Токораз Исто

ТАНГРА
Български исторически роман
дванадесета част
АВИТОХОЛ

Посвещавам тази книга на всички воини, които вървят по Пътя

на българското бойно изкуство Да Дао, наследник на древното
българско бойно изкуство „Да".

© автор: Токораз Исто

© издател: Стоян Цветкашки
редактори: Христина Шопова, Валерия Георгиева,
Петя Тодорова, Алпер Мюмюн, Стоян Цветков, Владимир Фриш
предпечат: Христина Шопова
печат: студио „Пиксел“ ООД

http://4eti.me ™ – с помощта на И.Н.

Издателство: „Оренда“ Пловдив

Пловдив, 7524-ва българска година, (2015)

ISBN 687163813683

Издаването на тази книга се подпомага от www.dadao.org

2
 В романите си „Ятаган и Меч”, „Тангра”, „Артур“ и „България” авторът
разказва живата българска история. Токораз Исто е единственият
български писател, който разкрива в дълбочина истината за древната
българска религия – тангризма. В книгите е описана скритата,
премълчавана и често манипулирана наша история, но не по скучния и
недостъпен начин, използван в училищата и от историческата ни наука.
Авторът ни отвежда във времена на слава и умело успява да ни накара да
се влюбим в историята ни.
Петлогията „Ятаган и Меч“ е най-голямото изследване на еничарския
корпус правено досега. Еничарите, кои са те? Какви са били българите
еничари? Изследване на считаните за най-добри воини в света. Това е книга
за родовата памет на българите. Книга която, ако прочетете, никога няма
да забравите.
Романът „Тангра“ на Токораз Исто е най-големият исторически проект
писан в България. Той е плод на многогодишни проучвания и изследвания
на автора не само върху българската, а и върху световната история.
Запознайте се с живота на първия български ювиги кан Авитохол. Научете
тайната, която се крие зад името на легендарния владетел Атила, от когото
са се страхували всички народи. Тайна, която е била пазена толкова
дълбоко, че никой не е посмял да произнесе и която има връзка с българите.
В поредицата „Артур“ приключението и животът на Авитохол този път се
пренасят в Британия, по земите на келтите-друиди. Ще научите защо някои
автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите (българите) от
владетелския род Дуло, каква е връзката на рицарите на кръглата маса с
тиуните и „хранените хора“ на българските кане, кой е мечът на всички
владетели Ескалибур.

В сагата „България“ Токораз Исто проследява отношенията между

българския владетелски род Дуло и останалите родове, предвождани от
Вокил. Разказва за саможертвите и величието на Дуло, заслугите му за
създаване и запазване на България, но и за предателствата, които
извършват спрямо българската кауза. Днес ние малко знаем за лоялността
на кавканския род Вокил, как те заемали престола, но не се възползвали от
властта, а чакали владетеля от Дуло, който отново ще възвърне величието
на България.

www.orendabooks.com

3
 СЪДЪРЖАНИЕ

I . ..............................................................................................................................5
II . ...........................................................................................................................16
III . .........................................................................................................................60
IV . .........................................................................................................................79
V. ...........................................................................................................................90
VI . .........................................................................................................................99
VII . ......................................................................................................................113
VIII . ....................................................................................................................135
IX . .......................................................................................................................142
X. .........................................................................................................................145
XI . .......................................................................................................................148
XII . ......................................................................................................................182
XIII . ....................................................................................................................186
XIV . ....................................................................................................................249
XV. ......................................................................................................................270
XVI . ....................................................................................................................290
XVII . ...................................................................................................................328
XVIII. ..................................................................................................................367
XIX . ....................................................................................................................374
APPENDIX I . ......................................................................................................408
APPENDIX II . ....................................................................................................411
APPENDIX III . ...................................................................................................413
Приложение 1 . ..................................................................................................415
Карти . ................................................................................................................418

4
 I

Авитохол и Ирник успяха да се върнат от Константинопол малко преди

пратеничеството, водено от Хунулф. По-младият българин веднага отдаде
цялото си внимание на красивата масагетска принцеса, като не пропускаше
удобен случай да е близо до нея. Авитохол прибра трите нови ками, които
бяха придобили, двете на Евгениус и тази, която бе принадлежала на
Рустикиос.
Българинът разказа на Атила всичко, което се бе случило в
Константинопол, още преди пратениците да се завърнат. Каганът на хуните
беше много щастлив, защото на Елак му се бе родил син. Авитохол гледаше
брат си, който му изглеждаше променен. Той не можеше да повярва, че
Атила бе станал дядо. Стори му се, че беше вчера, когато срещна онова
момче с остри колене и лакти. Двамата мъже седяха потопени в термата и
разговаряха.
– Станах дядо! – невярващо, но в същото време щастливо, говореше
Атила. – Денгизих също наскоро вдигна сватба, макар да е още ранна есен.
Само едно не мога да разбера, защо нарече сина си с българско име?
– Как го нарече? – попита българинът.
– Айяр.
– Това на хунски ще звучи като Авар.
– Знам, но това не ме успокоява! Въобще не ми обяснявай! Мисля, че ти
и твоите истории сте виновни за това!
Авитохол замълча. Той чувстваше обвинението в думите на брат си и не
искаше да го дразни. След това двамата мъже мълчаха дълго.

Скоро пратениците се завърнаха. Флавий Орест бе научил вестта за баща

си. Те бяха преспали във Филипопол няколко дни, след като двамата с
Ирник бяха напуснали. В следващите дни Авитохол не видя нито Орест,
нито Констанций и не знаеше къде се намираха. Предполагаше, че двамата
братя са заминали за Рим. На няколко пъти срещна Ромул Август, но не
посмя да го попита, за да не излезе, че е любопитен.
Българинът използваше всеки удобен случай, за да се усамоти и отпочине
от дългото пътуване. Почти не излизаше навън. Есента бавно настъпваше
и това всяваше покой в душата му. Авитохол осъзнаваше колко е остарял и
се притесняваше за участието си в предстоящата война. Избягваше да
излиза и защото не желаеше да среща Емьоке. Чувстваше се по-добре, като
не виждаше младата хунка. Тя или се криеше от него, или бе заминала
нанякъде, защото из двореца вече не кънтеше звънкият ѝ глас. Елак и
Денгизих наскоро се бяха задомили, а Ирник изцяло бе обсебен от младата

5
масагетка и може би затова Емьоке вече не ги посещаваше. Авитохол се
питаше дали Едекон не бе решил да задоми непокорната девойка. Кого
ли ѝ бе харесал скиро-хунът за съпруг? Може би някой негов роднина? А
може би тя все пак си бе избрала Деел? Авитохол се опитваше да не мисли
за нея, с усилие на волята насочи вниманието си към книгата. Чудеше се
дали отново да не започне да я пише. Притесняваше се, че колкото повече
книги имаше, толкова повече рискуваше знания, които трябваше да се
пазят в тайна, да станат достояние на недостойни хора и да
донесат нещастие на света и човечеството. Не беше ли по-добре да не пише
книгата? Може би някога тумирите са били прави, като са предавали
разказите си, без да ги записват?
Една вечер Ирник се прибра късно. Той седна до баща си и каза:
– Татко, искам да се оженя!
Авитохол се усмихна.
– Нали мечтаеше да обикаляш света? – попита той. По-възрастният
българин много добре разбираше сина си.
– Нали ти искаше да остана тук?
– Не желая да правиш това, което аз искам. Опитай се да усетиш
орендата! Не да вършиш нещата според това, което искаш, а да чувстваш
шепота на орендата, каквото и да се случва с теб, а това е изключително
сложно, когато си в ураган от емоции. Сега ти си влюбен, искаш да се
ожениш, важно е точно в този момент да си сигурен, че действаш спрямо
орендата.
– Аз дълго мислих. Винаги съм смятал, че ще открия българка, но все
повече се убеждавам, че няма останали такива. Масагетите винаги са били
народ близък до нас.
– Така е! – съгласи се Авитохол. – Тя знае ли, че си българин и че аз съм
ти баща?
– Не! Още не съм ѝ казал, но ще трябва да го направя, защото ще искам
децата ни да бъдат обучавани и възпитавани като българи. Тя така или
иначе ще трябва да разбере. Днес тя смята, че съм хун, че съм третият син
на кагана Атила, но някой ден трябва да стане балтавар.
Думите на Ирник го накараха да се замисли. Синът му беше прав. В
следващия момент Авитохол разбра, че трябва да предаде на сина си още
нещо, на което не го бе учил досега. Чувстваше, че трябва да предаде тези
знания, преди синът му да се ожени. Скоро в гърдите му се разгоря
пламък. Времето за това явно бе дошло.
– Искам да ми посветиш няколко дни! – каза Авитохол. – Отиди, вземи
Ладан и двамата ме чакайте! Бъдете готови да тръгнем във всеки момент!
След малко двамата мъже, като тъмни сенки, се метнаха върху гърбовете
на прекрасните си бели жребци. Ладан тежко се покачи върху гърба на коня

6
си. Тази нощ валеше дъжд, духаше силен вятър и беше много неприятно за
яздене. Това бяха първите истински дни от есента. Те не само напомняха, че
лятото си е отишло, но и че настъпва зима. Авитохол знаеше накъде отиват,
той бе взел със себе си туга със златния връх и медния щит, на колана бе
закачил меча си. Със себе си носеше злато, сребро и всякакви други метали,
които внимателно бе избрал. Ясно си спомняше онова събитие, на което бе
присъствал, когато предния път бяха пътували с пратеничеството на
Максиминос. Нощта беше хладна, почвата бе разлигавена, но подковите на
конете им даваха стабилност. Тъй като не съществуваше опасност конете
да прегреят, те яздеха по-бързо. Благодарение на прекрасните животни
още призори успяха да стигнат до крайната цел на пътуването. Тримата
мъже се настаниха в поселението, което се управляваше от вдовицата на
Бледа – Алиде, и нейния управител Задай. Откакто бяха напуснали
Хунград, Авитохол яздеше без качулка. Когато видяха владетеля на всички
хуни, великия каган Атила, в селището настъпи небивало оживление.
Алиде дойде да го посрещне на крака пред голямата къща, която служеше
за неин дворец. Авитохол бързаше и нямаше време за официалности. След
като разтовариха багажа и се нахраниха на малкото пиршество, което бе
дадено в тяхна чест, той заповяда на Задан и Ирник да отидат до близкото
езеро. Авитохол много добре помнеше езерото, сухото дърво и
всичко, което се бе случило в онази нощ.
Алиде им отстъпи най-голямата къща, „двореца” си, и те тримата я заеха.
Авитохол прие любезно и благодари. Той не се нуждаеше от това, но
знаеше, че Атила няма да се откаже, а и това го изискваше санът му.
Авитохол поиска да се усамоти. Той отказа всякакво внимание, което
Алиде искаше да му окаже. Когато остана насаме със себе си, той си
спомни, че преди много години бе научил историята на най-добрите ковачи
в света. Тогава в Индия бе паднал огнен камък от небето. Това бил дар от
боговете за индийците. Той се бе оказал от най-чисто желязо, без никакви
примеси на сяра, което да го прави слабо. Хората го бяха раздробили на
парченца и това представляваше единственият вутц в света. Това бе най-
скъпият метал, по-скъп и от златото. Колоната в храма на Гаруда бе най-
скъпото нещо в света. Там бе скрит целият останал вутц, но и знанието за
технологията, позволила да се отлее такова огромно количество от
метала. Това беше голямата тайна на колоната на Кумарагупта. От него все
още се правеха най-добрите мечове и оръжия в света. Този същият вутц се
използваше и от ковачите в Дамаск, които се смятаха за най-добрите и
ковяха оръжия за цяла Европа и Азия. Но Дамаск и особено Индия бяха
далеч и той не можеше да се добере до тях и до вутца.
Българинът отново се замисли за времето, когато пратеничеството на
Максиминос се канеше да прекара нощта покрай езерото. Тогава от небето

7
се бе спуснало огнено кълбо, което бе паднало в езерото. Това беше знак
свише, дар от Небето за него.
Потъналият в размисли мъж изчака Ладан, който пренасяше и
разпределяше багажа им. Когато той тежко влезе в „двореца”, Авитохол го
накара да отиде да разпали огнището в ковачницата, в която преди време
бяха изковали тиунските ками и втория туг, този, който носеха по време на
бойни походи и битки.
Ирник и Задан се бавеха. Свъсеният, мрачен ден незабележимо
преминаваше в нощ, а според Авитохол все още беше следобед. Мракът се
спускаше над пустата. Българинът реши да вземе медния щит и туга и да
отиде в ковачницата. Когато влезе в помещението, видя, че Ладан още не
бе запалил огъня. Едрият мъж му помогна да закачи щита, туга и меча.
Знакът обаче не беше завършен. След като свърши това, Авитохол отиде да
види какво правеха Задан и Ирник при езерото. Глутница лаещи кучета го
съпроводи до някъде. Двамата мъже бяха завързали конете си към клоните
на сухото дърво. Авитохол много добре помнеше това дърво. То се
извисяваше като скулптура над пустата. Самотно и мъртво, то сгърчеше и,
макар и сухо, в него имаше толкова много живот и красота. Това
дърво беше символ. На какво? Символ на всичко. То беше в контраст с
цялата природа наоколо. Неговото отражение се виждаше в езерото и като
че винаги в света имаше две такива дървета – едното бе преплело корените
си в земята и сочеше към небето, а корените на другото бяха насочени
нагоре, а то растеше надолу, като протягаше прекършените си сухи клони,
като възлести пръсти на старик, към дълбините на езерото. Тези
дълбини бяха сиви и подозрително приличаха на небето горе.
Ирник и Задан обикаляха езерото пеша, личеше си, че двамата разговарят
и обсъждат нещо.
Авитохол беше много уморен, тези двамата сякаш не бяха забелязали
колко време бяха обикаляли около езерото. Без да слезе от коня си, старият
воин тръгна по следите на младите си спътници. Конникът бе най-високото
нещо наоколо, само дървото се извисяваше над него. От гърба на Аспа той
опитваше да надзърне в дълбините на езерото, но не успяваше. Езерото
беше гладко като огледало и в него се отразяваше все по-притъмняващото
небе. В този ден явно повече нямаше да могат да направят нищо, а идеята
на Авитохол бе по някакъв начин да извадят онова, което бе останало от
огненото кълбо. Как щяха да го направят, той не знаеше. Преди много
години небето бе пратило дар на индийците, преди време бе направило това
с хуните. Сега на дъното на това езеро се намираше огненото кълбо. Как
обаче да го извадят от дъното? И дали въобще бе останало нещо от него?
Когато Авитохол настигна мъжете, вече едва различаваше лицата им.
– Решихте ли как ще се доберем до нещото?

8
 – Мислим върху това – каза Ирник.
– Единият начин е да се гмурнем и да опитаме да го извадим. Не знам
обаче дали ще е възможно. Другият вариант е да пробваме да изгребем
езерото или да го източим, но това ще отнеме много време. Освен това
времето е лошо – докато Авитохол говореше, над главите им изтрещя
светкавица и заваля дъжд, който постепенно се усилваше.
– В тази буря не знам какво ще правим? – каза Ирник.
Наистина за няколко мига само дъждът беше преминал в буря.
– Да се прибираме! – каза Задан, който беше мокър и явно се бе
намръзнал, затова не желаеше повече да стои до това езеро в дъжда и мрака.
Авитохол се чудеше как да извади къса, паднал от небето. Той нямаше
представа колко е голям и дали въобще бе останало нещо от него. В този
момент огнена светкавица раздра нощното небе и освети езерото,
последвана от мощен гръм, който разтърси земята под краката им.
Всъщност това не беше твърда почва, а кал. Авитохол погледна към сухото
дърво, което се разцепи, пръсна се на парчета и пламна. Конете, които бяха
вързани под него, се почувстваха освободени и явно стреснати от тътена,
побягнаха като преследвани от Сатаната. Авитохол видя бялата сянка на
Теку, която се разтвори в мрака. Горящото дърво освети водата под такъв
ъгъл, че тя стана прозрачна като моминска сълза. Допреди малко неговата
повърхност бе изглеждала огледална и не пропускаше погледа му. Сега
Авитохол успя да види дъното на езерото.
От гърба на коня Авитохол различи мястото, където някога късът бе
ударил дъното. То представляваше тъмна дупка и благодарение на
светлината, излъчвана от горящото дърво, се виждаше как нещо в него
проблясва като злато. Да, Авитохол можеше да се закълне, че вижда
някакви отблясъци. Мъжът се взираше, защото отблясъците привличаха
вниманието му. Все пак той не можеше да бъде напълно сигурен дали
настина вижда това, защото светлината не беше достатъчна, за да позволи
на езерото да разкрие тайната си докрай.
Авитохол знаеше, че трябва да слезе от коня, защото следващият гръм
можеше да го порази. Освен това от високото седло не можеше да вижда
добре дъното, защото отражението на горящото като факла дърво му
пречеше. Българинът скочи от гърба на коня. В този момент към него се
приближи Ирник.
– Татко, дай ми Аспа, за да настигна двата коня!
– Внимавай! Опасно е да се язди в такава буря, може да те порази гръм! –
каза Авитохол.
Той не чу отговора на младия мъж, който вече се бе метнал върху гърба
на коня му и препускаше в мрака.

9
 Авитохол наблюдаваше езерото. Много добре помнеше вълната от гъста
черна кал и вода, която се бе издигнала тогава там, където огненият болид
бе ударил езерото, и кратера, който бе образувал. После мечът, който го бе
ударил в краката, когато оттеглящата се вода и кал бяха нахлули обратно
в образувалия се кратер. Той знаеше къде беше този проход към ада. Мъжът
не откъсваше поглед от блещукащото нещо там, на дъното на езерото. Той
беше като куче, което е надушило следа, и нищо не можеше да го откъсне
от нея. Авитохол събличаше дрехите си. Студеният дъжд плющеше по
голата му кожа и го обливаше целия. Вятърът засилваше капките и ги
разбиваше в тялото му. Те плющяха по гърба му, все едно бяха острите
жила на бич. Това му причиняваше болка, но в същото време студът го
накара да се вкочани и той престана да усеща болка. Капчиците като
гвоздеи продължаваха да се забиват в тялото му, но той не чувстваше нищо
от това. Мъжът бе изпаднал в някакво шаманско състояние.
Изуменият Задан следеше това, което правеше каганът на всички хуни. Без
да каже думичка, той наблюдаваше езерото като обречен, като че ли
виждаше нещо там, и се събличаше. Мъжът, който се грижеше за
домакинството на Алиде, наблюдаваше здравото тяло на владетеля и се
чудеше какво да прави, да му помага ли, или да го възпре. Ако Атила се
удавеше, всички щяха да обвинят него. Задан бе живял достатъчно, за да
знае, че ако се случи нещо такова, веднага щяха да го накажат и то със
смърт. Едекон щеше да го изкорми на мига, но това все пак щеше да бъде
по-добра смърт от тази, която би му причинил водачът на „черните
конници” Чег.
– Кагане Атила, не влизайте! Ще се удавите! Там е опасно! – говореше
Задан, но не смееше да хване ръката на кагана или да го задържи.
Авитохол не му обръщаше никакво внимание, сякаш не го чуваше.
Дъждът продължаваше безмилостно да се изсипва. Задан не вярваше на
това, което виждаше, но мъжът пред него не се впечатляваше нито от
дъжда, нито от вятъра и студа. Изведнъж каганът тръгна бавно към центъра
на езерото, като газеше меката кал. Водата беше ледена. Задан го последва
и опита да го възпре. Онзи обаче продължаваше да се движи напред, все
едно беше обсебен. Той явно не забелязваше дъжда и бурята,
гръмотевиците и поривите на вятъра и не изпитваше никакъв страх от
дълбините, мрака, неизвестността и водата. Задан опита да задържи Атила,
като го хвана за ръката. Пред мигновената смърт от ръката на кагана и
мъченията на Чег, той все пак избра първото. Мъжът стискаше все по-силно
ръката на владетеля и с риск за живота си се опита да го задържи. Атила
обаче сякаш нямаше намерение да му обърне внимание. Той беше огромен
и силен и просто го влачеше след себе си. Калта бе мека и краката на
мъжете потъваха до коляно. В следващия момент домоуправителят се бе

10
оказал по очи и, хванат за владетеля, се носеше към дъното на езерото.
Задан не можеше да повярва колко силен е каганът, за да го влачи след себе
си. Атила обаче все така се движеше напред, като огромен мощен бивол,
воден от могъща сила, която се намираше извън него.
Скоро прислужникът на Алиде осъзна в какво странно нещо участва. Това
беше нелепо. Сам не знаеше какво точно искаше да постигне. Мъжът беше
наясно, че няма право да задържа кагана, а и да се опиташе, не би успял,
защото това бе пряко силите му. Той не можеше да плува и ако силният мъж
го завлечеше в дълбините, щеше да се удави. Хунът изпитваше ужас от
това. Тъмните талази на езерото също събуждаха в него някакъв
атавистичен страх. Изведнъж разбра, че ако последва Атила, след миг ще
се удави. Това бе моментът, когато той не издържа и го пусна. Задан се
огледа, той търсеше помощ или поне искаше да има свидетели, които
да потвърдят, че се е опитал да спаси владетеля. Ако наоколо бяха Ернах
или Ладан, те можеха да му помогнат да спре кагана. За негов ужас обаче
Атила продължаваше да се движи напред, към средата на езерото, като
потъваше все повече и повече. Дървото все още гореше и Задан ясно
виждаше как водата бавно поглъщаше владетеля, а около него
капчиците удряха повърхността на езерото и изхвърляха пръски във
въздуха. Прислужникът отново погледна към дървото, защото от онази
посока се чуваше съскане. Дървото продължаваше да гори, но дъждът,
който не спираше да вали, бавно надделяваше над огъня. По някое време
небето отново се раздра и освети езерото и цялата равнина. В този момент
Задан видя как каганът се гмурна във водата и изчезна. Той се опита
да огледа равнината и да открие с поглед Ернах. Мъжът крещеше и молеше
за помощ. Със сетни сили се опита да се изправи, но му беше много трудно.
Управителят трепереше целият. Той размесваше калта под себе си и
приличаше на муха, попаднала в капан. Опитваше да се измъкне, но не
можеше. Нямаше сили за това. Мъжът осъзнаваше, че от това колко е бърз
зависи дали каганът ще живее, или ще умре.
Накрая прислужникът на Алиде, целият разтърсван от силни спазми,
излезе от езерото. В този момент към него се приближи Ирник, който
водеше трите коня за поводите. Младият мъж бе успял да залови
уплашените животни. Сега, когато се приближаваха до горящото дърво, те
явно отново се уплашиха, защото започнаха да се дърпат и цвилят.
Дървото догаряше и мракът бавно превземаше всичко наоколо.
– Къде е баща ми? – крещеше Ирник, опитвайки се да надвика бурята. –
Къде е Атила?
От очите на Задан течаха сълзи или това бяха струйки от дъжда. Мъжът,
без да каже дума, само погледна към средата на езерото, което се намираше
зад него.

11
 – Какво?! – изуми се Ирник. Момчето помнеше онази нощ и знаеше, че
баща му искаше да извади къса, който смяташе, че се намира на дъното на
езерото. Можеше ли да е влязъл в езерото? Без да се замисля дали има
смисъл да опитва да го спаси, момчето веднага скочи от гърба на Аспа, но
краката му потънаха в меката кал. С огромни усилия Ирник опитваше да се
пребори и да навлезе във водата, но не успяваше. Понечи да се затича, но
така около ходилата му се образуваха огромни буци, които още повече му
пречеха. Ирник падаше и ставаше, пълзеше, влачеше краката си, но не се
предаваше. Той трябваше да спаси баща си, да се гмурне след него и да го
измъкне от там. Ирник крещеше. Дъждът ставаше все по-силен. Небето все
едно се продъни. Младият българин вече не знаеше дали плува, или пълзи.
Той се стремеше надолу, опитваше се да се гмурне, да загребва водата или
калта. Водата бавно навлизаше в дробовете му.
На брега на езерото Задан държеше поводите на трите коня, виждаше
всичко това и се чудеше какво става. Той беше сигурен, че Атила вече е
мъртъв. Нямаше човек, който да издържи толкова време под вода. Ернах
също вече не се виждаше. Задан изпадна в ужас. Ако каганът беше мъртъв,
това щеше да е много зле, но ако умреше и третият, както казваха
любимият му син, той не желаеше даже да си представи какво ще му
се случи. Как така съдбата го бе поставила в такава ситуация? Мъжът се
опитваше да се ориентира в обстановката. До този ден той беше спокоен.
Изведнъж обаче се бе оказал в центъра на нещо толкова опасно.
Осъзнаваше, че тази ситуация не можеше да има добър изход, не само за
Атила и Ернах, но и за него. Въпреки това мъжът не можеше нищо да
направи. Той стоеше, държеше поводите на конете и проклинаше Бог,
който му бе причинил всичко това. Времето си течеше. Сигурно и двамата
мъже отдавна вече бяха мъртви и телата им никога нямаше да изплуват.
Той бе загубил представа за времето, навярно щеше да остане така до
сутринта, докато слънцето не осветеше всичко, за да се увери какво бе
станало. На няколко пъти на Задан му се струваше, че всичко това не се
случва с него, че е кошмар, нереално и когато настъпи денят, ще разбере,
че е било видение, кошмар и този ден и нощ въобще не са се случвали. Но
ако не беше така, не знаеше какво щеше да прави. През главата му мина
мисълта да избяга, да се метне върху гърба на някой от прекрасните жребци
и да препусне. Но той трябваше да прекоси Истър. Защо да се връща
при Алиде и да остава в Хуния? Тук го чакаше гибел. Не знаеше с какво
можеше да помогне на двамата мъже. Дори да навлезете във водата, просто
удавниците щяха да се увеличат с един, но и да станеше това, какво
значение имаше. Мъжът стоеше като истукан, държеше поводите на конете
и не помръдваше. От одеве светкавиците не спираха, но той не ги виждаше,
не забелязваше дъжда и студа, не обръщаше внимание на конете, които се

12
дърпаха и заплашваха да изтръгнат поводите от ръцете му. Пръстите му
бяха измръзнали, вкочанени, сключили мъртва хватка и никой не можеше
нищо да изскубне от тях. Мъжът се чудеше какво да прави. Смъртта го
притискаше отвсякъде. Задан не знаеше дали самият той ще може да
бъде спасен. Напълно бе премръзнал и вече не чувстваше тялото си.
Стоеше като някой клон, за който бяха завързани поводите на трите коня,
подобно на онова дърво, което все още догаряше. В този момент отново
удари гръм и пред очите му се разкри чудна гледка. Там в мрака, от другата
страна на езерото, към него се приближаваше цяла армия. Той
наблюдаваше всичко това с широко отворени очи и знаеше, че не е
истина. Може би беше мъртъв, но все още не знаеше това и мислеше, че
стои прав до брега на езерото. Мъжът не реагира по никакъв начин. Стоеше
и чакаше да види какво ще стане. Тази нощ се бяха случили толкова
странни неща, че вече не знаеше на какво да вярва, кое беше истина и кое
привидение. Ужасеният мъж осъзна, че хората са истински, когато
следващата светкавица отново освети цялата степ. В този момент те като
че ли го забелязаха, защото пришпориха конете си към него. Някои от тях
държаха факли в ръцете си, които едва горяха и светеха слабо, защото
дъждът опитваше да ги изгаси.
Учудването на прислужника стана още по-голямо, когато пред него спря
цяла армия. Това бяха всички хунски генерали. Задан много добре ги
познаваше. Групата водеше страховитият Едекон, който тежко скочи от
едрия си черен кон с огромни копита. Мъжът след него обаче обсеби изцяло
вниманието на Задан. На прекрасен бял кон зад Едекон яздеше Атила. Да!
Там се намираше каганът на хуните! Изумен мъжът погледна към конете,
чиито поводи държеше. С невярващи очи той гледаше двата бели жребеца.
Конете си бяха тук, това означаваше, че всичко, което му се бе случило, не
беше плод на неговото въображение. Атила също яздеше прекрасен бял
жребец. Задан видя Елак и Денгизих, които яздеха до баща си. Той
очакваше да види Ернах и тогава вече нямаше да знае какво да мисли. Не
го видя, но забеляза Чег. Задан не знаеше какво да стори. Какво нравеха
всички тези тук? Какво можеше да им обясни? Мъжът очакваше Едекон да
го прониже на мига, той обаче застана зад гърба му. Атила скочи от коня
си и извика срещу него.
– Какво става, Задан? Какво става?
Задан беше почти сигурен, че Атила бе убил неговия господар Бледа. За
това обаче никой не смееше да говори и дори да мисли. А и какво значение
имаше сега? Той обаче бе станал свидетел как същият този мъж с двете си
ръце бе удушил шута Зеркон. Атила беше жесток воин и палач и щеше да
го убие на мига.

13
 – Задан, какво става? – извика Атила, като го хвана и го разтърси за
раменете. Потресеният мъж се чудеше какво да отговори. Всъщност той не
знаеше дали въобще можеше да говори.
– Вие! Вие! Вие влязохте в езерото преди малко! Ернах ви последва!
Казахте да стоя тук и да чакам! Аз чакам!
Атила веднага разбра какво става.
– Запалете огън! – веднага нареди той. – По-бързо, огън!
Едекон беше като полудял. Той крещеше с пълно гърло.
– Веднага, всички назад! Балтаварите при мен!
Атила погледна мъжете и каза:
– Авитохол и Ирник са вътре! Веднага да ги извадим! По-бързо! По-
бързо!
Младите мъже не се нуждаеха от повече подканяне. Като млади лъвове,
без да се забавят нито миг, без да се замислят дори, те скочиха към езерото.
Елак носеше въже, следван от Денгизих, Одоакър и Хунулф. Едекон също
газеше след тях. Но едрият мъж, макар и изключително силен, беше
твърде тежък и скоро затъна съвсем.
– Напред! Да ги извадим! – крещеше той и насърчаваше по-младите и
леки момчета, които с усилие си проправяха път напред.
Атила прогони мъжете, които запалиха голям огън, и заповяда:
– Повикайте Евдокс! Бързо Евдокс тук! – след което и той скочи в
езерото. Той трябваше да помогне на брат си.
Едекон бе изостанал, но продължаваше да насърчава момчетата. Скоро
нещо в мрака под него се размърда. Балтаварите теглеха нещо.
– Тегли, Едекон, тегли! – Елак му подаде някакво въже и започна да го
дърпа наравно с гиганта. Скоро Одоакър се присъедини към тях. Той
тичаше, падаше, ставаше.
Едекон крещеше и теглеше въжето. Там, на края му, имаше нещо тежко.
Мъжът затъваше, но силата му беше голяма, волята – още повече. Той
уважаваше много Авитохол и би направил всичко за него, сега бе дошъл
моментът да докаже това. Авитохол му бе дал пръст от свещената земя на
българите, беше го накарал да се гордее с баща си. Не бе направил и най-
малкия намек, че го мрази, а напротив, непрекъснато изразяваше
уважението си. За да отмъсти за смъртта на баща си, Едекон бе преследвал
и избил българите. Авитохол обаче му бе обяснил българската гледна точка
и скиро-хунът го уважаваше за това. Едекон разбра, че сега всичко
зависеше от него и силата му. Вождът на скирите беше толкова мощен,
че момчетата, които изоставаха и се препъваха, в един момент осъзнаха, че
не помагат, а само са в тежест на огромния мъж. Той обаче крещеше и
продължаваше да тегли въжето, а с него и двете момчета, които се влачеха
в калта. Едекон беше много по-силен от Одоакър и Елак. Момчетата

14
трябваше да признаят силата на генерала. Никой от тях не го бе виждал
такъв. Когато излезе от водата и „захапа” по-твърда земя, той вече тичаше
толкова бързо, че момчетата, като крещяха от болка, пуснаха въжето, на
което висяха като мръсно пране.
Някога, заслепен от гняв, скиро-хунът бе избил всички българи. По-късно
Авитохол му бе разказал с какво уважение българите се бяха отнесли към
баща му Грот. Дори когато го бе убил, Баяр бе направил това честно,
изпълнявайки волята на Бог, а не с омраза. В началото той не знаеше това.
След това вече не можеше да съживи избитите българи. Сега от тях бяха
останали двамата последни – Авитохол и Ирник и той трябваше да направи
всичко възможно, за да ги спаси и изкупи вината си за стореното преди
години. Той продължаваше да тича, макар отдавна вече другият край на
въжето да бе извън езерото. Зад себе си чуваше викове, но те не достигаха
до съзнанието му, а и шумът на бурята ги заглушаваше.

15
 II

...Той газеше в нещо, което приличаше на вода, но беше много по-гъсто

от нея. Каква беше тази каша? Той се гмурна. Ледената материя го погълна.
Попадна в нещо като безкрайна спирала. Мъжът загребваше с мощен замах
на ръцете си и се стремеше все по-надолу, към дъното, към центъра
на спиралата, към сърцевината, към ядрото, към Бог. Да, там в центъра се
намираше Нищото, същността, Бог. Той пътуваше натам. Бог го зовеше и
Авитохол бе готов да се присъедини към него. Сега се уверяваше, че това
не беше Тангра. Той пътуваше към своя бог, този, когото бе нарекъл
„Български Бог”. Авитохол летеше към най-дълбоките недра, тук той хвана
нещото. Това, което светеше като злато. Да! Бог беше злато! Мъжът се
успокои, когато го хвана в ръце. Тук бе покоят. Това бе тишината,
Неназовимото, Нищото. Това беше повече от смъртта. Тук той постигна
своето равновесие. Нямаше страх. Не усещаше студа. Всепроникващият
мраз като че ли бе замразил душата му и той не изпитваше желание
да диша. Да, той не се задушаваше. Смътно си спомняше, че се намира на
дъното на някакво езеро. Сега обаче не желаеше да вдиша, той не се
намираше във вода и не се задушаваше. Мъжът държеше златото и беше в
покой. Скоро усети някакви ръце до своите, но това не го стресна. Значи
Бог не беше достижим само за него и друг бе достигнал до тази същност.
Почувства ръцете на другия човек. Мъж ли беше, или жена? Погледна пред
себе си. Тук, в дълбините на бездната или езерото, защото все повече му се
струваше, че се намира във вода, той я видя. Тя беше като видение, като
призрачно същество. Цялата облечена в бели воали, които, носени
от подводните течения, се движеха все едно бяха управлявани от вятъра.
Това беше Господарката на езерото. Авитохол веднага я позна. Всъщност
той много добре я познаваше, защото тя беше H'Анна. Къде беше отишла?
От толкова много време не я бе виждал. Жива ли беше? Дългата ѝ коса се
бе разстлала около нея. Като хиляди пипалца на октопод косите ѝ се
бяха разпръснали из водата, като че желаеха да я погълнат, да се слеят с
нея. Воалите и косата ѝ се движеха плавно, все едно бяха вълни.
Движенията на Нимуе се сливаха с подводните течения. Тя посегна към
него и го докосна. Той почувства ръцете ѝ, нежни, меки и топли. Авитохол
съжаляваше, че тя не бе останала да живее при него. В същото време тези
ръце бяха доста силни и го дърпаха. Опитваха се да го изтръгнат от златото,
което стискаше.
Авитохол си наложи да отвори очи и с изненада установи, че пред него
стои Ирник. От одеве всъщност той не беше гледал Нимуе. Не знаеше дали
и сега това, което виждаше, бе реалност. Какво правеше синът му тук?

16
Всъщност беше нормално Ирник да достигне до неговата идея. Та той бе
най-близкият му човек, знаеше всичко за българите, Тангра и за неговата
идея за Бог в развитие. Тази мисъл го успокои. Синът му обаче не се
намираше в покой като него и му правеше жестове да пусне „златото”. Той
се бореше с него и опитваше да го накара да отдели ръце от златото, от Бог.
Защо Ирник правеше това? В този момент около тях се появиха
някакви сенки, които се движеха. Съществата извиваха тела. Едно от тях се
обви около него и обхвана кръста му. Авитохол искаше да се бори, но в
същото време трябваше да държи „същността”. Нямаше да я пусне за нищо
на света. Изведнъж той отново полетя, този път нагоре, към върха на
спиралата. Мъжът махаше и искаше да се задържи, там долу му беше
спокойно. Полетът му обаче продължи. Той беше някак разделен на
тласъци, но после изведнъж се ускори. Авитохол вдиша. Рязка светлина
проряза съзнанието му...

Българинът отвори очи. Лежеше в някакво помещение. Отначало не можа

да разбере къде се намира. Скоро обаче над него се надвеси Ирник.
Помнеше някакво езеро и странни видения.
Сигурно отново бе изпаднал в някоя от своите молитви-медитации, които
го водеха до единение с Бога в развитие – Българския Бог. Тези състояния
бяха странни и след тях той губеше ориентация за време и пространство, за
истина и видение.
Постепенно започна да си спомня. От недрата на паметта му изплува
шепотът на хиляди тумири. Думите се повтаряха, наслагваха се една върху
друга и се превръщаха в неразбираема какафония. Той гледаше сухите им,
гънки устни и понеже не разбираше какво говорят, опитваше се да различи
думите по мърдането на тези устни. Всяка уста обаче бе различна
и говореше различно. Тогава се взря в празните кухини на слепите им очи.
Там обаче имаше очи. Той не ги виждаше слепи, а зрящи. Българинът
продължаваше да наблюдава огънчетата, които горяха в кухините, където
трябваше да са очите. Явно тумир в някои от другите светове имаха очи. Те
продължаваха да говорят, думите им се наслагваха една върху друга.
Българинът ги чуваше, но не можеше да разбере какво му казват, понякога
обаче различаваше само един глас и тогава започваше да разбира. Този глас
се състоеше от всички гласове на тумир, слети в едно. Да! Изведнъж тези
гласове се претопяваха в един всесилен, всепроникващ глас и той
започваше да вниква в думите, но някак вътре в себе си. Разбираше
техния смисъл, макар езикът, думите да му бяха непознати. Постепенно
започваше да го разбира, защото изведнъж гласовете се сливаха и вече не
говореха кой когато си иска. Той имаше силата да ги подчини, да ги
обедини, може би силата да ги задържи. Тогава осъзна, че през цялото

17
време всички тези устни бяха мълвили едни и същи думи. Тези думи,
всички тези гласове бяха в главата му, там отекваха. Той беше храм за
думите и мъдростта на тумир. Авитохол вече знаеше защо беше тук, отново
усети Силата, която го бе довела до тук.
– Татко, как си? – попита синът му.
Понеже не знаеше какво да отговори и кои от нещата, които, като лъжливи
спомени, се блъскаха в главата му, са истина, само кимна с глава.
– Добре ли си? Боли ли те някъде? – Ирник продължаваше настойчиво
да пита.
За болка, не го болеше, всъщност той не усещаше тялото си. Не желаеше
обаче да слуша Ирник, който бе в света на хората, а нещо го караше да се
отпусне и да остави душата си да отлети в света на тумир. Това му се
струваше много лесно и естествено.
– Къде сме? – попита Авитохол и с усилие на волята опита да задържи
вниманието си в света, в който беше Ирник.
– В двореца на Алиде – отвърна младежът и това възвърна голяма част
от спомените му. Значи всичко, което му се струваше, че е преживял, все
пак се бе случило. Той си спомняше осенението на орендата, което бе
получил, шепота, че трябва да дойдат до тук, спомените му. Онази странна
вечер и това, което бе преживял близо до езерото, когато бяха пътували с
пратеничеството на Максиминос. Тогава там бе паднал ангел с
изгорели каменни криле. Тези ангели явно бяха от камък, но понякога
бяха от желязо, от най-скъп вутц, като онзи, паднал в Индия. Може би тези
ангели бяха дар от Бог към хората. Българинът осъзнаваше, че мисълта,
която чуваше в главата си, бе оренда, пратена от Бог. Тя му казваше, че
трябва отново да бъде изкован меч. И всичко това беше истина, не беше
сън, плод на трескавото му съзнание.
– Готова ли е ковачницата? – попита Авитохол. Не знаеше защо, но този
въпрос зарадва много сина му.
– Готова е! Готова е! – отвърна младият мъж. – Радвам се, че си добре и
си спомняш нещо!
Всъщност той не помнеше много или поне не можеше да разграничи
реалността от кошмарите. Спомняше си, че бе яздил към езерото и там бе
срещнал Ирник и Задан. После гръмотевицата и Ирник, който се бе
разтопил в мрака, в търсене на прекрасния си Теку.
Авитохол се напрегна, струваше му се, че нещо важно се бе случило там
покрай езерото, че бе преживял нещо опасно, драматично, но не можеше
да се сети. Може би там го бе поразил гръм или бе припаднал и всичко
друго е било само кошмар. Като се опитваше да си изясни всичко това,
Авитохол попита:
– Как се оказах тук?

18
 – Това е много дълга история – отвърна Ирник.
– Да ставаме тогава! – каза Авитохол и се опита да се размърда, но от
това не произтече нищо. – Защо не мога да се движа?
– Завързахме те! – спокойно каза младежът.
– Защо?!
– Така нареди Евдокс.
Авитохол отново опита да се раздвижи, но не успя.
– Защо сте ме вързали? – строго попита той, като го гледаше изпод
навъсените си вежди.
– Евдокс знаеше, че като отвориш очи, ще искаш да станеш! Той
заповяда да лежиш.
– Кой е Евдокс, че ще ми заповядва и ще ми казва какво да правя?! –
крещеше Авитохол. – Веднага ме отвържи! Собственият ми син ще ме
връзва и ще ме държи като пленник! Веднага! Веднага!
Завързаните ръце му напомниха за нещо, което му се бе случило. Какво?
Той се опитваше да се освободи. Тогава се сети. Той се бе задушавал.
Тогава някакъв змей се бе спуснал към него и бе обхванал ръцете му по
същия този начин. След това с опашката си змеят го бе стегнал и го бе
влачил зад себе си. Авитохол си бе помислил, че лети, но всъщност змеят
го бе отвел със себе си.
След малко Авитохол се отпусна, беше толкова изморен. Едва успяваше
да си поеме въздух. Чувстваше се много зле. Постепенно започна да
проумява, че има неща, на които не бе обърнал внимание, и сега беше време
да си ги изясни. Като се опитваше да овладее импулса си да се бори и да
наложи контрол над дишането си, Авитохол попита спокойно.
– Какво е правил Евдокс тук?
– Той беше тук с Атила, Едекон, всички балтавари без Флавий Орест и
въобще повечето хунски вождове.
Авитохол затвори очи. Опита да си спомни причината за присъствието на
Атила, но не можа. Струваше му се, че само трима души бяха дошли до тук.
– Ладан тук ли е? – попита след малко той.
– Да! Нали ти казах, че е в ковачницата и вече няколко дни поддържа
огъня!?
Това беше добре, значи все пак някои от спомените му бяха верни.
– А къде е Атила?
– Каганът трябва да е в Хунград, защото се готви за война.
– Тогава как е дошъл до тук?! Защо?!
– Това е дълга история. Малко след като ние сме тръгнали, Атила имал
видение. Събудил се от кошмар. Сънувал два дракона, които се изправят
един срещу друг и се бият. Той ми каза, че много пъти сънувал този сън и
в това видение единият дракон винаги си бил ти. Той поискал да говори с

19
теб и да ти разкаже какво му се било случило. Жена му Ерекам, която е
шаманка, също се събудила и му казала, че и тя сънувала странен сън.
Когато стигнали до покоите, малко след като ние сме ги напуснали, там
видели Емьоке. Според Атила тя все още спяла, но била с отворени очи.
Без да се събужда, дъщерята на Едекон била станала от юртата на баща си
и прекосила алая. Баща ѝ и братята ѝ я следвали внимателно отдалече. Те
не смеели да я разбудят. Когато стигнала до покоите ни, тя спряла и насън
започнала да плаче. В този момент дошъл разтревоженият Атила с Ерекам.
Тогава мъжете се сетили, че някога Н'Кара била обучавала Емьоке и тя
сигурно също била шаманка. Явно всички хора, които имали шамански
дарби, тази нощ сънували един и същи кошмар или имали
тревожни видения. Атила чувал в съня си, че ако двата дракона се обединят,
ще се получи Главният дракон, най-жестокият, главата на дракона.
Отначало той бил с главата на лъв, но след това станал с глава на дракон.
Той си помислил, че това сигурно е баща ви, защото вие сте били слети,
когато сте се намирали в чреслата1 на баща си.
– Н'Кара тук ли е? Тя ли е в основата на всичко? – попита Авитохол. –
Тя появи ли се?
– Не!
Авитохол се замисли, че последния път Н'Кара го бе измамила, като му се
бе представила в образа на Емьоке. Всъщност, като учителка на дъщерята
на Едекон, тя бе направила това с лекота, а може би самата Емьоке по
някакъв начин бе участвала в тази магия? Ирник също имаше заложби на
шаман. Той обаче не бе усетил нищо, защото беше заедно с него. С тези си
дарби Емьоке и Ирник му напомняха за него и Баяра, когато бяха млади.
Ирник продължаваше своя разказ.
– Мъжете влезли в покоите ни и като видели, че ни няма, се зачудили
къде сме.
„Езерото! Езерото! Господарката на езерото!“ – тогава започнала да
крещи Емьоке. Едекон отначало нищо не разбирал. После се сетил, че
когато пратеничеството на Максиминос се прибирало, там, до поселението
на Алиде, се било случило нещо твърде странно. Той не присъствал лично,
но после всички свидетели му разказвали. Едекон повел групата и само
бързината им помогнала да ни спасят.
– От какво ни спасиха? – попита Авитохол.
– Татко, ти нищо ли не помниш?
– Помня, че отидохме до езерото и там видяхме гръмотевица, която
порази кривото сухо дърво с клони като старчески възлести пръсти.

1
Чресло - бедро; в миналото се използвало в смисъла на слабини. Изразът „от
чреслата му“ означава негови наследници
20
 Какво стана с дървото? – изведнъж Авитохол почувства някаква странна
близост с това дърво. Неговата участ не му беше безразлична. То си стоеше
там, но той го помнеше.
– Дървото беше пръснато на парченца, а останалото от него изгоря.
На възрастния мъж му стана мъчно, без сам да знае защо. Едно сухо,
ненужно, извисяващо се само в пустата дърво бе изгоряло. Какво толкова?!
– Отвържи ме! – отново каза той. Този път гласът му бе много по-
спокоен. Това подмами Ирник, който се наведе и развърза въжето.
Авитохол веднага опита да се изправи, но силите му не достигнаха.
– Ти беше полумъртъв. Всички хора и най-вече Задан не могат да
повярват, че си жив, татко. Той твърди, че си стоял толкова дълго под
водата, че няма как жив човек, въобще дишаща твар да оцелее толкова
време. Освен това Задан стана свидетел на това как Атила дойде да те
спаси. Сигурен съм, че те смята за демон и разказва, че те е видял на две
места едновременно.
– Това не ме притеснява, този Задан живее тук, при Алиде, и е твърде
изолиран. Той не е воин и почти няма контакт с останалите хуни.
– Въпреки това знаеш, че прислужниците на цариците са най-големите
клюкари. Той със сигурност познава квадиеца Адам, който е прислужник
на Керка.
– Дори да е така, не смятам да предприемам каквото и да било! Остави
го, Ирник!
– Но той може би е разкрил тайната на балтаварите! Ти, татко, си ми
казвал, че всеки, който знае тайната ви с Атила и не е балтавар, трябва да
умре!
– Остави го! Работа ни чака! – каза Авитохол. Малко по малко паметта
му се възвръщаше и му ставаше все по-ясно какво се бе случило. Той се бе
гмурнал в езерото. Всичко това бе заради желязото. Там, на дъното на
езерото, трябваше да се намира къс камък и злато. Всъщност без това те не
можеха да продължат да правят каквото и да било.
Авитохол отново опита да се изправи. Ако нямаше метал, беше
безсмислено да се изправя, защото нямаше къде да ходи и какво да прави.
Българинът все пак плахо попита:
– Нещо извадих ли от езерото? Държах ли нещо в ръце?
– Да! Да! Да! – викаше Ирник и се въртеше от щастие. – Татко, ти го
извади! Ето го!
Момчето излезе отвън и после внесе в стаята огромен къс. Това беше
черен обгорен камък, в който тук-там се виждаха малки блестящи зрънца.
Не знаеше дали беше желязо, или злато, но сега това не го интересуваше.
Авитохол се просна върху парчето камък.

21
 – Това е много странно парче – каза Ирник. – Този камък расте! Откакто
го извадихме, той нараства!
– Жив камък?! – учуди се българинът, който лежеше на пода. Той се
изправи бързо. – Дали ще е достатъчен металът? – попита Авитохол. – Ще
стигне ли за един меч?
– Това никой не знае. Ако изчакаме малко, ще сме по-сигурни.
– Може след това да се свие.
– Защо да се свие? – почуди се Ирник.
– Българите знаехме, че съществуват камъни, които растат. Това са
млади камъни. Но сме чували за един камък, който ту се свива, ту се
уголемява. Той прави това много бавно, но явно така бие сърцето на Бог.
Този камък ние наричаме „Сърцето на Тангра”, на изток го наричат
Чинтамани.
– Какво ще правим с този камък, татко?
– Ще го претопим. Ще извлечем метала, а камъка ще запазим.
– Но ако това е Сърцето на Тангра, няма ли да нараним нашия бог?
– Не! Така нашият меч ще е неговата кристализирала кръв.
Авитохол се опитваше да вдигне камъка, но той беше прекадено тежък за
него.
– Ирник, помогни ми!
– Татко, сега легни! Почини си! Само преди два дни беше ни жив, ни
умрял, изтощен, удавен и премръзнал! Сега легни, почини си, а утре ще
правим каквото кажеш!
– Пренесете камъка в ковачницата! Ладан да приготви най-голямата
пота! Не гасете огнището! Пригответе се за коване! Искам да се
пречистите! Ладан знае как. С него вече сме ковали, а и ти знаеш, защото
си ни помагал! Чакайте ме!
Авитохол се чувстваше много изморен. Погледът му се премрежи и той
отпусна изнуреното си тяло.
Мъжът не знаеше дали изобщо беше спал, или само се бе унесъл за малко.
По някое време някакъв силует застана над него. Той беше на жена.
Българинът искаше да я огледа, но не можеше да се разсъни и да отвори
очи. Тази жена му бе позната, беше я виждал някъде. Тя обаче не беше
Алиде. Жената държеше главата му в скута си, милваше го, попиваше потта
му, а след това му помагаше да се храни, като слагаше храната в устата му.
Дали не беше Емьоке?
– Как се казваш? – попита Авитохол.
– Аранка – отвърна жената.
– Аранка – повтори българинът. – Сега трябва да спя, Аранка! – каза
българинът и се отпусна.

22
 Тази Аранка, нейното докосване му бе познато. Със сигурност тя го бе
докосвала и друг път. Гласът ѝ също му бе познат. Но коя беше тя? Когато
си отпочинеше, щеше да разбере това.

Минаха няколко безкрайно дълги дни, през които Авитохол през по-
голямата част от деня лежеше. Тази Аранка се грижеше за него. Жената
говореше латински и знаеше само няколко думи на хунски. Скоро
българинът забеляза, че Аранка беше непразна. Съзнанието му все още не
бе прояснено съвсем. Една вечер той се стресна. Нещо го караше да стане
и българинът се подчини на тази сила. Успя да се изправи с пъшкане.
Отнякъде се появи Аранка, която се опита да го спре. Той обаче отиваше
към ковачницата и това не беше някакво негово хрумване, а
предопределението го водеше натам. Авитохол знаеше, че всички го
смятаха за Атила. Тази Аранка обаче явно не беше хунка или беше много
глупава, защото си позволяваше да се опитва да го спира по начин, по който
никоя хунка не би си помислила даже. Скоро Авитохол усети, че Ирник е
до него. Явно синът му успя да прогони нахалната жена.
– Татко, какво става? – попита разтревоженият Ирник.
– Трябва да започнем да ковем меча!
Ирник знаеше, че баща му се опира на предопределението и това, за което
настояваше, не идваше от него. По-голямата част от живота му бе
преминала в търсене на оракули и прорицалища, които да му разкрият
волята на Върховната сила. Авитохол поддържаше постоянна връзка с
Тангра или, както той го наричаше, „Българския Бог”, защото в духовното
си развитие бе достигнал до такова ниво, че животът му се бе превърнал в
непрекъсната молитва-медитация. Затова Ирник се бе научил да вниква по-
дълбоко в това, което баща му правеше. Самите му действия бяха като на
оракул. Дори нямаше смисъл да го пита, само трябваше да го гледа и
следва. Сега Ирник се довери на баща си и го последва, като си спести
забележките, че още е много слаб и доскоро е бил на границата на смъртта,
защото знаеше, че от всичко това няма да има никакъв смисъл.
– Къде е обгорелият камък, който извадихме от дълбините на езерото?
– С Ладан го пренесохме в ковачницата.
– Тя готова ли е?
– Всичко е готово. Дори Ладан спи там, за да поддържа огъня.
– Добре! Всичко това е добре! – мърмореше на себе си Авитохол. – Сега
трябва да измислим как да извлечем метала от камъка.
Скоро Авитохол и Ирник нахлуха в ковачницата. Това беше най-
отдалечената постройка, която се намираше извън поселението на Алиде.
Авитохол се огледа и видя Ладан, който лежеше върху една купчина слама.
Огромният мъж хъркаше силно и отказваше да се разсъни, дори след силно

23
разклащане от Ирник. Авитохол се приближи и го ритна силно, мъжът
се събуди недоволен, като се опитваше да се разсъни и изправи. Тъй като
огънят в пещта гореше и беше топло, Ладан бе облечен само с една риза,
която бе изцапана от непрекъснатото поддържане на огъня в пещта. Мъжът
беше чорлав, мръсен и сънен. Той не можеше да повярва, че вижда кагана
толкова жизнен пред себе си.
– Ладан, готви се! – извика този, когото той смяташе за Атила.
– Готви се! Готви се! – мърмореше под носа си огромният мъж. Той като
че ли не бе доволен от това, че са го разсънили и че вижда своя каган. –
Никой не те оставя да се наспиш! Готви се! Винаги се готвим за нещо! Цял
живот няма покой! Той е демон! Сигурно има повече от десет живота!
Тровят го, пробождат го, давят го, болен, полумъртъв, той е тук.
„Готви се!” – казва. Готви се! – Ладан мрънкаше под нос, така че никой от
двамата мъже да не може да го чува. В същото време той сложи малко дърва
в огъня, раздуха го с кожения мях, а след това се зае да нацепи още дърва.
Огромният мъж вършеше това в просъница, все едно бе воден от сила пряко
волята си.
Авитохол огледа помещението и видя тангристкия знак с един липсващ
меч, който бяха закачили на едната стена. Ковачницата имаше една
каменна стена, в която от огромни камъни бе иззидана пещта. Другите три
стени бяха дървени и можеха да се махат. Така всеки, който искаше да му
бъде изковано нещо, можеше да влезе при ковача и да говори с него, както
и да наблюдава това, което му изковават. Тези стени бяха направени да се
свалят, защото в ковачницата винаги беше много топло, заради горящата
пещ и така особено в топлите летни дни вътре ставаше нетърпимо.
– Преди да започнем да ковем, трябва да се пречистим! – Авитохол
гледаше сънения, чорлав, мърморещ Ладан. – Не знам дали можем да
пречистим Ладан. Може би трябва да го оставим само да поддържа огъня
и да носи вода и храна! Ти имаш ли сили, Ирник? Готов ли си да изковем
един меч?
– Готов съм! – отговори Ирник, а погледът му гореше. – Не за себе си се
притеснявам, татко, а за теб! Ще имаш ли сили да понесеш нещо толкова
тежко, като изковаването на меч?
– Орендата ще ме подкрепи! Аз и без това няма да го кова със
собствената си сила.
След това накараха Ладан да донесе вода от езерото. Една част от нея
стоплиха, а след това се изкъпаха направо в степта. Навън валеше дъжд и
небесните капки се смесиха с тези, донесени от езерото. Водата не беше
много чиста, защото дъждът бе размътил езерото, но Авитохол си спомни,
че преди години с Ковендра се бяха изкъпали в мътните води на Ганг.
Онази вода със сигурност бе много по-мръсна от тази. Авитохол много

24
добре си спомняше свещената река на индусите, която протичаше не само
из плодородната долина на Индустан, но и прекосяваше всички светове и
носеше душите на починалите индийци към вечността.
След като се изкъпаха, мъжете се подсушиха, облякоха нови бели ризи,
дадени им от Алиде, и заприличаха на ангели. Единият ангел имаше твърде
странно, обезобразено лице. След това двамата влязоха в ковачницата.
Навън беше нощ. Те се замислиха как да извлекат метала от камъка, как да
ги разделят тези двете. Ирник се опита да го чопли с чук, Авитохол
искаше да го загреят, но късът беше много голям и не можеше да се побере
в пещта. Най-лесно бе да го начупят, но Авитохол знаеше, че ако камъкът
нараства, вероятно е жив, ако пък се разширява и свива, можеше да е
сърцето на някой бог или на самия Тангра. Старият българин не желаеше
да наранява сърцето на бог, затова обмисляха какво точно да направят.
Двамата мъже останаха замислени дълго време. Отчаянието бавно
обземаше Авитохол. Той знаеше, че не бива да прилага насилие над нещо
живо, каквото беше този камък.
– Тези камъни са свещени. Някога те са били живи същества – каза
Авитохол. – Според християните и евреите това са ангели, които Бог праща
на земята. Повечето от тях губят силата си и от ангели се превръщат в
демони. Когато навлизат в този свят, те се запалват и биват обгърнати от
огнено кълбо, което обгаря снежнобелите им пера. Нали знаеш, че ангелите
имат криле? Крилете на тези обаче обгарят и така те падат на земята. Може
би, освен да обгорят, се и вкаменяват, защото всички те са открити под
формата на каменни късове. Желязото в тях може би е кръвта им, която се
втвърдява. Знам, че онзи в Индия е бил почти целият от метал, от който е
извлечен вутцът.
– Какво да правим с него, татко? Как да извадим метала, без да го
нараним?
– Не знам – искрено си призна Авитохол. – Тангра... Бог трябва да ни
подскаже.
Двамата останаха така дълго време, загледани в парчето камък и като че
ли очакваха то да им отговори. Ирник се взираше в блестящата жилка,
която потъваше в недрата на камъка. „Как да изтръгнат метала от
вътрешността?” Ладан, който не се бе пречистил и само щеше да им помага,
бе престанал да носи вода от езерото, след като двамата се изкъпаха и
пречистиха. Той бе занесъл мръсните дрехи на прислужниците на Алиде,
за да ги изперат, а после се зае да мете, като внимаваше да не се пречка на
двамата мъже. Ладан знаеше, че те изпълняват някакви ритуали, затова
дори не ги попита какво да прави, за да не ги прекъсва. Мъжът не желаеше
да ядосва Атила, защото очевидно в следващите дни и нощи щяха
да живеят с него в тази малка ковачница. Докато двамата мъже се взираха

25
в къса, все едно искаха с погледите си да го разцепят, Ладан продължаваше
да мете пода, който бе от трамбована пръст, но по него имаше нападали
въглени. Всъщност метенето не беше наложително, но огромният мъж все
нещо трябваше да прави. Беше взел една метла с дълга дръжка, направена
от храстите, които есенно време се валяха из пустата и се превръщаха в
сухи топки, и с нея метеше пръстения под. По някое време мъжът се
приближи до стола, пред който се намираше тежката наковалня. Тук той
трябваше да е особено внимателен. Ладан понечи да помете покрай
наковалнята, като опитваше да остане незабелязан за мъжете, които не
отделяха очи от каменния къс и разговаряха отнесено.
– Татко, какво да правим? Как да го извлечем от вътре?
– Не знам – отнесено отговори Авитохол. Той гледаше къса, без да
забелязва огромното туловище на Ладан, което по някое време му скриваше
гледката.
– Да намерим огромна пещ и пота, да поставим къса вътре. После ще го
въртим...
– Тангра... Бог трябва да ни подскаже отговор.
В този момент Ладан, който и без това не беше особено похватен, се
завъртя, той беше с гръб към стола и, без да иска, се удари в къса, столчето
се залюля и понеже късът беше тежък и се намираше отгоре, падна върху
наковалнята и се разби на дребни късчета. Ладан стоеше изумен,
безпомощно разперил ръцете си, без да може да направи каквото и да
е. Мъжът от притеснение бе изпуснал метлата.
– Без да искам... – мълвяха устните му. – Аз не исках! Исках само да
премета!
Потресените Авитохол и Ирник наблюдаваха счупения каменен къс и
металните нишки, проблясващи из него като златни струйки, като поточе,
което протича в камъка.
– Какво направи?! – извика Ирник. – Не можа ли да бъдеш по-
внимателен?
Гневът бе променил лицето на младия българин до неузнаваемост.
– Аз... таковата... без да искам... аз само исках да подготвя нещата... –
Ладан опитваше да се оправдае.
Ирник явно осъзнаваше колко е лошо това, което се беше случило преди
малко. Този камък беше свещен, а Ладан, чрез невниманието си, бе
разтрошил една реликва. Авитохол обаче не виждаше нещата само по този
начин. В края на краищата бяха открили отговора на въпроса, всъщност не
те, а самият Бог, чрез Ладан, им беше дал разрешение на проблема. Ето,
сега златните нишки светеха пред очите им. Авитохол знаеше, че Ладан е
бил само ръката на божията воля. Бог действаше така. Някои хора виждаха
в неговата подкрепа случайност, а други прозираха отвъд очевидните неща.

26
Много често волята на Бог се свеждаше чрез нищо неподозиращи хора.
Авитохол благодари и успокои Ирник.
– Ладан беше отговор на нашите молитви. Не му се сърди! Той никога
не е бил особено внимателен и деликатен, но е добър. Сега няма никаква
вина, защото действията му са били направлявани от Бог, който желае да
изковем този меч.
Ладан беше изумен да чуе, как самият Атила го защитава. Той не разбра
добре какво точно в действията му е било от Бог, но се оттегли с гордо
вдигната глава. Ирник също се замисли върху думите на баща си и след
малко, вече много по-спокоен, каза:
– Да, наистина, Тангра ни показа как да се доберем до метала. Сега
виждам, че си прав, татко!
– Да се приготвяме за работа! – извика Авитохол и се изправи. Той все
още не бе достатъчно укрепнал и силен. Въпреки това желанието и мисията
му даваха сила.
– Ладан, ела да свършим започнатото! – каза Авитохол. Докато те
двамата с Ирник приготвяха потата и засилваха огъня, едрият и силен мъж
раздроби каменните късове на още по-малки парченца, блъскайки ги с един
огромен чук в наковалнята.
Цяла нощ мъжете нагорещяваха каменните късове до бяло и от тях
извличаха метала, който се топеше и изтичаше като огнена, златна кръв. За
мъжете той бе по-ценен от злато, затова го събираха в една огромна
керамична йота. След като извлякоха каквото можаха, Ладан отнесе
раздробените и разпратени каменни късове и ги изсипа на една купчинка в
степта. През това време двамата българи се занимаваха с метала. Те го
загряваха и пречистваха стотици пъти, докато той не остана съвсем чист.
Въпреки че бяха махнали дървените стени, в ковачницата беше много
горещо и мъжете не усещаха студа. Авитохол и Ирник бяха смъкнали
ризите си, защото се потяха много и дрехите лепнеха по телата им.
Те предпочитаха да са голи и потните вади, течащи по телата им, да
засъхват направо по кожата им. Скоро от това по тях се образува нов слой,
който бе като тяхна втора кожа. Известно неудобство се създаваше от
лошата миризма и лепкавата повърхност, но иначе не им пречеше да се
движат свободно.
Двамата мъже бяха голи до кръста. Авитохол бе смъкнал муските и на
гърдите му бе останал само сребърният знак, който наскоро му бе
изработил аргиропратът от Филипопол. Ирник също не се разделяше с
неговия знак.
След като приключиха с пречистването, Авитохол извади благородните
метали, които беше взел със себе си. Те бяха под формата на златни и
сребърни монети, слитъци и късове. Българинът внимателно беше избирал

27
цолдосите (солидите). Тези златни монети се наричаха още нумизми или
бизанти. Той беше търсил стари нумизми, сечени от старите императори, и
откри такива още от Константин I Велики, влезли в употреба в 309 година.
Това бяха първите солиди и трябваше да са от най-чисто злато. Върху тях
бе изсечен ликът на този император, когото мнозина смятаха за първия
християнски владетел, но той знаеше, че Константин никога не е бил
християнин. Той бе управлявал като езичник и като такъв бе умрял, но бе
уважавал християните и ги бе оставил свободно да разпространяват
религията си.
Така в метала щеше да навлезе духът на василевса, който за християните
беше светец, а за езичниците – един от най-великите им владетели.
Отначало Авитохол се притесняваше да не забрави нещо, което е важно и
Ковендра бе правил. Сега обаче пред очите му изплуваха всички действия
на стария ковач-дравид, сякаш коването на първия меч се случваше пред
очите му или от тогава бяха минали няколко дни само.
Освен златни солиди, той беше взел и аспри от най-чисто сребро и дори
медни фолиси, макар сам да не знаеше за какво ще ги използва. Все пак ги
беше взел със себе си. Сега Авитохол извади всички тези монети. Той си
спомняше как Ковендра бе слагал злато и други благородни метали в
стопилката на метала, от който изковаха Меча на хората. Тогава върху тях
имаше изписани молитви. Авитохол не можеше да изпише индийски
молитви, а и сигурно не беше нужно. Той хвърли няколко солида в огнената
маса и наблюдаваше лика на Константин, който се топеше бавно и
изчезваше в огненото море. Българинът осъзнаваше, че молитвите бяха
излишни, защото тези златни пари също имат душа и носят магия в себе си.
Ирник не разбра какво става, затова се приближи и учудено попита:
– Какво става, татко? Защо хвърляш златни пари в метала?
– Така трябва – каза спокойно Авитохол. – Вътре трябва да има малко
злато и сребро.
Ирник сигурно помисли, че баща му не е взел сребро със себе си, защото,
след като погледна сребърния медальон на баща си, прикри своя с дланта
си. Личеше си, че момчето не желае да се раздели с него. Като се усмихна,
Авитохол се обърна и взе една блестяща сребърна аспра. Когато я
видя, младият мъж разбра, че е действал като глупак, пусна медальона,
който стискаше, и също се усмихна.
Авитохол не знаеше по колко злато и сребро да сложи, Ковендра не му бе
разказвал чак в такива подробности, но разчиташе орендата да го води. По
някое време реши, че е достатъчно и се зае отново да топи и пречиства
метала. Той правеше това много пъти. Ладан носеше дърва за огъня, който
гореше с всичка сила.

28
 Авитохол не лееше, а свещенодействаше. През цялото време пред очите
му беше Ковендра, който като че му показваше какво да прави. Всъщност
българинът си спомняше всеки миг от времето, когато двамата с нага се
бяха посветили на коването. Нямаше как да забрави силния мирис на сухи
индийски подправки, миризмата на желязо, на горящите дърва, звъна на
чуковете. Всичко. Едва сега разбираше, че всъщност предния път дравидът
не го беше взел просто за помощник, а за да му предаде опита си. Всичко,
до което бе достигнал той, а и целият му народ в коването. Тогава Ковендра
го бе подготвял за този момент. Сега бе настъпило времето, в което да
осмисли всичко, преподадено му от нага. Авитохол вече бе научил Ладан
и хуните как да коват подкови, може би трябваше да предаде на някого и
знанието как се коват мечове. Сега при него бяха Ладан, най-добрият ковач
сред хуните, и Ирник, който беше българин. Авитохол не беше сигурен
на кого точно да предаде знанията на нага. Все пак реши да направи това с
Ирник, който беше негов син, българин и много по-млад. Ако Бог желаеше
друго, той щеше да го покаже и то по начин, по който нямаше как да остане
неразбран.
На сутринта металът все още не беше готов. Без да спират нито за миг,
мъжете продължиха през целия ден да го отливат и пречистват. Ладан
тичаше с дърва и скоро му пролича колко е изморен. Докато носеше
ведрата пълни с вода, той се клатеше смешно, заплашвайки във всеки
момент да рухне върху пръстения под и да захърка.

Авитохол и Ирник също бяха много уморени. Без да почиват и без преход,
те изляха метала от потата в два калъпа, които уподобяваха формата на меч.
След това започнаха да ги накатават, като ги преплитаха, докато не се
получи тежък куб от различните слоеве. Този куб вече започнаха да коват,
да разстилат, завъртат, прекатават и отново да коват. Така накатаваха
метала стотици, хиляди пъти. Авитохол ковеше с твърда ръка, все едно цял
живот бе правил само това. Всъщност Авитохол не ковеше, в ръката си той
държеше малко чукче, с което показваше на Ирник къде да удари и колко
силно да направи това. Първо се чуваше лекият звънък удар на неговото
чукче и миг след това идваше силният, плътен удар от тежкия чук на
младежа.
Авитохол и Ладан се учудваха колко силен и издръжлив беше младият
българин. Той ковеше с лекота, сякаш нищо не правеше, а чукът в ръцете
му беше като детска играчка. Ирник приемаше всичко, което правеха, като
бойно занятие.
– Скоро ще има битка, няма по-добър начин от този да се подготвя. Сега
въртя чука, утре ще правя това с меча. Важно е ръката ми да е крепка. Дори
мечът е по-лек. Видях ръцете на Одоакър и Хунулф колко са заякнали.

29
Докато са били при остготите, са се упражнявали с Андаг в бой с дълго
копие. Аз не бива да изоставам! – това си говореше Ирник под носа и
продължаваше да удря с тежкия чук, сякаш водеше битка. Всеки удар той
изпълняваше с такава омраза, все едно вижда враговете пред себе си и от
това зависи животът му.
Авитохол знаеше, че в меча се отразява душата на ковачите. Ирник
влагаше толкова много злоба при изковаването на този меч, че той със
сигурност щеше да има черна душа. Старият българин чуваше какво си
мърмори синът му, но се правеше, че не обръща внимание. По някое време
Ирник започна да си говори за Вокил и Дуло. Той повтаряше почти
същите думи, които бе произнесъл в нощта, когато със собствените си ръце
бе убил тримата Дуло – Бигил и неговите синове.
– Аз съм Ирник – мълвяха устните му. – Ние сме българи! Ние не сме
свикнали да се подчиняваме, да скланяме глава и да подгъваме крак! Ние
сме най-добрите воини в света! Аз съм Вокил, според баща ми, но съм
сигурен, че съм Дуло! Тангра така ни каза чрез Българската Миза! Няма да
допусна друг да властва над мен! Ще създам България! Дал съм свещена
клетва итзиги тагрок и съм онк – човек дал обещание да изпълни това, в
което се е клел.
Авитохол се усмихваше на думите, които Ирник използваше, и това, за
което говореше. Явно синът му бе решен да се бори и да изпълни всичко,
което бе обещал, затова не го прекъсваше и не се намесваше. Ирник беше
в нещо като унес. Съществото му бе станало подвластно на ритъма.
Той вдигаше чука, виждаше и чуваше къде трябва да удари и го стоварваше
там. После отново всичко се повтаряше.
Ирник си почиваше само когато се налагаше да поднесат парчето метал в
огнището. След като го извадеха, отново започваше да блъска с чука. По
някое време Авитохол забеляза, че кожата по дланите на сина му е обелена,
затова го отмени.
На няколко пъти прислужниците на Алиде идваха да оставят храна.
Прииска му се да види тази Аранка. Тя обаче беше бременна и едва ли щяха
да я изпратят до тук. Коя беше тя? Откъде я познаваше? Авитохол знаеше,
че когато жените са бременни, те напълняват, лицата им се издуват и
спират да приличат на себе си. В малкото моменти на отдих той се опита
да си я представи слаба, но не успя.
Ладан си похапваше от храната, но Авитохол не разреши на Ирник да се
храни. Младият мъж явно беше гладен, защото попита баща си.
– Защо не бива да ям?
– Защото се пречистихме. Не бива да внасяме низша сила в меча.
Енергията, с която го изковаваме, трябва да бъде небесна, а не земна!
– Но аз съм гладен!

30
 – Така трябва! – каза Авитохол. – Когато имаш в излишък физическа
сила, не си чувствителен и не можеш да се вслушаш в силата – орендата.
Орендата е деликатна сила, тя изисква чувствителност. Когато си млад или
прекадено силен, притежаваш твърде много физическа сила, пръскаш я
около себе си и е нормално да не можеш да усетиш божествената сила.
Когато си изморен, гладен, изтощен, тогава грубата, физическата сила
намалява и всеки се осланя на по-фините енергии. Тогава започваш да
изпълняваш движенията по-икономично, умно и се съобразяваш много
повече с енергията. Това нещо се използва в „Да” при тренировките.
Именно тогава човекът изостря сетивата си за Силата и започва да прозира
зад действията си орендата.
Въпреки думите и обясненията на Авитохол, Ирник беше много изтощен.
– Следвай ме и се опитвай да ми помагаш! – каза Авитохол.
Навън беше вечер, огнището гореше, а селището на Алиде бе притихнало
и спеше. Авитохол и Ирник стояха напълно голи, осветявани от жълто-
белия огън на огнището. Авитохол виждаше колко добре изглежда Ирник
и доволно се усмихваше. Той беше станал много силен воин. Момчето
сигурно мислеше за своята масагетка.
Авитохол и Ирник пиеха вода от Светия граал, който на български щеше
да се нарича тес. Тес се наричаха потирите, които българите използваха при
свещените си ритуали. Може би те ги бяха заимствали от готите или бяха
наследници на самия Свети граал. Авитохол пиеше много вода, но и
непрекъснато се потеше. Затова по някое време изливаше канче със студена
вода върху себе си и се изплакваше. Ако навън завалеше, заставаше под
дъжда за известно време и след това отново влизаше в ковачницата, без
въобще да се подсушава.
Авитохол не знаеше колко време ковяха, но умората им нарастваше.
Ладан вече няколко пъти бе лягал и заспивал в купата със сено. По някое
време Авитохол усети, че са изтощени до краен предел, тъй като ковяха
няколко денонощия. След като изчакаха Ладан да се събуди, двамата
българи легнаха в купата и спаха дълбоко и непробудно. След това ставаха,
пиеха вода и ковяха, после отново лягаха и всичко се повтаряше отново и
отново. Не се бяха хранили от много време, но и не изпитваха глад.
Дните и нощите им се сляха и вече не знаеха кой ден е и откога коват.
Мъжете се намираха в нещо като унес. Те бяха водени от някаква висша
сила и чувстваха това много ясно. Може би защото нищо не ядяха, телата
им отслабнаха, но се чувстваха много по-жилави. Въпреки загубата на
тегло, Авитохол бе изпълнен с енергия. Той пиеше много вода и
продължаваше да кове. По някое време се почувства толкова добре, че
започна все по-често да отменя Ирник на тежкия чук.

31
 Минаха няколко дни, Авитохол отслабваше все повече, а това, което
виждаше, все повече му харесваше.
Коването продължи много време. Авитохол знаеше, че не бива да бърза.
Мечът имаше нужда от своето време, за да бъде готов. По-възрастният
българин се намираше в състояние, което най-точно можеше да се опише
като медитация. Това бе една непрекъсната молитва и общение с
Българския Бог. В този момент Ирник сигурно се молеше на Тангра.
По някое време, като се смееше, Авитохол каза на Ирник.
– Ирник, ти скоро ще станеш баща. Знаеш ли как можеш да различиш
едно дете дали ще стане багатур, колобър или тумир?
Ирник изгледа изумен баща си. Той явно не бе очаквал този въпрос.
Младият мъж се чудеше дали баща му е сериозен, или се шегува.
– Ако спи по гръб и вечер дори със затворени очи „гледа” към Небето,
той ще стане колобър и ще има влечение към духа. Колобрите поставят
гърба си на земята, след това престават да съществуват и се сливат с
Небето. Те са границата между Небето и земята. Ако детето спи по корем,
това означава, че ще стане велик воин и багатур. Този начин е най-трудният
за спане. Тялото, материята притиска воините, те винаги са под натиск. Те
спят така, защото гледат към земята, където са изпратили много воини, с
тях общуват и един ден при тях ще отидат. Тези деца спят по този начин,
защото така най-често падат в битката – по очи. Когато детето спи
наляво, то ще стане тумир, защото ще говори на хората и гласът му ще се
носи над земята. Лявата страна е тази на тумир и с нея той разказва, в нея
се пазят историите, спомените и миналото. Дясната е страната на кана.
Затова с нея воините стискат меча. Ако лявата страна е миналото, дясната
е бъдещето. Владетелят осигурява бъдещето на своя народ.
Тъй като мъжете бяха седнали да си почиват, Ирник се замисли, че това
обяснение много се различава от това, което преди време бе виждал
изрисувано в „Книга на българите” и толкова пъти баща му бе разказвал.
Там дясната страна бе описана като багатурска, а лявата – като колобърска.
Ирник си припомни тангристкия кръст така, както баща му го бе
нарисувал в книгата, и го нарисува върху пръстения под.

32
 – А ако човек се върти насън? – попита синът.
– Важно е човекът да се самонаблюдава и самоконтролира в съня си. Той
трябва да запомня положенията, които заема, докато спи, защото те могат
да му разкрият много за това кой е, каква част от него е колобър, тумир или
багатур.
Освен това воинът трябва да запомня сънищата си. Ирник, това сигурно
идва от кам (шаманите), които живеят в своите сънища и могат да се
преселват в сънищата на обикновените хора. Повечето хора сънуват
двадесет-тридесет сънища на вечер, но си спомнят само тези, които са ги
разтърсили и впечатлили най-силно. На сутринта всичко, което са
сънували, им се струва прекалено разпокъсано и без смисъл. Така хората се
разочароват и започват да смятат, че сънищата им са някаква неосъзната и
неконтролируема част от техния живот. Само малцина имат силата да
прозрат, че това са пророчески видения, части, парчета, които могат да им
помогнат да предусетят нещо в живота си.
Сънищата са междинна територия между смъртта, духовните скитания и
живота. Те са отделена част от нашия живот. Дали ще ги оставим цял живот
да бъдат неосъзнати и на части, зависи само от нас. Понеже ние сме твърде
изтощени, докато ковем, по-добре да не спим много, за да не допускаме в
душите си неосъзнатото, защото това ще се отрази на меча.
Затова ти говоря за тези неща. Истинският човек трябва да се опитва да
запомни колкото се може повече от сънищата си. Отначало помним само
33
по-големите и „важните”. По-късно ще откриеш, че има много малки
сънища, които се повтарят, точно те са важните и изграждат основната
картина. Сънищата са като гърне, което е натрошено, повечето хора
подритват малките отломки и търсят само големите парчета. Те обаче не
могат да сглобят и отново да слепят и възстановят съда. Умният човек
събира всички парчета и обръща особено внимание на по-малките от тях,
защото те са по-трудно забележими, намирането и сглобяването им изисква
повече усилия, но именно те завършват целостта на съда.
Осъзнатият човек може да сглоби и различи важните неща, които
преживява в сънищата си, а там има зони, през които минаваме, това са
зони на нашата душа. Те са важни за нас и така ние можем да ги осветим.
Ладан все по-често започна да не скрива възхищението си от това, което
излизаше изпод ръцете на двамата мъже. Той вземаше острието,
развърташе го и казваше:
– Това ще стане най-добрият меч, който съм виждал! Такова нещо...-
след което внимателно оглеждаше рисунките, които се бяха получили по
дължината на цялото острие.
Авитохол ковеше в унес и като че ли не виждаше острието. През цялото
време той усещаше душите на всички ковачи-наги, на ковачите от Шам
(Дамаск), на нибелунгите.
Една нощ мечът най-сетне бе готов. Едва сега Авитохол като че ли го
съзря. Той взе нагорещеното острие и внимателно го огледа. След това
свали своя меч. Ако всичко, което бе мислил през всичките тези години,
беше вярно, неговият меч трябваше да бъде същият онзи, който двамата с
Ковендра бяха изковали преди години в Индия. Авитохол си представи как
слага новия меч от другата страна и така знакът отново щеше да бъде
завършен.
Мъжът сравняваше двата меча. Колкото и да бе невероятно, те бяха
напълно еднакви, както на дължина и тегло, така и по всичко останало.
Авитохол не можеше да повярва на резултата, който се бе получил. В този
момент се замисли, че може би не Ковендра е бил толкова добър ковач,
когато те двамата бяха изработили меч, подобен на Меча на
боговете. Просто тогава може би орендата ги бе водила. А сега бе изкован
трети меч.
– Защо го направихме този меч? – попита Ирник. – За кого е?
– Не знам – откровено отговори Авитохол. – Остана още малко да го
завършим. Трябва да му дадем дух и да го закалим. Така ще задържим този
дух в душата на оръжието.
– Как става това? – питаше Ирник.
Двамата българи бяха седнали под светлината на факлата. Стените на
ковачницата бяха свалени. Селището на Алиде спеше. Макар навън да

34
духаше вятър, той сякаш не смееше да навлезе в територията на
ковачницата.
– Всяко оръжие бива изковано от ръката на ковач, и докато го изработва,
човекът мисли за нещо. И колкото по-дълго и майсторски го изкусурява,
толкова повече дух или душа влага в него. Душата на оръжието зависи от
душата на майстора, но и от това, за което той си мисли. И накрая, когато
то е готово, майсторът трябва да седне, да го подържи в ръце и да се
помоли, ако е християнин, да медитира, ако е индус или будист, да
поговори за нещо сериозно, за да вложи този разговор, това общение с Бог
в сърцевината на оръжието.
Сега, след като почти завършихме меча и преди да сме го закалили и той
да стане недостъпен за външния свят, искам да ти разкажа нещо за Пътя,
защото в този разказ, освен много философия, ще има и оренда и мечът ще
поеме от нея!
Воинът не може да съществува без Път. Пътят е животът на воина.
Обикновените хора живеят, надяват се, страдат, вярват, борят се, воинът
прави всичко това едновременно и това се нарича Път. Пътят не е
абстракция. Да имаш Път означава да си в хармония със себе си, да си
събрал всичките си същности. Човек, който успее да живее чрез
философията си, който се стреми към хармония и разбирателство със себе
си, който се опитва да се слее с Вселенските принципи (Бог), сам по себе
си представлява Път. Това е Път. Пътят не може без Пътуващ, защото само
човекът, застанал на Пътя, осмисля този Път и му придава значение.
Пътят може само да се живее, но не и да се следва. Пътят не съществува
сам за себе си. Той не идва отникъде и не води наникъде. Пътят не е за
вървене и преместване. Той не може да бъде изминат.
Път сам за себе си няма. Път без Пътуващ няма. Много хора спорят кой е
по-важен – Пътят или Пътуващият. Те двете са едно. Хората, които се питат
тези неща, не познават Пътя и само искат да научат нещо, но без да са там.
Има ли Пътуващ, веднага се появява Път. Пътят винаги е личен и никой
не може да измине или да върви по чужд Път.
Дори някой да върви напред, той е по собствен Път и никой не може да го
следва. Пътят не търпи вярващи и последователи. Вярата убива Пътя.
Страхът и стремежът да следваш някого също убиват Пътя.
Пътят може да се измине като растеж, но не и да се изживее като
преживяване. В Пътя трябва да присъстваш с цялата си същност, не можеш
да изминеш Пътя с разкази и въображение. Пътят не може да се сънува.
Няма как крачките в него да бъдат прескачани или завоите да се секат
направо, нито може някакви части да бъдат заобикаляни. Пътят не
търпи никаква неискреност, притворство и щадене.

35
 Пътят не понася спиране. Може би затова го наричам Път и тази алюзия
е толкова близка до него. Пътят не търпи спиране и сигурност, той отрича
всички принципи и закони, всичко доказано и проверено. Той изисква
постоянно движение, енергия и промяна. Пътят иска всяко нещо отново и
отново да се доказва, да се подлага на съмнение и преценка. Пътят е враг
на спирането и застоя. И спреш ли, веднага губиш Пътя. В Пътя спиране
няма, всяко спиране е вървене назад и те извежда извън Пътя. Не можеш
да излезеш от Пътя и да си починеш. Загубиш ли Пътя, губиш го завинаги.
Някои казват: „Нали после пак можеш да го откриеш и да се върнеш?”
В Пътя няма после. Загубиш ли Пътя, е завинаги. Щом си в Пътя, значи
си изцяло в него – искрено, докрай, без резерви и уговорки, с цялата си
същност. Дори да можеш да се върнеш, това ще е друг Път.
Пътят не е нещо сигурно и на никого не е гарантирано, че ще го постигне.
Да се задържиш на Пътя изисква непрекъснато усилие. Пътят изисква
пълно отдаване и не понася отлагане и изчакване.
Мнозина воини смятат, че трябва да се борят, за да задържат Пътя в себе
си. Те са прави, но това е само част от нещата.
Пътят е това, което обикновените хора наричат религия.
Воинът не се моли и не вярва, затова неговата религия и Бог се наричат
Път. Пътят е душата на воина.
Всеки воин има различен Път. Това означава, че има различна, лична
религия и различен Бог. Това е Пътят на воина.
Обикновените хора не могат да осъзнаят идеята за Пътя и затова
разглеждат потребността на своята душа като религия. Те нямат силата да
осъзнаят могъщото движение, затова разглеждат нещата схематично,
стилизирано, мъртво, статично и опростено. Тези хора смятат, че има
религия и Бог, защото не са способни да възприемат идеята за Път.
След като изговори тези думи, Авитохол спря. На Ирник му се стори
подходящо времето да каже нещо. Той посочи към тангристкия кръст,
който преди малко бе нарисувал на пода, и сподели с баща си, че има
разлика между това, което му е разказвал преди, и обясненията му за
сънищата.
– Добре! – каза Авитохол. – Нека ти разкажа за „Книга на българите”.
Това е много важно! Дойде време да ти кажа как трябва да се чете такава
книга. Това е свързано с нещата, за които досега ти говорех. „Книга на
българите” е специална книга, затова не бива да я четеш, както останалите
книги!2
Ако някои от идеите, описани в книгата, ти се сторят неясни и не ти
харесат, не обвинявай книгата! Знай, че вината да не разбираш е у теб (ако
въобще може да има вина) и твоето ниво ти пречи да разбереш описаното

2
Съветите на Авитохол към Ирник, как да чете, напълно се отнасят и за книгата, която държите в ръце.

36
 в нея! Не търси вина у мен! Аз написах тези слова вярно! Книгата е
написана право! Тези думи са от Бог! Тези думи са Бог, ако не можеш да
възприемеш идеята за Път. Ако си разбрал какво е Път, трябва да знаеш, че
тези думи са Път.
Всеки невежа би търсил вината извън себе си. Ако си воин, се обърни към
себе си. Чети книгата внимателно, ако нещо не разбереш или не ти хареса,
трябва да имаш силата да си признаеш, че това е заради твоето ниско
духовно ниво и неспособността ти да се съсредоточиш! Не обвинявай и не
се самообвинявай, това няма да ти помогне, а се обърни към себе
си! Замисли се за живота си! Помисли кой си! В какво вярваш? Какво
искаш? Към какво се стремиш? За какво мечтаеш?
Остани насаме със себе си! Огледай се! Помисли, важно ли ти е да научиш
нещата, написани в тази книга! Какво би жертвал, за да вникнеш в
дълбините на книгата и идеята за осъзнат живот, за мисията на живота ти,
за лична религия и духовна будност? Воин ли си? Какво би жертвал, за да
станеш такъв?
Размислите върху тези въпроси ще те доближат до Пътя. Не търси
отговори! Повечето от тези въпроси не се нуждаят от отговор, а да си ги
задаваш непрекъснато. Ако правиш това и четеш думите, ти ще започнеш
да разбираш написаното по нов начин. И когато книгата свърши, не спирай
да я четеш, а започни отначало и пак, и пак.3
Освен четенето на тази книга, трябва да следваш своя Път. Трябва да
знаеш, че движението по Пътя се нарича ходене. Двата крака при
духовното ходене по пътя се наричат постигане и осъзнаване. И винаги
постигането е плод на някакво осъзнаване и обратното. За да се движиш по
Пътя, трябва да имаш непрекъснато постигане, да живееш и да се бориш, и
да осъзнаваш. В живота повечето хора само философстват. Те се опитват да
разберат всичко, да вникнат в дълбочина, но ги мързи и ги е страх да
тръгнат по Пътя. Такива хора цял живот седят и размишляват, но никога не
намират сили да тръгнат по Пътя.
Воините са активни и дейни. Те са смели и се хвърлят в битки, не
отстъпват пред предизвикателствата. Те са хора на постигането и точно

3
Авторът препоръчва да прочетете поредицата „Тангра” няколко пъти, защото тя е написана многослойно и не може да
бъде обхваната, осъзната и разбрана само с едно четене, ако въобще може да бъде разбрана в цялостност. Първото четене
е заради книгата, от интерес към историята и разказа. Второто четене е заради автора, от уважение към труда му и това,
което е искал да ви каже. Тогава вие ще вникнете във философията и идеите му, които е споделил с вас. Третото четене е
заради самите вас, тогава вече ще откриете Пътя за себе си. Не е нужно да я четете цялата. За тези, които ще кажат: „Ти
луд ли си?! Не стига, че е толкова голяма, ами и три пъти!”, бих казал: „Вие държите тази книга съвсем случайно и нищо
няма да разберете!“ Такива хора никога не биха прочели книгата. Те ще се уплашат само от външността и размерите ѝ.
Хора, които се страхуват, не са воини. Те нямат дълбочина и потребност да прочетат едно такова четиво. Тази книга е за
специални хора, които не само обичат да четат много и не се страхуват от обема на книгата, но и имат силата да навлязат
в текста, могат да се съсредоточат толкова, че да вникнат в текста, да го пронижат и разсекат. Тази книга може да се чете
само като медитация и от хора, които имат нужната духовна подготовка и са изминали един Път в себе си; тя е за тези,
които имат потребност в душата си да я прочетат

37
затова при тях осъзнаването е толкова ценно. Няма воин, който да не е
философ и мъдрец и да не е човек на знанието.
Пътят не се интересува какво мислиш за себе си и каква е душата ти. Той
е суров съдник и за него са важни само делата ти. Те са най-важните неща
за всеки човек. Човек е това, което прави, всичко друго са само добри
намерения.
Нека този меч разсича световете и бъде меч на Пътя!
Ирник, дойде време да закалим оръжието.
Двамата мъже седяха и разговаряха, а оръжието се намираше в ръцете на
по-стария от тях. Сега той мушна острието в огнената жарава, която бе
започнала да потъмнява.
– Ладан, ставай! Ставай, Ладан! – извика Авитохол и сбута сладко
спящия в купата сено огромен хун. – Засили огъня! – Авитохол му
говореше, въпреки че знаеше, че Ладан все още не се е разсънил напълно. –
Ирник, оседлай своя Теку и го доведи! Подготви го за здрава езда!
Ирник потъна в мрака. Ладан се зае да раздухва огъня с кожения мях, а
Авитохол въртеше меча, като го държеше с дълги железни клещи. Той
гледаше да нажежи острието добре и от всички страни.
Ладан се разсънваше все повече и вече движеше мяха с все по-голямо
усърдие. По някое време Ирник доведе оседлан прекрасния си жребец.
– Защо ни е Теку? – попита изумен младият мъж.
– Оръжията обикновено се закаляват във вода. В Индия обаче съм чувал
легендата, че най-добрите оръжия се закаляват, като се забиват в живата
плът на свещено животно. Най-свещеният обред при индийците се нарича
Ашвамедха Яйна. Това е церемонията по умъртвяването на белия жребец.
– Ти си ми разказвал за тази церемония, татко – каза Ирник, като се
мръщеше, а ръката му побеля от стискаме на поводите на коня. Явно нещо
в думите на Авитохол не му харесваше.
– Българите също са убивали бял жребец, това е церемония, която почти
всички арийски народи уважават. При българите това е бил един от най-
свещените обреди. Смята се, че белият жребец отива право при Тангра и
душата му пренася молбата на народа или владетеля, без никакво забавяне
и изкривяване. Жертвоприношенията на бял жребец са се смятали за
владетелски церемонии и са били една стъпка по-нисши от човешките
жертвоприношения.
– Не! Няма да ти дам да убиеш Теку! – изведнъж извика Ирник. Очите
на младия мъж горяха. – Дадох ти Мадара и ти я изпрати на сигурна гибел!
Теку няма да ти дам!
Авитохол се засмя толкова силно, че едва се държеше върху краката си.
– Не, Ирник, ти грешиш! Не искам да закалявам острието на меча в
жребеца ти!

38
 Тези думи не успокоиха младия воин, нито възвърнаха доверието му.
– Защо ти е тогава Теку? – каза той и понечи да върне коня си на сигурно
място в конюшнята.
– Ирник, някога амазонките са закалявали своите мечове и саби по един
особен начин, който се наричал ахбердински. Така закалените оръжия
ставали много силни.
– Какво е това закаляване, татко?
– Това е било закаляване на вятъра.
– Закаляване на вятъра?! – повтори Ирник. Личеше си, че не разбира
думите на баща си. – Как е ставало това?
– Нали затова те накарах да доведеш Теку. Това ставало по следния
начин: качвала се амазонката на коня и яздела срещу вятъра, цепейки
въздуха с току-що изкованото оръжие, като го държала с острието напред,
а около нея се сипели искри. Това закаляване правело оръжията на
амазонките особено силни, здрави и гъвкави. Такива оръжия с един удар
можели да разсичат мечовете и щитовете на враговете.
Думите на бащата като че ли успокоиха сина. Той завърза поводите на
коня за една от дървените колони, които служеха за ъгъл и в тях се закачаха
дървените стени. Авитохол беше влязъл навътре и оглеждаше дали
острието е нагорещено достатъчно.
– Татко, какво е станало с амазонките?
– Те били победени, но тяхната кръв продължава да тече в българските
жени. Българките носеха накити на главите, които напълно съответстваха
на амазонските защитни шлемове – тухя.
– Как били победени? – попита Ирник.
– Водачът на техните врагове се заклел, че ще унищожи амазонките. С
помощта на много злато и чрез подкупени хора, той узнал слабото им
място. Оказало се, че слабостта им се криела в тяхната най-голяма сила.
Тяхната тайна била в това, че те не можели да имат деца, защото нямали
мъже. И за да продължат рода си, един път в годината провеждали любовни
игри. След това забременявали и чакали да родят. Повечето годни амазонки
забременявали по едно и също време. Канът знаел, че през деветте месеца
те ще са слаби и неспособни да яздят, очаквайки своите рожби. Така той
се възползвал от това, нападнал ги и избил голяма част от тях, както и тези,
които не поискали да му се подчинят. Така сложил край на амазонките.
Тези, които се съгласили да живеят заедно с мъжете, той взел при себе си
и така те станали част от народа на българите.
– Хитро го е измислил! – каза Ирник. – Той български кан ли е бил?
Авитохол нищо не каза.
– Това означава, че майка ми Баяра и леля ми Анна са наследнички на
тези амазонки.

39
 – Хунулф и Одоакър също имат амазонска кръв, поне една четвърт,
Ромул Август също, дори Терасикодиса.
– Откъде накъде Терасикодиса, той не е ли исавър?
– Да, но майка му е българка. Масагетката също може да има амазонска
кръв, защото масагетите дълго време са били много близки до нас.
Всички българи имат във вените си амазонска кръв. Тази идея днес майка
ти и леля ти предават на западните народи, чрез идеята за феите.
– Ние обаче изковахме амазонски меч. Татко, какво име да му дадем?
– Можем да го наречем Мечът на Пътя, защото, когато беше готов,
изведнъж орендата ме накара да ти разказвам за Пътя. Можем да го наречем
и Мечът на духа, защото в него има много душа и дух и е вложена душата
на българите, а можем да го наречем и Призрачен меч, защото този меч
ще разсича и същества, които не са само в света на хората.
След всяко предложение на баща си, Ирник клатеше глава доволно.
Личеше си, че на младия българин му харесваха имената, които баща му
предлагаше. Всички бяха хубави и той не можеше да избере нито едно от
тях.
– А може би трябва да го наречем Меч на орендата – продължаваше да
говори Авитохол, – защото за неговото изковаване орендата има най-
голяма роля. Тя ме накара да го изкова, без сам да знам защо и за кого.
Ладан пухтеше и така привлече вниманието. Той бе засилил огъня
колкото можеше.
– Готов ли си? – попита Авитохол.
– Готов съм! – извика Ирник и скочи върху гърба на Теку. Прекрасният
жребец усети, че ще се случи нещо и започна нетърпеливо да тъпче на
място, ноздрите му се издуваха и от там излизаше пара. Теку беше
великолепен кон и Авитохол отново се увери в това.
Авитохол държеше клещите, с които стискаше острието на меча, и го
подаде на Ирник. Конят усети огненото острие, което излъчваше светлина,
но не трепна. Той беше български жребец, беше обучаван като такъв и сега
го доказваше.
Ирник явно побутна хълбока на коня с пети и той затанцува, все едно
току-що бе освободен от своите демони. Мракът не успя да го погълне
съвсем. Острието искреше в бяло, в основата то беше червено, а върхът му
беше златен. Мечът осветяваше мрака, а светлината му се отразяваше в
прекрасната бяла козина на жребеца. Гледката на ездача беше призрачна и
магическа. След малко той „закова” жребеца пред ковачницата, конят явно
се бе успокоил. Авитохол не знаеше дали животното различава огненото
острие от факла.
– Какво да правя? – извика Ирник.

40
 – За да закалиш този призрачен меч, трябва да препускаш срещу вятъра,
не бива да намаляваш скоростта! Хайде, тръгвай!
– Да го наречем Призрачният меч!
– Не! По-добре да го наречем Мечът на Българите, защото през цялото
време мислим само за това как ще възстановим народа на българите!
Препускай! Препускай! – извика Авитохол.
Като същински Прометей, който разпръсва огъня сред хората, Ирник
пришпори Теку срещу вятъра. Мечът хвърляше искри като факла. Така той
оставяше огнена следа след себе си.
Това закаляване с въздух щеше да направи меча непобедим. Авитохол се
чудеше дали оръжието, който изковаха, беше по-здраво от останалите
хунски мечове. Той беше сигурен, че най-силният меч на земята бе Мечът
на боговете. Това оръжие обаче не беше от този свят. То не беше силно
само защото бе изковано от най-добрия метал, а защото отвътре го
изпълваше силата на Бог. Със сигурност техният меч бе по-слаб от меча,
изкован от Ковендра. Нагът беше истински ковач и майстор. Авитохол се
бе уповавал на орендата и бе направил меча според нея, но нито за миг не
допускаше, че може да бъде равен на дравида като ковач.
Ирник препускаше из степта. Теку отдавна вече не се виждаше, ездачът
му също, но огнената диря, оставена от меча, все още се забелязваше. Мина
много време преди Ирник да се завърне. Той направи това чак когато мечът
бе изстинал съвсем.
Авитохол огледа оръжието и остана видимо доволен. Мечът бе изстинал
и бе закален с вятър, както някога го бяха правили амазонките.
До сутринта двамата българи завършваха меча. Ирник изготвяше
дръжката и я увиваше с дебела волска кожа. Авитохол знаеше, че трябва да
сложи нещо в празното рингче, което остави на края на ръкохватката. Там
се намираше противовесът на оръжието. Там, където на неговия меч
стоеше медальонът със сърната, а на меча на Атила – медальонът с вълка,
на този меч трябваше да се постави нещо, но какво?
Авитохол събра всички цолдоси, които бяха останали и пробва да ги
постави в ринга, но те не съвпадаха с отвора. След това се зае да отлее нещо
подходящо от златото. Опитваше се да го направи голямо колкото
медальоните, които той много добре познаваше. Българинът се чудеше
какво точно да отлее, затова реши да се остави на орендата. Върху рингчето
се появиха някакви черти като украса. Едва след като свърши, се сети, че
можеше да отлее тангристки кръст, но вече беше късно. Все пак се бе
осланял на Силата, може би това е бил знак на орендата.
На сутринта мечът бе готов. Авитохол го огледа и остана възхитен. Ирник
беше вдъхновен. Той пое меча и го развъртя.

41
 – Този меч е прекрасен, толкова лек и със съвършен баланс! – Младият
мъж продължаваше да го размахва. – Не мога да повярвам, че двамата го
направихме!
Ладан вече бе загасил огнището и беше върнал стените на постройката,
която беше техен дом толкова дни и нощи. Той завърши с подреждането на
ковачницата и дори я помете.
Накрая Ладан взе меча в ръце и не можа да сдържи възхищението си. Той
го оглеждаше, сякаш беше най-ценното нещо на света или поне най-
скъпото, което бе виждал.
– Може ли да проверим колко е остър този меч? – попита той.
Авитохол не искаше да рискува, защото острието съвсем наскоро бе
изковано и сигурно още не бе закалено напълно, затова нищо не каза.
Българинът отиде до знака и постави готовия меч зад щита с тангристкия
кръст. Знакът отново беше завършен. Това бе липсвало на Авитохол в
последно време. Знакът бе завършен с меча на Атила, но брат му все по-
рядко допускаше да се разделя с него. Този меч щеше да замества Меча на
боговете.
– Да, нека да проверим силата на меча! – извика вдъхновен Ирник.
Като чу тези думи, Ладан веднага извади своя меч. Неговият меч бе доста
голям и тежък, защото оръжието трябваше да съответства на размера на
воина, а Ладан беше едър и висок.
– Да ги кръстосаме! – извика силният мъж и развъртя своя меч.
Оръжието наистина беше впечатляващо.
– Татко, нека пробваме оръжието!
Авитохол смъкна знака от стената и хвана меча в ръка. Той стисна
дръжката, за да провери дали е достатъчно мека и удобна.
– Давай! Давай! – крещеше Ладан. – Оръжието трябва да бъде проверено,
преди да влезе в битка! То трябва да докаже, че е достойно и няма да
предаде воина!
Думите на Ладан бяха предизвикателство. Авитохол знаеше, че той е
прав, но му беше жал за прекрасното острие, което бе негова рожба.
Българинът не се притесняваше, че мечът може да се счупи, но все пак
сърцето му се свиваше при мисълта, че двете остриета ще се сблъскат.
Тъй като в ковачницата мястото не бе достатъчно, мъжете излязоха отвън.
Ладан засили меча с всичка сила, Авитохол направи същото. Чу се ясен
звън и дебелото и много по-тежко острие на Ладан бе пресечено. Авитохол
въздъхна, а Ладан беше недоволен, защото остана без оръжие.
– Сега трябва да изковем меч за мен! – каза Ладан, като се опитваше да
се засмее.
– Искам да проверя и моя меч! – каза Ирник.
– Не е нужно – каза Авитохол.

42
 – Искам! – твърдо каза Ирник.
Авитохол вече не се притесняваше за острието, не че беше сигурен, че ще
пресече острието на Ирник. Може би двата меча щяха да се наранят
взаимно. Той огледа острието на своя меч, по което нямаше и една
драскотина, и никакво нащърбване. Явно закаляването с вятър, което
Ирник бе направил, беше много добро.
Младият българин вече бе извадил своя меч и го развърташе. Авитохол
не желаеше да сблъскват двете остриета, но беше принуден от ентусиазма
на сина си.
Двамата мъже се изправиха един срещу друг. Те стояха като някакви
богове на войната. Вятърът развяваше косите им. Ирник замахна пръв, ако
не го бе сторил, Авитохол така и щеше да си остане, без да помръдне. По-
старият българин последва сина си, но не замахна много силно. Той не
искаше нито едно от остриетата да се прекърши. Искаше да удари меча
толкова, колкото да се получи нараняване в острието. Ирник обаче бе
решен да приключи с някое от остриетата. Ударът се получи по-силен,
отколкото Авитохол очакваше. Ръкохватката за малко не излетя от
пръстите му. Все пак той успя да стегне ръката си навреме. Мъжът стоеше
и гледаше прекършеното острие на сина си и не можеше да повярва. Ирник
също се взираше невярващо във върха на меча си или поне там, където
трябваше да бъде.
– Този меч отсече върха ми! Той явно наистина е много добър! Как го
направихме толкова здрав? Моят меч досега не ме бе предавал в нито една
битка! – след като помълча малко, той се обърна към Ладан и каза: – Ладан,
май трябва да изковем меч и за мен!
След това мъжете събраха целия си багаж и тръгнаха към „двореца” на
Алиде. Авитохол носеше шита и туга.
– И какво стана? – каза Ирник. – Изковахме един меч, счупихме два!
Връщаме се с по-малко мечове, отколкото дойдохме!
В този момент Авитохол видя, че заранта бавно настъпваше. Мъжете не
знаеха колко време бяха останали затворени в ковачницата.
– Татко, много пъти съм мислил как да нарека сина си, ако имам такъв.
– Скоро ще имаш – каза Авитохол и се усмихна. Двамата мъже вървяха
един до друг, а Ладан отзад шумно пухтеше. Едрият мъж беше недоспал и
се заканваше, че ще легне и ще спи няколко дни, без да се събужда.
– Много пъти съм мислил да нарека синовете си с твоето име –
Авитохол!
– Но това име е шаманско! То означава „Синът на Сърната” и ми бе
посочено от Тангра.
– Тогава не мога да нарека така сина си – каза Ирник. – Ти не познаваш
баща си, как се казваше дядо ти?

43
 – Той всъщност не ми е дядо. Така го наричах, но той беше кам
(шаман). – Авитохол замълча и после каза: – Всъщност никога не съм знаел
как се казва. Той нямаше име в този свят, всички го наричаха просто кам.
Не знам и шаманското му име. То винаги се пази в тайна, а когато старият
мъж беше могъщ шаман, аз бях никой в света на духовете.
Личеше си, че Авитохол е потресен, защото осъзнаваше, че никога не
беше знаел името, с което дядо му е бил наричан сред българите, име, което
е имал преди да добие истинското си, шаманско име. А може би дядо му
никога не беше имал човешко име?! Той не знаеше. Винаги го бе наричал
просто „дядо”. Авитохол се замисли, че освен дядо си, останалите двама
велики шамани, които познаваше, бяха Баяра (Н'Кара) и Анна. Той знаеше
шаманското име ма по-голямата сестра, което беше Морг или Моргана, но
нямаше представа какво е истинското име на Анна. Това, че я наричаха
Нимуе или Нимю, не означаваше, че това е името ѝ в света на духовете.
– Мислил съм да го нарека Българ, защото смятам, че той ще е първият
от новите българи, но ще е много странно третият син на Атила – Ернах, да
нарече сина си „българина”, на народ, който преди време хуните са
унищожили. Това със сигурност ще предизвика въпроси в хунския двор.
– Така е – съгласи се Авитохол. – Елак защо нарече сина си Айяр? Това
много раздразни Атила. Няма да преглътне, ако ти наречеш сина си Българ.
Твърде много ще му дойде.
– Денгизих пък е решил да нарече сина си Баян.
– Какво?! – не издържа Авитохол. – Какво говориш?! Баян е чисто
българско име! Някога, когато искаха да кажат за някого, че е българин,
казваха: „Той е брат на Баян”. Хората знаеха, че канът колобър винаги се
казва Баян и така искаха да покажат, че човекът е следовник на колобрите
и е българин.
– Решил съм да нарека първородния си Баяр, на твоя учител, а и майка
ми се казва Баяра, макар никой при хуните да не знае това. Атила, Едекон
и останалите върховни вождове сред хуните знаят това име. Повечето от
тях обаче са балтавари. Баяр! Той ще бъде моят най-голям син! Той ще
бъде следващият канартикин на българите! Ако имам втори син, ще го
нарека Иратаис, защото той трябва да бъде съветник на брат си, като негов
кавкан, а Иратаис е единственият Вокил, който е стоял на канския престол.
– Би трябвало да бъде обратното, защото, когато кан беше Иратаис, негов
кавкан беше Баяр.
Ирник се замисли.
– Така е – каза той, – но такова е решението ми. Смятам синовете ми да
изградят отново Съвета на Великите боили. Вторият ми син ще трябва да
бъде боил таркан, човекът, който ще раздава правосъдие сред българите.

44
Третият ми син ще бъде Баян, той ще бъде кан колобър и туглу на
българите. Той трябва да е посветен и духовен човек.
Авитохол вече виждаше „двореца“ на Алиде. Той се усмихваше, а Ирник
се бе размечтал. Личеше си, че синът му много е мислил върху това. Идеите
му наистина бяха много интересни. За да го провокира още малко,
Авитохол каза:
– Всичко си измислил, а кой ще бъде тумир?
– Ако някой от синовете ми се роди със специален знак, куц, хром, с
повече пръсти или надарен с изключителна памет. Мисля, че Тангра ще ми
го посочи. Той не може да бъде обикновен човек. След теб, татко, мисля,
че тумир повече не бива да се ослепяват, те трябва да станат хора на
книгата. Може би двамата с него отново ще създадете „Книга на
българите”, като онази, която ни откраднаха в Константинопол, или която
си видял във видението си.
– Кой ще бъде ичургу-боил и ще води дясното крило на българската
армия?
– Може би най-войнолюбивият, този, който се отличи като най-добър
воин.
Авитохол вече се усмихваше открито.
– Останаха двама души – каза той. – Какъв ще бъда аз и какъв ти?
Авитохол очакваше, че Ирник ще избере за себе си престола на кана, а на
баща си ще отреди ролята на кавкан и съветник. Синът му нямаше да се
примири да е кавкан на Авитохол. Неведнъж се бе убеждавал колко горд
мъж беше Ирник. Съвсем наскоро той бе избил Бигил и синовете му,
защото можеха някога да претендират за престола. Авитохол се чудеше
дали не бе сгрешил, като бе разказал на Ирник, че Аспар, Ардабир,
Патрициол и Виталиан са българи. Дали това нямаше да коства живота им?
Едно го успокояваше, че по всичко, което знаеха за тях, излизаше, че
всички тези мъже, които бяха нарекли рода си Ардибур, на бащата на
Аспар, всъщност бяха Вокил.
– Татко, ти за мен си най-свещеният човек на света! Ти си повече от
Съвета на Великите седем, повече от България! Ти си ми говорил за Велика
България и аз съм виждал, че си едновременно най-мъдрият човек в света
и най-добрият воин!
Докато слушаше сина си, Авитохол си спомни само за миг Бероес и Баяр.
Ирник продължаваше да говори:
– Ти си последният български тумир, който помни Стара България, в
същото време си първият нов тумир или може би книжник! Ти си мостът
между Стара и Нова България, ти си Велика България! Ти си най-добрият
воин, който съм срещал, ти си майстор на „Да”! Освен багатур и колобър,
си духовен човек, толкова мъдър, в същото време примирен и скромен! За

45
мен ти можеш да бъдеш само кан! Аз се опитвам да бъда твой достоен син
и някой ден да те наследя!
Без да усетят как, мъжете се изправиха пред „двореца“ на Алиде, в който
бяха отседнали. След като влязоха в помещението, двамата българи се
настаниха на два стола един срещу друг. В този момент Авитохол
почувства нещо като премаляване. Те не бяха спали и не се бяха хранили
от много време. Някъде от много далеч той дочуваше хиляди гласове, но
те като че ли не бяха на хора, а на безплътни същества. Отдалече дочу
някакъв детски плач. Авитохол вече няколко пъти в живота си бе чувствал
такова отмаляване и слабост и то винаги бе свързано с орендата. Веднага
разбра, че тази слабост не беше от глада и недоспиването, това беше срив
на Силата. Първия път, когато го бе почувствал, не бе разбрал какво става,
но по-късно бе осъзнал, че е било свързано със смъртта на последния кан
ювиги от рода Дуло. После бе усетил нещо подобно, когато в Бехдет, в
Храма на Нулата, бе видял да изчезва бялата фигура на привидението. Сега
имаше същото усещане. Авитохол не можеше да сгреши това чувство. То
явно се появяваше, когато някой негов близък напуснеше този свят или се
родеше дете. Така се бе почувствал, когато на бял свят се бяха появили
Ирник, Гуинивър и Ланселот.
Авитохол беше сигурен, че в този момент Баяра, Анна, Ирник, Ланселот
и Гуинивър са добре. Те бяха неговото семейство. Сега това чувство
можеше да означава само едно, че се е появил нов живот. Авитохол седеше
и свиваше пръстите на ръцете си. Досега не се бе замислял, че онази нощ,
която бе прекарал с трите жени, е била точно преди девет месеца. Това,
което току-що бе разбрал, гладът, недоспиването, спомените го караха да
се чувства замаян. Ирник навярно също бе усетил това, което Авитохол бе
доловил, защото се оглеждаше учудено. Може би момчето за пръв път
усещаше срив на Силата. Авитохол вече беше сигурен, че е станал баща.
В този момент усети втори срив на Силата. Никога досега не бе усещал
сривове толкова близо един след друг. Това можеше да означава само две
неща: или е станал баща на близнаци, или две жени са родили по едно дете
от него.
Авитохол се замисли. Защо първия път бе усетил такъв срив? Той не беше
роднина на този кан, когото Българската Миза бе нарекла Леон, Арслан или
Лъв, на мъжа с качулката също не беше роднина. Защо тогава бе почувствал
така смъртта им? Авитохол мислеше за съня на Атила и това, което Емьоке
бе видяла, как Главният, слетият дракон отначало имал глава на лъв, а след
това тя станала драконова.
– Татко, прималя ми нещо! Става ми лошо, сигурно е от глада и
недоспиването!
– И ти ли го усети? – попита Авитохол.

46
 – Да! Лошо ми е!
– Не! Не е от глад, изтощение и недоспиване.
– Какво е тогава? – попита изненаданият Ирник.
– Това е срив в орендата! Така става, когато се появи нов българин.
Мисля, че си имаш двама нови братя или сестри.
– Това е много добре! – извика развълнуваният Ирник.
– По същия начин ще се почувстваш и когато аз или някой от братята ти
умре, а може би и майка ти, и леля ти Анна. Когато отиде в саракта –
поправи се по-възрастният мъж. – Ще го почувстваш дори по-силно!
Все пак трябва да хапнем и да починем! – каза Авитохол.
В този момент българинът почувства още един срив, който бе най-силен.
Ако досега бе долавял далечни гласове и детския плач, този път го чу
съвсем близо. Струваше му се, че не го чува с вътрешното си ухо, а с
истинските си уши, с които чуваше в света на хората. Авитохол се изправи
и излезе извън къщата. Всички сгради в поселението на Алиде бяха
наредени така, че пред нейния „дворец” се образуваше нещо
като площадче. Авитохол като отнесен вървеше по този „форум”. Той
виждаше разтревожени жени, които тичаха и бързо влизаха в една от
къщите. От там се носеше същият детски рев и писък, който отекваше в
главата му. Мъжът се отправи към тази къща. Стана му любопитно какво
се случва. Отстрани видя да излиза Алиде. С нея беше Задан, който застина
зад бившата жена на Бледа и стоеше пребледнял, все едно е видял
привидение.
– Владетелю Атила – каза Алиде, – какво правите тук?
– Не знам – отвърна Авитохол. – Какво става?
– Тук не е за мъже – каза Алиде. – Това е женска работа. Една от жените
ни ражда.
– Коя е тя? – попита Авитохол.
– Аранка.
– Аранка?! – повтори българинът.
Изведнъж разбра всичко. Прозрението го порази като гръм. Вече знаеше
коя беше Аранка и какво точно се случваше, защо усещаше всичко това.
Това го развълнува. В този момент Ирник застана до него. Алиде поздрави
младия мъж.
– Коя е Аранка? – попита Авитохол.
– Тя е моя гостенка – отвърна Алиде.
– Не е хунка, нали?
– Не! Мисля, че е римлянка.
– Н'Кара ли я доведе тук?
– Да!

47
 – А името ѝ на латински не е ли Аурелия 4?
– Да, така ѝ казваше Н'Кара, но на нас ни е трудно да я наричаме по този
начин.
Тези думи накараха краката на Авитохол съвсем да омекнат и той се
свлече на колене. Алиде се притесни. Тя знаеше колко честолюбив е Атила.
Беше виждала този мъж да убива хора с голи ръце. Познаваше го много
добре и може би знаеше тайни за него, които никой друг не знаеше. Сега се
притесни, защото знаеше, че това, да видиш слабостта на кагана, няма да
остане без последствия. Жената се втурна и подхвана мъжа, когото
смяташе за Атила, под мишниците, Задан ѝ помагаше. Той беше
едновременно притеснен и ужасен. Мъжът не се чувстваше добре след
онази нощ при езерото и непрекъснато сънуваше кошмари. Често се
събуждаше с идеята, че животът му е застрашен и трябва да бяга. Сега, като
видя как Атила се срина пред тях, разбра, че все още нищо не се бе
променило. Мъж като Атила бе толкова силен, че носеше неудобства,
смърт и гибел на по-малките хора, без дори да желае това. Задан подхвана
кагана от другата страна и така се опитваха да го изправят на крака. Добре
че скоро Ирник се зае да им помогне. Така тримата го отведоха в къщата
на Алиде и там го настаниха в покоите ѝ.
Авитохол вече разбираше всичко. Н'Кара, Лициния Евдоксия и Аурелия
Амата бяха минали оттук, явно по пътя към Рим и Запада. Нещо бе
накарало Аурелия Амата, водачката на днешните весталки, да остане тук,
където бяха започнали да я наричат с хунското име Аранка. От онзи
момент бяха минали девет месеца. Днес тя раждаше дете. Авитохол бе
сигурен, че е момче и е от него. Да, детето на Аранка беше негов син. Едва
сега разбра защо тя се бе грижила за него и допира ѝ му се бе сторил познат.
Мъжът искаше да разкаже всичко това на Ирник, но нямаше сили.
Българинът се отпусна тежко върху леглото и изпадна в някакво странно
състояние между сън, бълнуване, размисъл и кошмар. Чудеше се какво
става, вече сам не можеше да определи. Или тази нощ се бе сдобил с три
деца от трите жени, или някоя от тях бе родила близнаци. А можеше и
весталката да го бе дарила с три деца. Сега съжаляваше, че не бе попитал
колко деца е родила Аранка. Той се мяташе в кошмари. Всичко това го
тласкаше към някаква лудост.
Когато отвори очи, бяха минали няколко дни. За учудване на Ирник,
първите думи, които баща му произнесе, бяха:
– Къде е Аранка? Как е?
Синът му отиде нанякъде, явно не бе подготвен да отговори на тези
въпроси. След малко се върна и със себе си водеше Алиде.
– Къде е Аранка? – попита Авитохол.

4
Хунското и унгарско име Аранка се превежда на латински като Аурелия, на български Златка, Златинка

48
 – Замина си – без никаква емоция отвърна Алиде.
– Как така си замина?! Къде отиде?
– Н'Кара дойде и я отведе.
– Ирник, майка ти е била тук! Ти видя ли я? – на български попита
Авитохол, за да не бъде разбран от Алиде.
– Не! Въобще не съм разбрал, че е била тук! – изумен отвърна Ирник.
– Къде отидоха двете? Накъде тръгнаха? – попита Авитохол. Той явно
изглеждаше страховито, защото Алиде се дръпна назад.
– Не знам – отвърна стъписаната жена.
– Как така тръгнаха с толкова малко дете?
– Н'Кара също носеше в ръцете си дете.
– Детето на Аранка момче ли беше, или момиче?
– Аранка роди прекрасно, силно и здраво момченце.
– А какво беше детето в ръцете на Н'Кара?
– Тя също носеше момченце. Не вярвам, че е нейно! Не знаех, че
шаманките могат да имат деца, а и Н'Кара е много възрастна! Шаманките
обаче са странни.
Авитохол замълча. Той не желаеше повече да говори. Единственото
място, където можеше да срещне Н'Кара, беше в Хунград.
– Ирник, приготвяй се! Тръгваме!
След малко трима конници напуснаха селището на Алиде, която заедно
със Задан, излезе да ги изпрати.
Конниците изглеждаха като изваяни от мрамор. Алиде и Задан не можаха
да не въздъхнат от възхищение. Ернах яздеше прекрасен бял жребец. Ладан
беше огромен и изглеждаше все едно конят под него е голямо магаре. Този,
когото те смятаха за Атила, носеше в ръцете си меден щит и дълго
копие. Това, което двамата забелязаха, беше, че Ладан и Ернах нямаха
мечове, а на бойния колан на Атила висяха два меча.
Авитохол се чувстваше отново завършен и щастлив. Той държеше щита с
тангристкия кръст, туга, усещаше двата меча на кръста си. Ирник и Ладан
бяха погребали своите мечове, все едно бяха живи хора и воини. Те ги бяха
положили в земята. Прекършени оръжията бяха безполезни. Преди
това обаче им бяха служили вярно и неведнъж ги бяха спасявали.
Тримата мъже препуснаха към Хунград, все едно преследваха някого.

Тази вечер беше сватбата на Ирник. Празненството беше в голямата зала

на Дървения дворец. Всички хунски велможи присъстваха и бяха облечени
особено тържествено. В последно време Атила бе оженил двамата си
синове и всичко това бе станало толкова бързо, за една есен и зима само.
Елак вече имаше син, сега очакваха на Денгизих да се роди дете, а скоро
явно и Ернах щеше да ги последва. Децата на тримата най-големи синове

49
бяха богатство за империята на хуните. Това беше бъдещето, а внуците на
Атила със сигурност щяха да властват над света. Всички велможи бяха
сигурни в това. Тази вечер настроението бе особено приповдигнато,
защото зимата отминаваше и скоро щеше да настъпи пролетта. Всички
хуни, дошли на празненството, знаеха, че войната със Запада бе неизбежна
и с всеки изминал ден началото ѝ наближаваше. Хуните бяха провели
много битки на запад. Всеки път те подхождаха по един и същи начин.
Зимата почиваха, женеха се, правеха деца, радваха се на децата и внуците
си, и на младите воини, наслаждаваха се на плячката от миналата година,
грижеха се за оръжията и конете си. Когато зимата преминеше, започваха
подготовка за боен поход и война. Хуните бяха воини и техният каган
трябваше да ги поведе в битка. Ако не го направеше, те щяха да насочат
натрупаната агресия срещу него и да се изправят един срещу друг. Каганът
също знаеше това. Освен при хуните, той винаги провождаше пратеници и
при своите съюзници. Посланието му към тях всеки път бе едно и също:
„Или тръгвате с мен и воюваме рамо до рамо, или аз идвам! Война така или
иначе ще има, или сте с мен, или срещу мен!” Повечето съюзници
нямаха нужда от замисляне и подканяне, те и без това желаеха битки и
война и тръгваха веднага. В последните години само този Ашина си бе
позволил да се замисли, но Атила никога нямаше да забрави това. Веднъж
на Ашина му се бе разминало, втори път нямаше да има този късмет.
След това, през късната пролет и ранното лято, войските се събираха и
тръгваха на боен поход. Битките се водеха цяло лято, когато листата на
дръвчетата пожълтееха и тревата изсъхнеше и нямаше как да изхранват
конете, воините се връщаха по юртите си и така отново цикълът се
затваряше.
Този път нещата не се развиваха както през всички останали години, а
бяха различни. Това караше воините да се надяват, че тази война ще е много
по-голяма от друг път. Пратениците, с вестта за сбор, бяха заминали още
преди края на есента. Това явно означаваше, че походът ще започне по-
рано. Причината за това можеше да бъде само една, че войната ще е по-
голяма, а може би Атила бе решил в една година да нападне Запада, да го
превземе, а след това да насочи силите си на юг и в същия поход да удари
и Константинопол. Тези планове караха хуните да преглъщат от
възхищение и да потриват доволно длани. Хуните и техните съюзници
тръпнеха заради това, което предстоеше да се случи. Този път те нямаше
да проспят зимата, а щяха да се готвят за война.
Това вълнение от предстоящата голяма битка си личеше навсякъде.
Сватбите тази зима бяха изтеглени по-рано. В началото на вечерта Атила
сложи за малко короната. Повечето от сановниците току-що пристигаха от
различни части на света, където бяха пратени да известят съюзниците. Сега

50
те се връщаха, представяха се пред владетеля и съобщаваха при кой народ
са били и какво е отговорил съответният владетел. Всички съюзници
потвърждаваха участието си във войната, дори някои от тях бяха дошли
лично да поздравят кагана по случаи сватбата на третия му син и раждането
на мъжки рожби на първите му двама сина.
Градусът на настроение се засилваше от всяко потвърждение и от
изпитото вино. След като всичко това свърши, Атила отстъпи мястото си
на трона. В Малката зала с Авитохол си размениха короната и наметалото.
Атила бе стоял на трона досега, защото трябваше да приема
поздравленията на всички гости. Авитохол беше щастлив заради Ирник, но
досега, като Мена-Саг, не можеше да направи това. След като постави
короната на главата си, той вече беше Атила и открито изразяваше радостта
си от сватбата на Ирник и масагетката. Синът му вече имаше жена и може
би скоро щеше да се сдобие с наследник. Българинът тъгуваше заради
младостта си, но беше щастлив заради сина си. Не след дълго обаче се
измори от вълнението или от това, че беше център на
внимание. Непрекъснато всички го караха да пие и да вдига тостове и скоро
той се изтощи. Българинът слезе от престола, отиде до Мена-Саг и двамата
се уединиха.
– Щастлив ли си, че вече имаш внуци? – попита Авитохол.
– Да! Само не мога да разбера защо синовете ми наричат синовете си с
български имена!? Пак си им говорил нещо! Елак нарече сина си Айяр, а
Денгизих е решил да нарече своя Баян. Направо не знам какво става!
– Много се изморих, може ли да се сменим?
– Какво става? Добре ли си?
– Да, вълнението ми дойде в повече!
Българинът направи знак на Атила, че иска да се срещнат в Малката зала
и скоро те отново размениха плаща и короната. Авитохол отново беше
Мена-Саг. Българинът влезе в залата и седна до сами входа, на края на
дългата пейка. Колкото по-близо до престола се намираше, толкова по-
шумно ставаше и виковете бяха по-истерични и пиянски. Тук, на края,
се намираха водачите на по-незначителните племена и родове, които
повече внимаваха как се държат.
Авитохол не желаеше да сяда до синовете на Атила, Елак и Денгизих,
защото те щяха да усетят, че двамата с баща им са се сменили. Освен това
точно срещу тях седяха Едекон, брат му, синовете му и Емьоке. Авитохол
не желаеше да вижда младото момиче. Може би тя бе причината в този ден
да не е напълно щастлив. Раната в сърцето му все още не бе заздравяла.
Като някакъв глупак се бе влюбил в млада, жизнена и повърхностна жена
и сега страдаше, но никой не му беше виновен. В последно време бе станал
три пъти баща, но това не го радваше. Той искаше да има дете само от една

51
жена на света и сега тя седеше до Едекон. Българинът се опитваше да не
поглежда към момичето. Отдалече наблюдаваше Ирник и на душата му
беше спокойно и щастливо. Като дете той винаги бе мечтал да води живот
на воин. Никога даже не си бе представял, че може да има дете, а какво
остава за внуци. Ето, че бе доживял деня, в който синът му се женеше. Тази
вечер той беше тук, вече не се радваше особено, по-скоро гледаше на това
като на нещо естествено и неминуемо. Къде ли се намираше в момента
Баяра – майката на Ирник? Дали знаеше какво се случва със сина ѝ? Тя не
бе дошла до тук. Доколкото Авитохол бе разбрал, тя също имаше син от
него. Къде бяха отишли двете с Аранка? Къде ли се намираха синовете му?
Как ли щеше да се чувства Баяра, ако беше тук? Авитохол знаеше, че тя не
беше обикновена жена. Беше сигурен, че тя не би се държала като Ева. Едва
ли щеше да се просълзи от умиление. Българинът се абстрахира от
празненството. Мислеше само за това, което бе почувствал съвсем наскоро.
Той бе станал баща три пъти. За съжаление Емьоке, която се намираше
пред очите му, не беше бременна и не бе раждала наскоро. Това
означаваше, че наистина децата му бяха от трите жени, с които бе прекарал
онези три нощи.
От известно време Авитохол се бе вглъбил в мислите си и бе престанал да
следи това, което се случваше пред очите му в тронната зала. Виковете,
тропотът и буйният смях го накараха отново да се върне в залата и да
погледне към престола.
Атила седеше на престола и бе повикал пред себе си, върху червената
пътека, Денгизих и Хунулф, които наскоро се бяха върнали от
пратеничеството при новия василевс Маркиан. Младите воини, по заповед
на Атила, отново разказаха това, което се бе случило в двора на
византийския василевс. Не! Те не просто разказваха, а го изиграваха, все
едно беше представление. Всички хунски велможи и гостите на сватбата,
масагетите, които участваха от страна на булката, Ардарик, всички
съюзници на хуните изразяваха възхищението и удоволствието си с бойни
викове и удари по масите, от които всичко, намиращо се върху тях,
подскачаше.
– Ела! Ела! – говореше Атила, а лицето му бе станало страховито,
белезите му моравееха и изглеждаха така, все едно кървяха в момента.
Очите му бяха кръвясали от изпитото вино или от това, което чуваше. Той
хвана Хунулф и почти насила го издърпа върху подиума. – Седни! Седни! –
каза той и насочи сина на Едекон към дървения престол с подлакътници
във формата на глава на сърна и вълк. – Сега ми кажи какво каза този
Маркиан, но го направи като него! Покажи го с всички жестове!
Отначало смутеният Хунулф седна на престола и се огледа плахо, все едно
е някой натрапник и самозванец. Той се размърда неловко и се огледа

52
неспокойно, явно се притесняваше да не го обвинят, че има желание да
заеме престола. Младежът не знаеше как ще се изтълкува това, че седи
върху престола на кагана на хуните, от баща му, братята му, балтаварите и
всички хуни. Всички мъже обаче бяха свидетели, че Атила почти насила го
постави да седне върху трона и не реагираха по никакъв начин.
– Сега повтори това, което каза василевсът! – лицето на Атила
изглеждаше застрашително.
Хунулф се размърда и се отърси от вцепенението. Като стана, отначало
неуверено, а след това все по-спокойно, той заговори, като зае патетична
поза, сякаш бе актьор. Той извади меча си и го вдигна над главата си.
В залата настъпи мълчание. Хуните наблюдаваха случващото се пред
очите им, все едно се намираха в тронната зала на василевса в
Константинопол. Те бяха вперили широко отворените си, по детски, очи
към Хунулф, устите им зееха от прехласване и от магията на това, което
наблюдаваха. Хуните и българите бяха свикнали да слушат приказки и
колкото ѝ да пораснеха, винаги щяха да си останат деца. И докато
българите слушаха тумир, които, чрез своите разкази, ги караха
да пораснат, хуните никога не правеха това. Авитохол смяташе, че
народите се делят на два вида. Едните слушаха приказки, а другите четяха.
Тези, които слушаха, си оставаха деца, тъй като приказките са създадени,
за да бъдат слушани от деца. Това беше нещо, което се правеше от групата.
В това да слушаш приказка, освен посланието на думите, имаше и
театър. Хората, които слушаха, се научаваха да съпреживяват
чутите истории. Сега това се виждаше по лицата на хуните. Те бяха озарени
от светлината на картините, които виждаха пред тях. Народите и хората,
които четяха, бяха по-затворени в себе си. Четенето беше самотно
занимание и четящите преживяваха нещата по-невидимо и вътре в себе си.
– Маркиан, след като стана и извади своя меч, извика: „Златото е за
моите приятели, а за враговете ми – желязото!”
Хуните мълчаха. Всички разбираха нечуваното предизвикателство, което
този Маркиан бе отправил към техния владетел. Те знаеха кой е Атила и не
веднъж се бяха убеждавали в неговата жестокост и безцеремонност. Сега
те чакаха отговора, който каганът на хуните щеше да даде.
Атила стоеше мълчалив срещу Хунулф, а Денгизих бе застанал от дясната
му страна. Лицето на кагана бе зачервено, на челото под короната му се бе
появила по-светла ивица, явно кръвта се бе оттеглила от там. Очите му бяха
изцъклени и отразяваха светлината от факлите, сякаш бяха стъклени.
Личеше си, че не се намира изцяло в залата и е неадекватен. Той беше като
обсебен. В този момент бавно извади оръжието си, като че ли се
притесняваше да не подплаши сина на Едекон. Всички хуни познаваха този
меч, това бе Мечът на Марс.

53
 Като видя оръжието на брат си, Авитохол се сети за новия меч, който бяха
изковали съвсем наскоро. Той опипа канията и ръкохватката на
прекрасното оръжие, което бе закалено с вятър, като мечовете на
амазонките. Все още не бе показал меча на Атила и се чудеше дали изобщо
да го направи. Българинът се притесняваше, че не може да обясни защо го
е изковал. Беше сигурен, че появата на още един меч като неговия ще
притесни брат му. А и знаеше колко много Атила се дразни от всичко, което
научава за Булмунг.
Хуните в залата далеч не мислеха за това, което занимаваше ума на
Авитохол. Българинът усещаше напрежението наоколо, което можеше да
се разреже с нож. Тишината бе изпълнена с толкова сила, че бе като
предвестник на предстоящата буря. Хуните стояха като вкаменени и
изпиваха с очи това, което се случваше между Атила и Хунулф. По-
големият син на Едекон току-що бе произнесъл фразата, с която Маркиан
бе предизвикал Атила. В следствие на това каганът бе вдигнал
заплашително меча си над главата и със страховито изражение на лицето
се приближаваше към Хунулф. Атила със сигурност бе изпил много вино,
но си личеше, че е бесен на думите, които този Маркиан си бе позволил да
отправи към него. На това нагло предизвикателство той щеше да отговори.
Ох как щеше да отговори само! Атила се приближи до воина. Хуните бяха
сигурни, че в този момент пред очите си каганът не вижда сина на Едекон,
а Маркиан. Дали след малко нямаше да се случи немислимото?
– Аз този Маркиан... – извика Атила, насочи острието си към сърцето на
младия воин и направи дълбок напад напред.
Хуните бяха притихнали и никой не смееше да помръдне. Едекон
наблюдаваше тази сцена непоклатим като вековен дъб. По лицето му не
трепваше и едно мускулче. Гигантът се бе изправил, до него стояха Чат,
Одоакър и Емьоке. В очите на Емьоке се усещаше напрежение, тя сякаш
очакваше именно нея да порази Мечът на Марс.
Атила бе полудял. Авитохол искаше да го спре, да извика, да го върне към
действителността, но не можеше. Той беше твърде далеч, а и се намираше
в нещо като кошмар. Като в онези, в които нещо те преследва, но ти не
можеш да избягаш, защото си твърде бавен, движиш се, все едно си оплетен
с хиляди невидими нишки на паяжина. Краката и ръцете ти не
се подчиняват. Авитохол опита да извика, но гърлото му бе пресъхнало
като безплодните пясъци на Сахара и дращеше, сякаш там наистина имаше
пясък, той дори не можеше да преглътне.
Осъзнавайки своето безсилие, българинът се примири и видя как Атила
нанася своя удар. Авитохол знаеше колко добър е мечът в ръцете на брат
му. Дори синът на Едекон да беше с ризница, острието би преминало през
нея и Хунулф скоро щеше да е мъртъв.

54
 – Това ще направя с него! – извика Атила, до като изваждаше острието
от тялото на Хунулф и го вдигна над главата си.
Стьписани и изтръпнали, хуните мълчаха. Те не можеха да повярват на
това, което се бе случило пред очите им. С каква лекота, за едното нищо
Атила бе убил сина на Едекон. Те очакваха мъст от страна на едрия скиро-
хун. Всеки зрител на сцената се сви в очакване на това, което се задаваше,
а го бе буря.
– Това ще бъде моят отговор! – отново каза каганът.
Атила явно все още не бе осъзнал какво бе направил. Всичко бе станало
толкова бързо, че Хунулф също не бе разбрал какво се бе случило и не
можеше да повярва, че бе прободен. Той бе свалил ръката си с меча, която
бе вдигнал срещу Атила, но която всъщност трябваше да бъде ръката на
Маркиан с паранзониума.
– Война! Война! Гответе се за война! – крещеше Атила.
От този момент Авитохол се отърси от ужаса и вцепенението, които го
бяха обхванали. Той виждаше вдигнатия над главата меч на Атила и осъзна,
че по него няма кръв. Освен това не можеше да не отбележи, че Хунулф не
се олюлява и няма намерение да падне на земята. Авитохол не можеше
да разгледа добре сина на Едекон, защото Атила го скриваше, но беше ясно,
че той не е прободен или наранен. Каганът само бе показал какво ще стори
с Маркиан, но не бе наранил Хунулф. Той бе успял да запази присъствие
на духа и със завидна вещина бе насочил удара си встрани.
Скоро и останалите хуни осъзнаха това, въздъхнаха с облекчение и се
размърдаха. След малко цялата зала се изпълни с щастливи викове, че
Хунулф е жив и е добре и между Едекон и Атила няма да има никакво
напрежение и вражда. Освен това всички предчувстваха скорошната битка.
От устите на хуните се точеха лиги и всеки крещеше какво ще прави
с християните и с този Маркиан, ако им паднат в ръчичките. Доскорошното
напрежение и потиснатост сега избухнаха в дива, буйна радост. Тази радост
обаче бе премесена с желание за мъст, скърцане на зъби, ярост и омраза.
Хуните бяха не само страстни, те смесваха чувствата си и това ги правеше
още по-непредвидими и опасни. Авитохол се замисли, всъщност това,
което различаваше емоционалните, елементарни хора и хуните от
разумните, осъзнати, духовно будни хора, каквито бяха българите, не беше
емоцията и страстта. Българите също бяха страстни хора, но хуните не
можеха да изпитат чиста емоция, те смесваха емоциите и когато изпитваха
едно чувство, изпадаха под влияние и на други емоции, често твърде
различни и дори противоположни. Почти нямаше сватба или друго
празненство, което да не завърши с напиване, сбивания и смърт. Скръбта
при хуните също не се изразяваше само с плаченето с „кървави сълзи”, а

55
често преминаваше в оргия или кървава вакханалия и по-скоро
беше Дионисиево, отколкото Аполоново преживяване.
Авитохол наблюдаваше това, което се случваше около него, виждаше
разкривените от злоба лица и разбра, че хуните бяха готови за бой. Вече бе
напълно сигурен, че войната напролет ще се насочи към Константинопол.
След думите на Маркиан, сега това изглеждаше толкова нормално. Той
чуваше как хунските воини се заканват на василевса и с каква жар бяха
освободили въображението си. Тези мъже имаха желанието за една година
да нападнат двете най-могъщи западни империи. Авитохол ги
наблюдаваше и беше сигурен, че в момента Хуния е най-силната и опасна
държава в света. Атила имаше шанс да стане световен владетел. След като
събори Рим и Константинопол, с помощта на акацирите, ефталитите и
кидеритите, той можеше да превземе Ктесифон и Персия, след това щеше
да дойде ред на Индия, а после на Тибет и Китай. В момента най-източната
империя бе разделена на три-четири държави. Той много добре знаеше
историята на Вей. Атила може би щеше да използва враждата между
жужаните, тоба, китайците, монголите и Ашина. Последно и най-жестоко
щеше да се разправи с Ашина и неговите тюрки. Тогава Атила щеше да
стане първият световен владетел.
Авитохол погледна към брат си, който все още стоеше с изваден меч и
крещеше:
– Война! Война! Гответе се за война!
Скоро и Хунулф вдигна своя меч, Денгизих направи същото. Одоакър
също бе стъпил върху червения килим и бе вдигнал меча си нагоре. Дори
младоженецът се бе изправил. Авитохол видя, че синът му се чувства
нелепо, защото няма подръка меч, който да извади и вдигне. Той осъзна, че
синът му бе останал без оръжие. Скоро към мъжете с извадени мечове се
присъединиха Елак, Едекон и Чат. След миг цялата зала заприлича на
настръхнал таралеж. Всички мъже бяха извадили оръжия и ги въртяха над
главите си.
Повечето от тези мъже отдавна бяха забравили причината на събирането.
Те щяха да свързват сватбата на третия син с деня, в който Атила бе обявил
война на Маркиан.
Само Авитохол не се включи във веселбата. Той не извади нито един от
своите мечове и не го вдигна над главата си. Българинът се притесняваше
да покаже втория си меч, затова остана седнал на пейката и се оттегли в
мислите си.

Цялото късно лято и есента Атила бе подготвял похода на Запад. През

цялото време каганът се бе движил из коридорите на двореца като тигър в
клетка и бе повтарял: „Гответе се за война! Гответе се за поход на Запад!”

56
Авитохол знаеше, че Атила бе взел решение първият удар да не бъде
насочен към Рим и Италия, а да премине към земите на немците, най-вече
на бургундците и франките, и да нападне Галия. Точно за Галия и Иберия
Атила претендираше, че му се полагат като зестра, заради годежа му с
Юста Грата Хонория. Тъй като Арл, който беше римската столица на
Галия, бе твърде на юг, а в Лутеция (днес Париж) някакви римляни
(ромеизирани гали) се опитваха да създадат територия, в която багаудите
да живеят заедно, той със сигурност щеше да насочи удара си към Толоз –
столицата на най-големия му враг Теодорих. Атила знаеше, че Аеций едва
ли ще посмее да изтегли войските си от Италия и да я остави на произвола
на съдбата. Така срещу хунската армия щяха да се изправят единствено
войските на бургундците, франките, Рицимер и Теодорих. Атила сам се бе
уверил в предателството на германите. Освен това нямаше съмнение,
че Меровей и франките също ще застанат срещу хуните.
Авитохол стоеше зад по-голямата част от решенията на Атила. Той бе
решил преди или по време на похода да открие сина си Ланселот, който
трябваше да живее някъде в Лугдунум (днес Лион). Авитохол го бе виждал
преди много време, когато бе само на две-три годинки. Всъщност те
двамата не се познаваха, поне Ланселот със сигурност не го помнеше.
Авитохол също не би го познал. Сега по-малкият му син трябваше да е на
около деветнадесет години, само една година по-малък от Ирник. Мъжът
се чудеше къде ли се намираше Анна, не я бе виждал от много отдавна.
Последно Баяра бе намекнала, че двете ще водят някаква битка. Авитохол
се замисли къде ли бяха двете сестри? Каква беше битката, за която Баяра
бе говорила?
След като Авитохол и Ирник се бяха прибрали от Константинопол и
казаха на Атила, че не са успели да открият Скиртос, каганът бе решил да
прати Есла в Картаген. Той трябваше да отнесе писмо, в което Атила
предлагаше сътрудничество и съвместни действия срещу Теодорих.
Авитохол бе разказал на брат си мълвата, която бе чул в Константинопол,
че между новия василевс – Маркиан, и Гейзерих има някакво старо
съглашение и дори приятелство. Говореше се, че кралят на вандалите пръв
е предсказал на Маркиан, че един ден ще стане император. Това се бе
случило по време на пленничеството на едрия генерал. Тогава кралят на
вандалите го бе освободил от плен. Маркиан от своя страна му обещал,
че когато се възкачи на престола, няма да го напада. В онзи момент това
звучало безсмислено и глупаво, но сигурно Маркиан, който беше воин и
човек на честта, го помнеше и щеше да го спази.
Атила бе разбрал, че Гейзерих нямаше да го подкрепи в похода му срещу
Константинопол, но поне можеше да направи това срещу Толоз. Есла беше
тук и скоро трябваше да тръгне към Картаген.

57
 Хуните се веселяха и крещяха, все едно във всеки момент ще се втурнат в
битка. Атила стоеше безучастен на трона и мрачно поглъщаше чаша след
чаша. Изведнъж, в разгара на пиршеството, той се изправи и извика:
– Нека напишем писмо на вандалския вожд Гейзерих! Не! По-добре да
напишем писмо на император Валентиниан – цезаря на Рим!
Повечето от хуните вече бяха мъртвопияни и погледите им бяха
кръвясали. Много от тях като че ли усещаха мрачното настроение на Атила.
Този Маркиан бе обидил и тях. Сега, след думите на кагана, хуните
откликнаха с небивал ентусиазъм. Те преместиха двете пейки и ги
поставиха върху червената пътека, точно в средата на залата. След това
мъжете насядаха около масата.
– Писарю Раво! – извика Атила. Казон веднага повтори името и излезе
навън. Той знаеше къде може да се намира писарят и изпрати хора. Макар
да беше късна нощ, той знаеше, че Раво ще пристигне по най-бързия начин
и щеше да е готов.
Мъжете продължаваха да пият и да викат. Авитохол бе с качулката на
Мена-Саг. Скоро Раво зае своето място.
Атила стоеше прав пред трона, след това започна да се движи наляво-
надясно, като предлагаше какво да запише Раво върху пергамента.
„Като спасител на Рим, аз идвам да ви освободя от нетърпимото
опекунство, което има вестготът Теодорих над Ваше величество,
императора на Рим. Това според мен е отвличане, а той ви държи като
заложник. Аз идвам да ви спася от вестготите, насочвам своите армии към
вас като истински защитник на приятелството си с Рим...”
Отначало хуните слушаха внимателно думите на своя каган и явно нищо
не разбираха. Скоро те започнаха да осъзнават иронията и
пренебрежението в думите на владетеля. Това отношение, което Атила
влагаше към Валентиниан, бе толкова хитро и обидно и нямаше нищо общо
с това, което бе вложил Маркиан към Атила. Маркиан беше воин и бе
отговорил на Атила като такъв. Неговото послание беше кратко, точно
и ясно. То граничеше със сентенцията. Атила подхождаше хитро, той
описваше една реалност, която не беше истина, но на която не можеше да
се възрази. От писмото излизаше, че Валентиниан е заложник на Теодорих,
нещо което очевидно не беше вярно, но щеше да породи колизии.
Всеки хунски велможа искаше да вложи своя дан в този документ. Хуните
обаче се хилеха и заливаха в бурен смях на всяко предложение, защото
всеки следващ предлагаше все по-смешни, дръзки и дори обидни думи,
които да се напишат на императора на Рим. Баракони се бе зачервил, той
махаше безпомощно с едната си ръка и заплашваше във всеки момент да се
стовари върху пода. Младите балтавари не предложиха и една дума, но се
смееха наравно с другите. Ардарик бе поруменял, дългите му мустаци се

58
движеха по странен начин. Той се смееше така, че адамовата му ябълка се
бе издула и подскачаше като на птица. Гепидът имаше вид на човек,
глътнал цяло яйце и поради тази причина не може да си поеме въздух. По
някое време той не издържа и рухна на пода.
– Представете... представете си римския император като наакан –
крещеше някакъв хун, който бе толкова обезобразен, че никой не можеше
да разпознае кой е.
Хуните се веселяха искрено. Никой от тях не бе очаквал, че това писмо
толкова ще ги забавлява. Те го писаха до сутринта, когато повечето вече
бяха в несвяст. Чак тогава Раво стана и си тръгна. На другия ден той, под
зорките очи на балтаварите, оформи писмото към Валентиниан. Това писмо
всъщност бе обявяване на война. Кога бе изпратено, никой не разбра. В
този ден бе написано и писмото, което Есла отнесе в Картаген. В него
Атила подстрекаваше Гейзерих Куция да се откаже от договора за мир с
Рим.
На другия ден повечето хуни не помнеха, че са участвали в писането на
писмото. Няколко негови варианти се разказваха вечер край огнищата.

59
 III

Флавий Аеций бавно се изкачваше по полуразрушените каменни стълби.

Каменните блокове, които трябваше да служат за опора под краката му,
страховито се клатеха, заплашвайки да го хвърлят върху каменния под. По-
страшното беше да не падне долу. Разруха! Това бе думата, която се
пораждаше в него, като наблюдаваше всичко около себе си. Той можеше да
различи кое в този свят бе строено от римляните и кое от варварите. Всеки
камък, поставен от римляните, беше дялан или специално подбиран и
пасваше точно в градежа, независимо дали бе сложен в крепостна стена,
или в някой път. Камъните, с които след това варварите бяха запушили
някоя дупка или пробойна или се бяха опитали да достроят рухнала стена,
бяха криви, груби, нестабилни, ръбати и неугледни и всеки беше не на
мястото си.
Някога Рим беше облагородил и цивилизовал света, след това обаче
варварите бяха добили сила и бяха прогонили римляните. Те бяха поискали
свободата си, бяха настоявали, че искат да живеят по своя си начин. Бедни,
мизерни, но свободни. Прави ли бяха?
Аеций изстена, но не от болката в старческите си стави. Не! Тази болка,
от загубата на сила и влияние, бе почти физическа.
Разбира се, че не бяха прави. По-добре роби в онзи велик, древен Рим,
отколкото свободни хора в блатата. Как тези диваци не можеха да го
разберат? Това беше проста сметка. Губиш свободата, волята си, но
ползваш всички облаги на цивилизацията. Той не би се замислил нито за
миг. Той, Флавий Аеций, беше живял и в двата свята, познаваше
Варварикум и Ромулум. Но не тези варвари, които векове наред бяха
живели под властта на Рим и носеха в себе си част от цивилизацията. Той
бе живял като заложник при хуните, след Стилихоновия мирен
договор. После бе избягал. След битката с българите, бе достигнал чак до
далечните простори на Азия и там, в подножието на най-големите и високи
планини в света, бе успял да избяга от съшия този Атила. След това бе
прекосил почти целия свят. Той познаваше хуните от онези времена, когато
бяха диви, свободни и необуздани, още от времето на техния владетел Руа.
Всъщност хуните почти не се бяха променили. Можеше ли да твърди
някой, че Атила, с когото Аеций бе отрасъл, е по-цивилизован от чичо си?
Не! Този, който кажеше това, явно не познаваше Атила. Но Аеций много
добре го познаваше. Беше го опознал като другар, по-късно като съюзник
и накрая като противник. Когато беше по-млад, бе мислил, че го
контролира и може да го използва. Този Атила обаче, когото познаваше от
дете и след това като младеж, се бе променил. Той бе станал много по-хитър

60
и уверен в собствените си сили. Отначало бе управлявал с нагона да владее.
Прекият стремеж към златото и властта превръщат владетеля в
елементарен човек, той така и управлява държавата си. Отначало Атила бе
властвал по този начин, елементарно, с нагон към властта. Римските
политици бяха натрупали огромен опит да се справят с владетели,
управляващи по този начин. По-късно обаче Атила бе станал друг човек.
Той бе започнал да става непредвидим, да предприема ходове, които
хвърляха в несвяст всички западни политици, включително и него –
„последния римлянин”. Хунът бе заговорил за мисия, за някаква
нова светлина и устройство, което носел на Западния свят. Глупости!
Флавий Аеций застана върху крепостната стена. В краката му имаше
нахвърляна слама и той не можеше да види колко от камъните в настилката
липсваха.
Разруха! Всичко около него бе някак тъжно, повехнало, тънеше в разруха
и сякаш бе станало слабо и ронливо. Така бе преминал животът му, който
продължаваше вече петдесет години. Явно такъв е бил кръстът му. През
целия си живот той бе копнял да живее по времето на Цезар, на
Октавиан Август, на Марк Антоний. Да бъде римлянин в разцвета на Рим.
Това бе приказка, в която мечтаеше да живее.
Мекият ветрец разреши побелялата му и оредяваща вече коса. Той
размести диплите на тогата си, като че ли искаше да я пренареди.
„Последният римлянин” стоеше гордо изправен, все едно тялото му бе
снагата на Рим, и се взираше в посоката, в която слънцето се канеше скоро
да залезе.
Той не обръщаше никакво внимание на мъжете, които бяха с него, а те
бяха цяла делегация. Макар и в обкръжението на толкова много хора, той
се чувстваше самотен и тъжен. Тези тук нямаха значение за него. Всичко,
свързано със съдбата на Рим, в този момент зависеше от него. Ако той беше
добре, с ясно съзнание, съдбата на Рим беше сигурна, ако не,
всичко можеше да бъде загубено.
Рим! Империя! Това беше някаква фикция. Империите бяха изградени от
много хора, но зависеха от волята на само един. Всички държави и империи
всъщност бяха огромни, уголемени до изроденост човеци. Рим бе огромен
човек. Бил е, разбира се, и много по-голям. Рим се бе разделил на две и сега
тези двамата бяха по-малки. Източният брат все пак беше силен и могъщ,
но западният беше малък, гърчав и болнав. Всеки от тези хора носеше
облика, лицето на владетеля си. Доскоро лице на източния брат беше
Теодосий II, а сега той представляваше уголемен Марциан (Маркиан), а на
главата на гьрчавия, превиващ се от болки, раздиран от болести брат
можеше да сложи своето лице. Да! Той, Аеций, всъщност стоеше начело на
Рим. Валентиниан беше слаб, безволев, объркан и непостоянен. Той не

61
управляваше. Откакто майка му бе починала, цялата власт бе в ръцете на
Флавий Аеций. Цял живот бе мечтал за това. Сега го бе постигнал, но не
беше доволен. Той бе наследил един болник, тежко дишащ, берящ душа
човек-империя. Беше добил властта точно миг преди този да загине.
Аеций чувстваше студения вятър, който отнейде довяваше ситни капчици
дъжд. Тези капчици му се сториха като дребни, остри кристалчета, които
се впиваха в лицето и му причиняваха болка. Те бяха като игли, които се
забиваха в кожата му. Консулът отначало гледаше по посока на
залязващото слънце. Всъщност слънце нямаше. Небето бе отрупано с ниски
тъмносиви скупчени облаци, които, като завивка, скриваха светлината на
небосвода. Те бяха толкова тежки и сиви, че подобно на олово се бяха
разпрострели върху света, заплашвайки да го смачкат. Земята под облаците
също беше мрачна и черна. Тези две същности се притискаха една в друга,
заплашвайки да премажат всичко между тях. В западна посока имаше
някаква светлина, която се процеждаше, мачкана от сивотата на облаците
и тъмнината на земята. Мъжът не харесваше това време на деня и зимата.
То му напомняше за смъртта. Той се опита да вдиша, защото му се стори,
че някой могъщ воин го бе хванал и го стискаше така, че не можеше да си
поеме дъх. Това беше от гледката, която се простираше пред очите му.
В последно време все по-често му се случваше, а след това го обземаше
паника. Струваше му се, че така ще си умре, задушен, без да може да поеме
дъх. Това го ужасяваше, щеше да се задуши и да умре така, както си стоеше
прав.
Мъжът залитна и се подпря върху един от зъберите на крепостната стена.
В този момент Сенгилак се втурна и застана до него, но консулът направи
жест на верния си телохранител да го остави на мира. Камъкът под ръката
му не му даде сигурност и опора, а се раздвижи, явно не бе залепен добре с
хоросан. Това отново предизвика съжалението и възмущението на мъжа.
Сенгилак, тих и невидим като сянка, отстъпи назад.
– Какво има? – попита Авит, който се намираше най-близо до своя
другар и военачалник, но успя едва сега да се задейства, след като
тюркският телохранител се бе оттеглил. – Какво става, консуле?!
– Нищо! Нищо! – Аеций знаеше, че няма смисъл да се оплаква от
болежки. Никой човек не можеше да помогне на друг. Той бе патриций,
консул и римлянин, а те не се оплакваха. Всички техни предци стоически
бяха понасяли лишенията, трудностите, та да въздигнат Рим. Аеций искаше
да живее като тях. Той бе роден в неподходящо време. Ако беше роден
тогава, със сигурност щеше да остави името си в историята, както Крас,
Брут, Сципион и още много други достойни римски консули, които стояха
зад видимия успех на императорите.

62
 Само да можеше да вдиша. Той се бореше да разкъса тези лиани, които го
обвиваха като столетно дърво.
Мъжът усети подкрепящата го десница на Авит. С него бяха приятели от
много години. Той го бе направил магистър милитум на Галия. Авит
управляваше Галия и Иберия, както и отговаряше за всичките германи от
Арелат (днес Арл). Този град всъщност бе римската столицата на Галия.
Макар че в последните години багаудите на север се опитваха да
въздигнат един град, който доскоро беше малък и незначителен. Той
се наричаше Лутеция (днес Париж). Там те опитваха да създадат втори
център на римската власт, но който да бъде независим от Равена. Те искаха
да живеят със свои закони, независими от централната власт. Преди години
точно Флавий Аеций бе заповядал въстанието на багаудите да бъде
потушено. Сега обаче те му бяха нужни. Всеки съюзник срещу хуните беше
скъп и ценен. Може би затова в Арл той бе изчакал и бе взел със себе
си Рицимер. Рицимер беше германец, назначен от Валентиниан за магистър
милитум на цялата империя или поне на това, което бе останало от нея.
Сега Аеций не усети подкрепа от Рицимер или Майориан, новия любимец
на императора. Тези двамата бяха хора на цезаря. Той ги бе пратил, за да
не заговорничат Авит и Аеций, не да им помагат, а да пречат. Те бяха
шпиони и доносници и Аеций знаеше това. Освен това беше наясно, че
само да поиска, можеше на мига да смени Валентиниан на престола, но
защо да го прави? Защо му бе нужно да властва над труп? „Последният
римлянин” имаше друга идея. Първо да съвземе Рим, да победи Атила, да
укрепи властта и империята, а след това да претендира официално за
върховната власт. Когато седнеше на престола, искаше той или синовете
му да имат какво да управляват. Не желаеше да става капитан на
кораб, който вече се пълни с вода и във всеки момент ще потъне.
– Разруха! – каза Флавий Аеций, премести каменния блок и с пръсти
отрони от хоросана, който трябваше да споява крепостта, но сега се ронеше
в ръцете му. В здрачевината потърка немощните си пръсти и от тях се
посипа бял прах. – Разруха! – многозначително повтори консулът. – Всичко
около нас е в разруха! – мъжът мислеше за хоросана на империята, а всеки
от хората разбираше кой каквото си иска.
Някакъв мъж излезе иззад гърбовете на Рицимер и Майориан, зад него
Аеций мярна верния си телохранител от тюркски произход, който от
години го пазеше. Изскочилият напред мъж, който, ако се съди по
облеклото, беше водач на легион, заговори притеснено:
– Нямаме вар и местните търговци отказват да търгуват с нас. От две
години не сме получавали пари за строителство. То и аурелите за
войниците не са пристигали от почти година. Никой вече не иска да служи
и да строи без злато.

63
 Мъжът беше местният трибун. Той явно се опитваше да оправдае вида, в
който се намираше повереният му пост. Не към него обаче бяха насочени
думите му, а към новия любимец на цезаря. Нека Майориан знае какво е
положението, нека да предаде на Валентиниан истината за това как се
управлява империята му. Този Майориан му бе изпратен като водач
на преторианците, уж да го пази, но всъщност да го държи изкъсо. Нека сам
се увери какво е наследството, над какво трябва да властва, ако някой ден
наследи империята. Колкото и да бе странно, точно този млад човек някой
ден можеше да наследи властта над Равена. Не дъщерите на Валентиниан
и Лициния Евдокия, дори не той, Флавий Аеций, и неговите синове,
а Майориан. Като го бе избрал за свой наследник, Валентиниан веднага бе
създал няколко центъра на властта, които да се неутрализират. И сега,
понеже Гала Плацида бе починала и сенаторите в Рим, начело на Петроний
Максим, бяха на страната на Флавий Аеций, той бе извадил този Майориан,
както фокусник вади зайче от ръкава си.
– Откакто е построена тази крепост, от столетия не е била ремонтирана
и колкото и добре да са строили нашите предци, хоросанът просто е
изветрял. За съжаление, като недостойни техни синове, поради липса на
пари, ние слагаме твърде много пясък и много малко вар при ремонтите и
те стават по-слаби от старите постройки. Често се случва след първия
дъжд това, което сме построили или ремонтирали, да рухне и така в дъжда
и калта да изтече цялото ни усилие.
Флавий Аеций чуваше думите на трибуна и му идеше да заплаче. Разруха!
Всичко около него беше в разруха. Вече петдесет години. Искаше в този
момент да не е тук, а да седи на носа на кораб по времето на Марк Антоний,
да е сенатор по времето на Октавиан и Брут, да язди редом до Цезар, да
помага в държавните дела по времето на мъдрия Клавдий, да е приятел със
Сенека. Той носеше титлата консул. Аеций знаеше, че тази титла бе втора
след императора. Именно като консул е бил известен първият римски
император Сула, а и повечето императори и владетели не са били
еднолични господари и управници на монархии, а са претендирали, че са
демократи, сенатори, консули и трибуни. Флавий Аеций беше консул, но
нямаше тази власт. Старият мъж се върна към действителността.
Той наистина не искаше да се намира тук, на лимеса на това, което бе
останало от империята в Германия.
Тази граница доскоро не съществуваше. Германите, водени от своите
вождове, искаха да бъдат част от империята, тези, които някога бяха
смятани за най-големите диваци на Европа, които бяха превземани в
продължение на стотици години, тези, на които бе наречена цяла династия,
на техните покорители – Германите, сега искаха да бъдат част от
Империята. Сигурно те се бяха уплашили от хуните. Тези, които някога им

64
се бяха стрували като вълци, може би заради барсеците, сега като овце се
тълпяха в кошарата им. Те твърдяха, че истинските вълци – хуните, са зад
гърбовете им и скоро ще се нахвърлят върху тях. Този лимес, тези
погранични крепости бяха възстановени, за да спрат Атила. Как щеше да
стане това?
Рицимер отговаряше за това всички германски племена да са под властта
на Рим, да бъдат техни съюзници. Такова бе желанието на самите германи,
те бяха пратили Рицимер при тях. Аеций дори бе осиновил някои от
техните владетели. Днес и бургундците, и алеманите, саксите, англите,
франките, свевите, от които беше Рицимер, трябваше да застанат на тяхна
страна.
Тези крепости обаче не можеха да спрат пълчищата на Атила. Може би
затова той трябваше да помисли за една по-дълбока отбрана, като укрепи и
подготви за битки и по-големите градове като Лутеция, Арл, Лугдунум
(Лион) и най-големия град в Галия – Орлеан. Този град всъщност бе
столицата на галите. На юг вестготите на Теодорих пазеха своята столица
Толоз (Тулуза). Всички тези градове също трябваше да се готвят за отбрана.
Аеций беше сигурен, че Теодорих вестготът, когото смяташе за свой най-
сигурен съюзник, откакто бе отказал съюз с Атила и беше взел за своя трета
жена вестготка, ще му помогне много. Вестготите вече бяха побеждавали
хуните и с това бяха показали на Аеций, че Атила и пълчищата му могат да
бъдат победени.
Шпионите на „последния римлянин” в Хунград бяха сигурни, че атаката
на Атила ще бъде към Галия, а не към Италия. Затова той реши да рискува.
Щеше да премести всички войски тук, на пътя на атаката на Атила. Ами
ако хунът все пак решеше да нападне Италия? Какво щеше да прави
тогава той? Аеций не се притесняваше. Той бе изпратил синовете си из
Галия, за да увещават градовете и съюзниците си – вестготи и гали, да
помогнат.
– Понеже не можем да наемем строители, караме войниците да строят.
Трудно е обаче да ги научим да нареждат камък върху камък, пълководецо.
В наши дни войниците вече не обичат тежкия труд. Те казват, че тази
работа е за робите и понеже вече няма роби, оставят това на селяните.
Днешните римляни обичат да мързелуват и да пият, те не пипват нищо, за
което не им се плати. Когато не получават злато, отказват да изпълняват
заповеди. Наемниците са друга работа. Те са съгласни да служат за два пъти
по-малко злато. Изпълнителни са, много обичат да се бият и да пият, но пък
никога не биха си тръгнали без заповед.
Аеций слушаше, но нищо не казваше. Какъв смисъл имаше да говори?
Какво да каже? Думите нямаха никакъв смисъл. Явно тези тук искаха злато.
Той обаче знаеше, че тези, които служат заради злато, са страхливци и

65
когато се наложи да се бият сериозно, на живот и смърт, щяха да се
откажат, да отстъпят, да се предадат и да спасят живота си.
Аеций не искаше да отговори и защото слушаше подобни думи и
оплаквания от устите на всички декуриони (градски управители) и
трибуни, командири на всички крепости, постове и войскови части.
От одеве консулът бе престанал да гледа към залеза, а се взираше на изток.
От там именно щяха да се зададат хуните. Там бе най-голямата опасност за
Империята. Там вече се бе настанила нощта. Мракът идваше от там.
Аеций знаеше, че воините никога не достигаха, работниците,
строителите, ковачите, тези, които подковаваха железните цинти на
сандалите, винаги бяха недостатъчни. Отдавна вече всеки легионер се
грижеше сам за облеклото и въоръжението си, те поддържаха катапултите
и балистите, бойните гюлета, дори хляба и храната сами си набавяха.
Легионите вече не приличаха на елитна военна армия, а на пасмина.
Понякога ходеха облечени в дрипи, бяха мръсни, вечно пияни, някои пък се
кипреха като жени. Като цяло обаче всички мародерстваха.
Вместо да събира мощ, империята ставаше все по-слаба. Рим беше
прогнил. Това вече не бе онази империя отпреди сто години. Синовете на
богатите римляни все по-често си купуваха длъжности и постове не само в
империята, но и в армията. Те все пак не бяха най-лошите. Най-лоши бяха
тези, които не се интересуваха от нищо и непрекъснато пиеха и се веселяха.
Тези пройдохи сееха разложение, обиждаха хората, които работеха,
подиграваха се с тях и ги озлобяваха. Онези след това не желаеха да
работят, спираха да вярват в справедливостта и че с усилия и работа може
да се постигне успех. Бедните хора и плебса не искаха да работят и бягаха
от армията. Те вече не бяха безправни роби и никой не можеше да
замени робите. Новите варвари, които се появяваха, повече се перчеха,
отколкото работеха. Те се подчиняваха на други закони, не познаваха и не
зачитаха Рим. Тези хора бяха закърмени с отхвърляне и омраза на Рим. В
армията никой вече не искаше да се упражнява и да постига военно
майсторство. Желязната дисциплина на легионите бе ръждясала и
скърцаше.
Аеций за пореден път пожела да не е тук и да не е водач на тази армия.
Всичко това той щеше да поведе към разгром. Досега бе успявал да
компенсира слабостта на войската на Рим с лъжи, интриги и блъфове.
Краят обаче наближаваше. Истината скоро щеше да лъсне. Нямаше как да
спечели победа с тези тук... мъжът изтръпна. Той си представи Едекон и
сърцето му се сви.
– Авит, какво казват шпионите ни?
– Консуле, казват, че Атила ще събере силата на целия останал свят
срещу нас. Той стяга редиците на Варварикум.

66
 – Не вярвам – каза Майориан.
– Всички казват, че това ще е войната на войните, Изтока срещу Запада,
Варварикум срещу Ромулум. Казват, че Атила е повел такава войска,
каквато не се е събирала досега в света. По-голяма от армиите на Дарий и
Ксеркс, дори от тази на Александър Македонски, на Цезар. Всички очакват,
че това сражение ще бъде по-мащабно от това при Адрианопол, когато
източните римляни срещнали готите.
– Не вярвам. Хуните само ни плашат. Досега имаше не една война с тях
и в повечето ние победихме. Вестготите ги разбиха при Толоз, генерал
Аеций, вие знаете това.
Аеций кимна.
Някакви войници донесоха факли. Мракът вече бе обгърнал крепостта,
светлината на запад бе изчезнала, премазана между оловното небе и
черната земя.
– Едно градче Асамус успя да спре хуните – продължаваше да говори
Майориан.
Аеций знаеше всичко това, но то по-скоро беше изключение. Консулът
много ясно виждаше, че Атила бе успял да стигне най-близо от всички
варвари до Константинопол – столицата на света. Той навлизаше в
територията на Западната империя без никакви проблеми.
– Не бива да подценяваме хуните. Този път може да е различно –
говореше Авит, а Аеций беше склонен да се съгласи с него. Той си
припомни писмото, което онзи глупак, Валентиниан, му бе пратил наскоро.
В него му обясняваше, че молбата за допълнително злато няма да бъде
одобрена. Според него молбите на Аеций за финансова помощ за армията
му звучали като писъци на страхлива жена. Тези искания били напълно
неоправдани. Валентиниан твърдеше, че хуните не представлявали
особена опасност за Рим, защото те били традиционни съюзници.
Валентиниан го увещаваше да използва острия си като бръснач ум и да
направи така, че да превърне хуните в инструмент, който да сбъдне
желанията на Рим, а не в заплаха. Императорът намекваше, че досега Аеций
винаги бе побеждавал или бе използвал хуните за свои съюзници. Консулът
знаеше, че Валентиниан мрази хуните, защото някога те се бяха изправили
срещу Аспар и Маркиан. Тогава именно двамата
константинополски генерали го бяха поставили на римския престол.
Аеций помнеше всичко това. Той знаеше, че нуждите на Валентиниан в
Равена бяха по-големи от златото, необходимо за охраната на границата.
Императорът беше страхлив и се боеше от Атила, но се правеше на смел,
защото на Рим на няколко пъти му се бе разминавало. Нещата обаче не
бяха същите, след като каганът Руа бе ударен от гръм и на трона бе седнал
Атила. И ако преди Бледа все пак успокояваше по-малкия си брат, сега

67
положението беше неконтролируемо. Атила бе най-лошото нещо, което
можеше да се случи на Рим. Аеций знаеше, че гордият владетел и неговите
генерали, които той много добре познаваше, нямаше да простят на Рим.
– Това не е крепост, това е руина – каза Аеций, а трибунът се сви при
тези думи. Той мислеше, че упреците на най-силния мъж в Западния свят
са насочени срещу него. Аеций обаче не говореше на него. От одеве той
опитваше да се сети какво бе името на крепостта и как се казваше
домакинът им, който бе командир на легиона. Кой ли беше легионът? В
този момент мъжът му помогна.
– Въпреки това хората ми от Девети легион са готови за война! Те са
готови да загубят живота си за Рим, за Негово величество и за вас –
опитваше се да го убеди трибунът.
– Това не е крепост, тя няма да спре Атила и хуните!
Аеций си спомни как бе постъпил Атила със стените на Константинопол,
когато бе ударил своя кон в Теодосиевата стена. Ако каганът на хуните
засилеше своя кон срещу тези стени, те със сигурност нямаше да издържат
и щяха да рухнат.
– Това е струпване на камъни, грамада, то не е по-силно от птиче гнездо.
Хуните ще го издухат като вятър. Дори не е нужно да я превземат, най-
вероятно при първия дъжд тя сама ще се разпадне пред очите на враговете.
– Хуните са далеч от тук – убедено каза трибунът. – Няма защо да се
притесняваме от Атила! Той е далеч и едва ли ще посмее да стъпи тук!
Аеций наблюдаваше Авит и беше изумен. От Валентиниан до Майориан,
а и дори този трибун, никой не вярваше, че ще има война с хуните. Те бяха
подвластни на някакво странно спокойствие, на пропаганда, която сами
разпространяваха. Нима само той осъзнаваше неизбежния разгром на
армията и гибелта на империята? За да притесни трибуна и да го подготви
за предстоящата битка, той каза:
– Атила е демон! Винаги се страхувай от него, трибуне! Аз самият
постоянно се страхувам от него! Вечер сън не ме лови! Сънувам го
непрекъснато и имам кошмари с него!
Авит искаше да изрази учудването си, че върховният главнокомандващ на
цялата Западна империя е толкова страхлив. Как очакваше от тях да
победят, когато той бе малодушен страхливец?
Аеций като че прочете неговите мисли, усмихна се и каза:
– Не защото съм страхлив мисля това, а защото съм предпазлив и знам
какво представлява хунът. Той е от хората, които, колкото повече
опознаваш, толкова по-малко подценяваш и през ум не ти минава да се
сближиш с него, а все повече се страхуваш. Чувал съм нелепи изказвания
за Атила, направени от разни войници, генерали, дори и сенатори,
всякакви смелчаци. Колкото и спокойно да се изказват и да се правят, че

68
предвиждат действията му и го контролират или пък крещят името му и го
обсипват с обиди, аз съм наясно, че те не го познават. Този, който го
познава, не смее дори да прошепне името му. В Хуния името на Атила дори
не се произнася.
– Но аз съм чувал, че вие, консуле, сте живял при хуните, че сте расли
заедно и дори сте негов приятел.
– Не можеш да бъдеш приятел с Атила. Той не е човек, той е същество
от друг свят. Той говори само със своите шамани и пророчици и общува е
друг свят. Неговите генерали са страховити.
– Колко да са страховити? – каза трибунът.
– Не можеш да си представиш колко са страховити.
– Аз само исках да кажа, че досега Атила не е стигал толкова далеч на
запад.
– Досега! Досега, трибуне! Не забравяй това!
– Консуле, искате да кажете, че войската трябва да се готви за най-
лошото, така ли?
– Така е. Напълно прав си, военачалнико.
Всички тези сведения Аеций бе получил от многобройните шпиони, които
Рим имаше в лагера на хуните. Макар че след нелепия опит на Рустикиос и
Бигилас да убият Атила, те все повече се страхуваха за живота си. Този
опит бе струвал живота на Хризафий. Все пак Аеций имаше шпионин,
който бе доста приближен до Атила.
След това той се замисли за Флавий Орест и брат му Констанций, които
се бяха издигнали в най-близкото обкръжение на Атила. Наскоро баща им
Татул бе починал и те сигурно бяха разстроени. Сети се за лекаря багауд
Евдоксий, който бе останал при Атила. Всички те трябваше да имат дълг
към Рим.
– Според мен Атила няма да посмее да ни нападне след това, което му
каза новият император на Източната империя Марциан – Майориан се
намеси в разговора. – Той ще иска мъст и ще насочи удара си на запад. Той
е човек, изцяло подвластен на емоцията и няма да прости такава обида.
– Това ли решихте двамата с Валентиниан? Затова ли дойде да ми
донесеш това писмо лично? В това писмо има отказ да заздравим
крепостите и лимеса си. Ти си изпратен да ме успокоиш и увериш, че Атила
няма да ни нападне!? Ами ако го стори? А той ще го направи по три
причини – убедено каза Аеций. – Първо, за да ни изненада, защото знае, че
всички смятат, че е като бик и ще нападне Марциан веднага. Второ, защото
Хонория е при нас и има право да иска зестрата ѝ. Тя привлича Атила и той
ще насочи удара си към нея. Защо мислите, че Марциан така спешно ни я
върна? И трето, защото Теодосиевите стени са непревзимаеми, а тези тук
се ронят, сякаш са от пръст.

69
 Хуните са като деца – каза Флавий Аеций, след това замълча. От известно
време в главата му се въртеше една мисъл. Той знаеше, колко наивни и
суеверни бяха хуните. Те щяха да вървят под знамето със златната топка на
Атила, защото вярваха. Да! Те вярваха, че на него му е отредено да бъде
новият световен владетел, че техният бог му е изпратил лично Меча на
Марс. Ако мечът го нямаше, голяма част от самоувереността на хуните
щеше да се изпари, да изчезне. Аеций бе сигурен в това. Ако можеше да им
отнеме меча, хуните, от страховита армия, тръгнала да сбъдва божествена
мисия и предопределение на своя владетел, целенасочена и зла, щяха да се
превърнат в група от размекнати безволеви баби. Да свали божествения
ореол на Атила, но как да го направи? Имаше само един начин и той бе да
открадне Меча на Марс. Трябваше да постави тази задача на шпионите.
Това беше по-важно от някакъв нелеп опит да го убият. И какво, ако
глупаците от Източната империя бяха успели да убият Атила! Какво щеше
да стане? Аеций беше сигурен, че този план бе измислен от Хризафий
и Евгениус. Да убият Атила! Нали, ако го бяха направили, това щеше да го
превърне в герой, в символ на борбата срещу Запада. А срещу мъртъв герой
е много трудно да се воюва, него не можеш да го победиш! Това щеше да
озвери хуните, те щяха да поискат мъст. В същото време на мястото на
Атила щяха да се появят не по-малко от трима като него. Хуните, а и
останалите варвари, бяха като хидри, като змейове, на които, отсечеш ли им
главата, на нейно място израстват нови три. Всички по-големи синове на
Атила щяха да поведат армията. Едекон, Ардарик, остготите от рода
Амалики също щяха да ги подкрепят. Тогава щеше да стане страшно! Тази
военна сила щеше да е огромна. Не беше разумно да застава срещу нея,
поне в този момент. Аеций имаше план да опустоши отвътре това
чудовище, да отнеме вярата и самоувереността му. Отвътре, но как да го
направи? В главата си той съставяше план, какво точно да заповяда, да
открадне ли меча, или да го прекърши.
Мракът бе обгърнал групичката от мъже, стоящи върху стените на
крепостта. Студът ставаше все по-голям, а вятърът ги пронизваше и ги
караше да треперят, защото преминаваше през дрехите им.
– За какво се замислихте, консуле? – попита Авит. Всички бяха вперили
поглед в лицето на мъжа, който в момента олицетворяваше Рим и вековната
му култура. Аеций се размърда неловко. Той като че ли се притесни да не
би някой от тези мъже да може да надзърне в главата му и да разбере за
какво мисли.
– Атака ще има и тя ще бъде насочена към нас. Аз ще остана тук и ще
водя отбраната на границата. Вече съм разпратил своите синове, които
увещават дворовете на всички германски, галски и вестготски племена и
народи да ни подкрепят. Единственият ни шанс да оцелеем в тази война е

70
Западът да се обедини. Трябва да съберем всички народи, които хуните са
заплашвали, и да ги споим! Не както този хоросан! Единствено с това
можем да компенсираме високите и яки стени на Константиновия град!
Аз трябва да избера крепост, откъдето да водя отбраната. Тя не трябва да
бъде много близо до границата, защото хуните са много бързи и има
опасност да ни изненадат. Трябва да е малко по-далеч. Това разбрах, след
като извърших инспекция на тази крепост. Ще избера някоя крепост по-
навътре. Зимата все още не е настъпила напълно, но ние трябва да
започнем да се готвим. Не бива да пропускаме това време! Все пак
ще посрещнем хуните на река Рейн. Бургундците и двата им града ще
понесат първия удар. Разбира се, Вормс ще поеме главния удар, но Ксантен
на север трябва да се готви. Там трябва да ги подкрепят франките от Турне.
Мъжете вече почти не чуваха думите на консула. Те искаха да се спуснат
долу в крепостта, където да бъдат защитени от бръснещия вятър.
– Трибуне, покажете ми легиона си?
Тези думи зарадваха всички, включително трибуна, който притеснен
изтича напред и слезе пръв по стълбите, като в същото време внимаваше да
не падне и да се пребие. Мракът бе толкова гъст, че Аеций не виждаше по-
далеч от факлата. Долу в крепостта все пак бяха запалени огньове, които
устояваха на силните пориви на вятъра и дъжда, който не беше силен, но
вятърът го въртеше и запращаше капките в тази или онази посока. Тук горе
тези отблясъци осветяваха играта на вятър с дъжда и правеха талазите
видими за окото.
Флавий Аеций вървеше бавно и оглеждаше мръсните, намръщени лица на
войниците. Дрехите, които висяха по тях и едва ли пазеха от студа, бяха
дрипи. Ризниците им бяха занемарени и зацапани, тук-там липсваше по
някоя метална пластина, което правеше носенето на защитното облекло
безсмислено. Личеше си, колко недоволни от присъствието на
Флавий Аеций са тези, които нямаха право да се нарекат „воини”. Старият
мъж не предизвикваше никакъв респект в тази пасмина. Тук обаче беше и
Авит. Всички познаваха магистър милитума на Галия. Повечето от мъжете
бяха именно гали. Другият мъж, който ги наблюдаваше с орлов поглед,
беше Рицимер. Всички знаеха, че той е от династията на германите.
Тяхната крепост се намираше в парчето земя, което някога се бе наричало
„Земята на Флавий”. Тя беше в южната част на германските земи. Днес бе
обитавана от бургундците, но някога тук бе живяло племето тревери. Река
Некар, на която се намираха две близки крепости – Ротвайл и Сумелоцена,
беше в самото начало на великата река Рейн. Ротвайл беше в близост до
Черната планина, откъдето извираха двете най-големи реки на Европа –
Рейн и Истър (Дунав).5 Крепостта Сумелоцена някога е била последната и

5
Става въпрос за планината Шварцвалд, откъдето извират тези две големи реки.

71
най-северна крепост в пределите на Римската империя, преди към земите ѝ
да бъде присъединена Германия.

Майориан наблюдаваше как Аеций оглежда войниците и черното було на

завистта се бе спуснало пред очите му. Не от заобикалящата ги тъмнина
беше толкова мрачно пред взора му, а от това, че се чувстваше недооценен.
Майориан беше човекът, когото Валентиниан бе посочил като свой
заместник и наследник. Младият мъж наблюдаваше стария консул.
Благородният Флавий Аеций. Той беше стар и приемаше проверката, но
това трябваше да направи Майориан. Неговото име трябваше да мълвят
войниците, докато минава и ги оглежда.
Флавий Аеций беше забележителен човек, той имаше една мечта,
повечето от мъжете около него смятаха, че това е блян и този блян се
наричаше Рим. Старият глупак изглеждаше така, все едно не живее в
настоящето, а в миналото. Той искаше да управлява един бляскав и единен
Рим, да стои начело на мощни легиони, пълни с римляни с висок морал и
дух. Може би това виждаше сега Аеций. Истината обаче беше друга. Той
искаше всичко това, но нямаше нито златото, нито властта, нито хората,
които да превърне във войска, за да го постигне. Затова му се налагаше
един ден да воюва, после да преговаря, да подкупва, да лавира и да се
нагажда, да се съобразява с варварите. Вероятно това бе причината да се
ожени за варварка. Той, благородният Флавий Аеций, когото
всички считаха за въплъщение на онзи, великия, стария Рим. Все
пак Майориан знаеше, че пред себе си вижда един изключителен човек.
Сам по себе си той беше като енциклопедия по дипломация, политически
науки, стратегия. Този мъж имаше визия за бъдещето на Рим. Без него
император Валентиниан щеше да бъде като без глава. Днес хората знаеха,
че всъщност властта се държеше не от императора в Равена, а от сената в
Рим. Ако някой ден дойдеше на власт, Майориан знаеше, че трябва да се
справи с Флавий Аеций, който единствен можеше да държи Запада
обединен. Майориан разсъждаваше, сякаш вече бе на власт. Какво искаше
той, да бъде беззвучна буква и фасада на една велика Западна империя или
да властва еднолично в някаква малка държава, в пределите на
Италия, около Равена и Рим? Мъжът се замисли. Той искаше да
бъде едноличен господар над големия Рим, да бъде император, но как да го
направи? Може би трябваше да използва Флавий Аеций и синовете му, а
след това, като постигне целите си, да ги убие. Тази мисъл му хареса. Не
знаеше как точно ще го изпълни, но самата мисъл го накара да вдигне глава
и да се вгледа в лицата на воините, пред които заставаше консулът, все едно
той бе човекът, пред когото се представяха.

72
 За да намали тежестта на Флавий Аеций, Майориан пристъпи напред.
Авит, сякаш за да запази приятеля си, направи същото. Рицимер пък
последва Майориан. Така четиримата застанаха рамо до рамо.
Флавий Аеций усети това, войниците също. В този момент консулът
тъкмо говореше с някакъв войник.
– Как е името ти, войниче?
– Флавий Кракс – отвърна войникът, но в този момент те бяха
прекъснати.
– Консуле, хареса ли ви това, което видяхте? – попита Майориан. Той
очакваше старият консул да каже нещо идеалистично и той да му се
подиграе. Аеций обаче не се улови на този капан.
– Това, което виждам, никак не ми харесва! Ама никак! Тези крепости се
рушат, но по-страшното е, че бойният дух на тези мъже е ерозирал повече
от крепостта! Това не е армия! Това не е легион! Това тук е тълпа! Тези са
хрантутници, които при първия сблъсък ще преминат на страната на
враговете ни! Тези мъже са се научили да печелят! Те не печелят много
пари, но и това злато и сребро им позволява да живеят добре, на фона на
общата мизерия. Те са като лоши псета, вземат парите ни, но в същото
време ни дебнат. Ако усетят, че сме слаби, веднага ще скочат да прегризат
гърлата ни и ще ги предложат на новите си господари.
За съжаление нашите врагове са най-свирепите. Тия тук са като животни.
Те избират на чия страна да застанат не заради разума, а водени от страха.
Ще застанат зад по-силния и ще изберат по-слабия за враг. Ние трябва да
сме по-страшни от хуните, иначе точно тези ще прегризат нашите вратове!
– Консуле, кажете ми каква е разликата между нашите войни и хуните?
Вие сте живели при тях и най-добре ги познавате! Познавате и самия
Атила!
Мъжете се оттеглиха назад, а воините, под командването на своя трибун,
показаха различни маневри. Всичко това ставаше на завет, вътре в
крепостта. Площадът беше правоъгълен, а по стените, в железни халки,
бяха поставени дузина факли, които позволяваха действията на войниците
да се виждат достатъчно ясно. Това, което наблюдаваха обаче, явно не
радваше мъжете и особено един от тях. Флавий Аеций гледаше войниците,
които се движеха като пияна тълпа, неорганизирана и без никакъв синхрон.
По-лоши войници досега не беше виждал. Аеций изглеждаше все едно го
боли зъб.
Като говореше тихо, за да не го чуват войниците и да не ги доведе до
отчаяние, той каза:
– Искате ли да си направим едно представление?
Мъжете около него го изгледаха с недоумение.
– Тук едва ли ще намерим трупа, която да ни забавлява – каза Майориан.

73
 – Тук артисти няма – потвърди трибунът. Той бе оставил своите
центуриони да водят занятие по прегрупиране на легионерите. Нощта бе
напреднала, затова войниците изпълняваха командите вяло, колкото да
отбият номера.
– Не! Не! Ние да си направим представление! Нещо като игра!
Авит бе повдигнал веждите си и приличаше на сова, Рицимер явно също
не схващаше за какво говори „последният римлянин”. Сенгилак мрачно
наблюдаваше действията на мъжете. Отстрани те изглеждаха като някакви
съзаклятници.
– Нека направим така. Авит ще пита разни неща, а Рицимер ще отговаря
как биха постъпили германците, Майориан ще отговаря така, както биха
сторили нашите, римските войски, а аз ще ви описвам как мислят хуните,
какво представляват и как биха постъпили в същите ситуации.
Ето сега, като гледате тези занятия, какво виждате? – попита консулът.
Мъжете се бяха събрали в кръг. Над главите им гореше някаква факла,
която хвърляше отблясъци върху лицата им и ги караше да изглеждат
зловещо. Понеже Аеций погледна към Майориан, той пръв заговори:
– Тези мъже се упражняват във военно дело, по старите римски правила,
но не са добри воини. Личи си, че униформите им са различни, оръжията
също. Всеки от тях се вглежда в действията на другите. Те са слаба войска.
От тази констатация трибунът се размърда. Беше ясно, че той желае да се
оправдае или защити. Майориан разбра това и за да го успокои, каза:
– За това, разбира се, едва ли са виновни техните командири. Просто в
пограничните райони на империята явно служи пасмина.
Аеций знаеше, че в пограничните райони империята отдавна отсъстваше.
Тя не разполагаше с единна територия. Това бяха разпокъсани острови,
пръснати из цяла Европа. Тук-там между варварските територии имаше
отделни крепости и градове, в които римското влияние беше по-силно.
– Рицимер, ти какво виждаш?
– Аз съм германец и в същото време магистър милитум на Италия и ми
е трудно да дам еднозначна оценка. Като германец виждам някакъв отчаян
опит на империята и Рим да запази блясъка си. Тези мъже обаче не са онези
римляни, които са покорили света. Тези не биха воювали в Палестина,
Египет, Тракия или Дакия. Те не са агресори и днес е невъзможно е тях да
тръгнем срещу хуните и да ги атакуваме в земите им, да ги ограничим,
свием и изтласкаме. Тези биха воювали само ако трябва да пазят земята си,
а тяхната земя е тук. В нашите легиони вече не служат римляни и знатните
граждани не изпращат синовете си в легиона, където да се учат на чест,
морал, доблест, да защитават родината и ценностите на цивилизацията.
Днес в армията се записват хора от боклука на обществото, такива, които
няма къде да отидат, затворници, които иначе биха изгнили в затвора. Тези

74
хора не искат да воюват и служат, те са дошли тук да печелят, другите са
местни хора, търсещи препитание.
– Рицимер, ти беше избран, за да ни помогнеш. Както сам разбираш, с
тази армия ние не можем да устоим на хуните.
Днес вашите германски войски са по-силни от нашите. Ти трябва да
мобилизираш всички германски народи да станат наши съюзници.
Амилдзурите, тунзурите, боиските, херулите, те са наши съюзници от
десетки години. Ти обаче трябва да убедиш големите германски племена
да се присъединят към нас. Срещу бургундците сме воювали, саксите
трябва да ни подкрепят, алеманите, франките. Всички немци трябва
да застанат зад нас. Авит ще увлече багаудите и галите на наша страна,
синовете ми вече преговарят с вестготите и така ще създадем армия, която
ще бъде по-силна от хунската.
Авит, който беше като живата съвест на консула, каза:
– Може и да не направим армия по-силна от хунската. Всички тези
народи имат различна тактика при водене на война. Те няма да ни се
подчиняват. Ако легионите ни бяха по-силни, това щеше да е лесно, но днес
ние сме само малка част от цялата войска.
– Ще се опитаме! Ако съберем всички народи, ще сме по-силни! Трябва
силна ръка! – каза консулът. – Като споменах „силна ръка”, искам да
поясня. Всеки хунски воин е много силен, но той е такъв като единица.
Мога да изброя имената на сто такива техни воини. Но тяхната истинска
сила би се проявила единствено под водачеството на някого, който
ги превъзхожда. Само човек, който е по-силен от тяхното лично его. В
момента нещата стоят именно по този начин. Ако обаче хунският водач е
слаб, всички тези воини: и Едекон, и Орест, и Чат, и Баракони, и Лаударих,
и Чег, и Мена-Саг, и Хунулф, и Одоакър, и Елак, и Денгизих, и още много
други, както и техните съюзници остготите Валамир, Теодомир и Видимир,
гепидът Ардарик, ще се разпаднат на мига. Хуните трябва да се държат и
управляват от силна ръка.
В това, което наблюдаваме, хуните биха видели съвсем друго нещо. Аз
съм стоял до Руа, Ойбарс, Бледа и Атила и знам как мислят. Те биха казали,
че това, което воините ни правят, е безсмислено. Според Атила римското
военно обучение се опитва да възпре ужаса от битката с по-голям страх от
тактиката и генералите. Един страх се опитва да заглуши друг. Той се
надсмива над всичко това и смята, че нашето обучение е систематизиран
акт на отчаяние. Хуните смятат, че дисциплината оковава воините. Те се
опитват да изградят презрение пред смъртта и тръгват в битка с идеята, че
смъртта е среща с техния бог. Макар че последните години виждам, че и те
внасят някакъв ред в армията си. Хуните презират пешаците. Те казват, че
сме като костенурки. Може би от бойния ни строй тестудо те смятат, че ние

75
сме костенурка, а те са вълк и са призвани да ни обърнат по гръб с лапата
си и да се нахранят с нас. Те ни имат за жертви и твърдо смятат, че във
военно отношение имаме още много да учим от тях.
– Това е обидно! – каза Майориан.
Флавий Аеций огледа мъжете, които изграждаха кръга. Всъщност това не
бяха случайни хора. Тук се намираха трима от най-висшите командири на
Империята. Майориан командваше преторианската гвардия и отговаряше
за охраната на императора. Флавий Аеций някога беше magister
militum praesentalis и генералисимус. Скоро той отново щеше да стане
генералисимус, защото под знамената му щяха да се стекат всичките
народи на Запада. Рицимер беше магистър милитум на Италия и
отговаряше за всички войски, които се намираха на юг. Авит беше
магистър милитум на Галия и водеше всички галски легиони. Това
всъщност беше военен съвет от най-високо ниво. Дори последният
участник, трибунът на легиона, не беше случаен човек.
– Това бяха нашите слаби страни. Много добре си ги знаем всичките –
каза Авит. – Консуле, кажи, хуните имат ли слаби страни?
Флавий Аеций мълча дълго. Това можеше да бъде поради две причини.
Или хуните имаха много слабости и той не можеше да ги изброи и запомни
всичките, или нямаха такива и той не се сещаше за такива. След малко той
заговори:
– Всички ние сме виждали хунската вихрена атака, наблюдавали сме ги
как се втурват между нашите легиони, оформени като клинос или тестудо.
Тази гледка е страховита и много от нашите воини и генерали са треперили
при вида ѝ. Това обаче е само привидно. Всъщност хуните не са
толкова многобройни, колкото смятаме ние. Те просто са по-бързи, но не
са издръжливи. Колкото и да са многочислени, пак са по-малко от нас. Те
са много по-малко от гражданите на нашите градове. Нашите граждани в
Константинопол, Филипопол, Тесалоника, Сердика, Виндабона, Аквилея,
Медиолан, Арл, Лутеция, Рим са много повече от хуните. Въпреки това те
всеки път ни побеждават.
Хуните са безполезни без своите коне. Конете са тяхното предимство, но
и тяхна слабост. Те са зависими от тези животни.
Въпреки слабостта на хуните, техният водач, онзи, който пие вода и вино
от дървена чаша и се храни от дървени паници, който носи желязна корона
и властва над народ, неспособен да прави нищо друго, освен да воюва и
плячкосва, е убеден, че съдбата му е отредила да владее света, да донесе нов
ред над земята.
– Всичко това е смешно! – каза Майориан.
Като се обърна най-вече към по-младите мъже, Майориан и Рицимер,
Флавий Аеций каза:

76
 – За да виждате слабостите на враговете, трябва да знаете как да гледате.
Ние наблюдаваме хуните отвън, като наши врагове.
Хуните са много добри воини. Те могат да летят върху гърбовете на
своите коне, да уцелят окото на враг отдалеч, да го завържат със своите
летящи топки. Те обаче бързо остават без стрели. Конете им се уморяват, а
на есен остават без пасбища.
– Това е вярно! – извика Майориан. – Вече знам как да победим!
– За да победим хуните, трябва да се съберем на едно място. Да ги
принудим да се изправят срещу всички нас. Те дали ще дойдат сами, или
със съюзници, си е техен проблем. Ще ги подмамим навътре в територията
ни и там, когато няма как да избягат и да се изтеглят, ще им дадем едно
голямо, последно сражение. Всички битки досега бяха само
обучение. Голямата битка тепърва предстои. В началото ще им
дадем няколко сражения, колкото да се изтощят, да изстрелят стрелите си,
ще изгорим земята изпод нозете им, ще ги оставим без трева, която да пасат
конете им. Чумата, която върлува по земите ни, също ще ги забави.
Дойде време да водим битката по нашите правила, не както те ни
принудят, а така както ние сме решили. Ние сме станали световни
господари с това, че нашата армия е била дисциплинирана, имала е мисия,
а генералите ни са били добри стратези. Сега отново трябва да победим с
разум, знания и стратегия. Хуните са първосигнални, няма как да не ги
победим. Ние трябва да им даваме болка, битки, да стоим близо до тях и да
ги водим, да не ги оставяме на мира. Да ги затормозяваме. Те няма да
издържат. Ще изразходват силите си напразно. Ние ще изчакаме
подходящия момент, нека настъпи есента и тогава, когато те се оттеглят,
когато са изтощени и цяло лято са стояли на наша земя, когато конете им
останат без паша и вече им се прииска да се върнат, ще нанесем своя удар.
Мъжете слушаха внимателно думите на възрастния мъж, който бе техен
генералисимус. Сега и те започнаха да разбират, че това наистина бе военен
съвет. Те бяха възхитени от стратегията, която Флавий Аеций бе
разработил и им разкри.
– Трибуне, ние все пак трябва да открием център, от който да водим
своята отбрана – каза Авит.
– Да! Тази крепост не става. Въпреки това вие трябва да се подготвите
да защитавате това място и ако се наложи, с цената на живота на своите
войници, да дадете сражение на хуните. От тук трябва да започнете да
обезкървявате хуните, да ги задържате.
Мъжът сложи коравата си войнишка длан на сърцето си и отривисто
наклони главата си, като перата на шлема му нахлуха в кръга, образуван от
воините.

77
 – Следващият град, който ще огледаме, е Августа Треверорум, на река
Мозел. Този град някога е бил столица на нашето нападение на север – каза
А вит.
– Добре, тази вечер ще преспим тук, а утре тръгваме към Августа
Треверорум. Как се наричаше тази крепост?
– Сумелоцена и се намира на река Некар – отвърна Авит.

78
 IV

Хуните използваха есента на 450 година, за да се подготвят за война. Все

пак Атила, въпреки предизвикателството на Маркиан, реши да насочи
удара си към Западната Римска империя, под предлог, че си иска зестрата,
обещана му от неговата годеница Юста Грата Хонория. Тази зестра
беше Галия (днес Франция) и Иберия (днес Испания). Хуните смятаха под
този предлог да прегазят цяла Европа. В писмото си Атила се бе представил
като спасител на Валентиниан и Рим, макар че никой нормален човек не
можеше да повярва на едни такива лицемерни и лъжливи твърдения.
Писмото той бе написал, все едно е роднина на Валентиниан и
негов опекун, част от Теодосиевата династия и съпруг на Хонория. Освен
това хунът уверяваше цезаря, че войната, която ще води с вестготите, няма
да засегне Рим и да наруши договорките между Атила и Валентиниан.
Атила най-нахално бе заявил, че ще направи всичко това в качеството си
на магистър милитум на Рим. Също така искаше Хонория да му
бъде предадена, понеже според него те бяха законни мъж и жена.
Атила и Авитохол се забавляваха искрено, те знаеха, че „лазят по нервите”
на римляните, но това не ги притесняваше. Авитохол беше сигурен, че
Флавий Аеций няма да издържи и ще се намеси във войната, и то на
страната на Теодорих.
Тези писма имаха продължение. Те разбуниха европейските дворове.
Флавий Аеций, като истински римлянин, усети коварството на Атила,
който според него в последно време бил станал по-хитър от степна лисица.
Той препрати писмото на Теодорих.
Авитохол не знаеше, че Аеций има трети брак с една от вестготските
принцеси. Теодорих беше сигурен, че Атила и Гейзерих действат заедно.
Той искаше възмездие, заради обезчестената си дъщеря Берта, която
вандалският крал най-жестоко бе обезобразил. Теодорих желаеше мъст и
за него нямаше значение накъде ще насочи яростта си. Вандалите обаче
бяха в Северна Африка и Картаген и морето му пречеше да ги докопа. Той
нямаше флот, а този на вандалите бе много силен. Атила беше негов
естествен враг. Той се намираше близо и сам идваше към него.
Въпреки това Теодорих не вярваше, че хуните наистина ще го нападнат.
Та той се намираше чак в най-западната част на Галия. Преди да стигнат до
него, те трябваше да прегазят цяла Европа. Освен това беше сигурен, че
повечето народи на Запад ще го подкрепят, Рим, франките и бургундците
също. Теодорих беше убеден, че Атила само дразни западните владетели,
но няма да посмее да ги нападне. През цялото време той припомняше
битката с хуните под стените на Толоз, когато вестготите бяха победили.

79
 Няколко дни след сватбата на Ирник, Авитохол и Атила решиха да пратят
боен поход на изток, но не към изгрева на слънцето, а към Българско море
(Каспийско море) и северно от Кавказ.
Атила изпрати вождовете Базих и Курсих да нападнат Изтока и като клин
да се забият между Персия и Византия. Тяхната цел бе да привлекат и
задържат армиите на новия римски император към източната граница.
Маркиан очакваше хунски ответ, заради дръзкия отговор, който беше дал,
и мислеше, че ще бъде нападнат в тил.
Целта на Базих и Курсих бе да осигурят нужното спокойствие на Атила,
за да планира и организира нападението над Рим. Зает с надвисналата
заплаха, Маркиан надали щеше да предприеме атака на оголения тил на
хуните.
Ирник бе определен за водач на Базих и Курсих. С помощта на акацирите,
той подбуждаше арменците да вдигнат въстание. В тези земи
Константинопол и Ктесифон от много време воюваха за Армения. Ирник
опитваше да внуши на тукашния владетел, че е време Армения да стане
самостоятелна.6
Бахрам Гур вече не беше шахиншах на Персия. Когато научи това,
Авитохол се притесни. Той не знаеше дали е жив ловецът на диви магарета,
но подозираше, че не е. Българинът много добре знаеше как ставаше
смяната на престола навсякъде, само след смърт на владетеля. Сега се
питаше какво ли се бе случило с този, който някога му бе приятел, и
сърцето му се свиваше от тревожно предчувствие. Новият владетел на
Персия се наричаше Яздегерд II и беше син на Бахрам Гур. Авитохол
веднага разбра чие име носеше новият владетел. Той си припомни
царицата-майка Шушандук и нейния достопочтен съпруг Яздегерд.
Всъщност старият владетел на Персия беше един от най-достойните,
уравновесени, умни, значими и мъдри владетели, с които се бе запознавал
при обиколката си по света.
Яздегерд II бе пратил войски към границата с Армения, но понеже там
била и границата с Константинопол, Маркиан също изпратил своя нов
военачалник Терасикодиса, който водеше Анатолийските легиони.
По заповед на Авитохол, Ирник се свърза с кидеритите и техния кан
Кункас. Младият военачалник се бе развихрил цялата зима. Войната, която
водеше, не приличаше много на нормалните войни, а по-скоро
наподобяваше битките, провеждани някога между багатурите. С малки
отряди, които Ирник умело насочваше, нанасяше удари тук и там,
разрушаваше мостове, настройваше различни племенни вождове един
срещу друг, разпространяваше слухове за този или онзи персийски или

6
Този поход е исторически факт. Смята се, че Ирник има огромна роля в създаването и съществуването на
самостоятелна Арменска държава през Средновековието.

80
ромейски генерал, опитваше да провокира война между ромеите и персите.
За да им противодействат, ромеите решиха да прекарат зимата във
високите планини на Армения. Зимата по тези земи беше люта. Водачът на
ромеите беше млад генерал с огнен нрав и Ирник го
провокираше непрекъснато. Синът на Авитохол накара акацирите да
свалят доспехите си, преоблече ги като персийци и така преобразени
нападаха християните.
При едно такова нападение Ирник и Терасикодиса се изправиха лице в
лице в битка. Българинът виждаше буйната руса коса и веднага разбра кой
стои срещу него. Беше срещнал този мъж за пръв път в Аквилея. Авитохол
му бе разказал, че е бил водач на исаврите. Керка била негова леля, а Елак
и Денгизих – негови първи братовчеди, но никой от тях не знаел това.
Освен всичко това, Ирник оглеждаше земята, където някой ден отново
щеше да бъде създадена България. Като негова сянка беше бащата на
неговата жена, защото земите на масагетите бяха тук. Руа подкрепи Ирник
като свой зет. Той беше впечатлен от размаха, с който младежът успя да
увлече във военни действия армиите на Персия и Източната империя.
Старият вожд за пръв път ставаше свидетел на подобни действия и беше
изумен от тактиките, които зет му използваше. Ирник му бе казал, че това
се нарича „Да“.

От Рим пристигна вестта, че на 27 ноември 450 г. във Вечния град бе

починала Гала Плацида. Тя била погребана там. Така великолепната
гробница в Равена, която тя била изградила преди толкова години, останала
празна.
На всички посетители на погребението на старата августа направило
впечатление, че не присъствала Лициния Евдокия. Тя бе изчезнала някъде
из Галия. Мълвата твърдеше, че е неизлечимо болна, както и че води
преговори с Теодорих за участта на дъщерите си. Някои слухове я пращаха
дори в Картаген при Гейзерих. Най-гнусната мълва твърдеше,
че императрицата, която вече бе на възраст, е непразна и то не от мъжа си
Валентиниан.
Всяка вечер Авитохол оставаше сам. Емьоке му липсваше толкова много.
Той я сънуваше и копнееше за нея. Не можеше да я забрави, колкото и да
се опитваше. В отчаянието си българинът стигна до там, че непрекъснато
се връщаше в спомените си към предишните си жени. Спомняше си
онази нощ, когато за последен път беше с Баяра, Елия Лициния и Аурелия
Амата. Тогава българката бе използвала магия и се бе появила пред него в
образа на любимата му Емьоке. Авитохол мечтаеше да стопи ледената буца
на самотата в гърдите си с Анна, която не беше виждал от толкова много
години. Понякога бленуваше дори за Кримхилда. Да! Все по-често

81
си мислеше за красивата огненокоса бургундска кралица. Илдико, онази
малка Хилда, бе станала прекрасна млада жена. Тя бе загубила своя
дълбокообичан Зигфрид и бе станала вдовица. Той я желаеше. Не знаеше
как ще стане, но осъзнаваше, че трябва да се влюби отново. Трябваше да
продължи, не биваше да остава дълго време в мислите си при Емьоке,
защото можеше наистина тя да се окаже последната му жена.
Докато Ирник предвождаше акацирите в Армения, се разбра, че
масагетската принцеса е бременна. Авитохол веднага прати вестта на сина
си, помоли го да разбере и каква е участта на Бахрам Тур. Руа също щеше
да е щастлив, че ще става дядо.
Сега Авитохол лежеше с отворени очи сам в тъмнината на покоите си.
Изведнъж той се изправи.
– Да! Да! Да! – крещеше щастливият мъж. Той беше доволен, че Ирник
си има жена, сега обаче бе двойно щастлив, защото скоро щеше да стане и
дядо. Да! Българинът осъзнаваше, че вече е стар, но все още не можеше да
приеме това. Когато беше млад, никога не беше мислил, че ще доживее
до тази възраст. Беше си представял, че ще умре млад в битка. Ето, че сега
свършваше 450 християнска година, която беше година Тох (петел) и
скоро, през пролетта на 451 година, щеше да настъпи годината Етх (куче).
Баяра трябваше да е тук, за да каже кое е по-добре, внукът му да се появи в
годината на петела или на кучето. Добре ли бе войната да се води в
годината на кучето? – Да! Да! Да! – крещеше Авитохол и гласът му се
носеше из цялото южно крило, но нямаше кого да обезпокои, защото сам
населяваше тази част от двореца. – Ще имам внук! Баяр! Баяр! На света ще
има още един Баяр!
Ирник се появи в Хунград преди края на зимата. Той бе свършил своята
работа в Армения. „Скоро ще има въстание!” – кратко и ясно докладва
младият воин пред събралото се множество в тронната зала. Личеше си, че
самият той тръпне в очакване да се включи в големия боен поход. Преди
да се оттегли и да отиде да види жена си, той се приближи до баща си, който
се бе пременил като Мена-Саг, и каза: „Направих каквото можах за
България!“
– Какво е станало с Бахрам Гур, защо вече не е шахиншах на Персия?
– Не можах да разбера със сигурност. Чух една легенда, която упорито
се разказваше, дали е истина обаче, не знам.
От думите на сина си Авитохол разбра, че Бахрам Гур управлявал Персия
буйно, както и живял. Той бил страстен владетел и умел военачалник. До
края на живота си останал отдаден изцяло на лова. Легендата разказвала,
че построил пет двореца, всеки от които нарекъл на различен цвят.
Белият дворец бил най-голям и се намирал в Ктесифон. Синият дворец бил
издигнат в самите блата край Ктесифон. Според легендата един ден Бахрам

82
Гур излязъл от Синия дворец на лов за любимите си диви магарета – гур, и
земята го прегърнала и погълнала и той повече не се върнал.
На престола го наследил синът му Яздегерд II. Той имал още трима сина:
Хормазд, Фируз и Балаш.

Снегът още не бе започнал да се топи, когато Атила изпадна в трескава

активност. Превъзбуден той обикаляше двореца и говореше:
– Орли мои, гответе се за война! Гответе се за най-голямата битка в света,
по-голяма от битката при Кана между Ханибал и Сципион Африкански, от
битката при Гавгамела между Александър Велики и Дарий, от битката при
Платея, Пол и Зама!
Атила знаеше всяка от тези битки, защото двамата с Авитохол по цели
нощи разговаряха и стояха надвесени над картите. Хунът бе превърнал
Малката зала в техен щаб. Там, по цели дни, той се срещаше с пратениците
и вождовете на различните съюзни народи, които започваха да се събират
преди още зелената тревица да пробие топящия се сняг. Цялата пуста бе
подгизнала, навсякъде из нея се бяха появили големи, плитки гьолове,
които на места се сливаха в малки езерца и безкрайни морета. Пустата бе
много красива, защото бе станала като огромно сребърно огледало,
излъскано до блясък. В нея се отразяваше синьото небе, изпълнено с бели
пухкави облачета. Всичко изглеждаше така, все едно земята е много тънка
и плоска и под нея също има небе.
Авитохол и Атила предпочитаха да се срещат в термата, където сгряваха
премръзналите си тела. Там се бяха научили да ги търсят и балтаварите. В
термата всъщност двамата обсъждаха всички подробности в плана за
нападение, а през деня Атила ги свеждаше на военачалниците. Двамата
предпочитаха термата, защото в нея можеха да ходят без качулки, да
се движат свободно и да се гледат в лицата. През дългите нощи Авитохол
разказа на Атила за целия опит на българите и за „Да”. Той знаеше, че това
не е много правилно, защото Атила не беше българин или поне не се
признаваше за такъв, макар Авитохол да бе сигурен, че са българи, а може
би дори са Дуло.
Това, че бе зает през целия ден, а после през вечерите и нощите
разговаряше с Атила, го изтощаваше, но и го правеше щастлив. Той знаеше,
че войната, която предстоеше, ще е между Изтока и Запада. Ако българите
бяха оцелели в онази битка, те щяха да я водят, защото това беше тяхна
битка. Той беше щастлив не само защото щеше да участва в нея, а и защото
стоеше в основата на идеологията и. Той заставаше изцяло зад Атила.
Разбира се, претенциите за Галия и Иберия като зестра бяха смешни и
нелепи, но на лицемерието и арогантността на Запада Атила бе намерил

83
 правилния отговор, безочливо, нахално и нагло пробутваше тази своя теза.
Истинската битка между Изтока и Запада трябваше да се проведе.7
Късно посред нощ Авитохол се прибираше в покоите си. Той беше
щастлив, че е зает през целия ден и нощта, защото така не му оставаше
никакво време да мисли за Емьоке. Въпреки това, за да е сигурен, че е
изморен много и като легне ще заспи, без да сънува дъщерята на Едекон,
той вадеше двата меча и ги въртеше дълго, до пълно изтощение. Новият
меч, който все по-често наричаше Мечът на българите, беше много добро
оръжие. Той бе точно копие на другите два меча. Авитохол искаше да
сблъска двете остриета, за да си докаже, че наистина е добро. То вече бе
победило мечовете на Ладан и Ирник. След като се насладеше на въртенето
на прекрасните оръжия, мъжът лягаше и заспиваше. Всеки път
сънуваше как препуска на гърба на Аспа и е щастлив.
С възрастта Авитохол забеляза, че и с него се случваха всички промени,
които настъпваха с обикновените хора. Той бе започнал да наедрява, а
после и да се отпуска. Вече приличаше повече на гот, отколкото на
българин. Воините, които се биеха от земята без коне, обикновено се
различаваха от номадските народи, тяхната сила бе по-различна от на тези,
които скитаха в степта. Те бяха масивни, тежки и силни като волове.
Българите и номадите по-скоро приличаха на коне, леки и волни.
Не трябваше да отстъпват по сила на готите, но в същото време не биваше
да тежат на конете си, върху чиито гърбове воюваха.
Авитохол знаеше колко строго се отнасяха старите българи с воините,
които си позволяваха да напълнеят. След като се ядоса на себе си, един ден
той реши да започне да се готви сериозно за предстоящата битка. За целта
вече се хранеше много по-малко. Дори когато имаше пир, се контролираше
и ставаше полугладен от масата. Вече дори не вкусваше хляб, ядеше малко
варено или печено месо, пиеше прясно мляко, приемаше малки порции
кисело мляко и пресни пролетни зеленчуци. През деня, макар да се
движеше много, не си позволяваше да се храни повече. Скоро Авитохол
започна да се чувства по-лек и, макар да бе отпаднал, излизаше и
тичаше. Докато правеше това, той си спомняше, че е българин, че е „Синът
на Сърната”. Скоро промяната, която наблюдаваше в себе си, започна да
му харесва. Тялото му отслабна, излишните му мазнини се стопиха,
коремът му се прибра. Мъжът отново изглеждаше така, както когато бе на
тридесет. Постепенно започна да хапва повече и наистина придоби
голяма сила. През целия ден се чувстваше зареден с енергия. Вече въртеше
мечовете два пъти по-дълго. След тях идваше времето за упражняване с
двете ками. Освен издръжливостта, той забеляза, че се увеличава и

7
Тази битка продължава и до днес. Ние не бива да вземаме страна, а да предложим нов път (трети път), нова религия и
идеология, за да премине човечеството в Епохата на Водолея.

84
бързината, и силата му. Отново започна да изпълнява упражненията на
Урвитал и Орию за „божествена бързина”.
Понякога, след като тичаше дълго из степта и прекосяваше снежни
преспи, кал и големи локви, той се спираше, събличаше се и оглеждаше
тялото си. Един ден забеляза, че всичко, което досега бе прикривало
мускулите му, бе изчезнало. Той отново беше българин и тялото му бе като
на млад номад.
Скоро щеше да настъпи денят, кой го двамата братя празнуваха като свой
рожден ден. Авитохол бе помолил да тръгнат след този ден. Предния ден
Авитохол, Ирник и младите балтавари се метнаха на гърбовете на конете
си. Ирник носеше копието със златен връх и медния щит. Атила не можеше
да се раздели със своя меч, затова Авитохол бе препасал своите два меча.
Всички мъже носеха кожените дрехи, с които провеждаха подготовката и
избирането на кукери и тиуните се подготвяха.
Когато достигнаха до едно по-голямо, сухо място, което бе като остров,
те спряха. Земята под краката им, ако това въобще бе твърда почва, защото
много повече приличаше на торф, бе мека и пружинираше. Авитохол беше
спокоен. Той нарочно искаше да проведат битките на меко, защото след два
дни всички щяха да тръгнат на боен поход и никой не биваше да е наранен.
Момчетата неведнъж бяха правили това и се заеха сами да приготвят
гумното. Елак заби туга, Хунулф и Одоакър, който като че ли бе най-
вдъхновен, се хванаха да очертаят бойното поле. Наоколо нямаше камъни
и затова само го очертаха. Скоро всички воини се съблякоха почти голи и
повечето останаха само по една препаска. Когато Авитохол се съблече,
младите мъже не можаха да скрият почудата си от това как
изглеждаше българинът. Авитохол четеше това възхищение в очите им и
отново се почувства българин. Спомни си как като дете бе гледал Баяр,
Иратаис, Урвитал, Орию. Сега виждаше себе си в очите на младите мъже.
Това го радваше. Българските воини-ветерани бяха свикнали да служат за
пример на младите воини. Сега разбираше как се бяха чувствали те.
Момчетата се чудеха и цъкаха с език, питайки се как Авитохол бе успял да
постигне това.
Авитохол остави медния щит в центъра на кръга, а след това постави туга
в средата, там където бе центърът на тангристкия кръст. След това свали
двата меча от бойния си колан. До този момент Авитохол не знаеше защо
двамата с Ирник бяха изковали Меча на българите. Това те бяха
направили под влияние на орендата. Авитохол погледна меча, в кръга
на дръжката му видя знака, който нищо не означаваше, и реши, че някой
ден на негово място трябва да поставят знак с тангристки кръст. Този меч
може би трябваше да стане новият меч на българските кане. Те сигурно
вече не биваше да разчитат на благословията на предишния си бог и повече

85
нямаше да им бъде разрешено да носят Меча на боговете. Вместо
тях Тангра бе избрал хуните. Преди битката с хуните, Тангра бе оттеглил
благословията си от българите. Той ги бе предал на гибел, беше се отрекъл
от тях, беше ги изоставил. От този момент Мечът на мечовете не им
принадлежеше. Между него и Атила, Бог бе избрал Атила. Не беше ли това
много ясен знак? В онази нощ с бурята, там върху плешивия кален
хълм, Тангра бе отредил Меча на боговете за Атила. Да! Авитохол беше
сигурен, че Драконовият меч. Мечът на всички владетели и на световния
владетел имаше в рингчето си медальон с вълк и в момента се наричаше
Мечът на Марс.
Двата меча щяха да му послужат за церемонията преди ритуалната битка.
Авитохол ги кръстоса върху медния щит. След това вдигна погледа си
нагоре, към ниското сиво, надвесено над тях, небе. Балтаварите направиха
същото. Той чуваше младите мъже, всеки един от тях се молеше на своите
богове да победят римляните и да се завърнат живи и здрави от тази
война. Авитохол не се молеше. Той бе отправил взор към небето,
но виждаше отвъд синевата и белите облаци. Той летеше в някаква тъмнина
и се взираше в бездната. Всъщност сам не можеше да определи дали лети,
или пада, но усещаше движението. Българинът се стремеше към Бог, а той
бе движение и това не беше молитва, а сливане, но не страхливото
„сливане” на йога или вярващите, това бе смело сливане и единение с Бог.
Той бе разкрил своето сърце и не се притесняваше от никого, дори от самия
Бог, защото знаеше, че двамата имат общо сърце.
Когато отвори очи, младите воини вече загряваха и се раздвижваха. Тъй
като все още бе студено, а те бяха почти голи, подскачаха смешно,
разтъркваха раменете и потриваха с длани настръхналата си, подобна на
оскубано пиле, кожа. Момчетата се опитваха да загреят и да се подготвят
за битката. Авитохол изнесе туга, щита и двата меча. Последно
свали сребърния знак на тангристкия кръст, който висеше на врата му, и го
целуна. След това го постави внимателно върху медния щит. Ирник видя
това и повтори действията на баща си.
Авитохол, като в унес, се върна на бойното поле. Това поле принадлежеше
на българите. Само те можеха истински да проведат церемонията. Мъжът
чувстваше страхотен прилив на оренда. След това предизвика балтаварите,
които стояха около кръга, и те се изправяха един след друг срещу
него. Авитохол беше като обсебен от могъща Сила и дори не знаеше с кого
точно се бие.
Скоро всички млади мъже се оттеглиха с накърнена чест. Авитохол не
само ги побеждаваше, но правеше това с лекота. Те признаваха, че
Авитохол е воин-ветеран, знаеха, че е майстор на войната, беше ги научил
на много неща. Българинът обаче вече беше стар лъв, с множество белези

86
по тялото си, а те бяха млади лъвове. Те смятаха, че тяхното време да
побеждават тепърва предстои. Той трябваше да загуби, да се предаде,
неговото време бе отминало.
Младите мъже не бяха доволни. Те поискаха реванш, още по една битка.
Повечето от тях бяха загубили толкова бързо, така внезапно, че дори не се
бяха задъхали. Всички се оправдаваха, че са били изненадани от р тази
„дяволска” бързина на българина.
Авитохол се съгласи, отново се изправи срещу всеки един от тях и пак ги
победи. Сега вече младите мъже бяха съвсем недоволни и трудно скриваха
това. Те не можеха да повярват, че са загубили два пъти битките си.
Наистина, те виждаха, че двойникът на Атила е отслабнал и бе заприличал
на жилав воин, но не можеха да приемат, че този мъж, който утре щеше да
навърши петдесет и една година, е толкова по-добър от тях.
След битките в гумното, предстояха двубоите с кожени дрехи. Момчетата
смятаха, че така ще повдигнат малко заниженото си самочувствие. Като си
помагаха един на друг, те бързо нахлузваха огромните, тежки облекла с
масивни хлопки. След това се движеха, като опитваха да синхронизират
действията си. Ирник държеше туга в ръце и го повдигаше, като в
същото време подскачаше, а останалите балтавари повтаряха същото. При
всеки подскок се чуваше дрънчането на хлопките.
Елак бе първият, който предизвика Авитохол. Всичко стана толкова
бързо, че младежът не разбра как се озова на земята.
Той не можа да стане, без помощта на другарите си. Веднага след него
Ирник се изправи срещу баща си, но скоро и той трябваше да се признае за
победен. Авитохол беше много добър, защото си спомни как се бе
почувствал първия път, в който бе сложил шлема на секутор, там, в
имението във Филипопол. Той се движеше по-бързо от младите лъвове и с
лекота се изплъзваше от ударите им. После си припомни всичко, на което
го бяха учили Урвитал и Орию. Българинът се смееше, но това не се
виждаше зад маската и добре че беше така. Той не се подиграваше на
непохватните движения на противниците си, а се радваше на спомена.
Припомняше си колко глупави бяха някога двамата с Арбат, когато се бяха
изправили в битка срещу Урвитал и Орию. Спомни си как двамата мъже ги
бяха проснали на земята. В онзи момент те също бяха смятали, че двамата
им противници тиуни са стари и победата им принадлежи. Тогава те се бяха
препънали и пльоснали върху земята като пилета, които се учат да летят.
Сега се случваше същото. Авитохол използваше „божествена бързина”,
която за пръв път бе виждал да използват тиуните и йети. Той посягаше и
с мълниеносно движение ги поваляше. Младите мъже и без това едва
стояха на краката си. Тежките облекла, масивните звънци, маските, които
им пречеха да виждан и дишат, всичко това затрудняваше движенията им.

87
Скоро всички бяха натръшкани на земята и се търкаляха, без да могат да
станат.
Авитохол също бе много изморен и вече едва дишаше, само силата на
волята му помагаше все още да стои на краката си.
Когато свалиха маските, по лицата на младите мъже се четеше
недоволство.
– Това беше нашето жертвоприношение към Тангра – каза Авитохол.
– Ние очевидно бяхме жертвите – каза недоволният Одоакър. Едва сега
момчетата се отпуснаха и върху лицата им се появиха усмивки. Всеки един
от тях завърза плетеница от бяло и червено конче на другия. После мъжете
яхнаха конете си и щастливи поеха към Хунград.
– В живота и битките е по-важно как общувате с Бог, а не дали сте
победили, или сте победени. Битката е молитва, медитация, общуване с
Вселената. Дуалните неща са за хората с две очи, които виждат света
разделен. Вие трябва да сте киклопи или циклопи и да виждате света
единен.
– Така ми е причерняло пред очите – каза Одоакър, – че съм повече от
циклоп, направо съм сляп.
Момчетата се забавляваха с Одоакър, който не можеше да се примири с
пораженията си, но всичко бе на шега. Скоро щяха да се върнат в Хунград.
Всеки от тях бързаше, защото имаше да свърши много неща. Утре щяха да
празнуват рождения ден на Атила и Авитохол, а вдругиден щяха да
поемат на най-големия боен поход, в който бяха вземали участие.
Авитохол вече знаеше защо двамата с Ирник бяха изковали меча. Мечът
на българите, Призрачният меч принадлежеше на бъдещето, това щеше да
бъде мечът на новите български владетели и само синът му можеше да го
пренесе във времето. Българинът се бе убедил в качествата на това оръжие.
То вече бе пресякло два меча.
Докато яздеха, Авитохол се приближи до сина си. Той извади меча и
огледа острието, сякаш го правеше за последен път. След това с отривисто
движение го подаде в ръцете на сина си. Българинът искаше да провери
какво оръжие бяха изковали двамата с Ирник, дали този меч можеше да се
сравнява с меча на Ковендра. Бащата искаше синът му да има добро
оръжие, защото в скорошната битка от това можеше да зависи животът му.
– Да кръстосаме остриета! – каза Авитохол и препусна напред, като
отпусна поводите на Аспа. Прекрасният жребец, като предусещаше, че
скоро ще има боен поход, полетя над пустата. Той прелиташе над големите
локви, все едно имаше криле. Ирник също отпусна поводите на своя Теку,
а балтаварите усетиха разклащането на земята от тежките
подковани копита на конете.

88
 – Ирник! Ей, Ирник! Степта е жива! Степта е жива, Ирник! – крещеше
по-възрастният българин. Аспа усещаше, че Авитохол е доста по-лек и
приливът на сила от ездача се предаваше и на коня. Ирник също крещеше
нещо, но той не го чуваше.
Двамата мъже направиха широк заход, Авитохол се движеше отдясно, а
Ирник – отляво. След това, пред очите на балтаварите, се засилиха един
срещу друг. Двамата българи яздеха най-добрите коне в света. Младите
мъже спряха конете си на място. Гледката пред очите им бе много
впечатляваща и изискваше цялото им внимание. Те виждаха
величествените коне и ездачите, които препускаха един срещу
друг. Прекрасните им дълги опашки и гриви се развяваха като
бели знамена. Конете снижаваха задниците си и „загребваха” от меката
земя, която изтръгваха и изхвърляха назад. Младите мъже наблюдаваха
това представление и бяха толкова омагьосани от гледката, че не можеха
дори да премигнат, за да не изпуснат и миг от това, което се случваше пред
очите им.
Авитохол държеше в ръка туга, като бе наклонил копието напред, и се
защитаваше зад медния щит. Двамата мъже бяха извадили своите мечове и
заплашително ги въртяха над главите си. Младите мъже се питаха какво
става. Какво беше това? Тези българи бяха не по-малко луди от хуните.
Момчетата вече очакваха страхотния сблъсък между двамата бясно
препускащи един срещу друг ездачи. Те не знаеха дали Авитохол ще
прониже сина си с копието с конската опашка, но ако го направеше с тази
скорост, всички бяха сигурни, че острието ще излезе от другата му страна.
Мъжете вече бяха много близо един до друг. Без да искат,
балтаварите примижаха в очакване на жестокия удар. Тътен обаче не се чу,
а само чист като камбана метален звук.
Авитохол, разбира се, отклони острието на туга настрани. Той бе насочил
копието с конската опашка напред, само защото иначе не можеше да
препуска. Двамата мъже бяха кръстосали остриетата на мечовете си със
страшна сила. След като спряха конете и ги обърнаха, всеки погледна
учуден оръжието на другия. Нито едно от остриетата не бе
прекършено, макар ударът да бе наистина много силен. Това беше
много добре. Но когато се приближиха още малко един до друг,
забелязаха, че мечът на Авитохол бе непокътнат, а в този на Ирник имаше
малко клинче, точно там, където остриетата се бяха срещнали. Мечът на
Ковендра се бе оказал по-силен и добър от меча, който те двамата с Ирник
бяха изковали. Това беше нормално. Ковендра бе най-големият майстор-
ковач в света. Авитохол все пак бе доволен и спокоен, че синът му ще носи
наистина отличен меч, закален с вятър, както в древността са правили
амазонките.

89
 V

Тронната зала бе подредена като за празненство. Хунските първенци бяха

насядали на отредените им места. С всеки един от тях бе пристигнало
цялото му домочадие, затова залата изглеждаше по-претъпкана от друг път.
И докато възрастните мъже и жени седяха на дървените пейки,
поставени от двете страни на двете дълги маси, децата се бяха скупчили на
червения килим-пътека и там играеха, биеха се и се търкаляха. Те
изглеждаха така, все едно са забравили къде се намират и смятат, че са
върху меката зелена пътека на някоя поляна. Някои деца лежаха направо
върху пода и омагьосани гледаха високия таван и преплетените там горе
дървени колони. Толкова висока сграда повечето от тях явно не
бяха виждали. Други се оформяха на групички и довършваха някакви
битки, които доскоро бяха водили навън. Всичко това предизвикваше
гневните подвиквания на родителите им, а нерядко някои от тях биваха
навестявани и от шамарите им. През известно време някой недоволен воин
се изправяше и, след като е бил принуден от жена си, се втурваше сред
децата, които като пилци се пръсваха. На провинилото се дете, разбира се,
не му се разминаваше. След миг обаче малките пакостници забравяха
заплахата, болката и наказанието, отново се заиграваха и скоро някое от
тях повторно бе на прицела на възрастните.
Отначало мъжете се държаха сдържано. Атила седеше на своя престол и
почти не посягаше към храната, но все по-често навдигаше златната си
чаша и подканяше воините си да пият. Каганът изглеждаше мрачен и
решителен. Хуните не смееха да задържат погледа си върху лицето на своя
водач по-дълго и да го огледат добре. Всички те знаеха мълвите, които се
носеха за този мъж, че можел да чуе, ако някой произнесе името му,
независимо колко далеч се намира, че дори мислите на хората можел да
прочете, че не е обикновен човек, а демон. Дори християните бяха разбрали
това. Те го наричаха с името на най-лошия си бог – Сатаната. Хуните също
бяха сигурни, че Атила не е обикновен човек. Те обаче бяха спокойни,
защото бяха сигурни, че в този момент взорът на това странно същество не
е насочено към тях и мислите им, а се е разпрострял над цялата Западна
земя.
Хуните пиеха, за да подтиснат и едничката мисъл на съмнение и
притеснение, която можеше да се появи в главите им. Тази вечер и това
празненство не бяха обикновени. Всички се бяха събрали заради празника
на Атила. По това време на годината той празнуваше своето рождение,
макар всички да знаеха, че той не е раждан от жена, а баща му Муенчак го
е открил в степта, подхвърлен в нищото, явно пратен на хуните от

90
Върховния бог. Но дори и за това хуните не смееха да се замислят, затова
пиеха. Тази вечер бе по-специална, защото бе прощална. Утре сутрин те
тръгваха на боен поход и война. Този път той щеше да се вклини в сърцето
на Европа, да пресече цялата Западна земя чак до океана, до
Херкулесовите стълбове, до самия ѝ край. Този поход щеше да бъде
много по-многоброен от друг път, но и много по-продължителен. Освен
всичко останало, мъжете се сбогуваха с жените си, но, разбира се, правеха
това тайно. Никой не си позволяваше да спомене и една дума, че може да
не се завърне, че вижда жена си и децата си за последен път. Това бе
причината да са погълнати от мрачно настроение и за да спрат тези
мисли, пиеха. Колкото повече пиеха, толкова по-малко мислеха и
им ставаше по-леко на душите.
Авитохол не седеше на обичайното си място. Балтаварите знаеха, че днес
е и негов празник, но той нямаше настроение за празнуване. Не беше
притеснен заради битката, просто правеше равносметка на живота си и
явно нещо в това, което днес му се случваше, не му харесваше. Иначе
предстоящият поход го радваше. Авитохол виждаше възбудата в погледите
на хуните и не искаше да им пречи. Тази вечер беше тяхна. Затова се
оттегли в самия край на масата, там където тя почти се скриваше в сянката
на една ниша до вратата, и от там наблюдаваше Казон. Брат си и
първенците на хуните почти не виждаше, а беше далеч и от шумната глъчка
на борещите се и биещи се деца. Ако можеше, би се оттеглил, но знаеше,
че това ще направи впечатление на всички балтавари и на Атила, затова
предпочете да остане, но скрит в мрака да си мисли за свои си работи.
Авитохол оставаше и защото беше любопитен. Хуните бяха свикнали
преди всяко тръгване на поход или важно събитие Н'Кара да излиза и да
пророкува. Сега той очакваше да се случи същото. Н'Кара и останалите
хунски предсказателки и шамани, където и да се намираха, както и да
следваха пътя си, знаеха, когато на хуните предстоеше нещо важно, и се
появяваха в най-подходящия миг. Това не винаги се харесваше на воините.
Всички хуни бяха суеверни и се страхуваха от лоши предзнаменования, но
в същото време присъствието на техните пророчици и жреци ги
успокояваше, вдъхваше им сигурност и увереност. Най-често Н'Кара
предсказваше, че ги очаква победа. Това бе започнало от онази битка,
когато тя бе предсказала победа на хуните над българите. Тогава ловенето
воини не ѝ бяха повярвали. Хуните обаче наистина бяха победили. От този
момент всички се бяха уверили, че Н'Кара вижда в бъдещето. Те бяха
готови да чуят думите ѝ, дори да не предсказваха добро. Ако те чака
победа, какво по-лесно има от това да чуеш добрите думи, а след това да се
втурнеш в битката с жар; ако пък ще е поражение, трябва да знаеш, че ще
загубиш битката или живота си не защото си недостоен воин, а защото бог

91
така е отредил. В този случай хуните отново с радост в сърцето тръгваха в
битката. Така че те не се притесняваха от това какво ще е предсказанието.
Никой от тях не се страхуваше за себе си. Те знаеха, че това предсказание
няма да бъде лично и няма да посочи тяхната съдба. Защото, дори народът
да победеше и да се върнеше щастлив след битката, все някой щеше да умре
и това можеше да бъде всеки един от тях. Дори народът да загубеше, все
някой щеше да се върне след битката и всеки един от тях се надяваше,
че това ще бъде именно той. Те очакваха появяването на шаманката-
прорицателка като част от някакво представление, като начин, чрез който
техният бог общуваше с тях. Не толкова Н'Кара очакваха те, а оценката,
която бог им даваше за това, което предстоеше. Празненството
напредваше, а Н'Кара все не се появяваше. Хуните се оглеждаха, не казваха
и думичка, но всеки от тях се питаше: „Какъв знак е това?”
По някое време Атила стана от своя трон и бавно тръгна между масите
със златен бокал в ръка, който бе украсен със скъпоценни камъни и,
осветяван от факлите, проблясваше примамливо. Може би именно чашата
и короната караха децата за миг да спрат своите препирни и вражди и да
онемеят, да се вкаменят пред мъжа, който крачеше сред тях. Бащите им
приветстваха кагана, техния водач. Мъжете бяха трогнати от вниманието,
което техният вожд им оказваше, като идваше да поздрави всеки от тях
лично и с всеки да обмени няколко думи. Накрая той стигна до края, до
Казон, който все така стоеше изправен до портата на залата. След като се
поздрави и с него, каганът видя този, когото търсеше, и скромно приседна
при него. Пазачите се отдалечиха от Атила и Авитохол. Богар им направи
знак и те като че ли се пръснаха, но се знаеше, че едното око на всеки един
от тях винаги е насочено към кагана. След като седна до Авитохол, Атила
все едно изчезна. Мъжете се върнаха към своите разговори и закачки, а
децата – към далеч по-важните си занимания – битките.
Авитохол сякаш се бе оттеглил от заобикалящия го свят и мислеше за свои
си неща. В последно време усещаше някакъв странен импулс в
предстоящия боен поход да вземе пергамент със себе си. Нямаше друг
избор освен да се подчини, защото в това свое желание прозираше
орендата. В предстоящата война сигурно, освен багатур и кан, щеше да
бъде и тумир. Българинът провери добри ли са листовете пергамент и ги
подготви за писане.
– Е, братко, защо не дойдеш да седнеш по-близо до мен? – тихо каза
Атила. Наблизо нямаше човек, който да може да ги подслуша. Тук, на края
на масата, обикновено сядаха по-низшите командири, вождовете на
малките родове и племена. Повечето от тях никога не бяха имали честта да
видят кагана толкова отблизо. Затова, за да не пречат, всички те

92
се изместиха, така че да оставят лично пространство на
двамата разговарящи мъже.
– Тук ми е добре – просто отвърна Авитохол.
– Знаеш ли къде е Н'Кара? Ще се появи ли?
Авитохол не отвърна, той само повдигна рамене. Българинът се надяваше
шаманката да дойде и я очакваше, но в същото време много добре знаеше,
че тя е непредсказуема и никой не може да ѝ заповядва. Всъщност той не
се интересуваше толкова от предсказанията свързани с този
поход. Авитохол знаеше колко добри са плановете за предстоящата война,
защото лично бе участвал в съставянето им. Мъжът нямаше никакво
съмнение, че хуните ще победят. Той беше сигурен и в още нещо. След
няколко години, ако не още тази, Западът щеше да падне. Само няколко
битки деляха Атила от това да властва над Рим или Равена, а съвсем скоро
и над Константинопол. Българинът беше сигурен в това. Не беше нужно да
си пророк, за да разбереш, че Атила скоро ще превземе повече от
половината свят и само Персия, Картаген, Индия и Китай щяха да са извън
пределите на държавата му. Персия и Яздегерд II щяха да бъдат следващите
покорени.
Авитохол отново върна мисълта си към Н'Кара. Той искаше да я види не
толкова заради предсказанието, което щеше да произнесе, а заради
въпросите, които непрекъснато се въртяха в главата му, свързани с онази
нощ, която бе прекарал с трите жени. Той все още не знаеше със сигурност
колко деца имаше и от кого. Какво бе станало с Лициния Евдокия и
Аурелия Амата, която хората на Алиде наричаха Аранка?
Атила постоя още малко при него, след това стана и, поздравявайки
повторно всички велможи и семействата им, се върна на престола си. С
напредването на вечерта жените забраха децата и започнаха да се оттеглят
от залата. Те явно отиваха да ги сложат да спят и щяха да чакат мъжете си
по юртите или къщите си. Колкото по-малко жени оставаха в залата,
толкова по-свирепо започваха да пият мъжете. Жените на Елак и Денгизих
се оттеглиха първи, защото имаха малки деца, за които да се грижат.
Жената на Ирник, масагетката, беше от последните, които напуснаха
залата. Когато тя си тръгна, това като че донесе облекчение на мъжете.
Воините се шегуваха с Ирник, като му предлагаха да я последва, защото
двамата бяха младоженци, а скоро нямаше да се видят. Ирник не хареса
тези подмятания. Авитохол не знаеше дали пиеше вино, но когато синът му
се изправи, видя кървав блясък в очите му. По-възрастните мъже скоро
престанаха да се занимават с него. В този момент в залата остана само
Емьоке. Едекон почти насила я накара да си ходи, но тя не тръгна към
Казон, а излезе през един от страничните входове, които водеха
към вътрешните коридори на двореца. Когато останаха сами, мъжете се

93
отдадоха на мрачно пиянство. Това пиршество бе най-свирепото, на което
българинът бе присъствал. Отначало мъжете целенасочено се напиваха с
вино, поглъщайки чаша след чаша. Пиеха все едно то е вода, а те бяха
камили в пустинята, намерили оазис след изтощително пътуване. След това
мъжете започнаха да крещят, да се смеят, да викат, да се прегръщат, да се
бият. Авитохол се изморяваше само като ги наблюдаваше. Това си беше
цяла битка. Някои от тях влагаха повече сила, отколкото можеха да
изразходят в едно сражение, пък ако ще цял ден да се бият. Макар да знаеха,
че на сутринта рано ще поемат на поход и няма да имат време да се наспят,
те не спираха да пият и да се веселят, ако случващото се въобще можеше
да се нарече по този начин. Продължаваха да крещят, да пеят, да се
предизвикват и да се подиграват с римляните и ромеите и пак да се сбиват.
В същото време с нестихващ ентусиазъм обсъждаха предстоящите битки.
Авитохол се усмихна. Той си даде сметка, че това, което наблюдава,
всъщност е последното военно съвещание на хуните, преди тръгването им
на война. В този момент си спомни тихите вечери преди битките на
българите. Помнеше вглъбените изражения на техните лица. Колко
различни бяха българите от хуните! Българите търсеха уединение преди
битката, те се съсредоточаваха, правеха анализ на изминалия си живот и
мислеха за предстоящата битка. Българите бяха дълбоки хора, мрачни и
вглъбени в своя живот и мисията си. В такива моменти Баяр обичаше
да мълчи или да говори за Пътя на воина. Той би презрял всеки „разговор
на овца” и всяка дума, произнесена от него, беше змейска. Хуните не бяха
такива. Те пиеха и се радваха на живота, емоционални като деца, жизнени
и повърхностни. Авитохол не можеше да повярва, че тези воини бяха
победили неговите българи. Сърцето му се сви. Това ли беше волята
на Тангра? Българинът осъзнаваше, че мислите му са богохулни, но не
можеше да ги спре. Той наистина обвиняваше Тангра за това, че бе
изоставил българите и бе избрал хуните пред тях.
Мъжът с качулката изпита омерзение към случващото се наоколо. Знаеше
защо Атила постъпва по този начин, но не го одобряваше. Той беше
българин и не беше длъжен да пие и да се държи като хун. Не искаше тази
вечер да я прекара като хун, а като българин. Мъжът с качулката се изправи
и прекоси цялата зала, без никой да го забележи и да му обърне внимание.
Той застана до вратата, която водеше към покоите му, и за последен път
огледа залата. В помещението шумът бе не по-малко изморителен от
гледките, там цареше какафония, истинска вакханалия. Щом затвори
вратата зад себе си, шумът намаля. Авитохол се движеше по коридорите.
Изведнъж пред него от нищото, от мрака, изникна Емьоке. Внезапната им
среща накара сърцето му да се свие. Той бе видял младата жена да излиза

94
през същата тази врата, но си бе помислил, че си е тръгнала. От този момент
той бе спрял да мисли за нея и сега остана изненадан от срещата им.
– Емьоке!!! – каза Авитохол, а чертите на лицето му се промениха. Нима
тя го бе изчакала! Емьоке не си бе тръгнала. Тя искаше да се сбогуват, да
поговорят. Младата жена може би все още го обичаше. Сърцето блъскаше
в гърдите му. Той искаше да говори с нея, да хване ръката ѝ, да я прегърне.
Беше готов да ѝ прости, да я приеме, през цялото време бе копнял за нея.
Ръцете му се разтрепериха. Той си представи сладостната прегръдка и
блаженство отново се разля из цялото му тяло. Авитохол не можеше да
повярва на това, което му се случваше. Той вече мислеше, че никога повече
няма да се срещне насаме с хунката и няма да бъдат заедно. През цялото
време, за да не бъде наранен, той си бе повтарял, че не я обича, но знаеше,
че не е така. Сега в един миг само, след един жест на хунката, той се върна
в онова време. Мъжът не знаеше какво да каже. Търсеше думи, с които да
изрази чувствата, които го обзеха, любовта, радостта, щастието, но всяка
дума му се струваше недостойна и успя единствено отново да промълви
името на хунката.
– Емьоке!!! – повтори Авитохол. Устата му бе безсилна, но очите му
казваха всичко, за дългите безсънни нощи, в които бе копнял по нея, за
любовта, болката, желанието, отчаянието. В очите му бе събрано всичко
това.
Мъжът посегна да хване ръката на момичето, но тя се отдръпна. Едва в
този момент той като че ли я видя. Досега я беше гледал, но любовта му бе
попречила да я види. Тя съвсем не приличаше на влюбената жена, която го
бе чакала и бе копняла за него в тъмния коридор. Не! Едва сега се вгледа в
лицето ѝ. Тя стоеше пред него и го наблюдаваше с леден взор. Очите на
момичето, осветявани от светилника, който мъжът носеше в ръце, светеха
като на змия. В тях той прочете нещо, което го накара да се стъписа. Не
очакваше да види точно това в погледа на момичето, което обичаше. А
там имаше презрение, дори омраза и отвращение. Въпреки това Авитохол
опита да я заговори, защото предчувстваше, че скоро няма да я срещне, а
може би никога повече нямаше да се видят. Българинът бе научил, че
животът е непредвидим. Той искайте да изкаже всички мили чувства, които
изпитваше към Емьоке, тя обаче мълчеше и продължаваше да го гледа,
без да промени изражението си. В очите ѝ се появи и отегчение. Личеше
си, че не желае да чуе думите, които Авитохол се канеше да изрече. Тя го
гледаше все едно не го познаваше.
Наранен и огорчен, Авитохол замлъкна. Разумът му казваше, че няма
смисъл да говори, че тази Емьоке пред него не е жива, тя сякаш бе
неодушевен предмет. За да запази самоуважението си, българинът намери
сили да продължи. Зашеметен той тръгна по коридора и остави Емьоке,

95
която бе погълната от мрака на коридора. Мъжът изпитваше болезнена
нужда да се обърне и да я види още веднъж, да запечата силуета ѝ в паметта
си, но не го направи. Той беше воин, затова продължи да се движи като
отнесен из коридорите. Мина доста време преди да осъзнае къде се намира
и да открие пътя към покоите си. Сърцето му се раздираше от болка. През
главата му минаваха стотици мисли, картини, запечатани думи, шепот.
Последната мисъл, която бе превзела съзнанието му, преди да влезе
в спалнята си, беше, че е по-добре никога повече да не среща Емьоке.
Никога повече в този свят. Той щеше да я нарани, така както тя го бе
направила, щеше да я накаже. Съжаляваше, че я бе познавал, че между тях
се бе случило всичко това.
През нощта се бореше с мислите, които непрекъснато го връщаха към нея.
Когато си легна, опита да мисли за нещо друго, но не успя. Ако всичките
му мисли, които минаваха през ума му, бяха армии, тази на Емьоке
постоянно побеждаваше и громеше всички останали. Тя унищожаваше
всичко, за което можеше да си спомня и мисли в този момент. Изведнъж в
унес започна да си спомня величествения град Ктесифон, неговите широки
каменни улици, пъстрата тълпа, брадите на персийците, палмовите вейки,
които хората носеха и с тях пропъждаха нахалните мушици и комари,
двореца, който се извисяваше над града, тронната зала, мекия, дебел килим
пред нозете на Шушандук... шума на коприна... дълбоките сенки... мътните
талази на река Тигър... себе си как пълзи... гласа на малеке... хлопване на
врата... пещерата-утроба... нечие докосване... кикота на прекрасните
държанки на шахиншаха, не, на жриците на ябълката и смокинята...
някакви далечни гласове... те ставаха все по-силни и отчетливи...
изсвирване на рог... далечните, тежки стъпки на „безсмъртните“... рогът
ставаше все по-силен и прониза съня му. Това можеше да е само боен зов
на слон. Слонове обаче имаше само в Индия и Африка. Авитохол вече не
знаеше къде се намира, в Индия ли беше, или в Персия? Опита се да
отвори клепачи, да се огледа и разбере. Със силата на цялата си воля опита
да стори това, но му беше много трудно. Слоновете се приближаваха все
по-близо до него. Спомни си ужаса, който бе изпитал първия път, когато бе
видял бойни слонове. Понечи да помръдне, да се махне от пътя на
огромните животни. Те обаче се приближаваха все по-бързо. Ревът вече
отекваше в главата му, тежките им стъпки разтърсваха земята под него.
– Татко! Татко! – до ушите му достигнаха думите на Ирник. Отвори очи
и разбра, че не се намира нито в Ктесифон, нито в Хастинапутра, а в
Хунград. Ръцете и думите бяха на сина му Ирник, а бойният зов на
слоновете бяха бойните тръби на различните народи. Най-силният боен
сигнал, разбира се, излизаше от тръбата на Казон, която беше от бивник на

96
слон. Звукът точно на тази тръба в съня си бе помислил за рев на слон.
Авитохол остана да лежи известно време като замаян.
– Всички са пияни – каза Ирник. – Тази сутрин събуждането е много
тежко.
Младият мъж не можеше да разбере какво бе преживял баща му и си
говореше така, все едно бе обикновена сутрин. За Авитохол обаче не беше
така. Той лежеше с невиждащи очи, вперени в тавана на спалнята му.
Мъжът не беше сигурен дали в думите на сина си не долавя упрек, че и
баща му е пил вино. А може би Ирник говореше за другите, повечето
от които въобще не бяха спали тази нощ.
Авитохол продължаваше да лежи неподвижно, сякаш се намираше под
влиянието на някаква шаманска отвара. Първото нещо, което си спомни от
предната вечер, бе срещата с Емьоке в полумрачния коридор. След това
всичко се нареди пред очите му. Цялата вечер. Споменът от безсънната
нощ обаче беше все така жив и се нуждаеше от време, за да се върне към
действителността.
Не беше спал добре през нощта, заради срещата и мислите свързани с
Емьоке. Той обаче не беше изтощен от недоспиване, нито беше сънувал
кошмар, не, мъжът бе изненадан, защото нощта за него бе минала като миг.
В този момент се протегна, но все още не можеше да повярва, че вече е
сутрин и нощта е отминала. Авитохол бе затворил очите си като младеж в
Ктесифон, а ги бе отворил като зрял воин в Хунград. Мисълта за
предстоящия боен поход го накара да подскочи от леглото. Едва сега си
спомни какво предстоеше тази сутрин.
Само миг му беше нужен, за да се разсъни напълно. Миналото за него вече
не съществуваше, предстоеше бъдещето, а там беше битката. Това щеше да
е най-голямата битка, провеждала се досега в света.
Първото нещо, което направи, бе да провери чантата с пергаментите. След
това започна бавно да се облича, като обръщаше внимание на всеки детайл.
Ирник му помогна да надене персийската си ризница. Върху нея препаса
българския си боен колан, на който бяха закачени мечът, чашата, огниво
и още много други неща. Докато наместваше своя меч, погледът му
попадна върху този на Ирник и се усмихна. Личеше си, че е доволен.
Двамата, с помощта на Ладан, бяха изковали наистина прекрасно оръжие,
което щеше да пази сина му. Амазонският меч вече се бе доказал в среща с
други мечове. Авитохол опипа пунгията с излишната си кост и земята от
саракта, извади медальона с тангристкия кръст. Ирник направи същото.
Двамата мъже целунаха двата медальона и ги прибраха под дрехите си.
– Това трябваше да бъде нашата война! – каза Авитохол. – Към нея
българите са се стремили от векове! Тази война е продължение на волята
на нашите предци!

97
 – Татко, не говори така, знаеш, че чичо Атила се сърди много! – с упрек
в гласа каза Ирник.
– Разбирам защо Атила е недоволен! Ирник, ти си туглу и ще носиш
копието и щита!
Младият мъж се поклони, за да покаже, че осъзнава честта, която му бе
оказана. Старият мъж се наведе, взе кожената чанта с готовите за писане
листи и последва сина си.

98
 VI

Отпред, пред двореца, в брезовата горичка се събираха всички хунски

вождове. Там те се сбогуваха със семействата си. Всичко беше сдържано и
някак сковано. Хуните не прегръщаха и не целуваха децата си, най-много
някой от тях да удари един-два шамара с коравата си длан зад врата на
някого от синовете си, когото особено много обичаше. С жените си бяха по-
сурови и непрекъснато ги гълчаха за нещо. Особено строги бяха към тези
от тях, които си позволяваха да ги упрекват за това, че са пили цяла вечер
и не са намерили за нужно да се приберат през нощта. Гузните мъже се
държаха грубо, за да оправдаят постъпката си. След като мъжете решаха,
че жените им са ги срамили достатъчно пред бойните им другари,
те минаваха напред, а най-близките им воини им довеждаха конете.
Повечето от тях не бяха спали през нощта, затова сега се покачваха бавно
и мъчително върху гърбовете на животните.
Авитохол стоеше сам. Ирник се занимаваше с масагетката и не обръщаше
внимание на баща си. Мъжът с качулката беше един от малцината, които
нямаше кой да ги изпрати. Затова той наблюдаваше хората около себе си.
Направи му впечатление, че жените на Атила, особено по-възрастните от
тях, обръщат повече внимание на синовете и внуците си, отколкото на
вожда на хуните. Рика водеше Чаба. Атила помилва вратлето на
непослушното дете, което в сравнение с огромната ръка на баща си
изглеждаше тънко като конче. След това Атила престана да обръща
внимание на хората около себе си, прекрачи напред и кръстоса ръце пред
гърдите си. Брат му беше облечен в безупречни бойни доспехи, които не се
различаваха от доспехите на другите хуни. Личеше си, че каганът не вижда
и не чува нищо случващо се в този свят и не обръща внимание на глъчката
около себе си. Така застинал Атила приличаше на герой, описан в някои от
древните епоси и възпят в поемите на аед. Авитохол наблюдаваше брат си
на фона на изгряващото слънце. В цялата тази картина имаше много
значения и можеше да се търси дълбок смисъл. Империята на хуните беше
в своята заран. Тя набираше мощ. Възходът на хуните и тяхната победа
бяха неумолими, както въздигането на слънцето на небосвода. Днес те бяха
в своята заран, утре щяха да бъдат в апогея си и тогава мощта им, както
жежките лъчи на слънцето, щеше да изпепели Европа и да изгори всички
врагове. Авитохол продължаваше да наблюдава Атила и нямаше как да не
признае, че той бе призван да направи това. Тих като котка, Авитохол,
облечен като Мена-Саг, се приближи до брат си. Българинът не желаеше
да прекъсва съзерцанието му, но в този миг искаше да е по-близо до него.
Той се чудеше какво ли „вижда“ Атила пред себе си? Дали там не се

99
разиграваха сцени от бъдещата битка, или виждаше цялата война между
Изтока и Запада? Дали там все още не стоеше битката от онази нощ, между
Грот и Баяр, а може би главата му бе празна и само огромният тежък меден
щит на слънцето се бе настанил там? Двамата мъже наблюдаваха
слънцето, което тежко, като че беше бременно, се откъсваше едва-едва от
чертата, която представляваше границата между земята и небето. Тази
гледка бе толкова велика, че можеше да обхване целия смисъл на живота.
А може би в главата на Атила не беше дори медният диск на слънцето,
навярно там цареше тъмнина и той скиташе из сухата, безводна земя на
саракта? Авитохол не знаеше, но в едно бе сигурен, че брат му се намира в
някакво специално състояние.
Българинът изпадна в онова състояние, при което общуваше с Българския
Бог – богът в развитие. Той не знаеше колко време остана така, но изведнъж
концентрацията му бе нарушена. Зад себе си дочу някакъв шум и смях. Сега
това беше неуместно, защото всички се разделяха и тъгуваха. Изумен той
се обърна. Качулката ограничаваше зрението му, но все пак забеляза
зачервената и превъзбудена Емьоке, която се мяташе на вратовете на Елак
и Денгизих, както и на Ирник. Тя беше доста шумна при сбогуването си с
тях. Това предизвика недоволството на жените на младите балтавари.
Младежите също не бяха доволни, че миг преди да тръгнат на боен поход,
пред очите на всички и най-вече на съпругите им, Емьоке се държи с тях
все едно са деца. Най-недоволен от всички бе Едекон, който се намръщи и
каза:
– Не се лигави и не скачай по вратовете на младите воини! Вече не сте
малки! Виждаш, че са женени мъже и вече имат деца! Те пораснаха, скоро
ще участват в тежка война! Време ти е и на теб да пораснеш! Когато се
върна от войната, ще помисля да те задомя!
Емьоке явно се почувства обидена, защото се обърна демонстративно и
влезе в двореца.
В този момент Атила се размърда.
– Мена-Саг, Едекон, елате с мен!
Тримата излязоха от брезовата горичка. Авитохол погледна към мястото,
където доскоро бяха стояли знамената и бойните флагове на хунските
родове и съюзните племена. Сега мястото изглеждаше самотно и пусто,
защото флаговете се намираха в ръцете на знаменосците и гордо се вееха
над главите им. Само вторият туг, който той и Ладан бяха изковали, стоеше
самотен.
Хуните от Хунград се събираха на алая пред двореца и брезовата горичка.
Знамената се развяваха над главите на войниците и „разговаряха“ помежду
си като живи. На фона на тежко издигащото се огромно слънце те плющяха
щастливи. Мъжете, като пълноводни потоци, се събираха под знамената и

100
алаят бавно се превърна в огромно езеро, изпълнено с неизброим народ.
Мъжете говореха тихо, но над алая се носеше жужене, като в огромен
кошер.
Тримата мъже се качиха върху дървената платформа, от която в
последните години Авитохол бе раздавал правосъдие сред хуните. Когато
застанаха там, над тълпата се възцари тишина. Слънцето все още не се бе
издигнало напълно. В тази тишина имаше огромно напрежение, тя бе
нереална, защото хиляди хора стояха под нея.
Вождовете, яздейки своите коне, се строяваха в основата на дървената
платформа. Казон през цялото време издуваше бойния си рог от слонова
кост. Няколко от „черните конници“ на Чег излязоха на алая, на едно място,
което бе оставено без воини. Там те започнаха да демонстрират знаците,
които Казон подаваше. Така те онагледяваха маневрите, а вождовете на
народите ги наблюдаваха. Разбира се, внимателно следяха всяко тяхно
действие и обикновените воини, на които предстоеше впоследствие да го
изпълнят в битка. Казон изсвири веднъж с къс знак, конниците тръгнаха
напред, след това тръбачът продължи да свири къси и настойчиви сигнали,
това накара конниците да препуснат. Викачът продължаваше да издава
сигнали с бойния си рог и си личеше, че чрез тях управлява конниците.
Последното нещо, което изсвири, накара отряда да спре. „Черните
конници“ се заковаха на място като един. Повечето от зрителите
помислиха, че представлението свърши. След това обаче към тях се
присъедини още един отряд. Сега вече знаците на Казон се отнасяха не
толкова до маневри, колкото до битката. Така всички вождове разбраха, че
дългият затихващ сигнал означава отстъпление, а дългите засилващи се
звуци означаваха отстъпващите конници внезапно да се обърнат срещу
препускащите след тях вражески бойци и да изстрелят стрелите си. Когато
знаците бяха повторени по няколко пъти, „черните конници“ тръгнаха
първи. Те дефилираха пред дървената платформа.
– Чег, предвождащ „черните конници”! – извика Казон.
След като в стегнати редици „черните конници“ се източиха пред очите
на кагана, хората си поведе Елак.
– Елак и родът Дуло – отново извика мъжът.
След Елак вървяха Денгизих и Ернах. Третият син на Атила в едната си
ръка държеше меден щит, който веднага предизвикваше вниманието на
воините, а в другата – дълго копие с бяла конска опашка на върха. Атила
поздрави своите роднини, а всички те вкупом, като един, отвърнаха на
поздрава му. След Елак, своите воини, пред очите на роднината си,
поведе Лаударих. Той също предвождаше воини от рода Дуло.
– Лаударих – извика Казон.

101
 Следващата воинска част бе тази на Чат. Той водеше воините от рода на
Грот и Едекон. Веднага след Чат яздеха Одоакър и Скила. След Чат,
Хунулф водеше народа на скирите. Това не беше скирската гвардия, а
армията на скирския народ на баба му.
Племената и родовете вървяха в стегнат строй. Казон всеки път извикваше
силно името на владетеля и народа, който предвождаше. (виж карта 1,
стр. 418)
На алая присъстваха много старци, жени и деца, дошли да се сбогуват и
изпратят воините на война. Постепенно хунските родове се изтегляха от
алая и го изпразваха. Те обръщаха гръб на изгряващото слънце и потегляха
на запад. Отначало сенките на мъжете бяха по-дълги, но постепенно се
скъсяваха.
Скоро, освен хуни, пред очите на тримата мъже започнаха да се появяват
и съюзническите народи. Всеки от вождовете се присъединяваше към
своите хора, когато те преминаваха пред Атила, а Казон извикваше името
му и това на народа му. Воините се точеха пред очите на тримата мъже като
безкраен змей, а развяващите се от вятъра знамена бяха като негови криле.
Много от народите бяха пристигнали в Хунград в последния момент и се
бяха настанили в покрайнините на селището от посоката, от която
пристигаха. Първи от всички народи, още през есента, бяха дошли
северните алани. Те се зададоха като гора, в ръцете си носеха дългите си
копия, като отдалече приличаха на гъсталак от тръстика. Аланите
имаха отколешни взаимоотношения с хуните, както и с българите преди
това. Те бяха принудени да се оттеглят от степта, след битка с българите,
която лично Баяр бе водил. По-късно Атила бе преследвал аланите, които
бяха побягнали и прекосили половин Европа. Повечето алани бяха станали
съюзници на вандалите и Гейзерих, една малка част бе останала в
Галия, около град Орлеан, тя бе предвождана от техния владетел Слагибан,
а в областта Аквитания (днес Западна Франция) техният водач се наричаше
Гоар. Атила бе поискал аланите, които днес живееха в Кавказ, да го
подкрепят във войната. Той смяташе да изправи в битката братя срещу
братя, за да могат да неутрализират силите си. Освен това каганът знаеше,
че братята, след като се разделяха, спираха да се обичат и обикновено
ставаха най-ожесточените врагове.
Аланският вожд беше нисък и набит, с живи и искрящи очи. Макар да не
беше вече млад, изглеждаше все така пламенен и бодър. Народът му се
състоеше от високи, снажни мъже, с дълги вратове, стройни, гъвкави и
красиви. Тези мъже преминаваха шумно пред Атила и привлякоха както
неговото внимание, така и на хуните, които бяха останали да гледат.
Няколко дни след аланите бяха пристигнали неврите. Те бяха толкова
много, че до обед не можеха да преминат всичките. Тези два народа имаха

102
 армия, която можеше сама да превземе Европа. Неврите бяха облечени с
вълчи кожи, а роговете им звучаха като вълчи вой. Хуните си шепнеха, че
по време на битка можели да се превръщат във вълци. Авитохол
знаеше много повече от това и му бе известно откъде идваха тези легенди.
Той познаваше Баръс, знаеше за тотема на вълка. Този тотем беше много
известен сред всички народи, които бяха наследници на скитите и
достигаше до германските народи чрез барсеците. Българите също имаха
родове, които почитаха вълка, подобно на хуните и Атила, както и тюрките
и Ашина.
След неврите, пред очите на Авитохол и Атила преминаха дивите белоти.
Техните бради явно никога не бяха бръснати, защото достигаха до под
коремите им. Вместо лък, те бяха въоръжени с пратки и боравеха с това
оръжие с такова майсторство, че никой не смееше да се изправи срещу тях
и да ги предизвика на далечен бой. Камъните, които белотите изстрелваха,
не бяха обикновени и заоблени, а остри. Това бяха натрошени големи
кремъчни камъни, които можеха да нанесат жестоки рани и дори да убият.
Докато преминаваха пред своя вожд, те издаваха странен свиркащ звук,
който не позволяваше на никого да ги сбърка.
Веднага след тях вървяха гелоните, които бяха пристигнали с падането на
първия сняг. Те преминаваха пред Атила така, както бяха дошли. Воините
водеха със себе си много коне, но не бяха конници, а използваха конете
като армия, която пускаха да препуска срещу враговете си. Всеки
гелон водеше със себе си завързан кон, който използваше като оръжие по
време на битката. Вместо с копия, те бяха въоръжени с коси, а на гърбовете
си имаха наметнати човешки кожи. Лицата им бяха изрисувани много
плътно с червени и зелени кръгове и черти. Авитохол се чудеше как се
разпознават помежду си. Тези рисунки ги променяха до неузнаваемост,
а може би рисунките бяха различни и те се различаваха по тях.
След това вървяха роксоланите и сарматите, които бяха типични конници.
На седлата им висяха отсечени човешки глави. Тази традиция бе позната и
при българите.8
Пред Атила преминаваше безкрайно море от бастарните, които идваха
далеч от Азия. Те водеха със себе си и жените си, но само младите, тези,
които още не бяха раждали. Жените също бяха въоръжени, явно се смятаха
за наследнички на амазонките. На главите си бастарните носеха медни
8
Тези три народа: гелоните, бастарните и неврите, днес са изчезнали. Някои от народите, като руги, скири и гепиди, са
станали част от германските народи. Повечето от изброените народи са се претопили в руския народ или съществуват
под друго име. Русия днес е като Светия Граал, събрал в себе си ценната кръв на повечето номадски народи. Ние
наистина сме братя с народа на руснаците, но не толкова по страничната линия на славянството, а по главната кръвна
линия на номадските арийски народи. Днес народът на русите сбъдва повелите на българите, защото техният дух е
продължение на нашия; те са създадени от нас и дълго време са били управлявани от династии, произлизащи от
българите. Най-голяма роля за налагането на славяните в Европа, за създаването на Чехия, Полша, Словакия, Словения,
Беларус, Украйна, Латвия, Естония, Сърбия, Хърватска има канът Шамбат (Само) от рода Дуло, който е брат на Кубрат и
чичо на Атила (Аспарух).

103
шлемове, високи като кули. На лявата си ръка имаха щитове, изплетени от
тръстика. Мечовете им бяха от бронз, широки и тежки. Лъковете им бяха
слаби в сравнение със скитските и българските, но пък винаги стреляха с
къси отровни стрели. На една каруца Авитохол видя прекрасна млада жена,
а до нея се бе излегнал млад тигър.
До вечерта пред очите тримата мъже преминаха хазарите, които хуните
бяха покорили след българите. Хазарите бяха огромен народ и се движеха
като море. Голяма част от тях бяха конници, а останалите бяха пешаци.
Хазарите бяха съседи на българите и бяха следващата вълна, която
пътуваше на запад. Българите бяха смятали, че хазарите са добри и човечни
и не са подходящи за воини, но ето, че те бяха оцелели по-дълго от тях.
Сега те щяха да подкрепят Атила. Авитохол беше сигурен, че ще направят
това от страх. Хазарите носеха лъковете си преметнати на гърба. Те бяха
красив народ с гърбави носове. Каганът на хазарите беше облечен с кожени
дрехи, които бяха обърнати по краищата. Кожената му шапка, както на
всички хазари, бе висока и конусовидна и бе направена от нестригана вълча
кожа, а над ушите му висеше лисича кожа.
След тях вървяха широкоплещестите и едри руги. Те идваха от запад, бяха
сродни на немците и живееха най-близо до алеманите. Всички те имаха
орлов поглед и буйни бради. Много от тях бяха червенокоси, но боядисваха
с червена боя и кожените си палта. Както своите северни братя
саксите, бяха въоръжени с брадва с две остриета – сакс. Те не само
се дуелираха с тези брадви, но можеха да ги хвърлят и поваляха човек от
повече от тридесет крачки. Оцелелите, след атака на ругите, твърдяха, че
гледката на летящата брадва с дълга дръжка е най-страховитото нещо,
което човек може да види. Дръжките на тези брадви бяха заострени и се
използваха за пронизване на врага.
Ругите бяха водени от техния владетел Визихаст.
Преминаването на скитите и яцигите, които бяха най-близки до аланите,
продължи през цялата нощ. Някога народът на скитите бе владял цялата
Велика степ, но сега се бе претопил. Той бе поставил началото на много от
другите народи, но сам бе отслабнал много.
В момента вожд на скитите бе Ерикон, който щеше да ги предвожда и по
време на битката. Воините носеха високи шапки с объл връх, сочещ напред,
с капаци на ушите.
Чак на сутринта преминаха гепидите, водени от Ардарик, който бе най-
дългогодишен съюзник на хуните. Ардарик бе остарял, мустаците му,
които допреди години бяха стърчали настрани, сега бяха увиснали. Стар
беше вече Ардарик, но не бе променил отношението си към хуните.
Гепидите и скирите бяха съседи с ругите и също идеха от запад и север.

104
 Авитохол и Атила бяха много уморени, защото цяло денонощие пред
очите им преминаваха различните народи, които ги приветстваха.
Авитохол очакваше, че Ардарик най-накрая ще покаже своя наследник.
Той обаче застана начело на своите гепиди и ги огледа, за да им покаже кой
командва.
Българинът бе изумен от това, което преминаваше пред очите му вече
втори ден. Той познаваше света, но не можеше да повярва, че на едно място
се е събрала толкова многочислена войска. Не подозираше колко много
воини населяват земята. Със сигурност това бе най-голямата армия,
която досега се бе събирала на едно място в света. Нейният чет
бе неизброим. Авитохол не знаеше дали бе практично толкова воини да се
съберат на едно място. Тези можеха да превземат целия свят и нямаше сила,
която да може да ги спре. Дори Рим, през най-голямото му могъщество,
щеше да бъде победен от цялата тази армия. Авитохол се притесни, защото
се чувстваше изтощен. Той се чудеше къде ли се намираха Чег и първите
хуни, които бяха тръгнали още през сутринта на предния ден? Атила,
Едекон и Авитохол сигурно трябваше да се движат начело на армията.
Когато пред очите им преминеха и последните воини, те трябваше да
препуснат на запад и да настигнат челото на армията. Колко ли време
трябваше да препускат, преди да настигнат авангарда? Ако скоро
потокът от воини не свършеше, имаше опасност челото на хунския отряд
да достигне до Истър и дори да започне битката, а те още да стоят тук, в
Хунград.
По обед на втория ден пред очите на тримата мъже застана най-голямата
войска. Начело на огромното множество воини стоеше Валамир. Зад него
се движеше нисък набит мъж, притежаващ огромна сила, която се
излъчваше от всеки негов жест. Това беше вождът Андаг, когото Авитохол
познаваше от едни битки, в които и двамата бяха участвали. Валамир
беше водач на рода на Амаликите и на най-големия народ, който
бе съюзник на хуните. Те бяха като безбрежно море. Движеха се плътно
един до друг. Копията им бяха настръхнали нагоре, като острите игли на
таралеж. Армията на остготите бе толкова голяма, че вътрешно бяха
разделени на различни отряди. Всеки един от тях беше воден от някого от
братята. Теодомир водеше втория отряд, а Видимир – последния.
Докато безкрайните вериги от остготи пешаци се извървяваха пред очите
им, отново настъпи нощта.
Привечер дойде ред на акацирите. Тях Авитохол много добре познаваше.
Техният престарял водач Киридаг, с факла в ръка, застана пред Атила и
Авитохол и извика така, че да го чуят и неговите бойци.
– Владетелю, Атила, в последните години ние все по-често воювахме
рамо до рамо с твоя син Ернах. Той е прекрасен воин. Моите воини го

105
уважават много. Дори последния път заедно подкрепихме арменците да
вдигнат въстание срещу персите и ромеите. Аз съм вече стар, ако може да
разпоредите Ернах да ми помага!
Атила не беше подготвен за такова искане и погледна към Мена-Саг.
Авитохол само повдигна рамене. Той знаеше, че Ирник също харесва
акацирите. Те заедно с масагетите бяха успели да накарат арменците да
въстанат.
След малко Авитохол направи знак на брат си да се съгласи. Ирник и без
това нямаше войска, която да води, а и по този начин щеше да е по-близо
до бащата на жена си.
– Така да бъде – извика Атила високо, така че акацирите да го чуят. –
Ернах ще помага на вожда на акацирите Киридаг.
Акацирите приветстваха решението на Атила. Те помнеха как същият
този мъж преди години заплашваше да ги унищожи. Тогава срещу тях бе
изпратил техните съседи соросгите. Сега акацирите знаеха, че е по-добре
да си с Атила, отколкото срещу него. Затова се зарадваха, че синът му
Ернах ще ги води.
След това акацирите тръгнаха. Засега начело им яздеше Киридаг, но скоро
Ернах щеше да научи волята на Атила и да се подчини.
Сега беше ред на масагетите, предвождани от Руа.
– Руа, изпрати човек – извика Мена-Саг, – който да предаде на Ернах
решението на Атила той да помага на акацирския вожд!
– Ще бъде сторено! – отвърна Руа.
Втората нощ пред очите им преминаваха малките народи. Атила и Едекон
бяха толкова източени от това представяне, че се чудеха какво да направят.
Едрият мъж съвсем откровено заспиваше и започваше да хърка.
Единствено Авитохол, понеже беше с качулката, можеше да заспи, без да
му се налага да се прикрива.
Пръв от малките народи се представи отрядът на някакъв избягал франк
Клода. Със себе си той водеше много малко воини. Явно, когато влезеха в
земята на франките, щеше да се опита да разколебае народа си във властта
на Меровей. Авитохол знаеше, че франките са два народа. Салическите
франки, които живееха около Турне, той много добре познаваше, другите
никога не бе посещавал. Нямаше никаква представа към кои точно франки
принадлежи този Клода, но със сигурност задачата му бе да забие клин
между двата народа.
Следваха турзилингите, които носеха кръгли щитове и къси мечове. Те
явно обичаха да ядат лук, защото този мирис остана дълго след като
преминаха. Авитохол знаеше, че хуните ги включваха в сражението, едва
след като враговете им са повалени и трябва само да се довършат. Понеже
при хуните нямаше пеши воини, именно тези компенсираха липсата им.

106
 От запад бяха пристигнали и квадите. Те бяха снажни стрелци с рошави
вежди. Тетивата на лъковете им бяха толкова дебели и здрави, че не всеки
можеше да ги натегне. Кожените им дрехи бяха с козината навън и явно не
бяха добре почистени, защото от тях се носеше отвратителна миризма.
От германските племена на страната на Атила участваха швабите. Те бяха
с руси коси, сини очи и големи, дълги носове. На раменете си носеха медни
плочи, върху които бяха прикрепени множество остриета, и така облечени
приличаха на същински таралежи. Въоръжени по този начин швабите
можеха да скочат срещу конник и да го възпрат. Като численост не
бяха нищо особено, но твърдяха, че с преминаването на Атила на германска
земя към тях ще се присъединят още много други.
Авитохол знаеше, че те всъщност са заложници и ако останалите шваби
не се присъединяха към армията на хуните, тези щяха да бъдат
екзекутирани, а ако техните сънародници решаха да се изправят срещу
Атила, щяха да се бият точно срещу тези шваби.
По някое време пред заспиващите мъже премина малка група вандали.
Това обаче не бяха вандалите на Гейзерих, които Атила бе прогонил в
Северна Африка и Картаген. Авитохол знаеше, че Есла бе преговарял с
Гейзерих, защото той не бе успял да открие Скиртос. Какво бе станало и
какво се бяха договорили двамата владетели, той обаче не знаеше. Как тези
воини бяха оцелели и къде се бяха сврели, за да се спасят от гнева на хуните
и как след това бяха стигнали до тук, за да дефилират като съюзници на
същите тези хуни, само господ можеше да каже.
Авитохол си мислеше, че на третия ден всичко това ще свърши и най-
накрая и те ще тръгнат на поход. Това обаче не се случи. На третия ден, а и
след това, през алая преминаваха все повече народи. Накрая дори се
движеха на тълпи. Авитохол отдавна вече не можеше да запомни и едно
име. Пред очите му всичко се бе сляло в едно. Тълпите прииждаха от изток,
запад, север и юг. Народите от всички страни на света явно бяха надушили,
че скоро ще има битка, в която победата им е гарантирана и ще падне
голяма плячка. Тези лешояди бяха усетили това и сега се включваха на
страната на сигурните победители. Авитохол знаеше, че на тези не може да
се разчита. Те първи щяха да ги изоставят, а и сигурно въобще не мислеха
да влизат в сражение, а само да грабят след него. След конниците идваха
пешаци. Имаше воини, които се движеха с каруци, раздрънкани стари
колесници. Повечето от народите носеха със себе си своите идоли.
Ден след ден се изливаха вълните, сред тях постоянно имаше и групи от
хуни. Пълчищата разкаляха и разораха степта с краката си и с копитата на
конете си. Авитохол беше сигурен, че години наред тук нямаше да расте
трева и пътят щеше да си остане утъпкан даже и при завръщането им.

107
 Чак след като изчакаха и последните воини и видяха гърба им, тримата
мъже слязоха от дървената платформа. Едекон се раздвижи, а костите му
зловещо изпукаха.
– Трябва да тръгнем веднага! – каза огромният мъж. – Толкова съм
изморен! Не знам колко денонощия минаха! Не знам как ще водим тази
битка с толкова огромна армия! Има опасност тя повече да ни пречи,
отколкото да ни помогне!
– Да се готвим! Трябва да изпреварим цялата върволица и да застанем
начело! – каза Атила.
Като вървяха бавно из горичката, Авитохол изгледа самотния туг и каза:
– По-добре да решим какво ще правим! Войската е много по-голяма,
отколкото очаквах! Тези воини почти изпълниха половината пуста. Ако не
успеем да им осигуряваме храна, има опасност да се обърнат срещу нас!
Също така трябва да внимаваме да не се сбият помежду си. Сред тях има
народи, които са воювали един срещу друг. Скоро трябва да им осигурим
битка, в която да вложат ентусиазма си и да вземат някаква плячка.
Армията обаче е много дълга и не е възможно да воюват всичките, а само
челото на похода.
Нека влезем малко в термата и там да поговорим!
Думите на Авитохол не бяха молба, а заповед и останалите мъже се
подчиниха. Без да кажат и дума, тръгнаха към термата. Авитохол бе
отхвърлил омразната качулка и наметка. Като си помагаха един на друг,
огромните мъже смъкваха доспехите от раменете си и с пъшкане се
потапяха в горещата вода. Пръв в басейна нагази Едекон. Едрият генерал,
след като свали дрехите и доспехите си, се разгърна, все едно беше
пеперуда, която за пръв път излиза от какавидата си. Тежестта
на ризниците и доспехите бе изтощила до смърт дори силното
и издръжливо тяло на скиро-хуна.
– Ооох благодааат! – не скриваше удоволствието си огромният скиро-
хун.
След като мъжете се потопиха до брада, Авитохол каза:
– Добре ще е да разделим армията на няколко лъча, които да се движат
по различни пътища. Между отделните армии ще пращаме конници-
вестоносци, с които ще отдаваш заповедите. Ти ще си в средния лъч, където
трябва да бъдат и хуните. Нека остготите заемат южното крило, тъй като
вестготите, чиято територия е около Тулуза, явно ще бъдат южното крило
на римската армия. Всички останали по-малки народи, повечето от които
са германски, нека минат от север. Това трябва да бъде война на брат срещу
брата.
– Така наистина трябва да постъпим.

108
 – Като затворя очи, продължавам да виждам безкрайни върволици от
хора – каза Едекон.
– Колко хора бяха това? – попита Атила.
– Никой не знае – каза българинът. – Хуните ги знаем колко са. Според
мен остготите са втората по големина армия. Те са поне петдесет хиляди.
– И аз така смятам – съгласи се Едекон.
– Не! Ардарик каза, че неговите гепиди са осемдесет хиляди.
– Това е невъзможно! – каза Авитохол.
– Яцигите също казаха, че са петдесет хиляди.
– Явно не бива да даваме ухо на това, което говорят вождовете, а на това,
което ние смятаме. Ние бяхме там и всички воини преминаха пред очите
ни.
Веднага можем да отделим най-големите съюзни армии от по-малките.
Много бяха и акацирите.
– Тях не можах да ги разделя от соросгите.
– Соросгите ли? – учуди се Едекон. – Не видях соросги!
– Аз също не видях кога са минали – призна си Авитохол.
– То да не беше един народ – каза Атила.
След това мъжете започнаха да броят народите. Атила им казваше колко
воини твърдял, че води вождът, а те се съгласяваха или не с това. Всеки от
мъжете казваше според него колко воини наброява съответният народ.
Двамата мъже се шегуваха все по-често с Едекон, който или не помнеше
много от народите, или бе спал и не ги бе видял.
– Едекон, както се разбра, ти си поспал хубаво през тези денонощия!
– Давай да водим битката по-бързо, че се изтощих още от сега – отвърна
непохватният вожд, – преди да сме се срещнали очи в очи с враговете!
Атила и Авитохол спряха да броят воините, когато стигнаха до петстотин
хиляди. Те, разбира се, бяха много повече, но вече никой не си спомняше
имената, владетелите и бройката на по-малките народи. В тази армия
конницата бе многочислена и представляваше повече от триста хиляди
ездачи. Тъй като съюзници на хуните бяха почти всички степни и номадски
народи, Авитохол беше сигурен, че това е най-голямата конница, събирана
досега в света.
След това мъжете започнаха да уговарят планове за нападението.
Всъщност плановете вече бяха подготвени, но се налагаше да ги променят.

След като излязоха от термата, мъжете разбраха, че са много изтощени.

– По-добре да поспим малко преди да тръгнем – каза българинът.
– Как така ще спим?! – извика Атила. – Ние трябва да сме начело!
– Да! Ние трябва да поведем нашата армия! Трябва да сведем тези
решения до воините!

109
 – Все още е рано – каза Авитохол. – Войските не са напуснали
територията ни и не са пресекли Истър.
Скоро двамата мъже се съгласиха с българина. Те се прибраха в покоите
си и се отдадоха на сън. Този път Авитохол спа без да сънува. Той дори не
се сети за Емьоке. Пред очите му, дори в съня му, се точеха безкрайни
редици от воини, а ботушите им газеха калта и я премисаха. Той виждаше
само крака и конски копита с подкови. Повечето номадски народи вече
бяха научили за „оръжието“ на Авитохол и подковаваха конете си.
Атила пръв се събуди и незабавно вдигна и останалите. Едекон спеше
дълбоко, Авитохол също, защото не беше мигнал предните нощи. Всички
мъже спяха в двореца и веднага след събуждането, се приготвиха да
тръгнат. Авитохол взе пергамента и всичко приготвено. След това премина
през горичката, извади туга и го вдигна нагоре към небето. Беше щастлив,
защото бе решил да го вземе със себе си. Докато правеше това, в мрака дочу
тъжен вълчи вой. Фенрир! Съвсем бе забравил за огромния звяр. Авитохол
беше българин и бе свикнал да воюва с куче, завързано за малкия му
пръст. Сега тръгваше на война, тогава защо да не вземе кучето със себе си?
В последно време старият му другар се бе съвзел и оправил от жестоките
наранявания, които бе получил от вълчите зъби в манастира в Алпите.
Авитохол отиде и освободи кучето, което живееше в отделна сграда,
скована специално за него. Там бяха затворили Рустикиос, така, освен
всичко друго, Фенрир го и пазеше.
Българинът се метна върху гърба на своя Аспа, а Фенрир, като верен
наследник на българските кучета, застана от лявата му страна. Атила вече
бе тръгнал и Авитохол го последва. След тях тръгна скирската гвардия на
Едекон. В тъмни доби тримата мъже, яздещи своите коне, напуснаха
Хунград, без почти никой да разбере. Те опитваха да настигнат опашката на
огромния змей, който бе тръгнал да превзема Европа. Този змей скоро
трябваше да стане триглав.
Тримата мъже яздеха напред, далече преди скирите, за да може Авитохол
да маха качулката си и така да се движи по-спокойно. Както си яздеха,
изведнъж Атила каза:
– Авитохол, ти ще поемеш северното направление. Аз и Едекон ще
бъдем в центъра, а може би вождът на остготите Валамир ще вземе най-
южното! Ще яздиш без качулка! Представяй се за мен! Това ще обедини
по-малките народи и ще им вдъхне самочувствие, че самият Атила ги
предвожда!
– Така да бъде – съгласи се Авитохол.

Тримата яздеха бързо. Скоро Авитохол отново трябваше да сложи

качулката си, защото настигнаха края на бойния строй. Когато видяха

110
Атила и Едекон, воините се стегнаха. Те приветстваха своите водачи,
мъжете, като минаваха покрай тях, правеха същото. Това беше нещо като
втори преглед, втора проверка отзад напред. Тримата се опитваха по
дрехите и въоръжението им да се ориентират покрай кой народ преминават.
Едекон този път беше много по-активен.
Щом видеха огромното куче, воините се свиваха и говореха помежду си:
„Атила! Атила! Кой е този звяр с него?“
Авитохол наблюдаваше безкрайната верига от хора и с тъга си мислеше,
че сред тези воини, в бойния строй, липсваха българите.
Мина много време, докато тримата преминаха покрай цялата армия.
Челото на войската бе опряло в Истър и Елак бе заповядал да спрат и
построят лагер.
В обоза, на двадесет и две каруци, бе натоварена новата шатра на Атила.
За да подчертае неговата власт, тя бе направена огромна. Към нея бе ушита
и по-малка палатка. На всички балтавари беше ясно, че тя е за Авитохол.
Шатрите отново бяха направени така, че да могат да се скачват.
Атила заповяда да не издигат огромната шатра, а по-малката, понеже се
притесняваше, че това ще отнеме много време. На сутринта нареди
вождовете да се явят пред него. Докато им обясняваше как ще разделят
армията и коя част откъде ще мине, отвън се чуха диви ревове. Последван
от вождовете, каганът излезе навън. Там, близо до реката, бе издигната
нарочна клада, огнените езици на която се издигаха към небето. Близо до
кладата седеше върховният жрец на хуните Кама. Тъй като беше сляп и
вече много стар, мъжът почти не можеше да ходи сам, затова покрай него
се бяха наредили останалите хунски жреци, които явно му помагаха да се
придвижва. Сега те се молеха на своите богове. Авитохол много добре ги
познаваше. Сред тях виждаше Иддар, Гьорхе, Букча, Сараманд, Цьогобади,
дори гърбавият Витос, който лекуваше коне, беше тук.
В този момент Кама или някой от неговите помощници хвърли някакви
треви в огъня, защото към небето се изви висок стълб от пушек. Жреците
благославяха един бял жребец, който явно се канеха да предадат на
боговете като жертвоприношение. Въпреки че беше сляп, Кама сигурно
усети присъствието на Атила и това, че каганът бе излязъл от малката
палатка, защото протегна към него благославящата си десница. След това
отправи слепите си очи нагоре, към небето, и с тях като че се взираше в
него.
Воините вдигнаха оръжията си към небето. Те бяха стотици хиляди.
Цялата степ около река Истър настръхна, а сребърните остриета отразяваха
първите лъчи на слънцето.
– Истен! Истен! Истен!... – крещяха воините, а Казон продължаваше да
надува своя рог.

111
 Атила направи знак на вождовете и те отдадоха заповеди. Воините
продължаваха да повдигат мечовете си към небето, като се обръщаха и
тръгваха на запад.
В този момент към Атила се приближи Андаг и каза:
– Това копие е прекрасно! Най-дългото, което съм виждал! Владетелю,
може ли да го взема? Всички знаят, че аз съм най-добрият воин с копие в
света! Това копие е достойно за мен! Дайте ми го! Обещавам ви, че ще
набия Теодорих на него!
– Защо не самия Флавий Аеций? – каза Атила, като се смееше.
– Нали ние ще се изправим срещу вестготите?! – отвърна твърдо Андаг.
В този момент Атила разбра, че мъжът говореше сериозно. Той знаеше, че
копието с конска опашка бе свещено за българите и брат му. Авитохол
обаче непрекъснато го дразнеше. Сега, за да му го върне, Атила каза:
– Вземи го, но не забравяй за обещанието!
Авитохол искаше да извика, но Атила му направи знак, че не е можел да
направи нищо, обърна се и влезе в палатката. Щастливият Андаг изскубна
туга от земята, повдигна го и явно остана доволен от дължината и тежестта
на копието.

112
 VII

Войската на Атила се раздели на две и едната половина се прехвърли през

Истър на няколко места, за да премине по-бързо. Тази част също се раздели
на две. Едната бе водена от Валамир, а другата – от самия Атила. Тази
армия се разля из Европа като пролетно наводнение. Тя се движеше от
южната част на реката и изглеждаше така сякаш Истър бе придошъл. Скоро
конницата, водена от Атила, мина начело на похода. Частите на кагана
напредваха по-бързо от остготите на Валамир, които бяха пешаци.
Непосредствено след леката хунска се движеше тежката сарматска
конница.
Армията на Атила и Валамир превзе град Контрааквинкум (днес Пеща),
който се намираше от другата страна на реката. Аквинкум беше от страната
на хуните, които го владееха отдавна и го бяха нарекли на името на Бледа
или Буда. Вторият град, който падна в ръцете на хуните, беше Пожон (днес
Братислава), а третият – Виндабона (днес Виена).
Останалата част от войската, която не пресече Истър, предвождана от
Авитохол, се отправи на север. Разбира се, воините не знаеха това, те
мислеха, че ги води самият каган на хуните.
Армията на Атила беше безцеремонна. Ако човек яздеше след нея, щеше
да види стълбове от дим, които се виеха нагоре. Това бяха градовете и
селата, отказали доброволно да се подчинят на волята на хунския каган.
Авитохол и воините му виждаха тези стълбове дори през реката. Хунските
воини превземаха по-малки крепости, с които се сблъскваха, но палеха и
манастири, и черкви. Многочислената войска не просто завладяваше
територията, тя опустошаваше Европа. Личеше си, че тези свирепи воини
нямат намерение да живеят тук. Те бяха нашественици и идваха да победят
и унищожат. Тази земя им беше чужда, тя не беше степ и не можеше да
изхранва конете им, затова хуните се отнасяха с нея като с вражеска
територия. Те бяха като гъстите облаци скакалци, описани в Библията,
които от векове опустошаваха земите на юг и изток. Те не бяха войска, а
мор и носеха гибел. Хората бяха потресени. Досега бяха свикнали
да наблюдават битките между различните народи и вождове
като представление, което малко ги вълнува. А и за селяните
какво значение имаше дали над тях властва този или онзи владетел, като
този ги доеше и стрижеше като овце, а и следващият правеше същото. Те
много добре знаеха, че владетелите идваха и си отиваха и всички се
отнасяха с народа като с овце. Сега обаче беше различно. Тези мъже не
възнамеряваха само да победят армиите на римляните и да ги сменят или
прогонят. Те бяха дошли да избият и изтребят всички. След тях не оставяше

113
неопожарена къща, неразорено имение, неразграбен град или склад. След
като превземеха една територия, вождовете я превръщаха в
пустиня. Хуните обезлюдяваха земята. Те избиваха старците и
мъжете, които можеха да носят оръжие и щяха да останат в тила им.
Изнасилваха жените, дори малките деца посичаха и въобще всеки, който
можеше да запомни това, което се случваше, и някой ден можеше да вземе
оръжие и да тръгне да отмъщава.
Тези, които имаха късмета да се спасят, се спотайваха в гъстите гори и
планината като диви животни. Те бяха мръсни, кални и подивели от ужас,
глад и всичко, което се случваше около тях. Дивите животни и подивели
кучета образуваха огромни глутници, които ръфаха посечените или
обгорели мъртви тела. Така подивелите кучета изяждаха доскорошните си
господари.
Северната армия на Авитохол се движеше по източния и северен бряг на
Истър и не срещнаха голяма съпротива. Отначало воините се движеха по
земите на съюзническите скири, после преминаха през земите на ругите,
където Визихаст бе приветстван от своя народ и не дадоха нито едно
сражение. Направиха това чак когато достигнаха земята на алеманите.
Неговите хора нямаха време толкова много да безчинстват, поне така си
мислеше българинът. Той ненавиждаше мародерството и издевателствата
над невинни и беззащитни хора. Всеки път, когато станеше свидетел на
нещо такова, се сещаше за своите сънародници, избити най-безпощадно от
хуните, и му призляваше. Авитохол имаше някакво вродено чувство за
чест и справедливост. Той можеше да избие хиляди воини, но не би
посегнал на невъоръжен човек, жена, старец или дете. Така мислеше
мъжът, но едва ли неговите воини споделяха вижданията му. Все пак той
бе сигурен, че воините му не безчинстват много, защото непрекъснато бяха
заети. Германските крепости една след друга се изправяха пред армията му.
Те бяха паянтови, полусрутени и едва се крепяха. Често гарнизоните,
които трябваше да ги пазят, се бяха разбягали предварително, преди още
хуните и техните съюзници да пристигнат.
Един ден воините на Авитохол превзеха някакъв голям град. Когато
българинът, яздейки своя Аспа, навлизаше в града, той вече бе опожарен.
Всъщност покрайнините на града бяха изпепелени и превърнати в
догарящо огнище, но центърът му още гореше. Навсякъде по улиците
лежаха обгорели или посечени трупове, носеше се миризмата на дим и
горена плът и кръв. Нямаше и помен от оцелели. Авитохол се взираше и с
ужас виждаше посечени съвсем малки деца и пеленачета. Дори на едно
място някаква бременна жена бе прободена в корема и така бе убита заедно
с нероденото си дете. Детето, което жената носеше повито, явно също бе

114
пронизано, защото по завивките му имаше кръв. „Кой изрод е сторил
това?“ – питаше се българинът.
– Кой е сторил това? – въпросът му бе оправен към най-близките
вождове, които се движеха заедно с него. Ардарик трябваше да е някъде
напред и да води нападението над града.
Авитохол сръга Аспа и тръгна към центъра на града. Той се опитваше да
не вдишва от вонята на война, която се носеше около него. Яздеше бавно,
защото не очакваше да види нищо хубаво. Явно в града вече не се водеше
битка и нямаше за къде да бърза.
Българинът не можеше да се ориентира точно къде в Германия се намира.
На няколко пъти бе прекосявал тази страна и познаваше някои нейни
градове. Това тук трябваше да бъде източната част на земята на германите,
където живееше народът на алеманите. Войната изменяше земята и сега
тя изглеждаше по друг начин, който нямаше нищо общо с онези градове и
земи, които някога бе прекосявал.
Не след дълго Авитохол стигна до площада на града. Форумът беше
кръгъл и застлан с камъни. Там имаше висока черква, към входа на която
водеха няколко каменни стълби. Целият площад бе обхванат от пожар, а от
прозорците на околните къщи все още се виеха огнени езици.
Встрани от черквата Авитохол видя някакъв възрастен мъж, завързан за
дебел дървен стълб. Той беше напълно гол. Мъжът явно бе умъртвен на
кола, а след това колът бе изтръгнат от земята и бе паднал. Сега мъжът, с
разбит череп, лежеше по лице, смачкан от стълба, а лицето му плуваше
в собствената му кръв.
– Кой е той? – попита Авитохол, като кимна към мъжа.
Мъжът до него посочи към една купчина. Там се виждаха прекрасни
златоткани дрехи, които бяха нахвърляни на камара, а отгоре бе поставена
висока бяла епископска шапка.
Авитохол спря Аспа пред каменните стъпала на черквата. По белия
мрамор се виждаха кървави стъпки и следи от влачене. Те явно
принадлежаха на човека, влачил окървавения епископ. Авитохол се
разгневи. Той знаеше, че хуните не бяха свирепи само в битка, но и спрямо
беззащитни врагове.
– Кой е сторил това?! – извика разлютеният Авитохол.
Това накара вождовете около него да се притеснят. Повечето знаеха, че е
почти невъзможно да издирят човека, извършил това, а и какво значение
имаше. Дори в този момент в града се разиграваха много такива сцени. Те
не знаеха защо Атила, свирепият вожд на хуните, иска да открие
убийците на християнския свещеник.
Вождовете се оглеждаха безпомощно, сякаш очакваха някой да се
приближи до тях и да си признае. Те обаче виждаха лицата на много воини-

115
вълци, които, като свирепи кръволоци, пресичаха улиците и плячкосваха
всичко от къщите, които още не бяха предадени на огъня.
Най-близо до тях беше някакъв мъж без кон, който бе заграбил нещо
увито в покривка от маса. От вързопа висяха някакви платове и парцали.
Мъжът, като трудолюбива мравка, влачеше всичко след себе си. Някакво
малко, полуголо, облечено в мръсни парцали, момиче се бе вкопчило в
денка и опитваше да попречи на мъжа да отнеме явно всичко, което то
притежаваше. Момичето не се страхуваше да пожертва живота си за тези
парцали.
Мъжът не беше хун, може би беше гепид и бе решил да завлече плячката
си, без да обръща вниманието на момичето. То обаче беше безстрашно и
упорито. В този миг Авитохол осъзна опасността за момичето. Той се
опасяваше, че цялата тази съпротива можеше да омръзне на гепида и той
да се обърне и да го посече.
Гепидът дърпаше вързопа със запотено и зачервено от усилието лице, по
което се виждаха следите от въглени и пожар. Отдалече Авитохол можеше
да види, че върховете на мустаците му, сочещи настрани, бяха опърлени.
Клетото младо момиче крещеше и опитваше да се запъне с босите си крака
по каменните плочи или да се залови за някой труп, в който да открие
опора, за да спре гепида. Българинът виждаше издраните крака и ръце на
момичето и слабото му костеливо телце.
В този момент, докато наблюдаваше тази сцена, се случи това, което
очакваше. Всичко стана толкова бързо. Без никакво церемонене и миг
забавяне, гепидът извади своя меч и удари момичето през лицето. То
изпищя и накрая пусна вързопа. В първия момент, може би защото
момичето бе сухо и костеливо, от него не потече кръв. То бе разтворило
ръце. Сухи и костеливи, те приличаха на стеблото и листата на цвете.
Всъщност момичето много приличаше на роза. Скоро от лицето му, точно
там, където трябваше да се намира цветът, рукна кръв, която сякаш накара
розата да разцъфне. Момичето се завъртя и изпищя. Това бе предсмъртен
писък. Изглеждаше така, все едно преди смъртта си отправя
последна молитва и търси упование в своя бог.
Гепидът дори не стана свидетел на тази сцена. Неговото сърце явно бе
безчувствено към чуждото нещастие. Той бе убил момичето, но дори не бе
останал да види каква ще бъде участта му и как ще се раздели с този свят.
Това явно не го интересуваше. Когато Авитохол погледна към него, той
вече се отдалечаваше със своята плячка.
В този момент българинът извади своя лък, сложи стрела на тетивата и се
прицели. Без да се бави, пусна стрелата и тя се заби в гърба на гепида.
Изведнъж той пусна вързопа и се обърна към него. В очите му имаше
учудване. Той като че ли питаше: „Атила, защо го направи? Аз съм твой

116
воин? Защо ме уби?“ Докато мъжът го гледаше обвинително и с почуда, от
гърдите му продължаваше да стърчи стрелата.
Мъжете около Авитохол също бяха изумени от видяното. Те накараха
конете си да отстъпят назад и така българинът остана сам, сякаш за да може
гепидът по-ясно да види кой бе причинил смъртта му.
След това мъжът подгъна крака и рухна до вързопа, който се бе оказал
толкова съдбоносен за него.
– Какво направихте? – извика единият от мъжете, стоящи до него. – Този
мъж е един от роднините на Ардарик!
– Веднага съберете всички командири!
Авитохол беше бесен. Той накара да издигнат юртата му, която беше взел
със себе си. Фенрир застана пред палатката и караше сърцата дори на най-
смелите воини, които минат покрай него, да се свиват от притеснение и
ужас.
Българинът седеше и мислеше сериозно за проблемите, които имаха
воините. Никога досега не бе стоял начело на толкова огромна войска и не
беше имал затруднения с изхранването на армията и конете. Сега
осъзнаваше, че трябва да продължат похода си, защото, ако спрат за по-
дълго време на едно място, унищожаваха земята, а воините и конете
им бяха обречени на глад.
Вождовете един след друг влизаха в юртата му. По някое време при него
влязоха Слагибан – водачът на аланите, Ирник и Киридаг, които водеха
акацирите. Авитохол беше доволен, че командваше армията, в която
служеше и синът му Ирник. Така той беше близо до него. Войската на
Авитохол беше най-разнородна. Тя се състоеше от различни малки
народи. Всеки народ имаше свой манталитет, свой начин на воюване, свое
разбиране за справедливост и дисциплина. Мъжът осъзнаваше, че може да
командва тези воини само ако им скочи на вратовете. Друг начин нямаше.
Той си спомняше епископа с разбит череп и прободената бременна жена с
пеленаче в ръцете си. Време беше да подчини тези мъже и от
различните племена да създаде армия.
В последно време ги посрещаше все по-голяма съпротива. Саксите от
север се спускаха и ги нападаха, варварите се съюзяваха с алеманите и
съпротивата нарастваше все повече и повече. В този момент вестите от
Атила бяха все добри. Той покоряваше крепост след крепост.
След Виндабона, в ръцете на брат му едновременно паднаха Кастра
Байотрум и Кастра Батава (днес град Пасау). В тези две крепости бяха
разположени две кохорти. В Кастра Батава беше разположена Девета
немска кохорта. Те бяха стари римски крепости. Воините се бяха опитали
да ги укрепят, но това беше крайно недостатъчно срещу пълчищата на
хуните и остготите. След тези крепости падна следващата кастра (крепост),

117
това беше Кастра Регина. Тя бе създадена около келтското селище
Радасбона, което по-късно било населено от алемани и бавари. Флавий
Аеций се бе опитал да възстанови старата римска защитна линия Данубиук
Лимес, чиято най-северна крепост бе Кастра Регина, но не бе успял. Атила я
помете с един замах. След нея паднаха крепостите Фавиана, Лавриакум,
Ленция...
Авитохол принуди мислите си, от славните дела на брат си, да се върнат
към неговите проблеми. Като изгледа с мрачен поглед мъжете пред себе си,
той попита:
– Кой избива жените и децата? – докато питаше, внимателно се взираше
в лицата на воините, като не разчиташе те да му кажат, а върху челата им
да прочете отговора на своя въпрос.
– Не са гепидите – веднага отвърна Ардарик, който току-що бе влязъл. –
Роксоланите са.
Водачът на роксоланите Харгита веднага извика:
– Не са моите воини! Те са хора на честта! Гелоните са.
– Какво можем да направим срещу това? – викаше Ерикон, водачът на
скитите. По тона му си личеше, че човешката касапница, на която ставаше
свидетел, също му бе противна.
– Къде е водачът на гелоните? – попита Авитохол. – Аз не видях гелони,
които да безчинстват, видях гепиди!
Ардарик подскочи като ужилен. Мъжете около него обаче започнаха да
му говорят.
– Чух за инцидента – каза той. – Атила, аз бях приятел с баща ти и чичо
ти Руа. Това, което си направил, е било грешка! Не бива така! Моите воини
искат кръв! Утре ще поискаш да влязат в битка и да загубят живота си! Как
да го направят?
– Точно тези мародери няма да влязат в битка! – отвърна Атила. – Това
са страхливци, които, докато другите воини воюват, плячкосват и
мародерстват! Следващия път, в който заловя мародер, ще го убия на
място, както направих днес! Дори това да е моят брат! – Като чуха това,
всички хуни и вождове, на които бе известна мълвата, която се носеше, че
Атила собственоръчно е убил брат си Бледа, се свиха. – Кажете това на
хората си, нека знаят и не ме гледат после изненадани!
В този момент в юртата, без никакво церемонене, се втурна някакъв гелон.
По тялото на този течеше кръв. След него в юртата се втурна Фенрир, който
го захапа за крака.
– Освободете ме от този звяр! – крещеше гелонът.
– Фенрир! – извика Авитохол и звярът веднага пусна изплашения мъж.

118
 Чак сега той се изправи и, въпреки раните си, опита да се държи на краката
си. Авитохол видя, че лицето на мъжа бе боядисано цялото в синьо, а върху
синята боя бе изрисувано алено лале.
– Нашият вожд бе убит! – извика мъжът.
– Повече никакво мародерстване! – каза Авитохол. – Харгита, ти ще
водиш гелоните!
Харгита се поклони. По изражението на лицето му си личеше, че той ще
се погрижи гелоните да спрат да убиват невинни хора, но и ставаше ясно,
че няма да пести особено гелонската кръв в битките.
Воините на Авитохол останаха няколко дни в близост до града. През това
време вождовете трябваше да подчинят войските си и да ги направят
единна армия. Неподчинението и пиенето на вино, както и кражбите от
местното население, се наказваха със смърт. Скоро воините разбраха, че с
Атила шега не бива. Малко по малко те започваха да се страхуват от него.
Още докато се движеха с хуните, бяха чували всякакви странни разкази за
него. Сега вече им вярваха. Отначало бяха щастливи, че Атила е сред тях.
После обаче започнаха да съжаляват, защото той не им даваше да
плячкосват, а ги наказваше жестоко и за най-малките прегрешения. Не
бяха един или двама от воините на чуждите народи, по чиито
гръб плющеше бичът на кагана. Те не можеха да се оплачат, защото техните
вождове също се свиваха пред могъществото и волята на водача на хуните.
Вестите, които идеха от армията на Атила, бяха окуражителни. Брат му го
бе изпреварил. Той напредваше при по-малка съпротива. Авитохол беше
доволен от това, че по пътя му се изпречваха крепост след крепост. Това
беше добре за воините.
Отначало, при изправянето пред всяка малка крепост, споменът за Асамус
се събуждаше в него, но после той се мобилизираше, атакуваше крепостта
и я превземаше на един дъх.
Авитохол и неговите воини свърнаха на юг. Атила искаше двете армии да
се движат плътно от двете страни на Петър. Сега те се бяха устремили към
изворите на тази река. Тя извираше от едни планини, които бяха не много
високи и имаха полегати върхове, обрасли с гъсти вековни гори. Те
се наричаха Черните планини (Шварцвалд). От тук извираше и великата
река Рейн.
Тук се намираха три римски крепости, които българинът трябваше да
превземе. Първо се изправи срещу крепостта Сумелоцена, която се
намираше на река Некар (днес Ротенбург). Макар да бе полуразрушена, тя
даде голяма съпротива. Местният трибун явно бе опитен човек, а и
учудващо гарнизонът в крепостта бе по-голям от обикновено. Воините
отвътре отблъснаха нападението. Те се сражаваха героично, може би
защото знаеха, че пътят им за отстъпление е пресечен и няма къде да бягат.

119
 Най-накрая, на третия ден, Авитохол и воините му превзеха
укреплението. Някога тази Сумелоцена е била важна крепост, най-
северната за Рим, и бе служила за отправна точка при превземането на цяла
Германия. Сега тя лежеше като руини в краката му. Авитохол бавно яздеше
своя Аспа и се чувстваше като световен владетел, в нозете на когото
целият свят се покланя и е в руини. Той си спомняше за Рациария. Разбира
се, градът по долното течение на Истър бе много по-голям и добре укрепен
от тази Сумелоцена.
Ардарик се изправи срещу него, той яздеше някакво ниско кафяво конче
и така изглеждаше още по-дребен и състарен.
– Този е трибунът, водач на гарнизона на Сумелоцена – каза вождът на
гепидите и посочи към един мъж, облечен като римски войник. Авитохол
го гледаше и си спомни времето, когато сам бе центурион в армията на
Маркиан.
– Кой си ти? – попита Авитохол.
– Аз съм Марк Аверкий Скила, трибун на Девети легион и гарнизонен
командир на тази крепост.
– Е, Марк Скила, бихте се много добре! Приветствам битката, която
изнесохте! Сражавахте се геройски и с чест! Сега е време да си почивате!
Войната за вас завърши по един или друг начин!
– Аз съм римлянин – гордо каза мъжът. – За мен е унизително да попадна
в плен в ръцете на варвари като вас! Моля ви, убийте ме!
Авитохол изгледа горделивия мъж. Той явно не осъзнаваше какво говори
и все още бе под емоциите от сражението. Българинът бе участвал в много
сражения и знаеше, че след тежка битка и особено ако е преминала накрая
в касапница и воините са загубили много от другарите си, те не са
адекватни и често се държат като луди. Затова бе готов да
прости поведението на смелия трибун.
– Виждам, че воините, които командваш, също не са римляни, а варвари,
но от франките и германите. Как смееш да наричаш мен и моите воини
варвари?! Ние сме преди всичко победители! Като римлянин трябва да са
те учили да се отнасяш с уважение към тези, които са те победили!
– Не ми говорете вие за това какво трябва да знам като римлянин! Вие
идвате да унищожите нашия свят! Не мога да изпитвам уважение към вас!
– Как смееш да говориш така?! – извика Харгита. Зад него се движеха
няколко високи руси роксолани и няколко руги, чиито нов командир беше
той. – Наведи глава! – крещеше той. – Говориш с Атила – вожда на всички
вождове! Ние също сме вождове на народи и племена! Кой си ти?
Някакъв си римлянин! Ти си никой! Ти си тор под нозете на конете ни!
– Аз съм Марк Аверкий Скила! – извика трибунът.

120
 – Владетелю, твърде много внимание обърнахме на този незначителен
трибун! Сега се прави на важен, но сигурно неговите командири и Флавий
Аеций дори не знаят името му. Той е нищо и от вашата воля зависи каква
ще бъде участта му.
Тези думи потресоха трибуна и той сведе глава. Скила явно се опитваше
да си спомни дали този мъж, с щръкнали бели мустаци настрани, не беше
прав. Трибунът се помъчи да възстанови целия разговор, който Флавий
Аеций, магистър милитумът на Галия Авит, Майориан и магистър
милитумът на Италия Рицимер бяха провели с него. Тогава нито един
от тях не бе произнесъл името му. Те наистина не знаеха как се казва, нито
бяха запомнили името на крепостта, заради която той и воините му бяха
дали живота си. Скила проумя, че Аеций ги възприемаше като пешки в една
голяма война. Те бяха незначителни, нищожни. Генералисимусът бе избрал
за свой щаб на отбраната крепостта Августа Треверорум и бе оставил
Сумелоцена и всички други крепости пред себе си като заложници. Те бяха
пожертвани и тяхната цел бе само да забавят и изтощят пълчищата на този
Атила.
Под командването на Авитохол беше Хунулф, който водеше скирската
гвардия. Днес при него бе дошъл и Одоакър. Младият мъж като че бе
наедрял още и вече съвсем приличаше по фигура на баща си. Той
страховито изгледа местния трибун.
– Владетелю – каза той, – този е наш враг, допреди малко той се
опитваше да ни спре и убие колкото се може повече наши воини! Сега се
държи нагло и говори с вас, все едно ви е равен! На война като на война! –
извика Одоакър и толкова бързо извади своя меч и прободе трибуна в
корема, че никой не успя да направи каквото и да е.
– Той искаше да каже нещо на Атила – извика Ардарик, но вече беше
късно. Трибунът с протяжен стон се свлече в краката на по-малкия син на
Едекон. Той обаче вече не се интересуваше от мъжа.
– Вие сте немци и франки! Вие си позволявате да вдигате ръка срещу
нас! – извика Одоакър, а гласът му се извиси до небето.
Този рев накара всички мъже и тези, които се намираха доста далеч от
тази сцена, да спрат. Всички разбраха, че някъде се случва нещо страшно.
– Кой? Кой? Кой?... – крещеше Одоакър и си личеше, че е извън себе си
от яд.
– Ние искаме да преминем на ваша страна! – плачеха воините с гъсти
бради и сурови лица. – Ние сме невинни! Ние сме наемници!
Тези мъже никога не бяха виждали такова нещо. Този не беше човек, а
някакъв звяр. Те виждаха кръвясалите му очи, вените, които се бяха подули
до пръсване. Преди малко те се страхуваха от огромното куче-звяр, което
стоеше зад този, когото всички наричаха „господарю“, и повечето воини

121
можеха да се закълнат, че онзи там е Атила. Сега обаче, като гледаха този
несъразмерен мъж, лицето му, което, макар и тъмно, бе поморавяло,
забравиха за мъжа с кучето, дори за полуголите изроди с боядисани тела и
лица, които стояха зад този Харгита. В този момент всички бяха сигурни,
че този е Атила. Те не разсъждаваха и макар да чуваха, че всички го наричат
Одоакър, бяха сигурни, че точно той е Атила.
– Тук е моят брат, който води скирите, народа на баба ми! Ние сме
германски народ! Тук е водачът на гепидите Ардарик, които също са наши
родственици! Сред нас са водачите на десетки народи, които са германски!
– Ние сме между наковалня и чук. Ромеите водеха със себе си Рицимер,
който е германец и магистър милитум. Ние решихме да се присъединим
към римляните.
– Ще си платите за грешния ход! Освен че сте глупави, явно сте и
продажни! Не искаме в редовете си хора, способни да предадат командира
си! Сега предавате този Марк Аверкий Скила, ако ви взема в армията си,
утре ще предадете мен!
Думите на Одоакър, както и цялостното му поведение, бяха посрещнати с
одобрителни възгласи от воините на всички народи. Те вдигнаха към
небето своите оръжия и крещяха с пълно гърло.
Изведнъж по-малкият син на Едекон скочи и прониза първия, най-близко
стоящ до него, мъж.
– Спри! – извика Авитохол.
– Знам кой си – извика Одоакър, – ти нямаш право да ме командваш!
Хунулф се втурна след брат си, като се опитваше да го спре.
– Одоакър, ти си балтавар, спри се! – крещеше Хунулф. Няколко от
воините помислиха, че техните командири тръгват да избиват пленниците,
затова извадиха своите оръжия. Скоро пред очите на всички се разрази
кърваво зрелище. Никой не знаеш какво става, но и никой не можеше да
спре развилнелите се воини. Скоро всички пленници лежаха на една
купчина. Телата им бяха насечени на парчета. Гледката бе наистина
потресаваща. Тя трогна дори закоравелите души на воините. Когато не
остана и един жив пленник, над смълчалите се екзекутори, целите
опръскани с кал, се разнесе гласът на Авитохол.
– Какво сторихте?! Защо избихте пленниците? Нали казах как ще
наказвам всеки мародер и убиец?
След това, без да слиза от седлото на коня, Авитохол изстреля всички
стрели, които имаше в колчана си, във воините пред него. Те стояха и никой
не си позволи да произнесе дори една дума. Така телата на убийците и
убитите скоро се натрупаха на една купчина.

122
 – Те са наши пленници – каза Одоакър. – Имаме правото да ги избием! –
Одоакър явно не знаеше за заповедта на Авитохол, издадена след града, в
който бяха убили архиепископа.
– Всички вие ще бъдете избити! – каза Авитохол. Ирник накара
акацирите да изпълнят тази неприятна задача. Скоро, освен Одоакър, не
остана друг човек, участвал в клането над легионерите пленници.
Всички воини, участвали в обсадата и превземането на Сумелоцена, се
бяха събрали. Тъй като бе започнало да се стъмва, някои воини държаха
факли в ръцете си. Авитохол скочи от своя кон. Той се подпря на една
стена, която се разклати под тежестта му, а след това рухна.
– Боклук! – извика гневният българин. – Цялата им империя е като тази
крепост! Руши се! Трябва само да я ритнем!
Мъжете се разшумяха. Авитохол се изправи срещу Одоакър, който бе
съвсем малко по-нисък от него, но като нищо бе тежък колкото него.
Българинът гледаше сурово младия мъж, той му отвръщаше със същото. В
неговите очи българинът виждаше предизвикателство. Спомни си как като
млад по същия начин бе гледал по-възрастните воини. Тогава те се бяха
смилявали над него, сега се чудеше дали да се смили над по-малкия син на
Едекон. Авитохол бе сигурен, че ще го победи, намираше се в невероятна
форма, в борбите преди тръгване на похода бе доказал колко е силен.
Младият мъж обаче явно бе обсебен от някакъв дух на насилие. Той
стоеше и твърдо гледаше българина в очите, все едно всеки миг ще се
нахвърли върху него.
– На колене! – извика Авитохол. Младият мъж не трепна. Авитохол
нямаше да търпи неподчинение. В този момент към двамата се приближи
Хунулф.
– Братко, подчинявай се на Авитохол! – каза по-големият брат. Той
говореше тихо, така че никой да не чува думите му.
– Той не е Атила, няма да му се подчиня!
– Ще се подчиниш! – каза Авитохол. – Какво като не съм Атила!? Аз съм
Авитохол, кан на българите! Или ще се подчиниш, или ще умреш!
Авитохол мислеше за това, че в последно време имаше повече проблеми
със собствената си войска, отколкото с вражеските армии, крепости и
легиони.
– На колене! – непреклонно повтори българинът.
Одоакър не каза нищо, но все така стоеше прав, с гордо вдигната глава.
Българинът посегна към колана на младия мъж и взе балтаварската кама.
– Братко, ти си балтавар, не забравяй това! – говореше Хунулф,
опитвайки се да вразуми брат си. Одоакър обаче като че не го чуваше.
В този момент пред очите на българина му причерня. Той веднага позна
това състояние, много пъти бе изпадал в такова и всеки път бе избивал

123
всички хора, станали свидетели на бойното му умопомрачение. Никога
обаче не бе правил това пред толкова много свидетели, затова опита да се
овладее. Винаги досега, за да изпадне в това състояние, бе поглеждал и
докосвал пунгията със земя от саракта, но този път не бе направил това.
Последното нещо, което Авитохол запомни, бе това, че нанесе силен
ритник в краката на Одоакър, в свивките отзад. Това сгъна краката на
младия мъж и той принудително падна на колене...
Когато отвори очи, до ушите му стигна равномерният шум от някакво
отброяване. Заслуша се и чу плющене на бич и някакъв глас, който извика:
„Подчинение!“ Още веднъж чу изплющяването на бич и същият глас
отново извика: „Търпение!“, и отново: „Подчинение!“... „Търпение!“...
Авитохол скоро осъзна, че всъщност изплющяването, което чуваше, бе от
неговия собствен бич. Той погледна и видя пред себе си Одоакър на колене.
Някой бе разкъсал ризата на гърба му и там се виждаха множество кървави
рани. Авитохол наблюдаваше коленичилия в калта млад мъж и не
изпитваше никаква милост към него. Той отново вдигаше бича и нанасяше
силен удар, а младият мъж извикваше: „Подчинение!“ или „Търпение!“,
явно той го бе накарал да прави това.
– Нямам нужда от такива воини и командири. С такива мъже, които стоят
зад мен в битка, нямам нужда от врагове – извика Авитохол и всички воини,
които наблюдаваха наказателното бичуване, разбраха какво иска да каже
водачът им и усетиха упрека в гласа му. Думите му се разнесоха над
тълпата преведени на десетки езици. – Ще се подчинявате или ще ви
сполети участта на тия тук! – след тези думи Авитохол нанесе особено
силен удар на Одоакър.
Младият мъж, който бе наказван, беше изключително силен, той не само
беше воин, а бе един от най-добрите воини. Бъдещето му принадлежеше.
Авитохол знаеше, че Одоакър, освен сила, има изключителна поносимост
към болка. Той беше внук на Грот и син на Едекон, нямаше как да е
иначе. Техният род явно от векове бяха култивирали тази издръжливост.
Кожата на Одоакър беше дебела и тъмна като на вол. Той не припадна нито
веднъж, нито издаде стон, дори гласът му не потрепери. Държанието му
накара скири, гепиди и всички воини, които наблюдаваха случващото се,
още повече да уважават по-малкия син на Едекон. Тези мъже разбираха от
сила и знаеха, че биха се подчинили на този мъж, макар да беше още твърде
млад. Някой ден този щеше да стане водач и те щяха да го последват, така
както днес следваха Атила. Те осъзнаваха, че това време скоро ще настъпи.
Сега те почитаха и се подчиняваха на Атила – техния водач, но се
възхищаваха на Одоакър.
Авитохол му нанесе толкова много удари, че със сигурност друг мъж, на
мястото на Одоакър, щеше отдавна да се строполи и дори да умре. По-

124
малкият син на Едекон обаче все така непоклатимо стоеше, с колене забити
в калта. Авитохол не искаше да го превръща в мъченик и герой,
затова скоро реши да прекрати бичуването. Не желаеше да
наказва прекомерно Одоакър, чувството му за справедливост му казваше,
че младежът настина не бе чул заповедта му. Беше го наказал достатъчно
заради това, че не се бе подчинил.
Авитохол прибра своя бич, обърна се и, все едно нищо не се бе случило,
се покачи върху гърба на Аспа. След това хвърли камата на Хунулф, който
помагаше на своя брат да се изправи на крака.
– Одоакър веднага да се прибере при баща си! – с твърд глас каза той и
обърна коня си. – Тази вечер ще пренощуваме тук! Утре тръгваме към
Ротвайл!
Крепостта Ротвайл се намираше в подстъпите на Шварцвалд. От тази
планина извираха две от най-големите реки на Европа: Истър (Дунав),
която стигаше чак в Тракия и Дакия, в Евксински понт, и река Рейн, която
пресичаше Европа и я делеше почти поравно на две. Воините на Авитохол я
превзеха в движение. Като яздеше своя жребец, българинът оглеждаше
пораженията на крепостта и нареди преди да си тръгнат воините, да я
разрушат. Тук, в Германия, той бе оставил няколко „Рациарии“. Тези
крепости обаче бяха толкова разнебитени, че не заслужаваха друга участ
освен разрушение. Всъщност, като ги разрушаваше, той вършеше услуга
на бъдещия им владетел. По-добре беше той да знае какво е състоянието
им. Авитохол знаеше, че така помага на местните хора, които щяха да се
опитат да започнат живота си отначало и отново да изградят града си.
Българинът бе сигурен, че това са последните дни на римската култура и
цивилизацията на това място. Това място сега се наричаше Германия,
Франкия или Европа, но след няколко поколения никой нямаше да
си спомня това. След години тук щеше да бъде Хуния и нямаше да има
Европа. Мъжът оглеждаше жалките останки от пленения гарнизон, който
бе останал без водач още в началото на битката. Той или бе убит, или бе
избягал, но никой не успя да го открие. Те се бяха сражавали само защото
крепостта, макар и малка, бе добре защитена от планините и реката
и съюзниците на хуните не успяха да се разгърнат.
Небето, което цял ден висеше оловно сиво и натежало над главите на
биещите се мъже, сега се схлупи още по-ниско. Облаците като че натежаха
и, притискани от мрака, се спуснаха до самата земя. От небето покапа ситен
дъжд, но вятърът засилваше ситните капчици и ги запращаше към мъжете
като стрелички. Легионерите се опитваха да се загърнат и предпазят от
студените капки и от поривите на вятъра, воините от различните народи
също се сгушиха, всеки в собствената си дреха и наметка. Авитохол все
така седеше върху гърба на Аспа. Фенрир зад гърба му също се раздвижи,

125
явно също не беше спокоен, макар че студеният дъждец едва ли можеше да
го изплаши.
Както си бе върху седлото и без да може да се прикрива от вятъра и дъжда,
Авитохол продължи да оглежда лицата на воините.
Днес той беше победител. Но дали не се заблуждаваше, както всички
победители? Хората бяха така устроени, те смятаха, че победите им са
вечни. Всеки военачалник мислеше, че като разшири владенията си, като
проведе успешен поход или война, ще направи държавата си по-голяма.
Владетелите пък смятаха, че като присъединят някоя територия, тя
ще остане завинаги тяхна. Често обаче не ставаше така. Всяка победа беше
временна и мимолетна. След всяка война идваше следващата. Народите по
земите се меняха, походите и победите на императорите и владетелите се
забравяха и нямаха край. От лицето на земята изчезваха държави,
дори цели империи. Днес той мислеше, че заличава Рим и неговата империя
от лицето на Европа, че от утре тук ще бъде Хуния, че ще успее да наложи
империята на духа, за която цял живот бе мечтал и бе разказвал на Приск.
Така смяташе сега, дали обаче не се заблуждаваше? Дали това нямаше да
бъде само една мимолетна победа, която нямаше да остави дори драскотина
във вековната памет на тези земи? Авитохол не можеше да прецени.
Хуните не идваха тук само като воини, те бяха много по-различни от
германите, франките и самите римляни. Ако успееха да запазят тези земи,
със сигурност щяха да ги променят. Европа обаче бе успяла да възпре и
претопи стотици народи. Тя имаше опит. Тя се хранеше от варварските
вълни, идващи от изток. Българинът разбираше, че жестокостта на
нападателите бе донякъде оправдана. Атила и неговите воини, всичките му
съюзници воюваха с Европа. Те бяха дошли до тук, но не като нападатели,
а като самозащита, заради самосъхранението си. Европа, макар стара и
грохнала, беше опасен противник. Ако тези воини бяха останали в степите
си, дори да изглеждаха далеч от тази Европа, тя щеше да протегне към тях
кокаливите си старчески пръсти и да ги достигне. Като скорпион щеше да
излее отровата си в тях и да чака да се разложат, да умрат на място, а тя и
останалите им съседи щяха да ги погълнат. Тези мъже бяха разбрали,
че трябва да дойдат до тук, за да унищожат корена на Злото, да отсекат
дървото из основи. Те бяха тук, за да защитят себе си и своите деца. Всеки
човек, който не познаваше ситуацията, в техния поход щеше да види
нападение, агресия, те обаче идваха, за да се предпазят и да не може Европа
да се докопа до тях. Те идваха до тук, за да защитят своя начин на
живот. Битката беше или Европа, или те. Авитохол разбираше всичко това,
но един глас на съмнение непрекъснато го караше да води вътрешен
диалог. Все пак той осъзнаваше, че всеки победител се опиваше от успеха
и смяташе, че ще наложи своята воля над победените. Българинът разбра,

126
че превземането на Европа е само първата крачка. След това трябваше да
се унищожи из основи тази култура, този начин на живот. Тук, на Запад,
парите бяха най-важни, тук егото на хората избуяваше и всичко беше
фасадно, проформа, тук се имитираше животът, тук бе апотеозът на
външния живот, на липсата на човечност и дълбочина в отношенията и
християнството помагаше за всичко това. Авитохол разбра, че дори да
съборят Рим, християнството щеше да замести империята. Това му го бе
казал Леон. Папата щеше да стане император, архиепископите и
епископите щяха да са генерали и управници. Теокрацията на Запад обаче
нямаше да бъде като тази на Изток или в Тибет. Там тя щеше да бъде все
така повърхностна. Авитохол проумя, че трябва да се борят едновременно
с две империи и двама императори, с Валентиниан, който се
представляваше от Флавий Аеций, и с папата. Те трябваше да унищожат и
победят християнството, което превземаше тези земи. Мъжът осъзнаваше
колко тежка борба ги очаква. Не биваше да се заблуждава, че като
превземат тези земи, са удържали окончателна победа. Битката трябваше
да продължи и с война между религиите. Истинската битка щеше да бъде
за душите на хората. Авитохол проумя, че ако не успее да накара тези хора
да мечтаят за Източната империя на духа, да променят възгледите си,
начина си на живот, да станат повече обърнати към себе си, към вътрешния
си живот, да бъдат по-духовни, нищо няма да постигне.
Накрая той „закова” Аспа на място и изгледа мръсните лица на мъжете.
По тях имаше кал, сажди, студът бе оставил своя отпечатък, суровото време
и поражението също.
– Кои сте вие? – попита ги Авитохол.
Като един мъжете отвърнаха:
– Ние сме Седемдесет и втори Клавдиев легион.
Авитохол много добре знаеше какво представлява един легион. Тези тук
бяха най-много една кохорта.
– Вие не сте цял легион – каза той, като се опитваше да намери
правилната дума на латински.
– Да. В последните години легион започна да се нарича всяка войскова
част, която има над стотина войника – мъжът, който говореше, явно не
беше командир, нито дори центурион. – Ние сме наследници на този
легион, макар да не сме и една десета от него. Това остана днес от Рим.
– Ти кой си? – попита Авитохол.
– Аз дори не съм войник. Кучкар съм.
– Кучкар?! – учуди се българинът.
– Да. Тук в Ротвайл има голям кучкарник, в който отглеждаме най-
добрите легионерски кучета. Те са силни, непретенциозни и много

127
издръжливи. Могат да се бият като хора. Едно от нашите кучета може да
повали няколко воина.
Виждам, господарю, че и вие имате страхотно куче. Дори не съм сигурен
дали е куче. От вълк е по-голямо и тежко, от мечка е по-слабо! Какво е това
същество?
Авитохол не искаше да отговаря.
– Как е името ти?
– Казвам се Волфбранд, тук е и моят брат. Двамата с него се грижим за
кучкарника.
– Как се казва той?
– Моят брат се казва Волфин.
Един мъж излезе от строя и леко се поклони.
– Къде е кучкарникът? – попита българинът.
Двамата мъже се обърнаха и го поведоха. Вождовете също тръгнаха след
тях.
Сградата на кучкарника се намираше в крепостта. Тя бе полуразрушена,
но не от сражението, а си личеше, че е отпреди това.
– По време на битката не веднъж виждах няколко тежки кучета да се
впускат срещу нас, това вашите кучета ли бяха? – попита българинът.
– Да! Получих заповед да ги насъскам и пусна срещу вас – каза
Волфбранд. – Ако го бях сторил, може би все още нямаше да сте превзели
крепостта, владетелю, но пък много от тези прекрасни животни нямаше да
са живи. А това тук е трудът на поколения мои предшественици. Някога
тук са се отглеждали стотици, хиляди кучета, които са били изпращани по
всички краища на света, за да служат в легионите. Императорите харесвали
местната порода, защото били много тежки и силни животни, които
можели да се изправят в битка дори срещу глиган и бик. Използвали са ги
в гладиаторски борби. Именно нашите кучета разкъсвали християните
из арените на Римската империя. Мнозина смятат, че са свирепи животни,
те обаче са много добри. Умни са като хора, смели като воини, човек може
да извади добрината им, но може да види и злобата им. Те не са беззащитни.
Ако вземеш едно такова кученце от малко и го отгледаш, по-добър другар
и пазач от него не можеш да имаш.
Авитохол огледа кучкарника. Голяма част от клетките бяха празни. От
одеве Фенрир бе настръхнал. Още като тръгнаха към кучкарника и
Авитохол започна да говори с братята Волфбранд и Волфин, той бе
започнал да ръмжи, явно усещайки миризмата на кучета по тях. Сега
Фенрир разлая кучетата. Това бяха здрави, тежки кучета. Авитохол си
спомни, че беше виждал такива животни във всички легиони, в които бе
служил. Тогава не се бе замислял, че те се отглеждат някъде.
– Искаме да гледаме бой между кучета – каза Хунулф.

128
 – Да! Да! Да! – всички водачи на германските народи се оказаха
привърженици на тези свирепи битки.
– Тези кучета тук са най-добри в битките.
Авитохол мразеше римския начин на забавление. Още от времето, в което
излизаше на арената във Филипопол, се отвращаваше, когато преситените
от храна, зрелища и мързел римляни се нуждаеха от жестокост. Авитохол
презираше всички актове на насилие. Можеше да приеме, че между хората
това донякъде е допустимо, защото те бяха най-свирепите животни, но
когато видеше, че се нараняват животни, го обземаше жал.
За негова изненада повечето вождове поискаха да наблюдават битки
между кучета.
Братята не бяха много доволни, но явно не можеха да откажат на
страховитите вождове. Те извадиха две кучета. В средата на кучкарника
имаше ринг, чието предназначение веднага стана ясно на Авитохол. Двете
кучета бяха кафяво-черни, с много силна структура, ниски, тежки и набити.
Главите им бяха обли, козината – с къси остри косми. Ушите им бяха
клепнали, а опашките къси. Веднага си пролича, че тези кучета са бойни.
Двамата братя държаха по едно куче пред себе си. Те лаеха едно срещу
друго, но през цялото време се въртяха настрани към Фенрир, затова на
мъжете им беше трудно да обърнат муцуните им напред.
Скоро двете кучета се вкопчиха в битка. Белите им зъби „светеха” в мрака.
Воините се разпалиха, те отдавна вече бяха забравили, че са преживели
тежък ден, изпълнен с много битки и насилие. Мъжете се превърнаха в
деца, те пляскаха и насърчаваха едното или другото от биещите се
животни.
Кучетата бяха много силни. Те се втурнаха в битката едно срещу друго с
мощен крез9. Мощните гърди и глави се сблъскаха, чу се грохот. След това
кучетата се захапаха. Освен силни и тежки, те бяха и много бързи. Мъжете
се вдъхновиха, защото двете кучета се биеха като хора. Авитохол
виждаше тактиките на животните. Те се захапваха, тръскаха, нанасяха си
жестоки рани. После се пускаха и отново се захапваха. Авитохол беше
виждал тези животни да прекършват бедрена кост на едро животно, знаеше
колко силна е захапката им и какви поражения може да нанесе.
Кучетата се биха дълго. Те дишаха тежко, нанасяха си рани, по козината
им течеше кръв, оголените им меса се забелязваха отдалече. По някое време
Авитохол прекъсна боя. Той знаеше, че много от тези битки продължаваха
до смъртта на едното животно, а не желаеше след днешния ден да вижда
повече смърт, пък било то и на животно.

9
крез - остро, силно, рязко, гневно, заплашително, закантено. Тази дума авторът е чувал да бъде произнасяна от
неговите дядовци. Тя не може да се преведе точно, но е нещо като звука, който се чува, когато с кремък се удари в плуг и
излязат много искри. Авторът прави опит в българския език да се върнат някои забравени, но много красиви, точни и
цветни думи. Обезличаването на езика ни е част от загубата на идентичност, с която той се бори.

129
 Хуните имаха кучета, които приличаха на овце. Те бяха едри пастирски
животни с дълга козина, която се спускаше на масури.10 Тези кучета тук
също бяха много силни и вероятно щяха да се харесат на хуните. Авитохол
беше сигурен, че поне на българите щяха да им харесат.
По муцуните на изморените кучета бе избила кървава пяна, а козината на
вратовете им бе разкъсана. Братята се опитаха да ги приберат, но няколко
от вождовете пристъпиха напред, с явното намерение да ги отнемат от
кучкарите. Те поеха поводите на прекрасните животни. Кучетата обаче се
озъбиха срещу Фенрир. Звярът не им остана длъжен. Той скочи към тях,
защото не бе завързан и скоро се оказа пред едното от кучетата. Фенрир
беше повече от два пъти по-висок от кучето, то обаче нямаше намерение да
отстъпва. Авитохол не можа да разбере дали мъжът, който държеше
повода, нарочно пусна кожения ремък, дали го изпусна, или го направи, за
да не го нарани Фенрир. Двете кучета се вкопчиха в битка. Кучето от
Ротвайл се опитваше да докопа дългите предни крака на Фенрир.
Другото куче скоро се включи в битката, то явно също бе
изтръгнало повода от ръката на човека, който го държеше. Сега вече
двете кучета имаха по-голям шанс. Доскоро обаче те се бяха
били изтощително помежду си. Фенрир, който беше много по-едър и тежък
от тях, ги хапеше по разкъсаните им вратове. По някое време той захапа
силно едното куче и го вдигна във въздуха. Кучето плъхтеше, гърчеше се и
опитваше да захапе където и да е огромния като магаре звяр. То обаче нищо
не можеше да направи. Беше ясно, че захапката на Фенрир е много силна
и съответства на големината на главата и зъбите му. Изведнъж другото куче
скочи срещу гърдите на сивия звяр. В този момент Фенрир засили към
земята безпомощно мятащото се в устата му животно. Там обаче беше
другото куче и те двете се сблъскаха. Тътенът от удара на двете тела беше
много силен. Фенрир не спря нито за миг. Той захапа отново едното
куче. Кое точно, никой не можеше да каже, защото вече се бе стьмнило
доста, а и дъждът им пречеше да виждат добре. Калта се бе разхлъзгала.
Точно тя може би спаси живота на горкото животно, защото Фенрир, след
като го захапа за тялото, го вдигна и отново с всичка сила го запокити към
земята. Кучето изскимтя и се заби в калта. То обаче веднага се изправи.
Тези кучета наистина бяха много силни, със здрави кости. Те бяха
много добри бойци. Фенрир обаче беше много повече от куче. Битката
продължи, докато мъжете не се намесиха и не я прекъснаха. Вождовете,
които бяха решили да вземат кучетата за себе си, явно разбираха, че
Фенрир няма да се откаже, докато двете кучета не бъдат убити. Те обаче не
желаеха да загубят новите си прекрасни придобивки. Авитохол също не
искаше да изтощава Фенрир. Скоро двете кучета бяха отведени настрани.

10
Това са предшественици на днешните унгарски породи пули и пуми

130
 – Владетелю, искаме да наблюдаваме битка между вашето огромно куче
и няколко от тези прекрасни бойни кучета! – говореха вождовете. – Нека
да повикаме и останалите воини! Днес беше тежък ден, те хапнаха,
отведоха пленниците и сега биха се зарадвали на малко зрелища.
Авитохол се противеше, но всички вождове го увещаваха да им достави
тази радост.
Скоро около арената за бой с кучета се събра цялата армия, която
Авитохол водеше. Хората се блъскаха и всеки искаше да види колкото се
може по-отблизо тази битка.
Тази вечер Фенрир се би с четири кучета от Ротвайл едновременно.
Битката продължи толкова дълго, че накрая всички кучета едва стояха на
краката си. Фенрир също бе много изтощен. Тази битка завърши без никой
да победи, въпреки това воините бяха щастливи. След това, докато
прибираха кучетата, воините обсъждаха битката им повече от това, което се
бе случило с тях самите през деня, по време на превземането на Ротвайл.
На другата сутрин Авитохол подари ротвайлските кучета на своите
вождове. Тези животни той счете за трофеи, които му принадлежат. Със
своята армия той взе Волфбранд и Волфин.
На другия ден воините на Авитохол тръгнаха към последната крепост от
източната страна на река Рейн. Някога тази земя, в горното течение на
реката, по времето на превземането на Германия, се наричала Земята на
Флавий. Последната крепост се наричаше Руфиана. След няколко дни и
тази крепост падна в ръцете на българина. В този момент армията на Атила,
която бе заобиколила изворите на Истър, се присъедини към войската на
Авитохол и българинът отново се превърна в Мена-Саг.
Двете армии се движеха бавно към Рейн. Едекон и Хунулф се радваха, че
отново са заедно. Одоакър странеше от Авитохол. Българинът не знаеше
дали е признал на Атила какво се бе случило, но младият мъж явно бе много
силен, защото с нищо не показваше, че наскоро е понесъл толкова тежко
наказание.
Щом стигнаха до великата немска река, войската пое на север, по
източния бряг на Рейн. Скоро готите, които бяха пешаци и се движеха по-
бавно от конниците хуни, се присъединиха и така за пръв път от началото
на бойния поход цялата армия, водена от Атила, се събра отново заедно, в
цялото си великолепие и мощ.
Един ден Авитохол и Атила се покачиха на един хълм и от там
наблюдаваха огромната армия, която преминаваше пред очите им. Тя
сигурно наброяваше повече от един милион човека. Световната история не
помнеше такава армия да се е събирала под знамената на един владетел.
– Толкова много хора и воини под нашата власт! Никога не съм очаквал,
че някой ден ще властвам над толкова хора! – каза Атила.

131
 – Да! Това е най-голямата армия, събирана досега в света! Чел съм, че
най-голямата армия досега е била тази на Ксеркс, но тя е била почти два
пъти по-малка от нашата.
– Колко воини е водил Александър?
– Отначало той водил само Първа Македонска фаланга, наречена
архироспири (сребърнощитите), която наследил от баща си Филип Аминта.
По-късно към нея се включил отряд от бесите, които се присъединили след
похода му в Тракия. Освен това към войската си приобщавал армиите на
гръцките градове-държави, които превземал. Така постъпвал и с
всяка държава, която покорявал по пътя си, като накрая на похода си той
наистина командвал много по-голяма армия, отколкото тази, която
тръгнала в началото с него, но и тогава тя е била много по-малка от твоята
армия.
– С тази армия трябва да превземем Европа! Освен това съм длъжен пред
Бог, той ми даде Меча на Марс – като каза това, Атила извади своя меч. По
острието пробяга светлина.
Авитохол знаеше, че Атила, дори да не вярваше, изпитваше прилив на
оренда. Брат му вдигна своето оръжие. В този момент воините, които се
точеха в безкрайни колони покрай брега на реката, започнаха да крещят
неистово името на кагана. Те явно помислиха, че техният предводител ги
приветства. Това повдигна техния дух и ги накара да се разбързат.
Авитохол бе пратил „черните конници” на Чег напред и те разузнаваха
всичко, което се случваше пред настъпващата му армия. От тях двамата
братя научиха, че всички германски племена отстъпват пред многократно
превъзхождащия ги враг. Голям принос за това имаше магистър милитум
Рицимер, който беше в добри отношения с германските вождове и явно ги
бе привлякъл като съюзници на страната на Флавий Аеций. Крепостите
бяха оставени да се справят сами, като разчитаха на гарнизоните си.
Преди да стигне до река Рейн, в нозете на Атила се въргаляха знамената
на всички племена от Тюрингия, Бавария и на бургундците отвъд Рейн,
защото цялата немска земя до Рейн се намираше под контрола на хуните.
Римляните отстъпваха, спасилите се, от превзетите крепости, воини
вървяха пред настъпващата армия на Атила. С римляните родните си земи
напускаха и повечето германски воини. Беше ясно, че те се оттеглят, за да
дадат генерално сражение някъде отвъд Рейн.
По някое време Атила заповяда на армията си да спре. Откакто вървяха
по източния бряг на Рейн, бе забелязал, че не срещнаха нито един здрав
мост, нито една лодка или сал не се намираше от неговата страна на брега.
Явно отстъпващите войници бяха получили заповед да разрушават след
себе си всички мостове, те запалваха саловете и лодките или ги прибираха
със себе си от западната част на реката. Авитохол и Атила не виждаха

132
начин как ще пресекат реката. Тя се простираше пред тях като
непреодолима преграда.
Атила и цялата му армия превзеха няколко града, които не дадоха никаква
съпротива пред обединените войски на повече от половината свят. Най-
накрая те се изравниха с Вормс, който се намираше от другата страна на
град, който на немски означаваше Свещен връх (днес град Майнхайм).
Двамата знаеха, че от другата страна е Вормс. Те продължиха още малко
на север. Атила, като орел, се взираше през гората на изток, като че ли там
имаше нещо, което той искаше да види.
– Какво има там? – попита Авитохол.
– Наскоро Чег ми каза, че е открил откъде Флавий Аеций е решил да
води защитата си. Това място е отсреща. Градът се нарича Августа
Треверорум (днес град Трир). Този град се намира на река Мозел, която е
ляв приток на Рейн. Там реката има извивка, която защитава града и щаба
му. Натам трябва да насочим удара си, явно там ще ни дадат генералното
сражение. Предполагам, че градът е добре укрепен, а и чувам, че е защитен
от самата река Мозел, но преди това трябва да преминем реката.
Двамата братя стояха пред река Рейн.
– Как ще преминем реката с такава голяма войска? Ще ни трябват много
лодки и салове.
– Изсечете гората! – каза Атила.
Не беше минал и миг и из гората се разнесе гръмотевичен ек. Докато
двамата братя говореха, Херцинската гора кънтеше от екота на брадвите.
Цял ден секачите методично унищожаваха гората. Най-активни от всички
бяха ругите, които бяха смъртоносни в битка със своите дълги и тежки
двуостри брадви, но и в мирно време ги въртяха със завидно майсторство.
Работата продължи и през нощта. На другата сутрин Атила, Авитохол
и Едекон, заедно с няколко вождове, преминаха реката. След тях на салове
ги следваше скирската гвардия. Разбира се, воините на Чег бяха пресекли
реката още през нощта и бяха зачистили плацдарм, на който войските
акостираха.
Скоро стотици салове започнаха да прекарват на другия бряг огромната
човешка тълпа. Отначало този път пристигаха пешаците, а чак след това
конниците, защото конете се плашеха и забавяха прекосяването на реката.
Авитохол седеше върху коня си, Ирник беше до него. Бащата гледаше
огромното сборище от хора, които пресичаха Рейн, и знаеше, че такова
нещо никога повече нямаше да се повтори. От тук, отвисоко, воините
приличаха на мравки. Всеки воин имаше точна задача и я изпълняваше.
Всички те бяха устремени към една цел и бяха толкова много. През цялото
време Казон и останалите тръбачи издаваха звуци, с които като че
ли подканяха воините да пресичат по-бързо реката и ги крепяха, за да не се

133
обърнат саловете им. Това също често се случваше и нерядко воините и
мокрите им премръзнали коне едва се спасяваха от ледените води на
придошлата река.
Мина много време преди цялата армия да се източи през реката и да се
прехвърли от другата ѝ страна. Сега Атила се зае да разпредели войската
по начина, по който Авитохол бе решил предварително, като изтегли
войските си на север. Той щеше да отговаря за десния фланг. Ако битката
беше българска, той щеше да бъде водач на по-слабото крило и щеше да
бъде ичургу боил. Армията му наистина бе по-слаба от центъра и лявото
крило, но не защото бе по-малобройна, а защото беше сбирщина от над
десет по-големи народи и около петнадесет по-малки.
Атила застана челно срещу Августа Треверорум, а Валамир отведе
пълчищата готи на юг. Ако вестготите идваха от Тулуза, която беше в
Южна Галия, двете войски трябваше да застанат една срещу друга.

134
 VIII

Атила изпрати малка група начело с Елак, която да превземе Вормс. Той
не очакваше, че ще получи някаква съпротива. Младият военачалник беше
много амбициран, обзет от боен плам и желание да се докаже. Всички бяха
сигурни, че той ще превземе града без битка. Трябваше да завладеят този
град, за да не оставят вражеска крепост в тила си. Беше ясно,
че бургундците или поне тези от тях, които населяваха горното течение на
Рейн, са изоставили града на произвола на съдбата и благоволението на
Атила. Елак трябваше да натрупа самочувствие в битките, да се изяви като
лидер, затова Атила го прати сам и не прикрепи по-опитен командир към
него. Всички очакваха след няколко дни той да се върне триумфално. Това
обаче не се случи. Оказа се, че Гизелхер, без да се съобразява с призивите
на Рицимер и Флавий Аеций да изостави града и земите си, бе вдигнал меч
и бе извикал: „Този меч е Булмунг! Не се страхувам от Атила! Хората –
богове не ме плашат! Атила няма да ми види гърба!”
Битката се провела в някаква гора. Понеже воините на Елак не били
свикнали да се бият в гора, не могли да се разгърнат и загубили връзка
помежду си сред вековните дръвчета. Започнали да се бият поотделно и
всеки поел битката в свои ръце. Бургундците се оказали въоръжени с тежки
доспехи, като сарматите. Всички те се били превърнали в рицари и се биели
с доблест и чест. Хуните не се предавали, те знаели, че армиите на половин
Европа и Азия стоят зад тях и ги наблюдават. Битката продължила няколко
дни. Елак как ли не опитвал да измъкне бургундците от леса, но те
правели всичко възможно именно там да продължат битката.
Вместо вест за победа, след няколко дни пристигна разтревожен
пратеник, който задъхан описа ситуацията, в която Елак бил изпаднал.
„Елак е ранен!” – каза мъжът, а гласът му отекна в голямата юрта. Като чу
тези думи, Атила полудя.
Той искаше веднага да тръгне и да накаже Гизелхер. Авитохол и Едекон
станаха свидетели на гнева на кагана, той описа сто начина, по които щеше
да постъпи с този Гизелхер, всеки от които завършваше най-малкото със
смърт и разчекване на нещастника. Мъжете бяха сигурни, че Атила ще
изпълни тези свои закани. Той бе устремен към Августа Треверорум и бе
погледнал Флавий Аеций в очите, бургундците той разглеждаше като
досадни пречки, клони, които го забавят и му пречат да види гората, пръчка
в спиците на своята каруца. Атила щеше да прекърши този народ с
превишаваща неговата съпротива сила. Tой щеше да стовари цялата ярост
на хунската конница върху гърба на този нещастен народ. Каганът се
кълнеше, че бургундците ще бъдат следващите българи, че ще ги унищожи,

135
изтрие от лицето на земята, че от този ден повече няма да има бургундци,
а този Гизелхер ще натъпче с копитата на Вилам в земята.
Авитохол и Едекон се опитваха да успокоят кагана. Той беше нужен на
цялата армия тук и трябваше да продължи подготовката за битката при
Августа Треверорум. Българинът не допусна Атила да тръгне към Вормс и
да изостави всички воини. Едекон също трябваше да остане, за да пази
кагана. Така само Авитохол можеше да се притече на помощ на Елак. Той
обаче знаеше, че неговият отряд е твърде разнороден и поради тази
причина няма да бъде достатъчно бърз. Затова поиска да му бъдат поверени
воините на Чег. След малко той тръгна, като предвождаше „черните
конници”.
Армията на Авитохол направо летеше към Вормс. Той яздеше толкова
бързо, че скоро качулката му се отметна. Без да спира, Авитохол, когото
воините помислеха за Атила, се обърна и извика:
– Бързо, Елак е ранен и лежи там! Много пъти сме побеждавали тези
бургундци, това трябва да бъде последния път, в който го правим!
При тези думи „черните конници” полудяха.
– Владетелю, Атила, води ни! – крещяха те.
От очите на Чег се стичаха сълзи. Авитохол така и не разбра от
удоволствие или от обида плачеше водачът на „черните конници”.
– Какво ще им направим! – викаше той, явно не успявайки да формулира
какъв ужас ще се стовари върху главите на бургундците.
Само за ден и една нощ „черните конници” наближиха Вормс. Хората на
Чег всъщност бяха багатурите на хунската конница и наистина бяха много
добри воини, защото самият Авитохол бе започнал да ги обучава като
български воини.
На една широка поляна, покрай брега на реката, те забелязаха воините на
Елак, които отстъпваха. Авитохол познаваше много добре тези земи и това
много му помогна.
– Къде е Елак? – попита Авитохол.
Скоро видя каруцата, в която Елак лежеше. Авитохол се надвеси над
проснатото тяло на младежа. В този момент пред очите му се появи
картината как полумъртвият Ирник лежи изпружен на масата в кръчмата в
Тересте.
– Елак! – въпреки че Елак не му беше син, усети се тревогата в гласа на
Авитохол. Българинът знаеше колко угрижен е в момента брат му и искаше
да го успокои, защото изходът на похода зависеше от това колко спокоен и
целенасочен е Атила.
– Татко! – каза Елак. Той явно не можа да различи Авитохол от Атила,
което означаваше, че или е много лошо ранен, или светлината го
заслепяваше.

136
 Авитохол нареди „черните конници” да се скрият в гората пред поляната.
Скоро основната част от воините на Елак на бегом прекосиха поляната,
яростно преследвани от бургундските рицари. Докато прекосяваха
панически поляната, хората на Елак се учудиха, че виждат Атила да стои
върху белия си жребец. „Черните конници” на Чег бяха готови за
нападение. В този момент Авитохол заповяда на тичащите, засрамени
воини да го последват, а на Лаударих нареди да поведе това, което бе
останало от хората на Елак. Всичко стана толкова бързо, че преди
бургундците да прекосят поляната, хуните бяха готови да ги посрещнат. Те
нападнаха внезапно. Изненадата бе на тяхна страна. Бургундците, увлечени
в преследването, решени да унищожат тичащите пред тях врагове,
допуснаха огромна грешка и бяха уловени в капан. Отпред в гората бяха
хуните, а зад гърба им – просторната поляна. Авитохол не допусна битката
отново да се води в гората. Този път двете армии кръстосаха оръжия на
широкото поле. Авитохол ръководеше умело двата отряда. Прииждащите
бургундци се втурваха да помогнат на своите другари. Те обаче не знаеха,
че на отстъпващите хуни се е притекла помощ. Учудването и устремът
породиха объркване, което съвсем скоро обхвана всички бургундци.
До края на деня подкованите копита на хунските коне газеха в кръв и
ходеха по килим от посечени воини, пронизани мъртви коне, хора с
премазани глави, смачкани доспехи. Цветът на бургундското рицарство бе
поел своя път към отвъдното. Изглеждаше така сякаш Атила бе изпълнил
своите закани.
След това Авитохол прати „черните конници” и Чег да превземат Вормс.
През това време той обикаляше и опитваше да открие мъртвото тяло на
Гизелхер и Булмунг, усилията му обаче останаха напразни. Най-малкият
син на Данкрат и Ута или бе избягал, или бе толкова обезобразен, че не
можаха да го разпознаят.
След няколко дни победоносните „черни конници”, начело с Чег, и
воините на Елак, които, под ръководството на Лаударих, бяха възвърнали
част от пониженото си самочувствие, се върнаха в лагера на Атила. Ден
преди това каганът бе посрещнал ранения си син. За тази една вечер само
Елак вече се бе съвзел и на крака посрещна завръщащите се воини.
Лагерът на Атила се простираше докъдето стигаше погледът. Всички се
готвеха за това, което предстоеше – генералното сражение с армията на
Аеций. Вечерта Атила и Авитохол се заеха с нелеката задача да наредят
армията за предстоящата битка. Остготите и техните водачи Амаликите
(Съвършените) бяха заели южния фланг, Авитохол и съюзните народи бяха
изпратени на север.
Авитохол искаше да унищожи всеки опит на бургундците някой ден
отново да вдигнат глава. Той се питаше какво ли се случваше с Кримхилда,

137
която се намираше в Ксантен, откакто брат ѝ Гернот и Хаген бяха убили
мъжа ѝ Зигфрид? Явно Булмунг бе попаднал в ръцете на Гизелхер. Той си
спомни красивата кралица, в която се бе превърнала Кримхилда, спомни си
и онова слабичко, клечаво момиче с рижа коса, което заемаше смешни пози
и крещеше: „Аз съм валкирия! Аз съм валкирия!”
Вечерта Атила и Авитохол се облякоха с черните монашески раса и
тръгнаха към Августа Треверорум. Така предрешени, като християнски
монаси, наближиха река Мозел и тръгнаха по нея. На едно място се
отдалечиха и се покачиха върху един хълм. От високо видяха меандъра на
реката и града, който бе скрит в него. Точно срещу града имаше
голям остров и няколко каменни мостове. Градът наистина бе много добре
защитен. В него цареше оживление. Личеше си, че хората вътре се готвят
за голяма битка. Забелязаха обаче, че в града не се виждаха много воини.
– Или войската им не се е събрала, или са успели да съберат само толкова
войски – каза Атила, а в очите му се четеше желание да атакува веднага.
– Може да са ни устроили капан – каза Авитохол, който винаги се
явяваше гласът на разума. Българинът се чувстваше много щастлив,
детството се събуждаше в него със сила, която не можеше да бъде
прекършена. Той отново беше багатур, пълзеше и се криеше пред
вражеския стан. Някога бе копнял за такъв живот. Като дете в мечтите си
бе стигал най-много до тук. Сега това му се случваше, но освен всичко
останало, той беше владетел, част от легендата на Атила. Това вече
превишаваше дори мечтите му.
След като огледаха добре лагера на Флавий Аеций, двамата решиха да го
обиколят издалеко от всички посоки. Авитохол искаше да се увери, че
наоколо в горите не се крият войски и „последният римлянин” не им е
устроил някакъв капан.
– Добре го е измислил – говореше Атила. – Градът е много добре
защитен в извивката на тази река, как се казваше?
– Това е река Мозел, ляв приток на Рейн. Това е най-западният и стар
град на германите. Оттук на запад започва Галия. Някога той е бил столица
на римската провинция, която се е наричала Белгика. По-късно става
столица на това, което се е наричало Галска империя. Градът е на границата
между християнството и езичеството. Тук е средище на един от най-
източните епископи, подчинени на Римския архиепископ – папата. Онзи
епископ, когото гепидите бяха убили, може да е бил епископът на Августа
Треверорум. Някога тези стени са били укрепени от самия император
Константин Велики.
– Чувал съм за Константин Велики – апатично отговори Атила. – Защо
ми говориш всичко това?

138
 – Добре е преди битка да знаеш срещу кого се изправяш. От това може
да зависи ходът на битката. Като знаеш, че крепостните стени са построени
от император Константин, можеш да изчислиш на колко години са и да
прецениш дали са здрави, или могат да бъдат съборени. Ако знаеш как е
строил този или онзи император, можеш сам да прецениш накъде
да насочиш своя удар. Ти опита да разрушиш с гърдите на своя кон стените
на Теодосий, но видя, че те са построени много здрави, макар че след това
земетресението успя да ги разруши, но само на едно място. Цялата тази
информация може да изглежда като излишна подробност за страничния
човек, но за теб би трябвало да е жизнено важна. Като знаеш, че
има християни, можеш да използваш това и да
противопоставиш християни на езичници. Като знаеш какви хора живеят
вътре, германи ли са, бургундци ли са, франки или гали, можеш
да предположиш какви тактики ще използват в битката. Всяка информация
може да бъде полезна. Като знаеш, че градът е бил два пъти столица, това
означава, че хората са богати и имат самочувствие, както със сигурност
живеят и по-богати хора, които ще бдят над имотите, къщите и вилите си.
Всичко, което може да свърши работа по време на битката, е важно.
Нашите багатури ни даваха точно такава информация. Половината от
битката зависи от бойния устрем на войската и от нейните умения, но това,
което знаеш, е дори по-важно. Затова българите толкова много държахме
на багатурите си.
Когато двамата мъже се прибраха от разузнаване, в главите си вече имаха
готов план. Пазачите им не знаеха къде се бяха отделили братята, дори
балтаварите ги гледаха учудено. Атила се прибра в палатката, а преди това
мимоходом каза на Едекон.
– Утре сутрин атакуваме този град!
Едекон погледна невярващо към Авитохол, който бе с качулката на Мена-
Саг.
– Да! Утре ще превземем Августа Треверорум. В него няма много
войски, Флавий Аеций или не е успял да събере войски, или те са
закъснели, но в града има само неголям гарнизон.
На другата сутрин Августа Треверорум падна почти без бой. Армията на
Атила бе толкова огромна, че само се премести и градът падна в ръцете ѝ.
След победата, вождовете се събраха в огромната шатра на кагана.
– Победихме! – радваха се те. Атила стоеше и не беше доволен. По някое
време той се изправи и заговори:
– Не се радвайте! Това не беше истинска битка! Ние не разбихме
войските на Флавий Аеций! Без да се взирам много, виждам, че това не са
обединените войски на Запада! Тук не виждам никакви вестготи и гали,
дори римски легиони няма!

139
 – Уплашили са се, владетелю. Само могъществото на вашето име и
славата, която се носи пред вас, ги е разгромила – каза някой от
присъстващите.
– Не се заблуждавайте! Това не е победа! Не се залъгвайте, че заради
тази битка сме дошли до тук! Не! Те ни готвят капан, гответе се за
истинската битка! Те ни разиграват! Виждат, че армията ни е много голяма.
Флавий Аеций е хитра лисица. Той няма да иска да ни даде генерално
сражение и ще опита да ни разиграва. Ще разчита на това, че сме
толкова много и самите ние си пречим, че не можем да се движим бързо и
да се разгърнем, че имаме нужда от много храна.
– Той се бои от вас – каза някой от вождовете.
– Това може да е така, а може и да не е. Няма значение кой от какво се
страхува и кой какво мисли преди битката, важно е кой е победил и оцелял
след нея. Аз мисля, че Флавий Аеций няма да ни даде заключителна битка.
Той сигурно е пръснал войските си и ще ни чака да се изтощим.
– Може да ни даде сражение – каза Едекон. – Вероятно още не е събрал
войската! Този път ние ги изненадахме, като тръгнахме по-рано!
– Така е – каза Атила.
– Не вярвам да ни даде сражение – намеси се в разговора Мена-Саг. –
Ако искаше да го направи, щеше да бъде тук, в Августа Треверорум. В
крепостта, която е подготвил и укрепил специално. Разбрах, че немците,
франките, бургундците от долното течение на Рейн са напуснали града
преди няколко дни. Оставили са да го пазят малко войници. Те се чувстваха
обречени и сами се предадоха.
Това означава, че или ще търсят втори град, в който ще ни дадат сражение,
или такова голямо въобще няма да има.
– Ти, Мена-Саг, какво мислиш, ще има ли голямо сражение?
– Не! Мисля, че Флавий Аеций няма да посмее да се изправи срещу нас.
Той ще действа като страхливец, ще ни разиграва, ще се опитва да ни отчае,
да ни остави да гладуваме. Знае, че колкото по-дълго време стоим на чужда
земя, толкова по-нетърпеливи ще ставаме и може да загубим надежда. Той
ще ни дебне и сигурно се кани да нанесе своя удар в края на лятото. Може
би ще разчита така да настъпи есента, дори зимата. Според мен Аеций ще
протака.
– Едекон, ти какво мислиш?
– Аз мисля същото като Мена-Саг, но много ми се иска да има голямо
сражение! Душата ми копнее за битка!
– Валамир, крал на готите от рода на Съвършените, ти какво смяташ?
– Аз, Валамир, син на Вандаларий, и моите братя Теодомир и Видимир
от рода на Амаликите, смятаме, че Флавий Аеций ще ни даде сражение.
Той не може да бяга дълго из Галия, ако е така, ще го избутаме в Илирия,

140
от там няма да има къде да отиде. Вандалите ще са зад гъба му, а ние –
пред него. Смятам, че трябва да продължим да се движим на запад и така
да го ограничаваме.
– Това е много добре – каза Мена-Саг, – но може би не бива да се движим
заедно. Ако сме заедно, изхранването на войската става по-трудно, по-
мудни и тромави сме, а и по-лесно можем да бъдем заобиколени. Аз
смятам, че трябва да продължим движението си на запад, но в същото време
да се разделим на три отряда. Така, както направихме преди да стигнем до
Рейн. Така ще сме по-подвижни. Ако Аеций не ни даде генерално
сражение, ще можем да превземем повече територии, по-лесно ще
изхранваме отрядите си, ще сме по-гъвкави и подвижни. И без това дори
една част от армията ни сигурно може да се справи с армията на „последния
римлянин”.
Смятам, че трябва отново да се разделим на три части и като се разгърнем,
да се опитаме да „уловим” някъде армията на Флавий Аеций.

141
 IX

На следващия ден армиите на Атила отново се разделиха на три части.

След това народите, предвождани от Атила, се разпръснаха на север и юг.
Ако някой ги наблюдаваше отстрани, щеше да си помисли, че това става
без ред и дисциплина, но всъщност всички се движеха точно по план.
Те бяха като много опитни ловци по времето на обсебващ лов, които знаят,
че няма да имат успех и ще си пречат, ако са близо един до друг и се бутат.
Затова те се отдалечаваха. Така те се разпръснаха и всеки народ, в стремежа
си да докаже, че е по-доблестен и достоен от другите, че неговите воини са
по-добри, се опитваше да изпревари останалите. Главната част, най-
голямата конница – хунската, и тежката сарматска конница, както бе
решено предварително, тръгна на запад. Тази войска се предвождаше от
Атила. Авитохол поведе обединените племена на север, по западния бряг
на река Рейн. Те завладяваха един след друг големите германски
градове. По някое време Авитохол превзе и Опидум Обиорум (днес Кьолн),
който бе най-големият град в земите на германите. Той обаче не спираше.
Авитохол ходеше без качулка и се представяше за Атила. Колкото повече
слизаше по течението на реката, толкова съпротивата на местните хора
нарастваше. Вече наближаваха Ксантен. Тук трябваше да се намира
вдовицата на крал Зигфрид, Кримхилда. Българинът се питаше какво ли бе
станало тогава? Той бе видял как Хаген и Гернот бяха посегнали и убили
Зигфрид. Тогава вторият брат на рижата кралица се бе опитал за обвини за
нападението Атила, но кралицата не бе повярвала на това и бе убила своя
брат. Сега крал на бургундците бе третият, най-малък брат – Гизелхер.
Кримхилда със сигурност не бе преминала на негова страна. Авитохол не
знаеше дали те двамата се мразят. Всъщност защо трябваше Гизелхер да
мрази сестра си, след като точно нейната намеса бе довела до това той да
седне на престола във Вормс. Най-нормалното нещо бе братът и сестрата
да са близки. Авитохол бе разбил Гизелхер, който бе преминал на страната
на римляните и Флавий Аеций. Те може би защитаваха земите си, но така
бяха преминали на страната на отстъпващите римляни или поне им бяха
помогнали, като единствени дадоха някаква реална съпротива, поне
досега. Сега той се питаше дали Гизелхер бе отстъпил на запад, или бе
отишъл да пази земите на сестра си?
Колкото повече се движеха на север, толкова армията се приближаваше
към териториите на франките и саксите. Авитохол се притесняваше,
защото бе насочил вниманието си към Ксантен и на запад към Турне. В това
положение обаче, на север зад гърба му, останаха два много силни
германски народи. Българинът не знаеше дали армиите им са се оттеглили

142
заедно с хората на Аеций, или изчакват в засада. Авитохол обсади Ксантен.
Той накара армията си да изгради здрав и укрепен лагер, който да може да
издържи на обсада. Мъжът не искаше толкова да превземе столицата на
Зигфрид, колкото да разбере каква е участта на Кримхилда.
Авитохол се облече в цялото си великолепие, накачи по себе си всичките
си оръжия. След това взе от Ирник щита и туга. Нареди да оседлаят Аспа и
се метна върху гърба му, после бавно го насочи към крепостния ров на
града. Воините му спонтанно излизаха да видят как Атила носи в едната
си ръка голям меден щит, който отразяваше изгряващото слънце и ги
заслепяваше. В другата държеше копие с бяла конска опашка и златен връх.
Изглеждаше така все едно каганът е тръгнал на битка и сам смята да
превземе крепостта. Воините, които знаеха историята на хунския вожд,
трескаво разказваха на тези, които живееха по-далеч от земите на хуните
и не я бяха чули, как владетелят блъснал своя жребец в стените на
Константинопол, а после удрял с голи юмруци, изразявайки своето
безсилие, но и предизвиквайки материята и дори самия Бог. Сега мъжете
притихваха, в очакване да видят какво ще се случи. Те бяха сигурни, че в
момента Атила твори една нова история, която някой ден всички ще
разказват, но този път и те ще са свидетели. Мъжете мълчаха и
внимателно следяха действията на своя водач. Те сигурно вярваха, че
ако изпуснат и един миг само, могат да развалят магията.
Авитохол също знаеше историята на Атила. В този момент се замисли за
това, което брат му бе сторил пред стените на Града и как бе убил своя
Шельо.
Българинът вървеше към града, но не знаеше какво да очаква. Слънцето
го напичаше и той примижаваше. Като притвореше очи, виждаше
слънчевите лъчи, които се закачаха в миглите му и като цветен водопад се
движеха пред взора му. На душата му беше спокойно. За миг забрави, че е
водач на цялата тази огромна армия, тръгнала да разори Европа, че е начело
на войска, която местните хора смятаха за армия на Злото, че го наричат
Сатана. Той отново беше дете. За миг се пренесе в Майката степ, в онази
България, в която той беше дете, бе мечтал и обичал. Той остана сам с тези
свои видения. Мъжът вървеше бавно, без да знае защо върви към крепостта.
Това като че ли беше нещо предначертано, някакъв спомен от миналото.
Какъв обаче, самият той не можеше да си спомни.
Докато яздеше, в главата му започнаха да се появяват други мисли и
споменът за детството изчезна. Тези мисли бяха здравословни, те можеха
да му помогнат да се ориентира, да измисли нещо. Мъжът виждаше стените
на Ксантен, които се извисяваха в далечината пред него. Той знаеше, че
пред тях се простира широк ров, пълен с вода. Тази крепост беше малка, но
трудна за превземане. Авитохол бе тръгнал към града, воден от някаква

143
сила. Това беше по-скоро бленуване някакво, някакъв сън. Той бе тръгнал
въпреки здравия разум, докато спеше. Не! По-скоро докато сънуваше с
отворени очи. Деел се бе опитал да го придружи, но българинът с властен
жест го бе спрял. Освен всичко останало, той знаеше, че трябва да отиде до
града сам. Нямаше представа откъде знае това, но като истински българин
се подчини на орен дата. Авитохол отпусна юздите на Аспа. Той
разчиташе, че жребецът му също усеща тази сила и тя води и него. Мъжът
използваше това време, за да мисли. Да! Сега най-важното нещо бе
да мисли. Той се довери на Силата, защото беше българин, мъж на
орендата, но внимаваше, все пак това бе неговият живот. Освен тези мисли,
които се отнасяха за него самия, скоро се замисли и за ситуацията, в която
сам се бе поставил. Деел бе останал зад него. Българинът беше сигурен, че
неговият инстинкт му казваше да е по-близо до водача, но в същото
време това, на което цял живот бе учен – да се подчинява, го караше да
остане на място. Като истински войник, който е обучаван да не вижда
голямата картина, да не разбира замисъла и да се подчинява на заповедите
на своите командири, той се бе „заковал” на място, но духът му сигурно
обикаляше около него. Авитохол си спомни онова момче, което стоеше и
очакваше завръщането на баща си от битката между войските на Флавий
Аеций и легионите на Аспар и Маркиан. След това в главата си чу гласа на
майката, която викаше своя палав син. „Деел! Деел! Деел!” – този вик го
съпътстваше навсякъде в Хунград. Може би именно заради чувството за
вина бе избрал порасналия вече Деел за свой телохранител.
Колкото повече се приближаваше до стените на града, толкова повече се
замисляше за ситуацията, в която бе попаднал. Всъщност той не знаеше
дали в града все още властваше Кримхилда. Последно бе видял
прекрасната бургундска принцеса, която, за да отмъсти за своя мил
Зигфрид, бе убила брал си Гернот, след като те двамата с Хаген бяха убили
мъжа ѝ. В последния момент се бяха опитали да прехвърлят вината върху
него. Разбира се, те го бяха сметнали за Атила. Авитохол се чудеше кой ли
управляваше в момента в Ксантен? Къде ли се намираше Хаген? Той
самият бе участвал в битката срещу Гизелхер. Братът на Кримхилда
властваше във Вормс, в Горна Бургундия, може би сестра му управляваше
Долна Бургундия. Тя трябваше да държи властта за сина си, наследника на
Зигфрид, който носеше името Гунтер и явно бе наречен на най-големия ѝ
брат. Дали Кримхилда се намираше в крепостта, или бе напуснала тези
земи, защитавайки сина си?

144
 X

Върху зъберите на града, в една малка куличка, стоеше жена с

великолепна червена коса в разцвета на силите си, която наблюдаваше
всичко това. Личеше си, че тя следи с огромно внимание случващото се
долу, пред входните порти. Тя бе стиснала двете си ръце толкова силно, че
кокал четата и пръстите ѝ бяха побелели. Жената наблюдаваше мъжа,
който идваше сам при нея. При други обстоятелства тя би се зарадвала.
Целият ѝ съзнателен живот бе преминал в очакване на този мъж, за да
отнеме живота му. Още от детските ѝ години той, като някакъв зъл, черен
демон, се намираше около нея. Присъстваше в най-важните моменти от
живота ѝ и неизменно ѝ носеше нещастие, мъка и страдание. Той бе най-
силният мъж в света. Повечето хора не можеха да си помислят даже да се
доближат до него. Този мъж бе олицетворение на Злото. Сега сам
идваше при нея. Нейният учител Евгениус от най-ранна възраст я
бе подготвял и обучавал за този момент, когато ще има възможност да го
убие. Макар куриосът винаги да ѝ го бе внушавал, тя нямаше нужда от
особено подтикване, защото сама знаеше колко мъка и скръб бе донесъл
този мъж на света. Той трябваше да умре! Не само това, той трябваше да
умре в най-жестоки мъки! Тя можеше да го накара да страда.
Жената наблюдаваше белоснежния жребец. Помнеше този кон още от
младостта си. Мъжът долу винаги яздеше прекрасни коне. Белотата на коня
правеше така, че медният щит да свети като слънце, върхът на копието
излъчваше светлина, все едно бе много дълга факла. На главата си ездачът
бе сложил черен ръбест шлем, който скриваше лицето му. Това обаче
не породи никакви съмнения у жената кой е мъжът. Тя познаваше фигурата
му, ъгловатите му движения, осанката. Всичко това я накара да настръхне.
Мъжът я отблъскваше и в същото време я привличаше. Нещо в корема ѝ се
сви и започна да пулсира, все едно искаше този мъж да посади живот в
утробата ѝ. В този момент Кримхилда си спомни нещо, което бе
забравила, бе погребала в себе си толкова дълбоко. Тя обичаше този
мъж. През цялото време го бе обичала и винаги се бе стремяла към него.
Още от дете тя го мразеше и обичаше, но едва ли бе разбирала това. Тогава
тя беше още малка и не познаваше себе си и тялото си. Сега обаче
безпогрешно разчиташе знаците. От много време не бе докосвала мъж,
откакто милият Зигфрид бе убит най-подло. Тя се бе опитвала да погребе
любовта, любопитството, привличането си към този мъж, беше правила
това, когато той я защитаваше, когато се опитваше да спаси майка ѝ Ута, а
също и когато бе избил нибелунгите и бе разрушил пещерата им. Дори
любовта ѝ към Зигфрид тя използваше, за да заглуши този глас, този повик

145
в нея. Тя не обичаше тази част от себе си, която неистово се стремеше към
този мъж. Сега обаче жената се разсъни, отърси се от дълбоката летаргия,
изригна, отново възкръсна в нея. Евгениус ѝ бе разкрил истината, че този
мъж бе причинил най-големите ѝ злини. Той бе виновен за всичко.
Евгениус обаче бе изчезнал и не се бе появявал от много време. Тя обаче
беше тук. Тук беше и той. За да възпре срамната похот, стисна ръцете си
още по-силно. Тя трябваше да е вярна на мъжа си Зигфрид, да пренебрегне
себе си, да живее заради сина си. Заради него Кримхилда странеше от брат
си Гизелхер. Още помнеше как бяха свършили живота си другите ѝ двама
братя – трагично. Първият, Гунтер, бе убит от Атила, втория тя бе убила
със собствените си ръце. Тя обичаше Гизелхер, но не искаше той да ѝ се
меси в политиката на Ксантен. Синът ѝ Гунтер беше още малък, затова тя
искаше той да е по-далеч от Вормс. Не желаеше момчето да се привързва
към вуйчо си, опасност за това имаше, защото третият ѝ брат бе
единственият ѝ жив роднина мъж. Не желаеше брат ѝ да става опекун на
момчето. Настина, по-близките контакти между Ксантен и Вормс щяха да
обединят бургундците, да ги направят по-силни, но от тази мощ щяха да
загубят тя и синът ѝ. Роднините на Зигфрид я подкрепяха в тази ѝ политика.
Тя бе научила как е постъпил същият този мъж с брат ѝ и от една страна
искаше да помогне на съгражданите си от Вормс и на нейните
сънародници, но от друга знаеше, че това няма да е добре за сина ѝ и за
Ксантен. Синът ѝ трябваше да стане крал в Ксантен. Тя се замисли дали не
бе по-добре да използва Атила за своите стремежи? Той можеше да ѝ
осигури гръб и стабилност. С него дори можеше да разшири владенията,
над които някой ден синът ѝ щеше да властва. Сега мислеше за всичко това,
но слабото ѝ тяло тръпнеше от желание. Как да потисне природата,
желанието да бъде с мъж и да има дете, като беше само на двадесет и осем
години? Как да го направи? Топката в корема ѝ пулсираше и напомняше,
че очаква там да бъде създаден нов живот. Кримхилда пусна мъртвешки
бледите си ръце.
Някакъв войник се приближи до кралицата, която като омагьосана
наблюдаваше мъжа застанал пред рова, там където трапът трябваше да се
спусне, за да могат хората да влязат в крепостта.
– Кралице, какво да правим? – попита той. Кримхилда дори не го удостои
с поглед.
Евгениус ѝ бе разкрил тайната на Атила и Авитохол. Беше ѝ казал, че те
двамата са най-голямото зло и само тя можела да ги спре. Според него
двамата обичали един и същи тип жени и си падали по огненокосите.
Кримхилда беше точно такава. Тя не обърна внимание на въпроса, но сама
си го задаваше от одеве. Какво да прави с мъжа, застанал пред портите на
града ѝ? Тя знаеше, че той не идва сам, а зад гърба му стои най-голямата

146
армия, предвождана досега от човек в света. Той имаше силата да помете
Ксантен и тя не можеше по никакъв начин да му се противопостави. Сега
той стоеше сам върху гърба на своя жребец. Изглеждаше, че тя е по-добре
защитена от него, че се намира зад дебелите крепостни стени, че е по-
силната, а той е сам и някак крехък. Кримхилда обаче знаеше, че това е
само привидната част. Истината бе друга. Той бе силният и цяла Европа
трепереше пред него. Той бе могъщ покорител и унищожител, бе дошъл до
тук и носеше със себе си разруха, гибел и смърт. Той бе единственият
човек, от когото хората се бояха повече от смъртта. Дори морът, който се
бе разпрострял като пожар из Западна Европа, не всяваше толкова ужас,
колкото той – Атила. Кралицата се чудеше кой точно от двамата стоеше
пред стените на Ксантен, дали това беше Атила, или Авитохол? Откакто
бе научила истината, тя се опитваше да си спомни всичко свързано с тези
двамата. Понякога ѝ се струваше, че ги различава в действията им. Единият
беше страшен и зъл. Той бе причинил мъката и разоряването на Бургундия,
другият беше добър и я бе спасявал толкова много пъти. Струваше ѝ се, че
там долу, в Пещерата на Фафнир, ги бе видяла двамата едновременно. Това
бяха спомени, които живееха вечно в мислите и оживяваха хилядократно в
кошмарите ѝ. Сега се колебаеше какво да предприеме, дали да воюва с този
мъж и хуните, или да опита да се сближи с Атила и да го използва за
защита? Ако е близо до него, ще може по-добре да изпълни
мисията, вменена ѝ от Евгениус. Искаше ли да го направи? Това
означаваше да жертва живота си. Тя беше толкова млада, не ѝ се умираше.
Кримхилда се чудеше какво да направи.
Гореща сълза се търкулна по бузата на кралицата. Така, в отчаянието си,
изправена пред избора дали да умре скоро в битка, или по-късно нанизана
на копията на хунските изроди, тя изглеждаше още по-красива. Очите ѝ
бяха зачервени. Кримхилда разбра, че сълзите ѝ ще притеснят командира.
– Спуснете моста! – тихо каза тя. – Нека поне дадем възможност на Етцел
да ни каже защо е дошъл!
– Ясно е защо са тук! – каза командирът. – Не са дошли на приятелско
посещение! Не виждам какво може да ни каже!
Без да коментира думите на военния и да отменя заповедта си, тя бавно
тръгна към портите на града. С това му показа, че е решена да се срещне
със завоевателя. Мъжете около нея се чудеха какво да сторят. Те не можеха
да я спрат. Едно момче се отдели от сянката и хвана роклята на кралицата.
Кримхилда погледна надолу и едва сега го забеляза.

147
 XI

Авитохол седеше върху гърба на Аспа и не знаеше какво прави тук. Той
сякаш се събуждаше от някакъв сън, но все още бе под властта на унеса.
Осъзнаваше, че е в опасност и във всеки момент може да бъде прострелян
от стрела, затова нагласи щита, така че да го прикрива по-добре. Въпреки
това знаеше, че това няма да му помогне много. Въпросите не спираха да се
блъскат в главата му. Какво правеше тук? Защо не нападна града? Може би
беше по-добре да нападне, а след това да търси Кримхилда? Той обаче бе
решил да действа по друг начин.
Авитохол остана още дълго така. Беше сигурен, че го наблюдават. Не
знаеше докога може да стои по този начин. Все повече започваше да се
чувства като глупак. В същото време осъзнаваше, че ще се почувства още
по-зле, ако му се наложи да обърне гръб. Това щеше да е подигравка към
него. След това щеше да е длъжен да се върне и да нанесе своя удар.
Това щеше да бъде гибелно за града. Мъжът се ядоса на себе си, че не бе
нападнал. Какво му бе станало? Защо бе причинил това на себе си? Докато
стоеше и мислеше за всичко това, а Аспа дърпаше поводите от ръката му,
опитвайки се да откъсне една избуяла тревичка, от крепостта се чу някакво
дрънчене. Това предизвика вниманието на българина. С изненада
установи, че шумът идва от спускащия се мост, който бе вдигнат като порта
на крепостта и препречваше входа към града.
Авитохол осъзна, че това можеше да го спаси. Каквото и да станеше, дори
от града да излезеше боен отряд, които да го нападне, това щеше да спаси
неговата чест. Сега с надежда очакваше да види какво ще разкрие
отварящата се пред него паст. Българинът дръпна поводите на жребеца.
Той бе готов да пришпори Аспа и да се върне при Деел и своите
вождове, които със сигурност следяха всяко негово движение и при нужда
щяха веднага да го подкрепят и защитят.
Това, което видя, обаче го изненада. Там на входа, вместо армия, различи
фигурата на някаква жена. Авитохол предполагаше коя е тя. Той дръпна
повода и Аспа изправи своята великолепна шия и така те двамата застинаха
в прекрасна поза, като че очакваха да бъдат нарисувани.
Скоро портата се спусна с трясък над трапа и от защита и порта за миг се
превърна в мост, по който бавно и величествено се движеше Кримхилда.
Слънцето, което току-що се бе вдигнало, осветяваше медената ѝ коса и я
правеше да изглежда като разтопено желязо. Авитохол я наблюдаваше. Тя
не изглеждаше стресната или уплашена, а вървеше като истинска кралица.
Колкото повече жената се приближаваше до него, толкова по-трудно му бе
да сдържи своето възхищение. Младата кралица беше прелестна, в разцвета

148
на силите си. Тя имаше красиво и нежно лице, а алените ѝ устни се
подчертаваха от огнената ѝ коса. Тази сила, зрелостта, красотата ѝ бе
видима. Това обаче, което го привличаше неудържимо, бе нейната
деликатност. Дори отдалеч той виждаше дългите ѝ ръце и пръсти,
грациозната ѝ походка, все едно не ходи, а се носи над земята. Тя беше
красива във всеки свой жест. Движенията ѝ бяха плавни и завършени.
Кримхилда бе станала толкова красива и женствена, че тази красота го
накара да изпита болка в сърцето си. Той съжаляваше, че бе толкова стар.
Любовта за него бе приключила. Явно все още бе наранен от раздялата и
отхвърлянето от Емьоке, затова мислеше така. Спомни си времето, когато
беше млад и в разцвета на силите си, а кралицата пред него беше още дете.
Нямаше как да не изпита уважение пред тази смела жена. Тя вървеше право
към него с открита гръд, готова да приеме участта си. Авитохол очакваше
срещу него да излязат рицари, те обаче не биха го притеснили толкова,
колкото силата и решимостта на тази жена. Може би затова той изпитваше
и такова уважение към нея. Българинът не можеше да остане върху гърба на
своя кон и така да я посрещне. Това щеше да е проява на неуважение и
изразяване на надменност. Той сам бе дал на Динадан кодекса на рицаря, в
който пишеше как жената винаги трябва да се зачита и уважава. Авитохол
скочи от гърба на Аспа. Тъй като кралицата очевидно бе невъоръжена,
той втъкна копието в държанката на седлото, като върхът сочеше към
небето. На седлото, но от другата страна, закачи и щита. Така мъжът остана
въоръжен с ризница и боен колан, на който висеше бойният му меч. Той
така или иначе беше много по-добре въоръжен от жената. На всичкото
отгоре тя водеше със себе си и сина си, а това я правеше много по-уязвима.
Кримхилда като че ли се прикриваше зад сина си и търсеше подкрепа в
него. Българинът гледаше момчето, което трябваше да бъде наследник на
баща си Зигфрид. В този момент се сети за сина на Хилдерих – Хлодвиг,
който трябваше да е горе-долу на същата възраст. Някой ден той пък щеше
да властва над народа на франките. Тези два народа, на Ксантен и Турне,
се намираха толкова близо един до друг. Кой ли от тях щеше да вземе
надмощие над другия, или може би синовете на Гизелхер щяха да вземат
надмощие над първия си братовчед?
Мъжът и жената се изправиха един срещу друг. Кримхилда
продължаваше да се пита кой стои пред нея – Атила или Авитохол?
Авитохол бе стъписан от това, което Кримхилда бе направила. Тя бе
отворила портите на града и бе излязла да го посрещне със сина си, все едно
не знаеше, че със себе си той води армия от главорези.
– Кримхилда! – в това име той се опита да вложи всички чувства, които
бушуваха в гърдите му в момента, и всички общи спомени, които двамата
имаха.

149
 – Етцел! – каза Кримхилда. Нейният глас бе много по-твърд. Тя като че
определяше границата, в която да остане разговорът им. Авитохол усети
тази студенина. Двамата наистина не бяха общували от много време и
докато на него през изминалите години не му се бяха случили много неща
и не бе претърпял някакво голямо развитие и промяна, Кримхилда бе
пораснала. Тя бе преживяла своята буйна младост, беше се омъжила, беше
родила и отгледала син, после бе загубила Зигфрид. За тези десетина
години тя се бе променила – от дете бе станала майка, съпруга и вдовица.
Навярно вече не го помнеше. Личеше си, че кралицата не желае да
скъсяват дистанцията, а и това може би имаше своята причина. Спомни си
как Хаген и Гернот бяха опитали да хвърлят обвинението за смъртта на
Зигфрид върху него.
Студенината в гласа на Кримхилда го отрезви. Той се приближи до
младата жена и свали шлема си. Момченцето, което стоеше до майка си,
инстинктивно се вкопчи в полите на роклята ѝ, изпитвайки ужас от
страховитите белези по лицето на мъжа. То проплака, явно търсейки
защита в майка си. Авитохол дори не го удостои с поглед. В този момент
осъзна, че лицето му е страховито и обезобразено. В последно време все
по-често се замисляше за това дали, ако си остави брада, тя няма да прикрие
белезите. Българинът мислеше за времето, когато можеше да му се наложи
отново да стои начело на българите.
Първоначалната му изненада от това, че мостът на града бе спуснат над
трапа, бавно отминаваше. Сега той мислеше трескаво какво да предприеме.
Дали да не скочи да задържи Кримхилда и да я отвлече в стана си? Чрез нея
можеше да се опита да принуди Гизелхер и неговите воини да не участват в
предстоящата битка на страната на Флавий Аеций. Едва ли хуните и Атила
щяха да се доверят на бургундците да се бият рамо до рамо с тях, но поне
можеше да ги накара да стоят далеч от битката. Мъжът премисляше дали
това щеше да бъде добър ход, заслужаваше ли си? А какво да прави с
момчето? Може би трябваше да отвлече и него. То щеше да израсне в двора
на хуните като заложник и някой ден, дори чичо му да се отметнеше от
съюза с хуните, щеше да се върне и да претендира за властта над Ксантен,
а може би и над Вормс.
Докато кроеше политическите си планове, Кримхилда повдигна
прекрасната си глава и каза:
– Етцел, радвам се да те видя! – думите ѝ прозвучаха толкова естествено,
все едно двамата не са се разделяли нито за миг и наистина го мисли. Той
знаеше, че това е лъжа, но се възхити от самообладанието на младата
кралица. Авитохол я наблюдаваше. Тя беше великолепна! Толкова
красива! Тя беше кралица и това се излъчваше и потвърждаваше от
всеки един неин жест. Мъжът усещаше някаква достолепност във всичко,

150
което тя правеше. Тя наистина беше блестяща. – Ела с мен! Последвай ме!
Искам да поговорим!
В този момент може би глупостта, която спохожда мъжете, когато се
изправят пред красива жена, го навести и той избра да ѝ се довери. Защо
реши така, сам не можеше да си обясни.
Кримхилда се обърна и бавно тръгна по моста. Авитохол, като държеше
поводите на коня, я последва. Той беше всичко друго, но не и страхливец и
чувството му за гордост не му позволяваше да не последва владетелката на
Ксантен. Дори в града да имаше засада, той не можеше да остане на място
след тази покана. Зад себе си Авитохол чу тропота на подковани копита на
кон. Това беше Деел, който препускаше към него. Авитохол обаче му
направи жест да не го последва. За втори път днес го спираше да изпълни
задълженията си. Кримхилда продължаваше да върви напред, а Авитохол
я следваше. Отстрани може би изглеждаше като омагьосан, все едно
действията му не зависеха от собствената му воля. Пред двореца той
завърза Аспа и настоя никой да не докосва коня и въоръжението му.
Воините, които срещаха двамата, се оттегляха към стените на коридорите
и застиваха почтително. Личеше си ужасът, който гражданите,
прислужниците и воините изпитваха пред белязаното, грозно, надрано
лице на този воин. Бургундците явно го познаваха. Те бяха слушали ужасни
истории за неговите зверства. Някои от тези воини бяха толкова млади,
че сигурно бяха израснали с тези истории от деца.
Кралицата отведе Авитохол в тронната зала на двореца. Малкото момче
се откопчи от ръката на майка си и като се затича, само се покатери на трона
на баща си. Той беше голям дървен стол с множество дърворезби. До него
очевидно бе оставен престолът за кралицата. Кримхилда седна на трона
отреден за нея.
Авитохол остана изненадан от тази маневра, защото той остана прав пред
трона, все едно е някакъв просяк, дошъл на посещение на тези двама
владетели. Българинът се ядоса и съжали, че бе дошъл до тук и сам се бе
поставил в това положение.
– Е, владетелю Етцел, защо сте дошли до тук? – изведнъж попита
Кримхилда.
Авитохол се огледа и видя, че около дългата маса на тронната зала бяха
насядали множество воини. Това явно бяха вождовете и военните водачи
на Ксантен. Спомни си Кримхилда като дете и се опита да потисне яростта
си. Обиди го начинът, по който му бе зададен въпросът. Авитохол се
зачуди как да отговори. След миг обаче заговори тихо, но властно.
– Не съм дошъл до тук, за да искам нещо и да моля – Авитохол говореше
бавно, защото се опитваше да намери верните думи на германски. – Дошъл
съм тук, за да превзема земите ви! Вие обаче се държите така, все едно

151
война няма, сякаш това не ви интересува! – като престъпяше от крак на
крак, от неудобство и яд, че е изправен пред трона на тези двамата, той
продължи да говори: – Аз съм Етцел! Не съм свикнал да стоя пред някакви
хора, които би трябвало да стоят на колене пред мен! Имам чувството, че
ти ме доведе тук, за да ме унизяваш и да повдигнеш авторитета си! Нямам
намерение да участвам в тези твои игри! Гответе се за война! – като
каза това, Авитохол понечи да се обърне.
За да го умилостиви, Кримхилда стана бързо и с лека походка го настигна.
– Не се ядосвайте, владетелю! Седнете на моя стол, ако искате!
Жената хвана ръката на Авитохол и се опита да го задържи. Той се
извърна и я изгледа страховито. Българинът искаше да се върне при своите
воини, желаеше всичко да се изчисти и изясни. Войната бе най-добрият
начин да направи това. Той щеше да помете този град. Авитохол наистина
харесваше Кримхилда, но не можеше да понесе такова отношение.
– Ще има битка! – каза Авитохол и изгледа мъжете, насядали около
масата, с пронизващ поглед. Те се свиха при вида на този, който може би
бе най-великият владетел в света или поне най-великият, когото те са
виждали. – Гответе се, не ме гледайте! – извика той и ги посочи с пръст.
Българинът като че ли ги запомняше и предизвикваше лично всеки един от
тях. Това притесни още повече мъжете и те се свиха. Личеше си, че нямат
никакво желание да се изправят в битка срещу мъжа с надраното лице.
Кримхилда явно не осъзнаваше неговата сила.
Кримхилда изглеждаше много по-смела от тези стари воини и
предводители на армията, но тя нямаше да води битката. Мъжете
осъзнаваха какво ще се случи, след като той се завърне с войската си.
Кралицата бе ядосала Етцел, но после тя щеше да се скрие в покоите си.
Кой знае, след като повечето бъдат избити и изтърбушени от главорезите
на този владетел, те можеха и да се разберат и Кримхилда все пак да
осигури трона на този владетел.
Един от мъжете се изправи и каза:
– Не желаем война с теб, владетелю Етцел!
– Да! Не желаем война с теб! – каза Кримхилда и продължаваше да
държи Авитохол за ръката. – Ти винаги си ме защитавал! Ние сме приятели!
Ти си ме държал на коленете си, когато бях малка! Не се ядосвай! Бъди мой
скъп гост! – като говореше това, Кримхилда завлече Авитохол към
престола. Тя нежно избута сина си и постави мъжа да седне на трона на
Зигфрид. Момчето с руса коса се ядоса и напусна залата, а след него
изтичаха няколко възрастни жени, които явно се грижеха за него. Момчето
очевидно бе недоволно, че майка му така открито го отстрани от трона на
баща му и постави там този толкова отблъскващ мъж. Авитохол седна на
престола и се намести, все едно няма намерение скоро да става от него.

152
Мъжете, насядали около масата, въздъхнаха с облекчение. Етцел явно бе
задоволен и спокоен. Това можеше да го умилостиви и битката
и разорението на страната им да се размине.
Кримхилда стоеше на трона до Авитохол. Българинът осъзнаваше, че седи
на мястото на Зигфрид. Кралицата наистина беше много красива. Ето как
се бе чувствал мъжът ѝ до нея. Тя беше жена, която можеше да накара всеки
мъж да се чувства крал. Ако пък самият той беше крал, от близостта си до
нея искаше да стане герой. Едва сега българинът разбра защо Зигфрид се
бе държал по този начин там на лова, защо бе предизвикал всички и на
всяка цена искаше да покаже, че е най-смел и силен. Всичко това е било, за
да се представи за достоен да бъде крал на тази прекрасна жена. Кралицата
се наклони към него и прошепна така, че само той да я чува.
– Бъдете наш гост, владетелю! Починете си! Не мислете за война и
битки! Вие сте добре дошъл тук при нас! Вие сте мой гост! Останете тази
вечер в двореца! Тази вечер ще има пир във ваша чест!
– Кримхилда, помня те от дете, никога не съм мислил, че като пораснеш,
ще станеш толкова смирена жена. Още помня дивия блясък в очите ти и
твоите викове: „Аз съм валкирия! Аз съм валкирия!”
– Това беше някога. Тогава бях дете. Днес самата аз имам дете и народ,
за които да отговарям.
Като се обърна косо към нея, Авитохол попита:
– В какви отношения си с брат ти? – още докато го задаваше, осъзна
колко глупав е въпросът му.
– Чух какво си направил с Гизелхер – каза Кримхилда. Личеше си, че тя
е притеснена, но въпреки това се усмихваше. – С него сме в добри
отношения, но все пак не искам той да властва над Ксантен. Аз и моите
рицари не желаем да ставаме васали на Вормс. Искаме да запазим
независимостта си.
От думите на жената, стояща до него, Авитохол разбра, че тя внимателно
бе следила всички действия на бойното поле.
– Гизелхер е на страната на Флавий Аеций. Как искаш да те оставя на
мира? Това означава да ви оставя в тила си.
– Етцел! – като малко дете се обърна към него Кримхилда. Тя докосна
ръката му и той изпита странно блаженство, което се разля из тялото му.
Не искаше да си признае, но близостта и докосването на младата
огненокоса жена му достави огромно удоволствие.
– Сервирайте! – с властен глас извика кралицата, след това се обърна към
Авитохол и продължи да говори: – Винаги съм смятала, че си мой приятел!
– Хуните винаги сме воювали с бургундците, преди години ние ви
нанесохме тежък удар. Защо искаш да си на моя страна? Нормално е твоите
съюзници да са на запад.

153
 – Не ми напомняй за това! – каза кралицата и стисна ръката му.
Авитохол се почувства неудобно, че бе обидил младата жена, в същото
време му беше странно, че тя така открито бе прогонила сина си, а сега си
позволяваше да го докосва пред всички. В залата обаче никой не обръщаше
внимание на това. Множество прислужници бяха започнали да слагат на
масата блюда с храна, а мъжете, които допреди малко бяха седели около
нея, им помагаха.
– Не е ли рано за пир? – попита Авитохол.
– За пир никога не е рано! – каза Кримхилда. – По-добре пир, отколкото
война!
След това двамата се преместиха на края на масата. Престолите им все
така бяха един до друг. Авитохол не опита нищо от храната, но внимателно
наблюдаваше мъжете, които се хранеха. Той знаеше, че във всеки момент
може да бъде нападнат от същите тези мъже или да участва в битка срещу
армията им. Виночерпците се учудиха, че владетелят на хуните отказа
да пие вино, но го отдадоха на мнителността му и предполагаха, че го е
страх да не бъде отровен. Кримхилда и бургундските велможи се държаха
така, все едно чуждоземен владетел им е дошъл на гости. Кралицата не
изглеждаше никак притеснена. Поведението ѝ излъчваше спокойствие,
сякаш не участваха във война и пред стените на крепостта не лагерува най-
голямата вражеска войска, идвала по тези места. През цялото време
вдовицата на Зигфрид се държеше с него благосклонно, тя му се
усмихваше, шегуваше се с него, понякога дори си позволяваше да го
докосне по ръката или да го хване за мишницата. Всичко това разтърсваше
Авитохол до дъното на душата му. Всяко докосване на младата жена се
отразяваше като удар с бич в душата му. Мъжът разбираше колко наранен
е бил от отказа на Емьоке. След него той се бе затворил в себе си и не беше
мислил за жена. Едва сега осъзнаваше колко много му е липсвала женската
близост. Българинът се опитваше да се отпусне, но не можеше да забрави,
че се намира в лагера на врага. По някое време, за да го предразположи,
Кримхилда се приближи до него и двамата започнаха да си говорят. Без да
забележи, пирът се бе проточил през целия ден и неусетно бе настъпила
вечерта. Факлите горяха. Авитохол знаеше, че отсъствието му през целия
ден ще изнерви военачалниците му. Те сигурно мислеха, че владетелят им
е отвлечен и бяха готови да нападнат. Затова българинът се опита да стане.
– Къде сте тръгнал? – нежно попита Кримхилда. Жената се наклони към
него и с лек жест, като притисна ръката му към подлакътника на трона, го
възпря.
– Трябва да се върна при своите воини. Те сигурно се притесняват за мен.
– Стойте тук, владетелю! Отпуснете се!

154
 Думите на кралицата биха го притеснили, ако не беше нежният ѝ жест. В
него имаше толкова много сила и обещание, че всичко това ще има някакво
още по-сластно продължение.
– Притеснявам се воините ми да не помислят, че сте ме отвлекли и да
нападнат града! – чистосърдечно си призна Авитохол.
При други обстоятелства, ако ръката ѝ не стоеше все така върху неговата
и не го притискаше с някаква странна настойчивост и копнеж, той би си
помислил, че му готви капан, че задачата ѝ е да го задържи. Той усещаше
това, но се чувстваше като мушица, обвита в лепкава паяжина, която
вижда своята гибел, но не може да помръдне. Не би могъл да каже, че
нишките, с които Кримхилда го оплиташе, бяха толкова невидими, но
наистина бяха силни. Тя засягаше неговата мъжественост. Винаги досега
бе имал уважението и любовта на жените и то на такива, които не бе
заслужавал. Таис измежду всичките си кандидати бе избрала именно него.
Въобще през живота си бе имал всички жени, които бе пожелал.
Имаше, разбира се, и такива, с които се бе разминал, като Теодора –
сестрата на Приск, и Керка, но никога не бе отхвърлян толкова директно,
както бе станало с Емьоке. Никога не се бе чувствал толкова излъган и
предаден. Дъщерята на Едекон бе отворила огромна рана в душата му. Той
се бе опитал да я затвори с мисли за предопределението си и за воинския
път. Сега обаче разбираше колко уязвим е бил. За да отклони потока на
мислите си, Авитохол каза:
– Кримхилда, този път двамата с теб стоим от различните страни на меча.
Ти, брат ти и народът ти сте от страната на обединените западни сили, а аз
идвам от Изток.
– Не е така! – проплака тихо кралицата. – Ние с теб сме приятели! Ти ще
ми осигуриш защита! Няма западни сили! Западът е разединен!
Валентиниан стои в Равена, но не владее дори двореца си! Всички знаем за
брака ти със сестра му Хонория!
– Като знаеш за Хонория и Керка, защо ме държиш така за ръката?
– Аз се отнасям към теб като към най-добър мой приятел! Западът е гнил!
Никой не може да ми осигури защита! Дори Флавий Аеций е слаб!
Думите на Кримхилда му се струваха все по-подозрителни. Авитохол все
по-ясно съзираше задачата ѝ да го задържи. Само не можеше да разбере от
кого бе поставена тази задача, дали от брат и Гизелхер, от саксите и
останалите германи, а може би от самия Флавий Аеций? Мнителността го
накара да се дръпне и да си тръгне на мига. Много ясно усети капана. В
същото време душата му на багатур поиска да разбере докрай замисъла на
враговете си. С усилие на волята се застави да остане и да се убеди със
собствените си очи какви са плановете на противниците му. Всичко това
щеше да му помогне по-късно да ги разгроми и да направи това с

155
минимални жертви. Тази мисъл го зарадва. Вече имаше основание да
остане. По този начин българинът прикри приятния копнеж
и удоволствието, което му доставяше близостта с Кримхилда и това отново
някой да ласкае мъжествеността му.
– Чакай! – каза Кримхилда, стана и отиде нанякъде. Авитохол се чудеше
дали това не бе знак да бъде нападнат. Мъжете наоколо обаче все така се
отдаваха на пиянство и преяждане и никой не му обърна внимание. След
малко Кримхилда влезе в залата, като под ръка водеше някакъв възрастен
мъж. Той изглеждаше зле и си личеше, че е някакъв окаяник. Мъжът бе
облечен с римски дрехи и очевидно бе легионер. Върху главата му нямаше
шлем, а кърпа, същата като тези, които легионерите си връзваха, за да ги
пази от шлема, а на врата му такава кърпа бе завързана като шал, за да не
го наранят ръбовете на тежката легионерска броня.
Мъжът беше ветеран-легионер. Защо Кримхилда го водеше към него?
Личеше си, че той не е войнствен. Изглеждаше така, все едно току-що е
излязъл от тежка битка. Кримхилда зае мястото си на трона и така мъжът
остана сам пред тях.
Авитохол наблюдаваше легионера. Виждаше доспехите му и си
припомняше времето, когато самият той служеше в легионите на Маркиан.
Днес Маркиан бе станал владетел на Източната Римска империя. Спомни
си как някога огромният преториански префект бе докоснал мечовете му.
Тогава той се бе притеснил, защото смяташе, че носи Меча на боговете
и знаеше, че обикновен човек не бива да ги докосва. Ето обаче, че Маркиан
бе станал един от най-влиятелните владетели на света. Лъв също бе
докосвал мечовете му, дали някой ден и той нямаше да стане владетел, на
мястото на Маркиан? Щом Маркиан можа да стане владетел на мястото на
Теодосий II, защо Лъв да не можеше? Тази мисъл му се стори
налудничава, затова върна мислите си към реалността и залата в
Ксантен. Мъжът пред него беше олицетворение на Римската
империя. Някога той е бил в разцвета на силите си, бил е легионер, владеел
е света, а сега стоеше тук, мръсен, изнурен, наранен, стар и отчаян от
живота, изтощен от битките, на прага на смъртта.
– Кой си ти, войнико?
– Аз съм Флавий Кракс, войник от Девети легион под командването на
трибуна Марк Аверкий Скила.
– Вие сте преживели поражението при Сумелоцена.
– Да, хуните ни победиха при Сумелоцена. От там аз отстъпих към
Августа Треверорум, където също претърпях поражение. Сега съм тук.
– Ето, виждате един от тези, които трябва да пазят Запада – Кримхилда
говореше така, все едно мъжът не стоеше пред тях. – Западните хора са

156
отчаяни, воините не знаят какво да правят. Кажи, Флавий Кракс, какво
смяташ ти?
– Повечето от воините се бият по инерция – заговори мъжът. Той
произнасяше думите спокойно и ясно, личеше си, че с казаното излива
натрупаната в него тъга. Авитохол допускаше, че това може да е част от
някакъв замисъл. Този Кракс можеше да е подставено лице и нарочно да
му говори по този начин. Авитохол го чуваше, но не му обръщаше
внимание. Мъжът продължаваше да говори: – Ние воюваме само защото не
можем да повярваме, че именно пред нашите очи Римската империя ще
рухне в пепелта. Ние не можем да приемем това, макар много от нас да са
отчаяни. От една страна ни притискат враговете ни, от друга страна –
чумата, гладът, пораженията убиват нашия дух, но най-страшно е
отчаянието. То опустошава душите ни. Ние вече не сме онези римляни, в
нашите редици има много германци, диваци, които се бият само за пари.
Врагът, който се изправи пред нас, е най-силният и жесток, с който сме се
сблъсквали досега. Хунските кучета ни преследват, те няма да ни оставят
на мира и ще ни преследват до смърт.
При тези думи Кримхилда се сви.
– Не говори така! – каза тя. В този момент Авитохол разбра, че
легионерът не е подставено лице. – Знаеш ли кой стои пред теб?
Едва сега легионерът насочи погледа си към Авитохол. Българинът
виждаше как очите му се облещиха от ужас, а зениците му се разшириха.
– Това е Атила! – каза Кримхилда, но тези думи бяха излишни, защото
мъжът сам бе разбрал кой седи пред него.
– Виждал съм и съм чувал легенди за много велики водачи! Това, което
чувам за този Атила, ми прилича на приказка! Да не ме лъжете?
– Аз съм Атила! – каза Авитохол. Легионерът посегна към гладиуса,
който висеше на колана му. След това огледа мъжете, които плюскаха,
пиеха и викаха на масата зад гърба му.
– Или си смел, или си много глупав... или си онзи, за когото съм чувал
да се говорят толкова невероятни неща! Атила! Ти ли си Атила?
– Аз съм! – отвърна Авитохол. – Разкажи ми за вашите воини!
– Ние вече не сме онези легионери. Ние сме други. Родени сме свободни,
но сме роби на златото. Повечето от нас стават легионери, защото са
опитвали всичко останало, но не са успели. Ние сме легионери, защото не
можем да бъдем нищо друго, но повечето от нас и воини не са.
Дисциплината и пръчката на оптиото правят така, че да открием, че въобще
можем да вършим нещо. Нашият живот е тежък. Ние обикаляме
света. Откликваме на всяка приумица на нашите командири. Ние сме там,
където те поискат, но никога това не е за добро. Ние сме там, където има
война, разорение, глад и мъка. Ние не сме орли, каквито са били нашите

157
предни, а по-скоро лешояди. Повечето от нас не са участвали и в една битка
като тези, за които пише в аналите на историците. Ние живеем ден за ден.
Нашите битки са незначителни, какъвто е и животът ни. Въпреки това ние
се бием ден след ден. Печелим една битка или губим, оцеляваме и веднага
след това влизаме в следващата. Един ден започваме да се питаме: „Защо е
всичко това? С какво заслужих такъв живот? Така ли ще изживея дните си?
Нима през целия си живот ще нося на хората само мъки и смърт?“ Повечето
от нас са отвратени от войната. След битката при Августа Треверорум аз
за себе си реших повече да не съм войник и да не се бия. Поисках да
напусна войната. Аз поисках това, но не и тя. Този път войната не ме оставя
на мира, защото, където и да отида, навсякъде е война. За пръв път ми се
случва такова нещо. Никога не съм виждал толкова голяма войска като
тази, начело на която стоиш ти. Армията ти се е разляла като море, не, като
океан из цялата земя. Този път вече няма да има оцелели. Мисля, че ти
водиш след себе си конниците на Апокалипсиса. Скоро над света ще се
спусне вечния мрак, това ще бъде гибел за цялото човечество, скоро Синът
Божи ще донесе Второто пришествие над света. Късно е вече да бягам.
Повече не желая да се бия, копнея да посрещна Исус пречистен, смирен и
в мир! Това е моята молба към небето, да бъда оставен на мира. Искам да
се отдам на пост и молитва, да се причестя, да се подготвя за срещата си с
Бог. Ще вляза в манастир и останалите дни от живота си, ден-два, месец,
ще прекарам там. Душата ми е преизпълнена с насилие, смърт и вина, като
корема на бременна юница.
Кримхилда направи незабележим знак към този, който съвсем доскоро е
бил легионер, и той се оттегли.
Докато слушаше думите на мъжа, на Авитохол му стана жал за него.
Много добре разбираше за какво говори войникът. Българинът, също като
този легионер, цял живот основно бе воювал и се чувстваше уморен от
насилието и войните.
„Това сигурно ще бъде последната ми война!“ – помисли си Авитохол. В
този момент почувства легионера много близък и поиска по някакъв начин
да му помогне. Дали не можеше да го вземе със себе си?
– Виждаш какво е състоянието на западната войска! – каза Кримхилда. –
Воините на Флавий Аеций са отчаяни, изтощени и обезверени! Нападнати
от чумата, те са загубили желание за битка и не могат да ме защитят!
Авитохол слушаше думите на бургундската кралица. Легионерът според
него беше искрен или беше много добър актьор, Кримхилда обаче можеше
да участва в някакъв по-голям план, имащ за цел да приспи бдителността
му. Може би думите ѝ не бяха случайни. Дали тя не искаше да го накара да
мисли, че воините на „последния римлянин“ са много по-слаби, отколкото
в действителност бяха?

158
 – Владетелю Етцел, остани с армията си на наша земя! Бъди мой гост!
Нека твоята войска пази земята ни! Аз съм слаба жена – като каза това,
Кримхилда докосна ръката на Авитохол с дългите си, изящни пръсти и това
му подейства като удар. – Аз съм слаба жена, кралица – след тези думи, тя
отново го докосна, а той изпита всичко с не по-малка сила от първия път.
Авитохол седеше и не знаеше какво да прави и мисли. По някое време му
се стори, че бургундската кралица го примамва и приласкава, че го
съблазнява. Кримхилда говореше за себе си ту като жена, ту като кралица.
Той се ласкаеше от мисълта, че тя го цени и като мъж, а не само като
военачалник, който с армията си ще ѝ осигури сигурност. Натрапчивата
мисъл обаче, че бургундката е твърде хитра и го използва, за да осигури
бъдеще за нахалното си хлапе, остави горчив привкус в устата му.
Пиршеството се вихреше с пълна сила. Бургундските първенци вече бяха
изпили твърде много вино. Всички пиеха все едно това бе последният пир
в живота им. Авитохол ги наблюдаваше с презрение и знаеше, че може сам
да ги натръшка всичките. Те явно не осъзнаваха опасността, която ги
грозеше. Ами ако на сутринта той заповяда на своите армии настъпление?
Тези мъже бяха безотговорни. Това беше така, може би защото не усещаха
над себе си силна мъжка ръка. Кримхилда бе корава жена, но не беше мъж
и не можеше да ги респектира. Затова и се напиха, без да мислят за
утрешния ден.
– Трябва да си вървя! – каза Авитохол и понечи да стане и да тръгне.
– Владетелю Етцел, остани! – каза Кримхилда и с ръката си направи
жест, който го задържа. Тази ръка бе толкова нежна, изящна и деликатна, а
жестовете ѝ бяха толкова силни и недвусмислени. Само за миг Авитохол
се замисли, че повечето мъже, дори най-силните от тях, са всъщност роби
на волята на жените, които обичат. Любовта отнемаше всички сили на
мъжете, замъгляваше здравия им разум и ги превръщаше в роби, в жалки
същества. Мъжът понечи да се дръпне, но усети, че устните на жената
мълвяха някакви думи. Той чуваше този шепот, но не го разбираше.
Българинът се вгледа в устните на Кримхилда. Те бяха червени и сочни,
пълни със сок като назрял горски плод, в същото време бяха напукани
като горещата земя на някоя пустиня. Личеше си, че прекрасната жена с
огнената коса е преизпълнена с живот, тя бе готова за разораване и
засаждане, като копнееща да ражда земя, в същото време бе пресъхнала
поради липсата на ласки, нежност и любов. Явно кралицата бе спазвала
целомъдрие, откакто любимият ѝ Зигфрид бе подло убит от брат ѝ.
Авитохол стоеше и не можеше да повярва, че един жест и някакви думи
на кралицата събудиха в него толкова много копнеж и страст. Това беше
магия! Тази жена бе могъща шаманка. Дали само на него въздействаше по
този начин? Той се взираше като омагьосан в устните на жената, виждаше,

159
че тя шепне някакви думи или заклинание, но не можеше да разбере
какво казва. Думите сега нямаха значение. Тази жена имаше сила, тя
излъчваше оренда. Тя го привличаше и омагьосваше. Той не я обичаше и
не беше влюбен в нея, както беше в Емьоке. Дъщерята на Едекон той
обичаше, защото беше номадка, защото беше като него. Тя му беше близка,
в нея имаше българска кръв, която го привличаше. Тази жена тук беше
друга. Авитохол продължаваше да я зяпа като някой глупак и разбираше,
че скоро това ще направи впечатление на мъжете около масата, колкото и
пияни да са те. Той стоеше като вцепенен и разбираше, че пред него се
намира жената, която съдържа в себе си всички черти на Богинята майка.
Това бе съвършената Ева. Жената на всички жени. Тя не беше девствена,
както повечето Лилит. Тя беше Жената, Майката, Богинята. Космите по
тялото му настръхнаха. Опита да си припомни всичко, което знаеше за
Лилит и Ева, още от времето на Шушандук, всичко, до което бе достигнал
с Таис и Нефертари, с Баяра и Анна, с Емьоке. Сега обаче тези мисли бяха
несвързани, те се блъскаха в главата му, като птици в прозрачно
аквилейско стъкло, и не му помогнаха да разбере нещо или да се успокои.
„Владетелю – успя да различи една от думите на жената, – Авитохол,
владетелю, ела с мен в покоите ми! Придружи ме!“
Мъжът опита да се откопчи от света на виденията. Той се взираше в
устните на жената и понеже не можеше да разчита на слуха си, опитваше
да види това, което те изричаха.
– Владетелю Етцел, добре ли сте? – тези думи вече бяха изречени от
Кримхилда. С тях в ушите на българина нахлу и шумът от пира наоколо.
Той не можеше да разбере дали от вцепенението, в което бе изпаднал, го
бяха изтръгнали думите на жената, или момчето. То се бе върнало в залата
и стоеше пред престола, като го зяпаше нахално, все едно
очакваше натрапникът да стане от мястото му. Авитохол сигурно щеше да
го направи, но не чувстваше никаква сила в нозете си. На какво ли се
дължеше тази слабост? Дали Кримхилда не бе сипала нещо в питието му?
От одеве обаче той не беше пил нищо. Устните му не бяха докосвали никоя
чаша.
– Владетелю, ти си изморен! Бойният поход до тук те е изтощил! Ела с
мен!
Авитохол стана и се подчини. Кралицата, като безплътно същество,
ходеше пред него. Тя се движеше толкова леко и незабележимо, че под
дългата рокля краката ѝ не се виждаха и се създаваше усещането сякаш се
носи над земята. В ръката си тя държеше ръчичката на сина си. Авитохол
се влачеше зад тях с тежки крачки, като безволева твар.
Скоро кралицата влезе в покоите си. Авитохол не беше решил да остава в
двореца на Кримхилда. Той знаеше, че неговите воини го чакат. Те сигурно

160
щяха да се притесняват за него, но изведнъж силите му го напуснаха.
Мъжът копнееше да легне и да заспи. Да прекъсне всичко, което му се
случваше, да изпадне в безпаметно състояние, да спи дълбоко
и непробудно. Животът му бе преминал като сън. Той искаше да се събуди
и да се окаже, че всичко това е било само сън, да разбере, че се намира в
юртата на Баяр или дядо си. Да се събуди млад, да излезе навън, да вдъхне
от кристалния въздух на степта, да чуе цвиленето на българските небесни
коне. Да има шанс да изживее живота си отново. Ако имаше такъв шанс,
ако Тангра му дадеше такава възможност, той се питаше, как ли би изживял
живота си? Отново ли щеше да се впусне на пътешествие из света? Дали
нямаше да остане в степта и да се опита да оцелее, криейки се от очите на
враговете? Дали всичко, което бе правил през живота си, не е било грешка?
Беше ли имал наистина свободна воля, можеше ли да избира как да живее,
или всичко е било предопределено? Щеше ли да повтори всичко, което бе
преживял? Какво щеше да промени? Ако не променеше нищо, какъв
смисъл щеше да има да се събужда отново млад? Едно от нещата, които
му се стори, че може да промени и в това, което бе прекалил, бе търсенето
на името божие. Авитохол осъзнаваше, че бе стигнал твърде далеч. Беше
достигнал до Нищото, беше започнал да нарича бога – Неназовимото. Беше
направил това, без да иска, естествено, следвайки нишката на мисълта. Той
обаче не искаше да стига чак до тук. Ако можеше, щеше да спре до някъде.
Той искаше да вярва в онзи Тангра, в който бяха вярвали неговите предци.
Онзи Бог, простотата, яснотата му липсваха. Понякога той се нуждаеше от
сигурността на онзи бог. Това сигурно бе неговият заден фронт. Авитохол
знаеше всичко това, но наистина искаше да не бе стигал толкова далеч. В
същото време осъзнаваше, че самият Бог бе поискал от него да достигне до
тук, той го бе допуснал толкова близо до себе си, че Авитохол вече не
виждаше Бог. Онзи бог като кон тур, пред когото да се покланя, остана
назад, сега той се намираше вътре в Бог. От тук той не беше само силует,
а беше жив и истински. Мъжът осъзна, че това, което прави, е поредна
молитва-медитация върху същността на Българския Бог. Сега той не
желаеше да се отделя от реалността, затова с усилие на волята сиря мислите
си и се върна към реалността.
Авитохол стоеше до покоите на Кримхилда, която се опитваше да накара
сина си да се съблече и да легне. Кралицата освободи прислужниците и
старата жена, която се грижеше за сина ѝ с един жест само. Сега в стаята
останаха само те тримата. Момчето не искаше да ляга в огромното легло.
Навън бе студено и в огнището гореше слаб огън, но все пак в помещението
беше топло. Явно огънят гореше така през целия ден и стените на спалнята
се бяха затоплили.

161
 Мъжът наблюдаваше сцената пред очите си като отсъстващ. Той
очакваше кралицата или някой от хората ѝ да го заведат в покоите му. Това
обаче не се случваше. Тежестта на персийската ризница го смачкваше. Той
напипа меча си, след това нежно докосна медальона с тангристкия кръст,
който бе на гърдите му. Авитохол знаеше, че различните знаци, особено
тези, които бяха имената на боговете, имаха сила. Всяка религия имаше
своите знаци и символи. Това често бяха различни неща. Символите на
християнството бяха рибата, агнето и гълъбът, но знакът им беше кръстът.
Рибата символизираше тишината, покоя, примирението, връзката с
водното кръщение на Йоан Предтеча. Раят при християните бе прохладен
и воден. Исус нахранил с няколко риби стотици гладни и така с учението
си винаги храни хората, които вярват в него. Невярващите отначало видели
рибата и не повярвали, че тя ще ги засити. С рибата християните искаха да
покажат, че и учението на Исус, като рибата, не изглежда натруфено като
философиите на гръцките мъдреци, на непознаващите го то може да се
стори твърде обикновено, човешко и семпло, но в него е истината и то ще
засити духовния глад и ще спаси от духовна гибел тези, които повярват в
него. Всичко това разкриваше само рибата. Агнето беше символ на
чистото, саможертвата и невинността на Исус, който се разделил с
живота си, за да спаси човечеството и тези, които вярват в него. Гълъбът в
християнството беше символ на Светия Дух. Това при тях бе силата и
благоволението, спуснати от Бог над всички, които вярват в неговия син.
Докато си мислеше всичко това, Авитохол се усмихваше. Той беше
сигурен, че вярващите християни не знаят за своята религия толкова,
колкото него. Той знаеше много за християнството, затова не можеше да
повярва в него. Дали християните не бяха прави? Човек не бива да знае
много, за да може да повярва, защото знанието унищожава вярата. То е
като светлина, а където има светлина, не може да има мрак.
Знакът на християните беше кръстът, върху който според тях бил разпнат
техният бог. Авитохол не беше чувал досега уред за мъчение да се
възвеличава и да бъде избран за свещен предмет. От гностиците той
знаеше, че кръстът винаги бе живял в Исус, който знаел как ще бъде убит
като човек, но не бе пожелал да промени участта си, показвайки по
този начин своето смирение пред съдбата и баща си, както и
пред божествения промисъл. В същото време той, чрез вървенето си и
носенето на кръста си към Голгота, а и в живота си бе показал готовността
и приемането на своята саможертва. Исус бе станал част от кръста, както и
кръстът бе станал част от него. Този знак бе станал част от християнството,
чрез него те показваха, че нямат страх от смъртта. Там, където
другите виждаха страх и смърт, те приемаха саможертвата и
възкресението. Краят на човека Исус бе началото на бога Исус.

162
 Всяка религия имаше свой знак, а този знак, неговата форма, носеше
различна енергия в себе си. Християните ариани, католиците и дифизитиге
(източноправославни) се кръстеха по различни начини и дори кръста
рисуваха по разному. Техните знаци имаха различна стойност като сила.
Зороастрийският кръст се различаваше от християнския и разкриваше
различна история, както и съдържаше различна сила в себе си. Знакът
на египтяните беше кръстът на Амон или окото на Хор. Авитохол бе научил
толкова много за Хор в Бехдет. Той знаеше за връзката между Тангра и
Хор, всъщност повечето египетски божества имаха различни знаци и
силата, вложена във всеки един от тях, беше различна. Различни бяха
знаците и на вавилонските, и финикийските богове. Знакът на Бел, Баал и
Мардук носеха много сила в себе си. Те се изобразяваха като златен
телец, змия и като други животни. По-късно Адонис бе владял умовете на
хората, живеещи там. Знакът на Лилит беше черен кръг със светъл
полумесец, нейният символ бе совата с дълги крака.
Авитохол се опитваше да си припомни всички свещени знаци, които бе
опознал при своето пътешествие, от соларния кръст до знака на Тангра.
Едва сега проумя, че знакът на Тангра, който се отнасяше за древната
българска религия, вече не бе валиден за новия начин, по който
възприемаше Бог, затова трябваше да има нов знак и това бе тангристкият
кръст.

163
 В себе си той съдържаше стария знак на Тангра, но и много повече, това
не беше просто механично смесване на четири знака на Тангра. Авитохол
знаеше, че символът, който бе станал знак на новото духовно учение,
притежава много повече сила (оренда) от знаците на другите религии. Тази
сила многократно надвишаваше умножената по четири сила
на тангристкия знак. Този знак имаше силата да слива световете, той бе
Световното дърво, което пронизва всички светове, той бе оста, около която
се движеше всичко. Силата, излъчвана от него, имаше способността да
предпазва от зли влияния хората, които носеха този знак и следваха този
духовен Път. Орендата, излъчваща се от знака, помагаше на човека
да следва своя жив Път, да живее осъзнато, да изследва Бог и да опитва да
се слее с него.
Авитохол знаеше, че този знак и силата, която излъчваше, бяха много по-
различни от всички останали знаци, защото Пътят на осъзнатото живеене
нямаше нищо общо с другите религии, които разчитаха на вярата. Той бе
силен точно колкото всички знаци на религиите взети заедно. В този
момент пред очите му се разкри чудно видение. Видя още нещо, което бе
толкова величествено, че не можеше да го обхване и осъзнае. Това бе
символ, който светеше като слънце и приличаше на два тангристки кръста
слети в един знак, осем знака на Тангра свързани в едно.
В тази нощ той усещаше тежестта на изминалите години върху плещите
си. Мъжът отново докосна медальона с тангристкия кръст и опита да
приеме от силата му. Това го успокои. Може би наоколо не витаеше
никаква опасност. Все пак българинът не посмя да свали бойния си колан
с меча и камите, макар той да му тежеше най-много.
Дълго време Кримхилда увещаваше сина си да си легне и да замълчи.
Момчето непрекъснато повтаряше, че не харесва Авитохол и иска той да
си ходи. Накрая жената успя да го накара да мълчи и се върна при

164
българина, който все още стоеше като истукан пред вратата на покоите,
като някой забравен воин. Достолепната кралица бе изчезнала и в образа
на Кримхилда този път Авитохол видя майката. Огненокосата жена бе
запретнала ръкавите си.
– Аз трябва да си ходя! – отново някак глуповато и не на място каза
българинът.
Кралицата хвана ръката му, този път това докосване бе по-скоро като
стискане на яката ръка на кръчмарска жена.
– Къде ще ходиш, владетелю? Остани при мен! Малкият Гунтер сега ще
заспи! Нека останем двамата!
– Моите войници ме очакват!
– Твоите войници сигурно отдавна са изпили виното си и са в царството
на сънищата и виденията! За къде бързаш?
– Не мога да се отклоня от лагера! Аз съм на боен поход, това е
дезертьорство!
– Глупости! Няма смисъл да бързаш! Ти си най-великият воин и
военачалник, сам чу какъв е духът в армията на Флавий Аеций! Няма
смисъл да бързаш да ги побеждаваш, да подлагаш на риск живота на
воините си! Остави западните воини, гладът, чумата, страхът ще накара
хората на консул Аеций да оскотяват, те все повече ще подивяват! Скоро
сами ще се унищожат!
Кримхилда говореше нежно, тя го примамваше и приласкаваше. Точно
начинът, по който каза всичко това, го накара да бъде нащрек. Той се
опитваше да се съпротивлява, но се чувстваше толкова уморен. Авитохол
копнееше за почивка, да полегне и затвори очи. Все пак някъде дълбоко в
себе си се притесняваше, че Кримхилда го лъже и се опитва да го държи
като част от някакъв план, измислен от „последния римлянин“, а може би
по този начин тя се опитваше да спаси брат си и да му осигури време. Тя
обаче не знаеше, че това е само една част от армията на хуните. Докато той
беше тук, в Ксантен, Атила със сигурност напредваше към сърцето на
Галия, а Амаликите вероятно водеха армията си на юг към столицата на
вестготите – Толоз. Сигурно Валамир, Теодомир и Видимир, както и Андаг
вече разсичаха земята на Галия.
В този момент Авитохол реши да участва в този театър. Той се опитваше
да изглежда спокоен и безпристрастен, направи се, че се доверява на
Кримхилда, че вярва на думите ѝ, но в същото време беше нащрек.
– Ще останем няколко дни тук! – каза той. – Хората ми обаче са гладни
и изтощени! Не искам от глад да ви нападат!
– Аз ще им изпратя храна – успокояващо каза Кримхилда, а дългите ѝ
пръсти чевръсто разкопчаваха токата на бойния му колан. Мъжът опита да

165
се съпротивлява, но топлината проникваше в тялото му и правеше
действията му забавени, а пръстите му омекнаха.
В този момент една руса глава се появи и, като надничаше над таблата на
леглото, попита изненадано.
– Какво правите там? Искам този да си ходи! – след това проплака: – Спи
ми се, а той ми пречи!
– Отиди го успокой! – каза Кримхилда. – Нека да свикне с теб! Някой
ден може да му станеш баща!
Авитохол не чу последните думи на кралицата или поне се направи, че не
ги чува. Той се приближи до момченцето, като мислеше да го успокои. В
този момент обаче то показа, че е син на баща си и майка си и наплю
българина. Момчето се плезеше и крещеше:
– Много си грозен! Махай се от тук! Майко, помощ! – Гунтер риташе
срещу Авитохол, плюеше го и му се плезеше. Като воин, Авитохол изпита
желание да отвърне първосигнално. Той искаше да хване малката гнида и
да извие врата ѝ. Мъжът не се дразнеше, че момчето го отделя от майка му.
Той не бе очаквал, че ще стане нещо между него и кралицата. Поиска да
удари момчето, но то беше много малко и това нямаше да изглежда добре.
Ако момчето беше българче, то отдавна щеше да бъде наказано. Всъщност
едно българско момче никога нямаше да си позволи да се държи по този
начин, така неуважително и непочтително, и въобще нямаше да се
налага да бъде наказвано. Авитохол се сети, че Баяр, а и никой българин
никога не го бе удрял за наказание. Честта на мъжа бе накърнена, той
искаше да се оттегли, но достойнството не му позволяваше да се обърне и
да си тръгне. Така той стоеше и търпеше издевателствата и плюнките на
наглото хлапе и нищо не предприемаше.
Кримхилда се появи изневиделица, хвана момчето и със сила го принуди
да се навре под постелките. Тя се бореше с него и го плесна няколко пъти
под одеялото.
– Махай се! Махай се! – крещеше момчето.
Авитохол и без това не го харесваше, но сега го намрази. Мъжът се
чудеше какво да стори. Той искаше да вземе копието и щита и да се прибере
в лагера, но това щеше да означава отстъпление, а той не можеше да подвие
опашка пред това дете. Всичко това го амбицира още повече да остане.
Българинът стоеше в средата на стаята и се чудеше какво да стори.
Той пристегна българския си колан. Кримхилда се приближи до него и
отново започна да разкопчава колана. Авитохол стоеше и не помръдваше.
Той се питаше дали харесва толкова много Кримхилда? Дали не правеше
всичко това, защото все още бе наранен от Емьоке? Кримхилда беше
истинска, зряла жена, в сравнение с нея дъщерята на Едекон му се струваше
като дете. Авитохол пресмяташе, че сега бургундката трябваше да бъде на

166
двадесет и осем години. Тя беше блестяща, в разцвета на силите си.
Рижата ѝ коса се спускаше като огнен водопад, на вълни по раменете ѝ. Тя
беше прекрасна, в това време Емьоке беше на петнадесет години.
Авитохол не се отдаваше на Кримхилда, която го прелъстяваше, но и не ѝ
се противопоставяше. Жената смъкна колана и почтително го отнесе в
ъгъла. Това действие на кралицата наистина го успокои. Кримхилда отиде
до огнището и хвърли дърво в него. От това пламъците на огъня се
увеличиха и обляха стаята с мека светлина. Момчето проплака откъм
леглото. В този момент майка му се обърна към него и изсъска като змия,
което накара детето да застине.
Жената се обърна отново към огъня, което позволи на българина вече
много по-добре да я вижда. Огънят искреше в рижата ѝ коса и сега тя
изглеждаше още по-червена. Кримхилда беше ослепителна! Мъжът
наблюдаваше съвършения ѝ профил. Тази жена може би бе най-
прекрасната владетелка в света! Тя беше много по-млада от Керка. Беше
по-красива и зряла като жена от Хонория и Лициния Евдокия, с която
Авитохол беше наскоро. Тази жена беше много по-млада и красива от Елия
Евдокия. Той не знаеше дали жената на Теодосий II все още бе жива.
Сега това, че тя искаше да бъде с него, го ласкаеше, но той знаеше, че тя
го прави не заради него, а заради войската, която той предвожда. Жените и
особено тези, които имаха нещо общо с престолите, имаха вроден инстинкт
към властта и силата. Тази жена показваше своя безпогрешен нюх.
Жената остана така, като че се хранеше с топлината от огнището.
Изведнъж тя се изправи и, без никакъв свян, смъкна роклята си.
Движенията ѝ бяха решителни и завършени, в същото време някак меки и
овални. Дъхът на Авитохол секна. Кралицата бе останала само по долната
си дреха. Всъщност това беше нощница. Тя бе толкова лека и ефирна, че
отдолу се виждаха формите на прекрасното ѝ тяло. Жената се
обърна настрани. Сега профилът ѝ се видя още по-добре, той
огледа красивото ѝ лице и отново се възхити на прелестната коса, тялото и
изящните ѝ гърди.
Авитохол не можеше да помръдне. Кримхилда се приближаваше към
него. Движенията ѝ бяха женствени и завършени. Тя беше истинска жена.
Формите ѝ бяха прекрасни и овални. В този момент тя се докосна до тялото
му с цялата си дължина. Макар че все още бе облечен с ризницата си,
той усети мекотата на съвършеното ѝ тяло. Авитохол не можа да не сравни
телата на двете жени, които в последно време бе докосвал. Тялото на
Емьоке бе толкова различно от това на Кримхилда. В тялото на номадката
имаше нещо зелено, твърдо, тя беше като твърд неузрял плод. Нещо в нея
миришеше на пръст, на сурово. Тялото на Емьоке бе толкова стегнато
и твърдо, то още не бе придобило онази мекота и женственост, която

167
показваше, че е готова да приеме ласка и да изпита любов. Той се опитваше
да забрави скирската принцеса. Тялото на Кримхилда бе готово за всичко
това. То беше като зрял плод. Топлината на бургундската кралица премина
през дрехите му и по тялото на българина се разля удоволствие.
Жената настоятелно събличаше дрехите на българина. Сега той и
съдействаше. Скоро и той остана почти гол. Авитохол изстена от
удоволствие, когато двамата докоснаха телата си и се преплетоха в страст.
Тялото на жената тръпнеше от копнеж, а Авитохол отвръщаше на това
желание, което извираше от нея. Движенията на двамата, страстта,
стенанията бяха толкова силни, че разбудиха момченцето, което проплака
в съня си. Така, както бяха с преплетени тела, двамата полегнаха на пода.
Авитохол остана при Кримхилда няколко дни. Българинът беше сигурен,
че тя правеше някакви магии, за да го задържи. Именно така го бе
задържала при себе си първата нощ. Авитохол познаваше много добре
света на шаманите, той потъна в него и скоро знаеше на кого е ученичка.
Да! По всичко си личеше, че Кримхилда бе ученичка на Н'Кара или Баяра.
В този момент отново си спомни думите на главната шаманка на хуните, че
на Запад се води война и той също ще вземе участие в нея.
За да разбере дали мисли правилно, до като двамата си почиваха, след
като страстно се бяха любили, той се обърна към нея и попита:
– Моргана кога беше тук? – той се чудеше как ли познаваха тук Баяра.
Реши да използва това име и не сгреши. Кримхилда подскочи от изненада.
Личеше си, че познава това име и българската шаманка. Тази реакция бе
достатъчна за Авитохол. Той много добре помнеше как, като някаква
сводница, Баяра му бе довела Аурелия Амата и Лициния Евдокия. Дали не
бе направила това и с Кримхилда? Дали това прелъстяване не бе поръчано
от Баяра? Авитохол не посмя да попита направо, затова реши рязко да
смени темата, като заговори за нещо, което да е значимо за жената.
– Кримхилда, знаеш ли как загина мъжът ти? – Българинът искаше да
разбере какво знаеше тя, чудеше се дали бе дала ухо на обвиненията на
Хаген и Гернот, че той е убил Зигфрид. Той си спомняше, че докато ги бе
наблюдавал, те се бяха опитали да прехвърлят вината за смъртта на
Зигфрид върху Атила. Искаше да разбере дали тя имаше нещо с Евгениус,
или с някой куриос. Тогава му се бе сторило странно присъствието на
куриоса.
– Да! – жената заговори, а върху прекрасното ѝ лице се просна сянка.
Личеше си, че отново преживява случилото се в онзи ден. – Хаген и Гернот
убиха мъжа ми! Сигурна съм в това! Те се опитаха да ме излъжат, да се
оправдаят, да измият ръцете си с теб! Обвиниха теб, Етцел, че ти си го убил!
Аз обаче знам истината! Те го убиха!

168
 Етцел, ти знаеш ли нещо за това? – жената го гледаше с широко отворени
наивни детски очи. В този момент тя му заприлича на онова малко, чисто
дете, което познаваше от толкова много време.
– Нищо не знам! – каза той и излъга най-безсрамно.
– Не знаеш ли кой го уби? Не си ли бил свидетел?
– Не! – каза той категорично и отново излъга.
– Един мой много добър и сигурен приятел ми каза същото – каза
Кримхилда. Личеше си, че тя се доверява на този свой приятел повече,
отколкото на него. Кой ли беше той? В думите ѝ той се опитваше да разбере
нещо за Евгениус. Дали този приятел не беше куриосът?
Мъжът мълчеше и слушаше. Жената разбра, че трябва да говори.
– Сред бургундците се носеше легендата, че Зигфрид не е обикновен
човек, а герой. На младини той предприел пътешествие, но не обикновено,
а такова като на Херакъл. Той извършил много подвизи и подобно на Ахил
добил привилегията да бъде неуязвим. Знаеш ли кой е Херакъл? –
попита Кримхилда и погледна Авитохол, а той, като се опитваше
да изглежда глуповато, я изгледа безизразно. Това накара Кримхилда да
продължи: – Чувал ли си за Ахил?
– Не! – каза българинът.
– Ахил бил най-големият герой в древния свят.
– Кой е бил по-силен, Ахил или Херакъл? – Авитохол явно бе решил да
се прави на идиот до край.
Жената се зачуди какво да отговори, затова продължи:
– Той бил такъв герой, защото някога майка му – нереидата Тетида, го
потопила в магическите води на подземната река Стикс. Така този Ахил
станал неуязвим, понеже тя го държала за петата, само там той можел да
бъде наранен. От това се възползвал Парис или пък самият Аполон приел
образа на троянския воин, който го пронизал със стрела именно там.
Същата или подобна история се разказваше и за любимия ми Зигфрид.
Говореше се, че като млад той убил дракона Фафнир, след това, за да стане
неуязвим, да не може да бъде прободен от вражеска стрела или копие или
да бъде пронизан от меч, той се изкъпал в кръвта на дракона. Докато
правел това обаче, едно листо полепнало на гърба му и там кръвта
на дракона не успяла да го облее. Легендата говори, че той бил ударен от
враговете си именно там, между плешките.
Авитохол слушаше разказа на Кримхилда и знаеше, че това не беше
истина. Той бе видял как Хаген бе пробол Зигфрид в хълбока.
– Знам, че това е легенда – каза жената. – Аз видях, че милият ми Зигфрид
бе прободен с копие в хълбока.
Авитохол замълча. Той познаваше Фафнир и много добре знаеше, че
нямаше как човек да убие дракон, поне не с обикновен меч. Мълвата в

169
Бургундия разказваше, че Зигфрид бе убил дракона, като по този начин
постигнал неуязвимост. Българинът мислеше дали всъщност всичко това
не се отнасяше за него? Тогава той бе приносителят на Меча на Боговете
(Драконовия меч), беше изпаднал в бойна ярост и бе избил нибелунгите и
воините, той бе разбудил Фафнир. Дали всички тези легенди не му
подсказваха нещо? Авитохол потъна в дълбок размисъл. Тази нощ той бе
особено отнесен. Вместо да си легне, отиде и взе пергаментите, които бе
взел със себе си от Хунград, за да запише нещата, които току-що бе научил.
Синът на Кримхилда и Зигфрид открито мразеше Авитохол. Момчето
явно ревнуваше майка си от обезобразения мъж, когото възприемаше като
натрапник. Когато двамата имаха възможност да останат насаме, Гунтер
непрекъснато се вреше в полите на майка си. Това напомни на Авитохол
за самата Кримхилда, която по същия начин се вреше в полите на майка си
Ута.
На няколко пъти Авитохол искаше да убие малкия невъзпитан нахалник,
но всеки път се възпираше или биваше спиран от нежната ръка на майка
му. Българинът знаеше, че когато нов лъв застане начело на прайда, той не
само взема лъвиците, но и избива всички малки лъвчета на стария водач
на прайда или поне мъжките рожби. Авитохол намираше някаква прилика
в положението сега. Той бе новият мъж на Кримхилда, а момчето бе
младото лъвче, което трябваше да умре.
Авитохол не знаеше от колко време се намираше тук. Той не бе излизал
от покоите на Кримхилда и не бе виждал друг човек, освен сина ѝ и нея.
Дори прислужници в последните денонощия не бяха влизали при тях в
стаята.
След няколко дни, една утрин, когато двамата току-що се бяха разсънили,
на вратата се потропа настоятелно. Тази нощ момчето не бе спало при тях
и те двамата се бяха отдавали много пъти един на друг. Кримхилда бе
прекрасна жена не само на външен вид. Тя беше емоционална, гореща,
отвръщаше на всеки негов жест. Любовта с тази жена бе
прекрасно преживяване, както и всичко, до което тя се докоснеше. Колкото
по-нежно го докосваше, толкова по-силно българинът чувстваше
присъствието ѝ. Кримхилда наистина бе една от най-добрите любовници,
които бе виждал. Тя не беше плоскоумна и елементарна, не правеше любов
като проститутка или като безмозъчна кукла без душа. Кримхилда беше
жена и се отдаваше на любовта със страст, все едно това бе
последното нещо, което правеше в живота си. Той ѝ се наслаждаваше
до дъното на душата си. Любовта с нея бе равна на тази с Таис, Баяра, Анна,
Теодора, Нефертари, Мириам и Емьоке.
Тази сутрин Авитохол лежеше проснат върху огромното легло и зяпаше
в тавана. Той си спомняше жените, с които бе имал привилегията да бъде в

170
живота си. Наистина, той бе спал с най-красивите, силни и умни жени в
света. Какъв късметлия беше, че съдбата го бе срещнала с тези
очарователни същества! Отначало Авитохол искаше да направи
нещо сложно, за което му бяха нужни две жени – едната Лилит, а другата
Ева. После, преди да бъде с Емьоке, той се бе отказал от това си намерение.
Замисли се, че в момента можеше да има две от най-добрите и ясни типове
жени и да направи това, но самият той вече не знаеше какво точно трябва
да стори. Отдавна не бе мислил за Лилит. През целия си живот искаше да
събере една Лилит и Ева и да направи това, което сегашният бог бе
направил при Сътворението. Авитохол знаеше, че за да стане бог и да
постигне единение с Бог; трябваше да направи същото, но наобратно. Той
трябваше да бъде същността на Адам, да се слее и с Ева да направят Адам
Кадмон, а по-късно с Лилит да създадат Бог или Елохим.
Авитохол лежеше и не обръщаше внимание на потропването. Кримхилда
се облече и бавно отиде до вратата. Тя не я отвори, а само я открехна. Отвън
се чуваше някакъв шум. Воините тичаха по коридора. Авитохол обаче бе
загубил всякакъв инстинкт за самосъхранение. Първата нощ той
беше нащрек, защото бе останал без оръжия в замъка на Кримхилда,
отвсякъде заобиколен от врагове. Тогава обаче не се бе случило нищо, така
бе продължило и през останалите дни. Сега Авитохол мислеше за това, че
ако Емьоке не бе постъпила по този начин, той можеше да има двете най-
добри жени, за да направи това, към което се бе стремил толкова
дълго време и бе опитал да направи с Таис и Нефертари, с Теодора и
Нефертари, с Баяра и Анна. Сега можеше да опита да го постигне с
Кримхилда и Емьоке. Замисли се и за още нещо, че когато бе спал с трите –
Баяра, Аурелия Амата и Лициния Евдокия, дори не бе опитал да направи
това. Сега обаче отново искаше да опита. Кримхилда бе най-съвършената
Ева, която досега бе срещал, а Емьоке бе истинска Лилит.
Имаше чувството, че с тях двете щеше да успее.
– Някакви мъже искат да те видят – каза Кримхилда. – Чакат те пред
портата на града!
Докато Кримхилда се обличаше, Авитохол с мъка нахлузи ризницата си.
След това провери оръжията си. В последните дни той си бе отпочинал,
ръката му обаче бе отвикнала да държи оръжията. Авитохол осъзнаваше,
че си бе взел почивка по време на поход, нещо за което другите воини
само можеха да мечтаят. Докато закачаше бойния си колан, го заля вълна
от боен прилив. Той се чувстваше отпочинал и зареден с толкова много
сила.
Двамата вървяха към една тясна амбразура, която се намираше точно
върху градската порта. Авитохол надзърна и видя, че слънцето току-що бе
изгряло. Той все още бе сънен, но много енергичен. След това погледът му

171
се насочи към брега, там където започваше каменният път и обикновено
стъпваше спускащият се мост. Там, без да помръдват, стояха синът
му Ирник, Харгита, Ардарик, Хунулф, а зад тях – Одоакър. Синът на
Едекон явно отново се бе присъединил към войските му. Българинът се
зарадва да ги види.
– Какво искате? – попита на германски някакъв глас, който идваше
отстрани на Авитохол.
– Искаме да разговаряме с нашия водач Атила! – извика Ирник на
германски.
– Ако не, ще нападнем – добави Одоакър, който също знаеше добре
германски, защото скирите бяха от тези народи.
Кримхилда се бе наместила на една амбразура до Авитохол, сега в
разговора се намеси и тя.
– Защо? Храната и виното ли са ви малко?
– Виното и храната са достатъчни и благодарим за тях, но искаме да се
убедим, че владетелят ни е добре – настояваше Ирник.
Авитохол чу достатъчно. Той се дръпна от амбразурата.
– Къде отиваш, владетелю? – извика кралицата и се хвърли към него. Тя
го притисна в обятията си. Тази близост пред всички мъже смути Авитохол.
Кримхилда бе кралица. Досега те се бяха отдавали един на друг, но в
уединение. Това щеше да компрометира владетелката в очите на нейните
войници. Авитохол я отдели от себе си. Докосването ѝ беше много приятно.
Отначало той се бе отнасял към нея резервирано, но с времето все повече
му харесваше да бъдат заедно. Авитохол наистина я ценеше. Би могъл да я
вземе за жена и да живее с нея. Когато се намираше близо до нея, се
чувстваше спокоен и толкова щастлив. Тя бе толкова прекрасна, че той бе
започнал да се привързва към нея. Авитохол искаше да я запази, тя бе като
скъпоценен диамант, който желаеше да притежава.
Беше я обичал от толкова много време. Още като дете тя му бе казала, че
го обича, а ето, че сега двамата наистина бяха заедно. Авитохол тръгна, а
жената се опита да го задържи.
– Не си тръгвай! – извика тя и падна на колене. Сърцето на Авитохол се
късаше. Той си спомни сцената, когато Кримхилда бе коленичила пред своя
съпруг. Помнеше безумния поглед, кой го бе хвърлила към брат си Гернот,
а после камата. Тази кама сега му се стори позната. Авитохол знаеше
колко пагубна може да бъде страстта на тази жена. Той се наведе, подхвана
я под мишниците и ѝ помогна да се изправи. Кримхилда направи жест и
войниците ги оставиха сами.
Авитохол я притисна към себе си и я попита:
– Кримхилда, обичаш ли ме?

172
 – Да! Да, обичам те толкова много! Обичам те още от времето, когато
бях дете! Тогава аз ти казах, че някой ден ще бъда твоя жена! Това време
настъпи! Моля те, Етцел, вземи ме със себе си! Спаси ме от този кошмар!
Българинът гледаше сълзите в очите на кралицата и сърцето му се сви.
Тези сълзи бяха чисти като утринна роса. Жената изглеждаше толкова
чиста и искрена, тя приличаше на девица.
– Етцел, обичаш ли ме? – попита тя.
Мъжът отново погледна устните ѝ. В последно време той си задаваше този
въпрос, но не намираше отговор. За него беше очевидно, че бе започнал да
изпитва чувства към красивата бургундска кралица. „Обичам ли я?“ Да!
Може би бе започнал да я обича. В него се бе събудило чувство, което бе
спяло от толкова много време. Когато беше малка, той, разбира се, не я бе
обичал, а се бе шегувал с нея, беше я наблюдавал с любопитство. Сега
разбираше, че много я харесва и дори има чувства към нея. Нещо в него
обаче го караше да внимава. Последният път, в който се бе доверил на
чувствата си, бе наранен жестоко от Емьоке. Затова не посмя да каже нищо,
а само кимна.
– Ще се върна при теб и ще останем още малко заедно! Имаш думата ми
на воин!
Авитохол се откъсна от горещата преградка на Кримхилда, но дори когато
прекрачи по моста, все още усещаше тялото ѝ притиснато към своето.
Българинът знаеше, че от амбразурите го наблюдават воините и
генералите на бургундците. За да го изпрати, Кримхилда бе дошла до прага
на градската врата. Тя стъпи на спускащия се дървен мост и спря там.
Авитохол усещаше нейното присъствие зад гърба си. Той искаше да вярва,
че бургундската кралица изпитва искрени чувства към него, но знаеше, че
тя има твърде много интереси. Тя бе ученичка на Баяра, имаше син, който
трябваше да пази. Той осъзна, че трябва да играе театър пред нея.
Българинът наистина искаше да се върне, не само за да прекара още
няколко безсънни нощи с кралицата, а и за да разбере дали тя е искрена,
или го мами.
Въпреки че чувстваше прилив на сили и с всяка крачка се разсънваше все
повече и повече, понеже знаеше, че го наблюдават, Авитохол вървеше
бавно по спуснатия мост и се преструваше на изморен. Той искаше да
остави впечатление, че е изтощен и няма желание да се среща с воините си.
Когато се приближи до мъжете, които го очакваха, без да променя позата
на тялото и походката си, заговори бързо и стегнато.
– Ирник, чуй ме внимателно! Балтавари!
Тези думи и прибързания, изпълнен с напрежение, тон накараха мъжете
да застанат нащрек. Без да се церемони в празни обяснения, Авитохол им

173
разкри плана, който те трябваше да изпълнят. Този план той бе обмислил
много добре.
– Ти с акацирите тръгни на изток и спри на границата на бургундците и
франките.
– Татко, къде е тази граница? Има ли въобще такава граница?
– Добре тогава, спри някъде по средата между Ксантен и Турне.
Франките и северните бургундци ще си помислят, че нашият поход на
запад продължава. Те очакват това да стане в най-скоро време. Това обаче
няма да е същинският ни удар. Той ще е фалшив. В същото време, докато
ти се придвижваш на запад, Ардарик с неговите гепиди и Хунулф и
Одоакър, предвождайки скирите, Харгита начело на роксоланите, гелоните
и неврите тръгнете на север и изток. Нека пред Ксантен останат само хората
на Ерикон – скитите. Решил съм на север да тръгнат само народи от
германски произход, които добре познават германците. Нека всички
помислят, че основният ни удар е насочен на запад. Така говорете
навсякъде. Казвайте, че северният поход има за цел само да осигури тила
на западната ни армия и да пази воините на Ирник от нападение в тила.
Всъщност главният ни удар ще бъде този на север, а Ирник ще осигурява
тила на похода.
Воините, които ще вървят на север, трябва да нападнат земите на саксите,
англите и датчаните. Това са всички северни германски народи, те са много
добри воини и са верни съюзници на Рицимер и Флавий Аеций. Ако те са
изпратили армиите си при Флавий Аеций, земите им ще са останали с по-
малко воини, ако не са, със сигурност ще ни дебнат и нападнат в гръб,
когато най-малко очакваме това. И в двата случая ние трябва да унищожим
армиите им. Трябва да ги ударите така, че от тях да не остане жив воин в
тила ни! Не победа, а изтребление искам!
Нека франкът Клода, който е с нас, избърза напред и влезе във франкската
земя без войска. Нека се опита, като дипломат, да привлече към нас първо
тези франки, които наричат себе си салически и живеят около Рейн и Турне.
Те се преструваха на наши съюзници, но ни станаха врагове. Искам да знам
кой ги предвожда, Меровей или синът му Хилдерих! Нека Клода научи
каква е участта на лейди Мириам и нейната дъщеря Гуинивър!
– Как Клода да ги привлече на наша страна? Какво да обещае на
владетелите им? – попита Ирник, който явно виждаше колко непосилна ще
бъде задачата на франка.
– Ако Клода успее, обещайте му, че ще го направя крал на всички франки
и ще залича от лицето на земята династията, която се нарича Меровинги!
Нека той обещае пощада на тези франки, които преминат на наша страна!
Франките са разделени! Ако той е умен, ще успее да вбие клина между тях
още по-дълбоко и да ги разедини, затова нека, след като

174
обиколи салическите франки, се прехвърли при франките, които се наричат
рипуарски!
Авитохол спря да говори за миг. Ирник използва това и попита:
– Владетелю, вие добре ли сте?
– Да! Моята задача е не по-малко тежка от вашите!
Мъжете срещу него се усмихваха. Най-силно от тях се хилеше Одоакър,
това обаче, което всички те си мислеха, посмя да изрече само старият
гепидски воин. Като засука побелелия си рус мустак, Ардарик каза:
– С Илдико и аз бих приел да върша тази тежка работа!
– Не е това, което си мислите – ядоса се Авитохол. – Илдико наистина е
много красива. – Той говореше, но усещаше, че погледите на мъжете се
„хлъзгат“ назад, зад гърба му, и оглеждат прекрасната бургундска кралица,
която все още стоеше там. – Аз се опитвам да ги успокоя. Искам да разбера
дали Илдико участва в заговор на Флавий Аеций и брат си Гизелхер.
Веселите пламъчета в погледите на младите балтавари не се харесаха на
Авитохол. Той се чудеше какво ли си говореха помежду си за него, докато
го нямаше? Ардарик сигурно непрекъснато ги заливаше с глупостите си и
предположения какво правят двамата с Кримхилда.
След като даде своите разпореждания, Авитохол се обърна и тръгна към
кралицата, която го очакваше. В гърдите му бушуваше буря от чувства. Той
не можеше да сдържи вълнението си от това, че още няколко дни ще бъде
близо до нея.
– Какво стана, Етцел? – попита тя и го хвана под ръка.
Като се опитваше да сдържи вълнението в гласа си, с цялата нежност, на
която бе способен, Авитохол каза:
– Как да те наричам, мила? Кримхилда е много дълго и официално. Ти
си кралица Кримхилда, но когато си с мен, си моя жена. Знам, че Хилда на
германски означава „борба“, но аз не искам да те наричам с това име, не
желая между нас да има битка или война. Може ли да те наричам така,
както те наричаме ние – Илдико? В това име има поезия. Илдико! – повтори
Авитохол. Сега, може би поради близостта на прелестната млада жена, и
името му се стори изключително красиво. Как звучеше само? – Илдико! –
за пореден път го произнесе.
Жената обаче не се интересуваше от това как той ще се обръща към нея.
– Какво стана? – отново попита тя, а в очите ѝ се четеше тревога.
За да я успокои и да задоволи любопитството ѝ, Авитохол каза:
– Заповядах на воините си да защитят границите на кралството ти, както
ти поиска! Едни ще пазят границите с франките, други изпратих на север,
за да пазят земите ти от саксите.
– Но ние не воюваме с тези народи! С тях сме в много добри отношения!

175
 Авитохол се направи, че не чува думите на кралицата. Тя обаче ги повтори
и той бе длъжен да отговори:
– Когато станеш моя съюзница, това може да се промени. Нека пазим
териториите ти, за да сме по-сигурни.
Тези негови думи явно успокоиха Кримхилда и тя се примири.
Тъй като бяха гладни, двамата се отправиха към тронната зала, където
прислужниците им поднесоха вкусни блюда. След като хапнаха, Авитохол
усети как клепачите му натежаха от умора и от безсънната нощ.
– Илдико, хайде да се оттеглим в покоите ти! – каза той. Мъжът гледаше
прекрасната жена и се питаше дали щеше да ѝ се отдаде така, ако не бе
наранен наскоро от Емьоке? Този въпрос остана без отговор, защото
двамата се оттеглиха в покоите на кралицата и отново се отдадоха един на
друг. Авитохол беше спокоен, защото знаеше, че през това време неговите
воини не бездействат, а изпълняват плана, който той бе предначертал. С
чувството за изпълнен дълг, той се отдаде на Илдико без задръжки, със
страст и желание, все едно това бе последната жена в живота му. Той
самият имаше някакво предчувствие, че е точно така. Дните и нощите им
се сляха в безкрайно преживяване. Двамата влюбени не живееха с ритъма
на останалите хора. Те пренебрегваха природата. Тяхната любов като че ли
им даваше сила да наложат своя ритъм над света, да се противопоставят на
изгрева и залеза, на деня и нощта. Двамата си бяха толкова достатъчни, че
не излизаха навън, не се срещаха с други хора. Кримхилда понякога
излизаше да види сина си, но след това се връщаше и му се отдаваше още
по-страстно отпреди. Колко време бе минало, Авитохол не го
интересуваше. Той се молеше на Бог и благодареше, че му беше дал тази
последна възможност да бъде с жена като Илдико. Мъжът като за последно
черпеше с пълни шепи от живота, любовта и насладата. Ако някой го
попиташе влюбен ли е в Илдико, той вече щеше със сигурност да отговори:
„Да!“ Бургундската кралица също го обичаше много или поне така
твърдеше. Тя викаше неговото име не само когато се любеха. Кримхилда
твърдеше, че освен него и Зигфрид, не е обичала друг мъж. Дори го
увещаваше, че го е обичала още от дете. Всичко това ласкаеше Авитохол.
Той искаше това блаженство да продължи вечно.
В моментите, когато не спеше, Авитохол се отдаваше на писане. Той
пишеше във всеки свободен миг. Любов и писане, такъв живот му хареса
много. Любовта се отразяваше много добре на писането му. Книгата вече
бе започнала да се оформя. Кримхилда му съдействаше. Тя нареди да му
намерят достатъчно пергамент, мастило и пера. Дори заръча на нейните
майстори да направят корицата на книгата, да я обковат със злото и украсят
със скъпоценни камъни.

176
 Един ден той отново чу топуркане на крака. Този път вече знаеше всичко.
Мъжът облече доспехите си. Двамата с Кримхилда се целунаха страстно.
Жената се впи в него и не искаше да го пусне. Тя явно предчувстваше какво
ще се случи.
– Не ме оставяй! Толкова ми е хубаво с теб! Ще те чакам да се върнеш! –
проплака тъжно кралицата.
– И аз те обичам! – каза Авитохол. – Обещавам ти, че ще се върна да те
взема! Повече няма да живеем разделени! Обичам те! Искам да си при мен!
В стаята нахлу Гунтер. Момчето бе превъзбудено.
– Отпред има войници! – каза то.
– Това са воините на Етцел – отвърна майка му.
Авитохол знаеше, че не може да са други воини освен неговите. Пред
портите на града бе оставил водача на скитите Ерикон и беше сигурен, че
той няма да допусне други воини да припарят до града без битка.
Кримхилда се обърна и тръгна напред. За миг момчето и Авитохол
останаха сами. Българинът наистина искаше да я вземе със себе си. Тя беше
кралица и трябваше да брани трона на Ксантен, но това не го интересуваше.
Авитохол вървеше в пълно бойно снаряжение. Мечът весело подрънваше
на кръста му. Той като че ли бе щастлив, че отново виси на бойния му
колан, а не е сврян в ъгъла. Златната халка с медальона със сърната се
търкаше в халкичките на ризницата му като в струна и това, което се
чуваше, не бе поскръцване, а музика. Авитохол се заслуша в нея и
на сърцето му стана леко и весело. Мъжът излизаше от замъка все едно е
негов и му принадлежи. Той застана пред своите воини, а това бяха
Ардарик, Одоакър, Хунулф и Харгита, водачите на северната му армия.
Ерикон със своите скити бе останал да пази лагера, който се виждаше зад
гърба на четиримата мъже. Ирник го нямаше, той и престарелият водач
на акацирите Киридаг бяха отишли към Турне – столицата на салическите
франки.
Хунулф явно бе избран да говори, защото каза:
– Свършихме всичко, което бяхте заповядали. Разбихме саксите. Те бяха
останали почти без воини. Това, което казахте, явно е истина. Тяхната
армия се е присъединила към войската на Флавий Аеций. Не беше трудно
да разгромим старците, децата и жените, които се опитаха да ни
окажат съпротива. Те обаче бяха малко. След това, по някакъв свой обичай,
като се правеха на вълци, те опитаха да ни стреснат и спрат. Хората на
Харгита обаче се справиха с тях. Един от народите, които Харгита води,
неврите, като се преструваха на вълци, навлязоха в горите; гелоните пък
боядисаха лицата си в синьо и така спряхме саксите. Без особена
съпротива, превзехме и земята на англите. Стигнахме чак до земята
на датчаните. Те се опитаха да ни дадат сражение, но хората на Харгита ги

177
 нападнаха внезапно. Битката се проведе в някакво блато. Земята
„танцуваше“ под краката ни. Датските главатари смятаха, че срещу себе си
имат хуни. Те знаеха, че хуните воюват на коне. Нашата армия обаче е от
пешаци и воините ни бяха по-леки от датчаните. Само роксоланите са по-
едри и тежки, всички останали, особено гелоните, белотите и неврите бяха
леки и се провираха през блатата като опитни ловци.
Понеже блатото бе прорязано от потоци и пробито от езерца, датският
водач бе разделил войската си на три части, за да могат по-лесно да
маневрират.
Изведнъж в разказа на Хунулф се намеси Ардарик. Личеше си, че гепидът
отново преживява битката.
– За да им отвърнем, ние също разделихме войската си на три. Аз и
гепидите, както и масагетите и техният водач Руа, поехме центъра, Харгита
и Визихаст- водачът на ругите, пое единия фланг, а Хунулф и Одоакър,
които водеха скирите – другия фланг. Скоро към нас се присъедини Ернах.
– Как Ернах?! Нали той трябваше да е с акацирите на Киридаг при
франките?!
– Да! Но там явно му се е сторило скучно и той дойде да подкрепи своя
тъст Руа.
Авитохол побесня. Ирник не го бе послушал и не се бе подчинил. Синът
му трябваше да остане на границата с франките, вместо това той бе взел
участие в битките. Такова неподчинение трябваше да се накаже жестоко.
– Къде е Ернах? – попита българинът, очите му се наляха с кръв, а
главата му се клатеше страховито. Мъжете, които стояха пред него, веднага
се стегнаха. Те знаеха за прегрешението на Ирник, но сега, като видяха
гнева на мъжа пред тях, изпитаха ужас при мисълта какво ще последва.
– Той се прибра при Киридаг и акацирите – каза Хунулф с лекота, за да
оневини постъпката на братовчед си. – Той много ни помогна – додаде след
малко по-големият син на Едекон.
Авитохол мърмореше гневен нещо, но мъжете не го чуваха и разбираха, а
за да бъде забравена постъпката на Ернах, Ардарик каза:
– Да, много ни помогна. Срещу мен, Руа и Ернах излезе датският водач
Хавард, неговият генерал Иринг предвождаше армията на датчаните.
Знаехме, че в ръката си той носи специален меч, който се казва Васке,
възпят не в една поема от датчаните. Ернах се засили срещу него, Иринг не
изостана, двамата мъже държаха в ръцете си мечовете си. Ударът бе
страхотен. Въпреки едите11, мечът на Ернах прекърши прехваления меч на
Иринг – Васке. Из редиците на датчаните се разнесе мълвата, че синът на

11
Скандинавски саги, най-известни са Малката Еда и Голямата Еда. На основата на скандинавските саги в по-късни
времена се появяват писания и поеми, сред които е и „Песен за нибелунгите“. Сагите са в основата на средновековните
рицарски романи.

178
Атли е тук, че Ернах носи в ръката си Меча на Атила – Непобедимия меч.
Като прекърши острието на Васке, Ернах сякаш пречупи гръбнака на
датчаните. Щом видяха това, те се стъписаха. Без меч, Иринг стоеше пред
Ернах, след това се обърна и побягна като страхливец. Генералът бягаше,
а Ернах го следваше с твърда стъпка.
Скоро Хунулф и Одоакър вдигнаха победоносно ръце. Те бяха
разгромили воините на Людегаст. Само преди дни тези същите бяха
разбили войските на брата на Людегаст – Людегер, който предвождаше
саксонската орда. За съжаление братята избягаха.
– Можем да кажем, че Ирник победи датчаните – каза Хунулф.
– Той е големият победител! – съгласи се Одоакър. – Разби ги с един удар
само!
След вметката на двамата млади мъже, Ардарик продължи своя разказ.
– Датчаните бягаха като плъхове и се криеха из гъстите гори и блатата.
Някои от тях се товареха на лодки и се криеха из стръмните, начупени
брегове. Те се спотайваха в закътани заливи и ставаха невидими за нас. По-
страхливите се прехвърляха на островите, в техните земи морето е
безкрайно, а островите са стотици и хиляди, пръснати между заливите.
Скоро разбрахме, че датчаните повече няма да се появят пред очите ни. С
малките си кораби, които наричаха дракари (дракони), те можеха да
стигнат до най-северните земи и до острова Албион (Британия).
Авитохол знаеше, че датчаните бяха изкусни моряци и пирати. Те
пътуваха дори до най-северния остров на земята, този, от който
произлизаше Брунхилда (остров Исландия).
– Тъй като знаех – Ардарик докладваше на владетеля, – че не бива да се
бавим, наредих на войските ни да се върнат назад. Сега вече ги оставих да
плячкосат на воля земите, които бяхме покорили.
– Добре, гответе се скоро да тръгваме! – след тези думи, българинът се
обърна към Кримхилда. Тя отново бе излязла, да го изпрати и бе застанала
на същото място, както предишния път.
Докато слизаше, той бе избързал и за пръв път, откакто бе в двореца в
Ксантен, бе останал сам. В този момент от един тъмен коридор го бе
пресрещнал някакъв човек, облечен в черни дрехи. „Владетелю Етцел – бе
казал мъжът. – Жесток заговор се готви над вас.“ „Кой си ти?“ – го бе
попитал Авитохол. „Аз съм маркграф Екварт“ – бе отвърнал онзи.
Авитохол знаеше, че маркграфовете владееха пограничните земи на
западните кралства. Те бяха като конфедератните народи в Римската
империя или като съюзните народи и племена в степните империи. „Какъв
заговор?“ – спокойно бе попитал Авитохол. „Кралицата от много време
планира да ви убие. В това свое начинание тя е посветила няколко свои
приближени, сред които съм и аз.“ „Защо ме предупреждаваш?“ – го

179
бе попитал Авитохол. „Защото знам, че сте най-силният владетел! Ако тя
ви убие, това ще бъде гибел за всички бургундци! Аз не желая това! Не
искам омразата на синовете и дъщерята на крал Данкрат и на бургундци те
от Вормс да се прехвърли върху нас! Ние, северните бургундци, сме
различни и нямаме вражда с вас! Заради тази своя лична вражда тя ще
навреди на нашето кралство Ксантен.“
Авитохол искаше да попита маркграфа Екварт кой стои в основата на този
заговор, но нямаше време, защото двамата вече наближаваха портата.
Кримхилда бе изостанала, но Екварт явно се притесняваше някой друг
сановник да не ги види. Ако мъжете спряха, скоро кралицата щеше да ги
настигне. Понеже бързаше, Авитохол бе попитал така, че бе включил и
отговора във въпроса. „Гизелхер или Моргана, кой стои в основата на
заговора?“ Мъжете вече се разделяха. Екварт беше с черна наметка, но в
очите му и по жеста на главата му Авитохол разбра, че греши. Без думи
мъжът му подсказа, че нито един от тези двамата не е в основата на заговора
срещу него, не само това, ами и че е много далеч от верния отговор.
Всичко това много озадачи българина. Подозренията му се оправдаха.
Сега той осъзна колко самонадеяно бе останал да спи невъоръжен в сърцето
на чуждия замък. Като мислеше за всичко това, Авитохол се приближи до
Кримхилда, която тревожно стискаше ръцете си, и с твърд глас каза:
– Трябва да тръгвам!
Кралицата явно не подозираше за бързата му среща с маркграфа Екварт,
защото, като истинска актриса, като Андромаха, която се прощава със своя
съпруг Хектор, каза:
– Остани – после нежно добави, – любов моя!
Ако не знаеше всичко, за което Екварт го бе предупредил, Авитохол
сигурно би прегърнал нежно Илдико. Той обаче вече знаеше. Българинът
настина я обичаше. Нейната красота и изящество, културата ѝ,
прекрасната ѝ дълга коса не можеха да оставят безучастен никой мъж. Те
му действаха, в същото време той подозираше вероломното ѝ поведение.
– Мислех, че Зигфрид е голямата ти любов! Виждал съм те как го
гледаше! Знам как уби брат си заради него!
– И заради теб бих могла да убия – каза Кримхилда, а в очите ѝ блесна
пламъче, което накара тялото му да настръхне. Тази жена наистина можеше
да убие хладнокръвно, българинът бе сигурен в това. Той си спомни онова
буйно кльощаво момиче, което се бе превърнало в тази прекрасна роза. Как
бе станало това? Авитохол си заповяда да не се подвежда по това как
изглеждаше днес Илдико. Това бе същата онази бойна фурия, която
крещеше: „Аз съм валкирия! Аз съм валкирия!“
– Теб те обичам от дете, откакто се помня – нежно каза тя. – Познавам те
и те помня, откакто помня себе си. Ти си ме спасявал толкова много пъти –

180
докато говореше това, Кримхилда се приближаваше към Авитохол, а той
не можеше да помръдне. Красивата жена като че спираше мислите му
и потушаваше инстинкта му за самосъхранение. Като някакъв глупак, той
стоеше, осъзнавайки опасността. Въпреки предупреждението, той се
опитваше да я защити. Дали пък този Екварт не искаше да ги скара? Може
би той обичаше Илдико и искаше да го настрои срещу любимата му жена,
а може би е станало недоразумение? Той бе казал, че не Гизелхер и Моргана
са в основата на заговора. Кой друг можеше да бъде? Може би Флавий
Аеций или някой друг?
Кралицата го прегърна. Отначало той чувстваше роклята и с широката
пола. После тя се стопи и те двамата останаха притиснати един в друг, все
едно бяха голи. Авитохол се задъхваше, той чувстваше извивките на
тялото ѝ, които тези дни толкова добре бе опознал. Тази прелест караше
дъха му да секне. Той дишаше толкова леко, не желаейки да наруши
хармонията и да изпусне и най-нежното докосване помежду им.
Жената шепнеше в ухото му нежни слова за любовта, за копнежа и
очакването. Българинът искаше да ѝ се отдаде, да повярва, че тя го обича.
Една част от него ѝ вярваше, друга обаче бдеше. Той бе сигурен, че в същия
този момент, в който тя изричаше най-красивите думи за любовта, които
някога бяха изговаряни, Кримхилда си спомня майка си Ута, унизена от
воините на Етцел, брат си Гунтер, убит от същия този Етцел, другите си
братя – оковани и унизявани. Нямаше как тя да не копнее за мъст. Дали го
обичаше? Авитохол бе сигурен, че е така. Тя обаче бе обичала и брат си
Гернот, но това не ѝ бе попречило да го убие. Авитохол разбра, че трябваше
да е сигурен, че Кримхилда го обича най-много от всичко на света, за да е
спокоен, че ако се наложи, тя ще убие заради него.
– Обичаш ли ме повече от всичко на света? – попита той.
– Да! – каза тя, а очите ѝ говореха, че е точно така. Авитохол искаше да ѝ
вярва. Двамата бяха прекарали прекрасно тези дни и нощи в Ксантен. В
последните дни дори напълно бе забравил за Емьоке, но пък все по-често
мислеше за Мириам и Гуинивър.
Авитохол си спомни за бившия легионер Флавий Кракс и реши да го вземе
със себе си. Даде необходимите разпореждания и скоро мъжът се
присъедини към войските му, но не като войник, а като негов гостенин.

181
 XII

Авитохол поведе своите войски на запад. Там, на границата с франките,

щяха да ги чакат акацирите, Киридаг и Ирник. Българинът яздеше начело
на армия та си. Движеха се бързо, без да очакват някаква съпротива по пътя.
Когато двете армии се сляха, Ирник се държеше все едно никога не е ходил
в Саксония и Дания.
Авитохол беше много ядосан от неподчинението на Ирник. Макар всички
вождове да оправдаваха и подкрепяха сина му, Хунулф, Одоакър, Ардарик
и дори Харгита се кълняха, че точно той е причина за победата им, това
обаче не можа да смекчи гнева на бащата.
– Това неподчинение някой ден може да струва живота на много воини –
недоволно каза той. След това, като изгледа вождовете, допълни: –
Оставете ни сами!
– Радвам се, че мечът, който изковахме, е издържал! – каза той на Ирник,
когато двамата останаха насаме.
– Не само издържа, но пресече острието на прославения меч Васке.
– Знам, че си безстрашен, че можеш да останеш спокоен и невъзмутим в
центъра на бурята, че си уверен в силата си и смяташ, че няма какво да
загубиш, че орендата те пази. Въпреки това заслужаваш да бъдеш убит,
посечен на място. Такова е наказанието за неизпълнение на заповед по
време на война.
– Но, татко, аз стоях и исках да се бия...
– Не говори!
– Беше напълно безопасно, не исках да оставам и да пазя нищото!
– Някой трябва да върши и такива неща по време на война. Не всички
могат да бъдат герои, да си воин е по-голямо геройство от това да се
перчиш с меча! Някога едно от моите имена беше Стоян, което означава
„Човек, който стои, брани и пази”. Да правиш това е по-висше воинско
качество от това да се перчиш и да побеждаваш. Ти още не си достоен
да бъдеш българин! Повърхностен си, не изпълни заповед! Ако бяхме в
България, вече щеше да си мъртъв!
– Татко, ти нямаше ли да ме защитиш?
– Аз щях да съм първият, който щеше да те прободе и убие. Това, че си
мой син, не променя нещата. Ти си българин, а това е преди всичко
отговорност. Няма значение на колко години си, какво си мислил или
искал. Ти си напуснал бойния си пост! Наказанието за такова нещо може
да бъде само едно – смърт! Разочароваш ме, Ирник! Не съм очаквал от теб
такова нещо!

182
 Ирник се почувства много зле след думите на баща си. Той се движеше,
но му личеше, че не е на себе си. Може би, ако го бяха наказали, щеше да
се чувства по-добре, отколкото да чуе тежките думи-присъди, които
Авитохол изрече за него.
Авитохол и войските му навлизаха в земята на франките. Клода не се бе
върнал. Авитохол прати Одоакър и Ирник да го открият и доведат при него.
Сега най-важното нещо за българина бе информацията. Докато вървеше из
земята на франките, Авитохол не срещна никаква съпротива. Нито един
воин не излезе да го посрещне. Той знаеше, че Хилдерих е на страната на
Флавий Аеций, сам бе видял как кралят на франките бе преминал на
страната на Рим.
Все по-често мислеше за Мириам и дъщеря си Гуинивър. Българинът
осъзнаваше, че е сгрешил, като бе предал граала на франките и династията
на Меровингите. Той бе очаквал, че те ще му бъдат верни съюзници
завинаги. Те обаче се бяха отметнали. Баръс беше мъртъв, а Мириам и
Гуинивър бяха останали без защита.
Скоро войските, които предвождаше, се изправиха пред стените на Турне.
Авитохол много добре познаваше покрайнините на града. Устроиха лагера
си на мястото, на което преди години се бе провел рицарският турнир, в
който българинът бе победил всички. Неговите воини прекъснаха всички
пътища към града. Тази вечер Ирник и Одоакър доведоха Клода.
Мъжете насядаха около огъня.
– Е, Клода, кажи какво свърши! – каза Авитохол.
– Владетелю Етцел, обиколих земите на франките. Постъпих по начина,
по който вие поискахте. За съжаление франките са избрали да са на
страната на римляните. След битката при Августа Треверорум, техните
войски, начело с краля им Меровей, са тръгнали на запад и са изоставили
земята си. Като видял, че дядо му Меровей и баща му Хилдерих ще
воюват, невръстният Хлодвиг пожелал също да тръгне на война.
– Успя ли да привлечеш някого от франките на наша страна? – остро
попита Авитохол.
– Не! Никой не пожела да бъде наш съюзник.
– Каза ли им, че това е единственият им шанс да оцелеят?
– Да!
– Те разбраха ли те добре?
– Да! Разбраха, но ме гледаха пренебрежително. Дори Динадан, който ви
изпраща много поздрави, не успя да ги накара да приемат сериозно думите
ми.
Авитохол се намръщи. Страшен бе гневът му и щеше да бъде пагубен за
земята на франките. Ирник разбра това. За да го омилостиви и да
предизвика вниманието на останалите вождове и да ги разсмее, той започна

183
 да разказва за рицарския турнир, в който баща му бе разбил всички най-
добри воини на франките и германите. Повечето от мъжете не бяха чували
тази история и шумно изразяваха възхищението си от това, което чуваха.
Авитохол се чувстваше неудобно да слуша разказа на Ирник, затова
подхвана Клода и двамата се отделиха от групичката. Мъжете все така
насърчаваха Ирник да разказва и искаха да чуят всички подробности за
битките. Младежът се изправи и като използваше Одоакър, за да покаже
какво е правил противникът на баща му, разпалено обясняваше как се бе
развила битката между двамата.
Разказът на Ирник повдигна бойния плам на воините. Те изразяваха
възхищението си пред силата на Атила и непрекъснато повтаряха, че
франките и германите са слаби и ще ги размажат. Мехът с вино се движеше
от устни на устни и клетвите и заплахите към франките и всички западни
народи ставаха все по-люти и зловещи.
– Разкажи ми, какво се чува за нас из земите на франките?
– Там се разнесе мълвата, че вашите воини са нанесли жестоко
поражение на саксонците, англите и датчаните. Разбрахме, че англите и
саксонците панически напускат земите си и кой както може се спасява към
Британските острови.12 Предвождат ги братята Людегаст и Людегер. Сред
тях се носи слух, че Европа скоро ще падне в ръцете на Атила и че вие сте
най-свирепият воин, по-лош и от чумата. Датчаните взеха със себе си един
от свещените за тях предмети, за който се смяташе, че е като рог на
изобилието и храната от него никога не свършва – котелът Гундеструп.13
На другия ден воините на Авитохол бяха готови да атакуват Турне. За да
даде последен шанс на града, българинът се приближи до портите му.
Отвътре се зададе Динадан.
– Владетелю Етцел – каза той, – добре сте дошли!
– Не с добро сме дошли – отвърна Авитохол.
Динадан скочи от своя кон, приближи се до Аспа и целуна крака на
Авитохол.
12
Днес на Британските острови все още живеят наследниците на първите преселници - предкелтите (пикти) и келтите,
познати още като брити и скоти. По-късно англите и саксонците, които произхождали от германските народи, дошли от
континента и принудили келтите да се преселят на запад, на един полуостров в Средна Англия, който днес се нарича
Уелс. Друга част от бритите-келти постепенно били изтласкани на север и днес се наричат скоти или шотландци. Всички
тези преселения оставили своя отпечатък върху английския народ и език. Английският език първоначално е смесица от
келтски, предкелтски и латински, а по-късно в него се включват старонемски и саксонски думи. С нахлуването на
норманите, които са последните преселници по тези земи, в езика навлизат и френски думи, както и бретонски, които
имат връзка с келтските. В някои отделни райони, обитавани от викингите, се срещат и датски думи. Впрочем в
Средновековна Англия сред простолюдието се говорело на немски (саксонски), а рицарите и благородниците, които били
от нормански произход, говорели на френски. В английския двор официалният език бил латинският, на който се пишели
документите, научните трактати и договорите. Всичко това продължило до времето на Хенри VIII, който пръв от
английските крале започва да изучава английски език.
13
Днес сребърният котел Гундеструп е познат на науката, мотивите, с които е украсен, имат връзка с тракийските и
скитски традиции и показват общото между датчани, хуни, българи и траки. Котелът е един от свещените предмети сред
келтските народи. Такъв е и котелът Дагда, даден в дар на ситите и представляващ един от четирите свещени дара на
богинята Дану, която ирландският върховен крал Ард Ри трябвало да притежава, за да може камъкът на Фал да извика и
той да бъде избран за владетел.

184
 – Владетелю, пощадете този град! Вие сте наш баща! Научихте ни как да
се бием и да управляваме народа си! На вас дължим основаването на
династията на Меровингите и могъществото си!
– Така е, Динадан, радвам се, че ти помниш и признаваш това! Твоите
господари обаче го забравиха и сега ще трябва да си платят!
Освен всичко останало, аз ги бях натоварил с една мисия, да пазят лейди
Мириам и дъщеря ѝ. Какво стана с тях?
– Лейди Мириам се поболя нещо, залиня, залежа се и почина.
– Какво стана с Гуинивър?
– Тя замина с Меровей и Хилдерих. Младата жена иска да се посвети на
религията и да стане „Христова невеста“. През цялото време Хилдерих и
Гуинивър обсъждаха религиозни теми. Това не се нравеше много на
Меровей, тъй като той, под ваше давление, беше склонен да приеме
арианството, от всички съществуващи християнски секти. Гуинивър
обаче все повече се интересуваше от новото течение в християнството –
католицизма. Истинската причина за раздразнението на Меровей се
дължеше на близостта между Гуинивър и внук му Хлодвиг, който
неминуемо щеше да се повлияе от нея.14
– Накъде заминаха Меровей и Гуинивър?
– Към Реймс. Меровей иска да е първият крал, обединил франките. Той
се чудеше как да го направи и реши, че вярата е най-добрият начин. В Реймс
има епископ, точно там той иска да стане кониг на всички франки.
Без никакво бавене, Авитохол каза:
– Оставете портите на града отворени! Моята войска ще владее града! –
след което обърна своя кон.
– Владетелю Етцел, пощадете града и народа на франките!
– Това зависи от вашите действия! Ще заповядам градът и земите ви да
не бъдат нападани!

14
Именно Хлодвиг е кралят, който покръстил франките в католическата вяра.

185
 XIII

Авитохол остави Ардарик да определи хора, които да задържат града, а

той се върна при войските си и ги поведе на юг към Реймс. Там се намираха
франките. Неговата цел бе да ги настигне, докато са още слаби, преди да са
се събрали с армиите на Флавий Аеций. Мъжът искаше да спаси
Гуинивър. Тя бе негова дъщеря, наследничка на много български тиуни, но
във вените ѝ имаше и от кръвта на този, когото християните обожествяваха.
Голямата численост на армията пречеше за бързото придвижване, затова
Авитохол реши да действа самостоятелно. За целта сформира малка
групичка от балтаварите, които го бяха последвали, а това бяха Ирник,
Хунулф и Одоакър. Командирът нареди да ги придружава и Флавий Кракс.
Той бе обещал на бившия легионер да му помогне и сега изпълняваше
обещанието си. Големият космат звяр също тръгна с тях, го и другояче не
можеше, защото никой не бе в състояние да заповядва на полу-звяра полу-
куче. Така петимата, без никакво бавене, се отправиха към Реймс.
Авитохол яздеше рамо до рамо със сина си. Българинът знаеше, че Тангра
непрекъснато му показваше, че така трябва да го обучава. По-възрастният
българин още не бе простил на Ирник това, че бе напуснал бойния си пост,
бе прекрачил заповедта му и се бе включил в битката с датчаните.
– Ирник, ти трябва да бъдеш като Прометей – каза Авитохол и се
усмихна.
Момчето, като чу тази забележка, смръщи вежди, личеше си, че се опитва
да разбере какво означават думите на баща му.
– Знам почти всичко за Прометей, спомням си цялата история, но не
разбирам какво точно имаш предвид, татко?
Авитохол очевидно се забавляваше, той виждаше напрежението,
изписано върху лицето на сина си, и го остави да се помъчи още малко.
– Прометей е бил титан, който е пожертвал живота си заради хората. Той
е един вид предшественик на Христос. Прометей е дал огъня на хората, а с
това метала и храната. Той се е погрижил за тяхното оцеляване, защото от
желязото те изковали плугове, мотики и лопати, но и мечове. Исус е
изкупил греховете на човечеството и подобно на Прометей се пожертвал
заради хората.
– Какво трябва да направя? Да се пожертвам заради хората ли? Може би
искаш да кажеш, че борбата за България е огънят, който трябва да дадем на
човечеството?! Всичко, свързано с българите, е като Светлина и Огън за
човечеството.

186
 Авитохол остана доволен от думите на сина си, от показаните от него
знания и начина му на мислене. Той не желаеше да го измъчва повече,
затова каза:
– Това, което казваш, е вярно, но аз говоря за друго нещо. Знаеш ли какво
означава „Прометей”?
Ирник повдигна рамене.
– Както повечето имена, така и името на Прометей има смисъл. Името
на титана, дал на хората огъня и с това причинил си много мъка, означавало
„Мислещ предварително”. Това исках да кажа, че трябва да си по-умен и
внимателен и да обмисляш и планираш всяко свое действие.
Ирник мълчеше, личеше си, че се срамува от незнанието си, както и от
постъпката си при датчаните.
– Татко, в едно свое предсказание мама предрече, че племето на Атила
ще изчезне. Мисля, че това стана по време на пратеничеството на
Максиминос. За хуните ли се отнасяше това предсказание?
– Трябва да знаеш, че във всяко предсказание и при посещение на
различните оракули винаги има две страни. В първата половина на живота
си аз посетих всички най-силни и известни, още от древността,
прорицалища. Всички, през които Александър Македонски е минал при
похода си за завладяване на света. Бях в прорицалището на Амон в
Египет, в Дионисиевото прорицалище в Родопа планина, в ръцете си съм
държал „Книгата на сибилите”. Само с Питон, който е говорел чрез устата
на Пития от Делфийския оракул, не съм се срещал, защото прорицалището
било разрушено. Знам, че оракулите изпращат посланията си като поеми и
знаци, които често остават неразбрани от хората, отишли да получат
знак. Така с времето разбрах, че не е толкова важен отговорът, колкото
въпросът и начинът, по който питаш и какво влагаш във въпроса си. Ако
човекът пита правилно и осъзнато, ще бъде разбран и отговорът ще е
правилно интерпретиран. От едната страна стои оракулът и посланието,
което обикновено е отговор, а от другата страна – човекът. Майка ти Баяра
изричаше думите, които Бог ѝ пращаше, хората ги слушаха, но
всеки можеше да разбере и вникне в посланието в различна дълбочина,
всеки чуваше различни думи и разчиташе различни послания за себе си.
Това зависи от нещата, които знаеш, колко посветен и духовно буден си,
колко си чист. Повечето хора, които не знаят, че Атила и аз сме братя,
сигурно са си помислили, че Баяра е говорела за гибелта на хуните.
Тези, които не знаят, че аз, ти и Баяра сме българи, ще си помислят, че
третият син на Атила трябва да наследи престола от баща си и така да
изпревари братята си. Тя обаче каза съвсем друго нещо. Виж как според
това какво знаеш и доколко, можеш да го изтълкуваш по различен начин.
Шаманката предсказа, че племето ще изчезне, но тя нямаше предвид

187
хуните и Атила. Народът, който трябваше да изчезне, не бяха хуните, а
българите. Българите бяха унищожени и това бе волята на Бог.
Авитохол използва думата „бог” и Ирник беше благодарен, че баща му не
каза „Тангра”. Младият мъж не можеше да приеме идеята, че смъртта на
българите е била по волята на Тангра, че „отецът“ е решил да убие синовете
си или поне ги е оставил в ръцете на враговете им. Ирник смяташе бога на
своите предци за добър бог. Той не можеше да допусне, че Тангра можеше
да иска гибелта на избрания от него народ.
– Баяра каза, че след като племето бъде унищожено, ти ще го възродиш.
Ти ще си неговото спасение. Не просто трябва да се бориш за оцеляването
на българите, а да издигнеш съществуването им на ново, по-високо ниво,
да дадеш смисъл на това съществуване. Трябва да направиш така, че те да
станат нова раса. Аз винаги съм смятал, че това е моя задача, че правя точно
това, но Баяра каза друго. Според мен това може да стане само ако
българите носят новата Светлина на света, а ти трябва да станеш новият
Прометей.
Като чу името на титана, Ирник се разсмя.
– А иначе Баяра предсказа още нещо. Обикновено прорицанията са
такива, в тях има много и различни смиели, на различно ниво и с времето
се разкрива дълбочината на замисъла на предсказанието. Тя предсказа, че
племето на хуните ще изчезне с гибелта на Атила. Смъртта на Атила ще
бъде гибел за народа на хуните, но синът му (българите) ще създаде нова
раса.
– Но, татко, това е невъзможно! Хуните са най-силният народ в света!
– При народите е така, това, което е привидно, не винаги е вярно. Не
веднъж се е случвало народи, които изглеждали непоклатими и велики, да
рухнат от само един повей на вятъра. Такава е съдбата на всички предишни
империи, само Персия донякъде е изключение. Всички други, колкото и
велики и вечни да са изглеждали, са рухнали и от тях е останата само пепел,
която е изтекла между пръстите ни. В момента хуните наистина са най-
силният и млад народ. Бъдещето е в техните ръце. Някога аз мислех същото
за българите, но къде са те сега?
Тези думи накараха Ирник да сведе глава и да замълчи.
– Някога аз мислех, че българите сме изчерпали мисията си – Авитохол
продължи да говори – и затова ни бе отредено да изчезнем. Ние, българите,
винаги карахме народите около нас да сбъдват мечтите ни. Понеже не
бяхме много и не в бройката, и не в армията бе силата ни, ние обсебвахме
мечтите на хората, на цели народи. Нашата мечта като отрова се изливаше
в умовете им, разпространяваше се като зараза, обсебваше мислите им, те
сънуваха нашите сънища, виждаха света през нашите очи, ставаха наши
гебети. Ние владеем не само телата им, но и мечтите им. Така нашата мисия

188
явно не е умряла с нас. Бог знае това. Смятам, че ако е трябвало да бъдем
унищожени, това щеше да се случи и на народите, които все още
изпълняват мисията ни. Последният такъв народ може би са хуните. Аз
смятам, че над хуните тегне проклятието на българите. Те ни победиха и
унищожиха, но ние, като отровен скорпион, успяхме да ги ужилим в
последния момент, преди да ни убият. Ирник, мисля, че двамата с теб сме
жилото на този скорпион, което продължава да стои забито в тялото им и
да излива отровата си. На това се дължи недоволството на Атила, което
понякога не успява да скрие. Аз им предадох „Да”, но в същото време
вложих в тях мисията на българите. Ние бяхме учени да мислим, че
съществуването ни има по-висш замисъл. Ние сме месиянски народ.
Закърмени сме с орендата, не можем да си представим живота си без
връзката си с Бог. Ние затова сме българи, защото не можем просто да
съществуваме, не можем да бъдем скотове, които вегетират. Ние винаги
търсим и излъчваме смисъла.
– Татко, но ти винаги си ми казвал, че „Да” е най-доброто бойно
изкуство! Щом сме били победени, излиза, че не е така!
– „Да” не ни беше дадено, да налагаме чрез него мощта над народите си.
Неговата роля не е да ни направи непобедими.
Tope на хуните беше друго, както и стратегионите на другите народи. Те
са за победа, за властване, за налагане над другите народи. Ние, българите,
никога не сме се стремили да имаме империи, да властваме над народите
чрез сила. Ние сме други. Ние властваме над умовете. „Да” ни е било
пратено от Бог, за да се защитаваме. То наистина е най-доброто, защото ни
предпазваше от много по-големи народи. То е интелигентно, прецизно и с
поразяваща сила, защото ни бе дадено, за да защитава Народа на Бог,
богоизбраните, този народ, който днес може да се нарече Народът на
прокълнатите.
– Татко, защо наричаш българите Народа на прокълнатите? Не го прави!
Настръхвам, като го чуя!
– За това ще ти разкажа след малко. Чуй сега какво искам да ти кажа!
Според мен Бог възприема хуните като част от българите, като наше
продължение. Той ще ги унищожи като част от нас и това няма да бъде в
далечното бъдеще. Според мен ще се случи скоро. И това предсказа Баяра.
Едва след тяхното унищожение ще бъде изчерпана мисията на българите и
ще започне новият ни подем. Ирник, виждам, че си тъжен, но ти трябва да
знаеш, че в живота е така. За да има ново начало, преди това трябва да има
край на старото. Колкото и да ти е неприятно, оказва се, че гибелта на
народа ни е била нужна, за да може да настъпи твоят възход.
– Татко, какво говориш?! Никога не съм искал това! Аз съм влюбен в
разказите за онези българи, сред които ти си израснал. Цял живот съм

189
мечтал да ги видя, искаше ми се да можех да помириша аромата на онази
степ, на българската, да се разходя около юртата на Баяра и Тарвил, да
отида до юртата на Баяр, да стисна ръката му, да стъпя на гумното, да се
спусна в долчинката, където цъфтят онези цветя, за които си ми разказвал,
да помилвам сухото дърво пред входа на шаманската юрта. Винаги съм
мечтаел да върна онези времена и хора. Как можеш да кажеш, че трябва да
ги отрека!? Не ми вменявай такава вина, че моят живот е заради тях!
– Това е още едно от нещата, заради които мисля, че от този момент
нататък до памтивека ние няма да сме същия народ. Според българите вече
няма да сме мили Богу. Цял живот съм се терзаел от мисълта дали като
оцелявам, като продължавам да живея, не въставам срещу божия промисъл,
срещу волята на Бог. Ако е така обаче, това може да означава, че ние,
българите, имаме воля по-силна от тази на Бог, че сме поне богоравни. Тази
гордост винаги е изгаряла душата ми. Не исках да се възгордявам, но не
можех да се смиря. Смирението би означавало да превия коляно, да умра,
да изчезна, да се претопя, да престана да съм българин. Да! Бог така бе
поставил нещата, че щом съм жив и се боря за живота си, това би
означавало, че го правя въпреки неговата воля. Аз, българинът, научен, че
трябва да живея заради мисията, дадена ни от Бог, че животът ни
винаги има смисъл, в един момент не се подчиних. Аз, борейки се за живота
си, въстанах. Опитвах се да си внуша, че това е част от замисъла, че борбата
ми с живота не е само стремеж да оцелея, не е просто мое егово желание,
малката борба на нещастната мравка да остане жива. Повтарях си го
милиони пъти. Хиляди нощи се взирах в лунното небе и отказвах да го
проумея, да го повярвам. Питах се, оцеляването ми заради самия мен ли
е, заради дребната ми душица, бореща се по инерция, или е част от някакъв
велик, колосален замисъл? Не исках да повярвам, че като се боря, за да
остана жив, всъщност нарушавам повелята на Тангра. Аз обичах Тангра.
Богът на нашите предци ни бе създал такива, каквито сме, той ни бе
надарил с мисия. Не можех да повярвам, че същият този бог се отрече от
нас, че ни изостави, че оцеляването ми е свързано с това да се
изправя срещу Тангра, когото толкова обичам. Може би затова развих и
промених идеята си за Тангра. Невъзможността да повярвам, да си обясня,
да приема в душата си, че вече не съм желан и обичан и в същото време
чувствах орендата, любовта и подкрепата. Тази невъзможност да разбера,
свръхлогиката ме накара да изследвам Бог, да се опитам да го разбера, за
да мога да съм по-близо до него. Това е Българският Бог, аз се доближих
до Тангра, проумях логиката му, приех двойнствеността, направих я част
от моята природа и единство. Българският Бог бе идеята ми как да
продължа да живея с Бог. Не с онзи Бог, който фалшиво всеки човек
създава в душата си. Той го изгражда добър, обичащ го, за да се опита да

190
 го умилостиви. Бог обаче не е такъв. Моят път от Тангра към Българския
Бог бе едно пътуване към реалността, откриване на истинския Бог не такъв,
какъвто искаме да бъде. Аз се чувствах като гнида между ноктите на
Великата сила. Въпреки това като обсебен се борех. Преди малко ти казах,
че българите караха другите народи да сбъдват мечтите им, да изпълняват
мисията им. В един момент и аз се почувствах същата такава жертва. Да! И
аз бях жертва на същите тези българи, към които принадлежах и които
толкова много обичах. Преди малко ти казах, че Тангра ще
унищожи хуните, защото са последната мисъл на българите. Същото
се отнася и за нас или поне за мен. Аз съм като хуните, жива отломка от
българите, която е оцеляла. Ние сме продължение на духа на българите. Аз
не мога да живея по друг начин, освен като българин. Виж колко силни
бяха предците ни, те остават живи чрез нас, дори когато отдавна вече ги
няма на тази земя. Това винаги се е отнасяло за българите. То е свързано с
орендата, такава е нейната природа15. Орендата прави така, че народът на
българите да оцелява винаги. Българите винаги ще ги има.
– Но, татко, това не е ли противоречие между Тангра и орендата?
– Така е. Това противоречие е в нашите души и то ни кара да изглеждаме
объркани, но в същото време това напрежение създава голяма сила и
придава драматизъм на действията ни. Тангра се отрече от нас, в същото
време орендата ни брани и ни кара да се борим. Чрез нея чувстваме
подкрепата и обичта на Бог.
Аз знам, че Тангра ще се опита да ме унищожи. В един момент проумях и
имах силата да си призная, че цял живот се боря, създавам, огъвам се,
оцелявам. Това е може би заради моето его. В моя живот се сблъскаха две
велики сили, предопределението и волята ми да оцелея. Винаги съм
действал под напора на тези двете. Сега вече съм сигурен, че волята
на Тангра е била българите да бъдем унищожени, да ни няма, да не
съществуваме. Ние сме като нокът, който отначало е полезен, пази пръста,
но когато израсне много, започва да пречи. Тангра се опита да ни отреже,
но ние сме упорити. Днес двамата с теб сме нокътят впит в плътта,
предизвикващ подуване и болка, дразнещ, каращ Тангра да мисли
непрекъснато за нас. Ние сме по-силни от него, защото сме важни повече от
цялото останало тяло, пречим му да продължи пътя си, не му позволяваме
да ходи спокойно. Толкова малки, в същото време толкова значими и
силни. Тангра вече не подкрепя нашите действия, той не ни обича и иска.
Сигурен съм, че Бог ни проклина заради това, че ни има, че оцеляхме. Ние
сме неговата слабост, част от миналото. В себе си обаче ние носим спомена

15
Тази забележка на Авитохол се отнася и за днешния ден. Всеки човек, който има духовна будност, може да види
проявленията на орендата. Макар днес гювечето българи да не са духовно будни и осъзнати, орендата им въздейства и ги
кара да правят неща, чието обяснение не осъзнават.

191
какво да правим, дълбоко изсечен в душите ни. От тук нататък, има ли на
света жив българин, той ще бъде като нокът впит в плътта. От този момент
съществуването на българите може да бъде само напук, срещу волята на
Бог, въпреки него, срещу него. Нас може да ни има само като Народът на
прокълнатите, прокълнати от самия Бог, от нашия Бог и Създател, от този,
който ни обичаше. Нашето съществуване винаги ще напомня на
Всевишния колко сме силни и упорити. Ние ще бъдем неговият постоянен
зъбобол. Оцеляването ни може да бъде свързано само с това да се изправим
срещу Бог и да се борим с него. (APPENDIX I, стр. 408)
– Татко, това звучи все едно сме обречени!
– Така е.
– Не е ли грозно, че говорим така, докато сме част от хунския поход?
– Прав си. Но аз говоря лошо и за нас. Исках да ти кажа, че не бива да
мислим само за спасението си, а и за мисията си, не просто да оцеляваме, а
това да има смисъл за човечеството и дори за Бог. Не трябва да живеем
егоистично, заради себе си, а и алтруистично, заради другите, заради
Смисъла.
– Татко, много пъти съм чувал да говориш за това, че българите правели
така, че другите народи да сбъдват мечтите им. Чичо Атила често ни е
обвинявал в това, а ти дори не опита да защитиш нашите предци! Какво
означава това?
– Атила има право, затова не му противоречах. Ние винаги сме правели
това и то не само с хуните. Ето например, преди години аз вложих идеята
за Лилит при франките. Предадох знанията си на Меровей, за да затвърди
властта си над останалите народи, а рода си – над останалите родове на
франките. Това винаги са правили българските тумир. Меровей
създаде династия, която се нарича Меровинги. Аз му подсказах как от герба
с трите жаби да се създаде герб с три лилии. Научих ги символ на какво са
лилиите. Те пазят тайните на наследниците на Исус Христос и по-
специално на неговите правнучки, които се наричат Светия граал. Това
направих най-вече чрез Динадан, но и директно чрез Меровей.
Авитохол помнеше, че бе загатвал на Ирник, че има брат и сестра, но
тогава синът му беше още малък и не бе посмял да го попита. Той се чудеше
дали да му каже, че има сестра, която е правнучка на Исус Христос и Мария
Магдалина. Гуинивър и Ланселот бяха идвали в Хунград само веднъж, като
много малки, но тогава Ирник също бе малко момче и сигурно не
ги помнеше. Мъжът обаче осъзна, че не е готов да го стори, затова реши
все още да не казва на сина си. Той спести на Ирник това по време на
похода да мисли за странични неща. Сега се питаше на кого ли от двамата
Ирник щеше да се зарадва повече?

192
 – Освен тази идея на франките, на германите разказах за чистия народ на
арийците (българите) – по-възрастният мъж продължи да говори. – Тази
идея заложих при бургундците и въобще в германските народи.16
Двамата мъже яздеха, но бяха „потънали” толкова дълбоко в разговора,
че бяха загубили ориентация и когато Авитохол вдигна поглед, в първия
момент не можа да се сети къде се намира.
– Татко, защо взехме този ромей с нас? Не трябваше ли да бъдем само
балтавари? Той може да е предател?
– Не знам, имам му доверие. Той се разкая пред мен, разкри дутата си.
Стана ми жал за него. Най-тъжното нещо е разкаял се воин, защото, докато
мъжът е на бойната пътека, той е корав и излъчва твърдост и принципност,
но когато се прекърши, е жалка гледка.
– Всъщност, татко, какво каза този?
– Той непрекъснато повтаряше: „Цял живот воювам. Битка след битка и
защо?!” Пожела повече да не е воин, искал да стане монах. Обещах му да
го отведа до някой град, където има християнски храм, базилика или
манастир. Ние сме тръгнали към Реймс, където знам, че има голяма
християнска базилика, само не съм сигурен дали има епископ.
Бившият легионер може да ни е полезен, защото познава тези земи.
– Кракс, ей, Кракс, наистина ли искаш да станеш монах? – попита
Авитохол, като подвикваше назад.
– Да, владетелю Етцел. Благодаря, че ме взехте със себе си!
– А може ли да ми кажеш накъде се движим?
– Да, ние се движим към Реймс. Там има голяма каменна базилика. Това
е един от най-западните градове в пределите на Франкия. От този град
християните се опитват да се закрепят сред франките.
– Знам, че има каменна базилика в Реймс, а има ли епископ?
– Ако няма, в града пристига епископът на Троа. Той е най-близкият
епископ.
– Какво ще кажеш да те оставим в Реймс, войнико? Там ще ти бъде ли
удобно да се подготвиш за срещата със своя Бог и за Второто пришествие?
Личеше си, че Флавий Кракс е благодарен и каза:
– Владетелю Етцел, благодаря! Искам да ви призная, че отначало ви
мислех за Антихриста, но сега съм разколебан. Мисля, че вие сте един
добър човек и воин, който държи на думата си!
Тези думи накараха Авитохол да се разсмее.

16
Голяма част от нещата, които Адолф Хитлер се опитва да постигне, имат връзка с българите и звучат като сбъдване
на техните мечти. Хитлер създава окултно дружество, което се нарича Туле, подобно на българския владетелски род
Дуло. Той търси артефакти, сред които Мечът на боговете. Копието на Лонгин. Навсякъде Хитлер твърдял, че трябва да
се създаде чиста раса от арийци. Всичко това прилича на изкривено тълкуване на орендата и идеите, които българите са
разпространявали от най-дълбока древност.

193
 – Антихристът може би е Изкусителят – Луцифер. Може би съм дошъл
да те изкуша и затова ти предлагам това!
Авитохол отново се засмя, но нарочно го направи зловещо, защото видя в
ъгълчеца на окото си, как легионерът започна да се кръсти и плюе назад
през рамото си. Българинът се обърна напред и с това показа, че разговорът
за него е приключил.
– Татко, искам да попитам нещо! Когато преди малко говорехме, ти ми
каза нещо, което не разбрах добре и с което не съм съгласен. Че българите
са били унищожени, защото такава е била волята на Бог. Какво искаше да
кажеш?
Авитохол се замисли. Той искаше да спрат, защото клатенето върху гърба
на коня го разсейваше. Това, че все повече навлизаха в територията на
врага, също го караше да е нащрек. Българинът искаше да спрат и да
разговарят спокойно, но от опит знаеше, че орендата се предава от човек на
човек точно по този начин, върху гърба на конете, хълбок до хълбок.
Мъжът се чудеше дали да не накара Ирник да облече монашеското си
расо, така двамата щяха да се маскират като монаси и поне малко да се
прикрият. Разбира се, Хунулф и Одоакър нямаше как да скрият. Те двамата
имаха лица на хуни, бяха облечени като хуни и с хунски прически. Сега
всеки, който ги видеше, щеше да си помисли, че някакъв легионер е
пленил двамата хуни и е придружаван от двама монаси.
Авитохол, подобно на братята, също имаше лице на хун, но от известно
време оставяше брадата си да порасне и да скрие белезите от „кървавите
сълзи”. Атила обаче се съпротивляваше и не искаше да си пуска брада.
Авитохол сложи качулката на главата си, накара Ирник да наметне
монашеското си расо.
– Това, което искам да ти разкажа, е много важно! Това са мисли,
терзания и колебания, които ме съпровождат през целия ми живот!
Докато живеем и се борим, нашата воля воюва с тази на Бог. Всъщност
животът на всеки човек е откопчена плът и време от плътта и времето на
Бог. Ние винаги живеем за сметка на Силата и Бога. Колкото по-силен е
човек, над колкото повече хора и съдби властва, толкова повече си
позволява да навлиза в територията на Бог и отнема от него. Ако човек
е решил да властва, трябва да е сигурен, че действията му са подкрепени от
Бог и неговата воля. Това българите наричаха оренда. То не беше просто
благословия, а потвърждение.
– Татко, разкажи ми за „Да”!
Авитохол се замисли и след малко заговори:
– Всеки човек сам по себе си е незначителен. Традицията обикновено
смазва с древността и неотменността си. Когато човек се сравни с
традицията, се чувства нищожен.

194
 Българите са хора, които от всяко нещо правеха изкуство, влагайки един
специфичен дух и специално отношение. След като всяко нещо
превръщаха в изкуство, съвсем нормално бе и бойните умения при тях да
са издигнати до нивото на изкуство.
Ирник погледна назад, зад седлото на баща си, и каза:
– Татко, откакто яздим, виждам, че постоянно поглеждаш към кожената
чанта. Да не би отново да си открил книгата, която изчезна в
Константинопол?
– Не. Докато бях в Ксантен, започнах да пиша нова книга. Явно такава е
участта ми, непрекъснато да пиша книги, които, като семенца на глухарче,
носени от вятъра, да пръскам из всички краища на света. Може би това
също е част от орендата. Нея поглеждам. Книгата е най-ценната вещ, която
човек може да притежава на този свят!
– Мислех, че оръжията и мечовете са по-ценни – каза Ирник.
– Книгите и мечовете много си приличат, но според мен книгите са по-
ценни. Книгата се изработва много трудно, подобно на меча, за нейното
създаване са вложени много усилия и време. Написването и преписването
им изискват много майсторство и талант. Ковачът и книжникът се учат цял
живот, за да се справят добре с това. За разлика от меча обаче, книгата е
много по-опасна. Мечът може да убие десетки, стотици воини и хора, но
само ако е в ръката на опитен майстор. Ако го държи невежа, той е
безполезен. Книгата, ако е в ръцете на неук и неграмотен човек, е
безполезна, в ръцете на лош човек с черна душа може да се превърне в
опасно оръжие, което да навреди на хиляди и милиони; ако е в ръцете на
умен и добър човек, може да помогне също на толкова. Книгата е най-
силното оръжие, което съм виждал! Може би затова според мен тумир
стояха на по-високо ниво от багатурите, макар те никога да не се
съпоставяха. Тумир казваха на воините какво да правят и накъде да
насочват върховете на своите оръжия.
Когато пиша, аз се чувствам като книжник и тумир. Това е вътрешен
подтик да се изразиш, да сътвориш нещо по-значимо в живота си. Да пиша
за мен означава от нормалното си битие да се прехвърля в едно
феноменално битие, от обикновеното ежедневие да изтъка дреха, която е
особена. Този процес ме привлича неудържимо и ме прави щастлив.
Когато пиша, аз се съсредоточавам и нямам нужда от нищо друго. Писането
за мен е, каквото за будистите е медитацията, а за ромеите атараксията. То
ми носи пълно душевно спокойствие и единение на всичките ми същности.
Когато ниша, ставам друг, голяма част от мен не е в света на хората. От
известно време отново изпитвам неудържим стремеж да пиша. Това е
орендата, а тя е непреодолима. Искам да открия спокойно място, където да

195
попиша и да довърша книгата. Остава ми съвсем малко. Явно тумирът в
мен взема превес над багатура.
– Странно е да пишеш по време на война, татко!
– Целият ни живот е изграден от странности. Когато си българин и не си
обикновен човек, всичко, което правиш, е специално. Това ще предизвика
насмешката на много от „обикновените”, но ти не мисли какво ще си
помислят или кажат хората. Всичко това може само да те радва. Щом
„нормалните” те гледат странно, значи всичко е наред и си нормален
българин. Аз също осъзнавам, че в момента нито мястото, нито времето са
подходящи, ти беше с мен и знаеш, че манастирът е най-удобното място да
се пише и да се творят книги. Когато тръгвахме на поход, мислех, че в тази
война ще бъда само воин и багатур, но ето, че обикалям из тези земи и като
тумир и през цялото време чувствам силен импулс да наблюдавам всичко,
да съм свидетел, да го запомня, да участвам в него и винаги да бъда в
центъра на събитията.
Знам, че според ромейските и римски историци не е важно кой ще победи
в една битка и какво точно ще се случи на бойното поле, а какво хронистите
по-късно ще напишат. Дори ние да победим, ако римските историци
напишат, че сме загубили, това ще остане в историята и в историческата
памет на хората. Един ден нашите наследници няма да могат да кажат: „Ние
победихме вашите предци, затова Европа ни принадлежи!” Аз съм тук, за
да дам отпор на цялата западна продажна паплач от псевдоисторици и
лъжеучени. Аз съм тумир и съм тук, за да опиша историята такава, каквато
е. Ако аз не успея да се противопоставя, след години някой друг тумир ще
опише истината.
В личен план това да бъдеш тумир също е много важно. Всеки човек е
тумир и историк за себе си. Аз открих точно това. С времето разбрах, че
всеки човек сам описва своята реалност. Когато започнеш да израстваш
духовно, разбираш, че вече не можеш да използваш масовите описания на
света и си длъжен сам да създаваш такива. С времето осъзнаваш, че не е
важно как живееш живота си, а как успяваш да разкажеш за него. Важно е
как го разказваш пред себе си и другите. Така, след всеки разказ, губиш
част от истината и не разбираш, че всъщност няма реалност и живееш в
това, което сам си сътворил и разказал.
Ти, Ирник, ако следваш философията на тангристкия кръст и изграждаш
и възраждаш в себе си трите български съсловия, това означава, че в теб
също има тумир. Внимавай и запомняй всичко, което се случва, и ако се
наложи, някой ден го опиши!
– Но, татко, аз мисля, че все още не съм усетил тумира в себе си.
– Те, тумирите, са почти незабележими. Те обичат да се спотайват в
сенките, да направляват отдалече. Все пак воините бяха техните очи и ръце.

196
Ясно е, че от трите лъча на тангристкия кръст най-лесно ще усетиш воина,
тумир е по-труден за откриване и задържане, а колобърът е почти
незабележим, защото колобрите бяха такива, те постоянно
бяха отсъстващи.
Мисля, че в теб има тумир, но все още не си се научил да го откриваш.
Като истински тумир, ти беше свидетел на всичко, което се случваше с нас,
с нашата мисия.
Ти, Ирник, също трябва да започнеш да пишеш! Помни! Някой ден ще
оцелеят само пишещите и четящи народи! Българите трябва да се възродят,
но в същото време трябва да се променят всички съсловия. Като колобър аз
промених волята на Тангра и изведох духовното учение за Българския Бог.
Ти си наясно с цялата философия, която съпътства живота ми, идеите ми за
Епохата на Водолея, за осъзнатото живеене, за духовната будност, за
откриване на Живия Бог и превръщането на религията в духовно учение, за
премахване на вярата и унищожаването на „матрицата”. Като воин аз
обогатих „Да” и го отворих към бойните изкуства на другите народи.
Сравних го с всички тях. Слях шаманизма и новата ми „религия’' с бойното
ни изкуство. Постигнах равновесие между вътрешното и външното.
Българските тумири също трябва да бъдат променени. Според мен те вече
не трябва да избождат очите си и от слепи разказвачи трябва да се
превърнат в книжници. Ние трябва да изградим отново Кулата! Да
създадем огромна библиотека и в нея да съберем всички знания на света! В
последните години много мислих над това. Запомни! Българските тумир
трябва да станат книжници, а слепи те не могат да бъдат писатели. Ще
оцелеят само пишещите и четящи народи! Ние трябва да имаме много
книги! Четенето и слушането са две много различни неща. Четенето на
книги е лично преживяване. Въпреки че човек изглежда пасивен, докато
чете, в главата му се извършват много важни неща. Четенето на книги
настройва мозъка по един начин, който много се различава от начина, по
който работи през останалото време. Този начин бих могъл да нарека
феноменален, защото е различен. Четенето на книги прави мозъка
работлив. Слушането на разкази, наблюдаването на представления,
слушането на музика, забавленията са мързелив начин и правят ума ленив.
Някой ден по-изявените от българските тумир трябва да станат книжници
и писатели, а останалите – преписвани. Тумир трябва да продължат това,
което се опитвам да започна, те трябва да запишат всички български
митове, сказания, цялата ни история.
– Каква е тази книга, татко?
– Според мен повечето народи пишат не за да не забравят, а за да не
помнят. Вместо да запомнят, те записват, за да могат веднага след това да
забравят записаното и да се успокоят. Това, обаче може да им изиграе лоша

197
 шега, защото книгата е тленна. Затова освен пишещи, трябва да има и
хранители на знанието – четящи и помнещи. Досега тумирите бяха
помнещи, а народът беше пасивен, хората бяха слушащи. Време е това да
се промени. Народът трябва да стане активен и да се превърне в хранилище
на знанието, в жива памет.
Аз започнах да пита, защото почувствах силен порив за това. Дълго време
мислех над това, което пишех. Обръщайки се назад, разбрах, че през целия
си живот, едно от нещата, което винаги съм правил, е било да изследвам
Кулата. Цял живот съм мислил за времето, когато човечеството е
било единно и е разговаряло на един език. Отначало смятах, че моята роля
е да бъда тиун и да пазя Кулата. Когато бях млад, смятах, че Кулата е
Пещерата на Тангра и на тумирите и колобрите, които живеят там.
Вече знам, че религията и учението трябва да се разделят. Някои хора
смятаха, че първата кула е била Етеменанки във Вавилон. Бог обаче я
разрушил. Последната Кула от моята младост бе Александрийската
библиотека. Не зная какво стана с нея. Някога аз бях там и помогнах да я
възродим. Последният главен библиотекар, наследник на Евклид,
Питагор, Теон, Хипатия, Аспасий и Давос, доколкото си спомням,
се казваше Андроник. Той беше по-скоро хранител на портите, отколкото
книжник и библиотекар или велик учен. Някой ден трябва да проверим
какво се е случило с него.
След всеки един Вселенски църковен събор християнството се разделя все
повече и повече. Последният римски папа, Леон I, когото наричат Велики,
облягайки се на съчиненията на Августин Блажени, отдели още повече
западните християни, които вече се наричат католици, от източните
християни. Въпреки делението обаче, християните са единни и в
онзи манастир край Мантуа, в който бяхме двамата с теб, хората на Приск
Панионийски и Лъв се опитват да съберат нова библиотека и да изградят
нова Кула. За разлика от мен, християните смятат, че трябва да се изгради
Кула само за християнството, в която религията да властва над науката, а
вярата – над познанието. Те не искат да допускат езически и еретични
текстове, а това означава, че ще воюват срещу тях, ще подменят истината
и ще я манипулират.17
Аз искам да обединя знанията и религиите, мисля, че това е задачата на
Кулата – да обединява и събира, а не да разделя. Много мисля за онова

17
Както се оказа, повечето от историческите текстове, в които пише за Исус Христос и които доскоро се използваха за
доказателство за съществуване на историческата личност на Спасителя, са били дописвани от монаси през
Средновековието. Те не са се посвенили да дописват съчиненията на Йосиф Флавий и на римските историци, само и само
за да докажат, че Христос е съществувал. Днес за тези измами и фалшифициране на историята знаят само посветените.
Все още има хора, които изтъкват съчиненията на Йосиф Флавий - най-известният историк, евреин по времето на
Христос, като доказателства за съществуването на личността Исус от Назарет. Примерите за фалшифициране на
историята, поради религиозни или политически причини, са безкрайни. Ние познаваме нашата история предимно от
гръцки (ромейски), римски и арменски източници. Не бива да приемаме хрониките, особено на гърците, за чиста монета.

198
време, когато човечеството е било единно и тумирите са събирали знанията
на света. Колобрите са се занимавали с религиите и вярата. Питам се дали
тумирите не са били преди колобрите и дали това не е било първото
разделение? Според Библията тогава всички хора говорели на един език и
са се разбирали. Това, което не се казва в християнското Свето писание, е,
че не само, че хората са се разбирали, но те са говорели на онзи език, с
който се разбирали и са общували с Бог. Когато Бог им отнел
възможността да говорят на този език, той не само разбъркал знанията
им, но и прекъснал връзката им със себе си. Сигурен съм, че Бог сторил
това от ревност. Това много ясно може да се прочете в Библията. Бог не
желаел хората да разбират неговите думи и да се смятат за богоравни.
Дълго изследвах този език и знаците, с които бил изписван. Това бил онзи
език, божественият, на който Бог извършил Сътворението. С него били
произнесени имената на предметите, растенията и животните и въобще
всичко, което Бог сътворил. И като произнасял имената на нещата, те
оживявали и разбирали какво са, какъв е замисълът, предназначението им,
за какво са създадени. Като казвал „камък”, камъкът преставал да лежи
върху земята студен и неподвижен като мъртвец, а оживявал. Аз смятам,
че единственият език, който има право да съществува, е този. Това е езикът
на обединеното човечеството. Ние, българите, трябва да възстановим този
божествен език, защото той ще ни направи по-искрени и силни, ще ни
приближи до Бог. Така, когато се обръщаме към Бог, той ще ни разбира.
Днес ние говорим на различни езици. Това са езиците на разединението.
Нашата мисия е да възродим онзи древен език.
Много пъти съм си мислел, не е ли себепознанието, всичко, което цял
живот правя, всъщност опит да науча една само дума от този божествен
език? Това е най-сложната дума. Аз, разбира се, не се занимавах само с една
дума, защото се оказа, че тя е свързана с други. С времето проумях, че цял
живот се взирам в себе си, в душата си, за да разбера думата „човек”. Какво
е човек? Той е сложно същество, допирателната между света и Бог. Опитах
се да опозная всички слабости и силни страни на този човек, да го проследя
от дете до старец, да го видя горд, държащ меч в ръка и предизвикващ
враговете и Бог, до стъпкан в калта, унизен, поруган, раздиран от съмнения
и несигурност, покаял се, объркан, жив и променящ се. Какво е човек?
Всичко това, което правех със себе си, опознаването на всички хора,
извличането на принципите на социума и „матрицата”, всичко това е човек.
Човек е страшното животно, събрало в себе си всички лоши качества, но
човек е и майката, милваща рожбата си, всичко това е човек. Кажи го,
Ирник! Човек! Виж как звучи! Човек! Хем просто, хем в същото време
толкова сложно, хем гордо, хем низко. Хем се отнася за един, хем за всички,
хем за теб, хем за Атила, хем за Хипатия и Теодосий. Човек! Тази дума

199
означава всичко това. Какво ли щеше да бъде, ако знаех как Бог бе нарекъл
хората?! Човек! Щях да мога да го сътворявам, да го познавам издъно, да
го виждам като прозрачен лист пергамент, да мога да го убивам и
съживявам, да го въздигам и унизявам, да го викам при себе си. Като изрека
„човек”, щях да мога да повиквам всички хора при себе си.
– Татко, а в Светото писание на евреите човекът не е ли наречен Адам?
Не е ли това неговото първо истинското име?
– Да! На пръв поглед така изглежда. Адам обаче не е човек. Адам е
мъжът, но дори не е истинският, завършен мъж. Всъщност Истинският мъж
е Адам Кадмон (в исляма Адам Рухани или Адем Рухани). Много от мъжете
грешат, като смятат, че трябва да бъдат като Адам описан в
„Сътворение”. Те обаче не знаят, че Адам е само една от същностите на
истинския мъж, защото истинският мъж трябва да съдържа и Ева в себе си,
а неговата жена трябва да бъде Лилит. Виж как незнанието поражда
объркване, преследване на химери и неправилен пример! Адам не е
„човек”. Името на човек е, когато Адам Кадмон, който включва в себе си
Адам и Ева, се слее с Лилит. Това обаче всъщност е Бог.
И така аз не можах да открия думата за „човек”, без да я отделя от думата
за „Бог”. Разликата между тези две думи е толкова тънка, че често не мога
да я задържа в съзнанието си. Като се обърнах назад, разбрах, че освен с
думата „човек”, в целия си живот се бях занимавал с още няколко думи.
Другата силна дума беше „Бог”. В тези свои търсения на Тангра аз
стигнах до най-простото божие име „Бог”, дори прекрачих и по-нататък и
стигнах до тишината, Неназовимото. Евреите цял живот са пазили в тайна
имената на Бог, защото смятали, че само и единствено на тях им било
дадено да знаят истинското име на Бог. Аз обаче мисля, че стигнах по-далеч
или по-навътре в Бог. Българският Бог е по-чиста идея и от тази на евреите.
– Но, татко, това вече не са думи! Ти говориш за нещо, което дори не
може да се произнесе.
– Като ти говоря за език, това е условно. Аз мисля, че онзи език не е бил
произносим, дори не е бил свързан с изричане на думи. Това е бил език на
мислите, на идеите, на фикциите.
След като Бог е разделил езика, ние сме станали като птиците в джунглата
и сме започнали да крякаме, да пищим, да говорим с устите си. Бог ни е
свалил по-ниско, приближил ни е до животните. Най-ниското ниво са
безсловесните твари, след това са скотовете и животните, които пищят
нечленоразделно, после идва речта, а най-висшето ниво отново е било
безмълвието. Мисля, че от най-висшето ниво той ни е свалил в речта. Някои
от хората сами се свалят и по-ниско. Езикът, за който ти говоря, не бива да
бъде само за устата, а на единството между устата и мисълта. Не е важно

200
толкова какво казваш – „Бог” или „Сатана”, а какво значение влагаш в тези
думи.
Най-жалките хора са тези, които смятат, че като научат някакви думи, ще
могат да държат Бог и силите като заложници. Такива магьосници винаги
е имало. Те твърдят, че знаят специални думи, с които могат да въздействат
на нещата около себе си. Тези вещерки, магьосници и заклинатели
са смешни и жалки. Те смятат, че в думите, в това, което произнасят, е
истината и Силата, но те грешат. Тази идея е жалка, но много примамлива.
Такава магия не съществува. Това е някакво подобие. То може да
въздейства само на по-неуки от тях, които нямат никаква представа за
света.
– Но, татко, това не е ли същото като това, което ти опитваш да
направиш?
– Не! Много е различно. Аз говоря за истинското знание не за да правя
магийки. Това, което искам да постигна, е истинската магия, това е
познанието. Дори не е важно толкова какво казваш, а защо го правиш.
Освен „човек” и Бог”, друга дума, с която цял живот се занимавах, беше
„жена”. Цял живот изучавах Богините майки, женските култове, Лилит.
Стигнах до това как с две жени мога да създам Сътворението наобратно, да
събера отново Бог, да създам нова Епоха, нов свят, ново мироздание.
Всичко това стоеше зад думата „жена”, но тя не може да се
разглежда отделно, без думите „живот”, „свят” и „любов”.
Другата дума произлизаше от идеята ми за мисия и това, че съм българин.
Това бе думата „българин”. Като изследвах тази дума, от идеята за Тангра
стигнах до Българския Бог, изследвах Силата и думата „Оренда”, създадох
тангристкия кръст, а след това и знака на осмосмисъл или осмобог, знака
на Българския Бог. Изследвах думи като „кан”, „багагур”, „колобър”,
„тумир”, „тиун”, „Да”. Тези думи обаче са свързани с „Бог” и с всички
останали. Така с времето разбрах, че всички думи, които искам да открия,
са свързани.
– Татко, преди малко ти ми говореше за това защо българите сме
Народът на прокълнатите. Мисля, че предложението ти да върнем
истинския език на хората и отново да издигнем Вавилонската кула, след
като Бог с такава ярост я е разрушил, не е много добро. Бог е изразил волята
си хората да говорят на различни езици и да не се разбират, както помежду
си, така и с него. Заради това, което искаш да направим. Бог ще ни прокълне
за втори път.
Авитохол се усмихна някак тъжно. Личеше си, че много добре знае всичко
това и неведнъж се е замислял над него. Беше му странно, че Ирник
произнася точно тези думи, които толкова безсънни нощи се бяха лутали
като прилепи в главата му.

201
 – Това няма ли да се изтълкува от Бог като светотатство? – попита
младежът.
– Няма по-голямо предизвикателство от това! Аз обаче смятам, че
българите затова сме българи, за да предизвикваме и Бог, ако се наложи!
Според мен Исус Христос е знаел този език. В евангелията се разказва как
Исус можел да съживява мъртвите. Той видял едно мъртво момче и казал:
„Талифа куми!” (Стани момче!) и момчето оживяло, станало и проходило.
И до днес в Галилея има християнска секта, чиито последователи се
наричат талифакумейци. Въобще евреите винаги са обръщали
особено внимание на истинските думи, а еврейските свещеници
претендирали, че знаят най-важните думи, които хората могат да научат –
истинските имена на Бог.
Аз впрегнах всичко, което съм, всичките си същности, най-вече
шаманската, тази на тумир и колобър. Целта бе да намеря истинските думи
и езика, в който са съхранени в най-голяма степен. Освен това търсех и
символи, с които да изписвам тези божествени звуци. При дългата си
обиколка из света видях много и различни писмености, от
странните китайски йероглифи, българските знаци, които бяха като
чертички, защото се изписват върху камъни, индийските букви, които са
странни и овални и свързани помежду си, виждал съм вавилонски плочки,
които приличат на триъгълничета, виждал съм и странните рисунки, с
които древните египтяни изобразявали буквите си.
Постепенно осъзнах, че трябва да създам нова писменост. Първата
писменост е била клиновидната на шумерите, която вавилонците
наследяват. Аз обаче смятах, че трябва да се върна още по-назад във
времето. Тази писменост трябваше да бъде свещена. Аз трябваше да създам
писменост, по-свещена от шумерската, гръцката, латинската, еврейската,
коптската и египетската. Тя трябваше да е достойна за истинския език.
Дълго мислих и накрая разбрах, че писмените знаци, буквите на тази
писменост през цялото време са били пред очите ми. И аз подобно на
Питагор, който прозрял, че математиката е универсалният език, разбрах, че
геометрията е универсалната писменост. Нейните знаци са съвършени.
Открих, че съвършеният език трябва да бъде изписван с най-
простите знаци – чертички:
Всеки един от тези знаци има връзка със Сътворението, Бог, човека, света
и орендата.

202
 – Какво е правата чертичка? – Авитохол сам на себе си зададе този
въпрос и сам си отговори, след като я нарисува във въздуха. – Това е човек,
изправен човек. Когато човек е легнал или мъртъв, тогава чертичката е
хоризонтална. Кръстът е символ на всички хора. Кръгът е гумното, това е
Съвършенството, Бог, Всичко, светът. Той е като ограда. Триъгълникът
може да е трибожието. Евреите изобразявали своя бог в триъгълник и за да
покажат, че е Всевиждащ, рисували и око в него.
Смятам, че когато създам тази писменост, необходимостта от другите
писмености ще изчезне, защото те са лъжеписмености, създадени, за да
разделят хората.
Някой ден всички книги ще бъдат преписани с буквите, които аз измислих
и които са универсални. Именно на тази писменост трябва да бъдат
написани книгите в новата Кула. Един ден нашата Кула ще остане
единствена, защото само тя е създадена с правилната нагласа – да събира.
Освен различните писмености, аз продължих да изучавам най-древните
езици, тези, които били създадени непосредствено след разпадането на
Етеменанки. Българският език е един от първите и според мен е най-
близкият до онзи, първичния език. Неслучайно по това време българите са
били в Шумер и Междуречието и вероятно са били наричани шумери.
После се замислих, че Бог едва ли би позволил, след като току-що е отнел
и забранил истинския език, да се запазят думи от него. Затова мисля, че
този първи език не е толкова в звуците и думите, колкото в тишината,
Силата и това, което влагаш. Неслучайно най-съкровеното име на Бог, до
което можах да достигна, е Неназовимото. Може би и езикът, с който този
бог е създал света, тази вибрация, която в Индия наричат Ом, е била
тишината.
След тези думи двамата мъже мълчаха дълго, явно всеки мислеше върху
разговора, който бяха провели. По някое време Ирник попита:
– Все пак не разбрах каква е тази книга, татко?
– Цял живот описвам българите, но не по обикновения начин, а
текстовете ми се получават религиозни. Така беше с първата книга, която
написах, и за нея получих видение. Тогава сънувах сцената с Христос на
кръста, но преди още да са го разпнали, когато влачи кръста по Вия

203
Долороса18, как го обиждат и тълпата крещи. После как той се изкачва и
нозете му потъват в рядката кал на Голгота 19. Отначало това бяха
откъслечни видения. Аз сънувах това, което се бе случило, но отзад напред.
Това ме накара да мисля, че моят живот протича в обратен ред на живота
на християните и времето, което прекарах като дете, и моята младост за мен
са били като моето възкресение и спасение, а по-късно животът ми е
бил връщане към скръбта, мъката и страданието.
– Татко, това е много интересно! Едва сега се замислям над това!
– Да. За християните преживяването на нещата, свързани с живота на
техния спасител, е духовен път. Празниците през годината не са случайни.
Те са разпръснати така, че християните да могат да преживеят това, което
е изпитал техният бог, да изживеят неговите последни дни. След това на
Великден (Пасха) е кулминацията на съпреживяването от вярващите на
Христовите мъки, страдания и смърт. Тези от тях, които могат, ще
се докоснат дори до възкресението, а които не успеят, ще продължат да се
молят и вярват, че другата година ще се доближат повече до своя бог.
Християните смятат, че животът без Христос е неправеден и грешен, затова
по този начин те са го втъкали в живота си и са в непрекъснат досег с него.
Вярващите твърдят, че само чрез съпреживяване живота на Исус имат шанс
да получат спасение. Според тях човек се ражда грешен,
заради първородния грях на Адам и Ева, заради който били прогонени от
рая. По-късно хората наследили греховете на Каин.
– Защо заради Каин? – попита Ирник.
– Защото Каин е братоубиец, а всички ние сме синове Каинови. Ние сме
наследници на братоубиеца, но освен това сме рожби на кръвосмешение,
защото Каин, тъй като не е имало други хора, може да е имал деца само от
майка си Ева или от сестра си, ако е имал такава. Когато на младини
стигнах до това откритие, бях поразен. Никой християнин не знаеше коя е
била жената на Каин, нашата прамайка, според християнското вероучение.
Подозирах, че Каин е спал с майка си. Мина време преди да открия в един
гностически текст, че Каин е имал сестра, която е станала негова жена. Тя
се наричала Адай. Името на тази жена е скрито от християните, които дори
не се замисляли, ако Адам и Ева са били първите хора, с коя жена е
продължил синът им тяхното потомство? Това малко ме успокои. Адай е
скривана точно толкова, колкото е пазена в тайна и Лилит. Християните
твърдят, че хората сме проклети първо заради Адам и Ева, защото сме
отказали да се вслушаме в заръката на Бог и заради това сме
били прогонени от рая. Вторият път сме проклети, защото сме наследници
на братоубиеца и третият път, защото сме рожби на кръвосмешение. Това

18
Вия Долороса - Пътят на скръбта
19
Голгота - Плешивия хълм

204
е печат, който според християните тегне над цялото човечество. После,
разбира се, прегрешенията на хората не спират, но те вече се отнасят към
различните народи. Но тези, първите грехове, били валидни за всички хора.
Според мен не е хубаво религията да вменява вина и да те кара да се
чувстваш непълноценен. Всъщност в основата на християнството стои
идеята, че Христос, чрез саможертвата си на кръста, поел вината за
първородния грях и следващите два гряха, заради които хората били
трижди проклети. Християните изпитват щастие заради този акт на своя
бог, но дори в този момент те са егоисти, защото приемат саможертвата му
заради себе си. Аз разбрах, че съм бил щастлив в детството си, роден съм
чист и свободен и колкото повече живях, толкова повече скръб събирах в
душата си, подобно на това, което е казано в Еклесиаст: „Мъдростта не
носи нищо друго, освен печал.”
– Татко, ти ми обясни, че греховете на християните не са техни, а са им
вменени, но преди малко ми разказа за това, че българите сме Народът на
прокълнатите.
– Така е, но нашето проклятие е осъзнато. То се дължи на избора ни да
бъдем такива. На това, че постоянно протягаме ръце към Бог, но живеем
отделени от него. Аз го приех едва след като разбрах, че последствията ще
бъдат такива. Цял живот се боря с усещането, че като живея, като се
боря, обслужвам егото си, дребните си желания да съществувам и да ме има
над божията воля. Това колебание ме правеше слаб.
– За теб, татко, мога да кажа всичко друго, но не и че си слаб!
– Да, аз мисля, че съм слаб и недостатъчно решителен.
– Ако ти наистина си слаб, представям си какъв щеше да бъдеш без това
си колебание.
– Според мен нашето проклятие е различно от еврейското. Ирник, когато
имаш време, се замисли върху това.
Двата народа, които най-силно в своята история изтъкват, че са
богоизбрани, еврейският и българският, са прокълнати и преживяват много
сходни неща. Евреите са прехвърлили своето проклятие над целия свят.
Това според теб може ли да бъде случайно?
– Може би такава е природата на Бог. Такава е цената на това да си близо
до него. Той подкрепя, но и проклина. Татко, аз те слушам, но някак си не
мога да сложа знак на равенство между бога на евреите Йехова и нашия бог
Тангра.
– Това е така, защото Бог има безброй лица. Затова аз стигнах до идеята,
че той се явява пред всеки един от нас с различно лице, но ние, понеже сме
слаби и мързеливи, поставяме пред лика му маска. Точно това
представляват религиите. Те ни описват един обобщен образ на Бог,
рисуват пред немощните ни мозъци това лице и ние възприемаме

205
 чужди описания на света. Поради това повечето хора са нещастни, защото
цял живот живеят в чужд свят, който не е техен и те не са на себе си.
Същите тези обаче не правят нищо, за да разберат кои са, да изградят
собствения си свят, да хармонизират природата си, себе си с
предопределението и Бог. Такъв лъжлив свят най-силно изграждат
религията и „матрицата”, те ни откъсват от нас самите, похищават света и
бъдещето ни. Тези двете са нашите слабости, те се появяват, когато сме още
слаби и неукрепнали.
Аз съм човек, който цял живот се бори с матрицата, със слабостите си, аз
съм извънматричен. Цял живот съм се борил с предубежденията,
комплексите и показвам нагледно как човек може да израсне духовно.
Личната религия е част от това, което правя, и начина, по който живея.20
Затова в мен Тангра се превърна в Неназовимото. Други неща, които правя
в моя Път, са осъзнатото живеене, сливането с Бог, мисиите, които
изпълнявам. Аз съм цялостна личност и животът ми е единен, в основата
на всичко стои единната ми същност. От тук произлиза единението на
четирите ми същности.
– Чак сега разбирам колко сложен си като човек! В теб живее цяла
Вселена! Ти, татко, имаш красив ум и всичко, до което се докоснеш, го
озаряваш със Светлина! Караш света да оживява и му придаваш толкова
смисъл и дълбочина! През твоя поглед той е толкова ясен и красив! Много
ми харесва да гледам света през твоите очи! Дори когато обясняваш най-
сакралните неща, които най-големите философи и светци са описали като
загадки и тайни, ти ги описваш толкова ясно и просто! Всеки път,
когато разговаряме, разбирам колко малко се иска от човек, за да
бъде духовно буден и всеки разговор с теб ме зарежда с оптимизъм
и повдига воала на неяснотата пред очите ми!
– Ирник, престани да ме ласкаеш, защото ме притесняваш! Всичко това
е вярно, но само за теб. Това е процес, в който участват двама, ако ти не
беше готов, нямаше да усещаш и разбираш нещата по този начин!
Много е важно да имаш това, което ти наричаш „красив ум”, но то се
постига с духовно израстване и яснота. За да го притежаваш, ти е нужно и
нещо друго.
– Какво е то, татко?

20
Може би поради това и до днес болшинството българи са християни само проформа. Повeчето не познават
християнството и не вярват, че ще бъдат спасени душите им чрез вярата в Исус Христос и постулатите на религията -
дифизитизъм (източно православие). Те вярват в някакъв си свой Бог, в някаква Сила свише и наричат това Бог. Те дори
не знаят, че това в най-добрия случай може да бъде Светия дух. Българите винаги са притежавали орендата и днес тези,
които смятат себе си за християни, бъркат орендата (Светия дух) с Бог. Тези възгледи имат много малко общо с
християнството, а са спомен по-скоро от езическото ни минало. Личната религия, макар и неосъзнато, е заложена в
повечето българи и те усещат орендата. Тази борба в нас никога не завършва. Тя живее в нас. Всеки читател може да се
огледа около себе си, да надзърне в душата си и да разбере това. Идеята, че християнството е спасило българите, е
необоснована. Днес по-голямата част от хората с българска кръв в света са именно мюсюлмани, но и при тях прозира
древната вяра на предците ни. Нашата вяра и личната ни религия са по-жизнени от вменените ни, привнесени религии.

206
 – Трябва да имаш красиви мечти! Мечтите са най-светлото нещо, към
което човек може да посегне. Там, в мечтите си, човек може да се освободи
от оковите на тленното, на грозната, озъбена реалност. Там човек може да
се докосне до божественото. Много от хората са толкова нещастни и в плен
на „матрицата”, че дори мечтите им са жалки, грозни и незначителни. Как
може да ти харесва човек, да се влюбиш в него, когато дори мечтите му са
черни. Такива хора са грозни и отблъскващи, те не обичат живота и не
могат да му се радват. С тях се случват различни неща, но те не ги
осъзнават, защото те нямат значение нито за тях, нито за другите хора, нито
за Вселената. Те са обречени, те са сенки, гебети, носят мрак на света и го
разпръскват около себе си. Такива българи не може да има. Затова нас ни
наричат „светлите глави”, защото имаме мисия, красиви мечти и умове.
Ние заразяваме и другите с красотата на нашия свят. Ние разсейваме мрака
и разпръскваме Светлина около себе си, помагаме на хората да започнат да
мечтаят, да искат да живеят и да се борят. Не ги караме да сбъдват чужди
мечти, пък били те и нашите, а им показваме как да се борят с „матрицата”
и да търсят себе си.
Ние правехме това не само с отделни хора, но и с цели народи.
В последно време имам видения и сънувам един и същи сън. Когато бях
млад, в Египет, докато лежах трескав, а покрай мен течаха ленивите мътни
води на великата река Нил, аз написах едно Евангелие. Вече ти разказвах
за него. Тогава бях под влияние на гностиците и треската. Сега явно също
съм трескав – като каза това, Авитохол се усмихна на собствената си
шега. – Спомням си времето, когато тялото ми бе изгаряно от треска,
разяждано от чума, наблюдавам войната и отново пиша Евангелие.
Пиша това Евангелие само вечер, а на сутринта нищо не помня от
това, което съм написал. Изписвам историята със съвършената,
божествената писменост. Това Евангелие е гностическо,
шаманско Евангелие. Понякога на сутринта разбирам, че съм рисувал.
Сега, нека ти разкажа за първото си Евангелие. В него имаше две странни
неща. Първото беше, че сънувах картината отзад напред, а второто, че бях
жена.
– Това е странно! – каза Ирник.
– Да, може би защото съм единственият мъж-жрец на Богинята майка и
Лилит. Втората книга, която написах, беше „Книга на българите”, която ми
откраднаха в Константинопол и сигурно никога повече няма да видя. Нея
също написах като свещен текст, като Евангелие, същото се отнася и за
книгата, която оставих в християнската Кула, в манастира където бяхме.
Всички тези книги бяха свещени текстове. Те бяха Евангелия, нали знаеш,
че евангелие означава „блага вест” и в тях са описани части от живота на
Исус? В моите евангелия се говореше за това как човек да бъде близо до

207
Бог, как да се стреми към него, как чрез пътя си да стане Бог. Това всъщност
пише и в останалите „истински” Евангелия.
Макар да не съм християнин, а тумир, осъзнах, че цял живот пиша
Евангелия. Това, което сега пиша, също е Евангелие. Интересно ми е, ако
някой ден събера всичко в една книга, какво би се получило? Чудя се дали
аз самият не съм този, за когото пиша това Евангелие? Дали някой ден и за
моя живот някой тумир21 няма да напише Евангелие? – Авитохол се
разсмя. – Или съм светец, или съм Бог. Ако съм светец, някой ден, някой
тумир, може би ти, Ирник, ще опишеш моя живот, мислите ми, нещата,
които са ме вълнували, това, до което съм достигнал. Това ще бъде моето
житие.
От известно време усещам, че трябва да спра някъде и да допиша тази
книга, не знам защо е така, след като войната още не е започнала.
Тъй като денят бе преминал и двамата мъже, без да се усетят, бяха
говорили през целия ден, Авитохол накара Аспа да спре. Те се намираха
покрай брега на някаква плитка река. Конете им бяха спрели точно до
плитък каменен брод, през който можеха да прекосят препятствието.
Авитохол скочи от коня и, без да каже нито дума, огледа реката. За мъжете
това беше ясен знак. Всички наскачаха на земята и започнаха да се грижат
за конете си. След малко запалиха огън. Авитохол извади книгата, постави
я върху кожената чанта, която използва като поставка, и започна да записва
нещо. Въпросите обаче явно бушуваха в главата на Ирник, затова той се
приближи до баща си и каза:
– Татко, удобно ли е да говорим, докато пишеш?
Мъжът вдигна поглед и изгледа сина си, така все едно го вижда за пръв
път. Той привършваше книгата и я оглеждаше, затова не се нуждаеше от
особено вглъбяване.
– Говори! – каза той и отново се наведе над книгата. Авитохол бе загубил
част от остротата на зрението си, затова понякога, особено вечер, когато
пишеше, се пулеше срещу листите пергамент и повдигаше глава, за да може
да види по-ясно малките буквички.
– Ти каза, че аз също трябва да започна да пиша. Разкажи ми още нещо,
което трябва да знам, за да бъда тумир и книжник!
– Аз не пиша някаква история, която е извън мен. Като истински писар
и посветен монах, аз пиша всеки ден, но не правя това единствено като
смирение и молитва, подобно на християнските книжници. Аз използвам
всекидневното писане за изучаване на себе си и навлизане в дълбините на
моята душа. Всеки нормален човек има памет, с нея той запомня това, което
му се е случило и е преживял. Паметта обаче е в човека и се променя с него.
Разказвачите тумир използваха тази памет, за да предадат историята и

21
Токораз Исто - означава тумир

208
мъдростта на българите. Когато записваш мислите си, те остават извън теб.
Тумирите казваха, че като носели думите в себе си, те узрявали, износвали
ги като плод в мозъците си – утроби. Това е вярно, но много от мислите
презряваха и се разваляха, а други помятаха и умираха. Тумир не говореха
за това. Мислите, написани в книга, не се променят. Те запечатват мига в
себе си. Ако един човек иска да опознае себе си, трябва да съумее да се
види отстрани. За да направи това, най-добре е да записва мислите си. Аз не
описвам ежедневието си и това, което пиша, не е дневник. Не описвам и
това, което ме е развълнувало и емоциите си, аз разкривам мислите си,
излагам душата си. Така в написаното не виждам външността, като в
огледало, а надзъртам и съзирам отразена душата си. Това правя аз, когато
пиша, и затова пиша. Независимо какво записвам, аз описвам себе си.
Тези записки са моите следи, но те не са като спомените, а са неизменни.
Написани веднъж, те остават завинаги. Следвайки ги, аз се връщам към
себе си. Всеки истински път протича в две посоки, напред към бъдещето и
назад към себе си. Този вторият път се нарича себепознание. Аз не пиша,
за да стана велик писател и защото съм възгордял се човек, който смята, че
трябва да учи хората или да им досажда. Отказвам, както християнските
писатели, да пиша само жития на светци. Мисля, че е светотатство да
пишеш мъртво, отдалечено, като за чужди хора, без да обвързваш душата
си с написаното. Те казват, че така се борят с гордостта, но всъщност това
е гордост, да убиваш красотата и живия разказ. Нямам време да пиша
за други хора и за неща извън мен, аз пиша за себе си, за собствения си
живот и Път. Използвам писането като медитация, за мен то е религиозна
и духовна практика. Същото, разбира се, се отнася и за четенето. Аз пиша
и чета заради себепознанието си. Правя това всеки ден, за да изучавам себе
си, да навлизам все по-дълбоко в подтиците и поривите на душата си.
Описвам българите и себе си, за да опозная Бог.
– Татко, защо тогава описваш българите, не е ли достатъчно да опишеш
себе си?
– Аз съм българин! Да съм българин е неразривна част от
мен. Българската кръв и плът ме изграждат, а орендата ме сплотява в едно.
Да опознавам българите е част от моето себепознание. Аз ги описвам,
защото смятам, че те бяха уникални и споменът за тях трябва да е жив, за
да има някой ден други българи, които да искат да бъдат като Баяр, Баръс,
Иратаис, Орию, Урвитал, дядо ми, Тарвил, Баяра и Анна, дори като Ат
(Атила) и Арбат. Другите народи също имат достойни герои, но българите
са ми най-мили.
Тъй като звездите вече бяха наедрели като зрели плодове и бе започнало
да се здрачава, двамата мъже се приготвиха да спят. Фенрир и конете щяха
да ги пазят.

209
 Преди да заспи, Ирник се помоли на Тангра.
– Кои са думите, които използваш? – попита Авитохол.
– Аз казвам: Тангра, дай ми оренда, виждаш, че съм посветил живота си
на теб! Направи ме своето най-силно острие, стоманизирай волята ми! –
след като помълча още малко, Ирник каза: – Татко, може ли да те попитам
още нещо?
Отначало Авитохол легна върху пясъка, той беше мек, но много студен, а
под себе си българинът застилаше само една кожа. Затова премести кожата
върху земя, която бе по-корава, но суха и по-топла.
– Татко, през годините аз непрекъснато променям молитвата си, която
отправям към Тангра. Знам, че християните имат най-много молитви, но
най-силната им молитва е „Отче наш”. Ти вярваш в различен от нашия
древен Бог, затова ми е интересно как се молиш?
– Да се молиш означава да искаш, да просиш, да признаеш, че си слаб и
незначителен. Отначало аз, както всеки духовно малък човек, просих.
Исках от Тангра най-вече Сила и здраве. По-късно исках любов, признание
и власт. Тогава разбрах, че чрез молитвите си слабите хора изговарят
слабостите си, те ги изричат и признават и по молитвите на хората можеш
да разбереш колко са малки и слаби. Когато проумях това, престанах да се
моля, произнасях само една фраза, това не е молитва, прилича на
индийската практика джпам.
– Какво е това изречение, татко?
– Години наред непрекъснато повтарях едно и също нещо, то обаче не е
молитва.
– Кажи ми го!
– Аз постоянно мисля за Тангра. Опитвам се да бъда на върха на меча,
да остана колкото се може по-дълго. Искам молитвите ми да са толкова
искрени, че да задържа вниманието на Бог.
– Кажи ми твоята молитва!
– Това не е молитва, а по-скоро пожелание към хората и света. Когато го
произнасям, сърцето ми се преизпълва с любов към приятелите, към
непознати за мен хора, дори към враговете ми. Години наред аз повтарях:
„Пожелавам на целия свят радост, щастие и благоденствие!”
Ирник лежеше до Авитохол с широко отворени очи, двамата мъже
гледаха към небето, без да мигат.
– Татко, ти как мислиш, какво става, след като човек умре? Една част от
него продължава ли да живее?
– Това е въпросът, който най-много вълнува хората. Заради него са
създадени религиите. Индийците са измислили дори идеята за
преражданията.

210
 Всички религии експлоатират страха на хората и им обещават безсмъртие.
Това не се отнася единствено за будизма и нашето духовно учение.
Будистите изострят този страх докрай, като говорят за пълното изчезване
на хората. Според тангризма няма смисъл да се чака смъртта, защото
воините още приживе трябва да посещават саракта. Българинът трябва да
живее по-малко в този свят и много повече в другата земя. Другата земя е
изградена от преплетените души, духовните тела на нашите древни воини.
Това е била долината на сенките – саракта.
Ние сме вечни, като вятърът, препускащ между сухите треви, живи и
гъвкави като сухите стебла, които се превиват досами земята; ние сме
жестоки като острата, бръснеща вихрушка, прощаващи, както нежния
повей на вятъра, милващ меките бузки на дете.
Когато бях малък като човек, смятах, че след като умра, ще се отърва от
най-големия си противник – този вледеняващ, вцепеняващ страх от
смъртта, от това да не изчезнеш, да те няма. Мислех, че като посрещна
смъртта с открити гърди, ще победя.
Сега зная, че това трябва да се направи приживе. Днес изповядвам
духовното учение на Българския Бог, но в същото време съм тангрист.
Предният ми фронт е Българският Бог, задният ми фронт е Тангра. Аз съм
тангрист и вярвам в орендата. Всъщност не вярвам, а живея и непрекъснато
я усещам. Смятам, че ако живея според орендата, след като веднъж съм бил
създаден, ще живея вечно. След като веднъж ме е имало, винаги ще ме има,
не само защото материята, от която съм създаден, ще съществува вечно.
Материята, а и нищо във Вселената, не може да изчезне, тя само се
променя, но и духът, замисълът му остават в Тангра, а орендата ги
материализира. Там търся себе си, в орендата и в Тангра, а не в материята
и тленното.
Двамата мъже поговориха още малко, после замълчаха. Всеки се замисли
за това, което го вълнуваше. Кога заспаха, никой не разбра.
На другия ден Авитохол и неговият отряд пресече река Сома. След два
дни те се оказаха пред стените на Реймс. Старият легионер ги водеше и им
помогна по-бързо, без никакво бавене и губене на време, да стигнат до
Реймс.
Авитохол огледа града и там в центъра видя голямата базилика.22
Българинът заповяда на Хунулф и Одоакър да останат извън града. Те
трябваше да са готови да тръгнат веднага, когато той и Ирник се върнеха.
Освен това ги предупреди, че може би ще водят със себе си пленник.
Докато чакаха, братята трябваше да наблюдават внимателно всичко, което
се случваше в града. Българинът им каза, че ще се опитат да отвлекат

22
На мястото на старата базилика в XII век е издигната катедралата Нотр Дам де Реймс (Notre-Dame de Reims), в която
се короновали всички френски крале. През цялата история на Франция Реймс остава духовната столица на французите.

211
Меровей или Хилдерих, а може и Хлодвиг, защото беше дете. Ако не се
върнеха, да не се опитват да ги спасят, а да отидат да предупредят Ардарик,
Киридаг, Харгита и Визихаст – вожда на ругите.
Като чу това, Одоакър каза:
– Първо ще се опитаме да ви спасим!
– Не! Недейте, защото, ако и вас заловят, ще останем съвсем беззащитни!
– Тогава аз ще се опитам да ви спася, а Хунулф ще се върне към войските
ни!
Авитохол се ядоса. Той се сети за Ирник, който не му се бе подчинил.
– Ти си балтавар, багатур и тиун! – каза Авитохол. Той знаеше, че
Одоакър, който бе с гореща кръв, нямаше да се подчини и това още повече
го ядоса. Най-страшното нещо за всеки командир е да разбере, че не
контролира воините си.
– Какво е багатур и тиун? – попита Одоакър.
– За багатури се избираха млади воини с „огнена” кръв. Те бяха опасни
бойци, мъже готови да търпят големи лишения и трудности и да нанасят
огромни щети. Багатурът трябва да бъде разузнавач, да се промъква
незабележим, да бъде самостоятелен и да може да воюва напълно сам.
Багатурът знае, че и сам воинът е воин. Тиунът е следващото ниво.
Неслучайно най-добрите багатури бяха избирани за тиуни. Тиуните
бяха изключително търпеливи и издръжливи хора, те имаха волско
търпение и никога не прибързваха, но пък когато започнеха да действат, не
спираха, нямаха равни на себе си, дори „безсмъртните” перси не бяха
толкова отдадени. Тиуните превъзхождаха багатурите в това, че бяха по-
уравновесени и търпеливи и винаги се подчиняваха. Багатурите, понеже
често воюваха сами, разчитаха повече на себе си и се опитваха да решат
битките преди всичко с личното си бойно майсторство. Тиуните пък се
доверяваха на другарите си, те бяха готови да жертват живота си в името
на кана. Те не разполагаха със свободна воля. Тиуните никога не знаеха
цялостната картина и се подчиняваха на общия замисъл на битката.
Одоакър, ти реагираш като багатур, време е да се издигнеш до нивото на
тиун! Балтаварите трябва да са тиуни, ние с Атила сме владетелят, ти
трябва да се подчиниш! Очаквам от теб да го направиш, ако не, ще бъдеш
наказан жестоко! Ирник също ще бъде наказан за това, което си позволи да
направи!
В града влязоха тримата: Авитохол, който яздеше Аспа, Ирник върху
гърба на своя Теку и Флавий Кракс, който яздеше своя кон. С тях се
движеше и Фенрир. Двамата българи, освен че искаха да оставят легионера,
да разузнаят франките и да отвлекат някого от владетелите им, имаха още
една задача и тя бе да открият Гуинивър и да я снасят. Те използваха
легионера, за да им помогне да се вмъкнат в града. Той познаваше Реймс

212
 доста добре, личеше си, че неведнъж е бил тук. Мъжете бяха
надянали качулки върху главите си. Легионерът беше изумен, когато
видя Атила и сина му Ернах предрешени като християнски монаси.
– По-опасен и силен си, отколкото всички те мислят, щом смееш да
дойдеш до тук само с трима воини, а и те са момчета! За пръв път чувам
владетел да прави това! Не съм си представял, че военачалник може да се
преструва на монах, да говори толкова много езици, да пише! Как е
възможно да се преструваш на монах, та ти не познаваш
християнството? Или си много глупав, или много самонадеян, но със
сигурност си извънредно смел!
– Ти за мен не се притеснявай! – изръмжа Авитохол. – Ирник, най-
важната ни задача е да спасим Гуинивър!
– Татко, защо тази жена е толкова важна? Защо трябва да рискуваме
толкова много заради нея?
– Нали ти казах!? Тя е наследничка на Исус Христос, тя е Светия граал,
нейната кръв е свещена за християните, но в същото време тя е най-
опасната отрова за религията им! – двамата мъже говореха на български, за
да не може бъдещият монах да ги разбере.
– Освен Гуинивър, не бих отказал да отвлека Меровей, Хилдерих или
Хлодвиг, но ако не мога, ще ги убия. Ако убия Меровей, Хилдерих ще
поведе франките срещу нас. Ако убия обаче и двамата, това ще разстрои
армията им. Същата работа може да свърши и просто ако отвлека Хлодвиг.
Ето защо дете не се води на война! Войната е мъжка работа! Както в
живота, така и на война, колкото по-самотен си, толкова по-силен си!
Скоро легионерът, който беше лош ездач, ги отведе до огромната
базилика, извисяваща се в центъра на града. Като стенеше, мъжът скочи от
гърба на коня си. Авитохол и Ирник завързаха конете си на коневръза,
малко встрани от базиликата, но оставиха Фенрир да ги пази. Авитохол ги
остави така, че да могат веднага да се метнат на гърбовете им и бързо
да напуснат града. Българинът накара Фенрир да легне, за да не си личи
колко е висок и страховит.
Двамата мъже, облечени с черни наметки като монаси, и третият, който
наистина искаше да облече монашеско расо, се изкачиха по каменните
стълби и влязоха в огромното сумрачно помещение на християнската
базилика.23 В първия момент се спряха. Авитохол използва това време и
просъска така, че бившият легионер да го чуе.

23
Някога базиликите са били сгради, които не се свързвали само с религиите. Те са били по-скоро светски сгради, в
които се помещавали съдът, нотариусите, търговиите и управата на града.
Именно в базиликите гражданите се срещали помежду си, сключвали договори и търсели правосъдие. Това, което
древните гърци вършели на открито, на площадите (агорите), а римляните - по форумите, в по-късни времена се правело
на закрито, под покривите и зад стените на базиликите. Едва по-късно, но време на християнството, базиликите били
превърнати в храмове.

213
 – Каквото и да се случи, мълчи! Знаеш кой съм, кажеш ли нещо, което
може да ни застраши, ще те убия на мига! Разбра ли?
– Разбрах – каза Флавий Кракс и си личеше, че вярва на всяка думичка
на този, когото смяташе за Атила.
Тримата плахо пристъпваха в сумрака на базиликата. Токовете на
кожените ботуши на двамата българи тракаха и отекваха във високото
помещение. Изведнъж в полумрака, иззад една колона, към тях притича
някаква жена. Тя бе толкова лека и ефирна, че стъпките ѝ останаха нечути.
Това създаде впечатление, че е безтелесна и се носи над земята. Жената
изглеждаше разтревожена и притеснена. Когато ги приближи, Авитохол за
малко не извика от изненада. Той благодареше на Бог за добрия
шанс, защото срещу него стоеше Гуинивър. Българинът
инстинктивно отправи поглед към сина си, за да види дали Ирник ще
познае сестра си. Той обаче на реагира по никакъв начин.
Обмисляйки ситуацията, Авитохол отново се обърна към Гуинивър.
Преди обаче да каже каквато и да било, младата жена, като
мачкаше притеснено дланите и дългите си пръсти, заговори:
– Отче, очаквахме ви!
Тези думи стъписаха и объркаха Авитохол. Той бе толкова изненадан, че
забрави, че е с расо и Гуинивър няма как да го познае. Явно дъщеря му го
бъркаше с някого и за да се ориентира, попита:
– Кого очаквате, дъще?
– Как кого?! Вас двамата.
Авитохол погледна към Ирник, за да му покаже, че ще се преструват.
Разбира се, Ирник не можеше да види лицето му зад забралото, но със
сигурност го разбра.
Жената ги улесняваше, като продължаваше да говори:
– С вас сигурно е вашият секретар Проспер Тирон Аквитански?
Този мъж Авитохол много добре познаваше още от престоя си в
манастира отпреди няколко зими. Само не бе разбрал Проспер Аквитански
на кого точно бе секретар. Жената явно бе помислила бившия легионер за
Проспер. Той обаче погледна бъдещия монах, който бе много по-висок от
сухия, кокалив монах, и каза на шега:
– Не, това не е Проспер Тирон Аквитански, със себе си водим Иларий от
Сардиния.
– Отче, и за брат Иларий сме чували, че го вземате при своите пътувания!
Отче, искам да се изповядам! – настойчиво каза Гуинивър.
Авитохол знаеше, че в западното християнство имаше нещо, което
източните не практикуваха – светата тайна изповед. Той обаче не бе
запознат добре с нея и реши да отклони молбата на момичето, защото това
можеше да го издаде.

214
 – Някой друг път, дете – като нарече Гуинивър дете, сърцето му се сви.
Тя наистина носеше неговата кръв и бе странна смес между него и Мириам.
Сега я виждаше пред себе си и не можеше да откъсне очи от нея. Дъщеря
му бе станала прелестна млада жена.
Авитохол наблюдаваше момичето пред себе си и се питаше дали въобще
някога бе обичал истински майка ѝ? Дали това дете не се бе появило по
задължение, като част от мисията му, защото е последният тиун и
българин? Мъжът усети и разбра нещо, което знаеше отпреди, че децата
обвързват като с невидими пипала родителите си и ги свързват завинаги
в бъдещето. В този момент се сети за молитвите, които Ирник бе отправял
към Тангра. Авитохол бе общувал цял живот и непрекъснато с Тангра, сега
се питаше дали е било така, защото е бил единственият оцелял българин,
или поне такъв, който си признава и бори за това, или чрез живота, делата
и борбата си е заслужил това? Може би затова през цялото време бе усещал
орендата толкова силно и ясно. Навярно защото е бил единственият
българин, Тангра е изпращал цялата си оренда и е проектирал всичките си
желания върху него. Не беше ли обаче връзката между българите и техния
бог всеки път толкова лична и интимна?
– Не, отче, искам да се изповядам, преди да се видите и да говорите с
крал Меровей и принц Хилдерих! Имам да ви казвам много неща, някои от
тях мога да разкрия само пред вас!
Авитохол се питаше какво ли бе готова да сподели дъщеря му с този
„отче”? Той изгаряше от любопитство, в същото време се притесняваше, че
наивната безумка може да сподели нещо, което наистина да коства
живота ѝ. И кой беше този „отче”, пред когото единствено можеше да
сподели? Как той можеше да ѝ гарантира сигурност?
– Милейди, готов съм веднага! – каза Авитохол.
В този момент обаче към тях се приближи някакъв достолепен мъж с
дълга прошарена коса. Авитохол незабавно разпозна прическата, която
франките наричаха мунд. Сега обаче мъжът бе разпуснал косата си и
приличаше на лъв с грива. Българинът веднага го позна, това беше
Меровей. Той бе облечен с наметало, украсено с лилии, и носеше щит, на
който имаше три красиво изрисувани хералдически лилии.
Авитохол забеляза колко е остарял кралят, който всъщност бе по-млад от
него, и се запита как ли изглеждаше самият той в очите на по-младите
воини?! Сигурно не беше по-различно. Макар да бе остарял, владетелят
изглеждаше достолепно и си личеше благородната му кръв. Зад него
ходеше мъж, който приличаше на него, когато беше млад и Авитохол го бе
познавал. За българина веднага стана ясно, че това е синът на Меровей –
Хилдерих, който бе в разцвета на силите си.

215
 Всичко се случваше толкова бързо и с такава лекота, че на Авитохол му
беше трудно да повярва. Всички мъже, които искаше да срещне, бяха тук,
заедно с Гуинивър – те сами идваха при него. За миг, като наблюдаваше
групичката от мъже, която се приближаваше, се зачуди дали да не прободе
Меровей на мига, без никакво забавяне и замисляне, а после да направи
същото и е Хилдерих, да отвлече Гуинивър и най-малкия представител на
династията на Меровингите, сина на Хилдерих, как се казваше?... Хлодвиг.
Докато Меровей се приближаваше, той отметна плаща си е лилиите и
отдолу се видя мечът му. В този момент Авитохол също усети тежестта на
своя меч, висящ на бойния му колан. Той знаеше, че оръжието му е по-
добро от това на франкския крал, дори мечът на Ирник, който наскоро бе
пресякъл свещения меч на датчаните Васке, бе по-добър от меча на
франките. Освен това те имаха ками и бяха тиуни, по-добри от куриосите.
Изненадата също бе на тяхна страна. Авитохол обаче изгаряше от
любопитство, той усети, че се е забъркал в ситуация, която е важна за
българите, за дъщеря му и за него. Замисли се, че случващото се в
базиликата в Реймс, освен че бе много важно за франкските крале от
династията на Меровингите, вероятно щеше да окаже влияние и на изхода
на войната. Като осъзна всичко това, Авитохол взе решението да продължи
да се преструва, защото от всичко това можеше да извлече огромна изгода.
Щеше да продължи да се прави на този „отче” и да види докъде можеше да
стигне, какво можеше да откопчи от ситуацията.
– Отче, очаквах ви! – решително каза Меровей и му подаде ръка. Мъжът
се опита да стисне силно ръката му, като че ли да го подчини и да покаже
кой е по-силният. Без да иска, Авитохол отвърна на ръкостискането.
– Силна ръка имате, отче! – каза кралят на франките, докато гледаше
учудено ръката си и я размачкваше. – Чувал съм, че сте много корав човек!
Хилдерих също подаде ръка на Авитохол, но този път той внимаваше да
не се издаде и стисна ръката му по-леко. Въпреки това мъжът го гледаше
изненадано.
Накрая пред Авитохол застана малкият Хлодвиг, който подви крак и с
това изненада българина. Хлапето пое ръката му почти пряко силата му.
Авитохол се чудеше какво да стори. Знаеше, че всяко рязко движение може
да събуди подозрителността на тези мъже, затова не смееше да дръпне
ръката си. Детето бавно поднесе ръката на българина към устните си и я
целуна. След това то се озърна изумено и като се взираше под качулката,
все едно искаше да види лицето му, измърмори нещо.
– Теб кой те е учил да правиш това? – попита недоволният Меровей.
– Гуейн. С нея много си говорим за Христос.
– Гуейн! – изръмжа Меровей.

216
 – Той обаче няма пръстен! – каза изненаданото момче, но никой не му
обърна внимание.
– Мълчи! – просъска Хилдерих и изгледа косо сина си.
В разговора отново се намеси Гуинивър.
– Кралю, аз трябва спешно да бъда изповядана от отеца.
– Греховете ти могат да почакат! – пренебрежително каза Меровей.
Личеше си, че той се подиграва на младата жена, която едва ли бе имала
време да натрупа някакви сериозни грехове. – Сега нямаме време за детски
и момински игри и глупости. Първо мъжките и кралски дела, след това
женските работи и игрички! – след тези думи, кралят се обърна и поведе
групата след себе си. Той направи това толкова властно, че увлече
и Авитохол, Ирник и бившия легионер го последваха. В средата на
базиликата, под най-високата част, бе поставена дълг а маса, от тясната ѝ
страна имаше няколко стълби, върху които се извисяваше висок резбован
дървен трон. Това явно бе тронът на франките или поне този, който се
намираше тук, в Реймс.
Като прикани мъжете и Гуинивър да седнат, Меровей се настани на трона,
а след това, подчертавайки своето превъзходство, изгледа хората, сядащи
около масата. Чак след това заговори с рязък и остър глас.
– Отче, повикал съм ви тук и вас, епископе, защото искам да обединя
всички франки под своята десница. За да направя това, трябва да имам вяра,
то и сега е така, но трябва тази вяра да сочи, че властта е в ръцете на един
крал! Отче, за това съм ви повикал! Искам да ме короновате за крал на
всички франки!
В този момент Авитохол разбра, че Меровей го бърка със свещеника,
който трябваше да го коронова. Българинът малко разбираше от
формалната част на християнството, но все пак знаеше, че за да бъде
въздигнат някой крал или владетел, той трябваше поне да е християнин.
Авитохол заговори, но скоро си даде сметка, че говори като владетел.
– Преди да обедините франките под своя скиптър, трябва да ги доведете
тук, за да изразят своето съгласие и да ви се подчинят. Ако те не го сторят,
това означава, че скоро ще има война.
Тези думи накараха Меровей да се намръщи.
– Сега сме във война, предстои битка! – каза той. – Ще ги доведа след
войната!
– Тогава изчакайте! Нека короноването стане след войната!
Преди време Авитохол би се зарадвал на това Меровей да стане владетел
на всички франки. Това бе идея, която той самият му бе внушавал и се бе
борил и заставал зад него. Българинът бе избрал франкския владетел за
свой съюзник или по-скоро за свой човек, който да налага волята му на
Запад. Неслучайно бе дал знанието за рицарството точно на Динадан,

217
Меровей и франките. Затова бе оставил при тях Баръс и им бе поверил
Светия граал – Мириам и Гуинивър.
Авитохол се сети за това, в което брат му обвиняваше него и българите.
Сега виждаше как франките и техният владетел, може би без да го
осъзнават, опитваха да сбъднат мечтите на българите и неговите лични
мечти. Днес обаче интересите на Авитохол бяха различни. Франките го
бяха прогонили, бяха опитали да го заловят и убият. Те бяха задържали
Мириам и дъщеря му Гуинивър като заложнички при себе си. Меровей и
Хилдерих бяха преминали на страната на Флавий Аеций и бяха
станали негови врагове. Така днес интересът на хуните и българите
беше франките да са слаби и разединени, Меровей да не е техен крал и
въобще да не се създава династията на Меровингите.
– Не ми давайте съвети какво да правя, не за това съм ви повикал тук! –
сопна се Меровей и изтръгна Авитохол от мислите му.
– Защо бързате толкова много? – смирено попита Авитохол. Чрез
въпроса си той искаше да накара Меровей да му разкрие нещо от бойните
планове на франките и Флавий Аеций.
– Аз съм стар вече – каза Меровей, – а и искам обединението на франките
да стане по времето на моето управление! Битката, която предстои, ще бъде
много страшна, Етцел и неговите полухора ще избият голяма част от
народа ни!
– Тези хунски кучета!... – не се стърпя и, като се изправи и удари с юмрук
по масата, извика Хилдерих. При тази реакция на баща си и понеже след
тежкия му удар масата подскочи и изкънтя силно, Хлодвиг проплака и
подсмъркна.
Меровей направи знак на сина си да се успокои и да седне.
– Искам преди да умра, да завещая на сина си, а и на внука си, короната
и трона, дори това да е последното нещо, което ще направя в този си живот!
Ти не си повикан, за да ми казваш защо не може да стане, а как да стане!
Авитохол знаеше, че страховитото изражение на Меровей и думите му
биха стреснали всеки духовник, той обаче съвсем не беше този, за когото
го мислеше франкът, затова каза:
– Има още една непреодолима трудност, за да те провъзглася за крал на
всички франки. Ти искаш това да бъде направено в името на Христа, но не
знам дали самият ти си християнин?!
Меровей гледаше Авитохол, все едно последният току-що му е избил зъб.
Личеше си, че е готов веднага да се нахвърли върху човека с черно расо.
– Християнин ли си? – безстрашно попита Авитохол.
– Не!
– Тогава няма как да те поставя на престола и да ти сложа короната на
главата!

218
 – Аз съм германец и вярвам в нашите древни богове! Не желая да сменям
вярата си!
– Трябва да приемеш християнството!
– Не искам! – заинати се, като малко дете, Меровей. – От векове моите
предци са вярвали в нашите богове.
– Ако ме коронясате, аз бих приел християнството и то западното –
намеси се в разговора малкият Хлодвиг. Това накара мъжете да погледнат
към него. Хилдерих само се усмихна.
– Ти пък откъде знаеш какво е християнството? – Меровей се ядоса на
внука си.
– Гуинивър много ми е разказвала за Христос и християните.
– Сигурен съм, че тя само ти мъти главата! Накрая ще я прогоня от двора!
– Докато с нея си играем, тя ми разказва за живота на Спасителя.
– Ще ти кажа аз на теб ще приемеш ли християнството, пикльо! –
измърмори под носа си старият крал. Лицето му бе зачервено и бе
придобило още по-заплашителен вид.
Меровей остави детето и с глухо ръмжене се обърна към този, когото
смяташе за християнски свещеник и извика:
– Ще ми поставиш короната върху главата! Ако ли не...!
Мъжът скочи към Авитохол и се хвана за дръжката на меча.
Българинът се изправи на крака. Нито за миг не забрави, че играе ролята
на свещеник, въпреки това му костваше върховно усилие да не налети, а
изчака Хилдерих и други воини от франкския двор да възпрат разбеснелия
се крал. Българинът беше воин и човек на честта, за него бе много по-лесно
и естествено да посегне към своя меч и да го кръстоса с този на франкския
кониг. Ирник също се бе изправил и напипваше дръжката на меча си под
расото. Авитохол издържа, защото осъзнаваше, че като играеше ролята на
този, с когото го бъркаха, можеше да нанесе много по-жестоки поражения
на Меровей и франките, отколкото ако се сбие с него или дори го убие. Това
бе златна възможност и, с риск за живота си, Авитохол нямаше да я
пропусне.
Мъжете държаха обезумелия си крал, който крещеше:
– Ще те убия! Чухте ли го как ми говори?!
– Извинете баща ми – каза Хилдерих и последва баща си в някаква
странична зала.
За да подчертае своето смирение, Авитохол седна и хвана дланите на
ръцете си, така както бе виждал да прави Августин Блажени, все пак той бе
костелив старец, на когото смирението беше чуждо. Кирил
Александрийски също не се отличаваше с особена доброта. Леон и Лупус
обаче бяха лицемерни и подчертаваха своето смирение, макар Леон да бе
не по-малко себичен и остър и от Августин, и от Кирил. Може би

219
Несторий и константинополските патриарси, които Авитохол бе
виждал, бяха по-спокойни и уравновесени и той се опитваше да прилича на
тях. Все пак последно бе наблюдавал Леон и Лупус, затова сега опитваше
именно тях да имитира.
Докато мислеше за всичко това, към него се бе приближила Гуинивър.
Авитохол се радваше на дъщеря си и искаше да е по-близо до нея, за да
пази крехката, млада, беззащитна жена.
Тя бе останала сама. Авитохол беше истински баща за Ирник, той го бе
отгледал, беше му дал вниманието и любовта си, беше го изградил като
българин. Не можеше да каже същото обаче за Гуинивър и Ланселот.
Мъжът изпита силно чувство на вина към останалите си две деца. Не беше
дал любовта и вниманието си на тази млада жена, тя бе израснала без него,
а откакто бе убит и Баръс, и без защита. Изведнъж българинът поиска да
поправи това. Много пъти се бе подигравал на родители, които, когато
имаха възможност, не се грижеха за децата си, а след това отчайващо и
безкрайно закъсняло се опитваха да наваксат изпуснатите мигове. Това
обикновено ставаше със смешни жестове. В живота нищо не можеше да
бъде наваксано, когато нещо отмине, то вече е в историята. Любовта,
емоцията и добрите думи трябва да бъдат споделени и изречени, когато им
е времето. Не бива човек да се скъпи на добри думи и жестове. Особено
тежко е, когато човек разбере, че е пропуснал много такива към човек,
който си е отишъл завинаги. Авитохол знаеше всичко това, но сега бе
атакуван от чувството на вина към децата си. Той искаше да се реабилитира
и да даде всичко, което бе пропуснал през цялото това време.
– Отче, мисля, че сега е удобно да се изповядам пред вас.
Гърлото му пресъхна, затова Авитохол опита да се прокашля. Той искаше
да говори спокойно, но гласът му трепереше.
– Добре, дъще! – каза той с цялата нежност, на която бе способен. Мъжът
бе чувал, че сърцата на бащите се разтапят пред пърхащите като пеперудки
мигли на своите дъщери и тяхното нежно „татко”.
Преди да се усети, Гуинивър вече вървеше и го водеше настрани към едно
усамотено кътче в базиликата. Там от дърво бе сковано нещо като малка
къщичка, по-скоро барачка, която много приличаше на луксозна къщичка
за персийски птици (кокошки). Тя обаче имаше две вратички и Гуинивър
влезе през едната. Авитохол се зачуди дали да я последва. Мястото вътре
обаче бе твърде малко, за да се поберат двамата, затова влезе през другата
вратичка. Помещението, в което се озова, отвътре бе точно толкова тясно,
колкото изглеждаше и отвън. Срещу себе си Авитохол видя пейка, на която
седна. Мъжът се огледа. Това тук му приличаше на помещенията,
каквито имаше в храмовете с оракули. Той не бе учуден, защото знаеше, че
на такива места трябва да си готов на всичко. Като млад се бе навирал в

220
какви ли не пролуки, теснини и цепнатини. Това място обаче като че ли бе
изградено точно за това, за което дъщеря му го доведе до тук. Вляво от себе
си забеляза малко капаче с дръжка, това явно бе отвор, през който двамата
с Гуинивър да разговарят. Авитохол отвори капачето и погледна през
отвора, за негова изненада там имаше заковани тънки летвички, които му
пречеха да погледне Гуинивър в очите. Освен това в съседното помещение,
както и в неговото, мракът бе толкова гъст, че не се виждаше нищо.
– Отче – дочу гласа на дъщеря си от другата страна. Авитохол се
опитваше да се намести, без ризницата, камите и мечът му да издрънчат. –
Отче – повтори момичето.
Като продължаваше да се преструва на християнски свещеник или
епископ, той каза:
– Кажи, дъще!
– Отче, само на вас мога да се доверя! Единствено вие можете да ме
разберете и защитите! Ако на света има човек, който трябва да знае
тайната, която искам да ви разкажа, това сте вие!
Авитохол слушаше внимателно и с всяка следваща дума учудването му
нарастваше все повече и повече. Той недоумяваше с кого всъщност го
бъркаха всички тези и особено дъщеря му. Интересът му нарасна, когато тя
каза:
– Отче, вие сте глава на повечето християни в света, казват, че сте
наместник на Свети Петър, че ключът към небесата е у вас. Вие сте
пазителят на християнството, отче. Християнството обаче има много
премълчани истини. От баща ми съм чувала, че днешното християнство е
само малка част от истинското християнство.
Авитохол прецени, че няма християнски свещеник и особено епископ,
който да не се възмути от твърденията, които изричаше дъщеря му, затова
попита, с привидно възмущение в гласа.
– Кой ти е казал това, дъще?
– Моят баща. Цял живот са ме учили, че съм специална, над мен бдяха
пазачи, които пазеха майка ми, баба ми, въобще всичките ми
предшественички. Пазителите ни обграждаха и ни даваха сигурност.
Сърцето на Авитохол се сви, защото Гуинивър извършваше пред него
немислимото. Тя съвсем искрено разказваше историята си и тази на своя
род. Това бе една от най-строго пазените тайни в света. С тази мисия бяха
натоварени българите вече повече от четиристотин години. Тя можеше да
убива, но и да донесе гибел на тази, която така охотно я разказваше.
Авитохол не си спомняше да е разказвал на Гуинивър за тайната, те с
Мириам, разбира се, бяха говорили пред невръстната им щерка.
– Кой ти е разказал всичко това, дъще? – със съмнение в гласа попита
Авитохол.

221
 Младата жена явно усети съмнението и колебанието в гласа му и това я
подразни.
– Винаги съм го знаела – каза тя, – но майка ми, преди да почине, ми го
разказа отново.
– Преди малко каза, че твоят баща ти го е казал!
– Моят баща е страшен човек, отче! Най-страшният на света!
Авитохол реши да започне да обърква Гуинивър, тя явно бе решила
съвсем честно да разкаже пред това „отче”, историята си. Нейната история
обаче не бе обикновена. Заради нея тя можеше да бъде убита. Самото
съществуване на тази жена можеше да рани смъртоносно християнството.
Мъжът за пореден път осъзна какво оръжие бе младата жена, която седеше
от другата страна на преградата.
– Дъще, говориш като някоя объркана млада жена, на която родителите
не са ѝ угодили нещо. Всяка от тях смята, че баща ѝ е най-лошият човек на
света, след лова те се подчиняват на волята на родителите си и скоро стават
същите като тях. Колко страшен може да е баща ти?! – Авитохол
нарочно дразнеше Гуинивър, за да провери докъде ще стигне тя в
разкритията си. Думите му явно свършиха работа, защото скоро от другата
страна на преградата чу треперещия от вълнение глас на дъщеря си.
– Отче, той не е обикновен баща. За целия ми досегашен живот ме е
виждал само няколко пъти и то за по няколко дни. Той беше огромен,
страховит и недостъпен. Вие грешите, отче, ние никога не сме се карали и
не ми е забранявал нищо! Той винаги е липсвал в живота ми и в същото
време постоянно е присъствал!
– Дъще, нали ти казах, че говориш както всички дъщери, изправили се
срещу своите родители. Докато човек расте, той използва закрилата на
своите родители и отначало ги използва като пример за подражание, тогава
според тях той е добричък и послушен. Родителите, като в огледало,
виждат себе си в своята рожба и са спокойни, щастливи и доволни. Когато
детето започне да израства, постепенно разбира, че е различно от майка си
и баща си, това, което преди е харесвало в тях и е копирало, това, което му
се е струвало добро, започва да го дразни, струва му се лошо. Детето изпада
в криза на идентичността, не иска вече да бъде като своите родители, макар
често само и без тяхно настояване да ги е копирало. Тогава то изригва,
въстава, това аз наричам „бунтът на мравките”. Това не е истински
бунт срещу родителите, а изразяване на недоволство, отчаян опит детето
да открие себе си, собственото си лице и път.
За съжаление „бунтът на мравките” е единственият опит на повечето хора
да опознаят себе си и след като се успокоят, повече никога не изпитват
потребност от себепознание.

222
 Авитохол се спря, защото осъзна, че е започнал да говори твърде много
като себе си и съвсем малко като отеца, зад чиято маска се прикриваше.
– Дъще, извини ме, но ти говориш точно като млада жена, която
изживява „бунтът на мравките”. Баща ти сигурно е бил богат търговец и
затова толкова често е липсвал или майка ти е била незаконна негова жена,
а ти си копеле. Като те гледам обаче, как си облечена и в присъствието на
какви хора се движиш, сигурно е бил благородник.
– Какво говорите? Майка ми винаги е била придворна дама в двора на
франките! Ние сме с благородна кръв!
– Това не пречи баща ти да ѝ е направил дете, а да е имал друга жена. Ти
каза, че той е оставил пазачи за вас. Много крале и благородници имат
незаконни деца. Да не би?! – Авитохол играеше театъра много добре. –
Баща ти да е... Не! Не може да бъде... Да не би Меровей да е твой баща?
Всичко съвпада!
– Не! Какви глупости говорите?! Баща ми беше истински, голям
владетел. Той владее половината свят.
– Дъще, отново говориш като наранена млада жена. Всички те смятат, че
са принцеси, а бащите им са най-малко крале. Извини ме, но това прилича
на бръщолевенията на някои луди женици.
Авитохол беше сигурен, че е ядосал много дъщеря си. Сега вече тя щеше
да му покаже докъде бе готова да се разкрие. В същото време щеше да му
разкаже за живота си и за Мириам повече, отколкото, ако я разпитва
специално.
– Добре, щом смятате, че съм луда, чуйте какво ще ви разкажа, а после
ми кажете, че съм побъркана! Баща ми не е само владетел, той е Сатаната.
Авитохол издаде пренебрежително възклицание. Гуинивър го чу и
продължи, но гласът ѝ бе нестабилен и трепереше от яд. Тя сякаш бързаше
да каже колкото се може повече, за да го убеди в своята правда.
– Баща ми е номад-скитник, но не само като конник и ездач, той е от онези
хора, които са номади в живота. Те се появяват от нищото, остават за малко
и пак в нищото изчезват. Техните коси миришат на морска сол, а вятърът
ги развява и разрошва, дори когато полъхът е толкова слаб, че нормалните
хора не го усещат. Хората-номади следват своя си път, те се поспират
понякога за малко, търсят убежище на някой случаен пристан, но никога не
остават за дълго, защото рано или късно подтикът да обикалят света ги
обзема. Тогава те си тръгват, така както са дошли, тихо и незабележимо.
Тези хора не оставят следи в пясъка, те са подвластни на луната, на
приливите и отливите, на вятъра. Номадите не са пригодни да живеят на
едно място. Те имат потребност, бяс в себе си да се движат. Когато спрат на
едно място, се чувстват оковани. Когато се наложи да спрат, винаги е
заради определена причина.

223
 Авитохол слушаше дъщеря си и с всяка следваща дума учудването му
нарастваше. Очакваше, че тя ще разкрие тайната за Светия граал и
българите. Тя обаче говореше за друго. Това, което дъщеря му разказваше,
за него самия бе не по-малко интересно от другите неща. Докато я
слушаше, той разбираше как тя разсъждава, как се е чувствала през цялото
време, през всички тези години. Постепенно Авитохол я
опознаваше, възвръщаше си пропуснатите мигове с нея. В същото
време мъжът опознаваше и себе си. Гуинивър го описваше така, както тя го
бе възприемала, и Авитохол можеше да се види през очите на дъщеря си.
Обикновеният човек винаги вижда света само през собствените си очи и
познава само своята правда. Човекът на себепознанието постоянно търси
да открие и изведе свой „наблюдател”, който да му даде други очи, с
които да се наблюдава отстрани. Колкото повече такива гледни точки
имаш, от колкото повече посоки се наблюдаваш, толкова по-надълбоко в
себепознанието си можеш да навлезеш. Освен това трябва да намериш сили
да признаеш, че това, което виждаш отстрани, което чуваш да се разказва
за теб, макар да ти се струва невярно, грозно и отблъскващо, е част от
истината за теб. Много е трудно за малкия човек да признае слабостите си,
да се види отстрани като сложен, противоречив образ.
Авитохол слушаше разказа на Гуинивър и се опитваше да приеме и
нейната гледна точка. Той осъзнаваше, че това бе нейната истина за него.
От всяка нейна дума лъхаше обвинение. Често, когато в живота
съжителстват обикновен човек и самоопознаващ се, става така, че човекът
на едната истина, на единия поглед върху света обвинява самоопознаващия
се. Това е така, защото хората на Пътя са свикнали да слушат, да търсят
гледна точка, мнение и оценка, затова те не са агресивни и не излъчват
своята философия. Напротив, обикновените хора смятат, че знаят всичко
за себе си. Затова те не се нуждаят от себепознание. Те са сигурни, че
тяхната гледна точка е меродавна и единствено вярна, те са фанатично
убедени в правотата си и понеже в себе си нямат повече какво да откриват,
се обръщат към другите хора и започват да ръсят оценки и мнения. Това е
така, защото е по-лесно. Тези хора виждат слабостите на другите много по-
лесно, отколкото своите собствени и понеже познават само своята
гледна точка и гледат света само през собствените си очи, смятат, че са
винаги прави.
Тези хора обикалят по света или стоят на едно място, но непрекъснато
дават оценки за другите около себе си. Наричат ги клюкари и техният
живот е толкова незначителен и толкова нямат свой, че живеят чрез живота
на другите хора. Все пак има нещо, което спасява другите хора от тяхното
агресивно мнение, от унищожителните им оценки, и то е това, че и те са
като тях. Така обикновените хора, тези на едното мнение, на погледа само

224
от собствените си очи, цял живот се трепят взаимно с клюки, с
унищожителни мнения и оценки, с язвителни забележки. В същото време
те са дебелокожи, изградили са защитен механизъм и просто не чуват и не
признават нищо, което чуват за себе си. Хората на себепознанието имат
силата да премахват този щит пред тях. Българинът осъзнаваше, че
истината на Гуинивър е нейната истина, тя го нараняваше, но в същото
време му помагаше, защото му позволяваше да се погледне през очите на
дъщеря си.
Авитохол знаеше, че най-високото ниво в общуването е, когато се
срещнат хора на себепознанието. Тогава тяхното общуване се състои в това
взаимно да си отстъпват очите и всеки да се погледне през очите на
другите. Това не беше обикновен разговор, а общуване от най-висок
порядък.
Мъжът отново се заслуша в думите на момичето. Те описваха него, но
този човек му се струваше някак непознат и чужд. Все пак знаеше, че
Гуинивър има право и това също е той.
– За какво мислите, отче, че хората-номади спират на едно място? Заради
любовта?! Не! Те са безчувствени, сърцата им толкова са обветрени от
вятъра, че те се пукат и рушат. Повечето хора-скитници нямат сърца, те са
вкаменени в гърдите им от студения вятър в тях. Затова не им е студено във
вихрушките, не се плашат от вятъра и ледения дъжд. Те
лъжат обикновените хора, че са като тях, спират при тях, за да си починат,
а не за да изградят дом и не заради любовта. Те спират, за да създадат деца
и по този начин винаги да има хора-скитници. Баща ми е такъв човек-
скитник. Това, че той е такъв, не означава, че повечето скитници са мъже!
Не! Според мен жените-скитнички са много повече. Те са блудници, които
обикалят света, носени от вятъра, като откъснат от корена си трън.
Понякога те се задържат при някой мъж, нерядко остават с него цял живот,
но душите им никога не спират да обикалят от мъж на мъж, неможейки да
удържат нагона си да продължават и да не спират.
Аз съм дъщеря на такъв човек-номад. Такъв беше баща ми. Всъщност
защо казвам беше, той все още е жив?
Когато трябва да спрат на едно място, хората-скитници не се чувстват
щастливи и бясът им, подтикът да продължат ги изгаря отвътре. Аз, отче,
копнея да избягам от своя баща, искам да намеря покой! Сега той ме търси!
– Откъде знаеш, че те търси, дете? – попита Авитохол, който бе толкова
разстроен от това, което чуваше да мълвят устните на дъщеря му, че едва
сдържаше вълнението си. Сълзи напираха в очите му, а изведнъж това
място, тази дупка му се стори толкова тясна и задушна, че той поиска да
излезе, за да не се задуши, да разбие това отвратително помещение,
да разкъса ризницата си с нокти и да диша с пълни гърди.

225
 – Чувствам го, отче! Той идва за мен, със себе си води огромна армия от
демони, зли същества, които ще ме настигнат! Те протягат към мен
кокаливите си, мръсни, изцапани с кръв ръце! Те ще ме заловят! Аз съм
толкова слаба! Отче, той е Сатаната!
Авитохол се ядоса на Гуинивър. Тя нямаше основание да мисли и казва
това за него. Та тя не го познаваше. Всичко това не беше вярно. А можеше
ли да е вярно? Дали не се ядосваше толкова, защото всъщност дъщеря му
имаше право? Не беше ли той наистина един безотговорен баща, изоставил
дъщеря си? Подчиняващ съдбата на хората около себе си, на тази проклета
мисия? Страдащ от нея, но каращ и другите да страдат? Не беше ли той
наистина един скиталец? Може би тя имаше право през собствените си очи
да го вижда но този начин.
Гуинивър продължаваше да говори:
– Баща ми се появил в живота на майка ми като човек-скитник, от тези,
за които преди малко ви говорих. Той я излъгал, майка ми цял живот го
чакаше, обичаше и копнееше той да се върне. Отначало тя не знаела за
хората-скитници, а когато научила, вече било късно. Той насилил майка
ми...
Авитохол за малко щеше да извика. Това, което Гуинивър говореше, бе
лъжа. Той никога не бе насилвал Мириам, нито я бе лъгал. Така смяташе
той. Едва сега се замисли, че от друга страна това, което се бе случило,
можеше да изглежда по съвсем друг начин.
– Отче, аз бягам не толкова от баща си, колкото от себе си. Той е
направил най-лошото нещо за мен, като ме е създал. Вложил е себе си,
собствената си кръв, смесена с вятър, в моите жили. Аз съм затворница,
обречена съм цял живот да съм негова жертва. Той ме е направил като себе
си. Аз се боя от себе си, искам да избягам, защото, като своя баща, съм
човек-скитник. В същото време ненавиждам и осъждам хората-скитници и
не желая да бъда такава. Не искам никога да имам дете, не мога да позная
любовта, затова копнея да вляза в манастир и като не мога да победя тази
своя същност, ще се вкопча в нея, ще я влача към пропаст и ще скоча с нея,
ще я унищожа! Готова съм да се самоубия, за да унищожа всичко това в
мен!
Баща ми научил майка ми, че в света има два вида жени: нормални жени
и майки, които той наричаше Еви, и жените-скитнички, на които казваше
Лилит. Моята майка не беше обикновена жена или Ева, защото нейният
баща бил човек-скитник, точно като баща ми. Знам дори, че те всичките
произлизат от един народ. Воините на този народ ние наричахме
Пазителите. Тези пазители обаче всеки път похищавали жените от рода ни
и така всички те са мои предци. Майка ми, както и баща ми, имаше в себе
си кръвта от тези хора-скитници, затова и тя беше жена-скитник. Това е от

226
страна на предците ми, но най-голямата тайна свързана с мен не е толкова
тайната на предците ми и на моите деди и прадядовци, колкото тайната на
моите баби и прабаби. За това обаче, отче, ще ви разкажа най-накрая.
Майка ми беше щастлива, че ме има. Това е дълбоко вродено в нашия род,
то е много по-сериозно от инстинкта за продължение на рода, който
изпитва всяка жена. При нас се знае, че задължително трябва да имаме дете,
то винаги е момиче и бащите трябва да са от народа на хората-
скитиници (Пазителите) – този народ се наричал българи.
Авитохол едва се сдържа да не извика от изненада, защото Гуинивър все
пак си бе позволила да изрече името, което трябваше да пази в тайна.
– Та майка ми хем беше щастлива и доволна, че ме има и така е
изпълнила задължението си, хем цял живот беше нещастна и чакаше баща
ми, скитника, да се завърне. Тя го обичаше много силно, с някакво странно
отчаяние и пълна отдаденост. Според мен той не я забелязваше дори, а тя
цял живот страдаше. Такава отчайваща любов и толкова мъка! Не мога да
повярвам, че заради няколкото мига заедно тя страда толкова много. В
същото време тя ме смяташе за преграда пред свободата си, спънка, защото
самата тя беше скитничка и копнееше да се носи с вятъра. И тя, като мен,
желаеше да бъде монахиня, да потиска природата и кръвта си и като
убие себе си, да унищожи тази мъка, тази черна прокоба, която мъчи всички
жени от рода ни. Мен обаче вече ме имаше и тя не можеше да направи това.
Тогава майка ми намрази баща ми, защото той я бе излъгал. Когато тя
остаря, се опита да се отърве от оковите на Евата в себе си и стана
свободолюбива.
В този момент между нас настъпи жесток конфликт и разрив. Аз не
разбирах майка си, защото имах нужда от грижи и внимание. Исках майка
ми да бъде за мен Ева. Всяка дъщеря иска от майка си да бъде Ева за нея, а
когато порасне, я обвинява, че е била Ева. Ако пък майката е по-
независима, я обвинява защо не се грижи за нея и не е била достатъчно Ева.
Аз постъпих по този начин. Самата аз бях Лилит, но исках майка ми да бъде
Ева за мен. Младата и старата Лилит се скараха. Едва по-късно разбрах
колко съм грешала тогава. Освен това в мен изригна кръвта на баща ми,
насилника.
Авитохол беше много възмутен от всичко чуто. Той имаше нужда от
въздух и искаше да отвори вратичката, но се притесняваше така да не смути
Гуинивър и да прекъсне разказа ѝ.
– Преди да умре, майка ми ми каза: „Бягай от баща си! Пази се от него!
Той е Злото! Внимавай да не те залови, защото ще окове и теб така, както
окова и мен! Той ще те омае с думи, много е добър в това, ще направи
всичко възможно, да имаш дете. Пазителите смятат, че това е най-важната
им задача, дори повече, това за тях е мисия. Отиди при християните, те ще

227
искат да те убият или поне да те затворят в някой манастир! Те ще пожелаят
злото ни, но това е нещото, което трябва да направим, за да се избавим, да
престанем да обричаме нашите дъщери на този затвор и страдание. Това е
война между жените в нашия род с мъжете! Да! В нашия род мъжете и
жените са врагове. Мъжете изповядват една религия, а жените – друга и те
двете воюват в жилите ни. Ние, жените, сме заложнички на една религия и
на кръвта на нашите предни. Ние не бива да съществуваме, нас не трябва
да ни има. Ние сме нещо изключително, нещо, което не е богомило.
Ние сме изключение на всички останали хора.
Авитохол слушаше думите на Мириам, преразказани от дъщеря си, и от
ярост стискаше дръжката на меча си толкова силно, че ако можеше, щеше
да я счупи. Его какво бе измислила Мириам, неговата Мириам? Ето какво
бе завещала на дъщеря си? Всъщност Гуинивър беше и негова дъщеря.
Авитохол се ядосваше на това, което Мириам бе наговорила на Гуинивър.
– Отче, аз съм като жените-номади. Повечето от тях са с мъжете си за
малко. Те са дъщери на вятъра и той ги води по пътя им. Не! Той ги носи
като падащ есенен лист. Тези жени са подвластни на една по-могъща от тях
сила и от повика им да раждат. Те са самовили – небесни създания,
специални, „въздушни” жени. Ако се омъжат за обикновен земен мъж, те
го правят нещастен. Дори да му дарят любовта си, дори да имат дете от
него, а те раждат само дъщери, те причиняват само злини. Те карат земния
човек да се влюби в тях толкова силно и го правят щастлив, толкова
щастлив, че когато някой ден си тръгнат с дъщеря си, той е най-нещастният
и изпразнен от съдържание човек.
Аз не искам да се свързвам с обикновен човек, макар да имам много
предложения от кралския род, а и от всички по-знатни родове на франките.
Не желая да срещам, дори да виждам българин, защото ме е страх някаква
могъща сила да не ме принуди да се влюбя и той да не ме излъже, както
баща ми някога е излъгал майка ми. Най-много обаче се страхувам от баща
си. Отче, пазете ме от него! Той ще ме търси при Меровингите, защото сам
ме е оставил при тях! Искам да избягам от опеката на Меровей и Хилдерих!
Отче, спасете ме! Вземете ме със себе си! Отче, умолявам ви! Аз искам да
погреба със себе си кръвта на първия си предтеча от женска линия, на баща
си насилника и на всички българи! Помогнете ми да изчезна за света или
да умра!
Авитохол се чудеше дали дъщеря му помни лицето му, затова попита:
– Дъще, ти помниш ли лицето на баща си?
– Не, отче! Помня го само като сянка, като далечен размазан спомен.
– Ако го видиш, ще го познаеш ли?

228
 – Помня, че лицето му бе страховито, обезобразено, цялото наранено,
като драно. Той беше като излязъл от кошмарен сън. Всеки път щом го
погледнех се разтрепервах от ужас, а сърцето ми се свиваше от погнуса.
Думите на младата жена го накараха да се успокои. Тя не помнеше лицето
му и ако го видеше, едва ли щеше да го разпознае. Тя описваше нещо
средно между разказ, приказка и кошмар. Според нейното описание всеки
хун можеше да бъде обвинен, че ѝ е баща.
В последните години, може би защото се бръснеше непрекъснато, на
местата, на които като млад нямаше брада, вече му израстваше такава. Сега
той я бе оставил да порасне и тя скриваше белезите и променяше лицето
му. Авитохол знаеше, че така прикрит зад качулката и брадата дори няма
нужда да си слага забралото.
– Отче, всичко това е само малка, незначителна част от това, което исках
да ви кажа – след тези думи, младата жена замълча за миг, после изрече
най-голямата си тайна, а може би и най-голямата тайна на света. – Отче, аз
съм наследничка на Исус Христос.
Тези думи бяха казани толкова пламенно и внезапно, че Авитохол не успя
да сдържи възклицанието си.
– Да, отче, този, когото вие смятате за свой бог и боготворите, е мой
далечен предтеча. Аз, разбира се, мога да проследя и предците си преди
него. Моето съществуване е доказателство, че Исус не е бил никакъв Бог, а
най-обикновен човек от плът и кръв! Йосиф и Мария също са мои предци.
Българинът знаеше, че при тези думи всеки християнин щеше да изрази
своето недоволство, той също искаше да каже нещо, но беше стреснат и
изненадан от лекотата, с която Гуинивър бе разкрила тази тайна, която бе
най-важната за християните и можеше да струва живота ѝ. Както си
личеше, тя никак не се страхуваше да загуби живота си и като че ли
копнееше за това.
– След като Исус издъхнал на кръста – Гуинивър продължаваше да
говори, – майка ми и баба ми, както и Йосиф Ариматейски, погребали
тялото на прадядо ми. Мария Магдалина, моята прапрабаба, по това време
вече носила от Исус плод в утробата си и била много уплашена, защото
знаела как евреите наказват неомъжените бременни жени – със смърт, чрез
пребиване с камъни. Тъкмо се чудела какво да прави, когато при нея дошли
някакви тайнствени мъже. Те били слепи, а всеки бил воден от дете.
Мъжете поговорили с нея и я успокоили. Няколко дни след това на
портата ѝ се потропало и там се появил някакъв мъж, въоръжен само с една
кама, но с нея можел да победи десетки воини. Този мъж мълчал, но бдял
над здравето и живота на Магдалина. Той бил готов да загуби живота си,
но да спаси нея и рожбата ѝ. Мъжът бил толкова мълчалив, че тя почти
нищо не научила за него. Той не пиел вино, не играел хазарт, не се

229
занимавал с други жени, не спорел, не говорел, само мълчал и я пазел.
Отначало Мария се страхувала от него, после започнало да ѝ харесва мъжът
да е покрай нея. Тя разбрала, че никъде няма да намери човек, който да се
грижи така за нея. Той бил идеалният пазач и баща на нероденото ѝ
дете. Мъжът обаче не я пожелавал като жена.
След няколко седмици тайнствените мъже отново се появили, този път те
говорили с мъжа. Скоро след това Мария и мъжът се качили на кораб. Тя
осъзнала, че този мъж ѝ е бил пратен специално и се доверила напълно на
пазача си. Корабът бил носен от вълните, но някаква сила го пазела, както
и хората в него. Мария разбрала, че това е божията благословия, това, което
Исус наричал Свети Дух. Скоро спътниците прекосили Средиземно море и
слезли на брега в един град – Масилия (днес Марсилия). Мария разбрала,
че се намират в Южна Галия. Оттогава нашият род заживял по тези земи.
Историята, която Гуинивър му разказваше, донякъде му бе позната, но
една част от нея той не знаеше толкова подробно.
– Какво станало после, дъще? – попита Авитохол.
– Отче, знам, че в светото писание не се говори за такива неща, но
повярвайте ми, не си измислям нито думичка! Това е историята на моя род!
Мъжът бил мълчалив, но с времето Мария Магдалина разбрала, че той е
от така наречените Пазители, които изпълнявали различни задачи,
поставени им от странните слепци. Постепенно Мария се сближила с него,
понякога той ѝ разказвал за народа си. Така тя разбрала, че той е от някакъв
народ, който бил много близък до еврейския. Това били двата
богоизбрани народи в света. Тях Бог избрал, за да им предаде мисията си.
Прабаба ми се учудила защо тези мъже са решили да я пазят, защо я
извели от Галилея и я спасили. Тя била сигурна, че е заради детето на Исус,
което носела в себе си. Мъжът казал, че според едно тяхно пророчество тя
е Светият съд. В нея и наследничките ѝ трябвало да се смеси отново кръвта
на тези два народа. Исус бил само началото. Той бил облицовката на
чашата, но това, което трябвало да се случи, тепърва предстояло.
Тъй като Авитохол не можа да скрие възклицанието си, младата жена
каза:
– Виждам, че и вие се учудвате!
Досега Авитохол бе смятал, че знае истината. Той беше сигурен, че
Светият граал е ценен не заради българите тиуни, които от поколения бяха
вливали кръвта си, а заради Исус. Сега той разбираше нещо друго.
– В нас от поколения се събира кръвта на тези два народа. Те и двата са
богоизбрани, но Бог им е дал два различни пътя, разкрил им е различни
части от своите същности и Пътя. Единият е народът на материята, на
книгата, това са евреите. Пазителите са народът на духа, на Силата. Идеята
на тайнствените слепци била отново да се смеси несъвместимото, това,

230
което Бог разделил. Това е богохулство. Ние, самите ние, нашето
съществуване е богохулство. В нашите жили тече кръвта на два народа,
които не могат да бъдат събрани. Душите на всички пророци и светци, на
всички християни и Пазители съществуват едновременно в нас. Това ни
кара да бъдем толкова нещастни.
В Масилия Мария Магдалина започнала да проповядва учението на Исус.
Мъжът, който бил с нея, тя представила като своя брат Лазар от Витания.
Двамата заживели в Масилия, като там Мария Магдалина родила
прекрасно момиченце. Мъжът бил много силен и чевръст, непрекъснато
бдял над здравето им и се грижел да имат всичко, да са нахранени, да са на
топло, спокойно и сигурно място. Това продължило, докато момиченцето
не пораснало. Един ден тя открила, че дъщеря ѝ е влюбена в Пазителя,
макар той да бил много по-възрастен от нея. Момичето се борело със себе
си, но привличането ѝ било толкова силно, че не могла да се
пребори. Майка ѝ се опитвала да ѝ помогне. Самата Мария
Магдалина харесвала мъжа и го искала за себе си, но дъщеря ѝ
също копнеела да бъде с него. Така Пазителят и дъщерята на Мария
Магдалина се сближили и обикнали. След време при тях пристигнал друг
Пазител. От този момент понякога при тях идвали и оставали повече от
един пазители. Това ставало, когато единият пазител трябвало да бъде
сменен с друг. Отче, аз ти казах за Скитниците. Всички те са мои
прадядовци и са Скитници. Те идвали и си отивали, без знак и следа, сякаш
били отзовавани от някаква висша сила. Ние не знаем гробовете на нашите
прадядовци. Всички те са изчезвали от живота ни. Аз съм притеснена,
защото имам чувството, че и аз, и моите чувства ще бъдат похитени по този
начин. Колкото и да се борим, ние винаги се влюбваме в скитник,
след което имаме дете от него. Такава е нашата орис. Всички
наши прадядовци били по-възрастни от прабабите ни. Това при нас е
традиция. Баща ми също беше по-възрастен от майка ми.
Всичко това продължило, докато един ден пазачите на баба ми и майка
ми не били избити. В момента, когато се сменяли, някой ги изненадал,
нападнал и прерязал гърлата им. Дотогава подобно нещо никога не се било
случвало. После се появил баща ми и успял да спаси майка ми от
похитителите. Той решил да ни повери на Хлодио и франките и да ни
остави във франкския двор, които да бдят над нас. Те трябвало да
станат нашите нови пазители. Баща ми бил по-възрастен от майка ми.
Може би той решил франките да бъдат новият народ, който да се смесва с
нашата кръв. Все пак той оставил сър Баръс, който също бе Пазител. Сър
Баръс обаче бе убит, навярно от същите, които преди това бяха избили
пазителите и баба ми.

231
 Отче, аз съм наследничка на Исус Христос, в моите жили тече неговата
кръв. Той е казал: „Аз съм Пътят, Истината и Животът!“, от друга страна
баща ми е Сатаната. Чрез мен Сатаната е похитил прапрадядо ми, вашия
Бог и го държи като заложник.
Силата на тези думи и обвинението, което съдържаха, накараха Авитохол
да се изпоти. Той се опитваше да си поеме дълбоко дъх, но все не успяваше.
Осъзна, че бе загубил представа за времето. Тази изповед му се стори
безкрайна. Къде беше проклетата вратичка? Трябваше да я отвори, да
излезе навън и да вдиша!
Младата жена продължаваше да говори нещо, но то му звучеше сякаш е
казано много отдалече, той долавяше само далечен шепот, но не можеше
да различи думите ѝ.
– Отче, аз съм непорочна и чиста! Искам да се уединя, да избягам от
живота, да вляза в манастир! Аз съм наследничка на Мария, Богородица,
майката на Исус, според баща ми и това, което е казвал на майка ми, тя е
наследничка на всички езически богини майки. Той е смятал, че тя е Ева, а
жената на Исус според баща ми е Мария Магдалина, която е Лилит
в християнството. Аз трябва да създам женски монашески орден. Цял
живот чувствам, че трябва да осъществя това свое призвание. Такъв мога
да създам само аз, защото в мен по един уникален начин са съчетани Ева и
Лилит.
Отче, аз съм Светият граал!
– Как се озова при Меровей?
– Меровей ме наследи, след като Хлодио почина. Баща ми заклел
франките да ме пазят и бдят над мен. Аз се предавам по наследство, от един
владетел на друг.
– Дъще, говориш за баща си така все едно той е велик владетел!
– Така е, отче!
– Не мога да си представя кой може да заповядва на владетеля на дивите
франки да направи това или онова и той да му се подчини!
– Отче, баща ми е много по-велик от Меровей и франките.
– Дори да е владетел и да има повече земя, франките са от древен род.
Дори Меровей създаде нова династия.
– Доколкото са ми разказвали майка ми и Баръс, баща ми е най-великият
владетел в света!
– Дъще, какво говориш, на света има Валентиниан, владетелят на Рим и
Западната империя, има Маркиан, който владее Града и Източната
християнска империя. Те са велики владетели, кой може да е баща ти и да
е толкова велик, че да е по-голям от тези владетели?!
– Сър Баръс ми е разказвал, че баща ми произлиза от българите, аз вече
ви разказах за тях, отче. Баща ми принадлежал на най-свещения род на този

232
 народ. Този род се казва Дуло. Той бил по-свят, от всички наши свещени
родове на запад, от свещените еврейски родове. Тези били владетели,
когато моите предци още живеели в кожени покривала в пустинята. Този
род създал първия град, първата държава, първите закони, те създали
религиите, писмеността.24 Те искали да властват над градовете или поне
над най-големия от тях.25
– Кой е баща ти, дъще? – попита Авитохол, но ушите му бяха заглъхнали
и самият той не чуваше ясно думите, които произнасяше.
– Баща ми е Етцел, отче, този, когото наричат още Атила. Той е от рода
Дуло. Днес е дошъл до тук, за да ме открие и върне! Решен да потопи
Европа в кръв заради мен!
Авитохол не знаеше какво да каже. Гуинивър бе предала всичките им
тайни, като по този начин излагаше живота си на риск. Мъжът се чудеше
какво да стори. Дали да не излезе и да я изкара от изповедалнята, да я метне
върху коня и веднага да я отведе от тук? Тя обаче вече бе голяма и не беше
слаба, и сигурно щеше да се съпротивлява. Мъжът не искаше да привлича
вниманието върху себе си. За да я накара да спре да говори тези опасни
неща, Авитохол реши да я уязви.
– Дъще – ехидно каза той, – ти се имаш за прекалено значима! Нали не
мислиш, че Атила е довел цялата тази войска до тук само заради теб? Бях
започнал да ти вярвам, но ти явно наистина си безумка някаква, щом
твърдиш, че Атила ти е баща и е дошъл до тук само заради теб. Само луд
човек може да говори такива глупости! Нима ти си слагаш такъв грях на
душата, че заради теб тези езически кучета разориха половин Европа,
положиха толкова мъртви хора в земята и причиниха такива злини?
– Отче, казвам ви, баща ми е Сатаната! Неслучайно го наричат така! Той
не е обикновен владетел, водещ свирепите си воини насам, той е Злото!
Авитохол се задушаваше. Не желаеше повече да слуша. Искаше да излезе
на въздух. Винаги бе мислил, че Гуинивър го обича и очаква, че ще се
хвърли на врата му. Той смяташе, че тя е похитена от Меровей и той ще я
спаси и ще си я върне. Сега разбираше, че тя не го обичаше, тя го
ненавиждаше и се страхуваше и бягаше от него. Тя го наричаше
„Злото“, смяташе го за Сатана.
Тази неблагодарност, това, че дъщеря му го мрази, го извади от
равновесие. Той разбираше, че до голяма степен Гуинивър има право да го
смята за такъв и дори бе очаквал, че тя може да има подобно отношение
към него, но когато чу всичко това изречено от устата ѝ, мъжът осъзна

Шумерите са първите създали и електричеството, така наречените Багдадски батерии са с шумерски произход.
24

Може би от тук идва нагонът на Дуло в българските владетели за превземане най-големия град в света -
25

Константинопол. Това е спомен от това, че в началото те властвали над градовете Урук, Ериду, Лагаш, Ур, дори Вавилон.

233
колко лош баща е бил всъщност, колко малко внимание и любов е дал на
дъщеря си. Всичко това го караше да се чувства много зле.
Авитохол се хвана за гърдите, нещо там го стягаше и му пречеше да
вдиша. Без повече да я слуша, посегна и отвори вратата. Като залиташе и с
несигурна стъпка, той излезе навън. Изведнъж от тясното задушно
помещение мъжът попадна в полумрака и прохладата на голямото
помещение на базиликата. То имаше малко на брой, но големи и високи
прозорци, през които си личеше, че навън все още е ден, макар да бе
започнал да преваля. Тук вътре, в каменната базилика, бе приятно
прохладно и полумрачно и това му помогна да се успокои. Авитохол
вдишваше въздуха жадно, с пълни гърди.
Българинът бе толкова потресен от думите на дъщеря си, че бе забравил
къде се намира и му трябваше време да си спомни, че е под заплаха.
Напълно бе забравил за случилото се с Меровей, че се бе разсърдил и
оттеглил, дори за сина си Ирник бе забравил. Чак след като се съвзе
напълно, той се огледа и го видя. Веднага го различи, макар облечен
като монах. През цялото време Ирник бе стоял наблизо, така че никой да
не може да попречи на баща му.
Когато видя Ирник да стои на пост, като в същото време се правеше на
разсеян и отнесен като монах, Авитохол се усмихна.
– Татко – тихо каза Ирник.
– Отче – каза Гуинивър, която явно бе усетила, че мъжът от другата
страна на изповедалнята бе напуснал помещението за изповеди. – Отче,
какво стана? Защо излязохте? Защо ме изоставихте? Чакам вашата прошка
и решение!
След като не последва отговор, момичето отвори плахо вратичката, за да
види какво става и изненадана прекрачи напред. В този момент към
тримата, които стояха пред изповедалнята, се приближи шумна група,
водена от краля на франките Меровей, който ходеше енергично, като
размахваше ръцете си и това го караше да изглежда комично.
Авитохол изгледа Ирник и Гуинивър, това бяха децата му. Зачуди се дали
да не грабне дъщеря си и тримата да избягат. Отвън ги чакаха двата бели
жребеца и конят на Флавий Кракс, който сега бе свободен и готов за езда.
В същото време искаше да остане, за да разбере какво бе намислил
Меровей. Така политикът и воинът взеха надмощие над бащата.
– Нищо, дъще! – каза Авитохол, като се обърна към Гуинивър. –
Прилоша ми нещо. Лошо ми е – каза българинът и за да се спаси от мисълта,
че собствената му дъщеря го мрази, се обърна към Меровей и свитата му.
Кралят на франките спря на разстояние и каза тържествено.
– Отец Леон, съгласен съм да приема християнството, щом се налага!

234
 Авитохол разбра, че го бъркат с някакъв си отец Леон. Той познаваше
един епископ, който също се наричаше така. Българинът мислеше трескаво
и опитваше да разбере това, което кралят му говореше, но думите на
дъщеря му още отекваха в ушите му.
– Чувал съм, че християнството не е единно, че има много различни
видове християнство. Всички християни, които аз познавам, не са
католици. Всички вестготски, остготски, германски владетели, владетелите
на ругите, гепидите, всички те са ариани. Преди години Етцел ми обясни
каква е разликата между арианството и християнството, което се
изповядва в Източната християнска империя.
– Какво си спомняш? – попита Авитохол. Този въпрос той не зададе като
отец Леон, а като себе си.
Авитохол мислеше. Секретар на игумен Леон бе именно Проспер
Аквитански. Гуинивър бе нарекла така легионера. Тя явно наистина го
смяташе за онзи Леон, а със сигурност мислеха Ирник за Лупус. За да
провери това, Авитохол се обърна към Ирник и като му подаваше кожената
чанта с новата книга, която пишеше, каза:
– Отче Лупус, вземете тази чанта! – След като легионерът беше Иларий,
тогава най-нормалното нещо бе синът му да е Лупус. Ирник се ококори.
Той явно не разбра защо баща му го нарече така. Авитохол обаче вече
знаеше. Това, че никой не реагира по какъвто и да е начин, му показа много
ясно, че предположението му се е оказало правилно. Меровей, Хилдерих,
Гуинивър и въобще всички тези явно очакваха същите онези отец Леон и
отец Лупус, които той познаваше като епископи на манастира, който
трябваше да стане Християнската Кула. Авитохол знаеше, че манастирът
беше под покровителството на сегашния римски папа, както и на главния
библиотекар на Константинопол – Приск Панионийски, който трябваше да
е сегашният Библиотекар. Сега вече за Авитохол бе много по-ясно защо
Гуинивър търсеше закрила точно от отец Леон. Тя явно търсеше подкрепа
не само в християнството, но и сред книжниците.
Изведнъж заговори Меровей, Авитохол се сети, че му бе задал въпрос.
– Арий пръв се обявил против официалната догма за троичността на
Бога. Според него Бог-Син е по-нисш от Бог-Отец, който го е създал. Това
аз и всички ние, които високомерните римляни наричат варвари, разбираме
и смятаме за много по-вероятно и вярно. Арий подложил на съмнение
божествеността на Светата Христова църква, която произлиза от Бог-
Син (Исус Христос).
Според мен истинският бог е Бог-Отец. Христос е повече човек. Той е
създаден от Бог. Това всички ние много добре знаем и не разбираме как
така Исус – човекът, е равен на Бог, а като включите и Светия Дух, нещата
стават съвсем неразбираеми. Аз мога да приема, че Бог-Отец е свещен, мога

235
да приема християнството, това на Арий, но не мога да повярвам, че
човек може да бъде равен на Бог. Говорил съм с Гуинивър, която иска да
стане католичка. Тя ми каза: „Като не можеш да го разбереш или да го
приемеш, повярвай в него!“ Не ми е ясно защо трябва да вярвам в нещо,
което, ако беше истинско, щях да разбера? Според мен това по-скоро не е
истината. Защо трябва да вярвам в лъжа, докато мога да търся и разбера
истината?
Бих повярвал в Бог-Отец, но в същия този Бог-Отец вярват и евреите. Не
мога да разбера защо трябва да вярвам в еврейския бог? Ако вярваме в
техния бог, тогава с какво ще сме повече от тях?
Изведнъж Авитохол осъзна, че трябва да защити християнството на
Изтока и от страна на католицизма, макар да не желаеше това. Той вече го
бе правил в кръчмата „Невестулката и Мечката“, където в спор срещу
Мерлин (Бероес) бе защитавал християнството, тогава обстоятелствата
бяха наложили това. Сега се случваше същото.
Авитохол събра мислите си и каза:
– Това, че в същия Бог-Отец вярват и евреите, и християните, е
доказателство, че Христос е по-висш от Отеца си. Това означава, че нашата
сила и вяра произтича и ни е дадена от Исус, а не от Отеца и точно Исус ни
прави различни. Ако не беше така, ние щяхме да бъдем най-обикновени
евреи. – И понеже Авитохол продължаваше да говори и като католически
игумен, той каза: – Не можеш да получиш корона от мен, ако не си католик!
Не е достатъчно само да си християнин, ако си арианин, ти си еретик, а те
са по-лоши от езичниците! Преди да поставя короната на главата ти, трябва
да приемеш западното християнство – католицизма!
– Вече ти обясних, кажи как ще ме коронясаш, не ми говори в какво да
вярвам!
За да осуети обединяването на франките, Авитохол се заяде.
– Трябва да приемеш католицизма!
Авитохол виждаше, че Меровей няма такова намерение, затова беше
толкова рязък.
Хилдерих се опита да смекчи ситуацията.
– Епископ Лупус, епископ на Троа, моля ви, поговорете с папата!
Вразумете го! Аз ще поговоря с баща си!
Авитохол не чу добре как го нарече Хилдерих, стори му се, че го нарече
„папа“, но не беше сигурен. Той нямаше време да мисли върху това, защото
франките бяха тръгнали внезапно към масата. По пътя те се съвещаваха
горещо. Личеше си, че Хилдерих се опитва да уговори нещо баща си. При
Авитохол останаха само Ирник и Гуинивър.
– Дъще, остави ни! – каза Авитохол и сърцето му отново се сви, когато
произнесе „дъще“.

236
 – Отче, очаквам вашето решение! – запъна се дъщеря му, но след това се
обърна и също тръгна към масата. Ирник се приближи до баща си, наведе
се към него и нервно заговори:
– Татко, какво ще правим? Отново се замесихме в някаква каша. Да
грабнем за заложник Хлодвиг и да бягаме!
– Не! Ще останем! Искам Меровей да ни разкрие замисъла си!
– Но той те мисли за Леон?!
– А теб за Лупус.
– Татко, той иска да го коронясаш!
– Ще го направя.
– Но ти нямаш право! Какво ще стане, когато Меровей и франките
разберат кои сме?
– Ще го коронясам, за да го унижа.
– Ако го коронясаш, той може да се опита да обедини франките, а в този
момент нямаме нужда от силни франки, те ще се изправят срещу нас. Татко,
внимавай да не сгрешиш! Така няма ли да направиш Меровей още по-
силен?
– Не! Аз ще го коронясам. После той ще поиска официално властта, но
Леон и Лупус няма да се съгласят. Дори няма да поискам да приеме
католицизма, за да е по-сигурен разривът. Чувал съм, че папата е властен
човек, който иска да подчини всички западни владетели под хегемонията
си. Така ще всея раздор завинаги между франките и папата, както и между
франките, които се наричат салически, и рипуарските, които едва ли ще са
съгласни мирно да бъдат подчинени и над тях да се стовари властта на
Меровингите.
– Татко, стори ми се, че Меровей смята, че Леон е папата. Това възможно
ли е? Наистина ли те мисли за папата?
– И на мен ми се стори нещо такова. Сега нямам време да мисля за това,
но е напълно възможно. Само папата може да го коронова. Това обаче би
променило много неща.
– Е, отче, готов съм да бъда коронясан – от трона си извика Меровей.
– Да, Ваше величество – извика Авитохол. Това предизвика бойни
възгласи сред франките.
– Кога ще бъде коронясването? – попита Меровей.
– Утре – каза Авитохол. Още докато го произнасяше, осъзна колко
трудно ще бъде да останат неразкрити тук още ден-два. Това щеше да ги
постави в голяма опасност.
В този момент в базиликата нахлу някакъв мъж, облечен и въоръжен като
воин, придружен от няколко войници.
– Какво има? – попита Меровей.

237
 – Кралю, побързайте! Несметни хунски пълчища са тръгнали насам! Те
вървят право към Реймс! Те са полу-хора полу-зверове! Води ги лично
онова куче Атила! Нямаме време! – извика мъжът.
– Отче, аз нали ви казах, той идва за мен – простена Гуинивър.
– Нямаме време до утре – Меровей почти повтори думите на франкския
командир. – Ние сме във война, ще ме коронясате тук, още днес! Гответе
се!
Думите на Меровей се понравиха на Авитохол. Истинските Леон и Лупус
сигурно се намираха съвсем наблизо, така че те трябваше да са готови за
бягство. Освен това във всеки момент в базиликата можеха да нахлуят
военни и да развалят всичко.
– Добре! – съгласи се българинът.
– Готви се! – извика кралят.
Авитохол не знаеше за какво точно да се готви. Той се опита да си спомни
дали някога бе присъствал на коронация на християнски владетел. Все пак
бе чувал много неща за коронациите на различни владетели. Беше виждал
тази на Бахрам Гур. Българинът реши да си измисли церемонията така,
както той смяташе, че трябва да бъде. Франките със сигурност също не бяха
виждали християнска коронация, така че нямаше да могат да разберат дали
той ги мами.
– Какво трябва да правя? – попита Меровей.
Авитохол се опитваше да си спомни всичко, което преди години бе чул за
коронацията на Валентиниан. Тогава тя бе извършена от папа Целестин.
Той реши да смеси тези двете. За съжаление за коронацията на Маркиан не
знаеше почти нищо. Всъщност само папата имаше право да коронясва
западните владетели.
Българинът помисли още малко и каза:
– Ще ми трябва светена вода и миро! Епископът на Троа ще ни достави
мирото! Освен с волята божия, аз ще освещавам владетеля и с миро! Ще го
миропомажа!
Авитохол реши това, защото се сети за Асирийската черква на Йоан
Предтеча. Той мислеше бързо. В християнството водата и пречистването
бяха свещени. Такъв бе и християнският рай, за разлика от огнения
зороастрийски парадиз. При коронацията той трябваше да повтори
кръщенията в християнството, а те бяха три.
Първото – водното, съответстваше на човека и раждането на Исус като
човек, защото водата беше живот. Така бе кръстил Йоан Предтеча. Второто
кръщение беше на Исус Христос. Йоан бе кръстил самия Исус и тогава пред
него се бяха слели трите кръщения и от висините бе слязъл Светият Дух
под формата на гълъб. Първото, водното кръщение, беше на Бога-Отец,
второто – с огън, на Исус, а третото кръщение беше с дух. Исус сливаше

238
трите кръщения. Той идеше на земята, за да донесе спасение и след
неговото появяване за хората вече нямаше само смърт, а и възможност за
спасение.
Авитохол реши под някаква форма да повтори тези три кръщения. Той
беше жрец на повечето религии и бе посещавал повече свещенослужения
от всеки друг човек. Понеже не беше вярващ, можеше да открие свещеното
и безсмисленото във всяка религия и ритуал и да участва в литургиите и
свещенослуженията на всички тях. Като ученик и спътник на Бероес, беше
имал достъп и бе запознат с повечето религии и то не познаваше само
формалната част, тази за вярващите и последователите, а същността им.
Освен това българинът беше изследовател не само на мъжките, но и на
женските култове. Сега той се чувстваше в стихията си. Цял живот бе
съчетавал елементи от различните култове и религии, за да
създаде собствения си, уникален и неповторим духовен път. Това, което му
предстоеше да направи, за него бе като детска игра.
Българинът беше сигурен, че церемонията, която ще създаде, ще бъде
много по-свещена от тази, която християнските свещеници извършваха.
– Освен миро, ще ми трябва още огън и свети дух.
Като чу последното, Хилдерих се ококори.
– Аз ще ги осигуря – каза той и отиде да се погрижи за исканията на
мъжа.
– Трябва ни корона и тронът да бъде поставен в средата!
Меровей кимна и дългата му коса, оформена в мунд, едва се раздвижи, но
се разбра, че е чул думите на отеца.
Ирник се приближи към баща си и, шепнейки, каза:
– Татко, какво правиш? Лупус ли е епископ на Троа?
– Да, така мисля – отвърна по-възрастният българин.
– Добре, ще играя ролята на Лупус, но откъде да намеря светена вода или
оливия?
– Излез навън и налей вода от някоя чешма! Ако искаш олио, вземи от
някой кадилник!
– Но това няма да е светена вода или оливия!
– Светената вода е най-обикновена вода, защото няма нищо по-свещено
от водата. Водата е живот! Вярващите християни смятат, че като я държат
в сребърен съд една или няколко нощи, тя става свещена. Разбира се, не
сребърният съд, молитвите или нещо друго правят водата светена, а вярата.
Този съд символизира Светия граал. Ето ти моята чаша! Това е истинският
Свети граал, онази чаша, от която всички апостоли са пили в нощта на
тайната вечеря, същата, която Йосиф Ариматейски държал в ръка при
разпването на Исус и в нея събрал изтичащата от него кръв. Каквото и да

239
налееш в нея, то става светено. Налей най-обикновена вода или зехтин в
нея и ги подръж малко и те ще се превърнат в светена вода и миро!
Колкото повече се преструваше и играеше ролята на християнин, толкова
повече започваше да мисли като такъв, а това искрено го забавляваше.
Удоволствие му доставяше дори това да измисля церемония по коронация
на християнски владетел. Докато го правеше, той се отнасяше към това
изключително сериозно, все едно бе наистина и тази церемония ще остане
в бъдещето за истинско коронясване на хунските владетели. (Така и става.)
При нейното измисляне българинът използва всичките си знания, които
имаше по церемониите и религиите, всичко, което можеше да си спомни и
бе научил от Марпалий, от Мер-Нарс, и се опитваше да вложи дълбочина и
смисъл във всяко свое действие. Авитохол беше сигурен, че ще създаде
ритуал толкова задълбочен, сакрален и достоверен, че никой от
присъстващите нямаше да се усъмни в неговата истинност.
През цялото време Авитохол мислеше и за това как според личната
религия вече трябва да бъдат коронясвани българските кане. Той мечтаеше
някой ден Ирник да бъде коронован като кан ювиги на всички българи.
Мъжът набелязваше основните регалии, нужни за българската коронация.
Някои от тях той вече притежаваше. Имаше изковани два меча, туг и
медния щит със свещения знак на Тангра. Посегна и напипа сребърния знак
с тангристкия кръст. Новата религия на българите щеше да бъде лична и
нямаше да има социален израз. При нея всеки българин щеше да става кан,
след като преди това е бил багатур, колобър и тумир. Това символизираше
тангристкия кръст. Всеки българин щеше да бъде кан на своята
лична Велика България. Всъщност всеки, който следваше четворния път на
тангристкия кръст, сам щеше да се провъзгласява за кан. Коронация в такъв
смисъл не можеше да има. Короната бе самото затваряне на тангристкия
кръст с четвъртия знак на Тангра, а носенето на сребърния знак бе
формалната страна на българското коронясване. Осъзнатият живот беше
духовната част. Авитохол бе потресен от това колко различна щеше да бъде
една лична религия от масовите социални религии, които досега
единствено бе имало в света.
Скоро приготовленията завършиха. Франкските прислужници и войници
много му помогнаха. На Авитохол всъщност не му се наложи да свърши
нищо сам. Той само произнасяше на латински какво трябва да бъде
направено, кое нещо къде трябва да бъде преместено и като че ли думите
му бяха магия и всичко се изпълняваше на мига. Войниците скоро
запалиха факли, навън явно бе започнало да притъмнява. В помещението
изведнъж стана по-светло и някак по-тържествено.
Авитохол вече имаше миро и светена вода, която Ирник щеше да му
донесе в чашата. Огън щеше да вземе от факлите. Сега той се зачуди с какво

240
да замени Светия Дух, какво можеше да овеществи орендата? Скоро се
досети. Ирник тъкмо му подаваше чашата пълна с вода или зехтин, той не
можа да определи. Докато правеше това, помоли сина си да му върне
кожената чанта, която му бе подал преди малко. Младият мъж направи това
с облекчение, явно книгата доста тежеше. Всъщност при последното
спиране Авитохол успя да завърши последната си книга и новото
Евангелие бе готово. То вече бе оформено в прекрасна книга, украсена,
специално подшита и обкована, и това бе станало благодарение на помощта
на Кримхилда и нейните ювелири.
Българинът знаеше, че орендата (Светия Дух) е нематериална, все пак
най-близкото описание на Исус Христос като Свети Дух бе Лотосът
(словото) или София (мъдростта). Книгата – ето кое можеше да
олицетворява словото и мъдростта! В церемонията тя можеше най-добре
да символизира Светия Дух и да се доближи до него. Авитохол осъзна, че
франкските крале трябва да се заклеват и да бъдат коронясвани пред Свето
писание. Българинът бръкна в кожената чанта и пред смаяните погледи на
франките извади книгата.
– Аха Библията! – каза Хилдерих.
– Да, Меровей трябва да се закълне над Свещена книга!
– Отче, можете ли да ни я подарите? В бъдеще над нея ще се заклеват
всички франкски крале!
Авитохол не отговори. Той продължи с приготовленията по церемонията.
Скоро тя започна. Авитохол свещенодействаше. Първо покапа с миро
главата на владетеля, напръска го със светена вода, прекръсти го с огън.
След това го накара да се закълне с ръка върху книгата, която бе поставил
върху каменна поставка, която представляваше една отсечена колона.
Българинът не трепна дори, когато накара Меровей да коленичи пред него
и той постави короната върху главата му. Авитохол смяташе, че само той
има право да коронова краля на франките. Той го бе избрал за свой
наместник, беше му дал знанията, които да го направят силен, да го отличат
от другите, да го направят пръв – примус. Беше го избрал, за да пази
тайната на Светия граал. Само той имаше право да даде корона на Меровей,
защото той го бе избрал, въздигнал и направил истински владетел. В това,
което Авитохол вършеше, имаше много правилна символика.
По някое време българинът се усети, че прекалява, че наистина се бе
отнесъл толкова сериозно и бе създал истинска церемония. Тогава реши
малко да се подиграе с Меровей. Той го караше да се обръща, да се накланя,
да върши обидни неща, да кляка, да се изправя, да ходи тук или там, да
спира. Изобщо да върши глупави и непотребни неща, все едно това бе
някакво тайнство. Отстрани това може би изглеждаше тържествено, но
всъщност бе подигравка. Българинът очакваше здравият разум в Меровей

241
да вземе връх и да изригне от негодувание, той обаче като някаква овца
следваше и правеше всичко, което българинът му кажеше. Авитохол
се учудваше, че никой не прозира подигравката зад това, което караше
краля да прави. Колкото повече се гавреше с Меровей, толкова по-сериозен
ставаше кралят. Авитохол се радваше, защото колкото повече Меровей
повярваше, толкова по-горчиво щеше да бъде разочарованието после и по-
свиреп гневът му. Как ли щяха да го подиграват същите тези сановници,
когато се разбереше, че кралят им е бил воден за носа, че е правил глупости
с изражението на миловиден вярващ, че се е подчинявал на волята не на
папата, а на самия владетел на хуните Атила? По-голямо унижение за
Меровей Авитохол не можеше да измисли.
По някое време, за да покаже, че Меровей трябва да се подчинява и за да
намекне, че това може да коства главата му, по подобие на посвещаването
в рицарство, което бе разкрил пред същия този Меровей и Динадан,
Авитохол извади изпод наметката си своя меч. Над тълпата зад гърба му се
разнесе възглас на възхищение. Хората бяха толкова много, че той усети
възклицанията им като вълна.
Всъщност, като се сети за Динадан, Авитохол се запита къде ли се
намираше бардът сега? В тази церемония той можеше да му бъде много
полезен.
Като видя меча в ръката на мъжа с качулката, Меровей потрепери. Той
явно се зачуди какво да направи. Личеше си, че кралят на франките не бе
очаквал, че папата може да има меч у себе си. Меровей видимо се притесни.
Той не знаеше какво ще последва и дали да се изправи и да се бори за
живота си, или да продължи да изпълнява заръките и церемонията.
– Отче, какво е това?! – попита конигът на франките. – Бях чувал, че сте
луда глава, повече воин, отколкото духовник, но не очаквах, че носите меч
под наметката си! Освен това смятах, че ще се облечете по-официално, с
бели одежди, с тиара или поне с бяла шапчица! Вие дори лицето си не
открихте!
– Стой! Не мърдай! – каза тихо Авитохол. – В името на Бога-Отец,
неговия син Исус Христос и Светия Дух те обявявам за крал на всички
франки! – като каза това, бавно спусна меча първо към едното рамо на
коленичилия крал, след това, като внимаваше да не засегне главата му, с
короната на нея, вдигна меча и го спусна и над другото му рамо.
– Отче, благодаря ви! Това бе най-тържествената церемония, за която
съм чувал! От този момент всички франкски владетели ще бъдат
короновани по този начин, с миропомазване!
– Да! Нека това символизира божията благодат, която да се излива над
тях, над народа и земите, над които властват! – каза Авитохол.

242
 – Отче, благодаря ви! – каза Меровей и пропълзя, за да целуне ръката на
Авитохол. След това, като се обърна към цялата воинска франкска знат, той
извика гордо. – Аз, Меровей, син на Хлодио Дългокосия, вече съм крал на
всички франки! Лично папа Леон I ме коронова!
– Той е измамник! – разнесе се нечий ясен и силен глас из смълчаното
множество в базиликата Тъй като помещението бе просторно, а таваните се
извисяваха, този глас прокънтя и се чу добре от всички.
Франките не очакваха нещо такова и потърсиха с поглед мъжа, който си
бе позволил да наруши церемонията по коронясване на техния владетел и
който щеше да бъде мъртъв след малко.
– Кой си ти? – извика гръмогласно Меровей и се изправи така, че се
извиси над всички в залата. Всички, които го наблюдаваха, останаха с
впечатление, че той нарасна неимоверно и стана по-едър, отколкото
можеше да бъде нормален човек. Ако някой от неграмотните полудиви
франки бе запознат с митологията на Елада, би могъл да го нарече титан
или циклоп, но сред присъстващите нямаше такива.
Авитохол веднага разбра, че се бе случило най-лошото. Безпогрешно
разпозна този глас, преди още да бе видял мъжа, който бе изговорил тези
думи. Българинът гледаше към тълпата, която се разцепваше, както водите
на Червено море пред нозете на Мойсей. Вместо старозаветния пророк
обаче, пред очите на смаяното множество се появи Динадан, а зад него се
движеха епископите Леон и Лупус. Точно за тези двамата Авитохол и
Ирник се представяха. Българите предчувстваха провала си и посегнаха за
мечовете. Авитохол сграбчи с едната си ръка чашата. Отстрани на трона и
много близо един до друг бяха наредени Хилдерих – престолонаследникът
на франките, до него стоеше жена му Базика, а до тях – малкият им
син Хлодвиг и сестричката му Аудофледа, веднага след тях пък беше
Гуинивър. Авитохол тръгна към дъщеря си.
– Това е сатанинска литургия! – крещеше Леон. Динадан спря и
епископът излезе напред, като застана пред трона. – Тези мъже са
измамници! Те се представят за нас, но не са! Аз съм папа Леон I, когото
миряните наричат Велики, до мен е епископ Лупус, епископът на Троа!
Само аз имам право да коронясвам владетели! Аз и никой друг! Тези са
самозванци!
– Тогава кои са те?! – попита изуменият Меровей, като търсеше с поглед
двамата мъже с качулките.
– Аз ги познавам... – крещеше Леон. – Веднъж вече съм се срещал с тях...
В това време Авитохол сграбчи ръката на Гуинивър.
– Дъще – прошепна той с цялата любов и нежност, на която бе
способен, – дъще, аз съм баща ти и не съм такъв, какъвто ме описа преди
малко!

243
 Гуинивър гледаше смаяно към него и крещеше:
– Ти си измамник! Ти ме измами! Сатана!
– Тези са Сатаната и Луцифер, приели човешки облик! – в същия този
момент папата крещеше като заклано прасе. – Знаех си, че са тук! Веднага
познах белите им жребци и огромния звяр, който ги пази и е винаги с тях!
Този изби цяла глутница вълци и оцеля!
– Дъще, аз съм баща ти! – продължаваха да мълвят устните на
Авитохол. – Не съм такъв! – шепнеше той. – Дошъл съм да те отведа със
себе си!
Меровей бе извадил своя меч и вече тичаше към Авитохол. Кралят вдигна
оръжието над главата си.
– Татко, да бягаме! – извика Ирник отстрани.
Авитохол дръпна ръката на Гуинивър и се опита, без повече да говори, да
я отведе със себе си. Тя обаче рязко се дръпна и откопчи от ръцете му. Това
също беше добре, защото в този момент българинът се нуждаеше от двете
си ръце. Меровей се готвеше да спусне острието на своя меч върху него и
да го посече. Българинът посегна да хване дръжката на меча си, но
изведнъж нечия силна ръка задържа неговата. Това беше Хилдерих, който
се бе притекъл на помощ на своя баща. Тъй като нямаше как по друг начин
да се защити, Авитохол лисна водата и мирото, които се намираха в чашата,
в лицето на Меровей. За миг мъжът се стъписа и забави. Това бе
достатъчно на Ирник, за да се приближи и с меча си да прободе Хилдерих,
който изстена, пусна ръката на българина и, гърчейки се, се свлече на пода.
Авитохол осъзна, че трябва колкото се може по-бързо да напуснат това
място. Меровей беше като смъртно ранен звяр. Той виждаше гърчещия се
на пода свой син и със силата на отчаянието нанесе няколко удара със своя
меч към Авитохол. Българинът обаче вече бе извадил своя меч и със
завидна бързина и майсторство отби атаката му.
Двамата българи тичаха презглава с извадени мечове към изхода на
базиликата.
– Тези двамата убиха мъжа ми! – крещеше Базика. – Убийци!
– Кой си ти? – крещеше Меровей, който се опитваше в здрача да
проследи двамата мъже. – Ти се подигра с мен! Уби сина ми! Кой си ти?
– Това е Атила! Сатаната е добил неговия облик! Той не е човек, а
оръжие пратено сред нас, да ни нарани и накаже за делата и греховете ни!
Атила е Бич Божи, пратен да ни вразуми! Той е наказание заради ересите,
които ние измисляме и извращаваме божието учение! – извика епископът
на Троа.
Докато бягаха, мъжете с качулките продължаваха да чуват възгласите:
„Бич Божи! Бич Божи! Бич Божи!...“, – които се носеха от вътрешността на
базиликата. „Бич Божи – наказание и възмездие заради греховете ни!“

244
 – Аз идвам за вас и за душите ви! – крещеше Авитохол, за да всее страх
в сърцата на суеверните франки. Те едва ли го разбираха добре, но това все
пак бе някакъв начин да ги спре. – Никой няма да може да се спаси! Аз съм
опашката на Дявола, която ще ви помете! Аз съм Бич Божи!
Ти никога няма да станеш крал на всички франки! – каза Авитохол, като
сочеше към Меровей. – Този никога няма да ти позволи! – продължаваше
той, като сочеше към Леон.
Едва днес Авитохол проумя, че този, когото той смяташе за епископ Леон,
всъщност бе водачът и духовен глава на всички западни християни. Леон
беше папа Леон I, човекът създал папската институция и наложил
католицизма. В манастира, без да знае това, през цялото време бе общувал
с папата и с епископа на Троа. Сега разбираше защо тогава там се намираха
и секретарят на папата Проспер Тирон Аквитански, и Иларий от Сардиния.
Всичко вече му се струваше толкова ясно и естествено, тогава обаче не бе
имал време да го проумее. Ето защо Меровей бе очаквал двамата мъже.
Как не се бе сетил по-рано, че само папата има право да коронова краля?
Ето на кого бе решила да се довери Гуинивър.
Сломеният Меровей отпусна острието на своя меч, който издрънча върху
каменния под на базиликата, и се свлече на земята до сина си, чиято кръв
бавно изтичаше по студения под.
– Аз си тръгвам, но скоро ще се върна отново! Аз съм Атила – Бич
Божи! – крещеше българинът. – Ще разплача неродените ви деца в
коремите на майките им!
Когато Авитохол и Ирник изскочиха от базиликата, навън вече беше
здрач. Някакви мъже, оставени на пост пред портите на каменното здание,
се опитаха да ги спрат, но бяха изненадани и, докато се окопитят, двата
прекрасни бели жребци, с развяващи се като бойни флагове гриви и
опашки, изчезнаха в мрака. След конниците, със страховит вой като
гръмотевица, препусна някакъв огромен звяр. Той беше по-страховит от
Цербер, макар да имаше една глава само. Мъжете, стоящи върху каменните
стъпала и площадката на базиликата, търкаха очи и не можеха да повярват
в това, което бяха видели. Чудеха се това привидения ли бяха, гебети или
изчадия от ада. Никой от тях обаче не посмя да ги последва. (APPENDIX II,
стр. 411)
Докато двамата мъже препускаха, Ирник извика:
– Татко, татко, не успях да взема книгата! Беше много далеч от мен!
– Нищо, нали те искаха да им я оставя в дар! Явно съдбата ми е да пиша
книги, които да оставям на различни места по света. Не съм забравил за
книгата.
Авитохол и Ирник, придружавани от Хунулф и Одоакър, се връщаха по
същия път, по който бяха пристигнали вчера. По обед на другия ден те бяха

245
пресрещнати от армията, чийто водач бе Авитохол. Без никакво забавяне,
българинът заповяда войските да продължат към Реймс и те прекосиха река
Сома. Мъжът съжаляваше, че армията му бе съставена преди всичко от
източногермански народи: руги, скири, свеви и гепиди, повечето от които
бяха пешаци. Ако водеше хуните, сарматите или българите, щеше да
нападне Реймс на мига с вихрена конна атака и да опита да залови Меровей
с всичките му наследници, а и папата, заедно с епископа на Троа.
Българинът не знаеше дали Ирник бе успял да прободе смъртоносно
Хилдерих, или само го бе ранил, но беше сигурен, че това ще забави
оттеглянето на франките.
По някое време Авитохол не издържа и поведе скитите на Ерикон, които
бяха конници. Те препуснаха към Реймс и скоро навлязоха в града, който
бе оставен без никаква защита. Франките бяха бързали да се оттеглят и бяха
изоставили града.
– Кой е най-близкият град? – попита Авитохол.
– Каталаунум, който наричат още Шалон сюр Марн – отвърна Флавий
Кракс, който вече бе навлякъл монашеско расо и бе останал единственият
човек, населяващ базиликата на Реймс.
– Е, Флавий Кракс, доволен ли си? Вече си християнски свещеник!
– Да, владетелю, това исках!
За да изрази своето неуважение към франките и техния владетел,
Авитохол бе вкарал своя бял жребец направо в базиликата и сега
разговаряше с новоизлюпения монах направо от гърба на своя Аспа.
– Ти защо остана? Защо не избяга като другите?
– Те избягаха, защото се страхуват от вас, владетелю Етцел! Аз не се
страхувам!
– Може би защото съм Антихристът – извика Авитохол и нарочно се
изсмя зловещо.
– Не се страхувам от вас, защото сте истински воин, а воините са мъже
на честта! Това, което преживях тези няколко дни с вас, бяха най-
вълнуващите моменти в моя живот!
– Какво стана с Хилдерих, жив ли е?
– Жив е, но е тежко ранен.
– Накъде тръгнаха Меровей и франките?
– Тръгнаха към Шалон на река Марна.
– Накъде е пътят за Шалон?
– По реката, после срещу течението на Марна и се стига до Шалон.
– Накъде тръгнаха папата и епископът на Троа?
– Според мен папата и жената се отправиха към Лутеция, не видях дали
епископът на Троа беше с тях, или е поел напряко към Троа.
– Ти знаеш тези земи, нарисувай ми карта!

246
 Флавий Кракс веднага се зае да изпълни молбата на българина. Той
пръхтеше и си личеше, че не е доволен от това, което се получаваше.
Авитохол слезе от коня и седна на трона. Легионерът рисуваше картата
върху пергамент, застлан върху масата.
– Какво стана с книгата, над която се закле франкският крал? – попита
го Авитохол. – Взе ли я със себе си?
– Не видях какво стана с книгата.
– А папата ръкоположи ли Меровей за крал?
– Не! Той поиска Меровей, а и целият народ на франките да приемат
католицизма. Кралят отказа и двамата се скараха жестоко. След това
Меровей тръгна към Каталаунум, а папата – към Лутеция.
Най-накрая бившият легионер подаде пергамента, върху който бе
нарисувал територията на Галия, градовете и реките. Авитохол разбра, че
Галия е прорязана от няколко големи реки: Сома, Сена, Рона, Лоара,
Гарона. Марна бе приток на Сена, която се вливаше в нея близо до Лутеция
(виж карта 2, стр. 419)
– Как е по-лесно да стигна до Лутеция, като тръгна направо към нея, но
се движа по пътищата или да отида до Шалон и от там с лодка по Сена да
стигна до града?
– Войската ви е много голяма, в Шалон няма толкова кораби, салове и
лодки!
Авитохол излезе навън, армията му току-що влизаше в града.
– Утре тръгваме към Лутеция! – извика той.
– Атила! Атила! Атила! – крещяха воините му.
Тази вечер Авитохол, Ирник и вождовете седяха около голямата маса в
базиликата. Авитохол показа картата на своите вождове, а след това ги
запозна с плановете си.
– Владетелю Атила – каза вождът на ругите Визихаст, който се
изправи, – защо не последваме франките към Шалон? Тук на картата, на
юг, виждам още един град Шалон.
Авитохол се загледа.
– Флавий Кракс – извика Авитохол и бившият легионер веднага се
приближи до него. Българинът му предаде въпроса на Визихаст.
– Тук под Дижон се намира град Шалон, но той е „сюр Сом”, на река
Сома.26

26
Това, че във Франция има два големи града Шалон, единият на река Сома, а другият на Марна, е била причина дълго
време да се спори къде се е провела битката между войските на Атила и Флавий Аеций. За автора няма никакво
съмнение, че се е състояла на полетата (Каталаунските полета), намиращи се между градовете Троа и Шалон сюр Марн, в
подстъпите на този град. Безспорно е, че Флавий Аеций идва с армията си от Троа, а Атила отстъпва и се укрепва в
Шалон сюр Марн (Шалон на Марна). В продължение на много години авторът е изучавал битката при Шалон, която се
нарича още Каталаунската или Шамланската битка. Той дава много интересни предположения за това защо Атила, след
като довежда армията си пред стените на Лутеция, не го превзема, а рязко завива към Троа и така градът бива спасен от
разруха и разорение.

247
 – Няма да преследваме Меровей и франките, защото те не са важни.
Много по-важно е да заловим папата и епископа на Троа, ако са заедно –
отвърна Авитохол.
– Това не го разбирам – каза Визихаст.
– И аз – каза Ардарик.
Авитохол погледна към Харгита – водача на роксоланите, който
предвождаше и гелоните, мъжът пристъпи крачка напред и каза:
– За мен и воините ми, възможността да плячкосаме Лутеция, ще е като
награда. Чувам, че градът е много богат и е почти незащитен, а разчита
единствено на островите и извивките на реката.
– Още утре ще тръгнем към Лутеция. Нека конниците-скити, начело с
Ерикон, масагетите на Руа и акацирите с Киридаг да водят отпред. Скирите
този път нека са най-отзад! Искам бърз поход към Лутеция! Ако можем да
изпреварим папата и да заловим групата им! – каза Авитохол.

248
 XIV

Цялата пролет беше много дъждовна и подкованите хунски коне мачкаха,

не, по-скоро премисаха калта на западноевропейската земя и я смесваха с
кръвта и телата на враговете.
Воините на Авитохол предприеха бърз поход към Лутеция. Българинът
повика Клода при себе си, показа му картата и попита:
– Тази карта според теб вярна ли е?
Клода я огледа внимателно, но нищо не каза. Явно всичко с картата бе
наред.
– Кажи ми нещо за Лутеция!
– Лутеция е богат град, тук живеят предимно гали, които искат да бъдат
като ромеите. Той беше центърът на вълненията на багаудите. Докато
Арелат (Арл) винаги е бил римската столица на Галия, Лутеция е столицата
на ромеизираните гали. Толоз е столицата на вестготите в Галия, Орлеан е
столицата на аланите, а Поатие – на сарматите, които живеят по тези земи.
– Кой е най-големият град в Галия? – попита българинът.
– Доскоро беше Масилия (днес Марсилия), но сега мисля, че вече е
Орлеан – отвърна Клода.
– А къде е Лугдунум (днес Лион)?
– Ето тук, по река Рона, на север от Арл и Авиньон, той е далеч на юг.
(виж карта 2, стр. 419)
Авитохол, както си яздеше, извади перото и отбеляза мястото, посочено
от Клода, където се намира Лугдунум.
– Лугдунум също е голям град.
Авитохол дълго време се взира в картата. Там някъде трябваше да живее
синът му Ланселот. Той трябваше да го открие. Сърцето му се свиваше,
като си спомнеше какво бе казала Гуинивър за него. Дори не искаше да си
помисли какво ли смята синът му за него. Ланселот трябваше да е на около
двадесет години. Той беше само една година по-малък от Ирник. Авитохол
се притесняваше, че синът му, ако приличаше на него, със сигурност вече
е постъпил в някоя армия. Българинът не желаеше да участва в битка, ако
от другата страна, в редиците на вражеската армия, е синът му. Трябваше
да го открие и спаси. Нямаше да допусне в битка да се изправят брат
срещу брата, Ирник срещу Ланселот. Наскоро бе загубил дъщеря си, която
го мразеше. Тази мисъл му причиняваше болка. Мъжът пришпори своя кон.
Беше решил, че ако успеят да настигнат Гуинивър, този път ще я задържи
насила и ще опита да ѝ обясни всичко. С времето тя щеше да го признае за
свой баща. После Авитохол щеше да намери някой българин, за когото да
я омъжи, за да изпълни мисията си. Още преди да завърши мисълта си,

249
Авитохол се намръщи. Гуинивър смяташе, че той ще иска точно това за
нея, ето, че тя беше права. Той се замисли дали наистина я обичаше
искрено, или я използваше, за да изпълни това, което смяташе за своя
мисия?
Воините на Авитохол и Атила поддържаха непрекъснато връзка. В
същото време българинът не знаеше нищо за най-южното крило –
остготите, водени от Амаликите. Те трябваше да се спуснат към Страсбург,
Дижон, Шалон сюр Сон и да търсят да пресрещнат армията на Теодорих,
който трябваше да се зададе от юг.
Докато предвождаше войските си към Лутеция, Авитохол разбра, че
Атила с неговата армия на 7.04.451 година бе обсадил град Мец, а след като
го бе превзел, го бе опустошил и разорил. До вечерта копитата на хунските
коне бяха газили в кръв и душите на гражданите на Мец се бяха понесли
към облаците. Атила бе разрушил града и го бе опожарил, по подобие на
това, което бе направил Авитохол с Рациария в Мизия. Всичко това бе
забавило доста Атила. Вождът на хуните сигурно бе разбрал, че франките
са в Лугдунум. Това успокои Авитохол и той продължи своя поход към
Лутеция. Атила нямаше да прости на Меровингите, Гуинивър бе тръгнала
с папата и това беше добре. Освен всичко останало, Атила и Авитохол бяха
решили да не приближават много армиите си една до друга, за да не си
пречат.
През цялото време, докато яздеха към Лутеция, валеше ситен дъжд.
Въобще тази пролет бе особено дъждовна, това обаче не спираше чумата.
Няколко села и градчета, покрай които минаха, бяха унищожени от
„черната напаст“. Ужасените воини виждаха черните флагове над града и
черните колони от гъст дим, които се виеха към небесата, както и
купчините нахвърляни едно върху друго тела, натрупани покрай градовете
и селата. Вечер войниците се бранеха от пълчищата плъхове, които ги
нападаха, все едно бяха бесни кучета. Тези твари доскоро явно се бяха
хранили с труповете на умрелите от чума, защото бяха особено големи.
Авитохол съжаляваше, че не бе послушал Кримхилда и не бе останал при
нея в Ксантен. Като нахлу в тези земи, той рискува живота на воините си и
едва ли ускоряваше с нещо превземането им. Чумата върлуваше из земята
на галите и сама щеше да свърши всичко. Може би по-разумно бе да изчака
и когато чумата опустоши земята, само да я вземе, без дори да воюва.
Все по-често из лагера се чуваше ропот. Мъжете не бяха щастливи, че все
повече навлизаха в тази, поразена от чумата, земя. Скоро някои от мъжете
започнаха да рухват така, както си ходеха. Под мишниците им се появяваха
големи черни буци, които се пръскаха и от тях изтичаше много
гной. Воините умираха в треска и страшни мъки, още преди да
са помирисали голямата битка. Авитохол много добре познаваше този мор.

250
Той бе свързан с него още от времето, когато беше млад воин. Освен че го
бе освободил от Черния зикурат, в същото време този мор му беше като
вярно куче, като кръволок, който винаги го следваше и му помагаше във
войните. Племената, които Авитохол предвождаше, бяха изумени
от смелостта на своя водач. Той беше спокоен, защото бе преживял този
мор и знаеше, че чумата няма да го порази.
След смъртта на другарите им, брожението сред воините се разрасна. Ако
доскоро вярваха, че предводителството на Атила ги пази от болестта,
постепенно проумяваха, че това не е така. Мъжете негодуваха, защото бяха
изтощени от дъжда, умираха от чумата, а все още не влизаха в сериозна
битка, не превземаха крепости, нямаше плячка. Те ходеха и ходеха под
дъжда, целите бяха подгизнали, а озверелите и подивели кучета, останали
без господари, се събираха в глутници, нападаха ги и това като че ли
нямаше край. Когато наближиха Лутеция, Авитохол разбра, че папа Леон е
продължил към Орлеан, който бе още по на запад. Какво търсеше в Орлеан
папата, той не знаеше.
Понеже през цялото време армията му се движеше „на сляпо“ и бе изцяло
зависим от слухове, от информацията, изкопчена от местното население, и
от това, което му казваха воините на брат му, Авитохол реши да създаде
отряд от собствени багатури. „Черните конници“ на Чег, които
бяха специално обучавани за това, бяха останали при основните отряди на
Атила и Авитохол не можеше да ги използва.
Когато обяви своето решение, две групи се отделиха в противоборство
едни срещу други. Акацирите бяха почти изцяло под командването на
Ирник, тъй като вождът им Киридаг вече беше много стар, нямаше
наследници, пък и много харесваше сина на Авитохол. Така Ирник
предложи да изберат най-добрите воини от акацирите и масагетите,
предвождани от тъста му Руа. Тези два народа бяха много близки и живееха
в степта. Те бяха много близки и до българите, дотолкова, че някога бяха
бъркали гетите и масагетите с тях. Ирник предложи по най-бързия начин
да обучи отряд от тези два народа. Младият български воин най-добре
знаеше какво обучение трябва да преминат багатурите.
– Татко, Атила има тиуни, ти също имаш нужда от пазачи! Всички
балтавари сме заети да водим отряди, скирите пазят Атила, там са Уркон,
Богар и Ладан, а при теб, като личен пазач, остава само Деел.
– Деел ме пази много добре – отвърна старият българин.
Срещу претенциите на Ирник се изправи Одоакър – синът на Едекон. По-
големият брат Хунулф предвождаше народа на скирите, докато баща му бе
начело на скирската гвардия, натоварена с охраната на Атила. Чичо им Чат
и Скила водеха хунското коляно на Гротовия род.

251
 Авитохол се замисли, че Атила бе пазен от четири пръстена. Най-
големият бе хунската армия, предвождана от самия него, а това бяха всички
хунски воини, чиято численост бе неизброима. Това беше огромна, лека и
средна конница. С тях обаче беше и тежката сарматска конница, която не
бе по-малко страховита от хунската. Тези две армии представляваха
непобедима сила.
Вторият пръстен, който го бранеше, бяха „черните конници” на Чег, които
бяха обучени по примера на българските багатури. Те бяха много добри
разузнавачи, воини, които се отличаваха с особена смелост в битките, а в
тила на врага можеха да всеят смут в редиците му и да нанесат
множество вреди. Третият пръстен бе скирската гвардия на Едекон, а най-
близо до него бяха тримата му пазачи.
За сигурността на Авитохол се грижеше единствено Деел. И тъй като
отрядът му, макар съставен предимно от пешаци, се бе вклинил най-
дълбоко в тила на врага, той все повече усещаше липсата на отряд багатури.
Авитохол пренощува само една нощ край Лутеция. Тази вечер той избра
за свой отряд скирите, предвождани от Одоакър. Когато научи радостната
вест, по-малкият син на Едекон, който беше едър вече колкото баща си и
бе точно негово копие, както си стоеше до огъня, стана и разкъса дрехите
си, а дъждът все така продължаваше да се стича но лицето и голото му тяло.
Също като див звяр, Одоакър ревеше и се въртеше във всички посоки на
света, сякаш предизвикваше враговете от целия свят. Вождовете, насядали
около огньовете, виждаха това, в което се превърна младият мъж, и
отначало изтръпнаха от присъствието на такова нещо, толкова близо до
тях, после се зарадваха, че този е техен съюзник, дори им стана жал за
враговете им. Дори Харгита, който отскоро водеше дивите гелони, се
впечатли. Гелоните ходеха полуголи и, вместо да носят дрехи, мажеха с
бои телата си. Най-много харесваха синята боя. Някой бе казал, че галите
или келтите, и особено пиктите, които живееха на Острова, в най-северната
част Каледония, някога били далечни роднини с тези, защото и при тях
синият цвят, с който боядисвали лицата си, бил любим. Гелоните ядяха
месото сурово, вместо да го пекат. Техните съседи говореха, че ядели и
хора, нещо което самите гелони отричаха категорично, но всички
допускаха, че може да не са искрени. Тези гелони бяха толкова диви, че
сами не можеха да определят кой от тях да ги води и ако някой поискаше
това, трябваше да се изправи в битка с останалите, но тогава те
го разкъсваха с голи ръце. Те приемаха властта на чужд човек по-добре,
отколкото властта на някого от тях.
Младият мъж, който за миг се бе преобразил и се бе превърнал в див звяр,
извади балтаварската си кама, наряза лицето си и за миг тялото и лицето

252
му се обагриха в червено. От някои от раните му бликаше доста силно кръв,
явно там скиро-хунът бе забил по-дълбоко камата си.
– Кълна се! Кълна се! Кълна се! Кълна се!... – крещеше Одоакър.
Вождовете, насядали около огъня, не разбираха в какво точно се кълне,
но бяха сигурни, че е нещо сериозно и младият мъж ще оправдае доверието
на Атила. Авитохол също знаеше, че Одоакър ще се справи отлично.
Той избра скирите не толкова заради Одоакър. Беше сигурен, че Ирник
може да обучи багатури много по-добре и близо до българската идея. Сина
си той бе обучавал много по-подробно и му бе посветил повече време. Сред
скирските воини обаче имаше много ветерани, които бяха служили в
гвардията, водена от Едекон, и млади момчета, които неистово желаеха и
се готвеха да постъпят в редиците на „скирската гвардия“. Скирите бяха
много по-подготвени да станат багатури, отколкото акацирите и
масагетите. Това бе причината Авитохол да ги избере.
В същото време видя, че този избор жегна Ирник. Синът му не се отказа
и продължи да обучава бъдещите багатури. Авитохол знаеше, че Ирник ще
има достатъчно време, за да ги подготви, освен това щеше да го прави с
накърнено самолюбие и това щеше да даде много по-добри резултати.
Одоакър вече бе избрал своя отряд и още тази нощ изпрати хората си на
разузнаване. Авитохол седеше покрай огъня и мислеше как да постъпи.
Воините му бяха изтощени от този проклет дъжд и дългия поход. Те бяха
изнервени, подгизнали и изморени, уплашени от чумата, която се
прокрадваше в редиците им, притеснени от това, че се вклиняваха все по-
дълбоко в тила на врага и във всеки един момент можеха да попаднат в
засада. Те роптаеха, че водачът им ги кара да бързат, а те се лутат безцелно
и не знаят къде отиват и защо. Според тях Атила ги водеше като пиян, като
сляп див звяр, който се мята ту в тази, ту в онази посока. Те се втурваха
към някой град, но не го нападаха и не го плячкосваха, а внезапно спираха
и изведнъж се насочваха към друг град. „Докога ще продължи всичко
това?“ – питаха се воините. След Дания не бяха участвали в истинска битка
и не бяха плячкосвали истински. Мъжете знаеха какво бяха направили
техните другари при Мец. Сега армията им се намираше пред стените
на Лутеция, дано Атила не решеше пак да го пропуснат.
Авитохол много добре усещаше напрежението, което се носеше във
въздуха. Той знаеше, че тези мъже искат битка, но тя щеше да го забави.
Българинът вече бе научил, че папа Леон I Велики не бе останал в града,
простиращ се пред тях, а по вията бе продължил към Орлеан. Авитохол
знаеше защо е постъпил така. Лутеция бе защитена само от своите стени и
реката, а се чуваше, че в Орлеан се е събрала много войска. Явно отецът и
Гуинивър бяха сигурни, че той ще ги последва и папата търсеше закрила
във войската.

253
 – Клода, при мен! – извика Авитохол и скоро съненият франк се
приближи до него. – Разкажи ми за Лутеция! – каза той.
– Ваше величество, вие няма ли да спите?!
– Разкажи ми за града!
– Градът е най-известен с огромния храм на Артемида, който е построен
на хълма.27
Този град и това място се свързваха с женските божества и култове и с
Богинята майка. Авитохол беше сигурен, че папата ще доведе Гуинивър
(Светия граал) в Лутеция и ще се опита да я включи в християнството точно
в този езическия храм. Той обаче не бе спрял тук, както Авитохол
очакваше, а подплашен като плъх бе продължил към Орлеан, за да получи
защита от по-яките крепостни стени и армията, която се бе събрала там.
Авитохол все по-ясно осъзнаваше, че каквито и сведения да му донесе
Одоакър, не бива да се бави да превзема Лутеция, а трябва незабавно да
продължат към Орлеан и като кинжал да се забият в сърцето на Галия.
Скоро Одоакър и хората му се върнаха от разузнаването.
– Градът е слабо защитен – рапортува синът на Едекон. – Можем да го
превземем с един удар. Не видяхме да го пазят войски, и опълчение не
видяхме. Промъкнахме се и успяхме да влезем вътре. Бяха оставили
портите си отворени.
– Да не е капан? – попита Авитохол.
– Не! Хората са отчаяни и обезверени. Те са сигурни, че във всеки
момент ще ги нападнем и са примирени с участта си. Не съм виждал по-
лесен за превземане град. Всички очакват Атила – Бичът Божи, да ги
накаже за делата им. Хората на Лутеция смятат, че вие, владетелю, сте
божие наказание и ви очакват с отворени обятия! Те гледат на вас като на
дар от Бога, пък макар и наказващ ги. Наричат ви Бич Божи и ви очакват.
Може би заради това портите на града са отворени – Одоакър каза всичко
това на един дъх и навярно очакваше похвала от своя владетел за добре
свършената работа, а и вестите, които носеше, бяха изцяло в изгода на
Авитохол. Вместо това, все едно въобще не го бе чул и не бе проумял и една
дума, Авитохол се обърна и каза:
– Утре рано продължаваме към Орлеан!
– Но, владетелю – Одоакър не успя да скрие учудването си. – Градът е
лесна плячка! Дори няма да ни се наложи да ходим на лов! Дивечът ще ни
27
Днес на мястото на огромния храм на Артемида, изграден от бял камък, който блестял и се виждал далеч извън
града, е построена катедралата Сакре Кьор (Светото сърце Христово). Хълмът е наречен Монмартр (Планината, Хълмът
на мъчениците). Мнозина смятат, че това е заради обезглавяването на светеца Сен Дьони, но това може би е спомен от
времената, когато в огромния храм на Богинята майка били извършвани човешки жертвоприношения, в жертва били
принасяни най-вече мъже. Храмът, извисяващ се на хълма Монмартр, бил наречен на Артемида, но той бил от
пределинския и римски период и всъщност не се знае в чест на коя богиня е бил издигнат. Смята се, че това бил най-
древният храм в земите на днешна Франция, построен от автохтонното население, по-древно от келтите, които били
близки до пеласгите, етруските в Италия и баските в Испания. Това население било изтласкано на север от нахлулите от
юг, от Марсилия и Средиземноморието гърци, а по-късно и келти, и римляни.

254
бъде поднесен на тепсия! Имам чувството, че хората ни ще се разбунтуват,
ако не им разрешим да го плячкосат!
– Всеки бунт ще бъде наказан със смърт! Не сме дошли до тук, за да
плячкосваме на дребно, а да победим! – Авитохол нарочно произнесе
последните думи по-високо и някак тържествено, за да го чуят вождовете,
които все още не си бяха легнали и омърлушени седяха край огъня. След
това той изгледа мъжете, които стоически издържаха на проливния дъжд.
Авитохол извика така, че разсъни близките воини. Той беше сигурен, че до
сутринта думите му ще обиколят лагера.
– Надявам се, че водим воини, а не мародери и убийци! Дошли сме до
тук, за да участваме в сражение и да победим, а не да се награбим! –
българинът каза това, макар сам да знаеше, че в момента и битка не можеше
да обещае на тези воини.
– Владетелю – каза Одоакър, когато покрай огъня останаха само
балтаварите. Останалите вождове се прибраха на сухо в палатките си. Те
сякаш бяха чакали решението на своя водач и сега, когато го бяха научили,
по един толкова категоричен начин, повечето от тях се прибираха, като
мърмореха недоволно, защото знаеха как ще реагират воините, когато
на сутринта им го съобщят. Те премисляха думите, с които да обяснят на
войската си, че вместо да нападнат и опустошат беззащитния град, който
лежеше в краката им, ще продължат похода към Орлеан, който бе добре
защитен и, както се чуваше, пълен с войски. – Авитохол, знам, че с Атила
се съревновавате! – Това, че го нарече с истинското му име, сега се стори
странно на българина. – Ние уважаваме него, но обичаме теб, защото ти ни
научи на много неща, както в битките, така и в ездата, а и много други
важни неща знаем от теб! Ти за нас си това, което за Атила, Чат и Едекон е
бил Ойбарс!
Сравняването му с Ойбарс не се хареса на българина. Нима за тях той
беше като безволевия и неамбициозен брат на Руа, Муенчак и Октар, който
се бе отказал от трона доброволно и само обучаваше братовите си синове?
Това откровение на Одоакър го потресе. Той мислеше за себе си по много
различен начин. Скоро обаче се успокои. Всъщност Ойбарс беше човек,
когото всички в хунския двор уважаваха и обичаха, защото беше верен,
лоялен и уравновесен. Той беше нещо като кавкана при българите, защото
обучаваше владетелските синове. В един момент Авитохол осъзна, че
младите балтавари го възприемаха като брат на Атила, но не ги слагаха
наравно. Те бяха искрени и той не знаеше да се радва ли, или да се гневи.
– Ирник, разбира се, също ни е разказвал – синът на Едекон
продължаваше да говори, без да подозира каква вълна от емоции
предизвиква в по-възрастния българин – много неща, които сте преживели
заедно. Твоето име вече е легенда и всички ние с удоволствие слушаме

255
разказите за живота ти. Наскоро научихме как си победил в двубои всички
западни владетели край Ксантен. Владетелю, прости ни! Ние ти желаем
доброто, не преуморявай воините! Дай им почивка, не ги
пришпорвай толкова много! Ти си прекрасен ездач и знаеш, че не бива
да изтощаваш коня си, защото той няма да те отведе там, където желаеш, а
ще рухне под теб и може да те затисне!
В последните думи Авитохол усети дори заплаха.
– Дай на воините ни да усетят вкуса на победата, битка без плячка е като
да преследваш животно, да го дебнеш, накрая да го заловиш и убиеш, но да
не го изядеш! Устата ти да остане празна! Владетелю, нахрани нашите
воини! – синът на Едекон говореше, никой не смееше да го прекъсне, но си
личеше, че повечето балтавари са съгласни с думите му. Младият мъж бе
навел глава и осъзнаваше, че може да бъде наказан заради думите, които си
позволява да изрича.
Авитохол знаеше, че Одоакър е добронамерен. Макар думите му да не му
харесваха, той го уважаваше заради силата и смелостта да изкаже мнението
си, дори с риск да го подразни. Той знаеше, че такива командири са най-
ценни за водача. Тези, които смееха да изрекат истината, дори когато тя не
е удобна, помагаха повече на владетеля от тези, които щяха да казват само
„Да!” и да изпълняват безмълвно заповедите му. Българинът също бе
обхванат от съмнение и колебание. Всичко, което правеше и се случваше в
Галия, много му приличаше на станалото в Мизия преди толкова много
години. Споменът за Асамус стряскаше мислите и сънищата му. Той също
не искаше да допусне втори Асамус, макар това, което готвеше да стори с
Орлеан, много да му напомняше за онези дни.
Всъщност Авитохол не толкова се съревноваваше с Атила, колкото
следваше своята мисия, а тя често бе твърде различна от хода на войната и
му беше трудно да ги съвмести. Ето сега той преследваше папата и
Гуинивър, но не можеше да каже за това на вождовете си, защото щяха да
го помислят за луд.
– Нашата войска е разделена на три части – Одоакър продължаваше да
говори, а Хунулф и Ирник слушаха. – Хуните и сарматите, армията, която
Атила води, са само конници. Южното крило са остготите на Валамир, те
са пешаци и естествено се движат по-бавно. Нашата войска е разделена
почти по равно на пешаци и конници. Армията на Атила, макар че е само
от конници, се забави при Мец и още пътува към Каталаунум. Ние, които
трябваше да сме много по-бавни и слабоподвижни, изръшкахме света. Ние
сме най-бързи. Вече сме се откъснали далеч напред. Нямаме прикритие от
фланговете. Докато Атила още не е стигнал до Каталаунум, а готите
сигурно току-що са тръгнали към Дижон и Лугдунум, ние вече победихме
саксите, англите, датчаните, превзехме Ксантен, Турне, Реймс, сега сме

256
пред Лутеция, дълбоко в територията на врага. Ние сме най-
дисциплинираните, но и уморени, и гладни – като каза „гладни“, Одоакър
погледна така, че стана ясно, че говори не за нахранване на воините, а за
плячкосване на града. – Ако утре тръгнем към Орлеан, ще се отдалечим
твърде много от силите на Атила и Валамир. Притеснявам се, че ако в
такова състояние посрещнем основния удар на армията на генералисимус
Флавий Аеций, може да не издържим!
– Как нарече Аеций? – попита раздразнен Авитохол.
– Той е събрал толкова голяма войска, както се твърди, най-
многобройната в света, че е получил титлата генералисимус, което
означава нещо като най-върховен генерал. Римляните са тръгнали на север
от Арл и идват да ни пресрещнат.
Авитохол си спомни първия път, в който бе видял Флавий Аеций, веднага
след битката на хуните с българите. Тогава той бе никой, някакъв пленник,
запокитен от съдбата на края на света. А ето сега докъде бе стигнал! Учуди
се колко много бе израснал Аеций в йерархията на Запада. Всъщност
Авитохол не забравяше, че те двамата с Атила също нямаха нищо общо
с онези момчета, които едва водеха себе си. Днес те също стояха начело на
най-голямата войска, събирана досега в света. Аеций неслучайно се бе
нарекъл генералисимус, за да се опита да ги притесни, да ги уплаши.
Авитохол се усмихна.
– Какъв генералисимус е Аеций, той дори не е истински генерал?! Аз съм
го побеждавал и то като центурион в армията на Маркиан и пак ще го
победя! Повече не го наричай така! – като каза това, Авитохол рязко се
обърна и се прибра в юртата си. С това явно разговорът бе приключил.
На другия ден, без да докоснат с пръст Лутеция Паризиорум, Авитохол и
неговите воини, пред погледа на изумените граждани, в стегнат строй
продължиха към Орлеан. Мъжете и жените от крепостните стени
благодаряха на всички светци, че са уплашили Атила – Бича Божи, и са ги
запазили от гнева на пълчищата му. По друг начин гражданите не
можеха да си обяснят чудодейното си оцеляване.
Един скитащ монах измисли историята, че Атила треперел като есенен
лист, когато Света Женевиев се изправила пред него с изваден огнен меч,
а онзи напълнил гащите и побягнал към Орлеан. Други говореха, че
светицата била издигнала щит от небесни сили и по този начин направила
града невидим за Атила. Той затова продължил, защото го търсил, но не го
открил. Тези слухове достигаха до армията на Атила и много дразнеха
воините, но те скърцаха със зъби и продължаваха да се подчиняват на този,
когото християните наричаха Бич Божи. Разбира се, никой парижанин не
можеше да си обясни, защо, след като Атила – хунът, се бе уплашил, не
се бе върнал назад, а бе навлязъл още по-навътре в територията на Галия,

257
към най-големия и укрепен град. Гражданите на Лутеция обаче бяха твърде
щастливи от избавлението си, за да се замислят над такива незначителни
подробности.
Авитохол заповяда поход към Орлеан, но вече не бързаше. Сега и той
имаше очи и уши. Воините на Одоакър непрекъснато му доставяха
различни сведения. Скирските разузнавачи казваха: „Римските войски са
още в Арл.“ В началото на април му докладваха: „Вестготите на Теодорих
няма да се присъединят към армията на Флавий Аеций.“ – В средата
на април се чу това – „Техният крал не успял да се споразумее е Флавий
Аеций.“ После се разнесе друга мълва. „Аеций още не е в Арл, а току-що е
минал отвъд Алпите. Той предвожда главната римска войска от много
легиони. Консулът получил чина генералисимус, защото събрал най-
голямата войска. Той непрекъснато изтъква тази своя титла.“
От слуховете скирите разбраха, че само римските легиони, под
командването на генералисимус Аеций, са над сто хиляди човека.
След като се отдалечиха от Лутеция, скирите се увериха, че Слагибан –
вождът на аланите, живеещи край Орлеан, е готов да се присъедини към
Атила. Аланите явно се страхуваха от хуните и още помнеха ужаса от
преследването, продължило през цяла Европа. Авитохол искаше да ускори
хода на войските, но не посмя. Той изпрати вожда на аланите, които бяха
под негово командване, да уговори Слагибан да отвори портите на града.
Биртиалиг се върна и каза, че разговарял със Слагибан и с Гоар, който
предвождаше аланите в Аквитания. Те обаче в последния момент бяха
решили да преминат на страната на Аеций. Опитали се дори и него да
уговорят да направи това. Те му припомнили униженията, на които
Руа, Атила и Бледа ги били подложили.
Одоакър донесе, че Теодорих не искал да излезе от Толоз и да поведе
войските си към Атила. Владетелят бил казал: „Римляните сами
предизвикаха бурята, сега, ако обичат, да се погрижат с телата си да
застанат срещу хуните и да отклонят яростта им от Галия!”
Аеций бързал, но воините му сякаш не споделяли неговия плам. Краката
им непрекъснато затъвали в меката кална земя на Галия. Въпреки голямата
армия, която водел със себе си, „последният римлянин“ се колебаел. Той
осъзнавал, че има нужда от всички съюзници, но преговорите с Теодорих
вървели бавно и мъчително. Аеций се чудел дали да не остави хуните да се
сблъскат с аланите, багаудите, галите и вестготите, които по този начин ще
бъдат принудени да му станат съюзници. Той искал, вместо да се моли, да
бъде признат за спасител на Галия, а не за човек, решил битката с хуните
да се води в неутрална земя, а народите, населяващи тези земи, да стоят
отстрани и да са само наблюдатели.

258
 Един ден армията на Авитохол, докато се движеше по вията, която
свързваше Лутеция с Орлеан, пресичаше вековна гора. Дръвчетата бяха
много гъсти, надвесени над пътя. Всичко около тях, цялата природа беше
спокойна. По изключение този ден имаше слънце. Авитохол и Ирник се
движеха най-отпред и бяха „потънали“ в интересен разговор. На едно
място короните на дръвчетата се бяха разредили и се бе получило нещо
като полянка. Точно от тази поляна изскочи някакъв окаян човек, облечен
в дрипи, които висяха по него. Някога тези дрипи явно са били черни, но
сега бяха толкова избелели и изпокъсани, че беше трудно да бъде
определено какво са представлявали. Авитохол обаче веднага разбра, че
върху плещите на мъжа висеше прокъсано расо. Това не беше
единственото, което разкриваше, че окаяният мъж, който се бе изправил
пред копитата на Аспа, е божи човек, на неговия врат висеше голям дървен
кръст.
Миг след като мъжът се изпречи на пътя им, Одоакър и неговите воини
скочиха и го заловиха. Синът на Едекон извади меча си и искаше веднага
да посече окаяника, но Авитохол го спря с един жест само. Мъжът обаче
явно държеше да умре и това да стане колкото се може по-скоро и по най-
мъчителния начин, защото скочи към Одоакър. Той крещеше срещу
него, плезеше му се и го плюеше.
– В тези земи лудите са повече, отколкото нормалните. За това вина има
християнството. Всички християни, освен Флавий Кракс, са луди.
Всъщност той е монах от твърде скоро, може би някой ден и той ще започне
да се плези и да се пули с изцъклени очи.
Одоакър запази самообладание.
– Убий ме! Убий ме! – крещеше мъжът, а от устата му се точеше лига. –
Искам да погина от ръката на езичник и нечестивец като теб и да стана
светец!
Този мъж или беше луд, за да тръгне на поклонничество, пресичайки пътя
на Атила и неговата армия, или беше провокатор, дошъл тук нарочно.
Мъжът се опитваше всячески да разгневи Одоакър, но скоро стана ясно,
че нищо няма да постигне. Като проумя това, той се обърна към Авитохол,
който все още стоеше като закован върху коня си. Този път нещастникът
явно налучка по-правилно това, което можеше да му донесе смърт.
– Мерзки кучета! Изчадия адови! – крещеше той. – Къде сте тръгнали?
Спрете! Спрете! Нито крачка напред!
Като се смееше, Авитохол го заговори на латински.
– Кой си ти?
– Аз съм пратеник. Ти кой си?

259
 Авитохол се изсмя силно с глас, така че всички воини го чуха. Мъжете,
които се намираха най-близо до него, не можеха да разберат с какво
толкова този окаяник развесели техния владетел.
Българинът се забавляваше, защото възприемаше този човек като знак,
пратен му от орендата. Този безумец, разбира се, без да съзнава, задаваше
въпрос, който му бяха задавали всички оракули, които в младостта си бе
посетил, а всички те го питаха едно: „Кой си ти?“
Авитохол, разбира се, не смяташе да отговаря сериозно на безумните
брътвежи на този луд човек. За да се пошегува с него, той каза:
– Аз съм Бог!
– Ти не си Бог, ти си сквернословен! – отвърна лудият свещеник.
– А ти кой си? – на свой ред попита Авитохол.
– Аз съм пратен да ти предам думите на един пророк. Той те нарече „Бич
Божи“.
– Знам кой ме нарече „Бич Божи“, но той не е пророк.
– Пратен съм и от Света Женевиев, тя ще те победи, ще те порази със
своята вяра и чистота.
Българинът знаеше, че Лупус го бе нарекъл „Бич Божи”, всъщност доста
преди това Теодор Кирски и Приск Панионийски му бяха измислили това
страховито име. Сега папа Леон I и епископът на Троа Лупус просто
повтаряха тези думи. Авитохол все по-често чуваше за тази светица,
която се бе появила в Северна Галия и призоваваше да се воюва срещу него.
Той знаеше и за монаха, който разпространяваше тези слухове. Всичко това
не му харесваше. Българинът осъзнаваше, че няма по-лошо от религиозната
война, защото тя караше воините да се превръщат във фанатици, а само
нещо такова можеше да даде предимство на воините на Флавий Аеций и те
да станат равностойни на неговите.
– Жена не може да ме победи! – каза Авитохол.
– Тя ще запали огъня на вярата чрез чистотата си и ще превърне воините
на Флавий Аеций в христови воини. Те ще те победят!
– Повечето от тях не са християни – каза Авитохол и се опита да се
усмихне, – не съм чувал за никаква Света Женевиев – излъга той. – Мълчи
и си върви по пътя!
– Не, ти си върви! Върви си! Върни се, Сатана! Ти си изчадие адово! Ти
си по-лош от чумата и смъртта!
– Не съм дошъл, за да убивам.
– Вие сте рожби на сенките и мрака – крещеше мъжът с дървения кръст, –
недовършени изчадия, изпълзели от земните недра!
Думите на окаяника и неговата наглост започваха да дразнят Авитохол.

260
 – Аз съм повече човек от теб. Ти имаш една истина, а аз много, ти си
незначителен и елементарен човек! Аз съм човек, който идва да ви
освободи, ние сме като вятъра, милваме земята, а не я нараняваме!
– Ти си страхливец! – мъжът се нахвърли срещу конника. – Мотаеш се
тук, когато Флавий Аеций те търси да те победи! Не смееш да се изправиш
очи в очи срещу генералисимус Флавий Аеций! По-лесно е да обикаляш из
горите, отколкото да се изправиш срещу истински въоръжени воини,
каквито са легионерите!
– Скоро ще се изправя срещу Флавий Аеций – каза Авитохол.
– Скоро, но сега бягаш и се криеш като плъх! По-лесно е да нападаш
мирни граждани, из цяла Галия се говори как си постъпил с гражданите на
Мец! Ти си напаст! Варварин! Бич Божи! Бич Божи!
Одоакър питаше с поглед дали да убие мъжа, той очакваше Авитохол да
направи това със собствените си ръце, българинът обаче се усмихна и
извика така, че да го чуят воините му.
– Бич Божи! Тези две думи ще стряскат сънищата на европейците от тук
нататък! „Бич Божи“ е последното нещо, което тези червеи ще чуват преди
да умрат! „Бич Божи“ е моето име! „Бич Божи“, това съм аз!
Този мъж върши много повече, отколкото всички ние. Той повтаря моето
име и кара душите на всички мои врагове да се вцепеняват от страх. Той е
наш приятел, наш съюзник.
Преди малко окаяникът го бе гледал надменно и пренебрежително,
защото този езичник нямаше как да е равнопоставен на един истински
християнин и свят човек. После се бе изумил от самочувствието на
варварина, а сега се чувстваше като глупак и не можеше да проумее думите
на Атила. Той, който бе посветил последните дни от живота си, за да
разобличи хунските нашественици и наместника на Сатаната. Той, който
се бе обявил за враг на неверниците-варвари, сега се оказа, че помага на
Атила и върши работа на Дявола. Мъжът стоеше стъписан и изумен и
глупаво премигваше с очи.
– Дайте му кон, за да може да се движи по-бързо! Дайте му злато, за да
се чува по-силно гласът му! Не бива „свят човек“ да язди магаре или да
ходи пеша!
Хората на Одоакър веднага изпълниха заповедта на владетеля и дадоха
кон и злато на мръсния, смърдящ мъж.
След тази среща Авитохол и армията му, неумолими като смъртта,
продължиха своя поход към Орлеан.
Там, в града, ги очакваше обединената армия на аланите и галите (келти).
Авитохол знаеше, че Мерлин и Анна бяха върховни жреци сред друидите –
келтските жреци, и се чудеше дали да поиска по някакъв начин помощ от
тях. Флавий Аеций все още не бе решил накъде на север да се насочи. Пред

261
него сигурно се явяваха пратеници на франките, които го молеха да им
помогне в Каталаунум и да пресрещне Атила. Гражданите на Лутеция и
Орлеан навярно също бяха проводили делегации, да просят помощ срещу
движещите се срещу тях пълчища на Авитохол.
Авитохол се опасяваше легионите на Флавий Аеций да не го нападнат
изневиделица от юг, докато той е пред Орлеан. Българинът си спомняше
Флавий Аеций още от Тибет. Той се усмихваше, като се сетеше за омразата
между него и Олджибай. Почти през целия си живот Авитохол бе живял
в пряка или косвена връзка с „последния римлянин“. Неведнъж се бе
изправял в битка срещу него и го бе побеждавал. Сега обаче зад
генералисимуса стоеше огромна армия. Авитохол осъзнаваше, че скоро
щеше да настъпи времето на последната битка между двамата.
За учудване на Авитохол, Аеций не се насочи нито към неговата армия,
нито към тази на Атила или Валамир. Римлянинът сигурно се обърка и не
знаеше какво става. Изненадващо той предпочете с цялата си армия да
тръгне към столицата на вестготите и Теодорих – Толоз. Българинът
наблюдаваше картата и прецени, че това ще забави римския
военачалник поне с четири седмици. Това го успокои. През това
време щеше да има възможност да се справи с отбраната на Орлеан.
Скоро масивните крепостни стени на Орлеан извисиха заплашително
снага пред тях. Всеки, който не бе виждал трите реда бойни кули на
Теодосиевата стена, би си помислил, че това са най-високите стени. Но
съпоставени с крепостните стени на Константинопол, тези на Орлеан бяха
като палатиум сравнен със съборетина. Може би затова Авитохол никак
не се впечатли от гледката, която се разкриваше пред него.
Орлеан в момента бе най-големият град в Галия. Той, както и повечето
сегашни градове на Галия, някога е бил келтски, после римски, а сега
всички те имаха нови господари – варварите. Прииждащите от степите
племена отначало навлизаха в Ромулум, като пресичаха лимеса (границата)
в долното течение на Истър. Първоначално те се настаняваха в Мизия.
Повечето от тях в първия момент тръгваха към Града на градовете –
Константинопол. Плячкосвайки райската земя на Филипопол, стигаха най-
много до Адрианопол, там биваха успокоени или победени от меча, кръста
или перото. След това те, като започваха да се правят на римляни, биваха
изтласквани на запад и север. Това в най-древни времена се бе случило с
келтите, който били отблъснати от траките и гърците, в по-късни времена
и готите, и аланите бяха минали по същия път, за да стигнат днес до чук,
до края на Европа – Иберия и Галия (днес Испания и Франция), а вандалите
дори бяха преминали Херкулесовите стълбове (Гибралтар) и стигнали чак
до Северна Африка и Картаген.

262
 Най-новите заселници в старите келтски и римски градове бяха хора с
буен нрав, гореща кръв, умения във воденето на войни и никакви в
строителството, особено с камък. Новите господари на градовете не
правеха никакви усилия да градят, а просто се настаняваха в рушащите се
стари сгради, без да си дават труда да ги укрепят, без да полагат особени
усилия за заякване на крепостните стени.
Авитохол разчиташе, че времето и занемаряването са отслабили старите
римски крепостни стени. Освен това той знаеше, че римската дисциплина
е много важна за отбраната на някоя крепост. Сам се бе уверил в това при
Асамус и Константинопол, а мъжете, които се криеха зад стените на
Орлеан, бяха степни воини и варвари. Те не се славеха с търпение и
дисциплина, за тях сигурно бе нетърпимо да се врат като мишки, те
копнееха за открита битка. Авитохол смяташе, че ако обсади Орлеан,
крепостта ще се победи сама и като зрял плод ще падне в ръцете му.
Това, което Авитохол знаеше, се отнасяше за всички галски градове. В
повечето от тях, особено в тези на юг и запад, се бяха настанили вестготи,
в Аквитания и Орлеан варварите бяха алани, в Поатие – сармати, в Реймс –
германите-франки.
– Разузнахме града – каза Одоакър.
Авитохол беше виждал и посещавал много такива градове. Някога
блестящи и живи, днес те бяха западнали и населени с много повече хора,
отколкото можеха да поберат. Символите на Рим бяха виите – каменните
пътища, които свързваха градовете и им осигуряваха търговска и военна
връзка. Те като паяжини се разстилаха над територията на цялата империя.
Вторият символ бяха градовете, а третият – акведуктите и канализацията.
Когато Рим западна, това бяха първите неща, които започваха да се рушат.
Виите се рушаха и камъните им се ползваха за други цели, мостовете над
реките се рушаха и срутваха и само акведуктите, като безмълвни
паметници, продължаваха да се извисяват. Те бяха паметта на това, което е
било някога в разцвета на Рим.
След разрухата, която бе настъпила с упадъка на Рим, бяха дошли
нашествениците. Всъщност това не беше истинско нашествие, защото
нямаше битки и войни. Новите племена просто дойдоха и заеха
обезлюдените земи и градове. С тях се бе завърнал животът. Днес градовете
кипяха от живот. В тях заедно живееха келтската, римската и варварската
култури. В тези градове се зараждаше общество, което не беше номадско,
хората се опитваха да живеят като римляни, но по своя си начин. Варварите
вече обработваха земята, учеха се на занаяти, които бяха нужни на хората,
живеещи в града. В същото време воините, облечени в шарени дрехи, все
така мечтаеха за грандиозни битки в откритите площи на степта.

263
 Градът се оказваше по-силен от свободолюбивия дух на хората. Той ги
покоряваше и претопяваше. Градът беше странно място. Който и народ да
се заселеше в него, започваше да се променя и да живее както народът,
населявал го преди това, дори народите да нямаха никаква връзка помежду
си. Авитохол мислеше над този феномен. Градът и цивилизацията
обезличаваха хората, стените ги притискаха като в затвор. В града
„матрицата“ на обществото бе най-видима. Тук, където хората бяха
наблъскани един в друг, живееха и ходеха върху главите си, социумът
трябваше да е най-добре организиран и се виждаше най-ясно. Авитохол
беше сигурен, че дори хуните, затворени в градовете, щяха да започнат да
се променят. Някои от тях вероятно щяха да се поболеят заради липсата на
свобода и простор и да избягат. Други обаче щяха да опитат да се
приобщят, а градът щеше да ги обезличи и формира, докато не ги превърне
в граждани.
Мъжът се замисли дълбоко. Някога българите-шумери бяха създали
градовете. Въобще града като понятие и структура. Техните градове били
първите в света. Означаваше ли това, че те са създали и „матрицата”, може
би затова те трябваше да са хората, които да посочат изход от нея? Може
би това бе причината така да са привлечени от градовете и носеха мисията,
която той много добре познаваше, и точно те бяха хората, които щяха да
донесат новия ред на света. Българинът се замисли как ли са се чувствали
шумерите, първите цивилизовани хора, когато е трябвало да напуснат
градовете и за една нощ да станат номади? Явно вярата им е била много
силна, за да се подчинят и чувството им за мисия да надделее. Да! След
като бяха създали първите градове в света, религията, писмеността и
всички други неща, които днес се наричаха цивилизация, те бяха казали на
акадите – източните семити, че един ден просто ще си тръгнат. Така и
сторили. Изчезнали, все едно никога не са били сред хората, сякаш
се въздигнали към небето. Едва след това хората в Междуречието осъзнали,
че те през цялото време говорели за Небето и се наричали синове на Небето.
Клода беше разказал на Авитохол, че когато градът бил келтски, се казвал
Целабим, по-късно се наричал Аврелия, Аврелианум и от там Орлеан.
Авитохол имаше представа какво се случва в цяла Галия. Той извади
картата и драсна черта от Арл към Толоз. Това бе пътят на легионите на
Флавий Аеций. Авитохол беше пред Орлеан, Атила – при Каталаунум.
(виж карта 3, стр. 420) Жалко, че не му се бе паднало южното
направление на похода. Воините на Валамир се движеха по река Сона към
Лугдунум. Сега българинът съжаляваше, че не бе казал на остгота за сина
си Ланселот.
Доскоро Авитохол беше сигурен, че Флавий Аеций не смята да им даде
генерално сражение. После се чу, че той увеличава армията си, която и така

264
 не беше малка. Множество малки вождове и граждани се присъединяваха
към войската му. Това, че той бе тръгнал към Толоз, можеше да
означава само едно, че ще поиска да обедини своите войски с вестготите и
това щеше да е сигурен знак, че те ще се опитат да дадат генерално
сражение.
Авитохол гледаше Орлеан и мислеше, че този град е достоен за столица
на Галия.28
– От кой народ са хората вътре в крепостта? – Авитохол насочи въпроса
си към Одоакър, който стоеше до него през цялото време, докато
наблюдаваха крепостните му стени.
– Има келти, които са толкова ромеизирани, че се смятат за римляни. В
града има много алани. Там е техният вожд Слагибан, но към града са се
стекли и алани, живеещи из цяла Аквитания. Тях ги предвожда Гоар.
– Аланите са добри воини! – каза Авитохол.
– Те много често променят мнението си – намеси се Одоакър. – Сега
разбирам защо Атила не ги харесва и ги преследваше така ожесточено. До
последно не знаехме Слагибан и Гоар на наша страна ли са, или на страната
на Флавий Аеций. Двамата с Биртиалиг водехме непрекъснати преговори с
тях. Сега, като гледам залостените порти на града, разбирам, че са избрали
страната на ромеите.
– Така е, те са взели своето решение.
– В града има и сармати, които иначе живеят около град Поатие.
Воините на Авитохол обсадиха града. Лично българинът определи кой
вожд и народ за коя част от обсадата да отговаря. Воините на Одоакър бяха
пратени в местностите наоколо, за да проверят дали някъде в тила на
обсаждащите няма скрити войски, които да ги нападнат в гръб. Българинът
не обичаше крепостите още от времето на Асамус. Сега той съжаляваше,
че при него не бяха Орест и брат му Констанций, за да направят машини, с
които да атакуват крепостните стени.
Нападателите следяха непрекъснато позициите пред себе си. Щом от там
пристигнеше и най-малък шум или доловяха движение, в същата посока
веднага политаше черен облак от стрели. Често от обстреляното място в
отговор също политаха няколко стрели.
Авитохол се опитваше по памет, без чертежи и изчисления, да възстанови
някои от машините, които хората на Констанций бяха изработили пред
очите му там, в Мизия. Скоро обсаждащите крепостта разполагаха с
няколко машини за хвърляне на камъни. Те» разбира се, бяха много по-
груби, разкривени и слаби от онези, които Констанций бе проектирал.
Също така бяха много по-тежки и нямаше да могат да се преместват, на

28
Така и става, когато Хилдерих за кратко го прави столица на Франция от 508 година, чак по-късно столицата ще бъде
преместена в Лутеция Паризиорум (Париж).

265
всичкото отгоре не можеха да хвърлят много големи камъни.
Ако машините на Констанций можеха да хвърлят стокилограмови камъни,
тези на Авитохол хвърляха два пъти по-леки. Българинът виждаше
слабостите на своите машини, но знаеше, че малкото е по-добре от нищо.
Въпреки всичко това из войската му се носеше слух, че Атила е по-умен от
всички ромейски учени взети заедно, че неговите машини са по-добри от
римските и ромейските. Скоро над крепостната стена полетяха
петдесеткилограмови камъни, които се разбиваха вътре.
Разбиваните на стени – тараните, също им бяха нужни, за да превземат
крепостта, затова Авитохол нареди да изработят няколко. Тук, в Галия,
изобилстваше от големи дървета и той ги използваше за направата на
стенобойните съоръжения. Стволовете бяха толкова големи, че понякога се
налагаше стотина мъже да теглят тараните назад. Не можеше обаче
да обкове главите на тараните и те често се чупеха и разрушаваха и се
налагаше да ги сменят с нови.
Ударите на тараните бяха толкова силни, че караха земята да потреперва.
Глъчката на битката стихваше само привечер. Тогава от града долитаха
думите на псалмите, които гражданите отвътре пееха: „Ut quid Domine
recessisti longe, despicis in opportunitalibus in tribulatione!“
Рано сутрин битката продължаваше с подновени сили. Тътените
разтърсваха стените на града и земята, камъните прелитаха над
крепостните стени като дебели мъртви птици. От стотици места към града
летяха рояци черни стрели, които, когато се издигнеха, ставаха невидими.
Високо над града кръжаха черни птици. Те бяха като мантията на смъртта,
която дебнеше отгоре и втренчено се взираше в града с невиждащите си
очи. Птиците очакваха своя дял от пиршеството на смъртта.
Една вечер Авитохол заповяда нападението да продължи. Над града
полетяха хиляди горящи стрели, факли и скоро гъст черен дим се изви към
залеза и мрачното небе. Отблясъците от пожарите се отразяваха в ниските
оловни облаци. Виковете, идващи от града, се увеличаваха, чуваха се
писъци, команди как да бъдат загасени пожарите, плач, вопъл и стон. За
съжаление скоро от небето покапаха едри капки и безкрайният дъжд
отново заваля над тази прокълната от бога земя.
Мълниите от небето поразиха крепостната стена и това предизвика
възгласи на радост у мъжете, обграждащи крепостта. Отвътре отново се
чуха псалмите. Авитохол знаеше, че нападателите тълкуват този знак като
подкрепа за начинанието им, а хората отвътре – като божия закрила за себе
си.
Докато обсаждаха града, до Авитохол достигна вестта, че Флавий Аеций
е успял да привлече за свой съюзник Теодорих и двамата са поели заедно
на север. Българинът разгледа картата, прекара мислена линия от Толоз на

266
север и пръстът му съвсем естествено достигна до Орлеан. Всичко беше
ясно. Тези двамата щяха да се притекат на помощ на най-
близкия застрашен град, а това беше Орлеан, най-големият град на Галия.
Каталаунум беше много по-далеч. Българинът не знаеше къде се намира
сега армията на Амаликите, но беше сигурен, че обединената армия на
Флавий Аеций и Теодорих ще тръгне към него. Този ден Авитохол излезе
на дъжда, той гледаше към небето и, като разтвори ръце, бавно се
завъртя. Мъжът остави капките да шибат лицето му. После целия
ден Авитохол беше мрачен.
До последно Теодорих отказвал да се присъедини към римляните, защото
твърдял, че не Атила е негов враг, а Гейзерих и вандалите. Той припомнил
как бил постъпил вандалът с милата му Берта и я бе показал на
генералисимуса, което накарало стомахът на консула да се преобърне.
Теодорих, като куцал, бе казал: „Това пък ми е спомен от Атила.“
Вестготът се страхувал, че ако последва Флавий Аеций, Гейзерих ще
го нападне в гръб. Едва когато „последният римлянин“ обещал на
Теодорих, че ако Гейзерих го нападне, редом до войските му ще застанат
неговите легиони и двамата заедно ще отмъстят, той решил да се
присъедини към похода на римските легиони.
Дъждът все така продължаваше да вали безспир. Един ден до Авитохол и
Ирник достигна вестта, че на 21 май 451 година арменците били вдигнали
въстание. То било изцяло подготвено и организирано по-рано от Ирник с
помощта на акацирите. Новият шахиншах на Персия Яздегерд II, синът
на Бахрам Гур, се бил отправил с цялата си армия към Армения и успял да
потуши въстанието им, като ги разбил в кървава битка в Ардавирските
равнини.
Обсадата забуксува. Дъждът пречеше градът да бъде опожарен, водата,
лееща се от небето, обезсмисляше и това, че воините на Авитохол бяха
отклонили потоците и пречеха на гражданите да черпят вода с ведра от
реката.
Най-накрая дъждът спря. В този момент обаче Авитохол научи, че от юг
към него, в помощ на обсадените граждани на Орлеан, се приближават
войските на Флавий Аеций и Теодорих. Скоро Одоакър докладва, че от
изток също наближава опасност. Обединената армия на бургундците и
франките, явно прогонена от войските на Атила, отстъпваше към Орлеан,
заплашвайки да се появи в тила на обсадителите. Досега те явно бяха
давали съпротива на хуните и сарматите на Атила. Авитохол тъкмо се бе
зарадвал, че дъждът, който цяла пролет нямаше край, спря и ето, че се
налагаше да отстъпи. Той беше сигурен, че му трябваха само няколко дни,
в които да изсъхне дървото и сламата на покривите на къщите, за

267
да превземе крепостта. В този момент пристигна вест от Атила, който също
молеше брат си да отстъпи.
Авитохол бе наредил от външната страна на крепостната стена да се
струпат много дървета, затова околните гори бяха изсечени. Българинът
мислеше да ги подпали и така да задуши гражданите вътре.
Той изпрати делегация, състояща се от Одоакър, Хунулф, Ирник и
Биртиалиг, които да предадат посланието му на гражданите. Хората,
затворени в крепостта, поискаха един ден за размисъл и на другия ден,
който бе четиринадесети юни, епископът на града предаде на Авитохол
ключовете на града, които бяха поставени върху малка възглавничка от
кадифе. Българинът беше щастлив, защото все пак бе успял да
изпревари армиите, които приближаваха към него от юг и изток.
Авитохол пое ключовете на града, но за съжаление нямаше как да се
възползва от тях. Той знаеше, че войските на аланите, сарматите и галите
бяха вътре. Виждаше отворените като паст порти на града. Това приличаше
на капан. Гражданите вътре го очакваха. Току-що шпионите на Одоакър му
бяха съобщили, че огромната армия на Флавий Аеций е съвсем близо до
Орлеан. Те му докладваха за всяка крачка на приближаващата се от юг
армия. Авитохол не желаеше да влезе в града и да се окаже блокиран вътре.
Нямаше да допусне да попадне между чука и наковалнята.
Авитохол и воините му приличаха на куче пред касапница, което вижда
отворената врата и висящите примамливо бутове, но може само да се
облизва и не смее да влезе, защото знае, че касапът с гьостерицата в ръка е
някъде наблизо.
Когато българинът нареди отстъпление, воините му се подчиниха с
неудоволствие. Това им се случваше за пореден път. Те не бяха влезли в
Ксантен, после се бяха разминали с Лутеция, а сега отстъпваха и пред
отворените порти на Орлеан. Българинът се чувстваше предаден от съдбата
и обстоятелствата. Воините му бяха недоволни, но като виждаха мъжа,
яздещ с гневно изражение своя прекрасен бял жребец, и медния щит,
отразяващ слънчевите лъчи, и самият той греещ като слънце, дългото копие
с бяла опашка и блестящ като злато връх, се свиваха и никой не смееше да
гъкне и възроптае. Те осъзнаваха, че вождът им участва в някаква сложна
битка, от която можеха да прозрат само малка част.
Този път те знаеха защо Атила бе постъпил така и бяха много по-склонни
да застанат на негова страна.
В същото време мъжете бяха благодарни, че вече не валеше дъжд. Освен
това бяха доволни, защото повече нямаше да стоят като приковани пред
стените на Орлеан, а се движеха и отново бяха на поход. Те не разглеждаха
това като бягство, а като отстъпление и маневра. Все пак градът се бе
предал. Повечето бяха научили, че Аеций събира силите си, което

268
означаваше, че скоро ще има голямо сражение. Краят на мъките им се
виждаше и сега най-важното нещо бе техният водач Атила да ги разположи
така, че да изберат най-подходящото място за битката, за да имат
предимство. Затова сега те търпяха и мълчаха.
За да избегне отстъпващите от Каталаунум франки и бургундци,
Авитохол се придвижи малко на север, на юг се притесни да слезе, за да не
бъде притиснат от наближаващите от там войски. След дълъг поход, той и
войските му прекосиха река Сена. Авитохол продължи на изток, където се
намираше река Об и град Троа.
И без Одоакър да му казва, Авитохол знаеше, че по петите му се движи
обединената армия на Флавий Аеций и Теодорих, към които са се
присъединили войските на бургундците, водени от Гизелхер и франките на
Меровей. Защитниците на Орлеан – аланите на Слагибан и Гоар, сигурно
също ги преследваха. Флавий Аеций най-накрая бе успял да
обедини войските на всички западни народи и бе събрал огромна армия.
Воините на Авитохол не се нуждаеха от подканяне за да бързат. Те се
движеха в стегнат строй и никой не изоставаше. Дори за чумата като че ли
бяха забравили.
Авитохол изпрати съобщение на Атила, че наближава Троа. Хунът също
се бе отправил към града. Авитохол се сети, че вътре може да се намира
Лупус, който бе епископът на този град. Атила бе заповядал на Валамир да
се върне на север и скоро град Троа щеше да се окаже в челюстите на трите
армии, намиращи се под командването на Атила.

269
 XV

Войските, които Авитохол и Атила водеха, като в клещи притиснаха град

Троа. Армията на Валамир още се бавеше, но това беше разбираемо, защото
остготите бяха предимно пешаци. Двете армии бяха като змия-удушвач,
която пристяга жертвата си в смъртоносната си хватка. Тъй като главната
порта на града се случи от страната на Авитохол, той реши да прати
делегация в града и да им заръча да предадат на гражданите, които се бяха
сврели зад крепостните стени, ако има войска, да се предаде. Отначало
мислеше да не ходи, но после реши да се включи. Тъй като желязната
корона не беше у него, той наметна качулката върху главата си,
прикри ризницата си под наметалото и сложи забралото така, че да скрие
лицето му. Мъжът остави туга и отново се превърна в Мена-Саг. От много
време бе играл ролята на Атила, беше слагал качулка върху главата си само
когато се бе преструвал на папа Лъв I. През цялото това време се бе
чувствал свободен и щастлив. Авитохол сам предвождаше
пратеничеството, със себе си искаше да вземе тримата млади балтавари:
Хунулф, Одоакър и Ирник, но понеже не знаеше дали Лупус няма да води
делегацията на гражданите, накара Ирник да остане. Отецът много добре
познаваше сина му, затова не искаше да рискува да го разпознае.
Делегацията, която излезе пред портите на града, бе водена от най-видния
човек на града, а това беше епископът. Скоро един срещу друг застанаха
епископ Лупус и Авитохол. Разбира се, епископът не знаеше кой стои
срещу него. Авитохол се оглеждаше, за да види дали папа Лъв I и Гуинивър
не са тук, в града. Българинът беше чул, че тримата са тръгнали в една и
съща посока, но те може би се бяха разделили и папата и дъщеря му бяха
продължили на север, а Лупус се бе върнал на изток към града, в който бе
епископ.
– Отче Лупус – заговори Авитохол.
Това накара епископа да се разтресе от изненада. Той не знаеше кой стои
срещу него.
– Кой си ти? – каза този, който бе едновременно кмет, генерал и глава на
църквата.
– Аз съм Мена-Саг.
Името явно нищо не говореше на епископа. Без да изчака думите на
водача на делегацията на Троа, българинът заговори:
– Ако не се предадете веднага, градът ще бъде нападнат! Ще ви извадим
като плъхове отвътре!

270
 – Нищо няма да спечелите, ако ни атакувате! – отвърна Лупус, който не
загуби самообладание нито за миг. – Дайте ни няколко дни, за да решим
дали да се предадем!
– Няколко дни?! Утре сутрин очаквам отговора ви!
Това бяха последните думи, които двете делегации размениха, преди да
се разделят.
Вечерта Атила и Авитохол се срещнаха, те не се бяха виждали, откакто се
бяха разделили. Двамата братя разговаряха почти през цялата вечер. Атила
разпалено разказваше какво е преживял и какво смята да прави от тук
нататък. Сега, след като двете направления на армията се бяха събрали,
Авитохол трябваше да обръсне брадата си, която вече бе станала доста
дълга. Това се налагаше, за да може да играе ролята на Атила и пред
воините, които досега бяха с хуна и го бяха виждали голобрад. Българинът
го направи със съжаление. Тъй като му харесваше да е с брада и бе свикнал
да ходи по този начин, помоли брат си, докато са заедно в похода, да не се
бръснат повече. Атила не беше много очарован от това, но в крайна сметка
се съгласи.
На другата сутрин в пратеничеството участва и Ирник, който искаше да
види Лупус. Вместо обаче ключовете на града, Лупус предаде на Мена-Саг
някакъв списък.
– Какво е това? – попита учудено Авитохол.
– Това са нашите най-смирени условия – каза Лупус, като заекваше леко.
– Никакви условия! – извика гневният Авитохол. – Не съм дошъл тук, за
да ми поставяте условия! Дошъл съм да покорявам, а не да си разменям
писма с някакви... някакви... – мъжът явно не намираше правилните думи.
– Господарю – каза Лупус, – дай ни два-три дни, да се опитаме да
склоним гражданите и да отворим портата!
Авитохол знаеше, че не разполагат с толкова време. Флавий Аеций
сигурно вече ги застигаше.
– Нито ден! – каза Авитохол.
– Кой си ти – извика Лупус, – че да ми говориш така?! Искам да говоря
лично с Атила!
Авитохол осъзнаваше, че Лупус прави всичко възможно да протака и
отложи преговорите. Гражданите на Троя явно също знаеха, че армията на
Флавий Аеций е съвсем наблизо.
В този момент българинът отметна качулката си и извади своя меч. Беше
готов на мига да посече пратениците, макар да знаеше, че не се постъпва
така. Все пак по този начин щеше да задържи портите на града отворени, а
те бяха тежки и обковани с много желязо и огромни железни гвоздеи.
– Ego sum Attila, Flagellum Dei! (Аз съм Атила, Бич Божи!) – викаше
Авитохол и като мина покрай Лупус, посече мъжете, които се намираха

271
най-близо до него. Ирник също бе извадил своя меч и отметнал качулката
си.
– Сатаната и Луцифер! – крещеше Лупус. – Flagellum Dei! Flagellum Dei!
(Бич Божи! Бич Божи!)
Авитохол и Ирник пощадиха епископа на Троа и го оставиха зад гърба си.
По същия начин постъпиха и синовете на Едекон, които помнеха думите
на Авитохол, че тези викове са в тяхна помощ. Двамата българи скочиха
към прииждащите от отворената порта войници. Одоакър обаче се
развихри повече от българите, той освирепя.
– Това исках! Това чаках! – крещеше младият балтавар и тичаше към
градските порти. Там бяха застанали стражите, натоварени с охраната им.
Кой знае защо не затваряха дверите на крепостта, явно искаха да приберат
своя епископ. Авитохол се забави малко, защото се обърна към Хунулф,
който бе изостанал, и му изкрещя:
– Атака! Атака! Кажи на воините ни да атакуват! Влизайте в крепостта
след нас!
Атила и военачалниците наблюдаваха всичко от едно възвишение.
Вождът следеше преговорите разсеяно. Изведнъж вниманието му бе
привлечено от случващото се долу, при портите на града. Той забеляза как
брат му поема някакъв свитък, след това отметна качулката си и прониза
двама-трима от преговарящите. Атила знаеше, че Авитохол само
привидно изглежда по-уравновесен, спокоен и вглъбен от него. От дете той
обвиняваше Атила, че е сприхав и спонтанен. Хунът обаче го бе виждал
обзет от боен гняв. Тогава той се преобразяваше, ставаше друг човек, сякаш
обсебен от зъл демон. Милият, добър, спокоен и мъдър Авитохол се
превръщаше в звяр. Тежко на тези, които се намираха пред него. Тогава той
полудяваше, нахвърляше се като някакво чудовище, убиваше
безмилостно и без да помни после какво се е случило. Тези припадъци
приличаха на някаква болест, Атила бе сигурен в това, но нямаше човек,
който да е виждал брат му по-отблизо в тези моменти на умопомрачение и
да е останал жив, за да може после да ги опише. Когато Авитохол станеше
такъв, дори Атила се страхуваше от него. Той добиваше някаква сила, която
бе по-голяма от човешката, и нямаше воин, който да може да го спре.
Сега явно се бе случило точно това. Авитохол бе тръгнал само да
преговаря, а ето, че вече водеше нападението над града. Атила ясно
виждаше отметната му качулка и знаеше, че той се е разкрил и се представя
за него. Заради голямото разстояние обаче, вождовете, които се намираха
около него, нямаше как да забележат това.
Действията долу, при портата на Троа, се развиваха мълниеносно. Атила
видя как тримата мъже, като някакви демони на войната, поваляха воините,
прииждащи отвътре. Те се движеха към портата. Авитохол се обърна към

272
Хунулф, който бе изостанал и сигурно му даде някаква заповед.
Одоакър скоро изпревари двамата българи и скочи с открити гърди срещу
защитниците на града. Младият воин бе станал едър колкото баща си и
очевидно не по-малко луд от него.
Атила веднага разбра всичко, той знаеше каква заповед можеше да е дал
Авитохол на Хунулф.
– Атака! Атака! – изкрещя Атила и извади своя меч. Вождовете около
него не се нуждаеха от допълнително подканяне. Тези от тях, които все още
не бяха забелязали какво се случваше при портата, хвърлиха по един
светкавичен поглед и „полетяха“ надолу по хълма. Самият Атила не
бързаше. Той знаеше, че в града вождовете ги очаква другият Атила,
който вече водеше нападението.
Атила остана сам на върха на хълма. Не след дълго видя как тримата
воини взеха надмощие и положиха мъртви зад себе си голяма част от
стражите, а останалите изтласкаха през портите. Скоро тримата мъже
влязоха в града. Те се биеха ожесточено, като разчитаха на изненадата.
Едва ли някой от защитниците на града би си помислил дори, че трима
души, само с по един меч в ръка, биха дръзнали да нападнат крепостта.
Хунулф още тичаше към лагера и не бе успял да каже и една думичка,
когато покрай него „прелетяха“ първите конници. Това, разбира се, бяха
конете на новата „скирска гвардия“ на брат му Одоакър. Скоро и „черните
конници“ преминаха покрай него с буен бяг. Хунулф успя само да им
посочи към портата.
Атила наметна качулката върху главата си. Той наблюдаваше как
отначало скирите, а след това и хуните, гепидите и останалите воини
нахлуват през портата и както черната отрова тече по вените, така и
нападателите заливаха улиците на града. В един момент след улиците, и
покривите на града почерняха от народ. Гражданите бяха залостили
вратите на своите къщи и в ужаса си се качваха по покривите. Те се
опитваха да защитят себе си и своите деца и близки, но в същото време явно
оставаха войниците да плячкосат имуществото им.
Дивите пълчища скоро се качиха и на покривите. Те посипаха гражданите
или ги хвърляха долу, където онези се пребиваха и препускащите
подковани коне мачкаха спуканите им глави. Скоро из улиците на Троа
потекоха гъсти кървави потоци. Воините отдавна не бяха виждали жени и
по-младите биваха изнасилвани, някои по много пъти и от много
мъже, после биваха посипани или оставяни и те сами предпочитаха да
скочат от високите покриви на къщите.
По-богатите къщи, които имаха по-здрави врати и представляваха нещо
като цитадели29, бяха запалвани. Скоро много от къщите в града горяха

29
Цитадела - крепост в крепост

273
като факли, а хората върху покривите им бяха обречени да изгорят живи.
Над града се носеха плач и стонове на умиращите, виковете и молбите
на изнасилваните, писъците на горящите. Стълбовете дим като че отнасяха
молитвите на стенещите към небето, където обаче техният бог днес бе
извърнал поглед от тях.
– Назад! Назад! – крещеше и опитваше да ги спре само един мъж и това
бе самият Атила (Авитохол). Атила наблюдаваше брат си и знаеше, че
когато духът от бутилката се освободи, и Атила не е в състояние да го спре.
Хунът не подкрепяше насилието и мародерството, брат му го бе
променил, бе успял да го направи като българите, но знаеше, че това ще
успокои воините и ще ги направи уверени преди битката. Плячкосването и
разорението на Троа щеше да се отрази много добре на бойния им дух. Той
виждаше умиращите и страдащи граждани и знаеше, че цивилните винаги
плащат най-жестоката цена при всяка война. Мечът на воините се миеше
много повече в невинна кръв, отколкото във воинска. Войната беше гадна
работа, но това бе неговият живот.
По обед повечето от къщите вече горяха, а воините бяха започнали да
рушат стените на крепостта и къщите, явно търсейки скрито злато и
скъпоценности. Плячкосването на града продължаваше. Воините изнасяха
всичко ценно, а хората убиваха, те не им трябваха и щяха да им бъдат само
в тежест.
Привечер от крепостта бяха останали само димящи руини. Градът се бе
превърнал в негоден за отбрана и живеене. Авитохол и Атила се събраха на
съвещание. Пред шатрите на владетелите стояха натоварени няколко
каруци със злато, сандъци, топове скъпи платове. Преди да тръгне към
градските порти, епископ Лупус бе накарал гражданите да съберат част от
златото и скъпоценностите си и да ги занесат в базиликата. Хуните обаче
бяха нахлули внезапно и сега цялото това богатство стоеше пред палатката
на кагана. Войниците също се бяха награбили добре и всеки проверяваше
и къташе плячката си. Воините и най-вече тези, които Авитохол водеше
цяла пролет, се бяха успокоили. Тази нощ те пиеха от плячкосаното вино.
Атила пи цяла нощ, наравно с тях. Той твърдеше, че това е едно от най-
добрите вина, които бе опитвал и нареди на виночерпците да вземат пръчки
лози.
По някое време пияният хунски вожд извади бич и собственоръчно преби
епископа на Троа, който през цялото време крещеше с пълно гърло: „
Flagellum Dei! Flagellum Dei!“ и така му пречеше да се весели и спокойно
да се наслаждава на доброто вино.
Двамата братя бяха решили да задържат епископа на Троа като заложник,
но той явно се бе побъркал от картините и зверствата, които цял ден се бяха
разигравали пред очите му, и се държеше като обезумял. Атила преби

274
толкова жестоко свещеника, че до сутринта той само се тресеше и
скимтеше като псе.
На сутринта Лупус бе ни жив, ни умрял. Когато Авитохол се приближи
до него, той нямаше сили да се изправи и, както лежеше, заговори на
латински.
– Кой си ти, който събаряш крепостни стени, опустошаваш страни,
събаряш тронове, разклащаш империи и тъпчеш народите в прахта?! Кой
ти дава тази сила?
– Аз съм част от замисъла на Бог, от там иде моята сила и неумолимостта
на постъпките ми, аз съм божията воля, силата ми произтича от него, аз
налагам неговата воля и ред, аз не съм себе си, аз съм оръжие в ръцете на
Бог! Както ти каза, аз съм Бич Божи!
На сутринта Атила нареди на войските си да напуснат Троа и да се насочат
към Каталаунум. Тук бяха изложени на опасност. Градът вече не
предоставяте достатъчно добра защита. Крепостните стени бяха изравнени
със земята, къщите – срутени и изгорени, а водата – прекъсната.
Скоро войските потеглиха в пълен ред. Не се чуваше нищо друго освен
шума от подкованите копита на конете, тъжно проскърцващите, зле
смазани колела на колите и дрънченето на оръжията. Причината за това
може би беше, че войниците, след вчерашното безумство и пиянство, едва
започваха да изтрезняват или защото миришеше на кръв и изгорели
човешки тела, а издигащият се дим събуждаше чувството им за вина. Това
продължи през целия ден.
Авитохол нареди да бъде даден кон на Лупус. Българинът каза на
епископа да не се отделя от него, той обаче бе толкова пребит, че едва се
крепеше върху седлото.
Двамата мъже разговаряха през цялото време. С времето Лупус се
поуспокои и сякаш се примири с неотменността на съдбата си.
Мъжете заговориха за религиите, те говориха на латински. По някое
време Авитохол каза:
– Религията е един от най-страшните врагове на човека. Да вярваш, това
означава да се отречеш от свободната си воля, сам да се кастрираш и да
отнемеш свободата си. Да се самоунищожиш. Вярата е най-лошото нещо,
което можеш да направиш в духовния си живот. Няма значение в какво
вярваш. Вярата изисква отричане от свободата, тя е самоограничение в
един свят на свобода. Човекът е роден да бъде свободен. Вярата е най-
лесният избор за хората, които не искат да воюват за себе си. Те се
примиряват, приемат някакво чуждо описание на света, мълчат, снишават
се. Тяхната душа негодува, но те я душат все повече и повече. Наричат това
примирение и продължават да се отричат от себе си. Приемеш ли вярата,
то ти се отричаш от себе си. Хората, които вярват, живеят в един общ

275
егрегор. Те мечтаят, надяват се, вярват в нещо външно и чуждо. Те са се
отрекли от себе си и живота и съществуват отделени от реалността (Бог).
Вярата отдалечава човека от Бога. Тя е неестествено състояние за силните,
смелите, живите хора. Вярата е предпочитана от слабите, страхливите,
тези които не могат да приемат живота.
– Вярата е нужна на хората! – каза епископ Лупус. – Хората живеят
заради вярата! Тя е по-силна от тях!
– Няма нещо, което да е по-важно от живота. Вярата е начин да
преживееш живота си. Това е най-низшият и недостоен начин, когато
живееш, приемайки смисъла на живота си от някой друг. Тя довежда хората
до жалко живуркане и вегетиране.
Светът без вяра би бил едно много по-добро за живеене място. Религиите
не са задължителни, те са отживелица. Когато религиите изчезнат, и
нуждата на хората от вяра ще отпадне, едва тогава човечеството ще може
да се смята за пораснало. Не! По-скоро е обратното. Когато нуждата от
вяра изчезне, религиите ще отпаднат.
Без вино и вяра светът би бил едно много по-добро място.
– Но това е светотатство! – възмутеният Лупус не можеше да скрие колко
е потресен от думите на Атила.
– Светотатство е да карате хората да живеят само с вяра и да не ги
подтиквате към духовна будност! Това е само една малка и ограничена част
от многото възможности, които Бог е предоставил. Вие лъжете хората.
Вярата, която ги карате да изповядват, е във ваша полза. Това дори не е
вяра в Бог, а в религията. Всичко това вие правите за ваша изгода.
Някой ден обаче Бог ще ви поиска сметка. Какво ще правите тогава?! Сега
вие можете да лъжете мен и хората около себе си. Какво ще правите някой
ден, когато се изправите пред него?!
– Вярата е най-добрият път към Бог! Вярата в нашия Бог Исус Христос е
истинска и е различна от вярата на другите.
– Не ми хвалете вярата! Тези глупости не ги изричайте пред мен! Няма
добра вяра! Няма по-повърхностна или дълбока вяра, няма вяра по-близка
до истината! Вярата винаги е еднакво далеч от Истината и ни отдалечава
от Бог! Няма вяра, която да заслужава да съществува повече от друга вяра!
Няма добра вяра! По-силната вяра не е по-добра вяра! Напротив, по-
силната вяра приближава човека до фанатизма и пълното изгубване на себе
си! Това, да живееш срещу инстинктите си, да се изправиш срещу
същността си, не е нещо, с което да се гордееш!
Вярата е най-ниското състояние на духа. Вярата всъщност е суеверие.
Един от първите въпроси, на които трябва да си отговори всеки човек,
тръгнал по Пътя, е „В какво вярвам?“ Трябва да се замисли дали му е нужна
вярата? Ако човекът открие, че не може без нея, той е обречен и не би могъл

276
да върви по Пътя. Воинът е човек, който цял живот се бори, за да бъде по-
близо до реалността, до тук и сега. Това за воина е бог. Богът на другите,
на вярващите, е друг. Всеки един от тях има различен бог според това, в
което вярва. Техния Бог е егрегор. Бог обаче е само един. В този свят, в това
пространство, което е едно, може да има само един Бог и това е реалността.
Колкото по-малко човек вярва, толкова по-близо е до реалността.
– Нищо не разбирам от това, което говорите! – призна си Лупус. – Как
живеете по този начин или това са само приказки?
– В своя живот се опитвам да намаля вярата колкото се може повече и да
направя така, че да не съм зависим от нея. Това никак не е лесно, защото в
човека е заложено да вярва. Когато се предаде и пречупи, той започва да се
надява и вярва. Аз се боря с моята природа и опитвам да не съм зависим от
вярата. Според мен вярата и неосъзнатото са най-големите врагове на всеки
човек. Колкото по-малко вяра има, толкова по-добре. Във всяка вяра има
суеверие, защото вярата е суеверие. Суеверието е най-ниското ниво на
вярата. В християнството има много вяра и много суеверие, има, разбира
се, и знание, което се нарича гносис, но много от обикновените християни
го отхвърлят.
– Християнството е чиста вяра! – каза Лупус. – Суеверието идва от
езичеството!
– Не е така. Това е оправдание. Християнството е благодатна почва за
суеверия, защото е религия на неосъзнатото.
– Как тогава ще се нарече вашето учение?
– Моето учение няма нужда да бъде наричано. То не е религия. Религията
е организирана вяра. Моето учение се състои в това да не спираш да
откриваш света и себе си. Повечето хора, след като се родят, започват да
опознават света и откриват, че са слаби. Тогава те се вкопчват в някакво
описание на света. Това те правят с вярата, дори и с вярата в някаква
религия, а най-често с вярата в семейството. Когато човек спре да изучава
света, да се изненадва и учудва, той започва да вярва. Аз се опитвам да
живея така, че да не спирам да се изненадвам и откривам света, боря се да
съм все по-близо до реалността и вярата в мен да е колкото се може по-
малко. Воинът непрекъснато се бори с нещата в себе си и около себе си.
Най-опасните му врагове са: мързелът, страхът, смъртта, слабостта.
Всички те го подтикват да вярва. Не, не го подтикват, те крещят в ухото му
да вярва. Да се залови за нещо стабилно, да открие някакъв остров на
стабилност. В този случай всичко стабилно обаче е мъртво. Всички тези
противници го подтикват да вярва, да спре да се движи по пътя си, да търси
закони, принципи, да умре. Най-странното нещо е, че егото на човека се
опитва да го убие от първия момент, в който той се роди, и прави това под
претекст, че така всъщност ще оцелее. Това е заложено в егото на всеки

277
човек. Животът започва там, където свършва вярата и инстинктът за
самосъхранение; когато човек престане да се бори за своето оцеляване,
започва да живее истински.
Животът е възможен само за смелите хора, които имат силата да се борят
с вярата, че са сами, слаби, незначителни и недооценени. В момента, в
който човек направи това, той се ражда истински, това се нарича духовно
раждане. То е равнозначно на християнската идея за кръщение. Повечето
хора се раждат само физически и не живеят като хора с душа, а като
биологични машини. Всъщност те никога не са се раждали и животът им
няма смисъл. Повечето от тях живеят единствено заради това да продължат
рода си и да имат деца. Това обаче не може да бъде всичко. Човек трябва
да разбере, че му е даден един изключителен шанс да живее и да се опита
да изпълни живота си със съдържание. Много малко са хората, които
живеят истински, успяват да прогледнат и осъзнават, че са живи. Само
те имат възможността да живеят истински, да превърнат живота си в нещо
стойностно, нещо повече от клюката и обикновените човешки отношения
и „матрицата”.
Воинът гледа света през едно стъкло. Неговите страхове, мързелът,
слабостта му са петна върху това стъкло. Вярата е най-голямото от тях.
Воинът трябва да се бори цял живот да има колкото се може по-чисто
стъкло пред себе си. Спре ли да го търка, то веднага се зацапва. Това е
Сатаната. Сатаната е това, че човек, когато престане да се бори, веднага
губи яснотата на ума си и свободата си. Пътят се постига с непрекъсната
борба. Вървенето е състояние на усилие и борба. В Пътя няма стоене на
едно място. Да спреш означава да вървиш назад. Воинът много добре
осъзнава това и цял живот се бори със себе си, с противниците си, с Пътя.
Когато спреш, ти тръгваш назад. Когато не триеш своето стъкло, то се
зацапва и преставаш да виждаш ясно нещата. Направиш ли това, вече си
далеч от реалността (Бог).
– Как наричате това, което правите?
– Моята „религия” може да се нарече атеос или атеизъм, тоест без Бог,
без вяра. Макар че почти всички, които наричат себе си атеисти, заменят
вярата в Бог с вяра в материята. Атеизмът обаче също е вяра. Те вярват, но
твърдят, че няма бог. Все пак атеизмът е най-близо до състоянието на духа,
нужен на изследователя и воина. За да е добър изследовател, човек трябва
да не спира да подлага на съмнение всичко, което го заобикаля. Само че аз
смятам, че има Бог, но той не може да бъде опознат чрез вярата. И понеже
няма вяра, това не е бога на вярващите и последователите, това не е бога на
егрегора. Аз се стремя към живия Бог, който се променя, защото
човекът, който го изследва, също се променя. Моята „религия” е жива. Тя
се състои в това да воюваш за живота, за свободната си воля, за свободата

278
си, да изследваш религиите, да ги пронизваш, да търсиш истината. Аз
възприемам себе си като Скитник, защото скитам из ученията,
философиите и религиите. В една религия аз различавам неща, които е
невъзможно да бъдат видени от вярващите. За религиите знам повече,
отколкото хората, които са посветили живота си, да ги следват и да вярват.
Аз смятам, че има Бог, но в моя Път се опитвам да няма вяра. Така човек
може да осъзнае Бог. Да! Знам, че е парадоксално, защото от хилядолетия
хората са повтаряли, че вярата е единственият път към Бог, но според мен
е точно обратното. Вярата е единственият път към някой от егрегорите на
Бог, но не и към истинския Бог. За да опознаеш реалността и да си по-близо
до Бог, не трябва да вярваш.
– Ако човекът, който върви по вашия път, открие, че няма Бог, какво
означава това?
– Когато човек не вярва, а се опитва да бъде буден и да приема
променящия се свят, той е близо до реалността. Колкото по-близо до нея е,
толкова повече вижда себе си в Бог. Ако той види, че няма Бог, това
означава, че Бог няма. Аз нямам проблем с това. Пътят не е мой. Това, което
аз виждам, не може да бъде същото с това, което виждат другите хора. Бог
е толкова могъщ, а ние сме толкова малки, че няма как да го видим.
Всеки един от нас, от скитниците, воините и колобрите, гледа света през
собствените си очи и знае, че вижда различна част от Бог.
– Християнството е най-прогресивната религия! – каза Лупус. – То
издига хората на ново, различно ниво.
– Християнството спира и връща развитието на човечеството.
Последователите му смятат, че апостолите са хората, които са живели по-
близо до времето на Христос и са по-знаещи. Това обаче не е вярно,
повечето апостоли са били обикновени, прости и елементарни хора. Има
много сведения за това, че те често са се оказвали недостойни за мисията,
с която Исус ги е натоварил. Представи си, че първите зографи са били
некадърни и техните последователи ги копират, без да посмеят да внесат
поправки или пък да нарисуват нещо ново и по-добро от първите бездарни
рисунки, дори и да са по-талантливи от тях.
– Това е така – съгласи се Лупус. – Кой си ти? Ти знаеш много неща за
християнството!
– Ти ме нарече Бич Божи! Аз не съм само Атила, аз съм много повече!
– Ти и твоят слуга бяхте в манастира! Какво правихте там?
Авитохол не искаше да разкрива истината за себе си, но и осъзнаваше, че
описанието на света, в който живееше, имаше толкова измерения и
различни дълбочини, че ако бъде помолен да разкаже истината, нямаше да
може да го направи.

279
 Българинът знаеше, че в света има два вида хора. Почти всички хора са
двуизмерни. Техният живот е линеен, всяко събитие следва предишното и
зависи от него. Животът им се развива в една плоскост и не е трудно да
бъде предвиден. Те живеят в нещо като коридор. Такива хора са много
зависими от „матрицата“. Съвсем малко обаче са тези, при които животът
не протича само в една равнина, а в няколко. Техният живот е невъзможно,
както да бъде описан, така и да бъде разбран. Тези хора са триизмерни, те
са непредвидими, трудни за разбиране и следване.
Авитохол осъзнаваше, че е триизмерно същество. Той беше малко
зависим от „матрицата“, това, разбира се, бе извоювал чрез всяка постъпка
в живота си и начина, по който бе живял.
Като бе казал, че не е само Атила, той не се бе правил на интересен, нито
бе излъгал. Авитохол си спомняше, че въпросът на всички оракули
неизменно бе един и същ: „Кой си ти?“ Отначало отговорите, които бе
давал, бяха озадачавали и самия него, защото всеки път бяха различни. Сега
вече всичко му бе ясно. Той бе давал тези отговори, защото беше
триизмерно същество, но колкото и да се опитваше да си изясни кой е
всъщност, винаги бе стигал до тишина, мълчание или объркване. Сега
разбираше защо се бе случвало така, защото той беше триизмерен. Нямаше
как да опише едностранно света, не бе човек на едната истина, на ясните
въпроси и точните отговори.
Авитохол се замисли за двуизмерните и триизмерни същества. Едва сега
разбра защо винаги бе оставал неразбран. И това е било, защото
двуизмерните същества не могат да разберат триизмерните. Каквото и да
правеха, те смачкваха триизмерното пространство и го правеха
двуизмерно, но не можеха да добият правилна представа за това, което се
случва в съществото с едно измерение повече. Той също така си представи
какво ще настъпи, ако едно триизмерно същество премине в две измерения.
То щеше се сплеска и да изпълни докрай по-малкото измерение.
Тази мисъл го накара да погледне на разговора с Лупус по нов начин. Той
осъзна, че дори да се опита да обясни на стареца „истината“, няма да успее.
Също така проумя, че вярващите са двуизмерни и никога няма да разберат
идеята му.
– Не сме били в манастира да ви шпионираме! – каза той. – Следвахме
мисията си!
– Вие знаете много повече отколкото казвате – каза Лупус.
– Не мога да ти кажа истината, защото ти няма да я понесеш – отвърна
Авитохол. Докато изричаше това, той осъзна, че епископът няма как да
разбере думите му и ще ги изтълкува погрешно.
– Чувствам високомерието ти! – каза той. – Това е сатанинско
високомерие!

280
 Откакто бе разбрал кои са Леон и Лупус, Авитохол си бе изяснил много
неща. Беше участвал в множество битки, изправял се бе срещу различни
противници. Част от всичко това бе и борбата за Кулата, битката с
куриосите на Евгениус, както и опитите му винаги да изгражда тиуни.
Такива бяха различните гвардии, балтаварите. Другата част бе опитът да
събере всички книги и знания. Цял живот имаше порив да създаде някаква
нова писменост, да изнамери думите на древния език, на онзи, чрез който
Бог сътворил света и всички народи говорели и се разбирали, преди
събарянето на Вавилонската кула. Сега, като се замисляше над това,
Авитохол разбираше, че една от най-важните му битки бе тази. В
един момент проумя, че освен да следва трите пътя, той водеше борба във
всеки един от пътищата. Цял живот бе воювал като воин. Беше
усъвършенствал българското бойно умение и го бе издигнал до ниво на
изкуство; беше се изправял в битки срещу всички воини, които бе срещал.
Той бе обогатявал бойното умение, предадено му от Баяр, Урвитал и Орию.
Беше участвал в битките като багатур, но и като колобър. През целия си
живот се бе интересувал от религии и философии, бе участвал в диспути в
Индия, с Августин Блажени и християните. През целия си живот бе воювал
като колобър. А битките за Кулата и Библиотекаря бяха свързани с борбите
му като тумир. Освен тези битки, сега щеше да участва и в битките като
кан. Това бе голямата битка за световен владетел. Те с Атила бяха много
близо до сбъдването и на тази мечта.
– Това, което смяташ, че усещаш, не е гордост. Това е много повече –
каза Авитохол. – Аз знам много неща, но няма как да ти ги разкажа. Аз не
съм обикновен човек. За да ме разбереш, няма да е достатъчно само да чуеш
разказа ми за това или онова, което ми се е случило. Аз съм толкова
различен от хората, че за да ме разбереш, трябва да преживееш всичко това
с мен. Когато се разкаже моята история, тя звучи плоско и недостоверно. –
Авитохол говореше на Лупус, но търсеше е поглед Ирник, който яздеше
най-близо, макар и на разстояние, за да не пречи на разговора.
– Ирник, ако някой ден някой тумир се осмели да разкаже историята ми,
той трябва да го направи така, че хората да съпреживеят живота ми.
Обикновена книга или разказ няма да свършат работа! – докато говореше,
Авитохол не гледаше сина си, а като че ли се взираше в тумира, който някой
ден щеше да дръзне да опише живота му. „Дали той ще се справи? – питаше
се българинът. – Едва ли. А дали ще има хора, които да разберат това, което
съм изпитвал и преживял, дали ще успеят да вникнат в идеите ми?”
– Разбрах, татко! – отвърна Ирник и се извърна. Авитохол беше сигурен,
че синът му бе отговорил само от вежливост, но почти нищо не е разбрал.
Лупус явно също не бе схванал нищо, защото каза:

281
 – Ти явно наистина вярваш, че си много повече от човек, че си същество
от по-висш порядък! Във всяка твоя дума чувствам сатанинско
пренебрежение и високомерие!
Авитохол не желаеше да е така, но като се замисли, осъзна, че отецът
имаше право. Той наистина не бе обикновен човек и нямаше много общо с
матричните същества, които пъплеха по лицето на майката-земя.
Българинът виждаше нещата много по-дълбоко, светът за него бе
прозрачен. Когато си на по-високо ниво, ти поглеждаш нещата отгоре и
всичко ти се струва като пълзенето на мравки в лабиринт. Всичко ти е ясно,
дори мотивите на хората-мравки за теб са по-ясни, отколкото на тях самите.
Триизмерните същества виждаха света сложен, многопластов, те бяха
огнени в сравнение с обикновените хора. В този момент Авитохол се сети,
че такива създания съществуваха и в християнството, това бяха ангелите,
архангелите, демоните. Те бяха сложни същества, затова християните ги
слагаха по-близо до Бог. Мъжът осъзна, че това, което за българите бе
нормално, за християните и всички други хора бе изключително, той
наистина не беше обикновен човек. Животът му не беше просто живот, а
мисия и Път. Авитохол разбра, че е ангел, архангел или демон.
Цял живот българинът се бе стремял към Бог. Той бе правил това
директно, чрез пътя си, чрез изучаване на религиите, Бог и неговите имена,
чрез молитви и медитация. Той беше много близо до Бог и неговия замисъл,
това бе правил и чрез жените, с които беше. Цял живот се бе опитвал да
открие пътя към единното същество, от Адам към Адам и Ева, което
правеше Адам Кадмон, от Адам Кадмон и Лилит, за да създаде отново Бог.
Авитохол осъзнаваше, че в себе си съдържа много от същностите на Бог.
Това, което изповядваше, бе една жива, лична религия, при която той
живееше в живия Бог.
– Ти сигурно си мислиш, че си бог?! – каза Лупус, който сякаш отгатна
мислите му.
Авитохол не каза нищо.
– Ти си Сатаната! – спокойно продължи Лупус. – Ти си богохулник,
човек, който принизява Бог и се смята за богоравен! – след тези думи,
Лупус се прекръсти.
Авитохол отново трябваше да се съгласи с отеца. Като млад той бе
осъзнал, че само стремежът му към Бог може да осмисли живота му.
Понеже нямаше вяра, той не си бе поставял прегради към Бог, а вярата бе
най-голямата преграда. Отецът наистина го виждаше като богохулник,
изкусител и осквернител на най-светите за него неща, защото той искрено,
горещо и отдадено, като истински българин, се бе стремил към Бог. В този
момент Авитохол разбра, че българите никога няма да могат да бъдат
„предани, вярващи християни“, а винаги щяха да ги обвиняват, че са

282
осквернители. Орендата щеше да ги тласка все по-близо до Бог, което за
вярващите щеше да е нетърпимо и богохулно. Българите или трябваше да
са християни и да не са българи, или обратното, щом си българин, не
можеш да бъдеш християнин.
Авитохол вече знаеше, че манастирът, в който вълците ги бяха отвели,
наистина беше Западната кула. Не беше случайно, че тогава там бяха папа
Лъв I, както и Проспер Аквитански и Иларий от Сардиния. Всичко беше
ясно. Нещата се нареждаха пред него. Той знаеше, че в момента участва
във война не само с Рим, но и срещу западното християнство –
католицизма. Битката, която предстоеше, щеше да бъде не само война
между владетели, не само битка между отделните воини и армии. Това
щеше да бъде битка за религията, за новия ред, битка на тумир, които щяха
да опишат всичко това. Авитохол осъзна, че с написването на Евангелието,
което бе оставил в Реймс, с всичко, което правеше, той участваше
с четирите си тангристки същности. Този разговор с Лупус също беше част
от битката. Не можеше да бъде случайно, че епископът, дясната ръка на
папа Лъв, яздеше до него.
Изведнъж Авитохол се стресна, може би трябваше да бъде много по-
внимателен да не сподели нещо с Лупус, което не бива да попада в ръцете
на християните? В същото време трябваше да извлече информация от
изтощения, пребит епископ.
– Отче, къде е папа Леон? – попита Авитохол.
– Мисля, че ти по-добре можеш да ми кажеш. Не се ли втурна като хрътка
след него?
Авитохол разбра, че епископът наистина няма как да знае за намеренията
на папата, след като се бяха разделили. Той се ядоса на себе си, че не бе
задал точен въпрос.
– Какво стана с Гуинивър, тя говори ли с вас? – попита Авитохол.
– Владетелю Етцел, защо ви интересува толкова тази млада жена?
– Отговорете ми! – почти извика Авитохол.
– Доколкото разбрах, тя иска да се посвети на монашество и да запази
целомъдрието си. Решила е да създаде нещо като женски монашески орден,
в който да участват само жени, желаещи да се посветят на свето безбрачие.
Авитохол искаше да разбере дали Гуинивър се е доверила докрай на
папата. Той слушаше внимателно.
– Младата жена твърдеше, че родът ѝ от поколения е бил похищаван от
някакви хора-демони, които насилвали жените от нейния род. Тя иска да
прекара живота си като свята и чиста невеста на Исус.
Българинът знаеше, че Гуинивър ще каже всичко това на папата. Сега
искаше да разбере дали е признала, че е Светия Граал и му е дъщеря.
Авитохол се притесняваше, че ако дъщеря му е направила това, животът ѝ

283
може да е в опасност. От думите на епископа обаче му се стори, че все пак
Гуинивър бе проявила разум и не бе разказала цялата история на папата,
след като преди това я бе споделила с него. Авитохол се зарадва, явно все
пак бе успял да я вразуми. И заради друго бе доволен, тя и папата щяха да
се опитат да създадат женски монашески орден, който да обясни ролята на
Лилит и Дева Мария в християнството, това всъщност искаше и той.
Християнството трябваше да се променя отвътре и това бе един
от начините. Тъй като бе разбрал каквото искаше, реши да прехвърли
разговора към папата.
– Папа Леон е особено амбициозен – каза Авитохол. – Аз познавах лично
Августин Блажени. В действията на папата виждам идеите на стареца.
– Ти си познавал Августин?! – епископът на Троа не успя да сдържи
изненадата си.
– Да, познавах го и то добре.
– Като човек или като мислител и светец на черквата?
– Той беше по-скоро мислител, не го познавам като светец. Най-малкото
не беше особено смирен. Той беше човек с много страст. Такъв беше и
Кирил Александрийски.
– Ти и него ли си познавал?
– Да. През живота си съм срещал много от така наречените християнски
свети старци. Съдбата ме запозна с тях. Познавах и Несторий, и други
християнски мислители. Ловенето от тях, особено първите двама, не бяха
особено смирени и не бяха добри хора. Те бяха бойци. Ако вие обвинявате
мен в духовна гордост, какво ли щяхте да кажете за Августин и Кирил?
Всъщност той и папата не е много добър човек. На мен ми се вижда твърде
амбициозен, за да е светец.
– В нашите времена е трудно да си особено свят.
– Светостта и смирението нямат нищо общо с времето. Днес обаче,
понеже хората не са добри, предпочитат да се оправдават с времето, с
„вълчите нрави“. Днес предпочитат да извършат грехове, а след това да
получат прошка. Католицизмът разчита много на това. Като познавам
хората, които са го създали, не ми е трудно да разбера защо това е така.
– Ти си Сатаната, как смееш да съдиш създателите на нашата религия?!
– Коя е вашата религия, отче? Мислех, че преди всичко сте християни, а
после католици?
– Покаянието е нещо, което човек, ако не е християнин, няма как да
разбере. То е в основата на нашата религия.
– Мислех, че вярата е в основата на вашата религия. Вярата и страхът.
Лупус се направи, че не е чул забележката и продължи да обяснява:
– Човек трябва да бъде готов и да е зрял, за да може да се покае.
Покаянието не е просто осъзнаване, признаване и приемане на грешките,

284
които сме допуснали. Да се покаеш означава да приемеш върху себе си
дори вина, която не си извършил – дори бъдещите ти грешки. Да се покаеш
изисква духовна нагласа, която означава, че не си се възгордял.
– Има доста да се покайвате за това, което вършите. Защото, колкото
повече време минава, толкова повече християнството се отдалечава от това,
което е представлявало в началото. Всички тези спорове не връщат
религията към духовното учение на първите християни, а я отдалечават.
Освен това според мен паната опитва да създаде втора Римска империя,
империя в сянка. Вие искате да обвържете религията с държавата,
религията да вземе връх. Папата се опитва да слее двете власти – духовната
и с везе ката. Той иска да слее длъжността на понтифекс максимуса с
императора, може би затова той се нарича понтифекс рекс (понтифекс
крал). Леон е решил да властва над владетелите. Той иска Римската
империя да продължи съществуването си. Дори някой ден варварин да
стане император или пък империята да се разпадне и да са няколко
владетели, папата е решил да стои над тях. Така ли е?
Лупус изглеждаше изумен.
– Откъде?... Откъде?... – мълвяха пресъхналите му устни. Личеше си, че
думите на Авитохол го впечатляват повече от бича на Атила. – Откъде
знаеш всичко това?! Това е нещо, което той е споделял само с мен!
– Нали каза, че съм Сатаната? Ти ме нарече Бич Божи!
Българинът не беше изненадан, че е налучкал намеренията на папата.
Според него те бяха свързани с властта и духовният отец не съумяваше
особено умело да ги прикрие. За Авитохол не беше никакъв проблем да
продължи:
– Той се е поучил от това, което преди време стана с вестготите на
Атаулф. Той смята, че аз мога да бъда следващият Атаулф и така се опитва
да ме кастрира. Така, както постъпи с Меровей, ще опита да стори и с мен,
когато превзема Европа, така ли е?
Лупус стоеше със зяпнала от учудване уста. Авитохол беше сигурен, че
това е замисълът на папата. Това те двамата неведнъж бяха обсъждали.
Папата наистина създаваше Вечен Рим.
– Той ли те прати при мен? Това заговор ли е? Ти трябва да ме озаптиш.
Папа Леон е сигурен, че аз ще победя, той те е изпратил при мен, за да
договорим условията. Аз като Атаулф ще бъда допуснат в Рим, но вие ще
управлявате чрез религията мен и новата ми империя.
По втрещения поглед на епископа на Троа Авитохол разбра, че е много
близо с предположенията си. Лупус наистина изглеждаше глуповато, със
зинала уста и див поглед. От началото на разговора той постоянно се
кръстеше. Явно бе изумен, че мъжът, яздещ до него, знае всичко това. Това
сигурно бяха най-добре пазените им тайни. Авитохол беше сигурен, че с

285
всяка следваща дума все повече затвърждава мнението на епископа, че е
Сатаната. (APPENDIX III, стр. 413)
Авитохол се забавляваше с израженията, ту глуповати, ту учудени, които
правеше мъжът, яздещ до него. Лупус наистина беше потресен. Българинът
прецени, че е настъпил моментът да направи това, което планираше от
известно време. Той бе решил да каже някои неща на Лупус, който от
своя страна, веднага след като се разделят, щеше да ги сподели с папата.
Така Авитохол щеше да въздейства индиректно на папата. Българинът
започна да му говори за мисията на българите да създадат Империя на
Светлината. Разбира се, той правеше това съвсем деликатно и отдалече.
Всичко това го забавляваше искрено. Тези двамата, Леон и Лупус, бяха
решили да го манипулират, но не подозираха, че той е много по-умен от
тях. Не той, а те бяха като кукли на конци. Дори голяма част от идеите им
за папизма отново бяха подхвърлени от него. Това той бе постигнал чрез
Приск, бе започнал да го прави още от диспута в Александрийската
библиотека. Авитохол се изсмя, защото осъзна, че не той техните,
а бъдещите европейци и вярващи християни щяха да сбъдват мечтите на
българите. Той бе постъпил като „матрицата“ – бе формирал мисленето, бе
накарал тези да преследват мечтите на българите. С времето западните хора
щяха да станат повече българи от българите. Каквато и победа да
извоюваха, тя щеше да бъде победа на българите. Всъщност те
бяха излъгани, бяха загубили, но не знаеха това и никога нямаше да го
разберат. Те бяха обречени никога да не разберат кои са. Можеха да
победят българите само ако ги направеха като тях. Но дори това да
станеше, щеше да се появи някой тумир, който да разкрие истината.
Авитохол беше спокоен, защото във войната, която се водеше, той
побеждаваше с всичките си същности. Той знаеше, че Лупус е враг, пратен
от папа Лъв, но беше по-добре да държи врага близо до себе си, за да
знае какво е намислил, отколкото да е далеч от него.
– Отче, тези дни ще бъдете мой гост! – каза българинът. Той осъзна, че
може да превърне Лупус в свое оръжие. Щеше да излее отровата си в него,
така тя щеше да достигне до папата. От оръжие на папата, Лупус щеше да
се превърне в негово оръжие. В момента папата бе един от най-
влиятелните хора в света. Той имаше по-добра визия за Запада и от Флавий
Аеций, и от Валентиниан. Бъдещето му принадлежеше. Българинът вече си
представяше Европа управлявана от тях двамата: той и Атила, и Лъв
Велики. С времето бе разбрал, че след като си усетил Живия, Българския
Бог, няма как да станеш вярващ и да следваш някоя религия и не е
възможно да бъдеш християнин. И след като той не можеше да
стане християнин, а очевидно папата нямаше да разбере неговото учение,
Авитохол си мислеше, че може да се опита чрез папата поне да приближи

286
католицизма до религията на осъзнатото, до идеята на тангризма и
Българския Бог.
Авитохол потъна в дълбок размисъл. Всъщност католицизмът беше
религия на вярата, на ритуалите и церемониите, на формалната част. Той
беше масова религия, едва ли можеше да се превърне в лична религия и да
бъде свързан с идеята за Българския Бог.
Докато двамата разговаряха, войските на Атила прекосяваха някакво
необятно поле. Това бе Каталаунското поле. Преминаването на това поле
продължаваше дни наред. Пролетта незабележимо бе сменена от лятото.
Дъждът бе изчезнал, както и споменът за него и сега над полето въздухът
бе зависнал, горещ и трептящ. Той бе изсушил земята и когато мъжете
и конете се движеха, се вдигаше прах, който караше намиращите се отзад
да се задушават. Прахта залепваше по лицата на воините, а потта бе
причина по кожата им да се образуват множество кални вадички. Кучета с
увиснали езици съпровождаха армията отстрани, а рояци досадни мухи се
вряха във всяка дупка, хапеха и измъчваха хората и конете.
Покрай колоната се носеше шум, скърцане, откъслечни викове, смях, удари
в опит да се убие някоя особено досадна муха, шибване на конска опашка,
тропот от подковата на ухапан кон.
Войската подлагаше на плячкосване всяко село или имение, покрай което
минеше. Краката на воините и подкованите копита опустошаваха посевите,
тъпчеха нивите и ги превръщаха в пустиня. След армията на Атила не
оставаше неутъпкана нито педя земя и непрекършена нито една тревичка.
Най-накрая пред погледа на армията се появи град Каталаунум (Шалон
сюр Марн). Пред очите им все така продължаваше да се шири необятно
поле, то беше с трева висока до кръста, осеяна с пъстри цветове, като голям
цветен килим. Мъжете газеха тревата все едно бяха кораби, порещи
вълните на цветното море. Под краката им прекрасните цветя падаха
прекършени, изпод тревите се показваха белите кости на конски и
човешки скелети. Тук явно някога вече се бе провеждала битка. Личеше си,
че мястото е удобно за това. Може би затова то се хареса и на Атила. По
някое време мъжете прекосиха широк, но слабоводен поток. Дълбочината
му не бе голяма, само няколко педи, и армията го пресече без никакво
затруднение.
Преди да влязат в града, Атила заповяда на войската да спре и да починат.
Това се отнасяше само за хуните и сарматите. Готите трябваше да тръгнат
на юг, а воините, които Авитохол водеше, поеха на север. Атила,
придружен само от Мена-Саг, яхна коня си и двамата започнаха бавно да
обхождат и оглеждат полето, което скоро щеше да се превърне в
бойно поле. Двамата яздеха един до друг прекрасните си бели жребци. Те,
макар и под око, бяха внимателно следени от всички воини. По всичко си

287
личеше, че вършат нещо изключително важно и трябва да вземат тежко
решение. Съсредоточеното им изражение издаваше, че двамата избират
мястото за бъдещата битка. От тяхното решение щяха да зависят
животите на всички тях. Те препускаха, за да проверят твърдостта
на почвата и дали няма да се разпадне под тежестта на воюващите армии,
после внезапно спираха и оглеждаха внимателно земята. След като
пообиколиха, те се върнаха към средата, където се издигаше малко хълмче
с плосък връх. Мъжете се покачиха върху него и от там огледаха
околността.
Атила нареди точно тук, на върха, да бъде издигната юртата му. Очевидно
това щеше да бъде мястото, откъдето щеше да ръководи битката. В този
момент всички воини разбраха, че решението вече е взето.
Всеки път лагерът се организираше по един и същи начин. Най-важното
място, центърът, бе юртата на владетеля. Тя бе оста, около която се
подреждаше всичко останало. Всички воини много добре познаваха този
план и можеха да го изпълнят и със завързани очи, затова веднага се заеха
да разпъват юртите и палатките си.
Зад голямата юрта на Атила бе залепена тази на Мена-Саг, пред която
имаше забито знаме с бяла конска опашка и златен връх, а пред входа бе
поставен меден щит. После се наредиха юртите на пазачите на Атила.
Шатрите на вождовете се наредиха около тази на владетеля, но отзад, за да
не пречат на гледката към бъдещото бойно поле. После беше ред на
скирската гвардия, която издигна своите палатки около тези на Едекон и
Чат. Пред тях имаше огромно знаме с червена ръка, която държи меч. Пред
палатката на Атила знамето беше бяло, само с един меч върху него. Топката
на върха на юртата на Едекон бе голяма и сребърна, топката на Атила бе със
същата големина, но златна.
След скирите идваше ред на „черните конници“, най-отпред стоеше
юртата на Чег. В подножието на хълма бяха разположени палатките на
хуните и сарматите. Те бяха в дълга права, по фронта на бъдещата битка.
До тях, далеч на юг, юртите на хуните и сарматите преминаваха в безкрайна
редица от каруци с кожени чергила на готите. Те се простираха отвъд
хоризонта. На север от хуните пък се бяха разположили различните
германски и степни народи, водени от Авитохол.
Авитохол застана на върха и погледна в двете посоки, войските се
простираха от единия хоризонт до другия. Той беше сигурен, че никой
човек и военачалник не е виждал такава армия досега. Самият той не
можеше с поглед да обхване краищата ѝ, които се губеха някъде в
далечината. Тази войска, като непреодолимо препятствие, като безкраен
змей се бе проснала върху земята и нямаше как да бъде прескочена или да
не бъде забелязана. Там някъде срещу тях се движеше друга подобна змия

288
и скоро полето щеше да бъде стъпкано от гърчещите се тела на тези две
чудовища.
Лагерът бе издигнат до вечерта. Атила бе решил да остави зад гърба си
Каталаунум. Той не искаше да влиза в него, защото беше малък да побере
цялата му войска, дори част от нея. Освен това душата на Атила и степните
воини не можеше да бъде окована и затворена в крепост. Затова каганът не
желаеше да използва Каталаунум като крепост, но все пак щеше да извлече
полза от това, че в тила му се намира твърд, на която при нужда да се опре.
Той не искаше да отстъпва повече, защото тогава укрепеният град щеше да
попадне в ръцете на Флавий Аеций, който щеше да го използва в своя
полза. Атила остави в гърба си Каталаунум, а зад гърба на Флавий Аеций
щяха да бъдат полуразрушените и опожарени руини на Троа.
Шатрата на Атила бе обърната на запад, за да може входът ѝ да „гледа“ в
посоката, откъдето трябваше да се появи армията на Флавий Аеций и щеше
да се проведе битката на отъпканото Каталаунско поле. Всички юрти и
палатки бяха построени така, че входовете им да са на запад, само тази
на Авитохол „гледаше“ на изток, към изгрева на слънцето. Това на
българина много му хареса. Там се намираше Великата степ, от там бе
започнал пътят му, там се намираха душите на древните български воини,
тези, които му бяха като гръб.
След като се допита до Атила, Авитохол остави Ардарик и неговите
гепиди при река Об, за да попречат на Флавий Аеций безпрепятствено да
прекоси реката. Те трябваше да го забавят, за да може армията, водена от
Атила, да се укрепи, да се подготви за битка и да почине. В същото време
Ардарик трябваше да изтощи и да дразни армията на Аеций.
По настояване на Авитохол, Атила реши бъдещата битка да се проведе
именно на това поле. Българинът го избра според „Да“. Атила за пореден
път бе потресен от дълбочината на древното българско бойно изкуство.
Само потокът не беше на мястото си според „Да“.
– Този поток ще им осигурява вода – бе казал недоволният Атила. – Няма
как да го изместим зад гърба си. Трябва да го накараме да тече нагоре.
Тогава Авитохол бе казал:
– Не мисли за потока! Ще приложим една специална тактика!

289
 XVI

Атила бавно и спокойно се подготвяше за битката. Флавий Аеций и

неговата огромна войска явно също не бързаха. Скоро Ардарик и неговите
воини, като крещяха възторжено, се зададоха по полето. Гепидите бяха
дали героична съпротива на обединените армии на Флавий Аеций. Те се
бяха справили със задачата, без да загубят и един човек, и очевидно
бяха много доволни от свършеното.
Тази вечер Ардарик беше щастлив и изключително шумен и бе в центъра
на празненството. Мъжът, със стърчащите настрани мустаци, на висок глас
разказваше за героичната съпротива на гепидите пред пълчищата на
„последния римлянин“. Той представи битката така, все едно неговите
воини са били спартанците, а Флавий Аеций и войската му – персите.
Описваше „последния римлянин“ като Ксеркс, а себе си – като Леонид.
Тъй като гепидите бяха изморени и нямаха сили тепърва да строят лагер,
а и бяха много шумни и превъзбудени от сражението, Атила нареди да се
настанят в крепостта, за да си починат по-добре.
По някое време в лагера пристигна специален пратеник от Хуния. Всички
мъже замълчаха в очакване със затаен дъх. Този мъж носеше радостна
новина, която накара лагера на хуните да се оживи. Най-весел от всички бе
Ирник, който танцуваше, подскачаше и се радваше. Владетелският син
току-що бе научил, че му се е родил наследник. Колкото и да бе странно,
бащата на Ернах – Атила, почти не се развълнува. Той явно бе свикнал да
получава такива вести. Това не учуди вождовете, които знаеха, че каганът
им беше студен и безчувствен. Всички обаче забелязаха, че Мена-Саг се
развълнува много от вестта. Той така подскачаше, че качулката му
заплашваше във всеки момент да се отметне и да разкрие лицето му.
– Как ще го наречеш? – попита го Руа, вождът на масагетите, който бе
дядо на детето.
– Ще го нарека Баяр – каза Ирник.
Атила се изправи на крака, личеше му, че е недоволен.
– Какво става? Всичките ми синове нарекоха наследниците си с
български имена!
Присъстващите в осветената като ден огромна палатка помислиха, че той
се ядосва най-вече на Ирник, но балтаварите знаеха, че думите му се
отнасят най-вече за Елак и Денгизих. Първия си син, който скоро щеше да
стане на една година, Елак бе нарекъл Айяр. Това бе подразнило Атила.
Денгизих пък бе нарекъл сина си, който се бе родил малко след Айяр, Баян.
Всички, които знаеха за българите, си спомняха, че това име се свързваше
само с българите, които се наричаха „братя на Баян“. Атила не знаеше кой

290
 е виновен за това, но, разбира се, подозираше най-вече брат си. Така скоро
можеше хуните да започнат да кръщават децата си с български имена,
което щеше да запази спомена за българите. Атила, разбира се, говореше
най-вече за своите синове, той знаеше, че няма ни най-малко основание да
говори на Ернах. В края на краищата той беше българин и за него бе
нормално да нарече сина си на учителя на баща си – Баяр, който беше като
баща за Авитохол.
Вождовете бяха насядали около голяма маса, половината от която се
намираше в юртата, а останалата стърчеше отвън. Палатката и цялата
площадка отпред бяха осветени от множество факли.
– Какво е това име? – извика нечий глас. Така и никой не разбра кой
точно го каза, защото около масата бяха насядали всички вождове, не само
на хуните, а и на всички съюзници. – Това име не е хунско! – извика друг
глас. – Никой няма да му казва Баяр, сигурно ще го наричат „българинът“!
– Българинът! Българинът! – повтаряха мъжете. 30
Ирник вдигна чаша пълна с вино и извика:
– Ще се казва Баяр! Да пием за здравето на Баяр! – Той като че ли искаше
да направи всички мъже в лагера съпричастни към своята радост.
– Баяр! – изкрещяха мъжете около масата. Виковете им явно бяха чути
от мъжете долу, защото скоро целият лагер като един крещеше името на
сина на Ирник.
– Баяр! Баяр! Баяр! Баяр!...
Ирник остана потресен. Той не очакваше този поздрав. Младият воин
остана така, с пълна чаша и глава отметната нагоре, към Небето. В този
момент той явно общуваше със своя Бог и благодареше за сина си.
Авитохол също бе потресен, но от друго нещо. Този Баяр, чието име
всички мъже крещяха, за него не беше малката мръвчица, която сега
сигурно се намираше в ръцете на майка си някъде там, в Хунград. Авитохол
си спомни своя учител, всички тези мъже, повечето от които не познаваха
и дори не бяха чували за Баяр, сега крещяха неговото име.
Българинът затвори очи. Всички тези ревове тук, толкова далеч на
Запад, нямаше как да не събудят душата на неговия учител и тя
със сигурност се намираше в саракта. Мъжът се опита да се оттегли в
шаманско състояние. Вече чуваше виковете все по-далеч. Като послушен
ученик, той бе излязъл, за да посрещне душата на своя наставник, да го
прегърне, да му се поклони. Отсреща обаче никой не се зададе и той си
остана така, с разтворени ръце. Авитохол беше разочарован. Какво
означаваше това? Можеше да означава само едно, че Баяр не беше в
саракта. Мъжът не можеше да повярва, че учителят му не се намира в

30
Всъщност синът на Ирник (Ернах) остава известен в историята с прозвището Масгут (Масагетът), явно дадено заради
това, че е син на масагетската принцеса, дъщеря на вожда на масагетите Руа (Ружа).

291
саракта. От всичко, което знаеше за саракта и за своя учител, предполагаше,
че неговата душа или астрален двойник можеше да бъде само там. Не само
това, всеки човек според живота си имаше различно по големина тяло на
своя двойник. Баяр не само трябваше да се намира в саракта, но там той
трябваше да бъде гигант. Сега обаче не го виждаше. Какво означаваше
това? Скоро се сети. Може би Баяр все още беше жив и държеше при себе
си своето тяло-двойник. Това беше невъзможно! Ако учителят му бе
доживял до 451 година, сега трябваше да е на... на... сигурно на сто
години. Всъщност Авитохол се замисли, че никога не бе знаел на колко
години е учителят му. Когато беше малко момче, смяташе, че Баяр е много
стар. С усмивка на уста си спомни как някога бе очаквал Баяр да остарее
дотолкова, че вече да не може да взема участие в битките и той да го
наследи. Тогава, когато той бе толкова малък, Баяр му се струваше толкова
стар. Днес самият той бе на петдесет и една години. Сега разбираше, че по
онова време Баяр е бил млад човек, на не повече от тридесет години. Само
за миг Авитохол се замисли, че сигурно в очите на младите воини и
балтавари той също вече „мирише на пръст“. Мъжът продължи да
изчислява. Ако Баяр е бил на тридесет години, когато той е бил на десет,
това означаваше, че учителят му е бил само двадесет години по-възрастен
от него. Сега, когато Авитохол бе на петдесет и една години, Баяр трябваше
да е малко над седемдесетгодишен. Мисълта, че учителят му можеше все
още да е жив, че в този момент вдишва същия въздух, който дишаше и той,
стопли душата му и го изпълни с възторг.
– За здравето на Баяр! – крещеше Ирник и изпи поредната чаша до дъно.
Услужливите, чевръсти виночерпци веднага напълниха чашата му догоре.
– За здравето на майка му! – извика каганът на масагетите Руа.
– Да, и на майка му Тумирис! – засрамен се поправи Ирник и отново
надигна чашата и не спря, докато дъното ѝ не се обърна към небето.
Тази вечер вождовете се веселиха диво и буйно. Виковете им се носеха
над смълчания стан. Атила пиеше наравно с тях. Воините бяха уморени от
дългия поход и изграждането на лагера, затова скоро се оказаха в
прегръдките на съня. Виковете на мъжете, пиещи около дългата маса на
хълма, стихнаха едва когато първите лъчи на слънцето „близнаха“
златната топка на върха на юртата на Атила и тя засия и ги освети.
Авитохол се оттегли по-рано от пиршеството, но тъй като неговата юрта
бе „залепена“ за гърба на юртата на Атила, не можа да заспи, защото
мъжете там крещяха цяла нощ. В юртата на Авитохол трябваше да спи и
синът му Ирник, но младият щастлив баща така и не се прибра цялата нощ.
Той беше в центъра на веселбата и беше нормално да си тръгне последен.
Другият човек, който българинът бе поканил да спи в неговата юрта, бе
епископ Лупус. Всъщност старият и кокалив мъж, като изгладнял през

292
зимата степен вълк, не се отделяше от Авитохол, защото българинът бе
пожелал така. Тъй като епископът беше пленник, Авитохол искаше да е
спокоен, че той е на сигурно място. Мъжът не можеше да разбере
какво става, защо той ту говореше с Мена-Саг, ту с Атила, все едно двамата
си казваха всичко, което говореха с него. Изведнъж християнинът проумя
всичко. Когато превзеха Троа, каганът на хуните се бе преоблякъл като
същия този Мена Саг и се представяше за него. Сигурно Атила споделяше
всичко със съветника си, за да го използва като прикритие, когато иска да
присъства някъде инкогнито.
Когато на сутринта шумният Ирник се прибра в юртата, двамата мъже все
още не бяха заспали, а гледаха към тавана и си мислеха, всеки за своите си
работи.
Лагерът на атиловите воини се разбуди с първите лъчи на слънцето.
Воините се миеха, къпеха и подготвяха за деня. Казаните с месо весело
къкреха и над целия лагер се носеше омайващ мирис на варено месо. Тази
миризма беше радост за мъжете, на които предстоеше тежък ден. След като
те се нахраниха, всеки се зае да укрепи първо своята палатка, а след това и
лагера. Всеки народ вършеше това по собствен начин. Готите поставяха
каруците си като прегради, за целта сваляха страничните канати и така
превръщаха колите си в крепостни стени; други воини дълбаеха ров, а
трети сплитаха жилави клонки, които побиваха в земята, а след това
замазваха с кал и от такива плетове изграждаха защитни прегради.
Към обяд вождовете се вляха в редиците на своите войски. Атила стоеше
на върха на хълма като някоя хищна птица и зорко наблюдаваше всички
приготовления. Малко след това каганът повика всички вождове при себе
си, тъкмо навреме, за да станат свидетели как от другата страна на
Каталаунското поле се появи армията на Флавий Аеций.
Армията на Атила се бе разтеглила от край до край, от едната страна на
хоризонта до другата. Каганът бе наредил войската си така, както се бе
разпределил военният поход.
Авитохол и вождовете стояха изправени на билото на хълма и се взираха
като хищници надолу, те следяха всяко действие на армията на Флавий
Аеций. Срещу воините на Атила, Аеций нареди своите легиони. Армията
на генералисимуса бе толкова голяма, че изпълни целия хоризонт на запад.
Когато двете войски застанаха една срещу друга, в далечината
изглеждаше все едно се сливат. Човек можеше да си помисли, че
армиите на целия свят са се събрали и са обградили единственото останало
свободно място на света – Каталаунското поле.
Римляните строяха лагера си така, както от векове го бяха правили
легионите. Авитохол изброи около десетина легиона. Това бе нечувана
мощ. Империята от столетия не бе успявала да събере на едно място такава

293
сила. Той наблюдаваше и много добре разбираше действията на римляните,
защото като центурион сам бе укрепвал лагери. Авитохол и Атила стояха
един до друг, а вятърът развяваше прическата на хуна. Българинът
съжаляваше, че не можеше да отметне качулката си. Сега той обясняваше
на брат си всичко, което виждаха.
– Според теб коя армия е по-голяма? – по някое време попита Атила.
Авитохол се взираше, но не можеше да определи коя армия колко голяма
беше. Замисли се, че всъщност не знаеше колко са воините на Атила. Те
самите не можеха да се преброят. Армията на Аеций също бе толкова
многочислена, че сигурно и те не знаеха колко точно са. Воините, които се
бяха събрали на това място, приличаха на неизброим мравуняк и никой на
света не можеше да каже коя от двете армии бе по-многобройна.
Българинът не отговори. Той мислеше за друго. В тази битка имаше един
голям отсъстващ и това бяха източните легиони на Маркиан, които може
би Аспар щеше да предвожда. С тях армията на Аеций щеше да стане по-
силна от тази на Атила. Арменското въстание и това, което Ирник,
акацирите и масагетите бяха направили, бе отвлякло вниманието на
Маркиан на изток. Авитохол не искаше да си мисли какво щеше да
представлява бойното поле, и без това битката щеше да бъде най-голямата
досега в историята на човечеството. Това щеше да бъде Втората световна
война, проведена след онази в Троя. Тази битка щеше да се проведе тук, в
Троа. Авитохол се усмихна на съвпадението. Той се питаше като тумир или
Омир щеше да опише тази битка? Дали това не беше част от мисията му?
Мъжът осъзнаваше, че понеже беше стар, нямаше да бъде описан като
Хектор или Ахил, а сигурно щеше да играе ролята на Приам. Българинът
знаеше, че младите лъвове, желаещи да бъдат Ахил, са толкова много:
Елак, Денгизих, Ирник, Хунулф, Одоакър, това бяха само воините от
хуните, сигурно сред другите народи също имаше стотици воини,
копнеещи да станат герои и да прославят името си в тази битка.
Авитохол беше спокоен, че в армията им има толкова много герои.
Двамата братя наблюдаваха как враговете строят лагера си. Ромеите се
бяха съблекли и излагаха телата си под прежурещите лъчи на слънцето. Те
ходеха до потока и от там вземаха вода, от която пиеха или се миеха с нея.
Тази рекичка бе като дар божи за тях, специално създадена от Бог. Атила
и Авитохол размениха няколко думи. След това каганът отиде до Харгита
и му каза нещо, скоро водачът на роксоланите изчезна нанякъде.
Атила накара вождовете да седнат покрай масата. Досега всички те
внимателно бяха наблюдавали маневрите и подреждането на армията на
Флавий Аеций срещу техните воини. След това каганът уточни кои армии
и вождове срещу кои да застанат. Той направи така, че остготите да бъдат
точно срещу вестготите на Теодорих. Това не беше дяволско хрумване, а

294
план, многократно премислян, претеглян и огледан от всяка страна. В тази
битка щяха да се изправят брат срещу брата. Вестготите мразеха остготите,
защото ги бяха изоставили, бяха се отделили от тях и не ги бяха последвали
при преселението им. Те още помнеха надменните погледи на източните
им събратя, които ги наричаха „малодушни страхливци“, „бегълци“,
„предатели“ и ги обвиняваха, че не бяха останали с тях, а ги бяха
изоставили и побягнали. Точно това бе накарало днес Амаликите да нямат
собствена държава, а да бъдат под властта на хуните на Атила. Авитохол
знаеше, че тримата братя се бяха колебали на чия страна да застанат,
но явно бяха избрали хуните. Българинът бе запознат, че територията,
която владееше родът на най-големия от братята – Валамир, се намираше
на брега на езерото в пустата (Балатон). Авитохол и Атила неслучайно бяха
решили така. Те знаеха, че врагове могат да се помирят в боя, но братя
никога. Братоомразата и братоубийството бяха най-неумолимите оръжия
в света. Каин все още живееше в душата на всеки човек.
Атила заповяда на аланите, които бяха негови съюзници и бяха водени от
Биргиалиг, да застанат точно срещу аланите на Слагибан, живеещи в
Орлеан, и онези от Аквитания, водени от Гоар. Тези същите, които преди
няколко дни му бяха поднесли възглавничката с ключовете на Орлеан.
На север, срещу германските народи – бургундци, алемани, сакси,
тюринги, датчани, англи, гали, франки, Атила постави участващите в
неговата армия германски народи, това бяха гепидите на Ардарик, скирите
водени от Хунулф, дунавските свеви на Хунимунд, малкото франки
предвождани от Клода, ругите на Визихаст, тук бяха и народите от степта,
акацирите на Киридаг и Ирник, скитите на Ерикон, соросгите, гелоните,
белотите, неврите, квадите, турзилингите и роксоланите на Харгита.
Атила се приближи до Авитохол и му каза:
– Всички тези ще ги командваш ти! Представяй се за мен! Това ще
обедини воините от различните народи!
– Така да бъде! – каза Авитохол.
– Хирит! Хирит! (Насам! Насам!) – викаха братята на остготския
владетел Валамир – Теодомир и Видимир. Те стояха на края на хълма и се
взираха към лагера на римляните. Вождовете станаха и отидоха да видят
по-добре това, което им сочеха по-малките от братята Амалики. Учудени
те гледаха как ужасените ромеи бягат от поточето, в което допреди малко
се бяха къпали и бяха пили вода.
– Какво става?! Какво е това?!
– Нищо! Сядайте! – каза Атила и хората отново заеха местата си около
масата. Каганът им постави задача и скоро мъжете се разотидоха, за да
изпълняват указанията му.

295
 Авитохол отиде да се погрижи за своя жребец. Ирник, който през целия
ден бе махмурлия и на поздравите на своите другари отговаряте с
неопределено ръмжене, го последва. Той трябваше да прави нещо, за да
мине по-бързо главоболието му, а грижите за коня в този момент бяха най-
добрият лек. Аспа вече беше ветеран, но все още се държеше и служеше
вярно на своя ездач. Авитохол го напои, след което внимателно започна да
обтрива кожата на белия жребец със стиска нежна слама. Това тяло той
познаваше педя по педя. Българинът си спомняше прекрасното младо
жребче и времето, когато то бе заченато в Индия. Спомни си майка му и
баща му. После през целия му живот жребецът бе негов неотменен и верен
спътник. Жребецът на Ирник беше син на Аспа и, разбира се, беше много
по-млад. Теку се намираше в прекрасна форма, той бе в разцвета на силите
си и със сигурност бе най-добрият и издръжлив боен кон не само в армията
на хуните, но и в целия свят или поне в тази част, която Авитохол
познаваше.
Макар около тях да имаше много хора и животни, Авитохол и Ирник
можеха да си говорят необезпокоявани, защото всеки хун се грижеше за
животното си и не обръщаше внимание на нищо друго. Авитохол
изпитваше известна трудност само заради качулката, която му пречеше да
се движи свободно и да вижда спокойно всичко около себе си.
По някое време Авитохол почувства, че кръстът му се схваща. Това бе
един от „даровете“ на старостта. Тъй като знаеше, че битката ще е скоро, а
не искаше да се бие с болки, мъжът се изправи бавно, с пъшкане.
– Какво има, татко? – тихо попита Ирник.
– Нищо! – каза Авитохол, нежелаейки да признае старостта си. – Ще
огледам малко полето – като каза това, насочи погледа си към вражеския
лагер. Хуните и римляните бяха поставили бойни постове пред войските
си, те бяха толкова близо, че от хълма изглеждаше, че могат да се докоснат.
В действителност обаче те бяха разположени според правилата – на един
хвърлей със стрела. Това се правеше, за да могат армиите да са спокойни и
да не могат да се достигнат преди битката. Авитохол мислеше за това колко
е интересно и валидно и за други ситуации. Отвисоко, отстрани и от
висотата на положението нещата изглеждат по един начин, а когато слезеш
долу, при хората, при воините, всичко е много различно. Българинът не бе
забелязал кога Ирник се бе приближил до него и заговори:
– Татко, за мен е чест да виждам как двамата с Атила подготвяте тази
битка. Това за мен е като книга за стратегия. Виждам как подготвяте битка
по законите на българското бойно изкуство „Да“.
Двамата мъже бяха оставили своите коне, които вече бяха готови и
завързани към коневръзите.

296
 – Така е. Той прие и двамата подготвяме битката по всички правила на
българската бойна стратегия. Разбира се, опитваме се да използваме
знанията и от Торе, и въобще целия опит, който народите имат. Това ще е
най-голямата битка водена досега, знанията на един народ не могат да
стигнат, никой не е водил толкова голяма армия, никой не е участвал в
такава битка, затова двамата се възползваме от всичко, което някой е
измислил в областта на военното дело. Знаеш, че двамата с Атила
замисляме тази битка вече повече от половин година, но всъщност цял
живот сме се готвили за нея, а и не само. Българите и хуните от векове са
трупали боен опит, за да можем днес да се възползваме от него. Аз
използвам „Да“, защото в него е претопен опитът на поколения българи, но
чрез „Да” до мен стоят всички български владетели и военачалници,
всички кане, водили своите армии, всички кавкани, съхранили тези знания,
всички ичургу-боили, всички командири, допринесли с нещо за развитие
на българската бойна система. Днес до мен са Баяр, Урвитал, Орию и
всички български ветерани. Същото се отнася и за Торе, Атила и хуните.
До него са Каратон, Улдин, Руа, Ойбарс, Муенчак, Октар, Бледа.
– Двете армии не са ли прекалено близо? – попита Ирник.
– Така е, но войските са толкова големи, че едва ли ще открием толкова
голямо поле, на което да ги разгърнем. Ако полето е голямо и се разтегнем
прекалено, няма да можем да управляваме армията. Това поле е най-
удачното. Наблизо със сигурност няма по-подходящо. Това не е степта,
безбрежната, необятна степ, това тук е сърцето на Европа. Аз бих
желал тази битка да се състои в пустата или в степта, но тези страхливци
не биха посмели да дойдат на наша територия. Все пак битката трябва да
бъде проведена някъде и ето, че сме тук.
Аз също се притеснявам, че няма достатъчно място за маневри и дори
разстояние конете да се засилят във вихрена българска атака, но какво да
правим. Подозирам, че тази битка, няма да бъде като онези, в които
сражението зависи от уменията и майсторството на военачалниците, това
ще бъде директен сблъсък отблизо, гърди в гърди, стомана в стомана, без
стратегия и тактика. Това ще бъде по-скоро касапница, отколкото битка.
Ще победи по-жестоката и мотивирана армия. Може би по-добре
подготвената като оръжие и по-издръжливата. Настръхвам като си помисля
в какво ни е отредено да участваме. Това ще бъде изпитание на волята и
смелостта, на смисъла да съществуваме. Смятам, че ние, „новите варвари“,
имаме по-голям нагон към живота, силата на кръвта и младостта са на наша
страна, но отсреща също стоят варвари като нас. Дори в римските легиони
служат германски и готски варвари.
– Татко, това готите да се изправят срещу готи, аланите срещу алани,
сарматите срещу сармати, германите срещу германи, ти ли го измисли?

297
 – Двамата с Атила. Но срещу сарматите от Поатие ние не сложихме
нашите съюзници сарматите, тях ги оставихме при хуните като тежка
конница.
– Така не се ли опитвате да елиминирате съюзниците и в битката
всъщност да се изправят хуните срещу легионите на Аеций? Така
съюзниците от двете армии, конфедератните народи, да се неутрализират
взаимно и да се проведе все едно само битка между хуните и ромеите, която
ние вече няколко пъти сме печелили?
– Такива са нашите планове, но аз подозирам, че в битката хаосът ще
вземе връх, ще бъде много повече от реда и замисълът трудно ще надделее.
Тази битка ще бъде като зачатие. Ние ще пренесем семето на Светлината и
реда, но битката ще бъде Мрак. Дали ще има Светлина и ще вземе ли
надмощие над Хаоса, това ще зависи от подготовката на нашите воини и
доколко сме успели да им изясним идеята.
Битката е като живота. В нея огромни маси тласкат и премазват волята на
обикновения воин и човек. Всеки един от нас се бори срещу тези талази.
Българите бяха хора, които съумяваха да се противопоставят на безликите
тласъци на съдбата, за това те бяха подготвени от „Да“. Българите от деца
бяха възпитавани от воините-ветерани да устояват, да запазват яснота, да
са „светли глави“. Това бяха нашите предци, това бе най-ценното им
качество в битките. Те имаха очи да виждат замисъла, запазваха
хладнокръвие в ситуации, в които се объркваха и най-закоравелите воини,
имаха поглед върху движенията на тези талази. Нашите предци имаха
силата да запазят яснота, да се изправят и борят с необузданите стихии, с
неосъзнатото. Те бяха осъзнати хора, затова ги наричаха „светли глави“.
В тази битка ще победим само ако имаме повече „българи“, независимо
от кой народ са. Това ще бъде битка между неосъзната, безлика тълпа и
„българите“. В този смисъл тя е наша битка. Тези „българи“ трябва да се
опитат да пренесат своята яснота, сила и Светлина в хаоса на битката, да
разсекат тъмнината на талазите насилие със своите осъзнати действия и да
подчинят стихиите, тълпата. „Българите“ ще решат тази битка.
– Татко, това означава ли, че ако сред нас имаше българи, победата със
сигурност щеше да бъде наша?
– Не ги говоря за родени българи, а за истински такива!
Това, да си роден българин, е само една част от нещата, българин трябва
да станеш! И сред онези българи имаше паплач и малко бяха „светли
глави“!
Това, което ти говоря за битката, в пълна мяра се отнася и за живота – каза
Авитохол и се усмихна. Той направи това, защото осъзнаваше, че все
повече бе започнал да заприличва на Баяр, който винаги преди и след битка
ставаше особено задълбочен и вместо за това, което предстоеше, започваше

298
да говори за философия, за Пътя на воина и саракта, за някакви отвлечени
неща. А може би това беше напълно нормално. Авитохол бе разбрал, че
Българският Бог не е като другите богове, неговата молитва може би
включваше и тези преживявания и състояния преди битката.
– Татко, защо не изпреварим римляните и воините на Аеций и не ги
ударим още преди да са събрали цялата си войска, преди да са укрепили
лагера си?
– Това е подлост и безчестие, но не е стратегия! Тази битка ще протече
пред очите на боговете, както битката при Илион (Троя). Аз, като българин,
знам, че сражението ще се проведе пред очите на Бог и ще го спечели този,
който е по-близо до Бог и орендата.
– Да, но ако ги ударим преди още да са се организирали, можем да
избегнем много жертви.
– Това е разсъждение на страхливец, който го е страх да не загуби нещо
мило! Погледни на тази битка като на проверка, като шанс да се доближиш
до Бог и вечността! Представи си, че тя е пропаст, не допускай страхът да
те вцепени, не се дърпай, отиди на ръба и полети с чисто чело в бездната,
защото бездната е Бог! Не се страхувай от него, не бягай, не се свивай,
опитай се да го разбереш, да го приемеш! Ако той те пожелае, ако поиска
единение с теб, скочи към него!
– Аз съм чувал, че битката е част от Пътя и начин да израснеш – каза
Ирник. Личеше си, че младият мъж е доволен, че е казал нещо умно.
– Това са клишета, общи фрази. При тях не е важно какво казваш, а какво
влагаш зад думите.
Само слабите и несигурни в своите сили мъже смятат, че като влязат в
битка и сражение, ще докажат, че са силни. Те разчитат, че в битката ще
постигнат възмъжаване. Такова мислене е следствие на комплекси.
Силният човек дори не се замисля за това, той няма нужда да става по-
силен, както и от битка и доказване. Силният е уверен, че е непобедим в
мир и не се нуждае от война, за да стане мъж.
В тази битка честта и Светлината ще са по-важни от победата.
– Татко, разбирам думите ти, но като погледна огромната черна вълна на
неприятелската армия, като се огледам и видя воините около мен, всеки от
тях е отделен свят, а всички ние сме толкова много и имам чувството, че
съм малка мравчица в един огромен мравуняк! В този момент осъзнавам
своята незначителност и се губя!
– Българите са тези, които съумяват да се запазят в стихията на социума
и тълпата. Макар повечето от тях да живееха като отшелници, те не се
страхуваха от хората. Ние трябва да сме гъвкави, защото именно сред
тълпите на града е най-лесно да се скриеш от „матрицата“. Отделиш ли се
от нея, станеш ли отшелник, значи тя те е победила, защото отделянето от

299
хората показва едно специално отношение, а това означава, че ти губиш
битката с хората. Истинските воини ще се скрият сред хората, но няма да
избягат от тях. Иначе те ще заприличат на отшелниците, които бягат от
обществото, но мислите им, спомените им непрекъснато са заети с хората
и са при тях. Кажи ми, те успели ли са да се откопчат от лапите на
„матрицата“, или просто така се опитват да са интересни и още повече да
привличат вниманието върху себе си? Човек трябва да се бори! Трябва да
бъде различен, но преди всичко вътре в себе си, в собствения си свят, а не
да парадира с някаква безсмислена ексцентричност! Направи разлика
между тези двете! Воинът е различен, защото вътрешният му свят
го отличава от обикновените хора, а разни артисти, художници, хора на
изкуствата са различни, защото се борят за идентичност, защото ги е страх
да не се претопят в сивото море. Тяхната ексцентричност е външна, това не
е изява на душата им, а е външен отчаян опит да бъдат забелязани.
– Не схващам добре в какво е разликата – каза Ирник.
– Разликата е в това, че при воините различността е вътрешна и често
дори не се нуждае от проява, а при ексцентриците е външна и е насочена
отново към хората. Тя е крещяща и казва: „Виж ме, аз съм различен!“ Това
е отчаян зов на човек, който дълбоко в себе си осъзнава, че е като
другите, но иска да бъде различен, да заяви, че го има. Воините
не демонстрират своята различност, те я излъчват, а другите я вадят на
показ.
Ирник, ако си българин, ти трябва да осъзнаваш „матрицата“ и да си
извънматричен. Тогава всичките ти притеснения и страхове ще изчезнат.
Не допускай талазите на неосъзнатото да те заливат, да те удавят и
подчинят! В тези мътни пластове не се опитвай да излезеш отгоре, да
властваш и подчиняваш „матрицата“, защото това ще означава, че си все
така зависим от нея! С тълпите, с множеството се борят хора, които са
слаби, това те правят, за да оцелеят. Българинът не обръща внимание на
тълпата, защото тя не го касае! Той не воюва с нея, защото не я забелязва!
Военачалниците и лидерите са над тълпата, за да я ръководят, но те са
точно толкова зависими от нея, колкото и обикновения воин. За съжаление
в много редки случаи водачите са извънматрични. В обществото хората
биват три вида. Последователите са най-много. Те са хора, на които
другите казват как да живеят, за какво да се борят, към какво да се стремят.
Техните възгледи, морал, дори мечтите им са определяни от някой друг.
Тези хора винаги следват някого или нещо. Дори когато смятат, че изборът
е техен, те грешат. Тези хора са сивото множество, тълпата, те са
олицетворение на „матрицата“ и са най-подвластни на нея. Втората група
са водачите, те са лидерите, генералите, владетелите. За съжаление те са
точно толкова подвластни на „матрицата“, колкото и последователите. В

300
повечето случаи последователи следват водачите, макар че това е илюзия.
Всъщност и двете групи се подчиняват на едни и същи закони, които са
извън тях – тези на „матрицата“. Лидери и последователи са включени в
една игра, в която са взаимно зависими. Обикновено лидерите не са много
по-различни от последователите, отличават се най-много по стремежа към
власт и безскрупулност. Много често имената на хората, които остават
„изсечени“ в общественото съзнание, са на лидерите. За съжаление времето
доказва, че всичко това е било моментно. Третата група са аутсайдерите.
Това са хората извън обществото, декласираните, тези които са смятани за
непригодни. Те често биват изхвърлени, оттласнати, изолирани. Тях никой
не ги забелязва, те са дъното, утайката, низвергнатите. Това обаче е само
привидно. Всъщност и те са в матрицата, но именно от тях могат да
произлязат истинските лидери. Водач на „матрицата“ може да бъде само
извънматричен. Ако се замислиш, ще видиш, че именно странните хора,
чешитите са допринесли за човечеството и неговото развитие, повечето
от тях са били аутсайдери и различни.
Различното при българите беше това, че воините не бяха последователи,
а водачите не бяха лидери. Никой от воините не ламтеше да стане лидер.
Дуло бяха определени да властват и носеха този „кръст“, но не го правеха
заради властта. Когато воините от Вокил трябваше да ги сменят, те също
не ламтяха за властта. Те бяха само наместници – държаха властта,
докато истинските владетели – Дуло, се върнат или се появят отнякъде.
Българските кане с това бяха уникални, защото не управляваха чрез силата
на властта и не заради властта. Те бяха избрани от Тангра първи сред
равните. Всички българи бяха аутсайдери, защото изграждаха нещо, което
бе невъзможно. Българите бяха „извънматрична структура“, народ от
аутсайдери. Това е нещо, което не може да се обясни и нормалният човек
не може да разбере, нещо невъзможно. Това се опитваха да правят
българите. Затова техният народ бе определян като странен и оставаше
неразбран задругите народи. Дори хуните, които са ни много близки, не ни
разбираха и често със страхопочитание ни отбягваха, все едно сме чумави.
– Да, чувал съм Атила да нарича българите „онези луди кучи синове“
или „проклетите българи“.
– Да, заради това е. Понеже не ни разбираха, те се бояха от нас и ни
заклеймяваха. Опитваха се да ни унищожат, за да си докажат, че са прави.
Българите обаче бяхме различни.
Може би това се отнася и за другия богоизбран народ, защото виждам, че
и евреите са подлагани непрекъснато на преследване и то в повечето
случаи, без да имат някаква вина.
Да ги преследваш, защото са убили Исус, без да забелязваш, че самият
Исус е бил евреин и всъщност ти вярваш в бог, който изцяло е свързан с

301
евреите. Това е толкова голямо лицемерие, че не ми е възможно да го
осъзная. Всички, които преследват евреите, биха преследвали и нас,
българите. Затова ние трябва да сме по-невидими. Евреите много
парадират, движат се на ръба на матрицата и извънматричното. Българите
сме по-потайни, нашите тумир определят поведението ни и то винаги е по-
прикрито и мистично от еврейското. Това е така, защото евреите са
народът, който записва божието слово. Тяхното знание за Бог е по-видимо
и материално. Българите са народът на орендата, на Силата, тя е невидима,
мистична, труднодоловима и по-лесно може да бъде скрита.
Та сега нека се върна върху това, което предстои, да не ставам и аз като
Баяр.
Ирник не можа да разбере забележката на баща си за Баяр, но се сети за
сина си и се усмихна.
– Знам, че ти се струва странно преди битка да говорим за „матрицата“,
но знанието за нея може да определи нашето поведение по време на боя. Тя
определя кой е начело и защо. Военачалниците не трябва да са зависими от
армиите си, както и водачите и владетелите не бива да са подвластни на
народа. Те затова са водачи, за да бъдат за пример и да ги водят там, където
не биха вървели сами. Ако просто се движат в първия ред, те не са истински
водачи, не са пастири, а кочове, просто водещи следващите ги овце. Ирник,
прави разлика между водачите, истинските владетели и генерали
и случайно изтласканите хора, които стоят начело! Различавай пастира-
човек от коча, водач на стадото!
Повечето водачи не са истински лидери, те са последователи, които лъжат
и се преструват, но те нямат визия и това им личи. Военачалниците трябва
да са над тълпата, за да я командват, те не бива да са зависими от нея.
Българите никога не са обръщали внимание на количеството, ние бяхме
малко, но нашата сила беше специална и ние знаехме това. Ние винаги
бяхме свързани със саракта, в него не намират място матричните хора,
сивите мишки, неосъзнатите хора, тези, които живеят единствено заради
социалното, там остава само осъзнатата част от нас. Затова от повечето от
хората там не остава нищо, малцина присъстват само като сенки, като
някакъв смътен опит да ги има в света на осъзнатото, много малко са
мравки и гниди и почти никой не е човек.
Там обаче има хора с различна големина, има и титани.
– Татко, разбрах думите ти, но много пъти съм се замислял. Всичко,
което казваш за „матрицата“, и пламъкът, с който говориш за това, не е ли
проява на един комплекс? – за да провери ефекта от своите думи, Ирник
плахо погледна към баща си, но по-възрастният българин изглеждаше
спокоен и това насърчи сина да продължи: – Понеже не си успял да се
нагодиш към живота и цял живот си принуден да се криеш зад чужда

302
самоличност, понеже българите вече ги няма. Всичко, което говориш за
„матрицата“, не произлиза ли от твоето наранено его? Понеже не си се
вписал в социума, дали затова не го заклеймяваш? Дали наистина
„матрицата“ е толкова лоша? Оправдаваш аутсайдерите, може би защото
самият ти донякъде си такъв, аутсайдер и неудачник. – Младежът може би
осъзна, че е стигнал твърде далеч, погледна баща си умолително и каза: –
Не ми се сърди, татко!
Авитохол обаче не изглеждаше никак притеснен от думите на сина си.
– Това, че питаш толкова откровено, е нужно и полезно за разговора ни.
За „матрицата“ трябва да се говори честно, да се стигне докрай, да не
спотайваме нищо, защото тогава разговорът ще е матричен и няма как с
него да осветим това, за което говорим. Да! Аз съм неудачник, защото това
е мнение, изковано от „матрицата“. Тя ти казва какво е успех, как трябва да
изглежда успелият, надеждният, отговорният човек. Аз знам, че като теб
мислят почти всички. „Матрицата“ никога не пада по гръб. Това, което
смяташ и казваш, е едно от нейните оръжия. Тя се опитва да обхване
всичко, да го обясни и категоризира. Извънматричният човек само
изглежда аутсайдер, но всъщност е много повече. Това обаче
„матрицата“ няма как да види и разбере. Затова тя го обяснява. В
своите обяснения и война тя може да стигне само до своите граници и ще
е трудно да ги прекрачи. Матрицата е като стая. Всичко, което е извън нея,
е непознато. Ти искаш да излезеш, но тя се движи с теб и винаги си вътре в
нея. Искаш да видиш слънцето, реката, планината, полето, но матрицата не
те пуска, затова ти ги рисува. А „матрицата“ е най-гениалният измамник
и художник в света. Тя рисува, създава всички реалности освен една.
Можеш да стоиш в своята стая, да виждаш целия свят и да мислиш, че се
намираш на тераса, но все така да си стоиш вътре в стаята и магьосникът-
художник да рисува пред очите ти, да прави най-истинската картина. Най-
трудното нещо на света е да я определиш и изолираш, да разбереш, че я
има. Това е първата стъпка в нейното разкриване.
За да си извънматричен, не е достатъчно само да си аутсайдер. Не всички
аутсайдери са такива, повечето са унищожени, липсващи хора, останали
само черупки, загубили своята същност на хора. Все пак извънматричният
минава през тази категория, защото от страна на социума той прилича най-
много на тези. Нито лидерите, нито последователите могат да преборят
„матрицата“, те се намират в средата на реката, на течението. Тези, които
се отделят от течението, от средата, или изплуват, или се давят и утаяват.
Утайките се наричат аутсайдери, те са окончателно победени, но все пак са
в периферията, другите са тези, които изплуват. Тези, които могат да
излязат от блатото, да вдишат, да открият, че не са риби и блатни същества,
а птици, аз наричам българи. Те имат силата да се реят из синевата и да

303
разсичат с крилете си облаците. Християните може би ги наричат ангели
или демони.
Не непригодността към „матрицата“ ме кара да се опитвам да бъда птица,
а това, че го осъзнах ме кара да изпитвам тази нетърпимост. Все пак трябва
да знаеш, че каквото и да правим, накъдето и да летим, ние отново кацаме
в блатото и така тази борба за нас продължава. Не една птица отново е
потъвала и не е успявала да се задържи на повърхността. Тези, които са
летели само веднъж, не са птици. Когато летиш, мнението на рибите за теб
няма никакво значение.
– Татко, всичко това е философия, но мен ме вълнуват много по-
истински неща. Като се замисля в какво ще участвам, ме полазват тръпки!
Сърцето ми е обхванато от смут и лошо предчувствие. Татко, мога да
оставя костите си тук! Хиляди от нас ще се разделят с живота си! Това страх
ли е?
– Не! Това е безпокойство преди битка. Някога, когато бях млад, се
учудвах, че българите не се страхуваха пред лицето на битката. Ветераните
и Баяр бяха обхващани от някакво философско спокойствие. Аз мислех, че
те са такива, защото са свикнали с битките, със смъртта и имаха много
повече опит от мен. По-късно смятах, че те правят някакво съвещаване със
саракта. Съвещаването със саракта обаче не е някакъв измислен, празен
разговор с хора-сенки, а това, което ти нарече „философия“. Това е нашата
сила, начинът ни на мислене и възприемане на света. Това явно е шепотът,
който се чува от саракта, това е гласът на нашите отдавна починали
воини. Българското описание на света и това специфично светоусещане,
тази нагласа ни превръща в българи. Това обаче много малко хора могат да
разберат.
Това, за което ти говориш, е притеснение преди битка, но то се свързва
със страха и дори може да достигне до неописуемия и неясен ужас, който
се спотайва дълбоко в твоята неосъзната, неосветена душа. Когато това
стане, ти ще си мъртъв, независимо дали си оцелял. Много често битката
не те убива само външно. Много от така наречените „победители“ са убити
и победени точно толкова от битката, колкото и мъртвите. Само че е
наранена и отнета тяхната душа. Битката не взима само телата на воините,
но и техните души. За да победиш в една битка, трябва да излезеш от нея,
без дори да имаш драскотина в душата си. Повечето воини завинаги остават
в битката и години след това не могат да я забравят и да престанат да
мислят за нея. Много от бойците живеят от битка до битка и всичко
останало за тях губи смисъл. Тяхната душа остава в света на битките и
повече нищо в нормалния свят не може да ги откопчи от там, нито жени,
нито деца, нито семейства, нито любов, нито смърт. В този смисъл
всеки воин вече е наранен и привлечен от битката завинаги.

304
 Страхът преди битка е голям не толкова заради това, че можеш да умреш,
а защото всяка битка е вътрешна и воинът воюва не само за да остане жив,
но и за да запази себе си.
Само осъзнаването, Светлината, правилното разсъждение могат да
разсекат Мрака и хаоса. Битката, за която ти говоря, вече се провежда и
твоята тревога е доказателство за това. Твоите врагове са изпълзели и е
време да воюваш с тях. Битката винаги започва много по-рано, тя трябва да
се води непрекъснато в нас, а не само преди сражение. Всичко това,
притеснението, страхът, колебанието, ужасът, болката, терзанието,
слабостта, старостта, са неща, които са в теб през цялото време, ти ги носиш
в душата си, те не са се появили тук и в този момент. Битката обаче ти
помага да ги видиш. Ирник, използвай този миг, за да ги осветлиш! За да
ги пребориш, трябва да ги видиш! Сега ги виждаш, ако победим, не се
успокоявай, а от този момент не ги оставяй на мира! Сега, когато усещат
твоята слабост, когато чувстват външните врагове, те са изпълзели и те
предават отвътре, те се свързват с външните врагове и атакуват душата ти.
Когато влезеш в битката, помни, че сме не само във външна битка, но и във
вътрешна и трябва да победим не само Флавий Аеций, но и себе си! И
когато победим Рим, не спирай да воюваш с вътрешните си
врагове! Помни, че самодоволството и усещането за сила ти пречат
да видиш тези, които се спотайват в мрака на душата ти! Те те обезсилват,
отнемат твоята яснота и те обвързват! Всички тези имат едно лице, това е
Неосъзнатото, бори се с него!
– Сега ли да се боря? – изумен попита Ирник. – Сега?! Сега, когато ми
предстои битка и трябва да свърша толкова много неща?!
– Да, сега е най-добре! Сега е точният момент да видиш доколко си
живял осъзнато, каква част от себе си познаваш, доколко битката с
комплексите и страховете ти е била истинска и успешна, дали
самоосъзнаването и себепознанието са били само лозунги, вътрешна
пропаганда, която сам си провеждал? Дали това не е било само едно добро
пожелание? Това, което изпълзява, което те парализира, са твоите
подозрения, заблудите ти, че си „българин“, че си осъзнато същество. Виж
се сега! Огледай се! Разбира се, тази битка е трябвало да водиш когато си
бил спокоен, когато си разполагал изцяло със себе си и с цялото си време.
Тогава обаче повечето хора са твърде самодоволни, щастливи от живота,
мъртви, за да се борят за някаква си душа. Тогава всички тези неща им се
струват незначителни. Те казват: „Осъзнат живот – за какво ми е това? Той
нито се яде, нито се пие, от него не зависи съществуването ми!” Поне тогава
така им се струва. Същите тези обаче, когато се изправят пред битка,
започват да треперят и да съжаляват, че когато е трябвало, са били
високомерни. Тези хора не са направили правилния избор. Всъщност от

305
това, дали живееш осъзнато, много повече зависи животът ти, отколкото от
всички „важни” неща, с които се занимаваш. По-важно е дори от това дали
се храниш, дали дишаш. От него не само зависи животът ти, но и неговият
смисъл, защото има значение дали оцеляваш, или живееш.
Единственото, което правят повечето хора, е да оцеляват, но
оцеляването само по себе си няма смисъл.
Разбери, Бог ни изпраща такива битки като жест, като шанс по-слабите от
нас да си направят самопроверка, да разберат докъде са стигнали в Пътя
си! Разгледай битката като твой приятел, учител и шанс, а не като нещо
лошо и заплашително! Тя е жест към нас! Помни! Една битка никога не е
само външна! Докато вземаш участие в нея, в теб бушуват страсти,
сблъскват се Светлина и Мрак. Сега е моментът да победиш в тази
предварителна битка, да осъзнаеш, че битката вече е започнала. Ако не ми
повярваш, ако не успееш да вземеш надмощие в нея, утре ще си обречен.
Дори да не бъдеш убит, ще си обречен на посредственост, на това да умреш
от страх, ще си зависим от волята на тълпата, ще се подчиниш на
страховете и страстите на хората, ще бъдеш част от мравките. Утре това за
теб няма да бъде битка на духа, а едно мравешко сражение, в което ти ще
следваш общата воля. Бог няма да те забелязва и няма да може да ти
осигури подкрепата си, да те отличи, да те благослови, да ти
изпрати благодатта и орендата си. За да ти помогне Бог, преди това трябва
сам да си помогнеш!
– Разбирам! – каза Ирник.
– Наблюдавай се внимателно! Самонаблюдението трябва да бъде в
началото, то трябва да бъде последвано от самоанализ, самоосъзнаване,
самоконтрол и самоусъвършенстване. От тези всичките произлиза
победата както над себе си, така и над врага. Сега е моментът да победиш
вътрешните си врагове и слабости, това, което е успяло да се прикрие
под маската на „Това съм аз!“ или „Ами такъв съм си!“ Започни битката за
себе си, а ако си я започнал, я продължи! Слей вътрешната си битка с
външната!
– Татко, може ли да те попитам още нещо?
Авитохол не каза нищо, но по начина, по който погледна сина си, стана
ясно, че очаква въпроса.
– Какво направихте, та римляните вече да не пият от рекичката и бягат
от нея?
– Поточето, което тече близо до стана на римляните, не трябваше да е
там. Според бойната стратегия на българите то трябваше да се премахне.
Виждаш колко време вече не е валяло. Пекът и жегата стават все по-
нетърпими. Толкова много коне и хора се нуждаят от много вода. Според
„Да“ ние трябваше да преместим потока или да го пресушим. Не можем

306
обаче да накараме водата да тече нагоре, а когато избирахме полето,
направихме така, че ние да сме на по-високо, за да може по време на
битката да ни е по-лесно. Това е „Земя“. Нямахме време и да пресушим
потока.
– Какво? Каква „Земя“? – попита Ирник, който явно нищо не разбра от
думите на баща си.
– Слушай внимателно! – каза Авитохол, недоволен от това, че синът му
го прекъсва. – Ние направихме правилен избор. Зад гърба на нашите
врагове е град Троа, който е разрушен, изпълнен с разлагащи се трупове,
които сеят зараза и смърт. Този призрачен град не само не може да послужи
за отбрана, но и всява ужас в душите на суеверните ни врагове. Зад нашия
гръб е крепостта на Каталаунум, която може да ни даде убежище при
евентуална загуба и при нужда. Това е „Камък“. Освен това, колкото и да е
равно полето, ние избрахме по-високата му част, за да може по време на
битката винаги да сме отгоре. Тогава нашите действия са по-бързи, конете
и воините по-малко се изморяват, а и ударите на бойците ни ще са по-
силни. Това е нашето предимство в „Земя“ и „Камък“ – като не даде
възможност на Ирник да го прекъсне, Авитохол продължи: – Сега нека ти
поговоря за „Вода“! Избрахме полето на бъдещата битка така, че зад гърба
ни да е не само крепостта, но и реката. По този начин ще можем да
поим конете си, да ги мием, както и сами да пием и да се мием. Водата е
много важна за хората. Ако претърпим поражение, можем да се оттеглим
по мостовете на града и след това да ги разрушим. Така ще забавим
враговете, които биха ни преследвали и ще можем да се предпазим от по-
тежка загуба. И докато осигурявахме и мислихме за своята вода,
трябваше да измислим нещата така, че армията на Аеций да остане
без вода, да ги затрудним колкото се може повече. Това поточе обаче не
беше на мястото си.
Тук двете стратегии преди битката, завещани ни от нашите предци и „Да“,
малко се сблъскаха. Това са „Вода“ и „Земя“. Водата казва, че не бива да
допускаме през лагера на враговете ни да тече вода или поток, а „Земя“ –
че е добре, когато избираме мястото на битката, ние винаги да сме на по-
високо, защото така се вижда по-добре полето на битката. Така според
„Земя“ трябва да си на върха, отгоре, а според „Вода“ рекичките и
поточетата трябва да са при теб, а не при врага. Водата обаче винаги тече в
ниското.
Атила не беше доволен от това и аз измислих начин как да принудя
войските на Флавий Аеций да страдат от жажда.
– Как успя, татко?
– Това може да се нарече „Кървава река“. Накарах Атила да изпрати Чег
нагоре по течението. Той взе заложници със себе си. Там Чег ги кара да

307
влязат в потока, а след това ги посича. Кръвта на клетниците обагря водата
в червено, накълцаните им на части тела и трупове се носят по
течението. Това действа стряскащо, да виждаш доскорошните ти другари,
чиито тела се носят по водите и камъните на рекичката. Освен кървава,
водата е и заразена. Знаеш, че все повече от нашите воини умират от чума.
Чег пуска в реката и телата на заразените. Затова никой от римляните вече
нито пие от потока, нито се облива във водите му. Този, който реши да
го направи, е обречен да умре в мъки.
Така ние елиминирахме фактора „Вода“, който бе в полза на враговете ни.
Още когато избирахме полето, ние нахвърлихме труповете на нашите,
умрели от чума, войници на мястото, където враговете ни трябваше да
изградят своя лагер. Затова те веднага започнаха да копаят, за да
направят гробове, там обаче земята вече бе заразена. Това е
факторът „Болест“ или „Смърт“.
– Да, разбрах всичко – каза Ирник, който през цялото време се
мръщеше. – А има ли още фактори, или са само „Земя“, „Камък“ „Вода“,
„Болест“, „Смърт“?
– Да! Факторите „Вода“, „Болест“ и „Смърт“ при нас са свързани в един
фактор, който може да се нарече „Ужас“. Този фактор не е физически. Това
е опитът да всяваш ужас, като използваш суеверния страх на враговете си.
Българите бяха с хладен ум и винаги мислеха, беше трудно да ги стреснеш
и уплашиш, хуните обаче са подвластни на този фактор. Колкото по-
неосъзнат е народът, толкова по-лесно е да откриеш фактор, който да всява
ужас у него.
Следващият фактор е „Поглед“. Това означава, че битката трябва да се
обхване в глобален мащаб, а не да се вижда само сражението.
Пълководецът трябва да знае всичко за противника, неговата численост,
местонахождение, направление, състав на армията, командирите му и
всичко останало. Това е така, за да може да предвижда действията му и да
избере най-подходящата стратегия за боя. Картината на военните действия
трябва да бъде пълна. Трябва да бъде видяна като от птичи поглед. При нас
факторът „Поглед“ бе подсигурен от отряда на Одоакър, който, освен че ни
информираше за движението на армиите на Аеций, нападаше и
унищожаваше неговите съгледвачи, като по този начин държеше
римляните „на тъмно“.
Факторът „История“ е най-предварителният от всички. Той се отнася до
познаването на историята на народа и владетеля или пълководеца, пред
който се изправяш. Използването на този фактор ти позволява да влияеш и
променяш развоя на една война, още преди да е започнала във физическия
свят. Знаейки историята, познаваш и стремежите и възможностите на
народа, това откъде идва той и какъв път е изминал. А познавайки тази на

308
водача му, можеш да определиш до каква степен той ще остави отпечатък
в историята на своя народ и накъде ще го поведе. Днес ние участваме във
войни, които ще се проведат години по-късно. Някои от тях ще се състоят
дори векове след като нас няма да ни има. „История“ ни позволява
предварително да вземем участие и да завоюваме победи в тези войни. Виж
например какво направихме при Меровингите. Спомняш ли си как
Меровей изтъкна „От векове моите предци са вярвали в нашите богове.“?
Това е защото историята на народа и традицията го карат да говори, мисли
и действа по този начин. Все пак аз познавам Меровей от дете. Той има
много силна амбиция да обедини и властва над всички франки. Този
стремеж навремето му бе внушен и подхранван от мен. Там в Реймс, за да
не надделее тя над традициите и Меровей и папа Лъв да не се договорят,
ние наранихме самолюбието на владетеля. След това вече, като ранен звяр,
той се защитава и напада главата на църквата, вместо взаимоизгодно да си
поделят влиянието. Това, че синът му Хилдерих бе свидетел на унижението
на баща си, ще повлияе след време и на неговите избори. Сега съм сигурен,
че франките няма да бъдат обединени чрез религията от Меровей,
а вероятно и от сина му Хилдерих. Така, чрез един жест само, ние успяхме
да задържим народа на франките разединен и слаб за години напред.
За тази война например, както вече ти казах, с Атила се готвим цял живот.
Сблъсъкът между Изтока и Запада бе неминуем. Досега ние покорявахме
народи и привличахме съюзници, за да станем достатъчно силни да
проведем тази битка. Днес хуните са в разцвета си, а Рим е в упадък, така
че факторът „История“ също е на наша страна.
Според „Да“ има още фактори, като например „Огън“. Нашият лагер е
изграден според него. Избрахме лагера и бойното поле в зависимост от
посоките на света, като се съобразихме с това откъде изгрява слънцето. Ние
сме в източната част на Каталаунското поле, а враговете ще ни нападат от
запад. Повечето битки започват и се провеждат преди обяд, така ние ще
бъдем прикрити от слънцето, а враговете ни ще бъдат заслепени, особено в
началото, когато слънцето ще бъде най-ниско. Така, когато пускаме
стрелите си, те няма да се виждат и противникът трудно ще се прикрива от
тях.
Тези фактори, които ти изброих, са подготвителните. Те дават
предварително предимство, преди боят да е започнал. „Земя“, „Камък“,
„Вода“, „Огън“, „Болест“, „Ужас“, тези фактори са валидни и при двубой,
когато се изправиш лице в лице срещу противник.
Сега си представи един легионер. Той идва от Италия, за да стигне до тук,
е изминавал 60 000 лакти (около тридесет километра) пешком на ден, всяка
вечер е градял лагер, трябвало и да отиде до Толоз, за да забере Теодорих
и войските на вестготите. После е бързал, за да ни изненада в гръб

309
при Орлеан, но не е успял. После ни е следвал. По пътя е
виждал разрушения и „изпепелена земя“, която не може да го нахрани.
Изгражда лагера си там, където ние сме му избрали, започва да дълбае
сухата земя, първо, за да погребе труповете, които ние сме нахвърляли.
След това иска да утоли жаждата, която го изгаря, поточето обаче е червено
от кръвта на убитите му другари, а по водата се носят разчленени тела.
– Добре, татко, Чег колко хора ще убие?
– Ще убива, докато е нужно! За да имат вода, хората трябва да се връщат
и с каруци да носят вода от най-близката река, която, колкото и да е близо,
всъщност е много далеч. Кладенците на Троа са заразени. Тази вода е
нужна както за конете, така и за хората. Тя обаче мирише лошо, топла е
като пикня, дори конете избягват да я пият. По този начин
противниците ни, вместо да се готвят за битка, са принудени постоянно
да се занимават с намиране и доставка на вода. В противен случай армията
им е обречена. Тя може да издържи дълго време без храна, но без вода не
може. А и слънцето прежуря безмилостно. Конете не искат да пият водата,
но легионерът я пие, защото е воин и знае, че това е единственият начин да
оцелее. Той се събужда сутринта, приготвя се за битката и в този момент
огромното слънце се издига и като някаква зла прокоба блясва в очите му
и го заслепява. Свива мозъка му, изсушава го, превръща го в стафида. Не
стига, че му пречи шлемът, но и слънцето изгаря очите му. Той тръгва
напред, без да вижда нищо, и върви срещу неизвестното, срещу съдбата си.
Всичко му тежи, ризниците, броните, големият пехотински щит и в този
момент разбира, че трябва да се движи нагоре и отново да прекоси
проклетата кървава рекичка. Това е като поличба.
С всеки ден армията на Флавий Аеций ще става все по-слаба и все повече
ще отпада, защото жегата, липсата на вода и бездействието ще я изтощава.
Ние само трябва да изчакаме. Ако битката не започне до няколко дни, те
ще рухнат съвсем. Всички фактори ще се стоварват с все по-голяма сила
върху тях. Те също го знаят и сигурно си мислят, че ние няма да нападнем,
а ще чакаме да се омаломощят.
– А ние ще изчакаме или ще нападнем, татко? – попита разпалено Ирник.
Личеше си, че разговорът за факторите му бе допаднал много повече от
това, което Авитохол се бе опитал да му обясни за „матрицата“ и Воините
на Светлината.
– Това никой не знае. Ако Аеций е убеден, че ще го изчакаме да се
изтощи, ще нападнем!
Сега отново се постави на мястото на легионера. Уморен той пълзи нагоре
и влачи своя щит. Той е потен, жаден, диша тежко, първата стрела вече лети
към него, но той не я вижда, свел поглед, за да не го заслепи слънцето. Ако
вдигне очи, за да види какво се случва пред него, дълго след това пред взора

310
му стои огромно черно петно, което се увеличава с всяко примигване
и затваряне на очите. Той върви напред като слепец. Какво вижда той? Като
богове, като демони, черни силуета се появяват на фона на изпепеляващото
слънце, което е като разтопено злато. Тези конници са бързи, страховити,
те са черни като смъртта и летят към него, те са хищни, жадни за битка,
кръволоци, идващи да лочат неговата кръв, да вземат неговия живот...
– Ние ще победим! – извика Ирник. – Да! Да! Аз го виждам!
– Не бързай! – каза Авитохол и се усмихна. – Това са
само предварителните фактори, влияещи на битката, но има още фактори,
които са по-важни от всички тях. Това са факторите на битката.
„Желязо“ се отнася до въоръжението на армиите. Какви оръжия се
използват за близък и далечен бой, какви са доспехите, щитовете,
обсадните машини, е каква конница разполага армията. Знаеш колко
голямо преимущество имахме доскоро в битките, само защото конете ни
бяха подковани.
Факторът „Човек“ се определя от числеността на воините и това как са
подготвени и колко са елитните части и ветераните сред тях. Ако изключим
съюзните народи, ще видиш, че римските войски са зле въоръжени и
легионите им са попълнени в последния момент с каквито намерят хора –
селяни, занаятчии, избягали окаяници от градовете, които превзехме. Все
хора без военна подготовка.
Другият от факторите е „Знаме“. Той определя мотивацията на армията и
зависи от това в името на какво воините ще извадят мечове, готови ли са да
жертват живота си в битката и вярват ли в победата. За този фактор е много
важно кой е водачът и ползва ли се с доверието на воините си, също и
колко добър оратор е и как представя сражението пред тях. Мечът на Марс,
който Атила е издигнал като символ, обединява армиите и ги кара да вярват
в божията подкрепа. За да повлияем на „Знаме“, ние подхранвахме и
разпространявахме мълвата, че Атила е изпратен като наказание от бог, че
е „Бич Божи“. Така християните ще се страхуват и от предопределението
и ще се изправят пред нас със свити сърца.
Всички предварителни фактори, без факторите на битката, са
безсмислени.
– Да, но вие с Атила сте направили всичко възможно да победите.
– Така е. Аз смятам, че и факторите на битката са на наша страна, но в
този момент се проявява и последният фактор на стратегията. Той е по-
силен от предварителните фактори и факторите на битката.
– Какъв е този фактор, татко? Не виждам какво още може да има? –
разпалено попита Ирник.
– Този фактор допринесе за това българите да загубят. Нали знаеш, че
знанието за всички тези фактори, заложено в българското бойно изкуство,

311
правеше българите непобедими? Ако не съществуваше този последен
фактор, за чието съществуване повечето воини въобще не подозират, ние
никога нямаше да загубим битката и да бъдем победени. Така се стигна до
днес, когато вече почти няма останали живи българи.
– Кой е този фактор, татко?
– Това е факторът „Бог“. Можеш да изпълниш всички фактори на
стратегията, но ако Бог е решил да загубиш, ще загубиш. Той ще обърне
всичко, ако трябва водата ще тече нагоре, слънцето ще изгрява от запад,
земята ще се наклони, всичко ще се обърка, но ще загубиш. Българите
знаеха за този фактор, той беше част от тяхната стратегия и те опитваха
дори на него да влияят. Неслучайно винаги оставяха по една бяла кобила,
която Тангра да язди редом с тях. Така те го канеха при себе си.
– Но, татко, повечето народи се молят на своя бог преди битката. Защо
смяташ, че само българите знаят и използват фактора „Бог“?
– Така е, всички народи се молят на своите богове, особено преди битка,
но те го правят, за да измолят победа, те молят за благосклонност, здраве
или душите им да бъдат прибрани в някакъв рай. Българите не се молеха
на Тангра за вечен живот, успех или Сила. Сила те си имаха и това бе
орендата, те не търсеха упование в Бог и не се опитваха да си докажат, че
Бог съществува, защото те бяха убедени в това. Българите опитваха да
опишат непознатото, това, което другите хора смятаха за случайност, да го
подчинят и направят част от стратегията на битката. Затова ти казвам, че
само ние имахме стратегия и фактор „Бог“. Всички воини се молят на
своите богове, но ние канехме Тангра да слезе при нас и да се влее в бойния
ни строй. Всяка наша битка беше божествена, небесна и беше битка на Бог.
Факторът „Бог“ до онази битка винаги бе на наша страна, защото Бог бе
винаги до нас, с нас, а ние бяхме богоизбрани.
Когато двамата мъже завършиха своя разговор, те минаха покрай
коневръза, на който бяха завързали Аспа и Теку, и още веднъж се увериха,
че всичко с животните е наред. В този момент откъм хълма се чу бойният
зов на огромния рог от слонова кост на Казон.
– Атила ни вика при себе си! – каза Ирник и двамата се забързаха по
хълма нагоре. – Татко, утре ли ще е битката? – попита младият воин.
– Българите избирахме най-подходящото време за битка. Ние се
съобразявахме с орендата, с волята на Небето. Понеже не разбират, грубите
хора смятат, че сме подвластни на суеверието. Аз и Атила ще решим кога
битката ще започне, но това също ще бъде съобразено с фактора „Бог“.
Хайде да ходим! – каза Авитохол, тъй като от одеве двамата бяха спрели.
– Татко, ти си толкова мъдър! – Ирник не можа да сдържи възхищението
си.
Като въздъхна тежко, Авитохол каза:

312
 – Не бъркай умората с мъдростта!
Съвсем скоро двамата мъже се покачиха върху хълма. Там, около масата,
се събираха всички вождове. Когато Атила видя Мена-Саг, веднага се
приближи до него. Личеше си, че вождът непрекъснато се съвещава с
Прокажения. След това Атила повика при себе си Едекон и балтаварите и
воините се събраха в кръг.
– Чат и Акран при мен! – каза Атила.
Чат беше брат на Едекон, а Акран беше вожд на херулите. Когато двамата
влязоха в кръга, Атила каза:
– Чат, ти водиш хуните на бащиния си род, на рода на Грот. Акран, ти
вземи своите херули, вие ще имате най-важната задача, да преминете в тила
на врага и да го нападнете, когато ви дадем знак. Сигналът ще бъде такъв. –
Атила явно направи незабележим знак на Казон и онзи така наду огромния
рог, че щеше да помете вождовете, които продължаваха да се събират на
върха на хълма. Зовът на тръбата бе толкова силен, че се разнесе над цялото
Каталаунско поле. Това разтревожи римляните, които плахо вдигнаха
глави, незнаейки какво се случва. Когато сигналът затихна, всички мъже
бяха оглушали. Мина много време преди Атила да каже: – Чухте ли
сигнала?
– Нищо не чух – каза Чат. – Оглушах, но моля ви, владетелю, не карайте
Казон да повтаря!
– Исках да се уверя, че се чува надалеч. – След малко Атила каза: – Вие
няма смисъл да присъствате на съвета! Тръгвайте! Опитайте се да
обиколите от север, достатъчно отдалече! Внимавайте да не бъдете
разкрити! Като чуете сигнала, веднага ударете римляните в тил! Сега
бягайте, подгответе армиите и колкото се може по-незабележимо тръгнете
на поход!
– Мога ли да взема сина си Скила? – попита Чат.
Атила само кимна и с това показа, че разговорът с Чат и Акран е
приключил. След това каганът се обърна. Авитохол видя колко високо цени
Чат задачата, която Атила му постави. Българинът знаеше колко тежко
братът на Едекон бе понесъл загубите и най-вече онази при Толоз, от
вестготите на Теодорих и беше сигурен, че ще направи всичко възможно
да нанесе смъртоносен удар в гърба на римляните и най-вече на вестготите.
Авитохол познаваше много добре армията, която Чат щеше да предвожда.
Ако нещата не се бяха променили и на него не му бе поверена Северната
армия, със сигурност сега той щеше да е командир на хората на Чат.
Атила седна начело на масата и каза:
– Казон, обяви всички вождове преди съвета!
Казон се приближи до масата и се изкашля, за да прочисти гърлото си.
Така привлече към себе си омразните погледи на всички мъже, които все

313
още преглъщаха, въртяха очи, отваряха усти и се опитваха да си върнат
слуха.
– Атила – извика Казон, – вожд на хуните, велик господар на всички
народи! Владетел на владетелите!
Мъжете чуваха виковете на Казон и правеха болезнени гримаси. Така и не
можеше да се разбере дали гласът на викана дразни слуха им, или не им
харесва това, че в тяхно присъствие изтъква и подчертава величието на
хуна.
– Да! Да! – каза Атила и направи жест на Казон да спре да говори за него.
Викачът обаче явно осъзнаваше, че от омразата на вождовете, насядали
около масата, може да го спаси само този мъж и продължаваше да изброява
титлите му. Едва когато гневният каган се изправи заплашително, той
спря. След това продължи:
– Отляво на Атила е седнал Мена-Саг – понеже не знаеше какво да каже
за мъжа с качулката, тъй като тоя не беше нито вожд, нито дори се знаеше
към кой род принадлежи, той каза просто: – Съветник на Атила.
Това всъщност бе най-вярното нещо, което можеше да се каже. Авитохол
бе доволен, че Казон бе измислил как да го представи и бе направил това
много кратко и точно. Така той бе пресякъл всякакви въпроси относно
присъствието му на масата. Ето обаче, че викачът отново бе затруднен.
– До него седи някакъв поп. Кой е той?
– Това е епископът на Троа – Лупус – намеси се Авитохол.
– Той защо е тук и какво прави на масата? – попита някой от владетелите.
– Нека остане, щом Мена-Саг иска така! – каза Атила и с това въпросите
приключиха.
Казон продължи да представя следващите.
– Ернах, трети син на Атила. Той помага на престарелия Киридаг, седнал
до него, да управлява своите акацири. До него е тъстът на Ернах – бекът
Руа, водач на масагетите. – След това, като заставаше зад гърба на всеки
владетел, Казон казваше по няколко думи за него. – Хунулф – син на
Едекон, водач на скирите. Кралят на гепидите Ардарик, вождът на
дунавските свеви – Хунимунд, Клода – франк, водачът на ругите –
Визихаст, вождът на скитите – Ерикон, водачът на гелоните и
роксоланите – Харгита. Тук е вторият син на Едекон, Одоакър –
каза викачът и показа, че не само познава всеки един от вождовете, но знае
и родовете им. Когато стигна до края на масата, той се прехвърли от другата
страна и продължи: – Тук, на края на масата, са седнали тримата синове на
Арманрих, този, когото римляните наричаха Вандаларий, създателят на
династията на Амаликите, които наричат още Съвършените или
Безупречните. Това са най-малкият му син Видимир, средният –
Теодомир и най-големият, кралят на остготите – Валамир. До тях

314
седи остготският вожд Андаг. До остготите са седнали хунските вождове
Лаударих и Чег – водачът на „черните конници“. До него е Едекон, водач
на „скирската гвардия“. В този момент Казон се огледа притеснен. – Тук
някъде трябва да седи Чат – син на Грот и по-малък брат на Едекон, но не
го виждам, не виждам и Скила, сина на Чат.
– Продължавай! – каза Атила. Личеше си, че не желаеше да се повдига
въпрос за това къде са Чат и Скила.
Казон въобще не разбра, че освен Чат и Скила, на масата липсва и вождът
на херулите Акран. След Едекон, Казон представи Орест, Констанций и
Ромул Август. После той каза:
– От дясната страна на нашия владетел Атила седят
престолонаследникът Елак и неговият брат Денгизих.
След като викачът завърши обиколката си, Атила запозна вождовете с
плановете за предстоящата битка. Тази вечер те трябваше да си легнат по-
рано и да се наспят добре, след като хапнат обилно от курбана, който вреше
в казаните. По някое време каганът каза:
– Утре! Гответе се за битка!
– Тази вечер никакво вино! Никакво пиене! – строго добави Авитохол.
– Утре, преди изгрев, още по тъмно будете хората и пак се събираме
тук! – като каза това, Атила направи знак на слугите, които поднесоха
скромна вечеря, същата като тази, която в момента ядяха и всичките им
воини. Курбанът бе разсипан в сребърни и златни съдове и чинии, а на
няколко места върху масата бяха поставени огромни, като кръгли щитове,
пити хляб. Андаг се изправи, всички мъже, които бяха виждали готския
вожд в битка, знаеха колко силен и опасен противник е. Остготът имаше
много здрави ръце и се сражаваше отлично с копие. Още при Истър той бе
измолил туга, изкован от Авитохол и Ладан, и сега го бе подпрял на
облегалката на стола си. Копието беше много дълго и тежко и беше
невероятно, че воинът смята да влезе в битката с него.
Андаг хвана голямата пита и, като се смееше и правеше гримаси, все едно
не може да я скърши, изведнъж извика:
– Така ще прекърша гръбнака на Теодорих! – Остготът скърши хляба на
две и хвърли двете парчета върху масата. След това той се изтегли назад и
взе туга в ръката си. Оръжието наистина беше дълго и тежко и под
запретнатите ръкави на мъжа се видя как се издуха мускулите на
предмишниците му. Андаг направи с тежкото копие нещо, което бе
невъзможно за другите воини. Той наниза на върха му едната част от
питата, а после внимателно и другата. Мъжът направи това отдалече, като
държеше копието на самия му край и с такава лекота, все едно бе нещо
нормално. – Така ще пробода Теодорих! – извика готът и вдигна острието
на копието с нанизаните късове на него. – Така ще вдигна Теодорих! Когато

315
видите вестгота във въздуха, да се гърчи прободен на острие, да знаете, че
аз съм отдолу и държа копието!
Представлението на Андаг развесели мъжете, насядали около масата.
Вечерята продължи с веселие и закачки. Андаг, разбира се, бе в центъра на
шегите.
Атила се радваше на настроението на вождовете. Авитохол беше
мълчалив. Той виждаше залязващото слънце и го обзе някакво странно
спокойствие и сигурност.
– Татко, какво стана? – попита го Ирник.
– Нищо, изпитвам това, което римляните наричат атараксия – душевен
покой!
Аз съм воин и времето преди битка е моето време. В този момент, който
е като затишие преди буря, аз се чувствам най-спокоен, уравновесен и
щастлив. Това е времето на моята медитация.
Скоро Атила прикани вождовете да се приберат по палатките си и им
напомни да пазят тишина.
Авитохол видя как всички се разотиват. Ирник отведе Лупус в юртата на
баща си. Скоро покрай масата останаха само двамата братя. Атила се
обърна към Богар и каза:
– Остави ни насаме с Мена-Саг! Тази вечер искам да остана без охрана!
– Но, владетелю! – пазачът се опита да възрази.
– И аз искам да си почина! – каза Мена-Саг. – Кажи на Деел също да си
почине и да не ме чака!
– И ако обичаш, кажи на Ладан да не пълзи като глиган покрай юртата
ми и да ме проверява дали спя!
– Той го прави с най-добри намерения – отвърна Богар и в същото време
се разсмя, явно си представи огромния Ладан, който не се отличаваше с
особена деликатност и с това, че е тих, как се опитва да се промъкне и пълзи
наоколо. – Не съм го карал аз.
– Знам – каза Атила и се усмихна.
Тук, на върха на хълма, сред най-голямото струпване на воини в целия
свят, те двамата се чувстваха напълно сами. Мракът бързо се сгъстяваше, а
понеже Богар, Уркон, Ладан и Деел не бяха тук, нямаше кой да запали
факлите. Като се огледа внимателно и се увери, че са напълно сами, Атила
каза:
– Братко, смъкни тази качулка!
Българинът изпълни заповедта на брат си с облекчение. Той знаеше, че
заради него Атила бе отпратил пазачите си и беше благодарен. Двамата
мъже стояха с еднакви лица и се взираха в огньовете и сенките на лагера
отсреща. На Авитохол му се стори, че времето не бе изминало. Всички
тези години, целият му живот, който преживяха заедно, все едно не се бяха

316
случили, сякаш ги нямаше. Времето престана да съществува и отново бяха
децата Тохол и Ат, само че не се намираха в онази долина с цветя, край
лагера на българите, а бяха на този хълм, в сърцето на Европа. Авитохол се
замисли, че се бяха променили годините, мястото, те самите, но душите им
си бяха все същите. Те си бяха още деца. Някога бяха бленували за слава.
Ето, че сега бяха тук, но не стремежът към слава ги бе довел в тези земи,
нито желанието за власт или това да владеят територии. Те бяха тук,
тласкани от сили, които бяха толкова могъщи, че не можеха да бъдат
назовани по никакъв друг начин, освен с едно име – съдба.
– Атила, виж докъде стигнахме! – спокойно и отнесено каза Авитохол.
– До тук стигнахме – каза Атила, – но не знам накъде ще продължим!
– Помниш ли, когато бяхме деца, как мечтаехме да покорим света?
– Тогава сме били глупави и малки, не знаехме през какви лишения и
мъки ще преминем.
– Така е – съгласи се Авитохол. Той беше изумен, че Атила бе започнал
да мисли по този начин. Някога брат му беше директен и прям.
– Ти би казал, че малките хора, понеже не контролират личния си свят и
преживявания, се идентифицират със света – като каза това, Атила се
изхили. Докато говореше, той имитираше Авитохол, като правеше някакви
скръбни гримаси. Все пак българинът не можеше да разбере дали му се
подиграва, или говори сериозно.
– Колкото по-малки са, толкова повече прекарват личното, вътрешното
през външния свят – съвсем сериозно продължи да говори Авитохол. –
Понеже не познават себе си, за да се ориентират и разберат кои са, те имат
нужда непрекъснато да се оглеждат в околните и заобикалящото ги. Тъй
като нямат собствен живот, малките хора живеят чрез другите. Те
се занимават с клюки, ако нямат власт, отчаяно се стремят към нея, ако пък
я имат, мечтаят за престол, ако и до това са се домогнали, искат да станат
Световни владетели.
Тогава ние бяхме малки и искахме да преживеем някакво величие, което
всъщност е било най-обикновено и неподправено желание на малкия човек
да бъде забелязан. Ето ни сега тук. В този свой порив увлякохме целия свят.
Затова винаги съм твърдял, че най-опасните хора на света не са
воините, нито убийците и лошите хора, а мечтателите. Да! И
понеже повечето мечтатели са книжници и имат силата да увлекат тълпите,
да владеят мечтите, те както променят света, така носят и най-много
страдание.
– Пак говориш за твоите българи! – недоволен каза Атила.
– Да! Сред българите най-опасни бяха тумир, защото те владееха
мечтите на народа. Те изграждаха идеите му, подхранваха мечтите. От

317
тумир зависеше дали българите ще се гордеят, какво ще мислят за себе си,
какви ще поискат да бъдат, дори накъде ще насочат своя меч.
Виж ни, Атила! Виж докъде стигнахме! От онези две деца, загубени във
Великата майка-степ, до тук, като водачи на най-голямата армия в света!
Изправени пред най-голямата битка на всички времена! Осъзнай момента!
Аз съм сигурен, че това е най-голямата битка, в която ще участваме! След
нея светът вече няма да бъде същият! В близките стотици години няма да
има повече такава битка! Такава огромна армия няма да може да бъде
събрана! Това може би е връх в развитието на човечеството. Давам си
сметка, че цял живот съм се готвел за този момент, всичко, на което ме е
учил Баяр, знанията, които придобих при обиколката си из света, всичко е
било заради тази битка! Мисля, че това ще бъде битката на живота ми!
Двамата мъже постояха още известно време в мрак и мълчание. Те бяха
най-самотните хора в света. Авитохол чувстваше приятния повей на мекия
вятър, който милваше надраното му лице. Този вятър бе като майчина
милувка, каквато никога не бе изпитвал нито той, нито Атила.
Лагерът на хуните бе притихнал и се чуваха звуците на нощта. Щурчета,
жаби, беззвучните криле на нощните птици, които разсичаха мрака. Около
тях имаше толкова много хора, но ако затвореха очи, можеха да повярват,
че са сами в нощта.
По някое време Атила каза:
– Чувам нощта и усещам спокойствие. Утре вечер по същото време, на
същото това място отново ще цари тишина, но друга. Воплите и стоновете
на умиращите ще заглъхват, но онази тишина ще бъде друга. Сега всички
са в очакване на битката. Повечето са в приповдигнато настроение, все
едно предстои празник, а не касапница. Хората са безумци, щом могат към
смъртта и гибелта си да вървят тържествено, като на празник. Питам се
заради какво утре ще загинат толкова много хора? За да преместим едни
черти, граници на земята?!
– Това, заради което са умрели най-много хора на света, са лимесите
(границите). Невидимите граници, които хората чертаят върху земята. Те
са несигурни, лесно се променят и времето ги изтрива. Надявам се, че не
сме дошли до тук, за да изтрием и начертаем поредните черти върху
земната твърд! Мисля, че нашата мисия е да премахнем лимесите,
границите да изчезнат, да обединим земята под наша власт! Ти да станеш
първият Световен владетел!
– Ние ще станем първите световни владетели – поправи го хунът. – И
това какво ще промени? – отново зададе въпроса си Атила, но Авитохол
знаеше, че той не е насочен към него. Той и без това не можеше да
отговори. Българинът знаеше, че това не е обикновен въпрос, пред очите
му брат му изминаваше един път на самоосъзнаване и самопознание. Атила

318
търсеше в себе си отговорите, заради които утре щяха да измрат хиляди
хора. Воини, които нямат почти нищо общо с него. За да поиска от тях тази
саможертва, той трябваше да е напълно наясно със себе си. Да е убеден, че
битката е изключително важна и светът не може без нея.
Двамата мъже стояха един до друг. Атила беше с желязната корона.
Мекият повей на вятъра разпиляваше косата му и особено страничните му
плитки, които не бяха сплетени или се бяха разплели. Мъжът гледаше
напред, но погледът му сякаш не виждаше тъмното поле, което се бе
ширнало пред очите им. Той се взираше напред, безпристрастно, без да
вижда нищо.
Авитохол гледаше в същата посока, но взорът му бе насочен в друг свят.
Той бе толкова спокоен, все едно не бе изправен пред бойното поле на най-
голямата битка, която предстои. Нощта го успокояваше. Двамата братя
изглеждаха като хора от други светове.
– Атила, утре трябва да си много спокоен! – Българинът се канеше да му
разкаже за битката между Мрака и Светлината, която утре щеше да се
проведе на това поле. За това, че „българите” трябва да победят и наложат
ред в Хаоса и Мрака на битката. Разбира се, той нямаше да използва думата
„българин”. – Трябва да си много спокоен!
– Въобще не се притеснявам! – каза Атила. – В толкова много битки съм
участвал, толкова хора съм убил, че душата ми претръпна. Аз вече не съм
като другите хора. Когато един човек убие стотици воини със собствените
си ръце, когато владетел заповяда смъртта на хиляди, той вече не е
нормален човек. Аз мога да стана всякакъв, но нормален човек никога
повече не мога да бъда. Насилието, болката, страданието, смъртта не ме
притесняват. Готов съм да умра и да сея смърт. Само привидно изглеждам
човек. Смъртта се е просмукала в цялото ми същество. Тя изгражда тялото,
мислите ми, изпълва сънищата ми и ги превръща в кошмари. Няма как да
забравя за смъртта, която съм причинил, за страданието, което съм донесъл
на света! Аз съм Мракът! За мен вече не може да има покой! Дори когато
прегръщам знойната плът на жените си, аз чувствам Мрака, смъртта!
Когато прегръщам Керка, отново се чувствам така, дори когато милвах
главицата на Елак, усещах смъртта и това не ми носеше покой! Аз съм в
непрестанна битка! Душата ми е изтръпнала, като постоянно подвит под
мен крак! Аз съм инвалид!
В същото време не си представям нито една смърт, нито един мъртвец,
загинал от ръката ми. Те не ме преследват с лицата си и не от тях е гузна
съвестта ми. Затова сега стоя така. За мен няма значение, че утре ще избия
много доблестни мъже, че мога и аз да загубя живота си, че ще заповядам на
стотици хиляди да се хвърлят в битка. Утре това място ще бъде най-живото
на света. Сутринта един срещу друг, на това парче земя, ще се втурнат в

319
битка стотици хиляди воини. Цветът на воините от целия свят. Вечерта това
ще бъде мястото с най-много смърт, но дори това не ме вълнува.
Имам чувството, че това ще стане някак извън мен, затова в мен не протича
борба и няма дори капка вълнение.
Знам, че това е много жалко, но аз не съм истински човек, от мен остана
само черупката ми! Душата ми я няма! Аз съм мъртъв, празен! Ако бях жив,
сигурно щеше да ми е жал, че ще донеса смъртта на толкова много хора!
Ти също много си убил, сигурно повече от мен, но също си спокоен!
– Да. Като те слушах, разбрах защо можеш да екзекутираш човек, без да
ти трепне окото! Аз не мога!
– Може би за теб все още има надежда – каза Атила. – Може би си още
жив или поне в теб има някаква жива част.
– Като те слушах, осъзнах колко различни сме хуните и българите,
„Торе“ и „Да“.
– Разкажи!
– Не знам. Ако ти разкажа, може да ме помислиш за луд.
Атила се усмихна и каза:
– Аз и без това те мисля за луд, така че нищо не губиш!
Авитохол помълча малко. След това погледът му отново стана мътен и
той сякаш потъна отново в другия свят. Думите му звучаха все едно
произнесени от устата на някакво непознато същество, което се бе
загнездило в гърдите му.
– Аз никога не виждам битките и двубоите като останалите същества.
Според мен в света има три вида хора. Най-много от тях са хората сюнгери.
Те са апатични и слаби и казват, че нищо не ги интересува. Такива хора са
като гъби. Понеже нямат сила да избират, да налагат себе си и волята си и
не се борят, те приемат всичко, което е около тях. Тези хора са неутрални.
Мнозина смятат, че те не са лоши, но грешат. Според мен това са
истинските „лоши хора“. Те са като сиви мишки, плъхове, те се врат,
мишкуват, но не живеят.
В битките този тип хора са най-много. Много от тях дори се смятат и
наричат себе си воини. Аз изпитвам погнуса от такива като тях. Те са без
облик и лице, те са най-голямата сива маса, която премазва всичко по пътя
си, те са символ на инертността, неосъзнатото, примиренци, те са
„матрицата“, социума, обществото. Те са масата.
В света има хора, които са носители на Мрака. Това са дементорите.
– Какво означава дементор?
– От латински означава заличител, човек, който изтрива нещата около
себе си, който ги лишава от формата и същността им. Техните души са зли.
Толкова зли, че около тях цари мрак и студ, душите на дементорите са
ледени. Те обаче не са лоши само за себе си, каквито са „сивите мишки“.

320
Злото в тях е толкова голямо, че те го пръскат сред хората. Дементорите
изсмукват живота, те поглъщат цветовете на света, те се хранят с орендата,
като отнемат силата на останалите хора. Дементорите пръскат мрак, студ,
зло, мъка и страдание сред хората. Понякога те правят това без дори да
разберат. Те преследват собствените си цели и според тях са просто
егоисти, но когато човек мисли само за себе си, той задължително наранява
околните.
Днес в света „сивите мишки“ са най-много. Те са болшинството. Когато
гледам битките, аз не виждам военните действия, не гледам воините и
какво правят. Аз наблюдавам битката между Мрака и Светлината.
Българите винаги са се наричали Воини на Светлината. Отначало не
разбирах защо, но сега вече знам. Българите смятаха, че Воините на
Светлината са единици. Тези хора притежават светли души, те не живеят
само в този свят. Те чувстват непрекъснато орендата, съобразяват се с нея,
отричат се от себе си, от егото си, в този момент те стават Хора на Мисията.
Такива хора поверяват живота и Пътя си в ръцете на бог. Когато участват
в битка, те поглъщат мрака около себе си. Преди всяка битка участниците
не трябва да мислят, че се изправят срещу себеподобни, не бива да мислят
колко смърт ще причинят, както и да се страхуват, че могат да умрат.
За воините няма значение срещу кого се изправят. Битката, която се води,
не е срещу противника. Противникът не трябва да се приема като враг.
Врагът в случая не е човекът, застанал срещу нас, а Мракът. Дементорите
пускат своя мрак и така в началото на бойното поле над него, като гъсти
черни облаци, се стеле Злото. „Сивите мишки“ веднага поемат от този
Мрак и го задържат. Мракът обсебва всяко бойно поле преди битка. В
повечето случаи той така и си остава. Малко са битките, в които участват
българи. – Авитохол се опита да не използва думата „българи“, защото
знаеше, че Атила много ще се подразни, но в същото време искаше да е
кратък и точен, затова реши да говори честно. – Българите са просветени
същества, на тях им казват още „светлите глави“. „Да“ учи българите
не просто да се бият, а със своите битки да поглъщат Мрака, да го
разчистват. Битката за българите е свещенодействие, това е ритуал на
поглъщане на Мрака. Всяка година българите се събираха и, преди да
започнат война, провеждаха своите ритуални битки, които наричаха „Да“.
Целта им бе не само като жертвоприношение да отдадат кръвта си на
Тангра, за да не иска после от кръвта им в битката, но и да прочистят
Злото. Всяка битка, проведена между двама българи, е като медитация,
свещенодействие, ритуал, който прочиства Злото в хората, на мястото, на
което се провежда, и в целия свят, в живота. Българската битка е както
християнските литургии, като пречистването и прогонването на злите сили
с тамян. Според българите това е най-силният начин едно място,

321
помещение или бойно поле да се освети. Българските гумна бяха свещени.
Чрез своите действия по време на битката, българите осветляваха мястото,
те прокъсваха и прогонваха тъмните облаци на Злото. Българите бяха
магьосници, те бяха Воини на Светлината, антидементори.
Разбира се, Просветителите (българите) винаги прогонваха Мрака и
прочистваха мястото, дори когато не се биеха. Затова, където и да отидеха,
бяха посрещани като най-скъпи гости. Българите можеха да превръщат
„сивите мишки“ в същества, чисти и бели. „Сивите мишки“ са проводници
на Злото, когато около тях има дементор, но ако са покрай просветени хора,
те също стават бели и просветени. Макар и неосъзнати, „сивите мишки“
имат сетива за Доброто и разбират, че Просветените, Воините на
Светлината ги доближават до Доброто и Бог. Те обичаха българите и им се
възхищаваха. Понякога мечтаеха да станат като тях, но за повечето от тях
тази роля, този преход беше временен, само докато бяха до
антидементорите.
„Сивите мишки“ съдействат на Злото, защото са неосъзнати, тяхната
борба може да протече само в тях самите. Те нямат силата да се изправят и
да противодействат на дементорите, затова най-често стават проводници
на Злото. Дементорите са активното Зло, егото, те са виновни за това
светът да е толкова лошо място. Те отравят живота на останалите,
превръщат го в страдание и мъка.
Само българите могат да се изправят в пряка битка срещу дементорите.
Единствено те могат да ги победят, но не като ги убият. Ако убиеш един
дементор, веднага на негово място се появява друг. Дементорите са толкова
много, че не можеш да ги ликвидираш. Българите се борят с Мрака, който
стои зад дементорите. Цялата тази битка се провежда в бойното поле на
Тангра. Докато участват в нея, българите не принадлежат на себе си.
Ти казваш, че аз също не съм развълнуван, разбра ли защо?
– Разбрах! – отвърна Атила. – Разбрах и още нещо за българите. А след
като вече няма българи, кой се бори със Злото? – попита той.
– Аз мисля, че след като унищожихте българите, вие наследихте тази
борба! Тангра сигурно е предал на вас мисията за борбата със Злото!
– Не знам за такова нещо – чистосърдечно отвърна Атила. – Може би
точно ти трябваше да ми кажеш тези думи! Сега ми кажи, защо според теб
е толкова трудно да станеш Воин на Светлината?
– Защото това означава да живееш по друг начин. Не като обикновен
човек. Да живееш, държейки живота си в ръце, да вършиш всичко осъзнато,
безупречно, да си винаги нащрек, да си воин, който дебне Мрака, да се
бориш с неосъзнатото, да нямаш вяра, да не се доверяваш на никого, да
осъзнаеш, че всички около теб, дори най-близките ти и любими хора,
че Светът, Бог не са добронамерени. Да се замисляш върху всяко нещо,

322
което ти се случва, да не се примиряваш, да не спираш, да мислиш, да
анализираш, да отхвърляш всякакви закони, морал, етика, да си създаваш
свои живи закони, да отхвърлиш религиите, вярата, никога да не вярваш,
всяко нещо, дори най-дълбоките кътчета на душата си, да подлагаш на
анализ, проверка, да се съмняваш във всеки, да отхвърляш и най-
добронамерените помощи и в същото време да не се превърнеш в
зло, себично същество. Това е цената, за да бъдеш наречен Воин
на Светлината, просветен човек или българин. Единици успяват да
направят това. Мнозина българи се успокояват, защото са родени такива.
Те се смятат за българи, без да са заслужили да бъдат такива. Българин
може да бъде всеки човек, който живее по този начин – тюрк, хун, гот,
ромей. Наричам Воините на Светлината, просветените българи, защото в
началото това е било така и те са били българи. Днес обаче смятам, че
всеки достоен човек е българин, а недостойните, родени българи са най-
обикновени дементори или „сиви мишки“.
– Значи аз имам възможност да стана воин на Светлината? – попита
Атила.
– Да! Най-близкият по дух човек до мен е Сиджими! Той е тюрк, но е
българин!
– Днес вече нямам време да стана българин! След битката, ако Бог ми е
отредил да оцелея, да победя и да живея, ще стана!
Авитохол се усмихна.
– Утре не можеш да станеш Воин на Светлината! Това е едно от нещата,
които трябва да знаеш! Или ставаш още днес, ако си разбрал за какво
говоря, или никога няма да бъдеш!
– Е какво, днес ли трябва да стана Просветен?! Точно преди битката!?
Днес вече е късно! Нямам време да стана Воин на Светлината, а може би
имам!? – като каза това, Атила извади своя меч. – Време е да разберем кой
от двата меча е Мечът на Марс! – след това Атила погледна към брат си и
каза: – Какво става, когато един водач е воин на Светлината? Това добре ли
е?
– Всъщност всеки водач би трябвало да бъде такъв. Иначе е жалко за
цялата армия, която го следва. Най-тъжното нещо е достойни воини,
предвождани от жалък водач. Дори сред тях да има хора на честта и
достойнството, той ги превръща в „сиви мишки“.
– Какво става, ако Воини на Светлината са предвождани от лош човек?
Той не променя ли посоката им? Не ги ли превръща в „сиви мишки“ и
Воини на Злото?
– Воините на Светлината не могат да застанат зад недостоен водач,
защото те са винаги будни. Те никога не изпълняват заповеди сляпо. Те са
осъзнати и няма как да застанат зад недостойна кауза и водач!

323
 – А ако се заблудят?
– Такива хора никога не могат да се заблудят. Ако го направят, това
означава, че не са били будни и адекватни, че не са Воини на Светлината!
Всъщност такива воини никога не застават зад водач, за да бъдат водени
и командвани, а застават зад кауза. Нали ти обясних, че те не се бият с
противника и нямат враг, те воюват и предизвикват Злото на Небето.
Техният взор е отправен към другите светове. Тяхната битка е толкова
велика и те са толкова могъщи, че се бият във всички светове. Българите не
бяха командвани от нашия велик водач – кана ювиги. Те се събираха и той
само направляваше действията им. За да прави това, той трябваше да бъде
просветен, пред очите му да е най-чисто и винаги да е наясно с волята на
Небето – Тангра. Такъв беше нашият кан. Той беше най-извисен, не
командваше и не ръководеше, той предвождаше такива като себе си. Той
беше воин, защото една част от него живееше в света на хората, една част от
народа му бе в света на материята и хората. Но той беше и тумир, и
колобър, за да е близо до Тангра, да е най-пречистен и свят. Това бе
неговият път и борба, това бе животът му.
Авитохол замълча. В живота си той бе преминал през всички български
секти, бе изпълнил трите лъча на тангристкия кръст. Той беше воин, тумир,
колобър, а ето, че сега обединяваше тези три същности в себе си и така
ставаше кан. В този момент Авитохол усети, че вече е кан. Случваше се
това, което от толкова време бе мислил и очаквал. В този момент прекрасно
разбираше всичко, което българите бяха представлявали, и това, което
някой ден трябваше да бъдат. Той бе проникнал в най-дълбоките тайни на
народа си. Изведнъж почувства силен прилив на Сила. Орендата се
спускаше над народа на българите, който вече имаше свой кан ювиги. Най-
накрая канартикинът бе пораснал и бе станал истински водач на своя народ.
Народ, състоящ се от един човек. Авитохол, макар и сам, представляваше
народа на българите. Той бе станал може би най-силният Воин на
Светлината. Утре в битката, освен всички народи, щяха да участват и
българите. Той не само щеше да представлява народа на българите, той
щеше да бъде целият народ на Воините на Светлината, на Просветените.
Утре Авитохол щеше да се бори със Злото, независимо дали щеше да идва
от страната на хуните, или ромеите. Утре той щеше да се изправи срещу
низките страсти на готи, акацири, скири, франки, бургундци, ромеи, авари,
вандали, хуни, на всички. Утре неговата борба щеше да бъде срещу почти
целия свят. Дали заради това говореше тези неща на Атила, опитвайки се
да привлече един могъщ съюзник?
Българинът не се чувстваше уморен, но знаеше, че трябва да си легне, за
да отпочине преди битката. Изправи се, мракът около него бе толкова гъст,
затова не постави дори качулката си. Искаше да усеща нощта, да я чува.

324
Разбира се, не таеше илюзии, че Богар, Ладан, Уркон и Деел в момента
спят. Невидими, те бяха някъде наоколо и дебнеха. Те бяха най-близката
им охрана и нямаше да допуснат в най-важната нощ преди битката да
склопят очи, ако ще утре да се чувстват като парцали. Те знаеха, че
враговете дебнат и ако имат възможност, ще убият Атила, този толкова
важен мъж. Сега, скрити в мрака, те със сигурност бдяха и можеха да го
видят. Той обаче беше зашеметен, толкова обсебен от мислите си, че му
беше безразлично. Мъжът бе събрал четирите същности, за пръв път
бе усетил четвъртия знак на Тангра, онзи, който се спуска от небето. Този
знак бе завършил тангристкия кръст, беше го направил цялостен. Този знак
се спусна над него с огромен прилив на оренда. Той бе толкова мощен, че
го измести от същността му и мъжът остана без его, без аз. Краката му не
се подчиняваха и се огъваха, ушите му бучаха, пред очите му беше черно.
Авитохол отметна кожата на юртата си и бавно влезе вътре. Очакваше да
завари Ирник и Лупус да спят, но не беше така. В средата на юртата, на
мястото на огнището, гореше дебела восъчна свещ, която осветяваше
помещението с жълта светлина. Вътре миришеше на християнски храм и
Авитохол се намръщи. Сенките, които двамата мъже хвърляха върху
стените на палатката, бяха огромни и се движеха, следвайки трептенията
на пламъка на свещта, все едно бяха живи и нямаха връзка с хората, които
ги хвърлят.
Очите му се приспособиха към светлината и той бавно огледа
вътрешността на юртата. Монахът бе застанал на колене пред леглото си и
се бе подпрял с лакти на него. Така то се бе превърнало в нещо като олтар.
Върху него той бе поставил големия си дървен кръст и с допрени една до
друга длани се молеше на своя бог. Ирник стоеше до своя одър прав,
със събрани крака. Той бе разтворил ръцете си така, че тялото
му наподобяваше формата на средния знак на Тангра.

325
 Авитохол беше сигурен, че синът му се моли на Тангра, на неговия си бог,
който бе много по-близо до древния бог на българите. Авитохол знаеше, че
няма нужда да се моли, нямаше за какво, целият му ден всъщност
представляваше едно непрекъснато единение с това, което той наричаше
Български Бог. Този „Бог“ не се нуждаеше от формални актове.
Той нямаше за какво да моли, проси, нито бе извършил грях, за да моли за
прошка, нито смяташе, че е застрашен, за да моли пощада, не се нуждаеше
от нещо. Битката за него беше шанс, жест от съдбата и Бог към него. Той
се отпусна и тежко седна върху одъра си. След това започна да се съблича.
Правеше това бавно, сякаш внимаваше да не обърка нещо. Разбира
се, нищо не можеше да обърка. Той откачи българския си боен колан,
смъкна ризницата, след това свали дрехите си. Навън беше топло и мъжът
остана само по една препаска. Той огледа тялото си и остана доволен от
това, което видя. В последните години бе натежал и наедрял, преди битката
обаче се бе подложил на суров режим, хранеше се по-малко, движеше се и
тренираше много. Резултатът беше добър. Авитохол бе отслабнал и се
намираше в много добра бойна форма. Движенията му бяха станали по-
бързи, а тялото му бе възвърнало гъвкавостта, която имаше като млад.
Светлината от свещта му бе достатъчна, за да вижда добре. Както си
седеше, Авитохол бавно извади двете ками и започна да ги чисти.
Българинът се чувстваше лек и отпочинал, готов за битка. След като
свърши с камите, се зае с дългото блестящо острие на меча. Докато правеше
това, бе изпаднал в някакво състояние, много подобно на медитация. Той
отново беше кам (шаман) и докато човешкото му тяло бе в юртата и се
грижеше за оръжието, с шаманското си тяло се бе отправил на
магическо пътешествие. След като почисти меча си, Авитохол се изправи
и го развъртя. Оръжието блестеше и хвърляше отблясъци. Вътрешността
на юртата оживя. Макар и слабо осветявано от свещта, острието сияеше, а
отблясъците му се движеха по стените на юртата, подобно на светкавици.
След меча, воинът се погрижи и за медния щит. Този път вътрешността на
юртата се озари с медна, червеникава светлина. Мъжът почисти и златното
острие на туга, среса конската опашка. Погрижи се и за плочките от
българския си колан. Огледа ризницата, по която си личаха белезите от
всичките му битки. След това заби туга в средата на юртата, така че
острието да сочи към небето през централния отвор.
В този момент епископ Лупус се раздвижи, той бе изпаднал в транс.
– Чувствам Светия Дух! Исус отговори на молитвите ми! Той ми
отговори!
Авитохол се усмихна. Той знаеше, че това, което старецът бе почувствал,
не беше отговор на Исус или на молитвите на епископа. Християнинът бе
усетил орендата, която българите, тугът и мечът излъчваха.

326
 Раздвижването наоколо изтръгна Ирник от вцепенението, в което бе
изпаднал. Авитохол си спомни онази битка, в която беше туглу на
българите. Тогава тугът отново бе в ръцете му, но той бе много по-млад.
Сега той бе видял и знаеше толкова много неща.
Авитохол затвори очи. По стар навик, въпреки че бе решил да не се моли,
по-скоро по инерция, произнесе на ум: „Тангра, боже мой, подкрепи
десницата ми! Дай победа на мен и на българите! Покажи ми, че искаш
българите да ни има!“
Мъжът осъзна, че само за миг се бе прехвърлил към своя „заден фронт“.
Спомените винаги го връщаха назад, към детството, и в същото време към
духовното му развитие. Ирник явно усети това, което се случваше с баща
му. Те двамата бяха българи и орендата ги свързваше.
– Татко, какво правиш?! На кой бог се молиш? – Авитохол дочу до себе
си гласа на сина си.
– На Тангра – призна си българинът.
– Нали вече не вярваш в Тангра, а в този, когото наричаш Български Бог?
– Така е. На Българския Бог обаче не можеш да се молиш. Молитвата в
него е медитация, живот-молитва. С него и молитвата си към него аз живея,
но се моля на Тангра. Той е моят „заден фронт“, „предният ми фронт“ е
Българският Бог.
– Все пак, татко, за какво се молиш? За безсмъртие ли?
– Не, само страхливците, тези, които ги е страх да посрещнат смъртта, се
молят за безсмъртие, а смелите се стремят, те протягат ръце към смъртта.
Аз съм тръгнал натам и искам да се пречистя преди това, за да съм готов.
– Но, татко, с такава сложна нагласа ти никога няма да си готов за
битката! Виж нашите врагове, те не мислят за смъртта, за философия или
за смисъла на човешкия живот. Те искат да победят и да ни убият. С такава
нагласа ние отиваме на сигурна, неминуема смърт.
– Смъртта на всички ни е неминуема. За мен е по-важно как живея и
какво мисля в момента, когато всички се насират от страх. И ако в такъв
момент мога да запазя студения си разум, представи си как и какво мисля,
когато съм спокоен.
Нашите врагове не мислят за смъртта, защото толкова много ги е страх от
нея, че са като парализирани. Те правят това, което цял живот са правели,
преструват се, че не знаят, че са смъртни. Не си мисли, че нашите воини
правят нещо различно.
Развеселен и спокоен Авитохол седна на одъра си. Той лежеше гол и се
чувстваше много щастлив. Мъжът затвори очи и потъна в дебрите на съня.

327
 XVII

Силен тръбен зов го изтръгна от лапите на съня. Отвори очи. Сам не

знаеше къде се намира, но наоколо чувстваше присъствието и суетнята на
хиляди мъже. Долавяше в мрака и движение в близост до себе си. Само за
миг се замисли, че на другата сутрин така, с изцъклени очи, можеше да
гледа към небето. После, за да се отърси от тази мисъл, бавно се раздвижи,
като че ли да си докаже, че все още е жив, а не лежи парализиран или
вкочанен върху бойното поле. Движението му донесе облекчение. Когато
се намести на одъра, вече бе придърпал паметта си като завивка към себе
си. Авитохол знаеше, че се събужда в юртата си. Това бе сутринта преди
битката. Най-важната битка в неговия живот. Опита се да извика спомена
за своя учител. Този ден бе много важен за него и душата му трябваше да е
пречистена, все едно е в храм. Българинът опита да се загърне с чисти,
възвишени мисли, за да бъде достоен и на висотата на деня, а този ден
не беше обикновен. Той бе от онези дни, в които войната пускаше своите
кучета-кръволоци. Сухата земя копнееше да бъде напоена с кръв. От добра
майка и кърмилница тя се превръщаше в жаден демон. Воините, обзети от
умопомрачение, се предлагаха като жертвоприношение, а смъртта,
освободена и освирепяла, покосяваше цели редици от хора. Лупус се
бе разсънил и бе запалил една от своите свещи. Авитохол хлъзна погледа
си по дървената дръжка на туга, огледа искрящата като сняг бяла конска
опашка, после погледна към отвора на юртата, през който златният връх на
копието се подаваше навън. Погледът му обаче не се спря на острието, а
продължи нагоре, към мрака, към небето. Скоро под това небе щеше да се
развихри кървава вакханалия.
Авитохол отчаяно опитваше да извика в съзнанието си мисли за Баяр, за
всички достойни воини, които бе срещал в живота си, но паметта му, като
прокъсан чул, отказваше да го завие, да го стопли, да му даде защита;
отдолу все прозираха неговите недостойни мисли и го връщаха в
настоящето.
Владетелят на хуните бе заповядал армията да бъде събудена по тъмно.
По всичко си личеше, че денят за битката е настъпил. Явно Атила, освен
факторите, които Авитохол бе разкрил пред Ирник, бе избрал и времето за
нападение. Римляните изчакваха и нямаше да са съвсем готови, а и може
би мислеха, че каганът на хуните ги чака да се изтощят. Когато воините на
Атила обаче се втурнеха срещу тях, те нямаше да имат друг избор, освен
да влязат в битка. По всичко си личеше, че това ще стане в най-изгодния
момент за този, който взема решенията и контролира фактора „Време“.

328
 Атила и Авитохол бяха подбрали толкова внимателно и добре останалите
фактори, особено фактора „Вода“, който работеше в тяхна полза и щеше да
изтощава все повече воините на Аеций, че те можеха и да изчакат, но явно
размерът на армиите не позволяваше това да се случи. А и защо да изчакват,
след като Атила и воините му копнееха за това сражение и го
очакваха. Щом брат му бе решил битката да бъде днес, това означаваше, че
е преценил много внимателно всичко.
В следващия момент, докато се изправяше, за да седне на одъра си,
Авитохол се замисли за основния им враг – Флавий Аеций. Той не можеше
да повярва, че срещу тях обединените войски на така наречения
„цивилизован свят“ се водят от същия онзи, когото познаваше още от
Тибет, от времето след битката и разгрома на българите. Докато седеше на
леглото, Авитохол се усмихна на мисълта, която се въртеше в главата му.
Какво щеше да стане, ако тогава имаше сила и бе пробол Флавий Аеций
или бе оставил Олджибай да стори това? Ех, ако тогава бе знаел в какво ще
се превърне Аеций и че смъртта му можеше да предотврати тази битка!
Сигурно Флавий Аеций вече щеше да е изгнил и костите му да се белеят на
някой каменист планински сипей. Отдавна нямаше да има жив човек, който
да се сеща за него. Рим сигурно вече нямаше да го има, защото в последните
тридесет години Вечният град се крепеше именно на този мъж. Нямаше да
го има патрицият Аеций, консулът Аеций, „последният римлянин“,
генералисимус Аеций, всичко това нямаше да съществува. Ех, ако тогава
знаеше колко важна роля в живота му ще изиграе този мъж, в неговия и в
този на Атила, колко много ще повлияе на политиката и историята на света,
щеше да го прободе или поне да накара Олджибай или Сиджими
да направят това! Самият Авитохол бе изумен, че смъртта на един човек
само щеше да промени толкова много животи и дори цялата история на
света. Той все пак призна, че това означаваше колко значим е станал
римлянинът. Авитохол отново се усмихна, от одеве той мислеше само за
враговете, а дали същото не се отнасяше и за Атила? Ако брат му не бе
оцелял, ако в онзи ден двамата не бяха намерени от Баяр и Муенчак в
степта, това също щеше да промени историята на света. Хуните без
Атила, под ръководството на Руа и Бледа, бяха едно, а с Атила начело –
съвсем друго нещо. Авитохол беше сигурен, че без Атила те нямаше да
стигнат до тук и тази битка днес нямаше да се състои. Българинът спря да
мисли за другите хора и се замисли за себе си. А какво щеше да стане, ако
в степта пустинна лисица или вълк го бе намерил пръв, ако Баяр не го бе
чул да плаче, ако се бе отклонил от пътя си или не го бе забелязал, ако
бе избързал или закъснял? Жаркото слънце, нощният студ, дивите зверове
щяха да го убият. Какъв щеше да бъде тогава светът, по-добър или по-лош?
Мъжът знаеше колко много от родените деца въобще не оцеляват и не

329
осъзнават, че са били родени. Тях Бог прибираше веднага, след като се
появяха на този свят. Родителите им скърбяха, но тяхната смърт бе изцяло
в ръцете на Тангра, а Бог винаги има по-висши доводи от нашите. Щом
той не допуска те да живеят и да се включат в живота, значи така трябва.
Това, че детето е родено, не означава, че са му дадени дни да живее, то все
още не е в ръцете на родителите си и не му е даден животът, а животът не
е вегетиране, а свободна воля. Всъщност животът на човека все така си
остава в ръцете на Тангра, но щом хората укрепнат, опитваха да забравят,
че всеки наш ден, всеки миг ни е подарен, отстъпен от Бог. Иначе човек си
остава все така внезапносмъртен.
Авитохол отново се замисли. Какво щеше да стане, ако бе умрял още
тогава? Как щеше да изглежда светът без него? В този момент разбра, че
когато човек си прави равносметка, това е най-важният въпрос. Всички
оракули му го бяха задавали под различни форми: ,,Кой си ти?“ Сега,
когато вече беше старец и се намираше в навечерието на най-
голямата битка в своя живот, когато имаше огромна възможност да
се раздели с живота си, той се замисли. Всъщност това бе най-важният
въпрос, за да разбереш имало ли те е, живял ли си въобще. Всеки човек би
трябвало непрекъснато да си задава този въпрос. Какъв би бил светът без
него? Неговото съществуване отразява ли се на света, променя ли го с
нещо, остава ли дори драскотина върху историята? Беше ли значим и
въобще имаше ли го? Можеше ли да промени съдбата, влияеше ли на
хората около себе си? По начина, по който променяше света, човек можеше
да разбере дали е добър, или лош. Слабият човек би отговорил, че влияе на
живота на петдесет човека около себе си, че те чувстват неговото
присъствие. Слабите хора въздействат чрез живота си на семействата си,
на съседите, на хората, с които работят, които срещат случайно, но те го
правят много леко. Силните хора, тези с власт, въздействаха на много
повече. Обикновено на тези, които ръководят, но всъщност и те са слаби и
въздействието им е ограничено.
Мъжът знаеше, че неговата липса щеше да се отрази на децата му, защото
нямаше да ги има. Всеки слаб и незначителен човек правеше деца и
живееше заради тях, а по-късно очакваше те да осмислят живота му. Те
въздействаха най-вече на роднините си. Българинът осъзна, че бе повлиял
на хуните, като им бе предал знанията на българите. Така той бе
въздействал на историята на света. Все пак Авитохол осъзнаваше, че
неговото влияние бе незначително. Най-влиятелните хора владееха не
умовете на хората, а техните мечти. Всъщност с борбата си за оцеляване
той се бе грижил само за себе си, за егото си. Авитохол, разбира се, се
блазнеше от мисълта, че като бе останал жив, по този начин бе допринесъл
и за оцеляването на българите. Така той искаше да вярва, че е направил

330
нещо значимо. Ако сега трябваше да отговори на въпроса, какъв би
бил животът без него, би могъл да каже: „Животът и светът без мен щеше
да бъде свят без българи. Свят, в който хуните нямаше да властват, свят без
идеята за лична религия, за осъзнат живот, свят без „Да“, свят без Епохата
на Водолея, свят без Ирник, Ланселот, Гуинивър, свят без другите ми деца,
които дори не познавам, свят, разбира се, без тази битка.“ Изведнъж му се
стори, че е по-значим от Флавий Аеций, консула, патриция, „последния
римлянин“, генералисимуса, по-значим дори от Атила – вожда на хуните,
Бича Божи.
Авитохол се усмихна. Разбира се, той мислеше за себе си само хубави
неща. Дали и това не бе някакъв негов комплекс? Българинът се изправи
бавно и започна да се облича. Докато правеше това, наблюдаваше как
Ирник също се приготвяше. Синът му, като по-млад и чевръст, го бе
изпреварил. В един момент Авитохол помогна на сина си да навлече
тежката ризница. Той правеше това бавно и внимателно, понеже искаше да
се увери, че всяка връзка е добре завързана и ризницата ще предпази
младия воин. Българинът знаеше, че след малко от това може да зависи
животът на сина му.
След това Ирник трябваше да му помогне да облече персийската ризница.
Всъщност тази ризница се бе оказала индийска и бе принадлежала на
Шапур III, но Авитохол все така си я наричаше „персийска“. Тъй като бе
ранна утрин, мъжете вършеха това в пълна тишина. Лупус бързо бе
наметнал расото си и сега седеше на леглото и се прозяваше.
Ирник внимателно повдигна ризницата и помогна на баща си да я облече.
Авитохол се зарадва да усети как тежката ризница удобно ляга върху
плещите му. Друг път тя би му тежала, този път обаче тялото му не я
отхвърли. Мъжът знаеше, че в този ден животът му до огромна степен
щеше да зависи от нея. Тази ризница щеше да бъде гаранция за неговата
сигурност. Авитохол я носеше от дете, тогава малкият още Тохол бе влачил
непосилно тежката за него ризница, за да свиква с нея. Беше я носил в най-
опасните моменти в своя живот. Тя многократно го бе спасявала и
предпазвала да не бъде наранен или осакатен. Всичко това той бе правил
заради тази битка и този ден и ето, че този миг бе настъпил.
След като облече ризницата си, Авитохол сложи муските на врата си и
целуна сребърния знак с тангристкия кръст. Ирник направи същото. Като
видя как двамата мъже целуват еднаквия знак, Лупус попита:
– Това ли е вашият кръст?
– Нещо такова – каза Ирник.
– По-скоро това е знакът, който е обратен на кръста – намеси се
Авитохол. – Вие се уповавате на кръста и кръстния знак и очаквате той да
ви защитава. Този знак символизира вашия бог, но не означава това как той

331
е слязъл при хората, а е знак за неговото възкресение. Кръстът изразява
идеята, че за да има възкресение, преди това трябва да има смърт. Това е
знак как един обикновен човек е станал специален, чрез катарзиса на
смъртта и прераждането, как човекът се е превърнал в Бог.
– Исус не е станал бог чрез живота и постъпките си. Той е роден бог, той
е син на Бога.
– Нашият знак ни учи как да станем българи – хора, които живеят в
непрекъснато единение с Бог или поне с неговата воля. Така ние сме
едновременно Синове Божи, носим Светия Дух и сме част от Бог.
– Нищо не разбрах – призна си епископ Лупус.
– Нормално, когато идеята е по-висша от нивото ти, е нормално да не
разбираш. Християнството разчита единствено и само на вярата, а вярата е
най-ниското ниво на духовността.
– Какво искаш да кажеш, че християните не можем да разберем
„висшата“ ти идея? Ние сме глупаци, така ли?
– Не, не е до глупост или умност. Искам да кажа, че ако един човек има
духовна потребност да поеме живота си в ръце, да развие своята духовност,
да живее според собственото си описание на света, той вече не може да
бъде християнин, както и последовател на някоя масова религия.
Щом човекът има потенциал да извлече личната си религия, осъзнатото
живеене, няма как да бъде и двете.
– Но, татко, ти си ми казвал, че човек може да бъде и тангрист, и да
преследва твоята идея за Българския Бог!
– Така е, но тангристите не могат да бъдат християни, освен ако не решат
да приемат християнството поради някаква своя причина. Тангристът, дори
да стане християнин, е за малко такъв, без вяра и не е искрено. Това е по-
скоро експеримент или проучване, отбивка от пътя. След това същият този
тангрист може да приеме и друга вяра, като това не поражда никакво
напрежение в него; той не вижда противоречие в това, след като носи
орендата и във вените му тече кръвта на един от седемте свещени
български рода. За него е изконното това, че е българин, че притежава
оренда и е част от Българския Бог.
Българите, дори да станат християни, не могат да заменят описанието на
света на тангризма с това на християните, защото християнското е на много
по-ниско ниво. Така, както китът може да плува в морето, но морето не
може да плува в кит. Тангризмът е много по-висш, той е Бог, а
християнството е религия, тя е едно от описанията на Бог.
Епископът използва момента, в който двамата говореха помежду си, и
каза:
– Това е някакъв сатанински знак!

332
 Авитохол не желаеше повече да спори и разговаря с християнина. Сега
беше време да почете душите на българите в саракта. Той взе българския
си боен колан. На богато украсените златни плочки бяха означени всичките
му битки. Авитохол бе отбелязал и всички длъжности, които бе заемал,
в различните армии, в които бе служил: туглу в българския саракт, генерал
в персийската армия, канартикин, центурион в легионите на Маркиан и
Аспар, водач на различни хунски армии, дори генерал в армията на
вандалите. Този колан му бе подарен лично от неговия учител Баяр, в деня
на неговата бойна зрялост. От този момент той бе неизменен спътник през
целия му живот. Беше го носил винаги със себе си и той бе станал част от
него, заедно с пунгията, чашата, ризницата и меча и бе свидетел на
всичките му битки, походи, възходи и падения. Той бе свидетел на делата
и Силата му. Авитохол знаеше, че някой ден ще бъде погребан с него.
На колана закачаше също меча, Граала (Чашата), торбичката с огниво,
втъкнати в него държеше и тиунските си ками.
Днес бе специален ден. Това за него бе денят на дните. Само за миг
Авитохол взе решение и вместо нормално, както винаги го бе носил, обърна
колана така, че изпъкналостите на златните плочки да сочат към него.
Българинът закопча колана и усети, че той го убива. Не беше удобно да
носи колана по този начин, затова се учуди на себе си защо бе направил
това. Авитохол знаеше, че болката и това да се чувстваш неудобно е част от
Пътя на воина. Той обаче искаше коланът да го държи „буден“, осъзнат и
нито за миг да не забравя, че е българин.
Явно епископът също бе забелязал странните действия на Авитохол,
защото го попита:
– Защо слагаш наобратно бойния си колан? Така няма ли да те убива?
– Да, татко, обърнал си колана наобратно – потвърди и Ирник.
– Знам – отвърна Авитохол. – Знам, че ще ми убива и ще ми е неудобно,
но коланът ще държи видимо това, в което вярвам, не, по-скоро това, което
съм. Така само с едно обръщане на колана аз се отказвам от всичко, което
съм постигнал досега, и оставам чист. По този начин предизвиквам и
себе си и непрекъснато ще мисля за Бог и за своята недостойност, така ще
бъда по-близо до Бог! В битката, както и в молитвите, с много важно да си
близо до Бог!
Лупус слушаше внимателно думите на българина. По това как клатеше
глава си личеше, че този път разбира думите и идеята на българина.31
Авитохол присука връзките на меча, така че да му е удобно да го вади
бързо. Той извади острието на Меча на сърната. Искаше още веднъж да се
увери, че снощи, на пламъка на свещта, го бе почистил добре. Този меч, ако
не грешеше, не бе истинският Меч на боговете, тъй като в онази

31
Днес в католицизма „страстният колан“ е ползван широко от католическите монаси и монахини.

333
дъждовна нощ, там на върха на хълма, Бог бе решил Драконовият
меч, Мечът на мечовете или както той го наричаше, Мечът на Золбон, да
попадне в ръце те на Атила. Колкото и да не му се искаше да признае, това
бе много по-нормално, все пак брат му беше вожд на хуните, а той беше
никой. Ако това беше така, сега в ръцете си той държеше Мечът на хората.
Дори и да бе така, това острие, изковано от него и Ковендра, бе прекрасно
оръжие. Авитохол остана доволен от блясъка на острието. Той поряза леко
пръста си и кръвта му остави тънка ивичка по острия, смъртоносен ръб на
меча.
Лупус наблюдаваше това варварство и се прекръсти.
– Сатана! Бич Божи! – мълвяха сухите му, безкръвни устни.
Докато Авитохол връщаше меча в канията, която висеше на бойния му
колан, Ирник препасваше Призрачния, Амазонския меч. Авитохол беше
доволен, че бяха изковали този меч за сина му. Той вече знаеше, че
оръжието е много добро и се чувстваше спокоен за младия воин.
Накрая Авитохол втъкна в обърнатия колан и двете си балтаварски ками.
Ирник повтаряше всяко негово действие.
– Татко, аз трябва ли да обърна колана си като теб? – попита младежът.
– Нищо не „трябва“! – каза бащата. – Всеки човек би следвало да прави
само това, което смята за правилно за себе си. Аз реших така, ти не прави
нищо, до което сам не си достигнал и не си осъзнал, че трябва да сториш!
След тези думи Авитохол продължи да подготвя снаряжението си. Върху
одъра сложи черния си шлем. Атила имаше същия шлем. Отгоре му, като
кичур, се спускаше бяла конска опашка, същата, каквато имаше на туга.
Това бе знамето на българите. До него постави лъщящия меден щит с
тангристкия кръст, изкован върху него. Тези двете и туга щяха да завършат
въоръжението му. Ирник също подготвяше своя шлем, щит, копие и лък
със стрели.
В следващия момент Авитохол препаса българския лък с колчана стрели,
но като знаеше колко близо са двете армии, се съмняваше дали ще могат да
изстрелят и една стрела, преди да се врежат една в друга. После закачи
забралото на шлема отпред, така че лицето му да е защитено.
Като подскочи няколко пъти, за да намести въоръжението си, без да се
съобразява с присъствието на епископа, той извика:
– Аз съм българин, багатур, тиун, туглу, канартикин, кан ювиги, тумир,
колобър, всичко в едно!
Личеше си, че мъжът е щастлив.
– Аз съм дете, багатур и тиун, всичко в едно – до него Ирник имитираше
баща си и подскачаше, като накланяше смешно главата си, все едно
изтръсква вода ту от едното си ухо, ту от другото.
Двамата мъже са радваха и смееха, сякаш са малки деца.

334
 – Луди хора! – каза изуменият епископ. Това още повече развесели
двамата мъже. Скоро те се умориха да подскачат и се успокоиха. Епископът
се чудеше що за хора бяха тези, които се държаха така и се смееха като деца
в деня, в който им предстоеше нещо толкова сериозно и може би среща
със смъртта. Той не разбираше почти нищо, но за пореден път се уверяваше
колко непоследователни и емоционални са диваците. Без да иска,
християнинът се бе оказал в чертозите на Дявола, на неговото оръжие, на
Бича на Бог. Едно беше ясно, неслучайно се намираше тук, това бе божият
промисъл. Епископът беше сигурен, че всеки ритуал е много важен, затова
се опитваше да ги запомни, а това още повече развеселяваше двамата
българи.
– Да побързаме! – каза Авитохол и Ирник веднага стана отново сериозен.
Следващите действия на мъжете приличаха на свещенодействие. Авитохол
повдигна туга със златния връх, който стърчеше над юртата. Той постави
медния щит под туга, след това извади своя меч и го сложи върху
щита. Ирник направи същото. Така двамата кръстосаха мечовете си над
щита.
Ирник стоеше изправен с разтворени ръце и си личеше, че се моли на
Тангра. Младежът призоваваше саракта и душите на предците. Авитохол
също се отправи към саракта. Той призова душите на тумирите като
свидетели, колобрите и българския саракт, по-скоро като боен строй. Скоро
Авитохол се вцепени и се отдаде на общуване с Българския Бог.
Лупус ставаше свидетел на всичко това. Той бе потресен, но вече знаеше,
че Атила не е само Бич Божи, но и Сатаната. Въпреки това той усещаше
Силата, която витаеше около тези двамата, тя се излъчваше от всеки един
техен жест. Епископът можеше да се закълне, че по същия начин бе
чувствал низпослания от небето Свети Дух.
Авитохол бе застинал, а устните му мълвяха думи, свързани с някакъв
Български Бог. Колкото и да бе странно, мъжът говореше на латински и
Лупус разбираше думите, но не и смисъла им. Атила говореше за някакъв
Жив Бог, Бог в развитие, наричаше го още със странното име
„Неназовимият“. Той твърдеше, че лети към небето, че това е постоянно и
непрекъснато проникване един в друг.
Лупус наистина бе изумен от всичко, което чуваше и виждаше. Ако този
Бог, за когото Атила говореше, бе истинският бог, този, когото християните
наричаха Бог-Отец, а евреите Йехова, Адонай и Яхве, поставяше този мъж
много по-близо до Бог, отколкото всички християни, които той познаваше.
Все пак епископът беше сигурен, че няма как варварите да познават
истинския Бог. Ами ако грешеше? Лупус не желаеше дори да допусне тази
мисъл. Ако беше така, това означаваше, че той, папата, а и всички
християни вярват в една лъжа, че се самозаблуждават и така подвеждат

335
милиони вярващи. Вярата обаче не му позволяваше дори да допусне това.
Вярата забраняваше съмнението. Ако беше така, това означаваше, че той не
вярва достатъчно. Лупус усети как вярата погасява всичко, тя бе най-силна
и можеше да унищожи дори истината.
Когато двамата мъже завършиха церемонията, Ирник взе своя меч и го
втъкна в колана си. Авитохол направи същото. Той сложи шлема върху
главата си, взе щита и туга и се приготви да излезе от юртата. Преди това
обаче, тъй като се сети, че епископът на Троа ще го последва и след малко
ще се озоват пред другия Атила, българинът се обърна към сина си, и като
нямаше време да измисли нещо друго, каза:
– Ернах, изчакай! Трябва да сменя доспехите си с Мена-Саг, след което
ще го пратя да ви забере.
Авитохол излезе за няколко минути, след което се върна и, без да говори
повече, кимна към двамата мъже в юртата. Ирник го последва навън. Лупус
тръгна след двамата воини, чиито доспехи блестяха, отразявайки
светлините на факлите, забити направо в земята.
Макар да се бяха забавили доста, навън все още беше мрак. Целият лагер
на хуните бе осветен от множество огньове и факли. Авитохол беше
сигурен, че стражите на Флавий Аеций бяха забелязали огньовете в лагера
на хуните и римлянинът знаеше какво ще последва. Флавий Аеций и
генералите му вероятно вече трескаво обмисляха какво да правят. Те може
би се бяха надявали на още няколко дни, за да могат да отдъхнат, да съберат
и организират армията си, но това време нямаше да им бъде дадено.
Авитохол се сети, че през цялата нощ, а и в момента хората на Чет
продължаваха да избиват пленници и да разчленяват телата им, за да
осигурят факторите „Вода“ и „Ужас“.
Двамата българи се движеха към площадката пред палатката на Атила. Те
трябвате да изминат най-кратко разстояние и само да обиколят голямата
палатка на вожда. Около себе си чуваха воините, които се приготвяха за
битката. В този момент покрай тях минаха няколко вожда, яздещи бойните
си коне. Авитохол и Ирник се спогледаха и решиха да се забързат за конете
си. Изведнъж срещу тях се зададе Деел, който водеше за поводите двата
прекрасни жребци. Авитохол знаеше, че на хуна не му е било лесно да
оседлае непокорните български коне и му се усмихна.
– Хапят и ритат! – каза Деел и се хвана за рамото. – Усетих го през
ризницата.
На Авитохол му се прииска да се изсмее, но не желаеше по този начин да
обиди Деел, който бе поискал да помогне. Затова му поблагодари, потупа
го по здравото рамо и се метна върху седлото. Пое туга и го постави в
мястото му, после закрепи щита. Мъжът погледна надолу, към лявата си
страна, където Фенрир вече бе заел своя боен пост. След това внимателно

336
нагласи колчана със стрелите и лъка, така че да не му пречат, намести меча
си и погледна към Ирник. Синът му вече бе готов. Двамата сръчкаха конете
и те напети пристъпиха към мястото, където довчера бе разположена
масата. Сега цялото плато на върха на хълма бе зачистено.
Атила вече беше там и ги очакваше. Той изглеждаше впечатляващо на
гърба на Вилам. Облечен в черно, водачът на хуните се открояваше на фона
на снежнобелия си жребец. Авитохол видя шлема на Атила, който бе
същият като неговия, но вместо конска опашка, на него бе закрепена
желязната корона. Авитохол единствен бе със знаме. Добре че скоро към
тях се присъедини Андаг. Той беше без кон, но в ръката си също носеше
туг, същият онзи, с кой го не се разделяше и бе изнудил да му подарят край
Истър.
Скоро всички вождове се събраха в кръг. Те застанаха така, както
предната вечер бяха седели около масата. Авитохол застана до Атила.
Всички мъже очакваха реч от своя вожд или поне последни указания за
битката. Каганът стоеше безмълвен, а по лицето му не помръдваше нито
едно мускулче. Вятърът развяваше хунската му прическа, лицето
му изглеждаше решително и сурово и белезите му като че ли бяха
изчезнали. Изведнъж вместо Атила заговори Казон. Той направи това
бавно и напевно, все едно произнасяше някаква героична поема.
– Велики владетели на най-славните народи на света, днес ще бъде най-
важният ден в нашия живот!
– Или най-великият, или утре за нас няма да има изгрев! – прекъсна го
Атила.
– Това ще бъде битка на битките! Владетелят Атила ви приветства!
– Да живее! Heil! Vivat! – вождовете крещяха на собствените си езици.
Всеки един от тях бе извадил своя меч, беше го повдигнал към небето и
приветстваше своя военачалник. – Победа! – изкрещяха най-накрая
вождовете, без знак и команда.
Атила също бе извадил своя меч, който, както се стори на вождовете,
сияеше с призрачна светлина. Това разпали тяхното вдъхновение и боен
плам. Всеки от тях бе чувал историята за Атила и Мечът на Боговете, Мечът
на Марс, Мечът на Золбон или както вече всички го наричаха – Мечът на
Атила. Този меч бе най-голямото им упование. Това беше знак на Бог, че е
благосклонен към тях, че тази битка им принадлежи. Атила бе наместник
на Бог, десницата, която държи меча му, пратеникът, който ще наложи
волята му. За тези мъже в момента Атила бе повече от Бог. Дори
християните бяха разбрали това и го бяха нарекли Бич Божи.
Когато виковете стихнаха, а мъжете прибраха мечовете си, Казон
продължи да говори:

337
 – Не бива да отиваме в битка, без да се допитаме до волята на нашите
богове!
Ирник погледна към баща си. Вождовете бяха смъкнали шлемовете си,
Атила също бе гологлав, само Мена-Саг бе със своя боен шлем, но това не
учуди никого от тези, които го познаваха.
– Факторът „Бог“ – каза Ирник, който се усмихна съзаклятнически и
намигна на баща си.
Едва сега мъжете погледнаха надолу и там в кръга, който образуваха,
видяха, че Уркон, Ладан и Богар натрупват клада от големи дървета. Земята
около натрупаните дървета бе отъпкана в кръг. Всичко това напомни на
Авитохол за гумно, алай или харман.
Когато купчината стана достатъчно голяма, към нея се приближи Иддар.
Българинът опита да си припомни кой от хунските жреци с какво се
занимаваше. Иддар извършваше основно жертвоприношенията. Той беше
широкоплещест, силен физически, макар и вече стар, бе запазил силата си,
освен това имаше много мощен глас. Колкото и да бе странно, косата му бе
чорлава и все още черна.
Докато наблюдаваше действията на Иддар по запалване на кладата,
Авитохол нямаше как да не се сети за това, че Н'Кара, най-силната и важна
хунска жрица, която в последно време бе обезсмисляла действията на
всички хунски жреци, я нямаше тук. Той знаеше, че макар никой да не
казваше нищо, всички се питаха къде е Н'Кара, защо не е тук и не е ли
отсъствието ѝ знак от съдбата и боговете. Авитохол също бе учуден, че
в този толкова важен момент шаманката не е тук. Личеше си, че хуните са
притеснени и имат нужда от присъствието ѝ. В този момент тя трябваше да
бъде тук. Авитохол беше сигурен, че няма как Баяра да не знае за
предстоящата битка. Тази битка, това струпване на толкова много войски,
на най-великите воини в света, едва ли можеше да остане незабелязано, да
не даде отражение в света на Силата. Със сигурност всички
светове откликваха на това, което се случваше тук, между
градовете Каталаунум и Троа. Това място в момента бе най-важното
в света. Хората от Азия, Европа, Африка със затаен дъх следяха какво се
случва на това поле, защото от изхода на тази битка щеше да зависи и
техният живот. Това тук бе сцена и всички погледи бяха вперени в нея.
Баяра без съмнение знаеше какво предстои, но защо не бе дошла, къде се
намираше сега? Може би в този момент присъстваше на нещо много по-
важно. Авитохол си спомни онази нощ, която бе прекарал с нея,
Лициния Евдокия и Аурелия Амата. Почти беше сигурен, че тогава
бе посял семето си в трите жени. Може би в момента Баяра се грижеше за
второто им дете. Вероятно Ирник имаше брат или сестра. Авитохол си
забрани да мисли за това, защото то бе нежелано, откраднато от него,

338
заченато в момент, когато не бе обичал, бе плод на магия. Той дори не
можеше да си спомни какво точно се бе случило и дали всичко е било
реалност, или видения на объркания му мозък. Мъжът наблюдаваше
действията на Иддар с натежал поглед.
Последния път Баяра му бе казала, че на Запад ще се проведе огромна
битка. Тя му бе предсказала, че той ще вземе участие в нея. Дали шаманката
е имала предвид тази битка? Тя като че ли бе говорила по-скоро за някаква
духовна битка, но тази също щеше да е такава.
Авитохол обърна внимание на Иддар, който, след като разпали огъня, се
оттегли назад. Цогобади през цялото това време пееше монотонна песен,
която в по-мистичните периоди от своя живот Авитохол би нарекъл
„химн“, но тази сутрин преди битката, когато още не се бе разсънил,
можеше да нарече само „протяжен, досаден, дразнещ вой“. Огънят се
бе разгорял и бе осветил цялото плато на върха на хълма като ден. Това
даде възможност на българина да види, че Иддар не се оттегляше в мрака,
а се приближаваше до друг хунски жрец Гьорхе, който с лявата си ръка
водеше един бял овен за рогата, а с дясната – един черен козел.
Кладата се разгаряше все повече и повече и мъжете, които бяха застанали
около нея, се отдръпнаха назад, за да не бъдат изгорени от пламъци, които,
като огнени остриета, се отделяха от огъня. Повечето от тях се бяха
устремили към небето, но някои се стрелваха и настрани, опитвайки да
вземат някоя жертва.
Гьорхе държеше овена, чиито дебели рога бяха извити назад и образуваха
нещо като шлем над главата му. Това придаваше на коча благороден вид.
Все едно тези прекрасни рога заслужаваха да бъдат увенчани с корона.
Рогата на козела пък бяха дълги, почти прави, съвсем леко извити назад,
като остриета на дълги, заплашителни саби. Върхът на тези рога бе толкова
остър, че нямаше воин, който веднага да не ги сравни с острие на оръжие,
а миг след това да не го заболи корем, докато си представя как тези остри
оръжия проникват в него. Това бяха прекрасни мъжки животни, в разцвета
на силите си.
Като гледаше рогата на овена, толкова красиви, завити четири-пет пъти
назад, Авитохол не можеше да не се сети за персите, които свързваха
хварното с овнешките рога, а пък гърците все още разказваха легендата за
аргонавтите и Златното руно. Разбира се, рогата на козела бяха не по-малко
величествени и впечатляващи от тези на овена. Тяхната основа бе дебела и
масивна, точно там, където Гьорхе ги бе хванал. Мъжът с огромни усилия
влачеше двете животни все по-близо до огъня. Те се дърпаха и въртяха
глави, а в очите им се виждаше стаен ужас от огъня, от всички тези хора и
това, което им предстои. Животните пръхтяха и забиваха краката си в
земята. Гьорхе бе напрегнал силните си мишци, а Иддар му помагаше, като

339
избутваше животните отзад. Авитохол като омагьосан се взираше само в
очите на животните. Те се бяха разширили от ужас и в тях се отразяваха
огнените пламъци. Така сигурно християните си представяха огнения ад
и грешниците, водени насила от дяволите към геената.
Накрая Гьорхе довлече животните близо до огъня и пусна рогата им, но
те не побягнаха, защото в този момент Иддар започна да произнася някакви
думи. Той сякаш говореше на животните и с това ги хипнотизираше.
Думите на хунския жрец бяха някак успокояващи, все едно им разказваше
някаква приказка и те, забравили за огъня и опасността, го слушаха с
глуповато изражение в очите. Авитохол виждаше, че животните се бяха
вцепенили и не можеха да помръднат. Това се дължеше или на думите на
Иддар, или на това, което Цогобади припяваше, или пък бе магия. А може
би двете животни просто бяха упоени. Преди малко те обаче се
съпротивляваха.
Авитохол се замисли, че в битката ще е много полезно, ако можеш, чрез
някакви думи, да накараш противника ти да спре да се бие и да се вцепени,
както това бяха направили жреците с двете животни.
В този момент Иддар взе в ръце две огромни восъчни свещи, запали ги от
огъня, а след това внимателно ги отнесе до двете животни. Като наведе
свещите едновременно, покапа по главите им там, в основата на рогата. С
тях явно наистина се бе случило нещо, защото те не помръдваха и когато
Иддар, като внимаваше да не загаси свещите, постави основите им там,
където бе покапал с восък, и ги притисна върху главите на животните. Така
те заприличаха на свещници. Мъжът провери дали свещите са закрепени
добре и остана доволен. След това бръкна в един меден съд, който Гьорхе
му бе поднесъл, и загреба вода, с която обилно поръси гърбовете и главите
на двете животни.
Руното на овена бе гъсто, чисто, снежнобяло. Той явно наскоро бе къпан.
Козината на козела също бе прекрасна, дълга, черна и лъщяща. По нея не
се забелязваше и един бутрак или трън. Изглеждаше така сякаш не само е
изкъпан, но и вчесан.
След като Иддар напръска животните, като внимаваше да не угаси
пламъците на свещите, той ги плесна по задниците и с това като че ги
освободи от магията. Това извади животните от вцепенението, което ги бе
обзело до преди малко. Те се оглеждаха тревожно, сякаш едва сега
забелязаха пламъка и мъжете, които ги бяха обградили. След
„пробуждането“, като блееха силно, се втурнаха в различни посоки.
Тяхното раздвижване бе посрещнато с одобрителни възгласи от вождовете,
които наблюдаваха всички действия около кладата. Двете животни се
втурнаха към хората и конете, личеше си, че искат да избягат, да са по-
далеч от огъня, да намерят изход, да се спасят от съдбата, която им бе

340
отредена. Кръгът от вождовете, коне и хора обаче бе плътен. Никой не
искаше да изпусне и миг от това, което се случваше, и така не се
отвори място пред двете уплашени до смърт животни. Те се стрелваха в
една или друга посока, търсейки изход, през който да се промъкнат и
избягат, а свещите между рогата им капеха горещ восък върху очите и
главите им и това още повече ги ужасяваше. Пламъците на тези свещи
чертаеха красиви форми в мрака, когато те се отдалечаваха от огъня. По
някое време мъжете се развикаха по-силно, когато овенът сведе глава и
насочи пламъка на свещта към братята Амалики. Той сякаш искаше да ги
уплаши и заплашваше да се засили и удари в тях. Те обаче не трепнаха.
Някои от виковете може би бяха окуражителни. Въобще личеше си, че
вождовете се забавляват. Те бяха забравили за предстоящата битка, за
кървавото сражение, което съвсем скоро щеше да започне и в което можеха
да загубят живота си, и си играеха. Мъжете отново се бяха превърнали в
деца. Силните викове на вождовете още повече объркваха животните и
изведнъж, в безизходицата си, те се срещнаха. Уплашени те не можеха да
разберат откъде идва заплахата. В този момент се разнесе дивият вой на
Фенрир. Звярът явно също внимателно следеше двете животни. Лаят,
хриптенето и воят на звяра като че подкоси краката на жертвените животни
и в първия момент те се спряха, като се наблюдаваха с див поглед.
Животните дишаха тежко и се гледаха под вежди, като че се обвиняваха
взаимно за случващото се. Те не можеха да разберат в какво представление
им се налага да участват и останаха дълго време така, взиращи се едно в
друго. В очите на коча се виждаха кървави цепнатини, които ставаха все
по-големи. Не след дълго целите му очи се изпълниха с кръв. Той сниши
глава, горящата свещ щръкна напред като копие, чиито връх бе обвит в
пламък. В този миг козелът се извърна някак странично. Без
предупреждение и подготовка, животното, с масивни, извити назад рога,
приклекна и побягна напред. То се засилваше все повече и повече,
опашката му бе като бойно знаме. Козелът оставаше все така неподвижен,
застанал странично към атаката на коча. Когато устремно тичащият напред
овен наближи, козелът все още се преструваше, че не го вижда. Той обаче
го следеше внимателно, защото по едно време, когато овенът вече бе
съвсем близо, козелът изненадващо се вдигна на задните си крака и извиси
тяло. Острите му, дълги като копия, рога сякаш пронизаха мрака. Мъжете
сигурно нямаше да виждат върховете им, ако не бе свещта, която все така
гореше на главата му и ги осветяваше.
Докато свещта на овена бе насочена напред, все едно искаше с нея да
прониже хълбока на козела, тази на великолепното черно животно се
извисяваше нагоре, като че да освети всичко, което се случваше.

341
 В последно време никой не бе хвърлял дърва в огъня и той бе утихнал,
това помагаше животните да се виждат по-ясно, както и техните свещи.
Авитохол наблюдаваше странното представление и мислеше трескаво.
Белият овен явно символизираше агнеца Божи – Исус Христос, и
християните. Той изобразяваше армията на Флавий Аеций, по-голямата
част от която трябваше да са християни. Черният козел му заприлича на
бога на сатирите Пан. По-късно богът на природата бе преминал като
Сатаната в християнството. От там Дяволът се бе сдобил с рога и кози
крака. Авитохол се сети, че в Библията Савската царица бе описана с кози
крака. Така обаче бяха изобразявани и халдейските демони. Лилит бе
изобразявана върху дълги птичи крака. Можеше ли Лилит (бялата лилия)
да бъде овенът, а демоните – черният козел? Авитохол веднага свърза това
знание със своята идея за това как трябваше да се сливат мъжете и жените.
Тогава белият овен трябваше да бъде женската енергия Лилит, а черният
козел – Адам Кадмон, Адам и Ева. В Адам Кадмон обаче имаше и мъжка,
и женска енергия и може би тогава козелът трябваше да бъде черно-бял, а
Лилит да се представя от бяла овца, а може би и агне.
Авитохол обаче знаеше, че хунските жреци няма как да са имали това
предвид. Беше очевидно, че в церемонията, чиито свидетели ставаха,
християните и ромеите, както и Аеций, са белият овен, а хуните и Атила
явно бяха черният козел. Българинът знаеше, че Лупус и християните
наричат Атила Бич Божи, но всъщност го смятаха за оръжие на Сатаната.
Мъжът мислеше върху символите, с които свързваше тези две животни.
Как те се отнасяха към него и брат му? Кой от тях бе добрият и кой лошият?
Кой бе черният козел и кой белият овен? Кой бе Доброто и кой Злото?
Козелът остана така, вдигнат на задни крака, а овенът тичаше към него
със сведена глава. Изведнъж черното животно явно прецени, че е време и
то да атакува и се спусна мълниеносно към тичащия коч. Овенът така се бе
засилил, че не успя да се спре и двете животни сблъскаха главите си с
трясък, който отекна над целия лагер като гръм. Той със сигурност бе чут
и в лагера на римляните. Двете животни се удариха с такава сила, че земята
под нозете на воините потрепери. Мъжете извикаха и се извърнаха.
Повечето от тях не успяха да видят добре какво се случи, защото свещите
се смачкаха и безброй парченца восък, разтопен и твърд, се полетяха
във всички посоки. Воините бяха изненадани, те бяха очаквали сблъсъка,
но не и силата и трясъка, който се чу.
След миг вождовете видяха тази странна и в същото време страшна
гледка. От силния удар двете животни лежаха безпомощни едно до друго,
но главите им бяха като една обща.
Рогата им се бяха преплели и не можеха да се разделят. Сигурно на света
нямаше човек, който да измисли как може да се разплете тази плетеница,

342
по-сложна от задачата на лабиринт. Животните приличаха на някакво
уродливо същество. Те махаха некоординирано с крака, но понеже си
пречеха или от силата на удара, все още не можеха да разберат къде е
земята и това още повече разкриваше тяхното безсилие. Както се стори на
българина, восъкът също помагаше за това главите им да са залепнали.
Всъщност движенията на животните не съответстваха много на това,
което след малко предстоеше. Ако кочът представляваше армията на
християните, а козелът – тази на хуните, ролите щяха да са по-скоро
разменени. Авитохол бе сигурен, че именно хуните и войските,
предвождани от Атила, ще се хвърлят във вихрена атака, а християните
щяха да са по-пасивни и да изчакват.
Всички мъже наблюдаваха безсилието на двете животни и душите им със
сигурност се изпълваха с тревожно предчувствие. Не беше ли тази картина
предсказание за това, че в предстоящата битка нямаше да има победители
и победени, а и двете армии ще загубят? „Такова нещо досега не
сме виждали! Никога не се е случвало двете животни да
паднат едновременно! Как само са се преплели рогата им!“ – този шепот
достигна до ушите на Авитохол, но той не му обърна внимание, защото
мислите му бяха заети с друго. Не мислите, по-скоро въображението му.
Мъжът наблюдаваше безпомощно лежащите едно до друго животни и си
представяше, че така е изглеждал в очите на Ирник, когато, за да
направят оракул, се бе слял с Анна и Баяра. Ужасяващо изглеждаше
и Миза, която бе видял в храма на Дионисий, когато Манто и Тракархис се
бяха слели в едно същество. То също бе изглеждало неестествено и
изродено.
– Меч! Меч! Владетелю, подайте ми меча си! – извика Иддар и се обърна
към Атила. Жрецът бе наметнат с много различни кожи, върху главата му
имаше висока конусовидна, островърха шаманска шапка. Тя много
приличаше на халдейските, с които ходеше Бероес. Българските колобри, а
понякога и жреците носеха подобни шапки, но бяха много по-сложни,
интересни и атрактивни, защото бяха високи и тривърхи. Преди малко
черният козел му бе заприличал смътно на някого. Този силует бе събудил
в него някакъв отдавна забравен спомен. Сега, като гледаше Иддар, се
сети. Козелът, с дългата си козина и свещта между дългите, прави рога, му
бе заприличал на български шаман или колобър с тривърхата си шапка –
тудуло.
Хунският шаман, който отговаряше за жертвоприношенията, се бе
обърнал към Атила и стоеше с протегнати към него ръце. Авитохол
многократно бе предупреждавал Атила какъв меч притежава и той много
добре знаеше, че това оръжие може да бъде държано само от владетел. Брат
му може би мислеше за същото, защото стоеше все така, без да помръдва,

343
сякаш не разбираше какво точно иска от него жрецът. Каганът остана така
известно време. Владетелите го гледаха все по-изумени. Накрая той се
размърда и с голяма неохота извади меча си. Останалите вождове бяха
чували за специалния меч на кагана на хуните, но не знаеха какви са
условията за това да го носиш и притежаваш. Те следяха изумени
действията на хунския владетел и сигурно отдаваха нежеланието му да
подаде меча си на скъперничество или на някаква хунска бойна магия.
Авитохол разбираше причината и напълно го подкрепяше. Той знаеше,
че Атила не бива да дава меча в ничии други ръце. Брат му обаче нямаше
друг избор и той бавно подаде меча в ръцете на Иддар. Той направи това
толкова внимателно, все едно очакваше във всеки момент гръм или някакво
друго проклятие да порази жреца, а може би и него. Това обаче не се
случваше и този факт сякаш изненада вожда на хуните. Изумен Иддар
изтълкува бавното подаване като придаване на важност, но в същото време
и като прекалено подчертаване на тържествеността на момента.
За да покаже, че уважава чувствата на своя владетел, жрецът все така
бавно вдигна меча и с един удар отсече врата на овена, а миг след това
острието на Атиловия меч бе над главата на Иддар и вратът на черния козел
също бе посечен. Пред нозете на жреца настъпи нещо подобно на ад, кървав
танц. Двете глави, все така със сплетени рога, все още бяха живи. Те се
плезеха и като че ли искаха да изблеят, а от посечените им вратове
пръскаше кръв. Двете тела, останали без глави, като че отказваха да
приемат, че са мъртви, а краката на убитите животни ритаха в предсмъртна
агония. Те сякаш опитваха да избягат от това проклето за тях място, да са
по-далеч от смъртта. Животните ритаха и се въртяха в кръг, а от вратовете
им продължаваше да хвърчи кръв във всички посоки. Воините отстъпиха
крачка назад. Всички те бяха смели мъже, но преди битката нервите им
бяха изопнати. Те не желаеха да цапат доспехите си с кръвта на животните,
преди да е започнало сражението. Душите им бяха обезпокоени от
изродската сцена, на която бяха станали свидетели. Много от тях
внимателно наблюдаваха мятащите се в агония тела, все едно там можеха
да видят нещо, което да се отнася за тях или за предстоящата битка. Други
от мъжете, като омагьосани, се взираха в преплетените рога, които бяха
образували една обща глава с извити и дълги като кинжал рога, с четири
изцъклени очи и изплезени увиснали езици. Тази глава бе странно
разделена, черна и бяла.
Авитохол не бе потресен толкова от жертвоприношението, колкото от
оръжието, с което то бе извършено. През забралото си той не изпускаше от
очи меча. След като бе отсякъл главите на животните, Иддар бе вдигнал
прекрасното острие, по което се стичаха кървави струйки. Това, което
Авитохол виждаше, бе невъзможно. Той беше сигурен, че Мечът на

344
боговете не може да бъде държан от обикновен човек, такъв който не е
роден владетел. Мъжът си спомни колко много бе внимавал мечовете да не
попадат в неподходящи ръце. Отначало тях ги бяха държали само
владетели: Кумарагупта, Яздегерд, Бахрам, по-късно Маркиан. Тогава той
бе сигурен, че това е грешка и Маркиан никога няма да стане владетел, но
ето, че в момента той бе василевс на Източната Римска империя. Разбира
се, той бе допуснал мечовете да попаднат и в недостойни ръце, като на Лъв,
тракийчето, което бе открил в Дионисиевото прорицалище. По-късно
неговият меч бяха докосвали и Терасикодиса, и дори Петроний Максим,
Авит, Майориан, Рицимер. Авитохол бе сигурен, че неговият меч не е
свещен, защото дори Одоакър и Ромул Август го бяха държали в ръце. След
като бяха разделили мечовете, българинът се бе успокоил и вече не
смяташе, че само владетели могат да държат меча му. Лично той бе виждал
няколко пъти Ирник да се възхищава на оръжието му, разбира се, преди да
си има свой прекрасен меч. Той пък го бе давал на приятелите си Одоакър
и Ромул Август.
Това обаче, че мечът на Атила сега бе в ръцете на Иддар, можеше да
означава само едно, че той не е Мечът на боговете. Можеше ли да е вярно
неговото предположение? Авитохол не смееше да си го помисли. Вероятно
всички мъже, които бяха държали неговия меч, някой ден също щяха
да станат владетели. Не, това едва ли щеше да се случи. Поне за Флавий
Ромул Август беше сигурен. Дори Одоакър някой ден можеше да стане
владетел на скирите.
Мисълта, че оръжието на Атила можеше да не е Мечът на боговете, не му
даваше мира. Дали през цялото време Драконовият меч, Мечът на мечовете
всъщност не бе в неговите ръце?
Сега, когато животните лежаха безжизнени върху отъпканата земя,
Гьорхе хвана краката на овена и го обърна по гръб. Старият мъж държеше
трупа на животното, а Иддар се опита с един изключително силен удар да
го разполови. Ударът обаче не се получи и острието заседна в мъртвото
тяло на животното. Целият опръскан с кръв, жрецът отново вдигна меча.
Авитохол знаеше, че Иддар е силен мъж, макар да не беше
воин. Българинът беше сигурен, че повечето воини, които мълчаливо
наблюдаваха действията на жреца, можеха да разсекат тялото на овена с
един или най-много с два-три удара. След като трупът на овена бе разсечен,
той бе оставен така, а действието бе повторено и с трупа на козела. Скоро
двете тела бяха разчекнати, а в гръдния кош се събираше кръвта им.
Гьорхе подаде два съда на Иддар, единият бе златен, а другият – сребърен.
Иддар събра кръвта на овена в сребърния съд, който държеше с лявата си
ръка, а тази на козела – в златния, който бе в дясната му ръка. Мъжът ги бе
вдигнал високо над главата си, все едно ги предлагаше на Небето. В този

345
момент Авитохол с ужас видя, че мечът на Атила вече бе в ръцете
на Гьорхе, който го връщаше обратно на Атила. Докато правеше това, той
говореше нещо на кагана. Атила явно се вслуша в думите на жреца, защото
изведнъж се приближи до главите с преплетените рога. В този момент
Иддар извика нещо и хвърли съдържанието на двата съда в огъня на
кладата.
Кладата лумна с буен огън и гъст, миризлив дим се понесе към небето,
върху което, като свидетели на всичко това, се бяха скупчили тежки оловни
облаци. Мъжете видяха това едва когато проследиха дима, издигащ се
нагоре. Там, всред нощното небе и сивите облаци, те различиха жълто
парче от небето, което им напомни, че скоро ще настъпи зората. Вождовете
бяха толкова обсебени от действията на жреците, че бяха изпаднали в
някакво безвремие. Сигурно бяха забравили, че се намират на хълма, тук
на Каталаунското поле, в заранта преди най-голямата битка в света. От
огъня се носеше острият мирис на изгоряла кръв. Може би защото тази
миризма им напомняше за битките и за случилото се само преди няколко
дни в Троа, повечето от вождовете се мръщеха. Когато воините
погледнаха към Атила, видяха как каганът бе вдигнал своя меч над главата
си, а след това, като се наведе от гърба на коня, го стовари върху уродливата
глава и с тътен разсече преплетените рога на животните. Всичко това
заприлича на Авитохол на историята за Гордиевия възел, който
Александър, вместо да развърже, разсякъл и така разрешил загадката му.
След като разсече рогата, каганът се изправи гордо на своя Вилам. През
това време Цогобади отсече езиците на двете животни и ги хвърли в огъня.
Иддар бе разровил огъня и бе натрупал част от жарта. След това той
започна да вади различни части от животните и, като ги оглеждаше
внимателно и говореше някакви думи, ги поставяше върху жарта.
Като редуваше органите на двете животни, жрецът извади последователно
дробовете, бъбреците, сърцата. Внимателно огледа черепа на овена и
провери дали е здрав, или е посечен от меча, после направи същото и с
черепа на козела. След като Иддар отдели плътта на жертвените животни
от костите, двамата жреци хвърлиха парчетата месо върху жарта. Мъжете
се справяха толкова чевръсто, че приличаха повече на касапи, отколкото на
жреци. Докато месото се печеше върху жарта и приятният му аромат накара
устите на вождовете да се напълнят със слюнка, Иддар хвърли костите от
двете животни в центъра на кладата, където те бяха погълнати от
огнените пламъци. Скоро оттам се чу пукот и се разнесе ужасна миризма.
През това време Гьорхе почисти кожите и ги отнесе.
Иддар се бе изправил до огъня с ръце вдигнати към порозовяващото небе.
– Творецо! Господарю! Боже! Господарю на Слънцето и Луната!
Владетелю на земята! Ти, който движиш облаците, който решаваш накъде

346
да текат реките! Господарю на звездното небе и зората! Обърни лицето си
към нас! Боже, подкрепи десницата ни в това начинание! Господи, разтвори
сърцето си за нас, твоите любими синове! Ти, който ни избра за пръв сред
всички народи!
Авитохол усещаше по колко тънък лед се движеше Иддар. Тези думи
можеха да обидят онези от съюзниците, които разбираха хунски.
Жрецът гледаше към място, където изгарящите кости чертаеха чудни
фигури върху бавно просветляващото небе. В този момент Гьорхе поднесе
двете кожи на принесените в жертва животни. Без да бърза, Иддар ги
хвърли в средата на огъня и той за миг бе погасен. В този момент мъжете
усетиха прохладния полъх на вечерта. След малко в носа ги
„удари“ острата миризма на опърлена козина и те се намръщиха, толкова
силна и отблъскваща бе тази воня.
– Боже, принасяме ти жертва в пламъци и огън! – викаше Иддар.
– Принасяме себе си в жертва на огъня и пламъка на битката! – извика
Атила.
– Помогни ни, Боже! – изкрещя Иддар.
– Владетелю, господарю, Боже наш, бъди с нас! – призова Висшите сили
Атила.
Иддар, като стискаше в ръцете си сърцата на двете животни, се приближи
до огъня и извика:
– Ти, който караш небето и земята да се разтърсват, който заповядваш на
гръмотевиците, ти, който носиш смърт и зима на земята, но след това
отново допускаш живота и пролетта, ти, наш татко, приеми тези пламтящи
сърца! Помогни ни, Боже!
Авитохол виждаше действията на жреците и знаеше, че те трябва да
предскажат изхода от предстоящата битка, а не само да измолят
благоволение за победа. Иддар обаче се бавеше. Той сякаш отказваше да
поеме тази отговорност и да предсказва. На българина му се струваше, че
жрецът протака, може би чакаше някой да се появи. Изведнъж всичко пред
очите му се проясни. Прозрението го порази като гръм. Авитохол
разбра, Иддар и жреците протакаха, защото се надяваха отнякъде да
се появи Н'Кара. В последните тридесет и пет години пророчицата винаги
бе предсказвала изходите от битките. Жреците или се бяха отказали, или
не желаеха да се нагърбват с това. Иддар, който бе най-старият жрец сред
тримата, които бяха тук, защото първожрецът – старият и сляп Кама, не бе
взел участие в похода, който за него можеше да се окаже непосилен,
чакаше Н'Кара и искаше тя да отправи предсказание.
– Хунски вождове, властвали над Народа на зората, които сте се
преселили на небето, сенки, скитащи в тъмнината на нощта! Станете!
Запашете мечове, станете и подкрепете потомците си, които стигнаха до

347
тук! Ние ще водим битката на земята, вие поведете вашата битка на небето
и прогонете духовете на нашите врагове! Осигурете ни небесна закрила!
Прогонете враговете ни в най-дълбоките недра на вечния мрак!
В този момент Авитохол видя, че встрани от цялата церемония стояха още
няколко от хунските жреци, там беше гърбавият Витос, който бе помогнал
Аспа да престане да куца. Там бяха още Сараманд и Бикча, а със сигурност
и Биал, който, както и Евдоксий, бе един от двамата най-добри лечители на
хуните.
Атила ставаше все по-нетърпелив и гледаше настоятелно към Иддар. Той
обаче се правеше, че не забелязва погледите и подканянията на своя
владетел. Жреците се споглеждаха все по-разтревожени. Иддар явно не
желаеше да рискува и да прави предсказания. Той като че ли все още
очакваше Н'Кара и се притесняваше, че ако предскаже нещо, което
шаманката опровергае, ще стане за присмех.
Жреците усещаха нетърпението на Атила. Те вземаха от опечените на
огъня парчета месо и ги подадоха на воините. Всеки получаваше печено
парченце сърце, бъбрек, черен и бял дроб, както и част от бутовете и месото
на жертвените животни. Мъжете поемаха приятно ухаещото месо и
благодаряха.
– Изяжте това месо и с него приемете силата и защитата на Бог! –
нареждаше Иддар.
Докато вождовете поставяха в устите си вкусните, сочни парчета месо и
ги дъвчеха с удоволствие, жреците се скупчиха и нещо разговаряха.
– Какво предсказват боговете за предстоящата битка? – по някое време
попита Атила, който побутна Вилам и се приближи до жреците. – Защо не
направихте предсказание?
– Владетелю – каза Иддар, като се изправи гордо. – През цялото време
се взирахме в знаците на боговете и внимателно следяхме действията на
козела и овена. Видяхме битката, огледахме преплетените рога. Всички
знаци говорят за едно. Те са твърде категорични. Въпреки това ние чакахме
най-добрата сред нас, тази, която говори със света на духовете и Бог ѝ
споделя намеренията си.
– Н'Кара я няма! – Атила изрече това, което всички виждаха. – Може да
се е запиляла някъде, знаете, че шаманките са непредсказуеми, а може вече
да не е сред живите! Не мога да вляза в битка, без да сте предсказали нейния
изход! Не мога всички тези воини да ги държа заложници на една
предсказателка или шепа жреци! – като каза това, Атила изгледа свирепо
жреците.
– Добре, владетелю, щом искате, ще ви предам знаците на боговете! –
каза Иддар. Останалите жреци като че ли бяха очаквали тези думи, защото
веднага се оттеглиха. Гьорхе отново поднесе златния и сребърен съд, в тях

348
явно бе събрана още кръв. Биал, който бе лечител и познаваше билките,
хвърли някакви треви в огъня. Скоро пред очите на Авитохол се появиха
два дракона, единият бе червен, а другият – бял. Те се впуснаха един
срещу друг и се вкопчиха в битка. Българинът осъзна, че Биал бе хвърлил
билки, които предизвикват видения, сигурно всички вождове имаха такива
халюцинации.
Авитохол беше впечатлен, защото през цялото време му се струваше, че
това видение не се отнася за тази битка, а за друга земя и друго време. Това
бяха две армии, целите облечени в желязо, което блестеше под слънцето.
Едната армия носеше бели триъгълни знамена, на които имаше изобразен
червен дракон. Вятърът развяваше знамената и създаваше усещането, че
огненият дракон е жив, изглеждаше така сякаш лети и извива гъвкавото си
тяло. Срещу тях се движеше друга армия, която развяваше същите по
форма и размер знамена, само че тези бяха пурпурни, а изобразеният на тях
дракон беше бял. Авитохол усещаше, че има нещо общо с тези две армии,
но не знаеше какво. Виждаше, че те не са степни воини, не бяха и българи.
Това бяха западни армии. Дали това не бяха армии, които някой ден щяха
да се изправят една срещу друга?
Мъжът тъкмо се чудеше какво общо има това видение с настоящето,
когато изведнъж забеляза две очи, които го наблюдаваха настоятелно. Този
поглед го стресна и прекъсна видението.
Пламъците на кладата хвърляха червеникави отблясъци върху лицето на
вожда. Авитохол погледна лицето на брат си, по него не трепваше нито
едно мускулче, сякаш бе изсечено от камък. Личеше си, че каганът очаква
своето предсказание.
– Виждам! Виждам! – крещеше Иддар и се просна върху земята.
Останалите жреци се скупчиха над него и му помогнаха да се изправи. –
Видях! – повтори Иддар, а останалите жреци все така стояха до него за
подкрепа.
– Какво? Какво видя? – нетърпеливо попита Атила.
– Имах видение. В битка пред очите ми влезе двуглав змей. Едната му
глава бе по-голяма, по-гневна и яростна от другата, това бе народът на
хуните. Главата бе на нашия владетел Атила. Тази глава падна в прахта –
след тези думи над множеството се разнесе стон. Иддар явно чак сега
проумя какво бе изрекъл и се чудеше какво да каже.
– На кого бе другата глава? – попита заплашително Авитохол.
– Владетелю, не се сърдете! Огледах внимателно другата глава.
– На Аеций ли беше? – попита Атила и се приближи към жреца.
– Не! Не, владетелю! Не беше на римлянина. Другата глава отново бе
ваша! Да! Вие бяхте и двете глави! Едната воюваше с другата! Едната
положи мъртва другата! Тази, която победи, също бе ваша глава!

349
 – Това може да означава много неща – каза Атила.
– Това е битка, която се води във вас, владетелю! Това е битка между две
ваши същности – Иддар опитваше да се изплъзне.
– Може да означава и още нещо – каза Атила и изгледа Мена-Саг в
отвора, където трябваше да бъде лицето му, но там имаше закачено
забрало.
Едва сега воините около огъня забелязаха, че двамата мъже имаха два
напълно еднакви черни шлема, само че на единия имаше закрепена корона,
а на другия – украса от бяла конска опашка.
Иддар бе учуден, че гневът на владетеля не бе насочен към него. Авитохол
много добре разбираше за какво намеква брат му. В предсказанието на
жреца той виждаше някакво предателство от страна на българина.
Авитохол бе потресен и от сходството на двете видения, неговото и това на
Иддар.
– Владетелю, имам нужда да направя още едно предсказание!
– Защо не ми разкриеш каква е волята на боговете?
– Нека дадем още един шанс на предсказанията! Нека стане по-ясно!
За Авитохол, а и за повечето вождове, бе напълно ясно, че предсказанията
въобще не са добри. Иддар явно разчиташе новото жертвено животно да
предскаже нещо различно.
Без да говори повече, Иддар погледна към Гьорхе и Цогобади, които вече
бяха подготвили новото жертвено животно. Те довлякоха едно уплашено
куче, което неистово се опитваше да захапе някого от двамата жреци. Те
обаче го бяха завързали с две въжета и го влачеха напред. Горкото
животно забиваше нокти и се опитваше да се изскубне, като въртеше глава
и я свеждаше към земята. Жреците обаче бяха неумолими. След като го
довлякоха близо до огъня, те се отдалечиха, а владетелите затвориха своя
кръг. В очите на кучето се виждаше страхът. Животното близна кръвта,
останала от овена и козела. То като че ли искаше да се хареса на
хората, това близване бе целувка към тези, които обичаше, и дори бе готово
да загине заради тях. Кучето близна отново кръвта, то сигурно мислеше, че
ще му се размине. Животното имаше доверие на хората и това си пролича,
когато замаха с опашка, щом видя Иддар да се приближава към него, и
близна опакото на ръката му.
Жрецът се приближи до владетеля и каза:
– Владетелю Атила, подайте ми своя меч!
Този път Авитохол прие много по-спокойно думите на жреца. Атила също
не се съпротивляваше много, той сигурно се бе примирил. Кучето бе
последвало Иддар, като не се отделяше от крака му. В цялото това
множество, то явно търсеше в него сигурност и подкрепа. Мъжът хвана в
ръце меча на владетеля и се обърна към кучето, което го гледаше с големите

350
си верни очи, а огънят се отразяваше в тях. След това бавно вдигна
оръжието. Животното явно не разбра добре жеста на Иддар, защото
приклекна и изви гръб, личеше си, че мисли, че жрецът го заиграва.
Опашката му се раздвижи като метла. Кучето не разбираше напрегнатия
миг и излая. Изведнъж Фенрир наддаде силен вой. Кучето все още
мислеше, че жрецът си играе с него и подскочи леко нагоре. В този момент
обаче огненото острие на меча се спусна и се впи в черната сянка, която
представляваше кучето. Животното се сви и огъна, наддаде тъжен вой и
падна върху сухата земя. Щом се изправи на крака, се видя, че е ударено
лошо във врата, но все още беше живо. То продължаваше да гледа жреца,
но не можеше да разбере какво става. В отчаянието си, вместо да избяга, то
отново се затича към него. Иддар обаче го очакваше с вдигнат меч. Вторият
удар на жреца попадна в главата на животното. Мечът парна главата му, но
някак се хлъзна встрани и голяма част от муцуната му увисна. Дори в този
момент в окото на кучето не се появи обвинение и то не разбираше какво
се опитва да направи с него този мъж, на когото то се доверяваше. Кучето
скимтеше силно, краката му се преплитаха, а от главата му изтичаше много
кръв.
– Удари го! Удари го пак! – викаха вождовете и всеки даваше съвет как
точно Иддар да довърши кучето. От вълнение или поради неволното
трепване на животното, в последния момент жрецът вдигна меча за трети
път. Той искаше с този удар да посече врата му, но кучето се огъна и скочи
във въздуха. Така ударът попадна в кръста му и го прекърши, но не го уби.
Мечът явно се приплъзна в ръцете на Иддар. Като скимтеше тъжно, кучето
се опита да се отдалечи. Това сигурно разтревожи Фенрир, който започна
да лае, все едно се опитваше да подкрепи своя другар. Горкото животно
влачеше своята задница, от главата и врата му течеше кръв, която оставяше
дебела следа след себе си.
– Не трябваше ли преди това да го упоят?! Не го удари добре! Довърши
го! – чуваха се възгласите на вождовете наоколо.
Авитохол беше сигурен, че неспособността на жреца да убие жертвеното
куче с един удар не бе добър знак и със сигурност щеше да окаже влияние
и върху предсказанието. Ако кучето представляваше ромейската войска
или съдбата, това, че Мечът на Атила не успя да го порази, дори с цели три
удара, не бе добро предзнаменование. Вождовете, без да са жреци,
прекрасно разбираха това. Повечето от тях даваха съвети. Ако не бяха
убедени, че не бива да се намесват в церемонията, защото с това можеха да
я провалят, те биха скочили и сами биха сложили край на това мъчение.
Иддар обаче едва ли ги чуваше. Кучето все така се влачеше и опитваше да
се отдалечи, като оставяше широка кървава диря след себе си. Иддар, може

351
 би от неудачните опити, от ранното ставане или от някакъв срив на силата,
се влачеше след животното и изглеждаше не по-добре от него.
– Удари го! Удари го! Спаси го от мъките му! – крещяха вождовете и
дори показваха с ръце как да го направи. Жрецът обаче сякаш нямаше сили
дори да ги чуе. Кучето все така продължаваше да скимти и, пълзейки по
корем, се опитваше да се отдалечи от Иддар. Явно чак сега бе проумяло, че
той не му мисли доброто. Жрецът точно се канеше да нанесе решителния
удар и бе вдигнал меча над главата си. Той вече бързаше, но краката му се
огъваха от притеснение или умора. Миг преди да съсече кучето, точно
когато го бе настигнал, той се подхлъзна в кървавата диря след него и с
всичка сила се стовари на земята. Понеже в ръцете си държеше меч, жрецът
не успя да омекоти приземяването и падна тежко. Той сигурно се удари
лошо, защото издиша шумно, след това опита бързо да се изправи, но
отново се подхлъзна и падна. Авитохол не можеше да разбере дали кръвта
по лицето бе негова, или се бе изцапал от кървавата диря на кучето. Някои
от вождовете продължаваха да насърчават Иддар да нанесе
решителния удар, други му се подиграваха и смееха. Те не изпитваха
никакво състрадание нито към кучето, нито към човека, който едва се
влачеше след него. Жрецът куцаше и с усилие отново вдигна меча над
главата си.
Най-накрая той спусна блестящото острие и посече кучето наполовина.
Червата на горкото животно се разтекоха по земята. Жреците се втурнаха
да помогнат на Иддар, който от умора седна на земята, а в ръцете си все
още държеше Меча на Атила. Цогобади взе оръжието от ръцете му и го
върна на Атила, който го огледа с погнуса. Мечът беше целият прашен,
изцапан с кръвта на жертвеното куче. Вождът се зае да изчисти острието и
го оглеждаше внимателно, защото Иддар, освен кучето, бе ударил на
няколко пъти и земята.
След малко жреците извадиха вътрешностите на животното. Иддар едва
стоеше на краката си. Подкрепян от останалите жреци, той огледа червата
и каза:
– Червата му са били преплетени, черният дроб е увреден, това куче е
щяло скоро да умре.
– Това не е добър знак! Не е добър знак! – понесе се ропот над вождовете.
Жреците одраха кучето, хвърлиха козината и костите в огъня, през това
време Иддар продължаваше да оглежда внимателно вътрешностите на
кучето.
– Било е много болно, скоро е щяло да умре – каза жрецът. 32

32
Българските жреци най-често са пророкували по вътрешности и кости на куче. Гадаело се по вътрешните органи и по
изгорелите кости, върху които се появявали пукнатинки, които се свързвали в рисунки и дори в знаци, подобни на букви,
и по тях жреците тълкували.

352
 – Какво означава това? – попита Атила. Иддар обаче не отговори. Той
погледна разтревожен останалите жреци, които веднага отнесоха
вътрешностите на кучето, все едно в тях имаше някаква страшна или
срамна тайна, която останалите не трябваше да видят.
Мъжът бръкна с някаква сопа или дървен шамански жезъл в огъня и от
там извади костите на кучето. Те пушеха, но той, явно загубил всякаква
чувствителност и страх, ги хвана в ръце и започна да ги оглежда. Гьорхе му
поднесе съд, може би с вода, в която Иддар потапяше костите и внимателно
ги измиваше. Гьорхе също ги огледа, след това се обърна към Иддар, а в
погледа му имаше невъобразим ужас. След това Иддар отново хвърли
костите в огъня. Явно нещата, които видя, не му харесаха.
– Какво става?! Кажете ми нещо! – кресна гневният Атила.
Иддар безпомощно погледна към останалите жреци. Личеше си, че не
желае да отговори.
– Какво става?! Говори! – извика каганът, а лицето му изглеждаше
застрашително.
Подкрепян от останалите жреци, Иддар стоеше пред Атила. Лицето му,
изцапано в кръв, бе пребледняло, явно кръвта се бе оттеглила от него.
– Ще говориш или ще умреш! – с твърд глас каза вождът на хуните.
– Не мога да говоря, владетелю! – едва промълвиха устните му. Жрецът
изглеждаше сломен. Той се сви, като че ли предчувстваше удара, който ще
получи.
– Каквооо?! – извика Атила. – Що за наглост? Какво си мислите? Имате
едно задължение и вие не го изпълнявате! Вие сте безполезни!
– Владетелю, смилете се над мен! Не ме убивайте! – плачеше Иддар.
– Искам пророчеството! Веднага! – Атила изглеждаше така, все едно
след миг ще се впусне и ще посече всички жреци.
Иддар явно реши да изпълни заповедта на владетеля на хуните. Той се
приближи до огъня и заговори тихо.
– Господарю, Боже наш, призовавам те, покажи ни изхода от битката,
разкрий ни бъдещето, призовавам те сега! – жрецът направи знак с ръката
си и хвърли нещо в огъня. Този път димът се разстла пред очите му, а той
се взираше в него, сякаш там щеше да види бъдещето. – Твоята воля доведе
хуните от бреговете на Тиса, до тук, до брега на Марна. –

Жертвоприношението на жребец е познато на всички арийски народи. Знае се, че при индийците церемонията
Ашвамедха Яйна е била смятана за най-сакралната, като тя продължавала една година. Тази церемония подробно е
описана във втори том „Ат“ на поредицата „Тангра“. Жертвоприношението на жребец е било познато и при персите,
скитите и останалите номадски народи, дори при траките и гърците. Българите също жертвопринасяли жребец.
Българите до относително късно практикували и принасяне в жертва на човек. За разлика от други народи, те не
принасяли в жертва пленници и хора от чужд народ, защото се смятало, че те са недостойни да бъдат пратени при Тангра.
За българската саможертва били използвани само млади, здрави и красиви мъже и жени, достойни да отидат при Бог.
Това е оставило отражение върху нашето народно творчество, песни, приказки, откъдето е и поверието, че само младите
и най-достойните имат право да отидат при бог и да седнат в нозете му, от там са народните епоси и приказките за
момите, похитени от змейове, и за юнаците.

353
Постепенно гласът на Иддар укрепна и ставаше все по-силен. Личеше си, че
се съвзема от унижението, което бе преживял с кучето. – Ти ни доведе до
тук, твоят меч е в ръцете на Атила – нашия предводител и владетел! Всели
в нас силата си, подкрепи ни от твоята висота! Подкрепи десницата на сина
на Муенчак и на рода Дуло, брата на Бледа, племенника на знатния
каган Руа, които са при теб! Помогни на своя избраник Атила!
– Атила! Атила! Атила!... – крещяха вождовете, а скоро виковете им бяха
подети и от целия лагер.
– Виждам два меча – извика Иддар, – римският меч е бял, а хунският –
червен.
– Това, че римският меч е бял, а хунският червен, не е лошо – извика
Атила, който се опитваше да отнеме правото на жреците да тълкуват
виденията. Личеше си, че той е нетърпелив. Тази церемония се бе
проточила твърде дълго. Каганът продължи да говори: – Скоро ние ще
окървавим мечовете си и ще ги обагрим с кръвта на нашите врагове.
Думите на Атила бяха посрещнати с насърчителни възгласи от вождовете.
– Моят герб е червен! – извика Едекон.
– След това сражение, ако победим, и мечът върху моя герб ще стане
червен! – каза Атила. – Продължавай! – извика владетелят към Иддар.
Жрецът отново се приближи до огъня. Отначало, без да се притеснява, той
посегна към жарта и от там извади една кост. След това с жезъла изрови от
жаравата останалите кости на кучето и ги изми в съда с вода. Без да каже
думичка, Иддар се вгледа в костта. Като я гледаше внимателно и със
загриженост, все едно разчита букви, по някое време той вдигна поглед и
каза:
– Нищо не разбирам! Само една огромна пукнатина.
– Това може би означава, че вождът на неприятеля ще падне в битка –
намеси се Витос, който явно се опитваше да му помогне и да го извади от
затрудненото положение.
– Да видим друга кост! – каза Иддар и потърси една специална кост, но
тя все още димеше и беше много черна и обгоряла. Той се загледа в нея и
мигом чертите му се отпуснаха. Личеше си, че жрецът се успокои.
Изведнъж той каза с достатъчно силен глас, така че всички да го чуват. –
Ду-ши-те на пад-на-ли-те ще бъ-дат с вас! – Тези думи развълнуваха всички
мъже, които внимателно наблюдаваха действията на жреца. Атила се
приближи до Иддар, за да се увери със собствените си очи. Авитохол
последва брат си и видя, че знаците, които се бяха образували, можеха да
се прочетат по този начин. Върху костта наистина бе изписано това, все
едно от човешка ръка. Владетелят на хуните взе костта в ръка и,
като обиколи кръга, я показа на вождовете. Всички бяха изумени
и потресени. Щом видеха надписа, те вдигаха изумени поглед.

354
 – Вярно това пише! – казаха няколко вождове, които можеха да разчитат
хунските резки.
– Искам още! – каза Атила. – Предскажи изхода от битката!
Иддар бръкна и взе друга кост от жарта. Тя бе побеляла и приличаше на
вар. Вождовете се скупчиха около него, всеки искаше сам да види чудото.
Жрецът бе вдигнал горещата кост с голи ръце над главата си, така че
всички, дори конниците, да я виждат добре. Изумени мъжете наблюдаваха
как чертичките и пукнатините се удължиха, те се свързваха, завиваха и
започнаха да изписват думи. Иддар четеше, но и воините правеха това
заедно с него.
– Кръв! – каза жрецът, а още десетки воини повториха с него.
– Кръв! – гласът на Атила се извисяваше над гласовете на останалите
вождове. Мъжете повтаряха думите, които по някакъв магичен начин се
изписваха пред очите им, и като че ли не разбираха техния смисъл и
значение и не можеха да го свържат в смислено послание.
– По-ра-же-ние! Смърт! Ги-бел! Скръб! Мъ-ка!
Вождовете, които първи започнаха да осъзнават смисъла на думите, които
виждаха изписани и всички произнасяха ясно и високо, отстъпиха назад.
Изведнъж пред очите им като че се проясни. Огънят в кладата догаряше и
бе станал много по-малък. Едва сега забелязаха, че се бе развиделило.
Почувстваха хладния ветрец. Макар да бе лято, утринта бе студена или
може би предсказанието ги караше да настръхнат и потреперят. Думите
пронизваха душите на воините, проникваха през железните халкички на
ризниците и изпълваха душите им с мраз.
„Кръв! Поражение! Смърт! Гибел! Скръб! Мъка!“ – това беше
предсказанието. Атила вдигна поглед и сякаш едва сега проумя какво бе
прочел върху костта. Личеше си, че вождът на хуните и на всички народи
от Изтока е потресен. Ако сам не бе прочел тези думи, би могъл да обвини
жреците, че са сгрешили. Сега обаче той стоеше като втрещен, а
посланието бавно поникваше в съзнанието му. Тази поличба
вещаеше смърт и гибел за хуните. Това беше лошо знамение.
Душите на вождовете бяха смразени от вледеняващ ужас. Всички те бяха
смели мъже, неведнъж излагали живота си на риск, толкова ясно послание
обаче, за предстоящо поражение, не бяха получавали. Явно никога не бяха
влизали в битка след такова лошо предзнаменование, защото сега се
питаха как щяха да се сражават? Какво да кажат на своите воини?
Всички мъже, намиращи се на хълма, бяха като парализирани, но не от
страх, а от невъзможност да измислят каквото и да било. Лошото
предсказание ги бе поставило в много тежко положение и те не можеха да
се отърсят от него. В този момент заговори Мена-Саг. Гласът му звучеше

355
странно, защото шлемът го караше да кънти. Мъжът бе прокажен и
явно жестоко обезобразен, защото никой не бе виждал лицето му.
– Иддар твърди, че знамението на белия овен и черния козел е било лошо,
всички видяхме и чухме какво показаха костите на жертвеното куче. При
арийските народи се практикува едно по-силно жертвоприношение, което
е най-точно и близо до човешкото жертвоприношение и до Бог. Това е
жертвоприношението на бял жребец – Авитохол искаше да допълни, че в
Индия то се нарича Ашвамедха Яйна, но не желаеше да изпъква със знания
и да обременява вождовете. – Мисля, че е време да последваме примера им.
Това е последната и най-силна церемония. Може това да омилостиви
стихиите и Бог.
– Да! Да! – думите на Авитохол накара мъжете да се раздвижат. Те явно
видяха в това предложение изход от задънената ситуация, в която бяха
изпаднали. Вождовете заговориха помежду си. Всеки от тях разказваше как
неговият народ изпълнява тази церемония. Авитохол бе участвал в
Ашвамедха Яйна и знаеше, че при индийците тази церемония продължава
една година. Той си спомни Чжамлин-нин-кора и гърчещата се отдолу
стара царица в „брачното ложе“ с него.
– Така ли е? – Атила отправи въпроса си към Иддар. Жрецът явно осъзна,
че Мена-Саг му подава спасително въже и веднага каза:
– Да! Да! Така е! Ние обаче не сме правили жертвоприношение на бял
жребец, откакто Н'Кара е при нас.
– Н'Кара! Н'Кара! Стига с тази Н'Кара! Ще направим жертвоприношение
на бял жребец!
Авитохол се приближи до Атила и тихо му прошепна:
– Предзнаменованията са лоши, не бива повече да гадаем! Вождовете все
повече се отчайват! Нека посечем жребеца като жертвоприношение, но не
бива да тълкуват по него! Нека бъде чисто жертвоприношение! Тук е
епископ Лупус, ще се опитаме с него да замажем нещата! Изпрати
разузнавачи в лагера на Аеций, при остготите и при германските му
съюзници, всички те правят предсказания, трябва да научим какво
им казват на тях боговете! Белият овен и черният козел показаха, че двата
народа ще загубят! Нека разберем така ли е!
Атила изслуша брат си безмълвен и без да трепне, скоро той повика Чег
при себе си и му даде някакви заповеди. Вождът на „черните конници“
кимна с глава и тръгна веднага, явно да изпълни заръките на владетеля.
– За да направим жертвоприношение на бял жребец, преди това трябва
да изберем жертвено животно – каза Иддар.
Атила слушаше внимателно думите на жреца. Мъжете, с мрачни лица,
образуваха все по-тесен кръг.

356
 – Трябва да изберем жертвено животно! – повтори Иддар. Воините,
които нямаха коне, разбраха, че това не се отнася за тях и се заоглеждаха. –
Трябва да бъде избран бял жребец! – като чуха това, всички, които се
намираха върху седлата на кафяви, черни, петнисти или бежови коне, си
отдъхнаха. Жрецът не каза и думичка повече. За всички бе ясно, че сред тях
само трима бяха върху гърбовете на прекрасни бели жребци.
– За да има истинско жертвоприношение, човек трябва да се раздели с
нещо ценно – каза някой от вождовете, но не се разбра кой.
Атила явно разбра намека, макар той да се отнасяше и за Ернах, и за Мена-
Саг. Всички обаче знаеха, че за толкова силна церемония най-подходящ би
бил прекрасният кагански жребец – Вилам. Не че другите коне му
отстъпваха, но все пак те не принадлежаха на владетеля. Авитохол бе много
притеснен и за трите жребеца. Аспа му беше много мил. Той обичаше коня
си. Двамата с него бяха преживели толкова много приключения, битки и
походи. Верният му другар неведнъж бе спасявал живота му. Макар да не
беше вече в първа младост, мъжът не можеше да си представи, че ще се
раздели с Аспа. Теку беше син на Аспа и Мадара, а Вилам – на Българа.
Ирник беше много привързан към Теку, в същото време Авитохол много
добре си спомняше колко настойчиво Атила го бе молил за бяло жребче,
колко дълго го бе очаквал и как се бе радвал при появата му.
– Ааааа, не! – извика Атила. – Никой няма да докосва Вилам! – каганът
на хуните изгледа с кръвясалите си очи вождовете и всеки един от тях
разбра, че с жребеца на кагана шега не бива. Той ги гледаше все едно бе
единак, обграден от глутница вълци. – Дори не си го помисляйте!
Страховитият вид на Атила ги накара да отстъпят и да разширят кръга.
Никой от тях не желаеше да се изправи срещу владетеля. Жреците също не
искаха да се окажат виновни, затова напуснаха кръга. За да отклони
вниманието от Атила, Авитохол каза:
– При нас е християнският епископ на град Троа – Лупус. Отче! – мъжът
изрече това на хунски, но превеждаше и на латински. Той се обърна към
Лупус, който през цялото време бе останал встрани, скрит в мрака.
Епископът бе опитал да запомни всичко, може би за да го опише някой ден
като нечестиво сборище. Тъй като вече се бе зазорило, всички се обърнаха
към християнския духовник и го видяха. – А ти няма ли да направиш някое
предсказание? Не притежаваш ли властта да надзърташ в бъдещето?
Епископът се престраши и влезе в кръга от воини. Той бе облечен с черно
расо и сандали. Тъй като темето му бе обръснато, бялата му коса
наподобяваше венец. Той се вглеждаше в грубите, надрани лица на воините
с множество белези по тях. Някои от мъжете бяха с боядисани, в бойните
цветове на народите си, лица. Лупус за пръв път виждаше толкова
отблизо воини в пълно бойно снаряжение и бе потресен от гледката. Той не

357
бе очаквал, че по света има толкова много варварски народи и диваци.
Богатите империи бяха самодоволни и самодостатъчни, те се взираха в
собствения си пъп и се интересуваха само от себе си, смятайки, че те са
светът. Сега Лупус с учудване откриваше колко голямо е многообразието
от народи. Тези мъже за него бяха като сборище на адовите сили, това бяха
само началниците в армията на Сатаната.
– Не, не притежавам такава сила, господарю!
– Падре, тогава какъв жрец си, щом не можеш да предскажеш бъдещето?
– В нашата вяра тези, които могат да предсказват, са много малко, те се
наричат пророци. На нас, обикновените хора, Бог ни е разрешил само едно
предсказание.
– Какво е то? – попита Атила.
– Каквото Бог пожелае, това да бъде! – каза Лупус.
– Това пророчество е добро! – каза Атила и извади своя меч. – Ако бог е
рекъл, така да бъде! След като той е пожелал да нося неговия меч, той ще
направлява десницата ми, за да удрям точно с него и да улучвам! Иддар,
оттегли се! – с тези думи владетелят показваше, че моментът за
жертвоприношение бе приключил. – Гьорхе, излез напред и благослови
оръжията на воините!
При тези думи Гьорхе дотича и влезе в кръга, а воините извадиха своите
мечове и ги насочиха към него. Те дотолкова бяха стеснили кръга, че ако
пристъпеха дори крачка напред, жрецът щеше да бъде прободен от
върховете на копията и мечовете.
– Господи, Боже наш, който си ни довел до тук – мълвяха бледите
безкръвни устни на жреца. Той бе вдигнал лице към небето и бе затворил
очи. – Вдъхни сила и живот в оръжията на тези смели и доблестни мъже!
Нека ударът на техните мечове бъде бърз като мълния и да изпреварва
атаките на противниците им! Господарю, Боже наш, направи стрелите им
да летят по-бързо от лястовица, да летят по-далеч от тези на враговете ни и
да падат като градушка! Чуждите магии да не могат да намалят силата и
точността им пред целта! Нека стрелите ни нито да я надхвърлят, нито
омаломощени да падат пред нозете на враговете, а да се забиват здраво и
дълбоко в телата им! Боже, благослови нашите стрели!
Господарю, Боже наш, вдъхни сила на нашите коне! Направи глухи ушите
и слепи очите ни, за да се превърне нашата атака в ужасна буря, която ще
покоси неприятелските войски и ще накара враговете ни да се давят в
собствената си кръв! Окрили конете ни, закали гърдите им, нека посрещнат
вражеските сили, копия и мечове, без да ги нараняват! Дай сила в
крайниците им и ги направи неуязвими!
Благославянето на оръжията вече бе приключило, когато Чег се приближи
до владетеля и започна да му обяснява нещо. Атила го слушаше

358
внимателно. Вождовете осъзнаваха, че това е важно, но лицето на Атила
все така си оставаше безизразно и непроницаемо.
Когато Чег се отдалечи от кагана, той пристъпи напред, повдигна дясната
си ръка, на която ясно се виждаше голям пръстен. Всички присъстващи
знаеха за годежа между Атила и принцесата на Рим и бяха чували, че
вождът на хуните претендира за своята зестра – половината Римска
империя. Явно това бе пръстенът-печат на Хонория.
– Тази земя ми принадлежи! – извика владетелят, след което продължи: –
Предсказанията за битка не бяха добри за нас! Това са знаците на Бог! Аз
обаче съм готов и с Бог да се преборя, ако се наложи, за да докажа, че не се
предавам! Днес ние няма как да загубим битката! – Атила
изглеждаше гневен, в очите му гореше огън. Вождовете бяха чували много
легенди за него и точно такъв той живееше в съзнанието им. Атила,
разговарящ с боговете, предизвикващ ги. В никого от тях нямаше дори
колебание, че ще последва този мъж, ако ще всички предсказвания да са
срещу тях, дори ако ги води към гибел. – Ние не можем да загубим! –
извиси глас мъжът, а изразът на лицето му бе такъв, че надали някой от
присъстващите воини някога щеше да го забрави. То беше като изсечено от
черен камък и страшно контрастираше на фона на кървавото огнено
слънце, чийто диск бавно се издигаше над хоризонта. – Ние не можем да
загубим, защото разполагаме с най-добрата армия! Да! Вие и вашите армии
сте най-великата и славна армия в света! Ние сме непобедими! Аз, Атила...
– Бич Божи – допълни Лупус, но го вметна толкова бързо, че никой дори
не забеляза. Дори Атила не се подразни.
– ... досега в живота си нямам нито една загуба!
Хунските вождове, които не бяха посветени в тайната на Атила и
Авитохол и не бяха балтавари, навярно смятаха, че каганът греши. Те
сигурно все още помнеха Асамус. Балтаварите обаче знаеха, че вождът
говори истината и думите му са верни пред Бог. Всички загуби на Атила
всъщност бяха на сметката на Авитохол и Чат.
– Няма да загубя и тази битка! Аз съм Атила! Бог ми даде меча си, той
го постави в десницата ми! – като изрева това, Атила извади меча си и го
насочи към кървавото небе, което сякаш безмълвно потвърждаваше думите
му. – Хунски сенки, приближете се към мен! Слейте вашата сила с моята!
Аз ви отстъпвам тялото си, вселете се в мен, в моята душа, погледнете
отново света, който сте напуснали, с моите очи, яжте от храната с моята
уста! Кагане Каламбер, кагане Арбат, прадядо наш Каратон, най-велик сред
владетелите ни, чичо Руа, чичовци мои Октар, Ойбарс, татко Муенчак,
братко Бледа! Герою Мегиер! Върховен жрецо на хуните Таркан, пръв
сред жреците ни, живял толкова отдавна, но все още споменаван от нас!
Дече! Варбок! Бодор! Ров! Цудар! Заап! Мадоч! Мако! Геза! Тарча!

359
Калоча! Маюч! Грот! Герои сред героите! Излезте от земята, от водата и
огъня, спуснете се при нас от небето, с дъжда! Издигнете се като омара,
като мъгла, като леко дихание! Приближете се като облак, откъснал се от
планинските върхове, разстилащ се над степта! Елате при мен
като невидими сенки на нощта! Излезте днес, бъдете сред нас и в нас и ни
подкрепете! Призовавам всички наши мъртви герои, елате и ни подкрепете,
вкоравете десницата ни! Ние идваме при вас, нашите предци, елате и вие
при нас!
– Ад патрес – каза Лупус. Тези, които познаваха латинския, знаеха, че
това означава „при предците“.
Докато Атила изброяваше хунските герои и предци, Авитохол затвори
очи и призова саракта, орендата и Бог за свидетели. Той не помоли за
подкрепа, защото знаеше, че ако е решено да бъде призован от Бог, ще бъде,
ако трябва да бъде подкрепен, ще бъде. Авитохол изброяваше българските
владетели, които знаеше, а той беше тумир и знаеше почти всички.
Първия български владетел нарече Българ, след това мълвеше имената на
владетелите на свещения народ, едно след друго: Туимас, Самар, Акбал,
Тухча, Берендей, Маджи-Азак, Сорен, Лут, Булут, Леу-Аскал, Барън,
Торган, който наричаше също Аспарък, Колън, Кундуз, Баръс, Мосха,
Аскал, Аудан, Бак-Ширак, Саумак, Баит, Тайга, Нар, Санар, Уфа, Кара,
Угър, Бояр. Този Бояр или Баяр не бе учителят на Авитохол, а от рода Дуло.
Изброяването на имената на българските владетели от древността за него
бе предизвикателство, но в същото време му доставяше огромно
удоволствие. На това го бе учил тумир онази зима, когато двамата живееха
в девташлара. Авитохол знаеше, че не е нужно да изброява всички кане, не
е важно и дали ще обърка имената и реда им, той обаче бе тумир и искаше
да докаже, че има тумирска памет, че е живата памет на българите.
Мъжът знаеше, че когато произнася името на всеки владетел, той
го докосва нежно, съживява го, затова продължаваше да изрича техните
имена и дори си спомняше по нещо за тях. Той се сети, че по-малкият син
на кан Уфа бе продължил династията Дуло (виж приложение 1, стр. 415)
неговият син се наричаше Кам-Етей, но го наричаха и Атай. Неговият син
Баламир бе помогнал на Аламир (Александър Македонски) във войните му
с Персия и похода му при покоряването на света. Авитохол продължи
да изброява българските владетели: Таргиз, Арбат, Балак, Чъбък, Тимер,
Кур, Кубар, Аскал, Аспар. Авитохол се сети за Аспар, който, макар и
магистър милитум в Константинопол, също бе българин, но се представяше
за гот. След това изброи твърдо и безгрешно имената на още много
владетели. Когато стигна до последния владетел от династията Дуло, си
припомни онази нощ, когато владетелят се бе разплакал. Колкото и да бе
странно, той не знаеше неговото име. Винаги досега го бе наричал Лъв на

360
български, Леон на латински или Арслан на тюркски. Авитохол много
добре помнеше този владетел на българите, той бе роден по негово време.
Имената на последните кане, които Авитохол произнесе, бяха на Иратаис
и Баяр. Авитохол не знаеше дали Баяр е бил кан. Те двамата с Иратаис бяха
от кавканския род Вокил.
Баяр последно беше кавкан на Иратаис, но Авитохол имаше някакво
предчувствие, че учителят му също е станал кан, макар и за малко. Може
би в битката се бе случило нещо с кана ювиги Иратаис. Но дори да не бе
така, Авитохол смяташе, че името на учителя му е достойно да стои редом
до владетелите на българите. Сега той изброяваше имената на българските
герои. Щом брат му изговаряше името на Грот, не можеше той да не изрече
това на Баяр. Та Баяр го бе победил! Всъщност и двамата бяха еднакво
достойни да бъдат споменати в този ден.
В този момент от лагера на римляните се разнесе боен вик. Учудени
вождовете погледнаха натам. Те бяха толкова обсебени от церемониите, че
бяха забравили за враговете и дори за предстоящата битка. От тук, от
високия хълм, лагерът на Флавий Аеций се виждаше много ясно. Тази заран
пред очите на вождовете се бяха случили толкова много неща и всички те
бяха съдбоносни.
– Vae Victis! – извикаха отново на латински римляните и този път вече се
чу какво точно викат.
– Да! Да! Vae Victis! – извика Атила. Тъй като не беше сигурен, че всички
вождове знаят латински, той преведе думите на легионерите. – Това
означава: „Тежко на победените!“ Те крещят това, защото са несигурни
като нас. Преди малко жреците им са им предсказали поражение. Като
крещят „Vae Victis!“, те се заканват, така се опитват да си вдъхнат
смелост. Ние какво бихме отговорили на това? – питаше Атила. – Не можем
и двете армии да загубим тази битка! Може би боговете още не са решили
кой да победи? Може би така те изпитват нашата решимост? Те искат да
знаят готови ли сме, имаме ли чест? Аз казвам: „Да!“ Готов съм да се
изправя срещу боговете, ще споря с тях и ще им докажа, че ние не можем
да загубим! Ние ще победим! Какво ще отговорим ние на тези страхливци?
Какво ще им отговорим? – Атила питаше мъжете, но те явно не разбираха
какво иска от тях техният владетел. Те много добре знаеха какво трябва да
направят, трябваше да се бият, но не разбираха какъв отговор очаква
техният предводител. Затова мълчаха и се чудеха какво да кажат.
Авитохол не можеше да не се възхити на майсторството, с което Атила се
справи с всички предизвикателства, които тази сутрин съдбата му бе
предоставила. Той, като умел капитан, бе успял да прокара своя кораб през
плитчините и опасностите на крайбрежните скали и го бе извел в открити

361
води. Атила, освен свиреп воин, бе станал и опитен дипломат, оратор,
правилно избиращ всяка дума, която да произнесе.
– Какво ще отговорим на тези червеи? – продължаваше да пита каганът
и гледаше вождовете, все едно във всеки момент ще скочи срещу тях, ако
още миг не му отговорят. Те обаче не знаеха какво да кажат и се свиваха
пред погледа му. В този момент Атила им даде отговор и това предизвика
облекчение сред тях. – Vae Victis! – извика владетелят, като ги гледаше, все
едно самият той е изненадан от изреченото: – Да! Vae Victis! Няма да
допуснем тези да ни заплашват! Ние ще кажем: „Vae Victis!“ Не те нас ще
заплашват, а ние тях! Ние ще кажем: „Vae Victis!“, за да им покажем, че в
тази битка няма да има никаква пощада. Днес нещата стоят така – или те,
или ние! Боговете дори не пожелаха да вземат страна, аз обаче ще взема и
ще извикам: „Vae Victis!“, с което ще заявя готовността ни да победим!
Освен това ще предам нашето послание, че няма да проявим никаква
милост. Vae Victis! – не спираше да повтаря Атила. – Vae Victis! Vae Victis!...
Вождовете отначало някак плахо подеха виковете на хунския вожд, но
постепенно гласовете им станаха по-уверени и силни. Скоро всички като
един крещяха:
– Vae Victis! Vae Victis! Vae Victis!...
Атила повдигаше българския туг и даваше знак на мъжете кога да крещят.
– Гответе се за битка! – крещеше Атила.
Слънцето вече се бе показало, макар по-голямата му част все още да не се
бе отделила от хоризонта. Атила пое своя флаг, който беше бяло знаме с
избродиран върху него само един черен меч. Златистата топка на върха на
шатрата му отразяваше огнените лъчи на слънцето и самата тя се бе
превърнала в слънце и сияеше над главите им.
Постепенно виковете на мъжете на хълма бяха подети от целия лагер на
хуните и като пожар обхванаха цялата войска на Атила, от хоризонт до
хоризонт. Всички воини от източната страна на Каталаунското поле
крещяха:
– Vae Victis! Vae Victis!...
Отсреща, мъжете от западната страна на полето, опитваха да ги надвикат:
– Vae Victis! Vae Victis!...
Това раздразни още повече воините на Атила. Те осъзнаха, че това не са
някакви си викове, това беше война. Мъжете крещяха още по-силно от
вождовете, за да покажат своята решителност.
– Vae Victis! Vae Victis!... – крещяха те.
Отсреща им отговаряха:
– Vae Victis! Vae Victis!...
– „Vae Victis!“ – крещеше целият свят.

362
 – Валамир, Едекон, при мен! – извика Атила, когато гласовете
постихнаха. Тъй като знаеше, че след малко вождовете на северните народи
ще видят Атила да ги предвожда, но облечен в доспехите на Мена-Саг, за
да го чуят, допълни високо: – Мена-Саг, за теб имам специална задача! Ще
ми трябват снаряжението и коня ти! Останалите вождове застанете начело
на армиите си!
Авитохол вече стоеше до брат си. Когато останаха сами, Атила продължи:
– Валамир, ти ще предвождаш южния фланг, твоите остготи ще се
изправят срещу вестготите на Теодорих. Нека братята ти те подкрепят!
Мена-Саг, ти ще водиш северното крило. Твоите обединени сили се състоят
най-вече от германски и степни народи, които са наши съюзници, а те ще
се изправят срещу германските племена, които са в армията на Флавий
Аеций.
Чег, ела тук!
Водачът на „черните конници“ веднага се присъедини към тяхната
групичка.
– Чег, кой ще води трите крила на Аециевата армия?
– Срещу северното ни крило ще се изправи Рицимер. Той е магистър
милитум на Рим. По произход е германец и принадлежи на някоя от
техните династии.
Авитохол отлично знаеше кой е Рицимер. Беше го виждал още като
юноша и го познаваше добре. Рицимер наистина беше от знатен произход.
Той бе син на Речила, баща му, а и той трябваше да са крале на свевите, а
майка му бе дъщеря на Валия. Той беше християнин-арианин. Ако Авит бе
дясната ръка на Флавий Аеций, Рицимер, макар и немец, бе неговата
лява ръка. Той му осигуряваше германските племена като верни съюзници.
Авитохол бе присъствал на събора на германските владетели в Опидум
Обиорум, когато те го избраха и пратиха в Рим като техен пратеник. Сега
той можеше да прекъсне Чег, но не искаше да го потиска, затова търпеливо
слушаше. Българинът уважаваше усилията, които неговите „черни
конници“ бяха положили, за да съберат тази информация.
Чег продължаваше да говори:
– Срещу Валамир и братята му ще се изправи Теодорих.
– Знам всичко за него – каза най-големият от братята Амалики и показа
нетърпението си час по-скоро да влезе в битка. Чег явно усети това, затова
се обърна към Атила.
– Срещу вас и вашата войска, владетелю, трябва да се намира самият
„генералисимус“ – Чег много добре знаеше, че Атила се дразни от титлата,
която Флавий Аеций сам си бе дал. Може би неслучайно го нарече така, за
да подразни своя вожд. – Той обаче е твърде стар. Сигурен съм, че няма

363
да предвожда войската лично, а само ще дава команди и ще води битката
със сигнали.
– Бойното поле е такова, че тази битка почти няма да може да се види –
каза Мена-Саг. – Безсмислено ще е да се наблюдава. Това ще бъде битка, в
която трябва да се участва.
– Сигурен съм, че армията и легионите срещу вас, владетелю, ще бъдат
предвождани от Авит. Той е най-довереният му човек, който води гало-
римските легиони.
– След малко ще дам знак! Стройте армиите си! Ще ви дам време да
изнесете реч, а след това поведете войските си и нека Бог ни подкрепя! И...,
Едекон, моля те, не избързвай! „Напред!“ – не е реч преди битката.
Огромният скиро-хун изръмжа, личеше си, че не доволен от направената
му забележка.
– Валамир, готов ли си за битка? – попита Атила.
– Готов съм! – кратко и ясно отвърна Амалика.
– Воините ти готови ли са? – продължи да пита каганът.
– Готови са!
– Братята ти с теб ли са?
– Всички сме готови! – каза Валамир, като гледаше сериозно. Личеше си,
че душата му вече е в битката. – Ние сме братя, но се разбираме много
добре! Ние сме много добри приятели. Баща ми ни е учил така. Неслучайно
ни наричат Амаликите (Съвършените, Безупречните). Теодомир, Видими,
Андаг, всички копнеят за тази битка! Те искат да увековечат имената си!
– Успех! – каза Атила и го приветства с хунския боен поздрав. Валамир
отвърна с поздрава на готите.
– Мена-Саг, ти готов ли си?
– Да! – кратко отвърна Авитохол.
– Ти знаеш как да се биеш – каза Атила. Авитохол знаеше, че той му
намеква за договорката им да свали своя шлем, за да го видят воините и да
се представя в битката за него. – Имаме едни уговорки какво да правят
балтаварите, ако се случи нещо с някого от нас! Придържай се строго към
тях!
Авитохол кимна в знак на съгласие.
– Мена-Саг, и не полудявай! – допълни Атила, като се смееше.
Авитохол знаеше, че брат му го е виждал в момент на бойно
умопомрачение и го предупреждава да внимава. Българинът осъзнаваше,
че когато предвожда войски, трябва да се пази от това състояние, защото
то беше гибелно както за враговете, така и за другарите му. Сега нямаше
никакво намерение да изпада в него.
– Владетелю, бихте ли ми дали карето с извезана златна пчела, с което
завивате желязната си корона? – попита Авитохол.

364
 Атила се учуди на това искане, но го изпълни веднага.
– Битка! Битка! Битка! Хур! Хур! Хур! – крещеше Атила и сръчка своя
Вилам, който ситно затанцува на място. Това беше сигурен знак, че
вождовете повече няма какво да си кажат и е време да тръгват.
– Хур! Хур! Хур! – всички от хунската армия подеха бойния вик на своя
владетел. Скоро шумът, който се вдигна към небето, бе толкова силен, че
със сигурност разсъни боговете и ги накара да погледнат към воините, ако
не го бяха направили още. Всеки воин крещеше с всичка сила своя боен
вик. Така виковете се смесваха и като едно общо послание се носеха над
Каталаунското поле и към небето.
Авитохол се огледа и видя Теку, а върху гърба му – Ирник. Синът му го
изчакваше, а до него стоеше прав епископ Лупус.
– Отче, войната не е работа за духовници – каза Авитохол. – Останете
тук и изчакайте да се върна!
Попът се изпъчи и каза:
– Искам да наблюдавам битката!
Авитохол знаеше, че е рисковано да се дава кон на християнина, защото
можеше да избяга, но сега това не го интересуваше. За епископа щеше да
мисли след битката, ако въобще имаше какво да се мисли.
– Добре, имате кон, наблюдавайте, само не ни се пречкайте! И да не сте
помислил да избягате! – каза българинът, за да покаже, че не се притеснява
и е предвидил, че и това може да се случи.
Най-близо до двамата мъже стоеше Деел. Авитохол се приближи до него
и каза:
– Деел, ти си силен воин. Помня те още от дете. След онази битка, в която
баща ти не се върна. Ето, вече си тук и си на колко?
– На тридесет и две години съм, владетелю.
Авитохол се сети, че бе ревнувал Емьоке от него. Сега се питаше дали
дъщерята на Едекон не чакаше именно Деел да се върне от битка? Той не
беше сигурен дали са заедно, обичат ли се, а и не го интересуваше.
Българинът знаеше, че няма за какво да вини Деел. Когато двама воини
стоят изправени пред битка, между тях няма място за жени и дори спомен
за тях. Това тук бе мъжка работа и между тях не биваше да се появява дори
сянка на жена. Деел му беше верен и денонощно бдеше над него, той го
бранеше от всички опасности, дори би пожертвал живота си, за да
спаси неговия. Авитохол бе напълно сигурен в това и не го подлагаше на
съмнение, дори нямаше нужда да бъде изричано. Освен това знаеше, че
само да го намекне, вече ще притесни Деел.
– Вече си на тридесет и две – каза Авитохол, – мъж достоен за името на
баща си!

365
 При тези думи очите на воина се напълниха със сълзи. Много пъти
Авитохол се бе питал дали тази прекалена привързаност, която изпитваше
към Деел, не бе заради чувството му за вина и подозрението, че може със
собствените си ръце да е убил неговия баща в онази битка, когато той бе
римски центурион и се биеше срещу хуните.
– Ти имаш всичко, Деел, но аз искам да ти подаря боен флаг! Това ще
направя днес, преди най-голямата ни битка! Носи този флаг с чест! – като
каза това, Авитохол му подаде покривалото за короната с извезана върху
него голяма златна пчела.
Деел веднъж вече бе използвал тази сърмена кърпа за свой флаг. Той прие
дара, но друго нещо го трогна повече и накара очите му да се напълнят със
сълзи. Воинът бе потресен от вниманието, което Атила му оказваше точно
в този момент, миг преди битката. Когато имаше да мисли за толкова
много неща и щеше да застане начело на повече от тридесет народа, той се
бе сетил за него.
– Владетелю, готов съм да пожертвам живота си за вас! – каза Деел.
– Не е нужно, Деел! Не е нужно! – отвърна Авитохол и се усмихна. Все
още с шлем на главата си, той подкара белия си жребец на север, където
неговите воини вече го очакваха. Българинът яздеше отпред, Ирник го
следваше, а Деел яздеше след тях двамата. Християнинът се бе запилял
някъде да търси кон. – По-добре запази живота си! – каза Авитохол на себе
си, когато Деел нямаше никакъв начин да го чуе.
Утрото бе настъпило, слънцето все още висеше като тежък меден щит
ниско над хоризонта и обагряше цялото поле в червено, все едно е кърваво.
Това със сигурност стягаше душите на по-малодушните като в менгеме.
Авитохол знаеше, че вече няма връщане назад. Всъщност за какво
връщане можеше да става въпрос, той цял живот се бе стремял към това
поле, към тази битка. Дори лошите предсказания не можеха да го
разколебаят. И той, като Атила, знаеше, че тази битка е неминуема.
Независимо от крайния ѝ изход, тя трябва да се проведе. Тази битка бе
желана от Бог, от историята, от всички народи, които стояха зад гърба им.
Те двамата бяха просто остриета в този сблъсък. Беше щастлив, че животът
му го бе довел до тук. Той беше българин и бе готов за битка.33

33
Тази битка е известна като: „Битката при Шалон“, „Битката при Каталаунските полета“, „Битката при Шампан“,
„Битката при Арника“, „Битката между Изтока и Запада“, „Битката между Атила и Флавий Аеций“, „Битката между
братята“, може би заради остготите и вестготите, германските народи, сарматите и аланите, „Битката на битките“,
„Битката на Средновековието“, „Първата битка на Средновековието“, „Последната антична битка“, „Първата рицарска
битка“, „Последната голяма битка на Рим“, „Най-голя-мата битка на Средновековието“, „Битката между Ромулум и
Варварикум“.
Многото имена, дадени на тази битка, говорят за нейното епохално значение за световната история.
Много изследователи твърдят, че тази битка всъщност е Втората световна война. Те смятат, че досега в света са
проведени четири големи световни сблъсъка. Първият е легендарната битка при Троя, описана от Омир в „Илиада“.
Според тях Втората Световна война е именно битката, проведена край Каталаунум, между армиите, предвождани от
Флавий Аеций и Атила. Всъщност това е битка, в която участие взема почти целият познат тогава свят. В нея се
включват дори армии, които не присъстват на бойното поле. Като тези на вандала Гейзерих, който държи Северна

366
 XVIII

Мъжете, в пълно бойно снаряжение, готови за изпитание и сражение,

вървяха с открити чела към своята съдба. Изведнъж двамата воини, яздещи
начело, се спряха и започнаха да гледат лицата на народите, които скоро
щяха да предвождат в битка, Авитохол закачи медния шит на седлото и
смъкна шлема от главата си.
Като видяха лицето на своя владетел, народите, пред които минаваше,
започваха да крещят името му.
– Атила! Атила! Атила!
Авитохол не знаеше дали Деел знае тайната му, но беше сигурен, че се
досеща. Той обаче мълчеше и нямаше да сподели с никого, каквито и
подозрения да имаше. Може би беше по-честно да посвети младия мъж в
тайната им и да го направи балтавар. Такива със сигурност трябваше да
станат и Ладан, Уркон и Богар. Това обаче щеше да стане след битката.
Сега беше време за война. Авитохол застана там, където смяташе, че е
средата на армията, която след малко щеше да поведе. Само неговата армия
бе толкова голяма, че той не можеше да я обхване с поглед, а като си
представеше безкрайната армия на хуните и морето готи, му се завиваше
свят.
Фенрир го следваше неотстъпно от лявата му страна. Личеше си, че е
наследник на българските бойни кучета и Бьор.
Авитохол вдигна своя туг. За миг само си представи, че е начело на
българския саракт. След това се обърна към армията си. Като един,
вождовете на всички народи, които щяха да го последват в битката,
тръгнаха към него. Скоро всички бяха пред него. Тези, които яздеха коне,
пристигнаха първи. Някои от владетелите на по-отдалечените народи се
забавиха, защото трябваше да изминат доста голямо разстояние. Авитохол
стоеше върху гърба на Аспа с наведена глава. Той остана така още малко,
след това вдигна глава и погледна слънцето отсреща, което обагряше в
огнено белия му жребец. Мъжът се сети за Чжамлин-нин-кора и Олджибай,
когото всички бяха смятали за Майтрея, идващия на огнен кон Буда, но
всъщност това се отнасяше за него. Червеният конник – Улан Батор, мъжът,
който щеше да донесе нов ред на човечеството, нова епоха, всъщност беше
той. Авитохол се взираше в слънчевия диск, който от червен стана меден,
а след това жълт и огнен. Слънцето набираше сила, но все още бе ниско.

Африка, легионите на Маркиан, които са на границата с Персия, но са принудени да са там заради присъствието на
армиите на персите в Армения. Шахиншахът пък е там, защото потушава Арменското въстание, провокирано от Ирник и
акацирите.
В „Битката на народите“, проведена в шампанските полета, не вземат участие само армиите на Индия и Китай, всички
други народи са въвлечени по един или друг начин.

367
Българинът осъзна, че скоро няма да може да стои така срещу него. От
цялата армия единствено той бе в позицията на враговете им и едва сега
разбра как се чувстваха те. Те наистина бяха заслепени и нищо не виждаха.
В този момент се замисли колко трудно ще бъде на воините на
Флавий Аеций да се бият, без да виждат воините на Атила, заслепени от
бавно движещото се нагоре слънце. Това щеше да е голямо тяхно
предимство и Авитохол все повече се уверяваше в мъдростта на предците,
вложили всичко това в „Да“.
Мъжете наблюдаваха своя командир и не можеха да скрият възхищението
си. Те очакваха с нетърпение неговите думи и наставления. Българинът
реши да бъде директен. Така, както си бе на коня, той извади туга от
държанката. Земята пред него бе изпотъпкана от краката на воините и
копитата на конете. Авитохол избра едно равно място, загладено сякаш
специално за това. След това насочи златното острие надолу, а с конската
опашка заличи всички следи по земята и така то стана гладко, като
пергаментов лист, готов за писане. После засука опашката около копието и
със златния връх на туга, все едно бе писалка, започна да чертае върху
земята, (виж карта 4, стр. 421) Щом начерта шестте черти една срещу
друга, военачалникът изгледа мъжете и изписа имената на народите и
владетелите. Когато бе готов, вдигна глава и каза:
– Трябва да разположим армиите си така, че ругите, които Визихаст
води, да се изправят срещу алеманите, с които са съседи. Твоите скири,
Хунулф, нека нападнат бургундците на Гизелхер, гепидите на Ардарик,
нека се изправят срещу саксите, дунавските свеви на Хунимунд нека бъдат
срещу англите, франките на Клода нека да са срещу франките на
Меровей, понеже са малко, нека акацирите на Киридаг и Ирник ги
подкрепят, аланите на Биртиалиг нека се строят срещу аланите на Слагибан
и Гоар, воините на Одоакър ще се изправят срещу датчаните, хазарите и
масагетите нека застанат срещу галите. Някога те са живели по вашите
земи. Строявам ви така, че да воюваме с народи, с които сме близки и се
познаваме. Всички тези народи са братски или са съседи. Това означава, че
познават начина си на воюване и със сигурност неведнъж са се сражавали
помежду си. Германските народи: скири, гепиди, свеви, руги воюват срещу
германските народи на вражеската армия.
– А ние? – извикаха водачите на неврите, торзилингите и яцигите.
– Вие ще се изправите срещу тюрингите. Този германски народ бе дошъл
толкова близо да нашите граници, дори ги бе преминал, ние ги прогонихме
и сега те живеят някъде в Северна Италия. Понеже идвате от изток, няма
как да открием народ, който да ви е близък.

368
 – Ние искаме враг, не ни интересува кой ще е! – казаха вождовете. –
Освен това нареждането ще е валидно само за първите моменти от битката,
след това всичко ще се смеси!
– Ами аз? – попита Харгита.
Авитохол знаеше, че той, освен своите роксолани, води и най-дивия
народ, полуголите гелони.
– Вие ще стоите до мен! Ние ще бъдем острието на нападението! Твоите
роксолани са конници, а гелоните с боядисаните си лица ще ни следват.
Авитохол знаеше, че роксоланите не са много добри ездачи. Техните коне
бяха тежки и не дотам издръжливи. Роксоланите бяха по-скоро тежка
конница, много по-близка до сарматската, отколкото до подвижните
конници на българите и хуните, които обичаха вихрената атака.
– Срещу нас са сарматите от Поатие, ние ще се изправим срещу тях. Те
са тежки конници, Харгита, твоите воини ще се справят ли?
Роксоланите бяха едри и страховити мъже, но русите им коси и бради ги
правеха да изглеждат по-чисти и младолики. Те бяха хора с лек характер,
които се гневяха бързо, но и бързо им минаваше, а и обичаха да се шегуват
и веселят. Харгита се усмихна с лъчезарна усмивка, която го накара да
изглежда наивен и добронамерен като дете.
– Нямаме търпение да влезем в битка!
– Хайде! – каза Ардарик. – Моите гепиди са нетърпеливи, все едно ги е
обяздил Дяволът!
– Прегрупирайте войските си така, че всеки да застане срещу народа,
както се разбрахме! Изчакайте да кажа няколко думи и тръгваме!
Мъжете нямаха нужда от повече подканяме. Като се поздравяваха един
друг, те си пожелаваха успех, късмет и победа и всеки се отправи към
войската си. След малко народите, които трябваше, се разместиха и скоро
бойният строй утихна. Над множеството тишината увисна като злокобен
меч. Във всеки жест, мръдване и движение се чувстваше напрежението.
Авитохол, единствен от армията си, продължаваше да е обърнат към
слънцето, което се отразяваше в медния щит, шлема, доспехите му,
конската сбруя, ризницата. Златното острие на туга искреше, все едно бе
второ слънце. Българинът светеше като огнен воин, като Воин на
Светлината.
Понеже бе заслепен от слънцето, за миг му се стори, че стои пред
българския боен саракт. Спомни си онази битка преди толкова много
години, когато отново бе стоял с туг в ръка пред армията. Без да иска, той
повдигна своя флаг нагоре. Ако пред него бяха българите, те щяха извикат
своето дълбоко „Хъъъм!“ или „Хур!“ Тези мъже обаче не бяха българи и
вместо да изкрещят бойния си вик, те се смълчаха. Наоколо бе толкова

369
тихо, че се чуваше дори шумът от крилцата на скакалците, които прелитаха,
притеснени от множеството крака, човешки и конски.
Българинът осъзна, че беше време да произнесе речта преди битка. Той
сведе глава и помълча известно време. Сигурно воините мислеха, че
техният вожд се затруднява да избере точните думи. Това обаче не беше
така. Авитохол не мислеше за речта, той бе насочил мислите си, цялото си
същество към саракта. Българинът знаеше, че сега това е най-важно,
речта щеше да дойде сама. Думите сами щяха да се наредят и излетят от
устата му. Мъжът гледаше към войските си, но пред очите му непрестанно
бе издигащият се диск на слънцето.
– Воини мои – извика той, – през годините аз научих, че не бива страхът
да кара хората да бъдат верни! Воините трябва да те следват, защо те
обичат! Само когато е така, те ще преминат и през преизподнята заради
теб!
– Ние те обичаме, владетелю! – извика нечий глас.
– Няма нужда мен да обичате! Обичайте жените си! – извика Авитохол
и се усмихна.
Брадатите мъже се разсмяха бурно.
– За победа ли сте дошли? Защо ви е победа? – Авитохол продължи да
говори. – Там, пред нас, са нашите врагове! Там ви чакат три неща, много
по-важни от победата! Смърт! Безсмъртие! Слава!
Но преди да постигнете тези трите, ще трябва да участвате в битката!
Целта на всяка битка не е победата, а безсмъртието! Смъртта е портата към
безсмъртието, защо тогава да се плашим от нея?!
Питаме се, ще отекват ли имената ни във вечността? Ще знаят ли тези
след нас кои сме били, как сме живели, какво ни е радвало или натъжавало,
какво ни е разсмивало, кои са били имената ни?!
Мирът е за тези, които искат да умрат като старци! За нас, тези, които
искаме да изградим империи, е войната! Мирът не е нашето време! Войната
е нашата стихия! Ние трябва да се уповаваме на меча!
Тази война ще се помни вечно, както и воините, участвали в нея. Така,
както се помни битката при Илион (Троя) и имената на воините отекват
през вечността. Това тук ще е втората Троянска война. Втората война, в
която участва целият свят – Втората Световна война.
Това сражение ще е по-голямо от най-голямата битка, провела се досега,
тази между Александър Велики Македонски и шахиншаха Дарий.
Това не е битка между цивилизацията и диваците. Тъй като на страната на
Рим се бият много диваци (алани, франки, гали, готи), това е сблъсък между
стария и новия живот.
В този момент Авитохол се сети, че преди години, когато бе дете,
учителят му Баяр бе разказвал на него и Сиджими за времето, когато е бил

370
гладиатор. Тогава Авитохол си бе обещал, че западните хора, всички хора
на света, ще научат кой е той и кой е бил учителят му. В този момент мъжът
заговори, като се обърна към армията на Аеций.
– Вие ще научите имената ни и ще ги запомните, защото това ще бъдат
последните имена, които ще чуете! Ето, аз съм Атила! Атила! – Авитохол
извика името на брат си.
Воините тъкмо се канеха да извикат името на своя владетел, всички те
бяха трогнати и впечатлени от това, че самият Атила – владетелят на
всички владетели, е начело на тяхната армия, събрана от различни народи.
Това за тях бе огромна чест. В този момент средната армия ги изпревари и
започна да крещи името на Атила. Воините бяха изумени как средната
армия, която бе толкова далеч, е чула думите на владетеля, който се
намираше пред тях.
Авитохол разбра, че Атила сигурно вече бе свършил речта си, затова
воините му го приветстват. Мъжете пред Авитохол също започнаха да
крещят името на брат му.
– Атила! Атила! Атила!
– Не! Не моето, кажете им своето име, нека го чуят и запомнят! – извика
Авитохол.
В следващия момент настъпи истинска суматоха, защото всеки започна да
крещи на враговете своето име. Когато виковете започнаха да стихват,
Авитохол продължи:
– Да! Кажете им имената си, те ще ги запомнят! – като отново се обърна
към враговете, той каза: – С нашите имена вие ще плашите децата си, но и
самите вие ще се стряскате от тях в сънищата си, дори в ада те ще ви карат
да потръпвате от ужас и душата ви ще се изпълва с хлад! Аз съм Атила,
запомнете това! Някой ден, когато мен отдавна няма да ме има, вашите деца
и внуци ще се страхуват от моите деца и внуци! Моето име е Атила!
Воините продължаваха да крещят имената си. Всеки сякаш опитваше да
надвика останалите и враговете да чуят името му и да го запомнят.
Шумотевицата бе страхотна.
Преди малко, докато слушаше как воините крещяха името на брат му,
Авитохол се замисли, че дори да се бие като лъв, дори да победи, неговото
име щеше да остане неизвестно и никой нямаше да го помни, защото само
балтаварите знаеха кой е той. Българинът обаче се чувстваше
удовлетворен, защото не се нуждаеше от битка, за да заяви на света кой е,
това той правеше с живота си. Все пак бе доволен, защото знаеше, че името
на брат му наистина ще стряска сънищата на всички хора от Китай, Персия,
Константинопол, Тракия, Гърция, Мизия, Картаген, чак до Рим, от единия
край на света до другия.

371
 В този момент Авитохол се обърна към армията на Флавий Аеций. Там
някъде срещу него трябваше да се намира магистър милитумът на Рим –
Рицимер. Точно той трябваше да води всички германски народи, съюзници
на „последния римлянин“. Там някъде се намираха и Меровей,
Гизелхер, Гоар, Слагибан, Торизмунд и още много други.
Той погледна към центъра на вражеската армия, където трябваше да са
Флавий Аеций и Авит. Авитохол се разсмя, защото видя хуните в средната
армия, които почти бяха достигнали римските редици. Много добре знаеше
какво се бе случило. Въпреки забележките и напомнянията, Едекон бе
изревал само едно „Напред!“, с което бе оставил Атила в небрано лозе.
Той отново бе избързал, обърквайки бойния строй и уговорките.
– Тангра, аз, твоят син и острие, Авитохол, идвам при теб! – мъжът
произнесе своето име, но знаеше, че никой не го чува, защото какафонията
зад него бе огромна, воините продължаваха да крещят имената си. Като
извика още веднъж името си, българинът сложи отново шлема на главата
си, вдигна туга, наклони го напред и пришпори своя жребец. Аспа само
това чакаше, той се подчини и се понесе към врага. Постепенно тропотът
на копитата и краката на воините, които се подчиняваха на неговата
заповед, като че ли го застигаха. Ирник беше близо до него. Това
успокояваше българина и той вече не го следеше. Все пак чу как по-
младият българин извика, макар викът му да бе погълнат от шума на
нападащата зад гърба им армия.
– Дръжте се, идваме! Ние сме Народът на прокълнатите и ще пратим
душите ви в пъкъла!
Авитохол наблюдаваше войските срещу него, все едно „гризеше“
разстоянието между себе си и тях.
Докато препускаше напред, Авитохол извади колчана, изстреля няколко
стрели със свирещи върхове, първата напред, втората насочи наляво към
редиците на легионите на Авит. В този момент видя облака стрели, които
армията на Атила изпрати към воините на Рицимер, намиращи се право
пред него. „Кръстосаните стрели“, на които Авитохол бе научил хуните,
явно действаха.
Тъй като разстоянието между двете армии не беше много голямо, той
изстреля няколко стрели, прибра лъка в колчана със стрели и извади туга,
като го държеше с дясната си ръка насочен напред. В лявата стискаше
медния щит. Отляво, под щита, като негова втора защита, чуваше да плъхти
Фенрир. Дивият звяр наддаде вой, който смрази кръвта не само на
враговете, но и на воините, които препускаха след него.
Авитохол осъзнаваше, че в очите на воините си и враговете, облечен
в лъщящи доспехи, държащ медния щит и туга със златен
връх, придружаван от огромния звяр, изглежда като митичен

372
герой. Обърнатият му български боен колан обаче се впиваше в корема му,
убиваше го и му напомняше, че е човек, че е българин, че все още е онова
момче Тохол, което трябва да се бие истински и много, да бъде безупречно,
за да се докаже и оцелее.

373
 XIX

Едекон се изпъчи срещу воините. Най-много мразеше този момент. Защо

и кому бяха нужни всички тези думи? Те само разваляха тържествеността
на мига. Всички воини знаеха защо са тук и бяха наясно, че ако се огънат,
ще умрат. Всичко беше ясно. Лицето на скиро-хуна бе червено и потно и
това си личеше дори върху черната му, надрана кожа. Той изпитваше
вътрешно неудобство. Много добре си спомняше какво му бе казал Атила
преди малко. Знаеше, че и останалите вождове го подиграват. Едекон много
искаше, но не знаеше какво да каже. Мъжът прекрасно осъзнаваше, че не
бе надарен с дар слово. Той бе чувал как говори Атила. В
последните години каганът говореше все по-добре. Беше чувал и Авитохол.
Беше му приятно да ги слуша, но нямаше как да бъде като тях. Не че беше
глупав, но когато започнеше да говори, думите не идваха една след друга,
а някоя се спираше на изхода, другите прииждаха отзад и се блъскаха в нея,
завъртаха се, заставаха напряко, задръстваха изхода, той се
объркваше, притесняваше се, започваше да пелтечи, дланите му се
изпотяваха, започваше да се съмнява, че думите му се чуват добре, питаше
се дали не греши и дали това вече не го е казвал и нерядко замлъкваше.
Според него Авитохол бе най-добрият оратор, когото бе чувал. Той беше
майстор, думите му се нареждаха една след друга. Това обаче не се
случваше с Едекон. Мъжът бе сигурен, че точно Авитохол бе научил Атила
да говори и го бе променил толкова много.
Генералът осъзнаваше, че трябва да даде време на Атила и останалите
вождове да произнесат речите си преди битката. Той стоеше и в неловко
мълчание гледаше под вежди своите воини. Колкото повече време
минаваше, толкова по-неловко се чувстваше и погледът му ставаше все по-
остър, а веждите му се спускаха все по-надолу. Всичко това вещаеше
свирепа битка.
Навъсеният мъж постоя още малко така, в неловко мълчание, и като реши,
че това повече не може да продължи, се обърна и изгледа воините, които
стояха пред него. Гласът му прозвуча силно и отекна над цялото поле.
– От този момент, тъй като нерешителността дори на един човек може
да коства живота на много и дори на всички, започват да действат военните
закони и лично аз ще убия всеки нерешителен, всеки, който тръгне да
отстъпва, който се поколебае дори за миг, който се замисли за това дали да
убие и да върви напред! Сам, със собствените си ръце! Всеки,
който направи стъпка назад, ще се натъкне на меча ми! Избирайте! Врагът
може и да не ви убие, но аз няма да пропусна никой страхливец и никой

374
виновен не ще избегне меча ми! Ще преследвам него и неговите потомци
до десето коляно! Няма да пропусна никого!
В този момент Атила видя Едекон, който явно отново се бе притеснил от
речта преди битката и вече препускаше срещу враговете. – Напрееед! –
крещеше той. За да не изостане много, Атила извика и препусна след него.
Думите му отекнаха над воините.
– Ето ги нашите врагове!

– Ето ги нашите врагове! Войници, ето ги нашите врагове! – говореше

Флавий Аеций. – Те са врагове на Рим, Светлината и цивилизацията! Знам,
че в момента техният вожд Атила им говори за техния бог Тенгри или както
там го наричат. И точно в този момент той им казва, че Тенгри е по-силен
от нашия бог Исус Христос. Ние сме християни или поне повечето от нас,
но все още носим в себе си сили от нашите стари богове. Всички ние сме
подвластни на Марс, който преди това беше Арес. Този Тенгри също е
Марс, но нашият върховен бог е Зевс, Зеус или Деус. Това е Богът-Отец.
Атила се опитва да им внуши, че техният бог е по-силен от нашия, но
ние трябва да знаем, че е точно обратното. Ние сме подвластни на
върховното божество. Това пред нас е Марсово поле, а ние сме драконовите
зъби, с които ще засеем това поле! Напред с Исус в сърцето!

–...Напред с Исус в сърцето! – изрева Теодорих. Той искаше да говори

още на своите воини. От тук, с шлемовете си с големи рога, сочещи във
всички посоки, те му приличаха на стадо диви бикове, но това го радваше.
След малко тези наистина като турове щяха да се втурнат и да
изпотъпчат всеки дръзнал да застане на пътя им. В този момент обаче
с дясното си ухо дочу страховит вик, нещо средно между боен вик и вълчи
вой. Той идеше от войската, която лично онова куче Атила, което го бе
осакатило, трябваше да води в битката. Кралят на вестготите щеше да
запомни завинаги онзи ден при обсадата на Арл, когато подлата стрела на
хуна се бе извисила, прикрита в заревото на залязващото слънце и
изневиделица се бе забила в крака му. Добре че онзи не бе натегнал малко
по-силно, защото днес нямаше да е сред живите. По-силно обаче Атила не
бе могъл да изстреля стрелата си, тя и без това бе прелетяла много по-
далече от другите стрели. Лъкът на това куче бе много добър, а със
сигурност и Бог му бе помогнал. От този ден на Теодорих му остана спомен
за цял живот – той куцаше. Дори се затрудняваше да язди и да се покачва
на гърба на коня си. Добре че повечето готи бяха пешаци и така не се
различаваше много от тях.
Теодорих се обърна. В средата на бойния строй на нападащите хуни зърна
някаква черна сянка, яздеща огромен боен кон. Макар и не много бързо, тя

375
водеше хуните. След него хунската конница, като огромна, могъща черна
вълна, се носеше във вихрена атака.
Кралят намести тежката черна кожа от мечка, която бе преметнал през
рамо. Всеки нормален воин би се огънал под нейната тежест, но не и той.
Дори куцащ, той беше едър и изключително силен. Тази кожа го
предпазваше от вражеските удари по-добре от щит. Мъжът опипа големия
си шлем с тежките, извити нагоре, рога и го намести с една ръка. Шлемът
му пасна идеално. Буйната му коса не позволяваше на метала да се докосва
до главата му и да му прави рани.
Сега вече бе готов за битка. Бог му бе свидетел, че не желаеше война. Не
искаше да ходи пеша, да куца, да го боли кракът или унизително да го
товарят по каруците, като някакъв товар. Той предпочиташе да не се меси
в тази война. Флавий Аеций обаче бе настоял, с цялата си войска бе минал
през Арл, беше му оказал чест, нарекъл го бе свой брат и най-верен
съюзник. Римляните лесно обявяваха някого свой брат и после още по-
лесно забравяха това и го наричаха варварин и дивак. Флавий Аеций го бе
убедил, не, по-скоро го бе изнудил. Самият Теодорих осъзнаваше, че
владетелят на най-големия народ в пределите на Запада няма как да остане
неутрален в момент, в който цяла Европа и целият свят горят. От този
момент за него всичко беше ясно. Той беше враг на хуните. Преди години
те дори бяха опитали да превземат Толоз – столицата му, но бе успял да ги
отблъсне. Това бе първият успешен опит хуните да бъдат победени.
Доскоро той бе смятал Атила за свой най-голям враг, но откакто Гейзерих,
онова куцо куче, бе обезобразил дъщеря му Берта, вече мразеше най-много
него. Вандалът се бе превърнал в най-големия му неприятел. Освен болния
крак и мъчението при похода, Теодорих имаше и още една причина,
заради която не искаше да се включи в битката, това бе опасението да не
би, докато воюва срещу хуните, зад гърба му Гейзерих и вандалите, които
имаха голям флот, да стоварят войски на брега или да прекосят
Херкулесовите стълбове, а после, като преминат Иберия, да се окажат в
тила му. Аеций обаче го бе уверил, че няма да го допусне, и ако вандалите
го сторят, в битката срещу тях, рамо до рамо с вестготските воини,
ще застанат всичките му легиони. Това бе причината сега той да е тук и да
участва в тази битка, която не бе негова.
Теодорих много добре знаеше, че Атила винаги язди бял жребец. Сега
обаче виждаше, че конят на мъжа, предвождащ хуните, бе черен.
– Това е Едекон! – на себе си каза той. Неговите генерали обаче го чуха.
Те не гледаха натам, а към армията, която бе застанала точно срещу тях.
Погледът на краля също се насочи натам. Той наблюдаваше едрите мъже с
тежки доспехи, кожи, шлемове с рога, виждаше дървените им щитове,
мечовете и дългите копия, стърчащи нагоре. После погледна зад гърба

376
си. Неговите воини бяха същите, същите лица, доспехи, шлемове с рога,
същите кожи, същото въоръжение. Изглеждаше странно, че две напълно
еднакви армии ще се изправят една срещу друга. Все едно някаква могъща
сила бе разделила една армия и скоро щеше да хвърли двете ѝ части една
срещу друга. Кралят се замисли. Всъщност цялата армия на Атила и Аеций
бе разделена така, само центровете се различаваха и там едни срещу други
щяха да се изправят хуни срещу легионите на римляните.
Теодорих извади своя меч и тръгна напред. Той вървеше бавно, Бог му бе
свидетел, че не желаеше да се бие с братята си остготи, не искаше да става
жертва, но волята, която го тласкаше напред, бе по-силна от него. Той се
надяваше, че това бе волята на Бог и неговия син Исус Христос, които, чрез
тази битка, ще му посочат пътя за спасение. Явно прераждането
трябваше да премине през очистване, а тази битка бе Армагедон. Бойното
поле, в което Доброто щеше да се отдели от Злото. Атила бе дивак и не бе
християнин, той беше Бич Божи, но не бе човек и нямаше как да е на
страната на християните, Светлината и Доброто. Тази мисъл му вля
увереност и го накара още по-силно да стисне меча и да забърза, в този
момент той закуца.
– Боли ме левият крак! – бавно промълви на себе си Теодорих.

– Боли ме левият крак! – тихо си каза легионерът. Той се движеше едва-

едва. Болката в левия крак бе толкова силна, че му пречеше да мисли за
нещо друго, за много по-важни неща, които се случваха с него. Сега най-
важното нещо бе, че „тестудото не бива да се разрушава“. Тази мисъл цял
живот му бе набивана в главата. „Всеки легионер е важен!“ Само един
до друг те имаха шанс да оцелеят. „Рамото на другаря! Трябва да усещаш
до себе си рамото на другаря!“ Тестудото има смисъл само когато е единно
и неразрушимо. Сред легионерите се носеха легенди, че бойните строеве
на старите легиони са били неразрушими. Легионерите от онези времена са
се изправяли и са побеждавали всеки, те са били готови да умрат, но не
са допускали бойните строеве да се разрушават, тестудото, клиносите 34 са
били неразрушими.
Тези проклети кучета, толкова диви, че едва ли знаеха какво е стратегия,
бяха избрали, може би случайно, битката много добре. Затова сега на тях
им се налагаше да воюват срещу слънцето и вървяха напред, без да виждат
нищо. Той сведе поглед и така очите му получиха облекчение, под сянката
на предния щит. Пред себе си имаше толкова много щитове, че той така и
нищо не виждаше, а и не го интересуваше. Макар да наричаха формацията
тестудо (костенурка), тя бе голям брониран звяр, в туловището на който
кипеше живот. Легионерът осъзнаваше, че е част от този живот. Той имаше

34
Тестудо, клинос - бойни строеве на легионите по време на битка

377
много важна задача, трябваше да държи една от люспите на този звяр.
Докато щитовете на неговите другари бяха на мястото си, той беше
защитен, силен и побеждаващ, ако само една от люспите помръднеше или
изчезнеше, в строя зейваше пробойна, „костенурката“ беше ранена и се
намираше в смъртна опасност. Неговата задача бе да държи щита си
вдигнат нагоре и да се движи, без да бърза, изостава или
нарушава повърхността. Краищата на щита трябваше да са равни с тези на
другите щитове. Той трябваше да върви в крак с останалите. Кракът обаче
го болеше все повече и повече, а ръцете му отмаляваха. Той напрегна
мишци и повдигна още малко щита си. Рамото! Другарят до него!
Трябваше да държат ръбовете на щитовете си плътно прилепени един до
друг, проклетите неравности обаче им пречеха. Тежките щитове, които
трябваше да държат вдигнати нагоре, ги изтощаваха и те се препъваха. Тези
кучета съвсем случайно бяха избрали това поле и всичко така се бе
наредило, че да е в тяхна изгода.
Той се опита да погледне към краката си, но така щитът още повече му
натежа. Като насочи вниманието си към утробата на тестудото, дочу
тежкото дишане. Всички мъже около него бяха със зачервени, потни лица,
дишаха тежко и плъхтяха. Тяхното тестудо беше бавно и се задъхваше.
Проклетите хуни бяха избрали битката да се води на открито, те
изстрелваха стрелите си към тях и ги принуждаваха да се движат в тази
формация, която бе най-бавна и изискваше най-голямо усилие от
легионерите. Така обаче бяха най-добре защитени. Хуните бяха избрали
бойното поле така, че войските на Флавий Аеций да са отдолу и, колкото и
да бе незабележим наклонът, постоянно им се налагаше да се изкачват. В
нормални условия това не би ги затруднило, но в тестудо, с ръце вдигнати
нагоре и държащи тежкия щит, в тази жега беше много трудно. Легионерът
се чувстваше изморен, преди още да е нанесъл и един удар, преди да е
положил мъртво и едно хунско куче. В битката той щеше да си почине,
само трябваше някой да даде команда за сваляне на щитовете и
разваляне на тестудото. Устата му бе пресъхнала. Опита да се изплюе, но
не можа. Между зъбите му скърцаше пясък. Това не беше пясък, а пепел,
която се вдигаше изпод нозете им. Тази суха прах не можеше да се вдигне,
защото отгоре бяха щитовете и така тя се събираше и сгъстяваше, това бе
отровният дъх на тестудото. Мъжът се опита да събере слюнка, но не успя.
Дишаше с широко отворена уста и поглъщаше жадно от пепелта на бойното
поле. Тук преди време се бе провела друга битка и така той, освен прахта
на бойното поле, поглъщаше и изпаренията от отдавна разложените тела на
мъртвите воини. Той се опита да затвори устата си, но скоро пак я отвори,
опита да сложи шала си и да вдиша през него, но скоро го свали и отново
задиша с широко отворена уста.

378
 Болката в крака от крачка на крачка ставаше все по-силна. Ех, да можеше
да е здрав и млад! От куцането ръбът на щита му непрекъснато хлътваше и
се стържеше в ръбовете на останалите щитове и те започнаха да се
разминават. Той се опитваше да ги изравни. Погледна към мъжа от лявата
му страна. Той беше уплашен, лицето му бе зачервено, като
огромното червено, заслепяващо слънце, което бе гледал преди
малко, преди да заемат бойния строй. В очите на мъжа се четеше обвинение
и страх. Той би му се разкрещял, но сигурно и неговата уста бе пресъхнала
и пълна със суха, изгаряща дробовете му, пепел. За да се успокои, той
погледна към мъжа, който стоеше до него отдясно. Неговото лице също се
бе променило от усилието. Той опита да му се усмихне, да го насърчи, но
беше толкова изморен, а и е отворена уста, че осъзна, че само направи
някаква нелепа гримаса.
Мъжът дишаше все по-тежко. Тази война беше ужасна, защо му трябваше
да участва в нея? Какво защитаваше? Нищо! Той беше воин и от това
живееше! Опита се да насочи мислите си към нещо друго, не желаеше да
мисли за болката в крака и за смисъла на войната. Мислите му го отведоха
до дома му. Спомни си разкривената дървена врата, която при всяко
връщане в отпуск обещаваше да стегне и закове. Пред очите му бяха лицата
на неговите деца, които уплашено надзъртаха зад нея. И въпреки
обещанието му, вратата всеки път оставаше незакована, защото трябваше
внезапно да тръгне, призован отново в легиона. Всеки път му се налагаше
да ги изостави. Спомни си тъжните им детски очи и кракът го заболя още
по-силно. След малко се сети за нещо и се усмихна. Децата бяха намерили
отнякъде малко сребро и го бяха претопили. Така се бе получила
безформена маса, в която бяха направили дупка и бяха прекарали кожена
връвчица. Сега тази сребърна брошка висеше на врата му и го караше да си
спомня за тях. Той беше сигурен, че момиченцата му бяха измислили това,
а момченцата му го бяха направили. Стана му мило и се усмихна. Изведнъж
му се прииска да докосне това безформено парченце сребро, но не можеше,
защото трябваше да държи ръцете си нагоре и да подпира проклетия тежък
щит.
Неочаквано някаква неравност или бяла кост от предишната битка го
препъна, той изстена, кракът го заболя ужасно и се подгъна само за миг.
Той отпусна дясната част от щита, подпираше левия, защото си спомни
озъбената муцуна на онзи отляво. В този момент отдясно видя небето и
слънцето, светлината го заслепи. Учуденият мъж погледна към дясното си
рамо. Там нямаше никого. Къде бе мъжът до него? Погледна надолу и го
видя да се гърчи на земята, а от врата му стърчеше черна стрела. Видя
прокъсаните пера на стрелата. Той беше добър другар, воин и ветеран.

379
 Дали куцането му, болният му крак бе виновен за това? Той бе отворил
пролука, през която бе преминала смъртоносната за другаря му стрела. От
одеве слушаше ударите на стрелите по щитовете им. Безопасни, те оставяха
само незначителни драскотини върху тях, след което падаха като
безполезни жила. Докато се държаха в правилна конфигурация, тези стрели
не носеха опасност. Сега изведнъж той чу как десетки стрели
затрополиха по щитовете. Кучетата бяха видели пробойната и стреляха в
отворилата се дупка, опитвайки се да убият него и другарите му.
Отнякъде, като див звяр, се появи оптиото и започна да ги удря с палката
си. Легионерите веднага затвориха образувалата се дупка. Той искаше да
се извини на своя другар, макар вече да бе късно. Сега трябваше да мисли
за себе си, за собствения си живот. Дали щеше да оцелее в тази битка, щеше
ли да доживее до вечерта?
Отново се сети за децата си, те бяха като малки пиленца, които се гушеха
в гнездото и чакаха да им донесе храна. Пак му се прииска да докосне знака,
но бе изненадан от силен удар в щита. Той се стресна от трясъка. Какво
беше това? После веднага се сети. Това бяха някакви хунски бойни ласа с
две или три каменни или железни топки. С тях варварите се опитваха да ги
ударят или да ги закачат и извадят от бойния строй. Мъжът осъзна, че
трябва да внимава. В този момент усети изтъркулването на каменните
топки, те паднаха от щита и минаха от дясната му страна, където бе новият
воин, онзи който бе заместил поразения от стрела във врата негов другар.
Топките на аркана паднаха покрай него и тежко тупнаха на земята.
Мъжът внимаваше да не го закачат, защото те бяха свързани с въже, което
можеше да се оплете в краката му. И точно когато реши, че опасността е
преминала и си отдъхна, онзи, който държеше ласото, го издърпа силно.
Легионерът бе забравил, че краят на ласото все още е в ръцете на някой
хун. Топките оживяха, те подскочиха нагоре, като трите глави на хищна
хидра, оплетоха се, увиха се покрай десния му крак. За миг той се
препъна, опита се да пренесе центъра на тежестта върху левия си крак, но
той бе слаб и наранен и се подгъна. След миг мъжът рухна тежко на земята,
при което изпусна щита. Той гледаше синьото небе, безмилостното слънце
надзърташе през прозореца, който се бе открил, след неговото падане. Там
той видя черни облачета. В първия момент те му заприличаха на ято летящи
птички. Учуди се, защото не бе виждал такива птички, толкова дълги
и тънки и така близо летящи, в такъв синхрон. Отначало те летяха нагоре,
после изведнъж изчезнаха, а след това като една се обърнаха надолу и се
стрелнаха към земята. Той искаше, но не можеше да се изправи. Всичко
това бе замислено предварително. Ласото трябваше да отвори дупка в
тестудото, а стрелците веднага насочваха стрелите си право към отвора.

380
Мъжът наблюдаваше стрелите, които толкова бързо летяха към него, право
към гърдите му. Той затвори очи, а устните му промълвиха:
– Всички ще умрем!

– Всички ще умрем! Смъртта на всички ни е неминуема! – тихо на себе

си каза Авитохол, докато пронизваше с туга няколко от враговете пред себе
си. После го постави в държанката, защото дългото копие бе станало
ненужно. Мъжете бяха толкова близо един до друг, че вече не можеше да
го използва. Затова пък от този момент тугът щеше да показва на
всичките му воини, през цялото време, точно къде се намира. Българинът
извади своя меч и като сипеше удари наляво и надясно, започна да се
придвижва напред. Срещу него се изправяха различни воини. Лицата им се
сменяха бързо едно след друго. Той се опитваше да ги изпревари, да ги
излъже и посече по най-бързия начин. Фенрир през цялото време го пазеше
от лявата страна и не позволяваше от там да го наближи конник или пешак.
От тази страна мъжът се прикриваше и с медния щит. Авитохол се
намираше в разгара на битката и това го правеше безкрайно щастлив. Все
едно Тангра – богът на войната, се бе вселил в него. Мечът му бе прекрасен.
Макар да не бе Мечът на боговете, все пак беше много силно и добро
оръжие и Авитохол не се притесняваше да го кръстоса с други мечове. Днес
ударът му се получаваше изключително рязък, със страшен крез, десницата
му бе като стоманена. Авитохол беше изключително доволен, защото скоро
острието на неговия меч пресече пет-шест меча. Мъртвите врагове около
него се трупаха на купчина, която непрекъснато нарастваше. Фенрир и
Аспа също се включиха в битката. Огромните зъби на кучето прегризваха
вратовете на враговете. Зловещото ръмжене, виковете и писъците на
нещастниците, както и цвиленето на Аспа, смразяваха сърцата на воините
и ги изпълваха с ужас. Скоро нямаше нито един желаещ да се изправи
срещу него и трябваше сам да ги избира.
От известно време бе толкова погълнат от битката, че дори не знаеше от
кой народ са воините срещу него. Все пак не изпускаше от очи сина си
Ирник, който се биеше смело и по нищо не му отстъпваше в битката.
Авитохол се чувстваше като бог. Всичко, което искаше да направи, се
получаваше според желанието му. Днес бе неговият ден, той беше
богоподобен. Наистина беше Бич Божи, той беше тук, за да накаже всички
тези. Беше сигурен, че никой не може да го спре. Дори и смъртно ранен,
щеше да остане върху седлото на своя Аспа и да продължи да се бие.
Не можеше да бъде спрян от никого и нищо. Той беше безсмъртен, него
орендата го държеше. Тя правеше силата, бързината и решимостта му
толкова големи. Българинът знаеше, че в момента няма човек, който да се
изправи срещу него и той да не може да победи. Той беше Авитохол. Беше

381
побеждавал най-добрите воини в света. Беше се изправял в битка
срещу воините от целия свят в Ктесифон, той бе „последният гладиатор“ –
Виктор Скевас Масхарис, беше създал рицарските двубои и сам бе победил
повечето западни владетели край Турне. Цял живот бе събирал знанията за
бойните умения на всички народи през земите, които бе преминал или
чиито воини бе победил. Той бе направил хуните толкова силни с това, че
им бе дал подковите и бе обогатил тяхното Торе. Той бе майстор на „Да“,
ученик на Баяр, той беше българин.
Всичко, което правеше, бе съобразено с Бог и направлявано от орендата.
Във всяко негово движение се съдържаше Сила. Авитохол осъзнаваше, че
това е най-върховният момент в неговия живот. Това бе неговият апотеоз.
Чувстваше се щастлив и опиянен от това състояние. Българинът
възприемаше битката все едно бе рисунка. Реалността бе видимо изменена.
Светлината бе някак по-приглушена, виковете, стоновете и шумът на
битката достигаха до ушите му някак отдалеч. Имаше чувството, че се
намира в някакъв храм, а този храм беше в него и там той се молеше.
Авитохол се почувства сам, сам сред цялото това стълпотворение от хора,
сам в окото на бурята, в епицентъра на сражението. В същото време
опитваше да запомни всичко около себе си, защото във всеки един воин
около него, и в съюзниците, и във враговете, откриваше част от себе си.
От одеве една част от неговите същности се бе уединила и се молеше в
усамотение в душата му храм, а другата се бе пръснала на стотици хиляди
части и се намираше във всеки един воин.
Авитохол се чувстваше като Бога на войната. Той не просто участваше в
тази битка, а бе самата битка. Знаеше, че това бе най-истинското състояние,
в което някога се е намирал. Това беше неговият истински живот. Това бяха
истинските мигове, заради които си заслужаваше да изживее всички
останали незначителни мигове, да търпи лишения и унижения. Това беше!
Вдиша с пълни гърди. Това бе истинското време! Това беше той,
истинският Авитохол. Махна шлема си. Цял живот се бе крил зад маски, бе
живял зад името на брат си. Вече не желаеше да го прави, искаше да се
наслади и всеки миг от днес до края на живота си да го преживее
пълноценно. Съдбата може би бе отредила това да е последният му ден.
Неговите воини видяха как той свали шлема си и се разкрещяха:
– Атила! Атила! Атила!...
С този жест той им показа, че не се страхува и презира малодушието на
враговете им. Той се биеше като бог на войната и не можеше да бъде
наранен от простосмъртни. От този момент за германските му съюзници
вече нямаше никакво съмнение, че той бе Богът на войната. Те бяха
щастливи, че Атила, вместо да води своите хуни, им е оказал честта да
застане редом до тях. Всички народи от северната армия искаха да докажат

382
на владетеля, че са достойни за оказаната им чест и се хвърляха в битката
с още по-голямо настървение.
Авитохол осъзнаваше, че е пристрастен към битката и войната. Прекрасно
разбираше, че никога повече няма да се почувства така. От тук нататък той
щеше да върви винаги надолу, към слабостта, старостта и смъртта. Затова
опитваше да преживее всеки миг пълноценно и докрай. Една част от
него завинаги щеше да остане тук, в този ден, край Каталаунските полета.
Струваше му се, че се намира под огромен стъклен похлупак, облаците и
небосводът бяха този похлупак. Това бе неговото място, неговото време,
неговата битка. Тук всичко бе воинско и чисто. Воините, мъже на честа, с
открити гърди се изправяха едни срещу други и опитваха да се победят с
чест и достойнство. Тук всичко бе честно, раните, смъртта, всичко. Битката
беше честна, времето беше честно, приятелите бяха честни, враговете бяха
честни, командирите бяха честни, воините бяха честни, дори смъртта беше
честна. Авитохол беше щастлив. Съзнанието му бе прояснено и той
разбираше всичко. Мислите му караха светът да изглежда прозрачен. В
такова състояние на яснота и щастие, както и в такъв прилив на сила, досега
не бе изпадал, нито когато бе пил сома, хаома или вино. Той разбра, че това
състояние на честност и щастие идваше от битката и общуването му с
Българския Бог. Авитохол осъзна, че се намира в нещо като битка-живот-
медитация. За пръв път се биеше в състояние на единение с Българския Бог.
Това бе битка-молитва към Бог. Мъжът се замисли, че честен произлизаше
от думичката чест. На Запад важни бяха парите, властта, сексът, за него
като българин най-важни бяха: дългът, честта и достойнството. В това бе
разликата.
Той продължаваше да убива враговете, но се намираше в нещо като боен
транс. Това обаче не бе онзи момент на умопомрачение, а на чисто и ясно
съзнание, момент на честност. Докато се сражаваше, той продължаваше да
мисли за всеки ден от тук нататък. Беше сигурен, че от този момент
нямаше да мине и ден, без да се сети за тази битка, за тези мигове
и състоянието, в което се намираше.
Авитохол виждаше битката през очите на всички воини и чувстваше
братството и любовта между тях. Те, макар и изправени едни срещу други,
бяха едно братство. Битката, близостта на смъртта, лишенията, болката,
честността ги караха да се чувстват като братя. Мръсни, уплашени, те
притискаха телата си в меката кална земя, взаимно се пазеха от
стрелите, които летяха срещу тях. Всеки един от тях бе готов да прикрие
другаря си със собствените си гърди, да приеме неговата смърт, без да
мисли за себе си, за своето оцеляване. Искри изскачаха от срещата на
острие в острие. Миризмата на кръв бе толкова всепроникваща и се
пропиваше във всичко.

383
 Българинът знаеше, че тези мъже не бяха напълно в съзнание, те не
усещаха в пълнота какво им се случва, в какво участват. След време щяха
да се съберат покрай лагерния огън и да разказват за този ден. Трябваше да
мине много време, преди да осъзнаят всичко това, а и дали беше възможно
въобще?
Тези мъже бързаха напред, те тичаха към смъртта, но не това, а другарят
до тях ги интересуваше повече от собствената им смърт. Те бяха станали
едно цяло. Всеки един от тях бе част от цялото. Тези мъже се биеха не
толкова заради него, дори не заради народа си. Какво беше народът?
Абстракция! Какво бяха границите? Невидими линии, които
прекосяваха, без да разберат. Мъжете воюваха за другаря си. Те знаеха,
че смъртта ги очаква, но вървяха с обветрени от лишенията и битките лица,
които бяха като изсечени от гранит. Те презираха победите. Тези мъже бяха
тук, защото душите им бяха обсебени от битката, те бяха влюбени в това
състояние. Всички те се чувстваха като богове на войната. В този момент
всеки едни от тях бе най-важният в света. Целият свят бе вперил взор насам.
Те знаеха, че жените, децата, майките и бащите им ги наблюдаваха, следяха
ги внимателно, искаха да ги видят като герои, да се гордеят с тях. Мъжете
също мечтаеха да са герои. Всъщност те не можеха да бъдат други. Тук
имаше само два пътя. Единият бе да се бият с чест, да бъдат герои и да
победят, другият път бе смъртта. Летящите към тях стрели, с извити хищни
клюнове, не ги плашеха, те идваха да ги поздравят. Мъжете крачеха срещу
тях с открити гърди. Войната, като повей на вятъра, милваше
обезобразените им лица и души, и като буря ги завихряше в танца на
битката. Те бяха дошли от всички краища на света и знаеха, че участието
им в тази битка е най-важното нещо, което ще им се случи в този живот,
затова си казваха:
– За това живеем! Това е нашият миг!
Воините живееха заради битките, те бяха истински живи само докато
въртяха меча си и се намираха сред своите братя, независимо другари или
врагове. Често между тях нямаше никаква разлика, както беше и в тази
битка, в която братя се изправяха срещу братя. Воините живееха истински
само по време на битките. На тези от тях, които утре щяха да са
сред живите, битката щеше да им липсва, но не заради победата, а защото
битката днес ги бе променила завинаги. Тя ги бе покорила и подчинила.
Вместо да ги отблъсне, тя ги бе привързала към себе си, накарала ги бе да
се влюбят в нея. За тези, които днес умираха, тази битка щеше да изглежда
като грозна старица с дълга рядка коса, набръчкана кожа, дълбоки дупки
вместо очи, в които се бе загнездила смъртта. Те щяха да умрат и за тях
тази битка бе най-грозното, страшно и отвратително нещо, което можеше
да им се случи. Повечето хора, през целия си живот, се страхуваха да не

384
умрат. Смъртта вече се бе загнездила в душите им, бе обсебила мислите им,
стряскаше сънищата им. Затова, дали щяха да останат живи, или не,
нямаше значение.
Другите, вместо грозна старица, виждаха битката като прекрасна, красива
девойка. Те не се страхуваха от нея, тя не ги отблъскваше, а напротив. Тези
също бяха победени от битката. Те обаче бяха привлечени и влюбени в нея.
Те бяха като „хлътнали” младежи, щяха да копнеят отново и отново да
я срещнат, да зърнат великолепната ѝ осанка, да я прегърнат и целунат и
пак да се слеят с нея. За тях битката беше любов, а не смърт, сливане между
воините и битката. С трепет щяха да чакат следващата си среща с нея. Тя
обаче никога повече нямаше да се върне, защото с нея щеше да си тръгне и
тяхното минало. Най-влюбени и уплашени от битката, разбира се, щяха да
бъдат тези, за които това бе първото сражение. Една част от тях бяха
уплашени и причината за това бе разбираема. Останалите не само щяха да
я помнят, не само щяха да я преразказват и копнеят за нея. Те щяха да
виждат и търсят прекрасните ѝ черти, лицето ѝ във всяка следваща битка
и всеки път щяха да остават разочаровани. Тя щеше да си остане за тях
първата, с която са загубили девствеността си. От този момент те никога
повече нямаше да бъдат непорочни. Дори да имаха по-значима битка, тя
нямаше как да е същата.
Авитохол мислеше за себе си. Той, а и всички ветерани, бяха имали
късмет да преживеят друга битка и тази да не им е първата. Неговата първа
битка бе с хуните. Спомни си какви страсти го бяха вълнували тогава и
колко дълго се бе готвил за онова сражение. Всъщност от тогава той бе
започнал да живее истински. Сега виждаше много ясно това. От онзи
момент той бе оставил там, в онова сражение, частица от себе си, макар да
не помнеше много от него. Цял живот, скрито или явно, бе мислил за него
и всяка следваща битка бе сравнявал с него. То бе първата му любов. Много
малко воини имаха шанса през живота си да преминат през такива битки.
Авитохол осъзнаваше, че е късметлия. Тази битка бе велика, единственият
им шанс, но и последната им битка. След нея нищо повече не можеше да
му се случи. Българинът проумя, че повече никога няма да вземе участие в
подобна битка, а може би и въобще в сражение. Тези мисли го натъжиха,
искаше тази битка да продължи безкрайно, а може би трябваше да помисли
дали да не остави костите си тук? Вероятно това бе по-добрият изход,
отколкото да вегетира и живурка до края на дните си. Това бе времето и
мястото за истинските мъже. Тук бе неговият живот. От този момент той
и доблестните мъже, които го следваха, и достойните врагове, много от
които той вече бе изпратил при боговете им, в рая или както го наричаха в
техните религии, винаги щяха да са свързани и да се връщат към това място,
защото то щеше да остане като неръкотворен паметник и музей. Ако

385
зависеше от него, би си пожелал да участва в такива битки всеки
ден, животът му да е една непрекъсната борба. Да, той бе казал това:
„Смъртта на всички ни е неминуема!“, воините обаче не треперят и не бягат
от нея, а копнеят, тичат насреща ѝ. Те живеят в любов, а не в страх.
Авитохол предпочиташе да умре тук, в този миг на дълбоко посвещение и
медитация, сред тези доблестни мъже, своите другари и братя по
оръжие, да приеме острието в гърдите си от ръката на достойните
си врагове. Мъжът разбра защо българите копнееха да умрат в битка, а не
да издъхнат болни, самотни, окаяни и в леглата си. В последния си миг те
искаха да се огледат в очите на другарите си, да приемат смъртта сами,
доброволно, а не да умрат, когато страхът, като гладен вълк, се върти
наоколо и дебне изнемощелите им, болни тела и души. Те мечтаеха
в последния им път да ги изпратят лицата на посветени като тях воини,
техните другари, а не жените, децата и внуците им, които нищо не знаят за
тях, за истинския им, воинския живот. Авитохол знаеше това от дете и
винаги бе смятал, че го разбира. Сега обаче осъзна колко смешен и наивен
е бил тогава. В този момент, когато мигът бе наближил и бе готов да го
направи, той го проумя истински. Разбра, че само ветераните имаха право
да казват това, тези, които бяха разчистили сметките си с живота и бяха
преживели това, което той бе преживял. Сега той осъзна защо римляните
бяха наричали бойните полета Марсови и ги почитаха като музеуми.
В този момент той се обърна към Ирник, който току-що бе посякъл
някакъв саксонец с огромна брада и голяма бойна секира.
– Готов съм да умра! – извика Авитохол и видя как очите на сина му се
разшириха. Ирник сигурно си помисли, че баща му копнее за смъртта.
Авитохол знаеше, че младият воин няма да го разбере, но искаше да му го
каже. Някой ден, когато, като него, Ирник участва в последната си
битка, щеше да разбере какво е искал да каже баща му. Това бе знак, следа,
която той оставяше за своя син. Ако Ирник вървеше по собствения си път,
някой ден щеше да разбере, че е стигнал дотук, щеше да проумее в този
ден, в битката при Каталаунум, какво е преживял баща му. За да направи
следите още по-ясни, като се смееше на невинността и девствеността
на сина си, Авитохол още веднъж извика:
– Готов съм да умра!

– Готов съм да умра! – крещеше Теодорих.

Като уловен див звяр той гледаше под вежди тримата мъже, които го бяха
обградили като глутница вълци. Те бяха силни, стройни, гъвкави, красиви,
в разцвета на силите си. Теодорих имаше на шлема си огромни рога, които
бяха еднакви, симетрични и сочеха нагоре, към небето. Кралят на остготите
Валамир носеше шлем, който по нищо не му отстъпваше. Той бе украсен

386
със злато. Неговите рога сочеха нагоре и приличаха на лира. Рогата на
втория брат, Теодомир, бяха насочени напред, все едно се канеше с тях да
намушка Теодорих. Рогата на шлема на най-малкия брат, Видимир, бяха
различни – едното сочеше нагоре, но не съвсем, а другото – по-късо и
криво, сочеше напред. Това го караше да изглежда някак кривоглед, все
едно лявата и дясната част на лицето му не бяха еднакви.
Битката между готите бе продължила през целия ден. Сблъсъкът между
тях бе страхотен. Двете войски бяха напълно равностойни. Братята водеха
своите готи в атака, но готите на Теодорих отвръщаха равностойно на
атаките. Битката бе изключително кървава, тя се водеше отблизо, гърди в
гърди. Тежките воини-пешаци се сблъскаха със страшна сила. Отначало те
използваха дългите копия, но когато натискът отзад стана твърде силен,
първите редици вдигнаха върховете на копията си нагоре и те станаха
ненужни. Тогава воините извадиха своите широки, тежки мечове и ги
кръстосаха. Битката се водеше лице в лице. Готите от едната и другата
страна държаха в ръцете си щитове, но за тях бе под достойнството им да
се прикриват зад тях. Те посрещаха ударите на тежките мечове в гърдите и
ръцете си и само ризниците и броните, с големите метални листове, ги
защитаваха. Готите се радваха, че между тях нямаше конници, хуните и
римляните се биеха помежду си и ги бяха оставили да се сражават така,
както искат. А готите искаха да се бият по този начин – просто, директно,
гърди в гърди, без тактики, воин срещу воин. Битката трябваше да зависи
от личното им умение и майсторство, от смелостта им. Така те разбираха
битката.
Военните действия продължиха през целия ден, личеше си, че едва ли ще
завършат в един ден. Пладне отдавна вече бе преминало и слънцето скоро
щеше да тръгне към своя заник. Толкова много кръв Теодорих не бе
виждал. Вече нямаше гот, който да не бе ранен. Той обаче бе ранен най-
много пъти. Кралят на вестготите осъзнаваше, че раните, които бе получил,
са много лоши. Амаликите майсторски, като глутница вълци, го бяха
отделили от войската му и го бяха обградили. Той знаеше, че краят му
наближава. В този момент Теодорих отново се сети за Гейзерих и за това
как бе постъпил с милата му Берта. Сега искаше куцият дявол да беше тук
и да нанесе в него последния си, смъртоносен удар, да го завлече със себе
си в ада. Теодорих не мразеше братята Амалики. Уважаваше много баща
им Ерманрих, защото бе достоен човек. Вестготите обаче вече не искаха да
живеят като варвари в безлюдната, жестока степ. Те бяха повлияни от
Европа, тук животът бе по-лесен и богат. Те бяха привлечени от
Запада, цивилизацията, Рим. Един ден те щяха да станат новите римляни.
Остготите бяха решили да останат, те ги презираха и ги наричаха

387
„предатели“, „бегълци“. Всички обаче помнеха, че остготите и вестготите
бяха братя.
Братята го атакуваха, а Теодорих отвръщаше на ударите им. Те обаче бяха
трима. Той опитваше да се движи, но не беше лек, а и левият крак, поразен
от стрелата на Атила, не му позволяваше да е бърз. По някое време усети,
че се затруднява. Първото попадение дойде от средния брат – Теодомир.
Теодорих знаеше, че вече е мъртъв, все още не бе умрял, но това бе само
въпрос на време. Донякъде с любопитство, той следеше как ще се развие
всичко. Той бе като любопитно дете, което много иска да види какъв точно
ще бъде краят му, ще отговори ли на това, което си бе намислил. Мъжът не
съжаляваше, от години бе готов за този момент. Не това го притесняваше,
а болката. Не че се страхуваше от нея, но нямаше нещо друго, което да
може да го спре. От много години той бе разчистил сметките с живота си и
бе готов. Тримата братя, като опитни ловци, бяха го отделили от стадото,
от армията му. Още когато успяха да направят това, те го победиха. Той се
бореше като отделено от стадото старо животно. Теодорих бе много по-
тежък от тези тримата. Те обаче се биеха със завиден синхрон, личеше си,
че са упражнявали много пъти това. Тези тримата бяха като страшен
триглав змей и всяка от главите бе смъртоносна. Изведнъж мечът на
Видимир го парна по здравия крак.
Теодорих знаеше, че единственият му шанс бе да избяга, но не можеше да
го направи. Откакто Атила го бе ранил, той куцаше и вече не бе толкова
подвижен. Това в нормална ситуация не беше драматично, но сега щеше да
струва живота му. Лекарите бяха опитали всичко, но той все така
продължаваше да изпитва болка, слабост и да куца.
Кралят успешно парира няколко удара на братята. Най-стръвно го
нападаше Теодомир. Теодорих не можеше да разбере дали бе така, защото
бе най-добрият боец от тримата, или защото най-големият брат Валамир,
който бе официалният готски владетел и крал, се пазеше да не бъде
наранен. Теодорих виждаше, че тримата братя са опитни воини, баща им
явно много добре ги бе обучил. Притеснението на Валамир все пак го
правеше слабо звено. Затова Теодорих реши да опита да разкъса блокадата,
като насочи нападението си към него. Той събра всичките си сили,
трябваше да удари с цялата си мощ, само тежестта на меча му можеше да
му послужи като предимство.
В този момент дойде следващият удар. Докато вестготският крал
защитаваше удара на Теодомир, Видимир нанесе удар в лявата му ръка.
Болката бе остра и парализираща. Теодорих погледна учудено към рамото
си, тъкмо за да види колко кръв рукна от там. Сега трябваше да бърза! Не
успееше ли да се измъкне бързо, щеше да умре. Той търсеше с поглед
Валамир. В този момент Теодомир го мушна с меча си в корема. Нямаше

388
време да осъзнае колко лошо бе ранен, защото още един удар го засегна.
Докато опитваше да се насочи към най-големия брат и да му нанесе
последния си удар, получи още няколко попадения в себе си. Кралят на
вестготите вече не се опитваше да проследи кой го удря и да се защити. Той
не се ядоса, дори не се уплаши. В този момент не усещаше болка. Опита да
се мобилизира и да атакува Валамир, ако не можеше да избяга, поне миг
преди собствената си гибел щеше да положи мъртъв краля на остготите.
Така от битката едновременно от строя щяха да излязат по един крал от
двете страни. Вярно, че Валамир имаше още двама братя, които
веднага щяха да го заместят. Той обаче друго не можеше да измисли
и направи от това положение, а нямаше намерение да си отиде от този свят
просто ей така.
Болният крак на краля се подгъна, предаде го и той падна на коляно, като
се подпря на меча си. Теодорих осъзнаваше, че кръвта му бавно изтича от
него. Моментът да нападне бе преминал и той го бе изпуснал невъзвратимо.
Да избяга също вече не можеше. Твърде малко сили му бяха останали. Той
застана така и знаеше, че единствената му възможност е да чака кралят на
остготите сам да се приближи. Щеше да се прави на умряла лисица и да
дебне и когато Валамир се приближи, с един решителен удар да го порази
и да го завлече със себе си в ада. Братята обаче не се приближаваха, техните
воини отвън бяха направили плътен кръг и така бяха прекъснали връзката
му с неговата войска, затова Теодорих виждаше само тях тримата.
Предпазливи, те все така стояха извън обсега на меча му. В този момент в
кръга се появи още един остгот, той бе не много висок, здрав и набит и
решително пристъпи напред. В ръката си носеше дълго копие, с
бяла конска опашка на върха.
Теодорих се опита да го разпознае. Тази фигура му бе позната отнякъде.
Искаше да знае чия ръка ще го прати на онзи свят. Той стоеше все така
наведен над меча си, подвил едното коляно под себе си, а кръвта му
изтичаше под него в локвичка, която ставаше все по-голяма.
В този момент вестготът чу мъжа срещу него да казва:
– Чакайте! Чакайте! Оставете го на мен!

– Чакайте! Чакайте! Оставете го на мен! – каза Андаг. В силните си ръце

той стискаше дългата дръжка на туга. Мъжът се приближи към вожда на
вестготите и не остави никого от братята да направи това. Така той попречи
на Теодорих да изпълни пъкления си замисъл. Кралят на вестготите, като
ранена змия, бе готов да нанесе своя последен удар, вече без да подбира.
Той нямаше сили и време да избира кого да атакува.
Андаг от толкова време бе чакал този момент. Той бе най-добрият боец с
копие сред готите. Още от дете, макар и не много висок, притежаваше

389
голяма сила в тялото и ръцете си. Може би затова, без да се затруднява,
можеше да върти и да се бие с по-дълго и здраво копие, което беше и по-
тежко. Много от младите бойци, включително и Хунулф, и Одоакър,
които идваха при него специално да ги учи, грешаха, като смятаха, че
колкото по-дълго е копието, толкова по-сигурна е победата. Дългото копие
наистина даваше предимство, защото позволяваше да държиш врага си на
по-далечно разстояние, да го достигнеш, когато той няма възможност да
направи това. То даваше възможност да го изпревариш и изненадаш.
Тежкото копие обаче изискваше голяма сила. Одоакър наистина бе много
силен за годините си. Той бе едър почти колкото Едекон и беше много
упорит и опасен. Андаг опитваше да го научи, че при битката с копие
техниката и бързината са по-важни от силата и дължината на оръжието.
Въпреки това Андаг обичаше дългите копия, защото работата с тях
изискваше повече майсторство и бе голямо предизвикателство. Той
бе чувал, че воините на Александър, Мена-Саг ги бе нарекъл архироспири,
във фалангата имали дълги копия. Първата редица носели шестметрови
копия, втората – осемметрови, третата – дванадесетметрови и така нататък.
Фалангата със сигурност е била страховита гледка. Отдалече тя сигурно
е приличала на огромен, раздразнен и настръхнал таралеж. Андаг не
можеше да си представи каква сила се е изисквала, за да държиш в ръцете
си дванадесетметрово копие.
Мъжът се опитваше да обясни на младите воини, особено на Одоакър, че
ако копието е по-дълго, то става безполезно и повече пречи, отколкото
помага. Дългото копие имаше предимства, но и недостатъци. Понякога в
битката, когато армиите се приближаваха и все още бе рано за битка с
мечове, едно по-късо и леко копие, което можеше да се върти и движи по-
бързо, можеше да бъде много по-полезно и смъртоносно.
Андаг бе надарен с голяма сила. Когато бяха станували до Истър, той бе
забелязал това прекрасно копие, най-дългото, здраво и тежко, което бе
виждал досега. Беше виждал Атила и Мена-Саг да носят такива копия като
флаг. Андаг бе поискал копието и Атила му го бе дал. Все пак бе усетил,
че Мена-Саг не бе особено щастлив от това, макар той да имаше подобно
копие, което бе много по-изящно и тънко и сякаш бе с позлатен връх. От
този момент Андаг не се разделяше с копието. По време на целия поход той
се заканваше, че точно на него ще набучи тялото на Теодорих. Ето, че
моментът да изпълни това бе настъпил. Мъжът насочи блестящото
острие на дългото копие към гърдите на краля. В този момент Теодорих се
бе привел и подпрял гърди на своя меч и не му беше удобно да го прониже.
Андаг бе застинал, съсредоточен като змия преди атака. Той стоеше и
дебнеше, чакаше своя миг.

390
 В един момент Теодорих, който изглеждаше като задрямал, явно
омаломощен от изтичащата от него кръв, изведнъж събра сили и реши да
направи нещо. Какво точно, сигурно и той самият не знаеше. Мъжът сякаш
се стресна и разсъни, повдигна глава нагоре, като че да види нещо на
небето. Не се знаеше каква мисъл бе влязла в главата на краля на вестготите
или бог го накара да направи това.
Около двамата воини битката все още бе в разгара си. Най-верните хора
на братята Амалики продължаваха да държат периметъра около тях, без
никой да успее да го пробие и да се притече на помощ на своя владетел.
Амаликите наблюдаваха сцената между Андаг и Теодорих, но бяха
напрегнати, защото натискът на вестготите ставаше все по-силен. Ако това
тук скоро не приключеше, можеше те самите да се окажат в капан.
– Андаг, по-бързо, Андаг! – крещеше Теодомир.
Андаг продължаваше да е напрегнат, но явно не желаеше да избързва. Чак
когато прецени, че Теодорих е вдигнал най-високо главата си, реши да
действа. Мускулите му бяха натегнати до краен предел, те се бяха
втвърдили като изпъната тетива на лък. Андаг усети тежестта на копието и
този път изпита удоволствие. Мъжът раздвижи копието, избра място, а след
това с къс, остър и отривист удар го заби с всичка сила в гърдите на
Теодорих. Ударът бе толкова силен, че прокънтя все едно гърдите на краля
на вестготите бяха празна бъчва. Ризницата и бронята му дадоха съпротива,
но Андаг натисна с такава сила копието, че ноктите му така се впиха в
дръжката, че го заболя. Той не обръщаше внимание на нищо около себе си,
а гледаше втренчено очите на този, когото току-що бе намушкал, все едно
там трябваше да види знак за нещо. Остготският вожд натисна
още. Копието, което държеше в ръцете, бе страховито оръжие. То
се различаваше от дългите готски копия с тънки и остри върхове, които
служеха само за пронизване. Това копие можеше да се използва не само за
мушкане, то бе с малко по-широко острие, което позволяваше да се хвърля
като пика или да се дуелира с него. Опашката, която бе закачена към върха
му, имаше за цел да замъглява погледа и при удар да не може да се разбере
къде точно се намира острието. Освен това тя попиваше кръвта, за да не
потече по дръжката и да я направи хлъзгава.
Андаг продължи натиска с копието, докато острието не прониза тялото и
не се показа от гърба му. Чу се силно пращене. Конската опашка обаче
заседна и спря движението му. Широкото четириръбо копие направи
грозна рана, като кръст, в гърдите на Теодорих, но бялата конска опашка я
запуши и не позволи на кръвта да блика свободно. Скоро конските косми
се обагриха в червено.
Теодорих все още беше жив и следеше действията на Андаг сякаш бе само
страничен, безпристрастен наблюдател. Когато копието прониза гърдите

391
му, погледът на краля от прозрачен изведнъж стана някак мътен, все едно
бе стъкло, което се бе замъглило. В очите му се четеше изненада, личеше
си, че не бе очаквал това. Андаг виждаше многобройните рани на краля и
осъзнаваше, че трябва да побърза. Вестготът наистина бе много силен и
издръжлив, щом дори с дупка в гърдите си все още беше жив.
В този момент Андаг завъртя леко дръжката на копието и го дръпна към
себе си. С удовлетворение откри, че острието е зацепило и не иска да
излезе. Така тялото на Теодорих бе заклещено отпред от конската опашка,
а отзад – от широкото острие. Андаг падна на коляно, а края на дръжката
на дългото копие подпря на бедрото си. Мъжът напрегна силните си мишци
до краен предел и бавно повдигна тежкото тяло, забито на върха на
копието. Опашката трябваше да издържи и да не позволи на тялото да се
приплъзне напред към дръжката. Засега тя издържаше. Андаг
продължаваше да дърпа копието нагоре, което се огъваше от тежестта на
краля, но това не разколеба остгота.
Битката бе в разгара си, но щом видяха как тялото на вестготския крал
Теодорих бавно се издига над бойното поле, побито върху дръжката на
дълго копие, всички спряха да се бият. Воините за миг осъзнаха, че тази
гледка коренно ще промени хода на битката. Теодорих все още беше жив,
но явно не разбираше какво се случва, разтърсван от силни конвулсии.
Той махаше с ръце и крака, все едно опитваше да полети.
Андаг напрегна всичките си сили, за да може да вдигне тежкото тяло
нагоре. Когато направи това, то изведнъж олекна. През цялото време
вождът крещеше с пълно гърло.
– Нали ви казах! Нали ви казах! Аз ще го убия! Аз... Аз... Аз...
Цялата армия на вест и остготите наблюдаваше това зрелище. Воините на
братята сами разкъсаха кръга и всички можеха да видят мъжа, който стоеше
в основата на копието и бе пронизал и убил Теодорих. Повечето от тях го
познаваха, защото източните и западни готи не бяха само врагове, но
и другари. Това беше Андаг. Всички мъже наблюдаваха смъртта на краля
на вестготите със затаен дъх, защото смъртта на великите крале и воини бе
величествена, какъвто бе и животът им. В този момент те сякаш се
преклониха и отдадоха чест пред живота на този достоен владетел и воин.
Теодорих бавно и с достойнство умираше пред очите на всички готи. Той
все още успяваше да движи ръце или крака, лицето му бе бледо, сякаш бе
от восък, а брадата му страшно контрастираше, кръвта му изтичаше по
конската опашка и покапваше по лицето и тялото на Андаг, но сега никой
не мислеше за силния мъж, сложил край на живота на вестготския
крал. Всички наблюдаваха последните мигове на Теодорих. Тялото на
вестгота се извисяваше като птица над бойното поле. За такава смърт никой
досега не бе чувал. Теодорих се бе извисил над нормалните хора, над

392
битката, над живота. Посинелите му, подпухнали устни се разтваряха и той
сякаш искаше да сподели с всички тези воини, негови братя, нещо, което
е важно и вижда в отвъдното. Двете южни армии бяха застинали и
притихнали в очакване да чуят какво мълвяха устните на краля. От устата
му обаче, освен гъста и лепкава кръв и слуз, която потече надолу като дълга
лига, нищо друго не успя да излезе. Тази гледка на готите ариани им
заприлича на Исус на кръста. И както техния бог, изведнъж мъжът наддаде
стон и се отпусна на върха на копието като дрипа. Над смълчаното поле се
разнесе тих стон.
– Теодорих е мъртъв! Теодорих е мъртъв!

„Теодорих е мъртъв! Теодорих е мъртъв!“ – дочу Атила, който се би

безспир през целия ден. Той сипеше удари наляво и надясно. По някое
време започна да диша тежко. Битката бе изтощителна и, както му се
стори – безкрайна. Дишаше мъчително и тежко, от умората дробовете му
изгаряха, пред очите му бе паднала червена пелена. Той водеше смело
своите хуни срещу легионите, които Авит предвождаше. От изгрев слънце
хуните нападаха клетите римляни като разбунен кошер пчели. Те
унищожаваха бойните им формации легион след легион, тестудо след
тестудо. Римляните приличаха на вакли бели овце, затворени в кошара, а
хуните бяха като измършавели и прегладнели черни вълци, които хищно
обикаляха покрай кошарите и когато им се отдадеше
възможност, разкъсваха и прескачаха плета и тогава само за миг
всички кочове, овце и агнета биваха изпонатръшквани на земята
с прегризани гърла и прекършени вратове.
Отначало, докато преследваше Едекон и го проклинаше, че отново бе
избързал, Атила усещаше мащаба и грандиозността на битката. По-късно
обаче, когато се потопи в нея и бе напълно обсебен от сражението, престана
да я различава от всички останали битки. Какво толкова?! Битка
като всички останали, само че по-голяма. Колкото и да бе
голяма, правилата бяха същите, един воин можеше да се бие с друг воин
или с двама-трима най-много. Той стискаше дръжката на меча си и
раздаваше удари наляво-надясно. Опитваше се с всеки удар да убива по
един враг. Удар наляво, удар надясно, защита – удар... Атила беше много
щастлив, че участва в тази битка. Той стискаше силно ръкохватката на
меча, виждаше златния медальон с вълка и изпитваше удоволствие от това.
За него бе наслада не само да убие всеки един враг, изправил се пред очите
му, но преди това да кръстоса меч с него. Неговият Меч на боговете
отсичаше гладиусите, които, макар с по-къси и широки остриета, не
можеха да се мерят с него. Атила се любуваше на глуповатото изражение,
което добиваха легионерите, когато отсечеше меча им, харесваше да вижда

393
как колебанието в очите им се сменя с объркване, страх и ужас, щом
осъзнаят, че следващият удар ще попадне в тях и ще бъде последното нещо,
което ще видят в този живот. Това искрено го забавляваше. Атила не се
опитваше да изпревари враговете си, нито да ги финтира. Той
стискаше дръжката на своя меч и просто го засилваше с всичка сила
в острието на противниците си. Усещането, че той и оръжието му са по-
силни и качествени, го опияняваше. Той крещеше името на своя бог и
търсеше следващата си жертва.
„Теодорих е мъртъв!“ Този вик, по-скоро мълва или стон, той си спомни,
че бе чул преди малко, но не му бе обърнал внимание. Смисълът му не бе
пробил в съзнанието му. Ето, че сега това ставаше, макар бавно и със
закъснение. Той не бе разбрал точно кой бе изрекъл тези думи, откъде ги
бе чул, от устите на неговите воини, които се радваха на смъртта на
вражеския военачалник, или на враговете, чиито сърца се свиваха от
притеснение. Атила дори не беше сигурен дали го бе чул, или духовете на
войната му го бяха прошепнали. Сърцето му се сви, защото знаеше, че
вестта за неговата смърт щеше да се разпространи по същия начин. Докато
воините се биеха, едни на други щяха да си казват: „Атила е мъртъв! Атила
е мъртъв!“ Гърбът на кагана настръхна и той целият потрепери. Обърна се
назад тъкмо за да види как Едекон, като див звяр, скочи срещу някакъв
нещастен конник от римските легионери, защото сред тях имаше конници,
които нищо не струваха, и отсече главата му. За миг Вилам застина редом
до черния тежковоз на скиро-хуна. Едекон наблюдаваше своя владетел с
изненада.
– Теодорих е мъртъв?! – Атила го изрече като въпрос и в същото време
като констатация. Едекон не разбра дали каганът пита, или така изразява
радостта си.
– Да! – неопределено отвърна той.
– Така ли е? Вярно ли е? – продължаваше да пита Атила.
– Вярно е – каза Едекон.
– Откъде знаеш?
– Чух мълвата, която се разнесе преди малко, но и виждам. Дори знам
кой го е направил.
– Кой? – попита изуменият Атила.
– Андаг – кратко отвърна генералът. Двамата мъже бяха приближили
своите жребци един до друг и те опираха хълбоците си. Те бяха застанали
така, че взаимно да пазят левите си страни. Главата на Вилам бе към
задницата на огромния черен кон на Едекон. Така двамата мъже се
защитаваха много добре и в същото време можеха да разговарят. Освен
това караха конете да се движат и въртят, за да не бъдат неподвижни
мишени.

394
 – Откъде разбра?! – попита изумен каганът. Мълвата беше страшно
нещо, тя се разпространяваше по-бързо от светкавица, но пък чак такива
подробности. – Откъде знаеш? – отново попита той.
– Погледни на юг! – просто каза Едекон.
Атила погледна и в далечината видя над главите на воините да се извисява
силуетът на огромен черен мъж. Това явно бе тялото на Теодорих, набучено
на върха на някакво дълго копие. За каганът вече бе ясно, че само Андаг
имаше силата да вдигне тежкия вестготски крал във въздуха.
От одеве Атила толкова бе погълнат от битката и се бе изявявал като воин,
че бе забравил, че е владетел. Сега той знаеше, че Амаликите и южното
крило рязко ще вземат надмощие. Вестта за смъртта на Теодорих вече бе
обходила и двете армии. Вестготите щяха да се стъписат и да отстъпят пред
армията на Валамир. Останали без краля, който от толкова време
ги управляваше, те щяха да се оттеглят и огънат. Ако смъртта на Теодорих
беше по тайна, вестготите можеха да се усъмнят дали това е вярно. Такава
смърт обаче сигурно бе разколебала душите на вестготските воини. С това,
че бе набучил Теодорих на копието си, Андаг бе сломил увереността на
воините му. Те щяха завинаги да помнят тази гледка, тя щеше да се
отпечата в съзнанието им по-силно отколкото, ако бе изсечена в камък. На
всичкото отгоре Андаг продължаваше да държи безжизненото вече тяло на
вестгота, забито върху копието, високо горе. Тази гледка със сигурност
ужасяваше остготите. Дори от противниците нямаше никой, който да се
зарадва или злорадства, а какво да кажем за воините на Теодорих.
Атила усещаше, че денят върви към своя край. Той се чувстваше уморен.
Битката бе много дълга и тежка. Хунът разбра, че сега, когато враговете им
са разколебани, трябва да ги натиснат и победят. Техният миг бе настъпил.
Той погледна на север и видя, че армията на Авитохол също бе взела
превес. Атила осъзна, че само той е малко изостанал. Сега от хуните му
зависеше дали победата съвсем скоро ще падне в ръцете им.
– Напред! Напред! – изкрещя Атила и скочи срещу щитовете на
легионерите. Вилам, като истински български кон, се изправи на задните
си крака и нанесе удари по щитовете с предните си подковани копита.
Едекон, а и останалите хуни, като видяха това, също закрещяха: „Хур!
Хур! Напред!“ и последваха кагана.
След малко Атила се върна назад. Това никак не бе леко, защото му се
наложи да се сблъска с всичките си воини, които тичаха напред, с блясък в
очите и крещяха:
– Хур! Хур!
Атила търсеше с поглед Казон. Най-накрая го откри и отиде до него.
Грохотът от препускащите коне около тях бе оглушителен. Добре че бяха

395
Уркон, Ладан и Богар, които успяваха да разцепят армията на
прииждащите, извиращи като изпод земята хуни.
– Казон, свири сигнала! Свири сигнала! – с всичка сила крещеше Атила
и се опитваше да надвика тропота на подкованите коне..
Казон веднага наду рога и над цялото поле се разнесе този стряскащ боен
сигнал. Той бе толкова силен, че накара най-близките воини да пуснат
поводите на конете, дори да приберат мечовете си, за да запушат ушите си.
Този сигнал накара християните да си спомнят за Иерихонските тръби и за
битката в долината Мегидо. Много от тях се питаха, не беше ли това, в
което участваха, Армагедон? Езичниците се сетиха за тътена от чука на
Тор.
Воините, повечето от които не знаеха, че Атила е пратил Чат, Скила и
неговите войни, и Акран с неговите херули в обход, за да нападнат
войските на Флавий Аеций в тила, помислиха, че това е сигнал за всеобща
тотална атака и с още по-голяма жар се хвърлиха в битката.
Казон отново наду рога и над бойното поле се разнесе боен сигнал, който
бе толкова силен, че може би се чуваше над половин Галия.

Над бойното поле се разнесе боен сигнал, който бе толкова силен, че може
би се чуваше над половин Галия.
Флавий Аеций стоеше върху специално скования за него дървен подиум.
Атила бе избрал бойното поле така, че легионите да са отдолу, а той от
хълма да наблюдава и направлява битката. Римлянинът се чувстваше много
стар и уморен, за да влиза сам в битката, а и защо да го прави? Той не беше
воин и на тази възраст с нищо не можеше да помогне на воините.
Само варварите правеха така, техните вождове бяха повече
воини, отколкото водачи. По време на сражение те се втурваха в битката
наравно със своите воини и често ги оставяха на произвола на съдбата. Така
бе постъпил и Атила. Флавий Аеций стоеше изправен, а ветрецът
развяваше полите на тогата му. В този ветрец се усещаше мирисът на
смърт. Римлянинът бе вперил зле виждащите си очи към хълма, но там не
виждаше Атила.
Мъжът наблюдаваше битката, до него бе достигнала мълвата, че кралят
на вестготите е мъртъв. Той изпрати човек, който да потвърди вестта, но
вече знаеше, че Теодорих наистина е мъртъв. Аеций погледна надясно и
видя как остготите, които с нищо не се различаваха от вестготите, ги
изтласкват. Явно след смъртта на своя владетел вестготите се бяха
объркали и без ред отстъпваха. Остготите ги притискаха и започнаха да ги
изтласкват назад. Скоро те се изравниха със северното крило. Там хуните,
още след първата атака, бяха взели предимство и не го изпускаха. Той не
знаеше кой водеше онази пасмина. Да, северното крило на хуните не бе

396
истинска армия, а орда. Тя бе съставена от над тридесет народа, всеки със
собствена армия, тактика, въоръжение, както и водени от различни
вождове. Някой обаче успяваше да обедини цялата тази пасмина и да я
подчини на волята си, беше я претопил в единна амалгама и я бе направил
истинска армия. Той бе поискал от Рицимер да му каже кой стои начело ѝ
и магистър милитумът му бе докладвал, че срещу него е Атила.
Флавий Аеций знаеше, че в това няма логика. Владетелят на хуните винаги
стоеше начело на средния отряд. Римлянинът бе живял достатъчно дълго
при хуните, за да знае как воюват те. Каганът на хуните не можеше да
остави централната армия от хуни и да застане начело на едно от крилата и
то съставено от народи от всички краища на света. Освен това можеше да се
закълне, че на няколко пъти му се бе мярнал прекрасният бял жребец на
Атила, който препускаше между легионите на Авит. Рицимер сигурно
грешеше. Може би го бе объркал с някого от синовете му. Те вече бяха
пораснали. Елак, Денгизих и Ернах трябваше да са на около двадесет
години. Въпреки че следеше битката, мъжът си спомни за трите си брака, за
последната си жена, която бе вестготка и много по-млада от него. Замисли
се за собствените си синове – Карпелион и Гауденций, и за дъщеря си
Лидия.
Тръбата на хуните продължаваше да свири своя сигнал. Толкова силен зов
досега Аеций не бе чувал. Видя как двете армии отляво и отдясно
изтласкват своите врагове. Вляво от него отстъпваха бургундците,
франките, саксите, въобще всички германи, аланите, сарматите, всички,
които Рицимер водеше. От дясната му страна отстъпваха вестготите, които
преди малко бяха загубили своя вожд. Аеций виждаше, че двете армии
на Атила неумолимо напредват и обграждат легионите му и те попадат все
повече в нещо като чувал. Римлянинът трябваше да предупреди Авит, че
попада в капан. Трябваше да даде знак на своя генерал да се оттегли.
Сигналът, който бе прозвучал, явно бе за това. В този момент верният му
телохранител, тюркът Сингилак, се приближи към него и каза:
– Сенаторе, отзад, зад гърба ни, се е появила армия!
Само за миг Флавий Аеций разбра какво ставаше. Ето защо бе прозвучал
сигналът.
– Отстъпление! Отстъпление! – командваше „последният римлянин“.
Тръбите веднага засвириха отстъпление. Много добре знаеше какво
означава сигналът, затова тревожено повтори на себе си: „Отстъпление!“

„Отстъпление! – мислеше си Атила. – Никога“. Той би умрял, но не би

отстъпил. Странно, но легионите пред тях, както си бяха в защитно
формирование, бавно отстъпваха. „Победа!“ – помисли си каганът. Всичко
се бе оказало много по-лесно, отколкото си го бе представял. Смъртта на

397
Теодорих много бе помогнала. Атила се спусна с ожесточение към
отстъпващите легиони. Битката можеше да завърши и в един ден, още
привечер. Каганът се нахвърли към враговете, сякаш беше лъв, сипеше
удари където свари, без да придиря толкова къде ще попаднат. Ако някой
видеше как се сражава, сигурно би помислил, че със сигурност животът му
е застрашен и затова се бие така. Атила чувстваше своята сила и се биеше
така, все едно сам можеше да победи цялата армия на Флавий Аеций.
Струваше му се, че мечът пее и ликува. След всеки удар острието
звънтеше и огласяваше бойното поле като камбанен звън. Каганът
беше сигурен, че воините чуваха този чист и ясен звук и той ги
успокояваше. Този звън за тях бе увещанието на Бог, че ще победят, той бе
тяхната триумфална арка, техният процеп между световете, техният път
към Бог.
В помощ на легионерите отнякъде се бяха появили конници. Те бяха
римляни и се втурнаха към хунската конница, като се опитваха да отвлекат
вниманието им, да ги отклонят от хищното преследване и изтребване на
отстъпващите им другари. Атила видя срещу себе си някакъв млад
конник, който бе облечен като генерал. Към него се присъедини друг по-
възрастен воин, явно също генерал.
– Майориан, ето го Атила! – извика по-възрастният, който бе облечен
целият в блестящи доспехи и наметнат с пурпурен плащ. Атила си помисли,
че това трябваше да е Валентиниан, защото само той имаше право да носи
пурпур. Хунът много добре познаваше малодушния император на Равена и
знаеше, че изнеженият, страхлив мъж никога няма да стъпи на бойното
поле. Това пред него не беше той, а някой висш генерал или трибун.
Младият римлянин също бе някакъв благородник.
– Авит, този ли е Атила? – попита Майориан.
Мъжът, който бе отдясно срещу Атила, го посочи с меча си. Това, с което
сочеше, обаче не бе гладиус, а някакъв по-широк меч. Атила се сети, че за
да противодействат, за да се противопоставят на по-дългите мечове и саби
на хуните, римляните и ромеите бяха провели реформа във въоръжението
си, каквато не бяха правили през последните седемстотин години, през
които империята им бе владяла света. Те бяха измислили меч акуфий, който
беше дълъг и тънък, а острието му напомняше клюн на чапла. Той бе
специално създаден заради конниците, за да може да пробива ризниците и
броните на източните воини. От своите шпиони Атила бе научил за този
меч. Също така ромеите бяха въвели в употреба и меча паранзониум.
Именно такова оръжие стискаше в ръката си воинът срещу него. Отначало
този меч бил създаден за преторианците на василевса, както и там да ги
наричаха, и трябвало да замести остарелия и неефективен гладиус, който
вече трудно се противопоставял на мечовете. Това оръжие било любимо на

398
новия император Маркиан. При спомена за предизвикателството, което
този му бе отправил, Атила поиска на мястото на тези трибуни да бе едрият
и силен Маркиан. Сигурно точно такъв меч той бе държал в ръка, когато я
бе вдигнал и бе произнесъл прословутото изречение: „Златото е за моите
приятели, за враговете – желязото!“, обиколило след това света, предавано
от уста на уста. Атила си спомни, че Авитохол му бе разказал веднъж защо
римляните не искали да възприемат по-дългите мечове. Дългият меч
изискваше да го държи опитен воин, притежаващ по-голяма сила и умения.
Човек, който се е упражнявал дълго време в това да се бие с него. Дългият
меч изискваше посвещение. Мъжете на запад не се отличаваха с особено
майсторство. Техният стил бе прагматичен, прост и директен. Авитохол му
бе казал, че е говорил с не един легионер и техен военачалник. Те смятаха, а
и във военните им трактати пишеше, че е по-добре мечът да е с един пръст
по-къс, отколкото с три по-дълъг. Късият меч се вади по-бързо, той е
еднакво добър и за нападение, и за защита и не изисква огромни усилия,
когато боравиш с него.
Авитохол беше майстор на въртенето на мечове и битката с тях. Атила
обичаше да го наблюдава как се упражнява. Понякога той му показваше
как индийците се бият с мечове. Те имали тънки и гъвкави остриета, а
единият им меч бил нещо като бич и меч в едно. Авитохол можеше да върти
два меча със завидно майсторство и бързина, което създаваше усещането
сякаш стои зад стена от мечове и желязо.
Младият воин препусна към него. Атила би се изсмял на решимостта,
която виждаше в очите му. Той явно бързаше към смъртта. Каганът само
леко докосна своя Вилам с петите си там, в меката част на корема му, и
жребецът се изстреля към младия мъж като стрела от натегната тетива.
Душата му ликуваше, Атила копнееше за такива глупаци, които да излязат
в открита битка срещу него. Докато препускаше напред, видя, че към
младия генерал се присъедини и по-възрастният мъж. Това явно бе Авит,
военачалникът на всички легиони, които се бяха изправили срещу армията
му. Тези го предизвикваха и искаха да влязат в лична битка с него. Така
някога военачалниците бяха решавали битките – в личен сблъсък помежду
си. Това обаче бе ставало във времената на старите герои. Днес тези
двамата идваха към него. Атила не бе чувал за честна битка на двама срещу
един. Глупавите римляни дори това не можеха да направят както трябва.
Мъжът се усмихна, тези двамата щяха да допринесат за това името му да
се обгърне в слава. Това щеше да бъде легенда, която да се разказва от уста
на уста.
Атила се сети, че познава Авит, беше го срещал в Равена. Той обаче бе
твърде безличен и стоеше много по-ниско от него, за да го помни. Авит бе
дясната ръка на Флавий Аеций и негов любимец, той бе магистър милитум

399
на Галия и водеше всички гало-римски легиони. Името на Майориан също
му бе познато отнякъде, но сега не можеше да се сети с какво го свързва.
Двамата римляни препускаха към него. Те бяха оставили място между
себе си, точно колкото той с неговия Вилам да премине от там. Изглеждаше
така сякаш ще го атакуват от двете страни едновременно. Това нито за миг
не го смути. Атила виждаше късите, широки и здрави остриета на техните
паранзониуми. Плоските им остриета за миг отразиха залязващото слънце
и го заслепиха. Атила не се страхуваше. Отдавна бе забравил лошите
предзнаменования от сутринта. Битката бе като горещата вода на терма.
Той се потапяше в нея, отдаваше ѝ се. Тя бе като мехлем за душата му.
Атила беше сигурен, че мечът му ще пресече едновременно двете вражески
остриета, пък били те и на паранзониуми. Той знаеше, че всички воини
наоколо следят това, което се случва между него и двамата римски
генерали. За миг изпита опиянение. Беше наясно, че ако победи двамата
римляни с един удар, неговите хуни ще се нахвърлят върху отстъпващите
легионери, както орел над опитваща се да избяга и да се скрие змия. Ако
той победи, това щеше да бъде половината победа и ясен знак за следващ
разгром. Поражението на Рим щеше да бъде такова, че Западната империя
щеше да рухне. Сега всичко бе в неговите ръце и в този единствен удар.
Той стисна дръжката на меча толкова силно, че ако не беше толкова здрава,
сигурно щеше да я счупи. Това оръжие бе изковано от Бог в момента на
Сътворението, преди още да ги бе имало хората, зверовете и земята, и бе
дадено на хората. То само външно приличаше на всички други мечове.
Атила знаеше, че моменти като този вещаеха пътя на неговата лична
легенда. Това, че римските генерали Авит и Майориан го атакуваха
едновременно, беше шанс, подарък от боговете. Каганът осъзнаваше, че му
предстои най-голямата победа в живота му, с един удар само щеше да
пресече двата паранзониума. По този начин щеше да покаже, че хунското
оръжие е по-добро от измислиците на западните воини и нещастните им
опити да му се противопоставят. С този удар щеше да прекърши гръбнака
на римляните и да пресече всеки опит за съпротива. С един удар само щеше
да реши тази битка, да покори целия западен свят. Докато препускаше, без
да намали и най-малко ход, насочи Вилам между конете на Авит и
Майориан. Атила си мислеше за това колко години, усилия и битки му
бяха нужни, за да доведе нещата до тук, всичко да зависи от един удар. Не
знаеше обаче как точно ще удари двата паранзониума едновременно.
Каганът стисна дръжката на меча и се изправи на стремената. Високото
седло и стремената му даваха предимство. Отгоре той виждаше волевите
лица на Авит и Майориан. След миг, само след миг те щяха да са други,
те щяха да се срещнат с десницата и меча на Бог.

400
 Атила изкрещя с всичка сила, в своя удар съсредоточи цялата си ярост и
мощ, всичко, което бе като човек и воин. Той осъзна, че това може би бе
най-важният удар в живота му. Мъжете срещу него също крещяха.
Изведнъж пред очите му причерня, той натисна надолу с цялата си сила.
Сега всичко бе в ръцете на Бог!
Всичко стана толкова бързо, че не помнеше удара. Вилам премина между
конете на двамата римляни. Атила бе нанесъл своя удар и сега стоеше, като
в ръката си право нагоре, като поздрав и благодарност към небето, държеше
своя меч. Нещо обаче не беше наред, беше се случило нещо странно и сега
то проникваше в съзнанието му някак бавно и плахо. Всъщност нещата
бяха две. Едното бе звукът. Той знаеше, че след всеки такъв удар се разнася
чист звук от трептящото острие на меча. Този звук се налагаше и вземаше
надмощие над тътена от сблъсъка. Сега обаче, след удара и тътена от
сблъсъка на трите остриета, такъв звук не се чуваше. Другото
необичайно нещо бе тежестта. Атила държеше изпъната си нагоре ръка,
в която бе мечът, но му се струваше, че оръжието му внезапно бе станало
по-леко. Каганът искаше да разбере какво се бе случило. Дали ръката му не
бе изтръпнала от стискаме и сетивата му не го подвеждаха? Плахо погледна
нагоре и смаян видя, че в ръката си държи дръжката и една малка част
от Меча на Марс. Да! Мечът на боговете бе счупен и горната част на
острието липсваше. Мъжът гледаше изумен натам, където трябваше да се
намира липсващият връх, и виждаше сивите облаци, прекрасната синева на
небето и кървавите отблясъци на умиращото слънце. Тялото му се бе
вдървило и изтръпнало. Той не мислеше за това, че бе останал без оръжие,
а двамата мъже, със здравите си остриета, стояха зад гърба му. Той бе
толкова потресен от всичко, което му се бе случило, че отказваше да го
възприеме.
Атила си спомни как двамата – Авит и Майориан, бяха замахнали
отстрани и острието на Меча на Марс бе попаднало в нещо като ножица.
Тази ножица бе пресякла меча му. В този момент проумя нещо, което дори
не си бе помислял. Това откритие го отрезви. Ако знаеше, че е така, щеше
да бъде много по-внимателен, но увереността, че в ръцете си държи
Меча на Марс, го бе направила арогантен. След случилото се току-що
разбираше, че в ръцете си не държи Меча на боговете.
Явно през цялото време се е заблуждавал. Лъгал е и своите хуни. Мъжът
стоеше като попарен, като човек, който в последния си миг разбира, че цял
живот е живял в лъжа. Само с един удар той бе загубил всичко. Тялото му
все още бе живо, но душата му го бе напуснала с този удар. Вместо победа,
бе претърпял поражение. Вече нищо не го интересуваше. Ако желаеха,
Авит и Майориан можеха на мига да го пронижат, защото той
продължаваше да стои все така, напълно уязвим, с вдигната нагоре ръка и

401
пречупен меч. Това даваше възможност на всички да се уверят, че мечът
наистина не беше цял. В този момент Едекон, Чег и тримата пазачи на
кагана се втурнаха с цялата си ярост срещу двамата римляни, причинили
това на техния владетел, и ги прогониха. Авит и Майориан обърнаха коне
и страхливо избягаха, оставяйки Атила все така с вдигната към небето ръка.
Те бяха станали безопасни, но злото вече бе сторено.
– Мечът на Атила е счупен! Счупен е Мечът на Марс! – това бяха
първите думи, които пробиха в съзнанието му.
– Отстъпление! Назад! – мълвяха бледите му, като на мъртвец, устни.
Черна сянка мина пред очите му.

Черна сянка мина пред очите му. Авитохол премигна. От одеве усещаше
нечие присъствие, там имаше някой, който го дебнеше. Не беше сигурен
дали наистина бе видял „сянката“, или му се бе сторило. Не можеше да
определи с коя от същностите си я „вижда“. Може би това бе някакво
видение от миналото, а може би от бъдещето? Всъщност дали щеше да има
бъдеще? Българинът бе изчислил живота си до този ден и не знаеше дали
за него ще има утре. Не бе решил какво ще прави на следващия ден в
случай, че хуните победяха. Това за него щеше да е като подарен ден, живот
след смъртта.
В този момент отново много ясно усети „сянката“, която го дебнеше, и
осъзна, че през целия ден почти не бе участвал в битката от света на хората.
Първата част от сражението бе провел в състояние на дълбока медитация и
единение с Българския Бог, сега пък се бе появило това видение. Той
единствен можеше да воюва в различните светове. Битката явно не се
водеше само в този свят, а се разрастваше. Българинът осъзнаваше своята
отговорност. Ако тази битка бе спечелена в някой от другите светове, това
щеше да се отрази и на света на хората. Без никакво колебание и забавяне,
Авитохол се „гмурна“ в света на сенките.
...Преди миг той се намираше върху гърба на своя лактофаест жребец, а
ето сега вече бе стъпил върху сухата, безплодна земя на саракта. Всичко
около него бе мрачно. Целият свят бе оцветен в нюанси на сивото.
Въздухът също бе сив и се движеше като тъмна пелена, като черна мараня,
която караше всичко да оживява, а краищата на черните растения се
разтваряха в тази мараня и губеха ясните си очертания. Всичко около
него бе потънало в полумрак. Авитохол се оглеждаше, но бе нащрек. За
пръв път сарактът му се струваше така развълнуван. Той бе като живо
същество и като че ли реагираше на битката, която в този момент се водеше
на Каталаунското поле. Българинът се оглеждаше малко припряно, защото
осъзнаваше, че тук, където и полъхът на вятъра бе като движение, ще му
бъде много трудно в здрачевината да различи „сянката“. Тук, в света на

402
сенките, „сянката“ бе като у дома си и можеше да се скрие навсякъде. Чия
можеше да е тази „сянка“? Душата на велик български воин, преминала
през преградите на световете, черната душа на някой зъл враг или могъщ
владетел, който искаше да навреди на хуните или воините на Атила, а може
би българин, решил в този момент да накаже хуните и Атила за това, което
бяха сторили с неговия народ?! Авитохол беше сигурен, че в тази битка
душите на българите, макар унищожени и унизени от хуните, бяха на тяхна
страна. Мъжът бе нащрек. „Сянката“ го бе примамила, беше го следила и
наблюдавала. Ето, сега той беше тук, но нея я нямаше, това го притесни
още повече. Като воин той знаеше, че щом изпуснеш противника от очи,
това вещае лошо развитие на ситуацията. А може би „сянката“ бе на някое
божество или демон? Мъжът осъзна, че се разсейва. Сега най-важното бе да
открие „сянката“, да я „види“. Забрани си да мисли за странични неща и
дори да разсъждава върху въпроса чия може да е „сянката“, дори да бе на
воин, демон или на смъртта, сега това не беше важно. Трябваше по най-
бързия начин да я открие.
С изчистено съзнание българинът се огледа внимателно. Беше я
последвал до тук и тя трябваше да се спотайва някъде наоколо. Мъжът се
сниши и приклекна, за да не привлича вниманието на съществото, а и на
останалите „сенки“ в безплодната земя. Така той щеше да е по-скрит, да е
по-малка мишена и можеше да дебне необезпокояван. Къде бе
отишла „сянката“? Защо го бе дебнала? Това зов да го последва ли беше?
Досега бе мислил, че „сянката“ е враг, а може би бе съюзник и приятел.
Българинът знаеше, че тя е някъде наоколо, не можеше да се е разтворила
и изчезнала. „Сенките“ изглеждаха нетленни, но само в света на хората;
тук, в саракта, те се подчиняваха на закони, подобни на законите
на материята, които властваха в света на хората. Тази „сянка“ не можеше
да се разтвори и да изчезне в света на сенките. В този миг Авитохол осъзна,
че от одеве, така както е клекнал, се взира в някакви следи. Макар и бавно,
започна да проумява, че тези следи може да са оставени само от
„сянката“. Съществото явно вече бе минало от тук и бе някъде наоколо. Ако
не беше българин и не познаваше природата на орендата, би си помислил,
че клякането му е било случайно и би се чудил и дивил на това как бе
открил следите. Но той дори не се изненада. Знаеше, че трябва да последва
следите. „Сянката“ явно не бе безтелесна, щом оставяше толкова ясни
и различими следи. Дирите я издаваха и съвсем скоро щеше да изясни
нейната мистерия. Българинът понечи да се изправи и в този момент
изневиделица дойде ударът. Силната светлина, която избухна пред очите
му, бе последвана от пълен мрак.
Авитохол почувства, че полита назад. Това не беше падане, а скок в
някаква безкрайна бездна. Струваше му се, че измина безкрайно дълго

403
време, преди да падне тежко на гърба си и да се удари назад. Мъжът се
окопити и понечи бързо да се изправи, цялото тяло обаче го болеше.
Оглеждаше се и търсеше с поглед нещото, което го бе ударило и повалило,
но нищо не виждаше. Цялото му същество крещеше от обида. На всяка цена
трябваше да разбере какво бе това същество, което го бе изненадало и
ударило, което бе победило дракона в него и бе направило безпомощен
дори Съюзника му и Ерлик кан. Какво бе това толкова могъщо същество,
че бе станало невидимо и той не бе успял да го „види“ и проследи дори в
другия свят?
Авитохол не знаеше дали в света на хората бе паднал от гърба на Аспа.
Сигурно всички воини щяха много да се учудят, ако го видят да „полита“
от гърба на жребеца си назад, а наоколо няма никого. А може би
съществото бе някой воин, който му бе нанесъл своя удар в света на хората?
Опита да отвори очи. Нима всичко щеше да се окаже толкова просто?! Само
трябваше да отвори очи и да го види. С усилие на волята опита да го стори,
но клепачите му бяха натежали сякаш бяха от олово. След малко, за свое
голямо учудване, откри, че те през цялото време са били отворени.
Опипом потърси меча, който висеше на колана му. След това го изтегли
от ножницата и огледа. По прекрасното острие нямаше и драскотина.
Мечът искреше, излъчваше сияние и звънтеше като кристално стъкло. Днес
оръжието бе щастливо. Както воините, така и мечът, по време на битките,
от ненужно парче метал, което само тежи и виси и е по-скоро досадно,
ставаше смислено оръжие. В тези моменти воините бяха другари със
своите мечове, доверяваха им се, разчитаха на тях и се отнасяха с тях, все
едно им бяха равни и бяха живи същества. През останалото време бяха
ненужни. Днес сякаш мечът осъзнаваше, че бе неговият ден. Той бе в
центъра на битката, на живота, на света, той бе оста, около която се движеха
всички светове, той бе Световното дърво, което свързваше световете,
всичко зависеше и се въртеше около него. Днес той бе най-важният, той бе
господарят! Той бе портата към отвъдното и безсмъртието! Днес той беше
Бог!
Докосването до хладното острие на меча и стискането на ръкохватката го
успокои. Авитохол знаеше, че този меч пронизва всички светове и с него
може да убие не само човек, но и гебет, демон, дух, дори Бог.
В този момент, като някой слепец, той продължаваше да опипва тялото
си, сякаш да се увери, че всичко си е по него. Опипа ризницата, обърнатия
си български боен колан и усети болката и неудобството от него, но точно
тя бе като тънка и невидима, но безкрайно силна нишка, която, като
спасителна връв, го връщаше към сражението, в света на хората и
така може би спасяваше живота му. Авитохол провери камите и всичко,
което трябваше да бъде на колана му. С учудване откри, че единственото,

404
което липсваше, бе чашата. Трескаво започна да я търси. Искаше да се
увери, че не се е преместила някъде по колана му. Скоро обаче напипа
ремъчетата, с които я държеше към колана. Те бяха празни. Чашата я
нямаше, а тя бе Граалът. Авитохол се опомни и видя пред себе си задницата
на Аспа. Значи все пак бе получил физически удар, който го бе повалил от
гърба на жребеца. Не виждаше около себе си врагове, а само изумените
погледи на Ирник, Деел и другите вождове. В този момент разбра всичко.
Те го бяха видели да пада от гърба на своя кон и сигурно се чудеха как бе
станало това. Никой от тях не можеше да види духовния, шамански,
астрален удар, който „сянката“ му бе нанесла. Ирник също бе шаман и
може би само той бе усетил това. Авитохол обаче си спомни, че като
беше млад най-трудно му бе да участва в битката едновременно с всичките
си същности, във всички светове.
Българинът се покачи отново върху гърба на Аспа. Белият му български
жребец, който бе небесен кон, също беше шаман. Всички български коне
бяха малко или много шамански.
Аспа явно бе „видял“ сянката или нейния удар, но се държеше странно,
все едно той самият е бил ударен. Конят се плашеше от Авитохол и
недоволно удряше копитата си в земята, а от там изскачаха искри.
Животното може би виждаше нещо в Авитохол, което го притесняваше.
Българинът се замисли дали с удара „сянката“ не бе проникнала в него,
дали сега не надзърташе през очите му и това не смущаваше Аспа?
Той обаче отхвърли тази мисъл.
Щом се намести върху седлото, опипа щита и туга и се почувства отново
цял и единен. Тези оръжия бяха магически и трябваше да го защитят.
През целия ден Авитохол и неговите воини бяха мачкали своите врагове.
Те бяха изтласкали армията на Рицимер назад, почти до лагера им. Като
обезумял българинът бе търсил с поглед Меровей или Гизелхер, за да ги
убие. Сега, когато бе научил, че Теодорих е мъртъв, осъзна, че смъртта на
тези двамата или само на единия от тях ще предопредели битката, както
това до голяма степен бе направила смъртта на Теодорих. Авитохол отново
се огледа. Той искаше да мерне някого от тези двамата, те бяха предали
него и брат му. На единия искаше да отмъсти заради предателството. Той
му бе поверил Граала, а Меровей се бе отметнал от думата си.
Авитохол щеше да го убие заради това, което бе позволил да се случи с
дъщеря му – тя го мразеше. Разбира се, с радост би наказал и сина му
Хилдерих, дори внука му Хлодвиг. А Гизелхер искаше да накаже за всичко,
което бургундците бяха изговорили срещу него и Атила, и това, което бяха
направили. В този момент се сети за Кримхилда и по тялото му се
разнесе сладостна тръпка. Тя бе станала най-красивата жена в света и
съвсем скоро щеше да бъде негова. Мъжът не знаеше дали кралицата на

405
Ксантен ще му прости, ако убие и последния ѝ брат. В едно обаче бе
сигурен, че като убие брат ѝ, ще предпази прелестната си изгора.
Българинът търсеше двамата мъже, но не успя да открие нито един от тях.
Българинът пришпори Аспа и се вряза в битката. Прониза някакъв
саксонец направо от гърба на коня. Ударът попадна някъде в ключицата,
мъжът се опита да спре пръскащата като фонтан нагоре кръв, но не му се
удаде. След малко тежкият воин изпусна брадвата си и се свлече на земята.
Тази смърт го успокои и го върна към битката. Ударът на „сянката“ го бе
извел за малко от строя. Сега той се огледа и с удовлетворение откри, че
неговите хора бяха напреднали. Авитохол погледна към средата на бойното
поле, където Атила със своите хуни трябваше да се бие срещу легионите на
Авит. Осъзна, че сега бе моментът да ги натисне. Беше сигурен, че след
смъртта на Теодорих, Валамир и братята му, както и Андаг, бяха
атакували и изтласкали разстроените редици на вестготите. Той също
бе отблъснал воините на Рицимер. Авитохол изумен наблюдаваше това,
което се случваше със средната войска. След сигнала за затваряне на кръга
около армията на Флавий Аеций, римските легиони явно бяха получили
заповед за отстъпление. Сега бе ред на Атила и неговите хуни да атакуват.
Те обаче не се възползваха от бягството на легионите. Колкото и да бе
странно, вместо да се нахвърли, армията на Атила също
отстъпваше. Потресен българинът се чудеше какво да направи.
Неговите воини също бяха спрели настъплението си и наблюдаваха
това, което ставаше в средата на армията. В този момент до тях достигна
мълвата и тя обясни всичко.
– Мечът! Мечът! Мечът на Атила се е счупил! Счупен е Мечът на Марс!
Потресените воини се оглеждаха и се чудеха какво слава. Българинът
знаеше, че това за тях означаваше: „Боговете оттеглиха от нас
благословията си!“
Авитохол виждаше как реагираха неговите воини от северното крило и
веднага разбра какво бе станало. Мечът на Атила явно наистина се бе
счупил и суеверните хуни, които вярваха, че този меч е тяхната
благословия, сигурно се бяха разколебали и сами бяха тръгнали назад.
Само за миг се замисли, че мечът в ръката му можеше да се окажеше
Мечът на Марс, Мечът на боговете, Драконовият меч! Сега обаче нямаше
време да мисли за това. Българинът се обърна с лице към воините. Той
знаеше, че в негово лице те виждат Атила. Освен това неговият меч бе
напълно еднакъв с онзи, който Атила държеше, и никой не може да ги
различи. Още повече, че мъжете зад него бяха събрани от всички народи и
едва ли някой от тях познаваше в подробности меча на кагана.
Вятърът развяваше прическата му. Той бе толкова силен, че мъжът
можеше да облегне гърдите си на него. Авитохол повдигна меча, който

406
държеше в ръка, и така го показа на всички. Воините срещу него виждаха
оръжието, но невярващо скляпаха. В този момент Авитохол се убеди в
нещо, което бе чувал, че мълвата е по-силна от истината и реалността. Сега
показваше меча си, за да спре тази мълва. Той искаше да убеди своите
воини и така да помогне и на Атила, който само трябваше да скрие своето
счупено оръжие. Българинът обаче чуваше ропота, който се носеше над
армията. Мълвата за това, че Мечът на Атила е пречупен, явно
продължаваше да се разпространява, въпреки усилията му. Той все така
продължаваше да стои, с вдигнат меч, сякаш се бореше с някакви невидими
сили на злото. Мъжът не знаеше, че на друго място на бойното поле Атила
стоеше по същия начин. Кой от двамата щеше да победи? Вярата или
неверието? Авитохол искаше да предизвика нова мълва, че мечът е здрав,
да накара воините да се объркат. Неговите воини бяха объркани и
разколебани, хуните, там в средата, все така отстъпваха. Така те оставяха
римляните да се измъкнат от тежкото поражение. В погледите на мъжете
пред себе си той виждаше съмнение и подозрение. Те сигурно си мислеха,
че той ги мами и е сменил меча, когато бе паднал на земята.
Авитохол се разгневи и прибра меча в канията. Воините пред него
последваха хуните от централната армия и бавно тръгнаха назад.
Българинът наблюдаваше това и бе извън себе си от ярост. Неговите воини
не му се подчиняваха, те дезертираха, напускаха бойното поле, не му
вярваха. Сърцето му щеше да се пръсне. Никога не бе очаквал, че такова
нещо ще му се случи. Той не искаше Баяр или някой от българите да го
видят в този момент.
Изведнъж в съзнанието му започна да се промъква един въпрос. „Добре
ли е Атила?“ Мечът бе счупен, това явно бе станало в битка. Дали брат му
не бе наранен? Мълвата обаче не бе донесла нищо за кагана на хуните. В
този момент видя колебанието в погледите на воините пред него. Авитохол
беше българин и не бе свикнал да среща такива погледи. Българите биха
умрели, но нямаше да допуснат да гледат по този начин. Те бяха хора на
честта.
Авитохол мислеше за българите. Битката продължаваше. Това беше
вътрешна борба.
– Битката трябва да продължи! Битката трябва да продължи! – крещеше
Авитохол и гледаше „плъховете“ пред себе си с презрение. Той бе готов да
се нахвърли върху тях във всеки един момент.

край на дванадесета част

407
 APPENDIX I

В детството си авторът беше искрено впечатлен от текста на една народна

песен, в която се казваше: „И Бог да слезе на земята и с Бог бих се борил и
него бих победил!” Тази вяра на българите, нашата душевна
амбивалентност, идеята ни, че сме месиянски народ, може да се проследи
още от най-дълбока древност, богоизбран народ и в същото време това
усещане, че нещата при нас стават по трудния начин, че всички са ни
врагове, са породили този скепсис, тези намръщени погледи, нашата
подозрителност. Ние винаги сме имали нужда от врагове, но най-големи
врагове сме си самите ние. Това е част от проклятието на Бог. Това наше
усещане, че Бог е срещу нас, че не сме желани и обичани, народът ни е
изпял в песните, дори прекрасната природа не е могла да смили
подозрителността ни към Бог. Тази двойственост предизвиква дълбоки
терзания. Ние се лутаме между чувството, че сме значими, че носим мисия,
потвърдена и от българската есхатология, и в същото време комплексът ни
за малоценност и недооцененост, за това, че не сме достойни, че сме
аутсайдери. Това предизвиква рана в душата на народа ни, която винаги е
правила впечатление на всички, изучаващи българската душевност, и най-
вече на чужденците, които не могат да си я обяснят.
Авторът твърди, че за да се вникне в дълбините на нашата душа, да се
проумеят дълбоките ни подтици и мотиви, трябва да постъпим така, все
едно българите сме един човек. Време е да изследваме душата си. Ако не
можем да седнем и да се занимаваме със себепознание, поне да отидем на
психолог. Връщането към генезиса на нацията ни, изучаването на
древността е като процеса на себепознание. Ние не можем да вървим
напред, без да познаваме себе си. Бъдещето принадлежи на народи,
изминали един дълъг път в себе си, наясно с душевността си и готови да
продължат, да вървят напред. За съжаление българите много малко
познаваме себе си, затова създаваме митове за нас самите, зад които
опитваме да се скрием. Тези митове обаче са фалшиви, те са маски и това
рано или късно се разбира. Първата ни голяма грешка, характерна за всяко
малко и комплексирано същество, е, че ние сме свикнали да се гледаме през
чужди очи. Най-често това са очите на чужденците, а и вярваме повече на
външни хора, отколкото се доверяваме на собствените си усещания и сили.
Проява на дълбоко скриван комплекс е нашата идея за самоунищожително
гостоприемство, както и израза: „Тихо, да не се изложим пред
чужденците!” Аз не мога да се примиря с робските комплекси, които
народът ни отказва да отхвърли. Ние винаги сме под нечие робство, защото
отказваме да сме свободни заради себе си. Готови сме да се наречем роби,

408
да бъдем унизявани, но не и да постигнем свобода. Ние сме изградили един
робски рефлекс, за всеки наш неуспех да обвиняваме някой друг. И това не
е станало през „турското робство”, а поради този комплекс е било
възможно това така наречено „робство”. Това се опитах да опиша в романа
си „Ятаган и Меч”. След като обясних, че българите сме били рая, но роби
никога не сме били, стотици „роби” въстанаха и държаха да бъдат наричани
роби. По същия начин българите никога не са били роби и на византийците,
няма и двестагодишно византийско робство. С книгата си „Тангра” искам
да вдъхна самочувствие на българите, да им дам усещането за духовност,
за смисъл на съществуването им. Опитвам се да накарам хората да се
замислят, да се обърнат към себе си, да изследват душата си, да разберат
защо са такива. Опитах се да навляза в най-дълбоките кътчета на нашата
българска душа, да обясня на себе си и другите защо според мен сме такива.
При това обаче винаги търсех доброто. Ние, българите, не сме по-лоши от
другите. Струваме се странни и на нас самите (а какво остава за другите),
защото не се познаваме. Ние не сме нито толкова добри, колкото понякога
се опитваме да си внушим или да изтъкнем, нито толкова лоши.
Незнанието ни кара да мислим за себе си разни недобри неща. Но
има причина да бъдем такива и мен ме интересува точно това. Това е
орендата, която все още действа в нас. Колкото по-духовни сме, толкова
повече е тя. Аз живях така, че орендата в мен да е колкото се може повече.
Според мен българите сме Народът на прокълнатите и това също е
оставило отражение върху битието ни, начина ни на мислене и
възприемане на света и до днес. Ние сме Народът на прокълнатите и
трябва да се научим да го използваме и да живеем с това. Всеки богоизбран
народ, който претендира, че е такъв, най-ярък представител сред които са
евреите, носи в себе си и проклятие от своя Бог. При такива народи волята
на Бог често влиза в конфликт с възможностите, желанията и интересите
на народа. Ние, българите, сме не по-малко достойни от другия богоизбран
народ. Евреите са хора на книгата, ние – на орендата. Ние сме много по-
тихи и мълчаливи от тях, но нашата сила и драма са не по-малки от техните,
разбира се, както и нашите рани. Това, че сме Народът на прокълнатите, е
оставило дълбок отпечатък в нашата народна душа, ако не знаем това, няма
да може да разберем себе си. Само себепознанието на народа ни може да
ни извади от тежкото положение, в което сме изпаднали. Тази книга, а и
останалите ми, са опит, шанс българите да опознаем себе си, да обърнем
взор към мрачните си подземия, да вникнем в дълбочината на душите си.
Според автора българите не са прокълнати само веднъж и неведнъж са
вдигали ръка срещу своя Бог. Отначало той ги смяташе за трижди
проклети, но може би проклятията са били много повече. В книгите
„Артур”, „България” и „Покръстването” можете да се запознаете и с

409
останалите случаи, в които народът ни е бил прокълнат от Бог. Това обаче
не бива да бъде оправдание за всички лоши качества, с които сме
„надарени” и до днес: дребнавост, злоба, продажничество, липсата на
последователност.

410
 APPENDIX II

След тази коронация, която, разбира се, така и не бива призната от никого,
през цялата история на Франция Реймс остава духовна столица на
франките. По времето на Меровей франките заявяват своето съществуване
и излизат на историческата сцена. Синът на Меровей – Хилдерих, ще успее
да обедини франките и ще ги поведе на запад. По време на неговото
властване столицата на франките от Турне (Западна Белгия) ще се премести
в Орлеан, а след това и в Лутеция Паризиорум, който ще остане столица на
франките и до днес. Този град днес е известен като Париж. Внукът на
Меровей – Хлодвиг (Луи), след като се ожени за бургундската принцеса
Клотилда, ще приеме католицизма и ще изостави арианството, към което
предците му имали предпочитания. Той ще покръсти всички франки и ще
ги направи християни – католици, ще наложи герба с трите лилии като
официален герб на френските крале.
Всички франкски крале били коронясвани с церемония, която твърде
много се различава от начините, по които били коронясвани останалите
западноевропейски владетели. Това предизвиквало интерес в
изследователите, които не можели да обяснят каква е причината. Те били
коронясвани чрез миропомазване, церемонията била твърде интересна.
Това винаги ставало в Реймс, където франкските крале се заклевали над
една твърде любопитна книга, която била написана на непознат език и била
наричана „Реймско евангелие“. Днес вече се знае, че всички крале на
Франция, когато приемали короната, поставяли ръката си (заклевали се)
над евангелие, което било изписано с писменост, която е разновидност
на глаголицата. Това била свещената книга на французите.
Днес учените са убедени не само че Реймското евангелие има връзка с
българите, но и е писано от ръката на българин.
За автора е ясно, че Меровингите, а след това и всички франкски крале,
сбъдват мечтите на българите или поне на една част (секта) от тях. Това
може да обясни герба на франките – трите хералдически лилии,
церемонията и заклеването над Реймското евангелие. Ясно е, че това
Евангелие е българско и неслучайно е дадено на франките.
Това, че франките се заклевали над свещена книга, писана от българи, че
гербът им от три жаби се изменил в три лилии, никак не е случайно. Много
изследователи смятат, че Светия граал (наследничките на Исус Христос и
Мария Магдалина) е бил даден именно на франкските крале от династията
на Меровингите, който те предавали на следващите династии.

411
 Очевидно е, че франките (французите) били един от народите, посочени
и избрани от българите, да продължат мисията им, други такива народи
били: британците, хърватите, русите, арабите, тюрките.
В по-късни времена Меровингите и Каролингите, както и по-късните
френски династии Капетингите, Валоа, Бурбоните, пазят Светия граал –
наследничките на Исус Христос.

412
 APPENDIX III

Папизмът, създаден от папа Лъв I, се налага и съществува и до днес.

Всъщност той е голямата разлика между източното православие и
католицизма, повече от самите религиозни разлики, които съм описал в
девети том на поредицата „Тангра“. Идеята, властта на папата да стои над
светската власт и въобще религията да доминира над властите, както и
империята над отделните държави, определя историята на целия западен
свят.
Друга част от папизма се отнася до това винаги да се възпроизвежда
Римската империя. Лъв I, който според мен е първият истински папа, а не
просто Римски епископ, е човекът, който създава доктрината папизъм.
Според тази доктрина западният свят непрекъснато се опитва да
възпроизведе онази Римска империя в блясъка, в разцвета ѝ. Това
прави папата през цялото Средновековие. Пряк израз на това е империята
на Каролингите, които се опитват отново да създадат Свещената Римска
империя, която просъществува почти до късното Средновековие. Хитлер
също претендира, че създава Трета Римска империя (Трети райх).
Европейският съюз е най-новият импулс към възраждане на Римската
империя. Всичко това е дълбоко вкоренено в днешните европейци, които
са вчерашните варвари. Днешните европейски държави са наследници на
варварите, те изграждат плътта и кръвта на съвременна Европа, те обаче се
опитват да събудят духа на онази Стара Европа, да я изровят от гробищата.
Повечето европейци дори не подозират, че са варвари, обречени да сбъдват
мечтите на римляните, да се стремят към „Империята на Светлината”.
Днешните европейци го смятат за естествено, това е „матрица“, която ги
формира, много малко от тях обаче могат да живеят осъзнато и прозират,
че зад този стремеж стои един по-дълбок замисъл, че те сбъдват мечтите на
старите римляни, на папа Лъв, а може би и на българите.
За мен като изследовател и човек, който цял живот се бори с „матрицата“
и неосъзнатото, е изключително ясна и видима тази европейска „матрица“.
Ние, българите, трябва да сме носители на новия дух, описан в романа
„Тангра“. Ние или ще направим това, или ще бъдем претопени и ще
изчезнем. Повечето българи въобще не подозират, че тази битка отдавна
вече е започнала. Днес изглежда, че ние безвъзвратно я губим. Написах
„Тангра“, за да възвестя тази битка. С книгата, която държите в ръце, искам
да поставя ново начало на тази битка. Това е битката за нашето оцеляване.
Ние или ще станем българи – духовни същества, или ще изчезнем, защото
нашето съществуване няма да има смисъл. Всеки човек, четящ книгата,
вече е част от тази битка и взема участие в нея. Ако допуснете книгата да ви

413
въздейства и да ви променя, ако почерпите от нея някакво знание, това е
победа за българите. Ако успеем да запазим и изградим дори един
българин, това означава, че сме победили. Дори само един истински
българин да има, тази битка ще е спечелена от нас. Пътят за изграждане на
българина в нас обаче е личен път, той е свързан с личната религия,
с тангристкия кръст, с осъзнатия живот. Дори един единствен българин
може да победи „матрицата“, Европа, християнството. Новата империя е
целият свят, глобализацията. Само един българин е достатъчен, за да
разруши целия този свят, да покаже неговата незначителност и банкрут,
защото обезсмислянето на „матрицата“ е възможно да стане само от
едно извънматрично същество (българин).
Много хора, като четат книгите ми, смятат, че в тях е описана една утопия,
някаква фикция за българския народ. Те приемат прочетеното като
приказка. Тази книга обаче е жива, написана е като жив роман, в който
човекът може да живее и да се развива. Разбира се, книгата, която държите,
за вас може да бъде и приказка, и исторически роман, ако пожелаете
това. Все пак всеки, който иска да се замисли, да подложи на осветяване
„матрицата“, да разнищи клишетата, които ни заливат и привързват, може
да го направи. Всеки читател, който се отдаде на написаното със
съзнанието си, в своето въображение пресъздава, разбира и съпреживява
историята на българите. В себе си той създава Велика България. Нашата
бъдеща империя може да бъде само на духа и да бъде близо до саракта. Тя
ще бъде по-скоро виртуална. Повечето хора не осъзнават, че като четат
книгите, те вече създават бъдещата империя и понеже това, което научават
в книгите, ги променя, събужда доброто в тях, те създават Новата Велика
България. Аз живея там от много години и като истински колобър държа
вратата отворена за всеки, който иска да се присъедини. Като тумир я
описах в книгите си, а като багатур воювам срещу всеки, който се изправя
срещу нас. Аз съм в саракта и очаквам всеки българин, който следва
орендата и е духовно будно и светло същество, да се присъедини към мен.

414
 Приложение 1

Родословно дърво на рода Дуло след Месопотамска (Шумер) и Именска

династия. (последен владетел на Именската династия – Кама. Българ –
син на Кама)

415
416
417
Карти

418
419
420
421
 Токораз Исто

ТАНГРА
Български исторически роман
Дванадесета част

АВИТОХОЛ

поредица ТАНГРА,
книга дванадесета АВИТОХОЛ
© автор: Токораз Исто
© издател: Стоян Цветкашки
редактори: Христина Шопова, Валерия Георгиева, Алпер Мюмюн,
Стоян Цветков, Владимир Фриш, Петя Тодорова
предпечат: Христина Шопова
печат: студио „Пиксел“ ООД
© Всички права запазени

http://4eti.me ™

ISBN 687163813683

Издателство "Оренда", Пловдив

7524-ва българска година,(2015)

422