Леко е закръглена, както
се закръгля хоризонтът, когато гледаш към равнина.
Табелките поясняват: „Московски околовръстен път – 1 км“. Сияещ ореол над нечия огромна глава.
А когато се приближават още повече, виждат отпред хора.
И също така, че пътят е преграден.
Заварени от релси бодливи заграждения, бетонни блокове. Караул от хора в сини и сиви шинели, с калпаци. Те
забелязват пътниците, вдигат ръце: стой! Вдигат мегафон, крещят нещо в него.
Жените обсъждат произнесеното в рупора. Старецът се чеше по главата. И само тийнейджърът продължава
лепкаво и жално да поглежда към Мишел. После се опитва да изобрази съблазнителна усмивка.
– Какво казват? – пита Мишел онази, отраканата – боядисана в русо, с начервени устни.
 Тя скръства ръце на гърдите си – демек няма минаване. Обсъждат новото обстоятелство помежду си – слушащи
със слушащи, а Мишел и Вера могат само да се споглеждат.
Решават все пак да вървят напред. Старецът вади портмонето си, заема се да брои парите си – удивителни
светлосини банкноти от сто рубли с портрета на Михаил Първи, каквито Мишел никога не е виждала при тях, на
Поста. Жените се смеят, пренебрежително махват към парите.
Продължават нататък – Вера и Мишел след тях. Патрулите отпред са все по-близо, вече се вижда униформата им,
даже Мишел я разпознава: казаци. Вече се вижда парата, която се вдига от устата на офицера – той е оставил
високоговорителя и крещи без него, забранително разсича въздуха с ръка.
Вера поглежда към Мишел, клати глава – няма да минем, да се върнем!
И в този момент жената – тази същата, отраканата, начервената – разкопчава якето си, вдига пуловера и показва на
казаците налятата си, стегната гръд с едри кафяви зърна. Тийнейджърът направо подскача от смайване, Мишел също
се вторачва в тази гръд – толкова е непонятна и неуместна тук. От студа зърната се втвърдяват, придобиват форма и
цялата гръд, тежка и жива, сякаш се изтяга предизвикателно. Начервената ги клати наляво-надясно, хипнотизира
войниците и пристъпва напред, сякаш проверявайки твърдостта им, и после още веднъж, и още… Там мълчат.
Останалите полека-лека тръгват след нея.
Мишел се опитва трескаво да съобрази дали това не е цената за входа, откъде тази жена знае за това и дали на нея
с Вера няма да им се наложи също да платят тази цена…
… Когато отпред зад бруствера щрака искрица и начервената жена пада по гръб с дупка право между гърдите.
Веднага оттам, където са се окопали казаците, се изсипва цял сноп от искри – залп! – и падат и другите две жени,
стоварва се като подкосена Вера и самата Мишел едва успява да се хвърли на земята.
Тя лежи – и Вера лежи до нея, коремът ѝ е прострелян, държи се за него и с двете си ръце, гълта студен въздух.
Мишел я хваща за ръката, започва да пълзи – моли Вера да ѝ помогне, отблъсква се от заснежения асфалт с крака; не
бива да скачат – ето, тийнейджърът скочи, побягна назад и веднага го уцелиха.
Пълзят така, докато Вера престава съвсем да помага и се превръща в чист товар. Повече не може да я тегли –
Мишел проверява – а и няма смисъл. От устата ѝ не излиза пара, престанала е да диша.
Тогава тя сама, оставяйки зад себе си ивица в снега и молейки се да не обърнат внимание на това, запълзява назад
– от фенерите, от този московски ореол, към тъмнината. Не става даже когато вече може да стане. Усеща с тила си
как гледат към нея на прицел, как решават дали да я убият, или не.
И едва когато се срутва в тъмна крайпътна канавка, си поема дъх и започва да ридае.

12.
Москва е огромна – Мишел даже няма с какво да я сравни, освен със спомена си за морето. Веднага след МКАД
започват жилищни масиви – високи, високи, високи – построени за милиони хора домове, които не свършват до
самия хоризонт, само се смаляват и от бетонни сталагмити постепенно се превръщат в обвит от лека мъгла сив мъх.
Ето тук е съсредоточен животът, тук е пъпът на Земята, тук е целта на нейните търсения и бродения – на една ръка
разстояние. Но е невъзможно да попадне там.
Цялата Москва е оградена в кръг.
От петнайсетия етаж на изоставен нов строеж всичко това се вижда ясно като от височината на птичи полет: ето
го МКАД, осветен целия и денем, и нощем и целия настръхнал от казашките щикове и картечници. Носят се
напред-назад конници, димят камиони, всичките пресечни възли с други магистрали се охраняват особено строго.
Изглежда, че за последните два дни охраната само се е усилила – Мишел напразно е чакала казаците да си отидат.
И те продължават да стрелят по хората: когато някой се приближи на разстояние един изстрел, веднага го гръмват.
Няма как да се добереш дотам, да се обясняваш.
Мишел хвърля поглед на вече почти скритите под снега издатини – нейните спътници, сред които и клетата Вера
– и се спуска надолу. През дворове и гаражи се връща там, където беше оставила газката с Лисицин.
След като е стигнала до самите порти на Москва, няма да се откаже.
Невъзможно е да си проправи път с бой, няма как да се прокрадне, а и да си вика с патрулите тя, глухата, няма да
се получи. Има само един изход: да изчака, докато Юра отново дойде на себе си. Нечовекът отново да стане
подесаул и да я преведе за ръка през загражденията.
Тя изчаква шумът във фургона да утихне, открехва вратата, надниква вътре. Убеждава се, че Лисицин спи, и вкарва
в действие рискования си план: връзва го на тежка кучешка верига, която е намерила в една от пустеещите
митищински вили: около държавната многолентова магистрала има крайградски пътища с дървени домове, там
може да се намери какво ли не.
Тя събира казашката униформа, която той отново е смъкнал от себе си, намъква му някакви чужди парцали, за да
не мръзне. От време на време пали камиона, за да го сгрее. Човек или не, не би издържал дълго в нощния студ.
Търпеливо стои на стража, докато той не излезе от дългия си сън, за да си поговори с него – но той, след като се
събужда, така и си остава в затъмнение. Хвърля се към нея, дърпа дългата верига; добре че му беше намерила
нашийник, останал от огромно куче пазач, и че е мек, кожен, защото ако беше с шипове, той със сигурност щеше да
си разпори гърлото.
Без да откъсва поглед от очите на Мишел, той ѝ говори онези свои бесовски думи – убедено, яростно, без да
разбира, че тя не го чува. Мишел също се опитва да му разказва – за Катя, за нейната любов към него, но той явно
вече я е забравил и не разпознава името ѝ, не слуша Мишел така, както тя не слуша него.
Въпреки това тя води разговори с него: в едната ѝ ръка е неговият стечкин, а в другата – палка салам. Останала
беше от стоките, които бяха подарили на нея, лудата, състрадателните хора в Пушкино. Мишел, внимателно
прекарвайки салама през въздуха, го хвърля на Лисицин. Той отначало се гнуси от храната и тя си мисли, че
обсебените може би изобщо не ядат нищо освен човешко месо; страх я е, че така той ще се изтощи и ще издъхне. Но
когато го навестява в колибката му следващия път, салама вече го няма.
Тя спи в кабината, прогонва крадците, като ги подплашва с пистолета на Лисицин; мотае се дни наред из
крайградските къщи и полуразрушени селища, търси неща, които може да са ѝ полезни. В нея няма никаква радост,
в мислите си живее с баба си и дядо си, постепенно забравя, че те са загинали. Единственото хубаво нещо в нея е
буркан с мед, също от подаръците от Пушкино, в който си позволява да натопи пръст в края на деня и да го оближе,
за да има достатъчно радост за сън и за пробуждане.
Дните се сливат в един: навярно вече наближава Нова година. Казашката униформа на Лисицин, изпрана и
закърпена от нея, лежи напразно, а самият Юра, изтощен, изцапан, див, броди в кръг из своята килия колибка в
багажното отделение, докато Мишел крънка подаяния от съседите и им бърбори как да се спасят от надигащата се
беда.
Никой не ѝ вярва – докато черният вал най-накрая не стига до Москва.
Мишел по това време тършува из нечие пусто жилище, от прозорците на което се вижда шосето. Тя не забелязва
веднага хората, бягащи по шосето, увлечена от гардероба, в който собствениците са оставили рокля с почти нейния
размер.
При самата Москва Ярославското шосе е хванато във високо ограждение, едва ли не тунел без покрив. И по този
тунел към казашките постове се носят голи хора. Тичат, размахвайки ръце.
Мишел тези дни вече се е нагледала как нормални хора идват в Москва. Такива тя ги посрещаше на пътя и
успяваше да ги предупреди, че няма да ги пуснат в града. Някои ѝ се смееха, някои спореха, но на нея ѝ беше все
едно. Телата там, където бяха убили Вера, се трупаха на все по-голяма купчина, гаргите се виеха над пътя все по-
нагъсто, а хората въпреки това не вярваха, че в Москва вече не може, и продължаваха по пътя си.
Но сега е нещо друго.
Тези Мишел ги разпознава веднага. Те се носят в някакъв свой си чудноват строй, не се спират, почтително
сваляйки шапки, не искат разрешение, не чуват предупредителните изстрели във въздуха. Снайперистите, които
седят в гнездата си – за тези седмици казаците тук са издигнали истинска крепост – не успяват да се прицелят
навреме.
Едва в последните секунди започват да проблясват картечници. Мишел се притиска към прозореца: вече не
разбира на чия страна е сега. Хем ѝ се иска казаците в сини униформи да покосят тази дяволщина, хем ѝ се иска
тези същества, които завинаги са се избавили от страха, макар и посредством безумие и бяс, да разбият бездушната
машина, която всичките тези дни редовно превръщаше пред очите на Мишел живи топли хора в мъртъвци. Нека вече
да прошепнат тайните си на казачетата и те да съдерат от себе си униформите като Юра Лисицин.
Картечниците стрелят мълчаливо, неумолимо.
Обсебените се гърчат и се търкалят, напълнени с олово, натежават и губят скоростта си. Какво ли си мислят сега
казаците? Разбират ли какво става наоколо? Предупредили ли са ги за това? Казали ли са им как да се защитават?
Защо ако дори един обсебен успее да се добере на един вик разстояние, на разстояние няколко странни думи,
свързани в безсмислено изречениe – край с всичко, край с Москва.
Но тях ненапразно са ги сложили там.
Сиви шинели, овнешки калпаци, желязна дисциплина, хладнокръвие. Дявол знае какво са правели по-рано,
откъде са ги довели, но те повалят нехората със същата прецизност, с която преди това са отстрелвали хората.
Вълната се задавя и спира.
След нея навярно ще дойде друга – също толкова отчаяна и безстрашна – и също така ще я покосят, и това ще
продължава, докато от онази страна на МКАД остават хора със здрави уши.
Мишел се връща на бегом, оглежда се – пистолетът в ръката ѝ натежава – към камиона; те сега ще разбудят Юра,
той сигурно ще се опитва да се измъкне, докато не се изтощи до смърт. После дърпа пердетата от парцали, които е
окачила на кабината, и чака, прегърнала колене, бурята да отмине.
Мисли си за баба си.
И за чуждата баба в къщата с котката.
За Саша, за Егор. За празните си черва. За Юра Лисицин.
За Вера, която напразно я послуша.
Някой нали е виновен за това? Някой нали ще заплати за всичко това?

Епизод 9
1.
Това се случва в деня, когато на Мишел ѝ свършва цялата храна, без да се броят остатъците от меда на дъното на
двулитровия буркан. През последните няколко дни тя не се решава да излиза навън – обсебените бродят из
околностите и за нея, която не може да ги чува, напускането на познатия двор е твърде опасно.
При последното си излизане вижда огромна човешка фуния, която се завихря в далечината на границата с
Корольов, всмуквайки в себе си всички жители на околността, които не са я послушали. А онези, които са я
послушали, седят, оглушали, по мазетата, дояждат запасите си; да им тропа и да проси за подаяния, е безполезно.
Сутрин.
Небесата са ясни-ясни и слънцето свети толкова ярко, сякаш е май. Сградите са оцветени в жълто-розово, вижда
се надалеч и настроението от това е такова, сякаш на всички все още им предстои да живеят дълго, красиво и леко.
Въздухът е лек, без примеси, само ѝ става зиморничаво – може би от това, че без облаци се вижда добре: небето е
пусто.
Мишел взема това, което е останало на дъното на буркана, и отваря фургона, където на верижка стои Юра.
Толкова време е делила с него всичко – и остатъка ще раздели, преди да го пусне от веригата – да бяга, а тя самата да
тръгне към картечниците.
Той днес не е буен, седи на пода, гледа някъде в далечината, уж към Мишел, но не, а покрай нея, може би към
квадрата от света, към небето, към свободата. Гледа – и като че ли чува още нещо, недостъпно за Мишел. Може би
недалечен хор на обсебените.
Мишел пристъпва към него. Той не се хвърля към нея, не напира пак да ѝ говори, не показва зъбите си, не се дере
с порасналите си нокти. Тя пристъпва пак, слага на пода на колибката му алуминиева купа и пресипва там течния
златист мед. Не бива да му дава буркана – може да се пореже.
– Ето, Юра. Прости, че го криех от теб досега. Без него нямаше да издържа толкова.
Той потрепва – не от думите ѝ, а от това как лепкаво тече медът през квадрата на света; гледа като омагьосан
гощавката. Преглъща – под нашийника се раздвижва обраслата с косми адамова ябълка. Брадата му е пораснала –
зловеща, непотребна, а самият той страшно е отслабнал. Жално е да го гледа, а беше такъв красавец.
Мишел побутва с пръчка купата към него, а той продължава да я следи, без да разбира, че това е за него, че може
да яде.
– Яж, яж! – обяснява му тя. – Това е за теб. Сладко! Мед.
Той вече може да достигне купата, но не се пресяга. У него също не са останали никакви сили – като у нея.
Въздъхва тежко, като куче, предчувстващо смъртта си. Гледа меда безмълвно. Мишел чувства как сълзите, за които е
забравила през всичките тези дни, напират в очите ѝ.
– Ще те пусна – обещава тя на Юра. – Прости ми, че толкова дълго… теб тук. Ще те пусна. Ще се разхождаш…
със своите.
Той не я слуша. Гледа меда.
И – дали ѝ се привижда? – неговите очи също започват да блестят. Потичат сълзи.
– Какво ти е? – пита го Мишел.
Без да ѝ обръща внимание, той се премества по-близо до купата, доколкото веригата му позволява. Протяга към
нея носа си, вдъхва, после най-накрая я загребва към себе си. Хваща я с две ръце, оглежда се в меденото дъно като в
огледало. После неуверено тика пръст в него и го задвижва в кръг, играе си. Примигва, изхлипва. Най-накрая пъха
сладкия си пръст в устата си и започва да го смуче като бебе гръдта на майка си.
Отново тика пръст в меда и отново се заема да смуче.
Откъсва се от меда и започва да търси нещо. Среща очите на Мишел и се успокоява. Погледът му става някакъв
друг – по-ясен, по-светъл. После отново поглежда над нея – в далечината. И сякаш през него пускат електрически
разряд – целият се разтриса.
Той трудно се изправя на крака – отекли, непослушни. Мръщи се. Хваща се с ръце за шията. Напипва нашийника.
Изведнъж, засрамен, прикрива слабините си.
Свършило е? Затъмнението е свършило!
Същият разряд преминава и през Мишел.
Тя скача, дотичва до Юра, забравила за предпазливостта, и го прегръща. Започва да ридае – що за подлост, не е
имала такова намерение!
– Юрочка, мили, Юра… Юра…
Бърза да разкопчае идиотския му нашийник, намята отгоре му скъсана ватенка. Притиска се към него с цялото си
тяло, без да обръща внимание нито на мръсотията, нито на миризмата. Радва се дори не на това, че днес не е
задължително вече да ходи под куршумите, а просто защото сега не е сама. И за Юра – че се е размразил.
Яснотата не се връща при него веднага – дълго време не е бил човек. Мишел го извежда от фургона, заема се да
изтърква от него мръсотията и засъхналите му изпражнения с пухкав сняг.
– Чистим, чистим… Чисто-чисто, чисто-чисто…
Лисицин я наблюдава удивено и заинтересовано, после отново отвлича вниманието си към някакви недостъпни
за нея звуци. Говори ѝ нещо, сочейки с пръст небето.
После тя го разтрива с водка, която е скрила за смелост, и му дава да си пийне. Готово, изглежда чист.
– Да отидем да се облечем?
Униформата отдавна го чака: изпрана, изчистена. От нямане какво да прави, Мишел е полирала кокардата до
блясък. Само няма с какво да му подреже ноктите и брадата…
Той ѝ позволява да му облече мундира. Шинелът виси на него като на закачалка, калпакът изобщо не пасва на
рошавата глава… Той самият се оглежда смаяно: за какво ми е всичко това?
След като дояждат каквото е било на дъното на купата с меда, двамата седят в топлата кабина на камиона,
изразходват каквото е било на дъното на резервоара с горивото. И Юра се размразява все по-добре.
– Каква битка беше… Тежка… Едвам те измъкнах… Сигурно три седмици без съзнание… – лъже го тя вече по
навик. – Мислех си, край. Но ето – съвзе си! Силен си ти!
Той пита нещо, пита вече на руски, но още не си е спомнил писмената грамотност, затова Мишел оставя
въпросите му без отговор. Юра търси из джобовете си семките си, търси цигари. Спомня си за пистолета. Излиза да
подиша. Слуша въздуха. После със съмнение пише по запотеното стъкло, най-накрая съобразил коя е Мишел:
„Звънят“.
Мишел се напряга: кой му звъни? Къде?
„Камбаните звънят.“

2.
Отначало тя го води на екскурзия в многоетажния: да му покаже касапницата. Обяснява му, че сега човек не може
да се промъкне току-така – стрелят на подстъпите. Юра вече е почти предишният. Чеше се по брадата, кима: „Добре
е, че охраняват! Значи знаят!“.
Мишел го наблюдава с безпокойство: дали не се преструва? Друг път го хваща с такова изражение на лицето,
каквото е виждала само у малките деца. Може ли да отиде с него при патрулите? Униформа има, да, но дали няма да
изтърси нещо в разговора със своите?
Ала Юра оглежда МКАД, размишлява. Съгласява се с нея, че току-така няма да успеят да се доберат. И изведнъж
нещо в далечината привлича вниманието му.
„Имаш ли бинокъл?“ – пише ѝ той. Ама, разбира се, ей сега веднага!
„Трябва да се приближа, да огледам“ – посочва той.
Спускат се долу, крачат през пустите дворове – Мишел върти глава в памучната си тишина, бои се да не пропусне
приближаването на обсебените, но тях всички, изглежда, ги е привлякла онази фуния в Корольов. Вървят покрай
„Колцевая“, не се приближават, докато Юра не ѝ посочва друг многоетажен блок: оттам ще погледнем. Качват се,
той напрегнато търси из МКАД нещо, което е зърнал по-рано, и в края на краищата показва на Мишел знака V с
двата си пръста.
 „Там са моите! Ето знамето, виждаш ли? Моите! От Дербент!“
Изтупва шинела си от мазилката, радостно ѝ маха: след мен! Слиза надолу храбро, бодро, като истински, но се
спъва и пада и ако не е Мишел да го подхване, със сигурност би разбил нещо.
– Не бързай, не бързай…
Тези неговите, от Дербент, стоят до малко караулно край някакъв търговски център, могат да се доберат дотам
през дворове и улички.
– Е, добре, отиваме ли? – Мишел кой знае защо, се прекръства.
Юра, препъвайки се като тригодишен, се носи напред, мъкне я след себе си. Тя бърза подире му, припомняйки му
историята им – дали той я чува, или не?
– Изпратили са те в Ярославъл на разузнаване. Начело на сто души. Имало е битка с обсебените, твоите всички са
измрели. Ти си оцелял. Аз съм годеница на Саша Кригов, бременна съм от него. Самият Саша е загинал. Само ти си
оцелял. Ти трябва да доложиш обстановката на командира си в Москва. Имаш ценни сведения. Трябва да им
разкажеш какво се върши там, да ги научиш как да се защитават. А мен трябва да ме отведеш при родителите на
Саша, да ме запознаеш. Защото нямам никой друг. Разбираш ли? Запомни ли?
Той ѝ кима, но мисли за нещо свое си. Ту се мръщи, ту се усмихва: изглежда, че всичките му мисли моментално
се отразяват на лицето му, сега не е в състояние да скрие нищо. Как ще лъже патрулните?
И колко ще трае изобщо сегашното му прояснение? След като е бил безумен толкова дълго, значи сега ще го
отпусне също задълго? Или може би сега съвсем се е излекувал? Или нищо не е ясно, няма никакви
закономерности? А ако го обземе пак направо пред патрула, по време на разговора? Ако, разбира се, патрулните
изобщо го допуснат по-близо от един изстрел разстояние.
Излизат на пътя съвсем близо до патрула, по команда на Юра веднага вдигат ръце. Патрулните се обръщат, надуват
бузи, крещят нямо. Зад гърбовете им тръгва равен асфалтов път към Москва, по краищата ѝ сградите се заснежени,
сияят със стъклата си на слънцето, а там, отпред, Москва цялата прелива от отраженията на слънчевите лъчи,
искри.
Пред тях има няколко затрупани със сняг тела – тук явно заповедите са убитите да не се пипат за по-сигурно.
Казаците разглеждат Лисицин, познават в шинела му униформата си, учудват се. Приближава се с бърза крачка един
офицер, допира до очите си бинокъл. Сваля го. Отново го вдига. Лисицин му крещи нещо. На лицето му има искрена
радост: познал е някого в този офицер. Обръща се към Мишел, вдига ѝ палец.
Мишел е подготвена във всеки един момент да я ужили куршум – вероятно в гърдите, както начервената жена – и
се бои да му повярва. Но не, Юра се оказва прав.
Офицерът му маха, викайки го. Юра хваща здраво Мишел за ръката и я повежда със себе си. Нея я е страх да крачи
с него, толкова пъти е виждала последните седмици как хората падат, без да стигнат до Московския ореол, чак
краката отказват да я слушат. Сърби я мястото между гърдите, където очаква куршума.
Но когато започват да се виждат казашките лица, разбира, че е спасена.
Тук всички се усмихват, а мургавият офицер, който е повикал Юра, го посреща с отворени обятия. Прегръщат се,
любуват се един на друг; мургавият – гладко обръснат, издокаран – оглежда обрасналия и подивял Лисицин с
нежност и безпокойство, тупа го по гърба така, че онзи се олюлява.
Наоколо се тълпят редници, всички зяпат Лисицин изумено и възхитено. Някой го черпи със семки. Той си взима,
гледа ги в дланта си, кашля, бърше очи, смее се. Забелязват и Мишел – той разказва на всички нещо за нея, галейки
се по корема. Неговите казаци също са като деца – ту тъжни, ту се оживяват. Разказва им за Кригов, досеща се
Мишел.
Водят ги в палатка, сипват им алкохол в алуминиеви чашки, говорят, говорят, говорят… Мургавият офицер сваля
шинела си, на китела му е зашита фамилията му: „Баласанян В. А.“ – с него Юра се държи най-топло. Баласанян
иска да се обади някъде, телефонист му донася огромен апарат с шнур – но Лисицин клати глава, моли да не звънят.
Обяснява нещо на мургавия, онзи смръщва вежди, но се съгласява.
Мишел не откъсва поглед от Лисицин. Дали няма да рухне, да обезумее. Но той се държи – може би усмивките
наоколо го подкрепят; дявол знае как работи това.
Написва ѝ: „Сега ще дойде кола, всичко е наред“. А докато чакат тази кола, им донасят алуминиеви купи с гореща
каша, Лисицин яде – апетитът се пробужда, и Мишел хапва, спомняйки си колко дни вече не е яла и залък. Хората
наоколо са добри, весели. Някак съвсем не хвърля сянка върху тях всичко това, което Мишел е преживяла,
измъквайки се от куршумите. Нали все пак други са стреляли. А на тези тя иска да отговори на добротата им с
взаимност, иска да се смее беззвучно на нечутите им шеги, усмихва се в отговор на усмивките им.
В палатката влизат още някакви хора, разпитват за нещо Лисицин, той отговаря кратко, гледа покрай очите им. Те
се приближават към Мишел, кой знае защо, я снимат, искат да даде отпечатъци на пръстите, тикат тези пръсти в
мастило и ги притискат върху картон.
– Защо?! – пита Мишел Юра.
„Граничари. Проверяват всички пристигащи.“
Добре, успокоява тя себе си. Всичко това, което ѝ надрънка Вера, са глупости. Тя си е имала своя история, Мишел
си има своя. Нека проверяват. Мишел е отпътувала оттук като дете, кой знае колко отдавна.
И не може баща ѝ да е бил враг на народа. Бил е герой и точка.

3.
После им дават да пийнат още на изпроводяк – колата е дошла! – извеждат ги от палатката, слагат ги в някакъв
военен автомобил с големи гуми. Лисицин оглежда колата удивено, с одобрение. Мургавият офицер, Баласанян, сяда
отпред до шофьора, дава му знак да тръгва.
Бариерите се вдигат, колата заобикаля нахвърляни тук-там бетонни блокове, казаците с калпаци и сиви шинели
козируват след тях, Юра потупва Мишел по коляното, тя се обръща, оглежда укрепленията от вътрешната страна за
последен път, гледа с очите на защитниците в посоката, от която е дошла, там в кръстчетата на прицелите е
сумрачна зла страна, порутени сгради, черни облаци и вихрещ се страшен ураган, за който тя е длъжна да
предупреди хората, отбраняващи Москва.
Колата излиза на пусто шосе, по което се носи вече безпрепятствено, подскачайки при редките бабуни. Насреща
се редят камиони с прикачени оръдия – безкрайна колона. Това е добре: картечниците скоро няма да са им
достатъчни.
Отляво и отдясно се мяркат високи сгради, доста по-парадни от онези, с които са застроени столичните
предградия. Москва не прилича на снимките, които Мишел пази в главата си – тя е по-огромна, по-разнообразна,
по-сурова, отколкото е градът на бляновете ѝ, но затова пък е истинска, ясна и материална. Няма да я разнесе
вятърът, няма да я размие времето.
Мишел се завръща в изходната точка – за да си върне паметта и да си върне себе си, за да разкрие всичко, което е
било скрито от нея; след дълга и безсмислена отсрочка да стане пак такава, каквато е била родена.
Дори ѝ е зловещо от това, че всичко се случва наистина – че тя действително най-накрая се е промъкнала,
пробила си е път дотук. Бъдещето, което толкова е чакала, което е заклевала да дойде по-скоро и към което, без да го
дочака, е тръгнала сама – ето го. Наоколо.
Скоро колата се спира на един блокпост – но това е рутинна проверка. Мишел докосва въпросително коляното на
Юра, той ѝ показва три пръста, сякаш това всичко обяснява. Наистина всичко е нормално – пропускат ги и колата
продължава нататък.
Сега започват друг вид сгради – тук вече няма панелни многоетажни блокове, навярно не ги допускат дотук; около
пътя се издигат сериозни здания от сив камък, прозорците им са по-големи, етажите им са високи, колони, арки,
някакви ширити… Кой знае защо Мишел иска да използва полупознатата дума „ширити“, макар да е уверена, че тя
не е точната в случая.
Ето това повече прилича на снимките ѝ от детството. Ето тази Москва вече е родна, разпознаваема. Мишел
постоянно си върти главата, опитвайки се да се нагледа на тези къщи, на улиците… На храмовете.
Лисицин се прекръства при всяка църква. Пред много от тях се тълпят хора – не мърлявите, нещастни обитатели
на изоставените подмосковски градчета, а издокарани, представителни хора. Излизат от храмовете, кръстят се и се
кланят… Мишел си спомня думите на Лисицин – че камбаните звънят. Жалко, че тя не може да чуе този звън.
Колкото по-нататък отиват, толкова повече народ има по улиците: истинско стълпотворение. Може би днес е
неделя? И изобщо не изглежда тук да има военно положение. Всички тези хора не знаят за онова, което се кълби
около подстъпите на Москва. А оттук до ада са само десет-двайсет километра!
Завиват някъде и Мишел вече сама, без да ѝ казват, по някакъв начин знае, че това е „Садовое колцо“. То е с
празнична премяна, главозамайващо красиво е – веят се флагове и знамена, на пресечките са опънати ленти и
гирлянди, портретите на царя от банкнотите от сто рубли се виждат тук-там нарисувани или напечатани на плакати.
Само че кой знае защо, той е с ореол като на иконите на баба ѝ.
Колата спира. Шофьорът изскача от нея, отваря на Лисицин, а Баласанян – на Мишел, като галантно ѝ подава
ръка. Тя скача в мокрия сняг, той ѝ помага да се качи на изчистения тротоар. Мишел вдъхва с пълни гърди – чуден,
малко с привкус на сажди, и въпреки това удивително лек мразовит въздух.
У дома.
Тя е у дома, ето какво чувства.
Не е сън това, сън е всичко, което се е случило с нея до днес, цялото еднообразно до прилошаване съществуване в
Ярославъл, на Поста, където не може да се отличат един от друг не само дните, но дори годините, където тя не е
изживяла нито една жива емоция. Но това сигурно е било летаргия. Било е узряването на какавидата ѝ, която там, на
това спарено и унило място, никога не би могла да се превърне в пеперуда. Там Мишел така и би си останала
човешка личинка, без да разкрие това, за което се е родила.
Като кошмарен сън изглежда и всичко, което е изпитала през последните седмици.
Сградата, при която се спрели, също е украсена със знамена – познати ѝ, казашки. На входа има караул в сиви
шинели и Баласанян вика Лисицин там, но той се помолва на приятеля си да направи още нещо преди това.
Баласанян поглежда часовника си, съгласява се.
И Юра я повежда по „Садовое колцо“. Мишел върви сама, на собствените си крака, по самото „Садовое колцо“ –
минават няколко пресечки от мястото, където са ги свалили. Тя се оглежда с безпокойство: униформата на Юра е
почистила, но самата тя изглежда сред издокараните заради неделния ден хора като плашило. Тя нали в тези дрехи
сутринта се канеше да умира, беше ѝ все едно… И как може да се промени животът за половин ден!
Под снега край улицата се събира тълпа. Покрай тротоарите се строяват офицери, не позволяват на хората да
излизат на освободения заради някакво мероприятие път.
Юра вече се държи уверено, почти не прилича на дете. Станал е по-сериозен, даже малко по-навъсен – но затова
пък крачи твърдо, вече не се олюлява. Мракът е отстъпил. Мишел започва да се съмнява – а сега, когато главата му се
е прояснила, няма ли да тръгне да си изяснява нещата около фургона с веригата и купчината мръсни парцали на
пода? Няма ли да се изненада, че е единственият оцелял от всичките си казаци? Но засега не пита нищо.
– Къде отиваме? – пита Мишел, придържайки го.
„При Саша“ – пише той върху чистия въздух.
При Саша. Вече.
От това ѝ става страшно: ще я приемат ли, или не? И тъжно: след като Лисицин я предаде на Сашините родители,
ще трябва да се сбогува с него – този път завинаги.
Мишел поглежда назад – Баласанян и друг казак крачат на почтително разстояние след тях. Тя ли трябва да им
каже за Юра? Те ли ще го поведат на смърт?
Тя увисва още по-тежко на лакътя на Юра.

4.
И ето че те с Юра стоят пред врата, богато облицована с мека черна кожа, прикована със златни гвоздеи. Усмихват
се на шпионката със златен обръч като на театрален бинокъл – дядо ѝ имаше такъв. Изглежда, че никога няма да
отворят вратата. Може би там няма никого? Нали таткото на Саша е лекар, хирург, а хирурзите може и да нямат
свободни дни.
Входът е изметен чисто, в него е топло, асансьорът от време на време оживява и заскърцва в зарешетената шахта,
на всички етажи свети и нито една от вратите не е нарязана от хулигани. Мишел би живяла даже тук, на тези
стълбища – в сравнение с кабината на камиона това е рай.
Лисицин чака с притиснат към гърдите калпак. Мишел също е застинала.
… Най-накрая отварят.
На прага стои сивокоса жена с лице, което изглежда удивително младо. На рамото си е наметнала шал, но гърбът
ѝ е изправен, облечена е с тясна кадифена пола до коленете. Може би майката на Мишел би се обличала сега така,
ако беше жива.
Тя веднага познава Юра.
Лисицин пристъпва към нея, беззвучно ѝ съобщава лошата новина. Мишел наблюдава майката на Саша
крадешком, любопитно и уплашено. Тя стои неподвижна, сякаш изпаднала в летаргия – лицето ѝ е парализирано,
тялото ѝ сковано. После бавно кима. Не ги кани да влязат, остава така на вратата.
Дотичва възрастен мъж с очила, прегръща я. Плешивината и сивотата още не са преодолели русите коси – оказва
се, че Саша прилича на него. Той вижда Лисицин с непокритата глава, пребледнява. Майката отстъпва. Бащата ги
кани вътре.
В коридора има висок таван, от полилея се излива жълта електрическа светлина, на стените има репродукции с
руско поле, напукани гипсови декорации, на масичка стои телефон с шайба. Бащата ги кани в кухнята, пита нещо
Мишел, тя не чува, той ѝ помага да се съблече, като поема якето ѝ, и изведнъж рухва, отпуска се на пода.
Юра скача, подхваща го, връща се Сашината майка, бързо процежда между устните на мъжа си някакви капки,
слага бели топчета под езика му… Ужас. Ужас.
Мишел разбира, че Саша Кригов е умрял. Че вече го няма никъде.
Че е дошла при родителите му – добри, истински хора.
Че е дошла да ги излъже, че е бременна от сина им.
 И няма връщане назад.

5.
Седят около кръгла маса с копринена покривка, алена с жълти пискюли. Прозорците на кухнята гледат към тих
двор, в който стоят стари, многоетажни дървета, отрупани със сняг; красиво е като в приказка.
Таткото на Саша идва на себе си, майката шета, прави чай. Юра ѝ докладва нещо, явно засега не за нея, за сина.
Мишел с крайчеца на окото си чете обърнат на обратно към нея вестник, явно оставен тук от домакина, когато е
отишъл да отвори.
Заглавната статия е МЕТЕЖЪТ Е ОБРЕЧЕН. Мишел сглобява обърнатите надолу с главата букви в обърнати надолу
с главата думи.
Ордите на метежниците, подстрекавани от провокатори и агенти на влияние, изпратени от Урал и от Сибир,
нямат ни най-малък шанс да проникнат в столицата на Московия. В това увериха кореспондента на „Руски вестник“
военният министър княз Коблов и армейският атаман П. Буря.
Мишел вдига очи към Лисицин: божичко, та те тук си нямат никаква представа за това в каква опасност са! Но
Юра е погълнат от разговор с майката на Саша, не забелязва немия ѝ въпрос.
Разположените на подстъпите към Москва подбрани казашки отряди с лекота отразяват хаотичните атаки на зле
въоръжения противник. Няма никакви причини за въвеждане на извънредно положение, заяви княз Коблов. За
изминалата седмица казашките войски не са изгубили нито един боец, убит или ранен.
Относно мотивите и исканията на бунтовниците е известно, че главната им цел е да се реваншират за
поражението в Гражданската война и именно затова атаката им съвпада с канонизирането на покойния Повелител
Михаил Стоянов, което ще се извърши в столицата днес.
Преговорите с метежниците са изключени, в правителството очакват, че ако бунтът не секне сам, след Рождество
верните на Повелителя войски ще преминат в контраатака. Засега комуникациите с другите градове на Московия,
особено в източна посока, са преустановени.
Мишел прочита заглавната статия отново, после, решила, че може да не е разбрала нещо, като е чела на обратно,
обръща вестника към себе си. Прочита и по-малките статии, прилепени към заглавната: Запасите от продоволствия
стигат за цялата зима… Повелителят е непоколебим… Инцидентите в Подмосковието по никакъв начин няма да се
отразят на плановете за тържествата, посветени на канонизирането… В Болшой театър заявяват, че премиерата ще
се състои според плановете… Разпространителите на слухове, всяващи паника, ги очаква много сурово наказание,
обещава… В главния ден на празненствата ще имат бойно дежурство кадетите от Тайната полиция и…
Те вече повече от седмица отбраняват града от обсебените и така и не са осъзнали с какво си имат работа! Може
би именно благодарение на това, че стрелят по всички наред, едва ли някой успява да се приближи на един изстрел
разстояние? Непременно трябва да покаже този вестник на Юра – освен него никой в този град не е видял какво се
надига към Москва от изток, никой няма да повярва… Тук той е единственият ѝ съмишленик.
И Мишел се кани да предаде и него.
Тя се размърдва върху стола.
Може би просто трябва да му каже, че е заразен?
И нека тогава той сам реши каква да е съдбата му. Ако прецени, че трябва да се предаде, нека се предаде. Ако
реши да сложи край на живота си… За да не се превръща повече в нечовек… То това ще бъде негово решение. Кога
ще се наложи да го направи? Вече съвсем скоро. Отвеждат го настрани, шепнат си… Мишел чете заглавията на
статиите за пети път, без да разбира какво чете.
В този момент върху нея сякаш пада някаква сянка, сякаш я посипват с каменна пепел. Мишел вдига глава, иска
да я изтръска от себе си – към нея гледа майката на Саша. Гледа я някак по друг начин, с внимание. И Юра, обърнат
странично от Мишел, разказва нещо за нея, кима ободрително… Ето, че са стигнали и до нея. До нейното
положение.
Тя седи изпъната, опитва се да се усмихне.
Майката на Саша излиза, връща се с тетрадка и синя химикалка. Кимва ѝ, усмихва се. Налива си кафе, сяда
отстрани – за да е по-удобно да си пишат. Разглежда Мишел в профил.
„Как се казваш“ – пише тя с идеални букви, като по образец за краснопис.
– Мишел.
Тя с всички сили се старае да си спомни как би говорила, ако сега чуваше собствения си глас. Стреми се да не
вика, да набляга на правилните срички.
– Ние със Саша бяхме само два дни заедно. Но той ми каза, че на връщане ще ме вземе със себе си в Москва. Това
навярно звучи глупаво, нали? Разбирам!
 Мишел чувства как кръвта се налива в главата ѝ с всяка следваща дума, която я доближава до голямата лъжа.
Сашината майка потупва с химикалката по масата, после пише:
„Аз съм Ирина Антоновна.“
– Много ми е приятно.
„А твоята фамилия как е?“
– Белкова.
„Белякова?“
– Не, Белкова.
Ирина Антоновна подава на Мишел химикалката: напиши. Тя вписва в тетрадката: „Белкова, Мишел“, но майката
на Саша не приема химикалката обратно, докато Мишел не записва и бащиното си име: „Едуардовна“. И отново
студена пот върху челото, на шията – като при даването на отпечатъци.
„Откъде си?“
– Сега съм от Ярославъл, но по принцип съм от Москва. Когато бях малка, ме отпратиха оттук. При баба ми.
„В кой месец си?“
На лицето ѝ няма яд, няма недоверие – безизразно е; както и когато Юра ѝ каза, че синът ѝ е убит.
Мишел се оглежда за Лисицин, сякаш го моли за подкрепа. От предстоящата лъжа започва адски да я сърби носът,
но не се решава да се почеше.
– Запознахме се със Саша през октомври – отговаря тя. – Значи излиза, че от октомври.
В кухнята се връща Сашиният татко, и той си сипва чай, сяда отсреща, кани се също да заговори, но застива,
досещайки се за какво става въпрос. Избухва, уточнява нещо с Ирина Антоновна, тя му отговаря спокойно, без да
изпуска Мишел от поглед.
Сега носът я сърби просто нетърпимо – и от това, че не може да го почеше, на Мишел започват да ѝ сълзят очите.
„Помниш ли дали Саша имаше някъде родилно петно? Под дрехите?“ – написва с красивите си букви Ирина
Антоновна.
Мишел отначало просто се смущава, после осъзнава смисъла на този въпрос, на този разпит, и сега се притеснява
вече видимо, призовавайки и Юра, и Сашиния татко за свидетели. Ирина Антоновна почуква беззвучно с
химикалката по масата.
„Не се смущавай. Мисля, че всички тук сме виждали Саша, както го е майка родила.“
Мишел се опитва да си спомни. А ако сега не успее да вземе този изпит? Полумрак, пред съмване, стаята за гости
на ярославския Пост, тя си играе със Сашината брада, двамата са голи, двамата са лепкави, все още разгорещени…
Какво би могла да види там?
Таткото на Саша сякаш се стеснява от това, че му се налага да присъства на подобно нещо, опитва се да отвлече
вниманието на Юра с някакви въпроси, Мишел чувства, че мисли твърде дълго.
– Не помня! Беше тъмно! Той ми разказваше, че баща му е хирург, за Патриаршите ми разказваше много, за това
какъв е животът тук сега! На мен самата родителите ми живееха на Патриаршите, преди войната! Аз дори го питах
дали не познава баща ми! Не помня никакви родилни петна! На раменете имаше лунички, както когато изгориш на
слънцето!
Сашиният татко ѝ кима крадешком: правилен отговор. Мишел иска да му се усмихне, но се бои от Ирина
Антоновна. Сърцето ѝ тупти. Забърсва носа си.
– И така се получи. Той ми беше… първият. И ето… Е, и там, в Ярославъл, никой не ми остана. Нямаше къде да
отида и срещнах Юра… – бърбори Мишел, спомняйки си, че трябва да е по-тиха.
„Имаш ли къде да живееш?“ – пише ѝ Сашината майка.
– Не. Не знам! – отговаря Мишел.
Ирина прокарва пръсти по ръката ѝ – замислено. Оглежда странните ѝ дрехи – тези, в които я беше пременила
старицата, вземайки ѝ изцапаните с кръв дънки. Всичко не с нейния размер, всичко на дупки и сигурно
миришещо…
„А какво стана с родителите ти?“
– Не знам какво! Пропаднаха! Но те бяха нормални хора! Баща ми работеше в министерство! Просто тогава беше
война! Той ме качи на влака, бях малка! Аз самата се каня да ги търся! Току-що пристигнах! По-рано имах мобилен
телефон със снимки, бих могла да ви докажа, че всичко това е истина! Но той изгоря и всички снимки пропаднаха!
Да не си мислите, че съм някаква клошарка!
Сега вече на очите ѝ се появяват истински сълзи – от обида за себе си и жалост към себе си.
Сашината майка ѝ кима, усмихвайки се – без топлота, но и без злорадство.
„Пълното име на баща ти? Напиши го, моля те.“
 Мишел ѝ го пише. Тя откъсва листа с името и се изправя. Мишел също понечва да стане, но Ирина Антоновна ѝ
прави знак да остане седнала. Излиза. Къде ли отива? Защо?
Мишел поглежда объркано към Лисицин, към таткото на Саша. Онзи нежно ѝ се усмихва, махва успокоително –
не преживявай, всичко е наред. Взима химикалката, пише: „Аз съм Анатолий“. И също я изучава, но по човешки, а
не като купувач на пазар за месо. Въздъхва нямо. За какво ли си мисли? За своя Саша навярно. Ето, той иска да
повярва на Мишел, а Сашината майка не иска.
„А какво ти е със слуха?“ – пита той с такива криви букви, че Мишел с усилие успява да ги разчете.
– Стреляха над ухото ми с автомат! – отговаря тя; замисля се – дали вече трябва да отвори дума за това, че на
всички тук скоро ще им се наложи да се оглушат?
Юра навярно си мисли за същото. И също засега се сдържа.
„Контузия явно. Спукване на тъпанчето – драска Анатолий. – Трябва да те прегледам.“ Мишел свива рамене, а
междувременно си мисли: интересно, това лекува ли се изобщо?
Майката на Саша все още я няма.
– Къде отиде Ирина Антоновна? – не издържа очакването Мишел.
Анатолий приглажда косите си, сваля очилата си и ги забърсва. После ѝ обяснява върху хартията: „Иска да узнае
какво е станало с родителите ти. Ира работи в архива, може да намери информация“.
Мишел вдига и отпуска брадичката си.
Значи така? Нима още сега ще се разреши всичко? Има архив, в който за всеки живеещ в Москва човек е записано
какъв е бил и къде се е дянал?
Юра придърпва към себе си вестника, преглежда заглавията. Сепва се, безпомощно и объркано споглеждайки се с
Мишел: видя ли това? Тя само свива рамене. Той тогава пита за нещо Сашиния татко, тика загрубелите си пръсти в
буквите. После и сам забелязва, че пръстът му е странен, не съвсем човешки – мръсотията се е просмукала в порите,
ноктите са огризани – и го скрива стеснително.
Таткото на Саша започва да му обяснява нещо очевидно тягостно, лицето му се свива от неловкост, очите блуждаят
между прозореца и масата, Юра се мръщи. На Мишел също ѝ става важно да чуе защо във вестника обръщат всичко
надолу с главата.
– Трябва да се обадим на тези хора във вестника! – включва се тя в разговора. – Това не са никакви метежници,
никакви бунтовници! Това са обсебени! Те се заразяват взаимно с думи! Цяло чудо е, че заразата все още не се е
прехвърлила върху тези казаци, които охраняват Москва!
Юра кима, развълнувано потупва с длан по масата, ето, даже момичето разбира това! Става, започва да се
разхожда из стаята. Приближава се към прозореца.
Сашиният татко тъжно им се усмихва и като се обръща към коридора, в който е изчезнала жена му, отново се
хваща за химикалката. Колебае се – да пише или не, но после все пак написва:
„Вестниците няма да разкажат за това“.
– Защо?
При вика ѝ Лисицин се озърта, откъсва се от изрисуваното със скреж стъкло. Таткото на Саша, сконфузен, със
знак моли Мишел да говори по-тихо. Отново проверява – дали не се прокрадва някой по коридора?
„Защото това е клевета към покойния Повелител!“
– Каква пък клевета? И защо към Повелителя? – старае се да шепти Мишел.
Вместо отговор Анатолий отива да включи чайника. Отваря хладилника, обискира го. Вади разни неща, реди ги
на масата – сутринта Мишел би си дала главата за това, сега не ѝ се иска.
– Кажете! Искам да разбера! – отново се забравя тя. – Заплашена е цяла Москва, всички вие, нямате си представа!
Та аз днес идвам оттам, отвъд „Колцевая“, те идват насам, обсебените! Те там са цяло море! Трябва да се разкаже на
хората как да не се заразят! Само така, като си прободат ушите! Аз не съм се заразила само затова, защото съм
контузена…
Сашиният татко приближава пръст до устните си – не сърдито, а умолително. Сяда до Мишел и без да сваля
поглед от коридора, пише бързо с неразбираеми букви:
„Та това точно Михаил I го употреби! В гражданската. Срещу хората. Срещу регионите“. После зачертава „Срещу
хората“ старателно и вписва: „Срещу метежниците“.
Юра чете отгоре кореспонденцията му и избухва. Изрича ядосано нещо на Сашиния татко – старае се да се
сдържа, но Мишел сякаш я опарва огън. Става, хваща Юра за ръката: не бива, не бива – а самата тя се бои той сега
да не потъне отново в мъглата и мрака, той трябва да е в добро настроение, за да се предпази, така ѝ се струва. Юра
се отдръпва, отново се приближава до прозореца, опира чело в стъклото, разтапя скрежа, старае се да се охлади.
Таткото на Саша го наблюдава разстроено, не спори с него, но когато той се извръща от тях, добавя на хартията:
„Минали неща! Няма значение“.
Как да няма?
– Има. Има! – прошепва в ухото му Мишел.
Юра продължава да стои до прозореца, гърбът му е напрегнат.
„Ти наистина ли си бременна от Саша? – пише ѝ Анатолий. – От нашия Саша?“
На лицето му има такова объркване, каквото човек не очаква от някого на неговата възраст, с неговата професия.
Мишел вдига брадичката си и я отпуска.
– Да.
„Но в такъв случай ти сега за нас си като член на семейството…“
Той отново се оглежда крадешком – към Юра при прозореца, към коридора отзад. И въвежда с химикалката на
изписаната вече хартия: „Михаил I нали така стана император. Ти не знаеше ли?“.
Мишел клати глава.
„Той беше директор на кантората, те имаха разработка, невро-лингвистично програмиране, никой не се решаваше
да го използва, а той го използва. Потуши въстанието на регионите, но на каква цена! Заради това се започна тук,
хората имат роднини из цяла Русия, ясна работа, не всички бяха за… И ето я и гражданската война. А в Москва не
можеш да използваш… И се започна, брат срещу брата.“
Той се споглежда с глухата Мишел – разбира ли тя какво има предвид? Или не? Мишел го подканва: пиши, пиши,
не спирай, аз после ще сглобя всичко.
„Но сега не бива за това. Него днес го канонизират. Светец. Чудо е извършил. Така че не си помисляй да се
раздрънкаш, ясно ли е? Никакви обсебени! – той подчертава това два пъти. – Хората тъкмо са забравили за това и
слава богу! Крехък мир… Че пак ще се започне!“
Той хвърля химикалката, откъсва изписаното листче, запалва го със синьото огънче на газовото котлонче и го
хвърля в пепелника. Обръща го с вилицата, докато гори, за да не останат сажди, за да не оцелее нищо.
Лисицин се обръща при миризмата на горяща хартия. Изглежда, е успял да се охлади. Все още е развълнуван, но
все още е човек.
Мишел седи, смилайки разтопеното олово, което току-що са изсипали през фуния в гърлото ѝ.
И в този момент Юра потрепва.
Мишел скача – то ли е? Не е успяла! Но той отваря прозореца, подава се до кръста, сякаш крещи на някого, и
изведнъж скача от мястото си, събаря Сашиния татко, едва не обръща масата – и се хвърля в коридора.
– Това не е онова, не е онова, не е! – мърмори си Мишел. – Не би трябвало да започва така! Не е онова!
Таткото на Саша се вдига от пода шашардисан, също се приближава към прозореца; Мишел не знае дали да тича
след Юра, или първо да предупреди Сашините родители.
Поглежда навън…
Там стои черна лъскава кола и хора в синя униформа извиват ръцете на хора в сиво. Смешна борба, беззвучна.
После – туп! – един от сините пада като подхлъзнал се на леда и – туп! – пада втори. От входа изскача още един
казак, това е Юра; в ръката му има нещо черно – пистолет. Хуква да бяга по снега, завива при арката, изчезва.
Таткото на Саша я хваща, отдръпва я от прозореца, затваря.
Всичко се случва толкова бързо, че Мишел не успява да направи нищо, не успява дори да разбере нищо.
Тя сяда обратно на стола като чувал.
Оловото се сгъстява в нея, застива.

6.
Не я пускат от апартамента.
Ирина Антоновна вече е заключила вратата с всички ключалки и резета, дава на Сашиния татко беззвучни
инструкции. Мишел ги зяпа, обгърнала се с ръце, опитва се да се сгрее. Юра си беше отишъл, избягал – така и не
узнал, че е болен, че е заразен. На кого сега да си признае за всичко това? Да обясни ли на Сашините родители за
какво става дума?
Силите я напускат.
Обзема я ужас.
Майката я гледа змийски неподвижно, лицето ѝ е парализирано – както в момента, в който Юра ѝ каза за Саша.
Само гръдта ѝ се повдига и спада. Сашиният татко отново гълта капки.
– Него трябва да го хванат! – най-накрая събира сили Мишел. – Юра. Той е обсебен! Той може да зарази всички,
ако не го хванат. Сега има нещо като просветление, но той… Той е заразен! После пак ще превърти и може да зарази
всички тук, в Москва! Трябва да се предупредят хората!
 Сашината майка я хваща за китката – с железни клещи – и я помъква в стаята си, бута я върху кушетката. В стаята
има друг телефон, черен, с гербов орел, без шайба и без бутони, още сейф, бюро със снимки – на тях Ирина
Антоновна в строга униформа позира заедно с други униформени хора, всички гледат в обектива сериозно. Отделно
е сложена голяма снимка, където тя е с висок, слаб и кокалест човек с разкошен мундир, който е положил
скелетните си пръсти да отдъхват върху рамото ѝ. И на масата има два красиви големи билета с надпис „Болшой
театър“, „Партер“, „Лешникотрошачката“.
Ирина Антоновна взима хартия, пише: „Млъкни незабавно“.
Пъха листа в лицето на Мишел – чети!
После продължава: „Всичко това е ерес! Забрави за него! Ясно?!“.
– Това не е ерес! – крещи ѝ Мишел. – Онова във вашите вестници е ерес! Това всичко е наистина! Вашият син
заради това загина! Той също беше обсебен! Това дойде през моста! През Волга! Имаше влак, те идваха тук, в
Москва! За да ви отмъстят за това, което сте направили с тях по време на войната! Да ви върнат заразата! Искаха да
заразят с това Москва! За да я унищожат! И Сашка беше такъв! Аз го видях! Кълна се! Вашият син! И Юра също се
разболя! А сега той е тук! Хората трябва да се предупредят! Да си прободат ушите!
Сашината майка пребледнява, поглежда към черния телефон, към ъглите и после залепва на Мишел шамар –
силен, болезнен.
„Млъкни, докато не са те чули.“
Ето сега Мишел не може да заплаче – отвътре я раздира само чист гняв. От вратата гледа таткото на Саша. Жена
му маха с ръка, изгонва го.
„Да не си посмяла да говориш за това. Ти не трябва да си тук. Ние и без това ще си имаме проблеми заради баща
ти. Как е могъл Саша…“
– Какво? Какво за баща ми?! – шепне Мишел.
Устните на Ирина Антонова се изправят като нишка.
Тя се приближава до телефона, до който лежи бележник. Взима го, връща се при Мишел. Отваря ги – там с
прецизни букви е написано:
Белков Е.А. (1982) – ликв. воен. трибунал като враж. елемент.
Белкова Г.С. (1985) – ликв. воен. триб. вр. ел.
Белков М.А. (1986) – ликв. воен. триб. в.е.
Белкова А.И. (1986) – ликв. воен. триб.
И наблюдава Мишел, докато тя се опитва да се ориентира в шифъра, опитва се да измисли значения, според които
татко ѝ и майка ѝ не са непременно мъртви.
– Какво означава това? – тя посочва с пръст „ликв“.
„Ликвидирани.“
Вече не ѝ остава нищо в целия свят, всичко е пусто и всичко е черно. Няма нищо. Нищо. Студено. Студено.
Мъртво. „Белков М. А.“ – това е чичо Миша, братът на татко ѝ. Чернота.
– Не е вярно! Това е лъжа! Не е вярно!
И отново шамар. Изгарящ.
– Само да сте посмели още веднъж! – съска Мишел.
Онази отново замахва – и изведнъж застива. Обръща се към изхода, към коридора, а на вратата се появява
Сашиният татко – объркан, опитващ се да си поеме въздух, гледащ ту към вратата, ту към жена си.
Звънят? Чукат?
Ирина Антоновна отваря вратата на гардероба – там висят униформени мундири, златни пагони – вади от джоба
служебна карта, отблъсква Мишел, пристъпва в коридора, поглежда в огледалото – изпъва острите си рамене,
приглажда сивите си коси. Отваря входната врата.
Вътре нахлуват трима в сини мундири, с железа в ръцете, изкривени физиономии, лъскави медни копчета.
Отварят уста срещу собствениците на апартамента – крещят без звук, в устата имат железни зъби. Мишел наднича
уплашено от стаята, Сашината майка я бута обратно.
Но те вече са забелязали Мишел, зъбят ѝ се, подготвят се за скок, ръцете с железни накрайници вече се свиват в
конвулсия, готови са да се целят в нея, да стрелят. Заради нея са тук. Това са онези, които бяха дошли за Юра. Ето че
бяха намерили и Мишел.
Но Сашината майка я засланя с гръб от гостите.
Измъква онази своя карта, разтваря я пред тях така, сякаш това е амулет, сякаш размахва пламтящ факел пред
озъбени вълци. Те наистина ръмжат, зъбят се, но отстъпват назад: половин крачка, крачка.
Сашината майка ги обхожда всичките с протегнат пръст, сякаш очертава кръг, отвъд който не могат да пристъпят.
Двама, смръщени, изпускат въздуха си и отстъпват назад, на стълбището, само един остава в дома – вероятно
старшият.
Диша тежко, прибира пистолета, взема удостоверението от ръцете на Сашината майка предпазливо, сякаш е
скорпион. Чете го. Не му се чете – очите му се хлъзгат по буквите, постоянно се стрелкат към Мишел, бясно. Ирина
Антонова взема телефона, подава му го – на, звъни. На този цялата му муцуна почервенява, отблъсва телефона,
преписва нещо от удостоверението в бележника си, Сашината майка го наблюдава презрително: пиши, пиши.
Край, след като записва, синият мундир им козирува с омраза, хвърля на Мишел прощален поглед, сякаш я снима,
за да не я забрави, и изчезва.
Сашиният татко затваря след него. Смъртта, която тези сините са донесли със себе си, постепенно изтича след
тях в процепа на вратата като кръв в дупката на ваната.
Сашиният татко се протяга да прегърне жена си, но тя го спира. Оправя косата си. Мълчи. Гледа във вратата.
После кима на Мишел: ела с мен.

7.
„Не говори нищо, пиши!“ – Ирина Антоновна посочва ушите си, завърта сухия си дълъг пръст наоколо. Ясно ли е?
Мишел кима.
Тя самата беззвучно вика на себе си, за да се застави да не се обади, да кимне, да млъкне, да не се разреве, да не
удари тази кучка. Сама се затваря в стоманен корсет, за да не се разпадне, да не изтече, да не експлодира.
Те отново седят на масата, под прав ъгъл.
„За теб идваха“ – съобщава ѝ майката на Саша.
„Защо?“
„А ти не знаеш ли?“
„Защото съм враг на народа?“
Ирина Антоновна поглежда в очите ѝ: ти наистина ли си такава глупачка, или си решила да ми разиграваш цирк?
Но Мишел няма друго обяснение.
„Какво сте направили?“
„Нищо. Но Юра е заразен. Тези знаят ли, че е заразен?“
„Никой нищо не знае. То и няма нищо за знаене“ – твърдо обобщава Сашината майка.
„Вие трябва да знаете! Поне вие! От какво е умрял синът ви!“
Онази отново изпъва устни в тънка нишка. Размишлява. Пуска в кафето си кубче захар. Удавя го с лъжичката.
Разбърква цяла вечност.
„Значи така. Няма да те дам на тях. Ще останеш с нас. Ще живееш тук. Ще ти направим нови документи. Ще се
отървем от тях. Но за своята ерес забрави веднъж завинаги, ясно? Нито дума никога нито за някакви обсебени, нито
за някакво пукане на тъпанчетата, нито за някакво безумие, нито за своя Ярославъл. Не си била там. Забрави!“
Мишел я зяпа неразбиращо. Препрочита направеното върху листа предложение.
„Как така да забравя?!“
„Нищо от това не се е случвало. Всичко е лъжа, клевета. Саша е загинал във войната с метежниците.“
„За това не бива да се мълчи! Ние нямаме право да мълчим за това! Той нали заради това умря, синът ви! И други
ще умрат!“
Ирина Антонова прочита писанията ѝ напълно спокойно. После със студен пръст погалва Мишел – задъхваща се –
по горещата буза.
„Аз съм негова майка. Аз съм го родила. Аз съм го отгледала. Аз съм го възпитала. На кого ще е по-тежко да мълчи
– на теб или на мен?“
Очите ѝ са зелени. Лицето ѝ е неподвижно. Върху него почти няма бръчки. Тя тупва с ръка по масата, после
дописва:
„Но аз ще мълча, и ти също ще мълчиш. Защото иначе няма да мога да те отърва от тях“.
Мишел си играе с хлебните трошици по масата – подрежда ги в линия, после разделя тази линия на участъци,
после сгребва всичко накуп и отново го изравнява.
„Те стоят там! Зад „Колцевая“. Вече са почти в града. Не бива да се правим, че ги няма!“
„Това не е наша работа!“ – Сашината майка помита всички трохи от масата.
„Трябва да кажем на хората! За да се защитят! Човек може да се защити от това! Просто трябва да си пробие
ушите!“
„В никакъв случай!“
„Тогава какво, Саша е умрял напразно?!“
 Ирина Антоновна се обляга назад. Може би не са ѝ останали сили да държи гърба си изправен. Мъжът ѝ стои над
нея, чете всичко отгоре. Слага ръце на раменете ѝ – и този път тя му позволява да го направи. Той сяда на масата,
взима химикалката.
„Ние го предупреждавахме. Ира го предупреждаваше, че не бива. Молеше го да се откаже от командировката. Той
ни прати на майната ни. Каза, че сме параноици. Повелителят му е поръчал, лично.“
„Знам – пише Мишел. – Той ми каза.“
Ирина Антоновна клати глава – сякаш в транс. Очите ѝ са сухи. Взема химикалката от мъжа си, написва със синьо
мастило върху жълтата хартия:
„Той Сам Си Е Виновен“.
После започва да рисува цветчета към главните букви и завъртулки към малките. Мишел стои и гледа тъпо как
буквите се скриват зад черен бръшлян, как разцъфтяват на черните клони черни цветове, как упорито се разраства
тази удивителна градина.
Няма сили.
Няма сили да се бори, няма сили да доказва нищо на никого, няма поносимост към болката, няма смелост да
продължава да гледа смъртта, няма желание да се съпротивлява без никаква полза. Да остане в това жилище, да
остане с тази хора, да свикне с тях, да им повярва. Да живее с тях колкото е възможно, докато не я изгонят.
Да си легне. Да се изкъпе и да си легне в чисти завивки.
Да заспи. Да забрави.
Да забрави баба си, да забрави дядо си, да забрави Саша с разцепеното чело, да забрави вкочанения Егор, лежащ
по лице върху строшените тухли, да забрави какво ѝ стори той на сляпо в килията, да забрави за самата себе си, че е
празна отвътре, да забрави Лисицин на веригата, да забрави казашкия кръг и урагана под Москва, да забрави всичко
това, да го зачеркне, да го изтръгне, да го изгори.
А какво ще помни тогава?
Детството си в Москва?
Вместо него: онези съкращения в бележника на Сашината майка: „ликв.“ – всичко, което е било, всичко е
ликвидирано.
Снимките в айфона ѝ бяха изгорели, Мишел се канеше да отиде в Москва, за да ги възстанови. Дойде: а миналото
също изгоря на пепел. Сградите стоят, те нали са от камък, а хората от стария ѝ живот са арестувани и изгорени.
Мишел вдишва.
Издишва.
Отпуска я.
– Може ли да ви помоля да се изкъпя и някакви чисти дрехи?

8.
Прозорците на спалнята гледат към „Садовое колцо“.
Мишел е напарена, розова, ноктите ѝ са изрязани, оглежда се в огледалото. Взема гребен, взема един кичур и
започва да разплита размекналите се лъскави коси. Вчесва кичур след кичур. Мебелите в спалнята са разкошни,
тапетите са със завъртулки и цветчета, таванът е висок, паркетът не скърца.
Не ѝ се иска да гледа в себе си и Мишел гледа през прозореца.
Всичките къщи на „Садовое“ са ремонтирани, много от тях са пребоядисани, стъклата на прозорците блестят.
През широкия път са разтегнати гирлянди, фенерите са пременени с елови клонки, украсени с позлата. Хората са
изчистени от улиците, колите са прибрани. Покрай пътя стоят полицаи, не дават на народа да прегради платното.
На слънцето не са му стигнали силите да се издигне в зенит; стигнало е до средата на небето и отново клони към
хоризонта. Прегоряло е, започнало е да свети с половината от силата си. Облива Москва с червено злато;
отблясъците от него приличат на изтичаща от вулкан лава.
От края на „Садовое“ – от края на тази част, която може да види Мишел от прозореца си – се задава нещо.
Постепенно изпълва тази предварително приготвена пустота. Тече гъсто в плиткото русло.
Процесия.
Хора в блестящи одеяния, носещи в ръце… Кръстове?
Косите на Мишел са сплетени, слепени от мръсотията. Гребенът не минава през тях, засяда. Мишел го дърпа
напук, мъчи се с тъпата болка, гледа надолу, към златото.
Да, тези хора долу носят кръстове. Много кръстове. Откъде толкова кръстове? Сякаш всеки от тях отива да копае
собствения си гроб и си носи кръста.
Кръстове и икони.
 Начело на процесията са могъщи кръстове и огромни икони, носят ги по няколко души заедно, сам човек не би се
справил. По-нататък са по-дребни.
Пушат кандила, а от хората се вдига пара, сякаш цялото това злато, което се надянали на себе си, се разтапя.
Какво, пеят ли? Но разтопеното злато е само главата на змията. Зад тях шестима монаси в черно носят нещо – дали
таран, дали ковчег… И още икони… И още кръстове. А след монасите вървят вече обикновените хора, само че, както
се вижда, не съвсем обикновени – в шуби над костюми с вратовръзки, с кожени ушанки, с вълнени палта. И тези са
много, от тях шията на змията е черна, мазна, лъщяща. А по-нататък крачат сини шинели, и те носят… Носят
огромен портрет на първия цар, Михаил Генадиевич. И всичко това в тишина. В глуха, абсолютна тишина – а как
красиво би било, ако се чуваше сега пеенето им! А след сините шинели – сиви. А вече след сивите – всички подред.
Днес е някакъв важен празник. Православен.
Ето защо биеха камбаните.
За това ли беше чела във вестника? За него ли бяха украсили града? И в този момент тя свързва всичко:
канонизирането на Михаил Първи, покойния цар, баща на сегашния повелител. Причисляването му към светците,
или както се нарича там.
Мишел си спомня баща си, спомня си майка си, чичо си и леля си. Защо тях?
Гребенът съвсем затъва в косите ѝ, тънки и здрави като речна тиня. Мишел го дърпа, дърпа го с всички сили –
изтръгва един кичур, от очите ѝ бликат сълзи. Тя гледа гребена, мрази го.
Хората под прозорците пристъпват важно, тържествено. Народът е неизброим – толкова, че навярно стига за
цялото „Садовое колцо“; така че позлатената глава на шествието да настигне опашката си.
Мръсните дрехи лежат на пода като кравешко изпражнение.
Мишел се протяга към тях – вонящи, лоени, лепкави.
Първо обува студените панталони. После загрубялата тениска – твърда като бронята на насекомо. После
разтегнатия, два размера по-голям пуловер, целия на петна – кръв, повръщано, слюнка, лайна.
Внимателно отваря вратата, плъзва се в коридора. Сашините родители са в кухнята, там свети. Мишел не може да
намери своите обувки – те какво, скрили ли са ги? Тогава тя излиза на стълбището боса. Затваря вратата
внимателно, без да щраква ключалката.
Спуска се по студените стъпала долу.
На улицата върху нея се нахвърля мраз. Ледът жили босите ѝ стъпала. Мишел се мушва в онази арка, в която е
изчезнал Юра. Няма търпение да върви бавно и хуква да бяга.
Изскача на „Садовое“.
Стига до полицейския кордон, потъва в нагиздената тълпа. Маршът на кръстовете крачи безспирно по всичките
осем платна на „Садовое“, иконата с царя вече е някъде далеч напред.
Мишел иска да го изпревари, тича бавно в блъсканицата край тумбестите полицаи, през човешката каша,
всичките недоволни, че ги блъскат, че отвличат вниманието им от радостта им. Хората, които тя докосва, се тупат,
започват да опипват джобовете си – нищо ли не е откраднала от тях? Ругаят, псуват я – но на нея ѝ е все едно, тя е
глуха. Тя е неуязвима.
Най-накрая се добира до началото. Над човешките глави виси портретът на царя. Едни се уморяват – други им се
притичват на помощ. Царят гледа в далечината, не различава човечетата: те са под равнището на очите му, той гледа
отвъд хоризонта.
Краката на Мишел вече са измръзнали, ледът повече не пари, болката се е притъпила, но сега често стъпалата ѝ се
извиват, защото са станали чужди; Мишел ги уговоря да ѝ послужат още малко, да се напрегнат още мъничко.
Изпреварва процесията.
Вижда пролука между полицаите – и се гмурва в нея.
От лепкавата каша попада в мехур, в пустота – върху разчистеното „Садовое“. Право пред белобрадите старци,
които възглавяват шествието.
Мишел разперва ръце настрани и започва да крещи с всички сили – на тях и на онези, които идват след тях, и на
онези, които идват след тях:
– Вие всички ще умрете! Обсебените скоро ще бъдат тук! Те ще ви заразят! С безумие. Трябва да си прободете
ушите! Прободете си ушите! Той не е извършил чудо! Вашият цар! Той е пуснал заразата! По време на войната! А
сега тя се връща! Те вече са в града! Това не са метежници! Спрете се! Чувате ли ме?!
Крещи беззвучно.
И старците не се спират, и онези зад тях не забавят крачка – маршът продължава да си върви така, както досега,
само полицаите притичват към нея от всички страни, придържайки шапките си, а процесията се движи
невъзмутимо, заобикаля Мишел от ляво и от дясно, хората в злато гледат покрай нея, нарочно извръщайки се, и
царят преминава над главата ѝ, без да я забележи.
 Но тя продължава да вика, да крещи, да пищи, да хрипти – когато я хващат сините шинели, когато я мъкнат по
студената земя, когато я пъхат във фургон без прозорци – подобен на онзи, в който беше държала на верига Юра.
Вратите се хлопват, настъпва вечна тъмнина.

Епизод 10
1.
Ако не беше зима, ако не беше мраз, би могло да се предположи, че са долетели тътени от далечни гръмотевици.
През юли това би могло да бъде гръмотевична буря и Катя щеше да ѝ се радва: би си представяла, че бурята скоро ще
дойде до задушната Москва, ще занули небето с електрически чертички, ще измие въздуха с прохладна вода, ще
слегне прахта, ще позволи да се диша. А сега, през декември, това не може да е буря.
Това са артилерийски залпове, вече трети ден идват от покрайнините. Когато започнаха, хората се споглеждаха
при всеки тътен. Сега оръдията са като фон, обаждат се денем и нощем, задават нов ритъм на живота и хората почти
са престанали да слушат този оръдеен съпровод.
Цвърчи звънецът на вратата: пиу-пиу-пиу-пиу…
Тя е затворила вратата с веригата. С двата катинара и с веригата, макар че Таня я беше помолила да не затваря
така, за да може да си я отваря отвън. Но това беше по-рано, тогава Таня имаше толкова здрав сън, че не би се
събудила.
– Обиколих всички аптеки, няма никъде, представяш ли си? – бърбори поруменялата Танюша.
– Не намери ли?
– Чуй само. Чак в четвъртата, която е срещу „Риц“, там, в прохода към двора, знаеш ли я? Близо до Държавната
дума, ведомствена ли е, каква е – там го намерих. И фармацевтката ми казва: при нас сега болкоуспокояващите се
дават само срещу паспорт.
– Защо?
– И аз така я питах: защо? И тя – шепнешком: защото те най-накрая са разбрали защо така ги омитат от рафтовете.
Нито аналгин, нито аспирин даже, нищо няма. Разправя, че са разбрали за какво са му на народа болкоуспокояващи.
И са взели да записват всички, които питат. С паспортните данни. Като паникьори.
– Сериозно? Но ти… – Катя поглежда Танюша в очите. – Ти нали паспорта, адреса ни… не си ги казала?
– Не! – Танюша смъква палтото от пълните си рамене. – Не, разбира се! Тази гримирана кучка ми продаде
аналгин изпод рафта, един пакет, за четирикратна цена! Че-ти-ри-крат-на!
– Затова пък не си издала явката – въздъхва Катя. – Браво на теб!
Таня отива да си мие ръцете, Катя стои до прозореца, слуша гърмежите. Когато излиза от банята, Танюша оставя
хартиения пакет аспирин с бледосини печатни букви на масата и отваря бюфета, където двете си държат коняка.
– Хайде да не отлагаме.
– Ти сигурна ли си? – пита я тревожно Катя. – Не, не, аз не бива, аз нали ще танцувам довечера.
– Аз съм сигурна – казва Таня. – Да. А ти не искаш ли?
– Нали ти казвам, ще танцувам. Днес е премиерата. Какво?
– Добре.
Тя обръща една чашка, замезва си с шоколад. Веднага след първата – втора. После разкъсва хартията, сипва на
пухкавата си длан кръгче аналгин, замисля се и добавя още едно.
– Ти какво, още сега ли искаш? – пита я уплашено Катя.
– А кога? Трябва веднага, докато не ми е секнал куражът! – заявява Танюша. – Да идем в спалнята.
Там при нея вече всичко е приготвено. Леглото е застлано с мушама, шевните игли са сложени върху марля, има
медицински спирт. Пластмасова лопатка – за между зъбите, че да не си прехапе езика.
– Е, и как? – На Катя ѝ е противно дори да гледа всичките тези инструменти.
– Ами как. Кукоцка казва: ето така… – Таня взема с дебелите си пръсти игличка, умело, шивачка е все пак, и я
вкарва внимателно в ухото си, показва на Катя под какъв ъгъл трябва да се държи. – А после муш тук и край.
Примерно ето толкова. И веднага второто. Казва, с аналгин или не, болката е такава, че веднага се изключваш. Така
че трябва веднага второто, докато нищо не чувстваш.
– Страх ме е – казва тихо Катя.
– А мен какво, не ме ли е страх? – въздъхва Танюша. – Ще стане страшно, ако бесните си пробият път през МКАД
дотук. Ето тогава наистина ще е страшно.
– Всичко това са глупости – неуверено възразява Катя. – За бяса и за ушите… Всичко това е провокация. Аз питах
в работата, нашият заместник художествен ръководител си общува с хората там… Е, с когото трябва. Изсмя ми се в
лицето.
– Ами добре. А при нас в Сатиричния театър даже бабките, дето проверяват билетите, вече си пробиха ушите,
нищо че и без това са глухи.
– Нима не може просто някакви слушалки там? Да си пуснеш музика и да не чуваш нищо?
– Хората казват, че не. И тази блажената така е казала. Освен това… Да допуснем, че намериш плейър. Ходиш си
насам-натам. Но в един момент батерията пада. Аз по-добре така. И тези с билетите също казват…
– А тези с билетите нима потвърждават, че е имало такова нещо?
Таня маха капачката на шишенцето със спирт, с рязко движение намокря марлята, изтрива с тях иглите, подава ги
на Катя.
– Кой ще ти признае – казва тя. – Аз ги питам: вие трябва да сте били в самия си разцвет тогава, ако всичко това е
истина. Трябва да е станало пред вас. Било ли е, или не, направил ли го е, или не? Или всичко това с иконата е
истина? Всички те отричат, отричат. А на другия ден не идват на работа. А на третия ден – с бинтове и глухи. Това е,
Катюха.
Танюша ляга по гръб в леглото, с глава върху мушамата. Взима пластмасовата лопатка, с която вчера бяха пържили
картофки в тигана. Тика я в устата си, стиска я със захарните си зъби, замижава. Катя разглежда лъскавите иглички
в ръцете си и вече се кани да направи всичко така, както Таня я е помолила, когато изведнъж си спомня.
– Чакай, чакай, Танюша, аз ей сега… Само ще пусна музика. Че току-виж… Е, започнеш да пищиш… Съседите ще
се сетят. Ей сега.
– Пусни ми твоето „Стромае“ – моли Таня. – „Альор он данс“.

2.
Хванали ли са Баласанян, или не, убили ли са го, или не – горкия верен Баласанян, добрия надежден Баласанян,
който само за миг се замисли, когато Лисицин го помоли да не известява контраразузнаването, когато го помоли да
го откара в щаба, когато го помоли да остави него и момичето преди това, да им разреши да отидат до Сашиния дом,
да им разреши да разкажат всичко на родителите му по човешки; клетият глупав Баласанян, нима го бяха убили
заради това, че Лисицин застреля онези кучи синове в сините шинели, нима ще лепнат на Баласанян съучастие,
измяна, метеж, може и да са го разстреляли вече, лежи студен някъде в някакъв ров – а Лисицин, ето, и досега е
жив, топъл, все още се крие, все още се носи насам-натам, нима това е справедливо, не, не е честно това, но нямаше
друг изход. Нямаше друг изход, Вазгенчик, прости ми, прости ми, мой скъпи, доверчиви глупчо, мърмори си
Лисицин под носа, та ако аз не ги бях убил, те щяха да убият мен, аз такива неща знам, такива неща съм видял,
каквито те се опитват с всички сили да потулят, да скрият от Повелителя даже когато вече става невъзможно да
бъдат скрити, и това не е бълнуване, не, това не е мания, това е истина, истина, която не успях да ти разкажа,
уплаших се, че ти ще се изплашиш, че ще доложиш за мен, както може би и самият аз по-рано бих доложил за теб,
ако ти ми беше казал такова нещо – че има заговор, че Повелителят е заобиколен от предатели, че собственото му
контраразузнаване му изменя, че Тайната полиция го предава, че го баламосват с приказки за бунтовници, за
въстание, а истината я крият, замърсяват, разкъсват на парчета и мачкат, защото готвят нещо, защото тук нещо
назрява, някакъв гнил виолетов цирей, и те, ц-ц… няма да позволят на никого да докладва това на царя, ще уловят,
удушат или отровят и край – защото това е заговор против царя, против династията, против самата Родина, те искат
тези обсебени просто да отнесат и Повелителя, и столицата, и цялата страна, искат да се върнат в руините и да
управляват от тези руини, ето какво става. Звучи като бълнуване, като шизофрения, но не, би звучало така, ако не
бяха тези кучи синове със сините шинели при входа на Сашка, ако не бяха проследили Лисицин за по-малко от час,
ако не бяха дошли да го арестуват – а нали никой не е донасял за него, няма кой да е донесъл, той нарочно каза на
Баласанян в последния момент къде възнамеряват да отидат, и ето, те изскочиха изпод земята, отникъде, и ако той
не беше стрелял, ако се беше замислил, ако се беше забавил дори за секунда – те веднага щяха да го оковат, а може
би щяха да го убият на място и да кажат – съпротива при ареста, или не биха говорили нищо, няма пред кого да се
оправдават, тогава Сурганов седеше в кабинета с Буря, те всички са заедно, нали Суганов беше подготвял Лисицин за
този поход и не му беше казал нищо за това какво го очаква, и Сашка Кригов те така го бяха изпратили на смърт!
Повелителят ги моли да узнаят какво става там, отвъд Волга – а те вече знаят, отдавна знаят всичко, а изпращат на
смърт една след друга партида казаци! Защо?! Само за да успокоят Повелителя, да му отвлекат вниманието: да, да,
вие искахте възраждане, искахте да завоювате обратно земята на предците, ето, ние я отвоюваме, искахте да
възстановите изгубеното величие, ето, ние го възстановяваме, ето, вашите отбрани части отиват отвъд реката, ето,
избраните лично от вас командири ги командват, всичко върви по план, не се тревожете, Ваше Императорско
величество, ах, вие, кучи синове, ах, вие, мерзавци, колко от вас, предатели, имаше сред онези, които носеха иконата
на покойния Повелител Михаил Генадиевич на похода по „Садовое колцо“, колко от вас държаха хоругви и кръстове,
мъкнеха ковчези, пееха химни на новия светец, а самите те са срещу сина му, плът от неговата плът, плетат заговор
сред позлатеното духовенство, сред тези тлъсти муцуни в кожа и каракул, сред чиновническите лешояди, сред
конвоя със сините шинели, сред генералите и полковниците, колко са, които гледаха да са по-близо до иконите,
кръстеха се, молеха се, а самите те заговорничат против Повелителя Аркадий Михайлович, самите те чакат циреят
да се пръсне и гнойта му да се плисне в Москва, за да свалите с чужди ръце свещената монархия, която трябва да
трае триста години, петстотин години, както престолонаследникът, невинна душа, се надява да трае хиляда години,
и която е призвана да събере всички тези загубени, разпилени земи и да ги поведе към разцвет! Враговете са
навсякъде, дори и сред тези, които би трябвало да са свои, ето, Сашкините родители, родният му баща, как може да
говори такива неща за покойния Повелител, как изобщо може да си ги помисли, та неговият син си заложи главата, а
той буквално скача по костите му, обвинява кого – светия покровител и защитник, чудотвореца, а чрез Повелителя
Михаил Генадиевич – и Аркадий Михайлович, и неговите деца, агънцата; изглежда, иска да оцапа в кръв и бъдещия
император Михаил Втори, и цялата им стояновска династия да опетни, трябваше да го халоса направо там, да забие
в масата наглата му физиономия, притесни се от момичето, притесни се да вдигне ръка срещу стареца, нали е
заслужил човек, лекар, спасява животи, жена му там също, архивист, и то не обикновен архивист, а заместник-
директор на архива, и то не на обикновен архив, а на главния архив на Тайната полиция, нима тя не знае цялата
истина, как може да търпи в къщата си такава гадост, такава ерес, такава злобна клевета, такава лъжа за
монаршеското семейство, пита се Лисицин, ходейки напред-назад, сядайки на пода, на обсипания с кафеникави
петна дюшек в изоставеното чуждо жилище със заковани прозорци в разпадаща се сграда с избита врата, където той
избяга от гостоприемните Сашкини родители, от сините жандармерийски шинели, от глухото момиче и от
обречения Баласанян – да поседи, да изчака, докато се откажат от издирването, поне няколко дни… И изведнъж
всичко му се подрежда: майката, та майката нали служи в Тайната полиция, макар и в архива, точно тя е донесла за
него, точно тя го е издала, когато отиде да се обади, уж за да изясни съдбата на родителите на Мишел,
министерският ѝ баща или какъвто е там, къде е пропаднал; отиде уж да се обади в архива си, а всъщност за да
повика оперативна група, докато таткото отвлича вниманието на гостите с разговори, казва си Лисицин, ето какво е
станало, Саша, твоите родители се оказаха гниди, аз отидох по човешки да им кажа, че синът им беше герой и вече
го няма, че са го предали и е загинал напразно, че можеше още да е жив, ако не беше заговорът, и че моите още сто
души – сто души! – можеха да не загинат и да се приберат живи и здрави вкъщи, ако те не криеха истината дори от
собствените си деца, ако не плетяха заговори против Повелителя, доносници, мерзавци, и ето сега заради тях
Москва е на косъм от гибелта, от такава гадост, която и с думи не можеш да изразиш, те си мислят, че могат да я
спрат с оръдия, картечници, но това е чума, против чумата не действат нито оръжия, нито картечници, тя трябва да
се лекува, срещу нея е нужно лекарство, а лекарствата са две: истина и глухота, и ако не беше нуждата да донесе
истината до Повелителя, Лисицин сам отдавна да си е продупчил ушите, но тогава ще го засекат, ще го проследят, ще
го обкръжат и преследват, а той, контузен, безпомощен, дори няма да усети приближаването им. Но трябва да се
прави нещо, не бива да седи тук, три дни вече се крие, скита нощем, храни се с отпадъци по кофите, а времето
изтича, трябва най-накрая да намери златно печатче, с което да се промъкне отвъд „Садовое“ и отвъд „Булеварное
колцо“, да се промъкне поне до Катя, поне нея да предупреди, да ѝ обясни как да се спаси, да я види за един
последен път, преди да заложи всичко.
Катя, Катя, Катенка, колко хубаво беше с нея! Лисицин се гали по главата, сякаш е Катината длан. Спомни си как я
почерпи в бара със семки, усмихва се на своята грубост и невинност.
Шари по джобовете си, напипва там единствена семка, обелва я с треперещи пръсти, разглежда я, спомня си дома
си, спомня си слънцето, налетите от него слънчогледи, топлия ростовски септември, себе си, как баща му го носи
на конче, пчелина, ласкавите пчели, които пълзят по ръцете му, клетките, пълни с мед, който той тогава облизваше
направо от пръстите си, баща му, който се смееше на детската му нетърпелива лакомия, плясваше го по темето,
учеше го как да не ядосва пчелите, как да разговаря с тях…
И го отпуска.
Медът лекува разпорената му душа, изсушава гнойта, обеззаразява, разкъсаните краища се събират, приемат се и
срастват отново.
Лисицин се изправя, броди по пустия чужд дом, изписан и изрисуван с безсмислици, под краката му хрущят
стъкълца от бутилки и спринцовки – прилича на ледена кора. Между „Садовое“ и „Трето“ има предостатъчно
изоставени къщи: реставрацията засега не се е добрала дотук, хората се тълпят около Кремъл, от Кремъл идва
топлина.
Излиза на двора, където вместо дърва стърчат овъглени дънери.
Главата му е съвсем ясна, мътилката се е разпръснала.
Мирише на оръдия. Вече се смрачава, това е и хубаво, и лошо. Хубаво е, защото в полумрака няма да е толкова
видимо за патрулите, че е обрасъл и целият измърлян. Лошо е, защото така ще забележи по-трудно дали жертвата му
носи жадувания златен пръстен.
Уличните лампи светят само на „Тверска“ – всички пресечки са неосветени. Тук обитава всякаква измет, на която
светлината ѝ реже очите. Местните гледат накриво шинела на Лисицин, но не казват нищо на глас.
Той върви паралелно на „Тверска“; види ли патрул, веднага пристъпва в пресечката, в сенките. Няма дори
бронзово печатче, с което може да ходи от „Трешка“ до „Садовое“. И армейски документи също няма. Изглежда като
дезертьор, а и всъщност е дезертьор – избягал е от командването, от контраразузнаването, останал е верен
единствено лично на Повелителя. Без прошката на Повелителя е свършено с него, а Лисицин не възнамерява да
умира.
Под светлината на фенерите проблясва златното печатче на някакъв цивилен субект с палто с вдигната яка и
червеникава ушанка. Лисицин се залепва за него, мести се заедно с него от светлината в сенките, изостава, за да не
заподозре нещо онзи.
Цивилният завива от фенерите в сумрачна пресечка с мръзнещи на теченията, но бодри проститутки. Във
вътрешността на „Садовое“ бордеите са забранени, Кригов разправяше, че развалят великолепието. Пръчът се
доближава ту до една, ту до друга, но уличните проститутки всичките са твърде изхабени, от тях лъха на
безнадеждност, развалят му целия апетит. Говорят му нещо, но той само маха с ръце, пъха ги в джобовете и
продължава нататък. Дали на Лисицин не му се е привидяло червеното печатче на пръста? Нали бронзовите също
блестят подобно.
Ето че субектът се гмурва в проход към някакъв двор, в безпрогледен мрак – и Лисицин, настръхвайки вътрешно,
диша вече като пред скок, готви се да завие след него, но една стара отчаяна курва, дежуреща при този проход като
часови, го хваща за ръкава, пресипнало се шегува с него да не страни от нея: той е ветеран, тя също… Лисицин
разбира, че онзи сега ще чуе, ще се обърне, ще се изплаши, ще се върне от мрака в полумрака, пред свидетелите, и
край – повече няма да се добере до него. Той отърсва старата полкова курва от лакътя си, но се получава твърде
грубо, тя се развиква: край? Но цивилният не чува нищо, сякаш е глух, продължава да върви нататък, откъдето вече
може и да не излезе. Лисицин събаря старицата на земята, хуква към арката, настига човека със златния пръстен и –
сенките едва са се събрали изцяло – го удря в тила. Преди с такъв удар щеше да го повали веднага, но сега мускулите
му са се спаружили, само му сваля ушанката.
Онзи се олюлява, но се задържа на крака – обръща се учудено. Главата му е омотана с бинт, на ушите му има
кафяви петна. Какво, той наистина ли е оглушал? Отваря уста, но Лисицин съобразява бързо и го сваля с кроше в
бинтованото ухо. Готово.
Старата курва надниква в прохода, надава вой, Лисицин успява да изтръгне от пръста жадувания пръстен, секунда
преди от мазето да изскочат бордейните горили.
Хуква към друга арка, чувайки свистене подире си, подхлъзва се на коварно разположен лед, побягва по Тверска,
по пресечките – сърцето му тупти, вълчата му възбуда му дава сили, радостта сгрява кръвта му, добира се до
закътано местенце, проверява: червено. Червено!
Премерва го – твърде свободно му стои. Пръстите му също са изтънели, ноктите са дълги, изгризани, под ноктите
има мръсотия. Едва не уби човек с тази ръка заради печатчето. Какво е станало с него? Какво е станало с него?
С него е станало нещо, нещо недобро.
Лисицин плюе в дланта си, започва да търка ръцете си, опитвайки са да изчисти мръсотията то тях. Но само я
размазва още по-лошо.

3.
Освен Мишел в килията има още трима.
Старец с копринен шал на шията – при вида на този старец ѝ идва наум изразът „бял като блатник“ и тя започва да
го нарича за себе си Блатника. С него миниатюрна жена, която изглежда като остаряло дете – цялата от сплетени
жили, с удивително крехки китки и кокалести стъпала, с лице, едновременно красиво и отблъскващо. И още висок
дебелак, поривист, емоционален, постоянно забърсващ очилата си.
Блатникът и жената вече живеят в килията, когато свалят торбата от главата на Мишел. Дебелака го заселват при
тях два дни след ареста ѝ. Той е разговорчив и любопитен. След като установява, че е глуха, заради нея дори се
научава да чертае букви по гъстия въздух на килията, толкова силен интерес изпитва към нея.
Позна я: видял я е на шествието.
„Ти не гледай, че хората те отминаваха. Който трябва, е чул всичко. Който знае за какво говориш, е разбрал всичко.
Браво на теб, ти си смела. Някой трябваше да им напомни какво се е случило всъщност. Но хората ги е шубе. Там,
начело на колоната, бяха министри, депутати! Кой ще си признае? Те точно затова са в първите редове, за да покажат
един на друг, че в нищо не се съмняват! А ти – истината право в очите!“
И разсича въздуха с тлъстата си ръка, показва как Мишел на парада е разказала играта на всички тези сериозни
хора в шуби и злато. Написва, че е арестуван именно за възторга, с който после е преразказвал на познатите си за
нейната акция на шествието; някой е донесъл за него. Но слуховете са тръгнали, успокоява той Мишел: „Не е било
напразно, за такова нещо може да се умре!“.
Но именно сега на нея много ѝ се иска да живее. Намират се отнякъде, от нищото, сили и желание да се измъкне
от тази килия, отново да подиша московския въздух, да се разходи по улиците, които е успяла да види само от
прозореца на колата… А току-виж ѝ се е удало да спаси всичко това? Нека в началото да не са я разбрали, да не са я
приели – но после ще научат истината.
А дебелакът все я разпитва: откъде е, защо е дошла от толкова далеч тук, какво става там с Ярославъл, с Ростов
Велики, как е в Корольов. Мишел отговаря на глас: мързи я да пише буква по буква във въздуха, има много за
разказване, сега поне някой е готов да я слуша. Разказва им за влака оттатък моста, за изядения, оглозган
Ярославски пост, за казашкия кръг на ростовската гара, за къщичката, охранявана от кучетата на вериги, където
чуждите баба и дядо им дадоха да отдъхнат… Само за Лисицин не говори, а разказва така, сякаш е пътувала сама.
Дебелакът слуша жадно, попива всичко.
А останалите двама се стараят да не обръщат внимание, сякаш ако се вслушат в нея, ги очаква някакво наказание.
Жената все пак понякога я поглежда недоверчиво; Блатникът с копринения шал гледа към Мишел така, сякаш и без
нея сам е знаел всичко това. Тях изобщо малко неща ги интересуват, те са твърде погълнати един от друг. Явно
между тях цари взаимна омраза, стигаща до изстъпления; драскат се непрестанно, старецът даже на няколко пъти
вдига ръце да я души, жената едвам се отървава, като го рита в слабините.
Старецът сигурно би избягал някъде от нея, би се скрил, но килията е три на три метра, няма къде да се скриеш.
Кахлени стени, висок таван, под тавана крушка с решетка, свети постоянно, в ъгъла има мръсна клозетна чиния без
капак, на стената – ръждив кран с вода. През второто денонощие те вече са престанали да се срамуват един от друг,
както говедата в обора не се срамуват от съседите си. Старецът с копринения шал все още се извръща гнусливо, а
високият с търбуха все надзърта и трие ли, трие запотените си очила.
Вратата на килията се отваря, на прага се появява надзирател.
В ръцете му има бял плик.
Старецът блатник се изправя – с усилие; с всяка следваща нощ, прекарана на бетонния под, му е все по-трудно да
се изправя – и се тътри, важен и усмихнат, към вратата, поглеждайки триумфално съкилийниците си. Дошло е
писмо за него – отговор на послание, което преди два дни бе изпратил на някого чрез надзирателите.
Протяга ръка за плика и най-накрая вижда що за поща са му донесли. Това е точно същият плик, който тогава е
изпратил – неразпечатан. Мускулите му увисват като парцали. Той пита нещо надзирателя, онзи се пули, клати глава,
а после му връчва нещо – малко, лъскаво.
Старецът се вглежда в предмета, олюлява се, сякаш му се е завило свят, хвърля се към набития надзирател, който
като на шега го отблъсква от себе си; залита, строполява се на пода. Лъскавото нещо полита подире му, планира
безтегловно и се приземява до него: опасен бръснач.
Вратата се затваря, Блатникът остава да седи на студения под. Пликът лежи от лявата му страна, бръсначът – от
дясната. На плика има букви – името на адресата, но Мишел не може да ги види добре.
Откакто беше успял да пробута този плик на надзирателя, Блатникът се разхождаше възбудено из килията, ту
потриваше ръце, ту си гризеше ноктите. Беше писал писмото, засланяйки хартията от всички с гърба си, като ги
поглеждаше с подозрение. Много чакаше отговора. Но писмото дори не го бяха разпечатали.
Девойката старица беззвучно му се кикоти, той отговаря през рамо, замахва към нея, но и замахът му сега е
безсилен. Докато беше писал писмото, тя го дразнеше, докато се беше мятал из килията, чакайки отговора, тя му се
подиграваше. А сега, изглежда, беше решила да го мъчи до края.
И още този бръснач.
Мишел объркано гледа към жената: за какво му е бръснач? Онази ѝ обяснява с радост. Кима към стареца и
прекарва пръст през гърлото си. И отново се залива в безшумен смях.
 4.
Генералната репетиция е минала добре, но не идеално. Катя усеща зловещ стрес преди премиерата. Заложено е
всичко: според това как тя ще се представи днес, животът ѝ ще тръгне в една или друга посока. Честно казано, още
докато дупчеше ушите на Таня, тя си мислеше за това колко я е страх от сцената. Първата главна роля в живота ѝ; на
всичкото отгоре обсадата, оръдията, фактът, че хората са се побъркали и искат да оглушеят – когато майка ѝ я водеше
на „Лешникотрошачката“ в онзи паметен момент, в Москва също падаха снаряди. Със снарядите можеш да свикнеш,
както и с всичко останало. Какво, сега да не живее повече, така ли? По-страшно е да се опозори. Веднага щом Таня
отваря отново очи – значи не е умряла, а викове имаше – Катя се заема да се облича.
Трябва да излезе по-рано, трябва още веднъж да прегледа партията в репетиционната зала, да повтори главните
неща. Ако имаше някакво успокоително, би взела, но в аптеките вече няма успокоителни.
Кой знае защо, си начервява устните – така или иначе после ще я гримират! – когато изведнъж звънецът се обажда
с уж уютното си пищене.
– Таня! – вика тя; после осъзнава – Таня вече не чува.
Нима всичко това сега беше наистина? Сериозно, завинаги? Звънят отново. Катя бърза, лети на пръсти към
вратата, поглежда през шпионката…
Божичко.
Там стои Юра.
Като върнал се от оня свят е. Обрасъл, отслабнал, с черни кръгове под очите, а самите очи са червени, шинелът му
е увиснал, устните са напукани. Оглежда се, пак посяга към звънеца, който отново: пиу-пиу-пиу-пиу… Катя застива.
Сърцето ѝ е спряло. Дланите ѝ са изпотени. Посяга към ключалката, слага пръсти върху нея, но не отваря, дори не
диша – ами ако той усети нещо през вратата?
Пиу-пиу-пиу-пиу-пиу-пиу.
Та ти нали уж умря, Юра, теб уж те убиха, сериозни хора ми казаха, че вече те няма, защо си оживял, защо си
дошъл тук, аз така или иначе вече те предадох, сега какво ще ми наредиш да правя? Отново да те предам?
Пиу-пиу-пиу.
В очите му има сълзи. Истински сълзи – потичат.
– Кой е там?
– Аз съм, Катенка, аз, Юра, отвори…
Шепне.
– Юра?
Катя превърта ключалката.
Веднага щом открехва вратата, той се шмугва в процепа, стрелва се вътре, сякаш го преследват дяволи. Вони
ужасно, целият му казашки блясък е съдран от него, а и той самият е някакъв съкрушен, сякаш е попаднал в
катастрофа и върви по инерция, а вътре целият е потрошен.
Прегръща Катя с такава сила, че не ѝ дава да диша.
– Катя… Катенка.
Останалите думи всичките ги е забравил.
Срам я е, така я е срам. За покварата ѝ, за това, че се е съгласила толкова лесно да го смята за убит, че се е оказала
такъв Юда. Ето, той стои пред нея: не съвсем жив, по-скоро недоубит, но все пак жив.
– Юра… Аз трябва да тръгвам. Ти влез. Вземи си душ… Имаме топла вода.
– Къде?
– Какво?
– Къде отиваш?
– На работа. Танцувам днес.
Той отначало я гледа с тъжния си влюбен поглед като куче стопанката си, после осмисля думите ѝ и я хваща за
китките.
– Почакай. Трябва да ти кажа нещо важно. Не бива да ходиш никъде. Не бива… Там такова… Там е опасно.
– Нищо.
– Как така „нищо“? Как „нищо“? Чуй ме… Това сега звучи като бълнуване… Разбирам… Но скоро тук ще бъде
ужасно… Трябва… Трябва да си прободеш ушите. За да не полудееш. За да не умреш. Трябва там с пирончета или…
Или с нещо. Тъпанчетата. Защо ме гледаш така, Катя? Аз знам, че това е странно, че аз… Какво си мислиш, че аз…
Катя!
– Не го мисля.
 – Така ли? Наистина? Тогава хайде… Тогава най-добре още сега… Или не… Нека първо поне да поговорим… Аз
теб толкова… Аз за теб… Само не излизай навън…
Катя внимателно освобождава ръката си.
– Юра… Трябва да бягам наистина… Ти там… В хладилника има ядене…
– Ти не разбираш! – разпалва се той. – Къде ще бягаш?
– В театъра. Имам спектакъл днес – спокойно, като на пиян обяснява тя.
– Не бива там!
– Това е премиера, Юра. Това е „Лешникотрошачката“. Помниш ли, разказвах ти, че винаги съм си мечтала да
танцувам партията на Мари? Това е главната роля. Дадоха ми главната роля, Юра.
– Почакай… Почакай ти със своята роля… Там всеки момент може… Там всеки момент може да се започне! Ти
не разбираш! Трябва ушите си… Там са тези… Обсебените…
– Чух за това.
– Ти какво, не ми ли вярваш? – той отново я хваща за ръката.
– Таня си проби ушите днес.
– Вярно ли? Ами ето! Виждаш ли? И ти трябва! Нека аз да го направя… Аз внимателно…
– Не!
Тя се изтръгва.
– Защо?
– Аз имам главната роля, чуваш ли ме, или не?! Имам главната роля! Как ще я танцувам глуха?! Ти побъркал ли си
се?!
Юра започва да го тресе – лицето му се сгърчва, хваща ръцете си пред себе си, за да не треперят.
– Моля те… Това е сериозно… Това е много сериозно…
– И аз сериозно! И аз, мамка му, сериозно! Няма да се откажа от това, ясно ли е?!
– Та това са просто танци… А тук е животът!
– Танци? Върви на майната си, Юра! Откъдето и да си дошъл, върви на майната си!
Той отстъпва, задавя се с думите си. Свива се, потъмнява.
Тогава тя самата го хваща за ръката.
– Чуй ме. Това е премиера. Това е Болшой! Това е „Лешникотрошачката“! Това имам предвид… Там ще е целият
свят! Там ще е самият Повелител… Разбираш ли? И аз имам тази роля… Ти си този, който не разбира!
Юра съсредоточено изучава ботушите си – скъсани са. Часовникът тиктака все по-гръмко. После той най-накрая
се откъсва от нея, вдига лицето си – изражението му е някакво друго.
– Повелителят ще бъде там?
– Да!
Той стои с отворена уста, облизва устните си, събира си мислите и изведнъж:
– Катя… Можеш ли да ме вкараш там?
– Къде?
– При теб, в Болшой. В театъра. Днес. Сега.
Катя не успява да сдържи усмивката си и я изтрива със закъснение.
– Не, Юра… Не и днес… Трябва да те приведем в порядък… Ти постой тук, а аз… Отдъхни.
– Трябва да отида там! Много е важно!
Сега той я плаши. Всички тези негови счупени кости сякаш се срастват обратно – и накриво. Гласът му се
променя от кучешко скимтене на сподавено ръмжене.
– Изключено е. В такъв вид…
– Трябва да отида там! Трябва да го видя!
– Кого?
– Повелителя! Трябва да се срещна с него!
– Ти откачил ли си?!
– Имам сведения за него! Аз току-що се върнах оттам. Оттам, разбираш ли? Трябва да го видя! А ти трябва да ми
помогнеш! Трябва!
От него лъха жар, ярост, истинско безумие. Катя поглежда към телефона.
– Хубаво. Хубаво… Добре. Ти… Приведи се в ред, става ли? Изкъпи се. Аз ще почакам. Исках да изляза по-рано,
да имам запас… Да порепетирам още… Но… Добре. Върви. Ще успеем.
Юра ѝ вярва някак веднага. Може би защото много иска да ѝ повярва.
– Така ли? Наистина?
 – Наистина.
Той смъква шинела си, тя го поема – сякаш просто му помага да се съблече, сякаш той просто се е върнал от
война, сякаш тя го е чакала, сякаш се радва да го види, липсвал ѝ е, бояла се е за него и се е молела, сякаш ги очаква
нормален живот.
А когато той, олюлявайки се, влиза в банята, тя сяда до телефонния апарат и след като изчаква да потече водата,
набира записания с молив на тапетите телефон.
– Ало? Може ли Иван Олегович? Той помоли направо на него да се обадя, ако има нещо. И ето, аз… Да. Точно
сега. Това е, не мога да говоря повече. Благодаря.

5.
Очилатия го изтръгват от тях някак съвсем неочаквано, право насред глухонемия разговор с Мишел. Вместо
вратата изведнъж изниква отвор, в него двама надзиратели, пристъпват вътре в килията. Старецът започва да крещи,
жената се притиска в ъгъла, Мишел просто гледа вцепенено – какво ще последва там, в този сън.
Хващат високия. Очилата му излитат от него, той моли да се върне за тях, но надзирателят ги стрива с ботуша си
на стъклен прашец. Хлопват вратата с такава ярост, че на Мишел ѝ се струва, че чува грохота. И после там, зад
затворената врата, става нещо такова, от което старецът и жената пребледняват и се притискат един към друг.
После започват да спорят за неясно какво.
И в края на краищата старецът започва да разкопчава сакото си – красиво кадифено тъмночервено сако; под
сакото има риза, накрая сваля от шията си копринения шал. Шията под шала му е увиснала, нагъната като на
костенурка. В ръката му проблясва правоъгълниче.
Жената, съобразила нещо, се хвърля към него, увисва на ръцете му, но той я отблъсква и докато още не е успяла да
го разубеди, отваря ръката си с бръснача. Кръвта се появява бавно, гъста като живак, и той разсича още веднъж – по
дължина. Жената отваря уста, от воплите ѝ се носят вибрации по въздуха, Мишел ги гледа като хипнотизирана, в
пълна тишина, като насън, наблюдава всичко това; старецът, също като лунатик, потапя пръст в кръвта си и със
замах написва на стената: НЕВИНЕН.
После отива да тропа по вратата, омазва я, чака отговор – отговор няма. Крещи нещо на света зад стената, но там
всичко е глухо. Тогава взима от себе си още червено мастило – сега тече по-бодро – и започва да пише на стената:
ВИНАГИ СЪМ БИЛ И ЩЕ БЪДА ВЕРЕН, но не успява да довърши, олюлява се, опиянен от загубата на кръв.
Жената подскача, крещи на Мишел – какво стои и зяпа?! – млати с юмруци по вратата, но никой не отваря; може
би ги наблюдават от шпионката, подслушват, но не отварят. Кръвта продължава да тече, старецът постепенно
повяхва, посинява. Мишел се сепва, иска да се освободи от нямото вцепенение, навежда се към него – какво трябва
да се направи? Да се стегне ръката? Но докато се тътри към розата, докато къса ръкава на ивици, докато се опитва
да стегне ръката му над раната, очите на стареца се завъртат, спират. Зад вратата мълчат, гледат или вече дори не
гледат – доскучало им е.
Бръсначът лежи отдясно на стареца, непрочетеното му писмо – отляво. Черната локва пълзи към плика, жената го
вдига, за да не се намокри. Плаче. Ругае вратата. Говори си със стареца. Отдалечава се от него, за да не се изцапа.
Отваря писмото. Кикоти се. Приближава се към Мишел, чете ѝ на глас. Спомня си, че онази не може да чува, подава
ѝ писмото. Сяда на пода, обгръща коленете си. Старецът лежи уморен, равнодушен.
Мишел разгръща писмото.
Написано е неразбираемо – набързо, скришом от съкилийниците, но все пак тя успява да го прочете.
„Всемилостиви Повелителю, драги Аркаша,
Ти навярно не помниш, но аз си спомням как те люлеех на коленете си, играехме си на „По бабуни, по бабуни, на
равен път“, и ти така забавно се плашеше, когато дойдеше моментът на „Бух в ямата!“, а после веднага започваше да
се кикотиш. И веднага молеше да те люлея още.
Знаеш, че по-рано не съм злоупотребявал с нашето познанство. Но стана чудовищна грешка. Задържаха ме
канибалите на Клятишев и ме затвориха в следствения арест. Аз разбирам, чистки и всичко останало, но аз нямам
абсолютно нищо общо тук! Аз, за разлика от всички тези блюдолизци, никога не съм си позволявал да издрънкам
нищо излишно дори пиян, дори когато съм бил с курви – никога не съм казвал нищо лошо нито за теб, нито за баща
ти и съм ви обожавал и обожавам и двамата с цялата си душа и съм ви благодарен за това как се отнесохте с мен.
Никога не съм се надсмивал, че ти реши да го канонизираш. Аз прекрасно разбирам защо е нужно. Знам поименно
и съм готов да ти назова всички хора в твоето обкръжение и това, между другото, са предимно съратници на баща
ти, които разчитаха да използват тази история с употребата на тъмната тема срещу него и срещу теб. Аз, както
тогава, така и сега, смятам, че употребата ѝ беше оправдана, че беше необходимо да се направи това, защото иначе
държавата нямаше да се съхрани. Всички се уплашиха, само баща ти се реши.
 Някой е длъжен да поеме отговорността и баща ти я пое.
И се коронова не защото искаше власт, а защото някой трябваше да измъкне страната от лайната. И нали се
получи! И трябваше да сработи, и толкова години всичко вървеше по вода. Е, малко се объркаха сметките, не
очаквахме, че някъде ще се съхрани в някакви огнища, че ще се върне, но това не са хора, няма защо да се жали за
тях. Преди тъмната тема да сработи, това бяха метежници, а сега са станали зверове. Картечници – значи
картечници, оръдия – значи оръдия. Аз изобщо съм за това да бъдат изтровени с газ, ако ни е останал някъде.
Казвам ти го открито, казвах го на него и на всички тези тунеядци, които идваха при мен с намерението да
обърнат тази история против теб! А имаше такива, ненапразно ги подозираш! Време е това да се пресече и да се
пресече по най-твърд, най-решителен начин! Винаги съм казвал, че тази мярка е принудителна, но необходима, и не
вярвай на онези, които са ме клеветили, че ми липсват другите страни. И че черната тема е отнесла всичките ни
диаспори, унищожила е руския свят, аз никога не съм обвинявал Миша в това! Какво да се направи, че е свързана с
руския език, с родната ни реч, нали на руски са я създавали… Е, затвориха се за нас тези гадове, блокираха ни,
изплашиха се от „руския бяс“ и нека, майната им, за какво ни е този Запад! Аз и тук поддържам баща ти във всичко
– нямаше да видим нашия Златен век, просто не бихме се решили да се върнем в него, ако не бяха ни блокирали. Аз
никога, на никого – повтарям, никога! – не съм казвал обратното. Никога не съм съжалявал за блокадата. Ако някой
ти е донесъл за моите списания, книги, електроника – аз това не за себе си, а за мадамите. Що се отнася там до
цигарите, алкохола, кльопачката – ти и сам трябва да знаеш, че ги вкарва контрабандно Тайната полиция и самите
те, включително великият славянофил Клятишев, се облажват с вносни стоки на първо място, така че и тук няма
никакво предателство от моя страна.
И ти постъпваш правилно с тази канонизация и правилно, че накара всички тези клоуни да носят портрета по
„Садовое“ и да му се кръстят, да му се молят, защото на тези мерзавци само така може да им се затвори устата. Баща
ти е Светец и всичко, което е направил за тях, е свято и точка! Защото от тези мълви за геноцид, за престъпления
против човечеството до преврата има само една крачка.
Но аз тук нямам нищо общо! Аз винаги съм бил свой човек, винаги съм бил твой до мозъка на костите си, за нищо
не съм претендирал, по малко съм се отдавал на разкош и удоволствия, опъвал съм по някоя балерина; където са ме
питали, съм се съгласявал, където не са ме питали, съм си премълчавал. Не знам да съм извършил нито едно
престъпление против теб и баща ти – нито на дело, нито в мислите си. Това може да е само клевета, само интриги
на онези, които искат да скъсат връзката ти с миналото, които искат да получат власт над теб. А аз никога не съм
претендирал за нищо, Аркаша, и те моля само за едно – нека мен, жалкия старец, просто ме пуснат оттук да си
доживея старините. Ако съм ти трън в очите – махни ме от правителството, ако искаш, дори от вкъщи няма да
излизам. Но аз мога и да ти послужа още, и мога да ти послужа добре! Аз познавам всички, които са злословили
срещу теб, и всичките ще ги назова и ако трябва, и на очни ставки ще се явя и ако им направиш процес, съм готов да
свидетелствам там.
Заради дружбата ми с баща ти не ме погубвай. Заради всичко свято смили се над мен. Знам, че си добър човек. И
като дете беше добър, справедлив, светъл. Пусни ме. Умолявам те. Смили се над мен. В името на Бога.
Твой, с надежда,
Андрей Белоногов“

6.
Хората в униформи влизат в дома безшумно, питат беззвучно Катя къде е той. Тъпчат паркета с мръсни ботуши, на
„три“ нахлуват в банята и след няколко секунди вече измъкват Юра – гол, някакъв издран, натъртен, със стърчащи
ребра – и го избутват от апартамента, преди дори да е успял да хвърли прощален поглед на Катя.
Иван Олегович, който ѝ беше оставил телефона си, в случай че Юра се появи, ѝ се обажда, благодари ѝ сърдечно,
уверява я, че е постъпила правилно и като истинска патриотка, обещава ѝ, че няма да навредят на Юра.
Блъскат го гол по стълбите, Катя изтичва с шинела: облечете го! Не се притеснявайте, казват, ще се оправим.
Тя не беше искала да се обажда. Не беше вярвала, че той ще се върне. Иван Олегович не ѝ каза, че Юра ще се
появи. Каза ѝ: за всеки случай. Най-важното е да се обади на него, а не на някого другиго. Но Катя не би се обадила
на никого, ако Юра не се беше променил така, ако не беше започнал този странен разговор за императора, ако не се
беше вкопчил така в нея. В този случай тя би го съжалила, би го скрила, измила и нахранила, преди… да се разделят.
Няма връщане от онзи свят.
Тя им дава време да го спуснат по стълбите и след това вече хуква – по нагиздената „Тверска“, вече украсена за
Нова година с гирлянди и хвойнови клонки, играчки за елха и рубинови звезди, разноцветни илюминации, Дядо
Мразовци и Снежанки; но по улиците няма много хора, макар че е събота, тъкмо време за разходки. Пързалките
пустеят, впрегнатите шейни с звънчета, за които обикновено има опашки с дължина едва ли не цяла пресечка, сега
на свой ред чакат сами; конете пръхтят, тревожно вирят уши, улавяйки далечните оръдейни тътени, коларите
неуверено разменят шеги. Магазините са отворени, но на витрините има само реклами, рафтовете са заети с разни
еднообразни, не особено ядивни неща – всичко е изкупено преди празниците, макар по вестниците да пише, че
запасите от продукти на града стигат за дълго време и няма поводи за безпокойство.
Снегът се спуска на огромни парцали, върти се в аурата на уличните лампи, танцува във вихрите на теченията,
идващи от пресечките. Снегът е толкова много, а хората са толкова малко, че тротоарите са бели, пухкави.
Искриците сняг под краката на Катя преливат в синкаво, както в детството ѝ. Тя е с бели валенки, днес дори е без
галоши, толкова е чисто в Москва. Лети като насън, носи се над земята, без да оставя следи след себе си. И даже
залповете на артилерията ѝ изглеждат като салюти. Иска ѝ се да вирне глава, да намери в снежното небе
преливащите се конфети на фойерверките.
Скъсява пътя си по „Камергерски“ – покрай Художествения театър, покрай пустите кафенета, покрай напразно
сгретите бъчви с глинтвайн, покрай шкембестите градски патрулни, минава през мижавите сергии на коледния
базар, чиито търговци няма как да се разбягат след клиентите. Не могат да си тръгнат по домовете и уличните
музиканти – квартет от цигулари, свирещи мелодии от стари киноприказки.
Болшой е отцепен по периметъра от хора със сини шинели; стоят отдавна, пагоните им вече са напрашени със
сняг, не пускат външни лица. Катя показва на караула пропуска си за театъра, те я молят и за паспорт; той, разбира
се, си е у нея – сверяват, правят ѝ път, пускат я да мине.
Огромните афиши на „Лешникотрошачката“ са окачени на фасадите като знамена, вълнуват се от вятъра – и
изглежда, сякаш триетажната Катя диша и трепери в обятията на триетажния Зарайски.
На служебния вход отново има опашка – пак проверка. Наредили са се смесено балетът и оркестърът, шушукат си,
движат се бавно: какво става?
– Проверяват слуха – обяснява ѝ един виолончелист.
– Какво?
– Проверка, гледат дали сред персонала има паникьори.
– Как така?
– Ами ако някой си е пробил ушите – шепне ѝ виолончелистът, – то край, дотук.
– А нас защо ни проверяват? – недоумява Катя. – И нас, и вас? Та това е абсурд. А ние как без слух?
– Ами обясни им на тях.
Вътре има едва ли не цял взвод със сини мундири: всеки артист го отвеждат настрана, шепнат му нещо от крачка
разстояние, искат да отгатне какво е било казано. На онези, които отговарят неуверено, им светват с фенерче в
ушите, за да се убедят, че няма гнойни струпеи.
Шепнат на Катя: „Чичковите червенотиквеничета…“.
Тя потрепва – проверява я млад лейтенант, развлича я по този начин. Черните му мустаци са грижливо оформени,
очите му просветват палаво, но на колана му така или иначе има кобур.
– Вие ли сте на афиша? – пита той. – Познах ви.
Извиват ръцете на някаква чистачка, която не е чула своята скоропоговорка, и я извеждат нанякъде.
– Да – учтиво му се усмихва Катя. – Ужасна снимка.
– Да, бе! Чудесна е! Ще ми подпишете ли после една програмка?
– Разбира се.
Тя преминава през игленото ухо – и най-накрая се среща с останалите балерини в съблекалнята.
– За какво е това?
– Търсят предатели – обяснява ѝ шепнешком Виолета. – Който си е пробил тъпанчетата, значи е повярвал на
клеветата срещу императора. Всички тези глупости за руския бяс, за това, което Михаил Първи е направил, е, знаеш.
Бълнуване. Бълнуване е, нали?
Катя предпазливо свива рамене.
На загрявката всички искат да знаят мнението ѝ – и кордебалета, и Зарайски. И гримьорката, която ѝ рисува
огромни удивени детски очи, пълнокръвни устни, руменина на бузите. И Филипов, който се разхожда покрай
строените в редица артисти, призовавайки ги днес да се представят така, както не са се представяли още никога в
живота си – защото да, времената са неспокойни и именно сега е много важно да не се поддават на паниката и да
създадат в публиката празнично усещане, да не позволят на метежниците да подплашат московчани. Службата в
театъра ненапразно се нарича служба, говори Филипов, клатушкайки се на тлъстите си крачища, застанал право
срещу примата, срещу Катя.
– Това ни сродява с войниците! – той кашля от цигарения дим. – Те сега са на пост, и ние сме на пост!
 7.
Лисицин очаква, че ще го бият, но те не го докосват.
В колата му намъкват шинел, за да не мръзне, возят го кратко. Той се опитва да определи по времето къде го
карат: „Лубянка“? Далечко е. Лефортово? Твърде близо. На Арбат има военен трибунал вече от сто години, това
Лисицин го знае, в обикновена търговска сграда, там съдят и там могат и да те гръмнат, ако е спешно.
Но влизат в огромния двор на кръгла крепост от Сталиново време: изглежда, бившият Генерален щаб; дават му
само секунда да се целуне със снега и скриват небето от него, помъкват го по някакви коридори. Тилът го сърби,
очаква куршум, но го изплюват в някаква стая, която не е подходяща за разстрели – на пода има килим, сложени са
дивани, тапетите са красиви. Лампа със зелен абажур. Бюро, зад него седи полковник Сурганов.
– Здравей, Лисицин.
– Върви на майната си, Иван Олегович.
– Сърдит ли си ми?
Лисицин се дърпа, но дори бясът му не е достатъчен, за да надделее над конвоиращите.
– Извинявай, че се наложи да те вземем голичък. Няма време за размотаване, сам разбираш.
– Разбирам! Но ти не бързай да се радваш, тлъста муцуно, ти пръв ще гризнеш дръвцето. На тях вашите оръдия са
им през оная работа! Само един да се промъкне тук – и край с всичко!
– Е, пръв или не пръв…
Сурганов пали цигара, ухилва се. Предлага и на Лисицин. На него много му се иска, но поклаща глава.
– Доволен ли си, а?! Ти нали това искаше?
– Въобще не това. Ама въобще.
– Продажен кучи син!
– Хайде, хайде – дърпа си Сурганов от цигарата.
– Ти защо изпрати момчетата на смърт? Защо не ми каза какво се върши там? Та ти знаеше! Знаеше! Защо тях…
Защо Сашка Кригов?! Кучи син!
Лисицин млъква, от очите му рукват сълзи.
– Достатъчно! Стига истерия! Ти офицер ли си, или женичка?! – изревава му Сурганов. – Колкото можах, те
предупредих! Неведнъж!
– Не ми каза нито дума за тази бесовска молитва, или каквото там е това!
– А казах ли ти да не ги слушаш?! Казах ли ти да убиеш всички, които са оцелели в Ярославъл?!
– А защо не ми го каза направо?! На мен тези твои намеци ми струваха сто живота? Аз ги видях… Ти не си ги
виждал, но аз ги видях!
Сурганов се обляга назад в креслото.
– Аз също ги гледах, през бинокъл. Зрелището си го бива, съгласен съм.
– Скоро ще видиш всичко и без бинокъл! Ти да не мислиш, че те ще подбират?! Камък върху камък няма да остане
тук! Мислиш ли, че ще свалиш Повелителя чрез техните ръце? Те ще ви изядат и вас и после ще се изядат взаимно!
– Ха, какъв си се притеснил – хъмка Сурганов. – А ние и със самия теб още не сме си изяснили нещата. Как се
получи така, че всички измряха, а ти си тук? Как не се зарази?
– Как? – повтаря Лисицин; въпросът го е извадил от равновесие. – Мен ме зашеметиха, изгубих съзнание. Едно
момиче ме измъкна, годеницата на подесаул Кригов. Не успях да ги послушам… Ти какво, сред предателите ли реши
да ме наредиш, гад? Ти – мен? Сред предателите?
– Успокой се. Какво общо има тук предателството! Просто… Нали щом веднъж човек се зарази с това – Сурганов
поглежда Лисицин в очите, – той вече не може да оздравее?
Лисицин се гмурка под леда, размътва студената вода, опитва се да погледне в себе си. Неясно защо от Сургановия
въпрос му става страшно, той не знае причината. Дъното не се вижда. В мътната, гъста вода като малки искрици,
като откъснати рибени люспи плават картини, съхранени от паметта му. А останалото е непрогледно.
– Не.
– А ти, братко, всички ли ги отстрани, както ти казах?
– Всички.
– А годеницата на Кригов?
Лисицин примигва. Хваща се за главата. Спомня си: след всяко пропадане е идвал на себе си в нейните ръце.
– Нея – не. Тя… Тя е бременна от Кригов, аз… Не можах.
– Ех, ти…
Сурганов клати глава разочаровано. Но Лисицин упорства.
 – Тя е глуха. Не е от тях. Който си прободе ушите, не се заразява. Или ако е в безсъзнание в момента… Когато тези
са наоколо.
Полковникът си пали нова цигара от старата.
– А как тогава?
– Господи! Та малко ли заразени са си тръгнали от Ярославълския пост! Преди ние да дойдем! А ти нали знаеше
това! Какво ми прехвърляш вината?
Той скача, но не напада Сурганов. Онзи го гледа със съмнение.
– Ще ме изслушаш ли, Лисицин? Обещай да не буйстваш. Оставете ни, момчета.
Полковникът слага пистолета си на бюрото, конвоят с нежелание напуска стаята.
– Аз теб и с голи ръце, ако трябва… – съска Лисицин.
– Ти си прав – прекъсва го Сурганов. – Знаех какво ще има там.
– Защо не ме предупреди?! Нито мен, нито Кригов?
– Защото Повелителят Аркадий Михайлович не вярва в това.
– Как не вярва? Какво значи – не вярва?
Полковникът се надига иззад бюрото, приближава се към Лисицин. Изважда цигара от пакета, предлага му я.
– Смята, че това е клевета за баща му. Че не е имало никаква тъмна тема. Че онова е било чудо. Че не е възможно
баща му да използва такова нещо срещу цивилно мирно население. И следователно не е използвал. И следователно
това не се е случило.
Лисицин си взема цигара. Седи с голия си задник върху студената кожа на дивана, пали си от Сурганов. Пита с
пресъхнала уста:
– А случило ли се е?
– А ти сам, драги човече, реши случило ли се е, или не. Защото онези, които говорят, че се е случило, са смятани
за изменници. Ти реши сам за себе си, аз няма да ти подсказвам.
– Аз видях всичко това със собствените си очи!
– И вече си успял да го разкажеш на някого, след като са пратили след теб Тайната полиция. Едва успя да избягаш,
а?
Лисицин потрепва – и кима. Гълта дима. Боже, колко е хубаво. И веднага такава яснота в ума.
– Защо тогава не са измислили… оправдание?
– Защото около Повелителя има човечета, които се опитват да интриганстват. И за него, и за цялата династия. И
ето, че той смята, че те всичко измислят. Вие, значи, със своите собствени хора така, безпощадно, със своя собствен
народ, татко ви е палач, вие имате палаческа кръв и династията ви е палаческа… Разбираш ли до какво може да
доведе това, братко?
Лисицин седи и гледа напред.
– Значи има заговор?
– Разбира се, че има заговор.
Лисицин кима: да, това вече прилича на истина.
– А нима той не е научил пряко от баща си?
– Ами… Явно не е знаел. На колко години е бил тогава? Още е нямал двайсет. Може би татко му е планирал да
разкаже по-късно, не можеш да предвидиш острата сърдечна недостатъчност. И това е. Така че сега той е
чудотворец и точка.
Лисицин гаси угарката си в кожения диван, моли Сурганов за още.
– Та така… Ето че то дойде, под самата Москва. Всеки момент ще влезе…
Сурганов разперва ръце.
– На нас той не ни вярва. Миналата седмица арестуваха началника на военното разузнаване. Генерал Пахомов,
нали го знаеш? А вярва на Тайната полиция, която му казва, че това петата колона го раздухва. Казва, че е метеж. И
във вестниците е същото.
– Но нали това е било… Не толкова отдавна… Колко хора още са живи, които сами помнят… лично. Нима няма
кой да му каже…
Сурганов се усмихва без никаква веселост.
– Ти си като малко дете. Каква разлика има кой какво помни? Човешката памет, мили мой, на такива фокуси е
способна! Не искат хората да разстройват Повелителя, кой може да ги съди?
Лисицин най-накрая осъзнава всичко.
– А мен… А нас той тогава с Кригов – защо?
– Ами ето. Точно за това, за да му каже истината някой, който не се е продал. Някой свой.
 Лисицин вече довършва и втората цигара.
– Значи… Значи вие сте с нас, Иван Олегович?
Онзи кима сериозно.
– Ами… тоест… – скача на крака Лисицин. – Тоест на мен той би могъл да повярва?
– Тоест в теб единствено е цялата надежда, подесаул. Късничко те хванахме, вярно. Ти дълго се кри. Добре поне,
че не попадна в лапите на Тайната полиция, защото не бихме могли да те измъкнем оттам.
– И как да стане?
– Точно там е въпросът. Той вече не слуша военните. Откакто прибраха генерал Пахомов, императорската
канцелария спря да ни отговаря. Всичко е през Тайната полиция, през Клятишев, през Лопатко. А снарядите ще
свършат по-скоро, отколкото хората отвъд МКАД. Ето къде е проблемът. Ти поне седни, братко, всичко ти се вижда.
Лисицин смутено се загръща с шинела. И изведнъж го осенява.
– А ако… Ако в театъра днес… Той ще бъде. В Болшой. Аз и сам исках. Момичето ми е балерина…
– Знам – казва Сурганов.
– Да… Ами… Ето там. Ето там ако се приближа. И му кажа. Че съм бил, че съм видял, че само аз съм оцелял, че
съм се върнал. Нали той сам ме изпрати… Ще ме познае.
Полковник Сурганов сплита длани, изучава ги замислено.
– В Болшой… Там може и да ни вкарат… Само че относно това, че ще те познае… Драги мой… Не можеш да си
сигурен. В такъв вид… Добре.
Той се подава през вратата, вика:
– Овсянников! Ела тук! Кажи на дневалния ви, човекът тук трябва да се подстриже! И чиста казашка униформа! И
по-живо! – Той поглежда часовника. – Там първото действие вече започва!

8.
Черни лъскави лимузини една след друга се приближават към Болшой театър и от „Петровка“, и от „Театрални
проезд“. От тях излизат кавалери в каракул и дами в кожи, изкачват се по гранитните стъпала, където ги посрещат
строени в редица хора със сини шинели.
Могъщото съоръжение, замислено и издигнато като храм, е осветено от прожектори в спусналата се мъгла; на
покритата галерия, която подпират осем могъщи колони както атлантите – небето, е Аполон в колесница с четири
впрегнати коня; носи се в ослепителните лъчи, вечно на крачка от бездната. Накъде?
Двойките напускат колите в тържествена тишина, шестват безмълвно по немноголюдния в момента площад – към
стъпалата на храма. Насред площада е монтирана циклопска новогодишна елха с размери, каквито не съществуват в
природата; нежива, скроена и ушита от частите на други отсечени елхи. Устроената около нея новогодишна
пързалка, леденото сърце на Москва, сега пустее.
Снегът вали нагъсто, идеално замитайки следите на току-що преминалите през него хора, сякаш бърза да заличи
спомена за тях на земята. Но нови коли продължават да пристигат, нови хора вървят в безкраен поток към строго
изсеченото здание. Изкачват се по стъпалата и изчезват. Чак е чудно, че всичките могат да се поберат вътре, но
театърът е грандиозен, той сигурно би побрал и цялата Москва, и цялата Московия, и цялата стара Русия.
Ала днес са поканени само избрани. Когато влязат, смъкват от раменете си горните си дрехи; под мокрите от
снега шуби и палта се показват перли и фракове; под безликите шинели – парадни генералски кители.
Гостите предават зимните си обвивки в гардероба и после всеки от тях бива подлаган на придирчива проверка.
Младши офицери в сини мундири с лъскави копчета уважително, но настойчиво викат всяка двойка встрани и им
прошепват думи, които те после са длъжни да повторят.
Проверката предизвиква леко объркване. Някои от присъстващите не чуват много добре поради преклонната си
възраст, някои смятат, че е под тяхното достойнство да участват в този странен ритуал; сред тях и герои на
Отечеството, и високи чинове от най-различни служби и учреждения. Някои по силата на званието си и длъжността
си могат сами да дават заповеди на проверяващите и си личи, че тази процедура, която те смятат за празна и
унизителна формалност, ги е заварила неподготвени. Но идват още по-високи чинове, дирижиращи тази акция, и
убеждават съмняващите се. Обясняват им доверително: такова е личното желание и изискване на Повелителя.
Някои смятат да избегнат проверката и дори са готови да си тръгнат от премиерата, но шубите и шинелите вече са
предадени на гардероба, а вратите работят само в една посока. Тук-там възниква суматоха, даже и малки сбивания:
проверяващите намират сред поканените глухи, те пробват отначало да скрият дефекта си, после се опитват да се
освободят от силните ръце, някои дори влизат в схватка, но тях бързо ги усмиряват и ги отвеждат някъде в
бездънните недра на театъра, които при последната реконструкция са значително разширени.
Впрочем голяма част от гостите чуват прекрасно – и защото са дошли тук да се насладят на безсмъртната музика
на великия Чайковски, и защото вече са били предупредени за предстоящия изпит.
Бюфетът работи и леко зачервените дами и техните пребледнели кавалери утоляват жаждата си със студено
пенливо шампанско. Здрависват се сърдечно с приятелите си и предпазливо с неприятелите, галантничат пред
чуждите дами и се преструват пред своите.
А из залата вече долитат ранните отзвуци от загрявката на оркестъра, странно зрънце какофония, от което
израства и всеки момент ще се разлисти великолепното и чудновато цвете на симфония.
Чакат Повелителя.
Знаят, че той се появява в императорската ложа едва когато останалата публика вече е насядала и утихнала, и все
пак въртят глави – а ако днес е иначе? Нали това е особена вечер. Днес всички тук са по поканата на монарха и
всеки разбира, че не е можел да откаже, защото да дойдеш, означава да проявиш присъствие на духа, да покажеш
твърдост и безстрашие пред ужасната опасност, която е надвиснала над Отечеството, а да се откажеш, е равносилно
на това да разобличиш себе си в позорно пораженство, вече на границата с измяната.
Всички сядат по местата си; наистина тук е цветът на нацията. Само малка част от тях не са издържали
проверката на слуха, но празните места се заемат от офицерчета в сини униформи, които по този начин са
възнаградени за добрата служба.
Публиката утихва… И в този момент завесите, зад които е била скрита императорската ложе, се дърпат встрани.
Из залата се разнася шепот и заедно с него преминава вълна, която е като порив на вятъра над ръжено поле: всеки
бърза да се обърне. Девойките извиват лебедовите си вратлета, генералите и министрите се обръщат с целия си
корпус, защото почервенелите им вратове отдавна са изгубили подвижност. Хиляди очи са устремени в една точка.
Повелителят днес е във фрак, сякаш за да подчертае, че няма намерение да се поддава на паническото обсадно
настроение. До него са императрицата, престолонаследникът и младата княгиня; престолонаследникът е облечен
като баща си, Великата княгиня е копие на майка си.
Залата им ръкопляска – отначало не много силно, после все по-решително. Сякаш нощен юлски дъжд тихо
шумоли, но бързо прераства в порой, в потоп, който може да заглуши човешките гласове.
Всеки съмняващ се, че посещението на театъра – и то на лекомислената „Лешникотрошачка“, във вечер, в която е
по-благоразумно да се остане вкъщи – е оправдано, започва да упреква себе си за малодушието; всеки разбира сега и
смисъла на тази проверка във фоайето: тук са само свои. Свои за Повелителя, свои за държавата. А всички, които не
са били поканени, които са били отсети, са чужди. И възторжено аплодирайки императора, те аплодират и себе си.

9.
Катя стотици пъти е излизала на тази сцена, стотици пъти е виждала тази зала пред себе си – и пуста, и
препълнена, ръкопляскаща. И пурпурно-златна, озарена от десетки полилеи, главният от които, с невероятни
размери, е способен, изглежда, да освети цялата Москва и се рее в центъра на залата, отрицавайки закона за
привличането. И почти тъмна, в отблясъците на вълшебството, което се твори на сцената, отразено във
възторжените очи на зрителите.
Но самата тя всеки път е оставала невидима. Човешкото око е способно да се фокусира само в една точка, хората
виждат ясно само малък фрагмент от сложеното пред тях платно, който е с размера на убождане от игла. Останалото
се размива; и когато на сцената излезе солистката, хилядите внимателни очи се обръщат само към нея. Движенията
на кордебалета трябва да са не по-малко обработени, зад тях също стоят дълги години изнурителна работа – но
никой от зрителите не вижда лицата на тези артисти, тяхната задача се състои само в това да се движат синхронно,
омагьосвайки залата с невероятната и неестествена за хаоса на човешкото съществуване съгласуваност.
Единственото изключение е дивертисментът: за краткото време на твоето изпълнение можеш да се почувстваш
дива; но изпълненията се редуват твърде бързо, зрителят не успява да запомни героите им. И само солистката я
чакат, обожават или мразят, познават – всичките. Само солистката може поне за кратък миг да бъде уверена, че не е
живяла напразно.
И ето – след украшенията за елхата, след марша на оловните войничета, след детския галоп, след танца на
куклите с пружина и след демоничния танц, Катя-Мари най-накрая се отделя от тълпата. Прощава се с кордебалета.
Отначало в лъчите на прожекторите остават тя, Дроселмайер, Фриц и Лешникотрошачката; после останалите се
отдръпват в сенките и ето че тя танцува със счупения Лешникотрошачка в ръце; залата не може да откъсне поглед от
нея. Ето, звучи приспивната песен и започва вълшебството…
Елхата в гостната нараства до циклопски размери – или Катя се смалява? Парцалените кукли и оловните
войничета оживяват и самите те вече вярват, че са живи. И ето че започва да действа самостоятелно – засега още
поривисто и тромаво – счупеният и поправен Лешникотрошачка.
Когато той начело на войската от оловни войничета се хвърля в схватка с пълчищата мишки, Катя ясно чува как
изплашено ахват децата – единствените деца в цялата огромна зала – в императорската ложа. И как те радостно се
смеят, когато Катя-Мари хвърля по Мишия крал пантофа си… Оттам, знае Катя, я гледат внимателно и други очи. И
сега, когато в тази ложа се смеят и ѝ се възхищават, на нея, а не на Антонина, тя също е готова да изпадне в
умиление и да се възхищава на тези, които седят там.
Плъховете са победени. Сърцето ѝ тупти. В тялото си усеща необичайна лекота. Всичко ѝ се удава невероятно
просто и точно, тя не бърка нито едно движение, преобразилият се в приказен принц Зарайски сега съживява
Лешникотрошачката истински и от това превръщане на неживото в живо Катя я побиват тръпки като в детството ѝ.
Зарайски я води из зимната гора, наоколо се вихрят в теченията на театъра снежинките: Калинкина, Труш,
Лялина, Сородченко, Киршенбаум, Воронина, Касимова, двете Никишови, Напевойда, Небилицкая, Стон и
Амбарцумян, и още единайсет други балерини, прекрасни и безтегловни. Зарайски вдига Катя на ръце – много
прилича на кадъра, който беше на незабравимия афиш „Антонина Рубльова – прима на Императорския балет“.
Залата избухва в овации.
Запалват се светлините; императорът ръкопляска прав, Катя веднага вижда това.
Тя е щастлива.

10.
Това прилича на спецоперация. Колите на контраразузнаването спират при черния вход, където ги посреща човек,
облечен в мундира на Тайната полиция, но отдаващ чест на Сурганов.
– Трябва по-бързо! Антрактът свършва! – шепне той гръмко.
– Императорът остана ли за второ действие? – пита полковникът.
– Тъй вярно!
Лисицин, в нечия парадна униформа, набързо остриган, тича по пустите коридори, лампите под тавана мътно
припламват и пропадат, синият мундир му показва пътя, Сурганов е на крачка зад тях. За миг Лисицин забравя къде
се намира, струва му се, че това не е мазето на Болшой театър, а ростовският пост.
И същевременно пред очите му застава онази стая, където децата бяха спали едно върху друго, като кутрета.
Лисицин тръска глава, прогонвайки ги. Толкова дълго не си беше спомнял за тях, защо точно сега?
Дотичват до стълбището; нагоре-нагоре по него стигат до караулното. Синият мундир започва да му обяснява
нещо, но Сурганов просто му забива в муцуната ожуления си месарски юмрук. Онзи пада и повече не помръдва.
– Трябва да успеем до края на антракта, иначе ще затворят вратите!
Спомня си по-нататък: как казаците носеха децата по коридора, как отидоха да събудят Мишел и онова хлапе, как
комендантът на ростовския пост настоя да не разстрелват никой друг там, как потеглиха в навъсеното утро с
дрезината някъде по-надалеч, за да не смущават цивилните със залповете си. Как изправиха коменданта и синчето
му до стената. Как единият извади парцала на другия със зъби. И какво беше после? Не помни. Много неща не
помни.
Озовават се във фоайето, изскачат от някаква служебна врата. Там отново Тайната полиция, следят всички, които
са се задържали при бюфета, да се върнат в залата. Веднага аплодисменти – започва се. Оркестърът се пробужда.
Спират ги на вратата: нужни са билети.
Дали са билети на Сурганов, но крайчетата им не са скъсани. Лейтенантът вика капитана, онзи дотичва
предварително напрегнат. Гледа подозрително билетите, иска да поверят и единия, и другия. Обискират и двамата
грижливо, после дават знак на Лисицин: наведи се.
Той се навежда, шепнат в ухото му, гъделичкайки го с мустаци:
– Мраз и слънце. Ден чудесен. Още дремеш, приятелю прелестен. Време е, красавице, да се събудиш.
– Мраз и слънце – слисано повтаря след него Лисицин. – Ден чудесен. За какво е това?
– За да знаем, че не са ви пробити ушите. Че не сте от онези, които вярват в тази ерес.
Неговите уши не са пробити, мисли си Лисицин. И на коменданта на ярославския пост ушите му също бяха
здрави. Всичките там бяха с пробити уши, само той – със здрави. Всичко беше чул, само дето нищо не помнеше.
А възможно ли е такова нещо – човек отначало да се превърне, а после пак да стане нормален?
– Да вървим! – дърпа го за ръката Сурганов. – Какво заседна?
Лисицин тръсва глава: не, не може да му има нищо такова! Той със сигурност си е нормален!
Влизат в залата, там вече полилеите помръкват… Оркестърът свири…
– Нататък!
До императорската ложа има петстотин крачки. Лисицин върви по редовете, по краката на хората, те викат,
съскат, бранят се. Когато Повелителят вече се вижда, на пътя на Лисицин като дяволчета на пружини изскачат
телохранители.
 – Ваше Императорско… Всемилостиви Повелителю!
В ръцете им има някакви неруски пистолети – още крачка и ще стрелят.
– Повелителю! Това съм аз! Подесаул Лисицин! Вие мен на експедиция! В Ярославъл! Върнах се! Единствен!
Току-що! Веднага тук! Да доложа! Спешно е! – вика Лисицин, докато охраната го отблъсква, сваля го, оковава му
ръцете. – Още и Александър Кригов! Отвъд Волга! Намерих! Узнах!
Оркестърът млъква. По залата тръгва ропот.
– Дайте светлина! – вика охраната.
– Върнах се оттам, отвъд МКАД… Вие мен лично, Всемилостиви Повелителю! Лисицин! Аз да докладвам!
Полилеите светват отново.
– Хайде де, покажете го… – чува се изведнъж глас от императорската ложа.
Водят Лисицин с ръце зад гърба. Цивилните зрители се раздвижват, позволяват му да застане пред Повелителя.
– Да… Той е. Добре, подесаул. Хайде после. Тук при нас е нещо като празник… После него при мен… –
произнася отгоре, половин етаж по-високо, от своя еркер, императорът. – После.
– Ваше императорско… Това е спешно! – вика Лисицин. – Трябва да се спасяват хората! Там, под Москва…
Всички те са обсебени! Това е като болест, само че заразява с думи! Това е било някакво наше секретно оръжие…
Ние него против метежниците… А ето че сега то обратно… Трябва спешно да се вземат мерки! Трябва да се
пробият ушите! Това не може да се реши с оръдия! Те ще се промъкнат!
Хилядната зала мълчи, вцепенена. Грамадният полилей под тавана заслепява като слънце. Стените наоколо
всичките са червени като онази стена, по която разстреляният комендант беше плъзнал гърба си. Евтино злато като
варака на иконите на старците. Императорът стои в целия си ръст, децата му надничат отляво и отдясно иззад
парапета като от окоп. Охраната чака знак, за да извие врата на Лисицин.
– Това е лъжа! – изрича Повелителят. – Това е клевета.
– Кълна ви се, Всемилостиви… Аз сам, със собствените си очи! Оттам идвам, видях как то заразява хората!
Повелителят избухва:
– Това е подла лъжа! Ти си се продал! Аз теб като на син… доверих ти се… А ти си се продал!
– Аз съм ви верен! Само на вас! До гроб! Ваше… Заклевам се!
– Лъжеш! Лъжеш! – вика императорът.
– Има го! И то идва насам! И ще дойде!
Залата е безмълвна. Извиват ръцете му, сядат върху него, започват да го душат, чувствайки, че царят не иска повече
да говори. Притъмнява му пред очите. Въздухът му свършва.
– Няма го! Не смей да клеветиш баща ми! Нищо такова не е имало!
– Кълна ви се! То беше там! От него хората се превръщаха в зверове! Първо си говореха нещо, а после си
разкъсваха гърлата! Разбиваха си главите! Там навсякъде е в кръв! Там те лежат разкъсани, в Ярославъл! С червата
навън! Те това един на друг!
– Не! Да не си посмял! За светеца! За монар…
– То беше! То дойде! Като мухи на очите, лайна разкъсваше, абадон, смърт наоколо беше, кръжеше, шигаооооон,
кръв плискаше от шията като фонтан, тоооодштеееерб, като дяволстващи, като разпъващи, като в примка танцуваха,
лайно по краката течеше, всичко тук, Всемилостиви господарю, върна се, всичко беше и всичко ще бъде, штееееерб,
спешно съобщение, да не си посмял, да не си посмял за Повелителя, шиааааааааааа…
– Аз решавам! Аз ще решавам кое е било и кое не! Ясно ли е?! Аз! Махнете го оттук! Махайте го!
Охраната събаря Лисицин долу, под креслата. Отгоре върху него в тъмнината падат думите:
– Забравете! Заповядвам ви да си изхвърлите това от главите! Да забравите тази ерес!
Настъпва тъмнина.

11.
Катя, вече е излязла на сцената, гледа като парализирана как стъпкват Лисицин някъде на пода. В своята ложа
Повелителят – всички го гледат като под хипноза – се изправя, поема си дъх, взема се в ръце.
– Забравете! Заповядвам ви да си изхвърлите това от главите! Да забравите тази ерес! И ако някой тук е посмял
дори един път, дори веднъж да повтори думите на този изменник, вие всички, повтарям, всички без изключение ще
бъдете обесени! Няма да позволя на никого да мърси паметта на баща ми! Той е мъченик и чудотворец! Този, който
поддържа изменника, сам е изменник! Е? Някой тук може би така смята? Вдигнете ръце, не се бойте! Хайде! А?! А?!
Аз тези мерзки разговори повече не смятам да ги слушам! Ако бесилото не помогне – ще сека глави!
Болшой театър побира две хиляди души. И всичките те мълчат – гробовна тишина. Повелителят крещи, дерейки
се, разгневено:
 – Това са метежници! И онези бяха метежници! Те са го заслужили, те и по-лошо заслужаваха, трябваше да ги
душат един по един, трябваше на диба, игли под пръстите авадон или поялник в задника шигаон или до стената
всички тях и сам лично всеки който посмее на баща ми на паметта му нищожества кървава повръщня ще повръщате
свят човек посмяхте да удряте убийци кой го е отровил кой не съм го тровил аз штеееееерб и с всеки с всеки всички
до един всеки който посмее да посяга това аз решавам штееееееерб тоооод шшшшш какво мълчите, продължаваме
спектакъла продължаваме този шибан спектакъл къде е музиката твари танцувайте какво сте застанали!
Оркестърът започва да свири отново „Кралство на сладостите“, това е първото нещо след антракта, но полилеят
все още свети и под ярката му светлина се вижда как императорът, обзет от гърч, вдига на ръце изплашения плачещ
престолонаследник и надвиквайки тръбите, огласява:
– Ето това е било и ще бъде хиляда години!
И изведнъж със замах удря главата му в ръба, разплесква се червено, и повтаря още веднъж, и отново, майката на
момчето пищи ужасено, а Повелителят хваща великата княгиня, която се е вцепенила от ужас, и вкарва с пръсти
очите ѝ навътре. Катя прави крачка, втора, кордебалетът се опитва да започне танца си, но не може да откъсне
поглед от това, което се върши в залата, в нишата на оркестъра още не се вижда нищо и оркестърът продължава да
свири, хората скачат от местата си, започва блъсканица, вратите са затворени, Повелителят продължава да крещи и
само след няколко секунди през изплашения хор на тълпата, през виковете от болка и молбите да се пусне въздух
прораства нещо друго, зловещо, нечовешко.
Този тъмен вал достига скоро и до сцената, и до оркестъра, който все свири и свири, както му е било наредено, но
в този момент започва да бърка, започват да му падат инструментите, вместо тях започват да се чуват утробни
викове и писъци, докато напълно не заменят музиката.
Катя танцува, докато се държи на краката си.

ЕПИЛОГ
Мишел не знае колко време е минало.
Крушката под тавана отдавна е угаснала – и слава богу. Тя вече е свикнала с мисълта, че ще умре тук. Краят на
света е настъпил, това ѝ е ясно. Тя ги предупреждаваше, че това ще се случи, но никой не я слушаше. И ето че сега
няма кой да слуша.
Няма какво да се диша заради княза. След като той се разряза, никой повече не дойде в камерата при тях. Добре
поне, че отоплението също се изключи, само водата кой знае защо още капе тихичко.
Мишел се е стопила, няма сили да се изправи, не си чувства главата. В нея е единствено Ярославъл, единствено
домът ѝ – най-истинското нещо, което е било в живота ѝ. Баба ѝ чете своя Есенин и се моли за здравето на нея и на
нейното дете от Саша, дядо ѝ я учи да стреля със стария макаров, Егор се разкайва, свири на китарата си.
В проблясъците от другия свят към нея гледа от своя ъгъл на килията балерината – подпухнала, разчовечила се,
преяла с месо. Тя не възнамерява да умира, тя има някакви дела за вършене и след края на света. А Мишел пости,
затова вече почти не е привързана към земята, тя вече плава, плава по някаква река, на бреговете на която стоят
познати, полупознати хора и ѝ махат. Отпред, изглежда, има водопад, но това е добре. Иска да ускори и да скочи в
шумящата пропаст. И когато скача и вече лети, вратата се отваря.
Светват с фенерчета навътре, запушват си носовете, намират живи, радват се. Балерината става сама, бръсначът
все още е стиснат в ръката ѝ, важен инструмент. Тези хора вдигат Мишел на крака, тя е твърде слаба, за да върви
сама. Балерината ги пита нещо, но те ѝ показват, че не чуват, глухи са.
От свежия въздух Мишел губи съзнание. Разтриват я със сняг, идва на себе си. Наоколо са същите такива хилави
хора като нея. Слънчев мразовит ден. Очите болят нетърпимо. Широкият площад е пуст. В небето кръжат врани.
Издигат се сиви къщи като скали. Улиците са пусти.
Към Мишел се приближава някой, посочва я на другите с пръст и пада на колене пред нея. Показва я на другите.
На тях по някаква причина им е радостно и тревожно, че я виждат. Написват ѝ на снега: „Блажената Мишел“.
Мишел ги гледа слисано: какво искат?
Някак успяват да ѝ обяснят – ти нали искаше да спасиш хората? Носи ти се славата. Как си искала да кажеш
истината на хората. Как не си жалела себе си. Как си загинала в затвора. И ето че ние те намерихме.
Тя протестира, дърпа се, но те я вдигат на ръце, увиват я, понасят я. Носят я някъде по улицата, дават ѝ да се
надиша, да се нагледа на небето, а после отново я отнасят под покрив. Отново ѝ притъмнява пред очите и дълго-
дълго не просветва. После, най-накрая, се събужда. Поят я с нещо стипчиво, хранително. Тя потъва и отново изплува
– укрепнала.
В църква е.
Хората наоколо я гледат с обожание, кръстят се неистово. Напират да ѝ целуват ръката. Тя се оглежда все още
смаяно, водят я някъде нежно, но настойчиво. Всички наоколо са глухи. Всички пишат букви по въздуха,
надпреварвайки се. Водят я към икона.
Иконата е стара, разцепена, покрита с варак.
На иконата има красив човек с криле, тъжни очи и дълги къдрици. Очите му са печални, но в ръката си държи
меч. Човекът е нарисуван с черно на фона на злато.
„Архангел Михаил! – обясняват ѝ. – Твоят покровител!“
„Защо?“ – недоумява Мишел.
„Че как защо! А какво ти е името! Нали в негова чест!“
Тя не знае дали това е правилно. Кима. Тогава я молят да се помоли. За себе си и за всички тях, които са останали
там.
Архангел Михаил я гледа тъжно, внимателно. Мишел за кой ли път пробва да се прекръсти, да каже за себе си
тези думи, да помоли невидимото същество, което винаги е било равнодушно към нея, да я защити, да я спаси, да ѝ
прости.
Събира пръстите си в шепа.
Вдига ръка към челото.
Спуска я към корема.
Повежда я до сърцето.
И тегли черта през гърдите си от ляво на дясно.
Това ли е всичко?
И изведнъж вътре в нея нещо се преобръща. Тя се поглежда… Има корем. Голям корем. Как така? Какво е това!
Като че ли…? Тя слага ръка на корема си.
Там нещо се блъска. Нещо се блъска. Живо.
Тя ахва, пада на колене. Сълзите потичат сами. Заливат бузите ѝ с топлина. Тя се прекръства още веднъж – този
път искрено, изтичва навън… Там вече е пролет. Там вече пъпките на дърветата са наболи, вече мирише на жива
топлина и слънцето не е студено, зимно, а ласкаво пролетно слънчице. Колко време е спала?
Мишел вдига глава… Гледа камбанарията. Там ходи глух звънар, там се движи бронзово махало, отмерващо
времето.
Тя чува. Чува! Чува малинов камбанен звън.
И отново я вдигат на ръце и я носят, и я водят – от манастира на булеварда, и там я слагат начело на шествието,
което вече върви, хаотично, нестройно припявайки, държейки в ръце икони на Христос и Богородица, по
„Булевардное колцо“. И Мишел разбира, че е успяла да спаси мнозина, защото народът тук е такова множество, че е
достатъчно, за да запълни всички булеварди и да затвори кръга.

1 Предизвикателство (англ.). – Б. пр.

2 С. Есенин, Русь Советская (1924). – Б. пр.
3 „Жалко у пчелки в попке“. Шеговит отговор в руския език, когато някой каже „жалко, съжалявам“. – Б. пр.
 Дмитрий Глуховски
ГРАНИЧЕН ПОСТ 2
Руска
Първо издание

Отговорeн редактор: Христо Блажев

Редактор и коректор: Ганка Филиповска
Предпечатна подготовка: Надежда Тошева
Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg
Книгите на СИЕЛА могат да бъдат закупени от:
Ciela Books & Music – Витоша 60, бул. „Витоша“ 60;
Ciela Books & Music – Граф Игнатиев, ул. „Граф Игнатиев“ 44;
Ciela Knigomania Books & Music – Mall of Sofia, бул. „Стамболийски“101, ет. 2;
Ciela/Книгомания/Комсед – Paradise Center, бул. „Черни връх“ 100;
Ciela Books & Music – The Mall, бул. „Цариградско шосе“ 115;
Ciela Books & Music – Park Center Sofia, бул. „Арсеналски“2, ет. 3;
Ciela Books & Music – Подлез на Ректората СУ, бул. „Цар Освободител“ 22;
Ciela Books & Music – Park Mall Stara Zagora, бул. „Никола Петков“ (до главния път за Бургас);
Ciela Books & Music – Mall Plovdiv, ул. „Перущица“ 8, ет. 2;
Ciela Books & Music – Plovdiv Plaza, ул. „Д-р Георги
Странски“ 3, ет. 2; CieLa Books & Music – Mall Ruse, бул. „Липник“ 121 Д;
Сиела Фестивален и конгресен център, Варна, бул. „Сливница“ 2;
Ciela Delta planet, Варна, бул. „Сливница“ 185;
Сиела – Панорама Mall Pleven, пл. „Иван Миндиликов“ 1;
Ciela Books & Music – Mall, Galleria Бургас, ул. „Янко Комитов“ 6;
Ciela Books & Music – Свищов, ул. „Алеко Константинов“ 1;
интернет книжарницa www.ciela.com,
както и от всички добри книжарници в страната.
Disclaimer
This eBook is licensed to Радостина Недялкова on 02/22/2023
This ebook does not have any technical DRM restrictions and may be read on several PCs, ereaders, tablets and smartphones
by Радостина Недялкова.
Reselling, uploading to the internet or any other way of digital distribution is prohibited.
This eBook contains several visible and invisible marks, such as name, email address and a transaction code, by which illegal
distribution can be traced.