Сказанието

Автор: Добри Божилов

Година: 2021
® Всички права запазени. Тази книга, или част от нея, не могат да се
възпроизвеждат по какъвто и да било начин, без съгласието на автора.

За целите на личната употреба - Авторът се самооповестява, че е религиозен

проповедник, а четенето на тази книга от крайни потребители (обикновени
читатели), да се счита за религиозна церемония, по смисъла на чл.24, ал.14 от
ЗАПСП. Т.е. читателят не дължи заплащане за това.
2
 Съдържание:
Пролог 1868: Защо се провали Раковски? 5

1. Написани от Боговете 12

2. Дъщеря 42

3. Покривът на света 60

4. Брат и сестра 82

5. Гласът на Тангра 93

6. Битката на кавхана Алцек 119

7. Това, което Боговете не мога да отнемат 153

8. Най-големият господар 198

9. Знамение 230

10. Жрица на Тангра 270

11. Наследството на Велизарий 312

12. Мисия в Константинопол 369

13. Учението на малките 388

14. Вечер в Константинопол 407

15. Да излъжеш Кивотите 456

16. Раздяла 509

17. Очите на Алгара 533

18. Синът на Славомир 572

19. Играчките на Боговете 605

20. Стрелите 626

21. Първа кръв 677

22. С един удар 705

23. Горчивата истина 738

24. Вълчетата 795

3
25. Даровете на Смъртта 853

26. Хазарската дъщеря 878

27. Разделени 899

28. Две писма 924

29. Певки 951

30. Грехопадение пред Тангра 967

31. Народът на надеждата996

32. Младите 1021

33. Дързост 1037

34. Разкъсване 1070

35. Цезар 1111

36. Конникът 1144

37. Капри, Равена, Плиска… 1171

38. Позорът на Вананд 1192

39. Забулената 1242

40. Мечкоубиец 1269

41. Писмо от дух 1291

42. Монахинята Елена 1298

43. Крал 1323

44. Първият Армагедон 1343

45. Наградата за краля 1409

46. Победа над живота 1423

47. Завръщане 1435

Епилог: 1868 1438

4
 Пролог
1868: Защо се провали Раковски?

Манастирът си бе все същия – от

векове едно от тайните хранилища на
древни книги, стари документи, и
всякакви вещории – някои на повече от
хиляда години. И монахът бе същия –
един от няколкото, посветени в пазенето
на най-голямата ценност на Задругата –
споменът за историята.

Синеокият пристъпи вътре. Чакаха го.

Старецът го въведе в библиотеката.
Това бе официалната част, където често
бяха влизали дори турци. Важните
работи не бяха тук, а из пещери и
5
специални укрития в околността.
Известно количество документи имаше и
в добре прикрито подземие.

-Ето я… - каза Старецът – Отне ни

седем години да я намерим и още една
нашите хора да я препишат на ръка.
Искаше я Раковски, но стигна до теб.

-И той изглежда усети, че е сгрешил

нещо. Че нещо му липсва… - каза
Синеокият.

-Не знам дали отговорите са вътре… -

каза Старецът – Аз я прочетох,
интересна е. Но дали има онова което
търсиш, не знам. Струва ни купища злато

6
и време. Знаеш ли как се преписва
китайски, без да знаеш езика…

Синеокият се усмихна:

-Досещам се…

Всъщност, пратените в тази

налудничава мисия на хиляди мили от
тук бяха добре подготвени, и знаеха
китайския език. Но съвременния. А това
бе някакъв диалект от преди повече от
хиляда години. Реално бяха преписвали
йероглифите, без да ги разбират.

-Един и същи текст е на три езика –

китайски, латински и стария български…
- каза монахът.

7
 -Това е добре, няма да се налага
превод…

-Българският е със старите букви.

Древните… - каза Старецът – Някои
дори преписващите не ги знаеха, и са ги
прерисували.

-Ще се оправя. Знам ги…

-Малцина дори в Задругата ги знаят…

- каза Старецът – Ще си помагаш с
латинския. Аз така на някои места четох.

-Аз знам изцяло древните букви на

българите… - каза Синеокият.

-Тогава може би ще вникнеш най-

добре в текста. Това би следвало да е
8
оригиналът, а другите два са преводи.
Макар че в китайската библиотека всичко
е наредено на обратно – китайският
изглежда оригинален, а другото –
преводи…

-Единствено абсолютната истина от

първоизточника ми трябва…

Старецът се усмихна:

-Никой не може да потвърди или

отхвърли написано тук. То е единствено
сведение само за себе си. Но изглежда
толкова истинско…

9
 -Някак Господ трябва да подскаже
отговорите на българите. Време е… -
каза Синеокият.

-Да, време е… - съгласи се Старецът и

му подаде книгата.

На подвързията – ръчно изработена,

пишеше: „Сказание на Куин Янг“…

Синеокият бързо се прибра в

отредената му килия и без да може да
удържи вълнението си, разлисти първата
страница…

10
Сказание на
Куин Янг

11
 1. Написани от Боговете
Като почнаха човеците да се размножават по лицето на земята и
им се раждаха дъщери.

Божите синове, като гледаха, че човешките дъщери бяха красиви,

вземаха си за жени от всички, които избираха.

В ония дни се намираха исполините на земята; а при това, след

като Божиите синове влизаха при човешките дъщери, и те им раждаха
синове, тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже…

Битие 6 глава

Великият военачалник Пи Шу Сан се

върна в клетка. По пътя тълпите го
замеряха с всякакъв боклук. Те бяха
прави, бяха страдали, и щяха да страдат
още. Той бе виновен. Бе много по-
виновен от всеки друг. Защото другите

12
бяха познавали поражението, а той – не.
Когато замина, всички бяха сигурни, че
императорът е решил проблема. Когато
се върна – всички започнаха да
треперят. Врагът бе победил дори
Непобедимия Пи Шу. Сега само
Великата стена пазеше народа. Но
слухове пълзяха, че Врагът и се
надсмива, че конниците му няколко пъти
я прескачали – само ей така, за да
покажат, че не ги плаши, без да вземат
нищо, без да убият никого.

Но верни или не, тези слухове бяха

само част от страха. Великата стена не
покриваше цялата граница. Всяка бърза
13
конница можеше за няколко дни да я
заобиколи. Единствено Императорът и
Непобедимият Пи Шу бяха защитата на
народа. Вече без Пи Шу.

Победен и опозорен, в клетката го

вкара заместникът му – собственият му
син Ри За Сан. Направи го, за да го
спаси, поне за да го върне на
Императора. След подобен позор,
трябваше веднага да го съсече. Друг би
го направил. Ри За го помилва, защото
му беше син. И защото сам бе видял
Истината. И разбираше, че баща му
нищо не би могъл да направи.

14
 Въвлякоха го в Тайния град така както
си беше – мърляв, вонящ на всяко
възможно изпражнение или кал, който бе
хвърлена по него. При други условия
биха го изкъпали да влезе чист и
блестящ, за да съобщи за поредната си
велика победа. Но сега се появи точно
така – един човешки боклук, в каквото го
бе превърнала загубата. Неговата загуба
и тази на живота на петдесет хиляди
души. Петдесет хиляди от най-добрите
бойци на Империята, които нямаше да се
завърнат. Петдесет хиляди почернени
семейства.

15
 Военачалник Пи Шу Сан бе виновен.
Нямаше кой друг да е виновен. Такъв бе
законът от векове. Бе готов да плати
цената. Страхуваше се само да не е най-
високата. Страхуваше се Императорът
да не реши да го остави жив. И страхът
нарасна, когато най-великият господар
на Земята отпрати охраната. Отпрати
всички. Остана сам с опозорения си
военачалник и сина му.

Доста рисково решение. Императорът

имаше меч, но едва ли го бе ползвал
толкова често колкото военачалникът и
синът му. Макар никой от тях да не
възнамеряваше да прави покушение,
16
емоцията от унижението и наказанието
биха могли да замъглят съзнанията им.
И да му посегнат. Пи Шу бе невъоръжен,
но синът бе в броня и с пълно
снаряжение.

-Значи успя да погубиш най-добрата

ми армия… - каза Императорът и опря
меча си в шията му. Синът не потрепна
дори.

-Готов съм за съдбата си. Този позор

ще се помни с векове… - каза
военачалникът.

-Готов ли си наистина? Защо мислиш,

че ще те помилвам с този меч… - каза
владетелят на Китай и го прибра.
17
 -Трудно ми е, но съм готов и за по-
тежкото наказание – да остана жив… -
отвърна военачалникът.

Императорът се усмихна. Моментът не

бе за това, толкова хора бяха загинали.
Но мисленето на владетелите бе
различно от това на хората.

-Разкажи ми за битката… - каза той –

Изправи се, не стой така на земята. Ти
все още си първият военачалник на
Империята.

Пи Шу се изненада, още повече синът

му. Но се изправи.

18
 -Битката бе пълен позор. Съсякоха ни.
Нямахме никакъв шанс, заради глупостта
ми… - започна военачалникът.

Императорът обаче мигновено го

прекъсна:

-Разкажи ми за битката, военачалник

Сан, не ми говори каквото си длъжен да
кажеш, за да поемеш вината. Кажи ми за
битката. Кажи ми Истината!

-Истината? – попита Пи Шу.

-Да, искам Истината и само Истината,

нима един император не я заслужава?

-Истината! Тя не съществува,
Господарю, няма такава Истина! Казвам
19
каквото трябва да кажа, и това е
Истината! Всичко друго е лудост…

-Нима! Кажи ми това, което е лудост…

-Невъзможно! Няма да се опозоря и с

това. Нека умра като победен
военачалник, а не като луд… - отвърна
Сан. А ръката на сина му започна да
трепери върху меча. Не от желание да го
извади. От страх…

Императорът се изправи.

-Военачалник Сан, твоята дъщеря се

омъжи за моя син. Тя носи наследника
на Империята в утробата си. Ако наредя
да я убият, това ще стане до няколко

20
мига! И ще го направя, ако не ми кажеш
Истината! Кажи ми кой и защо успя да
победи не само теб, не само сина ти, но
и най-великата армия в човешката
история, най-храбрите войници, които
повечето самият аз познавам от деца.
Кажи ми това, или нашият общ внук,
бъдещият император, ще умре
незабавно!

Случилото се на бойното поле бе

нещо, за което не можеше да се говори и
смразяваше. Но каквото и да бе станало
на което и да било поле, не можеше да
се сравнява с подобна жестока заплаха.
Поколението, наследниците на рода
21
бяха над всичко. Ако ще самият Дявол
да бе алтернативата, те трябваше да
бъдат спасени. Военачалникът не
разбираше защо го карат да говори това,
но разбираше, че за да произнесе
Императорът подобна заплаха, вкл. с
риск веднага да го съсече братът на
въпросната военачалническа дъщеря,
разбираше че има важна причина. Това
му донесе известно смирение и
облекчение…

-Истината, Господарю, Истината, тя е

само това, което видяха очите ни, и това,
което се появи в съзнанията ни…

22
 -Знам добре какво са видели очите ти.
Интересува ме какво се появи в
съзнанията ви…

Императорът може би самият той бе

полудял. Може би пък да го убият, и ще
направят услуга на Империята.
Военачалникът знаеше колко абсурдно
ще прозвучи да разкаже как бе видял
битката, и как приказките за конници
прескачащи Великата стена, щяха да
изглеждат съвсем безобидно, сравнени с
разказа. Но и не допускаше, че
Императорът ще поиска да разкаже
мислите си. Да разкаже какво бе решил

23
самият той за случващото се на бойното
поле. Това бе абсолютна лудост…

-Знам за конниците, от които стрелите

отскачат, знам че сте опитали тогава да
стреляте в конете, но стрелите
отскачали и от тях – от неприкритата
плът на животните… - каза Императорът
– Знам за личния ти героизъм, заедно
със сина си и с най-добрите бойци да
атакувате техния господар. Знам, че сте
стигнали до него, за да разберете, че той
ви е пуснал. Знам, че мечовете се
чупели като се удряли в щитовете им.
Знам, че си бил пленен и освободен, за
да ми разкажеш всичко това. Разказаха
24
ми го вече. И знаеш ли – колкото и
налудничаво да е, мисля че е вярно. Но
искам да ми кажеш онова, което не си
пратен да кажеш. Онова, което
победителят не е подозирал, че ще те
питам. Кажи ми мислите си, които бяха
при битката и когато се изправи пред
Него…

-Мислите ми? Това е лудост,

Господарю?

-Дъщеря ти, детето… - отвърна онзи.

-Мислите ми! – изкрещя

военачалникът – Мислите ми! Мисля, че
воювахме с Бог, Господарю. Мисля, че
техният водач беше Бог, а армията му се
25
състоеше от призраци и демони. Мисля,
че не бяхме победени от хора…

-Бог? – учудено, но и усмихнато попита

Императорът.

-Да, Господарю, казахте ми да ви кажа

мислите си, аз ви предупредих, че е
лудост, но вие заплашихте нероденото
дете на дъщеря ми. И ви казах цялата си
душа. И синът ми ще сподели своите
мисли, и съм сигурен, че са същите…

-Бог? – повтори владетелят…

Синът кимна, но сякаш плачеше.

-Боговете вече не са на Земята. От

хиляди години. Единственият Бог съм аз,
26
владетелят на Китай. И може би още
няколко като мен, но по-малки – в
Египет, отвъд големия океан.
Единствената останка от Боговете сме
ние, защото в кръвта ни тече нещо от
Бог. Ако разбира се, кръвната линия е
запазена, и някоя майка по нея не е
заченала тайно от някой придворен или
военачалник. Други Богове няма,
приятелю Пи Шу… - отвърна
Императорът.

„Приятелю“. Военачалникът бе
напълно объркан от подобна дума
спрямо опозорен военачалник като него.
Защо императорът го наричаше така.
27
 -Господарю, всички начетени хора
знаят за Боговете. Знаят, че
единствената връзка с тях си ти, и твоят
род. Това е основата на властта ти. Но
кълна ти се, кълна се в неродения ни
внук, кълна ти се, онзи там беше като
Бог, а войниците му бяха почти
неуязвими. Играха си с нас, както ние си
играем с овцете…

-Вярвам ти. Сигурен съм, че не е бил

Бог, но ти вярвам… Изненадваш ли се,
военачалник Пи Шу?

Сега отново го нарече „военачалник“.

Приятел и военачалник. Би звучало като
гротеска и да остане военачалник след
28
случилото се. Такъв случай в историята
не бе имало. А и той самият не го
искаше. Но защо го нарече
„военачалник“?

-Дали един Бог и неговите всемогъщи

слуги биха имали нужда от висок
заложник и от планини от злато като
откуп? – попита Императорът и след миг
добави – Аз сам видях бляскавите брони
и храбростта на техните пратеници,
които стигнаха тук преди теб.
Впечатляващи са наистина, и не се
страхуваха да вървят трима сами през
цялата империя. Но като дойдоха,
поискаха съвсем земни неща – човек от
29
императорското семейство за заложник,
и повече злато, отколкото можеш да си
представиш. Дали един Бог има нужда от
това?

-Озадачаващо е. Боговете имат

всичко, могат да вземат когото си искат и
от където си поискат… - каза
военачалникът.

-Именно. Това не са Богове… - каза

Императорът и извади един пергамент от
някъде. Обърна го с лице към
военачалника да го види. Бяха написани
само 5-6 реда. Не можеше да се прочете
какво от разстояние.

30
 -Това е всичко, което най-добрите ми
шпиони постигнаха, преди да ги убият.
Но и то не е малко. Не ми носи никаква
полза, освен една. Да знам, че
останалият текст би донесъл полза. Не
си се сражавал с Богове, военачалник
Сан. Но си се сражавал с някой, който
има нещо, принадлежало на Богове.

-Не разбирам, Господарю, простете, но

не разбирам…

-Коя е най-голямата сила на света,

Сан?

-Вие, Господарю, Китай, нашата

армия! След Боговете това е най-

31
голямата сила съществувала на този
свят…

-Не, Сан. Не ми говори като на

Господар. Коя е най-голямата сила на
света, и извън него, във Всичко…

-Не разбирам, Господарю? Това не е

военен въпрос, питайте философите си,
питайте и Боговете един ден, като се
върнете при тях…

Императорът се усмихна:

-Не ми е нужно да се връщам към тях,

за да ги питам. Това го знам. Най-
голямата сила на света е била, винаги
ще бъде Познанието. Който има повече

32
познание, той е по-силен, той е Господар
на всичко…

-Това е така, това е философска

мъдрост, не ви разбрах, че това ме
питахте…

Императорът отново вдигна листа и

каза:

-Легендите на много народи говорят за

Боговете. И казват едно и също – някога
ги е имало, и сега ги има, но не се
виждат. Дърпат конците на света тайно.
Но аз не мисля, че ги има. Боговете са
необходими на човека, за да има в какво
да вярва и да гледа към Бъдещето.
Всъщност, може и наистина да ги има в
33
Отвъдното. Но не и тук. Няма Богове. Но
има нещо, което е останало от тях. Има
наследство от Богове. И кое е най-
важното наследство от Боговете?

-Познанието… - почти без да се чуе се

отрони думата от устата на
военачалника.

-Ето че ме разбра, военачалник Сан.

Ето че ме разбра… Познанието. Този
пергамент не съдържа познание, но
показва, че познание съществува. Пазят
го много добре. Но тези, които наричаш
Богове, са обикновени хора. Като теб и
мен. Сигурно са добри войници – може
би като най-добрите ни. Но стрелите не
34
отскачат от конската плът, нито мечът се
чупи при удар в щит веднъж. Това е
познание от Боговете. Мисля, че тези
хора имат някакви ръкописи, записи,
пергаменти, нещо древно, нещо
останало още от когато Боговете са
ходели между хората. Нещо е оцеляло и
те го имат. И го използват, за да са
непобедими. Не го правят винаги, за да
не се разбере, най-важното за подобно
познание е да е тайно. Затова и те дават
жертви, в предната битка отнесохме
няколко стотин от тях. Не са винаги
неуязвими, но са такива във важните
сражения. Побеждават, и скриват отново

35
познанието. След това жертват своя
кръв, за да не се замисля някой, че са
нещо повече от хора. Това е най-
важното – да не ги мислим за Богове, и
самата тази мисъл да ни се струва
налудничава…

-Като на мен… - промълви

военачалникът, прекъсвайки
Императора. При други условия, това би
му струвало главата. Но той не се
впечатли…

-Точно като теб. Толкова добре са се

прикрили, че трябваше да те изнудя с
живота на неродения ни внук, за да
споделиш мислите си. И всички хора са
36
така. Мислят си нещо, но не го казват.
Така никой не се замисля за Боговете
сериозно. Но този пергамент говори
друго. Има оцеляло Познание, и то се
ползва Мъдро! Мъдри са тези хора.
Много са мъдри. Друг би се изкушил да
завладее света, да се направи на
Господ. И би приключил като Боговете,
би изчезнал един ден. Те ползват
познанието, за да бъдат хора. За да
бъдат по-добри, по-силни и по-мъдри
хора…

-Това е разтърсващо, Господарю… -

каза военачалникът – Но няма как да

37
стигне до народа. Аз имам свой грях и
трябва да платя сметката…

Императорът се усмихна:

-О, ще я платиш, военачалник Сан, ще

я платиш… - каза и дръпна едно
въженце близо до трона му. Появи се
първо секретарят му, а после и охраната.

Императорът си върна царствения вид

и погледа на презрение към победения
военачалник:

-Военачалник Сан дълбоко се покая за

стореното и сам пожела да получи най-
тежкото наказание. Няма да бъде убит и
погребан, заедно с геройски загиналите

38
му войници. Военачалник Сан ще живее
сред срама си. Но нещо повече. Ще
живее сред варварите, които го
победиха, и с които заради глупостта на
военачалник Сан, и неспособността му
да воюва, сега трябва да преговаряме.
Те поискаха заложник от императорското
семейство и откуп. Голям годишен откуп.
Той ще се плати чрез конфискация на
всички имоти на военачалник Сан, както
и на другите глупави и опозорени
военачалници. Дори така няма да стигне,
и ще трябва обикновените хора на
Империята да платят, ще трябва аз да

39
платя. Но военачалник Сан ще остане
без нищо.

Няма да му трябва нищо обаче.

Имперският заложник при варварите ще
бъде собствената му дъщеря и бъдеща
императрица, заедно с детето, което
носи. Военачалник Сан ще ги придружи,
заедно със сина си. И ще бъде до тях,
докато варварите решат да ги върнат.
Месец, година, или докато е жив…
Императорът реши, прогласете това на
народа! Нека благославя и храбростта
на военачалник Сан да поеме тази
тежест, вместо смъртта…

40
 А той – ако се върне един ден, нека е с
благодарност към Императора, нека
върне своето дете, нека върне бъдещия
Император, заедно с всичко, на което
може да го научи сред варварите… -
завърши владетелят на Китай.

Няколко стражи отведоха Сан до дома

му, където щяха да го изкъпят и облекат
подобаващо. При варварите заложници
отиваха в блестящ вид. Една топка се
сви в стомаха му. Императорът не го
пращаше на заточение. Пращаше го на
мисия. Варварите едва ли бяха очаквали
да им даде имперската снаха. Та и
наследникът. Това бе изключително скъп
41
заложник. Най-вероятно Императорът
целеше да осигури по-дълъг мир, и да им
отклони вниманието. По-дълъг мир, за
да могат военачалник Сан и синът му да
слухтят и търсят сред самите варвари.
Да бъдат шпиони и да допишат
пергамента. Познанието, останало от
времената на отишлите си отдавна
Богове…

2. Дъщеря
Дойде времето и я прибраха. Никой
мъж не можеше да я доближи. Прибраха
я в една от техните кожени къщи, които
наричаха юрти. Огромна беше, една от
42
най-големите. Като за принцеса. Макар и
чуждоземна. Вътре бе постлано с кожи
от всякакви животни. Номади. Живееха
от животни. Абсолютен кошмар за
цивилизован човек. Кожите носеха
болести. Императорът едва ли
допускаше какво бе станало тук. Но тя му
бе само снаха, не дъщеря.

-Тази юрта е по-чиста от което и да

избереш място в Тайния град… - каза му
ханският брат.

-Чиста? Това е безумие! Дете ще се

роди сред тези кожи. Няма платове, няма
коприна, няма нежност и грижа за

43
кожата. Няма благоуханни води… -
отвърна Сан.

-Ние всички се раждаме там. И много

по-малко деца умират, отколкото в
Китай, дори отколкото сред
аристократите в столицата. – отвърна
ханският брат.

-Това е немислимо! Не можете да

сравнявате цивилизацията с това.
Знаете, че не сте цивилизовани…

-Кое е цивилизовано е въпрос на

гледна точка. Но е вярно, че уседналият
ви живот предлага някои блага, които
нямаме. Но не и в юртата за раждане. Не

44
и нещо по-добро от нашите жени, които
са вътре…

-Как можете да допуснете подобно

нещо? Да сравнявате тези кожи, тази
мръсна вода в дървени съдове, с
коприната и чистата вода в порцелана?

-Тези кожи са посипани с отварата на

колобъра. И във водата е сипано от нея.
По-чисти са от всяко място в Тайния
град…

-Отвара на колобъра? Никаква отвара

не може да замени чистотата…

45
 -Тази отвара убива всяка жива твар… -
отвърна ханският брат – Бебето ще е в
безопасност.

-Болестта не е жива твар, тя е отрова.

Единствено чистотата е защита срещу
отровата… - каза военачалникът,
опирайки се на мъдростта на китайските
доктори.

-Всичко е живо, военачалник. Всичко е

живо. Болестта не е нещо зло. Тя е друг
живот, който се бори за своето място.
Всичко в природата е свързано. Живот,
който вреди на друг живот, ние наричаме
„болест“. Но от обратната гледна точка,

46
това е просто твар, която дири мястото
си под Слънцето.

-И отварата на колобъра решава

проблема като убива всичко живо?

-Именно. Точно както вие го отмивате

с водата… Но кожите не могат да се
перат толкова често, затова отварата на
колобъра ни спасява…

-Вие сте почти луди… - каза

военачалникът, но нямаше какво да
направи. Нито той, нито синът му и брат
на родилката. Бяха в чужд свят,
следваха чуждите правила.

47
 -След малко ще разберем кой е по-
луд… - отвърна ханският брат – Нашите
жрици заложиха на момиче, докато вие
твърдите, и сте сигурни, че ще е момче.

-От единадесет поколения

първородното дете на императора е
било момче. Силна е кръвта. Няма начин
това да се промени… - отвърна
военачалникът.

-Колобърът и жриците казаха друго.

Момиче ще е… - отвърна ханският брат.

А Сан си спомни дните още при

пристигането си. Диваците бяха
изненадани, че са получили самата
императорска снаха. А като разбраха за
48
детето в утробата и, всичко се промени.
Дете, което щеше да е от кръвта на най-
великия господар на Земята. Ако беше
момче, щяха да имат самия наследник.
Ханският брат, който водеше тази орда,
бе заинтригуван. Още на първото
изхождане на дъщерята на Сан и
прибраха изтеклото. После го занесоха
на колобъра, а той, заедно с жриците
започна да сипва различни прахчета,
билки, оцветяваха течността. По едно
време военачалникът си помисли, че
готвят някаква мистична течност и
накрая ще я изпият. Почти се
отвращаваше.

49
 -Дъщеря ти носи момиче… - каза
накрая една от жриците. – Няма
съмнение, че е момиче…

-Момиче? Невъзможно!

-Това няма да е наследникът на Китай.

Но ще е полусестра, на онзи, който ще го
наследи.

-Полу-сестра? Да не би да мислите да
не ни връщате изобщо? Вечно ли ще ни
държите…?

-Не можем да ви пуснем по-рано от

няколко лета. А като разбере, че детето
е момиче, Императорът ще ожени втори
път сина си. Или ще го накара да иде при

50
някоя наложница. Китай не може да бъде
без наследник. Особено заради варвари
от Севера. Дъщеря ти може един ден да
роди и внук на Императора, но едва ли
ще е първородният внук…

-Няма да е момиче… - каза донякъде

отчаяно военачалникът – Момче ще е, и
ще го върнете бързо, защото ще е
наследникът на Китай. Ще получите
планини от злато и ще го върнете…

-Не бих заложил и една златна монета

на това. Не бих заложил срещу думите
на жриците… - бе отвърнал накрая
ханският брат.

51
 А следващите месеци ордата се
местеше от едно място на друго, като се
приближаваше все по на Запад. Вървяха
към владенията на Хана, но не бързаха
много. Златото отдавна бе заминало
напред, заедно с всички следващи
откупи, пращани от Императора.
Отиваше някъде напред – при Хана,
което караше Сан все повече да се
съмнява в Божествената същност на
тези номади. Трябваше им злато,
трябваха им заложници, водеха често
битки, губеха свои. Нищо мистично не
видя в тях, все едно тези, които воюваха
и го разбиха, бяха нещо различно. Сякаш

52
братът на Хана сега бе различен от
същият този брат на Хана, който му
изглеждаше като Демон.

И ето денят дойде. Китайската

принцеса се озова в една юрта, върху
кожи, посипани с отвара от някакъв
примитивен шаман, а детето щеше да
бъде извадено от няколко жени, които в
повечето време бяха на конете си и
въртяха мечове, заедно с мъжете.

Кожите добре пазеха и от студ, и от

слънце. И от вятър, и от дъжд. Но не
можеха да спрат виковете. Като всяка
жена в този труден момент, и тя
крещеше. Нямаше какво друго да прави.
53
Мъчението бе задължително за жената,
за да разбере важността на живота,
който създаваше. Крещяха и местните.
Доста деца се бяха родили в ордата,
докато вървяха. Раждат се, отиват в
един кожен вързоп на гърба на майката,
и върху коня. Нямаха избор за друго, но
това и ги обучаваше. От малки свикваха
с клатенето, с бойните движения на
майките, дори с битките, в които
понякога влизаха със самите бебета на
гръб – ако например някой ги нападнеше
от засада. Тези деца израстваха във
война или в езда.

54
 Доста се проточи раждането. Почти
половината нощ. Мъжете трудно
разбираха как такива крехки същества
като жените, издържаха толкова много.
Но така самите мъже разбираха за
вътрешната сила на жените. А ордата
силно ценеше вътрешната сила.

Накрая все пак се свърши. И тези

вътре, и тези вън чуха последния вик на
едно раждане – този на бебето. Бе много
силен.

-Здраво крещи, ще е силна… - каза

ханският брат.

-Все още не знаем какво е, как си

сигурен…
55
 -Аз вярвам на жриците…

След малко една от жените излезе. И

тя изглеждаше уморена.

-Трудно излезе… - каза тя – Първия

път е така. А и китайките са тесни.
Втория път ще е по-лесно… Аз отивам в
нашата юрта. И тя ще заспи след
малко…

Военачалникът се изненада, че жената

си тръгваше, без да каже най-важното.

-Какво е? – попита той.

-Кое какво е? – попита жената.

-Детето – какво е? Момче или

момиче…
56
 Тя го изгледа в недоумение.

-Как какво е? От месеци знаем какво е,

не са ли ти казали, чужденецо…

-Момиче ли е? – попита
военачалникът.

-А какво друго да е? Жриците никога

не бъркат. Билките на Тангра не
бъркат… - каза тя и изчезна в тъмнината.

-Нали ти казах, че не бих заложил и

една монета срещу жриците… -
усмихнато каза ханският брат.

-Момиче? Моята внучка… Принцесата

на Китай.

57
 -Момиче се пази по-трудно от момче.
Честито! – каза господарят на ордата и
се оттегли в своята юрта.

-Явно ще се позадържим тук… - каза

синът му, когато останаха насаме –
Императорът няма да бърза да си
прибере заложниците, след като не е
наследник.

-Императорът би ни оставил тук и цял

живот, за да намерим безценните му
божествени ръкописи. Но такива няма. И
това са обикновени диваци, а не Богове.

-Явно само в битка са Богове… - каза

синът.

58
 -И то само в битката срещу нас. Дали
не е било лош Сан всичко, дали не сме
луди наистина…

-Ще имаме доста време, благодарение

на това момиче… - каза синът.

Нарекоха я Алгара. Това на езика на

номадите означаваше „желана“.
Военачалникът през цялото време
мислеше, че всички желаят момче. Но
жените казаха, че майката така е
решила. При липса на баща, думата на
майката за името е закон. Нима
собствената му дъщеря и съпруга на
императорския син, бе желала повече
момиче?
59
 3. Покривът на света
-Копието на Ирник? – в угасващите очи
на колобъра проблесна нещо за миг – То
принадлежи на великия хан, и на никой
друг…

-То принадлежи на сина на Ирник. На

теб! – отвърна Кубрат и го постави върху
изнемощялото тяло на бащиния си брат.
Това бе последната нощ на Асверг –
знаеше го той, знаеше го и ханът.
Животът му бе продължил много повече,
отколкото очакваше. Бе му дал шанса по
помогне на братовия си син да израсне и

60
да стане владетел. И заедно бяха
донесли това копие от Покрива на света.

Асверг хвана за малко дървото.

Повдигна го. Имаше още малко сили.
Неподатливо на времето бе това дърво.
Също както и на всички други копия,
които стояха и чакаха своя ден в онази
пещера на място, където стъпваха само
Боговете. И копието, и върхът му, и
конската грива, увита на края му, за да
вдъхновява войниците.

-Това копие принадлежи на народа, и

на ничий син, дори на сина на великия
Ирник. Сега то принадлежи на теб, като
на пръв сред народа… Но и на нищо
61
повече от един равен на другите в този
народ. – каза колобърът и подаде
обратно оръжието.

Но Кубрат ни най-малко не
възнамеряваше да го вземе.

-Това е последното копие. Няма да

има други. Утре то ще изгори заедно с
теб. Ще го отнесеш обратно на баща си,
моят непобедим дядо… - каза той.

А думата на хана бе закон. Дори най-

великият между колобрите не можеше да
я оспорва. Имаше време, в което
завъртането на властта бе отворило
шанс и на Асверг да стане хан. Но той
добре бе разбрал какво му е възложил
62
Тангра в този живот, и това не бе да
бъде владетел. Неговата работа бе да
създаде новия владетел. Така той не
само не прие, но и помогна на Кубрат
спрямо други, които не разбираха
толкова добре предопределението си.
Думата на хана бе закон, и бе абсолютен
закон за онзи, който толкова години се бе
борил именно за този хан.

Но думата на хана бе закон, само за

живите.

-Аз съм мъртвец вече, Велики хане!

Над мен власт има само Тангра. Затова
ще престъпя волята ти и ще ти върна
копието. То ще служи още дълго на
63
нашия народ. Нека стои при другите
копия, които показват на народа кой
трябва да го води… - каза колобърът, а
двамата заедно се върнаха трийсет лета
назад…

Едва дишаха. Боговете бяха стигали

до тук с една стъпка, или направо
разперели крилете си. Имаше легенди,
че някои летели дори без криле. Но кой
вярваше вече на легендите. Разбира се,
Боговете бяха имали криле, иначе как
биха летели? И бяха имали големи
криле, защото тук – толкова високо,
никоя друга птица не можеше да стигне.
Бяха имали божествени криле.
64
 И на тях този рядък въздух не им
пречеше. Можеха да дишат дълбоко,
можеха дори с часове да живеят без
въздух – под вода или заровени в
земята. Имаше легенди и за това как
Боговете са воювали помежду си, и на
какви мъчения едни други са се
полагали. Но дали тези легенди бяха
верни?

За Боговете Сагарматха1 бе място

като всяко друго. За тях нямаше
недостъпно парче нито на земята, нито
под нея, нито на Небето. Те можеха да
долетят там отгоре, можеха само с

1
Сагарматха – древното непалско име на Еверест

65
няколко скока да изкачат огромната
планина, най-голямата на света, майката
на всички планини, Покривът на света.
За Боговете това бе по-лесно, отколкото
дори да създадат тленния Човек…

Но за Човека Сагарматха бе
недостъпен. И не само той. Имаше още
много места по Земята и под нея, където
Човек не можеше да стъпи. Такива места
Боговете избираха, за да пазят тайните
си, правещи ги Богове. И бяха успели да
ги опазят.

Но на Сагарматха нямаше нищо от

тях. Може би само пещерата – останала,
а отвътре цялата светеща и гладка като
66
лед, гален с часове с мека ръка. Ако бе
имало нещо от Боговете останало тук, то
отдавна бе отнесено – може би от
предните ханове, а може би и от някой
друг владетел на друг народ. Сега до
тази пещера стигаха само българите, но
преди векове бяха се изкачвали и други.
И все по-малко и по-малко – заедно с
угасването на истинската вяра в
Боговете. Някога владетелите на
могъщата империя отвъд Стената, също
бяха идвали тук. Все още стояха техните
копия. Никой не можеше да вземе копие
от друго царство, то принадлежеше само
на него. И това се спазваше. Но като

67
царствата престанаха да идват, техните
копия просто си стояха.

Сагарматха бе изпитанието дали

владетелят има Божествена кръв.
Местните племена в подножието му не
смееха дори да опитат да го изкачат.
Понякога се появяваха хора с объркани
глави и тръгваха нагоре. Никой не се
завърна. Сагарматха бе свещена земя, в
нея можеха да стъпват само Боговете.

Или тези, които имаха Божествена

кръв.

Това бе изпитанието. Дълги векове

никой не можеше да стане хан на
българите, без да изкачи Сагарматха, и
68
да се върне от там. Простосмъртен не би
успял, а успелият доказваше, че някъде
в далечното минало, негов древен баща
е бил някой от Боговете. Единствено
Божествената кръв даваше сили да се
оцелее и да се стигне до пещерата.

И ето ги – двамата – Асверг и младия

Кубрат, пред нея. Не бе лесно. Всяко
следващо изкачване бе по-трудно и по-
бавно. Защото божествената кръв
изтъняваше. С всяко следващо
поколение тя бе по-слаба. Може би
другите народи вече не вярваха, че е
останало нещо от нея, и бяха спрели да
идват. А може би тя наистина бе станала
69
толкова слаба, че никой владетел не би
могъл да се изкачи.

На Кубрат отне цели 3 нови луни2, а

баща му бе успял за половината време.
Ако в следващото поколение
продължеше така, изкачването щеше да
стане невъзможно. Лятото бе твърде
кратко в тази огромна планина, а през
зимата не биха се изкачили дори
Боговете. Ако времето за изкачване
станеше твърде дълго, то синът на
Кубрат, или неговият внук, вече нямаше
да се изкачват. И доказателството за
Божествената им кръв щеше да е само

2
Нова луна – началото на лунния месец, продължаващ около 29 дни

70
по думата на баща им, че са негови
синове.

Ханският син бе доказал, че е достоен.

Единствен от братята си тръгна по този
път, мнозина считаха това вече за
излишно. Но той тръгна, и стигна.
Държеше в ръката своето копие. Копието
на Кубрат. Ако един ден син на неговия
син стигнеше тук, щеше да го вземе и да
го отнесе обратно. Сега той щеше да
вземе копието на бащата на своя баща.
Великия хан Ирник. То щеше да докаже
на народа, че е бил на Сагарматха. Че е
потомък на Боговете и е достоен да бъде
хан!
71
 „Аз Асверг, син на Ирник и велик
колобър, произнасям клетва, че видях
Кубрат на Сагарматха и ако лъжа, Тангра
ще ме накаже с жестокост по-голяма от
всяка, що човек може да измисли…“ –
това щеше да каже по-късно пред всички
въоръжени мъже колобърът. Той бе
свидетел на изкачването, а със самото
изкачване, доказваше и собствената си
Божествена кръв, и тази на баща му, и
дядо му, и на всички преди тях. Преди
повече воини заедно изкачваха. Сега
почти винаги ханският син бе сам, много
рядко с някой колобър. С изтъняването

72
на кръвта, все по-малко свидетели бяха
възможни. Оставаше само копието.

Всеки изкачил Сагарматха вземаше

оставеното от дядо му, и оставяше свое.
Като свалеше дядовото долу, старите
хора от племето, които по времето на
дядо му бяха били още деца, виждаха
копието. И потвърждаваха чие е. Така
внукът бе доказан наследник на Тангра
или на някой от синовете му. Копието на
самия Кубрат бе показано на стотици
деца, преди да потеглят.

Двамата пристъпиха вътре. Някаква

странна сила отделяше пещерата от
суровите условия навън. Пристъпиш ли в
73
нея, студът намаляваше, ветрове
нямаше. Говореше се, че тази сила
намалява, и някога дори вътре е било
топло и светло, а стотици малки слънца
– подобно на факли, но без да димят, са
осветявали този дворец на
Всемогъщите. Но сега нямаше нито
слънца, нито особена топлина.
Трябваше да ползват собствените си
факли.

Залата на владетелите не бе далеч.

Тук нямаше нужда от дълги и тайни
тунели и всевъзможни капани. Всички
прегради и изпитания бяха извън
пещерата.
74
 Когато стигнаха, намериха онова,
което им бяха разказвали бащите им –
божествено огромен размер, и човешки
тленен упадък. Пещерата бе разделена
на две дузини отделни места, всяко с
свои видни отличителни черти. Това
бяха местата на всяко отделно царство,
чийто владетел бе стигал до тук, за да
стане владетел. Копия, мечове, щитове,
различни символи на властта. Някои
царства от тук вземаха короните си.
Изкачилият се взема короната на баща
си или дядо си, и оставя своята за
потомците си. Който се върне с корона,
той е владетелят. Но след последния с

75
достатъчно силна Божествена кръв,
нямаше кой вече да вземе неговата
корона. Дали бяха оцелели всички тези
царства? Или си бяха отишли, заедно
със своите владетели?

Кубрат и Асверг не докоснаха нищо

чуждо. То не им принадлежеше,
Боговете имаха право да ги накажат, ако
посегнат. Отидоха веднага до мястото на
българите. Имаше различни съкровени
неща, които предните бяха оставили –
спомени от близки, пръстени, амулети.
Някои понякога оставяха, търсейки
Божествена помощ, други не.

76
 Там бяха и двете копия – на Гостун –
сегашният Велик хан, и на баща му –
Ирник.

Кубрат заби своето до тях. Земята

отдолу бе учудващо мека, не вкаменена
като от вън. Взе това на Ирник.

-Вече си достоен за хан… - каза

Асверг – Който и да си по ред роден,
това копие те прави пръв между ханските
синове.

-Не всички вече вярват така силно… -

каза Кубрат.

-И тъй да е, не копието, а страхът от

теб те прави пръв. Който е изкачил

77
Сагарматха, е някой, от когото
единствено можеш да се страхуваш… -
каза бащиният брат.

Кубрат се усмихна, донякъде

младежки наивно:

-Значи само от теб трябва да се

страхувам…

-За мен има друга воля на Тангра… -

отвърна колобърът.

Слизането от върха бе също трудно.

Отне цяла нова луна.

-Кладата ти ще я запалим ние –

живите… - каза Кубрат – И копието ще
бъде там.
78
 -Нима е дошъл този ден? Нима при
мен ще стане? Не би ли могло още
малко благодат от Боговете да имаме?

-Тангра е решил при нас да стане.

Никой от синовете ми няма да се качва
на Сагарматха. А и народът вече тръгва
към други земи. Сагарматха ще бъде
твърде далеч…

-Нима така Тангра ни казва, че

Божията кръв е свършила? Като прати
народа ни далеч от себе си? – запита се
умиращият колобър.

-Никой не може да знае волята на

Всевишния. Аз знам само, че пътуването
на народа е Божествено определено.
79
Всички се съгласихме с това, а и аз
усещам нещо от вътре, че е правилно… -
каза Кубрат.

-И аз усещам, че е правилно. Трябва

да тръгнем. И ти имаш Божествена кръв,
и аз имам. След като тази кръв ни казва,
че е правилно, значи е правилно…

-А тръгнем ли, Сагарматха остава зад

нас. И няма да поглеждаме назад…

-Дали сме готови да живеем без

Боговете?

-Много наши бащи и деди ни готвят. И

ние се готвим. Превърнахме силата на
Боговете в човешка мъдрост, която

80
записахме. И още го правим. Трябва да
сме готови… Усещам, че сме готови…

-Но ти ще видиш края на всичко това.

Ти ще си последният… - каза леко
усмихнато Асверг.

-Да, теб Тангра ще те спаси от най-

тежката участ – да си последен… -
отвърна замислено Кубрат.

Остави копието до колобъра. Неговото

собствено щеше да остане за вечни
времена на Сагарматха. Копието на
последния владетел на Земята, получил
властта си от гнездото на самите Богове.

81
 Колобърът все пак надживя този ден и
пристъпи към Тангра в ранната утрин.
Когато огънят поглъщаше него и копието
на баща му, дойде и една радостна вест.
Родил се бе още един хански син.
Третият…

4. Брат и сестра
Брат и сестра. Разбира се, всеки
роден, заедно с ханско дете, бе
благословен. Мнозина вярваха, че
Тангра праща водачите на народа,
заедно с най-верните, които да им
служат, заедно. Това пораждаше дори и
игри и хитрувания сред племената. Жени
82
искаха да бъдат обладани, точно когато
ханът, или негов син, или някой близък
роднина, обладаваше своята съпруга.
Така знаеха, че шансът тяхното дете да
се роди в един ден с това от рода Дуло,
бе по-голям. Но хитростите не
свършваха с това. Като се разчуеше, че
някоя ханска жена е непразна, отново
започваха тия работи. А после разни
знахарки и недоучили жрици правеха
отвари, които даваха на жените, като
чуеха, че ханската ражда. Предизвикваха
– понякога успешно, по-ранни излизания
на децата, само и само да са заедно с
ханското. Това бяха хитростите, но не

83
бяха масови. Българският народ бе
преди всичко разумен. Хората вярваха
на жреците и колобрите, но не вярваха
много на всевъзможни суеверия.

Брат и сестра. Това бе много повече

от да се родиш, заедно с ханския син.

-Сигурно ли е всичко? – попита Кубрат

– Проверихте ли календара? – въпросът
бе почти обиден, защото да сбъркаш с
календара бе почти толкова позорно,
колкото да те победят в битка. Но
ситуацията бе толкова необичайна, че
владетелят не можеше да не попита.

-Абсолютно точно е всичко. Трима

колобри водят летописите. Родени са в
84
един и същи ден… - каза ханският брат.
След още седем луни пътуване, бе
настигнал основната орда. Тук се бяха
събрали вече почти всички български
племена. Ханът щеше да обяви нова
държава, макар че тя отдавна
съществуваше – имаха градове,
крепости, договори със съседите, та
дори Кубрат бе ходил и се бе изучил и на
изкуствата и знанията на Източния Рим.
Години бе изкарал в Константинопол.
Сега, обединил всички българи, а и
доста по-малки народи, щеше да
прогласи новата държава. Запасил се

85
със злато, оръжия, коне – това бе
идеалното начало.

Двете седем месечни бебета стояха

едно до друго. Неговият трети син
Аспарух и Алгара – новата китайска
принцеса. Майките и на двете бяха в
дъното на юртата и леко уплашено се
споглеждаха. Никой никога не знаеше
какво предстои, когато водеха бебета
при хана. Понякога държавният интерес
водеше до невъобразими мъки. Можеше
да ги даде в далечни земи като
заложници, или да им намери съпрузи и
съпруги, за да сключи някой съюз. Това
не защитаваше дори ханските деца –
86
всъщност, те бяха най-застрашени. А
всяка майка се надяваше да поотгледа
детето си, преди то да се превърне в
политически инструмент.

-Със сигурност Алгара е от пратените

от Тангра, да придружават Аспарух. Но
тя е и от императорска кръв. От кръвта
на Боговете. Като тази на рода Дуло… -
каза ханският брат.

-Да, така е… - съгласи се Кубрат –

Императорската кръв е ценна. Деца,
родени в един ден, и двамата идват от
Боговете. Те са брат и сестра…

Разбира се, това заключение ни най-

малко не значеше, че не биха могли да
87
бъдат мъж и жена. Те бяха просто
морално побратимени. Понякога имаше
бракове вътре в рода Дуло – между
роднини, с връзка няколко поколения
назад – така че да не се изродят децата.
Имаше събирания и с други от великите
родове, защото така се укрепваше
народът. А в тези родове, на някакъв
етап, също бяха попадали най-малкото
жени от Дуло.

Тази китайска принцеса бе доста по-

далеч от тях. Дори чертите и бяха
различни. Очите и бяха като на
източните народи, а не като на
българите.
88
 Но по дух те бяха брат и сестра.
Момичето се превръщаше в най-близкия,
измежду благословените, които щяха да
придружават третия син. Пък и така на
една възраст – щяха да си играят с
години заедно, защото мястото на
китайските заложници, бе в
обкръжението на хана.

-Ако това момиче е сестра на моя син,

значи е и моя дъщеря… - каза мощно
Кубрат, така че да го чуят всички – Нека
се запомни тази дума на хана, и никоя
почест, която се дължи на ханска
дъщеря, да не и липсва.

89
 Всъщност, макар да и даваше огромна
стойност в света на българите, Кубрат не
и даваше нищо. Тя бе императорска
внучка. И така се превръщаше в една от
десетте най-ценни жени в целия свят.
Може би сред петте.

Двете майки се отпуснаха щастливи и

взеха децата си. Все още си оставаха
техни.

Ханът остана сам с брат си.

-Трябва да направим ритуал… - каза

той.

-Да, трябва. Трябва да знаем

бъдещето…

90
 -Кога всички велики колобри ще са
тук?

-До седем-осем дни…

-Трябва да направим ритуал, и да

бъде в тайна. Аспарух е трети син. Няма
да стане хан… - каза Кубрат.

-Няма да стане хан. Малките синове

загиват преди големите. Защото трябва
да се докажат в бой като равни на
братята си. Рискуват повече, и понякога
не успяват… - изрече един от законите
на суровия български свят братът.
Всъщност, бе изрекъл собствената си
съдба.

91
 -Аспарух няма да стане хан, но нямам
друг син, който да е роден в един ден с
такова дете…

-И едва ли друг ще получи такъв шанс

– сестра от Тангра, и то с кръв от
Тангра…

-Да, това е знамение. Трябва да

разберем защо на третия син се случи…

-Ще разберем всичко, което Тангра

вярва, че трябва да знаем… - каза
братът и напусна юртата.

92
 5. Гласът на Тангра
Не се задаваше война. Поне не и
голяма. Ханът бе мъдър да избере място
и време, така че новата му държава да
има време да укрепне. Нова държава,
стара държава – това бе доста условно
за конен народ като българския. Всичко
бе един народ, една държава, която се
местеше. Но някои обичаха, като се
направи нещо на ново място, да го
наричат „нова държава“.

Не се задаваше война, а ханът събра

всички велики колобри и всички
първенци от рода Дуло в голямата
шатра. Щяха да говорят с Тангра.
93
Събираха се всички свещени мъже и
всички носители на божествената кръв
рядко. Само по важни събития. Като
войната. Не се събираха дори за
първороден син на хана, което
означаваше, че и третият не е
причината. Народът гадаеше, а заедно с
него и Сан. И синът му, и дъщеря му –
имперската съпруга, сега майка на
новородено.

Българите се отнасяха добре с тях.

Считаха ги за равни на най-издигнатите.
Но онова, което тревожеше Сан, бе че
дъщеря му сякаш започваше да харесва
този народ, при който бяха изпратени
94
като заложници. Вече не можеше да я
отличиш от българките. Обличаше се
като тях, усвои майсторството на ездата,
стрелбата с лък и въртенето на меч.

Всички българки можеха да воюват,

макар рядко да ги ползваха в битка. Това
им умение бе, за да бъдат защитени
лагерите, при изненадваща атака, ако
мъжете бяха отишли някъде на поход. За
конен народ, който много се движеше,
това винаги бе риск. Но и уникален
малшанс за онзи глупак, помислил си да
нахлуе в български лагер, за да насилва
и коли беззащитни жени. Доста глави

95
бяха паднали по този начин – от женски
меч.

Та тя бе бъдещата императрица на
Китай! Защо правеше всичко това?

И дори детето взе да става българче.

Носеше го на гърба си като яздеше. Или
отпред. Да свиква с коня, с всяко
потрепване, поклащане, отскок…

Но ако, и Сан, и близките му, и

българите наоколо се чудеха за какво се
събират колобрите за извънреден
ритуал, то изумлението на всички мина
всякакви граници, когато ритуалите
станаха три. Никой – дори най-старите
живи българи, не помнеше подобен
96
случай, никой не помнеше дори дедите
му да са разказвали. Което значеше, че
поне сто години назад не бе имало нещо
подобно.

Три ритуала.

Точно така се случи.

В първия ден всички излязоха

сериозни и умислени, и всеки мълчеше.

След втория ден това се повтори, но

някои просто промълвиха: „Това е
лудост“…

На третия ден първо излязоха няколко

колобъра, скочиха на конете си и без да
дават обяснения, отлетяха към околните
97
племенни лагери. По-късно се разбра, че
трябва да сведат вестта бързо и
навсякъде.

Подир колобрите излязоха ханските

приближени, а накрая и самият той.
Народът се бе събрал и чакаше с
интерес да чуе какво бе казал Тангра в
тези жестоки ритуали, в които се
жертваха животни, източваше се кръв, а
понякога – дори се пускаше човешка
кръв – от някой колобър. Всички веднага
видяха, че ръката на хана е превързана.
Нима…

98
 Изключително рядко бе да се пусне
кръв от рода Дуло, и от самия хан! Дори
във война не бе често подобно нещо.

Ханът каза:

-Тук да дойде Косара, и да донесе

Алгара…

Сърцето на Сан трепна. Дъщеря му бе

приела за себе си това българско име, и
вече по него я викаха. Но имаше и други
Косари. Но не и твърде много Косари, с
дъщери Алгара. Нямаше съмнение.

Косара излезе напред с детето.

99
 Ханът го взе, гушна го за малко, то
нещо проплака. После го вдигна да го
видят всички. След като го свали, каза:

-Три дни питаме Тангра едно и също, и

накрая може и да го разгневихме. Ако
дойдат бури и ветрове, ако води залеят
шатрите ни, да знаете, че е затова. Аз
съм виновен. Аз исках да знам, и не
можех да разбера. Затова три пъти
Тангра трябваше да ми говори. И ми каза
едно и също…

Кубрат спря за малко и подаде

момиченцето на майка и. Тя понечи да
си тръгне, но той и направи знак да
остане до него.
100
 -Ние питахме Тангра за моя трети син
Аспарух, и за това рядко съвпадение две
деца от кръвта на Боговете да се родят в
един ден. Аспарух и моята дъщеря
Алгара. Питахме с какво е толкова важен
един трети син, и защо именно той е
дарен с подобна спътница. Която може
да му бъде жена, сестра, всичко.
Питахме го, и Тангра ни отговори…

Ханът отново замълча. Преди важните

слова, бе необходимо да им придадеш
тежест. А мълчанието бе тази сила.

Народът също бе затаил дъх.

След няколко мига, владетелят каза:

101
 -Питахме Тангра за Аспарух, за рода
Дуло, за бъдещето. Питахме го с най-
доброто умение на всичките ни колобри.
Дадохме му много и скъпа кръв. Накрая
му дадох и от моята кръв, за да съм
сигурен, че не сме разбрали погрешно
думите му. И той ни отговори…

Последва ново мълчание. Явно

отговорът бе важен, след като два пъти
ханът – наследник на самия Тангра,
изкачил Планината на Боговете, донесъл
копието на Ирник от там, и оставил
своето, след като той два пъти трябваше
да набляга…

102
 -Тангра ни отговори… - каза –
Отговори ни, но не за Аспарух. Не за моя
син, брат на бъдещия хан, който ще бъде
славен воин. Тангра ни отговори, но не
за него, а за нея… - изрече с почти
съдбоносен тон ханът и посочи детето –
Тангра ни отговори три пъти за Алгара. И
защото не вярвахме, три пъти го
питахме. Но това са думите на
Всемогъщия, и аз трябва да ги кажа, като
ваш хан, и с болка – като баща на
Аспарух…

За трети път последва мълчание. Но

вече започна да се чува леко
раздвижване сред хората. Изненадата бе
103
огромна. Три пъти бяха говорили с
Тангра, това не се правеше за никой
човек. И накрая – не ханският син бе
важен, а… момичето. Тя наистина бе
императорска внучка, но не бе
наследница, и не можеше да се мери по
важност с ханския род. С рода Дуло. А
дори в Китай с времето щеше да загуби
значимостта си, заедно с раждането на
други деца на императорския син.

Със сигурност, Алгара бе извън

всякаква значимост за Тангра, и появата
и в ритуала, бе нещо необичайно. Всички
разбраха защо всички тези първенци на
българския народ се бяха съмнявали, и
104
бяха направили ритуалите три пъти.
Бяха си позволили да разгневят
Върховния Бог, и да рискуват гнева му.

-Тангра е категоричен… - стигна до

развръзката най-сетне Кубрат – Тангра е
категоричен – не Алгара е спътница на
великия хански син Аспарух! А той е неин
спътник. Тя е родена да изпълни воля на
Всемогъщия, много по-голяма от тази на
Аспарух… - каза ханът.

В тълпата се разнесе шум. Хората

започнаха усилено да говорят. Косара
погледна детето, което примигваше със
сините си очи.

105
 И преди народът да започне да задава
въпроси, което вероятно нямаха
отговори, ханът – като умел говорител,
даде възможните отговори. Така ги
превръщаше в достатъчни отговори:

-Три дни питахме Тангра, и

разсъждавахме над думите му. Каква
може да е съдбата на това дете. По-
важен от сина на хана, е единствено друг
син на хана – този който ще го наследи.
И така мислехме – сигурно това дете е
дар за някой от братята на Аспарух, ще
му пристане, ще роди силни наследници
за бъдещето. Така мислехме, и може и
това да е. Но може и да не е… - каза
106
Кубрат, и отдели поредно време за
изчакване. Бе добър във владеенето на
множеството. Продължи:

-Но Тангра каза и още нещо – съдбата

на Аспарух и съдбата на Алгара са
свързани. Аспарух е важен спътник на
Алгара, той ще и помага в делото и. А
това значи, че тя няма да бъде жена на
някой от братята му. Спътник на една
жена е само и единствено мъжът и…

Но може би братята на Аспарух ще

умрат в бой, и той ще стане хан! Това би
било важно знамение, и е друга причина
да попитаме Тангра три пъти. Може това
да стане, а Алгара да му е жена, и да
107
роди бъдещия хан. Но дори това не би
направило една жена по-важна от мъжа
и.

А може това дете да е важно за нас,

ако се върне в Китай. Ако е близо до
императора, до бъдещия император –
своя баща. Това казаха някои от тези,
които разчитаха думите на Тангра. А
може и да не се върне, да остане, но да
не пристане никому? Може да стане
жрица на самия Тангра. И да лекува
воините ни, да провижда бъдещето, да
съветва своя хан. Кой може да знае
Истината?

108
 Истината е само в Тангра, и той никога
не я разкрива изцяло! Той казва само
толкова, колкото знае, че ще ни е
полезно на нас. Ако знаеш повече,
отколкото трябва, можеше да се убиеш,
също така, както ако знаеш по-малко.
Тангра знае колко да ни каже.

Той ни каза това, а аз го казвам на вас,

а колобрите ще го кажат на другите
племена – Алгара се роди сред българи
и е сестра от Тангра на Аспарух. И ще е
по-важна от него. И тъй като никой не
знае в какво ще е важна, то както Тангра
ни е учил – тя сама ще ни разкрие. Като
му дойде времето, тя ще ни покаже за
109
какво е тук. Може да е утре, може след
години, може когато аз не съм жив… Но
да запомни добре народът – това
момиче е тук да изпълни воля на Тангра,
и ние всички трябва да сме готови да и
помогнем, когато това започне да се
случва…

След тези думи, с рязък жест, ханът се

обърна и се прибра в шатрата си. След
малко неговият брат дойде при Сан:

-Изглежда внучката ти ще остане тук,

дори ако вие си тръгнете един ден…

-Но как? Това е немислимо! Няма да

спазите договора с императора? –
възкликна някогашният военачалник.
110
 -Договорът е за теб, синът ти, и
дъщеря ти. Внучката не е в него. Тя не е
заложник…

-Тогава защо ще остане тук? – попита

Сан.

-Защото трябва да бъде тук, докато се

разбере предопределението и. Тя сама
ще реши дали да си тръгне… Никой
няма да я задържа, тя не ни е робиня, но
до решението ще е тук…

Военачалникът обаче съзря хитростта

в тези думи. Едно дете не може да взема
решения само. Така нареченото
„предопределение“ принадлежеше на
бъдещето, но и на момиче, което е
111
станало пълнолетно. Тоест, ако не може
семейството и – той, майката и брат и,
да вземат решение, то самото решение
се отлагаше с години. С доста години.
Първо трябваше да прокърви, после
жриците да я прегледат и обявят за
годна да ражда българи. Едва след това
една жена ставаше „пълнолетна“. При
българите нямаше точна година от
раждането. Някои ставаха по-рано, други
по-късно. Но не и преди да са
прокървили. Едва ли императорът
предвиждаше толкова дълго
заложничество. А Косара нямаше да си

112
тръгне без Алгара. Значи и тя оставаше.
А заедно с нея – и те двамата.

Онзи прочете мислите му:

-Не е по волята на хана. Той не иска

да ви държим до безкрай тук. Вече сме
далеч от Китай, няма да воюваме с
императора. Златото е важно, но не и
заложниците. Скоро би ви освободил. Но
тези две раждания в един ден, на две
деца от кръвта на Боговете. И после –
трикратният глас на Тангра. Аз бях вътре
и видях. Три пъти в едни цвят се обагри
котелът на колобрите. Едно и също
показа. Не е случайно. Внучката ти има

113
съдба при нас… - думите му бяха
необорими.

Златото бе важно за хана, и затова не

бързаше да ги освободи. Но знаеше, че
императорът може да го спре, и тогава
трябваше или да започнат безкрайни
заплахи и преговори, че ще убие
заложниците, или просто да ги пусне. По-
вероятно – второто. Но пък тайната му
задача да издири скритото познание
означаваше, че императорът може и да
праща злато и по-дълго от очакваното. И
реално му се бе появило идеално
оправдание, което да не доведе до
подозрителност у българите.
114
Императорска внучка. Безценна
принцеса, заради която, загрижен за
бъдещето и, императорът ще е готов да
плаща. И ще плаща, докато Сан открие
тайната на бойното умение на
българите, и му прати вест.

А сега – сега и ханът намери начин да

го задържи, и дори против волята му. Не
очакваше това разузнаване да е докато
едно новородено момиченце се
превърне в жена. Българите бяха
подвижен народ. Дори като усядаха
някъде, около тях имаше битки. Все
някъде ще се изпуснат да приложат
нещо от тайното познание. Търпение.
115
Един от най-безценните дарове на
Боговете – търпението. Който би успял
да го овладее, получаваше огромна
сила.

Но чак докато съзрее Алгара… Това

бе върхово изпитание за Търпението.

-Ние сме гости тук. Гостът почита

закона на поканилия го. Ако трябва ще
чакаме и до съзряването на детето.
Освен ако държавните дела на хана и
императора, не кажат друго… - каза Сан.

-Не бъди сигурен, че съзряването ще е

краят. Като гледам Косара, на нея и
харесва да е тук. Може и дъщерята да е
като майката…
116
 -Имперска принцеса не може да
предпочете живот сред конете. Винаги
сме били заобиколени от номади, никоя
не е избягала при тях… - каза Сан.

-Точно затова никоя не е вкусила от

живота на свободните хора. Свободата
струва повече от всичкото злато на света
и всичката коприна в императорския
дворец… - каза ханският брат.

Междувременно Косара и майката на

Аспарух бяха кръстосали погледи.
Гледаха се няколко мига. За хана бе
великодушно и държавническо да е
щедър и с лекота да омаловажава дори
собствения си син, в името на народа. За
117
него бе лесно да обяви, че Алгара е по-
важна от Аспарух. На за никоя майка
детето и не може да е по-маловажно от
тази на друга. Известна злоба и завист
се прокрадна в сърцето на ханската
съпруга. И като знаеше, че е така, страх
се прокрадна в сърцето на Косара. Но
това бе само до мига, в който очите им
се срещнаха.

След това Тангра каза и на двете, че

ще бъдат сестри, а децата им ще бъдат
брат и сестра, а не съперници. Каза го по
онзи мигновен начин, чрез излъчването
на окото, чрез малко трепване,
проблясък, които пращат послание до
118
другото око, което го разчита и отговаря
с обратно послание. И при двете
съзнанието не възприема и не разбира.
Случва се много по-дълбоко от
логичното възприемане и осмисляне.
Минава искра между двете съзнания, и
стига там, където и е мястото – в
създаването на доверие. Двете най-
важни майки в света на българите,
наистина станаха сестри от този ден
нататък…

6. Битката на кавхана Алцек

Две хиляди срещу поне десет хиляди.
Този път хазарите ги изиграха. Тази
119
малка орда бе обречена. Трябваше да е
само последен обход на северната
граница. Да огледат укрепленията, да
проверят дисциплината, може би за
малко да навлязат в земите на хазарите,
но без да плячкосват или нападат –
просто да проверят войските там.
Същото редовно правеха и съседите им,
и това не се считаше за агресия.

Новата държава – Велика България,

на Кубрат бе постигнала всичко.
Обширна територия, укрепени градове,
защитени граници и примирия с
основните врагове. Ханът бе
едновременно мъдър държавник,
120
талантлив пълководец и умел дипломат.
Държавата възникна като „от нищото“,
макар да бе ясно, че тя е просто пореден
плод на вековното държавотворно
умение на българите. Фактът, че нямаха
постоянна държава, разположена
някъде, се дължеше на номадския им
начин на живот. Но като умения да
създават подобни образувания, те бяха
сред най-добрите в целия познат свят.

Нямаше причина да се очакват

проблеми с хазарите. Те самите не
искаха да си навличат за враг силна
фигура като хана – уважаван от всички,
дори от Константинопол.
121
 Но в този седми век, единственото
сигурно нещо бе, че никой никога не е
застрахован от нищо.

Сан бе тръгнал на тази обиколка

водена от кавхана3 Алцек. Първи
братовчед на Кубрат, и също от рода
Дуло. Ако хипотетично в мирната
империя на българите можеше да
възникне битка, в която те да проявяват
евентуално мистичните си бойни умения,
това щеше да стане по границите.
Затова и – верен на своя дълг, Сан
участваше в тези обиколки.

3
Кавхан – втората най-висока длъжност в българската йерархия, след хана. Пръв
помощник, с широки правомощия

122
 Българите бяха добри бойци. Рядко
губеха битка. До сега не бе видял народ,
който да даде по-малко от двама свои
убити, за всеки българин. А наоколо
имаше доста свирепи народи, един от
които бяха и хазарите. В повечето
случаи обаче, всеки от народа на Кубрат
отвеждаше със себе си в отвъдното поне
три или четири противника. Имаха
върхови умения, които обясняваха
победите им. Разбира се, всичко това бе
известно на Сан, защото бяха воювали с
тях от векове. Засега не виждаше нищо
ново, и най-малкото – непробиваеми
брони или коне, прескачащи стени на

123
укрепления. Не виждаше онова, което бе
сразило него самия, и го бе довело в
това заложничество. Това
заложничество, което все повече
отнемаше най-ценното му – собственото
семейство, приспособяващо се към
номадите, и сякаш не-искащо да се
върне. Отказващо се от цивилизацията,
каменните дворци, огромната прислуга и
пълните със злато съкровищници.

-В капан сме… - каза Алцек пред

десетимата най-високопоставени воини.
И Сан беше с тях.

Намираха се в долина с четири

изхода. Всичко бе проверено от
124
съгледвачи, преди да влязат в нея. А
българите бяха и добри съгледвачи.
Изходите бяха свободни. Просто
минават през нея за около ден, излизат
от другата страна, след което остават
още няколко прехода, и се връщат.

Но войната затова бе непредвидима,

особено когато не бе обявена – защото
винаги можеше да те изненада. Хазарите
ги бяха наблюдавали отдавна, и при това
– следили с тази огромна, скъпа за
издръжка армия. Накрая се бяха скрили
вътре в самата долина – сред горите и в
няколко пещери. Бяха приготвили и
скрити дървени прегради, които
125
издигнаха, веднага след като ордата
влезе в капана. На преградите имаше по
около петстотин стрелци, но те бяха
достатъчни, за да удържат конницата с
дни. През това време се появиха
останалите. Общо десет хиляди души,
които чакаха по стените, и с неизяснени
резерви зад гърба. Ако Алцек опиташе
да се задържи вътре в долината, можеха
да нахлуят от четири посоки
едновременно. Но можеха и просто да го
изчакат да започне да гладува. И засега
не нападаха…

-Искат да се предадем… - каза Елемаг

– първият след кавхана – храбър около
126
трийсет годишен воин. – Искат да се
предадем, после ще получат огромен
откуп и земи от хана.

-Това няма да стане… - каза Алцек –

Не може новата държава да започне по
толкова унизителен начин.

-Не съм сигурен и, че бих успял да

убедя дори един от хората ми да се
предаде… - отвърна Елемаг.

-Ще се бием до последния човек. Ще

отнесем поне половината им войска. А
после Кубрат ще дойде и ще отмъсти за
всички ни… - каза Гавра – едър воин,
който за разлика от всички останали,
воюваше с огромна брадва, а не с меч.
127
Българите бяха изкусни майстори на
меча – задминаваха всеки друг, който
Сан бе срещал на света – дори
фанатичните бойци в Островите на
Изгряващото слънце. Но понякога имаше
и българи, които не ползваха меч.
Огромният Гавра бе един от тях.

-Очевидно нямаме друг избор, освен

обречена битка. Няма за какво да
преговаряме… - каза Алцек. – Но ще ги
изчакаме те да влязат в долината,
където конете ни са силни. С конница не
можем да атакуваме стени. Нямаме дори
стълби и въжета…

128
 Това бе очевидната тактика, и
българите се заеха да я изпълнят. Да
подготвят терена за битка. Изградиха
дървени защитни съоръжения, изкопаха
няколко вала, направиха капани за коне
– дълбоки прикрити дупки. Те самите
щяха да знаят къде са, но на хазарите
всяка атака щеше да струва поне
няколко десетки коня. Заедно с бойците
на тях.

Изработиха идеална защитна

стратегия и показаха на дело, че
номадските народи са и много мъдри и
умели във военно отношение, а не

129
просто едно лудо стадо, което се юрва с
конете напред.

Неспасяемата ситуация на Алцек

обаче пробуди известни надежди у Сан.
До сега не бе виждал подобна
обреченост на българи, макар да бе
чувал за други сходни случаи. Но откакто
бе с тях, той не бе виждал нещо
подобно. Всъщност, за последно го бе
виждал, когато самият той – със своите
отбрани имперски войници, бе опитал да
разгроми ордата на ханския брат. И
тогава тези непонятни способности се
появиха, и разбиха цялата му стратегия.

130
 Нямаше друго спасение сега за
българите, освен това. Освен стрелите
да отскачат от броните, конете да скачат
високо и блестящи мечове да пронизват
врага, все едно не носи никаква ризница
или броня. Това бе денят, в който
българите отново да пробудят демоните
у себе си.

Залогът бе огромен – вторият човек в

ханството бе тук. Най-храбрите българи,
повечето от които от знатни родове,
можеха да загинат. Какъв по-подходящ
момент? Сан с надежда чакаше…

Вместо това се озова в малката шатра

на Алцек. Сам с него.
131
 -В капан сме… - каза кавханът – Няма
изход…

-Това е очевидно… - каза

военачалникът.

-Ти също си воювал. Имаш опит. Какво

би направил, ако бе начело на своя
войска…

-Искаш съвет от мен?

-Да, твоята глава също ще се търкаля.

Хазарите не се интересуват кой си… А и
императорът няма да прати откупа на
тях, ако те хванат…

-Не е ли странно да търсиш съвета на

свой роб?
132
 -Ти не си ни роб. Ти си обичан гост,
отнасят се с теб като с член на рода
Дуло. А внучката ти е приета за дъщеря
на хана.

-И все пак, аз съм заложник… Робът

ли ще спасява господаря?

-Зови се както искаш. Може и роб. Но

ще спасяваш главата си. Хазарите ще се
разярят, че не се предаваме, и няма да
получат откуп. А ще са уплашени и
защото ще знаят, че после Кубрат ще
дойде да се разплати с тях. Няма да
имат милост…

Имаше доста вярно в тези думи.

Всъщност, Сан не мислеше да отказва
133
помощ. Просто бе изненадан, че я търсят
от него – за пръв път, откакто дойде при
тези номади. И още по-изненадан бе, че
никой никъде не извади нищо демонско,
така както разгромиха армията му.

Реши, че сега е моментът за пръв път

да рискува, той да попита за това. Иначе
би предизвикал съмнения. Но сега – в
отчаяния миг, когато очевидно нямаше
какво друго да предложи, защо не и
това…

-Аз ви бях хванал в подобна клопка. И

успяхте да се измъкнете. Не съм виждал
по-изкусни бойци от българите. Мисля,

134
че хазарите са по-слаби от моята войска,
която разгромихте…

Алцек се усмихна. Той не бе участвал

в онази битка, но бе чул за нея. Но
усмивката не бе еднозначна.

-Знаменитата победа на Севар.

Ханският брат. Той трябваше да е на
мястото ми. Да бъде кавхан. Но остави
на мен… - каза българинът.

-Петдесет хилядна императорска

армия не можа да ви надвие. Тук са
десет хиляди хазари…

135
 -Ако Тангра е с теб, и сам ще надвиеш
десет такива армии. Но днес Тангра не е
тук… - каза мъдро военачалникът.

-Тангра не е ли винаги с българите? –

попита Сан.

-Не, разбира се. Вашите Богове винаги

ли са с вас… Или в повечето време се
оправяте сами – като всички други.

-Значи тогава Тангра е бил с вас? –

попита Сан.

-Не съм бил там. Но дори Севар, с

най-отбраните българи, не би могъл да
победи подобна войска, без Тангра. И
той така каза – Тангра е победил…

136
 -Повикайте го. Как идва Тангра?

Алцек се усмихна:

-Аз съм от рода Дуло, но кръвта ми е

слаба. И не съм колобър. Не мога нито
да повикам Тангра, нито дори да го чуя
като ми говори.

-А кой би могъл?

-Кой ли? Не знам…

Сан напълно се объркваше. Това бе

най-богатият разговор по темата, по
която бе дошъл, по смисъла на
пребиваването му тук. И – нищо. Само
неясни позовавания на върховния Бог,
колобри и всякакви други безсмислици.
137
 -Как е възможно да не знаеш. Правили
сте го. Спасихте се тогава. Спаси хората
си днес… - каза почти отчаяно китаецът.

-Ще поживееш, ще разбереш… - каза

Алцек – Никой не знае как се вика
Тангра, освен онзи, който може да го
повика. Само той знае за тази си
способност. И не е длъжен да я казва на
никого, дори на хана.

-Значи при Севар е имало такъв

човек? Или самият Севар?

-Не, не е Севар, той няма толкова

силна кръв. Възможно е да е бил
великият колобър Еспор. Но той бе убит
в битката. От твоите стрели. Уцелен е
138
поне десет пъти, преди да падне. В един
миг и нашите помислили, че е
безсмъртен, и самият Тангра е слязъл в
тялото му…

-И аз останах с мисълта, че не съм

воювал с хора… - каза Сан.

-Но Еспор е загинал, макар битката да

е спечелена. Няма как да го попитаме.
Но преди самата битка, той е окуражил
Севар, че „знаците от Тангра са добри“…

-Тук също имаме колобри. Не един, а

няколко дори…

-Всяка орда язди с колобри. Но никой

от тях не може да помогне. Дори сред

139
нашите жреци са рядкост онези, които
разбират Тангра… - отвърна кавханът.

-Значи, ако все пак Всемогъщият се

появи, има шанс…

-От битката с теб, нито се е появявал,

нито някой колобър е давал надежда…

От всичко чуто, Сан разбра, че не

само, че нищо не е научил по
поставената от императора задача, но и
че няма от кой да научи. Разбра и, че ако
имаше някаква тайна, трябваше да я
търси при колобри и жреци, а не при
военните ръководители. Разбра и, че
нямаше да уцели с една стрела два

140
заека – едновременно да види демоните,
и да спаси живота си.

Погледна върху картата, която бяха

нарисували набързо. Положението бе
неспасяемо.

И все пак. Неспасяемо – само военно.

-Ако не се намери колобър да повика

Тангра, сме обречени в бой.
Следователно, не трябва да се бием… -
каза той.

-Немислимо е да се предадем… -
отвърна българинът.

-Кое е немислимо е по-маловажно от

какво казват военните правила. Никоя
141
битка, която е обречена, не следва да се
води.

-Освен ако си без избор. Тогава се

биеш до смърт и принуждаваш врага да
плати най-висока цена…

Този път Сан се усмихна. Все пак,

опитът му на военачалник му даваше
някои идеи повече от на този воин, който
разсъждаваше предимно като воин.

-Не сте без избор. Можете да се биете

с други средства… - каза той.

-С други средства? Едва ли сме по-

добри в нещо друго, освен с мечовете и
на кон…

142
 -Има и други битки. Например тази на
изтощение… На глад.

Алцек го погледна изненадано и нищо

не разбираше:

-Ако не се бием, именно с глад ще ни

уморят хазарите. Всъщност, мисля че
само ще ни оставят да отслабнем, после
ще нахлуят…

-А дали хазарите имат храна? – попита

военачалникът. Чувстваше се отново
такъв. Военачалник, воин, стратег.

-Онзи, който обкръжава, има достъп до

храна, дори запасите му да са малки…

143
 -Храна. Тук? Къде е най-близкото
селище? И колко селища трябват, за да
изхранят десет хиляди хазари?

Алцек се замисли. Наистина мястото

бе безлюдно и отдалечено. На няколко
дни път нямаше жива душа, а
сериозните градове бяха поне на
седмица. Но дори цял такъв град не
можеше да изхрани десет хиляди души.

-Хазарите са само със своите запаси…

- каза Сан – Можем да ги уморим от
глад…

-Ние – тях? – попита изненадан

българинът.

144
 -Именно. Ще пренесем битката на
полето на продоволствието.

-И защо няма те да уморят нас, а ние –

тях?

-Защото ние първи ще се сетим какво

да правим, и ще започнем нашата
стратегия по-рано. Те допускат, че ще
бягаме от обсада. Всъщност, ние ще
искаме да ни обсадят. И ще се браним в
укрепления, които твоите хора ще
издигнат.

-Укреплението не решава въпроса с

храната. А и зад стени, не можем да
ползваме конете, в които сме най-
изкусни…
145
 -Конете. Те са ключът към победата…

-Разбира се. Няма равен на българин

на кон…

-Не за езда и война. Конете са нашата

храна. Те ще ни позволят да уморим
хазарите от глад….

-Какво? Най-добрите коне във Велика

България? За храна…

-Иначе си отиват най-добрите мъже на

Велика България… И зад стени, коне не
ви трябват… Ще можем да издържим
така със седмици…

-Ограждаме се със стени, и ядем

конете…
146
 -Именно. А хазарите полудяват,
гладуват, може би дори ще опитат
няколко атаки. Но добре охранената
българска войска ще ги изтласка от
стените…

-А ако и те започнат да ядат конете

си? Ще разберат какво правим. Кой ще
издържи повече…

-Атакуваща войска, която иска да

плячкосва, да изяде конете си? И накрая
да избие враг, който също е изял конете
си? Това ще е най-глупавата и губеща
пари битка в историята… - каза
неумолимата логика Сан.

Алцек започна да разбира мъдростта.

147
 -Ние се борим за живота си. А те – за
плячка. Ние можем да жертваме конете,
но те – ако го направят, ще излязат със
загуба във всички случаи. Дори да ни
избият…

-Логично нали? И след като ни избият,

ще бъдат една войска също без коне,
която очаква гибелта си от конниците на
Кубрат. Как ще избягат… - каза китаецът.

Този аргумент наистина доведе

кавхана до нещо като пълно
просветление.

-Конете са жизнено важни за тях.

Трябва да има с какво да избягат! Ако ги

148
жертват, ще рискуват живота си. А ние
ако ги жертваме, печелим живота си…

-Виждаш ли – едно и също нещо, с

различно значение за всяка от
страните…

-Може да се оттеглят. Да се откажат от

плячката…

-Това е най-очаквания изход…

-Но ако се задържат? Ако изпитат

първо решимостта ни? После и ние ще
сме пешаци насред нищото. Можем да
станем жертва на техните коне.

-Няма да избиваме всички наши

животни. Ще оставим десетина, и една
149
малка група ще се спусне на юг, веднага
щом вдигнат обсадата. Ще доведе
помощ. А през това време ще оцеляваме
в укреплението…

Алцек се замисли. Бе имал огромен

жизнен и военен опит. Оценяваше
ситуацията от всякъде. Но и
възприемаше с уважение стратегията на
не по-малко опитния китайски
военачалник. Накрая каза:

-Конете. Различната значимост на

конете. Това е всичко…

-Използвай ресурса си така както е

най-добре, дори да не го ползваш по
привидното му предназначение…
150
 -Да, знам вашите военни мъдрости,
които написахте, след толкова войни с
нас…

-Като си вложил нещо в една мъдрост,

нека тя ти помогне и на теб… - отвърна
Сан.

А Алцек единствено каза:

-Като съобщя това на другите, може да

ни съсекат на мига…

-Възможно е. Във войната има и

подобни рискове… - отвърна усмихнато
китаецът.

А още по-късно през деня цялата орда

се зае с окопаване за глуха защита.
151
 Три седмици по-късно Кубрат с
неразбиращи очи гледаше цялата
картина на българи, скрили се в дървена
крепост, пълна с конски скелети, и
ползващи мечовете си, не срещу врага, а
срещу животни. Но живи българи. Живи
най-добрите му бойци. И още по-важното
– опазили мира с хазарите. Битка не бе
имало. Не бе пролята кръв. Държавата
бе спасена от един излишен конфликт.

Победата на кавхана Алцек и неговия

приятел китаеца Сан, влезе в летописите
на Велика България.

В тях бе отбелязано, че две хиляди

българи са се спасили, с помощта на
152
Тангра, дарил с мъдростта си един техен
пленник…

7. Това, което Боговете не мога да

отнемат
Българите му имаха доверие.
Неразбираемо бе това - не бе техен
заложник от толкова, дълго, че да бъде
изпитан достатъчно. Всеки един шпионин
би могъл да се държи неподозрително.
Верността се измерва с времето - така
гласеше древната китайска мъдрост,
която този народ със сигурност
познаваше. Във воинско отношение, а
доверието бе част от воинското умение,
153
българите задминаваха Китай. Може би,
защото живееха на коне, често се
движеха, и това логично водеше до
повече конфликти. Като воюваш повече,
ставаш по-добър войник. Уседналият
начин на живот на империите целеше да
намали войните, да запази мир, да
осигури повече деца и повече работници
за земята. Но с цената на загуба на боен
дух.

Българите имаха превъзходен боен

дух, висше воинско умение, и знаеха как
да разпознават приятел от враг. Но
твърде лесно, подозрително твърде
лесно, му дадоха доверието си. И това
154
не се дължеше на еднократната му
помощ срещу хазарите. Още от преди
това му вярваха.

Можеше да влиза сам при хана. Нещо

немислимо за чужденец. Но той можеше
да влиза дори с оръжие. Дали просто
ханът нямаше страх от него.
Военачалникът бе по-възрастен, а
Кубрат бе отличен боец. Може би не
съществуваше риск.

Но това бе невъзможно.

Има ли оръжие, винаги има риск.

Можеш да изненадаш противника. Та
дори едно умело мятане на острието от
далеч може да го погуби. И други стари
155
чужденци бяха идвали, но нито един не
бе допускан сам, и с оръжие, до
владетеля.

Ханът седеше на малка приспособена

маса, и пишеше. Необичайно за конните
народи бе да пишат - уменията се
предаваха устно. Но българите повечето
можеха да разбират буквите, макар да не
бе сигурно дали всички можеха и да
пишат. Доста просветен народ.

В Китай не позволяваха на народа да

прогледне. Още първият велик
император бе избил учителите.
Познанието е най-голямата сила, на него
се крепи властта. Ако народът е
156
просветен и разбира, тогава господарите
няма да имат власт. Затова и учителите
останаха само за властващите в
огромната страна, и тази система
работеше. Сан не разбираше напълно
как може да се крепи държава, ако и
населението е сравнително грамотно. Но
българите го правеха някак.

Бе виждал някои от пергаментите им.

Имаха странно писмо - някаква смесица
от черти, резки и подобия на йероглифи.
Българите ползваха нещо средно между
писмеността на източните народи, и
азбуките на гърци и римляни.

Кубрат вдигна поглед - явно бе

157
завършил текущия си текст.

-Ела... - каза му - Трябваш ми за една

работа.

Сан се приближи. Каква ли работа?

Ако му дадеше да прави нещо по
ръкописите, може в тях да бе тайната,
която диреше.

-Тук току-що описах твоята стратегия

срещу хазарите... - каза Ханът - Много си
умен, ти си голям военачалник... -
похвали го - Ще те помнят векове
напред, заедно с познанието, което ни
оставяш.

-Извадихме късмет. - отвърна Сан -

158
Можеше да попаднем в ситуация, в която
и конете да не ни помогнат.

-Съгласен съм. Но големият водач е

голям, когато ако има шанс, той го
намира. Можеше и този път конете да не
ни помогнат, защото никой не би се
сетил...

Сан погледна ръкописа. Мастилото

още засъхваше. Всъщност, бяха три
отделни пергамента. Очевидно написани
на различни езици - един със странното
българско писмо, а другите два бяха с
латинските и гръцките букви. Кубрат
разбра въпроса, който се оформяше в
главата му.
159
 -Правя всичко на няколко езика. Не
знам кой език колко ще оцелее. А
познанието ще е нужно за много
поколения.

-Всеки народ счита своето писмо и

език за вечни... - каза Сан, и това бе
вярно дори за китайския император,
който не водеше документацията си на
друг език, освен на имперския диалект.

-Никой народ не е вечен, нито това,

което носи. Но най-дълго живеят
народите, които разбират, че не са
вечни...

-Има мъдрост в това...

160
 -Не знам колко ще оцелеят българите -
може би догодина ще ни избият арабите.
Може би ще живеем сто или хиляда
години, и ще надживеем и Рим, и Китай,
и Халифата. А може би ще ни има и
десет хиляди години, или сто хиляди, и
ще се срещнем с Боговете, когато се
завърнат. Но най-важното е да не
вярваме, че всичко наше е единствено и
изключително. И да допуснем, че други
народи може да живеят и повече от нас.
Или че нещо от тях може да живее
повече от нас...

-Писмеността...

-Да. Писмеността носи знанието. Но не

161
буквите са важни, а написаното. Затова
го пиша на няколко езика. И затова и ти
ми трябваш. Искам да те помоля нещо, и
ще платя щедро...

-Аз съм твой пленник и роб, трябва да

правя всичко наредено, а пари да
очаквам е безсмислица...

-Ти си имперски заложник, но това е

чисто политически въпрос. Като човек си
нищо по-различно от всеки друг. Ханът
иска да ти възложи работа, и ще плати.
Всъщност, работата не е малко, и може и
синът ти, и дъщеря ти да изкарат някоя
пара.

-Като гледам тези пергаменти, и

162
няколкото езика, се досещам за
работата... - каза Сан.

-Не се съмнявам, че умен човек бързо

би се досетил... - отвърна Кубрат.

-Но ми е трудно да разбера защо?

Защо ще поискаш да превеждам и
преписвам нещо на език, и с писмо,
което никой тук не знае. Та дори ти не го
знаеш. Гръцки, латински - близо са тези
народи, научават се, от рода Дуло доста
хора ги знаят. Но китайски?

-Вярно е, че дори аз не знам китайски,

реално няма да мога да прочета какво си
написал. Но това е езикът на велик
народ, а ти и семейството ти, сте едни от
163
най-начетените от този народ. До сега не
съм имал подобен човек край себе си.

-Толкова години сме воювали, цели

векове, не може никога да не е имало
някой писар сред пленниците.

-Имало е начетени хора,

военачалници, аристократи. Но малцина
са ги ползвали за друго, освен за
заложници. А аз се опитвам не само да
укрепя държавата си, но да укрепя и
онова, което ще я държи дългосрочно. И
ти си първият, който може да преведе
нашите ръкописи на още един език.

-Език, който не знаеш...

164
 -Да, език който не знам. Мисля дори в
бъдеще да заловим някой писар от
Халифата, и да ги преведем и на
арабски... - каза ханът.

Сан бе не само изненадан. Той

изпитваше и някакъв вид възхита и
страхопочитание пред този владетел.
Това бе мъдрец, който гледаше
поколения напред. Дори императорът не
бе толкова разумен, а той бе доста
проницателен човек. Кубрат бе не просто
хан. Той изпълняваше и някаква роля на
месия, водач, учител. Вложените усилия
и пари в тези ръкописи можеше да нямат
смисъл до края на живота му, дори на
165
този на сина и внуците му. Но те бяха
запазено познание, което все някога
щеше да помогне. В труден и критичен
момент, или пък в благополучие и
излишества. А ръкописи за конен народ,
който няма библиотека, бе нещо звучащо
почти невъзможно. Но българите
очевидно имаха - конна подвижна
библиотека.

Забеляза една особеност на

текстовете. Те бяха с малки символи и
много плътно изписани. Това криеше
риск от по-лесно унищожаване на по-
голяма част от текста при някакво
нещастие. Но пък като цяло
166
количеството пергамент бе по-малко, а
очевидно това е основен приоритет в
преносима библиотека.

-Записаното е най-важното нещо на

света... - каза ханът, и все едно
повтаряше думите на императора. Но
после каза и още нещо, вече по-
различно - Записаното е единствената
ни връзка с Боговете...

Сан наостри уши. Още нищо не бе

научил за тайнствените бойни умения на
българите, но каквото и да научеше, то
се въртеше около "боговете" и техния
върховен Бог - Тангра.

-Много мъдреци търсят истината за

167
Боговете, някой дори вярват, че я имат.
Но в цял Китай няма нито една книга,
която да е наистина доказано от
Боговете. А ние имаме доста книги... -
каза Сан.

-Мъдростта им си е отишла с тях... -

каза Кубрат - И евреите са загубили своя
Кивот, и гърци и римляни са изгубили
всичко свързано със старите Богове.
Дори християните нямат дори ред,
написан от новия им Бог - Исус. А думите
на Пророка, на които се крепи
Халифатът, са записани от негови
последователи. Отново хора...

-Сякаш Богове никога не е имало...

168
 -Но е имало. Само че времето им се
отдалечава с всяка нова луна. Споменът
избледнява, вече и божествените сечива
не работят. Човекът остава сам със себе
си. И единственото, което му остава от
Боговете, е това, което може да
запише...

-Мъдро...

-Повечето конни народи ще изчезнат,

защото не записват нищо. Храбри и
превъзходни бойци, могат да победят
всеки. Но ще изчезнат, защото са се
отказали от мъдростта на Боговете.
Моят народ няма да изчезне, защото я
съхранява и записва...
169
 Интересно разсъждение. Имаше
логика в това. Наистина, номадските
народи бързо се претопяваха в
историята. Уседналостта даваше повече
дълговечност от безкрайното скитосване.
Конните народи непрекъснато се
смесваха едни с други, създаваха съюзи,
разделяха се, отделни части от народи
образуваха нови народи. И като добавим
и липсата на писменост и запазено
познание, резултатът бе ясен. Ханът
продължи:

-Българите са най-древния оцелял

конен народ. И това е заради ей това... -
каза и посочи пергаментите. После отиде
170
до един сандък, отвори го, разрови, и
извади нещо. Доста стар свитък.

-Ние пазим дори спомена за Боговете.

От къде тръгваме. - добави и разтвори
пергамента - Това е писано от самия
Авитохол - преди петнайсет века...

-Авитохол! Великият български хан!

Той не е преди петнайсет века... - каза
Сан. Споменът за битките на империята
с ордите на Авитохол го имаше в
китайските архиви, и се изучаваше от
всеки военачалник. Това бе изкуство на
войната в най-висш вид. Но Авитохол бе
преди два, може би - три века. Датите не
винаги бяха ясно отразени.
171
 -Не този Авитохол! Той е негов
далечен потомък, затова носи името му.
Носи и кръвта му, както и аз, както и
целият род Дуло. Но е имало и други с
това име. И най-първият записан е този -
той е бил син на Богиня и човек.

-Син на Богиня? Полу-бог? - не

напълно разбиращ попита Сан. Някои
народи имаха подобна митология.
Считаше се, че самите китайски
императори произхождат от Боговете, и
затова самите те са Богове. Но поименно
да се знае конкретен предшественик, че
е бил Бог или полу-бог, такова нещо
нямаше. За твърде древни времена
172
ставаше дума. А тук Кубрат твърдеше, че
дори текстът е написан от някакъв полу-
бог.

-Да. Един от най-славните потомци на

Боговете. Има го описан и другаде, под
друго име, но ние знаем, че е бил
българин. Баща му е бил от българския
род, а майката - Богиня. И този свитък
доказва това.

-Обикновено се говори, че обратното е

ставало - Божиите синове са слизали при
човешките жени, а не обратното.

-Обикновено - да. Но понякога е

ставало и така. Авитохол - първият от
рода Дуло, той поставя началото на
173
рода, е велик воин и мъдрец, непобеден
никога, защото е бил син на Богиня и е
бил неуязвим.

-Неуязвим? - попита Сан и интересът

му още повече се пробуди. Може би
влизаха в темата, за която бе изпратен
тук.

-Да, легендата твърди, че ядосан от

падението на Богинята - да роди дете от
простосмъртен, Тангра го е обрекъл да
бъде убит като стане воин. Но Богинята е
решила да го предпази, като го е пекла
на Божествения огън, и така не е имало
място по тялото му, през което да може
да мине стрела или меч. После Тангра
174
като е видял колко храбър воин е станал
Авитохол, е снел проклятието и е дарил
рода му да бъде водач на народ за вечни
времена.

-Това не е Авитохол. Това са

легендите на гърците... - каза Сан.

-Да, писали са го и гърците, но той не

е бил грък. И след това не е станал
владетел на гърци.

-Това е Ахил4. И след всички войни е

4
Ахил е първата историческа личност, за която съществуват сведения да е бил българин. В
„Хронография“ на византийския летописец Йоан Малала пише: „…Пристигна с атридите и
самси Ахил със своя собствена войска, наричани някога мирмидоняни, а сега българи,
3000 души…“. Друг гръцки историк - Йоан Цеца, пък пише: „…И тогава всички пристигнаха
в Авлида с кораби, и заедно с тях Ахил, синът на Пелей и на Тетида, дъщерята на
философа Хирон, водейки войска от хуни-българи-мирмидонци на брой две хиляди и
петстотин…“. Обстоятелството, че подобни факти се признават от гръцки историци, които
са изключително пристрастни, сочи към голяма степен на истинност. Споменаването на
"хуни", които са номадски народ, и част от техния съюз са били българите, също сочи към
български произход на Ахил. Това сведение е отразено и в старобългарския превод на
„Илиада“, направен по времето на цар Симеон Велики в Преславската книжовна школа. В
175
бил убит, и не е станал владетел на
никого. След онази жестока война,
продължила десет години.

-Не е бил убит. Гърците са измислили

това, за да го обърнат на свой герой. Да
не задава никой въпроси къде е отишъл,
и защо народът му не са гърци. Така са
го направили грък.

Но са го направили по глупав и лесен

за оборване начин. Ахил бил убит като
бил уцелен единственото си слабо място
– петата, защото майка му за нея го
Именник на Българските ханове пък пише за "Авитохол", който "живял 300 години".
Подобно дълголетие е характерно единствено за старите Библейски патриарси – първите
хора, които произхождат директно от Бог (Адам, Ева, синовете и дъщерите им). В
Именника обаче става дума за по-късния Авитохол, който се явява пра-дядо на Кубрат.
Вероятно за да се изтъкне величието му, се вписва подобно дълголетие - за да "прилича"
на първия Авитохол. Той може и реално да е живял дълго, защото е бил син на човек и
богиня.

176
държава над Божествения огън. И тя не
получила от него.

-Това е легендата.

-Но кой умира от стрела в петата? –

попита Кубрат – Това не е смъртоносно
място, а никъде в легендите не се говори
за отровна стрела или за друга хитрост.
Защото от отрова не се умира веднага. А
Ахил бил умрял от самото пронизване на
петата. Кой човек ще умре от това? А той
е бил и полу-бог…

-Звучи глупаво наистина… - съгласи се

Сан.

-Глупаво е, защото е измислица за

177
простия народ, който не мисли много, и
се хваща. – каза Кубрат - Но Авитохол,
или Ахил, не е убит. След войната се е
върнал при народа си, и го е повел из
много и различни земи. Толкова славен
бил, и толкова непобедим, че от където
минел, единствено злато се изсипвало
върху му. Българите и преди това доста
скитали, но след Авитохол станали най-
непобедими от скитниците. И така и до
днес.

-И какво пише този Авитохол?

-Пише за войните си, за уменията,

които е предала майка му, за смъртните
жени, които е обичал и им е предал
178
кръвта на Боговете. Пише и за
божествените сечива - имал е меч, който
не може да бъде пречупен, и който може
да вземе светлина от Слънцето, и да
изгори с нея врага. И за доспехи,
изковани от в Небесната ковачница за
някой от боговете. Но онзи се отказал от
тях, и майката на Авитохол ги откупила,
и ги дарила на сина си. Доспехи, които и
десет копия заедно да пробождат, не
могат проби...

-С такива сечива, всеки би станал

непобедим... - каза Сан, в опит да научи
нещо за злополучната битка, в която бе
победен.
179
 -Така е. Но никой след внуците на
Авитохол не е успял да ги ползва.
Кръвта отслабва...

-Кръвта?

-Да. Всички божествени оръжия

изискват Божествена кръв, за да
работят. Боговете така ги правят, за да
не попадне прекалено голяма сила у
смъртните. Никой грък не може да
ползва Мълнията на Зевс – както те
наричат един от синовете на Тангра, или
Тризъбеца на Посейдон – неговият брат.
Затова и след като Боговете си отишли,
всички божествени сечива постепенно
загубили смисъл, превърнали се
180
единствено в тотеми идоли за молитви, а
накрая и изчезнали. Затова ги няма
Кивотът, жезълът на Моисей, няма
"Мълния", нито тризъбци, нито копия.
Затова изчезнали и доспехите на
Авитохол и мечът му. Всъщност, те не са
изчезнали напълно. Аз знам къде са. И
там и ще си останат, поне докато
Боговете не се завърнат.

-Къде са, тайна ли е това?

-Не е тайна, защото сам Божия кръв

може да стигне до там. Намират се на
Покрива на света. Там, откъдето донесох
копието на Ирник. И където вероятно ще
съм последния от рода Дуло, който е
181
стигал.

Покривът на света. Така го наричаха и

в Китай. Имаше легенди, че някога
императорите се изкачвали, за да
докажат Божествения си произход. Но
това бе преди много векове. Покривът на
света бе огромна планина, губеща се в
облаците, чийто връх човек не можеше
да стигне. Всъщност, още в подножието
хората се задъхваха, Боговете отнемаха
въздуха им, и те не можеха да
продължат. Само истински Бог би могъл
да се качи там. Кубрат твърдеше че е
бил, и копието на Ирник бе
доказателството. Народът вярваше. Сан
182
приемаше това просто за ритуал и
допускаше, че става дума за скривалище
или пещера доста по ниско.

-И кой за последно е успял за ползва

тази сила на Боговете? – попита
военачалникът, като все се надяваше да
разбере нещо и за собствената си битка.
Кубрат не можеше да не знае какво
точно се е случило. Но не бе това денят.

-Внукът на Авитохол. – каза ханът –

Това за малко не го е убило.

„За малко не го е убило“. Нещо

просветна в ума на китаеца. И колобърът
беше изчезнал след битката. Бе убит,
макар и трудно. Но дали бе убит
183
всъщност от китайските остриета? Или
бе ползвал някакво тайно оръжие,
оцеляло някак през вековете, и то го бе
убило? Трябваше да научи повече.

-Защо да го убие? Сам се е пронизал

или…

Кубрат се усмихна. Китай бе велика

цивилизация, вероятно произхождаща от
някой събрат на Авитохол. Но бяха
забравили миналото си, бяха изгубили
разбирането за Боговете.

-Не. Не се е пронизал сам. Никой

българин няма да стори такава глупост.
Ако го направи, и да оцелее, после
наистина ще се прониже сам – за да
184
измие срама и да спаси честта на рода
си. Би го направил дори хан. Но той не
се е пронизал сам. Мечът на Авитохол
взима от силата на човека. Трябва да се
докосне до Божествена кръв, и едва
тогава може да разрази силата си.
Затова и дръжката е била леко
заострена и груба. Всеки, който държи
този меч, му дава от кръвта си. След
това някак – не знам как, това е божие
дело, мечът разбира че го държи бог. И
се подчинява. Но ако си полу-бог – като
Авитохол, е по-трудно. Ти нямаш същата
сила и съвсем същата кръв. Мечът те
изцежда. С разреждането на кръвта при

185
деца и внуци, ставаш още по-слаб. Още
при сина на Авитохол, мечът не се е
подчинявал винаги, доспехите са
започнали да допускат наранявания. При
внука – работел е много трудно, и всеки
път след това ханът е рухвал за дни
безпомощен. Затова е ползван само в
изключителни случаи. По-натам не е и
ползван, макар няколко ханове да са
опитали да го направят. Просто не е
приел кръвта им. Накрая е отнесен на
Покрива на света, и върнат на
Боговете…

-Значи в момента никой не може да

ползва силата на Боговете? Няма друг –
186
човек, жрец, хан, някой от рода Дуло, с
тази способност.

-От векове не е имало. В най-добрия

случай, като ползваме знанието на
Боговете, можем да гадаем бъдещето, а
понякога – да извикаме дъжд или вятър.
Но истинската сила я няма. Вече сме
само хора, и разчитаме да претворим
силата на Тангра и синовете му, в думи.
Да я превърнем в мъдрост. Това
Боговете не могат да ни спрат…

-Да превърнете Боговете в мъдрост? –

попита Сан, а вътрешно отново бе
разочарован, че не научи нищо за
битката. Или Кубрат криеше много добре
187
някаква тайна, или може би – просто не я
знаеше. Възможно ли бе въпросният
„колобър“ единствен да е знаел какво
става, да го е сторил, а после да е
изчезнал. Всъщност дали бе мъртъв
наистина?

-Това е което можем да направим.

Боговете не са само сила и страховити
оръжия, с които да надвият над всеки
смъртен. Те имат и върховно военно и
житейско умение. Стратегия, тактика,
хитрост, търпение. Кръвта ни не става,
за да ползваме мечовете им. Но не могат
да ни спрат да ползваме знанията им.
Освен това, при ползването на тези
188
свръх-силни оръжия, се развиват нови
насоки на стратегията. Те могат да са
полезни и без оръжията.

-Звучи умно…

-Не напразно сме едни от най-силните

народи… - каза Кубрат, и добави –
Например мечът на Авитохол е можел да
изгори за няколко мига десетки врагове.
Но по-важно е, че при ползването му сме
научили как реагира врагът при такива
поражения. Той не винаги се предава.
Има случаи българите да загубят битка,
и да трябва да отстъпят, въпреки меча…

-Това е много интересно. Да си

въоръжен като Бог, и да те победят.
189
 -Не са ни победили. Авитохол никога
не е побеждаван. Но е трябвало да
отстъпи. Защото с меча пробудил злото
у човека, което го прави по-опасно от
всеки звяр, и дори от всеки Бог…

-Какво е направил?

-Не е знаел, че го прави. Битката се

развивала добре, и всъщност сме щели
да спечелим и без меча. Но той е искал
да намали загубите, а и да покаже
силата си. Много битки се печелят, без
да се водят – само със страха от силата
ти. Затова е призовал силата на меча и е
изгорил водача на врага и всички около
него. Това често води до разбягване на
190
войската.

-Да, и ние го ползваме. И по същата

причина – пазим добре пълководеца…

-Но Авитохол не е знаел, че заедно с

водача е била и съпругата му. Считана
от народа за светица. Много добра жена,
която не само се грижела за бедните, но
изглежда имала и някакъв дар от
Боговете – можела да лекува, да вижда в
бъдещето или в далечни земи. Казват,
че когато пламъкът ги обхванал, нейният
горял в много по-червен цвят. Възможно
е и тя да е имала Божествена кръв.

-Но все пак е изгоряла…

191
 -Да. Изгоряла е. Но като видели това,
онези не се изплашили. А подивели от
ярост, хвърлили се напред, и без да
мислят за живота си, започнали да се
бият. Давали по трима-четирима убити,
за да стигнат до един българин, но после
го разкъсвали. Авитохол преценил, че е
по-добре да отстъпи, отколкото да се бие
с тези демони, които самият той извикал
от Ада…

„Демони“. Ето, че и българите

ползваха същата дума. Нищо не бе
научил Сан все още, но поне някои слова
сближаваха.

-Отстъпил е? – каза китаецът.

192
 -Да, отстъпил е. Но по-важното е, че се
е научил – внимавай кого убиваш в бой.
Не всеки убит враг ти е от полза. Може
да навреди. Убит враг може да е по-
опасен от живия и да ти нанесе
поражение.

-Мъдро е това, малцина го разбират…

- каза Сан.

-Ето това е мъдростта, която искаме

да съхраним. Не можем да имаме
оръжията на Боговете, но знанието им –
натрупано от времена хиляди пъти по-
дълги от цялото съществуване на
човека, знанието им – можем да запазим.
Позволили са ни да видим част от него,
193
позволили са ни дори да ползваме някои
от оръжията им. Всичко това сега ни е
отнето. Но не и знанието.

-И вие сега записвате това знание.

Превръщате всичко оцеляло от
Създателите ни, в букви.

-Именно. Превръщаме самите

Създатели в букви. Буквите са вечни, те
ще ни служат вечно…

-В Китай имаме много книги, и много

думи записани. Но подобна цел на
самото записване не съм срещал…

-Ето, че можеш да имаш и полза от

заложничеството си. Можеш да научиш
194
нещо и да го отнесеш на императора… -
каза Кубрат, а погледът му бе право в
очите. За пръв път от началото на
разговора направи това. Някои шамани
твърдяха, че по очите могат да разчетат
всичко. Но не бе доказано. Дали Кубрат
имаше това умение? Бе от кръвта на
Дуло, Авитохол-Ахил, от Богиня – някоя
от дъщерите на Тангра. Може да имаше
някакво проницание. Дали не се бе
досетил за истинската цел на Сан? И
сега му я каза така не направо, но като
се разбираше. Ако бе разбрал,
вероятността да научи нещо ставаше
нулева.

195
 -От всякъде Боговете могат да ни
научат на всякакви чудновати неща.
Дори на книги, от номади… - отвърна
Сан и направи изкуствена, но много
майсторска усмивка, за да прикрие всяка
своя друга емоция. Това го бе учил с
години – да прикриваш емоциите си. Но
дали Кубрат не го бе разчел преди това?
Или просто самият Сан започваше да
полудява, и му се привиждаха
всевъзможни илюзии навсякъде. Накрая
добави:

-Ще ти помогна с преводите. Колкото

повече чета, толкова повече мога да
науча. А от българите очевидно има
196
много какво да се научи…

Кубрат се усмихна:

-И златото ще дойде. То не е мое. От

твоя император е…

-Със злато, което ти е платено, защото

съм заложник, ми плащаш, за да свърша
някаква работа… Ирония…

-Ще очаквам да убедиш и сина и

дъщеря си. И за тях ще има злато…

Но тонът вече бе такъв, че това

очевидно бе заповед. Щеше да се
наложи да ги убеди…

197
 8. Най-големият господар
Библиотеката на българите се оказа
не само огромна, нещо неочаквано за
събиране в толкова малко място, и
преносима, но и доста интересна. Сан се
потопи в нея и работата му доставяше
удоволствие, и до такава степен изгуби
връзка с реалността, че изпусна какво се
случва със собствената му дъщеря. И му
предстоеше съвсем скоро да бъде
изненадан. Но това бе неизбежно.
Библиотеката съдържаше толкова много
мъдрост, и то внимателно подбрана – за
да няма нищо излишно, което би
натежало на конния народ. Всъщност,

198
това бе познание, съперничещо на
всичко налично в Китай, но събрано в
много по-малко текст. Съответно – доста
по-бързо усвояваш най-важното в
живота, съизмерено с императорската
библиотека, където трябваше да четеш и
много излишни ръкописи.

Един текст обаче привлече особено

вниманието на военачалника. Месеци
преди това, и месеци после нямаше да
срещне нищо подобно. Текстът не бе
трактат по военно дело или висока
мъдрост, а бе описание на случка в
Константинопол преди около два века.
Не бе ясно има ли я някъде в летописите
199
на Източната Римска империя, възможно
бе Кубрат да бе записал някакво
народно предание или приказка от
улиците на столицата на тази част от
света. Там доста фолклор имаше. Но
описаното съдържаше доста мъдрост,
макар и предадена по доста смешен
начин. И ханът – изкарал доста години от
живота си край Проливите, не бе
пропуснал да я запише.

Историята се казваше „Най-големият

господар“ и разказваше за ироничен
сблъсък на местен първенец, набелязан
за премахване, и императора. Сан

200
внимателно взе да я пренася върху
изписания с китайски йероглифи лист:

„…И така Гай Флавий, изпаднал в

немилост от години, но абсолютно
непоклатим в Сената, се бе превърнал в
огромно раздразнение за Цезаря.
Контролираше поне двайсет от най-
изгодните места в най-големите пазари,
бе поставил свои хора на някои от
вътрешните порти, и присвояваше част
от вноските на търговците. И всичко бе
напълно законно – бе се снабдил с
документи от магистрати, сенатори, та
дори бе откупил оригиналите на някакви
стари декрети на предни Цезари, които
201
не бяха още отменени. И онова що
пълнеше джобовете му със злато, не
попадаше под ударите на никакъв закон.
А да издаде нов закон, само заради Гай
Флавий, щеше да отслаби още повече
позицията на Цезаря.

Тук е редно да споменем и за тази

позиция. Императорът бе на поста си от
пет години, но все още изглеждаше слаб.
Времената бяха мирни, и нямаше как да
се отличи във война. И това бе добре и
за него, защото той нямаше дух на воин.
Може би в една война би загубил, и би се
озовал промушен или от копието на
врага, или от копията на собствените си
202
военачалници. Във война това често се
случваше, защото който не бе способен
да води, военачалниците се чувстваха
длъжни да го отстранят. За да
предотвратят тежки загуби сред хората
си, или поражения за империята.

В мирни времена, Цезарят нямаше как

да изпъкне с военен успех, а неумението
му да управлява и да се справя с
хитростите на властта, го правеха да
изглежда слаб. Всъщност, той отдавна
да беше загубил короната, ако не беше
едно уникално негово качество – той бе
изключителен артист. Бе роден за
театъра, но бе получил цезарски венец.
203
Императорът винаги се изкарваше най-
великия, най-добрия, умееше да общува
с тълпата, да бяга от сериозните
трудности, и да се появи като решаваща
сила когато някакъв успех се случеше –
най-често без негово участие, а от само
себе си. И като всеки добър артист, и
този бе обичан от достатъчен брой
сенатори и граждани на империята, за да
остане на трона.

Което не променяше факта, че

реалната власт не бе у него, и това
знаеха всички.

Фактически, зад Цезаря стояха двама

влиятелни сенатори – Гай Лукреций и
204
гъркът Зикидис. Между тях имаше
съперничество и не бе ясно кой е по-
влиятелен, и това може би спасяваше
главата на самия Цезар. Единият
държеше повече легиони, а другият –
повече магистрати, пари и градската
стража. Константинопол се управляваше
от Лукреций и Зикидис, от името на
Цезаря, който в замяна получаваше
власт над дребните въпроси и приходи.

Един такъв дребен въпрос, започващ

да набъбва, бе Гай Флавий. Освен, че
трупаше значителни суми, той след това
ги превърташе и през състезанията с
колесници, които също бе присвоил, и
205
също – съвсем законно. Разбира се,
Флавий бе много далеч от двамата
сенатори, и те дори не се интересуваха
от него, освен когато твърде много им бе
необходимо някой техен фаворит да
спечели на Хиподрума. И той никога не
им отказваше, с което винаги
получаваше щедрата им благодарност.
Флавий не бе проблем за реалната
власт, но бе проблем за официалната.

И така до деня, в който допусна

първата си грешка.

Константинополските ездачи бяха

ненадминати. Въпросът не бе само да
яздиш кон, но и да управляваш добре
206
колесница. А това дори най-добрите
конни народи не умееха добре. Но най-
важното бе, че Константинополските
ездачи познаваха идеално Хиподрума,
всяка една от сменящите се настилки,
знаеха как точно се държи колесницата,
точно колко и трябва да спре, а най-
добрите успяваха да ползват всяка педя
от терена, та дори понякога спираха на
един малък пръст разстояние от стената.

Накратко – никой не можеше да

победи Константинополските ездачи.

И така до деня, когато един от тях –

без да го знаят, се озова от другата
страна. Ставаше дума за някогашния
207
победител Ливий – със статут на роб, а
после и на свободен, а накрая – убит при
сбиване на улицата. Но оказа се, не
точно това…

Трупът бе силно обезобразен и го

разпознаха само по дрехите. Само че
това не бил Ливий. Измислил смъртта
си, за да се върне 2 години по-късно, и
да направи големия си удар, заедно с
още двама хитри евреи.

Ливий изчезнал и бил забравен, а

после се появил като варваринът Докс.
Включил се в няколко състезания с
колесници в по-малки градове, справил

208
се добре, и спечелил правото да дойде в
Константинопол.

Разбира се, и друг пъти подобни неща

се случвали, но да победи някой подобен
дивак на Хиподрума било невъзможно.
Не и при толкова много предимства на
местните ездачи. Но Ливий-Докс не бил
дивак.

Състезателите с колесници печелят

много пари, ако побеждават. Но още
повече злато се върти в залаганията
около игрите. И разбира се, всички
залози били срещу Докс. Всъщност,
никой нормален Константинополски
гражданин не би заложил на варварин.
209
Правеха го само полудели и крайни
авантюристи, и в крайна сметка – губеха
парите си.

Само че измамата на Ливий и двамата

евреи се оказала нещо съвсем друго. Те
осигурили златото, а той – изненадата.
Резултатът бил планини от пари накрая
за трима души, и невижданото никога в
историята – дивак да победи на
Хиподрума.

Докс бил се променил външно

доколкото може, пуснал дълга брада,
намерил някаква отвара, дето сменя
цвета на косата. Но допускал, че може
да го разпознаят, особено защото бил
210
победител и преди да го „убият“ и хиляди
го били виждали. Затова „скромно“ приел
лаврите, печалбата, и на другия ден
изчезнал от града. Съмненията
започнали, когато изчезнал и един от
двамата евреи, което накарало
влиятелни сенатори – загубили доста
пари, да пуснат съгледвачи да следят
втория.

Хванали го като опитал и той да се

измъкне.

След не много мъчения, признал

всичко. Цезарят му конфискувал
печалбата, но две трети от нея вече
били изчезнали някъде безвъзвратно.
211
 Случаят предизвикал огромно
възмущение, което се оказало идеалния
повод Цезарят да се разправи с Флавий.
Той бил обвинен в глупост и крадливост,
дори започнали намеци, че е замесен в
измамата, и той е съдействал толкова
много римски граждани да бъдат
ограбени. Това, разбира се, било
недоказуемо, и нямало как да го осъдят.
Не и толкова добър в законите като него.
А и в крайна сметка – изглежда и той бил
невинен. А обстоятелството, че не
загубил пари се дължало на факта, че
той – като организатор на игрите, не е
имал право да залага. Това не

212
попречило на Цезаря да внуши на
тълпата, че след като е един от малкото
без загуби, значи е бил замесен. Цезарят
имал умението да лъже добре тълпата, и
тя да му вярва.

И така – заради измамата на Ливий-

Докс, Флавий най-сетне се оказал
достатъчно виновен за нещо, за да се
разправят с него. И да му отнемат и
игрите, и търговските места и парите от
портите.

-Императорът на Източния Рим, в

защита на справедливостта и на правата
на гражданите на Константинопол,
обявява че вече няма да присъства на
213
състезания, организирани от непочтения
Гай Флавий, нито ще позволи на
работещите за империята да го правят.
Гай Флавий може и да умее добре да
мами законно, но Цезарят вижда всичко,
и ще сложи край на нечистотиите в
столицата. И така ще бъде, докато
Флавий не предаде всичко това в
почтени ръце, които няма да ограбват
римските граждани… - казал и това
прогърмяло с цялата сила на гласа на
великия артист.

Заплахата била сериозна. Ако всички

на заплата при Цезаря не можели да
ходят на Хиподрума, тогава
214
състезанията на Флавий биха загубили
огромна част от публиката си. От
приходите си. От залаганията…

Но голямата загуба за Флавий би била

невъзможността да превърта другите си
пари през състезанията и така те да
излизат по-чисти от зестрата на девица
на патриций.

Цезарят бил доволен от себе си, най-

сетне победил този наглец, който го бил
дразнил от години.

Но Флавий не бил глупав човек.

215
 Първом помислил да предаде
Хиподрума на някой свой приближен и
да управлява тайно.

После му хрумнало да обяви, че

„империята е в по-жалко състояние от
състезанията, и ако Цезарят лично даде
пример като се оттегли, тогава и той ще
го направи от Хиподрума“. Това би било
подигравка и към императора, комуто
също доста хора се надсмивали, и биха
харесали подобна обида.

Но накрая му дошло в главата онова,

което сторил.

-Аз добре чух думите на императора…

- казал той – Уважавам го, и ще ги взема
216
предвид. Но преди да направя толкова
важно решение, ще говоря с истинския и
най-големия господар на Източния
Рим…

След тези думи, изречени пред около

двеста събрали се пред дома му
граждани, всички останали вцепенени.
Не че никой не знаел Истината, но тази
Истина не била за казване. Господарят
на Рим е императорът, и над него е само
Господ. Това кой е „зад“ него не би могло
да се изрича.

И Флавий не го изрекъл. Само казал,

че ще попита „най-големия господар“.

217
 А следобяд същия ден се появил и
рекъл:

-Говорих с „най-големия господар“, и

той ми каза да се успокоя и да не се
отдавам на гнева си. Думите му бяха
мъдри: „Претоварен е Цезарят от
работа, понякога допуска грешки, ще
мине време, ще се оправят нещата, сега
си дръж Хиподрума, и изчакай…“

Затова и аз тъй ще сторя – ще

посъветвам Цезаря да отпочине малко,
да мине време, а после да се сдобрим…
- завършил той.

Никой така и не разбрал кой от

двамата сенатори е казал това на
218
Флавий. Всеки от тях допускал, че е бил
другия, но никой не посмял да попита. Те
и се поскрили за известно време, защото
изваждането публично на Истината, че
Константинопол има скрита власт, а не
Цезар, можело да подразни тълпата. Та
никой от тях не признал да е казвал
подобно нещо, но и не отрекъл, за да не
заподозрат, че признава своя съперник
за „най-големия господар“.

Императорът бил дълбоко унизен от

този отговор, но истината е, че доста
повече се страхувал. Всеки един от
двамата би могъл да го наниже на
няколко копия и да го разнася като парче
219
вмирисващо се месо дни наред из
улиците на града. Властта им бе тайна,
но бе много по-голяма от неговата. И той
не можел да рискува да застане насреща
им.

Така всички се умълчали, Флавий

запазил Хиподрума, а името на Цезаря
станало още по-смешно и жалко. Което
пък насърчило истинските властници да
го пазят на върха, за да не вземе да
дойде някой, който би управлявал
реално.

Крайният резултат от опита бил жалък

за Цезаря, а Флавий показал как
хитростта и храбростта в най-важния
220
момент могат да обърнат загубена битка,
изглеждаща невъзможно обречена.
Цезарят никога повече не посмял дори
да помисли да посегне на състезанията и
на Хиподрума. Само се молел от ден на
ден, хората по-бързо да забравят позора
му…“

Сан изписа последните части от

йероглифа с огромно удоволствие. Каква
поучителна история. И как се е измъкнал
Флавий. Позовал се е на „най-големия
господар“, с което е унижил владетеля. А
„господарят“ не е можел да каже нищо,
защото не се е знаело кой е, и е нямало
как да признае, че Източният Рим се
221
управлява иззад кулисите на театъра, с
главен артист Цезаря.

Може би трябва да направи още един

препис, и да го прати в Китай.

А когато излезе от шатрата си, от вън

го чакаше тя. Собствената му плът и
кръв. Облечена като българка, дори меч
носеше на гърба си. И лък. А конят бе
зад нея. Бе се превърнала в местна.
Китайската принцеса – съпруга на
престолонаследника.

-Татко, време е да знаеш… - каза тя –

Аз вече не съм заложница. Ханът ме
освободи. И също от всички мои други
клетви…
222
 -От другите ти клетви? – изненадано
попита военачалникът. Това за
заложничеството вече не го
интересуваше, знаеше че то е само
формалност. Но „другите клетви“. Имаше
една единствена важна клетва в живота
и, която бе произнесла.

-Да, от другите ми клетви… - потвърди

тя – В тези земи Ханът е върховен
господар, пратен от Боговете. Той е
равен на императора на Китай. Може да
направи всичко, което може
императорът…

-И те е освободил. От всички клетви?

Дори от… - промълви Сан.
223
 -Да, дори от нея. Аз вече не съм
съпруга на престолонаследника. Аз съм
свободна жена, която може да избере
свой мъж…

-Мъж? – попита Сан и вече разбираше

всичко, което бе пропуснал, потънал в
книгите на българската мъдрост.

-Да, мъж… - отвърна тя и се държеше

точно като българка – пряма, решителна,
без усукване – Алгара ще има баща.

-Тя и сега си има баща… - каза Сан.

-Който няма да види никога.

Единственият баща, който ще види, ще е

224
този, който ще я отгледа. Заедно с мен, и
по волята на Хана.

-Решила си да се омъжиш тук? Да

останеш тук, да бъдеш българка?

-Аз вече съм българка. Сега ще стана

българка от знатен род. От един от най-
знатните… Ще стана това, което бях в
Китай, но ще съм и свободна като
вятъра, заедно с моя кон, и с другите от
този народ…

-Колкото и знатен да е тук родът,

никой няма да откаже китайска
принцеса… - каза Сан, припомняйки
произхода и, и връщайки и собственото
си достойнство.
225
 -Аз не съм принцеса. Тук започнах от
нищото и се доказах. Те това гледат –
кой какво върши, и как се доказва сам, а
не от къде произхожда. И на всяко
поколение се доказват. Горда съм, че
Ахтум от рода Вокил ме пожела за жена.
И Алгара за своя дъщеря…

Сан се замисли. Бе изненадан. Светът

се променяше пред очите му. Ако един
ден се върнеше в Китай, щеше да е без
дъщеря му. И без внуците. А можеше и
синът да размисли. И той доста се
забъркваше вече в бойните игри на
българите.

226
 -Дори при българите, думата на
бащата е закон… - каза той – Би
трябвало да дойдеш, да коленичиш и да
ме помолиш. И Ахтум да дойде…

А тя се усмихна и рече:

-Ти ме обичаш и няма да застанеш на

пътя ми. Но ако помислиш друго, вече е
късно… - аз съм свободна, и нямам
баща, тогава решавам сама. А ти си ми
баща, но не си свободен, защото още
Ханът те държи за заложник.
Несвободен не може да има воля над
свободен. Така е при българите. Значи
решавам сама…

227
 -Това заложничество е само на думи,
вече работя за Хана, близки сме… - каза
Сан.

-Но още не си го помолил за милостта

му. Аз го направих и съм свободна,
докато ти си роб. Мога да реша, преди да
си направил каквото и да било…

Хитър женски подход. Може би ако бе

внимавал, нямаше да се случи така. Но
бе гледал книгите, а не детето си. Но пък
тя отдавна бе пораснала. И защо ли да и
пречи да стане от рода Вокил?

Все пак, бащината дума бе последна:

228
 -Решила си вместо баща си. Добре. Аз
няма да те спра, нямаше и иначе. Но
няма да поискам милост от Хана, преди
сватбата. Ахтум от славния род Вокил,
ще те получи от един роб… - каза той и
се усмихваше съвсем леко.

Храброто изображението на лицето на

момичето замръзна. Не бе кой знае
какво, но бе едно малко унижение. За
поука. За да не забравя, че е дъщеря, а
Бащата в света на българите е равен на
Тангра…

229
 9. Знамение
По вижданията на Китай, друга втора
такава империя в света нямаше. Но по
света – империи и възгледи много. По
разбиранията на тези земи, държавата
на Кубрат бе доста обширна. Но имаше
една друга – много по-голяма от нея, по-
голяма дори от Източния Рим, който
считаше себе си за център на света.
Една нова държава, родена от една нова
вяра, създадена не толкова отдавна от
нов Пророк, който християните не
признаха за такъв. И сега воюваха с
него. Но не само те.

230
 На юг владенията на Кубратовата
България се допираха до тази империя.
По размер – доколкото бе виждал на
картите, и бе чел летописите, по размер
– това бе най-голямата след самия Китай
империя на света. Обхващаше земи на
месеци път с кон от единия край до
другия. Обединяваше все повече и
повече народи – както чрез сила, така и
чрез вяра. И оспорваше първенството на
самия Източен Рим, който считаше себе
си за единствения останал истински Рим.
Безкрайни бяха войните, и никой не
надделяваше – защото ако и Източният
Рим да бе по-малък като земи, той бе

231
върхът на човешкото познание,
организация и стопанство. Дори
многократно по-голям като владения,
Халифатът на арабите бе в пъти по-слаб
като злато, зърно, крепости и занаяти,
сравнен със селенията под властта на
Константинопол.

Но умните завоеватели не се
съсредоточават само върху основната
цел. Да, Халифатът бе разбрал, че за да
владее света, трябва да стъпи в
Константинопол. Но това бе трудно, и
може би щеше да стане по-натам. И след
като се завладеят други и по-слаби

232
народи, които да присъединят силата си
към тази на следовниците на Пророка.

Един от тези по-слаби народи бяха

българите на Кубрат. Няколко пъти
сблъскали се вече с арабите, и за тяхно
учудване – не загубили нито една битка.
Настъплението на север би могло да е
част от стратегията на Халифата да
заобиколи Източния Рим и да го огради и
от север, и от юг. Ромеите може да бяха
силни и хитри, но като критичната маса в
численото превъзходство станеше
прекалено голяма, щяха да рухнат. Само
че по пътя на север стояха българите. И
не мислеха да мърдат.
233
 -Мустафа Шейх няма да се върне,
докато не изведете тези жени от тук… -
каза помощникът му с името Абдел.
Мъдър и опитен воин, за разлика от
доста спонтанно действащия Мустафа.
Разбираше, че разговорът и
дипломацията също са средство, заедно
със силата и гордостта.

-Жените на българите са равни с

мъжете, те раждат всички непобедими
воини, заради които Мустафа Шейх е тук,
за да преговаря. Те се и бият наравно с
мъжете, ако трябва… - отвърна Ситара5

5
Ситара – женско име на древните българи. Означава нещо от типа на „Зорница“.

234
– съпруга да един от най-добрите бойци
на Кубрат – Севар.

-Трябва да уважавате вярата и

традициите на госта си. Не може в
присъствието на тези жени да говорят
мъжете… - каза Абдел – При нас жените
са далеч от войната, и са забулени. А
тази не само не е забулена, но и всички
женски неща се виждат под одеждите
и…

Всъщност, нищо не се виждаше,

жената бе напълно покрита от изчистена
и излъскана до блясък бойна униформа.
Но българските доспехи бяха
изключително удобно и практично
235
направени. В тях нямаше свободни
места, те покриваха плътно тялото, но и
бяха гъвкави, за да не пречат на
движенията. Затова и прекрасната
ризница на Ситара наистина се
прилепваше плътно до тялото и, и
очертаваше формите му. Под желязото
имаше пласт кожи, но и те прилепваха
плътно. Очевидно това бе неприемливо
за арабина.

-Ние други дрехи нямаме. Българите

нямат дреха, която да не е пригодена за
бой. Ако Ситара свали ризницата и
кожите, ще остане съвсем без дрехи… -
отвърна Кубрат.
236
 А мъжът на Ситара добави:

-Той сигурно това иска… - каза леко

усмихнато, подир което извади меча си и
добави – Може да се уреди, но после ще
го нанижа на това острие…

-Шейх Мустафа е благороден мъж,

истински мюсюлманин. Обиждате го с
твърдението, че иска да гледа гола жена
ви. И ако извади меча си, той ще ви
наниже на него… - каза Абдел.

При което всички в шатрата се

ухилиха, а Ситара извади своя меч и
каза:

237
 -Никой не може да победи мъжа ми,
освен аз! И не с меч… Дори жена от
българите ще наниже всеки арабски
войник на своето острие. Иска ли шейхът
да опита…

А един от обкръжението на хана

добави:

-Иска ли шейхът – добра сделка е –

ако не го наниже тя на сабята си, после
той ще може да я наниже на своята…

Но не можа да рече нищо повече,

защото мечът на Севар се опря в
гърлото му. Арабският гост разбра, че
сред българите и жените са доста силни,

238
а и мъжете им проливат кръв дори за
шега с честта им.

Независимо от замлъкналия от страх

автор на шегата, смехът се засили, но
Кубрат се изправи и въведе ред:

-Стига с това! Гостът не е тук, за да го

обиждаме! Но и той трябва да уважава
традициите ни. Ситара не може да
напусне, нито да си покрива лицето, нито
тялото. Така изглеждат българките. На
който очите не могат да го понесат, да не
идва тук. Ще говорим само на бойното
поле, и там повечето, които ще видите,
ще са мъже…

Севар свали меча и каза:

239
 -Щом шейхът е тук, значи халифът не
иска да ни вижда на бойното поле.
Тогава ще гледа не само мъжките очи…

Абдел излезе от шатрата. Отиде при

групата на шейха – двайсетина души,
събрали се на десетина разкрача
встрани. Говореха нещо, най-много се
чуваше гневният глас на Мустафа.
Всъщност, тук нямаше нито един човек
на самия шейх. Всички бяха бойци на
Абдел – заедно воювали не само с
българите, но и с много други. И фактът,
че бяха оцелели, доказваше че са добри
войници. Но също и ги бе превърнал в
семейство. Когато халифът възложи тази
240
мисия, той трябваше да прати някой от
издигнатите си аристократи. Но повери
военната част на опитния боец, който
трябваше с цената на живота си да
достави пратеника, и да го върне.
Всъщност, говореше се, че ако не успее,
ще загуби не само своята глава, но ще
избият и семействата на всички
охранители. Абдел нямаше семейство,
но мнозина от хората му имаха. Те бяха
неговите хора, и изпълняваха неговите
заповеди, а не тези на халифския
любимец.

-Мустафа Шейх, трябва да влезем.

Халифът няма да е доволен ако тази
241
война продължи. Ще влезем, ако искаш
не гледай българките. Договаряме се с
хана и си тръгваме…

-Абсурд! Няма да вляза при тези

блудници, които не само не крият лицата
си, но не крият и нищо друго. Това е
изпитание от Аллах, трябва да правим
каквото той ни е казал. Той праща тези
блудници, за да ни изпитат какви мъже и
какви бойци сме…

Мустафа не бе ясно какъв точно мъж

е, но със сигурност не бе никакъв боец.
Не бе участвал в нито една битка. Но
Абдел добре разбираше поръчението на
халифа. Не бе нужно да воюват повече с
242
българите. Нито с който и да било друг
силен съперник. Логиката бе сходна с
тази при Източния Рим – не хаби сили с
прекалено силен враг. Насочвай ги
срещу слабите, и един по един ги
присъединявай. Накрая ще имаш по-
голяма сила от всеки друг. Халифатът
трябваше преди всичко да се разширява,
а не бе важно как. Затова, когато
срещнеше сериозна съпротива, халифът
сключваше мир, и гарантирал границата
си, пренасочваше войските на другаде.
Тази стратегия бе донесла впечатляващ
успех чисто териториално. Тя бе и
мъдра, защото наистина някои могъщи

243
съперници паднаха, след като
халифатът бе станал по-силен от тях, за
сметка на други по-слаби. Стъпка по
стъпка, бавно, спокойно – учението на
Пророка Мохамед заемаше все повече
земи.

Нещо, което не разбираше съвсем

Мустафа. Той бе склонен да провали
преговорите, заради безсмислици,
свързани с обичаите на местните. А те
не само не бяха мюсюлмани, но дори не
бяха християни. Не бяха следовници на
предния велик пророк Иса6 – най-
великия преди Мохамед, комуто се
6
Пророк Иса – Исус Христос в исляма. Считан е за велик пророк, предшественик на
Мохамед. Нещо подобно на Моисей спрямо християните.

244
кланяха в Източния Рим. Тези хора бяха
езичници, варвари, вярваха в много
богове, имаха тотеми и извършваха
примитивни жертвоприношения. Каква
култура, какво да очакваш от жените им.
Имаше на юг в Африка дори племена,
където жените се разхождаха голи. Тези
поне бяха облечени. Добрият пратеник
не следваше изобщо да обръща
внимание на тези работи, а да мисли за
интересите на халифа…

-Ако някой тук разбира езика ни, ще се

разделим с главите си, заради тези
думи. Не ги наричай „блудници“. Това че

245
не си покриват лицата, не значи че се
отдават на всеки… - каза Абдел.

-Всяка жена, чието лице е видял чужд

мъж, вече е блудница. Тя му се е отдала.
Жената е украшение, подарък само за
единствения и мъж… - отвърна
ортодоксално в нормите на исляма,
Мустафа. Този човек очевидно бе най-
лошия избор за пратеник.

-Дори да са блудници, не е нужно да

им го казваме. Нека живеят с
омърсените си жени. Това не е наша
работа. Наша работа е да гарантираме
границата на халифата, и да освободим

246
сто хиляди войници за другите дела на
господаря ни…

-Аз в една шатра с блудници няма да

вляза… - каза Мустафа – А главата си
няма да изгубя. Защото тези сто хиляди
войници на Аллах ще дойдат после, ще
посекат всички мъже и ще поробят
блудниците им. Тогава може и добре за
тях да стане – ще закрият лицата им, и
ще ги спасят от греха…

-И ще се върнат само половината от

тия сто хиляди. Ако изобщо някой се
върне… - каза Абдел.

-Съмняваш се в силата на халифа?

247
 -Не се съмнявам в халифа, но видях и
българите какво правят. Малки войски от
по две хиляди коня въртяха с месеци
десетки хиляди наши бойци. А те имат
много повече. Само в този лагер има
десет хиляди българи. Говори се, че
имат още десетки лагери и градове. Ако
съберат цялата си армия, може да
воюваме с години и нищо да не
постигнем. А през това време, Източният
Рим само ще чака да ни нападне където
нямаме войска. Трябва ни мир тук, а за
това ти трябва да влезеш в тази шатра…

248
 -Изключено! Ще докладвам на халифа
какви неща ме караш да правя. Да
влизам в бардаци с вонящи жени…

Жените, разбира се, не воняха,

българите поддържаха удивителна
чистота като за конен народ. Но Мустафа
бе един от онези безкрайно заслепени
аристократи, които никога не бяха
воювали, и се държеше напълно
неадекватно.

Абдел знаеше, че трябва да вземе

мерки.

Направи знак на хората си. Мигом те

хванаха шейха здраво, а водачът им

249
извади едно плътно парче кожа.
Превърза го върху очите на Мустафа.

-Сега влизаш с мен вътре и сключваш

мира… - каза Абдел – А блудниците
няма да са пред очите ти.

Войниците вече бяха го пуснали и той

понечи да свали превръзката.

-Какви ги вършиш. Арестувайте го

незабавно… - нареди той. Но никой дори
не помръдна. – От името на халифа, по
чиято воля съм ваш господар, ви
нареждам да арестувате Абдел.

-Никой няма да ме арестува, преди да

се върнем в Багдад. От тук до там –

250
седмици път, е моето царство, а ти ще
изпълняваш каквото аз кажа. После ще
видим халифът как ще отсъди.

-За кого се мислиш? – изрева

Мустафа, вече свалил превръзката. Но
само за да види острието на Абдел пред
очите си. И още две остриета, малко по-
назад.

-Сега слагаш превръзката, отиваме

при хана и му казваш, че сам си
измислил как да опазиш душата си чиста
от изкушенията в шатрата. Отстъпвам ти
правото да се изкараш, че е твоя идея. И
ще му кажеш, че хитрините с българките,
които да ти размътят ума, няма да
251
минат. Така ще използваме ситуацията в
наша полза. Ще знаят, че няма да
отстъпваме. После ще договорим мира.

Мустафа го гледаше ядосано. Очите

му хвърляха злоба и омраза. Но тук бе
сам, а единствените между него и тези
развратни варвари, бяха хората на
Абдел. С треперещи от ярост ръце
сложи обратно кожата върху очите си.
Охранителят му го поведе.

В шатрата бе доста шумно, но всички

замлъкнаха, когато арабите влязоха.
Имаше и елемент на изненада, което бе
добре в преговори. Да поставиш врага в
непредвидена ситуация.
252
 Абдел рече:

-Велики хане на храбрите българи,

пратеникът на Великия халиф благоволи
да дойде, въпреки тези жени тук. Но той
ще опази душата си чиста, като не ги
гледа. А като твой добър приятел, те
съветва и ти да опазиш мислите си,
защото всяка жена е и мед, и отрова за
мъжа. А като се говорят важни работи, е
по-добре да няма нито отрови, нито мед
наоколо… И двете размътват ума…

Кубрат се усмихна леко. Погледна към

Севар, после към Ситара.

-Българите имаме различен възглед за

душата. Всички мъже сме родени от
253
жени като Ситара. Тя самата е родила
пет деца, и от тях – трима синове. За нас
те не са отрова. Но уважавам повелите
на Пророка – мъдрият Мустафа Шейх е
измислил добро решение.

Абдел остана доволен, че шейхът бе

похвален. Може и това да бе
подвеждащо говорене на хана, за когото
се знаеше, че е добър водач и умее да
преговаря. Но ласкателството със
сигурност щеше да успокои шейха, а
това бе добре.

-Рано или късно всички ще разберат

мъдростта на Пророка. Един е Аллах и
Мохамед е единственият му глас. Но до
254
тогава, не Пророкът е виновен, че някои
още не са прогледнали… - каза самият
Мустафа.

Преговорите започнаха.

Халифът великодушно предложи да се

възстанови границата, преди
„разбойническите действия“ на някои
самозабравили се военачалници, довели
до серия от битки. Реално искаше да не
загуби никакви земи, защото в крайна
сметка, не бе загубил и самата война.

Кубрат знаеше, че ако поиска

територии, ще ги получи. Но не и нещо
важно. Халифът нямаше да отстъпи
голям град или източник на приходи.
255
Тогава за какво да иска? Бяха загинали
хора и от двете страни, но е факт, че
българите бяха спрели похода на
арабите на север. Факт е и, че те
разполагаха с огромни възможности да
водят война, с много злато и оръжие.
Един тежък сблъсък щеше да отнеме
хиляди животи, и не бе ясен изходът му.
Българите бяха много по-добри бойци,
но онези бяха десетократно повече.

Земите на Велика България не бяха

толкова важни за Халифата. Поне не
сега. Но ако ги предизвикаше да дойдат
с цялата си сила, би станало голямо
кръвопролитие. Всъщност, ако това се
256
случеше, Кубрат знаеше собствените си
бъдещи действия – щеше да отстъпи на
север, защото не бе глупавият владетел,
който ще жертва народа си в безкрайна
война с неясен мотив. Ако искаше да се
самоубива, би могъл да го направи още с
Китай. Но разумно отстъпи и получи
много от императора. Така мирът реално
уреждаше и него. Но все пак, можеше да
спечели нещо.

-Съгласен съм на това, ако халифът

накаже сурови провинилите се
военачалници… - каза той – Но искам
още нещо…

257
 -Който е нарушил закона, Аллах го
наказва, независимо иска ли го или не
чужд владетел – каза Мустафа. – Те ще
си платят. Какво друго искаш…

Кубрат се подсмихна.

-Имам пари да взимам от императора

на Константинопол. Доста пари – няколко
товара злато…

-Това какво общо има с нас, и с мира

помежду ни…? - попита Мустафа.

-Знаете, че ромеите са лукави и

хитри… - каза Кубрат.

-Лукави и хитри са. Трябва да се

съюзим дори и да изтръгнем тази болест
258
от лицето на Земята… - отвърна почти
разпалено Мустафа.

-Аз засега няма да лекувам света от

ромеите. Но искам да си прибера
златото. А това ще стане в следващите
три години. Освен ако не затънат в нова
война, и цезарят не намери повод да се
отметне…

-Искаш да пазим мир с ромеите? Те са

ти врагове и на теб, тук за твоята
държава преговаряме… - изумени каза
шейхът.

-Искам ромеите да имат мир и пълна

хазна, докато ми се издължат. Няма да
ги нападате три години…
259
 -Не съм пратен тук да говоря за това!
Как ще реша, вместо халифа… - каза
Мустафа.

Но тук се намеси Абдел.

-Аз знам за плановете на халифа. Той

друго мисли сега, няма да се възпротиви
това да се добави в договора. И без това
нямаше да напада ромеите…

-Сигурен ли си? Твоята глава ще

хвръкне, ако лъжеш. Ще впишем в
договора, че е по твой съвет. И няма да
се опираш само на хората си за
свидетели… - попита Мустафа.

260
 -Сигурен съм. Приеми това… -
отвърна убедено охранителят.

Така приключи малката война на

българите с арабите, война която бе
изпреварила времето си, и двете страни
нямаха конкретна цел какво искат да
постигнат с нея. А с трите години мир,
които уреди на ромеите, Кубрат наистина
изкара доста злато от своя приятел
василевса. Нищо не му дължеше онзи,
но приятел, който ти снеме сериозна
заплаха от плещите, получава награда.
Особено ако може да се съюзи с арабите
и да нападнат заедно. Десетки
пратеници на цезаря, струващи му много
261
повече пари, донесоха по-малко ползи от
Кубрат. Който си заслужи наистина
няколко товара злато.

Арабите изкараха още няколко дни,

черпейки от щедростта на българския
хан. Накрая се озоваха на конете си. В
този ден един човек се доближи до
Абдел. Имаше странни – различни черти
на лицето от българите. Бе от източните
земи – много източните. Един ден, когато
се оправеше с българи, ромеи, с всички
християни, Халифатът щеше да
погледне и на Изток. Но този ден не
изглеждаше близо, може би – не при
този халиф.
262
 Човекът водеше със себе си малко
момиченце – със същите черти. Може би
пет или шест-годишно.

-Внучката ми поиска да види храбрия

воин Абдел… - каза Сан.

-Момиченце, малко. Интересува се от

войници… - усмихнато каза арабинът и
слезе от коня си. Вдигна детето.

Тя го погледна с невинните си детски

очи. Свали шлема му и погали косата му.
После рече:

-Кажи на твоя син, че ако слуша себе

си, ще оживеят всички. Ако ли не, ще
оживее само той, но ще умре сто хиляди

263
пъти – вместо всеки един от своите
войници…

Думите стреснаха Абдел. Звучаха

толкова истински, все едно самият
Пророк му ги казваше. Има думи, в които
вярваш на мига, душата ти ги приема,
макар и да не ги разбираш.

-Син? Аз нямам син… - отвърна той.

Тогава тя се приближи и му прошепна

нещо, така че не го чуха нито Сан, нито
другите.

-Ще имаш син. Само ти, той и майка му

ще знаете, че е твой. Никой няма да
разбере за теб и нея. Никой няма да

264
бъде убит, за това, че се обичате с нея.
Но синът ти може да умре сто хиляди
пъти, ако не послуша себе си, а послуша
господаря си… - каза му и се отдръпна
от ухото му.

Никой никога – до края на дните и на

двамата, не разбра какво му бе
прошепнала. Освен един, но той никога
не го каза никому.

-Какви ги говориш, Алгара? – каза Сан

и я взе от ръцете му – Децата си играят
на всякакви неща… - добави.

-Няма нищо… - каза Абдел и се качи

на коня си – Аз нямам деца и обичам
всяко дете, което дойде да ме прегърне.
265
Ето ще и дам подарък… - и извади от
джоба си малко украшение на фино
синджирче.

Тя го взе. Очите и светнаха.

-Истина е, тя ми каза, че ще ми подари

това. Истина е… - след това се обърна
отново към Абдел. Очите и бяха леко
просълзени. Малка бе, но разбираше, че
ако е вярно това със синджирчето, значи
е вярно и другото – Кажи на сина си да
слуша себе си, и никой друг. Не искам
тези войници да умрат…

Думите отново звучаха съвсем

истински.

266
 -Ако имам син, като стане на шест като
теб, ще му кажа… - отвърна Абдел.

Момиченцето се усмихна щастливо.

След малко от праха вдиган от конете,
не се виждаше нищо от заминалите си
араби.

-Какви му ги наговори? Какъв е този

син? – попита Сан.

-Казах му каквото тя ми каза. Тя ми

каза да отида да му кажа, иначе много
хора ще умрат. И аз отидох…

-Кой какво ти е казал? Коя е тя? –

попита Сан.

-Алгара… - отвърна момичето.

267
 -Какво Алгара? Ти си Алгара. Коя жена
ти е казала нещо…

-Алгара ми каза…

-Какво? Ти си Алгара! Коя друга

Алгара? В коя шатра е…

Очите на детето отново се насълзиха.

Започна да плаче.

-Алгара дойде и ми каза да ида да му

кажа. Каза, че така ще спасим хората. Аз
казах. Спасих хората. Те няма да умрат.
Не съм виновна. Алгара е добра, тя ми
каза… - и вече ридаеше неудържимо.

Очевидно тази „Алгара“ – която и да

бе тя, и бе създала силна емоция по
268
някакъв начин. Едва ли само разпитът на
дядо и я бе докарал до тази истерия. Но
дете в подобно състояние не се разпитва
повече. Трябва да се успокои.

-Добре, браво малка Алгара… - каза

той – Направила си каквото Алгара иска,
и си спасила този войник и неговия син.
Браво, Алгара…

-Аз съм добро дете, и войникът ми

даде подарък… - каза тя, усмихна се и се
затича обратно към лагера. При другите
деца, с които си играеше, преди да я
доведе да каже важното си нещо на
госта…

269
 10. Жрица на Тангра
Жриците бяха по-долу от колобрите, и
от самия хан, който трябва да минаваше
и за колобър – поне на думи. Не всички
ханове бяха колобри, всъщност повечето
бяха изоставили религиозните си
задължения и се бяха превърнали в
политически водачи. Но поне на думи,
ханът бе не само върховен господар на
всички, но и върховен духовен водач.
Под него бяха колобрите, а отдолу –
жреци и жрици. Много рядко – веднъж на
столетия, жена можеше да стане
колобър. И разбира се – никога – хан.

270
 Но сега в шатрата бяха само жени, и
нито един колобър. Ако не броим Кубрат.
Той и Сан бяха единствените мъже тук.
Когато въпросът опреше до жена или
момиче, властта бе у жриците.

Върховната от тях – с пронизващото

до костите име Роксана, гледайки строго
и право в очите малкото дете, което и
бяха довели, каза:

-Кажи сега на мен всичко, което

разказа на чужденеца, после на дядо си,
а после на нашия хан…

-Нали вече го казах, те ви го

предадоха, колко пъти трябва да го

271
правя… - каза Алгара, а очите и
уплашени бяха пълни със сълзи.

-Упорита е. Има воля. Не се дава… -

каза Върховната жрица. Която обаче
също бе нещо подобно – упорита, с воля,
и не се предаваше – Трябва аз да го чуя
лично от теб. Аз, и другите жрици.
Истината, ако излиза от жена, върви
само от жена на жена, какво мъж е чул и
разказал, не е същото.

Алгара погледна към дядо си с

надежда за закрила, но не получи нищо
друго, освен подканящо кимване да
послуша жрицата. После в последен
опит за спасение погледна към хана,
272
който я обичаше като своя дъщеря, и би
я спасил от всичко друго. Но не и от
жриците. Дори не погледна към нея.
Може би, за да не издаде собствената
слабост в очите си.

Нямаше спасение. Трябваше да се

справя сама. Обърна се към Роксана:

-Казах на чужденеца, че ще има син.

Той се изненада, защото каза, че няма
деца. Но аз му казах, че ще има син, и
ще го роди онази, която обича, и която не
може да има. Това е една от
наложниците на халифа. Една от
многото жени, които той има. Но тя не
обича халифа, въпреки че я е направил
273
повече от царица. Тя обича този, който
дойде при нас. И те ще имат плод. Ще се
роди храбър и много умен водач. Той ще
е брат на бъдещия халиф – защото няма
да знаят кой е баща му, и ще мислят, че
е на сегашния господар. Той ще бъде
добър брат и ще води много от войните
му. Ще бъде непобедим, но ще има една
война, която трябва да не води. Ще знае
коя е тази, защото ще му бъде
подсказано. Но дали ще послуша
сърцето си, или халифа – това бъдещето
не знае. Но ако послуша халифа, безчет
от войниците му ще умрат, и всички
предни победи няма да имат никакво

274
значение. Това казах на чужденеца, той
не разбираше, но ми се струва, че
повярва. После го разказах и на хана, а
сега и на вас…

Жрицата слушаше внимателно.

Поглъщаше всяка една дума. Четеше
едновременно казаното от детето, както
и всеки неин жест – на лице, ръка, краче,
всяка сълза имаше значение. Жриците
бяха изключително мъдри същества,
които владееха древни познания за
хората, познания идващи може би още
от преди създаването на човека от
Боговете.

275
 Когато момичето свърши поредния си
преразказ, Роксана мисли малко, после
попита:

-От къде знаеш, че чужденецът ще

има син?

-Алгара ми каза… - отвърна Алгара.

Жрицата погледна бързо към сестрите

си. Всички бяха заинтригувани, но и
малко уплашени. И всички знаеха защо.

-Коя е Алгара? Коя друга Алгара е

казала на теб това?

-Алгара е голяма и красива, зряла и

красива, дори стара и все така красива.
Тя идва понякога и ми разказва истории,
276
които ме правят по-умна. Тя е моята
учителка. Но един път – само един път,
ми каза какво ще е бъдещето. Каза, че и
друг път ще ми казва, когато трябва да го
предам някому. Сега било важно
чужденецът да знае и да предаде на
сина си като се роди.

-Какви други приказки ти разказва тази

Алгара?

-Древни, днешни. Приказки за жрици,

за големи воини, за колобри, за
българите, за Китай, от където сме и ние,
за важни работи, писани в ръкописите, и
дори за изчезнали ръкописи. Алгара е

277
жрица, колобър и е по-мъдра от всички
други хора на хана…

-Хора на хана? Кои са тези хора на

хана? Къде са те?

-Не знам, не ми е говорила за тях.

Дори за хана не ми говори. Само ми
казва важни неща, които са ми интересни
и аз ги запомням. Толкова много научих
от нея…

-Кога Алгара идва при теб? Някой друг

виждал ли я е?

-Често когато спя – Сънувам я. Но

после помня целия Сан. Повечето
Санища човек не ги помни, но тези с

278
Алгара никога не забравям. Понякога
идва и без да спя. Но я виждам само аз.
Тя ми каза, че никой друг не може да я
види.

След тези думи Роксана рязко се

изправи и отиде при сестрите си.
Говориха нещо – първом за малко, после
доста се проточи. По едно време даде
знак да изведат момичето, и всички
други да излязат. Ханът също се
подчини, все едно бе последен роб.
Всъщност, в тази шатра той бе точно
такъв. По едно време една от жриците
излезе, отиде до шатрата, пълна с
всякакви билета, отвари и мазила, в
279
всички лечебни работи, дето спасяваха
животи и гонеха болести. И донесе
няколко съда с различни течности.

Роксана също се появи и каза:

-Само ханът трябва да влезе. И

детето. Гостът да остане отвън.

Сан не възрази.

Влязоха.

Жриците бяха разчистили нещо като

маса за религиозни ритуали. На нея бяха
съдовете, пълни с течности.

Върховната жрица не губи много

време, а направо каза:

280
 -Алгара може да има рядка дарба,
много рядка, от поне хиляда години не е
имало такава. Никой не е очаквал, че
толкова време след отслабването на
Божествената кръв, е възможно. Но
трябва да проверим.

-Божествената кръв? – попита ханът и

леко пребледня.

-Да, кръвта на рода Дуло – идваща от

полубог – син на смъртен и богиня…

-Но Алгара няма нищо общо с рода

Дуло? – възрази Кубрат, макар вече в
собствения му ум да бе ясен отговорът.

281
 -Други богове също са създавали деца
със смъртни. Божествена кръв има и в
други владетели. Алгара е внучка на
император. – каза Роксана.

-И искате да направите кръвна

проверка?

-Да!

-Но това не се е случвало поне триста

години? Забравено е. Дори моята кръв е
слаба вече, няма да покаже нищо.

И бе съвсем прав. От триста години не

се правеха онези проверки на кръвта, но
от поне още триста преди това
проверките не даваха резултат. За да не

282
се губи вярата на народа в Тангра,
спряха самите ритуали, и доказването на
божествената същност на властващия
род ставаше с другите завети от
безсмъртните. Като изкачването на
Покрива на света. Но и това вече
отпадаше. Кръвта отслабваше. Проверка
на силата на кръвта – това бе пълна
безсмислица. Но идваше от жриците. А
колобърското у Кубрат бе твърде слабо,
за да намери причина да им попречи.

-Може и нейната кръв да е твърде

слаба, за да разберем. – каза Роксана -
Затова ще ви съединим. Ще съберем

283
силите на твоята и нейната кръв. Ако се
покаже нещо, значи сме прави…

-Прави в какво? – попита Кубрат.

-Ще кажем, ако сме прави, иначе не е

нужно – би било лъжа…

Ханът нямаше какво да каже. Просто

нави ръкава си. Знаеше какво се очаква
от него.

Една жрица дойде с остър нож,

потопен в отварите, дето убиваха всяка
жива твар. Направи дълбок разрез в
ръката му. Една от многото рани, които
един воин би получил в живота си. Още
един белег.

284
 Кръвта на рода Дуло потече и напълни
малко съдче на масата. После жрицата
затвори раната, посипа я с някакъв прах
и я пристегна.

Алгара се уплаши като разбра какво се

очаква от нея и понечи да избяга. Но зад
гърба и бяха две от сестрите. Разпищя
се. Сан се опита да влезе, но от вън
стояха достатъчно стражи, за да не
допуснат оскверняване на този храм под
властта на жените.

Една от сестрите запуши устата на

детето, а другата разголи ръката и.
Ножът потъна в меката плът. Кръвта на
императора на Китай се събра в друга
285
купичка. Този белег щеше да бъде един
от малкото, които това тяло щеше да
има. Тя бе жена, а не воин.

Посипаха и детската рана с праха и я

пристегнаха.

Роксана вдигна двете купички и отсипа

по съвсем малка част от тях в трета.
После добави няколко капки от една от
другите течности.

-Ако сте една кръв, ще е по-лесно. Но

някой път кръв от Дуло и кръв от Дуло –
дори от братя, се различава. Едната
сила се бие с другата. Не могат да се
смесват. Ако е така, трябва да ги
приспим първо, преди да ги съединим…
286
 Започна да разбърква съда със
сместа. След малко той взе да се
оцветява в синьо. Роксана го бърка още
известно време, но накрая с
разочарование се отказа. Изля
съдъжанието на пода и изплакна съда.

-Не сте съвсем една кръв. Можете да

сте мъж и жена и да имате велики деца,
без да се изродят.

-Няма как да сме мъж и жена с това

дете. Аз не съм изрод като някои римски
владетели. И не искам боговете да
накажат народа ми, заради подобна
мерзост… - каза Кубрат.

А Роксана се усмихна:
287
 -Но имаш синове, а един от тях е точно
на годините и. И той е с твоята кръв…

-Това само Тангра знае дали ще

стане… - отвърна ханът.

-Днес ще знаем и ние – ако проверката

на кръвта ни го каже… - отвърна
жрицата.

После отсипа отново малко и от двата

съда с кръв, и им добави от друга
отвара.

-Това приспива кръвта. Тя не е тъй

силна. Ако го направим на бойното поле,
родът Дуло ще загуби ненадминатостта
си в боя, ще бъде раняван и убиван по-

288
лесно. Приспаната кръв не може да се
бие… - каза Роксана.

Изчака известно време, после отсипа

от първата течност. Започна да бърка.
Мина доста време в бъркане, но нищо не
се оцвети. Тя се усмихна. Бе изумително
красива жена. Като повечето жрици. Част
от огромната цена, която народът
плащаше на Тангра, бяха тези жени.
Девствени до последния ден от живота
си. И винаги безкрайно красиви – за да
изкушават мъжете, и това винаги да е
проверка за самите тях могат ли да
устоят на мъжката сила. Всички тези
красавици не бяха докосвани от мъж.
289
Вероятно повечето от тях, вероятно
самата Роксана, бяха изгаряни отвътре
да се отдадат. Да станат майки и
съпруги. Но бяха избрани за жрици. Те
сами го бяха направили. Роксана бе
приказно красива – на своите
четиридесет и пет изглеждаше като на
двайсет и пет. Мълвата говореше, че
жриците имали отвари да ги пазят млади
по-дълго. И наистина – имаше доста
такива девственици, които доживяваха
дори до деветдесет и сто години.

Те нямаха свои деца, техни деца бяха

всички българчета. И ако ли някое дете
наречеше някоя жрица „мамо“, това не
290
бе забранено, дори се приемаше като
знак от Всемогъщия.

Роксана би могла да е ханска жена и

майка на бъдещия хан. Но сега бе жрица
на Тангра. Върховната жрица.

Сместа не се промени. Тя я остави, и

после изля останалото от двата съда с
кръв на Дуло и на Алгара. Отново взе да
бърка. Но две от сестрите се захванаха
да приготвят нещо от другите отвари.
Отмерваха точни количества, изливаха
ги, клатеха, проверяваха, понякога
изхвърляха полученото. Трябваше да
нагласят всичко идеално. За да не се

291
наложи да взимат още от безценната
кръв.

Накрая всичко бе готово.

Пред Върховната жрица останаха

само два съда – този със сместа от
кръвта, и другия – подготвен от сестрите.

-Това е най-силната отрова, откакто

Боговете напуснаха този свят… - каза
Роксана и я доближи до лицето си –
Дори ако само се вдишва мирисът и по-
дълго време ще те отрови. Ако потопя
пръста си в нея, ръката ми ще изсъхне
до лакътя. А ако го държа дълго време,
ще изсъхна цялата и ще се съсухря като
старица. Единственото, което е по-силно
292
от тази отрова, е млякото на майката.
Само майка, която храни дете, и има
много мляко, може да се спаси от
съсухряне. Тази отрова е самият смисъл
на смъртта. Тя може да убие всяка
жрица тук – защото никога не сме били
майки, и няма да храним живот. Млякото
на майката е самият смисъл на живота.
Но то може да спаси само майката.
Защото силата му идва не от самото
мляко, а от извора му. Изворът ражда и
това, което убива отровата. Изворът на
живота единствен може да победи
смъртта. Затова нито новороденото,
нито който и да било, освен майка с

293
много мляко, не може да оцелее. Няма
по-силна отрова от тази – убива и ако я
погълнеш, и ако е на върха на острие,
което да пореже плътта ти…

След тези думи, жрицата взе един нож

и поряза леко ръката си. Отделиха се
няколко капки. Събра ги в една паничка,
и без да си прави труда да затваря
раната, бързо изсипа малко от отровата
в същата паничка. Започна яростно
кипене, бълбукане, отдели се неприятна
миризма. След малко на дъното на
съдчето остана само отвратителна каша
– някакъв вид лепкава слуз.

294
 -Това е съдбата на моята кръв. Тя
умира, безсилна е. А аз имам кръв от
рода Дуло… - каза Роксана.

Не би могла да бъде жрица, без

подобна кръв. Предполагаше се, че
всички сили на религиозните водачи
идват от техните предшественици –
боговете. Едни от тях ставаха жреци и
колобри, а други – ханове и водачи на
войската.

-Но освен майчината гръд, която

отделя мляко за отрочето, и
противоотрова, за да победи смъртта,
освен нея, още едно нещо може да устои
на тази отрова…
295
 -Кръвта на Боговете? – каза Кубрат
очевидното.

-Кръвта на Боговете… - отвърна

жрицата – Всесилната кръв на Боговете,
която властва над човека, над
природата, над ветровете, над морето,
над земята и Небето. Кръвта, която
отключва всичките им оръжия, техните
колесници, по-бързи от орел, мълниите,
с които разцепват вековни дървета,
очите, с които виждат отвъд десетки
планини. Кръвта на Боговете – най-
голямата сила на света…

296
 Подир тези думи, тя отсипа малко от
сместа на кръв, а после – добави и
отровата. Остави паничката на масата.

Нищо не се случи. Жриците

потрепериха. Спогледаха се.

Роксана взе отделна паничка – чиста,

неизползвана. Повтори. Събра отново
кръвта с отровата. Нищо.

-Невъзможно… - промълви една от

другите жрици и припадна.

Върховната жрица отново изцеди

малко от своята кръв, и нетърпелива
самата тя, не я сипа в отделен съд, а

297
направо я прокапа върху паничката.
Нищо не се случи.

След това прокапа в друга паничка, и

отново добави от отровата.

Познатото бълбукане и смрад.

Всичко бе ясно. А в шатрата не остана

съзнание, което да не е примряло. Но за
да не остане съмнение, трябваше още
един път да стори същото – трети път.

Отсипа от кръвната смес на Дуло и

Императора. Добави от отровата.

И зачака. Дори взе да върти с ножа, да

е сигурна, че са се смесили. Нищо.
Въртя доста време. Не искаше да
298
повярва, или може би – не знаеше какво
да каже, и мислеше.

Накрая Кубрат пристъпи напред, хвана

и ръката и каза:

-Стига! Говори!

Роксана бе изключително отслабнала.

От могъщата и силна жена не бе
останало нищо. Изглеждаше като
сломена. Всъщност, тя бе първата
Върховна жрица от незнаен брой векове,
която стигаше до подобно откритие.

Накрая промълви:

299
 -Няма да стане жена на сина ти. Няма
да ражда могъщи воини. Тя ще бъде на
мястото ми един ден…

-На мястото ти? Върховна жрица?

-Дори много повече. Аз съм само

жрица. Тя е не само това…

-А ако не иска? Никой не става насила

жрец или жрица?

-Ще поиска, вече е поискала. Всичко е

ясно…

-Вече е поискала? Не разбирам! –

извика Кубрат.

Роксана отново се усмихна. Силата и

се връщаше. Още миг и ще стане
300
същата като преди малко. Направи знак
и две от сестрите се доближиха и
започнаха да разчистват. Събраха
отровата и всички окървавени панички и
ги хвърлиха в огъня. Огънят –
единствената магия оставена от
Боговете, която погубваше всички други
магии – и добри, и лоши. После
започнаха да мият с вода масата. Може
и да не беше само вода.

А Върховната жрица каза:

-Алгара има много силна кръв. Рядко,

но се случва и след много поколения,
Божествената кръв да се прероди. Но
това не значи, че ще може да я предаде
301
със същата сила. Както се е преродила,
може да угасне още при децата и. Никой
не знае защо и как става това. Затова и
като се появи подобна жена, е по-
разумно да стане жрица, и да ползва
силата, докато е жива, отколкото да
стане майка на царе и ханове. И тя това
е решила…

-Решила? Та тя е само на шест? Как

може вече да е решила… - попита
Кубрат.

Но отговорът не дойде от Роксана.

Момиченцето се приближи и я прегърна.
Каза и „Мамо“… От този ден, Върховната

302
жрица щеше да се грижи за нея толкова,
колкото и родната и майка…

-Има един много рядък дар, който

Алгара притежава. Сигурно с тази кръв
ще има и много други дарования. Но този
очевидно е налице. Тя може да говори
със себе си. Това е и направила…

-Какво значи да говори със себе си? –

попита ханът.

-Това е толкова рядко, че го няма в

почти никой ръкопис, не се и изучава
нито от колобри, нито от жрици. То е
легенда, предавана от уста на уста. А аз
съм благословена да съм първата
Върховна, след десетки поколения, която
303
го среща. – каза Роксана, пусна детето и
продължи – Алгара може да говори със
себе си през много години. Такова нещо
като гадаене на бъдещето и ясновидство
са недоказани работи, някои ги
приписват на случайности, когато се
случи да има познаване. Но да говориш
сам със себе си е възможно. Това е
единственият доказан начин да видиш
бъдещето – ако бъдещото ти аз се
обърне към теб, и ти каже.

-Значи тази Алгара, и онази Алгара…

-Са един и същи човек. Алгара от

бъдещето се обръща към Алгара от
миналото, за да и прати вест, която тя да
304
ни съобщи. По-точно – да съобщи на
арабина.

-А през останалото време, тя помага

на малката Алгара, на себе си, да се
учи…

-Именно. Алгара сама себе си

подготвя за жрица. Помага на развитието
си, където ние можем да бъдем
несъвършени. Всъщност, логично е да
бъдем несъвършени – ние не можем да
обучим такава сила, от векове сме
загубили необходимото, за да сме
достойни учители. И тя ни помага…

-Но това значи, че някъде в бъдещето,

тя ще стане жрица… - попита Кубрат.
305
 -Да, някъде там, тя го е решила.
Направила е своя избор. Вероятно за
доброто на народа ни… - отвърна
Роксана.

А малката само го гледаше и грееше.

Грееше с красотата на усмихнатата
Роксана, която може би щеше да
задмине по хубост. Грееше, защото
сякаш бе открила себе си.

-А погледът в бъдещето? Може да е

много полезен на държавата… - каза
ханът.

-Едва ли. Какво ще ни каже зависи от

бъдещата Алгара. Неин е изборът. Ние
не можем да направим днешната Алгара
306
да го научи. Онази ще каже каквото тя
счита за важно, а не каквото ние
считаме…

-Но бъдещият хан може да нареди на

онази! – каза Кубрат – Ще кажа на
синовете си да знаят за тази и
способност.

-Нито ти, нито някой бъдещ хан ще

може да нарежда на Алгара. На такава
сила не се нарежда – тя или се изгаря -
ако се страхувате от нея, или се оставя
сама да реши кое е добро да прави… Но
вие очевидно няма да я изгорите. След
като вече говори на малката… - каза
Върховната жрица.
307
 А Кубрат отиде до детето. Хвана я за
раменете:

-Алгара, народът ни има нужда от теб!

Кажи какво друго ти каза другата Алгара,
нещо което е важно за нас, може да
спасиш много хора, ако знаем
опасностите…

-Велики хане, ти не разбираш – каза

Роксана - Няма да си велик, ако
решаваш като знаеш бъдещето.
Мъдростта се гради, когато не знаеш, и
трябва да се досетиш сам. Ако Алгара ти
казва всичко, каква нужда има от рода
Дуло да е начело? Всеки един може да
стане хан. Но не бъдещето е призвано
308
да определя миналото. Обратно вървят
нещата. Миналото определя бъдещето.
Алгара няма да каже нищо, което
дълбоко би променило това, което
правиш днес. Защото за да го има утре,
ти трябва да направиш точно каквото
трябва. И каквото мъдростта ти повели…

-Но тя каза нещо на чужденеца… -

възрази ханът.

-Тя казва нещо, което ще промени

събития, далеч от нас. И което сигурно е
важно. Но няма да каже нищо друго.
Алгара не може да изгради бъдещето. Тя
е част от него. Трябва да го изградим
ние… - обясни Роксана.
309
 -Но все пак – нещо важно, може и да
ни съобщи… - допълни усмихнато
малката Алгара, за да върне добрите
очаквания.

Изумително откритие. Как ли щеше да

го приеме Сан? Ами майка и? Чудесата
следваха едно след друго. Дойдоха като
заложници, майката стана българка, и то
каква… А сега – дъщерята – с кръв
силна като на Дуло, може би дори
повече… И ще има способности над
всеки колобър, който помнеха дори най-
старите сред българите. И ще може да
говори със себе си в бъдещето…

310
 Погледна за последен път Роксана. Тя
разбра въпроса му.

-Алгара не може да вижда по-напред

от собствената си смърт. Това е краят,
който може да знае. Тя не вижда в
бъдещето, никой освен Тангра, не вижда.
Тя единствено може да говори със себе
си… - отвърна Върховната жрица.

-А може ли да знае колко ще живее?

Това би било полезно – непряко да
предвидим съдбата на много българи
около нея…

-Може, ако като стара сама го каже. Но

ме съмнява да го направи. Не забравяй –
целта и не може да бъде тя да строи
311
бъдещето. Целта и може да е
единствено да ни помогне ние да го
направим по-добре. Алгара е една капка
от усилията в цял мех вода. Останалото
сме самите ние… - завърши Роксана.

Денят, който бе изпълнен с толкова

страхове за това дете, завърши с
толкова нейни усмивки…

11. Наследството на Велизарий

Една работа, която Кубрат от години
допускаше да може да стане, но се
надяваше да се размине, все пак дойде.

312
 Велизарий – негов приятел и висок
римски аристократ, бе по-млад от него. И
имаше шанс да го надживее, ако и
българите като цяло да живееха по-
дълго от ромеите – заради по-голямата
им близост с природата, и със света,
какъвто Тангра го бе създал.

Велизарий бе здрав мъж, смел и много

силен. Бяха се запознали по времето,
когато Кубрат изкара няколко години в
Константинопол, и изучаваше римските
науки и изкуства. Велизарий правеше
същото. Той бе наследник на една малка
земя между българите и ромеите, и като
дойде времето, зае мястото на баща си
313
като владетел. Но в Константинопол
двамата се срещнаха и станаха добри
приятели, нещо което се запази в
годините след това. Всъщност
Велизарий не бе истинското му име. Бе
го приел, за да се превърне в римски
патриций и да остане един от най-
приближените до императора. А
владението му бе онова състояние на
„полу-държава“, което ромеите наричаха
„федерати“. Племена, разположени по
границата, които получаваха пари, за да
я охраняват. В зависимост от гледната
точка, някои императори възприемаха
федератите като свои васални държави,

314
и ги считаха за част от империята, а
други – като отделни, с които правеха
търговия и съюз.

В случай с Велизарий бе първото, със

съгласието и на самия Велизарий, който
обичаше да изтъква, че е част от
империята, и дори – ако „даде Господ“,
може да я оглави един ден. Не бе съвсем
ясно дали има подобни амбиции, но
никога в живота си той не се бе забъркал
в заговор срещу василевса – нито в свой
интерес, нито за да подкрепя един или
друг. Велизарий бе мъдър водач и това
му помагаше непрекъснато да получава
нови земи и богатство от всеки един в
315
Константинопол, който го търсеше за
съюзник.

Но това бе Велизарий. Точно

обратното бе синът му. Единственият му
син, въпреки опитите да бъде роден
друг, които се реализираха в седем
дъщери. Синът му Луций нямаше
мъдростта на баща си, той бе едно
сприхаво и агресивно хлапе, което често
се забъркваше в неприятности и
срамеше баща си. Какви ли не опити
бяха направени да се поправи – пращаха
го в манастир, във войската, при
търговците, та дори – заложник в
Халифата. Нищо. Бог бе решил това да е
316
наследникът на мъдреца. А мъдрецът се
надяваше Луций да го дари с внук, и той
да стане пълнолетен, преди Господ да е
прибрал самия Велизарий. Ако това дете
би било по-добро от баща си, Луций би
могъл да бъде „прескочен“ в
онаследяването. Връзките на Велизарий
в Константинопол щяха да уредят всичко
да е законно.

Кубрат знаеше за този план. Един от

малкото хора, които знаеха.

Но той се бе провалил.

317
 -Тук съм със скръбната вест за моя
баща и твой пръв приятел – екзархът7
Велизарий – каза Луций, изправен гордо
пред ханския престол, на който стоеше
Кубрат. Изглеждаше така сякаш той бе
господарят не само на тия земи, но и на
света, а ханът на българите бе плебей,
който трябваше да му се кланя. Бляскава
свита от пет висши придворни го
придружаваше и стоеше смирено до
него. След първите думи, синът добави –
Тук съм и за да потвърдя приятелството

7
Екзарх – висша византийска титла, давана на управител на отдалечена област. Различава
се от същата титла, ползвана в църквата. Екзархът е особен вид управител с почти
неограничена власт, съсредоточаващ в себе си управлението и на войската, и на
цивилната администрация. Нещо, което е избягвано във Византия. Но по изключение, и в
далечни райони, е допускано.

318
ни, което ще продължи и ще гарантира
границата.

-Благодаря, млади Луций, с голям

скръб научих за смъртта на Велизария.
Какво злощастно стечение при лов. –
отвърна Кубрат.

-Не стрелата уби баща ми, а докторът

му. – отвърна младият – Баща ми е имал
десетки такива рани, сега този глупак не
можа да го излекува. Той го отрови с
грешни мазила. Взех му главата… -
триумфиращо добави накрая.

А Кубрат изпод вежди погледна към

главната жрица. Вече бяха обсъждали
този въпрос и силно се съмняваха в
319
подобна версия. По-вероятно бе
докторът да бе участвал в някакъв
заговор срещу владетеля, а после
главният заговорник да го бе убил, за да
замете следите. Според Роксана,
екзархът сигурно е бил уцелен с
намазана с отрова стрела. И за да се
прикрие това, и да няма въпроси защо на
лов се ходи с отровни стрели, бяха
хвърлили вината върху доктора. Но
всичко това бяха вътрешно-византийски
интриги, в които Кубрат нито искаше,
нито имаше интерес да се намесва.
Съжаляваше за приятеля си, но това бе
съдбата на всеки господар. Старото

320
римско правило – „колкото по-високо,
толкова по-опасно“, в пълна степен
важеше във Византия.

-Надявам се всички виновници за

смъртта на този достоен човек да са си
получили наказанието… - каза Кубрат.
След това добави – Добре дошъл си във
Велика България, ще си ни скъп гост. А
границата – тя ще е недокосвана, така
както е договорът ни с василевса.

-Благодаря, Велики Хане! И ти си

винаги поканен и добър гост в моя дом…
- отвърна Луций – Но аз съм тук, не само,
за да потвърдя договора с василевса, а

321
да направя и свой договор, който да
потвърждава границата.

Леко раздвижване се получи. Това,

което подозираха и очакваха, започваше
да се сбъдва. Федератите имаха
известна свобода да се договарят с
племената отвъд границата, и това се
считаше за част от необходимото, за да
се опазва самата граница. Луций
формално имаше такова право. Но
случаят бе малко по-различен. България
не бе някакво малко племе – едно от
многото, с които да се разбереш, за да
не нападат. Тя бе отделна държава, при
това доста голяма и силна, и имаше пряк
322
договор с Константинопол. Който
правеше излишно граничният екзарх
изобщо да договаря нещо с тези, отвъд
границата. Подобен опит на Луций
намекваше, че той има намерения за
собствения си статут в Източната Римска
империя – една амбиция, която би могла
да доведе до война. А границата с
България би била „гръб“ в тази война.

-Баща ти никога не е искал подобен

договор! – каза Кубрат – Ние не сме
разбойнически племена, които всяка
година си сменят възгледите, според
посоката на вятъра. Договорът с

323
Константинопол винаги е бил
достатъчен.

-Така е, но още един договор няма да

навреди… - отвърна Луций – Той би
навредил, само ако някой има
намерения, разминаващи се с главния
договор.

Това подмятане бе опит да се вмени

несъществуваща вина за бъдещо
пропадане на договора у Кубрат.
Кавханът се приближи и прошепна нещо
на хана.

-Моята дясна ръка Алцек ми припомни,

че тези малки договори се сключват само
от екзарх, който има позволението на
324
василевса за това. Ти носиш ли такъв
документ? – отвърна ханът.

В думите му имаше също хитрост и

втори план. „Позволението“ на
василевса всъщност бе императорският
декрет, който назначаваше някой за
„екзарх“. Вътре се описваха всичките му
правомощия и до къде с какво може да
се разпорежда. Отделни имперски
заповеди – конкретно за малките
договори, като правило не се издаваха, с
редки изключения. Съответно – Кубрат
бе поискал не да види „позволението“, а
бе намекнал, че Луций още не е
официално назначен от Константинопол.
325
Макар владенията на Велизарий като
лична собственост да се наследяваха
директно, чисто формално, държавните
длъжности се назначаваха от
императора. В момента Луций бе един
много богат едър византийски
аристократ, но не и „екзарх“. Той бе
заместник на баща си, и сега „временно“
изпълняваше функциите му, докато
дойдеше новият императорски декрет.
Подобен „временен екзарх“ в никой
случай нямаше правата на титуляра.
Неговата задача бе да опазва
имперското съкровище и да надзирава
войските. Разбира се, вероятността

326
някой друго, освен Луций да наследи
владенията на Велизарий, бе нищожна.
Но чисто формално, той все още не бе
„екзарх“.

-Властта на баща ми минава към мен!

– отвърна младият – Ти сам знаеш имам
ли „позволение“…

-Да, млади Луций, така е. За мен ти си

онзи, който управлява съседните ми
земи на Източния Рим. Но сам знаеш, че
в Константинопол обичат точността и
всичко да е по техния закон. Утре може
да дойде император, комуто не се

327
харесваш, или дори някой логотет8 или
друг близък до императора. И ако всичко
не ти е наред, може да се ползва срещу
теб.

Тук се включи и кавханът:

-Преди петдесет години един екзарх

загуби главата си, заради малък договор,
сключен преди да е получил
императорската воля за назначението
си. Въпреки, че после тя дойде, по-късно
го обвиниха, че е нарушил закона, и
съдбата се завъртя срещу него…

8
Логотет – висша длъжност във Византия, близка до статута на „министър“. Ако е „велик
логотет“ е нещо от типа на „първи министър“ – отговаря за съкровището и спазването на
законите.

328
 -Ето за това говоря! – каза Кубрат –
Нека всичко е по правилата. Не прави
договори, които текущо са ненужни, но
могат да послужат на враговете ти.

А Луций надменно се изсмя:

-Това са безсмислици и глупости.

Никой няма да изиграе екзарха Луций.
Онзи е бил глупак, не е имал своя вярна
армия около себе си, допуснал е да го
излъжат…

Всъщност, точно този тип

недалновидно мислене сочеше, че и
Луций един ден ще последва тази съдба.
Въпросът не бе само до армии и
охранители. Имаше толкова други
329
начини интригата да те настигне.
Трябваше да предвиждаш всички. Но не
съдбата на Луций бе проблемът на
Кубрат. За него бе важна съдбата на
България, и отношенията и с
Константинопол.

Всички около трона се досещаха какво

искаше този надменен ромей. Той
искаше това, което сам не би могъл да
даде, нито да получи някъде другаде.
Българите бяха единственият народ по
тия земи, и от всички съседи на
Византия, които никога не нарушаваха
договорите си. Думата на българина бе
неумолима, тя бе закон най-вече за
330
самия него. Затова и всеки търсеше
съюза и договарянето с тях. Каквото
ханът би казал, би се спазвало, дори ако
в бъдеще условията се променяха, и то
вече не бе изгодно на българите. Но те
бяха решили за себе си, че
дългосрочните ползи от това „думата ти
да тежи“ са по-големи от краткосрочните
изгоди, съпътстващи едно нарушаване
на договор. И бяха прави.

Сега Луций искаше точно това –

думата на Кубрат, че ще му е приятел и
съюзник, и границата ще е сигурна. Това
би му позволило да не държи дори един

331
войник за охрана там, и да съсредоточи
усилията си другаде.

И искаше думата към себе си. Искаше

Кубрат с него да се е разбрал, и да е
задължен да я спази, дори ако се
променеше нещо в бъдещето. Дори ако
„нещо“ станеше с тези земи и изведнъж
те се окажеха извън владенията на
василевса. И извън думата дадена от
Кубрат на Константинопол.

Нещо, което очевидно никак не бе

изгодно на българите. Те сега имаха
приятел в лицето на империята, това
носеше ползи в търговията и данъците.
Насърчаването на местен феодал да е
332
по-независим, та дори да мисли да се
отцепи, не бе в техен интерес.

-Заради старото ни приятелство с

баща ти, ти давам дума, че 1 година
границата е неприкосновена… - каза
Кубрат – Няма нужда да подписваме
никакъв договор. Всички чуват думата
ми, тя никога няма да бъде нарушена. А
подир тази година, уредете всичко с
василевса, и ще ми бъдеш отново скъп
гост да говорим за друг договор. Ако иска
и василевсът да дойде, и да подновим
направо големия договор…

Тази така изречена формулировка по

същество бе обещаване на едно голямо
333
„нищо“. Вероятно през това време Луций
щеше да получи декрета си от
Константинопол, с което официално да
стане екзарх на мястото на баща си. Но
ако имаше планове да се включва в
някакви заговори срещу императора, или
пък да търси някаква по-голяма
независимост, те нямаше да са толкова
скоро. Една година просто му казваше да
си върви.

Той се усмихна. Трябваше да извади

допълнителни аргументи. Като всеки
търговец, а повечето ромейски
управители бяха и търговци, в пълно
нарушение на правилата на честната
334
служба, той се пазареше единствено за
цената. Бе дошъл, за да получи своето, и
се опитваше да е най-евтино. За разлика
от баща си, той изобщо не познаваше
българите.

-Един такъв договор може и да е много

изгоден за България… - каза младият –
Като е по-сигурна границата, ще харча
по-малко пари за войници, а търговците
ще печелят повече. Може от моята лична
хазна да ви платя хиляди в злато. Ще
построите нови градове, ще въоръжите
войската си, нови коне ще купите.
Хиляди всяка година. И всеки ще е на
печалба – и аз, и ти, и василевсът.
335
 Подобен подкуп предполагаше
василевсът да не е на чак толкова
голяма печалба, защото и сега
търговията вървеше добре, а охраната
на границата бе намалена и от двете
страни. Ромеят откровено лъжеше, че
ще спечели повече, а реално
предлагаше пари, за са си осигури гърба.
И думите „хиляди в злато“ навеждаха на
мисълта за сериозни намерения.

На Кубрат му стана леко смешно. Как

най-некадърните и най-неспособните
имаха най-големи амбиции. И накрая
падаха от най-високо. Велизарий добре
разбираше мястото си. Позицията на
336
„екзарх“ бе изгодна, с огромна власт, той
бе един малък василевс в земите си. Но
и бе далеч от Константинопол. И всички
шегички, че може да оглави империята,
се приемаха точно като такива.

Луций имаше два възможни замисъла,

като Кубрат не знаеше кой от двата се
случваше. Единият бе да се опита да се
издигне край Проливите, да заеме висша
длъжност, а може би – един ден и най-
висшата. Но това бе невъзможно. За
целта трябваше да си на място, да
заговорничиш непрекъснато с местните,
да създаваш съюзи, и да внимаваш
всичко това да остане в тайна от
337
шпионите на действащия император.
Луций не бе в тази позиция. В най-
успешния си поход към трона, би се
превърнал просто в глупак, който някой
друг използва, за да изтощи василевса,
да му отклони вниманието, и накрая да
се окаже без глава.

Вторият замисъл също бе на

границата на абсурда. Луций можеше да
стъпи върху статута на „федерат“, и
постепенно да се превърне в независима
държава. Но това бе по-характерно за
друг вид федерати – племена или малки
държави, населени с не-ромеи,
ръководени от своя княз или хан.
338
Логически, всеки народ се допускаше да
има право на своя държава, и ако начело
бе владетел от този народ, то
конструкцията би била здрава. Тогава
федерат можеше дори да е нещо, което
е извън империята. Или пък тя, и самата
малка държава, да имат различен
възглед кое къде е, но и двете да си
мълчат по въпроса.

Идеята федерат на ромейска

територия да се обяви за независим бе
глупава. Това би била втора ромейска
държава, със сходно население. Не че
не се бе случвало, но всяко подобно
начинание, рано или късно свършваше с
339
края на тази държава и на този
владетел.

А от позицията на независим, да
разчита, че ще събере армия и пари, за
да превземе Константинопол, бе
налудничаво. Срещу себе си щеше да
има десет или двайсет пъти повече земи,
войски и злато.

На Кубрат му бе трудно да предугади

точно плановете на Луций, но
единственото, което бе сигурно, бе че
опасенията на Велизарий се сбъдваха –
един неумел и неспособен син, при който
липсата на умения се компенсираше от
свръх-амбиция. Ханът се чудеше дали
340
това момче ще удържи дори поста на
„екзарх“. Със сигурност в
Константинопол добре знаеха колко
струва, и вече имаше хора, които да си
правеха сметки за владенията му. И
вероятно имаха по-голям шанс от
собствените му сметки за техните
владения…

-Хазната на България и сега е пълна

със злато. Плащат ни почти всичките ни
съседи. Народът ни е трудолюбив и
честен. Ако Източният Рим иска да
плаща повече, добре е дошъл, но
допускам, че това трябва да се одобри

341
от императора… - отклони отново
въпроса към централата власт Кубрат.

-Императорът няма думата. Той си

получава своето. Аз говоря за мои пари.
Мои и твои, велики хане… - каза Луций.

-В Източния Рим императорът има

думата за всичко. – отвърна Кубрат. А
после направи и нещо, което приличаше
на самоунижение, защото не бе съвсем
вярно, но бе необходимо. Каза:

-Той има думата дори извън Източния

Рим – сред всички околни народи, дори
сред нас. Всички ние разбираме
огромната мъдрост, която идва от
Константинопол и облагородява и
342
поучава съседните народи. Думата на
императора тежи навсякъде, дори в
независимите държави, дори в
България…

При тези думи някои от приближените

на хана взеха да се подхилкват, защото
поне в последните години България
откровено получаваше огромни облаги
от Византия, а сред населението се
носеха шегите, че „дори василевсът
плаща данък на хана“. Но
ласкателствата бяха част от
преговорното умение, а Кубрат бе
изкарал години в Константинопол – сред
всякакви ласкатели и преговарящи,
343
идващи в центъра на света от всички
краища.

Луций може и да бе глуповат, но бе

достатъчно умен, за да усети, че на този
етап не може да получи нищо. Но не
трябваше да си затваря вратата. Затова
извади друго предложение.

-Разбирам, че Великият Хан иска да

бъде по-точен в законите от самия
василевс и неговото обкръжение от
летописци и законодатели… - при тези
думи предизвика искрен смях в шатрата
– Нека така да бъде. Ще изчакаме
година, после ще се разберем. Но аз
имам още едно предложение, което ще е
344
от полза на всички, и не зависи нито от
декрети на императора, нито от закони,
нито от формалности. Зависи
единствено от Бог…

За малко ромеят млъкна, за да си

придаде важност. А Кубрат се досети за
какво иде реч, и се облегна на трона в
изчакване.

-Ти и моят баща винаги сте били

големи приятели. И двамата все ме
карахте да се оженя и да даря великия
Велизарий с внуци. Можем да плачем, че
не го доживя, но може да види тези
внуци от Небето. Готов съм да взема
една от дъщерите ти, Велики Хане, за
345
жена. Нека скрепим приятелството ни по
начин, който е отвъд буквите и точките
на пергамента…

Династичен брак. Нещо силно

използвано от почти всички народи и
държави. Но… не и от българите. Не че
не го правеха, но бе в много по-малка
степен. Превръщането на жените в стока
за между-държавна търговия не бе
харесвано. И то точно на най-
високопоставените дъщери. При
българите зачитаха думата на сърцето
много повече от при всеки друг народ.
Така дъщерите отново бяха политически
инструмент, но основно вътре в
346
държавата – за скрепване на връзките
между родовете. И причината за това бе
проста – за да възникнат чувства,
трябваше младите все пак да са се
видели. Класическият аристократичен
брак – между представители на елита на
две държави, не включваше чувства.

А Кубрат никак не си представяше да

жертва своя дъщеря за глуповат
византиец, който щеше да загуби главата
си. А при лошо стечение на
обстоятелствата – можеше да загуби и
главата на жена си. Разбира се,
чуждестранните принцеси бяха под
закрилата на бащите си, и имаха по-
347
голям шанс да оцелеят, когато мъжете
им паднеха. Но това не бе винаги
сигурно. При по-свирепи победители,
падаха и тези глави, а на бащите
оставаше само да плачат за тях.

-Много ме изненадваш, приятелю

Луций... – каза ханът – Това е огромна
чест… - излъга той – Но аз нямам
свободна дъщеря. Дори най-малката
вече е уговорена и си има любим. А и
Тангра, и Исус казват, че никой не може
да разделя това, което Бог е събрал…
Може би, ако би казал, че искаш
българка преди години, може би – да. Но
сега – нямам дъщеря…
348
 -Не съм бързал, кой да предположи, че
ще стане това нещастие с баща ми… -
каза Луций – Но сега ми трябва
наследник. Какъв по-добър от половин
българин, половин ромей…

-Единствено цял българин е по-добър

от половин българин, половин ромей… -
включи се с шега кавханът и всички се
разсмяха.

Луций се възползва и прие шегата, за

да спечели симпатии:

-Нямам честта да бъда дори половин

българин, това баща ми е решил.
Предлагам каквото имам – цял ромей…

349
 Хората се засмяха и на това. Но вътре
в себе си ханът разбираше игричките, и
че искат да го въвлекат в брачен съюз,
който можеше да се окаже по-силен дори
от договора, който бе отказан. А и
наистина нямаше свободна дъщеря. Не
че не можеше да освободи някоя, но в
такъв безсмислен брак…

-Ако идваш често на гости и участваш

в битките ни, може някоя българка да те
залюби… - каза ханът – Ние не
отхвърляме чужденците – ето имаме
една нова българка, дето идва от Китай.
Взе си българин, и вече е една от нас.

350
Но трябва да си по-често тук. Каня те,
ако искаш да поостанеш…

Нещо, което разбира се, бе

невъзможно, и именно затова бе
отправена тази покана.

-Трудно екзарх може да е извън

владението си… - каза Луций – Но ти
имаш една свободна дъщеря. – добави
той и изненада хана. Наистина го
изненада.

-Не разбирам? Може би някоя

незаконна? – попита той – Но аз нямам
деца, извън тези, които всички знаят…

351
 -Имаш дъщеря, която не е родена от
теб, но е родена в един ден с последния
ти син. И се говори, че си казал, че е
твоя дъщеря…

-Алгара! – възкликна ханът – Но тя е

дете? Няма още седем…

-Няма да я докосна, докато е дете. Но

при нас понякога са приети и такива
бракове. Ще я взема, ако ми я дадеш. И
тя няма свой любим все още…

Сред присъстващите настъпи

раздвижване. Българите не обичаха и
тази практика – да се женят деца, преди
още да са се осъзнали и да могат да
имат поне минимален избор. В римската
352
държавническа традиция всички бариери
отдавна бяха свалени, но не и сред
всички народи.

-Нали бързаш за наследник? – включи

се кавханът – Алгара ще я чакаш още
десет години, за да може да ти роди.

-По-добре да чакам наследник, който

ме сродява с великия хан, отколкото да
имам бърз наследник от някъде
другаде… - каза лукаво Луций.

Тук обаче се сблъска с нов враг.

-Алгара е обречена на Тангра. Тя ще

стане жрица! – включи се Роксана –

353
Жриците не се женят и не раждат ничии
наследници.

-Дете на седем не може да реши само

за жрица. Докато порасне, може друго да
помисли само… - каза Луций. Бе прав, но
всички разбираха капана. Наистина,
никой не правеше никое дете на жрица,
преди да достигне пълнолетие и само да
реши. Но това бе едната страна на
свободата. Другата бе на робството –
дете, омъжено макар и като дете,
нямаше да има избор, освен да бъде
съпруга…

-Алгара се чувства добре при нас –

сред жриците. Харесва и какво правим.
354
Няма да реши друго, тя вижда съдбата
си… - гласът на Роксана бе леден, а
ръката и бе върху по-късия женски меч,
който бе препасала. Интересно дали
Луций с неговия дълъг меч би могъл да
победи главната жрица с късия. Разбира
се, подобен сблъсък бе невъзможен.

-Алгара е моя дъщеря във всичко, но

не и като произход. – каза ханът – Аз
мога да я закрилям, мога дори да избера
да жертвам свое дете, за да спася нея в
труден момент. Но аз не съм и баща. Не
мога да решавам това… Тя си има майка
и баща от рода Вокил…

355
 -Родът Вокил едва ли ще тръгне срещу
подобна чест, и срещу думата на хана…
- не по-малко безмилостно каза Луций.
Бе твърдо решен все пак нещо да получи
от това си идване в България.

-И баща и от рода Вокил не и е

истински баща… - каза кавханът – Приел
я е, и може да реши това, но ме съмнява
да го направи. Той знае, че тя е дете
единствено на майка си.

-Майката няма да разреши подобно

нещо. Българите не женят деца! – каза
главната жрица – Майка и знае, че
Алгара е родена, за да усвои нашите
знания, и да стане една от нас…
356
 Получаваше се доста остър сблъсък,
но Кубрат не искаше да се скарат с
Луций. В този момент осъзна, че онзи
играеше дори не двойна, а направо
тройна игра. Щеше да спечели дори от
скарване. Щеше да се представи като
ромейски аристократ, отишъл при
българите, за да укрепи мира, и унизен и
върнат, като не са му дали нищо,
въпреки огромната му щедрост. Това би
могло да му спечели дори симпатии, и да
влоши връзките с Константинопол.

Но подобно нещо не можеше да

измисли това глуповато момче. Някой му
бе написал плана. Може би същият,
357
който след това щеше да му вземе
главата и да се настани на мястото му.
Може би някой от тази свита от пет
човека. А може би някой друг. Ханът
нямаше сведения за това, а те бяха
важни. Щеше да се наложи да задейства
повече съгледвачи във владенията на
Луций. Но сега важното бе да не влезе в
капана.

Но какво да прави. Молбата за едно

дете, дори без хански произход, бе
нищожна. От гледна точка на ценностите
в това време, бе молба за съвсем малък
подарък. Дори демонстрираше смирение
и скромност. Клопката бе майсторска.
358
Отказът би бил победа за Луций – няма
да се жени за дете, но ще получи всички
облаги. Нямаше изход…

Понякога Тангра се намесваше в

трудни моменти и помагаше на хората с
чисти помисли. Може би така стана и
сега. Кой ли бе подбудил това дете точно
сега да се появи тук. Дали не бе отново
„старата Алгара“. Но малката се появи и
изобщо не бе уплашена.

-Този велик ромейски господар ме

иска за жена! – каза тя – Ще стана
ромейска господарка, може и
императрица един ден…

359
 Всички бяха зашеметени от
изненадващата и поява насред
преговорите. Бяха си играли навън с
Аспарух и други няколко деца, сега
изведнъж – тя и ханският син тук.
Аспарух доволно се подсмихваше.

-Ще стана господарка… - повтори тя –

Но само ако баща ми позволи. А той
вече веднъж ме лиши от това право. И то
да бъда много по-голяма от ромейска
господарка. Прати ме далеч от дома и
сега съм обикновено дете сред
българите, готвят ме за жрица. Това е
волята на баща ми, и аз я следвам. Но
ако този велик ромей убеди баща ми да
360
размисли, ще съм му благодарна цял
живот… - каза детето и театрално се
доближи до Луций и целуна ръката му.
След това се поклони и избяга отново
навън. Аспарух я последва.

Самият Луций бе малко изненадан,

защото идеята да получи отказ се
преобразува в желание на самото дете
да стане булка.

-Велики Хане, това дете направи своя

избор – изглеждаше щастливо… - каза
ромеят.

Кубрат още осмисляше какво се бе

случило, но Роксана вече се
подсмихваше.
361
 -Право каза Алгара… - рече тя –
Волята на баща и я прати тук. Преди да
стане пълнолетна, само тази воля може
да реши друго.

-Но баща и – от рода Вокил, ханът –

това са мъжете тук… - каза Луций.

-Не те… - отвърна триумфиращо

главната жрица – Алгара има истински
баща. Пиши му и го питай. Ако той
разреши, печелиш своята булка.

Истински баща. Тази поява на Алгара

бе невъобразима. Тя сама се бе спасила.
Истински баща. Кубрат ликуваше,
защото се бе измъкнал от капана.
Малката го бе измъкнала.
362
 Кавханът се ухили до уши и каза:

-Ако получиш съгласието на баща и,

може направо за друг трон да мечтаеш.
Не ти трябва Константинопол. Ще
гледаш към империя десет пъти по-
голяма…

-Сто пъти… - поправи го някой.

-Благочестивият Луций – зет на

следващия император на Китай… - каза
кавханът – А кой знае и какво после…

-Китай? – възкликна Луций.

Ханът се изправи. Приближи се и

прегърна през рамото младия гост.

363
 -Да, Китай, приятелю. Там живее баща
и. Тя е дъщеря на престолонаследника.
Дадоха ни майка и като заложница, и тя
тук роди. Но не беше момче, и затова не
е пряк наследник, и можеше да остане.
Обаче и дъщерите наследяват, ако няма
други. Ако си роден с късмет, един ден
може да седнеш на най-богатия трон на
света…

-Но първо трябва да пишеш писмо до

Китай… - доволно каза Роксана.

-Дядо и е тук, ще ти помогне с езика.

Ще направиш добро впечатление ако го
напишеш на китайски… - някой от
свитата на хана подвикна.
364
 Китай. Месеци наред пътуване на
писмото в едната посока и нищожен
шанс да стигне. В толкова дълъг път
само изключително опитен боец можеше
да бъде вестоносец. А и сам би имал
малко шансове. Трябваше да са поне
трима, или дори – петима. Огромен
разход. За какво? За писмо до китайския
императорски двор от византийски
патриций, който дори не бе в двора.
Управител на провинция. Това
изглеждаше смешно. Писмо, за да иска
дъщерята на престолонаследника, която
вероятно вече бяха отписали като
такава. И чиято майка бе решила да не

365
бъде вече китайка. Тройният план на
Луций се превръщаше в нещо като
майсторско изпълнение на дворцови
шут.

Това помогна на Кубрат да научи нещо

важно. Кой бе умният човек около Луций.
Един от петимата – очевидно усетил
какво става, и разбиращ, че бързо
трябва да се реагира, за да не се получи
пълен позор за господаря му, се
доближи до него, и му прошепна нещо.
Това трябва да бе тайният съветник.
Утре щяха да го проучат добре, можеше
дори ханът да го покани да се запознае
лично с него. В крайна сметка, това
366
сигурно бе човекът, който щеше да
отговаря за границата след година-две.

-Императорска внучка на Китай… -

каза Луций – Това е огромна отговорност
и шанс, който е много над моя статус.
Трябва да го съгласувам с
Константинопол, нека премъдрият ни
василевс си каже думата… - завърши
той, успял да се измъкне на косъм от
пълното крушение. Бе благодарен на
съветника си. Тази благодарност бе
полезна за онзи, който се готвеше да ти
забие нож в гърба.

-Пожелаваме ти добри преговори с

василевса, дано намерите най-доброто
367
решение. Ние сме готови да помогнем с
писмото… - завърши ханът.

Подир което всички бяха поканени на

вечерно тържество в чест на високия
гост.

А отвън Аспарух каза на Алгара:

-Какъв глупав ромей. Ти ще се ожениш

за мен един ден…

А тя отвърна:

-Кой знае. Алгара ми каза за него, но

не ми е казала нищо за теб…

368
 12. Мисия в Константинопол
-Има едно място на север от Сердика,
където трябва да идеш. Но трябва да си
много смела…

-Защо аз да ида?

-Защото си дете и ще можеш да

влезеш и после да излезеш. Аз мога
само да вляза, и ще умра там…

-Какво е това място, от което само

дете може да излезе?

-Не знам. Не съм влизала. Но знам, че

е важно.

-Опасно ли е?

369
 -Едва ли. Но ще е страшно. Ще е
тъмно, а човек се страхува от
тъмнината…

-Ами ако в тъмното падна и се ударя,

ако не видя дупка и пропадна завинаги…

-Това е единствената опасност. Но

дупки едва ли има. Най-много да си
обелиш носа.

-А защо никой не може да излезе?

След като не е страшно, защо никой не
може да излезе?

-Защото това място не е правено за

хора. И ако ли смъртен се опита да

370
влезе, това е наказанието му – никога да
не излезе.

-За кого е правено? За Боговете ли?

-Да, мисля че е за тях. Или за

синовете на Боговете. Но не и за хората.

-Ако не е за хората, аз как ще изляза?

Аз съм човек.

-Да, ти си човек… Трябваха ми

четиридесет години, за да разбера. И
вече за мен е късно. Четиридесет
години, преди да свържа тази пещера с
една легенда.

-С коя легенда?

371
 -С една, която всички знаят, но никой
не разбира колко е важна. Приказката за
дъщерята на Самар.

-Тази, чието име не се знае…

-Безименната. Младата Богиня, която

убила дете, и затова била наказана…

Всички родове знаеха тази легенда.

Самар – войнствената и храбра майка,
имала дъщеря. Веднъж едно дете
влязло в дома на Самар, като нея я
нямало. Видяло всички чудеса на
Боговете, и си играло с малката Богиня.
Всъщност тя самата поканила другото
момиченце вътре, и затова я обвинили,
че тя го е убила. Направила го без да
372
знае правилата, била малка. Детето
влязло в къщата на Боговете, но не
можело да излезе. Никой не може да
изнася на вън тайните на Боговете. То
било видяло твърде много. Останало
заключено вътре, после свещеният дух –
пазител на дома, го хванал и го заключил
в подземието. Там то умряло – от глад и
жажда.

Когато Самар се върнала, заварила

разплаканата си дъщеря, която не могла
да направи нищо.

Мъката била голяма, но дъщерята

била виновна. Винаги и били казвали да
не кани смъртни деца в дома си.
373
 Самар взела тялото на човешкото
дете и го занесла на Тангра. Единствен
той владее живота и смъртта - никой
друг Бог не би могъл да се разпорежда с
тях.

Тангра вдъхнал живот на детето. Но

Безименната трябвало да плати своята
цена.

Лишили я от собственото и
безсмъртие за сто години. Това била
волята на Тангра. Връща отнетия живот
на смъртен, но един безсмъртен ще
бъде без безсмъртието си колкото е
един човешки живот. Ако Безименната –
сред хората, и като смъртна, доживее до
374
сто години, отново ще стане Богиня.
Иначе – ще си отиде завинаги.

Тази приказка нямаше край.

Дъщерята, лишена от име – Тангра
направил така, че всички да забравят
името и, за да не може никой да я
призовава, да и се моли, и да и дава с
молитвата си сила, дъщерята била
осиновена от родителите на съживеното
дете. Никой не знае какво е станало с
нея, доживяла ли е сто години и върнала
ли се е сред Боговете.

Но от този ден нататък, Самар –

изгубила своята собствена дъщеря,
наредила на духа-пазител, да не затваря
375
деца. Какво може да разбере едно дете
от сечивата на Боговете? И какво може
да открадне? Само нещо дребно. И ще
го намерят бързо. Не може, заради това,
да губи живота си.

От този ден нататък, домът на Самар

бил отворен за всяко човешко дете, но
не и за родителите му…

-Мислиш, че духът на тази пещера е

като духа от къщата на Самар?

-Сигурна съм. Тангра е оставил тази

легенда да се запази, докато толкова
други са се забравили, с някаква цел. За
да знаем, че духът-пазител не докосва
деца.
376
 -Искаш да донеса ли нещо от там?

-Много бих искала донесеш нещо…

-Какво?

-Не знам. Ти ще разбереш първа.

-Къде искаш да ида, без да знам какво

търся? И да вляза в някаква тъмница, от
която ще ме е страх…

Алгара приседна до нея. Погали я.

-Важно е за народа ни. Нещо от вътре

ми казва, че е важно. Трябва да идеш.

-И ако ида, ако намеря нещо, какво да

го правя?

-Дай го на Хана и му кажи да го даде

на онзи, който знае как да го ползва…
377
 Алгара стана и си отиде в тъмното.
След няколко мига малката Алгара се
събуди.

-Пътуване до Константинопол? –
изненадано попита Кубрат своята малка
гостенка, която бе поискала да му
„прошепне лично“ нещо само на него.
Бяха сами в шатрата. Изненадата му бе
голяма, защото единствен той засега
знаеше, че трябва да прати човек до
Константинопол, за да говори лично с
василевса. И да му съобщи за
намеренията на Луций. Само той, а сега
и това дете. Доказателствата за връзка
на миналото и бъдещето се трупаха едно
378
след друго. След време щеше да се
разбере, че е имало подобно пътуване, и
разбира се – старата Алгара би могла да
прошепне на младата.

-Да, Велики Хане? Трябва да

проводиш пратеничество до
Константинопол. И трябва да измислиш
как да го прикриеш, та да не се сетят за
истинската му цел.

-Истинската цел? – Кубрат се чудеше

какво ли още знае това дете. Но скоро
разбра.

-Да, трябва да пратиш хора там, които

да се занимават с ненужни дела и да

379
отклоняват вниманието. Докато аз ида в
Сердика да потърся нещо…

-Ти? В Сердика? Ти си на седем

години…

-Тя така каза. Само дете може да

свърши това. Възрастен не може.

-Какво трябва да свършиш в Сердика?

-Там има пещера. Каза ми, че я има на

една от твоите карти и ще разбереш.
Пещера, изкопана от Боговете, в която
смъртен не може да влиза. Ако влезе,
няма да може да излезе. Но дете
свободно може да излезе. Така казва

380
легендата за дъщерята на Самар.
Безименната…

Алгара знаеше твърде, твърде много

за дете. Неговите карти. Разбира се,
имаше много карти. Но малцина знаеха
за наследеното от Боговете. И нямаше
нужда да отваря картата. В главата му
бяха запаметени всички тези места,
които бяха в близост. Имаше наистина
такова на север от Сердика. Вероятно
никой не бе стъпвал там от векове.
Всъщност, никой не стъпваше в тези
пещери изобщо – нито в Сердика, нито
другаде. Защото в домовете на Боговете
можеха да влизат и излизат само Богове.
381
 И може би – техните наследници.

Пещерата в подножието на
Сагарматха бе малко по-различна. При
нея защитата срещу смъртни не бе
вътре, а отвън. Тя бе на място, до което
можеше да стигне само Бог. И затова
нямаше „дух-пазител“. Имаше няколко
подобни незащитени пещери, но
истината е, че в тях нямаше много
Божествени сечива. Всъщност, някои
легенди твърдяха, че това дори не са
пещери на самите Богове, а са
създадени по-късно – от наследниците
им, които са били повече хора, отколкото
безсмъртни. Създадени, като
382
съхранители на важни предмети, но
свързани основно със самите хора.

Но истинска пещера на Боговете? Тя

със сигурност щеше да има „дух-
пазител“. Не бе имало случай от хиляди
години някой да влезе вътре, и да излезе
после. Пътеката бе еднопосочна.
Възможно бе костите на нещастниците
да се разстилат вътре. А възможно бе и
там да е пътят към Отвъдното – до което
да стигнеш, без да умираш. А може би –
дори да се върнеш от Отвъдното.

Но никой смъртен не може да се

връща. Затова и духът не можеше да

383
пусне обратно никой влязъл, ако не бе
Бог…

Освен… дете…

Легендата за Безименната. Доста

дръзка и налудничава връзка. Дете да
може да излезе от Дом на Боговете?
Невероятно. Някой щеше да е опитал
отдавна. Дори случайно. Някое дете би
се натъкнало на подобна пещера и от
любопитство би влязло. И все някое би
излязло.

Но…

Но в пещерата се влизаше само ако

имаш кръв на Боговете. Винаги има едно

384
място, където трябва да се порежеш и да
платиш с кръв. Значи единствено дете от
рода Дуло, или от другите наследници на
Боговете, можеше. Така вероятността
случайно овчарче да влезе, бе малка.

Какви ли ги мислеше тази бъдеща

Алгара? Това дете, когато пораснеше?

-Какво трябва да правиш в тази

пещера? Нали знаеш, че там можеш да
влезеш единствено сама. Никой няма да
е с теб. Едно малко момиченце само…

-Трябва да донеса нещо… - отвърна

Алгара.

-Какво?

385
 -Тя не знае…

-Как може да не знае?

-Не е влизала там. Не знае…

-Но ако ти влезеш, а тя е свързана с

теб, то щом ти си влязла, и тя ще знае…

-Може би не може да ми каже какво

знае. Или ще го научи, след като вляза, а
в следващата ни среща, вече и аз ще
знам, и няма да има нужда да ми казва…

-Доста объркани са тези разговори с

бъдещето… - каза Кубрат. Замисли се. А
тя допълни:

386
 -Тя ми каза, че каквото донеса, да го
дам на теб, и да ти кажа да го дадеш на
онзи, който може да го използва…

-Още не знам какво ще ми донесеш, но

трябва да знам кой може да го
използва… - усмихна се ханът.

-Тя така каза. До сега не ме е лъгала…

-От това следва, че като видя

„нещото“, ще разбера и кой трябва да го
притежава…

-Така излиза.

Ханът се замисли. Трябваше да има

пратеничество до Константинопол, и да
бъде скрита целта – да каже на
387
императора за Луций. А тази втора цел
бе още по-скрита, съответно не можеше
тя да послужи за прикритие на първата
цел. И да праща и деца. Това съвсем
объркваше всичко…

Но…

Хрумна му. Бе и възможност.

Децата бяха чудесно прикритие.

13. Учението на малките

Бяха се събрали всички - ханът,
майката на Аспарух, самото момче,
духовната му сестра Алгара, майка и,
мъжът и от рода Вокил, та дори 4
388
годишната истинска сестра на Алгара -
Ахинора. Чертите на това най-малко
момиченце бяха повече български,
отколкото източни. Вероятно кръвта на
рода Вокил бе надделяла. Тук бе и
дядото - Сан.

-Знаете, василевсът ми е приятел, в

мир сме от много години... - започна
Кубрат - Но никой човек не е вечен...

-Нима има сведения, че императорът е

болен? - попита ханската жена,
изненадана и тя от това събиране.

-Не, няма нищо подобно... - отвърна

Кубрат - Но ако се разболее, и тръгне по
пътя си, тогава ще е трудно да изпълним
389
нещо, дето трябва да сторим. Трябва да
стане, докато е жив и здрав, и няма
прекомерни интриги за наследяването в
Константинопол. Трябва - докато моят
приятел е в силите си, и е далеч от
отслабване.

-Дори най-солидният василевс, може

да не дочака следващата утрин. Не е
един в разцвета на силите си изведнъж
свършил. Коварни са ромеите... - каза
Ахтум.

-Да, и това един ден ще ги довърши.

Ядат се едни други ромеите, повече
отколкото хапят враговете си... - съгласи
се ханът - Но мисля, че сегашният стои
390
доста добре и още години ще оцелява,
въпреки интригите. И ние трябва да
свършим нашата работа до тогава.

-Децата? - попита Ахтум.

-Да, децата... - отвърна Кубрат.

Нямаше нужда да го казва. Всички се

досетиха. Константинопол имаше големи
учители и мъдреци, при които бе добре
да мине всяко дете, което би имало този
шанс. Самият Кубрат бе обучаван там.
Българите имаха своя собствена
традиция в образоването, но
познаването на ромейските наука и
изкуства бе полезна добавка.

391
 -Аспарух няма шанс да бъде хан... -
каза Ахтум - А Алгара я влече към
жриците. Тя няма нужда от ромейското
познание.

-Аспарух е най-малкият ми син, и едва

ли може да поведе народа, защото
големите вече имат свои наследници... -
каза Кубрат - Но той ще бъде сред най-
първите воини от българите, ще бъде
съветник на бъдещия владетел и
военачалник. Ханът ще има полза от
човек, който познава Източния Рим...

-Но Алгара? - попита доведеният и

баща, който я приемаше вече напълно
като своя дъщеря.
392
 -Някои жрици и колобри са прекарали
дълги години в чужди столици... -
отвърна Кубрат - Всеки народ има какво
да ти даде да научиш.

Тук възникна лек смях.

-Ромеите не вярват в тия неща... - каза

Ахтум - Всичко са събрали вече в една
единствена фигура - техния бого-човек
Исус Христос. Онова, което е извън него,
дори е ерес, и се преследва.

-Ромеите убиват собственото си

познание... - съгласи се и майката
Алгара.

393
 -Исус е велик учител и Пророк, може
би има най-голямата кръвна връзка с
Боговете, която се е срещала от хиляди
години. - отвърна Кубрат, който добре бе
изучил християнството в столицата на
Византия и дори му бяха предложили да
го покръстят. На което той бе отвърнал,
че "сам вече е по-покръстен от
патриарси и епископи, защото знае
Светото писание по-добре от тях". А
василевсът бе приел положително
умелия му и силно уважителен отказ.
Гърците обичаха онзи, които говори като
тях, защото вярваха, че започва сам да
става грък.

394
 - Но е право това, че неграмотни
свещеници и епископи гонят всякакви
мислещи хора, защото старите вери
противоречели на християнството. Губят
разум... - добави ханът.

-Тогава защо да пращаме и Алгара? -

попита майката.

-Защото са брат и сестра, неразделни

са... - каза Кубрат - А и Алгара ще мине
през Магнаурските9 учители. Някои от
тях са малко езичници. Учат и на работи,
извън религията. Никой не ги закача,
защото всички са големи духовници или
синове на патриции...
9
Магнаурска школа – елитно училище в Източната Римска империя, в което са обучавани
децата на владетеля и висшите аристократи. Понякога – и деца на чужди владетели.

395
 -Алгара е момиче... - каза Ахтум - няма
как да влезе в Магнаурската школа.

-Ако я прати ханът на Българите, ще

влезе навсякъде. Колкото аз ценя
приятелството с Рим, толкова и те -
приятелството с България. Но никой
няма да ходи в Магнаурската школа.
Няма време за това. Казах, че ще учат
при учители от школата. Там - извън нея,
никой няма да пита.

-И тия учители с тайни езически

помисли ще я приемат? - каза Ахтум.

-Сигурен съм... - каза Кубрат.

396
 Настана малко мълчание. Родителите
на всички бяха леко изненадани, дори
майката на Аспарух. Кубрат бе хан, но
въпросът не опираше до ханската воля,
равна на закон. Какво бе добро за
децата.

-Малко са малки... Седем годишни

пращаме в Константинопол... - каза
майката на Алгара.

-Не можем да рискуваме повече.

Императорът не е първа младост. След
три-четири години вече не е ясно какво
ще стане... - каза Кубрат.

-Дори след 3-4 години да не можем да

пратим децата в Константинопол, няма
397
да е голяма загуба. И ние сме си
достатъчно учени. Пък и има други,
изучили се там. Те могат да преподават
и на децата... - възрази Ахтум, но не бе
много убеден.

-Мисля, че трябва да хванем тази

последна възможност. Другите ми
синове пропуснаха да се изучат при
ромеите. Нека поне един го направи.
Дори не за пълното обучение - само за 1
година. Но да види столицата на света...
- каза ханът. След това добави:

-По пътя ще минат и през Сердика -

ще занесат дар на Славомир. Да
свършим двете работи в едно...
398
 Славянският вожд на едно от
племената около Сердика. Някога
двамата бяха учили заедно в
Магнаурата. После Кубрат стана хан, а
Славомир - патриций и ромейски
аристократ. Част от славянските
първенци бяха специално обучени от
Византия, за да и служат като
управители, и да контролират
превърналото се в мнозинство
население в Балканските владения на
империята.

-Тия деца съвсем млади, тръгват на

пътуване, дето и мнозина стари няма да
направят в живота си... - каза Ахтум.
399
 -Така е с деца, на които е
предначертано да бъдат водачи... - каза
Кубрат.

А майката попита:

-Кой ще ги води?

Ханът се замисли за малко и рече:

-Ако искате тръгнете и вие с тях, но не

мисля, че е добре да са с родителите си.
Нека се учат малко да живеят сами.
Иначе, пратеничеството нека го води
нашият приятел Сан. Един ден ще се
върне в Китай, и нека преди това се е
виждал с най-големия господар в нашия
край на света. А и василевсът ще е

400
заинтересуван да види човек на
Китайската империя, близък до
господаря и.

-Аз вече не съм толкова близък. Може

да са ме забравили... - каза Сан.

-По-близък от теб по тия земи няма. А

и василевсът със сигурност ще ти даде
някакъв дар за твоя господар. С него ще
се върнеш по-значим един ден и ще си
спомнят за теб... - каза Кубрат.

-Нямам против да видя столицата на

този свят... - каза Сан.

-Ти ще водиш пратениците. Ще ви дам

и двайсет бойци за охрана. Отивате,

401
учите се една година, после се
връщате... - каза Кубрат.

Очевидно разбрала, че нещо се

случва, се обади малката Ахинора:

-Мамо, къде ще пращат кака? Кой ще

ме пази нощем?

-Кака е голяма вече, малката ми.

Трябва да се учи. За малко само ще
замине и после ще се върне да научи и
теб... - каза майката.

Ахинора се сгуши в нея, но се видя

лека сълзица в едното и око. Не се бе
разделяла от Алгара до сега, много се
обичаха.

402
 -Решено е, разбрахме се... - завърши
ханът.

А вечерта - извън срещата, така че

никой от останалите да не знае, извика
Сан. Поясни му основната цел на
пратеничеството.

Обучението на децата бе само

прикритие.

Главната задача бе да се види с

василевса и да му предаде всичко, което
знаеха за Луций. След това каза и
другото важно:

-Сердика не е заради Славомир, макар

да е добре да държим приятелството с

403
него. Сердика е заради Алгара. Тя
поиска да иде там.

-Какво ще прави, как едно дете решава

да иде до непознат град? - попита
дядото.

-Алгара и казала, и май не я е

излъгала. Там има място, дето е и на
нашите карти. Свещено място. Трябва да
иде и да донесе нещо. Старата Алгара и
рекла, че само дете може да влезе и
излезе...

-Това е опасно! - възрази Сан.

-Не мисля... - усмихна се Кубрат.

404
 -Тези свещени места и пещери -
каквито и да са, крият много рискове, има
капани. И тук, и при ромеите, и в Китай.
Разумните стоят настрани от тях.

-Вярно е това, и ние не сме влизали от

векове в такова място... - каза Кубрат.

-Тогава? Едно дете...

-Нищо няма да и стане. Каквото и да

има там, Алгара ще излезе
недокосната...

-Защо? Не един глупав човек е

оставил костите си там...

Кубрат отново се усмихна:

405
 -Защото, приятелю, там ни праща
самата Алгара. Бъдещата Алгара. Тя
едва ли иска да се самоубие, докато е
дете...

Сан за малко не продума, но бързо

разбра смисъла.

-След като старата Алгара

съществува, значи нищо не може да се
случи на младата... - изрече той.

-Именно! Когато ти говори бъдещето,

то ти казва дори работи, дето не е
изрекло... - завърши мъдро владетелят,
който иначе не по-малко от Сан обичаше
и се тревожеше за това момиче,
целунато от Съдбата...
406
 14. Вечер в Константинопол
Това бе най-великият град, извън
цивилизацията. Задминаваше почти
всички малки и средни китайски градове,
може би беше нещо от типа на „голям
град“. Но доста по-назад от няколкото
столици на Китай.

Преди години, когато бе просто

имперски военачалник, Сан рядко бе
излизал извън Китай. И то само в
близката околност. Приемаше с
недоверие всичко, което

407
пътешественици разказваха – че извън
империята са предимно нецивилизовани
народи, тук-там има някоя силна
държава, но нищо способно да му
съперничи. Когато се озова като
заложник на българите, започна да се
убеждава, че пътешествениците не бяха
излъгали. Извън Китай нямаше никъде
подобна по могъществото си държава, а
дори където имаше – тя не разполагаше
с десетките градове и с толкова обширна
мрежа от пътища плавателни канали и
крепости. Наистина, всичко това бе
„извън цивилизацията“.

408
 Но Константинопол бе като остров в
това море на упадък и невежество.

Могъщата каменна столица на

Източната Римска империя бе добре
замислен и изграден с много труд и
въображение град. Основателят му –
Константин Велики, бе впрегнал един
милион работници, занаятчии и роби в
изграждането му върху едно малко
някогашно селище. По онова време в
Рим все още обширно се ползваше
робството, макар с всеки изминал век то
да ставаше с все по-малък дял в живота
на империята.

409
 Константинопол имаше величествени
сгради, извисили се над чисти и здрави
улици. Прясна вода се доставяше от
няколко водопровода, в строителството
на които римляните бяха много изкусни.
Мръсната вода се отвеждаше от други
такива съоръжения.

Градът бе изключително добре

укрепен. Няколко по ред стени – и откъм
сушата, и откъм морето. В летописите
нямаше отбелязан случай той да е бил
превземан някога от външен враг. Всички
смени на властта са бели между
римляни, но варвари или нашественици
– никога.
410
 Константинопол бе като ярка звезда в
тъмното небе. Но все пак – това бе
столица на упадъка.

Римската империя не бе успяла да

достигне величието на Китай. Вероятно
бе имала шанс, но се бе отказала.
Заради алчност. Рим и наследникът му –
Източният Рим, бяха поели по пътя на
бавния упадък, заради алчност.

Не би могло да се каже, че им
липсваше ум. Още римляните знаеха
мъдростта, че „една империя трябва да
се разширява вечно“. Спре ли да се
разширява, започва да се свива, и
загива.
411
 Рим се бе разширявал усилено, но
сблъсъкът с германските и славянските
племена го бе спрял. Вероятно защото
по това време вече вътрешните процеси
в самия Рим го бяха отслабили.
Германите и славяните бяха
многолюдни, а самите германи – свирепи
воини. Толкова добри, че дори римските
императори бяха започнали да наемат
най-близката си охрана от тях. Но би
било наивно да се мисли, че германите
биха издържали на постоянно
настъпление на могъщия Рим, ако той би
го продължил. Рим вече бе покорил не
едно свирепо племе. Да, биха дали

412
големи битки, биха спечелили много от
тях. Но накрая постоянството и
ресурсната неизчерпаемост на
империята биха надделели.

Но това не се бе случило. Рим бе

установил граница до германите и до
славяните. А много славяни и бяха
нахлули и заселили се в земите на самия
Рим.

Отказала се от настъпление,
империята постепенно бе минала в
защита, а после – и в свиване. Още
преди Константин тя бе фактически
разделена чрез въведения от
Диоклетиан принцип на управление,
413
наречен „тетрархия“. Империята се
управлява от четирима императори –
двама старши, наречени „августи“ и
двама младши – наречени „цезари“.
Августите си посочваха свой „цезар“,
който ги наследяваше и ставаше самият
той „август“. И посочваше нов „цезар“.

Постепенно Източният и Западният

„август“ станаха съвсем отделни
владетели, макар империята никога да
не бе официално разделена. Но те
водеха свои отделни войни,
самостоятелно се изправяха срещу
могъщи врагове. Това логично бе довело
до упадък и на двете половини, като
414
Западната бе окончателно унищожена
през пети век, а короната на императора
се превърна в почетна декорация към
короната на поредния варварски крал,
който завладееше Рим.

На Изток империята бе оцеляла и

солидно се бе укрепила. Благодарение
на два ключови фактора. Единият бе
въвеждането на универсална, всеобща и
единствена държавна религия, в лицето
на християнството. За разлика от
Западния Рим, който си остана езически
и много-религиозен до самия край, в
Изтока въведоха ред и поставиха
държавата върху солидните основи на
415
един единствен Бог и една единствена
вяра.

Вторият фактор бе недостижимата

мъдрост на Константин да премести
столицата на това стратегическо място.
Точно на Пролива, който свързваше два
свята. Източният Рим се бе превърнал
нещо като „малък Рим“. Той също се
състоеше от две части, върху парите на
населението, на които, се крепеше. Но
тези части не бяха разделени с отделни
императори, а бяха под един скиптър.

От едната страна бе богата Мала Азия

– плодородни и много населени земи със

416
силно стопанство, източник на щедри
данъци.

От другата страна бе Балканският

полуостров – също плодородни и щедри
земи с трудолюбиво население.

Империята се крепеше на тези си две

лица. Ако ли някой враг стигнеше до
Константинопол от юг, то столицата
можеше да продължи да черпи ресурси и
войски от Север. А ако ли враг нахлуеше
от север, както бе ставало няколко пъти,
дори с участието на българите – като
съюзници на Атила, тогава югът хранеше
столицата, докато удържи.

417
 Вероятността за едновременна атака
от север и от юг бе минимална.
Народите от двете страни бяха коренно
различни и слабо контактуваха помежду
си. Освен това, Константинопол бе
такава плячка, че никога не биха могли
да се разберат за кого да остане.

Хитър и мъдър бе замисълът на

Константин, и той бе успешен. Една
непревземаема крепост като център на
империята, която може да се захранва и
от двете половини на самата империя, а
също – по море.

Нямаше значение дали един враг би

превзел цяла Мала Азия или целите
418
Балкани. Ако Константинопол би оцелял,
рано или късно, той би се завърнал
отново с огромна мощ.

Християнството, двата основния дяла

на империята и дебелите стени на
столицата бяха солидната основа, която
бе съхранила Източния Рим.

И щеше да го съхрани още за векове,

макар отстрани погледнато, това да бе
отново в рамките на общия упадък.

Но защо Рим бе стигнал до тук? Защо

бе спрял да настъпва?

Сан ясно виждаше разликата с Китай.

419
 Поднебесната империя също бе
ограничила експанзията си. Но това бе,
защото нямаше повече какво да
завоюва. Тя отвсякъде граничеше със
слаби цивилизации, които нямаше какво
да и дадат. Дори да бе настъпила, тя не
би завзела нищо повече стойностно.

Докато при Рим не бе така. Той се бе

отказал, когато бе опрял силен и смел
враг. Такъв враг или се покорява, или
той те покорява. Очевидно бе започнало
да става второто.

Китай се бе отдал на вътрешно

развитие, защото то му носеше много
повече от експанзия. Но императорите
420
не отричаха, че един ден и такава може
отново да се наложи.

Рим бе спрял, но не заради вътрешно

развитие. А заради точно обратното.

Не трябваше повече от седмица на

Сан в Константинопол, за да разбере
истината. Всъщност, бе започнал да я
разбира още с пътуването им насам.

Рим, и неговият наследник –

Източният Рим, се самоизяждаха
отвътре. Хората, самите римляни,
ромеи, гърци – те съсипваха държавата.

421
 Рим се бе отдал на личните интереси
на гражданите си, които винаги се
разминават с интересите на империята.

Великата държава е баланс между

правата на отделните хора в нея, и
правата на императора, който защитата
общите интереси. Ако едното отслабне,
балансът се нарушава и всичко рухва.

Рим рухваше, без да го съзнава,

заради алчността и егоизма на
римляните, които бяха насърчавани за
това от своите императори.

Тук всеки се стремеше към печалба,

без да мисли за обществото. Търговците
ставаха по-богати от владетеля, при това
422
в повечето случаи – не с градивни
усилия, а чрез измами и мошеничества.
Римляните мислеха за себе си, а не за
Рим.

Но благополучието на отделния човек

е резултат от благополучието на
държавата. Когато заради краткосрочен
личен интерес, подриваш дългосрочния
интерес на държавата, накрая тя ще се
разпадне, и ще загубиш и личните си
блага.

Точно това бе станало в Западния Рим

и той бе изчезнал. В Източния също
ставаше, но по-бавно. Но признаците на
упадъка бяха навсякъде. Да си търговец
423
и да правиш злато бе по-престижно от да
си войник и да разширяваш владенията
на империята. А някога в Рим не бе било
така. Християнският клир се бе слял с
парите, в пълно противоречие със самия
им Месия, който „изгонил търговците от
храма“. Сигурно ако бяха разбрали какво
им бе казал, не биха упадали. Но не
бяха. Хората губеха доверие в
духовенството, в императора, в
империята. Това още повече засилваше
егоизма и центробежните сили.

В Китай не бе точно така. Сан ясно

забеляза разликата. И в Китай имаше
силна търговия и богати хора. Но там
424
императорът успяваше да защити
интереса на центъра. Китай бе добре
балансирана империя.

Корупцията на чиновниците тук – в

Източния Рим, бе чудовищна. Бе нещо
нормално да печелиш от поста си. Това
бе изгодно и на началника ти, и на този
над него, та до самия император –
всички получаваха част от подкупа.

В Китай не бе така. Чиновниците бяха

много внимателно подбирани и
подлагани на невиждани изпитания.
Повечето отпадаха по пътя. Накрая
имаше верни на империята хора, които

425
управляваха по места и доста по-малко
се продаваха.

Но в Китай принципът за „баланса“ бе

ключов, и всички императори бяха
обучавани на него, а и не само те –
техните висши сановници,
духовенството, местните военачалници.
Всички те разбираха значението на
равновесието между личния и
обществения интерес. И заедно
работеха за това той да не се нарушава.

В Източния Рим за това изобщо не се

мислеше. Имаше, разбира се, мъдри
люде, които го осъзнаваха, но това нито
се изучаваше някъде, нито бе основен
426
принцип на управлението. Тук бе
различно. Основният принцип бе
владетелят да угажда на тълпата и на
прищевките и. И тъй като те не винаги
бяха рационални, се получаваше
разлагане на центъра.

В Западния Рим, точно преди да се

срути, се бе стигнало до абсурд всеки
римски гражданин да има право на
безплатна храна от императора. Като
отчетем, че това бяха над 1 милион
души, то империята бе разорена и
разрушена, далеч преди да усети, че
това е станало.

427
 Но да си „римски гражданин“ и да
имаш право да „гласуваш“ бе достатъчно
за това и да получаваш храна, без
работа. Рим бе рухнал веднага, след
като варварите завзеха полята за
доставка на това безплатно жито. А
милионното римско население,
„разочаровано“ от императора си, не бе
излязло да защити собствената си
империя.

В Константинопол бяха направили

крачка назад, но само временно. Сега
навсякъде личеше заразата на
алчността, подкупничеството и пълната
забрава на общите ценности.
428
 А когато няма общи ценности, няма и
общност.

Парадоксът бе, че дори и някой

достатъчно мъдър император да се
добереше до трона, той не можеше да
промени нищо. Дори да би тръгнал да
прави нещо, би се сблъскал с интересите
на обкръжението, чиновниците, та дори
на обикновените люде. И те биха го
свалили.

Това бе разликата с Китай. Там и

императорът, и обкръжението му имаха
съзнание за общност. И владетелят не
би бил неразбрано изключение, ако
защитава имперския интерес.
429
Съзнанието на елита пазеше Китай. Тук
това съзнание бе заменено от
съзнанието на всеки като сам за себе си,
и на държавата като средство за личен
просперитет.

Сан не допускаше, че ситуацията може

да е толкова зле. Той бе живял основно
сред българите, които имаха сходни с
Китай разбирания за мъдрост и общност.
Допускаше, че след като Източният Рим
е по-силен от българите, би следвало да
е по-напред и в това.

Но не бе така. Българите бяха доста

по-малък народ – изключение сред
заобикалящите ги. Може би те бяха
430
някакъв символичен преносител на
китайската мъдрост насам. Бяха понесли
разума на онзи, когото бяха победили.
Макар, че Кубрат би казал, че тази
мъдрост не е само китайска, а идва от
древните времена – тя е наследство от
Безсмъртните, и българите са я
съхранили по свой начин, отделно от
Китай.

Но така или иначе, Източният Рим не

бе по-мъдър от българите. Той бе по-
силен – като останка от някогашна
могъща империя, покоряваща всичко по
пътя си. Огромно парче, което можеше
да живее така с векове. Но вече бе
431
загубило душата на мъдростта, която го
бе изградила.

В Константинопол имаше много какво

да видиш, но най-важното бе онова,
което си бе отишло.

Сан имаше шанса да седи на

прекрасна тераса с изглед към топлия
Пролив, заедно се един от малцината в
тази империя, които разбираха всичко.
Включително и невъзможността да
променят нещо. Учителят Теодорос, в
чийто дом бе поканен да живее, докато
траеше едногодишното обучение на
децата.

432
 -Няма китайски град на подобно
красиво място… - каза Сан – Столиците
ни са по-големи и с по-величествени
сгради, но тук Боговете са създали
неповторимо място.

-Така е. Учудващо е защо векове

наред столица е била Рим, и никой не я е
преместил тук… - каза Теодорос – Може
би ако това бе началният център на Рим,
историята би била друга.

-Константинопол е новият Рим. Но

старият си го има, и винаги ще бъде
негова сянка… - каза Сан.

-Вторият Рим може да е по-красив и

по-могъщ от първия. Но като е втори, в
433
първия винаги ще има някой, който ще
иска нещо различно от новия център.
Винаги старата столица ще пречи на
новата, дори неумишлено… - каза
учителят.

-Няколко пъти старият Рим е бил под

властта на Източния император, и
въпреки това, империята не е
възстановена… - каза Сан.

-Да, не е възстановена. Като земи,

Юстиниан и неговият триумф
Велизарий10 успяха да върнат почти

10
В средата на 6 век, един век след падането на Западната Римска империя, източният
император Юстиниан решава да върне земите и. Успява, с помощта на талантливия си
военачалник Велизарий, който е последния в историята, получил за успехите си, титлата
„триумф“. Възвърнати са цяла Северна Африка, Италия (вкл. Рим), и дори част от Испания.
Тези владения не издържат дълго, и скоро след смъртта на Юстиниан и Велизарий,
Източният Рим отново ги губи.

434
всичко. Източният Рим стана целият
Рим. Но после отново всичко се
разпадна. Духът е разделен, няма
бъдеще пред империя с разполовена
душа…

-Духът е разполовен… - каза Сан.

Велизарий много му приличаше на него
самия. Верен и достоен военачалник, с
безброй победи, но накрая стигнал
дъното. Самият Велизарий бе набеден в
подкупничество и осъден от негови
съперници в Константинопол. Покварата
бе убила един човек, работил толкова
много за общото благо. Юстиниан го бе
помилвал, той бе изживял спокойно
435
старините си, но никога повече не се бе
сражавал за империята. Сан – от своя
страна, бе изпратен, заедно със
семейството си, за заложник сред
варварите. Късметът го бе пратил при
българите, от които бе научил толкова
много. Но това не отменяше замисъла –
можеше да иде къде ли не, далеч от
Китай, дори да го убият.

Сан продължи:

-Велизарий е бил достоен съперник

дори на българите11. И те го знаят и
почитат добре…

11
През 559 г. славяни и българи нахлуват от север и стигат дори до Константинопол. В
един от последните си подвизи, Велизарий успява да ги отблъсне и да спаси империята.
Те се оттеглят на север от Дунав.

436
 -Няма да се роди друг като него. – каза
Теодорос – Велизарий е равен на Юлий
Цезар и на Александър Велики. А и да се
роди, ние ще го отровим, осъдим,
пронижем с кинжал, в интерес на златото
на някой, който ще го пропилее после за
година…

-Империята убива най-достойните си

синове… - каза Сан.

-Всяка империя има начало и край. За

да стане второто, трябва нещо такова да
се случи… - философски заключи гъркът.

Гърците почти бяха превзели Източния

Рим. Бяха му наложили вече езика си,
повечето императори бяха гърци, макар
437
понякога да имаше и други и официално
империята да бе многонационална. Но
гърците не бяха толкова добри във
войната, колкото в търговията и
приказките. Те бяха процъфтели при
първия Рим, когато мечовете
разширяваха империята, а гърците
търгуваха и забогатяваха в нея,
развиваха науката и изкуствата. Но сега
мечът бе в техните ръце, и той все по-
често служеше за печалба, и все по-
рядко – за обществено развитие. За
гърците бе изгодно да са новият елит, но
нямаха всички качества на такъв.
Всъщност, бяха извадили исторически

438
късмет. Константинопол – новата
столица, бе в земи с преобладаващо
гръцко население. И макар самият
Константин Велики да бе чистокръвен
римлянин, и да бе довел тук много други
римляни, с времето гърците превзеха
столицата, администрацията, та дори -
самия трон. Може би една от причините
за упадъка на Източния Рим бе не само
разполовената душа, а това че мечът бе
попаднал в ръцете на търговци и
късогледи роби на печалбата. Разбира
се, Теодорос не бе от търговците, но бе
от малцинството на разумните.
Малцинство, свиващо се все повече, под

439
напора на алчността и сребролюбивото
духовенство.

-Нищо не е вечно! Само Боговете… -

каза Сан.

-И те скоро не са се появявали… -
усмихна се гъркът – Измрели са.

-Вашият за последно – преди седем

века… - каза Сан.

-Да, твърде дълго време. Хората

забравят всичко. Остават книги, и хора в
расо, които се крият зад гърба на Бог, за
да богатеят. Народът не им вярва.
Трябва по-често да се появяват

440
пратениците на Бог, за да ни
вразумяват…

-При арабите съвсем скоро дойде

един, какъв пожар запали… - каза Сан.

-Голям пожар ще лумне от там. Но при

нас не можем да го приемем за Пророк,
защото противоречи на Светото писание.
След Исус, други пратеници няма да
има. Очакваме второто му идване. А
Мохамед сам казва, че не е Исус. Сочи
самия Исус като свой предшественик.
Така няма как християните да го
приемат. Приеха го непокръстени и
разпокъсани племена, които до сега не
са имали Един Бог…
441
 -Но доста добре го приеха. Обединиха
се и сега мерят сили дори с Рим!

-Много бързо стана всичко. И много

успехи натрупаха, което ги кара да
вярват, че Мохамед наистина е пророк…

-Така е, нищо не храни така вярата в

Бог, като успехите в грешната Земя,
където всъщност не е Бог, а е
несъвършеното му творение… -
иронично изказа Китаецът едно правило,
което важеше за целия свят. Влиянието
на един Бог всъщност зависи от успехите
на тези, които го следват. Ако не
намериш силни вярващи, и тази религия
ще угасне бързо.
442
 -Конницата… - каза Теодорос –
Предупредихме – и аз, и моят учител, че
конницата на арабите е голяма сила. Не
взеха мерки навреме цезарите. И
загубихме толкова много земи12.

-Българите са се били с арабската

конница. И без да са много тежки, са ги
отблъсквали…

-Българите са родени на кон. Няма

втори като тях. Арабите се качват на кон
и се учат. Българите са едно цяло с коня.
Добре, че са ни съюзници сега. Това
помага срещу арабите.

12
Тежката арабска конница се счита за едно от оръжията, с които Халифатът за кратко
покорява огромен брой народи. По-късно, за да и противодействат, на Запад започват
създаване на своя тежка конница, което е в основата на рицарските бронирани армии.

443
 -Ханът не отстъпва нищо на арабите.
Те не искат да воюват с него… - каза
Сан.

-Не искат, защото виждат, че

българите владеят конете по-добре от
тях. А ние – не. Даваме тежки загуби
всеки път като нахлуят. Удържаме,
защото имаме яки крепости. Но победата
е да съкрушиш врага на бойното поле, а
не да се криеш…

-Така е… - каза Сан – ако се криеш,

само отлагаш, а той вършее около теб.
Победата е врагът да падне в боя.
Тогава знае, че си по-силен, и спира да
напада.
444
 -Няма мъдрост при нас. Василевсите
гледат да харчат пари за придворните
си, а не за конница. А конният войник
струва скъпо… Много по-скъпо от
пешака. И вместо ние да сме на седлата,
наемаме българи, хазари, авари – за да
плашат арабите. Но ще ни пречупят рано
или късно така…

-Империята засега доста здраво стои,

има злато, има земи… Няма да е скоро
това…

-Няма да е скоро, но някога ще стане.

Защото за империята никой не мисли.
Дори императорът. И той като седне на
трона, скоро го затрупват от всякакви
445
дреболии и лични прошения, че забравя
за какво се е качил на върха.

-При нас – в Китай, не е така.

-Василевсът го разбра, но ще го
забрави след седмица. Тук империята не
позволява да мислиш твърде дълго за
нея.

-И все пак, това е най-великата

империя, извън Китай, която съм виждал.
Като се върна там, ще занеса безценни
сведения.

-Сведение за сведение – ти ни казваш

как е при вас, а после ще разкажеш как е

446
при нас. И допускам, че твоите хора ще
извлекат повече поука…

-Със сигурност ще е така. Ние се учим

от чуждите грешки… - каза Сан.

Вечерта бе изключително приятна.

Леко прохладна. Повеят от морето
носеше приятна миризма на сол, но не
прекалена, че да дразни. От вътре от
дома на Теодорос взе да се носи друга
миризма – на вкусната гозба, която бе
поръчал в чест на големия си гост. Скоро
щеше да е готова.

-Но и Халифатът няма да изкара

дълго… - каза китаецът – и там са едни

447
търговци. Всеки се чуди как да се
продаде.

Гъркът се усмихна:

-Има такова нещо. Това е

единствената ни надежда – тяхната
поквара да изпревари нашата.

-Тия племена, допреди Мохамед, са

били разделени и непрекъснато са се
лъжели едни други. Сега Пророкът ги е
обединил, но след него – няма да мине
много време, и старото ще се върне…
Златото ще победи.

-Като при нас… - пошегува се

Теодорос.

448
 -Да, като при вас… - прие шегата Сан.

Слугата, който не беше роб, защото

Теодорос не обичаше робството, дойде и
каза, че вечерята е готова. Щяха да са
само двамата. Децата бяха останали в
двореца – да играят с другите деца на
патрициите, и да изучават начина им на
поведение.

Влязоха вътре.

-Една година не е малко, но не е и

много време. Надявам се Аспарух и
Алгара да научат достатъчно… - каза
Сан.

449
 -Няма да е хан Аспарух, и затова баща
му не го праща за по-дълго… - отвърна
Теодорос.

-Те големите синове на Кубрат и

толкова не са били в Константинопол.
Ханът няма да е минал от тук.

-А трябва… Виж самият Кубрат какъв

мъдър владетел стана, благодарение на
нас. Ако би бил ромей, би станал най-
добрият василевс.

Разбира се, на Сан му бе ясно, че не

бе само ромейското обучение в основата
на успехите на Кубрат. Но не бе нужно
да го казва. Гърците обичаха да се
величаят, дори мъдрите от тях.
450
 -Аз ще седна да съставя летопис. На
времето ми в Константинопол. – каза
Сан – За една година ще опиша всичко в
града, за да не излети и една дума от
ума ми по пътя назад. А и ако не се
върна жив в Китай, да се върне
написаното…

-Константинопол може да предложи

много истории. И славни, и срамни… -
каза Теодорос.

Заеха местата си около масата. Тя бе

обикновена дървена. Гъркът, макар и
висш учител в Магнаурата, радващ се на
императорското благоволение, обичаше
простите неща. Дървена маса, дървени
451
столове – като тези на Месията, чийто
баща бе бил дърводелец.

За сметка на това, храната бе на

висотата на императорския вкус. Слугата
на Теодорос работеше и в двореца,
знаеше тайните на най-добрите готвачи.

-Ти, кога ще поемеш обратно към

страната си… - попита гъркът.

-Знам ли? Дъщеря ми реши да остане.

Внучката също иска при българите.
Синът ми изглежда по-склонен да се
върнем, той не се е превърнал още в
българин. Но тръгнем ли обратно
двамата, ще е раздяла завинаги със
сестра му и детето…
452
 -Вече сте се вписали сред българите.
Децата задържат родителите.

-Така е. Но аз имам дълг. Все някога

трябва да се върна…

Всеки шпионин трябва рано или късно

да се върне, съзнаваше Сан. И щеше да
го направи. Но шпионите не оставяха
децата си там, където шпионираха.
Превратно се бе развил животът му. Но
не усещаше вътрешна потребност да е
недоволен от него.

-Умът на децата е силен. Бързо учат.

За една година ще напреднат много… -
каза китаецът.

453
 -Колкото Господ време им е дал,
толкова. Трябва да го използват, защото
каквото научат, после ще им служи цял
живот… - отвърна Теодорос.

Вечерята се проточи до полунощ. Не,

че непрекъснато ядяха. Някога
римляните го бяха правили, и после –
дори повръщали, за да могат да ядат
отново. Един от признаците на упадъка.
Та възможно ли е човек с мисъл, да
прави това? И може ли елит от подобни
хора да разбира значимостта на
държавата? Нито Теодорос, нито Сан
бяха подобни „римляни“. Храната бе
потребност, и повод да общуване. Но
454
общуването бе по-важно. А Теодорос бе
полезен и приятен човек за разговор. За
империята бе добре, че пазеше такъв
човек във върховете, което не бе сигурно
ще продължи ли в следващите
поколения.

Един дълъг разговор, първия от много

такива, които предстояха. За политиката,
културата, знанието, старите религии,
Боговете на езичниците, покварата на
забогателия свят. Много дълъг разговор,
защото Сан също се учеше…

А може би и Теодорос…

455
 15. Да излъжеш Кивотите
Да оставиш дете само в огромния град
не бе препоръчително. Но сега
времената бяха спокойни, рядко се
случваха престъпления, а
привържениците на отборите с
колесници бяха под внимателния
контрол на императора. Преди стотина
година те бяха предизвикали такива
безредици, че бяха застрашили дори
самия Юстиниан. Трябваше Велизарий
да пролее кръвта на хиляди ромеи –
вътре в самия Константинопол, за да
възстанови мира. И то защо? Заради
полудели безделници, приели за най-

456
важно в живота си техните състезатели
да побеждават13. След този случай, бяха
взети крути мерки. Но в момента
спокойствието бе резултат не само от
правилата при състезанията, а и от
общия ред в столицата. Въпреки това, не
бе много разумно да оставяш дете само.

Но Алгара и Аспарух вече бяха

научили повечето улици и дори сами
излизаха и се връщаха. Можеха да се
приберат от всяко място на града до
дома на Теодорос. А конкретно на
пазара, където бяха дошли, имаше едно

13
През 532 г. в Константинопол избухва бунтът, наречен „Ника“ (означава „Победа“ на
гръцки), между привърженици на различни отбори по състезания с колесници. Според
някои сведения, за да бъде потушен, са избити 30 хиляди души.

457
място, където се събираха доста деца.
Родителите го ползваха да оставят
малките там, докато си свършат друга
работа. Всъщност, децата единствени
слушаха с интерес този старец, който се
бе превърнал в символ на пазара, макар
половината му приказки да бяха срещу
властта. Друг на негово място, би бил
отдавна в тъмницата или дори на
дръвника. Но днес преподобният
Константин го слушаха само децата. И
тъй като умееше да им държи
вниманието, императорът реши, че той е
станал важна част от тържището, която
помага на самата търговия.

458
 Имаше и възрастни между
слушателите, но малцина оставаха за
повече от веднъж. Предимно чужденци,
разглеждащи Константин като атракция.

И днес се бяха събрали десетина

малки – докато възрастните бяха някъде
сред търговците. Теодорос намести
Аспарух и Алгара на две от малките
столчета и подвикна. Прекъсна стареца,
но онзи не се разсърди:

-Тук ти оставям две важни царски

деца, да ги пазиш…

-Дете не е изчезнало от тук никога… -

каза Константин.

459
 -И да не ги изгориш или пролееш
кръвта им?

-Няма, приятелю Теодорос, не съм го

правил от сто години…

-Абе знам ли аз, като се върна, ако не

са тук, твоята кръв ще замине…

-Тук грешиш, приятелю. Аз съм

прокълнат. Никой не може да пролее
кръвта ми. Само светата Майка знае за
колко години ме обрече…

-Ти наглеждай децата, друго не

искам…

-Добре, приятелю…

460
 Подир което, учителят се шмугна в
пазара. Имаше няколко важни срещи,
вкл. не с търговци. Пазарът бе идеално
място за всякакви срещи, особено за тия,
засягащи тайните събития около
висшата власт.

Децата седнаха и впериха очи в

стареца. Но Аспарух освободи
закопчалката на малкия си меч, който
носеше. Да е готов да го извади.

-Ако този ни посегне да ни убие, ще го

пронижа на мига в гърлото…

Алгара не се съмняваше, че можеше

да го направи.

461
 -Преди учителят Теодорос да дойде,
бяхме стигнали до къде? – попита
старецът.

Едно от другите деца отвърна:

-До това как диваците убиват животни,

за да докарат дъжд, ветрове, или да
повикат слънцето.

Аспарух тихо прошепна на Алгара:

-Наричат ни диваци, но това го правят

колобрите и често успяват…

-Знам, нали съм при жриците… -

отвърна момичето.

-Диваците са диваци и много по-

изостанали от Източния Рим и от
462
мъдреците тук. Но на нас мъдростта ни е
отнела много. Забравили сме важни
работи. Жертвоприношенията са били
важни в миналото, може би – понякога и
днес.

-Жертвоприношенията са глупости. –
обади се едно дете – Молят се на
измислени несъществуващи Богове.
Принасят им дарове. Исус Христос ни
показа единствения правилен път,
истинският Бог не иска да убиваме, за да
спечелим милостта му.

-Да, така е! Исус така ни учи. Той е бил

свят човек. Но днес от него са останали
само духовниците, лъжещи народа
463
повече и от тия дето убиват животни.
Вярвайте ми, деца, лъжата на патриарха
и свещениците е много по-голяма. Те не
ви носят нищо, но събират пари. Като
пораснете, гледайте да не им давате
много…

Едно дето усмихнато се провикна:

-И тате така казва – дарявай на

светите отци, но не прекалено…

-Право говори баща ти. Но аз бях

стигнал до животните. Да ви кажа –
виждал съм и старата Майка да го прави.
А няма по-голяма християнка от нея. Тя е
най-святата след Божията Майка и
Мария-Магдалена. Няма по-свята от
464
старата Елена14, а аз лично видях как
проля кръвта на стотици всякакви
животни.

-Нали знаеш, че никой не ти вярва за

това, старче… - чу се детски глас –
Светата майка Елена е живяла преди
четиристотин години.

-Знам, момчето ми. От поне триста от

тях, никой не ми вярва…

След тези думи, пълни с ирония, почти

всички се засмяха.

14
Флавия Юлия Елена – известна като Елена Константинополска, или Света Елена – майка
на император Константин Велики, въвел християнството в Източната Римска империя.
Самата тя – обиколила цялата империя в търсене на християнски артефакти, вкл.
намерила Светия Кръст в Йерусалим, и донесла го в Константинопол. Една от най-
големите светици на християнството, заедно със сина си.

465
 -Обаче аз съм виждал светата Майка
да обезглавява гълъб, да отваря корема
на свиня, докато тя е още жива. Виждал
съм я да изгаря живо куче, само мигове,
след като е излязла от църквата и се е
молила на Господ Исус Христос, чийто
кръст самата тя намери и донесе в
Константинопол. Виждал съм го с очите
си, и няма да го забравя, додето съм
жив. И вярвам, че в това имаше смисъл,
защото най-голямото доказателство е, че
още съм жив. Виждали ли сте друг човек
на четиристотин години…

Отново последва смях. А старецът

продължи.
466
 -Жертвоприношенията не са искани от
Бог. Прав е Исус в това.
Жертвоприношенията са измама на
хората, с която те лъжат Бог. Или по-
точно – лъжат слугите му.

-Всички ние сме слуги на Бог? Кой ще

ни излъже като убие куче… - попита едно
дете.

-Не, малкия, не. Ти не си слуга на Бог.

Бог го няма при нас. Боговете отдавна са
си отишли, и никой не знае кога ще се
върнат. Ти си свободен човек. А ако
слугуваш на свещениците, това е защото
те искат това. Няма нужда от свещеници.
Те са хитреци и измамници.
467
 -Доста са отишли в затвора и за по-
малко? – подвикна един войник от
охраната на пазара, който наминаваше.

-Мен не ме взимат там, че ще трябва

да ме хранят хиляда години… - отвърна
отново с шега Константин.

-Абе ти си мери приказките, все пак, че

ако им излезеш скъпо в затвора, може и
на дръвника да идеш…

-Няма да ида на дръвника. Светата

Майка ме прокле – няма как да ме убие
каквото и да било. В последния миг
палачът ще се разколебае. Три пъти
вече е било…

468
 -Да, бе да…

-Било е, ама преди двеста години и

никой не го помни… - потвърди
старецът.

Войникът отмина. Той продължи:

-Ние не сме слуги на Бог, дори Исус не

е бил. Ние сме хора. Но Боговете са
имали слуги – много живи и много
мъртви създания. Всякакви летящи
зверове, плуващи под вода, дори под
земята. Боговете са имали зверове за
всичко – верни роби, които никога няма
да се отметнат, които не са като хората,
защото нямат свободна воля. Всички тия
зверове са изчезнали отдавна – заедно с
469
Боговете. Но са останали мъртвите
създания. Които не могат да умрат или
да изчезнат, защото са вече мъртви.
Това са слугите на Боговете.

-Няма такива неща. Тотеми, вълшебни

фигурки, безсмислици… Рим е велик,
защото е над всичко това… - каза едно
дете.

-Тези неща са опит да се създадат

наново мъртвите слуги на Боговете.
Помислете защо хората са искали да го
правят? Защо създават нещо, дето
прилича на мъртъв слуга. Дали не е
защото този слуга е можел да направи
нещо полезно?
470
 -Нито един тотем не прави нищо
полезно. Жреците на варварите лъжат
повече от нашите свещеници… - отвърна
детето.

-А, това не е съвсем сигурно… - обади

се един от неколцината възрастни,
слушащ разказа.

-Да, това никак не е сигурно… -

съгласи се Константин. И добави –
Божиите слуги, може да ги наречете
Божии сечива, те още са на Земята. И
някои от тях още ни гледат и понякога се
намесват. Но не е правилно да ги
приемате като меч или нож – като
обикновено сечиво. Най-важните Божии
471
слуги могат да мислят. Те виждат всичко,
разбират, с тях можеш да говориш и да
ти помогнат. Те са помощници и
пазители на самите Богове. А кръвта,
болката, смъртта – тя е начин да ги
повикаш. Затова варварите правят
жертвоприношения.

-Нали каза, че Боговете не са искали

жертви? Че хората са го измислили.
Защо тогава слугите им да го искат…

Старецът се усмихна.

-Слугите нищо не искат. Те стоят,

наблюдават и чакат. Могат да чакат цяла
вечност, дори повече, отколкото аз ще
живея. Но кръвта е важна. Слугите е
472
трябвало да пазят Боговете и да им се
притичат на помощ при нужда…

-Това е безумие… - каза едно дете –

Бог – нашият Бог е всемогъщ. Но в
школата сме учили и за старите Богове.
Дори да са съществували, и те са били
могъщи. Никой не е можел да ги нарани
или убие.

-Не е било така. Аз сам видях, че не е

било така. Те са били безсмъртни, но
често е трябвало да се лекуват.
Понасяли са рани, дори има легенди за
убити Богове от други Богове…

473
 -Да, и след това са се съживили – след
като са били убити… - обади се нечий
глас.

-Но дали е станало от само себе си, от

вътрешната им сила, или друг Бог е
повикал Слугите…

-Как може Слугите да съживят Бог,

след като Бог е техният господар, и той
ги е създал… - зададе логичния въпрос
едно от децата.

-Може! Защото силата на Боговете е в

Слугите им. Един Бог не носи цялата
сила със себе си. Той вика който слуга
му трябва. Както императорът вика
военачалниците ако ще има война,
474
шутовете, ако ще има пир и учителите,
ако трябва да се посъветва нещо.

-Това е твърде човешко. Боговете не

са били хора…

-Вярно е това. Но нали сме създадени

по техен образ и подобие.

-Но не и с техните сили…

-Точно така. Човеците не могат да

ползват силите на Боговете. Самите
Богове са се погрижили за това, за да
бъдем винаги по-ниско от тях. И точно
тук идва кръвта… - каза Константин.

Спря за малко. Отсипа вода от каната

пред себе си, отпи малко, и продължи.
475
 -Кръвта на Боговете е ключът към
Слугите. И като са си отишли Боговете, а
са останали Слугите, някои по-мъдри
люде са опитали да ги използват.
Понякога са успявали… Макар и все по-
рядко през вековете…

-Ако кръвта е ключът, как човек ще

повика някой от Слугите?

-Точно там е уловката. – каза старецът

– Слугите е трябвало да пазят Боговете.
И ако ли нещо се случи на някой, и той
не може да го повика, трябвало е някак
това да стане. Самата кръв на Боговете
може да повика Слуга на помощ. Ако ли
пронижеш с копие някой Бог, и дори да
476
пробиеш неуязвимите му доспехи, дори
да го хвърлиш в несвяст, пак не си го
победил. Самата му кръв пролее ли се, и
Слугата чува. И праща или друг Бог, или
сам идва, или друг Слуга. Кръвта говори
на Слугите.

-Но това е кръвта на Боговете...

-Именно. Но не само тя. Боговете са

имали живи слуги, които е трябвало да
закрилят. Имали са всякакви същества,
които да правят едно или друго. Ценни
за тях. И най-сетне - също както и
хората, са имали свои животни.
Любимци. Играели са си с тях. И те са
направили и тяхната кръв –на всички
477
тези създания, да може да повика
Слугите. Те да пазят и любимците им.
Всички Божии творения – всякакви
чудати птице-хора, кентаври, химери,
кракени, медузи, феникси, минотаври –
всичко това е било закриляно. Жреците
на диваците вярват, че кръв от тези
създания може да е оцеляла някъде
сред земните животни. И ако я пролеят,
могат да привлекат някой Слуга да чуе
молитвата им.

-Няма открит нито един скелет на

кентавър или кракен никъде по света… -
каза един от по-възрастните. – Нищо
няма. Такива същества не е имало, както
478
правилно следва от учението на Господ
Исус Христос. Има един Бог, той праща
понякога пророци между хората, а
накрая изпрати и своя Син. Няма стари
Богове, нито техните оцелели Слуги…

-Едва ли си по-вярващ в Исуса Христа

от старата Майка Елена. И едва ли си
по-мъдър от нея. А тя вярваше.
Вярваше, че кръвта на Боговете и кръвта
на техните животинки, още оцеляла по
света, може да повика Слугите.
Мъртвите Слуги, които са вечни. И те да
изпълнят молитвата ти.

479
 -Това ли са и човешките
жертвоприношения? Дори диваците се
отказаха от тях…- попита човекът.

-Така е, отказаха се. И Светата Елена

не ги е правила, поне не пред мен. Но те
са най-големият и най-тъмен опит да
излъжеш Слугите. Те са самото зло. Но
вероятно са действали. Всъщност, със
сигурност са действали…

-Убийствата на хора?

-Не на обикновени хора. Помислете,

защо легендите изискват винаги скъпа
жертва – дъщеря или приближена на
Владетеля. Или от друго знатно
семейство? Или пък най-красивата?
480
Защо жертвата трябва да е нещо
толкова скъпо?

-За да ни боли! За да разберем

наказанието… - каза възрастният.

Константин се усмихна:

-Не, едва ли е заради това. Друго е.

Вярата, че издигнатите произхождат от
Боговете е била част от опорите на
властта дълго време. И ако само те имат
Божествена кръв, то трябва техният
живот да се пожертва, за да чуе някой от
Слугите. За да отблъсне непобедим враг
или да докара дъжд след години наред
суша. Жертвана е кръв, която са считали

481
за Божествена, за да повика тя Слуга на
помощ…

-Ти да не би да оправдаваш това?

-Аз ли? Аз не бих могъл да го извърша.

Но ако под стените на този град са сто
хиляди неверници, и не е останал нито
един защитник, а те са готови да
разкъсат жените и дъщерите ви, ако е
така, не е ли приемливо да хвърлим
императорското дете от стените, за да
спасим града?

-Как този луд човек е още на свобода?

– ядосано каза възрастният и си тръгна.

482
 -За щастие, днес никой вече не жертва
хора. Последната такава жертва е преди
почти седем века… И е доброволна…

-Кога е било това? Кой е последният

пожертван? – попита едно дете.

-Нима не се досещате? Последният,

който е можел да говори с Бог, да
съживява хора и да лекува болните с
докосване…

-Исус? – възкликна някой.

-Именно Исус… - отвърна Константин.

-Но той е разпнат, за да изкупи

греховете ни. Греховете на хората. И не

483
е било доброволно. Убили са го
римляните, осъден от евреите…

-Това пише в Светото Писание.

Същото, което светата Майка Елена, и
нейният син с моето име, написаха,
заедно с един събор от свещеници и
патриарси, всеки от които борещ се за
власт. Като много хора се борят за власт,
онзи с истинска власт може да постигне
всичко… В Светото Писание влезе
каквото трябва да вярват хората, но не
непременно истината.

Тук за пръв път в разговора се включи

Алгара. Тя стана и попита:

484
 -Защо Исус е трябвало да умира, ако
не е заради греховете на хората?

-А защо е трябвало да умира, заради

греховете на хората? Нима неговият
Отец не е можел да ги опрости и така, да
научи людете на добро… - отвърна
Константин.

Алгара седна.

Старецът продължи:

-Исус не е син на Бог, той е мъдър

човек като много други. Но е имал
някаква силна божествена кръв. Това в
някакъв смисъл, го прави и син на Бог.
Но не първороден и пряк. Като е разбрал

485
тези си способности, е започнал да
прави добро на хората. Викал е Слугите
и им е нареждал. Това и в Светото
писание го пише – Исус има власт на
Божиите ангели. А накрая се е
пожертвал, защото е разбрал, че за да
постигне някоя голяма цел, трябва да
плати с повече кръв. Трябва да плати с
живота си, и Слугите ще запомнят
волята му и ще я изпълняват с векове.
Ето затова е умрял Исус. Защото не е
Бог, но е заповядал Слугите на Бог.

-Ти, като си живял четиристотин

години, виждал ли си някога Слуга? –
попита Алгара.
486
 Старецът се замисли. Всички тези
приказки бяха толкова интересни. Някои
– за деца, други – за възрастни.
Повтаряше ги постоянно. Мислеха го за
луд. Но вярваше, че трябва да го прави.
Че това е част от замисъла и на Исус, и
на Елена – пророчица по своему. Имаха
някакъв замисъл за човеците, какво да
правят без Богове. Как да пораснат
децата, без някой възрастен да им
поправя грешките и да ги учи. Слугите
бяха бездушни. Така бяха създадени.
Боговете може би някога щяха да се
завърнат. Но до тогава, човеците
трябваше да оцелеят. А Слугите да не

487
бъдат просто наблюдатели. Исус бе
наредил нещо. Елена бе наредила. А на
него бяха наредили да обикаля, докато
му дойде времето.

Понякога си мислеше дали самият той

не е луд. Как бе възможно да си вярва,
че е живял четиристотин години? Но луд
или не, това не променяше онова, що
вършеше.

-Не съм виждал никога Слуга. Те

оцелелите не са много и са се изгубили.
Повечето сигурно са в дълбоки пещери,
останали от Боговете. Или във високи
планини, недостижими от хората.
Светата Майка търсеше Слуга, но не
488
намери нищо повече от Светия Кръст и
от някои сечива и дрехи на Исус. Никой
не знае къде са Слугите. Но всички сте
чували поне за някои от тях…

-Тази приказка само ти я говориш.

Никой никога не е чувал или виждал
нищо подобно… - възкликна едно дете.

-Разбира се, дете. Не сте го чували по

този начин. Но сте чели Светото
писание. Там пише за някои от Слугите.
Назовават ги по друг начин, но това са
именно те. Именно на тях се е молил
Исус, и с тях Елена ме направи почти
безсмъртен…

489
 -Кой Слуга е описан в светите книги? –
попитаха нетърпеливо няколко деца
едновременно. Приказката може и да бе
страшна понякога и еретична за
възрастните, но бе интересна. Щяха да я
забравят скоро. Една от многото
небивалици. Но работата му бе да я
разказва.

-Нима не се сещате? Онова, което

винаги са търсели какви ли не люде,
защото са вярвали, че ще им даде власт,
богатство и да си говорят с Бог. Онова,
където са поставени Божиите заповеди
от Моисей и после е ползвано от людете

490
за техните грешни цели… Нима не е
ясно, че това е Слуга…

-Кивотът! Кивотът на Завета… -

провикна се едно дете.

-Именно. Неразрушимият сандък с

толкова чудодейни сили. Но с който
могат да говорят само избрани хора, а
други – да загинат ако опитат. И който
всъщност, който не е един…

-Кивотът не е един? – попита някой.

-Да, кивотът не е един. Много са били,

сега има поне няколко останали. Светата
Майка бе сигурна. Това са оцелелите

491
най-силни сред Слугите, които чакат
своите господари.

-И Исус е имал кивот? Знаел е къде е

кивотът на евреите?

-Не знам дали е знаел точно къде е, и

дали е този на евреите. Но е знаел как
да говори с него. И как да създаде нова
вяра, която да пребъде и да прави
хората по-добри…

-Значи ти не отричаш Христовата

вяра?

-Ни най-малко. Аз отричам само

свещениците, които нямат нищо общо с
Христа от много години насам…

492
 Алгара отново стана:

-Значи жреците като убиват кучета или

кози – те лъжат Кивота, за да поискат
нещо от него… - попита тя.

-Това е единственото разумно

обяснение. Дори те да мислят друго,
дори да са забравили защо го правят, и
от къде идва този ритуал, това се случва.

-И ако случайно кучето има за свой

далечен предтеча някое от зверчетата
на Боговете, тогава е възможно да
постигнат нещо…

-Приблизително да. Получава се

случайно.

493
 Алгара седна и се замисли нещо.
Старецът го забеляза. Едно дете обаче
стана и извика:

-Ти си най-големият безбожник на

света. Отричаш и Исус, и старите Богове.
За теб няма Богове…

Константин рече:

-За мен наистина няма Богове, ако

имаше, нямаше да ме оставят да се
мъча на този свят вечно…

-Не си длъжен… - каза един от

възрастните – Ей ги стените на града.
Скачай.

494
 -Не мога да го направя. Все нещо ще
ме спре. Елена ме прокле. Или ще ми
изчезне смелостта, или някой ще ме
хване, или ще завали дъжд. Слугата, или
може би ангелът-хранител, както бихте
го нарекли вие, няма да ми позволи.
Опитвал съм.

-Ами убий някое куче, и се помоли на

Слугите да те убият тогава…

Старецът горчиво се усмихна.

-Никой не може да отмени повелята на

Елена. Никой. Защото я направи с най-
силната кръв. Тази от самия Исус. С нея
тя призова Слугата, нареди му какво да

495
прави, нареди и аз да остана на този
свят толкова, колкото и сам не знам…

-Кръвта на Исус?

-О, да…

-Това е най-голямата измислица от

всичките ти. Кръв на Исус няма. Той е
възкръснал и е на Небето…

-Това пише в Светото писание. Но

всъщност кръв на Исус има. Йосиф
Ариматейски е събрал от нея, когато
Исус е бил прикован на кръста, а един
римски войник го е пробол в гърдите.
След това тази кръв е била изгубена за
дълго време, докато светата Майка не я

496
намери. Аз бях с нея като стана. Никой
не разбра. Всички разбраха само за
Светия Кръст, но не и за кръвта. Само
аз, Елена и Констатин – синът и,
знаехме. Сега знам само аз…

-А защо Елена не направи себе си да

живее вечно, или сина си – щеше да е
император още. Можеше да е завзел и
цялата Земя с мъдростта си. Защо ти си
тук, а не те? – попита едно доста умно
дете.

-Защо ли? Защото имаше едно

единствено нещо, в което аз бях повече
от тях. Аз бях най-ценния им слуга, чрез
мен постигнаха толкова много. Защото в
497
моята кръв има нещо от Боговете.
Разбраха го дълго преди да тръгнат да
търсят Кръста. Във вековете тази кръв е
разпръсната – никой не знае вече кой я
носи. Може някой от вас да я има, а
може някой просяк. Но за мен Елена
някак бе разбрала. Сигурно от всички
онези дивашки ритуали, които
изучаваше. И аз бях най-верният им
човек. Скриха ме като приближен роб, за
да не заподозре никой. И когато Елена
използва кръвта на Исуса, за да поиска
нещо, дето и аз не знам какво е, но е за
бъдещето на Христовата вяра, когато
направи това, тя поиска и дълъг живот за

498
мен. Човек обикновен не може да получи
този живот. Но човек с Божия кръв може.
Затова на мен се падна да предавам
мъдростта на Свети Константин и Света
Елена във вековете. Да се правя на шут
по пазарите, но да я предавам…

-Какво си ти? Свещена книга на Свети

Константин и Елена?

-Бихте ли могли да измислите по-

добра? Книга, която кивотите ще пазят
жива вовеки. Книга, която не може да
изгори и никой не може да заличи. Книга,
която дори самата тя няма избора да
изчезне. Най-добрата книга. Вечната…

499
 -Луд човек… - възкликна някой и
всички одобрително се изсмяха.

-Лудите не ги убиват, и не ги пращат в

тъмница… - каза друг и смехът още
повече изригна.

Алгара стана и отиде при стареца.

Приближи се, и му прошепна:

-Смешен си, но аз ти вярвам…

Бе изненадан, но отвърна:

-Защо?

-Защото Алгара ми каза да ти вярвам.

Каза ми и да ми кажеш къде е погребана
Елена.

500
 Този въпрос втрещи стареца. Дали бе
живял векове, само той си знаеше, и
дали не си бе измислил всичко това, за
да изкарва по някоя пара, не бе ясно. Но
този въпрос – той никога не му бе
задаван.

-Коя е Алгара? – попита.

-Аз съм Алгара, а другата Алгара идва

в Саня ми. Тя иска да ми кажеш къде е
погребана Света Елена. Тя знае, че
истинският гроб не е тук в
Константинопол. Тук е погребана
двойница. Къде е истинският гроб. Тя ми
каза, че ти знаеш.

501
 Всичко това ставаше шепнешком, но
пред очите на всички. Нямаше да имат
много време така. Започваше
шумотевица сред другите деца.

-В Сердика. Аз сам я погребах там. В

Сердика спи за вечни времена светата
Майка. В святото място и за нея, и за
сина и15… Място, което се пази от
Слугите, и никой смъртен няма да го
намери, преди да му е дошло времето.

-Благодаря ти, Константин. Ще положа

цветя и от теб като минем от там, на

15
Според някои легенди, гробът на Света Елена се намира именно в Сердика-Средец-
София, защото това е бил любимият град и на самата Елена, и на Константин. Намирали са
го за свещен, и дори са мислели тук да е столицата. Легендата сочи, че мястото е някъде в
района на настоящия хотел „Хемус“, където има римски останки. Никой обаче никога не ги
е изследвал задълбочено, и по различни причини, проучвания не се позволяват вече
повече от 140 години съществуване на Третата Българска държава.

502
връщане. Ние ще ходим в Сердика,
Алгара ни прати там.

-Кое си ти, дете? Не си местна? Очите

ти са различни. Ти си от Изтока.

-Аз съм Алгара. Родена сред

българите, и българка…

-Ще мина да те видя след няколко дни.

При Теодорос. Ще мина, и ще поговорим
много. Не си случайно тук, нито аз
случайно се правя на шут толкова
години…

-Мисля, че няма да минеш…

-Защо? Теодорос ми е приятел…

503
 -Ти си приятел с всички. Но няма да
минеш.

-Но защо?

-Не знам. Алгара ми каза…

След което малката Алгара се прибра

при Аспарух.

Старецът продължи още със същата

история, после разказва за кентаврите и
тяхната кръв, лекуваща всичко. Още
една хитрост от Боговете. Дори да
останат без Слуги, изоставени, ако
техният Кентавър е наблизо, могат да
пият от кръвта му, и да заличат всяка
рана. Много подобни работи бяха

504
измислили Боговете, за да съществуват
и властват над людете в свят, който се
твърдеше, че е създаден за людете, а не
за Боговете. Странно е защо създаваш
свят за низшите, а не за себе си. Но на
този въпрос и Константин нямаше
отговор.

Но много скоро получи друг отговор.

Теодорос се появи. Бе си свършил

работата и идваше да вземе децата. Но
не бе сам. Заедно с него се появи висок
и силен мъж, целия в оръжия и лека
ризница. Един от страшните воини, които
придружаваха Аспарух и сестра му. Един
петдесет годишен, и очевидно
505
достатъчно възрастен българин, за да
кръстоса поглед с Константин, и двамата
да бъдат смразени…

-Еспор! – извика воинът – Великият

колобър Еспор!

Константин отвърна поглед, огледа

наоколо. Бе заобиколен от деца, но
нямаше други воини наблизо. Охраната
бе далеч – в другия край на пазара.

-Бъркате ме с някого! Аз съм

Константин. Верният слуга на светата
Майка Елена и нейният син Константин –
владетелят на Рим.

506
 Воинът се приближи. Хвана го за
раменете. Разтърси го.

-Еспор! Това си ти! Помня как

обучаваше сина ми. И как спаси дъщеря
ми от върховната жрица, която искаше
да я вземе. Ожених я и имам внуци.
Благодарение на теб, Еспор! Аз съм
Угаин!

-Не съм никакъв колобър. Аз съм слуга

на Светите Константин и Елена. Не знам
сина ти, нито дъщеря ти, нито никакви
жрици. Аз съм живял винаги в
Константинопол. От четиристотин
години…

507
 Всичко това се случваше пред няколко
десетки човека, които гледаха с интерес.
И не бяха само деца.

-Я, още един луд. Намериха се… -

провикна се някой.

-Императорът затова държи тук този

старец – да привлича лудите, и да ги
разпознаваме… - отвърна друг.

Това ядоса Угаин, той извади меча си

и се провикна:

-Който нарича един българин луд, да е

готов да се наниже на меча ми….

508
 И тръгна към тълпата. Тя се разбяга
бързо. Но видели суматохата, от
охраняващите войници се затичаха.

-Страхливци… - каза Угаин и се

обърна отново към Константин.

Но той вече бе изчезнал.

Никой повече не го видя в

Константинопол.

16. Раздяла
„Почитаеми татко,

След дълъг размисъл, вече е време да

ти споделя какво съм решил за
бъдещето си. Трябва да се върна в
509
Китай, където е мястото ми, и където
да създам семейство, и да поема
предписаното ми от съдбата.

Отделихме дълги години на

българите. Сестра ми намери своя път
тук, и е щастлива. Аз също научих
много. Българите са много по-мъдър
народ, отколкото очаквахме. Но
усещам, че мястото ми не е тук.

Няма да си тръгна незабавно.

Единствено ти казвам за решението
си. Ще изчакам да се завърнеш, да се
видим за последно, да прекараме
известно време заедно, и да се

510
сбогуваме. Просто искам да знаеш
какви са плановете ми.

А до тогава, ще продължа да
усвоявам каквото мога от българите,
защото нашата империя ще има
голяма полза от това познание.

Надявам се, един ден семейството ни

отново да е едно цяло, но и ясно
виждам, че мястото на сестра ми и
децата ѝ, е тук. Ще се надявам след
години отново да бъда пратен на
мисия, и да могат да ги видя.

Надявам се, все някога и ти да се

завърнеш там, откъдето си тръгнал…

511
 Твой обичащ син,

Ри За“

Писмото не бе дълго, нито бе

изненадващо. Лу очевидно трудно се
вписваше в българското общество,
макар много да се стараеше. Той бе
китаец до мозъка на костите си. Сан
знаеше, че до тук ще се стигне. Дори бе
признателен на сина си, че бе жертвал
толкова много време от своя живот, за
да бъде близо до него. Но той бе прав –
трябваше да се завърне, да създаде
семейство, да се родят внуци.

512
 Всъщност, понякога и Сан мислеше
кога ще вземе това решение за себе си.
Но не можеше да стигне до него. А преди
месец бе разбрал, че въпросът се
отлага. Неопределено и с много.

Теодорос и Угаин се бяха върнали

заедно, а българският воин бе по-
сигурен от всякога, че е видял
изчезналия колобър Еспор. Дори написа
спешно писмо до Кубрат, в което му
разказа всичко. И ако преди този момент,
Сан вече започваше да приема, че няма
да разкрие тайната на неуязвимите
български воини, просто защото и
самите българи не я знаят, то
513
изненадващата поява на висшия жрец
възстановяваше жизнеността на
задачата му.

-Каква причина може да накара Еспор

да избяга от високо уважаваната си
позиция при българите, и да се превърне
в просяк в Константинопол, при това
приеман с присмех… - попитал бе тогава
китаецът.

-Само Тангра може да знае подобни

мотиви… - кратко бе отвърнал воинът и
се бе заел с писмото.

Малко повече разсъждаваше гъркът:

514
 -Аз познавам Константин от пет
години. Тогава се появи и започна да
проповядва по улиците. Влизал е четири-
пет пъти в тъмницата. После решиха, че
е луд. Но стана приятел с мен, и с други
начетени хора. Имаше известна мъдрост
в думите му. Но най-вече стана, защото
императорът ни възложи ние да го
следим.

-Еспор е изчезнал преди около осем

години в покрайнините на Китай.
Възможно е да е стигнал до тук. Но
неясно защо… - каза Сан.

-Може би е свързано с историите му.

Той вярва, че има някаква задача,
515
възложена му от император Константин
Велики и майка му.

-Тази работа явно е по целия свят…

-Трябва да проследим кога се е появил

при българите…

-Угаин не е от много приказливите. Но

явно доста време е бил там, след като е
помагал на децата му.

-Ако е живял четиристотин години,

може да е бил по-стар там от всеки
друг…

Сан се засмя:

-И никой няма да забележи, че е

неостаряващ…
516
 -Да, така е. Не може да се задържа
дълго на едно място. Това донякъде
отговаря на въпроса защо е бил при
българите, а после се е появил тук.
Може и от другаде да е минал.

-Но как ще стане велик колобър, може

би най-важния – реално по-важен от
жриците, ако не е бил роден сред
българите? Осем години съм сред тях, и
такова нещо не съм виждал. Външен
човек така да се издигне. Реално не е
ясно и дали би имал качества.

-Ако някой живее четиристотин години,

ще научи много работи. Качества няма
да му липсват…
517
 -Значи остава да научим как се е
появил там…

-Угаин ще трябва да приказва повече.

Отидоха да го извикат. Той бе

напреднал с писмото. Не бе много
доволен, че го прекъсват.

-Кога колобърът Еспор е станал

такъв? Как се е появил сред българите…
- попита Сан.

-Не знам. Ханът го доведе от някъде. –

отвърна боецът – Каза, че бил жрец при
едни племена, родствени на нас, но
отделно от нашата орда.

518
 -И от чужденец, става жрец, та и
колобър, накрая и велик колобър – пръв
сред всички…

-Ханът вярваше, че е помагал при

викането на дъжд и ветрове. Лекувал
добре конете. И с децата беше много
добър. Обичаха го всички, играеше си с
тях… - каза Угаин.

-Злато човек… - каза Теодорос,

изразявайки гръцката оценка към ценна
фигура.

-Така му казвате вие. Ние го наричаме

– докоснат от Тангра… А щом някой е
докоснат от Тангра, той е българин.
Няма значение от къде идва. Всички
519
деца на Тангра са братя и сестри на
българите.

-И аз го усетих – приехте не само

Алгара, която очевидно има специална
кръв и способности, но и дъщеря ми,
сина ми, и мен. Ние нямаме кръв от
императорския род.

-Значи Кубрат е довел от някъде

Еспор, после му е гласувал доверие,
после той се е издигнал. И така – до
изчезването му след онази битка, в която
са ви победили… - каза Теодорос.

-Помниш ли нещо по-особено да е

правил? Да е говорил за Тангра, да е
отправял някакви послания? Нещо
520
подобно на проповедите му тук… -
попита Сан.

-Аз не съм много по книжните дела. –

отговори Угаин - Ама знаеш, че ханът
много пише. Вярва, че кръвта на
Боговете си отива и не може да се
разчита на нея. Иска да превърне
каквото е останало от Тангра, в книги.
Еспор може в това да му е помагал…

-Може, но Кубрат не е тук да го

попитаме… - каза китаецът.

-Пак се връщаме на четиристотинте

години. Ако е толкова стар и мъдър,
колкото и налудничаво да звучи това, е
възможно работата му да е сходна с тази
521
на Кубрат – да превръща Божията кръв и
умения, в познание, записано за
вековете. Той самият се нарече „книга“,
но може да е писал и други книги… -
логично заключи Теодорос.

-Наистина, това е налудничаво –

четиристотин години… - каза Сан, но в
ума му се промъкна неумолимото, че
налудничави бяха и неуязвимите за
стрели бойци, и коне, прескачащи стени.
А той го бе видял лично. Години бяха
минали, но го помнеше добре.

-Може и да не е на толкова. Но може

да е на сто. Или сто и двайсет… - каза
Угаин, този път с тон на осведомен
522
човек. – Някои колобри и жрици живеят
дълго. Имат разни отвари, а и не ядат
точно като нас. Пък и не воюват много.
Повечето българи умират в бой. Бием се
до шейсет, седемдесет, осемдесет…

-Сто и двайсет години? – възкликна

Теодорос.

-Аз не съм виждал такъв. Но има

легенди. Виждал съм обаче поне един
колобър и две жрици над сто години…

-Сто години са достатъчни и за

натрупване на мъдрост, и за да си
полезен като колобър, и най-важното – и
за да създадеш легенда, че си на
четиристотин години. Ще си надживял
523
почти всеки жив… И ако си сменяш
мястото, всичко става като легенда… -
каза Сан.

-И после измисляш по една история за

пред всеки – пред Кубрат и българите си
докоснат от Тангра, а в Източния Рим –
пратеник на Константин Велики и Света
Елена. Ако е бил, или иде, в Халифата,
какъв ли ще е? – запита се Теодорос.

-Довереник на Пророка. Някой

следовник, на когото Мохамед е
възложил важна задача… - каза Сан.

-Засега не знаем да е бил там. Малко

е времето между българите и

524
Константинопол. Може и това да
предстои… - каза гъркът.

-Не можем да го търсим. Императорът

няма да даде хора за издирването на
изчезнал луд. А ако се явим там с тези
разкази, може да ни прати да заемем
мястото му… - каза Угаин.

-Значи трябва да се надяваме времето

само да го покаже… - заключи Сан, но
добави за себе си, че вероятността да
замине за Китай става нищожна. Бе
намерил първата достоверна следа.
След 8 години лутане, най-сетне бе
намерил следа. И тя се бе изпарила…
Но му проблесна още една мисъл:
525
 -Константин ни е посочил къде е
гробът на Света Елена. Поне част от
версията му можем да проверим. Имаме
път към Сердика.

-Това няма да докаже, че е живял

четиристотин години… - каза Теодорос.

-Знам, но ще ни доближи още малко

да повярваме в невъзможното… -
отвърна Сан.

Някаква налудничава, но все пак –

цялостна, картина бе започнала да се
оформя в главата на китайския
военачалник. Наистина, бе извън
всякакъв здрав разум, но бе първата, и
единствена цялостна картина, с
526
логически връзки. А това не бе малко.
Светът бе така устроен, че всичко да се
разпада от само себе си. Много усилия
бяха нужни, за да се съгради нещо. И да
се запази. А сложните творения бяха
още по-трудни и за изграждане, и за
запазване. Всяка сложност се
сблъскваше дори не само с външни
пречки, а и с вътрешни противоречия.
Една сложна система може да
съществува, само ако пребори тези
противоречия. И се оформи цялостна
картина.

Когато мислиш по някакъв проблем, и

не виждаш никакво решение, и накрая то
527
ти се изрисува от само себе си, дори да
е най-невероятното, трябва да му
обърнеш внимание.

Константин бе говорил за общуване с

някакви сечива, останали от Боговете.
Както ги наричаха тук – кивотите, а в
Китай по друг начин, но легенди за тях
имаше. Никой жив човек не бе виждал
кивот от хиляди години, или поне
нямаше описано подобно събитие. Но
старецът казваше, че кивотите са
бездушни сечива на Боговете, които
очакват своите господари. А ако успееш
по някакъв начин да им пратиш нещо,
което звучи като „воля“ на някой от
528
Боговете, те изпълняват. Кивотите не са
господари на хората, макар да се
безкрайно по-силни и могъщи от тях, и
да могат да ги заличат от лицето на
земята. Кивотите не са господари,
защото нямат собствена свободна воля.
Собствено съзнание.

Но хората имат. И ако успеят да

„излъжат“ някой кивот, могат да получат
нещо от него. Всъщност, защо да е само
кивот. Можеше и други сечива да стоят
безмълвни и забравени.

Но ако Константин-Еспор би могъл да

общува с кивот, то той би могъл да
поиска онази защита и онези мистични
529
сили, които предпазиха българите в
битката. Значи това бе отговорът. Ако
императорът на Китай иска подобна
сила, той би трябвало да намери някой,
който може да общува с кивота.

Но как да го намери?

Кръвта на Боговете. От императора,

през сина му, тя бе дошла в Алгара. Но
дали Алгара щеше да е достатъчно
силна за това? И дали тя бе просто
случайност във времето. Дали баща ѝ, и
дядо ѝ, имаха подобна сила?

Какви глупости. Как само затъна в

безсмислени разсъждения… Това бе
просто разказ на един луд.
530
 И всъщност…

Този луд бе единственият, който ако

не бе луд, със сигурност имаше силата
да говори с кивотите.

Значи какво да занесе като отговор

обратно в Китай.

Българите не могат винаги да са

неуязвими. Били са за кратко, защото
техен шаман е измолил от сечиво на
Боговете някаква услуга. Този шаман
изчезна, но ако пуснем сто хиляди
имперски пратеници по целия свят да го
дирят, може и някой да го намери…

531
 Пълна лудост. Не би могъл да се
върне с подобно „откритие“. По-добре
сам да застане на пазара в столицата и
да започне да разказва тази история…

Но със сигурност, това бе

единствената цялостна картина с
отговор, която бе успял да сглоби в
мислите си. Все пак, бе някакъв
напредък.

И оправдание – пред императора, и

пред него самия, защо ще се раздели
със сина си.

532
 17. Очите на Алгара
-Готова ли си? - попита Сан.

-Имам ли избор - като ти и Алгара ме

карате да правя нещо... - отвърна
малката Алгара. Намираха се точно на
мястото, което им бе указал Кубрат – на
север от Сердика. Все още не бяха се
видели с неговия приятел. Решиха, че е
по-добре първо работата да свършат,
след това Славомир, защото не бе добре
самият Славомир да научи за работата.
Бяха само Сан, Аспарух и Алгара. Дори
охранителите си бяха оставили на час
път по-назад.

533
 -Никой не може да застави дете да
прави каквото и да било. - каза Сан -
Дори Ханът. Ако искаш, ще пропуснем
това.

-Алгара каза, че е важно.

-Тогава Алгара да дойде сама...

-Тя каза, че само аз мога, тя не може.

Важно е, и само аз мога...

-Дори да е така, не може да те

застави...

-Може. Цял живот ще се чувствам

виновна, ако не го направя. И тя каза, че
няма да пострадам. Може да ме е страх
много, но няма да пострадам.
534
 -Човек не може да вярва на всичко в
Санищата си.

-На Алгара аз вярвам...

-А това значи ли, че искаш? - попита

дядото.

-Това няма значение.

Не се виждаше никакъв вход, но те

добре знаеха къде е. Всички места, от
които се влизаше в Дом на Боговете,
бяха прикрити. Говореше се, че някога не
били така, а се виждали - като
демонстрация на могъществото на
Боговете. Смъртните и без това не биха
могли да влязат. Но след векове без

535
Богове, природата бе прикрила всичко,
за което нямаше кой да се грижи.

И все пак, те бяха намерили от къде се

влиза - дупка зад доста гъст шубрак.

-Тогава да вървим... - каза Сан -

Колкото по-бързо го направим, толкова
по-добре.

-Да влизаме... - каза Алгара и стисна

ръката му.

Провряха се през храстите, част от

които бяха навлезли и навътре в
дупката. Но след няколко стъпки
проходът се изчистваше. Изоставена,

536
потънала в прах и пепелина пещера.
Поне в началото.

Продължиха напред. Бе тъмно и

запалиха факлите. Но само след няколко
десетки стъпки, те започнаха да угасват.

-Огън не може да гори в Дома на

Боговете. Кубрат ни предупреди. - каза
Сан.

Продължиха още малко в тъмницата и

в един момент видяха съвсем леко
светене напред. Доближиха го и
установиха, че стените започваха да се
променят - от чистия камък, на
облицовани с някакви плочки. Част от

537
плочките светеха. Нямаше ясна
закономерност, но светеха.

-Сигурно някога всички плочки са

светели, сега само тези. Но пак поне
нещо малко виждаме.

-Аз виждам всичко. Всички плочки

светят... - каза Алгара.

Сан и Аспарух се обърнаха към нея.

-Какво виждаш? Къде светят?

-Тунелът е идеално осветен. В

червена светлина. Всяка една плочка от
стените грее.

Мъжът и момчето погледнаха още

веднъж. Нищо. Тъмни гладки плочки,
538
някои издаваха съвсем лека
жълтеникава светлина, но приличаха
повече на угасващи факли, отколкото на
разгарящи се.

-Сигурно от тук натам трябва да

продължа сама. Щом аз виждам прохода,
а вие - не. Това е знамение.

-Как е възможно да виждаш нещо,

което ние не виждаме. Никога до сега не
се е случвало. Никой не знае да имаш
по-особени очи от нас... - каза Сан и я
държеше за ръката.

-Не знам. Намираме се някъде, където

Боговете са правили нещо. Едва ли
можем да разберем целия им замисъл.
539
Но аз виждам идеално прохода. Всичко е
в червено, и дразни малко, но се вижда.

-Има легенди, че Боговете са можели

да виждат в тъмното, без факли. И дори
на далеч. - каза Аспарух.

-Но ако Алгара можеше да вижда в

тъмното, щяхме да знаем отдавна.
Толкова пъти сме се разхождали нощем.
- каза Сан.

-Може тук тези плочки да са разликата.

Виждал ли си някога такива - в България,
в Константинопол, в Китай?

Сан се вгледа в стените, опипа

няколко плочки. Бяха изключително

540
гладки. Опита да надраска няколко с
ножа си, но нищо не се получи. Здрави и
твърди.

-Може плочките да са факли, които

светят с огън, който само Боговете
виждат. - каза Алгара.

-Боговете да виждат светлина, която

другите не виждат? - запита сам себе си
Сан и изтегли меча. - Трябва да
проверим това. Ще опитам да откъртя
няколко плочки, ще ги изнесем навън, и
ще проверим на тъмното.

-Да, но аз трябва да влизам... - сякаш

това, че виждаше осветения тунел, бе
вдъхнало увереност на Алгара. Страхът
541
се бе сменил с любопитство. Част от
вродения страх на човека винаги бе
идвал от тъмнината. Като не е тъмно –
той намалява. Макар че това може да е
измамливо мислене.

-Трябва да следваме правилата.

Първо да изследваме камъните и да
разберем. Сега откъртвам няколко,
довечера на тъмното ще видим виждаш
ли навън. - каза дядото.

-Дали днес ще вляза или утре, какво е

значението? - попита Алгара.

-Значението е, че човек трябва да

следва разума, преди да действа... - каза
Сан, и думата му не можеше да се
542
пречупи. Алгара с неудоволствие се
съгласи.

С много зор успяха да откъртят

няколко парчета. Самите плочки
изглеждаха неразрушими, но към края се
виждаше скала, която разбиха. С много
чукане, изтъпени мечове и изранени
ръце, откъртиха. Сякаш Боговете бяха
укрепили и скалата под плочките, с нещо
- бе по-здрава от всичко друго, което Сан
бе виждал. А той бе виждал доста - и
крепостни стени, и гранитни блокове, и
спечена лава.

Вечерта проверката даде своя

резултат. Действително, плочките
543
"светеха" със своя светлина. Алгара
установи, че може да ги ползва като
факли и да осветява пътя си дори в най-
тъмната гора. Аспарух и Сан абсолютно
нищо не виждаха, но тя - да.

-Това е отговорът. Аз имам очи като на

Боговете. Техните факли ми помагат да
виждам в тъмното, без никой мен да
види. - каза детето.

-Това е неоценимо откритие. - каза

Сан - Ще вземем няколко такива камъка
в България. С тях можеш да бъдеш
съгледвач навсякъде, и да виждаш като
през деня, без врагът да те види.

544
 -Аз съм вречена за жрица, не за
съгледвач или воин... - каза Алгара.

-Ако няма друг с тези способности,

няма да останеш само жрица... - каза
Аспарух - Представи си проливен дъжд и
тъмнина. Всички факли угасват. Никой не
вижда нищо. А ти вървиш с един меч и
режеш главите на враговете български...
Можеш да избиеш сто души така...

-Аз не мога да въртя меч! - възрази

момичето, ужасено от войнствените
приказки на брата си.

-Това ще научиш лесно. Но аз няма как

да получа твоето зрение. Ти си дар от
Тангра...
545
 -Не за това сме тук. Очите на Алгара
принадлежат на нея, и на хана. - каза
Сан - Дори само с тези камъни, цялото
ни пътуване се изплаща хилядократно.
Дори само за туй ако ни е довела
Голямата Алгара тук...

-Трябва да вляза в тъмното. Там,

където за мен не е тъмно... - каза
малката Алгара.

-Ще влезеш... - отвърна дядото.

Това се случи на другата сутрин. В

началото и тримата продължиха, но с
напредването почти всички светещи
жълто плочки угаснаха. Аспарух и Сан не
виждаха нищо. Алгара ги води още
546
малко като слепци - хванали се ръка за
ръка. Но с напредването взеха да се
чувстват зле. Повече - Сан, по-бавно -
Аспарух.

-Това е от кръвта на рода Дуло.

Аспарух има от нея и Боговете по-малко
го наказват. Аз нямам. - каза възрастният
човек - Но тази дупка не е дори за него.
Това е мястото на Алгара - ще
продължиш сама, но първом ще ни
върнеш до светлото.

Върна ги. Загубиха време, но

разбираше, че няма как иначе да стане.
Не можеше да ги остави изнемощели в
тъмницата. Нито пък можеше да остави
547
Сан, с ясното съзнание, че по-натам ще
трябва да остави и Аспарух. Едно дете
само в тъмното, което я чака. А ако тя не
се върнеше, тогава дали щяха да могат
да се измъкнат обратно?

Алгара очевидно имаше кръв от

Боговете, и то много силна. Но кой
можеше да знае до каква дълбочина
навътре щеше да помага тази кръв.

Сама.

По същия път.

Ясен, осветен, дори вдъхващ някаква

топлина. Тунелът бе дълъг, доста по-
висок от човека. Боговете трябва да бяха

548
по-високи. Така говореха и легендите.
Продължи навътре, стените с времето
изгубиха неравностите си, станаха
съвсем гладки. На места плочките бяха
толкова плътно прилепнали една до
друга, че не можеше да се усети
процепът между тях.

Накрая стигна до нещо различно.

Врата.

Всъщност нямаше никакви крила,

които да закриват. Нищо не се отваряше
и затваряше. Нямаше скърцащи панти,
уморени от хиляди години чакане.
Просто бе оформено като врата. Алгара
опита да мине.
549
 И... не успя.

Врата имаше. Но бе невидима. Дори

зрението и не хващаше нищо - тя
виждаше продължението на коридора
натам. Просто не можеше да продължи.

Започна да опипва празния въздух.

Някаква сила отблъскваше и нея и
ръката и. Опитът да притисне не даваше
резултат. Върна се. Започна да оглежда
свода и стените наоколо.

Забеляза нещо интересно. От дясната

страна, една от плочките не светеше. Бе
малко по-голяма - колкото да събере две
или три ръце на възрастен човек.

550
 "Боговете са били с по-големи ръце" -
проблесна в ума на Алгара.

Доближи малката си детска ръчичка до

плочката. Може би трябваше да натисне
нещо. Да натисне, плочката да потъне и
таен заключващ механизъм да освободи
невидимата врата.

Всъщност, нищо не натисна. Едва

докоснала плочката, усети остра болка.
Дръпна ръката си, и видя малка резка на
един от пръстите си. Зърна и острието,
което се прибра в стената.

"Дали ме порязаха с нож с отрова…" -

уплаши се тя.

551
 Но в следващия миг и несветещата
плочка светна в същата червена
светлина.

"Оправих плочката. С малко от моята

божествена кръв поправих плочката,
която се бе повредила. Сигурно и дадох
сила и тя се съживи. Сигурно всички
плочки светят, заредени с кръвта на
Боговете" - помисли си тя.

Но после осъзна нещо нелогично. До

тук не бе виждала подобна угаснала
плочка. Единствено пред вратата. Какъв
бе шансът от подобно съвпадение. Не,
тя не бе излекувала плочката.

552
 Пресегна с ръката си към вратата.
Никаква съпротива. Пристъпи. Премина.
Вратата я нямаше.

Това бе. Стената бе взела капка кръв,

за да провери кой иска да влезе. И я бе
пуснала.

Огледа внимателно стените отвъд, и

откри точно същата угаснала плочка.

Отговорът бе ясен. Входът бе не с

тайнствен механизъм, а с кръв от
Боговете. Смъртен не би могъл да
премине.

Коридорът продължи все така -

гладък, дълъг и червен. Дали винаги

553
това бе била единствената светлина тук?
Да, виждаше се, но Боговете биха
виждали по-добре, ако си бяха осветили
всичко с нормална светлина. Нали
толкова векове бяха живели сред хората,
дори бяха вършели ритуали в
храмовете. На нормална, слънчева, бяла
светлина.

Може би бе имало и друга светлина

тук някога, а сега бе оцеляла само тази.
Или пък това бе една от преградите. За
хората бе пълна тъмнина. Но пък защо и
след невидимата врата така?

Много въпроси, на които едва ли щеше

да получи отговори до края на дните си.
554
Спомни си за какво бе тук. Спомни си
думите на Голямата Алгара.

Продължи напред.

На няколко места започнаха да се

появяват странични коридори. Опита да
влиза в тях, и те водеха до вдлъбнатини
в пещерата. Някакви стаи, с неясно
предназначение. Прецени че ще изгуби
много време да проучва всичко и реши
да продължи по главния коридор. Някак
си, той внушаваше, че води към главната
цел.

Накрая и този коридор свърши. Пред

погледа и се откри огромна кухина -
вероятно естествена някога пещера, но
555
доста добре обработена. Всичко бе
покрито със светещите плочки.
Създаваше се илюзията, че си насред
адския огън с всичкото това червено. Но
никаква горещина не се усещаше. В
дъното на пещерата забеляза различни
предмети - сандъци, копия, мечове,
странни работи с неясно предназначение
- кълба, кубове. Забеляза и захвърлени
встрани нещо като доспехи. Бяха доста
големи - едва ли биха станали и на най-
едрия човек.

"Това е от Боговете. Определено е

наследство от Боговете." - помисли си

556
Алгара и бе радостна, че другата Алгара
я бе пратила тук.

Но само за миг...

Не би могла да продължи и крачка

напред. Невидима стена се изпречи пред
нея. Не където свършваше проходът, а
малко по-натам. Установи, че може да
върви настрани - покрай стената, но не и
да пристъпи напред. Все едно някаква не
врата, а стена бе издигната - неясно
колко висока.

Огледа се.

Ето я. Угасналата плочка.

557
 Щеше да заболи. Това бе цената. Но
не много.

Поднесе ръката си. Усети

пронизването. Но плочката не светна.
Поне не за постоянно. Започна да
примигва.

Могъщ глас се извиси в пещерата:

"Кох ти нолат".

Алгара не разбра нищо.

Гласът повтори ще два пъти.

След което плочката угасна.

Стената не бе изчезнала.

Алгара отново поднесе ръката си.

558
 Отново болка, и отново:

"Кох ти нолат".

Боговете навремето можеха да

лекуват раните си бързо. Едно убождане
не бе нищо. Но тя бе все пак човек и с
твърде много опити, щеше да се сдобие
с изранена ръка. Не можеше да опитва
до безкрай.

При следващото "Кох ти нолат", тя

извика:

-Кох ти нолат, не разбирам? Какво е

"Кох ти нолат"...

Изглежда това проработи, защото

плочката спря да мига, а светна за
559
известно време постоянно. Алгара
помисли, че е успяла и понечи да
продължи.

Стената бе още тук.

Плочката отново взе да мига, след

което тя чу на чист български език:

-Кажи думата...

Явно някой, или нещо там вътре, я бе

разбрало. И тя започна да разбира. "Кох
ти нолат" вероятно означаваше "Кажи
думата" на езика на Боговете. Тя не
знаеше този език, но от провикването и
нещо бе разбрало кой език говори, и бе
проговорило на него.

560
 -Каква дума? - попита тя.

-Не е тази дума. Кажи думата... -

повтори гласът.

-Коя дума да кажа? Аз съм Алгара,

нося кръвта на Боговете, предната врата
се отвори с нея...

-Не е тази дума. Кажи думата... -

гласът бе неумолим.

Алгара продължи така известно време,

няколко пъти оставя плочката да угасне
и отново и дава от кръвта си. Но нищо.
Разговорът приключваше до "думата" и
до това, че "не е тази дума".

561
 Детето започна да осъзнава
реалността. Божествената кръв не бе
достатъчна. Вероятно не всички Богове
трябваше да имат достъп до тази
пещера. А само някои - които знаеха
"думата". А тя дори не бе Богиня. Бе
обикновен човек, със случаен късмет да
има по-силна кръв. Това бе краят на
пътя и. Нима за това я прати до тук
Алгара?

Но ако се замислиш - и то не бе малко.

Бе научила толкова много. Бяха
намерили камъните, с които да си свети
в нощта. Знаеше, че тук има Божествени
сечива, макар да бяха недостижими.
562
Тази пещера най-малкото можеше да
служи като доказателство за
съществуването на Боговете, когато
хората загубят вярата си. Но... не. Колко
хора можеха да стигнат до тук, за да
видят.

Нямаше какво да направи.

Оставаше и едно единствено нещо.

Извади няколкото празни пергамента,

които носеше, мастилницата и перото. И
започна да рисува. И да пише. Ще
прерисува всичко от тази пещера, и ще
опише с думи това, което вижда. Ще
обиколи стените докъдето може, за да
вижда по-добре. Ще запише всичко, и
563
после ще го четат, заедно с Роксана,
ханът и колобрите.

И Алгара писа.

Три пъти излиза. На излизане

установи, че не и трябва да е дете, за да
го направи. Вратата приемаше кръвта и.
Тя обаче опита веднъж да излезе и без
кръвта. Не успя. Може би пък
предположението, че Домовете на
Боговете не са капан за деца, да не бе
вярно. Кой знае. Може би трябваше
повече да опитва, да започне да плаче,
да гладува, може би тогава вратата
щеше да се отвори сама. Но нямаше
време за това. Кръвта работеше.
564
 Тя излизаше, оставяше на Сан и
Аспарух написаното, и пак влизаше.
Нищо не трябваше да се изпусне.
Боговете можеха да научат хората на
нещо, дори с начина, по който бяха
разхвърляли сечивата си.

Когато свърши с това, се зае да

обикаля страничните коридори. Те се
оказаха много, но за сметка на това -
празни. Нищо и никъде. Сан и припомни
добре да бележи от къде е минала, за да
не се изгуби в лабиринта. И тя го прави.
Обходи всичко. Обучението и при
българите, и при ромеите, и помогна.

565
 На седмия ден намери нещо - един
стар сандък - очевидно скован от хора. А
вътре - насред прах от вероятно
разпаднало се сено - един малък
тризъбец. Изглеждаше от странен метал
- без ръжда, лъскав, божествен. В
основата на средния зъб имаше
прозрачен кръгъл съд, и вътре - някаква
течност. Алгара взе да разглежда това
си единствено откритие. Дали бе
наистина Божествено сечиво, или бе
нещо, което Боговете бяха подарявали
на хората. Имаше много такива. Т.е.
нещо, без каквато и да било сила.
Лъскаво и здраво, но безсмислено.

566
 Някъде към края на дръжката имаше
остра издатина. Алгара я забеляза, миг
преди да се пореже.

"За какво пък е това тук - майсторът си

е "оставил ръцете" - бе първата мисъл,
която премина.

И след това и просветна?

"Дали?"

Приближи изранената си ръка и

направи още една резка. Кръвта се
отдели по острото.

А течността... течността в основата на

тризъбеца забълбука.

567
 "Странно"... - каза си детето, но вече
бе разбрало нещо по-важно - сечивото
със сигурност беше Божествено, и се
пускаше с кръв. Каквото и да правеше,
това бе нещо, с което да си служи само
Бог. Или някой с Божествена кръв. Като
нея.

Но защо това бе тук? Защо не бе при

другите сечива?

Може би някой смъртен го бе

откраднал, някой Бог го бе върнал, но не
го бе прибрал долу - на най-сигурното.
Или пък долу имаше далеч по-могъщи и
опасни сечива, а това бе нещо

568
незначително - до което достъп би имал
всеки един Бог.

И в крайна сметка - дори тук, смъртен

не можеше да стигне.

Светещи червени камъни и този

тризъбец. И рисунките от пещерата.

Не бе малко.

След още три дни всички странични

коридори бяха обходени.

-Получихме много, и нищо конкретно...

- каза Сан, разглеждайки резултата от
работата на Алгара.

569
 -Най-важното е, че Голямата Алгара
не ни излъга - не е имало никакъв риск. -
каза Аспарух.

-Ще отнесем все пак нещо на Кубрат...

- каза китаецът - Кой ли знае кое за какво
може да послужи в бъдещето. Минахте
през обучение в Константинопол, а сега -
и през Дом на Боговете. Животът ви
започва доста устремно, деца. Ще има
важни дела да се случат, след като
започва така...

-Аспарух ще стане хан сигурно, и ще

превземе Константинопол... - ухили се
Алгара. Детското се бе върнало в нея.
Докато бе долу, сякаш за кратко бе
570
израсла, защото бе сама. Но сега отново
ставаше дете.

-Не ми го пожелавай, не искам

всичките ми братя и децата им, да
измрат... - намръщи се Аспарух.

-Сега имаме да се видим със

Славомир. И нито дума за тази пещера
пред него... - каза накрая възрастният
човек. А после добави - Нито дума дори
на Угаин и войскарите. Те няма да питат,
знаят, че само ханът може да реши какво
да знаят...

Тримата поеха по обратния път към

лагера.

571
 18. Синът на Славомир
Едно си мислят людете за бъдещето,
друго – Боговете, а съвсем трето се
случва.

Алгара първа разбра Истината. Защо

бяха дошли тук…

-Излъгах те… - каза Алгара в Саня ѝ.

-Защо? – попита малката Алгара.

-Защото трябваше… - отвърна

Голямата.

-Никога до сега не си ме лъгала…

-Направих го не заради теб, а заради

572
останалите – ханът, Аспарух, дядо ти…
Трябваше да ви доведа тук.

-Но защо не ми каза?

-Защото тогава, за да се случи всичко,

ти трябваше да ги излъжеш. А още си
малка, и не умееш да го правиш добре.
Още си чиста…

-Но защо с лъжа? Ханът е толкова

добър и честен, дядо – също.

-Не всичко в живота се постига с

Истина. Истината и лъжата са едно цяло.
Важно е онова, което правиш да е добро.
Ако лъжата служи на доброто, тогава тя
е равна на Истина.
573
 -Но аз съм твоето дете, не можеш да
лъжеш мен. Няма да говоря вече с теб…
- обидено каза малката.

-Ти не си ми дете. И ще ми простиш…

- отвърна голямата.

Малката се намръщи, после се усети,

че още не бе разбрала Истината.

-За какво ме излъга?

-За пещерата, за Дома на Боговете.

Казах ти, че само дете може да излезе от
нея…

-Да, видях това. Който има каквато

трябва кръв, може да влиза и излиза
свободно…
574
 -Но Кубрат и Сан нямаше да те пуснат
на това опасно пътуване, ако не бях
излъгала…

-Но пътуването не беше опасно. А и

Константинопол бе толкова красив.
Научихме много с Аспарух там…

-Ти си дете. Живееш под закрилата на

големите. Някой ден питай Угаин, или
дядо ти, колко пъти сте били на един миг
разстояние от зли хора. Пътуването е
опасно между далечни земи.

-Ще ги питам… - каза Алгара – Но

защо е всичко това…

-Защото всичко до момента е само

575
началото – Константинопол, пещерата,
камъните и тризъбецът. Изглеждат
важни, но са нищо. Вие сте тук за
друго…

-За какво? – попита малката.

Голямата приседна. Погали я по

челото, така както беше легнала. Усети
топлината на ръката ѝ.

-Синът на Славомир ще умре. Така е

рекъл Тангра. Ще умре и жена му –
Белослава. Утре ще идете в една голяма
мъка.

-Но защо ни доведе тук?

-Защото искам да застана срещу

576
Тангра. И да променя съдбата.

-Срещу Тангра? Никой не може да

застане срещу него. Той е навсякъде и
във всичко. Той е всичко.

-Така е. След толкова години, съм

сигурна в това. Но трябва да отменим
волята на Тангра този път. Момчето и
майка му трябва да оцелеят. И не може
да ги спаси друг, освен който има силата
на Бог.

Малката потрепери. Едва бе

започнала да израства, но вече
разбираше – в тази група имаше храбри,
ловки и мъдри люде, големи бойци, от
които и смъртта се страхуваше, имаше и
577
хански син… Но нямаше нито един така
силно свързан с Боговете като нея.
Голямата Алгара бе намислила нещо, и
то бе голямо. И се отнасяше до Нея.

Тя не чака дълго.

-Тризъбецът. Той владее водите, но не

само тях. Владее и душата на водата.
Прави я мека или твърда, добра или
лоша, топла или студена, успокояваща и
разяряваща… - каза и я гледаше право в
очите. Едни и същи очи се гледаха едни
други.

-Бяхме решили да го крием, дори не

знам какво е този тризъбец… - уплашено
каза малката.
578
 -Вече знаеш. И не пести кръвта.
Трябва да спасиш детето… - Голямата
стана, обърна гръб и си тръгна. Изчезна
в нищото.

Алгара се събуди разплакана.

На другата ден не каза нищо на Сан.

Но цял ден не продума. Гледаше в една
точка пред себе си, клатушкаща се на
коня, прегърната да не падне, от Угаин.
Никой не я попита нищо. Досещаха се, че
е имало среща с другата Алгара. Но
усещаха, че този път е станало нещо
повече. По едно време през деня поиска
тризъбеца. Разглежда го дълго, после го
върна. Отново не продума.
579
 Привечер стигнаха до селото.
Седалището на местния имперски
управител. Областта на Славомир не бе
голяма – повечето власт бе у господаря
на Сердика. Но въпреки това имаше
здрава дървена ограда с високи кули.
Някакъв вид походно укрепление от
римски тип. Очевидната му цел бе да
задържи всеки враг за кратко – само
докато ромейските сили от близката
крепост дойдат.

Още с приближаването усетиха, че

нещо не е наред. Никой не излезе да ги
посрещне, макар да бе очевидно, че
бяха важни гости. И то какви – пратеници
580
и на великия хан Кубрат, и на
Константинополския василевс. От време
на време се чуваха жестоки протяжни
викове. Сякаш измъчваха някаква жена.
Покрай това – шумотевица от други –
предимно женски гласове.

Сан погледна към Алгара. Тя бе

фиксирала погледа си към селището и
не мръдваше.

Угаин слезе от коня и се доближи до

портата. Тя бе затворена. Провикна се:

-Аз съм Угаин – воин на хан Кубрат,

близък като брат на господаря
Славомир. Отворете вратата. Идваме от
името на хана, и на василевса…
581
 В кулата отстрани се показа някакъв
войник:

-Не ви трябва сега да влизате! – каза

той – Злото е нахлуло в това село.
Вратата е затворена не за външни, а за
вътрешни. Да не избягат хората от
Дявола…

-Аз имам остър меч и много глави съм

отрязал! Ще помогна на Славомир срещу
всеки Дявол… - каза Угаин, разбирайки
като боец, че Дяволът може да бъде
само и единствено враг с меч.

-Никой мъж не може да победи този

Дявол… - отвърна онзи – Но злото е, че
и жените не могат. Ще влезете, ама сега
582
едва ли го искате. Елате след седмица,
две, три – като Дяволът си вземе каквото
иска, си тръгва…

Угаин се върна при коня и погледна

въпросително Сан.

-Тук има някакъв проблем. Едва ли е

наша работа сега да влизаме и да се
бъркаме… - каза на китаеца. – Можем да
пообиколим, и да се върнем след дни,
както казва войникът.

Сан се зачуди. Със сигурност, каквото

и да се случваше, нямаше връзка с тях.
А и очевидно не ставаше дума за военна
заплаха, разбойници или друго подобно.
Нещо, в което можеха да помогнат те.
583
Ако имаше нужда от сила, от Сердика
щяха да дойдат конници. От друга
страна – нямаха нито една жена в
групата. Ако проблемът бе свързан с
жени, нямаше какво да направят.
Единствено Алгара бе момиче, но тя бе
малка.

-Сигурен ли си, че не можем помогна

на Славомир? – провикна се китаецът.

-Само Перун16 може… - отвърна онзи

от кулата.

Сан пак се спогледа с Угаин, и след

малко рече:

16
Перун – върховният Бог на славяните, нещо като Тангра при българите, Зевс при
гърците, Юпитер – при римляните.

584
 -Обръщаме конете, ще направим
лагер някъде наоколо…

В този момент обаче Алгара се обърна

към него и го смрази с погледа си. Едни
пронизващи гарвано-черни очи, които
сякаш съдържаха собствена сила.
Приближи се и му прошепна нещо.

-Какво? Глупости… - каза Сан.

Тя отново му прошепна.

Сан се изправи. Бе объркан. Другите

нищо не разбираха, стояха още по-
озадачени. И това продължи дълго. Не
можеше да направи изреченото. От едно
дете. Но най-малкото можеше да
585
направи изреченото от това
необикновено дете. Невъзможно бе.

Тя видя колебанието му. Тогава сама

се затича към портата и извика:

-Синът на Славомир и жена му

Белослава са повикани от Перун! Трябва
да идат! Но аз съм тук, за да променя
волята на Перун! Да заменя своя живот
за техния…

Войникът горе се вцепени. Гледаше

опулен и неразбиращ. След миг се появи
втори войник – да види кой произнася
тези страховити слова. Едно момиченце!
Но с убийствено черни очи, и сякаш
имаше друга сила около него, която ги
586
караше да се страхуват.

-Пуснете ме! С Бог можеш да се

бориш! И други са го правили17! Ако си
готов да платиш цената…

Войниците се спогледаха. А
вцепенението бе пълно у собствените и
хора зад нея. Знаеха, че е по-особена и
не смееха да направят каквото и да
било.

Как може това дете да знае какво

става тук? Това си мислеха войниците.
Вече една нощ и цял ден Дяволът ги
изтезаваше. На път бе втора нощ. Никой

17
В Библията е описан случаят на Яков, който се „борил“ с Бог, и го победил като успял да
изтръгне „благословията му“.

587
не вярваше, че Белослава ще оцелее.
Нито детето и, дето не искаше да излезе.
И сега – едно момиче говори срещу
Перун.

Един по-млад войник се окопити,

изтича и отвори вратата. Конниците
бавно влязоха, а Алгара грабна
тризъбеца, а заедно с него издърпа и
дългия остър нож на Угаин. И се затича в
посоката, в от която идваха виковете.
Сякаш точно в този миг се чу поредния
вик, може би умиращата родилка
трябваше да повика последната си
надежда, за която не подозираше, че
съществува.
588
 Всички се затичаха след момичето. Тя
се движеше като някаква самодива – все
едно плуваше над земята – с тризъбец и
огромен нож в двете си ръце.

Около колибата бе стълпотворение.

Имаше поне трийсет души. Повечето
мъже. Стояха и се лутаха напред-назад
объркани. Вътре влизаха жени с
различна възраст – по-стари, по-млади, и
по някое време излизаха. Внасяха вода,
изнасяха – пак вода, сено, дрехи,
различни женски работи.

Точно до вратата бе приседнал –

уморен и очевидно отчаян един огромен
мъж. Бе облечен по-добре от
589
останалите. Очевидно това бе
господарят. Когато Алгара притича, той я
погледна. Очите му бяха бистро сини.
Срещнаха тъмната черна сила в очите
на Алгара.

Тя вдигна тризъбеца и ножа.

Изглеждаше като страховита Богиня,
само където бе изключително малка.

Господарят бе поредният, който нищо

не разбра.

Сан се приближи:

-Ние сме пратеници на хан Кубрат!

Идваме с почит към теб, но друго не мога
да ти кажа. Не знам що върши това
590
дете… - каза той.

-Моето дете умира. И жена ми… - каза

Славомир. – Още малко им остава. Не
разбрах защо Перун толкова ги мъчи, а
не ги взе бързо. – думите му вече бяха
отчаяни. Бе се примирил, дори Алгара с
нейните странни сечива в ръцете не
можеше да го извади от унинието.

-Трябва да вляза… - каза тя – Живот

за живота… - каза, и сякаш се бе
променила. Сякаш не бе дете, а целия
този ден на мълчание я бе направил
нещо друго. Сутринта се бе събудила
разплакана, сега сълза не се отронваше.

-Вътре не е за деца. Няма защо да

591
отравяме още една душа… - каза
Славомир.

-Трябва да вляза… - повтори Алгара и

пристъпи.

Но няколко здрави ръце я хванаха и я

задържаха.

Славомир погледна към Сан. Той

стоеше безучастен.

-Вътре е само кръв и нечистотии… -

каза Славомир – Спасете това дете.
Само Смъртта може да влиза вече там.

-Трябва да вляза… отчаяно се

провикна Алгара.

Но Сан се приближи и вече неговата

592
здрава ръка я държеше.

-Не може да влезеш! Жена, която

умира, не е за очите на малко момиче.
Един ден може би – това не е за очите на
мъж, а ти си жена. Ще помагаш на
раждащи. Ще видиш всичко. Но сега –
не…

Тя го погледна свирепо. Както бе

гневна на старата Алгара, сега сякаш
сама се бе превърнала в нея. Имаше
дори жестокост в очите и. Вдигна ножа и
направи прорез в дланта си. След това с
окървавената ръка грабна жезъла.
Отскубна се от Сан, но не понечи да
влиза. Нямаше да я пуснат. Наместо
593
това насочи острието към една глинена
стомна, от тия дето жените носеха вътре
и навън. Пълна с вода.

И сама не бе наясно какво точно

правеше, но го направи. Стисна жезъла
до болка и му прехвърли цялата си
злоба.

Всички гледаха прехласнати. След

няколко мига започна да се чува шум.
Доста странен. Но бързо се разбра –
водата в съдовете кипеше. Те бяха
започнали да се клатят. Един падна и се
разля.

Жезълът бе целия в кръв. Гледката бе

като от Ада.
594
 В следващия миг изливащата се вода
спря да се излива, а… пое нагоре. Така
кипяща. После излезе и от другите
съдове. Над тях се образува нещо като
водно кълбо – но доста безформено. И
висящо във въздуха.

Ръката на Алгара трепереше.

Притъмняваше и вече. Сякаш жезълът я
изстискваше. Което всъщност не бе
далеч от истината.

Славомир скочи и извика:

-Стига, достатъчно!

След което изтръгна тризъбеца от

ръцете и. Водното кълбо се разплиска
595
върху съдовете отдолу.

Окървавен и той, и объркан,

господарят извика:

-Пуснете я! Нека влезе…

Ако имаше нещо по-ужасно от

окървавено дете, размахващо странен
жезъл, който кара водата да полудява,
то това беше ложето на умираща
родилка. Това не бе за мъже, но им се
наложи да влязат. Кръв, пот, нечистотии
навсякъде. Две-три по-възрастни жени
се опитваха да правят нещо, но бяха
уморени. А майката – не бе ясно в
съзнание ли е.

596
 -С дупето напред е… - каза една
старица, стояща отстрани и само
гледаща. – И водите изтекоха предната
нощ. Няма да излезе… - каза още, стана
и се доближи до постелята. Вдигна
покривката над жената. Каза:

-Само това успяхме да извадим. Не

излиза. Живо е, но не излиза… - и
посочи между краката на мъченицата.
Там стърчеше едно единствено малко
краче. Което от време на време
помръдваше.

-И Перун вече не може да ги спаси… -

обречено каза бабата.

Алгара погледна към Славомир, и той

597
към нея. Двата погледа – син и черен,
отново се срещнаха. Нямаше нужда да
казва нищо. Подаде и жезъла.

Тя го взе. После извади отново дългия

нож на Угаин. Гледа го малко страхливо,
сякаш не бе сигурна. Накрая каза:

-Живот за живот…

И заби острието дълбоко в ръката си.

Никой не помръдна, дори дядо и. Бяха
вцепенени.

Ножът явно стигна дълбоко и потече

обилен ален поток. Една от онези рани,
които ако не се затворят, ще те оставят
без кръв. И без живот. Обля с него
598
щедро дръжката на тризъбеца.

После го стисна силно, затвори очи, и

сякаш заспа. Жезълът не само владее
водите, но и душата им. Макар да
умираше от болка, Алгара се опита да
даде най-голямата доброта от себе си.
Пожела си всичко добро, и всичко светло
да иде във водата. Не знаеше как се
прави и какво да стори, но вярваше, че
така ще извика добрата душа – тази
която успокоява и усмирява.

След това водата от съдовете наоколо

се вдигна и образува кълбо. Лека полека
се премести и се озова над родилката.
След това слезе надолу, едно поточе от
599
нея се отдели и започна да се процежда
покрай крачето – вътре в утробата на
майката. Тя самата се пробуди, но сякаш
не усещаше болка.

Водата влиза дълго. По едно време

започна да издува корема и. Тя стоеше и
гледаше. А най накрая взе да се връща
обратно.

Старицата промълви:

-Водата! Пак не е изтекла! Вътре е. Ще

излезе…

И стана, разтвори грубо краката на

родилката, хвана крачето с една ръка, а
другата бръкна покрай него.
600
 -Водата! – извика – С вода може да
излезе!

А водата не бе свършила помощта си.

Тя не се изля напълно, а сякаш застина
на отвора. После взе да се разширява. И
да отваря повече.

Всичко това бе напълно невъзможно,

разбира се. Вода да се държи по този
начин. Но никой не смееше да мръдне.
Една малка надежда за два живота се бе
промъкнала в мислите им.

През разширения отвор ръката на

старицата влезе по-лесно. Бърза нещо,
рови и накрая триумфиращо и почти
злобно извика:
601
 -Хванах го! Хванах го! Сега ще те
измъкна дяволско отроче!

След миг от вън бе и второто краче. А

бабата уверено взе да издърпва бебето.
Междувременно отворът бе нараснал
още.

Накрая водата сякаш изгуби

вълшебните си свойства, и просто се
изля. Но това дори помогна. Детето се
изхлузи заедно с нея.

Бабата грабна ножа на Угаин и

преряза пъпната връв. Може би в един
кратък миг кръвта на Алгара по острието
и тази на новороденото се съедини.

602
 Подир малко се чу и провикването на
живота.

При този звук, Алгара отвори очи.

Зърна само за миг бабата с бебето в
ръцете и, подир което изпусна
тризъбеца, и цялата в собствената си
кръв, рухна…

Единственият, който бе с ума си тук,

бе бабата. Тя направи невъзможното –
остави току що роденото на земята и се
втурна към Алгара.

Пристегна дълбоко порязаната и ръка

с една кърпа.

Момчето, което кръстиха с

603
българското име Севар, и майката
оцеляха. Само за дни се възстановиха, и
руменина изби на красивото лице на
Белослава.

Живот за живота.

Алгара не отвори очи три седмици.

Раната на ръката се затвори като остави
дълбок белег. Но нищо друго никой не
посмя да направи. Като я бяха видели
страховита и кървава с тризъбеца, никоя
нито баба, нито баячка, нито лечителка
не смееше да я доближи. Тя бе много
повече вещерка от всички тях.

Когато накрая се пробуди, каза че се е

борила с Тангра.
604
 Победила го и така спечелила живота
си…

19. Играчките на Боговете

Това бе последното докосване на
Алгара до тризъбеца за следващите
десет години. Върнаха и го в деня на
заминаването на дядо и. Бе станала
пълнолетна по-рано, но и Сан, и Кубрат
се страхуваха от това сечиво на
Боговете. Страхуваха се за нея –
тризъбецът даваше сила, но и
изсмукваше от теб. Той бе изкусителен,
но на висока цена. До самия ден на
заминаването си, Сан не бе сигурен
605
съзряла ли е достатъчно. И Кубрат бе
съгласен с него.

Тризъбецът бе прибран от хана още в

деня на пристигането им. Веднага щом
чу историята, той стана ханска
собственост, и бе скрит сред най-
важните съкровища на владетеля. Никой
не можеше да се докосне до него, нито
дори да го поглежда. Но не само защото
можеше да убие изкушения. А заради
изкушението…

Изкушение, с което самият хан

трябваше да се пребори.

-Времената на Боговете и техните

оръжия отдавна са отминали… - бе
606
казал тогава Кубрат на Сан, когато един
ден бяха останали само двамата.

-Вярно е това. Сега човекът е господар

на света. – бе отвърнал военачалникът.

-Хората трябва да разчитат на себе си,

а не на чудеса. Дори някой да може да
си послужи с нещо като това – той
посочи жезъла, който се намираше пред
него – Дори тогава не трябва да се
разчита на него. Това е измама,
самозаблуда…

-Огромна самозаблуда… - каза Сан.

Двамата бяха започнали да мислят
еднакво.

607
 Кубрат бе отделил много време да
изучава това сечиво. Няколко пъти опита
дори със своята кръв – тази на рода
Дуло – най-силната на света, да го
задейства. Нищо не стана. Веднъж
стигна и до самоубийствения опит на
Алгара като поряза дълбоко ръката си.
Дори тогава нищо не се случи –
единствено, но може да бе заблуда на
окото, сякаш леко водицата в кухото в
самия жезъл помръдна. Но нищо повече.
Родът Дуло бе твърде далеч от Боговете
вече, за да може да си служи с оръжията
им. Но дори да бе успял да направи
нещо, Кубрат разбираше смисъла на

608
обратното – човекът бе човек и можеше
да разчита само на себе си. Не на
чудеса и магии, останали от някой друг.
Кръвната линия изтъняваше и тези
чудеса изчезваха. И ако разчиташ на тях,
сам вкарваш себе си в капан. Защото ако
ли някой свикне да побеждава враговете
си не с меч, а с такъв жезъл, какво ще
прави, когато жезълът вече не го слуша?
Ще стане лесна плячка дори на най-
слабите си врагове.

Не. Кубрат отдавна бе разбрал това, и

целият му живот бе обратното. От
Боговете можеше да се запази само
мъдростта им. Имаше какво да запомнят
609
хората – за това как да воюват, как да
лекуват, как да приготвят отвари, отрови,
как да познават опасните от лечебните
билки. Всичко това се записваше. И то на
няколко езика – и на трудното българско
писмено слово, приличащо на черти и
резки, но съдържащо много мъдрост. И
на по-простия език на гърците, и на
латински, и на китайски. Записваше се
всичко. Това бе, което бе съхранимо.

Другото бе заблуда. А няма по-опасно

нещо от изкусителната заблуда.

-Мислех си дълго, доста четох, и

мисля, че това не е нещо сериозно. Това

610
не е тризъбецът на Посейдон18. Прилича
не него, но не е… - каза Кубрат.

-И аз мисля така. Боговете са били

много по-високи от хората, което се
доказа и от пещерата, в която ни прати.
Тунелите бяха високи. А във всички
книги, които има тук, ясно се говори, че
тризъбецът е бил висок приблизително
колкото самия Посейдон. Не може да е
това.

-Има и друго сведение – в книгата на

евреите – тоягата на Моисей19.

18
Тризъбецът на Посейдон – едно от най-мощните оръжия на старите Богове, властва над
водите, моретата и океаните.
19
Тоягата на Моисей – описано в Библията, мистериозно сечиво на староеврейския
пророк, имащо различни сили, най-голямата от които е способността да „раздели на две“
Червено море, за да могат евреите да се спасят от преследващия ги фараон.
611
 -С която разделил на две водата на
морето, за да преминат бягащите.

-Точно. Сигурно е било нещо като

жезъла на Посейдон. Но и тази тояга не
се говори да е била нещо като това – по-
късо от малък меч.

-Да, истинските оръжия на Боговете не

са били толкова малки. А и това Алгара
го е намерила сякаш захвърлено,
забравено, маловажно. Извън голямата
пещера, в която не е могла да влезе.

-Именно. Това не е нещо важно.

-Но то спаси сина на Славомир. И

очевидно влияе на водата. – каза Сан.
612
 -Това са фактите. Тризъбецът не е
нещо силно и важно, но все пак е от
Боговете. Мислех много, и не измислих
нищо, на което няма да се разсмееш…

Дори само при тези думи Сан се

усмихна.

-Смее ли някой да се присмива на

хана…

-Ти очевидно да… - отвърна с усмивка

на свой ред Кубрат.

-Но все пак ханът ме превъзхожда,

защото се е сетил дори нещо смешно. А
аз съм глуповат и не успях…

Кубрат прие ласкателството доволно.

613
После каза:

-Това е играчка. Играчка за някое дете

на Боговете.

Сан примигна няколко пъти, преди да

възприеме идеята. После наистина се
засмя.

-Играчка? Каква мисъл…

-И аз много се колебаех, но ако се

замислиш, няма какво друго да е. Детето
си играе с водата, но и научава, че всяко
оръжие, което ползва, води до болка. А и
сигурно децата на Безсмъртните са
много по-умни, растат и съзряват бързо,
и разбират силата на тези сечива. Това е
614
играчка.

-И когато са си тръгвали, Боговете

просто не са обърнали внимание на
играчката.

-Не е ли логично? Защитили са всичко

толкова добре, а оставят този тризъбец.
Не са го считали за важен, но
същевременно той има внушителни
сили. И се задейства с кръв. По кръвта
разбира, че е в ръцете на Безсмъртен, а
не на човек.

-Играчка… - отново каза Сан.

-Играчка… - повтори убеден Кубрат.

След това взе сечивото и го прибра в

615
един от сандъците си. Върна се
сериозен:

-Дори Алгара да има сили да го

ползва, не трябва да го прави. Народът
ми трябва да постига победите си сам.
Защото Алгара не е вечна. А дори
Вечните – и те могат да си тръгнат.

-Право е това. Ако се ползва този

жезъл, българите могат да постигнат
победи с него, но накрая ще бъдат
победени, защото ще са загубили
собствената си сила.

-Алгара е изключение. Чудо. Сигурен

съм, че и баща ми, и дядо ми – които са
по-близо до кръвта на Боговете, не биха
616
могли да ползват това сечиво. Понякога
у някои хора се пробужда силната кръв
на Боговете. Но само за малко. Дори
Алгара да роди деца, едва ли ще са като
нея…

-Така е. Майка и няма тази силна кръв,

нито баща и. Нито дори императорът.

-Значи Алгара не трябва да свиква с

тази сила. Ще и върнем тризъбеца,
когато съзрее…

-Съгласен съм.

Така бе приключил този разговор

преди години. После Алгара направи
своите шестнайсет и вече можеше да
617
влиза при мъж. Но тя бе определена за
жрица, и никой нямаше право да я
пожелава. После минаха още няколко
години и стана на деветнайсет.

А Сан бе усетил, че е към края на

дните си, в които би могъл да
предприеме пътуване обратно до Китай.
Все още бе в силите си, но усещаше, че
животът върви в една посока.

И тогава отново говориха с Кубрат.

-Отиваш си? – попита го ханът.

-Живях добре с вас, но Китай е моята

страна.

-Така е. Човек трябва да умре в

618
страната си. Но те гледам здрав и силен,
няма да е скоро…

-Да, ще уморя Тъмната черна старица

преди да ме отведе. Ще поживея в
Китай, ще видя внуците си.

-И ще се върнеш с отговор при своя

господар. Отговор, който е пълен, но за
нищо няма да му послужи…

Сан леко се стресна, но бързо се

окопити. Кубрат бе умен. Логично бе да
се бе досетил.

-Разбрал си, че не съм бил само

заложник…

-Разбрах го още когато дойдохте –

619
толкова ценни хора, близки на
императора. И най-вече – толкова умни.
Бяхте пратени да научите нещо.

-И сега ме пускаш, защото научих

всичко, но то е непотребно…

Кубрат се усмихна:

-Разбира се! Непотребно е дори за

мен. Аз не мога да направя войниците си
неуязвими, нито конете да прескачат
крепостни стени. Еспор го няма – поел е
по своя път. Българите продължават, без
помощта на Боговете и техните хитрости.

-Може императорът да проводи

търсачи по целия свят – да му доведат
620
Еспор. – каза Сан.

-Може, да. Може дори да повярва, че

Еспор е безсмъртен - като онзи грък в
Константинопол, и следващият
император да продължи търсенето, и по-
следващия…

-Едно безкрайно търсене на отровно

изкушение.

-Именно – отровно изкушение. Занеси

го на господаря си.

-За наш късмет – Еспор едва ли може

да бъде открит. Най-много всичко да се
превърне в едно пилеене на пари от
богатата имперска хазна. – каза Сан.
621
 -Но ти все пак ще си изпълнил
задачата си – колкото и невъзможно да
звучи, ще си открил Истината, и ще си я
занесъл на своя господар.

-Достатъчно стар съм, за да ме

помисли за луд, ако не ми повярва.
Животът ми е вън от опасност…

Този път Кубрат се изсмя от сърце на

шегата.

А подир малко добави:

-Но освен истината за отишлата си

сила на Боговете, ще отнесеш още нещо
в Китай. В библиотеката на
императора… - каза ханът и гледаше
622
към книгите си.

Книгите, които и Сан бе писал толкова

дълго на китайски. Кубрат искаше
записаното познание – спомен от
Боговете, тяхната мъдрост, да се
съхрани на няколко места. И едно от тях
трябваше да бъде в столицата на най-
великата държава на света…

А когато дядото си тръгваше, съзряла

или не, Алгара трябваше да получи своя
тризъбец. Съобщи ѝ двете вести заедно.

Тя се разплака. Обичаше го повече от

всеки друг на света. И знаеше, че няма
да го види вече. Твърде възрастен бе, за
да се очаква в бъдеще да направи
623
обратно пътешествие отново до
българите. Но той и каза нещо много
мъдро:

-Това е като Смъртта, но по-хубава.

Ако умра, знаеш че съм някъде в земята,
или изгорял, а душата ми е в Отвъдното.
Сигурна си, че ме няма. Докато ако човек
си тръгне малко по-рано, другите никога
не знаят кога си е отишъл. И винаги у тях
живее надеждата, че е още жив – някъде
там…

-Когато не си видял мъртвия, той не е

мъртъв…

-Да, мило дете! И ще е така и след

трийсет години, когато ще е ясно, че не
624
съм жив. Но нещо мъничко вътре в теб
ще се надява. И няма да съм умрял
напълно.

През сълзи тя се усмихна.

Даде и жезъла.

-Не го ползвай… - каза ѝ – Прав е

Кубрат. Хората трябва да живеят сами и
да пишат съдбата си. Силата на
Боговете е отрова.

-Пораснала съм. Разбирам. – отвърна

тя – Но все пак ми го даваш. Защо?

-Кой по-добре от теб може да го

съхрани? И кой друг може да го върне на
мястото му, от където смъртен не може
625
да го вземе…

Тя разбра всичко.

Подир няколко дни остана сама. Но не

съвсем.

Българите бяха около нея.

20. Стрелите
Важните решения могат да бъдат
отлагани. Дори онези, които вече са
взети. Но рано или късно тези решения
трябва да се признаят.

Точно деветнайсет пъти една

убийствено остра и намазана с отрова

626
стрела се забиваше в дългите гарвано
черни коси на Алгара, и я приковаваше
към дървото. Кога дърво, кога стълб
отгоре с ромейски шлем, на който
българите се учеха да секат глави. Бяха
добри. Изкуството бе да отсечеш
главата, без да докоснеш шлема.
Защото ударите на българите бяха
точни, и завършваха битката с един
замах. А слабост бе мечът да срещне
дори най-малката преграда по пътя си.
Това можеше да го отклони, а на теб
доказваше, че не си премерил добре
удара си, да попадне точно в процепа в
защитата на врага.

627
 Един път стрелата дори я одраска по
рамото, и пусна кръв. Тя трябваше да
хукне веднага към шатрата си, за да я
настигне там подхилкващият се Аспарух,
и да каже:

-Без отрова беше този път. Животът

не е само сладости, понякога стрелите
болят.

-Глупак, до кога ще продължава това.

Аз съм жрица на Тангра… - отвърна му
тя и ядосано остави отварата срещу
отрови.

Деветнайсет пъти. Нито веднъж, извън

този, който бе нарочно, не я нарани. Но
рискът бе винаги до нея, защото това бе
628
традицията. Може би конкретно за
Алгара отровата не бе опасна, защото тя
бе винаги близо до отварите си. Но ако
стрелата бидеше пусната някъде далеч,
и се загубеше време да доведат
раненото момиче, като нищо можеше да
се случи и най-лошото. И с това –
незаличим позор за момчето.

Но никой млад български воин не го

правеше без отрова. Щеше да изглежда,
че не вярва на себе си. Щяха да му се
присмиват. Българин, който не може да
забие стрела на един пръст от главата
на любимата си, не бе българин. Той не
бе воин, и не можеше да се вярва, че ще
629
е силен срещу враговете.

Сред живите най-стари българи никой

нямаше спомен за нещастен случай с
тези стрели, или момиче да беше
пострадало. Защото никой млад боец,
колкото и да кипеше кръвта му, и колкото
и да бе привлечен от някоя млада
девойка, нямаше право да я поиска,
преди да може да забие стрела на един
пръст от лицето и.

А това винаги ставаше „случайно“,

защото никой не трябваше да издава
открито какво иска – нито той, нито тя.
Тренират мъжете, често тренират и
жените. Или пък са просто наблизо. И в
630
един миг, насред тежките упражнения,
една стрела излита и вместо да се забие
в главата от слама на противника,
отлита и случайно се забива на един
пръст от главата на някоя българка.
После тя или поглежда усмихнато, или
не поглежда изобщо, или в най-добрия
за воина случай – ядосва се свирепо,
взима най-близкия лък, и запраща
стрелата обратно. А младият човек се
извинява, или яхва коня и бяга да не го
настигнат. Защото единственото, от
което българин може да бяга, е ядосана
българка.

Деветнайсет пъти стрелата на хански

631
син се оплита в неповторимата коса на
младата жрица. Повече от на всеки друг.
Сред народа пълзят слухове, ханският
син става обект на присмех и шеги вечер
край огньовете. Младата жрица дори
няколко пъти свирепо се е ядосала. А
хората отстрани се подсмихват – няма
да стане жрица от нея май. Единствено
Главната Роксана започва да хвърля
мълнии и всички отклоняват поглед.

На почти двайсет, една българка ако

си няма мъж, значи ще става жрица. Но
ако на почти двайсет ханският син няма
жена, започват да шушукат. Защото дори
ако ще става колобър, той също трябва
632
да има жена.

На двайсетия път положението излезе

извън контрол. Аспарух отиде при нея, и
не пусна стрела, а замахна мощно с
меча си, отсече част от косата и, и го
заби точно до главата и. Това не бе
обичайно, но казваше, че е време за
решения. Бяха само двамата. Не им
трябваха свидетели.

-Трябва да отговориш! – каза Аспарух

– Ти няколко пъти отговори, но после се
отметна. Хората ми се смеят.

-Не съм отговаряла никога. Ти си

въобразяваш. – отвърна тя.

633
 -Ако българка запрати стрелата
обратно към воина ядосано, това е
отговор.

-Това са бабини приказки, които всички

следват. Но няма такова правило.
Отговорът на една жена е пред хана, или
пред жрица, или пред колобър. Това е
отговорът. Пред Тангра.

-Всички знаят, че ядосаната българка

е влюбена, и вече е решила. Ти какво
си? – попита той и я гледаше право в
убийствено черните и очи. Той бе един
от малкото хора, които не се страхуваха
от тях. Около Алгара имаше вече
известен магически култ, след легендите
634
около раждането на сина на Славомир. А
когато и върнаха тризъбеца, някои я
гледаха със страхопочитание. Макар тя
абсолютно никога да не го бе
използвала, нито дори да бе правила
нещо друго магическо. Тя бе най-
смирената, послушна и ученолюбива,
измежду младите жрици. Вареше отвари,
лекуваше рани. Обичаше да го прави. Но
никога никой не видя нищо вълшебно у
нея. Реално единственият път, когато
нещо божествено се бе появило, там
бяха присъствали едва неколцина
българи. Повече славяни, отколкото
българи, бяха видели какво прави

635
тризъбецът в ръцете на Алгара.

Всичко друго бяха легенди, а най-

много плашеха хората абсолютно
черните и очи. Но не и Аспарух. Той
гледаше в тях без страх.

-Аз съм жрица на Тангра… - отвърна

тя, и отклони поглед. Отговори както бе
правилно, но личеше, че се колебае.
Всъщност, ако го нямаше това
колебание, нямаше да се стига до
деветнайсет стрели. Младият мъж
усещаше, когато има причина да няма
категоричен отказ.

-Ти си жрица, защото кръвта ти е

силна и Роксана те присвои. Никой не те
636
е питал. Но защо само това да
определя? Ние сме родени на един ден.
Брат и Сестра. Но не сме една кръв.
Можем да сме Мъж и Жена!

-Аз не те обичам… - каза тя – Моят път

е робиня на Тангра. Аз трябва да съм
лечителка и да чета старите книги.

-Не ме обичаш? – каза той и я хвана за

раменете. Придърпа я към себе си. –
Кажи го в очите ми! Кажи го с тия
проклети черни очи…

Но тя не го погледна, а се освободи и
го удари през лицето. Ударът бе доста
силен, но младият мъж почти нищо не
усети.
637
 -Не смееш да ме погледнеш, а ме
удряш. Това е самопризнание… - извика
ядосано той.

-Не те обичам! Стига с тия стрели!

Защо изобщо се захвана с мен. Аз съм
жрица на Тангра. Аз съм най-силната
жрица, и един ден ще стана Главна! Ще
бъда най-важната сред народа, след
хана…

-Това ли е? Аз съм един малък син на

хана. Няма да бъда хан. А ти искаш да си
втора след хана? Ако бях първороден,
щеше ли да кажеш друго… - ядосан той
гневно я обиди.

И обидата не бе малка, защото и

638
двамата знаеха истината. Да я нагруби,
че се стреми към власт и пари, а не към
любов, бе жестока обида. Но и той бе
изнервен.

Тя го изгледа с черните очи, после се

отвърна. Сякаш искаше да каже нещо.
Нещо много гневно и тежко, може би
жестока клетва, която през божествената
и кръв да се превърне в реалност. Но
просто се отвърна. Не го гледаше. Той
усети, че е прекалил и понечи да се
извини. Но тя не му даде шанс.

-Ще идем в Северната гора. На един

ден път от тук. Няма да взема никакви
отвари. Ще пуснеш стрелата от тройно
639
разстояние. Ако не убиеш със стрелата,
или с отровата, значи волята на Тангра е
да се ожениш за момичето…

-Тройно разстояние? – изненада се

Аспарух. Знаеше, че би могъл да уцели
срещу ромейския шлем, но когато
отсреща е човек, се губи част от
увереността. А и отровата – без отвари
наблизо…

-Ще си щастлив да я уцелиш в сърцето

и веднага да умре. Иначе ще трябва да и
вземеш главата, за да не се мъчи от
отровата. Ще се върнеш в лагера с
красива женска глава. А ако е рекъл
Тангра, ще се върнеш с цяла жена –
640
жива и здрава.

-Това е лудост? Защо да го правим?

Ако искаш да се оженим, защо са тези
работи… Измъчваш себе си…

Но тя стана, и си бе върнала контрола:

-Това е волята на Алгара – жрица на

Тангра – ще пуснеш стрела от тройно
разстояние, с отрова. Ако е рекъл
Тангра, тя ще оцелее и ще се ожениш за
нея. Но ако стрелата отлети далеч, значи
волята на Тангра е друга. Или ако
стрелата убие, значи Тангра, а не ти ще
получиш жената. Закълни се пред
Тангра. – каза тя и с бързо движение
извади един нож и направи лека резка в
641
дланта си. Кръвта потече.

Не ставаше дума за божествената

кръв на Алгара. А за кръвта на жрица.
Клетва, дадена пред кръвта на жрица, бе
клетва пред Тангра.

Аспарух се обърка. Разбира се,

искаше повече от всичко на света да се
ожени за Алгара. Та те бяха родени един
за друг. Та дори в един и същи ден.
Нима не виждаха всички, че това бе
истинската воля на Тангра. А не
желанията на Главната жрица, или дори
безкрайно мъдрите размисли на Кубрат.
Това бе волята на Тангра – родени един
за друг.
642
 Младият мъж се колебаеше. Бе готов
да се откаже от любовта си, за да не я
излага на риск.

-По-добре да си жива недокосната

жрица, отколкото да донеса главата ти,
отделена от тялото. И това по милост.

-Отказваш ли се?

-Аз те обичам, не те мразя. Не искам

да те убивам.

-Значи не си сигурен в себе си… -

подигра му се тя.

Това бе изключително объркващ

момент. Очевидно тя искаше да
продължат играта. Би могла да се
643
отърве от него в този миг – когато той бе
готов да жертва чувствата си, но да
запази живота и, който тя така
безразсъдно залагаше. Но вместо това
го провокираше. Какво искаше това
момиче…

Не знаеше какво да каже. Тя го усети и

продължи:

-Тялото на младата жрица няма да

принадлежи на никой мъж. Но един
точен изстрел със стрела може да ти
даде най-близкото до него – тяло на
онази, която не е жрица…

-Аз не искам тялото ти… Какви са тези

обиди…
644
 -Ти пръв започна. А и какво друго сте
мъжете? Целият ви живот е само тела –
да сечете тези на враговете си, и да
обладавате тези на жените си. Това
искаш, Тангра такъв те е направил… Аз
съм една вещ за теб, завоевание…

Подобно поведение бе крайно

предизвикателно. Когато жена обърнеше
разговора в тази посока, всъщност
подканяше мъжа да бъде именно мъж.
Аспарух разбираше това, но не
разбираше защо се случва всичко това.
Защо тази любов между тях, избиваше в
подобни обиди и грубости, та дори в
клетви. Луда работа. Лудост е да се
645
захванеш с жрица. Осъзна го.

-Отказвам се. Ще ми останеш сестра

за цял живот. Вържи си ръката, стига с
тези кървави клетви. Няма да има
повече от това. Скоро ханският син ще
намери друга коса, в която да забие
стрела. – каза той и стана.

Алгара също се изправи. Сякаш се бе

стреснала. Бе спечелила битката, но
сякаш не искаше точно това. Настигна го.

-Ще пуснеш стрелата от тройно

разстояние. Само клетва пред Тангра
може да ни покаже истината. Не
решаваш ти.

646
 Той се подхили:

-Май на теб повече ти се иска от на

мен. Преговаряй с Тангра да намалим
разстоянието. Две дължини…

-Това не е пазарлък! Това е клетва

пред Всемогъщия! Само така можем да
знаем истината… - каза тя и поднесе
ръката си към лицето му.

Той я гледа за малко, след това я опря

в бузата ти и се оцапа с кръвта.

-Заклевам се пред Тангра, че ще се

оженя, ако стрелата ми уцели точно. И
ще и спестя мъките, ако отровата я убие.

Алгара дръпна ръката си. Каза:

647
 -Вдругиден по изгрев. Пред големия
дъб.

А той продължаваше да се усмихва:

-Ето, заклех ти се, поиска своето. А

подир ден ще забия една стрела във
върха на големия дъб. На трийсет стъпки
от лицето ти. И ще удържа клетвата…

Обърна се и излезе. Дали бе победил?

Утринта бе хладна. Но нямаше вятър.

Което бе добре при всяко изпитание със
стрели. Разбира се, не отидоха там
заедно. Като ядосани един на друг млади
хора. Тя бе първа там. Още като
доближи я видя пред дървото.
648
Изправена. Но имаше нещо странно в
нея. Дрехата и бе чисто бяла, но не
съвсем.

Доспехи. Тя бе в доспехи. Познатата

женска ризница и български шлем.
Цялата се бе опаковала. А в двете си
ръце държеше два щита. Българките
също бяха обучени да воюват. Понякога,
добре усетена стрела можеше да се
пресрещне с щит. Особено ако идва от
по-голямо разстояние и времето до
пристигането и е по-голямо. А и от
повече крачки, стрелата се пускаше по
по-дълъг път – първо да тръгне нагоре,
после надолу. Доста повече време да я
649
проследиш. Нима това бяха хитростите
на Алгара? Но нещо убягваше на
Аспарух. Всичко бе толкова странно.
Нещо се случваше, но разбираше какво.
Защо усложняваше толкова всичко?
Дори тя щеше да загуби. Далеч по-лесно
за нея бе да приеме някое от предните
предизвикателства пред всички. Сега –
тази гора, после да се върнат заедно –
ще е объркващо, и дори глуповато
изглеждащо пред всички.

Аспарух се приближи на обещаните

три дължини. Извика.

-Май много искаш да ми станеш жена.

Така бронирана, само случайно мога да
650
те убия…

Тя не отговори нищо – само вдигна

дясната си ръка и посочи едно
отдалечено дърво. Там бе… една от
онези торбички за отвари на жриците.
Дали не бе донесла и противо-отрова.

Аспарух се подсмихна. Сякаш му бе

все едно вече.

-Май се уплаши от стрелата ми, дето

ще иде на върха на дървото… - каза той
– Цялата си в желязо, два щита, и
отварите. Защо направо не отидохме при
баща ми да ни венчае…

Отново не получи отговор.

651
 -Обаче ти – вещице проклета, ме
застави да се закълна. А един българин
не пристъпя клетвата си. Няма да
приема това, дето правиш. Ще те накажа
като изпълня заклетото… - каза той, с
бързо движение извади една стрела и я
прати в посока на дървото.

Но много много много далеч от жената

долу, и щитовете и. Тя само я изгледа.

-Не уцелих! Видя ли? Тръгвам си.

Обичам те, ще те обичам жива, сестро
моя…

Тук за пръв път се чу гласът и:

-Ханският син иска ли жена? Толкова

652
път ли би, за да забиеш стрела в
дърво… - гласът и звучеше
подигравателно.

-Деветнайсет стрели върна,

двайсетата е за дървото… - каза той –
Знаеш ли, това бях решил да е
последната стрела. На колкото години
си. Последен опит. И щях да се откажа.
Но ти измисли това дърво, и всички тези
глупави работи. Вещица си ти, родена си
за жрица, и такава ще те оставя да си
бъдеш.

-Искаш ли жена, хански сине… -

провикна се пак тя.

-Стрелата отлетя, вещице.

653
Двайсетата. Край. Следващата ми
стрела ще е за друга. И няма да е от
тройно стъпки.

-Искаш ли жена, братко… - извика

отново тя – Двайсет и първата стрела…

-Няма да те убия, не те мразя

толкова…

-Тогава ела на колкото искаш близо… -

провикна се тя.

-Стига игрички. Заклех се, и изпълних

клетвата. Всичко свърши. И това не ти
трябва… - добави той, мигновено извади
втора стрела и свали торбата с отварите.
Те се счупиха на земята. Всичко се
654
разля.

-Искаш да си сигурен, че отровата ще

ме убие. При двайсет и втората стрела…
- каза тя.

-Не! Искам да знаеш, че няма да има и

отрова вече. Само първата я намазах, и
не нося повече. Отровата е горе на
дървото. Ако искаш се покачи, за да се
самоубиеш с нея… - беше му някак
весело. Добави – И знаеш ли, аз ще си
намеря жена. Много скоро ще си намеря.
И ще поискам жрица да ни венчае. Но не
Роксана. Някоя друга ще поискам. И съм
хански син, ще ме уредят… Може
жрицата Алгара да поискам… - каза
655
победоносно той.

Тя малко се смути.

-Ако си обичал жрицата Алгара, ще е

най-големия грях пред Тангра да
поискаш тя да те венчае…

-Ние толкова пъти се подиграхме с

Тангра вече, че само това остава. Ти ще
ме венчаеш. Заклевам ти се. Ако трябва
ще убедя баща ми да нареди. Но ти ще
венчаеш Аспарух за любимата му…

Алгара за кратко не каза нищо.

Вероятно я бе объркал и се чувстваше
доволен. Да, обичаха се, но ако
трябваше да не са заедно, нека всеки се
656
подиграе на любовта на другия
максимално.

-Това е тежка клетва! – каза накрая тя

– И ханът ще нареди, защото ще знае, че
си се клел. Но аз имам право на избор да
не сторя това. Ако стрелата ти се забие
до главата ми, аз ще съм булката, и
тогава няма да правим тази обида към
Тангра – Всемогъщият, Бог и на
сърцата…

-Иска ти се да те убия? Защо си

цялата в желязо тогава? Няма да
стрелям от тройно стъпки…

-Не стреляй от тройно. Доближи

колкото искаш. Но имам право на тази
657
стрела. Имам право да видя волята на
Тангра – дали аз да венчая онзи, който
ме обича.

-Волята на Тангра? – замислено каза

Аспарух – Волята на Тангра – или
младата жрица да не му е вече жрица,
или като жрица да венчае любимия си за
друга. Обича да се шегува Тангра. Но
това май не е той. Ние го надробихме.

-Аз го надробих, братко. Да

свършваме. Без отрова. Доближи
колкото искаш, и пусни една стрела в
косите ми…

Аспарух доближи коня. Можеше с

лекота да уцели каквото и да е от по-
658
късото разстояние, а и нямаше никакъв
вятър. Извади стрелата.

-Защо беше всичко това? – попита той

– Знаеш ли, за деветнайсет стрели, аз
помъдрях. Може би приех, че има и други
работи, освен любовта, които определят
какво се случва в живота. Може би не са
само сърцата на хората. Може би трябва
да помъдреем с всичко това.

-Пускай стрелата, да видим волята на

Тангра… - каза тя – И си прав, че не е
сърцето всичко. И аз помъдрях. Пускай
стрелата…

Нещо съвсем леко странно усети

Аспарух. Опитен воин, бе научил да
659
различава дори най-малките промени в
природата около себе си. Да усеща
врага, да го вижда където не е. Нещо
такова се прокрадна като чу гласа на
Алгара от по-близо. Но тук нямаше
врагове. А и бе изнервен и объркан вече
толкова много. Поредният детайл, който
не би пропуснал в битка, но сега
говореха просто за всички онези
глупости, свързани с превръщането на
мъж и жена в едно. Да се свършва…

Опъна тетивата, прицели се

внимателно и заби стрелата точно над
шлема на Алгара. Бе толкова лесно. От
двайсет и втория път…
660
 Алгара се засмя щастливо и звучно.
Твърде звучно. Едва сега разбра
разликата. Този път я разбра. Тя се смя
твърде шумно, именно за да разбере.
Появи се иззад дървото. Ето го какво
било - звук от иззад дървото. Как не се
бе досетил. Не би простил така на никой
враг. Но тя не му бе враг. И с това го бе
изиграла.

Но коя…

-Честито на младоженците! – каза

Алгара и се показа иззад дъба. – Ще ви
венчая, както поиска. Може и още сега.

Аспарух гледаше потресен.

661
 -Коя? – успя да промълви.

-Сестра ми. Ахинора. Дори е по-

красива от мен – всички в лагера го
знаят. И три години по-млада. По-свежа,
тъкмо за ханския син. И тя май го обича.

Междувременно момичето, което

стоеше до дървото се свлече надолу,
изгубила сили. Алгара отиде и свали
шлема и. Наистина бе Ахинора. По-
малката и безкрайно красива полу-
сестра. Аспарух знаеше, че неколцина
стрели от различни родове вече се бяха
забивали в косата и, но без отговор. Той
я познаваше добре. Обичаше я.
Намираше я за безкрайно чиста, добра и
662
умна. Но не бе и помислял да я пожелае.
А малката стоеше на земята, гледаше
надолу и не смееше да вдигне очи.

-Ако не съм аз, и без това щеше да е

между основните ти любимки… - каза
Алгара, говореща твърдо, безчувствено,
като жестока сватовница – Нима
отричаш, че ханският син щеше да пусне
стрела в косите на Ахинора?

-Това не те засяга. Ахинора е красива

българка, която ще има достоен мъж. Ти
си жрица и вещица, но това не ти е
работа. Това е работа само на Тангра.
Той определя кое сърце с кое се
събира…
663
 -Ти пусна стрела в косите и, а вчера се
закле пред кръвта на жрица, че ще се
ожениш за нея…

-Не съм се клел за нея, казах за теб…

- рече Аспарух.

-Спомни си добре думите си, аз ти ги

сложих в устата…

Но нямаше нужда да си спомня. Не ги

бе забравял. И бързо осъзна как го бе
повлияла и излъгала.

-Клетвата беше за двайсетата стрела.

Тя е на върха на дървото… - каза
Аспарух.

-Точно така. Но и всяка стрела в

664
косите на момиче също е клетва.
Двайсет и втората… Ти заби стрела в
косите на Ахинора. Тя има право да ти
отговори.

-Това е глупост, не знаех, че е

Ахинора. Мислех, че си ти…

-Да си гледал! Беше достатъчно близо.

Пусната ли е стрелата?

Аспарух не можеше да отговори.

Алгара се подсмихваше.

За пръв път думи излязоха от устата

на Ахинора:

-Тя ме застави, хански сине. Каза, че

иначе ще я убиеш. Помоли ме да и
665
помогна да спаси живота си. Тя ми е
сестра, затова съм тук… Ако искаш,
прибери си стрелата.

-Не беше само това… - добави Алгара

– заплаших я да я прокълна да остане
сама вечно. И хората ги е страх от
жриците.

-Какви са тези лудости? Защо

заставяш сестра ти да се ожени за мен?
Ти си Избраната. Не искаш, искаш
Тангра – добре. Но какво общо има тя?
Няма да остане без мъж, нито аз – без
жена…

Алгара го погледна право в очите. Не

мигваше. Изглеждаше като Богиня.
666
 -Вие ще си тръгнете от тук като мъж и
жена. Има две причини – едната е, че
вече се е случило. Старата Алгара ми го
каза. Това е бъдещето. Знам го от много
години…

-Какво? – попита Аспарух. Изненадана

и Ахинора вдигна поглед и взе да се
изправя.

-Ахинора е твоята жена. Ти си от рода

Дуло, а тя носи половината кръв от
знатен източен род, тръгващ от
Боговете. Тези две нишки трябва да се
съединят. За нещо много по-голямо,
отколкото всеки тук може да си
представи.
667
 -По-голямо? Колко голямо? Аз съм
трети хански син, разбираш ли – трети. И
ще дам живота си, за това братята ми да
не умрат преди мен! През мен не върви
властта, нито ще бъде наследена от
моите деца. Колко „голямо“ ти е казала
Старата Алгара?

-Много голямо. По-голямо от теб. Дори

аз не знам…

-Не знаеш?

-Не знам. Не ми е дошло времето да

знам. Но вие сте един за друг.
Истинската любов е помежду ви. Това е
бъдещето.

668
 -Каква любов? Ние не сме разменяли
и един поглед… - каза Аспарух.

-Днес разменихте. Това е волята на

Старата Алгара, и на Тангра… - каза
Алгара.

-На Старата Алгара? Тя ли е новият

Бог на българите? Може и да не я
послушам. Нека да видим какво ще ми
направи…

-Ти не разбираш, Аспарух, братко…

Старата Алгара не ти нарежда. Тя казва
само какво е видяла като случило се.

-Е, това няма да се случи…

-Ти пусна стрела… Решението не е

669
твое…

Аспарух я погледна свирепо.

-Да, пуснах стрела. Но виждаш ли

сестра ти да се хвърли на врата ми?
Виждаш ли я да приема стрелата?

-Казах ти, че има две причини – само

едната бе Старата Алгара. Има още
една – по-важна.

-И каква е тя?

Алгара погледна към Ахинора. Право в

очите.

-Сестро, ти ме обичаш и ме уважаваш,

защото съм по-голяма. Покорна си. Но си
същата твърдина като мен. И аз го знам,
670
и ти го знаеш. Кажи на Аспаруха щеше
ли да дойдеш, и да се направиш, че те е
страх от мен, ако беше само това…

А Ахинора – с бисерно сини очи, но не

по-малко свирепи, изобщо не мигна.
Нито трепна. На седемнайсет бе силна
колкото сестра си. Този поглед я издаде
– на Алгара, и на Аспарух.

-Щеше ли да дойдеш, само от страх да

не те прокълна? Или знаеш, че си
толкова силна, че никакво проклятие не
може да те спре…

Онази не отговори.

Алгара продължи:
671
 -Сестра ми е влюбена в теб от много
години. И никоя друга стрела няма да
приеме. Ще остане сама, ако не си ти,
Аспарух. Може да я направим жрица.
Има достатъчно жестокост в душата и…

Аспарух погледна втората красавица.

Тя все така мълчеше – победена, но и
вече разкрита с цялата си сила.

-Истина ли е това? – попита той. Тя го

стрелна със святкащи очи. Отново нищо
не каза. Обърна се, извади стрелата от
дървото, направи няколко крачки, и с
ръка, и с цялата си жестокост, я заби в
щита му, който висеше отстрани на коня.

-Ти пусна стрела, а тя показа, че я

672
иска. Трябва да изпълниш клетвата си,
хански сине… - каза победоносно
Алгара.

Победоносно, но вероятно с огромна

болка, някъде там вътре, където е
истинската същност на човека, която
никога не се виждаше…

-Българин не се отмята от стрелата си.

Ахинора е достойна дори за
първородния син. Чест за всеки
българин е да я има. След като иска,
няма значение какво говорят сърцата.
Нали това научихме, заедно, Алгара. Ще
ни венчаеш още сега. Ще я заобичам с
времето, след като Тангра така нареди
673
всичко, ще вкара и огъня в сърцето ми.
Огънят, който беше за теб…

-Както помъдряхме заедно братко, не

сърцата са всичко. Има по-важни дела,
по-големи замисли на Тангра. Велики
замисли. Старата Алгара не лъже…

-Нека не се съмняваме в мислите на

Тангра… - каза равнодушно и почти
безчувствено Аспарух.

Но тук дойде и гласът на самия

Тангра:

-Не! – каза Ахинора – Няма да ни

венчаеш сега. Всички истини се видяха,
но няма да се омъжа за студеното сърце
674
на Аспарух. Трябва първо огънят на
Тангра да влезе в него…

Аспарух я погледна изненадано. Още

по-объркана бе Алгара:

-Но! Старата Алгара…

И тук младата сестра напълно

затвърди свободата си:

-Ако Старата Алгара не лъже, ако е

вярно, че тя вижда какво е станало, а не
го определя, значи ще стане когато
трябва! Огънят трябва да е първи, преди
думите пред жрицата… Аспарух ще се
ожени, когато обича…

След около ден три конника се

675
прибраха в столицата. Мнозина се
питаха какво е ставало някъде там
далеч, но никой не получи отговор. Дори
ханът…

Но ханският син не се ожени след

месец, както бе говорил на Алгара.
Всъщност, цяла година не пусна нито
една стрела. Накрая огънят наистина
дойде. Не го бе повикал той, нито го бе
гонил. Този огън идва винаги сам. По
волята на Тангра20.

20Ахинора е името на съпругата на Хан Аспарух, и майка на основните негови наследници от рода Дуло. Името е
въведено от писателя Николай Райнов, и съответства на езиковата и именна структура на българите от онова
време. Алтернативното име „Пагане“ е въведено от писателката Вера Мутафчиева. За нито едно от двете няма
твърди писмени доказателства, но Ахинора е доста по-близо до автентичната традиция на българите.

676
 21. Първа кръв
От четиримата в шатрата, трима бяха
на едно мнение. И до голяма степен –
ядосани. Само един беше на друго, и
никак - ядосан. По-скоро философски
умислен. И неговото мнение щеше да
стане реалност, защото това бе ханът.
Съгласни или не, останалите имаха
единствено право на личен възглед. Но в
случая, волята на хана имаше
допълнителна цел – не само да се стори
нещо, а и да ги научи на нещо.

Това бе странна среща на Кубрат със

синовете му, военен съвет, на който
отсъстваха всички ключови
677
военачалници – дори кавханът и ичиргу-
боилът21. Никаква военна работа не
можеше да се реши тук, и никога не би
била решена. Но всъщност, въпросът бе
вече решен, и войските се готвеха, а най-
големите военачалници – в йерархията и
над ханските синове, участваха в
подготовката.

Тази среща бе за нещо далеч по-

важно. За един зловещ урок, който не
можеше да избегне нито един хански
син. Защото един ден можеше да бъде
хан. Но освен възможните владетели,
21
Ичиргу-боил – третата най-висша властова позиция сред българите. Нещо като „най-
близък“ боил, „вътрешен боил“, често отговорен и за личната охрана на хана. Над него са
само самият хан и кавханът.

678
това не бе работа на абсолютно никой
друг. И много скоро щяха да разберат
защо.

-С арабите сме в мир днес, няма какво

да спечелим, намирам тази война за
безсмислена. – каза Батбаян. – най-
големият син, и бъдещ водач на
българите.

-Съгласен съм с брат ми… - каза

вторият Котраг – Вършим мръсната
работа на Константинопол, само за пари.
Които не ни и трябват. Нито пък земи.
Имаме достатъчно. Водили сме много
битки, не сме страхливи, не сме се
срамили. Но винаги със смисъл.
679
 Третият син – Аспарух, най-младият от
пълнолетните наследници на хана,
стоеше и не казваше нищо. Той все още
не бе участвал в нито един истински
боен поход, за разлика от братята си. Бе
обучен и много добър боец, но мъдрото
управление на Кубрат осигуряваше
времена повече на мир, отколкото на
война.

-Имаме мир с арабите. И съюз с

ромеите. – каза Кубрат – И не мисля
това да се променя. Но трябва да
участваме в похода на магистъра
Ставраки. Няма да сте като българи, а
като наемници. Скрити.
680
 -Това го разбрахме. – каза Батбаян –
Като дойдат пратениците на Халифата,
ще се оправдаеш, че във време на мир,
някои българи работят като наемници за
други владетели.

-Именно… - каза ханът.

-И затова не можеш лично да поведеш

войската. Няма как да се правим на
наемници, с хана начело. – допълни
старият син, който вече бе натрупал
доста държавническа мъдрост.

Кубрат кимна в знак на съгласие.

-Но арабите не са толкова глупави.

Това са две трети от цялата българска
681
орда. Ще се усетят… - каза Котраг. –
Твърде много наемници, и твърде добре
организирани, все едно са войската на
българите.

-И да се досетят, няма да има

нарушение на никакъв договор. А ако
Ставраки победи, самите араби няма да
имат интерес да ни притискат и
изнудват. – каза Кубрат – Хитрото е, че
няма да могат да го направят, дори ако
победят Ставраки. Тогава ние ще се
изтеглим, а пред тях ще има обширни и
богати земи в Анатолия, които ще
останат без защита. Ако тръгнат да се
занимават с нас, василевсът ще прати
682
нова войска и ще изпуснат плячката.
Нямаме губеща ситуация.

-Но какво печелим? – попит Батбаян –

Ромейското злато? И сега хазната ни е
пълна, мирът се отплаща щедро,
народът е щастлив. Успяхме да
натрупаме дори огромни запаси от
резервно оръжие.

Наследникът наистина бе прав.

Българите нямаше да спечелят нищо
сериозно от тази война, дори ромеите да
спечелеха. Василевсът им бе предложил
земи, от тези на Халифата, но те бяха
непотребни. В тях имаше малко
население, неплодородни, и равнинни –
683
трудни за защита. Кубрат нямаше нужда
от подобни владения, които само щяха
да му струват усилия да ги охранява, без
никаква отплата. Като отказа земите,
василевсът утрои заплащането в злато,
и няколко конски впряга бяха вече във
Фанагория22. Но българите не обичаха
думата „наемник“. Те бяха свободолюбив
народ, който воюваше за своето, а не за
другите. Точно това не разбираше никой
от синовете на хана. И бе дошъл
моментът да го разберат.

-Синове мои, аз съм стар вече. Все

още съм здрав, но на тази възраст

22
Фанагория – столицата на стара Велика България – държавата на Хан Кубрат

684
Тангра може да ме прибере по всяко
време. И затова трябва да ви дам един
от последните важни уроци. Всеки
хански син трябва да знае този урок,
защото той е жесток, болезнен, но ще
разберете – жизнено важен. Този урок е
една скрита причина защо народите
воюват. Толкова скрита, че се предава
само от баща на син. Дори кавханът и
висшите родове не я знаят. Тя остава
само за хана и синовете му, а тези от
вас, които не станат ханове, няма да я
предадат на синовете си. Това е истина,
която няма да ви карам да се кълнете да
пазите, защото сами ще разберете, защо

685
трябва да я пазите. И дори ще сте
благодарни на Тангра, ако не се наложи
да я предавате на своите деца. Това е
тайната на един от най-големите
грехове, неизбежни за всеки добър
владетел…

След тези думи, ханът стана, пристъпи

няколко крачки към изхода на шатрата.
Придърпа платното, което я затваряше и
погледна навън. Бе отпратил стражи
далеч, но за всеки случай провери. След
това се върна. Синовете му го чакаха
безмълвни.

-Светът е жесток – каза Кубрат – И

само най-добрите, и най-силните,
686
оцеляват. Ние - българите сме сред тях.
Но силата ни не е само в кръвта и
традициите от предците или в жестоките
ни обичаи или в изнурителните
тренировки. Има още нещо, което
правим непрекъснато, и което създава
воина – това е истинското сражение.
Истинското проливане на кръв. Никой
боец не става истински, ако не воюва.

-И в това сме най-добрите… - гордо

каза Батбаян.

Кубрат го погледна изпод вежди:

-Ти и Котраг сте видели кръв вече. И

половината орда. Но Аспарух – не. И
другата половина.
687
 -Рано или късно ще се случи. Светът
не е райска градина… - каза Батбаян.

-Така е, ще се случи. Но ако е късно,

може да е съдбоносно убийствено.
Трябва да е рано. Винаги трябва да е
рано… - каза замислено, философски и
горчиво ханът.

Тримата се спогледаха. Не разбираха

това, което им казваше. И той го усети.

-Това е най-жестоката тайна, която

трябва да научите, синове мои. Цената
на непобедимата войска се плаща в
животи. В кръв. Без кръв, не можеш да
имаш непобедима войска. И когато няма
друга война, в която да пролееш кръв,
688
трябва да я измислиш.

Твърдението бе абсолютно шокиращо.

Синовете се вцепениха. Полудял ли бе
баща им? Та нали в сърцевината на
доброто управление бе да се стремиш
към мир, да осигуряваш сигурност и
спокойствие на хората. Те ти вярваха за
това, и така получаваш властта си. Ако
загубиш вярата на хората, край и с
властта.

-Изненадани сте. Но това е законът на

света. Умение не се придобива, без бой.
А в бой се пролива кръв. Дори да няма
война, ако искате силна войска, трябва
да измислите как да пролеете кръв.
689
Собствена кръв…

-Никога не съм чувал подобно нещо…

- възрази Батбаян – С толкова мъдри
люде и велики воини съм общувал, при
толкова други владетели съм бил
пратеник. Война става за земя, за злато,
от алчност, за да се защитиш… Но не и
за да пролееш кръв. Своята. Ако кажеш
това извън тази шатра, ще те съсекат на
мига, велики хане…

-Точно затова не мога да го кажа извън

нея. Казвам го само на своите синове.

-Но те трудно те разбират, хане… -

каза Котраг.

690
 -И аз трудно го разбрах някога… - каза
Кубрат – Но не можеш да бъдеш добър
владетел, без да го осъзнаеш.

-Войните не са малко. Рано или късно

се случват… Защо да измисляме… -
възрази Батбаян.

-Защото мирът е безценен, синко. Той

е дарът от Боговете. Той е време, в
което жените раждат по много, шатрите
се множат, строим крепостни стени,
трупаме оръжия и злато. Мирът, когато
имаш обширни владения, е най-доброто
– успяваш да развиеш държавата и
народа, да ги направиш много по-големи
и по-силни. Мирът е благодатта…
691
 -Но ти току-що каза, че трябва да
измислим война… - каза Котраг.

-Точно така. – твърдо отвърна Кубрат

– Трябва да измислим война, защото
мирът отравя войската, прави я негодна
и слаба. И това ще превърне самия мир
в проклятие. Ще бъдем нападнати и
съсечени за дни. Значи ни трябва мир –
за да се развиваме, и война – за да е
силна войската. Ето затова ви пращам
със Ставраки. Аз осигурих твърде много
мир, но врагове има навсякъде. Трябва,
преди да ида при Тангра, да съм сигурен,
че съм ви оставил силни и непобедими.

-Мисля, че започвам да разбирам… -

692
проговори най-младият син, за пръв път,
откакто се бяха събрали.

-Това е жестоката истина на живота,

която само владетелят може да знае, и
не може да сподели с никого. Когато
имаме твърде много мир, трябва да
пратим войската някъде да воюва, за да
не западне, да не се разложи и да стане
слаба. Трябва да платим кървава цена,
но не заради ромейското злато, а заради
знанието, което ще получим. Заради
кървавото бойно възпитание на
момчетата ни. На онези от тях, които ще
се завърнат като израснали воини. С
цената на другите, които ще загинат.
693
 -Тъжна сметка, но сигурно си я
правил… - каза Аспарух.

-Досещаш се. – усмихна се Кубрат –

Има и сметка. Тъжна, грозна, кървава…

Ханът се разрови в един сандък.

Извади няколко пергамента.

-Това са летописите на стотици години

наша история, и десетки сражения.
Цифрите са неумолими – ако дълго
войската мирува, после плащаме скъпо в
жени, деца и старци. Има десетки случаи
на изклани наши села, защото не е
имало достатъчно подготвени бойци
наблизо. Ето – чети това… - каза ханът и
подаде ръкописа на Аспарух.
694
 Той го пое. Разглежда го малко, после
каза:

„История на боила Севар

Селото на Севар наброяваше

триста души, от които – петдесет
пълнолетни конници. Бе оградено с
висока стена, имаше стража, с голям
ред. Бе нападнато от четиридесет
хазари. Макар и добре обучени, сред
бойците нямаше стари и изпитани,
видели кръв. Дори Севар не бе воювал,
след толкова години на мир. А
хазарите бяха плячкосвали години
наред. Така, макар всеки българин да бе
много по-подготвен от всеки хазарин, в
695
битката бяхме пометени. Войниците
за пръв път се оплискваха с кръв.
Водачите не знаеха как да се държат,
нямаха увереност. Много българи се
струпваха да ненужни места, а шепа
хора – там където трябваше. В крайна
сметка, хазарите победиха. Изклаха
трийсет от войниците, срещу само
четири свои жертви. После отвлякоха
жените и децата, които направиха
хазари. Сега им раждат на тях. Избиха
старците. А войниците оставиха живи,
и застанаха на един хълм наблизо, за да
гледат как едни други се посякоха – от
срам и мъка, победени, и останали без

696
майките, бащите и децата си. А Севар
– след като посече последния войник,
сам се прониза на меча си.“

Аспарух свърши с четенето.

-Има още няколко такива разказа. –

каза ханът - Четиридесет хазари срещу
петдесет българи в укрепление. Но
българи, които не са помирисвали кръв,
не са били водени от бойци, които са
помирисвали, за да им дадат вяра в боя,
да им кажат какво да правят, да им
предадат опита си. И станали лесна
плячка на хищниците. Войната не е само
умение да въртиш меча и да пускаш
стрелите. Войната е занаят сам по себе
697
си, на който се научава като воюваш.
Прочети сега това… - каза и му подаде
друг свитък.

Аспарух го взе. Започна:

„Славната победа на Телериг

Лагерът на българите бе добре

укрепен – на високо и с добра видимост
навсякъде. но местните намерили
тайна пътека и изненадали българите
през нощта. Били около петдесет,
срещу десет български бойци. Но
постовият ги усетил няколко мига,
преди да нахлуят и надал страховит
вик, който събудил всички и стреснал
нападателите. Докато те загубили
698
няколко мига заради това, опитните
бойци на Телериг знаели, че точно това
ще стане, и ако и да спели само преди
малко, вече били готови. И не само
това, но и знаели как в хаоса на
битката, без да имат време да слушат
заповедите на водача, да се
разпределят по най-добрия начин, така
че да изградят най-добрата защита.
Първият от нападателите паднал,
още докато постовият крещял. После
главите им започнали да се търкалят
една подир друга. Задните се уплашили
и отстъпили. Телериг не дал нито една
жертва, а избили седем от врага.

699
Десет срещу петдесет – велика победа
на българите, те ще се помнят с
векове в тези земи, ако и вече да не
живеят там.“

-Виждате ли разликата? Всичко е в

цената, платена в кръв… - каза Кубрат –
Сега като пратя войската със Ставраки,
ще загубим няколко десетки човека най-
много. Защото повечето са стари бойци,
има организация, има хора, воювали по
трийсет години. С тях, младите ще
станат воини. Но ще загубим няколко
десетки. Това е цената, за да не изгубим
хиляди или десетки хиляди после. Никой
мир не може да бъде вечен. Трябва да
700
сме готови като свърши, да не ни избият
като овце на заколение… - завърши
ханът.

Братята мълчаха.

Аспарух накрая каза:

-Всичко е в сметките, нали.

-Твърдо е в тях. – каза Кубрат -

Съотношението е сто към едно. Грозна,
болезнена, жестока истина. Но всеки,
който загине при Ставраки, ще означава
сто спасени след това – някъде другаде,
някъде в мир, някъде в далечно време.
Някъде и някой, който няма да има
никаква връзка със загиналия като
701
наемник. Но той не знае, че не е
наемник. Той е ученик…

-Сто към едно? – попита Аспарух.

-Това е най-малкото, може и повече…

Тук и двамата големи братя си

върнаха разсъдъка:

-Значи отиваме на непотребна война в

помощ на императора, за да се учим.
Никога не бих се досетил. Трудно ми е
да го разбера… - каза Батбаян.

-Ти ще трябва и да го приложиш,

защото ще станеш хан. И един ден ще
трябва и да го предадеш на децата си.
Твоята тежест е най-голяма.
702
 -Войска се обучава на война… - каза
Аспарух – най-малкият, все още не
воювал, но сякаш разбрал най-добре –
Войска се обучава на война, а чуждата
война е тайна ценност, която само ханът
разбира. Възможност да платиш
кървавата цена, но без да рискуваш свое
мирно население, и свои земи.

-Именно! – каза Кубрат – Всяка друга

война ще засегне и нещо друго, освен
войската ти. Хора, пътища, домове,
жени, деца. И ако са млади и неопитни
бойците ти, пак ще платиш същата
кървава цена. Докато в чуждата война,
извън земите ти – там се учиш, без
703
всичко това. И бойците ти ще са по-
готови да бранят народа си, когато
войната дойде при него.

-Нищо от това не е вписано никъде,

нали… - каза Батбаян.

-Напротив! – отвърна Кубрат –

Написано е в тези летописи, но между
редовете. Така че само който трябва да
може да го разбере. Защото ако го
прочете всеки, с ханската власт е
свършено. А с нея и с държавата. А с нея
– и с българите.

-Аз мисля, че разбрах. Сега ми е по-

лесно да ида в първата си битка, за да
рискувам живота си в полза на ромеите.
704
– каза Аспарух.

-Ще гледаме да те опазим… - каза

почти бащински Батбаян.

-Мисли преди да развъртиш меча, но

докато го въртиш, изобщо не мисли… -
каза мъдро и с опит Котраг…

Ханът се усмихна доволен, че

синовете му научиха този урок.

22. С един удар

Битката бе пълна катастрофа за
ромеите. Въпреки че имаха числено
превъзходство от двойно повече бойци,
те бяха просто пометени. Тежката
705
арабска конница – недостижимото ново
откритие във военното дело, което за
броени десетилетия бе създало
Халифата, просто мина през легионите
на Източния Рим като нож през масло.
Ставраки изгуби около една трета от
армията си още в първия ден, а
останалата се разпръсна и
деморализира.

Батбаян стоеше на един страничен

хълм и чакаше с трийсет хилядна
българска конница знак от Ставраки кога
да атакуват. Планът бе пешаците на
ромеите да поемат удара и да спрат
устрема на арабите. За целта те бяха
706
тежко въоръжени и с подсилени щитове,
в няколко здрави реда. След като
арабите загубеха основното си
предимство – устрема, българите
трябваше да ги ударят от левия фланг, а
една група други наемници – арменци –
от десния. Врагът щеше да бъде
обкръжен и унищожен.

Още преди битката, Батбаян изрази

резерви дали по подобен начин може да
бъде удържана тежката конница, и то на
съвсем равно поле.

-Това ще е капанът ни за тях… - бе

казал Ставраки на военния съвет – Ще
си мислят, че лесно ще ни пометат,
707
защото са на равно. Но ще се ударят в
новите дебели щитове и по-дълги копия.

На което Българският
престолонаследник бе отвърнал:

-Това не е никакъв капан. Те ще ви

пометат. Никакви щитове и копия не
могат да спрат тази лавина от коне и
желязо. Пехотата има шанс единствено в
неравен терен или в гора.

-Арабите не са толкова глупави, няма

да влязат в неравен терен. Ще разберат,
че им кроим клопка… - бе настоял
Ставраки –А това е идеалният капан.

708
 Бойците си бяха на ромеите, не бе
работа на Батбаян да се грижи за тях.
Замълча.

Включи се отново едва като дойде

ролята на българите.

-Ние сме на коне, а арменците са

пешаци. – каза той – Това простовато
разхвърляне на войски от двете страни
на арабите няма смисъл. Ние ще
настъпим по-бързо от тях, фронтът ще
се разкриви. Дори да удържите центъра,
ще настане хаос.

-Кой ще направи по-голямата част от

един кръг, няма значение… - отвърна

709
Ставраки. Важното е накрая вие и
арменците да се срещнете.

-Но говорим за различен тип войска. С

тях се воюва по различен начин… -
отново опита да възрази българинът.

И отново не успя да постигне каквото и

да било.

Сега гледаше пълното падение на

похода на Константинопол, което
вещаеше клане на останалите бойци, и
плячкосване на огромни територии.

С една малка част от най-опитни

конници, Батбаян се вклини отстрани в
настъпващите араби и внесе малък смут.

710
След това друга част си проби път до
почти озовалия се сам в обкръжение
Ставраки, и го измъкна заедно със
свитата му. Накрая лично Батбаян наду
един ромейски рог, с който да заповяда
отстъпление, пред смаяния поглед на
гърка. Някакви части от войската успяха
да се измъкнат и се укрепиха на няколко
хълма, заобиколени отдолу от
полуделите конници на Пророка.

Вечерта и те се оттеглиха – без почти

никакви жертви, и с огромна плячка от
оръжия, но най-вече – ромейска кръв.

711
 -Утре ще ви довършат… - каза
Батбаян на военния съвет. – Най-добре
преговаряйте за мир.

-Мир означава позор! – възрази

Ставраки – ще трябва да отстъпим много
територии. Аз нямам подобни права.
Само императорът…

-Иначе ще загубите още повече земи…

- каза българинът.

-Не, няма… - каза гъркът. Ще се

оттеглим в най-близката крепост. Тя е
само на ден път. Срещу яки стени
конниците са безсилни. Ще уморим
арабите с обсада, за която не са готови.

712
А през това време ще пиша за помощ до
Константинопол.

-Няма да имате един ден. Ще ви

изколят още призори. – каза Батбаян –
Пешаци не могат да бягат по-бързо от
конница.

-Ние няма да бягаме! – каза гъркът –

Ще отстъпваме организирано.

-И как ще стане? С тежките щитове на

гърба ли? Вие с лице не ги удържахте, та
така…

-Ромейските бойци могат и да

настъпват, и да отстъпват… Знаят какво
да изберат… - каза Ставраки.

713
 Всичко това се случваше под
събраните вежди на арменския водач на
наемниците.

Нищо не можеше да се направи.

Ромеите бяха обречени. След съвета се
видяха само двамата с Батбаян.

Арменецът хитро се подсмихваше.

-Гърците са глуповати войници, които

нямат нищо общо с някогашния Рим. Те
ще го погубят, като се мислят за велики
воини… - каза арменецът.

-Има нещо вярно в това. Мисля, че

цялото ми идване тук е една огромна
загуба на време… - отвърна българинът.

714
 -Не е точно така. Можем да спечелим
битката. Ние, а не гърците…

-Всяка битка може да се спечели,

въпросът е има ли смисъл да се води
вече…

-Има. Твоите конници са по-бързи и

по-леки от арабите. Ако ги
дезорганизираме да загубят устрема, ще
станат неподвижни, и уязвими.

-Това беше планът и на Ставраки…

-Но той не може да го направи. Ние

можем…

-Дори да е така, само българи и

арменци ако поведем битката, ще бъдем
715
по-малко от арабите. И да спечелим, ще
дадем доста жертви. За какво? Ние
златото си получихме. Битката е
изгубена, заради Ставраки. Всички го
знаят, собствените му подчинени ще го
издадат на василевса. Можем с чиста
съвест да си тръгнем.

Арменецът се приближи.

-Виж, има една малка разлика. Ще

използваме глупостта на Ставраки. Той
ще е примамката ни. Нека отстъпва, и те
ще тръгнат след него. Ще колят жалки
ромеи като агнета. Но ще им трябва
време. И ето тук – точно преди този
проход, можем да ги изненадаме… -
716
арменецът бе извадил малка карта.
Позицията наистина бе добра.

-Ако арабите са разтеглили колоната

си, и ударим отстрани, можем да ги
изненадаме и разделим… - съгласи се
Батбаян. – Но все още не разбирам защо
да жертвам дори един българин.

-Защото тук сме със Ставраки, и ние

също губим, ако той пропадне. Ще носим
срам цял живот, или поне до следващата
битка. Пак ще трябва да воюваме някога.
По-добре сега. Пък и… ако спечелим…
плячката ще е за нас…

-Плячката?

717
 -Онова, което арабите биха взели.
Незащитени градове, доста богати.

-Ние не сме за това тук. А и не мога да

рискувам нашия мир с ромеите, заради
плячка… - възрази българинът.

Последва нова лукава арменска

усмивка.

-Не е нужно да го правим. Достатъчно

е Ставраки да помисли, че ще го правим.
И сам ще ни даде каквото искаме.

-Ще изнудваш гърка?

-Той сам се докара до тук…

В предложението имаше логика.

Батбаян се досети и за още един важен
718
момент. Ако обърнеха битката, Ставраки
щеше да припише победата на себе си.
И за да не му се пречкат той и арменеца,
щеше да е готов да затвори устите им с
каквото поискат. С повече злато. Но
Батбаян вече знаеше колко злато бе
получил Кубрат, и все по-малко му се
воюваше просто за пари. Да жертва
животи за пари.

От друга страна обаче, младите бойци

още не бяха воювали. Той бе повел
опитните, защото му трябваше
сигурност, когато измъкваше Ставраки.
Поръчението на Хана не бе изпълнено.

719
 -Да опитаме. – каза накрая той – Дано
ромеите не провалят и нас.

На следващия ден гърците доста

организирано започнаха да се изтеглят.
Арабите внимаваха много да не им
поставят капан, но накрая се убедиха, че
рискове няма. И ги последваха, вземайки
кървава цена на всяка стъпка. Българите
и арменците се направиха, че си тръгват,
и може би успяха да ги заблудят. А и
обективно погледнато, с арменските
пешаци да нападнеш тежката конница,
бе лудост. Само българите на коне пък
бяха по-малко.

720
 Когато всичко това започна да се
случва, кавханът Алцек, който бе начело
на този поход – поставен дори над
Батбаян, се обърна към българските
конници. Той оставяше ханския син да
ходи по военните съвети, за да ласкае
ромеите. Но никой не се съмняваше кой
е начело на войската.

-Само най-старите бойци да си

оставят стрелите! – заповяда кавханът –
Ненужни са срещу толкова много броня.
Ще ви пречат.

Девет от всеки десет българи свали

лъка си.

721
 -Арабските ризници имат няколко
слаби места, които трудно се уцелват
със стрела. А и да се уцели, стрелата
там не може да убие. Най-много да
нарани. Затова само най-точните ще
опитат това, но не разчитайте на него… -
продължи боецът. След това извади
своя блестящ и безкрайно остър меч –
леко извит, за да е по-добър при сечене
и продължи:

-Арабите падат, като уцелиш такова

място, и след като мечът е вече вътре, го
завъртиш. За да засегнеш други важни
части от тялото. Това стрела няма как да
стори, но вие всички сте изкусни в него.
722
Ще посечем арабите с онова наше
умение – да нанасяме точен удар в
процепите между частите на бронята.
Бързи, точни удари. Малко народи го
умеят, затова и никой толкова добре
защитен като арабите, не мисли по този
въпрос. Но това е единственият начин да
ги победим. Ще приложим изкуството на
победата с един удар в движение. Един
единствен точен удар в слабото място.

Всички много добре разбираха какво

им говори. Част от върховото воинско
умение на българите бе да решават
битката с първия удар. Нямаше време за
твърде дълъг дуел, размяна на удари,
723
парирания и пр. Всичко това
увеличаваше риска. Влезеш ли в
хаотична битка, тип „меле“, губиш част от
предимствата си. Може да те удари
всеки от всякъде, възможен е дори
случаен удар. Българите не обичаха да
се оставят на случайността. Един удар,
максимум два – често ударът се сливаше
със самото вадене на меча. Това е. Но
за целта трябваше да си много точен, и
изпълнението да е с максимална сила23.

23
Тази техника е запазена и до ден днешен в част от японските изкуства за работа с меч.
Счита се, че дълга битка „като по филмите“ е безсмислена, защото мечът може да се счупи
или да настъпят други случайни събития. Самураите от тези школи решават битката в 1-2
удара, и наистина самото вадене на меча е и удар. Възможно е японците да са усвоили
това в по-ранен период, когато са имали контакти със старите българи. Родът Дуло има
присъствие в Япония в доста отдалечени времена, за които почти няма документи. Но
контакти със сигурност е имало, доказателство за което е и фактът, че японският
император, по време на посещение на Тодор Живков през 70-те години, се е обърнал към
него с дума, близка до „братовчеде“.

724
 Всички българи, дори най-младите
дълги години бяха упражнявали това.

-Младите да не се страхуват за
замахват силно. И да не се плашат от
кръвта. Предстои им още много да
пролеят. – продължи кавханът – Старите
ще вървят напред, те ще секат първи.
Каквото пропуснат, или ако някой враг
падне, го довършват младите.

Това бе един подход, доста различен

от римския. Там бе обратното. Легионите
се подреждаха с най-младите бойци най-
отвън. Идеята бе врагът да среща
непрекъснато нарастваща съпротива. Но
това бе с цената на живота на доста
725
млади легионери. В случая кавханът
искаше да младите да следват някой по-
стар, за да добият увереност.

-Когато тежката конница изпадне в

хаос, и повечето са на земята, ще ударят
арменците. Не забравяйте – те са
подготвени за бой на земя, а ние – на
коне. И дори да сте подготвени да се
биете и без коне, няма да го правите,
преди да дойдат арменците. Отгоре от
коня, при свален долу враг, ще удряте
предимно по шлема и по бронята. Нищо
няма да постигнете, няма да можете да
уцелите повечето слаби места. Но никой
да не слиза. Не искам да загиват
726
българи. Ще яздите между тях и ще ги
удряте отгоре, все едно с тояги. Нека ги
зашеметявате, и да дрънчат шлемовете.
Така ще помогнем на арменците. Дойдат
ли те, и ние слизаме. И пак същото –
сечем слабите места с един удар. Ще
носим по-леките си ризници и малките
щитове. Всичко друго остава тук. Срещу
тежките араби, подвижността е всичко.
Разбрано ли е?

Мощен вик изрази ясен отговор.

-И не пестете гласа си! Той е оръжие,

силно колкото меча… - завърши Алцек.

Батбаян и Котраг бяха във водещите

групи – като стари бойци. Те водеха свои
727
отряди. Аспарух се оказа в една от по-
задните. Тримата хански синове бяха
разделени далеч един от друг. Те бяха
обикновени бойци тук, но утре някой от
тях трябваше да стане хан. Алцек не
можеше да позволи и тримата да са на
едно място, където да се случи някое
злощастие, и да загинат всичките.
Всъщност Аспарух се оказа в групата,
водена от самия Алцек.

Арабите може би допускаха още една

грешка – опиянението. Виждаха
очевидната си победа, а това може да
замъгли съзнанието повече и от най-
силното вино. Отдаваха се на екстаза от
728
масовото клане и изтребване на жалките
ромеи. В добавка, и тежката конница
практически никога не бе губила битка.
Освен в междуособни сблъсъци сред
самите араби, и то от друга тежка
конница. Това улесни българите.

Първом те се доближиха тихо

отстрани, но като не можеше вече да е
скришно, последва другата крайност –
страховит свиреп шум – едновременно
могъщи крясъци и удари на меч в меч,
или меч в щит. Средно тежката
българска конница на звук задминаваше
и най-тежката арабска. Това внесе
известно объркване, защото част от
729
арабите наистина помислиха, че идва
друга тежка конница. И се зачудиха от
къде ли, и кой ли шейх бе предал
Халифа, и се бе продал на неверниците.
Военачалниците се усетиха, но не всички
успяха бързо да реорганизират хората
си.

Българите не се вклиниха в редовете

им. Това бе невъзможно. Те приличаха
на вода, която се процежда между
здрави и твърди камъни – почти
неподвижни. Основното предимство на
българите бе, че не дадоха възможност
на арабите да ускорят своите коне и да
ги засилят срещу тях.
730
 Получи се смесване на двете войски,
но арабските конници бяха с много по-
тежки брони, щитове, и мечове. Движеха
се по-бавно. За това допринесоха онези
малко останали стрелци, които преди
войските да се ударят, ги посипаха със
стрели. Тъй като не знаеха какво става,
те задържаха тежките си щитове, които
се превърнаха в слабост, когато двете
орди се сляха.

Но после дойде най-голямата

изненада. Арабите започнаха да падат
от конете си като нежни цветя, посечени
от коса. Това сериозно ги обърка. Не
бяха виждали някой толкова бързо да
731
сваля толкова много от тях. Което
създаде внушението, че българите са
някаква огромна сила, способна да
помести тежкия войник с лекота. Което
бе грешка, защото ги накара да подредят
формацията си като срещу друга тежка
конница. Всъщност, те падаха, посечени
от точните попадения от умението „с
един удар“. До момента не бяха срещали
подобен стил на война.

Въпреки това, ставаше дума за не

повече от един от десет така посечени
араби. Но битката се решаваше от
времето, и от илюзията, която създадеш
у врага. Нямаха време да осмислят и
732
реорганизират. Получи се хаос, в който
само най-добрите бойци на Пророка
можеха да избегнат ударите, и тук-там –
някой да нанесе свой.

Като видяха какво става, и ромеите се

окопитиха и настъпиха в обратна посока.
Арабите спешиха част от войниците, за
да се организират на укрепени ядра, да
отблъснат атаките и да разгледат
бойното поле.

Тогава удариха арменците, които

точно това очакваха. Те също бяха по-
леки от арабите, и се движеха по-бързо.
Българите летяха с конете си между
всички, все още успяваха да посекат
733
някой злощастен конник в някой процеп
на защитата. Но основно удряха отгоре
по шлемовете и зашеметяваха враговете
си. Накрая и те слязоха и започна
същото сечене на земята.

Денят, който бе започнал като клане

над бягащите ромеи, се превърна в
клане над арабите. Военачалникът им
разбра, че е загубил, и даде „отбой“. С
много жертви, и посичани в гръб, успяха
да се измъкнат половината.

Като видя това, Ставраки понечи да

нареди атака да ги довършат, но се видя
лице в лице с българи и арменци, които

734
му дадоха ясен знак, че това е глупост.
Той отстъпи.

В крайна сметка, тази малка война

завърши без победител. Първо ромеите
бяха разбити, а след това – арабите.
Границата не се премести. Но Ставраки
– като всеки хитър грък, бе изкарал
целия поход като „защитен“. Той си бе
чисто завоевателски, но бе обявен като
защита от нападение. Така този равен
резултат, той успя да го изкара като своя
победа. А арменци и българи получиха
щедро заплащане, за да не се мяркат
нито пред очите на Ставраки, нито в
Константинопол.
735
 Победата за българите бе голяма.
Бяха успели да изпитат реалните си
умения срещу силен съперник.
Посичането „с един удар“ работеше.
Процепите бяха уязвими. За пръв път,
макар в локално сражение, някой
успяваше да се справи с тежката
арабска конница. Щяха да отнесат добри
новини като бойно познание на Кубрат.

С цената на около деветдесет убити.

Повечето – млади синове, някои все още
нямаха свои синове. Жестоката кървава
цена на познанието, която собственият
им хан бе решил да бъде платена.

736
 Старият воин Алцек щеше да запомни
още една велика битка в живота си,
който вече отиваше на заник. А тримата
хански синове гледаха умислено.
Аспарух бе получил своето бойно
кръщение. Бе успял да свали трима
араби. С по един удар. Той бе изкусен
майстор на меча, а вече мечът му бе
вкусил и кръв.

Но най-тежко гледаше Батбаян.

Защото знаеше, че скоро тези решения
ще трябва да ги взима той…

737
 23. Горчивата истина
-Няма да ме послушат, нали… - в
угасващите очи на хана се прокрадваше
горчивина.

Алгара просто замълча. След толкова

години, и толкова добре опознал детето,
което бе отгледал, това му бе
достатъчно. Но искаше да чуе и
отговора.

-Няма да ме послушат, нали… -

повтори той.

Два пъти ханът рядко питаше, да се

осмели някой да не отвърне, бе
немислимо. Единствено Алгара
получаваше подобно великодушие,
738
защото той осъзнаваше колко е важна тя
за народа, и бе благодарен на Тангра, че
я е пратил. Алгара можеше да си
позволи да мълчи. Но не и за трети път.

-Ти си най-великият хан на българите

от векове насам. Мнозина те приемат за
равен на Авитохолите. Думата ти не е
просто закон. Тя е равна на тази на
Тангра. Синовете ти трябва да те
послушат… - отвърна му.

-Но ти през цялото време мълча. Не

промълви и дума, не се усмихна, когато
народът ликуваше. Когато най-великият
хан от векове – както ме наричаш,
разреши въпроса с бъдещето след себе
739
си. Народът бе щастлив, че няма да има
раздори между ханските синове, между
родовете, и ще остане единен. Кой би
могъл да оспори тази воля на Хан
Кубрат? Но ти мълча. И бързо излезе…

-Мълчах… - отвърна тя, и после

мълчанието и продължи.

Той знаеше, че не може да и нарежда.

Знаеше и, че няма нужда да и нарежда –
тя винаги би направила най-доброто за
народа. Дали сега щеше да му каже
нещо повече…

-Дори да не ми отговориш, аз
разбирам всичко. Може би ми отговаряш
с мълчанието си. Синовете ми ще се
740
разделят. Българите няма да са единни,
въпреки да виждат, че светът става все
по-жесток, и единствено да сме заедно,
ни прави силни и оцеляващи. Твоето
мълчание ми дава най-горчивия подарък,
дни преди Тангра да ме повика…

Знаеше, че не може да го лъже. Тя

имаше връзка с бъдещето, но в
настоящето ханът бе изкусен държавник
и четеше хората. Ясно и бе, че
мълчанието също говори – може би
достатъчно. Всъщност – можеше да му
каже всичко. Та той умираше. Дори да
знаеше цялото бъдеще, не би могъл да
промени нищо. Причината да мълчи бе,
741
за да му спести пълната горчилка,
каквато този достоен мъж не
заслужаваше в последните си мигове. Но
сякаш със собственото си досещане, той
сам забъркваше и изпиваше все повече
от горчилката. Може би да му отговори
бе по-малкото зло…

-Българите ще оцелеят, и ще бъдат

славни. Още при сега родените ще
направят дела, които никой друг по света
не е правил. Но няма да са заедно.
Различни посоки ще поемат, и славата
ще е за един от потомците ти, за
неговите българи, и за други народи,
които ще станат българи… - каза
742
умислено младата жена. Замисли се, и
добави – Българите ще бъдат славни, но
няма да завладеят света, каквото биха
постигнали, ако са заедно.

-Но защо? Нима не виждат какво им

завеща ханът? Нима не съзнават, че съм
прав? Нима има скрити вражди между
синовете ми? Толкова години са
истински братя, наистина младите не
оспорват наследника? Нима греша…

-Не грешиш. Всичко това е така.

Просто Алгара ми каза. Ти ме питаш, аз
ти отговарям. А защо ще стане така, това
Алгара не ми е казала… - отвърна тя.

743
 -Дали мога да променя бъдещето?
Алгара да сгреши?

Младата Алгара се усмихна:

-Неясно винаги е бъдещето. Но ако

успееш, Алгара ще ми каже…

Ханът замълча, придвижи се бавно

към едни сандък до мястото, където
спеше. Стар бе вече, не го слушаха
краката, но не бе паднал напълно.
Разрови се вътре, и извади един голям
свитък, прегънат няколко пъти.

Сърцето на Алгара биеше бурно. Тя

знаеше какво е това. Другата Алгара и бе
казала. Бе и казала този момент, който

744
щеше да промени съдбата на българите
за векове напред.

Той я погледна:

-Ти знаеш какво е това? Една от най-

големите ни тайни. Само ханът и
синовете му могат да я знаят. Дори
жените ни – не. Но ти можеш – защото
Алгара вече ти е разказала. И защото с
Аспарух бяхте там. Като деца…

Младата Алгара замълча. Бе

достатъчно.

Кубрат прати един от охраняващите

бойци да повика синовете му. Докато ги
чака, разгъна свитъка. Карта. На целия

745
познат и непознат свят. Имаше дори
очертани земи, до които никой никога не
би могъл да стигне – отвъд такива
големи водни граници, че дори най-
добрите гръцки и римски мореплаватели,
не биха могли да стигнат и с най-
големите кораби. Никой не знаеше дали
там не живееха Боговете, и дали някога
човешки крак щеше да стигне. Но не
земите бяха важните на тази карта.

Един по един всички синове дойдоха.

Гледаха с учудване Алгара. Най-
големият – Батбаян, дори възрази:

-Ако ще говорим нещо тайно, защо тя

е тук?
746
 И другите братя кимнаха в съгласие.
Българите си имаха традиции, тези
традиции бяха древни, но по-важното –
бяха правилни. Тя не бе от рода Дуло,
нито бе във властта. Нито жрица, нито
колобър можеха да присъстват.
Единствено нейният духовен събрат
Аспарух се усмихваше и не бе против.

-Това дето ще говорим, не е тайно за

нея. Затова е тук… - отвърна ханът.

-Нали знаеш, татко, че не всички

вярваме, че тя вижда бъдещето? –
възрази Батбаян.

747
 -Знам. Но аз вярвам, а засега аз съм
ханът, и аз решавам… - отвърна Кубрат
и въпросът повече не бе възможен.

Той продължи:

-Пред народа ви заклех да не се

разделяте никога. И вие приехте това,
заклехте се, целунахте ми ръка, а всички
българи бяха щастливи.

-Така бе, Велики хане, така и ще бъде!

– отвърна Батбаян от името на всички.

-Но сега ви събирам да ви покажа

нещо, дето не е за пред целия народ. –
каза той и посочи към земята където бе
разгънал свитъка – Това е древна карта.

748
Никой не знае колко древна. Казват, че е
още от първия Авитохол или от неговите
синове. Тази карта е прерисувана от
картите на Боговете. Това е целият
свят…

Всички с интерес я загледаха. Дори

Алгара. Макар бъдещата Алгара да я
познаваше добре, защото я бе виждала
много пъти, това бе първия, в който се
появяваше пред очите и.

-Има ги земите, от които идваме,

земите в които живеем, и още много
други земи. Но не това е важното. Не
заради една карта на света съм ви
събрал. Тук сте, за да ви кажа на къде да
749
тръгнете, след като дойде новият хан –
ти, сине, Батбаян. Накъде да поведеш
народа.

-Да го поведа? България е толкова

силна, укрепена, и стои стабилно тук.
Народът процъфтява. Съседите ни
уважават, градовете ни растат…

-Трябва да го поведеш, а вие – да го

последвате, без да оспорвате това.
България трябва да се премести.

-Не разбирам? – повтори Батбаян,

който в крайна сметка щеше да има
окончателното решение. Кубрат бе
твърде стар, за да поведе народа на
някъде. А и това решение изглеждаше в
750
пълно противоречие с всичко направено
от него до сега – та нали той събра
българските племена и родове на едно
място, нали той изгради Славната
България – между ромеите, арабите,
хазарите и морето. Той построи тези
величествени градове, и столицата
Фанагория…

-Ще разбереш, сине. – отвърна ханът –

Ще разбереш. Нищо не е вечно. Животът
е движение. Българите са силни, когато
се движат. Ние сме народ на коне…

-Ние и сега се движим. Препускаме из

обширните си земи, бойците ни са най-

751
добрите както винаги… - отвърна
наследникът.

-Така е, но трябва да се преместите.

Събрах ви тук, за да ви кажа защо. А
когато ти го обявиш, след като станеш
хан, това ще увеличи величието ти. Няма
да управляваш в сянката ми… - каза
владетелят към най-големия си син.

-Аз не искам твоето величие. Искам да

защитя постигнатото от теб… Няма да се
боря да те изместя от летописите…

-Знам, че няма да го направиш. Но

времената изискват всеки един хан да е
велик, за да оцелее народът му. Няма
спокойни дни и години, и ти ще имаш
752
толкова трудности, че по неволя ще
станеш като мен.

-Но защо да се местим? Къде да

отидем? Тук вече имаме крепости,
земята е наша, познаваме я. Къде е по-
добре? – попита Батбаян.

Ханът застана пред картата, извади

меча си и с него посочи. Може и да бе
стар, и трудно да се движеше, но ръката
все още държеше здраво този меч.

-Народите вървят от Изгрева към

Залеза. И ние така вървим, и хазарите, и
печенегите, и маджарите, и хуните. Това
е пътят сега… - каза той и посочи с меча
– А днешните ни земи са точно на този
753
път. Съвсем леко встрани сме, но сме
почти на него. Това значи, че във
вековете напред, през нас ще трябва да
минат вълни от народи. Не бих искал
тази съдба за българите…

-Ние сме най-добрите бойци, ще

победим всеки… - отвърна Батбаян.

-И след всеки, ще идва още някой. Ще

удържим повече от всеки друг. Но никой
народ не може удържа подобна вълна.
Това е като малка лодка да застане
срещу морето. Ще удържи една вълна,
втора, трета… Трийсет и трета… Но
накрая ще се обърне. Мястото на
българите не е тук. Трябва да се
754
преместите някъде, където бурята ще ви
подминава, и само понякога ще ви се
наложи да воювате с нея.

-Но къде? – попита Батбаян. – Ако

продължим към Залеза, е все същото –
все някъде ще спрем, и вълната ще ни
застигне. Ето виж – тук дори земите се
стесняват. И стават все по-тесни, и
накрая стигат до тази огромна вода. Ако
бягаме непрекъснато, накрая ще ни
притиснат към водата, и пак ще трябва
да воюваме. Ако не можем да победим,
ще ни удавят. А ако можем – тогава защо
да бягаме?

755
 Имаше много разум у големия син.
Щеше да стане добър хан от него. Но не
му стигаше малко дързост. Безспорно, за
една утвърдена и уседнала държава,
това бе идеалният наследник. Но първо
трябваше да се получи такава държава.
А това бе трудно възможно точно там,
където се намираха. Съзнаваше го
Кубрат, съзнаваше го и Алгара. От
останалите не бе ясно разбират ли
напълно.

-Прав си, добре четеш картата, сине?

– каза ханът – Земята се стеснява и
много мъки очакват онези, които само
отстъпват по-натам. Но има и земи извън
756
общия път на вълната. Земи, които тя ще
отмива само като морето, отмиващо
брега, но няма да нахлуе вътре. В такива
земи трябва да отведете българите, и
там да бъде новата България. Там ще
построите нови градове като Фанагория,
и в тези обширни поля ще яздите конете
си…

Всички се загледаха. Наистина, имаше

територии на север и на юг – острови и
полуострови, в които като се укрепиш,
можеш лесно да отбиваш малките
пристъпи на вълната. Тежкото щеше да е
за тези по средата.

757
 Южните земи обаче по всеобщо
възприятие бяха абсолютно невъзможна
идея. Всички гледаха на север.

-Там е изключително студено,

реколтите са малки, хората по тези земи
са по-малко. Може би са по-свирепи и
трудни за превземане. Студът храни
малко гърла, но жилави… - каза един от
другите синове – Котраг.

-Прав е брат ми. – съгласи се Батбаян

– С много кръв можем да превземем тези
полуострови и да се укрепим. Но това са
страни на ледовете. Можем ли да
храним многоброен народ като

758
българския там? Лесни за отбрана и
задържане, но бедни на храна…

-Съгласен съм с вас, мислим

еднакво… - каза Кубрат – На север е
невъзможно.

Всички веднага погледнаха на юг. Още

по-невъзможно. А и преходът до най-
възможната част бе най-дълъг –
трябваше да идат почти до океана и там
надолу имаше полуостров – топъл,
изобилен и подходящ. И удобен за
защита. Една останка от някогашния
Рим, която сега бе в упадък, разделена
на няколко малки кралства, и под силния
натиск дори да бъде завладяна от юг –
759
от настъпващия Халифат. Той и до там
бе стигнал.

-Твърде далеч е… - каза Котраг – а и

по пътя трябва да минем през германите
и франките, после през непреодолими
планини, които са естествена преграда.
Преди да превземем тези земи, ще се
борим с лесната им защита от сегашните
обитатели.

Ханът се усмихна. Изумление и

предчувствие се изписа и на лицето на
Алгара. Това бе решителен момент, за
който знаеше, но сега го изживяваше
лично. Бе като нищо да не знае. Онова,
което старата Алгара и бе казала,
760
единствено бе нещо като със собствения
си ум да се досетиш. Но чувствата, и
разбирането за дързостта на Кубрат, не
можеха да се предадат от никаква
връзка с бъдещето.

-Все в далечината гледате, синове

мои. Очевидно не трябва да ходите на
север, нито искам да ви пратя в най-
далечните земи, в края на света…

Всички отново се вторачиха в картата

и нищо не разбираха. Гледаха
внимателно. Нямаше превземаема
територия, друга освен тези на Север и
най-далеч – последните земи към
Залеза.
761
 Алгара излезе напред и каза онова,
което мъжкият ум, на опитния боец, не
можеше да допусне.

-Пред очите ви е, синове на рода Дуло

– ето това е земята на българите –
изрече тя и посочи най-близкото
отклонение от неумолимата вълна на
времето. Най-близкият полуостров на юг
– ограден от 3 страни от вода, а на север
от широка река, а над нея – от висока
планина. Две здрави прегради, в които
да се „мие“ морето и бойците да отбиват
много по-леки атаки – Ето това е новата
България…

762
 За няколко мига настана пълно
мълчание, поради очевидното
объркване. Кубрат доволно се
подсмихваше. Накрая Аспарух пръв се
съвзе и каза:

-Но това са земите на Източния Рим!

На най-голямата сила на света. На
ромеите, с които сме приятели, а ти си
живял години като брат с тях… - обърна
се към баща си.

-Да, живях години като един от тях,

много от тях научих, а императорът ми
беше като брат. Но това бе предният
император. С този сега просто се
уважаваме и ценим, но не сме братя.
763
Ромеите са ни приятели днес, но нищо
не може да е вечно. Българите са по-
важни. – отвърна ханът.

-Това е абсолютно невъзможно! –

възрази Батбаян, от когото очевидно се
очакваше да изпълни замисъла – От
векове народи нахлуват срещу Източния
Рим, и никой не е успял да го измести.
Ако беше възможно, вече някой да го е
направил. Но тези планини, и тази река,
и десетки крепости по нея, и безчетните
войски на Константинопол – това е
немислимо, дори за българите…

-Българите сме побеждавали сили

като Източния Рим, може и по-големи. И
764
крепости сме превземали, и данък са ни
плащали… - каза ханът, а всички знаеха,
че от този народ се бе страхувал дори
императорът на Китай, а най-видното
доказателство бе тази млада жена тук –
негова внучка.

-Победихме Китай няколко пъти, но не

го превзехме… - каза Батбаян –
Победихме го, за да ни даде злато и
заложници, и да продължим пътя си. А
сега, Велики хане, ти искаш от нас да
завземем земи от сърцето на Източния
Рим. Земи на няколко дни с кон от самия
Константинопол. Кой ще ни позволи
това?
765
 -Арабите десетилетия воюват с
Константинопол, и ако и да владеят
десет пъти повече земи от него, не могат
да го надвият… - съгласи се Котраг.

Ханът приседна и заговори бавно.

-Могъща сила е Източният Рим. Много

могъща, още векове ще бъде така. Но
някога е бил не Източен, и не Западен, а
един Рим. И е владял и тия земи на края
на света, и средния полуостров, и този
дето ви казвам да идете. Владял е
всичко и от другата страна на морето.
Бил е един Рим – огромен. Сега е
Източният Рим само останал. Рим може
да губи. Малко по малко губи – парче
766
след парче. Време е, преди някой друг е
взел това парче, ние да го вземем – за
да се скрием встрани от вълната на
историята. Кой друг народ е по-силен от
българите? Кой друг от сегашните може
да го направи?

-Ами ако и от сегашните никой не

може? Ако това ще стане някъде далеч в
бъдещето? Ще самоубием целия си
народ в безкрайна война с
Константинопол… - възрази Батбаян.

-Няма да е далеч в бъдещето. Тя го е

видяла – ние ще сме, ще успеем. Ще
успеете вие – моите синове.

767
 Всички погледната към Алгара, тя леко
отстъпи назад.

-Не всички вярваме на жрицата, дори

народът повечето не вярва… - каза
Батбаян – Може да греши.

-Аз и вярвам, но и да не беше тя –

една тежка война с императора е по-
малкото зло от стотици войни с всякакви
прииждащи народи. – каза ханът.

Всички отново се загледаха в картата.

На нея освен земи, пътища и велики
градове, имаше и едни неясни означения
със символа на рода Дуло. Някои от тях
бяха близо до градове, други – съвсем
далеч. Имаше във високите планини –
768
най-високите на света, имаше отвъд
непреодолимите морета. Имаше на юг –
в Египет, имаше в земите, дето бе роден
Пророкът на християните – Исус. Имаше
на няколко, макар и не на много, места.
Не знаеха какво значи това, включително
– какво значи знакът на рода Дуло на
едно място насред сегашните земи на
Източния Рим. Точно където ханът ги
убеждаваше да идат. Може би това бяха
гробове на загинали велики предни
българи. Това, че българите бяха
воювали по цялата позната земя, го
знаеха всички…

769
 -Ако нахлуем, и дори да завземем
временно земи от Рим, после ще сме
между чука и наковалнята.
Константинопол от юг, а хазарите и
всички други – от север. – каза Котраг.
Ще е по-зле от сега. Рим няма да ни
остави земите си, винаги ще иска да си
ги върне…

-Така е, право е това. Но Рим е по-

малка заплаха от много народи, които
вървят в една посока. Да се настаним
там сега е рядка възможност. Ако я
изпуснем, друг ще го направи. – каза
Кубрат.

770
 -И ще се самоубие… - абсолютно не
му вярваше най-старият син. Бъдещият
хан.

Кубрат си пое въздух, уморен бе вече.

Но трябваше да се пребори. Обърна се
към Батбаян:

-Виж, сине, скоро Велики Хане, виж –

аз съм живял сред ромеите. Знам, че е
възможно. Те имат слабости. Една от тях
е, че понякога допускат временно народи
да се настаняват в земите им, срещу
охрана на границата. Може да ни
допуснат там, като си мислят, че това
правят. А като се укрепим, като построим
свои нови велики градове, вече ще е
771
късно. Тогава никой не може да ни
измести. Ако се докажем като силни на
Константинопол, и тамошните големци
привидят, че е по-евтино да ни наемат
да им пазим границите, отколкото да сме
заплаха на самите граници, ще ги
излъжем. Може да стане. А има и още
нещо. – каза Кубрат, замълча за малко, и
продължи – Има и още нещо – в тези
земи има силни и добри народи, които
още не могат да направят свои държави.
Затова императорът ги владее. Те ще ни
станат съюзници, ако ги освободим от
властта му, от данъците му, от

772
вземането на младите им момчета за
войници…

-Славяните? – попита Аспарух, и очите

му светеха. Очевидно бе първият от
синовете, който макар и много
предпазливо, и не напълно убеден,
започваше да поддава.

-Да, славяните. Трудолюбив

земеделски народ, който слабо умее да
воюва. Има силни мъже и красиви жени,
голямо поколение. Може да събере
войска по-голяма от на императора,
може да превземе Константинопол, ако
иска. Но му липсва история, умение,
липсва му кръвта от Боговете, която носи
773
родът Дуло, и другите знатни наши
родове. След векове ще се научи – от
нас, или от ромеите, и ще създаде свои
велики държави. Но сега този народ още
не е готов. Ако отидем там, и се съюзим
с тях, ще станем голяма сила. Нашите
непобедими конници, техните копия и
лъкове, начело на които ще поставим
наши водачи. Ще ги научим на бойни
умения, ще строим градове заедно, ще
ги освободим от империята. Който се
съюзи със славяните, може да победи
Константинопол. – каза твърдо Кубрат.

Аспарух гледа малко картата и рече:

774
 -Славяните са повечето в целия
полуостров. Гърците са на юг – до
морето. Славянски княз би могъл да си
създаде своя държава и да я отбранява
срещу всеки.

-Точно това е, което се надявам да

разберете, синове мои. Малко други
народи ще се досетят, всеки ще приема
себе си като завоевател, и че е сам. И
сам ще се бие с императора, та и със
славяните, които ще граби, за да храни
войската си. Но аз се досетих – защото
много години живях там, аз се досетих,
че който се съюзи със славяните и
създаде държава, която да е и тяхна, ще
775
обязди силата им. Който от конните
народи първи го направи, ще получи
земя на полуострова. Държавата ще
бъде на българите и славяните заедно –
и никой не може да я помести. Ще
удържи и на императора, и на
следващите идващи от север.

-Може и да е възможно… - каза

Аспарух – Планините и реката са големи
прегради, но около тях са славяни. Могат
да ни осигурят достъп. А може и в
крепостите войниците да са славяни.
Докато се усети василевсът, ще сме
стъпили здраво в земите му. Славяните

776
са ключът… Без тях, тези прекрасни
владения са непревземаеми…

-А василевсът няма избор, освен да ги

мачка и да ги облага с данъци. Твърде
скъп е Константинопол, свикнал е вече
на големи приходи. Трябва да потиска и
да дои народите. – изказа Кубрат една
друга слабост на Рим.

-А нашата държава – дори сегашната,

тя няма много данъци. Ние сме свободни
хора, сами воюваме, не храним наемна
войска, нямаме всички ония ненужни
търговци, сановници, магистрати и
всякакви други скъпи хора. Ние, в съюз
със славяните, ще имаме силна държава
777
с ниски данъци и свободни хора… - каза
Аспарух. Той очевидно вече разбираше
баща си, но другите му братя мълчаха. А
Аспарух бе най-младият. Едва ли имаше
и минимален шанс да стане хан.

Кубрат не би могъл да промени това,

защото целта му бе да държи синовете
си заедно, а не да създаде раздор в
последните дни от земния си път.

-Има и едно последно нещо, дето

трябва да знаете… - каза накрая Ханът –
Дал съм ви цялата си мъдрост, сега ви
казвам и на къде да тръгнете, но вие ще
решите – това е вашият живот, а не
моят… - тези думи бяха отново за да
778
увеличи шанса да бъде приета идеята.
Като не я налагаше насила, това бе по-
вероятно, като оставяше те сами да
решат. – Но има още нещо, дето трябва
да знаете… - каза той, отново извади
меча си и го насочи към картата. Сочеше
право към знака на рода Дуло в земите
на Източния Рим. Продължи:

-Тази карта е не карта само на хората,

но и на Боговете. На тези места са
последните следи, които са останали от
тях. Ето тук аз бях, и с това се доказах
като достоен да бъда хан… - и той
посочи знакът на Дуло, поставен точно
върху Покрива на света – Тангра и
779
синовете му са оставили много от себе
си, но то постепенно изчезва и повяхва.
Хората не трябва да разчитат на силата
на Боговете, а на себе си. Но все пак,
там където е държавата на българите,
трябва да има дом на Тангра. Сега
където сме няма, нито има наблизо. Но
ето тук има – близо до Сердика.
Настаним ли се в тези земи, съюзим ли
се със славяните, винаги ще сме близо
до това място. А скоро и ще бъде във
владенията ни. Вярвам, че България ще
има по-голяма сила, ако едно от тези
места – каквото и да има в него, и
независимо можем ли да го ползваме, е

780
в земите ни. Тези места принадлежат на
рода Дуло, и на другите родове,
произхождащи от Тангра… - каза ханът и
погледна към Алгара – Трябва да сме
близо до тях, те ще ни дават сила.

-Дом на Тангра? – изненада се

Батбаян на неочаквания довод.

-Да! Да би останала традицията, ти

също щеше да се качиш до Сагарматха и
да го видиш. Там е цялата история на
света.

-Но векове вече живеем не много

близо винаги до такива места. Дори
Сагарматха не бе съвсем в земите ни. –
каза бъдещият хан.
781
 -Да, но сега ще създадем държава,
която ще е за много векове напред, може
да хиляди години. Трябва поне един Дом
на Тангра да е в пределите и.

-Какво има вътре? Ако имаше нещо

значимо, щеше да го донесеш от
Сагарматха?

-На Сагарматха човек едва диша,

нищо не може да носи. Но си прав, че
може и да няма нищо значимо. Сечивата
на Боговете отдавна са загубили почти
всичката си сила. Но вярвам, че самото
място, където са избрали да имат свой
стан, свое място, където да живеят, и от
където да се появяват сред смъртните,
782
вярвам че то носи сила. Където и да е
един ден солидната и дълга Българска
държава, трябва да е около такова
място…

-Ако тези места бяха значими, защо

императорът не ги ползва? – попита
Котраг.

-Хората отдавна са изгубили

истинската си вяра в Боговете. Тя вече
им е само средство, за да упражняват
властта си. Повечето владетели на
земята дори не произхождат от Боговете,
подобно на рода Дуло. Възможно е
императорът дори да не знае за това
място. – каза Кубрат.
783
 А тук отново се включи Алгара. От
присъстващите само тя, Аспарух и
Кубрат знаеха какво точно сочи картата.
Дори Батбаян не бе посветен нито в
тайната, нито знаеше за тризъбеца.:

-Възможно е дори да не знае, да черпи

от силата му. Нали всички се страхуват
от Източния Рим. Василевсът може да си
вярва, че е заради неговия ум и смелост,
но в рамките Източния Рим сега има
поне две такива места, а преди е имало
и повече. И колкото повече такива места
губи, толкова по-слаб става…

-Това може и да е случайно. Рим

упада от векове, нормално е да губи
784
територии, заедно с подобни
светилища… - възрази Батбаян в
рамките на чисто материалната мъдрост.

-Никой не знае абсолютната истина.

Но ханът е прав – трябва новата
България да има Дом на Тангра в
пределите си. И трябва да е встрани от
морето от народи, които се изливат по
посока на Залеза. Прав е и, че славяните
са могъща спяща сила, която има нужда
от своя водач… - каза Алгара.

А Аспарух добави:

-Ако жена можеше да стане хан, щеше

да си ти…

785
 Тя се усмихна:

-Аз трябва да се откажа от много

повече, за да съм това, което ми е
предопределено. Вие – ханските синове,
трябва да вземете мъдрото решение…

И докато казваше това, гледаше

Аспарух право в очите. Кубрат я
забеляза, но никой от другите. Просто
само той вярваше, че тя наистина говори
с бъдещето. Нима бе възможно? Най-
малкият син ли щеше да изпълни това?
Аспарух – хан? Нима щяха да умрат
другите? Затова ли предпочиташе да
мълчи жрицата? За да пази бащиното му
сърце. Но отново, с мълчанието си, му
786
каза всичко. Заболя го много. Загуби
сили. Но не трябваше да позволи да
видят слабостта му. Планът зависеше от
това.

-Казах ви всичко, което бе важно за

мен. Остава ми малко. Сега си вървете,
и мислете. Вземете мъдрото решение…

Синовете бързо излязоха – всеки

объркан по своему.

Кубрат промълви:

-Ще умрат ли големите ми синове? До

Аспарух ли ще стигне ханството?

787
 -Алгара не ми е казвала такова нещо…
- отвърна тя, и гласът и бе искрен. Не
лъжеше.

-Тогава защо него гледаше? Разбрах

всичко…

-Аспарух има голяма роля в бъдещето.

Но ако Батбаян и Котраг ще бъдат убити,
нямаше да го скрия от теб.

-Но това означава… Това означава, че

народът ще се раздели… А аз ги събрах
и пратих към Залеза, точно за да не
стане това. Ако народът е на поход,
винаги е по-сплотен…

788
 -Разбрах замисъла ти. Мъдро е това.
И може би донякъде ще успее. И е право
това, че трябва да идете близо до
Сердика, и встрани от вълните на
историята. Все прави неща рече…

-Но ако поход не успее да ги опази

единни, всичко е загубено…

-Не всичко. – каза Алгара – С Аспарух

ще тръгнат най-много. Половината народ
ще бъде единен. А това е голяма сила.
Но няма да са всички заедно.

-Но защо?

Алгара се замисли малко, и каза най-

важното – онова, което може би не

789
трябваше да казва. Но близкият край на
Кубрат и даваше пълна свобода. А и той
вече бе сторил всичко, което бе
възможно, нямаше какво да добави. Бе и
го казала Старата Алгара – без и тя
самата да е сигурна дали е вярно. Като
предположение от огромен житейски път:

-Старата ми рече, че това сигурно е

изпитанието на Тангра. – каза Алгара –
Никой народ не е надарен с всичко. Едни
са мъдри, други са силни, трети – умеят
добре търговията. Никой народ няма
всичко, защото хората не са богове.
Народ, който постигне всичко, ще
достигне Боговете. А българите имат
790
почти всичко – непобедими, мъдри,
добри, щедри, и дори евреите не умеят
да ги излъжат в търговията. Трябва нещо
да изпитва и този народ…

-Разделението… - прозря най-

горчивата истина за народа си Кубрат. В
очите му проблесна искрата на пълното
разбиране, но и болката от това, което
осъзна – Разделението – това е
проклятието на българите!

-Не казвай чак така. Не е проклятие, и

не е вечно, може да се научат с
годините…

-За цял живот не го разбрах. Защо не

владеем света, защо сме най-добри от
791
всички във всичко, защо парите не могат
да ни поробят, така както става с почти
всички народи, защо успяваме и в най-
трудното, защото всички се страхуват от
българите, и ни уважават. И въпреки
това – не владеем света, не сме дори
като Китай и Източния Рим. Защо?
Заради разделението.

-Ти победи разделението, събра

всички българи заедно, и постигна сила,
която уважават и Халифатът, и
Константинопол, и Китай. А ако
българите го преодолеят, и няколко
поколения поред са така…

-Светът ще е наш… - каза Кубрат.

792
 -Може би ще е наш… - отвърна
Алгара, отново подчертавайки, че тя
вече е българка – Може би ще е наш, но
колко векове ще минат, преди да
преборим това изпитание на Тангра,
никой не знае. Кога българите ще са
единни, и то не за един хан време, а за
дълго, за да заемат полагащото им се
място – това само Тангра знае…

Ханът се наведе, сгъна картата,

прибра я в коженото и хранилище, и я
подаде на Алгара:

-Най-важното в тази карта са знаците

на рода Дуло. Къде да идат синовете ми
и българите, вече знаят. Но знаците на
793
рода Дуло – няма по-подходящ от теб да
ги пази. За времето, когато ще
потрябват. Когато се върнат Боговете,
или когато българите станат единни…

Младата жрица с почти треперещи

ръце взе вързопа. Не очакваше това.
Старата Алгара не я бе предупредила.
Може би, защото Старата Алгара не
целеше да променя миналото,
включително собственото си. Не и
спести това изненадващо вълнение…

-Сега си върви. Този стар човек вече

няма какво да ти даде… - произнесе
последните думи в живота си Кубрат към
онази, която считаше за своя дъщеря.
794
 Сълзи изпълниха очите и, но той се
извърна, за да не я гледа.

24. Вълчетата
Едни си отиват, за да се родят други.
Биха ли могли да се родят другите, ако
не си отидеха първите? Би ли могло да
има синове и дъщери – нови воини, и
нови ханове, ако старите бяха
безсмъртни. Кой знае – може би
Боговете знаеха отговора на този
въпрос.

Когато времето на Батбаян на стане

хан, дойде, той бе готов. Но днес бе

795
денят на някой друг да направи първата
си стъпка към това един ден да бъде
готов.

Някои казваха, че децата се раждат

чисти и недокоснати от злото, и времето
ги прави добри или лоши. Други мъдри
народи не вярваха съвсем на това.
Старият Сан също не вярваше съвсем. В
Китай най-жестокото наказание за най-
провинилите се престъпници, бе да ги
оставят да бъдат убити от деца. Връзват
ги, правят ги безпомощни и ги оставят на
малолетните. Децата наистина се
раждаха чисти, и недокоснати от злото,
но недокоснати и от… доброто. Детето е
796
бял лист, върху който пишеш, това бе
научил Сан в дългия си живот, и го бе
предал на внучката си…

Малките нямат задръжки. Като

оставиш грешника на тяхната милост, и
го няма страхът от възрастния, те могат
да измислят невиждани унижения и
мъчения. И най-важното – да нямат
съвест, който да ги възпре. Биха ги
приели като нещо нормално.

Някои обаче биха възразили, че

подобно нещо е опит на самото
общество да възпита децата в зло. Те не
трябва да бъдат палачи, ако ги направиш

797
такива, ти си този, който отравя чистото
им съзнание.

За щастие – и на децата, и на
престъпниците, това най-тежко
наказание рядко се прилагаше, и
съответно – не можеше да предизвика
значими обществени промени под
формата на прекалено много полудели
деца, които да доведат до преосмисляне
на закона.

Но независимо как се раждаха децата

– бели или черни, ангелчета или
демончета, при българите те трябваше
да видят тъмната страна на живота. И то
доста млади.
798
 Стотина, може би – сто и петдесет,
малки клетки бяха разположени една
след друга на разстояние двайсет-
трийсет стъпки помежду им. Пред тях се
бе събрало огромно множество, а най-
отпред – тълпи от съвсем малки хлапета.
Шестгодишните.

Ритуалът на шестгодишните момчета.

Понякога – много рядко, допускаха и
момичета, но само ако детето бе твърде
диво, твърде много само искаше, и
родителите настояха. По-късно от тези
момичета ставаха свирепи воини.

За пръв път шест-годишните се

срещаха с тъмната страна на живота, но
799
за този момент ги готвеха цяла година
преди това, като оставим настрана, че
вече можеха и да яздят, и да стрелят с
едни малки учебни лъкове. Но умението
и ловкостта бяха едно, а да срещнеш
истинското зло – друго.

От другата страна на клетките се бяха

събрали стотина бойци и всеки от тях
държеше вързани едно голямо животно,
и няколко по-малки.

По знак на хана, мъжете поведоха

животните към клетките. Вълци.

Големите – всичко до един женски, и

техните малки.

800
 Бойците вързаха големите вълчици
отвън, и провериха здраво възлите, че от
това, дето предстоеше, един отвързал се
вълк, можеше да нарани доста сериозно
някого. След това отделиха вълчетата –
по три-четири на всяка клетка, и ги
вкараха вътре. При самото отделяне,
започна невиждан вой и освирепяване на
майките, а конете на българите –
отделени умишлено поне на хиляда
стъпки, започнаха да цвилят. Кон като
усети вълк полудява, и това още повече
като усети побеснял вълк. Въпреки че ги
държаха на разстояние, добичетата

801
усетиха яростта на майките, и изтръгнати
рожби.

Подир това, бойците влязоха в

клетките и с ножовете си нанесоха леки,
но кървави рани на малките вълчета.
Вълчиците отвън още повече полудяха,
а малките започнаха да ръмжат.

Българите отглеждаха вълци като

домашни животни, но не ги оставяха да
се култивират, подобно на кучетата.
Пазеха ги като зверове, които редовно
хранеха с кърваво месо. Тези животни
понякога се ползваха в бой. Всяваха
страх сред пешаците, макар че добре
обучени бойци като тези на Източния
802
Рим или на арабите, можеха да се
справят. Основната цел на вълчетата
беше да смущават чуждите коне.
Българите – като добри ездачи, умееха
да овладеят кон, подплашен от вълк. Но
това ставаше изключително трудно, и не
един българин биваше изхвърлен от
седлото.

Но за народи с по-слаба конна

подготовка от тяхната, вълците бяха
огромна и изключително ефективна
изненада. Имаше случаи до два от всеки
три конника на врага да бъда
обезвредени по този начин, а понякога и
три от четири. След което, нахлуваха
803
българите с техните по-обучени коне и
помитаха противника.

В битка обаче се пускаха големите

вълци. За малките имаше друга работа.

Децата на вълците срещу децата на

българите. Това бе първото голямо
изпитание за всяко момче, преди да
поеме по пътя на българския воин.
Немислимо бе момче да не успее,
готвеха ги дълго и упорито, доста бой
изяждаха, докато се научат да не се
страхуват. Ако ли някога някое момче не
успееше, се явяваше следващата година
отново, но през цялото време носеше
позора върху семейството си.
804
 Изпитанието бе просто. Детето влиза в
клетката при вълчетата и трябва да
издържи вътре определено време.
Клетката не се заключваше откъм
самото дете, то винаги можеше да
излезе, а също – родителите му да
влязат и да го измъкнат. Но ако това
станеше, преди пясъчният часовник на
хана да е изхабил и последната
песъчинка, се считаше, че момчето се е
провалило.

Нямаше правила какво да се прави

вътре. Всяко дете влизаше въоръжено
само с един остър и дълъг нож. И срещу
него – три-четири наранени, подушили
805
кръв и озверели вълчета. Подушили не
само от своята кръв, но и от тази на
детето. Преди да влезе, собственият му
баща правеше прорез на ръката и
първата кръв, която срещаше
въпросният нож, бе човешка.

В една клетка – окървавено дете, и

окървавени вълчета, силен мирис на
кръв и освирепяла вълчица отвън.
Умишлено я оставяха, за да плаши
виенето и човешкото дете.

Някои казваха, че има още освирепели

духове там, които не се виждат. Тези на
майките на момчетата, които бяха отвън.
Те не бяха вързани, нито виеха, но много
806
българи вярваха, че има невидима
връзка между майка и син, и страхът и
яростта на българките се предава на
синовете им по време на изпитанието.

Целта бе да оцелееш. Но и много

повече.

Няколко малки вълчета при люта битка

биха могли да убият човешко дете. Но
това рядко се случваше, защото
родителите му бяха наблизо. А и
българчетата умееха добре да владеят
ножа. Добре обучените момчета можеха
да убият всички вълчета, и някои го
правеха. След което, макар минали
изпитанието, си печелеха
807
неодобрителния поглед на бащите си.
Вълците са приятели на българите, ти
току що уби няколко бъдещи наши
помощници на бойното поле.

В повечето случаи ставаше една

суматоха и битка, от която детето
излизаше надрано и нахапано, а
вълчетата – наранени от ножа му,
понякога и с някое убито.

За връх на успеха се считаше ако

успееш да усмириш вълчетата и да
станеш приятел с тях. Не повече от едно
от сто деца успяваше. Все пак, да
усмириш див звяр бе изкуство, трудно се
справяха дори възрастните, особено с
808
животни, които искаш да запазиш като
диви и свирепи. А още по-трудно бе,
след умишлено нанесените начални
рани, и под воя на освирепяващата
вълчица (и може би – освирепялата
човешка майка от другата страна). Но
успееш ли не само да оцелееш, но и да
усмириш зверовете, бе върховен успех.
След това цялото семейство вълци,
което изначално бе собственост на хана,
ставаше твое. А родът се гордееше, че
детето се е научило да постига най-
голямата победа – не само да надвие
врага, но и да го подчини и превърне в

809
съюзник. Няма по-добре надвит враг от
онзи, който е минал на твоя страна…

На шест години бе и първородният син

на Аспарух, което правеше ритуала тази
година още по-важен. Всеки хан имаше
едва няколко сина, а управляваше
двайсет-трийсет години. Веднъж на пет
до осем години се появяваше хански син,
и или син на хански брат, при вълчетата.
И тогава всички деца бяха призвани да
се справят още по-добре, за да изпъкнат,
и дори да надминат наследника на някой
от върховете на рода Дуло. За лош или
добър късмет, за поколението, което се

810
случеше така, възрастта от пет до шест
бе най-трудна.

И разбира се – в ханската клетка

винаги се озоваваха най-дивите вълчета,
защото никой хан, или хански брат, не
може да подложи сина си на нещо друго,
освен на най-тежкото изпитание.
Всъщност, малкото случаи на загивания
на деца в миналото, се бяха случили
именно в най-важните клетки – тези на
владетеля и приближените му, просто
защото там се пускаха най-опасните
животни. А понякога – и повече като
бройка. Някои родове настояваха за пет,
или дори – шест малки вълчета. И тъй
811
като не винаги имаше едновременно
свирепи животни, и да са пет заедно
родени, се събираха от различни
вълчици. Което докарваше до клетката
две виещи майки, а различните животни
освирепяваха и именно защото не бяха
събратя.

Аспарух обаче не бе толкова свиреп.

Неговият син Тервел щеше да се
изправи срещу най-опасните зверове, но
не чак пет или шест. Нормалният
максимум от четири.

Децата със сигурност бяха уплашени.

Дори да не го показваха, бе ясно че е
така. Те бяха просто малки на шест
812
години, а това бяха диви създания. Но не
само от тях бяха уплашени, а и от
огромните очаквания на хиляди очи, зад
гърба им. И от дълга си да не засрамят
рода…

Всички деца бяха на местата си. Пред

клетките. Вътре вълчетата се биеха и
очакваха плячката си.

Батбаян излезе напред. Постави

часовника върху специална дървена
постройка – така че да се вижда от
всички.

Аспарух извади ножа си, вдигна го

нагоре, и той проблесна на Слънцето.
После хвана ръката на Тервел и проряза
813
в нея. Кръвта потече. Ханският брат
избърса ножа в дрехата на сина си – за
да мирише от там и да привлича
вълчетата. След това му подаде
острието и го поведе към клетката.

Всички други бащи го последваха със

синовете си. Тервел се озова вътре сам,
а вратата се хлопна зад гърба му. Не бе
заключена, но бе ударена толкова силно,
че от звука разбра волята на баща си –
тази врата не трябва да се отваря, преди
да е дошло времето.

Детето и вълчетата се гледаха

внимателно, изучаваха се. Но в някои
клетки вече бе настъпил сблъсък и се
814
чуваше шум. Ханът с бавни стъпки се
отправи към часовника.

Бавни.

Бавни.

Бавни.

Децата бяха вътре и вече се биеха за

първото оцеляване в живота си. А
времето не бе започнало да тече.
Колкото по-бавно ханът обърнеше
часовника, толкова повече щеше да
продължи изпитанието. Това бе една
добавка към него, която можеше да е по-
дълга или по-къса.

815
 И когато хански син бе на шест, ханът
бе длъжен да бърза най-малко…

Когато стигна до поставката, той се

спря за малко, и продължи да не го
обръща. Вместо това добави още малко
време, като каза нещо напълно
незадължително:

-Днес е денят на превръщането на

момчетата във воини! Ще го запомнят за
цял живот. Ще го запомнят и защото са
се борили не само с вълците, а и със син
от ханска кръв! Нека най-храбрите
получат най-голяма слава от Тангра…

След тези думи, часовникът най-сетне

бе обърнат. Песъчинките потекоха…
816
 На Тервел се бяха паднали не
вълчета, които веднага ще му налетят.
Но вероятно пък по-умни. Стояха и се
гледаха доста след като от съседните
клетки започна да се надава див шум от
скимтене, тропот, удари и човешки рев.
Да, хората също ревяха. Това бе оръжие
на дивия свят, но човекът все още не се
бе откъснал напълно от дивото.

Стояха и се дебнеха. Изучаваха се.

Хищници и от двете страни, и плячка и от
двете страни едновременно. Човешкото
дете бе по-малко от възрастен. Да
изядеш малкото на някой друг вид бе
съвсем нормално сред зверовете. Важна
817
бе плячката, а не непременно честта.
Малките на жертвата бяха по-лесни за
улавяне.

Но пък малките на вълците бяха по-

неопитни. Те имаха инстинкта на хищник,
и нещо отвътре им казваше, че това
другото в клетката е храната им. А
кръвта възбуждаше всяка свирепа страст
у тях. Но те нямаха умението на стария
вълк.

По едно време, вълче се отдели от

останалите и скочи към Тервел. Сигурно
в бъдеще от него щеше да излезе водач
на групата. Най-смелото от всички.

818
 Детето с лекота отби удара, но го
направи малко непохватно – с ръката с
ножа, което му попречи да нанесе удар
със самия нож. Инстинктът бе да
държиш острието в дясната си ръка, с
която си по-добър. Но също инстинктът
ти подсказваше отново да ползваш тази
ръка при отбиване на атаката – защото я
владееш по-добре.

А правилно бе да се защитиш с
лявата, и да пронижеш звяра с дясната.

Вълчето просто падна на земята,

изправи се и изръмжа.

Въпреки неуспеха, окрилени от този му

опит, другите три тръгнаха заедно.
819
Значимостта на водача. Също като при
хората. Някой трябва да поведе силата,
иначе дори и огромна, може да остане
мълчаща и тиха.

Трите животни се нахвърлиха заедно.

Този път Тервел остана без избор, и
трябваше да полза и двете си ръце
едновременно. Отби първите стигнали
до него животни, но третото успя да го
захапе за крака. Остра болка прониза
цялото му тяло, но за късмет – зъбите на
малките животни не бяха толкова
дълбоки и опасни. С две свободни ръце
можеше да се разправи с нападателя.
Хвана го с лявата ръка, и вместо да го
820
откъсне от себе си, както бе логично, го
притисна към крака си. Хитра хватка – да
не избяга. След това замахна с дясната
ръка и дългото острие.

Това щяха да са последните мигове на

малкото животно, но най-първото –
водачът, се включи в нападението и
захапа дясната ръка с ножа. Отклони я, и
острието вместо да се забие в тялото, и
вероятно – в сърцето, срещна задния му
крак. Нанесе дълбока рана, но не
смъртоносна. Животното изскимтя и се
отдръпна.

Водачът обаче нарани ръката и

веднага след удара, детето изпусна
821
ножа. С другата ръка мигновено бръкна в
очите на вълчето, то се обърка и охлаби
хватката. Успя да измъкне ръката си.

Очите. Разбира се, очите. Те бяха

слабо място. Тервел добре си бе научил
урока. Инстинктът като те захапе
животно бе да се бориш със самото
захапване. Някои хора дори правеха
налудничавото да вкарат другата си ръка
или пръсти между зъбите. И те също да
бъдат схрускани. Не това бе правилната
тактика. Целта да се освободиш от
захвата можеше да се постигне по друг
начин. Като удариш врага по слабо
негово място и той отстъпи. Точно това
822
бяха очите. Очите са слабо място на
всяко едно животно. При хората те са по-
лесно уязвими защото са едно до друго
на едно приблизително плоско
пространство. При различните животни е
различно. Понякога очите са от двете
страни на черепа. Тогава е най-трудно.

Българите имаха един захват, така че

да вкараш пръст с добра сила поне в
едното око. Това и бе направил малкият
хански племенник.

Докато зверчето падаше на земята,

момчето успя да грабне ножа отново. Но
с лявата си ръка. Дясната ужасно го

823
болеше. А и нямаше и миг дори, за да
прехвърли у нея острието.

Вълчетата се прегрупираха и отново

скочиха. Този път четири заедно. А
майка им ревеше злобно и убийствено,
иззад решетката и внушаваше на
Тервел, че го напада истински голям
звяр.

Той отстъпи към един от ъглите на

клетката, за да стесни пространството,
от което можеха да го атакуват. Така
най-много две животни биха му налетели
едновременно.

Извади късмет и в първата атака едно

от вълчетата полетя малко по-бързо от
824
другото. С мълниеносен удар, Тервел го
пресрещна още във въздуха и заби ножа
отстрани в тялото му. Успя да го
измъкне, но не и да спре инерцията на
летящото животно. То се удари в него и
се свлече долу. Но успя да му отклони
вниманието и събратът му захапа лявата
ръка на детето. Миг по-късно, трети звяр
захапа дясната. Ножът отново падна.

С по животно на всяка ръка и без

оръжие, единствената утеха на малкия
бе, че все пак третото свободно вълче не
можеше да се добере до него и ръмжеше
отзад. Но битката изглеждаше обречена.
Може би, ханската кръв нямаше да се
825
справи. Може би вълците бяха
достатъчно свирепи, за да надделеят
над толкова много тренировки цяла
година.

Ахинора погледна към Аспарух. Той не

отвърна нищо. Синът му бе в опасност,
но все още не бе сериозно наранен.

Тервел може и чисто физически да

изпадна в тежка ситуация, но като
хладнокръвие не бе поддал. Може би
обучението в тази посока да бе в което
бе най-много напреднал. Погледна към
двата звяра на двете си ръце, които
здраво хапеха месата му. Можеше да
загуби доста кръв. След това извади
826
някаква невиждана сила, а може би –
детска ярост и така както двете животни
се държаха за ръцете му със зъби, ги
удари едно в друго. Удари главите им.

При удара пострадаха и ръцете му,

защото впитите зъби се разместиха и
разкъсаха неговата плът. Но двете
вълчета изглежда се зашеметиха и
охлабиха захапката. Тервел успя да
освободи едната си ръка и животното
падна на земята. Изрита го с все сила, и
то се заби в отсрещната стена на
клетката.

След това с освободената ръка хвана

другото вълче и го удари в стената. След
827
това го запрати срещу третото, което
стоеше по-назад и ръмжейки чакаше
своя шанс. Двете животни образуваха за
няколко мига объркано кълбо.

Тервел бързо се наведе и взе ножа.

Целият бе в кръв – своя и на

зверовете. Но ситуацията очевидно се
бе променила, сравнена с началото.
Тогава бе с нож в ръка срещу четири
вълчета. А сега бе отново с нож в ръка,
но срещу три вълчета, защото едно бе
обезвредено. То не бе мъртво, но едва
се движеше, и след като на свой ред
получи ритник, се сви в ъгъла където го

828
запрати ударът и започна единствено да
скимти и да ближе раните си.

Три звяра срещу едно дете. Аспарух

леко се подсмихна. Битката започваше
от начало, но при по-изгодни условия.
Часовникът се бе преполовил.

Да спрат да нападат за вълчетата бе

немислимо. Те бяха ранени, врагът се
отнасяше жестоко с тях. В подобен
момент да спреш звяр бе невъзможно.
Но не нападнаха веднага, а отново се
събраха и започнаха да дебнат и
наблюдават детето. В известен смисъл,
това бе добре и за него – той можеше да
отдъхне, а и печелеше време –
829
песъчинките в часовника се изнизваха.
Ако за вълците в съзнанието им,
възможният край бе да убият жертвата,
то човекът знаеше, че битката може да
приключи доста по-рано, и по-преди той
да е убил всички вълци.

Но в този момент нещо друго привлече

вниманието на Аспарух. През две клетки
бе едно от момчетата на рода Вокил.
Славен и храбър род, стремящ се винаги
да се докаже, че е равен на Дуло. Около
клетката бе настъпила суматоха и се
бяха събрали и няколко други родители,
освен тези на момчето. Ханът изтича
също, за да види какво става. Защо не
830
отварят клетката, ако има опасност за
момчето, но в същото време се суетят.

Четирите вълчета лежаха мъртви – с

прерязани гърла, а някои и с дълбоки
други рани по телата. Детето се бе
справило добре. Бе победило. Но и
самото дете лежеше цялото окървавено.
От десния му крак бликаше много кръв.
Очевидно го бяха ранили, макар и не
смъртоносно незабавно. Но бе загубило
сили и бе паднало. Вътре в клетката.

Тази битка очевидно бе свършила. Но

часовникът…

831
 Батбаян погледна. Още имаше доста.
Или поне доста за състоянието на
детето.

Бащата погледна хана в очите.

Очакваше волята му. Вълчетата бяха
мъртви, но времето не бе изтекло. Ако
извадят детето сега, не се зачиташе за
победа. В подобни случаи победителят
просто изчакваше песъчинките да
доизтекат. Но заедно с тях течеше и
доста кръв. Очевидно дълбока рана,
засегнала важен кръвоносен съд. Ако
изчакаха часовника, можеше детето да
умре после от кръвозагуба.

832
 Бащата погледна хана, но той не каза
нищо. Просто сведе своя поглед.

Това бе извън властта на хана. Това

бе във властта единствено на Бащата.
Батбаян не можеше да нареди да спасят
детето, нито можеше да обяви двубоя за
завършен. Бащата, и единствено Бащата
вземаше своето решение в този миг.
Майката падна на колене пред клетката.
Докосна пръстите на детето.

-Дръж се, Котраг! Дръж се, ти си силен

и здрав българин! Ти победи, дръж се… -
но думите и бяха почти като плач.
Виждаше ужасната истина, която се
задаваше.
833
 Бащата погледна към клетката. После
отново към хана. После към
множеството, което мълчеше.

После с няколко резки движения

отвори клетката, измъкна момчето и
пристегна крака му над раната.
Кръвотечението спря. Малкият още бе в
съзнание, което бе добро знамение –
вероятно му бе останала достатъчно
кръв за да преживее.

Три жрици се приближиха и го

отнесоха в една шатра. Щяха да се
погрижат за раните му.

Бащата се обърна към множеството и

извика мощно:
834
 -Всички видяхте, че той победи! Не
можех да го оставя да умре, заради една
шепа пясък! Той победи, но ако трябва –
и догодина пак ще победи и ще докаже,
че е достоен да бъде воин от рода
Вокил!

Ханът се приближи и прошепна нещо

само на бащата. Той не можеше да се
меси в тази традиция, нито да дава
оценка. Но му прошепна като баща на
баща:

-И аз това щях да сторя…

След това се върна към своята клетка.

835
 Там вълчетата бяха поумнели. Тервел
нямаше шанс да порази нито едно с
ножа си. Правеха много бързи атаки, но
не с цел да го разкъсат, а само да го
хапят за кратко време. И дори не винаги
по ръцете, а и по краката. Някаква
мъдрост се бе вляла в животните и
очевидно опитваха за изтощят плячката
си, и тя да рухне от умора. И доста
внимаваха за ножа.

Тервел имаше шанс с него, само

когато го нападаха, защото така те
рискуваха да бъдат уязвими. Но
обратното – човек да гони ловкия и бърз
вълк, това е обречена задача. Не че не
836
опита, но вълкът винаги е по-гъвкав от
бърз от човека. Бяга ли, ще се изхлузи.
Така момчето успяваше да нанесе само
леки драскотини, а те от своя страна – да
го хапят и дерат като изсмукват силите
му.

Най-вероятно, ако би било битка на

живот и смърт, вълчетата щяха да
победят. И за да не стане това, Тервел
би трябвало да поеме допълнителен
риск – като например се съсредоточи
върху едно от животните, като изложи на
атака важни части от тялото си на
другите две, за да го докопа. И може би

837
би успял. Всичко би се решило от
съотношението между нанасяните рани.

Но това не бе битка на живот и смърт.

Това бе битка с изтичащия пясък. И
предпазливата тактика и поумняването
на вълчетата, реално му помагаха. Той
просто внимаваше да не го изненадат, и
изчакваше да мине времето.

Оставаше още малко. Аспарух разбра,

че синът му ще спечели и ще се докаже
като достоен да бъде воин от рода Дуло.
Погледна към една друга клетка. Бе
малко по-далеч. Но бе интересна. Около
нея вълчицата не виеше, а кръв не се
разнасяше. Детето си играеше с
838
вълчетата. Битка изобщо не се бе
случила.

-Малкият Умор ще си има четири нови

вълчета… - каза баща му, когато ханът
приближи. И добави – Вече са приятели.

-Как стана? – попита Аспарух,

гледайки ножа изхвърлен дори извън
клетката.

-Винаги се е разбирал с животните. –

отвърна бащата – Единствен може да
язди своя кон – онзи лудия Вихрогона.
Дето и най-опитните не успяват. Синът
ми май знае езика на животните и си
говори с тях…

839
 -Вихрогона? Не знаех, че някой го е
обяздил… - изненада се Аспарух.
Въпросният кон бе абсолютно
неовладяема величина. Пазеха го жив,
защото българите уважаваха конете.
Друго добиче би било отдавна убито и
превърнато в храна. Но този луд кон
„Вихрогон“ бе спечелил уважението им
още преди десетина години, когато
окончателно се отказаха да го обяздват.
И щеше да изкара до дълбоки старини,
та и да оплоди много кобили с лудостта
си – защото българите знаеха, че от
лудостта понякога се ражда най-
голямата сила.

840
 -Умор язди Вихрогона, все едно са
братя, родени заедно… - отвърна
бащата. – Жалко, че няма да може да му
стане боен кон. – добави със съжаление
той неизбежната истина, че конете
живееха доста по-кратко от хората. И
докато дойдеше време Умор да влезе в
битка, конят отдавна нямаше да го има.

-Умор ще израсте като ездач на

Вихрогон, и ще си има четири домашни
вълка… - усмихна се Аспарух.

-Ако успее да ги накара да са

приятели, ще е още по-добре… - каза
бащата.

841
 -Приятели - кон и вълци. И то най-
лудият кон и тези вълци… Няма да е
само добре. Ще е знак от Тангра… - каза
Аспарух и добави гордо – И моят син се
справи. Но не толкова добре, няма да
има вълк…

Но само след няколко мига щеше да

разбере, че греши.

Последните песъчинки оттекоха.

Времето приключи. В цялото множество
се нададоха мощни викове. Започнаха
да вадят децата от клетките, разбира се,
имаше и не много, но излезли по-рано.
Те щяха да получат своя шанс догодина.
От никъде не се чу плач или убийствен
842
вопъл на женски глас, което обикновено
означаваше смъртен случай. Бе се
разминало и тази година. Родителите се
бяха справили с най-важната задача – да
научат синовете си да оцелява преди
всичко. Някои щяха да си тръгнат
окичени с много слава и вълчета. Други –
достойно, без вълчета.

Битката бе приключила и при Тервел.

Но той не излизаше. Вместо това се
дебнеше с трите звяра и опитваше да
смени позицията си. Лека полека се
приближи до където искаше – при
раненото вълче. Внимателно, без да
изпуска от поглед събратята му, се
843
наведе и го вдигна от земята. С другата
ръка държеше ножа, насочен към врага.
Цялото в лепкава кръв, бе трудно да го
вземе. Но накрая успя. Хвана го под ръка
и излезе, заедно с него от клетката.

Баща му го гледаше с огромна

изненада.

-Извадих вълче, което е живо и не се

съпротивлява. Няма значение как
стигнах до тук, но то ми е приятел… -
каза Тервел – Нека жриците го
излекуват.

Абсолютно никакво нарушение на

правилата не бе това. Наистина,
излизаше че Тервел бе успял да се
844
„сприятели“ с едно от вълчетата, и то би
следвало да му принадлежи. Странно
сприятеляване като го наръгаш с нож и
почти убиеш. Всъщност може и да не бе
„почти“. Животът му никак не бе сигурен.
Но всичко бе по правилата. Аспарух
погледна към множеството и никой не
възрази.

-Ако този вълк оживее, той ще ти е

приятел. То го извади от клетката в
ръцете си, и той е жив и не те хапе, не
воюва… - каза бащата.

А вътре в себе си изпита огромна

гордост. Щеше да му е достатъчно
детето просто да мине изпитанието. Той
845
не държеше непременно да демонстрира
най-голяма сила или превъзходство. Но
малкият Тервел бе проявил и находчив
ум, и въпреки че не бе успял да опитоми
нито едно зверче, а до последния миг се
биеше с три от тях, въпреки това изведе
живо вълче, без съпротива. Бе нещо
повече от обикновена победа.

Жриците поеха и Тервел, и другите

ранени деца, и неговото вълче.

Но остана един нерешен въпрос, който

наложи събирането на племенен съвет.
Такова нещо не се бе случвало никога,
но сега се случи – за резултатите от

846
изпитанието на децата, да се съвещава
все едно е започнала война.

-Котраг е победил вълците… - каза

кавханът – Трябва да зачетем това,
независимо че баща му го извади преди
времето.

-И аз така мисля… - каза ичиргу-

боилът – Момчето щеше да е живо при
изтичането на пясъка, дори баща му да
не го беше измъкнал. Значи имаме
победа. А измъкването е за да се спаси
живота му.

Да имаш подкрепата на двамата най-

важни след хана бе нещо много. Но
бащата от рода Вокил просто мълчеше.
847
Защото дори да имаш подкрепата и на
самия хан, не бе ясно какво трябва да е
решението.

-Какво мисли кавханът, ичиргу-боилът

и дори ханът, няма значение. – каза
Батбаян – Аз не знам какво е решението
в този случай. Нито имам право да
решавам…

Бащата за пръв път проговори:

-Най-лесното решение е догодина да

повторим… - и го каза с голяма
горчивина.

848
 -Детето за малко щеше да умре. Не
може всичко това да е за нищо… - каза
кавханът.

-Какво мислят жриците? – попита

Батбаян.

Една от жените – не най-висшата,

защото я нямаше, но една от по-старите
излезе и рече:

-Детето щеше да умре, ако не ни го

бяха довели. Още няколко песъчинки и
щеше да е загубило твърде много кръв.
Никаква билка или мехлем, нито отвара,
щяха да го спасят. Щеше да е живо като
свърши времето, но не и много след
това.
849
 С тези думи тя по същество нищо не
каза, а само потвърди фактите. Жриците
имаха още по-малка възможност да
променят нещо, и от хана, и снеха тази
отговорност от плещите си.

Ситуацията бе доста объркана. Може

би наистина щяха да пуснат Котраг
отново догодина.

Но тук се намеси отново външният

поглед. Една жена, която бе станала
българка, но не бе родена такава.
Дъщерята на Сан. Майката на Алгара и
Ахинора.

-За какво е това изпитание? – извика

тя – За да се докаже момчето достойно
850
за воин, и за да спечели уважението на
останалите от народа на българите…

-Това е целта… - потвърди ичиргу-

боилът.

-Тогава защо като нещо се обърка,

гледаме правилата, които са го
объркали? Те ли са определящи, или
другото – истината достоен ли е за воин,
и уважението на народа…

-Момче, убило на тия години четири

вълка, пък дори и малки, ще стане воин.
Може би много повече от воин… - каза
ичиргу-боилът.

851
 -Значи остава другото? – каза Косара -
Аз съм българка и се възхищавам на
това, което стори детето. Има
уважението ми. А вашето…

В първия миг никой не отговори.

Хората бяха изненадани. Но после
съзряха разума във въпроса. След малко
колебание от множеството се чу още
един глас:

-И аз уважавам Котраг! Той е храбро

дете…

А подир още малко:

-И аз…

-И аз…
852
 -И аз…

Стотици мъже и жени, дори детски

гласове се чуваха.

Уважението на народа.

Ханът изрече единствено възможното:

-И аз!

Още едно дете преодоля първото

изпитание към мъжеството.

25. Даровете на Смъртта

Българите не се разделиха. Въпреки
мъката, с която си отиде Кубрат, и
увереността на Старата Алгара, това не
се случи. Напротив – бяха по-сплотени
853
от всякога. Батбаян бе мъдър хан, а
братята му бяха искрено верни.
Държавата бе силна и единна, и
успяваше да отблъсне първите
нападения на един започнал да става
все по-дързък враг – хазарите. Аспарух
бе на поредния си поход срещу тях.
Макар и да не бе хан, и да бе най-
младият, той с годините се утвърди като
един от най-храбрите бойци, и най-вещ
военачалник. Затова и повечето походи
бяха водени от него, а зад гърба му бяха
най-добрите български мъже.

Очакваше се скоро ханският брат да

се върне, заедно с една шепа храбри
854
мъже, с които бе тръгнал на почти
налудничава задача. Всички бяха
развълнувани. Но додето мъжът, който
обичаше и нея, и сестра и, воюваше,
Алгара бе успяла да напредне в една
друга посока. В посока, която я караше
да се страхува, и в която не бяха
пристъпяли никои от останалите жрици.

Бе се заела да изучава различните от

Тангра богове, и техните пратеници. И бе
установила изумителни факти, за които
никой не се бе замислял. Сега ги
нахвърляше като текст, но докато ги
пишеше, все така се съмняваше в себе

855
си. Защото всичко бе толкова просто, и
същевременно – толкова еретично.

Само Тангра бе Бог. В това се бе

уверила. Всъщност, не уверила, а просто
това не можеше да бъде проверено. И
съответно – не можеше да бъде
отхвърлено. Но Тангра – онази
всеобхватна сила, която изпълваше
всичко в света, и го движеше, тя бе
безспорна. Под някаква форма, много
народи имаха свои Богове, сходни с
Тангра, което означаваше, че може да
става дума и за едно и също – под
различни имена.

856
 Покрай този Върховен и единствен
Творец на всичко обаче, бяха
възникнали съвсем други Богове, които
при това имаха далеч повече
последователи. Евреите привидно
почитаха своя върховен Бог, който може
би бе същото като Тангра. Но след това
всичко при тях се свеждаше до следване
не на самия Него, а на негови пратеници.
Пророци. Хора, които под някаква
форма, бяха успели да убедят народа,
че гласът им е глас на Бог. После
същото се бе преляло и при
християните, които бяха убедени от един
човек, нарекъл себе си „Син на Бог“, че

857
говори от негово име. Това бе по
същество неимоверно усилване на
идеята за „пророка“, защото той вече бе
„Син Божи“. А „Син Божи“ предполага
самият той да е Бог, нещо което никой от
старите еврейски пророци не бе
претендирал. И наистина – в
християнството бе обожествен по
същество един човек, който самият той
никога не бе отричал да е човек.

Сега се зараждаше една нова вяра.

Тази на Мохамед. Не бяха минали още
векове като при Исус, за да се види
резултатът. Дори самите думи на
Пророка не бяха записани, а се
858
предаваха от уста на уста. Дали щеше
да стане нещо, Бъдещето знаеше. Но
началото приличаше досущ на всичко
преди това – същото като при старата
еврейска история – чрез Пророк. Аллах
очевидно бе същото като Богът-отец на
християните и Тангра. А Мохамед бе
новият Исус, макар да не твърдеше за
себе си, че е чак „Божи син“. Тази вяра
бе съвсем млада и можеше да се
наблюдава на живо как се ражда и
развива – все едно да си бил по времето
на самия Христос.24.

24
Към момента на описаното действие – началото на втората половина на 7 век, Коранът
все още не е широко разпространен. Счита се, че той е написан около 650 г., т.е. 18 години
след смъртта на Мохамед – по времето на Халифа Осман Ибн Афан. Преди това той е
съществувал в устен вид – сурите на Мохамед са се предавали между последователите му.
След записването, тъй като тогава книгите са се преписвали на ръка, то до Алгара е било
859
 Алгара не пропусна и източните
вярвания. Те бяха по друг начин
построени, като нямаха пророци, които
да са нещо повече от хората. Там по-
скоро хора постигаха „просветление“ и с
това се изравняваха с онази всемогъща
сила, която пропиваше всичко. Въпреки
липсата на пророци, това не променяше
общия резултат накрая – подир тези
„просветлени“ тръгваха хиляди
последователи, и по същество се
обожествяваше „просветленият“. А не

трудно постижимо да стигне копие на това свещено писание. Към онзи момент, Ислямът е
във фаза, еквивалентна на тази на „учениците на Исус“, макар и с други характеристики –
той в много по-силна степен е налаган с политически средства, докато ранните християни
са се развивали като чиста религия, и дори са били преследвани от Римската империя.

860
самия върховен Бог, и дори не някой от
старите им Богове.

„Това е човешка хитрост. Или

безкрайна умност“ – до този еретичен за
всяка вяра извод бе стигнала Алгара.
Всички дълбоко вярващи, дори воюващи
помежду си, биха се обединили в това да
я посекат на мига, ако го изречеше.
Затова и не мислеше да го изрича.
Мислеше да го запише.

Някога бе имало Богове. Един най-

силен, и други около него. Това бе
безспорно. Дори жезълът, който не бе
използвала от толкова години, но добре
помнеше силата му, доказваше това.
861
Тези Богове си бяха отишли, или просто
бяха се оттеглили, за да оставят хората
сами да се справят. Бяха останали
определени техни сечива – вероятно
малозначителни, но с огромна сила
спрямо хората. Но с времето тези сечива
бяха загубили влиянието си.

И тогава се бяха появили „пророците“.

Това са хора. Обикновени хора, убедена
бе Алгара. Обикновени хора, които по
някакъв начин се бяха възползвали от
някое намерено Божествено сечиво.

„Дали и аз не мога да стана Богиня?“-

помисли си тя – „Богиня на водата.
Дъщеря на Нептун“.
862
 Достатъчно бе да покаже няколко пъти
мощта на жезъла, и щяха да тръгнат
легенди. Та те бяха тръгнали още от
онази тежка история със сина на
Славомир. Но тя сама ги бе угасила като
никога повече не бе направила нищо
подобно.

Но дали всеки мислеше така?

Ако е прав колобърът Еспор, то по

някакъв начин, някои от сечивата на
Боговете можеха да се ползват. И
пророците го бяха направили. Така
Моисей бе успял да раздели водите, да
владее над някои живи твари, а може би
– дори да направи онова ужасяващо
863
избиване на първородните на цял
Египет. То бе приписано на Бог, защото
Бог не може да бъде съден. Но дали Бог
имаше нещо общо? И ако бе толкова
могъщ, защо просто не бе разделил
двата народа като им покаже силата си.
Не. Това по-скоро бе дело на самия
Моисей. Трябваше на наплаши
египтяните, за да освободи евреите. Но
ако се разбереше, че е дело на човек,
фараонът бързо би решил проблема
като отсече главата Моисеева. Трябваше
да бъде дело на Бог.

После и други бяха правили чудеса. А

Исус бе направил обратното – бе
864
лекувал хората, та дори веднъж бе успял
да съживи един мъртвец. Кой знае
възможно ли бе това за Боговете?

Когато някой имаше сечиво на Бог, той

можеше да се направи на Бог и да
създаде нова вяра. Но не към Бог, а към
себе си. Защото хората вярваха в Бог, но
правеха това, което им бе казал
съответният човек. Гласът на Бог никой
не го бе чул.

„Това са хора-богове.“ – помисли си тя.

Някой хора бяха открили начин да се
вмъкнат в историята, и да поведат други
след себе си. Истинските ги нямаше, но
явно човекът имаше нужда от Бог. За да
865
се уповава на него. И така човекът сам
бе създал нови Богове… Или пък – ако
Тангра и старите Богове скрито ни
направляваха, то не бяха ли тези хора
„открили това“, тяхната ръка? Тогава те
не бяха измислени, бяха истински. Но
така или иначе, оставаше по-важното –
хората фактически се прекланяха пред
Пророците, а не пред Онзи, който ги бе
изпратил. Него никой не го бе чул.
Хората бяха създали нови Богове. От
себе си.

Но имаше едно нещо, което се

случваше при всички, и което
оправдаваше всичките им деяния.
866
Цената, която плащаха тези хора, за да
бъдат обожествени.

„Те всички умират. Няма нито един

жив Пророк.“ – проблесна и в мисълта.
Нещо повече – самата традиция бе
такава, че хората започваха да вярват
повече на Пророка едва след смъртта
му. „Никой не е стана пророк в
собствената си страна“. Това всъщност
означаваше, че никой не е станал пророк
в собственото си време. Защото като си
отидеше, след това го приемаха много
повече хора и в собствената му страна.

Моисей не бе успял да влезе в

„обетованата земя“. Само бе стигнал до
867
нея, но не бе влязъл. Такава била
волята на Бог.

Или изборът на Моисей?

Така бе станало и с Исус, и с Мохамед.

Последният бе получил голяма почит
приживе, дори бе станал нещо много
могъщо – бе станал велик политически
водач, обединил безброй народ и
поставил началото на Халифата. Но това
бяха успехи като човек, като водач –
подобно на Цезар, Август, Аврелий.
Които не бяха се издигнали до
обожествяване. Но след смъртта му,
думите на Мохамед започваха да живеят

868
свой живот, и той да получава хиляди
пъти по-голямо влияние от приживе.

И източните мъдреци постигаха най-

голямата си слава, след като се „слеят с
просветлението“. След смъртта.

„Смъртта е цената, която тези хора-

богове плащат“ – стигна до извода
Алгара. След това погледна към ръката
си. Раните бяха зараснали отдавна, но
белезите бяха останали. „Както аз
плащам с кръв, за да работи жезълът, те
плащат с живота си. Но не заради жезъл
или дори кивот. Те плащат, за да внушат,
че са отишли при Бог…“

869
 Това бе жестоката и неизбежна цена
на създаването на измислена и
неистинска, но съвсем достоверна за
хората вяра.

Алгара се зачете в още книги.

Трябваше да провери това с онези, които
не бяха успели да станат пророци.

И всичко се потвърди.

Имаше поне няколко, подобни на Исус,

които бяха претендирали да са „Синове
на Бог“. Някои дори бяха воювали, и то
успешно. Бяха постигнали успехи, в
полза на евреите. Но само Исус се бе
обожествил. Защото сам бе отишъл на
кръста, сам бе внушил на народа, че ако
870
поиска, легиони от ангели може да
извика да го освободят, но трябва да
умре, за да поеме греховете на хората“.
Ако не би умрял, никой не би повярвал.

И всъщност, християнството не бе
създадено от Исус. Той бе проповядвал
сред една шепа народ в Юдея.
Християнството бе създадено от
учениците му, които се бяха пръснали по
целия свят. Дори най-малкият ученик
Исусов, бе привлякъл повече християни,
от самия Исус.

Но Исус бе създал вярата. Той бе

създал легенда и накрая я бе

871
подпечатал с историческия печат на
собствената си смърт.

Това е разликата между човек и

истински Бог. Истинските могат да са
такива, докато са живи, дори има
легенди да са ходели между хората. А
новите Богове – измислени от хората,
защото старите са си отишли, те стават
такива след смъртта си.

„Не ми се умира. Предпочитам да

служа на народа жива.“ – помисли си
жрицата и се засмя.

Кога ли ще се появи следващият

Пророк? Някой, който ще може да се
добере до някой Кивот, както говореше
872
Еспор, или до някоя играчка като нейния
тризъбец? И ще увлече масите. И ще
има и дързостта накрая да жертва
живота си, за да останат името му, и
повелите му вечни?

Но ако така или иначе, истинските

Богове са ни изоставили, или пък са в
живота ни, но по невидим и неусетен
начин, тогава има ли значение в какво
вярваш? След като ти помага да живееш
по-добре? Исус, Мохамед, Буда… Всеки
намира своя покой. Но може би пък ако
това се получава, това не бе съвсем
измислено, не бе съвсем лъжа. Ако

873
намериш своя покой, дори със
самосъздаден човек-Бог…

Смъртта е голяма сила. Тя може да

превърне нищото във всичко. Каква шега
на Боговете? Чрез смъртта можеш да се
превърнеш в Бог. Поне в съзнанията на
хората. Но дали не бе така, защото
самата Смърт бе от Боговете. Имаше
две неща, останали от тях, със сигурност
от тях. Едното бе Сътворението,
раждането. Другото бе Краят, смъртта.
Ако Смъртта съдържаше Божествена
сила, тогава просто хитреци ли бяха
онези, които го бяха осъзнали? Или бяха
най-умните от всички люде, променящи
874
хода историята, така както само Бог би
могъл…

Сътворението не би могло да се
ползва. Началото. Човек е бебе тогава,
самото Сътворение е дело на
родителите му. Дори име не си избира
сам. Но смъртта е когато човек вече е
зрял и мъдър, и може да я използва. Тя е
личен избор.

„Исус не е имал нужда да изкупува

нечии грехове. Греховете са простими от
Истинския Бог. Но е трябвало да умре.
Това е Истината. Той е искал да бъде
Бог, и е станал такъв. Използвал е
Божествената сила на Смъртта, която
875
насочена правилно, твори същото като
другите Божествени сили…“

„Ако искаш да постигнеш нова вяра,

вечно да те помнят, или поне – ако
искаш да сториш нещо голямо, трябва да
го обвържеш със Смъртта си.“ – записа
Алгара – „Хората ще ти повярват
безрезервно, когато умреш и докажеш
липсата на каквато и да било корист.
Тогава Смъртта ще вдъхне живот на
замисъла ти…“

Когато записа това, Алгара потрепери.

Какъв ужасен извод, и колко правдив.
Смъртта бе единствената Сила на
Боговете, която бе останала на човека. И
876
която не можеше да се отнеме, защото
самите Богове го бяха създали смъртен.
Но това мъдро и хитро същество, или
поне най-мъдрите от него, бяха открили
как дори само с това наследство, самите
те да се обожествят25.

Жрицата стоя с часове, без да може

да мисли или запише още каквото и да
било.

25
Философията за „смъртта като задвижващ фактор“ не е чисто религиозна, а исторически
са наблюдавани и светски проявления. Например Виетнамската война избухва, заради
смъртта на Джон Кенеди. Макар той и брат му тайно да са опитвали да избегнат войната, и
да са водели преговори, официалната им политика е била именно да готвят война и да се
противопоставят на „комунизма“. Докато е жив, Кенеди би могъл да обърне посоката и да
се откаже. Но след като е мъртъв, досегашната му политика се превръща почти в религия.
Всяко отклонение от нея би изглеждало като „предателство спрямо Кенеди и вярата му“.
Така следващият президент реално няма друг избор, освен да започне войната. Смъртта
прави един замисъл неизбежен. Анализът на този процес е на Хенри Кисинджър в книгата
му „Дипломацията“.

В конкретния случай, ръкописът от 7 век, на база на който е базирана тази глава, сочи към
сходни прозрения, постигнати от съзряваща жрица, докато опитва да осъзнае същността
на света.

877
 От вцепенението я измъкна
завръщането на Аспарух. Конски шум и
много гласове се разнесоха навсякъде. И
повечето бяха развълнувани и щастливи.
Налудничавата му мисия изглежда бе
завършила с успех…

26. Хазарската дъщеря

Първият тъмен облак бе повече
тъмен, отколкото голям. Но всички
видяха, че това ще бъде само началото.
Както и Кубрат бе предвидил, нови вълни
на велико преселение се появиха,
гледайки от обширните поля на Азия към
съвсем малката, спрямо тях Европа. А
878
българите бяха точно на пътя им.
Вълните нямаше да спрат, щяха да
продължат с векове. Единственият
въпрос бе, ще успее ли един от най-
добре воюващите народи на света, да ги
посрещне. Дали щеше да се изправи
срещу тях, или да се укрепи зад стените
си, и да наблюдава как реката тече
отдолу. Предвиденото от Великия
предишен хан се бе случило, но
синовете му още не можеха да се решат
да изпълнят завета му, като отговор на
заплахата, който им бе оставил.

Първите нахлувания на хазарите не

уплашиха дори пограничната стража на
879
българите. Справиха се бързо. Но
местните военачалници видяха размера
на опасността и поискаха помощ от
Фанагория. Батбаян им я прати, начело с
малкия си брат Аспарух. Едно мощна
българска орда, която разчисти всички
мародери и плячкаджии, и дори нахлу за
кратко извън границите – за да заличи
лагерите им, и да реши проблема за по-
дълго.

Но това спечели само месеци. Оказа

се, че хазарите са пратили своята измет
да вършее, за да разузнаят противника.
След това дойдоха доста повече, и доста
по-предпазливи. Аспарух се изправи за
880
пръв път пред онзи враг, с който щеше
да воюва цял живот. И от който да избие
повече бойци, и да даде повече свои
жертви, сравнено с всеки друг. До него в
ордата, от тук, до края на дните му,
винаги щеше да стои жрицата Алгара,
която бе все по-близо до това да стане
Главна жрица. И чието място бе при хан
Батбаян, но тя избра да помага на
Аспарух походите му.

Ордата на българите с много труд успя

да отблъсне приблизително тройно
превъзхождащ враг. Хазарите се
оттеглиха отвъд границата, но този път
ханският брат не би могъл да ги
881
преследва и да заличи лагерите им. Това
не бяха лагери, а цели военни градове,
оградени с яки стени и здраво защитени.
Насреща им стояха българските
погранични укрепления.

Аспарух отново бе спечелил малко

време. Но бедата бе, че не виждаше
дългосрочно решение. Би могъл да
повика още войски, но дори цялата
българска сила не бе разумно да се
впусне в настъпление срещу толкова
многочислен враг. Това бе море от хора,
коне, щитове и копия, при това някои от
тях – доста добре воюващи. Хазарите не
бяха сами. Бяха включили в похода си
882
много други народи, които им служеха
като васали. Бе се получило нещо от
типа на похода на хуните преди няколко
века, начело с Атила. Поход, в който и
българите бяха участвали – като най-
добрите му войски, ако и да не бяха
хуни. Сега българите бяха
самостоятелни и бяха избрали свой път,
но хазарите опитваха да повторят
нахлуването на Атила. Срещу такава
сила, не можеш да настъпваш.

-И това е само първата вълна хазари.

Ще дойдат още по десет… - каза му
тогава Алгара.

883
 -А хазарите са само първата вълна
нахлуващи. Ще дойдат още по десет
като тях после… - допълнил бе тъжната
истина Аспарух.

Трябваше да изпълнят съвета на

Кубрат, но нито сред братята, нито сред
българите, имаше единодушие за това. А
всяко отлагане струваше време, в което
единствено можеха да загубят – хора,
земи и злато. Всъщност, земите не бяха
основното, защото заветът на стария хан
бе именно да се откажат от тях.

Аспарух обаче намери дързък начин

да спечели поне цяла година, за да имат
време за решаване. Българите имаха
884
добри съгледвачи, много по-добри от
нашественика, и той научи, че
върховният хаган на хазарите ще посети
няколко гранични укрепления.
Придружаван бе от огромна свита и
охрана, и не се считаше в опасност.
Именно това използва младият
български водач.

Заедно с петдесетина най-отбрани

бойци се преоблякоха като отряд от
съюзници на хазарите, и поднесоха
дарове на управителя на едно от
укрепленията, 3 дни, преди хаганът да се
появи. Проявиха смирение и покорство, и
изобщо не претендираха да виждат
885
Върховния владетел. Но когато дойде,
тези бойци бяха вътре в лагера.

И още първата нощ взеха своята

плячка – младата дъщеря на хаганския
брат. Нейната шатра бе охранявана от
десетима души, и докато се усетят,
всички бяха зашеметени или убити.
Момичето бе упоено с една отвара,
която Алгара бе дала на Аспарух. А
българите се измъкнаха без коне от
укреплението като се спуснаха по една
от страничните стени. Пожертваха
петдесет първокласни коня, за да не
предизвикат подозрение. Но недалеч ги
чакаха други петдесет, на които
886
отлетяха със скоростта на вятъра. Когато
сутринта хазарите се усетиха, се надигна
невиждан вой. Но по това време,
българите вече бяха минали границата.

Скоро хаганският брат се появи,

начело на десет хиляди конника, пред
портите на българското укрепление.
Отгоре го гледаха Аспарух, от дясната
му страна – Алгара, а отляво – новата
пленница.

-Пусни веднага дъщеря ми, жалък

изнасилвач и похитител! Пусни я, или ще
мина с конете си през лагера ти, а след
това и през цялата ти държава! – извика
ядосаният баща.
887
 А Аспарух отвърна:

-С война ли заплашваш българите?

-Тези мъже на писари ли ти приличат?

Или на копачи? – гневно каза хазаринът.

-Българите от война не се страхуват…

- отвърна Аспарух – А и ние вече
воюваме.

-Подиграваш ли ми се, българино… -

попита хазаринът.

-Не! Ни най-малко… - каза Аспарух –

Аз осигурявам мира. Дъщеря ти ще ми
стане втора жена и така ще се сродим.
Първата е вече съгласна… - добави той
и погледна към Алгара, която трябваше
888
да играе тази роля. Ахинора бе далеч на
юг, не би я довел с децата на този поход.
След това каза още – Аз съм хански
брат, а ти си брат на хагана.
Семействата ни ще станат едно цяло,
народите ни няма до воюват, ще имаме
десетилетия мир. - завърши той

Всъщност, ако бе толкова лесно,

сигурно точно това щеше да се случи, и
без да отвличат девойката. Но Аспарух
бе наясно, че мир не може да има. Пътят
на хазарите към Европа минаваше от
тук, не толкова българите ги
интересуваха, колкото някогашните земи
на Римската империя. Земи с голяма
889
плячка, и без империя, която да ги пази.
Земи, владени от разпокъсани крале и
князе, с нищожна сила, съизмерени с
хазарите. Нямаше как да спрат тук „за
десетилетия“, нито да скрепяват това с
династичен брак. Пък и – зад самите
хазари идваха други. И те го знаеха.
Вълната не можеше да се спре.

Така единственият вариант за

българите бе да се присъединят към тях,
и тогава един брак би свършил работа.
Но българите не искаха това за себе си.
Затова и Аспарух изрично наблегна на
думите „втора жена“, за да бъде ясно, че
тя е нищо повече от заложница.
890
Всъщност, никой нямаше да се ожени за
нея, нито да я докосва. Тя бе гаранцията
за още малко време.

-Аз съм и баща, но не мога да

уговарям подобна връзка. Само хаганът
може да сключва мир и да позволи тя да
се омъжи за теб. – опита с хитрост да се
измъкне хазаринът.

-Добре, иди и го попитай. Кажи му, че

братът на хан Батбаян уважава
хазарите, радва се, че има какво да
научи от тяхната бойна сила, и е готов да
даде всичко от себе си, за мира.

След като с добро не стана, оставаше

лошото:
891
 -Пусни веднага дъщеря ми, иначе ще
срина този лагер още преди да е залязло
слънцето… - извика онзи.

-Ще го сринеш? С конници, срещу ров,

стени и стрели. Без нищо друго? Имам
три хиляди българи тук, и всички се
смеят…

Това беше самата истина. С тази

конница, би могъл единствено да обсади
укреплението, но това също уреждаше
Аспарух. Печелеше време. Пък и хаганът
не бе готов все още за челен
пълноценен сблъсък с българите.
Събираше и концентрираше силите си.
Едва ли би рискувал твърде дълго на
892
българска територия, заради едно
момиче. Да, щеше да е обида, и щеше да
е важен коз, с който българите да
печелят време. Но не и нещо, заради
което да предизвика преждевременна
атака. Хаганът никак не бе глупав. А и
момичето не бе в никаква опасност.

-Имаме огън, и много стрели,

българино. Ще изгорите бързо… -
заплаши го другият.

Това бе умерен риск. Стените бяха

добре защитени от огън, имаха и доста
вода в запас, но в битка нищо не бе
изключено.

893
 -А дъщеря ти има ли броня, срещу
твоите стрели? – попита българинът. –
Ей от тук ще стои да гледа, като ни
нападнете? Имаш ли десет хиляди точни
стрелци, на които да и повериш живота
си. – това бе по същество първото
ползване на заложницата за военна цел.
Българите нямаше да я убият, но ако я
оставят на стената – така без ризница,
щит, и без опит на войник, почти сигурно
някое копие или стрела щеше да я
прониже. Хазарско копие или стрела.

Онзи се ядоса, но нямаше какво да

направи.

894
 -Ще платиш скъпо, българино! Ще
платиш скъпо… - каза накрая той и
наистина обсади крепостта, но само с
няколко отряда, които блокираха
портите. А подир седмица дойде тежко
обидно писмо от самия хаган, който
снемаше обсадата, но заяви, че ще
отнесе въпроса лично до „великия хан
Батбаян“, за да види що за жалък брат
има – който воюва с жени и похищава
беззащитни, и го е страх да се изправи с
меч срещу равностоен.

Това бе и което Аспарух искаше.

Хазарите бяха приели тактическото
поражение и започваха преговори за
895
заложницата. Щеше да има дълга
размяна на писма, предложения за
откупи, заплахи и дрънчене на оръжие. А
пътят до Фанагория на юг бе доста
дълъг, и всичко това щеше да става по-
бавно.

-Мисля, че спечелих около година на

Батбян. Но не повече. До тогава трябва
да решим какво ще правим… - каза
вечерта Аспарух на Алгара.

-Година не е малко. Но постъпи твърде

самонадеяно с това отвличане. Можеше
ти да си заложник сега, а не тя. –
отвърна жрицата.

-Упрекваш ли ме? – попита той.

896
 -Зависи от гледната точка… - отвърна
загадъчно тя.

-Какво казва Старата Алгара за тези

дни? Има ли препоръка за нас…

-Нищо не казва. Намираме се в

период, който очевидно не е важен.

-Не е важен? Ако това не е важно,

какво ли предстои? – попита ханският
брат.

-Когато му дойде времето, ще

разберем… Но сега имаме една година.
Твърде малко време, за да убедим в
каквото и да било Батбаян.

897
 -Твърде малко, макар и с толкова риск,
кръв и усилия, то наистина е малко…

Накрая тя се усмихна и го задмина по

дързост:

-Но ако следващия път отвлечеш

хагана, ще спечелим поне четири-пет
години…

Аспарух също се усмихна, но можеше

да отговори само с обратно хапване:

-Следващия път ти ще идеш да го

отвлечеш – с женски хитрини и тайни
отвари, е по-сигурно от с моите
конници…

898
 Макар и в мрачни времена, важно бе
хората да не загубят способността си да
се смеят.

27. Разделени
Хазарите също имаха хитри
владетели. Дързостта на Аспарух с
отвлечената дъщеря наистина спечели
време, но много скоро дойде обратният
удар. И той не беше с оръжия или
конници. Вторият хански брат и Главната
жрица подозираха, че може да има
намесена и ромейска хитрост тук. Но
така или иначе, хазарите постигнаха
успех.
899
 Хаганът им прати послание до хан
Батбаян, че ако българите не желаят да
воюват заедно с тях, това е техен избор.
Но че там където се намира България,
не може да остане някой, който не е
съюзник на хазарите. Пречи на далеч по-
голям замисъл, и ако трябва, ще бъде
разгромена. Но той предложи и „мирен
изход“, който нанесе един от най-
големите удари на българите – ако
искат, могат да останат формално под
властта на хагана, да не плащат данъци,
и да не воюват, но трябва да се
преместят на север. Някъде извън
главния път на похода на Запад.

900
 И тази идея постигна своето. Сигурно
хазарите или техни съюзници, имаха
шпиони сред българите, и много добре
познаваха хана и братята му. Аспарух и
Алгара допускаха, че това са именно
ромеите, с които още Кубрат бе имал
здрави връзки. И ромейските пратеници
бяха щедро посрещани всеки път. Може
би бяха не само пратеници, а и шпиони.

Предложението на хазарите за броени

дни спечели сърцето на ханския брат
Котраг. Според него, това бе което
всички бяха искали. България ще остане
фактически свободна, няма да пролива
кръв за чужди войни, и ще е встрани от
901
големите походи. А на север ще ползва и
защитата на хаганата срещу тамошните
народи, някои от които доста свирепи.

Не само Котраг обаче хареса идеята.

Тя не остана в тайна, защото хаганът се
погрижи да пристигне открито. Доста от
родовете я намериха за разумна.
Българите бяха номади, конен народ.
Бяха изминали неизмерими разстояния.
Още един преход не би ги убил. И след
това – ще стоят отстрани и ще гледат
представлението на историята.

Хан Батбаян не бе съгласен с това,

точно както не бе съгласен и с никоя
друга идея за разделяне на българите.
902
Той не бе съгласен дори със завета на
баща си – да се отправят и те на Запад.

Аспарух излезе със съвсем друга идея,

подсказана от Алгара. Разбира се, тя
нямаше политическа функция, никой не
знаеше това. Но усвоила ромейската
хитрост, а и родните си китайски
стратегии, тя измисли решението.

-Не е нужно да пътуваме толкова на

север… - каза Аспарух на военния съвет.
Освен ханските братя, на него
присъстваха още кавханът, ичиргу-
боилът и всички водещи военачалници –
Трябва да преместим само половината
от държавата ни. Без да губим земи като
903
обща територия, но ще ги заменим.
Предлагам да отстъпим половината
Източна България на хазарите, а ние ще
получим на Запад – ще граничим пряко с
река Дунав, и с Източния Рим.

-Да преместим половината държава?

Това са градове, хора? – отхвърли и тази
идея Батбаян – И това нищо не ни
помага. Отново другата половина ще е
на пътя на хазарите. Дори ще ни подпрат
от още една посока – където сега ни
брани морето26.

-Това е стратегическо отстъпление –

каза Аспарух – Като застанем на
26
Става дума за Каспийско море – Източната граница на Стара Велика България.

904
границата на Източния Рим, ще можем
да получим помощ от тях. Императорът
ще прати злато, за да му пазим
границата27. И той вижда хазарите. Ние и
без това сме във война с тях, никоя
помощ няма да ни е във вреда.

-Те ромеите подтикват хазарите да ни

нападат. На тях остава да вярваме… -
каза ханът.

-Ромейските пратеници и злато само

се възползват… - възрази Аспарух –
Хазарите са тук, и без това – вървят на
Запад.

27
Това е политиката на Византия да ползва „федерати“ – малки държави или племена по
границите, които отблъскват следващи нашественици и получават помощ като пари и
оръжие.

905
 -И ние сме на пътя им – дори
Константинопол да е зад нас, няма да ни
спечели повече от онази пленница, която
имахме… - каза Батбаян – Ако ги пуснем
и откъм морето, ще ни подпрат още по-
силно.

Аспарух се подсмихна. Извади

последния коз. Най-важния.

-Има още нещо… - каза той – Ако

пуснем хазарите там, те ще получат още
един враг с пряка граница. Силен враг.

Всички отново погледнаха към

границата. Веднага разбраха.

906
 -Халифатът. – продължи Аспарух. –
Ние разделяме хазарите от Халифата. И
едните, и другите искат да воюват и да
завладяват. Нека им дадем обща
граница.

-И да се сбият помежду си? – разбра

замисъла ханът.

-Именно! – отвърна Аспарух – Ако ги

сблъскаме, което става неизбежно,
цялата сила на хазарите ще иде срещу
арабите.

Батбаян се замисли, сетне рече:

-Това е лукав замисъл, но отново само

за кратко ще ни спечели време. А и да

907
изоставим половината държава ми се
струва прекалено висока цена.

-Сега сме между чука и наковалнята.

Отгоре хазарите, отдолу арабите и
ромеите. – възрази Аспарух.

-Дори да приемем това, пак оставаме

на пътя на преселението… - каза
Батбаян.

И тук се включи Котраг:

-Това са хитроумни решения, но не

дългосрочни. Хазарите, Халифатът,
Източният Рим – воюващи помежду си.
После може да се помирят и заедно да
ни нападнат. Трябва ни истинско

908
решение. Да идем на север. Народът ще
остане единен, няма да плащаме
данъци, няма да воюваме, а който ни
нападне, ще стане враг и на хазарите.

-Хазарите не са вечни! – възрази

Аспарух. – Преди тях бяха хуните. После
друг ще дойде. Подобна закрила ще е
само временна.

-После пак ще трябва да се местим… -

съгласи се ханът.

-Но ще сме оцелели… - не отстъпи

Котраг.

На този съвет нищо не се реши, което

само по себе си, беше лошо решение.

909
Всички го разбираха, разбираше го и
народът.

Имаше разделение сред властващите,

но по-важното бе, че това разделение се
пренесе и в ордите, бойците, народа.

Най-слаба сякаш се оказа позицията

на най-силния – ханът. Той изглеждаше
като защитник на неизбежното. На
безкрайната война и съсипването на
българите, може би изтреблението им.
Не това бе целта на Батбаян, той просто
не можеше да избере измежду всички
неизгодни решения.

910
 Котраг имаше своите привърженици,
които макар и по-малко от останалите,
ставаха все по-убедени.

Най-много харесваха Аспарух –

защото той най-много воюваше с
хазарите, най-много победи бе донесъл,
но и поради още една причина – хората
разбираха, че подобен е заветът на
последния безспорен и велик хан –
Кубрат. Да тръгнат на Запад.

А външните сили добре виждаха, че

няма единство сред българите, и умело
помагаха разделенията да се увеличат.

Ханът, в крайна сметка, не реши нищо.

Всичко започна да става от само себе си.
911
 Котраг организира няколко пътувания
на север, като първом прати малки
отряди, после взе няколко малки орди.
Все повече от тези хора не се
завръщаха, а хаганът правеше да живеят
добре на север. Така хиляди, стъпка по
стъпка, поеха по този път. Хаганът бе
доволен, защото родовете, следващи
Котраг, не воюваха с него.

Батбаян не можа да ги спре, а да се

опълчи на брат си, и да предизвика
вътрешен сблъсък би било глупаво.
Остави ги да „разузнават“28.

28
Котраг образува т.нар. Волжска България, която още 2 века – до 9 век, е васал на
хазарите.

912
 Аспарух също пое по свой път. Той не
спря да воюва, тази война с хазарите
щеше да продължи до края на живота
му. Воюва на север, на изток, навсякъде.
Но при оттеглянето от походите, взе да
не се връща в старите земи, а да
установява лагери на Запад. И
военачалниците му бяха съгласни – тези
територии бяха по-безопасни. Батбаян
не спря и това – та Аспарух единствен
все още спираше пълно хазарско
нахлуване. Междувременно българите от
земите край морето започнаха да се
изтеглят сами – в посока на владенията
на Аспарух, за които научиха, че са по-

913
сигурни, и водачът може да побеждава
хазарите. Нещо, което не можеше да се
каже за хана, който все по-трудно ги
защитаваше.

Така по естествен път въпросните

територии се освободиха от българи, а
Хаганатът опря до Халифата.

Тогава дойде най-големия триумф за

Аспарух. Хазарите и арабите наистина
се сблъскаха. И то не леко.

Жестока война пламна между две

империи, желаещи да владеят целия
свят. Това драстично намали натиска
над българите, което помогна и на

914
Котраг – той бе все по-желан като
приятел и все по-приласкаван.

Войната дори спря за няколко години и

българите гледаха отстрани
кръвопролитията. Арабите дотолкова
увлякоха хазарите, че те започнаха да
търсят съюзници, дори в лицето на
българите. И много скоро дойде
развръзката:

-Хаганът ни предлага всичко! –

триумфиращ показа Батбаян писмото от
владетеля – Същото което даде на
Котраг, го дава на нас. Ще минем
формално под властта му, но няма да
плащаме данъци, нито ще воюваме за
915
него. И всеки наш враг, ще е враг и на
хазарите.

От начина, по който представи това,

всички разбраха, че той вече бе решил.
А той бе Ханът, думата му бе закон.

-Дори Котраг може да се върне… -

добави най-старият брат – Спасихме
България, без да я жертваме, или да се
местим всички. Стана по-добре дори от
плана на Аспарух. Хазарите взеха
морето ни, но не ни подпират с цялата си
сила от там.

Котраг обаче беше вече далеч на

север, и макар че тази вест щеше да

916
стигне до него, едва ли щеше да се
върне.

-Това е само докато трае войната с

Халифата… - каза Аспарух – Ние все
така сме си на пътя на вълната. После
ще ни ударят отново. Трябва да
използваме времето, че гърбът ни е
защитен, за да завършим прехода, който
баща ни завеща.

-Този преход е невъзможен,

самоубийствен. Ще ни сблъска със сила,
по-голяма и от хазарите, и от арабите… -
възрази Ханът – Баща ни беше стар,
Санувал, мечтал е нещо. Невъзможно е

917
да минем река Дунав и да се настаним в
земите на Източния Рим.

-Това е единственият начин да решим

проблемите си дългосрочно. Източният
Рим държи златни земи, с трудолюбиво
население, встрани от големите
преселения. Само на такова място народ
може да оцелее и да израства. – каза
Аспарух.

Но ханът бе решил:

- Няма точно когато съм осигурил мир

и закрила, да започна нова война.

918
 И това бе последната му дума. След
Котраг, и старата България на Кубрат,
прие върховенството на хагана.

Което никак не се хареса, не само на

Аспарух, но и на воювалите вече години
най-храбри български бойци и родове.
Те не оспориха властта на Батбаян, но
договорът му с Хаганата не казваше
нищо за земите на Запад, които бяха
извън България. Реално дори самите
земи, в които Аспарух бе установил
лагерите си, формално все още не бяха
признати нито от хазарите, нито от
Източния Рим за български. Така една
голяма част от българите, всъщност
919
около половината от всички, се оказа
извън границите на България, в нещо
като придадена към основната държава,
но под властта на ханския брат.

И тези хора, нежелаещи да са дори

привидно под управлението на хагана, и
воювали години с него, практически не
се подчиниха. Те продължиха набезите
си на Запад, и по пътя си не срещаха
никаква сериозна съпротива. Защото там
бяха само слаби племена, несъизмерими
по бойно умение с българите.

-В крайна сметка се разделихме… -

каза един ден, гледайки залеза, Аспарух
на Алгара – Ти го знаеше, нали? Че така
920
ще стане. Всички имаме един хан –
същия като Кубрат. Но всеки прави
своето си…

Алгара замълча. Това бе знак на

съгласие.

Аспарух продължи.

-Сега ще трябва да изпълня завета на

баща си, с половината българи…
Другите ще се разпилеят и изчезнат…

Тук жрицата отвърна:

-Не всички. Ако Старата Алгара не ме

лъже, и още ще те последват.

921
 -Но няма да са всички. Хиляди
последваха Котраг, други хиляди ще
останат до последно с Батбаян…

-Вярно е това…

-Трябва да сме единни, силни.

Неразрушим юмрук. Доброто на този
свят се взима със сила. А ние се делим.

-Това не означава, че няма да

успеем… - насърчи го Алгара.

Той я погледна, а сетне обърна поглед

към залеза:

-Проводих пратеници до Императора.

Той е съгласен да застанем на границата
му, и ще ни плаща, за да я пазим от
922
нашественици. Следващата година ще
стигнем северната страна на реката.

-Ще го пазим от хазарите.

-Да, така излиза. Единствената

сериозна заплаха за него са те.

-Значи той разбира, че Халифатът

няма вечно да воюва с тях…

-Да, жалко е, че брат ми не го разбра…

-А нашата война си продължава по

старому – пак ще се бием с хазарите, и
пак ще сме на пътя им…

Аспарух се замисли. После каза:

923
 -Бихме били глупави това да стане. Не
съм съобщил на императора целия завет
на Кубрат…

Алгара се усмихна и добави:

-Северният бряг на реката е

идеалното място, от което да гледаш
към южния…

28. Две писма

Войната на хазарите с арабите
вървеше с избухвания и затихвания, като
затихнеше ли нещо на юг, българите
веднага усещаха натиска върху себе си.
Той не бе директен, защото Батбаян

924
формално им бе съюзник и васал. Но
непрекъснато уж неконтролирани от
хагана отряди нахлуваха в земите на
Аспарух и плячкосваха. Което
предизвикваше огледален отговор на
българите – те също нахлуваха в
хазарски земи, и сриваха крепостите им.

Всичко това ескалира, когато

Халифатът пренасочи всичките си
усилия срещу Източния Рим, в опит да
приключи първо с най-силния си враг, и
после да се върне на останалите. Тежки
боеве се водеха из Мала Азия, крепости
непрекъснато сменяха господаря си.
Накрая под обсада се озова дори
925
Константинопол. А от север хазарите
притискаха българите.

Аспарух се възползва от ситуацията и

премина реката. Завзе няколко града и
крепости, прехвърли основните си сили,
след което прати писмо до
Константинопол и напълно заетия с
арабите император Константин –
четвърти с това име.

„Високоуважаеми Константин –
август на Рим, и покровител на целия
свят,

С настоящото уведомявам, че
прехвърлих част от войските си на юг
от река Дунав, въпреки
926
споразумението ни да бъдем на север.
Хазарските атаки стават все по-
силни, и отбраната е по-здрава отсам
Великата река. Укрепихме няколко
крепости, градим и защитен вал.
Моите конници могат постоянно да
атакуват изненадващо отвъд реката,
и после да се върнат на сигурно в
укрепленията тук. По този начин
успяваме да ги удържим и са спасим
Константинопол от едно съюзяване
под стените му, на хазари и араби. С
голямо вълнение очаквам победата на
Рим над нашественика, след което ще
очаквам непобедимите ти легиони да

927
дойдат тук, за да прогоним и
хазарите…

Твой верен приятел и съюзник:

Аспарух, хан на Българите…“

На което скоро получи следния

отговор:

„Велики Аспарух, хан на Българите,

Империята е затруднена с огромен

враг, който ако победи нас, няма да има
много трудност с вас. Затова да ме
подкопаваш в гръб не е не само добра, а
и разумна идея. Спазвайте договора, и
незабавно се изтеглете от земите на
Рим. Изградете нови крепости и валове

928
отвъд реката. Присъствието ви в
Мизия изглежда като завоевание, и ме
прави да изглеждам слаб като
император, точно когато трябва да
бъда най-силен. А присъствието на
твоите конници сред славяните, които
често надигат глава, може да ги
тласне към нов бунт и да отслаби
империята. В духа на доброто ни
приятелство, което тръгва още от
приятелството на бащите ни, е всеки
да прави, това което е приел и
подписал…

Твой приятел и господар на света:

Константин…“
929
 Аспарух първо прочете отговора сам,
после го показа на Алгара, а накрая и на
няколко славянски първенци, които бе
повикал.

-Императорът не може да направи

нищо… - каза Ханът.

Той бе станал такъв не по наследство,

а по волята на българите. След като
брат му прие да е васал, Аспарух
престана да бъде хански брат, а
фактически го приемаха като новия
истински владетел. Родовете около него
не искаха хан, покорил се на друг.
Формално никой не оспорваше Батбаян,
но реално новият хан бе Аспарух. И това
930
все повече се утвърждаваше и в
отношенията с другите народи.

-Можем да вдигнем всички славяни

между планината и реката… - каза
Любовер – водач на едно от седемте
славянски племена, които живееха там –
Ще заемем бързо крепостите по
проходите, никой не може да мине.

-А ако все пак някой ромейски легион

се озове в Мизия, твоите конници ще го
прогонят… - добави Доброслав – друг от
вождовете.

-Константин няма да остави толкова

лесно тази територия. Носи му много
пари и зърно… - отвърна Аспарух с
931
привидна нерешителност. Славяните не
знаеха завета на баща му.

-Точно затова лесно ще изгоним

ромеите. – каза Любовер – Народът ни е
уморен от всички тези данъци, които
плащаме на Константин.

-При нас данъци почти няма. Всеки

сам се грижи за себе си… - каза ханът.

Добре знаеше, че това ще е сериозен

аргумент. Държавата на българите – и
тази на Кубрат, и нова възможна
държава тук, би била устроена по
различен начин, спрямо Източната
Римска империя.

932
 -По-добра възможност няма да имаме
– каза пак Любовер – императорът е зает
с арабите. А ако заемем Мизия, ще има
много повече зърно и пасища и за твоите
конници, които воюват с хазарите. Сега
Константин с една шепа хора, събира
много злато и храна от нас. То може да
иде за теб и българите.

-Въпреки това е рисково. А и Одесос29

е много добре укрепен. Трудно ще го
вземем. Там после могат да дойдат
корабите от Константинопол, и няма
нужда да минава през крепостите и

29
Одесос – старото име на Варна

933
проходите. Ще се озове направо в
равното. – каза Аспарух.

-Одесос не можем да превземем, но

всичко около него е наше… - каза
Доброслав – Времето ще ни го даде и
него.

-Ако не ни го даде, преди да свърши

обсадата на Константинопол, ще се
озовем със силни легиони лице в лице. –
каза Аспарух.

-Идеални условия никога няма да

имаме. Все някога трябва да се
рискува… - каза Любовер.

934
 Аспарух знаеше това. Просто
опитваше да уреди повече подкрепа от
славяните. В един момент можеше да се
озове между хазарите на север и
ромеите на юг. Но дръзката стратегия на
Кубрат да избягат от основния поток на
великото преселение, нямаше какво да я
замести. Българите бяха воювали, и
отново щяха да воюват. И отново през
вековете напред. Но бе важно да
изберат добрия момент и да съберат
добрите съюзници.

-Ще се преместим още малко на юг. И

ще пратя ново писмо на императора, за
да му кажа, че е нужно за отбраната
935
срещу хазарите, които стават все
повече… - каза накрая ханът.

Славяните доволно се подсмихнаха.

-Прави са. Няма да имаш по-добър

момент. – каза му Алгара вечерта –
Кубрат не е разчитал и на толкова
добър, мисля. Разчитал е с много битки
да измести ромеите.

-Но е разчитал и на единен народ… -

каза Аспарух.

-Вече шест от всеки десет българи са

тук…

-Да, идват. Но не са всички…

936
 -Ще продължат да идват. Мъртвият ти
баща ще ни ги доведе.

Аспарух я погледна строго. Не

разбираше напълно всички тези
философии, които му говореше от време
на време. Знаеше, че тя се опитва да го
научи на нещо, да му помогне, но не
винаги разбираше наученото. Може би
бе за по-големи умове от неговия. Тази
идея, че мъртвецът, със смъртта си
прави нещо неотменимо, не я разбираше
напълно. Бе учил история – и българска,
и ромейска, и бе видял смъртта на
велики владетели, чиято политика
напълно се обръща след смъртта им.
937
 -Това не е политика. – опитваше да му
обясни Алгара – Това е идея. Идеята е
нещо от Бог. От Тангра. Ако Кубрат бе
започнал сам похода, той можеше да се
обърне, защото биха се видели
слабостите му, и трудностите. Един
водач може да продължи поход, само
ако е успешен. Но това е за жив водач.
Като е умрял Кубрат, походът се
превръща в легенда. А всяка трудност се
приема като посегателство над
легендата. – допълваше тя.

И сега отново. И бе права. Наистина

доста българи идваха още на вълни.
Това бе още една причина най-сетне да
938
им намери стабилно място, където да
уседнат. Разполагането на лагери в
Онгъла – тясно място отвъд реката, при
това с много блата, бе рисково. Хазарите
нахлуваха непрекъснато. Мъртвият
Кубрат, с този си завет, водеше
българите на Запад и на Юг, но неговият
син все още не бе им осигурил държава,
в която да бъдат в безопасност. Мнозина
водачи на родове го призоваваха да
обяви Онгъла за новата държава, и да
започнат да градят там. Но той виждаше
уязвимостта му, пък и това място не бе
напълно встрани от Великото

939
преселение. Решението бе само и
единствено отвъд реката.

-Ще трябва да се подготвим добре. –

каза Аспарух – Константин ще дойде с
цялата си сила. Той е велик
военачалник. Победил е толкова пъти
арабите в Мала Азия. А ако ги победи и
край Константинопол, ще е на върха на
могъществото си. Единственият ни шанс
е да подготвим терена, и да сме сигурни
в съюзниците си.

Така и стана. Аспарух изпрати писмо, и

не получи повече отговор. Идваха само
пратеници от близките крепости, все още

940
в ръцете на ромеите, които да го
подканят да се изтегли.

Но постепенното навлизане на
българите на юг бе по-малката част от
промяната. Славяните се възползваха и
практически превзеха всички ромейски
градове в Мизия и по реката. Спряха да
плащат данъци на Константинопол и
пренасочиха огромно количество храна
към българите. Същото се случи и с
много дървен материал, с които бойците
на Аспарух изградиха няколко от своите
укрепления, включително едно огромно.
Опитаха няколко набега към Одесос, но
стените бяха твърде здрави.
941
 Така през 678, когато Константин успя
да отблъсне арабите, цяла Мизия бе в
ръцете на българо-славянския съюз. Към
него се присъединиха и няколко хиляди
опитни тракийски бойци, които осигуриха
на Аспарух много добра поддръжка на
конницата му чрез пешаци. Говореше се,
че траките са най-добрите воини, изобщо
в рамките на Римската империя – дори
когато бе съществувала цялата с
огромните си територии. Много траки
служеха в легионите и, а тракиец бе и
единственият водач на робски бунт,
който бе успял да я победи, макар и за
кратко – Спартак. На траките очевидно

942
също им се бе изчерпало търпението
спрямо империята, и искаха свобода.
Техните водачи много помогнаха на
Аспарух с познанието на ромейската
стратегия.

-Константин ще удари с минимум пет

или шест пъти повече войски от нашите.
Няма да сгреши… - бе му казал
тракийският водач.

-В равно нашата конница ще ги

помете… - каза Аспарух.

-Не е толкова глупав. А и не забравяй,

че и той има конница. При това доста
опитна – от десетилетия воюва с
арабите. Трябва да се опитаме да ги
943
разделим, и да ги удряме на малки
отряди в малки битки. Да ги изтощим и
да се изтеглят.

-Предлагате да стоим в укрепленията?

А ако ни обсадят и изтощят с глад? –
попита Аспарух.

-Тук ще имаме едно предимство –

славяните ще откажат зърно и на
ромеите. Те ще трябва да го докарват от
юг. Ще имат трудности. А нашите малки
отряди ще удрят именно обоза. Не е
ясно кой ще е по-гладен – ние в
крепостта, или те отвън. А славянските
бойци, укривани къде ли не из селищата,
постоянно ще ги тормозят.
944
 Това бе съветът на траките, и Аспарух
ги послуша. Те познаваха далеч по-
добре и терена, и врага. Всъщност
познаха дори кога ромеите ще дойдат, и
къде ще стоварят войските си. Познаха и
пътищата, по които ще минат до
укреплението.

Укреплението. То бе основната
стратегия на българите. Те превърнаха
себе си в примамка. Където бе
укреплението, там трябва да иде
нападателят. А теренът наоколо не бе
удобен за обсада, но от друга страна –
бе много удобен за конниците оставени

945
из околните гори - да излизат и нападат,
и после да се връщат.

Но насреща си имаха един от най-

великите императори на Източния Рим,
който не само бе победил арабите
безчет пъти, не само бе спечелил
последната голяма война, но и бе
сключил 30 годишен мир, при това с
условия Халифатът да му плаща данък
всяка година. И когато всичко това бе
уредено, легионите се озоваха в Мизия.

Всъщност, оказаха се 8 ромеи срещу

всеки българин. Константин не
рискуваше, и разбираше, че трябва да
смазваш слаб враг с цялата си сила, и
946
после – да минеш на следващия. Така се
гради империя – като превземаш един
подир друг по-слаби противници, и после
ползваш силата им срещу следващите.
Така сега в легионите му имаше всякакви
– гърци, арменци, перси, славяни, та
дори – араби. Събери различни народи,
настрой ги един срещу друг, и воювай.
Изкуството да управляваш империя,
съставена от народи, на брой колкото
плодовете на разцъфтяла череша, с
войска набрана от същите тези народи.

А българите и не бяха всички, защото

трябваше да се отделят част да воюват с

947
хазарите, засилили нашествието си.
Може би – подкупени от Константин.

8 на 1. Единствено добре построената

крепост разделяше императора от
пореден триумф.

Тогава Аспарух погледна към Алгара.

Нямаше нужда да задава въпрос. Тя

извади жезъла, показа му го, и попита:

-Това ли искаш? С чудо да победиш.

-Битката никак не е равна… - отвърна

ханът.

-Но ако победиш така, след двайсет

години василевсът пак ще дойде?

948
 -До тогава ще сме се укрепили, ще сме
изградили държавата си… - отвърна той.

Тя го гледа известно време, после

каза:

-Баща ти все още е по-мъдър от теб.

Българите трябва да побеждават без
чудеса…

И прибра жезъла.

Той я изгледа недоволно. А тя каза:

-Но ще ти помогна в битката, щом

мъжете не ти стигат…

Отиде и взе да надява женските си

доспехи.

949
 -Това няма да стане! – извика той – Ще
стоиш тук, и ще лекуваш ранените.
Приготви се. Ще спасиш десетки, не ми
трябваш нанизана на някое копие.
Твоята смърт ще обрече и тях…

А тя със страховит, може би злобен

поглед се усмихна:

-Добре, няма да идвам. Но като

ромеите нахлуят тук, пак ще ми трябва
меч…

И го препаса около кръста си.

Изглеждаше ужасяващо, но и приказно –
като Атина, слязла от облаците.

950
 29. Певки
Водите на великата река и високите
стени, издигнати от българите, с дърво,
доставено им от славяните, бе онова,
което делеше двете войски. И макар
едната да бе много по-малка,
решимостта и да воюва бе на живот и
смърт. Защото, обективно погледнато, и
изборът беше същия.

Не че го желаеха. Но бе неизбежно.

Бяха направили всичко, за да го

избегнат – увлякоха ромеите в трудна
блатиста местност, с което разделиха
колоните им. Удряха ги изненадващо, и
се оттегляха. Нанесоха им много малки
951
поражения. Но не ги обезсърчиха.
Голямата победа все още бе на страната
на Константин, който закономерно и
стабилно напредваше. Той бе добър
стратег, след толкова сблъсъци на юг.

Накрая все пак стигна до целта си – до

крепостта на този остров, наречен Певки.

Българите бяха изкусни в

укрепленията, но голямата заслуга
отново бе на траките.

-Тук е победен най-великият от всички

царе, бил някога на света… - бе му казал
тракиецът, за да го накара именно на
това място да изгради защитата.

952
 -Най-великият? – бе попитал Аспарух.

-Да, най-великият…

Може би мнозина владетели се

надяваха това да са те. Но в
европейския свят нямаше съмнение кой
е най-великият, комуто опитваха да
подражават десетки императори след
това. Дори Юлий Цезар, като бе знаел
достиженията му, бе плакал защо не би
могъл да го достигне. И винаги се бе
опитвал.

Александър Велики. Славният древен

цар на империя от тук, та до Индия и
Китай.

953
 Аспарух бе изненадан. Но изслуша
древната история, за местните тракийски
племена, които дълго воювали с него, и
въпреки жестоката съпротива, били
побеждавани. Но накрая – именно на
остров Певки, техният цар Сирм
организирал отбрана. И съкрушил
Александър. Той сключил договор с него
като с равен. И се оттеглил на юг30.

-Това е денят, от който Александър

никога повече не поглеждал на север.
Постигнал много на юг и изток, но не и
тук.

30
Презз 335 г.пр.н.е. тракийският цар Сирм, след дълго отстъпление, нанася тежко
поражение на Александър Македонски край о-в Певки. Днес самият остров не съществува,
защото е пресъхнал най-южният ръкав на устието на Дунав.

954
 -Вие сте го тласнали да постигне това
величие… - усмихна се ханът.

-Така излиза. – отвърна тракиецът и

разказа всичко за тази битка. Всичко,
което го нямаше нито в ромейските
архиви, нито записано изобщо някъде.
По-късно за пръв път се появи върху
пергаментите на Алгара.

Но преди това – българите трябваше

да повторят подвига на тракийците – по
победят многократно по-голяма сила,
при това водена от един велик мъж.

Ето, че той вече бе тук.

Търпение.

955
 Едно от най-трудните научени умения
от Аспарух, и най-трудно прилагано при
този дързък и подвижен народ. Но бе
научено, и бе и насърчено от траките.

Търпение.

Дълги седмици стояха и се гледаха,

разменяха по някой удар, и се оттегляха.
Ромеите знаеха, че вече са победили,
просто бе въпрос на време. Старите
бойци, воювали доскоро с арабите,
виждаха поредния триумф на своя
император. И доста се надяваха това да
е последната му война, и после да им
даде мир. Дълго бяха проливали кръв,

956
накрая – до сами центъра на империята,
на косъм от това да бъде пометена.

Търпение.

Аспарух издържа. Това бе първата му

голяма победа в тази война. До сега
Константин непрекъснато бе настъпвал,
независимо от всичко. Но в търпението,
Аспарух го надви. Въпреки, че кръвта на
българите кипеше – дори повече от на
ромеите, той ги удържа.

За да дочакат своя миг.

Константин се отегчи, огледа няколко

пъти всичко – обсадата, лагера, и замина
на юг. Да се лекува.

957
 Но това бе ловка хитрост от негова
страна. Искаше да подлъже българите,
че е тръгнал да бяга, за да ги застави да
напуснат непревземаемата си крепост, и
да ги победи в открит бой.

Българите усетиха това и не се

хванаха. Направиха няколко малки
нападения, но нищо повече. Всичко
остана по старому.

Но те прецениха по-добре случващото

се. Трябваше да изчакат. Защото
техният водач – Аспарух си бе тук, а
чуждият си бе тръгнал. Знаеха какво ще
последва с времето.

958
 И то се случи. И без това уморената
ромейска войска, започна да се вълнува
и да обсъжда как императорът е избягал.
Породи се страх. Реално отново
управляваха доста способни стратези.
Но това бе ключова грешка – ако просто
пратиш един военачалник, той води до
край. Но ако лично поведеш, и после
оставиш легионите на този военачалник,
това изглежда като бягство.

Аспарух измисли още един много

хитър ход. Преоблече малък отряд като
хазари и нападна страничен пост на
ромеите.

959
 С това създаде илюзията, че самите
хазари, или части от тях, са дошли като
съюзници на българите.

И въпреки, че стратезите бяха наясно,

че няма нищо подобно, и хазарите са
надеждно подкупени, то не бе същото
сред войниците.

Тези измислени „хазари“, заедно с

мълвата, че императорът бяга, доведоха
до извода, че той бяга, заради хазарите,
които са се съюзили с българите.

Така се появи неувереност, и в този

миг ордата наистина нападна. А три от
всеки четири ромейски бойци се обърна
в бягство. Истинско. Българите бяха
960
извън укреплението си, но нямаше кой
да застане насреща им.

Това бе мигът на победата. Мигът, в

който врагът приема, че е загубил, без
да гледа реалното съотношение, нито
дори собствената си солидна
стратегическа позиция. А Константин бе
изградил здрави лагери, способни да
отблъснат всяка диверсия. Но това няма
значение, ако си загубил вяра.

А насреща си имаха хора, които

нямаха нужда от вяра, защото имаха
единствен избор. И българите, и траките,
и славяните наоколо из крепостите.

961
 Българската орда полетя с цялата си
ярост. Част от нея – и изглеждащите като
хазари.

Стратезите дадоха лек отпор с

подбраните си войници, но накрая
разбраха, че единственият им шанс е да
ползват тези все още боеспособни части,
за да ги спасят да избягат. И стигнаха до
дебелите стени на Одесос.

Останалите се озоваха под острите

български мечове, и в повечето време бе
преследване и клане, а не някаква битка.
Битката бе спечелена преди това в
умовете им.

962
 Накрая огромната имперска армия,
съкрушила само преди две-три години
арабите, се превърна в бягащ хаос.

Стана по-лесно, отколкото очакваше

Аспарух. Но и много по-трудно като цяло,
защото битката не бе само самият ден, а
дългите изнурителни и изнервящи дни
преди това. Ханът знаеше колко близо
до поражения бяха, и как можеше този
срив в ума да се случи на българите, а
не на ромеите.

Но тракиецът излезе прав.

Този остров бе проклятието за

великите владетели.

963
 И благословията за малките народи,
търсещи мястото си под Слънцето.

-Знаеш ли след вас кой е побеждавал

Александър… - попита накрая Аспарух
тракиеца. Той бе останал жив, но целият
в кръв. Предимно ромейска.

-Не си ти. Константин не е

Александър, макар много да му се иска…
- отвърна той.

Аспарух се усмихна:

-Не аз. Аз съм никой, недостоен

наследник на предците ми. Те са другите
победили Александър. Така както вие –
тук, така и ние – там в далечните

964
планини на Азия… Ние също сме го
спрели, за да не продължи на север. И
накрая е подписал договор като с равни
– като при вас.

-Славна история. Ще ми е полезна, ако

ида някога в Азия да завоювам земи
там… - пошегува се тракиецът.

А Аспарух довърши гордо:

-Самата царица на Александър е

българка. Не само е подписал договор,
но е взел и наша жена, за да скрепи
съюза. Великата царица Роксана…
Майката на всичките му законни
наследници…

965
 -Доста се опияни от тази победа днес
– каза тракиецът невярващо – Но ще те
излекувам с нашето хубаво тракийско
вино. Клин, клин избива…

-Не вярваш, но е точно толкова

истина, колкото и цар Сирм…

-Това няма много значение – днес

важен е само Хан Аспарух – новият
победител над непобедимите…

И двамата заедно подкараха конете си

обратно към лагера.

966
 30. Грехопадение пред Тангра
Победата бе голямото дело. Или го
свършваш или умираш. Но ако не умреш,
следваха много дребни дела. Сега
трябваше да проводи пратеници да
подпишат мирен договор. Договор с
Източния Рим. Всеки, който имаше такъв
документ, можеше да се зове „държава“.
За да притисне Константин, прати
няколко малки орди на юг – в абсолютно
немислимото – отвъд Балкана. Това бе
върхова дързост. Не бе малко да
преминат реката. Но и Балканът. В едно
нахлуване, в едно поколение. Но това бе
просто тактика, за да принудят

967
императора да приеме мир. И Аспарух
дори няколко пъти лично се спуска с тези
отряди в чуждите земи, и ето сега тъкмо
се бе завърнал отново.

При невоенните и често – по-трудни

дела.

Трябваше да се преброят жертвите, и

да се реши кой ще се грижи за
семействата им. Да се преброят конете,
и да се съберат трофейните добичета и
оръжия от ромеите. Трябваше и да се
разпусне основната част от ордата,
защото една войска е силна като се
събере, но за да е силна следващия път,
трябва и да се разпусне, да иде обратно
968
при своите, да си почине. Всичката тази
работа лягаше върху хана. И Аспарух я
вършеше. С тази победа, освен всичко
друго, бе се и доказал като достоен да
бъде водач, въпреки че бе малък син.

Един от личните му бойци дойде и

прошепна нещо.

-Алгара? – попита ханът – Какво прави

тя тук?

Войникът само повдигна рамене.

Донесъл бе вестта, че Главната жрица е
в шатрата му, и го чака.

Остави делата си и отиде там. Още

като приближаваше видя нещо

969
необичайно. Пред шатрата стояха не
неговите охранители, а две от жриците,
въоръжени до зъби. Алгара нямаше
власт над войската, но смее ли някой, в
отсъствието на хана, да и противоречи?
Аспарух влезе вътре. Тя бе седнала на
походния му трон. Веднага след като
влезе, жриците затвориха входа.
Изненада се, но не почувства опасност.
Странно бе това жрицата да стои на
трона, но тук нямаше никой друг, а тя бе
един от най-близките му хора.

-Какво става? – попита ханът –

Спечелихме битката, твоите отвари
много помогнаха. Сега налудничавият ви
970
план с баща ми – да основем държава в
земите на Източния Рим, ще се случи.
Кой да повярва…

Но тя изобщо не реагира на тази

величествена новина. Раждаше се нова
държава.

-На тази държава и предстои голямо

бъдеще. Където са българите, то винаги
е голямо… - каза жрицата.

-Твърде плахо говориш, все едно не се

радваш…

-Напротив, радвам се. Всъщност и аз

участвах в битките ти. Без да знаеш… -
каза му и погледна в дясно.

971
 Едва сега Аспарух видя захвърлените
там доспехи. Бяха мъжки.

-Ти? В битка? Законът забранява това.

Кръвта на жриците, умът им – те са
свещени. Ако някое ромейско копие бе
намерило сърцето ти, народът щеше да
изгуби все едно хиляда бойци! Трябва да
те накажа за това…

Тя се усмихна:

-Бях тайно със западната орда.

Стигнахме почти до Сердика. Накажи ме.
Какво е наказанието за нарушение на
ханска заповед. Смърт?

972
 Аспарух разбра безсмислицата, в
която се бе озовал. Наистина
наказанието бе това, но да наказваш
някой със смърт, за това, че се е
изложил на риск да бъде убит, бе
абсурд. Но нещо друго го озадачаваше.
Макар да бе рискувала, и макар да бе
част от победата, тя сякаш бе
равнодушна към всичко това.

-Не разбирам какво правим в тази

шатра…- каза ханът – Победата е едно,
още толкова работа има след нея, за да
добие смисъл…

Алгара продължи да се усмихва, но

лицето и ставаше все по-загадъчно.
973
Аспарух видя, че в ръцете си държеше
някакво малко мехче – вероятно отвара.
Но той не бе сериозно ранен, не
виждаше рани и по нея.

-Тук съм, за да наградя хана за най-

голямата победа в живота му. Да му дам
нещо, което винаги е искал… - каза тя,
изправи се и с бързо движение отметна
бойното наметало, с което се бе увила…

Аспарух замръзна. Бе останала почти

без нищо. Не бе с женски дрехи, дори не
бе с женска ризница. Бе така както
българските жени вечер влизат при
мъжете си. Но тя бе… главната жрица. И
толкова отдавна бе загубил надежда да
974
я докосне, бе се оженил за сестра и.
Животът се бе наредил. Но най-вече – тя
бе на четиридесет. Недокосвана.
Немислимо сега да се сети за подобно
нещо.

Но тя бе пред него – прекрасна като

двайсет годишна, току що разцъфнала.
Жриците старееха бавно, взимаха
отвари, това не бе изненада. Но той
знаеше тя на колко е.

-Какви ги вършиш, облечи се… - каза

той.

-Тук съм, за да ти дам това, дето

искаше, и Тангра ти отне. Но и за да
взема това, което отне от мен… -
975
отвърна тя и бавно тръгна към него.
Отвори мехчето и посипа косата си.

Ханът бе напълно объркан. Стои с

доспехи – мръсен, потен, с кръв от
враговете му, може би и от някой свой,
стои тук, а най-красивата жена сред
българите, една недостижима
девственица изведнъж реши, че иска
нещо от него.

-Нямаме много време. И не може да

стане другаде… - отвърна тя на мислите
му – Сестра ми е далеч, а ханът и
жрицата могат да обсъждат сами своите
дела. А и след като четиридесет години

976
не докоснах мъж, едва ли някой ще се
усъмни. Но само ако стане бързо.

Вече бе до него. Усещаше мириса и.

Вероятно и мириса на съдържанието на
мехчето. Влудяващи бяха.

-Какви ги вършиш, Алгара? Ти си

Главната жрица. Трябва да бъдеш
недокосвана цял живот. Ако искаше
друго, да се бе омъжила за мен…

-Днес ще излъжа Тангра… - отвърна

тя, а очите и играеха – Защото Тангра е
далеч, и изобщо не гледа тук. Ще го
излъжа, защото ми трябва нещо за
бъдещето.

977
 -Никой не може да излъже Тангра. Той
е винаги и навсякъде. Той е всичко. –
отвърна Аспарух.

-Аз мога! Сега съм го приспала… -

каза тя, обгърна го, и го целуна. До
момента всичко бе изиграла идеално,
сигурно го бе играла сама много пъти.
Все едно към него се приближаваше
опитна изкусителна, минала през
стотици мъже. Някоя римска блудница.

Но като го целуна, бе… изключително

непохватно и объркано. Като младо
момиче, което го прави за първи път.
Каквато тя и беше. Усети я, че диша
дълбоко, вълнуваше се, дори усети
978
биенето на сърцето и. Отвън опитната
жена създаваше обвивка, която я
прикриваше, но от толкова близо всички
обвивки падаха. То така и бяха
създадени хората. Като се съберат мъж
и жена, и да се слеят в едно, и всяка
измама да изчезне.

Хвана я за раменете и я отдели от

себе си.

-Обясни ми какво става? Защо една

улегнала жрица иска след толкова време
да се откаже от всичко? На четиридесет
ли ще те женим? И аз си имам жена –
сестра ти! Мога да взема и теб, но
представи си каква обида ще е за нея!
979
Полудя ли, това ли искаш? И защо ми
налиташ такъв мръсен, току що върнал
се от бой…

-Ахинора те целува по-добре. –

отвърна тя – Беше млада, но сега е
жена, и всяка вечер се учите един на
друг. Аз не мога, прокълната съм да не
го правя. И това дето искам да ти дам ще
е нищо, сравнено с нея. Няма да ти
доставя същата радост, защото не съм
го правила. За пръв път ми е… И ще е за
единствен път…

-Но защо?

-Защото не дължа всичко на Тангра.

Дължа само на народа, и на теб. И
980
трябва сега да стане. Броих дните. Точно
когато трябва съм. Трябва да ти дам
това дето искаше от малък, за да ми
дадеш това, което сега аз искам от теб…

-Има случаи на паднали жрици. Не

много, но има. Защо най-великата ни
жрица от векове, жрица пред която се
кланят дори колобрите, защо иска да
падне? Защо искаш да станеш сред най-
презрените в народа? Нали знаеш, за да
не падат жриците, съдбата им ако
паднат, е най-проклета…

-Няма да съм паднала жрица, хане

мой. Ще остана жрица, и никоя няма да е
повече от мен. И много повече имам да
981
давам на народа от това, което на теб и
досега дадох…

-Но ако… Как…

-Никой няма да знае. Алгара ще

остане девствена до края на дните си.

-Тангра ще знае…

-Тангра не е тук! Тангра не гледа на

тук, или не го интересува. Светът е
оставен на човеците. Само аз съм тук. И
ти.

-Нищо не разбирам…

Тя отново се приближи. Пак го целуна

и започна да сваля доспехите му. Той не
се съпротивляваше, но и не и помагаше.
982
 -Трябва да ме обладаеш днес. И
никога повече. Може и да не се получи, и
тогава след месец пак. И после – пак. Но
ще се получи. Следила съм на много
жени дните, получава се като е в точния
ден. Само днес ще е. Ще знаеш, че си
получил любовта на Алгара, дето
трябваше да ти е жена, но Съдбата реши
друго. И ще и платиш за това с нещо от
себе си…

-Но защо? Защо искаш да заченеш?

Всичките мои деца, и на сестра ти, са и
твои… Не всички жрици имат този дар –
кръв от кръвта им в бъдещето. Но ти

983
имаш. Имаш Ахинора и нашите
потомци…

Тя отново го целуна. Той се

съпротивляваше, но все по-малко.
Усещаше, че е решено извън него.

-Трябва да родя момиче. То има роля

в бъдещето. И искам да е от рода Дуло,
и от моята кръв заедно, за да е най-
силно. Можех да намеря друг, можех
дори ромей да хвана, който не знае коя
съм. Можех да се направя на блудница в
Константинопол или в Солун. Но искам
най-доброто за това дете, защото то ще
има важна съдба. Затова искам да е от
рода Дуло. А от рода Дуло, единственият
984
който може да наруши закона, и да
разбере падението на Главната жрица,
си ти… - отвърна. Замълча за малко, и
каза още – А и… А и… Аз те обичам… И
винаги ще бъде така…

Ханът се смути. Алгара отваряше

отдавна зараснали рани. Силно
болезнени, но зараснали.

-Обичаш ме? – попита той с несигурен

глас.

А тя продължи безмилостно:

-Да, не по-малко отколкото ти мен.

Няма съдба да сме заедно. Но обичта я
има. И винаги ще я има. Днес е

985
единственият ни ден като мъж и жена… -
нейният глас също трепереше леко.

Не само раната бе отворена. Един

огромен хаос нахлуваше и в сърцето му,
и в семейството, та дори в държавата –
ханът да отнеме девствеността на
Главната жрица, и то като
предизвикателство към Тангра, който не
гледал насам. По думите на самата
полудяла Главна жрица. И после Тангра
няма да види и детето, и няма да
разбере за грехопадението. И на
жрицата, и на Хана…

Но далеч по-важно от Тангра бе друго.

986
 -Дете? Искаш дете извън семейството,
от хана. То няма да наследи нищо. И
момиче – откъде знаеш, че ще е
момиче…

-Някой друг ден ще говорим за това.

Момиче ще е. И не искам нищо да
наследява от теб. Тя ми трябва на мен…

-Но аз може да искам – нима един

баща не може да иска най-доброто за
дъщеря си…

Алгара свали ръце от раменете му.

Погледна го строго. Сякаш любовта за
миг изчезна. Върна се строгостта и
недосегаемостта на Главната жрица.

987
 -Тя няма да е нито моя, нито твоя
дъщеря. Тя ще е само наша кръв, но
няма да расте с нас. Никой няма да
разбере, че Главната жрица е заченала и
раждала. Ще израсте при славяните. При
един славянин, който ни дължи всичко.

-Ростислав?

-Да, тя ще е негова дъщеря.

-Но защо? Не разбирам…

-Няма и да разбереш до края на дните

си. Приеми само, че Главната жрица
мисли и за след твоите дни, и за след
своите. Имам нужда от теб, има ли ханът
мъдрост да вземе това решение? – каза

988
тя и изглеждаше изключително слаба,
свенлива, отдръпната.

Каквато и всъщност беше.

Изглеждаше безпомощна. Сигурно бе
загубила седмици и месеци да изучава
женските хитрини и как да съблазнява, и
като театър го бе изиграла добре. Но бе
умна, и бе разбрала, че това е
свършило. Сега стоеше пред него – в
цялата си голота, и вътрешна и външна,
и просто чакаше. Едно объркано момиче,
което никога не бе общувало с мъж, но
някакво странно житейско призвание го
бе довело до тук. Девствена на
четиридесет, най-умната сред жените,
989
може би и сред всички българи.
Носителката на мъдростта, извор на
безценни съвети, без които не биха
стигнали до тази своя нова държава.
Стои пред него – посипала се с всички
възможни отвари и билета, надява се да
събуди животинското у него, просто да я
обладае. Толкова просто бе изглеждало,
и толкова безпомощна бе сега.

Приличаше на паднала богиня.

Безкрайно красива и безкрайно
объркана. Всъщност, тя бе паднала
богиня. Тангра със сигурност виждаше
какво се случва. Но може би ставаше с
негово съгласие. Кой знае – тя
990
познаваше Тангра по-добре от всеки
друг.

Аспарух на свой ред се приближи.

Прегърна я нежно. Както щеше да я
прегърне, ако не бе проклятието да
става жрица. Както искаше да я прегърне
преди двайсет години.

-Ще разбера ли някога всичко, което си

замислила? – попита той – Ще разбера
ли защо трябва да имам още една
дъщеря.

Тя се усмихна леко:

-Донякъде. Ще разбереш, но не
всичко…

991
 Аспарух я погледна в очите. Бе
сигурен, че може да омагьосва с тях. Но
те просто го гледаха, като на обикновено
момиче.

Приближи устните си до нейните, и

бавно я целуна. Както умееше най-
добре. Това щеше да е единственият и
път в живота, ако бе изброила правилно
дните. А той не се съмняваше, че тя
умее добре да брои. Целуна я така, както
трябва, за да замести всички целувки,
които нямаше да получи. След това
нежно я вдигна и я отнесе на меката
кожа, която бе разстлана около трона.

992
 Милва я дълго, преди да направи
нещо повече. Разпали я колкото можеше
да го направи. Много повече, отколкото
ако бе Ахинора. Защото Ахинора го
имаше всяка вечер, а Алгара – само този
път. И той нея – само веднъж.

Люби я дълго, знаеше че вероятно и

малко я боли, когато свърши
девствеността и. Първия път за жените е
едновременно сладост и болка. Така
Тангра бе решил. Сладостта е преди
това, и той и даде колкото можеше да
отдели от себе си. Смесицата от болка и
радост после изпълниха очите и със
сълзи. Но тя не каза нищо. Прегръщаше
993
го и го притискаше към себе си. Не
можеше да скрие чувствата си, които
извираха отвътре.

Когато всичко свърши, тя се разплака.

Отдели се от него, седна настрани сама
и дълго плака.

-Наистина сме прокълнати жриците.

Властта над знанието ни отнема
всичко… - каза му, и избърса сълзите си.
След малко започна да се облича.

-Ще кажеш, че имам работа в Рим. Не

в Константинопол, а в Рим. Ще замина
сама. Като се роди детето, ще го оставя
на Ростислав. Времето до Рим и
обратно, с работата, ще стигне…
994
 -Какво ще правиш в Рим? Как да го
обясня…

-Няма да го обясняваш. Точно това ще

е важното. Победил си императора на
Константинопол и ще имаш договор с
него. И провождаш верен свой човек в
Рим. Ще се чудят всички какво си
замислил. Ще спечелиш от това чудене.
А аз ще износя дъщеря ни, без някой да
задава въпроси... – разкри му поредна
част от плана, който вероятно дълго бе
обмисляла. Не се съмняваше, че всичко
е предвидила и няма нужда да я пита за
повече.

995
 Нежното и ранимо момиченце бе
изчезнало. Сигурно никога вече нямаше
да се появи. Пред него отново бе
Главната жрица. И само той, тя и Тангра
знаеха истината.

Но Тангра наистина не се бе появявал

от много векове…

31. Народът на надеждата

Кое е най-важното за един народ?
Това веднъж я бе питал Кубрат, в един
от дългите им разговори, след като дядо
и си замина. Сан липсваше на хана.
Може би пък вече отново бяха заедно –

996
някъде горе – при Тангра. Но какво е
най-важното? Това бе въпросът на
въпросите.

Тя се бе опитвала да му отговори.
Разумът, силата, храбростта, честта.
Всъщност, бе търсила дори в опита на
други народи – например способността
да се печели и трупа злато, или дори –
хитростта и лукавството. Но старият хан
винаги само се подсмихваше.

Накрая и каза:

-Мъдра си, ще помогнеш много на

синовете ми. Но мисля, че те няма да
имат нужда от най-важното. Сега
българите сме силни, и ставаме все по-
997
силни. Предстоят ни времена на възход,
дори и да се появят големи трудности.
Но е очевидно, че сме във възход. А най-
важното е важно, когато не сме във
възход.

-Ще е добре да го знам, съдбата често

прави обрати, и то доста бързи…

-Не, едва ли. Възходът не се сменя с

падение толкова бързо. Аз говоря за
съдбата на целия народ, не на един
човек. Който може вчера да е на върха
на славата, а на другия ден – на
погребалната клада. Не, това е човешко.
Аз говоря за съдбата на народа, която
повече прилича на съдбата на Боговете.
998
Народите са божествени, по своему. Те
са вечни, безсмъртни, и имат сили, които
никой отделен човек няма. Наистина, не
е ли чудо, че народите са безсмъртни,
съставени от смъртни… - философски
подметна той, а сетне продължи –
Съдбата на целия народ трудно, и рядко,
може да се обърне от веднъж. Става
постепенно, натрупват се много грешки –
на хана, и на самите хора. Идват грешки
и при следващите ханове и поколения.
Промяната не става бързо, макар да е
неизбежна. Никой не върви само нагоре.
Но сега българите вървят нагоре, и
скоро няма да има обрат.

999
 -Тогава ти искаш да ми кажеш нещо,
просто за да го съхраня, и предам. След
като и в моя живот няма да е нужно.

-Точно така. Трябва да се съхрани и

предаде… - каза ханът, и извади един
много древен ръкопис, който до сега не
бе виждала никога.

Изглеждаше толкова стар, че човек

можеше да се зачуди, как изобщо все
още не се е разпаднал.

-Това е Трактатът на надеждата. –

рече владетелят – Казват, че бил
написан от Божествена ръка. Може би от
самия Авитохол-Ахил – основателят на
рода Дуло. Езикът е много стар,
1000
различен е от това, дето говорим днес.
Но ти си умна, ще го разбереш.

Алгара посегна да го вземе. Той го

отдръпна малко.

-Сега само ти го давам. Не знам кога

Тангра ще ме прибере. Вече ми идва
времето. Затова сега ти го давам, но още
ми се виждаш млада. Прибери го, и го
чети, когато сама разбереш, че си
готова… - и го подаде.

Тя го взе, погледна първите думи и

каза:

-Знам, че има знания, които трябва да

изчакат. Човекът е любопитен и бърза да

1001
знае, но ранното узнаване може да крие
опасности. Знам това, но как да разбера
кога съм готова?

-Не знам… - отговори ханът – За всеки

е различно. И аз като го получих, ми
дадоха същия отговор. Сама ще усетиш.
Мога да ти кажа единствено, че аз го
отворих, когато ми се струваше, че съм
победил Тангра…

-Да победиш Тангра? Ти?

-Да, има такива моменти. Има ги и в

книгите на други народи. Богоборство.
Момент, в който човек застава срещу

1002
своя Бог, и побеждава31. Може би това е
изпитание, пратено от самия Бог. А може
би е слабост на човека, и наказание за
самия него. Не знам. Но понякога се
случва. Аз четох този текст, след като
бях минал през подобно изпитание.
Защото, в известен смисъл, и самото му
записване се оказа изпитание. Онзи,
който го е написал, е откраднал нещо от
Боговете, и го е дал на хората. На себе
си. Една тежка мъдрост, за която са се
борили самите Богове…

31
Богоборството е описано и в Библията – напр. пророк Яков (последният, който е виждал
Бог) се среща с него и се борят цяла нощ, като накрая Яков побеждава и получава от Бог
исканото за народа си.

1003
 Тогава Алгара само бе взела
ръкописа, а го отвори сега – когато
предаде малката си дъщеря на
семейството на Славомир. Когато
предизвика Тангра, и наруши заветите
му. И когато плати цената за това –
майка да се откъсне от най-милото си.
Бе помагала на много майки, знаеше
всичко за тях, и за децата. Но не бе
ставала сама майка. И когато се случи,
разбра че нищо не е знаела. И че
всичките и планове нямат никакво
значение. Но плановете бяха в ход,
неотвратими, неумолими. Детето отиде
край Сердика, а майката с разбито сърце

1004
тръгна обратно. Бе победила Тангра, за
да научи урока му, който той и бе предал
с тази победа.

И тогава взе ръкописа. Може би сега

трябваше да научи най-важното за
народа.

Надеждата.

Най-важното.

Но за Боговете…

„…Никой не е виждал Зевс. Дори от

Боговете – никой. Хората ги мислят за
безсмъртни и всесилни, но не е така.
Смъртта са победили, и имат много
могъщества, но по всичко друго те
1005
повече приличат на хора, отколкото на
Зевс.

Аз съм полу-бог – син на смъртен и

Богиня. Защо мислите, една Богиня
търси ласките на смъртен? И нещо
повече – търси помощта и закрилата
му?

Майка ми не е виждала Зевс от

десетилетия, преди да ме роди. Дори
преди това – виждала го е само
отдалеч. Той е нещо недостижимо и
недосегаемо. Не е виждала и жена му –
Хера.

Виждала е само онези, които се

наричат негови синове и дъщери. Но
1006
всъщност, тя ми каза, че и те самите
рядко виждат Зевс.

Всъщност, за Боговете, Зевс е

почти същото като за хората – една
невидима сила, която вярват, че
управлява и владее всичко. Но
истината е, че Зевс винаги ни е
говорил чрез посредници – своите
синове, дъщери, избрани други Богове.

Нима сме различни от хората само

по това, че живеем дълго? И затова
все повече от нас се обръщат към
хората, и искат да станат хора. Сякаш
в тях ще намерим онова, което не ни
стига от Зевс.
1007
 Но и хората очакват нещо от Зевс. А
и от всички Богове.

Страдат ли Боговете? Или

единствено са щастливи?

Страдат. Боговете са воювали

помежду си, и техните войни са били
жестоки и продължителни. Много
Богове са плакали дълго, и са понасяли
тежки загуби.

Също като хората.

Има дори загинали Богове. Да,

безсмъртни са, дори се твърди, че
някои от полу-боговете са безсмъртни.
Но мълнията на Зевс може да погуби

1008
всеки – смъртен или Бог, може би може
да погуби и самия Зевс. Всъщност, дали
не е станал някой нещастен случай, и
така Зевс да е изчезнал? И всички да
вярваме в едно нищо.

Боговете също страдат, също

воюват, също имат емоции. Боговете
не са много различни от хората. Един
ден, може би хората ще станат
Богове, защото Зевс ги е създал да се
развиват, и да гледат напред. Създал
ги е с желание да бъдат Богове.

Но вече станалите такива, също не

са съвършени. И страдат.

1009
 Нима да си затворен за вечни
времена в Тартар32, не е страдание?
Какво като си безсмъртен? Нима да си
цар на Подземния свят не е най-
мъчителното изгнание? Не е ли по-
добре да излезеш от там и да станеш
цар на някое от владенията на хората?

И все пак – някои Богове се справят

по-добре от други, въпреки
страданието. Някои не загиват, а
други – стоят упорито в страданието
си, без да искат милост. А по-слабите
– коленичат пред поробителя си, и

32
Тартар – в древногръцката митология - дълбока бездна, в която се затварят най-
опасните врагове на Боговете. Той е едновременно място и свръхестествено същество –
родено преди самите Богове. Може да се разглежда като някакъв прототип на Ада. Там са
затворени титаните – победените родители на Зевс.

1010
получават великодушие, в замяна на
свободата си. Получават нищо, а
дават най-важното нещо – нима може
да е Бог, някой който е роб? Робът не
става Бог, само защото е безсмъртен.
Той е един безсмъртен Роб.

Какво обаче крепи силните? Какво ги

различава от слабите?

Надеждата.

Това е най-важната и най-скрита

сила на Боговете. На онези от тях,
които оцеляват, и които дочакват своя
шанс.

Надеждата.

1011
 И за Човек, и за Бог, важните мигове
са когато е слаб, а не когато е силен.
Когато не ти достига нещо, когато си
на дъното. Ето тогава се вижда
Истината.

И за да оцелееш в такъв момент, ти

трябва някаква сила, която да те
крепи. Въпреки всичко.

Тази сила я няма призната от никой

Бог – дори Зевс не говори никога за нея.
Може би защото е тайна. Защото е
най-важното оръжие на Боговете.

Надеждата.

1012
 Където и да си, колкото и да си
паднал, ако имаш надежда, победата е
твоя. Защото има нещо, което всички
знаят за света – той постоянно се
мени. И като се движи нагоре-надолу,
наляво-надясно, напред-назад, като се
върти в кръг и навсякъде, като прави
всичко това, рано или късно отново се
появява шанс.

Надеждата е пътеката към този

шанс. Надеждата, това е мъдростта
на знанието, че все някога отново ще
получиш светлина. И Боговете –
имайки безсмъртие, чрез надеждата,
постигат всичко. Рано или Късно.
1013
 Но не всички Богове я разбират.
Точно както и хората, мнозина и се
надсмиват. Без да разбират, че тя
струва повече от Мълнията на Зевс.

Надеждата – това е Вечността.

Който има надежда, и не я губи, той
има вечността.

Никой не е виждал Зевс, и все по-

малко ще го виждат. Накрая ще
останат само легендите – дори не за
него, а за тези, които са го виждали.
Може би ще се появят и лъжци, които
да спечелят като се представят за
пратеници на Зевс. Всъщност, ако той

1014
си е отишъл безвъзвратно, няма кой да
им попречи да го направят.

Но от Зевс, и от Боговете, ще
спечелят най-много онези люде, които
осъзнаят най-важното – надеждата.

Невероятно, но тя е дадена в пълна

степен и на хората. Не са получили
безсмъртие, нямат могъщество. Но
имат надежда. Или поне някои от тях.

Надеждата, умножена по
безсмъртието, дава Вечността.
Победата.

Но хората не са безсмъртни.

1015
 Да, така е. Но хората побеждават
смъртта чрез децата си. Може ли
човечеството да е безсмъртно, като е
съставено от смъртни? Глупав въпрос,
нали…

Може, това е пътят на хората.

А надеждата при тях е нещо, което

се предава от един смъртен на
следващия. И той на следващия. И така
много време може да мине, и вече никой
да не помни от къде е тръгнало всичко.

Но ако я има надеждата, накрая някой

ще види Светлината.

1016
 И именно заради вярата в това,
самата надежда се поражда у първия,
за да се предава поколение след
поколение.

Кронос33 още е жив. Затворен и

унизен, но е жив. Защо го прави? Защо
не сложи край на всичко това?

Сигурно защото все още има

надежда. Може би тя е по-голяма дори
от тази на децата му – Боговете. Кой
знае до какво може да доведе света
тази надежда на титаните…

А у хората?

33
Кронос – древногръцки титан – баща на Зевс, затворен за вечни времена, след като е
победен от синовете си.

1017
 Народ, който съхрани надеждата,
може да преживее всяко робство и
унижение. Има много съществували и
славни народи, които вече ги няма. А не
е да са били глупави, или прекалено
горди. Не е да са били алчни.

Но са били без надежда. И когато са

изгубили силата си, не е имало какво да
ги пренесе през Тъмнината, до
следващата Светлина.

За всяко същество са важни

тъмните времена. Защото те могат
да сложат край на съществуването му.
Силата да преодолееш Тъмнината е

1018
по-важна от всички сили за триумф,
величие и възход, при Светлината.

А Тъмнината се побеждава чрез

надеждата. Най-скритата тайна на
Боговете, която аз записвам тук, и
дано когато трябва, някой да намери
този ръкопис.

Защото днес той не ми трябва – аз

съм могъщ, десницата ми е здрава, а
народът – непобедим…

Но се надявам, когато потрябва,

моят народ – българите, да имат
надежда…“

1019
 Алгара вдигна поглед от текста. Бе
като замаяна. Но бе разбрала всичко. Бе
немислимо да не намери на кого да
предаде ръкописа.

Днес той не бе нужен, но бе

безспорно, че у българите надеждата е
силна. След Авитохол-Ахил те бяха
имали и трудни времена, сочеше
историята им, която жрицата така добре
познаваше. И бяха оцелели. За да дойде
следващото величие. Като това в тези
славни времена. Но едва сега тя разбра
причината. Бе го отдавала на друго, а и
не се бе замисляла много. Но сега
разбра голямата сила на българите –
1020
неугасващата им надежда, когато и
каквото и да се случи. Един дар от
Боговете за този народ – може би не дар,
а откраднат от основателя на рода Дуло.
Но надеждата – тя бе най-важното. И
сега тайната и лягаше върху нея…

Лека усмивка се изписа на лицето и –

надеждата. Бе се лишила от дъщеря си,
но времето бе пред тях. Може би един
ден, ще се съберат отново…

32. Младите
Турнирът на бащите. Така се
наричаше като първо име. Тайно го

1021
наричаха „турнира на сълзите“.
Провеждаха такива преди опасни
походи, когато бе ясно, че не всички
воини ще се завърнат. Мъжете искаха да
видят синовете си с оръжие в ръка, за да
знаят, че има кой да ги замести.
Всъщност, след това - по време на
похода, тези битки бяха основен въпрос
на обсъждане, което помагаше за
повишаване на бойния дух. Всеки баща
се гордееше със сина си.

Хазарите нахлуваха с невиждана

ярост. Кубрат се бе оказал прав, че да
опазят старата си държава, на старото
място, бе невъзможно. Сега се справяха.
1022
Земите на юг от реката, които бяха
отнели от Рим, бяха по-добре защитени
и служеха като опора и сигурен пристан
за изтощените войски. Хазарите рядко
успяваха да преминат реката, за да се
срещнат там с яките крепости, пълни със
славяни, и идеално познаващата терена
Българска конница. Но Аспарух пазеше и
владенията си отвъд Дунава, и там бе
основният сблъсък. Със сигурност не би
могъл да го опази ако зад него не беше
Мизия. Стратегическият поглед на
Кубрат бе върхов. Всъщност, може би
именно този неочакван успех на
българите - да откъснат скъпо парче от

1023
Рим, допълнително нахъсваше хазарите.
И сега предстоеше поредният сблъсък.

До края на боевете стигнаха три

момчета от български родове, и
неочаквано - един чуждоземен гост.
Младо, но много енергично и надъхано
момче, на име Карл - незаконен син на
фактическия владетел на франките. Бе
дошъл преди около година като гост, на
връщане от Константинопол. Докато
били там, научил историята за този
невероятен случай – за пръв път от
векове, нов народ да откъсне парче от
империята, отсам Дунав – територия
считана за жизнено важна. И докато
1024
другите от пратеничеството се върнаха
обратно на запад, той поостана при
българите – да се учи.

Доста научи, а сега се представи и

блестящо на турнира. От стотици
момчета, Карл се озова сред първите
четири.

Най-добрият тази година беше

Вананд. Дете от рода Угаин. Беше един
от най-перспективните бойци, и
наследникът Тервел го бе харесал за
свитата си. Вананд нямаше никакъв
шанс да стане хан, освен ако родът Дуло
не допуснеше огромни грешки, които да
провалят държавата. И това го
1025
сближаваше с Карл. Двама бъдещи
млади мъже с неудържим дух, които
нямаше да станат владетели. Но щяха
да бъдат първи в друго – на бойното
поле.

Битката с дървени мечове и тояги

продължи близо четвърт час, което бе
изненадващо. Всички очакваха Вананд
бързо да се справи с чужденеца – никой
не му се бе съпротивлявал толкова
дълго. Накрая – когато стана
невероятното – пясъчният часовник
изтече, ханът трябваше да прекрати боя.
Целта на тези турнири бе тренировъчна,

1026
а не да изцедят и последната сила на
децата.

-Резултатът е равен. – обяви Аспарух

– Но за последната битка трябва да
продължи Карл, защото той по-малко се
е обучавал. Вананд от години е сред
нашите воини, а Карл – само месеци.
Двубоят няма победител, но за
последната битка отива Карл.

С това Вананд не се съгласи:

-По правилата на турнирите за големи,

когато няма победител, се провежда
втори двубой. На следващия ден. Аз не
съм победен.

1027
 -Това не е турнир за големи. А и утре
баща ти заминава, заедно с мен, на
война. Бъди сигурен, че ще се гордее с
теб – синът му не е победен в Турнира
на бащите.

-Но не съм и победител. И той, и

всички, очакваха това от мен! – възропта
момчето.

-Ще имаш много години напред да се

доказваш с истински меч. Сега прегърни
Карл, и му пожелай успех в последния
двубой.

Вананд се подчини.

1028
 Но това бе денят на изненадите.
Макар и да завърши наравно с очевидно
най-добрия боец, Карл… загуби
последната битка. Някои помислиха, че
го е направил нарочно, но истината бе,
че просто бе преуморен. Другото дете –
от рода Дуло, в един по-далечен от хана
клон, бе имало доста по-слаб съперник
преди това. Докато двубоят с Вананд бе
изхабил силите на Карл. Той се би
храбро и умело, но не можеше да
противостои на обучено българче, което
сякаш току-що се бе наспало. Макар и
трудно, но Карл бе победен.

1029
 Въпреки това, той обра овациите на
всички.

-Ние сме двамата големи губещи

днес… - каза му Вананд накрая.

-Ти не си загубил нищо. Тръгваш си

непобеден. Единственият такъв в
турнира, като изключим победителя… -
отвърна Карл.

-Но всеки от нас изпусна върха, който

заслужаваше. Аз трябваше да победя
теб, а ти – след това…

Междувременно Аспарух ги приближи.

-Ти си най-странният чужденец, който

виждаме от години. И кой да
1030
предположи, че това ще е дете… - каза
владетелят на българите.

-Няма нищо странно, Велики Хане!

Баща ми ме прати в Константинопол, за
да се уча. Но там не научих почти нищо.
Единствената полза е, че разбрах за вас.
И тук научих много…

-Някога и аз бях в Константинопол –

баща ми ме прати. И научих доста…

-Е, сега времената са се променили. –

каза момчето – Но кой мъдър човек ще
изпусне подобен шанс – да иде при
народа, надвил Източния Рим. Баща ми
беше изумен, когато направихте всичко
това. От векове кой ли не народ се
1031
облизва за тези земи, но Рим е силен.
Дори вашите приятели – славяните, и те
се настаниха тук, но приеха властта на
императора. А вие – идвате, превземате
и си създавате държава. На най-
желаното място. Та и данък ви плаща
накрая Рим…

-Така се получи, но заслугата не е

само моя… - каза ханът – Много глави
мислеха над този план. И когато моят
баща го предложи, изглеждаше
налудничав.

-Но се оказа най-добрият план от

столетия. Завзехте добре защитена
територия, която да ви е като опора на
1032
всички околни земи. Сега можете да
пазите и старите си владения, отвъд
Дунава. А после – и да погледнете на юг.

-На юг? – изненадано каза Аспарух –

Не мисля, че империята ще позволи на
някой да премине тази планина. По-
скоро ще започне война – до пълния
край – на империята, или на
завоевателя.

-Допреди трийсет години никой не е

предполагал, че Източният Рим ще
позволи някой да завземе земи на юг от
Дунава.

1033
 -На юг от Балкана е твърде дръзко.
Близостта до Константинопол е голяма…
- възрази Аспарух.

-Но и там са предимно славяни, и ще

гледат постоянно към вас. Рано или
късно, и това ще стане… - каза Карл.

-Ти имаш много ум, момче… - намеси

се престолонаследникът Тервел – Защо
не останеш при нас, ще те направим
българин, ще усвоиш всичко, което
знаем.

-Така е – ние уважаваме чужденците,

дядото на Главната жрица беше чак от
Китай. Майка и беше китайска принцеса.
Сега са щастливи да са българи.
1034
 -И тук ще получиш много повече,
отколкото може да получи един
незаконороден на запад. Тук дори
подобно рождение не се счита за грях… -
допълни Тервел.

-Научих много от българите, но защо

да го науча, ако не ида да помогна с него
на франките? Баща ми има много
врагове, следващият крал също ще има.
Трябва да съм там. Но може един ден да
се върна – отново като пратеник… -
отговори младият франк.

Всички бяха впечатлени от зрелостта и

мъдростта на това дете. Може би пък
Тангра бе определил за него по-
1035
неочаквано бъдеще от знамението на
незаконното рождение…

-Радвам се, че беше наш гост! – каза

Аспарух – Радвам се и, че така добре
натупа толкова много българи. Силният
враг, който ни побеждава, е по-важен от
всички слаби, които сме победили. Кара
ни да се развиваме.

-Все пак не можах да победя двама.

Надявам се следващия път като се
видим, и това да се случи…

Разделиха се с много усмивки.

1036
 33. Дързост
Отново яздеше с похода. В
последните години почти не ѝ оставаше
време за друго. Защото трябваше да
съпровожда всички походи, а самите те
ставаха все по-чести. Или по-точно –
участието на хана в тях ставаше все по-
често.

-Трябва да си с нас. – бе и казал

императивно кавханът, без много
възможности да откаже – Той става все
по-безразсъден. – бе добавил – Трябва
да направим всичко възможно, за да го
опазим.

1037
 Тези думи се отнасяха до Аспарух –
нейният брат пред Тангра, господар, и
единствената любов на целия ѝ живот.
Вече бяха минали шейсет, бяха стари
хора, но огънят все така гореше. Без да
могат да се докоснат.

А Аспарух, колкото повече

остаряваше, по-дързък ставаше. Ролята
на един владетел е да бъде преди
всичко стратег и пълководец. Важно е да
спечели сражението, а не да бъде
начело му. Още повече – след толкова
изпълнен с битки живот, и доказана
храброст.

1038
 Но ханът на българите сякаш отново
бе станал двайсет годишен воин, при
това все едно друг беше хан, и бе пръв в
битките. Лично ги предвождаше, все още
въртеше меча с удивителна ловкост, и се
втурваше в най-горещото. Десетки
врагове на българите бяха срещнали
смъртта си, именно от ханския меч.

И Аспарух не бе безумец. Винаги

оставяше някой от пълководците си в
резерв. Встрани от боя, само да
наблюдава.

-Ако бъда убит, ти ще поемеш

водачеството и ще довършиш битката. –
така нареждаше – Не би допуснал
1039
ордата да загуби, а с това и да застраши
невинните стоящи зад гърба и, само
заради своята собствената смърт.

Свитата се опитваше да го пази, което

той не можеше да ѝ забрани. Най-
добрите бойци бяха в ядрото на хана –
неотлъчно до него. Но когато си в мелето
на битката, нищо не е сигурно, и най-
добрата охрана не гарантира живота ти.

А когато на военни съвети, не веднъж,

водачите на българите поставяха този
въпрос, получаваха един единствен
отговор:

-Животът на хана не може да бъде

пазен с цената на много други животи.
1040
Ордата воюва най-добре, когато аз съм
начело, и когато рискувам най-много.
Мъжете са по-мотивирани, виждат че
рискът за тях е същия като този за хана.
Няма ханове и обикновени. Всички сме в
едно. Когато аз водя, сме по-ефективни,
и даваме по-малко жертви, постигаме
повече победи. А нашият враг е силен, и
многоброен. Неясно е кога тези хазарски
набези ще свършат. Затова трябва да
воюваме максимално добре – с най-
малко убити, да постигаме най-много
победи. Защото ако ни свършат мъжете,
няма да има повече победи. Ето затова,
животът на хана не е толкова важен…

1041
 И никой не смееше да му противоречи.
Та той бе Аспарух – основателят на
новата им държава, заселил се в земите
на Рим, победил василевса, и осигурил
солиден съюз със славяните. Той бе
една бъдеща легенда, знаеха го всички.
А на легенди не се противоречи, дори да
се страхуваш за тях.

Присъствието на Алгара на всички

тези походи бе, заради живота на
Аспарух. Ако бидеше ранен, да получи
най-добрата помощ. Тя бе най-добрата
лечителка. А покрай хана, същото от нея
получаваха и други воини. А Аспарух
само се подсмихваше. Дали и това не бе
1042
част от замисъла му – да спаси повече
от ордата, благодарение на Главната
жрица, намираща се наблизо, след
битките…

И ето я отново яздеща на север.

Отминаха земите на българите отвъд

Дунава, провериха крепостите. Като
цяло, отбраната бе стабилна. Но може
ли да има нещо сигурно, когато си срещу
море, непрекъснато прииждащо с нови
вълни. Дори да си с най-добрия кораб,
нещо може да се счупи, и вълните да
победят.

1043
 От някои от водачи на крепости
получиха допълнителни стрелци-
славяни. Без да ги искат.

Аспарух оставяше управлението на

тези позиции на назначените водачи в
някакъв вид полу-автономен статут. Те
най-добре познаваха терена и колко хора
им трябват, за да го опазят. Макар да
можеше да нареди да му дадат от хората
си, не го изискваше. Но някои му дадоха,
защото прецениха, че докато между тях
и хазарите стои ханската орда, е по-
добре тя да е максимално силна.

В този поход обаче, ханът бе планирал

нещо ново. Вървяха все повече на север,
1044
разбиха няколко малки хазарски отряда,
и продължиха. Никой във войската не
подозираше истинското намерение на
владетеля, докато не се озоваха на
самата граница с хазарите.

Тогава той ги събра на военен съвет.

-Този път няма да се браним, а ще

навлезем в земите им… - каза Аспарух.

Всички бяха изненадани. Във

въпросните земи имаше поне три пъти
повече хазарски конници от цялата орда.
И бяха в собствени укрепления,
ползвайки предимствата им. Българите
удържаха на натиска чрез комбинация от
умело движение на собствената конница,
1045
и добре разположени крепости. Да
нахлуеш в чуждите земи, и да си в
неизгодната позиция на настъпващ, без
крепости зад гърба, бе доста рисково. Но
ханът не можеше да не знае това. А и
едва започваше с плана си.

-Подминаваме всички тези

укрепления, и стигаме до тук… - каза той
и посочи една точка доста на север,
около която имаше три здрави крепости.
Те прикриваха важен проход в
Карпатите, през който минаваха най-
бързо огромните хазарски пълчища, в
походите си на юг. – Ако завземем тези
три крепости, всички останали по пътя ни
1046
сами ще паднат до една година. Ще
бъдат откъснати от хаганата. А ако
владеем този проход, ще напълним
крепостите със стрелци с дълги лъкове и
копиеметни машини. Всяка една орда,
която мине през прохода, ще загуби до
около една четвърт от хората си. Така
ще отслабим значително всяко едно
бъдещо нахлуване. А след година – като
завземем всички останали крепости, ще
върнем тук славяните на княз Драгомир.
Тази земя е добра, ще ни донесе много
храна и пасища за конете. А славянските
мъже ще са резерв за трите крепости.
Сега, докато ги държат хазарите, тези

1047
земи са неизползваеми. Хазарската орда
нахлува много по-бързо, отколкото
славянските старейшини могат да
мобилизират мъжете. В резултат –
всичко бива изколвано без оръжие.
Затова и Драгомир се оттегли. Но като
завземем Прохода, ще може да се
върне, и да ползва мъжете си за две
цели едновременно – да работят земята
в мир, и да прикрият пътя при нахлуване.
– обясни окончателно владетелят.

Замисълът наистина бе добър. Без

този проход, хазарите трябваше да
правят обход, който щеше да им струва
поне десет дни. През това време
1048
славяните щяха да знаят че те идват, и
да се организират – да се изтеглят в
крепостите, и да съберат войската си,
която бе съставена основно от пешаци и
стрелци. Щеше да има дори време да се
изпрати искане за подкрепление от юг.
Със сигурност, без тези три крепости,
хаганатът щеше да загуби огромна част
от възможностите си за изненадващи
нападения. А един от ключовете към
успеха на всички номадски народи, бе
изненадата, постижима благодарение на
бързото придвижване на конете.

Всичко като замисъл бе добре. С едно

изключение – ордата на Аспарух също
1049
бе конна, и не разполагаше с много
обсадна техника. Винаги досега,
отбраната бе на собствен терен, и се
разчиташе на крепостите. С конница да
превземаш дебелите и високи стени, бе
невъзможно. Ордата нямаше и
подготовка за продължителни обсади –
не бе предвиден дори обоз за постоянно
доставяне на храна. И най-накрая –
Проходът все пак бе в ръцете на
хазарите, и подкрепления можеха да се
извикат бързо. Така българите щяха да
се озоват в ситуацията на самите хазари,
когато са на българска земя, но с още
една слабост – щяха да са по-малко,

1050
докато онези винаги имаха числено
превъзходство. Да настъпваш с числен
недостатък бе основна военна грешка.

-Много хазарски водачи ме мислят за

полудяващ старец, който не знае що
върши… - каза Аспарух. Всъщност, и
доста български мъже понякога мислеха
същото, а след този налудничав план –
дори мъже от съвета. – Но аз на това
разчитам. – продължи той – От три
години им поставям този капан, и те вече
са готови да влязат в него. С дръзкото си
поведение в боя, което много увеличи
риска за самия мен, аз им създадох нова
мишена. Да, можеше да съм загинал до
1051
сега, и планът ми да е погубен. Но знаех,
че ако не загина, ще ги вкарам в капана.
Нашите уши сред хазарите ми донесоха,
че променят стратегията си. Искат
ханска глава набучена на копие. Или
дори още по-добре – жив хан за
заложник. Но не разчитат на второто,
защото ме познават, и знаят че няма да
се предам жив. Затова просто ще искат
да ме убият. И след това да ни пометат.
Аз съм новата им цел, и върху това ще
се съсредоточат. Ще го използваме, за
да превземем прохода с изненада.
Докато те преследват мен, една друга
наша войска – тайна, водена от

1052
Драгомир, ще нахлуе в крепостите. Десет
хиляди мъже вече са скрити из горите и
планините там. Чакат хазарите да се
впуснат върху ми с цялата си сила.
Ударът няма да е слаб, но нашата орда,
водена и мотивирана от самия хан, ще
удържи. После ще се приберем във вече
превзетите крепости и ще затворим
прохода. А пратеник ще иде да повика
помощ от нашите укрепления, за да
сплашим техните - изолирани от
основния хаганат. Поне няколко ще
паднат без бой - само от страх…

Аспарух вече говореше за незнайното

бъдеще, сякаш битките бяха
1053
привършили, и обираха лаврите. А
планът бе твърде рисков. С тройно
повече конници, в равнинна битка,
хазарите можеха да ги пометат. И
трябваше да се бият, без да могат
тактически да отстъпват в укрепления.
Да, българите бяха по-добри като бойци,
но превъзходството бе огромно. Без
тактика и стратегия, нямаше да е
достатъчен само бойният дух.

-С това нахлуване в земите им,

окончателно ще ме помислят за луд.
Нито един фактор не е на наша страна.
Ще изглеждам като старец, навлязъл във
втора младост, който върши
1054
безразсъдства, и не мисли, а иска само
геройства, и да се докаже в боя. Това е
предимството ни. Изненадата ще е на
наша страна…

След тези думи обаче се намеси

кавханът:

-Дори така да помислят, това няма да

им навреди много. Пак са повече и пак
със същия враг ще се бият. Ще
нападнат, с цел да изколят лесната
плячка.

-Точно на това разчитам. Да

изглеждаме лесна плячка… - каза
Аспарух – А хазарите не са глупави. Как

1055
се напада лесна и сигурна плячка?
Подценява ли се?

-Ни най-малко – отговори един от

другите. - Ще ударят с цялата си сила.

-Точно така. Няма да подценят

българите, нито ще позволят да им
поставим капан. Ще изкарат всичките си
войски, и ще ни смажат. Няма да ни
пращат малки отряди един по един,
предпазливо. Точно така ще оголят
крепостите. И Драгомир ще ги удари в
гръб.

-Логично е така да стане, но дори да

завземем прохода, какво им пречи в
равнината да ни избият. И после да се
1056
върнат да се разправят с Драгомир? –
попита кавханът.

Аспарух се подсмихна:

-Вижте, тук има две слабости на

хазарите, които трябва заедно да
донесат нашата победа. Едната е, че ще
опитат да победят, като убият хана. Но
те не знаят, че аз от години ви готвя за
този момент. Винаги казвам на бойците
кой ще води, ако падна. Винаги един
храбър и безспорен воин стои в резерв и
само наблюдава, очаквайки да поеме
водачеството. Хазарите мислят, че
българите са водени от луд, и неговото
обкръжение също е полудяло. Но тук
1057
луди няма, и тактически – смъртта на
хана няма да значи нищо. Тоест, те имат
погрешна изначална цел – ще удрят
място, което считат за слабо, но то не е.

-Когато Константин отиде да се лекува

в Месемврия, той остави най-добрите си
военачалници. Но войската му се
разбяга… - припомни кавханът славната
победа на българите край Онгъла.

-Сега е различно – каза Аспарух –

Константин отиде, за да НЕ се бие.
Изглеждаше като бягство. Ако беше
нападнал с меч в ръка, и беше загинал,
не е сигурно дали войската му щеше да
се разбяга. А и българите не са ромеи,
1058
не воюват за заплата. Няма да се
разбягат.

-Ханът-основател, великият Аспарух, е

твърде важен, за да разчитаме, че ако
падне, това няма да повлияе. Може и да
са по-прави хазарите… - каза кавханът.

-Вярвам в българите, трябва да

поемем този риск. – каза ханът – Трябва
да укрепим границата, за се брани с по-
малко сили, и да се съсредоточим върху
вътрешните дела. Не можем до безкрай
да воюваме на свой терен, и да плащаме
периодичен данък в жертви на
нашественика. Казах.

1059
 След тази дума, ставаше ясно, че този
въпрос е решен, и вече не подлежи на
обсъждане. Ако думата на хана бе
винаги закон, то във военно време тя бе
още по-необорима.

Аспарух продължи:

-Втората им слабост, на която

разчитаме, е страхът, че са ударени в
гръб, и са отрязани от хаганата.
Хазарите няма да знаят колко са хората
на Драгомир и, че единствената ни цел
са трите крепости. Хората винаги
допускат най-лошото за себе си. Ще
помислят, че това е голяма войска, която
да ги обгради. Разчитам поне част да
1060
изпаднат в паника, и да отстъпят към
крепостите си.

-Това би бил разумен ход… И ние

бихме направили същото. При риск от
пълно унищожение на ордата, ще се
оттеглим зад стените, за да изчакаме. –
каза кавханът.

-И нашата цел е именно времето.

Докато изчакват, ордата ще се
присъедини към Драгомир, и заедно ще
създадем непревземаема ядка пред
прохода. След това само ще чакаме.
Отрязаните хазарски крепости една по
една ще паднат.

1061
 -Ще имаме противник, тръгнал за
ханска глава, но озовал се ударен в гръб,
и избягал зад камъка. – каза кавханът.

-Именно… - потвърди Аспарух.

За малко настана мълчание.

Обмисляха. Накрая все пак някой го
каза:

-Въпреки това, рискът е огромен.

Ханът все пак може да падне убит. Или
някои умни военачалници да усетят
всичко и да не се хванат. Да ни
довършат…

-Война без риск не може. – каза

Аспарух – Но ако се укрепим добре на

1062
Карпатите, България ще стане много по-
сигурна. Практически ще спрат
нахлуванията на юг от Дунава, защото
ще са две прегради до там – първо
самата планина, после и реката.
Държавата ни не може вечно само да
поема удари, без да нанася. Има риск, но
нима не е имало и при всяка друга
война? И нима не е риск дори като ги
приемаме на своя земя, и ползваме
собствените укрепления? Дори тогава
могат да ни победят, заради безчетния
си брой. Трябва да поемем този риск… -
каза той, а после добави още нещо – А и
хазарите бъркат ако мислят, че като

1063
убият полудял старец, ще спечелят
нещо. Те дълбоко бъркат в това.

-Не говори така, хане! Всички ще

паднем преди теб! – каза един от
младите от ордата, които бяха в най-
близката свита на владетеля. Всъщност,
това бе младият Вананд, който вече се
бе превърнал в може би най-добрия
български воин – още преди да навърши
пълнолетие. И не само яздеше с ордата,
но и воюваше за сигурността на хана.

Аспарух отново се усмихна:

-Голямата грешка с полуделите

старци, е когато решиш да ги убиеш. Ако
аз съм полудял, и ме убият, те ще
1064
направят услуга на българите – защото
ще отворят пътя на новия хан. Който
може да не е полудял. Всъщност, Тервел
е мъдър и смел. Самите хазари са
полудели да искат да убият мен, за да
дойде той. Ако един владетел е луд,
пази го колкото можеш начело на врага
ти…

-Като римския цезар Калигула… -

философски коментира кавханът –
Германските вождове се подигравали на
Рим, че империя, която не може да
пролее кръвта на лудия си император,
заслужава само присмех и презрение…

1065
 -Точно така – каза Аспарух – И именно
германската гвардия се е грижела той да
не бъде убит. Защото докато бил жив,
империята се разлагала, и било по-
добре за нейните противници –
германските племена.

-Но накрая римляните все пак го

убили… - каза кавханът.

-И отворили пътя за нов възход… -

завърши Аспарух.

На следващата сутрин, след този

съвет, ордата навлезе в земите на
хазарите. Алгара яздеше заедно с
кавхана някъде по-назад. Хазарите бяха
изненадани и първите им отряди мъдро
1066
отстъпиха. После също мъдрите им
стратези установиха, че българите сами
влизат в капан – напредваха на север, а
зад гърба им оставаха непревзети
крепости. И то с доста войска вътре.
Когато ордата се отдалечи достатъчно,
тази войска излезе от портите и затвори
пътя за отстъпление на юг. Дори
започнаха изграждане на преградителни
стени по основните пътища. Този път
българите нямаше да се измъкнат.

А вестта, че начело им е самият хан,

донесена от собствените им съгледвачи,
издигна на незнайна висота апетита.
Знаеха, че са три до четири пъти повече,
1067
знаеха че имат крепости, в които да
отстъпят при риск, знаеха че имат
повече храна, и знаеха, че могат да
повикат подкрепления. Това бе победа,
написана по всички книги на военното
дело.

„Този път ханът няма да ни се

изплъзне, ще занесем главата му на
копие в столицата…“ – тази мисъл
превзе умовете на всички военачалници,
плъзна като зараза, като опиянение
между тях. Възникна дори вътрешно
подозрение към своите – да не би някой
друг да те изпревари, и той да отнесе
ханската глава на север. Тази по своему
1068
си лудост, без да я усетят, че е такава,
стана доминираща в хазарските глави.
Лесна плячка, и то каква…

Обградени от всякъде, в равнинна

местност, и три пъти по-малко,
българите се изправиха срещу съдбата
си.

-Все пак е позитивно, че всичко ще

стане в тази равнина. – каза кавханът на
Алгара – конниците са най-добри на
равно. – и той извади меча си, и
продължи напред.

Жриците и още няколко десетки жени

се заеха да правят бърз лагер за ранени,
разхвърляха кожи, на които да ги
1069
полагат, отвориха всичките си торби с
билки, запалиха огньовете. Ако ордата
загубеше битката, всички тези жени щяха
да се превърнат в награда за една нощ,
на победилите хазарски мъже. А след
това щяха да бъдат изклани.

34. Разкъсване
-Поне двойно повече са, отколкото
очаквахме… - каза Телериг – водач на
дясното крило на ордата.

-Да, плячката е голяма… - усмихнато

каза Аспарух и прокара ръка под врата
си – както се прави като ще я режат.

1070
После добави – Това е добре за
Драгомир.

-Тук е всеки възможен хазарин от

областта. Драгомир ще може да
превземе крепостите с трима души – по
един на крепост… - каза Телериг.

-Ще чакаме тази вест, защото лесното

за него, е още по-трудно за нас… - рече
ханът.

Българите бяха обградени от всякъде.

Все пак, Аспарух успя да спечели едно
предимство – разположи се на хълм,
който от едната си страна завършваше
със стръмна нагоре скала. Така нямаше
да мисли поне за гърба си. Но пък
1071
притиснати към скалите, биха станали
много лесна жертва. Без път за бягство.

Хазарите виждаха предимството си, и

не бързаха. Те вече бяха спечелили.
Подобна битка не можеше да се обърне
в техен ущърб. Реално, най-простото бе
само да изкопаят ровове и да изолират
българите оградени. Щяха да ги уморят
от глад. Времето бе на тяхна страна.
Защо да бързат…

Защото всъщност не знаеха, че

времето е целта и на Аспарух. Да ги
замотае тук колкото се може повече, за
да осигури нужното на Драгомир. Всяка

1072
от двете страни работеше за времето – с
различна цел.

Това надлъгване продължи няколко

дни. Конниците се наобикаляха едни
други, без да се нападнат директно.
Разменят някоя стрела – най-добрите
лъконосци се състезаваха с тия от
противника. Малко на игра приличаше.
После се прибират всички и остават
само постовете – да следят да не стане
някоя изненада през нощта.

Нямаше нито едно място, където

хазарите да имат по-малко войска от
българите – или дори равна. И доколкото
при атака ти трябват повече хора,
1073
отколкото при защита, то просто нямаше
място, където да се удари, и да не е
самоубийствено. И като опитен конен
народ, и хазарите умееха бързо да се
движат, и да пресъсредоточават силите
си – там където има нужда от тях.

Аспарух стоеше и гледаше. По цял ден

гледаше. Сякаш знаеше, че ще дойде
миг, в който ще получи предимство…

Случи се на 7-я ден. Първом разбраха

българите, ако и да бяха обсадени. Онзи
синкав дим, който славяните можеха да
произвеждат от огъня, се появи иззад
един хълм.

-Драгомир е успял! – извика Телериг.

1074
 -Всички на конете! – подир него
Аспарух.

Ордата се раздвижи.

-Събирай кожите, жриците, всичко –

всички на конете… - заповяда на Алгара.

-Но, кой ще лекува…

-Събирай. Казах.

След тази дума повече не се

обсъждаше. Думата „Казах“ бе
последната воля на хана. Бе обсъдил и
обмислил всичко.

Жените се разтичаха. А той зае едно

място, което дълго бе оглеждал и от там
започна да следи хазарите.
1075
 Подир малко и сред тях настъпи
раздвижване. Явно бе дошъл
вестоносецът с неприятната новина.

-Скоро ще влезем в най-жестоката

битка ви живота ни! – каза Аспарух –
Всеки миг. Скоро…

-Хазарите ще се объркат? Това ще

ползваме… - каза Телериг, но знаеше че
няма да е достатъчно. Отиваха на
сигурна смърт. Не че не бяха готови за
нея…

-Не само това. Има и много други

работи, които не съм ви казал. И заради
шпионите. Има още нещо. Него чакам…

1076
 -Още нещо?

-Да, съберете се…

Това се отнасяше до висшите

военачалници. Мигом бяха около него.

Ханът мина направо на важното. В

битка нямаше време за много приказки.

-Объркването на врага е полезно, но и

друго ще има. Него чакам – хазарите ще
отделят сили да обсадят Драгомир.
Знаят, че и така ще останат с огромно
превъзходство, а и няма смисъл да
бързат. Но е важно кои сили ще отделят,
и в кой момент. Това чакаме…

1077
 -Не разбираме съвсем, хане… - каза
Телериг.

-Трите крепости са лично владение на

братовчеда на Хагана. Който води най-
голямата войска тук. Логично е той да
тръгне. Но другите ще възразят, че тази
битка е по-важна, и той трябва да
остане. А той ще ги заподозре, че искат
да пратят друг при Драгомир, за да
завземат крепостите, и да не му ги
върнат. При хазарите е така. Няма много
ред и си крадат владенията. Затова ще
спорят, и най-вероятно той ще отдели
половината си хора. Те са достатъчни за

1078
да обсадят Драгомир. Но въпросът е кои
ще са тези хора…

-По-добри в обсадите, по-слаби с

конете. – каза Телериг.

-Именно. – каза ханът – Но там имат

друга слабост. Тези бойци са към един
изпаднал в немилост водач. Който няма
да иска да го отделят от голямата
победа тук, докато се занимава с
Драгомир. Тук е заложена цяла ханска
глава и безкрайно величие за който я
вземе. Така този няма да иска да тръгне.
Или ще поиска да му дадат по-добри
бойци.

1079
 -Ще стане голяма суматоха, ако са
верни всички тези подозрения… - каза
Телериг.

-Верни са, имаме шпиони. А и ние сме

твърде сигурна и лесна плячка, за да се
страхуват от нас. Така ще могат
спокойно да се изпокарат, и накрая все
някой ще си тръгне ядосан. Някой ще
бъде принуден да потегли към Драгомир,
и той ще е ядосан. Това ще ползваме.

-Няма да се върне да помага, ако ги

атакуваме…

-Не точно. По-скоро ще изчака. Ще

види налудничавата ни атака, но ще

1080
изчака с надежда да пробием, и да се
озовем при него. И той да ни довърши…

-Егоизъм…

-Точно така. Потегли ли част от

хазарската орда, ще отслаби временно
едно място, а всички военачалници ще
са ядосани. В тези няколко мига имаме
предимство. Ще ударим с устрем, който
не са виждали, и с умения, за които не
подозират. Имаме шанс да пробием.
След това малка група от най-добрите се
заемат с изчакващия – ще е почти
самоубийствено. Аз лично ще ги водя. А
основната орда, и жените, се изтеглят
към Драгомир. Казах.
1081
 След което военачалниците се
разпръснаха, а ханът не отдели поглед
от хазарите. Изобщо не го интересуваше
собствената му войска, конници, мечове,
лъкове. Битката се водеше при врага. Да
победиш врага със собствените му
оръжия. Това бе единственият шанс.
Никоя по-слаба войска няма шанс срещу
по-силна, освен ако не я победи чрез
самата нея.

В един момент Аспарух извади меча

си. Той проблесна на Слънцето. Дори не
погледна своите.

1082
 -Напред – всеки в своя проход! –
извика той. После каза – Стрелците
отзад, поддържат от седлото.

Ордата се устреми в невиждана атака,

която при този силен враг, би следвало
да я погуби. Всичко зависеше
единствено от преценката на водача.
Воините вярваха, че той не ги е подвел.

„Всеки в своя проход“ означаваше, че

няма да са единно цяло, а няколко
отделни потока, всеки от които ще удари
различно място. Привидно, това
изглеждаше като разсредоточаване, но
българите имаха тактика, при която
преценяваха гъстотата на врага и
1083
разположението му, и фактически чрез
разсредоточен удар, постигаха същия
натиск, като при фокусиран. Но
разсредоточеният имаше предимството
отделните отряди после да могат да
изпълнят различни задачи като втора
стъпка. Запазваше се силата на
единството, но се добавяше гъвкавост. А
„стрелците на седлата“ не значеше чак
толкова много лъкове и стрели. Значеше
да вървят отзад и да стрелят, докато тия
отпред им чистят пътя. Но основната
битка и на тези бойци щеше да бъде с
мечовете, захвърлили лъковете накрая.

1084
 Хазарите бяха умерено изненадани.
Те винаги очакваха атака. Бързо се
прегрупираха и направиха строй,
подходящ за поемане на първи удар от
конница. Заповедите се издадоха
мигновено, мечовете бяха извадени.

Аспарух бе начело на най-първия

отряд и връхлетя като лавина върху тях.
Помете няколко десетки, но и неколцина
българи паднаха, пронизани с копия.
След това се завърза битка без скорост
– кон срещу кон, с мечове.

Българите бързо получиха

превъзходство, просто защото около
Аспарух бяха най-добрите им бойци, а
1085
бяха попаднали на по-неопитни хазари.
Изкуството да се пронизват малките
пространства между броните, прати в
небитието много от тях.

Но това бе само началото. Римската

тактика най-отпред да се поставят
неопитните, а зад тях – опитните, бе
добре усвоена и от този конен народ.
Врагът получава непрекъснато
нарастваща съпротива. Аспарух помете
първия ред, и нахлу във втория. Там се
завърза люта битка, като българите
имаха предимство в умение, но хазарите
бяха доста повече. Едното компенсира

1086
другото и лека полека и двете орди
започнаха да оредяват.

Все пак, запазил половината си бойци,

Аспарух преодоля и тази защита и
осъществи пробив. Точно тук липсваха
онези, които си бяха тръгнали. И
раздорите между вождовете, различните
стратегии, си казаха думата.

Биещото се малко по-пасивно основно

ядно, под водачеството на сина на хана
– Тервел, мигновено остави битката, и се
впусна в пробива. Последваха го
жриците. Всички флангови войски се
събраха в изкусна маневра и ордата

1087
отново стана едно, отправила се към
измъкване.

Междувременно, Аспарух започна

следващата част от плана.

-Разделяме се на две… - извика той –

Половината с Вананд начело, тръгват
към тия на север – дето ни чакат като
лесна плячка. Останалите след мен.

-Хане, това е лудост. Ония на север са

десет пъти повече от нас… - извика
Вананд, а доста по старите
военачалници около него гледаха в
недоумение изненадващата смяна в
командването, и още по-изненадващата
заповед! Нали ханът бе планирал той
1088
лично да поведе всички срещу
изтеглилите се на север? И да не дели
още веднъж тази част от ордата. И още
по-невероятното – прехвърли властта на
един млад воин…

-Казах! – единствено изрева Аспарух, и

препусна право към тежко укрепения
лагер, на главния военачалник на
хазарите. Най-верните му го последваха.

Само няколко мига по-късно,

останалите последваха новия си
изненадващо издигнал се водач, който ги
поведе на тяхната собствена сигурна
смърт.

1089
 Алгара не видя нищо повече от тази
битка. Под водачеството на Тервел,
българите се измъкнаха, на моменти
преследвани буквално на една-две
стрели разстояние. Но още един момент
от тактиката на Аспарух си каза думата –
конете бяха доста отпочинали, а и ги
бяха нахранили с една билка, дето им
даваше допълнителни сили. Някои от
тези животни по-късно щяха да полудеят
и умрат. Но сега бяха по-бързи от
вятъра.

Не спираха никъде, не отвърнаха на

предизвикателствата на преследвача да
воюват. Не го направиха дори когато
1090
отзад бяха десет пъти по-малко хазари
от самите българи. Защото Тервел
добре знаеше, че задачата на най-
бързите е просто да ги забавят, дори да
загинат за това, докато дойдеше
основното ядро.

Препускането спря едва след като от

високите кули на първата крепост,
стрелците на Драгомир засипаха
хазарите с дъжд от стрели.
Преследването бе повече невъзможно.

Когато портите се затвориха зад

изтощената и бягаща войска, се
преброиха. Бяха спасени три от четири

1091
български воини. А трите крепости бяха
в ръцете на младата държава.

Тази малка, но решаваше война, бе

спечелена.

Но всички бяха със свити сърца за

останалата една четвърт от ордата.

Имаха там братя, синове, бащи…

Пръв се върна Вананд. Сам. Целият в

кръв.

Три жрици се втурнаха към него,

веднага след като мина през портатата.

-Не съм ранен! Това е кръвта на

врага… - каза той – Но съм прокълнат.

1092
Водач, който единствен оцелява от
поверената му орда…

Бяха победили. Но бе пиров триумф.

Всички българи и хазари бяха избити. Бе
оцелял единствено Вананд. Отстрани
погледнато, това бе впечатляваща
победа, при съотношение едно към
десет. И вместо да загинат, забавяйки
част от хазарите, те ги бяха унищожили
напълно. Аспарух правилно бе преценил
младия воин. Бе видял нещо у него,
което нямаше у останалите. Старите
бойци биха се сражавали храбро, но при
десет към едно, не биха постигнали
победа. Дори пирова. Ханът бе подарил
1093
едновременно слава и срам на момчето.
Но и полезен урок – не е важно как се
чувстваш, важен е резултатът за
държавата. А той бе добър.

Но всички чакаха другата орда. Вест

нямаше. Може би нямаше орда изобщо.
А хазарите бяха получили ханската
глава.

Появиха се чак на другия ден

привечер. Трима. Двама едва се
държаха на седлата. А третият бе
преметнат на седлото, а от тялото му
стърчаха поне пет стрели. Когато се
приближиха, видяха и че е без дясната
си ръка. Мечът му също го нямаше –
1094
изгубен някъде. От единия крак също
зееше огромна кървава рана. Но все още
бе жив.

Това бе Аспарух – синът на Кубрат,

ханът на българите, победител над
император Константин, основател на
новата държава. Все още в очите му
искреше нещо.

Алгара притича. Прималя и. Нямаше

никакъв шанс. Никой не би могъл да го
спаси. Дори не разбираше как все още е
жив.

Сякаш я усети, че е близо до него, и

живна. Неговата сестра пред Тангра –

1095
родени заедно. И любов - като
предизвикателство към Тангра.

-Отведете ме в шатрата, само Алгара

да влезе… - с тих глас нареди той.

Всички мълчаливо изпълниха.

А когато легна, умиращ, на ханските

кожи, дори усмивка имаше на лицето
му…

Тя, въпреки цялото си познание, не

разбираше какво го крепеше жив. Не
можеше нищо да каже, само усещаше
сълзите в очите си, идващи там от
разбирането за неизбежното. Това щеше
да бъде краят. Разкъсване. Бяха родени

1096
заедно, брат и сестра пред Тангра, а
после и много повече. Сега идваше
краят. Това едно цяло, което бяха, щеше
да се разкъса.

Може би бе нормално. Бяха на по

шейсет години. Една добра възраст.
Мнозина умираха и преди петдесет, та и
по-рано.

Но в случая причината за смъртта бе

ясна, и това караше Алгара да не
разбира.

-От три години опитвам. Накрая успях.

Увековечих започнатото…

-Като се самоуби?

1097
 -Не съм се самоубил. Как мога да
забия сам стрела в гърба си… - каза той.
Всъщност, бе прилегнал настрани,
защото стрелите отзад още стърчаха. Не
смееха да ги извадят, за да не го убият
на мига.

-Това ли е отговорът на всички

въпроси, които си задаваха хората ти?
Какво става с хана, защо прави всичко
това? Искал си да умреш…

Той се усмихна отново, сякаш нищо не

го болеше, може би се чувстваше в Рая.
Но дали би стигнал до там, след всички
прегрешения пред Тангра, които бе

1098
сторил, за да основе държавата си?
Успешен държавник, без грехове, няма.

-И аз съм чел стари ръкописи. И аз

знам за смъртта. Прочетох и твоите. Със
смъртта крадем от могъществото на
Боговете. Не съм искал да умирам.
Искам да получа властта на Бог, за да
увековеча започнатото. И успях…

Алгара бе изненадана. Аспарух бе

велик водач и мъдър владетел, но не и
оставяше впечатлението да е дълбок
философ и мислител. Със сигурност,
Кубрат бе много повече философ от
него. Но сега – тя разбра всичко. Той бе
мълчал. Не бе по-глупав и по-малко
1099
мислещ, нито по-устремен в битките,
отколкото в преговорите. Не. Той бе
повече от Кубрат. Защото бе същото
като него, но запазил част от себе си в
тайна.

Идеята за смъртта като

обезсмъртяване на идея и бе пределно
ясна. И ето – пред нея вторият човек на
целия свят, който я е разбрал. Нямаше
какво да говорят, съзнанията им се
разбираха само с поглед.

-Нима си се съмнявал в Тервел? Че

ще продължи идеята за Нова България в
земите на Източния Рим…

1100
 -Тези земи вече не са не Източния
Рим! Те са български! Завинаги… - каза с
лек гняв Аспарух.

-И Тервел не мисли различно… Защо?

-Не се съмнявам в Тервел, нито в

синовете му… - каза Аспарух – Родът
Дуло ще изгради тази нова държава. Но
историята сочи, че няма идеален клан,
идеална кръвна линия, в която всички
наследници да са със силата на предния.
И с убежденията. Тервел ще продължи,
което започнах. Но как да знам кой ще се
роди след сто, или след двеста години?
Всъщност, любима ми Алгара – рядко я
наричаше така и тя трепна – Всъщност,
1101
аз искам и след хиляда години България
да е тук. И който и да е начело, да не
може да промени това. Дори да е луд,
зъл, предател, продажен… Аз, Алгара,
искам един ден думите „Аспарух заби
меча си тук, и ние никога няма да
отстъпим България“, искам тези думи да
бъдат в ума на всеки българин. Когато
това е така, когато това стане вяра на
народа, никой хан не може да го
промени. Ето това опитвах да постигна, и
накрая успях…

-Тази идея за самоубийството и аз

още не я разбирам напълно. Не би го
постигнал, ако беше скочил от скала…
1102
 -Именно! Не може да е чисто
самоубийство, главна жрице… Би
станало за позор и присмех, и би убило
идеята. Трябва друг да те убие, а това не
винаги е лесно. Трябва да те убие,
докато се бориш за идея, която всички
считат за свята. Три години хазарите не
успяха. Но ето ни накрая – всичко
свършва. Идва новото начало…

Алгара не можеше да не се очарова,

едно тъмно очарование, но именно
такова… Погледна го…

-Ханът трябва да умре, биейки се,

което като тръгне да го прави, му
осигурява допълнителни ползи, докато го
1103
убият. Заради тях, той не може да се
остави да го убият, а трябва да се бие,
все едно цени живота си. Така тези
ползи се трупат, като допълнителни от
голямата полза на убийството…

-Да, и това го има. Но друго е по-

важното. Всеки враг предполага, че се
бориш за победа, но и да опазиш живота
си. Но ако се бориш само за победа, а да
загубиш живота е втора – скрита, цел, с
много по-големи последствия, тогава…
Тогава тези последни години на този
владетел, са най-успешните. Не в личен
план, а за това, за което се бори…

1104
 -Заветът на Кубрат, бе подпечатан с
живота му, и го изпълнихме –
направихме немислимото – основахме
държава в най-добрите земи, които
отнехме от Рим. Сега твоят завет е тази
държава да е тук вечно…

Очакваше да срещне поредната му

усмивка след тези думи. Но лицето му бе
замръзнало. Дори не мигаше. Дали не
бе… Сърцето и се сви. В един миг едва-
едва си пое дъх… Един от последните.

-Геройството е изпълнено. Не пази

тази тайна от Тервел. Аз я научих сам,
но ханът трябва да знае цената на
живота, ако е нужно да го ползва. Трябва
1105
да знае как човек да получи силата на
Боговете, макар и еднократно…

-Ще направя така че всеки хан, който

има нужда от това познание, да го
получи… Това е моята работа – на
Главна жрица, и главен летописец… -
отвърна тя.

Сърцето и биеше лудо и уплашено.

Краят щеше да настъпи всеки миг.

Той я погледна за последен път в

очите. Изрече тежко:

-Тя е най-важната, нали? Тя е по-

важна от баща ми, от мен, от Тервел,
дори от теб… Пресияна… Тя е най-

1106
важната във всичко това. В миналите сто
и следващите сто години. Нашата тайна
дъщеря…

Въпросът я изненада, но бе съвсем

логичен. Та той бе умиращ баща, за
какво друго да се сети, освен за децата
си. И за най-свидното от тях, което почти
не бе виждал.

-Да… - отговори Алгара. – Пресияна е

най-важната. Затова изтърпях толкова
много болка, и се подложих на всичко
това. Ти си баща, и правилно си я
прочел, и си прочел и майката. Мен.
Пресияна е важна не за сто, а за хиляди

1107
години. Тя ще направи най-ценното.
Това, което осмисля всичко…

Последна усмивка. Изпод

окървавеното лице. Усмивка на баща и
хан. И последна горчивина:

-И нейната болка ще е повече от

твоята. От всичко, което преживя, за да я
родиш? Нали, Алгара? Нашата дъщеря
не подозира какво си и струвала, и колко
повече ще трябва да плати…

Тези думи удариха жрицата право в

сърцето. Бяха истина, която мислеше, че
ще укрие само за себе си – за да я боли
само нея. Но може ли майката да укрие

1108
нещо толкова важно от бащата… Каза
смирено:

-Едното върви с другото. Всеки носи

съдбата си в цялост. И доброто, и
лошото. И всеки има избор. Тя сама ще
реши, и може да избере друго. Трудното
не е задължително…

-Но ти знаеш какво ще избере, нали?

Кръвта на Дуло никога не избира
лесното. А нейната кръв е на Дуло, и на
друг потомък на Боговете. Няма да
избере лесното…

-Не… - каза безмилостна жрицата. Но

не можеше да го изпрати по този начин.
Само с това. Каза му и останалото – Но
1109
тя ще има дълъг живот, и щастие, след
всички изпитания. Животът и ще
започне, когато те свършат. И когато
изпълни предопределението си…

-Щастлив живот… - бяха последните

думи на хана.

-Щастлив живот, няма скоро да дойде

при теб, при Тангра, ще чакаш дълго… -
бе последното, което той чу.

След това издиша последната си

глътка въздух. Затвори сам очите си.

Алгара падна върху него и започна да

плаче неудържимо.

Разкъсана…
1110
 35. Цезар
Тервел наследи държавата в труден
момент, но самият момент бе труден, за
да бъде след това по-лесно. Загубиха
хана си, но спечелиха войната. И много
повече.

Аспарух бе изгорен и погребан там – в

ония земи, които бяха последния му
подарък към България. Воювал и
побеждавал за нея до последния си дъх.
Но хазарите напуснаха тези територии, и
се установи стабилна граница,
изискваща далеч по-малко войска за
поддържане. Това позволи на новия хан
1111
да погледне в други посоки, и да укрепи
границите на юг – където дебнеше
лукавият и най-силен враг в тази част от
света.

Всъщност, случи се много повече.

Солидна държава, получаваща данък от
империята, и самата тя събираща
символични данъци, стана доста
привлекателна за народите наоколо.
Славяните от всички страни започнаха
да провождат пратеници с дарове, но
всъщност – с тайни послания – ще се
вдигнем, идваш да ни подкрепиш,
присъединяваме се към България.

1112
 Това бе голямо изкушение, но Хан
Тервел не бе глупав. „Рим не е построен
за един ден“. Това важеше за всяка една
държава. Един ден може би, България
щеше да присъедини още много
славянски племена, може би – дори
всички на полуострова. Но това нямаше
да стане от веднъж. Източната Римска
империя бе могъща сила, и да си съсед с
нея, бе като да спиш до тигъра.
Оцеляването бе изкуство, състоящо се
от военна сила, и умели преговори. И в
никой случай – налудничави действия.
Успехът да се завземе територия на юг
от Дунава бе огромен. Но би било лудост

1113
да се опита толкова скоро да се заеме
земя и на юг от великата планина,
даваща името на целия полуостров.
Всяко нещо с времето си.

Тервел добронамерено върна всички

пратеници, което му спечели симпатии в
Константинопол, който разбира се,
имаше шпиони в България. Но той
използва приятелството със славяните,
за да им помогне поне в рамките на
империята да имат по-добър статут. Така
някои славянски вождове станаха
официални римски управители и
началници на крепости. Данъчните
чиновници също получиха славянска
1114
кръв, което по естествен начин намали
онова, което плащаха на империята.
Близостта на българите, подобри и
живота на славяните извън България.

Сега бе времето на мира и

укрепването.

Все пак, една земя на юг от Балкана,

изненадващо се приближи до Тервел…

Турнирът бе в разгара си. Вананд

превъзхождаше всички, но самият той
загуби няколко облога за време, което
някой ще издържи срещу него. Няколко
доста корави бойци се появиха, и
поспечелиха пари, макар и след загуба.
Люти битки имаше за по-задните места,
1115
които се превърнаха в предни, защото
вече никой не броеше Вананд. Той сякаш
отпадна от турнира.

И докато едни нанасяха рани, а други

ги лекуваха, и пари от залозите се
въргаляха по земята, и всичко това –
пред развеселения поглед на хана,
изведнъж всички се умълчаха…

-Това наистина е той…- чу се глас от

множеството – Няма нос…

Един съветник се доближи и прошепна

нещо на хана.

-Направете път! Да влезе… - нареди

той.

1116
 Един облечен като обикновен човек – с
кожи, и очевидно доста уморен от ездата
си, влезе. Трудно някой би могъл да се
добере до хана на Българите, но не и
този. Познаваха го всички – най-вече по
лицето му. И липсващата част от него.
Нямаше много подобни хора със знатно
потекло в близките държави.

-Носоотрязаният… - чу се друг глас.

А онзи пристъпи напред и коленичи

пред хана. Може би това бе задължение
на всеки гост, но не и на този. Той би
следвало да има право и да не коленичи.
И Тервел не би му се разсърдил. Би
било твърде неизгодно да се сърди и да
1117
изпусне парите, и всичко друго, което
можеше да получи. Но онзи коленичи,
което бе знак на огромно уважение…

-Великият император Юстиниан, втори

с това име… - каза Тервел – Затворник
отвъд морето, а сега – дошъл да гледа
нашия турнир…

Юстиниан се изправи, и отвърна:

-В този турнир има много какво да се

научи. Трудно вече в Константинопол
можеш да намериш млади момчета,
които да се бият с такава жар.

-Затова и империята бавно и сигурно,

става по-малка… - каза Тервел.

1118
 -Това все още е обратимо. Всичко
зависи от самите нас… - каза Юстиниан,
но не звучеше много убедително.

Той бе владетел на Източния Рим

няколко години, преди да го свалят и
заточат на полуостров Крим. Бяха му
отрязали и носа – някаква по-мека
форма на ослепяване, с което мислеха
напълно да го лишат от възможност да
се завърне. И целият елит в
Константинопол го бе изоставил.

Но ето го сега в Плиска… Избягал от

златната клетка. И очевидно не бе
дошъл заради турнира.

1119
 -След като имаме на какво да научим
един ромей, добър гост си ми,
Юстиниане, заповядай. – каза Тервел и
го покани на масата си.

Слугите бързо разчистиха място и

поднесоха нови ястия и вино на
височайшия гост. Той, като всеки
василевс, отдавна бе преситен и уморен
от пирове. Но това бе начинът да стигне
до хана, а после – и до престола си…

По време на яденето и пиенето,

Тервел предпочете да не говори за
политика. Покани госта на лична среща
едва следващия ден. Онзи – като опитен
политик, имаше търпение да изчака…
1120
 -Един бивш император може само с
една причина да дойде при най-близкия
варварски владетел до
Константинопол… - каза Тервел.

-Логично… - не отрече Юстиниан –

Само да уточним, че императорът е
такъв, до смъртта си, както и ханът. Аз
поне формално, все още съм законният
василевс на Рим.

-Всеки василевс се счита за законен…

- усмихнато каза Тервел. После добави
– Но си тук, защото освен закон, трябват
и мечове, за да си там, нали…

1121
 -Няма трон без меч… - отвърна
императорът, комуто очевидно липсваха
доста мечове.

-Искаш нашите мечове, за се върнеш в

столицата.

-Какво друго да искам? И съм готов

щедро да се отплатя.

-Ние вече имаме най-щедрото

възможно… - каза Тервел – Мир с
ромеите. Мир и на север. Приятели
навсякъде. Държавата ни укрепва. Няма
злато, което да си струва загубата на
всичко това. И особено – война с
ромеите.

1122
 -Винаги има достатъчно злато за
каквото и да било. А в Константинопол
има повече, отколкото можеш да
поискаш.

-Не познаваш добре българите,

Юстиниане! Да, ние ценим парите. Но не
винаги се продаваме. А и сега – злато
имаме в изобилие, и отново идва от
Константинопол.

Императорът разбра, че не е получил

отказ, но трябва да предложи нещо
повече от пари, какъвто бе
първоначалният му замисъл. В
империята отдавна всичко се бе
обърнало на пари. Купуваш-продаваш,
1123
важно е да си на плюс. Това бе и
мисленето на целия елит, включително
когато се разиграваше най-високия трон
на света. Една от многото причини за
неумолимия, макар и бавен, упадък.
Говореше се, че империята била
разделена на Източна и Западна, именно
по подобна причина – за да се спаси от
нелечимата болест на парите. Някога
била една цяла, могъща, и непобедима.
Но после все повече и повече алчността
я превземала. Била все така голяма, но
съдържанието вътре било различно. И
тогава император Константин взел почти
налудничавото решение да премести

1124
столицата. И себе си. И цялата империя.
На запад стопанската криза била
неовладяема, той се опитал да постави
ново начало на Изток. И донякъде успял.
Но както изглежда – когато загубиш
ценностите си, всичко се превръща
просто в отлагане на неизбежното.
Българите изобщо не бяха на тази
пътека, но Юстиниан не можеше да
осъзнае разликата.

-Готов съм и на много по-големи

дарове, приятелю… - каза на хана. Не
бяха приятели, но ласкателствата бяха
част от гръцкия подход в политиката. –
Кажи какво повече искаш, за да
1125
помогнеш на законната власт да се
върне в Константинопол. И със сигурност
ти гарантирам, че и с мен начело, мирът
ще остане. Няма да загубиш нищо.

-Преди да застанеш начело, може да

има война. Това не е мир. Може да
струва много животи. А може и накрая да
не спечелим… - отвърна Тервел,
вдигайки още повече цената си.

-Няма да има война. – каза Юстиниан

– Като ме видят, че се завръщам със
силна войска, моите хора сами ще ме
пуснат в града.

1126
 -Ти нямаш твои хора. Всичките ти
верни ги избиха или заточиха. Както си
му е редът, и както става винаги…

-И винаги някой остава… - отвърна

василевсът – При мен са останали
доста, макар и да не се виждат. И
узурпаторът не е обичан.

-Дори да дойда, аз водя конници. Не

мога да вдигна славяните за това, нито
пък да подготвям обсадните оръжия. Зад
дебелите стени на Константинопол,
никой няма да се уплаши от моята
войска. Ще ни гледат как препускаме
отвън и ще се подсмихват. – каза ханът.

1127
 -Няма да се подсмихват дълго. Дори
един войник няма да се катери по
стените. Ще поддадат, ще се уплашат.
Ставало е много пъти вече – появи ли се
законният император пред портите, с
войска, градът сам пада. Градът очаква и
обича законния си владетел. Рим е
империя на закона…

-Теб не мисля, че много те обичат…

-Много повече от узурпатора, бъди

сигурен, хане…

Това вероятно бе вярно, защото всяка

власт трупаше негативи, и ако не
успееше да се справи добре с тях,
губеше популярност. Годините в
1128
изгнание могат да изчистят образа и най-
проваления император, защото хората
забравят какво е било при него, и гледат
само проблемите при настоящия. Това
определено бе предимство за Юстиниан.
Но не голямо.

А той очевидно започваше да губи

търпение. Извади един немислим коз,
може би всъщност никога не го бе и
мислил.

-Ще ти дам Загоре34, ако се върна на

трона. Богата област, не се бунтува,
плаща си данъците редовно. И наскоро

34
Загоре – гранична територия между България и Източната Римска империя, в годините
след основаването на нашата държава. Намира се на юг от Стара планина, а на изток
опира Черно море.

1129
са поправени важните крепости... Освен
всичкото злато, което ще получиш, ще
имаш и Загоре... -–каза Юстиниан.

-Загоре? – изненада се Тервел. Не бе

очаквал подобно нещо. То имаше
исторически вековен смисъл, макар
Юстиниан да не го осъзнаваше. Загоре
бе богата област наистина, бе прав
василевсът, че крепостите бяха наскоро
ремонтирани и укрепени. Това бе
логично, защото така се защитаваше
границата срещу нововъзникналата
Българска държава. А и славяните в
Загоре все по-често гледаха на север –
към новия владетел. Но областта бе
1130
важна с нещо друго – тя бе на юг от
Великата планина, която бе
естествената граница между двете
държави. Юстиниан щеше да създаде
прецедент в това да бъде отстъпена
подобна територия. А целият полуостров
бе пълен със славяни. Ако може в
Загоре, защо да не може и Филипопол,
или Сердика? Устремен към властта,
Юстиниан може би не подозираше каква
промяна прави. Дори в бъдеще да
избухнеше война, и дори ромеите да си
върнеха Загоре, това че веднъж бе
излизала от империята, и бе ставала
българска, щеше да остане. И после –

1131
при тяхно надмощие, българите щяха да
си я завземат отново. Това не бе дар,
който Тервел можеше да откаже. Но
нищо не трепна на лицето му, не
трябваше да се издаде.

-Какво значение има дали ти събираш

златото и ми го пращаш, или аз ще го
събирам? Все си е злато. Загоре е
просто още пари… - каза ханът.

В ромейското мислене това бе точно

така, и Юстиниан не можеше да проумее
друго.

-Какво може да ти предложи един

император, освен пари или земя? –
попита той – Аз съм само един смирен
1132
владетел на Земята. Не съм Господ. Не
мога да те направя безсмъртен или да
летиш като ангел. Какво друго да ти
дам? Може би някоя ромейска красавица
от знатно потекло. Можем да се сродим?
Това ли искаш…

-Имам си жена, и българките са по-

красиви от ромейките. И яздят по-добре,
дори въртят меча.

-Красиви жени много, но знатни – не

толкова. Можеш да станеш част от
семейството на Рим. От най-издигнатите
хора на света.

Разговорът се отклони в неочаквана и

за Тервел посока, и не съвсем желана от
1133
него. Но очевидно изпълни основната си
цел – да прикрие вълнението на хана от
прецедента със Загоре. А споменаването
на елита на Константинопол
подпомагаше скрития му замисъл.

Тервел леко се подсмихна, задържа за

малко думите си, после каза:

-Мога да стана част от семейството на

Рим, и без да се женя за някоя твоя
братовчедка или племенница.

На Юстиниан трябваха няколко мига,

за да осъзнае, после самият той се
усмихна доволно и лукаво. Бе убеден, че
е спечелил преговорите. Бе влязъл в
клопката на Тервел.
1134
 -Хитър си, варварино. Но хитри са и
сенаторите35 в Константинопол. Само че
ти имаш войска, а те не. Няма причина
да не бъдеш един от тях. Ще те направя
патриций. Върни ме на власт, и ще
получиш злато, Загоре и ще бъдеш
патриций.

Тервел отново се умълча, за да

обърка василевса. Трябваше да изиграе
всичко правилно и най-добре, защото
подобни възможности се откриваха
веднъж на много години, а всеки малък и

35
Макар и със затихващи функции, Сенатът съществува и в Източната Римска империя. Той
е нещо като клуб на най-богатите и знатни граждани, като запазва и някои правомощия
още векове – например да избира пратеници, които преговарят с чужди владетели.

1135
тръгнал към величието си народ,
трябваше да не изпуска тези шансове.

-Мога да бъда най-знатният патриций.

– каза ханът накрая.

-Най-знатният? – рече императорът –

Но това означава…

-Именно… - потвърди Тервел.

-Но това. Това никога не е правено. Не

е имало такъв случай. Не знам законно
ли е?

-В Константинопол думата на
императора е закон… - каза Тервел. И
добави – С моите конници, ти ще станеш

1136
отново Август на Рим, а аз ще бъда твоя
Цезар36…

Юстиниан отстъпи леко назад. Никога

не се бе случвало. Да посочат подобен
външен човек за „цезар“. За втори в
империята. Това бе титлата на
наследника. Какво би станало, ако
самият Юстиниан умреше? Тервел ли
щеше да стане император? В римския
закон нищо не го спираше. Ако беше
цезар, законът така повеляваше.

36
В историографията се ползва думата „кесар“, свързана със славянския превод. Така се
нарича и в Библията – „Отдайте кесаревото кесарю, и Божието - Богу“. Но точната дума е
„цезар“. В Библията се има предвид именно императорът на Рим, който носи и титлата
„цезар“. По-късно, това става титла на „втория“ император – младшият, по системата
„тетрархия“ на Диоклетиан. Първият е „Августът“, който бива наследяван от „Цезаря“.
Именно така, това се превръща в титла на престолонаследника.

1137
 -Не знам дали това ще бъде прието. –
каза Юстиниан – Не всичко зависи от
императора. Земи и злато – Рим има
много. Но да те направя „цезар“. Та ти
дори не си християнин. Може да не го
признаят патрициите. Може да възникне
раздор със синовете ми.

-Какъв по-голям раздор от този да

поведем войска срещу Константинопол,
срещу император, който не по-малко от
теб вярва, че е истинският, и с който сега
съм в приятелски мир?

-Но „цезар“. Ако някой ме отрови, ти

ще се окажеш на мястото ми. Законен

1138
император, но далеч от Константинопол,
а там – някой узурпатор.

-Да, но тогава ще съм император със

своя войска, а не с чужда. Ще съм малко
по-добре от теб… - пошегува се Тервел.
Вече бе постигнал своето. Загоре щеше
да дойде, без да го бе искал, а бе
отклонил въпроса към аристократичната
суета на Рим. И василевсът се бе
хванал.

По едно време очичките му светнаха.

Тервел знаеше, че така ще стане, ще
намери някаква ромейска хитрост, така
че да излезе победител. Такива бяха

1139
гърците, които владееха империята от
доста време вече.

-Ако те направя „цезар“, мнозина в

Константинопол няма да приемат
България като отделна държава, а ще я
счита за област, управлявана от
престолонаследника… - каза ухилено
Юстиниан.

-Това какво мислят „мнозина“ в

Константинопол слабо не интересува… -
каза Тервел – Но ако ще ти помогне, и
така го представи. Ще върнеш земи на
империята, та и ще додадеш още – тия
отвъд Дунава, дето тъкмо освободихме
от хазарите…
1140
 -Тервел, хан на Българите, пръв
между патрициите и цезар на Рим… -
произнесе Юстиниан. Всъщност, бе
произнесъл една от лукавите и двулични
римски конструкции. Като се изключи
невиждания прецедент с титлата „цезар“,
всичко друго се бе случвало. И някои
славянски управители се водеха
едновременно патриции и чиновници на
Рим, и същевременно си запазваха
своите си славянски титли. Случваше се
и в други територии. „Цезар“ бе висока
цена, но без нея нямаше и той да стане
„Август“ отново.

1141
 -Звучи много добре! – каза Тервел, за
да затвърди самодоволството на гърка.
След което извади собствения си меч и
му го подаде. Онзи разбра какво се
очаква.

Ханът театрално коленичи пред

Юстиниан, а онзи постави меча на
главата му и каза:

-Аз, Юстиниан, втори с това име,

владетел и император на Рим, от името
на закона обявявам Тервел Български за
патриций, и му възлагам да изпълнява
задълженията на „цезар“ на империята.
Предавам на цезаря Тервел
управлението на областта Загоре и
1142
охраната на северните граници… - след
което му върна меча.

-Благодаря, велики Август на Рим… -

каза ханът и се изправи. После отиде до
масата си, взе един пергамент и мастило
и ги подаде на Юстиниан. – Всеки римски
закон и повеля на императора трябва да
бъдат записани. – добави, но не го
покани на масата.

Онзи на свой ред трябваше да

коленичи, за да пише опирайки се на
прегънатия си крак.

В този ден никой не трябваше да е

свеждал глава повече пред другия…

1143
 36. Конникът
Аспаруховото наследство, което
Тервел почти не бе разширил, като се
изключи онова щастливо получаване на
Загоре, бе далеч по-малко от някогашна
Велика България на дядо му Кубрат.
Отстрани погледнато, България бе
загубила много, защото старите земи
бяха превзети от хазарите, а новите бяха
една тяхна бледа сянка.

Но не бе съвсем така. Хан Котраг бе

основал втора Българска държава край
река Волга, и бе изградил серия от
здрави градове и укрепления,
1144
възползвайки се от стратегическата
защита на минаващите там реки. Макар
и на пътя на Великото преселение, това
бе една яка ядка, поддържана от високия
боен дух на българите.

Държавата на Тервел обаче бе по-

важната. Тя не задминаваше по
територия тази на Котраг. Но бе на по-
важно място, и правилната политика на
основателя, я бе укрепила. Тервел
нямаше сериозен враг, след като
хазарите отслабиха натиска си.
Привидно, сега бе моментът да погледне
на юг, и да си създаде нов враг, в лицето
на ромеите, като заграби още от тези
1145
изключително благодатни земи.
Неповторими никъде по света. Но
мъдростта не бе нещо, което липсваше
на хана. И той наистина тръгна към тези
земи. Но без да става враг на ромеите.

В нова България данъците бяха

символични. Едно яйце, една кокошка,
няколко дребни монети. Славянските
племена не бяха виждали подобно
великодушие никога. Не само от
империята, но дори от собствените си
вождове – тук и там, където имаше
славянски територии, без нечий контрол.
Всеки събираше данъци. Но не и
българите.
1146
 Всъщност, и те събираха. Но ползваха
древната максима, че данъкът трябва да
те мотивира сам да го платиш, а не да ти
се взема насила. По-добре да събереш
доброволно по едно яйце от хиляда
души, отколкото насила по десет яйца от
петдесет души. Хазната на хана никак не
бе празна, и това се дължеше не само на
щедрите откупи на Константинопол…

Където, след възцаряването на

Юстиниан II, Тервел бе посрещнат като
равен на императора. Какъвто всъщност
и беше. Докато се укрепи във властта,
единствената му надеждна военна сила
бяха бойците на хана.
1147
 А самият той бе облечен в червени
дрехи, каквито се полагаха само на
императорското семейство. Червеното
бе символът на властта. До такава
степен, че производството на червената
боя за дрехите бе строго пазена
държавна тайна37.

С червеното наметало, на главата му

бе поставена короната на „цезаря“, и той
– поне формално, се превърна във
втория човек в Източния Рим.
Аристократите на Юстиниан мърмореха
нещо, но само далеч от неговите уши, и
от ушите на новия „наследник“…
37
Това е обективен исторически факт – червеното векове наред е било символ на
империята, и не са позволявали да се научи как се произвежда боята.

1148
 Който, освен червени дрехи, и малката
корона, получи и доста пари. И то не
еднократно. Но да разчиташ само на
дарения би те направило зависим.
Затова Тервел използва възможността и
изгради солидна държавна система,
опираща се на ниски данъци, но
плащани почти без принуда. И на войска,
съставена на народен принцип – самите
хора воюват, а не от наемници.

Славяните не можеха да бъдат

същите конници, но нищо не пречеше на
същия принцип като българите, да бъдат
пешаци и стрелци. Постоянно воюващ с
хазарите, Аспарух нямаше възможността
1149
да направи всичко това, макар да
ползваше славяните във войните си.

Но в ситуация на мир, и на пълна

хазна, Тервел се зае с най-важното – да
укрепи държавата вътрешно. Започна
строителството на пътища и
възстановяването на стари крепости.
Градовете започнаха да става
български. Това бе не съвсем
характерно за конен народ, който
постоянно се движи. Но веднъж стъпил
на тези благодатни земи, ханът
трябваше да даде знак, че поне за
известно време – няма да се местят от
тук. Край с постоянните преселения.
1150
 Разпадът на Велика България му
донесе и още хора. Българи се
преселваха към двете нови държави, но
повече – към земите на Тервел. Трудно
бе да се повярва, че са откъснали
златната ябълка от Източния Рим.
Мнозина приемаха това като чудо. И
искаха не само да дойдат на по-добро
място, но и да помогнат то да бъде
защитено. А ханът имаше нужда от тези
хора, защото българите бяха много по-
малко от славяните. И макар да нямаше
никакъв признак да възникне проблем от
това, все пак добре бе да са повече, и да
влеят своята кръв в новия съюзен народ.

1151
 Още повече, че предстояха твърде
много нови славянски приобщавания.
Това бе невидимото настъпление на
Тервел на юг – с примера, с добрата
държава, с братството със славяните.
Без да превръща ромеите във враг.

Ханът рядко говореше с Главната

жрица. Не бе толкова близък, колкото бе
баща му. Подозираше, че може би са
били по-близки, отколкото е трябвало, и
че жрицата не е останала съвсем
девствена. Подозренията му се
потвърдиха, когато от някъде, след едно
от безкрайните си тайнствени пътувания,
Алгара си доведе една ученичка, и
1152
започна да я готви за жрица. Но тази
ученичка в лицето си твърде много
приличаше на самия Тервел. Което го
накара да допусне, че може да му е
полу-сестра. А като се отчете, че майка
му и Алгара самите те бяха полу-сестри,
то ако това момиче бе дъщеря на
Алгара, то те двамата бяха на три
четвърти брат и сестра.

Но миналото на Главната жрица не

интересуваше хана. Никога не и
повдигна въпроса. Само един единствен
път.

-Бих искал Главната жрица, и най-

важните и последователки, да живеят в
1153
Мадара, а не в Плиска. Там ще има нещо
свято, което изисква техния поглед.

Мадара не бе далеч – на няма и час

път с кон от столицата. Не би могло да
се каже, че я отпраща, нито че ще има
някакъв риск за нея. Там също се
строеше крепост, а и винаги би могла да
се прибере в основния град.

-Аз не съм строител. Имаш толкова по-

добри от мен… - каза Алгара, но без да
възразява много. Досещаше се.

-Строителите ще направят това, що се

прави от камък. Ти ще сложиш в него
духа на Тангра. Казах.

1154
 Жрицата не възрази. Очевидно
отстраняваше от столицата не нея, а
Пресияна – така се казваше дъщеря ѝ.
Не искаше постоянно да е под хорските
погледи и да виждат приликата. Никога
повече този въпрос не изникна, докато
бяха живи. И никога Тервел дори не
помисли да ползва момичето в
политиката. Тя вероятно бе ханска
дъщеря, носеше кръвта на рода Дуло,
при това примесена с друга велика кръв
– тази на Китайския император. Може би
най-ценната аристократка в цяла
Европа. Но щеше да бъде просто жрица,
при това – далеч от хорските погледи.

1155
Съдбата и бе избор само и единствено
на майка и.

А край Мадара се случваше най-

важния замисъл от всичко сторено до
момента от Тервел. Най-добрите
каменоделци – българи, славяни, дори
двама-трима ромеи, работеха висейки на
въжета от една висока скала, или
изкатерили се по доста високи и
неустойчиви стълби. Засега жертви
нямаше, но това се дължеше основно на
умението на българите да се
подсигуряват с няколко въжета. Но никой
не бе сигурен до кога Тангра ще се
усмихва.
1156
 Тези хора изсичаха в скалата
величествен конник в реален ръст, и с
възможно най-подробните детайли. Това
бе паметник на самия хан Тервел –
победител над всичките си врагове, и
най-вече – над ромеите, първият
българин – „цезар“ на Рим, строител на
пътища и крепости, почитан щедър
владетел на славяните.

Но конникът бе само част от

изсичаното. Заедно с него, в стената
започнаха да се появяват надписи. Това
щеше да бъде летопис на славното
минало на българите, който щеше да се
допълва от всяко следващо поколение.
1157
Летопис в камъка. Затова и
каменоделците не само дялаха конника,
но и разчистваха стената около него – за
да е удобна за надписи.

А те самите бяха на… гръцки език.

И това бе заслуга на Алгара.

-Буквите на българите много приличат

на гръцките, но има някои
разминавания… - каза Алгара.

-Това е логично. – каза Тервел –

Някога българи са стигали много на юг.
Знаем историята на Авитохол –
полубогът, основал рода Дуло. Вероятно
тези букви идват от Боговете. Гърците са

1158
ги взели, без да знаят. Те нямат толкова
стара памет. Но нашите не са променяни
никога. Те са по-близки до Тангра.

-Това няма значение. Българските

букви38 ги знаят само българите. А с
гръцките пише цялата империя, та и част
от славяните. Ако надписите са на
гръцки, ще може да ги чете всеки.

38В случая не става дума за азбуката на Кирил и Методий, а за ранната прабългарска азбука, за която се знае
много малко – защото няма оцелели документи. Но такава е съществувала. Най-старото сведение за нея е в „За
буквите“ от Черноризец Храбър, зад който псевдоним вероятно се крие цар Симеон Велики. Това произведение
започва така: „Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки“.
Именно тези „черти и резки“ очевидно са вид букви. После авторът казва: „Когато се кръстиха, бяха принудени
[да пишат] славянската реч с римски и гръцки букви без устроение“. Но всъщност, исторически извори сочат
наличие на много каменни надписи и преди самото Покръстване. Те са основно с гръцки букви. Като високо
образован и начетен човек, Симеон не може да не е знаел истината. Той е произхождал от древен род – този на
хан Крум, който пък се счита за разклонение на рода Дуло (вероятно и непотвърдено – в Македония – т.нар.
Куберови българи). И текстовете му срещу „гръцките букви“ по същество са текстове за „гръцките букви“.
Доколото преработената азбука – т.нар.“кирилица“, всъщност се основава на тях. Не-гръцка е глаголицата, но тя
е променена от учениците на Кирил и Методий. Запазени са звуковите свойства на азбуката, но графичното
изписване на буквите е променено. Т.е. получил се е някакъв хибрид между частично гръцка азбука, частично
измислена от учениците, и славянско звучене (глаголицата). Но всъщност, защо учениците на Светите Братя
избират гръцката азбука за основа? А не например латиницата? Гърците и Византия са по-голяма заплаха?
Причината вероятно е, че не става дума за гръцка азбука, а за сливане на глаголицата със „старата българска
азбука“ (чертите и резките). Т.е. приспособяване на българската азбука към славянския език, който вече е
доминиращ по това време.

1159
 Ханът се замисли малко, после прозря
мъдростта.

-Искаш всеки ромей, славянин или

дори франк, като мине – да разбере…

-Именно…

-Но текстът все пак ще е на нашия

език. Или на славянския. Какво като е с
гръцки букви…

-Текстът ще са основно имена и

години. Тук-там нещо повече. В него ще
сложите ония от наши букви, които
липсват сред гръцките. Ще изглежда като
записана някаква тайна – тайни символи.
Но така и истинската азбука на

1160
българите ще остане. Но нека важното и
лесното за четене – имената на
хановете, годините, победите им, нека е
гръцко…

-Има разум в това… - каза ханът.

-Този конник ще е на скалите хиляди

години и стотици животи на ханове. Нека
служи като послание, което всички
разбират… - каза Алгара.

-Смисълът на едно послание е да

бъде разбрано… - съгласи се Тервел –
Ще бъде както предлагаш. Казах39.

39Надписите около Мадарския конник действително са основно с гръцки букви. Или със старите български
„черти и резки“, в зависимост от гледната точка.

1161
 Така Алгара даде своя решаващ
принос за това как ще изглежда този
исторически монумент – рожба на втория
владетел на България, носещ духа за
велики дела, не по-малък от този на
баща му.

Присъствието на Главната жрица

ускори работата. Каменоделците
решиха, че е пратена, за да ги
надзирава, а същото за себе си реши
местният управител. Та това бе самата
Главна жрица. А когато тя създаде
жреческо селище и започна да го пълни
с всичките си сечива, разбраха че
конникът ще е нещо повече от
1162
изображение. Той ще има божествени
сили. Ще бъде светилище, храм, път към
Тангра. Затова станаха още по-
старателни.

А за самата Алгара се носеха какви ли

не легенди. Бе остаряла вече, но имаше
жизнеността на млада жена. Слухове, че
владее мистични сили я съпътстваха в
целия ѝ живот, и с напредването му,
ставаха все повече. И не ставаше дума
само за онази славянска легенда как
спасила един младенец и майка му. През
годините бе помогнала на толкова много
хора, и в толкова считани за

1163
безнадеждни ситуации, че сама
създаваше нови легенди.

И когато една легенда се разположи

до друга легенда – волята на хана за
паметник на Вечността, тогава всичко
наоколо добиваше легендарен вид.
Превръщаше се в приказка.

Алгара обичаше да ходи сред

обикновените хора. Да си говори с тях,
да стои вечер край огъня. Често я караха
да разказва истории, но тя рядко го
правеше. Оставяше това на младите
жрици. А и на народа. Тя предимно
слушаше. Защото ако ли сред народа се
появеше някой добър разказвач, от него
1164
можеше да излезе жрец или жрица.
Словото издаваше какво е вътре в човек,
и каква сила има.

Веднъж си говореха едни хора за юга.

-Юстиниан е толкова слаб и жалък, че

ханът ако иска, може да завземе цяла
Тракия – и Филипопол, дори Адрианопол.
– каза един – И не разбирам защо не го
прави.

А друг отвърна:

-Тия земи всичките са славянски.

Плащат данъка, тегнат под василевса. И
виждат какво е тук – ще се вдигнат, само
да погледне към тях ханът.

1165
 Трети пък каза:

-Никой не знае какво е в ханската

глава. И той е човек, греши, изпуска
възможности…

-Не е да греши… - каза първият – това

всички го виждат, не може някой да не му
е подсказал. Знае за какво иде реч, но не
прави нищо. Държавата може двойна да
стане, и тройна.

Това бе един от редките случаи, в

които Алгара се включваше:

-Юстиниан е слаб глупак. Но

империята не е слаба. – каза тя – Какво
ще правим с Филипопол и Адрианопол в

1166
наши ръце, когато дойде силен
император? И докара легионите от
Изтока…

-Константин нали го направи… -

отвърна първият. Хората не се
страхуваха да говорят с нея свободно.
Отдавна го знаеха. – Направи го, и
бащата на хана го разби.

-Разби го, аз видях тази битка. Но не в

полето на Адрианопол или в Тракия.
Разби го, защото знаеше къде да воюва,
и как да подреди по-малката си войска.

-Нима главната жрица се съмнява, че

българите са по-добри бойци от
ромеите? – каза първият.
1167
 -Един българин сразява трима-
четирима ромеи… - покрепи го вторият.

-А след четвъртия? Ако легионите са

повече? Какво правим с Адрианопол? И
кой ще спре после императора да не
стигне до Плиска? – попита Алгара. И
добави – Всяко нещо с времето си. Така
както взехме Загоре, ще дойде времето и
на Адрианопол. И на Тракия. И на
Сердика… Това съм чула от хана, казвам
ви го все едно той ви го е казал…

-Значи ханът също мисли за всичко

това – като нас? – попита първият.

-Мисли много повече от вас… -

отвърна Алгара.
1168
 Изкушението действително бе
огромно, и всъщност онова, за което
мислеше Тервел бе съвсем друго – не за
земите и градовете, а за самото
изкушение. За това дали няма някой
негов потомък да се полакоми и да
тръгне на юг, преди да е дошло времето.
Бе убеден, че такова време ще дойде.
Добре управлявана държава, с ниски
данъци, която зачита славяните – те
сами ще дойдат. Славяните владееха
Тракия, не ромеите. Но това ще стане с
времето. Не с ордата на българите. А
ордата бе толкова силна, и толкова
опасна, толкова изкусителна, че можеше

1169
да въвлече някой следващ хан в
прибързани дела. Това бе страхът на
хана, и за това имаше нужда от помощта
на Алгара. Но дори тя не бе безсмъртна,
и не можеше да реши всички събития за
десетилетия напред.

-Трябва да учим децата си на най-

доброто от мъдростта. – бе му казала –
Така рискът някое да сгреши е по-малък.
Повече не можем да направим. Затова и
пиша, чета, пиша, чета – събирам всяка
мъдрост. Затова и съм жрица – не
заради отварите или дори за
спасяването на живота на някой ранен
воин. А заради знанието…
1170
 -Надявам се мъдростта винаги да е с
нас… - съгласил се бе ханът.

Държавата укрепваше, символът и бе

Конникът в камъка. Който бе готов,
заедно с първите надписи, когато
Юстиниан се прояви отново като ромей –
човек, на чиято дума не може да се
вярва.

37. Капри, Равена, Плиска…

Непобедимите, които не воюват. Така
започна да се оформя това време, което
ставаше основа и за шеги между
българите. Сред тя се бе родило може

1171
би най-силното поколение от бойци от
поне сто години. И можеше да остане
такова още сто, поне ако съдеха по
историята преди40.

Лицето на всичко това беше Вананд.

Никога не побеждаван, човек чиито ръце
се бяха слели с меча, а тялото с коня. Не
бе имало такъв воин, от Кубрат насам, а
може би и от по-рано. Но той бе само
един човек. Около него се образува ядро
от подобни му. А те не бяха малко.
Някак, българските майки бяха
започнали да раждат само герои. Вананд

40
Тази прогноза се оказва вярна. Следващото подобно съсредоточие на талантливи бойци
е чак при хан Крум, век по-късно. Върбишкият проход, въоръжаването на жените, черепът
на Никифор и пр.

1172
побеждаваше в повечето двубои по
турнирите, но имаше случаи с някои
противници да завърши наравно. И то не
един случай.

За израстването на войската
допринесоха и продължаващите
преселения от Стара Велика България,
които увеличаваха българското
население.

А славяните се опитваха да достигат

българите, и да се учат от тях, като
някои младежи дори го постигаха.
Славяните имаха заложбата да бъдат
добри бойци, но не биха могли да я
развият под властта на Източния Рим,
1173
който ги заставяше основно да работят,
и да плащат данъци. Сега това се
променяше, и славянските отряди
постигаха ефективност по-голяма от тази
на легионите ва императора.

Но всичко това сякаш бе напразно.

Сякаш Тангра, или както славяните
наричаха своя върхове Бог – Перун, бе
пратил в дар най-добрите бойци, за да
стоят те и да не воюват. Хазарите бяха
се отдръпнали, с Рим бяха приятели,
още не бе дошло времето да
присъединят други земи със славяни.
Бойци за нищо.

1174
 Но тази енергия не можеше да стои
мирна. Затова времето на Тервел стана
известно и като време на най-много и
безбройни всякакви военни състезания.
Доста от тях – дори с истински оръжия и
сериозни рани, което създаваше работа
на жриците. За да имат реален боен
опит, ханът пусна част от войската и да
си намери работа кой където свари като
наемник. Така доста българи се озоваха
къде ли не – дори в далечните земи на
арабите – понякога воюващи с тях, друг
път – срещу тях. Други пък отидоха на
запад и се включиха в местните
междуособици. Най-много обаче отидоха

1175
във Волжска България – основана от
Котраг, която бе добре укрепена, но бе
под непрекъснат натиск от нови
завоевания. Една арена за подготовка на
бойци.

Всички тези българи бяха свободни

летящи орли, но чакащи да бъдат
повикани от своя хан.

Но това не се случи още дълги години.

Единствената война, която на цезаря

Тервел се наложи да води, бе срещу
собствения му „август“. Едва три години
минаха от възцаряването на Юстиниан II,
и той реши да укрепва властта си за
сметка на онзи, който му я върна. Поиска
1176
обратно областта Загоре, и се отправи
натам с огромна войска.

По това време управител на Загоре бе

Вананд. Тервел знаеше, че тази
територия ще бъде ябълка на раздора
десетилетия напред. И я бе поставил под
властта на най-добрия си воин.

Вананд веднага проводи пратеници до

Плиска, които да доведат ордата.

Но преди тя да дойде, всичко бе

приключило. Юстиниан бе колкото слаб и
глуповат управник, такъв и военачалник.
Ромеите бяха пет пъти колкото
българите, и самите българи разумно се
оттеглиха из планините, за да изчакат
1177
Тервел с основните сили. Нехаен и
неразумен, Юстиниан разположи
огромната си войска на лагер, който дори
не защити надеждно. След това пусна
войниците си да плячкосват наоколо, с
аргумента, че народът му дължи данък
за „три години“, който не е плащал,
защото земята била временно заграбена
от Тервел. Представи това грабене като
„необходимо за изхранването на
легионите“.

Когато видяха тези военни абсурди,

българите бързо се прегрупираха и се
спуснаха от планините. Ромеите бяха
пометени за няма и час, а лагерът
1178
изгорен41. Императорът с неколцина от
свитата си успя да избяга в близката
крепост Анхиало, от където отплава с
кораб след 3 дни. Точно когато дойде
Тервел, за да установи, че Вананд е
свършил всичко сам.

Но самият Вананд не бе недоволен от

това. Най-сетне истинска война, макар и
доста кратка. Всичко, което събираха в
себе си, и усъвършенстваха по
турнирите, бе изпитано в бой. И се бяха
справили блестящо.

41
Това е описание на Теофан Изповедник за тази битка: „… Българите, видели от
планините глупавите разпоредби на ромеите, неочаквано се нахвърлили като зверове и
унищожили ромейското стадо, като взели много пленници, коне и оръжие освен
убитите…“

1179
 Загоре получи първата си защита във
война, което бе демонстрация на
претенцията на българите към тези земи
като техни. Тервел бе сигурен, че това
няма да е последната война за Загоре, и
тя ще бъде част от делата и на
следващи ханове. Но първата битка бе
спечелена. Българите се сдобиха и с
много ромейски трофеи, както и със
заложници, които по-късно им бяха
платени скъпо.

А Юстиниан се прибра в
Константинопол опозорен.

Въпреки тази война, нито за миг

Тервел не бе загубил титлата си „цезар“.
1180
Явно Юстиниан искаше да представи
всичко като вътрешна междуособна
война в Източния Рим, та дори да
продължи да внушава, че цяла България
е римска провинция. Ако имаше нещо, в
което този император бе добър, това
бяха лъжите и извъртанията. Може би
точно от това имаше нужда самият Рим –
затънал в алчност, корупция и
непрекъснати интриги.

Но победата при Анхиало отвори една

нова възможност за Тервел. Да погледне
по-решително на юг. Той остана съюзник
на императора, но из Тракия все по-
често се появяваха български отряди.
1181
Най-сетне, това поколение от бойци
можеше редовно да води битки, макар и
малки. Тервел не мислеше да нахлува,
по-скоро разузнаваше с бой, и често
нападаше имперските събирачи на
данъци. Вананд и хората му често се
прикриваха като разбойници, за да не
бъде обвинен „цезарят“ Тервел, че
воюва с Рим. Но реално се водеше не
много шумна война, в която конниците
грабеха злато, оръжия и всякакви други
ценности. Но едно нещо не правеха – не
посягаха на славяните. Нито една капка
славянска кръв не трябваше да се
пролее, защото това бяха бъдещите

1182
поданици на България – когато му
дойдеше времето. Имаше дори случаи,
когато обрали някой имперски чиновник,
връщаха парите на славянското
население, от което той тъкмо ги бе
събрал. Всички знаеха, че това е воля на
Тервел, но всички се правеха, че вярват,
че това са някакви добронамерени
разбойници.

Разбира се, чисто формално, като

„цезар“ на Рим, Тервел би могъл да
нареди на всеки чиновник да върне
данъците на населението. Поне докато
„августът“ не нареди друго. В личен
морален план, понякога при обсъждане с
1183
военачалниците си, Тервел така го
представяше:

„Аз нали съм цезар на Източния Рим!

Значи всичко е законно, дори по техните
закони…“

След което цялата група изпадаше в

смях.

Управлението на Юстиниан бе слабо,

а имаше една приказка, че слаб
император не може да има. Като е слаб,
някой друг го сменя. Така през 711 г.
Юстиниан II за втори път падна от власт.
Ако първият с това име бе символ на
величието – възстановил по същество
Източния Рим с почти всички земи на
1184
целия Рим, и считан за „последния
римски император“, то вторият с това
име бе абсолютната пародия на
владетел.

По ирония на съдбата, когато

започнаха междуособиците, той отново
се обърна за помощ към Тервел. И
отново бе щедър на обещания. Ханът му
прати три хиляди отбрани българи,
начело с Вананд. За България бе
изгодно да поддържа този шут начело на
Източния Рим. Ежедневно черпеше
богатства от това. Но бойците всъщност
доведоха този път до окончателния край
на Юстиниан. Може би не бяха мислели
1185
да го убиват, а само да го свалят и
пратят отново в изгнание. Но като
разбраха за приближаващите българи,
решиха че не могат да рискуват да се
бият с тях, и накрая императорът да
оцелее. Незабавно го убиха.

Вананд просто не можа да стигне

толкова бързо, и пред стените на
столицата се озова войска на убит
претендент.

От чисто формална гледна точка, сега

Тервел трябваше да е станал император
на Източния Рим. Цезарят става Август,
когато Августът умре. Разбира се, на
всички бе ясно, че никой от гръцкия елит
1186
вътре в столицата, няма да признае
това. Въпреки, че Тервел дори имаше
вече издигната статуя на величествения
Хиподрум. Вананд бе наясно с
реалностите и просто извлече каквото
можа:

-Тервел, великият Август на Рим,

повелява тази безсмислена гражданска
война да бъде прекратена! Няма защо
едни ромеи да убиват други ромеи,
заради глупавите амбиции на този или
онзи… - провикна се той под портите.

А отгоре бе новият император –

Филипик, който отвърна:

1187
 -Рим уважава и цени много своя Цезар
Тервел. Благодарим, че прати войската
си, за да сложи край на тази гражданска
война, и да спаси животите на хиляди
ромеи. Сега сте свободни да се върнете.
По пътя всички ще ви считат за
приятели, и да отнесете нашите дарове
на благодарност до владетеля на Мизия
и Загоре42…

След което Вананд каза:

-Великият Август Тервел не желае

Константинопол, защото е намерил по-
добър пристан на сърцето си. Така както
Тиберий управлява Рим от Капри, а
42
Изворите сочат, че действително българите са се оттеглили със „свободен проход“,
осигурен от новата власт в Константинопол. Военни действия не е имало.

1188
Хонорий – от Равена43, така и Великият
Август Тервел ще управлява Източния
Рим от Плиска. Това е място, посочено
от Тангра, няма друга такава хубост,
спокойствие и близост с Боговете като
него. Великият Август Тервел оставя теб
– Филипик, да управляваш
Константинопол, дано Всевишният ти е
на помощ…

Всеки каза каквото имаше да каже.

Тервел не можеше да влезе в
Константинопол и да се самообяви за
император, дори да имаше това право.
43
Император Тиберий (14-37 г.н.е.) действително прекарва голяма част от властта си не в
Рим, а на остров Капри, където се пренася през 26 г.н.е. Император Флавий Хонорий (393-
423 г.н.е.) през 402 г. пренася столицата на Западната Римска империя, от Рим в Равена,
въпреки че реалното управление остава в Рим, а самата Равена е нещо като резиденция
на императора и на част от аристокрацията.

1189
Би избухнала по-жестока война от
досегашната. Но очевидно новият
император бе потвърдил титлата „цезар“,
която си оставаше за него. А и този двуяк
преход, в който се прескачаше самият
цезар като наследник, а и бе убит
малолетният син на Юстиниан –
следващият наследник, създаваше
идеални условия Тервел винаги да се
явява претендент. И дори съвсем
свободно да скита с ордата си из Тракия.
Та нали той бе станал „август“, с
убийството на Юстиниан. Императорът
обикаля из владенията си. И винаги поне
част от аристократите, стремящи се към

1190
власт, щяха да приветстват някой, който
оспорва властта на онзи в
Константинопол. Това заставяше самия
него да прави повече отстъпки към тях.

Така, Тервел, спечелил от Юстиниан,

спечели и от падането му. Даровете бяха
много злато, червени кожи – за да
потвърдят имперския му статус, както и
изгоден договор за търговия.

И отново – всичко това се случи без

бой…

Не бе призвано това златно поколение

бойци да се изяви…

Непобедимите, които не воюват.

1191
 38. Позорът на Вананд

Няколко месеца тук – край Мадара,

имаше двама души от най-високите
кръгове на държавата. Освен Главната
жрица, донякъде по неволя, донякъде –
по свое желание, тук се бе озовал и
Вананд.

Историята на това бе странна,

едновременно сериозна и смешна.
Някъде в далечни земи – отвъд
Халифата и Персия, нейде може би в
близка Индия, организираха един турнир

1192
на „Готовите да умрат воини“. Считаха,
че този турнир е най-силният на света, и
победителите, са най-добрите воини,
защото основният начин за победа бе
противникът да бъде убит. Единственият
друг начин бе въпросният противник да
се предаде, и да се помоли за живота си.
Вананд не харесваше подобни
състезания, защото не виждаше смисъл
наистина добри бойци да загиват, само
защото има някой малко по-добър от тях.
Или просто са извадили лош късмет,
което бе чест арбитър при уравновесени
сили. Двама българи обаче, въпреки
неодобрението на Вананд, а и на

1193
Тервел, отидоха. И се върнаха. Мирният
възход на България, съчетан с това
надарено поколение от бойци,
създаваше противоречие, и някои трудно
го приемаха, и не им стигаха обичайните
състезания. Двама отидоха, в две
поредни години, и се върнаха.

Като победители очевидно - след като

бяха още живи. Никой не им зададе
въпроси, нито се очакваше от тях да
разказват колко души бяха убили.

Всичко би завършило с това, и може

би и с други млади българи с по-гореща
кръв, заминали следващите години, ако
заедно с двамата, до турнира не бе
1194
стигнала вестта за Вананд. Човек, когото
тези – като победители, не могат да
победят, но който отказва да участва.

И когато той не отиде в Индия, тогава

Индия дойде при него.

Пратеничество на един далечен

раджа, съставено от седем победители в
„Готови да умрат“, в едно с богати
дарове, и най-вече – с договор за
приятелство и съюз. Винаги бе добре да
имаш съюзник, пък макар и далечен, в
гърба на Халифата. Между България и
този съюзник, освен арабите, стоеше и
Източният Рим, и вероятността да се
наложат съвместни действия някога, бе
1195
нищожна. Но нищо не пречеше някой ден
Тервел да предложи този свой приятел
на Константинопол, който постоянно
воюваше с арабите. И да получи нещо
друго в замяна.

Едно единствено условие бе поставил

раджата – да се организира в България
турнир по същите правила, и в него да
участва ненадминатият Вананд.

Така, макар и да не бе въодушевен, в

името на държавния интерес най-
добрият български боец, трябваше да се
включи. Тервел обаче не позволи на
никой друг българин да участва, като
измисли хитрия аргумент, че не може да
1196
позволи на един българин да убива друг,
заради турнир.

Боевете се проведоха в три кръга.

Първо 4 борби, после победителите от
тях – още 2, и накрая – последната
битка. Общо седем. Разбира се, всеки
напираше пръв да се бие с Вананд,
затова всичко се реши с жребий.

Българинът видя срещу себе си

наистина свирепи лица, но по-важното –
лица, дошли за да умрат, или убият.
Готовността самият ти да умреш, винаги
ти дава допълнителна сила, и Вананд го
знаеше. Бедата за него бе, че самият той
не виждаше смисъл да е победител в
1197
подобен турнир, нито защо трябва да
умира, евентуално... И ни най-малко не
получаваше подобна мотивация.

С първите двама противника се справи

трудно, но все пак успя да опази живота
им. На единия му счупи двете ръце, и
накрая го просна в несвяст, уж с
последен удар, с който трябваше да го
убие. В това състояние двубоят бе
прекратен, а пребитият изнесен. Вторият
също го победи с доста усилие, но
накрая бе принуден да признае пред
себе си, че единственият начин да
завърши боя, е да го убие. Тогава му
помогна едно прахче, което Алгара му бе
1198
дала. То замътваше съзнанието и
правеше човека да бълнува
безсмислици. Жрицата знаеше, че
Вананд никога не би го ползвал, за да
победи нечестно, и затова му го даде.
Той го използва, когато бе сигурен, че
побеждава, след като три пъти довежда
противника до безпомощно състояние, и
после го оставя да се измъкне. Но на
четвъртия път използва прахчето и
превърна силния боец в посмешище.
Всичко изглеждаше така, сякаш тежко го
е ударил, но онзи като започна да ги
говори едни несвързани, Вананд можеше
само да каже: „Това ми звучи като

1199
молитва за милост...“ И сред
одобрителни възгласи, го пусна.

Но с третия – в последната битка, не

стана така. Боят продължи доста дълго,
и нито веднъж нито той, нито Вананд
успя да постигне предимство.
Естествено, немислимо бе да ползва
прахчето за да победи, а и втори
подобен случай щеше да предизвика
съмнения. Все пак, българинът усети
нещо важно, което противникът му не
съобрази. При подобна равностойна
битка, с напредване на времето, се
увеличаваха шансовете на онзи, който
съхрани повече сили. Така Вананд
1200
започна привидно по-неагресивно,
отстрани изглеждащо – дори страхливо
поведение, така че да пести сили, докато
онзи се опитва да го пречупи. С времето
забеляза, че тази тактика работи, защото
все по-често другият боец допускаше
малки грешки – не фатални, но не
можещи да убегнат на опитно око.

Тази битка щеше да приключи с

изтощение, и Вананд щеше да спечели.
Но бедата бе, че няма как да опази
живота на другия. Немислимо бе
великодушие в решителния момент. В
подобен двубой можеше да няма втори
такъв момент. Щеше да има един миг, в
1201
който да приключи, и това щеше да е
краят на живота на другия.

Българинът имаше време да мисли.

Биха се с голи ръце, с мечове, после с
лъкове, после пак с голи ръце. Вананд
почти без да се съсредоточава върху
боя, извършваше по навик своите
движения, и разсъждаваше над далеч
по-важния въпрос.

И накрая стигна до извода, че има

един единствен начин този двубой да
завърши без смърт.

След един от сблъсъците, когато се

раздалечиха, той хвърли на земята меча
си, и каза:
1202
 -Предавам се! Моля за милост...

Онзи бе изненадан, но бе толкова

уморен, че едва гледаше, и трудно
възприемаше.

-Не ме победи с меч, но нямам сили

вече – победи ме с търпение. Ти си
велик боец, и този двубой е за теб... -
добави българинът, изтъквайки по
същество собственото си предимство
като предимство на другия. Но онзи
нямаше как да знае, че Вананд е със
съхранени сили, и повярва. Но нямаше
как да откаже на молба за милост.

Хвърли и своя меч. Свлече се, и каза:

1203
 -Победих те не с меч, не и с търпение.
Победи те твоята заблуда. И аз съм на
края на силите си, но ти пръв се
предаде, защото мислиш, че мога да
продължа. Дарявам ти живота... - каза
той, след това просто се свлече на
земята. Вананд сам излезе от арената.

Но след този турнир, най-

непобедимият български воин, вече бе
веднъж побеждаван, и дори – бе молил
за милост. Вестта за опозорения щеше
да стигне до Индия.

По-късно самият Вананд поясни

всичко на Тервел, и заедно решиха, че
ще е добре за известно време да се
1204
оттегли извън столицата. Така той се
озова при Алгара.

А тя го прие със задоволство, отново

измислила някой от нейните сложни
дългосрочни пъклени планове, с
разбираема само за нея цел.

В случая тя бе да изпита волята на

някои от младите жрици, в които се
съмняваше. Та това бе Вананд – не само
най-добрият български воин, но и висок,
едър и доста привлекателен за жените.
И най-важното – от много битки и
турнири, все още не се бе оженил. Какво
по-добро изпитание за обречени да не

1205
видят мъж в живота си девойки, от най-
желания мъж в ханството...

Но разбира се, Вананд и не

подозираше този скрит замисъл, а
допускаше че непрекъснато е
заобиколен от красавици, защото Алгара
се опитва да оправи разбитото му
душевно равновесие. Тя нямаше как да
знае, че той няма разбито душевно
равновесие, защото загубата в турнира е
била негов личен избор...

Алгара обаче имаше дълг към Тангра.

Една подигравка с Върховния и
единствен всесилен Бог, която може би
мислеше, че и се е разминала. Но Тангра
1206
никога не забравя. Всеки получава
своята справедливост. Този път
непогрешимият план на Главната жрица,
се обърна срещу нея. Това бе
единственият случай в целия и живот, в
който нещо се обърка, в такава степен,
че да я доведе едновременно до лудост
и унижение. Но всъщност, ако някой
можеше да унижи Главната жрица, това
бе Тангра...

За нейно удовлетворение, младите

жрици удържаха. Няколко пъти усети лек
повей на някои от тях към воина, който
обикаляше на коня си из хълмовете на
Мадара, проверяваше бойците и
1207
строителите на местната крепост,
наглеждаше Конника и работещите
около него. Не можеше да не си
помислят нищо тези млади момичета. Но
желанието им да станат Жрици надделя,
и нито една не поддаде решително, а
две-три се укротиха, без много борба за
това – само под плашещия поглед на
Алгара.

Но една друга, която не бе толкова

млада, за да има у нея вдъхновението на
начинаещия, една друга, която вече бе
Жрица, и то доста високо-поставена,
една друга се поддаде. А за лош късмет

1208
на Алгара, и мъжът насреща се
поддаде...

А Главната стана дори обект на

подигравки, защото разбра последна.
Каква ирония – майката винаги разбира
последна, макар никой да не знаеше, че
Пресияна ѝ е дъщеря, включително
самата Пресияна.

Момичетата си шушукаха, че най-

близката на Главната май си е харесала
воина. По-злобните се подхилкваха, че е
шест години по-стара от него. Мълвата
тръгна сред войниците, а през тях –
стигна до Плиска. И през цялото това
време, Алгара живееше в неведение и
1209
наблюдаваше дали планът и да изпита
младите се изпълнява.

Накрая дойде един пратеник от

Плиска, и донесе малко ковчеже – дар от
хана.

Вътре бе един от семейните тотеми на

рода Дуло – не нещо златно или
сребърно. Изработваха се от кожи и
дърво, и целта им бе да черпят сила от
Тангра, а не да впечатляват други хора.

Но този тотем, получен като дар,

означаваше само едно, и на Алгара в миг
и прималя – от осъзнаването какво
става, какво е пропуснала, и колко

1210
глупава може да бъде най-умната сред
българите.

Тотемите на Дуло можеха да бъдат

само в рода Дуло. Алгара не бе от този
род. Подобен подарък се правеше,
когато жена от Дуло се омъжва за мъж от
друг род. Така той ставаше един от Дуло,
макар чисто кръвно, носителите на
наследството да бяха децата му. Тервел
не бе написал нито писмо, нито нищо
друго. Не можеше да позволи случайно
някой да научи за Пресияна – неговата
полу-сестра. Но тотемът, пратен на
Алгара, за нея бе ясно послание.

1211
 Жена от рода Дуло ще се омъжи за
българин от друг род, който е достатъчно
знатен и заслужил, че да стане един от
Дуло. Тук край Мадара имаше само един
такъв.

Това наистина бе ирония. Разплатата

на Тангра. Някога тя бе сторила същото,
и се бе родила Пресияна. Сега самата
Пресияна – почти на нейните години, бе
предала Тангра. Дали щеше и тя да бъде
наказана за това? Или дъщеря и бе само
оръжието за отмъщение на Всевишния,
към съгрешилата Главна жрица. Плодът
на твоя грях ще се обърне срещу теб.
Всъщност, ако Пресияна се откажеше от
1212
статута си на жрица, тя не би изпаднала
в това тежко прегрешение, в каквото се
бе озовала Алгара. Която не само се
отдаде на мъж, но и запази после
положението си в духовното. И учеше
другите на морал и целомъдрие. Не че
стореното бе лошо – бе научила много
хора на добро. Но двойното лице на
всичко това си оставаше.

Трийсет и една годишната девствена

Пресияна, и двайсет и пет годишният
Вананд...

Тя в никой случай не изглеждаше

състарена, или дори съзряла. Така както
Алгара изглеждаше съвсем млада в
1213
ръцете на Аспарух. Жените от този род
бавно старееха, а и бяха жрици, и знаеха
всичко, което човекът би могъл да научи
за живота и смъртта. Не, Пресияна бе
по-стара от него, но в никой случай
достатъчно стара, за да не става за
жена. Можеше и деца да роди, и то не е
едно. Но не това бе съдбата и. Не това
бе планът на Алгара.

Така малкият план на Главната да

„пробва“ девойките, обърка един от най-
големите и планове – този за
собствената и дъщеря, бъдещата Главна
жрица, мъдра жена, която да напътства
следващите владетели.
1214
 А най-ироничното от всичко бе, че
Пресияна не знаеше, че е от рода Дуло,
и в момента, в който тотемът бъдеше
връчен на Вананд, щяха да последват
безброй въпроси, чиито отговори можеха
да докарат хаос в целия елит на
българите. Нима Вананд става от рода
Дуло, като награда, а не по кръв? Това
можеше да мине. Но не и да се разминат
въпросите и шушуканията около
Пресияна, за която никой не знаеше
откъде се бе появила.

Добра разплата бе измислил Тангра...

Не и бе трудно да ги намери. Оказа се,

че всички момичета знаеха къде са
1215
„тайните“ срещи. Не ѝ струва много
усилия да разбере.

Откри ги. В горичката под Конника.

Наблюдава ги известно време. Предимно
се разхождаха и си говореха. В края на
срещите си обикновено се целуваха и се
разделяха. Изглеждаше почти
целомъдрено. Алгара се чудеше какво
да прави. Всичко колосално се бе
объркало.

Накрая просто изникна пред тях. От

нищото. Главната жрица умееше да се
придвижва незабелязано – дори от
опитното око и ухо на най-добрия воин.
Просто се появи. И ги изненада.
1216
 Пресияна подскочи уплашено. Вананд
се изправи...

-Това е по-голям позор от да се молиш

за живота си в турнир на смъртта… -
каза Алгара – Да прилъжеш най-
надарената жрица. Тази, която е
подготвяна да спасява животи на хиляди
бойци. На такива като теб… И сега ще
жертва всичко това…

-Той не е виновен! – извика Пресияна,

докато Вананд просто мълчеше, свел
поглед – Не е виновен! Аз съм виновна.
Гледах го седмици как язди, отдалеч го
гледах, той не подозираше. Но накрая не
издържах и му се показах. Ако не го бях
1217
сторила, нищо нямаше да стане. Щеше
още да е на коня си – силен,
недостижим… Аз съм виновна, но не
издържах, кълна се, опитах… Не
издържах…

А Алгара само подигравателно се

изсмя:

-Тя била виновна. Мислиш се за

неустоима Богиня. Представила му се, и
той клъвнал. Знаеш ли колко му се
представят всеки ден. Всяка втора се
натиска за тоя още самотен мъж, дето
спи прегърнал само меча си… Не си
само ти виновна, и не мисли, че не те е
забелязал. Този забелязва всичко, дори
1218
затворените очи на съгледвача в
храстите…

Тук за пръв път Вананд промълви:

-Това е във война. Тук не съм си

правил труд. Тук отдъхвах от войни,
мечове и турнири. Не бях видял, че ме
наблюдава – тя, или някой друг. Но
въпреки това, вината не е нейна. Моя е,
позорът е мой. Винаги е мой. Мъжете
носят нашия свят, те властват, и те са
отговорни. Допуснал съм го, значи аз
съм виновен…

-Допуснал си го? – извика Алгара –

Допуснал си го? Какво допусна? Тя чиста
ли е още…
1219
 -Чиста съм! Нищо не е станало. Само
устните ни… - изплака Пресияна.

-Устните ви! С тях някой път стават по-

големи грехове от с другото… - каза
Алгара и приближи. Извади късата си
сабя и повдигна с нея дългата бяла
рокля на Пресияна. Робата на жрицата.
Хвана с ръка плата, опъна малко по-
силно и го разцепи.

Дъщеря и трепереше, но не смееше да

мръдне.

-Ела тук! Разтвори си краката… -

извика старата.

-Какво? – отвърна онази.

1220
 -Няма аз да те насиля. Аз не съм мъж,
само мъж може да те опетни.
Разтваряй…

Вананд понечи да си намеси, но

срещна единствено свирепия поглед на
жрицата, и отстъпи.

Алгара отвори леко краката си.

-Ти се обърни… - каза старата на

Вананд – Какво зяпаш…

Той го направи объркано.

-А ти отвори повече – каза и, и не я

изчака, а направо отиде при нея, блъсна
я на земята, разкъса окончателно робата
и започна да я опипва. Не за дълго…
1221
Онази цялата се тресеше от срам и
страх.

-Вярно е, чиста си… Като между

краката си чиста, всички това ще гледат.
Никой няма да пита да устните ви, и за
сърцата. Ставай. А ти се обърни пак –
каза тя на воина.

След това седна на земята и започна

да рисува някакви знаци с една пръчка.
Много странни знаци, дори Пресияна,
която знаеше толкова езици, колкото и
нея, не ги разбираше. Може би бяха
тайно познание, за което още не бе
дорасла.

1222
 -Тия знаци не значат нищо. Драскам си
каквото ми дойде отвътре. Така се
съсредоточавам… - каза Алгара –
Голяма бъркотия надробихте…

-Ще оправим всичко… - изплака

Пресияна – Никой няма да разбере!

-Ще оправите друг път. Зарежи го, и

още един грях на мен ще падне. Аз ще
съм виновна за цял живот страдание на
двама човека. Като е посадено това,
нещо трябва да поникне. Няма аз пак да
съм виновна. Не и след като нищо не
съм направила… - отвърна тя, и
продължи още по-настървено да драска.
Те само стояха и гледаха.
1223
 Накрая малко се поуспокои, започна
по-малко да движи пръчката, сетне –
спря.

Погледна ги, въздъхна…

-Имаш два избора, малката… - каза тя

– Имаш два избора. Ама първом нещо
друго ще чуеш. И ти ще го чуеш, Вананд.
Да знаеш в какво си се наквасил…
Първом трябва да чуете и двамата коя е
Пресияна, и защо е тук…

-Аз съм дете, захвърено край Сердика,

и намерено от рода на Славомир. Той е
моят баща. Може да съм славянка, може
и от гърците да съм…

1224
 -Аха, баш така е. Само ако знаеше кой
те захвърли… - каза Алгара – Ти си ми
дъщеря, малката, ти си дъщеря на
Главната жрица на българите. И това е
по-малката тайна…

-Дъщеря? – възкликна Вананд – Но ти

си девствена!

-Искаш ли да провериш… - надсмя му

се старата.

-Но как е възможно? Българите не

помнят по-надарена и добра Главна
жрица от векове! Сравняват те дори с
Великите колобри. Невъзможно е да си
нечиста…

1225
 -О, съвсем възможно е, момче.
Съвсем възможно… Но дебрите на
Тангра, и неговите правила, едва ли са
най-важното сега. Ти, Пресияна, си моя
дъщеря, имаш моята кръв, и ще ме
наследиш като Главна жрица. Но не
заради кръвта, а защото имаш дарба.
Може и от мен да е, може – и от баща ти
– само Тангра знае…

-Дъщеря? – изненадано,
развълнувано, и разплакана каза
малката – Аз винаги съм те приемала
като своя майка.

-Е, вече и наистина съм ти майка… И

ти го казвам, за да знаеш, че това що
1226
искаш да направиш с Вананд, аз вече
съм го правила. Това е единият ти избор
– да го направиш скришно. И никой да не
разбере. Но нали знаеш – за Тангра
скришно няма. Един ден ще си платиш за
всичко. Както днес е този ден, в който аз
си плащам…

-Скришно? – попита Пресияна.

-Разбира се! Скришно! Ще докосвате

устните си, ще се виждате тайно, накрая
ще му позволиш всичко. После ще те
натиря някъде далеч – да родиш в тайна.
После – родът на Славомир вече е
станал вещ в тия дела. Ще отгледа още
едно дете. А ти ще останеш жрица,
1227
Вананд ще се ожени за друга, и всичко
това ще остане един спомен, с едно дете
„захвърлено край Сердика“… Това е
едното решение – оправя всичко, но
остава дълг към Тангра. Другото е по-
просто – захвърляш робата и приставаш
на воина. Всички ще ти завиждат, и ще
забравят срама от хвърлената роба
бързо. Една жрица по-малко. Но губиш
всичко, освен Вананд…

-Тайно… - промълви Пресияна.

Настана уморително мълчание. Никой

нямаше какво да каже, просто решение
трябваше да се вземе. Но то бе трудно.

1228
 -А кой, кой е баща ми…? – попита
малката. Като не може да реши, човек
има склонността да задава въпроси. А и
може ли една дъщеря да не зададе този
въпрос… За миналото, настоящето и
бъдещето.

Алгара извади тотема. И двамата

веднага го познаха – бяха го виждали в
шатрата на хана.

-Ако не стане скришно, а се ожените,

този тотем е твой, и трябва да го дадеш
на мъжа си… - каза жрицата.

-Тотем на рода Дуло! – възкликна

Пресияна – Но това значи…

1229
 -Трудно ли е да се сетиш с кого от
рода Дуло е съгрешила майка ти? И на
кого ханът ще даде тотем не просто от
Дуло, а от своето семейство…

-Аз съм! Аз съм от семейството на

хана. Само негова дъщеря може да даде
подобен дар на мъжа си…

-Е, не точно дъщеря. Не съм толкова

побъркана, че да изнасиля това момче,
което беше ханът, когато ти бе зачената.

-Аспарух! Старият хан е моят баща…

Алгара нищо не каза – само леко се

подсмихна.

1230
 -Старият хан и Главната жрица… -
усмихнато каза Вананд – Това е почти
като държавна измяна. Но ханът не може
да измени на себе си…

-Твоето е по-малък грях. Ти не си

хан… - каза му Алгара – А Пресияна е
полу-сестра на сегашния хан. И той го
знае…

-Но как е възможно? Да я държи

толкова далеч от двореца… Та това е
сестра му… - каза Вананд.

-На него - сестра, на мен – дъщеря.

Като го няма бащата, думата на майката
е закон. А и не мисля, че Тервел би
искал подобно усложнение край себе си.
1231
Така добре се нареди всичко. Идеално
се нареди - до деня, в който тя не се
появи пред коня ти, в очевиден опит да
наруши всички закони и традиции…

Пресияна гледаше тотема, погледна

към Вананд и пак се сви в себе си. Бе
едновременно уплашена, объркана и
още по-лудо влюбена.

-Това е изборът ви – тайно, ще имате

едно-две деца, но няма да ги виждате,
ще ги отгледат някъде далеч. Другото е
да се вземете. Тотемът ще иде у Вананд,
но ще го крие, и ще го покаже след
години – уж че му е даден за някоя
военна победа. Никой няма да разбере,
1232
че си от рода Дуло, нито че Главната
жрица е нечиста. Пък и, като се замисля
– от днешния ден отново съм чиста. Да,
отдадох се на хана, и това бе
единствения път в живота ми. Но днес
платих всичко – като вземе нещо да се
повтаря, това е знак от Боговете. Днес се
повтори, Тангра ми се подигра, значи
сметките ни са чисти… - рече, и отново
се обърна към момичето - И не
съжалявам че те родих. Не съжалявам.
Дори да повториш съдбата ми, вярвам
че право сторих… И затова последното
дето ще искам, е да ви разделя. Има и
трети начин – да скъсате всичко и да

1233
забравим какво е било. Това спазва
всички традиции, но ще ме натовари с
още по-голям грях от досегашния.
Затова ви заклевам да не избирате този
път. Изберете един от другите два.

Всички се умълчаха. Алгара стана,

обърна им гръб, и се отдалечи. Това си
бе между тях…

Изчака ги извън гората.

Мина доста време, докато излязат. Не

бяха щастливи, но не бяха и нещастни…

Пресияна дойде и целуна майка си:

1234
 -Ние бяхме заедно. И ще бъдем,
докато спра да кървя. После всичко
става тайно… Това решихме…

Майката леко се подсмихна:

-По-умна си от мен. Аз само веднъж го

направих с Аспарух. Наслади се на всеки
миг, преди да разбереш, че си непразна.
После ще заминеш… А той ще си намери
друга. Само дето не може да е сестра ти,
както стана при мен. Ти нямаш сестра… -
с горчива ирония каза Алгара.

-И всички тези тайни остават тук… -

каза Вананд.

1235
 -Всичко остава тук, всеки от нас
запазва авторитета си сред народа, и
Пресияна ще стане велика жрица и
лечителка. Всичко е наред, когато е
тайно… - отвърна Алгара – Но за жалост,
тайни от Тангра няма. Някой ден ще си
платиш за този избор, дъще. Ако
захвърлиш робата, ще си просто една
поддала се жрица, Тангра може изобщо
да го забрави. Но ако останеш с робата,
и всичко което тя носи, Всевишният рано
или късно ще поиска отплата…

-Ти си била готова да платиш, заради

мен, и аз ще съм готова – заради

1236
Вананд, и неговия син… Следващия най-
велик воин на българите.

-Син! Защо си толкова сигурна!

-Защото жрицата знае какво иска, и

какво ще получи. Нима ти не знаеше, и
не искаше дъщеря?

-Да, но – никой не е сигурен… Тангра

решава…

-Е, ти искаше дъщеря, за да стане

жрица, а аз искам син, за да стане
воин… Първородният на Вананд…

На това момиче не му липсваше

дързост. Същата като майка си.

1237
 -Е, дано Тангра не се пошегува с
твоето желание… - каза Алгара – Но
каквото и да е детето, то няма да носи
твоя грях, освен ако не съгреши само.
Това поне е справедливо… - добави тя и
завърши – Аз ще ви оставям. Каквито сте
млади и зачервили бузки, може пак да се
прегърнете. Като е в началото, много
бързат и по много искат младите. А и
като има краен срок – още повече…

-Благодаря ти, мамо… - каза и за пръв

път по този начин Пресияна.

-Съдбата да е с вас. И цял живот се

готви за отплатата. Бъди щастлива всеки
един миг, преди нея…
1238
 -Мамо, нима не си щастлива от тази
отплата? Ще станеш баба, а дъщеря ти
ще те наследи като жрица. Това не е
отплата, а награда…

Старата се обърна:

-Отплатата ще е като ви видя

разделени, а теб – отпратена. Времето
ще мине бързо, скоро ще видя своята
съдба повторена върху детето си – да не
мога да докосна Аспарух втори път. Ти
ще страдаш, а после – и аз. Отплатата
ми не е малка. Но това ще е само
началото за теб… Животът не винаги е
усмихнат… - каза тя, а вътре в нея бе
започнала да се заражда една
1239
ужасяваща, прокълната, но и безкрайно
мъдра идея.

Толкова ужасяваща – задминаваща

всеки хитър план, измислян до момента
от Главната жрица. Толкова ужасяваща и
отблъскваща, че това приличаше на
гласа на самия Тангра, който
подсказваше каква ще е следващата
част от наказанието. Разплатата за
Алгара не бе приключила, и все още
имаше част, която дълбоко щеше да
засегне Пресияна. Докато си тръгваше,
злото в Алгара се усмихваше – бе
провидяла бъдещето, и бе и дошъл
изключителен нов план, как да обърне
1240
всичко в своя полза, и в полза на
България. От всичко това щеше да
излезе не объркване, а израстване на
замисъла на ново равнище. И всичко
това бе толкова добро за народа и
страната, че Жрицата не допускаше да е
възможно да се откаже. Но цената щеше
да е огромна, и щеше да надхвърли
всеки възможен дълг към Тангра.

Когато старата се скри, Пресияна

отново прегърна Вананд и дълго не
можеха да се разделят. Всъщност, нищо
извън това да бъдат едно цяло, не
можеше да бъде истинско…

1241
 39. Забулената
Нестабилността в Източния Рим, и
честата смяна на императори, бе от
полза не само на Тервел. В другия край
на империята един могъщ враг също
настъпваше. При това – воден от мъдри
военачалници. Няколко пъти българите
като наемници на ромеите участваха в
странични битки, и се убедиха, че
заплахата не е малка. Но между тях и
арабите стоеше все още най-могъщата
сила в тази част от света, която макар и
разклатена, си оставаше силна.

Но този път, заедно с конниците, тук –

далеч в Анатолия, се бе озовал един
1242
далеч по-важен човек. Присъствието на
Алгара бе наложило до тук да дойде
самия Вананд, с ясната задача да я
опази жива. Тервел дълго се
съпротивлява, и не прие нито един от
аргументите ѝ, а най-малко – онези
свързани със Санищата ѝ, в които се
срещала със себе си от бъдещето, и
различни други мистични доводи. Но
накрая се предаде. Все пак, тя бе
Главната жрица, най-близкият човек до
баща му, след съпругата му Ахинора. И
сестра на самата Ахинора.

Жените сред мюсюлманите нямаха

почти никакви права. Дори Алгара не
1243
можеше да бъде изключение, въпреки
знатния си произход и високата позиция
сред българите. Наложи се да се забули,
и на доста места да минава за робиня на
Вананд. В столицата все пак получиха
по-големи почести, защото бяха сред
онези, които в бъдеще можеха да станат
съюзници на Арабския халифат в
походите му срещу ромеите.

Те бяха приети от халифа, поднесоха

му даровете си, и получиха други дарове
– за Тервел, в замяна. А Вананд бе
удостоен с честта да премери сили в
състезание с най-добрите арабски
бойци. Когато ги надви всичките,
1244
предизвика огромна суматоха в двореца,
защото бе нечувано някой да е по-добър
от най-верните на владетеля войници –
които пазеха самия него. Дори се оказа с
предложение да постъпи в гвардията на
халифа, да стане мюсюлманин, и да
бъде посипан със злато. Което той
отказа, и заяви, че ще е верен до края на
дните си, на своя господар – Хан Тевел.

С това спечели още повече уважение.

Но нито той, нито Алгара бяха тук

заради халифа.

Бяха заради онзи, който стоеше от

дясната му страна. Неговият полу-брат,
и най-добър и талантлив военачалник –
1245
Маслама ибн-Абдул-Малик. Постигнал
победи срещу всичките си врагове,
включително хазарите и ромеите, завзел
територии в Кавказ и Анатолия, умел
пълководец. Алгара бе, която трябваше
да се срещне с него, но това не би било
възможно, без успехите на Вананд.
Който след церемониите при халифа, и
демонстрацията как върти меча, получи
покана да се види с истинския военен
ръководител на халифата. Поканата,
разбира се, беше за него, а не за
забулената му робиня. Но в крайна
сметка, той се озова лице в лице именно

1246
с нея. Тя не свали покривалото си през
целия им разговор.

-Ти не просто придружаваш този велик

воин и пратеник на българския хан, но
той е тук заради теб? – изненадано
попита Маслама, когато останаха насаме
само тримата. Реално бяха двамата,
защото през целия разговор, Вананд
стоеше като статуя, и нито продума, нито
направи какъвто и да било жест.

-Аз съм Главната жрица на Тангра при

българите. Това е нещо като вашите
върховни духовни водачи. Аз съм
втората най-висока духовна фигура,

1247
след Главния колобър. – отвърна
Алгара.

-При нас работите са по друг начин,

жените имат други призвания. Но
уважавам вашия народ. Един ден, като
приемете мъдростта на Пророка, ще се
промените. Ще се извисите. Но сега това
е съдбата ви…

-И ние уважаваме Пророка Мохамед, и

се надяваме ти – Маслама, да се
вслушваш винаги в гласа му, който
говори чрез сърцето ти…- каза Алгара.

Арабинът леко трепна. Все едно бе

докоснала нещо. Нещо, което не би
трябвало да знае.
1248
 -Пророкът говори чрез сърцето, но не
само чрез него, а и чрез ръката, думите,
ветровете, водите. Той ни води във
всичко. Той е гласът на Всемогъщия
Аллах… - отвърна и.

-И все пак, някои думи са по-важни. Ти

си синът на халифа от неговата най-
обичана робиня…

-Да, всички знаят това! – отвърна

Маслама, но сърцето му се сви, в
очакване какво още ще чуе. Нещо което
никой не би трябвало да може да му
каже.

-Ти си син на двама бащи. На халифа,

който те е отгледал, по волята на майка
1249
ти, и на нейния истински любим –
военачалника Абдул…

Маслама се вцепени, после

внимателно се огледа отново. И разбра
защо тези чужденци бяха настояли за
лична среща.

-Баща ти ме държеше в ръцете си като

бях дете, и ме качи на коня си… - каза
Алгара – Бе съвсем млад. Тогава му
казах какво да предаде на сина си, който
той още нямаше. Всъщност – може би
никога не е имал, защото ти си станал
син на халифа…

-Но това? Това е невъзможно. Как

някой може да го знае? Някой толкова
1250
отдалеч… - Маслама трудно говореше,
изненадата бе огромна.

-Тангра знае всичко. Или Перун. Или

Исус. Или Мохамед. Или Бог. Или
Аллах… Всемогъщият знае всичко. Знаят
го и онези, на които определи да научат.

-Но защо? Защо някой толкова далеч

ще знае за тайната любов на майка ми?
Защо владетелят на българите ще знае
нещо, което може да разруши Халифата
отвътре?

Алгара се усмихна:

1251
 -Тервел не знае това. Само аз. И
Вананд сега научава, и никога няма да
проговори.

-Но защо? – отново попита Маслама.

Алгара приседна, забави се малко, и

накрая каза:

-И аз не знам защо. Каква е волята на

Тангра? Но пратеното като вест е важно
– то е за теб. Аз съм тук, само за да ти го
припомня, да ти дам вяра, ако имаш
сили, в решителния момент, да
направиш каквото трябва…

-Но какво трябва да направя? Баща ми

е казал да слушам себе си, сърцето си, а

1252
не господаря си. Халифът – моят брат.
Но до сега винаги сърцето и господаря
ми са били едно. Нищо зло не е сторил
той. Воюва за Пророка, за да приобщи
всички хора на Земята към Пророка. Да
спаси душите им! Аз никога не съм
изпълнявал негови заповеди. Аз винаги
съм го правел по убеждение. Да, още са
в мен думите на баща ми, че мога да
умра сто хиляди пъти, и да остана жив,
ако не послушам себе си. Страхувам се.
Но нищо не разбирам!

-Трудно е да се разбере, и аз самата

не мога да го сторя. Но мисля, че
започва да ми се очертава бъдещето
1253
вече. Бъдещето, което сама съм
съобщила на себе си като малка, без до
ден днешен – виждаш ме вече на
възраст съм, без никога да съм правила
нещо подобно. Да говоря с по-младото
си Аз. Трудно е да се разбере, но се
досещам… - каза тя, после погледна към
Вананд, и го посочи с ръка – Нали видя
какво умее този наш воин.

-Разбира се, превъзходен е, исках да

го поканя за учител. Да поостане тук,
преди да се върне при господаря си.
Много достойно е, че отказа на халифа,
за да остане верен на хана си…

1254
 Но Алгара подмина това ласкателство.
Продължи по същина:

-Такива като него има хиляди.

Българите са непобедими, а това
поколение е най-силното от много
години. Това е най-голямата военна сила
в обозримия свят. Мисля, че има
опасност Халифатът да се сблъска с тях.
Мисля, че може с Вананд да воювате
един срещу друг…

-Да воюваме? Ние нямаме никакви

допирни точки. Воюваме с ромеите. И
вие воювате. Всъщност, можем дори да
сме съюзници… - каза Маслама.

1255
 -Времената бързо се менят. Понякога
– по-бързо дори от императорите на
Източния Рим… - каза тя, и предизвика
съвместна усмивка. Той и имаше
доверие, определено – въпреки че беше
жена, и въпреки че го изненада в какво
ли не.

-Да, скоро може всеки ден да имаме

нов император на Рим. Но това не значи,
че империята е слаба. Истината е, че тя
остава силна, дори въпреки всички тези
глупави люде, които се изреждат в
Константинопол. Легионите са тук, и се
бият свирепо.

1256
 -И това те кара да мислиш, че никога
няма да се срещнете с българите? –
попита Алгара.

-Не виждам как може да стане. Дори

да воюваме с ромеите, дори да стигнем
Константинопол, тогава вашият хан ще
получи възможност за най-изгодния си
съюз. Ще получи всички земи, за които
мечтае. Тервел ще стане наш съюзник…

-Но ако все пак не стане така? Ако

Тангра, или Аллах, имат някоя изненада
за всички ни? Боговете обичат
изненадите, забавляват се с тях…

-Ако ли стане така, то ще бъде както е

било с други достойни хора. С които сме
1257
се уважавали, и сме воювали. Ще се
изправя с меч срещу Вананд, и Аллах ще
държи десницата ми…

-А ако това те убие сто хиляди пъти?

Ако убие сто хиляди от твоите мъже,
които те правят силен? Ти си силен,
защото си всеки един от тези мъже! Нали
Маслама! Ти си като Александър Велики,
който е познавал всеки един свой
войник. Или като Юлий Цезар… Нали
Маслама!

-Така е! – отвърна той – Така е, жрице.

Най-великият военачалник е един от
войниците си. Тяхната съдба е и негова.

1258
 -А ако военачалникът сгреши, и някой
като Вананд убие хиляди войници,
тогава…

-Тогава военачалникът ще умре

заедно с всеки един от тях. Ще изпита
смъртта хиляди пъти… - каза арабинът.

-Очевидно от това е искала да те

предпази малката Алгара, подтикната от
старата Алгара, каквата още не съм
станала. Може би ви предстои горчиво
поражение, и толкова много смърт, че и
тя не е могла да я преглътне, дори да е
била на врагове. И е поискала да
промени миналото. А с него – и
бъдещето.
1259
 -Но това са само допускания. Няма
война на араби с българи. – каза
Маслама – А ако тръгнем срещу
ромеите, и ако дори превземем
Константинопол, това не значи война с
българите. След тази плячка, този велик
град, по-натам какво повече да търсим?
В Европа няма нищо ценно. Халифът ще
спре и ще се наслади на победата си. Не
виждам какво може да ни доведе до
вашите земи.

-Този халиф не, но следващият… Или

този след петдесет години…

-Но какво общо има това с мен? Аз

няма да съм жив след петдесет години…
1260
 -Ти няма да си жив, нито Тервел, нито
Вананд. Но страхът какво може да се
случи тогава, би повлияло на хана днес.

-Тервел би тръгнал срещу нас, без да

го нападаме, от страх, че след петдесет
години някой може да нападне
наследниците му?

-Ромеите са свиреп враг, но

предвидим. Те ни разделят от вас. Но
ако ги няма? Българските владетели
четат много древни писания, познават
историята и войните на народите.
Мислят много напред…

-Война с българите? Дори халифът не

го е помислял. Сигурен съм.
1261
 -Не с българите, а с най-добрите
българи от сто години насам… Война с
Тервел и Вананд…

Маслама се замисли малко, сетне

рече:

-Халифатът нито е изграден за един

ден, нито ще загине в една битка. Бихме
се с хазарите, и ги победихме. А те са
същите конници като българите.
Побеждаваме ромеите. Защо да се
спрем пред българите? Заради един
боец, който е по-добър от нашите
гвардейци? Колко са българите всичко?
Колко е ордата? Двайсет-трийсет
хиляди. Халифатът може да извади
1262
двеста хиляди бойци… Искате ли да
опитаме с Вананд срещу шест от
нашите? А и не всички българи са като
Вананд… Такава война няма да има, но
и да има, българите не могат да победят.
Твърде малко са. Твърде, твърде
малко…

Алгара замълча този път. Нямаше

какво повече да каже. Всъщност, тя
самата не знаеше какво предстои,
просто се водеше по предчувствията си,
и по това, че бе говорила нещо на
бащата на този велик арабин. И поне
едно бе познала онази млада малка,
онова дете Алгара – че бащата ще
1263
създаде велик син. Това се бе сбъднало.
Дали предстоеше и горчивата част?
Наблюдаваше Маслама от много години,
и когато видя, че той ще е първият им и
непобедим военачалник, разбра че
трябва да го види. Трябва да му каже в
очите, лично на него, онова що бе казала
на баща му. Сторила го бе.

-Всичко зависи от твоя ум, и твоето

сърце, Маслама. Една война може да се
спре, преди още да е започнала, и преди
дори още тези, които ще я водят, да са
помислили за нея. Но може да се спре и
в последния миг – преди мечът да се
удари в меч. Мисля, че ще имаш не един
1264
шанс да последваш себе си, а не
господаря си. Дано използваш поне една
от всички възможности…

Арабинът стана, отиде до терасата си,

от която се откриваше великолепен
изглед към града. Към този богат град,
водещ огромната империя, призвана да
наложи учението на Мохамед. Вгледа се
в сградите, в отблясъците на слънцето.
Във всичко, което свързва човека с
Аллах. Като се върна, каза:

-Имало е големи гадатели, които са

бъркали един единствен път в живота си.
Но са бъркали. Може и ти да бъркаш
днес, Главна Жрице… Но и да не
1265
бъркаш, това би била съдбата ми. Може
би трябва да умра сто хиляди пъти, за да
дойде времето на Третия Рим. На Рим
на Пророка44…

-Изкушението да си Рим е от
Шейтана45, Маслама… Няма да получиш
Рим, Шейтанът няма да ти го даде, но ще
му платиш с много кръв, докато го
преследваш… - каза Алгара.

44
Идеята, че Третият Рим трябва да бъде мюсюлмански е реално съществуваща. Първият е
езически, вторият е християнски (Византия, Константинопол), а третият е на исляма. Най-
великият турски султан – Сюлейман Великолепни, се е титулувал и „император на Рим“.
Според него, след превземането на Константинопол, започва мюсюлманският Рим. Дори в
кореспонденцията си с испанския крал, го е унижавал, като го е наричал просто „крал“, а
себе си – император на Рим. По това време кралят е носел и титлата „император на
Свещената Римска империя“, т.е. на Западния Рим. Но Сюлейман Великолепни е приемал
себе си като единствен наследник на Рим. Разбира се, тази мюсюлманска трактовка не е
приета в Европа, и за Трети Рим се счита единствено православна Русия. Това са събития,
дълго след повествованието на тази книга. Но идеята на арабите, че Третият Рим ще е
техен, е една от мотивациите за завоеванията им.
45
Шейтанът – Дяволът, Сатаната, в исляма.

1266
 -Налагането на вярата на Пророка, не
може да е от Шейтана… Ето че вече
сгреши, жрице… - усмихна се Маслама.

-Все пак ще имаш много възможности

да премислиш, военачалнико. И
изкушението ще става по-голямо, с всяка
твоя победа. Защото след още двама-
трима разбити врагове, никой не би
повярвал, че ти не си син на халифа. Ще
бъдеш толкова прочут, че единственото
обяснение би била кръвта на Халифа.
Няма да позволят да си друг. И тогава
няма да се страхуваш, че някой може да
разкрие тази тайна. Ще го припишеш на
отчаяни опити на страхлив враг да се
1267
спаси. Но точно тогава – когато си
победител във всичко, ще бъде най-
голямото ти изкушение. От теб ще
зависи животът на хиляди…

-Вярвам, че ще послушам правилния

глас… - завърши военачалникът, след
което вдигна звънеца си, и повика
прислугата. С което повече никакъв таен
разговор не можеше да продължи.

Нагости ги щедро, и даде и свои

дарове за хана. Може би се готвеше да е
съюзник с него…

1268
 40. Мечкоубиец
Синът на Вананд всъщност не израсна
в семейството на Славомир. Той се
появи като внук на сина на Славомир,
който „искал да израсне като истински
българин“. Сред славяните имаше все
по-често подобни желания, и те се
приемаха с добро око от българите. Този
местен народ, макар да нямаше
държава, имаше духа да настигне
самите българи, да бъде равен с тях.
Така тайното дете на Вананд и Пресияна
се появи като осиновено в един от
домовете на рода Угаин.

1269
 Малко е да се каже, че почти
постоянно бе под погледа на самия
Вананд, който му стана пръв „приятел“.
Когато обаче той бе далеч на изток – в
Халифата, се случи нещо, което за
малко да се превърне житейско
бедствие.

Аспарух – така бе кръстено детето от

„баща си“ – Владимир. В чест на най-
великия български хан – основател на
новата държава. Аспарух бе на около три
години, и често го водеха в едно малко
село високо в планината, където
живееха няколко от основните семейства

1270
на рода. Там бяха най-много от неговите
приятели.

Децата бяха оставяни сами да тичат

между дърветата – това се насърчаваше
от най-млада възраст – възпитаваше
ориентиране в непозната среда, в което
родът Угаин бе най-добър от всички.
Основните следотърсачи на хана бяха
Угаин. Много рядко някой се губеше,
защото обикновено наоколо имаше по-
големи деца. Покрай всичко, и доста се
катереха по дърветата, което
възпитаваше още едно доста полезно
умение.

1271
 Веднъж обаче, три от най-малките
останаха сами. По някаква причина по-
големите се бяха замотали някъде, може
би никое от тях не бе приело, че трябва
да се грижи за малките, и очакваше
другите да го правят. Така три около три-
годишни хлапета, едно от които Аспарух,
се замотаха в гората. Но не се изгубиха,
и не това бе проблемът.

А… намериха мече. Едно малко,

приятно и игриво – самичко, и започнаха
да се забавляват с него.

Никой възрастен никога не би

допуснал подобна грешка. Правилото е,
видиш ли мече, бягай, или поне стой
1272
далеч от него. Не заради мечето, а
защото около всяко такова, има голяма
мечка. Голяма мечка с много просто
възприятие на света – всичко около
мечето иска да го убие. Не би могло да
има по-голяма грешка от тази да се
заиграеш с безпризорно мече. Но това
три-годишни човешки „мечета“ нямаше
как да го разберат.

В резултат – играта продължила до

мига, в който се появила майката. И
разбира се – три различни животни
срещу едно нейно чедо, по безспорен
начин доказват агресия, и желание
мечето да бъде изядено.
1273
 Хлапетата бързо усетили опасността и
се разбягали. Започнали писъци, а едно
успяло да надуе малкия рог, който
носело, и така в селото разбрали, че
нещо става. Децата решили да се спасят
на дърветата, но от мечка на дърво е
трудно да се спасиш. Ако би било диво
прасе или вълк, би било друго. Но на
мечката дървото е все едно върви по
пътя. В най-добрия случай ще спечелиш
малко време. Как обаче три българчета
да знаят това.

Селото било достатъчно далеч, за да

има време мечката да нахрани рожбата
си с лесната плячка.
1274
 Но наблизо се оказал един от воините
на Угаин. Съвсем случайно, но бил
наблизо. Това бил Котраг – един от най-
добрите бойци, фактически
непобеждаван в турнир, който отдавна
чакаше съгласие на Вананд да се
изправи срещу него. Но тъй като имаше
поне двеста чакащи, и желаещи да се
докажат срещу най-добрия, шансовете
скоро да получи двубой бе нищожен.

Котраг бе добър боец, но срещу мечка

почти нищо от човешките умение не бе
приложимо. Кожата и бе твърде дебела,
и би издържала пряк удар с меч.
Теоретично бе възможно да убиеш мечка
1275
с острие, но само ако нанесеш
изключително точен удар между
ребрата, и уцелиш право сърцето. На
което никой уважаващ живота си воин,
не би заложил. Дори пряк удар с меч по
главата, или дори с тежък боздуган, не
би убил мечката – черепът и бе твърде
здрав.

Българите ловуваха мечки. Но на коне,

и с лъкове и копия. Животното биваше
обстреляно десетки пъти – понякога
дори с отровни стрели. И го побеждаваха
едва, когато рухнеше от изтощение.
Междувременно ролята на конете за

1276
съхраняване живота на ловците бе
основна.

Котраг бе въоръжен само и

единствено с меча си. Нямаше лък или
копие, с което да порази мечката от
далеч, и да я изтощи дори леко. С този
остър и леко закривен лек български
меч, да би нападнал мечката, би станал
част от храната.

Но децата бяха застрашени, и той

притича. Може би след още малко
време, щеше да дойде още някой. Но
време нямаше. Животното вече се
катереше по дървото.

1277
 Воинът нямаше друго какво да
направи, освен да опита да привлече
вниманието върху себе си. Хвърли
няколко камъка по звяра, и онзи го
забеляза. После проряза дланта си – за
да прокапе кръв, и стигне до обонянието
на хищника. Това сработи…

Мечката изостави хлапето на дървото,

което всъщност бе малкият Аспарух, и се
втурна към Котраг.

В деветдесет и девет от сто случая,

това би бил последният ден на боеца от
рода Угаин. С лекия меч срещу мечка. И
то озверяла.

1278
 Котраг бе хладнокръвен. Знаеше, че
не трябва да губи ума си, и да изпада в
паника. Дори да не знаеш какво да
правиш, важното е да не се паникьосаш.
Спасението може да дойде в последния
миг. Бляскава идея, прозрение, пратено
от Тангра може, да те спаси. Но само ако
не си паникьосан.

Мечокът бе на няколко скока от

българина, когато малка налудничава
мисъл му просветна. Бе наистина
налудничава.

Българите, поне някои от тях,

тренираха усилено да нанасят точни
удари в тесните процепи между
1279
отделните части на брони и ризници на
врага. Това умение бе ценно, но
напоследък му откриваха
противодействие - добре бронираният
противник имаше обикновено втора
защита под процепа. А и самите процепи
бяха толкова тесни, че дори острие да
минеше там, обикновено правеше само
малък прорез. Рядко можеше да вкараш
целия меч през процепа и да пронижеш
противника. Отделно и самите процепи
започнаха да се поставят на места, на
които няма жизнено важни органи – така
се изработваха самите доспехи. Така че
– това умение бе важен измерител за

1280
умението, но не и нещо винаги
приложимо.

Котраг бе един от най-добрите в тези

точни удари. И тази налудничава мисъл,
която му дойде, бе точно във въпросната
посока.

Дали би могъл да ослепи мечката?

Точен удар в очите. Ако мечката не
вижда, ще могат да избягат.

План на отчаянието, но при липса на

друг, и при заложен животът на три деца,
всеки план е по-добър от нищо…

Както и в реален бой, и сега всичко

щеше да се реши за мигове. Това

1281
всъщност бяха истинските битки.
Продължителни двубои с много
кръстосване на мечове и копия бяха
редки. Обикновено всичко се решаваше
в няколко удара. А майсторите на меча
твърдяха, че дори битката се решава
още преди да извадиш меча. И самото
му вадене е единственият удар –
завършващ победата.

Мечката бе почти до него. А острието

бе извадено.

В мига, в който яките лапи с дълги

нокти щяха да го сграбчат, така че никоя
ризница да не може да го спаси – не че
имаше такава – бе по една лека роба,
1282
Котраг направи мълниеносно движение
встрани, и същевременно – без да вижда
къде замахва, нанесе удар с меча. Това
бе така нареченият „сляп удар“. Само
като си представяш движението на
оръжието, просто защото през това
време погледът ти е зает с друго – да
избегнеш атаката срещу теб.

Сляп удар срещу движеща се мечка,

който да уцели малка цел като окото.
Това бе невъзможният план на воина. Но
все пак – единственият план.

Острието уцели. Котраг сляпо усети

потъването му в мекото. Това да усещаш
оръжието, и в какво потъва, е друго
1283
висше умение на боеца. Не просто да
сече и пронизва, а да знае в какво го
прави.

Мигновено завъртя меча и го изви.

Последва се пронизителен рев, който

се чу сигурно и в селата в подножието на
планината. Мечката подскочи нагоре.

След миг щеше да е в най-висшата

форма на озверяване. Сериозно ранен
звяр. Най-опасният звяр.

Но това бе след миг. Точният удар бе

спечелил този миг за Котраг. Той изобщо
не трепна от крясъка, нито помисли да
побегне. Това би било фатално. С едно

1284
око, гневната мечка щеше да го настигне
и разкъса. Битката трябваше да се реши
тук, и сега.

Този път той не се отмести встрани. А

се доближи. И още докато звярът бе в
шок от загубеното око, мечът се заби и в
другото.

Ревът задмина първия.

Но дори това не трепна

хладнокръвието на боеца. Мечката бе
победена. Извади бързо меча си, и се
затича в посока, обратна на децата.
Извика им:

1285
 -Слизайте веднага, и бягайте в селото.
Слизайте!

Бяха уплашени, но заповедта ги

стресна повече. Слязоха и се затичаха.
Някъде по средата на пътя ги намери
група от десетина души, тръгнали
нагоре.

Котраг знаеше, че без очите, на

мечката и остава обонянието. Изчака я
да го усети, и бавно започна да се
измъква. Тя го последва, привлечена от
миризмата на кръв. Децата поне не бяха
окървавени. Котраг се отдалечеваше от
нея, после спираше – за да го усети, и да
тръгне пак. Отдалечи я достатъчно.
1286
 Накрая я пусна до себе си, за да може
да я удари къде колкото може с меча си,
и да я нарани максимално. След това пак
бягаше. Всъщност тази битка не бе
сигурна в негова полза. Можеше той да
се окаже изтощен, и повален накрая. Без
кон, физическата сила не бе на страната
на човека. Но той все пак имаше очи.

Успя да израни мечката, и накрая се

качи на едно дърво. Клопка.

Да.

Но за самата мечка. Тя го последва в

яростта си, и започна да се катери.
Сляпа мечка, кървяща от очите, и от
всякъде, се качва по дърво.
1287
 Котраг успя да я издебне когато не бе
добре захваната, и я удари директно с
меча. Острието не проби кожата, но
предизвика болка, и я принуди да се
пусне. Животното падна от около
петнайсет стъпки право на земята. Бе
голям звяр, и това се обърна срещу него.
Собствената му тежест. Вероятно си
счупи гръбнака, защото прорева още
веднъж, и притихна.

Котраг изчака малко време, за да е

сигурен, а когато дойдоха останалите,
напълниха отдалеч животното с копия и
стрели. Но то не помръдна.

Сред дошлите бе и бащата на Котраг.

1288
 Той гледаше невярващ. Всички бяха
онемели.

След малко каза:

-Мечкоубиец… Котраг Мечкоубиецът –

моят син!

Така младият воин се сдоби с

прозвище, което щеше да върви с него
през дългите десетилетия на оставащия
му живот.

Когато седмици по-късно, Вананд се

прибра, заедно с Алгара, с почти свито
сърце изслушаха разказа. Аспарух бе
единственият син на воина, и вероятно
нямаше да има друг. Знаеха, че обича

1289
безкрайно Пресияна, и няма да допусне
никоя друга. За един миг да остане без
малкия, носещ името на славния си
дядо.

Но Тангра не ги бе изоставил. Въпреки

грехопадението, Тангра не бе оставил
невинния живот на звяра. А Котраг бе
оръжието му, спасило децата.

Още не един път най-храбрият сред

българите щеше да разсъждава над този
въпрос – грехопадението пред Тангра,
подкрепено от самата Главна жрица, и
милостта на самия Всемогъщ накрая…
Всемогъщ и Всемилостив…

1290
 Още същата вечер край лагерния огън
бе обявено, че Мечкоубиецът ще може
да премери сили с Вананд в главния
двубой на следващия турнир…

41. Писмо от дух

Стратегически войната бе спечелена.
Виждаше го. Той виждаше всичко по-
добре от всички останали. Но щяха да
минат години до тогава, а всяка война
можеше да донесе изненади. Затова се
воюва във всяка година, всеки месец,
всеки миг. Карл не можеше да стане
крал. Бе незаконороден. Но бе най-
достойният сред франките. И щеше да
1291
бъде крал без корона. Истинският крал
нямаше нито войските му, нито таланта
му на воин. Меровингите щяха да държат
короната – а той – всичко останало.
Може би един ден някой от
наследниците му щеше да стане крал.
Но не и днес.

Днес бе времето на основаването на

династията на Каролингите46, на
изграждането и като сила, на
завземането на истинската власт. Всяко
поколение има своите призвания, и Карл
46
Династията на Меровингите формално управлява Франкската империя през 7 и 8 век. Но
от времето на Карл Мартел, властта минава фактически у фамилията на Каролингите, като
самият той се счита за родоначалник на династията. Самият Мартел никога не става крал,
защото е незаконороден, но управлява като „майордом“, или „господар на дома“ –
някаква ранна форма на премиер-министър. Между 714 г., когато умира предният крал, и
724 г., се води междуособна война за трона, след която Мартел се утвърждава като
победител.

1292
не бе суетен и прибързан, за да жертва
всичко, като поиска повече, отколкото му
се полага.

Сега трябваше да спечели тази война.

Но може ли Бог да измисли по-голяма

шега от тази.

„Скъпи приятелю Карл,

Уверен съм в успехите ти, и в

бъдещето на Франкската държава. Тя
ще се сдобие с велик водач в твое лице.
Винаги съм го знаел, и затова ти
помогнах, когато дори ти не вярваше в
бъдещето си.

1293
 Но днес имам нужда от теб. Надявам
се да се отзовеш на повика на един
стар човек.

Ела на Балканите, в новата държава

на Българите. Тя има нужда от теб. А
твоят стар приятел Вананд ще се
радва отново да кръстосате мечовете
си в турнир. Но наточи добре своя,
защото извън турнира ще ти трябва
много повече.

Приятелю Карл, приемам те като

син, знам за твоята война, и знам колко
е важно да си там. Но да си тук е по-
важно.

1294
 Приятелю Карл, ще ти кажа и
цялата истина – дори аз не знам
всичко, което си призван да сториш
тук. Но те уверявам, че то е по-важно
от короната на Меровингите. Много
по-важно.

Ела, и аз ще съм щастлив да те

видя…

Твой,

Дагоберт…“

Не можеше да има по-неподходящ

момент за подобна покана. Да напусне
1295
кралството и да замине на Изток. Да,
Вананд бе велик воин, би се радвал
отново да се видят. Но може ли ключова
политика да се изостави, заради това?

От хиляда крале и благородници само

един не би хвърлил това писмо в огъня.

Но този един бе Карл. Това

различаваше великите хора в историята
от всички останали.

Дагоберт наистина му бе помогнал

преди време. Бе го извадил от затвора, и
му бе дал пари. Дължеше много на него
– може би дори всичко. Но нещо друго
имаше в този човек, нещо което караше
хората да му вярват. Привързваше към
1296
себе си. Някаква магическа, или може би
– Божествена, сила имаше у него.

Карл цяла нощ не можа да заспи.

На сутринта бе на коня си, като остави

едно кратко писмо до братята си да
удържат войната, докато се завърне.
Каза им, че тръгва към нещо, което е по-
важно дори от намирането на самия
кръст на Господа Исус. Сигурно щеше да
изглежда полудял.

Но без него нямаше да спечелят

войната, и затова щяха да изпълнят
заръчаното.

1297
 Дали всъщност наистина не бе
полудял в това лето Господне
седемстотин и седемнайсето…

42. Монахинята Елена

Бе и отнело двайсет и пет години, за

да разбере всичко. Или по-точно, за да
получи някаква минимална картина на
разбиране, с много неясноти, липсващи
части, догадки. Но поне бе обща картина.
Бе свързала кое с каквото можеше да се
свърже, бе прочела стотици книги само
заради това. Бе обсебена от него. И

1298
накрая получи нещо. Нещо съвсем
малко. Но то бе достатъчно, за да
измисли как да получи голямото. Бе
достатъчно, за да знае какво да е
изпитанието, което ще докаже до истина
ли я е довел целият този труд.

Намери го точно там, където

очакваше. Макар и на възраст вече, и
макар да владееше себе си по-добре от
всеки друг човек на света, защото бе
изключителна жрица, въпреки всичко
сърцето и биеше лудо. Толкова лудо, че
не можеше дори да го прикрие. Имаше
усещането, че на тези години ще се

1299
пръсне всеки миг, и ще я убие, преди да
е изпълнила замисъла си.

Той я усети. Обърна се. Ликът му

потвърди очакваното, и още повече
влуди сърцето. Без да прави нищо,
щеше да я довърши. Това бе той.
Наистина бе той, значи цялата
налудничава версия бе правилна. Бе
той, и бе… точно същия като преди
седемдесет години, когато го бе видяла
като дете. Той не остаряваше.

Обърна се, и просто я гледаше.

Изобщо не подозираше нищо. Едва ли
би могъл да я разпознае. За него тя бе

1300
просто една жена, дошла тук по
незнайни нейни си причини.

-Трябва да почитаме мъртвите, не

трябва да ги забравяме. Те ни помагат
да сме по-истински като живи… - каза
мъжът.

-Да, никой никога не бива да забравя

майка си… - отвърна Алгара. И с тези
думи вълнението започна да се пренася
от нея върху него. – Особено ако е майка
и на толкова други вярващи в своя Бог…

Мъжът стана от гроба, до който бе

приседнал. На него пишеше „Монахиня
Елена“ и нищо друго. Нито ден на
раждане, нито на смърт. Единственият
1301
гроб на това място, но то бе такова, че
едва ли някога някой щеше да го запречи
с нещо.

-Приближи се до нея. Погледна я

право в очите. В този миг я разпозна.
Усмихна се.

-Ти? Никой друг не би могъл да се

досети. В целия си живот не съм виждал
по-умно дете от теб. Ти беше първата ми
надежда, и още тя се сбъдна.
Невероятно! Може би Бог ми се усмихва
и готви промяна в съдбата ми…

-Аз. – каза Алгара - Струва ми дълги

години да се досетя. И не бях сигурна…
Но бях сигурна, че проверката с този
1302
гроб ще докаже всичко. И когато получих
вест, че си тук, разбрах че е дошъл
мигът…

Тази среща между двамата може би

най-близки до Боговете хора на света, се
случваше на ромейска земя. При други
условия, за Главната жрица на
българите да дойде тук би било опасно.
Но Тервел и Източният Рим бяха близки
приятели и границата фактически не се
охраняваше. А и славяните около
Сердика всички симпатизираха на
България, и не бе трудно да намерят
съюзници сред тях. Особено в едно
семейство, чийто син тя бе спасила
1303
преди години, а той после се бе отплатил
като тайно бе отгледал дъщеря и. Алгара
често благодареше на мира между
българи и ромеи, който и позволяваше
да посещава този град. Но с времето, с
търсенията и около загадъчния човек, тя
откри нещо много по-важно. Бе открила
гроб. Гроб, който само един на целия
свят знаеше чий е. Вече – двама…

Онзи се усмихна. Каза:

-Мигът на истината. И първия ми миг

от векове, в който някой ще ме познае.

Еспор бе първото име, с което го бе

срещало това поколение. Константин –
второто. Всъщност единственото
1304
истинско. Но рожденото му първо име бе
друго.

-Флавий. – каза тя – Флавий Валерий

Аврелий Константин… Невъзможно е
всичко това, но присъствието ти на този
гроб го доказва. Доказва невъзможното.
Ти си синът на тази жена – третата най-
голяма светица на християните, след
Богородица и Мария Магдалена.

-Доскоро само аз го вярвах, и понякога

сам за себе си мислех, че съм полудял.
Вече сме двама… - отвърна Флавий47,
който бе мъртъв от близо четиристотин
години, и погребан в Константинопол. – А
47
Флавий Валерий Аврелий Константин – пълното име на римския император Константин
Велики, въвел християнството като официална религия. Официално починал през 337 г.

1305
това е гробът на майка ми – Елена. Само
аз и тя знаехме къде трябва да бъде той.
Не в столицата, а на тази свещена
земя48. Тук трябваше да е нашата
столица. Но не послушахме сърцата си,
а само стратегическите си мисли.

-Може и добре да сте сторили. Ако

столицата беше тук, за българите би
било невъзможно да се разположат
толкова близо.

Флавий се усмихна:

-Да, ако основната цел на

съществуването на Източния Рим е да
48
Гробът на Света Елена – майка на Константин, не е официално открит, но най-вероятно
се намира в София, в района на бившия хотел „Хемус“. По неизвестни причини, различни
власти – турска, фашистка, комунистическа, винаги са създавали пречки пред
археологически разкопки.

1306
прокара пътя на българите, идеално сме
направили. Но все пак послушахме
сърцата си накрая. Тя пожела да почива
тук във вечността. И аз също го желая,
но вечността ми убягва…

Тук Алгара се усмихна. Щеше да му

даде нещо, което той не бе постигнал
толкова дълго. И едва ли го очакваше от
нея. Константин вероятно бе най-
близкият до Боговете човек на Земята.
Вероятно знаеше много повече мистични
тайни от нея. Все пак – това бяха
четиристотин години живот. Никой не го
бе постигал от времето на Боговете,

1307
полу-боговете и техните наследници. Но
това не бе открил…

-Обещавам да те погреба до нея! –

каза му – Но първо ще ми помогнеш.

-Да ме погребеш? Аз съм прокълнат,

не помниш ли. Аз не мога да умра. И
след хиляда години ще идвам на този
гроб и ще роня сълзи за майка си, която
не мога да прегърна, защото Бог не ме
допуска в царството си. Понякога си
мечтая дори да ида в Ада, но да мога да
мина в Отвъдното…

-Няма да идеш в Ада. Ще идеш при

майка си, а тук ще са гробовете ви –
един до друг. Монахинята Елена и
1308
монахът Константин. Нали това ще
искаш да напиша…

-Да, би изглеждало добре. И с времето

гробовете ни ще се забравят, защото
никой няма да ни помни, и тревата ще ни
покрие, дървета ще растат отгоре – така
както става при всички хора. Ще станем
отново хора.

-Това ще стане, не го вярваш, но ще

стане… - каза Алгара.

-Едва ли за своите осемдесет години

си научила повече от мен. Мнозина
опитваха да ми помогнат, и то умни,
начетени, вярващи люде. Аз не мога да
умра…
1309
 -В гроба ти в Константинопол има
кости… - пошегува се Алгара.

-Разбира се – на моя слуга

Константин, чието място заех, след
смъртта му. Той стана император след
края на дните си, а аз станах него…

-Ще има и тук, кълна ти се…

-Дано да си права. Но каквото и да

искаш, ще ти помогна, дори да не
изпълниш после клетвата си… Нали съм
тук, за да помагам. Безсмъртен, за да
служи на хората…

1310
 Алгара се зарови във вързопа, който
бе донесла. Извади малък тризъбец –
доста изящно изработен.

-Трябва ми малко от кръвта ти… - каза

му тя и му подаде един нож.

Флавий, добре познаващ всякакви

подобни ритуали, дори не зададе
въпрос. Бе му ясно значението на кръвта
– на животни и на хора, и дори
разбираше значението на различните
сокове на дърветата, което може би
самата Алгара не знаеше толкова добре
като него. Поряза се, и даде няколко
капки.

1311
 Тя ги нанесе върху тризъбеца и
внимателно се загледа във върха му,
където имаше малко количество течност
– вероятно вода. Не се случи нищо. Поне
не видимо. Вгледа се още веднъж
внимателно, после каза:

-Кръвта ти е по-слаба от на рода Дуло.

Не си безсмъртен, заради нея. Но все
пак, тя е от Боговете. С нея можем да
опитаме да премахнем проклятието.
Това ще те спаси. А ако не – има и друга
кръв. Мога да те убия, когато поискаш.
Но първо трябва да изпълниш нещо
важно.

1312
 -Какъв е този тризъбец? – попита с
интерес някогашният господар на Рим.

-Нищо не е. Това е играчка. Играчка за

децата на Боговете. Служи да се
забавляват с водата. Но за да работи, и
да не попадне в ръцете на хората, иска
кръв от Бог. Мога да я ползвам, за да
разбера кой има такава кръв. Виждаш ли
тази вода тук? – тя му посочи именно
малката течност, която не бе
помръднала – Тази вода започва да се
движи, когато усети силата на жезъла.
Но може и да не се движи, а само леко
за затрепери – понякога невидима. Може
да го забележи само много точно око. Аз
1313
все още съм млада - виждам добре.
Жезълът реагира на кръвта ти. Слабо, но
реагира…

-Ти! Млада…

-За жрица на българите осемдесет

години не са много. А очите спират да
виждат едва след сто…

Константин се усмихна:

-Може би не съм единственият

безсмъртен на този свят…

-О, бъди сигурен, че си. Аз не съм

прокълната… - каза тя, и добави – Ти си
по-далеч от Боговете от рода Дуло, и от
мен. Но все пак в кръвната ти линия има
1314
нещо от тях. Това означава, че всички
тези играчки или дори други сечива, до
които се докоснеш, ще чуят какво искаш.
Вероятно така си станал безсмъртен –
ти, или майка ти е задействала нещо.

-Възможно е да е била тя. В историята

не е имало по-вярваща жена от нея… Но
мисля, че беше още нещо – вярвахме, че
сме намерили кръв от самия Исус. Може
би с нея ме прокле….

-Кръвта от Исус би била силна, но

само докато самият Исус е бил жив.
След четири века, е просто безжизнена
течност, на която Кивотите няма да
реагират. Нали помниш, че целта им е да
1315
служат на живите Богове, или хора. Не
на мъртъвците. От майка ти ще да е
било проклятието…

-Възможно е…

-И няма как да знаем от кой от

родителите ти идва връзката с Боговете.
Ако е от нея, нейната кръв е била по-
силна от твоята.

-Опитвал съм много пъти да измоля от

Бог смъртта си. Кръвта ми за нищо не
става…

-Логично допускане… - каза Алгара –

Особено ако насреща ти е по-силната
кръв на монахинята Елена. Но все пак, и

1316
твоята не е обикновена, а още по-малко
– моята. Мога да издействам смъртта ти,
Константин.

-Виждам в очите ти надежда…

-Наречи я вяра.

Флавий отново се загледа в жезъла.

-Играчка значи. Мога ли да я

погледна?

Тя му я подаде.

-Внимавай какво правиш, случват се

големи бъркотии с течности.

-Няма да правя нищо. – каза той и се

постара да хване жезъла, така че да не
докосне онова остро ръбче, върху което
1317
тя бе покапала кръвта му. Очевидно бе
виждал други подобни артефакти, или
поне бе чел за тях, и знаеше какво да
прави. - Изящна изработка. Не е човешко
дело. Къде го намери…

-Тук наблизо. Сердика е свещено

място по много причини…

-Досещах се. Винаги съм знаел, че

нещо ме тегли насам… - каза той, и
върна тризъбеца – Но не вярвам и тази
играчка да успее да ме убие…

-Ни най-малко няма да те убие тя. Ще

се убиеш сам.

1318
 Но той сякаш изобщо не обръщаше
внимание на обещанията и. Сякаш се бе
предал, и не вярваше, че нещо може да
се промени. Може би чакаше Второто
Пришествие, в което мъртвите ще
възкръснат, а той тогава ще умре. Бе му
показала работещ артефакт с нечовешки
произход. Всеки – дори най-великият
колобър, би се развълнувал от това. Но
не и той. Просто го разгледа, и го върна.

-Кажи какво искаш, дете… - каза.

-Дете? Аз съм почти на осемдесет…

-Помня те като дете, за мен така си

оставаш… Кажи какво ти е необходимо.
Ще помогна на още едно поколение да
1319
постигне великите си цели… И после
следващото, и следващото.

Алгара не мислеше да се предава

лесно, но всяко нещо с времето си. Бе
открила идеално решение, което
трябваше да сработи. Защото в мига, в
който го бе видяла до гроба на Света
Елена, цялата останала конструкция от
предположения се бе сглобила. А това
бе сложна конструкция, с много вътре-
застъпващи се факти. Проверяващи се
едни други. Но всяко нещо с времето си.

-Искам да повикаш тук онзи, когото

извади от затвора, и който скоро ще
стане господар на Запада…
1320
 Флавий отново я погледна в очите.
Изпиваше я.

-Карл? Едва ли ще дойде. Войната на

франките е в решителните си дни. Той
ще победи, и ще оглави империята. Едва
ли има по-важно нещо за него сега.

-Братята му могат да задържат

войната и без него. Ще я довърши после.
И ще дойде, ако ти го повикаш.

-Надценяваш възможностите на един

стар човек…

-На един стар човек, който не

остарява. Карл трябва да дойде тук.

1321
Никой друг, освен теб, не може да го
доведе…

-Мисля, че и аз не мога. Трябва да е

луд да изостави всичко точно сега. Но за
какво ти е той?

Алгара не отговори веднага. После

рече:

-Трябва ми, защото му предстои много

по-тежка битка от тази за властта във
Франкската империя. И ми трябва за още
нещо, което е по-важно и от нея, но
което е грях, който трябва да запазя
само за себе си.

1322
 Флавий се обърна отново към гроба на
майка си. Сякаш я питаше нещо. А може
би се надяваше най-сетне…

-Добре, ще го доведа…

43. Крал
Да, турнир в България имаше. По-
точно – малко на юг от нея, където се бе
пренесла цялата ханска орда. Да,
кръстосаха мечове с Вананд и
последният победи, макар и трудно. За
годините на Запад очевидно Карл бе
изостанал от българина. Да, видя най-

1323
доброто от българите, и същото
направиха и онези петнайсетина души
малка свита, които бе взел със себе си.
Господарят на Запада пътува през цяла
Европа само с петнайсет най-отбрани
телохранители. Това изуми дори Тервел.
Да, тези мъже също участваха в
турнирите, и също имаше какво да
научат, за да го занесат после у дома.
Да, всичко това бе така…

С единствената особеност, че се
случваше не в България, и не в новата
им столица Плиска, а в един огромен
стан на няколко хвърлея от
Константинопол. От центъра на света.
1324
Карл не си правеше илюзии. Славата на
Рим бе помръкнала. Като се започне от
Константин Велики, ред императори бяха
пренасяли тук богатства, архиви, бяха
привличали най-знатните граждани.
Константинопол бе новият Рим. А на
Запад бяха останали разпокъсани
княжества, безкрайно воюващи помежду
си. И за тях Рим – като град, бе просто
потъмняла перла в короната. Нещо, от
което да получават, а не нещо, на което
да дадат. Може би ако успееше да
обедини франките, да създаде нова
империя, ако би било възможно това, то
би било едно добро начало. И след век-

1325
два така, биха достигнали отново
Константинопол. Западът бе загинал, а
такива като Карл опитваха да го
възкресят.

И сега – цялата мощ на българите бе

стоварена пред столицата на Източния
Рим. А насреща им стоеше враг, много
по-страховит от самия Рим.

-Поне двеста хиляди души са… - каза

му Дагоберт, когото тук наричаха
Константин, а някаква възрастна жена му
казваше – Флавий. Карл първо – дори
преди с хана, се видя с онзи, който го бе
повикал, за да разбере, че всъщност е

1326
повикан от нея. Някаква местна езическа
жрица.

-Двеста хиляди? – каза изумено

франкът – Такава армия не е
съществувала от векове.

-И няма и да съществува отново… -

каза жената – Това е цялата сила на
Пророка събрана в един юмрук…

-Константинопол е обречен… - каза

Карл, като на ум броеше и безчетния
брой арабски кораби, блокирали морето.
Никъде не се виждаше ромейско знаме.

Едно от стратегическите предимства

на Новия Рим бе разположението му до

1327
морето. За да бъде превзет, трябваха
едновременно могъща сухопътна войска,
и флот. Иначе ромеите можеха да се
скрият зад стените, и да се снабдяват с
храна по море. Ако ли пък дойдеше само
флот, което не веднъж се бе случвало –
същото ставаше по суша. Но този път
Господ не бе с ромеите.

-Обречен е… - съгласи се жената –

Затова те повиках…

-Мен? – възкликна Мартел49 – Аз съм

тук с петнайсет души. Едва ли ще
наклоня везните с тях. Но като гледам
тази чудовищна армия, мисля че и
49
„Мартел“ не е фамилното име на Карл, макар с него да е най-известен. Това е
псевдоним, който печели с военните си и политически успехи. Означава „чук“. Карл Чука.

1328
всичките ми четиридесет хиляди франки
да бях довел, пак нямаше да помогна…

-Ще направиш, Карл, ще направиш

много повече… - каза жрицата – Затова
те повиках – не заради петнайсетте ти
бойци, които чувам са най-добрите сред
франките. Повиках те, за да видиш как
да го направиш. Когато му дойде
времето.

-Ние имаме граница с арабите. Но

такава войска никога не сме срещали. А
и до там те не могат да я доведат.
Твърде далеч сме. Константинопол и
близо до сърцето на Халифата. Ние сме
в самия му край.
1329
 -Когато всичко тук свърши, ще дойдат
и при вас, не се съмнявай. И няма да е
при синовете ти… - каза Дагоберт.

-Ако приключат тук, няма какво да ги

спре до нас. Съмнява ме да успея и аз.
Падне ли Източният Рим, пада цяла
Европа…

-И това е вярно… - каза жената – Но

Източният Рим още не е паднал.

-Ромеите не могат да съберат дори

четвърт от тази армия. Всичко е разбито,
след като арабите са тук. Корабите са
още по-зле… - каза Карл.

1330
 -Корабите на ромеите са един срещу
десет… - каза жената – И са вътре в
града скрити.

-Това е добре… - каза Мартел – Но и

да излязат – един против десет…

-Нямат никакъв шанс… - потвърди

Дагоберт.

-За това ли ме повика? Да

наблюдавам края на Източната Римска
Империя? – попита го Карл – И после да
бягам с моите мъже да се готвим ние да
бъдем премазани? Може би пък като
видят заплахата, всички франки ще се
обединят. Ще спрем войните. Поне да
загинем заедно пред общия враг…
1331
 -Всъщност, аз мисля, че точно затова
си тук… - каза Флавий – Не те извиках
аз. Тя мисли друго…

Карл я погледна. И тя го погледна.

Право в очите. Бяха почти демонични.

-Тази битка вече е спечелена. Тервел

ще помете арабите. Един от десет ще
оцелее… Ти си тук, за да видиш как…

-Тервел? – още по-изненадано

възкликна Карл – По-логично е да е тук,
за да наблюдава какво става, и после да
се включи в плячкосването. Та той няма
и трийсет хиляди души…

1332
 -Всъщност са двайсет и пет хиляди… -
поправи го Флавий.

-Двайсет и пет хиляди души на Тервел

срещу двеста хиляди араби… - каза
почти убедено обречено Карл.

-Ромеите няма да извадят и един

човек отвъд стените… - допълни го
Флавий.

-Тази войска е минала през десетки

ромейски легиони, превзела е безброй
крепости. Това не са младежи без опит.
Тази войска е тук, за да победи. Ако
Тервел е тук, за да воюва с нея, то той
ще падне преди ромеите. Те поне ще

1333
имат малко време още зад дебелите
стени…

-Тервел е тук, за да победи, а ти си

тук, за да се биеш, заедно с него, и да
разбереш как българите побеждават… -
каза Алгара – А подир това – като се
върнеш с кървав меч, ще ти дам награда
като благодарност за помощта…

-Би трябвало веднага да си тръгна,

Дагоберт! Тук съм заради теб,
единствено заради теб. Не познавам
тази жена, но ми изглежда луда. А ако и
ханът е полудял, тогава може да си
вярва, че трябва да нападне арабите. Но
аз не съм полудял, и не съм длъжен да
1334
умирам, заедно с него. Това е невиждана
глупост и дързост… - каза Карл, и
очакваше ясен отговор от приятеля си.

-И аз мисля като теб, Карл… Но тази

жена има нещо повече и от двама ни. Тя
те повика, чрез моя глас. Не очаквай от
мен отговор…

-Няма да остана, само по думите на

полудяла жрица. Утре може и куче да
разсече, и да гадае по кръвта му…

-Това почти винаги става, ако

направиш всичко както трябва… - каза
Алгара.

1335
 -Виждаш ли? – каза Карл – Измъкна ме
от затвора, даде ми пари, помогна ми да
спечеля Франкската империя. За какво –
за да ме убиеш тук ли, Дагоберт…?

-Не очаквай отговор от мен… -

отвърна онзи.

-Ти няма да умреш тук, Карл от рода

на Каролингите. Тук ще започне
истинският ти живот… - каза Алгара –
Нямаш и най-малката идея какво ти
предстои.

-Какво ми предстои? – попита той.

-Не може всичко да бъде разкривано,

преди да му е дошло времето. Но ти

1336
предстои слава като тази, която ще
получи Тервел тук.

-Слава? Смърт? Ще стана светец на

вярата, загинал в неравна битка…

-Не. Слава като жив… И светец - ако

някой папа получи достатъчно пари, от
някой от наследниците ти…

Карл отново се вгледа в множеството.

Една чудовищна армия, при това –
личеше си, че е силна и добре
организирана. Лагерът бе идеално
подреден и укрепен. Имаше дисциплина.
Обозите с храна влизаха добре
охранявани, а отпадъците – излизаха от
другата страна. Бе чувал и за водача и –
1337
Маслама – брат на халифа, но
незаконороден. Точно като него. И
изключителен водач, постигнал не една
победа. Всъщност, за да стигне някой до
стените на Константинопол, със
сигурност трябваха много победи преди
това. Нямаше начин някой да победи
тази сила. Дори ордата на българите да
бе цялата съставена от бойци като
Вананд, отново нямаше шанс. Един
срещу осем… Самият Вананд бе правил
подобни опити – да се бие сам срещу
няколко противници. Никога не бе
успявал срещу повече от четирима. А
ордата не бе цялата от такива като него.

1338
 -Лудост е да остана, Дагоберт. Това
ще погуби не само Източния Рим, но и
Западния. Като ме убият тук, нашата
империя съвсем ще потъне в
междуособици. Срещу арабите няма да
можем да съберем и двайсет хиляди
души.

-Знам, че е лудост. – отвърна Флавий

– Но решението е твое, а не мое…

-Ще останеш, писано ти е… - каза

Алгара – И ще си тръгнеш Крал, макар и
тайно.

-Какво?

1339
 -Не е нужно Меровингите да знаят. Но
можеш ти да знаеш, че си крал…

-Докато има жив някой от династията,

това е невъзможно. А аз не съм масов
убиец…

-Напротив, възможно е… - каза Алгара

– Истинският Август на Рим не е в
Константинопол. Той може да те направи
и Цезар, и Август.

-Права е… - каза Дагоберт – Зад

стените на власт е Лъв. Но откакто убиха
Юстиниан и сина му, Август на Източния
Рим е Тервел. Поне по закон е така.

1340
 -Убедена съм, че след като победи
арабите, императорът с радост ще
проведе тайна церемония, на която
династията на Каролингите да стане
кралска. – каза Алгара. – И ще получиш и
пергамент за това. Един ден – кой знае,
може да се окаже нужен…

-Който и да ме обяви за крал, дори

папата, това няма да отстрани
Меровингите. Нито техните съюзници.
Всъщност, аз съм основният им съюзник.
Един Август, който не е в
Константинопол, дори да е законен, не
може да промени нищо във Франкската
империя.
1341
 -Точно затова ще бъдеш тайно крал.
Докато му дойде времето… - усмихна се
Алгара – Повиках те тук, за да те
направя крал, и да те науча как да
побеждаваш… - добави тя – А накрая ще
ти дам и голямата награда.

-Голяма награда? Какво повече? Това

е лудост…

-Голямата награда е много повече от

всичко останало взето заедно. И ти ще
останеш, не заради кралската корона, а
заради нея. За да научиш каква е тя,
защото знаеш, че съм луда, но нещо
вътре в теб те кара да ми вярваш…

1342
 Карл бе разтърсен от тези думи.
Обърна се объркан към Дагоберт:

-И аз и вярвам, не знам защо, но и

вярвам… - каза онзи.

44. Първият Армагедон

-Можеш ли да им помогнеш? – попита

Алгара.

-Аз? Как…

-Ти си колобърът Еспор. Точно както

надви дядо ми. С бойци, които стрелите
не ловят, и коне, които прескачат стени…

Константин се усмихна:
1343
 -Не, ни най-малко. Ако можех, бих
спасил този велик град, който сам
построих…

-Но защо? Защо го направи срещу Сан

и императора на Китай, а сега не…

-Сигурно и сама се досещаш.

Въпросът не е до мен. Едно бе там,
друго е тук…

-Нещо от Боговете…

-Именно… Тук го няма.

-Кивот…

-Може и така да се нарече… Кивот,

много далеч от тук.

1344
 -Говори се, че кивотите чуват всяка
молитва – всичко е навсякъде…

-Не е точно така. Някои не чуват

толкова добре… - каза Еспор.

И двамата се засмяха.

-Къде е този кивот?

-У самите китайци. Императорът така и

не разбра, че сам е помогнал на
поражението си. В шлема на Сан…

-Шлемът?

-Да, те го носят за късмет и победи.

Вярват, че е със специални сили.

-Но това са суеверия. Шлемът е носен

в стотици битки. Това е религия –
1345
въздейства на войските, нищо повече. –
каза Алгара.

-Напротив – този шлем е доста стар.

Не е ръкотворен. Изкован е от Боговете.

-Има и такива слухове, но Сан ми е

разказвал, че е толкова протрит и
изхабен, че никой не може да открие
нищо божествено в него. Парче метал.

-Наистина – прави са. За тях е точно

това – от векове китайците са загубили
способността си да призовават кивотите.
Така и шлемът става безсмислен за тях.
Нито пък имат произход от Боговете, за
да го задействат. А императорът, който

1346
вероятно има такава връзка, много рядко
лично води войските си.

-Това прехвърляне на войната върху

военачалниците е лишило Китай от
силата на един Кивот…

-Разбира се. Но аз съм прокълнат.

Усетих го. И се възползвах…

-Значи ако Сан не бе носил шлема,

нямаше да загуби битката…

-Това не е сигурно. Българите са почти

непобедим народ. Но със сигурност,
поражението не би било толкова тежко.
И не биха тръгнали легенди… - каза
Константин.

1347
 -Отговорът за императора е при самия
него, но той не подозира… - промълви
жрицата – И шлемът е безкрайно далеч
от тук, когато би бил много полезен…

-Това е иронията на историята.

Шлемът помогна българите да стигнат
до тук. Но няма винаги да им помага. Не
може за всичко да се разчита на
Боговете…

-Наистина, не може, и не трябва. Това

и старият Кубрат бе осъзнал… - каза
замислено Алгара. А подир малко
добави – Но все пак можеш да помогнеш
с нещо в битката. Отново ще излъжем
Боговете…
1348
 -Да помогна? Някога бях добър с меча.
Но вече съм на четиристотин години.
Избягвам битките. Мъдростта е да
побеждаваш без битка…

-Напреднал си в мъдростта, но имаш

друго безценно качество…

Константин я погледна неразбиращо.

-Ти ще си бронята на краля. Ще си до

него, и ще си на пътя на всяко копие,
стрела или меч. Ще поставим твоето
проклятие на пътя на арабските
остриета. Ти ще опазиш краля, който ще
е безкрайно нужен на Запад. Трябва да
го опазиш.

1349
 -До сега подобна задача не съм
изпълнявал.

-И до сега не си успял да се убиеш,

въпреки много опити, нали…

-Очевидно…

-Значи и арабите няма да успеят да

убият Карл. Твоят избраник. Този, когото
отгледа и тласна да бъде владетел. Ще
го пазиш с всяка думичка от проклятието
на майка си…

Той се усмихна:

-Разбира се, бих направил всичко за

Карл… Не мислех точно това, но
разбирам, че си права…
1350
 А тя завърши:

-Ако проклятието ти го спаси, ще ти

покажа по-голямо проклятие, което ще те
убие. След като опазиш краля, ще имаш
живота си обратно. Ще можеш да
умреш…

На което той отново не повярва:

-Обичам вярващите люде. Те движат

света…

Засега оставаха на различно

разбиране по този въпрос…

Срещата на Тервел с арабите, водени

от Маслама, не бе една единствена
битка. В началото имаше признаци да се
1351
случи точно така. Но Маслама бе твърде
умен, за да допусне подобна грешка.

Първият сблъсък бе между много

силен отряд на арабите и българската
орда. Привидно, това бе глупаво
решение – българите бяха с цялата си
сила, а арабите се разделяха. Но в
крайна сметка, се оказа мъдро.
Арабската войска, макар и малка, бе с
около една трета по-голяма от
българската. Маслама разчиташе на
разузнаване с бой, като численото
превъзходство трябваше да осигури на
хората му при поражение, поне да могат
да се оттеглят с малък брой жертви.
1352
Братът на Халифа също бе изградил
огромно защитно съоръжение – ров
пълен с вода, който да възпира
неудържимите българи. Фактически, край
Константинопол имаше едновременно
две обсади. От една страна, ромеите
бяха обкръжени в непристъпния си град
– по суша и море. От друга страна,
самите нашественици бяха обкръжени –
от една страна от крепостните стени, а
от друга – от рова срещу българите.
Последните пък можеха единствено да
ги обстрелват от далеч, възползвайки се
от умението си да стрелят от кон.
Българските стрели имаха съвсем леко

1353
по-дълъг обсег от арабските, и за
някаква статична война бе невъзможно
да се говори. Но стреляйки точно от кон,
българите можеха да се доближат до
рова, представлявайки подвижна
мишена, докато стреляха по доста по-
бавните араби вътре. Така малко по
малко нанасяха някакви щети, но без
това да е повече от досадно
раздразнение.

След седмици на подобно дебнене,

Маслама избра група от добри бойци и
ги прати отвъд рова. Задачата им бе да
ангажират българите във възможно най-
близко до укрепленията сражение, за да
1354
ползват подкрепата и на стрелците
отвъд вала. Бе им наредено да спазват
бойния ред, който много приличаше на
този на бавните римски легиони. И
абсолютно бе забранено да опитват най-
силното си оръжие – атака с тежката
конница, превърнала се в кошмар за
всичките им врагове. Всъщност,
конницата бе там, за да се включи при
поражение – за да спечели време,
докато пешаците се оттеглят. Тя изобщо
не бе предвидено да участва в
сражението.

Добре планирано и подготвено

„разузнаване с бой“.
1355
 И наистина Маслама успя – получи
нужната му информация.

Но с цената на целия отряд.

Българите ги бяха очаквали. В

момента, в който излязоха, две лавини
от конници удариха от две посоки.
Първата отряза пътя за отстъпление, а
втората – връхлетя право върху тежката
конница.

Това изглеждаше налудничава атака,

защото българските конници бяха средно
тежки. Срещу броните, ризниците и
копията, бяха по-слаби. Арабската
конница бе там, именно за да изгони

1356
българите при нужда, а не да се брани от
тях.

Но всички тези планове се провалиха,

когато най-добрите българи, водени от
Вананд и Мечкоубеца, разсякоха
редовете им. Завърза се близък бой, в
който повечето предимства на арабите
се превърна в недостатък. Все пак,
бронираните бойци на Маслама бяха
най-добрите, и успяха поне да
организират защита сами за себе си.

Останалата част от арабската войска

обаче изпадна в паника, при вида как
някакви налудничава сила нахлува и
започва да избива най-силните от тях.
1357
 Това бе основното в стратегията на
Тервел – не толкова да победи тежката
конница, а да уплаши останалите. Така
докато Вананд и Котраг блокираха елита
на врага, трети клин се заби право в
основните войски. Стреснати и
уплашени, те не успяха да дадат никакъв
отпор, и настана хаос. В следващия
момент, онези които им отрязваха пътя
към портата също се включиха в атаката.

Настана нещо, което най-просто може

да се определи като „клане“.

Оцеля малка част от тежката конница,

която организира устремна атака към
самата порта, и с бой си проби път за
1358
отстъпление. Но само за себе си. Никой
друг не се измъкна.

Един от десет араби се прибра.

От стените на Константинопол се
разнесоха триумфиращи изсвирвания на
рогове, а арабите бяха сащисани.

Но не и Маслама. Той не очакваше да

плати толкова висока цена, но бе
получил точно каквото знание му
трябваше. Българите бяха основният
враг тук. Това не бе вече обсада на
Константинопол – самият град
придобиваше вторично значение. Това
бе изправяне на арабите срещу
българите, в битка на открито,
1359
единствено защитени от земни и
дървени укрепления. Това бе съвсем
друг вид война.

И Маслама го бе предвидил.

Едва около една десета от цялата

арабска сила бе загубена. Българите
бяха много далеч от победа. А Маслама
нареди пълно преподреждане на
войната, която до момента бе основно с
цел да се пробие през дебелите стени на
Константинопол. А сега се превърна в
стратегическо надлъгване с българите.

Бяха поръчани и доставени съвсем

друг вид бойни машини, прекарани през

1360
водата от арабския флот. Там българите
нямаше какво да направят.

Почти всички катапулти бяха

прехвърлени зад рова, и престанаха да
стрелят по стените, а бяха заредени
срещу българите. Маслама изгради
няколко реда от укрития за стрелци,
насочени срещу българите. Ако
хипотетично някой конник успееше да
прескочи рова, щеше да бъде посрещнат
от рояк от стрели. Самият ров бе
разширен и направен по-дълбок, което
изключваше прескачане от кон. А Тервел
не предвиждаше да напада с плуване.

1361
 Първата битка бе триумфално
спечелена от българите. Но после дойде
едно дълго противостоене. Българите –
в своите укрепления, зад своите ровове,
за да не бъдат изненадани. Арабите –
зад техните. Гърците – гледат от
стените.

Това продължи през цялата зима,

която се оказа изключително люта. Най-
зле от всички бяха вътре в града, защото
нямаше как да получават храна. Почти в
същото състояние обаче бяха арабите –
заради огромния си брой. Те имаха
кораби и достъп до храни от другата
страна на Проливите. Но подобна
1362
доставка не бе достатъчна, а българите
бяха отрязали пътя към естественото
снабдяване – с грабежи от селищата на
самия Балкански полуостров.

Единствените сити, и в добро здраве,

бяха самите българи. Те бяха по-малко,
но по-добре организирани, и имаха в
гръб богата държава, както и
многобройни славяни – от самата
България, и от ромейските земи, които ги
снабдяваха.

Маслама бе умен човек. Добре

прецени ситуацията, и установи, че
върви към загуба. От глад. Българите
щяха да го уморят по този начин, а не с
1363
битка. Бяха дошли да обсаждат, а
самите те бяха обсадени. И затова
мислеше да предложи на Халифа, да
отстъпят. Да се оттеглят сега, и да
повторят похода след няколко години.
Щяха да запазят основните си сили, а и
да привлекат съюзници, които да
ангажират българите в гръб. Можеха да
платят на хазарите, макар самите хазари
да бяха друг враг на Халифата.

Това бе решението на Маслама, и той

нареди подготовка за организиране
снемане на обсадата, и прехвърляне с
кораби на всички от другата страна на
Проливите.
1364
 Не това обаче беше мнението на брат
му – Халифът. Самият той се бе
изнервил от толкова протакане в
превземането на един обречен град, в
който защитниците са десетки пъти по-
малко от собствената им войска.
Изхранването на огромната арабска
армия струваше скъпо, и всяко време
продължаване, изстискваше халифската
хазна. Вече доста бе изстискана. И
всичко това да завърши с оттегляне,
щеше да е едно огромно разорение.

Затова дойде повеля. Кратка и ясна:

„В името на Пророка, до края на

годината, Константинопол да е превзет,
1365
а околните племена и съюзници на
ромеите – прочистени…“

Военачалникът не бе съгласен с това,

но трябваше да се подчини на брат си.
Отделно, и около него бе пълно с
опитващи се да го изместят други
военачалници. Които постоянно пишеха
доноси, че е страхлив и нерешителен, че
има десет пъти повече войска от „тези
българи“, но няма „сърце“, което да ги
поведе.

Всъщност, всеки друг на мястото на

Маслама отдавна би бил сменен. Но той
бе брат на халифа, а и бе постигнал

1366
толкова много победи в миналото.
Единствено това го опазваше.

Но не би могло да наложи волята му.

Така се стигна до онзи ден, който

щеше да бъде запомнен като най-
голямата битка за последните хиляда
години, определила съдбата на света за
още векове.

Макар и разбили един силен отряд,

Тервел не си правеше илюзиите, че с
лекота биха надвили всички араби.
Съотношението бе огромно.

1367
 Затова от месеци бе подготвена и
тренирана специална стратегия –
уникална за тази битка.

-Тук няма място за лични геройства и

за въртене на меча, и трупане на бройки
посечени врагове. Ще се бием заедно –
като едно… - каза ханът, и думите му
бяха основно към най-елитните му
бойци. После продължи:

-Начело сте най-добрите. Но целта ви

не е да победите врага, а само да го
зашеметите, ударите, свалите на земята.
После продължавате към следващия. Не
поглеждате назад. Да, именно не
поглеждате назад. Оставяте врага
1368
недовършен, и той може да ви удари в
гръб. Но разчитате на тези след вас. Те
идват и довършват падналите. Убиват!
Повтарям – убиват! Арабската армия е
твърде голяма, за да имаме друг избор.
Нормалната война е да разпръснеш
врага, и да останеш сам на бойното
поле. Сега победата е да убием врага.
Това е жестока битка. Сред живите
винаги има определен дял, които се
опомнят и се включват отново в битката.
При толкова голям противник, този дял
ще е твърде голям. Може да е по-голям
от всички нас. Затова трябва да ги
избием. Не да ги победим, а да ги

1369
избием. Знам, че е жестоко, и много
рядко сме го правили. Но загубим ли
битката, арабите ще превземат цяла
Европа, няма какво да ги спре след нас.
Славяните ще видят робство, сравнено с
което властта на ромеите ще изглежда
като Рай. Българите – семействата ни,
жените и децата, ще бъдат избити или
продадени в робство. Не забравяйте – за
тях ние не сме хора. Който не е
последовател на Пророка, не е човек.

Първата вълна е тази – от бойци с

точни мечове, които ще целят процепите
в броните, шлемовете и конете. Целта е
да нанесете първия удар. После вашата
1370
висока ефективност е нужна при
следващите. А по-слабите ни бойци ще
идват и ще довършват вече повалените.
– завърши Тервел, а след малко каза
още нещо – И това ще продължи целия
ден…

Тази стратегия, разбира се, не бе

негова. Просто за последно я
припомняше и даваше заповед. Бяха я
тренирали дори. Как такива като Вананд
и Котраг да вървят напред, и имат
буквално по право да един опит за удар,
да повалят. И да му обръщат гръб, с риск
някой не толкова добре повален, да им

1371
хвърли копие отзад. А по-младите бойци
да ги пазят от това.

Рисков замисъл, но обективно –

единствен възможен при съотношение
десет към едно.

Българите използваха още едно

предимство, което имаха – битката щеше
да се води „на техен терен“. Територията
между рова и крепостните стени бе
твърде тясна, а и Тервел нямаше как да
нахлуе там. Реално арабите излязоха
навън. А там българите им бяха
подготвили някои изненади.

Маслама обаче подходи крайно

предпазливо – организира бавно,
1372
сигурно излизане, с много
подсигурявания и защити. Задържа
тежката конница назад, за да не допусне
преждевременното и включване в боя.
Така десетки хиляди бойци бавно,
защитени добре от щитове и
всевъзможни подвижни дървени
прикрития, пристъпиха към българите.

Тервел очакваше това, и им бе

приготвил по-малобройни, но също доста
бавни и добре защитени групи от
славяни-пешаци. Двете войски се
сблъскаха, и започна доста тромав бой,
като никой не искаше да рискува.

1373
 Всъщност, славяните имаха за цел
единствено да печелят време – докато
основните сили на Тервел се справят
другаде, за да могат да се върнат после.
Да биеш многоброен враг на части – друг
важен елемент от стратегията.

Така, както гледаше отстрани, за

Маслама всичко вървеше по план. Той
всъщност не искаше тежка битка, а
искаше просто битка. Ако победи –
добре. Ако не – поне да не загуби, и да
прокара отново плана си за оттегляне.
Това бавно сражение му бе точно по
вкуса.

1374
 Но знаеше, че няма шанс да
продължи. Щяха да го обвинят в
малодушие и страх, и този път – да
загуби поста си. Затова бе предприел
дързък и почти гениален ход – бе
назначил най-големите си противници
начело на най-елитните войски. Тежката
конница.

Нервите на тези сприхави хора не

издържаха на бавното сражение, и без
заповед от Маслама, предприеха
собствена атака. Нахлуха сред редовете
на славяните, и започнаха да секат
наред. Щяха да постигнат бърза и лесна
победа срещу пешаците.
1375
 Българите бяха подготвени за това.
Славяните бяха инструктирани да
побягнат. Към точно определено място.
Арабите ги последваха, и се натъкнаха
на капан. В земята бяха издълбани
дупки, в които конете пропадаха. А тежко
бронираният арабин, без кон, бе лесна
плячка на земята. След векове същата
стратегия щеше да приложи друг един
владетел на българите, който да
разгроми така друга една подобна
„непобедима“ тежка конница. По ирония
на съдбата – конница, създадена от
предците на латинските лордове, именно
за да противодейства на арабите.

1376
 Един от всеки десет загуби живота в
неравната местност, подготвена точно за
срещу тях. Там български конник не
пристъпи. Те се появиха встрани.
Арабите незабавно обърнаха към тях, но
попаднаха в друга уловка – от полето с
ямите се излизаше бавно и трудно, а
славяните – пешаци, имаха предимство -
сваляха конници от седлата, и ги
убиваха. Успелите пък се изнасяха един
по един, и това оформи не единна
мощна сила, а нещо като доста изтъняла
струйка, който се впусна към българите.

Именно това бе моментът на истината.

Скритите и най-добри бойци, начело с
1377
Вананд се появика „като от нищото“ и
удариха „струйката“ отстрани.
Мечкоубийците напред – с по един удар,
след тях – довършващите отряди.

Карл и Константин бяха във втората

група. Не можеха да претендират да
имат точността да извадят око на мечка
с меч, или да целят процепите в броните,
за да дезориентират противника. Но в
довършването на падналите, както и в
отделните битки с не толкова добре
паднали, бяха добре. Не е ясно помогна
ли проклятието на Константин, но
няколко пъти изпадаха в трудна
ситуация. Един път ги оградиха десет
1378
араби – съвсем слабо ранени, и свирепи
за бой. Имаше и такива моменти. Не
всеки повален с един удар, се
пречупваше. Имаше и битки зад гърба на
Вананд. Понякога – доста жестоки.

Двама срещу десет. Но Карл бе добър

боец – ловък и с меча, и с ножа. А
арабите - паднали от коне, бяха по-слабо
подвижни. Успяха да пронижат двама, и
да се измъкнат. После се появи
собственият охранителен отряд на Карл,
който също се бе изгубил някъде в
хаоса, и във вълнението да се воюва и
сече. Понякога войниците така забравяха
и основната цел – да пазят Водача си.
1379
 Но Тервел така бе надъхал всички със
съдбоносността на това сражение, че
вече нямаше нито крале, нито лордове,
нито ханове. Всички бяха хора, длъжни
да се бият с гигантското зло, което
настъпваше.

Това бе наистина тежка битка. Много

много тежка – защото врагът бе
многочислен. Алгара бе дала едни малки
билета на най-добрите бойци – да ги
ползват в краен случай. Това бе билка,
която им дава допълнителна сила, когато
вече са грохнали от умора, но можеше
да струва живота им. И със сигурност –

1380
щеше да им струва дни след това за
възстановяване.

Наложи се да я ползват. Защото

арабите не свършваха, и не свършваха –
един безкраен враг, който колкото и да
сечеш, все приижда. Има неизчерпаем
резерв. Може да те победи чрез
собствената си умора.

Може и да бе прав Константин, когато

бяха разсъждавали с Карл за
обречеността на това сражение. Но то
вече кипеше, те бяха вътре в него…

Към края на деня, теоретично

Маслама имаше един малък шанс да се
измъкне с чест. Но не го знаеше.
1381
Българите бяха посекли около една
трета от войската му, с минимални
собствени загуби. Може би, това би
трябвало да бъде победа за тях. Но
всъщност, на тях не им бе останала
никаква сила, и една последваща контра-
атака може би можеше да обърне
късмета. Може би не решителна победа,
може би – просто да се изтласкат
българите. Но със сигурност – да им се
отнеме възможността самите те да
триумфират.

Но Маслама не знаеше, че връгът му

едва диша, че е изчерпил всички свои
сили, че е пристъпил дори в забранените
1382
от Тангра области с тези билки, и че
просто вече няма никакъв резерв. Той
виждаше единствено как с лекота
собствената му войска се топи. А
българите демонстрираха друго свое
качество – това да изглеждат силни и
непоклатими, дори когато им притъмнява
от умора. „Заблуди врага“ – това бе
умение, равно на самото умение да се
воюва. И българите го владееха добре.
Никой сред арабите не подозираше
реалното изтощение и на ордата на
Тервел

Но всъщност, самият Маслама не се

бе готвил за победа. Той бе замислил
1383
един друг вид победа. И всъщност, бе се
подготвил за нея.

Цялата тежка конница бе разбита и

изтребена. Това изключваше, дори при
обрат във войната, арабите да могат да
продължат със сериозни завоевания на
Балканите. Заедно с конницата бяха
избити и водачите и – противници на
Маслама. Опозиция в командването вече
не съществуваше. А самият Маслама бе
подредил така войските си, че да могат
не толкова да настъпват, колкото да се
оттеглят по-бързо. Още едно мъдро
решение.

1384
 Така българите постигнаха невиждана
исторически победа, но не успяха да
унищожат цялата арабска войска.
Изтощена и изчерпана, тя се прибра в
лагера си. Две трети от нашественика
все още бяха съхранени.

А на следващия ден българската

войска се събуди – все още уморена, но
без Вананд, Мечкоубиеца и всички
останали – повалени от билката в
непробуден няколко дневен припадък.
Ако имаше ново сражение, щеше да е
без тях. С оглед на вчерашния ден,
шансовете все пак, отново биха били на
тяхна страна.
1385
 Но такива шансове просто не
съществуваха.

Жертвал една трета от армията си, и

отървал се от противниците си, Маслама
започна мащабно изтегляне. Без никаква
възможност да бъдат достигнати,
войските се качиха на корабите си.

Привечер, арабски пратеник дойде в

шатрата на Тервел.

Но не при него. Вместо това, връчи

писмо за Главната Жрица…

Прочетоха го пред всички:

„Ти бе права в малкото, а аз – в

голямото. Защото твоят бог е Тангра,
1386
който е в краката на Аллах, там
където е и всеки друг неистински бог.
Защото един е Всемилостивият, и
само който следва неговия Пророк
Мохамед, той ще побеждава накрая. Ти
опита да спреш този поход, защото
знаеше, че българите са силни. И бе
права. Силни са. Но Аллах е по-силен от
тях, и моята войска е цяла и съхранена.
Ние постигнахме голямата победа,
защото след година пак ще се върнем.
И този път нищо от скритите ви
умения няма да е скришно, и войниците
на Пророка ще минат през Вас, като
през всеки друг, който се е изправил

1387
насреща ни. Много пъти сме
отстъпвали, и пак сме се завръщали.
Защото Аллах ни е дал, освен десница,
и мисъл, и мъдрост – кога да вървим
напред, и кога назад… Ти постигна
малката победа, за която опита да ме
предупредиш. Аз ти показвам каква е
голямата победа, и защо вярвам в
Аллах…

В името на Пророка,

Маслама Ибн-Адел Малик“

Тервел гледаше уморено:

1388
 -Съвсем прав е… Няма как да ги спрем
да се измъкнат. Скоро пак ще ги видим.
И може би няма да са сами…

-Победата е голяма – но само на

бойното поле… - констатира Карл –
Спечелихме единствено време…

Алгара излезе мълчаливо. Това бе

всичко, от което се бе страхувала. И бе
посветила живота си да го предотврати.
Тя бе родена за този ден, но не бе
успяла да го направи така, както искаше.
Не бе успяла да пребори Тангра. Не бе
успяла да се спаси от ужасната тежест
върху самата нея, която идваше с
провала… Излезе мълчаливо…
1389
 Корабите отплаваха, а българите вече
влизаха в обезлюдения лагер на
арабите. По стените гърците
триумфираха – все едно те бяха
спечелили. Всъщност, не осъзнаваха, че
нищо не е спечелено, освен малко
време…

Небето рязко започна да се смрачава.

Всички погледнаха нагоре и видяха
буреносни облаци, появили се от
нищото. Просветнаха светкавици. И
арабите на корабите, и българите пред
портите на Константинопол, и гърците -
на стените, притихнаха. Всички го
приемаха като знамение. Но мрачно. При
1390
толкова велика битка, след нея се случва
нещо подобно. Нима Боговете лично се
намесваха? И на чия страна…

Мълниите се засилиха, морето

започна да се вълнува. Корабите да се
клатят. Дори ромеите напуснаха техните
кораби в скритото вътрешно пристанище
на града. Но ония вътре в морето,
нямаше къде да напуснат.

Бурята се разрази – чудовищна и

неукротима като от нищото.
Светкавиците удряха мачтите на
арабските кораби и ги разцепваха и
подпалваха. Вълните удряха един кораб
в друг - и ги трошаха като клечки. Никой
1391
жив или мъртъв жител на
Константинопол никога не бе виждал
подобна буря в тези води.

Не бе виждал и Константин – най-

старият човек на Земята. Всъщност, не
само тук, той не бе виждал подобна буря
никога и никъде. От ясно небе, и във
води, които обичайно са тихи.

Настана паника. Викове на отчаяние

се чуваха от корабите. Мнозина скочиха
във водата, но само за да се удавят,
защото плуването в това бурно море бе
почти невъзможно.

1392
 Тервел бе унищожил една трета от
завоевателя50. Сега Тангра сякаш се
намесваше, за да довърши
непостигнатото.

Не бе нужно много време на морските

стихии. Това бе Божествена сила. На
българите им трябваше повече от година
обсади и битки, за да сломят арабите.
Което Боговете на морето можеха да
направят за няколко мига.

Двама души бързо се досетиха. Ханът

и Константин.

50
Историческа справка сочи, че в битката при Константинопол от 718 г. са загинали между
22 и 32 хиляди араби. С оглед на неточността, както и на скриване на част от истината,
вероятният брой загинали е бил приблизително двойно. Други източници посочват, че по-
късно, флотът на оттеглящите се араби е бил потопен от „морска буря“ и малцина са
успели да се върнат живи.

1393
 В един миг потърсиха с поглед
околните хълмове. И не търсиха дълго.
На един от тях стоеше самотна фигура, и
размахваше някакви мечове или копия с
ръце.

-Старата вещица… - промълви само

на себе си Тервел – Все пак накрая и тя
се появи в битката… - усмихнато добави
той. И осъзнаваше огромната промяна.
Алгара бе отказала да се намесва при
основаването на държавата, и при
толкова други сблъсъци. Но сега…
Очевидно това бе моментът, за който бе
родена. Същият онзи, за който преди
толкова години три пъти бяха питали
1394
Тангра, събрани всички колобри заедно
около Кубрат. Това бе мигът, който я
правеше по-важна от Аспарух... И
очевидно бе овладяла доста добре онзи
мистериозен жезъл51, който не бе имал
никакво приложение от далечното време
на легендите за спасението на сина на
Славомир.

А Константин не промълви нищо, а с

устрема на млад човек се затича към
жрицата.

Скоро всичко свърши. Арабският флот

бе разтрошен, повечето кораби бяха
51
Хипотетично устройство, което може да управлява водата, би могло да предизвика
подобна буря. Облаците се състоят от изпарена вода, а мълниите се образуват при
различен заряд на тези облаци. Теоретично, от влагата във въздуха могат да се създадат
както облаци, така и мълнии.

1395
потънали, а на останалите – едва
крепящи се, прибираха оцелелите.

Времето изведнъж отново се проясни.

Ромеите ликуваха, започнаха да викат
„Това е Бог, това е Исус – той ни
спаси…“

Всъщност, Исус никога не бе вдигнал

ръка на когото и да било, така че
подобна намеса изглеждаше нелогична,
от Библейска гледна точка. Това не
пречеше на победителите да вярват в
каквото си искат.

Но не до лекомислено ликуване му бе
на Тервел.

1396
 Той бързо изтича до стената, на която
горе се бе появил самият император –
Лъв. Трети с това име. Наричаха го също
„Исавър“. Защото идваше от Сирия52.
Извика му:

-Изкарай корабите! Трябва да ги

довършим…

-Това не е нужно – те са свършени и

така… - отвърна Лъв.

-Не са свършени! Половината са още

живи. Догодина ще се върнат. Не
корабите са важни, а хората…

52
Император Лъв III Исавър – дошъл на власт 1 година преди тези събития, и управлявал
до 741 г. Основател на „Сирийската“ династия.

1397
 -Не мога да рискувам… - каза онзи –
Може да се разрази нова буря – ще
потънат и моите бойци…

-Няма да се разрази! – извика Тервел,

но осъзна, че няма как да му докаже
това, ако и да знаеше, че е истина –
Няма да се разрази! Моят бог Тангра, и
твоят – Исус, те направиха това. Няма да
убият нас…

Но императорът – доста учен човек за

времето си, очевидно не приемаше
подобно религиозно вдъхновение.

-Арабите често са идвали, и са си

тръгвали. Винаги сме ги побеждавали…

1398
 -Този път е различен! – каза Тервел –
Този път можем да ги спрем завинаги. И
никога повече Халифатът да не стигне
Константинопол. Трябва да ги избием –
до един. Това ще е краят! Или ще е
нашият край, ако догодина се върнат!
Трябва да изберем…53

Императорът не отговори нищо. Взе

да разменя някакви думи с
приближените си. След малко каза:

-Съветниците ми мислят като мен.

Няма нужда да рискуваме ромейски
животи и кораби срещу тези нещастници.
53
Това действително е последното арабско нахлуване към Европа през Балканите.
Следващата атака на Исляма към Европа през Балканите, е едва 7 века по-късно – с
нахлуването на Османците. По това време Халифатът отдавна вече не съществува, а
основен военен носител на Исляма са не арабите, а турците.

1399
Нека отнесат страха със себе си. Този
страх ще спре нашествията…

Тервел виждаше как въпреки всичко,

въпреки собствената си огромна победа,
въпреки мистичната намеса на Алгара,
въпреки всичко, накрая Маслама пак
щеше да победи. Помисли си, дали
всъщност той не бе прав. И дали
неговият Пророк не бе най-силният от
всички. След разгрома и бурята, все още
повече от половината арабска армия бе
цяла. Хората бяха живи, а пари за
оръжия щяха да се намерят. След
година две, и с Константинопол, и с
Плиска, щеше да бъде свършено.
1400
 Гневът на хана стана неудържим:

-Цезарят Тервел нарежда на

ромейския флот незабавно да отвори
портите, да допусне моите войски на
корабите, и да отплава срещу арабите.
Трябва да унищожим всеки враг на
Източния Рим! И цезарят казва, че негов
дълг е да унищожи и най-големия враг на
римляните – страхът!

При тези думи Лъв изтръпна.

Формално той бе Август, но добре
знаеше, че се крепеше на своите
съюзници, основният от които бе Тервел.
Ако го загубеше, или дори ако му
станеше враг, тронът бързо щеше да
1401
рухне. А войната „на страха“, която
обявяваше цезарят, по същество бе
неофициално посягане към короната на
Августа. Смелият цезар – и втори в
йерархията, отстранява неспособния и
страхлив Август.

След победата над арабите, с

обстоятелството, че основната
сухопътна сила на Балканите бе
останала ордата на българите, никак не
бе изключено да последва нова смяна на
императора.

А самият Тервел не свърши с това:

1402
 -Друнгарият54 на флота – храбрият
патриций Аристотлес, вярвам мисли като
мен! Сега е моментът римският моряк да
довърши победата на храбрите ни
легиони на сушата…

Под „храбрите легиони“ очевидно се

разбираше собствената му войска, с
което той подсилваше претенцията си на
„цезар“…

Аристотлес се появи иззад една

бойница и се провикна:

-Безстрашните ни моряци са готови да

изпълнят всяка воля на нашите Август и
Цезар, в името на славата на Рим…
54
Друнгарий на флота – водач на флота. Нещо като тогавашен „адмирал“.

1403
 Това бе по същество подкрепа за
Тервел, защото заповед от „Цезаря“ вече
бе издадена…

Лъв изпадна в трудно положение.

Наистина не бе сигурен какво ще
последва, и няма ли риск от нова
изненадваща буря. Това явление щеше
да се изследва от учените хора в
Константинопол в следващите месеци.
Но трябваше да решава сега. Всъщност,
осъзна че няма какво да решава. Ако
кажеше „Не“, щеше да загуби короната
си на мига. И флотът, и войската
мислеха като Тервел…

Каза гръмко:
1404
 -Аз, Лъв, Август на Рим, поздравявам
цезаря Тервел за храбростта му, и
повелявам да довърши тази славна
битка, заедно с корабите ни…

Портите бяха отворени, и няколко

хиляди българи се озоваха на
плавателните съдове. След малко
гребците се захванаха с веслата, а
платната се спуснаха от мачтите…

На някои от ромейските съдове имаше

монтирани едни продълговати предмети,
които изхвърляха запалителна течност.
Наричаха го „гръцки огън“. Очевидно се
готвеха при сблъсък с арабите, това да
им е последната надежда на отчаяните.
1405
Но сега срещу разнебитените арабски
кораби, тези огнемятащи чудовища се
превърнаха в оръжие на изтреблението.
Потрошени и едва държащи се, част от
тях бяха покрити с пламъци. По-късно,
гръцките хронисти щяха да припишат на
този огън основната заслуга за победата.

А там, където огънят не стигна,

нахлуха българите.

Бе невиждана и жестока сеч, която не

биха направили в никоя друга битка. Но
сякаш вярваха, че тази битка е различна,
тя е битката на битките, тя е това, което
в светите книги се описваше като
„Армагедон“ – абсолютният сблъсък.
1406
 Може и да бе това, може и просто
арабската заплаха да бе твърде голяма,
за да могат хората да се успокоят от
нещо по-малко от пълното изтребление
на врага.

Но истината е, че в този ден все пак

Алгара се бе оказала права. Маслама
остана жив, но умря стотици хиляди пъти
– заедно със своите бойци. Той бе
направил всичко, за да победи, и дори –
за да победи в отстъплението. И
вярваше, че го е постигнал, с помощта
на Пророка.

1407
 Но вещицата на хълма очевидно си
говореше по-добре от него и с Пророка, и
с Исус, и с Тангра, и с Аллах…

Военачалникът трябваше да загине

сто хиляди пъти. Но той не подозираше
че дори това е нищожна част от
истинската болка, която бе при Алгара –
защото тя трябваше да убие всичките
тези сто хиляди… Цял живот се бе
опитвала да избегне това, и бе искала
той да не страда, за да не страда и тя.
Но Боговете имаха други планове, и не
всеки план на Бог може да бъде
променен, дори от най-дръзката жрица…

1408
 45. Наградата за краля
Докато екотът от невижданата битка
се разнасяше из целия познат свят,
Тервел се оттегли на север от Балкана,
за да възстановява държавата си. Всяка
война струва скъпо, носи жертви, отваря
рани – дори сред победителите. Ханът
нямаше проблем единствено с парите –
тежки потоци злато щяха да текат още
дълги години от Константинопол. Но
всичко, извън тях, изискваше усилия. Все
пак, въодушевлението след
невероятната победа затъмняваше
останалото…

1409
 Карл трябваше да си тръгва, бързо
след като мина през Плиска. Чакаха го
още битки на Запад, макар, след като
видя случилото се край Проливите, и
участва лично в него, вече всичко при
франките му изглеждаше дребно. Да, той
получи желаното тайно „посвещаване в
крал“ от Великия и Истински „Август“
Тервел. Това бе най-малкото, което
българинът можеше да направи.

Но малко преди да си тръгне,

трябваше да мине през още едно място.

Шатрата на Главната жрица. Вътре

бяха Дагоберт и някаква по-млада
жрица.
1410
 -Нашата битка свърши, но ти ще
трябва да я повториш… - каза му Алгара
след обичайните първи поздрави при
среща.

-Досещам се. – отвърна Карл –

Халифатът е още силен. Няма да посмее
да удари втори път тук. Но ние
изглеждаме слаби. Всъщност, слаби сме
наистина – разединени, и без опит с
такъв враг…

-Вече не сте толкова слаби. Вече

имате крал, който познава врага…

-Аз не съм крал. Но наистина –

поканата на Дагоберт бе изключителна.
Получих най-важния урок в живота си. Не
1411
можех да повярвам що за глупост е да
ме кани, точно при най-големите интриги
при нас. Но се оказа прав. Както
винаги…

-Тя ме помоли. Заслугата е двойна… -

каза Константин.

-Добре, не сме тук, за да броим

заслуги. Ние – българите, спечелихме
своята битка. Ти имаш време да
осмислиш всичко, и да се подготвиш. –
каза жрицата.

-А ти, която виждаш бъдещето, знаеш

ли кога ще е тази битка…- попита Карл.

Алгара се усмихна.

1412
 -Сигурно е възможно да науча. Но
споделянето на знание за бъдещето
следва да е много внимателно. Никой не
може да прецени кое ще е за добро, и
кое – за лошо. Затова споделям колкото
е възможно по-малко…

-Не е ли важно да спрем арабите и от

другата страна. Когато минат
Пиренеите55?

-Това е важно, но не знам дали

знанието за бъдещето ще помогне или
навреди. Може ако знаеш точната дата,
да е по-зле. А ако не знаеш – да се

55
Пиренеите – планинска верига между днешните Франция и Испания, която тогава е
отделяла Арабския Халифат от Франкската империя. Самата Испания е била цялата
арабска.

1413
готвиш всеки ден, и да си по-силен
накрая…

-Мъдро е това…

-Дадохме ти достатъчно познания –

бойните умения на българите, участва в
реална война, имаш дори славата на
победител. В това няма какво повече да
помогнем…

-Благодаря…

-Но има още нещо, което да направим.

Нещо по-важно от войните с арабите…

Карл я погледна, без да може да се

досети изобщо. Всъщност, никой в тази
шатра не можеше да се досети…
1414
 -Силата на владетелите идва от
Боговете… - каза Алгара.

-Да, говори се това. Но ние имаме

само един Бог… - отвърна Карл.

-Кой в какво вярва е без значение.

Друго е по-важно. Кръвната линия с
Боговете отдавна е прекъсната, почти
никой крал не идва от Бог.

-Вероятно е така…

-Но има няколко съхранени линии. Те

дават повече смелост, мъдрост, и не на
последно място – понякога възможност
да се ползват Божествените сечива… -
каза тя и вдигна жезъла. Константин го

1415
бе видял в ръцете и – целите
окървавени, когато бе притичал до нея.
Мислеше първо че е меч с това
ръкомахане, а се оказа жезъл. Тогава тя
почти не му обърна внимание, преди
накрая – напълно изтощена, да припадне
в ръцете му. Именно той я върна в
шатрата и.

-Това ли е тайната на тази

изненадваща буря? – попита Карл.

-Това е без значение. – каза Алгара –

Хората не трябва да разчитат на
Боговете. Нито някой при вас може да
ползва това сечиво. Показах ти го, само
за да обясня за кръвта. Аз съм една от
1416
най-близките до Боговете кръвни линии.
Имам кръв от китайския император.
Другата запазена е родът Дуло…

-Ханският род?

-Да…

-С какво си толкова сигурна? По какво

Тервел се различава от мен, или от
василевса?

-По нищо видимо. Но дядото на

Тервел се изкачи близо до Покрива на
света. Там, където човек не може да
оцелее. Той е последният постигнал го.
А аз - аз спасих едно дете и майка му с
този жезъл, и избих хиляди араби…

1417
 -Благословени сте. Или по-просто –
родени с късмет… Винаги има такива.
Останалите – обикновени хора сме,
оправяме се с грешните си действия…

-Така е… - съгласи се тя. – Но ако

кръвта на рода Дуло ще пази Изтока на
Европа, то трябва да я има и в Запада…

-Какво? – попита изненадан Карл.

А по-младата жрица приседна, все

едно я бяха ударили. Усети защо е тук…

-Тази млада жрица – Пресияна, е моя

дъщеря. И на хан Аспарух. Тя обединява
двете кръвни линии – на Китай, и на
Дуло.

1418
 -Принцеса… - каза Карл.

-Незаконна. Почти никой не знае. Но и

ти също си незаконен син…

-Определено.

-И си станал почти крал. Значи има

начин…

-В политиката винаги има начин…

-Това е моят дар към Запада. Ще

вземеш дъщеря ми, и тя ще ти роди
дете. Ще намериш начин това незаконно
дете някак да се въведе във върховете
на Франкската империя…

-Заради рода Дуло? – попита Мартел.

1419
 -Би ли отказал подобен подарък?
Мислиш ли, че това не ти е нужно. Това,
което видя у Тервел, и това, което видя у
мен… - и тя отново вдигна жезъла.

Но вместо него, отговори жрицата.

Младата:

-Проклета да си! Това ли измисли!

Това ли беше тайният ти план, когато ни
раздели с Вананд? Ще ме продаваш на
Западен лорд…

-Немислимо бе да сте заедно, знаеш.

Ти сама реши. Аз само наредих
останалото. Вторият ми голям грях, с
който плащам първия. С първия получих

1420
теб. С втория го изплащам – като те
давам на този мъж…

-Няма да ида! Аз съм свободна!

-Ще идеш! – извика Алгара – Без рода

Дуло, западът ще пропадне, рано или
късно. Идат съдбоносни векове. Трябва
да има кръв от Боговете някъде там…

-Няма никога да ида! – изкрещя

Пресияна – Аз не съм кобила за разплод!
Аз съм жрица. Тангра повелява да не
докосвам мъж…

-Ти вече докосна, няма спасение пред

Тангра… - каза майката, която всъщност
я болеше не по-малко от дъщерята – Но

1421
това бяха неумолимите закони на
историята. В които най-издигнатите
плащаха най-висока цена. Тя се обърна
към Карл – Непокорна е, и обича друг.
Ако трябва насила ще я отведеш.

-Това е лудост, няма да отвеждам

робиня, и да я насилвам. Франкската
империя е оцеляла и без това, ще
оцелее и в бъдеще… - отвърна Мартел.

-Не бъди толкова сигурен… Казах…

Напуснете…

Разговорът завърши толкова

изненадващо, колкото бе и започнал.
Алгара не промълви и дума повече.

1422
Пресияна знаеше, че нищо не е в
състояние да я разубеди.

Това премеждие отложи заминаването

на Карл с още седмица.

Но накрая не си тръгна сам…56

46. Победа над живота

-Е, това е – думите бяха към почти
безжизнения труп, който едва дишаше на

56
Така описано, въвличането на рода Дуло в кръвната линия на династията на
Каролингите, предполага че най-прочутият му представител - Карл Велики, вероятно има
българска кръв. Очевидно, едно дете би било от следващото поколение след Карл Мартел
– т.е. наравно с децата му. А Карл Велики е от по-следващото поколение – явява се внук на
Мартел (и вероятен син на въпросното дете, което жрицата урежда). Карл Велики
управлява паралелно с времето на хан Крум в България. Интересен факт е, че Франкската
империя и Българската империя никога не са воювали помежду си сериозно, въпреки че в
един момент са имали доста дълга граница. В същото време са воювали с всеки друг –
България с Византия, а Франките – на Запад. Единственият им сблъсък е по времето на хан
Омуртаг, но той е доста кратък. Тази липса на конфликти, при вековно съжителство, е
възможно да се дължи на кръвта на Дуло – която е много по-силен фактор от
традиционното роднинство между монархическите фамилии в Средновековния свят.

1423
количката отпред. Всъщност на много
места трябваше да го носи – та и с
количката, защото тунелът бе неравен.

Но трупът още дишаше. Протегна леко

ръка и докосна стената. Онази невидима
стена, която дори Тя не можа да отвори
през целия си живот. Стена, поставена
от Боговете, и достъпна само за тях…

-Значи това е… - трудно промълви той.

-Това е… - каза тя. - Домът на

Боговете. Сила, по-голяма от твоето
проклятие, която може да те убие…
Слабата ти връзка с кръвта на боговете
те държи жив. Но не за дълго…

1424
 -Не го очаквах… - каза Константин, но
вече го вярваше. Влизането в тази
пещера започна да го изцежда още в
началото. Той не разбираше защо бяха
направили въпросната количка, но скоро
му стана ясно – за да може Алгара да го
прибутва навътре, когато той загуби
силите си.

-Не очакваше, че ще излъжа това

непобедимо проклятие на майка ти, по
толкова прост начин? Нали? Клин, клин
избива…

-Това не го е измислил Бог. Клин, клин

избива. Това е човешко…

1425
 -И хората постигат божествени
мъдрости. Призвани са за това – нали
един ден трябва да достигнем отново
Боговете…

-Клин клин избива. В тази пещера

могат да живеят само Богове. Или
трудно – надарени хора като теб.
Останалите сме обречени. И онази сила,
която пази пещерата, е по-голяма от
силата, която носи проклятието над
мен…

-Очевидно. Ако останеш тук, до ден ще

си мъртъв. Ако искаш мога да ти дам
една билка – ще притъпи усещанията ти.
Няма да страдаш…
1426
 -Аз вече мога да умра… - констатира
Константин.

-Всъщност, ти вече знаеш къде ще

бъдеш погребан – тук. Близо до майка ти
– Света Елена.

-Ако зависеше от мен, така бих го

подредил… - каза мъжът.

-Виждаш ли, аз изпълних обещанието

си…

-Ти изпълни толкова много дела –

повечето безкрайно жестоки. Дори към
себе си… - каза Константин.

-На кой каквото е определил Тангра…

-Ти изпълни дори дела срещу Тангра…

1427
 -След като беше необходимо…

Константин се надигна. Опита се да се

изправи, но нямаше сили.

Каза:

-Какъв е шансът една жена да извлече

обратно нагоре моето тяло – почти
труп…

-Аз не съм толкова слаба жена. – каза

Алгара. – И имам количка. Но ти май
размисли за смъртта…

-Не, ни най-малко. Усещам странно

спокойствие, че съм преборил най-
голямата прокоба в живота си. Че вече
съм смъртен. Но сега като го знам –
1428
защо да не поживея още малко – като
нормален човек. Да обиколя още малко
света, да го погледам… И накрая да
дойда тук с една кожа, да я постеля
някъде в началото на тази пещера, и да
заспя на нея…

-Със сигурност знаеш края на дните си

вече. Аз не знам моите… Но щом искаш,
ще те изведа. Ще пообиколим света
заедно. Ще е ценно да науча всичко,
което знае Константин Велики,
колобърът Еспор… - каза тя и задърпа
количката нагоре.

-Ти виждаш бъдещето. Говориш със

себе си… - каза той.
1429
 -Да, но няма как да видя бъдещето,
след като съм умряла. Не мога да се
срещна с мъртвата Алгара. Така че няма
как да науча кога и как ще умра…
Всъщност – още дори не знам как ще
изпълня този си последен дълг – да
направя тези десетки пътувания в
миналото, и да се срещна със себе си…

-Не знаеш…

-Ни най-малко. Това е тайна, която не

съм разкрила. И тъй като срещите вече
са се случили, излиза че имам още
дълъг път на този грешен свят, и много
тайни да науча…

1430
 С доближаването до изхода, силите на
обречения започваха да се връщат. Той
дишаше по-лесно, дори успяваше да се
изправи на количката, и да приседне.

-Има нещо, което великата жрица

Алгара – най-близкото същество от
Боговете насам, не знае. Ще го търсим и
научим заедно.

-Вероятно един четиристотин годишен

старец знае много места, на които да
проверим, и много книги, които да
прочетем…

-Разбира се. – отвърна той – Защото

ако не успеем, цялата тази история не би
се случила. И българите не биха били
1431
тук, а Константинопол би бил под
властта на Полумесеца. Трябва да
успеем… И не мога да си позволя да
умра, преди да съм постигнал тази си
последна цел…

-На теб май ти се иска да обикаляш по

света с една бабичка. Падаш си по
странни жени…

-За моите години, ти не си бабичка, а

невръстна девойка, жрице… - отвърна
той – А и в греховния си живот съм видял
толкова жени, че единственото, което
може да ме интересува у тях, е това,
което ти имаш – Божествена кръв, и не
по-малко Божествен ум…
1432
 -Значи изпълнихме дълга си към
миналото, продължаваме напред –
навсякъде по света…

-Да, за последния дълг… - каза

Константин.

Вече бяха близо до изхода.

Алгара се зарови в торбата си.

-Ще вървим към бъдещето, но без

това – то остава тук… - каза тя гледайки
към жезъла.

-Където си го намерила, там се връща.

Изпълни призванието си. А и кой ли друг
би могъл да го ползва…

1433
 -Кой знае. Баща ми не би могъл. Но аз
мога. Понякога святата кръв избухва.
Кипи повече. Става нещо. Някое
поколение след време може да успее…

-Тогава нека да успее и да го намери…

- каза Константин.

-Да, и ти ще го пазиш – полегнал до

него на кожата…

-Ще го пазя, обещавам. Ако ти не

бъдеш погребана тук, аз ще пазя този
жезъл…

Тя го постави в една странична ниша.

След малко излязоха навън. Трябваха

няколко часа на Константин, за да се
1434
възстанови, и да може да ходи и язди.
През това време, тя прикри входа на
пещерата.

Бъдещето ги очакваше…

47. Завръщане

Аз Куин Янг, с българско име

Пресияна – и двете значещи „блестяща“,

дъщеря на великия Хан Аспарух –

основателя на България, и жрицата
Алгара, в нейното единствено
грехопадение,

1435
 жрица на Тангра и опозорена два пъти
– първо от онзи, когото обича, и после –
от не толкова благороден крал, който не
е крал, но е смел баща на крале,

майка на син на единия, и дъщеря – на

другия, които и двамата не видях да
растат, както моята майка не видя мен,

но син, който наследи десницата на

баща си, и дъщеря която ще дари кръвта
на рода Дуло, там където е нужна,

пра-внучка на китайски военачалник и

уважена да се грижа за всичките
библиотеки на императора, дори за
тайните,

1436
 аз която имах странна, вълнуваща, но
и заслужаваща си всеки миг съдба,

Аз записах тази история в Лето

Господне 735-то, 6242-ро от
Сътворението на Света. Записах, и с
това изплатих всичките си дългове. Към
Тангра, към Исус, към Западния Рим,
към господаря на пра-дядо ми, към
всички.

Аз съм свободна.

Сега пиша тези последни редове,

после ще оставя тази книга в
библиотеката, и ще вдишам свободно
въздух в гърдите си. Аз ще живея още
дълго, защото съм жрица, и знам
1437
тайните на здравето и дълголетието. Аз
ще поема последното си пътуване, след
толкова много други. Последното и най-
важно пътуване – това към дома.

Аз съм не само родена сред

българите, но съм и зачената заедно със
зачеването на нашата държава. Аз се
връщам при народа си…

Епилог: 1868
(Ти, който си стигнал до тук – до
края на словата на Куин Янг, знай че е
добре е да прочетеш този епилог на

1438
следващия ден, след като преспиш -
така както би направил Синеокият. Не
бъди любопитен, а преспи, и след това
погледни към тези редове…)

Вдигна сините си очи от книгата. Бе я

прочел на един дъх. Бе се просълзил.
Толкова много отговори, и толкова много
емоции…

Но решения не се вземат при емоции.

Той бе добър ученик на Задругата.
Преспа с мислите си, и когато дойде
утрото - с мъдростта, вече бе разбрал
всичко. То се свеждаше до пет най-
важни извода.

1439
 Извади тефтерчето си – в което
отбелязваше всичко – до последния
народен грош за правото дело, отвърна
нова страница, и написа:

Първо. За всяко нещо си има

разплата...

Особено за важните работи, които

засягат Боговете. Рано или късно би
следвало да дойде разплатата и за този
султан, или за следващия, или за по-
следващия – някой трябваше да плати
дълга за всичко зло, което бяха сторили
на българите. А може би този момент
вече идваше, подсмихваше се
Синеокият.
1440
 Второ. Със смъртта побеждаваш всеки
земен враг, тя вдъхва живот всяко дело,
което си започнал…

Това бе най-важното. Това бе

отговорът и на въпроса за Раковски. Той
никога не бе градил нещо с подобна
мисъл. Раковски планираше и се
бореше, за да живее – делото, усилието,
мечтата... А това да ползва смъртта като
свой съюзник никога не бе го осъзнавал.
Всъщност, и той – наследникът на
Раковски, не го бе осъзнавал. Никой не
бе. Смъртта – но не просто като
готовност да умреш докато се бориш. Не,
не просто да те порази турски куршум в
1441
Легията, или да увиснеш на въжето. А
Смъртта, която като се случи, да
пробуди живот и сила в това, което си
замислил. Изключително. Толкова
могъщо и необятно, че още не можеше
да го осъзнае. Но нещо вътре в него му
казваше да му вярва. И да не се
страхува.

Трето. Хората трябва да разчитат на

себе си, а не на Богове и скрити сили…

Замисли се зад тази трета точка. Тя

даваше отговор на въпроса какво да
правят с онази прокълната дупка, която
вече бе погълнала трима братя от
Задругата. Да, те бяха възрастни, и бяха
1442
решили това да е последното дело в
живота им. Но нито един не се бе
върнал. Ясно е какво бе тази дупка.
Може би там бе още онази играчка на
Боговете. Но никой не можеше да стигне
до нея, нито пък ако стигне – да я
използва. Съмняваше се кръвта на рода
Дуло – вероятно течаща във вените му,
все още да е достатъчно силна, за да
задейства този артефакт. Бяха минали
хиляда и двеста години от тази жрица.
Значи ще каже на Задругата да спре да
жертва хора за налудничави надежди.
Всъщност, не го ли бе написала и Кира-
Мария? Но защо ли хората не слушаха

1443
миналото, а искаха да повторят грешките
му.

Погледна отново към тефтера:

Четвърто. Уменията на българите във

войната, правилно приложени, могат да
победят много по-силен враг…

Това бе отговор на друг въпрос – може

ли каквато и да било революционна
организация, дори подкрепена от целия
народ, да надмогне огромната армия на
султана? Очевидно може. Бойните
умения бяха съхранени от Задругата, и
дори тайно предавани на народа чрез
хора, огнени ритуали, та дори чрез
цялата мрежа от врачки и баби-
1444
чародейки, които тайното братство
наблюдаваше. Знанието за войната бе
налично, но работа на днешното
поколение, бе да измисли как да го
приложи на практика. Тервел бе победил
с един към осем.

Пето. Надеждата.

Заветът на Основателя – онзи дори

преди Шишман и неговия невъобразим
замисъл със „Задругата“. Надеждата.
Народът се изпитва в трудни времена, а
не в победи. Силен е народът, който
мине през Тъмнината, а не който блести
в Светлината. Пет века бяха изпитание,
което малцина народи бяха
1445
преминавали. И българите не само бяха
тук, но и бяха по-многобройни и по-
силни. Значи са минали изпитанието,
значи имат силата да победят!

Вдигна поглед. Отново се замисли.

Отново емоциите започнаха да нахлуват.
Тази книга съдържаше нещо повече от
думи. Може би нещо Божествено –
вложено от написалата я. Та нали
самата тя бе дъщеря на онази могъща
жрица…

Емоции.

Погледна пък към тефтерчето, и след

миг откъсна страницата. Прибра я в
пазвата, близо до сърцето си…
1446
 След това върна книгата на Пазителя,
и напусна манастира.

Бе ранна утрин, Слънцето точно се

надигаше, а пътят водеше право към
изгрева…

12.2020

Добри Божилов

1447